ИВО ИВАНОВ

КРИВАТА
НА ЩАСТИЕТО

Редактор: Марияна Гайдарова

Коректор: Мариана Пиронкова
Предпечат: Емил Бонев
Българска. Първо издание
Формат: 16/60/90
Печатни коли: 32
© Издателство „ВАКОН“ София, 2014

Редакция и допълнения:
http://4eti.me, Януари, 2021 г.

ISBN 978-954-9535-66-2

Моля, ако ви хареса си купете книгата!

За поръчки: http://www.vakon-bg.com/krivata-na-shtastieto.html
 СЪДЪРЖАНИЕ
СЪДЪРЖАНИЕ ..................................................................................................................... 4
ПРЕДГОВОР. Прегръдка за Иво ....................................................................................... 9
СТАТИИ ОТ КНИГАТА „КРИВАТА НА ЩАСТИЕТО“ на Иво Иванов ............... 13
ОТПЕЧАТЪК ВЪВ ВРЕМЕТО (Подаръкът на Джо) ..................................................... 14
ЕДИНАДЕСЕТИЯ ЧОВЕК ............................................................................................... 19
ПРИКАЗКА ЗА ВЯТЪРА (Най-бързият човек на света е българин) ........................... 24
ТИЧАЙ, ЛОПЕПЕ! ТИЧАЙ! ............................................................................................ 29
ДВАНАЙСЕТТЕ СИРАЧЕТА .......................................................................................... 34
МАГЬОСНИКА И НЕГОВАТА ПИРАМИДА ............................................................... 40
БЕЗ ОПРАВДАНИЯ (Последният мач на Кайл Мейнард)............................................ 46
НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА: I ЧАСТ (Белия кон и свръххората на планината) ......... 56
НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА: II ЧАСТ (Жената, която падна от небето) ..................... 63
НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА: III ЧАСТ (Тичайте свободни!) ........................................ 69
КЪДЕ Е БЕЛИЯ КОН? ...................................................................................................... 88
НАЙ-ВЕЛИКИЯТ СПОРТИСТ ........................................................................................ 90
P.S БОЖЕ, КОЛКО СИЛА ИМА ПО ТОЯ СВЯТ .......................................................... 95
КИМБО КОНГ! .................................................................................................................. 97
СЪРЦЕ НА СВЕТЛИНАТА (Добрякът от племето Динка) ........................................ 102
ГРАДЧЕ В ПРЕРИИТЕ ................................................................................................... 108
У ДОМА ............................................................................................................................ 112
УЧИЛИЩЕ С ПРЕПОДАВАНЕ НА СВЕТЛИНА ....................................................... 120
КАК ДАРА НАБИ ВРЕМЕТО ........................................................................................ 125
ЖАЖДА ЗА ПЪТ ............................................................................................................. 129
НЕВИДИМИЯТ ПРОСЯК .............................................................................................. 131
ГРЕШКИ НА РАСТЕЖА ................................................................................................ 137
АРАХНОФОБИЯ ............................................................................................................. 141
В ПАМЕТ НА АШЛИ ГРАДУШКАТА ........................................................................ 148
НАЗАД КЪМ НАЧАЛОТО ............................................................................................. 151
ИСТИНСКИТЕ МЪЖЕ НЕ ПЛАЧАТ ........................................................................... 155
КАТА TON DAIMONA EAYTOY.................................................................................. 161
КРАЯТ НА ЕДНО ПРОКЛЯТИЕ ................................................................................... 165
ЛОЛО И ЦИФРИТЕ ........................................................................................................ 169
СЕКС, НАРКОТИЦИ И ПРОГРАМИРАНЕ (Бандата на „Зелената шапка“) ........... 177
ДВАТА ВЪЛКА ............................................................................................................... 185
ЖИВОТЪТ В ЕДНО ИЗРЕЧЕНИЕ ................................................................................ 193
КРАЯТ НА ИЛЮЗИИТЕ ................................................................................................ 197
ТАМ, КЪДЕТО БЛУСЪТ СЕ Е РОДИЛ ........................................................................ 202
БЕЗЦЕННИТЕ МЕБЕЛИ ВЪРХУ БЕЗКРАЙНИЯ КИЛИМ ....................................... 209
МИСИЯТА НА ПОСЛАННИКА ................................................................................... 217
„ИЗВИНЕТЕ, МАЙ ИЗПУСНАХТЕ НЕЩО“............................................................... 225
НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ ... ....................................................................................... 231
ЖИВОТ В КЛЕТКА......................................................................................................... 237
ИНТЕРЕСНОТО В СЛУЧАЯ ... (Най-невероятният баскетболист на Америка) ..... 242
КРИВАТА НА ЩАСТИЕТО .......................................................................................... 247

4
 ИМАТЕ СЪОБЩЕНИЕ ................................................................................................... 253
БОЛНИ СЪРЦА ............................................................................................................... 258
ПРОКЛЕТА КОЗА!.......................................................................................................... 263
ДУША БЕЗ ДОМ ............................................................................................................. 266
СТАРИЯТ ПОЗНАЙНИК СИ ОТИВА .......................................................................... 272
ДЗЕН ИЗКУСТВОТО ДА СЪЗДАВАШ ШАМПИОНИ ............................................. 276
ПОСЛЕДНАТА СТЕПЕН ПО СКАЛАТА НА БЕНДЕР ............................................. 282
ОБИЧАИ ПРОТИВНИКА СИ ........................................................................................ 290
ПЕТРОЛ БЕЗ ГЛАГОЛ! .................................................................................................. 297
НАРИЧАХА ГО ПИСТОЛЕТА ...................................................................................... 299
МИНУС 321 ГРАДУСА ПО ФАРЕНХАЙТ: I ЧАСТ .................................................. 304
МИНУС 321 ГРАДУСА ПО ФАРЕНХАЙТ: II ЧАСТ ................................................. 308
МИНУС 321 ГРАДУСА ПО ФАРЕНХАЙТ: III ЧАСТ ................................................ 314
МЪЛЧАНИЕ В ХРАМА НА МЕЧТИТЕ ....................................................................... 320
ДЪЛГОТО СПУСКАНЕ .................................................................................................. 327
ВНИМАНИЕ: ЗОМБИ! ................................................................................................... 333
ЗА ЧОВЕКА И КАМЪКА ............................................................................................... 337
ПРЕГРЪДКА ЗА ПИНИ .................................................................................................. 342
СЪХРАНЕНИЕ НА ЕНЕРГИЯТА ................................................................................. 347
СЪДБА НА ИМЕ ДЖАКЛИН ........................................................................................ 351
ЧЕСТИТА ПОБЕДА НА НАЙ-СЛАБИЯ
ОТБОР В СВЕТА! (Квантов баскетбол) ..................................................................... 357
КОГАТО ВЕЧНОСТТА ТРАЕ 268 СЕКУНДИ ............................................................ 362
НА ВЪРХА НА ПРЪСТИТЕ........................................................................................... 365
АНТИ-НОСТАЛГИН ...................................................................................................... 371
ДЕВЕТ БЕЗ НЕЩО .......................................................................................................... 378
ПРИЧИНА НОМЕР 1147 ................................................................................................ 384
КАКЪВ ЧОВЕК СИ ТИ, БЕ? (Луд човек) ..................................................................... 389
ХУБАВ СЛЪНЧЕВ ДЕН ................................................................................................. 393
ПИСЪК В НОЩТА .......................................................................................................... 398
ДА ОТКРИЕШ МЕТУСЕЛА .......................................................................................... 404
НЕЩО ЛИПСВА.............................................................................................................. 416
КРАДЕЦЪТ НА СТИХОВЕ ............................................................................................ 419
КЛАДЕНЕЦ В ПУСТИНЯТА ........................................................................................ 431
ГНЕВЪТ НА БОГИНЯТА ............................................................................................... 438
ПО ПЪТЯ .......................................................................................................................... 444
КОЛЕЛОТО ПРАВИ ПЪЛЕН КРЪГ ............................................................................. 450
МАЛКИТЕ НЕЩА ........................................................................................................... 460
САМО НАЧАЛОТО ........................................................................................................ 466

БОНУС 1. ДОПЪЛНИТЕЛНИ СТАТИИ, НЕПОБЛИКУВАНИ В ХАРТИЕНИЯ

ВАРИАНТ НА КНИГАТА (2006-2015) .......................................................................... 476
Една Лилава Врата ........................................................................................................... 477
Без Изход (част I) – Morituri te salutant I ....................................................................... 484
Без Изход (част II) – Morituri te salutant II ..................................................................... 495
Спирки Със Странни Имена (I-ва част) ......................................................................... 500
Спирки Със Странни Имена (II-ра част) ....................................................................... 505

5
Спирки Със Странни Имена (III-та част) ...................................................................... 513
Смъртоносни Карти, Кози На Дървета И Бебешки Глави........................................... 518
Смърт За Клоки ................................................................................................................ 528
Томоко Затвори Очи ........................................................................................................ 537
Сила Също Е В Женски Род ........................................................................................... 548
Мракът Не Може Без Светлина (Нищо не е само черно и бяло –
доказват го две легенди на НФЛ) .................................................................................. 552
Подкрепете Уморените Лъжици .................................................................................... 556
Прах Във Вятъра .............................................................................................................. 564
Присъдата Да Бъдеш Гений. Развитието на американския вундеркинд Фреди Аду
зацикли. ............................................................................................................................. 569
От Точка А До Точка Б.................................................................................................... 572
За Колоездача, Лекаря, Кънкобегача … И Старите Кодове ........................................ 574
Честна дума, не си го измислям ..................................................................................... 584
Проклетото Порше ........................................................................................................... 588
Играчките На Лени .......................................................................................................... 592
Нарушение На Спокойствието ....................................................................................... 598
Кой Спаси Уолтър Ковалски?......................................................................................... 602
НБА 2010 – Прилепи и талибани! .................................................................................. 605
Дяволският триъгълник ................................................................................................... 616
Към какво сочи Сочи? ..................................................................................................... 623
Тайсън И Звярът Вътре В Нас ........................................................................................ 631
За котаракa Буутс и Дейвид Бекъм (Всяка снимка крие свой живот) ...................... 637
Подайте ръка на баскетбола............................................................................................ 644
Всяка Грешка Е Напълно Изключена ............................................................................ 648
Има И Фенове Като Джейсън (За Джейсън и закачалките)....................................... 653
В Търсене На Патрик (Дължим му последната дума) ................................................ 657
Изчезналата Светкавица .................................................................................................. 664
Откачени Волани! ............................................................................................................ 670
Момчето Е Слабичко И Стреля С Лявата Ръка ............................................................ 673
Mислите На Един Жираф ................................................................................................ 677
Богатите Спортисти В САЩ Нехаят За Бедните .......................................................... 680
Забрави, Че Това Е Кола, Брато! .................................................................................... 683
Колко Е Важно Да Бъдеш Куотърбек ............................................................................ 685
Нейно Величество Рекламата (Живеем във време,
в което тя е станала наша втора кожа)..................................................................... 689
Кървав Спорт .................................................................................................................... 694
Хайде На Бас С Амарило Слим (Или как комарджията победи тенис шампион с
тигани вместо с хилки) ................................................................................................... 697
Размисли За Един Спортен Месец (Крауч трябва да вдига повече щанги ... ... ако не
иска да го пращат на мачове по факса) ....................................................................... 701
Силата На Нашето Неспокойствие ................................................................................ 705
Поле На Мечтите (Строителството на зали в САЩ изживява истински бум) ..... 708
Тухлени Стени (Последната лекция) ............................................................................ 712
Как Едно Момче Обедини Америка .............................................................................. 720
Залез Като Никой Друг .................................................................................................... 725
Да Матираш Себе Си! (Пророкът и неговото падение) (Той бе погребан два пъти в

6
 Рейкявик – веднъж през 1972 г. и миналия месец) ....................................................... 730
Научна Карта Играе Баскетбол
(Или 10-те най-шантави имена в световния спорт)................................................... 737
Движение За Нашите Деца (Как убих Кольо) ............................................................... 741
Луд За Връзване (Екстремалният колоездач Мат Хофман прeдизвиква смъртта
всеки ден) .......................................................................................................................... 745
Разярени Сутиени (Как можеш да се контузиш с щипката на добре сварен рак) . 749
Вечния Студент (Самолети от хартия) ....................................................................... 751
Как Един Убиец Промени Бокса (Дон Кинг обядва с мафията, вечеря с Буш,
а през свободното време прави милиони) ..................................................................... 755
Залози За Балъци? Нищо Подобно (Живот без риск е живот без тръпка) ............. 759
Сър Ранулф – Луд, Но Неповторим ............................................................................... 763
Стреляй Смело С Кишишев ............................................................................................ 767
Дуейн от гетото е гордостта на НБА ............................................................................. 771
Да си спомним за Голямата мечка (До ден днешен Уилт Чембърлейн държи над 100
рекорда в НБА.) ................................................................................................................ 774
Вселената на Кобе ............................................................................................................ 779
Живей силно (Армстронг намери отговора на въпроса кое надделява – страхът или
надеждата) ...................................................................................................................... 783
Мания в Германия ............................................................................................................ 787
Писмо до Любимата (Никога не съм бягал от теб и никога не съм те предавал) .. 791
Поща от Америка 1 (Въпроси, Които Ме Терзаят) ..................................................... 795
Поща от Америка 2 .......................................................................................................... 797
Големите Истории На Малките Хора ............................................................................ 799

БОНУС 2. ДОПЪЛНИТЕЛНИ СТАТИИ, НЕПОБЛИКУВАНИ В ХАРТИЕНИЯ

ВАРИАНТ НА КНИГАТА (2016-2020) .......................................................................... 803
Момент На Мълчание...................................................................................................... 804
Обетът На Кучето ............................................................................................................ 812
Защото Искам Да Сънувам ............................................................................................. 816
Отговорът Е Науру .......................................................................................................... 825
Ако Трябва Да Питаш...................................................................................................... 833
Не Плачете За Марика!.................................................................................................... 845
И птицата размаха криле… ............................................................................................. 859
Сезонът на мъглите .......................................................................................................... 869
Онова едно нещо .............................................................................................................. 885
Най-стойностните хора са устроени така, че да се стремят към върховете .............. 890
Иво Иванов: До десет ...................................................................................................... 892
Не гледайте тази снимка! ................................................................................................ 898
Онова писмо, без което никак не можем ....................................................................... 902
Понякога трябва да се отдалечиш… .............................................................................. 907
Непоквареното нахалство на мечтите............................................................................ 918
Зад завесата ....................................................................................................................... 926
Автографът на Лоран....................................................................................................... 932

7
БОНУС 3. БИСЕРИ, ИЗРЕЧЕНИ ОТ ИВО ИВАНОВ............................................... 949
БИСЕРИ 2005 ................................................................................................................... 949
БИСЕРИ 2006 ................................................................................................................... 956
БИСЕРИ 2007 ................................................................................................................... 967

БОНУС 4. ДОПЪЛНИТЕЛНИ ИНТЕРВЮТА С ИВО ИВАНОВ ПРЕЗ

ГОДИНИТЕ ........................................................................................................................ 975
Иво Иванов: „Идвам в България, за да посетя сърцето си“ (2007г.) .......................... 976
Иво Иванов: Без микрофон с... Иво Иванов (2010) ...................................................... 982
Иво Иванов: От любов към играта и писането (2011) ................................................. 996
Иво Иванов: „Канзас” по пътя на неравната крива на щастието! (2013) ................... 999
Иво Иванов: За щастие съм израснал във времето, когато четенето
беше нашият интернет (2014) ....................................................................................... 1007
Иво Иванов по радио БНР (2014) ................................................................................. 1011
Иво Иванов: 18 Дена – 18 Въпроса! (2014г.) .............................................................. 1012
Иво Иванов: Чашка обезсолена вяра в хората... (2016) ............................................. 1025
Иво Иванов – Историите на другите (2016) ................................................................ 1032
Иво Иванов: Ако пишех на хартия, тя щеше да бъде много мокра (2016) .............. 1037
Иво Иванов: Не можем да си позволим лукса нашата душевност
да стане жертва на КОВИД-19 (2020).......................................................................... 1044

БОНУС 5. ВИДЕО МОНОЛОЗИ И ИНТЕРВЮТА ОТ

СЕРИЯТА „ПО ПЪТЯ“ (2016-2020) ............................................................................ 1050
Иво Иванов: История без граници (за 120 минути – БТВ) ....................................... 1051
„По пътя”... с Иво Иванов: Истории от Канзас (2017) ............................................... 1051
„По пътя”... с Иво Иванов (2017) ................................................................................. 1051
„По пътя“ с Иво Иванов:: Щастието да бъдеш абсолютно изолиран (2018) ........... 1052
„По пътя“ с Иво Иванов Тайнственото място „Източен вятър“(2018) .................... 1052
„По пътя“ с Иво Иванов: Чудовището от Уичита, Канзас ........................................ 1052
Коби Брайънт по пътя към Рая (2020) ......................................................................... 1053
„По пътя“ с Иво Иванов: Човечност по време на пандемия (2020) .......................... 1053
„По пътя...“ с Иво Иванов: Силата на доброто в тежки времена (2020) .................. 1054
Натиск И Време (Коледното послание на Иво Иванов, 2020) .................................. 1055

БОНУС 6. ДОПЪЛНИТЕЛНО СТАТИИ,ПРЕВЕДЕНИ

НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК ............................................................................................... 1056
The Eleventh Person ........................................................................................................ 1057
And So On, And So On, And So On ... ............................................................................. 1061
Destiny Named Jacklin .................................................................................................... 1063
Excuse Мe, I Тhink Уou’ve Dropped Something! ........................................................... 1067
Something’s Missing ........................................................................................................ 1071
The Most Interesting In This Case ................................................................................... 1074
Two Wolves ...................................................................................................................... 1078

8
 ПРЕДГОВОР.
Прегръдка за Иво
На снимките от времето, когато е писал късните си големи романи, Фьодор Михайло-
вич Достоевски е сух, слаб, с бледо, изпито лице, открито от дълбока плешивост и
удължено от рядка брада. Изглежда съсредоточен и като че ли в готовност да се подчини
на поредния епилептичен припадък. Излъчва странна светлина, въпреки надвисналата
огромната сянка на сякаш винаги тежките времена в личния му живот и в този на
родината му. Достоевски и неговата втора съпруга Анна никога не разполагат с пари.
Фьодор Михайлович печели от творбите си, но и периодично трупа дългове от хазарт.
Анна често залага свои бижута и семейни мебели и неведнъж дава пари на мъжа си,
защото знае, че патологичната му страст към рулетката би била още по-унищожителна,
ако той не ѝ „отговори“.
Труман Капоти не е имал проблеми с парите. Снимките и видеата, останали от него,
свидетелстват за модерното време, в което е живял (точно 100 години след Достоевски),
и носят отпечатъка на мястото, в което се е родил и прекарал живота си – САЩ. Капоти
е бил много нисък на ръст, с лице, подпухнало като на руснак, който редовно пие водка
вместо портокалов сок на закуска. Нахакан и екстравагантен, също колкото и
коктейлите от дрога и алкохол, които успешно го довеждат до смъртта му през 1984
година.
Що за удоволствие може да извлича човек от взирането в образите на двама писатели,
които подобно на повечето си колеги по поприще имат слаба имунна система (личи от
обикновено изследване на техен снимков материал)?! И защо не взема да разгледам
някакви снимки на Иво Иванов? Този здравеняк със сини очи и добро сърце. Въпросите,
които вероятно се въртят в главите ви, са абсолютно логични. Но аз съм в паника! Искам
да докажа, че Иво Иванов е писател, само че не откривам видими аргументи за това.
Иво е висок, фигурата му не е отпусната, опитното око веднага би регистрирало мускули
с повишен тонус. Не е натрупал излишни мазнини, косата му е къдрава и гъста. Какъв
писател е той? Поне да страдаше от „писателските“ патологични зависимости – към
алкохола, към наркотиците, към хазарта.
Няма смисъл да продължавам. Иво няма с кого да бъде сравнен, колкото и да
претърсвам синхронно и диахронно световната литература. Капоти и Достоевски поне
имат нещо общо помежду си. Някои наричат Капоти „Достоевски в американски
вариант“. И действително съществуват прилики между „Престъпление и наказание“ на
Достоевски и „Хладнокръвно“ на Капоти. Обществото не подозира способността за
престъпление на персонажите убийци и в двете произведения. При Достоевски убиецът
Разколников е студент, при Капоти убиецът Пери Смит свири на устна хармоника,
акордеон, банджо и ксилофон и копнее за артистична кариера. Героите убиват и по този
начин се опитват да въздадат някаква своя справедливост.
И двамата автори обичат своите създания и знаят, че тези хора всъщност не са
престъпници. Но това е истина, която понякога единствено големите писатели могат да
разберат. Създавайки своите герои, Достоевски стига до такива дълбини на човешката
душевност, че читателят непременно трябва да разполага с пълно водолазно оборудване
за гмуркане, за да проникне и той там. В сравнение с „Престъпление и наказание“
9
„Хладнокръвно“ може да бъде четен и само с плавници, но това не означава, че Капоти
е повърхностен автор. Напротив! Казано на езика на спорта, и двамата писатели са
постигнали едни от най-големите си успехи в една и съща дисциплина – тази на романа.
Просто са се подвизавали в различни категории. Единият е утвърдил жанра класически,
другият – журналистически. Достоевски пише, създавайки целия свят. За Капоти светът
си съществува, няма нужда да го измисляш, достатъчно е да четеш вестници.
През 1959 г. той прочита във в. „Ню Йорк Таймс“ новина за убийство на четиричленно
семейство, извършено в малко градче в Западен Канзас. Съобщението във вестника,
казват, било дълго около 300 думи. Капоти тръгва към местопрестъплението. Запознава
се с двамата извършители, както и с всички, които ги познават, и с всички, които са
познавали жертвите... Шест години по-късно романът „Хладнокръвно“ излиза от печат
и се превръща в един от емблематичните примери за т. нар. литературна журналистика.
Действащите в него лица са реално съществуващи личности, също както и събитията в
които участват. Разказът е високохудожествено-майсторски и е пречупен през гледната
точка на автора.
Иво Иванов заминава за Америка през 1990 г., за да следва психология в Канзаския
университет, а после, както той сам казва, смятал да прибере себе си и всичко, което е
научил, обратно в България. Може би е щял да напише един пътепис и край. Впрочем
корените на литературната журналистика са много по-стари от тези на творчеството на
Труман Капоти и са повлияни силно от пътеписния жанр. Но се случва така, че Иво
среща едно момиче на име Джейми, остава да живее в Америка и създава семейство в
щата Канзас. Същият онзи щат, придобил „убийствена“ литературна слава. Децата на
Иво и Джейми са вече големи. Дъщеря им Алина е много красива и умна млада
госпожица, а синът им Емил следващото лято ще бъде висок точно колкото татко си.
Ако искате координатите на това порядъчно семейство, казвам ви ги веднага. Градчето
е Лорънс, къщата им е на пет минути път от гроба на създателя на баскетбола – господин
Джеймс Нейсмит. Кой писател би търсил близост с духа на баскетболист?! Никой. Не
се сещам и за писатели, в чийто образователен арсенал присъства завършена спортна
академия. В България Иво е завършил НСА (нарича академията „истинска съкро-
вищница“) със специалност... баскетбол.
През 2003 г. с дълъг пас от къщата на Иво Иванов в Канзас към страниците на вестник
„7 дни спорт“ започват да пристигат първите му статии. По-късно публикува и във в.
„Телеграф“ и в интернет портала sportal.bg. През 2008 г. част от текстовете му излизат
в първата му двутомна книга – „Отвъд играта“. „Кривата на щастието“ е втората му
книга.
Започвам да се успокоявам. Всъщност Иво и Капоти могат да бъдат сравнени. И
двамата създават литературна журналистика, но в различни жанрови обеми.
Произведенията на Иво се простират в по-Дълги журналистически статии, тези на
Капоти – в романи. И българинът, както американецът, добре знае, че няма по-богато
въображение от това на самия живот.
„Не съм се замислял откъде идват историите, които разказвам – казва Иво. – Просто
чета непрекъснато и се мотая из всички измерения на медийното пространство, страшно
много пътувам, ходя по мачове, тренировки и т.н. Шофирал съм например 24 часа във
виелица, за да гледам на живо един обещаващ десетокласник на име Леброн Джеймс.
Когато чуя за някой интересен играч или уникална личност, полагам усилие да се
срещна с него.“
Но пак нещо не е наред. Ровя се в паметта си, обаче не се сещам за писател, който

10
обича да тича. Писателите само се разхождат. Дори знам. че е препоръчително да се
разхождат колкото може по-бавно. защото само така биха могли да съберат детайлни
впечатления за описанията на обстановката в своите произведения. Хм. А да сте чели
произведение на писател, който владее в детайли принципите на спортната тренировка?
Иво Иванов е треньор на два гимназиални отбора: един футболен и един баскетболен,
както и на два детски отбора, които играят официални мачове в събота и неделя. Преди
години направил успешен дигитален видеоучебник по футбол, продал го на фирмата
„Уилсън“, която пък го разпространила в десетки хиляди бройки. Не. Не. Продължавам.
Няма да се оставя на паниката да ме обхване отново.
В Америка литературната, наричана още наративна, журналистика се смята за
културен капитал и се преподава в университетите. Съществува дори международна
асоциация, която изучава този вид писане и ежегодно провежда конференции и издава
научни журнали. Криминалната тематика се утвърждава като любима на американските
автори и Капоти далеч не е единственото доказателство за това.
В България (но от Америка) Иво Иванов утвърди този вид журналистика като ценност
и показа на всички ни защо спортът е част от духовния опит на човечеството. Основен
персонаж в почти всички текстове на Иво Иванов е... спортът. Иво разби на пух и прах
клишето, че спортистите са тъпанари, и се зае точно чрез техните истории да ни учи на
живот. Впрочем понякога неговите текстове не са лишени от присъствието на
престъпни негодници. Сещам се и за един „добър“ убиец, сякаш изваден от роман на
Достоевски. Името му е Луис Ресто, американски боксьор. Той (с помощта на своя
треньор) злонамерено и предумишлено жестоко побеждава съперника си на ринга. След
мача жертвата остава със сили и въображение, които ѝ стигат единствено да се
самоубие. И тя го прави. Текстът стига до края на тази история, вървейки по петите на,
както пише авторът, най-строгия и хладнокръвен съдебен заседател – човешката съвест.
В повечето случаи обаче героите на Иво Иванов постигат своето с добро сърце, чисти
помисли и... убийствени тренировки. Не се интересуват от рекордите, а от красотата на
състезанието. За тях не е важно да победят противника, а да преодолеят себе си.
През годините Иво доказа, че може да играе на всякакви настилки, т.е. да разказва по
невероятен начин живота през призмата на различни видове спорт. Писането му е
високожурналистически майсторско, защото информацията във всеки негов текст е
отговорна и е повече, отколкото можеш да събереш за десет години живот, ако си
обикновен човек. Но Иво надмогна журналистиката, или поне родните ни представи за
нея, защото вместо да вдига скандали, той разказва истории. Иво надмогна и
литературната журналистика и с една необяснима лекота превърна нашите понятия за
литературни салони в... спортни зали и площадки. Той създава литература, която може
да се чете за здраве. Неговите текстове се превърнаха за нас, читателите му, в нещо като
имунитет. Те са ни толкова необходими, че ако случайно мине само седмица, в която не
е написал нищо ново, ние, читателите, веднага започваме да го замеряме със съобщения
от рода на „Иво, пиши!“. Следи от подобно насилие са разкрити и в текста „Имате
съобщение“. И аз съм го насилвала, а вероятно и вие. Или поне сте си го помисляли.
Какво нахалство! Нали? Сякаш той не пише. И сякаш ни е длъжен. Забравих да ви кажа,
че Иво е маркетинг директор в социална компания, за която прави какво ли не. Измисля
и реализира видео, радио, билборд и печатни реклами; създава, обновява и поддържа
интернет страницата на компанията и нейното съдържание; организира различни
финансови кампании, комуникира с пресата, осигурява контакти с щатското и
федералното правителство и т.н. Друго от основните му занимания е продукцията на

11
дигитални филми, предимно тренировъчни, образователни и рекламни. Оборудвал е
министудио, в което прави всичко – от „А“ до „Я“. Пише сценарии, режисира, снима,
монтира, прави специалните ефекти и компютърната анимация, монтира звука и
музиката и най-края дори прави обложките за дисковете. Вместо да се превърне в
невъзвращенец спрямо реалността и като един истински писател да се затвори в кулата
на своето творческо его, очевидно Иво просто работи като луд и в услуга на хората.
Бъдете спокойни. Паниката ми остана далеч и вече съм я загърбила с 10 965 знака. А
след още само 100 ще се обърна към Иво лично, за да му кажа онова, заради което
започнах да пиша този текст.

***

Иво, не съм чела текстовете на друг човек, който да успее да се разгърне като романист
в рамките на една по-дълга журналистическа статия! На езика на любимия ти баскетбол
това означава да отбележиш повече от 100 точки само за 10 минути на терена. При това
да го направиш с най-изкусните движения, на които играта някога е била свидетел.
Моля те, напиши роман! Не за да се доказваш като писател. В тази книга има 70
доказателства за това. Просто българската литература все още очаква своя роман.
Големият български роман е повече блян или стремеж, отколкото реалност. Независимо
че точно сега книгоиздаването в България „бележи“ роман след роман на родни автори.

Големият български роман можеш да го напишеш ти!

Сигурна съм, че когато го направиш, най-щастлив ще бъде духът на господин
Нейсмит, създателя на любимата ти великолепна интелигентна игра. „До гуша ми дойде
от учебници по баскетбол! – ще възкликне той. – Най-после една добра литература.“
Духът на Капоти със сигурност също очаква този радостен момент – толкова
нетърпеливо, че вече си е налял едно голямо уиски и е жаден да отпие и да празнува.
А Фьодор Михайлович? По време на някоя дълга, например есенна, разходка там горе
той ще размишлява: „Дали бях прав, когато написах, че красотата ще спаси света? Може
би спортът ще спаси света! Добре че се намери писател, който да бъде треньор на този
процес“.

Мирослава Иванова

12
 СТАТИИ ОТ КНИГАТА
„КРИВАТА НА ЩАСТИЕТО“
на Иво Иванов

Статии в периода 2007 – 2012 г.

13
 ОТПЕЧАТЪК ВЪВ ВРЕМЕТО
(Подаръкът на Джо)
10 септември 2008
За „Спортал“
http://www.sportal.bg/news.php?news=130625

Марти Холанд става рано. В 5:30 всяка сутрин се изтръгва на сила от уюта на сънищата
си и скача на крака, изпреварвайки с едни гърди дори изгрева. Мъжът се движи
целенасочено и ефикасно, подпомаган от неприкритата голота на аскетичната си, тясна
стая. Опъва перфектно одеалото върху спартанското легло, измива бързо зъбите си,
хвърля върху раменете си винаги една и съща дреха, и закопчава педантично грубите
копчета -от първото до последното.
Дните му се движат мъчително бавно, в монотонен ритъм, чиято смазваща едно-
образност е в състояние постепенно да сдъвче с беззъба уста енергията, самоличността
и желанието за живот на всеки нормален човек. Но Марти Холанд няма избор – той е
един от милионите американци, чийто живот протича зад решетките. Някъде в минало-
то му са грешките, а в настоящето са техните последствия. Дни, месеци, години –
живот…Това е най-скъпото което имаме и тази е безценната валута, с която обществото
иска да платим за греховете си.
Няма друга страна по света в която да има толкова затворници колкото в Съединените
Щати! Един на всеки 100 американци е лишен от свобода в „страната на свободата“!
Далеч на второ място е Китай с общо 1.5 милиона зад решетките. Не е ли изненадваща
тази статистика? Какво кара силни, будни, пълни с потенциал мъже като Марти да

14
обменят дните си срещу безличнo съществуване в тясна клетка. При толкова много
други възможности, защо му е трябвало на този 30-годишен човек да тъпче закона, да
продава кокаин на килограм, да се забърква в гангстерски групировки и в крайна сметка
да прекара години зад решетките? Той е просто един от мнoгoто, чийто съдби ми задават
невъзможни за отговор въпроси? Винаги съм си мислил, че колкото повече остарявам,
толкова по-рядко ще си задавам въпроса „Защо?“ Напротив – случва ми се все по-често
и естествено това ме кара да се питам едно нещо: „Защо?“. Някои неща обаче просто
нямат отговор.
Да вземем коренната противоположност на Марти Холанд – един изключителен мъж
на име Джо Делейни. Горе-долу на същите години той е постигнал неща достойни за
неподправено възхищение. Може би не толкова заради феноменалните рекорди, които
постави като играч по американски футбол още в първия си сезон в Канзас Сити Чийфс,
колкото заради други, по-обикновени на пръв поглед неща. Вярно е, че името му веднага
се покри със слава сред мнoгoбройните любители на този спорт, но това което прави
този мъж особено обичан в нашия район са безбройните, станали митични разкази за
неговата добрина, скромност и отзивчивост.
Нека не забравяме в какви времена живеем и какъв е общият разглезен профил на
съвременният професионален спортист. Всеки път, когато говоря с човек, който се е
срещал с Джо чувам приблизително същата история, за това колко бил добродушен,
неподправен и дори срамежлив. Като получил първият си огромен чек от лигата купил
скромна къща за семейството си и обикновен, светлосин Меркури Кугар, които се
откроявал с фрапираща невзрачност сред бляскавите Мерцедеси и БМВ-та на
съотборниците му. Жена му Керолин твърди, че Джо никога не е слагал и един цент в
джоба си – „Получи ли заплата я слага цялата върху телевизора за мен. Питам го: Джо
ти не искаш ли нещо, а той отговаря: Ами, дай ми малко джобни пари – друго не ми
трябва.“ Само за две години Делейни се прочу в Канзас Сити с безкористна
благотворителност и с това, че няма човек на когото да е отказал автограф или снимка.
На терена геройствата му бързо се превърнаха в легенда. Oще като новобранец, Джо
смачка почти всички отборни рекорди в неговата позиция, бе обявен за най-полезен
играч на Чийфс и участва в „Мача на звездите“ на НФЛ! При това въпреки силата и
бързината си, със своите 178 сантиметра, Джо е един от най-дребните тичащи бекове в
историята на лигата. Най-изумително бе изпълнението му срещу Денвър, в което
пробяга 83 метра, промъквайки се през иглени уши, за да отбележи тъчдаун. Казват че
това било нищо в сравнение със слаломите, които правел като ученик в отбора си в
Луизиана. Всеки петък, целият град се стичал да гледа в захлас геройствата на любимия
си син.
Знаете ли теорията за „отпечатъците във времето“? Идеята е базирана на наблюде-
нията, че много от т.нар. паранормални явления проявяват странно поведение. Защо
„духовете“ винаги се появяват на едно и също място? Защо не обръщат внимание на
никого? И защо винаги повтарят едно и също действие като на плейбек? Опитвайки се
да обяснят хилядите видения, наблюдавани на точно определени места от много хора,
някои учени са стигнали до интересна хипотеза. Според тях високоемоционални или
травматични събития, свързани с отделяне на огромно количество положителна или
отрицателна енергия от хора в миналото, са в състояние да се самозапишат във времето
подобно на филмов материал. Тази остатъчна енергия е една от теориите, опитваща се
да обясни „призраците“ и техните странни навици. Невероятните изпълнения на Джо
Делейни на игрището в Луизиана сигурно могат да бъдат наблюдавани и днес, записани

15
завинаги върху целулоида на времето, благодарение на океана от емоции оставен от
целия град на стадиона.
Джо никога не е забравял откъде е тръгнал, така че всяко лято отново става жител на
малкото си, скромно градче в Луизиана. Въпреки, че е милионер винаги отива при
възрастната си съседка два пъти на седмица, за да окоси тревата пред дома ѝ. Казват, че
често ходил да помага и на самотен старец, който живеел сам без познати и роднини.
Появявал се и в стария си квартал с торби пълни със скъпи маратонки и дрехи, които
раздавал на щастливите хлапаци по улицата.

Но този разказ, както вече споменахме, е за въпросите без отговор и моето голямо
„защо?“ започва да зрее и пулсира неспокойно в един прелестен и слънчев, юнски ден.
В град Монро, щата Луизиана има живописно място наречено Ченот Парк. В центъра
му лежи огромна индустриална яма пълна с вода. Изкуственото „езеро“ е изровено, за
да се използва пръстта за друго съоръжение и впоследствие са го напълнили с естетични
цели. Джо се разхождал в парка и забелязал три малки момчета на самия бряг на езерото.
Някакво зловещо предчувствие го накарало да им подвикне да не навлизат в него. Но
десетгодишните не знаят страх и предпазливост и естествено малко по-късно нахълтали
във водата. Това което не подозирали било, че само няколко крачки навътре, плиткото
дъно пропадало директно надолу в 7 метров, леден кладенец. Делейни чул виковете на
давещите се деца и се хвърлил във водата без да се замисли нито за миг. Казват, че няма
по-благороден акт от този да спасиш детски живот. Но какво да кажем за Джо Делейни,
които не само, че знаел прекрасно, че не може да плува, но винаги е изпитвал панически
ужас от водата? Силните му ръце успяли някак си да изтръгнат едното момче от
гладната, водна паст на бездънната яма и да го хвърлят на брега. После Джо се втурнал
обратно към водата, за да спаси другите две деца.
В този ден, четиригодишната му дъщеря Кристъл го чакала да се върне на верандата
пред къщата. Така както правела всеки ден. Детето било толкова привързано към баща
си, че не можело да върши нищо докато не се върнел татко ѝ. Видела ли светлосиния
Меркури, Кристъл неизменно се втурвала към него, за да за да се хвърли щастлива в
обятията на баща си, още щом отворел вратата.
Колата не пристигнала в този топъл юнски ден, но малката Кристъл продължавала да
чака. Не искала да повярва и разбере дори когато и казали, че баща ѝ повече никога няма
да се върне. Че е загинал, опитвайки се да спаси три човешки живота. Момичето просто
16
седяло на прозореца с дни, с очи вперени навън в очакване на някакво чудо. При всеки
шум на двигател се втурвало навън и това продължило със седмици. Накрая се
наложило да бъде извадена бавно и мъчително от това състояние с помощта на детски
психиатър, но крехката ѝ, детска душа останала наранена завинаги. Смъртта на Джо
остави белези върху всеки свързан с него. Съпругата му Керолин, загуби възможността
си да контактува с останалия свят в продължение на месеци, потъна в жестока депресия
и даде обет да не се омъжва повторно: „Какъв е смисълът? Той беше моят духовен
спътник.“ – каза един ден жена му, „Човек има само един духовен спътник на тоя свят.
Никoй, никога няма да може да бъде като моя Джо.“

В Канзас Сити номерът „37“, с които играеше Джо е замразен завинаги в негова чест.
Докато съществува отборът никoй няма право да играе с него. В родния му град в
Луизиана вече има и парк наречен на негово име, но празнината оставена от
преждевременната му смърт едва ли някога ще бъде запълнена. Нищо няма да може да
обърне хода на времето, да предотврати това което вече се е случило и да ни върне
живота на един добър човек.
Може би в някакво друго пространство и измерение нещата стоят по друг начин, но
тук в нашия хаотичен свят и вселена, въпросите винаги ще бъдат повече от отговорите.
Толкова много неща са лишени от логика и поверени на случайното съвпадение. Колко
много фактори и обстоятелства е трябвало да се стекат в наша полза, за да може от една
единствена древна клетка да пръхне органичен живот точно на нашата планета? А
питали ли сте се колко много произволни съвпадения е трябвало да се сблъскат, за да се
срещнат точно вашите родители и те да сътворят живот в точно необходимият момент,
за да съществувате точно вие и точно сега да четете точно тази статия, написана от
някой, чието присъствие на този свят също е плод на колосално съвпадение.
Никoй, никога няма да узнае какво е довело точно Джо Делeйни, точно в този парк,
точно в този момент. Защо имено човекът, който не може да плува, се е хвърлил във
водата, знаейки колко е обречен подвига му? Джо не успя да спаси две от момчетата –
те загинаха на дъното на езерото заедно с него. Третото бе спасено – едно зъзнещо и
уплашено до смърт 10-годишно дете. Дете на име Марти Холанд. 20 години по-късно
същото това момче ще става много рано – в 5:30 всяка сутрин в затвора Оачита Периш,
където излежава присъдата си, след като насити миналото си с верига от безумни
престъпления. Но далеч по-жестока е другата присъда, която някой ден Марти ще
трябва да излежи в душата си.
Животът е нестабилен, трепкащ пламък, който ни е подарен за малко или от Бога или
от капризната съдба. Той е най-ценното и необяснимо нещо, което притежаваме. И в
краткото време, в което сме негови собственици ни е дадена изключителната
отговорност да решим какво да правим с него. Понякога много рядко, хора като Джо
Делейни попадат в ситуация в която им е даден най-тежкият избор. Той никога не е
мислил за себе си и затова реши да подари живот на другиго, плащайки със своя
собствен.
Ако можех, щях да кажа на Марти, че просто няма право да пропилява подаръка на
Джо. Нима не осъзнава колко голяма е цената? Нима не разбира, че прахосвайки
спасението си, прахосва не само своя живот но и този на една изумителна личност? Не
виждаш ли, човече, че за да дишаш ти е угаснал друг живот? Че най-голямата жертва е
била вложена точно в теб и тя сега очаква имено от теб да я оправдаеш?

17
 Този Юни се навършиха 25 години от смъртта на Джо Делейни. Казват, че Марти
Холанд вече бил излязал от затвора и се опитва да намери покаяние, за да започне
наново живота си за трети път.
Дано да е така, Марти, защото някъде там в горещата Луизиана едно красиво, четири-
годишно момиченце все още се взира с големи, разплакани очи през прозореца в
очакване на баща си, който никога няма да пристигне. Един безкрайно мъчителен, вечен
отпечатък върху фината тъкан на времето. И колкото повече мисля за всичко това,
толкова повече ми се иска да обърна поглед към съдбата, Боговете или голямото
абстрактно нещо, което движи нещата и да ги попитам с тъжния глас на човек, който
знае, че никога няма да получи отговор: „Защо по дяволите? Защо?“

18
 ЕДИНАДЕСЕТИЯ ЧОВЕК
4 септември 2010 г.
За вестник „Телеграф“
http://www.sportal.bg/news.php?news=260488

Жан-Ив Лабаз ще загине след броени секунди. Тялото му ще бъде смазано под
огромни безформени буци бетон и раздробените му на парчета останки няма да бъдат
намерени в продължение на няколко дни. Часът е 16,53. Денят – 12 януари тази година.
Жан току-що е влязъл в сградата на Националната футболна федерация и няма
представа, че е само на няколко мига разстояние от внезапна зловеща участ.
Триетажната сграда на федерацията буквално ще експлодира, разтърсена от безумно
земетресение, и ще го погълне в яростна мелница от бетон, тухли, желязо и стъкло. В
този ден заедно с него ще загинат още 250 000 негови сънародници – жертви на едно от
най-големите природни бедствия в историята на човечеството.
В същия този момент лъчезарно 16-годишно момиче на име Брияна Хаберлин
започваше поредната си тренировка на около 1000 километра разстояние в безгрижната
и слънчева Южна Флорида. Тя не е виждала и никога няма да види Жан-Ив Лабаз, но
въпреки това съдбите им ще намерят начин да се преплетат по особен, тъжно-красив
начин, за да напишат тази история и ни накарат да повярваме в съществуването на
мистериозния и понякога самотен единайсети човек.
На няколко километра разстояние от Жан-Ив най-добрата млада вратарка на Хаити –
15-годишната Александра Коди, ще оцелее по чудо, но това, което ще преживее след
няколко секунди, ще остави дълбоки, отворени рани в крехката ѝ психика и по всяка
вероятност ще я терзае до края на дните ѝ. Земята под краката ѝ неочаквано ще започне
да клокочи с дълбок гастритен грохот и след това сякаш ще оживее в бесни хаотични
конвулсии. Александра е тренирана да пази равновесие, никога да не губи
самообладание, да се доверява на котешките си рефлекси и интуиция. Но 7 степени по
скалата на Рихтер са прекалено много за всекиго. Сякаш всичко под стъпалата ѝ ще се
разтвори, така че дори нейните силни крака няма да устоят, тя ще загуби баланса си и
19
ще се строполи безпомощна на земята, равни количества страх, ужас и паника ще
нахлуят в душата ѝ и ще парализират мускулите ѝ.
В този ден Александра и всичките ѝ съотборнички от националния отбор на Хаити ще
оцелеят, но ще загубят родители, роднини, приятели, цялото си оскъдно имущество и
човека, когото обичат като роден баща – Жан-Ив Лабаз. За него казват, че бил най-
добрият треньор на Хаити и една от малкото причини за оптимизъм в тази изтерзана от
бедност и нещастия страна. Лабаз бе философ, мечтател и изключителен педагог, който
вярваше, че призванието му не е толкова да печели мачове, колкото да формира
личности. Може би затова състезателките му бяха толкова привързани към него. Хаити
е държава, лудо влюбена във футбола, но липсата на средства и инфраструктура е
ограничила до крайност развитието му. Отборът не е бил на световно първенство вече
почти 40 години. Най-големият успех бе постигнат именно от Лабаз, под чието
ръководство девическата формация на страната се добра до световно първенство за
момичета до 17 години в Южна Корея през 2007. Изгладнялата за какъвто и да било
успех страна следеше със затаен дъх всяка секунда от мачовете на девойките и след
достойното им представяне ги посрещна като герои.
След смъртта на Лабаз не само състезателките, но и целият футбол в Хаити сякаш
осиротяха, а бъдещето на този спорт изглеждаше съсипано. Федерацията бе превърната
на прах заедно с всички архиви, средства и няколко хиляди току-що закупени футболни
топки. Под сградата бяха погребани 30 човека – цялото ръководство на федерацията.
Страната бе напълно смазана и потопена в постапокалиптичен кошмар. Един от най-
големите проблеми бе, че хората в Хаити бяха строили къщите си като бункери с цел да
се предпазят от урагани, а не от земетресения. Тук вятърът е най-големият враг, така че
всичко е тежко строителство – тухли, камъни и бетон. Без съмнение сте виждали
ужасяващите кадри от CNN: стотиците хиляди жертви, окървавените улици и
стърчащите във всички посоки арматури, късащи като хищни нокти бетонния
епидермис на обезобразените сгради. Порт-о-Пренс се превърна в гробница – старицата
с косата вършееше навсякъде, престъпленията и болестите не закъсняха да оголят
мръсните си муцуни, а въздухът бе пропит с миризмата на разлагащи се трупове.
Милиони бяха останали без дом и живееха в палатки или направо под небето.
Александра бе една от тях. Момичето съществуваше в състояние на полусъзнание,
спейки в мръсна палатка и хранейки се с по някой оскъден залък на ден. Всъщност
всичките ѝ приятелки от отбора бяха в абсолютно същата ситуация. В рамките на
няколко секунди те бяха загубили всичко, което притежаваха, и дори това, което още не
бяха получили – бъдещето си. Отборът, естествено, бе разформиран, а игрището им –
превърнато в лагер за бездомници.
Но изведнъж – чудо! След двумесечна агония, глад и мъчително лавиране на ръба на
съществуването едно по едно момичетата бяха издирени и изпратени на квалифи-
кацията за световно първенство в Коста Рика. И така, против всякаква логика и
очаквания, 56 дни след земетресението 11 изтерзани от умора деца се изправиха срещу
могъщия отбор на Съединените щати. Сред мрак, смърт и разрушение Хаити отново
гледаше със затаен дъх, хранейки сляпа надежда за каквото и да било, дори
незначително, вдъхновение. Нямаше нищо на този свят, което момичетата да искат
повече в този момент, отколкото да се представят достойно и да дарят поне една
усмивка на сънародниците си.
Нека ви отведа в 88-ата минута на този мач. Най-добрата нападателна на Щатите
Линдзи Хорен е на бялата точка. На голлинията нашата стара позната Александра Коди

20
пружинира неспокойно върху пъргавите си, но изтощени крака и се опитва да надникне
в съзнанието на противничката си, за да отгатне ъгъла на дузпата. Така ѝ се иска да
спаси удара, да направи нещо хубаво за отбора си, за съгражданите си, за Жан-Ив, чиято
отпътувала душа толкова много обича. „Ще се хвърля вляво, както само аз си мога“,
казва си Александра, която явно е прочела нещо в очите на американката. Хорен се
засилва и вкарва цялата инерция на 180-сантиметровото си тяло в удара. Момичето
плонжира като котка, покривайки идеално левия ъгъл на вратата... Но това не е
приказка. Линдзи стреля силно и точно вдясно и бележи безапелационен гол.

Американките продължават да нападат като оси и в добавеното време успяват да

отбележат още един гол, оформяйки крайния резултат: 9:0! Да – девет на нула! На
треньора на американския национален отбор Казбек Тамби искам да кажа: „Човече,
какво правиш?! Ти нямаш ли сърце в гърдите и мозък в главата? Какво искаш да
докажеш? Какво се опитваш да компенсираш? Нужно ли е да смажеш, стъпчеш и
унижиш група деца, които са загубили родителите и близките си, дома си и човека,
който ги е формирал като личности? Нима не виждаш, че тези момичета играят с
изцедени тела и изтерзани души? Не са тренирали. Не са яли и спали като нормални
хора със седмици и краката им се движат само благодарение на нечовешка воля. Самото
им присъствие тук е геройство и има начин, без да ги обидиш, да запазиш малко от
достойнството им. Нужно ли е например да пратиш най-добрата си нападателка, която
в този мач вкара четири гола, да бие дузпата? Или да хвърлиш целия отбор в нападение
в 92-ата минута? Господин Тамби, след 4:0 вече няма състезание – има избиване на
комплекси, болни амбиции и необяснимо желание да унижиш противника, пристигнал
от най-бедната държава в Западното полукълбо. Ако мислиш, че си победил, дълбоко
се лъжеш. В цялата тази ситуация най-големият губещ си ти!“
Едно от нещата, които просто не мога да опиша, е нивото на футбола, който се играе
от момичета и жени тук, в Щатите. Масовостта, базата, феноменалната инфраструктура
са несравними с нищо по света. Американките са толкова добри, че най-големият
проблем на треньорите е как да отделят шепа футболистки от хилядите, които за-
служават да бъдат националки. Колкото и много да искаха, колкото и да се бореха за
всяка педя трева, момичетата от малката, разпадаща се островна държава нямаха
никакъв шанс срещу една стройна, идеално организирана и много скъпа футболна
институция.
След мача хаитянките си тръгнаха с наведени глави, но Александра не можа да

21
помръдне от вратата си. Макар че спаси толкова положения и вложи всяка клетка от
себе си, момичето чувстваше лична отговорност за нанесеното на родината ѝ унижение.
Бе смазана и съкрушена – за втори път в рамките на два месеца земята под краката ѝ
сякаш се разтвори в жестоки спазми и момичето, което е тренирано да не губи
самообладание и равновесие, отново рухна безпомощно на тревата. Тялото ѝ се разтресе
в неудържими ридания и малката вратарка знаеше, че плаче не само заради мача и не
само за себе си, а за всичките си изстрадали сънародници, за осиротелите деца, за Жан-
Ив, за изгубеното бъдеще. В този миг тектоничните плочи на Душата ѝ най-после се
сблъскаха и магнитудът на това жестоко сьрцетресение не можеше да бъде обхванат
дори от скалата на Рихтер.
Но ето че точно в този потискащ момент се случи нещо странно рядко и много красиво.
Брияна Хаберлин – лъчезарната вратарка на американките, бе усетила много дълбоко в
себе си трусовете дълго преди началото на мача и бе точно този човек в отбора, който
разбра идеално значението на ситуацията. Днес, след като я познавам по-добре, вярвам,
че ако хаитянките бяха отправили поне един опасен удар във вратата ѝ, той щеше някак
си да влезе в мрежата. Брияна бе най-далеч от съкрушената противничка, но извървя
стоте метра до вратата и без колебание пое ридаещото момиче в прегръдката си, без да
я остави да падне повече на земята. За тяхна чест останалите ѝ съотборнички видяха
какво става и последваха примера ѝ. Груповата прегръдка продължи почти две минути
и когато най-после се разпадна, самата Брияна бе обляна в сълзи. Гледах изумен тази
трогателна сцена заедно с човека, когото уважавам най-много на този свят, и накрая той
ми каза: „Знаеш ли, според мен има някаква почти статистическа логика в това, което
се случи. От единайсетте на игрището една личност усети нещата със сърцето си и
поведе останалите. Може би за съжаление такава е и зависимостта в живота: навярно
горе-долу един на всеки единайсет има чувствителността и душата да направи подобно
нещо“. Една единайсета! Такава ли е наистина приблизителната алгебра на добрината?
Възможно е. Ако е така, то поне е хубаво, че всички познаваме по някой и друг
единайсети човек. Майка Тереза бе единайсетият човек.... Мандела... Жан-Ив Лабаз..
.Брияна Хаберлин.
Момичето не спря дотук. Веднага след турнира Бри, както всички я наричат, отиде
самичка в щатския департамент и регистрира фондация, наречена „Много сърца – една
цел“. Идеята беше да събере пари, за да може да доведе целия отбор на Хаити на турнир
в Орландо и по този начин да им даде възможност да се измъкнат за малко от кошмара
в страната си, да отидат до Дисниленд и най-вече да изтрият усещането от
квалификациите и да продължат да играят любимия си спорт поне още малко в
нормални условия. Бри бе толкова всеотдайна, ентусиазмът ѝ – толкова заразителен, че
успя да убеди хиляди хора да направят малки дарения и на практика сама да набере
средствата.
Александра и съотборничките ѝ прекараха две незабравими седмици във Флорида и
поне за малко усмивките се завърнаха върху лицата им.
Свързах се с изключително скромната Бри просто за да ѝ кажа точно какво мисля за
постъпката ѝ, за голямото ѝ сърце и за родителите, които са отгледали такова прекрасно
дете. Не се случва често на човек да се натъкне на невръстно момиче, разбиращо света
и живота по-добре от треньора си, който е живял на този свят 49 години. Помолих я да
ви каже нещо и тя пожела да ви предам следното: „Искам да благодаря на всички, които
виждат нещата като мен, и ви моля винаги, когато ви се отдаде възможност да дадете
сила и надежда на тези, които ги нямат, да го правите без колебание!“.

22
 Състрадателност. Не ни е нужна, за да оцелеем. Няма да я намерите в учебника по
биология. Няма да ви помогне да спечелите състезание или да направите много пари.
Но по някакъв особен начин тя ни е необходима и ни прави хора. Състраданието няма
очертания и тежест. То не идва отникъде, но ако му позволим, ще ни отведе навсякъде.
„Състраданието е необяснима, чисто човешка характеристика, която ни е помогнала да
се обособим като единствен по рода си вид в природата. „ Казал го е самият Дарвин.
Мачът между Хаити и Съединените щати отмина, но остави следа в сърцата на много
хора. Благодарение на тази история, ако някой ден попадна в подобна ситуация, никога
няма да гледам на нея като на случайност, а като на златна възможност да използвам и
аз мъдростта на едно 16-годишно момиче.
Десетима човека са започнали да четат тази статия и по една или друга причина са се
отказали. Но ти...? Ти, приятелю, все още си тук. Затова искрено се надявам, непознати
читателю, и ти да виждаш нещата по този начин и ако някой ден съдбата отвори вратата
на подобно обстоятелство за теб и те постави на мястото на малката Бри, да се
възползваш без мисъл за полза и облага и в този ценен момент от футболист, или
бизнесмен, или президент, или каквото и да било да се превърнеш в нещо много повече –
човек... Единайсетият човек.

23
 ПРИКАЗКА ЗА ВЯТЪРА
(Най-бързият човек на света е българин)
20 септември 2009 г.
За вестник „ Телеграф „
http://ivo.ucoz.com/index/0-21

Искам да ви разкажа една приказка. Толкова невероятна, че не може да бъде

измислена. Толкова красива, че няма как да бъде хипербола. Това е приказка за
пустинята и вятъра. За същността на съвършенството. За най-бързия човек на планетата.
За един гениален българин, творящ необясними чудеса на малък остров в Тихия океан.
За 140-годишно куче със златна козина, добро сърце и човешки очи. За безсилието на
науката пред триумфа на инстинктите. За един нисичък канадец с огромни мускулести
крака. За стария Антонио от Кремона и неговата 300-годишна неразгадана тайна. И,
разбира се, за Варна.
Но нека започнем с Варна. Тази от детството ми. С морската градина, сенчестите
улици и усмихнатите хора. Прелестна и тайнствена, тя ме омагьоса още при първата ни
среща с обещания за вечно лято и безгрижни дни. Хвърли рибарска мрежа върху
детското ми сърце и ме плени завинаги така, както само тя може. Как ще я забравя тази
сирена с коси от свежи водорасли и смях от морска пяна? Кой знае сигурно се е
променила през годините, но в спомените ми тя винаги ще бъде същата прелъстителна
красавица, ухаеща на одеколон от чиста морска сол, разтворен в бриза. Никой не може
точно като нея да подслони влюбените двойки по алеите си, да разроши косите им с
игривия си вятър и да ги накара да забравят всичко останало под серенадата на чайките.
Такава е Варна в наивните спомени на хлапето. Винаги съм вярвал, че и тя ме обича
24
поне толкова, колкото аз нея, защото в сърцето ми тя е единствена по рода си – просто
съвършена!
Всяка есен Варна се качва на каросерията на малък пикап и поема дългия си, тежък
път към пустинята. Чакат я два ферибота и хиляди километри по асфалта. Крайната ѝ
цел е Бетъл Маунтайн, щата Невада – място, наречено от „Вашингтон пост“ „мишницата
на Америка“. Действително, пейзажът е потискащо монотонен, а почвата е кафеникава
пръст, по-безплодна от щампован бетон. Лишени от растителност, голите едноцветни
хълмове наподобяват деформиран керван от огромни камилски гърбици, вцепенени
завинаги в неподвижния въздух на пустинята. Ако хвърлим и един космонавт в
скафандър да подскача на забавен кадър по камънаците, спокойно можем да повярваме,
че сме се пренесли на Луната. Но какво прави тук, сред тези ограбени пейзажи, името
на нашата хубава черноморска русалка?
Бетъл Маунтайн може да няма много, но разполага с най-правия, най-високо
разположен и най-безлюден пътен участък в Северна Америка-шосе 305. Надморската
височина е 1407 метра. Наклонът на трасето – несъществуващ. Тук всяка есен се
провежда легендарно състезание, наречено WHPSC. Мнозина го наричат просто „Пре-
дизвикателството“. Именно то е съревнованието, определящо най-бързия човек на
планетата, придвижван от собствените си сили. Не, няма да се натъкнете на Юсейн Болт
в пустинята на Невада – той не би могъл да се мери с най-бързите мъже на Земята,
защото те въртят педали, развивайки немислими скорости.
През 2000 година талантливият канадски колоездач национал Сам Уитингам вмъкна с
усилие компактното си 170-сантиметрово тяло във футуристично устройство,
приличащо повече на снаряд, отколкото на велосипед. В тясната кабина единствената
подвижна част от тялото му са краката, които започват да въртят като бесни педалите,
подпомагани от чудовищните бедрени мускули на колоездача. Шумът в кабината е
оглушителен, въздухът недостатъчен, жегата ~ омаломощаваща. Но това са
незначителни подробности. Минути по-късно Уитингам се възползва оптимално от
определените за засилване 4 мили и набра скорост, въртейки педалите със 120 оборота
в минута. Снарядът влетя в 200-метровата официална дистанция с 117 км/ч, смазвайки
световния рекорд.
Година по-късно Уитингам направи нещо още по-невероятно, подобрявайки собстве-
ния си безумен рекорд с цели 12 км/ч. През 2002г. – за трети пореден път „Предизви-
кателството“ бе спечелено от канадеца с ново върхово постижение от 130,36 км/ч. Вече
шест години този рекорд е абсолютно недосегаем за. останалия свят. Причината за това
смазващо надмощие не е толкова в стоманените крака на Сам Уитингам, колкото в
странното куршумовидно превозно средство, което той настоява да бъде наричано
велосипед. Устройството се казва „Барна“ – име, което е станало еталон за доминация в
тези среди, а негов създател е един от най-изумителните хора, с които ме е срещал
животът – българският скулптор Георги Георгиев. Тук се носят много неправдоподобни
на пръв поглед легенди, свързани с този нестандартен, колоритен мъж. Интересното е,
че повечето от тях са абсолютна истина.
Георги живее на малък изолиран остров в Британска Колумбия с изглед към големия,
безкраен запад на Тихия океан и не разполага с нищо повече от малка работилница в
гаража си и двете си златни ръце. Преди да съм ви разказал за него, искам да изразя
собствено мнение: според мен, на базата на стандартните дефиниции и разбирания,
които съм формирал в себе си през годините, Георги Георгиев е гений. Това е крайна
дума, за която самият той сигурно ще ми се разсърди, но аз не бих си позволил да я

25
употребя, ако не вярвах с абсолютна категоричност в нейната уместност. Георги не е
физик, няма математически познания за геометрията на формите, не се интересува от
формули и цифри и не е запознат с коефициентите на триене или съпротивление на
въздуха. „Просто следвам интуицията си – каза ми Георги. – Моите форми не идват от
учебниците и компютрите. Нещо невидимо, нещо дълбоко вътрешно ми подсказва
какво трябва да направя.“ Всяка заварка, всяка сглобка и елемент са направени от
Георги в собствения му гараж работилница. Българинът отказва корпоративно
спонсорство по философски причини и се самофинансира – при това с огромно усилие.
През 2001 г. британски екип инвестира над 1 милион долара с единствената цел да
победи неговия „Варна Диабло“ и да се върне от Невада с нов световен рекорд.
Подготовката на англичаните бе невероятна. Въоръжени от корпоративни спонсори, те
създадоха собствен ултрамодерен велоснаряд, наречен „Блуйондър“. В дизайна му
участваха водещи учени, физици и лаборатории. Структурната архитектура на
съоръжението бе изградена с помощта на компютърни процесори с индустриална
мощност и сложни програми за графичен и аеродинамичен анализ. За капак англича-
ните пристигнаха в пустинята c олимпийския шампион от Сидни Джейсън Куейли зад
кормилото. „Те бяха огромна машина, подпомагана от купища пари – коментира
Уитингам. – Ние бяхме просто двама пичове с един пикап.“
Резултатът? Британците постигнаха 103 км/ч „Варна Диабло“ – смазващите 129 км/ч.
Устройството е с предно предаване, което оптимизира пространството вътре в
кабината. Уитингам ляга в долната част на черупката като във вана, която сякаш е
направена по контурите на тялото му. Георги слага горната черупка, или „покрива“, на
болида върху Сам и го „запечатва“ с хокейна лепенка, за да не позволи на какъвто и да
било въздух да проникне в кабината и да наруши нейната аеродинамичност. Кислородът
за колоездача прониква през двата тесни процепа на огромните и тънки като бръснач
колела, но въпреки това след пробег Уитингам често излиза от „совалката“ на границата
на припадъка, с дробове, отчаяно търсещи въздух. През 2003-а сякаш бе на косъм от
ужасяваща участ в опита си да подобри собствения си рекорд. „Варна“ спука гума и той
загуби контрол, излитайки във въздуха със скорост от 130 км/ч. Окован като в пашкул
от прегръдката на „Варна“, Сам бе безпомощен. Тя се стовари под 90 градуса върху
асфалта под ужасения поглед на Георги и продължи да се пързаля по шосето в
продължение на 300 метра. Животът на колоездача бе спасен от гениалния дизайн.
Уникалното съоръжение е построено от свръхлеки въглеродни нишки и кевлар, от който
се правят бронирани жилетки за военните. Сам се измъкна от кабината без нито една
драскотина. Вече шест години целият свят се опитва да бие рекорда на „Варна“. Самият
Георги също не успява да го направи, въпреки че няколко пъти беше близо до него.
Целта е да премине границата от 82 мили (131,97 км/ч) и да спечели паричната награда
„Децимах“, която се присъжда на този, който успее да достигне една десета от скоростта
на звука.
Проблемът е, че за да могат да бият рекорда си, двамата „варненци“ имат нужда от
идеални условия: никакъв вятър, оптимална температура и нов, по-гладък асфалт.
Според скептиците те никога повече няма да могат да го направят. От миналата година
срещу тях се подготвят още по-амбициозни и добре финансирани екипи. Не е ясно още
колко ще продължи надмощието на Георги, но постигнатото от него до този момент е
изумително и дори необяснимо.
Георгиев е роден и израснал във Варна, където от малък е усетил поглъщащо,
нетърпящо възражение влечение към изкуството скулптурата и манипулацията на

26
формите. „Спомням си как като дете направих серия от аеродинамични модели на
свръхзвукови самолети, вдъхновени от ТУ-144 – сподели Георгиев за „Телеграф“.
Клубът по аеронавтика във Варна бе толкова впечатлен, че ги сложи на витрина. Години
по-късно забелязах същите форми, които аз бях направил инстинктивно, в моделите,
разработени от „Боинг“ и НАСА.“ Георги е бил изумителен скулптор, но се наложило
да следва в Художествената академия в Белград. „В София не ме приеха – смее се
Георгиев. – Нямаше достатъчно места от деца на комунистически деятели.“
Възможността за емиграция се отворила през 1971-ва – първо в Рим , а след това в
Канада. Един ден Георги се сдобил с чистокръвен златен ретривър – прелестно куче с
бляскава козина и дълбоки, умни очи. „Кръстихме го Варна – на мястото, откъдето съм
дошъл“, спомня си Георги. Кучето пленило всички с изумителния си характер и бързо
станало пълноправен член на семейството. Варна живяла невероятните 19 години (140
в човешки години) – нещо нечувано за тази порода. Когато кучето си отишло, покосено
от удар, сломеният от тъга Георги решил по своеобразен начин да продължи живота му,
наричайки компанията си на негово име. Така световноизвестните велоболиди носят
името както на родния му град, така и на най-верния му четирикрак приятел. Подобно
на повечето хора, които разполагат с уникална дарба, Георги сякаш не може да я оцени.
„Какво толкова съм направил? Навремето създавах сложни бронзови бюстове в най-
малък детайл. В сравнение с това велосипедите ми са нищо.“ НИЩО ЛИ?! Георги, какво
говориш? От години целият свят е по петите ти. Всички искат короната ти, но нито
могъщите компютърни програми, нито милиони долари са в състояние да дешифрират
и победят въображението и интуицията на един скромен българин и неговите виртуозни
ръце.
Спомнете си Микеланджело. Когато го попитали как е успял да извае прелестната
фигура на Давид от един груб мраморен блок, той погледнал с недоумение и казал: „Ами
че той си беше вътре в камъка – аз само махнах излишния мрамор около него“.
Университетът на Бритиш Колумбия реши да анализира „Варна Диабло II“ в тунел за
аеродинамично изследване и след шестмесечни тестове учените заявиха, клатейки
невярващо глави, че не са виждали по-идеална аеродинамична форма в природата.
Моделът бе наречен „най-ефикасното превозно средство, създадено от човечеството“.
С други думи, „Варна“ е способна да генерира огромен двигателен момент, използвайки
по-малко от една конска сила, като при това успява да се скрие почти магически от
самия въздух, чийто вездесъщ коефициент на триене е най-големият враг на търсачите
на скорост.
Когато питам Георги как създава шедьоврите си, той вдига рамене: „Нямам представа.
Нещо отвъд мен. Някакъв необясним вътрешен усет дърпа конците. Може да е късмет,
а може би просто съм бил предназначен за това. Нека ти кажа нещо: ако всеки на тази
планета реши един ден да върши това, в което най-много го бива, целият свят ще се
промени към по-добро. Много е важно човек да не пропилява таланта и живота си
напразно“.
Преди 300 години в градчето Кремона в Северна Италия един гениален лютиер на име
Антонио Страдивари е създавал шедьовър след шедьовър в малката си прашна
работилница. Работил е с примитивни длета, оскъдна светлина и груби инструменти.
Днес, три века по-късно, цигулките му продължават да бъдат най-съвършените
музикални инструменти в историята на човечеството. Гласът им е неподражаем – с
вълшебен тон, кристална акустика и перфектен резонанс. И дори днес, в циничния и
самонадеян XXI век, никой не знае точно каква е тяхната тайна. Нито спектрални, нито

27
химически, нито математически анализи са успели да декодират магията на тези
инструменти. Къде точно се крие тайната? Дали в плътността на дървесината, в
изящната геометрия на формите, в мистериозния коктейл от минерали на заставката,
или евентуално в рецептата на лака? А може би истината е, че един шедьовър дължи
себе си на цял комплекс от неизчислими фактори, движени от необяснимата и могъща
вътрешна необходимост на един благословен с изключителна дарба човек. Искрено
вярвам, че варненецът, живеещ и творящ на малкия остров до Ванкувър, е точно такъв
човек.
Но време е да свършваме – всяка хубава приказка заслужава своя хубав край.
Миналата седмица в Бетъл Маунтайн се състоя дългоочакваното „Предизвикателство
2008“. Георги и Сам бяха отново там с пикапа си и новия „Варна Диабло III“ в
каросерията. Двама пичове срещу Целия свят.
Но защо ли ми се струва, че финалът няма да ви изненада и едва ли е необходимо да
ви казвам това, което вече сигурно усещате: Че в една топла септемврийска вечер
вятърът внезапно утихна, условията станаха идеални, Сам Уитингам развъртя яростно
педалите и болидът на Георги разряза със свистене въздуха над шосе номер 305. И ето
че в този момент, в горещата пустиня на Невада, „Варна“ полетя свободна като птица и
отново стана такава, каквато моето детство я е запазило в сърцето ми – просто
перфектна!

(От мен, вестник „Телеграф“ и цяла България: Честит нов световен рекорд на
Георги Георгиев – един голям българин и пръв носител на наградата „Децимах“ с
невероятните 132.5 км/ч!)

28
 ТИЧАЙ, ЛОПЕПЕ! ТИЧАЙ!
7 август 2008 г.
За вестник „ Телеграф“
https://www.sportal.bg/news.php?news=125062

Понякога, когато въздухът е кристално чист и видимостта е идеална, отивам на едно

самотно място до езерото Клинтън, за да се вгледам необезпокояван в огромните
загадъчни каньони, обвили планината Брадли, и да се запитам отново какви ли древни
тайни крият мрачните им сенки. Под тях като хладнокръвно, търсещо плячката си
влечуго се вие долината Шрьотер. Но днес гледката, която ме е вълнувала толкова често
през годините, отнася мислите ми към малкия петгодишен Лопепе. В края на краищата
нали самият той днес – осемнайсет години по-късно, твърди, че често е обичал да се
вглежда със страхопочитание в абсолютно същите хипнотизиращи пейзажи.
Питам се какви ли мисли са минавали през чистото му, невинно съзнание? Децата имат
уникалната дарба да виждат света през неопетнена от цинизъм и логика призма.
Наивните им въпроси често са трогателни. Как да отговориш на дъщеря си, когато
излита за пръв път със самолет и те пита кога ще станем малки? Забелязала била, че
самолетите се смаляват, след като излетят от земята, и преценила, че всичко в тях също
би трябвало да стане по-малко. Наскоро и синът ми успя да ме озадачи с култовия
въпрос колко е стара буквата „г“. Друга зашеметяваща загадка, родена от неговото
съзнание, е въпросът от кой отбор е Господ. Единственото, което успях да му кажа, е,
че във всички случаи не е от Англия.
29
 Детската психика е красива, неразгадана тайна и невръстният Лопепе не е бил изклю-
чение. Малчуганът, казват, бил обаятелно дете Добро сърце и широка, обезоръжаваща
усмивка. Може да я види – често дори и днес върху лицето на вече порасналия мъж.
Изгрява някак изведнъж, озарявайки чертите му с лъчезарно излъчване. Усмивката в
никакъв случай не е класическа и с огромната дупка между предни зъба навярно вбесява
ортодонтите, но тя сякаш всичко останало върху лицето му, за да го превърне отново в
безгрижния хлапак, обичан безрезервно от цялото селце Кимотонг в Южен Судан.
Миналата година Лопепе най-после се върна точно там, за да посети собствения си
гроб. От седемнайсет години не беше стъпвал в родното си място. Купчина камъни –
това е всичко, което са могли да си позволят родителите му, за да отбележат символично
гроба му. Не са знаели дори къде да намерят крехките останки на сина си, за да ги
положат в него. „До днес помня калашниците – твърди Лопепе. – Бяха толкова големи
и зловещи.“ Всичко изглежда голямо за едно шестгодишно дете.

В един кошмарен ден на 1991-ва озверели наемници, подкрепяни от правителството,

нахлуват в малката католическа църква, в която семейството на Лопепе било на
поклонение. Въоръжени до зъби и пръскащи слюнки, оскотелите фанатици нареждат на
всички да легнат на земята. Това, което ги интересува, това, което е най-конвертируемо
за изкривената им идеология, са децата. Едно от най-жестоките престъпления на
нечовешкия конфликт в Судан е отвличането на деца, промиването на техните уязвими
съзнания и превръщането им в роботизирани военни машини. Бащата на Лопепе се
хвърлил да го защити, но бил почти убит с приклад на пушка.
Всички деца от църквата били натоварени като добитък в каросерията на камион,
завързали очите им с превръзки и ги отвели в концентрационен лагер. Военното
обучение се провеждало с часове под жестокото екваториално слънце. Лопепе попаднал
в помещение, в което като сардини били натъпкани 100 деца. Хранили ги с каша,
съставена от смлени соеви зърна и пясък. „Децата около мен умираха всеки ден от

30
дизентерия, побой и глад – спомня си Лопепе. – Научих се да усещам идващата смърт.
Те някак си лягаха примирени и затваряха очи завинаги. Страхувах се, че скоро и моят
ред ще дойде.“
Но една безлунна нощ три 14-15-годишни момчета, които познавали родителите му,
се промъкнали в стаята. „Ние ще ти помогнем да видиш майка си отново“, прошепнало
едно от тях в ухото му. Единият го хванал за лявата ръка, другият за дясната и
тихомълком го измъкнали от лагера през тайна дупка в оградата. В продължение на три
дни момчетата бягали, преследвани от войниците. „Тичай, Лопепе, тичай!“, окуража-
вали го тийнейджърите, но когато не можел повече, го качвали на гръб и продължавали.
Нощем го криели в пещери, докато търсели вода, и му я носели в чаши, направени от
широки листа. Цяло чудо е, че не са били разкъсани от дивите животни на африканската
савана.
Децата продължили на юг и без дори да разберат, преминали на територията на Кения,
където били заловени от граничари. Лопепе бил заведен в огромния лагер за бежанци
Какума, където прекарал останалото си детство. В продължение на десет години
малчуганът живеел в абсолютен недоимък и се борел за оцеляването си с едно ядене на
ден. Лопепе не знае какво е станало с трите момчета, които спасили живота му, но до
ден-днешен ги нарича „моите ангели“. Чарът и добрината му бързо му спечелили много
приятели. Хлапакът обичал да играе футбол с топка, направена от смачкана на кълбо
хартия, делял дажбата си от царевица с по-слабичките деца и ходел съвестно на
училище. То се състояло от черна дъска, закачена на дърво, а учениците чертаели с
пръчки числа и букви по пясъка. Нощем малчуганите лягали под опръсканото със звезди
небе и докато се взирали в него, по-големите момчета разказвали приказки на по-
малките. Лопепе обичал да се вглежда в небето и да повтаря, че звездите са като
семейството. „Те се обичат и разчитат един на друг. Нищо не може да ги раздели.“
Момчето мечтаело повече от всичко да види отново родителите си, но било убедено, че
семейството му е загинало във войната, отнела повече от 2 милиона човешки живота.
Майка му и баща му също вярвали, че синът им е мъртъв, и дори направили
церемониално погребение.
Лопепе обичал да тича, да се носи свободен и лек като вятър из саваната и в ритъма на
стъпките си да забрави тежкия си живот и осакатеното си детство. Кой знае – сигурно,
докато е бягал от спомените си, е чувал отнякъде и шепота на своите ангели: „Тичай,
Лопепе, тичай!“. Постепенно доброволците в лагера започнали да го наричат Лопес.
Лопес Ломонг.
През 2001-ва късметът най-после се усмихнал на лъчезарния младеж и той попаднал в
списъка на 3500 деца бежанци, които били осиновени от американски семейства. Така
тийнейджърът ненадейно се озовал в дома на Роберт и Барбара Роджърс в щата Ню
Йорк – на хиляди километри и няколко века разстояние от красивото, но примитивно
селце, в което бил роден. Пристигнал на летището само с пликче в ръка, защото оставил
всичко, каквото имал, на приятелите си в лагера.
Културният шок бил покъртителен. Лопес не можел да повярва, че семейство Роджърс
имат кола, и мислел, че ще ходят пеша от летището. До самолета в Найроби стигнал с
ходене. Първата нощ спал на запалена лампа, защото не знаел, че светлината може да
се изключва. Също така умирал от студ, тъй като нямал представа, че температурата на
водата под душа може да се контролира. В дома на Роджърс за пръв път видял
хладилник и микровълнова печка. Но Ломонг се адаптирал бързо и постъпил в
гимназия, където демонстрирал забележителен интелект, а миналата година завърши и

31
университета в Северна Аризона, където бе един от най-популярните и обичани
студенти.
През 2003 година – ново чудо: Лопес научи чрез приятел, че семейството му е живо и
майка му Рита Намана го търси отчаяно в Кения! Няколко дни по-късно получил
обаждане от жена, която за пръв път в живота си използвала телефон. Тя непрекъснато
му повтаряла през сълзи, че иска да говори със сина си Лопепе, без да си дава сметка,
че детето ѝ е пораснало и заедно с него е пораснал и гласът му. Лопес нямаше нито пари,
нито американски паспорт, за да се върне в Африка и да види семейството си. Но
миналата година с помощта на ТВ канала НВО младежът най-после се събра отново с
хората, с които съдбата безмилостно го бе разделила. Гледах трогателните кадри, които
биха могли да разчувстват до сълзи дори паметника на Съветската армия в София.
Лопес прегърна братчето, което никога не бе виждал, и се разрида в обятията на майка
си. Но това не е краят на тази странна приказка. Възможно е дори да е само началото...

Какво вижда едно малко дете в нощното небе? Много повече от нас, възрастните.
Съзнанието му е необременено, любопитството неутолимо, въображението – необятно.
Ние често биваме погълнати от цикъла на ежедневието си и стесняваме кръгозора си,
потъвайки в безсмислени детайли. Петгодишното дете се вглежда в луната и не вижда
в нея като мен каньоните на планината Брадли, долината Шрьотер или кратера Клавиус.
За малкото момче луната е красивата бяла зеница на нощта, която се взира обратно в
него с настойчиво, немигащо око. Детето гледа в хипноза звездите, защото за него те не
са просто далечни огнени кълба от газ, а милиони трепкащи въпроси. Някои ще намерят
отговора си, а други може би е най-добре да останат завинаги неразгадани.
Защо, питат звездите, съдбата толкова често ни подхвърля жестоки шеги? Защо не е
подсказала на малкия Лопепе, че в продължение на месеци и той, и майка му са живеели,
без да подозират, в двата противоположни края на един и същ бежански лагер? И кой е

32
този звяр, спотайващ се в най-тъмните подземия на човешката натура, който е в
състояние да създаде изчадия, способни да посегнат на детски живот? Да го изтръгнат
като жива плът от ръцете на родителите му? Кои са тези животни, защо съществуват в
XXI век и за какво им е това парче месо, което бие в гърдите им?
Но има и други, далеч по-хубави въпроси, увиснали в небето. Като този например –
защо американският олимпийски отбор, пълен догоре с легенди като Фелпс, Коби и
сестрите Уилямс, се събра във вторник и единодушно реши, че на откриването на
олимпиадата американският флаг трябва да бъде носен от един малко известен 23-го-
дишен бегач на 1500 метра на име Лопес Ломонг? Защо младежът с голяма усмивка и
тежко минало, който едва миналата година най-после придоби американски паспорт, е
толкова обичан и уважаван? Защо точно той, който е израснал толкова далеч, заслужи
да развява знамето на новата си родина? Може би заради тези негови думи: „Страдам
непрекъснато за децата на Судан. Те не мечтаят да станат доктори или олимпийски
атлети. Те просто мечтаят да са живи на следващия ден. Искам да направя всичко по
силите си, за да им помогна“.
В сряда, когато научи за огромната чест, Лопес заяви с треперещ глас, че това е най-
щастливият ден в живота му.
И ма и още, малко по-лесни въпроси: какви са например шансовете на нашия герой за
медал? Трудно е да се каже – 1500 метра е непредвидима дисциплина. На квалифи-
кациите Лопес се класира, завършвайки трети, въпреки че бяга с изкълчен глезен.
Потенциалът му е огромен: има и сила, и издръжливост, и стратегическо мислене, макар
че все още му липсва техника. В тази дистанция всичко е възможно при идеално
стечение на обстоятелствата, но в същото време нищо не е гарантирано. Знам обаче с
абсолютна сигурност едно нещо – ако Лопес стигне до финалите, неговите три ангела,
независимо дали все още са живи, или не, ще го гледат отнякъде с усмивка. И когато
влезе, лек като вятър, в последната обиколка, и те, и ние, и дори Бог, независимо от кой
отбор е, ще скочим обезумели на крака и докато всяка негова изстрадала стъпка го води
към финалната лента, ще крещим с цяло гърло и с цяла душа: „Тичай, Лопепе! Тичай!“

33
 ДВАНАЙСЕТТЕ СИРАЧЕТА
(и за родителите им, които все още не могат да кажат че
са приятели)
4 ноември 2008 г.
За вестник „Телеграф“
http://www.7sport.net/archive7ds/2008/05/07/forum/index.htm

Тази история според мен ще породи разнопосочни мнения. Затова ако издържите да
прочетете статията докрай, искам да попитам: Вие какво бихте направили?
Аз вярвам в позицията си, но...ако самият аз попадна в такава ситуация не съм
съвсем сигурен как точно бих постъпил...Като се сблъскат принципи и емоции нещата
стават болезнени и непредвидими.

„Мога да кажа, че сме приятели... Мога да кажа, че сме приятели... Мога да кажа, че
сме приятели.“ Случвало ли ви се е дадена дума или фраза да нахлуе неканена в главата
ви и невъзмутимо да измести всичко останало? Обикновено здравият разум прави опит
да надделее, но в повечето случаи всяка съпротива е излишна. Спомням си например
как веднъж сатанинската безсмислица на група „Диана експрес“ „Две праскови посях и
две череши“ долетя по радиовълните и като някакъв изгладнял екзотичен вирус
унищожи всички останали мисли в главата ми. Цяла седмица не можех да започна или
завърша изречение, без да спомена проклетите праскови и череши. Накрая ми беше
почти невъзможно да функционирам, тъй като песента ме бе трансформирала в някакво
оглупяло тананикащо си зомби. Паразитният куплет нападаше хладнокръвно мозъчните
34
ми клетки и една по една методично ги превръщаше в гниещи праскови и череши.
Случая с фразата „Мога да кажа, че сме приятели“ е по-различен. Явно в главата ми
има доста празно пространство, тъй като вече няколко дни тези думи кънтят и отскачат
като алпийско ехо в коридорите на съзнанието ми. Но за разлика от безобразното
творение на „Диана експрес“, тази фраза е добре дошла. В нея има логика и смисъл.
Причината да ме преследва са дванайсетте близнаци, живеещи в Швейцария. Вече 36
години тези благородни братя водят странно съществуване. Изоставени безсъвестно от
родителите си, 12-те елегантни, аристократични сираци излизат от дома си само веднъж
в годината с надеждата най-после да бъдат потърсени, пожелани и осиновени. Това
обаче едва ли някога ще се случи. Колкото и да е невероятно, те дължат тъжната си
съдба на един-единствен баскетболен мач. Но не какъвто и да е мач, а един от най-
легендарните Двубои в историята на световния спорт.
Годината е 1972-ра, а мястото на събитието – XX Олимпийски игри в Мюнхен. По това
време професионалистите все още нямаха право да играят, но въпреки това Съедине-
ните щати не бяха губили нито един мач на олимпийска сцена. Седем участия – седем
златни медала! 63 последователни победи. За никого обаче не беше тайна, че
доминацията на американците ще бъде подложена на невиждано до този момент
изпитание. Отборът на Съветския съюз разполагаше с великолепни играчи, изключи-
телен треньор и неограничени ресурси. Руснаците бяха по-високи, по-зрели и най-вече –
далеч по-обиграни. Казват, че преди да пристигне в Германия, освен многобройните
лагери за сработване отборът на СССР е имал вече 400 мача зад гърба си. Формацията
беше машина, сглобена и калибрирана с години с една-единствена цел – да детронира
омразните американци. Също така повече от ясно беше, че въпреки фиктивните си
позиции в съветската армия, милиция и т.н. руските баскетболисти са си чисти
професионалисти.
Американците, от друга страна, бяха студентчета, събрани два месеца преди
олимпиадата. Зад гърба си имаха един лагер и 12 приятелски мача. Отборът им стана
известен като най-младата формация в историята на щатския олимпийски спорт.
Въпреки това американците бяха изключително талантливи и атлетични. Нямаше отбор
на света, който би могъл да им се противопостави в динамичен двубой с бързи пробиви
и пресираща защита. За тяхно нещастие треньор на Щатите бе консервативният Хенри
Айба, който предпочиташе бавен и целенасочен стил на игра. Старият традиционалист
забрани атрактивните изпълнения и стихийните атаки и по този начин извади играчите
от естествената им среда. Постепенното нападение допадна идеално на обиграния
съветски отбор, воден от безпогрешния Сергей Белов и хладнокръвния Александър
Белов.
Допълнителен проблем за американците създаде отказът на най-добрия им млад играч
Бил Уолтън да облече националния екип. Легендарният център не даде обяснения за
решението си, но общоприетото мнение е, че не е бил съгласен със стратегията на
треньора. Финалът се игра в последния ден на олимпиадата, само пет дни след ужасната
трагедия с израелските атлети. Нервите бяха изострени до крайност. Според
очакванията още от първата секунда мачът се превърна в епичен сблъсък на двете
защити.
В отсъствието на Уолтън основното препятствие пред руснаците беше неопазимият
Дуайт Джоунс, който бе най-добрият реализатор и борец на американците. В невъз-
можност да неутрализира Джоунс руският треньор Владимир Кондрашин избра

35
нестандартна тактика и пусна в игра дълбоката резерва Дворни Едешко, който момен-
тално предизвика сбиване с американската звезда. Двамата играчи получиха технически
наказания и бяха изхвърлени от мача. Още при следващото отиграване другата звезда
Джим Бруър бе блъснат на земята и излезе от игра със сътресение на мозъка. Руснаците
поведоха с девет точки, но благодарение на светкавично бързия гард Кевин Джойс
американците намалиха разликата на три точки.
До края оставаха 40 секунди и топката попадна в ръцете на Джим Форбс, който излезе
от идеално поставен заслон и необезпокояван отбеляза от средно разстояние. Така
резултатът бе само 49:48 в полза на Сборная. Руснаците мъдро изстискаха всичките си
30 секунди от часовника. 10 секунди преди края изстрелът на А. Белов бе блокиран от
Том Макмилън и топката се озова в ръцете на Дъг Колинс. Американецът се опита да
поднесе, но бе жестоко фаулиран. Три секунди преди края полуживият Колинс изпълни
безупречно и двата фала, давайки точка преднина на отбора си.
От този момент до края на мача се разви една от най-големите и хаотични траги-
комедии в историята на олимпийския спорт. Моментално след фаловете на Колинс
руснаците вкараха топката в игра, но не успяха да отбележат кош и мачът свърши.
Главният съдия обаче изуми всички, преценявайки, че руският треньор е поискал
прекъсване, и нареди трите секунди да се преиграят. До ден-днешен въпросното
поискано прекъсване е под въпрос. Противно на легендата българският съдия Артеник
Арабаджан няма вина за преиграването. Решението е изцяло на бразилския рефер
Ренато Ригето.

Руският отбор опитва дълъг пас, но американците открадват топката и мачът завършва
за втори път в тяхна полза. Полудели от щастие, играчите започват да празнуват, без да
забележат, че шефът на ФИБА Уилям Джоунс е слязъл на игрището и разговаря
оживено със съдиите. В пълно противоречие с официалния правилник и олимпийския
протокол англичанинът нарежда трите секунди да се изиграят още веднъж, защото
имало някаква неизправност в часовника. Невярващи, американците се връщат на
игрището за трети път! Този път гардът Иван Едешко изпрати дълъг пас през цялото
игрище право в ръцете на Саша Белов. Руснакът се обърна спокойно и поднесе топката
в коша – 51:50 в полза на братушките! По този безпрецедентен начин бе сложен край на
36
потискащата баскетболна хегемония на Съединените щати. Американците подадоха
една от най-стабилно обоснованите контестации в историята на спорта, но Арбитраж-
ната комисия бе разделена от... бодливата тел на Берлинската стена. В комисията имаше
петима души – румънецът, унгарецът и кубинецът, естествено, гласуваха в полза на
руснаците. Италианецът и пуерториканецът дадоха рамо на американците. С 3:2 гласа
СССР се сдоби с първото си олимпийско злато!

Германците са изключително ефикасен народ: за броени минути всички медали бяха

занесени в специален автобус, паркиран до залата. Процедурата е немска идея и бе
приложена за пръв път в Мюнхен. Всъщност автобусът беше мобилна работилница, в
която мълниеносно върху всеки медал бяха гравирани името н националността на
наградения. Но когато медалите са доставени навреме в залата за церемонията по
награждаването, на почетната стълбичка зее едно голямо, обидено празно място. Там,
където трябва да са носителите на сребърни медали, няма никого. Американците
отказват да приемат второто място и да стиснат ръцете на победителите.

1972-ра бе тежка година. Студената война беше докарала света до истерия. Източният
и Западният блок се бяха демонизирали взаимно, а игрите, естествено, бяха тотално
политизирани. И двете системи гледаха на финала като на идеална палитра за
пропаганден плакат. Дори днес, 36 години след злополучния мач, всички американски
играчи до един отказват да получат медалите си. Красивите сребърни отличия,
създадени от легендарния майстор Герхард Маркс, се съхраняват в специален сейф в
Лозана, Швейцария. На лицевата страна е изобразена богинята на победата, надвесена
над олимпийския стадион. Всяка година медалите се изваждат от сейфа за почистване
и всяка година МОК прави отчаян опит да убеди американските баскетболисти да ги
приемат. Напразно – дванайсетте медала по всяка вероятност ще останат сираци
завинаги, въпреки че общата им нумизматична стойност се оценява на 1 милион Долара.
Горчивината и болката от загубата са толкова големи, че Дъг Колинс и Майк Бантъм
дори са посочили в завещанията си, че забраняват на съпругите и наследниците си да
приемат медалите след смъртта им.

37
 Вие какво бихте направили? Аз имам по-особено мнение. Според мен има огромна
сила в това да погледнеш в очите победения победител и да му стиснеш ръката. Ако
американците се бяха качили на стълбицата и развели флага си през 1972-ра, те щяха да
са завинаги шампиони в очите на целия свят. Гледал съм до втръсване развръзката от
този мач. Може и да е имало конспирация, особено в Арбитражната комисия, но според
мен става дума за поредица от фрапиращи съдийски гафове, които са ежедневие в
баскетбола. Също е истина, че руснаците играха по-добре, контролираха играта и до
голяма степен заслужаваха победата.
Знам със сигурност, че докато съм жив, няма да забравя голямата грапава буца, която
заседна в гърлото ми, когато нашият легендарен гимнастик Йордан Йовчев беше
безскрупулно и варварски ограбен на олимпиадата в Атина. Ухажвана от домакините,
безсрамната съдийска комисия буквално изтръгна златния медал от талантливите ръце
на българина, за да го връчи на неизмеримо по-слабия в този ден грък Димостенис
Тамбакос. Спомням си как камерата се спря върху лицето на Йовчев и как тихата болка
и тъгата в очите му накараха моите очи да натежат от сълзи. Но Данчо стисна зъби по
мъжки, качи се на стълбичката и взе сребърния си медал, за да го донесе в България,
където бе посрещнат като национален герой. Наскоро този изключителен мъж заяви
следното в интервю: „Не съм само аз – в Атина имаше и други ощетени гимнастици. В
погледа на Тамбакос си личеше кой е победител. Момчето не е виновно, защото не се е
месило в интриги. Излезе и игра човекът, но други хора го оцениха неправилно. Доста
пъти след това се виждахме с Тамбакос. Мога да кажа, че сме приятели“.
МОГА ДА КАЖА, ЧЕ СМЕ ПРИЯТЕЛИ! В тези шест малки думи има повече
благородство, отколкото в целия благороден метал, раздаден по олимпиадите, и може
би затова те са се настанили така трайно в съзнанието ми. Всички знаем колко
злокачествени са метастазите на олимпийското движение. Корупция, политически
машинации, подкупи, мрачни сделки и допинг го разяждат от години. Управляващата
върхушка се е превърнала в международен спортен картел, движещ стоката си от
континент на континент под прикритието на чиста идея. Олигавените, меркантилни
псевдоаристократи на МОК се избират един друг доживотно и разнасят скъпите си
костюми по целия свят в търсене на някаква облага. От време на време подхвърлят на
света по някоя и друга изкупителна жертва, така както големите риби си хвърлят
хайвера.
За никого вече не е тайна, че богинята на победата върху медалите е евтина блудница
и затова се стига до парадокси като скандална олимпиада в Китай, зимни игри в Сочи
или второ място за победителя. Ако съм на мястото на американския отбор обаче,

38
сигурно бих приел медала си. Студената война отдавна свърши, а пък и един милион
долара са много пари. Преглътнете обидата, стари момчета, извадете дванайсетте
сребърни сирачета от сейфа им в Швейцария, продайте ги и дарете парите на сиро-
питалище. От това ще има някаква полза – от 36-годишното ви сърдене няма никаква!
Лесно е да се каже, но и аз самият не съм 100% сигурен в себе си и не знам как бих
постъпил на тяхно място. Не всеки има волята и характера на Данчо Йовчев. Ако
можеха американските баскетболисти да се поучат от българина, сигурно щяха да
разберат, че неговият жест е далеч по-силен от техния. В постъпката му има нещо
особено, нещо безценно, което е на път да изчезне заедно с олимпийската идея. Гордея
се с всяка клетка на националната си самоличност, че е българин. Доблестни хора като
него са рядкост и въпреки че никога не съм се срещал или говорил с него, ако ме
попитате дали го познавам, ще ви дам единствения възможен отговор:
„Мога да кажа, че сме приятели.“

Американците се радват, преди съдиите да решат, че финалът срещу СССР на

олимпиадата Мюнхен ‘72 още не е завършил

39
 МАГЬОСНИКА И НЕГОВАТА ПИРАМИДА
10 юни 2010 г.
За вестник „ Телеграф“
http://www.sportal.bg/news.php?news=274982

100:0! Да, сто на нула! Колкото и да звучи налудничаво, действително има такъв
резултат. Сигурно някои от вас помнят историята... Беше преди година-две. Деви-
ческият отбор на тексаския „Ковенант“ мина през съперничките си от „Далас Академи“
като руски пехотен батальон през фабрика за водка. На полувремето резултатът вече бе
59:0! Това е шокиращо, разбира се, но още по-необяснимо беше, че при 60:0, 70:0 и дори
90:0 момичетата от „Ковенант“, окуражавани от лоботомирания си треньор Майк
Граймс, пресираха по цялото игрище, налитаха като оси към коша на смутените си
съпернички и дори мятаха тройка след тройка в последните секунди. Целта им очевидно
беше да се доберат до трите цифри. За някои хора стоте точки означават много.
Баскетболистките и треньорът на „Ковенант“ не се интересуваха, че играят срещу отбор,
в който тренират само осем състезателки, а в цялото училище има едва 20 момичета.
Отгоре на всичко повечето ученички в „Далас Академи“ са диагностицирани с
дислексия и други увреждания. При 98:0 Граймс беше пуснал в игра най-добрите си
баскетболистки. Те успяха да откраднат топката и да вкарат в последните секунди:
100:0!
Парадоксалният резултат обиколи света и бе отразен и от българската преса. Ето че
почти две години по-късно имам повод да си спомня за този мач днес и причината е в
изтичащата 2010-а. Както отиващата си година, така и този мач ме карат да се сещам за
странни неща: като Магьосника от Уестууд например, построената от него загадъчна
пирамида и най-вече за някои вечно изплъзващи ни се въпроси, свързани с негово
величество смисъла на живота.
Сетих се и за една стара притча, разказвана за легендарния треньор Джон Уудън.
Казват, че веднъж, още преди неговият (JCLA да се превърне в непобедима династия,
отборът му водел със смазваш резултат и бил напът да отбележи заветните 100 точки,
което по онова време било фрапиращо постижение. Екзалтираната публика искала с
цената на всичко да види трите цифри на таблото. Но Уудън дръпнал играчите си в зона
и дори взел прекъсване, за да им каже тихичко, така че да не го чуе съперникът, да
намалят оборотите. Въпреки това UCLA продължавали да мачкат и стигнали до 99
точки. В този момент треньорът извадил най-добрите си играчи – той просто вярвал, че
това е най-правилното и човешко решение. Не е ясно какво е казал на резервите, но те
не отбелязали нито точка повече. Великият треньор знаел, че когато мачът вече е
спечелен, трите цифри са без значение. Съперникът е победен – унижавайки го, пилееш
собственото си достойнство. Публиката си тръгнала смълчана, осъзнавайки, че е
получила урок по доблест и живот.
Когато Джон Уудън е навършил шест години, баскетболът е бил съвсем малко по-стар
от него. „Хей, Джони бой – попитала го майка му – какво искаш за рождения си ден?“
„Искам топка – отвърнал светкавично малчуганът – баскетболна топка!“ Фермерското
семейство било много бедно: майка му натъпкала в огромен чорап каквито парцали
успяла да намери и това станала първата топка в живота на бъдещото светило. Кошът
бил щайга за домати с избито дъно, която баща му заковал на стената на хамбара.
40
 Виждал съм Джон Уудън на живо един-единствен път. Беше преди години в прочутата
зала на UCLA „Паули Павилиън“. Бившият треньор седеше тихичко на втория ред
директно зад скамейката на любимия си отбор. Изглеждаше крехък и дребничък, но
някак особено елегантен в скромния си безупречен костюм с малко цвете на ревера и
очила с тънки рамки. Трудно ми беше да си представя този благ, усмихнат и почти
незабележим 80-годишен мъж в ролята на вилнеещ звяр на игрището. Но всеки любител
на баскетбола знае, че той е бил точно такъв. Като играч в университета си в щата
Индиана Уудън е бил неопазим, всявайки ужас в противниковите защити. В три поредни
години е в идеалната петица на Щатите, а в последния си сезон като студент донася
шампионската титла на отбора си и е обявен за играч номер едно на Америка. Дълго
преди създаването на НБА му е предложен феноменален за времето си контракт в
професионален отбор, наречен „Ню Йорк Селтикс“. Но воден от други амбиции, Уудън
отказва и започва работа за десет пъти по-скромна заплата като учител и треньор.
Сигурно сте запознати с изумителните му постижения в UCLA и рекордите, които едва
ли някога ще бъдат подобрени. Уудън печели колежанската титла 10 пъти за 12 години,

41
превръщайки отбора си в неподражаема династия. Когато в отбора си има звезди като
Карийм Абдул-Джабар или Бил Уолтън, треньорът успява да подчини егото им на
отборното начало. Когато няма звезди, намира начин да свие всичките петима на
игрището в един общ унищожителен юмрук. Прочутите му зонови преси се превръщат
в бич за противника и в теоретична класика. В един момент UCLA нареждат невъз-
можните 88 поредни победи, а четири от сезоните им преминават, без да регистрират
нито една загуба! Невярваща на очите си, американската общественост му дарява
прякора Магьосника от Уестууд.

Но още по-впечатляващото в случая е, че за Джон всички тези постижения не са нищо

повече от строителен материал. Уудън, виждате ли, гради нещо много, много по-голямо.
Нещо с формата на пирамида. Нещо трайно и значимо, което да докосне живота на
милиони и което всеки да може да открие за себе си, без да е необходимо да ходи в
Египет. Структурата, към която се стреми този амбициозен архитект, е по-огромна и по-
неразрушима дори от пирамидите на Имхотеп.
Джон слага край на кариерата си неочаквано – в деня, в който печели десетата си титла.
42
След което, на 64-годишна възраст... се захваща за работа. Уудън винаги се е интере-
сувал не толкова от баскетбол, колкото от моделирането на човешкия характер и
пълната реализация на неговия потенциал. Уудън обичаше да казва, че е треньор по
баскетбол, но преподавател по живот.
Едва ли е случайно, че когато го попитат с коя титла се гордее най-много, той неизмен-
но отговаря, че най-големият му триумф е, че всичките му играчи завършват колеж и
постигат успехи в живота независимо от избора на професия. Един от играчите му
напуснал преждевременно университета и Уудън му досаждал 20 години, докато не се
върнал, за да завърши.
Като треньор личният подход на Джон към състезателите му винаги е бил базиран на
коректност и взаимно уважение. Няма крещене, няма псувни, няма ексцесии.
Като млад легендарният Бил Уолтън бил крайно независим, дори луд бунтар.
Хипарската му натура често влизала в жестоки конфликти със стройните морални
принципи на Уудън. Но години по-късно дори той осъзнава колко формиращи са били
уроците на треньора и започва да изпраща собствените си синове всеки ден на училище
с напечатани цитати от Уудън в джобовете. Когато Джон формулира и публикува своята
станала легендарна „Пирамида на успеха“, малко от хората, които го познават, са
изненадани.
Пирамидата е привидно симплистична мотивационна система, но зад опростената ѝ
структура се крие цял един свят. Тя е кредо на поведение и печеливш подход към всеки
един от няколкото милиона моменти, от които се състои един човешки живот.
Пирамидата на Уудън се крепи върху 15 изграждащи блока и комбинация от принципи.
На върха на пирамидата педагогът поставя „състезателното величие“, което описва по
следния начин: „Да даваш най-доброто от себе си тогава, когато ситуацията го изисква.
Ситуацията го изисква винаги!“. В основата на пирамидата са претенции към характера,
които все по-често биват забравяни от днешните звезди: неща като целенасоченост,
трудолюбие, лоялност и самоконтрол. Човек не може да се изкачи до върха, ако първо
не е стъпил върху основата. С други думи, пирамидата не може да бъде обърната
наопаки, както се опита да направи треньорът на тексаския „Ковенант“.
Стените на пирамидата се крепят и върху принципите на Уудън. Един от тях гласи:
„Стреми се да превърнеш всеки следващ ден в своя най-голям шедьовър“. Това малко
изречение съдържа в себе си толкова много от тайните на Магьосника и обяснява почти
всеки един от смятаните за необясними негови успехи.
Според мен е важно да разберем, че „Пирамидата на успеха“ е не само педагогическа,
но и екзистенциална структура. Това е така, защото, ако изключим религията, тя ни дава
това, което най-много ни липсва – траен смисъл. Често идва момент в живота, в който
човек си задава вледеняващия въпрос: „Защо въобще съм тук?“. Погледнете в
огледалото: знаете ли, че точно в този момент, в който гледате лицето си, клетките в
тъканите му умират завинаги. Да, ние всички сме в състояние на влудяващо бързо
разлагане. Всички се движим по едно и също еднопосочно платно. Ако действително
сме тук само колкото да разрошим тревата... една недоловима въздишка във вятъра, то
какъв е смисълът?
Може би, казва Уудън, смисълът е просто в това да откриеш потенциала си и да не
спреш да го развиваш до последния момент – независимо дали си монтьор, зидар, учен
или лекар. Ако всеки следващ ден е твоят най-голям шедьовър, представете си каква ще
бъде изложбата в самия край. Не е случайно, че големият треньор наскоро заяви с
усмивка, че смъртта вече не е едно от нещата, от които се страхува. Уудън никога не се

43
възползва от славата си. Заплатата му беше 35 000 долара и за 28 години нито веднъж
не поиска повишение. Отказа се да тренира „Лейкърс“, отказа се от огромните
контракти, от примамливите предложения за консултантски позиции в големи корпо-
рации.
Джон не стана милионер и казват, че от 20 години живеел в малко апартаментче в
Енсино. Стаята му е пълна догоре с любимите му книги. Четенето, това изчезващо
изкуство, бе жизненоважно за великия треньор и бе дълбоко вплетено в неговата
пирамида. В епохата, в която все повече хора изхвърлят книги от дома си, Уудън бе
стигнал до извода, че колкото повече книги има в малката си стая, толкова по-голямо
ще става жилището, което обитава на този свят. Бившият играч на UCLA Анди Хил бе
казал, че Уудън е сто пъти по-велик като човек, отколкото като треньор. Нека спрем за
миг и се опитаме да вникнем в тези думи: най-великият треньор в историята е сто пъти
по-велик като човек!
Колкото повече мисля върху голямото послание на стария магьосник, толкова повече
осъзнавам, че по всяка вероятност смисълът на живота е в това да вложиш смисъл в
живота си.

Днес милиони хора по целия свят използват „Пирамидата на успеха“. Нямат брой тези,
които са се изкачили на върха ѝ, но най-голямата ѝ реклама е животът на нейния
създател. Джон Уудън е преживял две световни войни, жестока бедност и Великата
депресия; оцелял е четири години сред куршумите в армията; станал е първият човек,
приет в Залата на славата и като играч, и като треньор; спечелил е всичко, което е можел
да спечели; променил е лицето на баскетбола; съсипал е всеки рекорд; създал е
великолепни играчи и още по-великолепни личности; написал е книги и учебници;
вдъхновил е милиони и, разбира се, е построил най-внушителната пирамида. Тя е
някъде там, леко различна за всекиго, в очакване да бъде открита ѝ зависеща от нашите
собствени принципи и намерения. Истината е, че Уудън е нейният архитект, но
строителят е всеки един от нас. Ще издигнеш ли и ти своята пирамида на успеха някъде
вътре в себе си? Дко успееш, знай, че в самото ѝ сърце, в изящен саркофаг почива
44
нейният митичен фараон. Да, така е – 2010 г. се оказа последната в забележителния
живот на великия Джон Уудън.
Но когато на 4 юни научих, че един от най-големите ми идоли е отпътувал, тъгата ми
намери начин да се усмихне през танцуващо перде от сълзи. Магьосника от Уестууд бе
роден през 1910 и почина през 2010 г. Напусна ни само седмици преди да отбележи 100,
създавайки своята странна последна метафора. Най-добрите знаят точно кога да излязат
от игрището. Трите цифри са без значение, когато си разбрал, че вече си спечелил най-
голямата игра. И публиката отново е смълчана, защото е получила поредния урок по
доблест и живот. За Магьосника от Уестууд смъртта бе просто поредният съперник.
Съперникът, скъпи мои египтолози, е напълно победен.

… Колкото повече мисля върху голямото послание на стария магьосник, толкова

повече осъзнавам, че по всяка вероятност смисълът на живота е в това да вложиш
смисъл в живота си …

45
 БЕЗ ОПРАВДАНИЯ
(Последният мач на Кайл Мейнард)
09 ноември 2010 г.
За вестник „Телеграф“
http://www.sportal.bg/news.php?news=269704

„Кайл Мейнард е най-вдъхновяващата личност, която някога съм срещал!“

(Арнолд Шварцнегер)

„Ето го – последния мач. Толкова години труд, пот, болки, мечти и надежди... Всичко
събрано в един-единствен инфарктен, прощален момент. Не мога да повярвам, че ско-
ро всичко ще свърши, че ще трябва да напусна завинаги отбора, който вече е част от
моята същност. Но нали точно към това се стремях четири години, за това мечтаех –
да бъда сред най-добрите, да заслужа правото поне веднъж да бъда сред елита на
щатското първенство. Очаквах точно този съперник. Определено не се понасяме. Вече
три пъти сме се сблъсквали в минали турнири и мачовете ни бяха истинска
варварщина. Само веднъж съм го бил, но честно казано, тогава извадих късмет. Не
знам защо, но имах чувството, че съдбата ще ме сблъска точно с него. Гледахме с
тренера мачовете му на видео до припадък. Познавам стила му, движенията му,
техниката... не би трябвало да ме изненада. Аз съм си изработил някакво особено
шесто чувство: преди мач се вглеждам в очите на съперника и още преди да е
започнала схватката, вече ми е ясно как ще се развият нещата... Не и този път –
колкото и да се опитвам да надникна през стъкления, студен поглед към съзнанието
му, не успявам да разгадая нито едно негово намерение. Срещата започва и веднага си
давам сметка, че този негодник е подготвил идеална стратегия точно срещу мен...
Каквото и да стане, ще се боря докрай... Каквото и да стане, няма да търся
оправдания. „

Как е възможно?! Как е възможно това да е истина, ще се питаме от началото до края

на тази история и едва ли ще получим изчерпателен отговор. Когато за пръв път видях
Кайл Мейнард в акция, аз самият потърках невярващ очи и след като за мое изумление
миражът не се разпадна, ги потърках отново. Но Кайл продължаваше да бъде там – на
тепиха, вършещ неописуеми неща, чиято фрапираща неправдоподобност би подложила
на сериозно изпитание дори болното въображение на Стивън Кинг.
Днес исках да разкажа историята на Кайл Мейнард, един от най-уникалните спортисти
на този свят, но в крайна сметка тя се оказа нещо много повече – разказ, посветен не
само на него, но и на много други хора и най-вече на... добрата стара прегръдка.
Работата е там, че колкото повече се потапях в историята на Кайл, толкова повече ми се
искаше да раздавам прегръдки наляво и надясно, в най-неочаквани посоки.
Прегръдката като външно отражение на вътрешна емоция не е на особена почит в
Щатите. Тук личното пространство е неприкосновена територия. Ние, българите, обаче
носим южна кръв. Ако ще на сто години да стане американският ми паспорт, някои
неща никога няма да се променят, така че, честно казано, си оставам сериен прегръщач.
Роднини, приятели, близки, играчите в отбора ми, хора, на които съм благодарен, които

46
са ме изумили или възхитили, често попадат без предупреждение в славянобългарските
ми обятия.
„Трибуните са пълни догоре. Усещам погледите на публиката върху себе си и
страхотно напрежение в мускулите си. Съперникът ми знае, че трябва да се пази като
от огън от близко единоборство, и още от самото начало се опитва да ме измори,
бягайки методично от мен, без да напуска очертанията на тепиха. В същото време си
давам сметка, че като опитен хищник той изчаква удобния момент да атакува най-
уязвимата точка – лицето ми. „
В деня, в който Кайл се е родил, майка му Анита го е взела в ръцете си, погледнала го
е усмихната за пръв път и казала само: „Боже колко е красив!“. И ако можех, точно в
този момент щях да я прегърна, защото с тези много важни думи е започнал един
изключителен живот и само уникално силна, добра и всеотдайна майка може да каже
точно тези думи точно в този момент и да даде на този свят човек като Кайл.
Вече се досещате, че когато синът ѝ пораснал, той се е превърнал във фурия на тепиха,
но за да разберете точно за какво става дума, си представете какво означава да станеш
елитен състезател по свободна борба, без въобще да имаш лява ръка. Сега си
представете, че на всеки мач се изправяш срещу съперниците си не само без лява, но и
без дясна ръка. Ето че вече се питате как е възможно, нали? Но това не е всичко. Ако ви
е останало още малко въображение, опитайте се да повярвате и в следното – момчето е
по-ниско от един метър, защото няма нито ляв, нито десен крак!

Да, истина е – Кайл Мейнард е роден без ръце и крака и въпреки това от години мачка
както противниците си на тепиха, така и представите ни за границите на човешките
възможности. Лекарите твърдят, че генетичната аномалия, отнела крайниците на Кайл,

47
е толкова рядка, че деца като него се раждат веднъж на 10 милиона. Някой обаче е
забравил да каже това на невероятния му баща Скот, който го е отгледал точно по същия
начин, по който би възпитал дете без увреждане. „Казах си още от самото начало, че
този свят; не е пригоден за хора като Кайл и той ще трябва сам да се научи да живее,
развие и функционира в него – спомня си Скот. – Исках той самият винаги да вярва, че
е пълноценен човек. Дори казах на майка му, че ако не се научи да се храни сам, ще
умре от глад. Колкото и да го обичах и да се тревожех за детето си, не можех да си
позволя аз да върша всичко вместо него. Много ми беше трудно да не го глезя, но ако
го бях направил, щях да отнема шанса му за независимост.“ Една голяма прегръдка за
Скот Мейнард, защото благодарение на неговата сурова обич и мъдра педагогика днес
синът му не е просто човек, а институция – единствено по рода си явление. Уникалните
му постижения са станали част от американската популярна култура. Интернет е
наводнен със страници и видеоматериали, посветени на живота му. Опра Уинфри, Лари
Кинг, ESPN, USA Today и много други са сред медийните колоси, които са направили
опит да надникнат зад успехите му. НВО го нарече Кайл Мейнард Инкорпорейтед.

Поощрен от родителите си, още като петгодишен хлапак Кайл отказва да носи
протези и заявява, че ще живее такъв, какъвто е.
„Израснах на улицата в махалата, обкръжен от безброй приятели. Научих се да тичам
и да скачам по мой собствен начин и мускулите, които имах, станаха изключително
силни. По цял ден играехме уличен хокей. Аз пазех на вратата и беше почти невъзможно
да ми се вкара гол. Хвърлях тялото си пред топката като котка. Някои приятели усетиха,
че трябва да стрелят над главата ми, но рядко им се отдаваше. Бях с изключително
контактен характер, което ме направи много популярен в квартала.“
Не смятате ли, че тези дечурлига в махалата на малкия Кайл трябва незабавно да бъдат
намерени и прегърнати накуп с техните родители? Ясно е, че тяхното възпитание е било

48
толкова важно за Кайл, колкото и неговото собствено, защото в най-крехката възраст
отношението на обкръжението ти може както да ти даде вдъхновение, така и да те смаже
завинаги. Това са добри деца на добри родители. Те са пренебрегнали инстинктивно
очевидното увреждане, приели са момчето като равен и са му дали тласък в живота,
който продължава до днес.
Опитайте се да сложите дрехите си, използвайки само зъбите и лактите си... тотален
кошмар! Но Кайл го прави мълниеносно всяка сутрин. Момчето не използва никакви
специални съоръжения в живота си, с изключение на моторизирана инвалидна количка,
на която се качва много рядко – само когато бърза за някъде. Трудно описуем е
виртуозният начин, по който борави с вилица и лъжица. Невероятни са методиката и
светкавичната му скорост на бръснене. Перфектният му ръкопис също е изумителен.
Този човек пише като калиграф от династията Тан, без да има нито един пръст. Кайл е
машина и на видеоигри и пише на клавиатурата на компютъра като мен и вас... само че
по-добре – с 50 думи в минута! Шофьорската му книжка също е истина. Както и
безупречното му каране. Ето че големият въпрос пак се прокрадва: как е възможно?
Съперникът ми влезе с лакът директно в носа ми. Не можех да се защитя и болката
беше унищожителна. Усетих кръвта в гърлото си. Той, естествено, се възползва и преди
да съм се възстановил, успя да отбележи четири точки.
Аз записах две, защото се измъкнах от захвата му. Но и аз имам стратегия. Шансът ми
е да го издебна, когато атакува, да вляза в краката му и да го смъкна на тепиха. Тялото
ми е два пъти по-силно от неговото и ще му бъде трудно да ми противодейства на
земята...“

Още в шести клас Кайл прави нещо шокиращо, включвайки се в отбора на училището
по американски футбол! Да, американски футбол! Трябва да видите кадрите, за да
повярвате. Като защитник Кайл, облечен в униформа и шлем, се изстрелва като някакво
надземно торпедо в краката на невярващите нападатели и ги смъква мълниеносно на
земята. За да изработи този похват, момчето тренирало до припадък маневрата с баща

49
си цяло лято. На треньора на отбора Том Ший – една мощна прегръдка. Ето какво е
казал на 13-годишния Кайл, след като го видял в първата тренировка: „Да знаеш, че те
взимам в отбора не по милост, а защото имаш уникални качества и тренираш като звяр“.

С влизането в гимназията „Колинс Хил“ Кайл решава да се пробва и в любимия

спорт на баща си, който е бивш борец. С 3500 ученици – Колинс Хил“ е едно от най-
големите училища в Америка. Когато го вижда за пръв път, треньорът му Клиф Рамос
не издава с нищо изненадата си. Само го поглежда строго и му казва, че конкуренцията
е жестока и ще трябва като всеки друг да се бори за място в отбора. Кайл е на върха на
щастието. Защо? Защото му е даден шанс. Това е всичко, което му трябва. Не
съчувствие, не подкрепа, не услуга... Шанс. В този ден Кайл си поставя цел: не само да
влезе в отбора, а един ден да стане шампион на щата Джорджия – място, където
свободната борба е религия. Кайл започва да тренира като звяр – вдига тежести,
закачени за раменете му, и тренира коремната и гръбната си мускулатура с маниакална
всеотдайност. Треньорът е толкова впечатлен, че го включва в отбора и така Кайл е
пратен на първото си състезание, което моментално губи по точки. След което пада
още... 34 пъти! Тези 35 загуби също заслужават прегръдка. Представете си каква воля и
психика се искат, за да не се отчаеш и предадеш, след като си паднал 35 пъти. Да не
позволиш на нито едно съмнение да инфектира мечтите ти. Не са много хората като
Кайл, които знаят колко е важно да можеш да прегърнеш както победата, така и
загубата. Да, вярно е, че Кайл падаше, но интересното е, че колкото и да се опитваше,
нито един от съперниците му не успя Да го тушира – всичките му загуби са по точки.
„Като застане в мост, този човек е като стоманена конструкция. Не може да го
помръднеш -невероятно!“, спомня си негов съперник.

Кайл не се предава – баща му е забравил да го научи как. Започва да тренира всяка

свободна минута. Треньорът Рамос е странна птица – човек с безизразна, студена
черупка, който никога не показва емоциите си. Затова си мисля, че няма да бъде особено
въодушевен, ако му кажа, че имам поне сто повода да го прегърна заради всички тези

50
години и усилия, които е инвестирал в малкия борец, и за това, че нито за миг не е губил
вяра и е виждал малките победи във всяка негова загуба. Каменното му лице е
безизразна маска, но по-късно признава, че е бил изумен от нещата, които упоритото
момче е вършело в тренировките. „Може да не съм го показвал, но едно нещо е ясно –
уж аз бях треньорът, но Кайл ме научи на много повече, отколкото аз него.“
Един щастлив ден двамата с Кайл изобретяват уникална хватка, която по взаимно
съгласие наричат „челюстна трошачка“. Похватът е невероятно болезнен за съперника
и често го изважда напълно от равновесие. За да го извърши, нестандартният борец
използва брадичката си и невероятно силните си вратни мускули. 36-ият мач на Кайл е
абсолютен триумф. Както и следващият... и по-следващият. Мейнард започва да
печели... Непрекъснато. Противниците му в повечето случаи са шокирани. „Сякаш се
бориш с един голям гърчещ се мускул“, спомня си един от тях. Постепенно славата на
Кайл се разнася из целия щат и съперниците му започват да се страхуват от срещите си
с него. Младежът вече бие не само по точки, но и с тушове. Някъде по това време някой
изработва стратегията анти-Мейнард. Идеята е да атакуват главата и лицето му, тъй като
той не може да се защити. В един от тези мачове носът му буквално е раздробен и оттам
нататък става мишена за съперниците му.
Противникът ми продължава да вкарва лакътя си в счупения ми нос. Във втората
част го свалих на земята, но той усети възможност да ме ритне силно с десния си
крак право в носа. Добра тактика: бях зашеметен от болката и той пак се възползва
умело. Промъкна се зад мен и успя да запише още три точки. Трябва да атакувам –
сега е моментът. Ако не го направя, край – всичко свършва. Това е последният мач...“

В продължение на четири години Кайл трупа опит, рафинира нестандартната си

техника и печели мачове в поредица от турнири Междувременно продължава да
вдига щанги чрез т. нар. пеперудено изтласкване. Резултатите му са толкова
впечатляващи, че е поканен на турнира „Арнолд Шварценегер“. Идеята е да се опита
да постави световен рекорд по последователни изтласквания за възрастта си. Казват
му, че трябва да вдигне 110 килограма (два пъти повече от тежестта на тялото му) 15
пъти, за да бъде обявен за най-силния тийнейджър в света. Когато го вижда,

51
 публиката замира. На шестото изтласкване обаче хилядите в залата започват да
отброяват всяко вдигане: шест...седем... осем! Кайл вдига щангата 24 пъти и записва
името си в книгата на рекордите!

Голямата му мечта обаче е да се добере до шампионата по борба на щатското

първенство. Това се осъществи малко преди да завърши гимназия. Момчето мина
квалификациите, което е геройство само по себе си. На турнира спечели три
изключително оспорвани мача срещу най-добрите борци в щата, които опитаха всеки
позволен и непозволен похват, за да го елиминират. В последния си мач Кайл се
сблъска с един от най-добрите борци в историята на щата. Този път нещата не се
развиваха в негова полза. Кайл падаше... Падаше лошо. Малко преди края резултатът
бе 9:3.
„Резултатът е вече 9:3. Носът ми гори от болка. Не трябва да се предавам. Ще се
боря до дупка... И без оправдания. Усещам, че имам повече въздух от съперника.
Атакувам левия му крак със захват между брадичката и рамото си и го свалям на
земята. Бум! Две точки. Имам шанс... Усещам го. Резултатът е 9:5, но остават само
15 секунди. Трябва ми туш и нищо друго. Противникът едва диша. „Челюстната
трошачка „ го влудява, раменете му са на тепиха. „
Но миг преди туша съперникът на Кайл успява да се измъкне с нечовешко усилие.
Краен резултат 10:5. Това е. Край. Кариерата на най-уникалния борец в историята е
завинаги в миналото. Последният мач на Кайл Мейнард завършва със загуба.
За изненада на всички изтощеният, облян в пот съперник идва при него в центъра на
тепиха, пада на колене и... го прегръща. Преди да си тръгне, му прошепва:
„Да знаеш, че това беше най-трудният мач в живота ми!“
По-късно същият борец ще смаже всичките си съперници, печелейки шампионата
безапелационно.
Кайл остава неподвижен – той е съсипан, омаломощен и някак изгубен и объркан в
средата на тепиха. Съзнанието му все още отказва да приеме случилото се. Дори не си
дава сметка какво става в залата: публиката е станала на крака и скандира: „Кайл! Кайл!
Кайл!“. И ето че треньорът Клиф Рамос – суровият човек с безизразно лице, който
никога не изгуби вяра в него, си позволява да направи това, което винаги е искал да
направи – качва се на тепиха, навежда се, грабва го в прегръдката си и го вдига на

52
силните си ръце. Високо... там, където да може да чуе и запомни завинаги песента на
залата: „Кайл! Кайл! Кайл!“.

Днес Мейнард е само на 24 години, но вече е милионер и е натрупал преживявания за

три живота. След като завърши с пълно отличие гимназия, младежът стана успешен
бизнесмен, отваряйки собствена фитнес зала. Казва се „Фитнес без оправдания“. В
момента следва биохимия, но намира и време да обикаля страната, изнасяйки
мотивационни лекции. Преди няколко години написа автобиография, която стана
бестселър и на която между другото дължим описанието на последния му мач, за който
прочетохте тук. Книгата, естествено, се казва „Без оправдания“.
Наскоро Мейнард изкачи връх в Апалачите и твърди, че някой ден ще стъпи на
Еверест. Наел е голяма къща с още двама колеги в близост до университета. Две от
спалните са на първия етаж. Третата е на втория и до нея се стига по стръмно, дълго
стълбище. Познайте коя спалня е избрал Кайл?! И още нещо – приятелката на Кайл е
зашеметяващо красивата Мис Западна Вирджиния. Отношенията им са сериозни и това
не трябва да ви изненадва – Кайл Мейнард има особен ефект върху всички около себе
си. Ако прекарате само пет минути в компанията му, неусетно ще престанете да виждате
неговото увреждане и причината е, че той самият отдавна е решил да не му обръща
внимание.

53
 Ние, хората, сме забележителни млекопитаещи. Някой би казал, че природата ни е
дарила с невероятен капацитет за адаптация. Ако едно сетиво ни бъде отнето, ние
компенсираме, развивайки друго. В състояние сме дори да реорганизираме цели органи
и системи, за да заместим липсата на други. Човек е в състояние да изгради неподо-
зирани компенсаторни механизми, но истината е, че хора като Кайл са невероятна
рядкост. Адаптация като неговата не е дар от природата. Тя е заплата от природата.
Безценен хонорар, който, преди да бъде получен, трябва да бъде заслужен, изработен и
изстрадан.
Най-упоритото животно на този свят не е магарето. Най-упоритото животно е човекът.
И всичко, което му е необходимо, за да го докаже, е една мечта. Всяко малко нещо,
което Кайл е постигнал, е плод на къртовски труд – опит и грешка... опит и грешка...
опит и... успех. Наскоро Кайл Мейнард участва в схватка в ММА (смесени бойни
изкуства). Момчето бе жестоко критикувано заради този мач. Наричаха го луд и циркова
атракция, а най-злобните интернет анонимници го обсипаха с подигравки. Но те не са
виновни и Кайл не ги обвинява. Това са просто хора, които не разбират подхода на
Мейнард към всяко нещо в този живот. Той никога не си е правил илюзии, че ще бие в
ММА. Кайл просто вярва, че заслужава едно нещо – шанс. Шанс да живее като всеки
човек, да вложи най-доброто от себе си, да се скъса от труд и да пробва всяко нещо,
което душата му пожелае. „Не всички ме разбират – казва Кайл – някои хора измерват
живота си с материални неща – пари, коли, къщи. Аз измервам живота си с
преживявания. Искам ги с пълни шепи. Всяко ново преживяване е нов капитал.“
Кайл участва в ММА, защото искаше да го изпита ... един-единствен път поне.
И дори сега, в края на тази история, все още се питаме как е възможно. Как ли?
Обикновено невъзможните неща не съществуват случайно. След като загубят от Кайл,
много от изненаданите му противници се оплакват. Казват, че тъй като нямал крака и
54
ръце, те няма как да приложат захватите си. Представяте ли си – да се състезаваш срещу
човек без ръце и крака и да се оплакваш! Когато чуе подобни оплаквания, Кайл се
усмихва, защото разбира, че мисията му е изпълнена. Те ТЪРСЯТ ОПРАВДАНИЯ. Той
не го е правил нито веднъж в живота си. Помислете си дали ще има нещо, което да ви
спре в живота, ако следвате следния принцип:
Няма недостатък в този живот, който да не може да бъде превърнат в
преимущество.
И в края на краищата истината е, че тази история е възможна не само заради
изумителния Кайл, но и заради всички прегръдки, които толкова щедро раздавахме в
тази статия. Прегръдки за родителите на Кайл, за децата в махалата, за приятелите,
съотборниците, треньорите, учителите, противниците му, съучениците, за техните
родители, обикновените хора на улицата... Обществото. От него зависи толкова много –
то е толкова често в основата на нашите успехи и неуспехи. То е дало ръце и крака на
Кайл. Точно то е причината да няма нужда от протези. Помислете колко е важно за
човек като него още от дете да не се натъква на обиди и снизхождение. Да не среща
поглед, пълен с отвращение, или уплашена усмивка на улицата. Да бъде третиран като
равен, без специално отношение и отстъпки и от противници, и от приятели.
Кайл е вдъхновение в най-изчистения смисъл на думата. Вярвайки в него, не можем
да не повярваме и в себе си. Така че последният мач на Кайл Мейнард още продължава
и бива печелен всеки ден с нова хватка. Един на 10 милиона друг път! Този човек е един
на 6 милиарда и когато след много години изтекат дните му, сигурно ще си дадем
сметка, че целият му живот е бил една голяма прегръдка за всички ни. А за нас... За нас
остава да се възхищаваме и останали без дъх, да продължаваме да се питаме: Как е
възможно? Как е възможно човек да прегръща толкова силно... при това без ръце?

Видео на Youtube.com Кайл Мейнард: https://www.youtube.com/watch?v=uOk24NRX934

55
 НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА: I ЧАСТ
(Белия кон и свръххората на планината)
30 януари 2010 г.
За вестник „ Телеграф „
http://ivo.ucoz.com/index/0-50

Не мога да гарантирам, че тази статия ще промени живота ви. Това, което знам със
сигурност обаче, е, че тя промени моя още преди да съм успял да я напиша. Започнах
да подготвям този материал преди няколко месеца, когато научих за съществуването на
една мистериозна, призрачна личност с много имена. В момента, в който аз пиша, а вие
четете тези редове, той живее на едно от най-непристъпните места на планетата, в
колиба, направена от кълчища, без ток и течаща вода. Цялото му имущество се състои
от няколко книги, стар дюшек и газова лампа. Местните го наричат Кабайо Бланко –
Белия кон. В продължение на години съществуването му беше неизчерпаема суровина
за слухове, повод за безброй догадки, неправдоподобни притчи и спекулации. Никой не
беше наясно точно кой е човекът, криещ се зад прочутото прозвище. Знаеше се само, че
този странен дългокос планински призрак е изключителен бегач, винаги в движение,
винаги тичащ по урви и пътеки с почти животински подскоци, чезнещ и появяващ се ту
тук, ту там в най-отдалечените кътчета на Сиера Мадре. Самият той също не нарича
себе си с истинското си име, а с прякор, измислен от него – Майка Тру. Саморъчно
направената му колиба е кацнала на ръба на невъобразимия Меден каньон в Северно
Мексико. Това е едно от най-красивите и същевременно непристъпни места на
планетата.

56
 Каньонът е спираща дъха бездна, по-дълбока и обширна дори от прочутия Гранд
каньон в Аризона. Тук няма пътна инфраструктура и комуникации. Няма я
цивилизацията, на която сме свикнали ла разчитаме. Но от какво се крие този
ексцентричен отшелник? Защо е дошъл чак тук, вместо да живее американския си
живот в елин or 50-те щата на своята родина? Дали бяга от правосъдието? Или се е
разделил с разума си? Или може би и двете? Търпение ще ни разкажа за Белия кон и за
това защо е сложил толкова много катинари върху вратата към миналото си. По-важно
е ла разберем защо Кабайо е един от най-щастливите хора на този свят и защо е дошъл
точно тук, на устната на необятна пропаст в сърцето на всяващата страхопочитание
планина.
Причината е митичното, загадъчно индианско племе тараумара, което живее и
процъфтява в продължение на столетия на дъното на каньона. Може би сте чували
легендите за тараумара – настойчив, неправдоподобен шепот за стройната, благородна
и недосегаема раса от свръхчовеци, и за безуспешните опити на съвременната медицина
да декодира тайната на тяхната неуязвимост. Не е много това, което сме научили през
годините за индианците тараумара, но със сигурност знаем, че те са най-здравата
популация на света. Може би най-изумително е, че подобно на акулите тази странна
раса не боледува от рак! Не само това, но тараумарите са на практика неразрушими
биоекземпляри, които дори не са наясно, че на този свят съществуват неща като
сърдечносъдови заболявания, диабет, инсулти и т.н. Още по-шокиращо е, че те като че
ли не знаят, че трябва да остаряват, и остават в невъобразима физическа форма дори
след 90 години. Когато умират, тараумарите обикновено го правят просто поради много,

57
много напреднала възраст. Също прословути са непоклатимото вътрешно равновесие и
свръхестественото спокойствие, с които всеки един от тези уникални хора минава през
дните си. Няма напрежение, стрес, агресия и нерви. Тараумарите са една от последните
неразгадани тайни на човешката раса и може би първото нещо, което трябва да
осъзнаем, за да надникнем зад тази тайна, е че те по всяка вероятност са най-щастливите
хора на планетата!

Същността на това щастие навярно се крие в определящата характеристика на

тараумарите – те са най-невероятните атлети на земното кълбо! Няма нищо, което да
може да се сравни с тях. Нито олимпийските шампиони в маратона, нито кенийските
Нанди, нито роботизираните колоездачи, обикалящи всяко лято планините на Франция.
Нямат брой легендите за свръхестествената издръжливост на тази уникална раса, за
начина, по който тичат с дни и нощи без прекъсване по почти отвесни зъбери, за
пълното им пренебрежение към границите на човешките възможности.
Казват, че средностатистическият тараумара е в състояние да бяга около 160 – 200
километра наведнъж и да се възстанови почти незабавно за следващото бягане. Когато
един от най-издръжливите хора на планетата – Ланс Армстронг, пробяга Нюйоркския
маратон, той изпрати следния есемес на бившата си съпруга: „О, Господи! Това беше
ужасно!“. Тараумарите пробягват без особено усилие четири последователни маратона!
Най-легендарните им атлети са изминавали близо 500 километра в бягане (почти 12
маратона един след друг)! При това не на тартан или асфалт, а върху каменисти
планински пътеки на 2000 метра надморска височина, с напълно боси крака или с
58
примитивни сандали.
Защо знаем толкова малко за тези уникални хора антилопи? Защо не сме ги виждали
по лекоатлетическите писти? Ако действително са намерили тайната на дълголетието,
защо модерната медицина все още не е разшифровала за останалия свят секрета на
тяхната неуязвимост? Причината е в това, че тараумарите са разбрали нещо много
важно и то е, че единственият шанс да оцелеят като култура и общност и да се предпазят
от заразите на нашата цивилизация е да станат невидими! Тази раса никога, никога не е
воювала. Тараумара са пацифисти до мозъка на костите. В юто-ацтекския им език дори
няма думи за насилие, завоюване и жестокост. Затова живеят точно тук, на дъното на
земята. Когато Кортес и неговите конкистадори дошли в техните земи преди 500 години
и се опитали да ги превърнат в роби в сребърните рудници, те просто се обърнали и
избягали в катакомбите на Сиера Мадре, където природата е построила каменна
крепост.

По-късно щатското правителство е предлагало парично възнаграждение за всеки скалп

на индианец от племето апахи. Но апахите са били изключителни воини, така че вместо
да си взимат белята с братовчедите на Бате Гойко, бледоликите ловци на хора се
спускали зад границата и убивали мирните тараумара, чиито скалпове наподобявали
тези на апачите. Изстрадалото племе отговорило, изчезвайки още по-дълбоко, и този
път завинаги, в самия търбух на Медения каньон – място толкова отдалечено, че днес
дори вездесъщото око на сателитите не може да проникне в каменните паяжини на

59
неговите дефилета.
Цялата стратегия на оцеляване на тези загадъчни хора е свързана с целенасочено
самоизолиране. Единственият външен човек, когото някога са допуснали сред себе си,
е въпросният ексцентрик Кабайо Бланко. Тараумара е испанизираното име на племето.
Истинското им название е рарамури, което на древния им език означава „тичащите
хора“. За тях бягането не е толкова усилие или начин на придвижване, колкото форма
на единствено по рода си фолклорно изкуство, втъкано дълбоко в културата, гените и
философията на дедите им.
Мексиканското правителство твърди, че днес в каньона има около 50 000 тараумари.
Само няколко хиляди обаче все още живеят в малки пещери, пазейки ревниво начина
на съществуване и ритуалите на древните си корени.
Едно от най-изумителните неща, свързани с тичащите фантоми на планината, е
тяхната единствена по рода си социална утопия, която в наше време просто не разполага
с еквивалент. Тараумарите живеят в общество, в което няма наказания, защото няма
престъпления. Няма кражби, побой, завист, корупция, рекет и материализъм. Няма
полова дискриминация. Няма социални прослойки. Няма бедни и богати. Рарамурите
дори нямат монетни единици и икономическата им система не е базирана на пари или
дори на бартер. Вместо това тараумарите разчитат на нещо, наречено „корима“
(„споделяне“). Става дума за спонтанни прояви на добрина, безвъзмездни услуги и
перманентна щедрост. Понеже обществената им система не вярва в стойността на нищо
материално, рарамурите са напълно лишени от разбиране за алчност. Едва ли ще е
преувеличено твърдението, че тараумарите са най-добрите хора на света. Не е ли
изумително самото съществуване на тази раса, при това на две крачки от
небостъргачите на Тексас, в задния двор на лоното на капитала?
Друг шокиращ факт, свързан с тараумарите, е, че въпреки фамозната си физическа
форма те не се интересуват от тренировъчни режими и са епични веселяци, които
редовно вдигат катаклизмени двудневни купони, на които го удрят на тотална
полигамия и поглъщат почти балкански количества изпепеляваща гърлото ракия,
наречена дечугила. Тази сатанинска отвара се приготвя от труповете на гърмящи змии
и смола от кактуси и сигурно би могла да свари на яхния Орните дробове на Ози Озбърн
и Борис Елцин, взети заедно.
Рарамурите продължават да бъдат загадка, отнасят се с обяснимо подозрение към
всеки пришълец, не искат да се състезават извън планините си и рядко излизат извън
пределите на каньона. През 1928 г. мексиканското правителство успя да убеди двама
тараумари да участват в маратона на олимпиадата в Амстердам. Индианците завършили
на 32-ро и 35-о място, защото мислели, че 42-та километра са само загрявка. Никой не
им обяснил, че това е цялото състезание, и те били крайно разочаровани, защото се
готвели да започнат да тичат сериозно след 50-ия километър.
В началото на 90-те години слузест американски бизнесмен на име Рик Фишер успя
да се добере до дъното на каньона и убеди двама тараумари да участват в ужасяващия
ултрамаратон „Ледвил 100“ в Колорадо. Причината да се съгласят беше убийствената
суша, която бе оставила племето без храна. Бизнесменът обеща няколко тона царевица
на рарамурите, която щеше да ги спаси от унищожителен глад. Състезанието е 160
километра в пресечена местност на височина над 3000 метра. Участват около 300 от
най-великите ултрабегачи в света, пристигнали по специална покана от организаторите,
за да е сигурно, че няма аматьори, които да пострадат. Въпреки това 1/3 от
ултрамаратонците не завършват, а много биват доставяни на носилки в местната

60
болница.
Двамата рарамури застанаха разсеяно на стартовата линия, без дори да загреят, след
което... спечелиха със съкрушително превъзходство и необяснима липса на видимо
усилие, оставяйки далеч зад себе си най-железните бегачи на планетата. Надмощието
им било толкова смазващо, че съперниците им спирали да тичат, за да гледат
едновременно с наслаждение и страхопочитание елегантното им, почти
свръхестествено бягане по неравното планинско трасе. „Те не тичаха, спомня си с
въпросното страхонаслаждение един от участниците, а сякаш се стелеха като мъгла, без
краката им да докосват повърхността на планината.“
Но големият шок за останалите състезатели дойде, когато научиха възрастта на
индианците. Оказа се, че двамата спокойно могат да бъдат бащи на повечето участници!
Пръв завърши 55-годишният Виторияно, втори – другият тараумара, 44-годишният
Сирилдо. Изплашени от фрапантното надмощие на рарамурите, организаторите решиха
да привлекат още по-силна конкуренция през 1994-а, за да детронират индианците, но
и този път резултатът бе същият. Вдигна се много шум, ESPN изпратиха телевизионни
екипи, намесиха се корпоративни спонсори, медии и т.н. Ловкият опортюнист Рик
Фишер се хвърли да прави пари от индианците, да продава образите им и да ги
експлоатира по всеки възможен начин, без те дори да разбират какво става около тях.
Скоро след като осъзнаха ситуацията, тараумарите реагираха, потъвайки завинаги в
каньона си и отказвайки да участват в повече състезания.

61
 Днес Кабайо се подвизава из каньоните през по-голямата част от годината. От време
на време се връща в Щатите, за да участва в някой ултрамаратон под името Майка Тру.
Понякога припечелва някой долар като гид в планината и прави всичко по силите си, за
да насочи вниманието към проблемите, които застрашават любимите му тараумари.
Индианците са притиснати от настъпващата в каньоните дървесна индустрия и най-вече
от два огромни наркокартела, чието седалище е в намиращия се наблизо Сиудад Уарес –
най-опасния град на света! Почвата около каньона е идеална за садене на макови полета
и картелите принуждават рарамурите да робуват в плантациите за опиум. Тези, които
отказват, биват убивани. Понякога оскотелите членове на двата картела „Лос Сетас“ и
„Ню Блъдс“ стрелят по индианците със снайпери като по дивеч и без никаква причина –
просто защото им доставя удоволствие да отнемат човешки живот.
Мечтата на Кабайо Бланко е да сложи началото на ултрамаратон в Медения каньон –
състезание, което да събере на едно място в непристъпната Сиера Мадре рарамурите и
най-добрите бегачи в света. „Ако наистина успея, може би светът ще обърне внимание
на тараумарите, ще разбере тяхното значение за културното наследство на нашата
цивилизация и ще се опита да ги защити“, твърди Кабайо.

62
 НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА: II ЧАСТ
(Жената, която падна от небето)
6 февруари 2010 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/my_news.php?news=223976

През 1983 година жена на име Рита Кинтеро беше забелязана да се скита бездомна,
изнемощяла от глад и объркана недалеч от мястото, където живея в момента – в един от
крайните квартали на Канзас Сити. Била облечена в екстравагантни дрехи с ярки
цветове и говорела бързо на някакъв неразбираем език. Рита била прибрана от
полицията и предадена от властите в местна психиатрична клиника. След поредица от
прегледи и консултации с експерти лекарите определили езика ѝ за нечленоразделен
брътвеж и диагностицирали странната жена с остра форма на шизофрения. Рита беше
затворена в болницата в продължение на 12 години без никаква възможност да
комуникира с външния свят и бе подложена на фармацевтична терапия, включваща
осакатяващи тялото и съзнанието дози торазин.
Най-ужасното в тази история е, че Рита беше в абсолютна невъзможност да обясни, че
е напълно здрава. Всъщност по всяка вероятност далеч по-здрава от всеки човек, когото
познавате. Езикът, който говореше, е древното юто-ацтекско наречие рарамури, което

63
няма писмена форма и е съхранено единствено в каньона Баранка дел Кобре (Медения
каньон) в Северно Мексико, където няколкото хиляди членове на племето тараумара го
предават един на друг от поколение на поколение. Тукашната система открадна 12
години от живота на Рита поради простата причина, че културата, езикът и начинът и
на съществуване все още са абсолютна мистерия за останалия свят. Защо и как Рита
Кинтеро се оказа на хиляди километри от дома си чак в Канзас ще ви разкажа по-късно.
Нейната невероятна история е една от многото причини след толкова години все още да
се опитваме да разгадаем многобройните тайни на митичните бягащи хора на Сиера
Мадре.

Как е възможно? Как е възможно индианското племе тараумара въобще да

съществува? Как успяват най-издръжливите физически и най-здрави свръххора на
планетата да превърнат историята си в малко повече от притихнал шепот и да останат
призраци в пещерите на Северно Мексико? Как може цяла една автономна раса със своя
собствена култура и древен език да се самоизолира в 500-годишен пашкул и да остане
недокосната от пъплещата навсякъде около тях цивилизация на XXI век? Погледнете
картата и ще видите, че човешките мравуняци на Хюстън, Сан Антонио и дори Ню
Орлиънс не са чак толкова далече от техния непристъпен каньон. Проблемът е, че
тараумарите не искат да бъдат откривани и миналото им ги е научило да не вярват на
белите лица и на техните лицемерни усмивки. Разбрали са навреме, че нашите открития
водят до неизбежни закрития. Затова още след като са пристигнали конкистадорите на
Кортес, рарамурите, както те наричат себе си, са потънали дълбоко в гърлото на
вземащия дъха Меден каньон, изчезнали са под зеленото наметало на планината и днес
могат да бъдат открити само тогава, когато те го пожелаят.
Вече споменахме, че съвременният свят знае много малко за тях – единици са тези,
допуснати от тараумарите в тяхната мистериозна общност. Знаем със сигурност, че
рарамурите не боледуват от рак и са в състояние да тичат непрекъснато и с изумителна
скорост в продължение на дни и нощи. Казват, че ако пожелаели да участват в маратони
и ултрамаратони, най-добрите тараумари щели да смажат всички световни рекорди.
През 1971 г. американският физиолог доктор Дейл Грум се добрал До дъното на
каньона и бил толкова изумен от това, което видял, че казал следното: „Ще трябва да се
върнем 2800 години назад в човешката история, за да открием нещо подобно на тази
64
изумителна раса. По всяка вероятност от времето на Древна Спарта не е съществувал
народ в такава невероятна физическа форма“. Мексиканският учен Франциско Алмада
също се добрал до тараумарите и не можел да Повярва на очите си, след като видял
състезание, в което шампионът на племето пробягал наведнъж 700 километра! Може и
да не сте чували за тараумарите, но най-великите бегачи на света от саваните на Африка
до Япония знаят много добре историите за подвизите на планинските хора антилопи и
горят от желание да научат тайните им.

Нямаше да мога да пиша тази статия, ако не беше безценната информация, събрана от
бегача авантюрист Кристофър Макдугъл, който преди няколко години се спусна в
каньона в търсене на митичния Кабайо Бланко – единствения външен човек, приет от
рарамурите като пълноправен член на племето. След безброй перипетии Макдугъл
открил Кабайо и чрез него проникнал в много от тайните на племето. Нещата, които
научил, били изумителни. Най-много го интересувало дълголетието и неуязвимостта на
племето. Какво точно ги прави толкова по-издръжливи, здрави и силни от нас? Къде са
раковите и сърдечносъдовите заболявания, диабетът, депресията? Тичането, разбира се,
е най-съществената част от уравнението, но това, което озадачило най-много Крие, бил
режимът на тренировка на рарамурите, който далеч по-сполучливо бихме могли да
наречем антирежим. Работата е там, че тараумарите не само че не се подготвят за
унищожителните си надбягвания в каньона, а често в нощта преди състезание вдигат
масови купони, наситени с танци, оргии и индустриални количества алкохол.
Тараумарите са на практика пияни всеки трети ден от живота си, но необяснимо как
това не разрушава черните им дробове. Възможно е голяма част от тайната им да се
дължи на това с какво се хранят. Някой бе казал „човек е това, което яде“, и ако в тази
фраза има доза истина, то определено си заслужава да надникнем в единствената по
рода си диета на тараумарите. Най-очевидната особеност е, че племето на практика са
вегетарианци и поглъщат някакво месо само в редките случаи, в които успеят да уловят
малък гризач или риба. Фрапираща е липсата на протеин в менюто на рарамурите,
65
въпреки че именно аминокиселините се смятат за строителните блокове на мускула.
Храната им се състои от около 10% протеин, 10% мазнини и 80% въглехидрати.
Преобладават горските плодове, зърнените храни и каша, наречена пиноле, която се
състои най-вече от царевично брашно.

През живота си, който обикновено продължава над 90 години, тараумарите поглъщат
огромно количество царевица. Тя е богата на изключително полезните фенолни
антиоксиданти. Дори бирата им, наречена тескино, е сварена от царевица и гъмжи от
хранителни съставки. Изумително е все пак, че група хора, хранещи се предимно със
сложни въглехидрати и консумиращи повече алкохол, отколкото всички елитни
български футболисти, взети заедно, са в състояние да постигнат такава нечовешка
издръжливост. Възможно е ключът към загадката да е в мистериозните семена на
растението чиа, които виждате да държа в ръката си на снимката. Тараумарите твърдят,
че имат чудотворни свойства, и ги консумират ежедневно под формата на храна и
енергийна напитка. Открих ги след доста перипетии във вездесъщия интернет и като
работен експеримент за тази статия от около месец ги използвам подобно на
рарамурите. Според индианците семената чиа са основен източник на енергия и здраве,
а древните ацтеки са били толкова признателни на растението, че са имали празници,
посветени на него. Казват, че чиа е един от най-мощните антиоксиданти в природата, а
легендите в интернет за подвизите на тези семена нямат брой. Според рарамурите
загадъчните семена чиа са източник на енергия, Здраве и дълголетие.
Не знам какво е истина и какво не, но аз определено виждам промяна в себе си, откакто
включих чиа в иначе безотговорния си начин на хранене. Напитката, която виждате на
снимката, също се приготвя от това растение и тараумарите я наричат искияте. Пият я
преди, по време и след състезание. Приготвянето е елементарно и включва Разтварянето
на семената в чаша с вода. Резултатът е много странен – течността променя значително
плътността си и като че ли се желира. Малко е странно ла надигнеш чаша с
полужелирана вода, но... вкусът е изненадващо приятен и сладък! Семената могат да се
ядат направо с лъжица и също имат приятен остатъчен вкус.
Интересно дали тараумарите не дължат голяма част от здравето си на липсата на
мазнини в диетата си? Според светилото на онкологията доктор Робърт Уайнбърг от
Масачузетския технологичен институт (MIT) 1/7 от смъртоносните ракови заболявания
се дължат на прекалено натрупване на тлъстини в тялото. Тази теория бе потвърдена и

66
от Американското раково общество, чието прочуто изследване от 2003 година установи,
че по-пълните мъже и жени са застрашени от десет вида повече смъртоносен рак.
Според д-р Уайнбърг, ако намалите животинските протеини и синтетични подслади-
тели за сметка на плодовете и зеленчуците, ще намалите съществено и риска от рак.
Възможно е туморите да избягват телата на тараумарите основно поради тази причина.
Те действително следват максимата – яж, за да живееш, а не живей, за да ядеш!
Ако влезете в някой супермаркет в Щатите, ще забележите, че част от магазина е
отредена за т.нар. органични храни. Те са на пръв поглед същите продукти като
останалите, но далеч по-скъпи. Причината е, че са смятани за здравословни, чисти
артикули, отгледани по естествен начин. Аз лично се ядосвам всеки път, когато ги видя:
ако те са органични, то това не означава ли, че останалите продукти са... синтетични?
Американците са най-затлъстялата, инертна и отровена нация на света. Храната им е
пълна с химикали, синтетични хормони, консерванти и карциногени. Месото е толкова
третирано със соматотропен хормон, че Европейският съюз е забранил вноса му със
закон. Рибата е отровена с живак, а за токсичните пилета можем да напишем цяла
статия. Почти всеки продукт в магазина съдържа вредния високофруктозен сироп.
Храната си я готвим редовно чрез облъчване с микровълнова радиация или я пържим
върху отровния химикал тефлон. Възможно е не тараумарите да са открили тайната на
дълголетието, а ние да сме открили как да си скъсим живота.
Крие Макдугъл успя да декодира голяма част от мистерията на племето във
великолепната си книга „Родени да тичат“. Сред най-интересните прозрения е
откритието, че тичането на огромни разстояния е кодирано в самите гени на всеки човек
и че по всяка вероятност ние не го правим, защото просто не помним това, което
тараумарите никога не са забравяли.

Искам да ви върна към Рита Кинтеро и нейната мрачна участ в психиатричната

клиника в Канзас. Разстоянието между каньона и Канзас Сити е две хиляди километра.
Рита го е покрила пеша, но и тя самата не си спомня защо. Когато тараумарите са
напрегнати или ядосани, те просто излизат от пещерата и започват да тичат. Понякога
като Форест Гъмп не спират, докато не решат, че са се успокоили. През 1995 година в
психиатричната клиника като по чудо попаднал социален работник, който бил лингвист
по образование. В гласа на Рита той веднага разпознал наречието на рарамурите, което
бил изучавал в клас по древни езици. Жената беше незабавно пусната на свобода и
реинтегрирана в племето си, но за съжаление лекарствата били нанесли сериозни
поражения върху организма ѝ.
По-късно мексиканският драматург Виктор Уго Расон грабна историята и написа по
нея пиесата „Жената, която падна от небето“. Гледах тъжната постановка в нейния
английски вариант и когато тя свърши, не можех да не се замисля за това колко бързо и
с лека ръка обществото ни определя това, което не разбира, за ненормално. И колко
много ирония има във факта, че всеки път, когато самонадеяно мислим, че
цивилизоваме нещо, губим безценно късче от собствената си цивилизация.

67
Суператлетите на Сиера Мадре: Видео в Youtube:
https://www.youtube.com/watch?v=YIyEvomUz14

68
 НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА: III ЧАСТ
(Тичайте свободни!)
13 февруари 2010 г.
За вестник „ Телеграф „
http://mobile.sportal.bg/news.php?category=0&id=224161

Нека започнем последната статия от трилогията за тараумарите с историята на Скот

Юрек. Невероятният Скот Юрек! В света на ултрамаратоните едва ли има по-митично
име от неговото. Стройният дългокос бегач на свръхдълги разстояния е известен със
своя невиждан перфекционизъм и с маниакалната си подготовка. Светът на
ултрамаратонците е гъсто населен с крайно ексцентрични личности. Трябва наистина
особен характер, за да се подложиш на безумно непрекъснато тичане от 150 – 200
километра в пресечени местности, включващи пустини, планини, глетчери и нощно
бягане по труднопроходими пътеки. Юрек не е изключение, но неговата
ексцентричност се проявява в педантичния му подход към най-малкия детайл в
бягането. Изключително ерудираният Скот често бяга върху пътека, за да изчисли най-
малките отклонения в крачката си, наклона на тялото, метаболичните процеси в
мускулите си, пронацията на стъпалото си и т.н. Всяко лято в Калифорния се провежда
митичното състезание по издръжливост, наречено „Уестърн Стейкс“. 160-
километровото трасе се вие през пустини, дефилета и снежни планини и поставя на
жестоко изпитание дори най-железните участници. „Уестърн Стейкс“ е най-

69
престижният ултрамаратон в Северна Америка. Да го завършиш е геройство, а тези,
които са го спечелили дори веднъж, са смятани за чудеса на природата. Скот Юрек
шокира света на ултрамаратонците, спечелвайки състезанието още от първия път. След
което... го спечели в още шест последователни години.

През 2005-а Юрек реши да опита нещо още по-ужасно безумието, наречено „Бедуотър
ултра“! Това са 210 изпепеляващи километра тичане в огнената паст на Долината на
смъртта. В това надбягване не става дума за завършване, а за оживяване. Температурите
карат живака да бълбука в термометъра, а асфалтът буквално се топи и залепва за
маратонките на абсолютно откачените участници. Долината на смъртта е най-горещото
място на планетата, където всяка година загиват хора, останали дори за броени минути
под разяреното слънце. С други думи, „Бедуотър“, който се провежда през лятото, не е
толкова състезание, колкото изтезание. Отново още с първото си участие Юрек спечели
надбягването, при това със смазваща преднина и нов рекорд на трасето. Скот продължи
да печели състезание след състезание и постепенно изгради аура на неуязвимост около
легендарното си име. След като покори всички възможни ултрамаратони в Щатите, се
нахвърли като хищник върху останалия свят и спечели някои от най-престижните

70
състезания от Хонконг, през Япония, та чак до Гърция, където грабна в три
последователни години първото място в 235-километровия Спартатлон.
Юрек е максималист и искаше да покори целия свят – да докаже не толкова на другите,
колкото на себе си, че е най-издръжливият бегач на планетата. Оставаше му само едно
последно предизвикателство: легендарните тараумари, живеещи дълбоко в Медения
каньон в щата Чихуахуа в Северно Мексико. Както вече научихме, светът на бягането
бе разтърсен из основи, когато през 1993 г. двама възрастни тараумари участваха в
убийствения ултрамаратон „Ледвил“ в Колорадо и леко отегчени смазаха безмилостно
противниците си като фолкпевица си бемол.
Скот знаеше, че докато не премери силите си с тях, няма да може с чиста съвест да
нарече себе си най-великия бегач на свръхдълги разстояния. Така че Юрек реши да
предизвика тараумарите в епично надбягване на техен собствен терен – 80-километрово
трасе по пътеките на непристъпния Меден каньон, което, естествено, беше
организирано от нашия стар познат Кабайо Бланко!
Преди няколко години Крие Макдугъл се добра до Кабайо и тараумарите, за да се
опита да разгадае тайната на тяхното здраве и Дълголетие. В последните две статии и
ние се опитахме да декодираме много от загадките, свързани с начина им на живот,
хранене, социална структура и т.н. В днешния материал обаче ще надникнем
в най-важната, определяща характеристика на рарамурите – техния неподражаем стил
на бягане, неговия произход и ролята, която играе за тяхната пословична неуязвимост.

„Първите тараумари, които видях да бягат, бяха група 12 – 15-годишни хлапаци, които
се състезаваха помежду си – спомня си Макдугъл. – Всички тичаха невероятно, по
начин, който не бях виждал, но дори между тях изпъкваше едно изумително 12 – 13-
годишно момче с красиво лице, което тичаше като извънземно. Наричаха го Марсе-
лино.“
Момчето се оказало син на най-великия бегач на рарамурите Мануел Луна. Тичало
71
като планински поток между камъните с огромна усмивка на лицето и коси, беснеещи
на вятъра. Някой ден Марселино ще бъде най-великият шампион на рарамурите, заявил
усмихнат Кабайо, забелязвайки възхищението на Макдугъл.
Когато Макдугъл се добрал до каньона и бил допуснат да наблюдава индианците по
време на бягане, той забелязал, че биомеханиката на техните движения била много
различна от нашата. Рарамурите се носели върху каменистите пътеки в плавен, мек
ритъм, но с къси крачки. Стъпалата им сякаш милвали земята, отблъсквайки се
изненадващо бързо, но меко. Ръцете им се движели динамично, но от кръста нагоре
телата им като че ли оставали неподвижни по време на тичане. Тогава Крие си дал
сметка, че причината е в това... което тараумарите нямат върху краката си. Работата е
там, че рарамурите не носят маратонки или обувки – те бягат или боси, или с
примитивни сандали. Колкото и да е странно, навярно именно в това се крие тай-ната
на техния омаломощаващ стил на бягане, както и необяснимият им имунитет към
всякакви контузии.

Водещите производители на маратонки като „Найк“ и „Адидас“ също имат тайни.

Най-голямата от тях е, че сложните им дизайни, многослойни стелки, гелове, въздушни
възглавници и т.н. носят повече вреда, отколкото полза. Ето нещо, което никога няма
да научите от пиар департамента на „Найк“: в историята на модерната маратонка,
внесена на пазара от Бил Боуерман и Фил Найт в началото на 70- те, няма нито едно
научно доказателство за това, че тя предотвратява контузиите сред тичащите маси. Нито
едно! Точно обратното – епи-демията от скъсани ахилеси, ставни контузии, плантарни
фасциити и т.н., която заля света на бегачите през последните години, започна точно с
въвеждането на маратонките и тяхното продължаващо натъпкване с все повече гелове,
стелки и ненужни боклуци. Всеки път, когато представят поредната си 130-доларова
маратонка, големите компании ни подхвърлят поне пет страници с купени твърдения на
учени, без никой да си направи труда да ги подложи на статистическо проучване.

72
 Накрая самият Боуерман се отрече от компанията, която създаде, огорчен от посоката
на комерсиализация, начертана от корпоративните амбиции на „Найк“. Едно от най-
шокиращите научни изследвания беше извършено от д-р Бернар Марти в университета
в Берн. След като анализирал хиляди бегачи, той установил, че тези, които носят по-
скъпи маратонки, имат 123% по-голям шанс да претърпят контузия в сравнение с тези,
които бягат с най-евтините обувки! „Естествено – каза великият треньор Артър
Лидиърд – колкото повече изкуствена опора даваш на дадена област, толкова по-слаба
ще става. Колкото повече я използваш – толкова по-силна! Когато преди 40 години
хората бягаха с платнени маратонки, почти не съществуваха ахилесови скъсвания, а за
плантарен фасциит дори не бяхме чували.“
Друго светило в бягането на разстояния – д-р Джерард Хартман, твърди следното:
„През последните 25 години хората извадиха краката си от кондиция, вкарвайки ги в
обувки, които работят вместо тях. Все едно да си вкараш крака в гипс – мускулите ще
атрофират, а сухожилията ще се скъсят и ще станат крехки“. Интересно е, че ако свалите
обувките и се опитате да тичате боси, ще установите, че крачката ви от само себе си
става по-кратка. Приземяването е инстинктивно върху възглавничката в предната част
на ходилото, а не вредното движение пета-пръсти, характерно за все повече бегачи.
Природата си знае работата. Вижте само архитектурата на стъпалото и ще откриете
гениален дизайн, който инженерната наука се опитва да пресъздаде в продължение на
векове. Арката, най-великата поддържаща структура в природата, е в центъра на всичко.
Колкото повече натискаш върху нея, толкова по-силна става. В тялото на човека няма
по-сложна механична конструкция от стъпалото. Двадесет и шест кости, 33 стави, 12
сухожилия и 18 мускула работят в сложен синхрон, за да осигурят идеална подвижна
опора. И колкото по-свободни са, толкова по-добре си вършат работата. Когато
контактува със земята, кракът получава непрекъснат поток от информация, за да може
бегачът да адаптира и коригира движението на цялото тяло. Та-раумарите нямат
маратонки... нямат и контузии до дълбока старост.
Aз самият oт години страдам от кошмарен ахилесов тендинит, дължащ се на цяла
вечност бягане по площадки и игрища. Сутрин глезените ми са вдървени, а болката пари
петите ми дори по време на сън. Тук от началото на века започна да става все по-
популярно тичането на бос крак. Един от най-известните негови знаменосци е бегачът
73
Тед Макдоналд, известен като Босия Тед. Донякъде от отчаяние реших и аз да пробвам
метода на рарамурите и да захвърля маратонките. Но как, по дяволите, да изляза да
бягам бос по асфалта? Едва ли ще ми отнеме дълго време, преди да направя мазоли с
размера и, не дай Боже, формата на Азис. Да не говорим за счупени стъкла, пирони и
т.н.

Отговорът се оказа един странен продукт, наречен „Vibram пет пръста“ (Vibram Five-
Fingers). Става дума за нещо като гумена обвивка на стъпалото, която се обува пръст по
пръст. Тази интересна „кракавица“ (дали да не я патентовам тази дума?) е изненадващо
удобна и дава възможност да тичаш практически на бос крак, без да се нараниш.
Резултатът от този вид тичане е шокиращ. За няколко месеца болката изчезна и
разглезените ми глезени почти оздравяха.
Тичането е досадно, затъпяващо и глупаво, нали? Макар че винаги ми се е отдавало, и
аз, подобно на повечето хора, винаги съм ненавиждал бягането. Смятал съм го за
монотонно, циклично и скучно. Когато започнах да подготвям тези три статии, се питах
защо наистина тараумарите толкова обичат да тичат... Това, което научих, е, че бягането
на разстояние е неразделна част от човешката същност и по всяка вероятност
кардинален момент в нашата еволюция. Ние споделяме 95% от ДНК-то си с
шимпанзетата. Това, което не споделяме, е ахилесово сухожилие – този прелестен тънък
конец, който съх-ранява и отделя енергия подобно на ластик или пружина и свързва
триглавия бедрен мускул с петната кост. Шимпанзетата и горилите го нямат, поради
което на практика не могат да тичат.

74
 Добре, ще кажете, но ако наистина сме създадени да тичаме, защо въобще сме се
изправили на два крака? Няма логика! Погледнете гепардите, конете, кучетата,
антилопите, зайците – най-великите спринтьори в природата се носят ниско до земята
на четири крака. Дори да оставим настрана животните... Погледнете автомобилите. Има
елементарна физика в това да имаш опора върху четири точки: изправиш ли се, губиш
аеродинамика, демараж и скорост. Причината е в това, че ние не сме еволюирали, за да
ставаме спринтьори.
Според модерната антропология древните ни предци са ловували с бягане в огромни
обширни савани. Преследвали са в спокоен ритъм плячката си, докато тя не се
строполяла полужива на земята. Единственото, което им е трябвало, е да я виждат,
макар и в далечината... Колкото по-високо е било полезрението им – толкова по-добре.
Колкото по-изправени – толкова по-голям е шансът дивечът да не изчезне на хоризонта.
Антрополозите наричат това ловуване „пърсистънс хънтинг“ и смятат, че също ни е
помогнало да развием концептуално разсъждение и прогнозиране. Преди 15-ина години
южноафриканският математик Луис Либенбърг, търсещ корените на абстрактното
мислене в хората, откри последните няколко представители на нашата раса, които все
още ловуват по този начин. В уникален експеримент той се присъединил към седем
бушмени в Калахари и без подготовка успял да участва успешно в подобен лов.
Ние не само че сме тичащи животни, а по всяка вероятност сме най-добрите бегачи на
дълги разстояния в природата. Вярно е, че сме трагични спринтьори. Дори Юсейн Болт
е охлюв в сравнение с повечето четириноги бегачи. Но когато стане дума за
издръжливост, нещата се променят. Конете? Бием ги на разстояния от над 150
километра. Антилопите? Както вече споменахме, прадедите ни са ги ловували в
саваните, преследвайки ги с бягане, докато животните паднели мъртви от умора и
дехидратация. Сибирските хрътки? Може, но в Сибир. Петдесетгодишен човек в лоша
форма ще ги надбяга... стига да е достатъчно горещо. Знаете ли, че ние сме единствените
млекопитаещи, които отделят топлината в тялото си предимно чрез повърхността на
кожата? Няколко милиона потни жлези и липса на козина ни дават огромно
преимущество на големи разстояния.

75
 Днес много антрополози вярват, че ние сме създадени да тичаме, и са изолирали около
30 биологични белега, потвърждаващи тази теория. Наскоро беше установено, че
неандерталецът не е етап в нашата еволюция – той е съществувал успоредно с модерния
човек. Бил е по-силен, по-облечен, по-въоръжен и с по-голяма черепна кутия от нашата,
но е избрал да остане сред дърветата. Може би затова е изчезнал завинаги в горите на
времето, докато прадядовците ни са хукнали да си кроманьонстват щастливи из
саваните, за да сложат началото на доминираща цивилизация.
От момента, в който сме си махнали кокалчетата на ръцете от земята и сме се
изправили, ние сме започнали да тичаме. В един свят, пълен със зъби, това е бил нашият
голям коз. Тичали сме, за да ядем. Тичали сме, за да не бъдем изядени. Тичали сме, за
да развием съзнанието си. Тичали сме, за да живеем здрави до дълбока старост. Тази
есен трима американски учени спечелиха Нобеловата награда за медицина, тъй като
най-после откриха функцията на теломерите. Теломерите са мистериозни образувания
в края на всяка наша хромозома – нещо като капачки. Оказа се, че с времето те се
скъсяват и когато станат прекалено малки, клетката умира. Миналата година бяха
изследвани група бегачи на дълги разстояния със средна възраст 51 г. Учени измериха
дължината на теломерите в белите им кръвни телца и изумени установиха, че те са с
40% по-дълги от на тези, които не спортуват. С други думи, ако тичате, ще изглеждате
добре не само физически, а ще бъдете по-млади на клетъчно ниво!
През 2004 година големият американски антрополог д-р Денис Брембъл направи
невероятно откритие. Започвайки от 19-годишна възраст, хората подобряват бягането
си за издръжливост всяка година, докато станат на 27 години. Оттам нататък
издръжливостта ни постепенно започва да спада. В даден момент стига обратно до
нивото, на което е била, когато сме били на 19. Знаете ли кога настъпва този момент?
На 30-годишна възраст? 38? 40? 50? Не! Знам колко е трудно за вярване, но шокиращият
отговор е 64! Ако сте в идеална физическа форма, ако сте се поддържали цял живот, на
64-годишна възраст ще бягате на голямо разстояние така, както сте го правили на 19!
Издръжливостта ни е единственото физическо качество, кодирано да бъде с нас до
дълбока старост!
Моята ненавист към тичането започна да се стопява някъде на втория месец. Зает в
работа и писане, пропуснах два дни тичане и усетих странен мускулен глад. Захвърлих
обувките и хукнах в спокоен тръст към парка, търсейки познатия, опияняващ транс,
който пристига след около 30-ата минута. Тук го наричат „ранърс хай“. Човек започва
да се носи някак леко, гълтайки на жадни хапки пространството пред себе си.
Забързаната улица, без да подозира, забавя кадъра си, градският хаос влиза в плавен
ритъм. Земята под краката ти започва да говори. Асфалтът е приятел... Крачките са
интервали, отмерващи вътрешното съзерцание, за което все не ни остава време –
Тичаш... тичаш... тичаш... и най-после оставаш насаме със себе си, с въздуха дълбоко в
алвеолите, с миналото, с бъдещето, с някакво древно наследство, вплетено в гените ни...
И с разбирането, че тараумарите сигурно са прави – ние сме родени да тичаме и ако
продължим да забравяме като раса как да се движим, някой ден няма да можем да си
спомним защо сме родени.

76
 Някъде там, сред пещерите на Сиера Мадре, мъждука пламъкът на едно изчезващо
изкуство. Истината е, че индианците в Медения каньон няма да съществуват още дълго.
Останали са само няколко хиляди от тях, цивилизацията ги притиска отвсякъде, а
наркокартелите ги избиват без причина – просто така – заради ловната тръпка. Скот
Юрек рискува живота си, за да се добере до тях. Заедно с него в каньона пристигна и
Босия Тед, както и още няколко елитни бегачи. Великият Юрек бе в невероятна форма,
наложи убийствено темпо и успя да победи всички... с изключение на шампиона на
тараумарите Арнулфо, който прелетя през трасето като нереален, безплътен призрак.
Крие Макдугъл беше там и твърди, че след като завършил на омразното второ място,
Скот намерил Арнулфо сред тълпата от индианци и му се поклонил до земята.
След състезанието Крие Макдугъл попитал къде е Марселино – малкият вундеркинд
и бъдещ шампион. Рарамурите навели глави, а бащата на момчето се разплакал. Преди
месец открили тялото на Марселино на планинска пътека – прострелян в сърцето от
произволен куршум на наркотрафикант.
Историята на тараумарите ми даде огромно количество храна за размисъл и преоценка
на собствения ми начин на живот. Не казвам, че трябва да извадим себе си от нашия
свят и да търсим смисъл за съществуването си някъде из дивия Меден каньон. Не всеки
е Кабайо Бланко. Но фактът, че в XXI век, на крачка от цивилизацията, съществува
свръхздрава човешка раса, живееща в егалитарна идилия, не може да не ви накара поне
да преосмислите някои неща. Тези невинни чеда на праисторията живеят без електри-
чество, коли, Холивуд, интернет, мобифони, Фейсбук, Биг Брадър, „Макдоналдс“ и т.н.
Ако ние сме цивилизованите, а те диваците, защо тогава сме все по-болни, по-дебели,
по-депресирани? Как е възможно тези палеолитни варвари да живеят толкова спокоен
и пълноценен живот? Те не търсят тайната на щастието, защото не вярват, че щастието
има тайни. Ние гоним амбиции, които за тях нямат стойност. За какво им е голяма къща,
след като и най-огромният палат е трохичка, сравнен с небето над каньона им? Може
би въпросът е не дали те имат прекалено малко, а дали ние нямаме прекалено много.
Може би просто вървим срещу природата си и в това е коренът на проблемите ни.
Помните ли състезанието в Ледвил, което беше спечелено от 55-годишния Виторияно?
В същото състезание на 24-о място завърши един висок, русокос и изпълнен с
възхищение към двамата индианци мъж на име Майкъл Хикмън. Доскоро Хикмън бил

77
професионален боксьор и един от най-обещаващите таланти в американския кик-
боксинг. Но светът му се разпаднал на несъбираеми отломъци, когато съпругата му
ненадейно го изоставила заради друг. Съкрушен, той от своя страна изоставил себе си
и всичко, свързано с предишния му живот. Край на боксовата кариера. Край на всичко.
Дал си дори ново име и започнал да тича... Непрекъснато. Сякаш искал да избяга от
живота си. На състезанието в Ледвил усетил необяснима връзка с мистериозните
индианци. Те от своя страна веднага разбрали и обикнали наранената му душа. Нарекли
го Кабайо Бланко. Белия Кон. Причината Кабайо Бланко да си вдигне старата раница от
родния Колорадо и да се пресели в каньона бе както бягство от себе си, така и бягство
към себе си: вътрешното усещане за съпричастност към тази общност и разбирането, че
той по всяка вероятност е орисан да стане първият бял тараумара в историята на
човечеството.
Състезанието между Юрек и рарамурите бе само началото. Оттогава насам ултра-
маратонът се провежда всяко лято и събира все повече елитни бегачи в сърцето на
каньона. Наричат го ултрамаратон „Кабайо Бланко“, но той самият го нарича „моята
сбъдната мечта“. Знаете ли, в края на тази история, която промени моя живот, ми става
ясно, че най-голямата тайна на Медения каньон е, че ако се спуснем на неговото дъно,
няма да открием тараумарите, а нещо много повече. Ще открием себе си – древното
начало на нашата самоличност. Ние всички сме тараумари и можем само да спечелим,
ако престанем да го забравяме. Не питайте как, но успях да се свържа със самия Кабайо
Бланко – неуловимата сянка на Сиера Мадре! Има хора, с които е просто орисано да
станеш приятел. Помолих го да каже нещо специално за хората в България и той поиска
да ви предам следното дума по дума:

„Докато другите воюват, ние се събираме обединени тук, на дъното на нищото, в

мястото, от което сме дошли и от което сме омесени, за да създадем мир, хармония,
истина и красота и за да споделим с всички това, което майката земя толкова щедро
ни е предоставила. Корима – споделяне. Нека рарамурите и всички ние по нашия си
собствен, неповторим начин продължаваме да тичаме свободни.

P.S. Допълнително по темата:

Извадих няколко интересни неща за краката ни и обувките от „Родени да тичат“

на Кристофър МакДугъл. Има я вече на български и я препоръчвам. (Прочетете
„Родени да бягат“ на http://4eti.me )
78
 Болезнена истина No.1: Най-добрите обувки са най-лоши

„Според проучване, проведено от д-р Бърнард Марти, специалист по превантивна

медицина в Швейцарския университет в Берн, при бегачите, които носят най-скъпите
обувки, вероятността от контузии е със 123% по-голяма, отколкото при тези с по-евтини
обувки. Изследователският екип на д-р Марти проучил 4358 бегачи от Берн Гран При,
състезание на асфалт с дължина 9,6 мили. Всички бегачи попълнили разширен
въпросник, в който подробно описвали тренировъчните си навици и обувките, които са
носили през последната година; оказало се, че 45% са се контузили през този период.
През 1989 г. д-р Марти посочва в The American Journal of Sports Medicine какво най-
много го е изненадало. Това бил фактът, че най-честата променлива при травмите не
били настилката, скоростта на бягане, разстоянието, пробягано за седмица, или
„състезателната мотивация“. Не били дори телесната маса или историята на предишни
травми. Била цената на обувките. При хората, които бягали с обувки, по-скъпи от 95$,
вероятността да се контузят била два пъти по-голяма, отколкото при тези, чиито обувки
струват по-малко от 40$. Последващите проучвания довели до подобни резултати. Така
например в един доклад в Medicine & Science in Sports & Exercise от 1991 г. се посочва,
че „хората, които носят скъпи маратонки с допълнителни защитни функции (напр.
допълнителни подплънки и „корекция на пронацията“), се контузват значително по-
често от бегачите, които носят евтини обувки.
Каква жестока шега: за двойно повече пари получаваш двойно повече болка.
Зоркото око на треньора Вин Ланана забелязало същия феномен в началото на 80-те.
Веднъж поръчах скъпи обувки за отбора. В рамките на две седмици имахме повече
възпаления на фасцията на ходилото и проблеми с ахилеса, окогато и да било. Така че
ги върнах и казах на фирмата: Изпратете ми евтини обувки – разказва Ланана. –
Оттогава винаги поръчвам евтини обувки, не защото съм стиснат, а защото работата ми
е да правя така, че атлетите да бягат бързо и да останат здрави.“

Болезнена истина No.2: Краката обичат старите обувки

През 1988 г. д-р Бари Бейтс, директор на Медицинската лаборатория по биомеханика

и спорт към Орегонския университет, събрал данни, според които износените обувки
дават по-голяма сигурност от по-новите. В Journal of Orthopaedic & Sports Physical
Therapy (списание за ортопедична и спортна физиотерапия) д-р Бейтс и неговите колеги
твърдят, че когато обувките се износват и подплънките изтъняват, бегачите контролират
по-добре краката си.
Как контролът върху краката и шляпащата стара подметка допринасят за
намаляването на контузиите? Причината е една: страхът. Противно на онова, в което ви
убеждават приятни наименования като „Адидас МегаБаунс“, подплънките не намаляват
натоварването. Логически погледнато, този факт е очевиден. Натоварването върху
краката при бягане може да достигне 12 пъти телесната маса. Нелепо е да се смята, че 1
см. гума ще направи нещо срещу 1252 кг. здраво стъпило на земята говеждо. Може да
увиете яйце с ръкохватка за горещи съдове, преди да го счупите с чук, но яйцето няма
да остане здраво.
Когато през 1986 г. Е. Фредерик, тогавашният директор на Лабораторията за спортни
проучвания на Найк, дошъл на срещата на Американската общност на биомеханиците,

79
той носел бомба със себе си.
– При изследванията на меки и твърди обувки – споделил той – в силата на натоварване
не беше открита никаква разлика. Никаква разлика!
– Любопитното е, че вторият връх на верикалната сила на реакция на опората
всъщност е по-висок при по-меките обувки.
Озадачаващо заключение: колкото повече подплънки има една обувка, толкова по-
малка защита предоставя.
Изседователи от Медицинската лаборатория по биомеханика и спорт към Орегонския
университет доказали същото твърдение. В проучване за Journal of Orthopaedic & Sports
Psysical Therapy от 1988 г. изследователите от Орегон разкрили, че с износването на
обувките и втърдяването на подплънките краката на бегачите ставали по-стабилни и
стъпвали по-сигурно. Минали близо десет години, преди учените да обяснят защо
старите обувки, които производителите на спортни стоки ни съветват да изхвърлим, са
по-добри от новите, които ни приканват да купуваме. В Университета „МакГил“ в
Монреал д-р Стивън Робинс и д-р Едуард Уейкд провели серия тестове с гимнастици.
Открили, че колкото по-дебела е постелката, толкова по-твърдо скачали гимнастиците,
които инстинктивно търсели стабилност и когато усетели меката повърхност, падали
тежко, за да си осигурят равновесие.
Робинс и Уейкд установили, че бегачите правят същото. Както ръцете от само себе си
се вдигат, когато се плъзнеш върху лед, така краката и стъпалата инстинктивно се
отпускат тежко, щом усетят нещо меко под себе си. Когато човек бяга с обувки с
подплънки, краката търсят твърдата, стабилна повърхност през подметките.
– „Заключаваме, че равновесието и вертикалното напрежение са свързани – пишат
лекарите от „МакГил“. – Според нашите резултати маратонките, които в момента са на
пазара...са твърде меки и дебели. Ако целта им е да предпазват хората, които спортуват,
конструкцията им трябва да се промени.“
Преди да прочета този материал, бях озадачен от нещо, което преживях в Клиниката
по травми, причинени от бягане. Бягах върху уред за измерване на биомеханичните
показатели. Бягах бос, с много тънки обувки и с добре подплатените Найк Пегасус.
Когато сменявах обувките, нивата на натоварване се променяха, но не така, както
очаквах. Натоварването беше най-малко на бос крак и най-голямо в „Пегасус“. Начинът
ми на бягане също се променяше. Щом си сменях обувките, инстинктивно сменях и
начина, по който стъпвах.
– Когато обуеш „Пегасус“, натоварваш петите много повече.
Дейвид Сминтек решил да провери теорията за натоварването със свой собствен,
уникален експеримент. Като бегач и физиотерапевт, специализиран в рехабилитация на
тежки състояния, Сминтек бил нащрек, когато хората, които го съветват да си купи нови
обувки, са същите, които ги продават.
„Рънърс Уърлд“ и местният магазин за спортна екипировка го били предупредили
веднъж завинаги, че трябва да сменя обувките си на всеки 300 до 500 мили. Но как
тогава Артър Нютън, един от най-големите бегачи на свръхдълги разстояния на всички
времена, не виждал причина да замени тънките си гуменки, преди да измине поне 4000
мили с тях? Нютън не само спечелил пет пъти състезанието на 55 мили „Комрейдс“ през
30-те години на XX век; на 51-годишна възраст краката на Нютън били достатъчно
гъвкави, за да подобрят рекорда на състезанието на 100 мили „От Бат до Лондон“.
И така, Сминтек решил да провери дали може да бъде по Нютън от Нютън. „Какво ще
стане, ако, щом обувките ми се износят от едната страна, просто им разменя местата?“

80
Така започнал експериментът „Луди крака“. Когато външният ръб на обувките се
изтърквал, Дейв разменял лявата и дясната обувка и продължавал да тича.
– Трябва да го разберете – казва Кен Лърман, терапевт, колега на Дейв. – Дейв не е
средностатистическа личност. Той е любопитен, умен, от онези хора, които не можете
да метнете лесно. Той обича да казва: „Е, ако това би трябвало да е така, нека проверим
дали наистина е така.“
През следващите 10 години Дейв бягал по 5 мили всеки ден. Когато осъзнал, че му е
удобно да бяга с разменени обувки, той си задал въпроса защо въобще са му нужни
обувки. Дейв разсъжадавал така: ако не използвал маратонките по предвидения при
проектирането им начин, може би проектът в крайна сметка не е кой знае колко добър.
От този момент нататък Дейв си купувал само евтини гуменки от евтини магазини.
– Ето го – бяга повече от всички ни с разменени обувки и няма никакви проблеми –
казва Кен Лърман. – Този експеримент ни научи на нещо. Научи ни, че когато става
дума за маратонки, не всичко, което блести, е злато.

Болезнена истина No.3:

Дори Алън Уеб признава, че човек е създаден да тича без обувки

Преди Алън Уеб да стане републикански рекордьор на САЩ на една миля, той бил
новак с дюстабан и в ужасна форма. Неговият треньор в гимназията обаче видял
потенциала му и започнал да изгражда Алън от нищото (без преувеличение).
– В началото имах травматични проблеми. Беше очевидно, че съм предразположен към
контузии – разказа ми Уеб. Така че започнахме да правим тренировки за подсилване на
стъпалата и специални разходки на бос крак.
Малко по малко краката на Алън се променили пред очите му.
– Носех 46-и номер обувки и бях дюстабан, сега нося 43-и или 44-и. С подсилването
на мускулите на ходилото сводът ми стана по-висок.
Благодарение на тренировките на бос крак контузиите намалели, което позволило на
Уеб да тренира упорито, да постави републикански рекорд на САЩ на една миля и да
постигне най-добро време в света на 1500м. за 2007 г.
– Бягането на бос крак от години е част от тренировъчната ми философия – споделя д-
р Джерард Хартман, ирландски физиотерапевт, великият и всемогъщ магьосник в света
на най-добрите бегачи на дълги разстояния.
Пола Радклиф никога не бяга маратон, преди да е посетила д-р Хартман. Колоси като
Хайле Гебреселасие и Халид Ханучи са му поверили краката си. Десетилетия наред д-р
Хартман наблюдава с тревога бума на ортопедичните стелки и маратонките с все по-
усложнена структура.
– Ленивата мускулатура на стъпалото е най-честата причина за контузии. През
последните 25 години позволихме на краката си да станат опасно лениви – казва д-р
Хартман. – „Пронацията” се превърна в лоша дума, а това е естествено движение на
крака. Кракът трябва да пронира.
За да видите пронация в действие, събуйте си обувките и се затичайте по улицата. На
твърда повърхност краката ви бързо ще забравят навиците, придобити при носенето на
обувки, и автоматично ще преминат в самоотбрана. Ще усетите как стъпвате на
външния ръб на ходилото, а после внимателно полагате пръстите от кутрето към палеца,
докато стъпите стабилно. Това е пронацията – леко извиване, което поема натиска и
позволява на свода да компресира.

81
През 70-те години обаче най-големият авторитет в бягането изказал някои съмнения
относно цялото това извиване на стъпалото. Д-р Джордж Шиън бил кардиолог, чиито
есета за красотата на бягането го превърнали в царя философ на маратона. Д-р Шиън
изказал мнение, че прекомерната пронация може да е причина за травмите в коленете
при бегачите. Той бил едновременно на прав и на много, много погрешен път. За да
постигне прекомерна пронация, човек трябва да стъпва на пети, а може да стъпва на
пети само ако има подложка под петите. Въпреки това производителите на обувки
побързали да отговорят на призира на д-р Шиън и дали свръхнаучен отговор – създали
чудовищни, високотехнологични обувки, които практически елиминирали пронацията.
– Щом блокираме едно естествено движение обаче – казва д-р Хартман – това влияе зле
на останалите. Направихме проучване, според което само 2-3% от населението наистина
страда от проблеми с биомеханиката. Кой тогава купува всички тези ортопедични
стелки? Всеки път, когато подлагаме някого на корекция, ние му създаваме нови
проблеми, като лекуваме несъществуващи такива.
През 2008 г. Списание „Рънърс Уърлд” прави стряскащото признание, че години наред
неволно е заблуждавало читателите си, като им е препоръчвало коригиращи обувки за
бегачи с възпаление на фасцията на ходилото.”Скорошни проучвания обаче показват,
че стабилизиращите обувки не облекчават възпалението на фасцията на ходилото и
може дори да утежнят симптомите.”
– Погледнете архитектурата на стъпалото – казва д-р Хартман. – Ако направите
отпечатък на ходилото си, ще видите едно чудо, което архитектите от векове се опитват
да повторят. В средата на стъпалото се намира сводът. Няма друга конструкция, която
да може да понесе по-голяма тежест. Красотата на всеки един свод се състои в това, че
той става по-силен под натиск. Колкото по-голямо е напрежението, толкова по-здрава е
арката. Никой уважаващ себе си строител няма да сложи опора под свода. Ако се подпре
отдолу, цялата конструкция отслабва. Сводът на крака е укрепен от всички страни с
гъвкава мрежа от 26 кости, 33 стави, 12 сухожилия и 18 мускула, които се разтягат и
огъват като висящ мост, устойчив на земетресения.
– Да поставиш краката си в обувки е все едно да ги напъхаш в гипс – казва д-р Хартман.
– Когато кракът се гипсира, за шест седмици се стига до 40-60% атрофия на
мускулатурата. Нещо подобно се случва и с краката, когато са затворени в обувки.
Когато носим обувки, сухожилията се схващат, а мускулите закърняват. Краката
обичат съпротивлението и се чувстват добре под натиск. Както Алън Уеб забелязал, ако
краката мързелуват, те рухват. Ако тренират, сводът се повдига като дъга след дъжд.
– Работил съм с над сто кенийски бегачи. Общото между всички тях е невероятната
гъвкавост на стъпалата им – продължава разказа си д-р Хартман. – Причината за това е,
че те никога не обуват обувки, преди да навършат седемнадесет години.
До ден днешен д-р Хартман смята, че най-добрият съвет за предпазване от контузии
му е бил даден от един треньор, който препоръчвал „ да се бяга бос по росна трева три
пъти в седмицата.”
Д-р Хартман не е единственото медицинско лице, изповядващо Доктрината на босите
крака. Според д-р Пол У. Бранд, завеждащ отделението по рехабилитация към
Американската болница за обслужване на общественото здраве в Карвил, Луизиана, и
професор по хирургия в Медицинския факултет на Държавния университет на
Луизиана, ако се откажем от носенето на обувки, в рамките на едно поколение можем
да изкореним всички разпространени заболявания на ходилата. Още през 1976 г. Д-р
Бранд посочва, че почти никое от заболяванията, от които страдат пациентите му –

82
мазоли, изкривяване на палеца, „чукче” на пръста, плоско стъпало, паднал свод – не
съществувало в страните, където повечето хора ходят боси.
– Босият крак получава непрекъснат поток от информация за повърхността, по която
стъпва, и за своята връзка с нея – казва д-р Бранд – докато обутият крак дреме в една
непроменена среда.
Задавала се революция на босите стъпала; но вместо лекарите да поведат борбата за
силни крака, избухнала класова борба между подиатрите и собствените им пациенти.
Защитниците на босите крака като д-р Бранд и д-р Хартман били рядкост. Традиционно
подиатрите схващали човешкото ходило като грешка на природата, незавършена
работа, която винаги може да се подобри с малка намеса на скалпела и оформяне на
ортопедични стелки.
Този изначално погрешен начин на мислене намерил съвършен израз в една от най-
продаваните книги за грижа за кракта на всички времена – „Наръчник за поправка на
бегача” от д-р Мъри Уейзънфелд, водещ спортен подиатър. Книгата започва със
следното злокобно изявление: „Човешкото стъпало не е създадено за ходене и още по-
малко за бягане.”
Но тогава за какво са създадени нашите ходила според „Наръчника”? Преди всичко за
плуване. („Съвременните крака са възникнали от перките на примитивни риби, а тези
перки са били обърнати назад.”) На второ място за катерене. („Хватателната способност
на стъпалото позволявала на животните да клечат върху клоните, без да падат.”)
А после...?
После според подиатричните виждания за еволюцията, е настъпил застой. Докато
останалите части от човешкото тяло прекрасно са се развили към твърдата земя,
единствената част от тялото, която наистина е в контакт със земята, някак е изостанала
в развитието си. Мозъците и ръцете ни са се развили дотам, че да могат да правят
интравенозни операции, но краката ни така и не са излезли от палеолита. „Човешкото
стъпало все още не се е приспособило напълно към земята – хлипа „Наръчникът”. –
Само част от човечеството е била дарена с крака, успешно присобили се към земята.”
Но кои са малцината късметлии с добре развити крака? Като се замислим, няма такива:
„Природата все още не е оповестила проекта си за перфектен крак на съвременен бегач
– пише д-р Уейзънфелд. – Опитът ми сочи, че докато се появи съвършеният крака, за
всички нас съществува голяма вероятност от контузии.” Природата може да не е
оповестила проекта си, но това не спряло някои подиатри да се опитат да създадат свои
проекти. Именно тази прекалена самоувереност, убеждението, че четири години
специализация по подиатрия могат да надвият два милиона години естествен подбор,
довело до бедствена вълна от операции през 70-те.
„В не толкова далечното минало проблемите с коленете се лекуваха по хирургичен
път”, признава д-р Уейзънфелд. Щом минели под ножа, пациентите откривали, че
досадната болка се е превърнала в доживотно осакатяване. Без хрущял в коленете те
никога вече нямало да могат да бягат, без да изпитват болка. Въпреки разнообразния
опит на подиатрията в напъните да надхитри природата в „Наръчника за поправка на
бегача” никъде не се препоръчва тренирането на краката. Винаги се предпочита
лечението с превръзки, стелки и хирургическа намеса.
Дори д-р Айрин Дейвис, която е труднодостижима по авторитет и широкоскроеност,
погледнала сериозно на бягането на бос крак едва през 2007 г., и то само защото един
от пациентите ѝ я надвил. Бил толкова изтормозен от хроничното възпаление на
фасцията на ходилото, че решил да опита да се излекува, като бяга с обувки с тънки

83
подметки, подобни на чехли. Д-р Дейвис му казала, че е луд, но той все пак го направил.
„За нейна изненада – пише по-късно списание „БиоМеканикс” – симптомите на
възпалението на фасцията на ходилото отшумели и пациентът бил в състояние да бяга
на кратки разстояния с тези обувки.”
– Ето как често научаваме разни неща от пациентите, които не ни слушат –
дипломатично отговаря д-р Дейвис. Мисля, че може би високата честота на
възпалението на фасцията в тази страна се дължи на факта че ние наистина не
позволяваме на мускулите на стъпалата да правят онова, за което са създадени.
Д-р Дейвис била толкова впечатлена от възстановяването на опърничавия пациент, че
дори започнала да включва разходки на бос крака в собствените си тренировки.
Найк няма как да печелят по 17 млрд. долара годишно, ако оставят хора като Босия
Тед да диктуват модата. Скоро след като двамата представители на Найк се завърнали
от Станфорд с новината, че революцията на босите крака се е разпростряла чак до
пистите на елитните колежи, компанията се замислила как да изкара пари от проблема,
който сама била създала.
Изглежда прекалено лесно да се припише вината за епидемията от контузии при
бегачите на големия лош Найк. Това обаче е в реда на нещата, тук като до голяма степен
те са отговорни. Основатели на компанията са Фил Найт, бегач от Орегонския
университет , който бил в състояние да продаде всичко, и Бил Бауърман, треньорът на
Орегонския университет, който си мислел, че знае всичко. Преди тези двама мъже да се
съберат, съвременната маратонка не съществувала. Както и повечето съвременни
контузии, причинени от бягането.
За човек, който учел толкова много хора да бягат, самият Бауърман не бягал много.
Започнал да бяга по малко на 50-годишна възраст, след като прекарал известно време в
Нова Зеландия при Артър Лидиард, бащата на бягането като спорт и най-влиятелният
треньор по бягане на дълги разстояния за всички времена. В края на 50-те Лидиард
основал Оукландския клуб по джогинг, за да помогне при възстановяването на хора,
прекарали инфакрт. Лекарите били сигурни, Лидиард подготвя масово самоубийство,
но след като болните мъже осъзнали колко добре се чувстват след няколкоседмични
тренировки по бягане, те започнали да канят жените, децата и родителите си на
двучасовите кросове сред природата.
Когато Бил Бауърман посетил Нова Зеланди за първи път през 1962 г., бягането на
групата на Лидиард в неделя сутрин било най-голямото събитие в Оукланд. Бауърман
се опитал да се присъедини, но бил в толкова лоша форма, че се наложило 73-годишен
мъж с три коронарни байпаса да му помага.
– Боже, единственото, което ме поддържаше жив, беше надеждата, че ще умра – казал
по-късно Бауърман.
Но когато се завърнал у дома, той вече изповядвал друга вяра. Скоро Бауърман
написал бестселър, чието двусрично заглавие представило една нова дума и една нова
мания пред американската публика – „Джогинг”. Между писането и тренировките
Бауърман бил зает да съсипва нервната си система и гофретника на жена си, докато
човъркал разтопена гума в мазето в стремежа си да изобрети нов вид обувка.
Експериментите довели Бауърман до пълно нервно изтощение, но другата им рожба
била най-добре подплатената обувка за тичане, създавана някога. В пристъп на черен
хумор Бауърман я нарекъл „Кортес” – на конкистадора, който опустошил Новия свят в
търсене на злато и отприщил чудовищна епидемия от едра шарка.
Най-хитрият ход на Бауърман бил да препоръчва нов начин на бягане, който бил

84
възможен само с новия вид обувки. „Кортес” давали възможност на хората да бягат по
начин, по който никой дотогава не можел да бяга без риск – като стъпва на кокалестите
си пети. Преди изобретяването на обувката с подплънки бегачите през вековете са
изглеждали по един и същ начин. Джеси Оуенс, Роджър Банистър, Франк Шортър и
дори Емил Затопек бягали с изправени гърбове, свити колене и пети, които идвали под
хълбоците. Нямали избор: натоварването се поемало единствено от компресията на
краката и от дебелия слой мазнини в средата на стъпалото. Тези факти били потвърдени
от Фред Уилт (американски бегач 1920-1994) и неговият класически труд от 1959 г.
върху бягането на писта. „Как тренират те” разглежда подробно техниката на бягане на
над 80 от най-добрите бегачи в света.
„Предната част на стъпалото се приближава към пистата с движение надолу и назад.
Това движение е „галещо” (а не ударно и тежко). Външният ръб на възглавничката на
ходилото първи влиза в контакт с пистата – пише Уилт. – Придвижването напред при
бягане се дължи на силите, които се съсредоточават зад центъра на тежестта на
тялото...”
Всъщност, когато през 1984 г. проектантът биомедик Ван Филипс създал свръх-
модерна протеза за бегачи с ампутирани крака, той дори не си направил труда да я
снабди с пета. Като бегач, който изгубил левия си крака от коляното надолу при
инцидент с водни ски, Филипс разбирал, че петата е необходима, за да стоиш на нея, а
не за да се движиш. Протезите във форма на буква C така добре наподобяват движе-
нието на човешкия крака, че позволили на Оскар Писториъс, южноафриканец с два
ампутирани крака, да се състезава с най-добрите спринтьори в света.
Но Бауърман имал идея. Може би човек можел да бяга малко по-бързо, ако стъпва
пред центъра на тежестта. Ако залепим парче гума под петите, разсъждавал Бауърман,
ще можем да изпънем крака и да бягаме с по-дълги крачки. В „Джогинг” той сравнявал
стиловете, признавайки, че при изпитания начин на бягане „широката повърхност
омекотява стъпалото на крака и облекчава останалата част от тялото.” Все пак той
смятал, че бягането „пета-пръсти” би причинявало „най-малко умора на дълги
разстояния”. Ако сте обути в подходящи обувки.
Маркетингът на Бауърман бил блестящ. „Той създаде пазар за един продукт, а после
създаде самия продукт – отбелязал един финансов колумнист от Орегон. – Това е
гениално, това е, което се учи в икономическите училища.” Предприемачът с интерес
към бягането Фил Найт, партньор на Бауърман, сключил сделка за производство в
Япония и скоро продавал обувки по-бързо, отколкото ги произвеждал.
– С подплънките на „Кортес” бяхме монополисти може би до Олимпиадата през 1972
г. – потривал ръце Бауърман.
Докато другите компании започнат да копират новата обувка, Найк вече била световна
сила.
Възхитен от реакцията, която аматьорските му проекти предизвиквали, Бауърман се
развихрил. Той работел върху водоустойчива обувка от рибешка кожа, но тази идея си
останала на чертожната дъска. Вместо това Бауърман лансирал LD-1000 – обувка с
толкова широка подметка, че да тичаш с нея била все едно да бягаш в тепсия. Бауърман
изчислил, че тази маратонка мигновено ще убие пронацията, но пропуснал факта, че
петата би изкълчила крака на бегача, ако стъпалото му не е напълно право. „Вместо да
внесе стабилност, тази обувка усили пронацията и доведе до болки в стъпалата и
глезените”, пише Орегонският бегач Кени Мур в биографията на Бауърман. С други
думи, обувката , която трябвало да осигури безупречно бягане, действала, ако човек по

85
принцип бягал безупречно.
Когато Бауърман осъзнал, че причинява контузии, вместо да ги предотвратява, той бил
принуден да направи стъпка назад и да стесни петите на следващите модели.
В това време в Нова Зеландия Артър Лидиард с отчаяние наблюдавал лъскавите
вносни стоки, които прииждали от Орегон, и се чуде какво, за Бога, е намислил неговият
приятел. В сравнение с Бауърман Лидиард стоял много по-горе като треньор. Бил
подготвил много повече олимпийски шампиони и световни рекордьори, а трениро-
въчната му програма си остава златен стандарт. Лидиард харесвал Бил Бауърман и го
уважавал като треньор, но, мили Боже, какви боклуци продавал!
Лидиард знаел, че всички тези приказки за пронацията са рекламни бръщолевения.
– Ако накарате един обикновен човек на какво и да е възраст да събуе обувките си и
да се затича, почти сигурно ще забележите, че в движението на крака няма и следа от
пронация или супинация – протестирал Лидиард. – Извиванията на глезените започват
едва когато стегнат краката си в обувки за бягане. Конструкцията на много от тези
обувки веднага променя естественото движение на крака.
– Бягахме по платненки – продължава Лидиард. – Фасцията на ходилата ни не се
възпаляваше, нямаше пронация или супинация. Понякога по време на маратон кожата
ни се обелваше от грубия плат, но като цяло нямахме проблеми с краката. Това, че ще
платите няколкостотин долара за най-новите високотехнологични маратонки, не ви
гарантира, че ще избегнете тези проблеми. Може дори да ви гарантира, че ще страдате
от тях под една или друга форма.
Накрая дори Бауърман бил обзет от съмнение. Докато Найк бележела възход и бълвала
смайващо разнообразие от обувки и нови модели всяка година само за да има какво да
продава, Бауърман чувствал, че първоначалната му мисия за създаване на „честна”
обувка била разрушена от нова идеология, която той описал с три думи: „правене на
пари”. В писмо до приятел Бауърман се оплакал, че Найк „разпространява големи
боклуци”. Изглежда, че дори за един от основателите на Найк думите на социалния
критик Ерик Хофър звучали истинно: „Всяка велика кауза започва като движение, става
бизнес и накрая се превръща в мошеничество.”
През 2002 г., когато революцията на босите крака набрала сила, Бауърман вече бил
мъртъв. Ето защо представители на Найк отишли при възрастния ментор на Бауърман,
за да проверят основателни ли са тези приказки за бягането на бос крак. По думите им
Лидиард изсумтял: – Разбира се! Когато подсилите една част от тялото, тя отслабва. Ако
я натоварвате усилено, тя заяква... Бягайте боси и няма да имат всички тези проблеми.
– Обувките, които оставят крака да се движи така, сякаш е бос – ето това наричам аз
обувки – заключил Лидиард.
След това изявление от Найк направили собствени количествени замервания. Джеф
Пишота, главен изследовател в Лабораторията за спортни проучвания на Найк, събрал
двадесет бегачи на поляна, покрита с трева, и ги заснел, докато тичали боси. Когато
разгледал кадрите с приближение, той открил нещо удивително – вместо да стъпват
тежко, както когато са обути, краката се движели като животински лапи: обтягали се,
захващали се, опипвали почвата с наклонени пръсти и накрая се плъзгали като лебеди
по езерна повърхност.
– Красиво е да ги гледаш – разказа ми по-късно Пишота, който все още беше под
влияние на магията. – Фактите ни накараха да мислим, че когато обуеш обувка, тя поема
част от контрола над крака.
Пишота веднага наредил на хората от екипа си да намерят видеоматериали за всички

86
възможни „боси” култури, които могат да открият.
– Издирихме куп хора по целия свят, които продължават да бягат боси. Открихме, че
докато се движат и стъпват, те извършват много по-широко движение със стъпалата и
повече ангажират пръстите си. Ходилата им се огъват, разтварят, навеждат и захващат
за повърхността. Това води до по-малка пронация и по-добро разпределение на
тежестта.
Изправена пред почти неизбежното заключение, че продава боклуци, Найк решила да
се измъкне от положението. Джеф Пишота оглавил свръхсекретен и наглед невъзможен
проект: да се намери начин да се печели от босите крака.
На Пишота му трябвали две години, преди да представи своя шедьовър. На света той
бил показан под формата на реклама, в която могат да се видят толкова много боси
спортисти – кенийски маратонци, които шляпат по кална пътека, плувци, които свиват
пръсти на поста край басейна, гимнастици и бразилски танцьори на капоейра, катерачи
и борци, майстори по карате и футболисти на плажа – че след известно време било
трудно да си спомниш кой носи обувки и защо.
Върху образите проблясвали мотивиращи послания: Твоите крака са основата, на
която стъпваш. Събуди ги! Дай им сила! Докосни земята с тях... Естествената
технология позволява естествено движение...Сила за твоите крака.” На стъпалото на бос
крака е изписано „Постиженията започват тук”. После идва грандиозният финал. На
фона на Tiptoe Through the Tulips се връщаме към кенийците, чиито боси крака сега са
обути в тънки обувчици. Това са новите Найк Фри, които са по-тънки дори от старите
„Кортес”.
И знаете ли какво е мотото им? – „Бягай бос.”

87
 КЪДЕ Е БЕЛИЯ КОН?
31 март 2012
https://www.sportal.bg/news.php?news=357381

Малко след като се е събудил рано сутринта този вторник, Кабайо Бланко е излезнал
навън така, както го е правил вече хиляди пъти: облечен в леки шорти и фланелка, с
малка бутилка минерална вода в ръката. Легендарният бегач на дълги разстояния е
пребивавал във високопланинска хижа в Гилла, Ню Мексико. Планирал е леко за
неговите стандартни бягане от около 20 километра в пресечена местност.
Никой не е виждал Кабайо от този момент до днес. Въпреки, че е една от най-
непредвидимите личности на този свят, изчезването му е изключително нехарактерно.
Обикновено бегачът тича с вярното си куче „Тру Дог“. Двамата са неразделни. Но във
вторник сутринта Кабайо го е оставил в хижата. Хората, които го познават знаят, че
щом не се е върнал вече четири дена при най-добрия си приятел, нещо много лошо
трябва да се е случило.
Американското име на Кабайо Бланко е Майка Тру. Той се прочу след като се
превърна в основен герой на изумителната документална книга на Кристофър
Макдугъл: „Родени да тичат“. Това изключително произведение се превърна в бест-
селър и най-после отвори вратата за останалия свят към мистериозното индианско
племе тараумара и тайната на тяхното дълголетие и неподражаема физическа форма.
Човекът, който даде достъп на писателя до племето бе именно Кабайо: единственият
бял приеман някога от тайнствените тараумари като равноправен член на племето.
В продължение на много години Кабайо живееше в сърцето на медения каньон в
северно Мексико редом до индианците. Той бе станал един от тях: бе възприел езика
им, културата им, стила им на тичане и отношението им към света и природата. От време
на време се връщаше в Щатите за по някой месец, най-вече за да участва в ултра-
маратони, да набира средства за индианците и да апелира за запазването на тяхното
културното наследство.
Преди няколко години написах трилогия от статии, в които се опитах да разкажа
историята на Тараумарите и мистериозния Кабайо Бланко. За мое щастие успях да се
свържа с него и той ми помогна много за написването на материала. В лицето на Майка
Тру открих личност, чиято добрина, толерантност, спокойствие и излъчване оставиха
следа y мен завинаги.

88
 Когато го помолих да каже нещо специално за читателите в България той ме дари с
две безценни изречения, които се превърнаха в единствения възможен завършек на
трилогията и също така по най-естествен път създадоха и заглавието ѝ.
Наскоро с голяма радост научих, че „Родени да тичат“ най-после e достояние и на
българските читатели. Искрено препоръчвам книгата на всеки човек, който вярва че все
още има древна мъдрост на този свят, от която цялата ни цивилизация има много какво
да научи.
Преди много години, някъде в Централна Америка Майка Тру бе получил прякора, с
който днес е познат по целия свят: Кабайо Бланко. Белия Кон. Но днес никой не знае
дали старият упорит жребец все още галопира някъде из стръмните планини на Ню
Мексико или дивият мy бяг е спрял завинаги. Племенната религия на тараумарите няма
християнското разбиране за рай и ад, но индианците вярват, че смъртта не е абсолютна
и душите на героите им живеят щастливи над каньона.
В момента 14 спасителни eкипa кръстосват непристъпната местност в търсене на една
легенда. Вчера Кристофър Макдугъл каза, че ако има някой на този свят, който да се
измъкне от подобна ситуация, то това е Кабайо. Но аз си спомних думите на стария кон,
когато някой го попита дали не го е страх да живее и тича сам сред толкова диви
местности, където няма кой да му помогне ако изпадне в беда. „Знаеш ли“ каза Кабайо.
„Когато дойде моят ред да умра, аз ще го усетя. Сигурно ще бягам някъде из планината,
ще почувствам края и ще намеря някоя уютна, хладна пещера. Ще легна в нея и просто
ще затворя очи...завинаги.“
Кабайо, дано този миг е все още далече. Но дори когато той някой ден пристигне, ти,
братко, ще продължиш да правиш това, за което и ти и тараумарите сте родени и духът
на Белия Кон ще продължи да се носи завинаги над медения каньон, тичайки така както
само той може:

неподражаем, елегантен и...свободен.

Послепис, 01 април 2012: Днес бе открито тялото на Кабайо Бланко. Почивай в мир,
прятелю.
(Иво Иванов)

89
 НАЙ-ВЕЛИКИЯТ СПОРТИСТ
16 ноември 2005 г.
За вестник „ 7 дни спорт „
http://ivo.ucoz.com/index/0-11

Кой е най-великият спортист? Марк Шпиц? Карл Люис? Майкъл Джордан? Ланс
Армстронг? Пеле? Труден въпрос с много отговори. Как да намерим универсални
показатели за оценка? Няма математическа формула. Няма конкретни параметри, които
да вкараме в някакво уравнение и да получим отговор. Може би, както често се случва
в живота, и тази истина е относителна и всичко зависи от това кого сме попитали.
Самият аз съм в безизходица пред този въпрос, но бих искал да вмъкна в списъка с
възможни отговори името на един човек, за когото едва ли някой някога е чувал в
България.
Той се казва Дик Хойт и често навестява мислите ми по време на любимата ми и
напълно безплатна антистресова терапия. Ще обясня с няколко думи: стресът си е стрес
както в България, така и тук. Проблеми в работата, сметки, крайни срокове,
задръствания, съкращения, гнойни ангини на крак и т.н., и т.н. Нещата се натрупват и
този стар натрапник стресът често се настанява трайно в живота ни. Моят метод за борба
с напрежението е следният: всяка вечер, двайсетина минути преди самият аз да гушна
възглавницата, сядам до леглото на спящите си деца и просто ги наблюдавам мълчаливо
в съня им.
Който е бил родител, знае точно какво имам предвид. Едва ли има нещо по-успоко-
яващо и по-възхитително на този свят от едно спящо дете. Не знам дали този ефект се
дължи на равномерното им дишане, на откровената им беззащитност или на невинните
лица, но за мен няма по-ценно убежище от ежедневието от тези двайсет минути на тихо
съзерцание в тъмната стая. Сякаш всичко останало престава да съществува. Някъде
далеч остават работата, цените на бензина, лактите по автобусите параноята, войните,
ураганите и всичко останало. В чертите на заспалите деца обезоръжени се разтварят и
тревогите, и проблемите, и стресът. В тези моменти често се сещам за моя любим
спортист Дик Хойт, чиито изумителни постижения и живот започнах да следя преди
около пет години. Дик е станал баща през 1962-ра, но новороденият му син Ричард идва
на този свят в конвулсии. Оказва се, че пъпната връв се е омотала около врата на бебето,
прекъсвайки притока на кръв и нанасяйки необратими увреждания на централната му
нервна система. Детето никога няма да може да ходи, да използва ръцете си, да говори
и да контролира тялото си. Лекарите имат само един съвет към родителите: „Отървете
се от бебето, дайте го в специално заведение“.
Има ли нещо по-ужасно от това да си напълно обездвижен и лишен от възможността
да комуникираш с останалия свят от първата до последната секунда в живота си? Да
вегетираш с години, окован в жестока килия – собственото си тяло? Отговорът е: да,
има! Ако жертвата е собственото ти дете. Няма по-голям кошмар за един родител, няма
по-голямо страдание. Трудно ми е да си представя каква ледена пустош е преминала
през душите на Дик и Джуди Хойт, когато са надникнали в бъдещето на сина си.
Неизживяното детство, неизказаните думи, неосъществените мечти, неродените внуци.
Сърцето ми се свива и не мога да не си спомня за съкрушения баща в „По жицата“, за
умиращата му дъщеричка и за онези покъртителни осем думи на Моканина: „Боже,
90
колко мъка има по тоя свят, Боже!“.

Но Дик отказва да се самосъжалява, пренебрегва всички лекари, зарежда се с вяра в

сина си и тръгва като бесен да търси... бялата лястовица. Надява се, че съзнанието и
интелектът на Ричард са останали непокътнати, и се посвещава на идеята да надвие
съдбата. Почва да учи сина си на азбуката и да му чете, без да е сигурен дали има
някакъв ефект. През 1972-ра, благодарение на големите сърца на група инженери от
университета „Тъфт Рич“, се сдобива с комуникатор, който му позволява да изписва
думи на монитор, натискайки бутон с тила си. Оказва се, че малкият не само е наясно
какво става около него, но и притежава завиден речник и пъргав интелект. Баща му е
твърдо решен, че синът му няма да бъде лишен от нищо и щом не може да се движи, той
ще бъде неговите ръце и крака.
Дик започва да носи сина си на гръб, за да се радва на природата, води го на планински
преходи със себе си и така двамата изкачват един от върховете в Колорадо. През 1977-
а Рич се примолва на баща си да участват в осемкилометров крос с благотворителна цел.
Хойт се съгласява да бута инвалидната количка. В този ден те завършват предпоследни,
но надбягването събужда неподозирано усещане в душата на обездвиженото момче.
Същата вечер Ричард изписва нещо на монитора си, което ще промени живота им
завинаги: „Татко, когато се състезавам, не се чувствам осакатен!“. От 15 години бащата
е търсел точно това лекарство за сина си – усещането за независимост и пълноценност.
От този момент нататък животът му е посветен на една-единствена цел: да улови това
усещане и докато диша, да го дава на Ричард. Дик почва да бяга по пет часа на ден, пет
пъти в седмицата, бутайки Ричард пред себе си в специална инвалидна количка. През
1981-ва двамата се записват под името „Тийм Хойт“ в Бостънския маратон и побеждават
75% от участниците. Постепенно Дик влиза в невероятна форма и бяга почти
непрекъснато. В момента зад гърба си има невероятните 64 маратона, като най-добрият
му резултат е просто феноменален – 2.40,47 часа (36 минути и половина под световния
рекорд)!
След четиригодишно участие в маратони двамата се решават на нова лудост:
триатлона „Айрън Мен“. Това нечовешко съревнование включва 3,8 км плуване, 180 км
колоездене и като капак – класически маратон (42,2 км). Много малко са хората, които
са в състояние да издържат подобно натоварване. Аз съм горе-долу в добра форма, но

91
със сигурност ще се разпадна на отделни митохондрии още в плуването. Хойт връзва с
въже за кръста си доста тежка лодка, в която е легнал Ричард, за да покрие тези първи
километри във водата. После слага сина си в специална седалка, закачена за предната
част на колелото му. Най-изумителното е, че „Тийм Хойт“ често изпреварва 2/3 от
съперниците. През годините Дик и Рич участват в общо 911 състезания, включително и
206 по триатлон и 24 последователни маратона на Бостън. През 1992-ра двойката
преминава с велосипед през Съединените щати, покривайки 5000 км за 45 дни. Тук
всеки любител на бягането е запознат с историята на Хойт. Медийните спортни гиганти
ESPN, ABC, Sports Illustrated и НВО отразяват успехите им, а на пазара излизат книга и
DVD филм, посветени на техния трънлив път. Много специалисти се питат какви биха
били Резултатите на Дик, ако се състезаваше сам, без сина си. Той твърди, че ще се
провали, защото Ричард е основният му източник на енергия, а и стилът му на бягане е
зависим от количката.
Наскоро гледах кадри от последното им състезание. Дик въртеше педалите на колело-
то с настървение, подминавайки изтощените си противници, а изражението на лицето
на сина му отразяваше както огромното удоволствие от надпреварата, така и мускул-
ното напрежение, което явно усещаше от усилията на баща си. Вятърът ги блъскаше
челно, умората се бе вкопчила в педалите, но „Тийм Хойт“ продължаваше упорито
напред: двама души – едно сърце. Казват, че дори пулсът им се изравнявал по време на
състезание .
Тази година Дик навърши 65, което просто не е за вярване. В краката му като корабни
въжета подскачат чудовищни мускули, а с бицепсите му би се гордял всеки 20-годишен
младеж. Този невероятен човек се е подложил на големи лишения и е пренебрегнал
собственото си благополучие, за да освободи сина си от капана на съдбата. Почти всеки
цент от пенсията му, всеки извънреден приход и всяко получено дарение се влагат във
фонда за спорт. Самият Дик живее по спартански, за да си позволи да пътува от маратон
на маратон със сина си. За Хойт старши обаче едва ли има по-сладка жертва от тази и
ако можеше, сигурно щеше да бяга по 24 часа в денонощието.
Наскоро една от водещите журналистки на САЩ, Мери Карило, интервюира Дик за
предаването „Риъл Спортс“. Разговорът им постепенно ги отведе в миналото, към
мястото, което Дик все още се страхува да посещава. Там, където в родилното
отделение стои сломеният от мъка 22-годишен баща и се взира в мрачното бъдеще на
сина си. Струва ми се, че в този момент, пред тв камерата, Дик за пръв път кръстоса
поглед със себе си и разбра колко изумително е житейското му пътешествие. „Откъде
черпиш толкова сила?“, попита Карило и този железен мъж, който винаги е стискал зъби
и е гледал напред без никакъв признак на слабост, най-после не издържа и остави
сълзите да отговорят. Мери е изключителна журналистка, но и тя самата не успя да
овладее емоциите си и следващият ѝ въпрос се разпадна, задавен в собствените ѝ сълзи.
За човек, който е бил напълно отписан от докторите, Ричард Хойт е постигнал много
неща: завършил е не само гимназия, но и Бостънския университет и има платена работа
в лаборатория. Въпреки че е обездвижен, е видял всяко кътче на Америка и е дал
надежда чрез примера си на милиони инвалиди по света. Днес той е на 43, но за
родителите детето винаги си остава дете. Затова понякога се питам дали и Дик не сяда
вечер до леглото на сина си, за да се взре с гордост в спящото му щастливо лице. Дали
минава през съзнанието му мисълта, че той е отговорен за това щастие, че той е подарил
на осакатения си син усмивката и шанса за пълноценен живот. Хойт е голям мъж, велик
спортист и истински родител.

92
 Ако има послание в неговата история, то е, че лесно се прави дете, но трудно се
става баща.

Много красота има в спорта. Красиви и елегантни бяха полетите на Джулиъс Ървинг
към коша. Красиво бе и финалното разгъване на Луганис миг преди да разпори водната
повърхност. Изумително красиви са и ефирните подавания на Зидан. Но понякога
спортът може да ни даде нещо още по-впечатляващо и ценно. Един 65-годишен мъж,
бутащ с всички сили осакатеното си, но щастливо дете в инвалидна количка. Какво по-
красиво? Магията на спорта се състои в това, че в ръцете на един баща той престава да
бъде просто спорт и се превръща в нещо много повече. Нещо, пълно със смисъл,
обещание и надежда... Като бяла лястовица.

93
Дик и Рик Хойт: двама души – едно сърце

94
 P.S БОЖЕ, КОЛКО СИЛА ИМА ПО ТОЯ СВЯТ
(Дик и Ричард Хойт откриха в спорта своята бяла лястовица.)

Ноември 2006 г.
http://ivo.ucoz.com/index/0-11

Драги читатели, точно преди година ви разказах историята на Дик и Ричард Хойт (виж
по-горе). Днес се връщам към нея, защото изминалата година не беше лека за този
неповторим тандем. Наскоро Дик и Ричард са били събудени от противопожарната
сирена в мотел в Маями. Дик грабнал сина си на ръце, за да го изнесе от сградата.
Наложило се да се спуснат по аварийните стълби и за нещастие Дик пострадал при
слизането и претърпял тежка контузия с фрактура на коляното. Инцидентът събудил и
стара травма в другото коляно.

95
 Г-н Хойт направи героично усилие, за да се възстанови и да участва със сина си в
Бостънския маратон за 25-и пореден път. Тийм Хойт завърши, но с огромно усилие,
защото Дик продължава да се възстановява и от сърдечен удар, който получил преди
4 г. поради вроден дефект. Лекарите твърдят, че единствено неописуемата му физическа
форма е спасила живота му. Самият Дик пък настоява, че по своему синът му го е спасил
от смърт.
Въпросът, който никой не смее да зададе, е какво ще стане, ако г-н Хойт не е в състоя-
ние да се състезава повече? Според мнозина целият им свят ще се сгромоляса. Дик е
вече на 66 и въпреки невероятната си физика този тъжен въпрос започва да се прокрадва
все по-настойчиво. Преди седмици бащата и синът се състезаваха в поредния триатлон
„Айрън Мен“ и Дик заяви, че участва за последен път. Очите му бяха пълни със сълзи.
И още нещо: Наскоро някой попитал Рик какво ще бъде първото нещо, което би
направил, ако стане чудо и той не е вече инвалид.
“Много съм мислил за това – казал Рик чрез компютъра си. – Първо мислех, че сигурно
ще изляза навън, за да тичам или да играя бейзбол. Но всъщност това, което искам
най-много, е да стана от инвалидната количка, да сложа баща си в нея и поне веднъж
в живота си да мога аз него да побутам.”.

96
 КИМБО КОНГ!
13 септември 2009 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/my_news.php?news=131482

Кой е Кимбо Слайс и защо е навсякъде около нас? С риск да ви объркам, ще ви

подскажа малко: насочете мислите си към Гилгамеш, Ахил, Кинг Конг, Самсон и много
други като тях. С риск да ви объркам още повече: Кимбо Слайс не съществува, но това
не трябва да ни пречи да го уважаваме и третираме с подобаващо за внушителната му
физика страхопочитание.
Днес ще ви разкажа за него... но тихичко, за да не ни чуе. Крайно неразумно е да го
ядосваме. Кимбо, виждате ли, е от онези редки, чудовищно силни човешки екземпляри,
които, ако се вбесят, удрят само два пъти, при това вторият път е по капака на ковчега.
В момента Кимбо Слайс е глобална икона – мегазвезда, родена от епохата на YouTube
и вездесъщия интернет. Страховитото му присъствие е навсякъде: в телевизионните
реклами, в дигиталното пространство, по билбордове и плакати, в клиповете на рап
звездите и в шепота на уличните легенди.
Нагло отмъкнах следния цитат от баскетболиста на „Лейкърс“ Ламар Одъм: „Мани
97
Рамирес е роден да удря бейзболната топка. Пейтън Манинг е роден да играе амери-
кански футбол. А Кимбо Слайс е роден да чупи кости“.
В края на 90-те години професионалният бокс загуби репутацията си на легитимен
спорт благодарение на пагубното влияние на мрачни личности като Дон Кинг и на
организираната престъпност като цяло. Мачовете се превърнаха в жалък фарс, съдиите
караха мерцедеси, а боксьорите ставаха все по-тлъсти и непохватни. Необяснимата
административна фрагментация също отврати хората. В един момент се появиха
толкова много федерации, че не беше ясно кой на какво е шампион.
В тази атмосфера винаги жадната за тестостеронни агресии публика обърна поглед
към т.нар. смесени бойни изкуства (ММА). Организаций като UFC и КОТС заслужено
отнеха огромно количество от привържениците на бокса и подкопаха основата му.
Юмруците бяха необременени от ръкавици, мачовете се играеха в клетки, правилата
бяха либерални и кръвта се лееше в изобилие. Постепенно героите на ММА, като Кен
Шамрок и братята Грейси, започнаха да съперничат по популярност на световните
шампиони по бокс. Още по-пагубно за бокса се оказа създаването на видеокомпресията
и последвалото масово разпространение на филмов материал в интернет.

Сред най-популярните клипове, гледани навсякъде по света, са бруталните,

несанкционирани от никого улични мачове, чийто некоронован крал е именно
чудовищният Кимбо Слайс. Вкарайте името му в търсачката, и ще бъдете затрупани от
кървав видеоматериал, демонстриращ безумната му сила и варварски юмруци.
Мачовете обикновено се състоят по изоставени строителни площадки, мазета, задни
дворове или забравени от XXI век гета. След около минута-две изходът неизбежно е
един и същ: един огромен мъж в безсъзнание и един отегчен Кимбо Слайс, бършещ
кръвта от юмруците си.

В една от по-запомнящите се битки на Кимбо той свали напълно гарда си и предизвика

98
масивния мъж срещу него да го удря свободно по лицето. Не знам от каква сплав е
направена физиономията на този човек, но парадоксално противникът му се изтощи
напълно, сякаш Кимбо го блъскаше с лице по юмруците. Накрая Слайс сложи край на
комедията с едно-единствено вулканично дясно кроше, което прати съперника му в
същата тази горица, от която навремето Сънчо твърдеше, че идвал, за да ни пожелае
лека нощ, дечица.
Малко по малко легендата за Кимбо напусна интернет и се настани навсякъде в
публичното пространство, а физиономията му стана една от най-разпознаваните в
Съединените щати. Тя, между другото, заслужава поне един параграф, тъй като
гротесковите ѝ черти са важни за Кимбо и определено не са от тези, които вдъхват
спокойствие и естетическа наслада. Напротив – лицето на този човек би могло да
предизвика стресов обрив върху грапавите бузки на Медуза Горгона. Горната част на
главата му е напълно плешива. Единствената коса е ивицата катраненочерна корона,
която обгръща тила му, завършвайки в къса опашка. Това обаче не означава, че му
липсва окосмяване: явно огромни количества тестостерон са вилнели из тялото му,
защото цялата му физиономия е една разгневена експлозия от косми. Веждите му са
като два хапещи се кралски пудела, а останалата част от лицето му е погълната от
грандиозен фонтан от гъста къдрава брада. В южната ѝ част като мокра цвърчаща
наденица подскача огромна долна устна в безплодните си опити да избяга от двата
лакоми кратера на масивния му сплескан нос.
Кимбо е 188 см и 110 килограма. Главата му започва от раменете, отричайки
категорично необходимостта от врат. Кожата му е опъната до скъсване от стихийно
търкалящи се във всички посоки гладки морени от мускули. Кокалчетата на юмруците
му са някакви зловещи и безформени варовикови сталактити. Никога, никога не бих
искал да се сблъскам с това каменисто тяло. Предпочитам да бъда ударен, да кажем, от
Калисто – втория по големина спътник на планетата Юпитер.

През последните две години Кимбо спря да се бие по улици и дворове и нахълта с гръм
и трясък в света на смесените бойни изкуства. Професионалистите го посрещнаха с
насмешка, която обаче се изпари мълниеносно под парните чукове на юмруците му.
Кимбо унищожи бившия световен шампион по бокс Рей Мърсър за 72 секунди. Това е
същият Мърсър, за когото Ленъкс Люис твърдеше, че имал най-силния удар на света.
Ветеранът Бо Кантрел заяви, че Кимбо е абсолютен аматьор и позьор, който не знае
какво го чака на тепиха. Ще го смажа от комбинации, удари с крака и „мелници“, закани
се Бо. Кимбо го би за 19 секунди след смазваща кавалкада от артилерийски удари
предимно с дясната ръка. Следващият му съперник – огромният Танк Абат, каза, че
нямал търпение да пребие Слайс. „Участвал съм в 200 мача и вдигам на лежанката 270
кг. Ще го смачкам.“ Отговорът на Кимбо? Унищожителен побой и нокаут само след 43
секунди.
Колкото повече победи трупаше огромният гладиатор, толкова повече растяха
митовете около загадъчната му личност. Слуховете твърдяха, че бил като кръвожадно
животно, че е бивш гангстер и че е лежал в затвора за опасни престъпления. Това обаче
не би могло да бъде по-далеч от истината. В действителност под черупката на страши-
лище се крие изненадващо мек и интелигентен човек с богат речник и добродушна
натура. Образът на брутален злодей е манифактура на мениджъра на Кимбо – 32-
годишен бизнесмен, който нарича себе си Айси Майк. Понеже страшилищата са
продаваема стока, хитрият мениджър е пакетирал Слайс именно в тази карикатурно-

99
кръвожадна самоличност.
Затова понякога Кимбо изрича пред пресата безумия, достойни за болното съзнание
на Майк Тайсън. Веднъж например спомена съвсем невинно, че възнамерява да
откъсне ръката на съперника си и да го набие с нея.
Възможно е образът на Кимбо да е преувеличен, но определено е вярно, че е
абсолютно безстрашен. Може би единственото нещо, което някога е успяло да вкамени
от страх тази човешка стихия, е друга една стихия на име Андрю. Става дума за урагана
„Андрю“, който и аз си спомням доста добре. През 1992 г. Кимбо живеел в Южна
Флорида и тропическата стихия разрушила дома му. Слайс оцелял сред отломъците,
покривайки се с огромен дюшек. По това време бил сред най-добрите гимназиални
играчи по американски футбол, но ураганът съкратил последния му сезон и той не успял
да се сдобие със спортна стипендия за университет.
Малко по-късно изпаднал в нищета и живеел в стария си ръждясал Нисан. Кимбо
спирал вятъра, залепвайки с лепенки найлонови торбички върху счупените прозорци на
колата. В този момент може би най-лесното нещо било да си осигури насъщния с
кражби и сила, но истината е, че Кимбо Слайс никога не е прибягвал до незаконно
насилие.
„Да нараня уязвим човек за мен е недопустимо“ – казва често Кимбо. Малко по малко,
с много работа като шофьор и бодигард по клубове, Слайс се измъкнал от Нисана и се
настанил под наем в евтина гарсониера. Малко по-късно улицата открила юмруците му
и отворила вратата към кървавата му кариера.
Днес Кимбо прави луди пари, вози се в лимузина „Линкълн Навигейтър“, в която човек
може да играе народна топка, и лети в частен самолет. Слайс е станал част от
популярната култура и Америка изпитва почти необяснима привързаност към него.
Като професионалист Слайс все още се опитва да спечели признание. Вярно е, че му
липсва техника, но ако се вгледате, ще забележите колко много е работил върху
техниката си: как вкарва убийственото си дясно кроше с перфектно завъртане върху
опорния крак, как завършва комбинациите си с класически изпълнен ъперкът и как все
по-умело се „гмурка“, за да избегне ударите на противника. Ако беше роден в Друга
епоха и беше трениран от дете, Слайс можеше да бъде легендарен боксьор.
Треньор на Кимбо е легендарният Бас Рутен, който твърди, че не е имал ученик с
повече физическа сила от Слайс. Следващият му двубой е с известния Кен Шамрок, но
мечтата му е да се срещне отново с единствения човек, който го е побеждавал в уличен
двубой – полицая от Бостън Шон Генън. Схватката между двамата, снимана в някакво
подозрително мазе сред тълпа от крещящи сеирджии, е станала легендарна в интернет.
Слайс иска реванш, но той едва ли някога ще се състои, въпреки че Генън също започна
кариера в ММА.
В последно време започнах да следя все по-внимателно появите на Кимбо в много-
бройни токшоута, негови интервюта и участия в безброй телевизионни предавания.
Така, малко по малко, започнах да намирам отговора на въпроса, с който започнахме
тази статия: кой е Кимбо Слайс? Истината е, че той не съществува. Действителното му
име е Кевин Фъргюсън – интелигентен 34-годишен бизнесмен, любящ баща на шест
деца. Това е един обикновен, добър човек, който никога не е прекрачвал закона и просто
е намерил пълна с доларови знаци ниша, която експлоатира великолепно. Ако зависеше
от него, щеше да се обръсне и да се намърда в „Армани“, но за да остане в нишата, му е
необходима страховитата външност.
Чудовището Кимбо Слайс е фалшива креатура, създадена в полза на нашия античен

100
афинитет към огромния могъщ герой/антигерой.
Херкулес, Дан Колов, Аякс, Голиат, Франкенщайн, Майк Тайсън, Шакил... Всяващите
страхопочитание брутални гиганти със свръхестествена сила и къс фитил винаги са
опиянявали въображението ни и са присъствали както в измислената, така и в реалната
митология на нашата раса. Ние искаме да ги има, защото те запълват някаква странна
вътрешна необходимост. Хората винаги са обичали да се взират в тях отдалече, да се
питат със студено любопитство какво ли е да живееш в кожата им, да не разбират
самотата им и дори да злорадстват, когато слабостта им бъде открита и те най-после
паднат победени.
Такава е участта на великаните и такава един ден ще бъде участта на Кимбо Слайс. Но
тъй като той не е истинска личност, се надявам, че когато гигантът най-после бъде
повален, страшилището ще бъде оставено да лежи на кървавия тепих завинаги, а от
изчерпаната му легенда, още преди да се е разделил със здравето си, ще се измъкне един
много богат и доволен мъж на име Кевин Фъргюсън.

101
 СЪРЦЕ НА СВЕТЛИНАТА
(Добрякът от племето Динка)
Декември 2005 г.
За вестник „ 7 дни спорт „
http://www.sportal.bg/my_news.php?news=106023

За пръв път видях Мануте Бол преди 14 години в „Медисън Скуеър Гардън“. Мачът
принадлежеше на Чарлз Баркли, който попиваше всяка топка в подкошието и забиваше
почти методично като пневматичен чук през омаломощената нюйоркска защита, но
моите очи бяха приковани в Мануте. Бях го виждал, разбира се, по телевизията и от
страниците на списанията, но на живо гледката беше шокираща. С 232-ата си
сантиметра Бол бе най-високият баскетболист на планетата. До него дори огромният
Патрик Юинг изглеждаше като Фродо.
Мануте бе гротеска и нереална картина, защото по тялото му имаше по-малко месо,
отколкото във вегетариански ресторант. Най-изумителни бяха безкрайните му, тънки
като спагети крайници. Краката придвижваха тялото с вдървени гигантски крачки като
кокили, а с ръцете си сигурно би могъл да прегърне сградата на Софийския университет.
За никого не бе тайна, че Мануте не можеше да играе баскетбол.
Координацията му беше плачевна, по терена се движеше като ранен жираф на пет
гроздови, а стрелбата му беше една трагикомедия от грешки.
Въпреки това Бол игра цели десет години в НБА. Самото му присъствие в подкошието

102
респектираше нападателите и го правеше ценен за отбора. Той беше специалист по
чадърите и ги раздаваше с впечатляваща щедрост. През първия си сезон в лигата Бол
удари почти 397 чадъра, което все още е рекорд за новобранец. Никой не застрахован
срещу безкрайните му пипала. Независимо дали си Майкъл Джордан, Хакийм
Олайджуа (у нас името му е навлязло като Олайджоун – б.р) или Виктор Крум, ако се
опиташ да влезеш под коша, можеш да очакваш вездесъщите му ръце да се докопат до
топката и да я отклонят от целта ѝ.

В края на кариерата си гигантът беше записал над 2000 чадъра и беше поставил
няколко рекорда в тази категория. В продължение на години много хора се отнасяха с
пренебрежение към Мануте и осмиваха несръчната му игра, огромния му ръст и
разваления му английски. Но тези, които имаха щастието да го познават отблизо,
смятаха Бол за една от най-стойностните личности на американската спортна сцена.
Казват, че всеки, който се запознавал с него, веднага го обиквал заради добродушния
му характер, чувството му за хумор и интелекта му. Моят съученик Робърт Андерсън
бе личен приятел на Мануте и чрез него научих за невероятните премеждия и бурен
живот на чернокожия великан.

103
 Бол е член на племето динка и е израснал в саваната на Судан, най-голямата държава
в Африка. Тази етническа група разполага с уникален генетичен резервоар – нейни
членове са най-високите хора в света. Мануте е нещо като аристократ, тъй като
произхожда от родословно дърво на потомствени вождове. Като такъв той винаги е
смятал, че носи извънредна отговорност за сигурността и благополучието на
сънародниците си. „Извън игрището Мануте винаги излъчваше някакво благородство –
споделя Баркли. – Правеше ми впечатление, че винаги бе облечен безупречно и се
държеше с изключително достойнство, независимо от обстоятелствата.“
На 15-годишна възраст, въоръжен само с примитивно копие, Мануте убива див лъв
недалеч от дома си, а три години по-късно за пръв път в ръцете му попада баскетболна
топка. Бол веднага се опитва да забие, но удря лицето си в таблото, счупвайки предния
си зъб. Гигантът обаче е забелязан и въпреки липсата на какъвто и да било опит се
озовава в САЩ като играч на „Бриджпорт Юнивърсити“. По-късно Мануте минава през
Вашингтон, Голдън Стейт, Филаделфия и Маями. През 1996-а жестоки ревматични
болки започват да подскачат по ставите му, принуждавайки го да се пенсионира.
Благодарение на НБА той вече е натрупал завидно състояние. Парите променят хората.
Почти никога към добро. Виждал съм как под тяхно влияние поети и мечтатели стават
циници и еснафи, а стари приятели спират да те познават на улицата. Навремето
икономистът Едгар Бронфман бе казал, че да превърнеш 100 долара в 110 е работа, но
да превърнеш 100 милиона долара в 110 милиона е неизбежно. Бол можеше да направи
точно това с богатството си. С толкова пари лесно можеше да изгради печелившо
финансово портфолио на Уолстрийт или просто да остави милионите си да се гушкат
уютно в банковата му сметка и сами да се умножават чрез лихвите. Мануте обаче бе
направил избора си отдавна и нито веднъж не го подложи на съмнение.
Судан отдавна е раздиран от най-отвратителната, безумна и продължителна война на
нашето време. Управляващото правителство беше съставено от мюсюлмански
фундаменталисти, които контролираха страната с желязна ръка. Изопачената им
интерпретация на Корана граничеше с лудост и дори вдъхнови част от догмите на тали-
баните. В южната част на страната живеят много християни, между които са Мануте и
цялото племе динка. Това са хората, подлагани 20 години на системен геноцид и
репресии. Два милиона живота са загубени в Судан от 1983-а насам. Нечовешките
жестокости, масовите убийства, насилственото помохамеданчване и отвличания с цел
робство отдавна са ежедневие за християните. Дори древният еничарски обичай отново
надигна грозната си глава. Отвличането на деца, промиването на мозъците им и
създаването на невръстни армии е сред патентите на военния конфликт. В същото време
в Южен Судан бушуват бедност и унищожителен глад.
Вместо да тъне в охолство в Щатите, с приключването на кариерата си Мануте вложи
усилията и парите си в идеята да помогне на родината си. Отказвайки да остане в
Кънектикът, баскетболистът замина за Уганда, откъдето изпрати всичките си пари до
последния цент на умиращите от глад и на крехкото съпротивително движение. „Просто
искам хората да живеят в мир. Ненавиждам войната“, обясни Мануте.
Забележителна е далновидността на Бол, който още през 1993-а настоя да се срещне с
58 американски конгресмени и с представители на Пентагона, за да ги предупреди за
Осама бин Ладен и терористичната му мрежа. Судан се бе превърнал в базов лагер за
световния тероризъм и Осама плетеше мрачната си паяжина оттам цели шест години.
За съжаление никой не обърна сериозно внимание на предупрежденията на Мануте.
Един ден Бол реши да използва славата си, за да убеди правителството в Хартум да

104
сложи край на гражданската война.
Мануте замина за столицата, но влезе в коварен капан: казаха му, че трябва да приеме
исляма, а когато той отказа, го обявиха за шпионин, отнеха му паспорта и го сложиха
под наблюдение. Единствената причина да не го ликвидират бе страхът от
международен скандал.
Въпреки че артритът гризял ставите му, великанът не смеел да отиде на лекар, защото
се опасявал, че вместо с болкоуспокояващо ще бъде инжектиран с отрова.
Междувременно годините минаваха и в САЩ банката отне къщата му заради
неплатени вноски. Жена му, която спечели 500 000 долара в казино, го напусна заедно
с четирите им деца.

В крайна сметка Мануте успя да се изплъзне на властите и замина за Египет, където

престоя известно време в затвора за нередовни документи. Бол искаше да бъде близо до
децата си и правеше отчаяни опити да се върне в Америка, но САЩ му отказваха виза.
Накрая, благодарение на намесата на сенатора Джоузеф Либерман, Мануте заведе в
Кънектикът новите си съпруга и дете, но без пукнат долар. Дори багажът му бе загубен
от авиокомпанията и Бол се чудеше откъде да намери дрехи за огромното си тяло.
Оттогава Мануте едва свързва двата края и се изхранва от помощи и от благодеянието
на приятелите си. Преди две години той се подложи на серия унизителни авантюри.

105
Първо участва в циркаджийски боксов мач, после стана най-високият ездач в света, а
накрая дори сложи хокейна униформа и кънки с размерите на малки шейни като „играч“
на отбора „Индианаполис Айс“. Всяка от тези потискащи клоунади му осигуряваше по
около 30 000 долара на участие. Бях изумен, когато научих, че всеки цент от парите,
спечелени за сметка на достойнството на гордия африканец, е отишъл директно във
фондация за подпомагане на сираците от войната в Судан.

На 30 юни 2004 г. Мануте се качил на такси, чийто шофьор за нещастие се оказал

мъртвопиян. Последвала катастрофа: водачът загинал на място, а Бол бил изстрелян от
колата и намерен на пътя в кома. Дългите му крайници били натрошени като солети,
вратът му бил счупен на три места, а на главата му зеела ужасна рана. Лявата му ръка
била така надробена, че се наложило да я зашият за коремната област, за да получи

106
някакво оросяване, четиригодишният му син дошъл в болницата, но не могъл да намери
здраво място по тялото на баща си, което да прегърне. Добродушният Мануте успял
само да каже с просълзени очи: „Какво съм му направил на Господ, че ме мрази толкова
много?“.
Лекарите се страхуваха, че Бол ще остане парализиран, но за щастие след серия
операции той стана от леглото. Днес Мануте е на пълно съсипан финансово и живее в
скромен дом в Уест Хартфорд, Кънектикът Сметките от болницата са непосилни и
въпреки подкрепата на бившите си съотборници Мануте е започнал да затъва в тре-
савище от дългове. Той обаче продължава да търси начин да помага на другите, да
държи речи по училища, църкви и университети и да изисква помощи от политиците за
страдащите в Судан. Един приятел ми каза, че го е видял на улицата в Хартфорд.
Подпирал се на бастун, с който обикновен човек сигурно би могъл да участва в
състезание по овчарски скок, и носел овехтял балтон с прокъсани джобове.
Сигурен съм обаче, че дори в това състояние пак е излъчвал онова благородство, за
което говореше Чарлз Баркли. То е запазена марка само на най-достойните и не идва
нито от дрехите, нито от парите, нито от походката. Джоузеф Конрад е написал „Сърце
на мрака“ преди повече от 100 години. По-късно Франсис Форд Копола пренесе
действието от Африка във Виетнам и го нарече „Апокалипсис сега“. Гледах филма още
като дете, но предсмъртният монолог на полковник Курц ме преследва до ден-днешен.
Гениалният режисьор бе превърнал оскъдното осветление в действащо лице и
лепкавият мрак на джунглата сякаш бавно вдишваше и издишваше блуждаещото лице
на Брандо, докато той се опитваше да рационализира една чудовищна варварщина.
Полковник Курц не е конкретна личност. Той е въплъщение на хаоса и безумието на
войната. От самата си зора човечеството търси начин да се самоунищожава. Жаждата
за кръв на нашата раса е лишена от всякаква логика. Във всеки един момент в някоя
точка на планетата бушува безсмислен конфликт. Курц явно е дълбоко вплетен в иначе
елегантната двойна спирала на нашето ДНК, така че смъртта и в бъдеще ще събира
кървавата си реколта, а някъде по земното кълбо апокалипсисът ще продължава да бъде
точно сега.
Ето защо хората като Бол са толкова необходими. Те са антиподите на Курц, те са
сърца на светлината и една от малкото причини за вяра в бъдещето на този невменяем
свят.
Миналата година, след като просълзеният Мануте запитал от болничното легло какво
е направил на Господ, за да го накаже с толкова нещастия, той успял да изрече и още
нещо. „Щастлив съм, че все пак съм жив – промълвил с усилие мъченикът. – Щастлив
съм, че все още ме има.“ Не само ти, Мануте, не само ти. Ние всички сме много, много
щастливи, че те има!

107
 ГРАДЧЕ В ПРЕРИИТЕ
22 ноември 2007,
За вестник „ 7 дни спорт „
http://www.7sport.net/archive7ds/2007/11/22/forum/d4873_6.htm

„За да се отгледа едно-единствено дете, е нужно цяло селище.“

(Древна африканска поговорка)

Градчето Смит Сентър е някъде далеч, запокитено сред безкрайните прерии на

Западен Канзас. Няма да ми е лесно да стигна до него – то е изолирано в обръч от
безбрежни, мълчаливи ниви. Мястото сякаш е забравено от времето и хората,
пътищата бягат от него и дори картата на щата отказва да ми го покаже. Какво,
по дяволите, търся тук, на ръба на нищото, където тишината е потискаща и
всепоглъщаща и единствено вятърът въздиша и роши разсеяно пшеничените къдрици
на прерията? Пейзажът е един и същ във всички посоки – безбрежна, плоска шир,
търсеща лениво небето в правия като стрела хоризонт. Смит Сентър е едно от тези
места, които изглеждат обречени на бавна, мъчителна смърт – жертва на естестве-
ното обезкървяване, наречено миграция. Само на 10 км от градчето е географският
център на Америка.

Ако страната беше организъм, точно тук щеше да бъде сърцето и. Въпросът е колко
още ще продължава да бие? Тук живеят точно 1931 души – повечето фермери и
работници в местната фабричка за фургони. Канзас е почти два пъти по-голям от
България, но степите му са обезлюдени. Казват, че в този щат има над 6000 селища
призраци, в които някога е кипял живот, но днес са опустели. Постройките са
обезобразени, а по обраслите с плевели улици вече не се разхожда дори спомените.
Смит Сентър обаче все още стиска зъби и някак си се държи. Скромната главна улица е
чиста, няколкото магазинчета изглеждат оживени, прозорците на старата гостилница
„Джифи Бъргър“ светят, а витрината на бръснарницата е запотена. Никога не съм можел
да разбера малкия град, да се съглася с ритъма му и да вникна в хората му. Как живеят
108
тук, толкова откъснати от цивилизацията?
Какво правят през свободното си време? За какво мечтаят? Как успяват да не роптаят
срещу вбесяващата предсказуемост на всеки идващ ден? Животът е монотонен и
безперспективен и младите търсят какъвто и да било начин да изтръгнат бъдещето си
от него. Смит Сентър не е изключение – късичката главна улица е твърде тясна за
мечтите на хлапаците и така година след година жителите си тръгват и градът винаги е
застрашен да се превърне в гара без пристигащи влакове. В Смит Сентър има едно кино,
в което сменят филма веднъж в седмицата. Прожекцията е една на ден, но понякога и
тя се налага да бъде анулирана. А в петък вечер... В петък вечер киното направо слага
катинара, защото никога няма зрители! Целият град е на стадиончето на гимназията,
където отборът по футбол мачка безпощадно противниците си от 30 години насам. В
американския футбол се играе един мач на седмица. В момента тимът няма загуба от
четири години и е трикратен шампион на щата. Смит Сентър е натрупал 51 поредни
победи, но това, което е абсолютно невероятно, е следната откачена статистика: този
сезон отборът е отбелязал 704 точки! Знаете ли колко са отбелязали противниците им?
Нула! Да – нула! Ниенте! Геврек! Който е запознат с американския футбол, знае колко
невъзможно е подобно постижение. Да биеш дори един отбор на нула, е нещо, за което
се говори с години. Наскоро цяла Америка отправи поглед към Смит Сентър, след като
записа 75 точки само в първата четвърт на мача си срещу Плейнвил. Това постижение
счупи националния рекорд, поставен преди 82 години. Но защо нищожното селище се
е превърнало в такъв футболен великан? Как е възможно миниатюрната им гимназия с
шепа ученици да се превърне в шампионска династия? Причината е в целия град, който
с колективно усилие, всеотдайност и много разум е създал нещо далеч по-голямо от
печеливша спортна формула. Смит Сентър е намерил начин съвсем целенасочено да
построи уникален модел на възпитание, изграден около футболния отбор. Всички
жители над четиригодишна възраст дишат чрез футбола, но фанатизмът им е
конструктивен и преследва по-високи цели. Гимназията е толкова малка, че 60% от
момчетата играят в отбора. Въпреки това всяко едно от тях смята възможността да
излезе на игрището за върховна чест. Тези деца гледат на екипа си като на генералска
униформа и се отнасят към традициите на тима с огромен респект. Който веднъж е
влязъл в отбора, полага обет да не употребява наркотици, да не пие и дори да не пуши.
Преди сезона в началното училище се разпространяват ограничен брой официални
картички със снимките на всеки играч и вс мажоретка. Учениците разменят и
колекционират картичките и гледат на тези, чиито лица са отпечатани върху тях, като
на идоли и образци за поведение. Когато някой футболист или мажоретка бъде уличен
в употреба на дрога, алкохол или никотин, той трябва да отиде в началното училище и
да обясни на хлапаците защо е бил изхвърлен от отбора. Но това практически не се
случва – младежите рядко правят грешки както на терена, така и извън него. В управле-
нието на отбора участва целият град – след мач всички жители се качват на колите си и
минават тържествено по главната улица, блъскайки в ритъм по клаксоните в чест на
поредната победа. После народът се изсипва в „Джифи Бъргър“, където от три
десетилетия хората празнуват и подлагат на обстоен анализ всяка минута от мача.
Треньор е един изключителен 62-годишен мъж на име Роджър Барта, който е поел
тима през далечната 1976-а. Той знае, че разполага с ограничен материал, че играчите
му не са суператлети и че шансовете им за победа са свързани с отборното начало.
Затова стратегията му е свързана с изграждането на непоклатим, взаимнодопълващ се
колектив. Барта е един вид баща на всеки играч и мисията му е да възпита момчетата

109
така, че да виждат един в друг нетолкова съотборници, колкото братя. Така младите
хора в това градче, в което всички хора се познават по име, попадат в завидната
ситуация да имат не едно, а три семейства – тяхното собствено, града и отбора.
Треньорът е страхотен перфекционист, чийто професионализъм е заразен. Всеки
понеделник Барта връчва на играчите 20 страници профил на следващия съперник,
както и конкретен план за подготовка. До вечерта папките стигат до бащите и дядовците
на играчите, които ги разпространяват мълниеносно и в продължение на цяла седмица
стратегията на треньора се превръща в основна тема за разговор в бръснарница¬та и в
кафенето „Втора чашка“. Друг важен фактор за силата на от¬бора е тренировъчната
етика. „Момчетата тук сякаш се стараят по¬вече – обяснява Барта. – Не е нужно да ги
мотивираш – те тренират до припадък. Повече от всеки друг.“ Сигурен съм, че е така –
тук сред полетата, тежката работа е начин на съществуване. Момчетата не могат да
бъдат уплашени с къртовски труд. Той е кодиран във фермерските гени на дедите им,
чиято пот е хранила плодородната почва на тези земи от поколение на поколение.
Футболистите на Смит Сентър са винаги по-добре подготвени, по-концентрирани, по-
сплотени от съперниците си. Но победите, триумфите и титлите са само част от
историята. По-маловажната. „Това, което всъщност правим в това градче, е възпитаване
на деца. Създаване на личности – казва Барта. – И честно казано, се справяме толкова
добре, че тези младежи завършват, отиват в колежи и жънат успехи в големите
гра¬дове. Истината е, че това, което правим, няма нищо общо с футбола. Рано или късно
ще ни отбележат точки, ще загубим и мач и това няма да има никакво значение. Важното
е, че децата ни навлизат в живота, знаейки смисъла и стойността на всеки един ден. Ако
попи¬тате Барта за мача, в който отборът му отбеляза 75 точки за 15 ми¬нути, той ще
наведе смутено глава: „Не се гордеем с този резултат. Не искахме да унижим съперника,
но някак каквото и да правехме, бележехме точки“.

110
 В този мач треньорът наистина пусна всички ре¬зерви и им нареди да падат на земята,
да изпускат топката и да спрат да бележат, но въпреки това крайният резултат беше
83:0. Отборът на Смит Сентър е трудно обяснимо явление. Но още по-странна е
безпрецедентната тенденция все повече хора да се завръщат в мал¬кото селце сред
пшеницата. Някои идват за няколко дни, други оста¬ват с месеци, а трети завинаги.
Марк Съменоу, един от най-добрите играчи в НФЛ и бивш защитник на Смит Сентър,
твърди, че винаги ще носи градчето със себе си, и нарича стария Барта човек със златно
сърце. Необяснимата обратна миграция към прерията вдъхва на¬дежда за бъдещето на
града. Вярно е – тук няма опера, няма клубове, няма даже непознати лица. Дори най-
близкият „Макдоналдс“ е на час и половина път с кола.

Но не бързайте да се надсмеете над малкия град. В Смит Сентър не е имало каквото и

да било престъпление от години, а хората – млади и стари, са спокойни и усмихнати –
сякаш напълно излекувани от стреса, параноята и останалите болести на нашата епоха.
В града има само трима отегчени до смърт полицаи, които висят в кафенето и от липса
на работа са се превърнали в професори по футболна стратегия. „Всички тук сме
маниаци на тема футбол – усмихва се Барта. – Но това, което ни движи, е далеч по-
важно – вярата, че за да бъде отгледано едно-единствено дете, е необходим цял град.“
Цял град! Не просто родители и семейство. Те са само част от уравнението. Детето расте
и човекът, в който ще се превърне, зависи от толкова много неща: учителите, улиците,
хората, треньорите, приятелите, продавачите в магазините и дори случайните минувачи.
Преживявания, впечатления и микроуроци идват отвсякъде, натрупват се и се
превръщат в манталитет. Какво знам аз за малкия град? Нищо. Израснал съм в центъра
на София. На „Витошка“ и „Солунска“, сред хаос, тълпи и хленчещи трамваи. Истинско
чудо е, че невероятните ми родители надделяха над улицата и хулиганщините. Но колко
непосилна би била задачата им в днешно време... Около училищата ни плетат паяжина
гнусни паразити, продаващи дрога, влиянието и репутацията на образователната ни сис-
тема намалява с всяка минута, а мрежата и улицата все по-често заместват дома. Затова
ми се струва, че има какво да вземем от Смит Сентър. Нека забравим за миг пренебре-
жението и се вгледаме по-внимателно в селцето, надничащо от пшеницата на Канзас.
Сигурно ще открием, че една общност, независимо дали е малка или голяма, заслужава
жителите, които е възпитала. Градът, грижещ се за децата си, рано или късно ще бъде
възнаграден десетократно. Ясно е, че те ще продължат да търсят пътя си другаде.
Младите не трябва да се простират според чергата, а според мечтите си. Но дори когато
си тръгват, те грабват градчето със себе си и го носят по целия свят. Ако не му бяха
признателни, нямаше да го сложат в куфара. Вече ми е по-лесно да открия Смит Сентър
върху картата. Той е навсякъде, където са отишли рожбите му, и ето че пътищата не
само тръгват, но и водят към него. Градът няма да умре. На гарата сноват посрещачи и
влаковете започват да пристигат. Смит Сентър, щата Канзас. На 10 км е географският
център на Америка. Ако страната беше организъм, точно тук щеше да бъде сърцето ѝ.
Слава Богу, то продължава да бие по-силно от всякога и помпа свежа и чиста кръв във
всяка точка на тялото.

111
 У ДОМА
10 декември 2013 г.
За „Спортал „
http://www.sportal.bg/news.php?news=461979

Въпреки че Папа Чили не се прибра у дома, момчето знаеше, че той сигурно в момента
е в залата, и може би затова направи нещо крайно необмислено и нетипично за него.
Вместо да подаде топката на съотборника си Дейвид Джелат, който беше непокрит под
коша, момчето се вряза с два бързи дрибъла в противниковата защита. Въпреки ниския
ръст и крехката си физика младежът бе изключителен играч и веднага забеляза, че
двойното покритие е закъсняло със стотна от секундата. Момчето изчисли мълниеносно
всички възможности в създалата се ситуация и веднага откри най-подходящата фраза в
своя неизчерпаем баскетболен речник. Светкавичен кръстосан дрибъл изпрати топката
от дясната в лявата му ръка, вкаменявайки на място единия защитник. Другият нямаше
достатъчно време да реагира. Момчето свали дясното си рамо ниско, почти до паркета,
и изсвистя като снаряд през образувалото се тясно пространство. Трети защитник се
опита да компенсира създалата се уязвимост, хвърляйки се отчаяно към коша откъм
слабата страна. Твърде късно... Момчето отскочи мощно от левия си крак и поднесе
елегантно топката в коша над протегнатите пръсти на защитника. Това бе неговата 14-
а точка.
Дейвид бе не толкова впечатлен от изпълнението на съотборника си, колкото озадачен.
Не за друго, а защото момчето бе неговият най-добър приятел и той го познаваше много
добре. То никога не е било егоист на игрището. Нещо повече – като че ли винаги му
доставяше по-голямо удоволствие да подава, отколкото да вкарва. Ако усетеше с почти
112
свръхестествените си баскетболни сетива непокрит топката моментално изчезваше от
пръстите му, овъргалваше се в някаква пъклена магия и след това се материализираше
в ръцете на изумения съотборник. Но не и днес! Днес приятелят му се държеше странно
и не се освобождаваше от топката дори когато го пазеха трима човека. Връщайки се в
защита, Дейвид го погледна право очите и разбра на секундата – момчето не му подаде
топката поради една-единствена причина: защото Папа Чили не се прибра у дома.

Самият факт, че момчето играе в отбора на гимназията ,,Уест Форсайт“, е изумително

постижение. Това е едно от най-големите училища в града Уинстън-Сейлъм, разполо-
жен в самото сърце на приказното баскетболно царство, наречено Северна Каролина.
Тук конкуренцията е безумна и дори на гимназиално ниво човек се препъва на всяка
крачка във виртуозни играчи. Само преди година и половина никой не гледаше сериозно
на дребничкия малчуган и поради забавения му растеж и оскъдна мускулатура се
наложи да играе във втория отбор на училището. Действително хлапето изглеждаше
като невръстно дете сред високите играчи: схлупена колибка в метрополис от бляскави
небостъргачи. Но вътре в тази колибка се криеше несметно съкровище и никой не
знаеше това по-добре от неговия уникален дядо Натаниел Джоунс. Кой знае защо,
целият град го наричаше Папа Чили. Уинстън-Сейлъм е родно място на цяла плеяда
известни личности: поети, актьори, бизнесмени, спортисти. Но едва ли има по-обичан и
113
уважаван човек в този град от добрия стар Папа Чили. Момчето знае идеално, че дължи
голяма част от характера си и начина, по който подхожда към всеки един проблем в
живота си, на него. „Аз съм получил толкова много ценни житейски уроци от своя дядо,
колкото не бих могъл да науча в рамките на какъвто и да било докторат. Той е моят най-
добър приятел“, казва с усмивка младежът.
Момчето не преувеличава. Папа Чили е много, много рядка личност. Няколко
десетилетия преди да дойде денят, в който не се прибра у дома, Папа Чили бе направил
направил нещо нечувано. Едва навършил 20 и с начален капитал една голяма,
обезоръжаваща усмивка, младият Натаниел Джоунс отваря бензиностанция-автосервиз.
Така той става не само първият чернокож собственик на бензиностанция в щата, но и
един от първите чернокожи бизнесмени в историята на Северна Каролина. Става дума
за същата тази Северна Каролина, която по това време не разрешаваше на цветнокожите
си граждани да се хранят в ресторант за бели, която гледаше на тях като на
второкачествени хора, която им забраняваше да пият от обществени чешми и да
използват градските басейни. Да, расизмът все още дълбоко вплетен в самата тъкан на
американското общество и малката бензиностанция на Папа Чили сама по себе си бе
акт на бунт и дързост. По това време за един чернокож младеж в Уинстън-Сейлъм
бъдещето бе по-ограничено от речника на нашите Златки. Човек можеше или да отиде
на заколение във Виетнам, или да бъде смлян от непосилна работа в тютюневите
плантации и фабриките за цигари, с които градът бе толкова известен. И в двата случая
ставаше дума за леко лакирана вариация на уж премахнатото робство.
Папа Чили обаче винаги е вярвал, че той и само той е едноличен главнокомандващ на
предстоящото му бъдеще. Младият Натаниел Джоунс нямаше да бъде роб на никого и
нито за миг не се е съмнявал, че мечтата му ще мине като валяк през каквито и да било
препятствия, подхвърлени му от съдбата. Последното нещо, което можеше да го спре,
бе това колко меланин произвеждат клетките в кожата му. Така че Папа Чили се захвана
за работа, без да му пука за дискриминация, предразсъдъци и омраза. Работеше като
звяр от сутрин до вечер и за отрицателно време изплати заемите си. Много бързо
първият автосервиз с чернокож собственик в щата се превърна в един от най-чистите и
успешни в града, а самият Папа Чили – в нещо като вдъхновение за хилядите млади
хора, които видяха в него модел за подражание и повод за вяра в някакво по-различно
бъдеще.
Да, момчето има толкова много причини да се гордее с дядо си, но ето че той не се
прибра у дома и точно сега, в този мач срещу стария противник „Паркленд“, нашият
дребничък герой знае, че колкото и да изглежда неразумно, трябва да стреля... отново и
отново. Момчето получава пас вляво от коша, зад линията за трите точки. Треньорът на
противника току-що бе наредил на най-бързия си играч да го пази персонално навсякъде
по игрището. Момчето бе вкарало осем последователни точки от пробив, така че
защитникът му се отдръпва в очакване на поредното влизане с дрибъл. Кардинална
грешка. Усетило идеална възможност за стрелба, хлапето насочва пръстите на краката
си към коша и отскача рязко директно нагоре. Топката ляга послушно в дланта му,
лакътят му – директно под нея. Последен, лек натиск с възглавничките на крайните
фаланги, и топката напуска пръстите му с копринен фалц, понасяйки се към коша в
елегантна дъга. Защитникът няма време дори да се опита да блокира изстрела и секунда
по-късно оранжевото кълбо минава с въздишка през мрежичката. Това беше 27-ата му
точка.

114
 ***

За половин век къртовска работа Папа Чили така и не успя да забогатее и навярно
основната причина за това е прекалено голямото му сърце. Не са малко хората в
квартала, които му дължат пари. Пари, които той никога няма да поиска обратно.
Ако успеят да му ги върнат – добре. Ако не – явно те имат повече нужда от тях,
отколкото той. Често поправя колите на по-бедните си съграждани или без платно, или
на безценица, а когато се наложи, пълни и резервоарите им за своя сметка.
И въпреки че бизнесът на Папа Чили не му донесе богатство, той откри в него нещо
по-важно: независимост, призвание и щастие. За него абсолютно всеки човек заслужава
да бъде третиран с уважение и благородство, независимо от това колко пари прави и
какъв е цветът на кожата му. Може би затова хората го обичат толкова много и не спират
да му повтарят, че трябва да патентова пословичната усмивка, която никога не слиза от
лицето му. Живее си старият автомеханик в малка, олющена къщичка и кара античен
миниван, но това му е предостатъчно – не му трябват палати и ферарита, защото
истината е, че целият град е негов дом, а хората му – негови деца. Много силна е
невидимата връзка между него и внука му. Двамата са неразделни, особено през лятото,
когато малчуганът помага на дядо си в сервиза. Мие колите, пълни бензин, сменя масла,
гуми и филтри и най-важното: малко по малко попива най-важните черти от
манталитета на Папа Чили. Добрият автомеханик винаги е работил повече за другите,
отколкото за себе си, и казват, че внукът му играе баскетбол по абсолютно същия начин.
Но не и днес! Днес, след като Папа Чили не се прибра у дома, момчето играе като
обсебено от една-единствена цел... коша. Гардът на „Паркленд“ изкарва топката с
дрибъл и някъде в средата на игрището отклонява вниманието си за стотна от секундата.
Но на нашия герой не му е необходимо повече. Хлапакът сякаш се появява от нищото с
ослепителна скорост – дефанзивен демон, изригнал сред искри и жупел от преизподнята
на зоновата преса!
Момчето открадва топката от ръцете на озадачения противник и изминава
разстоянието до коша толкова бързо, че не само че забравям сравнението, което си бях
приготвил, но дори не успявам да завърша това изречен... Миг по-късно миниатюрният
баскетболист излита към обръча и смаяната публика става свидетел на мезозойска
забивка с дясната ръка, извършена от едно 178-сантиметрово хлапе. Това беше 35-ата
му точка.
Никога не съм се срещал с Папа Чили, но докато приготвях тази статия, усетих, че съм
изградил странна привързаност към този забележителен човек. Някак си имам
чувството, че винаги съм го познавал, и затова ме е страх от следващата, най-мъчителна
част в тази история. Тази, в която, колкото и да не искам, ще трябва да ви разкажа за
деня, в който Папа Чили не се прибра у дома.
Беше леденостудена ноемврийска вечер и изморен от работа, 61 -годишният
автомеханик просто искаше да се прибере у дома. Паркира стария бял миниван на
разнебитената асфалтова площадка до едноетажната си къщичка и отвори багажника, за
да вземе няколко плика с храна, които бе купил от супермаркета. Папа Чили не подози-
раше, че в същия този момент, втъкани в безизразното кадифе на мрака, го дебнеха пет
зловещи силуета, стискащи в ръцете си оловни тръби. Те се нахвърлиха едновременно
и с крясъци върху възрастния мъж, посипвайки го с жестоки удари и ритници. Целта им
бяха няколкото долара в старото му портмоне. Нито един от нападателите нямаше
навършени 16 години. За какво ли са им трябвали парите? Дрога? Алкохол? Видеоигри?

115
Каквато и да е безумната причина, варварското им престъпление остави най-обичания
човек в града в безсъзнание върху студения асфалт. Бе толкова близо – едва няколко
метра го деляха от вратата, но той никога повече не я прекрачи. Голямото сърце на Папа
Чили спря да бие и той издъхна в онази кървава ноемврийска вечер, преди да е успял да
се прибере у дома.
Когато научи за жестокото убийство на дядо си, момчето отказа да повярва. Сякаш
парализа бе сковала и мускулите, и душата му Движеше се в мъгла от мъка, толкова
объркано и сломено, че дори не намираше сили да се разплаче. Не че нямаше сълзи.
Напротив – в този момент той бе изтъкан от сълзи и всяка негова клетка плачеше, но не
навън, а вътре в себе си. Може би младежът някак наивно вярваше, че ако остави сълзите
си да изтекат, с тях ще изтече и надеждата, че Папа Чили още е сред нас.
Хиляди хора от всички точки на града се стекоха на погребението. Наложи се да
преместят церемонията в по-голяма църква и въпреки това огромна опашка от скърбящи
се виеше около храма. Колкото и да е невероятно, цял един град се бе събрал, за да си
вземе сбогом с един най-обикновен механик.
Само часове след погребението момчето трябваше да играе в първия мач за сезона.
Срещу стария противник „Паркленд“. Но как да стъпи на игрището в този момент? Как
въобще да вложи опустошената си от мъка душа в някаква игра? Папа Чили никога...
НИКОГА не бе изпускал негов мач. Когато се налагаше, затваряше бензиностанцията
по-рано и губеше приходи, но абсолютно задължително присъстваше на мача. „Когато
аз играех, той винаги бе в залата – спомня си с тъжна усмивка момчето – понякога
идваше с омаслен гащеризон и мръсни длани директно от работа, но никога не си поз-
воли да не бъде на трибуните, за да ме подкрепи.“
Минути преди мача съсипаният от тъга младеж реши, че ще играе. Но не за себе си, а
за своя любим дядо, който го беше научил, че ръстът, подобно на цвета на кожата, е
безсмислен предразсъдък и единственият човек, който може да застане между него и
мечтите му, е той самият. Папа Чили живя 61 години на този свят и ето че сега внукът
му играе в един от най-изумителните мачове в историята на щата – мач, в който е решил
да вкара невъзможните 61 точки... в негова чест. 61 точки! При условие че е играл само
няколко месеца в първия отбор и никога не е вкарвал повече от трийсетина. 61 точки –
при това в гимназията, където мачовете продължават едва 32 минути! Но днес е особен,
нереален ден и момчето сипе кош след кош от невъзможни ъгли и положения.
Треньорът Летън очаква от отбора си да използва дълго обиграваното флекс нападение,
но младежът се хвърля като звяр навсякъде по игрището, все по-често взема нещата в
свои ръце и не спира да стреля... и да вкарва. По принцип Летън не търпи подобно
поведение, но интуицията му подсказва, че днес момчето има едно голямо и истинско,
смекчаващо стрелбата обстоятелство. Само във втората четвъртина малкият гард
нанизва 24 точки.
Момчето се възползва от великолепен заслон, поставен от Дейвид, и отново влиза на
скорост под коша. Прави финт със „заекваща“ крачка вдясно, но спира дрибъла и се
завърта на 360 градуса вляво. Защитникът лапва въдицата и за малко да излети от
кецовете си. Момчето е във въздуха, но незнайно как, и двамата високи играчи на
„Паркленд“ са предвидили намерението му и са блокирали напълно пътя към коша.
Между огромните им тела няма никаква пролука. Младежът отново посяга към
неизчерпаемия си баскетболен речник и... не намира нищо. Дори той не разполага с
фраза за създалата се ситуация. Момчето се блъсва в масивното рамо на единия защит-
ник и падайки назад, усуква тялото си в някакъв сюрреалистичен хуманоиден възел.

116
Миг преди да удари с гръб земята, без да гледа, младежът мята произволно топката
нагоре като лекоатлетическо гюле и тя влиза в някаква омагьосана параболична
траектория, която категорично бие шут на законите на физиката. Публиката затаява
дъха си. Топката прелита с колеблив фалц над пръстите на двамата защитници, целува
похотливо таблото и минава директно и безочливо през обръча. Съдиите, треньорите,
играчите, публиката и самото момче, проснато на паркета, гледат невярващи клатещата
се мрежичка. „Благодаря ти, Папа Чили“, прошепва момчето, поглеждайки някъде
нагоре. Това беше 50-ата му точка.
Остават две минути до края. Момчето е напълно изтощено, но получава топката в
идеална ситуация и влиза към коша от дясната страна. Защитникът с номер 10 успява
да се добере до него миг преди да е изстрелял топката и го фаулира с такава сила, че
младежът полита към земята. Въпреки нарушението момчето успява да изстреля топ-
ката с дясната ръка. Кош и фал! Това беше 61-ата му точка!
Момчето се строполи по гръб на земята и остана неподвижно две, четири, пет
секунди... Бе напълно смазано и физически, и психически. Двама от съотборниците му
го изправиха на крака. Момчето застава зад наказателната линия. Остават две минути –
цяла вечност в баскетбола. Ако вкара фала и още два коша, ще счупи недосегаемия
рекорд на щата, поставен преди половин век от Боб Пуул. В залата е много, много тихо.
Тук-там се чуват само хлиповете на тези, които са разбрали точно на какво са станали
свидетели току-що. Момчето поглежда към трибуните. Вижда големите разплакани очи
на майка си. Разтърсения си треньор и съотборници. Баща си, който се е изправил
разтреперан от вълнение до скамейката. Момчето знае, че няма да вкара наказателния
удар. Няма дори да се опита. Той отдавна е взел решението си. Не му трябват рекорди.
Не му трябва нито точка в повече и то просто хвърля топката под коша и извън
игрището. Момчето се отправя към скамейката под аплодисментите на публиката, рухва
в прегръдката на баща си... и се разридава. Разпада се на съставните си сълзи. Цялото
му тяло се тресе и момчето най-после позволява на мъката да отнеме силите му. То знае,
че вече може да плаче.
От първата секунда, в която се появим на този свят, ние всички сме една и съща
ненаписана книга. С какво ще бъдат запълнени белите страници? Много са факторите,
разбира се, но в крайна сметка ти си авторът на своя собствен роман и когато бъде
написана последната дума, само от теб ще зависи дали ще ставаш за четене. И колкото
по бързо разберем, че корицата няма значение, толкова повече време ще можем да
отделим на самия сюжет. Някой беше изчислил, че човек взема средно по пет хиляди
решения на ден. Това са 130 милиона решения за един човешки живот. Не смятате ли,
че в крайна сметка ние дължим своята идентичност не на начина, по който изглеждаме,
и не на това, с което сме напълнили къщата си, а на сбора от тези решения и техните
последствия... Не е ли напълно очевидно това простичко екзистенциално уравнение: ние
сме това, което правим!
Седем милиарда романа вдишват и издишват съдържанието си на този свят. Някои са
хубави, други са изплагиатствани, трети трябва да бъдат четени между редовете.
Романът на Папа Чили бе шедьовър и затова на погребението му дойдоха хиляди
признателни читатели. И те като мен навярно бяха открили красива поука на страниците
на живота му – че човек става истински полезен на себе си само тогава, когато стане
полезен на другите.
След като мачът завърши, изтощеният и развълнуван внук на Папа Чили каза нещо
много интересно пред камерите: „Някои от тези 61 точки за моя дядо бяха невъзможни

117
и дълбоко в себе си знам, че той някак си беше в залата и помагаше на топката да мине
през коша. Няма друго обяснение. Когато вкарах последния кош и останах да лежа на
земята, усетих присъствието му. И пак тогава си дадох сметка, че този момент ще бъде
с мен до края на дните ми“.
Преди няколко дни се навършиха десет години от този паметен мач. Доста неща се
случиха оттогава. Убийците на Папа Чили пишат всеки ден една и съща повтаряща се
страница в тъжния затворнически роман на пропиления си живот. Героят на нашия
разказ вече не е момче, а мъж с прелестно семейство и две божествени деца. Казват, че
само миналата година е спечелил 20 милиона долара. Наскоро се премести да живее в
приказна къща в Бел Еър, която купи от певицата Аврил Лавин за 9 милиона. Младежът
все още играе баскетбол, при това в лига, в която средният ръст е 204 сантиметра. И
въпреки че почти неизменно е най-дребният играч между двата коша, той е един от най-
неопазимите и в същото време най-уважавани баскетболисти в Лигата. Използвайки
уроците на дядо си, малкият играч е постигнал толкова много в последните години.
Носител е на два златни олимпийски медала и на цяла поредица трофеи и рекорди.
Играл е шест пъти в Мача на звездите на НБА и през февруари без съмнение ще го
видим в седми. Създател е на две благотворителни фондации, а през лятото всички
останали баскетболисти в Лигата единодушно го избраха за президент на своя
профсъюз. Специалистите твърдят, че един ден името му със сигурност ще намери
място в Залата на славата. Така е, той е постигнал толкова много, но истината е, че
каквото и да прави, мачът, в който великият Крие Пол вкара 61 точки в името на своя
дядо, ще остане най-важното постижение в живота му.
Самият той го каза наскоро, но не беше необходимо. Както той, така и аз, а надявам
се, и вие, вече го знаехме. И въпреки че никога няма да имаме доказателство, знаем и
нещо друго – че в момента, в който Крие вкара 61-ата си точка и остана да лежи
безмълвен на пода, добрият стар Папа Чили по някакъв особен начин бе там в залата. С
омасления си гащеризон, отрудени ръце, голяма усмивка и добри очи. Беше дошъл, за
да гледа внука си и да остане с него... завинаги. И когато усети, че последната, изящна
дума в книгата му е написана, отправи прощален поглед назад към всяка една прелестна
следа, оставена от неговите 61 красиви стъпки на тази грешна земя, обърна се с усмивка
към голямата светла врата и най-после... най-после се прибра у дома.

118
119
 УЧИЛИЩЕ С ПРЕПОДАВАНЕ НА СВЕТЛИНА
17 юли 2010 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/news.php?news=249484

Мануте Бол можеше да бъде жив днес. От него зависеше. Можеше да бъде и приказно
богат милионер. Пак от него зависеше. Можеше точно сега, вместо да четете тези
редове, той да се излежава под палмите на някой плаж в Оаху и да дърпа дайкири след
дайкири от заскрежена чаша с размерите на бомбе. Вместо това 231-сантиметровият
гигант бе погребан вчера в родното си селце в Южен Судан, намиращо се на два дни
разстояние от най-близкия асфалтиран път. Казват, че направеният по поръчка
триметров ковчег е трябвало да бъде носен от осем силни мъже. Що се отнася до
богатството, Мануте напусна този свят така, както пристигна в него – без една стотинка
в джоба си.
В „Сърце на светлината“ вече ви разказах за необичайната му, мъченическа одисея. За
това как раздаде милионите си долари, натрупани по време на 10-годишна кариера в
НБА, на своите бедни, изтерзани от глад и войни сънародници. За това как рискува
живота си, пътувайки из саваните на Судан, където всеки сантиметър земя е фронтова
линия. За това как въпреки трайните поражения върху здравето му и постоянните болки
в ставите продължаваше да пътува, да лобира, да набира средства и да прави всичко по
силите си, за да помогне с нещичко на изстрадалия си народ.
Мануте щеше да бъде жив, ако миналата есен се бе вслушал в думите на приятелите

120
си и бе останал тук, в Канзас Сити, за да лекува бъбреците си в специализирана болница.
Но Мануте си е Мануте – приоритетите му са различни от нашите. Ако си беше
направил списък, в който да е подредил най-важните неща в живота си, самият той щеше
да е на последно място. Така че през ноември Мануте отново замина за Судан. Този път
целта на пътуването му бе да построй 41 училища, разпръснати из цялата страна.
Човекът нямаше пари, строителни материали или работници, но искаше да строи
училища. Училища, в които рамо до рамо да учат деца от мюсюлманска, християнска и
племенна вяра. Който е запознат със ситуацията в Судан, знае колко амбициозна и
непосилна е подобна задача. В продължение на десетилетия страната е раздирана от
кръвопролития, омраза и варварщина, базирани на религиозни и етнически
противоречия. Мануте Бол е християнин, но мисията му е да елиминира експлоатацията
на вярата като предразсъдък. Да убеди страната си, правителството си, съгражданите
си, че религията не трябва да бъде разделителната линия и че единственият път към
бъдещето минава през мирното разбирателство и хармонично съжителство. И ето че
Мануте замина с големия си стар балтон, празни джобове и инфектирани бъбреци,
въоръжен само с една откачена мечта и добре познатата лъчезарна усмивка. Но понякога
една мечта и една много, много голяма усмивка могат да се окажат учудващо ефикасни
оръжия, така че само за месец-два Мануте успя да убеди необходимите хора да направят
дарения и да събере пари за първото училище. Междувременно състоянието му се
влоши. Типично в негов стил бе забравил да вземе най-важното за себе си: сака с
лекарствата. Изпратили му ги по пощата, но отнело цели четири седмици, докато
стигнат до него в Судан. Инфекцията се пренася и върху черния му дроб, а жестоките
артритни болки, придобити след катастрофата, започват да го изтезават непрекъснато.
Бол попада в болница в Найроби, където му е дадено злополучно лекарство, за което ще
стане дума по-късно.

121
 Мануте разбира, че ако иска да оживее, ще трябва да се върне незабавно в Щатите и
да бъде лекуван интензивно от най-добрите възможни специалисти.

Но точно в този момент при него идва президентът на Южен Судан Салва Кийр с
молба да остане още малко и да помогне в организацията на най-важните в историята
парламентарни избори на страната. Ако изборите минат без кръвопролитие, ако
гласовете на хората не бъдат откраднати, ако страната направи искрено избора си, това
може да се окаже първата стъпка към ново начало, към истинска демокрация. Как да
откаже? Точно той ли? Никога! Мануте тръгва на път – карат го с кола от град до град,
от селище до селище, от колиба до колиба. Около него на няколко пъти избухват бомби,
получава и Уплахи за живота си. Но нито веднъж окото му не мигва и нито замиг
усмивката не слиза от лицето му. Толкова е болен и немощен ч е не е в състояние да
ходи. Когато колата му пристигне някъде, няколко човека го вземат на ръце и носят
съсипаното му тяло от място до място. После пак на ръце го връщат в колата. Том
Причард, негов близък приятел в Канзас Сити, на два пъти прави опит да го прибере в
Щатите, изпращайки частен самолет с огромно легло, специализирано оборудване и
медицински сестри. И двата пъти самолетът се връща празен. „Имат още малко нужда
тук от мен. Тези избори са жизненоважни“, казал Мануте.
„Ех, ако се беше върнал през февруари – спомня си през сълзи Том – сигурен съм, че
щеше още да е жив.“

Но Мануте остана чак до май. Изборите минаха. Хората гласуваха относително мирно
и без кръвопролития. Този път известното с беззаконията си правителство някак си се
въздържа. Обещание за ново начало витаеше в горещия въздух над Хартум и Мануте
най-после си позволи да отлети за Америка. Когато самолетът кацна на летището във
Вашингтон, линейка чакаше баскетболиста на пистата. Откараха го директно в
122
болницата, но беше твърде късно. Лекарството, което Бол бе получил в Найроби, бе
предизвикало отрицателен ефект – ужасяваща болест, наречена синдром на Стивънс-
Джонсън. Симптомите са кошмарни – човек губи огромни сегменти от кожата си,
тялото се покрива с мехури. Ефектът е като от изгаряния трета степен. Накрая
пространството около устата му става толкова чувствително, че гигантът със златно
сърце спира да се храни и да пие вода. Не може и да говори, но когато му казват, че
училището в Судан е почти построено, успява да промълви на Том: „Аз успях, човече!
Аз успях!“. Душата на Мануте бе твърде голяма дори за неговото огромно тяло и може
би затова тихо го напусна на 19 юни 2010 година.

В събота тук, в красива катедрала, бе извършена възпоменателна служба в памет на

Мануте. Храмът бе пълен догоре с политици, спортисти, известни личности и най-
обикновени хора. Дойдоха и много от децата, на които Бол бе помогнал да започнат нов
живот в Америка. Но най-интересното бе, че поне половината присъстващи бяха
мюсюлмани от Судан. Мюсюлмани в християнска катедрала! Не можех да не си спомня
думите му: „Аз успях, човече! Аз успях!“ Мануте не бе погребан тук. Ковчегът замина
за Судан. Бол бе пожелал да бъде положен в гроб в родното си селце Туралей. На две
крачки е училището, построено от Мануте. Скромна едноетажна сграда, но за местните
деца, свикнали да учат под небето и да пишат по пясъка с пръчки, тя е като палат. Само
0.8% от момичетата в Судан завършват основно образование, но в тези класни стаи
половината места са отредени за ученички. Мануте винаги е гледал като мечтател в
някакво негово си бъдеще.
Покривът е почти завършен, остават още само няколко керемиди. И когато този малък
храм на просвещението отвори вратите си, имам усещането, че той ще носи името на
създателя си. Училище „Мануте Бол“. Да, това ще бъде хубаво и светло място. Учи-
лище, в което ще се преподава благородство, толерантност и добрина. Училище, в което
ще има място за всички, независимо от религия, цвят и убеждения. Има място и за всеки
един от нас, защото и ние, колкото и да сме остарели, можем да седнем на чина и

123
навярно да открием по някой урок за себе си в голямото малко училище на господин
Мануте Бол.

Колко е хубаво, че дори в света на спорта, който е гъсто населен с егоистични нарциси,
все още се намират хора като Бол. Вярно е, Мануте можеше да пие коктейли точно в
този момент. Можеше да е жив, здрав и богат. Но светът е пълен с бедни богаташи и
живи мъртъвци. Мануте Бол отказа да се превърне в един от тях и предпочете участта
на онези редки хора, които имат силата да вземат тежки решения, знаейки идеално
колко фатални ще бъдат последствията за самите тях.
Да, Мануте Бол можеше да бъде милионер... Но щеше ли да е богат?
Да, приятели, ако искаше, Мануте Бол можеше да бъде жив днес... Но щеше ли да
живее завинаги?

124
 КАК ДАРА НАБИ ВРЕМЕТО
08 Март, 2008 г.
За „7 Дни спорт“
http://openom.eu/bg/30382

Не знам точно защо, но не можех просто да лежа на болничното легло. Болката ме

смъкна от кревата и ме прати на пода в безплодно търсене на някаква позиция, която
поне малко да ме облекчи. В спомените ми съществуват само фрагменти от тази
ситуация тъй като бях буквално погълнат от някаква мъгла от агония. Човек прави
странни неща, когато се опитва да преговаря с болката: аз се бях свил като премръзнал
ембрион в ъгъла на стаята и се опитвах целенасочено да отделя съзнанието си от тялото.
Подобни будистки номера обаче въобще не минават на един уважаващ себе си масивен
камък в бъбреците, така че аз продължавах да се гърча отчаяно по линолеума.
Оттогава са минали вече осем години, а аз самият не помня почти нищо от случката.
Жена ми обаче до ден-днешен обича да разказва следната история по купони:
„Гледам го Иво как събира праха по земята на спешното отделение, когато в стаята
влиза лекар, който да прецени каква доза морфин да му дадат.
И – попита го докторът, – как би оценил болката в момента?
Девет!
Някога изпитвал ли си десет?
Последва много кратка пауза и после между две стенания се чу следният безумен
отговор:
– Да, когато дъщеря ми взе, че ми пусна компактдиск на „Бекстрийт бойс“ в колата.
Според жена ми този отговор е бил плод или на делириум, или някакво изкривено
желание да търся публика за глупавото чувство за хумор дори в най-неподходящите
моменти. Не знам дали ѝ минава през главата мисълта, че има голяма вероятност
отговорът ми да е бил напълно сериозен.
Оттогава, слава Богу, не съм имал среща с друг бъбречен камък, но държа да отбележа,
че болката е свирепа, неумолима и влудяваща. Има хора на този свят, които са ми крайно
несимпатични, но дори и на тях не бих пожелал подобно преживяване. „Представи си
тази болка, умножи я по десет, и пак няма да се доближиш до това, което изпитва една
жена по време на раждане“, ми каза веднъж приятелката ми Стефани, която е дала на
този свят две деца и четири бъбречни камъка.
Всички знаем, че раждането е травматично, рисковано и изключително болезнено
преживяване. Хилядолетия след хилядолетия милиарди малки парченца скъпоценен
живот пристигат на този свят в кръв и болка. Обичта на майката, казват, е древна,
могъща стихия и може би причината е, че тя е завинаги преплетена с нейното страдание.
По традиция на този ден пиша статия, която завършва с „Честит Осми март!“. През
последните няколко месеца полудявах от нетърпение в очакване на сегашния момент и,
честно казано, за малко да го изпреваря и да ви разкажа за Дара Торес още преди да е
дошъл Денят на жената. Нейната история е толкова необикновена и впечатляваща, че
трябваше да положа голямо усилие да не я излея върху страниците още миналата есен.
Някои я наричат чудо на природата, други вдъхновение, трети не могат да не гледат на
нея без подозрение.
Елитното плуване е запазена територия само за най-младите. Естеството на
125
натоварването е такова, че мускулните влакна, обмяната на вещества и дихателната
верига на практика изискват от най-добрите плувци да бъдат между 15- и 25-годишни.
Гари Хол участва на игрите в Монреал на 25-годишна възраст и всички в отбора го
наричаха Стареца. Времето определено не е ласкаво към плувците, така че на
Олимпийските игри в Сидни много хора гледаха с насмешка на Дара Торес, която се
включи в състезанието на преклонната за този спорт 33-годишна възраст. Тя обаче
предизвика невиждан фурор, спечелвайки пет медала и унищожавайки по пътя си далеч
по-млади съпернички. Дара прибираше медал след медал, въпреки че беше най-старият
представител на този спорт в богатата история на американското олимпийско плуване.
Изумлението постепенно прерасна в подозрение, тъй като повечето хора не можеха да
си представят как е възможно нещо такова да бъде постигнато без помощта на заб-
ранени стимуланти. Единствено тези, които познаваха характера на Торес и безумния ѝ
метод на подготовка, никога не са се съмняващ в честността ѝ. Дара Торес е
перфекционистка и може би затова успя да стане единственият човек в американското
плуване, участвал на четири олимпиади. С деветте си медала американката е една от
най-титулуваните спортистки в световния спорт. Системата ѝ на подготовка беше нещо
неописуемо и включваше режим и натоварвания, които биха превърнали елитен
спартански пехотинец в хленчещо нишесте. Само човек със свръхестествена воля и
издръжливост би могъл да устои на инквизиционните тренировки на Торес.
Когато се качи на подиума в Сидни, за да вземе последния си медал, Дара най-после
не издържа и се разплака. „Знаех, че това е последното ми състезание, и емоцията на
този момент ме победи – спомня си американката. – Бях щастлива, че опровергах
скептиците, но изведнъж се почувствах толкова изморена, толкова стара.“
Това беше тогава. Днес, осем години по-късно, 41-годишната Дара Торес ще бъде
основен претендент за златото в Пекин! Само преди няколко месеца плувкинята влезе в
басейна, за да участва в републиканското първенство на Щатите. Дистанцията бе сто
метра свободен стил. Двайсетгодишните ѝ съпернички не можеха да повярват на очите
си. Въпреки че не се бе състезавала от седем години, Дара прелетя като моторница през
басейна и спечели златото пред изумените погледи на публиката. Това беше 14-ата
федерална титла в кариерата ѝ. Малко по-късно Торес прибра и златото в дистанция 50
метра, при това с нов американски рекорд! Такова нещо не само че не се е случвало в
аналите на този спорт, но доскоро специалистите го смятаха за немислимо. Още по-
шокиращ е фактът, че всичко това се случи само месеци след като Дара стана майка за
пръв път в живота си.
Самото раждане, както вече споменахме, е достатъчно травматично, но бременността,
както и периодът на възстановяване след раждане, са процеси с изключително тежки
физически и психически последствия. Тялото се променя, хормоните вилнеят хаотично
из ендокринната система, а следродилната депресия често отнема и последните сили на
майката. Дара, която винаги е била маниак на тема фитнес, започнала да плува отново,
за да поддържа тялото си по време на бременността. С учудване обаче забелязала, че се
чувства по-лека и бърза в басейна, отколкото преди десет години. Така, без да се
колебае, Торес започва да се подготвя за безпрецедентна пета олимпиада по време на
бременността си. В един априлски ден поминалата година Дара направила задължи-
телната си сутрешна тренировка, след това отишла невъзмутимо в болницата, родила
дъщеря си Теса и две минути по-късно попитала доктора си дали ще може да започне
отново тренировките си незабавно. Само десет дни след раждането Торес вдигала щанги
в залата, а две седмици по-късно била отново в басейна!

126
 Дара тренира всеки ден от 7 сутринта до 2,30 следобед. Всяка останала минута от деня
прекарва с дъщеря си. Знаейки, че целият свят ще постави под въпрос успехите ѝ,
плувкинята изиска сама от УАДА да бъде тествана не като другите спортистки, а
колкото се може по-често и произволно. Освен това Торес пожела да ѝ бъде вземана
кръв, а не само урина, за да може пробата да бъде подлагана на анализ за хормон на
растежа и други труднооткриваеми стимуланти. „Много е важно всички да знаят, че съм
чиста – заяви наскоро Торес.
– Това, което правя в момента, е плод на страхотен труд, но тъй като изглежда
невъзможно, шепотът зад гърба ми и слуховете ще бъдат неизбежни. Затова колкото
повече ме тестват, толкова по-добре.“
Времената са такива, че доверието ни в елитните спортисти е абсолютно компро-
метирано. Не бих се учудил, ако и играчите на табла вече са започнали да пасат
анаболни стероиди. На Дара обаче имам доверие, защото знам в детайли уникалния ѝ
метод на подготовка.
Тя използва индивидуална тренировъчна програма, която е базирана на популярната
в последно време плиометрика. Тази система е изключително сложна, интензивна и
дори рискована и разчита на складирането на т.нар. еластична енергия в мускулите.
Благодарение на плиометриката взривната сила може на практика да бъде увеличена
въпреки възрастта. Чрез тази система волейболната легенда Карч Кирали успя да се
състезава на най-високо ниво до 45-годишна възраст. Проблемът с плиометриката е
опасността от скъсвания на връзки, влакна и сухожилия поради нечовешкото
натоварване. За да отстрани тази опасност, Торес следва допълнителна програма за
гъвкавост.
Спазва и мъчителен хранителен режим, в който всяка погълната калория е плод на
внимателна калкулация. В диетата ѝ няма място за нито един от синтетичните боклуци,
продавани на американския пазар. Всяка хапка храна, погълната от Дара, ѝ се доставя
от специална компания за органични продукти във Флорида.
Впечатляващ е екипът от специалисти, които движат плувкиня посока Пекин. Тя
разполага с отделен треньор за техника на спринта, главен треньор, двама физио-
терапевти, двама масажисти, треньор по физическа подготовка и консултант за силова
подготовка. Всичко това, естествено, струва луди пари, които се осигуряват предимно
от спонсорите ѝ „Спиидо“ и „Тойота“. Също така Дара има солидни спестявания от 90-
те години, когато работи усилено като манекенка. Дара се славеше като една от най-
красивите спортистки на Америка за всички времена и с изящната си 180-сантиметрова
фигура успя ла привлече вниманието на няколко модни къщи, които бързо напълниха
банковата ѝ сметка.
Колкото и да е невероятно, в момента Торес се радва на още по-впечатляващо тяло.
Благодарение на режима си плувкинята се е превърнала в скулптура с удължени,
каменни мускули, а по корема ѝ ; сигурно има повече плочки, отколкото в завода за
фаянс в град Исперих. Всъщност тя винаги е била в идеална форма. Майка ѝ твърди, че
Дара през целия си живот не е имала и един ден, в който да не е била в перфектно
физическо състояние. Като тийнейджър толкова е впечатлила олимпийския комитет, че
са направили биопсия на мускулните ѝ влакна, за да изучават уникалната им
съкращателна способност. Оказало се, че мускулите ѝ са съпоставими с тези на
легендарния скачач Грег Луганис. Треньорът на Торес, Майк Лохберг я нарича мутант
и чудо на природата. Самата тя казва, че успехите ѝ се дължат на изтезаващ я
перфекционизъм. Когато си постави някаква цел, тя просто не може да си позволи да не

127
я достигне.
Олимпийските квалификации ще се състоят след три месеца в Омаха. Ако се предпази
от контузии, Дара има реален шанс да попадне на пета олимпиада и да стане
единственият олимпийски плувец в световната история, навършил 40 години. Това би
било невероятно! Имам 40-годишен колега, който стана дядо миналата година! Но
вместо да плете пуловери пред телевизора, баба Дара до ден-днешен мачка всичко живо
в басейна. Знаете ли, че тя всъщност е пропуснала две олимпиади – в Атланта и в
Атина?! Ако беше решила да участва в тях, Пекин щеше да е седмата ѝ олимпиада!
Немислимо! Трудно е човек да си представи, че първият ѝ златен медал е от 1984-а в
Лос Анджелис. 1984-а! Интернет не беше даже научна фантастика по онова време.
Какъв ти интернет – даже мобифоните още не съществуваха. През 1984-а Майкъл
Джордън още не беше почнал да играе в НБА, бай Тошо имаше повече резиденции от
английската кралица, а кожата на Майкъл Джексън беше все още черна!
Не знам за вас, но след няколко месеца аз ще стискам здраво палци за Дара Торес.
Може би съм наивник по душа, но ми се иска да вярвам в хора като нея. Нека проявим
благородство и в епохата на съмнението я дарим с полагащата се на всеки човек
презумпция за невинност. Няма плувкиня, която да е подлагана на повече тестове от
нея, и докато един от тях не се върне положителен, тя ще бъде чиста в моите очи.
Наскоро питаха един от най-силните мъже на света – Майкъл Фелпс, дали би могъл да
направи геройство, подобно на това на Торес, и да се състезава до 2024 г., когато ще
бъде на 41. Той каза, че това е немислимо и че е изпълнен с възхищение към Дара.
Действително, има ли нещо невъзможно за тази супержена? Чудя се какво ли ще
направи, ако и нея я споходи някой камък в бъбреците. Сигурно въобще няма да си
прекъсне тренировката, за да отиде в спешното отделение. Най-вероятно ще канализира
сноп вътрешна енергия, с която ще насочи камъка към коремната стена. Там с едно
свиване на железните си мускули ще направи камъка на прах, след което ще продължи
невъзмутимо да прави обиколки на басейна. Дара е толкова силна, че дори не бих се
учудил, ако съумее да направи нещо абсолютно немислимо и когато дъщеря и ѝ пусне
„Бекстрийт бойс“ в колата, да издържи цяла песен! За такъв човек няма нищо
невъзможно!
Днес Дара Торес е застанала уверено пред храма на историята. Вратата е отворена –
трябва ѝ още една крачка, и ще постигне нещо, което не е правено никога нито от мъж,
нито от жена. Торес е старото ново лице на жената на XXI век – всеотдайна майка,
абсолютна професионалистка, неостаряваща мечтателна, независима и силна личност.
Слуховете и завистта я мотивират, ограниченията ѝ вдъхват решителност, страхът не
познава лицето ѝ. За да осъществи себе си, не ѝ трябва нито мъж, нито младост, нито
връзки. Трябва ѝ само цел!
Иска ми се да вярвам, че такава жена съществува вътре някъде във всяка една жена по
целия свят. И точно днес, точно на тази жена, искам да кажа, че ѝ се възхищавам и ѝ
желая с цялото си сърце „Честит Осми март!“.

128
 ЖАЖДА ЗА ПЪТ
17 декември 2007 г.
За списание „ Топ Гиър „
http://openom.eu/bg/30385

Статуята на Свободата. Сиърс Тауър. Дисни Уърлд. Голдън Гейт Бридж. Всяка година
милиони хора от всяка точка на света се стичат с неподправен стаден ентусиазъм към
колосите на американската туристическа индустрия с надеждата да изживеят някакъв
незабравим момент и да го запечатат завинаги в мегапикселите на японските си
фотоапарати. Прелитат покорно от място на място, от едно лакирано преживяване до
друго, без да подозират, че всяка минута, прекарана в крадливата прегръдка на
организирания туризъм, е пладнешки грабеж. Вярно, няма нищо лошо в това човек да
се снима под кафеникавите хълмове на Холивуд или да прегърне пъпчив тийнейджър,
облечен в костюм на Мики Маус. Това също има своята, макар и минимална, стойност,
но поне за мен най-голямата, най-прелестна, вдъхновяваща и запомняща се атракция на
Америка е... пътят.
Докато дъвчат фъстъци с изтекъл срок на годност в търбусите на летящи тенекиени
консерви, туристите не си дават сметка, че истинското чудо на тази страна са
елегантните сребърни влакна, носещи се вълнообразно във всички посоки на 10 000
метра под тях. Междущатската магистрална система разполага със 75 000 километра
идеално поддържани пътища – гладки асфалтови реки, извиращи отвсякъде и водещи
към всичко. Америка има своите слабости, проблеми и противоречия, но едва ли на
нашето деликатно синьо кълбо има по-великолепно място за любителя на пътуването с
автомобил. Щатите са разнообразни, непредвидими и зашеметяващо красиви. Човек
може да пътува дни и нощи в тази огромна, колоритна страна и да смени безброй
изумителни пейзажи, без да има нужда да вади паспорта. Пустини, планини, джунгли и
глетчери ще минат пред очите ви и ще останат завинаги в съзнанието ви. Никога няма
да ми омръзне да кръстосвам шосетата на Америка, на които дължа толкова много от
спомените си, от характера си и от хората, които познавам.
Пътят, този, за който говори Керуак, е далеч повече от начин да стигнеш от точка А
до точка Б. В него има древна универсална символика. Той е панорама на живота и негов
надежден носител. Пътят, безкраен и безутешно влюбен в хоризонта, е чувство за
абсолютна свобода, жажда за промяна и усещане за сладка неизвестност. Той тръпне в
очакване на моите четири колела и знае, че докато съм жив, няма да ме чака дълго.
През годините съм кръстосвал Америка и нейната асфалтова кръвоносна система
нашир и надлъж, създавайки контрастни спомени, надхвърлящи възможностите на дори
най-наблъскания с мегапиксели фотоапарат. Колко пъти съм се спускал по I-55 право
на юг към Мемфис по делтата на Мисисипи чак до Ню Орлиънс в търсене на корените
на любимата ми музика, която сякаш се носи във влажния тежък въздух, увиснал над
памуковите плантации. Спомням си как веднъж на I-20 попаднах в периферията на
урагана „Андрю“ и успях да оживея, въпреки че таратайката ми имаше само една
парцалива чистачка. Едва ли ще забравя и врящия пъкъл на пустинята Мохаве, през
която прелетях по I-40 с гръмотевичен рев върху разпадащо се в движение 8-
цилиндрово чудовище без гърне. Когато най-после паркирах с тътен разярената трошка
пред една бензиностанция в Галъп, Ню Мексико, шокираният собственик изгледа звяра
129
кола и ме попита: „Това к'во е бе, човек – прахосмукачката на Зевс?“.
Една от любимите ми магистрали е I-70, особено на запад, където шосето се изкачва
под невъзможен ъгъл сред изумителните Скалисти планини и преминава през тунела
Айзенхауер на височина, с половин километър по-голяма от връх Мусала. US-89 ще ви
заведе в Южна Юта, където ще видите неописуеми каньони и каменни пейзажи, от
които ще ви се завие свят, а по US-160 ще стигнете в Монументалната долина, чиято
красота е смазваща. Тук преди години старият ми шевролет бе засипан от пясъчна буря,
след което пичът небрежно изхрачи пясъка и продължи необезпокояван напред.
Впоследствие се изгубих в т.нар. Боядисана пустиня в най-големия индиански резерват
Навахо и се наложи да преспя на походно легло в гимназията на градче с култовото име
Туба Сити.
Ако поемете по легендарния Руут 66, ще можете да стигнете от Чикаго чак до Тихия
океан, а по пътя без съмнение ще откриете много самобитни места и ще се сблъскате с
екстравагантни личности. Най-красивото и трудно описуемо шосе в Америка е
„Пасифик Коуст Хайуей“, за което ще трябва отделна статия.
Пътищата са набраздили годините ми с толкова разнопосочни и незабравими мигове,
че сигурно биха напълнили цяла енциклопедия. Ненаписана, но запомнена енцикло-
педия за пътя. Такава книга си заслужава да бъде създадена и недовършена в съзнанието
на всеки човек. Послушайте ме – ако някой ден прелетите през голямата локва и дойдете
в Америка, скъсайте билета за самолета. Не си губете времето в униформено
уеднаквените летища, където тълпата марширува покорно в колона по един към
ръкавите и сякаш бива поглъщана от хоботите на огромни метални мравояди. Вземете
кола под наем, хвърлете сака в багажника и смъкнете прозорците. Сраснете се с
машината, усетете тягата в двигателя и напълнете душата си с любопитство и конски
сили. Пътят иска да го изживеете и тръпне в очакване точно на вашите четири гуми.
Магистралите се пресичат със спомените и създават кръстовищата на живота. По
дяволите Статуята на Свободата и Голдън Гейт Бридж! Едното е на Източния, другото –
на Западния бряг, но всички знаем, че това, което има истинска стойност, лежи между
тях!

130
 НЕВИДИМИЯТ ПРОСЯК
7 април 2012 г.
За вестник „Телеграф“
http://www.sportal.bg/news.php?news=358713

Нещо озадачаващо, странно и загадъчно се появи на ъгъла на 9-а и „Масачузетс“ в

ранния следобед на една от най-прелестните октомврийски съботи, с които разполагаше
в амунициите си есента на 2008 година. Мястото на практика е центърът на града – ули-
ца „Масачузетс“ е основната търговска и социална артерия, така че пешеходният трафик
бе превърнал тротоара в постоянен, преливащ поток от хора. Лоурънс е университетски
град и тридесетте хиляди студенти, учещи се тук, без да искат, са оставили дълбок
отпечатък върху характера на града. Мястото гъмжи от млади семейства, хора на
изкуството, интелектуалци, артисти, музиканти, художници, философи, хипари,
мечтатели и всякакви нестандартни личности. Виждали сме какво ли не на улица
„Масачузетс“, включително и гол парад-митинг в подкрепа на утопичен проектозакон
за легализиране на марихуаната, просяк, облечен във фамозен смокинг, уличен му-
зикант, свирещ на трион и дегизиран като Дядо Коледа насред лято, и т.н., и т.н.
Но дори според общоприетите стандарти за непредвидимост на този откачен град,
триумфалната поява на възможно най-нестандартния просяк в онзи хубав октомврийски
ден преди четири години е прекалена. Хората спираха и се тълпяха в близост до
светофара 9-та -а и „Масачузетс“. Някои гледаха с недоумение, други се смееха, трети

131
буквално се чешеха по главата. Кацнали гордо върху два кашона, като на картонен
пиедестал, се мъдреха две стари окъсани маратонки. До кашона бе сложена купичка за
събиране на дарения, а надписът гласеше: «Помощ! Аз съм невидим!“. Явно поради
крайно нестандартното си увреждане просякът бе в абсолютна невъзможност да се
включи в обществената система. По всяка вероятност безработен и лишен от социални
помощи и отхвърлен от близки и познати, невидимият несретник очевидно бе изпаднал
в такава яростна немилост, че беше останал само по маратонки! Аз бях първият човек,
който сложи монета в купичката. За моя огромна изненада обаче не бях последният.
Невидимият просяк, на който се натъкнаха хиляди мои съграждани в онзи топъл
есенен ден, поне за мен винаги ще бъде някак особено свързан с малкия Ричард Сандрак,
станал известен като „Най-силното дете на света“. Бях, меко казано, изумен, когато го
видях за пръв път в една от най-популярните новинарски емисии в Америка –
шестгодишен хлапак с разярени, подскачащи под кожата бицепси и коремна
мускулатура, която сякаш бе дялкана от гениалното длето на Фидий. Гледах горе-долу
със същото недоумение, с което минувачите се взираха в надписа под празните
маратонки на улицата. Дали виждам истинско дете, питах се, или компютърна графика?
Възможно ли е? Това мускули ли са, или варовикови седименти? За Бога!
Белоградчишките скали имат повече подкожна мазнина от този хлапак! Но детето не
беше нито компютърна анимация, нито мираж. Малкият Ричард за малко да подпали
сцената, изпълнявай перфектно сложен комплекс от културистки пози, танцови стъпки,
шпагати и комбинации от удари с крака. От лицето му нито за миг не слезе широката
сияеща усмивка, а зад него като опашка на комета се носеше огромната му коса.
Публиката бе шокирана!
Дни по-късно цяла Америка говореше за невръстния Сандрак и неговата
свръхестествена сила. Телевизионни екипи се надпреварваха да интервюират него и
семейството му; папараци се навъртаха около дома му, а интернет страницата му бе
затрупана от писма на фенове. Специален екип регистрира рекорда му по изтласкване
от лежанка. Шестгодишният дребосък успя да вдигне 82 кг – горе-долу три пъти повече
от собствената му тежест. Пресата тук го нарече Малкия Херкулес. Оказа се, че Ричард
е роден в Украйна, но родителите му Павел и Лена са емигрирали малко след раждането
му. Започнал е да тренира таекуондо с баща си още от 2 – 3-годишен, а на четири се
захваща с вдигане на щанги и силова подготовка, ставайки най-младият бодибилдър в
света. Славата на малчугана тук го превърна в пътуваща атракция. Ричард на практика
е в движение 12 месеца в годината, за да участва в продукции на културистки състе-
зания, промоции, фотосесии за фитнес списания и т.н. Агент на момчето стана
уважаваният от всички фитнес треньор на Майк Тайсън – Франк Гиардина. На осем
години Ричард изтласка 95 кг! Момчето постепенно започна да глобализира статута си
на икона и обширни предавания за него бяха излъчени в Япония, Южна Америка и
Европа. Следващата стъпка: Холивуд и киноиндустрията, разбира се! Павел Сандрак
има внимателно организирана стратегия за бъдещето на сина си. Най-силното дете на
света ще стане най-голямата кинозвезда в света! Малкият Херкулес ще бъде Малкият
Арнолд. Неизбежно е, нали?

132
 Интернет е пълен с видеоматериали и интервюта, посветени на Ричард Сандрак.
Голямата тренирана усмивка на малчугана рядко напуска лицето му, но ако се вгледате
внимателно, не може да не забележите, че очите му често не участват в нея. Има нещо
странно, нещо смущаващо в плакатното му излъчване. Силата, мускулите, позите,
усмивката ... всичко е една голяма лъскава фасада. Всичко е лъжа. Вярно е, че когато го
видях за пръв път, бях изумен. Но далеч по-силно и поглъщащо бе усещането за тъга.
Цялата ситуация бе толкова пошла и очевидна: Ричард Сандрак бе едно нещастно,
експлоатирано, объркано и предадено от собствените си родители шестгодишно момче.
Дете, което никога не бе получило шанса да бъде дете. Павел е човек, готов на всичко,
за да реализира целите си, да прегази дори здравето на сина си, за да се добере някак до
собствените си неосъществени амбиции, използвайки крехката физика на едно
невръстно дете. Майката на Ричард, Лена, е безгласен съучастник в едно престъпление.
Програмата за подготовка на малчугана има далеч повече общо с изтезание, отколкото
с фитнес тренировка. Става дума за осемчасови тренировки. За 2000 лицеви опори на
лен. за кофички с тежести, завързани за шията. За безумни шпагати между, два стола с
щанга в ръцете. За маниакална фиксация върху всяко мускулно влакно, всяка гънка на
кожата. Ричард няма приятели. Забранено му е да играе. Да излиза от дома си. Никога
не е имал играчки... Велосипед... Свободно време. Не е ял пица. Не знае какво е
сладолед. Павел искал мускулите на сина му да имат максимум релеф и му дава да яде
само малка купичка с марули, докато той самият нагло дъвче пица пред сина си. Как се
трупа мускулатура на такава възраст? Достатъчно ли е да тренираш, сякаш си в школата
на Абаджиев? Доктор Гери Грийн – професор по спортна медицина в UCLA, е
категоричен, че на такава възраст подобен мускулен синтез е невъзможен без
стимуланти. „Нужен е тестостерон. И на тази възраст той може да се набави само по
изкуствен път.“ Три пъти на ден Павел кара сина си да се храни със специален бял прах,
който разтваря във вода. Само той знае какво има в мистериозната напитка.
Притеснен за здравето на Ричард, Франк Гиардина поискал бащата да се подложи на
детектор на лъжата в Лос Анджелис, за да докаже, че не дава анаболни стероиди на сина
си. Павел не само отказал, но заплашил мениджъра с убийство. Влиятелният Франк

133
веднага разтрогна договора си. Плъзнаха слухове за подозрителната тренировъчна
методика на Павел Сандрак и постепенно малкият Ричард изчезна от публичното
пространство. Мечтите на родителите му за холивудска кариера и приказно богатство
така и не се осъществиха. За последно Ричард Сандрак се появи в новините по мрачен
повод: десетгодишният малчуган се обадил в полицията и шепнешком ги помолил да
дойдат и да арестуват баща му. Оказва се, че в продължение на месеци биел с юмруци
и него, и майка му. В тази вечер, мъртво пиян, извадил кухненския нож и заплашил да
ги убие. „Моля ви. не включвайте сирените. Ако ги чуе, ще ни заколи на място. Влезте
тихо, аз ще оставя вратата отворена“, казало момчето.
По всяка вероятност четете тази статия някъде в България. Ако решите, можете
спокойно да скочите в колата и да дръпнете на север към Русе. Сигурно няма да ви
трябва повече от един резервоар и бутилка минерална вода. След като минете по моста,
ви чака около час път до Букурещ. Още 40 минути по шосето, и ще се озовете в селцето
Сюрести. Там в малък дом тренира от сутрин до вечер седемгодишният Джулиано
Строе. Момчето напоследък се е превърнало в интернет сензация. Клиповете му са
гледани десетки милиони пъти. Хлапето държи няколко рекорда на Гинес, включително и
за най-много въздушни лицеви опори. Джулиано тренира с гири и тежести от
двегодишен! В момента кожата му е като тънък слой латекс, нанесен с четка върху
влакнести бицепси, трицепси и пекторалиси. По тялото на това дете има повече видими
мускули, отколкото в учебника по анатомия. Зад преждевременно възмъжалото му тяло,
естествено, стои свръхамбициозният му баща Юлиан. Поредният родител, превърнал
детето си в бизнес модел. Ако искате да го интервюирате, ще ви трябват около 1400
долара. С толкова трябваше да се раздели наскоро токийската „Фуджи ТВ“ за 30-
секунден сегмент с малкия вундеркинд. Юлиан твърди, че момчето обичало да тренира,
той не го кара да върши нищо насила. Но в очите на детето без особено усилие ще
разпознаете погледа на малкия Ричард Сандрак. Многозначителен е и фактът, че
наскоро собствената му съпруга заяви, че я е страх от мъжа ѝ.
Тук напоследък се е разразила озадачаваща мания, свързана с т.нар. детски боди-
билдинг. Вече има и общонационални състезания като Iron Boy Powerlifting. Фитнес
центровете са колосална индустрия, която обаче е пренаситила пазара, така че много от
тях са повече от ентусиазирани от неочакваната поява на напълно нова клиентела – деца
между 3 и 14 години! Клубове като Visions W. Center в Ню Йорк прибират с радост по
70 долара на тренировка с дете. В повечето случаи в основата на фитнес манията,
разбира се, се спотайва добре познатият свръхамбициозен родител.
Понякога се стига до кошмарни крайности, които не подлежат на описание.
Олимпийските амбиции на Китайската народна република са се превърнали в държавна
политика. Родителите на практика се разделят с децата си малко след като са излезли от
памперсите. Невръстните момчета и момичета живеят с години в гимнастически
общежития и са подлагани на тренировъчен режим и диета, които са повече или по-
малко садистична инквизиция. Само вижте един от многото клипове в YouTube,
посветени на хлапетата гимнастици в братски Китай, и ще получите обриви от ужас.
Петгодишни деца с кървящи мазоли по ръцете, ревящи от болка по уредите, гърчещи се
отчаяно на шведската стена. И защо? Това ли е славата, за която жадува Китай? Не
разбират ли, че цялото олимпийско злато не може Да се събере в сълзите на едно
съсипано дете...
В тази статия дори няма да стане дума за ефекта върху здравето на Децата и за това
каква е вредата или ползата от вдигането на тежести върху една все още неизградена

134
костна система. Това е тема зап дисертация. Днес искам да обърнем внимание на нещо
друго. Павел Сандрак. Юлиан Строе. Майк Агаси. Дамир Докич. Китайската федерация
по гимнастика. Школите за еничари на Отоманската империя. Обединеният революцио-
нен фронт на Сиера Леоне.
За мен всички те са престъпни, коравосърдечни експлоататори Крадци на детство. Ако
ги попитате, сигурно ще ви кажат, че целта оправдава средствата. Но чия цел – тяхната
или на децата? Ние, възрастните, имаме амбиции, стратегии, планове и професионални
цели. Децата? Децата искат едно-единствено нещо с цялото си същество: одобрението
на родителите си. Толкова е лесно да се възползваме от това желание... И толкова
пагубно. Ричард Сандрак никога не е бил най-силното момче в света. Той бе просто едно
осакатено, уязвимо и ограбено дете. Прочетох го в очите му, докато устата му се
опитваше да се усмихне.
Помните ли прословутия модел на Ериксон за развитието на човешката личност? От
осемте фази, които определят формирането на нашата идентичност, цели пет са
отредени на детството. То ни е крайно необходимо и ако някой ни накара да го
прескочим, последствията в повечето случаи са разрушителни. Върнете се назад.
Спомнете си игрите. Пакостите. Ожулените колена. Приятелите, Любопитството.
Помните ли колко голям изглеждаше малкият ви свят? Колко дълго продължаваше
една-единствена година? Детството живее в свое собствено, съкровено пространство,
което поне на повърхността няма достъп до обременената ни с отговорности възрастна
действителност. То обаче е структурата, върху която се крепи останалият ни живот. Ако
посегнем на него, ще лишим децата си от формиращите мигове на безгрижие. Ще им
отнемем мимолетния период на невинност и наивитет. И по всяка вероятност по-късно
ще лишим себе си от тяхната обич.
Ако някой ден решите, че сте разпознали в малкото си дете следващия Джордан, Меси
или Федерер, опитайте се да се въздържите Окуражете го, но не го слагайте в окови от
неоправдани очаквания Не забравяйте, че преди да се превърне в спорт, всеки спорт
трябва да бъде първо игра.
Защо преди четири години сложих две маратонки върху кашона на ъгъла на 9-а и
„Масачузетс“? Не знам. Просто видях двете стар1 5 обувки в гаража и си казах, че е време
за поредната улична каскада. В заден план на снимката, която е дело на дъщеря ми, се
вижда едно от столчетата на кафене с култовото име „Буржоазното прасе“.
Настаних се точно там, застанал зад полуприкритата си видеокамера. Исках да снимам
реакцията на хората – може би очаквах да науча нещо ново за съгражданите си. За това
как реагират на неочаквани ситуации. Щяха ли да се ядосат? Или развеселят? Или може
би ще открият някаква далечна метафора в това, че бездомникът на улицата често се
чувства безсилен и дори невидим? Щяха ли да сложат пари в купичката? Или да ги
вземат? Нарекох цялата тази абсурдна пакост социален експеримент, но истината е, че
това бе просто импулс, пристигнал директно от най-важната фаза на Ериксон – тази, в
която детето не иска нищо друго, освен да играе. Правя подобни неща поне няколко
пъти в годината. Не е нужно да знам защо. Просто осъзнавам, че ми е необходимо и че
ако веднъж си бил благословен да бъдеш дете, част от него ще остане с теб и на 80
години.
Идва момент в живота, в който човек влиза в цикъл „дом – работа -дом-работа“. Това
е опасен затворен кръг. Той започва постепенно да се пълни с отговорности, работни
проекти, плащане на сметки, мастика преди лягане, телевизионни сериали, монотонна
повторяемост, дивана в хола, клишетата в компютъра и т.н. Постепенно не остава място

135
за теб самия. Не е ли странно и тъжно, когато кръгът е пълен, а в него няма нищо?
Хубаво е да знаеш как да разчупиш кръга, да нарушиш цикъла, да пуснеш на улицата
невидимия просяк. Но ако не си правел безобидни пакости в детството си, няма да знаеш
как да ги правиш, когато пораснеш. На този свят не му трябват деца със сърца на
възрастни – трябват му повече възрастни с детски сърца. Преди четири години
социалният ми експеримент събра 7 долара и 45 цента и хиляди усмивки на минувачи.
Парите раздадох на хора на улицата, които действително имаха нужда от тях.
Усмивките запазих.
Наскоро отегчено правех кръгчета с дистанционното през всичките телевизионни
канали в търсене на нещо интересно. Спрях се за миг, тъй като с изненада чух името
Павел Сандрак. Слабичък двайсетинагодишен младеж говореше спокойно за само-
забравилия се родител, съсипал детството на сина си. Спомена, че Павел бил в затвора
за жесток побой над жена си. Нарече го чудовище. „Хубаво е че го няма“, каза младежът
и се усмихна. Вгледах се внимателно. Беше толкова променен. Разпознах го с усилие –
но не толкова по голямата усмивка върху лицето му, колкото поради тъжния факт, че
както преди години, тя все още отсъстваше от вече порасналите му очи.

136
 ГРЕШКИ НА РАСТЕЖА
14 декември 2007 г.
За вестник „ 7 дни спорт „
http://www.7sport.net/archive7ds/2007/07/19/forum/d4748_6.htm

Има малък шанс да стана милионер благодарение на Бари. Това само по себе си е
странно, защото дори и да се случи, не би променило мнението ми за него. Не се сещам
за друг човек, към когото да изпитвам такава искрена неприязън. Иска ми се да кажа
нещо хубаво за него, но не мога. Сравнен с Бари, Христо Стоичков е ангел небесен,
търкалящ се палаво в пухкаво облаче. Сравнен с Бари, Коби Брайънт е апостол на
колективното начало. А Марко Матераци? Ако го сложите до Бари, ще ви се стори по-
чист от трепкаща сълза в окото на Майка Тереза. Но да започнем от косата.
На около 35 години великият американски спортист Бари Бондс оплешивя почти
напълно и започна да бръсне до кожа малкото останала му коса. Въпреки това отборът
„Сан Франциско Джайънтс“ се видя принуден да му поръча по-голям шлем. Малко по-
късно се наложи да му се вземат и по-големи обувки. Работата е там, че съвсем
неочаквано главата и краката на Бари бяха започнали да растат!
Не знам вие как гледате на нещата, но ако на този етап на мен започнат да ми растат
краката и главата, бих изпаднал в напълно оправдана паника. Всеки нормален човек
расте до една определена възраст, след което насочва вниманието си към други, по-
важни неща. Но не и бейзболистът Бари Бондс. Той, виждате ли, имаше друга концепция
по въпроса и продължи да трупа костна и мускулна маса до такава степен, че стана
неузнаваем. От слабичък, гъвкав и дори крехък играч Бари се трансформира в мускулест
мастодонт със стъпала плавници, невидим врат и тиква като средиземноморска
шамандура.
„Сан Франциско Джайънтс“ и лекарите на отбора предпочетоха да си затворят очите
поради простата причина, че на възраст, в която елитните спортисти се пенсионират и
сядат на масата за покер, техният Бари започна да играе като звяр и да мачка рекорд
след рекорд.
За никого не е тайна, че рязката трансформация бе свързана с употребата на масивни
количества анаболни стероиди и соматотропен хормон. В момента Бари е на 43 години
и не само продължава да играе, но е напът да влезе в историята, счупвайки един от най-
старите спортни рекорди на Америка.
Днес очите на цялата страна са насочени към него. Всички говорят за Бондс и гадаят
кога ли ще падне митичният рекорд за хоумрън на Ханк Арън, поставен преди повече
от 30 години. Рекордът е 755 хоумръна, а на Бари са му нужни само още пет. В такива
моменти публиката усеща значимостта на ситуацията и иска да стане част от нея.
Феновете застават зад играча, опитват се да го окуражат, да му помогнат да влезе в
историята в тяхно присъствие. Колкото и да е странно обаче, тук преобладават хората,
които искат да видят как Бондс се проваля, как не успява да уцели топката и рекордът
му се изплъзва мач след мач. Милиони стискат палци срещу него и отправят молби към
боговете на спорта да съхранят рекорда на Арън.
Но защо омразата към този човек е толкова силна? Защо изглежда толкова самотен и
посърнал наедрелият силует на бейзболиста в този исторически момент? Естествено,
всички знаят, че постижението му ще бъде завинаги изцапано от документираната
137
употреба на допинг, но не това е основната причина. Основното е, че в продължение на
много години Бондс положи неимоверни усилия да се утвърди като един от най-
разглезените, арогантни, конфликтни и безочливи спортисти.
Често го наричат човек без съвест, простак и мегаломан. Извън игрището Бари не
общува със съотборниците си. Когато всички пътуват в автобуса, той се качва на
отделна кола. Когато отборът си прави обща снимка веднъж в годината, Бондс
неизменно отсъства. Когато играчите загряват преди мач, „звездата“ си води собствен
човек, който да го загрява на закрито отделно от тима. Когато всички се хранят заедно,
Бари си вика личен готвач. Когато след мач в съблекалнята всички си говорят, майтапят
се, играят карти или, с други Думи, се държат като едно цяло, той седи сам в най-
далечния ъгъл. Бондс не желае да му се говори и изисква в съблекалнята да му се
предоставят три шкафчета, специално кресло за масаж и огромен телевизор, който да
може да бъде виждан само от него.
Бари е тежкар. Дрехите му струват колкото коли, колите – колкото къщи, а къщите –
колкото замъци. На ухото му винаги виси мегакаратов златен кръст, обсипан с
диаманти. Накитът е правен по поръчка от един от най-великите бижутери в Щатите.
Бари обича до полуда единствено Бари, глези го и се грижи всеотдайно за него.
Останалият свят е само досадна пречка за тази горещо споделена любов Бари е и
мошеник, преследван от федералните власти за участието си в допинг аферата БАЛКО,
за лъжи под клетва пред върховна щат. ска комисия и за укриване на данъци. Преди
няколко години Бондс призна, че е вземал същите стероиди, които изхвърлиха Тим
Монтгомъри и Джъстин Гатлин от леката атлетика. Ръждясалата теория на Бари е, че е
бил излъган и не е знаел, че употребява допинг. Игровото му наследство определено е
под въпрос, а рекордите му нищо чудно някой ден да бъдат заличени.
Въпреки това все още има деца и фенове, които го боготворят и се възхищават на
изключителния му талант. Понякога тези заблудени запалянковци наивно се
приближават до „звездата“ с молба за автограф. Голяма грешка! Бондс не само че не
дава автографи без пари, но често обсипва горките фенове с псувни и обиди. Това е
човекът, който напсува по най-нецензурен начин 9-годишно момче, осмелило се да
поиска подписа му. Легендарен е и случаят, в който негов съотборник поискал автограф
за детето си и Бари се престорил, че не го вижда.
Бондс не е типичният чернокож спортист със стандартната съдба на човек, оцелял сред
куршумите на гетото и изплувал от него заради таланта си. Напротив – той не е живял
и един ден на този свят, без да бъде милионер.
Роден е в семейството на Боби Бондс, който също бил професионална бейзболна звезда
и който явно не е успял да научи сина си на нищо. Бари е израснал в един от най-
тежкарските квартали на Сан Франциско, свиквайки още от малък всеки негов каприз
да бъде задоволяван и абсолютно всичко да му бъде поднасяно на тепсия. Показателно
е отношението му към най-ниско платените работници в обществото, на които Бондс
гледа с нескрито презрение. В съблекалните има специален чувал, в който играчите
хвърлят мръсните униформи, за да бъдат изпрани по-късно. Бари нарочно сваля
мръсните си чорапи и не ги слага в чувала, а ги мята на земята пред себе си и чака
човекът, отговарящ за прането, да ги вдигне. После прави същото с бельото си...
Преди десетина години Бондс играеше в Питсбърг, където двама бедни, но обичани от
всички в отбора хорица се грижеха за тревата на стадиона. За нещастие те загинаха в
катастрофа, оставяйки след себе си многодетни бедстващи семейства. Фотографът на
отбора Пийт Диян реши да помоли играчите да сложат автографи върху някои топки,

138
бухалки и т.н. и после тези предмети да бъдат продадени в полза на пострадалите
семейства. Всички се съгласили, с изключение на Бондс, който не само отказал, но
посипал добрия фотограф с ругатни. Ето какъв е краткият коментар на Диян по случая:
„Честно казано, това което искам от Бари Бондс, е да умре!“.
Ала дори тази нечувана простащина бледнее пред ситуацията със съотборника на Бари
Брайън Фишер. Когато малкият син на Фишер починал вследствие на кистозна фиброза,
сякаш целият му свят се сгромолясал и той се опитал да открие някакъв смисъл за живот
и бягство от трагедията в идеята да създаде фондация за борба с болестта. Всички
състезатели се подписали върху бейзболни топки, за да наберат средства за фондацията
от продажбата им. Познайте кой отказал?! И познайте какво казал на този, който
събирал подписите?! „Ходи да се... И кажи и на Брайън да се... !“
Много неща могат да бъдат простени на една самозабравила се примадона, но не и
това. Трябва да си безчувствен изрод, за да хвърлиш такива думи върху един сломен
баща. Какво ли не бих дал, за да съм велик спортист, да съм в позицията на Бондс, да
имам слава и влияние, за да мога да ги инвестирам в нещо стойностно. Има и такива
звезди, слава Богу. Хора като Ланс Армстронг и Андре Агаси. Да можеш с един подпис
да помогнеш на човек, попаднал в самото сърце на най-големия кошмар, е просто
безценно и аз бих се подписвал ден и нощ за съкрушения Брайън Фишер.
Въпреки огромните си мускули Бондс е дребен човек. Просто малък мъж с голяма
глава. Дори самият той не подозира, че всичките му рекорди не струват колкото един
подпис и че дори и най-скъпият златен кръст няма да го направи християнин. За мен
Бари е класически злодей, човек без съвест, без посока и морален компас. Дълго търсих
в себе си, но така и не намерих добра дума за него. Но на какво дължим непълноценни
личности като Бондс и защо напоследък се появяват толкова често около нас? Според
мен по принцип е много по трудно да станеш добър човек, ако си се родил милионер.
Трябва далеч по-голямо усилие, страхотни родители и идеална среда. Обичаме да
казваме, че бедните, които забогатяват, често забравят откъде са дошли. Но по-лошото
е, че богатите, от друга страна, като че ли ни кога не забравят те откъде са дошли. Може
би затова понякога се появяват елементи като Бари. А може би той е просто патологичен
случай. Някакъв егоист мутация.
И ето че точно това е човекът, който има вероятност да ме направи милионер. Работата
е там, че хоумрън означава топката да бъде ударена над оградата, извън игрището, в
публиката. Топката, с която бъде счупен 30-годишният рекорд на Ханк Арън, ще бъде
смятана за историческа и цената ѝ ще бъде минимум 1 милион долара. Щастливият фен,
който я хване, ще забогатее на момента. След пет дни отивам в Милуоки, където ще
гледам мача на „Сан Франциско“ срещу местните „Бруърс“. Има вероятност Бондс да
счупи рекорда точно в този мач. Шансът е малък, но все пак е несравнимо по-голям,
отколкото да уцеля шестица от тотото. Представете си, че в петия ининг, да кажем,
Бондс замахне с цялата си маса и намери топката право в средата, изпращайки я високо
над оградата и директно към моята седалка. Хоумрън №756! В ръката ми ще бъде една
малка бейзболна топка, от която са готови да се изсипят поне 1 милион долара!
Много неща бих могъл да направя с 1 милион. Бих могъл да изплатя и стегна къщата,
да осигуря образованието на децата, да пътувам по целия свят и какво ли още не. Но,
естествено, никога не бих направил нещо такова. Не и с тези пари. Всъщност има голяма
вероятност да стисна топката в силната си дясна ръка, да изнеса цялото си тяло назад,
да замахна с всичка сила и да я хвърля обратно на игрището, по възможност право в
огромната глава на Бондс. Но и това няма да го бъде. Не, Бари! Ако топката попадне в

139
ръцете ми, искам да те уверя, че моментално ще я продам, ще си измия ръцете с белина
и след това, за твоя огромна радост, ще даря всеки цент точно там, където му е мястото –
във фондацията за борба с кистозната фиброза.

В момента Бери Бондс е на 43 г. и не само продължава да играе, но е напът да влезе

в историята, счупвайки един от най-старите спортни рекорди

140
 АРАХНОФОБИЯ
10 април 2011 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/news.php?news=297598

„Ало, извинявайте, но явно съм набрала грешен номер.“ В една хубава пролетна вечер
преди пет години петнайсет жени се обадиха едновременно и с един и същ объркан глас
на един от най-великите баскетболисти в света Дирк Новицки. Всички тези момичета
заявиха, че търсят брат си и че са набрали номера по погрешка. Ще се върна към този
логически парадокс малко по-късно. Сега обаче ще насоча вниманието ви към нещо
друго, тъй като въпросното обаждане стана повод да се срещна с една на пръв поглед
предсказуема и скучна личност, от която не очаквах да бъда изненадан. Но още при
втората ни среща бях напълно опроверган:
„Прелестна е, нали? Виж, виж само колко е изящна!“
Иначе уравновесеният до втръсване професор Де Бор е видимо развълнуван. В очите
му проблясва маниакална енергия и си давам сметка, че спонтанната му трансформация
ме е заварила неподготвен. Дори моно-тонният ритъм на гласа му е напълно разрушен
от внезапно нахлулия в него малчугански ентусиазъм. „Обърни внимание как елегантно
се движи и колко бляскаво е тялото ѝ. Ей на това му казвам аз най-прекрасната брюнетка
в природата!“

Съгласявам се от учтивост, но върху кимащата ми с колебливо разбиране глава е

закачена неразбираща физиономия и професорът усеща недоумението ми. „Виж сега,
красотата е относителна – продължава Де Бор с лека усмивка. – В теб Черната вдовица
навярно буди отвращение, дори страх, но има и хора като мен, които виждат в нея
шедьовър на майката природа. Въпрос на вкус и интереси.“

141
 Герит ДеБор е професор по ентимология в Канзаския Университет и се съгласи да
ми помогне за написването на тази статия. Специалността му са пеперудите
„Монарх“, но повече от явно е, че има слабост и към паяците.

Съществото, в което се вглеждаме през голяма лупа, е прословутата и опасна Черна

вдовица – паяк със зловеща репутация и бляскаво черно тяло. „Само женските хапят и
само те имат отрова – продължава неподправено щастливият професор – ще ги познаеш
по червения белег на гърба: има формата на пясъчен часовник. Помни видиш ли пясъчен
часовник – бягай надалече! Отровата на Черната вдовица е 15 пъти по-силна от тази на
гърмящата змия. Знаеш ли как се храни? Ей това ще те разбие: тя храносмила плячката
извън тялото си! Червата ѝ са много тънки и няма как да я погълне. Затова тази
сладурана инжектира жертвата си с разграждащи ензими, които втечняват
вътрешностите ѝ. После буквално всмуква разложените тъкани като със сламка.
Страхотно, нали? Сигурно няма нужда да ти обяснявам защо я наричат Черната
вдовица. След като повече не ѝ трябва, тя убива мъжкия си партньор и го канибализира.
След оплождането той ѝ е необходим... но само за калории! Защо се възхищавам на
Черната вдовица ли? Ами тя е перфектна в толкова много отношения. Не знам дали има
по-ефикасен хищник в природата. И е толкова самостоятелна – никакви партньори.
Никакви колонии. Никакви компромиси. А какво ще кажеш за ловната ѝ стратегия? А
коварността? А търпението? Паяжинната ѝ жлеза произвежда една от най-здравите
коприни в природата. Хване ли се нещо в нея – край! Знаеш ли, че не ѝ трябват очи –
усеща уловената си плячка по вибрациите на паяжината... Всеки неин ход, всяко
действие е мотивирано от една-едничка примитивна цел. Но недей да я виниш. Такава
е натурата ѝ – паякът си е паяк. Няма нищо друго като Черната вдовица. Като започнеш
от екзоскелета и хидравличните крайници, минеш през отровата, храносмилането и
стигнеш до паяжината – тя е като екзотичен пришълец от друга планета – напълно раз-
лична от нас, хората. Затова сигурно завинаги ще остане толкова неразбрана.“

142
 Но професорът е арахнопристрастен и не си дава сметка, че дори този перфектен
злосторник не е последната брънка в йерархичната верига на месоядците – дори той има
своите безмилостни врагове. Нека ви запозная с един от тях: казва се Холгер
Гешвинднер – уникална личност и германец до мозъка на костите, с един от онези
глетчерносини, пронизващи тевтонски погледи, които сякаш надничат, без да питат,
директно в душата ти – чак там, в онова заключено килерче, където човек крие тайните
си.
Холгер една от най-нестандартните личности в света на баскетбола. Бившия капитан
на германския национален отбор и безмилостенстрелец е играл в професионални лиги
до 50-годишна възраст. Той също е физик, математик, клиничен познавач на човешката
психика н един от най-странните треньори в съвременния спорт. Навремето
специалистите го наричаха луд и смятаха методите му за напълно откачени. Но след
като светкавично изгради цяла армия неописуеми стрелци и вкара петима свои играчи
от малкия град Вюрцбург в националния отбор на Германия, целият свят започна да
изучава системата му. Днес Холгер е смятан за един най-добрите експерти в стрелбата
от разстояние.
Преди около 15 години създаде поредица от математически формули, чрез които
изчисли оптималната траектория на стрелба. „Формулите ми са базирани на интегрални
и диференциални изчисления и зависят от променливи като височината на играча,
дължината на крайниците, разстоянието от коша и ъгъла на изстрелване. Оптималната
парабола се колебае около 60 градуса“, твърди Гешвинднер. Ако го попитате какво
трябва да правите, за да стреляте по-добре от тройката, ще ви каже да правите лицеви
опори на върха на пръстите си! Бицепсите не го интересуват толкова, колкото особената
стрелкова сила, съхраняваща се в специфичните мускули около пръстите, китката и в
предмишницата.

143
 Ако отидете на един от световноизвестните му лагери, ще останете шокирани. Освен
стандартните упражнения за стрелба германецът кара играчите да участват в занимания
като анализ на оперна музика, фехтовка, литературни дискусии, балет, солфеж, шахмат
и джаз. Според Холгер усетът за ритъм и хармония имат огромно значение в баскетбола.
Техниката на стрелба е важна, но вътрешното равновесие е това, което дели добрите
стрелци от гениалните.
Най-големият шедьовър в кариерата на ексцентричния треньор е именно великият
Дирк Новицки – единственият европеец, печелил наградата МВП за най-добър играч в
НБА. Дирк е много, много особен играч. Колкото и да се ровя из катакомбените галерии,
в които съм подредил баскетболните си спомени, не мога да намеря нито един играч, с
когото да го сравня. В историята на НБА няма човек неговия ръст (213 см), който да
стреля по толкова унищожителен начин, и зад тази свръхестествена ефикасност без
съмнение се крие геният на неговия странен треньор. Холгер е взел Новицки под
крилотo си още когато Дирк е бил на 13 и от този момент нататък се е превърнал в пешо
повече от треньор – родителска фигура, житейски наставник и ментор. На практика
Новицки не взима важно решение в живота си, без преди това да се допита до
Гешвинднер.

144
 Това е от огромна полза за Дирк, който въпреки унищожителните си баскетболни
инстинкти и широка росинантска усмивка е крайно притеснителен извън игрището и
избягва по всякакъв начин стандартните ексцесии, характерни за младите милионери в
лигата. Подобно на съгражданите си от провинциалния Вюрцбург германецът е тих,
скромен, целенасочен и праволинеен. От залата – вкъщи, от вкъщи – в залата. Не пие,
не пуши, не ходи по клубове, дори не яде червено месо. Няма скандали, няма жълта
преса, няма нищо. Всичко, което прави, е подчинено на баскетбола.
Новицки е болезнено срамежлив, крайно чувствителен и много предпазлив, особено
когато стане дума за жени. Дирк знае идеално, че около хора като него вилнеят алчни
златотърсачки, и в продължение на години пазеше ревниво сърцето си. Защо ли тогава
върна обаждането на мистериозната непозната? Безименният глас му каза, че е
заинтригуван от интересния му акцент. Ако някой път е самотен и иска просто да говори
с някого, нека ѝ се обади... Не за друго, а просто ей така – за компания. Дирк бе в тежка
емоционална криза след кошмарната загуба във финалите през 2006. Всички го обвиня-
ваха, всички пръсти сочеха към него. Трябваше му бягство. Трябваше му катарзис. И
комуникация с човек, който дори не е чувал за него. Като например жената, която му се
обади по погрешка, хареса гласа му и му призна с трогателно неудобство, че няма
представа от спорт и никога не е чувала името Новицки. Каква освежаваща, рядка
наивност!

И ето че се завързва колебливо, предпазливо приятелство. Жената се казва Кристъл

Тейлър. В продължение на много месеци двамата просто комуникират по телефона, с
имейли и есемеси. Дирк и Кристъл намират милион общи неща помежду си и
постепенно барикадите около сърцето на стеснителния германец започват да се
разпадат. Имейл по имейл, разговор по разговор, есемес по есемес, нишка по нишка...
паяжината започва да добива очертанията си, оставайки невидима за жертвата. Новицки
е толкова предпазлив, че отнема цели три години, докато двамата си удрят първа среща!
Три години!
Но оттам нататък всичко се развива мълниеносно и малко по-късно Кристъл се нанася
в свръхлуксозния му лом в Далас. По всичко личи, че след толкова години Дирк най-

145
после е намерил духовния си спътник, мечтаната и търсена голяма любов. Гой е въ-
плъщение на щастието и ето че идва моментът, в който легендарният германец пада на
колене, слага годежен пръстен за четвърт милион долара на ръката на Кристъл и иска
ръката ѝ. Тя е разтърсена, очите ѝ са пълни със сълзи – дали защото е трогната, или
защото най-после усеща вибрации в мрежата? Решено е: сватбата предстои след броени
месеци. Но Кристъл не знае това, което вие вече знаете че в живота на Дирк нищо важно
не се случва без допитване до хер Холгер Гешвинднер. А той, както вече споменахме, е
стар ловец на паяци. Холгер идва мълниеносно от Германия, за да се срещне с
младоженката, и инстинктите му веднага надават пронизителен писък. Той наема частен
детектив, за да научи какво точно се крие зад екзоскелета на госпожица Тейлър.
Резултатът надминава дори неговите скептични очаквания: оказва се, че Кристъл
Тейлър на практика не съществува! Жената, която обитава тялото ѝ, както и дома и
живота на най-великия европейски баскетболист, е бивша стриптийзьорка, търсена от
ФБР за поредица от измами, кражби и престъпления в няколко щата. Жена, която
използва 15 различни самоличности! Между многото ѝ имена са Криси Нобелс, Тереза
Тейлър, Шана Манчини, Криста Сантияго, Дебра Джонсън и т.н. Три от тези фалшиви
жени имат три истински деца от трима различни бащи.
Любим похват на Кристъл е да изпразни сметката на поредния си съпруг и да изчезне,
подслонена от следващата си самоличност. Един от бившите ѝ мъже се събудил една
сутрин с 330 000 долара по-малко и се наложило да обяви банкрут. През май 2009-а по
сигнал на Холгер ФБР обкръжава дома на Новицки, докато той е на мач. Кристъл прави
опит да се измъкне през прозореца, но е заловена и вкарана в ареста в Далас по осем
отделни криминални обвинения. Когато вижда снимката ѝ по телевизията, бившата
футболна звезда Тони Бенкс възкликва: „А! Ами че това е Тереза – бившето ми гадже.
Явно съм скъсал с нея тъкмо преди да ми одере кожата!“.
Крайно чувствителният Дирк е съсипан. Сърцето му – втечнено и изсмукано.
Психиката му е смазана. Смазан е и отборът му „Далас“. Както казва старият немски
треньор, вътрешното равновесие и хармония са важни за стрелеца. Има контузии, които
поразяват тялото но за емоционално уязвими хора като Дирк далеч по-опасни са кон-
тузиите на душата. Ако пренавием лентата и се върнем към плейофите от 2009-а, ще
забележите, че нещо не е наред с Новицки. Малки, незабележими отклонения, но в НБА
често точно тези са нещата, които са достатъчни, за да решат изхода от мача и да
наклонят везните в една или в друга посока. „Далас“ бяха елиминирани с лекота от
„Денвър“, докато скандалът с Кристъл бушуваше из медиите.
Смея да твърдя, че Дирк все още не се е възстановил напълно от този кошмар. Може
би никога няма да успее да го направи. Помня наранената тъга в очите му и как
отговори, когато го попитаха какво му е харесало в Тейлър, при условие че е по-
възрастна от него и че на полицейската снимка изглеждаше ужасно. „Вижте, всеки
човек си има вкус. Някои хора обичат италианска храна, други не. Аз не съм по
купоните. Винаги съм искал нормално семейство и деца, но вече ще бъде много, много
трудно някой да спечели сърцето ми.“
Кристъл бе готвила всеки свой ход, всяко действие много внимателно и търпеливо,
изучавайки до най-малкия детайл психиката на жертвата си и набирайки „грешния“
номер в точно необходимия момент, за да улови в мрежата си една уязвима душа. Тя
изплете последната нишка от затвора, обявявайки, че е бременна от Дирк. Той бе в шок,
но след няколко теста за бременност се оказа, че и това е било една финална, отчаяна
лъжа. Лесно е да обвиняваме Кристъл, но може би тя просто е следвала натурата си.

146
Какво очаквахте? Паякът си е паяк. За него всичко е толкова простичко – вселената е
сведена до две стари колкото света неща: хищник и плячка. И той прави това, което
диктува древният първичен инстинкт на осмокраките. За Черната вдовица сърцето е
ценен източник на калории, така че тя следва съвестно наставленията на природата си,
плете лепкавата си коприна, чака търпеливо следващата жертва и смуче втечнените ѝ
тъкани, докато от нея не остане нищо. В живота черните вдовици не са само жени. Всеки
може да бъде носител на отровата и тъжната истина е, че докато има мухи, ще има и
паяци.
Дирк Новицки не е говорил с бившата си годеница от момента на нейния арест и се
надява никога повече да не я види. Дори не иска да си върне пръстена за четвърт милион
долара, който тя е запазила в банков сейф.
Днес Кристъл Тейлър излежава присъдата си в мрачен затвор в щата Мисури. Ако
можехме да се пренесем при нея точно сега, щяхме да я открием да се взира в нищото,
заключена в тясна килия, в самотната компания на своите петнадесет самоличност Тук
времето е най-големият враг и всеки монотонен ден сякаш е мъчително заседнал в
тясното гърло на пясъчен часовник, наречен присъда. По него ще я познаете...
Попитайте я дали изпитва угризения, и тя сигурно ще ви погледне с недоумение и ще
отговори така, както отговори наскоро на списание „Шпигел“: „Какви угризения? Аз
съм абсолютно невинна – нищо нередно не съм направила“.
И в този момент в съзнанието ви без съмнение ще прокънтят думите на професора,
така както биха прокънтели, ако ги беше изрекъл в студените коридори на далечния
затвор: „Няма нищо друго като Черната вдовица... Тя е като екзотичен пришълец от
друга планета – напълно различна от нас, хората. Затова сигурно завинаги ще остане
толкова неразбрана.“

147
 В ПАМЕТ НА АШЛИ ГРАДУШКАТА
12 ноември 2007 За списание „ Топ Гиър „
http://www.7sport.net/archive7ds/2007/09/27/forum/d4817_4.htm

Преди 2-3 години засегнах болезнения спомен за Ашли Градушката и безумното ми

пътешествие до Саутсайд в материал, посветен на баскетболиста на Маями Дуейн
Уейд. Тогава си казах, че рано или късно ще се върна към темата и ще разкажа
историята докрай, въпреки че тя няма почти нищо общо със спорта. Всъщност може
би греша, тъй като всеки, който е виждал Ашли и познава капризите ѝ, знае, че всяка
неравностойна схватка с нея е достойна да бъде регистрирана като отделна спортна
дисциплина. Така че нека хвърлим поглед назад и си спомним с горчива носталгия за
Ашли. Ашли Градушката.

Винаги съм ненавиждал Ашли Градушката. Причините са много, но може би най-

важната е, че преди 15 години тази коварна вещица се опита най-хладнокръвно да ми
види сметката. До ден-днешен съм убеден, че опитът ѝ да ме отстрани от пътя си бе
съзнателен и целенасочен.
В България традицията колите да получават лични имена от вманиачените си
собственици не е толкова епидемично разпространена колкото тук. Връзката между
американеца и неговия автомобил е сложна, противоречива и дълбоко вкоренена в
социалния профил на Щатите. Хората тук не само дават масово имена на колите си, но
откриват характер в двигателя им, одушевяват ги, говорят им и дори понякога ги
третират като пълноправен член на семейството. В момента карам 3800-кубиков
„Крайслер Конкорд“, който съм кръстил Роналдиньо, не толкова защото е тъмен на
цвят, мощен и изненадващо повратлив, колкото заради зъбатата решетка на радиатора
му.
Ако надникна в автомобилното си минало, пред очите ми с носталгия ще се разходят
спомените за още много други стари спътници – четиритактови приятели с човешки
имена. Всеки от тях втъкан завинаги в годините ми, свързан с даден период в живота
ми, белязал завинаги някое значително събитие. Някъде в началото на 90-те например
се спотайва ръждат, недодялан и олющен „Шевролет Селебръти“, които подобно на
героя на Сталоун винаги успяваше да се изправи по-силен и ентусиазиран от всякога

148
дори след уж унищожително поражение. Подлагал съм Роки на съкрушителни
изпитания, включително и катастрофи, каране по стълби, наводнения и дори
неописуема пясъчна буря в Аризона. Но тази машина явно беше внук на Терминатора,
защото неизменно отърсваше отегчено прахта от очуканото си тяло, изправяше се на
четири колела и поемаше упорито и благонадеждно точно в моята посока. Някъде в
миналото си съзирам и многострадалната „ВБН“ (Великата Бяла Надежда), от която ви-
наги съм очаквал далеч повече, отколкото беше в състояние да ми предложи. ВБН беше
един кошмарен бял „Форд Темпо“, който полагаше изненадващо успешни усилия да се
разваля на всеки 20 минути. Едва ли има нещо в тази кола, което да не съм сменял.
Динамото му изгаряше в почти ритмични интервали, двигателят бе пълен с антаго-
нистични противоречия, а свещите изтляваха по-бързо от восъчните си братовчеди.
ВБН също обичаше да цеди акумулатори като прани ризи. През тази кола са минали
повече акумулатори, отколкото през четиритонен електрокар.
Но нищо, нищо не може да се сравнява с мрачните спомени, оставени от Ашли
Градушката! Никога няма да забравя облекчението и сатанинската усмивка, изписани
върху лицето на негодника, който ми продаде тази демонична таратайка. Годината беше
1992-ра, а Ашли бе раздрънкан „Понтиак Гранд Ам 79“. Платих 600 долара, без да
подозирам, че реалната му цена е с около 599 долара по-ниска. Видимо колата беше в
идеално състояние, като изключим масивните поражения от градушка и надничащата
тук-таме ръжда. На задния калник имаше лепенка, която гордо гласеше: „Ако знаех, че
ще живея толкова дълго, щях да се грижа по-добре за себе си!“. Колата бе типичната
щатска, грандоманска машина с характерните за епохата си мегаразмер и неразумна
мощност (5л). Под капака на този огромен понтиозавър имаше повече цилиндри,
отколкото в гардероба на Кралския Шекспиров театър. Но за няколкото месеца, в които
имах нещастието да го карам, това пъклено изчадие на американската автомобилна
промишленост ме вдъхнови за някои от най-изобретателните псувни в историята на
нецензурната семантика. Бързо разбрах, че собственикът е закърпил колата само
колкото да мине през продажбата. Няколко дни по-късно двигателят започна да цвили
като пресипнал ескимос, дистрибуторът обяви обща стачка, а някакъв тайнствен,
злокачествен процес започна да се развива и в обречения карбуратор. Отгоре на всичко
два от зъбците на стартера се оказаха счупени и единственият начин да запаля бе, преди
да завъртя ключа, Да се промъкна под колата и да нанеса гръмотевичен удар с щангата
върху стартера. Почти веднага реших да кръстя понтиака на бившето си гадже Ашли,
под чиято атрактивна фасада се криеше зловеща същност. Капризна, сприхава,
неуравновесена и опърничава, колата сякаш бе попила характера на бившата ми
приятелка, така че името „Ашли Градушката“ бе повече от подходящо.
Малко след като направих злополучната покупка, реших да тръгна с двама приятели
на едно необмислено пътешествие, чиято крайна цел беше концерт на „Гъне енд роузис“
в Чикаго. Младостта и разумът рядко вървят ръка за ръка, което донякъде обяснява защо
решихме да поверим пътуването в ръждясалите нокти на омразния понтиак. Колата
остана вярна на характера си и в предградията на Чикаго запелтечи с всичките си осем
прокълнати цилиндъра и почна да храчи масло със застрашителна скорост.
Единственият ни изход бе да слезем от магистралата и да купим масло от
бензиностанция в самото сърце на едно от най-опасните места в САЩ – Саутсайд
(Южната част на Чикаго). Откачен ход, на който Ашли безспорно разчиташе.
Бледоликите пришълци не са на почит в безкрайните гета на Саутсайд и ние веднага
бяхме наобиколени от гигантогромни дегенерати, в чиито очи се четяха кървави

149
намерения. Сякаш бяхме попаднали в Могадишу по времето на Мохамед Айдид.
Десетте минути, които ми бяха нужни, за да платя маслото и да го налея в двигателя,
преминаха като 10 мъчителни часа. В рамките на тези 600 секунди двама души успяха
да ме попитат дали искам да купя крек кокаин, явно дрогирана жена ни уведоми, че ще
горим в ада, а 12-13-годишен хлапак гордо ми показа дръжката на пистолет, която
надничаше от колана му. Продавачът в бензиностанцията бе седнал зад решетка и
бронирано стъкло. „Сипвайте маслото и се изпарявайте! – гласеше мъдрият му съвет. –
И за Бога – не правете резки движения!“ Саутсайд е невидимата страна на Америка,
където властват могъщи гангстерски групировки, свистящите куршуми са ежедневие, в
гимназиите се влиза през метални детектори, а полицаите са винаги някъде другаде.
Бензиностанцията бе заобиколена от изоставени, полуразпадащи се постройки и мрачни
улици, по които вятърът търкаляше боклуци. Недалеч се намираше и зловещ жилищен
комплекс, от който се дочуваха съмнителни гърмежи. Когато излязох бавно от
бензиностанцията, установих, че колата е плътно обкръжена от около двайсет души, за
които моят живот нямаше абсолютно никаква стойност. Явно обаче колата им се стори
дори по-евтина от него и по някаква ирония на съдбата окаяният вид на подлата Ашли
навярно спаси живота ни. Докато наливах с трепереща ръка маслото в двигателя, усещах
погледите, които пълзяха върху гърба ми в търсене на нещо ценно, за което си заслужавa
да ме очистят. Когато свърших с маслото се прекръстих мислено и облян в пот, се
отправих на забавен кадър към багажника, абсолютно уверен, че ми остават само
секунди живот. Отворих багажника и извадих щангата. Тишината бе оглушителна.
Според мен местните гангстери бяха толкова шокирани от ситуацията, че забравиха да
ме застрелят. Невярващ, че все още съм жив, се заврях под колата и ударих с всичка
сила Ашли Градушката по стартера. После се качих в колата, запалих заекващия
двигател и се влях в магистралата. Оттогава кракът ми не е стъпвал в Саутсайд. Още с
връщането си в Канзас изпратих Ашли на гробището без съжаление и църковна це-
ремония. Все още вярвам, че тази негодница ме ненавиждаше също толкова колкото аз
нея и опитът ѝ да ме изостави сред куршумите на гетото беше предварително планиран.
Както повечето хора тук, и аз се отнасям с респект и носталгия към старите си коли и
техния принос към миналото ми. Спомням си с уважение за нисана Достоевски, с който
за малко да прегазя две разсеяни бабички. Няма да забравя и верния гранд черъки на
име Доктор Уотсън, както и хондата Луински, в която... Но нека спрем Дотук. Това все
пак е очерк за Ашли Градушката и за това как успях да я надживея и да я пратя в гроба,
преди аз да съм попаднал в него. Но защо ли имам чувството, че някой ден пак ще се
срещна с тази стара негодница? Имайки предвид безотговорното си поведение през
последните 20 години, ми се струва, че когато дойде моят ред да се разделя с живота,
навярно ще се отправя в посока обратна на Рая. И някъде там, сред огън, жупел, сяра и
стенещи адвокати, ме посрещне самият принц на мрака Луцифер в персоналната си
лимузина. Няма съмнение, че това ще бъде машина достойна за негово нищожество
сатаната: 8 цилиндъра, 5Л, безброй недостатъци и демоничен характер. И ако изтриете
с ръка саждите на задния калник сигурно ще откриете окъсана лепенка с до болка
познатите, мъдри думи: „Ако знаех, че ще живея толкова дълго, щях да се грижа добре
за себе си!“.

150
 НАЗАД КЪМ НАЧАЛОТО
12 септември 2005 г.
За вестник“7 дни спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2006/01/18/sports/d4211_6.htm

Един от моите любими автори Джордж Карлин смята, че създавайки живота, Бог или
е направил кардинална грешка, или ни е наказал целенасочено. Според Карлин цикълът
на живота би трябвало да се развива точно в обратна посока: от смъртта към раждането.
Наистина, колко по-добре би било да започнем пътя си със смъртта, за да ни се махне
веднъж завинаги от главата и да не мислим повече за нея. После постепенно да започнем
да се възстановяваме от това травматично преживяване, да оздравяваме и с всяка из-
минала година да ставаме по-млади и по-силни. Първите години ще разпускаме в
очакване на пенсионирането, което ще сложи начало на професионалната ни кариера.
Остеоартритът ще изчезне постепенно, миокардът ще блъска в гърдите все по-
ентусиазирано, а потъмняващите ни коси ще се сгъстяват с всеки изминал ден. Няма да
имаме търпение да видим как един по един любимите ни хора също ще умрат и ще
станат част от живота ни. В работата и в ежедневието ще ставаме все по-активни, докато
костите ни трупат калций, а мускулите ни се съкращават все по-бързо. През трийсетте
ще усетим прилив на сили и ще се подготвяме за предстоящите години на купони, диви
авантюри и цъфтящо здраве. Всяка сутрин ще виждаме все по-малко бръчки в
огледалото и ще ходим на зъболекар, за да ни махат пломбите. Най-добрите спортисти
ще почват кариерата си на около 40. Подобно на някои наши политици един ден ще
получим дипломите си и чак тогава ще започнем да учим. Метаболизмът ни ще се
ускори, в един момент ще престанем да се бръснем, а в деня, в който изгубим
девствеността си, вече ще сме натрупали огромен сексуален опит. Постепенно ще
ставаме все по-безотговорни, наивни и безгрижни, влагайки последните си години в
игри и весели бели, докато зъбите ни растат навътре и дрехите ни стават все по-големи.
Последните девет месеца ще прекараме в блажена безтегловност и накрая целият ни
живот ще завърши с оргазъм.
Така виждам аз цикъла на Карлин, но причината да се сетя за него е тъжна. Това лято
в София се запознах с двама тийнейджъри Жоро и Антонина, които успях да въвлека в
разговор, след като ми се примолиха за пари на улицата. Вените им бяха подути и
надупчени, а хлътналият им безизразен поглед бе пълен с хероин. За съжаление вече
познавам добре студеното стъкло в този поглед. Слава Богу, не от огледалото, а от очите
на тези мои приятели, които са загубили бъдещето си в отровната прегръдка на дрогата.
Искам да предупредя читателите, че историята, която ще разкажа, ще бъде трудна за
асимилация, защото единственият начин, по който можех да я напиша, беше на обратно.
Подобно на цикъла на Карлин тази статия започва от последното изречение и върви
назад към началото. Направих го не за да оригиналнича, а защото някои грешки в този
живот са толкова необратими и жестоки в крайността си, че ни се иска да ни бъде даден
втори шанс. Направих го най-вече за хилядите Жоровци и Антонини, защото те са млади
и за тях все още не е късно. Защото ми се иска да вярвам, че ако можеха да тръгнат в
обратна посока, да си спомнят това, което още не са изживели, и да пропълзят из
кошмара на отровеното си от наркотика бъдеще, те биха направили всичко възможно да
счупят стъклото в погледа си, да намерят пътя в мъглата и да дадат нова посока на
151
съдбата си.
Мрак избухнал навсякъде около Пол „Квадзила“ Демайо и на 2 юни 2005-а, едва 37-
годишен, той затворил очите си завинаги. Пол навярно е намерил някое невъзпалено
място по вените си, иглата е проникнала и коварната отрова се е стекла за последен път
в тялото на един от най-силните мъже на планетата. Никой не е присъствал на сцената,
но Демайо сигурно е стегнал със зъби турникета, разгорил е праха във вода, нагрял е
лъжицата и е изтеглил течността в спринцовката. Пол купил фаталната доза и бързо се
прибрал в дома си . Бившият шампион бил толкова пристрастен, че накрая продавал
трофеите и медалите си на улицата, за да се сдобие с необходимите ^ Долара за доза.
Загубил работата си във фитнес клуб, доверието на приятелите си и всичките си
спестявания. Падението било стремително и необратимо. Познатият планински масив
се превърнал в осеян с кафеникави кратери лунен пейзаж. Мускулите му започнали да
омекват, а изпъкналите вени били обезобразени от иглата. Хероинът минал през
могъщия културист като булдозер и смлял всичко по пътя си. Пол беше градил успехите
и тялото си с години, влакно по влакно, но под въздействието на дрогата всичко се
разнищи със скоростта на джинси „Левис“, купени в Истанбул.
Демайо е просто една от многото жертви на бездушния сериен убиец, който се е
развилнял и в България през последните години. Знаете ли кой отне песента от устата
на Джанис Джоплин? Защо замлъкна китарата на Джими Хендрикс? Кой точно дръпна
спусъка на пистолета, който уби Кърт Кобейн? Защо експлодира сърцето на Джим
Морисън? Кой успя да заглуши неотразимия саксофон на Чарли Паркър? Отговорът е:
хероинът. Той е особено безпощаден към хората на изкуството, които често търсят нова
храна за музата си в обятията на дрогата. Но дори когато вдъхновението пристигне,
единственият печеливш в тази фаустовска сделка се оказва продавачът.
Самият ритуал на поемане на хероина е привлекателен за младежите. В очите на един
тийнейджър стягането на турникета, намирането на вената, смесването на праха с вода
и нагряването на сместа в лъжица, за да се катализира разтварянето, са някаква
тайнствена алхимия, която дава усещане за компетентност и контрол.
Младите винаги са били лесна плячка за пласьорите, тъй като хероинът е най-
примамлив за хората с висока чувствителност и лесно уязвима емоционалност. За
съжаление, безчувственият наркобизнес винаги е подхождал с опростена, едноклетъчна
ефикасност към най-примамливия и податлив клиент – детето. Всяко звено в
разпространението на дрогата е съставено от безскрупулни, лишени от всякаква
нравственост елементи, но може би най-отвратителните и слузести мекотели в тази
порочна верига са микродилърите, които висят като паяци около училищата с надеждата
да се вкопчат в най-крехките жертви. Родители, стойте близо до децата си, ако не искате
да ги загубите, и следете за следните симптоми: кафеникави петна и кръвоизливи около
вените; неколкочасова летаргия и тотална умора; стеснени зеници с размерите на върха
на карфица; внезапна загуба на тегло; многобройни инфекции, пневмонии и болки в
ставите. Голяма част от хероина, проникващ в България, вероятно идва от Афганистан,
който е най-големият производител в света. Напоследък производството и трафикът на
хероин влязоха в нови канали благодарение на засяването на огромни макови плантации
в Колумбия и Мексико.
Почивай в мир, Майк. Той работеше за „Майкрософт“ в Сиатъл, където правеше луди
пари, и го чакаше страхотно бъдеще. „Хероиновото преживяване е нещо невероятно –
опита се да ми обясни моят стар приятел Майк. – Хем красиво, хем страшно: като
хиляди малки експлозии от мрак!“

152
 Диацетилморфинът преодолява кръвно-мозъчната бариера за светкавичните 7 секунди
и предизвиква заветното усещане, към което се стремят наркоманите: така нареченото
втурване, или пътуване. Популярността на хероина се дължи на неговото мълниеносно
действие. Мръсните спринцовки често водят до болести като СПИН и хепатит. Тази
дрога потиска дихателната дейност, на което се дължи високата смъртност. Чувал съм
за хора в напреднал стадий, които буквално храчат зъбите си при по-силна кихавица
вследствие на зловещите рани, развиващи се по вътрешността на устата и венците.
Поради засиления метаболизъм, потиснат апетит и понижени чернодробни функции
пристрастените към „боклука“ обикновено са много слаби, с изпити лица и хлътнал
поглед. Хероинът срива имунната система, унищожава сърдечните клапи, превръща
черния дроб в кървава каша и блокира бъбречната дейност. Виждал съм здрави хора,
които се превръщат в хуманоидни развалини за броени седмици. Пристрастяването е
мълниеносно. Химическото наименование на хероина е диацетилморфин, но в уличния
жаргон има редица прякори, между които дяволска прах, смек, дизел, ейч и най-
популярния – джънк (боклук). В последните години този безпощаден наркотик се е
превърнал в един от най-безскрупулните убийци на млади хора в Америка.
Демайо се сблъскал и със семейни проблеми и навярно точно по това време решил да
потърси решение за всичко на най-неподходящото място: в хиподермичната сприн-
цовка с хероин. След като печели шампионата на Америка, Пол се представя
посредствено на Мистър Олимпия и на състезания в Англия, Испания и Германия. Той
не понася да губи и след всяко поражение се чувства напълно смазан и обезверен.
Никой не знае точно кога Пол посяга към спринцовката, но хората, които го познават,
предполагат, че запознанството му с дрогата се дължи на извънредната му
чувствителност. Успехите на „Квадзила“ започват да се трупат и той побеждава звезди
като Кевин Леврон, Флекс Уилър и дори Рони Коулман. Особено внушителни са гигант-
ските му квадрицепси (бедрени мускули), на които дължи прякора си „Квадзила“ (от
Годзила) и които наподобяват международен симпозиум на мускулните влакна.
Постепенно Пол превръща тялото си във всяващ страхопочитание мускулно-
планински масив, предизвикващ изумлението дори на най-големите легенди. Маса-
чузетс бързо му отеснява и малко след като спечелва титлата на страната за младежи
през 1991-ва, Демайо се премества в Меката, както културистите тук наричат Венис
Бийч, Калифорния. Бързо влиза в свръхтежка категория и благодарение на
маниакалната си всеотдайност в тренировките и пословичната дисциплина се превръща
в една от култовите фигури на световния бодибилдинг. Дали поради гените, дали
поради някаква друга причина, но мускулите се лепели по тялото му като силикон по
фолкпевица.
Телосложението му винаги е било изумително и по-различно от това на другите. Явно
е, че бъдещето на младия феномен щяло да бъде тясно свързано със спорта и никой не
се учудва, когато тийнейджърът решава да вложи всичките си усилия в професионалния
културизъм. Като играч по американски футбол в гимназията „Малдън“ Пол постига
нещо забележително, превръщайки се в най-важната фигура както на нападението, така
и на защитата.
Хората около него казвали, че няма сила на този свят, която да спре възхода му. Той
бил не само благословен с невероятна мускулатура, бързина и издръжливост, но
притежавал и завидна координация и вродени инстинкти, които му позволявали да
играе и бейзбол, и баскетбол, и футбол. Качествата му били толкова разнородни, че
малчуганът не знаел с кой спорт точно да се захване сериозно. Малкият Пол побързал

153
да оправдае очакванията, превръщайки се в един от най-талантливите млади спортисти
в щата Масачузетс.
Най-щастливи, разбира се, били гордите му родители Марион и Пол старши, които
обкръжили новородения си син с грижи и любов, вярвайки, че е белязан от съдбата да
извърши велики дела и да постигне големи успехи във всяко начинание. Още в първите
мигове от живота си бебето успяло да впечатли цялото родилно отделение с огромните
си размери и умен поглед. Светът приветствал новороденото момче с усмивка и с
обещание за щастливо и пълно с неограничени възможности бъдеще. Светлина
избухнала навсякъде около него и Пол Демайо отворил очи за пръв път на 12 септември
1967 г.

154
 ИСТИНСКИТЕ МЪЖЕ НЕ ПЛАЧАТ
26 октомври 2006 г.
За вестник „7 дни спорт”
http://ivo.ucoz.com/index/0-14

Истинските мъже не плачат! Откъде е дошла тази изтъркана максима? Кой е

мъдрецът, който толкова отдавна, в самата зора на цивилизацията, е излязъл от
пещерата си, протегнал се е, посрещайки изгрева, и е постановил категорично, че
сълзите и мъжкият пол ще бъдат завинаги несъвместими? Не е ясно, но от този момент
нататък всеки мъж от детството чак до гроба си е обречен да носи тази повеля близо до
себе си. Да, такива сме ние, мъжете: когато сълзите са неизбежни, се преструваме, че
нещо е раздразнило очите ни; когато някой се опитва да провокира чувствата ни,
отвръщаме с най-надеждната защита – дебелашката шега; когато сме наранени,
съкрушени и страдащи, слагаме безизразна маска. Често нещата, които карат жените да
плачат, будят у нас искрено недоумение. Да видиш мъж да лее сълзи по време на филма
„Титаник“?! Изключено! По-вероятно е Жак-Ив Кусто да се изгуби в асансьор. Да
признаем слабост и чувствителност? Възможно е – зависи от това с какво ни изтезават
за подобно признание. Но има и изключения. Не е ли малко изненадващо, че понякога
най-железните мъже се оказват най-лесни жертви на емоциите...
2006-а още не е изтекла, а ето че вече е напът да постави рекорд по пролети сълзи от
елитни спортисти. През март Адам Морисън се строполи изтощен на колене и от очите
му потекоха реки, след като отборът му „Гонзага“ загуби от UCLA в баскетболния
турнир на NCAA. През лятото Тайгър Уудс спечели престижния голф турнир „Бритиш
Оупън“ и не просто се разплака, а се разрида в обятията на съпругата си. А съвсем
наскоро и Андре Агаси се обля в сълзи, след като удари последния форхенд в кариерата
си. Интересното е, че тук, в Америка, проявите на тези трима спортисти бяха
155
посрещнати от мнозина с критика.
„Истинските мъже не плачат“, тръбяха фенове, печатни издания и водещи на
радиопредавания. Всъщност истината е, че дори най-силните мъже плачат. Наскоро
видях един от тях. Човек, когото винаги съм искал да срещна и когото най-после зърнах
преди три седмици на стадиона в Лоурънс, Канзас. Името му е Гейл Сейърс – една от
най-големите живи легенди на американския спорт и главно действащо лице в един
много особен филм. Той се казва „Песента на Брайън“ и това, което го прави уникален,
е фактът, че този филм вече 35 години кара възрастни мъже да плачат. Той разказва
историята на Гейл Сейърс и Брайън Пиколо: съотборници, съперници и най-важното –
приятели, чиито съдби ще останат преплетени вечно.
Ако ми позволите, ще ви разкажа за „Песента на Брайън“ и за своята собствена малка
песен, защото те са две обикновени притчи за приятелството – едно от малкото неща,
които са по-важни за един истински мъж от нетърпимостта към сълзите.
Пиколо и Сейърс се срещат за първи път като играчи на „Чикаго“. Дори е без значение
в какъв спорт са се състезавали. Ще кажа само, че са били сред най-бързите хора на
планетата. Брайън бил изключителен, но Гейл бил явление – един на милиони. Бягал
като газела и неслучайно бил наречен Канзаската комета. Брайън знаел, че докато
Сейърс е в отбора, той няма да помирише игрището. Но въпреки че спорели за едно и
също място, въпреки че нямали нищо общо помежду си, въпреки че дори кожата им
била с различен цвят, те станали неразделни. Понякога в приятелството няма логика:
нещо прищраква, някакъв тайнствен механизъм се задейства и така както денят и нощта
не могат един без друг, двама различни мъже стават приятели завинаги.

***

Това, което не можех да разбера, бе как е възможно един човек на име Емил да не знае
български. Впоследствие научих, че момчето е прекарало по-голямата част от младия
си 8-годишен живот в Украйна, поради което българският му се състоеше само от
десетина думи. На моя чин имаше свободно място и в първия си учебен ден, объркан и
малко изплашен, Емил седна до мен. Нещо прищрака, някакъв тайнствен механизъм се
задейства и от този ден нататък Иво и Емил станаха неразделни.

***

156
 Малко време е отнело на Сейърс да плени Америка с таланта си. С него в редиците си
отборът на „Чикаго“ станал непобедим, а атрактивният му стил му спечелил милиони
фенове в цялата страна. В същото време Брайън съумява да тренира някак си, без да
позволи на спортната завист да застане между него и приятеля му. В деветия мач за 1968
г. жестока контузия прекъсва шеметния бяг на Сейърс. Коляното му е напълно
разрушено и лекарите изказват съмнение, че Гейл въобще ще стъпи някога на игрището.
Брайън заема мястото и бързо се превръща в новия любимец на публиката. Сейърс
потъва в депресия и този, който го изтръгва от нея, е именно Брайън – човекът, който е
най-заинтересован той да остане контузен. Всеки ден верният приятел почти насила
мъкне Сейърс на рехабилитация, мотивира го, провокира го и дори го кара да избухва в
смях с неповторимото си чувство за хумор.

***

През годините стигнах до извода, че няма сила на този свят, която да ме скара с Емил.
Приятелството ни бе рядко срещано, неразрушимо явление. Нямахме братя и сестри,
така че взаимоотношенията ни бяха много близки до братските. Спомените изтъняват,
но все още успявам да се върна към безкрайните горещи летни дни, които заедно
насищахме с игри, мечти и пакости. Годините отлитаха и един ден осъзнах, че
приятелството ни е надживяло детството. Променихме се, но продължавахме да бъдем
неразделни. Заедно бягахме от училище, за да гледаме „Плешивото куче“ в кино
„Витоша“, заедно ходехме на море, заедно викахме по футболните мачове и заедно оп-
итвахме да разгадаем метафорите в песните на „Пинк Флойд“. Дори неизбежното

157
влюбване в едно и също момиче не можа да ни скара. Беше ясно, че съм намерил
приятел за цял живот.

***

Благодарение на Брайън Гейл възстановил напълно раздробеното си коляно и за

отрицателно време се превърнал отново в неудържимата Канзаска комета. През 1969-а
Сейърс мачка безапелационно рекорд след рекорд. Брайън отново сяда на резервната
скамейка и отново без грам завист и съжаление. Точно обратното – радостта от
възстановяването на приятеля му е искрена и неподправена. Гейл споделя с него, че ще
му бъде признателен до края на дните си.

***
Като тийнейджъри често водехме дълги разговори с Емил и крояхме грандиозни
планове за бъдещето. С някакъв величествен наивитет си мислехме, че някой ден ще
променим света и хората. Искахме да напишем книга заедно като Илф и Петров.
Мечтаехме за някакъв по-добър живот, за околосветски пътешествия и опасни
антикомунистически авантюри. От време на време говорехме и за времето
приятелството. Казвахме си, че като станем на 80, сигурно ще бъдем пак толкова
безотговорни и ще закачаме бабичките на улицата. Чудехме се, ако един ден имаме
синове, дали и те ще станат неразделни приятели като нас. В един от тези разговори
Емил най-неочаквано ми направи най-големия и незаслужен комплимент, който някога
съм получавал. Беше свързан с характера ми и с това как искал някой ден да съм
кръстник на детето му.
Ние, мъжете, не си правим комплименти по същата причина, поради която не
разбираме защо трябва да плачем в края на „Титаник“. Две приятелки могат да ласкаят
прическите си с часове. Ние сме по-различни. С най-добрия ми приятел от години се
обръщаме един към друг с „Как си бе, идиот?“. Преведено от мъжки, това означава:
„Много ми липсваш напоследък, скъпи приятелю!“. Тогава, вместо да върна
комплимента на Емил, го сподавих с някаква дебелашка шега и с намек, че приятелят
ми явно е препил.

***

Брайън започнал да кашля лошо по време на мач през 1969 г. Наложило се да излезе
от игра и няколко дни по-късно открили тумора и жестоките метастази в дробовете му.
Химиотерапията не могла да спре развитието на болестта. Отчаян, онкологът изрязал
изцяло единия бял дроб, но и това не помогнало. Брайън бил на смъртно легло и Гейл
бил съкрушен в същата вечер, в която трябвало да получи наградата за най-сърцат
спортист на годината. Сейърс се изправил на трибуната в Ню Йорк и облян в сълзи,
заявил следното: „Тази награда принадлежи на Брайън. Гордея се, че имам такъв
приятел, обичам го с цялото си сърце и бих искал и вие да му дадете обичта си. И нека
тази нощ паднем на колене и помолим Бог също да му даде обичта си!“. Но Бог не
отговорил и Брайън Пиколо издъхнал на 16 юни 1970-а, преди да е навършил и 30
години.

***

158
 Емил си отиде от този свят нелепо. Преди да е навършил 30 години. Така, както често
става. Днес си тук – утре те няма. Летял е твърде бързо по проклетия път София – Бургас
и някъде около Сливен е излетял от шосето. До него на място загина момичето, което
трябваше да стане негова жена. Аз бях на хиляди километри, когато телефонът звънна
зловещо и някой ми каза, че Емил вече не е между нас.
Но преди да дойдат сълзите, дойде усещането, че съм бил жестоко излъган. Надхитрен
от съдбата. Че никога няма да видя приятеля си.
Че никога няма да напишем книгата си. Че няма да кръстя детето му.
Но най-жестоко бе прозрението, че никога няма да мога да му върна онзи безценен
комплимент и да кажа на Емил колко много значи за мен. Да му призная, че на него
дължа толкова много от характера си, от начина, по който мисля и виждам живота, от
чувството си за хумор. Ако не бе ти, Емиле, аз нямаше да бъда аз. Дано ангелите да
могат да четат и тези думи да стигнат някак до теб.
Някой някога някъде е казал, че истинските мъже не плачат. Вярно е. Един мъж не
трябва да пилее сълзите си – те са благородна течност, която трябва да бъде пестена. Не
е редно да плачем, защото е паднал любимият ни отбор, или да заскърцаме като
Страдивариус, защото ни е гръмнала водната помпа, или дори да зароним
метросексуални сълзи като Дейвид Бекъм, който се разрида, когато синът му тръгна на
училище. Но има неща, за които на един истински мъж му е разрешено да плаче. Адам
Морисън плака, защото хвърли всичко от себе си, въпреки че цял живот се бори с
коварна болест. Тайгър Уудс рида не за друго, а защото усети невидимото присъствие
на баща си Ърл, който бе починал от рак само седмица по-рано. След 20 години
къртовски труд Агаси също бе заслужил да изпрати кариерата си със сълзи.
Ние, мъжете, имаме много недостатъци, но едно от най-хубавите ни качества е
предаността към приятеля. Човек може да няма и една стотинка, но истинската,
опустошителна бедност идва, когато си загубил истински приятел. Задайте си този

159
въпрос: имате ли поне един-двама приятели, на които бихте дали единия си бъбрек, за
да оживеят? И ако нямате, значи в живота ви липсва нещо много съществено, тъй като
това означава, че ако и на вас ви потрябва бъбрек, той няма да има откъде да дойде. Ако
притежавате такива приятели обаче, ценете ги, обичайте ги, правете жертви за тях и ако
искате да им кажете нещо хубаво, никога не го отлагайте. Всеки човек трябва да напише
поне един куплет към песента на Брайън.
Наскоро синът ми стана на шест години. Това дете расте безобразно бързо. Така ми се
искаше да си хареса баскетбола, но футболът като че ли спечели битката. Играе в отбор,
наречен „Ураганът Хобит“, и вкарва гол след гол. В събота бе последният им мач за
сезона и моят юнак се разписа два пъти. Въпреки това „ураганчетата“ паднаха с 3:4, а
синът ми пропусна да изравни на празна врата. Видях, че е съкрушен и сълзите се стичат
по лицето му. „Ето – казах си – сега е моментът да бъда родител. Да използвам ситуация-
та за урок. Да дам мъдър съвет. Да му кажа кое е важно в живота и кое не е.“ Но когато
го вдигнах и се взрях в невинните сини разплакани очи, забравих всичко, което бях
намислил, и успях да промълвя само онази стара глупава лъжа, която ни следва, откакто
свят светува: „Емиле, не плачи, сине. Нима не знаеш? Нима не си чувал, рожбо, че
истинските мъже никога, ама никога не плачат?“.

160
 КАТА TON DAIMONA EAYTOY
03 април 2006 г.
За вестник „ 7 дни спорт „
http://www.7sport.net/archive7ds/2006/05/17/forum/d4329_5.htm

КАТА TON DAIMONA EAYTOY – това е буква по буква мистериозната фраза,

изписана върху гроба на легендарния Джим Морисън. Властелинът на хипарите лежи
в прочутото гробище „Пер Лашез“ в Източен Париж. От 35 години смисълът на
думите върху надгробната плоча терзае феновете на певеца. Съществуват какви ли
не спекулации, преводи и интерпретации, свързани най-вече с окултната символика на
Уилям Блейк, към която Джим е имал особено силен афинитет. Истината е, че
бащата на Морисън – Джордж, е използвал енциклопедичните си знания по
древногръцки диалекти, за да съчини фразата. Буквалният ѝ превод е „Верен на своя
собствен дух“.

Епитафът е много подходящ, тъй като през краткия си престой на този свят музикантът
отказа да се подчини на каквито и да било норми. Последните си години бунтарят
прекара в употреба на индустриални количества наркотици, погълнати в компанията на
най-добрия му приятел – г-н „Джак Даниълс“.
Когато не е имал достъп до спринцовката или бутилката дори само за няколко часа,
Джим се обливал в пот, краката му се подкосявали и ръцете му започвали да треперят.
Според близките му той се е самоунищожавал целенасочено, защото бил отегчен от
нашия свят и желаел отчаяно да надникне отвъд него. В крайна сметка вокалистът на
„Дорс“ успява да надхитри старостта, умирайки едва 27-годишен след свръхдоза
хероин. Днес гробът му е една от най-посещаваните забележителности в столицата на
161
Франция редом с Айфеловата кула, Нотр Дам и Лувъра.
Малко парадоксално, но понякога, без да искам, се сещам за него, докато гледам
баскетбол. По-конкретно – мачовете на отбора на „Гонзага“. Не става дума за някакъв
странен фенклуб на нападателя на „Левски“ Георги Иванов, а за „Гонзага
Юнивърсити“ – малък колеж в северозападния щат Вашингтон. През последните две
години звездата на тима започна да прилича все повече на Джим, особено на фона на
останалите спретнати и изрядно подстригани съотборници. Той определено няма вид на
типичен баскетболист: дългата му грива е неуправляема, а тялото му е толкова слабо,
че фланелката му с номер 3 се развява като знаме на пилон. Отгоре на всичко от време
на време крилото се облива неочаквано в пот, краката му се подкосяват и ръцете му се
разтреперват. В тези моменти излиза от игра, сяда на скамейката и вади... спринцовка.
Без да се колебае, вкарва иглата в стомашните си мускули с надеждата треморите да
изчезнат и да се върне бързо в игра. Този играч се казва Морисън. Съвпаденията обаче
свършват дотук: първото му име не е Джим, а Адам, спринцовката е пълна не с хероин,
а с инсулин, а историята му е една от най-интересните в аналите на американския
баскетбол. Мнозина смятат Адам Морисън за най-добрия млад състезател в САЩ и
очакват с нетърпение пристигането му в НБА тази есен.
Миналия сезон никой не можеше да спре развихрилото се крило на „Гонзага“, въпреки
че много отбори се опитаха да го неутрализират с двойна и дори тройна защита.
Морисън сипеше кош след кош с омаломощаващо хладнокръвие, записвайки поредица
от мачове с по над 40 точки. Адам стана реализатор на сезона, отбелязвайки по 29 точки
на мач. В колежанския баскетбол подобни постижения са много трудни, тъй като играта
е отборно ориентирана, а и мачовете са с по 8 минути по-къси.
Въпреки това Адам бе машина за точки и единственият противник, който от време на
време успяваше да го забави, бе кошмарното му заболяване. Преди седем години той
неочаквано развил една от най-тежките форми на диабет. За да може да контролира
кръвната си захар, Морисън носи инсулинова помпа, прикачена към стомаха му. На
мачове обаче трябва да махне помпата и разчита на спринцовката която понякога му се
налага да използва по 4 – 5 пъти.
Така и не свикнах със странната гледка по време на прекъсване: играчите се скупчват
около треньора Марк Фю, за да чуят напътствията му, а Адам се усамотява на
скамейката, за да измери кръвната си захар и да забие игла в корема си. Диабетът е
мъчително заболяване, особено във формата, в която се е стоварил върху Морисън.
Панкреасът му практически не произвежда инсулин – един от най-важните медиатори
в човешкото тяло. Без него захарта не може да бъде усвоена от клетките на баскетболи-
ста, който често изпада в хипогликемия, и то на терена. Състоянието се характеризира
с тремори, объркване, нарушаване на моторните функции, изпотяване и би могло да
доведе до припадъци, шок и дори смърт.
Диабетът е един от най-активните убийци в САЩ, заемайки шесто място сред
причинителите на смърт в страната. Най-чувствителният орган за всеки диабетик е
мозъкът, защото той разчита изцяло на глюкозата и нервните клетки са обречени без
нея. Тук наскоро завърши едно от най-потискащите съдебни дела, в което жителката на
Лае Вегас Черил Мусо бе осъдена за непредумишленото убийство на собствената си
дъщеря Ариел. Единадесетгодишното момиче имало абсолютно същата форма на
диабет, каквато и Адам Морисън. Поради безотговорност майката не дала
необходимите дози инсулин на дъщеря си и тя изпаднала в диабетична кома. Ариел
умряла за броени минути, а показанията на патолога за състоянието на мозъка ѝ звучаха

162
като сценарий за филм на ужасите.
Балансът между кръвната захар и нивото на инсулина е деликатен, така че всеки път,
когато излезе на игрището, над главата на Адам виси зловещ дамоклев меч. Въпреки
това той никога, нито веднъж не се е оплакал от съдбата си и не е потърсил оправдание
за слаба игра в заболяването си. Напротив, баскетболистът се смята за по-силен и сърцат
от съперниците си.
Играта на Адам е много нестандартна и често е сравнявана с тази на идола му Лари
Бърд. Когато се е формирал като баскетболист, малкият Морисън е гледал с часове
видеозаписи от мачовете на Бърд, което обяснява странния му стил на стрелба. Адам
изстрелва топката под много особен ъгъл, изнасяйки стрелящата си ръка зад главата.
Това създава впечатлението, че всеки път, когато стреля, сякаш изважда топката от
невидима раница на гърба си. Тази стрелба е почти невъзможно да бъде блокирана, а
единственият, когото съм виждал да я използва с такава убийствена ефикасност, бе
именно Бърд. За сериозно сравнение между двамата обаче е твърде рано. Лари бе
виртуозен подавач, неуморим защитник и страхотен борец под коша.
Засега Адам е един великолепен нападател, който има много проблеми с играта си в
защита. Най-големият му недостатък е липсата на повратливост, която той твърди, че
ще развие с упорити тренировки и физическа подготовка. Ако има нещо, по което Адам
да не отстъпва на Бърд, това е неутолимото желание за победа. Воден от младата си
звезда, скромният „Гонзага Юнивърсити“ мачкаше цяла година далеч по-именитите си
съперници. Мечтата на Морисън бе да донесе първа титла в историята на отбора и той
вярваше с цялата си същност, че тази амбициозна цел е напълно достижима. В III кръг
на турнира „Мартенска лудост“ „Гонзага“ се сблъска с могъщия UCLA в директните
елиминации. Въпреки че води почти през цялото време, в последните секунди отборът
не издържа и загуби. Давид не успя да победи поредния Голиат и напълно съкрушеният
и изтощен физически Морисън падна на колене на терена и се разплака със сълзи.
Играчът на UCLA Арън Алфало толкова се трогна, че се втурна да прегърне противника
си и да му помогне да стане.
Може би най-интересното нещо у Адам е неговият необичаен характер. За разлика от
повечето спортисти на неговата възраст, той се интересува от философия, политика и
икономика и обича да предизвиква установените норми. Понякога дори заема позиции,
в които не вярва, само и само за да разпали спор и да породи противоречие. За да дразни
съквартиранта си, е окачил плакати на Карл Маркс и Че Гевара на стените в
студентската стая редом с тези на Дари Бърд и любимата си рок група Rage Against the
Machine.
Подобно на Джим Морисън Адам се увлича както по мислителите на XIX век, така и
по лидера на бийт генерацията Джак Керуак. Баскетболистът определено е движен от
дълбоко вкоренено желание да бъде нестандартен, да се отличава от другите. Тази
година той реши да промени и външния си вид, оставяйки косата си да расте накъдето
си иска. Прическата му в момента изглежда горе-долу така, като че ли всяка сутрин
реши косата си с лъжица. Но най-голямата грешка е решението му да си пусне
шокиращо рехави мустачки, които му придават вид на начинаещ никарагуански
сводник. Виждал съм праскови с по-гъсто окосмяване. Феновете на противниковите
отбори, разбира се, мразят поразяващата му ръка и не закъсняха да се нахвърлят върху
колоритния играч. Наскоро дори мажоретките на противниковия отбор си бяха сложили
фалшиви рехави мустачки с надеждата да нарушат концентрацията на Адам. В отговор
той вкара 43 точки за победата на „Гонзага“. „Гледам на тази шега като на комплимент –

163
призна Морисън. – Те явно се опитват да приличат на мен.“
Професионалната кариера на Адам по всяка вероятност ще бъде по-къса от
обикновената поради неизбежните усложнения от диабета. Бъдещето му е пълно с
неизвестни и е почти сигурно, че го очакват проблеми с оросяването на крайниците,
което го прави по-податлив на контузии. Само след месец в „Медисън Скуеър Гардън“
ще се състои драфтът, в който отборите от НБА ще изберат новите си попълнения.
Очакваше се №1 да бъде синът на Яник Ноа – Джоаким, но тъй като той има
предостатъчно пари, реши да остане още една година в колежа. В негово отсъствие
Морисън би могъл да бъде избран под номер едно, но това едва ли ще стане. По-
вероятно е да е сред първите пет. Отборите в драфта не са били поставяни в подобна
ситуация до този момент и нямат представа какви изненади може да им поднесе
заболяването на Адам. Истината е, че в такава тежка фаза на диабет младежът едва ли
ще може да бъде пълноценен играч в Лигата на извънземните. Може би скептицизмът
им е оправдан, но някои неща са очевидни – това момче е изключително в толкова много
отношения. Играта му в нападение е унищожителна. Манталитетът на победител –
безусловен. Интелектът му – повече от рядък. Волята – по-силна дори от диабета.
Единствената му слабост на този етап са ужасните мустачки, които, слава Богу, могат
да бъдат обръснати. Ще преосмислят ли нещата изпълнителните директори в НБА? Ще
си вземат ли поука от библията? Ще поемат ли риск? Трудно е да се каже дали Адам ще
изиграе дори и един силен мач в НБА, но ето как един уважаван скаут от лигата описва
качествата на Морисън точка по точка:

1. Изключителен талант;
2. Пълен офанзивен репертоар;
3. Невероятно желание за победа;
4. Феноменална стрелба;
5. Много добро движение без топка;
6. Великолепни баскетболни инстинкти;
7. Буден интелект;
8. Вижда идеално игрището и подава много добре;
9. Чудесен характер.
Напълно съм съгласен с тази оценка, но аз бих добавил и още нещо:
10. КАТА TON DAIMONA EAYTOY!

164
 КРАЯТ НА ЕДНО ПРОКЛЯТИЕ
12 април 2008 г.
За вестник „ 7 дни спорт „
http://www.7sport.net/archive7ds/2008/04/12/forum/d5008_7.htm

„Нещо не е наред в банката. Усещам някаква яка машинация. Изчезват големи пари,
Олга, и според мен става дума за вътрешна работа. Трябва да предприема нещо!“ Това
казал един от най-талантливите руски компютърни програмисти – Олег Каун, на
жена си в една януарска вечер на 1998-а. Две седмици по-късно Олег не се прибрал у
дома от работата си в банката, където отговарял за компютърната защита на
огромни сметки. Жена му го намерила мъртъв в тесния семеен гараж през няколко
улици. Тялото му било подпряно в неестествена поза с лице към стената, дясната
ръка – извита зад гърба. Полицията подминала с подозрително безразличие случая,
обявявайки го за отравяне с въглероден диоксид. До ден-днешен синът на Олег, Саша,
е убеден, че баща му е бил убит от вътрешна банкова мафия, чиито престъпления той
явно е бил напът да разкрие.

Програмистът бил красив, строен и обаятелен човек с изключителен интелект и

безброй приятели. Въпреки че тогава е бил едва 13-годишен, Саша все още помни колко
много хора се стекли на погребението на баща му. Тази история се развила в далечния
Томск, в самото ледено леговище на лютата сибирска зима. Това сурово място е толкова
далеч от сухия пустинен пек на Лас Вегас и въпреки това съдбите на Олег и Саша са
някак особено свързани с тази на един пиян 18-годишен американски войник в отпуск,
които стана убиец в една майска вечер на 2005-а в най-големия град на Невада.
Оръжието му било собствената му кола. В кръвта на младежа пъплела опасна амалгама
от алкохол и кокаин, но той въпреки това седнал зад волана. След като развил огромна
скорост, реинджърът нахълтал в насрещното движение и се врязал в колата на Шаун и
165
Ивон Джексън. Майка и дъщеря. Шейсет и двегодишната Ивон загинала в зверската
катастрофа, а Шаун оцеляла като по чудо, но натрошените ѝ кости били събирани парче
по парче от хирурзите. Благодарение на тяхната намеса и 10 сложни операции тя все
още ходи по майката земя, но това винаги ще ѝ коства голямо усилие. Жестоката и
нелепа смърт на майка ѝ е оставила счупени отломъци и в душата ѝ, но това, което я
тревожи най-много, е синът ѝ Дарнел. Шаун знае, че той е болезнено чувствителен и че
новината за смъртта на Ивон ще го смаже психически. Връзката между Дарнел и баба
му е особена – той е практически отгледан от нея и дължи огромна част от манталитета,
характера и ценностите си именно на Ивон. Болката от смъртта ѝ навярно ще витае и
преследва Дарнел завинаги.
Вегас е толкова далеч от дъждовния навъсен Сиатъл, но историята ни ще ни отведе
точно там, защото и съдбата на Ивон е странно обвързана с тази на един непознат човек.
Той се казва Алън Стюарт и ако се върнем само два месеца назад, ще го видим на
сиатълска улица в спокойно очакване на зелен светофар. След малко покрай него ще
мине автомобил, прозорецът ще се отвори и младежът ще бъде прострелян в главата и
убит на място. Без причина, без обяснение, без заподозрени. Братът на Алън, Родрик,
все още не може да разбере и да повярва: кой е извергът, кое е хладнокръвното
чудовище, отнело младия живот? Сиатъл е толкова далеч от небостъргачите на Чикаго,
но тъгата на Родрик по загиналия му брат има неочакван съратник чак в големия град
на брега на езерото Мичиган. Тук преди година нисичък младеж на име Шерон Колинс
каза последно сбогом на невръстния си син, който загуби битката си с коварна болест.
Крехкото му тяло бе сложено в потискащо малък ковчег и предадено на вечността и
земята. Малко след погребението Шерон се качи на колата си и тръгна на 8-часов път
към Лоурънс, щата Канзас: мястото, откъдето пиша тази статия и което наричам втори
дом от 18 години.
Саша, Дарнел, Родрик и Шерон са мои съграждани – хора, които познавам добре и
чиито съдби следя от години. Те са съотборници в баскетболния отбор на Канзас, който
според много хора е жертва на някакво странно, зловещо проклятие. Не вярвам в
суеверия, но факт е, че почти няма човек в тима, който да не е белязан от някаква жес-
тока трагедия. Убийства, катастрофи, болести и смърт преследват играчите и тази
неумолима гоненица сякаш иска да изцеди отбора и да отнеме силите му.
Днес центърът Саша Каун е 210-сантиметрова планина от мускули. При всяко негово
забиване в коша настъпват значителни промени в тектонските плочи на Северна
Америка. Но въпреки невероятната си сила руският богатир се чувства безпомощен
всеки път, когато извади пожълтялата снимка на баща си, която винаги носи в портмо-
нето си. „Толкова ми липсва понякога“, въздиша Саша. Това, което го изтезава най-
много, е, че не знае истината за смъртта на баща си и че там някъде навярно все още
ходят ненаказани тези, които са отнели живота му. „Още след погребението си дадох
сметка, че вече аз трябва да бъда мъжът в семейството – спомня си Саша. – Наложи се
да порасна много бързо – едва 13-годишен.“
Гардът Шерон Колинс е израснал в едно от най-опасните гета на Чикаго. Две години
преди да се прости със сина си, Шерон става свидетел на смъртта на най-добрия си
приятел, застрелян от гангстери.
Но никой не е страдал повече от добродушния и много талантлив Дарнел Джексън,
чийто живот е постоянна верига от кошмари. Баща му е гръмнат от полицията в
Оклахома при нелеп грабеж. Чичо му е убит жестоко с чук от неизвестен престъпник.
Двамата му най-добри приятели са застреляни от гангстерски групировки. Миналия

166
месец братовчед му също загина в Оклахома Сити. Върхът на всичко обаче бе смъртта
на баба му в Лас Вегас. „Бях толкова близък с нея – спомня си Дарнел – че сякаш
живеехме в една и съща кожа.“
„Не познавам друг човек на тази възраст, който да се е сблъсквал с толкова много
нещастия“, твърди треньорът Бил Селф.
Миналия януари Дарнел събра багажа си и напусна отбора посред нощ. Прибра се в
Оклахома с идеята да изостави университета и баскетбола и да помага на безпомощната
си след катастрофата майка. Страх ме е да се върна – призна Джексън на треньора си. –
Откакто отидох в Канзас, сякаш всички хора, които обичам, започнаха да Умират.“ За
щастие, Селф с помощта на майка му успя да го убеди да се върне.
В този отбор сякаш има толкова тъжни истории, колкото и играчи. Миналото лято
дори вечно усмихнатата звезда Брандън Ръш бе застигнат от нещастие. Дни преди да
влезе в НБА Брандън скъса коленни връзки и остана извън лигата. С малко повече от
100 000 жители Лоурънс е малък град, особено за американските стандарти.
Но на баскетболната карта на света това е свято място – истински многомилионен
мегаполис. Университетът е Меката на този красив спорт. Първият треньор на отбора е
създателят на баскетбола – доктор Джеймс Нейсмит. Той е погребан през няколко улици
от дома ми, така че на гроба му винаги има свежи цветя. Много от правилата на играта,
както и системите в нападение и защита, използвани днес, са създадени именно тук.
Легендарният треньор Фог Алън е на практика първият баскетболен стратег и е обучил
светила като Адолф Руп, Дийн Смит и много други.
Тук са започнали кариерата си светила като Уилт Чембърлейн, Джо Уайт, Клайд
Ловелет, Линет Удуърд, Дани Манинг, Пол Пиърс и много други. Но въпреки статута
си на баскетболно светилище в продължение на 110 години Канзаският университет е
преследван от необясними превратности и кошмарен късмет. Уилт Чембърлейн така и
не успя да спечели титлата, загубвайки неописуем финал с три продължения срещу
Северна Каролина. През 90-те години нямаше отбор с повече победи от Канзас, но в
турнира „Мартенска лудост“ съдбата неизменно намираше начин да ги победи. Конту-
зии и съдийски грешки, треньорски гафове, пропуснати наказателни удари и т.н., и т.н.
За толкова години прокълнатият канзаски отбор можеше да се похвали само с две титли,
докато колежи като Северна Каролина и Кентъки, които са се учили от канзаската
школа, трупаха трофей след трофей. Последният голям успех бе преди 20 години, когато
геройствата на Дани Манинг донесоха за последен път купата в Лоурънс. Водена от
малко жалка носталгия, местната телевизия често показва мачовете от далечната 1988-
а. Тогава Канзас е изиграл първите си два мача от Мартенската лудост в Небраска, а
третия и четвъртия – в Детройт. Съдия на гледания до припадък финал бе уважаваният
рефер Ед Хайтауър.
Както винаги, и тази година Канзас бе неудържим през редовния сезон. Въпросът бе
какво ще стане, когато дойде прословутият непредвидим турнир. За разлика от друг път
обаче, около този изстрадал отбор витаеше особено усещане. Не на отчаяние, а на
абсолютна неуязвимост. Вместо да сломят състава, всички нещастия, кошмари и лични
трагедии сякаш бяха сближили играчите. От началото до края на сезона нямаше по-
добър отбор в Америка. Имаше по-добри играчи, но не и по-добър отбор. В тези
момчета нямаше капка егоизъм или желание за самоизява. Нямаше център на внимание,
нямаше я даже думата „аз“. Когато разбирателството се пренесе между двата коша,
играта става много, много красива. „В този отбор всички сме като братя – заяви наскоро
Ръсел Робинсън. – Падне ли някой, всички го вдигаме на крака.“ Казват, че най-хубавата

167
поезия, музика и изкуство се раждат във времена на бедност и болка. Най-искреното
сърце е разбитото. Най-изобретателната душа е ранената. Най-силната стомана е
калената. Може би затова Канзас премина като валяк през първите три кръга. В
четвъртия мач отборът оцеля срещу сърцатите „Дейвидсън“ благодарение на
невероятната игра на Саша Каун. Полуфиналът ги сблъска с фаворитите от Северна
Каролина, водени от бившия треньор на Канзас Рой Уилямс. Две минути преди
началото на мача Родрик Стюарт счупи ужасяващо капачката на коляното си по време
на загрявката. Канзас реагира, побеждавайки с 20 точки.
На финала, за който ще се говори с години, отборът се изправи срещу Мемфис –
поредния фаворит, воден от треньор, научил занаята си в Канзас. Малко преди края на
този двубой играчите на Канзас се взираха в бездънна пропаст. Мрачна баскетболна
бездна, направена от точки и секунди. Оставаха две минути и моите многострадални
приятели падаха с 9 точки. В историята на турнира никой не бе преодолявал подобен
дефицит. Но тези момчета са омесени от особено тесто. Те са свикнали да гледат в
празни, студени пространства, издълбани от далеч по-жестоки нещастия. Девет точки и
120 секунди са нищо за хора като Саша, Дарнел или Шерон. И ето че съдбата започва
да разтяга гримасата си в усмивка.
Забелязахте ли, момчета, казва тя, че първите ви два мача бяха в Небраска, а третият
и четвъртият в Детройт? Давате ли си сметка, че тази година шампионът от 1988-а Дани
Манинг е на скамейката ви като помощник-треньор? И я вижте – даже старият рефер Ед
Хайтауер е съдия на мача! И така едно по едно започват да се нижат чудо след чудо.
Открадната топка от Колинс и мълниеносна тройка. Изпуснати фалове на Мемфис.
Грешка след грешка на противника. Някак си дефицитът е стопен на 3 точки и остават
още само 10 секунди. Шерон Колинс прелита като позитрон през игрището – толкова
бърз, Мемфис не успява да го фаулира.
В хаоса топката попада у Марио Чалмърс фронтално срещу коша зад линията за
тройката. Две секунди до края и времето внезапно забавя ход. Гардът излита на
забавен кадър високо, обръщайки тялото си към коша във въздуха. Топката се отделя
от пръстите му, минавайки на милиметри от ръцете на защитниците, и поема в плавна,
елегантна парабола към целта си.
Но вече няма напрежение, защото тези, които са играли или поне гледали баскетбол,
знаят изхода от този изстрел още в момента, в който оранжевото кълбо напуска
послушно възглавничките на пръстите. Знаят, че този кадифен обратен фалц на топката
е прекалено перфектен. Знаят, че това движение на китката са го виждали в учебниците.
Знаят, че топката е влязла в красива, висока дъга, и вече за никого няма съмнение, че в
края на тази дъга има кош и в нея като че ли са събрани за изхвърляне всички болки,
разочарования и кошмари на един отбор, който най-после ще се раздели с проклятието
си. В този ден нямаше сила на този свят, която да може да сломи Канзас. Честита трета
титла, скъпи приятели! Едва ли има други на този свят, които да я заслужават повече.

168
 ЛОЛО И ЦИФРИТЕ
6 ноември 2008 г.
За вестник „Телеграф“
http://www.sportal.bg/news.php?anketa_results&no_mobile&id=140072

Сигурно си мислиш, Лоло, че ще избера Юсейн Болт, откъснал се е внезапна лекота

от преследващите го в пакет спринтьори като нетърпелива светкавица от
флегматичен облак? Или може би Майкъл Фелпс, обелил розови венци в росинантска
усмивка пред камерите, окичен с повече медали от целия X десантен батальон на
Съветската армия освободителка? Или пък Дуейн Уейд в яростен птеродактилен
поглед към коша на испанците миг преди да забие с две ръце на финала? Не, не и пак
не! Ако в съзнанието ми имаше място за един-единствен миг от олимпиадата в Пекин,
аз щях да го запазя само за теб – Лоло Джоунс.

Знам, знам, учудена си и дори озадачена. Понеже вече те познавам. сякаш чувам точно
какво ще кажеш: не заслужаваш такова внимание. нищо не си направила, защо пък
точно ти и т.н., и т.н.
Нека обясня на всички тогава, и то на езика, който най-добре познаваш: този на
цифрите. Нали винаги са те привличали със своята яснота и непоклатима абсолютност.
По принцип хората от твоя бранш са обсебени от стойността на цифрите – особено тези,
които измерват дистанцията и времето. Но за теб, Лоло, те навярно крият втори смисъл,
защото във влудяващата нестабилност на твоя откачен живот те като че ли са
единственото нещо, на чиято постоянност винаги си можела да се облегнеш.

169
 1 и 5.
Един родител и пет деца. Такава е била ситуацията в семейството на Лоло. Върху
крехките рамене на майка ѝ Лори се е крепял в отчаян, невъзможен баланс животът на
Лоло и невръстните ѝ братя и сестри. Майката ставала рано, за да отиде на работа. След
осем часа изтощителен труд се втурвала... към втората работа. В 16-часовите си работни
дни някак успяла да промъкне и възпитанието на пет прекрасни деца. Най-големите ѝ

170
приоритети били тяхното образование и хлябът на масата. Как е успявала тази силна
жена да жонглира с толкова много отговорности, без да загуби разсъдъка си, е почти
непонятно. Не само това, но от цяла купчина невъзможности е съумяла да омеси живот,
пълен с възможности, за невръстните си деца.

8, 8 и 8.
Осем години, осем града, осем училища.
Истински кошмар за едно дете, но Лоло нямала избор. Гонено от смазващата бедност,
съкращения и липса на постоянна работа, семейството не успявало да хвърли котва
никъде и обикаляло от град на град в търсене на пристан. Децата имат нужда от
постоянство. Относителната предвидимост на всеки следващ ден им е необходима,
особено в първите години от живота им. Лишено от корен, дървото би трябвало да
увехне, но вместо това Лоло се научила да се адаптира към най-нестабилната ситуация.

3 и 9.
В трети клас и едва навършила девет години, Лоло и семейството ѝ се озовават на
дъното. В невъзможност да плащат наем за бедния си апартамент, Лори и децата ѝ били
изхвърлени на улицата. Семейството намерило подслон в мазето на църква, известна с
милосърдието си към бездомници. През ваканцията в църквата идвали деца на летни
лагери и Лоло се измъквала по-рано от мазето, за да избегне подигравките. Колкото и
да е невероятно, момичето трупало шестица след шестица в училище и свирело на
цигулка и виолончело в оркестъра. Това, което обичало най-много обаче, това, без което
не можело дори да диша, било да тича. Правата писта, вятърът в косите, хленчът на
покорения тартан под шпайковете опиянявали Лоло и ѝ давали това усещане за
независимост, контрол и сигурност, които определено липсвали в живота ѝ.

100,10, 83.8.
Сто метра и десет препятствия. Всяко 83.8 високо.
Защо именно тази толкова изнурителна, толкова сложна дисциплина cе отдала с
инстинктивна лекота на малката Лоло? Може би заради великолепната ѝ координация?
Или заради усета ѝ към ритъм, усвоен от музиката? Или може би заради тона вродено
качество, което треньорите наричат „леки крака“? Кой знае... Лоло притежава всичко
това, както и желание постоянно да предизвиква себе си и дори да търси всяко следващо
препятствие.

171
 15.
Лоло се разделила със семейството си на петнайсет години в най-големия град на
щата Айова Де Мойн. Когато майка ѝ казала, че ще трябва да се преместят отново – този
път в малкия Ривър Сити, Лоло я прегърнала и казала: „Мамо, не мога да се преместя в
град без атлетическа писта. Аз трябва да следвам мечтата си“.

4 и 4.
Лоло останала да тренира в Де Мойн, живеейки с четири различни семейства в
четири последователни години. Докато учела, си докарвала пари в местна пекарна.
Изключителните ѝ резултати и високи оценки ѝ носят стипендия в университета
„Луизиана Стейт“, където Лоло става трикратна шампионка на САЩ. Афинитетът на
Джоунс към цифрите и математиката ѝ помага да вземе диплома по икономика, при това
със забележителен успех.

2004.
Мрачна цифра за Лоло. На квалификациите за игрите в Атина 04 Джоунс направи
грешка и не намери място в отбора. „Гледах финала по телевизията, безпомощна и
обляна в сълзи“, спомня си атлетката. Вместо да се откаже, тя решава да отложи
икономическата си карира и да започне работа като сервитьорка и продавачка в магазин
за домашни потреби. Тези временни професии ѝ дават възможност Да плаща наема си
и да тренира. Това обаче става все по-трудно. Американският олимпийски комитет и
атлетическата федерация не плащат нито цент за подготовка и всеки е сам за себе си.
През 2005 г. Лоло няма спонсор и се състезава само с един чифт шпайкове.
хората малко но малко започват да забелязват таланта ѝ и може би нещо друго:
външността ѝ. Тя е и основната причина „Асикс“ и „Оукли“ да поемат спонсорството ѝ.
Има нещо много особено, екзотично и нестандартно в лицето на Лоло. Зелените очи,
172
класическите черти, комбинацията от светли и тъмни кичури, бронзът в кожата – Лоло
е много красива, но това е етнически шифрована красота и кодът е, меко казано,
уникален.

25%.
Лоло е 25% французойка, 25% чернокожа, 25% индианка и 25% норвежка!
Момичето е изключителен физически екземпляр. 100 м с препятствия по принцип не е
благосклонна към женското тяло дисциплина. Няма място за никаква подкожна
мазнина – всичко е кожа и мускул. Въпреки това Лоло успява благодарение на вроде-
ната си грация и на изумителните си изящни крака, които спокойно биха могли да
принадлежат на някое от бронзовите ваяния на Роден. Когато се понесе върху тях и
влезе в ритъм между препятствията, Джоунс сякаш се превръща в щастлива антилопа,
създавайки впечатление, че краката ѝ не блъскат, а галят тартана. Точно този елегантен
стил я превърна в претендент №1 за титлата в Китай.

4000.
Точно толкова в долари беше премията на Лоло за първото място в квалификациите
и точно толкова беше дарението, което направи моментално в полза на самотна майка в
Айова, изгубила дома си поради наводнение. Лоло дари и 3000 долара на гимназията си
и купи шпайкове за всички състезателки от отбора.

12.21.
Дванайсет секунди и двайсет и една стотни е световният рекорд на Йорданка
Донкова, който се е превърнал във фикс идея за Лоло. Тя едва ли някога ще го подобри,
но тази година успя, макар и с попътен вятър, да постигне невероятните 12,29 на
олимпийските квалификации.
173
 4 и 3188.
„В четвърта пътека с номер 3188 – Джоунс от САЩ!“ Лоло изглеждаше спокойна
на големия финал в Пекин, въпреки че целият ѝ живот, всичките ѝ амбиции и мечти бяха
събрани в този момент.
Стартовият сигнал избухна в съзнанието ѝ, премина като спазъм през тялото ѝ и... кой
знае защо, Лоло излетя от блокчетата последна. Изглеждаше просто невъзможно да се
възстанови от катастрофално бавния си старт.

1,2,3,4.
Едно, две, три, четири – скок... Едно, две, три, четири – скок... Всичко е въпрос на
ритъм и когато имаш тялото, волята и дарбата на Лоло, невъзможното става възможно.
Джоунс набира неописуема скорост в средата на дистанцията, прелитайки ниско над
препятствията с добре познатата лекота. На седмото препятствие вече се бе откъснала
от съперничките си, на осмото нямаше съмнение кой ще бъде шампион. Оставаха само
няколко метра формалност между Лоло и златото. На деветото препятствие петата на
водещия ѝ десен крак закачи летвата. Хърделистката се препъна, загуби равновесие и
почти падна. 1, 2, 3, 4, 5, 6... скок... С огромно усилие на волята успя да остане на крака
и да завърши... седма. Невярваща, Лоло се строполи на колене, грабна лице в шепите
си, изкрещя нещо към небето и удари с всичка сила тартана с юмруци. Съотборничката
ѝ Доун Харпър, която грабна златото, не се обърна нито за миг да я погледне или утеши.
Вместо това се обви в американския флаг и се втурна да прави победна обиколка.

3.
Три минути по-късно видях нещо изумително: Лоло, усмихната и лъчезарна, даде
интервю за NBC. Гласът ѝ дори не трепваше: „Усещах медала на шията си. Откъснах се
от всички и като че ли препятствията летяха към мен прекалено бързо. В края на
краищата това е бягане с препятствия. Ако не можеш да минеш над всички – не заслу-
жаваш да си шампион. Такива неща се случват поне веднъж-два пъти годишно. На мен
просто ми се случи на най-важното състезание в живота ми“. Лоло прекъсна интервюто,
за да прегърне минаващата покрай нея австралийска спринтьорка и да я поздрави за
среброто.

174
 120.
Само 120 секунди по-късно станах свидетел на момента, с който ще запомня 29-ата
Олимпиада: подслонила се в малък тунел под стадиона, неподозираща подлото
присъствие на скрита камера, Джоунс плачеше, облегната на стената. Но това не бе
просто плач, а разтърсващи раменете ридания. Между хлиповете Лоло повтаряше:
„Защо? Защо? Защо?“. Момичето плачеше с цялото си тяло, с всички тъжни спомени,
безкрайни тренировки, лишения и бедни години. Почувствах се странно: едновременно
виновен и благословен, че съм свидетел на този толкова личен момент, и си дадох
сметка каква изумителна личност трябва да си, за да дадеш точно такова интервю и да
прегърнеш съперничката си, докато в същия този момент целият ти живот ридае с
всичките си 26 изстрадани години.

1.
Един шанс, един живот, един миг, една олимпиада. Такава е, за съжаление, истината
в повечето случаи. Деветдесет процента от олимпийците се подготвят цял живот, за да
се доберат до една-единствена възможност. Спринтьори като Лоло рядко имат втори
шанс. Ще успее ли да се добере до Лондон? Да се лиши от още толкова много, за да
бъде отново на финал? Ще бъде ли някога отново фаворит? Саваните на леката атлетика
са пълни с млади лакоми пантери, които заслужават своя дивеч. Но Лоло твърди, че
гледа напред, не се отказва и продължава да мечтае за своята голяма победа.

0.
Нула златни, нула сребърни и нула бронзови медала за Лоло, но един безценен и
напоен със сълзи момент, който ще остане незабравим. Ако наистина можех да говоря
с теб, Лоло, щях да ти кажа, че в богатия музей със спомени, оставени в съзнанието ми
от тази олимпиада, твоят е най-красивият експонат. И също щях да ти кажа, че
независимо какво твърдят Питагор, нумеролозите и Леонардо Фибоначи, не всичко на
този свят е цифри и няма как да вместиш в алгоритъм сълзите върху тартана, агонията
175
от загубата и величествената самота на ридаещия силует в тунела. 25% това, 25%
онова... какво значение имат тези неща, щом само 100-процентов човек може да осъзнае
колко много благородство има в това да загубиш достойно.

Не плачи, Лоло. Извади това хубаво лице от шепите си, махни сълзите от зелените очи
и излез завинаги от тъмния тунел. Ти си научила много от майка си и знаеш, че
дистанцията на живота е осеяна с препятствия. Понякога летят към теб прекалено бързо
и невинаги човек може да мине над тях, без да го препънат. Важното е да не останеш да
лежиш, победен от някаква си летва, а да се изправиш и да покажеш на следващата на
колко много си способен. Не всичко може Да бъде изчислено, Лоло, защото дори в
леката атлетика, където уж господар са цифрите, понякога нахълтва човешката душа с
нейната плюс-минус безкрайност, обръща всичко наопаки, спира хронометъра и ни дава
нещо хубаво, нещо извън времето и пространството, което да носим и помним завинаги.
Благодаря ти от сърце.

176
 СЕКС, НАРКОТИЦИ И ПРОГРАМИРАНЕ
(Бандата на „Зелената шапка“)
12 октомври 2010 г.
За вестник „ Телеграф „
www.sportal.bg/my_news.php?news=264469

„Искам като яхтата на Роман Абрамович!“ С тези думи на един измамно обаятелен
младеж на име Алберт Гонзалес е започнало всичко и тази негова фикс идея сложи
началото на легендарна криминална организация, истинските мащаби на чието
престъпление вероятно никога няма да научим. Министърът на правосъдието на
Съединените щати Майкъл Мукаси го нарече най-големия и сложен обир в историята
на страната. След малко ще се върнем към яхтата на Абрамович, но първо нека се
обърнем поглед към най-добрия приятел на Алберт, без чиито гениални способности
въпросното грандиозно престъпление никога не би могло да се превърне в
действителност.

177
 Терориста Юникс е внушителен, почти перфектен човешки екземпляр и видът му е
категорично отрицание на всички физически стереотипи, свързани с представите ни за
това как би трябвало да изглежда един гениален компютърен програмист. Младежът,
отговорен за най-голямото престъпление в историята на интернет, е всяващо
страхопочитание 211-сантиметрово чудовище чиято кожа е опъната до пръсване от
масивни, легирани мускули. От главата чак до раменете му бликат сърдити ручеи
светлоруса коса а пронизителните очи върху издълженото му лице кълцат методично
обкръжаващото пространство като два студени сини лазера. Сякаш самият разгневен
Оден най-после е слязъл от своята Валхала за да потърси сметка на човечеството за
гибелта на викингите Както вече споменахме, страховитият бодибилдър е познат в ком-
пютърните среди с интернет прякора Терориста Юникс, но истинското му име е Стивън
Уат.

178
 Още по-впечатляващо от физиката му е това, което се намира под черепната кутии.
Коефициентът му на интелигентност е извън всякакви стандартни таблици. Уат е завър-
шил училище на 16 и университет на 19 години, след което е бил взет веднага на работа
като програмен инженер в една от най-големите финансови институции в света –
„Морган Стенли“ в Ню Йорк Сити. Още като тийнейджър русокосият исполин е правил
шестцифрена заплата и е разхождал облечените си във „Версаче“ пекторалиси из най-
тежкарските заведения на бляскавия град.
Уат е гений. Казват, че е в състояние да конструира сложни катакомбени програми за
броени минути. Съзнанието му сякаш има периферно зрение и се движи в плоскост,
различна от нашата, вкарвайки без усилие познати алгоритми в неочаквани, абстрактни
очертания. Бъдещето му е изглеждало повече от обещаващо, но... Ню Йорк е голяма
ябълка. В нея има както витамини, така и червеи. Стивън се свързва със сенчести
елементи и наркодилъри и започва да експериментира с всевъзможни наркотици,
тъпчейки масивното си тяло с конски дози халюциногенни вещества. Най-големият му
проблем се нарича отегчение. Нашата прозаична действителност сякаш престава да го
интересува и постепенно започва да гледа на собственото си участие в нея с презрение.
Чрез дрогата Уат започва да търси по-висша форма на възприятие и изпитва откровена
179
неприязън към корпоративните програмисти и най-вече към тези хакери, които наричат
себе си „бели шапки“. Това са софтуерни специалисти, които срещу много пари помагат
на големите компании да открият уязвимости в системите им, за да ги закърпят.
Постепенно Стивън се превръща в „черна шапка“ – хакер, който създава вирусен код,
за да компрометира и съсипе дори най-защитените мрежи с една-единствена цел –
философска.
Ще се опитам да обясня с няколко думи: не е нужно да се впускаме в безкрайни
приказки за Фибоначи, златното сечение и т.н., за да забележим, че програмирането се
простира далеч отвъд компютърното софтуерно инженерство. Всъщност горе-долу
всичко на този свят е свързано с програмиране и код – независимо дали става дума за
тромбокинезата, цъфтенето на цветята или етюдите на Шопен. Навсякъде, където има
логична системна архитектура и структура, свързана с постигане на определен краен
резултат, става дума за програмно събитие. Почти всичко, което разбираме и не
разбираме във Вселената, изглежда кодирано. Но „черните шапки“ са бунтари, които
смятат, че това, което прави живота интересен за живеене, е не самата система, а
променливите, нахлуващи от време на време в нея като произволни мутации, за да я
разтърсят и може би дори променят.
Те гледат на програмирането като на изкуство, в което има място за асиметрия,
одухотворен хаос и импровизация, и отказват да робуват на чистата функционалност.
Да саботират „белите шапки“ се е превърнало в тяхна мисия и самоцел. Стивън Уат
става един от тях и открива съмишленици в IRC форумите за хакери, където печели
уважение с изумителните си програмни способности. Един от тези форуми го среща с
най-великия интернет комбинатор на нашето време – младия, брилянтен, обаятелен и
безскрупулен негодник Алберт Гонзалес, наричащ себе си ту Cumbajohnny, ту Soupnazi.
Двамата се срещат във Флорида и стават неразделни приятели.
Но да се върнем към яхтата на Роман Абрамович, която се превърна в толкова мощен
мотиватор за младия Алберт. Името ѝ е „Еклипс“ и със своите 532 фута фигурира в
книгата за рекордите на Гинес като най-голямата частна яхта в света. Никой не знае
точно колко струва, но се предполага, че цената ѝ е близо един милиард долара. Тази
плаваща община разполага със система за противоракетна отбрана, две площадки за
хеликоптер и собствена подводница. Всяка каюта е оборудвана с джакузи и триметров
киноекран, а един от двата басейна на яхтата може да бъде трансформиран за няколко
минути в дискотека. Спалнята на ексцентричния собственик на „Челси“ разполага с
подвижен покрив, за да могат Роман и Даря да спят под звездите, когато си пожелаят.
Интересна е и свръхчувствителната лъчева система „антипапарак“, която функционира
като невидим щит, за да обезоръжи дигиталните фотоапарати на прекалено агресивните
журналисти.
Алберт Гонзалес искаше до безумие яхтата и целия стил на живот на руския милиардер
и бе готов на всеки възможен компромис, всяка сложна машинация и всяко незаконно
действие, за да постигне налудничавата си цел.
Гонзалес е получил първия си компютър на 12-годишна възраст. Прекарвал е месеци,
разглобявайки и сглобявайки наново машината, след което е погълнал лакомо всяка
огромна тухла учебник на тема програмиране, до която е успял да се добере. Малко по-
късно хаква сайта на НАСА и компрометира сайта на правителството на Индия.
предизвиквайки международен скандал. Отървава затвор само заради възрастта си.
Училището престава да го интересува и родителите му наемат психолог с надеждата да
го откажат от манията му. Горе-долу по това време Алберт установява, че

180
способностите му на хакер могат да бъдат материализирани в пари... много пари.
Cumbajohny става сайт администратор на международната банда Shadowcrew, която
има 4000 членове, разпръснати в Щатите, Китай, Латвия, Украйна, Холандия и,
естествено, България. Shadowcrew краде самоличности и кредитни карти в интернет,
след което ги продава чрез сайта си. Масивна полицейска акция в Щатите и Европа ус-
пява да залови лидерите на бандата и да неутрализира сайта. Алберт обаче отново
отървава кожата благодарение на остапбендеровската си находчивост и коварен чар.
Гонзалес веднага предлага с широка усмивка на ФБР да стане техен таен агент в
обществото на хакерите и да информира властите за престоящи интернет престъпления.

Секретните служби наивно приемат предложението, давайки достъп на Алберт до

цялата си методика на действие, информационна мрежа и инфраструктура. Гонзалес
започва да краде номерата на кредитни карти чрез процес, наречен „военно шофиране“.
Вербува няколко хакери пехотинци, въоръжава ги с автомобили с мощни антени,
лаптопи и „душещ код“ и ги пуска да карат по Шосе 1 в Маями, където са

181
концентрирани много големи магазини. Хакерите откриват отворени безжични мрежи,
проникват в базата данни на магазина, използвайки относително примитивен, но
ефективен метод, наречен SQL инжекция, и отмъкват номерата на кредитните карти на
клиентите. После кодират данните върху празни кредитни карти и изпразват сметките
на жертвите си от банкомати.
В тези акции основен партньор на Алберт става хакерът Патрик Тоуи – слабичък
младеж, известен с буйния си темперамент и с поразителната си прилика с рапъра
Еминем. За Тоуи казват, че бил малко луд, а когато побеснеел, ставал изненадващо
опасен и ефикасен потник. „Военното шофиране“ обаче било неефикасно и рисковано
и Алберт разбрал, че е време да вербува гениалния си приятел Стивън Уат, който да
създаде програма шедьовър, чрез която да станат приказно богати. Двуметровият
програмист създал „душещ код“, който хаквал даден магазин и следвал верига от
уязвимости чак до корпоративната база данни на корпорацията. Стивън нарекъл уни-
зителната програма „блабла“.
Алберт, Патрик и Стивън отпразнували събитието с тридневна вакханалия,
включваща индустриални количества кокаин, екстази, ЛСД и кетамин, в невероятен
двуетажен апартамент в хотела „Лоус“ в Маями. Наемът бил 5000 долара на вечер, а в
джакузито е имало повече шампанско и мацки, отколкото вода. В този ден тримата
слагат началото на нов криминален синдикат. Алберт заявява, че не се интересува от
„бели шапки“ и „черни шапки“, а само от цвета на парите, поради което нарича бандата
„Зелената шапка“.
Благодарение на двойната си агентура Гонзалес е винаги една крачка пред ФБР и дори
се надсмива над тяхната компютърна неграмотност и наивитет. Чрез програмата на
Стивън групата отмъква близо 200 милиона номера на кредитни карти! Мащабът на
престъплението е шокиращ! „Зелената шапка“ се глобализира от само себе си. Патрик
купува сървъри в Сингапур, Китай и Украйна, където праща данните. Алберт вербува
украинския хакер Максим Ястремски, който кодира номерата върху празни карти,
кръстосва Източна Европа и ги продава за по 300 долара парчето в нощни клубове.
Алберт прибира половината, като преди това изпира парите чрез Webmoney и E-gold.
Банкнотите пристигат в големи пликове в пощенска кутия в Маями. Криминалната
империя расте с минути и нашите трима антигерои започват да се самозабравят.
За 25-годишния си рожден ден Алберт наема цяла сграда в Ню Йорк с басейн на
покрива и изглед към небостъргачите на Манхатън. Става епичен купон, за който се
говори до днес. Гостите пият шампанско „Кристал“ от флейти, навсякъде танцуват
изумителни манекенки, пестеливо облечени само в кожата си, а двама от най-добрите
дисководещи в Щатите са докарани специално със самолет. В продължение на месеци
хакерите обикалят най-скъпите заведения и хвърлят окрадените пари във всички
посоки. Около пачките гравитират невероятни мадами и Алберт започва да се
изненадва, ако по някакво нелепо стечение на обстоятелствата се събуди до едно и също
момиче в два последователни дни. Тримата хакери почти не излизат от гъста
серотонинна мъгла, кондензирана от непрекъснатата употреба на конски дози
синтетични наркотици. Главатарят на бандата често дори смърка кокаин директно от
капака на лаптопа си. Постепенно „Зелената шапка“ се превръща в някаква странна
техноинформационна версия на „Ролинг Стоунс“ от 70-те години.
ФБР стават подозрителни. Гонзалес на няколко пъти усеща, че е следен, и разбира, че
секретните служби са надушили двойния му шпионаж. Накрая всичко се разпада с
арестуването на Ястремеки пред нощен клуб в Истанбул. Когато се добират до лаптопа

182
на украинеца, агентите откриват магьосническия код на Терориста Юникс. хиляди
откраднати карти и компрометиращи комуникации с Алберт. Гонзалес е арестуван през
май 2008-а в луксозен хотел в компанията на зашеметяваща бивша волейболистка.
Конфискувани са пистолет „Глок 27“ и 22 000 долара кеш. В двора на родителите му
ФБР открива заровен варел с 1 милион долара.
В същия ден Патрик се събужда обкръжен от десетима специални агенти, насочили
автоматично оръжие към главата му. Малко по-късно е арестуван и Стивън Уат.
Въпреки това едва ли някога ще научим истинския мащаб на действие на „Зелената
шапка“. ФБР твърди, че ужилването е приблизително за 200 милиона долара, но това е
крайно консервативно число. Друг въпрос: къде са парите? Дали някъде в офшорна
карибска банка не се спотайват милиони долари в очакване на няколко програмисти,
излежаващи присъдите си? Патрик отнесе само пет години, тъй като съдейства на
властите в разнищването на делото срещу главатаря Алберт. Гениалният великан
Стивън Уат пък получи смешната присъда от 22 месеца поради липса на солидни
доказателства. И на двамата им е забранено да използват компютър след излежаването
на присъдата си.

183
 Коефициентът на интелигентност не трябва да ви лъже: Патрик, Стивън и Алберт са
хладнокръвни престъпници, чиито действия не се различават особено от тези на Джеси
Джеймс или Джон Дилинджър. Просто навремето парите са били уязвими в сейфа си
или по време на превоз във влак или файтон. Днес времената са други, уязвимостите –
различни, и парите са не банкноти, а цифрови данни, съхранявани в сървъри и пътуващи
по кабели. Съответно вместо пистолети грабителите размахват JavaScript, но мотивите,
жертвите и наказанията остават същите.
Някой беше казал, че всяко нещо на този свят е функция от нещо друго. С други думи,
всяко нещо е едновременно и яйцето, и кокошката. В такъв аспект програмирането не е
кой знае колко ново и е по-скоро отражение на неща, с които сме добре запознати.
Донякъде е развитието на компютъра е ускорен минимодел на човешката еволюция.
Всичко е започнало с един общ тромав информационен организъм, който малко по
малко е изпълзял от древната си силиконова супа, за да се приспособи, усъвършенства
и разрасне стихийно, наводнявайки света с пищно изобилие от форми и превъплъщения.
Днес програмната лингвистика включва стотици динамично развиващи се езици, а
интернет е бързо растяща вселена, която е идеална хранителна среда за много чисто
човешки слабости.
В крайна сметка „Зелената шапка“ е движена от нещо, с което човечеството се е
запознало още в първия момент, в който някой космат хомо сапиенс се е сдобил с по-
просторна пещера от съседа си. Алчността е в основата на повечето планирани
престъпления, макар че похватите ѝ са еволюирали заедно с всички нас. Каменното оръ-
жие, мечът, взломът, пистолетът, пирамидалните схеми, съмнителните спекулации на
собственик на английски футболен клуб с руски нефт и алуминий, компютърен код –
все амуниции за едно и също оръжие.
Що се отнася до Алберт Гонзалес, той ще живее в продължение на 20 години в огромна
къща в щата Пенсилвания. Но малката му тясна стая ще бъде винаги заключена. В нея
има едно легло, една тоалетна, грубо одеяло, закован в земята стол, малък решетъчен
прозорец... и нито една яхта.

184
 ДВАТА ВЪЛКА
24 септември 2011 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/news.php?news=325685

„Дошла съм, за да си прибера трупа“ – казала Патриша.

„Вие, сър, сте най-великият спортист в света“ – казал кралят на Швеция. „Всички знаят
името ми! Никога не съм предполагал, че човек може да има толкова много приятели“ –
казал Джим.
„Е, това ли ви е отборът – само двама човека?“ – казал посрещачът. „Няма и никога не
е имало по-велик играч от него“ – казал Айзенхауер. „Тя искаше прекалено много пари
за тялото“ – казал Джон.
„Два вълка, чедо“ – казал старият индианец.
„За какво, по дяволите, става дума в тази статия?“ – казваш ти.
Окей – ти си читателят и в края на краищата всичко се свежда до теб. Така че нека
насочим вниманието си най-вече към твоя въпрос. Ще се опитам да му отговоря, но,
честно казано, не знам дали ще успея. Тук е вече 11,20 през нощта. Ще трябва да се
доверя на каната с кафе и на няколко нестабилни спомена. Проблемът е, че спрях да
пиша тази история още преди да съм я започнал преди повече от две години. В рамките
на десет месеца героите ѝ ме бяха отвели от едно малко градче в друго. Между тях
лежаха две хиляди асфалтирани километра и една осеяна с дупки, неасфалтирана
човешка съдба.
В края на пътя си бях застанал на живописен мост над реката Лихай в щата
Пенсилвания. Някога коритото ѝ е разделяло две враждуващи градчета: по-заможния
Мок Чак и бедния Източен Мок Чак. Днес мостчето е популярно сред местните заради
прелестния изглед, а мястото ми напомня за Родопите: пищни зелени хълмове
гъделичкат улиците и се търкалят около скромни, но китни къщички. Хората са
спокойни и уравновесени и сякаш дори с походката си искат да ни кажат, че в този
185
живот човек няма достатъчно време за бързане. Бях дошъл тук, за да открия завършека
на историята, след като почти година по-рано се бях добрал до мястото, откъдето тя бе
започнала – на около 2000 километра от колоритното мостче, сред обезлюдена,
мълчалива местност в прашната и гореща Оклахома. Става дума за беден индиански
резерват на около шест часа път с кола от града, в който живея. Мястото, което ме
интересуваше, бе трудно за откриване и след като се загубих на два пъти, успях да го
открия единствено благодарение на възрастна индианка от администрацията на
резервата.
Накрая се добрахме до нещо като ограда, на която бе закачена скромна възпомена-
телна плоча. Друго наоколо почти нямаше. Тук преди много години в полусрутена
дървена барака се е родил героят на днешния разказ и един от най-великите спортисти
в историята на човечеството. Въпреки че колибата отдавна не съществува, мястото едва
ли се е променило много оттогава. За 130 години цивилизацията не си е дала кой знае
колко труд да посети пустинните прерии на Оклахома, за да гримира поне мъничко
обруленото от вятъра лице на стария индиански резерват.
Раждането било много тежко и съвпаднало с яростна пролетна буря. Буквално секунди
преди бебето да се появи на този свят, колосална светкавица раздрала нощния мрак и се
стоварила в близост до колибата. Според традициите на гордото си племе саук и фокс
новороденото момче получило подходящо индианско име – Уа-Тхо-Хук, което значело
„Пътека, озарена от светкавица“. Но името, вписано в кръщелното му свидетелство, е
това, с което ще стане известен в целия свят – Джим Торп.
Не са малко хората, които дори днес го смятат за най-великия американски спортист
на XXI век. Възможно ли е? По-голям дори от Оуенс, Люис, Шпиц, Али, Луганис,
Джордан? Твърдението подлежи на спор, разбира се, но едно е ясно – Торп е бил далеч
повече от обикновен човешки екземпляр. Наричали са го свръхестествено явление, чудо
на природата, стихия. Притчите за подвизите му по терени, игрища и писти са почти
неправдоподобни. Казват, че в целия свят не е имало човек, разполагащ с такава
унищожителна комбинация от сила, бързина и координация. Като тийнейджър Джим
изумявал останалите индианци в резервата, настигайки с тичане диви коне, за да ги
обязди. Малко по-късно момчето осъзнало, че на практика не съществувало спортно
съревнование, в което някой можел да му окаже съпротива. До каквото и да се докоснел,
с каквото и да се заемел. Торп неизменно се оказвал абсолютен победител. Когато
попаднал в малкия техникум за индианци в Карлайл. Пенсилвания, Джим веднага се
включил в отборите по лека атлетика и американски футбол.

186
 На игрището червенокожото момче било неуловимо, движейки се с такава демонична
скорост и демараж, че минавал през противника като мъглявина, а зад себе си оставял
само скулптурна галерия от вкаменени от изумление защитници. Торп собственоръчно
превърнал малкия индиански техникум в най-силния отбор на Америка. Маститият
университетски отбор на Армията също станал жертва на Карлайл, въпреки че цялата
стратегия на треньора била насочена към това да бъде спряно проклетото индианско
торнадо. Един от защитниците бил бъдещият президент на Съединените щати Дуайт
Айзенхауер. След като Джим разпердушинил целия му отбор като разпорена
възглавница, изуменият Айзенхауер казал: „Няма и никога не е имало по-велик играч
от него!“.
На лекоатлетическата писта нещата били още по-фрапиращи, въпреки че Торп не е
бил трениран и нямал техника. Още от самото начало надмощието му било толкова
потискащо, че съотборниците му отказвали да тренират с него, за да не се обезкуражат.
Известна е следната история: на един турнир в Ийстън, щата Пенсилвания, официално
лице трябвало да посрещне отбора на Карлайл на гарата. От влака обаче слезли само
Джим Торп и още един индианец.
„Е, това ли ви е отборът – само двама човека?“ – казал посрещачът. „Всъщност аз съм
отборът, а това тук е треньорът“, казал Торп, посочвайки към спътника си.
На следващия ден Торп обрал златото в шест дисциплини и „отборът“ на Карлайл
спечелил с лекота турнира.
През 1912 година Джим заминал за олимпиадата в Стокхолм без особена подготовка.
Казват, че почти през цялото пътуване тренирал усилено на палубата на кораба. Торп
решил да участва в петобоя и в десетобоя. По това време никой все още не знаел името
му извън Америка. Фаворит бил шведът Уго Висбандер. Джим обаче изпепелил
конкуренцията с толкова омаломощаващи постижения във всяка Дисциплина, че дори
хилядите шведски зрители на стадиона не можели да скрият възхищението си.
Рекордите му останали неподобрени в продължение на десетилетия. Самият крал на

187
Швеция Густав V, връчвайки му лично двата златни медала, казал следното: „Вие, сър
сте най-великият спортист на света!“.
Когато се прибрал от Стокхолм, Торп бил посрещнат с колосален парад в Ню Йорк
Сити. Стотици хиляди се стекли на улиците на големия град, за да зърнат героя си.
„Всички знаят името ми! Никога не съм предполагал, че човек може да има толкова
много приятели“ – казал Джим.
Само месец-два по-късно МОК отнема медалите на Торп. Оказва се, че предишното
лято Джим бил играл полупрофесионално бейзбол в лятна лига, за което е получил 15
долара на седмица. Огорчен, Торп слага край на аматьорската си кариера, напуска
колежа и нахлува като разярено животно в професионалния спорт. Започва да печели
всичко и навсякъде. Играе професионален футбол, бейзбол, баскетбол, лакрос и какво
ли още не. Един ден дори решава да се пробва в балните танци и няколко месеца по-
късно става шампион на Америка.
Няма нещо, което да не му се отдава, и някой, който да може да го спре. Легендата
расте, всичко се превръща в сцена, публиката е на крака и ето че животът на бедния
индианец от Оклахома е един голям, нестихващ аплодисмент. Но някой ден завесата
пада за всички ни. Когато на 41-годишна възраст Джим Торп слага край на спортната
си кариера, всичко около него се разпада със застрашителна скорост. Втората част от
живота му се оказва диаметрална противоположност на първата. Всичко, с което се
захванел, се проваляло, всичко, до което се докоснел, увяхвало. Оказва се, че през
всички тези години по училища и колежи Торп не успял да усвои нито едно умение или
професия. Постоянните овации и безусловно преклонение го превърнали в арогантен
мегаломан.
Джим започнал да пие почти непрекъснато и бутилката бързо станала единственият
му приятел и съветник. Хроничният алкохолизъм съсипал реномето и здравето му. Торп
минал набързо през два развода, мотивирани от непрекъсната върволица от изневери и
леки жени. Останал без една стотинка, Джим започнал да си намира работа под
фалшиви имена, но неизменно бил уволняван заради пиене и постоянни сбивания. Сред
многобройните професии на бившия национален герой личат занаяти като бояджия,
гробокопач, уличен строител, филмов статист, пазач на фабрика, портиер в бар и много
други. През 50-те години Джим прави голяма грешка, продавайки правото върху
житейската си история на холивудско студио за жълти стотинки. Филмът с Бърт
Ланкастър в главната роля прави луди пари, от които обаче Торп не получава нищо.

188
 През 1945-а Джим се оженил за трети път за далеч по-младата от него Патриша Аскю.
Красавицата разполагала с хищнически бизнес инстинкти и веднага съумяла да изгради
минииндустрия, гравитираща около бившата слава на съпруга си. За нещастие, парите
минавали като вода между пръстите ѝ – каквото спечелела, веднага харчела за кожени
палта и скъпи бижута. Семейството едва свързвало двата края и често разчитало на
благотворителността на познати и приятели.
За всичките си проблеми и мъчителни въпроси, терзаещи душата му, Торп търсел
отговори в едно-единствено място – на дъното на бутилката. И бутилката отговаряла
ден след ден, вечер след вечер, нощ след нощ, докато някога великият спортист останел
без въпроси, без съзнание, без самоличност и без... здраве.
Смъртта застигнала Джим Торп през 1953 година в Помона, Калифорния.
Легендарният 64-годишен индианец бил покосен от инфаркт, докато вечерял в малкия
фургон, в който живеел със съпругата си. Тялото му било пренесено в Оклахома, където
според ритуалите на племето децата му организирали традиционна индианска
погребална церемония. Желанието на Торп било да бъде погребан в резервата, на две
крачки от колибата, в която бил роден. Но малко преди да бъде положен в гроба,
церемонията била прекъсната от Патриша, която пристигнала с голяма катафалка,
представила документ за собственост върху тялото и заявила на шокираните
присъстващи: „Дошла съм, за да си прибера трупа!“.
И действително Патриша натоварила мъжа си в катафалката и тръгнала да обикаля
Съединените щати в търсене на град, който е готов да плати за правото да стане гробно

189
място на великия Джим Торп. Този гротесков пътуващ търг продължил цяла година,
докато трупът на легендата гниел в ковчега. Патриша се опитала да продаде тялото на
мъжа си в Питсбърг, Филаделфия и Харисбърг, но, разбира се, най-заинтересувани били
гражданите на Карлайл, водени от местния политик Джон Фаулър. „Накрая не успяхме
да се разберем за Цената – спомня си Джон. – Тя искаше прекалено много пари за
тялото.“
Точно година след смъртта на мъжа си продавачката на трупове чува за две малки
бедстващи градчета в планината Поконо, разделени от една река и няколко стари
вражди. Така през май 1954-а катафалката минава но моста, на който бях застанал в
началото на тази статия.
В продължение на години Мок Чак и Източен Мок Чак разчитали на поминък от
мините за антрацитни въглища, разположени наблизо. Но петролът изместил бизнеса с
въглища, мините опустели и двете селища изпаднали в немилост. Съобразителната
Патриша предложила на двете кметства да купят тялото на съпруга ѝ да построят
паметник върху гроба му и да го превърнат в туристическа атракция. Идеята била двата
града да се обединят и благодарение на именития си мъртвец да станат магнит за бизнес
инвестиции. Ако днес продължите по моста, завиете вляво покрай реката и после вдясно
по улица „Норт Стрийт“, ще минете право през центъра на града. В покрайнините
улицата се превръща в шосе, но малко преди да го направи, тя минава покрай красива
затревена площ. В центъра ѝ има огромен мраморен блок, върху който са гравирани
следните думи: „Вие, сър, сте най-великият спортист в света!“ (Крал Густав V). Под
камъка лежи тялото на великия Уа-Тхо-Хък.
Никой не знае колко пари са били платени на Патриша, за да разтовари катафалката
точно тук. Днес двете селища не съществуват. На тяхно място в географската карта на
Съединените щати ще откриете град на име Джим Торп, щата Пенсилвания. Самият
Торп никога не е чувал за тази местност и кракът му не е стъпвал в нея (поне не при-
живе). Тукашните жители признават, че нямат емоционална връзка с подвизите на
индианеца и за тях името на града е чисто комерсиално споразумение.
Преди две години на моста над река Лихай не вярвах, че някога ще разкажа тази тъжна
история. Сякаш тя самата ме помоли да я оставя на мира, защото усещаше, че още не е
завършила. И наистина! Миналата есен чух, че вождът на племето саук и фокс в
Оклахома е отправил официално искане към кметството на Джим Торп, щата
Пенсилвания, да върне тленните останки на легендарния спортист обратно в родното
му място. Според индианското поверие, ако тялото ти не бъде погребано на родна земя,
душата ти е обречена на вечно неспокойно лутане между двата свята. Колкото и да е
невероятно, вождът има голям шанс да спечели делото, и то не само защото е открил,
че на негова страна стои позабравен федерален закон за зашита на индианските ритуали.
Има и нещо друго... фамилното име на вожда. „Костите на баща ми трябва да се върнат
у дома – заяви Джек Торп пред пресата миналата година. – Дължа му покой не само като
вожд на племето, но и като син.“
След неочаквано боледуване Джек Торп почина през февруари тази година, но двамата
му братя продължават делото и има голяма вероятност градът Джим Торп да се раздели
с гроба на знаменития индианец и да се окаже в парадоксалната ситуация да няма
абсолютно никакъв повод да се нарича Джим Торп.
Не е ли странно, че дори днес, половин век след смъртта си, Джим Торп още не е
завършил пътя си? За какво, по дяволите, става дума в тази статия, питаш ти, и сигурно
вече знаеш, че отговорът не е еднозначен. Големият Джим Торп сякаш изживя не един,

190
а два антагонистично противоречиви живота и докато гледам течащата под моста река,
не ми е трудно да видя, че голямата трагедия на легендарния спортист е, че той самият
не направи опит да изгради мост между тези два живота.
На десет минути от дома ми в Лоурънс е прословутият университет на индианските
нации „Хаскел“ – единственият колеж, събрал в себе си студенти и преподаватели от
150-те индиански племена в Щатите. Преди години тръгнах да обикалям резервати из
цяла Америка в търсене на факти около съвсем друга статия, която стана толкова
голяма, че сигурно никога няма да бъде написана. Но най-ценен източник накрая се
оказа „Хаскел“, където са събрани на едно място толкова много разновидни племенни
култури и история. Торп е учил в него два семестъра, и естествено, това бе първото
място, в което потърсих информация за него. Но пак там открих далеч повече от
очакваните стандартни истории за подвизите на великия спортист.
Индианците вярват, че двойствената същност на човешката натура може да бъде
уравновесена благодарение на свободната воля. Тя съществува във всичко,
включително и в земята, вятъра, животните, Дори дърветата. Само на нас, хората, обаче
е връчена огромната отговорност да контролираме света около и вътре в себе си чрез
нея. Могъществото ни не идва от техника, оръжия, петрол или компютри, а от
възможността за съзнателен избор. Той ни дава силата да създаваме и разрушаваме.
Дуалистичното ни начало е едновременно присъда и амнистия.
Знаете ли, че в онази бурна нощ преди повече от сто години Джим не е бил единстве-
ното дете, родено в колибата... Казват, че близнакът му Чарлз бил по-надарен дори от
именития си брат. Били неразделни и си приличали като две капки вода. За разлика от
Джим обаче, Чарлз бил крайно дисциплиниран и прилежен и дори мотивирал
непослушния си брат в училище. Но Флеминг още не бил открил пеницилина, така че
малко след като пипнал пневмония, малчуганът напуснал този свят едва деветгодишен.
Интересно къде ли щеше да го отведе животът, ако беше оцелял? Щеше ли да сподели
грешките на брат си, или да изкове своя собствена легенда? И не е ли малко странно и
тъжно, че днес той тича щастлив из великите ловни полета, а призракът на Джим Торп
е този, който не може да намери покой и продължава да броди сред развалините на
славата си в града, откраднал името му...
За какво става дума в тази статия? Най-вече за разстоянието между това, което сме, и
това, което можем да бъдем. Понякога непроходимата пътека, минаваща по тази
пресечена местност, може да бъде както озарена, така и изпепелена от една и съща
светкавица.
Сигурно сте чували за племето чероки. На него индианската култура дължи много от
мъдростта си. Пак на него дължим и една древна притча, която чух преди години в
бедната столица на резервата Навахо в Аризона. Странно нещо е човешкият мозък...
Може би е заради празната кана с кафе, може би заради това, че тук е вече 3 сутринта,
а може би заради хипнотичния дъжд, който преди малко започна да чука като метроном
в прозореца, но вече не мога да контролирам старата притча. Тя нахълта в паметта ми,
изблъска безцеремонно с лакти всички останали мисли и поуки, които бях приготвил, и
пожела именно тя да се превърне в логичен завършек на тази дълга и мрачна история:
В залеза на дните си старият индиански вожд повикал внука си, за да му предаде част
от мъдростта си и да го подготви за живота. „Жестока битка се води в момента вътре в
мене – казал старецът на момчето. – И знаеш ли кой се бие така свирепо? Два вълка,
чедо! Единият вълк е зъл, мнителен, алчен, глупав, импулсивен и самовлюбен. Другият
вълк е добър, мъдър, щедър, уравновесен, трудолюбив и скромен. Тази битка

191
продължава и кипи не само в мен, но и в теб, и във всеки друг човек на земята.“ Момчето
притихнало замислено и след минута мълчание попитало: „Кой от двата вълка ще
победи?“
Старият индианец погледнал внимателно детето в очите и отговорил: „Този, чедо,
когото храниш!“

192
 ЖИВОТЪТ В ЕДНО ИЗРЕЧЕНИЕ
12 септември 2007 г.
За вестник „ 7 дни спорт „
http://www.7sport.net/archive7ds/2007/09/12/forum/d4802_6.htm

Задавали ли сте си въпроса защо в прочутото произведение „Анна и кралят“

любимите думи на владетеля на Сиам – Монгкут са „и така нататък, и така
нататък, и така нататък“? Той е толкова привързан към тази фраза, че почти всяко
негово изречение завършва точно с нея. Може би е просто екстравагантност, а може
би мъдрият Монгкут е прав. Понякога си мисля, че всяка приказка, книга, пиеса или
филм трябва да завършват с „и така нататък“.

Мъдрият владетел на Сиам Монгкут от „Анна и кралят“ сигурно е прав – може би

всяка приказка, книга, пиеса или филм трябва да завършват с „и така нататък“.
Защото в живота винаги има място за нов край, за още една безумна мечта и за още
една малко вероятна победа

Животът не е холивудска продукция – нищо не е абсолютно, нищо не е крайно.

Реалността следва собствен сценарий с отворен финал и безброй житейски възходи и
падения. В действителност сватбата на главните герои не е никакъв край, смъртта на
злодея е само преходен момент, а, честно казано, във всеки хепиенд се крие зародишът
на бъдещ проблем. В сюжета на живота всяка развръзка води до нова завръзка, във всеки
край има ново начало.
Дори смъртта ни е носител на промяна и повод за продължение. Може би затова все
не намирам сили да се огранича и колкото и Да се мъча, продължавам да пиша
193
безкрайни, многословни статии, които сякаш се гърчат в пръстите ми и не искат да
свършват. Всяка седмица със свито сърце изпращам тези чудовищни материали на
Таня – един от най-добрите редактори, които съм срещал било в България, било в САЩ.
Тя е изключителен, обигран професионалист, с неизчерпаем речник и вестникарски
инстинкт и е в състояние да рафинира цяла статия, променяйки една-единствена дума.
От опитното ѝ око не убягва нищо. Ето, сега например нарочно ще пропусна една
запетая точно тук, но съм сигурен, че когато четете материала, тя ще е на мястото. Знам,
че това, което тормози Танчето най-много, е размерът на статиите ми. „Ивчо, моля те,
пиши ги по кратки, ако казва тя, и аз, въпреки че отчаяно се опитвам да се подчиня,
всеки път неизменно се провалям.
Ето защо реших да положа благородно усилие и да ви разкажа историята на Шон
Кронк по малко по-особен начин. В едно-единствено изречение. В чест на Таня, която
толкова уважавам. Но Танче, моля те, не ми се сърди, ако изречението е малко странно,
леко по-дълго от обикновеното и тотално наводнено от съюзи. Все пак, каквото и да
правя, едва ли ще се доближа до рекорда, поставен от английския писател Джонатан
Коу, който е побъркал читателите си. написвайки изречение, дълго 13 955 думи! Дръжте
се и ако оцелеете до края, приятно четене:

Всичко започнало преди десетина години в една полутъмна зала за баскетбол в

Бостън, в която от сутрин до вечер, във всяка свободна минута, без отказ и умора
едно момче на име Шон Кронк тренираше сам-самичко с надеждата, че някой ден
треньорът на местния гимназиален отбор ще го забележи и ще му даде шанс,
независимо от това, че на всеки било повече от ясно, че момчето никога няма да поми-
рише игрището, което е предназначено за високи, атлетични и бързи играчи, каквито
има в изобилие в лоното на баскетбола – Бостън, и които често гледали с насмешка
Шон, без да забележат, че малко по малко, благодарение на нечовешката си
упоритост и любов към играта, дребничкият и невзрачен младеж усъвършенствал
стрелбата си до такава степен, че оставен без защита, просто не можел да изпусне
и въпреки че имал крайно нестандартен стил, вкарвал кош след кош, след кош, което,
ако погледнем професионално на нещата, действително е въпрос на повторение,
тренировки и мускулна памет, изработена с десетки хиляди изстрела, които малко по
малко създават идеално усещане за пространство, траектория, разстояние до коша,
натиск върху топката и ъгъл на изстрелване, а това са все неща, които постепенно
се превърнали в инстинкт за Шон Кронк – момчето, живеещо само с майка си инвалид,
която твърди, че ако можел, синът ѝ би си преместил леглото в залата, за да стреля
непрекъснато и да поддържа жива мечтата си един ден да играе в славния отбор на
гимназията „Еверет“, която винаги е сред най-силните в щата Масачузетс, където
баскетболът е религия, училищните мачове се предават по телевизията, а за бавни,
крехки играчи като Шон няма място дори на площадката зад училището, така че
младия Кронк продължавал да стреля ден след ден, сам-самичък в полутъмната
квартална зала, дълго след като всички останали играчи си били тръгнали и салонът
изглеждал пуст, без да подозира, че някъде от тайнствения здрач на крайните седалки
го наблюдава треньорът на „Еверет“ Джон Дибиасо, до чиито уши бил стигнал
слухът за нисичкия 17-годишен младеж с убийствена стрелба и голяма мечта и който,
воден от любопитство, видял лично, че слуховете не са преувеличени, и малко като по
филмите поканил Шон да тренира с отбора и да води статистиката по време на
мачовете, което било неописуема чест за него, така че момчето, естествено, приело

194
невярващо и с радост, без въобще да таи надежда, че някога ще играе в истински
двубой, но гордо, че има възможността да носи униформата на тима и да бъде част
от неговата традиция, която тази година бе напът да стане още по-богата, тъй като
„Еверет“ се добра до заветния финал за титлата на Бостън, което се случва веднъж
на 10 години, така че всички бяха ентусиазирани, независимо от това, че по пътя им
към трофея стоеше силният отбор на „Пийбоди“, а пък и нещата бяха още по-трудни,
тъй като мачът се играеше на чужд терен и залата, естествено, бе пълна до
пръсване, тв камерите бяха накацали като триноги насекоми около игрището и
напрежението тежеше във въздуха, защото, както вече споменахме, Бостън не е
обикновен град, а място, в което хората дишат баскетбол и понякога гледат на него
по-сериозно, отколкото на живота, и са готови да жертват какво ли не в името на
любимите си отбори, които в случая са „Пийбоди“ и „Еверет“ – два тима с почти
изравнени възможности, изходът от чийто сблъсък може да бъде решен от най-
малкото нещо, като един-два наказателни удара например, и ето че действително 20
секунди преди края, след невероятно оспорвана игра, крайният резултат все още е под
въпрос, когато един от играчите на „Еверет“ е фаулиран толкова жестоко, че трябва
да бъде изнесен от игрището и не може да изпълни двата наказателни удара, което в
баскетбола означава, че Сеньорът трябва да посочи кой ще замести контузения в игра
и ще изпълни двата фала вместо него, и както може би вече се досещате, за почуда
на всички мъдрият наставник Дибиасо се провиква именно към нашия малък герой Шон
Кронк да свали анцуга, да излезе на игрището, да вкара двата изстрела и да доиграе
мача, което само по себе си не би трябвало да е изненадващо, но когато Шон се изправя
тръгва към фаллинията, цялата зала си глътва езика, онемяла от умиление, и се чуди
дали този треньор не се подиграва с тях и с имия им спорт, тъй като вместо да тича,
баскетболистът куцука с поклащане и влачи мъчително левия си крак по паркета след
себе си а ръцете му са някак странно сгънати пред тялото, защото горчивата истина
е, че крехкият, слабичък Шон е роден с детска церебрална парализа и никога не е могъл
и няма да може да тича, да скача или да забива, но това, виждате ли, поне за него
никога не е означавало, че няма да играе, и ето че в един изключителен момент,
заобиколен от враждебната публика, от телевизионните камери и от жестокото
напрежение, Шон е застанал на фаллинията с топка в ръцете и невярващата тълпа
дори не помисля, че точно той може да реши мача, но когато си стрелял десетки
хиляди пъти, всичко е автоматизирано, мускулите се съкращават по памет, кошът си
е кош, траекторията си е траектория, натискът – натиск, ъгълът на изстрелване –
ъгъл на изстрелване, и момчето, носещо номера на идола си Лари Бърд, вкарва
невъзмутимо първия фал, а след това точната му ръка праща и вто-рия изстрел право
през мрежичката и мачът свършва, Шон е обсипан с прегръдки от съотборниците си,
мажоретките, журналистите и дори операторите, в суматохата треньорът се
опитва да обясни пред камерите, че не е сложил Шон на фаллинията от съчувствие
или по някаква друга причина, а защото той е най-добрият и надежден стрелец в
отбора, и публиката разбира, че е станала свидетел на нещо изключително, нещо
малко по-различно и по-значимо от обикновен мач, и навярно затова враждебните
допреди малко трибуни изригват в аплодисменти и много възрастни, сериозни хора
напускат залата със сълзи в очите и знаят, че ще вземат този момент и ще го носят
винаги със себе си и сигурно, въпреки че са чеда на Бостън, за тях баскетболът никога
повече няма да е по-важен от живота и когато залата опустее и светлините угаснат,
същият този момент ще продължи да живее и няма да бъде забравен дори когато

195
някой ден сгра-дата остарее и бъде срината със земята, защото всеки, който е имал
късмета да стане свидетел на тази история, ще осъзнае значението ѝ и ще я разкаже
на някой друг и той на някой друг, и така тя ще стигне до журналиста Рик Райли,
който ще я разкаже на мен и аз от своя страна ще я разкажа на вас в едно изречение,
а вие, надявам се, на някой друг и, дай Боже благодарение на нея всички да станем
малко по-добри, малко по-толерантни, малко по-човечни и когато животът ни
подхвърли препятствията си, нека си спомним за малкия, крехък и осакатен от
болестта Шон Кронк, чиято сага продължава и няма никога да свърши, защото, ако
има нещо, на което да ни е научила неговата история, то е, че съдбата никога не
затръшва вратата напълно и винаги има място за нов край, за още една безумна мечта
и за още една малко вероятна победа и докато има хора на този свят, нека има и някой
някъде, в полутъмна зала или където и да било, който, дори да е жестоко ощетен, да
плува срещу течението, да надделява с воля над нещастието, да се блъска във
вятърните мелници и да продължава напред, за да може като всеки друг човек да
открие своите собствени победи и разочарования, сълзи и усмивки, лъжи и истини,
радости и болки, настояще и бъдеще и така нататък, и така нататък, и така
нататък..

196
 КРАЯТ НА ИЛЮЗИИТЕ
14 май 2008 г.
За вестник „ 7 дни спорт „
http://www.sportal.bg/news.php?news=127713

Преди хиляди години в зловещо дефиле на планината Крагос върху дебел килим от
човешки кости и гниеща плът се излежавала могъщата дъщеря на дракона Тифон и
жената змия Ехидна. Понякога древногръцката митология надминава и най-
кошмарните филми на ужасите. Една от най-мрачните ѝ легенди твърди, че въпросното
същество било гротесково, всяващо ужас чудовище с глава на лъв, тяло на коза и опашка
на змия. От устата ѝ изригвал пламък, изпепеляващ всичко по пътя си, а от зъбите на
змийските глави в края на опашката ѝ капела отрова. Където стъпел кракът ѝ, никога не
пониквала трева, а ревът ѝ спирал кръвта във вените на бъдещите ѝ жертви. Наричали я
Химера.
С години огромното непобедимо изчадие вилнеело в антична Ликия, превръщайки
всичко по пътя си в безплодна пръст и димящи развалини. Безброй били жертвите ѝ,
отвлечени и разкъсани в пъкленото ѝ леговище. Но както всяко чудовище, така и
Химера намерила края си в лицето на необикновен герой. Един от любимите ми
персонажи в гръцката митология на име Белерофонт решил, че е крайно време да
използва силата, съобразителността и уменията си на ездач, за да отърве света от
самозабравилото се чудовище. Героят съумял да укроти крилатия жребец Пегас с
помощта на златни юзди и нападнал Химера от въздуха, избягвайки огнения ѝ дъх върху
197
гърба на Пегас. В крайна сметка древногръцкият изтребител съумял да прониже
чудовището с копието си, изпращайки го веднъж завинаги да досажда на демоничните
си колеги в ада. Хепиендът, естествено, никога не е бил патент на древните гърци –
Белерофонт се възгордял и се опитал да долети сред боговете на Олимп. Разярен, Зевс
накарал Пегас да побеснее и безсмъртният кон хвърлил героя от гърба си. Белерофонт
оцелял, но при падането изгубил разсъдъка си и до края на дните си се скитал безцелно
по земята.
Интересно защо от всички чудовища именно Химера е дала на лексикона ни думата
„химера“, която, както всички знаем, означава нещо илюзорно, нереално и
недостижимо. Може би заради неописуемия ѝ вид, а може би заради това, че самата
мисъл, че може да бъде победена, е била смятана за невъзможна фантазия. Така или
иначе, думата се е наложила и все още намира широко приложение в езика ни. Далеч
по-малко са хората обаче, които знаят и третото значение на думата „химера“. В
експерименталната биология т.нар. генетични химери са изкуствено създадени
същества чрез целенасочено смесване на клетки от два различни организъма. През
последните години този процес започна да добива все по-голямо значение в света на
елитния спорт.
Разшифроването на човешкия геном отвори тихомълком врати, които бяха надеждно
заключени с хилядолетия и на които, честно казано, човечеството се страхуваше дори
да почука. Преди пет години учените казваха, че генетичният допинг ще стане реална
заплаха след около пет години. Днес бъдещето е вече тук и според много експерти дори
сега, в този момент, има атлети, които навярно се подготвят за олимпиадата в Китай с
помощта на генетичен допинг. Наскоро прочутият немски треньор по лека атлетика
Томас Спрингщайн бе уличен в опит да се сдобие с репоксиген. Една-единствена доза
от експерименталната и смятана за опасна съставка е в състояние да промени ДНК-то
на спортиста така, че той да произвежда повече ЕПО и съответно червени кръвни телца.
В момента съществуват няколко метода за репрограмиране на организма на генетично
ниво, между които са инжектиране на мускулосъздаващи гени директно в мускулните
клетки и изкуствена интродукция на гени, които стимулират производството на нови
кръвоносни съдове. Ефектът подобна клетъчна модификация на професионалния
спортист ще бъде лавинообразен и по всяка вероятност разрушителен. Сравнени с
диетичния допинг, анаболните стероиди ще изглеждат по-нищожни от чаша
разгазирана лимонада на фестивал на водката в Коми.
Учените твърдят, че в момента един елитен спортист, трениращ без употреба на
забранени стимуланти, използва 99% от естествения си потенциал. Преди сто години са
били използвани едва 75% . На базата на тези данни се очаква максималният капацитет
Достигнат бързо и след 2060 година да не бъдат поставяни никакви световни рекорди.
С помощта на генетичния допинг обаче нещата изглеждат коренно различни. Новият
модифициран биоспортист ще бъде в състояние да бяга маратон за 90 минути и да вдига
немислими тежести. Но това е само част от историята. Човечеството е на прага на
експлозия в областта на генното инженерство. Производството на деца по поръчка е
вече научна проза, а не научна фантастика. Етичните, социалните, кастовите и дори
расовите последствия са трудни за осмисляне. Едва ли е далече моментът, в който някой
богат родител ще се раздели с няколко милиона долара, за да програмира лабораторно
интелекта, физическите качества и отличителните белези на детето си. Не по-далеч е и
моментът, в който дадено правителство ще реши да натисне необходимите генетични
лостове, за да създаде суперспортисти, супервойници, суперработници и т.н.

198
 Китай е може би най-активният играч в мача за генетично надмощие. Знае се, че
страната хвърля огромни средства и човешки ресурси в тази област, но за разлика от
останалите държави, постиженията ѝ са покрити с тайнственост. Напоследък Китай
демонстрира в рамките на научно Експо заек с човешки уши и риба, която достига
зрялост два пъти по-бързо от нормалното. Подобни експерименти са навярно само
върхът на айсберга, а за това какво се крие под повърхността, можем само да се
досещаме. В последно време в лаборатории, разхвърляни в различни краища на света,
започнаха да се извършват интензивни опити, свързани с манипулация на конкретни
гени и протеини, идентифицирани от проекта за разшифроване на човешкия геном.
Всъщност първата интервидова генетична химера бе създадена още преди години в
Австралия от комбинацията на ембриони от коза и овца. Получената „ковца“ даде както
отговор на много фундаментални въпроси, свързани с генното инженерство, така и
тласък на нови и по-сложни експерименти.
Един от най-кошмарните подобни опити принадлежи на д-р Ървинг Уайсман от
университета „Станфорд“, който наскоро създаде мишки с човешки мозъчни клетки.
Ученият твърди, че мишките, разполагащи с 1% човешки мозък, са първото подобно
същество в историята (явно не е запознат с някои от нашите народни представители).
Уайсман иска постепенно да увеличи присъствието на човешки мозък в гризачите, което
предизвика заслужени протести от страна на биоетичната общественост. Университетът
„Станфорд“ твърди, че опитите ще бъдат прекратени, ако някоя от мишките
демонстрира дори най-малкия признак на човешко поведение.

Друг странен експеримент са т. нар. Шварценегерови мишки, създадени от

молекулярния физиолог Лий Суейни. Ученият инжектирал няколко гризача с ген,
произвеждащ протеин ИГФ-1. Резултатът бил зашеметяващ – мишките развили
невероятна мускулатура и увеличили силата си с цели 30%. Д-р Суейни се надявал
генната му терапия да помогне на болните от мускулна дистрофия, но за негова
изненада бил незабавно затрупан с обаждания от спортисти и треньори. „Не знам откъде
и как бяха чули за експеримента ми – спомня си Суейни – но всички искаха да станат
лабораторни мишки. Предлагаха ми пари и не се отказваха дори след като се опитах да
им обясня, че подобна терапия е опасна и би могла да бъде дори смъртоносна.“ Може
би един от най-озадачаващите аспекти на допинг културата е, че спортистите са готови
на всичко, за да победят, независимо колко налудничаво е то. Генният допинг е все още
много опасен и неизяснен. Никой не е сигурен какви са дългосрочните изменения
вследствие на манипулацията на човешкото ДНК. Природата е далеч по-сложна от
нашето мислене и кодът, с който е програмиран всеки един от нас, зависи от прекалено
много крехки, филигранни връзки, готови да се разпаднат при първата груба намеса на
непохватна ръка. Никой не знае точно каква е цената, която един ден ще трябва да
платим. Какво от това, че си скочил три метра, ако след месец бъбреците ти ненадейно
се превърнат в сребърен нитрат? Има ли смисъл да спечелиш Обиколката на Франция
без велосипед, ако след това кръвта ти започне да тече на обратно? Каква е логиката в
това да забиващ в коша с тройно салто, ако трябва да платиш с агония и смърт? Но в
днешно време здравият разум е чужд на много от професионалистите и винаги ще има
луди глави, които да се хвърлят надолу с главата, без да знаят дали в басейна има вода.
Това, както и фактът, че генетичният допинг е практически неоткриваем, кара
експертите да смятат, че тоталното му нахлуване в света на спорта е неизбежна
реалност.

199
 ” В самата природа на човека е заложена необходимостта да преодолее себе си, да
излезе извън своите предели и да създаде по-висше същество от себе си „ Не съм го
казал аз, естествено, а Фридрих Ницше. Навремето неговата теория за свръхчовека,
поставен над нормите на обществото, „отвъд доброто и злото“, бе печално изопачена и
експлоатирана от Адолф Хитлер и неговата Националсоциалистическа партия. Изваден
от контекста на поетичната си и ирационална философия, Ницше става много лесен за
манипулация. Един от основните проблеми пред генетичното инженерство е неговата
дълбока аморалност тогава, когато не се използва за медицински цели. Как ще се
оправдаем пред вселената, когато някой ден събудим човешко съзнание в тялото на
гризач? Кой ще е носи отговорност, когато създадем кошмарна нова болест?
Предполагам, че ако един ден се появи нова раса от дизайнерски спортисти и перфектно
симетрични деца на милионери, те ще потърсят морална основа за съществуването си и
нищо чудно отново да прибегнат до горкия стар Ницше в търсене на идеология.
Между другото, казват, че мъчителното полудяване на Ницше започнало в един
конкретен ден – 3 януари 1889 година. Философът бил в Торино на пиаца „Карло
Алберто“, когато изведнъж видял някой да бие жестоко коня си с камшик. Ницше се
хвърлил върху коня, за да го защити, обвил с ръце главата му, но паднал жестоко на
земята. Не е ясно доколко душевното заболяване на философа се дължи на травмата от
падането и доколко на сифилиса, от който страдал с години, но от този ден до смъртта
си не живеел, а по-скоро съществувал, обвит от плътната мъгла, оставена от напусналия
го разсъдък. Не е ли малко странен паралелът между неговия край и този на митичния
древногръцки герой?
След няколко месеца в Пекин ще започне дългоочакваната XIX олимпиада.

200
Експертите твърдят, че това ще са първите игри, на които ще участват генетично
допингирани спортисти. Голяма е вероятността никога да не научим имената им. На
този етап УАДА е безсилна и най-вероятно ще изостане толкова много от новата тех-
нология, че самото съществуване на допинг полицията ще се обезсмисли. Казват, че
генетичният допинг е неоткриваем, невидим и неизбежен. Нито МОК, нито Дик Паунд,
нито героичният Балерофонт със снежнобелия си крилат жребец биха могли да спрат
разрушителния му ход. Химера отдавна вече не е митология, а горчива истина.
Чудовището е тук, до нас. Усещате ли огнения му дъх? Някак го изпуснахме от клетката
му и то сега чака да влезе в нашите клетки. Не е ли странно и тъжно, че днес, хиляди
години след смъртта си, свирепата Химера е реалност, а Белерофонт... Белерофонт, за
съжаление, е само химера.

201
 ТАМ, КЪДЕТО БЛУСЪТ СЕ Е РОДИЛ
7 ноември 2009 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/my_news.php?news=206384

„Някой ден някой ще напише блус... блус за боксьора. Ще бъде за бавна китара, тъжен
тромпет и погребална камбана ... „ – Сони Листън

Как да разкажа тази мрачна история? Как да облека в логични думи голата, мъчителна
истина за нейните трагични герои, чиито непознати имена след малко ще научите? Как
да я накарам да разрови душите ви така, както разрови моята? „Някой ден някой ще
напише блус за боксьора...“ Така е казал много отдавна Сони Листън, тъжният самотен
гигант – сам по себе си една от най-трагичните фигури в света на бокса.
Ех, ако можехме наистина да напишем този разказ с блус върху хартията... Да
накараме историята да влезе в ритъм 4/4 и да излее болката си в музика... Щяхме да
сложим Ерик на китарата, Дизи на тромпета и Литъл Уолтър на хармоника. Да седнем
мълчаливо в задимения очукан бар, където като самотни старци идват да пият до забрава
най-тъжните спомени, и просто да слушаме. Ще бъде дълга, хипнотична, болезнена
песен – блус за бедността, за съдбата и нейните отрови, за обречените гладиатори, за
изтерзаните души на Двама боксьори, за разпилените им мечти, за ужасното
престъпление и за неговото още по-зловещо наказание, за вдовици и сираци, за младежа
с руси къдрици – златното момче на бокса, което ще бъде Убито на ринга, за убиеца и
неговото закъсняло покаяние. Това ще бъде блус за боксьора Сони – такъв, какъвто
сигурно си искал да го чуеш – с бавна китара, тъжен тромпет и погребална камбана.
202
 Казват, че Робърт Джонсън се е превърнал от посредствен във виртуозен китарист в
една-единствена нощ. Според легендата митичният музикант е желаел с цялата си
същност само едно нещо: да свири блус по-добре от всеки друг на този свят. Това е била
причината в една влажна лятна вечер да отиде на безлюден прашен кръстопът до
огромната памукова плантация Докъри в Мисисипи. Местните избягвали зловещото
място, защото вярвали, че всяка нощ точно в 12 ч. там се появявал много висок, облечен
в черно мъж. Суеверните жители казвали, че това бил самият Луцифер, чакащ
търпеливо клиенти, готови да продадат най-ценното нещо, което притежават – душата
си.

Легендата твърди, че в тази нощ амбициозният младеж направил сделка с дявола и

оттогава, щом дръпнел струните на старата си китара, тя проплаквала с човешки глас и
омагьосвала всеки, който имал щастието да я чуе. Но казват, че той вече не притежавал
душата си – тя била затворена в китарата му, неин бил плачът, идващ от струните,
защото знаела, че не може да очаква милост от новия си собственик. Фолклорната
притча е подсилена и от забулената в тайнственост личност на музиканта. Той е бродел
от градче в градче като безплътна сянка – бездомен, самотен трубадур без корен и
посока. Толкова призрачни са били дните му, че историята ни е оставила само две
негови снимки. Успял е да запише обаче 30-ина безсмъртни песни, заради които е
смятан за един от първите родители не само на блуса, но и на рокендрола.
Искам да пиша за бокс, а мислите ми все се носят към любимата ; ми музика. Може
203
би защото боксът е по-близо до блуса, отколкото предполагаме. Често, когато искат да
кажат, че са необяснимо : тъжни, американците използват изречението: „Днес ме е
налегнал блус“. Блусът е болка, самота, страдание. В безгрижните студентски ;
години, когато все още нямах семейство и задължения, често се качвах на таратайката
и пътувах с часове надолу по 1-55 към Мемфис-Кларксдейл... делтата на Мисисипи.
Исках да усетя блуса в най-автентичния му, прашен вариант. Там, където се е родил и
израснал.
Не вярвах, че мога да разбера напълно значението му, без да посетя неговото бедно
родилно отделение, където музиката е пропита във : всяка капка на влажния въздух,
увиснал неподвижно над плантациите. Тук споменът за робството е все още отворена,
разплакана рана, кървяща протяжни и монотонни ноти.
Но днешният блус ще ни отведе далеч от Мисисипи, в „Медисън Скуеър Гардън“ в
Ню Йорк Сити, където на 16 юни 1983 година се състоя боксовият мач, на който дължим
тази история. Двубоят противопостави непобедения 22-годишен суперталант Били
срещу относително посредствения Луис Ресто. Нямало човек в залата, който да е давал
какъвто и да било шанс за победа на Ресто. Интересното обаче е, че зад кулисите, против
каквато и да било логика, в тази вечер били направени огромни залагания в полза на
водения за обречен Луис.
Русокосият Били Колинс бил смятан за бъдеща мегазвезда както поради
великолепната си техника, мълниеносни рефлекси и унищожителен десен ъперкът, така
и поради холивудската си външност. Трениран от баща си Бил Старши, обаятелният
младеж от ирландско потекло бил любимец на публиката и по всичко изглеждало, че
майсторството му на ринга щяло най-после да измъкне цялото му семейство от
тресавището на бедността. На този конкретен мач се гледало като на загряваща
тренировка за двубоя му за шампионската титла.
Ако се взрете внимателно в кадрите от мача, веднага ще забележите, че има нещо
нередно. Още в първия рунд известният с меките си удари Ресто започна да вкарва с
учудваща лекота кроше след кроше в лицето на Били, който изглежда изненадан,
объркан и зашеметен. Гардът му бързо пада и двубоят постепенно се превръща в
кървава касапница. Най-изумителното е, че Били продължава да поема удари в лицето
си, без нито веднъж да рухне в нокаут на ринга. В продължение на десет рунда Ресто
сипе разрушителни леви и десни удари върху противника си без почти никаква
съпротива. В края лицето на Колинс започна да губи очертанията си и се превърна в
безформена пихтия. Очите на момчето са две тесни цепнатини, погълнати от огромни
кръвоизливи. Пословичната боксьорска гордост не позволяваше на младия ирландец и
на неговия упорит баща да хвърлят хавлията и така побоят продължи до самия край на
срещата.
Ресто, естествено, бе обявен за победител, но в изненадващото му надмощие имаше
мръсна тайна: истината е, че преди мача треньорът му Панама Луис, известен като едно
от най-слузестите мекотели в света на бокса, разпорил ръкавиците му и извадил
вътрешната омекотяваща материя. След това сложил върху кокалчетата на юмруците
му специален гипс, наречен Plaster of Paris, който прикрил с боксов бинт. Така в
продължение на десет рунда Ресто на практика е млатил младия Колинс с камъни в
лицето. След мача Били влезе в болница с тежки фрактури, разкъсан ирис и други
поражения върху очите. Лекарите му казаха, че никога няма да възвърне зрението си и
че с боксовата му кариера е свършено. Осакатен и ограбен от обелващото си бъдеще и
от единственото нещо, което осмисля живота младежът потъна в жестока депресия и

204
само няколко месеца по-късно се качи в колата си, разви огромна скорост и излетя
целенасочено от пътя, слагайки край на живота си. Били Колинс не умря на ринга в
буквалния смисъл на думата, но животът му беше отнет точно там в този злощастен ден
на 1983 година. Той вече бе мъртъв – самоубийството му бе формалност.
Хладнокръвното умишлено злодеяние на Панама Луис и неговия възпитаник беше
разкрито още в края на мача от бащата на Били. Той отиде да се здрависа с победителя
и ужасен усети, че между кожата на ръкавиците и юмруците на Ресто няма никаква вата.
„Победителят“ и неговият треньор бяха осъдени и попаднаха за три години в затвора.
Поне аз не съм чувал за друг случай, в който боксьор да е излежавал престъпление,
извършено на ринга. И Ресто, и Панама Луис бяха отлъчени завинаги от бокса, но какво
значение има това за изгубения млад живот на Били, за вдовицата му, за баща му, който
до ден-днешен е разкъсван от горчивина и самообвинения, за съсипаната му майка?

Наскоро режисьорът и бивш боксов мениджър Ерик Драт грабна камерата си и отиде
в Бронкс. Беше чул, че в мазето на салончето за тренировки „Морис парк боксинг“, сред
плъхове и празни щайги, живее бездомник на име Луис Ресто. Действително, 25 години
след злополучния мач убиецът на Били Колинс живееше в мрачното подземие, върху
мръсен дюшек, без никакви собствени вещи и в състояние на постоянна вътрешна
агония. Беше изгубил желание за живот, както и контакт със семейството си, двете си
205
деца, внуците си. Сякаш искаше да ги отърве от бремето на кръвната им връзка.
Жестоки угризения терзаеха нощите му и късаха парче по парче като жива плът душата
му. От срещата между камерата и Ресто се роди документалният филм Assault in the
Ring. Искам само да ви кажа – ако можете, гледайте го! Или ако предпочитате, прочете
книгата. Казва се „Престъпление и наказание“ от Достоевски. Няма по-строг и хладно-
кръвен съдебен заседател от собствената ни съвест. Няма по-справедливо наказание от
нейното.

Луис Ресто е бягал като луд четвърт век от престъплението си и не успял да се

отдалечи дори на сантиметър от наказанието. В един момент боксьорът погледна в
обектива, сякаш виждаше призрака на Били, разрида се и... призна престъплението си в
най-малкия детайл. Целият филм е реквием за покаянието – една голяма, закъсняла
молба за прошка. Режисьорът реши да финансира двете най-съкровени желания на
Ресто и го отведе в Тенеси, за да се срещне очи в очи със семейството на Били. В един
мъчителен момент човекът, отнел живота на сина им, бе застанал с наведена глава пред
вратата на малката им къщурка – един смазан самотен силует в търсене на изкупление.
И въпреки че бяха минали толкова години, те някак знаеха точно кой чука на вратата,
за да им поиска нещо, което те не притежават. Вратата остана заключена... Малко по-
късно прогърмя гласът на Били Старши: „Знам кой си. Върви си веднага и не се връщай.
Ако не се махнеш, ще извикам полиция!“ Ресто се завъртя покорно и с тъжно разбиране
остави къщата зад себе си завинаги. Пътешествието на боксьора продължи в посока
Флорида, където необезпокояван от угризения се подвизава Панама Луис. Никой все
още не знае основните параметри на престъплението му, никой не е сигурен колко пари
са сменили притежателите си в онази злокобна вечер и колко са отишли в джоба му.
Камерата изненада Панама по време на тренировка. Мазният, ухилен до уши паразит бе
покрит от главата до петите в тежки златни ланци и огромни кичозни пръстени –
карикатурно въплъщение на пошлата простащина. Въпреки че е отлъчен от бокса,
206
Панама продължава да прави луди пари като треньор, мениджър, манипулатор на
мачове и чиста проба мошеник.
„Тук съм след толкова години, за да те попитам – защо? – каза му Ресто разплакан. –
Защо съсипа живота ми? Защо ме накара да извърша престъпление? Защо ме накара да
убия човек?“ Панама забеляза камерата, погледна Луис в очите и нагло отрече всичко.
Малко по-късно, зад гърба на Ресто, треньорът бе заснет да се надсмива над неговите
угризения и сълзи.
Интересно защо сме толкова фрапиращо различни. Уж се състоим от една и съща
клетъчна суровина, уж в генома на всички ни има една и съща симетрия, а виждаме
живота и мястото си в него по толкова различен начин... За всеки раздиран от вътрешни
противоречия Разколников има поне един бездушен изрод като Панама Луис. Може би
така трябва да бъде, за да има равновесие.

Преди години тук, в Щатите, дойде моят съратник по блус Васко Кръпката. Китарата,
песента му и добрата му душа обиколиха цялата страна. Спряха се и в моя дом, разбира
се. Когато се прибра в България,

Васко написа песен, наречена „Там, където блусът се е родил“. Красива и тъжна
мелодия, дошла директно от сърцето:

„Там, където голямата мътна вода

целува за сбогом и се прибира у дома,
там, където памукът цъфти през април,
там, където блусът се е родил.“

В началото мислех, че става дума за делтата на мързеливата Мисисипи, за поклон пред

родината на блуса, реверанс към неговите корени. Но малко по малко разбрах, че
приятелят ми пее за нещо много по-различно. Голям наивник съм бил като млад – не е
207
необходимо човек да обикаля американския юг, за да разбере блус музиката. Тя е
навсякъде, където има страдание, бедност и болка. Трябва просто да си живял, за да
усетиш блуса. Да си изпитал загуба, смърт, вина, раздяла, предателство или
разочарование. Да си бил удрян. Да си падал. И после да си ставал. Блусът успява да
превърне болката в красота – така както понякога това прави и боксът.
Да, Сони, прав си – боксът е самота и мъка, пристигащи в равноделен ритъм. Боксът е
блус. Нещо повече, рано или късно всеки живот се превръща в блус, защото щастието
не е състояние, а само преходен момент. Ако пътува достатъчно, всеки човек в даден
момент се оказва на големия прашен кръстопът, изправен срещу високия мъж, облечен
в черно. Луис Ресто застана на своя кръстопът на 26 юни 1983 година и взе
катастрофално решение, продавайки най-ценното нещо, което притежаваше, срещу
чифт смъртоносни ръкавици. Присъдата му е далеч по-жестока от затвор, защото
мястото, където преди е била душата му, иска да бъде запълнено и тази черна празнина
няма да му даде покой до края на дните му.
В края на филма Ресто отиде на гроба на Били Колинс. Стоя дълго и мълчаливо на
няколко метра от жертвата си и преди да си тръгне, просто каза: „Ще се видим, Били“.

Ето че блусът ни е към края си. Барът е притихнал, последните пияни спомени са
изпили чашите си, музикантите са уморени. Време е да свършваме и като че ли
единственият логичен начин да сложим край на тази дълга и тъжна песен е с думите,
пристигащи като закъсняло прозрение в гласа на Васко:

„.. .Оглеждаш се и виждаш -

цял живот на кръстопът си бил,
там, където блусът се е родил..

208
 БЕЗЦЕННИТЕ МЕБЕЛИ ВЪРХУ БЕЗКРАЙНИЯ
КИЛИМ
27 декември 2008г
За вестник „Телеграф“
http://www.sportal.bg/news.php?anketa_res&id=150414&c=38630

Мики Бесо е починал през 1955 година в Женева само три седмици преди смъртта на
най-добрия си приятел – Алберт Айнщайн. Великият учен, сякаш предусещайки своята
собствена смърт, написал следното в писмо до семейството на Бесо: „Въпреки че Мики
ме изпревари малко в напускането на този интересен свят, ние не трябва да тъгуваме.
За нас, физиците, разделението на минало, настояще и бъдеще не е нищо повече от една
убедителна илюзия!“.
Естествено, днес всички знаем, че Айнщайн не е възприемал времето като нас,
простосмъртните. Ние сме свикнали да гледаме на него като на праволинейно,
еднопосочно и необратимо. Интервалите му се движат в идеален равноделен ритъм,
дъвчейки методично настоящето, за да го превърнат неумолимо в минало. За Айнщайн
обаче дори нещо толкова абсолютно, каквото е времето, е крайно относително. Той
смята, че миналото, настоящето и бъдещето съществуват едновременно в
пространствено четвърто измерение. Сякаш това, което се е случило, и това, което ще
се случи, са просто Два статични фотьойла, поставени в различни точки, но върху един
и същи килим. Днес изтеклата 2008-а сякаш иска да пререди гостната на времето – да
вземе една красива, ценна мебел и да я избута през годините до другата.
209
 Годината, която мнозина наричат най-значимата в историята на спорта, би трябвало
да ни е напуснала завинаги, отнесена върху последните секунди на 31 декември. Тя
обаче категорично отказва да го направи. 2008-а е тук и не възнамерява да си тръгва.
Защо? Какво я кара да се носи в настоящето и дори да наднича в бъдещето? Какво я
прави толкова непреходна? Толкова айнщайновска?
Някои ще кажат, че причината е извънземният спринт на Юсейн Болт, който обърна
представите ни за човешките възможности на. долу с главата. Надмощието му бе
толкова смазващо, че успя да изпепели световния рекорд с развързана обувка, а в края
на спринта изглеждаше толкова отегчен, че в последните 20 метра навярно би могъл да
оплете пуловер, да си попълни данъчната декларация и пак да спечели състезанието.
Други биха посочили осемте титли на Майкъл Фелпс, който на базата на сегашното
състояние на американската икономика навярно вече има повече злато в дома си,
отколкото Съединените щати притежават във федералния си резерв.
Лично за мен обаче и за милионите фенове на тениса 2008-а ще продължи да живее
благодарение на един невероятен мач, състоял се на 6 юли на централния корт в
Уимбълдън. Когато Рафаел Надал се изправи срещу Роджър Федерер под вечно
циврещото английско небе, малко хора очакваха да станат свидетели на историческо
събитие. До този момент епичният сблъсък от 1980 г. между Джон Макенроу и Бьорн
Борг на същия този корт бе почти единодушно смятан за най-великия финал в богатата
история на този красив спорт. Преди почти 30 години имах привилегията да гледам в
реално време този невероятен двубой. За щастие, Българската телевизия показа мача от
начало до край. Успях да си поема дълбоко дъх чак след последния удар. Чувствах се
едновременно объркан, изцеден психически и въодушевен. Подобно на милиони
зрители по целия свят и аз не можах да заспя с часове. Това бе първата ми среща с
елитния тенис, но дълбоко в себе си знаех, че съм видял нещо изключително, което едва
ли ще бъде повторено, докато съм жив. На следващия ден този непознат, далечен и дори
екзотичен за нашата страна спорт имаше стотици хиляди нови привърженици в
България. Държавата, в която имаше повече президентски резиденции, отколкото
кортове, не можеше да спре да говори за изумителния двубой.
Но кой финал ще остане в историята като най-великият? Въпреки че осем-нула и нула-
осем са разделени от цели 28 години, история та на тениса ще ги сложи една до друга
върху абсцисата на времето. Възможно ли е да сблъскаме двата епични двубоя, за да
открием е по-значим? След малко думите ми ще се опитат (и в крайна сметка ще се
провалят) да опишат двата незабравими мача, които промениха лицето на тениса
завинаги.

5 юли 1980 г.:

Двадесет и една годишният американец левичар Джон Макенроу бе брилянтен,
арогантен и вулгарен антигерой – екзотично същество, пристигнало с гръм и трясък в
пуританския свят на тениса. Поведението му граничеше с простащина, а играта му бе
почти толкова изобретателна, агресивна и колоритна, колкото ругатните му по адрес на
съдиите. Когато излезе на корта, публиката го посрещна с бурно освиркване. Фонтан от
гъсти кестеняви къдрици извираше непослушно от главата му, а изпод червената му
лента за коса като мъхнати гъсеници надничаха бунтовно настроените му бакенбарди.
Под намръщените му вежди гледаха две решителни мрачни очи, в които проблясваше
младежко непокорство.

210
 Борг бе пълна противоположност на Макенроу – спокоен, невъзмутим и
аристократичен, шведът бе прототипичният скандинавец. Дори в най-напрегнатите
моменти викингът не позволяваше на емоциите да напишат каквото и да е върху лицето
му. Със стройната си физика, класически профил и дълга руса коса Бьорн се бе
превърнал в икона на популярната култура и в глобален секссимвол за цяло поколение
жени. Това бе петият пореден финал за Борг, но надмощието му като че ли бе сериозно
разклатено – младият Макенроу го бе победил два пъти през последната година и не
проявяваше никакъв признак на страхопочитание към легендарния си съперник.
Двубоят между Макенроу и Борг бе сблъсък не само между два стила на игра, но и
между две много различни личности, което направи мача още по-притегателен.

6 юли 2008 г.:

Роджър Федерер бе все още номер едно в света, но хегемонията му определено бе под
въпрос. През 2008-а Фед често изглеждаше Уморен и дори разконцентриран. На „Ролан
Гарос“ Надал го отнесе безцеремонно като огладнял катаджия рушвет. Мачът продължи
едва три сета и трая броени минути – унижение, каквото именитият му съперник не
беше преживявал от години.
Рафа, от друга страна, бе набрал унищожителна инерция, мачкайки конкуренцията,
без да загуби сет, печелейки дори върху неудобни за него настилки.

211
 Испанецът взе първите два сета 6:4, 6:4 и по всичко изглеждаше, че Федерер отново
ще бъде преодолян бързо, при това на любимия си турнир, който се опитваше да спечели
за шести пореден път. На. дал се хвърляше като озверял хищник във всички ъгълчета на
корта, Безумният му форхенд минаваше през топката, създавайки свръхестествен
топспин. Прословутата му лява ръка държеше ракетата със силен западен хват и
блъскаше кошмарни удари към швейцареца, Форхендът му пращаше топката
измамливо високо над мрежата, след което тя ненадейно се гмуркаше към тревата, за да
отскочи в непредвидим фалц. Този удар, ако не се лъжа, е бил използван за пръв път от
светата испанска инквизиция през средните векове. Другата ми теория е, че форхендът
на Надал е всъщност едно от изчадията на ада. Не бих се учудил, ако някой ден се развие
следната ситуация:

2048 г. в едно от фоайетата на ада:

Луцифер: Ооо, Ивчо! Добре дошъл, откога те чакаме... Нека първо те запозная с
любимите си демони. Това осемглаво чудовище там, което пържи митничари на

212
огромна скара, е демонът Азазел. Чаровният изверг до него, който бълва огън и боцка
Сталин с нагорещен тризъбец, се казва Данталион...
Иво: А кой е този ужасяващ демон, който се върти като побъркан в клетката си и е
готов да разкъса всичко по пътя си?
Луцифер: Ааа, това е форхендът на Надал. Дори нас ни е страх от тази гадина. Тръпки
ме побиват, като го гледам как танцува със свистящ топспин. Наричаме го танц на
смъртта. Тук го пускаме само в деветия кръг на ада, а на земята се появява предимно в
последните кръгове от Големия шлем. Я подпиши тук, че се заклеваш никога да не го
пускаш от клетката му…

5 юли 1980 г.:

Макенроу взе с учудваща лекота първия сет благодарение на крайно агресивно сервис-
воле, което сякаш завари шведа неподготвен. Отгоре на всичко Борг сервираше като в
заведение на „Слънчев бряг – с разредена концентрация, безотговорно и с прекалено
големи очаквания. Съответно, вместо с бакшиши, американецът го обсипа с
унищожителни ретури. Лицето на шведа, естествено, не издаваше никакво притеснение.
Във втория сет Бьорн започна да вкарва първите си сервиси и да се движи като Юсейн
Болт по игрището.
Ударите му бяха методични и хирургически прецизни, а реакциите изглеждаха
предварително калкулирани. Хокейният му бекхенд с две ръце бе убийствено ефикасен.
Лицето – все още безизразно. Не човек, а машина! Казах си, че сигурно той е причината
да има Борг в думата киборг. Шведът спечели втория и третия сет и поведе в четвъртия.

6 юли 2008 г.:

Великият швейцарец започна третия сет с разбирането, че е на крачка от разгром. Друг
на негово място сигурно би се отказал, но Федерер не е нито обикновен играч, нито
обикновен човек. Роджър се облегна на непоклатимата си психика и посегна дълбоко в
неизчерпаемия си тенис лексикон, за да превърне монолога на Надал в незабравим
диалог между двама гениални играчи.
Нивото на тениса бе изумително, всяка точка се превърна в спектакъл. Фед се движеше

213
като вятър по корта, вкарвайки ударите си с ювелирна точност. Ефирните слайсове,
копринените минаващи удари, божественият форхенд, маскираният сервис – всичките
оръжия в арсенала му трябваше да бъдат използвани в най-чистия им академичен
вариант. Роджър сякаш бе движен от някакъв древен, вроден и крайно сложен
механизъм, достоен за филигранните часовници, създавани в продължение на векове от
неговите сънародници.
След като бе прекъснат от хленчещите облаци, третият сет бе взет от Федерер в
тайбрека. Четвъртият също бе решен в тайбрек, който бе толкова зашеметяващ, че
публиката се изправи на разтрепераните си крака, за да скандира имената на двамата
тенисисти. Надал имаше Два мач пойнта, но не успя да ги оползотвори. Вторият бе
спасен от Федерер със сатанински бекхенд по правата, който със сигурност се е срещал
с форхенда на Надал в някой от кръговете на ада. Роджър взе сета, за да доведе мача до
решителния пети рунд.

5 юли 1980 г.:

Четвъртият сет бе спираща дъха класика. Борг и Макенроу дариха екзалтираната
публика с паноптикум от невъзможни отигравания. Джон спаси два мач пойнта по
блестящ начин, за да се стигне до епохален Тайбрек, който все още е без прецедент.
Кортът се превърна в платно и палитра, а двамата тенисисти – в творци, водени от
въображение, дарба и интуиция.
Питали ли сте се понякога колко благословени сме ние, феновете на спорта?
Творчеството е тайнствен вътрешен процес, който остава затворен за ценителя. Какво
ли не бих дал, за да видя как точно Микеланджело е изваял Пиета, или да бъда там, до
пианото, докато Бетовен съединява за пръв път нота по вълшебна нота Лунната соната.
В спорта ни е дадена уникалната възможност да станем свидетели на създаването на
шедьовъра, да видим как компонентите му щрих по щрих застават на мястото си.
Тайбрекът бе 34 неописуеми точки – всяка една включваше виртуозност, интелект,
акробатика и магьосничество. Вярно е – бяха други времена. Дървените ракети и

214
физиката на играчите диктуваха съвсем различен тип тенис. Но независимо от
архаичната екипировка и липсата на игра от основната линия, мачът бе непрекъснат
фойерверк от променящи се емоции, шахматни импровизации и изненадващи
изпълнения. Макенроу спаси 5 мач пойнта. Борг – 6 сет ‘пойнта. Накрая американецът
надделя с 18 на 16, за да доведе мача до решаващ пети сет.

6 юли 2008 г.:

Последният сет бе тест за издръжливост. Железен както винаги, Надал сякаш имаше
няколко капки гориво повече в резервоара си, отколкото елегантният му съперник.
Въпреки всичко никой не успя да пробие сервиса на другия и така се стигна до 7:7.

5 юли 1980 г.:

В края и двамата тенисисти бяха изцедени. Въпреки че бе с три години по-стар, Борг,
който винаги е бил маниак на тема фитнес, изглеждаше малко по-свеж в решителния
сет, който бе доведен до 6:6.

5 юли 2008 г.:

Публиката не искаше мачът да свършва. Това бе шедьовър от първата до последната
секунда. Фортуна се хвърляше отчаяно от двете страни на мрежата, без да знае на чия
страна да застане. В края хилядите онемели зрители бяха осъзнали, че са станали
съучастници в неповторим, исторически момент. Ако в този миг погледнеха към
часовниците си, щяха да установят, че стрелките са престанали да се движат. Времето
спря, преди последният удар на Федерер да бъде уловен от мрежата. Двамата толкова
различни мъже ще продължават да играят завинаги на централния корт в Уимбълдън,
впримчени в паяжина във времето, създадена от сблъсъка на собствения им гений.
Когато Надал най-после взе своя мач пойнт при 9:7, той се строполи на мократа трева
като разпънат на кръста месия и нададе невярващ триумфален рев към небесата.

215
 5 юли 1980 г.:
Публиката не искаше мачът да свършва. Това бе шедьовър от първата до последната
секунда. Фортуна се хвърляше отчаяно от двете страни на мрежата, без да знае на чия
страна да застане. В края хилядите онемели зрители бяха осъзнали, че са станали
съучастници на неповторим, исторически момент. Ако в този миг погледнеха към
часовниците си, щяха да установят, че стрелките са престанали да се движат. Времето
спря, преди последният удар на Борг да прелети покрай омаломощения му съперник.
Двамата толкова различни мъже ще продължават да играят завинаги на централния корт
в Уимбълдън, впримчени в паяжина във времето, създадена от сблъсъка на собствения
им гений. Когато Борг най-после взе своя мач пойнт при 8:6, той се строполи на мократа
трева на колене и нададе невярващ, триумфален рев към небесата.
Едва ли някога ще забравим красотата, напрежението и майсторството на тези два
финала. И 1980-а, и 2008-а ще продължават да витаят завинаги в свое собствено,
четвърто измерение и да съществуват едновременно в миналото, настоящето и
бъдещето. Но кой от двата мача е по-значим и велик? Коя мебел е по-красива? На кой
от Двата фотьойла ще ни бъде по-удобно да седнем и можем ли въобще Да ги
класираме? Аз лично не мога да го направя, но нещо неочаквано се случи непосредст-
вено след епичния финал между Федерер и Надал:
Хванал микрофона в лявата си ръка, най-добрият тенис коментатор на Америка
погледна директно към камерата и заяви следното: „Дами и господа, току-що станахме
свидетели на най-великия мач в историята на тениса!“. Фонтана от гъсти кестеняви
къдрици вече го нямаше, а двата непослушни бакенбарда бяха далеч по-къси и напълно
побелели. Но има неща, които никога не се променят, така че някъде дълбоко в очите
на коментатора все още проблясваше добре познатото и неумиращо младежко
непокорство.

216
 МИСИЯТА НА ПОСЛАННИКА
1 март 2011 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/news.php?news=290358

Остават само 15 секунди до края на мача и българският посланик в Съединените щати

най-после влиза в игра. Отборът му пада с 1 точка и не знам защо, но някак си на всички
изтръпнали от напрежение зрители в залата е ясно, че топката ще попадне точно в
неговите ръце. Намираме се в Лоурънс, щата Канзас – уж малък за американските
мащаби стохиляден град, но с огромно значение за милиони хора по целия свят.

15 секунди! Навън стене свиреп прериен вятър, акомпаниран от десет зъзнещи целзия
под нулата, но легендарната зала на гимназията „Лоурънс Хай“, наричана от всички
тук „Джунглата“, клокочи като гърлото на действащ вулкан. Публиката е потна,
превъзбудена и полудяла. Напрежението е осезаемо и се е вкопчило в тези последни
секунди с ясното разбиране, че нещо изключително е напът да се случи. В баскетбола
15 секунди са цяла вечност, така че изходът от този инфарктен момент все още е
надеждно скрит дълбоко в гънките на плътен възел.

217
 Но преди да възложим неговото разплитане на ръката на нашия посланик, нека ви
разкажа за една друга ръка. Ръката с белезниците... Тя принадлежи на мъж на име Иън.
На дясната му ръка наистина има белезници. За тях е закачено бляскаво куфарче,
направено от титаниева сплав. Казват, че 250 дни в годината обикаля целия свят с
въпросното куфарче и на практика не се разделя с него. За да го отворите, ще ви трябва
ключ за белезниците, ключ за куфара и сложен код, известен само на Иън. В куфарчето
има два непретенциозни листа пожълтяла хартия. Хартия на стойност милиони долари.
Но защо този странен, добродушен човек меридианства и паралелства по цяла година с
два листа хартия, херметически затворени и впити в китката му? Причината е, че хора
по целия свят искат да ги видят и той просто не може да им откаже.

Дядото на Иън. Джеймс, е погребан на няколко минути от залата, в която се намираме.

Казват, че бил гений – човек с четири доктората.
единият от които за медицина, но това. с което ще бъде запомнен завинаги, са двата
листа хартия в куфарчето на Иън. Преди 119 години той е формулирал върху тях
първите 13 правила, благодарение на които днес съществува игра, наречена баскетбол.
Двете хартийки са нейното безценно кръщелно свидетелство. Подобно на дядо си Иьн
Нейсмит е много особен и много добър човек. Мисията му в живота е да помага на бедни
деца и сираци. Но финансовата криза остави фондацията му без средства. Това бе
причината след толкова години да реши да се раздели с безценното куфарче, съдържащо
наследството на дядо му. Преди два месеца Иън Нейсмит предостави двата листа на
Sotheby's и поиска да бъдат обявени на търг. Всеки цент от продажбата ще бъде дарен
на фондацията.

218
 Който някога е стъпвал в Лоурънс, знае идеално значението на баскетбола за този град
и значението на града за баскетбола. Играта е навсякъде – във всеки двор, къща и
училище, в очите на малчуганите, във въздуха... Тук всеки е специалист по баскетбол, а
по тротоарите често може да се натъкнете на велики играчи: бивши, бъдещи и настоящи.
Първият ми адрес в града бе улица „Нейсмит“ 1815. На 50 метра, на същата улица, е
легендарната зала на Канзаския университет „Алън Фийлдхаус“ – един от най-старите
и прославени баскетболни параклиси в света. Тук скитат спомени за легенди като Уилт,
Джо Джо Уайт, Ловелет и Уудуърд. Тук навремето стиснах голямата ръка на
Чембърлейн и гледах Джордан на живо. Пак тук е създадена и развита треньорската
професия – не толкова от първия треньор Нейсмит, колкото от легендарния стратег Фог
Алън. Пак на същата именита улица в скромен дом преди години е расло слабичко
момче на име Дейвид Буут. Както всяко друго хлапе в града, Дейв е бил напълно
покорен от играта, тупкал по цял ден топката и се надявал да играе ако не в
университета, то поне в залата на гимназията си „Лоурънс Хай“ – „Джунглата“. Но
съдбата имала свое собствено намерение. Дейвид не успял да стане елитен играч, но
затова пък завършил икономика, станал успешен бизнесмен, създал финансова империя
в богатия на ресурси Тексас и натрупал приказно богатство.
Преди три месеца, на 10 декември, Дейвид се въоръжи с чековата си книжка и с
всичките си мечти от детството и се впусна в една от най-жестоките битки в живота си –
битка с арабски шейхове, световноизвестни музеи, ексцентрични колекционери и
западноевропейски милионери. Когато яростното наддаване най-после завърши. Дейв
бе спечелил търга за 13-те правила на доктор Нейсмит. Цената? 4,3 милиона долара –
най-скъпата спортна реликва в световната история! Но още по-интересно е, че Дейвид
Буут няма намерение да държи в себе си двата листа хартия. Веднага след като ги купи,
той заяви, че ще ги дари на университета, защото твърдо вярва, че мястото им е в
Лоурънс – там, където малко след като е поела първите си дихания, играта е избрала да

219
направи първите си крачки и където витае духът на нейния забележителен създател.
Университетът ще построи нещо като малък храм, в който безценният документ ще бъде
изложен завинаги и който без съмнение ще стане място за баскетболно преклонение на
привържениците на играта.
И точно тук, на това свято за играта място, в средата на Америка и в сърцето на
баскетбола, днес вятърът вие, „Джунглата“ е кипнала от напрежение и очите на всички
са отправени към едно 17-годишно българско момче. Момче на име Георги Фунтаров.
Естествено, че не е попаднал тук случайно. Съдбата си знае работата, но това е цяла
друга история. Някой ден ще ви я разкажа, но сега е време да обърнем внимание на
играта... и на посланика.

Вижте, аз винаги съм вярвал, че независимо дали го желаем, или не, всеки един от нас,
българите зад граница, е посланик на страната ни в чужбина. За повечето хора, особено
тук в Америка, нашите постъпки, поведение, решения и думи са единственото
впечатление от България. Ние сме визитната картичка, брошура и прозорец към
страната ни. Така че всеки български дом е консулство. Всички неофициално носим
официална отговорност и където ни е подхвърлил животът, там е посолството ни.
Даката, шофьор в Чикаго – посланик. Методи, зъболекар в Денвър – посланик, Оги,
механик в Бостън – посланик, Елена Поптодорова, посланик във Вашингтон – посланик,

220
Георги Фунтаров, ученик в гимназията „Фрий Стейт“ в Лоурънс, Канзас – посланик.
Днес е негов ред да връчи своите акредитивни писма. Георги е тук от лятото, записа се
във „Фрий Стейт“ и започна да учи и да тренира. Още след първите няколко мача стана
ясно, че е най-добрият играч в отбора, и бързо се наложи като топреализатор и най-умел
защитник в гимназията. Наскоро се сблъска с най-силния отбор в щата Канзас – „Уичита
Хайтс“, където играе соченият за бъдеща звезда в НБА Пери Елис. Без да му мигне
окото, Жоро отбеляза 18 точки от всякакви възможни положения и измъчи именития си
съперник в защита. Малко по-късно се натъкна на друга звезда – 210-сантиметровия
тъмнокож ихтиозавър Уили Каули и непобедения му отбор „Олейта НУ „. Резултатът?
15 точки за Георги, 4 за Каули и победа за „Фрий Стейт“ на чужд терен! Изведнъж
целият щат заговори за българина и името му започна да се появява редовно в медиите.
Днешният двубой в „Джунглата“ е особен – най-очакваният гимназиален мач на
годината. Сякаш целият град е тук. „Лоурънс Хай“ срещу „Фрий Стейт“. Двете
мегаучилища просто не могат да се понасят. Лоурънс е толерантен и цивилизован град,
но днес нещата са извън контрол. Атмосферата е неописуема. Подобен хаос не може да
бъде разказан – трябва да се изживее. Ако търсите отговор на въпроса защо Щатите
винаги ще имат баскетбол, ще го откриете не в НБА, а точно на такова място.
Гимназиалният баскетбол в Америка е стихийно явление, пълно с невинен ентусиазъм,
сладка лудост и градивна енергия. Жоро не е играл през живота си в подобна лудница и
изглежда малко объркан. Феновете на „Лоурънс Хай“ знаят, че за Да имат шанс, трябва
да извадят Георги от релси. На трибуните има огромен, глупав плакат, насочен директно
срещу него. Още на загрявката забелязвам, че откачената публика го е стъписала и че
Жоро е много напрегнат. С влизането в игра е фаулиран моментално, но когато стъпва
на линията за наказателен удар, публиката започва да го освирква. Тактиката е
успешна – Георги изпуска фала... после изиска следващия... и по-следващия. Стрелбата
не му върви, топката не стига до ръцете му, съдиите също се обръщат срещу него. В
един момент Георги най-после се откъсва, полита към коша и добавя топката с
категорична забивка! Но съдиите преценяват, че се е набрал на ринга и отсъждат
техническо нарушение. Треньорът на Фунтаров е бесен и го вади незабавно от игра..

С четири фала българинът трябва да гледа безпомощно от скамейката, докато

преднината на съотборниците му започва да се топи, Петнадесет секунди преди края
„Фрий Стейт“ пада с една точка и треньорът Чък Лоу взема своето последно прекъсване.
Въпреки че току-що бе изиграл кошмарен мач, въпреки че бе постоянна жертва на
221
яростта на публиката, въпреки че бе емоционално изцеден и че иначе безпощадната му
ръка днес изпускаше, треньорът реши да се довери на звездата си. След един бърз заслон
топката успява да стигне до Георги вляво от таблото. Фунтаров се обръща бързо с
дясното рамо към коша и завърта дълга кука. Защо, Жоре, защо? Тази стрелба е твърде
рискована... твърде далече от коша. От момента, в който топката напуска
възглавничките на пръстите му, докато стигне до коша, получавам няколко спонтанни
микроинсулта. Времето забавя ход. Топката увисва във въздуха. За пръв път публиката
замлъква. Минава цяла вечност, но накрая, за ужас на феновете на „Лоурънс Хай“ и за
радост на всички останали, топката минава със закачливо българско намигване през
мрежичката – 61:60 и победа за „Фрий Стейт“!
Залата избухва. Играчите на „Лоурънс Хай“ рухват на земята. Около 300 облечени в
зелено фенове на „Фрий Стейт“ се разливат като цунами върху игрището. Играчите се
прегръщат. Глутница журналисти се нахвърлят върху отбора в търсене на Георги. „Уфф,
знаех си, че няма да можем да го спрем този българин“, чувам някой да казва и си давам
сметка, че нашият 17-годишен тийнейджър е станал завинаги част от един много богат
баскетболен фолклор. В следващите няколко часа Георги получава над 400
предложения за приятелство във Фейсбук. Телевизията повтаря пет пъти победния му
кош. „Този изстрел пристигна чак от България – казва коментаторът и после добавя:
Това беше най-великият мач между тези два отбора!”
Във вестника се получават безброй писма от разгневени читатели, които смятат, че
публиката на „Лоурънс Хай“ е дискредитирала града, скандирайки срещу едно момче,
отдалечено толкова много от родителите си, приятелите и родното си място. Георги
получава обаждания от безброй хора, които не познава и на които не е давал телефона
си. Всички те му се извиняват от името на самозабравилите се фенове. На следващия
ден на голямо поле до училището някой е написал в снега с огромни букви:
„БЪЛГАРИЯ“. Постепенно започвам да си давам сметка, че за една секунда, с един-
единствен изстрел скромният 17-годишен Георги Фунтаров успя да направи повече в
този град за реномето на страната ми, отколкото аз за 20 години. Да разтърсиш по този
начин мястото, в което живее душата на баскетбола, където е погребан нейният
създател, където се пази нейното кръщелно свидетелство. Да накараш това светилище
да говори с уважение за България. Знам какво мислите и сте прави, разбира се – не е
само изстрелът.
Георги е обичан в този град заради много други неща. Въпреки качествата си на
игрището това момче веднъж не се е опитало да стане център на вниманието, да се
самозабрави, да хукне по клубове или да набере телефоните на непознатите момичета,
които му подхвърлят номерата си всеки ден. Скромен, учтив, дисциплиниран и целе-
насочен от първия ден в Щатите, Фунтаров не е спрял да се раздава докрай и в училище,
и в залата. Тук това не остава незабелязано. Георги е обичан от всички, които са имали
контакт с него. Говорих и с учителите му, и с треньорите и те са изумени от
светкавичната му адаптация към напълно различните култура, език и система. Наскоро
съпругата на бившата звезда в НБА Дани Манинг ми каза, че обожава характера на
Георги и е щастлива, че синът ѝ Евън играе с него. Бил Селф, един от най-големите
треньори на Америка и човек, който не обича да раздава комплименти, наскоро ме
намери на трибуните само за да ми каже колко е впечатлен от играта и поведението на
Жоро. Толкова съм благодарен на родителите му, на българските му треньори и учители
и на страната ни за това, че са отгледали подобен човек и че дават повод на всички ни
да забравим песимизма си и да повярваме, че докато имаме хубави послания, носени от

222
достойни посланици, ще има и надежда.

Не знам какво е приготвило бъдещето за Георги Фунтаров, но съм сигурен в едно –

дори да не вкара нито точка повече през живота си, дори утре да спре да играе баскетбол,
дипломатическата му мисия вече е триумфално изпълнена. Имам изумително
доказателство. Създадено от ученици, фенове и граждани на Лоурънс на хиляди ки-
лометри от нашата малка, красива страна. Открих го вчера напълно неочаквано, когато
влязох в прекрасната нова зала на „Фрий Стейт – една от най-големите и модерни
гимназии в Щатите. Доказателството се взираше в мен с големи зелени букви под
формата на един-единствен огромен плакат. Потърках невярващ очи, но плакатът не
изчезна. В три хубави английски думи, които ще помня завинаги, той гласеше просто:

„БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ БЪЛГАРИЯ!“

223
Мисията на посланника Фунтаров!

224
 „ИЗВИНЕТЕ, МАЙ ИЗПУСНАХТЕ НЕЩО“
Коледа, 2006 г.
За вестник „ 7 дни спорт“
http://ivo.ucoz.com/index/0-4

Зъзнещ в ледената си таратайка, Дядо Коледа стискаше с разтреперана ръка студената

дръжка на 22-калибров пистолет. Отчайващите моменти раждат отчайващи решения, а
в тази потискаща декемврийска вечер единственият спътник, съратник и съветник на
Дядо Коледа бе именно отчаянието. Изоставен от късмета си, напълно разорен и
отритнат от съдбата, той бе само на две минути разстояние от най-голямата грешка в
живота си. На 20 метра светеше витрината на малък магазин и Дядо Коледа
възнамеряваше да използва пистолета, за да го ограби. У дома го чакаха гладната му
съпруга и дете и той нямаше сили да ги погледне в очите и да им каже, че отново е без
работа, без пукната пара, че няма да може нито да плати наема, нито да сложи храна на
масата за празниците.
По това време той все още не бил Дядо Коледа, а 27-годишен младеж, чийто живот
бил постоянна верига от жестоки провали и незаслужени разочарования. Постепенно
разумът се прокраднал в студената кабина на кашлящата с последни сили кола и миг
преди да нахълта в магазина, Дядо Коледа сложил край на безумния си план. „В този
момент гледах на себе си като на абсолютен несретник – спомня си днес той. – Един
загубеняк, който не е в състояние да спаси семейството си. Единствената причина да не
насоча пистолета към себе бе мисълта за жена ми и детето“. Тридесет години са
изминали от онзи декемврийски ден – много вода е изтекла, много неща са се
променили. Светът вече е коренно различно място, а отчаяния младеж е възрастен мъж,
който може да си позволи да погледне назад без притеснение – с усмивка и гордост.
Защото той е човекът, които вече четвърт век е обожаван и обичан от цяла Америка, без
тя дори да знае името му.
Днес е денят, в който най-после ни бе отворена вратата към неговото минало и ни бе
дадена възможността да разкажем изумителната му история.
Обичам да повтарям, че някои истории нямат никаква нужда от мен: те са толкова
силни, уникални и въздействащи, че някак си успяват да се саморазкажат. Не им трябват
225
украса, метафори и хумор, не им трябва дори разказвач. Такава е историята на човека,
когото цяла Америка нарича Тайнствения Дядо Коледа. Всеки декември тази
мистериозна личност обикаля бедните квартали, евтините магазини, гетата, гарите и
автобусните спирки в търсене на хора с овехтели дрехи, счупени коли или просто тъга
в очите. „Извинете, струва ми се, че изпуснахте нещо“, е любимата му фраза, с която уж
грабва нещо от земята и набутва 100-доларови банкноти в ръцете на изумените
късметлии. После, преди да са успели да реагират, Тайнствения Дядо Коледа се
изпарява като дим. От 26 години този екстравагантен благодетел е истинска енигма и
подлудява винаги любопитната Америка.
Кой е този човек? Защо се крие?
Защо раздава парите си, без да иска благодарност? Хиляди са тези, докоснати от
неговата загадъчна благотворителност. Често се случва хора със сълзи на очите да се
обадят на медиите с молба да бъде излъчена благодарността им към този човек. Едно от
любимите му места за действие са заложните къщи. Там причаква бедните родители,
които идват, за да заложат стар телевизор или потомствен златен пръстен и да купят с
парите подаръци на децата. Известен е случаят, в който Дядо Коледа взел от ръцете на
една жена очукана микровълнова печка за 20 долара и я „купил“ за 800. После изтичал
до ръждясалата ѝ кола и сложил печката на задната седалка. Жената разказала всичко,
ридаеща от щастие. А това е само един от стотиците подобни жестове.
В началото легендите за Тайнствения Дядо Коледа кръстосваха предимно улиците на
Канзас Сити, но през последните години действията на благодетеля бяха регистрирани
и в други големи градове. И независимо от изпепеляващото любопитство на медиите и
засадите на фотографите той неизменно успяваше да съхрани тайната си.
Преди 11 години Опра Уинфри му отправи официална покана за популярното си
токшоу. Той позволи да бъде интервюиран, но се появи напълно неузнаваем, защото бе
плътно дегизиран като Добрия старец. Преди броени дни обаче една тъжна ситуация го
принуди да разкрие самоличността си и да разкаже как точно се е превърнал от отчаян
млад мъж с пистолет в Дядо Коледа, раздаващ усмивки на изпадналите в беда и нищета.
Най-после лицето му погледна цяла Америка от първите страници на вестниците, а
името му стана достояние на всички ни.
Преди много години Дядо Коледа е бил просто малчуганът Лари Стюарт, растящ в
абсолютна бедност в прашния и влажен щат Мисисипи. Отгледан е от баба си и дядо
си, които свързвали двата края с по няколко долара седмично. Били са толкова бедни,
че са нямали течаща вода и слагали по десетина кофи из къщата, за да събират
дъждовните капки, минаващи през дупките на покрива.
Малкият Лари често ходел на училище бос, а Коледите карал без подаръци. Когато
другите деца се хвалели с придобивките си, той просто се свивал на чина си. Шансът на
малчугана в живота бил спортът. Оказало се, че има талант за баскетбол, футбол и лека
атлетика. Благодарение на постиженията си Лари се добрал до спортна стипендия в
университета, но когато решил да се хвърли с главата напред в живота и да се опита да
изплува от тресавището на немотията, той осъзнал, че над главата му сякаш е
надвиснало проклятие. С каквото и да се захванел, младежът винаги се натъквал на
несполуки. Компаниите, за които работел, фалирали, мошеници го въвличали в схеми и
обирали спестяванията му, работодатели го съкращавали. Отгоре на всичко нещастието
му явно имало някакво мрачно чувство за хумор и винаги го спохождало около Коледа.
В студените зимни дни на 1971-ва младежът живеел в ръждясалия си жълт датсун и се
хранел веднъж на два дни. Накрая бензинът му свършил и Лари не можел да отоплява

226
кабината. Опитал се да изпроси малко храна от местна църква, но дори и там му
отказали.
Прималял от глад, Стюарт влязъл в малката гостилница „Дикси Дайнър“ и си поръчал
вечеря. Когато дошло време да плаща, изчервен от притеснение, Лари се престорил, че
си е загубил портмонето. Заведението било толкова скромно, че собственикът Тед Хорн
бил също главен готвач, касиер, чистач и мияч на чинии. Тед дошъл до масата,
погледнал Лари право в очите, след което бавно се навел и рекъл: „Я, струва ми се, че
сте изпуснали нещо“. С тези думи собственикът сложил „намерената“ банкнота от 20
долара в ръцете на изумения клиент. Това били много пари за времето си, те се равняват
на 120 долара днешни пари. Лари платил, излязъл зашеметен от заведението, избутал
колата си до бензиностанцията и отпратил в посока Канзас Сити в търсене на по-добър
живот.

Но както вече знаем, съдбата продължила да му подхвърля коледни кошмари. Година

след като за малко да дръпне спусъка, Лари за кой ли път бил съкратен от новата си
работа. При това две седмици преди Коледа. Звучи невероятно, но абсолютно същият
сценарий се повторил и следващата година. Обезверен, Лари спрял да си купи сандвич
от павилион и забелязал, че продавачката е с болнав вид и трепери от студ в старите си
дрехи. Младежът извадил 20 долара за сметката от 1 долар и казал на момичето да
задържи рестото. „На теб ще ти свърши повече работа“, уверил я безработният Лари.
„Устните ѝ се разтрепериха – спомня си Стюарт – и от очите ѝ рукнаха сълзи. Никога
няма да забравя благодарността ѝ.“ И тогава някакъв необясним импулс накарал Лари
да отиде в банката, да изтегли 200 долара от оскъдната си сметка и да тръгне да ги
раздава по улицата на хора, които изглеждат в по-голяма беда от него.
И ето че от този момент, още по-необяснимо, късметът и съдбата му направили завой
на 180 градуса. Всяко негово начинание, всяка сделка и бизнес идея започнали да се
увенчават с успех и Лари натрупал състояние от 5 млн. долара! Но колкото повече имал,
толкова повече осъзнавал колко е важно да дава на другите. Затова, дойдел ли декември,
тръгвал по улиците на Канзас и слагал пари в ръцете на отчаяните хора, без да са го
искали и без да ги обиди.
„Извинете, струва ми се, че изпуснахте нещо.“ Никой не знае точно колко хора е
зарадвал Лари с тази фраза през годините, но се знае, че е дарил общо 1,3 милиона
долара. Постепенно медиите му подариха прякора Тайнствения Дядо Коледа, а той
разшири обсега си, Давейки дарения не само тук, но и в гетата на Ню Йорк, Вашингтон,
Чикаго, Ню Орлиънс и Сан Диего.
Казват, че добрината е като бумеранг и неизменно се връща при теб. Преди седем
години Лари се върнал в Тупело, Мисисипи, за да открие Тед Хорн, собственика на
„Дикси Дайнър“. Преди да е разбрал какво става, Тед се озовал с дебел плик в ръката,
пълен до пръсване с хилядарки!
От години следя с възхищение репортажите за Тайнствения Дядо и се чудя кой е
прекрасният човек, който се крие зад този градски ангел. Защо след толкова години
Лари Стюарт махна маската? Защо наруши тайната си? В отговора има много тъга
но и много надежда. Тази Коледа ще бъде последната, в която този изключителен
мъж ще кръстосва улиците с банкноти в ръка. Оказва се, че дори Дядо Коледа не е
неуязвим. Дори Дядо Коледа може да се разболее от рак.

227
 Започнал е в хранопровода и е пропълзял бързо в черния му дроб. В момента Лари се
подлага на експериментално лечение, за да спечели още малко време, в което да разкаже
историята си на колкото се може повече хора и да ги вдъхнови с мисията си. Той иска
от нас поне понякога да се разделяме с мислите за себе си и да се отдаваме на
произволни прояви на добрина. Без корист, без облага, без услуга за услуга, дори без
„благодаря!“.

Срещата ми с Лари Стюърт ме накара да повярвам отново в съществуването на

Дядо Коледа.

Живеем в странни времена: светът се задъхва от безсмислени войни, геноцид, смърт,

бедност и глад. Има страхотен дефицит на човечност. Дефицит на хора като Лари
Стюарт. Толкова се гордея с него.
Толкова го обичам. Не защото ми е съгражданин, а защото непровокираната му
щедрост ми вдъхва вяра в доброто начало. Вчера се качих на колата и отидох да се
срещна с него на около час път от тук. Той бе изморен, смазан от проклетата болест и
от химиотерапията. Когато стиснах ръката му, усетих колко е крехък животът в нея. Но
от бледото му лице ме гледаха две големи, добри очи, в които нямаше нито умора, нито
страх от смъртта, а само тихо благородство и спокойствие, характерно за човек, който
не е пропилял дните си на майката земя. Обещах му лично, че ще занеса историята му в
България. Вярвам, че и у нас има много хора, които биха я оценили.

228
 „На Иво и българския народ:
Честита Коледа!
С обич, Лари Стюърт“

Скоро ще си вземем сбогом с Лари, но не и с Тайнствения Дядо Коледа. В неговия

случай ракът няма думата. Аз не съм особено религиозен: не знам със сигурност кой се
е родил на Коледа: дали е Божият син, дали някой месия, мъченик, или просто един
изключителен човек, който е загинал на кръста в опит да изкупи греховете на другите.
Знам обаче, че Коледа е идеален повод да дадем шанс на собствената си добрина. Във
всеки един от нас има по един Тайнствен Дядо Коледа. Нека тази седмица го пуснем на
свобода. Бедни или богати, ние всички имаме нещичко, което можем да предложим на
тези, които страдат. Не става дума само за пари: понякога една дума, една усмивка е
достатъчна, за да повдигне падналия, да го изправи на крака. Според мен двайсетте
долара на Тед сами по себе си са по-маловажни от силата на жеста му. И вярвам, че ако
не беше той, Лари сигурно щеше да дръпне спусъка в онази студена нощ преди 30
години. Никога не знаем какво може да се окаже животоспасяващо за един отчаян човек.
Та такава е историята на Тайнствения Дядо Коледа. Благодаря ви, че ѝ позволихте да
се саморазкаже. Тя определено го заслужаваше.
Аз нямам много. Не съм милионер. Не съм дори хилядиер. Но знам, че мога да бъда
по-добър човек. Да направя нещо хубаво тази Коледа. В близката бензиностанция всеки
следобед забелязвам един възрастен човек с добри очи и отрудени ръце. Дрехите му са
окъсани и той все събира жълти центове за кафе. Дано не се лъжа, но имам чувството,
че утре около пет следобед той, без да подозира, ще изпусне нещо и аз ще бъда там, за
да вдигна плика от земята и да му го подам.

Честита Коледа на всички ви!

229
 ПОСЛЕПИС. Лари Стюърт почина броени дни след публикуването на тази
статия през 2006 година. Тялото му издържа точно толкова колкото беше
необходимо, за да може да изпълни още една Коледна мисия и да раздаде за
последен път в живота си близо 200 000 долара за нуждаещи се непознати на
улицата.

Иво Иванов, Канзас

230
 НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ ...
17 март 2010 г.
За вестник „ Телеграф“
http://www.sportal.bg/my_news.php?news=227242

„Не мога да повярвам, че това не е масло!“ Това не е просто категорично заключение

на изненадан дегустатор, а наименованието на един от най-популярните хранителни
продукти в Съединените щати. Става дума за една от най-продаваните марки маргарин,
произвеждан от мултинационалната корпорация „Унилевър“ В даден момент някой
маркетингов виртуоз е бил осенен от „гениалната“ идея да нарече продукта със
скромното и лаконично название „Не мога да повярвам, че това не е масло!“. Цялото
изречение, заедно с удивителния знак, е запазена марка и не може да бъде използвано в
Съединените щати за каквито и да било търговски цели. Представете си колко абсурдно
би било, ако се обадите в централата на компанията:
Вие: Ало, това „Не мога да повярвам, че това не е масло!“ ли е? Секретарка: Да,
свързахте се с „Не мога да повярвам, че това не е масло!“. Някакво оплакване ли имате?
Вие: 0, не, не – напротив. Просто „Не мога да повярвам, че това не е масло!“ е
любимият ми продукт, който не е масло, но прилича на такова. Исках да ви поздравя и
да ви благодаря за това, че произвеждате „Не мога да повярвам, че това не е масло! .
Секретарка: „Не мога да повярвам, че това не е масло! Също Ви благодари и държи да
ви увери, че цени вашата потребителска лоялност.
Дори след толкова много години в Щатите си давам сметка, че винаги Ще има неща в
колоритния манталитет на американеца, които ме изненадват и озадачават. Да вземем
„Не мога да повярвам, че това не е масло!“ Продукт с такова име би трябвало да накара
хората да се чешат по главата. Все едно да наречеш последния модел на „Ауди“. Не мога
да повярвам, че това не е БМВ! или групатa
Бакстрийт Бойс“ „Не мога да повярвам, че това не е музика!“. Но противно на
маркетинговата логика американските консуматори пълнят кошницата с „Не мога да
повярвам, че това не е масло!“, мажат го по филии, хвърлят го в тигани и в крайна сметка

231
го поглъщат в огромни количества.

Между другото, рекламно лице на компанията е сладникавият метросексуален

италианец Фабио, който прилича на някаква окарикатурена смесица между китенски
„гларус“ и застаряваща молдовска комбайнерка. От време на време Фабио се появява
разголен до кръста по телевизията в телевизионни реклами, явно само миг след като се
е гмурнал в басейн с перхидрол. Очите му се вглеждат премрежени в хипотетичния
хоризонт, вентилатор извън кадър развява изрусените кичури на комбайнерската му
грива и след кратко стягане на обръснатите до кожа пекторалиси Фабио отхапва
сладостно от обилно намазана филия, хвърля прелъстителен поглед към камерата и
заявява със срамежлив италиански акцент: „Мммм... Не мога да повярвам, че това не е
масло!“. Всъщност, макар че би трябвало да е направен от плът и кръв, Фабио е толкова
мазен, че аз лично не мога да повярвам, че той не е масло. Също така не мога да
повярвам, че той не може да повярва, че това не е масло. В края на краищата маргаринът
си е най-обикновен маргарин. Но както вече споменахме, навиците на тукашните
консуматори са много особени, така че стоката продължава да се продава, а Фабио да
плаща за своите варели с перхидрол с пари от нови реклами. Всъщност „Не мога да
повярвам, че това не е масло!“ е един от относително поносимите хранителни продукти
на американския пазар. Лавиците на тукашните супермаркети са натъпкани догоре със
стоки за масово поразяване. Ако си направите труда да прочетете етикетите на повечето
продукти, ще помислите, че сте попаднали в лабораторията на доктор Франкенщайн.
Толкова много синтетика не бихте могли да видите дори на фестивал на чалгата в „Син
Сити“. Тук си имаме уникални шедьоври на съвременната биохимия и генно
инженерство, като например големи яркочервени домати с вкус на пърхот, сирене, в
което (без майтап) няма сирене, и, разбира се, месо, което би трябвало да се казва: „Не
мога да повярвам, че това не е месо!“.

Миналата седмица в медиите се появи резултат от допитване до 5000 британци кои са

най-привлекателните хора на планетата. Резултатът бе: американците! Гарантирам ви,
232
че никой от тези 5000 британци никога не е стъпвал в Щатите. Представите им за
американците навярно са формирани от холивудски продукции и креатури на
музикалната индустрия. Но истината е, че хора като Джесика Алба, Джони Деп, Сандра
Бълок и т.н. нямат нищо общо с действителното лице на Америка. Ако дойдете на
екскурзия тук, ще останете много впечатлени още преди да сте стигнали до Статуята на
Свободата, Великия каньон или Голдън Гейт Бридж. Това, което ще ви изуми още на
летището, ще бъдат индивиди, каквито не може да видите другаде по света. Знам, че сте
виждали дебели хора, но това, на което ще се натъкнете тук, ще обърне представите ви
надолу с главата. Ако не сте свикнали, гледката често е шокираща. Посрещал съм
приятели, които са си изпускали куфарите от изумление при вида на грандиозните,
всяващи страхопочитание хипопозаври, тътрещи телесата си като величествени
тихоокеански танкери из терминалите. Затлъстяването в Съединените щати е
достигнало епидемични пропорции. Шейсет и осем процента от съгражданите ми са с
наднормено тегло. Ана трета се водят опасно затлъстели. Всяка година между 200 000
и 400 000 души умират вследствие на заболявания, свързани със затлъстяването.
Прогнозата е, че през 2015 г. 75% от американското население ще бъде с наднормено
тегло. Това, за нещастие, включва и децата. Мисля, че вече съм го споменавал, но в
училището на моята дъщеря има повече холестерол, отколкото в баварска свинеферма
Болести като диабет тип II, хронична хипертония, сърдечносъдови заболявания и т.н. са
се превърнали в бич за тукашното общество. Причината, разбира се, не е еднозначна, но
един от най-съществените фактори безспорно е алчната и дерегулирана хранителна
индустрия, която се интересува единствено от собствените си приходи. Отдавна вече
никой не вярва в илюзията, че малки китни ферми произвеждат храната ни. Истината е,
че едва 3-4 колосални корпорации държат в изцапаните си ръце 99% от това, което
слагаме в стомаха си. Тези компании имат колосална система от лобита и
административна апаратура, която функционира в тяхна полза в самото сърце на
Вашингтон. През 1989 година Европейският съюз забрани със закон вноса на месо и
млечни продукти от САЩ. Причината? Безотговорното, престъпно тъпчене на добитъка
със синтетични хормони и стимуланти, включително и полови хормони и хормони на
растежа. Според много учени именно това е причина американските момичета да
навлизат в пубертета по-рано от връстничките си в останалия свят. Според Националния
институт по онкология, освен че предизвиква цял спектър от опасни последствия,
третираното с хормони месо е потенциален карциноген, водещ до неизлечими ракови
образувания. Вярно е, че когато тъпчат добитъка със синтетични, хормони тъпчат
добитъка със синтетични хормони, американските корпорации се радват на по-големи
и по-охранени животни. Но също така е вярно, че ако има неблагоразумието да даде
кръвна проба, всяка една от тези крави би могла да получи доживотна забрана от
Международната федерация по вдигане на тежести.

Не по-малко потискащ е случаят с пилешкото месо. Мегакомпании като „Тайсън“ и

„Монсанто“ пазят ревниво птицефермите си от очите на обществеността, но
благодарение на филма Food Inc. успяхме да надникнем в няколко от тях. Картината бе
по-ужасяваща от „Герника“ на Пикасо. Натъпкани едно върху друго, пилетата се
отглеждат в невъобразима мръсотия и кошмарни условия. Отнета им е възможността да
се движат и са наблъскани с антибиотици и стимуланти. Пилетата буквално мутират, а
телата им стават толкова огромни, че краката им се чупят с пращене. Огромна част от
тях умират в жестоки болки, преди още да са заклани, замразени и транспортирани в

233
KFC.
Сигурно се интересувате от значението на царевицата за Съединените щати. В епоха,
в която почти нищо вече не се произвежда в Америка, Щатите отглеждат половината
царевица на целия свят! Ако се престорим, че не забелязваме манифактурата на оръжия,
царевицата е най-мощната, най-доминираща промишленост тук. Последният
икономически мастодонт на Америка, който отчаяно се опитва да избегне ледникова
епоха. Производителите на царевица имат нужда от нови пазари. Възходът на отрасъла
започна преди около 40 години, когато правителството реши да стимулира царевичните
фермери и поощри въвеждането на нов, по-евтин от захарта подсладител –
високофруктозен царевичен сироп. За нещастие, този продукт се оказа много опасен и
по всяка вероятност е отговорен за цяла армия затлъстели диабетици. В момента в
тукашните супермаркети е почти невъзможно да намериш нещо, което да не съдържа
тази демонична съставка. Безалкохолните напитки са наводнени с него, но го има и в
хляба, шоколадите, консервите, супите, замразените храни и в какво ли още не.
Проблемът е, че за разлика от захарта, царевичният сироп не стимулира секрецията на
инсулин от панкреаса, спъвайки цялата гликолитична верига. Постепенно, без да го
подозират или заслужават, хората изграждат инсулинова съпротива и се превръщат в
диабетици.
В последно време царевичната индустрия, която мнозина смятат за всесилна мафия,
поде медийна кампания, целяща да убеди обществеността, че царевичният сироп не бил
по-вреден от захарта. Особено смехотворни са „независимите“ блогове и дискусии в
интернет, целящи да възвърнат вярата на консуматорите във вездесъщата царевица.
Цялата история ми напомня на усилията на тютюневата промишленост през 80-те да
изфабрикува доказателства, че никотинът няма никаква връзка с рака на белите дробове
и сърдечносъдовите заболявания. Положението с плодовете и зеленчуците също не е
кой знае колко цветущо. Тук често ме питат защо американските домати нямат вкус.
Причината е, че ги обират зелени, след което слагат щайгите в затворено помещение,
което напълват с етиленов газ (С2Н4). Етиленът стимулира производството на ензими,
които ускоряват зреенето. Проблемът е, че доматите придобиват вкус на мокър
целофан, а ние ядем зеленчуци, екзекутирани в газова камера. Задължително трябва да
споменем и един от най-големите злодеи в тлъстата хранителна верига на Съединените
щати – заведенията за бързо хранене. Ако случайно изпуснете един пържен картоф от
„Макдоналдс“ в колата си и го намерите след една година... той ще си бъде абсолютно
същият! Няма гниене. Няма мухъл. Това е, меко казано, ужасяващ факт! Представяте ли
си, че дори бактериите не искат това, което „Макдоналдс“ така ентусиазирано слага в
стомасите ни. Повечето подобни заведения претоплят дълбоко замразени
полуфабрикати, осеяни с консерванти. Пърженето обикновено маскира липсата на
хранителна стойност, но разликата между картоф от „Макдоналдс“ и пластмаса сигурно
не е кой знае колко голяма.

234
 Естествено, вината за тъжната дебела американска действителност не е еднопосочна.
Тукашното общество е крайно обездвижено. Спортните площадки пустеят. Диваните са
пълни с мегазадници, които отказват да седнат върху велосипедна седалка. Хората
буквално не излизат от автомобилите си. Няма друго общество в света, което да е
изградило подобна автокултура и житейска инфраструктура, която да позволява на
хората да съществуват изцяло в колите си. Превърнали сме се в автокентаври, сраснали
се с четиритактовия унищожител на собственото ни здраве. Тук вече всичко е с
прозорчета drive through за обслужване на автомобилисти: магазини, банки, кафенета,
химическо чистене, ресторанти и какво ли още не. Върхът на всичко е, че вече дори
аптеките продават през подобни прозорчета. Това означава, че хората могат да купуват
лекарства директно от колите си, за да третират същите тези болести, от които са се
разболели, защото не слизат от колите си! Резултатът от всичко това е плачевен –
стигнали сме дотам, че вече се произвеждат по-големи тоалетни чинии, тъй като и те
започнаха да стенат и да се чупят под глутеуса на хомо американикус. Новото
поколение седалки на стадионите, столовете, чиновете и да, дори ковчезите се правят
далеч по-големи, отколкото преди 20 години. В самолетите се предлагат специални
удължители на предпазните колани за пътници, чийто ханш е необгръщаем от
стандартния колан. Миналата година на състезание от NASCAR до мен седна жена с
размера на софийска маршрутка. Телесата ѝ се разляха в различни посоки, включително
и върху моята седалка. Беше горещо и само след десетина минути се облях в пот... за

235
нещастие, не моята. Кошмарът е тотален, но в много случаи вината не е у хората, а в
системата.
Мегакорпорациите са ненаситни. Всеки четири месеца контролиращите акционери
очакват инвестициите им да показват прираст. Как и на каква цена, няма значение,
независимо дали става дума за химикали, хормони, генетични експерименти, токсични
газове или отровни подсладители. Днес хранително-вкусовата промишленост е
инфилтрирала американското законодателство на всички нива и се радва на
безпрецедентна дерегулация и липса на контрол. В епоха на глобализация колко още ще
устои Европа срещу търсещата нови пазари американска зараза? Американците не са
самовлюбени, арогантни и егоистични дегенерати, както често чувам да бъдат
описвани. Подобно категорично обобщение неизбежно носи грешка Много от най-
интелигентните, толерантни и благородни хора, които съм срещал през живота си, са
американци. Естествено, че пак тук може да намерите и някои много красиви и
атлетични човешки екземпляри. За голямо съжаление обаче едно от нещата, които може
да си позволим да обобщим, е, че тези индивиди са станали статистически изключения.
Днес американците не само че определено не са най-привлекателната нация в света, но
са в окаяно физическо състояние и младото им поколение е съсипано от болести, които
само преди двайсетина години бяха проблем на възрастните. Интересно е, че системата
е изградила обществен парадокс – бедните са дебели, а богатите слаби и стройни,
защото качествената храна е пет пъти по-скъпа от отровите, продавани на просто-
смъртните.
Не се терзая заради чревоугодниците и стихийните консуматори, а за тези, които
просто нямат избор. Магазините са пълни догоре с НХО (неидентифицирани хранител-
ни обекти), които убиват жертвите си бавно, методично и безмилостно. Не е за вярване,
че зад грамадните, бездушни корпорации, произвеждащи тези токсични боклуци, стоят
нормални хора като нас и вас. Външно приличат на човешки същества от плът и кръв,
но колкото повече мисля, толкова повече осъзнавам, че за да ги опиша в едно изречение,
ще трябва да открадна и изопача любимата фраза на самия повелител на маргарина
Фабио: „Не мога да повярвам, че това не са изчадия от преизподнята!“

236
 ЖИВОТ В КЛЕТКА
25 май 2008 г.
За вестник „ 7 дни спорт „
http://www.7sport.net/archive7ds/2008/06/02/forum/d5054_8.htm

Виждали ли сте бял тигър? Гледката е, меко казано, изумителна. Животното,

родено благодарение на лудориите на двойно копиран рецесивен ген, е внушително и
много рядко. Спомням си как преди години застинах като омагьосан пред клетката на
белия тигър Силвър в зоологическата градина на Канзас Сити. Могъщата котка бе
далеч по-голяма от оранжевите си родственици. Тигърът се движеше плавно и
достолепно, като величествен императорски кораб, а под сребърното платно на
бляскавата му козина се вълнуваха масивни цунамита от гъвкави мускули. „Какъв
екземпляр – казах си -какво изключително произведение на природното изкуство!“
Докато се взирах неподвижен и безмълвен в белия хищник, застанал на няколко метра
от мен, изпитах неизбежното страхопочитание, но не очаквах, че точно в една
зоологическа градина ще бъда споходен от екзистенциален момент. Той настъпи,
когато най-после срещнах очите на могъщия звяр. Очаквах да видя в тях нещо древно,
студено и свирепо – нещо дълбоко животинско, което да умножи по хиляда тръпките,
които вече бяха побили тялото ми. Вместо това белият тигър Силвър ме остави
завинаги със спомена за погледа си. Поглед, който не знам как точно да опиша. В него
имаше някаква обреченост и тъга с почти човешки измерения. Ако е възможно да
съществува понятие като примирена паника, то именно тя ме гледаше от очите на
красивото животно. Мисля, че в този момент разбрах смисъла на този поглед. Дадох
си сметка, че Силвър не е рожба нито на сибирските тундри, нито на джунглите на
Бенгал. В гените му пъпли кодирана жаждата за неограничени простори и кървав лов,
но той самият е роден и израснал в клетка, без никога да е познавал свободата на
дедите си и без някога да е усещал опияняващото ухание на страх обзел преследваната
плячка. Това трагично противоречие се бе настанило завинаги в тъжните очи на
тигъра, който сякаш жадуваше за някакъв друг живот, но в същото време разбираше,
че не би могъл да оцелее от другата страна на решетката. Силвър съществуваше в
потискаща невъзможност, което ме накара да се запитам дали въобще ще излезе, ако
някой случайно остави вратата на клетката отворена. Повече не съм виждал
величественото животно – Силвър ни бе даден само назаем и скоро отпътува за друга
зоологическа градина.

237
 Така ми се иска да прочетете тази статия с отвращение. Да смачкате вестника и да го
захвърлите завинаги с последната дума. Не искам тази история да има обратен ефект и
да събуди някакво мрачно любопитство, което да ви прати пред компютъра. Но в
същото време си давам сметка, че това е почти неизбежно – със или без моя малък
материал, рано или късно, нарочно или случайно ще се натъкнете на феномена Фелъни
Файтс, който нагло нарича себе си спорт. Манията е вече навсякъде и се разпространява
по-бързо от гнойна ангина в детска градина. Толкова е лесно да откриете героите на
днешната тема в интернет. Едно щракване с мишката ни дели от Шед Смит и стотици
други изгубени души като него.
Ето, написвам думите „Фелъни Файтс“ в търсачката и вездесъщата мрежа ме отвежда
на пусто, безименно място в Северно Мексико. Двама мъже са напът да се сблъскат в
яростно сбиване. Бивш затворник на име Том се изправя срещу друг бивш престъпник
на име Мигел. Мъжете са голи до кръста, върху юмруците им няма ръкавици.
Слабичкият Том е с вид на човек, който никога не се е бил през живота си, и след като
замахва несръчно към противника си, залита напред, оставяйки лицето си абсолютно
незащитено. Мигел вкарва чудовищно дясно кроше в долната челюст на Том, който
губи съзнание още преди да е паднал на земята. Мигел се нахвърля като обезумял върху
безжизненото тяло, сипейки стихийно ритници, лакти и юмруци върху главата му.
Накрая се засилва, вдига масивното си тяло във въздуха и се строполява с колене върху
шията на жертвата си. Най-после някой прекъсва касапницата, но тялото на Том е в
конвулсии, а от гърлото му се носи смразяващо кръвта хриптене. Видеото е сред най-
гледаните в интернет, а създателят му е американската компания „Фелъни Файтс“.
Сбиванията са организирани предварително, но тъй като влизат в противоречие със
закона, са заснети предимно в Мексико, в близост до щатската граница.
Интересното е, че въпреки забраната за подобно филмиране DVD дисковете на
компанията, включващи бруталните схватки, са напълно легални и се продават
свободно из магазините на Америка. Фелъни Файтс означава буквално сбивания на
престъпници и това обяснява до голяма степен същността на компанията. Създателят ѝ
Майкъл Линч е слузест, но съобразителен опортюнист, който е усетил как може да се
възползва от една от най-фрапиращите слабости на тукашната система. В Съединените
238
щати има два милиона затворници, което по глава на населението поставя страната на
първо място в света. Набляга се на наказанието, а не на рехабилитацията. След като
престъпникът излежи присъдата си, обществото често му обръща гръб. Почти всяка
американска компания изисква подчинените им да нямат каквато и да било присъда в
биографията си. Така бившите затворници попадат в омагьосан кръг и когато дори
„Макдоналдс“ откаже да ги наеме на работа, единственият им изход е отново да се
върнат към престъплението. Попаднали в такава ситуация, отчаяните мъже понякога са
готови на всичко за 800 долара. Толкова им предлага старият паяк Майкъл Линч и него-
вата пошла компания, за да рискуват живота си някъде в Мексико. Фелъни Файтс няма
правила. Разрешени са хапенето, дрането, дори „рибарската кука“ (похват, който
означава бъркане с показалец в устата на противника с цел да бъде разкъсана бузата му).
Един от най-известните клипове на „Фелъни Файтс“ е свързан с Шед Смит, който е сред
най-популярните бойци на компанията. Този път действието се развива на бетонна
площадка сред няколко полуразрушени, напръскани с графити постройки. По
покривите им е накацала жадната за кръв публика, съставена предимно от надрусани
дегенерати. Шед е много нисък, не повече от 165 см, и крайниците му са Далеч по-къси
от тези на противника му Майк. Тялото му обаче е компактно и осеяно с качествени
мускули, които на свой ред са осеяни със застрашителни многоцветни татуировки.
Ушите му са счупени и деформирани – спомен от миналото му на борец. Забелязвам, че
продукцията е филмирана с две подвижни камери и монтажът е по-качествен. Майк се
нахвърля самоуверено върху Шед, изсипвайки комбинация от леви и десни прави удари,
без дори да пази гард. „Убий го! Смачкай му физиономията“ – чуват се крясъци от
оскотялата публика. Но Майк пилее силите си, без да знае как да вкара тялото си в
ударите. Без да им обръща особено внимание, Шед влиза близо до противника си, грабва
краката му и го стоварва от високо върху цимента. В тази ситуация съпротивата срещу
бившия борец е излишна: Шед се качва върху гръдния кош на противника си, хващ а
главата му и я удря с всичка сила в бетона. Чува се кошмарен тъп звук. Но Майк все
още е в съзнание и Смит започва да блъска лицето му с лакти и окървавени юмруци... И
в този момент става нещо странно: „Не искам да го удрям повече“ – казва неочаквано
Шед и се изправя от полуживия си противник. Изневиделица самият Майкъл Линч
пониква в кадър и започва да убеждава Смит да довърши съперника си: „Какво правиш
бе, човек? Боят не е свършил, за какво сме дошли тук? Това е „Фелъни Файтс“ в края на
краищата!“.
„Не! – отговаря Шед. – Това, което правя, е завинаги. Не искам да оставя трайни
контузии. Счупен нос, счупени лицеви кости – това е завинаги. Има момент, в който
един бой трябва да свърши. Не можеш ли да разбереш?“
Не може, разбира се. Никой не разбира. Нито пияната публика, нито камерата, нито
противникът на Шед и най-малко Майкъл Линч. И така боят продължава. Шед вкарва
няколко жестоки десни крошета и смъква Майк отново на земята. Този път някакъв
примитивен инстинкт лакомо поглъща всички остатъци на човечност, превръщайки
Смит в побесняло животно. Лакътят му прониква с хрущене в лицето на Майк, а
юмруците му започват да блъскат главата му, която сипе окървавени слюнки. Най-после
варварщината свършвай, слава Богу, въпреки пораженията върху лицето си Майк е в
състояние да се изправи и дори да даде кратко интервю за камерата.
Днес Шед Смит твърди, че иска да погребе завинаги „Фелъни Файтс“ и подобни битки
в миналото си. Ако наистина попаднат там, те ще открият многобройна мрачна
компания. Миналото на Шед е белязано от безкрайна верига от грешки, престъпления

239
и 46 присъди. Голяма част от живота му е преминала из затворите на Калифорния.
„Винаги съм бил страшилището на улицата“ – спомня си Шед. Всичко това е много
странно, защото Смит прави впечатление на изключително интелигентен, скромен и
дори добър човек. В много отношения той е пълната противоположност на
стереотипния престъпник. Вярно – главата му е обръсната и дори темето му е покрито
от татуировка, която гласи „Резервоар за акули“. Някъде под татуировката обаче се
крият пъргав ум, богата обща култура, феноменален речник и голям потенциал.
Казват, че Шед Смит е гей, който е създал цялата тази яростна перона още като дете,
за да скрие зад нея истинската си същност. Това е без значение. Както той, така и другите
бойци на Фелъни Файтс са пленници на обстоятелствата и жертви на системата, която
ги е превърнала в модерен вариант на онези обречени роби, които древният Рим е
наричал гладиатори. Линч твърди, че все още не е имало смъртен случай по време на
продуцираните от него сбивания, но аз нямам абсолютно никаква причина да му вярвам.
Тъжното е, че ние, милионите консуматори пред екраните, създаваме пазарно търсене
за подобен вид кървави развлечения и строим невидими колизеуми за многобройните
клетници, търсещи отчаяно някаква несъществуваща възможност за нормален живот.
В романа на Чък Паланюк „Боен клуб“ протагонистът създава нещо подобно на
„Фелъни Файтс“, но с абсолютно друга цел. Идеята му е анархистичен бунт срещу
заразилата ни консуматорщина и парализираща зависимост от материалното. Подобно
на Шед Смит героят дори раздвоява личността си в нещо като второ „аз“, което нарича
Тайлър Дърдън и което превръща в убежище от реалността. Няма ли малко ирония в
това, че истинският „Боен клуб“, създаден от Майкъл Линч, е точно обратното и дължи
съществуването си на необходимостта на консуматора да консумира? Продуктът е кръв,
болка и жестокост – все стоки, които като че ли никога нямат да загубят конверти-
руемост. Единственият начин да спрем „Фелъни Файтс“ е да спрем себе си и странното
си кръвожадно воайорство.
Заклел съм се, след като напиша този материал и още един, който подготвям отдавна,
да спра да гледам завинаги проклетите улични сбивания и да избягвам много от по-
съмнителните турнири по смесени бойни изкуства. Наскоро се натъкнах на един от тях,
наречен КОТС („Царят на клетката“). В съответствие с името мачовете се играят в
клетка, а битките са брутален, леко стерилизиран вариант на Фелъни Файтс. Третият
мач бе особено жесток – наложи се кръвта Да бъде измита от тепиха с парцал.
Най-после дойде време за четвъртата среща и на ринга излезе... Шед Смит! Да, старият
уличен побойник с мека душа бе решил да понаправи някой долар срещу професио-
налистите. Съперникът му обаче беше бивш шампион по кикбокс, с далеч по-дълги
крайници, по-млади мускули и повече техника. Яростни удари с крака и ръце се сипаха
върху Шед от всички страни, подмятайки тялото и главата му в различни посоки като
боксова круша. Някаква самоубийствена гордост обаче се бе вкопчила в Шед и не го
оставяше да падне. Накрая треньорът му не издържа и хвърли белия пешкир.
Мачът свърши и Шед се свлече на земята, облягайки гръб върху решетката. Последва
дълъг, мълчалив момент, но дори през подутите очи на гладиатора успях да уловя
погледа, който не вярвах, че някога ще видя отново:
„Ех, Силвър – казах си – ето че се срещнахме отново, стари приятелю! Какво правиш
толкова далеч от себе си? Защо си се гмурнал в тъжните очи на бившия затворник?
Какво искаш от него? Какво очакваш от човека, който иска да живее без минало?“
Не знам защо, но голямата бяла котка ме гледаше обречено през погледа на Шед и в

240
този момент една натрапчива мисъл нахлу в съзнанието ми, измествайки всичко оста-
нало:
„Ще оцелееш ли въобще, човече, от другата страна на клетката?
И ще пожелаеш ли да излезеш, ако някой случайно остави вратата отворена?“...

241
 ИНТЕРЕСНОТО В СЛУЧАЯ ...
(Най-невероятният баскетболист на Америка)
15 януари 2009 г.
За вестник „ Телеграф“
http://ivo.ucoz.com/index/0-36

Интересното в случая са обувките на треньора Оден. Отборът по баскетбол на колежа

„Лий“ е в разгара на поредната убийствена тренировка и двете лачени обувки чакат
собственика си в офиса му така, както са го правили стотици пъти преди това – една до
друга, с войнишка дисциплинираност и сервилно изплезени кожени езици.

Интересното в случая е, че въпреки че треньорът все още не е в тях, двете обувки не

са напълно празни. Офисът не се заключва, което е дало възможност на тайнствен
злосторник да се промъкне незабелязано в стаята и да напълни двата достолепни чепика
с пяна за бръснене. На подобен тактически ход тук в Щатите му казват практическа
шега, но Оден явно не е имал чувство за хумор, защото буквално побеснял, след като
заровил изморените си крака в пълните с мазна пяна обувки.
Естествено, вината веднага била хвърлена върху палячото на отбора – 21 -годишния
гард Кен Минк, който бил известен с неизчерпаемия си арсенал от практически шеги.
Той бил едва първа година студент, но вече бил успял да натрупа завидно пакостническо
наследство и да убеди целия колеж в това, че притежава естествен афинитет към белята.

242
 Интересното в случая е, че това не му пречело да бъде пълен отличник и
същевременно да играе на най-високо ниво в отбора. Още като новобранец Кен бележел
по 12 точки на мач и се водел за най-бързия играч в колежа. Минк бил необходим на
треньора, но инцидентът с пяната явно бил последната капка – гневът надделял,
обувката на търпението преляла и той препоръчал баскетболистът да бъде изхвърлен от
университета. Ректорът извикал младежа в офиса си и го уведомил, че всички улики
сочат към него и че за никого няма съмнение, че именно той е тайнственият Севилски
бръснар, извършил атентата с пяната. По този безкомпромисен начин Кен бил из-
хвърлен завинаги от колежа, а мечтите му за баскетболна слава били стъпкани под
кожените обувки на треньора Оден.
Интересното в случая е, че Минк нямал нищо общо с този инцидент. „Просто бяха
твърдо решили, че аз съм виновникът, въпреки че аз дори не знаех за какво става дума –
твърди Кен. – Вярно е, че имах реноме на майтапчия и подобни клоунади не ми бяха
чужди, но в този случай вината не беше моя. За нещастие ми липсваше алиби за около
десет минути и това им беше достатъчно да ме изхвърлят.“
Обезсърчен, Минк се записал във Военновъздушните сили, а после доказал колко
малко образование се иска в нашия бранш, ставайки колега журналист и дори
заместник-главен редактор на вестник „Ноксвил Сентинел“.
Интересното в случая е, че каквото и да правел, Кен вярвал, че някъде дълбоко в себе
си е преди всичко баскетболист. Мечтата му да играе отново го терзаела, а мисълта, че
все още няма висше образование, го вбесявала. Минк искал отчаяно да си върне това,
което му било отнето толкова незаслужено. Но дошло семейство, три деца, сметки,
заеми и куп неочаквани задължения. Някой бе казал, че животът е това, което ти се
случва, докато правиш други планове... И ето че ежедневието, житейските отговорности
и съдбата влезли в мощна коалиция, за да сложат край на мечтите на баскетболиста.
Интересното в случая е, че не са успели. Минк не спирал да играе. Поддържал
страхотна форма, спортувал непрекъснато и, естествено, играел баскетбол при всяка
възможност, предимно в аматьорски лиги. Миналата година отишъл в двора на
съседите, където имало кош, и започнал да хвърля тройки. Кен установил с изумление,
че просто не може да изпусне: вкарвал без никакво напрежение от всички възможни
ъгли, разстояния и положения. Топката минавала през мрежичката почти неусетно –
като струя хладен въздух, и когато канонадата от тройки най-после свършила, Минк се
прибрал в дома си и казал на жена си Амелия:
– Знаеш ли, все още ме бива!

243
 – Бива те за какво?
– За баскетбол, жено. Време е да си завърша колежа.
Речено-сторено, и журналистът изпратил имейли до осем регионални университета с
молба да му бъде даден шанс да се включи в отбора. Седем от тях дори не го удостоили
с отговор. Осмият – „Роун Стейт коледж“, го поканил на проба. Треньорът на отбора
Ранди Незбит бил изумен от желанието на Кен да играе и просто нямал сили да му
откаже.

Интересното в случая е, че подобно на упорития Минк треньорът Незбит е

непоправим мечтател със сантиментална душа – нещо рядко срещано в прагматичната
треньорска професия. „Аз съм от тези хора, които плачат в киното. Някъде в грапавия
ми характер има много чувствително, скрито местенце.“ Незбит бил впечатлен най-вече
от стрелбата на Кен и го включил незабавно в отбора като 12-и играч. От това лято Минк
е студент в „Роун Стейт коледж“ и не само че ходи на лекции, явява се на изпити и се
поти по сесиите, но и се раздава на игрището наравно с останалите 11 играчи.
Интересното в случая е, че той е единственият в тима, който не може да забива, но
това не му пречи да участва в почти всички отигравания и заучени комбинации.
Тренировките са по 2, два и половина часа всеки ден и понякога, след особено изнури-
телно натоварване, Кен едва се добира до своята камионетка „Форд Рейнджър“, за да се
прибере вкъщи. Но паренето в мускулите и ставите едва ли ще го откаже – той има
нечовешка търпимост към болка. Говори се, че като гимназист си счупил дясната
ключица по време на мач, но доиграл срещата с лява ръка и не пропуснал нито една от
следващите си срещи. Е, няма съмнение, че Минк определено е загубил демаража си,
защитният му стоеж е прекалено висок, краката са малко тромави, а играта му е леко
демодирана. Стрелбата му, макар и убийствено прецизна, е без отскок с избутване от
дясната ръка, като китката не натиска топката докрай и я праща почти без въртене към
коша. Напомня малко на стрелбата на Боб Кузи от един крак.
Интересното в случая е, че въпреки това Кен се вписва без проблем в отбора, защото
винаги е разбирал много добре играта. Преди Няколко дни по време на тренировъчен
мач Минк получи пас в движение, пое топката в крачка, без да наруши ритъма си, и

244
изстреля циркаджийски пас-куршум зад гърба си към непокрит съотборник. Следва
лесен кош, а на треньора Незбит му се наложи да разтърка невярващите си очи.
Интересното в случая е, че въпреки че е последният играч на пейката, от четири
месеца насам Кен е не само звездата на отбора – той е звездата на цяла Америка. Откакто
се присъедини в „Роун Стейт“, публиката за мачовете се увеличи с четири пъти, а на
трибуните вече има хора дори по време на тренировка. Телевизионните камери следват
отбора навсякъде, а „Спортс Илюстрейтед“, „Ню Йорк Таймс“ и безброй други медии
отразиха в най-малки детайли сагата на Кен. През последния месец Минк бе затрупан с
писма на почитатели, стана гост в токшоутата на Конън 0’Брайън и Риджис Филбин, а
няколко холивудски студиа проявиха интерес към историята му.
Интересното в случая е, че самият Кен не разбира на какво се дължи цялата тази
лудост.
На 3 ноември гардът влезе в игра срещу отбора на „Кингс колидж“. Кен остана
непокрит за миг вляво от коша и получи незабавно топката. Финтира защитника си така,
че той за малко да излети от кецовете си. Безпомощно увиснал във въздуха, той успя
някак си да фаулира Кен и така нашият герой се озова на фаллинията. Естествено, безпо-
грешната му ръка отбеляза без колебание и двата наказателни удара, записвайки
първите си точки за сезона.

Интересното в случая е, че след като се отдели с кадифена въздишка от пръстите му,

топката влезе не само в коша, но и в книгата за рекордите на Гинес, чийто представител
седеше на трибуните. В този ден отборът на Кен Минк спечели, нанизвайки 93 точки,
но само неговите две ще останат завинаги в историята.
Университетският баскетбол е религия в Америка. Създаден е като колежански спорт
в колеж от колежански професор и с идеята да бъде игран от колежани. Може би затова
най-автентичната среда за тази игра е именно американският университет. Нивото е
невероятно, скоростта и атлетичността на играчите – зашеметяващи, треньорите са
свръхкомпетентни. Дори в малките колежчета като „Роун Стейт“ се играе спиращ дъха
245
баскетбол. Сред съотборниците на Кен има играчи като Ларик Кънингам с вертикален
отскок 115 см.
Интересното в случая е, че в момента, в който аз пиша, а вие четете тази статия,
някъде в щата Тенеси господин Кен Минк играе баскетбол. Сигурен съм, че когато
свършите да четете този текст, ще се съгласите, че това само по себе си е изумително.
Тук често го питат.
Защо? Защо се върна в университета?“...
Интересното в случая е, че и на него самия му е много трудно да отговори на този
въпрос: „Ами предполагам, че единственият начин, по който мога да отговоря на този
въпрос, е с друг въпрос – казва Кен. – Случвало ли ти се е да имаш усещането, че си
оставил нещо много важно незавършено?“.
Интересното в случая е, че когато казал на жена си, познатите си и роднините си, че
се връща да играе в колежа, те реагирали по един и същи начин. Всички му казали
изумени: „Ти си луд! Това е най-голямата глупост, която сме чували!“.
Интересното в случая е, че когато Александър Флеминг заявил, че в зеленикавия
мухъл има нещо животоспасяващо, което нарекъл пеницилин, повечето хора казали
следното: „Ти си луд! Това е най-голямата глупост, която сме чували!“.
Същите думи били хвърлени и към Томас Едисон, когато казал на света, че за да има
светлина в мрака, ще трябва да уловим сноп невидими движещи се частички и да ги
вкараме в крушка от стъкло.
Не по-различна е била и реакцията на хората, когато налудничавите братя Райт влезли
в гротесковия си велосипед с крила и заявили, че не е нужно да си по-лек от въздуха, за
да летиш.
Интересното в случая е, че е лесно да кажеш на някого, че е луд, но къде ли щеше да
бъде светът, ако нямаше луди хора и ако те винаги се вслушваха в думите на
скептиците? Сигурно щях да пиша тази статия на свещи, с перо и мастило. Щяхме да
умираме от гнойна ангина, да се чудим какво лежи отвъд Атлантическия океан и едва
ли някога щеше да има следи от човешки крак на Луната.
Интересното в случая е, че трябва да се отнасяме с огромно уважение към Кен Минк,
защото лудите хора движат света напред. Имате ЛИ някоя лудост в главата? Или нещо
много важно, което е останало незавършено? В никакъв случай не ги погребвайте:
никога не е късно да опровергаете диагнозата на другите.
Скоро героят на нашия разказ Кен Минк ще празнува рождения си Ден. Най-
интересното в случая е, че върху тор... Чакайте малко! Какво му е интересното на този
случай? Този случай не е просто интересен. Той е, меко казано, невероятен!
И така: скоро Кен Минк ще празнува рождения си ден.
Най-невероятното в случая е, че върху тортата му ще има точно 74 свещички!

246
 КРИВАТА НА ЩАСТИЕТО
12 февруари 2009 г.
За вестник „Телеграф“
http://ivo.ucoz.com/index/0-15

„ОТ ОЧИТЕ КЪМ СЪРЦЕТО ВЪРВИ ДИРЕКТНА ПЪТЕКА,

KАTO НЕ МИНАВА ПРЕЗ ИНТЕЛЕКТА.“
Г. К. Честъртън

Вече втора седмица не успявам да напиша тази статия. Парадоксално – причината не

е авторски блокаж, а по-скоро авторски излишък. Просто не знам откъде да започна
разказа си за легендарния Къртис. Дали от супермаркета, от смъртоносното торнадо, от
осакатеното завинаги бебе, от момчето с половин лице, от Супербоула, който се състоя
миналата седмица, от стоте сирачета, от кривата на щастието или може би просто от
очите. Това е една необикновена история, която се опитва безуспешно да се изтръгне от
най-малко пет други истории. Остава ми да се надявам, че те всички ще се пресекат
някъде поне веднъж в тази статия.
Винаги съм имал безотговорното усещане, че мога да науча много за човека срещу
себе си горе-долу интуитивно – на базата на нещо почти незабележимо, което може да
е успяло да избяга от всяко друго място, но не и от очите му. Знам, че има и други като
мен – хора, които вярват, че е достатъчно да те погледнат в очите, за да разберат що за
човек си. Това, разбира се, е крайно наивно: очите, особено опитните, често лъжат и
никой не трябва да разчита безрезервно на техните послания. Но има и очи, които не
крият собственика си – те гледат открито, без съпротива и подозрение – очи, които
нямат нищо против да бъдат прочетени. Такива са очите на Къртис Уорнър: виждал съм
ги вече хиляди пъти по екрани, снимки и реклами. Не знам как го правят, но тези две
добри, топли очи сякаш винаги се усмихват – дори когато са тъжни. Независимо от това
в каква ситуация се намират и към кого са отправени. Това са очите на един спокоен,
уверен и добър човек.

Суперзвездата Кърт Уорнър е въплъщение на скромността, трудолюбието и добри-

ната.
Така ги е възприел и началникът на нощната смяна в супермаркета „Хай-Ви“ Дейв
Дженсън, когато е назначил бившия куотърбек Кърт на работа като товарач. „Звучи
странно – спомня си Дженсън – но днес той е същият, какъвто бе и тогава: скромен,
трудолюбив и търпелив. Никой не е и мислил, че ще става звезда.“ Всъщност, кой знае
защо, никой никога не е вярвал в Кърт Уорнър, което е и причината да се озове в
супермаркет, запокитен в малко градче сред Царевичните ниви на Айова, вместо под
светлините на футболното игрище. Като че ли той единствен знаел на какво е способен:
колко е силна ръката му, колко мълниеносни са реакциите му, колко бърза е мисълта
му.
Сигурно е вбесяващо да осъзнаваш, че носиш в себе си огромен потенциал, че си далеч
по-добър от всеки един човек на игрището, и в същото време да бъдеш пренебрегван с
насмешка от всички треньори на всяко ниво. В колежа търка скамейката три години,
въпреки че могъл собственоръчно да съсипе всяка защита. В НФЛ абсолютно никой не
247
му обръща внимание, драфтът отминава и Кърт остава без отбор. До ден-днешен не мога
да си го обясня – как е възможно никой да не е забелязал таланта му, никой да не е видял
24-каратовото злато, скрито под непретенциозната външност... Уорнър се озовава в
гробницата за футболисти, наречена „Арена футбол“, където се играе 8 на 8 на малко
игрище, мачовете са гладиаторска касапница, заплатите не стигат и за отопление, а
контузиите са нечовешки. Но Уорнър някак съумява да оцелее и физически, и
психически, без да загуби дори за миг невъзмутимата усмивка в очите си. Нощем
педантично зарежда щандовете в магазина, а през деня още по-педантично мачка
противник след противник в полупрофесионалната лига.
Кърт е крайно набожен и вярва безрезервно в доктрините на своята религия. Но той
също е от хората, които разбират естеството на щастието и неговата цикличност. Той
знае, че натурата му е непостоянна – всеки възход е временен и е следван от упадък.
Щастието не е състояние – то е момент, който често отминава още преди да сме успели
да му се насладим. Ако успехите в живота са графична крива, то за повечето от нас тя
ще се движи вълнообразно – единици са благословените, за които щастието е вечно
възходяща линия. Това, което помага на непоправими оптимисти като Кърт, е разби-
рането, че монетата има обратна страна и дори нещастието не е нищо повече от
предчувствие за щастие.
Чудя се обаче какво ли е мислела Бренда за тази теория. Тя е от малкото хора, за които
съдбата поне на пръв поглед е запазила само най-жестоките си плесници. Само спадове
и никакви възходи – една кошмарна низходяща линия, която сигурно би докарала друг
човек до самоубийство. Израснала в бедно семейство, Бренда успяла да си набави пари
за колеж по единствения възможен начин – постъпвайки в морската пехота. Кошмарът
започнал три години по-късно: Бренда била женена, с прелестно и здраво
четиримесечно бебе на име Закари. Понякога животът на човек се променя завинаги в
един-единствен миг: ако можеше, бащата на Закари би дал живота си, за да върне този
миг назад. В един злощастен ден бебето се изплъзнало от ръцете му и паднало на земята,
посрещайки цимента с все още мекото си челце. Пораженията били опустошителни.
Нарушенията върху мозъка се оказали катастрофални, а двете ретини на бебето били
напълно отлепени. Лекарите не вярвали, че момчето някога ще може да се движи, да
чува, да вижда и да говори. Смазан, бащата потънал в клинична депресия, престанал да
функционира адекватно и в крайна сметка напуснал семейството. Бренда останала
сама – студентка, на социални помощи и с две невръстни деца, едното от които в окаяно
състояние.

248
 Хората се изненадват, когато им кажа, че тук сме малко като на война, особено през
пролетта и лятото. Градът ни е разположен върху т.нар. Алея на торнадата и сме
свикнали със сирени, мазета, противоторнадни скривалища и бури, каквито не съм
срещал никъде другаде по света. Трите пъти, в които съм виждал торнадо с очите си, не
могат да бъдат изтрити от паметта ми дори със старческа деменция. Никога няма да
забравя 1991-ва, когато близо до Уичита торнаден облак ни връхлетя на магистралата.
Всичко замря рязко – тишина, която вече съм се научил да разпознавам. Небето
изведнъж се оцвети в нереални мръснозелени пастели и слезе потискащо ниско,
създавайки зловещо, клаустрофобично усещане за обреченост. Сякаш самият Ван Гог
бе дошъл отнякъде отвъд, за да нарисува с огромна непослушна четка пристигащата си
лудост върху мрачното небе. Недалеч от магистралата огромен, абсолютно черен
фуниен облак се спусна с диво въртене надолу към прерията като хобот на някакъв
разгневен небесен мастодонт. Примитивният грохот на торнадото ни удари чак в
костите. За пръв път виждах подобна стихия и ако аз бях зад волана, 100% щях да
катастрофирам. После научихме, че сме видели торнадо Ф-4 – в този ден 24 човека в
района бяха убити от същата торнадна клетка.
Само няколко години след ужасния инцидент с бебето Бренда бе сполетяна от друга
трагедия – Ф-3 торнадо се стовари директно върху дома на родителите ѝ в Арканзас и
ги уби на място. Кошмарът вече бе гротесково мрачен – в дните на младата майка не
проникваше дори лъч светлина и тя сякаш живееше в разказ на Кафка. Но съдбата най-
после се усмихна и за нея, срещайки я с добрите очи на състудента ѝ Кърт Уорнър.
Когато я поканил на среща, тя му казала в лицето: „Искам да знаеш, че съм разведена, с
две деца, едното е инвалид“.
Днес, 16 години по-късно, двамата са все още неразделни, а малкият Зак е пълноценен
човек. Макар и сляпо, момчето ходи на училище, чете, пише, говори и се движи.
Заслугата е до голяма степен на Уорнър, който вложи цялата си любов, вяра и усилия в
мисията да превърне в достоен родител на двете заварени деца. Невероятно, но Кърт
протегнал ръка дори към бившия съпруг на Бренда, за да го изтръгне от блатото на
депресия и самообвинение.

249
 Доста години семейството свързвало с усилие двата края и никога не стъпвало в
ресторант, пестейки всеки цент в очакване кривата на щастието най-после да тръгне
нагоре.
Един ден чудото се случи и Кърт попадна в лелеяната Национална футболна лига като
дълбока резерва в отбора на „Сейнт Луис“. След като стартовият куотърбек Трент
Грийн се контузи, Уорнър най-после се изправи от скамейката, за да сътвори серия от
незабравими изпълнения, за които ще се говори с години. Преди появата на Кърт „Сейнт
Луис“ бе изтривалката на лигата, а отборът – по-смехотворно предсказуем от
севернокорейски ежедневник. В момента, в който Уорнър пое кормилото, нещата се
промениха драстично и тимът се превърна в нападателна стихия.
Кърт бързо натрупа поредица от рекорди в НФЛ и бе обявен за най-добър играч на
1999-а. Пасовете му са унищожително точни и изригват от ръката му с много бързо,
камшично движение. Това, което го прави толкова ефикасен, е скоростта, с която
мозъкът му обработва многобройни вариации на създалата се ситуация. За разлика от
други куотърбеци, Уорнър обича да подава в различни посоки към различни играчи, тъй
като разполага с по-добро периферно зрение от млада игуана. Т.нар. блицзащита не му
влияе, тъй като са му необходими само 2-3 секунди, за да вземе решение и да направи
клинична дисекция на противниковия отбор.
Кърт съсипа Тенеси на финала през 2000 г., спечелвайки първия Супербоул за новото
хилядолетие и грабвайки още един трофей МВП. В продължение на три години Уорнър
доминираше в лигата, мачкаше рекорди и печелеше награди и после, ей така изведнъж,
изчезна. Просто сякаш вече го нямаше в света на футбола. Поредица от контузии,
трансфери и некомпетентни треньори изпратиха кривата на щастието му в стремглаво
падане надолу. Един ден Уорнър се озова в позната ситуация – на пейката на най-слабия
отбор в историята на НФЛ „Аризона“, изтривалката на лигата. Мнозина се питаха защо
още тренира... На какво се надява? Какво иска? Не вижда ли, че вече е старец? Че косата
на слепоочията му е побеляла? Че му е минало времето?
Странно, но отговорът навярно може да ни бъде даден от детето, което не може да
говори. Виждали ли сте човек без долна челюст.
Едва ли. А дете без долна челюст? Когато видиш нещо такова, усещането е далеч по-
мъчително от това да се срещнеш с торнадо. Ледени нокти стисват сърцето ти, нещо
обръща душата ти наопаки и някъде дълбоко в теб всичко хубаво, в което си вярвал, не
може да си поеме дъх. Айзея е едно от малкото деца на този свят, родени без
мандибула – на практика половината му лице го няма, говоренето е невъзможно,
храненето е изкуствено, а дишането става чрез трахеотомична туба. С колкото и любов
и добри хора да е обкръжено, всяко обезобразено дете живее в самотно, несправедливо
пространство, в което, без да се е провинило, го е наказала съдбата.
Момчето е крехко във всяко отношение и никога не се отдалечава на повече от два
метра от майка си – сякаш тя е крепостна стена, която ще го защити от останалия свят.
Айзея е добро и умно дете. Човек го разбира, щом погледът му се откъсне с усилие от
осакатеното лице и стигне до очите му. В тях живее някаква невинна добрина, пощадена
от нещастието. Душата на дете – би казал Яворов – в две хубави очи. За Айзея и
семейството му Кърт Уорнър е герой. Въпреки че вече има седем собствени рожби,
футболистът е решил да посвети всичките си ресурси, енергия и възможности, за да даде
нещичко от себе си и на други деца, които имат нужда от помощ. Кърт често няма време
за тренировки – може да го видите да раздава пари и подаръци из сиропиталища, да
помага в строежа на детски площадки, а наскоро дори покани сто сираци в дома си, за

250
да празнуват заедно Коледа. През последните 10 години Уорнър е дарил милиони в
полза на хиляди бедни и ощетени деца. Прави го, без да иска благодарност и пиар,
просто защото вярва, че трябва да бъде там, където има най-голяма нужда от него.
Когато научил, че Айзея е негов фен, Кърт си стегнал куфара, намерил детето и го
завел на екскурзия в Дисниленд. „За пръв път позволи да бъде разделен от мен – спомня
си през сълзи майка му. „ Това бяха най-щастливите два дни в живота му. Повечето деца
тръпнат от нетърпение да видят Мики Маус или замъка на Снежанка. Моят Айзея
тръпнеше да види кумира си Кърт.“
Днес двамата се виждат редовно, а детето толкова боготвори футболиста, че кара
майка си да снима с апарат телевизора всеки път, Уорнър се появи на него. Кърт има
интересни обичаи: всеки път, когато се храни в ресторант, той избира едно скромно
облечено семейство и преди да си тръгне, тайно плаща сметката им. Всеки път, когато
в къщата му дойдат гости, той иска децата му да му кажат какъв е цветът на очите им –
идеята е поне веднъж да погледнат госта право в лицето. През годините Кърт е помогнал
лично на огромен брой хора. Всеки път, когато видят лицето му по телевизора, хиляди
хора вярват, че той гледа точно в тях. Може би затова се усмихва толкова често...
Поредният каприз на кривата на щастието превърна 2008-а в годината на Уорнър.
„Аризона“ връчи топката на 37-годишния куотърбек и той отново стана от резервната
скамейка, за да разбие на пух и прах противниковите защити. Отборът мина като
булдозер през плейофите и преди две седмици за пръв път в историята си стигна до
Супербоул, където се изправи като абсолютен аутсайдер срещу могъщата защита на
„Питсбърг“ и техния феноменален куотърбек Бен Рьотлисбергер. Букмейкърите в Лас
Вегас предричаха смазваща победа за „Питсбърг“, подценявайки, както обикновено,
майсторството и волята на Уорнър.
Казват, че този Супербоул е най-великият в историята на лигата. Обратите,
акробатичните изпълнения и инфарктните ситуации бяха повече, отколкото във филм
на Тарантино. Невъобразимите геройства на Уорнър и свръхестествените изпълнения
на неговия съотборник Лари Фицджералд не бяха достатъчни – неописуем тъчдаун на
Рьотлисбергер даде преднина на „Питсбърг“ секунди преди края. Кърт имаше един
последен шанс да донесе титлата за отбора си. Още едно усилие, едно финално плътно
подаване между гората от ръце към Фицджералд, и приказката ще завърши щастливо.
Та нали, ако има някой на този свят, който да може да направи нещо невероятно, това е
именно Кърт?!
Но животът не е приказка и границата на невъзможното има своите строги
митничари – невероятните защитници на „Питсбърг“. Те смачкват като хартия
съотборниците на Уорнър, затрупват тялото му, грабват ръката му и последният му пас
полита неполучен надолу заедно с кривата на щастието. Мачът свършва, а заедно с него
по всяка вероятност и кариерата на един от най-великите играчи в историята на този
спорт. Уорнър е изтощен, полупребит от грамадните защитници и смазан психически –
никога не е изглеждал толкова стар, изгубен и съсипан. Но когато камерата се спира
върху очите му, те пак намират начин да се усмихнат. Може би знаят, че не е загубено
нищо повече от един мач. За тези очи кривата на щастието е вечно възходяща линия,
защото те вярват в нещо по-голямо от цикличната натура на успеха. Бренда, Айзея, Зак,
бащата на Зак, всички деца и всички хора, докоснати от добрината на Уорнър, носят
малко от неговия поглед в своите собствени очи.
Преди осем години, когато Кърт спечели титлата, малкият незрящ Зак му написал
бележка с разкривен детски почерк: „Ти си толкова велик като татко, колкото и като

251
куотърбек!“.
И ето че тук моето мнение се разминава с това на този толкова изстрадал малчуган.
Така че и аз реших да напиша една бележка за Къртис Уорнър след съкрушителната
загуба миналата седмица. Той няма никога да я прочете, но дано поне да стигне до вас,
защото ми се иска да вярвам, че тя не е само от мен. Ето я: „Човече, ти си гениален
играч, но си сто пъти по-велик като татко и хиляда пъти по-велик като човешко
същество, отколкото като куотърбек! Благодаря ти за урока по добрина и нека очите ти
винаги намират пътя си по неравната крива на щастието!“.

252
 ИМАТЕ СЪОБЩЕНИЕ
28 април 2012 г.
За „Спортал“
http://www.sportal.bg/news.php?anketa_results&no_mobile&id=362136

Караше ме да пиша. Не ме оставяше на мира. Досаждаше ми непрекъснато. Обаждаше

се по телефона по никое време, пращаше ми имейли и съобщения във Фейсбук. „Ей,
стига си мързелувал – казваше – стегни се! Не си писал от три седмици. Чакам материал
още утре, ясно ли ти е?!“ Защо искаше да пиша? Каква полза имаше лично за него?
Никаква. Но искаше да действаме. И поотделно, и заедно. Да творим. Да правим
блогове, сайтове, интервюта и коментари. Да популяризираме, да активизираме, да
организираме. Да говорим... много и за всичко. Беше енциклопедист. Обичаше
философията, изкуството, литературата, музиката. О, да – и да не забравяме, че беше
политолог по образование. Веднъж имах неблагоразумието да му спомена, че съм бил
на лекция, изнесена от Мадлин Олбрайт. Последва развълнуван едночасов монолог за
влиянието на бившия топдипломат на Щатите върху геополитическото равновесие в
Близкия изток!
Самият той обаче не беше много по дипломацията. Беше директен, откровен и
безкомпромисен. Не пестеше думи. Не криеше мнението си. Не се страхуваше от нищо
и от никого. Много хора не го разбираха. Особено тези, които критикуваше. Струваше
им се твърде прям. Казваха, че бил негативен. Че имал твърде много трески за дялане.
А истината бе, че зад поочуканата броня туптеше едно голямо и добро сърце. Когато
някой бе в беда, когато някой имаше нужда от подкрепа, той винаги бе сред първите,
притекли се на помощ. Искаше да излекува Ели, да изправи Георги Огнянов на крака,
да подаде ръка на страдащите, да бъде в центъра на всяка кампания и на всяко
благотворително събитие.

253
 От години ме караше да намеря първата статия, която някога публикувал. Написана
безобразно лошо преди повече от две десетилетия в несъществуващия вече вестник
„Старт“. Преди интернет. Преди демокрацията. Бил я чел. Искал да я пусне отново сега,
след толкова години. „Сигурен ли си? – попитах го. – Ти би трябвало да си бил в трети
клас тогава...“ Каза, че я помнел много добре и че стилът нямал значение. Важна била
историята – от нея имало нужда. Казах му, че я имам някъде тази статия, но колкото и
да търсех пожълтелия вестник, не можех да я намеря. Това определено го раздразни.
Някъде в телефонния секретар имам съобщение от него: „Абе, човек, стига си се мотал,
изпрати ми статията!“.
Защо я искаше толкова? Тя не беше нищо особено. В очевиден пристъп на лудост
заместник главният редактор на „Старт“ ми бе дал възможност да напиша колонка с
тема по избор. Предполагаше се, че ще се насоча към НБА и ще пиша за Джордан,
Меджик или Дари, но аз си взех касетофончето и отидох директно в столичното 127-о
училище „Денкоглу“, през две улици от мястото, в което бях израснал. Там ден след
ден, месец след месец, година след година, в до болка познатото на цялото ни средно
образование куклено салонче, без никаква материална база и с пестеливата помощ на
няколко гумени топки един магьосник вършеше чудеса. Децата го наричаха „другаря
Младенов“. Учителят по физическо бе великолепен човек и изключителен педагог. Той
дишаше баскетбол и правеше всичко възможно и невъзможно, за да зарази с любовта
си към играта абсолютно всяко дете. Благодарение на него „Денкоглу“ произведе цяла
плеяда от елитни баскетболисти както за най-добрите български клубове, така и за
националния отбор. Най-големият шедьовър на учителя безспорно бе собственият му
син и легенда на българския баскетбол Георги Младенов. В начина, по който виждаше
играта, в копринената му стрелба и в перфекционизма му с лекота можеше Да бъде
разпозната методиката и всеотдайността на неговия баща, Учител и личен треньор
Младен Младенов.
45 минути – толкова траеше един учебен час, но на другаря Младенов не му трябваше
повече, за да извърши тайнственото си вълшебство. Когато отидох да го интервюирам,
той вече бе на възраст. Ходеше прегърбен и накуцваше, но още от първата минута на
класа му ми стана ясно, че този човек никога не е намалявал оборотите. Салонът вреше
и кипеше в дива баскетболна еуфория, децата попиваха всяка негова дума с отворени
254
уста, а между двата стари дървени коша летяха невръстни момчета и момичета,
безнадеждно пленени, омагьосани и изгубени в голямата прегръдка на една споделена
любов – любовта към играта.

Години по-късно едно от тези вече пораснали деца щеше да ми се обажда в ранните
часове, за да ми напомни, че трябва да намеря старата статия: „Хора като Младенов не
трябва да бъдат забравяни – казваше – баскетболът ни има нужда от тях“. Да, но
баскетболът ни имаше нужда и от него. Той бе толкова безкористно всеотдаен на играта,
колкото и митичният учител. Пишеше за баскетбол ден и нощ. Пътуваше непрекъснато.
Беше винаги там, където беше играта. Неуморно търсеше и неизбежно намираше точно
необходимите и най-хубави думи, за да разкаже поредната история и да изпрати по-
редния репортаж. Вярваше, че ако шепата хора у нас, които милеят за баскетбола,
работят заедно, те рано или късно ще се превърнат в армия. Уж го водеха за скептик, а
мечтаеше като най-големия идеалист за българин в НБА, за медали от олимпиади и
световни първенства, за модерни зали из цяла България.
Разбираше играта в най-малкия детайл, но не можеше да я играе – не всеки е създаден
да бъде баскетболист. Въпреки това всеки път, когато си дойдех в България, ме караше
да ходим в двора на 31-ва гимназия и да се мъчим срещу далеч по-млади и добри
момчета. Левият ми ахилес и дясното ми коляно са димящи развалини, вече едва се
качвам по стълби, а като скачам, сякаш ставам по-нисък, но нито веднъж не намерих
сили да му откажа. В него имаше толкова детски ентусиазъм, толкова искрена енергия.
Носеше се щастлив по игрището и краката му не докосваха асфалта. Сякаш всичките му
грижи и проблеми се изпаряваха. Замерваше коша отдалече като със счупена томахавка
и когато някоя от тези безобразни тройки някак си минеше през обръча, лицето му се
озаряваше от огромна сияеща усмивка. „Ей, Ивчо, защо не бях маааалко по-висок,
брато? Щяхме да ги намачкаме като тесто тези младежи!“ След игричките в 31 -во
задължително обръщахме по една студена бира в павилиончето до пазара. „Баскет и
биричка – казваше – какво друго му трябва на човек?“
Знаеше пет езика. Бе пътувал нашир и надлъж в Европа, но не бе идвал в Америка.
Искаше да ми дойде на гости и да ходим да гледаме мач на „Гръмотевиците“ срещу
„Лейкърс“ в Оклахома. Обичаше природата, скърцането на кецовете по паркета,
Родопите, децата, пълните зали, филмите на Уди Алън, сърцатата игра на Алън
Айвърсън, искрените хора, гръцкия ресторант в „Слатина“, купоните, истинските
255
приятели и, естествено, всичко, свързано с оранжевата топка.
Когато миналото лято съвсем неочаквано дойде страшната болест, той не се отчая. Не
изпадна в самосъжаление. Не се предаде. Имахме дълги разговори по телефона, докато
лежеше в болницата, но той избягваше да говори за себе си. Питаше ме за семейството,
за развитието на Георги Фунтаров, за НБА, за някаква сложна система от заслони и
пресечки в нападението на треньора Бо Раян и т.н. Говореше за всичко, без да позволи
на нещастието да измести нещата, които винаги са били в сърцето му. Проклетата
болест бе жестока и неумолима, но нещо изумително се случи, когато се оказа, че
шансът да бъде победена се крепи върху много скъпо лечение. Познати и непознати,
колеги и приятели, спортисти и журналисти, най-различни медии, водени от този сайт,
разбира се, и дори хората, които бе критикувал в миналото, се втурнаха на помощ.
Събираха се пари по всеки възможен начин и дори тези, които не го познаваха,
интуитивно усетиха, че става дума за човек, който заслужава да бъде спасен. Той бе дал
всичко, което имаше, на баскетбола и ето че в най-тежкия момент баскетболът му
отвръщаше със същото. Декадентската му мечта шепа българи да се превърнат в армия,
обединена от една хубава цел, най-после се осъществи. Веднъж ми каза, че се чувства
невероятно виновен за това, че се правят кампании и събират пари за него. „Тъпо ми е
хората да си отделят от залъка заради мен. Чувствам се като просяк.“ И после добави:
„И като стана дума за просене – писна ми да те моля за статията за Младенов. Ясно е,
че няма да я намериш, но поне ми обещай, че някой ден ще разкажеш на хората за
него“...
Все си мислех, че някак си ще победи. Че ще съберем парите, ще намерим точно
необходимия донор на костен мозък и че в мача срещу болестта една от онези негови
отчаяно безумни, но смели тройки Ще попадне някак си в коша, за да спечели мача в
последната секунда. Така ми се искаше отново да видя лицето му, озарено от добре
познатата усмивка. Но понякога просто нищо не може да бъде направено ...
Много религии вярват, че и Раят, и Адът са конкретизирани пространства за всеки
човек и това какво представляват, зависи от личния свят на всеки индивид. Ако
действително е така, то той навярно е някъде там, реещ се свободен между два небесни
коша, където всеки е толкова висок, колкото висока е душата му. Там няма болести,
болка и страдание и ръстът е без никакво значение. Така ми се иска да има само за него
такова място, където вечността е баскетболен еликсир, и той се носи над блестящия
паркет, по-лек от въздуха и редом до героите си: Уилт, Пистол Пийт, Ваня, Румен, Краси
и, разбира се... Младен Младенов.
Караше ме да пиша. Не ме оставяше на мира. Досаждаше ми непрекъснато. Обаждаше
се по телефона по никое време, пращаше ми имейли и съобщения във Фейсбук. А ето
че сега го няма, в сърцето ми зее рана и тишината е опустошителна. Знам, че краят е
край, но някак си не искам да повярвам в неговата абсолютност. Не всичко ни е ясно
във вселената и ако наистина има място, което да подслонява грешните ни души, когато
дните ни на този свят свършат, то има надежда и за моята малка мечта.
Мечтата някой ден да отворя страницата си във Фейсбук и там да се натъкна на едно-
единствено съобщение. Не искам много, приятелю. Просто няколко думи: Имате
съобщение от Рачо Колев: „Ивчо... раят е игрище!“.

256
257
 БОЛНИ СЪРЦА
18 март 2009 г.
За вестник „ Телеграф“
http://www.sportal.bg/my_news.php?news=168608

Преди точно 15 години доктор Хома Дараби реши, че е крайно време да се почувства
свободна. Майка на две деца, рядко интелигентен човек и изключителна лекарка, Хома
се възползва от един прекрасен февруарски понеделник и излезе от дома си по-лека,
уверена и спокойна от обикновено. Вече с години не ѝ бе позволявано нито да
упражнява професията си, нито да усеща светлината на деня върху кожата си. Доктор
Дараби стигна до средата на оживен площад, изправи се като струна почти на пръсти и
вдигна глава, сякаш се опитваше да стане по-висока от себе си. След това, за огромна
изненада на шокираната тълпа, демонстративно махна от главата си издадената ѝ от
иранското правителство черна кърпа, захвърли я на земята и за пръв път от много, много
години даде възможност на слънцето да види лицето ѝ.
Хома съществуваше в абсолютна невъзможност. Тя винаги е била силна личност със
самочувствие, характер и интелект. Животът ѝ бе движен от мисията да помага на
болните, самоличността ѝ – завинаги белязана от таланта ѝ на лечител. В същото време
Дараби бе обречена на обездвижен професионализъм, окован от крайните догми на
консервативната религиозна върхушка в Иран. Хома Дараци и доктор Дараби обитаваха
завинаги една и съща самоличност и понеже едната от тях не можеше да диша, другата
също бе започнала да умира.
Исках да извикам спомена за Хома Дараби и за бързо отдалечавала се 1994-а, преди да
съм ви разказал за това какви чудеса върши малката Билкис през настоящата 2009-а.
Как е възможно? Как точно го прави?“ Тук все повече хора все по-често задават тези
въпроси, когато стане дума за дребната сърцата Билкис, летяща като малокалибрен
куршум между двата коша, сипеща точки отвсякъде и разрушаваща по пътя си не само
противниковите защити, но и многобройните утвърдени стереотипи и ограничения.
Билкис е дребосък не само в баскетболни мащаби Със своите 160 см момичето винаги

258
е било сред най-ниските в училището си. Едва ли някой би предположил, че тази
хиперактивна буболечка е една от най-големите гимназиални баскетболни легенди в
родината на баскетбола.
През последните четири години противниковите треньори опитаха абсолютно всяка
защита, която успяха да открият в теоретичната съкровищница на играта. Двойно и
тройно покритие, box-and-one и какво ли още не, само и само да неутрализират
нисичката баскетболистка. Напразно.
Билкис е практически неопазима микростихия с опустошителна, нетърпяща съпротив-
ление макромощ. През този сезон момичето бележи феноменалните 41 точки на мач! Те
идват отвсякъде: пробиви, тройки, фалове, фалцови поднасяния. Циркаджийските ѝ
пасове карат публиката да търка невярваща очи, а играта ѝ в защита е достойна за
учебник. Диминутивният гард е привидно на няколко места по игрището в един и същи
момент. „Как го прави, по дяволите?!“, питат се треньорите, след като Билкис е
опожарила отбора им с 40 точки за пореден път. „А?! Какво стана?“, питат се
съперничките ѝ, след като топката изчезне загадъчно от ръцете им, открадната от
мълниеносните пръсти на Билкис. „Истина ли е?!“, пита се публиката след поредното
фокусническо изпълнение на виртуозния дребосък. „Какъв ли кошмар щеше да бъде,
ако трябваше да играем срещу нея?“ – питат се съотборничките ѝ. И, естествено, всички
гореспоменати се питат тайничко: „Не ѝ ли е топло?“...
Работата е там, че Билкис, виждате ли, трябва да играе покрита с дрехи от главата до
петите.
Подобно на любимия ѝ спорт Билкис Абдул Кадир е родена в градчето Спрингфийлд,
щата Масачузетс. Тук за пръв път преди почти 120 години д-р Нейсмит е закачил
кошница за праскови на стената, хвърлил е топка в нея и е нарекъл играта баскетбол.
Тук е и прословутата Зала на славата на този красив и динамичен спорт. Спрингфийлд
е свято място за поклонниците на баскетбола от цял свят и Билкис се смята за крайно
привилегирована да бъде негов жител. Навярно вече се досещате, че родителите ѝ
изповядват форма на исляма, която изисква строго спазване на определени мюсюлман-
ски ритуали, традиции и религиозни обичаи.
От момента, в който малката Билкис навлезе официално в пубертета, до края на
живота ѝ от нея се очакваше да не позволява на никого освен баща, брат или съпруг да
вижда косата ѝ или кожата по тялото ѝ. Изведнъж момичето трябваше да промени
облика си, да облече широки едноцветни дрехи и да покрие главата си с традиционната
забрадка хиджаб. В този ден Билкис отиде на училище със сълзи в очите и със свито
сърце.

Ще я разберат ли съучениците ѝ? Ще бъде ли обсипана с подигравки? Ще загуби ли

приятелките си? Как ще гледат на нея учителите ѝ? И, естествено: как ще играе отсега
нататък любимия си баскетбол?
В началото действително било трудно – Билкис играела с шалварест анцуг, който
ограничавал движението ѝ и я карал да се поти като преял сумист в сауна. Забрадката
също била сериозен проблем. Въпреки това още в първия си мач в гимназията Билкис
вкарала 44 точки, откраднала 16 топки и подала 14 асистенции! За сезона момичето
отбелязвало средно по 21 точки на мач. През втората година Билкис решила, че е време
за действие и атакувала непоклатимите религиозни принципи на родителите си, така
както атакувала противниковите защити – с агресивност и нечовешка упоритост.
„По принцип дъщеря ми не би трябвало да носи прилепнали по тялото дрехи – спомня

259
си майка ѝ – защото те подсказват женските форми, а това е против нашите принципи.
Но в края на краищата тя ни убеди да направим компромис.“ Оттогава Билкис играе с
трика на фирмата Under Armour, които покриват цялото ѝ тяло, с изключение на
дланите. Тази компания произвежда „дишащи“ материи, които позволяват на въздуха
да прониква до порите на кожата ѝ. Що се отнася до хиджаба, момичето пак е успяло да
надхитри традицията, стягайки забрадката върху главата си подобно на пиратска кърпа.
За Щастие, родителите ѝ никога не са настоявали да покрива лицето си, иначе едва ли
щеше да постигне толкова много успехи на баскетболното игрище и да впише името си
в историята.
На 26 януари Билкис счупи смятания за недостижим гимназиален рекорд на легендата
Ребека Лобо, вкарвайки своята 2711-а точка. В продължение на 18 години нито мъж,
нито жена се бяха доближавали до щатския рекорд на двуметровата Лобо. Билкис не
само че разпердушини резултата ѝ, но в момента все още продължава да сипе кошове и
е напът да премине заветната граница от 3000 точки.
Не по-малко впечатляващо е нещо друго: скромността, характерът и интелектът на
това момиче са в тотално противоречие с общоприетия образ на елитния спортист.
Билкис има най-високия бал на успеваемост в цялото училище и е абсолютен еталон за
поведение и професионализъм. Учителите ѝ твърдят, че не са имали по-целенасочен,
организиран и интелигентен ученик от нея. Щом си постави някаква цел, независимо
колко амбициозна, тя неизменно намира начин да я постигне.
Тази есен Билкис ще се включи в силния отбор на Мемфис на пълна спортна стипендия
и ще стане първата колежанка в историята на американския баскетбол, която ще играе
с напълно покрита глава и тяло. Междувременно момичето ще следва медицина и
крайната ѝ цел е да специализира сърдечна хирургия.

Аз имам свое собствено, крайно мнение за ситуации, подобни на нейната. Спортът е

спорт, религията – религия: нищо положително не е произлязло от смесването на двете.
Хубавото в историята на Билкис е, че родителите ѝ не са фанатици и са намерили начин,
въпреки консервативните стойности на вярата си, да направят компромис в полза на
здравия разум и в същото време да отгледат едно изключително дете.
Всичко това ме кара да се замисля за малката тихоокеанска островна държава Тувалу.
Цялото ѝ население би могло да се побере в сектор „А“ на стадион „Васил Левски“,
което обяснява защо миналото лято на олимпийските игри в Пекин Тувалу успя да
изпрати само трима спортисти: двама мъже и една жена. Маршалските острови, чийто
олимпийски комитет има бюджет няколко хиляди долара, намери начин да събере
петима спортисти – трима мъже и две жени. Саудитска Арабия, огромна, приказно
богата държава с 28 милиона население и невъобразими ресурси, изпрати на
олимпиадата делегация, в която не присъстваше нито една жена! В цялата си история
тази държава не е позволила на нито една своя поданичка да стъпи на олимпийски игри.
Религиозната върхушка в Саудитска Арабия е обявила всяка форма на женски спорт
за грях и на практика е забранила участието на нежния пол в организирани
съревнования. Естествено, това е само върхът на огромен леденостуден айсберг,
наречен „права на жените в Саудитска Арабия“. Това е единствената страна в света, в
която днес в XXI век, на жените не им се разрешава да управляват автомобил. Също им
е забранено да пътуват без писмено разрешително или без придружаване на мъжки
родственик, да практикуват професиите си, да гласуват, да показват лицето си, да носят
каквито и да било други дрехи освен черните чувалести абаи и дори да бъдат в

260
присъствието на мъж, с когото нямат родствена връзка. Жените нямат право да се
защитават юридически в съда и често се стига до варварски безумия, като например
присъда от сто удара с пръчка и затвор за жена, която е била изнасилена, но вината е
хвърлена върху нея, тъй като била в присъствието на непознат мъж! Осемдесет процента
от жените в Саудитска Арабия са неграмотни и горе-долу същият процент страдат от
депресия и обездвижване. Сегрегацията е тотална и унизителна. Миналата седмица 75-
годишна жена бе осъдена на 40 удара с пръчка, защото позволила на двама мъже да
влязат в дома ѝ, за да ѝ донесат храна. Единият бил племенникът ѝ, когото тя е
откърмила.
Т.нар. религиозна полиция кръстосва улиците на Рияд и дебне нарушителки на
средновековно закостенелия закон шериат, според който всяка жена на практика е
непълноценно същество. Саудитска Арабия се подчинява на уахабизма – крайна
интерпретация на ултраконсервативния сунитски ислям. Доктрините му не са просто
дискриминация – защо никой няма смелостта да нарече положението на жените в тази
страна с истинското му име: робство?! Саудитска Арабия е грозно, позорно мастилено
петно върху общия портрет на човечеството през XXI век. Международният
олимпийски комитет за кой ли път демонстрира, че е компрометирана безгръбначна
организация, движена от вътрешни интереси, алчност и лицемерие. Ако все още има
хора в МОК, които притежават някакво подобие на съвест, те трябва незабавно да
изхвърлят Саудитска Арабия от олимпийското движение и да не я допуснат на
олимпиада, докато не даде изконни човешки права на всяка своя изстрадала поданичка.
Ако не ми вярвате, хвърлете внимателен поглед върху Олимпийската харта и
изискванията към страните членки. Не по-малка е вината и на моята втора родина, която
вече много години предпочита да затвори престъпно и без това късогледите си очи,
когато стане дума за варварските методи на репресия, налагани в техния уж близък
„съдружник“ в Персийския залив.
Защо всички мълчат? Има ли нужда въобще да отговаряме на този наивен въпрос?
Всичко е пари и неутолима, разрушителна жажда за нефт. Най-големият износител на
черно злато в света е напълно имунизиран срещу всякакви последствия и като че ли му
е позволено да върши каквито безчинства си пожелае. Никой не търси никаква
отговорност от самозабравилото се, тънещо в охолство кралско семейство и неговата
псевдореформаторска политика. И що за цинично безобразие е присъствието на принц
Наваф Абдулазиз в МОК?! Да не говорим, че преди него член на компрометирания
комитет бе баща му. Той буквално наследи мястото му след смъртта му – жалък пример
за наследствена аристокрация в редиците на МОК.
Наскоро в интернет започна да циркулира кратко видеоклипче, направено с подръчни
средства от група саудитки, което се заклещи в съзнанието ми и от този момент нататък
не е спряло да ми къса сърцето. Петте момичета просто седяха на тревата около
неподвижна футболна топка. Бяха покрити в черно от главата до петите, а ръцете им –
символично завързани с въжета. Под звуците на One Moment in Time те не помръдваха,
оставайки статични и обречени, а от невидимите им лица сякаш извираше тежък,
безмълвен упрек, който се процеждаше през черния плат, за да се зарови в душите на
милиони хора по целия свят.
Крайно време е глобалната общественост да тропне с крак и не да поиска, а да изиска
равноправие за жените не само в Саудитска Арабия, но и в останалите държави, където
нежният пол е подложен на недопустими репресии. Катар също нямаше спортистки на
олимпиадата. Много държави изпратиха само по една-две жени. Иран имаше три

261
представителки, но все в спортове, които позволяват на спортистките да носят широки
дрехи и да крият формите си. Фанатизираната религиозна върхушка в тази страна също
е направила всичко възможно, за да съсипе женския спорт и да наложи своя собствена
версия на патриархално робовладелско общество.
Когато Южна Африка отказа да сложи край на расистката си политика, МОК забрани
участието им в игрите. Защо тогава не по-малко нечовешкият полов апартейд на
Саудитска Арабия е оставен абсолютно ненаказан? Тази държава, която е родина на
исляма, която разполага с Мека и Медина, която има колосално културно-историческо
наследство и е свято място за милиони, дължи обяснение на целия свят. Вярно е, че не
можем без петрола ѝ, но какво пък е тя без нас – неговите консуматори? Време е да я
попитаме от името на цялата човешка цивилизация кога ще спре да малтретира
беззащитни жени, да убива телата и душите им и да ги третира не като хора, а като
неодушевени инкубатори.
Вярата не е извинение за варварщини. Тя може да бъде съчетана по най-човешки начин
с толерантност, разбиране и добрина. Родителите на Билкис Абдул Кадир го доказаха,
демонстрирайки идеален модел за подражание. В историята си човечеството често е
успявало да изопачи стойностни неща до неузнаваемост, да вдетини боговете си и да
изкриви хуманността си в полза на фанатични догми. Вече е време да се положи общо
усилие и да се сложи край поне на престъпната практика на репресии срещу невинни
майки, сестри и дъщери.
Тогава, в онзи хубав февруарски ден, под топлото слънце на Техеран доктор Хома
Дараби не се поколеба да захвърли забрадката по средата на площада. Ужасени
минувачи се скупчиха около нея и започнаха да я увещават бързо да сложи кърпата
върху главата си: „Вразуми се! Това е лудост! Всеки момент ще дойде полицията!“.
Но Хома вече бе взела решението си. Беше ѝ омръзнало да се задушава. Да живее без
себе си. Да не знае къде е лицето ѝ. Да държи в окови дарбата си... В този ден Хома
знаеше, че най-после ще възтържествува над системата, която отне смисъла на живота
ѝ. И така, малко преди да пристигне полицията, доктор Дараби вдигна от земята туба с
бензин, обля тялото си и запали клечка кибрит пред вцепенената тълпа. Казват, че
въпреки агонията, докато горяла, Хома не спряла да вика следното: „Смърт на
тиранията! Нека живее свободата!“. Доктор Дараби загина сред пламъците, плътта ѝ бе
стопена в купчина пепел. Но в този момент веднъж завинаги тя действително стана
далеч по-висока от себе си.
За щастие, аз съм само един от многото, които винаги ще помнят последните мигове
от живота на доктор Дараби и ще правят всичко възможно човечеството да не ги забрави
и да не позволи на саможертвата ѝ да изгуби смисъла си.
Малката Билкис Абдул Кадир е благословена с възможността да упражнява вярата си,
без да се отказва от мечтите си. За милиони момичета по света нейната съдба звучи като
химерична приказка и възможен стремеж. Някой ден тя ще бъде доктор Кадир и ще
оперира сърца. Въпреки че тази възможност ѝ беше отнета и че вече 15 години не е
между нас, доктор Хома Дараби е намерила начин все още да прави абсолютно същото.

262
 ПРОКЛЕТА КОЗА!
21 март 2009 г.
За вестник „ Телеграф „
http://forum.basketball-bg.com/index.php?showtopic=13347

„Господине, много съжалявам, но козата трябва да напусне стадиона!“ Колкото и да е

странно, с тези думи започва неописуемият, мъчителен кошмар на един от най-старите
професионални отбори в историята на човечеството. Изречени са по време на
бейзболния финал между „Чикаго Къбс“ и „Детройт“. Гръцкият емигрант и собственик
на популярна таверна в Чикаго Били Сианис купил два билета на стойност 7.50 долара –
единия за себе си, другия за домашния си любимец – бяла коза с добродушен, пасивно-
меланхоличен характер. Двамата проникнали необезпокоявани на стадиона и се
настанили удобно на трибуните.
В продължение на два часа Били гледал в захлас играчите, тичащи по тревата, питайки
се дали идолите му ще грабнат титлата, а козата от своя страна гледала в не по-малък
захлас тревата под играчите, питайки се как е възможно тези дебели, деградирали
хуманоиди с бухалки в ръцете да опропастяват такъв апетитен и сочен деликатес с
глупавата си игра. Малко преди края на мача дошъл разпоредител и казал на Били и
брадатия му любимец, че трябва да напуснат стадиона – имало оплаквания, че козата
миришела лошо и администрацията на отбора наредила животното да бъде отстранено.
Сианис бил толкова вбесен, че отправил публично проклятие към „Чикаго Къбс“, в
което обрекъл отбора на вечен неуспех. Дори написал телеграма на собственика Ригли,
в която заявил: „Чикаго“ ще загубят финалите тази година и никога няма да спечелят
нищо повече!“.
„Къбс“ моментално загубили и от този момент нататък, без значение колко пари
хвърлят и какви звезди купуват, не са успели дори да се доберат до финал. Вече повече
от сто години не са печелили титла, което ги прави отбора с най-продължителна черна
серия в
историята на американския професионален спорт. Току-що разказаната история е
легендарна тук и е позната като „Проклятието на козата Били“.
През годините вманиачените фенове на „Чикаго“ са правили многобройни, крайно
изобретателни опити да неутрализират проклятието. Дори самото ръководство на
отбора бе въвлечено и на четири пъти успя да убеди племенника на Били, Сам Сианис,
да излезе на терена с друга коза. „Чикаго“ спечелиха убедително и четирите въпросни
мача, но се провалиха в следващите. Казват, че единственият начин да бъде
омилостивено съдбовното проклятие на стария грък е да бъде разрушен историческият
стадион на „Къбс“, което, естествено, е немислимо.
Друго митично суеверие, превърнало се в част от спортното наречие, е всяващото ужас
„Проклятие на Бамбино“. През 1919-а легендарният бейзболист Бейб Рут – Бамбино
бил продаден за 100 000 долара от „Бостън Ред Сокс“ не на кого да е, а на най-омразния
им конкурент „Ню Йорк Янкис“. Скандалната сделка обрекла почти непобедимите до
този момент „Бостън“ на трагично, осеяно с монументални провали пътешествие през
останалите години на XX век. Нито една титла и нито една значителна победа в
продължение на 86 години! В същото време аутсайдерите „Ню Йорк“ се превърнали в
бейзболно чудовище и натрупали недостижимите 26 шампионски титли.
263
 „Проклятието на Бамбино“ сякаш витаеше като кикотеща се вещица над много-
страдалния „Бостън“ и сипеше върху главата му разочарования, загуби, контузии и
нещастия. Подобно на страдащите фенове в Чикаго и бостънци направиха какви ли не
опити за сделка с проклятието. Експедиция в Хималаите дори постави шапка на „Ред
Сокс“ на Еверест и изгори шапка на „Янкис“ в базовия лагер. Говори се, че отборът
също е наемал професионални екзорсисти, които отстранят проклятието. Нищо обаче
не помогнало, докато не се стигнало до 31 август 2004 г.
В този ден Мани Рамирес пратил топката високо, чак на трибуните и тя се спряла в
лицето на 16-годишния фен на „Бостън“ Лий Гавин, счупвайки двата му предни зъба.
Оказало се, че любимият играч на младежа е именно Рамирес, но още по-любопитно
било съвпадението, че пострадалото момче живеело в дома, който преди години бил
собственост на самия Бамбино! Минути по-късно Янките от Ню Йорк претърпели най-
голямото поражение в историята си – 22:0! Проклятието като че ли най-после било
преодоляно и малко след инцидента „Бостън“ спечелиха шампионската титла за пръв
път от почти 90 години насам!
Дори свръхрационалните японци не са имунизирани срещу подобни суеверия. Един
от най-добрите им отбори е изтезаван от години от ухаещото на пилешко месо
„Проклятие на полковник Сандърс“. През 1985 година феновете на бейзболния
„Ханшин Тайгърс“ били обзети от неконтролируема еуфория, свързана със
спечелването на шампионската титла. Запалянковците спазвали празнична традиция,
според която всеки от тях, който приличал на играч от отбора, скачал в реката
Дотонбори, течаща през индустриалния район на Осака. Но тъй като никой от тях не
наподобявал дебелия, русокос и брадясал американски играч Ранди Бейс, те стигнали
до нестандартен компромис. Феновете нападнали местен ресторант на KFC, откъдето
откраднали статуя на създателя на ресторанта – полковник Сандърс, който имал далечна
прилика с американския бейзболист.
Феновете хвърлили полковника в мътните води и оттогава... не са печелили абсолютно
нищо! Покосен от „Проклятието Сандърс“, славният отбор не се е добирал до титлата
вече 23 години. Статуята изчезнала и всички опити на фанатизираните запалянковци да
я открият били безуспешни... До миналата седмица! В сряда група водолази откриха все
още ухиления до уши полковник и го извадиха от канала. Стъпалата, лявата ръка и
очилата на прочутия пилеубиец липсват, но феновете на „Ханшин“ са убедени, че
проклятието е свалено и тази година титлата ще бъде тяхна!
Може би най-известното от всички проклятия в Америка е т.нар. „Проклятие на
списанието „Спортс илюстрейтед“ (Sports Illustrated jinx). Суеверието се дължи на
просто необяснима верига от нещастни съвпадения, свързани с този спортист или отбор,
който бъде сложен на корицата на списанието. Обикновено в рамките на две седмици
след появата си на корицата въпросният играч, треньор, тим, автомобил и т.н. биват
сполетени от загуба, нещастие, контузия или дори смърт. До този момент са издадени
почти 3000 броя на „Спортс илюстрейтед“ и случаите, потвърждаващи проклятието,
прекалено много, за да бъдат изброени. Преди някой в България да е започнал да събира
подписи за кампанията „Да сложим Красимир Аврамов на корицата на „Спортс
илюстрейтед!“, трябва да признаем, че има и изключения. Едно от тях е Майкъл
Джордан, който явно е тотално ваксиниран дори срещу тези нечисти сили, чиято
единствена работа е да саботират плановете на съдбата. Той е бил на корицата
рекордните 49 пъти, без нито веднъж да бъде покосен от нещастие.
Проклятие номер едно на новия век е свързано с една от най-популярните видеоигри

264
в тази растяща с бързи темпове индустрия. Става дума за легендарната „Медън НФЛ“.
Това, между другото, е изумителна игра. Няма да се откажа от твърдението си, че който
овладее до съвършенство нейните безбройни катакомбени параметри, може спокойно
да бъде назначен за треньор в лигата. Проклятието е свързано с обложката на диска. До
1999-а на нея неизменно бе самият Джон Медън – емблематичен треньор и коментатор.
Проблемът е, че този човек не е особено фотогеничен и въпреки че е телевизионен
журналист, честно казано, има лице за радио. Така от 1999-а насам всяка година върху
корицата започна да се появява някоя от звездите в лигата. Всеки един от тях, без
изключение, незабавно бе застигнат или от контузия, или от лични проблеми, или
просто отбеляза драстичен спад в играта си.
Изброените проклятия са идеална илюстрация за ирационалното мислене, коренящо
се в основите на всяко суеверие. Стига се до неочаквани крайности. Миналата година
строителен работник и фен на ”Бостън“ на име Джино Кастиньоли се промъкна на
строящия се нов стадион на „Ню Йорк“ и се опита да вгради в мокрия бетон официална
Униформа на „Ред Сокс“. Идеята му беше да сложи по този начин проклятие върху
омразния отбор и да се реваншира за проклятието на Бамбино. Кастиньоли бе разкрит,
а фланелката – изтръгната от бетона с пневматични чукове.
Преди няколко дни KFC се споразумяха с „Ханшин Тайгърс“ да вземат статуята на
полковник Сандърс назаем и да я предложат за известно време на многострадалните
„Чикаго Къбс“, които все още търсят начин да се отърват от сянката на козата Били.
През 2002 година „Спортс илюстрейтед“ решиха да напишат огромна статия,
посветена на проклятието, приписвано на списанието.
Бе отправена покана към много от най-известните атлети да бъдат на корицата на този
конкретен брой. Нито един от тях не се съгласи.
Що се отнася до видеоиграта „Медън НФЛ“, вече е почти невъзможно да се намери
играч, който да се съгласи снимката му да бъде сложена на кутията на диска.
Всички знаем, че в тези действия няма никаква логика, и въпреки това предпочитаме
да им вярваме, кой знае защо. В света на спорта суеверията са особено потентни и са в
състояние да обсебят изцяло мислите и концентрацията на даден играч или отбор, като
по този начин влияят върху крайния резултат. Когато силите са изравнени, малки неща
като тези са в състояние да наклонят везните в полза на този, който вярва в себе си, а не
на този, който е убеден, че е обречен на неуспех от някоя разсърдена коза. Изброих само
няколко от стотиците смятани за неоспорими проклятия. Спортният фолклор е пълен с
наивни приказки. Лично аз съм толкова убеден в тяхната глупава неправдоподобност,
че дори реших да направя работен експеримент и в знак на презрителен присмех към
суеверията да си направя самопроклятие. Идеята е да докажа на всички и най-вече на
себе си, че подобни неща са абсолютни безсмислици и нямат място в рационалната
действителност. И така:
„Проклинам тази статия, понеже тя не вярва в свръхестествени сили! Нека те стоварят
яростен юмрук върху нея и ако наистина ги има, да развалят напълно буквата „о“ върху
клавиатурата ми, докато пиша последното изречение на този материал!
Виждате ли колко нелепи са подобни детинщини? Дори звучат смешно. Жалко, че не
може всички хора, свързани с гореспоменатите истории, да разберат, че проклятията не
са нищо повече закостенели вярвания и смехотворни суеверия, в които не сам че няма
логика, но и нанасят вреда върху самочувствието, целите и концентрацията на
спортисти, фенове, треньори и отбори!“

265
 ДУША БЕЗ ДОМ
5 май 2010 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/news.php?news=235907

Искам да благодаря на Рой и да помогна някак на Брендън. Всеки човек на този свят
иска нещо. Но защо все се получава така, че независимо какво имаме, продължаваме да
искаме малко повече от прекалено много... Така сме устроени, че никога да нямаме
предостатъчно. Но днес нещата са малко по-различни и ето че това, което искам най-
много точно в този момент, не са милиони долари, ферарита и замъци. Това, което искам
до безумие, е просто да благодаря на Рой и да помогна някак на Брендън. Всичко
останало сега е без значение.
Прелестна пролетна събота е. Навън е топло и слънчево. До този момент определено
е най-хубавият ден в годината. Забелязали ли сте, че помним какво е било времето в
дните, в които се е случило нещо важно в живота ни? Дано да ми простите, но днес няма
да говорим за спорт. Днес искам да ви разкажа за бездомника. За изстрадалото Дете,
станало част и от моя живот. За душата му – изоставена, изгубена и намерена. И за това
на какво ме е научила неговата история.
Когато се ожених, се сдобих автоматично с племенник. Осемгодишно хлапе на име
Брендън. Крехко и слабичко. Златни къдрици, лъчезарна усмивка и весели, немирни
очи. Брендън бе епичен паметник. Определено повече Хъкълбери Фин, отколкото Том
Сойер. Безбройните му бели винаги бяха детински, безобидни и глупави. В първия ден,
в който го срещнах, изглеждаше толкова малък и безпомощен. Родителите му пак се
бяха карали. Не знам защо и за какво, но това като че ли бе ежедневие. Нямаше много
щастие в му. Веднъж ми каза омърлушен, че не искал повече да е дете:
„Вие възрастните, сте толкова големи и силни... Омръзна ми да бъда малък!“

266
 Година-две по-късно родителите му се разделиха. Баща му (братът на жена ми) си взе
багажа и замина огорчен да търси ново начало на хиляди километри в друг град и щат.
И тогава си дадохме сметка, че има нещо много нередно с майка му. Тя бе много красива
жена – с крака до Еверест и лице от каталог за манекенки. Но в един момент сякаш
изгуби разсъдъка си. Беше изписала с паста за зъби върху прозореца на апартамента си
някакви цитати от Новия завет. Веднъж ни извикаха съседите ѝ. Беше се заключила и
изхвърляше с викове покъщнината си през балкона, включително и играчките на
Брендън. Опитахме се да я успокоим, но тя, кой знае защо, каза, че щяла да говори само
с мен. Пусна ме в дома си. Говореше несвързано. Каза ми, че вече се казвала Кристина
Клаус, че някой я преследвал и т.н. Брендън плачеше в ъгъла, по-малък и безпомощен
от всякога. Искаше ми се да му помогна някак, да го измъкна за малко от цялото това
безумие, да не му позволя да бъде свидетел на болестта на майка си, преди наистина
желанието му да се сбъдне и да се превърне в 10-годишен старец. Започнахме да го
вземаме у нас колкото се може по-често. Майка му като че ли се стабилизира малко, но
един ден разбрахме, че заключвала детето в спалнята, оставяла му една тенекиена кутия
за тоалетна и изчезвала по цели нощи незнайно къде.
Май месец е. Средата на 90-те. Навън вали. Пристъпвам нервно от крак на крак пред
апартамента на Брендън. Искам да му помогна някак и затова питам с напрежение майка
му дали ще ни позволи да го вземем с нас за две седмици. Заминавам по работа с кола
за Флорида и съм решил да превърна пътуването в семейно преживяване. Ще отидем в
Орландо, Дисни Уърлд, Сий Уърлд, ще видим океана... „Разбира се – казва майка му –
за Брендън ще е добре да види свят!“ Следват две прекрасни седмици – по всяка
вероятност най-щастливите в неговото детство. Връщаме се. Изморен съм от каране.
Вечерта е гореща и влажна. Още не подозирам, че след малко ще настъпи моментът,
който поне според мен ще бележи завинаги съдбата на малкия Брендън. Майка му я
няма. Апартаментът е празен. Вратата – завинаги заключена.

267
 Нека никога, никога не ви се случва да се изправите пред едно невръстно дете така,
както трябваше да го направя аз в онзи тъжен ден, за да му кажете, че го е изоставила
собствената му майка. Според мен този миг осакати душата му завинаги и всяко
неправилно решение, всяка грешка, очакваща Брендън в бъдещето, бяха повлияни от
него. Преди да сме успели да открием баща му, пристигнаха социалните работници. Не
сме били негови родители и по закон трябвало Да го пратят в дом за сираци. Очите на
Брендън са пълни със сълзи. Затварям им вратата с думите, че ако трябва, ще го осиновя,
но в дом няма да отиде.
Юни месец е. Непоносима жега. След безброй бюрокращини с жена ми сме в съда на
община Дъглас. Завели сме дело за легално попечителство върху Брендън. В
отсъствието на майката съдията отсъжда в наша полза. Отдъхваме си малко. След
няколко седмици открихме брата на жена ми и той дойде, за да поеме грижите за сина
си – Помагахме с каквото можехме, но не му беше лесно нито на него, нито на детето.
Работеше на две места и нямаше много свободно време, което да прекарва със сина си.
Остатъка от детството си Брендън изживя без майка – оставен да си задава всеки ден
въпроса дали той не е някак си виновен за бягството ѝ. Имам безброй спомени от тези
но кой знае защо един от тях се е запечатал трайно в съзнанието ми:
Края на 90-те е. Октомври. Това е най-хубавият месец тук. Времето е идеално.
Излизаме с жена ми да тичаме, както правим всеки четвъртък. Но този път сме взели и
малкия Брендън. Той обаче излита като снаряд. Краката му направо не докосват
асфалта. Това дете буквално лети! Ядосах се и му викнах: „Брендън! Намали оборотите!
Не всичко в този живот е състезание. Трябва да се научиш да си пестиш силите!“. Казах
го и веднага съжалих: Брендън застина. Обърна се и ме погледна с тъжните си сини очи.
„Извинявай много, Не е нарочно. Аз просто не зная как да тичам бавно. Само така мога –
бързо!“
Брендън бе светло и добро по душа дете, но не престана да прави наивни, необясними
бели чак докато с много усилия не завърши гимназия. Интересното е, че въпреки всичко
и съучениците, и учителите му до един го обожаваха. Брендън бе виртуозен създател на
приятели. В гимназията се включи в клуб по свободна борба и започна да доминира в
леките категории. Баща му ми разказа уникална история. След като три години подред
мачкал с туш в първата минута основния си съперник, на щатските финали се сблъскал
с него за последен път. На турнира присъствали всички роднини на противника му,
включително и възрастните му баба и дядо. За всеобщо изумление Брендън загубил по
точки. Ядосан, баща му го попитал в колата: „Как така те би точно това момче? И аз, и
ти знаем, че можеш да го тушираш с една ръка“. „Би ме, защото аз исках да ме бие“,
отговорил Брендън.
След гимназията Брендън бе в безизходица, без пари за колеж и без перспектива. И,
естествено, направи грешката, която правят повечето млади хора тук, попаднали в
неговата ситуация... Когато се върна от Ирак, бе буквално един смазан човек. Не ни каза
какво е видял, какво е преживял, но войната бе оставила димящи кратери в душата му.
Не можеше да спи, да се концентрира, да яде. Веднъж изчезна. Откри го полицията на
паркинга на магазин да реже вените си с нож. Брендън започна отчаяно да търси
алтернативна действителност – потъна в лепкава мъгла от алкохол и дрога.
Племенникът ми бягаше. Бягаше от спомените. От травмите. От неоправдано чувство
за вина. От себе си. И понеже никога не е знаел как да бяга бавно, го правеше бързо.
Толкова бързо, че в един момент се отдалечи прекалено много и не знаехме дали някога
ще може да се върне. Все по-често не се прибираше вкъщи, все по-често спеше в старата

268
си кола, на ръба на съзнанието. Един ден Брендън реши, след всичките тези години, да
открие майка си, качи се на таратайката и отпраши някъде към Тихия океан. Смятах, че
го виждам за последен път.
Януари е. 2006 година. 7,30 сутринта. Навън вие виелица, но аз съм на топло в леглото.
Събужда ме телефонът: „Ще приемете ли обаждане за ваша сметка от Брендън Прайс?“.
Няколко секунди по-късно чувам ридаещия глас на племенника си: „Иво, моля те,
помогни ми. Нямам вече сили. Ще умра... казвам ти, ще умра“. Брендън бе открил майка
си в Портланд, щата Орегон, но малко след това се скарали и той останал на улицата.
Станал бездомник. Клошар. Живеел под ръждясал мост. Денем търсел някой залък из
боклуците. Но най-ужасни били нощите.
За нас нощта е убежище от хаоса на ежедневието, уютно скривалище, възможност за
почивка. Но какво е тя за бездомника, за ранената душа, за безпомощния изгубен
малчуган? Знам, Брендън, знам – нощта е като дълъг черен влак и вагоните са пълни с
грозни призраци. Всеки иска да скъса на парченца точно твоето смачкано билетче. Но
то е само едно, а кондукторите – толкова много. И момчето започва да потъва в
кошмарите си, да губи волята си, да се дави в бутилката, да живее от спринцовка до
спринцовка. Минават много месеци. Брендън е ограбен и пребит няколко пъти. Вече
няма нищо. Взели са дори личната му карта. Зимата и хероинът са напът да го убият.
Усещайки до себе си смъртта, Брендън се добрал до уличен телефон и набрал
единствения номер, който знаел – моя. За щастие, още не бях отишъл на работа.
Брендън се върна при нас. Приличаше на безплътно видение. Влезе по собствено
желание в клиника за лечение и малко по малко се отърва от сянката на наркоманията.
За пръв път видях колко е силна волята му. За пръв път си казах, че е имало полза от
помощта ни. Брендън се бе изправил на крака и аз вече знаех, че ще бяга така, както
само той може, и че няма да има какво да го спре. Реши, че е време да направи пълен
завой, и започна да помага като доброволец в приюта за бездомни и да консултира хора
с пристрастявания. Един Ден се случи чудо: майка му се върна, съсипана от угризения,
и помоли всички ни за прошка! Бе смазана от живота и полусляпа от диабет, но
лекарствата бяха избистрили съзнанието ѝ. Кои сме ние да съдим човек, чиято болест е
контролирала действията му... Дълбоко в себе си знам, че тя винаги го е обичала и
сърцето ѝ не го е изоставяло. След толкова години Брендън отново имаше майка!
Последният път, в който видях Брендън, беше преди няколко седмици. Дойде в дома
ни на купон. Не бе слагал и капка алкохол в устата си от шест месеца. Пращеше от
здраве. Усмивката се бе върнала в очите му. Беше висок, снажен 25-годишен мъж –
целият изтъкан от мускули и обещаващо бъдеще. Беше си намерил временна работа в
някаква фабрика за фураж на име „Магна Гро“. Гледах уж порасналия си племенник, но
продължавах да виждам малкото златокосо хлапе от първата ни среща. Същият
усмихнат негодник, но повече Том Сойер, отколкото Хъкълбери Фин.
Сироп от захарна тръстика. Оказва се, че тук го добавят във фуража за животни.
Абсолютно безвреден е, освен ако не бъде съхраняван в помещение без вентилация.
Тогава изпаренията му се превръщат в смъртоносен въглероден диоксид. Нека се
върнем две седмици назад. Навън е топло, но духа страхотен вятър. Брендън е пратен
рано следобед в някакъв контейнер във фуражната фабрика, който трябва да изчисти от
остатъчния захарен сироп. Вентилацията не работи. Брендън припада за секунди,
покосен от отровния газ. Наблизо минава колегата му Рой Хилибърт, който забелязва,
че Брендън е паднал, и без да се замисля дори за секунда, се хвърля в контейнера, за да
го спаси.

269
 Миналият четвъртък е. Навън е облачно. Промъквам се непоканен на погребението на
Рой. Човек, когото не познавам, но ще обичам до края на живота си. Петдесет и една
годишен. Баща на две деца. Дядо на трима внуци. Рой Хилибърт е загинал с нашия
Брендън в ръцете си, само на няколко метра от спасението. Ох, как искам да му
благодаря поне веднъж. Да го прегърна и да не го пускам. Минавам покрай ковчега му
и го виждам за пръв и последен път. Ръцете му, скръстени на гърдите, са груби и
отрудени – ръце на човек, който е работил цял живот. Ето че пристигат приятелите му –
с кожени дрехи и харли-дейвидсъни. Качват се на подиума и споделят спомени за
отпътувалия приятел. Казват, че имал сърце от злато, че бил шегаджия, че не му
трябвали пари и работел само за да може да купува играчки на внучетата си, че обичал
мотора си и природата. Иска ми се да добавя, че сигурно той е причината да има Рой в
думата герой. Ще му бъда признателен завинаги.
Как и защо човек остава без покрив? Защо подминаваме с бърза крачка бездомника?
Защо с такава лекота слагаме невидимо наметало върху клошарите? Та нали те всички
са жертва на непредвидимо обстоятелство, на заболяване, на подъл удар на съдбата.
Никой не избира сам такава участ. Хора, бъдете милостиви към душите без дом – нищо
не ни дели от тях освен едно парченце лош късмет. Още не мога да повярвам, че Брендън
го няма. Надживя войната, бомбите, алкохола, свръхдозите, улиците, зимите и накрая
загина, движейки се толкова уверено по правия път. Къде е справедливостта?

Не мислете нито за миг, приятели, че сте собственици на този свят. Всички сме
наематели. Всичко е крехко като кристал. Взели сме живота за малко като колелото на
съседчето. Ще направим едно кръгче и ще трябва да го върнем. И нека бъдем щастливи,
ако успеем да не паднем, преди да сме направили своята кратка обиколка. Душата на
Брендън бе покрита с кървящи рани. От тези рани се родиха демони. Но дори демоните

270
му бяха от тези, които никога не биха наранили човек... Освен самия него.

Прелестна пролетна събота е. Миналата събота. Навън е топло и слънчево. До този

момент определено най-хубавият и най-мрачен ден в годината. На погребението на
Брендън съм. Няма тяло. Бил казал отдавна, че искал да бъде кремиран, а прахът му –
разпилян в планината. Бездомникът не искал дом в смъртта си. Залата е пълна догоре.
Брендън имаше толкова приятели... Мой ред е да говоря. Излизам на подиума. Всички
ме гледат, а аз просто нямам какво да кажа. Грешиш, Брендън – не съм голям и силен.
Никога не съм бил. Напротив, днес съм такъв, какъвто те помня теб – толкова малък и
безпомощен пред голямата, неизбежна истина. Не искам да говоря – искам просто да
благодаря на един човек, когото не познавам, и поне още веднъж да мога да помогна на
едно момче, на което съм свикнал да помагам. Уж не е кой знае какво, но ето че в този
слънчев ден за кой ли път разбирам, че искам прекалено много. С една невъзможност
повече от предостатъчно. Толкова искам да благодаря на Рой и някак да помогна на
Брендън. Искам... искам... искам... Но не е ли жестоко и някак отчайващо
несправедливо, че никога няма да мога..

271
 СТАРИЯТ ПОЗНАЙНИК СИ ОТИВА
12 април 2009 г.
За вестник „Телеграф“
http://www.sportal.bg/my_news.php?anketa_res&id=176498

Чудя се колко ли секунди ще ви отнеме, докато разберете на кого е посветена днешната

статия. Става дума за старец: вече почти 400-годишен, но обречен да възкръсва и умира
всеки божи ден. Може да бъде на милион места едновременно, въпреки че сте му
платили, за да бъде точно с вас. През годините сте го мразили и обичали; карал ви е да
се смеете и да плачете, да му вярвате и да го подозирате. Виждате се всеки ден:
посрещате го с интерес и любопитство, но се разделяте без тъга и колебание. Понякога
го търсите трескаво, друг път го обсипвате с обидно безразличие. Характерът му е
непостоянен, но присъствието – вездесъщо. Старият познат е лек на килограми, но
тежък на влияние. Дал ви е много, без дори да подозирате, но също така ви е разочаровал
тогава, когато най-малко сте го очаквали. Случвало се е така да ви вбеси, че да го
разкъсате на парченца, но понякога е отварял уста, за да ви каже нещо хубаво и ценно,
което е било толкова важно за вас, че сте решили да пазите Дълголетието му на сигурно
място в дома си. Той е единственият ви познат, чиято кожа се променя. Ту е черно-бяла,
ту червена, синя или Даже яркожълта. Дори да му нямаме пълно доверие, сме свикнали
Да разчитаме на него със същата тази непоклатима надеждност, с която разчитаме на
изгрева на слънцето, на приливите и отливите и на непробиваемата крепостна стена,
изградена около 400-те думи, от които се състои речникът на Димитър Пенев. Но днес
причината да пиша за стария ни познат не е в неговата неуязвимост. Напротив –

272
причината да насочим погледите си към него е неговата бързо приближаваща се...
смърт.
Сетихте ли се за кого става дума? Прави сте, естествено! Вестникът – парчето хартия,
което държите в ръцете си и на което съм посветил толкова голяма част от живота си, е
на смъртния си одър тук, в Съединените щати. Всички индикатори сочат, че много,
много скоро една могъща древна институция, каквато е ежедневният американски
печат, ще се стопи и изчезне, погълната като целулозна трохичка от новото време.
До десет години Америка няма да има повече вестници. Всъщност може би не
трябваше да казвам десет години, а пет години. И не трябваше да казвам вестници, а
ежедневници. Интернет изданията, блогосферата, алтернативните медии, социалните
дигитални общества като Фейсбук, Туитър и Майспейс вече са обсебили напълно пазара
на информация и влиянието им нараства с безпрецедентни темпове. Живеем в ерата на
мълниеносно самопубликуване, в което традиционната журналистика просто не може
да си поеме дъх.
Миналата година, докато пишех колонка за „Канзас Сити Стар“, присъствах на
няколко особено депресиращи срещи на редакционната колегия. Усещаше се
безпогрешно атмосфера на обреченост. Масови съкращения, свиващ се тираж,
финансови загуби, рекламен глад и т.н. бяха превърнали колегите ми в тъжни призраци,
бродещи из лабиринтовите коридори на огромната историческа сграда като в студен
мавзолей.
Помня и срещата си с експерти по тенденции на пазара, дошли, за да направят
прогноза на непосредственото бъдеще на печата: восъчни лица, безизразни
физиономии, мрачни черни костюми и стъклени очи.. .Липсваха им само лопати.
Старият горд „Канзас Сити Стар“ – 130-годишна вестникарска институция, в която е
започнал кариерата си самият Ърнест Хемингуей, знае, че краят е близо. Нито наградите
ѝ „Пулицър“, нито славното минало, нито богатата история ще могат да я спасят от
неговата неизбежност. Тук вече никой не храни илюзии за това какво се таи в бъдещето.
При това „Канзас Сити Стар“ е един от вестниците, които все още дишат въпреки
туберкулозата. Много ежедневници са на система, а други са вече в моргата. Миналия
месец след 150-годишен славен живот прекрати съществуването си един от най-старите
вестници на Америка – Rocky Mountain News. Малко по-късно същата участ сполетя и
„Сиатъл Пост“. Има голяма вероятност в близките месеци Сиатъл да стане първият
голям американски град без никакъв ежедневник. Подобни слухове се носят и около
Сан Франциско. Дори най-могъщите ежедневни издания като „Лос Анджелис Таймс‘,
USA Today и NY Times са в агония, а „Бостън Глоуб“ наскоро разкри, че е пред фалит.
„Маями Херълд“, вестникът, на който дължа двама от своите журналистически
идоли – Дейв Бери и Леонард Питс, едва свързва двата края; „Уошингтън поуст“, който
ни даде легендарния репортер Боб Удуърд, е на ръба на съществуването, а преди
няколко дни главният редактор на „Чикаго трибюн“ извика в офиса си най-голямата си
звезда – карикатуристката Мери Шмих, и я съкрати с думите: „Не мога да ти плащам
заплата повече!“.
Истината е, че в Съединените щати вестникарската индустрия е само на няколко хода
от неизбежния мат. Противникът ѝ е вездесъщият млад гросмайстор, наречен интернет.
Около 80% от приходите на всеки вестник се дължат на рекламите, но безплатни
сайтове за обяви като craiglist.com отвлякоха с изумителна скорост традиционните
печатарски рекламодатели. Останалите 20% от приходите идват от продадената
циркулация, но тиражите понесоха унищожителен удар от алтернативните медии,

273
никнещи като вестникоморки във всяко дигитално джобче на интернет. Ежедневниците
се опитаха да се адаптират, прехвърляйки страниците си в глобалната мрежа, но това
превъплъщение не бе особено успешно. Дигиталният вестник просто не може да печели
пари така, както го правеше старият му вариант, направен от умрели дървета.
Все още няма печеливш бизнес модел и едва ли ще има. Краят е близо. Все по-малко
хора разчитат на добрия стар вестник за новини и все по-малко млади хора
кандидатстват във факултетите по журналистика. Дигиталното пространство е по-
достъпно, по-гъвкаво, по-интерактивно, по-незабавно, по-свободно. В Щатите вече
почти всеки над 10-годишна възраст разполага или с компютър, или със смартфон.
Моята генерация е последната, която има каквато и да било лоялност към хартията.
На вас ще ви липсва ли вестникът, или вече сте започнали да го забравяте?
Наскоро статистическо проучване посочи, че 63% от американците са безразлични
към смъртта на ежедневника. Аз принадлежа към останалите 37%, и то не само заради
логичното си пристрастие към медията, за която съм работил през годините.
Вестникът, с всичките си слабости, играе изключително важна роля във всяко
общество. В идеалния си, класически вариант той може да бъде регулатор, надежден
източник на информация и социално огледало. Често по езика, тематиката и
отношението към истината на даден ежедневник човек може да си състави цялостна
картина за състоянието на съответното общество. Вестникът е юридическо лице, което,
за разлика от много други медии, може да бъде съдено за дезинформация и клевета.
Поне тук, в Америка, това прави всеки журналист носител на изключителна
отговорност. Контрактът за обективност и коректност, който всеки журналист подписва
тук, е нещо като малка енциклопедия.
Влиянието на ежедневниците в исторически аспект е отвъд всякакъв дебат (Удуърд и
Бърнстейн дори свалиха американски президент с репортажа си за аферата
„Уотъргейт“). Да не забравяме огромното културно наследство, което дължим на
вестниците – Марк Твен, Габриел Гарсия Маркес, Камю, Киплинг, Славейков, Ботев –
нямат брой великите писатели, чиито пера са били родени и рафинирани в ежедневния
печат.
Повечето от вас помнят кошмарната криза в началото на прехода. Нямаше дори хляб
в магазините. Купувахме го, послушно наредени на огромни опашки, с купони, стиснати
в премръзналите ни ръце. Но съм сигурен, че също така помните как пак по това време
имаше още по-дълги опашки – пред вестникарските будки. Разграбвахме жадно
хартията, пълна с нереални надежди, наивен патос и еднодневно вдъхновение, и някак
си забравяхме за празните стомаси и ограбените от електричество прозорци.
Още пазя някои от тези вестници – те са портрети на времето ни, материален спомен
за нещо, което вече не съществува. Имам малка колекция от 30-40 пожълтели издания,
които са отразили нещо с особена стойност за мен. Понякога, както сега, ги прелиствам,
за да се върна назад и да усетя отново отдавна отминали моменти: ето ги нашите първи
свободни избори; ето ги и хилядите мечтатели, притиснали със знамената си
катедралата със златния купол; ето я 94-а и щастливите хора на улицата след победата
над Германия; ето ги двата горящи небостъргача; ето я обявата за смъртта на любимия
ми писател...
Вижте, дните отминават – такава е преходната им натура, но вестниците слагат датата
върху челото си и посвоему я улавят за тези от нас, които искат да я задържат.
В колекцията ми присъства и първата ми статия: безобразно лошо написана преди
повече от 20 години, но значеща толкова много за мен. Излегнала се е завинаги на

274
предпоследната страница на вестник „Старт“ и до ден-днешен разказва с детски
ентусиазъм и възхищение за патриарха на училищния баскетбол Младен Младенов.
Статията е слаба, но искрена. Тя не подозира, че по-късно обектът ѝ ще издири автора
и въпреки посредствения му стил и речник ще му стисне ръката. Статията е там, където
съм я оставил – тя знае как да ме зарадва, защото винаги ще съществува в свой собствен,
щастлив момент: за нея времето е спряло, Младен Младенов е все още жив и все още го
очакват безброй деца, жадни да научат колкото могат повече за баскетбола и живота от
мъдрия си учител.
Ясно е, че носталгията играе съществена роля в моята упорита привързаност към
вестника. Откакто се помня, съм искал да пиша и да бъда журналист. Дори във
времената на фарсов държавен печат, бълващ униформена пропаганда, изпитвах
непреодолимо влечение към вестника. Е, не точно към „Работническо дело“, но още от
деветгодишен всеки петък се изнизвах от вкъщи в 5 сутринта и преди да са се събудили
дори трамваите, се нареждах пред будката на „Витошка“ в очакване на „Стършел“.
Единадесет-дванадесет години по-късно траках на пишеща машина сред купести
тютюневи облаци в редакцията на вестник „Спорт“ в „София прес“ с хора като Климент
Величков и Крум Савов. Имах чувството, че съм попаднал в рая.
Щатите са индикатор: каквото стане тук, рано или късно се случва навсякъде другаде.
Европа е по-привързана към традициите си, така че раздялата с ежедневния печат ще
дойде по-късно на Стария континент. Ако ме питате мен, колкото по-късно, толкова по-
добре. Истината е, че дигиталното пространство има нужда от вестниците. Хилядите
популярни политически и социални блогове тук на практика черпят 90% от
информацията си от ежедневниците. Без тях онлайн публикациите са обречени на
анорексия. Интернет се радва на тотална дерегулация, но това често вреди на нейната
достоверност.
Не ме разбирайте погрешно – аз буквално живея в интернет и вече не мога дори да си
представя съществуването си без него. Имам и сто пъти повече читатели в мрежата,
отколкото където и да било другаде. Ясно ми е, че е нужно движение и прогрес. Давам
си сметка, че този свят единственото постоянно нещо е промяната. Но ех, как ще ми
липсват вестниците такива, каквито са – хартията и уханието на печатарско мастило са
създадени един за друг като морето и пясъка, каймака и млякото, Стоичков и псувнята...
Защо ни трябва да разделяме неразделимите понятия?
Аз, вие и всички останали хора в целия свят не сме живели нито един ден на тази земя
без вестници. Но ето че старият ни познайник си отива – бавно и достолепно оставя
новия континент в ръцете на новото време. След броени години тук, в Америка, ще
настъпи денят, от който се страхувам. Денят, в който ще бъде отпечатан последният
ежедневник. И когато този тъжен момент пристигне и вестникът склопи веднъж
завинаги целулозни клепачи, ще разберем, че сме загубили един надежден и добър
приятел. Що се отнася до некролога – сигурно ще е тъжен, трогателен, дори разтърсващ
и, естествено, ще можем да го прочетем единствено... в интернет.

275
 ДЗЕН ИЗКУСТВОТО ДА СЪЗДАВАШ ШАМПИОНИ
17 февруари 2009 г.
За вестник „ Телеграф“
http://www.sportal.bg/news.php?news=160171

Слагат ти парче гума в устата, за да не си счупиш зъбите, залепват електродите върху

слепоочията ти и ти дават анестезия, подобна на отровата кураре, използвана от
индианците в Амазонка. Тялото ти се изключва, но съзнанието остава будно. После...
идва електричеството.“
Този спомен принадлежи на Робърт Пърсиг – човек, които, меко казано, е преживял
доста през своите осем десетилетия. Едва деветгодишен е имал коефициент на
интелигентност 170, попадал е в училище за свръхнадарени, на 15 е следвал биохимия
в университет, оцелявал е с пушка в ръка между куршумите в Корея, учил е философия
в Щатите и източна философия в Индия, преподавал е в университет в Монтана, потъвал
е в неколкомесечна медитация, страдал е от параноидна шизофрения, лекуван е с
шокова терапия в психиатрична клиника, женил се е и се е развеждал, преживявал е най-
големия родителски кошмар, губил се е многократно в сложните виадукти на
съзнанието си, за да открие после непознати самоличности в себе си, а в момента, в
който четете тази статия, сигурно се носи някъде из Атлантическия океан с любимата
си яхта, без да търси нищо‘ – просто следвайки безропотно прищевките на вятъра.
Да, господин Робърт Пърсинг е видял толкова много, че дори е малко изненадващо,
276
че е имал време в целия този циклон от преживелици да напише и книга. Казва се „Дзен
и изкуството да се поддържа мотоциклет“. Днес тя е в рекордите на Гинес като най-
отхвърляния бестселър в историята на литературата. Въпреки, че сега се сочи за най-
продаваната книга на философска тематика, в началото цели 121 издателски къщи са
отказали да я публикуват. За щастие „народна просвета“ не беше една от тях. Прочетох
книгата още като тийнейджър и въпреки че не я разбрах, бях достатъчно заинтригуван,
за да я посетя още няколко пъти през годините и да ѝ позволя да окаже съществено
влияние върху формирането ми.
Легендарният треньор на „Лос Анджелис Лейкърс“ Фил Джексън е известен с
афинитета си към философията, така че не бях особено изненадан, когато установих, че
същото произведение е имало огромен ефект върху него. Самият той твърди, че много
от възгледите му за живота, спорта и управлението на сложна система, каквато е един
баскетболен отбор, се дължат на влиянието на този странен сборник от мисли и
сентенции. Книгата е пътепис, но по-скоро вътрешен, отколкото външен. На
повърхността става дума за 17-дневно пътешествие с мотор из безкрайните простори на
западните щати. Но истинската стойност на книгата е в ненатрапчивия начин, по който
успява да наложи идеята, че дори крайно контрастиращи концепции имат право на
хармонично съжителство.
В пътуването си Пърсиг търси пътека на просветление, която идва отвсякъде и отива
навсякъде. Дзенбудизмът, класическите западни философии, екзистенциализмът,
метафизиката, индианският шаманизъм, древногръцката школа на познанието и дори
механиката на двигателя с вътрешно горене намират начин да се допълват взаимно,
подпомагат и усъвършенстват в търсене на абсолютната истина. Тя е нещо
неопределено, нещо с вечно променящи се контури, което той нарича „качество“.
Фил Джексън е без съмнение най-странният, нестандартен и непредвидим треньор в
историята на лигата. Методите му често предизвикват пълно недоумение и дори
насмешка сред играчите му, но повечето бързо осъзнават, че в странните му
налудничави похвати има и структура, и мъдрост. Подобно на Пърсиг Джексън също е
автор, а една от книгите му, наречена „Свещени обръчи“, е родител на нещо ново и
уникално: баскетболна метафизика, търсеща отговори на неща, простиращи се далеч
отвъд игрището.

Тук често наричат Джексън дзен мастър, но той не е привърженик на това определение

277
и предпочита да нарича себе си дзен християнин. Фил следва режим на източна
медитация и често отъждествява живота си с поход към просветление. Вижданията му
са амалгама от влияния, събрани и комбинирани с изключителна прецизност, въ-
ображение и интелект. Дзенбудизмът определено има доминиращо присъствие, но във
философията на Фил личи и огромният му интерес към много други култури, както и
към традициите на индианското племе Лакота Сиукси, с което е дълбоко свързан.

„Като треньор се стремя към формирането на групово съзнание в отбора. Нещо като
общ мозък, който позволява висша форма на безмълвна комуникация – твърди
Джексън. – Искам също да дам на играчите си мъдростта, че в живота има далеч повече
от баскетбол и че дори в баскетбола има далеч повече от баскетбол.“ Целта на Джексън,
както и на повечето будисти, е да намерят равновесие – да постигнат баланс в себе си,
който е предпоставка и за баланс в обкръжаващата ги действителност. Затова отборите
му обикновено са сглобени идеално. Отделните части са внимателно подбрани и всеки
играч, от първия до последния, има определена роля. Елементите трябва да се допълват,
без да влизат в конфликт един с друг.
Инструкциите на Фил по време на тренировка понякога са толкова криптични, че
играчите не знаят как да реагират. Известен е случаят, в който Джексън казал на Майкъл
Джордан да използва таоистичния принцип на „огъване“ при играта си в защита. Майк
само успял да поклати озадачено глава.
Когато мисля за Джексън, се сещам за един от любимите ми и най-простички
принципи в източната философия, който гледа на човешкото същество като на
триъгълник. Едната страна е физическа, другата интелектуална, третата – духовна.
Триъгълникът трябва да бъде равностранен – когато една от страните стане по-къса от
другите, се нарушава равновесието на човека и неговата пълноценност.
Джексън настоява играчите му да медитират заедно с него, да се отправят редовно на
пътешествие в себе си, за да избягат от клопките на ежедневието поне за малко и да
постигнат равновесие и в баскетбола, и в живота. Дзенбудизмът е философия на
настоящето. Човек трябва да живее в сегашния момент – не утре, не преди малко, а
точно сега.
„ Това е нещо, което винаги ни е било от огромна полза – твърди бившият център на
„Чикаго“ Бил Картрайт. – Стъпваш на фаллинията и влизаш в този конкретен момент.
278
Не мислиш дали ще отбележиш или как са те ударили преди малко. Просто вкарваш
фала си, съществувайки само в настоящето.“
”Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ Пърсиг прави нещо изключително,
откривайки романтично, ирационално начало в нещо толкова рационално, каквото е
движещият механизъм на един мотоциклет. Свещите, карбураторът, клапите,
оптималното смесване между гориво и кислород в двигателя стават повод за анализ на
синхрона в природата и на взаимодействието на нещата, които разбираме и които все
още не сме разбрали.
Фил Джексън е гений, когато става дума за успешно комбиниране на конвенцио-
налното с нестандартното. Тренировките му включват както фундаментални баскет-
болни похвати, така и неща като групова психотерапия, вътрешна визуализация,
индиански ритуали и т.н, Известен е и навикът му да дава книги за четене на играчите
си. Не Дийн Кунц обаче, а неща като „Отвъд доброто и злото“ на Ницше, която подарил
на сащисания Шакил 0’Нийл. Вярно е, че повечето играчи захвърлят книгите
неотворени под лавицата с видеоигри, но Джексън вярва, че от тях има полза дори ако
бъдат прочетени след много години.

Лесно е да се надсмеем над Джексън и философската яхния, с която храни играчите

си, но замислете се за следното: има голяма вероятност Фил да завърши кариерата си
като най-великия треньор в историята на лигата. Скептиците ще кажат – да, но виж с
какви играчи е печелил: Майк, Коби, Скоти, Денис, Шак, Пау... Вярно е, но в НБА
стълпотворението на звезди често е повече проклятие, отколкото благословия.
Обърнете внимание, че от изброените играчи единствено Шакил е печелил титла без
Джексън – при това само веднъж.

Единичното като част от цялото е движещ принцип в будизма, но в света на

професионалния баскетбол това е една от най-сложните концепции, която е почти
неуправляема. Баскетболът в НБА е отборен спорт, заключен в лига от индивидуалисти.
Но дори тук победата е невъзможна, ако отборът разчита на един-единствен човек.
Както казват сиуксите, и най-силният воин не може да вдигне дори малко камъче само
с един пръст.

279
 Въпросът е как да внесеш колективна отговорност в съзнанието на разглезен
мултимилионер, който цял живот е градил монументално его? Как да кажеш на
диаманта да свети малко по-малко в полза на цялата огърлица? Ролята на треньора в
НБА е особена – той се превръща на първо място в психолог, на второ в дипломат, на
трето в учител и чак на четвърто – в стратег. Ако има някой, който да създаден за тази
влудяваща професия, то това е именно вечно спокойният Фил Джексън.
Миналото лято Коби Брайънт навърши 30 години и сякаш личността му премина през
някаква демаркационна линия на зрелостта. Нямаше го вече навъсения, самовлюбен и
себичен младеж, който отказваше да говори със съотборниците си. Нямаше го
арогантния индивидуалист, който бе отчуждил дори родителите си и за малко да докара
търпеливия си треньор будист до нервна криза.
В миналото често и напълно заслужено съм критикувал Коби заради отношението му
към съотборниците и към колективните принципи на баскетболната игра. Но златното
правило сочи, че най-великите играчи са и големи личности, а голямата личност е тази,
която има капацитета да се променя, оставайки същата. Днес Коби сякаш е друг, нов
човек, изоставил бремето на демоните си в миналото, но все още владеещ до
съвършенство таланта си. За мен това е най-силният му сезон, въпреки че вкарва по-
малко. Процентът му на стрелба е най-високият в кариерата му, а самочувствието му
сякаш се вписва с усмивка и без усилие в целите на отбора. Няма съмнение, че старият
побелял дзен мастър Фил Джексън има огромна заслуга за новото превъплъщение на
гениалния си играч.
Едва ли е случайно, че Джексън използва триъгълното нападение. Въпреки сложните
си схеми, множествени пресечки и стотици комбинации то дава уникалната възможност
за свободна импровизация. Системата е просто скеле. Тя е предпоставка за равновесие
и поощрява всеки играч да реагира интуитивно на създалата се ситуация, да съществува
в настоящия момент и да взема мълниеносни решения на базата на собствения си
интелект и способности.
В момента няма по-добър отбор в лигата въпреки контузията на великолепния Андрю
Байнъм. Всички играчи са в синхрон, всички са спокойни, търпеливи и уравновесени.
Честно казано, всички напомнят малко на треньора си. Фил Джексън е уникат в света
на спорта и има голяма вероятност тази пролет да грабне десетата си титла и да стане
най-успешният треньор в американския професионален спорт. Той не е архитект на
отбора си – той е негов философ. И хубавото е, че не само че не се срамува от това
определение, но дори го приветства. Ако следвам любимата си игра на думи, би
трябвало да кажа, че именно той е причината да има „Фил“ в думата философ. Днес
старият Робърт Пърсиг не пише и не дава интервюта. Още преди години, след като 22-
годишният му син бе промушен с нож пред дзен центъра в Сан Франциско, той като че
ли се затвори окончателно в себе си. Казват, че живеел предимно на яхтата си,
кръстосвайки Атлантика, скрит под бялата си капитанска шапка и още по-бялата си
брада. Просто живее в сегашното, навлязъл дълбоко в своя декември и попиващ жадно
всеки негов момент. Подобно на Джексън той никога не е натрапвал идеите си и никога
не е искал да ги превръща в догма. Философията е прекрасна наука, защото тя не дава
отговори, а само посоки. Целта винаги е била да бъде открита същността на нещата...
абсолютната истина, която всеки нарича посвоему. За Шопенхауер тя е свободната воля,
за Пърсиг е качество, за Джексън – свещени обръчи, а за вас... нещо друго. Абсолютната
истина не съществува. Тя е винаги там, където я няма, и в това е нейната прелест.
Идва момент, в който всеки човек създава своя собствена философия. Всичко, което

280
си прочел, научил и изживял, са само предпоставки за този момент – това е поуката,
която извлякох от книгата на Пърсиг, и това е всичко, което Джексън очаква от играчите
си. Тази пролет ще видим отбора му в плейофите. От дете съм привърженик на
„Бостън“, но винаги ще бъда по-голям привърженик на самата игра, така че ми е
невъзможно да наблюдавам отбора на „Лейкърс“, без да се възхищавам.

Имам чувството, че този път Фил Джексън е сглобил идеалния мотоциклет. Свещите
Фишър, Фармър, Вуячич и Уолтън дават безупречно искри точно когато потрябва,
буталата Гасол и Одъм блъскат неумолимо в цилиндрите, а Коби с неговото неугасващо
вътрешно горене е ръмжащият неподражаем двигател на цялата машина. Мотоциклетът
е мощен. Мотоциклетът, приятели, е убийствен харли и белокосият му ездач е спокоен
и сигурен върху седалката.

Чудя се дали старият Пърсиг се интересува от баскетбол. Едва ли. На яхтата му

сигурно дори няма телевизор, но ако можеше да види отнякъде отбора на Фил Джексън,
сигурно щеше да го разпознае от прочутата си книга, да се усмихне със задоволство и
да го нарече с една-единствена дума – качество.

281
 ПОСЛЕДНАТА СТЕПЕН ПО СКАЛАТА НА БЕНДЕР
12 декември 2008 г.
За вестник „ Телеграф“
http://www.sportal.bg/news.php?news=148018

Лек гъвкав и ловък, мъжът прескача като котка оградата. Тленните останки на един
перфектен калифорнийски ден вече са се разтворили напълно в мрака и понеже
неканеният гост е облечен в тъмни прилепнали дрехи, присъствието му остава
абсолютно незабелязано. Прозорците на богатия дом не светят – къщата е празна. Но
вместо да се отправи към нея, мъжът се понася безшумно и ниско до земята към другия
край на двора, за да бъде погълнат в една-единствена лакома хапка от огромен
тропически храст непосредствено до оградата.
Това, което го интересува, е домът на съседите. Адресът е Холивуд Хилс, улица
„Тръш“ № 9246. Мястото е, меко казано, великолепно – ако има рай на този свят, той
би трябвало да е някъде съвсем наблизо. Пищни палми хвърлят лениви сенки върху
красивия дом, нощното небе се оглежда с холивудска суета в кристалната повърхност
на голям басейн, а гледката към бляскавия Лос Анджелис е просто зашеметяваща.
Мъжът-сянка в храстите се казва Юджин Конър и е готов да седи неподвижен и
безмълвен като паяк в мрака точно толкова, колкото е необходимо. Най-ценното
качество на професионалния убиец не е нито точното око, нито хладнокръвната
жестокост, нито липсата на страх и съвест. Най-ценното качество на убиеца е
търпението. Така ,че Юджийн изважда внимателно от джоба си идеално почистен 22-
калибров пистолет, навива педантично специален заглушител върху цевта и започва да
чака.
Човекът, който му трябва се казва Джек Молинас – гениален баскетболист, фрапантен
плейбой, брилянтен адвокат, порнобарон, бизнесмен, професионален комарджия,
свръхинтелигентен мошеник и причина за тази статия. Молинас бе много неща, но
повечето хора винаги ще го помнят просто като човека, който за малко да разруши
собственоръчно цялата американска баскетболна империя.
Но нека изчакаме, подобно на Юджийн, и докато Джек все още не е дошъл, да
282
прескочим за малко до „Магурата“. Става дума за легендарната софийска сладкарница
до НДК. През 80-те години именно тя се превърна в нашия напълно дерегулиран фондов
пазар, където се обменяха потоци от валута на черно, правеха се съмнителни сделки и
малки мошеници с голямо бъдеще трупаха начален капитал. Парите, казват, не
миришели, но около „Магурата“ винаги се носеше безпогрешното ухание на пари, което
привличаше от всички краища на страната тежки мъже и леки жени. В някакъв изкривен
социалистически мащаб „Витошка“ се превърна в нашия Уолстрийт, а „Магурата“ бе
център на примитивна пазарна икономика. Именно тук като дребни далавераджии
започнаха кариерата си повечето от хората, които един ден ще натрупат милиони, ще
облекат костюми и ще контролират огромна част от сенчестата икономика на страната.
Още тогава те действаха извън системата, над законите и срещу правилата.

Ако живееше в България по онова време, Джек Молинас без съмнение щеше да бъде
основно действащо лице на „Магурата“. Не мога да пиша за него, без да си спомня за
неподражаемия литературен герой на Илф и Петров Остап Бендер – Великия комби-
натор, ръководителя на парада, тариката на тарикатите. Той е обаятелен, интелигентен,
изтънчен и безскрупулен. Речникът и въображението му са неизчерпаеми, мързелът
му – безграничен, а съвестта му не познава себе си. Мечтите на Бендер са свързани с
химеричната му идея някой ден да се сдобие с милиони и да живее безгрижно, раз-
хождайки се „в бял панталон под небето на Рио де Жанейро“.
„Знам поне 400 сравнително честни начина да разделя хората от парите им“ –
твърдеше Великия комбинатор, и точно такава бе мантрата както на магураджиите, така
и на Молинас. Според мен, подобно на скалата на Рихтер, би трябвало да съществува
скала на Бендер, по която истинските мошеници да измерват прогреса си.
Тази статия може би ще ни помогне да преценим къде да сложим Молинас в
десетстепенната скала на Бендер, но за съжаление никой никога няма да научи точно
колко добър бе Джек Молинас на баскетболното игрище. Самият той целенасочено
криеше истинския таван на способностите си, но има хора, които се кълнат, че по негово

283
време не е имало по-велик в целия свят. Джек бе в състояние да прави каквото си
пожелае между двата коша. Репертоарът му от стрелби, пробиви и финтове бе привидно
неизчерпаем. Джек можеше да вкара откъдето и когато си поиска и в гимназията, и в
колежа, я по-късно в НБА. Проблемът бе в това, че му доставяше далеч по-голямо
удоволствие... да изпуска.
За Молинас тръпката не бе в това да бъдеш най-добрият играч, а в това да надхитриш
правилата и да сложиш на колене самата игра. Джек започва да залага нелегално на
спортни състезания още 12-годишен и бързо се превръща в хазартна стихия. Улиците
на Бронкс и Кони Айлънд са естествена среда за противозаконни букмейкърски
операции и малчуганът разбира мълниеносно колко много потенциал има в тази
индустрия. Джек става и виртуозен картоиграч, печелейки със съмнително постоянство
срещу закоравели комарджии. Въпреки възрастта си Молинас впечатлява кварталния
престъпник и виден член на нюйоркската мафия Джо Хакен. Под неговата егида
невръстният хлапак прави поредица от дребни далавери и започва да трупа пари и
влияние сред връстниците си.
Баскетболът се отдава на Молинас така, както всичко останало в живота – с огромна
лекота. Момчето сякаш е благословено от съдбата. Невероятният му интелект му
позволява да бъде пълен отличник, без дори да отвори учебник, а неотразимото му
обаяние, обезоръжаваща усмивка и лидерски качества го превръщат в неизменен център
на вниманието и любимец на момичетата. Резултатът от теста за интелигентност, който
е държал още като ученик, сочи, че Джек е притежавал коефициент на ниво гений.
Отгоре на всичко Молите израства изключително бързо и още 16-годишен удря 200 см,
а Дланите му стават толкова големи, че топката сякаш изчезва между пръстите му като
праскова.

Джек се превръща в баскетболен ураган на игрището. На практика той е първият

284
двуметров играч с координация и скорост на гард. Комбинацията му от ръст и бързина
е съкрушителна за противниците. Молинас дори често дърпа бързата атака, раздавайки
хирургически прецизни пасове на скорост. Върхът на всичко е изработената от него
„кука“ (ветриловидна стрелба), която на практика е неопазима. Джек е обявен за най-
добрия млад играч в Америка и получава 75 предложения за стипендии в колежа.
Молинас избира „Колумбия Юнивърсити“ – една от най-реномираните и стари
институции в страната, където бързо се превръща в най-силния колежанин в Щатите.
Горе-долу по това време доминацията му започва да става досадна за самия него. Играта
е твърде проста, твърде предсказуема за младежа и той намира начин да пренапише
правилата и да я усложни в своя полза.
Джек влиза в контакт с организираната престъпност и започва да продава мачовете
си – целта е отборът му да спечели или да загуби с точно определен брой точки. Като
звезда в тима Молинас има контрол върху изхода на мачовете – незабележим фалц с
безименния пръст в „куката“, малко отклонение по време на стрелба, недостатъчно
разгъване при наказателен удар... и топката се завърта около ринга и излиза. Джек
овладява тънкото изкуство на измамата и разбира, че да хвърля прах в очите на
системата е далеч по-приятно, отколкото да хвърля безпогрешно топката в коша.
Чувството го опиянява, а в джоба му влизат десетки хиляди долари. В този момент
Молинас се колебае поне между 4 и 5 остапа по скалата на Бендер.
Джек е драфтиран в НБА от „Пистънс“ и подписва най-високия за времето си
професионален договор. Бързо става звезда в лигата, но кариерата му в НБА трае точно
29 мача. Оказва се, че ФБР подслушват телефона му и го уличават в нагласяване на
срещите. Наказанието му е доживотно отлъчване от лигата. Вместо да страда, играчът
прави това, което е присъщо на всеки роден мошеник – завършва юридическия факултет
и става адвокат.
Успехите му като юрист са забележителни, но зовът на скалата на Бендер е далеч по-
могъщ и Молинас оплита най-сложната и масивна нелегална мрежа за залагане и
купуване на нагласени мачове в историята на спорта. Мишената му е колежанският
баскет. С парите и връзките на няколко мафиотски клана Джек съумява да корумпира
22 отбора и да нагласи безброй мачове в продължение на четири години. Схемата му
носи милиони долари и превръща първенствата във фарс. На практика Молинас създава
свой собствен тотализатор тип „Еврофутбол“, в който той обаче знае изхода на
мачовете, преди те да са се играли.
Комбинаторът прави някои изумителни ужилвания, които днес звучат нереално. Най-
фамозно е т. нар. му пътуване във времето, което е твърде сложно, за да бъде разказано
тук в детайли, и е свързано с електротехник на компанията „Кон Едисон“, който в
комбина с Джек манипулира захранването с електричество на нелегално казино, скрит
в тунел под сградата! Намаленото напрежение води до миниатюрни отклонения в
официалните часовници на казиното, но те са достатъчни, за да може Джек да залага на
конни състезания, който вече са завършили. Това заслужава поне 8 остапа по скалата на
Бендер!
Известен е също случаят, в който Джек е заложил луди пари в полза на абсолютен
аутсайдер в боксов мач срещу бъдещия световен шампион Харолд Джонсън. Преди
мача човек на Молинас инжектирал със спринцовка наркотик в портокала, който
Джонсън по традиция изяждал преди всеки мач. Джонсън не само че загубил мача, но
почти умрял от опасната дрога.
Постепенно Джек вербува толкова много играчи, че ледът действително започва да се

285
пука под тежестта на машинациите му. ФБР отново е по петите му, възелът е разплетен
и този път Молинас се озовава в кошмарния затвор „Атика“, осъден на десет години.
Феновете на баскетбола са в такъв шок от мащаба на паяжината на Джек, че започват
да се отдръпват масово както от колежанското първенство, така и от НБА. Цялата
система е разклатена, доверието в легитимността на мачовете е разрушено, застрашено
е и самото съществуване на младата лига.
В затвора Молинас се заема с нова далавера, този път свързана с подправяне на чекове.
Също така успява да организира епохален мач на кръв между затворници и пазачи,
който дори днес е част от килийния фолклор на Америка. Тази история по-късно
вдъхновява филма „Най-дългият ярд“.
След излизането си от затвора Джек се изселва в Калифорния, където създава
компания за порнографски филми и се отдава на невъобразими бизнес авантюри и
мошеничества. Между тях са: афера с откраднати кредитни карти, сложен метод за
кражба на скъпи мебели посред бял ден директно от магазина, контрабанда на най-
различни продукти, продаването на т.нар. черна кутия – устройство, което, свързано
към който и да е телефон, ти дава вечен достъп до безплатни разговори във всяка точка
на света, и т.н. Играчът е само на крачка от заветната цел: 10 по скалата на Бендер!
В къщата му на улица „Тръст“ почти непрекъснато бушуват купони, а около басейна
се излежават 19-годишни порноактриси и скъпи проститутки в родилните си рокли.
Джек започва да носи навсякъде бели лачени обувки и се пристрастява към дебели
миризливи пури които пуши почти верижно.

В същото време Молинас не забравя баскетбола и играе на шокиращо високо ниво в

залите на Лос Анджелис срещу легенди като Уилт Чембърлейн, Елджин Бейлър и

286
Джери Уест. Може би именно тези игрички са истинският индикатор за качествата на
Молинас, тъй като в тях той не е играел, за да изпуска нарочно или да загуби мача, а е
махал изцяло юздите на таланта си и го е оставял да се носи волен между двата коша.
Очевидци твърдят, че дори великият Чембърлейн не е бил в състояние да направи нищо
срещу „куката“ на Молинас!
Постепенно става неизбежното и Джек се самозабравя, потъвайки в океан от
нечистоплътен лукс. Започва да взема стотици хиляди назаем от криминалните
синдикати, след което „забравя“ да върне парите. Трупа колосални загуби на кредит в
най-големите казина на Вегас, контролирани от чикагската мафия, и впоследствие нагло
отказва да плаща. Опасни лихвари започват да чукат денонощно на вратата на
баскетболиста, а нюйоркската мафия дори изпраща стария му ментор Джо Хакен да го
предупреди, че търпението им се изчерпва.
Благодарение на юридическа манипулация Молинас прехвърля застраховката
„Живот“ за 500 000 долара на бизнес партньора си Бърни Гусоф на свое име. На 15
ноември 1974 г. Джек циментира алибито си, прекарвайки цялата вечер в клуб, пълен с
холивудски звезди и други достоверни потенциални свидетели. По същото време Гусоф
е убит в хотелска стая в центъра на Лос Анджелис с шиш за чупене на лед. Според ФБР
Джек е организирал убийството на Бърни.
Молинас се нахвърля като чакал върху парите от застраховката, но вместо да се
разплати с мафията, отива във Вегас и демонстративно си купува кола за четвърт
милион долара – ролс-ройс кабрио, цялата в махагон и кожа! Мафията е бясна,
роднините на Гусоф искат главата му, а ограбените от Джек хора са вече стотици.
И така се стига до прелестната топла вечер на 3 август 1975 година в Холивуд Хилс,
където, както вече знаем, в един пищен богаташки двор има храст, в него има човек, в
човека има пистолет, в пистолета има куршум, а в куршума има смърт. Смърт,
предназначена за Джек Молинас – Великия комбинатор.
Той пристига в 2 сутринта с любимия си ролс-ройс заедно с поредната красива мадама
на съседната седалка. Името ѝ е Шърли Маркъс и е дошла тук чак от другия край на
Америка специално за да прекара нощта с Джек. Според ФБР Шърли е елитна
проститутка на нюйоркската мафия и е пристигнала тук по тяхна поръчка. Тя го
подканва да отидат в двора, за да се насладят на гледката, откриваща се под хълма.
Последните му думи са: „Не смяташ ли, че това е най-прекрасното място за живот... „.
Вместо с въпросителен знак това изречение завършва с 22-калибров куршум,
пристигнал с почти безшумно свистене от мрака зад оградата. Той нахълтва в черепа на
баскетболиста малко над лявото слепоочие, преминава през мозъка, унищожавайки
всичко по пътя си, и излиза встрани от дясното ухо, без да разруши прочутото
симетрично лице на Молинас. Смъртта е светкавична, но това дава възможност за
церемония с отворен ковчег на погребението.

287
 Животът на една от най-колоритните личности в света на спорта завършва прежде-
временно едва на 43 години. Убиецът е заловен случайно две години по-късно, без да
признае кой е поръчал убийството, но това не е толкова важно. Големият въпрос е: защо
един човек, благословен с толкова много талант, интелект и възможности, избра пътека,
осеяна с престъпления, кръв и самоунищожение? Та Джек Молинас можеше да сложи
целия свят в краката си, да бъде обожаван и да натрупа милиони, без нито веднъж да
наруши законите.
Повечето от нас постигат успехите си в живота благодарение на малки, но постоянни
усилия. От началото на пътя си ние се борим със зъби и нокти да открием и развием
потенциала си и да оставим нещичко след себе си. Реализацията ни, колкото и да е
незначителна, зависи от комбинация от упорит, изнурителен труд, подготовка и време.
Тя осмисля живота ни, давайки ни чувство за цел и полезност.
Хората като Молинас съществуват в друга плоскост – за тях нормите са окови,
законите досадна пречка, а честният труд – смехотворна концепция, създадена за
плебеите. За Молинас ние не сме нищо повече от безмозъчни мравки, мъкнещи късчета
суха трева към мравуняка и подчиняващи се на правила, които не са създадени за него.
Вгледайте се внимателно в чертите на лицето му, застинали завинаги в ковчега, и
постепенно ще разпознаете не само него, но и много други: Павлов, Илиев, Карамански,
Пантев... Остап. Виждате ли ги вече? Склопените очи, съсипаните родители,
приятелите, облечени в черно, красивите вдовици...
Трагедията на великите комбинатори е, че не могат да разберат, че някъде под
многобройните слоеве от алчност, далавери, престъпления и кръв тръпне в очакване да

288
бъде открита голата плът на истината. А тя е, че играчът никога не е по-голям от играта.
Дори когато си мислиш, че ти пишеш нейните правила, играта, рано или късно, винаги
печели. Тя чака мълчаливо в храстите, защото знае, че времето е на нейна страна и
търпението е най-силният ѝ коз.
Имало 400 сравнително честни начина човек да бъде разделен от парите му. Вярно, но
със сигурност има и поне 400 сравнително лесни начина човек да бъде разделен от
живота му. Играчите си тръгват – един по един и по средата на изречението, без да
проронят дума, без да са изживели живота си, без да са осъществили потенциала си и
без да са изпълнили обещанията си. И когато капакът се затвори, сълзите пресъхнат и
ковчегът потъне завинаги в земята, те всички начело с Джек Молинас най-после ще
постигнат това, към което винаги са се стремели, без дори да го осъзнават: мрачната и
неизбежна единайсета степен по скалата на Бендер...

289
 ОБИЧАИ ПРОТИВНИКА СИ
12 декември 2009 г.
За вестник „Телеграф“
http://www.sportal.bg/news.php?anketa_results&no_mobile&id=209114

Лари Бърд и Меджик Джонсън бяха в самата основа на баскетболния ренесанс.

Времето в Канзас Сити беше изненадващо топло миналата неделя. Слава Богу, защото
ми се наложи да чакам заедно с още стотина човека около 45 минути на улицата пред
зала „Мидланд“ в сърцето на града. Исках да бъда сред първите посрещачи на моите
Детски идоли: Лари Бърд и Ървин „Меджик“ Джонсън. Двете легенди бяха поканени на
специална церемония за официалното им приеме в Залата на славата на колежанския
баскетбол. Въпреки че събитието не бе рекламирано и бе леко апокрифно, органи-
заторите се казаха затрупани от акредитации и молби за вход и им се наложи да
Пренесат по-голямата част от церемонията в обширния „Мидланд . Сред тълпата
забелязах лицата на много от най-известните местни баскетболисти и треньори – бивши
и настоящи.
До мен пристъпваше нетърпеливо от крак на крак 9-10 годишно момче на име Коул,
което на всеки 20 секунди блъскаше баща си по многострадалната глава с невъобразими
въпроси: „Татко, кога точно ще дойдат? Татко, колко тежи този автобус? Татко, колко
години живеят плъховете?“. Баща му, който според моите груби изчисления е по-
търпелив от палеолитно скално образувание, намираше начин да отговори на всеки
въпрос, започвайки неизменно с думите: „Коул, не мога да кажа със сигурност, но
предполагам, че... „. Докато чаках, възхищавайки се на бащата на Коул, се опитах да се
заровя в спомените от собственото си детство и да открия деня, в който за пръв път
рошавият калпазанин, който някога съм бил, се е сблъскал с легендата за двамата
изумителни баскетболисти, които ще видя след броени минути. Но колкото повече се
опитвах да се върна 30 години назад, толкова повече се замислях за пътешествията си
тази пролет из прелестните градове на Италия, към чиято богата история имам особена
слабост.
Всички знаем колко важен е бил Италианският ренесанс за развитието на човешката
култура, философия и изкуство. Знаем, че родителите на това духовно възраждане, хора
като Да Винчи, Микеланджело и Донатело, на практика са положили мост между мрака
на Средновековието и нашето време, създавайки нещо, надхвърлящо собствените им
290
шедьоври: нов европейски манталитет, който до ден днешен е част от нашата само-
личност.

Пророка Исак и неговото коляно, изографисани

в изумителния стенопис на Рафаело.

Малко хора обаче знаят за съперничеството между двама от най-големите колоси на

Ренесанса: Рафаело Санти и Микеланджело Буонароти. Казват, че отношението между
двамата граничело с неприязън. Характерите им били коренно противоположни:
Рафаело бил свръхсоциален, контактен и обичал да е център на вниманието, докато
Микеланджело се славел с интровертната си и избухлива натура на ексцентричен
единак. Вълшебните стенописи на Рафаело го превърнали в златното момче на
Ренесанса и той не се стеснявал да използва славата си и да афишира постиженията си
при най-малкия повод. Микеланджело, естествено, бил невиждано явление – магьосник,
способен чрез свръхестествената си дарба да одушеви парче безжизнен камък. Между
двамата съществувала неизречена конкуренция, постоянен стремеж да надскочат

291
постижението на другия. Дори съвремието им не можело да определи кой от тях е по-
значим и кой заслужава да бъде лицето на Ренесанса. Когато папа Юлий II възложил на
Микеланджело да изографиса тавана на Сикстинската капела, той избухнал и заявил, че
не е художник, а скулптор. Според него поръчката била интрига на Рафаело, който
използвал с влиянието си върху папата, за да го принуди да прави нещо, в което не е
особено добър, и по този начин да го дискредитира завинаги като творец.

В края на 70-те години Националната баскетболна асоциация бе в състояние на упадък

и застой. В залите зееха хиляди празни седалки, телевизията отказваше да отразява
мачовете, отборите се бореха за финансовото си оцеляване, а самата игра регресираше,
лишена от въображение и движена предимно от индивидуализъм. Положението в лигата
не бе кой знае колко по-различно от духовната стагнация, оковала Европа през средните
векове. Играта имаше отчайваща нужда от ренесанс, от своите Микеланджело и
Рафаело. И тогава... тогава някъде от мрака се появиха Лари и Меджик – двама души,
които щяха да променят завинаги лицето на баскетбола и да положат мост между
миналото и бъдещето, по който по-късно ще минат Майкъл, Коби, Леброн и много
други.

Значението на Лари Бърд и Меджик Джонсън за развитието на играта не може да бъде

изчислено чрез обикновена статистическа калкулация на отбелязани точки, асистенции
и борби. Изумителните им изпълнения по игрището също не са достатъчни, за да
разберем тоталния им принос към баскетбола. Истината е, че не можем да говорим за
единия, без да споменем другия: Бърд и Джонсън ще останат завинаги обвързани в
неразплетен исторически тандем. Яростното им съперничество се превърна в двигател
на лигата и насочи вниманието на целия свят към епичните двубои между „Бостън“ и
„Лос Анджелис“, превръщайки за пръв път професионалния баскетбол в глобално
явление.
Но защо точно те двамата дадоха облик и втори живот на играта? Факторите сигурно
292
са много: определено имахме късмет Лари и Меджик да пристигнат в НБА по едно и
също време, и то точно след историческия им сблъсък в колежанския финал в Солт Лейк
Сити; конкуренцията им бе медийна мечта, тъй като двамата бяха толкова различни като
характер и поведение – мълчаливият, самовглъбен Бърд и вечно ухилената до ушите
говорилня Меджик; отборите, в които попаднаха, олицетворяваха не само различен стил
на игра, но и (чрез противоречията между Източния и Западния бряг) различен
манталитет и подход към живота. Ред Ауербах винаги е разчитал на твърдата, агресивна
защита и на сложна плетеница от заучени комбинации в постепенното нападение. Пат
Райли пък от своя страна се подчини на натурата на своята суперзвезда и отвори играта,
насърчавайки бързата атака и свободните импровизации. Атрактивните стихийни
„Лейкърс“ бяха кръстени от медиите „шоутайм“. Странни и непредвидими неща се
случваха всеки път, когато двата отбора се сблъскваха, и това превръщаше всеки мач в
незабравимо събитие.
Ще бъде лицемерно, ако избегнем да споменем и разликата в кожата между Бърд и
Меджик. Няма съмнение, че много хора търсеха и междурасовия елемент в
конкуренцията между двамата велики играчи. Истината обаче е, че самите те никога не
са виждали нещата по този начин и винаги дълбоко в себе си са знаели, че често колкото
повече две неща изглеждат различни, толкова повече те всъщност си приличат. Меджик
и Бърд пристигнаха в лигата и саморъчно демодираха индивидуалната игра. Изведнъж
стана модерно да се подава, да се играе отборно, да се раздаваш докрай не за името,
което е на гърба на фланелката, а за това, изписано отпред. Всеки, който стъпеше на
едно игрище с Лари и Меджик, някак автоматично се превръщаше в по-добър играч. Те
имаха рядката дарба да заразяват с майсторството си своите съотборници.
Бърд бе крайно нестандартен играч. Изглеждаше бавен, дори тромав, но неизменно
намираше начин да отчае дори най-добрите и атлетични защитници. Вярно е, че Лари
имаше унищожителна, неопазима стрелба: той вадеше топката зад гърба си като от
невидима раница и тази странна механика правеше изстрела труден за блокиране. Но
най-опасното оръжие на Бърд всъщност се намираше между двете му уши. Да, мозъкът
му просто бе по-бърз от всеки друг и бе в състояние да изчисли безброй ситуации и
вероятности за частица от секундата. Лари бе винаги няколко хода напред, а действията
му – с едно решение по-сполучливи от това на съперника.
Меджик Джонсън също бе фамозен играч, който промени схващанията за играта и ни
накара да направим тотална деконструкция на позициите в баскетбола. Светът не бе
виждал 210-сантиметров плеймейкър с шаолинска координация и баронмюнхаузенско
въображение. Фокусите му често караха хората да търкат невярващи очи. Понякога
топката като че ли изчезваше необяснимо от ръцете му – Меджик я пращаше на кратка
почивка в някакво негово си, успоредно пространство. Миг по-късно, за почуда на
всички, кълбото се появяваше като оранжева мъглявина в ръцете на Уорти или Карийм,
които завършваха невъзмутимо със забивка.
Лари и Меджик не са се обичали особено като млади. Лаконичният Бърд гледаше на
противника си като на влюбен в себе си палячо, докато Джонсън отдаваше
мълчаливостта на Лари на надуто позьорство.

293
 Но през 1984 година компанията Converse ангажира двете легенди за ТВ реклама на
новите си кецове. Клипът бе филмиран във Френч Лик, Индиана, до дома на Лари. Бърд
и Меджик прекарват няколко дни заедно и разбират, че това, което ги обединява, е далеч
повече от това, което ги дели. Те осъзнаха, че със или без тяхно желание връзката
помежду им ще бъде неразрушима, и от този ден нататък решиха да приемат тази истина
като част от своята идентичност. Може би затова, когато Джонсън научи, че е носител
на вируса на СПИН, един от хората, които му оказаха най-голяма морална опора, бе
именно Лари. Днес Меджик е преуспяващ бизнесмен и уважаван филантроп, чието
присъствие в медиите е вездесъщо. Бърд стои тихо зад кулисите в „Индиана Пейсърс“
и предпочита да не се появява в публичното пространство. Двамата продължават да
бъдат много различни – не се търсят по телефона, не си пращат картички, не си ходят
на гости. Но въпреки това по особен начин са близки и когато се видят, говорят с часове.

Когато Лари се качи на сцената миналата неделя, той каза следното: „Веднъж
треньорът ми в гимназията Джим Джоунс ме гледаше как тренирам самичък в жегата
до припадък и точно преди да се откажа, ми каза: „Лари, винаги знай, че колкото и да
тренираш, там някъде има поне един човек, който тренира 15 минути повече от теб.
Джим беше прав – този човек е Меджик Джонсън. Без него нямаше да постигна
успехите си“.
Едно от нещата, за които съжалявам, е, че навремето не съм отишъл да гледам младия
Лари в акция на универсиадата в София. Казват, че е бил болен от началото до края на
игрите, но въпреки това е помогнал на Щатите да вземат златния медал. В мача срещу
Куба е станало епично сбиване – наложило се е специално отделение на милицията да
разтървава огромните мъже. Най-добрият приятел на Бърд в отбора – Джеймс Бейли,
бил на косъм от катастрофа, тъй като един от кубинците го нападнал със счупена
бутилка. Бейли получил 36 шева в болницата – 24 на рамото и 12 на юмрука, който
пострадал от зъбите на нападателя му. Лари твърди, че бил толкова вбесен от тази
ситуация, че се заклел никога повече да не играе в международни мачове – обещание,
което не успя да спази... заради Меджик. През 1992 година Бърд не искаше да играе на
олимпиадата в Барселона, но накрая възможността да стъпи на игрището като
съотборник на вечния си съперник надделя. Самият Меджик го увещавал с часове да се
294
включи в отбора, за да могат най-накрая да творят заедно, а не като противници. Когато
миналата неделя Джонсън взе микрофона от ръката на Лари, той говори три пъти по-
дълго от лаконичния си приятел... И почти цялата му многословна реч бе посветена на
Бърд! „Няма и никога няма да има втори Лари Бърд – каза Меджик. – Нищо и никой не
ме е мотивирал повече в живота от този невероятен играч, човек и... приятел.“

Когато пристигнах в Щатите, успях да хвана Лари и Меджик в крайната фаза на

кариерите им. Гледах ги няколко пъти в игра на живо и въпреки че годините и
контузиите ги бяха отдалечили от апогея им, аурата им бе напълно осезаема. Миналата
седмица ги видях за пръв път отблизо и заедно: средната възраст беше оставила следите
си върху лицата и телата им, но аурата още присъстваше. Двамата играчи, които
възродиха баскетбола и му дадоха инерция, която продължава дори до днес, се
прегърнаха някак естествено и непринудено. Моментът беше силен и ме накара да се
замисля колко мощен двигател на прогреса може да бъде градивното съперничество:
Али и Фрейзър, „Адидас“ и „Найк“, Едисон и Тесла... Рафаело и Микеланджело.

Изпълненият с възхищение Рафаело добави фигурата на Микеланджело

на преден план в своя шедьовър „Атинската школа“.

Сикстинската капела отнела цели четири години на прочутия скулптор и почти го

лишила от зрението му. Микеланджело пазел ревниво работата си в абсолютна тайна,
но изгарящият от любопитство Рафаело се примолил на папата да му покаже
незавършената фреска. Двамата се промъкнали през нощта в прочутата сграда. Ху-
дожникът бил толкова смаян от неземната красота на стенописа, че не можал да заспи
и решил да направи малка промяна в собствения си шедьовър „Атинската школа“. На
сутринта грабнал четката и добавил към стенописа си в най-преден план образа на
Микеланджело, облегнат върху мраморен блок.
Микеланджело пък поне на повърхността не проявявал никакъв интерес към
творенията на Рафаело. Но един ден високопоставеният ватикански бюрократ Йоханес
295
Гориц поръчал на Санти да изографиса пророка Исак в църквата „Сан Агостино“.
Когато Рафаело завършил стенописа, той поискал да му бъде платена колосална сума за
работата. Възмутеният Гориц замъкнал Микеланджело в църквата, за да го попита дали
фреската заслужава такива пари. Сприхавият Микеланджело погледнал прелестното
произведение и изсумтял: „Това коляно виждаш ли го? Дори то само по себе си ги
заслужава тези пари!“.
Когато родителите на баскетболния ренесанс Лари Бърд и Меджик Джонсън се
прегърнаха като братя на сцената в Канзас Сити, бе повече от ясно, че въпреки
съперничеството, белязало пътя им, те знаят, че дължат голяма част от себе си един на
друг. И подобно на двамата творци, живели преди 500 години в красивата Италия, те
изпитват едно-единствено всепоглъщащо чувство към съперника си – огромно
уважение.
В момента, в който Бърд и Меджик пристигнаха пред залата в бляскав бус и минаха
усмихнати през кордона от почитатели, малкият Коул най-после застина, отворил
широко очи, и проговори чак когато баскетболистите изчезнаха зад вратата: „Татко, от
тях двамата кой е по-добрият?“.
Този път обаче ми се стори, че баща му очакваше въпроса и без да използва
стандартното си обръщение, отговори по единствения възможен начин и с една-
единствена дума: „Никой“

Меджик Джонсън и Лари Бърд

Youtube: https://www.youtube.com/watch?v=8HT96azPZHs

296
 ПЕТРОЛ БЕЗ ГЛАГОЛ!
11 май 2009 г.
За списание „ Топ Гиър „
http://forum.basketball-bg.com/index.php?showtopic=13642

Преди няколко години направих опит да опиша целия финал по американски футбол,
без да използвам нито един глагол. Статията, озаглавена „Супербоул без глагол“, беше
знак на доста закъснял протест срещу един мой стар, деспотичен професор, който беше
влюбен в т.нар. от него „активни“ глаголи и настояваше да ги използваме в почти всяко
изречение.
Вчера Бренън, синът на моя приятел Том Конрой, ме попита какво предпочитам да
гледам на живо – „Формула 1“ или НАСКАР. Въпросът е резонен, особено ако е зададен
в Америка. Работата е там, че за разлика от неописуемо успешната верига НАСКАР
„Формула 1“ се ползва с шокираща липса на каквато и да е популярност тук, в Щатите.
Въпросът на Бренън, кой знае защо, ме върна към моя позабравен експеримент и ето че
дойде време да продължа бунта си срещу тиранията на глагола и да опиша последното
си посещение на автомобилно състезание в материала:
Петрол без глагол!
Събитието: състезание от веригата НАСКАР – втория по популярност професионален
спорт в САЩ след американския футбол. Времето – безобразно горещо. Мястото:
невероятната писта „Канзас Спийдуей“. Изумително съоръжение с дължина 2.5 км, 70
луксозни ложи и капацитет от 81 687 зрители. Трибуните – пълни. Голяма част от
феновете сериозно почерпени и агресивно настроени. Непосредствено вдясно от мен –
обилно изпотена мегажена на средна възраст, приблизителна тежест 270-300 килограма.
Дрехите ѝ – с пет номера по-малки от необходимото за психическото ми
благосъстояние. Косата ѝ – мазна. Хотдогът в лявата ѝ ръка – още по-мазен. В дясната
Ръка – голяма бира.
За нещастие седалките – стил пейки, благодарение на което мокър юрган от оголени
тлъстини в почти постоянен контакт с тялото ми.
Преди състезанието – озадачаващ шоуспектакъл с военни демонстрации и привкус на
кичозен американски патриотизъм. Високо в небето – ято хеликоптери. После –
десетина парашутисти десантници. Приземяване в центъра на пистата. След това –
черни барети с автомати в абсолютно безсмислена симулация на военна атака. Кла-
сическо прекаляване. Изведнъж – колосален грохот над главите ни! Огромен
хеликоптер „Чинуук 47“! Приземяване на пистата! В търбуха на хеликоптера – колата
за тест на пистата! Оливане. Тълпата в тотална еуфория! Невероятно досадна реч на
някакъв генерал и награждаване на войниците. На трибуните – патриотизъм. В главата
ми – спомени за комунистически манифестации. Жената до мен – с трета бира и втори
хотдог. След още няколко секунди идеално вокално изпълнение на химна на
Съединените щати. Вдясно от мен обаче – пръхтене в съпровод на гръмотевична оригня.
В края на химна – изумителна експлозия от фойерверки.
Най-после коли на пистата, форсиране, блажен рев на мощни двигатели и старт! Ляв
завой, ляв завой, ляв завой, ляв завой. Всички автомобили в пакет. Начело – неясно кой.
Колите – тежки (поне тон и половина) и далеч по-тромави от болидите във Формулата.
Машините – с уеднаквени шасита, потискащо еднотипни и предимно американски. Тук-
297
там по някоя тойота. Колелата затворени и като резултат – много блъскане, стържене на
ламарина и искри. Състезанието – интересно на този етап, с много задминавания и
напрежение. Ухание на петрол и горяща гума. Публиката – щастлива.
Седемнадесета обиколка: Ляв завой, ляв завой, ляв завой, ляв завой. Начело Джими
Джонсън, но за изненада – наказателен флаг и всички отново в пакет. Баба Цоцолана
вдясно – пети хотдог и четвърта бира. Поредно жизнерадостно оригване, но този път
непосредствено след него – ниагарска кихавица върху главата на човека пред нея. По
всяка вероятност първи случай на свински грип. Пострадалият мъж – бесен. Върху
бялата му коса – видима мозайка от ситни капчици бирена горчица. Горкият човек!
Час по-късно: 74-а обиколка, осма бира и хотдог номер седем. Жегата –
мефистофелска. Върху кожата ми – пот. За нещастие не моята. Състезанието – вече леко
досадно. Ляв завой, ляв завой, ляв завои, ляв завой. Всички горе-долу в пакет, леко
начело – фордът на Грег Бифъл. Малка катастрофа, но без отпаднали. Публиката – вече
видимо отегчена.
170-а обиколка. Слънцето – жестоко. Трибуните – пещ. Женището до мен – само на
крачка от рекорд на Гинес по консумация на бира и кренвирши. Оригването – вече
постоянно. Уханието на петрол почти недоловимо. Затова пък уханието на пот, бира и
горчица – доминиращо. На пистата – вече два часа постоянен ляв завой. Водач Джими
Джонсън с няколко секунди. Останалите – в пакет.
Час по-късно – 267-а обиколка. Кръстът ми – в агония. Носът ми – жертва на слънцето.
Жената до мен – мъртвопияна в обятията на сладка дрямка. В корема ѝ: плюс безкрай-
ност от бира и хотдози. Резултатът – 12-цилиндрово хъркане. Върху фланелката ѝ:
огромно зелено петно. На устата ѝ – цвърчащо мехурче слюнка. Последен ляв завой,
финален флаг и край! Победител – Джими Джонсън! Ура! Най-после! Искрени благо-
дарности към Господ.
НАСКАР или „Формула“? „Формула“, Бренън, „Формула“.
Измъкване от трибуните. На изходите – стълпотворение. На паркинга – минимум 20
000 коли. Моята – определено с най-гореща кабина. Вътре – ад. Климатик до дупка.
Изнизването от паркинга -непоносимо бавно. Почти софийско задръстване. Заветната
цел – магистрала 70, най-бързият път до вкъщи. Само километър до шосето. Още
малко... още малко... още малко., и ето! Най после – десен завой.

298
 НАРИЧАХА ГО ПИСТОЛЕТА
20 октомври 2007 г.
За вестник „ 7 дни спорт „
http://www.7sport.net/archive7ds/2007/10/20/forum/d4840_8.htm

„Има играчи, които са в състояние да преодолеят закона на гравитацията. Но

единствено Пистъл Пийт успя да преодолее всички закони на физиката.“ – Ред
Ауербах

Наричаха го Пистолета. Пистолета Пийт. Никога не е имало и няма да има друг като
него. Казват, че който го е видял на живо, никога не го е забравил. Легендите говорят за
лудешкия му, непредвидим танц на игрището, магьосничествата с топката, поразя-
ващата ръка, веещата се върху главата му грива. Меджик Джонсън, Айзея Томас, Стив
Неш и дори виртуозите от „Харлем Глоубтротърс“ признават, че са се учили от него и
са попивали всяко негово движение.
Прекарвал съм часове с видеоархивите на Пистъл, слушал съм гласа му с провлачения
южняшки акцент, гледал съм до припадък неговите движения в прословутия му
видеоучебник. Но кой знае защо образът, с които ще го запомня, е черно-бялата снимка
от първа страница на вестника през 1988-а. На сутринта след смъртта му. И заглавията:
„Вълшебникът е мъртъв!“ ; „Загинал на място, като прави това, за което бе роден!“. От
снимката ме гледат с мрачна обреченост очите на Пийт. Две големи, тъжни очи,
потънали дълбоко под веждите. Взират се навън и леко нагоре, но всъщност погледът е
обърнат навътре или може би отвъд. Сякаш виждат нещо, което вие не можем да видим.
Това е неговата история. В нея има повече мрак, отколкото светлина, повече болка
отколкото радост. Противоречията и мистериите ѝ ме терзаят от години и се опитват да
намерят обяснение. Разказвал съм я много пъти на много хора, но дълго отлагах да
остана насаме с нея и да я сложа върху хартия. Защо ли? Може би заради онова
прословуто кръвосмазяващо интервю, което Пийт даде на журналиста Енди Нузо през
далечната 1973. Кой знае защо, в рамките на това интервю легендата промълви едно
станало митично изречение което неизменно буди в мен някакъв древен, суеверен страх.
Усеща не без конкретни очертания, което пропълзява от някакво мрачно неопределено
място и сковава сърцето с ледена длан. Сигурен съм че и вие сте го изпитвали. Може би
в момент на особено настойчиво дежа вю, или когато сънят от предишната нощ нахлуе
в действителността, или просто когато усетите присъствието на нещо, пристигнало от
необятната бездна на всичко онова, което не разбираме.
И ето, сега отново си спомням странните думи на Пийт и сърцето ми се свива, кожата
ми се покрива с тръпки и мъхът върху ръцете ми настръхва. Но интервюто с Нузо трябва
да изчака – ще се върна към него по-късно, защото тази история трябва да започне от
самото си начало. От 1915-а, когато в Питсбърг в семейството на бедни сръбски
емигранти се ражда бащата на Пийт – Прес Маравич. Невъзможно е да разкажем за
единия, без да проумеем другия. Взаимоотношенията между баща и син са винаги
сложни, но маниакалната връзка между Прес и Пийт е без прецедент и съдбите им са
усукани в невъзможен за разплитане възел.
Маравич старши се заразил с неизлечима баскетболест от ранна възраст и бързо станал
един от най-добрите играчи в Щатите. По-късно страстта му към играта ще го насочи
299
към треньорската професия, но без съмнение това, което ще го остави завинаги в
историята, е най-ценното му творение – Пийт Маравич. Прес усеща инстинктивно, че
синът му има особен дар, и започва да работи върху него методично и търпеливо като
скулптор, пренасяйки постепенно върху рожбата си всяка неосъществена амбиция и
мечта. Малкият Пийт бързо се превръща в тренировъчна машина, която до ден-днешен
няма еквивалент. Маравич тренира навсякъде и по всяко време на денонощието,
окуражаван и подкрепян по всякакъв начин от лудия си баща.
На 11-годишна възраст Пийт прекарвал между 6 и 10 часа в залата. Също така
оползотворявал придвижването от точка „а“ до точка „б“ с дриблиране. Дриблирал в
киното по време на филм, дриблирал под масата в ресторанта, дриблирал с лявата ръка
3 км на път към училище и с дясната на връщане у дома, дриблирал върху стълби,
бордюри, первази и дори железопътни линии. Събирал погледите на минувачите,
дриблирайки на скорост върху велосипеда си. Върхът на всичко била идеята на баща му
да накара сина си да тупка през отворения прозорец на движещ се автомобил. Прес
карал, намалявайки и увеличавайки скоростта без предупреждение. Друго изобретение
на Маравич е дриблирането с дебели зимни ръкавици и с превръзка на очите.
Постепенно баскетболното бъдеще на Пийт се превърнало в абсолютна фикс идея за
Прес. „Синът ми ще бъде най-великият професионалист и първият спортист с договор
за 1 милион долара“, обичал да казва амбициозният родител.

Като малък Маравич тренира навсякъде и по всяко време на денонощието,

окуражаван и подкрепян по всякакъв начин от лудия си баща

В началото не било лесно да се разграничи къде свършвала бодната страст на бащата

и къде започвала мечтата на сина. В двора на семейството имало баскетболен кош и
Пийт трябвало да вкара 200 наказателни удара всяка вечер, преди да легне да спи.
Самият той бе признал, че често вкарвал 199 подред и после нарочно пропускал удар
след удар, само и само да остане по-дълго на игрището. „Измъквал съм се през
прозореца в два сутринта по време на жестока буря – спомня си Пийт. – Обичах да
тренирам насаме с нея в поройния дъжд, кал и гръмотевици.“ Заедно с баща си измислят
станалия легендарен комплекс от упражнения, наречен „Баскетболно домашно“
Преди около петнайсет години се добрах до видеоверсията на това пособие, в което
бяха включени невъзможни за изпълнение похвати с имена като „флип флеп джекс“,
„пържени яйца“ и „паяк“. До този момент се мислех за добър дрибльор, но
упражненията на Пийт за малко щяха да ме вкарат в дом за душевноболни.

300
 Когато най-после започва да играе в гимназията, Пийт се превръща в невиждана до
този момент атракция. Слабичкият, крехък новобранец вкарва по 50 точки на мач, а
циркаджийските му номера, необясними пасове и картечен дрибъл карат публиката да
търка невярваща очи. Прякорът Пистолета му е лепнат почти моментално от местен
журналист и остава с него завинаги. Мач след мач около залата се тълпят хора, чиято
единствена цел е да зърнат „явлението“ Пийт Маравич. Междувременно баща му
пренебрегва другия си син Рони и посвещава всяка клетка в тялото си на идеята да
превърне Пийт в глобална икона. За Прес отговорът на всеки проблем и всяка дилема е
баскетбол. Малко по малко идентичността на Пийт е изконсумирана от амбицията на
баща му и той се превръща в нейното едноизмерно въплъщение. Университетът
„Луизиана Стейт“ (ЛСУ) предлага треньорската позиция на Прес, но само ако доведе в
отбора знаменития си син. Пийт е против, но баща му заявява, че ако не отиде в ЛСУ,
кракът му повече няма да стъпи у дома.

Така Пийт попада в Батън Руж, Луизиана, където създава безброй неповторими
моменти и натрупва невъобразимо баскетболно наследство. С баща си зад кормилото
на отбора Маравич получава картбланш да прави каквото си иска на игрището и магиите
не закъсняват. Едва ли някога ще бъде подобрен фамозният му рекорд по резултатност,
който граничи с безумие. Въпреки че противниковите защитници са изцяло насочени
срещу него, в продължение на три години Пийт вкарва по 44 точки на мач, при това без
линия за три точки. По-късно бе изчислено, че с днешния правилник рекордът на
Пистъл е щял да бъде 57 точки на мач!
Лесно ще откриете клипове от изпълненията на Пийт в интернет. Ще видите
подаванията, излитащи в посока, обратна на погледа му, кавалкадата от финтове,
безумното му изобретение, наречено „китков пас“, и унищожителна стрелба от всеки
ъгъл. Ще видите как топката напуска ръцете му, когато най-малко го очаквате, минава
уверено през лабиринт от ръце и крака, отскача меко от земята и попаднала в магията
на някакъв сатанински фалц, оживява като птица и променя тайнствено посоката си, за
да се озове в ръцете на изумен съотборник под коша.
Но аз осъзнах истински гения му, гледайки цели мачове от издрасканите видеоархиви.
Постепенно открих с изумление, че безбройните му „грешки“ всъщност бяха перфектни
отигравания. Прекалено перфектни. Често пасовете му удряха съотборниците в гърба
или излитаха от игрището, неразбрани и неполучени. Всъщност тези подавания бяха
шедьоври, изпратени точно там, където трябва. Един от най-големите проблеми на Пийт
винаги е бил в това, че така и не можа да намери съотборник, който да вижда играта
толкова добре, колкото него. Баскетболът е най-красив, когато в него има колективна
хармония и всяко звено работи в полза на другото. Отборът се превръща в машина
тогава, когато в играта му има разбираема за всички логика и последователност. Но
Маравич твореше в напълно друго пространство. Неговият гений не беше в хармонията,
а в нестандартното и неочакваното – в неравноделния ритъм, в грешката на метронома,
в контрапункта на Вагнер. Творенията му бяха често неразбираеми... като четката на
абстракциониста или привидно безумния дамски гамбит на Каспаров. „Исках да
концептуализирзам баскетбола – казваше Маравич. – Исках да надникна в бъдещето, да
видя развитието на дадена ситуация 4-5 хода напред.“
Пийт беше изпреварил времето си и в това се криеше коренът за неговата трагедия.
Представете си Бил Гейтс, роден през XVIII век? или Енцо Ферари, облечен в миризливи
кожи и търкалящ ядосало ръбати камъни, преди да е изобретено колелото. Нито

301
милионите долари, които се изсипаха върху Пийт в НБА, нито обожанието на феновете
бяха достатъчни, за да го изтръгнат от непоносимата самота, на която бе обречен от
собствения си талант. Отборите му неизменно губеха, съотборниците го мразеха,
треньорите не знаеха как да го използват. В Атланта, а по-късно в Ню Орлиънс, Юта и
Бостън Маравич бе окован във вериги от необосновани очаквания. Отборите му бяха
посредствени, но всички искаха от него собственоръчно да печели титла след титла.
Пистъл Пийт бе Паганини в училищен оркестър и малко по малко това вбесяващо
противоречие изцеди силите му и събуди дремещите в душата му демони.
Прес беше прав – Пийт стана най-скъпо платеният професионалист в историята на
световния спорт и само по себе си името му пълнеше до пръсване трибуните, но това не
му донесе щастие. Той бе изтезаван от угризения и комплекси и нямаше как да намери
спасение в семейството си, тъй като то бе напълно парализирано от безумната амбиция
на баща му. Пренебрегвани с години, брат му и душевноболната му майка бяха
потънали в лепкавата мъгла на хроничен алкохолизъм. В крайна сметка Пийт също
потърси утеха в бутилката и се отдаде на унищожително пиене. Истината е, че тъгата от
очите му в черно-бялата снимка никога не го е напускала. Дори когато устата му се
усмихваше, от погледа му надничаше някакъв Далечен мрак. Той бе неизменно там
даже в моментите на триумф – когато счупи рекорда на Оскар Робъртсън или когато
набута 69 точки на „Ню Йорк Никс“, или когато стана реализатор №1 в НБА.
Пийт се превърна в трагична фигура – човек, застанал от двете страни на прякора си.
Хем зад спусъка, хем пред дулото. Може би затова Маравич винаги е повтарял, че мрази
името Пистолета. Казват, че сякаш търсел смъртта, носейки се нощем с поршето си с
200 км/ч по тесните пътища около Ню Орлиънс. Всичко около него сякащ се разпадаше.
Една кошмарна нощ майка му реши да сложи край на живота си и изпрати куршум в
мозъка си, което напълно съкруши семейството. Малко по-късно баща му е уволнен от
треньорката си позиция. Връзката между него и Прес обаче продължава да необяснимо
силна, почти свръхестествена.
Но истинският кошмар настъпва, когато и тялото, което му е служило вярно толкова
дълго, най-после не издържа и го изоставя. Години наред безпомощните защитници
намираха един-единствен начин да спрат Пистъл – с жестоки, преднамерени и дори
престъпни фалове. Още в началото на 20-те си години Пийт се бе превърнал в човешка
развалина. Практически нямаше става в тялото му, която да не е жестоко контузена, но
началото на края дойде в една злокобна вечер, в която Пистъл открадна топката, скочи
високо и подаде изумителен 15-метров пас между краката си. При приземяването усука
така коляното си, че връзките в него буквално експлодираха.
Маравич никога повече нямаше да бъде същият играч. Той приключи с горчивина
кариерата си, без да успее да се добере до заветната шампионска титла. Баща му
обичаше да повтаря, че синът му е роден за едно-единствено нещо – да играе баскетбол.
Но какво става, когато играта си отиде? Пистъл се впусна отчаяно в обречени опити да
открие себе си, без да подозира, че е невъзможно да намериш нещо, което никога не е
съществувало. Отдаде се с маниакална, но мимолетна страст на източни бойни изкуства,
хиндуизъм и странни философски учения. Беше убеден, че ни наблюдават пришълци от
Космоса, които някой ден ще се спуснат от небето, за да го приберат. Дори бе изписал
с огромни букви на покрива на дома си: „Вземете ме!“.
Пийт реши да отрече напълно единственото нещо, което знаеше как да прави, и години
наред дори отказваше да гледа баскетбол. Най-накрая като че ли намери покой в
религията и здравият разум сякаш започна бавно да се завръща в живота му. Пийт даже

302
се върна под коша с група приятели. През 1987-а обаче баща му бе покосен от рак и
Пийт бе напълно съкрушен. И двете неща, които осмисляха живота му, бяха
безвъзвратно загубени. Само година по-късно, в края на квартален мач, Пистъл
неочаквано пребледнял, паднал на игрището и умрял на място в обятията на любимата
си игра. Целият свят бе шокиран, а баскетболната общественост потъна в траур.
Приживе Пистъл Пийт Маравич бе сътворил безброй магии, но като че ли бе запазил
най-голямото чудо за след смъртта си. По време на аутопсията изуменият патолог
установил, че сърцето на Пийт няма лява коронарна артерия! Известният кардиолог д-р
БериМарон нарече Пийт чудо на природата – вроденият дефект на Маравич е трябвало
да предизвика смъртта му още преди да е навършил 20 години. В историята на
медицината все още не е познат подобен случай, в който човек с една коронарна артерия
да е живял толкова дълго, при това като елитен спортист.
Казват, че никой не е знаел или не е можел да предположи, че в гърдите на Пийт
Маравич тиктака смъртоносна бомба със закъснител. Но може би не е така. Може би
този, който носи сърцето, знае или поне се досеща. Може би някъде дълбоко в дадени
хора има нещо извън конвенциите на медицината, което кара обреченото сърце да
работи, и то решава да спре само когато знае, че повече няма нужда от него. На
смъртното легло на баща си Пийт промълвил: „Ще те видя много скоро, татко“. Което
ме връща към интервюто с Енди Нузо. Тогава, толкова отдавна, 25-годишният Пистъл
погледна тъжно журналиста и бавно изрече следното: „Ех, как не искам да играя само
10 години в НБА и да умра от сърдечен удар на 40-годишна възраст!“.
Великият Пистъл Пийт Маравич игра 10 години в НБА и умря на 5 януари 1988
година, покосен от сърдечен удар. Напусна ни неочаквано, правейки това, за което
бе роден. И тези, които са го виждали, никога няма да го забравят. Нищо че си
тръгна от този свят толкова рано – едва 40-годишен…

303
 МИНУС 321 ГРАДУСА ПО ФАРЕНХАЙТ: I ЧАСТ
Декември 2009 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/news.php?news=366723

Мравката... Да, днес именно малката непретенциозна мравка като че ли се опитва да

ни каже нещо. Нещо много, много важно. Малко преди залез, когато лъчите на слънцето
омекнат и денят започне своя кратък флирт с нощта, мравката прави нещо неочаквано
и странно. Нещо почти немислимо за социално създание като нея. Без никакъв видим
повод мравката се отделя от колонията си и се отправя напълно сама към близката
поляна. Там тя открива най-дългото и сочно стъбло трева и започва да се изкачва по
него, окъпана в последните лъчи на слънцето. Членестоногият дезертьор стига спокойно
на върха на стъблото и го захапва силно със здравите си челюсти. И след това... застива.
Екстравагантната мравка няма да разтвори мандибулата си чак до сутринта и ще
прекара нощта там, на върха на зеленото стъбло, в абсолютна неподвижност. На
сутринта вбесяващо търпеливото насекомо ще се спусне надолу по стъблото и ще се
присъедини отново към мравуняка си, сякаш нищо не се е случило... До следващата
вечер, когато странният ѝ ритуал ще бъде повторен отново, и отново, и отново... Тази
своенравна мравка не е художествена измислица – тя действително съществува, а
привидно безумното ѝ поведение не само че не е случайно, но многозначителното му
послание, поне според мен, е дълбоко вплетено в зловещата история, която ще
прочетете след малко. Историята на Тед Уилямс – един от най-великите спортисти в
историята на Съединените Щати. Нека започнем от 5 юли 2002 година. Това е мрачният
ден, в които главата на Тед Уилямс беше отрязана по особено варварски на Трионът впи
304
кътници в шийните прешлени на легендарния и обичан от цяла Америка спортист и
мина със стържене през упор кости под натиска на опръскан с кръв касапин на име Майк
Дарвин.

Всъщност истинското му име е Майк Фредеровиц, но още като млад в пристъп на

мегаломания се прекръстил официално, отвличайки нагло фамилията на бащата на
еволюцията Чарлз Дарвин. Казват, че като дете е изтезавал котки и кучета, режейки ги
на парчета със скалпел, а по-късно е бил задържан по подозрение в убийството на жена
на име Дора Кент и освободен поради липса на доказателства.
Майк прибягна до триона, след като беше направил неуспешен опит да премахне
главата с дърводелски чук и длето, купени от местен магазин за домашни потреби. След
40-минутно блъскане и кълцане главата най-после беше отделена от тялото. В този
момент, противно на очакванията на режещия, огромно количество кръв изтече от
отрязаната глава. Малък артериален ручей се процеждаше дори от лявото око на
великия спортист, образувайки локва около шията. Майк бе разочарован, тъй като малко
по-рано бе използвал стара медицинска помпа, за да източи цялата кръв от тялото на
Уилямс и да я замени със свръхтоксичен коктейл от химикали. Дали от дефектната
апаратура или поради липсата на хирургически познания, но явно процедурата му бе
неуспешна. Въпреки това той трябваше да я завърши.
Дарвин проби голяма дупка с бормашина в тила на декапитираната глава, в която
инсталира нещо като дръжка за носене. Две по-малки дупки бяха пробити в горната част
на черепа. В тях бяха прокарани два микрофона, които легнаха върху наводнения с
химикали мозък. Майк свърза микрофоните с компютърно устройство, наречено
крекфон. Тънък катетър, в чийто край бе закачен термометър, бе вкаран в носа на
Уилямс и главата бе готова! Дарвин я хвана за дръжката и я сложи в прозрачно

305
устройство, наречено цефална изолационна кутия. Обезглавеното тяло на Уилямс бе
закачено за краката в метален контейнер и сложено да виси наопаки като телешки труп
в касапница.

Нека ви кажа няколко думи за изключителния човек, подложен на тази ужасяваща

бисекция. Тед Уилямс е икона в Съединените щати.
Мнозина го смятат за най-великия бейзболист в богатата история на тази игра. Бил е
висок, строен и елегантен играч, но това, което го превърнало в легенда, са
изумителната му координация, перфектната техника и най-вече свръхестественото
зрение. Казват, че очите му били толкова силни, че можел да прочете отдалече всяка
дума, написана върху етикета на въртяща се върху грамофон плоча.
Питайте някой запознат с бейзбола какво означава цифрата 400 Това е най-
недосегаемото постижение в тази игра – нещо като невъзможна химера. Да удариш
400% в рамките на един цял сезон се смята по-скоро за фикция на бейзболния фолклор,
отколкото за реална вероятност. Да, но през 1941-ва Тед Уилямс имаше невероятните
402% един мач преди края на сезона. Един проклет мач! Ако Тед го изиграе слабо, ако
нещата не се стекат в негова полза, ако напрежението екове ръцете му, историческото
му постижение щеше да остане непостигнато. Треньорът му предложил да не го пуска
в игра, за да си подсигури заветния рекорд. Уилямс го погледнал в очите и казал: „Ако
искам да вляза в историята, няма да го направя през задната врата“. Тед изиграл
последния мач, записвайки два от четири удара, увеличавайки процента си на 406. Така
влизането в историята станало не през задната врата, а през парадния вход. Оттогава са
минали почти 70 години, но никой не е успял да постигне заветните 400%! Същата
година, в апогея на кариерата си, прославеният играч захвърля екипа и колосалния си
договор с „Бостън Ред Сокс“ и постъпва доброволно в армията, за да участва във
Втората световна война. Предложено му е да се скатае от фронтовата линия и да изкара
службата си като играч в армейски развлекателен отбор, но категорично отказва. Заради
изключителните си рефлекси и зрение е разпределен във военновъздушните сили,
където става пилот на изтребител. Още по време на обучението смазва всички възможни
рекорди на школата за стрелба по движещи се и статични мишени от самолет. Тези
рекорди все още не са подобрени! След войната Уилямс се връща за кратко в бейзбола,
но с началото на корейския конфликт отново постъпва в армията и е изпратен на фронта,
където прекарва най-ценните за един спортист младежки години сред постоянна завеса
от свистящи куршуми и противовъздушни снаряди.
На 16 февруари 1952-ра излита за нападение на танкова бригада заедно с още 35
изтребителя. Самолетът му е ударен, но Тед успява да го върне в базата и да го приземи
в пламъци. Очевидци твърдят, че Уилямс излязъл напълно спокоен и дори странно
елегантен от кабината, докато целият самолет горял около него като факел. Последната
част от военната му кариера е прекарана като помощник-пилот на Джон Глен, който по-
късно ще стане първият американец, направил пълна обиколка около Земята в Космоса.
Двамата остават приятели завинаги. Тед получава 12 медала, включително и най-ви-
сокото отличие – президентския медал за свобода.

След завръщането от войната, на 34-на годишна възраст, Уилямс се включва отново в

„Бостън Ред Сокс“, но поради дългата пауза не е в добра форма и играе слабо, поне
според неговите стандарти. Когато идва време за подновяване на договора, Уилямс

306
отказва да подпише за сумата, предложена му от „Бостън“. Бейзболистът заявява кате-
горично, че иска да му бъде платено с 25% по-малко, тъй като не бил заслужил парите
на феновете! Нека спрем за малко и да се опитаме да осмислим тази ситуация. Човекът
първо отива доброволно на война, изоставяйки пари, жени, слава, лукс и безопасност,
след което се връща, оцелял по чудо, и доброволно се отказва от милиони долари,
защото не ги бил заслужил. Представяте ли си днешните нагли, мързеливи, разглезени
примадони как... Всъщност не! Забравете, че ви помолих – няма как да си го представим.
Причината главата на Тед Уилямс да бъде отрязана е собственият му син – Джон
Хенри Уилямс, станал печално известен с неутолимата си алчност, чиито мащаби могат
да бъдат сравнени единствено с универсалната му некадърност. Хенри е кралят на
неуспеха: като се започне от оценките и поведението му като малък в училище, мине се
през фалшифицираната му диплома за висше образование и се стигне до безбройните
провалени бизнес спекулации, които източиха парите и спестяванията на много
инвеститори и на родителите му. Малкият Уилямс обаче е много, много надарен в една-
единствена област – паразитното използвачество...

307
 МИНУС 321 ГРАДУСА ПО ФАРЕНХАЙТ: II ЧАСТ
30 май 2012
За „Спортал“
http://www.sportal.bg/news.php?news=367389

Както вече споменахме, причината главата на великия Тед Уилямс да бъде отрязана
бе собственият му син Джон Хенри Уилямс. Хенри започна да експлоатира баща си
особено активно след смъртта на последната му жена. Здравословното състояние на Тед
се влоши драстично, а кръвоносната система и паметта му започнаха да му изневеряват.
Усетил подходящия момент, младежът нахлу в живота на възрастния си болен баща
като опустошителна стихия. Хенри усети, че може да продава името и подписа на Тед,
и го превърна в машина за автографи.

Подписаните спортни трофеи са голяма индустрия в Щатите и синът карал изтощения

си 80-годишен баща да се подписва върху какво ли не в продължение на часове всеки
божи ден, след което продавал всичко в магазини за колекционери. Ръката на Тед била
хронично възпалена от усилието и той се оплаквал на приятелите си, че вече не издържа
на режима, наложен от лакомия му син. През 1994-а Джон се пренесе в дома на баща
си, смени телефонния му номер и ограничи връзките му с останалия свят. През 1996-а
си издейства нотариално пълномощно да взема всички важни решения в живота му.
Синът побеснявал, когато Уилямс подпишел нещо безплатно за приятели, и един ден
дори инсталирал камери в дома, за да е сигурен, че нищо няма да бъде дадено гратис в
негово отсъствие.
След като Тед получил инсулт през 1994-а, синът наредил на сестрата в болницата да
разтвори пръстите на ръката му и да ги залепи с лепенка, за да може да продължава да
се подписва. През 2000 година Тед влиза в болница за сърдечна операция. Дават му 50%
308
шанс за оцеляване. Джон дава писмени инструкции да не се слага игла за системи в
дясната ръка на баща му, защото това щяло да ограничи възможността му да дава
автографи.
Постепенно синът прахосва цялото състояние на баща си, както и последните отломки
от неговото здраве. В завещанието си Teд Уилямс изрично посочва, че иска да бъде
кремиран и прахът му да пръснат в океана в близост до Флорида, където водата е много
дълбока. В деня на смъртта му Джон пристига мълниеносно в болницата и нарушава
поне 10 закона, изтегляйки тялото от моргата, за да го изпрати в скандалната компания
за криосъхранение на хора Алкор“ в пустинята на Аризона. Официално Джон твърди,
че искал да замрази баща си, за да бъде съживен в бъдещето, но според дъщерята на
Тед – Барбара, алчният син просто възнамерявал да съхрани тялото, за да може в даден
момент да започне да продава ДНК-то му на търг в интернет.

„Алкор“ е най-голямата компания за криопрезервация в света. През последните

години методите, целите и съмнителните личности, работещи в тази организация,
станаха повод за поредица от скандали и неизменно обречени на провал криминални
разследвания.
Никой не знае точно колко могъщо е влиянието на „Алкор“, но по всичко личи, че то
се простира в най-високите държавни, юридически и финансови институции на
Америка. Осемдесет процента от имената на хората, замразени от компанията през
последните 30 години, се пазят в абсолютна тайна. Същото се отнася за многобройните
членове на организацията, които очакват да бъдат замразени след смъртта си и които
наричат себе си алкорианци. Доскоро, ако влезехте в мрачната сграда на „Алкор“, щяхте
първо да минете през коридор, по чиито стени висят снимките на около 20 възрастни
човека. Това са хората, които са дали разрешение срещу отстъпка от Цената лицата им
да бъдат използвани за маркетинг на компанията. Под снимките е написан входящият
им номер и думите – „Пръв житейски цикъл: 1925 – 2002“. Цифрите би трябвало да
означават датите на раждане и смърт, но... думата смърт е забранена в „Алкор“. Те я
наричат или деанимация, или край на първия житейски цикъл. Според логиката на

309
„Алкор“ замразените глави в стоманените термоси на компанията са живи и ще бъдат
възкресени в бъдещето благодарение на наномедицината.
Идеята е, че един ден наноботи ще бъдат в състояние да регенерират тъкани на
клетъчно ниво на базата на информация, изтеглена от човешко ДНК. Друга възможност
е главата да бъде киборгизирана, т.е прикачена към роботизирано тяло. Трети вариант
е информацията, съдържаща се в мозъка, да бъде вкарана в компютърен хард драйв.
Според идеолозите на организацията подобно развитие на Щата е неизбежно. Алкори-
анците не са особено привързани към човешкото тяло. За тях по-важна е централната
нервна система, където се съхраняват спомените, връзките между невроните в кортекса
и всичко останало, което е отговорно за човешкия характер. Според криониката Азът,
съзнанието се съдържат изцяло в мозъка и само той има стойност. Тялото е подробност,
защото бъдещата медицина ще намери начин да прикачи към главата някаква негова
версия – било тя органична или синтетична. Алкорианците се страхуват единствено от
така наречената информационно-теоретична смърт, която настъпва при абсолютното
физическо разрушение на мозъка.
Въпреки това в контейнерите на компанията се съхраняват и цели тела на хора, които
имат достатъчно пари да плащат за скъпата поддръжка. Във всеки контейнер, наречен
дюър, се съхраняват по четири трупа, висящи надолу с главата. Повечето от тях обаче
са пълни предимно с човешки глави, а в някои от тях хората „съжителстват“ с глави на
котки, кучета и дори мозък на маймуна. Това са бивши домашни любимци, съхранени
от собствениците им за бъдещо съживяване. Повечето процедури са работа на Майк
Дарвин – човек без медицинско образование, самоук хирург и мегаломан, чиито
псевдонаучни словоизлияния наводняват ежедневно интернет форумите. Всъщност
истината е, че почти никой работещ в „Алкор“ няма медицинска квалификация. А
самият Майк Дарвин по всяка вероятност е „помогнал“ на поне двама човека да
напуснат първия си житейски цикъл.
Но защо точно сега научаваме всички тези неща, при условие че „Алкор“ функцио-
нира от 30 години и отдавна се опитва да вербува клиенти по целия свят, включително
и в България? Причината е един конкретен човек.
През 2002-ра „Алкор“ направи кардинална грешка, наемайки на работа бивш служител
на „Бърза помощ“ в Лас Вегас на име Лари Джонсън. Само за седем месеца изключи-
телно интелигентният Лари се издигна в директор по организационната дейност на
компанията, но истинската му мисия бързо стана събирането на улики срещу „Алкор“
и нейните безотговорни, дори престъпни методи. Шокиран от нещата, на които става
свидетел, Джонсън решава да инфилтрира компанията и влиятелните ѝ задкулисни
механизми. В продължение на месеци Джонсън записва със скрит микрофон разговори,
фотокопира документи и прави тайно снимки. Центърът на „Алкор“ е в Скотедейл,
Аризона. Отвън сградата изглежда като стандартен офисен кошер, но лабиринтната ѝ
вътрешност е пълна с мрачни изненади, включително и останките на около сто човека,
потопени в течен азот при температура -321 градуса по Фаренхайт.
Причината „Алкор“ да замразява клиентите си, естествено, е същата, поради която
имаме хладилници в домовете си: ниската температура забавя разлагането на тъканите.
Основният проблем пред криониката е, че човешкото същество е съставено предимно
от вода. Когато водата замръзва, тя се кристализира, нанасяйки необратими поражения
върху човешките клетки. За да намалят тези повреди, „Алкор“ използват т.нар.
витрификация. След като трупът пристигне в сградата, те го слагат на пластмасова маса,
отварят феморалната артерия на единия крак и феморалната вена на другия и закачат за

310
тях две медицински помпи. Едната източва цялата кръв от тялото, а другата го напомпва
със специален коктейл от криопротектори. Става дума за химикали, които
предотвратяват кристализацията в клетките. Процесът напомня на промиване на
радиатор на автомобил. След като тялото е напълнено с антифриз, главата се премахва
по споменатия в началото метод и се подготвя за съхранение.

Дълбоко в утробата на „Алкор“, в малка тъмна стая без прозорци, живеят като стари
призраци двама много интелигентни и ексцентрични служители на компанията – Майк
Пери, компютърен специалист, и Хю Хиксън, инженер и изобретател. Според Джонсън
и двамата са крайно антисоциални, физически нечистоплътни и лоялни до смърт на
„Алкор“. Повечето протоколи, съоръжения и дори криоконсервационните коктейли на
„Алкор“ са измислени от Хю Хиксън. Той е и изобретателят на т.нар. крекфон, за който
стана дума в началото. Хиксън слага микрофоните в мозъка, защото главите винаги и
без изключение се разцепват на няколко места поради ниската температура. По
мозъците се образуват дълбоки разкъсвания – Хю нарича тези поражения аудиосъбития
и ги измерва с въпросните микрофони по звука от разцепванията.
Сериозната наука е против дейностите на компании като „Алкор“ и гледа на тях като
на комерсиално мошеничество. Известният криобиолог Артър Роу дори твърди, че да
вярваш, че можеш да съживиш дълбоко замразен мъртвец, е като да вярваш, че каймата
може да бъде превърната обратно в точно същата крава, от която е дошла независимо
от химикалите и източването на течности от тялото, ниските температури нанасят
жестоки поражения върху човешките тъкани. При разширяването си ледените кристали
буквално разкъсват клетъчната мембрана. Естествено, както за всичко останало,

311
алкорианците твърдят, че това е проблем, който ще бъде разрешен от медицината на
бъдещето.
През 2003 година в присъствието на Лари Джонсън главата на Тед Уилямс бе извадена
от цилиндрично устройство, пълно с течен азот, наречено JIP-40. Главата бе поставена
вътре наобратно върху празна консервна кутия от риба тон като върху ламаринен
пиедестал. Хю Хиксън хвана главата за дръжката и я изтегли от контейнера. Консервата
бе замръзнала върху темето. Лари твърди, че консервите били идея на Хиксън и са
използвани, за да се избегне залепване на главите върху дъното на контейнера.
Из сградата се мотаела дебела котка на име Аидо. Тя се хранела със съдържанието на
консервите, а кутиите ставали на пиедестали, върху които поставяли главите. „Виждал
съм какво ли не за 25 години служба в „Бърза помощ – казва Джонсън – но кошмарната,
замръзнала завинаги гримаса, изписана върху лицето на един от най-обичаните хора на
Америка, е нещо, което няма да забравя до края на дните си.“
Хиксън искал да прехвърли главата в един от дюърите за постоянно съхранение. Взел
голям гаечен ключ и ударил силно консервата, за да я откачи от темето. Ламарината
излетяла, но заедно с нея из лабораторията се разхвърчали и парчета от черепа, смесени
със замръзнали мозъчни тъкани.
В продължение на пет години дъщерята на Тед Уилямс – Барбара, води неравна
юридическа битка срещу вездесъщия „Алкор“ да изпълни завещанието на баща си и да
разпръсне праха му в океана. Единственият документ, с който разполагаше Джон
Хенри, е крайно съмнително късче омазнена хартия, подписано от баща му, в което се
твърди, че Тед желаел да бъде замразен. Почти не съществува съмнение, че писмото е
подправено, но въпреки това всички усилия на Барбара да си върне останките на баща
си се увенчаха с неуспех.
За да се внедри в „Алкор“, Лари Джонсън е подписал контракт, че е съгласен да бъде
замразен, и това като че ли му спечелва доверието на компанията. Постепенно успява
да събере на запис достатъчно улики, че Майк Дарвин и „Алкор“ са предизвикали
смъртта на двама човека с помощта на нервнопаралитични препарати. Единият е бил
болен от СПИН мъж на име Джон Детингър, а другият – жена на име Дора Кент.
Причината да ги умъртвят е, че са били записани за замразяване, но са се бавели да
умрат по естествен начин! Смъртта на Дора Кент била толкова подозрителна, че
полицията арестувала цялото ръководство на „Алкор“ начело с Дарвин. Но както
винаги, малко по-късно алкорианците били мистериозно пуснати на свобода,
независимо от планината от доказателства. Разследващият детектив бил дори смъмрен
за неспазване на някаква процедура. Същият детектив Алън Кунзман бе анонимно
заплашен със смърт, след което благоразумно изостави разследването си.
Друг фамозен скандал също бе погасен, когато се разбра, че „Алкор“ изхвърля
течностите, изпомпвани от труповете, в канализацията на града, а понякога дори
директно в храстите зад сградата. Става дума за огромно количество опасни
биоматериали, включително и заразена със СПИН и други болести кръв. Освен това
Лари научава, че „Алкор“ експериментират с кучета и котки по особено жесток начин:
приспиват ги, след това заместват кръвта им с криоконсервационни химикали и ги
събуждат. Резултатът, естествено, е ужасяваща агония. Носят се и други
кръвосмразяващи (в буквалния и в преносния смисъл) слухове, за които не искам дори
да говоря и които звучат като извадени от най-мрачните килери на въображението на
Стивън Кинг.
Що се отнася до Джон Хенри, той никога няма да продаде ДНК-то на баща си. Оказа

312
се, че съдбата има други намерения. Само месеци след смъртта на Тед Джон се разболя
тежко и склопи очи две години по-късно едва 35-годишен. Сигурно вече се досещате
къде е тялото му... в един от контейнерите на „Алкор“, потопено в течен азот при
температура -321 по Фаренхайт. Чудя се дали касапинът Майк Дарвин е бил изненадан,
когато тялото на неблагодарния син Джон е пристигнало в пъклената му лаборатория и
той е установил, че не е Необходимо да замразява сърцето му – нали в края на краищата
то винаги е било една голяма вкочанена буца неразтопяем лед...

313
 МИНУС 321 ГРАДУСА ПО ФАРЕНХАЙТ: III ЧАСТ
06 юни 2012
http://www.sportal.bg/news.php?news=368576

„Ако имаш клаустрофобия, най-добре се откажи още сега“, каза ми Чед, преди да
се спуснем в бездънната шахта. Чакаше ни двестаметрово пътешествие вертикално
надолу в гърлото на древна подземна кухина, създадена преди 275 милиона години.
Намирахме се в самия център на северноамериканския континент, в покрайнините на
градчето Хътчинсън. Някъде далеч под краката ни се простираше колосална, все още
функционираща солна мина и лабиринтна паяжина от коридори и пещери с обща
дължина 110 километра!
„Това е най-сигурното и защитено от апокалиптично събитие място на планетата –
каза ми Чед, натискайки копчето на асансьора. – На хиляди километри сме от каквато и
да било масивна водна повърхност, далеч от големи населени места, реки, военни бази,
ураганни зони, вулкани и сеизмично активни тектонски плочи.“
Въпреки това ми бе връчен малък противогаз, който трябваше да сложа през рамо,
както и бяла миньорска каска, която бе задължителна през цялото време под земята.
Чед – възрастен, постоянно усмихнат мъж с гъсти кичури бяла коса, надничащи изпод
каската, сякаш усети, че се вслушвам с напрежение в скърцащия асансьор. „Не сме
имали инциденти никога, но противогазът и каската все пак са един вид застраховка“,
каза гидът ми, без да изгуби усмивката си.
Пътешествието ни включваше обиколка на някои интересни подземни галерии и зали,
както и пътуване с малко бусче във вътрешността на мината, където се оказахме
погълнати от абсолютен мрак. Причината да дойда тук бе вездесъщата компания за
криопрезервация на хора „Алкор ‘. По време на студената война американското
правителство започнало да съхранява точно тук строго секретни документи, архиви и
други важни за страната артикули, които се пазят в тайна. Става дума за колосално
пространство с размер 35 футболни игрища, затворено в пашкул от вкаменена сол. Това

314
е едно от най непристъпните и защитени места на планетата. Всеки милиметър се
охранява с всичките ни известни и все още неизвестни постижения на техниката. На
сайта си компанията UV&S, която контролира съоръжението в момента, твърди, че
освен със стандартните мерки за сигурност разполага и с някои толкова модерни, че ѝ е
забранено да ги дискутира. Условията са идеални дори без климатичен контрол.
Температурата винаги е 17 градуса по Целзий, а влагата – 45%. Знае се, че тук се
съхраняват оригиналните варианти на „Отнесени от вихъра“, „Бен Хур“ и други
целулоидни шедьоври на киноизкуството. Пак тук, в специални сейфове с размер един
кубически фут всеки, „Алкор“ съхранява вещи, снимки и принадлежности на по-
заможните си клиенти. Замразените в течен азот алкорианци съвсем сериозно очакват
да дойдат тук след 400-500 години, за да си приберат нещата, които имат най-голяма
стойност за тях.
„Чед, знаеш ли къде са сейфовете на „Алкор“, нагло попитах изненадания си екскурзо-
вод и за пръв път усмивката изчезна от лицето му. „Не само че нямам право да
споменавам конкретни клиенти – отвърна рязко Чед – но дори не съм упълномощен да
говоря за това къде се намират съхранителните съоръжения.“
Надявах се да стигна по-близо до подземните скривалища на „Алкор“, но
непредпазливият ми въпрос изчерпа напълно пътуването. На път към повърхността си
дадох сметка, че въпреки сновящите наоколо хора, миньорите и модерната
инфраструктура, основното усещане на двеста метра под земята е чувството за
осезаемата неподвижност. Сякаш всичко е замряло в безмълвна апатия, въздухът е
статичен, времето е спряло хода си и навсякъде е увиснало самотното разбиране, че
вещите на алкорианците никога няма да бъдат потърсени и могат до безкрай да очакват
единствено очакването на още очакване.
Има вероятност някои от подземните сейфове да съхраняват и вещи, принадлежали на
самия Майкъл Джексън. Знае се, че както той, така и Елизабет Тейлър и Мохамед Али
са били на посещение в Центъра на „Алкор“ още преди компанията да се премести от
Калифорния в Аризона. Естествено, пази се в тайна дали някой от тях е подписал
контракт за криостаза, но нека ви върна към един многозначителен епизод. Помните ли
скандалното интервю на легендарния изпълнител с Мартин Башир? Когато Майкъл му
каза, че е купил златен ковчег, имитиращ саркофага на Тутанкамон, журналистът го
попита: „в този ковчег ли би искал да те погребат, когато умреш?“.
„А, не – отвърна Джексън. – Аз нямам намерение да бъда погребан. Аз възнамерявам
въобще да не умирам... „ Но дори и да е имал намерение да бъде замразен, то е било
осуетено, тъй като криминалното разследване срещу неговия доктор наложи пълна
аутопсия и тялото по-късно бе погребано.
Нека обаче се върнем към Лари Джонсън и неговите скандални разкрития около
криминалните действия на „Алкор“ и техните систематични нарушения на закона. През
2003 година Джонсън събра доказателствата си, излезе за последен път от офиса си в
„Алкор“ и почука директно на вратата на ФБР. Но... след кратко раздвижване в органите
на реда отново всичко бе тихомълком потулено. Още на следващия ден неизвестни лица
нападат Лари и съпругата му в дома им. Агресорите обаче се изпаряват, след като
Джонсън се добира до заредения си пистолет.
Преди няколко години сенаторът Боб Стемп направи опит да прокара закон, с който
да регулира дейността на „Алкор“. Само няколко седмици след това, по крайно
мистериозен начин и без обяснение, сенаторът се отказа от инициативата. Що се отнася
до Лари Джонсън, той е много, много труден за откриване. След поредица от заплахи

315
срещу живота му и този на съпругата му той потъна в дълбока нелегалност. Според
собственото му признание и той, и съпругата му живеят в параноя и винаги носят в себе
си 9-милиметрови пистолети „Берета“. „Алкор“ също е хвърлил след Джонсън
няколкото задължителни съдебни дела, както и масивна интернет кампания.
Дигиталното пространство е любима територия за действие на алкорианците и добре
организираното им общество бълва почти ежедневни бюлетини, опровержения и
псевдонаучни публикации. Интернет е толкова наситен със самопромоциите им, че е
трудно човек да открие материали по темата, които не са написани от тях. Това включва
и хвалебствени страници в Уикипедия, посветени на почти всеки човек, свързан с
компанията.
Отне ми няколко години в ровене из документи, фотографии, форуми, книги и дълбоко
погребана информация, за да стигна до твърдото убеждение, че „Алкор“ е организация,
управлявана от влиятелни и богати хора, способни на всичко, за да постигнат
налудничавата си цел – безсмъртие.
В същото време, подобно на всеки здравомислещ човек, съм сигурен, че „Алкор“
никога няма да реанимира никого, независимо от научнофантастичните си амбиции, и
истината е, че в момента прави луди пари, съхранявайки замразени неодушевени
предмети. Всеки човек, работещ в компанията, обаче е подписал договор за криостаза и
вярва, че го чака втори житейски цикъл. С други думи, повечето хора, свързани с
„Алкор“, си вярват и смятат, че точно те са хората, които ще бъдат много необходими
на човечеството в бъдещето. Един от милионерите, които са се записали за замразяване,
дори е отказал да остави завещание и вместо това е инвестирал така парите си в акции,
че когато бъде размразен след 500 години, да бъде най-богатият човек на планетата.
Допреди няколко месеца президент на компанията бе Дженифър Чапман, известна с
това, че кара колата си с каска, защото я е страх, че в случай на катастрофа мозъкът ѝ
ще бъде разрушен и няма да могат да го витрифицират. Алкорианците гледат на себе си
като на крионавти, които ще пътуват през времето, за да пристигнат в идилично бъдещо
пространство.
Аз самият се ужасявам от мисълта, че някой може да замрази глупавата ми глава и
после да я реанимира след 300-400 години. Най-кошмарният сценарий е, ако се окаже,
че технологията не е достатъчно напреднала и вместо да ми намерят тяло, да сложат
озадачената ми кратуна върху автоматизиран инвалиден стол, който ще управлявам с
мигане на клепачите. Представяте ли си каква трагикомедия ще бъде: ще се мотая по
цял ден нагоре-надолу като муха без глава и ще събирам слюнка за отбрана срещу
махленските хулигани, които ще се прокрадват от време на време, за да ми скубят
косата. Да не говорим какъв кошмар ме очаква откъм логистика, ако взема, че хвана
хрема. Ужас!
Но нека оставим шегата настрана и поне за малко приемем без предразсъдъци, че
„Алкор“ е легитимна фондация за удължаване на живота (както обичат да се наричат) и
че колкото и да е налудничаво, някой ден ще разполагат с действителна
научнообоснована процедура за реанимация на човешкия индивид след неговата
биологична смърт. Ако е така, то в крайна сметка големият въпрос, който цялата
история иска да зададе на теб, читателя, е следният: Искаш ли да живееш завинаги и
ако можеше, би ли си купил безсмъртие?
Момент... Преди да отговориш, мисля, че най-после дойде време да те запозная с
някого. Някой много мъничък, но мноооого интересен. Казва се Dicrocoelium
Dendriticum. Исках да ви представя един на друг от самото начало на тази мрачна

316
трилогия. Трудно ще го срещнете: той е на практика невидим организъм, който е в
състояние да живее в абсолютно щастлива идилия на едно-единствено място – в черния
дроб на някое тревопасно животно, по възможност овца. Само там малкият Dicrocoelium
Dendriticum може да открие достойна партньорка, да създаде своето микросемейство и
да продължи поколението си. Черният дроб на овцата обаче изхвърля яйцата на
миниатюрния паразит в стомашно-чревния тракт и те напускат тялото ѝ. Обикновеният
градински охлюв обича да се рови в тора на тревопасни животни и поглъща отделените
яйца. Неразумен ход! Охлювът се заразява с ларвите на паразита. Те започват да дълбаят
в тялото му и си проправят път към белите дробове. Там обаче охлювът разполага с
хитър защитен механизъм: той буквално обвива паразитите в топчета слуз и ги изхрачва
извън тялото си. Северноамериканската мравка има проблем с жегата. Тя просто не
може да я толерира. Мократа следа, оставена от охлюва, е идеален източник на влага,
която мравките често търсят през лятото. Без да подозира, че са пълни с живи ларви,
мравката поглъща топчетата слуз, изхвърлени от охлюва. Стотици паразити проникват
в тялото на мравката, но един-единствен си проправя път през коремните сегменти към
главата ѝ. Веднъж попаднал в централната ѝ нервна система, паразитът поема
кормилото и започва да управлява действията на мравката. Микроскопичният негодник
сякаш се е настанил в удобно кресло зад някакъв централен пулт за управление и
започва да дърпа лостовете, контролирайки изцяло нещастния си членестоног
гостоприемник.
По залез слънце, когато жегата омекне, зловещият кукловод принуждава мравката да
се отдели от колонията си, да се покатери на върха на висок стрък трева и да захапе
върха му с мандибулите си. Тя ще остане там цяла нощ абсолютно неподвижна, така
както я описахме в началото на тази история. Мравката не иска да бъде там, цялото ѝ
същество се бори срещу абсурдната ситуация, но тя не е в състояние да направи нищо –
волята и инстинктите ѝ са отнети и паразитът няма да ѝ позволи да разтвори челюсти
до сутринта. Малко след изгрев обаче той ѝ разрешава да слезе обратно и да се присъе-
дини към мравуняка. Ако остане на върха на стъблото до обяд, мравката би загинала
под лъчите на слънцето, а заедно с нея би загинал и паразитът. Вечерта ритуалът се
повтаря. И отново на следващата вечер. .. И така, докато някоя сутрин стръкчето трева
не бъде погълна то заедно с мравката от някое тревопасно животно... по възможност
овца. От стомаха на овцата малкият Dicrocoelium Dendriticum ще открие с лекота пътя
към черния дроб, където, естествено, го очаква щастлива идилия, достойна партньорка,
микросемейство и началото на нов житейски цикъл.
Сигурно изпитвате подобно на моето усещане за страхопочитание, когато за пръв път
научих за пъклената марионетна драматургия, позволяваща на Dicrocoelium Dendriticum
да съществува и да се възпроизвежда. Колко изумително е могъществото на
биоеволюцията и на тайнствените процеси, отговорни за подобно елегантно равно-
весие! Как е възможно толкова сложни дизайни и системи на управление да
съществуват дори на едноклетъчно ниво? Колко фамозен е финесът, криещ се във всяко
джобче на биосферата! Не е необходимо да ходим в друга галактика – достатъчно е да
се огледаме около себе си, за да открием, че дори нещата, които отдавна сме регистри-
рали, крият толкова сложни и изящно конструирани процеси, че не биха ни стигнали
хиляди години, за да ги пресъздадем. Замислете се, да кажем, за степените на
тромбокинезата, без които бихме умрели от едно-единствено убождане с игла, за
магията на нервно-мускулния синапс, без който не бихме могли да помръднем пръста
си, за радиалната симетрия в природата, за фотосинтезата, за златното сечение, за

317
регенерацията на саламандъра, за парциалното налягане в алвеолите и т.н., и т.н. Искаме
да живеем завинаги, а не си даваме сметка, че сме част от механизми, чиито мащаби
дори не можем да осмислим и които разчитат на нашата преходност. Кога станахме
толкова арогантни и самовлюбени, че да повярваме в необходимостта от собственото
си безсмъртие? Кой ни излъга, че можем да си го купим с хартийки, нацапани с мастило?
Големият учен Карл Сейгън не се страхуваше от смъртта, защото вярваше, че ние сме
част от градивните елементи на вселената. „Всичко е енергия и звезден прах и нищо не
се губи – казваше Сейгън. – Част от нас знае откъде сме Дошли и вътре в себе си се
стреми да се завърне на същото място.“ Сигурен съм, че и аз, и вие донякъде разбираме
алкорианците. Никой не иска да умира. Мисълта, че един ден слънцето ще изгрее без е
влудяваща, но... в смъртта ни има дълбока логика и смисъл. Какво ще стане с този свят,
ако всички започнем да пием водата, ядем храната и дишаме въздуха на пра-пра-
правнуците си? Всичко във Вселената е циклично, а липсата на вечност е задължително
условие за оцеляването на планетата ни и на тези, които я населяват. Такъв е протоколът
на нашето съществуване. Дадено ни е точно толкова колкото е необходимо: най-много
стотина години. След това е време да напуснем черупката си, за да направим място на
следващите. Нима не разбираме, че природата си знае идеално работата? Какво би ста-
нало например, ако вместо две седмици всеки един комар живееше по 70 години?
Стремежът към безсмъртие е мегаломания и божествен комплекс, а в това да изкараш
един-единствен житейски цикъл и да си отидеш достойно има благородство и
алтруизъм. Трябва ли да ни съживяват след 500 години? Всеки човек функционира в
даден обществен кръг: култура, държава, град, семейство, приятели. Ние им
принадлежим – без тях сме обречени на мъчително, отшелническо съществуване.
Важно е да разберем обаче, че ние принадлежим в също толкова голяма степен и на
времето си, което е формирало стойностната ни система, речника ни, разбиранията ни,
знанията ни и всички хора, които познаваме и обичаме. Ако бъдем извадени от него и
поставени в друго време, ще се превърнем в тъжен анахронизъм, лишен от всяко важно
нещо, което осмисля съществуването ни.
Винаги съм вярвал, че всеки човек има своята мисия, но когато стане дума за това
какво ни е приготвила съдбата, всички, общо взето, се търкаляме през този живот като
подхвърлено зарче. Не е ясно на коя страна ще се обърнем накрая: 1... 3... 6? Важното е,
че трябва да спрем, преди играта да е станала безинтересна. Такова е посланието ми към
всеки кандидат-доктор Франкенщайн и към децата ми. Чувате ли, хлапета: като ми
дойде времето – никакво замразяване...
И между другото, отсега нататък забранявам да бъда наричан глава на семейството!
Много малко са истинските герои в елитния спорт. Майкъл Джордан не е герой.
Кристиано Роналдо не е герой. Юсейн Болт не е герой. Те са изумителни спортисти, но
не и герои. Тед Уилямс е герой във всеки смисъл на думата и никой няма право да се
гаври с тленните му останки под какъвто и да било безумен предлог. Още не мога да
повярвам, че едно общество с претенции като американското все още не може да намери
начин да сложи край на това варварско безочие. Дано някой ден справедливостта
възтържествува и Тед най-после намери покой сред дълбоките води на океана, който
толкова много обичаше.
Все по-често се замислям за това колко фактори и променливи е трябвало да се
настанят на мястото си, за да можем да съществуваме. Цялата пъплеща органична
материя, изобилието от морфологии и видове са част от толкова сложен и същевременно
крехък верижен баланс. Агностицизмът ми някак си не ми позволява да развия на едно

318
тази тема, но дори на прагматик, влюбен в науката като мен му ясно, че някъде далеч
отвъд нещата, които смятаме, че разбираме крият закономерности и тайни, далеч по-
големи от капацитета ни да ги проумеем. Може би сме обречени да ги търсим завинаги
и не бих се учудил, ако точно в тяхната неоткриваемост е смисълът им, защото само
една вечно търсеща цивилизация е в състояние да се движи напред.
Мравката... Да, днес именно малката непретенциозна мравка като че ли се опитва да
ни каже нещо. Нещо много, много важно. Или по-скоро не мравката, и дори не този,
който дърпа конците ѝ, а онова голямо нещо, което дърпа конците на този, който дърпа
конците. Може би това, което се опитва да ни каже, е, че замразявайки глави при минус
321 градуса по Фаренхайт, търсим безсмъртие на грешното място; че сме започнали да
се самозабравяме, обожествявайки собственото си значение; че съзнанията ни са все
още прекалено примитивни, но дори и ние чрез сетива, които все още са в зародиша си,
понякога долавяме мелодия в хаоса на Космоса и някой ден навярно ще осъзнаем, че
вечният живот е всъщност навсякъде около нас, вплетен в деликатния филигранен
еквилибриум на Вселената; и най-накрая – че стъпили върху хартиения си пиедестал,
може колкото си искаме да се опитваме да се надсмеем над Негово величество времето,
но истината е, че в неговите древни очи и в очите на това, което се крие зад него, нашият
изопачен стремеж към безсмъртие е безкрайно незначителен и то просто ни чака
търпеливо, докато ние, упорито и без да го осъзнаваме, се катерим по дългото зелено
острие на самотно стръкче трева.

319
 МЪЛЧАНИЕ В ХРАМА НА МЕЧТИТЕ
20 август 2012 г.
За „Спортал“
http://www.sportal.bg/news.php?news=383263

Под кой флаг ще се състезават бъдещите олимпийци?

Драги зрители, добър вечер и добре дошли на церемонията по откриването на XXXV

Олимпийски игри в живописната столица на Саудитска Арабия – Рияд. Тази вечер от
фамозния новопостроен олимпийски стадион „Принц Абдула“ с вас ще бъдем аз, Камен
Алипиев, и екип на Българската национална телевизия. Атмосферата тук е невероятна,
а напрежението на препълнените трибуни е осезаемо, тъй като най-великите спортисти
са в непосредствена на близост до нас, събрани за пръв път на едно място и готови да
оставят без дъх милиардите си почитатели по целия свят.
Независимо дали ни наблюдавате по мобилния си триизмерен комуникатор, или сте
седнали удобно пред висококонтрастния си холограмовизор, горещо ви препоръчвам да
не сменяте канала. Останете с нас, защото през следващите две седмици без съмнение
ни очакват незабравими, изпълнени с напрежение моменти, които обещават да
превърнат горещото пулсиращо сърце на древния арабски полуостров в горда столица
на световния спорт.
Но за страната домакин ще говорим по-късно, драги зрители, тъй като в момента

320
трябва да насочим вниманието си към започващия традиционен парад на нациите.
Първи, разбира се, развяващи германския трибагреник, на стадиона стъпват състеза-
телите на нашата южна съседка Гърция – родоначалник на олимпийските игри и една
от най-богатите на традиции и бюджетни дефицити държави в света.
Следват представителите на Глобално-корпоративна република Адидас, която
разполага с един от най-силните отбори на игрите. Както знаем, на симпозиума в Лае
Вегас през 2028-а политическо-индустриалният комплекс, познат като ООН, даде
държавен статут на най-могъщите мултинационални корпорации. Естествено, много от
най-добрите спортисти моментално поискаха данъчно убежище в държави като
Акционерно кралство Макдоналдс, Безданъчна република Майкрософт и Петролюбива
джамахирия Шеврон и емигрираха икономически в тях. Правителството на Независима
република Найки например успя да привлече в редиците си всички играчи от така
наречения Дрийм тийм.
Ооо, каква приятна изненада, драги зрители: до мен на коментаторското място е
самият ЛеБиберон Джеймс – крило в отбора на Дрийм тийм и син на легендата от
началото на века ЛеБрон Джеймс! Г-н ЛеБиберон, как ще коментирате негативната
реакция на много от вашите фенове, които бяха шокирани, когато научиха, че ще се
състезавате за Найки, а не за Съединените щати?
ЛеБиберон: Ами, г-н Алипиев, честно казано, аз бях изненадан, че въобще съм се
състезавал за САЩ. Винаги съм мислел, че играя за Найки. Същото се отнася и за
съотборниците ми. В интерес на истината, в момента имам действително голяма дилема,
тъй като придобих двойно гражданство. Имам и кока-колски, и найкски паспорт не знам
под знамето на коя корпоративна република да играя..
Алипиев: Благодаря ви, господин Джеймс, от мое име и от името българските зрители
и ви пожелавам колкото се може по-скоро да откриете националната си самоличност.
Драги зрители, следва внушителната делегация на Народна република Китай, водена
от знаменосеца си – родената преди 11 години 16-годишна гимнастичка Ин Фан Тил.
Както ви е известно, на олимпиадата в Азербайджан Китай успя да спечели абсолютно
всички златни, сребърни и бронзови медали в индивидуалните спортове, а тази година,
благодарение на някои промени в правилника, ще се бори да спечели абсолютно всички
медали във всички дисциплини, както и някои медали от следващата олимпиада.
Не са малко критиците на китайската национална система, която вече идентифицира
бъдещи шампиони още преди да са излезли от памперсите, отделя ги от семействата им,
вкарва ги в спортни общежития и ги подлага на унищожителен многогодишен
тренировъчен режим. Такива, драги зрители, са мрачните последствия от познатия на
всички ни Проект 119, стартирал още през далечната 2002 година с благословията на
Китайската комунистическа партия. Подобно на мен навярно и вие отдавна се питате
дали един златен медал оправдава подобна кражба на детство и дали в неговата лъскава
повърхност не се отразяват изопачените черти на някакъв гротесково изкривен
национален шовинизъм. Поне на мен ми се струва, че има по-голяма логика в това да се
печели международно признание не чрез роботизирани спортни еничари, а чрез
подобряване на правата на човека, плурализъм и свобода на словото... Но това, разбира
се, е въпрос на мнение.
Междувременно, драги зрители, на стадиона излязоха и представителите на
Съединените щати, водени от знаменосеца си и носител на Нобелова награда по химия
доктор Ана Бол. Госпожа Бол, която безспорно е най-голямата звезда в отбора, е
оптимистично настроена за шансовете на САЩ да се представят силно на игрите.

321
Действително американците са дошли в Рияд със силен екип от генни инженери на
института „Джон Хопкинс“, наричан от много хора новия Дрийм тийм. Опитах се да
интервюирам няколко от тях, но не можах Да си проправя път сред тълпата от чакащи
за автографи. Истината е, Драги зрители, че САЩ в последните години изостанаха
малко от страни като Китай, които се състезават с екип от звезди на Института по
биохимия и клетъчна биология в Шанхай, и Русия, които отдавна играят с генетичен
допинг на Московския институт по генетика.
Руснаците са особено амбицирани тази година, тъй като съумяха да привлекат в
редиците си няколко професори суперзвезди, които са лауреати на международни
симпозиуми по биохимия и носители на многобройни олимпийски титли. Всъщност,
откакто МОК капитулира пред неумолимото прозрение, че не може да спре допинга, и
дерегулира неговата употреба, американците бяха настигнати от останалия свят.
Германците например се състезават с фармацевтика на „Хофман – Ла Рош“, а
Великобритания – с „ АстраЗенека“. Госпожа Бол сподели с мен, че този път обаче
очаква силно представяне на американския отбор, който ще участва с фармацевтичен
двигател на компанията „Пфайзер“. Всички американци ще се състезават със
свръхмощен репоксиген, доставен до клетките мълниеносно чрез вирусни вектори, а
особено силни ще бъдат колоездачите, които според новия правилник имат право на две
спирания за презареждане в допинг бокса.
Драги зрители, дължа ви извинение, тъй като българската делегация сякаш бе
погълната от останалите многобройни отбори и остана незабелязана дори и от нас.
Затова пък тук до мен, пристигнал задъхан директно от пистата, е знаменосецът на
нашия отбор генерал Бойко Борисов.
Алипиев: Г-н Борисов, като настоящ президент на Българския олимпийски комитет
не ви ли притеснява фактът, че и тази година единственият ни реален шанс за медал е
на Йордан Йовчев, който участва на своята 11 -а поредна олимпиада?
Борисов: Не се притеснявам, Камене – ние сме си свършили идеално работата, но
имаше много непредвидими фактори, които ни попречиха да пристигнем в Рияд с
доминиращ отбор. Волейболистите ни можеха да спечелят и златото, но поради
раздробяването на федерацията на седем по-малки федерации с осем президенти и
деветима старши треньори се оказа, че нито един от петте ни отбора няма шестима
играчи. Останалите федерации не се класираха поради липсата на спортни бази и
ресурси и отдалечаването на българската младеж от масовия спорт, което, разбира се,
се дължи на разрушителното ръководство на предишното правителство.
Алипиев: Хмм... Мандатът на предишното правителство изтече преди 23 години...
Борисов: Което само доказва колко катастрофална бе политиката му... Но нека не
бъдем черногледи, Камене. Имаме с какво да се гордеем. Видеоигрите, за съжаление, са
само демонстративен спорт на тази олимпиада, но на следващата сме абсолютни
фаворити на HALO 34 и индивидуално, и на двойки. Да не говорим, че ако
профигеймърите ни се предпазят от диабет и сърдечни болести, 100% ще грабнем и
отборното злато в Call of Duty 30.
Да, Камене, бъдещето е бляскаво, а що се отнася до тази олимпиада, нека ти напомня,
че Данчо е голям мъж и не се съмнявам, че ще покрие със слава страната си и ще накара
целия народ начело със сегашния министър-председател да се гордее с името българско.
Алипиев: Ъъъ... г-н Борисов, мога ли да ви напомня, че всъщност Вие сте сегашният
министър-председател...
Борисов: 0, извинявам се – исках да кажа президент на Републиката.

322
 Алипиев: Ами вие също сте и президент на Републиката.
Борисов: Това са подробности, мойто момче. Важното е, че ни чака блестящо бъдеще
и великолепна олимпиада. 2032 година обещава да бъде паметна за нашите атлети...
исках да кажа атлет. И накрая да ви напомня, че това не е единственото церемониално
откриване тази седмица: утре лично аз се връщам в България, за да открия поредната
отсечка на магистрала „Бойко Борисов“ (бивша „Тракия“). Успех и приятни спортни
седмици на всички български зрители!
Алипиев: Нека благодарим на българския премиер, президент, ръководител на БОК и
знаменосец за това парадоксално интервю и да насочим поглед към пистата, където в
момента минават спортистите на домакините от Саудитска Арабия. Тук до мен е шефът
на Саудитския олимпийски комитет Абдул Азис ал Сауд VIII. Господин Абдул Азис,
как ще отговорите на критиците, които твърдят, че селекцията на страната ви за домакин
на олимпийските игри е нелогична и скандална?
Абдул Азис: Салам Алейкум, г-н Алипиев, бихте ли изяснили въпроса си?
Алипиев: Ами много хора твърдят например, че Саудитското кралство не отговаря на
базисни олимпийски изисквания за правата на човека и най-вече за женските права.
Южна Африка, за сравнение, изхвърлена от олимпийското движение по време на
апартейда, защото дискриминираше чернокожото си население. Има хора, които
твърдят, че заслужавате същото, защото подлагате на дискриминация 50% от
населението си.
Абдул Азис: Ха-ха, това е несериозно обвинение. Както виждате, дори знаменосецът
ни е жена.
Алипиев: Не я виждам.
Азис: Това е така, защото е покрита с абая, но ви гарантирам, че тя вижда идеално
през процепа за очите.
Алипиев: Вярно ли е, че очаквате дори от плувкините си да се състезават с въпросните
абаи, и не ви ли е страх, че ще потънат като котви?
Абдул Азис: Тяхно религиозно право е да се състезават с абаи, но в същото време сме
им дали и правото да не се състезават.
Алипиев: Да не се състезават с абаи?
Абдул Азис: Не, да не се състезават.
Алипиев: А спортистките от другите държави?
Абдул Азис: Те могат да се състезават, както искат, но съгласно каноните на
уахабизма публиката може да бъде съставена само от жени и мъже, които са техни
съпрузи или роднини.
Алипиев: Какво е мнението ви за женския плажен волейбол?
Абдул Азис: Женският плажен волейбол е чудесен спорт, който тук ще се проведе без
публика, в специални бункери, лишени от естествена светлина. Така ще избегнем
налагането на каквито и да било публични екзекуции на спортистките.
Алипиев: Ясно. А как ще коментирате факта, че обезпокоени за своята сигурност,
израелските атлети решиха да не дойдат лично на олимпиадата, а да изпратят свои
аватари?
Абдул Азис: Мерките за сигурност тук са много строги. Не бихме допуснали нищо
лошо да се случи на израелските спортисти и им желаем успех и много титли.
Алипиев: Ако това е наистина така, как ще обясните, че сте включили световния
шампион по хвърляне на копие от Израел в алтернативна дисциплина, наречена
„хващане на копие“?

323
 Абдул Азис: Ами това е знак на гостоприемство. Създадохме нова дисциплина само
за него, за да спечели гарантиран златен медал.
Алипиев: Добре, тогава бихте ли хвърлили малко светлина върху слуховете, че от
щафетната палка, която сте предоставили на израелските лекоатлети, стърчи фитил, а
пък участникът им на овчарски скок трябва вместо над летва да се прехвърля над 20 00-
волтов електрически кабел в дисциплина, която вие цинично сте нарекли „овчарски
ток“? Не по-малко озадачаващи са и уредите в гимнастиката. Например вместо халки
израелците ще трябва да играят на горящи халки, вместо висилка на бесилка, вместо на
кон с гривни – на див кон без гривни. И накрая, вместо съчетание на земя сте създали
нещо зловещо, наречено „съчетание на минирана земя“...
Абдул Азис: Това са мотивационни похвати, които гарантират по-бързи, по-високи,
по-силни резултати за нашите израелски братя. Освен това, за да гарантираме
сигурността им, дори сме построили някои специални спортни арени само за тях.
Алипиев: Сигурно имате предвид, че вместо на велодрума сте пратили колоездачите
им да се състезават на съоръжение с крайно съмнителното име бомбодрум?
Абдул Азис: Да, убийствен стадион, г-н Алипиев, с гарантирана гореща атмосфера и
експлозивна публика.
Алипиев: Не се съмнявам. Г-н Абдул Азис, желая ви успех и се надявам и вие да
прекарате поне един незабравим момент на този бомбастичен стадион.
Драги зрители, не е тайна, че селекцията на Саудитска Арабия за домакин на
олимпийските игри скандализира целия свят, но в същото време международната
общественост вече отдавна е престанала да се изненадва от озадачаващите решения на
МОК. Всъщност грандиозното събитие, на чието откриване се радваме в момента, е
естествено продължение на тенденцията на трагикомично окарикатуряване на
олимпийската идея, което започна още по времето на Самаранч. Ето, в момента
откриваме олимпиада, която ще трябва да се проведе изцяло на закрито, тъй като
благодарение на географското си положение в комбинация с глобалното затопляне Рияд
се радва на климат, много близък до този на екзосферата на планетата Меркурий.
Освен това се намираме в държава, която не само че не е чувала за човешки права, но
на практика е лична собственост на едно семейство и дори е кръстена на него. Но това
е без значение за някои хора, стига страната домакин да инвестира достатъчно милиарди
и определени многомандатни паразити и компании да забогатяват след поредното
гласуване. Дори достойният бивш президент на МОК Жак Рох не успя да се отърве от
елементи като Франко Караро, Сеп Блатер, Шамил Тарпишчев, Хуан Антонио Самаранч
младши, Наваф бин Файсал и т.н.
Така се стигна до озадачаващите зимни олимпийски игри на покрива планина Джабал
Ал Хабууб в Дубай през 2026 година! Да не говорим за летните игри в Украйна през
2028-а, когато, както навярно помните, маратонът, провел се в Чернобил, трябваше да
бъде прекъснат, след като бегачите бяха нападнати от двуметрови фосфоресциращи
катерици. Каква ти логика? В интерес на истината, светът би онемял от оправдано
изумление, ако по някакво тайнствено стечение на обстоятелствата Международният
олимпийски комитет вземе решение, което да е повлияно от логика и морал, а не от
стихийна корупция, политически интриги, алчност и жажда за пожизнена власт.
Ех... не знам накъде е тръгнало олимпийското движение, драги зрители, но не ви ли се
иска понякога да разполагате с машина на времето, за да можете да се върнете в 2012
година, да кажем, преди Жак Рох да е предал жезъла си на Томас Бах или на някой друг
потомствен бюрократ в МОК, и поне да предупредите миналото ни за разрушението,

324
корупцията и хаоса, които се спотайват в бъдещето... Кой знае, ако подозирахме какво
ни чака, може би щяхме да го предотвратим.

„Олимпийският идеал цели да създаде цялостно разбиране за живота, базирано на

радостта, криеща се в спортното усилие, на образователната стойност, заложена в
добрия пример, и на уважението към фундаменталните принципи на човешката етика.
Важно е участието, а не победата!“ Казал го е самият Пиер дьо Кубертен преди повече
от сто години. Драги зрители, аз съм бил на гроба му в Лозана, но малко хора знаят, че
великият барон е наредил сърцето му да бъде отделено от тялото след смъртта и
погребано в малка кутия в древната Олимпия в Гърция, където преди толкова
хилядолетия се е родила идеята, на която той е посветил живота си. Казват, че докато
живее мечтата му, ако сложите ухо до земята, ще можете да чуете и далечно туптене

325
дълбоко в недрата на тази свещена земя. Красива легенда, наистина, но сега нека отново
насочим вниманието си към XXXV олимпийски игри.

Чакат ни незабравими спортни моменти в Саудитското кралство, драги зрители. Но

кой знае защо, имам чувството, че ще ги изгледам с малко тъга и болезнена носталгия и
когато те завършат, мисля да прескоча до южната ни съседка, да взема автобуса до
Пелопонес, да се разходя до древния стадион светилище и да се уверя лично в това,
което отдавна подозирам: че там, в самия храм на Кубертеновите мечти, цари абсолютна
тишина, защото една красива древна идея е намерила огорчена края си и сърцето на
Олимпия е престанало да бие веднъж завинаги.

326
 ДЪЛГОТО СПУСКАНЕ
1 ноември 2007 г.
За вестник „ 7 дни спорт „
http://www.sportal.bg/news.php?anketa_results&news=164455

„Това е четка. Четка за зъби. До нея е пастата. Вземи пастата, изстискай тънък слой
върху четката и мий с нея зъбите си две минути!“ Инструкциите са написани с големи,
печатни букви върху лист хартия. Листът е залепен на огледалото в банята. Детето се
вглежда продължително и с леко недоумение в надписа, после бавно взима четката и
покорно започва да търка зъбите си. Ритуалът се повтаря всяка сутрин и вечер, но
понякога монотонният, цикличен ритъм на четката сякаш хипнотизира детето, очите му
отиват някъде надалеч, двете минути стават 3, 4, 5 и мислите му го отнасят от тясната
баня към отворените, заснежени пейзажи на много различно място и към живота на
много различен човек.

Детето знае много неща за този странен мъж, чувало е за безбройните му премеждия,
див нрав и противоречива същност и усеща невидима, неразрушима връзка с него. То
никога няма да бъде безразлично към човека, но не е напълно сигурно дали го обича,
ненавижда, или може би и двете. Детето ще страда до края на живота си. Развитието му
никога няма да бъде пълноценно, а стремежите му винаги ще бъдат спъвани от
непреодолими препятствия. Трудно му е да се концентрира, да улови и задържи мисълта
си върху едно-единствено нещо и да си спомни дори това, което е научило едва вчера.

327
 Това е разказ за двама души, две напълно различни личности, чиито съдби са свързани
и въпреки това трагично разделени – несръчното дете с наранена памет, което има
нужда от писмени инструкции, за да си спомни за какво се използва четката за зъби, и
великия мъж с тежък характер, познат на всички истински фенове на ските с името
Дивия Бил Джонсън. Странното взаимоотношение между двамата ми напомня
неумолимо за древната хинду концепция за кармата.
Под една или друга версия тя присъства в почти всяка религия, философия и дори в
науката. Кармата не е просто съдба, а сумата от причини и следствия, породени от
решенията и действията на даден човек в миналото, настоящето и бъдещето. Боговете
имат думата донякъде, но всеки носи отговорност за своята собствена карма – тя е
универсален механизъм, според който всяка акция води до реакция, всяко действие носи
последствие. Невидими нишки свързват решенията ни с живота на много хора и са в
състояние да променят както техните, така и нашите собствени съдби. Колкото по-дълго
живея на този свят, колкото повече научавам, толкова повече елементи от идеята за
кармата откривам навсякъде около себе си. Има ги и в християнството, и в будизма, и в
теорията на хаоса, и дори в третия закон на Нютон. Открих ги и в живота на легендарния
спускач Бил Джонсън на когото е посветен този разказ.
Може би го помните или поне сте чували за него. Аз няма да забравя откаченото му
спускане през 1984 година по стръмните склонове на Биелашница. Олимпиадата в
Сараево бе пълна с незабравими моменти, но Бил определено стана автор на една от
най-интересните интриги. Само два дни преди състезанието скандалният американец
беше вбесил цялата скиорска общественост със следното, станало легендарно
изказване: „Ясно е защо аз съм тук. Но за какво въобще са дошли всички останали?
Сигурно за да се борят за второто място“. Подобна арогантност бе нещо нечувано. По
онова време Джонсън беше неизвестен, 23-годишен нахалник, с репутация на човек без
репутация. Почти никой не го познаваше и не гледаше сериозно на него и въпреки че в
краткото му резюме имаше една-две победи за Световната купа, шансовете му на
олимпиадата бяха смятани за минимални. Американец никога не бе печелил какъвто и
да било медал в спускане, така че фаворитите от Швейцария и Австрия бяха разярени
от изказването на Джонсън и възнамеряваха да го накарат да съжалява за него. Но Бил
знаеше нещо повече от тях. Месец преди старта лаборатория в Бъфало бе установила,
че аеродинамичната стойка на Джонсън е с цели 5% по-добра от тази на който и да било
скиор на света. Бил нямаше техника – стратегията му беше проста – бъди абсолютно
луд, развий максималната възможна скорост, пък каквото щека покаже.

328
 Когато състезанието започна, лудият американец сложи гарвановочерния си шлем и
прелетя като снаряд по пистата, развивайки самоубийствена скорост. Снегът беше мек
и пресен, но въпреки това трасето беше много бързо, с дълги прави участъци, които
сякаш бяха създадени за маниакално смелия Джонсън. Бил групира тялото си в идеална
аеродинамична стойка „яйце“ и почти не излезе от нея до края на спускането.
Мандибулите на останалите скиори буквално увиснаха до земята: Дивия Бил влизаше в
завоите като пилот от „Формула 1“ и не намали дори в трудния „технически“ участък.
Ските му бяха две огромни, червени, 225-сантиметрови шейни „Атомик“, които
заприличаха на огнена мъглявина под краката му – нещо като пламъка след трасиращ
куршум. Джонсън прелетя през финала и удари една от най-фамозните спирачки в
историята на този спорт. Епичното закантване предизвика облак от сняг и когато той
най-после се разсея, от него като от бушуваща морска пяна триумфално изплува Дивия
Бил – новороденият бог на планината! В рижавата му коса блестяха висулки, а в сините
му очи искреше неподправена лудост. Времето му бе 1:45:59. След него се спуснаха 55

329
елитни скиори, но никой не можа дори да се доближи до резултата му. Това бе първото
алпийско злато за Америка в олимпийската история и последният успех в кариерата на
Бил. За съжаление и преди, и след този величествен миг в Сараево животът на Джонсън
бе безкрайна поредица от неправилни решения, печални грешки и необмислени
постъпки. Характерът на Бил бе толкова труден и опърничав, че останалите скиори
избягваха дори да контактуват с него. Той ненавиждаше реда и приветстваше хаоса. Ски
аристокрацията и нейните традиции бяха неразбираеми за него.
Златото, казват, не ръждясвало, но проклетият метал сякаш погълна самоличността на
Джонсън и превърна последните остатъци от здрав разум на талантливия скиор в
покрити с ръжда развалини. Бил престана да тренира и се отдаде на безкрайни купони,
пиене и разхищение. Парите на спонсорите бързо се стопиха, а вследствие на
безотговорен режим и липса на дисциплина започнаха да се трупат и тежки контузии на
коляното и най-вече на гръбнака. Така олимпийският шампион бе изхвърлен от отбора
и не можа да си издейства виза за следващите игри. Със съпругата си Джина и цялата
покъщнина Бил почна да обикаля страната без цел и посока в търсене на някаква почва,
върху която да хвърли котва. Интересното е, че въпреки грапавия си характер той имаше
добре изплетена мрежа от лоялни до смърт приятели. Повечето хора го избягваха, но
тези, които спечелеха доверието му, ценяха приятелството му и знаеха, че винаги могат
ла разчитат на него. Години наред семейството живееше в стар фургон и обикаляше от
приятел на приятел, от една надежда за по-добър живот до следващата. Някогашното
величие си намираше работа тук-таме като дърводелец и си докарваше по някой
допълнителен долар със ски уроци за богаташи. Но Джонсън винаги е бил движен от
неспокойствие, винаги е предпочитат да съществува на ръба. Стилът му на каране не е
случаен – целият му живот бе едно стремглаво, саморазрушително спускане надолу –
без завои, без финес, без техника. Развий максимална скорост, не мисли за особеностите
на маршрута, пък каквото щека покаже! Бил предизвиквал смъртта почти всеки ден, при
всяка възможност. Сякаш искал да счупи всяко табу, да се надсмее над всяко правило.
Надувал мотора си без каска и с огромна скорост. Правел откачени, ненужни каскади и
дори карал сърф сред огромните вълни на Тихия океан в полунощ! Жена му го обичала
безумно, но ежедневният страх за живота му почнал да разяжда търпението ѝ. През 1990
година се родил прекрасният им син Райън, който сякаш ги сплотил веднъж завинаги.
Но 13 месеца по-късно в поредния им временен дом, този път в Лейк Тахо, Калифорния,
Райън се измъкнал от столчето си. някак си отворил плъзгащата се врата към двора и
паднал в малкия басейн зад къщата. Джонсън е трябвало да наглежда детето, но точно
в този момент е бил с гръб към него и не го забелязал. Бил чул плясъка, втурнал се
ужасен към басейна и извадил изпадналия си в безсъзнание син. Той останал в кома три
седмици. Знам какво мислите. Мислите, че детето, за което стана дума в началото на
разказа, е Райън. Че макар и осакатен, е все още жив. За съжаление истината е, че Райън
не се събуди от комата и лекарите изключиха системата, поддържаща живота му. Бракът
на Бил и Джина продължи още няколко години, но смъртта бе опустошила завинаги
душите им и бе обрекла взаимоотношенията им. Джонсън се бе хванал за съпругата си
като за последен спасителен пояс и когато неизбежното се случи и тя го напусна, той
реши, че единственият начин да си я върне е да изживее отново олимпийска, слава. Така
Бил взе най-откаченото решение в живота си и на 40-годишна възраст обяви, че ще се
бори за златото в Солт Лейк Сити. Без спонсор и с един чифт очукани архаични ски
„Атомик“ той участваше в турнири и малко по малко започна да се придвижва напред
към целта си. Бил влезе във форма и започна да диша във врата на скиори с 20 години

330
по-млади от него. Изведнъж мечтата му вече не изглеждаше толкова налудничава. Един
ден, воден от необясним импулс, изтатуира върху дясното си рамо думите „Пързаляй
се, за да умреш!“. На последната квалификация в Монтана Бил трябваше да се спусне
по трасето на Биг Маунтин, където има сложен участък, наречен Тирбушона. Противно
на всякаква логика Джонсън влетя в него на пълна скорост. Ските му се отвориха, той
изгуби баланс и излетя от пистата с около 90 км/ч. Направи пълно салто във въздуха и
посрещна твърдия като цимент сняг с лицето си. При удара мозъкът му се усуква в
черепната кутия и няколко кръвоносни съда се спукват, предизвиквайки жесток кръ-
воизлив в лявото полукълбо. Долната и горната челюст се срещат с чудовищна сила,
като прерязват напълно езика на скиора. Парчета плът и отломъци от зъби попадат
дълбоко в трахеята. Кръв започва да наводнява дробовете му...
Хеликоптер го докарва мълниеносно в болницата, където лекарите са изумени, че
Джонсън е все още жив. Невероятно рискована тричасова операция отстранява
кръвоизлива в мозъка. Специална туба в трахеята го спасява от задушаване и кръвта е
изпомпана от дробовете му. Подобно на сина си Бил прекарва три седмици в кома, но
за разлика от него излиза от нея и като по чудо започва малко по малко да възвръща
функциите си. През последните шест години Джонсън се е научил отново да ходи, да
чете и дори да кара кола. Но огромна част от миналото му е изгубена завинаги. Бил не
помни почти нищо от 90-те години, не вярва, че е разведен и от време на време пита
през сълзи къде е жена му. Непосредствената му памет често чезне, а мисълта му се лута
и кръжи безпомощно около най-елементарния проблем. Присаденият език е на практика
едно безформено парче месо, така че речта му представлява трудноразбираемо фъфле-
не. Дясната част на тялото му е с понижен мускулен тонус и движенията са бавни и
мъчителни. Характерът на Бил също е променен – няма ги арогантната самоувереност,
агресивност и вулгарен речник. Днес Джонсън е приветлив, спокоен и с блуждаеща
усмивка на лицето. „В много отношения е на нивото на шестгодишно дете“, твърди
приятетелят му Джон Криъл.
Бил живее с майка си и никога няма да може да бъде самостоятелен. Сраженията
върху мозъка му са трайни и масивни и по-нататъшното му развитие е ограничено.
Въпреки това помни всяка секунда от златното спускане през 1984 година, помни и
всеки изпълнен с агония детайл около смъртта на сина си. Но това сякаш са спомени,
идващи от нищото, спомени, свързващи две напълно различни личности, които нямат
нищо общо помежду си, въпреки че споделят едни и същи отпечатъци от пръсти и
всичките 46 хромозома. Легендарният скиор и детето са обитавали едно и също тяло,
но едно кошмарно падане, една жестока травма ги е разделила завинаги. Защо обаче ми
се струва, че те също са разделени далеч по-убедително от онзи вездесъщ механизъм от
многобройни причини и следствия, който мъдрите индуси са нарекли карма. Нали тя
дърпа конците, изтъкани от самите нас, създава ситуации и обстоятелства и променя
толкова много съдби. Боговете имат думата донякъде, но когато човек реши да се спуска
цял живот право надолу и да се пързаля, за да умре, той е отговорен за своята собствена
карма и за кармата на детето, което ще остане след смъртта му.
Сега Бил Джонсън е на 47 години. Снегът, който някога хриптеше покорно под ските
му, вече се е настанил в косата му. Но детето не познава себе си в прошарения,
застаряващ мъж в огледалото. То просто е заключено в тялото му и ще трябва да се
научи как да живее в него. Затова майка му пише бележките с инструкции и ги лепи в
банята. „Това е пяна. Пяна за бръснене. До нея е ножчето. Сложи тънък слой пяна върху
лицето си. Избръсни се внимателно с ножчето.“ Големи печатни букви. Кратки

331
изречения. Всичко е ясно. Детето знае какво трябва да прави. Но дали разбира всеки
надпис в огледалото? Дали знае, че дължи съществуването си на думите, които го гледат
с мастилена обреченост от собственото му тяло:
„Пързаляй се, за да умреш!“.

Послепис, 19 юли 2013:

Бил Джонсън е поискал да бъдат изключени системите, които поддържат
живота му

Днес великият американски скиор-алпиец Бил Джонсън е заявил, че иска да бъдат

изключени системите, които от няколко седмици поддържат живота му. Тези от вас,
които го помнят, едва ли някога ще забравят неподражаемият му, самоубийствен,
зашеметяващ стил, зад който винаги неумело се криеше жаждата за самоунищо-
женителен триумф над здравия разум.
Дните на дивия Бил на майката земя бяха пълни с болка и страдания и текста написан
преди 6 години сякаш носи потискаща обреченост. Ето, че сега е време да изпратим
легендарната „червена мълния“ на неговото последно спускане. Дано е паднал хубав
сняг, Били-бой, да прелетиш спокойно по пистата и когато ските ти минат през
финалната линия, да няма вече мрак и да те чака само светлина.

332
 ВНИМАНИЕ: ЗОМБИ!
27април 2010 г.
За вестник „ Телеграф“
http://www.sportal.bg/news.php?anketa_results&news=234505

Наскоро се натъкнах на крайно отблъскващо зомби, което ме накара да си спомня

колко много по принцип ме дразнят зомбитата, особено тези от филмите на Джордж
Ромеро. Учудващо е обаче, че това, което ме вбесява най-много, когато стане въпрос за
зомбита, не е нито очевидната им липса на елементарна хигиена, нито ограниченият им
речник, нито просташкият навик да мляскат с отворена уста, пълна със съмнителни
тъкани. Ако се дразнех от такива неща, никога не бих могъл да вляза в тексаски
ресторант за хамбургери. Не – това, което ме кара да мразя зомбитата, е вбесяващата,
лишена от логика методика, с която постигат целите си. Тези гниещи дегенерати никога
не полагат сериозно усилие дори когато преследват някого, за да се нахранят с него.
Влачат се гадините по улицата по-бавно от разсипан мармалад и въпреки това някак си
винаги успяват да настигнат жертвата си. Ама няма значение, че тя бяга като антилопа,
а зомбягите са в състояние на декомпозиция и им липсват крайници. Ако сте
преследвани от група олигавени, разкоординирани и мързеливи зомбита, те ще ви
настигнат, пък ако Че и да се казвате Юсейн Болт. Кажете ми къде е логиката. Да не
Творим, че средностатистическото зомби е по-схванато от снежен човек. Зомбитата са
бавни, флегматични, лакоми тежкари. Такава е натурата им. Ако бяха бързи, щяха да им
казват бързомбита.

333
 Впечатленията ми от некро-антропологичния профил на зомбитата, естествено, са
повърхностни, защото никога не бях виждал и не съм очаквал, че ще видя подобно
изчадие на живо. Затова бях крайно изненадан и озадачен, когато наскоро в Лас Вегас
установих, че един от най-великите бейзболисти в историята се е превърнал в
класическо карибско зомби! Нямах друго обяснение – легендарният Сами Соса бе
претърпял зловеща метаморфоза и хората го гледаха вцепенени, без да знаят дали да се
кръстят или да бягат. Някогашната му черна абаносова кожа бе заменена от блед,
студен, полупрозрачен епидермис. Бейзболистът изглеждаше, сякаш бе отровен с
арсеник и след това овъргалян в пудра захар. Очите му също бяха променили цвета си –
от тъмнокафяви в безизразни, воднистосини. Предполагам, че ако някой ден Никол
Кидман умре от замръзване, призракът ѝ ще изглежда по този начин.
Промяната във външността на Сами бе шокираща и поради това, че бе абсолютно
неочаквана. Доскоро Соса бе гордостта на Доминиканската република и един от най-
изумителните играчи в историята на бейзбола. Като райтфилдър на „Чикаго Къбс“ Сами
блъскаше хоумръни с невероятна мощ и постоянство. Незабравима ще остане
маниакалната му надпревара с Марк Макгуайър от 1998 година, когато и двамата
счупиха смятания за недостижим рекорд на Роджър Мерис от 61 хоумръна. Дълги
години Соса бе обожаван както на островната си родина, така и тук, в Щатите, където
бейзболът е религия за милиони фенове. Сами се радваше на огромна популярност и
натрупа феноменално състояние както от спортните си ангажименти, така и от рекламни
договори. Защо тогава един толкова успешен човек, национален герой, спортна икона,
мултимилионер реши да
направи толкова плачевен опит да избяга от собствената си самоличност, буквално да
се опита да излезе от кожата си и да се превърне в бяла карикатура на чернокожата си
същност? След като хората разтъркаха очи и се увериха, че не сънуват, те не се
поколебаха да затрупат бейзболиста с въпроси и критики. Самият Соса първо се опита
да ни убеди, че виновно било осветлението на купона прием във Вегас, където бе
334
направена снимката, която виждате. После заяви, че използвал овлажняващ нощен крем
за лице, който имал избелващ страничен ефект. Хм... интересно как тогава и ушите му
са побелели? И що за магьоснически крем за лице е в състояние да ти направи очите
сини и да ти изправи косата?
Истината е, че Соса съвсем съзнателно е направил опит да побелее. По всяка
вероятност е използвал избелващ крем, подобен на този, открит в дома на Майкъл
Джексън. Активната съставка е хидрохинон, който се намира без проблем тук, но на
Стария континент се смята за мощен карциноген и е внимателно регулиран от
Европейския съюз. Според мен човек, който се маже с хидрохинон, има нужда от
психиатрична намеса. Това е същият химикал, който се съдържа във всеки
фотопроявител. Ако Сами Соса си сложи и малко фиксаж, може направо да се подпише
върху себе си и да се продаде като плакат с автограф. Всъщност опасните избелващи
кремове напоследък стават все по-популярни, особено сред чернокожите жени. Носи се
настойчив шепот, че самата Бионсе дължи все по-светлата си кожа точно на подобен
химикал. В случая със Соса хората спекулират, че става дума за някакъв расов комплекс,
но аз си мисля, че решението му да се превърне в гротесков бял мъж на средна възраст
се дължи на комбинация от фактори. Може би най-важният е, че големият бейзболист
страда от много сериозна криза на идентичността. През 2003 година Сами се оказа в
центъра на колосален скандал, след като по време на официален мач бухалката му се
счупи на парата при удара на топката. За срам и позор на легендата във въздуха се
разхвърчаха парчета корк. Оказа се, че Сами играе с мошеническа куха бухалка,
напълнена с корк, която му позволява по-бързо и мощно замахване.
След този инцидент феновете на „Чикаго“ изгубиха доверие в някогашния си идол и
му обърнаха гръб. През последните няколко години името на Соса бе забъркано в
няколко разследвания за анаболни стероиди. Оказа се, че е дал положителна проба през
2004 година и всичките му рекорди вече са под въпрос. Миналата година домини-
канецът бе извикан пред сенатска комисия за разследване на стероиди в бейзбола и при
всеки неудобен въпрос магически забравяше английски. От няколко години насам Сами
се движи стремглаво надолу, губейки популярност, слава и пари. Може би не е
случайно, че се опитва да бъде някой друг. Може би има ежедневен повод за
разочарование всеки път, когато погледне сутрин в огледалото. Опитът му да се
трансформира толкова драстично обаче е ужасяващ. Сега вече самото огледало сигурно
има повод да се пропука. Едно е да направиш някаква малка, козметична промяна, друго
е да заприличаш на човек, ухапан от болен от заушка грузински вампир. Наскоро Сами
най-после призна, че използва специален крем, чрез който искал да „възстанови“ кожата
си. Дори заяви, че щял да стане рекламно лице на въпросния крем. Рекламно лице!!! Ей,
таласъм – ти полудял ли си? Я виж на какво си се направил! Рекламното ти лице вече
цял месец ми трови нощите с кошмари.

Но защо ли се изненадваме, че има личности на тази земя, които се мажат с проявител,

при условие че живеем във време, в което хората си инжектират пилешки ботулизъм
директно в лицето. Пластичната хирургията е многомилиардна индустрия, която
отдавна е надраснала Холивуд и е нагазила дълбоко в масовия пазар. Липосукция,
силиконки, колагенови устни, ринопластика, имплантации, лифтинг на веждите,
киселинни процедури, изкуствена модификация на тялото и какво ли още не. През
Първата световна война британски войник на име Уолтър Иео е бил обезобразен от
експлозия на фронта. Казват, че той е първият човек в модерната история, върху чието

335
лице е извършена пластична хирургия. Днес, близо сто години по-късно, светът е
започнал да полудява и конкретно тук, в Щатите, има определени социални кръгове, в
които пластичната хирургия е по-скоро норма, отколкото изключение. Времената са
станали такива, че не ни е позволено да остаряваме с достойнство. Наскоро набедената
за звезда 23-годишна Хайди Монтаг си направи 10 различни пластични хирургии в
един-единствен ден! Никой обаче не се сети да ѝ каже, че единствената процедура,
която ѝ е крайно необходима, е трансплантация на мозък. Не по-малко безумна е
тенденцията напоследък тук, в Щатите, родители да подаряват на дъщерите си
силиконови гърди за рождените им дни или за завършване на училище. А какво да
кажем за слънчевите легла и солариумите, които са широко разпространени вече
навсякъде, включително и в България? Има голяма вероятност това да е най-глупавото
от всички наши козметични изобретения. Според нелепо хрумване на някаква заблудена
естетика трябвало да имаме тен, за да бъдем красиви. Ами дайте тогава да влезем в
ултравиолетова фурна и през ден да се пържим като цаца под смъртоносната радиация.
Много важно, че всеки трети случай на рак в света се дължи именно на натрупване на
ултравиолетово излъчване. Важното е да сме бронзови, така че ще продължаваме да
ходим покорно в салоните за меланом и ще ставаме все по-красиви бъдещи пациенти на
раковата болница.
М, да... повече от очевидно е, че нещо невменяемо се развива като вирус в организма
на нашия пластичен свят и нищо вече не подлежи на логика – черните хора се опитват
да станат бели; белите се опитват да станат черни; в пет-шест мацки може да откриете
повече силикон, отколкото във фабрика за компютри; мъже и жени си инжектират
отрова в лицето; хора доброволно лягат под скалпела, за да Оприличат на лакирани
трупове, а да не говорим, че по физиономията на една-единствена българска фолк-
певица сигурно има повече грим, отколкото в събраните съчинения на Братя Грим.
Истината е, че оглупяваме в желанието си да бъдем перфектни и не разбираме, че
несъвършенството е съвършено, защото именно то ни прави уникални. Човек не е нужно
да е млад на стари години, за да бъде красив. Всяка възраст има свое собствено обаяние,
а бръчките просто ни напомнят, че сме навлезли в следващата фаза. За да уважаваме
себе си, трябва да живеем удобно в кожата си независимо от нейния цвят. Но кой знае
защо, в XXI век все по-малко хора харесват това, което са, и искат с цената на всичко
да се превърнат в нещо друго. Нещо неестествено. И когато това стане, улиците ще се
напълнят с хора, които ще ходят много, много бавно... И колкото и бързо да бягаме,
проклетите гадини някой ден все ще ни настигнат.

336
 ЗА ЧОВЕКА И КАМЪКА
23 май 2009 г.
За вестник „ Телеграф ”
http://ivo.ucoz.com/index/0-46

„Почивай в мир, Арън; октомври 1975 – април 2003.“

Това гласи надписът, издялан върху южната стена на мрачен, тесен като комин
каньон – един от хилядите пещерни процепи, отговорни за бръчките върху древното
намръщено лице на безбрежната каменна пустиня на Южна Юта. Мрачният петроглиф-
некролог е единственото доказателство, че в това забравено от света място някога въоб-
ще е стъпвал човешки крак.

***

Но това е сега, а преди шест години – на 24 април, събота, в 2,45 ч. следобед на същото
това място вместо надпис е имало следните неща: едно 60-метрово динамично въже за
катерене, две по-къси въжета, три заключващи се карабинера, два стандартни карабине-
ра, едно свръхлеко устройство за рапел, една ремъчна седалка, една бутилка „Лексан“ с
1 литър вода, една раница „Кемълбек“, едно евтино джобно ножче с две малки остриета
и клещи, едно електрическо фенерче, три шоколада, два студени мексикански сандвича
бурито, CD плейър, няколко компактдиска на група „Фиш“, малка дигитална видео-
камера, дигитален фотоапарат и... един от най-изумителните мъже, които някога са се
раждали на нашата малка синя планета. Мъж на име Арън Ралстън.
Присъствието на целия този инвентар на дъното на тесния каньон е плод на верига от

337
катастрофални обстоятелства и тема на днешната статия. Знам, че точно сега погледът
ви се спуска с колебание надолу към дългия текст и си казвате, че в днешния забързан
свят никой няма време да чете такива материали. Повярвайте ми обаче – заслужава си
да останете на тази страница от началото до края, защото историята на Арън Ралстън е
единствена по рода си и може да насочи погледите ви към неподозирани залежи от
нечовешки ресурси, скрити в самите нас, и да ни подскаже отговорите на много от
трудните въпроси, които понякога ни биват задавани от изпитите на живота. Днес
благодарение на дигиталната му камера имаме възможност да проследим крачка по
крачка и преживяване по преживяване кошмарната, влудяваща ситуация, в която е
попаднал, и да разберем логиката в подхода му към нея.
От видеодневника на Арън: „Казвам се Арън Ралстън. Който намери тази камера, моля
да я предаде на родителите ми. – Лицето на младия мъж изглежда изтощено, но
учудващо спокойно. – В момента е 3,05, неделя. С няколко думи, ето каква е ситуацията:
вчера се спусках в по-тесните лабиринти на каньона Блу Джон и влязох в този комин, в
който ме виждате сега. Идеята беше да мина оттук, да пусна 50 м рапел от скалата Биг
Дроп и да стигна до Голямата галерия, за да видя прочутите пещерни праисторически
рисунки. Спускайки се в гърлото на каньона, стъпих върху камък, заклещен между
стените на цепнатината, около три метра над дъното. Скочих от канарата, която явно е
била нестабилна, и движението я отлепи от скалата. Не можах да избегна напълно
камъка – той падна върху мен и смаза дясната ми ръка, заклещвайки я до стената“.
Обективът се откъсва от лицето на Арън и насочва окото си към ръбат камък с
големината на колело на автобус. Ръката на младежа изчезва, сякаш захапана от
присвити варовикови устни, там, където морената се съединява със скалата.

338
 Арън Ралстън е уникална личност – от тези, които все по-рядко се намират. Универ-
сален във всеки смисъл на думата, той е свръхинтелигентен, безкрайно талантлив,
енциклопедично начетен и изобретателен. Едва 27-годишен, вече е успял да изживее
няколко кариерни безброй изключителни авантюри. След като завършва с пълна шес-
тица престижния университет „Карнеги Мелън“, Арън получава диплома в две
специалности – френска филология и инженерни науки. Едва 22-годишен е назначен на
високоплатена длъжност като инженер в корпорацията „Интел“. Ралстън е и велико-
лепен концертен пианист с обширен репертоар. Но това, което го привлича най-много,
са тайните на взаимоотношенията между човека и суровата природа. Един ден най-
неочаквано напуска уютната си работа в „Интел“ без обяснение, оставяйки след себе си
в офиса само следния цитат на Гьоте: „Каквото и да е това, което мечтаеш да правиш,
започни го! В решителността на този акт има и гений, и мощ, и магия!“.
Арън изоставя кариерата си и работи ту като планински спасител, ту като ски
инструктор, ту като продавач в магазин за алпинистки принадлежности. Всичко е
насочено към идеята да стане първият човек, изкачил сам през зимата 59-те най-високи
върха на Колорадо (всеки над 14 000 фута). Постепенно навлиза в изумителна форма и
прави поредица от почти безумни соло изкачвания сред лавини, виелици и арктически
температури. Ето нещо, написано от Арън преди години, което ни дава малък поглед
върху вътрешния му свят:
„Обичам да катеря места, които не са посещавани от човешки крак с месеци. Заедно с
красивата самота, която живее на тези места, човек получава и усещане за притежание
на тези високи, беззвучни планини... Веднъж на западната страна на планината Евънс
за малко да стъпя върху бяла като сняг птичка. Наведох се към нея и мастилените ѝ очи
ме потопиха в транс. Вселената се разшири: никой от нас не помръдваше. Усетих
свръхестествена обвързаност с това малко кълбо от перца, която сякаш надхвърляше
връзката ми с моята собствена раса. Чрез нашето споделено присъствие в този недокос-
нат пейзаж ние обитавахме свят, който принадлежеше само на нас двамата“.
Но ласките на самотата, към които Арън е толкова пристрастен, имат своята цена.
Човек плаща, без да осъзнава и без да получи ресто, потъвайки в изолация и постоянно
съзерцание. Самотата е по-удобна, по-лесна от комуникацията, което обяснява защо
успява да прелъсти с такава лекота жертвите си. Донякъде капанът, в който е попаднал
Ралстън, се дължи толкова на камъка, колкото и на зависимостта му от самотата. В
стремежа си да се откъсне от всичко той не оставя указания за маршрута си и не казва
на никого къде отива. Само два часа преди да попадне в каменния арест на тесния
каньон, Арън се натъкнал на две планинарки – Мегън и Кристи. Двете го подканят да
не се разделят в този нестабилен и безлюден район, но той категорично отказва в
търсене на напълно изолирано преживяване.
От видеодневника на Арън: „Преди малко използвах въжетата си, за да направя
механично устройство, чрез което да вдигна камъка. Както виждате, фиксирах опорна
точка, прехвърлих основното въже и дори създадох стремена за краката си, в които да
стъпя, за да използвам тежестта си. За съжаление, камъкът не помръдна“. Използвайки
познанията си по механика, зъбите си и лявата си ръка Арън действително е успял да
създаде система от въжета, която утроява силата му. Това обаче е без значение, защото
камъкът тежи 250 килограма и е напълно вклинен в скалата.
Видеодневник: „03,00 часа, понеделник. Вече 48 часа от инцидента. Нощем не мога
да контролирам температурата си и изпадам в спазми. Имам само около 150 грама

339
вода... Искам да кажа на майка си, баща си и сестра си: обичам ви и съжалявам! Научих
много от тази ситуация. Сега разбирам, че бях егоист, игнорирайки хората около себе
си и тези, които държат на мен и ме обичат. Търсех есенцията на преживяването, без да
си давам сметка колко безценна вашата близост“.
Видеодневник: „60 часа, откакто съм тук. Имам само две глътки вода. Вече съм
крайно дехидратиран. Пулсът ми е 120 удара минута. Температурата ми се колебае
драстично. Предполагам, че смъртта ми ще настъпи относително скоро. Не очаквам да
надживея пристигащата нощ“.
Но Арън не само че успява да посрещне и следващия изгрев, но дори намира сили да
включи отново камерата. „И така... вече почти 70 часа... Цяла нощ бях в жестоки
конвулсии и халюцинирах. Нямам вода, но съхранявам урината си в бутилката и я пия
на малки глътки, Адски противно. Вчера направих турникет с карабинер и се опитах да
разрежа ръката си, но това е глупост – ножчето ми е тъпо и малко, никакъв шанс.“
Действително тази идея е лудост. Арън е добре запознат с анатомията на човешкото
тяло и знае, че ампутация на ръка с джобно ножче е безумие. Тъпото острие никога не
би могло да разреже двете големи кости: радиуса и улната. Има начин, разбира се, но
той е истинска лудост: двете кости на ръката трябва да бъдат счупени! Като инженер
Арън знае, че поради неподвижната опора, създадена от камъка, радиусът може да бъде
счупен с рязко усукващо движение на цялото тяло.
Хрррааасс!!! Представете си само как би отекнал ужасяващият звук на раздробяващата
се плътна кост в онемелия каньон. След това, ако все още е в съзнание, Арън ще трябва
да счупи и улната с жестоко смъкване надолу. После ще трябва да отвори рана с ножа
си, да вкара пръстите на лявата си ръка в нея и да намери с опипване краищата на
счупените кости, за да знае къде да реже.
Епидермисът, мускулните влакна и меките тъкани ще трябва да бъдат кълцани малко
по малко с тъпото острие, но ножчето няма шанс срещу еластичните сухожилия. Те
могат да бъдат махнати единствено с методични разкъсващо-дърпащи движения на
клещите. Най-невъзможно ще бъде разрязването на медиалния нерв, който ще прилича
на дълга и тънка спагета. Всяко негово дори малко докосване би трябвало да потопи
Арън в горяща магма от нечовешки болки. Накрая, ако все още е жив, ще трябва да се
отблъсне с крака от камъка и да разкъса последните меки тъкани, капиляри и
съединителна тъкан подобно на комат топъл хляб.
Видеодневник: „Отказах се от ампутацията, тъй като си дадох сметка, че е най-
обикновено самоубийство. Без вода съм от около ден и половина. Остават ми още
часове живот“.
Невероятно, но видеокамерата бива включена и на следващата сутрин: „Сряда е – 9
сутринта. Малко логистика: бих искал да бъда кремиран и прахът ми да бъде разпръснат
из местата, които обичам _ в планината, в Тихия океан и в реката Рио Гранде. Благодаря
ви за всичко. Обичам ви! Сбогом!“.
Може би усещайки някакво последно желание на гаснещия си живот, Арън успява да
издялка с ножа си собствения си некролог върху пясъчното лице на пещерата:
„октомври '75 – април '03. ПОЧИВАЙ В МИР, Арън!“...
„Четвъртък, 1 май... Не мога да повярвам, че все още съм жив. Тази нощ съзнанието
ми се отдели напълно от гърчещото се от хипотермия тяло. Този път изпитах нещо
повече от халюцинация: видях себе си да си играя с тригодишно русокосо момче в
окъпана в светлина стая с дървен паркет. Видението бе странно осезаемо – усещането
почти тактилно. Някак си знаех, че гледам право в бъдещето и че това дете е моят

340
собствен син. И двамата се смеехме и бяхме щастливи. Грабнах го и го вдигнах високо,
само с лявата си ръка.“ Седимент по седимент, песъчинка по песъчинка, злосторникът
се е формирал в продължение на милиони години. Стоял е неподвижен и търпелив,
спазвайки безизразния обет на камъните в очакване на своя голям, драматичен момент.
Но Арън нито веднъж не обвини Бог, съдбата, обстоятелствата или дори камъка за
участта си. Той знаеше, че канарата няма вина: тя е просто една от многото променливи,
които правят всяко едно предизвикателство към майката природа непредвидимо.
В този кошмарен ден Арън носеше още нещо в себе си: един цитат от човек, който
преди години се е взрял директно в очите на смъртта, без да отклони погледа си. Ето го:
„Да се надявам, когато всичко е безнадеждно, когато всяко късче доказателство сочи
обратното игнорирам очевидната катастрофа – нима имам друг избор? Ние сме много
по-силни, отколкото можем да си представим, и надеждата е една от най-достойните
човешки характеристики. Да се надяващ, въпреки че ние, хората, винаги сме осъзнавали
мимолетността на своя живот и факта, че няма лекарство срещу нашата вродена
преходност – това само по себе си е форма на смелост. Да повярваш в себе си, да
повярваш в това, в което ти избереш да вярваш... това е най-важното.“ (Ланс Армстронг)
Как знаем, че Арън е имал този цитат в себе си? Не, не са го намерили в джоба на
панталоните на мъртвото му тяло. Знаем го от него, защото Арън е жив и здрав. Успял
е да се измъкне по най-невероятен начин от варовиковата тъмница, след което е
направил още нещо невероятно: загубил 17 килограма от тежестта си, тотално
обезводнен и на ръба на силите си, взема най-необходимото, прави си снимка пред
проклетия камък, пуска 50-метров рапел по почти отвесна пропастна стена, върви 7
километра, натъква се на холандско семейство, което не може да повярва на очите си,
съвсем спокойно им казва историята си и заедно откриват вертолета на планинската
спасителна служба, който го отвежда в болницата.
Сигурно вече се питате вие какво бихте направили на негово място. Аз знам със
сигурност, че ако бях в същата ситуация, нямаше да оцелея. Щях може би да изстискам
още ден-два от живота си, да се опитам да раздробя камъка с нечувани до този момент
в нашата галактика псувни и когато разбера, че това няма да помогне, просто да легна,
да си пусна един компактдиск на групата „Фиш“, да затворя очи и да зарадвам
лешоядите. Направо смъквам кепенците и слагам край на играта – финита ла комедия!
Но това въобще не е било опция за Арън, тъй като той е много, много необикновен човек
и може би най-железният мъж, на когото някога съм се натъквал.
Миналата година Арън стана първият човек, изкачил всичките 14 хилядници в
Колорадо през зимата, а след броени месеци ще се отправи на експедиция към Еверест,
но не соло, а с приятеля си Ерик Ларсен.
Но това е сега, а тогава, на 1 май 2003-а, Арън се измъкна от тесния каньон, оставяйки
след себе си следното: два карабинера, три опаковки от шоколад, две опаковки от
бурито, две къси въжета, едно електрическо фенерче, един СД плейър, няколко
компактдиска, един обезсмислен надпис върху скалата...и една дясна ръка.

341
 ПРЕГРЪДКА ЗА ПИНИ
17 октомври 2008 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/news.php?id=137724

От доста време искам да кажа нещо за Пини Гершон, но думите някак не идват. Може
би причината е, че не искам да говоря или да пиша за него, а искам просто да го
прегърна. По-силно, отколкото мускулите ми позволяват, така че да разбере без нито
една дума откъде идва прегръдката ми и колко много означава жестът му за всички
многострадални любители на баскетбола в България.
Ако сте като мен, и вие обичате повече да давате подаръци, отколкото да ги
получавате. Има нещо дълбоко удовлетворяващо, нещо, носещо продължителна, устой-
чива топлина, в това да направиш хубав подарък. Сигурно натурата на това усещане е и
малко егоистична – аз лично вземам щастлив благодарността от направения подарък и
я нося в себе си далеч по-дълго от трайността на предмета, който съм подарил.
Естествено, има и хора, които отговарят на безвъзмездния подарък с подозрение и
неблагодарност, но ми се иска да вярвам, че те са малцинство и отношението им,
подобно на надуването на спукан балон, е едно безплодно, обречено на неуспех усилие.
Днес много хора се питат защо Пини Гершон пристигна в страната ни и се зае с
непосилната задача да реанимира останките на нашия баскетбол. Защо не иска пари?
Защо един чужденец дарява премията си в полза на бъдещето на българския спорт, при
342
условие че нито един от богатите български деятели не е направил същото?
Защо преди няколко дни Пини Гершон каза следното: „И без български паспорт се
чувствам българин!“.

Откъде дойдоха тези думи, при условие че вече години наред сме свикнали да чуваме
следното от всички страни почти през ден: „Въпреки че имам български паспорт, не се
чувствам българин!“.
Истината е, че Пини Гершон ни направи подарък. Голям подарък, и няма никакво
значение дали сме се класирали на Европейското на късмет или по някаква друга
причина. Жестът на Гершон е това което е от изключително значение. Трябва да вземем
този подарък, да го ценим и да му отвърнем с благодарност. Друг въпрос е, че от тези
хора, които вярват, че за да имаш малко късмет, е нужен много труд.

343
 Днес, вместо да се опитам да обясня мотивацията на Пини, ще ви предложа нещо
изключително, което може би ще отговори на много въпроси. Един хубав подарък за
всички българи по света, но не от мен, а от един от най-влиятелните еврейски мислители
на нашето време – д-р Харолд Шулвайс. Г-н Шулвайс е философ, поет, теолог писател,
учен и равин в една от най-големите синагоги в Америка – „Вали Бет Шалом“ в Лос
Анджелис. Въпреки че е на 80, продължава да работи активно върху поредната си книга.
Наскоро в Лос Анджелис бе създаден и институтът „Шулвайс“.
Признавам с неудобство, че не знам много за еврейската история, култура и религия.
Знам със сигурност обаче, че еврейският народ е изстрадал неописуема варварщина,
която никога не трябва да бъде повтаряна.
Ние също сме изстрадал народ. Народ, който в продължение на столетия е мачкан и
тъпкан, но е оцелял. Робството обаче ни е научило на човечност и състрадание към
слабите, на толерантност и доброта. Възможно е някъде в робството да са се породили
и някои от комплексите ни, но според мен нито един от тях не е неизлечим.
Светът все още не знае много за България. Ние нямаме Нобелови лауреати (Елиас
Канети е живял само 10 години в България), нямаме значителни Оскари, нямаме
Моцарт, Шопен, Ван Гог или Достоевски – имена, познати на всеки човек по целия свят.
Лишени от ренесанс, ние не сме имали дори възможността да развием огромния си
потенциал.
Но българският народ е дал на света нещо изумително и може би по-ценно от всичко,
изброено по-горе. Ще бъда вечно признателен за това, което са направили дедите ни,
защото те са ми дали вечен повод да се гордея, че съм българин.
На 12 април 2002 г. Шулвайс изнесе реч на другия край на света, в Лос Анджелис.
Сред публиката му личаха имената на холивудски звезди и на някои от най-влиятелните
жители на прочутия град. В края на речта в прочутия претъпкан храм цареше абсолютна
тишина. Ако някой беше изпуснал игла, звукът от падането ѝ щеше да отекне като
гръмотевица навсякъде. После тълпата излезе мълчаливо, настръхнала кожа и
неочаквана, вечна любов към една непозната малка страна, наречена България.
Аз все още не мога да чета думите на Шулвайс, без да се развълнувам. Дори днес, след
като ги знам почти наизуст, ако не ги гледах върху монитора, а върху лист хартия, по
него щеше да има петна от солени сълзи.
Преди години публикувах обръщението на д-р Шулвайс във вестник „7 дни спорт“.
Тогава причината бе по-тъжна – днес тя е хубава, защото се казва Гершон. И когато
свършите да четете, сигурно ще се съгласите с мен, че Пини навярно е много благодарен

344
на България и е човек, който знае как да превърне своята собствена благодарност в
подарък.
Г-н Шулвайс се съгласи да ми предостави речта си със следните думи: „Иво, за мен
ще бъде чест да говоря с българския народ!“.

Д-р Харолд Шулвайс, 12 април 2002 г.:

„На нас ни трябва точно тази вечер. Трябва ни точно това събитие. Трябва ни точно
тази част от миналото. Те са ни необходими, за да съхраним разсъдъка си. Необходими
са, за да намерим утешение. Необходими са, за да запазим вярата си. Ето че сърцата ни
отново натежават. Смятахме ги за изчезнали, но травмата на разрушението, лексиката
на геноцида и атмосферата на холокоста отново надигат главите си и ние сме
омаломощени от тяхната глобализация.
Трябва ни ново сърце, с което да надвием антракса на циничност, токсините на
разочарование и безнадеждност. Нека днес потърсим лъча на надеждата в миналото.
Колкото и да е парадоксално, ще открием тази искра в пепелта на крематориума. Днес
ние ще се преклоним пред България! Защо България? Какво общо има синагогата с
Българската православна църква? Какво общо имат евреите по света с така нареченото
Народно събрание?
Нека цитирам професор Ед Гафни и ви напомня, че България е единствената страна в
тази част на света, на чиято територия е имало повече евреи в края на Втората световна
война, отколкото в нейното начало. България е единствената страна (с изключение на
Дания и Финландия), която въпреки нацисткото присъствие е предпазила изцяло
еврейската си популация. 50 000 човешки живота! 50 000 еврейски души са били
спасени благодарение на българския народ!
Нека днес насочим очите си към хората на България, тези, които идват от друга вяра,
от други религии: православни християни, католици, мюсюлмани и атеисти. Хора от
най-различно потекло, които отказаха да се престорят на глухи, които не пожелаха да
се поддадат на афазията – това престъпно мълчание, което в историята често е
равнозначно на съучастие в убийство. Нека днес насочим очите си към героизма на
българските свещеници: Софийския митрополит Стефан, Пловдивския митрополит
Кирил и Видинския митрополит Неофит. Тези изключителни църковни служители са
изпратили спешни телеграми до цар Борис III, който бил под постоянен нацистки натиск
да предаде българските евреи на Германия. В тези телеграми свещениците са
настоявали влаковете, в които хиляди евреи вече са били натоварени като сардини, да
бъдат незабавно спрени. Тези църковни служители заявили пред царя, че ще легнат на
релсите пред всеки влак, натоварен с евреи за лагерите на смъртта.
Ние винаги ще помним тези лидери, които убедиха Светия синод не само да заклейми
расистката държавна политика, но и да издаде масово сертификати за покръстване, с
които да предпази съгражданите си от депортиране. Когато правителството се опита да
спре църквата чрез заплахи и натиск, свещениците отговориха ясно и без колебание.
Техният отговор бе: „Не!“. Това „Не!“ бе гласът на съвестта. Това „Не!“ отекна в цяла
България и бе подето от цялата нация. Да можеш да кажеш „Не!“ на злото е най-
дълбокото потвърждение в божественост. Да кажеш „Не!“ на убийците означава да
кажеш „Да!“ на живота. Тази вечер благославяме и обикновените хора, и свещениците,
и младите, и старите, и бедните, и богатите – целия български народ, който сякаш
знаеше дума по дума напътствието на пророка Исая: „... и превърна себе си в подслон
срещу вятъра, скривалище срещу бурята, пълноводна река в сушата и могъща сянка в

345
пустинята“.
Днес ние сме се събрали тук, за да отбележим пред целия свят една голяма добрина.
Добрината не бива да бъде погребвана в анонимност. Добрината е доказателство за
божественост. Дължим го на децата си. Нашите деца трябва да получат урок по
божественост Нашите деца трябва да научат имената на истинските знаменитости, на
истинските герои на нашето време, на героизма да отречеш бруталната сила, на
благородството на алтруистичния дух.
Защо децата ни да познават само името на злото – имената на Химлер, на Хайдрих,
на Хитлер? Защо да не познават името Димитър Пешев, бившия заместник-председател
на Народното събрание? Този мъж се дистанцира от антиеврейския закон и когато
научи, че се планира българските евреи да бъдат изпратени на сигурна смърт, събра
подкрепата на още 42-ма парламентаристи, които не позволиха достойнството на
България да бъде опетнено завинаги. Пешев загуби политическата си власт, работата си,
но спечели безсмъртие.

Човещината на България е част от историята, която не трябва да бъде забравяна. Тази

човещина ни научи и ще учи децата ни, че е имало, има и винаги ще има начин да се
противодейства срещу злото. Тази човещина ни научи, че в даден момент, в даден
върховен момент отговорът „Не!“ е в състояние да донесе спасение на света и да даде
сили на цивилизацията.
Какво значат тези хора за нас: цар Борис III, Димитър Пешев, свещениците? Та нали
те са все хора с толкова различни от нашите догми, доктрини и духовност? Но те някак
си са осъзнали интуитивно и екзистенциално, че религията се лишава от смисъл, ако не
е в състояние да надмогне границите на собствената си църковност. Величието на една
религия е в нейната способност да покаже състрадание към онези хора, които
принадлежат към друга вяра, друга доктрина и друг начин на живот.
Питате какво означава България за нас? Тя е ръката на приятелството, добрината,
предаността и надеждата. Добрината не трябва да осиротява. Нека винаги я помним в
молитвите си, защото добрината заслужава единствено безсмъртие.“

346
 СЪХРАНЕНИЕ НА ЕНЕРГИЯТА
18 юли 2009 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/news.php?anketa_results&news=185804

„Чейс!!! Чейс, ако ме чуваш, стисни ръката ми!“ Но ръката не трепва. Остава все така
неподвижна и безжизнена. Пола вече не помни откога седи до леглото на сина си в
болницата в Уичита. Три. четири... или може би пет дни? Съзнанието ѝ е като изстинал,
рехав пясък, върху който времето разлива мълчаливи вълни и губи очертанията си.
Детето ѝ е в кома. Дълбока, безнадеждна кома и Пола вече знае, че синът ѝ е на самото
дъно на кошмарна пропаст, от която няма сила, която да може да го изтръгне. Но
майката прави това, което правят всички майки, и продължава да се надява дори тогава,
когато самата надежда е изгубила надежда.
„Чейс, сине, ако ме чуваш, стисни ръката ми!“ Думите ѝ падат тежки като камъни
право в мрака на бездната без отговор и без ехо.
Не е за вярване, но доскоро неподвижното, съсипано тяло в интензивното отделение е
кипяло от живот и неизчерпаема младежка енергия. Но на 2 октомври миналата година
Чейс Кеър отива на рутинна тренировка на стадиона в малкото градче Колуич, щата
Канзас. Нищо особено: просто поредица от скокове – без напрежение, без летва. Вярно,
техниката на овчарския скок е сложна, но в крайна сметка всичко се свежда до
превръщането на кинетичната енергия в потенциална. Максимално засилване означава
по-мощен скок. Правил го е хиляди пъти и е готов на още толкова, за да се добере до
мечтата си. Да стане щатски шампион, може би дори национален, а после кой знае –
олимпийска квалификация? С вяра, труд и постоянство всичко е възможно.

***

347
 Казват, че отец Емил Кейпин е имал една-единствена слабост – тютюна. Дори в най-
невероятните ситуации лулата не слизала от устата му. Също казват, че куршумите и
снарядите някак си го заобикаляли, демонстрирайки някакво свръхестествено, почти
одушевено страхопочитание. Очевидци твърдят, че често излизал от окопите и минавал
изправен и спокоен сред пелена от картечен огън, без да бъде дори одраскан, за да
измъкне на ръце ранен войник от огневата линия. Легендарна е историята за това как
снайперист изпратил куршум в главата му, но оловото улучило лулата, стърчаща, както
винаги, от устата му.
Да... Емил Кейпин, роден в Пилзен, Канзас, в семейство на чешки емигранти, е бил
рядка, колоритна и най-вече крайно благородна личност. Преди 60 години, сред
пожарищата на една ужасяваща епоха, е постъпил в армията, но не за да се бие, а защото
е усетил призванието си. Вместо с пушка се е въоръжил с расо и непоклатима вяра в
мисията си и е станал военен свещеник. Като такъв е изоставил напълно собствената си
сигурност, пренебрегнал е страха, всяка мисъл за себе си и въобще всичко, на което ни
е учил инстинктът за самосъхранение. Днес отец Емил е станал особена част от военния
фолклор. Нямат брой легендите за това как се провирал между пищящи куршуми, за да
стигне до умиращ или ранен войник, било свой, или чужд, как дарявал оскъдните си
дажби на другите като военнопленник, как отивал директно в тила на противника,
въоръжен само с добрината в погледа си, за да спре разстрела на ранени сънародници.
За някои тя е може би цинична игра или икономически механизъм, за други професия,
но дълбоко в димящата си сърцевина войната е просто вонящ и гнусен Дантев ад – за
момчетата с каски тя бързо напуска политическия си контекст и се превръща в кърваво,
първично съревнование по оцеляване. На такова място човек често губи досег с
рационалното и хуманното и погълнат от хаоса и варварщината, се превръща в това
същество, от което се опитваме да се отдалечим вече десетки хиляди години и което
погрешно мислим, че сме оставили завинаги в пещерата. Отец Кейпин е от огромно
значение, защото той е далеч повече от откачен католически свещеник на бойното поле.
Той е присъствието на добрина, дъхът на милосърдие във вакуума, оставен от войната.

Овчарският скок е най-сложната и опасна лекоатлетическа дисциплина. В края на

краищата всичко се свежда до превръщането кинетична енергия в потенциална.
Помните ли закона за запазване на енергията? Винаги ме е озадачавал със своята
неправдоподобна логика. На него се крепи толкова много от това, което знаем за
вселената и за начина, по който функционира почти всичко около нас. с най-прости
думи той гласи, че енергията не може да бъде създавана или унищожавана – може само
да бъде преобразувана от един вид в друг. Не е ли странно, че енергията, която мислим,
че сме генерирали, всъщност винаги е съществувала? Ние просто я улавяме, използваме
я за малко и я изпращаме да витае някъде другаде в пространството.
Енергията, необходима за един-единствен овчарски скок, успява да премине през
няколко трансформации в рамките на броени секунди. В техническо отношение
дисциплината е истински кошмар, включващ седем отделни фази, изискващи
дългогодишна подготовка, страхотна физическа сила и абсолютна концентрация. Най-
малкото отклонение може да доведе до трагедия, защото приземяването е вертикално
падане надолу с главата от 5 метра височина. В Щатите, където 25 000 състезатели по
овчарски спорт тренират организирано на гимназиално ниво, тази дисциплина е сочена
за най-опасна и води до повече катастрофални контузии от всеки друг спорт,
включително и американски футбол. В случая с фаталния скок на Чейс запазената

348
енергия е била прекалено много. Прътът е изхвърлил тялото на момчето с огромна сила
отвъд дюшека за приземяване и задната част на главата му е поела с камшично
движение в земята цялото ускорение на падането. Черепът му буквално се разпорил от
едното до другото ухо, а в мозъка му експлодирали няколко кръвоносни съда,
предизвиквайки унищожителен кръвоизлив. Безжизнен, Чейс е закаран с хеликоптер в
болницата в Уичита, където лекарите правят отчаян опит да го спасят, премахвайки
голяма част от черепа му, за да намалят чудовищното налягане. Въпреки всичко 19-
годишното момче е на практика мъртво. Неврохирургът казва на родителите. че само
чудо може да го извади от комата. Шансът от фатална инфекция сигурно ще го довърши,
а дори и да оцелее, пораженията върху мозъка му ще бъдат толкова масивни, че той едва
ли някога ще може да ходи, да говори или въобще да използва разсъдъка си.

***

През 1950 година по време на Корейската война отец Емил Кейпин отказва да се
оттегли от бойното поле след сражение заедно с Осма кавалерийска дивизия, към която
е прикачен, и остава да се грижи за ранените. Така на практика попада доброволно в
концентрационен лагер в Северна Корея. Условията са нечовешки и суровата зима, съ-
четана с абсолютен глад, отнема живота на стотици военнопленници. Свещеникът
получава тежки измръзвания на краката и е подлаган на побой от пазачите, тъй като
непрекъснато изисква от тях по-добри условия за пленените. Почти не слага залък в
устата си, тъй като раздава дажбата си на ранените войници. Накрая издъхва, победен
от изтощение и пневмония, на 35-годишна възраст. Погребан е в масов гроб някъде до
реката Ялу. Днес споменът за него живее чрез няколко книги, гимназия, кръстена на
негово име, и великолепен паметник в родния му град в Канзас.

***

Някои хора се молят за прошка, други за любимия си отбор, трети – да спечелят

лотарията. Но в един мрачен октомврийски ден на 2008-а една съсипана жена просто се
молеше детето ѝ да стисне ръката ѝ: „Чейс, ако ме чуваш, сине, стисни ръката ми!“.
Чудя се, ако майките не вярваха в чудеса, щяха ли чудесата да вярват в нас, хората?
Вярата на майката винаги е по-силна от рационалната логика, така че Пола Кеър
отправила очи към небето и започнала да се моли за чудо. Интересното е, че молитвата
ѝ била насочена към един конкретен човек – добрия свещеник Емил Кейпин, отишъл си
от този свят преди 57 години. Дъхът на милосърдието. Защитникът на наранените
младежи. Присъствието на добрина в мрака. Родителите написали молитвата си на лист
хартия и я раздали на стотици свои приятели и роднини с молба да я изрецитират и с
Устата, и със сърцето си. Залепили я и до леглото на сина си заедно със снимка на
свещеника и с миниатюрно парченце от негов шинел, което е оцеляло повече от половин
век. Казват, че чудото започнало тогава. Горе-долу 12 дни след инцидента.
„Чейс, ако ме чуваш, стисни ръката ми!“ Но този път думите потънали в мрака и
младежът неочаквано стиснал подадената му ръка. След което започнал да се
възстановява. И не постепенно. Бързо! Много бързо. Само месец по-късно се прибрал в
дома си върху собствените си силни крака и в пълно съзнание. На следващия ден
отишъл на футболен мач. Неврохирургът му доктор Реймънд Грендмайър нарече
възстановяването му необяснимо от медицинска гледна точка. Други го нарекоха чудо.

349
Което доведе разказа ни до Андреа Амбрози – един любопитен италианец със скъп
костюм и изискани обноски, който пристигна миналата седмица в Канзас директно от
Ватикана. Той е нещо като църковен детектив, чиято мисия е да разследва „чудото на
отец Емил“ в най-малки детайли, да прегледа всяка рентгенова снимка, да говори с
всеки лекар и с всеки свидетел. Римокатолическата църква е научила за случая и смята,
че Кейпин би могъл да бъде канонизиран за светец, ако във Ватикана бъдат убедени, че
действително става дума за негова чудотворна интервенция.
Аз не съм вярващ в класическия смисъл на организираната религия, но не мога да
нарека себе си и атеист. Всяко категорично мнение в тази област би било признак на
тесногръдие и арогантност. Има толкова много неща вътре в нас, отвъд нас и във всяко
кътче на вселената, които не разбираме. Самият Айнщайн беше казал, че цялото
човечество е като малко дете, което е влязло в огромна библиотека с милиони книги.
Повечето са написани на чужди езици, които детето не разбира и не е в състояние да
прочете. То знае, че някой трябва да ги е написал, и подозира, че в подредбата им на
лавиците има мистериозен смисъл, но все още е твърде малко, за да го разбере. „Аз
знам – добавя Айнщайн – че това, което е непонятно за нас, действително съществува и
се манифестира във висша мъдрост и лъчезарна красота, които нашето тромаво
съзнание регистрира само в най-примитивната им форма. В центъра на това усещане се
крие моята истинска религиозност.“
Такава е простичката теология на големия учен и е трудно човек да не се съгласи с
нейната романтична мъдрост.
Дали оздравяването на Чейс е чудо, или е просто физиология? Дали някой въобще е
чул молитвите, или просто все още не разбираме огромния възстановителен потенциал
на човешкия мозък? Дали един добър свещеник все още съществува в някакво свое,
вечно измерение? Дали нещо от нас остава, след като тялото ни си отиде?
Кой знае – в края на краищата мъдрата наука твърди, че енергията никога не изчезва
напълно, а само променя формата си, нали?
Не знам дали отец Емил Кейпин е светец в очите на Ватикана, но и аз, както повечето
хора, си имам храмче в моята душа, в което той отдавна е канонизиран в тържествена
церемония. Това, което ми е много интересно и което обещавам да направя, е да следвам
внимателно пътеките, по които животът ще отведе младия Чейс. Може би в спасението
му има някакъв скрит смисъл. Може би ще направи нещо важно в живота си. Може би
ще изобрети нещо изключително. Или просто един ден ще спаси някое дете от горяща
къща. Ще бъде хубаво, ако наистина е така.
Засега обаче Чейс все още си живее тихо в малкото градче в Канзас. Пуснал си е дълга
коса, за да скрие огромния белег върху главата си. Голяма керамична плочка е заместила
махнатата черепна кост. Чейс изглежда здрав и заякнал... Вдига щанги с приятели и
работи като градинар. Едва се въздържа да започне да скача отново, но сега като че ли
има други цели. Иска например някой ден да бъде треньор. А, и за малко да забравя: ако
отец Емил действително има пръст в цялата тази история, той сигурно се усмихва
многозначително отнякъде, защото догодина Чейс Кеър започва курсове в специална
школа, където ще се подготвя, за да стане... пожарникар.

350
 СЪДБА НА ИМЕ ДЖАКЛИН
22 август 2009 г.
За вестник „Телеграф“
http://ivo.ucoz.com/index/0-48

Никога няма да научим точно кога и в кой ден, но в даден момент преди 10-15 години
човек, чието име също никога няма да научим, е закачил една особена снимка на една
особена стена в Ню Йорк Сити. Този странен фотоплакат, поставен в скромна рамка, е
причина за днешната статия.
Но нека първо ви върна 110 години назад, за да ви разкажа за неочакваната смърт на
Чарлз Франсис Коглан. Роден и израснал в малко рибарско селище на канадския остров
Принс Едвард Айлънд, Чарлз обичал суровата северна красота на своя край и дори
приветствал с радост лютите виелици, пристигащи яростно директно от арктическия
кръг. През 1899 година обаче Коглан се озовал по работа в Галвестън, Тексас – на самия
ръб на Мексиканския залив, сред палми, изцеждаща влага и субтропически климат. За
нещастие, сърцето на канадеца решило да спре завинаги точно там, в далечния
американски Юг, на цели 5000 километра от любимото му рибарско селце, където
живеели всички хора, които познавал и обичал. Чарлз бил погребан в масивен ковчег и
положен в малък гранитен мавзолей в тексаско гробище.
Спомних си инстинктивно историята на Коглан, въпреки че и аз не съм съвсем
сигурен, че проумявам напълно връзката между неговата смърт и лъчезарното момиче,
за което искам да ви разкажа. Името ѝ е Джаклин Мърфи и въпреки че в момента
изглежда усмихната и щастлива като всяко друго дете, преди няколко години
ситуацията е била отчайваща. Един родител никога не бива да чува името на детето си
и израза „злокачествен тумор в мозъка“ в рамките на едно и също изречение. Но точно
това е сполетяло горкия Денис Мърфи през март 2004-а. „Дадоха ѝ 30% шанс да
оживее – спомня си с навлажнени очи бащата. – Не знаех какво да ѝ кажа. Как да я
успокоя, при условие че самият аз бях съсипан?“
Рискована шестчасова операция на мозъка отстранява тумора, но това е само началото.
Ракът е толкова масивен и с такъв голям потенциал за метастази, че се налагат опасни
серии от лъче и химиотерапия. Крехкото деветгодишно телце на момичето е съсипано.
Панкреасът и е почти унищожен, животът ѝ виси на косъм. Някога гъстата и красива
коса окапва напълно, което в емоционално отношение съкрушително за едно момиче.
„За да повдигна малко духа ѝ, я помолих да остриже до кожа с машинка и моята коса –
спомня си всеотдаиният баща но и това не помогна особено „
„Всеки ден бяхме в детския раков център на деветия етаж в болницата „Слоун
Кетъринг“ в Манхатън – казва Денис с въздишка и е му отново се навлажняват,
спомняйки си за многобройните изтерзани от болестта деца. – Охх, деветият етаж...
Деветият етаж на „Слоун Кетъринг“ е най-тъжното място на света „

351
 Това е прословутият плакат в коридора на болницата,
от който започна всичко...

Веднъж момичето забелязва голяма цветна снимка, закачена в дългия коридор на

болницата, по пътя към кабинета за химиотерапия. На преден план е около 20-годишна
състезателка по лакрос, скочила в прегръдките на своя съотборничка. Момичето явно е
уловено от фотографа само миг след като е отбелязало гол. Лицето ѝ е озарено от
триумфален вик и щастлива еуфория, а от всяка клетка на тялото ѝ сякаш блика
неистова енергия. Скокът ѝ в обятията на съотборничката е разпилял стегнатата ѝ
опашка в пищен кестеняв фонтан от коси. В снимката има толкова живот и настроение,
че човек получава усещането, че момичето всеки момент ще се откъсне от фотохарти-
ята, за да навлезе с вик в тъжната тишина на болницата. Денис забелязва, че дъщеря му
винаги се вглежда замечтана в снимката.
„Всеки божи ден в продължение на месеци минавахме покрай снимката и всеки божи
ден казвах на Джаклин – някой ден и ти ще бъдеш толкова силна и щастлива. Някой ден
и ти ще играеш като тях.“ Денис решава да направи нещо за дъщеря си и се свързва с
позната, която на свой ред има позната, която е приятелка с треньорка по лакрос в
университета „Нортуестърн“ в близост до Чикаго. Треньорката на име Кели Хилър се
оказва истински ангел спасител и ръководен от добрината и ентусиазма ѝ, отборът на
„Нортуестърн“ буквално осиновява болното дете. Веднага му пращат колет с малки
подаръци, снимки и автографи от играчите. Въпреки че е на повече от 1000 километра,
Кели намира начин да запознае целия си отбор с момичето. Всяка една от
състезателките става нещо като нейна по-голяма сестра. Треньорката разбира колко е
важно едно дете в такава ситуация да не се чувства изоставено и сама поощрява състе-
зателките си да ѝ пращат есемеси, имейли, картички и писма. |
„Трудно е да опиша какъв ефект имаше тяхното приятелство върху мен – спомня си
Джаклин – те ми вдъхваха сили и болката сякаш изчезваше.“ Кели Хилър дори дава два
„спешни“ телефонни номера на бащата, на които да може да звъни във всеки един
момент и да поиска състезателка да се свърже с дъщеря му, ако тя не се чувства добре.

352
„Обикновено пращаха простички есемеси: „Бъди силна! Ние мислим и се молим за
теб!“. Или просто: „Какво ще кажеш за вчерашния „Музикален идол?“...
Малко по малко Джаклин започва да оздравява, остатъците от тумора се стопяват. Но
и още нещо започва да се случва с учудваща постоянност в обратна посока:
„Нортуестърн“ започва да печели... непрекъснато. Лакросът е изключително популярен
спорт в Америка. Конкуренцията в университетското първенство е страхотна и включва
хиляди състезателки и 88 отбора в първа дивизия. Бивш олимпийски спорт, лакросът е
сложна смесица от хокей на трева, баскетбол и футбол. Но исторически този древен
спорт винаги е бил доминиран от отбори, разположени на Източния бряг. „Норту-
естърн“ никога не бе печелил нищо, докато не се сдоби с новия си талисман – крехката,
болна от рак Джаклин.

Отборът стигна чак до финала срещу Вирджиния с 21 победи и нула загуби! Въпреки
това техният богат на традиции съперник бе сочен за абсолютен фаворит. В пълно
противоречие с препоръките на докторите родителите на момичето я завеждат в
Мериленд, за да присъства на финала. На полувремето „Нортуестърн“ пада с 8:7 и
Джаклин е поканена за интервю в коментаторската кабина. На въпроса какъв ще бъде
крайният резултат момичето отговаря категорично: 13 на 10 за „Нортуестърн“! Малко
по-късно отборът действително изумява специалистите, грабвайки първата титла в
историята си. Крайният резултат? 13:10, разбира се!
Опиянени от щастие, състезателките откриват детето на трибуните, грабват го и го
понасят върху раменете си по игрището. Кели Хилър пък е обявена за треньор на
годината.
Но това не е всичко. „Нортуестърн“ стават шампионки и следващата година.... и по-
следващата... и по-следващата... и по-следващата! Всъщност откакто се срещнаха с
Джаклин, „Нортуестърн“ не са губили шампионат и се превърнаха в най-голямата
династия в този спорт! Тази пролет отборът грабна петата си поредна титла и на този
етап на талисмана Джаклин просто не ѝ е разрешено да не присъства на финал.
Момичето от своя страна е в изненадващо добро състояние. Ракът е в ремисия, а
Джаклин изглежда здрава и лъчезарна като всяко друго 14-годишно момиче. Дори играе

353
лакрос в гимназията и се надява някой ден да бъде състезател на „Нортуестърн“.
Вдъхновен от ситуацията, Денис Мърфи реши да намери отбори „осиновители“ и на
други болни деца и създаде фондация „Приятелите на Джаклин“. До този момент
организацията е намерила отбори на 100 болни от рак на мозъка деца. И то не само
лакрос, а и футбол, волейбол, бейзбол и т.н. Невероятното е, че тук, в Щатите, има още
над 300 отбора, които са подали молба и са сред чакащите спортни „осиновители“. Не е
съвсем ясно защо, но тази болест е най-големият убиец на деца и младежи под 20-
годишна възраст и „Приятелите на Джаклин“ е една от малкото светлинки в най-
мрачния им час.
„Това не е щастлива история – казва Денис – много от децата, на които намерихме
отбори, не са вече между нас, но ние искаме да концентрираме върху сегашния момент,
върху днешния ден и да направим страданието на тези невинни души малко по-
поносимо „

Джаклин и отборът на „Нортуестърн“

вече не могат един без друг
.
Знаете ли, наближавайки края на статията, осъзнавам, че ако се върна назад, навярно
ще открия, че най-невероятното изречение в нея е следното: „Денис... се свързва с
позната, която на свой ред има позната, която е приятелка с треньорка по лакрос в
университета „Нортуестърн“.“ Защо точно то ли? Заради снимката. Наскоро Джаклин
пак трябвало да иде на преглед в болницата и се вгледала продължително и почти
уплашено в снимката: „Татко, няма да повярваш! Това момиче на снимката май е Кели
Хелър като млада!“. „Майтапиш ли се?“, възкликнал Денис. Но Джаклин се оказала пра-
ва: от хилядите възможни състезателки по лакрос именно образът на тяхната треньорка
354
благодетелка ги гледал с триумфиращ вик от снимката, направена 17 години по-рано.
„Иво, виж какво – каза ми преди няколко дни Денис – аз винаги съм вярвал, че цялата
тази история е начертана от съдбата. Не знам защо трябваше да ми се случи точно на
мен и Джаклин, но знам, че е било необходимо, защото ние сме част от някакъв по-
важен и по-голям от нас самите план. Искам да има „Приятели на Джаклин“ не само
тук, но и навсякъде, където има болни деца. Дано да чуят историята ни и в България.“
Аз те чувам, Денис, но по-важно е да те чуят „Левски“, ЦСКА, „Лукойл“ и всички
останали. Не се иска много. Нито много пари, нито много усилия. Просто малко добрина
и още по-малко време. Спортистите са герои в очите на децата. Титлите и победите ще
ти спечелят премии и преходна слава, но ако подадеш тихо и без пиар ръка на паднало
дете, ще си спечелиш късче безценно благородство завинаги и може би дори усмивката
на съдбата.

Някакъв неразгадан, мрачен процес кара клетките да се делят неконтролируемо в

мозъка на невинно дете, да го убиват и да ни карат да се питаме има ли капка
справедливост на този свят. Някакъв човек прави снимка по време на мач преди 17
години. Някакъв друг човек слага снимката в дървена рамка и я окачва на най-тъжното
място на света. Някаква странна верига от събития кара снимката да оживее и да даде
сили на страдащо момиче. Някак си отбор, който никога не е печелил, не може да загуби.
Някакъв неразгадан, светъл процес кара клетките да спрат да се делят. Някак си всичко
355
това дава възможност на 100 деца да получат малко щастие в най-мрачния си час. По
някакъв начин цялата тази история пристига на другия край на света – в България, и
някак си ми се струва, че това е само нейното начало... Както казва Денис, тя сигурно е
част от нещо много по-голямо.

Върху планетата ни има милиарди други, по-малки планети. Всяка съдба е кръстена
със свое собствено име. Всеки човек притежава свой собствен микросвят и всички ние
се носим, подхвърляни от обстоятелствата, в привидно произволни посоки. Понякога
обаче орбитите ни се пресичат по красив и мистериозен начин и ни карат да вярваме, че
може би в хаоса ни има ред и в реда ни има хаос.
През 1900 година жесток ураган връхлита Галвестън, унищожавайки половината град.
Гранитното мавзолейче на Чарлз Франсис Коглан е разрушено, а ковчегът му – погълнат
от океана. Осем години по-късно рибари откриват изумени ковчега с тленните останки
на Коглан на брега на остров Принс Едвард Айлънд, на две крачки от неговото родно
място. Днес той е погребан в живописно гробище до същата църква, в която е бил
кръщаван като дете.
Понякога съдбата става наш приятел. Дали от скука, или защото просто ѝ се играе, е
без значение. Важното е, когато имаме възможност да направим нещо хубаво, да
отворим длан, да подадем ръката си и да приемем приятелството ѝ. Особено ако нейното
име е Джаклин.

356
 ЧЕСТИТА ПОБЕДА НА НАЙ-СЛАБИЯ ОТБОР В
СВЕТА!
(Квантов баскетбол)
28 декември 2007 г.
За вестник „ 7 дни спорт „
http://www.7sport.net/archive7ds/2007/12/20/sports/d4901_8.htm

„Тия хора луди ли са? В петата минута сме, а те вече минават в пресова защита!
Как ще изкарам топката с моя схванат дрибъл? Имам 5 секунди да мина средната
линия. 5 секунди! Леле, тия защитници са прекалено добри, прекалено бързи, прекалено
високи. Няма на кого да подам... Знаех си аз, че трябваше да се науча да дриблирам и с
лявата ръка. Гардовете им ще ме побъркат – хвърчат като квантувани електрони. Не
че имам някакв шанс, ама я да опитам дрибълче зад гърба. Ха – успях! Невероятно, но
факт! Евала, Паксън – евала, Фрейди! Това сигурно е първият и последен път, в който
ми минава тоя номер. Важното е, че пресякoх центъра. Сега трябва да се успокоя и
да изчакам Травис за прословутата пресечка „бекдоор“ която тренираме цял сезон.“

Такива са мислите, прелитащи през главата на гарда на университета „Калтек“ Паксън

Фрейди, който изглежда объркан и изморен. Солена, гореща пот прониква във всяко
влакно на униформата му, стича се по челото му и изгаря очите му. Мачът е в началото
си, но диригентът на отбора вече е на ръба на силите си. В този момент Паксън мисли
за четириъгълното нападение, наложено от треньора, и за това как да прати в точно

357
необходимия момент остър пас към пресичащия зад защитата съотборник Травис
Хауслър. Но през главата на Фрейди се носят и други мисли:
„Ох, не мога да се концентрирам. Не съм спал от 40 часа. Утре имам изпит по квантова
механика – най-важния изпит, казва професорът.
Сам съм си виновен – никой не ми е извивал ръката да влизам в проклетия
Калифорнийски технологичен институт („Калтек“ ) Казват, че няма по-реномиран
колеж в целия свят! Тук случайни хора няма. Всички студенти до един се водим за
гении... Травис е готов за пресечката. Точно така, точно така – първо две стъпки
отдалечаване от коша – браво, Травис! Сега точно трябва да финтирам и да замразя
защитата“, както казва тренерът. Чудя се дали не мога да изразя теоретично този финт
чрез уравнението на Дирак?! Или не: това е твърде релативистичен подход към
проблема! Четиримерните матрици ще объркат тотално пресечката. Определено
каноничното равенство на Хамилтон е по-подходящо... Или може би уравнението на
Лагранж от втора степен? Я, взеха ми топката..
... Я, взеха му топката. И ни вкараха кош отгоре на всичко. Позната история. Сам бях
под коша – направих си пресечката идеално: две стъпки навън и после две стъпки рязко
към коша зад защитата, финтът на Паксън не беше лош – защитата замръзна. Ама
проблемът е, че и той замръзна. Голям шемет! Сам съм, Паксъъън! За какво мислиш бе,
човек? Какво ли се носи из голямата ти глава? Подай ми, че да вкараме някой кош.
Писна ми да ставаме за смях. Играя в „Калтек“ от три години, а още нямам победа. Три
години! Целият свят ни се подиграва! Срам и позор!“
Такива са мислите, прелитащи през главата на крилото на „Калтек“ Травис Хауслър,
докато търси отчаяно начин да се пласира под коша. Травис не е лош играч и изгаря от
желание да бие. Поне веднъж да излезе от залата с високо вдигната глава. Но това едва
ли някога ще се случи. Хауслър играе в отбор, наричан не само най-слабият в историята
на баскетбола, а най-слабият в какъвто и да било спорт. В този момент Травис мисли за
това как ще получи топката вдясно от коша, ще пивотира върху левия си крак и ще вкара
с поднасяне, но през главата му навярно се носят и други мисли:
„Ох, не мога да се концентрирам. Не съм спал от 40 часа. Утре имам изпит по
молекулярна биология. Най-важният изпит, казва професорът. Уф, не е лесен животът
в този колеж. Никъде по света не се учи толкова. Никъде другаде няма такива
изисквания. „Калтек“ е дал на света 31 лауреати на Нобелова награда. Най-великите
учени на нашето време са бродили по тези коридори. Великият Линус Паулинг.
Гениалният Ричард Файнман. Дори Алберт Айнщайн! Даа, не е лесно – очакванията са
огромни. А аз съм тръгнал и баскет да играя отгоре на цялото зубкане. Тоя защитник
усещам, че ще го литна лесно вдясно. Ееее, най-после получих топката! Усещам обаче
необяснима вълна от напрежение. Сигурно се дължи на хиперсекреция на
катехоламини. Интересно в какво ли състояние се намира в момента симпатико-
адреналната ми система? Не бих имал нищо против точно сега да си направя едно
психофизиологично изследване и да установя точното съотношение между
норадреналин и адреналин в кръвта ми. Винаги ми е било интересно дали е вярна
хипотезата на Функенщайн. Ох, как успях да изпусна сам под коша? По дяволите.
„По дяволите! Как успя да изпусне сам под коша? Господи, помогни ми! Измъкни ме
от този баскетболен ад, в който съм попаднал Такова бездарие не съм виждала през
живота си, събрано на едно място. Нима заслужавам такова нещо? С моите корени? Като
си по мисля, че имам братовчедка, която е била опипвана от самия Майкъл Джордан...
А сестра ми я е забивал ЛеБрон! Да не говорим за баба ми, която я е помпал не кой да

358
е, а самият Уилт Чембърлейн!“ Такива са мислите, които навярно терзаят баскетболната
топка докато несръчните играчи на „Калтек“ правят отчаяни опити да я насочат към
противниковия кош. В този момент топката се върти възмутено в неспокойните ръце на
гарда Фрейди и ако действително можеше да разсъждава, през плондера ѝ навярно щяха
да се носят следните мисли:
„Ей, ей, какво правиш бе, маниак? Аз съм официална топка „Уилсън“. Това е нежна
естествена кожа – не е на баба ти лицевият пергамент! Какво ме пляскаш с тези дървени
пръсти, не са ли те учили как да дриблираш като малък? Ужас, това е просто безобразие!
Уж ядрен физик ще ставаш, а си толкова туп, туп, туп... Не искам да се надувам (то аз
обикновено съм си надута), но определено не заслужавам да бъда в ръцете на тези
нещастници. А като помисля за самодоволната си братовчедка и нежните, дълги пръсти
на Джордан върху нейните улеи, побеснявам. Самият доктор Джей ми каза да не мисля
за това, защото съм топка и може да се спукам от завист. Не може ли поне да попадна в
ръцете на треньора Рой Дау? Вижте го само. Е, това е баскетболист – нищо че е над 40.
Снажен, як, строен. Бил е супериграч, знае за какво става дума. И все ме гледа с любов
и носталгия. Не бих имала нищо против той да ме забие. Не знам как е попаднал тук.
Какво търси в този загубен отбор?“
„Какво търся в този загубен отбор? Къде попаднах? Пет години вече съм тук, в деветия
кръг на баскетболния ад. „Калтек“! Да тренираш този отбор е като ръкостискане с
проктолог – крайно нежелателно. Как да примамя добър баскетболист тук, като
приемните изпити са невъзможни. Играя с четиригардово нападение, защото имам само
един висок играч. Пет години, и още не съм спечелил нито един мач. Нито един! Като
играч печелех непрекъснато. Колежанският баскетбол е неописуема индустрия.
Говорим за МИЛИАРДИ долари. CBS плати 6 милиарда само за телевизионните права!
Аматьори били – друг път. Осемдесет процента от играчите са псевдостуденти. Влизат
без изпити и избутват сесиите с тройки и фалшиви тестове. Да не говорим колко играчи
въобще не завършват и гледат да се изварят след семестър-два или в НБА, или в някъде
в Европа.“
Такива са мислите, прелитащи през главата на треньора Рой Дау, докато гледа
поредната провалена бърза атака на отбора си. В този момент той се чуди как да пробие
пресата на противника, но в главата му навярно се носят и други мисли:
„Ах, колко ги обичам тези момчета – не бих си сменил работата за нищо на света.
Изчислено е, че всеки студент на „Калтек“ учи по 1 4 часа на ден. Не знам въобще как
издържат физически и психически. Тук всеки професор смята своя изпит за най-важния.
Лично съм гонил играчи от тренировки, за да ходят да спят. Тези момчета са гении,
които нямат една свободна минута, и въпреки това изтезават изтощените си тела, за да
облекат униформата на най-слабия отбор на света. Много от тях дори не са играли
баскетбол в гимназията, но се борят със зъби и нокти за всяка топка. Казват, че е
привилегия да са в отбора. Не бе, момчета – за мен е привилегия. Нали утре някой от
вас ще измисли лекарство срещу рака или ще докаже суперструнната теория... Има
голяма вероятност през цялата си кариера да не спечеля мач, но въпреки това ще бъда
щастлив. Я! Президентът на университета Жан-Лу Шамо е на трибуните! Невероятно
готин човек! Какъв жест само – пътувал е 16 часа от Сингапур и идва директно на мача,
въпреки че е ясно, че ще паднем. Ех, как ми се иска да бием -поне веднъж. За него и за
момчетата... Много ми се иска да бием.“ „Много ми се иска да бием. Не за мен, а за Рой
и за момчетата. Заслужават го, по дяволите! 22 години! Толкова време е минало от
последната ни победа в лигата. Сегашният отбор още не е бил роден. Който където ни

359
хване, ни смазва от бой. Оня ден ни биха със 127 на 33! Миналата година загубихме
всичките си срещи със средно по 60 точки на мач. Играчите ни, милите, не знаят къде
се намират. Гардът ни Паксън е вкарал 7 точки за три мача! Седем! Виждал съм калинки
с повече точки! Все ме питат защо въобще имаме отбор по баскетбол? Защо не го
разформираме?“
Такива са мислите, прелитащи през съзнанието на президента Шамо който, кой знае
защо, се усмихва спокойно от трибуните.
Очите му са отправени към невидимите вятърни мелници, в които блъскат нисичките
свръхинтелигентни студенти по игрището, и през главата му навярно се носят и други
мисли:
„Никога няма да го разформировам този отбор! Вижте само удоволствието, изписано
върху лицата на играчите. Искрата в очите на Фрейди, като мина центъра с дрибъл зад
гърба. Привързаността на добрия треньор. Еуфорията на изтощената от учене публика.
Усещането за принадлежност. Струва ми се, че това е хубава история която заслужава
да продължи.“
„Струва ми се, че това е хубава история, която заслужава да продължи. И да не
свършва. „Калтек“ е създаден през 1891-ва. В същата година е изобретен баскетболът с
идеята да бъде колежански спорт, който да облекчава натоварените от учене студенти
през дългите зимни месеци. Какво лошо има в това точно тази чиста, аматьорска притча
да продължава да живее?“
Такива са мислите, прелитащи през съзнанието на този, който пише тази статия. И
докато се почесва дълбокомислено по темето и поглъща поредното кафе, през главата
му се носят още няколко мисли:
„Не е ли ценно да се натъкнем на такъв странен отбор? Колектив от уникални хора, с
ерудиция и интелект далеч над нашите, които не се страхуват от унижението да бъдат
мачкани на игрището в продължение на години. Това са хората, чертаещи бъдещето на
нашата раса, и може би голяма част от мъдростта им се дължи именно на факта, че са се
научили как да печелят всеки път, когато губят. Ох, от писане започват да ме болят
очите.“
„Ох, от четене започват да ме болят очите. Дали не си изгубих 15 минути от живота?
В края на краищата това не е материал за „Далас“, „Барселона“, „Левски“ или ЦСКА.
Това е разказ за най-слабия отбор в историята на Млечния път.“
Такива са мислите, прелитащи през съзнанието на четящия тези редове. Но докато се
колебаеш дали да забравиш тази статия завинаги, през съзнанието ти навярно ще минат
още мисли. Мисли, които ще се слеят с моите и с тези на Паксън, Травис, треньора,
президента, публиката и дори вбесената топка:
„Ех, как ми се иска „Калтек“ най-после да спечели поне веднъж. Да им се усмихне
щастието, колкото и да са слаби. Аматьоризмът вече не само е потънал в забрава, но и
самата дума се е превърнала в нарицателно за некомпетентност. Всичко е
професионализъм. Пари и допинг. Вече никой не печели само с ум и желание.“
Хубави неща обаче се случват, когато много хора мислят по един и същи начин.
Странни неща. И може би топката най-после ще се смили и ще започне да минава
необяснимо през обръча, Хауслър ще набута 27 точки, мачът ще свърши, публиката ще
излезе в еуфория на терена, играчите ще крещят като обезумели, треньорът Дау ще бъде
просълзен, а президентът Шамо няма да може да си намери място.
„Тръгвам си, но тези момчета ще ме помнят дълго. И винаги ще ме обичат. Точно аз
прекъснах черната им поредица от 207 последователни загуби. Време беше. Да са живи

360
и здрави и дано сестра ми, която ще се роди след две седмици, бъде още по-благо-
склонна към тях.“
Такива са мислите на отиващата си 2007 година. В момента тя се чуди дали „Калтек“
някога ще спечели отново, но през последните ѝ декемврийски дни навярно се носи и
още една прощална мисъл: „Честита победа на най-слабия и най-симпатичен отбор в
целия свят!“

„Честита победа на най-слабия и най-симпатичен отбор в целия свят!“

361
 КОГАТО ВЕЧНОСТТА ТРАЕ 268 СЕКУНДИ
(Може би е време зимната олимпиада да се върне на Балканите)

15 февруари 2006 За вестник „ 7 дни спорт „

http://www.7sport.net/archive7ds/2006/02/15/olimpic/d4239_10.htm

Беше 14 февруари, Свети Валентин, Денят на влюбените. Джейн Торвил и Кристофър

Дийн бяха избрали знаменитото „Болеро“ в до мажор на Равел за изпълнението си, което
продължи точно 268 секунди. Но в рамките на тези нищожни четири минути и половина
симпатичните англичани създадоха нещо безценно и неповторимо. Нещо, което отекна
навсякъде – от Камчатка до Великденските острови. Торвил и Дийн танцуваха като
омагьосани – с изпепеляваща страст и с безтегловна лекота. Във всяко тяхно движение,
във всеки елемент в пълна хармония съжителстваха и еротика, и невинност, и щастие,
и мъка. Телата им се вплитаха и разплитаха с плавно изящество, водени от хипнотичната
градация на Болерото и от нежната контрамелодия на флейтата. Морис Равел е починал
през 1937-а, двайсет години преди Торвил и Дийн да бъдат родени, но той сякаш бе
надникнал в бъдещето, за да създаде тази музика специално за тях. В този момент те не
се пързаляха, а сякаш приобщаваха пространството около себе си към вълшебния си
танц. Двамата не оставиха нито милиметър разстояние между телата си и музиката. Те
бяха втъкани в нея и създадоха впечатлението, че всяка гънка в копринената риза на
Кристофър и всеки косъм в косата на Джейн участват целенасочено в хореографията.
Милиони хора по земята ги гледаха зашеметени. Спомням си как и аз самият бях като
ударен от гръм пред телевизора в панелната в Слатина. В тези години в съзнанието ми
блуждаеха четири основни мисли: гаджета, купони, баскетбол и карате. И въпреки че
не разбирах нищо от фигурно пързаляне, бях напълно покорен от нежното могъщество
на този танц. Ако някой ден ме покоси алцхаймер и миналото ми почне да изчезва
спомен по спомен, едно от последните неща, които ще забравя, е именно прелестната
двойка, носеща се без усилие по леда с искри в очите и усмивка в до мажор на лицето.
Когато изпълнението им завърши, светът бе онемял от вълнение. Тръпки бяха побили
12-хилядната зала, съдиите, милионите зрители, свети Валентин и дори съперниците на
Торвил и Дийн. Последваха 12 перфектни оценки, които донесоха златния медал на
англичаните. От загриженост за безопасността на обществото се надявам, че шестимата
съдии, които не дадоха най-високата оценка, до ден-днешен живеят в строго охранявана
психиатрична клиника.
Само 10 години по-късно същото това място, на което Торвил и Дийн създадоха един
от най-светлите моменти в олимпийската история, бе безмилостно залято с кръв.
Комплексът „Зетра“ се превърна в димяща развалина, поразена от над 400 артилерийски
снаряда. Залата, на която всички гледаха като на параклис на хармонията, любовта и
разбирателството между хората, сега бе място на разрушение и смърт. Докато Западна
Европа се обединяваше, Югославия се разрушаваше и за нещастие Сараево се оказа
центърът на жестока, гнусна и безсмислена война. Градът попадна в нечовешка обсада,
която продължи 1400 дни – повече от обсадата на Ленинград! Единадесет хиляди
жители на Сараево загинаха, 1500 от тях деца. Петдесет хиляди бяха ранени или
осакатени завинаги.
През 1984 година в продължение на 13 февруарски дни този живописен град бе
гордата столица на света и домакин на една от най-успешните зимни олимпиади. Но
362
кошмарът на войната смаза града и жителите му и буквално изпепели бившето му
величие. Олимпийската инфраструктура бързо бе превърната в бойно поле и роди
мрачни гротески и нереални пейзажи, достойни за филм на Кустурица. По ски пистите
като гарвани бяха накацали хладнокръвни снайперисти, а шанцата за скокове,
разположена до връх Ингман, бе впримчена в зловеща огърлица от окопи и бункери.
Красивият олимпийски музей в центъра на града стана на пепел, а алпийските трасета
на планината Биелашница бяха обилно посолени с отвратителни мини, които
продължават да убиват хора дори днес. Раните и болката от войната Ще витаят дълго
около Сараево. Хълмовете около града са осеяни с грозни язви от снарядите, а полето
непосредствено до зала „Зетра“ е превърнато в гробище и по него, разположени в
мрачни редици, се белеят хилядите надгробни плочи. На повърхността всичко изглежда
нормално, но градът е пропит с кръв, страдание и детска плът, а тесните му улици са
населени с осакатени тела и осакатени души. Защо? Защо, по дяволите, мястото, в което
бе създадена толкова много красота, трябваше да бъде смазано, стъпкано, окървавено и
опожарено? Може би Сараево е идеалният пример за двойствената природа на нашия
толкова красив и изстрадал полуостров. Триумфът и трагедията като че ли винаги
вървят ръка за ръка по тези земи. И ето сега добрата стара София се опитва да върне
игрите на Балканите, което ме кара да се питам дали, волно или неволно, членовете на
МОК ще направят някакъв паралел между нас и Сараево. Възможно е подобно
сравнение да се окаже от полза въпреки кошмарите, които се стовариха върху
босненците през 90-те години. Игрите през 1984 година бяха изключително успешни не
само заради незабравимите Торвил и Дийн. Гостоприемството и подготовката на града
изумиха света. Церемонията по откриването бе феноменална за времето си, въпреки че
Боян Крижай забрави думите на олимпийската клетва. „Спортс Илюстрейтед“ нарече
игрите в Сараево „най-чудесната зимна олимпиада за всички времена“. В състезателен
аспект съревнованията ще останат незабравими. Ярка следа в олимпийската история
оставиха братята Фил и Стив Мер, Катарина Вит, Летящия финландец Мати Хикянен,
безстрашният спускач Бил Джонсън и виртуозният фигурист Скот Хамилтън. Но най-
изумителното постижение на тази единствена зимна олимпиада на Балканите бе
нейното послание, изпратено въпреки неблагоприятните обстоятелства. МОК бе в неве-
роятна криза и Сараево му даде надежда, тъй като събитието се състоя с абсолютен
успех, въпреки че бе притиснато от двете страни от два летни олимпийски бойкота.
Годината бе тежка: Студената война не бе започнала да се топи, бушуваха конфликти,
а муджахидините в Афганистан водеха зверски битки с руснаците. Стената в Берлин
изглеждаше по-здрава от всякога, а на запад Роналд Рейгън трупаше с настървение
ракети „Пършинг“ Олимпиадата даде възможност на планетата да си поеме дъх, преди
да продължи да се самоунищожава. В продължение на 13 дни очите на всички бяха
приковани към Балканите, но не както обикновено с напрежение и страх, а със спо-
койствие и оптимизъм. А на 14 февруари през онези паметни 268 секунди хората дори
успяха да забравят напълно различията и конфликтите си и се превърнаха в един-
единствен онемял от възхищение зрител. Това е всъщност олимпийската идея и нейната
крайна цел, а не корупцията, допингът, байганьовщината и скандалите, които я разяждат
напоследък. За щастие МОК осъзна значението на това послание и може би по тази
причина инвестира 11 млн. долара във възстановяването на историческия комплекс
„Зетра“. София няма да спечели игрите, разбира се. Нямаме пари, нямаме ресурси, няма-
ме мегакомпании, нямаме влияние. Но ако имахме някакъв шанс за олимпиадата, то тя
щеше да се състои в нашата столица, точно 30 години след незабравимито изпълнение

363
на англичаните в Сараево. И защо ли имам чувството, че подобно на босненците, ако
имахме безценната възможност да домакинстваме на олимпиада, не бихме се изложили.
Такива са децата на Балканите – горди в страданието си, виждащи в мрака, непобедени
в отчаянието.
Днес „Зетра“ е като нова, но това е без значение. Независимо дали е реставрирано, или
изравнено със земята, мястото завинаги ще принадлежи на Торвил, Дийн и Болерото на
Равел.
Техните сенки ще продължават да танцуват там, в Сараево, неземни и грациозни дълго
след като е отекнал последният снаряд, взривена последната мина и изстрелян
последният куршум. Защото понякога, много рядко, вечността трае точно 268 секунди.

364
 НА ВЪРХА НА ПРЪСТИТЕ
25 ноември 2011 г.
За вестник „„Телеграф“
http://www.sportal.bg/news.php?news=336848

Отчаяният, съдбовен захват на Рулон срещу великия Карелин.

Отрязаният пръст е потопен във формалдехид и поставен в запечатан буркан между

яйцата и млякото на най-горния рафт на хладилника. Ще ви разкажа за пръста, разбира
се, но първо нека насочим вниманието си за малко към непретенциозната черно-бяла
снимка. Погледнете я внимателно: в нея е всичко. Толкова е простичко. Цялата
история – в двете ръце, отчаяно вплетени една в друга. Те не трябва да бъдат разделени.
В изнемощялата им връзка се крепи цял един живот. Върховете на пръстите трябва да
продължат да се впиват едни в други с цената на всичко! Фалангите пищят от болка и
искат да изскочат от ставите. Мускулите треперят. Потта е превърнала кожата в
хлъзгава пързалка. Ръцете принадлежат на никому неизвестния американски борец
Рулон Гарднър и са вплетени около тялото на великия Александър Карелин – не толкова
човек, колкото природна стихия – унищожително явление, каквото не е имало и едва ли
някога ще има в света на борбата. Рулон и Карелин са в клинч, като американецът е
поставен в т. нар. неблагоприятна позиция. Ако издържи, без да раздели ръцете си, ще
отбележи точка. Нещо, което никой не е постигнал срещу Карелин от шест години на-
сам! Над един милиард души гледат изнемогващото усилие на Рулон и си казват:

365
„Никакъв шанс!“.
„Никакъв шанс – двете думи, които ме преследват цял живот – спомня си Рулон. –
Винаги и във всичко са ме смятали за аутсайдер. Когато съм се родил, докторът за малко
щял да ме изпусне и съвсем сериозно казал следните странни думи на баща ми: „Да
знаеш, че синът ти е склонен към произшествия“.“
Не ви ли се струва от време на време, че случайностите понякога се самозабравят? Че
някой, който е или много отегчен, или с много зловещо чувство за хумор, сякаш дърпа
безотговорно конците на провидението... Има изненадващо много хора на този свят,
които вярват, че ние всички се движим в гънките на невидима тъкан – енергия на
битието, която може да бъде положителна и отрицателна и която определени личности
са в състояние да привличат или отблъскват. Някои съзнателно – други подсъзнателно.
Не съм много по мистиката, но ако такива хора наистина съществуваха, то Рулон
Гарднър определено щеше да бъде един от тях. Днес и аз самият имам огромна
необходимост да ви разкажа именно неговата неправдоподобна история. Историята на
аутсайдера, на вечно подценения, на изоставения от късмета самотник.
Далече в западната част на щата Уайоминг, на 2000 метра надморска височина, има
красива, но много сурова местност, наречена Звездната долина. Рулон е израснал тук с
още осем братя и сестри, работейки до изнемога по 16 часа на ден в семейната ферма.
Районът е толкова див и рядко населен, че Рулон нямал почти никакви контакти извън
семейството и буквално не знаел как да се държи в компания. Когато тръгнал на
училище в най-близкия град, разбрал, че го чакат тежки години.
„Глу-пав и де-бел! Глу-пав и де-бел!“ Така скандирали децата в момента, в който
видели несръчния му силует из коридорите на училището. Думите болят и оставят
белези завинаги, когато плячката им е крехка шестгодишна душа. Повече от три
десетилетия са минали но Рулон още ги помни. „Винаги съм бил много едър. Много
склонен към напълняване. Какво да правя – такива са ми гените. Като малък се чувствах
окован в голямото си непохватно тяло“, казва Рулон. Още в първи клас става ясно, че
малчуганът има тежка форма на дислексия, която ограничава възможността му да чете
и да учи наравно с другите деца. Това, което другите научавали за един ден, на него му
отнемало седмици. Накрая го включили в програма за изоставащи деца.
На осемгодишна възраст Рулон започва да оправдава странното пророчество на лекаря
в родилното и в безумен инцидент в училище е прободен със стрела от лък. В болницата
му казали, че е цяло чудо, че острието го е пронизало, без да засегне нито един вътрешен
орган. Същата година момчето излита от каросерията на камионетка, управлявана от
13-годишната му сестра. Намират го на шосето с леки контузии. Година по-късно ризата
му се закача за зъбно колело и Рулон за малко да бъде погълнат от огромен комбайн.
Машината била спряна в последния момент. Като хлапе бележи горе-долу средно по
едно ходене на месец в спешното отделение, където го познават по име.
Рулон започва да тренира борба с надеждата, че спортът ще му помогне да създаде
приятелства. Проблемът е, че координацията на младежа не можела да настигне тялото
му. Отборът на гимназията му отива на голям турнир в Айдахо, където играе 122 мача
срещу други отбори. Рулон участва в две схватки. Гимназията му печели 120 мача и
губи само два. Двете загуби са двата мача на Рулон. „Някой ден ще стана голям борец“,
казвал Рулон. „Никакъв шанс!“, казвали треньорите. Междувременно Рулон
продължавал сизифовските си усилия и в училище. „Това момче няма да завърши
гимназия – клатели глави учителите. – Никакъв шанс!“ Но Рулон отказал да слуша
скептиците, не се предавал и с огромно усилие се добрал до дипломата. Някъде между

366
уроците и къртовската работа на полето успявал да намери и време за тренировки.
Малко по малко, стъпка по стъпка изградил достатъчно техника и сила, за да му бъде
предложена спортна стипендия в колеж.
„Виж какво, Рулон – казал учителят му в гимназията – ти си селско дете, не ставаш за
висше образование. Насочи се към някой занаят. Нямаш никакъв шанс, дори да си
вземеш приемните изпити.“ Четири години по-късно Рулон завършва университета в
Небраска с общ успех 5.00 и диплома за учител. Въпреки че поради безброй странни
контузии не успява да спечели нито веднъж студентската титла, упоритият Гарднър е
забелязан от щатската федерация по класическа борба и е поканен за тренировки с
националния отбор. На световното първенство през 1997-а Рулон има за пръв път
нещастието да се сблъска с Александър Карелин. Легендарният руснак омита тепиха с
американеца, използвайки любимото си ужасяващо хвърляне с обратен захват на
тялото. Двамата ще се срещнат три години по-късно на олимпиадата в Сидни.
Игрите в Австралия трябваше да бъдат формалност за Карелин. Това бе четвъртата
олимпиада в кариерата на най-великия класик за всички времена. От шест години никой
дори не бе отбелязал точка срещу него. В 13-годишната си кариера деветкратният
световен шампион не бе губил мач. Сибирската мечка бе събрала златните медали в три
поредни олимпиади, без да се натъкне на сериозна съпротива. Беше време за четвърти.
На финала в залата присъстваха Хуан Антонио Самаранч и Хенри Кисинджър, за да
връчат персонално златото на митичния богатир. Това бе единственото награждаване,
което Самаранч щеше да извърши лично на тази олимпиада. „Помня, че Карелин дори
не загряваше преди мача. Това много ме вбеси, но също ми даде да разбера, че имам
преимущество, тъй като ме подценява – спомня си Рулон. – Аз нямам неговите
невероятни релефни мускули и малко хора си даваха сметка, че всъщност бях в
страхотна форма и вътрешната ми мускулатура беше много силно развита. Между
другото, на откриването повечето спортисти от американската делегация дори не ме
удостоиха с поглед. Почти никой нямаше представа кой съм. Нищо – скоро щяха да
научат. В деня на схватката всички ме смятаха за аутсайдер. Всички, с изключение на
мен. Не ме беше страх от Карелин. Не ме беше страх от нищо.“
За изумление на руския исполин Гарднър посреща всяка негова атака с активна
защита, сила и интелект. Карелин не може да намери никаква пролука, никаква
възможност за атака... Никакъв шанс! Дори когато е поставен в партер, Гарднър намира
начин да контрира прочутата чудовищна сила на Карелин. Така се стига до началото на
втората част и отчаяния захват на Рулон. Захват от „неблагоприятно положение“. В този
миг някой ще направи снимка, запечатвайки момента завинаги, и ще ни даде
възможност точно сега да се взираме в побелелите от напрежение вплетени пръсти на
Рулон Гарднър. Но те няма да се разделят. Не и в този ден! Собственикът им е бил
прекалено често в неблагоприятни ситуации и отдавна се е научил как да ги превръща
в благоприятни. Във върховете на тези треперещи пръсти са събрани 29 години на
къртовски труд, болки, обиди, нещастия, комплекси, пренебрежение, „глу-пав и де-бел!
и всичко останало. Стоманеният Карелин пусна захвата си пръв.
Една-единствена точка бе отсъдена за Рулон Гарднър, но тя беше достатъчна.
Американецът имаше дробовете на човек, израснал на 2000 метра надморска височина.
Издръжливостта му бе по-добра от тази на именития му съперник и осем секунди преди
края Карелин вдигна отчаяно ръце: беше дал всичко от себе си, без да успее да отбележи
точка. Минути по-късно обърканият Самаранч сложи златния медал върху шията на
световнонеизвестното селянче от Уайоминг. Мачът влезе в историята като „чудото

367
върху тепиха“. На закриването на олимпиадата американските спортисти единодушно
гласуваха знаменосец на делегацията да бъде добродушният гигант Рулон Гарднър –
име, което вече никога нямаше да забравят. „Това си остава най-гордият момент в
живота ми“, каза той.
След като се прибира в Америка, Рулон е изумен от новопридобитата си слава. Гостува
в шоутата на Дейвид Летърман, Джей Лено и Опра Уинфри, а когато се прибира в
Уайоминг, е посрещнат с многохиляден парад. Пристигнали хора дори от съседните
щати, на 7-8 часа път с кола. „Дори тези, които някога ме наричаха глупав и дебел,
носеха плакати с моето име“, спомня си Рулон.
Но победата срещу Карелин не е най-голямата в живота на Гарднър. Година и
половина след прословутия мач той се сблъска с друга, още по-ужасяваща стихия –
майката природа. В един брутално студен февруарски ден Рулон излиза да кара
сноумобила си и се загубва в огромната, безбрежна бяла пустош на Западен Уайоминг.
Късно вечерта пропада заедно с машината през заледената повърхност на реката Солт
Ривър. Мокър до кости, Рулон почти не може да се движи и се подслонява полужив
между няколко дървета. Спасителните екипи го търсят, но след смрачаване започват да
губят надежда.
Спомням си емисиите по CNN около изчезването на бореца и интервюто с бивш шеф
на спасителна служба: „В момента всяка минута е ценна. През нощта температурата ще
падне до минус 30. Човек не може да оцелее цяла нощ в такива условия. Ако е жив,
трябва да го намерят до 1-2 часа, иначе никакъв шанс!“.

Рулон бе открит 18 часа по-късно в полусъзнание и в състояние на тотална

хипотермия. Бе прекарал нощта мокър до кости, без палто и огън при минус 30 градуса
по Целзий. До ден-днешен фактът, че е жив, е смятан за чудо. Наложило се да махнат
ботушите му с трион. Краката му представлявали черни, вкочанени парчета лед.
Лекарите били убедени, че ще трябва да ампутират предната част и на двете ходила.

368
„Въпросът е да проходиш отново. А за борбата забрави завинаги. Никакъв шанс!“
Но против всички очаквания краката му започнали да се възстановяват. Наложило се
да изстържат мъртвата кожа и част от тъканите със специална шкурка. Сложили пирони
във всеки един от пръстите Рулон минал и през серия от присаждания на кожа и терапия
в барометрична камера. След година мъчителна рехабилитация ходилата били почти
възстановени. Наложило се да ампутират само един от пръстите на десния крак. „Реших
да държа пръста на горния рафт на хладилника си, за да не губя уважение към природата
и да не забравям никога през какво съм минал, за да оцелея.“ Малко по-късно Рулон
отново тренира с националния отбор.
Преди квалификациите за олимпиадата яхва мотора си на път за тренировка, но е
засечен от лек автомобил на магистралата. Огромното му тяло прелита над колата,
стоварва се върху асфалта и... като по чудо се отървава без сериозни контузии! Малко
по-късно обаче по време на баскетболен мач счупва жестоко китката си. Лекарите
препоръчват сложна операция, която обаче ще го извади от квалификациите. Рулон
избира да се състезава със счупена китка и успява да победи всичките си съперници.
На олимпиадата в Атина Рулон се състезава с полуразрушена китка и ходила, които
все още кървят в обувките. Въпреки това успя някак си да грабне бронзовия медал, а
сред борците, които елиминира, бе и нашият Сергей Мурейко.

Последният мач на Рулон се превърна в трогателен, емблематичен момент.

Изстрадалият борец знаеше, че е дошъл краят на един много дълъг и много стръмен път.
Човекът, който бе удържал в ръцете си могъщия Карелин, този път не успя да удържи
нещо много по-силно – сълзите си. Те се стичаха по лицето му и капеха върху
подгизналия от пот тепих. Рулон свали бавно обувките си и ги сложи в центъра на
тепиха, което в света на борците символизира края на състезателната кариера.
На 24 февруари 2007 година малък самолет катастрофира късно вечерта в огромното
езеро Пауъл в щата Юта. Един от тримата пътници е бившият олимпийски шампион
Рулон Гарднър. Самолетът потъва, но не и Рулон. Той успява да се измъкне от фюзелажа
и след едночасово плуване се добира до брега. Температурата на водата била 7 градуса
по Целзий. Гарднър отново прекарва нощта без подслон и огън и е открит на сутринта
без сериозни контузии. Както обикновено, неразрушимият Рулон отново е намерил
369
начин да оцелее.
Някой навярно би казал, че Рулон Гарднър е човек с лош късмет. Друг би
предположил, че той някак привлича отрицателна енергия. Трети, като лекаря в
родилното отделение, сигурно смята, че той е склонен към произшествия. Самият Рулон
просто вярва в себе си. Той никога, нито за секунда, не е гледал на себе си като на
аутсайдер, а като на фаворит, който просто е попаднал за момент в „неблагоприятна
позиция“. От време на време всеки един от нас има усещането, че е аутсайдер. Че нещата
са насочени срещу теб. Че късметът те е изоставил. Това е нормално: такъв е животът.
Понякога ти ще си кучето, но друг път ще си дръвчето. Въпросът е да не губиш целите
си и вярата в себе си, защото тя, вярата, винаги е способна да надбяга с много километри
очакванията на другите. Ще дойде ден, в който съдбата ще замахне с юмрук и ще
предложи и на теб ролята на аутсайдер... и ти ще я откажеш! Или поне се надявам да го
направиш, след като си прочел историята на Рулон. Тя ни учи, че човек губи само тогава,
когато повярва, че не е фаворит. Дори когато 1 милиард човека ти казват, че нямаш
никакъв шанс, е достатъчно един-единствен да не им обърне внимание: ти самият.
Тази история някой ден ще ви потрябва, без да е нужно да ходите на олимпиада. Може
да е в момента, в който сте се изправили с прашка срещу Голиат, или сте загубили
работата си, или някой е разбил сърцето ви, или се чувствате предадени, ограбени,
наранени и изоставени. Или може би някои от вас дори ще са изпаднали в моята
ситуация и най-скъпият ви човек ще лежи в далечна болница, на 9000 километра
разстояние, в очакване на голямата операция. Няма нищо, което да искам повече на този
свят, от това да бъда до този човек точно сега, да хвана ръката му и да му вдъхна поне
толкова сили, колкото дясната ръка на Рулон Гарднър вдъхва на лявата на тази черно-
бяла снимка. Но аз съм тук, толкова далече, и понеже не знаех какво да направя, написах
ето тази статия. С нея искам просто да кажа: „Мамо, не се предавай! Ние, хората,
разполагаме със сили, които не разбираме. Сили на върха на пръстите, които са
способни да опитомят всяка стихия. Тази история е за теб. Пращам ти ръката си и цялата
могъща положителна енергия на този свят, с която разполагат синовете. Всичко ще бъде
наред, защото знам колко си силна. Вярвай в себе си, вярвай в лекарите и вярвай в
хората, които вярват в теб. Разстоянието е без значение – човек е там, където е сърцето
му, така че ще бъда с теб всяка секунда и по личния съвет на Рулон няма да пусна ръката
ти, докато съперникът не наведе победен глава, без да е отбелязал нито точка.“
Наскоро Рулон Гарднър започна да тренира в Олимпийския център в Колорадо и
заяви, че възнамерява да участва в квалификациите за игрите в Лондон идващата
година. Олимпиада ли?! След толкова време?! С толкова много контузии?! На 40
години?! След първоначалния шок целият свят реагира по горе-долу един и същи начин:
никакъв шанс!

370
 АНТИ-НОСТАЛГИН
5 aвгуст 2009 г.
За вестник „ Телеграф“
http://www.sportal.bg/my_news.php?news=189288

Сещали ли сте се понякога с тъга за грамофонните плочи, концептуалните албуми,

татко Барба, телефонните кабини, Бате Гойко, бозата от 4 стотинки или „Студио хикс“?
Дръпвали ли сте следната досадна реч на отегченото си дете: „Ееех, сине, сине, по мое
време имахме само един телевизионен канал, киното струваше 20 стотинки (35 на
балкона) и 90% от западните коли в България принадлежаха на американското
посолство...“? Ако сте, значи и вие, подобно на по-голямата част от човечеството,
проявявате ясно изразена тенденция към носталгията.
Всъщност не е необходимо да се връщаме толкова назад. Двадесет и първи век, с
неговите динамични технологии и мълниеносно обръщение на софтуерни платформи,
ни кара да измерваме носталгията по съвсем друга скала. Вече няма почти нищо трайно,
към което да си заслужава да закрепим сантименталните си спомени. Замислете се:
Windows 2000 вече има правнуци, а компютрите ни са остарели пет минути преди да
сме ги купили. Само допреди няколко години не бях и предполагал, че телефоните ни
ще станат членове на семейството или че ще имаме телевизори, по-тънки от Кейт Мос.
Всичко се променя, преди да сме имали време да го усвоим. Вече не е необходимо
източникът на носталгия да бъде представител на отдавна отминала епоха. Наскоро
един 17-годишен играч от отбора, който тренирам, ми заяви следното: „Днешната
младеж направо не знае какво има. Само ако видят колко примитивен беше първият ми
iPod, ще се хванат за главата!“.
371
 Мисълта ми е, че днес носталгията е навсякъде и никой не е застрахован срещу нея.
Особено уязвими, естествено, са привържениците на спорта. По дефиниция носталгията
е тъга по нещо отминало, желание да се върнеш към място, предмет или събитие, които
са коренно променени или са престанали да съществуват. За добро или лошо всички
ние, феновете на спорта, сме силно привързани към хубавите неща, които вече не
съществуват, като пасовете на Кройф, левачката на бате Начко, зала „Сливница ,
стрелбата на Голомеев или българския футбол например. Но днешната статия не е за
тези неща. Днешната статия е посветена на точно обратното: нещата в спортното
минало, които въобще не ми липсват. Наречете ги анти-носталгинчета, ако щете, но се
сещам за поне сто подобни спортни явления, личности и спомени, които предпочитам
да си останат завинаги вкаменени в миналото. Нямам място за всичките сто на тази
страница, но определено мога да изброя поне пет:

5. Дървените ракети за тенис.

Вижте, аз ще гледам тенис, дори да започнат да го играят с тигани. В интерес на
истината, някои от най-големите шедьоври на тази игра бяха създадени именно с
въпросните дървени дъски с миниатюрен център, което е допълнително доказателство
за майсторството на играчи като Борг, Макенроу, Конърс Крие Евърт и т.н. Но истината
е, че тежките, тромави ракети спъваха развитието на тениса. Последователното
навлизане на алуминия титания, графита и въглеродните нишки даде възможност за
истински фойерверки на корта. Появиха се атрактивни играчи, способни да вкарват
удари от всяка точка на корта. Бързите крака и атлетичността се превърнаха в
необходимост. Стана възможен и сблъсъкът на различни стилове. През „дървената“
епоха бе на практика невъзможно да се играе от основната линия, а сервисите на
Сампрас, ретурите на Агаси и форхендът на Надал определено нямаше да бъдат същите,
ако трябваше да бъдат изпълнявани с архаичните дървени сурвачки.

4. Тесните шорти в НБА.

Благодаря ти, Господи, и на теб, незнайни шивачо на униформи, за това, че ни
отървахте веднъж завинаги от кошмарните, непоносимо тесни панталонки, с които в
продължение на десетилетия подтичваха смутено по игрището огромните мъжаги в
НБА. Особено мъчителна гледка бяха по-едрите баскетболисти: Бил Ламбиър например
ситнеше схванато баскетболна ръченица, сякаш слабините му бяха стиснати в менгеме.
Дерил Доукинс обичаше да се разкрачва, след като забиеше в коша, което караше
феновете да затварят ужасени очи, а защитниците под него да хвърлят луди пари за
психотерапия. Мегазадникът на Чарлз Баркли пък се опитваше непрекъснато да се
измъкне от тясната килия на шортите му и на практика бе нещо като шести играч в
отбора на Филаделфия. Чак до 90-те години баскетболната конфекция беше впито в
тялото. Шортите бяха толкова тесни, че публиката спокойно можеше да познае кой
играч към коя религия принадлежи. Този, който бе измислил въпросните екипи, или
притежава някакво изкривено, зловещо чувство за хумор, или се казва Азис.

372
 3. Олимпиадите без женски плажен волейбол.
Понякога се питам – как въобще сме живели без плажен волейбол? За мен колелото,
електричеството и женският плажен волейбол са трите най-важни открития в богатата
история на човечеството. Човек си дава сметка колко варварски ощетени сме били като
раса и цивилизация едва когато се вгледа в кадри от олимпийските архиви преди 1996-
а и с ужас си даде сметка, че в мрачното минало горките игри е трябвало да се състоят
без женски плажен волейбол!

373
 2. Баскетбол без линия за три точки.
В един хубав октомврийски ден преди 30 години Крие Форд се вдигна зад прясно
нарисуваната бяла дъга и вкара първата тройка в историята на НБА. Играта никога
повече нямаше да бъде същата. Трябваше да минат още няколко години, преди ФИБА
да въведе новото правило и в останалия свят. Днес е почти невъзможно да си
представим в каква посока би еволюирал баскетболът без линията за три точки. НБА
възприе правилото в точно необходимия момент. Играта бе започнала да се затваря под
коша и да става непоносимо тромава. Доминираха големите, тежки играчи, защитите
бяха предсказуеми, темпото – все по-бавно. Тройките издърпаха защитниците на
периметъра, създадоха повече пространство и раздвижиха играта. Изведнъж
баскетболът отвори ръце, за да прегърне и по-леките и ниски играчи, които върнаха
колорита, атрактивността и бързината между двата коша. Въображението и из-
обретателността на треньорите бяха провокирани от новото правило и те се видяха
принудени да потърсят нови стратегии. Невероятно драматични станаха и последните
секунди на мачовете, тъй като трите точки направиха дори най-неочакваните обрати
напълно възможни. Някои от най-незабравимите изпълнения през последните три
десетилетия се дължат именно на изумителните тройкаджийства на играчи като Коби,
ЛеБрон, Рей Алън, Реджи Милър и много други.
374
 1. Хуан Антонио Самаранч.
Този стихийно деградирал олимпийски апаратчик е една от най-неприятните и сенчес-
ти личности в световния спорт и е в голяма степен отговорен за окаяното състояние, в
което се намира репутацията на Международния олимпийски комитет днес. Ако
потърсите думата „корупция“ в тълковния речник, има голяма вероятност вместо на
дефиниция да се натъкнете просто на снимката на Самаранч. През 60-те години този
относително посредствен бюрократ успя да пропълзи под кожата на Франсиско Франко
и да стане шеф на спорта в правителството на диктатора. Пак по същия начин се добра
и до позицията посланик в Съветския съюз където се сближи с представители на
комунистическата върхушка.
Едва ли е случайно, че именно на сесия на МОК в Москва бе избран за президент, след
като си подсигури вота и подкрепата на ключови червени гласове. По-късно Хуан връчи
специални награди за принос към спорта на сладури като Чаушеску, Бай Тошо и Ерих
Хонекер, превръщайки МОК в Международен олимпийски коминтерн. Вярно е, че за
двете десетилетия, в които бе президент, Самаранч преобрази олимпийското движение
от обикновена спортна асамблея на народите в колосална, свръхдоходна (и съмнителна)
индустрия. В същото време обаче този хлъзгав мегаломан бе в основата на културата на
корупция, безнаказаност и безотговорност, които тровиха МОК в продължение на
години.
Преди време бай Хуан си изпроси титлата „маркиз“ от краля на Испания и оттогава
настоява да бъде наричан „Ваше Превъзходителство“. Аз от своя страна настоявам да
го наричам „ваше поднищожество“. Самозабравилият се Самаранч изискваше да бъде

375
посрещан, развеждан и изпращан навсякъде по света с луксозна лимузина и да му бъде
запазван президентският апартамент в най-скъпите възможни хотели. МОК също така
резервира за непрекъснато ползване президентския апартамент в Лозана срещу половин
милион долара на година, за да може „негово поднищожество“ да го ползва, когато си
поиска!

В същото време „Властелинът на пръстените“ се обкръжи с хора, които бяха убедени,

че са наследствени олимпийски аристократи, и напълниха по-големи гуши от пеликани
с базедова болест. Игрите се купуваха и продаваха като на битак, корупцията стана част
от неписаната идеология, а скандалите бяха повече, отколкото в бразилска сапунена
опера. Медалите също загубиха блясъка си. Домакините не само че сякаш винаги бяха
имунизирани срещу положителни допинг проби, но и печелеха незаслужени медали,
които явно им бяха гарантирани като компенсация за организацията на игрите. Какво
точно спечели олимпийското движение от всички тези машинации? Само уронване на

376
престижа и тотална корозия на станалия вече смехотворен олимпийски идеал.
Последната щуротия, която бе издирижирана от маркиза, бе избирането на Пекин за
домакин, което е повод за цяла друга статия. През 2001-ва Самаранч най-после слезе от
президентското кресло, но вместо да се прибере в терариума си, бе назначен за
доживотен почетен президент. Между другото, за да не тъгуваме прекалено много по
него, вкретененият маркиз направи така, че един от членовете на МОК да се казва...
Хуан Антонио Самаранч! Става дума за сина му, който бе избран през 2001-ва и когото
той, явно в пристъп на скромност, е кръстил и с трите си имена.
Както виждате, антиносталгията ми към Самаранч е неподправена, искрена и
оправдана, но точно когато си казах, че съм открил най-мощната причина да не тъгувам
за спортното минало, антиносталгинът ми заседна неразтворен на гърлото, тъй като си
спомних нещо много, много важно в негова полза: именно той е геният, който с един-
единствен, брилянтен замах на президентската си химикалка подписа документа, с
който олимпийското движение прие в редиците си не какво да е, а ЖЕНСКИЯ ПЛАЖЕН
ВОЛЕЙБОЛ!

377
 ДЕВЕТ БЕЗ НЕЩО
13 август 2011 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/news.php?news=318396

Най-големият проблем на Ивендър Холифийлд е започнал преди хиляди години. По

всяка вероятност в древната Месопотамия. Легендарният шампион с масивен гръб,
могъща дясна ръка и сатанинска техника днес наистина е влязъл в неравна битка с
древен разрушителен и на практика неразрешим проблем. Мъчно ми е за него и ако
имах възможност да му помогна с нещо, щях просто да му разкажа за софийския цирк
и за една конкретна вечер...
Когато си малък, е трудно да намериш някой, който да те взема насериозно. Никой не
те пита колко е часът, но всеки те пита на колко си години. Чак когато навърших осем,
намерих решение на този проблем, отговаряйки цяла година на озадачените хора, че съм
на „девет без нещо“.
В един есенен, скован от студ софийски петък, без да ми каже къде отиваме, баща ми
ме хвана за ръка и ме заведе под вълшебния купол на Софийския цирк на Солни пазар.
Бях точно на девет без нещо и в съзнанието ми не съществуваше по-внушителна и по-
прекрасна сграда. Не си спомням представлението в подробности. Помня само, че се
изгубих в блажена амалгама от пъстри цветове и звуци. Всичко се сля в едно:
оркестърът, уханието на манежа, клоуните, акробатите, жонгльорите, животните...
Когато светлините угаснаха и приказката свърши, бе вече нощ – петъкът бе почти в
края си. Излязох с подкосени крака навън и... застинах. Навън валеше дълго чаканият
първи сняг! Но това не бе обикновен сняг. Не бях виждал нищо подобно. Валеше на
378
големи, тежки, мързеливи парцали. Въздухът бе застинал. Къде ли бе отишъл вятърът?
И защо бе толкова тихо? Снежинките като че ли не падаха, а бяха увиснали неподвижни
и земята сякаш се надигаше на пръсти, за да си ги присвои от въздуха. Нямаше я вече
сивата и мръсна София. Всичко беше бяло, свежо, чисто и недокоснато.
Градът приличаше на една от онези невъзможно идилични пасторални картини на
Томас Кинкейд. Тръгнахме безмълвни към вкъщи. В спомена ми моментът е беззвучен.
Дори трамваят със запотени прозорци, който мина покрай нас, се смути и се изпързаля
по релсите мълчаливо, без да нададе обичайния си скърцащ стон. Виждах дъха си, но
не ми беше студено. Живеехме само през няколко улици – на „Солунска“ (тогава „Васил
Коларов“), апартаментът ни се отопляваше от нафтова печка, която въпреки напред-
налата си възраст беше изключително компетентна и знаех, че на нея може да се
разчита, че вкъщи е уютно, че майка ми ни чака с нетърпение и сигурно е сготвила нещо
вкусно. Крачехме бавно по тротоара, без да се натъкнем на нито един пешеходец и на
нито една кола. Единственият звук, нарушаващ тишината, бе приятелското хрупкане на
недокоснатия сняг под краката ни.
И ето че точно в този миг, докато вървяхме по „Солунска“, без да се е случило нищо
особено и драматично, без дори да си спомням остатъка от вечерта, моментът, кой знае
защо, се настани завинаги в паметта ми. Надявам се никога да не я напусне. Сигурен
съм, че дори най-големите циници носят в себе си такива моменти. Повечето спомени
се отдалечават равномерно, махат с бяла кърпичка, застинали на перона на времето, и
когато престанем да ги виждаме, се превръщат просто във фактология на живота ни.
Знаем, че са ни се случили, вкарваме ги в регистъра, но вече не ги усещаме. Моменти
като моята снежна вечер обаче се превръщат в нещо повече от спомен. Те са усещане –
нещо като безплътна плът, която носим със себе си завинаги. Не е ясно каква е тайната
алхимия на подобно явление и защо то съществува в свое собствено пространство, но
поне според мен това е мястото, в което човек може винаги да се върне и да потърси
убежище тогава, когато му е най-необходимо.
Какво общо има всичко това с Ивендър Холифийлд и неговия древен проблем? За да
отговорим на този въпрос, нека първо посетим легендарния боксьор в дома му в
Атланта. Всъщност не знам дали можем да наречем дома му дом. Той е по-скоро
суверенна територия. Зашеметяващият палат разполага с 54 000 квадратни фута площ,
109 стаи, три кухни, 17 бани, грамаден киносалон и зала за боулинг. Да, правилно
прочетохте – 109 стаи! Ако Ивендър реши да си ляга всяка нощ в различна стая, ще му
отнеме повече от три месеца да спи във всичките. Това е истинско безумие – нищо чудно
късно нощем от източното полукрило да се носят воплите на отдавна изгубил се иконом.
Пред къщата има басейн с приблизителните размери на Каспийско море. Шегувам се,
разбира се – Каспийско море не е толкова голямо. Ако „Слънчев бряг“ АД надуши
басейна, сигурно набързо ще застрои западното му крайбрежие.
Имението е толкова масивно, че само поддръжката струва 1 милион долара на година.
Сметката за електричество е около 6000 долара на месец. Преди няколко години
бившият световен шампион бе подведен под съд от компания, на която дължи половин
милион долара за косене на тревните площи. В последно време Холифийлд на няколко
пъти бе на крачка да бъде изхвърлен от двореца си, тъй като все още дължи безумните
10 милиона долара банков заем за къщата. Това е само част от проблемите му По-
малката. Ивендър има 11 деца от седем жени! Поне за толкова се знае. Естествено,
легендата издържа цялата челяд. През годините Холифийлд е спечелил около 250
милиона долара и колкото и да е невероятно, днес е в състояние на тотален финансов

379
крах. Това е единствената причина да се тъпче със забранен соматотропен хормон, да
продължава да излиза на ринга на 49-годишна възраст и да дискредитира някога гордото
си име със съмнителни боксови продукции.
Най-мъчително и потискащо е, че саморазрушителната спирала, в която се движи
легендата, е пагубна за здравето му. Пугилистичната деменция е очевидна и е само
въпрос на време, преди Ивендър да започне да губи фундаментални мозъчни функции.
Вече е явно, че връзката между централната нервна система и говора му е нарушена.
Ивендър често фъфли, съсича цели думи и губи нишката на мисълта си. Боксовата
комисия на Ню Йорк бе толкова разстроена от състоянието му, че му забрани до живот
да се боксира на територията на щата.
Но когато си нацвъкал повече деца, отколкото има в китайска детска градина, и
живееш в къща с размерите на Тетевен, сметките не спират да идват и порочната игра
трябва някак си да продължи. Така че тази зима Холифийлд се сблъска във фарсов мач
с нашишкавелия Шърман Уилямс. Срещата се състоя в курорт за минерални бани в
Западна Вирджиния и бе под всякаква критика. Преди два месеца Ивендър пак се качи
на ринга, този път в Копенхаген, срещу 46-годишния датчанин Брайън Нилсен, в чиито
впечатляващи паласки се вълнуваха поне няколко галона ечемичена бира. Холифийлд
спечели жалкия мач в 10 рунда и сега прави отчаяни опити да предизвика
самоубийствени битки с братята Кличко. Според него подобни мачове щели да му
донесат 20 милиона долара.
Историята на Ивендър е добре позната спортна трагедия. Колкото и да са много,
парите редовно намират начин да минат между пръстите на внезапно забогателите
играчи. И тогава, когато прахосничеството им се превърне в дългове и гърбът им се опре
в стената, независимо от възрастта си, те прибягват до единственото нещо, което знаят,
колкото и пагубно да е то за здравето им. Ако продължи да се качва на ринга, скоро
Холифийлд ще започне да страда от симптомите на ужасяващата за всеки боксьор
хронична травматична енцефалопатия. Почти неизбежно е. Остава ни да се молим да не
сподели трагичната участ на Джо Луис, Демпси, Патерсън, Фрейзър или великия Шугър
Рей Робинсън, който не можеше да си спомни дори името и рождената си дата и прекара
60-те си години в неподвижно очакване на смъртта, взирайки се с неясна усмивка в една
и съща точка в стената.
Тук, в Щатите, най-великите спортисти често пристигат директно от гетото, където са
прекарали всеки ден от живота си в невъобразима бедност и лишения. Когато дойдат
успехите и парите, те са заварени напълно неподготвени. Сами по себе си милионите не
са гаранция за просперитет, безметежно бъдеще и щастие. Проблемът е в това, че има
голяма разлика между богаташ и беден човек с много пари. Един известен икономист
беше казал, че да превърнеш 100 долара в 110 долара е голямо усилие, но да превърнеш
100 милиона в 110 милиона е... неизбежно. Тази инвестиционна максима обаче не важи
за спортистите.
Ето една трудна за вярване статистика: 80% от играчите в НФЛ обявяват фалит пет
години след края на кариерата си. Осемдесет процента! В НБА тази цифра е 60%.
Помните ли Антоан Уокър? За 12 години бившата звезда на „Бостън Селтикс“ спечели
110 милиона. В момента няма пукната пара и играе в Пуерто Рико за жълти стотинки,
като всеки спечелен долар отива за погасяване на безброй сметки, дългове и за
издръжката на една тайфа деца. Великият Скоти Пипън едва свързва двата края, въпреки
че заплатата му от „Булс“ възлизаше на 120 милиона. Латрел Сприуел, който също е
натрупал повече деца, отколкото хор „Бодра смяна“, загуби всичките си спестявания и

380
наскоро беше изхвърлен от дома си.
Примерите нямат край и историята на Холифийлд е по-скоро правило, отколкото
изключение. Незрели, импулсивни и неекипирани с финансов интелект, спортистите
милионери са като деца с много пари. Те се хвърлят да купуват къщи, яхти, коли,
самолети, леки жени и безброй други бързо амортизиращи се боклуци. Освен това около
тях веднага започват да паразитират безброй пиявици под формата на антураж и
далечни роднини. Алън Айверсън влачеше на заплата със себе си 20 „приятели“ от
детството, които изчезнаха в момента, в който се стопиха парите му. Бизнес
инвестициите на повечето спортисти или не съществуват, или са лишени от елементарна
логика.

Забелязал съм, че парите се превръщат в катастрофален проблем в два случая: когато

имаш прекалено малко или прекалено много от тях. Вместо ти да управляваш парите
си, парите започват да управляват теб. И чак когато всичко е купено и продадено,
спечелено и пропиляно, заложено и загубено, взето и неиздължено, човек намира време
да се огледа, да установи, че мацките и клакьорите са си тръгнали и е останал сам-
самичък с дълговете си, с отминалата си младост и с бързо тлееща спортна кариера. За
съжаление, повечето хора прекалено късно стигат до извода, че е по-добре да си умен
381
човек с малко пари, отколкото глупав човек с много пари.
Преди няколко месеца попаднах в много опасна ситуация благодарение на зверска
белодробна контузия по време на футболен мач. Не можех нито да се движа, нито да
дишам и в продължение на 20 минути се олюлявах на границата на съзнанието в
очакване на линейката. Дърпах като през запушена сламка всяка глътка въздух,
опитвайки се отчаяно да запазя спокойствие и да не изпадна в паника. Познайте къде
отидох в този критичен момент... Да, точно там, в онази вълшебна софийска вечер,
където циркът току-що е свършил, първият сняг е облякъл клоните на дърветата, детето
завинаги е на девет без малко и градът продължава да играе своята странна зимна
пантомима.
Защо ли точно този спомен е надраснал себе си, за да се превърне в част от мен? Защо,
при условие че нищо особено не се случи в онази вечер? Кой знае – може би защото
спонтанното взаимодействие на много фактори е лично и не може да бъде обяснено.
Защото понякога снегът пада под точно определен ъгъл, за да влезе в душата ти. Защото
градът е неестествено тих. Защото прозорецът на трамвая е запотен. Защото утре няма
училище. Защото кристалите, танцуващи грациозно във въздуха, са точно толкова чисти
и недокоснати, колкото съзнанието на едно малко дете. Защото, когато си на девет без
нещо, тялото ти тежи точно толкова, колкото е необходимо, за да минеш безплътен по
мекия сняг, без да го наскърбиш. Защото точно в този миг нещата са се стекли така, че
са създали необхватно усещане за всепоглъщащо щастие, и в миг на просветление си
разбрал, че целият живот е пред теб, че те очакват още милиони снежинки и че има хора
на този свят, за които точно ти си най-важното нещо във вселената. Единият от тях
държи ръката ти, другият те чака вкъщи и каквито и препятствия да е приготвило
тайнственото бъдеще за теб, някак си знаеш, че всичко ще бъде наред.
И докато чаках линейката, престанах да мисля за това дали ще дойде навреме; и ето че
пак беше зима и кълна се, че въпреки че не можех да дишам, отново виждах дъха си, без
да ми бъде студено. Според Федералния резерв в момента в целия свят се мотаят около
8,3 трилиона долара. Ако в момента ги взема всичките, пак няма да мога купя този
далечен, беззвучен момент от щанда на паметта си.
Днес, като изключим Народното събрание, в България няма постоянно действащ цирк.
Сградата изгоря няколко години по-късно при съмнителни обстоятелства и никога не
бе възстановена. Но безценното усещане остава и иска да бъде разказано на великия
Ивендър Холифийлд и на тези като него, които са се вкопчили като удавници във вещи,
които нямат стойност. Ако имаше съд за глупост, палатът със 110 стаи, басейнът с
мъртвото вълнение и гаражът с пет ферарита щяха да са просто веществени
доказателства. Всеки път, когато се качи на ринга, за да прави пари, 49-годишният
боксьор плаща със здравето си, с разума си, със скъпоценните спомени и моменти, кои-
то всеки човек съзнателно или подсъзнателно е вплел в себе си, за да се превърне в
самоличност.
Преди хиляди години в древната Месопотамия финикийски търговец, чието име
никога няма да узнаем, е решил, че му е писнало от бартер, плеснал се е по челото и е
създал най-големия проблем на Ивендър Холифийлд – парите. От този момент нататък
те са станали могъщ мотиватор и двигател на човешкия прогрес. Но в същото време те
са се превърнали и в най-активното действащо лице в идеологията на разрушението.
Колко войни, варварщини, смърт и нещастие се дължат на проклетите хартийки? Колко
ли милиони човешки съдби са принесени в жертва върху олтара на зелената икона?
Колко цивилизации са рухнали под тяхната тежест? Алчността – старата ловджийка на

382
души, е вродена във всеки от нас и парите са нейните кучета. Лесно е да станеш тяхна
плячка, когато си млад, наивен, неопитен и единственият занаят, който си имал време
да научиш, трае само броени години.
Древният проблем на Ивендър Холифийлд не е неразрешим. Надежда все още има – и
за него, и за хилядите в неговото положение. Въпросът е да разбере, че най-страшното
нещо в живота не е да останеш без палат, басейн и мазерати. Най-страшното е един ден
да се събудиш в дворец със 109 празни стаи и в нито една от тях да не успееш да откриеш
себе си. Най-страшното е да отвориш очи с усещането, че вече не можеш да усещаш. И
тогава, когато не успееш да си спомниш кой си и кога си се родил, ще дойде най-
тъжният момент, в който ще останеш не без нищо, а без онова мъничко „без нещо“ и ей
така – без никакво предупреждение и без дори да разбереш, че се е случило, веднъж
завинаги ще навършиш девет.

383
 ПРИЧИНА НОМЕР 1147
22 май 2010 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/news.php?news=237701

Причина номер 1147: тази снимка. Знам, че в момента не изглежда кой знае колко
впечатляващо, но повярвайте ми: причина номер 1147 заслужава вниманието ви.
Кадърът е запечатал завинаги върху себе си един изумителен, инфарктен, неповторим
момент от мач, състоял се на 20 март тази година в Оклахома Сити. Американците
обичат да казват, че една снимка струва колкото хиляда думи. Невинаги е така, но в този
случай съм повече от готов да се съглася. Два часа и десет минути преди да бъде заснет
този кадър, съдията даде началото на мача между отборите на Северна Айова и Канзас.
Това бе среща от втория кръг на т. нар. „Мартенска лудост“ – безумен, изпълнен с
непредсказуеми превратности турнир на директно елиминиране, който в крайна сметка
излъчва шампиона на колежанското първенство в САЩ.
Всяка година Мартенската лудост предизвиква нещо като национална баскетболна
апоплексия във всеки един от 50-те гордо съединени щата на Америка. Турнирът е
крайно непредвидим поради формата си и поради естеството на университетския
баскетбол, който е подчинен повече на колективното начало, отколкото на индиви-
дуализма. През годините сме ставали свидетели на неописуеми геройства и шокиращи
изненади, поднесени в рамките на Мартенската лудост. Фактът, че целият сезон се

384
свежда до един-единствен мач, е едновременно брутален и опияняващ. Но снимката е
изумителна дори според стандартите на този откачен турнир.

Едва ли някой е подозирал, че точно тази среща ще се превърне в една от най-

драматичните в историята на колежанския баскетбол. Северна Айова е миниатюрен и
почти непознат колеж без никакви традиции в баскетбола. В целия отбор има един-
единствен чернокож играч. Повечето момчета са набрани от местните малки фермерски
градчета на щата Айова. Отборът нито веднъж в историята си не е стигал до четвърт-
финал, а последната му победа в Мартенската лудост бе преди 20 години. Канзаският
университет, от друга страна, е колос в баскетбола и на практика през цялата година
оглавяваше класацията на Съединените щати. Звездите на отбора редовно се появяват
по кориците на най-популярните спортни издания и дори на резервната скамейка седят
бъдещи играчи в НБА. Канзас е институция в колежанския баскетбол и с над 30 000
студенти е един от членовете на „Големите 12“ – конференция на 12-те най-големи
университета в Средния запад.
Преди началото на турнира почти всички специалисти предричаха поредна титла за
Канзас. Дори президентът Обама направи обстоен анализ на всички 65 отбора по ESPN
и заяви, че на базата на атлетичност, талант, ръст и треньорски екип Канзас е най-
добрият отбор в страната и ще спечели шампионата. В този ден обаче някой явно бе
забравил да каже на играчите на Северна Айова, че трябва да бъдат впечатлени.
Виждате ли играча с номер пет, чиято дясна ръка е напът да се раздели с топката? Името
му е почти непроизносимото Али Фарухманеш и той е в края на баскетболната си
кариера. В продължение на години никой не бе чувал нищо за него. След завършване
на гимназията нито един отбор в първа и втора дивизия не му предложи стипендия.
Накрая, след безброй перипетии и силна игра в третодивизионни колежи, Али се добра

385
със зъби и нокти до Северна Айова. В бюлетина на отбора се твърди, че Фарухманеш е
180 см, но това е щедро преувеличение. Действителният му ръст е около 177 см. Али
определено прилича повече на данъчен счетоводител, отколкото на баскетболист: нисък
ръст, къси крайници, малки длани и набито тяло. Подобно на останалите си съотбор-
ници Фарухманеш не блести с кой знае какви индивидуални качества. Прекалено е
бавен, за да се освободи сам от защитника си, а арсеналът му на разпределител е много
ограничен. За сезона Али отбелязваше средно по 9 точки на мач.
Но Фарухманеш притежава нещо, което рано или късно печели главната роля не само
в дадена баскетболна пиеса, но и в най-важните постановки на театъра на живота. Става
дума за непоклатимата, желязна психика и увереност, типични за хората със силен
характер. Два дни преди да бъде заснет кадърът, на който е посветена тази статия,
Фарухманеш екзекутира сочения за фаворит отбор на Лас Вегас с невероятна тройка в
последните секунди. Изстрелът му бе една идеална, копринена въздишка, която
пристигна от толкова далече, че играчите на Лас Вегас не можеха да повярват с каква
лекота и непринуденост топката намести оранжевото си седалище в мрежичката.
Естествено, подобна стрелба не идва просто от нищото – Фарухманеш е един от най-
трудолюбивите играчи в колежанския баскетбол. Това, което не е успял да вземе от
природата, е компенсирал с изнурителен, къртовски труд. Казват, че Али хвърлял по
500 – 600 стрелби на ден, превръщайки се в автоматизирана машина за тройки. Вярно
е, че му е трудно да се освободи от защитника си, но остане ли непокрит дори за секунда,
изстрелът му е унищожителен. Баща му е бившият волейболен национал на Иран
Масала Фарухманеш, а майка му – известната американска треньорка по волейбол
Синди Фредрик.
Обърнете внимание на ситуацията на снимката. Отборът на Се-верна Айова води с
една точка. До края на мача остават почти 37 секунди, което е цяла вечност в баскетбола.
Али изглежда тотално изолиран от отбора си, докато всичките петима играчи на Канзас
са преминали средата на игрището. В този момент цяла Америка гледаше със затаен дъх
и любопитното е, че в тази затаена глътка въздух бе уловено усещането, че могъщият
отбор на Канзас е напът да спечели мача. Причината за това усещане е всичко, което се
разви непосредствено преди кадъра.
Мнозина смятат Канзас за родното място на треньорската професия, но в този ден
именитият стратег на отбора Бил Селф бе тотално надхитрен от наставника на Северна
Айова Бен Джейкъбсън. Той съумя да неутрализира мегазвездите на Канзас, вкарвайки
в зонови капани центъра Коул Олдрич и затваряйки пространството около коша за
атлетичните крила на противника си. В продължение на два часа Северна Айова игра
яростен, маниакален, отборен баскетбол.
Набедените за ниски, бавни и неопитни баскетболисти от фермите на Айова се бореха
като изгладнели животни за всеки квадратен милиметър паркет по игрището. Нито един
от играчите не прояви самоцелен индивидуализъм, нито един от тях не се опита да
форсира насила нападението си.
Шокираните звезди на Канзас, които се очакваше да прескачат опонентите си,
изгубиха ритъм и започнаха да изпускат отвсякъде. Северна Айова водеше почти от
началото до края на мача. 70 секунди преди края преднината им бе 7 точки! Но Бил
Селф най-после реши да приложи преса и изведнъж... Северна Айова сякаш се разпадна
на съставните си части. Играчите буквално не можеха да изнесат топката в игра,
притиснати от бързите и атлетични противници. На три пъти Канзас открадна топката
и на три пъти вкара мълниеносен кош. Изведнъж разликата бе стопена на една-

386
единствена, крехка, разтреперана от вътрешни съмнения точица.
Нека се върнем към снимката. Виждате ли играча, който е най-близо до Фарухманеш?
Името му е Шерон Колинс – един от най-добрите гардове в историята на колежанската
лига. Само миг по-рано Шерон бе на косъм да открадне топката, което би било
катастрофално за Северна Айова. Веднага след него друг играч на Канзас – Тайшон
Тейлър, бе на милиметър от пресичане на пас. Но след четири миокардови подавания,
без да бъде дриблирана дори веднъж, топката някак си достигна до настанилия се на
линията за три точки Фарухманеш. Забележете играча, който е под коша и не гледа към
топката, а към другата страна на дъгата. Името му е Тайрел Рийд – познавам го от малко
дете. Той всъщност е взел правилно решение, защото в лявата страна на игрището се
намира съотборникът на Али, Джони Моран. Ако Рийд се насочи да покрие Фарух-
манеш, Моран ще слезе под коша и след елементарен пас ще отбележи автоматично две
точки.
Всъщност най-нестандартното, безумно, неподлежащо на логика решение в този
момент е взето от нашия малък герой с екзотично име. Няма треньор на този свят, който
в този миг да одобри подобен изстрел от тройката. Около коша няма нито един
съотборник на Али, който да се бори за отскочила топка. Да не говорим, че същият играч
бе изпуснал седем последователни изстрела до този момент. В колежанския баскетбол
отборът има право да задържи топката в продължение на 35 секунди, след което трябва
да я изстреля. На кадъра се вижда, че остават цели 29 секунди. От Фарухманеш се
очакваше да дриблира спокойно, да изчака съотборниците си да минат центъра, да
изцеди до последно часовника и тогава евентуално да изплюе топката към коша осем
секунди преди края на мача. Но за всеобщо изумление този нестандартен, дребен,
сърцат играч явно имаше съвсем друго намерение и след почти незабележимо
колебание насочи кецовете си директно към коша, отскочи високо от два крака и...
дръпна спусъка.

Лично аз бях шокиран: за да направиш нещо такова, трябва да си по-студенокръвен от

гол вампир на Северния полюс. Топката се отдели от възглавничките на пръстите му с
мек фалц и пое с нахална самоувереност към коша. Понеже Али стреля с много висока
парабола, топката летя повече от 2 секунди, преди да прониже категорично мрежичката.
Изведнъж уязвимата преднина от една точка бе превърната в непреодолимо многоточие
и гръбнакът на могъщия Канзас бе прекършен. Немислимото бе реалност! Давид бе
победил Голиат, а изстрелът на един малък играч с голямо сърце се настани завинаги в
историята на турнира, сякаш за да ни напомня, че не трябва да очакваме нормално
поведение от една самозабравила се Мартенска лудост.
Вижте, тези, които ме познават, знаят колко много обичам Канзас и колко много време
и емоции съм инвестирал в неговия баскетбол. Някои от най-хубавите и ценни спомени
в живота ми са свързани с отбора. Не си спомням да съм изпуснал мач през последните
20 години. Треньорът Бил Селф ми е съсед. Дни преди началото на шампионата бях на
купон с всичките петима играчи, които виждате на снимката. Някои от тях са учили
сина ми да играе баскетбол. Други, като Тайрел Рийд, съм ги гледал да играят от
осемгодишни. Всяка рядка загуба на отбора е като кинжал в сърцето ми. В Съединените
щати има 349 отбора в Първа баскетболна дивизия. В момента на кадъра Канзас бе на
първо място в класацията на всички тези отбори. Хората правят какви ли не списъци и
класации в днешно време. Аз лично нямам класации, но имам един вечно нарастващ
списък с причини, поради които обичам баскетбола. Започнах го преди повече от 10

387
години и по всичко изглежда, че никога няма да го завърша. Признавам, че когато Али
Фарухманеш вкара своята голяма тройка скочих на разтрепераните си крака и пратих
една широкоспектърна гръмотевична псувня към небесата. Бях много ядосан, но в
същото време някъде дълбоко в себе си – безкрайно възхитен от геройството на малкия
човек и неговия малък отбор. Ако животът беше приказка, Северна Айова щеше да
спечели следващите четири мача и да се окичи с титлата. Но дори Мартенската лудост
има общи граници с реалността. Няколко дни по-късно Фарухманеш и съотборниците
му ще изгубят следващата си среща и ще отпаднат от турнира. Нито Али, нито който и
да било от отбора имат какъвто и да било шанс да играят в НБА, но не в това е
стойността на този ценен баскетболен кадър.
Знаете ли, че тази снимка освен всичко друго крие и тайната на победата на Северна
Айова? Вгледайте се внимателно и ще я откриете... там, където няма нищо. По-точно на
фланелката на Фарухманеш, точно над номер 5. Забелязвате ли, че го няма името му?
Отборът е решил да не изписва имената на играчите на фланелките... защото знае
прекрасно, че победата им е възможна само тогава, когато петимата баскетболисти
играят само с едно име – името на отбора. Фарухманеш не спечели мача – целият отбор,
с невероятно колективно, изпотено до изнемога усилие, го постави в ситуация, в която
да може да извърши подвига си. В този пролетен ден моят любим отбор загуби, но
затова пък спечели самата игра. И може би затова точно тази снимка стана причина
номер 1147 да обичам баскетбола. След мача очите на Шерон Колинс бяха пълни със
сълзи, но той намери сили да открие Фарухманеш, прегърна го и му каза нещо. Но това
е цяла друга история... и причина номер 1148.

388
 КАКЪВ ЧОВЕК СИ ТИ, БЕ?
(Луд човек)
С огромно уважение:
Честит рожден ден, Господин Съвършенство

8 Август 2007 г.
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2007/08/08/forum/d4768_7.htm

Точно днес просто не мога да не пиша за теб и затова ще ти задам няколко въпроса.
На първо място: Къде ти е огромното самочувствие? Не гледаш ли телевизия? Не
слушаш ли радио? Не четеш ли вестници? Не знаеш ли, че мнозина те наричат „най-
великия“? Че няма и сигурно не е имало друг като теб? Защо си толкова умопомра-
чително скромен? Надуй се поне малко, бе човек. Повярвай ми – напълно ще те
разберем и никoй няма да те съди.
Отдавна сме свикнали звездите да са със самочувствие, далеч по-голямо от успехите
им. А ти? Какви ги вършиш, човече? Защо си толкова тих, сдържан и възпитан? Къде са
ти арогантността, чувството за превъзходство, нахалството? Вярно ли е, че като отидеш
на ресторант, чакаш мълчаливо и спокойно на опашка да се освободи място и никога не
подхвърляш името си в лицето на персонала. Не си ли чувал израза: „Ти знаеш ли кой
съм аз, бе”? Ами че това е любимото изречение на повечето професионални спортисти.
Използват си го хората като „Сезам, отвори се!” и хич не им пука!
И докато сме на темата: Къде ти е синята лампа? Къде ти е просташкият речник? Къде
ти е надменният поглед? Къде ти е презрението към нас, простосмъртните? Кажи ми
защо си толкова възпитан и дружелюбен? Защо настояваш непознати хора като мен да
се обръщат към теб на „ти”, а ти самият им говориш на „Вие”? Много ме озадачаваш и
не знам точно как да се държа с теб. Ако не знаех със сигурност, че си суперзвезда,
никога не бих го предположил.
Братко, явно ти не го осъзнаваш и затова искам аз да ти го кажа: ти си изумителен,
невероятен, единствен по рода си! Повярвай ми, няма друг като теб, защото ти просто
нямаш слабост. Гледам те в игра и не мога да проумея как така, каквото и да правиш,
все се получава перфектно. Всяко движение, всяка мисъл, всеки ход попадат вълшебно
на мястото си. Тайната на съвършенството е в детайлите, а ти, приятелю, определено си
властелинът на детайла.
Възползвай се от славата си, човече! Нали веднъж се живее, а ти си млад, прочут и
богат. Защо не обикаляш кръчмите по цяла нощ? Защо все те няма в два часа сутринта
из клубовете? Къде са ти бирите, уискито, джинът с тоник, водката? Къде са ти
фамозните гаджета? Къде са ти еднонощните победи? Къде са ти безбройните женски
имена в мобифона, чиито лица не можеш да си спомниш? Не знаеш ли, че с тази слава
и с тези пари можеш да повалиш върху леглото повече мацки от Великата грипна
епидемия през 1918 година?
Какво е това скромно, обикновено момиче, което казваш, че обичаш? Ама била умна,
добра и чаровна. Глупости! Къде са и перхидролът, силиконът, липосукцията? Защо
никoй не се обръща след нея на улицата? И защо не е прочута певица, манекенка или

389
холивудска актриса? Не знаеш ли, че специално за играчи от твоя ранг природата в
тясно съдействие с пластичната хирургия е създала жени мечти с деколтета колкото
Разложката котловина и крака, които се простират чак до перфектно оскубаните им
вежди?

Събуди се, човече! Къде ти е свитата от клакьори, псевдоприятели и платени обожа-

тели? Не знаеш ли, че в днешно време професионалните спортисти влачат навсякъде
със себе си лицемерен антураж от паразити. Но не и ти. Ти предпочиташ старите,
истински приятели от детството – хора, на които помагаш и които никога не забравяш.
Вярно ли е, че летиш с обикновени полети, че нямаш частен самолет, както много от
колегите ти? И къде ти е 50-метровата яхта? Къде са ти къщата в Калифорния, замъкът
в Англия, палатът в Дубай? Защо живееш в апартамент, след като само миналата година
си направил 28 милиона долара? Чух, че си бил казал следната загадъчна щуротия: „Не
искам да прекалявам и да живея в излишък. Предпочитам всяка вечер да лягам да спя с
чиста съвест.“

Човече, ти явно не си на себе си! На коя планета живееш? Къде са ти охолството,

луксът, вещоманията? Защо не си алчен? Къде са ти неплатените данъци, далаверите,
незаконните сделки? Не си ли чувал израза „Искам още!“? Не знаеш ли, че подписът ти
струва пари? Много пари! Защо не го продаваш? Защо след мач оставаш да раздаваш
подписи, докато ти отмалее ръката?

И какво е това безумие на интернет страницата ти? Сложил си адреса на родителите

си и всеки може да изпрати на него молба за автограф. Месец по-късно човек получава
снимка, лично подписана от теб. Хей, наивнико – първо, това е пропиляна възможност
за правене на луди пари. Второ, защо се мъчиш: направи един печат с подписа си и си
наеми секретарка, която да блъска с него по хартията. Мислиш ли, че дечурлигата, които
те обожават, ще забележат разликата?

Ти май по принцип не си много наясно с бизнеса. Защо нямаш бензиностанции,

магазини, ресторанти? Защо не си наситил медийното пространство със себе си? Къде
са ти рап албумите, риалити шоутата и повърхностните филмови роли? Къде ти е
мегаимиджът? Къде са ти гъзарията, тежкарлъкът, татуировките, пурите, златните
вериги? Я се огледай наоколо! Вземи си поука от другите, защото те от теб едва ли ще
вземат. И каква е тази колегиалност? Какво е това спорстменство? Какви са тези
обноски? Защо все хвалиш съперниците си след мач, въпреки че ги превъзхождаш?
Защо все казваш: „Извадих голям късмет!“ след победа? Защо виниш само себе си след
загуба? Не си ли чувал за злорадство? За злоба? За завист? Кога ще спреш да бъдеш
толкова вбесяващо учтив? Къде ти е уличният жаргон? Не знаеш ли, че правилната
граматика е дeмоде? Защо изреченията ти са пълни с древни, непознати думи като:
„извинете“, „моля“ и „ако обичате“ ? Определено дразниш с този интелект. За какво ти
е да знаеш четири езика, при това перфектно? И защо изобщо четеш книги? Не знаеш
ли, че сме в 21-и век? Къде са ти пороците? Къде са ти цигарите, хазартът, кокаинът,
дрогата? Защо, като чуеш думата трева, търсиш поляна, а не запалка?
И я стига си тренирал като луд – ти вече си най-добрият. Какво още искаш? За какво
ти е още да се развиваш? Ако си толкова вманиачен, има по-лесни начини. Не си ли
чувал за стероиди, синтетични хормони, допинг и стимуланти? Защо ти е да се потиш и

390
усъвършенстваш? Ако натрупаш маса и надуеш бицепсите, вече ще мачкаш без никакво
усилие.

Честит 26-и рожден ден, господин Федерер!

И защо, след като си станал глобална икона, нямаш цяла армия от хора, които да
работят за теб? Нямаш лични треньори. Нямаш PR агенция. Нямаш личен готвач.
Нямаш дори и секретарка. Помагат ти само приятелката и родителите ти. Е, поне имаш
спортен мениджър, при това един от най-добрите. Слава Богу!
Но той самият казва следното по твой адрес: „Все му повтарям: Човече, ти си небесна
звезда. Започни поне малко да се държиш като такава. Прекалено си добър.” Виждаш
ли – дори на него му е писнало от теб. Къде са ти всички тези неща, които са толкова
типични за днешния спортист? Къде са ти наглостта, простотията, глупостта, мързелът,
ненаситността, егоцентризмът, капризите, омразата, еснафщината, усещането за
безнаказаност, скандалите, слабостите, присъдите, наказанията, изневерите, псуването
по съдиите и детинското поведение? Кажи ми къде?

391
Знаеш ли, че много спортисти сигурно те гледат и си казват: Луд човек! Луд за връзване!
И накрая, преди да съм забравил: отдавна искам да те питам: Къде ти е името? Защо
изобщо нямаш второ име? Това е много странно. И защо първото ти име е такава
мистерия? В миналото ти самият си го произнасял по два различни начина. Французите
ти казват едно, американците – друго. Честно казано обаче, за мен това няма абсолютно
никакво значение. Всеки може да те нарича както си иска, без това да промени мнението
ми, тъй като аз винаги съм знаел точно как да произнасям името ти: С огромно
уважение.

392
 ХУБАВ СЛЪНЧЕВ ДЕН
6 август 2012 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/news.php?news=379374

Едва ли някой е усетил промъкващия се като котка в нощта Габриел Елихио. Надеждно
омотан в завесите на мрака, младежът е проникнал безпрепятствено в двора на
колоритна, напълно унесена в съня си къща и е застанал директно под угасналия
прозорец на прелестната Луиса Игуаран. Казват, че била толкова зашеметяващо
красива, че съгражданите ѝ я наричали просто „цветето“. Тази вечер Габриел Елихио е
дошъл под прозореца на момичето, което обича, въпреки че е нежелан в тази къща.
Родителите на Луиса са му казали да не се появява в дома им и да не храни илюзии
спрямо дъщеря им. Луиса Игуаран, виждате ли, не е коя да е – тя е лицето и гордостта
на целия град, тя е „цветето“, момиче с фамилия, имущество и потекло, дъщеря на
мастит полковник и герой от войната. Не разбираш ли, г-н Елихио, колко смешни са
твоите амбиции? Не осъзнаваш ли, че тя заслужава нещо повече от беден местен
служител в телеграфната агенция, който едва свързва двата края? Но Габриел е безсилен
да се противопостави на голямото, могъщо нещо, което от хилядолетия отрича всяка
логика и чиято неустоима сила ръководи действията му. Така че Габриел Елихио
отправя поглед към тъмния прозорец на красивата Луиса, слага лъка на цигулката си
върху тръпнещите от очакване струни и създава най-нежната и хубава мелодия, на която
е способен. Секунда по-късно гласът му се присъединява към цигулката и полита към
прозореца и към спящото момиче, което е откраднало сърцето му. Това е серенада.
393
Старинно обяснение в любов, прегърнато от лунна светлина и музика. Серенада за Луи-
са Сантяго Игуаран. Вече повече от сто години са минали от тази нощ и може би е малко
странно, че поводът да ви върна точно към нея е американската спринтьорка Лоло
Джоунс и по-точно нейното шокиращо, неочаквано и трудно за вярване признание,
направено
наскоро в интервю с журналистката на НВО Мери Карило. Думите ѝ изненадаха горе-
долу целия свят, с изключение на тези, които я познават отблизо. Преди да насочим
вниманието си към интервюто, нека ви припомня с няколко думи за Лоло. Вече съм
разказвал изумителната история на обаятелната лекоатлетка. Тези от вас, които са чели
статията отпреди четири години, вече знаят много за нея: за кошмарното детство; за
годините, прекарани в борба за оцеляване; за деня, в който е останала бездомна на
улицата с майка си и с петте си братя и сестри; за привидно безкрайната верига от
провали и разочарования, които я преследват на пистата; за неописуемата ѝ воля; за
будния ѝ интелект; за многопосочните ѝ интереси и таланти и най-вече за учудващата
ѝ доблест и морален компас, които все по-трудно се вписват в общия профил на елитния
спортист на XXI век. Голямата мечта на Лоло винаги е била олимпийското злато, така
че, след като завърши с отличен успех икономика в университета „Луизиана Стейт“, тя
посвети всяка свободна минута на изтощителни, маниакални тренировки. За да се
издържа, работеше като сервитьорка и продавачка в магазин за домашни потреби.
Федерацията не ѝ обръщаше внимание, така че Лоло тренираше с един-единствен чифт
стари шпайкове. Малко по малко обаче упоритостта и професионализмът ѝ започнаха
да плащат дивиденти. На олимпиадата в Китай Лоло бе фаворит на 100 метра с
препятствия. Във финалния спринт американката бе на няколко метра от златото, но
водещият ѝ крак закачи предпоследната летва и я лиши не само от победата, но и от
медал. Начинът, по който загуби и по който прие загубата, беше едновременно
сърцераздирателен и благороден и се превърна в един от най-емблематичните моменти
на игрите в Пекин. Лоло не успя да се качи на стълбицата, но си спечели безброй
почитатели и симпатизанти по целия свят. Междувременно спринтьорката, или по-
конкретно ослепителната ѝ външност, бе забелязана от големите рекламодатели. Лоло,
която е 1/4 норвежка, 1/4 французойка, 1/4 индианка и 1/4 африканка, е успяла да събере
в ДНК-то си перфектна етническа амалгама. Зелените очи, бляскавата усмивка,
маслинената кожа, екзотичните черти и изящните крака привлякоха вниманието на
компании като „Оукли“, „Ред Бул“, „ Асикс“ и други. Благодарение на това днес Лоло
най-после е независима финансово и е в състояние да помогне на майка си Лори и на
многобройното си семейство.
Малко е тъжно, че мнозина от съперничките ѝ не крият своята неприязън към
комерсиалния ѝ успех, включително и съотборничката и Доун Харпър, която грабна
златото в Пекин в деня, в който Лоло се препъна в летвата. „Това много ме натъжава –
твърди Лоло – защото аз чувствам всички състезателки близки, а външността, с която
съм се родила, не зависи от мен.“
Но какво точно каза Лоло в разговора с Мери Карило? С какво предизвика толкова
много коментари, материали, полемика и истинска буря в интернет? Малко преди края
на интервюто спринтьорката пое дълбоко дъх и заяви с неловка усмивка, че въпреки че
вече 29 години живее на този свят, все още е девствена. Причината, казва Лоло, е
единствено в това, че все още не е открила мъжа, когото обича и с когото иска да прекара
остатъка от живота си. „Не ме разбирай погрешно – добави Джоунс – това целомъдрие
е може би най-трудното нещо, на което съм се обричала. По-трудно от тренировките.

394
По-трудно от следването. Имала съм толкова много изкушения, толкова много
възможности...“ Интервюто бе последвано от истинска лудница, включително и
хапливи статии в медиите, подигравателни блогове и ураган от негативни коментари
най-вече в микроблогосферата на Туитър. Възможно ли е наистина? Една от най-
красивите и желани жени в света на спорта, в разцвета на силите си и във второто
десетилетие на XXI век, все още да вижда света по толкова атавистичен начин?! Едни
наричаха Лоло лъжкиня, други – анахронизъм, трети не закъсняха да я обсипят с
предсказуемите и жалки нецензурни коментари. Ако всичко това не ви изненадва, то
навярно поне ви кара да се замислите за някои неща. Защо толкова много злоба? От кои
зъбери на човешката натура се е свлякла цялата тази лавина от нетърпимост и яростен
негативизъм? Та нали в края на краищата става дума за личен избор? Някой беше казал
да не мразим това, което не разбираме, а ето че сега се нахвърлихме като хищници върху
една жена просто защото е различна от всички нас. Колко изненадващо мълниеносен е
рефлексът за ненавист на човек спрямо нещо, с което не е съгласен! Лоло каза, че е
направила признанието си, тъй като непрекъснатите въпроси за личния ѝ живот са се
превърнали в бреме. „Не че не търся човека, предназначен за мен – казва Джоунс – търся
го непрекъснато и по целия свят, включително и в сайтовете за запознанства. Просто
още не съм го открила.“
Може би решението на Лоло е старомодно. Може би тя самата е отживелица. Може би
не знае как да направи разлика между чувства и удоволствие. Каквото и да е собственото
ни виждане, поне можем да се отнесем с такт и уважение към нейните принципи и
искреност Живеем в особено време, в което съмнителни знаменитости като Парис
Хилтън, Ким Кардашиян, Кендра Уилкинсън и т.н. не смятат за необходимо да имат
какъвто и да било талант или интелект, за да намерят път към слава, луди пари и
постоянно медийно присъствие. Достатъчно е периодично да предизвикат по някой
сексскандал, да пускат уж случайно в интернет някоя и друга порнографска лента и да
сменят партньорите си през две седмици. Възможно е проблемът да е в нас. Забелязвате
ли, че сме започнали да се променяме? Че сме станали по-цинични, саркастични,
подозрителни и нетърпими от всякога. Че бързаме да критикуваме грешките, но
забравяме да похвалим успехите. Че капацитетът ни за съсредоточаване се е стеснил
дотолкова, че много хора не са в състояние да прочетат една-единствена книга. Че
искаме да получаваме информацията си за всичко на този свят мълниеносно и в рамките
на няколко реда. Възможно е епохата на цинизъм и динамична консумация да е
превърнала хора като Лоло в тъжна реликва. Едно 29-годишно момиче, вярващо с
детски наивитет, че на този свят има човек, предопределен точно за него, и готово
търпеливо да чака неговата поява. Толкова ли е трудно да се отнесем с малко респект
към тази освежаваща вяра? Преди повече от сто години Габриел Елихио е продължил
да свири под прозорците на потъналата в мрак къща. Родителите на Луиса не успели да
изградят достатъчно непристъпна крепост около сърцето на дъщеря си, за да спрат
неговата красива серенада, и в крайна сметка двамата влюбени минали под венчилото.
Вярата им, че съдбата иска да бъдат заедно на всяка цена, надделяла над всички
предразсъдъци. Слава Богу! Малко по-късно им се родил син. Нарекли го Габриел
Гарсия Маркес. Вече много години са минали от деня, в който прочетох написания от
него шедьовър „Любов по време на холера“. Нямат брой произведенията, посветени на
най-старата история – тази на мъжа и жената, но романът на Маркес е един от най-
странните, прелестни и опустошителни опуси за любовта в историята на световната
литература. В него гениалният писател изгражда, разрушава и после пак изгражда един

395
омагьосан, трагикомичен и неравностранен любовен триъгълник, чиято неизчислима
площ дължи себе си на непредсказуемата, вечно променяща се геометрия на човешката
душа. Не трябва да имате доверие на Маркес – нищо в романите му не е такова, каквото
изглежда на пръв поглед. В „Любов по време на холера“ младият, но беден и
безперспективен Флорентино е безнадеждно влюбен в красивата Фермина. Тя отвръща
на чувствата му, но под натиска на родителите си се омъжва за уважавания, заможен и
праволинеен доктор Хувенал Урбино. Една от фиксациите на Маркес е вбесяващата
теория, че възрастта ни превръща в мрачни циници и ни отнема чисто човешката
способност да чувстваме. Годините... Времето... Те са носителите на необратима
разруха: и физическа, и емоционална. Но в романа Флорентино чака любимата си точно
51 години, 9 месеца и 4 дни. Той вече гони 80-те, когато доктор Урбино е сполетян от
нелепа смърт, и съдбите на двамата остарели младежи най-после се преплитат,
застигнати от запъхтяната любов, която винаги ги е преследвала. Последната глава на
„Любов по време на холера“ е едно от най-изумителните неща, които някога съм чел.
Повествованието се носи в зашеметяваща, почти симфонична ритмика. Гласът на
Маркес е толкова изящен, думите му – толкова елегантни, че човек се носи като пленена
от вятъра яхта върху редовете, без да знае и без да се интересува къде точно ще го отведе
тази едновременно тъжна, щастлива и величествена история. В самия край двамата
влюбени се качват на речен кораб и Флорентино нарежда на своя приятел капитана да
не пуска други пътници и да вдигне жълт флаг – знак, че на борда има поне един човек,
болен от холера. Заразата е гаранция, че никой няма да посмее да стъпи на палубата.
Корабът поема по тихото течение и някак си без да го казва, Маркес ни прошепва, че
жълтият флаг няма как да бъде свален и че няма да има пристанище, което да позволи
на кораба на влюбените да спре дори за миг. Те са обречени да се носят щастливи между
двата бряга, без да търсят и да очакват нищо повече от живота, защото вече са открили
себе си. И когато обърнете последната страница, ще разберете, че магията на тази
история е в прозрението, че тя продължава отвъд кориците и че докато има хора на този
свят, ще има и любов по време на холера. Самият Маркес е открил голямата си и
единствена любов – красавица на име Мерседес Барча, още като хлапак. Женят се на
27-годишна възраст и никога не се разделят. Майка му, Луиса Игуаран, живя 97 години
и никога не престана да бъде „цветето“ на Габриел Елихио. Днес Маркес живее някъде
в планините на Мексико. Казват, че бавна, безмилостна деменция е опустошила
съзнанието и спомените му и той вече не е в състояние да пише. Има много мнения за
това какво точно символизира холерата в романа му. Тя присъства навсякъде и се движи
като криволичеща нишка от началото до края на книгата. Когато го попитали дали тя е
всъщност тъмната страна на любовта, той отговорил с намигане: „Внимавайте да не се
хванете в клопката ми!“. Аз лично предпочитам мнението, че холерата символизира
цинизма, омразата и прагматизма – емоционалната разруха, която води до липсата на
обич. Габриел Гарсия Маркес е непоправим, сантиментален романтик. Представител на
друго време, други ценности. Но вярвате ли, че непреходните му послания са
анахронизъм? Отживелица? Потънали в прах реликви? Едва ли... Тази статия, естестве-
но, не бе толкова за Лоло Джоунс, колкото за нас. Достойнството продължава стремгла-
вата си девалвация. Вече на никого не прави впечатление, когато някой започне да
раздава честта си под концесия. Може би затова сме толкова шокирани, когато се
натъкнем на точно обратното. Човек е единственият законен собственик на всяко нещо,
което е направил в миналото си. Но тази собственост е напълно недвижима. Често не си
даваме сметка, че щом веднъж е станала наша, не можем да я продадем, разменим или

396
дори ремонтираме. Няма нищо лошо в това, че Лоло Джоунс го е разбрала навреме и е
решила, че ще бъде само и единствено с човека, когото обича. Маркес ... Баща му
Габриел Елихио... Флорентино... Екзотичната американска спринтьорка... Те са
разновидност на една и съща до болка романтична личност, която, за съжаление, е вече
толкова рядко срещана, че ни е трудно да я разберем. Лоло няма реален шанс за медал.
Вече отдавна е излязла от идеалната за нейната дисциплина възраст и ще бъде голямо
постижение, ако дори успее някак си да се класира за финалите. Но днес това е без
значение, защото, надявам се, сме разбрали, че един човек, който винаги е вършил
всичко с много труд и без да се раздели с достойнството си, заслужава уважението ни.
Така че нека и ние проявим достойнство и човещина и днес, в деня, в който Лоло
Джоунс навършва трийсет години, просто да ѝ пожелаем щастие, здраве и късмет. Нека
най-после намери човека, когото съдбата крие от нея вече толкова години.

И нека обещаем на нея и на себе си да оставим настрана предразсъдъците си и поне

в този хубав и слънчев неделен ден да бъдем любовта, а не холерата.

397
 ПИСЪК В НОЩТА
31 август 2009 г.
За вестник „ Телеграф“
http://www.sportal.bg/news.php?anketa_results&anketa_res&news=194578

„Аа-я-oy-oyyy!!! Аа-я-оу-оууу!!!“ Това е горе-долу непрекъснатият, вбесяващ и,

честно казано, непоносим крясък, с който португалската тенисистка Мишел Ларчър де
Брито прави все по-успешни опити да побърка напълно и съперничките си, и публиката.
Колкото и да е толерантен човек, е почти невъзможно да издържи да гледа цял мач на
португалката, без да почне да губи разсъдъка си. Казват, че на „Ролан Гарос“ тази година
писъкът ѝ е ударил 109 децибела. Съперничката ѝ се видя принудена да поиска
прекъсване и да помоли съдията да се намеси. Де Брито обаче продължи невъзмутимо
да кряска с още по-гръмотевична сила, сякаш при всеки форхенд раждаше носорог. В
края на мача полуоглушалата публика я изпрати с освиркване. Мишел де Брито,
естествено, е само малка част от все по-очевидния проблем, свързан с викането в
женския тенис.
Моника Селеш беше страхотен играч и едва ли има човек, който да не съжалява за
трагичния инцидент, който съсипа кариерата ѝ. Но ако има нещо, за което съм склонен
да обвинявам Моника, това е, че тя навярно сложи началото на модната в момента
тенденция на оглушително пищене всеки път, в който ракетата направи контакт с
топката. Вопълът на Моника бе изключително особен и досаден и започваше тихо и
398
измамливо лаконично с „ъ“, за да се стовари със стихиен звукопад от топовни гласни
върху многострадалната ѝ противничка: „ъ-йоу-ии-яаа!“. На езика на маорите това
означава: „Помощ! Без да искам, глътнах скопено марабу!“.

Проблемът и с Де Брито, и със Селеш беше, че крясъкът им започваше малко преди

удара и продължаваше да се носи над корта дълго след като топката прелетеше над
линията на мрежата. Който е играл тенис, знае точно какво означава това. Контактът на
топката с ракетата произвежда звук, който има определена тоналност и е част от играта.
По неговото вибрато опитните тенисисти могат да определят плътността, фалца и
понякога дори посоката на пристигащата топка и да подготвят подходящото връщане.
Крясъците маскират удара и създават некоректно преимущество. Навремето и Мартина
Навратилова, и Дженифър Каприати направиха отчаяни опити да насочат вниманието
на длъжностните лица към кръвосмразяващите стонове на Селеш.
Тенисистките твърдяха, че освен всичко друго викането създава неравностойна
психическа атмосфера и нарушава ритъма им. Тогава оплакванията им бяха оставени
без последствия, но ето че днес, в навечерието на US Open, женската тенис асоциация е
напът да предприеме драстични мерки срещу някои от най-големите си звезди. Мария
Шарапова, която притежава най-мощен маркетингов потенциал в света на тениса, е
също притежателка на пронизителен високооктавен писък, който би накарал Чък Норис
да си изплюе бъбреците от страх. На „Уимбълдън“ специалисти установиха, че силата
на крясъка ѝ е 101.2 децибела, или горе-долу колкото двигател на малък реактивен
самолет.

399
 Съперничките ѝ роптаят от години, но тенис асоциацията не смееше да предприеме
нищо срещу най-голямата си звезда. Сестрите Уилямс също обичат да пукат тъпанчета,
особено Серина, чийто вик изригва с грохот от могъщия ѝ гръден кош като от кратера
на действащ вулкан. Но чашата на търпението като че ли започна да прелива след
„Ролан Гарос“ и фиаското с Мишел де Брито. Крие Евърт и Мартина Навратилова
отново натиснаха официалните лица и изискаха конкретна промяна в правилника, която
поне малко да ограничи оргазмената какофония по кортовете. Заваляха и гневни писма
от хиляди зрители, така че има голяма вероятност още от следващата година да бъдат
наложени наказания от загубени точки и дори геймове за прекалено викане.
Някои физиолози и треньори оправдават крясъците с обяснението, че това е метод за
ефикасно освобождаване на енергия при нанасяне на изключително силен удар. Добре,
но защо тогава един Анди Родик например веднъж не е изпищял като настъпен тюлен,
въпреки че блъска 200-километрови сервиси? Федерер също намира начин да доминира
с относително безмълвна прецизност. Всъщност същото се отнася за повечето велики
тенисисти. Сампрас, Граф, Борг, Лендъл и много други не намираха за необходимо да
се дерат при всеки удар. Сред мъжете най-голяма сирена имаше Джими Конърс, но нито
той, нито по-късно Агаси могат да се сравнят с гласните струни на жените тенисистки.
Надал проявява тенденции към викове, особено в петия сет, но на него му е простено,
защото форхендът му е толкова силен, че по всяка вероятност болезненият крясък не
идва от него, а от ракетата му.

400
 Има логика, разбира се, активното издишане да става в момента на максимално
усилие. Има ги и оправданите крясъци в някои спортове, но тенисът не е нито вдигане
на тежести, нито чупене на керемиди с гола ръка. Тенисът е джентълменски спорт и
международната асоциация винаги се е опитвала да продава както атлетичния
компонент в имиджа му, така и интелектуалния, шахматен елемент, заложен в играта.
Това все пак е спорт, в който от публиката се изисква да притихне преди сервис, а
коментаторите шепнат. Играта на нерви е голяма част от двубоя. Представяте ли си, ако
гросмайсторите започнеха да се надвикват. Топалов атакува дръзко коня с пешка на С-
4: „Аа-я-оу-оууу!“. Крамник, леко разстроен, успява да дръпне коня на Б-6: „Ъъъъ-йоу-
ии-яаа!“.

Казват, че злият гений, който стои зад цялото това маниакално виене в тениса, е самият
Ник Болетиери. Критиците на легендарния треньор твърдят, че точно той е в основата
на оглушителната мода и не може да е случайно, че повечето „викачи“ са създадени
именно в неговата школа във Флорида. Действително сред възпитаниците му личат
имената на Селеш, Шарапова, Мишел де Брито, сестрите Уилямс и много други
гръмогласни тенисистки. Самият Болетиери отрича, че целенасочено учи играчите си
да крещят, и твърди, че те го правят инстинктивно.
Аз обаче съм бил в академията в Брадентън, и то по време на тренировки на
момичетата. Трудно е да се опишат дисонансите от истерични писъци, които се носеха
от кортовете. Ако си затвориш очите и не знаеш, че става дума за тенис, може да
помислиш, че ято настинали чайки снима порнографски филм. Вярно, че Болетиери го
нямаше, но 100% девойките се подготвят по негова методика и той носи поне частична
отговорност за вокалните им изстъпления.
Истината е, че всеки издишва при удар в тениса, така и трябва да бъде. Аз лично нямам
особен проблем и с викането. Това, което е неоправдано и трябва да бъде регулирано, е
преувеличаването на крясъка с конкретна цел. Брус Лий го правеше във филмите си за
драматичен ефект; Аксел Роуз го правеше за музикален ефект; дивото животно го прави,

401
за да парализира жертвата си или да обезкуражи кръвожаден хищник. Всички те имат
солидно оправдание. Мишел де Брито обаче го прави, за да обърка съперничките си и
да спечели преимущество. Според мен публиката на „Ролан Гарос“ усети именно това
намерение и затова обърна гръб на младата тенисистка, феновете бяха недоволни от
тази стратегия и не се поколебаха да изразят отношението си. Това настроение бе
осезаемо и на „Уимбълдън“. Хората не искат да ходят на стадиона със запушалки за
уши. Звуковият фон на един тенис мач е съществена част от преживяването и
истинските фенове не искат да го загубят. За тях писъкът на Де Брито е като фалшива
цигулка във Виенската филхармония.
Тенисът винаги е поддържал много тесни взаимоотношения със собствения си класи-
чески етикет и традиции. Затова ми се струва, че ни предстои промяна в правилника. Не
бих искал да видя драстични мерки, които да отнемат от индивидуалността и колорита
на играчите, но нещо просто трябва да бъде направено. Ако не бъдат предприети
никакви мерки, гарантирам ви, че малко по малко тази тенденция ще се превърне в
методика на подготовка. Майсторството ще се измерва не само със силата на сервиса,
форхенда, бекхенда, ретурите, играта от задната линия и на мрежата, а и с децибелите
на крясъка. „Викачите“ ще стават все по-добри и по-добри. Ще бъде само въпрос на
време, преди пищенето на някоя тенисистка навлезе във високочестотния диапазон и
накара мозъците на всички кучета в района около корта да експлодират. От друга
страна, късовълновият писък може да бъде засечен от радиолюбител на друга планета:

– Адмирал Гррр, засякохме съобщение от земята!

– Хайде де! Сигурен ли си, Фррр? Живот на земята? С тази атмосфера? Какво гласи
съобщението?
– Явно загиват, г-н адмирал. Сигурно е късно да им помогнем. Посланието им е
просто ужасяващ вик на агония. Ако не ми бяха здрави и трите сърца, нямаше да го
издържа.
– Колко тъжно, Фррр. Би ли ми пуснал записа?
– Разбира се. С огромно неудоволствие. Ето го: „Аа-я-оу-оууу!“.

402
403
 ДА ОТКРИЕШ МЕТУСЕЛА
15 март 2013 г.
За „Спортал „
http://www.sportal.bg/news.php?news=419193

„Кой ти даде номера ми?“ – изсумтя ядосан Антонио. Още щом чух тези изхранени с
раздразнение в моя посока думи, си дадох сметка, че за кой ли път шансът не е на моя
страна. Вече повече от двайсет години правя отчаяни опити да се срещна с Метусела.
Колкото повече човек се проваля, толкова по-силна става фиксацията му, и в даден
момент трябваше да призная пред себе си, че Метусела е обсебил съзнанието ми.
Толкова исках да го видя, да застана най-после лице в лице с него, да отпия от мъдростта
му. Но това изглеждаше все по-невъзможно. Проблемът не е толкова в това, че този стар
екстравагантен отшелник живее в почти непристъпните, намръщени бръчки на Бялата
планина в Калифорния, колкото в ревностното мълчание на шепата хора, които знаят
точно къде може да бъде намерен. Има само няколко човека на този свят, които биха
могли да ми посочат неговото високопланинско скривалище, но явно няма нищо на този
свят, което да ги накара да проговорят. Обетът, който са дали пред себе си и пред самия
Метусела, е ненарушимо, свещено обещание. И ето че сега, след две десетилетия,
хиляди километри и четири изпълнени с премеждия провалени пътувания до това суро-
во място, най-после съм се добрал до един от пазителите на стария Метусела – човек
със скърцащ никотинов глас на име Антонио. От него зависи всичко...
И отново си задавам вече ставащия традиционен въпрос: за какво и точно става дума
в пристигащата след малко история? Кое е най-важното нещо в нея? Дали изумителната
сага на един изключителен баскетболист? Дали малкото самотно момиченце, чиито
404
пъргави пръсти се носят по клавишите на огромен роял? Дали шокиращи те
експерименти на най-големия експерт по разпити в ЦРУ? Дали призраците, бродещи из
стара каменна сграда в сърцето на Америка?
Дали детекторът на лъжата? Дали мистериозната татуировка, появила се върху кожите
на играчите от един цял отбор? Дали екипът 0т учени от факултет по акустика, отправил
се на странно изследователско пътешествие из Щатите? Дали... дали... дали?

Метусела и неговите събратя в Бялата планина са странни,

изстрадали създания.

И вие като мен долавяте, че историята ще се отправи в сто различни посоки. Не знам
със сигурност всички пътища, по които ще ни отведе, но като че ли усещам точно къде
ще завърши – там, където всички те се пресичат... съвсем наблизо. Само на няколко
минути път от дома ми... Защото статията, разбира се, е за всички гореизброени неща,
но най-вече за стария Метусела. Той е дълбоко в самата сърдечна камера на този разказ
и това без съмнение е неговата история. Но всяко нещо с времето си.
Помня добре първия мач на Томас Робинсън в отбора на „Канзас“ преди четири
години. Публиката затаи дъх, когато 18-годишният исполин стъпи на игрището.
Хипертрофиралите му мускули се прескачаха и пръхтяха като стадо диви коне под
опънатата му до пръсване кожа, а внушителната му фигура изпъкваше дори сред
небостъргачните осанки на огромните му съотборници. „Този човек е като статуя на
Микеланджело!“, възкликна коментаторът. Така бе наистина, но проблемът бе в това,
че Томас Робинсън бе горе-долу също толкова подвижен, колкото произведенията на
ренесансовия скулптор. Тромавият тийнейджър разполагаше с координацията на
гранитен барелеф. Топката се мяташе непослушно в огромните му пръсти като мокра
скандинавска пъстърва и няколкото мъчителни минути, които прекара на игрището,
бяха почти потискащи. Колкото и да се раздаваше, каквото и да правеше, новобранецът
405
неизменно намираше начин да допусне грешка след грешка. В един трагикомичен
момент пасът на Шерон Колинс го завари неподготвен, оранжевото кълбо мина през
ръцете му и отскочи от главата му като от витошка морена.
Но известната с баскетболен интелект тукашна публика е пословично благосклонна,
особено когато долови старание, така че когато крайно притесненият Робинсън излезе
с наведена глава от игра за пет фала, той бе изпратен с аплодисменти. До края на сезона
новобранецът влизаше само за по няколко минути на игрището и записа скромните две
точки и две борби средно на мач.
Детекторът на лъжата е особено съоръжение, което разчита на физиологични промени,
за да регистрира флуктуации в емоционалния баланс на даден човек. Силни дразнители
стимулират почти всички системи в организма и апаратът незабавно отразява графично
емоционалните му реакции. От десетилетия насам един особен човек на име Клийв
Бакстър е смятан за най-големия експерт в областта на детектора на лъжата. През 1966
година Бакстър, който тогава бе шеф на отдела по разпитите в ЦРУ, направи изумителен
експеримент. Ученият вкара шестима доброволци в малка стая, в която имаше две
саксийни дръвчета. След това нареди на един от шестимата да изкорени едното дръвче,
да го разкъса на парчета и да го смачка с краката си. Няколко минути по-късно Бакстър
свърза електродите на приспособен за случая детектор на лъжата към оцелялото дръвче
и накара шестимата доброволци да влязат един по един в стаята. Полиграфът не
реагирал на нито един от тях до мига, в който „убиецът“ на дръвчето не влязъл в стаята.
В момента, в който той се приближил до саксията, стрелката на апарата започнала да
подскача като побесняла по хартията. Изумен, Клийв се вгледал в графиката, която
безпогрешно описвала емоцията... страх!
Впоследствие Бакстър проведе поредица шокиращи експерименти с детектора на
лъжата, които индикираха, че дърветата не само са способни на чувства и емоции, но
дори помнят какво им се е случило и разполагат с някаква неразбираема и чужда за нас
форма на разум. Той я нарече първична перцепция. Изследванията на Клийв Бакстър се
превърнаха в основа за един от най-големите бестселъри в историята на американското
книгоиздаване, наречен „Тайнственият живот на растенията“.
Кой е Томас Робинсън? В информационната ера вече няма тайни в света на спорта, но
когато 18-годишният младеж влезе за пръв път в игра за отбора на любимия ми
„Канзас“, той действително сякаш се бе появил от някаква мистериозна тера инкогнита.
Не се знаеше почти нищо за него. Малко хора бяха чували името му, не бе сред
списъците с най-добрите играчи и преди да започне последната му година в гимназията,
само един-единствен от елитните колежански отбори му бе предложил стипендия: този
на „Канзас“. Инстинктите на Бил Селф, треньор на отбора, му бяха подсказали, че в
тихото и некоординирано момче от гетото на Вашингтон има нещо особено ...
нещо, което заслужава вниманието му. Томас нямаше намерение да го разочарова и
продължи да влага всичко от себе си и през втората година в колежа. Въпреки че все
още бе на пейката, той постепенно стана първата резерва в отбор, сочен от мнозина за
най-талантлив в лигата. Постепенно Томас започна да играе по-спокойно, да увеличава
арсенала си от баскетболни оръжия, да използва все по-ефективно колосалната си
физика. Воден от двете си суперзвезди – еднояйчните близнаци Маркъс и Маркийф
Морис, „Канзас“ бе на практика непобедим. Братята бяха странни птици: въпреки че
вече бяха на по 20 години, те буквално не можеха да функционират един без друг.
Говореше се, че през целия си живот били разделени само за една седмица, когато
единият трябвало да отиде на лагер с националния отбор. Според тях самите това били

406
най-мъчителните седем дни в живота им. Все още се обличаха в еднакви дрехи,
подстригваха се по един и същи начин, пуснаха си идентични бради катинарчета и бяха
на практика неразличими. Най-изумителното е, че телата им бяха покрити с татуировки,
но... не можеха да бъдат различени и по тях. Когато единият си татуираше нещо, другият
получаваше абсолютно същата татуировка на същото място. Понякога за майтап си
разменяли фланелките преди тренировка, за да объркат съотборници и треньори.

Повечето учени не гледат сериозно на изследванията на Клийв Бакстър. Вярно е, че

приликите между растителните и животинските клетки са многобройни, но в крайна
сметка дърветата нямат централна нервна система, нали? За какви усещания, разум и
емоции може да става дума? Последователите на Бакстър от своя страна твърдят, че ние
просто все още не разбираме тяхната коренно различна система на възприятия, реакции
и биокомуникация. Растенията имат съзнание, казват те, но то просто е различно от
нашето.
Откакто се помни, Томас Робинсън е движен и мотивиран от три конкретни думи:
„Не мигай, Ърл!“
Ърл е неговото второ име, но то е запазено за един-единствен човек: майка му Лиса.
Никой друг няма право да го използва. Самият Робинсън не харесва името, защото е
старомодно. Тук всички го наричаха със съкратеното Ти-Роб и чух, че когато някои от
съотборниците му се опитали на шега да се обърнат към него с Ърл, погледът, който им
хвърлил, буквално изтрил прозвището от съзнанието им. Лиса имала абсолютна
собственост и контрол върху името. Да подготви двете си деца за превратностите на
живота се превърнало в нейната основна мисия. „Не мигай, Ърл – обичала да казва Лиса
на невръстния си син. – Каквото и да ти подхвърли съдбата, колкото и да е силен вятърът
в лицето ти, продължавай напред, без да мигнеш. Бъди силен, и ще постигнеш всичко.
И когато другите затварят очите си, ти няма дори да мигнеш. Чуваш ли, Ърл? Никога не
мигай!“
„Всичко, което съм постигнал, е заради майка ми – казваше Томас – тя е не само майка,
но и моят най-добър приятел. Обожавам я и заради нея дишам.“
Въпреки че, подобно на много от децата на гетото, Томас е израснал в бедност и без
баща, той винаги е гледал на себе си като на човек, роден с късмет. Защо ли? Защото
той е благословен с великолепно семейство, въпреки че никога не е срещал баща си.

407
Родителите на майка му – Шърли и Уил, не са се отделяли от него през цялото му
детство. Баба му и дядо му разбират идеално колко е важно да не позволят на улицата
и гетото да отровят детството на малчугана и на практика поемат функциите на
липсващия баща. Когато Лиса е на работа от сутрин до вечер, те са неотлъчно до Томас
и малката му сестра Джейла. Няма по-важна и могъща образователна институция на
този свят от семейството и благодарение на майка си, дядо си и баба си Томас Робинсън
получава трите най-безценни подаръка за едно дете: обич, семейство и възпитание.

Дърветата... мълчаливи, безизразни и неподвижни. Минаваме покрай тях, без да ги

забележим и без дори да се опитаме да узнаем тайните им. Има ли значение каква е
истината: със или без интелект, те отдавна са заслужили уважението и признателността
на цялото човечество не само заради това, което са, но и заради това, което
символизират. Дървото на живота; родословно дърво; райско дърво; коледно дърво... Те
са навсякъде: в митологията ни, в религията, литературата, науката, изкуството... И
въпреки това имаме още толкова много да научим от тях. Самото им съществуване е
хитър урок, който все още не можем да схванем. Те вдишват въглероден диоксид и
издишват кислорода, без който не можем. И без централна нервна система дърветата са
разбрали, че на 150 милиона километра от нас бушува нестихваща термоядрена
експлозия – неизчерпаем източник на енергия. Така че, вместо да търсят мръсен нефт с
корените си, те протягат клони към слънцето, хранят се със светлината му и я превръщат
в захар. Те са белите дробове и пречиствателната станция на планетата, стражи на
нейното крехко равновесие и нашият най-очевиден пример за подражание. Но те са ни
дали не само въздуха, който дишаме, и плодовете, с които се храним. На тях дължим
толкова много: огъня, който ни е топлил в праисторическата зима, копията, с които сме
ловили дивеча си, първите си домове и мостове, четката на Леонардо, кораба, с който
викингите на Ериксон са пресекли Атлантика, гласа на Страдивариус, хартията, върху
която е написана Лунната соната, китарата на Джими Хендрикс и, не на последно
място – неподражаемата силистренска кайсиева.
Постепенно Томас Робинсън се превърна във важна съставна част от отбора. Въпреки
че вкарваше едва по 6-7 точки на мач, 207-сантиметровият исполин бе идеалната
резерва, особено когато се наложеше да вилнее в подкошието. Самият застрашителен
вид на мускулестия титан всяваше ужас в противниковите играчи. Близнаците вкарваха
отвсякъде, гардовете стреляха безпогрешно от тройката, а Томас... Томас не мигаше. И
ето че „Канзас“ отново бяха сред основните претенденти за титлата. Отборът бе на
практика непобедим, особено на собствения си терен в легендарната зала „Алън
Фийлдхаус“.
Преди няколко години група инженери от програмата по акустика на университета
„Пен Стейт“ се захванаха с любопитно изследване. Целта бе да се установи коя е най-
шумната зала за баскетбол в Америка. С други думи, кой отбор има най-голямо
домакинско преимущество. Почти нямаше изненадани, когато екипът обяви, че
уникална комбинация от фактори е превърнала „Алън Фийлдхаус“ в децибелен ад
номер едно за противниковите отбори. Сградата е стара и невзрачна на пръв поглед
варовикова постройка, която въпреки скромния си външен вид събира 16 300 зрители.
Формата на вътрешното пространство, ъгълът на наклон на трибуните и старомодните
нискоабсорбиращи материали, от които са изградени стените на залата, улавят като в
капан тътена на подивялата публика, не му позволяват да се измъкне, подхвърлят го

408
нагоре-надолу, амплифицират го и го превръщат в непоносим грохот. Когато роди-
телите водят децата си на мач, те обикновено си носят запушалки за чувствителните им
уши. Но оглушителният шум не е единствената причина „Канзас“ да имат толкова
омаломощаващо преимущество у дома си. Според много играчи, треньори и фенове
залата е нещо като свещен баскетболен храм, по чиито тъмни коридори бродят
легендарни призраци. Във варовиковите стени на тази каменна катедрала живеят
спомени за епохални битки, а между двата коша се носят сенките на незабравими герои.
Тук, в самото сърце на Америка, се съхранява богатството на несравнима баскетболна
традиция. Игрището носи името на откривателя на играта – Джеймс Нейсмит, който е и
първият треньор на отбора. Самата зала е кръстена на Фог Алън, който е създал
треньорската професия, водил е отбора 40 години и е превърнал баскетбола в
олимпийски спорт. Тук, сред прериите на Канзас, са вършели чудесата си хора като
Уилт Чембърлейн, Клайд Ловелет, Джо Джо Уайт, Манинг, Пиърс, Удуърд и много,
много други. Дори противниковите играчи признават, че мястото крие някаква
необяснима мистика и изпитват страхопочитание, стъпвайки на знаменития паркет.
Уикипедия твърди, че на базата на статистически данни „Алън Фийлдхаус“ е дала на
отбора на „Канзас“ най-голямото домакинско преимущество от всички американски
отбори – и професионални, и аматьорски. „Ако някой дойде и ни предложи 100 милиона
долара, за да построим нова зала, ние ще му благодарим и ще откажем – казва треньорът
Селф. – Може „Алън Фийлдхаус“ да е на повече от половин век. Може да не изглежда
елегантна. Може по нея да няма алуминий и стъкло. Но тя е нашето светилище и няма
нищо на този свят, което да ни накара да я заменим.“

Било е отдавна. Малко семенце от борова шишарка е било поето от вятъра и запоки-
тено върху твърдата студена почва на камениста планина. Въпреки неблагоприятните
условия семенцето е намерило начин да оцелее и да вдъхне живот на крехко стъбълце,
проникнало от снега с първите признаци на пролетта. Това е бил първият ден в живота
на едно уникално борче. 2600 години по-късно се е родила Клеопатра.. .Днес дървото е
все още живо и е почти на 5000 години! Учените го смятат за най-древния открит
неколониален организъм на Земята. Няма по-старо единично дърво на този свят. Нито
гигантските секвои, нито баобабите на Африка, нито мексиканските кипариси могат да
се сравняват с него. Нарекли го Метусела, на името на най-дълголетния човек на
земята – дядото на Ной, Метусел, който според библията е живял 969 години.
Представете си го само! Негово иглолистно величество Метусела! 5000 години! 50
века! 20 хиляди сезона! И то къде! На немислима надморска височина в суровия климат
на Бялата планина. По-високо от Мусала – на самия краен ръб на дървесния пояс, където
според логиката въобще не би трябвало да има висока растителност. Цели цивилизации
и империи са процъфтявали и рухвали. Идвали сме и сме си отивали. Пламвали сме и
сме угасвали. Съдби, генерации, поколения.... Фараоните, Александър Велики, нашите
ханове, Колумб, Средновековието, Ренесанса, индустриалната революция, Хитлер,
Сталин, войните. За стария мъдър Метусела всички те са просто въздишки във времето.
От две десетилетия се опитвам безуспешно да открия Метусела. Не искам много:
просто да бъда за малко в присъствието му. Да сложа ръка върху кората му. Да се
вслушам в безмълвния му шепот, в древните неразказани, застинали в тъканите му
притчи. Дали ще усетя нещо трансцендентно? Дали ще се включа поне за миг в някакъв
общ, древен колкото света разсъдък – античния биоинтернет на органичната материя?
Дали ще науча нещо за себе си? За другите? Имаш ли съзнание и памет, Метусела? Ще

409
усетиш ли дланта ми? Ще превърнеш ли и мен в един от многото си мълчаливи
спомени?

Томас Робинсън започна да се страхува панически от телефона си преди две години.

До ден-днешен той предпочита да комуникира с есемеси. През януари 2011-а вторият
му сезон бе в разгара си, от борът набираше инерция, оценките му в колежа бяха
отлични. Нещата се развиваха повече от добре... докато не звънна мобифонът му. Беше
майка му... ридаеща. Лиса успя да му каже през сълзи, че сърдечен удар е отнел живота
на Шърли – неговата любима баба. Томас бе съкрушен и Бил Селф го открил в
съблекалнята облян в сълзи. Само дни след като се върна от погребението, телефонът
на Робинсън иззвъня отново. Отново бе майка му и отново го чакаха кошмарни новини.
Този път бе починал дядо му Уил – достойният заместник на изоставилия го баща,
човекът, който го бе завивал нощем, който го бе учил да играе баскетбол, да кара колело,
да лови Риба, да бъде мъж... Томас бе зашеметен. Сякаш цялата вселена се бе обърнала
срещу него. Само седмица по-късно телефонът иззвъня отново... този път по-зловещо
от всякога.
Първото ми пътуване до Бялата планина беше доста отдавна. Нека просто кажем, че
още нямаше интернет. Тъй като на практика бях един наивен хлапак, смятах, че е
достатъчно да стигна дотам, за да видя стария Метусела. Последните 5 километра от
шосе 168 по тирбушонения, разнебитен и главозамайващ път нагоре към планината за
малко да сложат край на многострадалната ми таратайка. Когато някак си пристигнах и
попитах двамата рейнджъри къде точно е Метусела, те изпаднаха в бурен смях: „Ти явно
не си в час! Всички, които знаят къде е, сме се заклели да не издаваме точното му мес-
тонахождение. Метусела е реликва. Чудо на природата. Не ти ли е ясно, че един вандал
е достатъчен? Един маниак, смятащ, че може да влезе в историята, ако нарани най-
старото дърво на планетата...“.
Рейнджърите ми казаха, че Метусела е един от боровете в т.нар. Старинна гора.
Всички дървета в нея са мъхестошишарни борове и повечето са хилядолетници. Този
вид дърво расте само тук – на повече от три хиляди метра височина, върху бяла
камениста почва, дала името на планината. Тръгнах по шесткилометровата пътека към
горичката. Мястото е зашеметяващо красиво, но климатът е много тежък. Въздухът е
разреден, температурните амплитуди са екстремални. Далеч под мен се откриваше
изумителна гледка към обезобразената физиономия на Долината на смъртта – един
клокочещ от жега тиган и най-ниска точка в Северна Америка. Но тук, на 3200 метра
надморска височина, виеше пронизващ, леден вятър. Не можех да повярвам, че някои
от най-дълголетните жители на планетата са намерили начин да се адаптират и оцелеят
в тези кошмарни условия.
Този вид дървета са странни създания и едва ли се покриват с представите ви за
величественост. Стъблата и клоните им наподобяват преплетени в жестоки спазми
крайници. В гротесковите им фигури почти няма прави линии. Те изглеждат изкривени,
агонизиращи и страдащи. Лутах се безцелно по пътеката и въпреки че не можех да
намеря мъдреца, когото търсех, си дадох сметка, че освен всичко друго Метусела е и
несравним урок по дарвинизъм. Кой знае с какви катаклизми са го сблъскали 5000
години. Той е надживял светкавици, лавини, земетресения, виелици, пожари, градушки,
суши, болести и дори термоядрените опити на някакви си 100 километра оттук.
Препятствията и болките са част от живота и в неговата антична дървесна плът се крие
прозрението, че триумфирайки над тях, ставаме по-силни. Може да ни поизкривят и

410
усучат. Може да набраздят кората ни, но ако ги надделеем, ще постигнем дори тези
неща, които би трябвало да бъдат невъзможни.
Томас Робинсън отказа да вдигне телефона на 21 януари 2011-та. „Страх ме е! Имам
лошо предчувствие“, казал той на двамата близнаци, които бяха най-добрите му
приятели и в този момент, за щастие, били с него. Обаждането било от седемгодишната
му сестра Джейла. В крайна сметка те го убедили да ѝ върне обаждането. Опасенията
му се оправдали и когато плачещото дете му казало, че майка им е починала от инфаркт,
той изпуснал телефона на земята и се разридал. В рамките на един месец Томас
Робинсън бе загубил цялото си семейство. Най-близките си хора – тези, които обича
повече от всичко. Минути по-късно треньорът Бил Селф научил за трагедията и се
втурнал към апартамента на Робинсън. Там той заварил целия отбор. Понякога, когато
си застанал пред 207-сантиметров гигант, е лесно да забравиш, че той е все още
тийнейджър. В този миг Бил Селф видя пред себе си не толкова една ридаеща планина
от мускули, колкото едно съкрушено, смазано и уязвимо дете. Дете, загубило завинаги
най-важния човек – този, заради когото диша. Този, който никога повече няма да го
нарече Ърл и няма да му каже да не мига.
„Томас, кажи какво да направя? На кого да се обадя?“, попитал Селф. Робинсън
вдигнал глава и успял само да каже през сълзи: „Тренер, ти не разбираш: аз нямам
никого вече. Нямам семейство. Само аз и Джейла сме на този свят“. Бил Селф не
издържал и се разплакал. Близнаците плачели. Целият отбор плачел. На следващия ден
предстоеше важен мач срещу „Тексас“, но тази нощ никой не затворил очи. Отборът
останал да бди над неутешимия гигант.
Вторият ми опит да се добера до Метусела завърши безславно поради изгърмяла
скоростна кутия в градчето Бишъп, разположено в котловината между Сиера Невада и
Бялата планина. Действително никой не знаеше точно къде се намира прословутото
дърво. Дори във вездесъщия интернет под неговото име ще намерите само снимки на
произволни мъхестошишарни борове. Картата, с която се бях сдобил и която уж
трябваше да ми покаже координатите на Метусела, по-късно се оказа фалшива.

Третото ми пътуване бе осуетено от снежна виелица, която затвори пътя към

планината, а четвъртото... четвъртото ме отведе до споменатия в началото Антонио.
411
 След като му разказах за премеждията си, механикът, който бе на-правил опит да
поправи колата ми в Бишъп, се бе смилил и ми бе дал телефона на свой приятел. „Името
му е Антонио. Бивш планински рейнджър е и ще те отведе до дървото – каза ми
механикът. – Може да се наложи да си платиш обаче. В никакъв случай не му казвай, че
аз съм ти дал телефона му.“
В крайна сметка сприхавият Антонио заяви, че ще ме отведе до Метусела, но поиска
неособено скромно възнаграждение. С риск да нямам достатъчно бензин за връщане се
съгласих да му платя. Ударихме си среща рано сутринта пред един мотел в набедената
за градче купчина бараки, наречена Биг Пайн, Калифорния. Мястото беше в подножието
на планината. След като чаках един час, си казах, че ще изчакам още 10 минути и ще си
тръгна... След което чаках още два часа. Антонио така и не пристигна, а величественият
екот от тенекията, която ми върза, навярно все още отеква в красивата котловина.
Никога повече не чух и гласа му, тъй като номерът му бе сменен.
Отборът на „Канзас“ не бе губил от години на собствен терен. Но на сутринта след
смъртта на Лиса мислите на нито един от играчите не бяха свързани с баскетбол. Мъката
на съотборника им сякаш бе отнела силите им. В този ден „Канзас“ падна от „Тексас“,
слагайки край на 69 поредни победи у дома. Това бе първата и последна загуба на Томас
Робинсън в „Алън Фийлдхаус“.
Трагедията не само запокити младия играч в мрачната паст на жестока депресия, но го
постави и в много сложна ситуация. Той бе едва 19-годишен студент без пари, връзки и
възможности. Изведнъж, за един-единствен ден, му се наложи да се превърне във
възрастен мъж и да намери начин да осигури нормално детство на седемгодишната си
сестра. Той винаги е боготворял и е закрилял Джейла с маниакална всеотдайност. „Тя е
най-голямата му гордост. Само за нея говори“, спомня си с усмивка съквартирантът му
в колежа Илайджа Джонсън. Детето наистина е уникално – пълна отличничка и
виртуозна пианистка с лъчезарна, ослепителна усмивка. Всички я обожават: и
учителите, и съучениците, и съседите в квартала. Мечтата ѝ е да стане концертираща
пианистка и се интересува далеч повече от етюдите на Шопен, отколкото от баскетбол.
Но в онзи кошмарен зимен ден преди три години детският ѝ свят се бе разпаднал на
съставните си части, а бъдещето ѝ изглеждаше несигурно и мрачно.
Само дни след смъртта на Лиса обаче администрацията на „Канзас“ получи първото
предложение за осиновяване на Джейла от фен на отбора. След което се получи второ...
и трето..., и четвърто. Офисът бе затрупан от искрени официални молби за осиновяване.
Десетки хиляди хора от всички краища на щата предлагаха да станат родители на
детето: бизнесмени, учители, механици, строители, лекари, чистачи... Феновете на
отбора, тези, които ръкопляскаха на Томас Робинсън дори след най-слабия му мач,
нямаше да позволят на сестричката му да порасне без родители. Треньорът и четирите
помощник-треньори също направиха постъпки за осиновяване.
Това не се наложи. Нещата някак си се наредиха поне временно и Джейла остана в
любимото си училище във Вашингтон, но феновете решиха да създадат фонд за детето.
Пари заваляха отвсякъде: по 100, по 20, по два долара. Всеки помагаше с каквото може.
Има обаче празнини, които нищо на този свят не може да запълни. Някой бе направил
сърцераздирателна снимка на погребението. На нея Томас бе прегърнал силно Джейла
с голямата си дясна ръка, сякаш се страхуваше, че някой ще му я открадне. Момичето
се бе свило в балтона му като изплашено, разтреперано врабче. Те изглеждаха толкова
тъжни и самотни. Минути по-късно целият отбор влязъл неочаквано в църквата.
Всички – от първия до последния човек, се качили на самолета за Вашингтон, за да

412
бъдат до съотборника си в най-тежкия му момент.
Когато се върна в Канзас, Томас потъна в жестока депресия. Две неща му помогнаха
да я преодолее: мисълта за Джейла и подкрепата на отбора. Близнаците вече не се
отделяха от него, а и останалите му съотборници не го оставяха да страда. И те, и
треньорите, и феновете сякаш бяха взели безгласен обет – отсега нататък всички те да
бъдат негово семейство. Малко по-късно благодарният Томас татуира загадъчните три
букви върху левия си бицепс: F.O.E. Близнаците Морис имаха същата татуировка.
Постепенно мастилената абревиатура се появи по кожите на все повече играчи на
„Канзас“. Какво означава мистериозното съкращение ли? F.O.E. (Family Over
Everything) – „Семейството над всичко“. „Семейството в моя случай – обясни Томас в
интервю – са тези хора, на които мога да разчитам за всичко: моят отбор. Те никога няма
да те оставят в беда и когато паднеш, ще те вдигнат. Не е имало нито един момент, в
който да не съм усещал тяхното присъствие.“
След края на сезона младият баскетболист взе кардинално решение: ако съдбата е
решила да се обърне срещу него, то той няма да бяга от нея и няма да ѝ позволи да го
повали. Ще се обърне право срещу нея и ще я погледне в очите. Колкото и да е силен
вятърът, няма да мига. Робинсън вече носеше нова, далеч по-голяма отговорност: от
неговата сила, воля и качества зависеше не само той, но и едно малко, беззащитно
момиче. Томас вече не излизаше от залата. Старата каменна сграда подслони наранения
младеж и се превърна в негов дом, а тренировките – в негова терапия. Щанги,
плиометрика, стрелба, издръжливост, скорост, индивидуални тренировки – играчът се
подложи на нечовешки натоварвания през лятото, движен от една-единствена мисъл –
тази за Джейла.
Още с началото на третия си сезон в отбора Робинсън ни направи свидетели на една
от най-шокиращите трансформации в света на баскетбола: от резервен играч, вкарващ
по 7 точки на мач, той се превърна в най-доминиращия баскетболист в лигата. Америка
гледаше в захлас. Сякаш бе обезумял и нищо не можеше да го спре. Мускулите му вече
не се побираха във фланелката. Отскокът му го пращаше в стратосферата. Хвърляше се
като снаряд след всяка топка. Вкарваше отвсякъде. Биеше чадъри. Попиваше всяка
борба. Забиваше с такава чудовищна сила, че ако можеха, изстрадалите кошове щяха да
се организират в профсъюз срещу него. Томас Робинсън се бе превърнал в баскетболна
стихия. Печелеше мачове собственоръчно. Деморализираше цели отбори. Спомням си
деня, в който вкара 30 точки и прибра 21 борби. По-късно, в мач срещу омразния отбор
на „Мисури“, беше пазен от трима играчи, които го фаулираха и висяха по ръцете му
като праскови, но той пак намери начин да ги бие. И как ще забравя сеизмичната му
забивка срещу талантливия отбор на „Бейлър“?! Томас излетя като стратегическа ракета
„земя-въздух“ към коша, прибра отскочилата от ринга топка в огромната си длан и без
да погледне надолу в далечината към изумените защитници, блъсна топката с такава
сила в коша, че дори атеистите в залата се прекръстиха! Абсолютна контрагравитация!
Малко хора даваха шанс на „Канзас“ през 2012-а – близнаците вече играеха в НБА (в
момента са както винаги неотлъчни в отбора на „Феникс“), а и повечето от останалите
звезди бяха завършили. Томас Робинсън обаче пое отбора на плещите си и ги поведе в
безпрецедентен поход чак до финалния мач за титлата. Той вече не играеше за себе си.
Играеше за Джейла и за онова нещо, което според татуировката му е по-важно от всичко
останало.
Но мисълта за майка му не го напускаше и Томас реши да направи нещо, което да
успокои душата му. Нещо, което много хора вярват, че всеки човек трябва да направи

413
поне веднъж на този свят. Томас Робинсън реши да подари живот на тази планета в
памет на угасналия живот на неговата майка. В един слънчев октомврийски ден Томас
Робинсън намери най-хубавото място непосредствено до легендарната зала-параклис,
изкопа малка яма в меката пръст и... посади в нея красиво кленово дръвче. Дръвче, което
винаги ще бъде от огромно значение за него. Преди да покрие ямата с пръст, Томас е
сложил в корените писмо до майка си, след което е постоял мълчаливо до дръвчето и си
е тръгнал с ясното разбиране, че то завинаги ще носи в листата си неговата история.
Такъв е бил първият ден в живота на едно забележително дърво. 2100 години преди това
се е родила Клеопатра... Но въпреки младостта си дръвчето е събрало в тъканите си
толкова много мъдрост, толкова болка, победи, радости и мъка. Навярно заради това
Томас Робинсън бе често забелязван да стои мълчаливо рано сутрин до дръвчето. То е
вече част от него и от нас. Неговият малък принос към големия баланс... Неговият личен
Метусела.
Често виждам дръвчето. Всеки път, когато минавам покрай залата. И всеки път то ме
кара да се замислям. Повече няма да търся Метусела. Дълбоко в себе си знам, че никога
вече няма да се върна в Бялата планина. Сега разбирам, че трябва да съм благодарен на
Антонио и на рейнджърите за това, че пазят тайната си. Може би Метусела не иска да
бъде намерен там, където е, за да може всеки един от нас да го открие за себе си някъде
другаде.
Томас Робинсън не успя да донесе титлата на любимия си „Канзас“. Във финалния мач
силният отбор на „Кентъки“ надделя с осем точки. Въпреки това грандиозният сезон на
Робинсън не остана незабелязан и след като спечели куп награди, Томас бе взет под
номер пет в драфта на НБА. В момента Робинсън е мултимилионер, играе в атрактивния
отбор на „Хюстън“ и живее в прелестна къща, от която често се носят звуците на
етюдите на Шопен в изпълнение на малки детски ръце.
Но времето все още не е излекувало напълно раните. От време на време Томас намира
начин да се върне тук, в Канзас, за да посети своето дръвче. Мой колега го е забелязал
рано сутринта преди няколко седмици по време на сутрешния си крос. Един огромен,
самотен силует, потънал в безмълвен разговор с малко крехко кленче. Дали е искал да
усети нещо трансцендентно? Да научи нещо за себе си? За другите? Имат ли съзнание
дърветата? Кой знае... Може би те просто отразяват нашето съзнание и ако е така, нищо
чудно Томас Робинсън да чува в клоните топлия шепот на майка си.
Идва пролет и младият клен изглежда все по-уверен и елегантен. Той знае, че ще бъде
тук още дълги години. Съвсем наблизо. На пет минути от дома ми. На мястото, където
се пресичат многобройните пътища на тази дълга история. Дръвчето ще пие вода от
същата пръст, в която лежат основите на свещения храм на баскетбола, ще се храни със
светлината, която къпе каменните му стени, и ще издишва кислорода, без който не
можем. Някой ден ще надживее нашите собствени истории и ще остане да разказва
своите притчи на децата ни. И въпреки че едва сега започва пътя си, то вече знае, че
препятствията и болките са част от живота, и в неговата млада дървесна плът се крие
прозрението, че триумфирайки над тях, ставаме по-силни. Може да ни поизкривят и
усучат. Може да набраздят кората ни, но ако ги надделеем, ще постигнем дори тези
неща, които би трябвало да бъдат невъзможни.
Един ден някъде е паднало дърво. Меките му тъкани са били преработени в целулоза.
От нея е бил направен лист хартия. Върху този лист Томас Робинсън е написал своето
писмо до майка си. Листът е в корените на дървото. Той постепенно ще се разтвори в
пръстта, хранеща младия клен, парче по парче думите ще се разпаднат и целулозата ще

414
се върне там, откъдето е дошла – в душата на едно дърво.
Томас Робинсън е написал писмо... или по-скоро обещание. Не е кой знае колко много.
Просто няколко думи:

„Мамо,
недей да се тревожиш за Джейла.
Лично аз ще се погрижа всичко да бъде наред. Обещавам ти: няма да мигна!
Обичам те! ,
Ърл“

415
 НЕЩО ЛИПСВА
10 април 2010 г.
За вестник „ Телеграф „
http://forum.basketball-
bg.com/index.php?s=b303647bf566b0952fa9e04514a97239&showtopic=14967&st=0&p=2
19573

Събудих се рано. Прекалено рано. Може би защото знаех, че днес е първата събота на
април и цял ден нещо щеше да ми липсва. Да – едва бях отворил очи и нещо определено
вече ми липсваше. Сигурно затова се излюпих от леглото преди изгрева и започнах да
се мотая нервно, безцелно и озадачено из къщата като футболист в Лувъра. От
бездействие и скука се реших на немислимото и започнах да правя закуска за
семейството. Аз! Човекът, който е известен с това, че може да готви единствено филия
с масло! Но днес нещо ми липсваше и сигурно затова се престраших и се гмурнах
надолу с главата в опасна кулинарна авантюра. С огромно усилие и рисковани маневри
изваях някакви готически, нацапани с конфитюр палачинки. Направих кафе, а за децата
реших да изоригиналнича и им сипах мляко с шоколад в две елегантни чаши за вино.
Но все още никой не проявяваше каквото и да било намерение да се събужда.
Нещо ми липсваше и единствено заради това излязох навън и седнах на стъпалата пред
къщата. Беше приятно, прохладно и свежо. Въздухът тук е много чист, особено рано
сутрин. Поех дълбоко дъх и се замислих за много неща и най-вече за това как ще
издържа цял ден, знаейки идеално, че нещо съществено ще ми липсва. Постепенно
капучиновият здрач се разтвори напълно в първите лъчи на слънцето. Птичките по
дърветата полудяха от щастие, усетили в дробчетата си молекулите на пролетта.
„Прааас!“, сутрешният вестник се стовари като тлъст шаран на сантиметри от краката
ми. Беше хвърлен с изумителна прецизност от тийнейджър на велосипед, който прелетя
покрай дома ми като светкавица. От 20 години получавам вестника пред дома си всяка
сутрин, но никога не съм виждал кой го доставя. „Хей – провикнах се след бъдещия
копиехвъргач – добро утро!“ Но той само махна с Ръка и изчезна зад ъгъла, въртейки
яростно педалите към следващия абонат. Реших да оставя града да се събужда на
спокойствие и влязох вкъщи.
Нещо ми липсваше и сигурно затова изчетох целия вестник от начало до край: от
лошите новини на първа страница до лошите новини на последна страница. Синът ми
Емил и жена ми се събудиха едновременно и за малко да получат семеен инсулт при
вида на закуската. „Хм... мираж в кухнята!“, промърмори жена ми и благоразумно
пропусна палачинките. Емчо обаче отхапа предпазливо от произведението ми,
преглъщайки хапката с видимо напрежение. Физиономията му не промени изражението
си, но след кратка многозначителна пауза ми каза: „Тате, би ли ми направил филия с
масло?“... За мое щастие десет минути по-късно дъщерята слезе в кухнята и без да се
замисля, вдиша една цяла палачинка. „Яко – бе присъдата ѝ – по-странен хляб с
конфитюр не бях яла.“ Млякото в чашите за вино обаче пожъна голям успех. Студеното
кафе също се изпи след кратко посещение в микровълновата печка.
Нещо ми липсваше и сигурно затова предложих да изведем Хани на мегаразходка из
квартала. Хани е седемгодишен златен ретривър с влудяващо човешки очи и е едно от
най-умните кучета, които съм виждал през живота си. Понякога имам чувството, че
416
късно нощем се събужда, за да чете тайно Шопенхауер и да решава кръстословици.
Обикаляхме квартала с мъдрата Хани цял час. По пътя срещнахме поне десетима
съседи, включително и жизнерадостния Карл, за когото бях дочул, че е болен. Минахме
и покрай дома на бившия професионален баскетболист Дани Манинг, чието куче страда
от болезнена, несподелена любов към Хани. Не бях виждал Дани повече от месец, така
че се зарадвах, когато забелязах масивния му силует да маха ентусиазирано за поздрав
с ръка. Прибрахме Хани чак когато си дадохме сметка, че си влачи езика по асфалта от
изтощение.
Нещо, естествено, ми липсваше, но слава Богу, синът ми не ми даде време да се терзая
дълго и ме измъкна в двора да го уча да стреля тройки в коша. Нека само намекна, че
тройките не са моята специалност. Аз стрелям тройки горе-долу толкова добре, колкото
готвя палачинки. Но поне теоретичната ми подготовка е стабилна: веднага забелязах, че
хлапето не използва краката си при стрелбата и замеря коша като мишена за дартс.
„Емчо – казах му – стрелбата започва от земята под стъпалата ти. Насочи пръстите на
краката си към коша. Лакътят е директно под топката. После всичко е сгъване и
последователно разгъване. От глезените до китката – спокойно и без напрежение. И не
гледай топката, а целта си! Я пробвай сега.“ И малкият Емчо се сгъва и разгъва като по
учебник, изстрелва топката с мек фалц към коша и... мушва първата си тройка. И после
още една... и още една. Докато го гледам как бомбардира безпогрешно коша, си казвам,
че ако някой ден започна да обръщам внимание на собствените си инструкции, може и
аз да се науча да вкарвам като него. След импровизираната тренировка отново усещам
дразнещата липса на нещо важно и поради това, разбира се, решаваме да се обадим на
нашия приятел Луис и да замъкнем семейството му на езерото, което е разположено
практически в града.
Зимата тази година бе дълга и упорита и може би затова прекарваме с готовност целия
следобед навън, под слънцето. Времето е идеално: 23-24 градуса по Целзий. Още поне
месец ни дели от влагата и комарите. Единственият проблем е, че на няколко пъти
усещам как нещо настойчиво продължава да ми липсва. Предполагам, че за да избягам
от тази липса, се хвърлям да играя с децата: предимно футбол, фризби и безобразно
посредствен федербал. После Луис ме смазва на сантасе – факт, чиято скандалност е
подсилена от факта, че той се научи да играе едва преди пет години, когато го доведох
на екскурзия в България. След месец на обикаляне из най-красивите кътчета на страната
и посещение на поредица мегакупони негодникът се върна с афинитет към игри на
карти, ракия и горе-долу всичко българско. Правя опит да науча тригодишната му
дъщеря Изабела-Румяна да прави „жабки“ с камъчета в езерото. Напразно. Затова пък
Емчо намира идеално плосък камък и с един-единствен опит отбелязва девет „жабки“,
изпепелявайки моето жалко върхово постижение от седем. Започва да ми омръзва да ме
бият цял ден. Също така започва да ми омръзва дразнещото усещане, че нещо ми липсва.
Най-после се прибираме, относително изморени. Дъщеря ми обаче е станала фен на
тичането и почти насила ме измъква, за да направим няколко обиколки на квартала.
Общо седем километра, което не е кой знае какво, но още в началото неочаквано започва
да вали проливен дъжд. Дъщеря ми продължава да тича невъзмутимо. Иска ми се да се
откажа, но за нещастие съм роден под проклетия знак на Овена. Тичането продължава.
Дъждът също. Някакъв човек се провиква от колата си: „Ей, хора, на вас май нещо ви
липсва!“. Иска ми се да му кажа колко е прав и че наистина, откакто е започнал денят
нещо страшно ми липсва, но премълчавам и продължавам да тичам.
Прибираме се. Един душ и една вечеря по-късно синът ми ме хваща да играем шах.

417
Давам си сметка, че друг път може и да му откажа, но не и днес. Днес, както вече знаем,
е по-особен ден. Нещо липсва, така че покорно нареждам фигурите. Падам, естествено,
но този път нарочно. Емчо изглежда много доволен. Късно е. Навън продължава да вали.
Чуват се и гръмотевици. Синът ми заявява, че си ляга, но първо щял да чете. Бил взел
книга от библиотеката. Поглеждам заглавието и установявам с изненада, че е една от
любимите ми книги от детството – „Тайнственият остров“ на Жул Верн. „Днес няма да
четеш – казвам му – днес ще чета аз.“ Настанявам се до леглото му и започвам да му
чета на глас. Бях забравил колко увлекателно пише старият французин мечтател. Чак на
50-ата страница се сещам да хвърля поглед към Емил и съдейки по вида му, си давам
сметка, че е заспал между 8-а и 10-а страница.
Затварям тихо книгата и се връщам години назад. Не помня годината, но беше доста
отдавна. Първата събота на април. Това бе денят, в който отидохме в магазин, който
вече не съществува, и купихме първия си семеен компютър – архаичен IBM, чийто
сприхав телефонен модем по-късно ни включи за пръв път в прохождащия интернет.
Година по-късно си дадох сметка, че почти не се отлепвам от компютъра и че той е
започнал да обсебва времето и съзнанието ми. Тогава решихме, че веднъж в годината, в
първата събота на април, ще караме изцяло без компютър. Забелязах, че този семеен
обет става все по-трудноизпълним от година на година. Какво ми липсваше днес ли?
Липсваше ми клавиатурата; липсваше ми екранът; липсваше ми машината, която е
станала наша втора същност. Липсваха ми имейлите, Фейсбук, Скайп, Гугъл, i-tunes,
YouTube, ICQ, торентите, игрите, блоговете, електронните новини и т.н. Малко по
малко, година след година сме се оплитали в удобството на мрежата, изтъкана от самите
нас, и като че вече нито можем, нито искаме да излизаме от нея.
Според последните проучвания американското дете на възраст между 8 и 18 години
прекарва всеки божи ден повече от 7,30 часа пред някаква форма на екран – било то
мобилен, компютърен или телевизионен. Компютърът отдавна се е превърнал в основна
форма за забавление и убиец номер едно на свободното ни време.
И във вашия, и в моя дом е пълно с уреди, които не могат да функционират, ако не са
включени в мрежата. Не е ли малко тъжно, че и ние сме напът да се превърнем в един
от тях?
Денят най-после е в края си. За пръв път от много време се чувствам напълно изтощен.
Лягам и затварям очи. От утре всичко отново ще бъде наред. Най-после ще имам
интернет, Фейсбук, търсачки, eBay, дот-комове, форуми, имейли, чатове и всичко
останало. До следващата първа събота на месец април остават цели 364 дни, но знаете
ли – миг преди сънят да отнесе съзнанието ми, си давам сметка, че нещо много, много
ще ми липсва.

418
 КРАДЕЦЪТ НА СТИХОВЕ
11 август 2013 г.
За „Спортал“
http://www.sportal.bg/news.php?news=442070

Малко след като раздроби педантично харддрайва на компютъра си на парчета, Адам

влезе на пръсти в спалнята на спящата си майка и изпрати четири куршума в главата ѝ,
убивайки я на място. Без да губи време, 20-годишният самотник облече специален
ловджийски елек, чиито многобройни джобове се пръскаха по шевовете от пълнители,
сложи звукоизолиращи запушалки в ушите си и се качи на своята хонда. Предстояха му
само няколко минути каране по живописно шосе, криволичещо из едно от най-
красивите и спокойни малки градчета на Америка... На седалката до него бяха
любимият му автомат „Бушмастър AR-15“, както и два почти нови пистолета: 10-
милиметров „Глок“ и 9-милиметров „Зиг Зауер“. Беше 9,30 сутринта, 14 декември 2012-
а.
Двадесет и четири часа по-късно жена на име Линда бе сложила трепереща ръка върху
дръжката на вратата към собствената си баня, но не смееше да я натисне. Зад вратата
нямаше нищо особено: мивка, вана, душ и огледало. Нищо повече... В банята нямаше
никого, но ужасът беше парализирал мускулите ѝ и тя нямаше сили да влезе, защото
някак си знаеше, че зад тази непретенциозна врата я чака най-страшното нещо на света.
Засега ще трябва да оставим Линда тук, но едва ли има съмнение, че рано или късно ще
я срещнем отново.
Какво ли не бих направил, за да мога днес да разказвам друга история. Всяка друга, но
не и тази... Но в края сигурно ще разберете, че нямам избор. Историята трябва да бъде
разказана такава, каквато е, и точно толкова ужасна, колкото я заслужаваме.

419
 Това е историята на прелестната Грейс Макдонъл – авторка на най-скъпата картина на
света. И може би на нещо повече...
Само час преди Адам да убие майка си, седемгодишната Грейс Макдонъл сложи
любимата си розова панделка в русите си коси, облече красива рокля и няколко минути
по-късно мина усмихната през главния вход на училището си.
Адам паркира черната си хонда пред същия вход точно в 9,38 сутринта. Вратата бе
заключена, но той реши проблема с няколко изстрела в стъклото, след което мина
спокойно през зейналата дупка.
В момента, в който Адам нахлу в училището, Грейс току-що бе седнала зад чина си в
класа на госпожа Хъд. Класната ѝ стая се намираше на около 15 метра вляво от входа –
втората врата в дълъг тесен коридор.
Шестгодишният Дилън Хокли беше в съседната стая. Очарователен, вечно усмихнат
и обичан от всички, малкият Дилън проявяваше изумителен афинитет към филмовото
изкуство. Учителката му госпожа Ан Мари Мърфи го обожаваше почти толкова,
колкото родителите му.

Томас Хамилтън се събуди за последен път в живота си на 13 март 1996 година. Облече
се в черен пуловер и тъмни велурени панталони и сложи специални шумопредпазващи

420
слушалки на главата си. След това 43-годишният самотник препаса около кръста си
четири десни кобура, в които почиваха два 9-милиметрови пистолета „Браунинг“ и два
револвера „Магнум 357“. Томас Хамилтън се качи в бял ван, паркиран пред дома му на
улица „Кент“ №7 в градчето Стърлинг. На седалката до него имаше чанта за
видеокамера, натъпкана догоре с пълнители. Предстояха му само няколко минути
каране по търкалящите се хълмове към едно от най-красивите и спокойни малки град-
чета на Шотландия. Хамилтън паркира колата до началното училище в Дънблейн, в
близост до телефонните стълбове. В чантата си имаше общо 743 куршума. В училището
имаше 740 човека. Но за да убие всички, му трябваше също и време, което полицията
едва ли щеше да му даде. Затова Томас отиде първо до телефонните стълбове и преряза
жиците със специални клещи.

Само час по-рано очарователната Софи Норт облече униформата си, сложи
лейкопласт върху драскотина на коляното си и... за пръв път забрави да целуне баща си,
преди да отиде на училище. Едва петгодишна, Софи вече се бе с блъскала с
превратностите на живота. Баща ѝ Мик я обичаше до безумие и се стремеше да не се
отделя от нея, особено след като 30 месеца по-рано рак на гърдата отне съпругата му и
остави малката Софи без майка.
В момента, в който Томас Хамилтън нахълта в училището ѝ, Софи слушаше
внимателно инструкциите на госпожа Гуен Майер в часа по физическо. В същото време
10-годишно момче на име Джейми и осемгодишното му братче Анди имаха свободен
час и решиха да уплътнят времето си с игри в любимото си място – физкултурния салон.
Хванати за ръка, двамата тръгнаха към салона, от който ги делеше тесен 20-метров
коридор.
Шестнайсет години, девет месеца, седемнайсет часа и две минути по-късно Адам
Ланза уби на място директорката на училището „Санди Хук“ във фоайето и се отправи
директно към класната стая на Грейс, поразявайки с автоматичен огън всяко нещо,
изпречило се на пътя му. Отне му по-малко от пет минути, за да отнеме живота на
двайсет невръстни беззащитни деца и шестима учители – предимно в класните стаи на
Грейс и Дилън. Всички жертви бяха застреляни със свободно продаващия се в Щатите

421
полуавтоматичен AR-15, който е версия на прочутия автомат на американските
въоръжени сили М-16. Единственият куршум, изстрелян от друго оръжие, бе от пис-
толет „Глок 22“, с който Адам отне собствения си живот в момента, в който чу сирените
на полицията.
В рамките на няколко минути началното училище в сънливото красиво градче
Нютаун, щата Кънектикът, се превърна в кървава сцена на немислима варварщина.
Стотици ужасени родители се втурнаха към сградата, която вече бе плътно обградена
от полицията. Вопли на шок и паника се носеха навсякъде. Родителите на Грейс бяха
сред първите пристигнали. Те още не знаеха... още се надяваха. Едва ли нормален човек
е в състояние да остане безучастен пред снимката, запечатала завинаги кошмарния
момент, в който някой им каза, че малката Грейс е сред жертвите, покосени от
чудовището. Не вярвам да има нещо по-ужасно за един родител от прозрението, че
никога повече няма да види усмивката на детето си, да усети ритъма на сърцето му в
прегръдката си...
Грейс Макдонъл – изящно нежно създание, което бе в състояние да открие красота във
всекиго и всичко около себе си, издъхна под градушка от куршуми заедно с 13 свои
съученици. Убиецът откри още шест невръстни жертви в следващата класна стая и в
момента, в който насочи оръжието си към Дилън Хокли, учителката му Ан Мари Мърфи
прегърна плътно детето, за да препречи пътя на куршумите с тялото си. Но AR-15
разполага с унищожителна мощ. Когато полицията най-после пристигна, те откриха
безжизненото телце на Дилън все още сгушено в прегръдката на простреляната
учителка, която го обичаше толкова много, че жертва живота си с надеждата да го спаси.

Родителите на Грейс миг след като научиха ужасната новина пред училището
„Санди Хук“.

Междувременно от другата страна на океана и в XXI век Томас Хамилтън проникна в

училището без проблем през един от страничните входове и веднага се отправи към
физкултурния салон, откъдето долитаха гласовете на група деца от най-малките

422
класове. Движен спокойно и целенасочено от едно-единствено унищожително наме-
рение, Хамилтън изтегли от кобура полуавтоматичния браунинг и още с влизането в
салона засипа петгодишните деца със смъртоносни куршуми. Три минути по-късно
нещо необяснимо прищрака в главата на Томас, той захвърли празния димящ браунинг,
извади от кобура магнума и сложи край на живота си с един-единствен изстрел в мозъка.
За нещастие, тези 180 секунди позволиха на Хамилтън да убие не само себе си, но и 16
невръстни деца и тяхната любима учителка Гуен Майер. Телцето на малката лъчезарна
Софи бе открито сред жертвите му.
Когато му казаха, че дъщеря му е мъртва, ридаещият Мик отказа да повярва. Не! Не е
възможно! Та нали тъкмо я бе оставил на училище. В малкото, прелестно, мирно градче!
Нали бе обещал на умиращата си съпруга, че винаги ще бди над детето им... Че няма да
позволи да ѝ се случи нищо лошо. Какво ще прави сега с живота си? Какъв е смисълът?
Вече нямаше нищо. Нямаше я жена му. Нямаше го единственото му дете. Нямаше го
дори галещия спомен от днешната ѝ целувка. Тази, с която го даряваше всеки път, преди
да отиде на училище, и която, кой знае защо, забрави да му даде тази сутрин.
Колкото и да искаше да го направи, Мик Норт не сложи край на живота си на 13 март
1996 година. Просто нямаше право да умира. Той знаеше, че съдбата не му е оставила
избор и че вече има нова мисия и носи огромна отговорност. Той бе родителят, белязан
с най-зловещата, неизлечима рана. Бащата, обречен да броди завинаги сред димящите
развалини на бъдещето си в безплодно търсене на една забравена целувка. Мик взе
решение, че от този ден до края на дните си ще се бори, за да предотврати следващата
трагедия. Да не позволи на друг родител да изпита разрухата на неговата болка.
Никога няма да разберем истинските мотиви на убиеца. Никой не може да знае как и
откъде е пристигнало пъкленото изчадие, изместило човека в него... Това, което Мик
знаеше със сигурност обаче, бе, че има какво да се направи, за да бъде спряно
следващото чудовище. Така и стана. Само година по-късно всички огнестрелни оръжия
бяха забранени със закон в цяла Великобритания. Обществеността бе разтърсена от
трагедията в малкото шотландско градче, а група активисти и родители, водени от Мик
Норт, оказаха толкова масивен натиск върху законодателите, че те прокараха почти без
никаква опозиция един от най-драконовите закони за контрол на оръжията в света.
Въпреки че от години проявяваше тревожни признаци за психически отклонения,
Томас Хамилтън се бе сдобил с пистолетите и амунициите си напълно легално и самият
той наричаше гордо себе си „оръжеен ентусиаст“. Но с тези времена е свършено веднъж
завинаги. Днес е почти невъзможно да притежаваш дори малокалибрен пистолет в
Кралството. Достъпът на оръжия до острова е толкова ограничен, а границите на закона
са охранявани толкова строго, че дори вездесъщият черен пазар е оглозган до кости. В
страната, разбира се, престъпници е имало, има и винаги ще има, но арсеналът им е
крайно ограничен, а както всички знаем, даже английските полицаи са лишени от
огнестрелно оръжие. Колкото и да е невероятно, дори на националния отбор на
Великобритания по спортна стрелба не е позволено да тренира в собствената си държава
и на състезателите им се налага да пътуват до Швейцария за подготовка!
Нещо странно се случи с белия ковчег на Грейс Макдонъл в деня на нейното
погребение – нещо, което, макар и много нестандартно, всъщност бе напълно логично
и дори красиво. Но за да го приемем като такова, първо трябва да опознаем детето,
почиващо в ковчега. Макар и толкова малка, Грейс вече бе изключителна личност. Тряб-
ваха ѝ две минути, за да накара абсолютно непознати хора да я обикнат. Усмивката не
слизаше от лицето ѝ, а звънкият ѝ смях я следваше навсякъде. Момичето излъчваше

423
заразителна радост и естествена добрина. Грейс имаше рядката, вълшебна дарба да
превръща дори възрастните, влезли в досег с нея, в малки и щастливи деца. Но това не
е всичко: Грейс беше великолепна художничка. Човек на изкуството до дъното на
чистата си душа. Какво точно означава това? Какво точно различава хората на
изкуството от нас, останалите млекопитаещи? Те просто са благословени с извънредна
сетивност. С капацитета да усещат, разбират и интерпретират красотата и хармонията,
криеща се дори в най-тривиалните неща около тях.
За повечето от нас една разходка по плажа е просто разстоянието от точка А до точка
Б. Но хора като Грейс виждат нещата по друг начин. Те изминават същото разстояние,
усещайки с кожата на стъпалата си шепота на всяка една от хилядите песъчинки и
техните неразбираеми за нас послания. За тях дори пясъкът крие вдъхновение и магия.
Може би затова Грейс го обичаше толкова много и твърдеше, че когато порасне, ще
бъде художничка и ще живее в малка къща на плажа, на самия бряг на големия океан.
Великият наивен архитект, наречен детско въображение, бе построил свой собствен
утопичен свят в душата на момичето. Голяма, прелестна държава без граници, войни,
страдание, алчност и болка. Многоцветният свят на Грейс бе пълен с нещата, които
обичаше, и тъй като бе човек на изкуството, тя просто не можеше да спре да ги рисува:
усмихнати хора, розови чайки, баща си и майка си, сладоледени фунийки, платноходки,
морски фарове и океански вълни. Но най-много... най-много рисуваше прословутия знак
на хипарите. От момента, в който някой ѝ беше казал, че знакът означавал мир и
разбирателство, тя започна да го рисува навсякъде: с четка, с молив, с тебешир по
асфалта, с пръчка по пясъка, с пръстче по запотеното стъкло... Той на практика се
превърна в неин подпис.
Стотиците съкрушени хора, които бяха докоснати от добрината ѝ бавно напълниха
църквата в дъждовния ден на нейното погребение' Тялото ѝ лежеше в затворен бял
ковчег, но преди да поеме последния си път, родителите на Грейс направиха нещо
неочаквано: те грабнаха купчина цветни маркери и ги раздадоха на обърканите
опечалени. „Нарисувайте нещо на ковчега! Някой ваш спомен за Грейс. Каквото
искате! – помолиха родителите. – Ако можеше да бъде тук, на собственото си
погребение, тя би направила точно това.“
Риданията бяха заменени с просълзени усмивки и ковчегът постепенно се покри с
розови чайки, платноходки, морски фарове, панделки и най-вече със знака на хипарите.
Грейс Макдонъл си тръгна от този свят с нещата, които обичаше.
Подобно на Мик Норт родителите на Грейс бяха шокирани от свободния достъп на
убиеца до неизчерпаем арсенал от смъртоносни оръжия и решиха да инвестират болката
си в неуморно усилие да променят нещата. В името на своята малка художничка
семейство Грейс се посвети на идеята да обезоръжи следващия убиец. Родителите
отидоха директно при президента Обама, който реагира нетолкова като върховен
администратор, колкото като родител, и видимо разтърсен, призова цялата
общественост да поиска по-строги мерки за контрол върху оръжията. „Нека никога не
забравяме Грейс Макдонъл. Нека удостоим живота, който живя, и живота, който ѝ пред-
стоеше, с правилното решение – каза президентът с разтреперан глас. – В нейно име и
в името на загиналите ѝ съученици и учители.“

В деня, в който се срещнаха с президента, двамата родители му дадоха малък

подарък – една от любимите рисунки на Грейс. На нея е изобразена голяма синьо-зелена
сова. Птицата е огромна – далеч по-голяма от дърветата, а на гърдите ѝ, кой знае защо,

424
момичето бе намерило за необходимо да нарисува и сърцето ѝ. Днес тази картина е
сложена в рамка, която виси на стената в офиса на президента... За да му напомня всеки
ден, че е дал обещание на малката Грейс.

Рисунката на Грейс, която в момента е собственост на

президента на Съединените щати.

Днес, седем месеца по-късно, абсолютно нищо не се е променило и едва ли някога ще

се промени. Нещо повече: продажбата на оръжие в Съединените щати е по-стихийна и
по-неконтролируема от всякога. В момента в Америка частни лица притежават над 300
милиона огнестрелни оръжия! Това означава, че в страната има толкова оръжия,
колкото хора! Трудно мога да ви опиша гледката, която представляват щандовете за
пистолети и пушки в мегамагазини като „Кабелас“ и „Уолмарт“.
Колтове, берети и бушмастъри се продават като джапанки на плажа. Образуват се дори
блъскащи се опашки, често от крайно съмнителни типове. Ухилени до ушите продавачи
бутат пистолети в ръцете на хора, на които не бих поверил отварачка за буркани, Няма
друга държава в света, в която продажбата на оръжие да е толкова безотговорно
дерегулирана. Издаването на разрешително е абсолютен фарс и се извършва на място и
за няколко минути. Още по-невероятна е атмосферата на т.нар. оръжейни панаири (gun
shows). Тези карнавали на безумието са на практика колосални пазари за оръжие, където
има нулев контрол и откъдето дори бивши престъпници могат спокойно да се сдобият
с любимия си смъртоносен инструментариум.
В името на работния експеримент отидох на един от тези препълнени с купувачи

425
панаири в Уичита и бях изумен от изобилието на оръжия и тяхната достъпност.
Отвсякъде ме дърпаха дилъри, предлагащи фрапантни намаления. Беше почти
невъзможно да изляза от там, без да съм си купил поне някой малокалибрен револвер.
Всяка година в Щатите се провеждат над 5000 подобни панаира! На практика на
Америка не ѝ е нужен черен пазар за оръжия, тъй като по легалния пазар не е останало
бяло петно. Нещата са стигнали дотам, че в едно от комюникетата си „Ал Кайда“
посъветва терористичните си клетки да се въоръжават в Америка, тъй като там е най-
лесно да се купят оръжия!
След трагедията в Кънектикът Обама направи няколко отчаяни опита да въведе нов
закон, изискващ поне общ минимален контрол за издаване на разрешително. Сенатът на
Съединените щати буквално му се изсмя в лицето. Президентът поиска малко по-строги
мерки, за да не могат престъпници и психичноболни да имат достъп до оръжия. Кой
нормален човек не би одобрил подобно нещо? Кой ли? Деветдесет процента от
републиканците и 10% от демократите в Сената! Обама нарече гласуването им срамен
ден за Вашингтон и ги попита как са намерили в сърцето си сила да не одобрят закона,
докато родителите на загиналите деца са ги гледали от ложите на Сената.
Фактът, че президентът на Съединените щати е абсолютно безпомощен да промени
ситуацията, е просто още едно доказателство за това кой всъщност дърпа конците.
Големият бизнес движи дори най-малкото зъбно колело в механизмите на тукашното
общество. В случая това е една от най-мрачните и могъщи организации в страната,
наречена Национална оръжейна асоциация (NRA).
Единствената цел на този зловещ консорциум е да защитава с Цената на всичко
интересите на оръжейните производители в Америка. Но те едва ли са толкова много,
нали? В крайна сметка всички знаем, че в Щатите вече не се произвежда почти нищо.
Останали са ни няколко дискредитирани автомобилни фабрики, тънещата в без-
идейност филмова индустрия и спекулацията с призрачни банкови продукти на Уол-
стрийт. Оръжията обаче...? Това вече е друга, успоредна вселена. Днес в Съединените
щати има 5400 официални производители на оръжия!!! В тях работят два пъти повече
хора, отколкото в „Дженеръл Мотърс“! В момента NRA е изградила най-влиятелното
лоби в коридорите на Конгреса. Те разполагат с толкова много пари и власт, че са
превърнали законодателите в жалки марионетки. Сенаторите признават, че да се
опълчат срещу NRA е равносилно на политическо самоубийство. Миналата година
организацията хвърли луди пари, за да си осигури избора на необходимите ѝ политици
във Вашингтон. Единственият им провал бяха президентските избори, в които
инвестираха десетки милиони долари с надеждата Обама да бъде победен.
Но загубата на Ромни не беше катастрофална за оръжейното лоби, тъй като
президентът е просто безпомощна пешка в една голяма, цинична игра, в която мрачните
силуети на безименни гросмайстори местят фигурите вече повече от сто години.
На NRA не ѝ пука за деца, родители, жертви и подобни сантиментални безсмислици.
Тук става дума за милиарди долари, така че оръжейната асоциация е против какъвто и
да било контрол върху техните смъртоносни продукти. Никакъв! Те са против
регистрацията на оръжия. Против психиатричното освидетелстване на купувача.
Против криминалните проверки. Против забраната на армейски полуавтоматични
оръжия. Против всичко, което би ограничило доходите им, включително и елементар-
ната логика. Заподозрените в тероризъм тук са включени в черен списък и им е
забранено да летят със самолет. Не е за вярване, но NRA настоява дори на тези хора да
се разрешава да купуват оръжия!

426
 Ето ви една просто попиляваща съзнанието история – само преди няколко месеца в
щата Кентъки двегодишно момиченце на име Каролина Старкс бе простреляно в
сърцето от петгодишния си брат. Това, което прави тази трагедия невероятна обаче, е
фактът, че хлапето уби сестра си с неговата СОБСТВЕНА пушка! Естествено, че роди-
тели, които купуват карабина на петгодишното си дете, определено не са на себе си, но
не е ли безумие, че компанията „Крикет“ произвежда и рекламира активно огнестрелни
оръжия за малки деца?! Пушките им са конкретно за най-малките и се предлагат в най-
различни весели цветове, включително и розово за момичета. И благодарение на NRA
това е напълно легално! Тук, в Америка, в XXI век явно обществото не е в състояние да
прецени, че има нещо нередно в това да се даде смъртоносно оръжие в ръцете на дете,
което още не може да чете.
Америка е най-въоръжената страна в света и нещата са стигнали точката на кипене.
Училището „Санди Хук“ е само малко късче лед на върха на айсберга. Всеки божи ден
куршуми отнемат живота на хиляди хора в Америка. През миналата година загинаха
повече от 30 000 човека. Във Великобритания за същия период бяха убити 58. Да, 58!!!
Толкова умират тук на ден! Както вече ни е болезнено ясно, в Америка няма безопасни
места. Няма значение къде живееш, щом всеки маниак, екстремист или просто човек с
временно нарушен серотонинен баланс може да си купи AR-15 и бронирана жилетка с
далеч по-голяма лекота, отколкото лекарство за гнойна ангина. Всеки ден оставям
децата си на училище със свито сърце и имам основание. Спомнете си киното в Аврора.
Гимназията в Литълтън. Университета във Вирджиния... Храма в Уисконсин.
Трагедиите се трупат и вече нямат край, напрежението е постоянно, а човек не знае
откъде и кога ще пристигне следващият кошмар.
След ужасната касапница в Нютаун хората чакаха с наивна надежда официалното
становище на NRA. Надяваха се, че те самите ще предложат нови мерки за контрол.
Вместо това рядко наглата организация видя великолепна възможност за нови приходи.
Още не бяха изстинали телата на жертвите, когато по телевизията се появи олигавеният,
арогантен лидер на организацията Уейн ла Пиер и заяви, че светът бил пълен с
чудовища и че сега е моментът за повече оръжия. „За да бъдат спрени лошите
въоръжени хора, е достатъчно да въоръжим добрите хора“, каза крайно антипатичният
Ла Пиер, след което добави, че не е зле да се раздадат задължителни пистолети и на
всички учители в страната! Моля?! Какво? Да въоръжим до зъби хората с една от най-
стресиращите професии! Хората, чиито нерви често са обтегнати до скъсване! Аз
самият съм докарвал учителите си до състояние, в което, ако имаха оръжие, щяха да
открият завесен огън по време на час с надеждата да се отърват от мен веднъж завинаги.
Но наглостта на мекотелния хомункулус, минаващ за лидер на Националната
оръжейна асоциация, едва ли бе голяма изненада. Те винаги са лансирали масова
параноя, защото страхът продава оръжия. Когато усетят натиск от обществеността,
NRA винаги се позовават на Втората поправка към конституцията, която гласи, че всеки
американец има правото да носи оръжие. Конституцията, виждате ли, е
неприкосновена. Самото споменаване на Втората поправка кара противниците на NRA
тук да замълчат. Що за безумие?! Та нали Джеймс Медисън е написал тази алинея преди
220 години! По времето на Дивия запад! Да не говорим, че тогава предпочитаните от
масовите убийци автомати не са съществували дори в научната фантастика! И къде
щяхме да бъдем като цивилизация, ако нямахме нещо, наречено прогрес, и ако всеки
документ от миналото се приемаше като абсолютен и вечен?
Сигурно сте чували за прочутата прощална реч на Дуайт Айзенхауер. Тази от 13

427
януари 1961 година, неговия последен ден като президент на Съединените щати.
Слушайки я днес, е невъзможно да не ви побият тръпки.
Айзенхауер можеше да говори за какво ли не: Студената война, термоядрената
надпревара, маккартизма... Но вместо това той избра да предупреди бъдещите
поколения за опасността от внедряването на военната индустрия в цивилния живот.
Според него, ако тази нова, зараждаща се суперсила увеличи влиянието си, тя ще за-
страши идеалите ни и основните структури, върху които се крепи обществото.
Президентът нарече тази опасност военнопромишлен комплекс и оттогава този израз
навлезе широко в глобалния политически речник. Още по-изумително е, че това
предупреждение дойде от петзвезден генерал, върховен главнокомандващ на НАТО и
герой от войната. Днес пророчеството на Айзенхауер е печална действителност.
Америка не може да си позволи да не произвежда оръжия, тъй като ще се срине
икономиката ѝ и стотици хиляди ще останат без работа. Фабриките трябва да бълват
оръжия и амуниции. Когато инвентарът се натрупа, той трябва да се използва, за да се
направи място за нов инвентар. Цинично е, но са нужни войни, конфликти... пазари на
смърт. Нужни са купувачи. Когато всички имат пистолети, ще им продадем пушки.
Когато имат пушки, ще им продадем автомати. Когато им се напълни арсеналът, ще
продаваме на децата им.
Не е ли тъжно, че една бизнес организация е узурпирала до такава степен тукашното
законодателство, че единственото нещо, което е останало на хората, е просто да тъгуват
по загиналите. Цялата ситуация ухае на корупция в най-високите кръгове на
управление. Да, има я и тук в Америка: просто е далеч по-рафинирана и мащабна от
корупцията в България.
Но защо не се бунтуваме? Защо не сме на улицата? Защо позволяваме на група продаж-
ници да се гаврят с паметта на убитите деца? Може би в обятията на консумацията сме
се превърнали в инертна и послушна маса. Може би сме нагазили толкова дълбоко в 24-
часовия новинарски цикъл, че вече нищо не може да ни развълнува за повече от едно
денонощие... Как е възможно две идентични трагедии в две държави с общи корени да
доведат до толкова драстично различни последствия? Струва ми се, че някъде в
историческата мелница, в която колонията се е превърнала в колонизатор, Америка е
изгубила част от своята човечност.
Всеки ден една голяма синьо-зелена сова се взира с печални очи от стената не само в
безсилния лидер, но и във всеки един от нас. Дори от гроба малката Грейс сякаш се
опитва да ни каже нещо. На нейната рисунка совата – символът на мъдростта, е по-
голяма от всичко, а на гърдите ѝ е нарисувано сърце. Америка има много неща, но като
че ли днес повече от всякога ѝ трябват мъдрост и сърце. Седемгодишните деца нямат
представа от перспектива и дълбочина, но аз съм убеден, че несръчната рисунка на
Грейс, висяща в офиса на президента, е най-скъпата картина на света, защото нейното
послание няма цена.
Грейс можеше да стане световноизвестна художничка. Влюбеният в киното Дилън
можеше да се превърне в следващия Спилбърг и да ни дари с незабравими шедьоври.
Мик Норт е гениален биолог, така че малката Софи можеше да се окаже създател на
животоспасяваща ваксина. Кой знае? Сред убитите деца можеше да бъде откривателят
на лекарство срещу рака. Или световният рекордьор на скок височина. Малко вероятно
е, но не е невъзможно. И не е ли ужасяващо, че никога няма да узнаем?! Красотата на
детския живот е в неговото безбрежно обещание и в градините от вероятности, които
крие бъдещето. Представете си каква щеше да бъде човешката съкровищница, ако някой

428
бе отнел живота на петгодишния Шекспир. Или на невръстния пакостник на име Алберт
Айнщайн...
Помните ли десетгодишния Джейми и осемгодишното му братче Анди, които бяха
тръгнали ръка за ръка към физкултурния салон? Куршумите на Томас Хамилтън не
стигнаха до тях. Скрити зад голямо бюро, двете деца слушаха с ужас свистящите
изстрели и воплите на съучениците си. За щастие, момчетата оцеляха, пораснаха и с
много труд се превърнаха в чудесни тенисисти, а само преди два месеца слабичкият
Анди стана първият британец, спечелил „Уимбълдън“ от 77 години насам. Дори да се
откаже днес от елитния спорт, Анди Мъри вече е циментирал позицията си на легенда
в британския тенис. Шотландецът е комплексен играч, а бекхендът му е сред най-
добрите в света. Ако има слабост, то тя е свързана с неговата психика. Самият той не
обича да говори за спомените си от онзи кървав ден в училището в Дънблейн и твърди,
че е оставил в паметта си само фрагменти от трагедията. Но човек не може да не се пита
дали въобще е възможно детската травма от нещо такова да не бъде част от теб
завинаги...
Казват, че е отнело пет години на Ленард Коен да напише прочутата си балада
„Алилуя“. Днес тя е една от най-изпълняваните песни в историята на популярната
музика, но спорът за това какво точно означава продължава вече 30 години. Някои
наричат шедьовъра на канадския трубадур реквием на разбитите сърца. Други са го
обявили за антирелигиозен химн. Трети виждат в него точно обратното. Истината
навярно е, че песента е всичко изброено... и много повече. Тя е личен, тъжен магнум
опус. Елегия за болката и надеждата, за вярата и безверието, за обичта и омразата. Тя е
песен за човека и неговото вродено несъвършенство. И може би също болезнен упрек
към този, който уж ни е създал по свой образ и подобие и след това, кой знае защо, ни е
дал и сърца.
Непосредствено след жестокото убийство в Нютаун трябваше да се излъчи
популярното телевизионно състезание „Гласът“ (The Voice). Но участващите в него
бяха разтърсени от трагедията и нямаха сили да започнат предаването си. Вместо това
те решиха по своему да почетат паметта на 26-те загинали деца и учителки, да изпълнят
песен в тяхна чест и избраха... „Алилуя“ на Ленард Коен. Нямаше време за някаква
сложна продукция и за репетиции. Всичко бе много импровизирано. Просто една
полутъмна сцена, осветена от трептящия пламък на 26 свещи. На нея имаше 26 певци и
продуценти. Всеки държеше в ръцете си табелка с името и възрастта на един от
загиналите: „Емили Паркър: 6“, „Ан Мари Мърфи: 52“, „Дилън Хокли: 6“...
Сред изпълнителите бяха популярните звезди Блейк Шелтън, Адам Левин и Сий Ло
Грийн. На всеки бе поверен по един куплет. Песента се понесе в оперетната прегръдка
на прелестните им гласове и пое траурния си път към милиони развълнувани зрители.
Кристина Агилера е пяла доста клиширана халтура през годините и често се е качвала
с готовност на конвейера на музикалната индустрия. Но също така е вярно, че тази жена
е надарена с рядък талант и когато невероятният ѝ глас се вплете в сърцето ѝ, е способна
на изключителни неща. На нея бе поверен последният куплет и когато го запя, сякаш
всичко останало бе престанало да съществува:
„... И въпреки че всичко се провали, аз сега стоя пред теб, властелино на песента, и
нищо не се откъсва от езика ми освен „Алилуя“ – пееше Кристина с глас, който идваше
от някакво тайно, рядко посещавано място. В този момент болката ѝ бе истинска и
осезаема. Светът се бе разпаднал на 26 песъчинки и Агилера ходеше боса по големия
бряг, усещайки шепота на всяка една от тях с кожата на стъпалата си. На табелката в

429
ръцете ѝ пишеше: „Грейс Макдонъл: 7“.
Животът, общо взето, е трънлива пътека. Всичко е борба за оцеляване, лакти,
отговорности и прозаично ежедневие. Но детството... Детството е единственото място,
където можем да се скитаме необременени, чисти и невинни. Където живеем с големите
си мечти, ожулени колене, наивни идеали и безобидни пакости. Където няма лоши хора
и всяка дума се римува с щастие. Да, в прозата на живота детството е нашата поезия и
децата са нашите стихове. И когато някой се опита да ни ги отнеме, нямаме право да
останем безучастни. Шепа алчни хора, купени, продадени и препродадени на битака на
човешката съвест, се крият като паяци зад конституцията и търгуват с живота на децата
ни. Но огромна вина носят и купувачите. Десетки милиони американци се въоръжават
до зъби, твърдят, че обичат оръжията си и погрешно ги отъждествяват със свободата си.
Но това не е обич, а привързаност. Аз съм привързан към баскетбола, кафето,
продуктите на „Епъл“ и гребните регати, но бих ги заменил на секундата за живота на
Грейс Макдонъл.
Което ме връща към изплашената жена, която не смее да влезе в собствената си баня.
Помните ли я? Тя е все още там, в началото на статията – вцепенена от ужас и с ръка
върху дръжката на вратата. Една жена на име Линда Макдонъл, която току-що е
погребала детето си и дълбоко в себе си знае, че в банята я чака най-ужасното нещо.
Когато най-после намери сили да отвори вратата, тя застана лице в лице с това, от което
се страхуваше най-много. Там, в огледалото, където се сбъдва най-непоносимият
родителски кошмар. Където броди изоставен всеки хубав спомен, за да остави след себе
си само вакуум от самота. Където идва да умре надеждата и Бог е атеист. Където
бъдещето е бездетна и осакатена проза и всеки следващ ден е главен отрицателен герой
в най-жестоката пиеса.
Да... всичко това наистина беше в огледалото, където малко пръстче, което никога
повече няма да рисува, бе създало своя последен шедьовър върху запотеното стъкло –
знака на хипарите, и отдолу бе добавила: „Грейс обича мама“.
Имам толкова много причини да се гордея с втората си Родина. Но има и неща, които
просто не разбирам. Една държава, която често поучава другите, отказва да защити
живота на собствените си деца. Трябва да се срамуваме от себе си, защото когато едно
общество повярва, че всичко в този живот се измерва с пари, рано или късно ще
установи, че няма как да си купи поезия. И докато не го разбере, е обречено да се лута
из прелестните тъжни галерии с ненарисувани картини на Грейс Макдонъл в безплодно
търсене на собствената си съвест.
Мъртвото момиче остави съобщение върху стъклото в банята. Не само за майка си.
За всички нас. И ако някой ден, Америко, решиш да потърсиш отговорност от
истинското чудовище, то трябва просто да погледнеш в огледалото, защото
горчивата истина е, че крадецът на стихове се взира в теб от собственото ти
отражение.

430
 КЛАДЕНЕЦ В ПУСТИНЯТА
24 септември 2009 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/my_news.php?news=198219

Така ми се иска да не пиша нито дума за това пътуване, далечни приятелю. Толкова
по-хубаво, по-истинско би било да можех просто да те взема с мен. Шосето трябва да
се изживее – не да се разказва. Седалката до мен е празна. Можеше да си хвърлиш сака
до моя в багажника, да яхнем верния миниван, да наблъскаме с „Лед Цепелин“ уредбата
и да отворим прозорците. Представяш ли си как хубаво щяхме да си изкараме по пътя
към пустинята? Нямаше да се налага да карам без почивка хиляди километри ден и нощ;
да се боря с хипнозата на пресечената линия; да търкам яростно изтощени очи; да
пристигам с окървавен мазол на свивката на палеца.
Щяхме да си предаваме волана всеки шест часа, да се любуваме на неземните пейзажи
и да отговаряме заедно на хилядите въпроси, пристигащи с ритмична неизчерпаемост
от задната седалка, където се е разположил господин Любопитство – осемгодишният ми
син.
Щяхме да караме като омагьосани директно на запад, към хоризонта, който дърпа
магистралата към себе си като безкраен асфалтов конец. И като по конец, разбира се,
щяхме да пресечем прериите на Канзас, да прорежем отдясно Колорадо и да нахълтаме
в Скалистите планини. Сигурно щяхме да спрем да спим някъде в прелестния западен
Уайоминг, чиито красоти сякаш са откраднати от декорите на някой уестърн.

431
 Щяхме да седнем на капака и да обърнем по една студена бира с дъното към звездите.
И сигурно в този момент щях да се плесна по челото и да попитам и теб, и себе си:
„Накъде сме тръгнали, човече? Що за откачена авантюра? Луди ли сме да караме чак до
сърцето на Невада? Там, където няма нищо освен безжизнена пустиня?“... А ти,
приятелю, сигурно щеше да отвърнеш с усмивка: „Ех, Ивчо, не си ли чел Екзюпери?
Нима не помниш прочутите думи на Малкия принц: „Красотата на пустинята е в това,
че някъде в себе си тя крие кладенец“.
Така че щяхме да продължим на запад; да минем покрай голямото солено езеро; да се
заровим с трепет в хранопровода на побесняла буря и да се доверим сляпо на пътя,
криволичещ уверено между светкавиците. И в един хубав ден най-после щяхме да
стигнем до целта си: Бетъл Маунтайн, щата Невада, където според моите скромни из-
числения се намира самият географски център на нищото. Щяхме да се огледаме
озадачени и да се питаме как е възможно в XXI век в една толкова индустриализирана
държава да съществува такава необятна, дива, недокосната пустош...
Тук всяка малка промяна отнема столетия. Слънцето, вятърът и времето са се трудили
упорито с години, за да обезобразят лицето на пустинята, така че никой да не я пожелае.
Всъщност не е съвсем така. Ако беше тук с мен, щеше да видиш, че в момента тук гъмжи
от нейни ухажори. Всеки септември в продължение на една седмица в Бетъл Маунтайн
се събират най-бързите хора на планетата. Причината е самотното шосе номер 305 –
най-правият, плосък и идеален за състезания път в Съединените щати. Надморската
височина е също перфектна: 1400 метра. Идеята е да се развие максимална скорост,
генерирана само с човешки усилия. Става въпрос за въртене на педали, но е много
трудно футуристичните ракети на две колелета да бъдат наречени велосипеди.
Година след година отбори от различни краища на света си дават среща тук с

432
надеждата да детронират уникалните болиди на един изключителен 67-годишен
българин – Георги Георгиев. Той е нисичкият, крехък и широко усмихнат човек, който
отказа да ме посрещне със здрависване и ме прегърна с неочаквана сила още щом кракът
ми слезе от колата. Заради него исках да те взема на път и да те доведа тук, читателю.
Така ми се иска да знаеш за неговите легендарни подвизи и за невероятната му дарба.
Искаше ми се да те запозная с него, защото знам, че срещнеш ли го веднъж, няма да го
забравиш никога. Ах, как щеше да се гордееш с него, ако беше видял как всички го
обикалят като деца и го гледат в очите. Как очакват всяка негова дума.

Няма да разказвам отново цялата история, да обяснявам защо Георги живее на

островче в Тихия океан, да се връщам пак към причината болидите му да се казват
„Варна“, да анализирам творенията му, счупили безброй световни рекорди, да
обяснявам защо толкова много хора го наричат гений. Ти сигурно вече си чел историята
от миналата година. В нея ставаше дума както за изпълнения с премеждия живот на
Георги, така и за изумителното му постижение от миналата година, когато „Варна
Диабло 3“, водена от канадския пистов колоездач Сам Уитингам, смаза световния
рекорд, постигайки 132,5 км/ч. Това е 1/10 от скоростта на звука с двигател една-
единствена човешка сила!
Тази година исках да сме тук, защото има все още толкова много загадки около Георги.
Има толкова много неща, които не разбираме. Как е възможно един скулптор без
математически познания, без компютри, лаборатории и аеродинамични тунели сам-
самичък да създава най-съвършените превозни средства? Да надделява над учени,
университети и спонсорирани екипи? „Двете си ръце имам и работилницата в дворчето.
Това е всичко – казва Георги. – Това, което може би притежавам в повече, е, че като
ваятел имам вътрешен усет към формите в природата. Някак си знам точно какво трябва
да направя, за да скрия „Варна“ от вятъра и да я направя най-бърза. Процесът е
вътрешен. Нямам точно обяснение как го правя.“

433
 Но кой, ще попиташ, е Георги? Що за човек е? Какво става в съзнанието и в душата
му? Нали затова толкова исках да дойдем тук. За да усетим по-добре човека, скрит от
собствената си легенда. Всичко останало вече го знаем. Ако беше и ти тук до мен, щяхме
заедно да се възхищаваме на неговата неописуема скромност и неподправена добрина.
Как все така става, че Георги се измъква от центъра на вниманието? Защо никога не сяда
на първия ред? Защо им е толкова трудно да го открият хората с камерите? Защо говори
толкова тихо и отклонява вниманието към колоездача си? Нима действително не знае,
че всички тези хора, дошли от различни държави и континенти, му се възхищават и
искат да попият всеки негов жест и всяка дума?
Знаеш ли, според мен той наистина не знае. Скромността на Георги не е поза – тя е
негова натура. Ако можеше да видиш как непосредствено се държи с хората около себе
си, как намира усмивка, уважение и добра дума за всекиго, колко неподправено се
смущават очите му, когато някой почне да го хвали, сигурно щеше да си кажеш: „Боже,
колко обикновени хора били гениите... и колко гениално е да си обикновен!“.
Така ми се иска да бе станал съучастник на разговорите ми с Георги. Не тези, в които
описва механизмите на болидите си, а тези, в които стана дума за други неща. Иска ми
се да беше чул лично от него защо след 40 години извън Родината още носи България в
сърцето си и защо най-съвършените превозни средства в света са кръстени с име –
Варна“ Много ми се иска да беше чул и следните думи, излезли от собствената му уста:
„За малко сме тук, приятелю. И докато ни има, трябва да направим нещо хубаво и след
това да му помогнем да стигне до колкото се може повече хора. Остави ги рекордите.
Искам чрез моята „Варна“ да разпространя идеята, че можем да постигнем невероятна
ефикасност и вместо да се самоунищожаваме, да използваме чистата енергия, която е
навсякъде около нас“.
„Знаеш ли – добави Георги – аз не пазя в тайна дизайните си. Давам ги на всекиго и
много от съперниците ми са копирали изцяло „Варна“. Важно е тя да бъде достояние на
всички. За мен е мистерия защо продължавам да печеля. Явно е нещо в детайлите...
нещо в ръцете ми. Мисля да се пенсионирам – не защото не искам да се състезавам, а
защото искам и другите да започнат да печелят. Така би било по-добре за всички.

434
Конкуренцията води до прогрес.“
Но не и тази година, Георги. Още е рано за пенсия. И този път пустинята посрещна
гениалния българин и неговата нова снежнобяла „Варна Темпест“, знаейки идеално, че
ще хвърчат световни рекорди. Ех, ако можеше да видиш, читателю, как излетя като
мълния пилотът на Георги – Сам Уитингам, и как набра безумна скорост, за да счупи
отново рекорда си. Искаше ми се много да видиш и как малко по-късно една симпатична
французойка на име Барбара Буатоа се настани леко напрегната във „Варна Диабло 3“.
Беше дошла тук чак от Париж по покана на Георги, който искаше да я направи най-
бързата жена в света. Беше малко преди залез, когато вятърът внезапно утихна и
пустинята стана неестествено тиха. Секунди по-късно Барбара смаза световния рекорд
за жени, постигайки фрапантните 121 км/ч. Това я направи не само най-бързата жена в
света, но и най-бързия човек в Европа. Само трима мъже в света са развивали по-голяма
скорост от нея!

След цяла седмица състезанията и този път завършиха като в предишните години: с
абсолютно надмощие на ракетите на Георги, но този път не с един, а с два световни
рекорда. Останалите отбори подобриха собствените си резултати, но все още са на
светлинни години зад нисичкия български гигант. Седемте дни отлетяха толкова бързо.
Георги е щастлив, изморен и малко тъжен... защото е време да си тръгваме.

435
 Георги, секунди след като неговата „Варна“
смаза собствения си световен рекорд.

„Ама, Емчо, ти си просто едно златно дете!“, казва на раздяла Георги на сина ми,
който, естествено, го обожава, и след това ме прегръща за сбогом силно и някак особено,
сякаш иска да прегърне нещо много повече от мен. И в този момент, читателю, замирам,
защото си давам сметка, че всъщност ти действително си бил тук с мен в пустинята.
Вярно, нямаше те в колата, но явно съм те довел, без дори да подозирам, чак тук, в
безизразната пустош на Невада, поради простата причина, че Георги е искал да те
прегърне. Нали разбираш какво имам предвид?
Така ми се иска да се гордееш с него поне толкова, колкото и аз. Така ми се иска и на
теб да ти става топло всеки път, когато чуеш за подвизите му. Така ми се иска да
разкажеш историята му и на други, за да не тъне името му в забрава в собствената му
Родина. Така ми се иска да му кажеш някоя добра дума ето тук:
varna@varnahandcycles.com,
или поне да му намериш уютно място в мислите си.
Тръгваме си от пустинята с озадачаващото усещане, че могат да бъдат намерени много
ценни неща дори в географския център на нищото. Саковете са в багажника. „Лед
Цепелин“ в уредбата. Чакат ни хиляди километри. Но кой знае защо, хвърлям един
последен поглед назад в огледалото и виждам с изненада, че Георги е все още там –
самотен, тъжен силует, махащ за сбогом с ръка. Един 67-годишен малък принц в
голямата пустиня. И ето че поглеждам с усмивка към теб, далечни приятелю, седящ до
мен на празната седалка, защото знам, че точно сега, докато очите ни изпращат Георги,
и аз, и ти мислим за едно и също нещо. Онези прочути думи на мъдрия Екзюпери:

436
„Красотата на пустинята е в това, че някъде в себе си тя крие кладенец“.

437
 ГНЕВЪТ НА БОГИНЯТА
25 август 2007 г.
За вестник „ 7 дни спорт „
http://ivo.ucoz.com/index/0-43

Току-що прочетох статията, която ще прочетете след малко. Бих нарекъл историята
странна, но това не е достатъчно. Не! Това е откачена, парадоксална, дори безумна
история, свързана със свръхсекретен шпионаж, смъртоносна опасност за стотици
милиони хора и най-рискованата форма на човешка невменяемост. Предпочитам никога
да не се беше случвала, но понеже я има, и аз имам задължението към себе си и към вас
най-после да я разкажа. Тази история е толкова неправдоподобна, че за да ви
заинтригувам, реших да се разходя из нея, да извадя почти произволно двайсетина думи
и да напиша с тях ново начало. Ето ги нахвърляни хаотично и без ред. Съдете сами:
„оръжията на Нанда“, „воалът на богинята“, „ЦРУ“, „гъделичкане на опашката на
дракона“, „24 000 години“, „оловен ковчег“, „Джеймс Бонд“, „дрийм тийм“, „плуто-
ний“, „сделка с дявола“, „експлозия от синя светлина“, „шпионски апарат“, „леден
саркофаг“, „опасният демон“... Приятно четене!

„В началото Бог си пое дълбоко дъх и създаде всичко живо на земята“ – това гласи
старинната хиндуистка легенда за сътворението. Разказът ни ще ни отведе далеч от
България, но близо до същността на тези думи – в самото ледено сърце на Хималаите,
на границата между Тибет и Индия. Тук някъде, по-стара от човечеството и по-
търпелива от времето, се излежава прелестната Нанда Деви – свещената, мистериозна и
непристъпна планина, чиято сурова красота е съкрушила не едно сърце. Казват, че който
я е видял, никога не я е забравил, никога не е спрял да я обича. Но тази любов има цена
и много често стойността ѝ е по-висока от живота. Само планината знае колко струва
любовта ѝ и само тя решава кой колко ще трябва да плати за нея. Прелестна, капризна
и променлива, Нанда пали опасни, неразумни копнежи в сърцата на алпинистите и
често, без да го подозират, покорителите биват покорени.
Нанда Деви означава „богиня на блаженството“, но местните я наричат просто
Богинята. Те вярват, че Нанда не е просто планина, а висше създание, способно да
променя съдби и да взима от всекиго това, което пожелае. Върхът ѝ се извисява на
нечовешките 7816 метра, но не това я прави едно от най-непристъпните места на
планетата. Нанда е опасана от плътна огърлица от зловещи шестхилядници, които
дращят с разперени пръсти небето и ужасяват алпинистите с полуотвесните си стени.
Някои наричат пръстена от върхове „Оръжията на Нанда“, но местните предпочитат
името „Воалът на Богинята“.

438
 Единици са щастливците, надникнали отвъд този непрогледен воал, зад който от
хилядолетия като катедрала от лед и камък се извисява величествената Нанда.
Единственият проход е кошмарното дефиле Риши, което е толкова опасно и
непроходимо, че едва през 1934 година хора са успели да намерят път през него. Тези,
които са оцелели сред крепостите на Воала, са обикновено на границата на силите и
възможностите си и когато пристигнат смазани в подножието на Богинята, разбират
колко непосилно е изкачването ѝ.
Върхът е кошмар в техническо отношение, а странният сблъсък на въздушни маси
около него го прави едно от най-нестабилните в климатично отношение места на
планетата. Снежни бури връхлитат изневиделица, коварни глетчери съскат под краката
и чудовищни, непредсказуеми лавини поглъщат лакомо всичко по пътя си. Това е
грандиозно и страховито място – величествен олтар на всемогъщата природа. Човек не
идва тук, за да опознае планината. Човек идва тук, за да опознае себе си.
Когато попитали великия Тенсинг Норгей кое е най-трудното му изкачване, той
отговорил без колебание – „Нанда Деви!“.
Преди 30 години местните жители били поразени, когато видели едно крехко и
красиво момиче на път към суровата планина. Те все още говорят за нея, за звънкия ѝ
смях, кожа от сняг и коса от злато. Кореняците били пленени както от чара и усмивката
ѝ, така и от изумителния факт, че говорела перфектно наречието им гархвалд.
„Как се казваш?“, питали я, а тя отвръщала със смях: „Нанда! Нанда Деви!“
Момичето не лъжело. Двадесет и три години по-рано баща ѝ – великият американски
алпинист и философ Уили Ънсоулд, преминал през Воала на Богинята и омаломощен
от красотата на гледката приел обет, ако някой ден има дъщеря, да я кръсти на Богинята.
Така и станало и когато навършила 21, красивата и смела Нанда Деви Ънсоулд, която
била прекарала голяма част от живота си в Тибет, решила да покори планината, чието
име носела. В тази експедиция редом с нея бил баща ѝ Уили, както и някои от най-
талантливите алпинисти по онова време.

439
 Но въпреки това местните жители не видели никога повече лъчезарното момиче.
Нанда Деви загинала по време на изкачването, а експедицията била в толкова окаяно
състояние, че се наложило да оставят тялото ѝ в белите обятия на планината.
Местните твърдят, че Богинята, очарована от момичето, решила да го остави за себе
си. Планината не търпи възражение – тя взема това, което смята, че ѝ принадлежи, и
така младата Нанда Деви останала завинаги там, откъдето е тръгнало името ѝ: в
прегръдката на Нанда Деви.
Нека само за миг ви прехвърля в едно много различно, но не по-малко непредвидимо
място в Ленгли, щата Вирджиния, само на няколко километра от центъра на Вашингтон.
Тук е разположена масивната сграда, в която се помещава Централното разузнавателно
управление на Съединените щати. Един-единствен път съм посещавал това място, но си
спомням, че екскурзоводът представи централата с думите: „Тук работят някои от най-
интелигентните хора на планетата“.

440
 Може и така да е, тази статия няма амбициите и пространството да дълбае във
функциите и ролята на ЦРУ Но всички знаем със сигурност поне няколко неща:
агенцията разполага с безпрецедентна власт, огромен административен апарат,
неограничен бюджет и вездесъща шпионска мрежа. Сферата ѝ на влияние е точно
толкова голяма, колкото синята сфера, върху която живее човечеството. За 60 години
ЦРУ се е превърнало в могъщ автономен организъм – нещо като система в системата, с
достъп и цели, простиращи се далеч извън мимолетните мандати на конгресмени и
президенти.
Вярно е, че в Ленгли работят някои от най-умните хора на планетата. Но както във
всяка голяма организация, така и в ЦРУ може да откриете и крайно некомпетентни хора,
чиято недалновидност и безотговорност граничат с безумие. Проблемът е, че когато в
ръцете на такива личности попадне огромна изпълнителна власт, последствията рано
или късно стават катастрофални.
През 1965 година е организирана дръзка експедиция за покоряване на Нанда Деви,
съставена от няколко елитни американски алпинисти, между които легендарните Том
Фрост, Луут Джерстед и Роберт Шалер. Но действителната мисия на групата е строго
секретна и е no-налудничава от филм за Джеймс Бонд. Алпинистите са изцяло
подготвени и финансирани от ЦРУ в състояние на абсолютна тайнственост. Идеята е
441
високопланинският дрийм тийм, подпомаган от индийски екип, да инсталира свръх-
чувствителен шпионски апарат на върха на Нанда Деви с цел да следи действията на
комунистически Китай. За да осигурят неизчерпаем източник на енергия за подслуш-
вателя, алпинистите са принудени да изкачат върха, влачейки със себе си опасен товар –
метален цилиндър, наречен СНАП, модел 19 Ц, в чийто център в графитена жилетка са
разположени седем пръчки плутоний 238.
Устройството превръща естественото радиоактивно разлагане в електричество,
използвайки т.нар. ефект на Сийбек. Същият принцип осигурява енергия за кораби,
пътуващи в дълбокия космос. Общото количество плутониева сплав, качена от
алпинистите на Нанда Деви, е почти два килограма, а радиацията е била толкова силна,
че нощем премръзналите шерпи се топлели около излъчващото оранжево сияние
съоръжение.
Периодът на полуразпадането на плутония достига 24 000 години, което означава
непресъхваща, пълноводна река от ценна енергия. Но трайният, надежден поток от
топлина идва за сметка на неравностойна, фаустовска сделка с дявола. Казват, че
плутоният е най-токсичната съставка, позната на човечеството. Двата килограма са в
състояние да убият всяко живо същество на планетата, а наскоро руският двоен
шпионин Александър Литвиненко бе екзекутиран само с няколко прашинки от един от
братовчедите на плутония – полоний 210.
По принцип плутоният минава за метал, но поведението му е крайно странно и
нестабилно – дори малка промяна в масата му може Да доведе до неконтролируема
реакция. През май 1946 г. в свръхсекретна лаборатория в Лос Аламос физикът Луис
Солкин решил да извърши безумен експеримент, който бил познат сред учените като
„гъделичкане на опашката на дракона“. Солкин, който е един от хората, създали
атомната бомба, бил предупреден от Енрико Ферми, че експериментът е лудост, но това
не го спряло. Ученият приближил с побутване на палеца си две плутониеви полусфери
на милиметри една от друга, за да предизвика т.нар. критична маса. Катастрофа би
могла да настъпи само ако двете полусфери се докоснели една в друга. За да предотвра-
ти подобен сценарий, Солкин държал в дясната си ръка отвертка, която ги разделяла. В
един момент обаче отвертката се изплъзнала, двете полусфери направили контакт и
плутоният стигнал свръхкритично състояние. Стаята била озарена от експлозия от синя
светлина, предизвикана от смъртоносна гама радиация и от ѝонизацията на въздуха в
лабораторията. Солкин починал малко по-късно в неописуема агония. Казват, че тялото
му е погребано дълбоко в пустинята в оловен ковчег.
Когато преди повече от четири десетилетия американските алпинисти шпиони се
отправили към Нанда Деви, те знаели идеално естеството на мисията си и опасния
демон, скрит в сърцето на съоръжението SNAP. Мотивацията им са били огромният
хонорар, параноята на Студената война, смесена с патриотизъм, и желанието да покорят
митичния връх.
Планината обаче имала свои собствени планове и по средата на последния щурм ги
стоварила върху експедицията с цялата си снежна ярост. Виелицата била толкова
жестока, че застанали на границата на живота и смъртта, алпинистите решили да
изоставят подслушвателя и да се върнат през пролетта, за да довършат мисията си. Но
когато след няколко месеца се добрали до същото място, двуметровото
насекомоподобно съоръжение липсвало!
Обзето от паника, ЦРУ хвърлило десетки милиони долари в опитите си да открие
изчезналия апарат. Няколко експедиции, въоръжени с хеликоптери, гайгерови броячи и

442
свръхмодерна техника, се върнали с празни ръце. Една от теориите е, че SNAP е бил
отнесен от лавина и запокитен върху леглото на огромен глетчер. Впоследствие
радиоактивната топлина на съоръжението е разтопила леда и то е потънало дълбоко в
сърцевината на глетчера. По-късно ледът се е формирал отново, запечатвайки отвора
завинаги. Другата всяваща паника вероятност е, че някой някак си се е добрал до
плутония, преди втората експедиция да стигне до него.
В продължение на десетилетия ЦРУ пазеше ревниво тайната на Нанда, но в
последните години истината започна да изплува на повърхността. Пръв пропя
легендарният индийски алпинист М. С. Кохли, който е участвал в злощастната
експедиция. Тези американски членове на групата, които все още са живи, също
отвориха усти.
Някои от тях се смятат за манипулирани, други страдат от мистериозни тумори и искат
обяснение. Единственият, който все още пази дадения обет на мълчание, е Том Фрост.
Самото ЦРУ, разбира се, както винаги е извън досега на каквато и да било институция,
търсеща отговорност.
Едва ли някога въобще ще узнаем кой точно е бил този турбокретен, който е бил
осенен от гениалната идея да изпрати едно от най-отровните и нестабилни вещества на
планетата в един от най-нестабилните ѝ райони. Днес вече няма желязна завеса и светът
е коренно променен. Студената война е глобално затоплена и вече ни грозят други
опасности. Теорията за откраднатия плутоний не е напълно изключена, но е по-вероятно
двата килограма отрова да са погребани в ледения саркофаг на глетчера Деви. Вече 25
години планината е напълно затворена от индийското правителство, но през 2005 г.
известният алпинист Питър Такеда се добра в близост до Нанда и взе проби от почвата.
Лабораторно изследване потвърди наличието на плутоний 239, който не съществува
свободно в природата.
След около 20 години металната черупка на съоръжението SNAP ще корозира, но
плутоният ще продължи да пръска смърт дълго след като всички ние сме си отишли от
този свят. И това, което смразява кръвта ми, е фактът, че именно този глетчер е
източникът на свещената река Ганг. Всички знаем, че тя е по-мръсна от Парис Хилтън
в неделя сутринта, но когато във водите ѝ потече плутоний, жертвите ще бъдат милиони.
Дали ще си вземем поука от тази потискаща история? Дали някога ще разберем, че
никой не е по-могъщ от планината? Ще осъзнаем ли някой ден, че не всяка причина
оправдава последствието? Едва ли. Човешката раса има ненаситен апетит към
самоунищожение и фатална глупост. Достатъчен е един самозабравил се елемент с из-
пълнителна власт и пръст върху спусъка.
Чудя се какво ли мисли планината. Нали тя, която ще ни надживее всичките, винаги
взема това, което смята, че ѝ принадлежи? Великата богиня Нанда не е нито мъртва,
нито спи. Тя просто чака с насмешка, защото знае, че времето е на нейна страна.
Преди много години Бог е поел дълбоко дъх и е създал всичко живо на земята. Така
гласи старата мъдра легенда, но големият въпрос е кога ли най-после ще му писне от
нас и ще издиша.

443
 ПО ПЪТЯ
18 април 2007,
За вестник „ 7 дни спорт „
https://www.sportal.bg/news.php?news=162476

Днес съм на път. Отивам да се срещна с Уолдо. На 482 км оттук, в градчето

Куинтър, на другия край на Канзас. Летя по-бързо от позволеното и право на запад по
прекрасната магистрала 70, която се губи на хоризонта в тайнствената свивка
между зелената прерия и безкрайното, безоблачно небе. Някои хора обичат уюта на
дома, сигурността на собствената си крепост, но аз винаги съм бил и винаги ще бъда
влюбен в пътя. Големият, пълен с неизвестности път. Той постоянно вика името ми и
никъде не се чувствам по-свободен, вдъхновен и щастлив, отколкото когато се кача на
него.

Колелата се търкалят и поглъщат лакомо асфалта със 120-километров апетит в час, но

шосето е като масло и скоростта не се усеща. Така ми се иска днес да бъда безгрижният,
лишен от посока скитник, да подмина целта си и да продължа да карам на запад по пътя,
който така добре познавам. Ако продължа, ще мина през божествените Скалисти
планини в Колорадо и тунела „Айзенхауер”, ще видя отново неописуемите пейзажи в
Южна Юта, които сякаш са от друга планета, ще се отбия до каньона Брайс, ще хвърля
двайсетина долара на кoмap във Вегас и ще прелетя през самия клокочещ търбух на
пустинята Мохаве.
Знам, че ако карам ден и нощ, ще оставя хиляди километри зад гърба си и пътят ще
свърши във великия Тих океан, където Негово превъзходителство Слънцето потъва
всяка вечер с елегантно достолепие. Но не! Днес в пътят ми има цел и причина: чакат
ме точно 482 км, защото наистина много, много държа да се срещна с Уолдо. Искам да
науча толкова неща от него, да му задам безброй въпроси.
Докато се нося из прерията и пътят ми се скъсява с всяка изминала секунда, започвам
да пиша тази статия в главата си и мислите ми ме отнасят към любима тема. Сещам се

444
за прочутите последни, предсмъртни думи на известни личности. Спомням си с усмивка
за френския граматик Бухор, който миг преди смъртта е казал: „На път съм да почина
или всеки момент ще умра: и двете изречения са правилни и могат да бъдат използвани
в случая.”
„Кажи им да си чакат!”, са последните думи на революционера Итън Илан, който ги е
изрекъл, когато свещеникът му казал, че ангелите го чакат на небето.
Лорд Байрън е бил още по-лаконичен, казвайки просто: „Лека нощ!”
Но може би най-уникален в смъртта си е гениалният Оскар Уайлд, който, както знаем,
е бил страхотен сноб с изтънчен стил и пристрастност към скъпите вещи. За негово
нещастие смъртта го е застигнала в разнебитен евтин хотел в Париж. На смъртния си
одър писателят се огледал с възмущение и казал, миг преди да издъхне: „Тези тапети са
ужасни – един от нас трябва да се разкара незабавно!”
Продължавам да се нося през широкия, равен като тепсия Канзас и този път мислите
ми ме отнасят към Уолдо Макбърни, човека, с когото ще се срещна след няколко часа.
Обикновена личност, в обикновено, забравено от света градче, запокитено сред
безлюден океан от пшеница. Уолдо е пчелар. Има ферма за мед с около сто кошера и е
от тези хора, които живеят чрез земята, разбират я и нямат нищо против да се трудят
върху нея от изгрев до залез. Пчеларството е трудоемка и капризна работа, която
изисква както много труд, така и много познания. Медът от пчелина му е от най-високо
качество, бизнесът процъфтява, а Уолдо върти фермата с ентусиазъм и последо-
вателност.
Но защо? Защо съм тръгнал по дългата магистрала, за да се срещна с най-обикновен
пчелар? Заради пътя. И пак заради него мислите ми ме отнасят надалеч, към
работническите квартали на Южен Лондон и един друг мъж на име Бъстър Мартин. И
той е свикнал да се труди, да вади хляба с ръцете си, макар и по друг начин.
В момента Бъстър припечелва като мияч на коли и механик за фирмата „Пимлико”.
Работи човекът и обича работата си. Но точно преди два месеца, късно вечерта,
англичанинът излязъл от местното барче след задължителната халба бира и се отправил
към автобусната спирка. Изневиделица влажният лондонски мрак изплюл право върху
него трима млади, сипещи заплахи хулигани, които се нахвърлили с юмруци върху
Бъстър и го свалили на земята с няколко удара. Целта им била скромното портмоне на
работника. Но Бъстър не е от покорните жертви. Той бързо успял да се изправи и вкарал
жесток кунгфy шут в слабините на единия от нападателите.
Хулиганите се разпръснали с подвити опашки, а Бъстър запазил парите си. Но защо ви
разказвам точно за него, при условие че подобни неща се случват всеки ден по цял свят?
Заради пътя. И пак заради него се сещам за Том Лейн от Сан Диего, който първо е бил
пилот в армията, но по-късно се захваща с плуване, фитнес, голф и ветроходство и
постига завидни резултати във всички тези области. Най-големите му спортни успехи
са през 80-те и 90-те години. Но той не е олимпийски или световен шампион – защо ви
разказвам за него? Заради пътя, разбира се.

445
 И пак заради него ще ви разкажа и за една жена на име Елзи Маклийн и за нейното
уникално постижение. Навремето някой беше казал за голфа, че това не e спорт, a
приятна, но опропастена разходка. Други го наричат билярд на трева и т. н. Аз самият
признавам, че не съм голям фен на голфа, но знам колко трудно е човек да отбележи
hole in one. С други думи, да изпрати топката с първия удар директно в дупката. Иска се
много сила, мощен замах, безупречна техника и чак на последно място доста късмет.
Преди седмица Елзи замахна с изключителна сила в Калифорния, уцели идеално
топката и я прати на цели сто метра право в целта. Добре, но защо? Защо Иво ни
занимава с тези малки хора и техните малки постижения? Защо не ни разказва за
Майкъл Фелпс, Тайгър Уудс или Кобе Брайънт? Естествено, че заради пътя, но не моя,
а техния. Пътят на тези хора е изумителен и може да ни дари c нещо много ценно.
Пчеларят Уолдо, когото ще срещна след малко, е на 104 години и е най-старият
работещ човек в Америка. Бъстър, каратистът механик от Лондон, е на 102. Плувецът
Том Лейн наистина е бил пилот в армията, но през Първата световна война! Започнал е
да се състезава на 80 и не е спрял до 103-годишна възраст! Елзи скоро ще чукне 103 и е
най-възрастният човек на планетата, който е постигал hole in one. Много бих искал да
знам каква е тайната на тези хора. Как успяват да останат млади в старостта си, да не
спират да се движат, работят и самоусъвършенстват, дори в залеза на дните си? Уолдо
Макбърни не е просто пчелар. Започнал е да се състезава в бягане на дълги разстояния
на 85, участвал е в безброй кросове и е носител на цяла поредица трофеи и световни
рекорди за неговата възрастова група. Наскоро той написа и книга, озаглавена „Моите
първи сто години”.
Защо продължава да работи? „Тежката работа никога не ми е вредила, само ми е
помагала – обяснява Уолдо. – Най-сигурният начин човек да си скъси живота, е да не

446
върши нищо.”
Подобно на Уолдо, сърцатият столетник Бъстър Мартин от Лондон е най-възрастният
работник във Великобритания. През последните 80 години е бил един-единствен ден в
отпуск по болест! Взел го е само седмица преди нападението до бара, за да оперират
инфектиран нокът на крака му. Същия крак, с който е изритал крадеца в слабините. След
нападението Мартин е трябвало да прекара нощта в болницата поради натъртвания и
малки рани. На следващата сутрин както винаги се появил навреме на работа. „Ще спра
да работя тогава, когато вляза в дървена кутия”, обича да казва Мартин.

Подобна е и историята на Том Лейн, който пък на 103 години блъскал щанги и лицеви
опори, правел упражнения за гъвкавост и тренирал паметта си, запомняйки дълги
стихотворения. Тренирал е минимум по час на ден, шест пъти в седмицата. Елзи също

447
се движи непрекъснато и играе голф от 70 години. След като нанесе прочутия си удар в
Калифорния, бе поканена като гост в най-престижните предавания. Интересното е, че
първият телевизионен сигнал в Америка е бил излъчен в годината, в която Елзи е
навършила 44!
Процесът на стареене е методичен, постъпателен и безмилостен. Казват, че започва
още в средата на 20-те. Клетките бавно умират, калцият в костите намалява, връзките и
сухожилията изсъхват. Не е ли парадоксално, че според много учени именно
кислородът, без който не бихме живели и минута, е тихият убиец, който ни разрушава
бавно, но сигурно.
Всички помним Цикъла на Кребс и знаем как хитро кислородът участва в мета-
болитния процес и разграждането на протеини, въглехидрати и мазнини. Резултатът е
въглероден двуокис, вода и най-важното: енергия, която ни движи и без която не можем.
Но на клетъчно ниво кислородът оставя вторични продукти, наречени „свободни
радикали”, които вилнеят из клетките, нанасяйки необратими, разрушителни послед-
ствия. Точно свободните радикали са в основата на стареенето и смъртта на клетките.
Всички малко или повече сме програмирани и имаме предел – срок на годност, който
изтича с всеки изминал ден.
Постиженията и дълголетието на хора като Уолдо, Бъстър, Том и Елза изглеждат
почти свръхестествени. Те са идеалът ми за старост. Аз не бих искал да живея 100 или
200 години, ако ми бъде отнет достъпът до съзнанието, до спомените ми, ако не мога да
се движа и да участвам в света около себе си. Не ме е страх от смъртта – смъртта е
закономерна и човек може само да спечели, ако гледа на нея като на начало, а не на край
– страх ме е от мисълта, че мога да стана безмълвен наблюдател и да съществувам само
като безучастно, обездвижено присъствие. Такава старост е далеч по-жестока от
смъртта.
Споменатите столетници са победили времето, защото не са се спирали, защото всяка
нощ са си лягали с мисълта за работата си, задълженията си, за това какви са
непосредствените им цели на следващия ден. Това са хора, които вече сто години
живеят с мотивация и причина да се събудят на сутринта. Те не работят за пари – тe
работят, за да живеят.
Не знам дали и в България е така, но тук все повече хора спират да се движат и да
бъдат активни още от млади. Просват се на дивана пред телевизора, пенсионират
мускулите си и ги оставят да атрофират. Това са хора, които крадат от себе си, от най-
ценното нещо, което имат – живота. Мисля си какво ще ми каже мъдрият пчелар след
няколко часа, но вътре в себе си знам, че той вече ми е дал най-ценния си урок. Дори
утре да спечеля сто милиона от лотарията, пак ще отида на работа на следващия ден.
Няма нищо по-важно от това да се чувстваш полезен, да имаш някаква мисия, колкото
и малка да е тя.
Вглеждам се в монотонно, тичащото под колата шосе и започвам да разбирам, че
смъртта не настъпва, когато умрем, а когато спрем да живеем. Пътят…Широкият, виещ
се път, вика името ни и ние всички се носим по него: някои по-бавно, други по-бързо от
позволеното. Гумите се търкалят, поглъщат лакомо асфалта и с всяка измината секунда
скъсяват дистанцията ни.
И там някъде, където пътят свършва, ни чака големият, бездънен, търпелив океан.
Когато стигнем до него, нека го посрещнем със страхопочитание, но не и със страх –
океанът е красив, тайнствен и безбрежен. Той е част от кръговрата – мястото, откъдето
сме дошли и където ще си отидем. Но нека не бъдем като хората, които са спрели колите

448
си край пътя и чакат океанът да прелее и да дойде при тях. Може би така е по-лесно, но
ако просто чакаме покорно вълните да ни погълнат, нали ще изпуснем да видим пътя, с
неговите прелестни пейзажи, неочаквани авантюри и колоритни стопаджии.
В самия път е смисълът и ако колата ми се счупи и остане без гориво, ще сляза и ще я
бутам, но ще продължавам да драпам по него, докато имам сили. Вече съм натрупал
доста километри зад гърба си. Годините, прекарани в скачане и тичане по неравни
терени, счупени паркети, игрища и асфалтови площадки, са оставили следи по тялото
ми. Дясното ми коляно е като димящо бойно поле, четири от пръстите ми са изкривени
от счупвания и болката в тях е вбесяваща и постоянна. Когато сутрин стана, и двата
ахилеса надават крясък и ме съветват да се върна незабавно в кревата. Но аз се радвам
и приветствам подобна болка. Тя ми напомня, че живея.
Всяка сряда и петък тренирам с аматьорски футболен отбор, спонсориран от местна
пивоварна. В неделя играем официални мачове на 100-метров терен. В понеделник и
четвъртък тичам 5 км. Пак в четвъртък играя баскет с група приятели. Във вторник и
събота тренирам детски отбор. Когато намеря време, вдигам тежести, плувам и играя
тенис. Мисля да карам така, докато мога, и когато някой ден тялото ми се предаде, ще
намеря някакъв друг начин да се движа, работя и спортувам – по възможност
непрекъснато.
Но кога точно е време човек да намали оборотите? Кога е време да кажем: „Стига вече!
Време е да спра! Време е за заслужена почивка!” Не съм пророк – не знам кога, но
искрено се надявам точно тези думи да се окажат моите лични, скромни и крайно
непретенциозни предсмъртни слова.

ПОСЛЕПИС, 12 юли 2009:

Уолдо Макбърни почина тази сряда (осми юли 2009) в дома си с усмивка на
лицето на 106 годишна възраст. Дай Боже всекиму такъв живот.

449
 КОЛЕЛОТО ПРАВИ ПЪЛЕН КРЪГ
2 ноември 2012 г.
За вестник „Телеграф“
http://www.sportal.bg/news.php?news=394667

Детето чудо излетя във въздуха. Инфарктният момент сякаш бе изсмукал всяка
молекула кислород в 40-хилядната Джорджия Доум“ в Атланта и пълната до пръсване
зала затаи дъха си. Малкото тяло бе набрало колосално ускорение благодарение на
въртеливия момент, създаден от изумително мощно предно премятане, извършено с
нечовешка прецизност и сила, при това върху тясна десетсантиметрова ивица дърво.
Нямаше сила на този свят, която да спре полета на хлапето и то се носеше директно
нагоре като свистящ малокалибрен куршум... високо, може би прекалено високо – далеч
над гимнастическата греда. Момичето увисна за миг в застиналия от напрежение
въздух, групира тялото си и най-после реши да каже „Добре де, ще се върна!“ на
гравитацията. Чакаха я две задни превъртания и сложно приземяване... Приземяване, от
което зависеше толкова много.

450
 Четиринадесетгодишната Доминик Мочеану – най-малката гимнастичка в историята
на Съединените щати, бе поела върху невръстните си рамене огромно бреме от
напрежение, национални амбиции и очаквания. За пръв път американският отбор имаше
шанс да спечели олимпийското злато. Но за да можеше това да стане, в този ден детето
трябваше да се превърне в героиня. Съчетанието ѝ на греда бе започнало точно преди
87 изумителни секунди и неговата дързост, въображение и нереална прецизност бе
довела публиката до състояние на изнервена до крайност, истерична еуфория. Малката
Доминик влезе в двойното салто със стихийна скорост, като трохичка, засмукана от
торнадо. Тялото ѝ се превърна в мъглявина, следвана като побесняла комета от
кестенявата ѝ опашка. Нямаше място за грешка, нямаше място за падане. Напрежението
бе осезаемо. Една десета от секундата продължи цяла вечност и когато детските крака
най-после намериха с трясък земята, гимнастичката буквално закова като два кинжала
стъпалата си върху тепиха. Перфектен баланс... перфектно приземяване! Цяло чудо е,
че покривът на залата остана на мястото си след това изпълнение – публиката изригна
като вулкана Кракатау.

451
 Доминик по време на Олимпиадата в Атланта.

Малко по-късно, за пръв път в историята си, американките си осигуриха златния

медал, а пресата нарече отбора „Великолепната седморка“. Макар че беше преди повече
от 16 години, помня добре момента, който остава един от най-емблематичните на
последната лятна олимпиада, провела се тук. Освен мен и още 40 хиляди в залата, един
милиард телевизионни зрители гледаха епичното изпълнение на невръстната Доминик,
която се превърна в любимката на цяла Америка. Гледаха я и две големи кафяви,
просълзени от щастие очи в малко бедно селце в щата Илинойс. Очите на най-големия
ѝ фен – осемгодишно дете на име Дженифър Брикър.
Днес ще се опитам да ви разкажа нейната безумна, неправдоподобна история, която е
свързана по особен начин не само с историята на Доминик Мочеану, но навярно и с
вашата, и с всяка друга история на този свят. В нея ще се натъкнем на някои странни
неща – наемни убийци, ФБР, деспотични злодеи, неочаквани герои, Бритни Спиърс,
мистериозно препоръчано писмо, Алберт Айнщайн, озадачени близнаци, наречени
Джим, швейцарски психиатър и не на последно място – едно вечно въртящо се, идеално
кръгло колело...
В даден момент от живота си малката Дженифър осъзна, че просто не може да се
отлепи от телевизора всеки път, когато Доминик се появеше на малкия екран. Идол е
меко казано – момичето бе просто обсебено от гимнастичката. Не изпускаше нейно
състезание, интервю, пресконференция. Събираше всичко, свързано с Мочеану –
статии, плакати, снимки, цитати.

452
 „Не знам защо – спомня си Дженифър – може би, защото ми напомняше за мен
самата... толкова мъничка и крехка, но безумно смела, с големи кафяви очи и кръгло,
кукленско лице... Исках с цялото си същество да бъда като нея и, естествено, реших, че
ще тренирам гимнастика!“
„Гимнастика ли?!“ Дори майка ѝ Шерън – жена, която трудно може да бъде извадена
от равновесие, била леко изненадана... но само за секунда. „Виж какво, Джен – казала
тя – аз съм те учила осем години, че в нашето семейство не съществува изразът „не
мога“. Щом си решила да тренираш гимнастика, ще тренираш гимнастика, а ние като
семейство ще ти помагаме с каквото можем.“

И ето така, без много шум и излишно напрежение, малката поклонница на Доминик
Мочеану става най-уникалната гимнастичка в историята на Щатите. Поради рядък
родилен дефект Дженифър Брикър идва на този свят без долни крайници. Краката ѝ ги
няма чак до хълбоците. Това обаче се оказва незначителна подробност за нея и за хората,
които я обичат. Без да използва протези или инвалидна количка, Джен намира начин да
бъде нормално дете, да се движи непрекъснато, да се катери, да играе неуморно каквото
си пожелае и дори да спортува. Гледах кадри от мачовете на Дженифър по баскетбол в
гимназията и се наложи да разтъркам очите си. Да, баскетбол! Методът ѝ на
придвижване е чрез избутване върху невероятно силните ѝ ръце, които са в състояние
да изстрелят тялото ѝ като ракета по игрището. В даден момент Джен дори „надбяга“
противниковия гард, за да открадне топката пред очите на невярващата публика.

Джен играе и софтбол, волейбол, плува и дори се научава да се пързаля, връзвайки

кънки на ръцете си. Но момичето открива истинското си призвание в света на
гимнастиката. Почти свръхестествените ѝ координация и експлозивност са подсилени
от маниакална всеотдайност в тренировките. През 1999-а, за изненада на спортната
общественост, Брикър сe появява на щатското първенство по детска гимнастика и
печели шампионската титла срещу напълно здрави съпернички! За хората, които са
гледали изпълненията ѝ, сърцатата, безкрака гимнастичка е не по-малко изумителна от
нейния идол – златното дете на американския олимпийски отбор – Доминик Мочеану.
Но малко хора знаят, че докато цялата страна празнуваше титлата ѝ, самата Доминик бе
разкъсвана от непоносима вътрешна агония и дори на върха на почетната стълбица не
можеше да открие и един-единствен светъл лъч в младия си живот. Родена в семейство
на румънски емигранти, Доминик израства под тежката сянка на деспотичния си баща
Димитру – еднолинеен, суров и алчен човек, обсебен от болни родителски амбиции.
453
Семейството е на практика патриархална монархия – всяко решение е негово и дори
най-малкото отклонение от изопачените му догми е жестоко наказвано. Под
диктатурата на Димитру, детството на малката Доминик е на практика продадено в
гимнастическо робство. Усетил вродения талант на дъщеря си, румънецът се свързва с
школата на легендарните Бела и Марта Кароли и те се заемат с подготовката ѝ.
Тренировъчната база на световноизвестните специалисти се оказва нещо като овехтял
затвор в тексаските прерии, в който невръстни гимнастички са систематично подлагани
на емоционален и физически тормоз и постоянен глад. Отгоре на всичко, Доминик
живее в непрекъснат страх в дома си, където барутният характер на баща ѝ е създал
атмосфера на нечовешко напрежение. Дори след златото в Атланта, Димитру нe намери
една добра дума за дъщеря си, тъй като според неговите стандарти тя се била провалила
поради падането си на прескок. След Олимпиадата Доминик печели над 1 милион
долара от реклами и турнета, но парите минават директно през пръстите на вманиачения
баща. Тиранията му става все по-непоносима. На няколко пъти Димитру не се
поколебава дори да вдигне ръка нa дребничката си дъщеря. Нещата достигат точката на
кипене и само две години след историческото състезание момичето избягва от дома си
и подкрепяно от новата си треньорка Луминита Мишченко, завежда рядко срещано
юридическо дело за еманципация от родителите си. Eдва седемнайсетгодишна,
Доминик се отказва от собствените си майка и баща! Тъжният съдебен цирк бе широко
отразен от медиите тук и камерите не спираха да се взират нахално в обляното от сълзи
лице на гимнастичката и в мрачните очи на родителите ѝ. Момичето cпечели делото, но
бе съсипана психически.

Естествено, лудият ѝ баща не я остави на мира дори и след съда. На няколко пъти се
опитва да нахълта в апартамента ѝ, заплашва я, звъни ѝ стотици пъти на седмица по
телефона. Един ден с момичето се свързва агент на ФБР, за да я информира, че се готви
акция за арестуване на баща ѝ. Оказва се, че Димитру е направил първите стъпки по
наемането на убиец, който да ликвидира треньорката на Доминик Луминита. Според
вманиачения баща именно тя е провокирала „развода“ с дъщеря му. Междувременно
серия от контузии слага край на кариерата на Доминик непосредствено преди олимпи-
адата в Сидни.
Дженифър Брикър, нейната най-голяма поклонница, следи тъжната сага на идола си
отдалече и е съкрушена от безсилието си да ѝ помогне с нещо в този толкова тежък
момент.
Години по-късно Мочеану сякаш най-после бе намерила пътя си. Гимнастиката и
безумието на баща ѝ бяха завинаги зад гърба ѝ. Живееше в прекрасен дом в Кливланд.
Бе щастливо омъжена за човека, когото винаги е обичала, и само две седмици я деляха
от раждането на първото ѝ дете. И в този момент Доминик получи препоръчано писмо.
Писмо от Дженифър Брикър. От най-големия ѝ фен. Доминик отвори плика в колата си,
паркирана пред пощата. Прочете изтръпнала писмото... и после пак... и пак. Колата не
помръдна дълго, дълго време...
„Винаги съм те боготворяла – пишеше Дженифър – точно теб, не някоя друга
гимнастичка. Гледах те по телевизията. Следях премеждията ти. Ти бе моят идол.
Заради теб започнах да тренирам гимнастика. Чак бях заразила и родителите си, така че
и те гледаха състезанията ти. Веднъж, след едно твое златно изпълнение на земя,
телевизионната камера открила в публиката лицата на родителите ти и майка ми Шерън
замръзнала на мястото си – в долния край на екрана пишело: „Камелия и Димитру

454
Мочеану – родители на Доминик“. Имената звучали много познато. Виж, Доминик,
работата е там, че когато съм била осиновена, в сиропиталището е била допусната
канцеларска грешка и имената на биологичните ми родители не са били изтрити от
документите, както го изисква законът. Майка ми извадила разтреперана рожденото
свидетелство: Камелия и Димитру Мочеану. Тя е знаела през всичките тези години, но
ми каза едва когато станах на 16. Не за друго, а защото просто не я бях питала за
биологичните си родители дотогава. Знам, че сигурно е трудно да повярваш, но е
истина. Аз самата все още се питам: как е възможно да се случи такова нещо? Как е
възможно моят идол да се окаже и моя сестра? Предполагам, че някои неща просто не
могат да бъдат разбрани, но това, което знам със сигурност, е, че искам повече от всичко
да се запозная със сестрата, която съдбата ми бе отнела през всичките тези години.
Прилагам копия от документи и доказателства и телефонния си номер. Надявам се да се
обадиш...“

Да, така е: Камелия Мочеану е дала живот на малко, крехко бебе, родено без крака, в
малка болница в град Облонг, щата Илинойс. Съпругът ѝ Димитру видял сакатото дете
и взел моментално и категорично решение, без дори да разреши на майката да подържи
за миг момичето в ръцете си. Двамата си тръгнали от болницата, без да погледнат назад
и без дори да ѝ дадат име. Три месеца по-късно в сиропиталището влязла забележителна
жена на име Шерън, която вече имала трима синове. И въпреки че семейството се
издържало с една скромна работническа заплата, като видяла чаровното бебе, заявила,
че със или без крака, това прелестно дете ще бъде нейно завинаги.

И ето че сега, двайсет години по-късно, само дни преди самата тя да се сдобие с бебе,
Доминик Мочеану държи в треперещата си ръка лист хартия и дълбоко в себе си знае,
че всяка дума в него е истина и че то е написано от непознато момиче, което по някакво
безумно стечение на обстоятелствата е нейна сестра. Чакаше я най-важното телефонно
обаждане в живота ѝ.
Когато Доминик набра за пръв път номера на сестра си, тя не знаеше какво да очаква
и какво точно да каже, но още на секундата бе обезоръжена от чара и ентусиазма на
Дженифър. „Бяхме като омагьосани. Имахме толкова общо помежду си. Разговорът ни
неусетно продължи с часове – твърди Доминик. – В един момент се обърнах и осъзнах,
че мъжът ми се е прокраднал и записва разговора с камерата си. Тогава се стъписах, но

455
днес съм толкова благодарна, че имам цялото това първо обаждане на видео. По средата
на разговора Дженифър вметна съвсем небрежно: „Хей, между другото, не знам дали
споменах, но аз нямам крака“. Моля?! Какво?! Та нали току-що ми каза, че си
шампионка по детска гимнастика, че си играла волейбол софтбол, баскетбол?! И сега
ми казваш, че нямаш крака?! Кое, за Бога, е това момиче? Кое наистина е това
изумително момиче, което имам честта да наричам своя сестра?

Джен и Доминик – най-после заедно

Малко по-късно Дженифър най-после се среща за пръв път с Доминик и с другата си

сестра – Кристина. Оттогава трите са неразделни. „Животът ми завинаги ще се дели на
две части – казва Доминик – преди да се срещна с Дженифър и след това!“
Самото момиче никога не е съдило хората, оставили я в болницата преди толкова
години. „Те са имали своите причини за решението си – казва Дженифър – аз съм
благословена, че са го взели. Едва ли бих могла да имам по-щастливо детство и по-
прекрасно семейство от това, което ме осинови. По някакъв странен начин точно аз,
сестрата, родена без крака и родители, е тази, която извади най-голям късмет.
Сигурно сте чували за прочутото изследване на професор Бучард, свързано с
близнаците Джим Луис и Джим Спрингър. Братята били разделени още при раждането
си и се срещнали за пръв път на 39-годишна възраст. И двамата били осиновени и
израснали в две малки градчета в щата Охайо. Професор Бучард, който търсел
съотношението между генетични и социални фактори в изграждането на личността,
решил да изследва близнаците и останал изумен. Оказало се, че и двамата били женени
и съпругите им се казвали Линда. След което братята се били развели и сключили брак
отново... с жени на име Бети! Джим Луис имал син, когото нарекъл Джеймс Алън. Брат
му също се сдобил със син. Нарекъл го... Джеймс Алън. И двамата работили като
помощник-шерифи, и двамата карали един и същи модел шевролет, и двамата обичали
дърводелството. Като деца близнаците имали куче, което и двамата нарекли Той.
456
 Какво точно ни определя като личности? Какво шифрира поведението ни? Какво
предизвиква решенията ни? Средата играе огромна роля, но също така е истина, че
дълбоко в себе си, на клетъчно ниво, ние сме движени от предварително кодирана
информация. Не знам докъде се простира влиянието ѝ, но понякога се случват странни
неща, които просто все още не разбираме напълно. Когато животът на един близнак е
ксерокопие на другия, а идолът на едно момиче се окаже и нейна сестра, въпросите
стават повече от отговорите. Синхроничност – дума, създадена от швейцарския
психоаналитик и философ Карл Юнг и описваща необяснимите, многозначителни
съвпадения в живота на човек, ни кара да се замислим за това дали е възможно кодът, в
който са подредени аминокиселините ни, да е само малка част от нещо по-голямо...
Някаква оперативна система, втъкана във вселената и инсталирана в елементите на
нашата действителност.

Възможно ли е, пита Юнг, синхроничността да е проявление на нещо отвъд времето,

пространството и обстоятелствата? Да е някаква закономерност, по-хитра от причина и
следствие? Произволно ли протичат съдбите ни, или има някакъв тайнствен монтаж,
който от време на време се процежда от плоскост, за която все още нямаме адекватно
изградени сетива? Когато разказах на Дженифър за близнаците Джим, тя ми каза, че
съзнанието ѝ не може да побере техните синхронични съвпадения, но в същото време
открива странен, естествен паралел с нейната собствена история. След което ме помоли
да споделя с вас, читателите, нейния любим цитат:

„Има два начина, по които можеш да живееш живота си: единият е така, сякаш
нищо на този свят не е чудо, а другият – така, сякаш всяко малко нещо е чудо!“
(Алберт Айнщайн)

Дженифър е човек, който гледа на всичко около себе си като на прелестно, достойно
за възхищение чудо. Може би затова, без дори и намек за упрек, се свърза и с майка си
Камелия, която я прегърна ридаеща и поиска прошката ѝ. Преди няколко години
Димитру се разболя тежко и почина едва 53-годишен, преди да е успял да зърне
порасналата Дженифър. Малко преди смъртта си обаче бащата най-после откри
мълчаливото, отдавна чакащо до рамото му покаяние и повика Доминик при себе си, за
да я прегърне и да ѝ каже за пръв път в живота си, че я обича. Момичето му даде
прошката си и остана до него до края на дните му.
Наближавайки края си, тази история събра толкова много неправдоподобна, театрална
драма, че за да намерим смисъла ѝ, навярно ще трябва да открехнем вратата към
съзнанието на самия властелин на драмата – Уилям Шекспир. И някъде зад тази тежка
махагонова врата, в една от многото красиви бални зали, танцуват вечния си елегантен
танц обречените герои на шедьовър, наречен „Крал Лир“. Виждате ли ги? Носят се боси
и безсмъртни по огледалото на мраморния под вече повече от четири столетия:
монархът, загубил разсъдъка си, трите му красиви дъщери, отлъчената от семейството
сестра, загадъчните братя, злодеите, убийците... безбройните жертвоприношения върху
кървавия олтар на човешката слабост. В самия край на тази изпепеляваща трагедия
умиращият Едмънд казва следното на своя брат: „Колелото, скъпи Едгар, направи своя
пълен кръг“. Оттогава изразът „Нещата правят пълен кръг“ (things come full circle) е
станал част от английския лексикон, но малко са хората, които знаят, че именно
великият бард е първоизточникът на тези мъдри думи.

457
 Да, ако човек живее достатъчно дълго, сигурно ще открие, че нещата във вселената
като че ли действително се стремят към движение в затворен цикъл. Сякаш са закачени
за огромно колело и рано или късно неговият пълен оборот ще ги върне там, откъдето
са тръгнали. Двама родители се отказват от детето си и по-късно детето им се отказва
от тях в съдебната зала. Няма ли някаква ирония в това? Някаква многозначителна
редакция в матрицата? Нещата правят пълен кръг...

Вчера говорих с Дженифър Брикър. Благодарен съм, че се срещнах с историята ѝ,

защото тя ми помогна да разбера по-добре своята собствена история и всяка друга
история на този свят. Каза, че иска да дойде в България и да опознае хората, природата
и културата ѝ. Вярвам на всяка нейна дума, защото в нея няма една прашинка
престореност: това момиче е въплъщение на искреността. Днес Дженифър Брикър е
една от най-добрите акробатки на Америка, елитна циркова артистка и фитнес експерт.
Един ден Бритни Спиърс видяла изумена едно от изпълненията на Джен в интернет и
веднага поискала да я включи в колосалното си световно турне.
Нека ви върна точно три години назад. Намираме се в огромната „Амуей Арена“ в
Орландо, щата Флорида. Залата е пълна до пръсване. Концертът започва... Хилядите
възбудени фенове са дошли, за да видят мегаспектакъла на Бритни, но в момента
невярващите им очи са приковани към средата на сцената, където малко тяло без крака
отскача от огромен батут. Момичето чудо излита във въздуха. Инфарктният момент
сякаш е изсмукал всяка молекула кислород в многохилядната зала и публиката затаява
дъха си. Дженифър отскача мощно от батута и няма сила на този свят, която да спре
полета ѝ. Тя се носи директно нагоре като свистящ малокалибрен куршум... високо,

458
може би прекалено високо – далеч над сцената. Момичето увисва за миг в застиналия
от напрежение въздух, групира тялото си и влиза в двойно салто със стихийна скорост
като трохичка, засмукана от торнадо. Напрежението е осезаемо. Тялото ѝ се превръща
в мъглявина, следвана като побесняла комета от кестенявата ѝ опашка, и след две
перфектни задни превъртания се приземява меко върху батута. Публиката изригва като
вулкана Кракатау. Двайсет хиляди зрители скачат на крака. А някъде там на трибуните,
изгубени сред въодушевената тълпа, я гледат и две големи кафяви, просълзени от
щастие очи. Очите на най-големия ѝ фен – нейната сестра Доминик Мочеану...
И ето че в този миг ни става някак много лесно да повярваме, че всяко малко нещо в
този живот е чудо, и колелото, скъпи Едгар, отново прави своя пълен кръг.

459
 МАЛКИТЕ НЕЩА
Денят на благодарността, 2007 г.
За вестник „ Телеграф „
http://ivo.ucoz.com/index/0-22

„Здравейте! Свързахте се с Крис. В момента ме няма, но след сигнала оставете

името и телефонния си номер и аз обещавам да ви се обадя при първа възможност.“

Гласът на Крис винаги ме е впечатлявал с дълбокия си кадифен тембър, който някак

си, без да се натрапва, изисква изцяло вниманието на събеседника. Но днес тривиалното
му послание в телефонния секретар е особено въздействащо. Думите му, както винаги,
прелитат ритмично и спокойно по линията и се настаняват елегантно в съзнанието ми
една по една и без да се блъскат.
Крис Линдли е един от най-добрите приятели, които някога съм имал, и една от най-
интересните личности, които познавам. Той е един от онези хора, на които винаги
можеш да разчиташ – помня как веднъж избяга от работа, за да ми помогне, когато се
местех от една къща в друга. По-късно се оказа, че точно в този ден е умирал от болки
в кръста.

460
 Преди години Крие беше един от най-добрите баскетболисти в Америка. Сравняваха
го с легенди като Карл Малоун и Боб Макаду и казваха, че ще бъде неопазим както в
колежа, така и сред професионалистите. Ухажваха го най-добрите треньори от цялата
страна, така че тукашните фенове бяха в еуфория, когато Крис се съгласи да играе за
Рой Уилямс в Канзаския университет. Спомням си колко бях изумен първия път, в който
стъпих на едно игрище с него в зала „Робинсън“. Въпреки масивното си 208-санти-
метрово тяло Крие се носеше между двата коша като пиян метеорит, сменяше рязко
посоката с топка в ръка и раздаваше циркаджийски пасове от невъзможни положения.
Стрелбата му беше мека и озадачаващо безпогрешна дори далече зад тройката. От време
на време с леко отегчение Крис се отлепваше без напрежение от земята и трясваше по
някоя сеизмична забивка.
Но най-интересното в случая е, че този изключителен играч правеше всичко това на
един крак. Години по-късно Крис ми каза, че за всеки час в залата му трябва една
седмица възстановяване, а непосредствено след игричките болката е влудяваща и
бедрото му е окървавено и посиняло... там, където протезата се впива в плътта. Няма да
се впускам в подробности, защото самият той мрази тази история, но в един трагичен,
нелеп момент, буквално дни преди да започне кариерата си в Канзас, Крис попадна под
колелата на товарен влак. Самото му оцеляване беше чудо, но за нещастие десният му
крак бе ампутиран. Ето така неочаквано и безапелационно баскетболната кариера на
Крис Линдли свърши, преди да е започнала, а мечтите за НБА и милионите долари
отлетяха безвъзвратно.

461
 Крис бе неопазим в гимназията и бе сочен за един от най-добрите млади
баскетболисти в САЩ.

Но интересно: Крие никога не изпадна в самосъжаление и депресия. Напротив –

усмивката не слизаше от лицето му, а добрината, благородството и интелектът му
станаха пословични. Първият ми разговор с него продължи четири часа. Ерудицията му
бе смайваща. Говорихме за всичко: за кино, политика, изкуство и, разбира се, баскетбол.
От този момент нататък бяхме като братя. Оказа се, че Крие е маниак на тема футбол и
разполага с енциклопедични познания за историята, стратегията и особеностите на
играта. Заедно с него отидохме на първия мач на Стоичков в Щатите, в който Ицо бе
изгонен през второто полувреме не толкова за зловещата секира, която стовари върху
Мо Джонстън, колкото заради пищния пролетен букет от харманлийски псувни, който
поднесе на превиващия се на земята защитник. Крие само поклати глава и ме помоли в
никакъв случай да не му превеждам какво е казал Христо.
Крис направи опит да играе в отбора на Канзас с протеза, но болките и опасните
съсиреци го принудиха да се откаже. През последните години приятелят ми работи в
агенция за социалнослаби хора, раздавайки добрината си с пълни шепи на тези, които
имат най-голяма нужда от нея. Наскоро намери бездомно треперещо куче на улицата,
нарече го Меги и го подслони в дома си. Оттогава двамата са неразделни. Вече целият
град е свикнал с гледката: огромният добродушен великан, следван навсякъде по петите

462
от малката Меги, в чието родословно дърво има повече породи, отколкото в природо-
научния музей. Една от мечтите на Крис винаги е била да гледа на живо мач на
„Уембли“. От известно време насам ме кара да го уча и на български думи, защото искал
да види лично България и всички неща, за които съм му разказвал до безкрай.
Мислех да не пиша тази седмица – да го ударя на мързел около празниците, но
съобщението в телефонния секретар на Крис сякаш ме хвана за яката и ме сгромоляса
безкомпромисно пред компютъра. Работата е там, че тук в края на ноември идва Денят
на благодарността, а Крис бе първият човек, който успя да ме накара да вникна в този
празник. Бях му казал, че не разбирам традицията, не споделям ентусиазма на
американците и не ми е ясно защо трябва да преяждаме на този ден и да благодарим на
индианците за това, че сме им взели земята и сме ги захвърлили в каменисти резервати.
Тогава Крис отвърна със смях, че конкретно за него това е денят, в който прави пауза,
поглежда назад и открива едно по едно всички тези неща, за които е благодарен през
изминалата година.
„Не големите, а малките неща, Иво – тези, за които не се замисляме, но които, взети
заедно, ни правят щастливи. Послушай ме – всеки път в Деня на благодарността вземи
лист хартия и направи списък на всяко, дори най-малкото нещо, за което си бил
благодарен през годината. Ще бъдеш страшно изненадан от нещата, които, без да
подозираш, имат огромно значение в живота ти. И не забравяй да си повтаряш на всеки
пет минути: благодарен съм за малките неща. Иначе ще ги забележиш чак когато ги
загубиш.“
Окей, Крис – никога не съм го правил, но този път в твоя чест сядам зад клавиатурата.
Щом един човек като теб, който би трябвало да е мъчен от толкова много горчивина, е
намерил начин да бъде благодарен на съдбата, значи може би наистина има полза от
това поне един ден в годината да дарим с признателност малките неща – тези, които не
забелязваме в забързания цикъл на дните си.
И така: за какво съм благодарен тази година? Благодарен съм за малките неща. За
всеки божи ден, в който отварям очи на майката земя и посрещам с радостно протягане
слънцето. За картичките на рождения ми ден. За покрива над главата и хляба на масата.
За усмивката на непознатия човек на улицата. Изключително съм благодарен на този
гений, който е измислил еспресото. И като стана дума за това, благодарен съм на Лори
в кафенето на 9-а улица, която, кой знае защо, всяка сутрин ми дава безплатен кроасан.
Благодарен съм за малките неща. За тихата радост в очите на майката. За силната
прегръдка на бащата. За това, че винаги чакат и обичат детето си и са готови да му
простят всяка грешка. Благодарен съм за това, че Родината ми прави абсолютно същото.
Благодарен съм за новото летище в София и за приятелите, които знаят, че идваш, без
да си им казвал. За това, че и тази година успях да прибера себе си и децата в България
и да презаредя батериите си от земята ѝ. Благодарен съм за селцата, подслонени от
Родопите, за въздуха високо в Пирин и за уханието, което изпраща Витоша миг преди
да дойде бурята. Благодарен съм за всичките прелестни 111 000 квадратни километра
на страната ни и най-вече за десетте незастроени педи земя по Черноморието.
Благодарен съм за малките неща. За шопската салата в кръчмата на Любо срещу
Театър „София“ и за баничките на Петте кьошета. Благодарен съм за широката
мелнишка лоза и като цяло за процеса на ферментация на гроздето. Благодарен съм за
триумфалната спогодба между месец юли и запотената от студ бутилка бира.
Благодарен съм за всеки спортист, който представя достойно страната ни въпреки хаоса
и немотията. Благодарен съм, че през юни успях да се запозная с лъчезарната Ивет

463
Лалова в студиото на БНТ. Благодарен съм за това, че ми е дадена безценната
възможност да пиша тук, на тези страници. Че мога да изпратя историите, които ме
вълнуват, толкова надалече и да ги оставя да търсят сърцата на нови съмишленици.
Благодарен съм за всеки имейл, всяко писмо и всеки коментар – положителен и
отрицателен. Благодарен съм за многобройните нови приятели – читатели, с които
никога не съм се срещал, но чиито думи винаги ще помня. Благодарен съм за малките
неща. За петте лунички, които се появяват върху нослето на сина ми през лятото. За
това, че дъщеря ми явно някак си е успяла да преодолее гените на баща си и е станала
зашеметяващо красива. Благодарен съм на коляното си, което скърца и роптае, но все
още стиска здраво менискуси и не се предава. Благодарен съм, че все още съм здрав
като вол и тичам като луд по игрища и зали. Че имам време, сили и енергия да гоня
топката. Благодарен съм на детето в себе си, което не иска да си тръгне, не се вслушва
в думите ми и всеки ден се събужда в търсене на нови пакости. Благодарен съм за
младите момчета и момичета, с които се запознах в баскетболните сайтове и с които
хвърчахме тази година по площадките на София.
Благодарен съм за малките неща и сега ще ги изсипя наведнъж: благодарен съм за
слънцето в душата, за дъжда в прозореца, за всеки път, когато топката попадне в ръцете
на ЛеБрон, за хората, които не псуват на стадиона, за вечните наивни оптимисти, за
това, че успях да се запозная с Лари Стюарт (Тайнствения Дядо Коледа) само три
седмици преди да си тръгне завинаги, за жената със стари скъсани обувки, която сложи
смачкана банкнота в ръката на възрастен инвалид на „Витошка“, за мачовете между
Федерер и Надал, за старите приятели, за Васко Кръпката, който ме качва на сцената да
свиря с него всяко лято, за това, че не познавам човек, когото не бих поздравил на
улицата, за това, че се видях със съучениците си тази пролет, за „Бостън Селтикс“, за
баскетболния отбор на Канзас, за тъгата в усмивката на Данчо Йовчев, за тези, които не
ме мразят, когато ги ядосвам, за изгревите на морето и залезите в прерията, за всички
хора, които знаят, че войните водят до нови войни, за блус музиката, за любимата ми
хармоника „Дий Оскар“ в до мажор, за Кедъра, за Влади, за дългия ми разговор с Удо,
за Sportal, за basketball-bg.com и за още хиляда прекрасни неща.
Благодарен съм за малките неща, Крие. За това, че днес отново чух гласа ти – осем
месеца след смъртта ти. Думите ти пристигнаха в слушалката ненадейно със скоростта
на звука и заедно с тях долетяха спомените. Благодарен съм на годеницата ти Ейнджи
за това, че не е изтрила съобщението. Обадих ѝ се, защото си казах, че сигурно е самотна
точно сега и няма за какво да е благодарна в Деня на благодарността. Бяхте решили да
имате деца, да сложите пръстени и да се радвате на малките неща, но само ден след
Свети Валентин Ейнджи ми се обади ридаеща и каза, че просто не си се събудил.
Отпътувал си мълчаливо в съня си едва 34-годишен. Патологът каза, че смъртта е
настъпила вследствие на уголемено сърце – дефект, типичен за елитните спортисти и
хора с висок ръст. Крие Линдли имал голямо сърце – ех, докторе – та нали това го
знаеше целият свят.
Благодарен съм за малките неща. За това, че Крис си е тръгнал без болка. За това, че
„Уембли“ няма покрив и сега той сигурно гледа всеки мач от най-хубавото място. За
това, че кучето Меги все още го чака. За това, че Ейнджи преди малко ми каза, че няма
сили да промени нищо в дома им. За спомените. За сълзите и усмивките и за тези редки,
вълшебни моменти, в които двете пристигат едновременно. Както преди малко,
приятелю, когато се натъкнах на гласа ти и въпреки че смъртта е необратима, ти успя
да ме убедиш, че те няма само в момента и че ще ми се обадиш при първа възможност.

464
Смятай, че си го направил, защото знам какво би ми казал: да бъда благодарен за всяко
малко нещо, което ме радва, защото големият живот се крепи върху сумата от малки
неща. Понякога ги забелязваме чак когато са си отишли. Затова искрено ви препоръчвам
и вие да вземете лист хартия и да ги уловите за себе си. Първите няколко думи са най-
лесни. Повтаряйте ги всеки пет минути: Благодарен съм за малките неща!

465
 САМО НАЧАЛОТО
17 април 2012 г.
За вестник „ Телеграф „
http://www.sportal.bg/news.php?news=371112

„Не можехме да спрем Ноа – казва треньорът – каквото и да правехме, не можехме да

го спрем. Просто бяхме безсилни и си казах, че е крайно време да открия момчето с
половин мозък. Само то можеше да ни помогне. Познавам треньора на „Монарсите“
може би по-добре от всеки друг човек в този град. Понякога се налага да виждам
физиономията му по няколко пъти на ден. На една възраст сме и в последно време с
безпокойство забелязвам, че годините и контузиите от младостта са започнали да се
настаняват в походката му, а в косите му определено има повече сол, отколкото пипер.
Наясно съм с характера, навиците и слабостите му, но въпреки че сме буквално
неразделни от години, дори и аз невинаги мога да предвидя какво нелепо безумие ще
нахлуе спонтанно в съзнанието му в следващия момент. Момчето с половин мозък ли?
Нека ви разкажа за него. „Монарсите“ играят в елитната лига „Хуупстърс“, където всяка
година в яростна конкуренция стотици деца спорят за правото да се нарекат шампиони
на един от най-богатите откъм баскетболни традиции градове в Америка. Лигата е до
пети клас, така че това щеше да бъде последният им сезон.
Проблемът на треньора се казва Ноа – звездата на „Келтите“. Наблюдавам го, откакто
започна да играе в лигата на шестгодишна възраст. Още тогава хлапакът стърчеше с
една глава над другите, но в момента вече прекалява. Едва единайсетгодишен, Ноа е
ударил 175 см и вече блъска с масивни юмруци по клатещата се на пантите си врата на
пубертета. На игрището малчуганът прилича на възрастен мъж, играещ сред малки деца,
и всеки път, като го видя, си казвам: „А-ха, ето кой бил откраднал тестостерона на

466
Джъстин Бийбър“. Но ръстът е само едно от многото оръжия на талантливия
петокласник. Ноа е комплексен играч със силно развити баскетболни инстинкти,
чудесна стрелба от разстояние, поглед върху играта и изненадващо добра координация.
Всичко това го прави на практика неопазим между двата коша.
„Какво да направя срещу такъв човек? – пита отчаяно треньорът. Лигата не разрешава
зони, а с лична защита това момче няма спиране. Няма кого да сложа да го пази, а има
и нещо друго – отборът... Отборът като цяло има проблеми.“

* **

„Гибсън! Гибсън! Какво ти е? Събуди се!“ Но двегодишното дете не може да чуе майка
си. Съзнанието му е някъде далече, откраднато от неочакван припадък, а малкото му
тяло се гърчи в жестоки конвулсии. „Първият път беше в 2 през нощта. Бяхме толкова
изплашени – спомня си майка му. – Нямаше конкретна диагноза, но малко по малко
припадъците зачестиха, като при това всеки следващ като че ли бе по-жесток и
продължителен. Казаха ни, че синът ни страда от хипомеланоза на Ито – заболяване
толкова рядко, че за него дори не се води статистика. Прогнозата беше мрачна –
болестта щеше да ограби детето ни, да отнеме бъдещето му и рано или късно живота
му. И тогава... – майката преглъща с усилие – тогава ни казаха, че за да го спасим, трябва
да вземем ужасяващо решение.“

***

Треньорът на „Монарсите“ е прав – отборът му има проблеми, но те се дължат

донякъде и на него самия. В тази лига не играе който и да е – треньорите правят много
строга селекция, държат се баскетболни и физически тестове и в крайна сметка тези,

467
които не са достатъчно високи, бързи, отскокливи или не са виртуози с топката, биват
отсявани. Не и „Монарсите“: в този отбор са събрани на едно място деца, които просто
хранят обич към играта, независимо от ръст, опит и качества. „Искам да бием, разбира
се... Но не на всяка цена. Още е рано за това. На този етап едно дете има нужда от нещо
друго... Нещо далеч по-важно.“

Моля?! Сериозни ли сте?! Искате да осакатите детето ми! Това не може да е истина!“,
възкликнал ужасен бащата на Гибсън, когато лекарският екип му казал на какво трябва
да бъде подложен четиригодишният му син, за да оцелее. Процедурата, позната под
името хемисфероктомия, щяла да премахне половината мозък на сина му! Цялото ляво
полукълбо! В историята на хирургията няма по-радикална операция, тя е толкова
сложна и опасна, че само четири болници в света са в състояние да я извършат и само
шепа са хората (все деца), които са били подложени на нея. „Това е единственият начин
да спрем припадъците – казал лекарят. – Но само вие като родители можете да вземете
такова решение.“

***

468
 „Монарсите“ разполагат с деветима играчи и много от тях са деца, които не са били
взети от нито един друг отбор. Между тях са единственото момиче в лигата – Сара,
както и най-ниският баскетболист Мат. Ако попитате треньора, ще ви каже, че в отбора
няма доминиращ играч. Няма звезди, макар че, честно казано, Сара и Роуън са
изключителни играчи. Сара изглежда крехка и слабичка, но в последните две години се
утвърди като най-добрият защитник в лигата. Оставена непокрита, не изпуска – ръката
ѝ е безмилостна. Супериграчът на отбора обаче е Роуън – десетгодишна мълния, която
прелита през игрището като питагоровата теорема през главата на фолкпевица – с
огромна скорост и без да бъде докосната от нищо. Роуън също има картечен дрибъл,
завършва спокойно с лява и дясна ръка и напоследък мята убийствени тройки.
Общо взето, в отбора има няколко добри играчи, но треньорът не държи никого на
пейката. Всички играят, при това горе-долу поравно, независимо колко силен е
съперникът. Но не това е причината „Монарсите“ да започнат сезона си слабо тази
година. Причината е, че нещо определено липсваше. Децата за пръв път от пет години
469
не бяха на същата честота. Според треньора това е особена възраст – характерите се
променят. „Всички играчи някак изведнъж станаха затворени и интровертни. Шегите и
смехът започнаха да изчезват от тренировките, независимо от моите усилия. Момчетата
започнаха да играят егоистично. Забравяха заучените отигравания. Не се търсеха на
игрището. След първите две загуби загубиха и самочувствие.
Отгоре на всичко целият отбор спря да подава на Сара дори когато беше абсолютно
непокрита.“
А когато играеха срещу отбора на Ноа, всичко се разпадаше на съставните си части.
Младият гигант всяваше паника сред „Монарсите“, вкарваше отвсякъде, обираше като
праскови всички отскочили топки и раздаваше чадър след чадър в защита.
След четвъртата поредна загуба отчаяният треньор реши да направи нещо, което вътре
дълбоко в себе си е искал да направи много отдавна: „За пръв път чух за Гибсън преди
шест години, когато местният вестник описа неговата едновременно удивителна и
ужасяваща история – разказва треньорът. – Интервюто с родителите му бе смазващо. Те
бяха толкова изплашени, толкова раздирани от съмнения за кошмарното решение, което
трябваше да вземат. Не знам защо – може би заради тъжните очи на баща му, които
гледаха от вестника, може би заради това, че и аз имам син на неговата възраст, а може
би заради нещо друго, но цели шест години не престанах да мисля за тежката съдба на
малкия Гибсън и за това дали не мога да направя поне нещо мъничко за него. Никога
няма да забравя думите на майка му в интервюто: „Операцията е жестока и не знаем
точно какво ще стане, но тя поне може да спаси живота на детето ни. Единственият
начин да продължим напред е да гледаме на нея не като на край, а като на ново начало.
Да, това не е краят. Това е само началото!“
Знам дума по дума статията, за която говори треньорът. Градът ни не е голям, почти
нямаше човек, който да не е чувал историята на Гибсън. Това прелестно хлапе сякаш бе
опознато и обикнато от целия град. Тези, които го познаваха, не спираха да говорят за
чара му, непресъхващата енергия и прочутите прегръдки, които раздава по повод и без
повод на всички около себе си – роднини, приятели, познати и дори непознати.

„Не знаехме какво ще стане след операцията – каза ми майка му. – Ако оцелее, ще
може ли да говори? Да ходи? Да вижда? Ще бъде ли парализиран завинаги? Ще загуби
ли неподражаемия си характер? Нямаше гаранции за нищо.“
Вече 200 000 години носим по този свят името хомо сапиенс, а все още не сме успели
да разплетем магията на сивото вещество, на което дължим това гордо име. До ден-
днешен човешкият мозък продължава да бъде една от най-големите загадки на
медицината. Все още има толкова много неща, свързани с мистериозния хард драйв в
главите ни, които не разбираме. Ако отнемете половината мозък на възрастен човек,
последствията ще бъдат катастрофални. Но когато хемисфероктомията е извършена
върху малко дете, започва някаква тайнствена, призрачна миграция и оцелялото
полукълбо постепенно поема повечето функции на отстраненото. Тъкани, които вече не
съществуват, все още изпращат сигналите си от нищото и това, което е останало от
мозъка, на практика се репрограмира, за да помогне на носителя си да живее и
функционира пълноценно. Медицината нарича това фамозно адаптивно свойство
невропластичност, но дори най-големите светила в тази област признават, че не са
съвсем наясно с мистериозната динамика на този процес.
Операцията на Гибсън беше извършена в Калифорния и отне 12 часа. Цената? Един
милион долара, които родителите му (електротехник и учителка) ще трябва да изплащат

470
цял живот.

Непосредствено след кошмарната процедура

Никога няма да забравя една от снимките, които майката на Гибсън бе пуснала в

интернет след операцията. Сърцето ми се качи в гърлото, когато я видях. Малкото,
крехко дете бе отворило очи след процедурата и изглеждаше толкова смазано, пребито
и объркано... Половината му мозък току-що бе буквално изчегъртан от черепната му
кутия. Русите му кичури бяха сплъстени встрани от две големи ивици бинт, криещи
масивните белези от операцията. Лявата част от лицето му бе отпусната, а под окото му
се бе образувал кръвоизлив. Погледът му бе насочен с някакъв мълчалив, питащ укор
към фотоапарата. Сякаш търсеше отчаяно онази несъществуваща справедливост, която
би трябвало да лиши поне невинните деца на този свят от страдания, болести и мъка.
Какъв ли е бил кошмарът на родителите му, бдящи ден и нощ до леглото в болницата?
Можем ли дори да си представим ледената пещера, зееща в сърцата на хората, сложили
подписа си върху зловещата операция... Хората, които го обичат повече от всичко.
Но малкият Гибсън има поне едно нещо на своя страна. Невропластичност... Мисте-
рията на човешкия мозък. Малко по малко, ден след ден, месец след месец, терапия след
терапия детето започва да се възстановява. Научава се отново да ходи, да говори, да
функционира. Дясната част от тялото му завинаги ще остане частично парализирана,
периферното му зрение ще бъде загубено, но най-важното е, че припадъците няма да
отнемат живота му. За щастие, характерът му се е изплъзнал изцяло на скалпела и само
след няколко месеца Гиби, както го наричат приятелите му, започва да се завръща в себе
си.

471
 „Преди операцията любимото нещо на Гибсън бяха движението, игрите, танците,
спортът – заяви баща му наскоро. – Мечтата ми е синът ми да живее така, както всяко
друго дете в този град. Да не се ограничава от нищо, да участва във всичко, което обича,
да бъде приет навсякъде като равен и да има истинско, незабравимо детство.“
Треньорът на „Монарсите“ знаеше, че му е дадена възможност да направи нещичко по
въпроса. В този град няма дете, което да не обича баскетбола. Няма дете, което да не
иска да играе в лигата „Хуупстърс“. „Свързах се с родителите на Гибсън и те бяха във
възторг, когато предложих място за сина им в отбора – казва треньорът на Монарсите. –
Трябваше да мина през няколко бюрократични инстанции, разни застрахователни
формалности и т.н., но в крайна сметка успях да включа малкия герой в тренировките
на отбора. Дори поканих баща му за помощник и двамата го учехме да стреля в коша.
Чакахме само разрешение да го пуснем в действителен мач.“
Истината е, че треньорът искаше отборът да даде нещо ценно и незабравимо на
Гибсън, но напълно сериозно очакваше и той да даде нещо изключително ценно на
отбора... Онова малко нещо, което им липсваше. „Монарсите“ бяха изумени, когато
видяха Гибсън за пръв път да влиза в залата с куцукане и широка усмивка на лицето. Но
изненадата им бързо бе заменена с уважение. Те забелязаха огромното усилие, с което
момчето подтичваше след топката, усещаха със сърцата си колко мъчителна бе
невъзможността му да използва дясната си ръка. Но Гибсън не спираше, не се
предаваше, не намаляваше оборотите нито за миг. А усмивката... Голямата неподра-
жаема усмивка не слизаше нито за миг от лицето му. Той бе толкова пълен с енергия,
толкова общителен и очарователен, че децата, без да се усетят, започнаха да гравитират
около него. „За 10 минути вече ги беше напрегръщал всичките“, спомня си с усмивка
треньорът. Срамежливите, мълчаливи играчи не можеха да устоят на заразителния смях
и излъчване на Гиби и малко по малко започнаха да излизат от черупките си. Треньорът
бе подготвил няколко отборни упражнения специално за него и той се включи в тях със
заразителен ентусиазъм и всеотдайност. Децата започнаха да разбират стойността на

472
онези неща, които винаги са смятали за даденост, да се радват на играта и да гледат на
всеки миг, в който имат удоволствието да я играят, като на безценен дар.
В следващия си мач „Монарсите“ неочаквано разгромиха съперника си... И в по-
следващия... И в по-по-следващия. Гибсън все още не бе получил разрешение за игра от
лигата, но не пропускаше тренировка, а на мачовете загряваше с отбора и викаше по-
мощно дори от треньора си от скамейката. Обединени около крехкия малчуган,
„Монарсите“ неусетно отново се превърнаха в колектив, започнаха да се търсят на
игрището, да се движат без топка, да комуникират. Комбинациите се изпълняваха
безупречно. Когато се освободеше от защитника си, Сара вече получаваше незабавно
топката и не пропускаше да отбележи. „Децата видимо се наслаждаваха на играта, не
пропускаха тренировки, а мачовете бяха празник. Започнахме да печелим и вече никой
не искаше да се сблъска с нашия малък отбор без звезди!“ – твърди треньорът.
Когато най-после дойдоха плейофите, пристигна и разрешението за игра на Гибсън. В
директно елиминиране „Монарсите“ трябваше да се сблъскат с „Келтите“, водени от до
болка познатия титан Ноа. Този път обаче отборът вярваше в себе си и всеки един от
играчите бе искрено уверен, че ще бъде спечелен не само този мач, но и титлата.
Гледах мача от идеално място в залата и още от самото начало бе очевидно, че
„Монарсите“ ще имат нужда от чудо, за да надделеят над атлетичните „Келти“. Ноа бе
отново неопазим, а и останалите му съотборници сипеха кошове отвсякъде.
„Монарсите“ от своя страна пък нямаха ден, изпускаха под коша, трупаха фалове, а сега,
гледайки назад, осъзнавам, че и треньорът им направи поредица от типични за него
грешки. Две минути преди края „Келтите“ водеха с 20 точки и най-после малкият
Гибсън влезе в игра.
Малчуганът изглеждаше объркан и изплашен. Дори неизменната усмивка изчезна от
лицето му. Гледаше неуверено към треньора си и не знаеше накъде да тръгне. „Към
коша, Гиби! Към коша!“, викаха възбудени съотборниците му. И ето че „Келтите“
разбраха какво става и когато топката попадна в Гибсън, те някак лекичко се отдръпнаха
от него и го оставиха да стигне с неуверен дрибъл до коша. Около него се образува
мълчалив кордон, а Ноа, който вече си почиваше на скамейката, стана развълнуван на
крака. Лишеният от периферно зрение Гибсън не осъзнаваше, че е оставен да вкара без
защита. 60 секунди до края. Гиби застана фронтално срещу коша на около три метра
разстояние, нагласи някак топката на дланта на лявата си ръка и вложи цялата сила, с
която разполагаше, в изстрела... Топката не успя дори да стигне до ринга. Застанал под
коша, Роуън я улови, преди да излезе от игрището, и я подаде отново на Гибсън. Нов
изстрел...И пак пропуск... И пак. Всяка следваща стрелба изглеждаше по-слаба, краката
на малчугана по-немощни.
Но четири секунди преди края, неизвестно от какъв тайнствен източник, Гибсън
намери един последен залеж на сили и изпрати топката в перфектна парабола към коша.
Кълбото мина с въздишка през мрежичката в последните секунди, създавайки нереален,
почти холивудски момент. Малкото публика в залата, съставена предимно от родители,
роднини и няколко треньори, избухна в аплодисменти. Няколко човека, между които
майката, бащата и треньорът на Гибсън, бършеха очите си. „Монарсите“ се хвърлиха да
го прегръщат, забравили за миг, че са загубили мача с повече от 20 точки разлика. „Гиби
вкара кош! Гиби вкара кош!“ – крещеше щастлива Сара. Самият малчуган се хвърли в
прегръдката на треньора си, невярващ, че е вкарал първия кош в изпълнения си с
премеждия живот. От всяка клетка в лицето на детето струеше неподправено щастие!
Виждал съм какво ли не, но за пръв път път в живота си виждах подобно излъчване.

473
Понякога, казах си, слънцето не е термоядрена фурна, кипяща на 150 милиона кило-
метра от земята. Понякога, както в този миг, слънцето е просто сиянието в лицето на
едно изстрадало дете.
„Имате 30 секунди за разбор и трябва да напуснете залата, защото започва следващият
мач“, уведоми треньора главният съдия. 30 секунди? Децата наобиколиха треньора.
Разбирането, че последният им сезон е свършил, най-после бе нахлуло в съзнанието им
и бе напълнило очите им със сълзи. Роуън, Мат, Сара, Гибсън, моят син Емил... всички
го гледаха с едно и също отчаяно очакване и тъжните им плачещи очи сякаш питаха:
„Нима всичко свърши? Нима това наистина е краят?“
Треньорът искаше да им каже толкова много неща в този момент: че са постигнали
нещо рядко и ценно, играейки в мач, в който няма губещи; че опровергавайки с труд и
пот пренебрежението и съмненията на другите, са изградили черти в себе си, които ще
останат с тях завинаги; че баскетболът е вълшебна игра, но не е и никога не трябва да
бъде най-важното нещо в живота им; че родителите им са отгледали прекрасни,
толерантни и добри деца, които са разбрали, че силата на един отбор се простира далеч
отвъд звездите му; че е опияняващо хубаво да печелиш мачове и титли, но нищо не
може да бъде сравнено с усещането да връчиш слънцето на едно преследвано от
тъмнина дете; че като треньор той вече ги е научил на всичко, което е могъл, но те са го
научили на много повече; че е дошъл тук през континенти и океани от друг свят преди
толкова години, за да осъзнае, че това, което споделяме като хора помежду си, е далеч
по-силно от това, което ни дели; че може би затова си заслужава да отведе малката
история на „Монарсите“ и момчето с половин мозък чак в далечна България и да я
разкаже на хора, които биха я разбрали и оценили; че е достойно да прекараш живота
си в търсене и споделяне на историите, които те вдъхновяват, но няма по-голяма
отговорност от тази, поне веднъж и ти да получиш възможността да станеш част от
историята; че човек може да прекара години в пътуване и търсене на уникални съдби и
големи истини, но не трябва да забравя, че понякога най-скъпоценните истории са
непосредствено до теб; че до края на дните си ще помни чистото сияние в лицето на
Гибсън, когато вкара коша си; че те още не го знаят, но след много години, когато
възрастта се настани в походката им и в косите им има повече сол, отколкото пипер, ще
погледнат с усмивка назад към далечното детство и ще осъзнаят, че вече са забравили
загубите, победите, треньора си и дори страховития Ноа, но все още помнят в най-
малкия детайл усмивката на Гиби... и никога няма да я забравят.
Да, така е – исках да им кажа всички тези неща и още много други, но имах само една
нищожна половин минутка. Нямах никакво време, трийсетте секунди изтичаха, но за
щастие, когато се вгледах в огорчените от безцеремонно пристигналия край, насълзени
очи, си спомних онези хубави думи на майката на Гибсън от интервюто във вестника.
„Не плачете – казах им. – Това не е краят. Нима не разбирате? Това, скъпи деца, е само
началото!“

474
Гиби на гроба-паметник на създателя на баскетбола Джеймс Нейсмит

475
 БОНУС 1.
ДОПЪЛНИТЕЛНИ СТАТИИ,
НЕПОБЛИКУВАНИ В ХАРТИЕНИЯ
ВАРИАНТ НА КНИГАТА (2006-2015)

Статии в периода 2006 – 2015 г.

Повечето от следващите статии са издадени в

първата книга на Иво Иванов: „Отвъд Играта“,
(издателство Вакон)

476
 Една Лилава Врата
03 октомври 2015
https://www.sportal.bg/news.php?news=569542

Една лилава врата Не е ли странно, че в крайна сметка една лилава врата ми помогна
да разбера нещо, което не можех да проумея вече толкова години... Една нищо и
никаква лилава врата!

Вече мина почти десетилетие, откакто писах за пръв път за Джесика Лонг, но
странното усещане, което получих в самия край на статията, е все още осезаемо.
Въпреки че не бе дълъг, текстът ме поизмъчи заради особения си формат (може да го
прочете тук). За моя изненада обаче, краят на статията се самонаписа на един дъх и
почти без мое участие – напълно пленен от неподправения чар на едно изумително 15-
годишно дете. Кой знае защо, след последната дума не исках да слагам точка – нещо ми
подсказваше, че историята на Джеси ще порасне заедно с нея, че някой ден ще реши да
разкрие мистериите си и рано или късно ще ме накара да се върна при нея. Имаше
нещо... Имаше нещо с неясните очертания на една трънлива тайна, която искаше
натрапчиво да бъде разгадана.
Наскоро видях Джесика на почетната стълбичка в Глазгоу и не можах да я позная.
Прелетелите набързо години бяха превърнали слабичкото момиче в млада жена. Но
някои неща не се променят – ослепителната усмивка, добрите сини очи... и разбира се,
първото място. Три неща, по които винаги ще можете да я познаете. Когато писах за
нея, кариерата ѝ едва започваше. Днес тя е една от най-големите легенди в американския
спорт. В света на плуването на нея вече се гледа като на явление, а биомеханиката на
движенията ѝ в басейна е повод за цели дисертации.

Едва 23-годишна, Джесика Лонг има зад гърба си 17 олимпийски медала, десетки
477
световни титли и безброй световни рекорди в почти всяка плувна дисциплина. Първите
си три златни медала Джеси успя да грабне едва 12-годишна на Олимпиадата в Атина!
Специалистите твърдят, че аеробният ѝ капацитет, чудовищната сила на ръцете и
начинът, по който мускулите ѝ метаболизират млечна киселина, са извън познатите на
човечеството норми. Казват, че е щяла да промени лицето на плувния спорт завинаги,
ако... имаше крака. Джесика е родена без кости в стъпалата и подбедриците и се е
наложило краката ѝ да бъдат ампутирани година и половина след нейното раждане.
Но името ѝ отдавна е надхвърлило кръговете на параолимпийското движение и се е
превърнало в част от американската популярна култура. Джесика Лонг е източник на
вдъхновение и сила за милиони хора по целия свят. Щатският олимпийски комитет
гледа на нея като на национално съкровище. Многозначителен е фактът, че подготов-
ката ѝ за Рио се провежда в пансион в Олимпийския център в Колорадо Спрингс, а личен
треньор ѝ е легендарният наставник на Майкъл Фелпс – Боб Боуман.

Трябва някой ден да видите Джеси в басейна! В разгара на състезанието. Да получите

усещането, че гледате не толкова човешко тяло, колкото мощно, неудържимо течение –
вода във водата. Да усетите странната безтегловност в силата ѝ. Да не повярвате и вие
като мен, че това момиче плува без крака. Да осъзнаете, че ставате свидетели на нещо,
което няма да забравите. „Водата е естествената ми среда – твърди Джесика в едно от
интервютата си, – няма нищо по-прекрасно от това да я усещам върху кожата си, в
косата си. Да се плъзгам в нея надолу и нагоре. Водата е моят дом! Като съвсем малка
си представях, че съм русалка, и знаете ли – това продължава и до днес.” Съгласен съм...
Нали точно като нея и русалките са ни дарили с толкова водни митове и легенди, нали
и русалките… нямат крака.

Има много необясними неща, когато стане дума за постиженията на великата Джесика
Лонг, но може би най-големият въпрос, който терзае самата нея цял живот, няма нищо
общо с плуването. Големият ѝ въпрос има далеч повече общо с името ѝ.

Преди 23 години в град Братск, в самото ледено сърце на Сибир, се е родило крехко,
но очарователно момиченце без кости в подбедриците и стъпалата. Нарекли го Татяна.
Татяна Кирилова. Няколко дни по-късно разплаканата му майка го оставила в
сиропиталище №1 за деца с увреждания в Иркутск.
Минавали месеци. Детето растяло. До ден днешен в сиропиталището работят жени,
които помнят Татяна. „Как ще я забравим – казва една от тях, – Таничка беше като
слънчев лъч. Винаги щастлива! Винаги усмихната! И въпреки че нямаше кости в
крачетата, не спираше да се движи… и да ни прегръща. Всички бяхме влюбени в нея.”
Един ден в сиропиталището влязъл симпатичен американец на име Стив. Бил видял
снимка на бебето и нещо в погледа ѝ го стиснало за сърцето. Независимо от това, че със
съпругата си Елизабет имали скромни доходи и две собствени деца, бе дошъл чак тук,
в Сибир, за да дари със семейство чаровната Татяна. Казали му, че може да ѝ даде ново
име, и той на място я нарекъл Джесика. Джесика Лонг.

Интересно е решението на американските ѝ родители да не крият от нея, че е

осиновена – легендарната параолимпийка винаги го е знаела, още от най-ранна възраст.
Те самите не са имали почти никаква информация за майка ѝ, освен че е била много
млада в деня, в който е оставила новороденото си бебе в сиропиталището в Иркутск.

478
 От деня, в който чух за пръв път историята на Джеси през лятото на 2004, до момента
преди няколко месеца, в който видях лилавата врата, не съм спирал да се питам – защо?
Защо една майка се е отказала от детето си? Та нали, със или без крака, това малко,
беззащитно същество е плът от плътта ѝ, кръв от кръвта ѝ, душа от душата ѝ? Исках
някак си да се промъкна в положението ѝ, за да затворя устата на крещящия си, възмутен
въпрос, но като родител ми беше невъзможно да проумея решението ѝ. Беше ми
непосилно трудно да се съглася.
„Като малка често ставах от леглото посред нощ – спомня си Джеси – и отивах пред
огледалото, докато всички останали спяха. Стоях там понякога с часове и се взирах в
отражението си. Имах чувството, че не познавам момичето, което ме гледа от него; че
някаква важна част от мен липсва. Често се питах как ли изглежда майка ми? Дали
приличам на нея? Коя съм аз? Откъде точно съм дошла?”
Когато я питат, Джеси твърди, че никога не е винила майка си. „Дори един упрек към
нея не тая в сърцето си. Според мен тя дори е проявила голяма сила, за да се откаже от
детето си. Просто това сигурно е бил единственият възможен избор в нейната ситуация.
Колко ли ѝ е било тежко...”
Джеси винаги е обичала до безумие осиновилите я родители, но някакъв трудно
обясним, дълбоко притаен копнеж винаги я е карал да се взира към миналото, към
самото начало, към влeденената сибирска тундра, към разтрепераното, неомъжено
момиче със синеоко бебе в ръцете, застанало на прага на сиропиталището.
И ето че миналата зима Джесика тръгна на път. Отиваше в епицентъра на голямото,
безбрежно бяло нищо. Там някъде, дълбоко във вътрешността на Сибир, има селце,
наречено Тем. Толкова малко, че дори вездесъщият Гугъл се поколеба да ми го покаже.
Но Джеси знаеше, че трябва да го намери и да стигне до него. И то не само заради себе
си. След всички тези години, майка ѝ Наталия я бе открила... И ѝ бе поискала прошка в
писмо, толкова лично и трогателно, че реших да ви го спестя. Оказа се, че действително
е имала причина за опустошителното си решение... Истинска, безкомпромисна,
неумолима причина. Оказа се, че нито за миг не е спирала да бъде разкъсвана от
угризения през годините... и да мечтае някой ден да застане лице в лице с момичето, от
което се бе отказала. Да се отрази отблизо в очите му и нaй-после да открие в тях
собственото си непоискано, но прието покаяние.
Но това не бе всичко. Оказа се, че Джесика Лонг е била дете на една ученическа любов.
И за разлика от повечето подобни връзки, тази любов не бе угаснала с времето.
Родителите ѝ бяха успели да се оженят година-две след нейното раждане. Джеси имаше
не само майка, но и страдащ и обичащ я баща. Имаше две сестри и брат. Не половин, а
истински, стопроцентови сестри и брат! Толкова много от кръвта ѝ течеше във вените
на хора, които никога не беше виждала. Толкова много от нея живееше в Сибир.
Да… Нещо голямо и важно очакваше Джесика Лонг там, в далечното селце. И тя го
знаеше. Така че Джеси бе на път. С двете си протези. С неразумно тъничкото си яке. И
с надеждата, че когато се върне у дома в Балтимор, ще доведе някого със себе си от
студения Сибир. Някой от особено значение. Чакаха я 12 000 километра. Дни и нощи
път. Първо 18 часа до Москва. После петчасов полет до Иркутск. После още 16 часа
еднопейзажен път с влак до Братск. Накрая – няколко последни часа снегоринещо
клатушкане с кола до купчинката къщички, наречена село Тем. Много път, наистина,
но какво са хилядите километри в сравнение с другия, големия път – този, по който
младата Джесика стъпва без крака вече повече от двадесет години. Тези от вас, които са
имали щастието да се срещнат с творчеството на Блага Димитрова, знаят точно за кое

479
пътуване става дума.
За щастие, ЕнБиСи изпратиха оператор с прочутата плувкиня, за да заснеме одисеята
ѝ и да направи двайсетминутно филмче, част от което е прикачена в края на статията и
което ви моля на колене да гледате, след като я прочетете.
Джеси реши да спре в Иркутск, за да посети сиропиталище №1 – мястото, където бе
прекарала първата година от живота си и където все още я помнят с името Таничка и я
наричат „слънчев лъч”. Сигурно има много материали и разкази за немотията и тежките
условия в руските сиропиталища. Това не е такава статия. Напротив – жените, грижещи
се за изоставените деца, бяха направили всичко по силите си, за да превърнат приюта в
техен дом. Там, където има обич, няма оскъдни средства. Децата бяха усмихнати и
спокойни... и не можеха да се отлепят от Джесика. Тя ги прегръщаше едно по едно и не
искаше да ги пусне. Те също бяха нейни братя и сестри – нали и тя самата бе една от
тях.
„Чак сега разбирам какво е усетил баща ми, когато е дошъл тук да ме осинови. Колко
много ме е обичал – каза Джеси. – Обожавам ги тези прекрасни деца. Така ми се иска
да ги взема всичките със себе си! Сърцето ми вече е пълно догоре... Не мога да си
представя какво ще стане с него, когато видя родителите си.”

Влакът до Братск се вие през безкрайни, оглозгани от зимата пейзажи. По това време
на годината температурата тук не пада, просто защото никога не е ставала. Минус 25
градуса Целзъзнене са си ежедневие и се смятат за нещо обикновено. Джеси се вгледа
през заскрежения прозорец в безизразните хладилни тундри, стелещи се навън, и каза:
„Колко е красиво!”. В Русия хората обичат Джесика Лонг, знаят историята ѝ и се
възхищават на постиженията ѝ. До голяма степен те гледат на нея като на своя. Не е ли
странно, че безкракото американско русначе е едно от малкото неща в момента, което
споделят и с което се гордеят и двете велики сили... Самата тя, за разлика от много от
нас, никога не е делила Русия и Америка в сърцето си. На гарата я чакаха много хора –
журналисти, фенове, деца с букети... Смазана от път, Джесика продължи да се усмихва
и каза следното пред телевизионните камери: „Щастлива съм, че най-после съм у
дома!”.
У дома!? Мястото, в което бе родена и изоставена, което не помни и където е изживяла
само една година от живота си, се оказа втори дом за нейната душа. Чак тогава си дадох
сметка, че това многодневно пътуване, тази нейна изнурителна, епична сибириада е по
същество едно прибиране към мястото, на което част от нея винаги е принадлежала.
Само няколко часа по-късно, разтреперана от вълнение, Джесика най-после се добра
до селцето на родителите си. Майка ѝ и баща ѝ я посрещнаха пред дома си.
Не ви ли се струва, че най-хубавото изкуство е изживяното, изстрадано изкуство...
Всъщност много хора биха казали, че единственото изкуство е изстраданото изкуство.
Легендарната Доли Партън е написала над 3000 песни през кариерата си. Много от тях
са станали хитове, при това не само в нейно изпълнение. Има една от тях обаче, която
самата Доли обича повече от всички останали. Казва се „Многоцветното палто” (Coat
of many colors).
Доли Партън е израснала в абсолютна бедност в подножиетo на Апалачите с още
четири сестри и седем братя. Отгледани са в едностайна дървена колиба без течаща вода
и електричество. Любимата ѝ песен описва действителен епизод от детството ѝ.
Изстрадан епизод. Семейството едва свързвало двата края и често нямало пари дори за
хляб, а малката Доли ходела на училище с протъркани панталонки и скъсани обувки.

480
Веднъж някой подарил на семейството кутия с разноцветни парчета плат. Било е късна
есен и тъй като момичето е зъзнело, майка ѝ решила да ѝ ушие връхна дрешка от
подарените парцалчета. Получило се палто от многоцветни кръпки. Не особено
симетрично. Не съвсем по мярка. C прекалено дълги ръкави и разбира се, с напълно
несъвпадащи цветове.
Ако се вслушате внимателно в гласа на Доли, ще усетите колко истинска и скъпоценна
е нейната песен/спомен: „Мама заши парцалите един за друг и втъка любов във всеки
шев, за да ми направи палтото от многоцветни кръпки, с което толкова се гордеех…
Може би това палто ще ти донесе късмет и щастие, каза тя, а аз нямах търпение да го
облека и мама го благослови с целувка… И въпреки че нямахме пари, аз бях толкова
богата в моето палто от многоцветни кръпки, което мама ми уши.”
Явно малката Доли е знаела дори тогава, че няма по-хубаво и по-топло палто от това,
ушито от майката; че материалите са без значение за кройката на любовта. Затова
разочарованието ѝ било съкрушително, когато съучениците ѝ я обсипали с подигравки
и обиди заради особената ѝ дреха.
„Не можех да ги разбера – пееше Доли, – защото се усещах богата, и реших да им
разкажа за обичта, която мама втъка във всеки шев, за нейните думи и за това как моето
многоцветно палто струва повече от всичките им дрехи. Но те така и не ме разбраха и
аз се опитах да им покажа, че човек е беден само тогава, когато той самият избере да
бъде беден. Вижте, знам, че нямахме пари, но аз бях толкова богата в моето палто от
многоцветни кръпки, което мама ми уши.”
Колкото и да е невероятно, легендарната певица е успяла да запази палтото през
годините и днес то може да бъде видяно в цялото си кръпкоцветно величие в музея
Chasing Rainbows в Тенеси. След като майка ѝ почина през 2003 година, Доли спря да
изпълнява песента, защото установи, че не е в състояние да я завърши, без да се разридае
на сцената.
Наталия и Олег посрещнаха пред дома си дъщерята, която не бяха виждали от двайсет
и една години. Идваше легендарната Джесика Лонг, а те очакваха разтреперани малката
Татяна Кирилова, без да са сигурни дали тя въобще съществува. Много неща ми се
изясниха точно в този момент. Някъде между седмата и осмата минута на прикаченото
филмче. Ако видите тази сцена и останете безразлични, моля ви, отидете веднага на
кардиолог. Дано да може да ви помогне с нещо. Този момент ме накара да се замисля;
да се заровя по-дълбоко в цялата тази история; да се опитам наистина да я разбера.
Нямаше съмнение, че тези хора обичат детето си... Че винаги са го обичали. Наталия
буквално се обви около дъщеря си – тя не плачеше, а се тресеше цялата в хлипащи
ридания, целуваше, прегръщаше, галеше, държеше, не пускаше порасналото си момиче.
Баща ѝ някак си се добра със собствените си целувки до лявата ѝ буза. Като мъж,
израснал в суровия Сибир, той се опита да скрие сълзите си... крайно неуспешно.
Джесика също бе обляна в сълзи.
Зад тях беше домът им. Не толкова къща, колкото хлътнала в снега барачка с покрив
от ламарина. Постройката бе скована от всевъзможни летви, дървесни плоскости, дъски
и греди. Някои бяха по-тъмни, други по-светли, някои по-нови, други – по-изхабени и
изгнили. Хората бяха боядисали каквото са могли с каквато боя са успели да намерят.
Две-три четки бяха минали тук-там през фасадата. Няколко пръчки на оградата бяха
зелени. Едното черчеве бе синьо, другото – бяло. Вратата... Вратата бе лилава.
И тогава нещо ме хвана за гърлото и като че ли най-после проумях... Вратата се
вглеждаше директно в мен с лилавия си, тъжен укор и сякаш ми казваше: Кой си ти, за

481
да раздаваш нравосъдие? При това, без да знаеш цялата истина? Разбра ли най-после?
Схвана ли значението на цялата тази смазваща история? Тези родители цял живот са се
борили да оцелеят. Тук, в Сибир. В жестока немотия. Борили са се всяка секунда от
всеки ден. Борили са се, за да оцелее връзката им. Борили са се, за да оцелеят децата им.
Семейството им. Тук нищо не е лесно. Нищо не е подарено. Помниш ли какво беше в
България през 1992 г.? Сега го умножи по сто, за да схванеш как се е живеело по това
време в град Братск, Иркутска област. Нямало е продукти в магазините. Нямало е пари.
Нямало е отопление. Нямало е нищо. Случва се понякога двама тийнейджъри да се
влюбят... и без да искат, да станат родители. Майката – сама на този свят. Бащата – по-
малък и объркан дори и от нея.
Имала ли е избор крехката Наталия? Самата тя едно хлапе, без родители, без храна, на
ръба на съществуването, изплашена до смърт, със сакато бебенце в ръцете. Имала е,
разбира се. Избор винаги има. И тя е взела най-тежкия. Този, който ще откъсне детето
от ръцете ѝ, който ще я изтезава цял живот, но който поне ще гарантира, че малката
Татяна няма да умре, че ще бъде нахранена и някъде на топло в лютата сибирска зима.
„Винаги съм вярвала, че ще си я взема обратно от сиропиталището – казва Наталия. –
Трябваше само да си стъпим на краката. Да мине малко време, за да се оженим и да
можем да се издържаме.” Но когато това най-после станало, двамата научили, че детето
им е осиновено...
Наталия и Олег бяха чакали двайсет и една години дъщерята, която винаги са обичали,
за да паднат пред нея на колене и да я помолят да им прости. Когато всички влязоха в
барачката, разбрах още нещо. Миниатюрен хол, стар диван, покрит с пенсионирано
одеяло, малка масичка. И въпреки това бедният им дом бе толкова уютен и подреден…
Масата бе отрупана с всички възможни деликатеси, до които семейството бе успяло да
се добере. Тук, в тази къща, имаше безпогрешно усещане за топлина. Домът се
усмихваше. Може би защото в него за пръв път в живота си се бяха събрали всички
членове на семейството. Имаше и смях, и сълзи, и подаръци, и дълги разкази. Татяна и
Олег бяха отгледали три чудесни деца по възможно най-добрия начин. Той, карайки
камион из най-опасните и непроходими сибирски пътища. Тя – със шепата рубли,
спечелени, чистейки местното училище. И знаете ли, най-малката им дъщеря Даша
също е родена с увреждане – по-жестоко от това на Джесика. Обградили са я с обич и
грижи и дори за миг не са си помисляли да се разделят с нея. Двамата влюбени
тийнейджъри бяха пораснали и бяха взели един по един изпитите на живота, без да
загубят обичта си един към друг и всеотдайността към децата си. В бедността си Олег
и Tатяна бяха направили избора да не бъдат бедни. И бяха станали богати. Много
богати. И не помисляйте да се надсмивате над техния дом със зелена ограда, син
прозорец и лилава врата. Той е тяхното палто от многоцветни кръпки и ако попитате
великата Доли Партън, тя ще ви каже, че струва повече от най-големия палат.

Забелязали ли сте колко лесно е станало да съдим хората? Особено в днешно време.
Все по-често го правим на момента – с крайна категоричност, без да знаем всичко и без
да се замисляме за последствията. Изведнъж светът се напълни с повърхностни съдебни
заседатели. С уикипедийни експерти. С лишени от човечност академици на омразата.
Нека не се превръщаме в гвардейци в тази армия на некомпетентността и агресията.
Толкова е примамливо да раздаваме критика във всички посоки с интернетна
нетърпимост. Толкова е лесно да редактираме решенията на другите от хладния
пиедестал на своите монитори. Толкова е удобно и необмислено да повярваме, че хората

482
са просто черни или бели. Никой не е просто черен или бял. Самият живот не е черно-
бял. Животът...този стар негодник, е направен от безбройни многоцветни кръпки.
Понякога не е особено симетричен. Понякога няма да ви е по мярка. Може и ръкавите
да бъдат твърде дълги, и цветовете, разбира се, да не съвпадат. Но ех, ако успеете да
втъчете по малко обич във всеки шев, ще бъде хубав, топъл, стойностен живот.
Като животът на доброто момиче, на което дължим тази история. Тя не е кой знае
колко сложна, но понякога есенцията на съществуването се свежда до много простички
неща. Едно голямо покаяние. Една разплакана прошка. Едно изгубено и намерено дете
с ослепителна усмивка, хубави сини очи и много медали. Детето вече е пораснало,
живее в Балтимор, подготвя се за олимпиада и от време на време навярно все още се
вглежда внимателно в огледалото късно нощем.
Но отражението ѝ вече не крие мъчителни въпроси. Защото най-после, след толкова
години, момичето вижда в огледалото не само Джесика Лонг, но и някой друг. Някой
от особено значение на име Татяна Олеговна Кирилова. Беше отишла без крака чак в
далечния Сибир, за да я доведе със себе си.

Ще се върне ли някой ден Джеси при родителите си в малкото, изгубено в замръз-

налата тундра селце? Изключено – човек не може да се върне там, където е останал
завинаги.
И не е ли невероятно и същевременно прекрасно, че Джесика Лонг ще носи малката
Таничка със себе си навсякъде по този свят, докато има въздух в дробовете си, и в
същото време намери начин да я заведе и при хората, които ѝ бяха вдъхнали живот...
Просто за да им дари покой. Да, Татяна Кирилова никога повече няма да липсва на
родителите си. Тя ще бъде винаги с тях чак на другия край на света, в голямата
безбрежна бяла пустош. Там някъде, зад една лилава врата…

483
 Без Изход (част I) – Morituri te salutant I1
21 април 2015
https://www.sportal.bg/news.php?news=543660

Едновременният рев на осемдесет хиляди побеснели човека... Възможно ли е въобще

да се опише нещо подобно? Вече са минали десетилетия, но все още не мога да забравя
усещането. Бях на втория ред, почти на тревата. Над мен бе увиснала огромна,
безформена маса от хора. Намирах се на дъното на колосална клокочеща тенджера,
наречена стадион „Ероухед“. Нямаше свободни места. Колегата ми Скот се беше сдобил
с два безценни билета за мача по американски футбол между Сан Диего и Канзас Сити.
Когато играчите на домакините се появиха от тунела, тълпата изригна с тътена на
всяващо паника природно бедствие. Това беше безумен, оглушителен крясък, какъвто
не бях чувал до този момент. Звукът сякаш ме блъсна и притисна към земята като ударна
вълна. Колкото и да е странно, изпитах дори физическа болка в слепоочията, която
помня добре и до днес. Оттогава не съм ходил на този стадион без специалните тапи за
уши, които се продават в близките бензиностанции. Между другото, „Ероухед“ държи
рекорда на Гинес за най-шумен стадион в света със смазващите 142.2 децибела. Казват,
че причината е странният архитектурен дизайн – стадионът е частично вкопан в земята,
а стените му се спускат рязко надолу в стръмни, гъсто осеяни със седалки писти, които
не само че не позволяват на звука да се изтръгне от бетонната му прегръдка, но и го
вкарват в маниакален акустичен слалом право към игрището.

Бях мечтал с години за този момент. Навремето, в прединтернетната епоха, привърза-

ността ми към този спорт минаваше за екстравагантност. Още като хлапак поглъщах с
настървение оскъдните хапки информация, които се процеждаха през Желязната завеса,
а правилата и игровите позиции ми бяха обяснени за пръв път от един от войниците в

1
Morituri te salutant (лат.) – Тези, които ще умрат, те поздравяват. С тези думи гладиаторите
са преминавали покрай римския император, преди да започнат боя.
484
американското посолство, с когото често играехме баскетбол на легендарната площадка
на улица „Вълкович“. Мисля, че се казваше Тод или Тед, вече не съм сигурен. Добре
помня обаче видеокасетата с мач между Сан Франциско и Далас, която ми даде назаем,
както и метафората му за лабиринта. „Куотърбекът е лидерът на отбора – кaзваше
Тод/Тед, – той единствен подава топката и от него се изисква най-вече изключителен
интелект и съобразителност. Този спорт е много сложен – игрището е като лабиринт.
Коридорите му се отварят и затварят мълниеносно. Ако мозъкът ти не е в състояние да
взема мълниеносни решения, никога няма да намериш изход от него. Гледай
внимателно и ще схванеш какво имам предвид.“

Не знам дали го схващах напълно. Лабиринт... Автоматично си спомних лабиринта на

цар Минос на остров Крит. Колко странна, зловеща легенда... Ако древните гърци
живееха днес, сигурно щяха да контролират изцяло индустрията за филми на ужасите.
Асоциативно думата „лабиринт“ винаги ме е карала да си представям потискащата
безизходица, изплетена от тънещите в мрак коридори под двореца на Минос, и
бродещото из тях ужасяващо чудовище с тяло на човек и глава на бик. Какво ли е
символизирал за елините Минотавърът – свирепото изчадие, преживящо човешка плът
и очакващо поредното жертвоприношение? Кой знае – днес можем само да спекулираме
по темата на борсата за антични алегории (само по себе си прекрасно занимание).
Винаги съм обичал древногръцката митология. Може би защото още като дете осъзнах,
че каквито и самозабравили се чудовища да обитават дадена легенда, те рано или късно
си намират героя. В случая с Минотавъра това, разбира се, бе храбрият каскадьор Тезей
със своя вълшебен меч и кълбото прежда, подарени му от влюбената в него Ариадна.
Повече от очевидна е поуката, че ако попаднеш в привидно безизходна ситуация, е от
ключово значение да разполагаш с влюбена в теб принцеса.

Естествено, войничето от посолството беше далече от всичко това и искаше просто да

ми подскаже колко много непроходими вероятности крие едно-единствено отиграване
в американския футбол. Минаха години, преди да разбера колко е бил прав. Лабиринт!
Американският футбол действително е лабиринт... и най-после бях попаднал на две
крачки от него! Ето ме – с двайсет и няколко години по-млад, изтръпнал от вълнение, с
пищящи от болка уши, на десет метра от игрището! Още не подозирам, че един ден ще
се опитам безуспешно да опиша преживяването. И основната причина за това ще бъде
легендарният и много странен колекционер на мозъци – човекът, от когото ще се
страхуват огромни конгломерати и който собственоръчно ще промени лицето не само
на американския футбол, но и на много други спортни индустрии в глобален аспект. Ще
промени и мен, а може би дори и някои от вас. Още не знам, че в даден момент именно
той – колекционерът на мозъци, ще ме убеди, че нямам право да не разкажа тази
история. Тя не е въпрос на избор – тя е въпрос на задължение. Затова съм ви довел тук,
във вече далечното минало, на знаменития „Ероухед“. Температурата е един-два
градуса над нулата. Не усещам студа върху лицето си. Стадионът ври и кипи. Не знам
какво да очаквам от първия си мач на живо... И ето че още на второто отиграване ставам
свидетел на нещо изумително! Нека започнем тази история точно с него.

На стадиона наистина е студено, но на 6371 километра оттук температурата е 6000

градуса по Целзий. Повече, отколкото на повърхността на слънцето! Намираме се в
центъра на огромно, бясно въртящо се желязно кълбо. Безумно налягане от три милиона

485
атмосфери го е втвърдило и не позволява на адската температура да го втечни. 1200
километра над това хиперактивно гюле бушува пъклен океан от разтопена желязна
сплав. Земното ядро... Без него нямаме маса, нямаме плюс и минус, нямаме защитно
магнитно поле срещу своеволията на космическата радиация. Още от пети клас знаем –
някъде далеч над него е началото на мантията. Над нея – северноамериканската
тектонична плоча. Над нея – благословената земна кора. Над нея са пет сантиметра
яркозелена трева тип „Бермуда”. Над нея – мятащите искри бутони на две футболни
обувки „Найки” 47-и номер. В тях са големите стъпала на един изключителен човешки
екземпляр. Името му е Джуниър Сеау. Не съм чувал за него до този момент, но след
малко ще го запомня завинаги. Топката попада в ръцете на нашия куотърбек Джо
Монтана. Петима човека имат задачата да му осигурят поне две-три секунди време, за
да вземе правилното решение, да разкодира лабиринта и да подаде топката в точно
необходимата точка на игрището. Това са петима огромни бодигардове, сред които
личат имената на 140-килограмовите мастодонти Тим Грънхард, Уил Шийлдс и Джон
Алт. На практика не виждам нищо зад тях – те са гигантогромните, непробиваеми стени
на лабиринта. Петимата веднага образуват така наречения „джоб” – защитно
пространство около Монтана, което би трябвало да му даде необходимото време за
действие. Най-неочаквано обаче джобът се разпада на съставните си великани още
преди да е изтекла втората секунда! Като пръхтящо, мятащо пяна животно, Джуниър
Сеау преминава през човешката крепост като през хартиена завеса. Скоростта и силата
му са зашеметяващи. Номерът му 55 се превръща в мъглявина. Трима играчи се опитват
да го блокират, а Уил Шийлдс нарушава правилника пред очите ми, хващайки го с
мощните си ръце за фланелката. Но в този момент младият защитник на Сан Диего
изригва като термален гейзер и краката му се отблъскват от земята с невъобразима мощ,
сякаш наистина черпят сили от недрата на старата Гея. Сеау прави фокуснически,
пумпалов финт, с който оставя двама защитници зад гърба си. Някъде по средата на този
невероятен пирует успява да отметне и огромния Уил Шийлдс от себе си като мокър
вестник. Тим Грънхард прави отчаян опит да го спъне, хвърляйки огромното си тяло в
краката му, но Джуниър се вдига високо във въздуха и прескача туловището му, сякаш
е някаква досадна табуретка. Между него и прочутия куотърбек на Канзас Сити вече
няма нищо освен няколко кубически сантиметра студен въздух. Сеау ги вдишва за
частица от секундата. Монтана прави последен опит да избегне разярения защитник,
втурвайки се вдясно, но Сеау го настига с два скока – като изгладнял лъв антилопа. Миг
по-късно куотърбекът ни е блъснат с чудовищна сила в земята и най-шумният стадион
на света става по-тих от библиотека. Колегата ми Скот поглежда увисналата ми
мандибула и се засмива: „Ей, голямо животно е този Джуниър Сеау. Свръхгерой!
Тепърва ще чуваме за него!”.

Действително! През следващите години атакуващият защитник на Сан Диего се

превърна в легенда и страшилище за куотърбеците в Лигата. Нямаше по-атлетичен, по-
бърз и по-интелигентен лайнбекър в американския футбол. За противниците си той бе
сееща разруха, деморализираща стихия и може би това прави следващия факт още по-
интересен: Джуниър Сеау бе един от най-обичаните и уважавани играчи в Лигата! Той
знаеше как да печели като джентълмен, знаеше и как да губи с достойнство. Ако
свалеше някого на земята, след това му подаваше ръка да го изправи. Единственото по-
пословично нещо от рицарския му характер бе усмивката, която никога не слизаше от
лицето му. Джуниър беше щастлив човек и това негово щастие бе заразително за

486
околните. Въпреки че в продължение на много години изтезаваше моя любим отбор, не
можех да не се възхищавам както на играта му, така и на характера му. В лига, в която
средната продължителност на спортната кариера е малко повече от три години, той игра
невъобразимите двайсет години! Когато най-после се пенсионира, се зае с
благотворителност, научи се да свири на укулеле и хукна да забавлява с музиката и
шегите си хората по заведенията, ресторантите и плажовете на Сан Диего.
Съгражданите му го обожават до ден днешен. Преди да видя този изумителен играч на
живо, се интересувах само от нападателните елементи в американския футбол. От него
научих колко красива може да бъде и защитната игра. Бях напълно пленен от
американския футбол... Блажено изгубен в лабиринта.

487
 Рано сутринта на първи декември 2010 година Джован Белчър – обещаващ млад
защитник на Канзас Сити, простреля с девет куршума бъдещата си съпруга Касандра
Пъркинс, която бе и майка на тримесечната му дъщеря. Веднага след зловещото
убийство Джован се качи на сребристото си бентли, измина осемте километра от дома
си до стадиона „Ероухед“ и го паркира на около двеста метра от мястото, където гледах
първия си мач. Обезумелият, крещящ несвързани фрази Белчър все още държеше
пистолета в дясната си ръка. Проявявайки завидна смелост, на паркинга дойдоха
треньорът Ромео Кренел и генералният мениджър Скот Пиоли. Със сълзи на очи
Джован ги помоли да се грижат за дъщеря му. Опитите им да го убедят да хвърли
пистолета бяха неуспешни и когато се чуха първите полицейски сирени, играчът
коленичи до колата си, прекръсти се и сложи край на живота си с един-единствен
изстрел в слепоочието. Тукашната общественост бе шокирана, но днес, благодарение на
колекционера на мозъци, знаем, че ужасното престъпление на младия играч едва ли се
дължи на него. Напълно е възможно той просто да не е имал избор...

На 30 септември 2004 година бившият играч на Питсбърг Джъстин Стрелзик се качи

в камионетката си и се понесе като ракета по междущатска магистрала номер 90 със 140
километра в час, минавайки на милиметри от изпречилите се пред него автомобили.
Предишния ден Джъстин беше оставил поредица озадачаващи телефонни съобщения на
най-близките си приятели. След като полицията е уведомена за шеметния магистрален
зигзаг на Стрелзик, започва бясно преследване в продължение на шейсет километра.
Всички опити да бъде спрян се увенчават със забележителен неуспех. Дори след като
полицията съумява да спука една от гумите му със специални шипове, Джъстин
продължава да кара на джанта, развивайки още по-голяма скорост. Пътят му е
препречен и той нахлува в насрещното движение. Минути по-късно камионетката се
врязва челно със скорост 130 км в час в огромна цистерна. Футболистът загива на място.
Аутопсията установява, че в тялото на Стрелзик няма никакви следи от алкохол или
наркотични вещества. Мистериозната смърт на 36-годишния спортен идол бе меко
казано необяснима. Но днес, след намесата на колекционера на мозъци, тя изглежда по-
скоро логична. Джъстин Стрелзик не е искал да умре – той просто едва ли е имал избор.

На 25 април 2010 година капитанът на отбора по американски футбол на университета

на Пенсилвания Оуен Томас се обади по телефона на майка си, за да ѝ честити рождения
ден. Тъй като телефонът се оказва изключен, той ѝ остави следното съобщение:
„Здрасти, мамо. Оуен е на телефона. Просто искам да ти кажа „Честит рожден ден“. Ще
ти звънна по-късно пак – надявам се този път телефонът ти да е включен. Много обич и
доскоро!”. Минути след като оставя съобщението, Оуен се обесва в студентския си
апартамент. Не оставя никакво послание. Телефонът и портфейлът му са в джоба на
панталоните му. Семейството на 21-годишния младеж бе съкрушено. Никой, който
познаваше лъчезарния и обичан от всички Оуен, не можеше да проумее причината за
самоубийството му... Но един човек, който не го познаваше, имаше много солидно
предположение... Два дни след смъртта на младия футболист някой звънна на майката
на Оуен, докато тя караше към погребалния дом... На телефона беше колекционерът на
мозъци.

Нека ви разкажа за него. Той е много, много нестандартна личност. Името му е Крис

488
Новински. Висок е близо два метра и тежи сто и трийсет килограма, повечето от които
се дължат на масивно стълпотворение на легирани мускули. Преди да се превърне в
колекционер на мозъци, Крис беше един от най-талантливите защитници в колежанския
американски футбол. След университета Новински стана професионален борец в
прочутата фабрика за кеч спектакли WWЕ. Това, което го правеше особено
нестандартен в кеч обществото, бе неговият интелект. Крис бе завършил с отличие
социология в Харвардския университет и разполагаше с феноменален коефициент на
интелигентност. Така той стана първият кечист с диплома от престижната Бръшлянова
лига, а прякорът, даден му от WWЕ, бе Крис Харвард. На 15 юни 2003 година при
изпълнение на много опасна каскада на ринга Новински претърпява жестоко сътресение
на мозъка. Последствията са толкова сериозни, че кечистът не успява да се възстанови
с години и в крайна сметка слага край на кариерата си в WWЕ. След като продължава
да страда от поредица от кошмарни остатъчни ефекти, Крис най-после успява да си
уреди консултация с едно от светилата в неврохирургията – доктор Робърт Канту от
Бостънския университет. Благодарение на неговите прегледи, Новински си дава сметка,
че в миналото е претърпял редица по-малки сътресения на мозъка – и като футболист,
и по-късно като кечист, при това без дори да бъде прегледан или изваден от игра. Канту
го предупреждава за фаталните последствия от вторичен удар в главата, получен, преди
мозъкът да е имал възможност да се възстанови от сътресението. Често подобна травма
води до смърт, тъй като централната нервна система е особено уязвима след сътресение
на мозъка. Това е т.нар. Синдром на вторичния сблъсък (SIS). Под наблюдението на
доктор Канту Новински се възстанови, макар и мъчително бавно, след което взе
твърдото решение повече да не рискува здравето и живота си на ринга. Но както вече
споменахме, Крис не е обикновен спортист. Вродената му любознателност го
принуждава да научи колкото се може повече за травмата, която сложи край на
кариерата му. Шокиращо е прозрението, че SIS редовно отнема живота на гимназиални
футболисти, които са особено застрашени – само миналата година по игрищата на
Америка загинаха осем ученици. Трима от тях – в рамките на една седмица. В този
момент Новински вече знае, че трябва да направи нещо, но това, което наистина го
принуждава да разклати цялата огромна футболна индустрия на Съединените щати, е
първата му среща с един ужасяващ злодей; методичен, мълчалив сериен убиец... Убиец
на име Тау.

489
 Легендарният играч на Питсбърг Стийлърс Майк Уебстър често е сочен за един от
най-твърдите и издръжливи играчи в историята на Лигата. Няколко години след като
прекрати кариерата си, Уебстър започна да страда от неописуеми болки в главата.
Налагало му се да моли децата си да го пращат в безсъзнание с помощта на
електрошоково полицейско оръжие (тейзър), само и само за да може да спи. Уебстър
започва да страда и от пристъпи на амнезия, припадъци и депресия. Близките му са
изумени и от драстичната промяна на характера му: Майк сякаш е друг човек –
импулсивен, раздразнителен и непредвидим. Постепенно поведението му става все по-
странно и Уебстър често е забелязван да нощува по автобусни спирки или в старата си
кола. Когато Майк умира на 24 септември 2002 година, тялото на легендарния спортист
попада на масата за аутопсия на доктор Бенет Омалу – невропатолог в Питсбърг. Когато
отваря черепната кутия, лекарят установява с изумление, че големи части от мозъка са
покрити със слой от кафеникава патина. Доктор Омалу знае точно какво е пред очите
му – виждал е подобни напластявания в 80-годишни жертви на алцхаймер. След няколко
теста опасенията му се потвърждават – странните депозити в мозъка на спортиста са
прословутият протеин тау – причинителят на алцхаймер. Но топографията на това
ужасно заболяване се различава малко от тази, открита в кортекса на Майк Уебстър, и
Омалу поставя неочаквана диагноза: хронична травматична енцефалопатия (ХТЕ) –
дегенеративна, смъртоносна болест, която до този момент беше смятана за запазена
територия на боксьорите. Симптомите ѝ са клинична депресия, драстична промяна на
характера, параноя, крайна агресивност, импулсивно поведение, самоубийствени
тенденции, деменция и постепенна абсолютна загуба на паметта. Крайният изход е
винаги фатален. Майк Уебстър влиза в историята като първия играч по американски
футбол, диагностициран с ХТЕ. В никакъв случай обаче нямаше да бъде последният.
Всъщност срещата на тукашната общественост с неудобната истина за любимия ѝ спорт
едва започваше.

490
 През юни 2005 година Омалу отива на работа и заварва на масата си за аутопсия още
един бивш играч на Питсбърг – 45-годишния Тери Лонг. Смъртта му бе настъпила
вследствие на самоубийство чрез поглъщане на антифриз. Аутопсията на мозъка е
категорична – Лонг е страдал от остра форма на ХТЕ. Патологът заяви пред медиите, че
причината за самоубийството е хроничната травматична енцефалопатия, получена
вследствие на многократни мозъчни сътресения по време на игра.

След като доктор Омалу публикува откритията си в престижното медицинско издание

„Неврохирургия”, Националната футболна лига се почувства застрашена и реши да
насъска срещу невропатолога охранените си, високоплатени адвокати. Могъщата
спортна индустрия включи в нападението си срещу лекаря и медийната си машина,
връзките си в ешелоните на правителството, както и екип от купени медицински лица,
водени от скандалния доктор Елиът Пелмън. Идеята беше да дискредитират Омалу с
всички възможни средства и да представят изводите му като ненаучни, недостоверни и
дилетантски. Доктор Бенет Омалу е брилянтен професионалист, но определено не
разполагаше нито с ресурсите, нито с времето, нито с манталитетa, необходими за
предстоящата кървава схватка с многомилиарден спортен конгломерат. За подобен
сблъсък бе нужен не толкова лекар, колкото... двуметров, завършил Харвард ядосан
кечист с вбесяващо главоболие.

На 20 ноември 2006 г. бившият играч на Филаделфия Андре Уотърс неочаквано сложи

край на живота си с изстрел в главата. Крис Новински си спомни за агресивния стил на
игра на Уотърс и за многобройните му сътресения на мозъка и реши, че е време за
действие. Първото обаждане бе до доктор Омалу, който се съгласи да аутопсира мозъка
на Андре, ако Крис успее да убеди роднините му да го предоставят за изследване.
Второто обаждане... Според самия Крис второто обаждане – до майката на Уотърс , е
било непоносимо трудно. Новински казва, че буквално се е разболял физически, преди
да набере номера на скърбящата жена само часове след смъртта на сина ѝ. Тя обаче се
съгласява да дари мозъчните тъкани на сина си, най-вече за да разбере защо Андре е
сложил край на живота си. Мозъкът на Уотърс се оказва покрит с тау. Видимо здравият
44-годишен мъж е бил абсолютна развалина в напреднал стадий на ХТЕ. От този момент
нататък Крис решава, че няма право да мълчи. „Един случай може да е аномалия. Два
може да са съвпадение. Но три? Три вече са тенденция!” – казал си Новински и се
захванал за работа.

През 2007 година, след продължителни и безуспешни опити да убеди Националната

футболна лига да признае пряката връзка между сътресенията на мозъка, получени по
време на игра, и смъртоносното дегенеративно заболяване, Крис създава института
Sports Legacy. Новински успява да привлече в редиците му доктор Омалу, както и три
светила в областта на неврологията – личния си лекар Робърт Канту, Ан МакКий и Боб
Стърн. Те са лабораторните генерали на станалата легендарна институция, а Крис...?
Крис се превръща в пехотинеца на фронта на смъртта и разрухата... В колекционера на
мозъци. „Как да се обадя на родител, който току-що е загубил детето си, и да му поискам
мозъка му? Мразя работата си – казва Крис, – но знам, че някой трябва да я върши. Знам,
че нямам избор.” На този етап единственият начин да бъде поставена диагноза е след
смъртта на страдащия от ХТЕ. Въпреки някои обещаващи експериментални тестове, в
момента няма друг метод освен аутопсия.

491
 Помните ли Джъстин Стрелзик и неговото необяснимо, самоубийствено преследване
с полицията? Оказа се, че преди катастрофата характерът му се променил драстично и
поведението му станало непредвидимо. Неговият мозък бе един от първите, дарени за
изследване в института. Доктор Омалу потвърди напредналия стадий на ХТЕ.

Крис се сдоби и с мозъка на Оуен Томас, който само два дни след самоубийството си
стана най-младият американски футболист, диагностициран с това ужасно заболяване.

Майката на Джован Белчър нареди тялото му да бъде ексхумирано, за да бъде

изследван мозъкът му. Тя също бе забелязала озадачаващи промени в характера му
няколко месеца преди кървавата трагедия в Канзас Сити. Аутопсията установи, че
Джован е бил поредната жертва на проклетия протеин тау.

Но откъде идва тази разрушителна аминокиселинна напаст и няма ли как да я

избегнем? Истината е, че все още не знаем достатъчно. Тау протеините са важен
структурен елемент на мозъка и присъстват във всяка нервна клетка. Представете си ги
като стените на миниатюрни тунели в аксоните на неврона – тези микротубули са
транспортната система на клетката – нейната магистралa. По някаква все още
неизяснена причина, при някои хора след травма на мозъка тези стени стават ронливи и
започват да се разпадат. Тау напуска клетката и се натрупва в гънките на мозъка,
образувайки протеинови плетеници. При американските футболисти това обикновено
започва във фронталния лоб, зад челото, тъй като повечето травми в този спорт са
именно в тази част на главата. „Проблемът – казва доктор Ан МакКий, – е, че процесът
е прогресивен. Веднъж започне ли, той се разпространява като горски пожар и в другите
мозъчни сектори.” В повечето аутопсии се наблюдава масивна тау патология във
фронталния лоб, хипокампуса и амигдалата. С други думи, тези части от мозъка, които
регулират личностните ни характеристики, паметта, емоциите, агресията, когнитивните
способности и изпълнителните функции, са сред първите жертви на заболяването.

Още не е ясно защо някои спортисти, преживели комоцио, страдат от заболяването, а

други не. Не знаем и защо в някои случаи е достатъчно едно голямо сътресение, а в
други – поредица от по-малки. На практика ХТЕ е агресивен спортен алцхаймер – няма
лечение, няма противодействие, няма надежда. Още по-кръвосмразяващо е прозрението
на доктор Ан МакKий, че ХТЕ понякога води до амиотрофична латерална склероза
(АЛС) – болестта на моторните неврони, заради която се поливахме със студена вода
миналата година. Това става, след като тау протеинът се разпростре назад към
гръбначния мозък.

За ужас на Националната футболна лига, институтът „Спортс Легаси“ се разраства с

огромна скорост. Новински развихря такава еднолична образователна кампания, че не
оставя прашно кътче в общественото пространство – пише статии, книги и блогове,
продуцира документални филми, прави интервюта, организира семинари по училища и
колежи и т.н. Крис е неуморен, защото е мотивиран от факта, че всеки ден хиляди
професионални спортисти и милиони деца, играещи американски футбол, рискуват
здравето и живота си, без да подозират за това. В момента, в който пиша тази статия,
институтът на Новински разполага с най-голямата мозъчна банка на спортисти в света.

492
Чрез тези безценни дарения учените направиха квантов скок в разшифроването на тази
болест и нейното бъдещо третиране. Само за няколко години Крис събра над 250
мозъка! Резултатите от аутопсиите са шокиращи – вече не става дума за съмнения...
Става дума за епидемия. Стигнало се е дотам, че роднините на загинали спортисти вече
очакват обаждането на Новински. Някои от страдащите атлети вземат сами решението.
Преди да отнеме живота си, великият Дейв Дуерсън например остави подробни
указания за донация на мозъка си. Доктор МакКий потвърди това, което самият Дейв
по всяка вероятност е усещал – напреднала фаза на ХТЕ.

Колкото и да звучи потискащо, има само два възможни изхода от тази кошмарна
болест. Самоубийството е по-лесният. Всичко започва бавно – в продължение на години
няма видими симптоми, но когато те започнат, процесът се развива лавинообразно.
Пораженията от деградацията на мозъка са чудовищни. В последните фази
обезобразената самоличност на страдащия от ХТЕ на практика престава да съществува.
Великият Шугар Рей Робинсън напусна този свят на 57-годишна възраст и след това
тялото му продължи да диша още цели десет ужасяващи години. Той не помнеше името
си, имената на децата си, миналото си... Не помнеше себе си. Подобна бе участта и на
Джо Луис, Флойд Патерсън, Фрейзър, Джери Куори и много други легенди. Но в бокса
винаги е съществувало разбирането за някакво фаустовско споразумение между боеца
и натурата на неговото призвание. Едва ли има боксьор, който да не знае с какво плаща
за успехите си. В случая с американския футбол нещата стоят по-различно. Фактът, че
в продължение на две десетилетия НФЛ целенасочено дезинформираше състезателите
си за потенциалните последствия от рутинни удари в главата, е много, много близко до
престъпление. Наскоро 4500 бивши играчи заведоха съдебно дело срещу Лигата. Много
от тези хора са абсолютни развалини. Миналата година имах нещастието да видя някои
от бившите си спортни идоли, като Бърни Косар, Джим Макмeън и Джо Филипс. Има
нещо особено ужасяващо в това да се натъкнеш неочаквано на опустошените руини на
довчерашни ваяния на физическото съвършенство. Това са смазани, съсипани мъже –
живеещи в постоянна болка, съществуващи на границата между съзнателното и
безсъзнателното и покорно очакващи неумолимата и абсолютна разруха. Вярно,
повечето от вас не се интересуват от американски футбол, но трябва да знаете, че той е
само част от историята...

На 25 юни 2007 година легендарният кечист и личен приятел на Новински Крис Беноа
уби жена си, седемгодишния си син и себе си. Пристъпът на лудост веднага бе отдаден
на употребата на синтетичен тестостерон, но Новински си спомни, че кеч легендата бе
преживял многобройни сътресения на мозъка, и веднага се свърза с баща му за донация.
Аутопсията констатира, че централната нервна система на Беноа е билa напълно
унищоженa от ХТЕ и е наподобявалa мозъка на 85-годишна жертва на алцхаймер.

Историята е една и съща. Стига професията да води до мозъчни сътресения,

житейските сътресения и трагедии не закъсняват. В мозъчната банка на института на
Крис има и много поразени от ХТЕ мозъци на хокеисти, ръгбисти, борци, състезатели
по бойни изкуства и др. Пак там се намира и мозъкът на един младеж, който по всяка
вероятност ще промени и отношението ни към обичания от милиарди хора по света цар
Футбол. В гимназията и в колежа Патрик Грейндж беше ефикасен нападател, известен
с умелата си игра с глава. Родителите му твърдят, че е започнал да тренира удари с глава

493
още на тригодишна възраст! Точно четвърт век по-късно Патрик беше диагностициран
с амиотрофична латерална склероза. Смъртта му настъпи само година по-късно.
Новински беше чувал за озадачаващо статистическо проучване – сравнени с останалото
население, професионалните играчи по футбол имат шест пъти по-голям шанс да се
разболеят от АЛС! Крис веднага се свърза с родителите на Патрик и те дариха мозъка
му на института. Ан Маккий беше изумена от аутопсията – напредналият стадий на
ХТЕ, от който страдаше Грейндж, не бе регистриран до този момент в толкова млад
човек. Невроложката установи, че става дума за амиотрофична латерална склероза,
повлияна от многобройни мозъчни травми в миналото. Още по-тревожни бяха
откритията на института, свързани с връзката между ХТЕ и многобройните удари в
главата, които не са достатъчно силни, за да предизвикат комоцио. Оказва се, че ефектът
от тези незабележими травми се акумулира и може да предизвика болестта дори без да
е преживяно сътресение на мозъка. Това означава, че хилядите удари с глава, които един
футболист изпълнява всяка година по време на тренировки, не са безобидни. Крис
направи всичко възможно изводите от това изследване да стигнат до висшите ешелони
на ФИФА. Благодарение на него, управляващите структури на световния футбол
обмислят как да регулират по-добре опасните въздушни сблъсъци и да ограничат
потенциалните мозъчни травми не само по време на мач, но и на тренировка. Една от
идеите на Новински е да има лимит на ударите с глава по време на тренировка, особено
сред подрастващите.

Вижте интервю в Youtube: „I'm still permanently damaged“: Chris Nowinski's concussion
story“ на :https://www.youtube.com/watch?v=cJJxa9El_FY

494
 Без Изход (част II) – Morituri te salutant II
21 април 2015
https://www.sportal.bg/news.php?news=543682

Днес името Крис Новински е добре познато в тукашните спортни среди. За броени
години колекционерът на мозъци постигна толкова много неща – благодарение на
неуморната работа на института му, дори могъщата НФЛ се видя принудена да
капитулира и да признае връзката между ужасяващата болест и американския футбол.
Лигата реши да плати почти един милиард долара на съдещите я бивши играчи. Някои
от тях приеха обезщетението, други продължават да търсят правата си в съдебната зала.
В момента във всяка съблекалня на НФЛ има голям плакат, обясняващ в подробности
опасността, свързана с мозъчните травми. Лигата, която доскоро се опитваше да
саботира работата на института, дори направи леко изчервен от неудобство PR ход,
дарявайки един милион долара на научния екип на Новински „за подпомагане на
техните изследвания”. Други впечатляващи промени са решенията на НФЛ да ограничи
драстично тренировките с физически контакт, да подобри значително дизайна на
шлемовете и да предостави на всеки отбор специалист невролог по време на мач.
Макар и по-бавно, промените навлизат и в колежанските и детско-юношеските лиги.
Пак благодарение на усилията на Крис, международните федерации по спортове като
хокей, ръгби, борба, футбол, бойни изкуства и др. са в процес на кардинални промени в
подхода си към мозъчните травми. Междувременно Новински продължава със свито
сърце да се обажда на скърбящи родители. Той все още е колекционерът на мозъци,
защото знае, че тези скъпоценни дарения са единственият шанс на човечеството да
открие лечение срещу ХТЕ. Тези, които разбират най-добре значението на мисията му,
са бившите спортисти, преживели сътресения на мозъка и страдащи от техните
последствия. Може би затова хиляди от тях са завещали мозъчните си тъкани на
института Sports Legacy. Самият Крис е един от тях. Новински е много, много зает

495
човек. Не ми беше лесно да се свържа с него, но когато най-после го направих през
октомври миналата година, знаех, че няма да откаже да ми съдейства за написването на
тази статия. Не постави условия. Не поиска пари. Единственото, което пожела, е
родителите, треньорите, съдиите, официалните лица в България да знаят за опасностите,
свързани с мозъчните травми, и да се отнасят към тях с изключителна сериозност.
„Доскоро се смяташе, че сътресението на мозъка е временно нарушаване на функциите
– казва Крис. – Сега вече знаем, че последствията могат да бъдат перманентни.“
Според мен голямата мечта на този прекрасен човек е един ден да дойде времето, в
което повече няма да има нужда от неговите тъжни обаждания. „Аз не искам да
унищожа спорта – твърди Новински, – искам просто да го направя по-безопасен.“ В
момента, за пръв път от създаването на НФЛ, играчите са формално уведомени за
фаталните опасности, свързани с професията им. Оттук нататък те са тези, които вземат
съзнателно решение за риск – подобно на боксьорите или пилотите във Формула 1. Само
преди месец защитникът на Сан Франциско Крис Борланд реши да се пенсионира само
след една година игра. Причината? Опасността от мозъчни травми. Америка бе изумена,
но за мен посланието бе повече от логично – Борланд ценеше здравето и живота си
повече от няколко милиона долара. Шокиращо е колко масивни са последствията върху
общественото мнение от образователната кампания на Новински. Все повече родители
насочват децата си към други спортове. Наскоро самият президент Обама заяви, че ако
е имал син, не би му позволил да играе американски футбол. В гимназията ЛеБрон
Джеймс бе известен не само като баскетболист, но и като великолепен играч по
американски футбол. Въпреки това е забранил на момчетата си да се занимават с този
спорт. Не знам колко детско-юношески треньори чукаха и на моята врата през
последните пет-шест години с надеждата да привлекат моя Емил в редиците си. Веднъж,
след поредния ми любезен отказ, синът ми ядосано поиска обяснение. Бях подготвен и
просто му разказах за ужасяващия, мъчителен епизод, в който видях Крис Новински за
първи път... Така, както ще го разкажа на вас в самия край на тази статия. Оттогава не
сме спорили по темата.
Учените все още се опитват да разберат на какво точно се дължи прогресията на ХТЕ
и защо иначе съобразителният ни организъм не може да я спре... Защо и как започва
хаотичната анархия на протеините? Какво ги кара от строители да се превърнат в
разрушители? Аз имам своята очевидна и по всяка вероятност крайно наивна теория.
Най-сложното нещо, открито от човечеството във Вселената, тежи килограм и
половина и се намира в черепната ви кутия. Така е – няма нищо по-изумително и
тайнствено на този свят от мозъка, който използвате в момента, за да четете и
дешифрирате тези редове. Фактът, че сте способни да сглобите отделните елементи на
древен код, наречен букви, в понятия и да формирате мнения за тях е сам по себе си
чудо, което науката все още не може да разбере. Между своите сто милиарда нервни
клетки мозъкът ви е изтъкал колосална съединителна мрежа, състояща се от сто
трилиона връзки! Да, вие носите всеки ден в главата си неподражаем суперинтернет, за
какъвто компютърната промишленост не може дори да мечтае. Науката го е нарекла
конектом. Някъде дълбоко в тази непроходима мрежа, сред трилионите прескачащи
електрически импулси, се спотайва вълшебството, наречено съзнание. Между
спомените ви, които се съхраняват в тази зашеметяваща плетеница, съществува еле-
гантно взаимодействие, което ви е превърнало в това, което сте. Един от най-
амбициозните проекти на нашата раса е свързан със съставянето на Магна карта на
човешкия конектом. Това би предизвикало революция не само в третирането на

496
нелечими заболявания, но и в развитието ни като цивилизация. Но въпреки милиардите
инвестирани долари и великите учени, работeщи по този проект, картотекирането на
един-единствен мозък изглежда непосилно – дори най-могъщите ни компютри се
задъхват и все още не са успели да декодират дори половин процент от катакомбената
мрежа на човешкото съзнание. За да създаде мозъка ни, еволюцията е ваяла търпеливо
творението си в продължение на десетки милиони години. За да ни подскаже колко е
важен, тя дори го е облякла в твърда защитна обвивка. Но ако притежавате най-скъпия,
сложен и фин компютър на света, бихте ли го блъскали с всичка сила хиляди пъти на
година? Мислите ли, че дори желязно куфарче ще може да защити процесорите му?
Американският футбол, от своя страна, съществува едва от стотина години. Красив
или не, този спорт винаги ще бъде игра на сблъсък и физическо надмощие. В каквито и
свръхмодерни шлемове да облечем мозъка си, каквито и лекари да нахвърляме по
резервната скамейка, трябва да признаем, че може би той просто не е бил създаден за
някои неща. Може би природата го е предназначила за нещо друго и ако има урок, който
да сме научили от нея, той е, че когато се отнасяме с нехайство към даровете ѝ, рано
или късно ще трябва да ѝ ги върнем, преди да сме успели да им се насладим. И бъдете
сигурни – тя ще си ги вземе обратно, без да се поколебае, независимо дали са съсипани
и покрити с тънък слой от смъртоносен протеин. Това, че ХТЕ съществува, не е
изненадващо. Наличието му е по-скоро логично.
Но според мен има и друга причина за батальоните от умиращи спортисти, която,
колкото и да е странно, е свързана точно с обратното – липсата на еволюция. Нека
направим малко упражнение по обратно инжeниране на проблема. Причината за
разрушените функции на мозъка е натрупването на тау в кортекса. Причината за
натрупването на тау е мозъчната травма, която принуждава протеина да изтече от
нервната клетка. Причината за мозъчната травма са многобройните удари в главата.
Причината за многобройните удари в главата е американският футбол. Причината за
американския футбол е...? Причината за американския футбол сме ние, разбира се. Хора
като мен, които все още харесват играта, продължават да я спонсорират и да оправдават
съществуването ѝ.
Не е ли странно, че на фона на всичко случило се, в момента НФЛ е по-популярна от
всякога! Независимо от негативния PR, независимо от трагичната участ на цяла армия
бивши играчи, независимо от загиващите всяка година по терените деца,
професионалният футбол процъфтява, прави немислими пари и продължава да мачка
рейтинги и рекорди по посещаемост. Този мъжки, атрактивен и опасен за живота спорт
сякаш не може да бъде изтръгнат с нищо от обществената тъкан на Америка. Той
продължава да бъде неприкосновена територия – свещената дойна крава на
американскoтo спортно общество, нейното виновно, гузно удоволствие. Миналата есен
един колега буквално гладува две седмици, за да може да си позволи билет за мач. Което
ме кара да се питам – кое е по-важно, хлябът или зрелищата? Знам колко е изтощена
метафората за гладиатора, но не ви ли се струва наистина, че блудните, пияни патриции
само си сменят стадионите и хилядолетията, без самите те да се променят... Древният
Рим вече не съществува, но моделът е останал същият – разликата е, че сега е леко
рафиниран и между кръвопролитията има реклами. Обречените роби са все още в окови
– просто са пленени по друг начин и килиите им са свръхлуксозни. Така че трибуните
ще продължават да се пълнят с бирени шкембенца, палците ще сочат надолу и
гладиаторите ще умират захвърлени на кървавия колизеум на нашето самозабравило се
търсене и предлагане. Това ме кара да се замисля с неудобство за своя собствен принос

497
към едно огромно лицемерие – не разрешавам на сина си да играе американски футбол,
но явно нямам нищо против да гледам как синовете на други родители рискуват живота
си на игрището. Истината е, че ми е все по-трудно да гледам сблъсъците по време на
мачове. Все по-трудно ми е да пиша за американския футбол, който толкова обичам.
Все по-трудно ми е да се възхищавам на героите му, знаейки, че много от тях утре ще
бъдат развалини.
И въпреки това нещо дълбоко в мен продължава да харесва американския футбол.
Нещо, с което не се гордея. Нещо, което отказва да... еволюира. В крайна сметка всички
пътища водят към нас самите, нали? И мачът между това което сме, и това което трябва
да бъдем, продължава. На втори май ще се навършат точно три години, откакто спрях
да ходя на стадиона. Да гледаш мач на „Ероухед“, е невероятно преживяване, но аз едва
ли някога ще го изпитам отново... Просто нямам сили да го направя.
На втори май 2012 година в луксозен дом в Сан Диего две познати, големи стъпала
номер 47 се смъкнаха бавно от кревата и босата им кожа докосна хладния под на
просторна спалня. И въпреки че двата крака стъпваха върху паркета, притежателят им
се чувстваше в отчайваща безтегловност. Това, че знаeм името му, не значи, че ще
можем да го познаем. В последните две години той бе започнал да се изплъзва от себе
си, да губи контрол върху обкръжаващата го действителност. Под него сякаш нямаше
земя и той се носеше безпомощно в нищото – човек без ядро, без плюс и минус, без
защитно поле срещу своеволията на живота... Свръхгерой без мантия и без почва.
Могъщият Джуниър Сеау вече не съществуваше. Постепенно великият играч бе
заменен от нещо друго. Нещо непознато. Беше забравил да свири на укулеле. Не
помнеше събитията от вчерашния ден. Нямаше я вече прочутата му усмивка. Нямаше
го блясъка в очите му. Това, което все още притежаваше, бяха няколко последни, топли
въгленчета в тлеещата жарава на неговата самоличност. Той знаеше, че трябва да се
възползва от тях, преди да са угаснали завинаги. Сеау не можеше да си позволи да се
превърне в черупка. И ето че неговият час бе дошъл в една перфектна калифорнийска
сутрин в най-хубавия месец на годината. Преди минути бе изпратил съобщение на
децата си, че ги обича, и вече беше готов. Дясната му ръка стискаше дръжката на
масивен магнум .357. Джуниър Сеау не ни остави прощално писмо. Вместо това ни
остави нещо далеч по-ценно – мозъка си. Той знаеше, че от него все още има нужда, и
вместо да се простреля в главата, насочи пистолета към сърцето си; нямаше как да
изпусне – то бе толкова голямо... Аутопсията потвърди това, което всички вече
подозираха – мозъкът му е бил опустошен от проклетата болест и куршумът просто бе
предотвратил години на агония и бавна смърт.
Бях обещал да ви разкажа за онзи първи път, в който видях Крис Новински. Едва ли
някога ще забравя този мъчителен момент. Беше по телевизията преди седем-осем
години. Бившият играч Джийн Аткинс, известен като един от най-агресивните и бързи
защитници в Лигата, бе пристигнал в лабораторията на доктор Канту в Бостън по покана
на Крис Новински. Помнех Джийн заради забавните му интервюта и акробатичната му,
самопожертвователна игра. Едва 42-годишен, Аткинс страдаше от жестока,
осакатяваща депресия и бързо напредваща деменция. Не беше тайна, че Джийн бе
преживял многобройни сътресения на мозъка. Отчаяна от състоянието му и от
няколкото му опита за самоубийство, съпругата му бе помолила Крис да я свърже с
доктор Канту за неврологичен преглед. Телевизионният канал HBO бе получил
разрешение от семейството да заснеме събитието за едно от първите предавания,
посветени на хроничната травматична енцефалопатия.

498
 Още не бях чувал почти нищо за тази болест и бях меко казано шокиран. Не можах да
разпозная Аткинс – той бе абсолютна развалина. Мускулите му бяха атрофирали, тялото
му бе свито и прегърбено, но най-шокиращи бяха очите му, от които струеше някакво
смразяващо отсъствие. Лекарят започна прегледа с няколко елементарни въпроса, на
които Джийн не можа да отговори особено адекватно. Личеше си, че се измъчва, но
това, което все още ме тормози, е споменът от потискащия момент, в който доктор
Канту го помоли да изреди последователно месеците в годината.

„Януари... Февруари... ъъъ... Март? – започна неуверено бившият спортист,

вглеждайки се в очите на жена си за потвърждение. – Април... Юни...”
„Момент! – прекъсна го Канту, – би ли повторил?”
„Ъъъ... Април... Юни...” „Джийн – спря го отново неврологът, – би ли ми казал пак кой
месец идва след април?”
„Aми... юли?”

Съпругата му изхлипа, а седящият до нея Новински наведе глава. Аткинс се вгледа

объркан в тях и камерата приближи изпотеното му от напрежение лице до екрана. В
погледа му се четеше смесица от паника и страх. За един 42-годишен мъж – съпруг, син
и баща, понятието „месец май” бе престанало да съществува. Той знаеше... или по-скоро
осъзнаваше, че някаква разяждаща, кървяща язва е започнала да гнои отровата си в
съзнанието му и думата, която не може да си спомни, е само началото. Ако можехте да
видите отчаянието и болката в очите му в този момент, щяхте да разберете – Джийн
Аткинс бе безнадеждно изгубен... някъде далече и дълбоко в гърлото на безкраен,
мрачен лабиринт. Той е обречен да бъде там, лутащ се завинаги сред студените,
безизразни коридори на необятна безизходица. Да търси пипнешком пътя си в мрака и
да не намира нищо, освен сълзящите лепкав протеин стени на още празни коридори,
осеяни с гниещите кости на бивши исполини. Тук няма изход, няма светлина, няма го
най-хубавия месец в годината, няма вълшебен меч, няма я нишката на Ариадна... Няма
надежда. Най-страшният лабиринт е този, изплетен в подземията на едно угаснало
съзнание. И някъде там броди чудовище, далеч по-ужасно от кръвожадния Минотавър.
То е вече съвсем наблизо, пръскащо киселина от лиги и надушващо скованото от страх
сърце на поредната си плячка. Звярът се храни със спомените, от които сме направени,
и днес е много, много гладен. Жертвата му вече го усеща, вижда зад ъгъла парата на
отровния му дъх. И когато, миг преди да го разкъса, чудовището нададе своя
вцепеняващ, кръвожаден вой, гласът му, кой знае защо, прозвуча като едновременния
рев на осемдесет хиляди побеснели човека.

499
 Спирки Със Странни Имена (I-ва част)
30 декември 2014
https://www.sportal.bg/news.php?news=525137

„Не можа да ме събориш, Рей... Не можа да ме събориш!” Помните, разбира се, думите
на Де Ниро, изречени през кървава, разчупена усмивка в посока на смлелия го от бой
съперник. Големият актьор е напълно превъплътен в образа на Джейк ла Мота. Току-
що са минали 13 адски рунда и мачът е спрян поради опасения за живота мy. Как въобще
Джейк е на краката си, е пълна мистерия. Лицето му е слузеста мусака от съсиреци и
отворени рани, а масивни кръвоизливи са превърнали очите му в две тесни цепнатини.
Джейк бе свалил гарда си още в петия рунд, превръщайки се в беззащитна мишена за
най-добрия боксьор, познат на човечеството. След толкова години прожекцията на
прословутата черно-бяла сцена продължава… в колективното съзнание на всеки, който
е гледал шедьовъра на Скорсезе „Разяреният бик”.
Казват, че след прочутото убийство на Джими Дойл на ринга великият Шугар Рей
Робинсън никога вече не е бил същият боксьор и го е било страх да използва цялата
варварска мощ на ударите си. Но в този февруарски ден, познат в боксовата история
като „кланицата в Деня на свети Валентин”, Робинсън определено бе направил всичко
по силите си не просто да победи, а да убие омразния Джейк ла Мота. Не успял дори да
го нокаутира... „Не можа да ме събориш, Рей... Не можа да ме събориш!”
Скорсезe пресъздаде момента по изумителен начин. Киносалонът бе празен... защото
всички зрители до един бяха пренесени непосредствено до ринга в Чикаго в далечната
1951 г. Кадър по гениален кадър, без да използва цвят, големият режисьор бе превърнал
целулоида в тотално сетивно преживяване, в... атмосфера. Разреденият полумрак,
оскотялата публика, петната по ринга, потната влага, устните, мляскащи миризливи
пури, подгизналите шорти, пръските от слюнки и кръв, хилещите се светкавици на

500
архаичните фотоапарати и двамата гладиатори, разбира се – търсещи отчаяно неустой-
чивата слава и себе си сред погълнатия от тютюнев дим боксов ринг.
Cценитe са заснети и монтирани по неповторим начин, но „Разяреният бик” е един от
любимите ми филми по друга причина. Голямата схватка се развива извън ринга. Джейк
ла Мота е човек, изтъкан от комплекси, които удрят без задръжки и ръкавици. Наричали
са го Бронкския бик, но всъщност Ла Мота е абсолютна развалина. Фантомни фобии,
пороци и ревност са го съсипали до такава степен, че дори приятелите и роднините вече
не могат да разпознаят човека, когото някога са обичали, и са го оставили да изживее
разрухата си в самота. Човек не може да не си каже, че самоубийствените му двубои с
Шугар Рей Робинсън са някаква форма на самобичуване и опит за изкупление. Наскоро
прочетох автобиографията на Джейк, върху която е базиран филмът, и си изясних още
някои неща.
Съдбата на Ла Мота ми напомни за хотел „Плиска“, който не можах да разпозная това
лято. Фасадата я нямашe – там, където е имало стаи, зеeхa празни рани, през които
виешe вятърът. Някога това място е било обитавано, казах си, но днес има само спирка,
носеща името му, на която хората идват просто за да сменят рейса си. Хотелът не
съществува, но вече е твърде късно да бъде дадено ново име на спирката. Отдавна няма
светлина в прозорците на Бронкския бик… Има само спирка с неговото име. Доколкото
разбирам, днес емблематичния хотел не съществува, но упоритата сграда не е била
съборена и е реставрирана в бляскав бизнес център…По някакъв странен начин, горе-
долу същото се случи и с Джейк ЛаМота.
Спомням си, че когато гледах филма за пръв път, имаше някои неща, които разбрах, и
някои, които не съм успял да схвана до ден днешен. Това, което осъзнах със сигурност,
бе, че заглавието „Разяреният бик” не се отнасяше за Джейк ла Мота, а за нещо друго,
което той така недалновидно си бе избрал за съперник. Едно от нещата, които ме
озадачиха, бе решението на Скорсезe да снима в черно-бяло. Защо?! Вярно е, че лишени
от цвят, кадрите придобиват документално, архивно усещане, но дали това бе основната
причина? Тогава нямахме интернет и жадуваната суровинна информация се
процеждаше скъпернически през Желязната завеса предимно върху страниците на
списанията „Паралели“, ЛИК и „Киноизкуство“.
Оставих мистерията да се маринова неразгадана във времетo, защото по-важнитe
въпроси като че ли винаги ca били свързани конкретно с Джейк. Защо Ла Мота не бе
убит на ринга, отказа дори да бъде нокаутиран, оцеля в неравната битка с алкохолизма,
реставрира живота си етаж по етаж, надживя Шугар Рей Робинсън с повече от четвърт
век, написа няколко книги, миналата година се ожени за седми път и дори сега, докато
вие четете тези редове, все още диша равномерно и се радва на деветдесет и третата си
Коледа? „Не можа да ме събориш, Рей, не можа да ме събориш!” Някои хора умират от
гнойна ангина, други хвърлят пешкира, без да са нокаутирани, а трети… трети явно са
конструирани така, че да не могат да бъдат съборени нито от собствените си
саморазрушителни пороци, нито от Шугар Рей Робинсън, нито дори от всемогъщия
живот. Безсмислено е и дори е смешно да ви препоръчвам „Разяреният бик”. Сигурно
вече сте го гледали поне пет пъти. Същото се отнася и за епоси на спортна тематика
като „Огнени колесници”, Hoosiers, „Роки” и т.н.
Въобще нямаше да ви досаждам, ако наскоро не ме бе разтревожила мисълта за това
колко ли съществена част от живота ми е прекарана в гледане на филми. Ако сумирам
всички часове, прекарани пред екрана, дали ще става дума за месеци или по-скоро...
години? Абсолютно прахосничество ли е това маниакално киноугодничество? Трябва

501
да има поне някаква малка полза от едно самозабравило се филмотечно зомби и затова
реших да се заровя в прашните купчини на паметта си с надеждата да намеря някое и
друго стойностно заглавие на спортна тематика, което може и да не сте гледали. Всичко
е субективно, разбира се, но ето десет не толкова известни филма, които лично аз бих
препоръчал поне на себе си:

Pelada (2010)

Футболът... Но не този на Роналдо и Меси, на сър Алекс и Ван Гаал. Не този под
светлините на „Бернабеу“ и „Маракана“. Не, тук става дума за съвсем друга игра...
По някакво странно стечение на обстоятелствата, преди няколко години се озовах на
премиерата на този филм, без да знам абсолютно нищо за него. Бях последният човек,
който си тръгна от киносалона. Седях едновременно натъжен и усмихнат в полумрака
и си мислех за толкова много неща, които, кой знае защо, нямаха нищо общо с футбола.
Pelada e прекрасна документална авантюра – обикновен, непретенциозен пътефилм,
който обаче разполага с нещо много рядко в днешно време: обезоръжаваща искреност.
Двама бивши играчи – момче и момиче, ще обиколят света в търсене на играта в нейния
най-изчистен вариант… и може би ще открият нещо повече. След като са играли цял
живот в училищни, клубни и колежански отбори, героите на филма Люк и Гуен са на
прага на прозрението, че няма да могат да осъществят голямата си амбиция да бъдат
сред шепата богоизбрани футболни професионалисти. Филмът ги заварва на перона на
живота – еднопосочният влак, в който се е настанила мечтата им, заминава завинаги. Но
вместо да махат с бели кърпички, Люк и Гуен решават да тичат след него... По целия
свят! Двайсет и пет държави. Две раници. Една топка. Две камери. Никакви пари. И една
простичка идея – да играят! Да играят навсякъде. Но не по стадиони и фризирани
игрища. Гуен и Люк искат да открият неразказаните истории и безименните герои на
кварталния футбол. Помните ли го? Онзи, който започва още в детството – с гумената
топка от 4.50. Който господства по прашните улици, кратерни площадки и училищни
дворове. С който сме израснали, който жулеше коленeтe ни, който ни научи на
импровизация и въображение.
В Бразилия наричат кварталната игра „пелада”. Преведено от португалски, това
означава „голота”. Едва ли има по-подходящо име, и то не защото има гол в думата
„голота“. В квартала играта действително е напълно съблечена. Съблечена от пари,
лъжи, машинации и условности. Това е последното място, където все още живее духът
на аматьоризма. Махалата е селекционер, мениджър, съдия и кодекс. Играта е просто
игра за всеки, който я обича искрено, и това я прави далеч по-могъща от всякакви лиги,
организации и институции.
Някъде в опустошено от бедност и престъпност бразилско гето, застаряващ механик
ще спре меко топката с бирено коремче и преди да е паднала в калта, ще я прати с
гръмотевично воле в горния ляв ъгъл на вратата, сглобена от три дъски. Измъченото му
лице ще се озари в слънчева усмивка.
Някъде в невъобразим затвор в Боливия, наркотрафикант ще мине с елегантен дрибъл
между двама професионални взломаджии, ще изпрати свистящ външен фалц във
вратата на разкаял се убиец и само за миг топката ще го понесе със себе си отвъд
пропиления мy живот и отвъд решетките.
Някъде сред човешкия термитник на Шанхай, на оживена улица, бивш банкер,
наричан А.К., ще се впусне в зашеметяващо жонгльорско танго с топката и ще накара

502
тълпата да онемее от възхищение. Някъде на прашна площадка в Техеран... Някъде на
покрива на небостъргач в Токио... Някъде на границата на Израел и Палестина... Някъде
в калчищата на Киншаса... Някъде... където е играта. Или, с други думи, навсякъде. Да,
Гуен и Люк ще отидат на всички тези места. И колкото и да е невероятно, ще тичат след
топката с всички тези хора от всички краища на света. Не е нужно да знаеш езиците им,
защото футболът е великолепен симултанен преводач. 
Пелада. Има наистина такава
игра. Гола, дива, свободна и щастлива. Имало я е дълго преди ФИФА да започне да
продава световни първенства на битака, имало я е, преди футболът да бъде олигавен в
мазна сепблатерщина, имало я е преди продадените мачове, корупцията, бюрократ-
щината, интригите и циничната гавра със зрителите. Имало я е и винаги ще я има.
Едно от най-хубавите качества на този филм е липсата на назидателност и под-
сладители. Играта не винаги е романтичният общ знаменател, който така ни се иска да
бъде, и филмът разкрива както силата, така и безсилието на футбола, когато стане дума
за догми, предразсъдъци и вендети. Гуен и Люк се въздържат от изводи и обобщения –
оставят всеки от нас да ги направи за себе си и окото на камерата остава безпристрастно.
Лично аз бях очарован както от този скромен документален филм, така и от неговите
герои. Те са отказали да бъдат спонсорирани от Nike и ФИФА и са създали филма си с
подръчни средства, заеми от приятели а докато са обикаляли света, са се хранили с
евтина, консервирана храна. Наистина – не може да кръстиш филма си „Пелада” и след
това да го облечеш във външно влияние.
След прожекцията Гуен каза нещо интересно: „Ние не очаквахме нашето малко
филмче да има такъв ефект върху нас самите. По пътя към играта дори разочарованията
ни обогатяваха. Норман Мейлър беше казал, че по някакъв странен начин растежът
зависи от това да бъдеш винаги в движение, било в едната или в другата посока”. Уж
става дума просто за момче и момиче, гонещи едно малко кълбо по повърхността на
друго, по-голямо кълбо, но има някакво чисто благородство в целия този проект, което
го прави далеч по-многозначителен. Когато в края на филма Гуен и Люк – две
усмихнати хлапета, цели в прах и драскотини, най-после се прибраха у дома, те
изглеждаха... спокойни и щастливи. Сякаш знаеха, че както повечето възрастни деца,
които срещнаха по пътя си, те най-после са успели да съблекат играта и тя никога повече
няма да им се изплъзне. Това са двама човека, които вече не гонят влака на мечтите cи,
защото са в него… Bинаги в движение.

„Най-великата игра” (2005)

Никога. не съм предполагал, че филм на тема голф може да се окаже толкова

динамичен, атрактивен и поглъщащо увлекателен. Нещо повече – спокойно бих го
поставил в десетката на най-добрите филми на тема спорт, които някога съм гледал!
Някой беше казал, че голфът не е спорт, а просто една прекрасна разходка, но... напълно
опропастена. Тъй като не съм привърженик на тази игра, допуснах кардиналната грешка
да подходя към филма с предубеждение. Бях сложил летвата почти до земята, но с всяка
следваща сцена се налагаше да я вдигам все по-високо и по-високо. Накрая търках очи
и не можех да повярвам, че току-що съм гледал филм за голф – една уж опропастена
разходка, която обаче ме остави без дъх.
Това е една майсторска във всяко едно отношение продукция. Историята, сценарият,
режисурата, операторството, монтажът, актьорите – всеки елемент е рафиниран и ухае

503
на професионализъм. Филмът следва изумителната действителна история на двайсет-
годишния аматьор Франсис Уимет и кулминира с легендарното му и неправдоподобно
участие в престижния турнир US Open през 1913 година. Няма да говоря повече
конкретно за самата феноменална история, за да не опороча възможността да ѝ се
насладите в рамките на филма. Ще кажа само, че в нея има много повече от голф.
Шая Лебьоф е великолепен в ролята на Уимет, но и останалите, по-неизвестни
актьори, са перфектни. Може би най-голямото постижение на филма е озадачаващата
лекота, с която сценарият изгражда пълнокръвни, триизмерни образи в рамките на
няколко минути. Дори най-незначителният, петрепликов герой е плътно, дишащо,
истинско човешко същество, заслужаващо съпричастието на зрителя. Сценарият
гравитира в опасна близост до почти всички спортно-кинематографични клишета, но
някак си успява да не се сблъска катастрофално с тях и остава до края в орбита. Някой
ден се надявам да стисна ръката на автора Марк Фрост, който е свършил великолепна
работа.
Не бях впечатлен, а по-скоро поразен от режисурата, хореографията и монтажа на голф
сцените от турнира! Тези кадри трябва да се изучават във филмовите академии. Не
вярвах, че е възможно да създадеш напрежение, ритъм и красота в екранното описание
на нещо толкова тромаво и специфично, каквото е една игра на голф. Повярвайте ми –
не е необходимо дори да знаете правилата, за да се насладите на този неочакван филм.
Каква беше изненадата ми, когато установих, че режисьор е актьорът Бил Пакстън! Кой
ли е предполагал, че точно досадникът Чет от „Нечиста наука” ще еволюира до такава
степен, че да се превърне във великолепен режисьор. Кой знае защо, този филм малко
или повече тъне в неизвестност. Ако ви се отдаде възможност, гледайте го! Имам
чувството, че ако не друго, ще ви достави далеч повече удоволствие от една опропастена
разходка…

504
 Спирки Със Странни Имена (II-ра част)
03 януари 2015
https://www.sportal.bg/news.php?news=525161

„Баскетболни мечти“ (Hoop Dreams) (1994)

Не мога да повярвам, че вече са минали двайсет години от деня, в който гледах тази
документална класика за пръв път. Спомням си, че бях много изненадан – вместо
очакваната атрактивна баскетболна притча ни бе поднесена брилянтна тричасова
епикриза на американската мечта. Филмът е изненaдващ в много отношения не само за
зрителите, но и за неговите създатели. Идеята им е била да направят кратък
трийсетминутен телевизионен сегмент за децата, играещи баскетбол на една конкретна
площадка в едно от най-зловещите гета на Чикаго. Но камерата им била привлечена от
две талантливи четиринайсетгодишни момчета от квартала – Уилям Гейтс и Артър
Агий.
Екипът решил да следва хлапетата по петите в продължение на пет години и събрал
над двеста и петдесет часа филмов материал. Резултатът е изумителна сага – хроника на
сблъсъка между страданието и надеждата. Два млади живота са поставени на изпитания,
бедност, лишения и ежедневна битка за оцеляване. Въпроси и изводи валят от всички
страни. Това е филм за шокиращата разлика в социалното налягане между
икономическите слоеве в Америка. На две крачки от бляскавия просперитет съществува
успоредна вселена – място, където всеки ден идват да умрат неограничените
възможности – със спринцовка в ръката, с куршум в тялото, с шестнайсетчасов работен
ден, с парализираща бедност. За милиони хора по света баскетболът е спектакъл и
развлечение, но за други той е спасителен пояс. Две крехки, трудолюбиви и съвестни
момчета трябва буквално да се свиват и тичат между свистящи куршуми; да си лягат на
505
празен стомах; да живеят без електричество… И в цялата тази житейска душемелачка
трябва някак си и да мислят за уроци, домашни и изтощителни тренировки. В този свят
е почти невъзможно да завършиш гимназия и още по-невъзможно да изкараш матурата
на гетото.

Някой наскоро нарече „Баскетболни мечти” родоначалник на риалити шоуто, но аз

определено не съм съгласен. Това произведение е много, много далеч от инсценираната
реалност на сегашните телевизионни формати. Постепенно героите на филма свикват с
камерите и забравят за тяхното мълчаливо присъствие. Операторът се превръща в
невидимо око – муха на стената. Тук всичко е сурово, истинско, кървящо. Няма лъжи,
няма сценарий, няма асистиран диалог, няма задкулисие. Вече много, много трудно се
правят подобни филми. Красивото в него е и очевидната и искрена пристрастност на
създателите му. Те не успяват да скрият привързаността си към двете момчета и стават
техни филмови родители. Усеща се колко много им се иска двамата малки герои на
филма да постигнат голямата мечта – да се сдобият с баскетболна стипендия за колежа,
да играят в НБА и да изтръгнат семейството си от ноктите на бедността. Против
каноните на документалистиката, екипът се превръща в съпричастен запалянко и си
позволява... състрадание. И в това има толкова много чар. Един от участниците във
филма, Шон Пиърсън, ми беше съсед и личен приятел. Чрез него научих още много
интересни истории, свързани не само с Уилям и Артър, но и с други невъзпети и
трагични герои на гимназиалните лиги в Чикаго. Вече живеем в друга епоха – трудно се
гледа тричасов документален филм, в който няма вип брадъри, организирани скандали
и продуцирана драматургия. Но ако някоя зимна вечер имате малко време, дайте шанс
на този филм за упоритата натура на мечтата. Защото, за разлика от другите животни,
хората мечтаят. Дори в най-безумните и безнадеждни ситуации.

„Шампионът“ (The Champ) (1979)

От време на време засичам „Шампионът” по телевизионния канал АМС и

мълниеносно го сменям, преди да ме е сполетяла последната, смазваща сцена. Знам
точно какво ще се случи: в момента, в който малкият Рики Шрьодер вземе ръката на
баща си, все още облечена в боксова ръкавица, и я сложи до лицето си, някакви
стоманени пръсти ще ме стиснат здраво за гърлото. И когато съсипаното дете започне
да стене през сълзи: „Събуди се, Чeмп, събуди се!”, проклетите пръсти ще се впият още
по-силно в гърлото ми и ще ми бъде много, много трудно да дишам. Въпреки че съм
гледал проклетата триминутна сцена многократно, реакцията ми винаги е една и съща.
Не знам точно каква е физиологията на този емоционален рефлекс – знам само, че не
мога да я контролирам. Самият филм в никакъв случай не е шедьовър, но въпреки
несъвършенствата му (като боксовите сцени например), в края остава усещането за
нещо много силно. Притчата за грешника боксьор следва своята неизбежна парабола,
но витаещата над филма атмосфера на обреченост се сблъсква с друга, далеч по-мощна
въздушна маса – тази на неразрушимата връзка между баща и син. В нея се крие
изкуплението.
Джон Войт, разбира се, е великолепен, както винаги. Същото се отнася и за Фей
Дънауей. Но безспорното откритие на филма е феноменалният Рики Шрьодер – едно
очарователно невръстно дете, което доминира във всяка сцена с присъствието си и
спечели не само „Златен глобус“ с тази роля, но и сърцата на милиони зрители по света.

506
 Дълго време си мислех, че причината да страдам толкова в края на филма е само мой
личен проблем и се дължи на това, че като дете живеех в панически страх, че нещо ще
се случи с баща ми, който беше филмов каскадьор. Определено имам изострена
сетивност в това отношение. Спомням си, че без да съм вярващ, съм се молил тихо в
ъгъла на стаята си да се върне жив у дома.
Наскоро обаче се натъкнах на много интересна статия. Оказа се, че двама професори
по психиатрия от университета „Калифорния Бъркли“ – Джеймс Рос и Роберт Левенсън,
са провели масивен петгодишен научен експеримент, включващ двеста и петдесет
филма и петстотин човека (равен брой мъже и жени). Целта на учените е била в
лабораторна обстановка да открият сцената, която провокира най-силно усещане за
тъга. Оказало се, че аз въобще не съм изключение – не е имало човек, който да успее да
сдържи емоциите си в края на филма. Така „Шампионът“ официално бе обявен за най-
тъжния филм на света.
Вижте, този филм няма да ви смае… Правен е през 1979 година и без много средства.
Но независимо от това аз бих го препоръчал, защото подобно на героя си, въпреки че
страда от много слабости, точно преди да угасне, филмът печели най-важната, последна
битка.

„Царят на Конг (за една шепа жетони)“ (King of Kong (A fistful of quarters) (2007)

Ок, знам, че тук не става дума точно за спорт, а за архаична видеоигра, но… колкото
и да изглежда странно, в същността си този шокиращ документален филм е спортна
сага. Откачена, неправдоподобна, парадоксална, приковаваща вниманието спортна
сага! В нея има всичко: ожесточено преследване на рекорди, шампион и претендент,
маниакални тренировки, задкулисни машинации, съмнителни рефери, корумпирани
федерации, нелегална екипировка и какво ли още не. Не знам колко пъти се хващах в
абсолютно недоумение за главата, докато гледах този филм. Нима тези хора наистина
съществуват?! Как е възможно да не са измислени?! Карикатурният злодей, който няма
представа, че е злодей... Главният положителен герой, който никога няма да разбере, че
е герой… Цялата тази комична субкултура от чаровни загубеняци... Целият този
нереален свят, сякаш пръхнал от страниците на някой изпокъсан комикс… „Царят на
Конг” е феноменално приключение. Непременно гледайте това бижу – на моменти ще
се превивате от смях, на моменти просто ще клатите глава, но в никакъв случай няма да
съжалявате. В един момент човек си дава сметка, че филмът страда от сладка амнезия –
забравил е, че е документален.

„Откъсване“ ( Breaking Away) (1979)

Никога нямаше да гледам този прекрасен филм, ако не беше една особена личност на
име Сам Уитингам. Интервюирах го в някакво забравено от времето, прашно кафене в
пустинята в Северна Невада и на въпроса какво го е накарало да се захване с колоездене,
той отговори, че първопричината е именно този филм. Няколко часа по-късно Сам се
промъкна в кабината на куршумоподобния болид „Варна Темпест”, създаден от
българския гений Георги Георгиев, и смаза собствения си световен рекорд за скорост,
развивайки 133 км/ч. До ден днешен това си остава едно от най-изумителните неща,
които съм виждал на живо.
Побързах да гледам филма на втория ден от връщането си от Невада и не останах

507
разочарован. Киното и колоезденето определено страдат от несъвместимост. По една
или друга причина, не са много филмите, посветени на този спорт, и честно казано, не
съм съвсем сигурен, че „Откъсване” е един от тях. Велосипедите играят ключова роля
наистина, но тази искрена, забавна и находчива притча не е толкова за колоездене,
колкото за онова толкова мимолетно, хубаво пространство между детството и
зрелостта. За непоносимо кратката възможност да използваме мечтите и младостта си,
за да отдалечим пристигането на ръбатия живот. Героитe на този филм са влезли точно
в тази особена житейска фаза – те са едновременно деца и възрастни. Малкият град,
консервативните родители и циничният традиционализъм ги дърпат към себе си.
Мечтите им ги дърпат някъде другаде.
Бях изненадан, когато открих, че режисьор на филма е Питър Йейтс. Познавах го най-
вече като автор на един от любимите ми екшъни от детството – „Булит”, който няма
нищо общо с този скромен, романтичен и чаровен филм. Сценарият е написан от
сръбския емигрант Стив Тесич и е базиран донякъде на собствените му авантюри в
колоезденето и в живота. Аз лично бях изненадан, че има отделен сценaрист, и това е
показателно – филмът е направен с толкова неподправена любов, че човек получава
усещането, че е режисиран от човека, който го е написал. Кой знае, може би това е най-
сигурният знак, че току-що си гледал хубав филм.
Като се има предвид огромният резервоар от бълвоч, с който ни залива ежегодно
тукашната киноиндустрия, „Откъсване” е като чаша чиста вода… Може би с едно
хубаво хапче носталгия, разтворено в нея. Какво като е правен в средновековната 1979
година?! Гледайте филма, защото посланията му са универсални и защото за всеки млад
човек е важно да стъпи на педалите в точно необходимия момент и да направи едно
мощно, недостижимо откъсване от пелотона на посредственост и от дребнавия
шовинизъм на ежедневието. Вярно е, че човек спира да расте на осемнайсет… но само
на ръст. И ако не си наясно с тази простичка истина, едва ли някога ще развиеш 133
км/ч.

„Чукът“ (The Hammer) (2007)

Едва ли въобще сте чували за този филм. Направен е за жълти стотинки, без звезди,
без маркетинг и с минимална екранна дистрибуция. И въпреки това…
Първо нека ви разкажа за автора на филма Адам Карола, който едва ли е познат извън
Съединените щати. Навремето Адам беше виртуозен радиоводещ и аз бях сериозно
пристрастен към предаването му. Това само по себе си е много странно, тъй като
неговите възгледи, политически убеждения и характер са коренна противоположност
на моите. Той е саркастичен, консервативен и циничен прагматик, олюляващ се на
самия ръб на политическата коректност. Често ме обзема гняв, когато започне да бълва
контранаучните си социални анализи, и не съм съгласен с поне 70% от мненията му.
Това, което го прави неустоим обаче, е вроденият му интелект, автентичност и най-вече
феноменалното му чувство за хумор. Карола е виртуозен комедиант и мълниеносен
импровизатор. Не е нужно да си съгласен с някого, за да се радваш на неговото
майсторство, талант и професионализъм. 


Когато поради някакви политически игри бе свален от ефир, Адам построи студио в
дома си и започна да излъчва безплатен аудио подкаст всеки ден – шест пъти в
седмицата. От пет години не съм пропуснал нито един от тях! Същото се отнася за
десетки милиони негови всеотдайни слушатели. Шоуто му е най-популярното в този

508
млад, но пренаселен жанр и бе включено в Книгата на рекордите „Гинес“ като най-
сваляния подкаст в интернет.
„Чукът” е личен проект на Адам, който е бивш боксьор и много добър треньор. Имайки
предвид ниската монетна стойност на продукцията, очакванията бяха много ниски. В
страниците на сценария се спотайват повече клишета, отколкото в стандартен футболен
коментар. Освен това, въпреки че не е актьор, Адам реши да изпълни главната роля.
Според всички закони на кино логиката филмът би трябвало да е пълен провал.
Шокиращо, крайният резултат е повече от задоволителен в почти всяко отношение.
„Чукът” е много смешен, чаровен, романтичен и автентичен филм, въпреки че прави
затворени обиколки около познати теми и стереотипи. Причината е самият Адам, който
не се е поколебал да инжектира филма със самокритичното си чувство за хумор и с
малки етюди от собствения си интересен живот. Тъй като познавам в детайли шоуто му
и съм чел първата му автобиографична книга (наречена „След петдесет години ние
всички ще бъдем мацки”), ми беше лесно да разпозная в сюжетната линия както
неговата лична история, така и персонажи от миналото му. Точно като героя си, Адам е
бивш строител, дърводелец, неуспял спортист, фитнес инструктор и хроничен
неудачник. Фактът, че на практика играе себе си, анулира необходимостта от актьорско
майсторство. Въпреки че боксовите сцени са правени с две камери и без никакъв
бюджет, те изглеждат достатъчно автентични най-вече поради очевидния факт, че
Карола знае много добре какво прави на ринга.
В този филм има нещо много освежаващо, от което трябва да се поучи цялата филмова
индустрия: вместо да въоръжи продукцията с някоя зашеметяваща силиконова
повелителка на перхидрола, Карола е избрал за своя кинопартньорка истинска,
възрастово адекватна, пълнокръвна, независимо мислеща жена! В резултат
романтичната им връзка мята искри и изглежда неподправена и спонтанна. Актрисата
Хедър Юргенсен е чудесна в ролята. Този малък филм няма да промени живота ви или
да ви накара да мислите за мистериите на Вселената, но има голяма вероятност да ви
развесели и достави деветдесет и три минутно повърхностно удоволствие… Точно
както радиопредаванията на Адам.

„Песента на Брайън“ (Brian’s Song) (1971)

Приятелството. Неговият смисъл… Неговата неизчислима стойност… Неговата

първична сила. Именно приятелството, в цялото си смазващо могъщество, е в
епицентъра на този сърцетръсен филм. „Песента на Брайън“ преразказва действи-
телната история на двама професионални играчи по американски футбол – Брайън
Пиколо (в изпълнение на Джеймс Каан) и Гейл Сейърс (в изпълнение на Били Дий
Уилямс). Единият е суперзвезда, другият е неговата резерва в отбора. Въпреки че са
толкова различни, непоклатимостта на взаимоотношенията между двамата е
изумителна. Приятелството им е стихия и съществува в свое собствено, недосегаемо
измерение – далеч над предразсъдъците, съперничеството, расизма, контузиите,
личните интереси, болестите и дори смъртта.
Този филм често е сочен за един от най-добрите на спортна тематика, но едва ли сте
го гледали, защото е правен за телевизионния екран. Надявам се сега, в интернет
епохата, да можете да се доберете до него. Заслужава си, въпреки че са минали повече
от 40 години от неговото първо излъчване. Ако сте имали голям приятел и сте го
изгубили… Ако сте познавали човек, на когото сте можели да разчитате за всичко…

509
Ако сте го имали този някой съмишленик по живот, с когото сте делили успехи,
страдания, разочарования, триумфи и трагедии… Ако вашата мъка се е превръщала в
негови сълзи… Вашата усмивка – в негов смях... Тогава този филм ще бъде повече от
филм за вас. Той ще бъде песен... Песента на Брайън.
Преди няколко години успях да се срещна с Гейл Сейърс, който изглеждаше така,
сякаш все още може да излезе на игрището и да съсипе всички. Размених няколко думи
с него, стиснах му ръката. Но нямах време да му кажа колко много значи за мен неговата
история, превърната в красиви, илюминиращи ноти за приятелството. „Песента на
Брайън“ е болезнено тъжен, но вдъхновяващ реквием – мелодия, която се е носила и ще
се носи от епоха в епоха, дотогава, докогато има поне двама истински приятели нa този
свят.

„Любов и баскетбол“ (Love and Basketball) (2000)

Това е един от най-хубавите филми, правени както за любов, така и за баскетбол. Не

мога да разбера защо не пожъна по-сериозен комерсиален успех и защо загубената
Академия не го номинира поне за главна женска роля. Омар Епс е чудесен както винаги,
но Сана Лейтън в ролята на Моника е просто изумителна! Това момиче гори като факел
от първата до последната минута на филма и магнетичното ѝ присъствие остава да витае
дори в сцените, в които не участва. Сана е невероятна актриса! Една от най-добрите в
бранша.
Във филма се играят два големи мача в продължение на двайсет години – единият е
любовен, другият баскетболен. Възможно ли е да спечелиш единия, без да загубиш
другия? Може ли да обичаш еднакво силно призванието и избраника си? Това е една
великолепно разказана история за сблъсъка на чувства и на мисия, проправяща си път с
изненадваща, ритмична лекота през повече от два часа екранно време. В нея има поезия,
чувствителност, интелект и динамитна, но лишена от всякаква вулгарност еротика.
Толкова е освежаващо да се гледа филм, в който слабият пол е повече от силен – той
е мощният двигател на фабулата, нейната сърцевина. Моника е талантлива, всеотдайна,
неопазима баскетболистка. С характер на победител и воля на шампион. Баскетболът
вече притежава половината от сърцето ѝ. И ако има човек, на когото би дала другата
половина, той ще трябва да докаже, че я заслужава.

„Несломен“ (Unbroken) (2014)

Тук ще трябва да си призная нещо леко скандално – не съм гледал този филм и едва
ли някога ще го гледам. Ако и вие не сте го гледали, причината е, че излезе на тукашните
екрани едва преди няколко дни. Защо тогава е в списъка? Просто историята на Луис
Замперини е толкова НЕВЕРОЯТНА, толкова ИЗУМИТЕЛНА, толкова
РАЗТЪРСВАЩА, че суперлативите сами се пишат с главни букви! Не знам що за
режисьорка е Анджелина Джоли, но дори да разкаже тази феноменална история със
слънчеви зайчета и я заснеме с айфон, пак ще ви остави без думи.
Аз няма да мога да принудя себе си да гледам филма, просто защото преди две години
прочетох като ударен от гръм едноименната книга на Лаура Хиленбранд. Четях
разтреперан, изтръпнал и невярващ и се питах: Господи! Как е възможно тази история
да е истина?! Какво нещо е човекът?! На какви свръхестествени неща е способен?!
Това е невъзможна, побъркваща история, която не би се побрала във въображението

510
на Барон Мюнхаузен. Луис Замперини е един от най-добрите млади лекоатлети в света
и голяма олимпийска надежда на Съединените щати. Феноменалният му аеробен
капацитет го праща на олимпиадата в Берлин в един отбор с великия Джеси Оуенс. Там
вечно ироничната съдба дори го среща с Хитлер. На следващата олимпиада от него се
очаква да бие световния рекорд на 1500 метра, но Втората световна война има други
намерения и го прави бомбардировач в летящ ковчег с печална слава, наречен Б-24.
Това, което се случва, е трудно описуемо и ще бъде некоректно да го разказвам. Ще
спомена само, че нито Клавел, нито Шариер биха могли да си го представят.
„Несломен“ е разказ за силата на човешката воля и на инстинкта за самосъхранение.
За вродения във всеки човек копнеж към светлината, процеждаща се през решетката.
Няма филм, който да може да опише тази история така, както това могат думите. Няма
такива специални ефекти и актьори хамелеони. Няма по-голям творец от развилнялата
се истина. Книгата е документ – хронология на оцеляването, дълбок поклон пред един
героичен живот и истинско съкровище, което бих искал да прочете всеки човек. Ако
започнете, едва ли ще можете да спрете, и навярно и вие като мен ще пропуснете филма.
Ето защо промъкнах това заглавие в списъка – защото горя от желание да прочетете
книгата и да си я запазите във вътрешната библиотека… завинаги.
Cамото заглавие издава изхода от тази невероятна приказка. Луис Замперини ще
остане несломен и накрая, подобно на героя в едно друго действително произведение,
ще трябва да се питаме: Защо? Защо този човек не се предаде? Защо изплува, издрапа,
издържа, изстрада, превъзмогна и оцеля? Защо не загуби разсъдъка си? Защо запази
достойнството си? Защо надживя антагониста си? Защо видя книгата за живота си да
властва четири години в класацията за бестселъри? Защо дори успя да гледа филма на
Анджелина и чак тогава реши, че е време да си тръгне? Защо празнува деветдесет и
седем Коледи? Защо до края остана несломен и несъборен?
Вижте – някои хора умират от гнойна ангина, други хвърлят пешкира, без да са
нокаутирани, а трети… трети явно са конструирани така, че да не могат да бъдат
съборени нито от Тихия океан, нито от жестокостите на войната, нито дори от все-
могъщия живот.
И ако хвърлим един поглед назад, сигурно ще установим, че филмите в списъка имат
нещо общо помежду си – някаква органична, съединителна тъкан. Те всички са или
взети директно от реалния живот, или имат почти тактилен допир с моите собствени
житейски тангенти. Препоръчах тези филми на себе си, защото животът е най-
талантливият сценарист и режисьор и чрез него можем да открием по малко от себе си
във всяка главна роля. Понякога животът е една съблечена игра, друг път – тлееща мечта
в гетото, трети – песен за умиращ приятел. И за съжаление, много често, когато му
хрумне, животът също е в състояние да се превърне в кръвожаден, разярен бик. „Не
можа да ме събориш, Рей, не можа да ме събориш!”
Животното пръхти, рови пясъка с копита и чака да разкъса плътта на следващия си
съперник. Рингът ще бъде оцапан в червено и като всеки бик, яркият цвят на кръвта ще
го изпрати в неудържима ярост… Не и в тази черно-бяла пиеса на Скорсезе. С години
дори не проявих усилие да намеря отговор на въпроса защо режисьорът е създал
шедьовъра си без цвят. Някак си нямаше особено значение за мен. Естествено, ако днес
не ме лъже гугълa, има няколко тривиални и не особено интересни отговора на този
въпрос. Някои от тях дори принадлежат на самия режисьор. Но не забравяйте, че
Скорсезе е педант и е следвал особено внимателно биографичната книга, написана от
Ла Мота в първо лице. Същата книга, която аз най-после прочетох наскоро. Ето какво

511
открих още в началото: „Понякога нощем поглеждам назад и имам странното усещане,
че не виждам собствените си спомени, а гледам черно-бял филм за себе си. И знаете ли,
качеството не е особено добро, камерата е нестабилна, кадрите прескачат, сцените са
лошо осветени, някои от тях са без начало, други – без край. Няма никаква музика...”
Ето че най-после стигнахме до края. Нека слезнеме на тази спирка с име на нещо, което
вече не съществува. Заедно с Джейк ла Мота и неговия изморен бик. Самият факт, че се
е добрал дотук дишащ, мислещ и живеещ сред разрухата на миналото си е изумителен.
Приказката му продължава…в черно-бяло и без музика, разбира се. И ето че хората
започват да пристигат без да сменят рейса си…

512
 Спирки Със Странни Имена (III-та част)

Историята на Луис Замперини е толкова НЕВЕРОЯТНА, толкова ИЗУМИТЕЛНА,

толкова РАЗТЪРСВАЩА, че суперлативите сами се пишат с главни букви. Историята
на Замперини е разказана във филма от 2014 г. ′Несломим′.

„Чукът“ (The Hammer) (2007)

Едва ли въобще сте чували за този филм. Направен е за жълти стотинки, без звезди,
без маркетинг и с минимална екранна дистрибуция. И въпреки това…
Първо нека ви разкажа за автора на филма Адам Карола, който едва ли е познат извън
Съединените щати. Навремето Адам беше виртуозен радиоводещ и аз бях сериозно
пристрастен към предаването му. Това само по себе си е много странно, тъй като
неговите възгледи, политически убеждения и характер са коренна противоположност
на моите. Той е саркастичен, консервативен и циничен прагматик, олюляващ се на
самия ръб на политическата коректност. Често ме обзема гняв, когато започне да бълва
контранаучните си социални анализи, и не съм съгласен с поне 70% от мненията му.
Това, което го прави неустоим обаче, е вроденият му интелект, автентичност и най-вече
феноменалното му чувство за хумор. Карола е виртуозен комедиант и мълниеносен
импровизатор. Не е нужно да си съгласен с някого, за да се радваш на неговото
майсторство, талант и професионализъм.
Когато поради някакви политически игри бе свален от ефир, Адам построи студио в
дома си и започна да излъчва безплатен аудио подкаст всеки ден – шест пъти в
седмицата. От пет години не съм пропуснал нито един от тях! Същото се отнася за
десетки милиони негови всеотдайни слушатели. Шоуто му е най-популярното в този
млад, но пренаселен жанр и бе включено в Книгата на рекордите „Гинес“ като най-
сваляния подкаст в интернет.
„Чукът” е личен проект на Адам, който е бивш боксьор и много добър треньор.

513
 Имайки предвид ниската монетна стойност на продукцията, очакванията бяха много
ниски. В страниците на сценария се спотайват повече клишета, отколкото в стандартен
футболен коментар. Освен това, въпреки че не е актьор, Адам реши да изпълни главната
роля. Според всички закони на кино логиката филмът би трябвало да е пълен провал.
Шокиращо, крайният резултат е повече от задоволителен в почти всяко отношение.
„Чукът” е много смешен, чаровен, романтичен и автентичен филм, въпреки че прави
затворени обиколки около познати теми и стереотипи. Причината е самият Адам, който
не се е поколебал да инжектира филма със самокритичното си чувство за хумор и с
малки етюди от собствения си интересен живот. Тъй като познавам в детайли шоуто му
и съм чел първата му автобиографична книга (наречена „След петдесет години ние
всички ще бъдем мацки”), ми беше лесно да разпозная в сюжетната линия както
неговата лична история, така и персонажи от миналото му. Точно като героя си, Адам е
бивш строител, дърводелец, неуспял спортист, фитнес инструктор и хроничен
неудачник. Фактът, че на практика играе себе си, анулира необходимостта от актьорско
майсторство. Въпреки че боксовите сцени са правени с две камери и без никакъв
бюджет, те изглеждат достатъчно автентични най-вече поради очевидния факт, че
Карола знае много добре какво прави на ринга.
В този филм има нещо много освежаващо, от което трябва да се поучи цялата филмова
индустрия: вместо да въоръжи продукцията с някоя зашеметяваща силиконова
повелителка на перхидрола, Карола е избрал за своя кинопартньорка истинска,
възрастово адекватна, пълнокръвна, независимо мислеща жена! В резултат
романтичната им връзка мята искри и изглежда неподправена и спонтанна. Актрисата
Хедър Юргенсен е чудесна в ролята.
Този малък филм няма да промени живота ви или да ви накара да мислите за
мистериите на Вселената, но има голяма вероятност да ви развесели и достави
деветдесет и три минутно повърхностно удоволствие… Точно както радиопредаванията
на Адам.

„Песента на Брайън“ (Brian’s Song) (1971)

Приятелството. Неговият смисъл… Неговата неизчислима стойност… Неговата

първична сила. Именно приятелството, в цялото си смазващо могъщество, е в
епицентъра на този сърцетръсен филм.
„Песента на Брайън“ преразказва действителната история на двама професионални
играчи по американски футбол – Брайън Пиколо (в изпълнение на Джеймс Каан) и Гейл
Сейърс (в изпълнение на Били Дий Уилямс). Единият е суперзвезда, другият е неговата
резерва в отбора. Въпреки че са толкова различни, непоклатимостта на
взаимоотношенията между двамата е изумителна. Приятелството им е стихия и
съществува в свое собствено, недосегаемо измерение – далеч над предразсъдъците,
съперничеството, расизма, контузиите, личните интереси, болестите и дори смъртта.
Този филм често е сочен за един от най-добрите на спортна тематика, но едва ли сте
го гледали, защото е правен за телевизионния екран. Надявам се сега, в интернет
епохата, да можете да се доберете до него. Заслужава си, въпреки че са минали повече
от 40 години от неговото първо излъчване.
Ако сте имали голям приятел и сте го изгубили… Ако сте познавали човек, на когото
сте можели да разчитате за всичко… Ако сте го имали този някой съмишленик по
живот, с когото сте делили успехи, страдания, разочарования, триумфи и трагедии…

514
Ако вашата мъка се е превръщала в негови сълзи… Вашата усмивка – в негов смях...
Тогава този филм ще бъде повече от филм за вас. Той ще бъде песен... Песента на
Брайън.
Преди няколко години успях да се срещна с Гейл Сейърс, който изглеждаше така,
сякаш все още може да излезе на игрището и да съсипе всички. Размених няколко думи
с него, стиснах му ръката. Но нямах време да му кажа колко много значи за мен неговата
история, превърната в красиви, илюминиращи ноти за приятелството. „Песента на
Брайън“ е болезнено тъжен, но вдъхновяващ реквием – мелодия, която се е носила и ще
се носи от епоха в епоха, дотогава, докогато има поне двама истински приятели нa този
свят.

„Любов и баскетбол“ (Love and Basketball) (2000)

Това е един от най-хубавите филми, правени както за любов, така и за баскетбол. Не

мога да разбера защо не пожъна по-сериозен комерсиален успех и защо загубената
Академия не го номинира поне за главна женска роля. Омар Епс е чудесен както винаги,
но Сана Лейтън в ролята на Моника е просто изумителна! Това момиче гори като факел
от първата до последната минута на филма и магнетичното ѝ присъствие остава да витае
дори в сцените, в които не участва. Сана е невероятна актриса! Една от най-добрите в
бранша.
Във филма се играят два големи мача в продължение на двайсет години – единият е
любовен, другият баскетболен. Възможно ли е да спечелиш единия, без да загубиш
другия? Може ли да обичаш еднакво силно призванието и избраника си? Това е една
великолепно разказана история за сблъсъка на чувства и на мисия, проправяща си път с
изненадваща, ритмична лекота през повече от два часа екранно време. В нея има поезия,
чувствителност, интелект и динамитна, но лишена от всякаква вулгарност еротика.
Толкова е освежаващо да се гледа филм, в който слабият пол е повече от силен – той
е мощният двигател на фабулата, нейната сърцевина. Моника е талантлива, всеотдайна,
неопазима баскетболистка. С характер на победител и воля на шампион. Баскетболът
вече притежава половината от сърцето ѝ. И ако има човек, на когото би дала другата
половина, той ще трябва да докаже, че я заслужава.

„Несломен“ (Unbroken) (2014)

Тук ще трябва да си призная нещо леко скандално – не съм гледал този филм и едва
ли някога ще го гледам. Ако и вие не сте го гледали, причината е, че излезе на тукашните
екрани едва преди няколко дни. Защо тогава е в списъка? Просто историята на Луис
Замперини е толкова НЕВЕРОЯТНА, толкова ИЗУМИТЕЛНА, толкова
РАЗТЪРСВАЩА, че суперлативите сами се пишат с главни букви! Не знам що за
режисьорка е Анджелина Джоли, но дори да разкаже тази феноменална история със
слънчеви зайчета и я заснеме с айфон, пак ще ви остави без думи.
Аз няма да мога да принудя себе си да гледам филма, просто защото преди две години
прочетох като ударен от гръм едноименната книга на Лаура Хиленбранд. Четях
разтреперан, изтръпнал и невярващ и се питах: Господи! Как е възможно тази история
да е истина?! Какво нещо е човекът?! На какви свръхестествени неща е способен?!
Това е невъзможна, побъркваща история, която не би се побрала във въображението
на Барон Мюнхаузен.

515
 Луис Замперини е един от най-добрите млади лекоатлети в света и голяма олимпийска
надежда на Съединените щати. Феноменалният му аеробен капацитет го праща на
олимпиадата в Берлин в един отбор с великия Джеси Оуенс. Там вечно ироничната
съдба дори го среща с Хитлер. На следващата олимпиада от него се очаква да бие
световния рекорд на 1500 метра, но Втората световна война има други намерения и го
прави бомбардировач в летящ ковчег с печална слава, наречен Б-24. Това, което се
случва, е трудно описуемо и ще бъде некоректно да го разказвам. Ще спомена само, че
нито Клавел, нито Шариер биха могли да си го представят.
„Несломен“ е разказ за силата на човешката воля и на инстинкта за самосъхранение.
За вродения във всеки човек копнеж към светлината, процеждаща се през решетката.
Няма филм, който да може да опише тази история така, както това могат думите. Няма
такива специални ефекти и актьори хамелеони. Няма по-голям творец от развилнялата
се истина. Книгата е документ – хронология на оцеляването, дълбок поклон пред един
героичен живот и истинско съкровище, което бих искал да прочете всеки човек. Ако
започнете, едва ли ще можете да спрете, и навярно и вие като мен ще пропуснете филма.
Ето защо промъкнах това заглавие в списъка – защото горя от желание да прочетете
книгата и да си я запазите във вътрешната библиотека… завинаги.
Cамото заглавие издава изхода от тази невероятна приказка. Луис Замперини ще
остане несломен и накрая, подобно на героя в едно друго действително произведение,
ще трябва да се питаме: Защо? Защо този човек не се предаде? Защо изплува, издрапа,
издържа, изстрада, превъзмогна и оцеля? Защо не загуби разсъдъка си? Защо запази
достойнството си? Защо надживя антагониста си? Защо видя книгата за живота си да
властва четири години в класацията за бестселъри? Защо дори успя да гледа филма на
Анджелина и чак тогава реши, че е време да си тръгне? Защо празнува деветдесет и
седем Коледи? Защо до края остана несломен и несъборен?
Вижте – някои хора умират от гнойна ангина, други хвърлят пешкира, без да са
нокаутирани, а трети… трети явно са конструирани така, че да не могат да бъдат
съборени нито от Тихия океан, нито от жестокостите на войната, нито дори от
всемогъщия живот.
И ако хвърлим един поглед назад, сигурно ще установим, че филмите в списъка имат
нещо общо помежду си – някаква органична, съединителна тъкан. Те всички са или
взети директно от реалния живот, или имат почти тактилен допир с моите собствени
житейски тангенти. Препоръчах тези филми на себе си, защото животът е най-
талантливият сценарист и режисьор и чрез него можем да открием по малко от себе си
във всяка главна роля. Понякога животът е една съблечена игра, друг път – тлееща мечта
в гетото, трети – песен за умиращ приятел. И за съжаление, много често, когато му
хрумне, животът също е в състояние да се превърне в кръвожаден, разярен бик.
„Не можа да ме събориш, Рей, не можа да ме събориш!”
Животното пръхти, рови пясъка с копита и чака да разкъса плътта на следващия си
съперник. Рингът ще бъде оцапан в червено и като всеки бик, яркият цвят на кръвта ще
го изпрати в неудържима ярост… Не и в тази черно-бяла пиеса на Скорсезе.
С години дори не проявих усилие да намеря отговор на въпроса защо режисьорът е
създал шедьовъра си без цвят. Някак си нямаше особено значение за мен. Естествено,
ако днес не ме лъже гугълa, има няколко тривиални и не особено интересни отговора на
този въпрос. Някои от тях дори принадлежат на самия режисьор. Но не забравяйте, че
Скорсезе е педант и е следвал особено внимателно биографичната книга, написана от
Ла Мота в първо лице. Същата книга, която аз най-после прочетох наскоро. Ето какво

516
открих още в началото:
„Понякога нощем поглеждам назад и имам странното усещане, че не виждам
собствените си спомени, а гледам черно-бял филм за себе си. И знаете ли, качеството не
е особено добро, камерата е нестабилна, кадрите прескачат, сцените са лошо осветени,
някои от тях са без начало, други – без край. Няма никаква музика...”
Ето че най-после стигнахме до края. Нека слезнеме на тази спирка с име на нещо, което
вече не съществува. Заедно с Джейк ла Мота и неговия изморен бик. Самият факт, че се
е добрал дотук дишащ, мислещ и живеещ сред разрухата на миналото си е изумителен.
Приказката му продължава…в черно-бяло и без музика, разбира се. И ето че хората
започват да пристигат без да сменят рейса си…

517
Смъртоносни Карти, Кози На Дървета И Бебешки Глави
19 януари 2015
За „Спортал „
https://www.sportal.bg/news.php?news=528142

Януари е, което означава, че отново е време за традиционния ни списък с най-

безсмислените продукти на годината. През 2014-та се получиха рекордните 154
предложения за списъка, изпратени от 47 наблюдателни читатели. Явно сме започнали
да излизаме от кризата, защото хората отново купуват шокиращо ненужни боклуци с
ненаситно консуматорско настървение. Този път абсолютно всички предложени
продукти бяха толкова безумни, че се отказах да правя обективна селекция и просто
избрах произволно десетина от тях. Благодаря много на всички съмишленици по
абсурдизъм, които така добросъвестно откриха и ми изпратиха тези шедьоври на
пазарната халтура. Моля ви, изпращайте предложенията си за 2015-а на
адрес:ludiprodukti@yahoo.com

Възглавница „Острич“
Производител: Studio BT, цена: $99

Според производителя възглавница „Острич“ осигурява лично пространство за

хората, намиращи се в обществено пространство, с цел ефикасна релаксация и
пълноценен сън. Вътрешността на възглавницата е мека тъкан, която подслонява и
изолира главата и ръцете, давайки възможност за краткотрайна почивка където и да
се намирате.

Интернет страницата на този кръвосмразяващ продукт твърди следното:

„Уникалният дизайн на възглавницата „Острич“ предлага идеална микросреда за уютна
и удобна почивка”.
Това, което не е споменато обаче, е, че дизайнът предлага също макрокошмари и
панически, суеверен страх в ужасеното сърце на всеки, който го види в употреба.
Интересното е, че в зависимост от ъгъла на наблюдение и от начина, по който сте сте се
проврели във възглавницата, може да приличате на много различни неща. Понякога
може да изглеждате така, сякаш главата ви е в състояние на спонтанна мутация и
частично втечняване под въздействието на чудовищна доза гама-радиация. Друг път по
най-естествен начин може да заприличате на човек, който си е заврял главата директно
в задстомашната жлеза на възрастен кашалот. Нерядко се случва, разбира се, да
наподобите и печален лабораторен експеримент, включващ хибридна генна
манипулация на жабоподобен пришълец от безатмосферна планета, Владимир
Жириновски и самоковски картоф. Възможностите са неограничени. В крайна сметка
възглавницата „Острич“ навярно действително предлага оптимална среда за почивка,
тъй като едва ли някой би посмял да се доближи до вас по време на нейната употреба…
поне не без стандартен противовирусен скафандър. По всяка вероятност около
деформираната до неузнаваемост спяща личност ще се образува естествена буферна
зона за сигурност с радиус стотина метра. Може би това са имали предвид
производителите, споменавайки създаването на т.нар. „лично пространство”.
518
 „Каба Кик“ – Производител: „Такара Томи“, цена: $11.95

„Каба Кик“ е игра за деца, включваща огромен пистолет, зареден с „куршуми”.

Всички „куршуми” са халосни с изключение на един. Децата се редуват да стрелят в
собствената си глава. Изстрелът всъщност са две розови стъпала, които излитат
от дулото и блъсват детето по слепоочието. Тези, които не бъдат поразени,
получават точки за това, че са оцелели. Поразеният губи точки.

Тази весела игра явно цели да подготви невръстните участници за жизнерадостните

сюрпризи на руската рулетка. Ако положа титанично усилие, може би ще се сетя за по-
неподходяща играчка, но в момента не ми се удава. Интересно кой е този турбокретен,
който е решил, че концепцията за хазартно самоубийство трябва да бъде превърната в
забавление за деца? Едва ли има каквото и да било съмнение, чe aко имаше градина на
човешката глупост, то „Каба Кик” щеше да бъде нейната най-пищна орхидея.

„Дедъл Седъл” (конско седло за бащи) – Производител: „Кашел”, цена: $47.99

Производителят твърди, че седлото е създадено с оглед максималното удобство

519
 на бащата и включва висококачествена материя и подвижни стремена.

„Кашел” твърди, че (цитирам): „Дедъл Седъл“ гарантира интерактивно удоволствие

както на децата, така и на бащите и ще достави часове на радост и безгрижие в
семейството!”.
Така ли? Безгрижие и радост?! Цели часове?! Лично аз имам коренно различен поглед
към този сатанински продукт. Представете си, че многострадалният баща току-що се е
прибрал от десетчасов работен ден като шлосер-монтьор във Вагоноремонтния завод в
Карлово, да кажем. Човекът едва се държи на краката си, но някъде в напълно
изтощеното му съзнание тлее надеждата, че го очаква топлината на домашния уют, меки
пантофи за съсипаните му стъпала, запотена халба бира, хубава книга или филм...
НО НЕ!!! Според „Кашел“, виждаш ли, било време за конска седалка, шпори в ребрата
и цели часове на дива езда между подострили ръбовете си мебели... или с други думи,
време е за „интерактивно удоволствие”. Предполагам, че има и такива конски глави на
семейството, които нямат нищо против да бъдат обяздени и дори навярно да цвилят от
умиление, докато прескачат табуретки и шкафове с освирепял хиперактивeн калпазанин
на гърба си.
Аз, от друга страна, си признавам, че изпитвам носталгия към онези невинни времена,
когато цели стада от диви бащи се носеха волни и безгрижни и пасяха необезпокоявани
из тучните патриархални степи. Уви! Тези времена отдавна вече са отминали – дивите
мустанги са опитомени и превърнати завинаги в бащи с капаци. И ето, че не им остава
нищо друго на тези пръхтящи татковци, освен дa преживят сено в конюшнята на
семейното покорство в очакване на своето мрачно проклятие наречено „Дедъл Седъл”.

Тоалетна закачалка за бебета „Бейби-кийпър“ – Производител: Mommysentials,

цена: 39$ Според рекламата

„Бейби-кийпър“ е не просто удобство, а необходимост за родителите на бебета

между 6 и 18 месеца. Целта на продукта е да освободи ръцете на родителя, когато
му се наложи да използва обществена тоалетна. Достатъчно е с помощта две
пригодени куки да закачи сложеното в специална седалка бебе на вратата на
тоалетната.
520
 В дългия списък с неща, които никога не бих искал да видя закачени на вратата на
обществена тоалетна, бебетата между 6 и 18 месеца са на едно от първите места. Едва
ли съществува каквото и да било съмнение, че изобретателят на този продукт го е създал
под влиянието на конска доза метамфетамини, но не бива да изключваме напълно и
евентуалното участие на далеч по-екзотични и потентни психоактивни вещества.
Предполагам, демографският сегмент, към който е насочена закачалката за бебета, е
същият, който би купил на детето си играта „Каба Кик”. Изисква се определен тип
манталитет, за да си закачиш детето да виси като смядовска луканка, при това на вратата
на обществена тоалетна.
Това, което ме разтревожи особено много, е снимката, използвана за реклама на този
садистичен продукт. Едното дете изглежда разбираемо озадачено, но лицето на другото
е озарено от дълбоко смущаваща, маниакална усмивка. Необходим е демоничен
характер, за да се радваш, че си попаднал в подобна ужасяваща ситуация. Къде са го
открили това бебе социопат и какви ли чудовищни престъпления се крият в бъдещето
му?

Разтворими беконови таблетки – Производител: Effervescent, цена: $3.45 на

кутия

Таблетките бекон се разтварят във всякаква течност, независимо от нейната

гъстота, и моментално ѝ придават силен вкус на бекон.

521
 Реших да си купя една кутия от тези таблетки и да ги дегустирам: един вид само-
пожертвователен работен експеримент за тази статия. Идеята наистина е интересна,
особено за любителите на бекона, които без съмнение са ентусиазирани от мисълта, че
вече могат не само да ядат свинска сланина, но и да я пият. Таблетките действително се
разтварят мълниеносно, оставяйки след себе си съблазнителни газирани сланинени
мехурчета. След като опитах чаша апетитно прясно мляко с разтворена в него таблетка
бекон, мога горещо да препоръчам този продукт на абсолютно всички хора, които
ненавиждам. Беконовите таблетки ще ви помогнaт да намерите отговор на два
екзистенциални въпроса: Точно колко силен е връщателният ви рефлекс и дали е
възможно човек да повърне храна, която е изял още в осми клас.
В явен пристъп на самоунищожителна лудост пробвах таблетките и в обикновена
вода, лимонада, „Кока-Кола“, сок от ябълка и дори бира. Оказа се, че вкусът на бекон
придобива напълно неочаквано, пъклено измерение на гнусота, когато бъде разтворен
в „Кока-Кола“. Получава се нова напитка, която, естествено, нарекох „Бекока-Кола” и
която навярно ще бъде милитаризирана от Пентагона с цел да бъде превърната в
изпепеляващо средство за масово унищожaвaне.

Ръкагащи – Производител: „Макфий“, цена: $11.95

Стилно... Според производителя ръкагащите са 95% памук и 5% спандекс и

предоставят не само визията, но и тактилното усещане на стандартно мъжко бельо. Едно
от най-шокиращите твърдения, на които съм се натъквал през живота си, се мъдри на
интернет страницата на този продукт и гласи, че ръкагащите имали „буквално стотици
приложения”. Ако действително има човек на този свят, който е в състояние да открие
стотици приложения на този продукт, искам да му стисна ръката. Всъщност, сега като
се замисля, в никакъв случай не искам да му стискам ръката.
Светът на модата е пълен с ексцентричности, но тази определено е сред най-
522
безумните. Бих предпочел да ми измръзнат дланите, отколкото да нахлузя чифт топли
ръкагащи и да тръгна по улиците, където винаги рискувам да се натъкна на протегната
за поздрав ръка на някой познат. В момента аз самият се сещам за едно-единствено
идеално приложение на ръкагащите: показването на среден пръст... по възможност на
техния създател.

Календар: „Кози на дървета 2014“ – Производител: „Браунтраут“, цена: $9.99

Вярно е – повечето хора предпочитат на стената в офиса си календари с прелестни

тихоокеански залези, мъдри непреходни цитати или Адриана Лима, да кажем. Но
колкото и да ни е трудно да го повярваме, има и такава извадка от популацията, която
се интересува от едно-единствено нещо: кози на дървета! За средностатистическия
купувач на този календар самият вид на храбрите чифтокопитни бозайници, накацали
по клоните като огромни брадати праскови, е като неустоимия зов на морска сирена.
Този продукт е абсолютно задължителен за всеки уважаващ себе си козефил. За такъв
човек монотонната предсказуемост на всеки следващ календарен месец е опияняваща:
януари – кози на дървета; юни – кози на дървета; декември – кози на дървета. Защо, по
дяволите, няма сто и двайсет месеца в годината – казва си той, – за да се наслаждавам
на десет пъти повече кози на дървета?
Не е трудно да си го представим този самотен естет (или по-скоро козестет), с
бленуващ, премрежен поглед, зареян в някакъв далечен, хипотетичен хоризонт, докато
всъщност пред него има само една стена… На стената има календар, на календара има
дърво и на дървото има кози. Той се вглежда в тях и те сякаш се вглеждат в него. И
навярно някъде дълбоко от широколистната корона се носи и техният нежен кози
шепот: „Ела при нас! Виж – има апетитно клонче и за тебе. Нищо че не си коза!”.
И той би го направил! Ако можеше само да се измъкне някак си от тази проклета
усмирителна риза...

523
 Чаша „Весъл” – Производител: Mark One, цена: $199

Чашата „Весъл” е снабдена с патентована сензорна технология, която анализира

течността, налята в нея, и уведомява собственика за съдържанието си върху
елегантен дигитален дисплей. Чашата е в състояние и да праща подробна информация
за погълнатата напитка директно в мобифона на консуматора. „Весъл” функционира
благодарение на литиево-йонна батерия, която изисква периодично презареждане.

Най-после! Чаша, която да ми казва какво съм налял току-що в нея! При това само
срещу 199 долара! Видеорекламата на „Весъл“ е зашеметяваща: седнал върху черен
кожен диван в минималистичния си елегантен хол, двайсетинагодишен младеж налива
кен бира в своята съобразителна чаша „Весъл”. Напрежението, изписано върху лицето
му, е обяснимо: той все още не знае дали бирата, която налива в чашата си, е бира.
Секунда по-късно интегрираният дигитален екран на чашата е озарен от илюминиращо
прозрение: „Б и р а”. Освободени от бремето на опустошителното течностно неведение,
лицевите мускули на младежа се отпускат в лъчезарна усмивка и той поклаща
облекчено глава: „Благодаря ти, „Весъл”! Благодаря ти, скъпи приятелю!“.
Гласът на собственика на компанията ни осведомява, че сме на прага на истинска
революция и че „Весъл” ще ни помогне да се хидрираме по-пълноценно в реално време!
Което ме накара, леко разтревожен, да се питам дали до този момент не съм допускал
кардиналната грешка да се хидрирам в нереално време. Или може би съм се дехидрирал
в реално време и след това съм забравил да се хидрирам в същото тoвa време? Всичко
това започва да ми се струва леко нереално... Каквато и да е истината, едно е сигурно: в
прекрасна епоха живеем, щом най-после съществува технология, която е в състояние да
ни осведоми за неща, които в продължение на хиляди години сме извършвали с
помощта на две или може би дори три мозъчни клетки.
Докато се възхищавах на изтънчения дизайн и изумителната функционалност на
двестадоларовата чаша, неочаквано за самия себе си изобретих собствена, конкурентна

524
на „Весъл” технология. Тя се състои в прочитане на етикета на напитката преди нейното
изпиване. Цена: нула долара!
Усещам се на прага на истинска революция. Не съм сигурен дали ще мога да
патентовам, опаковам и продавам тази технология на същия пазар на безумието, на
който се подвизава „Весъл”, но вече и аз започнах да правя своя собствена
видеореклама… в реално време, разбира се.

Ножове-карти за игра – Производител: WeaponsKing, цена: $38.99

Тези обикновени на вид карти са идеално оръжие, предназначено за поразяване на

цели от разстояние. Балансираният център на тежестта позволява облекчено,
плътно и акуратно хвърляне. Четирите страни на картите са остри като бръсначи,
режещи повърхности, направени от неръждаема стомана.

Е, само това остава! Да почнем да блъскаме белот със смъртоносни сатъри. Този
продукт е не толкова безсмислен, колкото неразумен. Замислете се колко от приятелите
ви днес нямаше да са между живите, ако играехме с подобни тестета. Знам със
сигурност, че Камен Алипиев – Кедъра например нямаше да оцелее. Този негодник
имаше досадния навик абсолютно винаги да печели, често опровергавайки
общоприетите закони на логиката. Единственото обяснение е, че бе сключил някаква
мрачна, окултна сделка със сатаната.
Не си спомням случай, в който да не е имал поне терца майорна. Не знам как го
правеше, но често получавахме усещането, че има терца майорна още преди да са
раздадени картите. Не бих се учудил да е бил роден с терца майорна в ръка този
мошеник. Представям си акушер-гинеколога в болницата: „Честито! Имате син… и
терца майорнa”.
Кедъра действително не падаше никога на белот и надмощието му бе толкова
потискащо, че често докарваше съперниците cи до неистова ярост. Особено вбесяващо
беше патентованото му невъзмутимо изражение на лицето с прокрадваща се в ъгълчето
на устните ехидна усмивка, когато вадеше четири нагли валета. Не се съмнявам, че ако
играехме с карти-ножове, днес, вместо да открива олимпиади по телевизията, Кедъра

525
щеше да лежи някъде с деветка спатия в гърлото.

Бебешки глави – Производител: „Хайпърфлеш“, цена: $250

Производителят твърди, че бебешките глави са направени от висококачествен

латекс, и гарантира тяхната издръжливост. В момента има три модела бебешки
глави: 1. Щастливо бебе; 2. Плачещо бебе; 3. Отвратено бебе.

Сигурен съм, че има много хора на този свят, които биха искали да си купят
свръхреалистична бебешка глава, да я нахлузят върху собствената си глава и да тръгнат
с нея по улицата. Проблемът е, че тези хора са с понижена покупателна способност, тъй
като всички до един живеят в строго охранявани психиатрични заведения.
Този продукт ме накара да си задам въпроса: Има ли нещо наистина, което да бих
искал да видя повече да се разхожда по улицата от 190-сантиметрово 200-килограмово
бебе с огромна, всяваща вледеняващ ужас глава? Отговорът е: Има, разбира се!
Абсолютно всяко нещо, за което мога да се сетя в момента. Като изключим
възглавницата „Острич“, рядко съм виждал нещо по-дълбоко смущаващо от
невменяемото семейство на снимката и не се съмнявам, че случайните минувачи, които
са ги срещнали на улицата, са имали мълниеносна нужда от…памперси.
Чудя се каква ли е вероятността въпросното семейство да е от този тип хора, които
имат кървави куки за месо в мазето си и чиито съседи често изчезват безследно...
Предполагам, между 100 и 110 процента.

526
 Бананорезачка „Хутцлер 571” – Производител Hutzler Co, цена: $4.99

Слава тебе, Господи! Най-после! Не съм наясно как до този момент въобще сме
съществували като цивилизация без бананорезачката „Хутцлер 571”. Има дати, които
не се забравят – те са дълбоко гравирани върху общата памет на човечеството. 1928 –
годината, в която Флеминг открива пеницилина. 1961 – Гагарин става първият човек в
космоса. 1980 – годината, в която е убит Джон Ленън. Сега към тях трябва да прибавя
и 2014 – годината, в която за пръв път се натъкнах на жизненонеобходимата банано-
резачка с криптично име „Хутцлер 571”. Няма нищо, което да не буди възхищение в
това пластмасово ваяние на индустриалния дизайн: и игривата рубенсова извивка на
формата, и многозначителните празни интервали между режещите ребра, и вдъхно-
веният от тропическо безгрижие топъл жълто-плодов цвят…
„Хутцлер 571” сякаш ни намига палаво и казва: „Хей, немирнико, вземи ме! Край на
терзанията! Край на мъките! Нека завинаги остане зад теб варварщината на онези
времена, в които си рязал бананови филийки с примитивен нож за масло или дори с
кощунствена вилица. Няма значение дали си млад или стар. Време е за ново начало! За
стихийно бананорязане! Разбираш ли, нищо вече няма да бъде същото, защото
днешният ден е първият ден от остатъка от живота ти!”.
Предполагам, че подобно на други гениални изобретения, воалът на тайнственост
никога няма да бъде напълно повдигнат от митичния „Хутцлер 571”. Кой е създателят
му? Каквo точно е участието на мозъчния тръст на НАСА? Или може би дори на самата
ДАРПА? И какво наистина се крие зад загадъчното му име? Кой знае – възможно е
въпросите, витаещи около този продукт, да имат точно 571 отговора… Едно е ясно: в
храма на човешката изобретателност „Хутцлер 571” би трябвало да има свой собствен,
величествен олтар. Господството му в царството на ненужното е осигурено завинаги. За
нас остава само преклонението.

527
 Смърт За Клоки
01 януари 2013
За „Спортал“
http://www.sportal.bg/news.php?news=403417

Ето, че декември е в края си и отново е време за традиционния ни списък с най-без-

смислени продукти на годината. Доколкото разбирам, атмосферата на бясна консу-
мация в България е започнала да се приближава все повече до тукашната, което
означава, че и вие като мен все по-често си задавате въпроса дали в местния мол вече
не се продава абсолютно всяко нещо във вселената, което не ви трябва? Американските
магазини и Интернет преливат от огромно количество боклуци и фрапиращо непотреб-
ни стоки, така че най-голямата трудност при съставянето на списъка за най-безполезни
продукти бе да го огранича само до десет артикула. Това този път се оказа невъзможно...

1. Дамска пола/машина за Кока-Кола. Производител Ая Цукиока. Цена 684.87$

Според производителя, полата е перфектната пасивна защита срещу зачестилата
напоследък в Япония улична престъпност. Ако станете жертва на такава, достатъчно е
да се изтръгнете от нападателя си, да изтичате зад първия ъгъл и разгръщайки
мълниеносно хитро скрития в полата специален плат да се „превърнете” в машина за
Кока-Кола. Цукиака твърди, че тази хитра дегизация ще ви слее със стандартния градски
пейзаж до такава степен, че преследвачът ви няма да ви забележи. Компанията
произвежда и съответните маскировачни продукти за мъже и деца. Лично аз, когато съм
преследван от уличен криминален елемент, предпочитам да се маскирам или като
вестникарска будка или като сградата на министерството по регионално развитие и
благоустройство. Почти винаги престъпникът отминава озадачен и запъхтян в търсене
на внезапно изчезналия Иво. Най-много да промърмори объркано: „Абе, защо ми се
струва, че това министерство преди беше на улица „Кирил и Методий.” Един единствен
път се натъкнах на сериозен проблем, когато се оказа, че по странно стечение на
обстоятелствата преследвачът ми имал нужда от тълкувателно писмо по чл. 177 от ЗУТ
от същото министерство. Но колкото и да изглежда непосилно, нека се опитаме поне за
миг да оставим майтапа настрана: Производителят на полата/машина за Кока-Кола
твърди, че продуктът е вдъхновен от маскировъчните похвати на нинджите – древните
японски воини, известни с приноса си към бойните изкуства, светкавично бързия
камуфлаж и второстепенното хонг-конгско кино. Цукияка признава, че идеята е леко
налудничава и че четири степенното разгъване на фалшивата машина за Кока-Кола
изисква сложна координация и ловкост, но настоява, че дрехите им са изключително
ефективни и дори необходими на фона на нарастващата престъпност в големите
японски градове. Според мен, вероятността даден престъпник да ви помисли за
трепереща от страх машина за Кока-Кола е минимална. Далеч по-реалистично е да ви
помисли за полуидиот, който неуспешно се опитва да стои неподвижен, докато се
завива с парче плат, на който е нарисувана машина за Кока-Кола. От друга страна, във
ваша полза може да се окаже фактът, че нападателят ще бъде толкова трогнат от
слабоумието ви, че ще ви остави на мира. Ако действително обаче успеете да се
превъплътите убедително в апарат за газирани напитки и да се скриете от преследвача

528
си, ви остава едно единствено нещо: да се молите на Бога след цялото това тичане,
вбесеният от внезапното ви изчезване престъпник да не е ожаднял...

2. Смукалки „Зигмунд Фройд” с вкус на диня. Производител Макфий. Цена $27.95

на кутия. Ако сте от онези редки хора, които винаги са искали да прокарат език по
голото теме на австрийски психоаналитик, то това не е най-сполучливия продукт за вас.

Най-сполучливият продукт за вас е усмирителна риза. Но смукалката „Зигмунд

Фройд“ по всяка вероятност е на второ място. Всъщност, след като преодолеете мисълта
че между кътниците ви се търкаля малък човешки череп с вкус на диня, ще установите

529
че близалката (цитирам производителя) „пълни устата ви със сочен и естествен аромат
на зрели плодове и освежаващо ухание на пролет.” Сигурно е така...Но също така е
вярно, че тя пълни устата ви и с контурите на главата на Зигмунд Фройд, а това едва ли
ще допринесе с нещо за емоционалния ви баланс и без съмнение би накарало самия него
да ви подложи на обстойна психоанализа. „Моля, седнете на дивана и се отпуснете”, би
казал самият чичко Фройд, „Кажете ми без никакви задръжки: Какво точно Ви накара
да смучете захаросан сок от ноздрите ми? Подсъзнанието, съзнанието или някаква
подтисната либидна регресия от детството?” Всъщност, като че ли има някаква
изкривена логика в това да тренирате оралната си фиксация върху главата, на която
дължим термина „орална фиксация.”

3. Бягащ будилник „Клоки”, Производител: „Нандахоум”, Цена: $39 „Будилникът

Клоки внася в дома ви революционна компютърна технология и на практика елиминира
вероятността за оспиване!”, твърди производителят „Нандахоум”.

Будилникът е поставен върху две големи движещи колела и включва електромотор и

двигателен механизъм. След като се задейства сутрешната аларма, будилникът скача от
нощното ви шкафче, и започва да се движи в променящи се маршрути из стаята. Тъй
като единственият начин да го изключите е да го откриете и догоните, будилникът на
практика ви принуждава да станете от леглото. Според Нандахоум, събуждането е
напълно гарантирано, тъй като Клоки е в състояние да се движи изненадващо бързо, да
подскача и дори да се крие. Това е великолепна идея, в която виждам един-единствен
съществен проблем: когато най-после настигна самодоволно подскачащия, бягащ и
криещ се будилник едва ли ще има сила във вселената, която да ми попречи да го
размажа с четвъртото издание на „Братя Карамазови”, което в момента e положило
тежки корици върху нощното ми шкафче. При това, вероятно ще има право
пропорционална зависимост между това колко време ми отнеме да настигна часовника
и яростта на удара ми върху него. Останалите членове на семейството също ще бъдат
530
събудени, но не от будилника, а от пищен букет от екзотични псувни, гърмящи от стаята
ми. Независимо от твърденията на производителя, поне в моя случай, резултатът от това
пъклено изобретение ще бъде неизбежно същият – един побеснял, рошав и гурелив
българин, носещ се в победоносен, езически танц върху раздробени на прашинки
останки от електромотор, двигателни механизми и революционна компютърна
технология. Да, така е, Клоки: ти наистина ме събуди, изчадие долно, но сега те няма
завинаги, нали?! Както повечето хора, така и аз храня високо октанова ненавист към
будилниците, но за да обясня чувствата си към бягащите будилници ще трябва да опиша
емоция, която е толкова негативна че все още няма име. Предполагам компанията
„Нандахоум” би я характеризирала като революционна. Сигурен съм, че някъде в ада,
редом до казаните на Хитлер, Калигула и музиката на Бекстрийт Бойс има специално
запазено място за бягащия часовник Клоки.

4. Бебешки костюм за чистене на под „Бейби-Моп”. Производител „B.T.P.”. Цена:

$35 Дрешката е произведена от памучен плат и силно абсорбиращи материали и е
предназначена за бебета, които са във фаза на пълзене и прекарват по-голямата част от
деня на пода.

Дизайнът на този продукт е насочен към паркетни и твърди подове. Чрез естественото
движение на бебето специалната дреха попива акумулиралите се по земята прах и малки
отпадъци. Компанията гледа на продукта като на възможност не само да се поддържа
идеална чистота в дома, но и да се създадат определени полезни навици в характера на
детето от най-ранна възраст. „Сашоooo, я подритни насам бебето, че си разлях
шардонето?” Подобни думи са нежна музика за ушите на хора, които обичат чистотата
и в същото време осъзнават, че в 21 век от едно бебе се очаква известна мулти-
функционалност. Друг въпрос е дали същите тези хора не трябва да бъдат незабавно
лишени от родителски права. В интернет сайта си, компанията производител е
идентифицирала няколко важни формиращи послания, които родителите отправят към
дететето си чрез въпросната дреха. Послание номер едно например твърди, че: „бебето
изгражда силни работни навици”; номер две е: „бебето започва да осъзнава, че не трябва
да се мърси и да се хвърлят боклуци по земята”. и т.н. Общо са описани пет послания.
Аз лично мисля, че производителят е забравил послание номер шест: „Бебето научава
още от най-ранна възраст, че родителите му нямат нищо против да го използват като
парцал за миене на под”. Но нека не бъдем негативисти: продуктът може да се окаже
изключително полезен, особено в държави с отрицателен прираст на населението. Каква
по-добра мотивация за многодетство?! В крайна сметка не е ли очевидно, че домът на
едно семейство с пет деца ще е пет пъти по-чист от дом с едно дете. Друг неочакван
положителен ефект може да се окаже потенциалният нов бизнес модел за детски
градини. Големи сгради с твърд под като Българският Парламент, например, могат да

531
наемат 200-300 хленчещи бебчета и да ги пуснат да се търкалят хаотично нагоре-надолу
и обират праха по мраморните плочи срещу заплащане. Всъщност сега, като се замисля,
този ход не би променил с абсолютно нищо съществуващата в момента атмосфера в
Народното Събрание. Одеклон „Суши” с ухание на...суши. Производител: „Demeter”.
Цена: 20$ за стандартна бутилка Одеклон с ухание на сурова риба? Защо пък не, пита
производителят „Demeter”? Защо не, ли? Първо, нямам никакво желание да бъда
преследван навсякъде от няколкостотин улични котки и второ не обичам хората около
мене да повръщат. Има и трето, и четвърто, и пето и т.н., но няма да ви занимавам с тях.
Единственият плюс от използването на одеколона Суши е, че ако искате да убиете даден
човек, е достатъчно да попаднете с него в един и същи асансьор.

5. Интегрирано качулено зимно яке „Riders of the Storm”. Производител: J.Chicco

& Komei Cо. Цена: 424$ В първия момент за малко да допусна грешка и да направя
прибързания извод, че облечен в това яке човек прилича на леко депресиран,
насекомоподобен пришълец от враждебно настроена екзопланета.

Но след като забелязах безобразния, произволно лепнат на върха на качулката пискюл,

установих, че облечен в това яке, човек всъщност прилича на леко депресиран,
насекомоподобен пришълец от враждебно настроена екзопланета със самотно
изпражнение върху главата. Предополагам, на този свят има хора, които не биха се
ужасили при вида на този зловещ индивид, но аз лично не ги познавам и никога не съм
ги срещал. Вярно е, че е важно човек да пази лицето си от студа през зимата, но на каква
цена?! За да тръгна по улицата, облечен в това гротесково творение, ще трябва да се
разделя не само с 424$, но и с всяка капчица лично достойнство. От друга страна, едва
ли има по-подходяща дреха, ако възнамерявате да оберете банка или да предложите
брак на спонтанно мутирал житен бръмбар.

532
 5. Лепенки за куфари. Производител: „TheCheeky”, Цена: 12$ за всяка лепенка.
Лепенките са шокиращо фотореалистични и производителят гарантира тяхната
залепяемост върху всеки стандартен куфар независимо от материята.

Лепенките създават впечатлението, че в куфара ви има или скрити пакети с кокаин или
завързана, отвлечена жена или няколко милиона долара на пачки. Този продукт е
идеален за тези палави пътници, които не обичат монотонното, предсказуемо пътуване
и предпочитат да бъдат обискирани и разпитвани с часове от вбесени митничари и
пръскащи разгневени слюнки представители на службите за сигурност. Какво по-
забавно, наистина, от това да накараш граничен служител в Техеран да повярва, че
транспортираш в куфара си 60 килограма кокаин? Ако искате ефектът от шегичката да
бъде още по-голям, ви препоръчвам още преди да сте слезли от самолета да се облечете
в интегрираното си, качулено яке „Riders of the Storm”. Така авантюрата ви е
гарантирана, тъй като вероятността да ви свалят със суплес на земята и да усетите
хладния метал на белезниците около китките си става равна на 100%.

6. Прибори за вдигане на тежести. Производител: „EatFit”, Цена: 145$ за едини-

чен сервиз.

Производителят явно е на мнение, че човек трябва да работи върху фитнеса си, докато
се тъпче със свинско задушено. Усещам зараждането на нов Олимпийски спорт:
кулинарен фитнес. Евентуални дисциплини могат да бъдат телешко изтласкване и
изхвърляне на мусака лека и тежка категория. Прави впечатление скандалната цена, но
„eatfit” твърди, че приборите-гири са правени на ръка и са от най-високо качество.
Особено впечатляващи са четирикилограмовите вилици и двакилограмовата лъжичка
за десерт. Цялата тази фитнес идея в началото ми се струваше малко крайна, но след
като установих, че компанията е доста успешна, сериозно се замислям дали да не взема
и аз да патентовам 16-килограмова четка за зъби, 10-килограмова самобръсначка и 8-
килограмов гребен.

533
 7. Колан за бира. Производител: „The Beer Buckle”, Цена: 34.99$

Коланът за бира е продукт, който с едно единствено движение ви позволява да

превърнете токата на колана си в надеждна поставка за бутилка бира. Както повечето
гениални изобретения, коланът е много опростен, но крайно функционален и, както
виждате от снимките, позволява на носителя си да освободи и двете си ръце за важни
действия, без да е нужно да се разделя дори за миг със скъпоценната студена напитка.
Оооо, много се извинявам! Този продукт всъщност е от класацията ми за най-полезните
вещи на 2012 и явно е попаднал тук поради някаква компютърна грешка.

8. Едновременна петопръстна нокторезачка, Производител: Анонимен, Цена:

неизвестна

Ако някога сте си задавали въпроса: „Защо по дяволите са ми нужни всичките пръсти
на краката?”, то този продукт е точно за вас. Производителят смята че изобретението
пести време, но аз си мисля че ще ви спести и пари, тъй като след като го използвате
няколко пъти ще може да си купувате обувки от детския щанд. След кратка настройка,
тази мини-гилотина може да бъде адаптирана да реже и успешно и пръстите на ръцете.
Мисля, че съм виждал подобно устройство във филма на ужасите „Убийствен пъзел V”
и крайният изход от употребата му не беше за хора със слаби нерви. Японският
производител на нокторезачката (или по-скоро пръсторезачката) е пожелал да остане
анонимен и едва ли можем да го обвиняваме за това. Човекът знае, че рано или късно,
хората осакатени от продукта му, ще му потърсят отговорност. Това, което знам, със
сигурност е, че няма да могат да открият по отпечатъци от пръстите.

534
 9. ПикНик панталони. Производител: „Аквакалда”. Цена: 89$

Пикник панталоните са на практика чифт обикновени джинси с голямо парче плат

между двата крака, което при сядане образува някакво подобие на ципеста покривка. В
крайно претенциозната си интернет страница, Аквакалда заявяват, че „дизайнът на
панталоните ПикНик се възползва от обичайната позиция на сядане с кръстосани крака,
за да създаде удобна плоскост, даваща възможност за консумация на храна сред
природата”. Мдааа...нямам търпение да се напъхам в тази текстилна мутация и да тръгна
на пикник в планината. Не се съмнявам, че ще събера учудените очи на хората, които
ще ме помислят или за мрачен лабораторен експеримент, или за шалварест
таджикистански въглищар. Предполагам планинарите ще бъдат още по-озадачени,
когато за да оправдая името на джинсите, започна да сърбам таратор от скута си.
Мешаната скара и шопската салата ще трябва да ям с ръце, тъй като използването на
ножове и вилици едва ли е желателно. Хубавото на панталоните ПикНик е, че при
неочаквано падане от самолет могат да ви спасят живота, превръщайки се без самите те
да го предполагат в парашут. Между другото, не ви ли се струва че между тези
панталони и коланът за бира съществува някакво естествено привличане?

10. Релаксираща електро-стимулираща маска за лице. Производител:

„Rejuvenique”, Цена 89.99$

Първото нещо, което си помислих, когато за пръв път видях този вледеняващ продукт,
бе, че той някак от самосебе си изисква да бъде продаван в комбинация с кървава секира.
Производителят обещава, че стимулиращата електроенергия, изпратена от деветволтова
батерия в 24 контактни точки на лицето ви, ще осигури подобрено кръвообращение и
мускулен тонус. Към това амбициозно обещание аз бих прибавил също, че маската
гарантира абсолютно спиране на кръвообращението и масивен инфаркт, във всеки
който я види върху лицето ви. Идеята е маската да ви направи по-привлекателни и в
интерес на истината тя със сигурност ще ви превърне в неотразим обект на желание

535
поне за един-единствен човек на този свят: серийния убиец Джейсън от филма Хело-
уийн.

11. Възглавница-гадже” за жени. Производител: Deluxe Comfort, Цена: 34.99$

Американският производител на „възглавницата-гадже” продава този продукт с

изненадващ успех и твърди, че той е предназначен предимно за самотни жени, които
желаят уюта на мъжката прегръдка, докато спят или почиват. Продуктът безспорно е
находчив, особено ако успеете да превъзмогнете усещането, че прегръщате останките
на човек, който току-що е претърпял трагична работна злополука в комбинат за
преработка на битови отпадъци. Хубавото обаче е, че обезобразените останки,
включващи част от тялото и една лява ръка, са облечени в нежна, сатенена пижамка.
Това 100% действа успокояващо. Чудя се: какво ли сънува жената на снимката? Едва ли
е нещо, което би било одобрено от закона. Предполагам, че повечето жени закупили
възглавницата винаги тайно са искали да се отърват от поне три четвърти от съпруга си.
В крайна сметка, въпреки странния си вид, трябва да признаем, че възглавницата-гадже
има някои преимущества пред нас мъжете: не хърка, не се напива с приятели, не гледа
футбол по цял ден и се гушка само със собственичката си.

536
 Томоко Затвори Очи
15 август 2014
За „Спортал“

http://www.sportal.bg/news.php?news=503651

Томоко затвори очи. Беше преди няколко години, моментът не продължи кой знае
колко дълго и никога не съм вярвал, че нещо ще ме върне към него, но ето че днес е
време да кажа: „Коничиуа, Томоко! Така се радвам отново да стисна ръката на спомена
за теб. Липсваше ми, без дори да съм го подозирал”. Интересува ли се въобще Томоко
от спорт? Едва ли… Но това няма значение – точно абаносовите ресни на нейните
мигли, поръсили пестеливо двата ѝ порцеланови затворени клепачи, бяха първото нещо,
за което се сетих в деня, в който тази история поиска да бъде написана. Сигурно ще
трябва да започна точно с Томоко. Всъщност може би не трябва...
Напълно разбираемо, светът беше футбол тази пролет. Меси, Робен, Мюлер,
уругвайският сетер, обратите, продълженията, дузпите, инфарктните моменти…
Станахме свидетели на много красота през изминалите месеци по терените на Бразилия.
В една зашеметяваща футболна мелница от емоции, контрастни впечатления и
задушаващо количество информация като че ли не беше възможно да се изплъзне от
вниманието ни нещо изумително, трудно описуемо и рядко… Нещо с историческо
значение в света на спорта и може би отвъд него. Всъщност може би беше...

537
 В еуфорията на Мондиала повечето хора като че ли не забелязаха, че най-изумителната
игра тази година се проведе не на трева, а между двата коша по паркетите на
Националната баскетболна асоциация в изпълнение на много, много особения отбор нa
Сан Антонио Спърс”. Силите и въображението на списанието „Спортс Илюстрейтед”
стигнаха само колкото да нарече шокиращото им превъзходство с една-единствена дума
на корицата си: „Шедьовър!”. Един от победените им съперници – Крис Бош, пък заяви
непосредствено след последния мач, че това е най-добрата игра, която е виждал през
живота си! Много са специалистите и анализаторите тук, които твърдят, че сме станали
свидетели на историческо явление, което би могло да промени посоката на движение и
развитие на този красив спорт.
Толкова много феноменален баскетбол съм гледал през живота си: лабиринтните
нападателни пиеси на „Бостън” от 80-те с Лари Бърд в изпълнение на поне пет главни
роли, магьосничествата на „Лейкърс”, изплетени от неотразимия вълшебник Меджик
Джонсън, династията на Негово Превъзходителство Майкъл Джордан, господството на
Шак и Кобе и т.н., и т.н. Но никога, НИКОГА не съм виждал нещо, подобно на
хипнотичния, ритмичен танц, на който бе поканена баскетболната игра от
непретенциозния на пръв поглед отбор на „Сан Антонио” тази година. Това, което се
случваше пред очите ни, беше…зашеметяващо! НБА е лига, чиито бизнесмодели са
изградени около лесно продаваеми свръхатлети като Леброн, Дюрант, Хауард и т.н. Но
вече повече от 15 години „Сан Антонио” прави изключително успешни опити да
разгради същите тези модели на съставните им части. Суперзвездата на отбора е…
самият отбор. Няма мегаломани, няма примадони, няма индивидуалисти на игрището и
скандалджии извън него. Резултатът от тази клинична деконструкция на баскетболния
култ към личността е… хегемония. А играта? Играта е опияняваща. Баскетболистите на
„Сан Антонио” се движат в странен, почти нереален унисон, разтваряйки пространства
в противниковата защита със загадъчна лекота. В играта им има всичко, което можем
да си представим, и дори няколко от нещата, които не можем – кръстосани пресичания,
двойни и тройни заслони, демонични комбинации, шокираща смяна на позициите и
какво ли още не. Топката прелита с категорично свистене като лястовица от играч на
играч, без да докосва земята. Между баскетболистите сякаш се появяват и изчезват
ритмични интервали. Игрището се превръща в кръстословица от заслони и
контразаслони и никой освен „Сан Антонио” няма химикалка. Противникът е

538
омаломощен и объркан. Ако можете да погледнете игрището директно отгоре, сигурно
ще видите как методичната морфология на постепенното нападение кара отбора да се
отваря и затваря като огромна орхидея. Още сега потърсете в интернет шестминутното
филмче за „Сан Антонио”, наречено „Beautiful Game I”. Обещавам ви, че няма да
съжалявате. Има някакво златно сечение в тяхното симфонично, свръхестествено
взаимодействие на игрището. Има обиграност, опакована във въображение. Има
пластове, ритмика, вдъхновение. Има... мелодия. Едва ли е възможно да съществува
нещо подобно където и да било. Всъщност може би е възможно… Густав Малер е създал
своята Трета симфония преди 120 години в малка колибка на брега на езерото Атерзее
в авcтрийските Алпи. Някои от вас са били там и знаят за какви пейзажи става дума.
Току-що ги описах, но не се забелязват върху страницата, тъй като думите, които се
наложи да използвам за тази гледка, все още не са измислени. Така е, не ми достига
речникът, но знаете ли – когато един от приятелите на композитора застанал за пръв
път, олюляващ се от изумление, на брега на езерото, Малер се засмял и му казал: „Тези
пейзажи всичките отдавна съм ги изкомпозирал!”. Аз нямам претенциите на изтънчен
консуматор на класическа музика, но към Густав Малер винаги съм имал особен, почти
маниакален афинитет. Притежавам осем от симфониите му на диск и никога не ми е
било необходимо да бъда в „особено настроение”, за да ги слушам. За тях всяко
настроение е „особено настроение” и не вярвам, че нормален човек е в състояние да им
устои. Защо ли? Може би защото Малер никога не се е ограничавал в общоприети
догми, конвенции и граници. Той самият е казвал нееднократно, че една симфония
трябва да бъде като света: в нея трябва да има всичко! Всичко! Запомнете тези думи! В
моята Малерова колекция Третата симфония заема особено място. За мен тя е неговият
Магнум опус, неговата Джоконда. Въображението ми стига само дотолкова, доколкото
да открадна корицата на „Спортс Илюстрейтед”: „Шедьовър!”. Това не е обикновена
симфония – в нея действително има всичко, което можем да си представим, и дори
няколко от нещата, които не можем. Час и половина! Шест части! Качвания! Спускания!
Неописуем калейдоскоп от мелодии и контрамелодии! Женски хор! Детски хор!
Мецосопрано! Поемата на Ницше „Тъй рече Заратустра”! Звуци, пристигащи отвсякъде
и никъде… от всяко кътче на земното кълбо и може би отвъд него. Противоречиви
музикални фрази се прескачат, минават през сложни заслони, сменят местата си и някак
си съжителстват перфектно в странно хармонична дисхармония. Tе търкат брони,
хвърлят искри и беснеят, завинаги лишени от така желания катастрофален сблъсък.
Всяка част е изумителна и всяка е различна от предишната, но последната, шеста част –
Адажиото, е безценен дар за цялото човечество!
Ето какво е написал композиторът Aрнолд Шьонберг веднага след като чул
симфонията за пръв път: „Усетих стремежа към недостижимото. Усетих страданието на
невдъхновените. Видях сблъсъка на доброто и злото. Видях човека, изтезаван от
емоцията на своето желание за вътрешна хармония. Усетих човешкото същество,
неговата драма, неговата истина... най-безмилостната истина!”. Но не всички са имали
погледа на Шьонберг. Густав Малер – гениалният диригент, композитор, полиглот и
философ, е изпреварил времето си и до последния си ден е останал болезнено,
вбесяващо неразбран. Но не толкова заради перфекционизма и трудния си характер.
Просто не е било лесно за слушатели и критици в края на XIX век да възприемат
неговата космополитност и абсолютно разкрепостеното му въображение. Неговия
музикален идеализъм. Има голяма вероятност именно Малер да е един от първите
предвестници на глобализма. В предвоенна Европа, в епоха на разделение, мрак и

539
предчувствие за неизбежна разруха, той е човекът без държава, без национален
шовинизъм, скрупули и предразсъдъци – проповедник на толерантност, поликултур-
ност и необяснима вяра в една загубила пътя си раса. Дори и днес почти не се срещат
подобни хора.

Всъщност може би се срещат... Треньорът на „Сан Антонио” Грег Попович е една от

най-странните птици в историята на американския спорт. Половин сърбин, половин
хърватин, лингвист, интелектуалец, възпитаник на военновъздушната академия,
баскетболен енциклопедист, педагог, лидер и най-вече изумителен треньор. Тъй като е
бил експерт по източноевропейски езици, от години се носят слухове, че е изпълнявал
шпионски мисии по време на турнетата на неговия армейски отбор в Съветския съюз
през 70-те години. Днес това е недоказуемо, разбира се. Далеч по-доказуем е фактът, че
именно той е геният, отговорен за поразителните успехи на отбора на „Сан Антонио”,
за неговата единствената по рода си архитектура. Тук я наричат просто „системата”.
Казват, че тя е толкова ефикасна, толкова устойчива и непоклатима поради една-
единствена причина – в нея има всичко… Какво точно е превърнало „Сан Антонио” в
най-постоянния отбор през последните 15 години? Какво всъщност е системата?
Отговорът е сложен, разбира се, но ако мога някак си да го опростя, поглеждайки чисто
механично на нещата, бих казал, че в основата ѝ е вярата на Попович, че за да действа
перфектно, едно устройство не трябва да бъде натъпкано с най-скъпите части, а само с
тези, които си пасват идеално и са му най-необходими. Изглежда елементарно, но за да
бъде осъществена тази стратегия в лига, движена от суперзвезди, е необходимо да си
напълно освободен от каквито и да било предразсъдъци. Трябва да изчистиш
съзнанието си и да композираш смело, без да се съобразяваш с мнението на другите.
Навремето беше почти невъзможно да намериш чужденец в НБА. На тях се гледаше
като на твърде бавни, твърде меки, твърде непродаваеми като маркетингов продукт.
Това обаче е без абсолютно никакво значение за системата. Тя не се интересува от
субективни мнения, рекламен потенциал и баскетболен шовинизъм. Единственото,
което има значение за нея, е крайният резултат. Осъзнавайки масивната глобализация
на играта, Попович и генералният мениджър Р. С. Бюфърд търсят спокойно и методично
перфектните части за своята машина по цялото земно кълбо. Така почти

540
собственоръчно „Сан Антонио” срина американоцентристкия баскетболен мит из
основи и днес в редиците му има двама французи, един аржентинец, двама австралийци,
един бразилец, един италианец, един канадец и един играч от Вирджинските острови.
В интерес на истината, в отбора има само шепа американци. Това, което илюстрира най-
добре подхода на Попович, е събитието, разиграло се миналата седмица, когато „Сан
Антонио” взе в редиците си свръхинтелигентната баскетболна енциклопедистка Беки
Хемън като помощник треньор. За пръв път в историята на Съединените щати жена ще
тренира професионален мъжки отбор, но когато новината бе обявена за историческа и
напълни вестниците, Попович отвърна на всеобщото изумление с повдигане на рамене:
„Какво толкова е станало? Беки просто е най-подходящият човек за тази позиция”. Има
много хора, които не разбират Попович, твърдят, че имал труден характер, обвиняват
го в перфекционизъм и нетърпимост към пресата. Но истината е, че под грапавата му
черупка се крие голямото и добро сърце на човек, който многократно е доказвал, че е
готов на разнообразни и неочаквани жертви не само в името на своите играчи, но и за
абсолютно непознати хора, изпаднали в беда. Всеки баскетболист, играл за него, го
обожава дори след като е напуснал отбора, и може би тази рядка връзка между играч и
треньор обяснява до голяма степен защо през този век все още не е имало по-
непоклатима династия от тази на „Сан Антонио”. Когато попитат самия Попович каква
е тайната на успеха му, той неизменно отклонява вниманието от себе си и сочи към
играчите си и най-вече към неговото ядро: Ману Джинобили, Тони Паркър и Тим
Дънкан. Тези озадачаващо лоялни, скромни и трудолюбиви баскетболисти са неподра-
жаемата душа на отбора, неговата света троица и непоклатима имунна система срещу
вируса на мегаломания, заразил в последно време не само НБА, но и повечето
професионални лиги по света.

Гениалният французин Тони Паркър е едно от най-бързите млекопитаещи, които съм

виждал, и е от особено значение за отбора – той е неговият двигател, неговият
неподражаем ръководител на игрището и връзка между треньора и останалите играчи.

541
Позицията му на гард-разпределител изисква от него да поема отговорности на
игрището и да взема решения, които понякога изглеждат в разрез с общата стратегия на
отбора. По принцип системата на Попович не позволява на топката да „залепва” за даден
играч – тя трябва да се движи непрекъснато, без да се задържа на едно място. Дрибълът
е нежелателен. Треньорът иска дисциплинирано движение без топка и непрекъснато
запълване на празните пространства. Но Паркър... той е с по-особен статут и
привилегии. Ако след мач вземете отпечатъци на пръстите по топката, неговите ще
бъдат най-много. Той е единственият, на когото е позволено да дриблира по-дълго и
собственоръчно да променя темпото на игра. Вече години наред вечно усмихнатият,
обаятелен французин успява някак си без усилие да намери баланс между бушуващия в
него вулканичен талант и строгите изисквания на системата. Въпреки че, ако иска, може
да вкарва два пъти повече точки, Тони прави точно това, което е необходимо,
избягвайки егоцентричния излишък. Нужен е страхотен характер, за да опитомиш
собственото си майсторство в името на една идея, която немного суперзвезди са успели
да разберат: че трябва да играеш не за да изпъкнеш ти и не за да изпъкне отборът, а за
да изпъкне самата игра. Такъв тип атлети са безценни и независимо колко е ефикасна
системата, вярвам, че без Паркър нямаше да има династия Спърс. На 18 септември 1989
година ураганът Хюго се стовари върху Вирджинските острови, помитайки всичко по
пътя си. 13-годишната олимпийска надежда на 400 метра свободен стил Тим Дънкан
оцелял, свит в малък бетонен бункер, но любимият му плувен басейн бил разрушен. В
невъзможност да упражнява любимият си спорт, малчуганът решил да замени
плуването с баскетбол. Ако има нещо, за което да сме благодарни на урагана Хюго, то
това е, че именно той ни дари с една от най-уникалните легенди в историята на тази
игра. 211-сантиметровият тих гигант е въплъщение на скромността. Няма да го видите
да носи пищящи костюми, да пие шампанско „Кристал” от ноздрите на някоя манекенка
или да регистрира цяла детска градина с незаконни деца. Не, напротив – Тим Дънкан е
суперзвезда, която сякаш идва от друга епоха. Някакво древно, антично време, в което,
за да бъдеш велик спортист, е достатъчно да си велик спортист, и не е необходимо да
продаваш маратонки, да уволняваш треньора си, да казваш на папараците кога
пристигаш на летището и да имаш свита от клакьори. И в личния живот на Дънкан, и в
играта му няма фойерверки, но баскетболните естети знаят, че чудесата, които Тим
твори между двата коша, не могат да бъдат сравнени с нищо. Вече 38-годишен, Тим
продължава да изумява със своето спортно дълголетие и с постоянството си. Сякаш с
годините става по-добър. Този играч е самороден къс злато, екзотичен, тайнствен
инструмент, попаднал в ръцете на един виртуоз. И Дънкан, подобно на Попович, не
вярва, че в отбора му има резерви – абсолютно всеки играч е с ключова роля и от всекиго
се очаква най-доброто. Всеки е еднакво важен, всяко малко колелце е от значение,
защото така е програмирана системата. През последните години отборът е почти
непобедим, особено на свой терен, в уютния „АТ&Т център”. Вярно, залата не е от най-
големите и най-бляскави, но грохотът на публиката резонира перфектно в стените ѝ,
давайки сериозно домакинско преимущество на отбора. Да, много са факторите,
определящи хегемонията на „Сан Антонио“, и едва ли има нещо на този свят, с което
този феноменален отбор би могъл да бъде сравнен. Всъщност може би има…
Според физиката музиката е трептене във въздуха. Надлъжна механична вълна. Тя е
невъзможна във вакуума на Космоса, където няма молекули и налягане. Но преди 300
години Бартоломео Джузепе Гуарнери не е имал никаква представа нито за механичната
натура на музиката, нито за липсата на вибрации в Космоса. Той просто е знаел как да

542
изтръгне неподражаем звук от парче дърво, да го одушеви, превръщайки го в античен
тайнствен инструмент. Подобно на именития си съгражданин Антонио Страдивари, той
е създавал цигулки с безподобен, автентичен глас. Казват, че неговите творения не само
не отстъпвали на тези на именития му съсед, но в някои отношения дори ги
превъзхождали. Гуарнери обаче не притежавал нито бизнес инстинктите на
Страдивари, нито неговия изострен нюх към средновековния маркетинг. Джузепе
просто творял мълчаливо, полуанонимно и без излишен блясък своите плачещи
шедьоври, вмъквайки във всеки един по малко от себе си. Единствено музикалните
естети знаели, че във всеки негов инструмент завинаги е вплетен геномът на един
гениален лютиер. Едва през XIX век, благодарение на виртуоза Николо Паганини,
цигулките на Гуарнери започнали да предизвикват всеобщо възхищение. И като че ли с
времето гласът им ставал по-настойчив, по-дълбок, по-самобитен. Те остарявали
грациозно като виното... като Тим Дънкан. Днес най-скъпата цигулка на света не е
„Страдивариус“, а именно „Гуарнери“, продадена тази пролет за 16 милиона долара.
Щастливата цигуларка Ан Акико Майерс ще свири на нея до края на живота си.
Точно преди 276 години Джузепе влязъл в своята прашна работилница в Кремона, за
да сложи последна четка лак върху един вълшебен инструмент. Днес, благодарение на
анонимен спонсор, тази цигулка е в ръцете на легендарния Веско Пантелеев Ешкенази
– концертмайстор на Кралския Концертгебау оркестър в Амстердам. Престижното
списание „Грамофон“ го обяви за най-добрия симфоничен оркестър в света и това едва
ли е случайно. Става дума за една необикновена филхармония, чийто успех се дължи на
цяла комбинация от фактори, като изобретателност, колективно разбирателство,
постоянство, лоялност и напълно разкрепостено мислене. За да попаднеш в този
оркестър, не е достатъчно да си виртуозен музикант – трябва да си точно необходимият
музикант, а това от коя точка на земното кълбо пристигаш е без никакво значение. Днес
в Кралския Концертгебау оркестър има 120 музиканти от 20 различни държави.
Репетициите им приличат на заседания на Обединените нации. Няма значение кой си,
стига да пасваш идеално в системата и да ѝ помагаш да постигне своята цел. В този
оркестър няма второстепенни играчи – всеки носи огромна отговорност, всеки е еднакво
важен и незаменим. Ако има нещо, което да илюстрира перфектно философията на
Концертгебау оркестъра, то това е фактът, че за 125 години той е имал само шестима
диригенти! Постоянство, всеотдайност и лоялност. Крайният резултат е монолитният,
дълбок, копринен звук, за който се носят легенди и който, казват, е особено въздействащ
в построената специално за оркестъра зала „Концертгебау“ в Амстердам. Въпреки че не
е една от най-големите и бляскави зали, мечтая да чуя филхармонията точно там. Казват,
че архитектурният дизайн на Долф ван Генд е създал особен акустичен резонанс който
придава топло, камерно излъчване дори на най-големия оркестър.

543
 Хегемонията на Кралския Концертгебау оркестър през това столетие се дължи до
голяма степен на неговия изумителен диригент, латвийския гений Марис Янсонс.
Въпреки перфекционизма му няма музикант, свирил за Марис, който да не го обожава.
Под негово ръководство филхармонията разшири репертоарния си обсег и обогати
тоналната си палитра, втъкавайки по някакъв особен начин благородния характер на
диригента в своя звук. Ако попитате самия него за тайната на успеха му, той по всяка
вероятност ще отклони вниманието към своите изумителни музиканти. Днес е трудно
да си представим успеха на този оркестър без Веско Ешкенази. Вечно усмихнатият,
обаятелен и приветлив български виртуоз е концертмайсторът – връзката между
диригента и оркестъра – неговият гард-разпределител. Не е лесно да опитомиш див,
пръхтящ от нетърпение и мощ мустанг, какъвто е една цигулка „Гуарнери“. Но още по-
трудно е да опитомиш своя собствен неизчерпаем гений, така както го е направил
Ешкенази в името на общата цел. За него е толкова лесно да се открои, да накара
публиката да онемее от възхищение, но този феноменален инструменталист и човек
никога не се е стремял към това. За него най-важното е да изпъкне не той и не
оркестърът. Най-важно е да изпъкне самата музика. Наскоро Веско ме попита как съм
се сетил да съпоставя отбора на „Сан Антонио“ с неговата филхармония, но вие самите
ми кажете – как можех да не го направя?!

Симфоничният оркестър е една от най-сложните системи за управление, създавани от

човечеството. Замислете се само колко непредвидими са 120 човешки същества... Какво
титанично усилие се изисква да синхронизираш до съвършенство хиляди нестабилни
променливи! Колко музиканти са болни в дадена вечер? Колко са претърпели криза в
личния си живот? Колко са потънали в носталгия по дома и близките си? Всичко това
трябва да бъде или отстранено или напълно изолирано. Всеки един член на оркестъра
трябва да се превърне единствено и само в музика. Нужно е феноменално микро- и
макроуправление, за да съществува нещо толкова сложно и перфектно, каквото е тази
изумителна филхармония. Един-единствен път съм слушал Кралския Концертгебау
оркестър. На „чужд терен”, далеч от любимата им зала, но поне бе от много, много
близо. Не беше лесно да се абстрахирам от мисълта, че в оркестъра има цигулка, по-
стара от държавата, в която се намирахме. Селекцията на музика в програмата навярно
беше случайно съвпадение. Всъщност може би не беше... Едва ли има по-изумително
преживяване от това да чуеш Третата симфония на Малер в изпълнение на
Концертгебау. Магията е осезаема. Оркестърът се стопява в хомогенен, дишащ,
544
сърцебиещ организъм. Струните са вени. Тръбите – алвеоли. Перкусиите – тръпнеща
кожа. Диригентът – сиво вещество. Kонцертмайсторът – пулсираща сърдечна камера.
120 живи клетки, подредени в музикално-анатомично съвършенство! Не знам коя част
бе най-впечатляваща... Дали първата, която те потапя в океан от плискащи се
разнородни звуци? Или втората, в която обоите така тържествено и нежно цитират
майката природа? Или кристалното мецосопрано в четвъртата, понесло редовете на
„Тъй рече Заратустра” върху призрачна мелодия? Или може би петата, с ангелогласния
фонтан на детския хор? Всъщност може би нито една от тях… Според мен шестата,
последна част е едно от най-великите творения в историята на музиката, а
интерпретацията на Кралския Концертгебау е нещо, което всеки трябва да изживее.
Оркестърът сякаш освобождаваше Адажиото нота по нота от някаква
извънпространствена градина, в която сред застиналото време съжителстват хармония
и райска красота. Отделните секции сякаш си подаваха внимателно една градираща,
набъбваща мелодия като разтварящо се пищно цвете. Какво изумително усещане!
И точно в този момент, малко преди неизбежната кулминация, Томоко Курита – една
от цигуларките вляво от подиума, затвори очи. Моментът не продължи дълго, но кой
знае защо, реши да остане с мен завинаги. Дъщеря ми Алина, която свири на цигулка,
ми каза, че това е нетипично, особено за толкова сложна композиция. Човек можел да
изгуби връзка с диригента и с нотите. Но аз бях сигурен, че в момента, в който Томоко
затвори очи, тя свиреше по-хубаво от всякога и чувстваше всяко дихание на
диригентската палка без да е необходимо да я вижда. Не можех да чуя точно нейната
цигулка, разбира се, нямам такъв слух и познания, но някак си я усещах и знаех, че
Томоко вече бе някъде другаде.
Никога няма да узнаем къде точно бе отведена младата жена от платноходката на
музиката в този момент. Дали в родния ѝ Токио, в деня, в който тригодишната Томоко
е докоснала за пръв път струните на детска цигулка и невинното ѝ сърце е усетило
неустоимия зов на музиката? Или в момента, в който е взела в дланите си ръцете на
любимия човек? Или може би самият Густав Малер я бе хванал за ръка, за да я отведе
на брега на езерото Атерзее – там, където полупрозрачни глетчери сълзят в светлосиньо
и в кристалночистите води танцуват отраженията на най-красивите пейзажи? Има ли
значение? Това, което знаех със сигурност, е, че моментът бе вълшебен и целият
оркестър сякаш бе затворил очи заедно с Томоко. Всичко се превърна в музика. Тя бе
не само в нотите, но и в разстоянието между тях. Цялата струнна секция се движеше в
неподвижното време, следвайки ритъма на някакъв прекрасен синхроничeн транс.
Звуковалежът на алпийското лято зачука в прозорците на малката колибка. Малер бе
пристигнал! Оркестърът пое дълбоко дъх и не остави въздух за публиката. Музиката не
била възможна в Космоса. Защо тогава Млечният път нахлу в залата? Защо Адажиото
се разтвори плавно във Вселената? Защо звездите над Атерзее заваляха на изумрудени
кристалчета в залата? Томоко затвори очи и ме накара да разбера веднъж завинаги, че
най-безценните моменти се раждат не тогава, когато ти четеш музиката, а когато
музиката започне да чете теб. Звукът е трептене във въздуха, но музиката…? Музиката
трепти някъде другаде, където физиката няма достъп.
Третата симфония на Малер е от особено значение. Тя не е обикновена композиция.
Тя е философия, която утвърждава Малер като хуманист. В нея има всичко – тъга, болка,
растеж, разочарование, триумф, радост, преклонение и най-вече идеалистична и
непреклонима вяра в хората. Това е оптимистична симфония, възпяваща вярата в
човешкото начало и естествената осмоза на красота между него и природата. Дъщеря

545
ми ме посъветва да не пиша тази статия. Проблемът според нея е, че тези, които се
интересуват от баскетбол, няма да четат за класическа музика, а тези, които се
интересуват от класическа музика, няма да искат да чуят за баскетбол. „Така губиш
всички потенциални читатели”, каза Алина, и сигурно е права. Всъщност може би не е...
Тази статия не е нито за баскетбол, нито за класическа музика. „Сан Антонио Спърс“
и Кралският Концертгебау оркестър не са просто отбор и филхармония – те са
обществени модели на бъдещето и поглед към идващото столетие. Това са две
организации с далновидна стратегия, които са разбрали, че светът се е превърнал в
глобално селище и успехът е възможен само тогава, когато си се освободил от всички
закостенели предразсъдъци. Те са постигнали съвършенство, защото са отрекли
безсмисления шовинизъм, неравноправието, егоизма, половата дискриминация,
примитивното мислене и всички форми на сегрегация. Осъзнали са, че всяка цел е
постижима чрез взаимопомощ, себераздаване и колективно усилие. Разбрали са, че
могат да вървят напред с помощта на скъпоценните инструменти, завещани ни от
миналото. „Време е – казват ни един баскетболен отбор и един оркестър. – Време е да
започнем да решаваме локални проблеми с глобално мислене, независимо дали става
дума за спечелване на шампионска титла, сложна оркестрация, примирие в ивицата Газа
или унищожаване на вируса Ебола.” Защо днес, в XXI век, е нужно да продължаваме да
се избиваме? Да дърпаме някакви нахапани, окървавени граници в една или в друга
посока? Стига сме робували на древни вендети, разрушителни суеверия и гниещи
догми. Стига вече геополитическа алчност, култове и диктатури. Защо трябва да загиват
невинни хора в Азия, в Африка, в Европа? Защо се стреля в беззащитни пътници? Защо
вместо чакания дъжд от облаците този юли валяха мъка и кръв? Защо трябваше да бъде
обагрена в червено слънчогледената кожа на Украйна? Какво ни става, по дяволите?!
Нима не можем да разберем, че целият природен газ на този свят не струва толкова,
колкото един-единствен детски живот?! Кой бил крив и кой прав… Всички сме
виновни, защото не сме успели да проговорим навреме и да наложим общата си воля
над шепа смаозабравили се социопати. Човечеството отдавна няма нужда от империи –
нито от едната, нито от другата страна на океана. И ето че сега две могъщи сили се
вглеждат внимателно една в друга с присвити очи и си мерят полуостровите, докато
останалото човечество изтръпнало очаква да бъде потопено в нова студена война… или
дори по-лошо. Кога най-после ще започнем да се учим от историята си? Не е за вярване,
че в днешната епоха вкретенени политици и индустрии на злото ровят с пръсти в
мръсния пепелник, в който бе превърнато миналото столетие, и се надяват да допушат
отровните фасове на изчадия като Хитлер, Сталин, Чаушеску...
Четиринайсетата година на XX век сложи началото на разрушения и кървави безумия
без еквивалент в човешката история и ето че точно сто години по-късно е от
изключителна важност да не бъдем манипулирани и да не допуснем да бъдем вкарани в
бодливи граници и разделени отново на Нас и Вас, на Запад и Изток, на вярващи и
невярващи. Ние всички сме сънародници. Питайте майката Земя. 
Сигурно е късно за
сегашните президенти и премиери, но нали в момента някъде растат хората, които един
ден ще ги заменят. Моля ви, ако ви се отдаде възможност, заведете децата си да чуят
Кралския Концертгебау оркестър на живо, или ако не, поне на мач на „Сан Антонио“.
Толкова е ценно да ги срещнем едновременно с най-доброто от миналото и бъдещето
на човечеството. Густав Малер почина едва 50-годишен, но по някакъв особен начин
съдбата пощади големия наивен пацифист, отнемайки живота му, преди варварщините
на две световни войни да го лишат от най-важното – вярата му в хората. Гениалният

546
композитор бе преди всичко носител на надежда и романтичен идеализъм. Дори
поемата на Ницше бе намек, намигване към хората на бъдещето – нека има свръхчовек,
щом тъй е рекъл Заратустра, но само ако той е предпоставката за свръхчовечество.
Густав Малер бе казал, че една симфония трябва да бъде като света, но не е ли вярно и
точно обратното – че светът трябва да бъде повече като симфония на Малер. Само преди
няколко хиляди години сме ръмжали и късали сурово месо с окървавени зъби, а сега
сме способни на нещо толкова сложно, възвишено и красиво, каквото е един
симфоничен оркестър. Може би съм прекалено наивен, но искрено вярвам, че ще
надмогнем самоунищожителните си инстинкти и расата ни ще направи следващата
крачка. Някои неща ще си отидат, други ще останат завинаги. И след хиляда години
наследниците ни ще се вглеждат с недоумение в димящите развалини на нашата епоха,
застинала завинаги на страниците на историята, и ще се питат: защо са се избивали тези
хора? Нима не са слушали Третата симфония на Малер?
Томоко затвори очи и без да знае, години по-късно ме накара да напиша тази статия,
докато гледах безсилен и ужасен поредното безумие по телевизията. Беше толкова за
кратко, а ето че моментът ще продължава, докато съм жив. Тя сякаш искаше да ми каже,
че понякога, за да прогледнеш истински, трябва да затвориш широко очи и да повярваш
в магията на Густав Малер – тази, която ни преобразява в хора. Дъщеря ми сигурно е
права: няма да има кой да прочете този дълъг разказ. Няма да има кой да стигне чак до
тук, за да благодари като мен на оркестъра, на баскетболния отбор и най-вече на Томоко
за това, че е затворила очи за няколко секунди в най-необходимия момент. Няма да има
кой просто да ѝ каже: „Аригато, Томоко! Домо aригато!”. Всъщност… може би…ще
има....

547
 Сила Също Е В Женски Род
8 Март 2007
За „7 Дни спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2007/03/08/forum/d4618_4.htm

Сюзън Бутчър доказа, че за нежния пол няма невъзможни неща. Дори в Аляска.
Преди да съм ви разказал за побеснелия лос и за жената с брадвата, искам да ви
задам един въпрос. Бързо и без да се ровите в интернет: Кой е най-големият
американски щат? Тексас? Калифорния? Или може би Монтана? Не, не и пак не. Вярно
е, и трите са гиганти, но наподобяват джуджета, сравнени с огромната, безкрайна
шир на най-големия американски щат – Аляска. Да, Аляска! Бързият поглед към
картата създава лъжливо впечатление и човек не си дава сметка за нечовешките
размери на тази обширна, леденостудена пустош, излежаваща се от двете страни на
Полярния кръг. Тексас е втори по площ, но е повече от два пъти по-малък от Аляска,
която със своите милион и половина квадратни километра би могла да бъде сред най-
големите държави.

Сюзън с една от дъщерите си и със сибирските си хрътки.

Спомням си как през студентското лято на 1992 за малко да отида да работя там, в
градчето Сюърд, срещу астрономическите по онова време $ 5000 на месец. Няколко
компании предлагаха работа на авантюристично настроени студенти, които нямаха
нищо против да рискуват живота си в рибарски корабчета, подхвърляни като коркови
тапи от вълните на един от най-непредвидимите заливи в света. Така и не заминах, тъй
като не одобриха документите ми, но честно казано, посрещнах новината с известна
доза облекчение. Аляска, виждате ли, не е за всеки. Човек трябва да е малко луд и много
силен, за да живее в хармония с това сурово място. Място за мъже, при това не какви да
е, а омесени от стомана, смелост и търпение. Навремето кореняците носеха с гордост
фланелки, на които пишеше: „Аляска – където мъжете са истински мъже!“ Но в този
лозунг има и известна тъга и ирония, защото отразява и най-големия дефицит на този
щат – жените!

548
 Аляска е богата на много неща: недокосната природа, злато, петрол, но това, което
определено липсва, са жените. Самотните мъже са доста, защото с години нежният пол
избягва жестокостите на дивата земя, където нощта трае с месеци, а лятото тази година
май ще се падне в сряда. Повечето жени в щата живеят в два града – Енкоридж и
Феърбанкс, и гледат да не навлизат в безпределната снежна пустиня, която кореняците
със страхопочитание наричат вътрешността. Затова е малко странно, че разказът ни ще
ни отведе в самото ледено сърце на Аляска към един мартенски ден на 1985 г. Тук, на
няколкостотин километра от Енкоридж, една снажна жена се бори както за своя
собствен живот, така и за живота на най-добрите си приятели. В ръцете ѝ има остра,
окървавена брадва, която тя размахва ожесточено, тъй като е единствената преграда
между нея и огромен, побеснял лос. Подобно нападение е рядко, но в никакъв случай
не безпрецедентно. Дали поради паника или някакъв древен инстинкт, но животното
пръска пяна и е твърдо решено да смачка и разкъса и нея, и кучетата, дърпащи шейната
ѝ. Те са навлезли в неговата територия и сега ще трябва да платят! Жената се пързаля в
локви от кръв, крясъците ѝ и брадвата едва отблъскват освирепелия лос, а въздухът е
раздиран от болезненото скимтене на умиращи кучета. Но коя е тази странна жена и
какво, по дяволите, търси в това опасно място – толкова далеч от цивилизацията? Името
ѝ е Сюзън Бутчър – име, което си заслужава да запомните. Много е писано за нея през
годините: безброй статии, публикации, анализи, книги. Документалният филм за
премеждията ѝ дори спечели награда ЕМИ. Време е да запозная и вас с една от най-
уникалните личности на нашето време.
Всички знаем за изнурителния Тур Дьо Франс, за предизвикателствата на Париж –
Дакар. Но всяка година в Аляска се провежда състезание, което е може би по-
изтощително и опасно дори от тях. Става дума за надбягването с кучешки впрягове
„Айдитарод“. В Аляска няма по-големи звезди от шампионите в него. Имена като тези
на швейцареца Мартин Бюзе, норвежеца Роберт Сорли и американеца Рик Суенсън са
станали част от фолклора. Тази година наградният фонд е почти $ 1 милион, но големите
пари се правят след състезанието: от рекламни договори и спонсори. Надпреварата
почва в Енкоридж и завършва в Номе – това са почти 2000 кошмарни километра на
шеметно надбягване по маршрут, минаващ през планински масиви, заледени езера,
гори, ръбове на пропасти и безкрайни, брулени от безмилостен вятър степи.
Състезанието продължава ден и нощ и има само три задължителни спирания.
Често победата и загубата остават на заден план, отстъпвайки място на най-
примитивна жажда за оцеляване. Виелиците са ежедневие, а температурите често
достигат минус 50 градуса по Целзий. Вятърът минава през живата плът като невидима
гилотина и може да махне непокрита с дрехи човешка кожа от тъканите. Знаете ли какво
става, ако се изплюете при минус 50? Плюнката, казват, се превръща в ледено топче,
преди да е паднала на земята. Не съм чувал, а и не искам да знам какво е да отидеш по
малка нужда. Но това не е всичко: безброй опасности дебнат всеки участник: лавини,
тънък лед, снежна слепота, безсъние, нулева видимост, кръвожадни мечки, глутници
вълци и какво ли още не. Още в момента, в който малката Сюзън чула за пръв път за
това нечовешко изпитание, тя си казала: „Някой ден ще го спечеля!“
Момичето е родено и израснало безкрайно далеч от Аляска – в заможно семейство сред
небостъргачите на Бостън. Но Сюзън винаги е мразила големия град и е мечтаела за
безкрайните, отворени пространства на Севера. „Не знам как да обясня привличането
между мен и Аляска, без да прозвучи като мистика – казва Бутчър, – но и аз самата не
го разбирам. Сякаш в мен се роди човек, който принадлежеше на Аляска. Не знам дали

549
аз намерих Аляска, или тя ме намери мен.“
Малко след 20-ия си рожден ден момичето взима дипломата си на ветеринар и се
преселва в колиба без електричество и течаща вода, дълбоко във вътрешността на
Аляска. Сюзън е абсолютно сама, с изключение на сибирските хрътки, които купува с
последните си пари. Години наред, обкръжена от всепоглъщаща тишина и почти
напълно изолирана от света, тя започва да се подготвя за „Айдитарод“ с нечувана
всеотдайност. Сюзън просто следва съдбата си, пътя, който винаги е знаела, че ѝ
принадлежи. Тя изработва методика на подготовка за себе си и кучетата и почва да
тренира 7 дни в седмицата, 12 месеца в годината. Човек трябва да бъде в идеална форма,
за да устои на подобно съревнование. В зависимост от условията то продължава между
9 и 20 дни. Управлението на шейната и кучетата изисква сила, издръжливост,
координация и умение. Болките в мускулите и ставите бързо стават непосилни. Спането
е час-два на денонощие. Методът на подготовка на Сюзън включва безкрайни кросове
през тежки терени, колоездене и вдигане на тежести. Има ли сняг, тя прави и пробези с
шейната от около 100 км на ден. Когато най-после се включва в „Айдитарод“, Бутчър е
посрещната с насмешка и пренебрежение от мъжете спасители. От година на година
обаче тя става все по-опасна за съперниците, завършвайки неизменно в първите 10.
Усещайки заплаха за хегемонията си, мъжете правят коалиция и градят стратегията си
така, че младата жена да загуби. И въпреки това в един мартенски ден Сюзън най-после
е начело, с часове пред останалите – на път към победата. За нещастие това е същият
ден, в който се срещнахме с нея за първи път – денят, в който лосът нападна Сюзън и
кучетата ѝ. Тя оцеля, но две от любимите ѝ хрътки бяха убити, а още 13 сериозно
наранени. Това е единственият път, когато Бутчър не успя да завърши състезанието.
Любовта към кучетата ѝ е пословична
Тя гледа на тях като на част от себе си. Имало е случаи, в които е тичала пред тях, за
да ги изведе от виелица, друг път те са спасявали живота ѝ. Веднъж шейната ѝ пропада
в ледено езеро и двете водещи кучета Гранит и Толстой я измъкват от него. На
следващата година след инцидента с кучетата Сюзън смазва цялата конкуренция и
печели състезанието с рекордно време. „Случайност!“, „Късмет!“, тръбяха останалите
участници. „Така ли?“, закани им се сърцатата жена и победи и на следващата година,
и на по-следващата. До ден днешен никой не е печелил „Айдитарод“ три пъти поред.
Бутчър спечели и четвърти път и само загрижеността за здравето на изтощените кучета
ѝ попречи да бие още веднъж. Усмихната и скромна, тя бързо се превърна в медийна
сензация, любимка на феновете и вдъхновение за милиони момичета. Цяла Аляска бе
залята от фланелки, на които пишеше: „Аляска: където мъжете са истински мъже, а
жените печелят „Айдитарод!“
Някой беше попитал Сюзън не ѝ ли се иска понякога да се откаже по време на
състезание. „Откаже? – отвърна тя. – Тази дума или не присъства в речника ми, или съм
я изтрила от него.“ Едно от нещата, които са движели Сюзън, бе обичта ѝ към Аляска и
нейната сурова красота. Тя често говореше в някакъв поетичен транс за неземните
пейзажи, за кристалите във въздуха и бляскавите глетчери. Сред незабравимите ѝ
преживявания беше надбягването в ясна нощ, под звездите и завесата на Северното
сияние. Любимото ѝ място по маршрута се нарича Олд уомън пойнт, където замръзнала
река се рови в ждрелото на прелестна планина и гледката е зашеметяваща.
Бутчър прекрати кариерата си, когато реши да създаде семейство, но продължи да се
грижи за кучета и да участва в организацията на състезанието. Преди две години се
оказа, че има една от най-тежките форми на левкемия.

550
 Лекарите направиха всичко, каквото бе по силите им, но в крайна сметка тази
изключителна жена изгуби последното си голямо състезание и ни напусна на 5 август.
Съпругът ѝ Дейвид Монсън написа следното послание до нейните почитатели в деня на
смъртта ѝ: „Сюзън си отиде днес в 3:25 следобед. Тази нощ взех дъщерите ни Текла (10
г.) и Чизана (5) и се качихме на ферибота за остров Бейнбридж. Измъкнахме се тихо от
хаоса на града, за да отидем до едно от красивите места, които тя толкова обичаше.
Текла си бе сложила огърлицата на майка си, а Чизана носеше пръстените ѝ. Седнахме
безмълвно на самия бряг и погледнахме нагоре. Небето бе една експлозия от звезди.
Попитах Чизана коя звезда е майка ѝ.
Тя седна в скута ми, след което дълго и внимателно се вгледа в небето. Най-накрая
посочи с пръстче и каза: „ Ето я! Там! Но не се притеснявай – тя не е сама.“ Така е,
Чизана, но и ние не сме. Тя ще ни показва пътя отдалеч.“
Миналата седмица, докато България празнуваше националния си празник, Аляска обяви
събота, 3 март, за ден на Сюзън Бутчър. Голямо признание за една голяма жена в света
на мъжете. Съпругът и двете ѝ дъщери откриха церемониално голямото състезание, а в
очите на много от мъжете, които дълго се опитваха да я победят, блестяха сълзи.
Хилядолетия наред в нашия свят нямаше място за жени като Сюзън. Стереотипи и
мъжки шовинизъм отричаха нейното съществуване. Искаха да я изпратят завинаги в
кухнята, да я направят кукла и домакиня, да я лишат от амбиции и право на собствена
съдба. С години силната, равна на мъжете жена бе окарикатурявана и лишавана
изкуствено от сексапил. Но нещата най-после се променят. Идва ново хилядолетие.
Нови нрави. Няма нищо невъзможно, щом дори „Айдитарод“ може да бъде спечелен от
жена. Жена е начело на Германия. Жена е основен претендент да ръководи и могъщите
Съединени щати. Днес е 8 март и е време да поздравим майките, дъщерите, сестрите и
съпругите си. Днес празнуваме нежността, женствеността и красотата, но „сила“ също
е в женски род.
„Айдитарод“ стартира в събота. Точно в този момент 82 отбора препускат през голямата
бяла пустош, а някъде там до Олд уомън пойнт, където замръзнала река се рови в
ждрелото на прелестна планина и гледката е зашеметяваща, вятърът вие по мъжки,
хвърля сняг и се опитва да заличи следите от шейната и кучетата на Сюзън. Напразно...
Честит Осми март!

551
 Мракът Не Може Без Светлина
(Нищо не е само черно и бяло – доказват го две легенди на
НФЛ)
22 Март 2008
За „7 Дни спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2008/03/22/forum/d4987_4.htm

Дру Розенхаус е мръсник. Епохален мръсник! В Америка почти няма човек, който да
не го ненавижда. Рей Карут е добряк. Изключителен добряк. Трудно ще откриете
човек, който да не го харесва. Днешният разказ ще се опита да вземе историите на
Дру и Рей и някак си да им намери място в една и съща идеално оформена окръжност.
Подобно на окръжността, в която са обречени на вечно противоречиво сътрудни-
чество двата древни китайски символа Ин и Ян. Виждали сте ги хиляди пъти в цялата
им черно-бяла непретенциозност. Хвърлете все пак още един поглед към снимката:
двете древни попови лъжички – едната черна, другата бяла – все така вбесяващо
различни и в същото време еднакви, те продължават да се търсят и намират в
идеална, вълнообразна симетрия. Концепцията изглежда елементарна. Ин е мракът,
студът, падението и отрицанието. Ян е светлината, надеждата, топлината и
разбирателството. Ин е низходящ, Ян е възходящ. В най-опростения им вариант на
тях може да се гледа като на представители на доброто и злото начало.

Нещата, разбира се, са малко по – сложни. Според четирите принципа на Ин и Ян

именно те са двете поляризирани енергии, върху чието противоречие и хармония се
крепят законите на вселената. Те не могат една без друга – влиянието на Ин е
необходимо на Ян и обратно. От равновесието им зависи равновесието на всичко. Това,
че са затворени в кръг, също не е случайност. Кръгът е универсален символ – идеална
форма без начало и край, присъстваща във всяка култура и философия – от ацтеките,
през египтяните до древните китайци. Кръгът е метафора за цикличнoст и равновесие.
Той е циферблатът, колелото, планетата. В кръга се крие и успокояващата надежда, че
нещата в този живот може би не са чак толкова сложни и непостоянни. Ако не друго, то
човек поне може да разчита на числото Пи. То винаги ще бъде стабилно, надеждно и
леко закръглено... на 3,14. За да разберем всичко останало, ни е необходим само
диаметърът.
Дру Розенхаус, както вече споменахме, е мръсник. Светът на американския профе-
сионален спорт е гъсто населен със самовлюбени, арогантни егоисти. Милионите
долари, обожанието на феновете и чувството за безнаказаност са създали безброй само-
забравили се мегаломани. Милиони фенове, от Маями до Сиатъл, ненавиждат Розенхаус
от дъното на душата си и навярно тайничко вярват, че той всъщност е самият принц на
мрака, пристигнал от димящото гърло на преизподнята в непохватен камуфлаж.
Розенхаус е спортен мениджър. Всъщност той е нещо повече: името му е институция и
нарицателно за просперитет в бранша.

552
 Мразеният от всички Дру Розенхаус (вдясно на снимката вляво) и любимецът на
Америка Рей Карут

В ръцете му са над 90 от най-добрите американски спортисти а агенцията му дърпа

безочливо конците на могъщата Национална футболна лига. Дру нарича себе си акула
и признава, че е движен от неутолима жажда за власт и пари. В стремежа си към контрол
е довел до съвършенство принципа „Разделяй и владей“. Често настройва играчите в
отбора един срещу друг, създавайки непоносимо напрежение. Методиката му е да
шепне непрестанно в ухото на клиентите си, подканяйки ги да искат по-високи
контракти и повече пари, независимо от това в каква ситуация е отборът. Сигурен съм,
че има треньори, които биха пролели кръвта му с варварски ентусиазъм, без въобще да

553
се замислят за последствията. Казват, че Дру е в основата на много провалени отбори.
Един от любимите му похвати е да „замрази“ клиента си – с други думи, да го извади от
игра и тренировки за цяла година, докато не бъдат удовлетворени финансовите му
апетити.
Розенхаус се е превърнал в толкова стереотипен злодей, че отрицателният герой в
„Джери Магуайър“ бе изграден върху характера му.
Винаги безупречно облечен в скъп костюм и копринена вратовръзка, Дру вилнее като
бубонна чума из лигата, сеейки разруха и отборна смърт. Той обаче няма угризения и
още не се е срещал късно нощем със съвестта си.
Рей Карут, както вече споменахме, е изключителен добряк. Помня го още като играч
в колежа в Колорадо. Тогава бе един от най-талантливите в американския футбол:
уникална комбинация от бързина, сила, елегантност и координация. Но още по-
впечатляващ бе характерът му. Рей не бе типичният елитен спортист. Въпреки славата
си бе скромен и чувствителен. Интелектът на Карут му позволи да завърши с отличен
успех два факултета – литература и педагогика. Рей се открояваше и дори контрасти-
раше сред останалите играчи. Твореше поезия и подписваше автографи за деца, докато
му отмалееше ръката. Съотборникът му Мет Лепсис твърди, че не познава човек, който
да не обича Карут. Друг съотборник – Maркъс Стигърс, си спомня как един зимен ден
Рей му дал палтото от гърба си защото забелязал, че трепери от студ. Карут запази
характера си дори когато стана професионалист и започна да печели милиони.
Морис Хил умираше на 19 юли 2005 едва 4-годишен. Лишено от кислород,
бежизненото му тяло лежеше на дъното на дълбок хлориран басейн в хотела „Гранд
Флоридиън“ в Орландо. Не е ясно как и кога е паднало в басейна, но детето било в
състояние на клинична смърт. Сърцето му спряло и обезкървен, мозъкът му бил на
крачка от края. За негово щастие провидението му изпратило перфектно облечена акула
с копринена вратовръзка. Минаващият случайно Розенхаус забелязал детето и
моментално захвърлил вечно залепения за ухото си мобифон. Неочаквано хищните му
инстинкти се задействали в друга посока, решителността му грабнала, както винаги,
волана и агресивната му същност го изстреляла към басейна. Неподвижното телце било
изтръгнато от водата и тлеещият в него живот усетил спасението в лицето на най-
мразения човек в американския спорт. В продължение на 30 минути Дру приложил
перфектен и непрекъснат външен сърдечен масаж и изкуствено дишане, които малко
по-малко върнали дъха на малкия Морис Дру подходил към ситуацията така, както към
всеки друг проблем: без абсолютно никакво колебание в успеха си. Просто решил, че
няма да позволи на смъртта да вземе детето. Когато малчуганът най-после отворил очи,
той видял точно над себе си един много изтощен, мокър до кости злодей с подгизнал
костюм. „Искам само да кажа – заяви по-късно Розенхаус, – че това e най-щастливият
ден в живота ми.“
19 ноември, 1999 г. Черика Адамс е на кино с любимия си. Всъщност с двамата си
любими, защото в корема си носи 7-месечния им син. Тя още не го знае, но това ще бъде
последният ден в живота ѝ. 24-годишната Черика е зашеметяващо красива и не по-малко
умна. Бъдещето є би трябвало да е пълно с хубави моменти. Но за жалост то не ѝ
предстои – след малко животът ѝ ще бъде отнет завинаги. Филмът свършва и влюбените
се качват в колата на приятеля ѝ. Те отиват в дома му, където е паркиран автомобилът
на Черика. Тя целува любимия си, качва се в колата си и тръгва към вкъщи. Неочаквано
на тясна безлюдна улица я застига и задминава автомобилът на приятеля ѝ. Той спира
пред нея, блокирайки пътя ѝ. Друг автомобил се изравнява с нейния. В него личат три

554
мрачни, непознати силуета. Разстоянието между двете коли е само метър. Прозорецът
се спуска и от него наднича зловещото дуло на пистолет.
Пелена от куршуми обсипва колата на Черика. Бременната жена е поразена от 4 от
тях. Три попадат в гръбнака ѝ, един минава през шията. Двете коли изчезват със
свистене на гуми, оставяйки жертвата си, която се дави в собствената си кръв. Но
Черика не е мъртва. Тя успява някак да набере Бърза помощ. Закарана е в болница,
където е подложена на сложна операция. Процедурата не успява да я спаси, но ѝ дава
време. Малко, но достатъчно, за да опише точно какво се е случило. И въпреки че не
може да говори, на въпроса на полицията кой е посегнал на живота ѝ, Черика написва
на лист хартия: „бащата на сина ми – Рей Карут!“ Малко по-късно момичето издъхва,
но преди това успява да дари живот на детето си. Бебето е родено с цезарово сечение –
10 седмици преждевременно. Наричат го Ченс.
Тримата наемници, на които Рей е платил, за да убият сина и съпругата му, са
заловени и пропяват под натиск от полицията. Оказва се, че Карут е планирал всичко
стъпка по стъпка и дори е бил в телефонен контакт с тях, докато са стреляли по
безпомощната жена. Мотивът му е бил, че не е искал да се обвързва и да издържа
приятелката си и детето им. Карут се опита да избяга от правосъдието, но е заловен в
щата Тенеси, скрит в багажника на колата на приятел. Година по-късно става първият
играещ американски футболист осъден за убийство, и ще прекара остатъка от живота
си зад решетките
Странно и мистериозно същество е човекът. Пейзажите на нашата натура са пълни с
необясними противоречия и екзотични релефи. Понякога чудовища се раждат в най-
необичайните места и бродят търпеливи и невидими в очакване на мрака. Друг път
градини никнат там, където никога не е имало нито слънце, нито топлина. Нищо не е
абсолютно – нищо не е само черно и бяло. Нека не бързаме да боготворим фалшиви
светци или да анатемосваме дребните злосторници. Едва ли е случайно, че Ин и Ян са
минали през толкова хилядолетия, за да стигнат чак до нас, изпратени от древната
мъдрост на Изтока. Често се питаме: Откъде идва злото? Какво провокира доброто?
Може би истината е, че не идват от никъде, а просто присъстват. Те са неотделима част
от всичкото – винаги вътре в нас и навсякъде около нас – вечно търсещи симетрия.
Балансът е крехък и истината не е нито в Ин, нито в Ян, а в плавната линия, в която те
се срещат. Върнете се в началото и хвърлете един последен поглед към символа. Окото
на Ян, виждате ли, е черно, а на Ин бяло. Двете антитези не са напълно отричащи се –
те съдържат в себе си зародиша на своята противоположност. Мракът не може без
светлина, и обратно.
Не е ли странно, че успяхме да изпратим „Вояджър” отвъд слънчевата система,
надникахме на дъното на океана, а все още не сме в състояние да разберем себе си.
Отговорите са сложни и извън възможностите на един-единствен символ. Понякога и
на мен ми се иска да открия диаметъра на душата си, да го умножа по 3.14 и да разбера
точно кой съм и накъде отивам и защо толкова много длета са се изпилили точно в моите
трески за дялане. Но може би е по-добре да не знаем някои истини.
Днес две деца все още бродят из този свят въпреки нечовешките премеждия,
подхвърлени от съдбата. Едното диша благодарение на искра от светлина, пробляснала
неочаквано в мрака. Другото живее въпреки жестокия грабеж на мрака, погълнал
светлината. Две деца – два безценни живота. Дано са щастливи и живеят дълги години
и дори да не помнят историята си, нека вземат със себе си поуката и винаги носят в себе
си и Ин, и Ян в перфектна хармония.

555
 Подкрепете Уморените Лъжици
05 януари 2011
За „ Спортал“
http://www.sportal.bg/news.php?news=278745

„Тате, коя четка за зъби да си купя?“ ме попита синът ми наскоро в супермаркета и

този невинен на пръв поглед въпрoс ме накара да вдигна озадачен поглед към
впечатляваща армия от няколкостотин четки за зъби, заемащи цяла стена в магазина. Аз
лично купувам един същи модел четка от години и дори не съм се замислял за
хаотичната пазарна еволюция през която е минал този продукт през последните години.
Пред очите си имах всяка възможна и невъзможна четкозъбена метаморфоза във всеки
отенък на цветовия спектър. Меки, твърди и средни четки. Четки с изкуствен косъм,
четки с естествен косъм, ергонометрични четки, четки с въртящи се глави, заоблени
четки, двойни четки, тройни четки, електронни четки, свирещи музика четки, четки с
формата на Cпънджбоб, Mечо Пух, Mики Mаус, Шрек и какво ли още не. Естествено
имаше и четки за почистване на четки. Само въпрoс на врeме е изобретяването на четки
за почистване на четки за почистване на четки. Дадох си сметка, че четката за зъби
малко по-малко е станала един от онези продукти, които напълно са се самозабравили
и навярно вече гледат на нас обърканите купувачи с лека насмешка и ортодонтично
презрение. Ситуацията е извън всякав дизайнерски контрол. Сигурен съм, че ако
потърсите, ще намерите някъде дори говореща немски четка с формата на Херберт Фон
Караян. Всичко това ме накара да се замисля за недалечното минало и за това колко
ограбен е бил животът ми без достъп до този паноптикум от жизненоважни четки.
Сигурно децата ни са благословени, че живеят точно сега, а не в прокълнатото и
обречено на масивна парадонтоза минало. Сигурен съм, че току-що пристигналата 2011
година ще ни донесе още по-голямо изобилие от „крайно необходими“ продукти, което
ме накара да обърна изпълнен с носталгия поглед към отпътувалата завинаги 2010-а. За
някои, тя ще бъде запомнена със земетресението в Хаити, петролната екологична
катастрофа в мексиканския залив и най-грозния финал в историята на Мондиалите. Но
това се отнася за останалия, мислещ свят, за чието съществуване средно-статисти-
ческият американски купувач едва ли подозира. Не знам каква е ситуацията в България,
но тук на обетованата земя, 2010-а ще бъде запомнена най-вече с това, че всички ние –
представителите на „американус чревоугодникус“ се върнахме към навиците си и
доказахме, че сме победили рецесията, отдавайки се на познатата стихийна консумация
на абсолютно ненужни и безмислени продукти. Нека не се лъжем – ние се въргаляме в
изобилие от лъскави боклуци, като мокри прасенца в пудра захар и няма сила на този
свят, която да спре покупателната ни американтилност. Ето защо реших да махна за
сбогом с ръка на 2010-а, идентифицирайки десет изумителни продукта, на които се
натъкнах през изминалата година:

10. Перуки за бебета. (Цена 21$. Производител „Baby Тoupee“) Само срещу 21$ може
да уредиш невръстното си бебе да прилича на четиридесетгодишен, дрогиран
счетоводител от Свищов! Идеята е страхотна, особено като се има предвид, че повечето
бебета са крайно суетни и страдат от липса на коса. За нещастие най-малкото ми дете е
вече на десет години, иначе със сигурност щях да му хвърля една перука на кубето, за
556
да може спокойно да сваля мацки по купоните.

9. Движеща се пътека за бягане Спийдмобил. (Цена $5,999 Производител

„Speedfit“) Интересното при този „гениaлен“ уред за аеробен фитнес е, че пътеката е
сложена върху четири големи колела и благодарение на кинетичния момент на човека
бягащ по нея се движи по улицaта! Без съмнение изобретателят на този продукт го е
създал с една единствена цел – да избяга с него от психиатричната клиника. Вече си го
представям как тича върху пътеката, която от своя страна тича по улицата, а след него
се носят двама-трима санитари с огромна мрежа за пеперуди. Този продукт оправдава
напълно израза: „Тоя човек тича като луд“. Пътеката определено е супер хитра
концепция. Вярно – човек може просто да излезне навън и да тича без пътека,
постигайки същия ефект. Но къде е тръпката от нещо такова, при условие че „само“
срещу $5,999 човек може да се сдобие със сложна и всяваща недоумение „бягаща пътека
за бягане“. Нямам търпение да не си я купя и да не я сложа до други неща, които не
притежавам, като например степера ми, който се качва по стълби или солариyма ми за
открито.

557
 8. Възглавница за лъжица. (Цена 9.99$ Производител „Spoon Rest“) Всеки има нужда
от заслужена почивка – независимо дали е мъж, жена или дървена лъжица. Честно
казано не ви разбирам вас – всички тези коравосърдечни експлоататори на прибори,
които още не сте купили този така необходим продукт за вашата изморена лъжица. Не
ви ли пука, хора, за здравето на лъжиците ви? Не разбирате ли, че когато работата ти е
по цял ден да се ровиш в бълбукъща леща, пълноценната почивка е жизненоважна?
Находчивият производител твърди, че възглавницата е пухкава и направена от
специален силикон. Аз купих няколко, но в момента никoй не ги използва, тъй като
всичките ми лъжици излезоха в отпуска.

7. Тоалетна за двама. (Цена 1,400$ Производител „ТоDaLoo“) Силата и трайността

на едно взаимоотношение зависят от много фактори – споделени интереси, съвпадение
на характерите, физическо привличане, и др. Аз бих прибавил към тях и задължителната
липса на обща тоалетна. Производителят на този тандемен порцеланов шедьовър обаче
е на точно обратното мнение и твърди, че продуктът му е предназначен за влюбени
двойки, които не искат да се разделят по никакъв повод. Застъпен е и екологичният
елемент, тъй като тоалетната пести вода, миейки и двете страни с едно натискане на
кранчето. Казват, че любовта е сляпа, но това брилянтно изобретение ме кара да се
надявам, че тя също е лишена от обоняние. Трябва да добавя, че започвам сериозно да
се замислям за произхода на фразата „любовна серенада“. Едно нещо е сигурно: от

558
подобно съоръжение определено има нужда...Голяма нужда.

6. Бира за кучета. (Цена: 15.49$ за 6 бутилки. Производител „Bowser“) Крайно време

беше! Откога искам да видя натряскал се дакел. „Bowser“ твърдят, че бирата е направена
с висококачествен хмел, малц и всички останали съставки, необходими за да се постигне
идеален, автентичен бирен вкус. Това ме радва, защото както знаем повечето кучета са
изтънчени ценители на две неща – автентичния бирен вкус и задниците на другите
кучета. Има нещо хубаво и благородно в това, след като се прибереш вечер изморен от
работа да удариш по една студена халба с пекинеза. Лошото е, че веднага след това
трябва да го изведеш на продължителна разходка. От друга страна едва сега разбирам
защо добермана на съседа винаги има пяна на устата.

559
 5. Венерически плюшени играчки. (Цена 8.95$ всяка. Производител: Giant Microbes,
Inc.) „Мамо, мамо, може ли дядо Коледа да ми донесе херпес тази година?“ Кой родител
не би се просълзил от умиление, чувайки тези думи? Отговорът е: абсолютно всеки
родител, който не е бил удрян от гръмотевица през последните шест месеца. Плюше-
ните венерически играчки отразяват формата на действителните бактерии, но са
уголемени повече от един милион пъти и са украсени със симпатични физиономии.
Според производителя играчките са образователни и подготвят децата да избягват
нездравословни взаимоотношения в бъдеще. Защо тогава започвам да се обливам в
студена пот само като си представя как детето ми се гушка с гигантска, пухкава
хламидия, която поразително прилича на патето Яки?

4. Палто-джоб за бебета. (Цена 79$. Производител Peekaru, Inc.) Нищо не

демонстрира по-добре родителска загриженост от това да напъхаш детето си като
торбесто млекопитаещо във вълнена, усмирителна риза и да тръгнеш като мутирало
кенгуру по улицата, всявайки ужас сред минувачите. Въпреки че този продукт прилича
на зловещ генетичен експеримент, кой знае защо горкото бебе на снимката се е ухилило
до ушите. Може би защото току що е напълнило памперса и знае, че майка му скоро ще
съжалява горчиво, че го е подложила на тази садистична, текстилна инквизиция.

560
 3. Кух cтик за голф за спешно уриниране. (Цена 24.95$. Производител UroClub.)
Казват, че най-гениалните неща на този свят са относително простички. Като Лунната
Соната, електрическата крушка или Yesterday на Бийтълс например. Сега към тях
спокойно можем да прибавим и кухия cтик за голф. Това революционно постижение на
човешката технологическа мисъл е предназначено за тези от нас, които все още не знаят
как да отидат до тоалетната или поне до най-близкото дърво. Идеята е елементарна.
Когато си на игрището за голф и вече си мушнал 5-6 Хайнекена шансът да усетиш зова
на бъбрека е равeн на 100%. Но не се притеснявайте. Благодарение на компанията
УроKлъб всичко ще бъде наред. Просто махате капачката на фалшив, кух cтик и се
облекчавате директно в дръжката. Има дори малко пешкирче, с което да се прикриете
така, че хората да мислят че просто си бършете потта от ръцете. Cтика събира половин
литър! Само внимавайте да не се объркате и по-късно да замахнете жизнерадостно с
въпросния cтик без да сте затворили капачката. Великият Арнолд Палмър бe казал, че
голфът е поезия. Какво по поетично наистина от романтичното ухание на изсъхнала
урина върху cтик за голф? Продуктът има потенциaл, а в бъдеще дори виждам нови
версии с приложение в овчарския скок, хокея и мятането на копие.

2. Гигантски нос-дозатор за течен сапун. (Цена 14.99$. Производител Jumpin Babana

Co.) Сещам се поне за хиляда причини, поради които даден купувач би си купил
561
гигантски нос дозатор за течен сапун. Може би най-важната от тях е, че въпросният
даден купувач е опасно невменяем. Или пък има фетиш към сополиви ноздри. Или най-
вероятно и двете. Производителят твърди, че продуктът е идеален душ аксесоар и само
едно леко стисване на носа е достатъчно, за да потече от него зеленикав гел за тяло. Е,
слава Богу! Предполагам е почти неизбежно, вкретененият изобретател на този продукт
в най-скоро време да пусне на пазара и задник за шампоан.

1.“Грижовна“ възглавница за бебета. (Цена 44.99$. Производител „Zaky, Co.“)

Искате ли сега да изиграем една игра? Хайде всички заедно да погледнем към този
кръвосмразяващ продукт едновременно. Този от нас, който не получи микро-инсулт
печели. Готови ли сте: еднo, двe, три....

562
 Признавам си. Току-що загубих. Продължавам да пиша само с дясната ръка, защото
лявата ми страна все още е изтръпнала. Производителят твърди, че ергонометричният
дизайн на възглавницата създава усещане за натиск, тежест и докосване идентични с
тези на родителските ръце. Чий родителски ръце, ще попита всеки здравомислещ? На
Франкенщайн ли? Или на съсечено зомби? Бихте ли се разделили с 45$, за да създадете
подобен уют на невръстното си бебе? От вас зависи? И от това колко алкохол сте
изпили, разбира се. Лично аз не съм виждал нищо по-смущаващо, откакто гледах един
стар филм на ужасите на Джон Карпентър. Накрая искам да добавя, че горните десет
продукта са само капка в океана от безсмислени вещи, които водят люта битка за
портмонето на тукашните, роботизирани консуматори. За тази статия бях приготвил
поне още 150 продукта, но не искам да отнемам повече нито от вашето ценното време,
нито от своето. В края на краищата, трябва да отделя няколко минути за да изпробвам
новата си четка за зъби...с три движещи се чистещи повърхности, ергонометрична
дръжка и логото на Бостън Ceлтикс.

563
 Прах Във Вятъра
10/1/2006
4 Октомври, 2006
За „7 дни спорт“

Наскоро загубих скъп приятел. Дейвид Уелтън си отиде от този свят така, както живя
в него – с почти свръхестествено спокойствие, достойнство и тихо благородство. Даже
нямаше живи роднини – само аз и още няколко приятели се бяхме събрали до леглото
му в болницата LMH в деня, в който всички знаехме, че ще бъде последен. Пет-шест
вдишвания преди да ни напусне завинаги, Дейвид отвори бавно клепачи, погледна ни с
мълчалива тъга и нещо започна да се отдалечава в синьото на очите му. Нямаше болка,
нямаше страдание. Приятелят ни просто пое дъх за последен път и кълна се, сякаш тази
прощална глътка въздух, напускайки болничната стая, грабна по нещичко от всички нас,
за да го отнесе със себе си завинаги. Човек никога не е същият, след като е бил свидетел
на такъв момент. В него има и величие, и някакъв смразяващ, древен страх –
предчувствие за неизбежна крайност.
Такива мигове ни променят – правят ни едновременно по-бедни и по-богати. Три дни
след смъртта на Дейв бях на погребението му, където имах тежката задача да произнеса
със задавен глас прощалното слово. После свещеникът мина през обичайните думи за
пепелта, праха и отвъдното царство и голямата, гореща прерия пое тялото на Дейвид
без ропот и възражение. Още ми е трудно да повярвам, че този толкова добър човек вече
го няма. Има хора на този свят, които ни се струват вечни, неуязвими и недосегаеми. Те
са толкова сраснати с миналото и настоящето ни, че бъдещето понякога изглежда
нелогично без тях.
Може би затова истината, че от три дни бате Начко не е вече между нас, ми се струва
нелепа. Атанас Михайлов бе един от моите футболни идоли – магьосник с топката и
голям човек без нея. Начко притежаваше неща, които толкова много млади спортисти

564
днес не могат нито да проумеят, нито да купят с набъбналите си пачки. Не става дума
за феноменалните му голове от корнер или гаубицата в левия му крак. Това, което го
прави незабравим, е, че въпреки майсторството си бате Начко се опази от арогантност,
нарцисизъм и меркантилност. За него достойнството, лоялността и всеотдайността към
родния клуб винаги са били ръководещи стойности. Затова съм сигурен, че големият
футболист днес ни гледа от по-добро място. Моите уважения към cвети Петър, но
според мен в неделя и той е станал поредният вратар, който не е могъл да опази вратата
си от качествата на бате Начко.
В събота писах за баскетболиста Стефон Марбъри и за това как е решил да
пренебрегне поне частично материалните облаги. Абсолютно неочаквано за мен той се
опълчи срещу могъща империя от ранга на „Найк“ и започна да продава кецове, носещи
неговото име, срещу 14 долара и 98 цента. Според мен този играч е разбрал нещо много
ценно и е мотивиран донякъде от прозрението, че спортната слава е нетрайна и че точно
сега, в този момент може да направи нещо значимо, да остави поне една ценна следа.
Районът около Канзас Cити е далеч от перфектен. Животът тук има своите
преимущества и сигурно два пъти повече недостатъци. Но едно от нещата, за които съм
благодарен на Канзас, е... „Канзас“. Говоря за виртуозната рок група със същото име,
която обичам от дете и която често имам шанса да гледам на живо. На тях принадлежи
една от най-красивите акустични балади в историята на популярната музика: Dust in the
Wind (Прах във вятъра). Песента често ме навестява: музиката и думите ѝ звучаха в
главата ми, когато погребвахме Дейвид, сетих се за тях и когато научих за Начко, а
точно сега съм я пуснал да се върти и на компютъра ми. Финалният куплет набъбва и
пристига в гласа на Стив Уолш заедно с последния тон от знаменитото соло на цигулка:

Не се вкопчвай –
нищо не трае вечно освен земята и небето.
И нещо ти се изплъзва –
и всичките ти пари
няма да ти купят дори минута в повече.
Прах във вятъра...
Ние сме всичко на всичко прах във вятъра.

Мъдри думи, които от години търсят мъдри слушатели, но за съжаление все по-рядко
ги намират. Това, което не споменах в статията за Марбъри, бе, че интервюирах няколко
младежи от местната гимназия и те ми обясниха, че не биха си купили маратонките на
Стефон, защото били твърде евтини. „Дори и да са по-качествени от Nike Zoom, няма
да ги нося, защото маратонки за 15 долара ще ми намалят престижа“, каза ми единият
хлапак.
Престижа? Що за изкривена философия? Ясно е, че живеем в епоха на безидейна
консумация и материализъм, но като че ли вече сме напът да създадем
неоробовладелско общество. Робите сме ние, а фараоните – „Найк“, „Макдоналдс“,
„Уол Март“ и т.н. Масите сякаш са програмирани за консумация от самото си раждане.
Вече единствената скала, с която хората знаят как да измерват стремежите, успехите и
наследството си, е финикийската. Всеки драска със зъби и нокти за по-голяма кола, по-
малък мобифон, по-обширна квадратура, повече карати, по-скъпи маратонки. Все
глупави, безсмислени неща, които, между другото, са вкарали Щатите в дефицитно
блато. Америка е страна на кредита и средният ѝ жител се е затрупал с вещи, купени с

565
пари назаем от банки и алчни лихвари като „Виза“, „Мастъркард“ и „Американ
Експрес“. Оковите са невидими, но непоклатими, а ключът им е глътнат от самия
покорен като остригана овца консуматор. Имам познат, който притежава не един, не
два, а три хамъра – най-глупавото МПС с размерите на дизелов локомотив, което
сигурно харчи повече бензин, отколкото целият танков контингент на Естония.

Стига се и до още по-странни парадокси. Не знам как е в България, но тук е много

популярна доставката на пица по домовете. Преди няколко месеца тъст ми Джим получи
сърдечна криза. Слава богу, той се оправи, но няколко дни по-късно поръчах пица по
телефона и изчислих, че доставката пристига с четири минути по-бързо от Бърза помощ.
Явно малко по малко, консуматор по консуматор, долар по долар приоритетите са се
изместили и това, което е с реална човешка стойност, е останало на по-заден план. Но
еснафщината не е само американска черта.

Имаме я и у нас. Кой какви обувки носи, кой какво лого има на фланелката, кой колко
плазмени инча телевизор е лепнал на стената, кой какво Ферари кара по разнебитените
улици. На няколко пъти и на мен ми се наложи да си вдигна шапката, която бе паднала
при вида на огромните палати в подножието на Витоша. Всъщност не шапка, а каска с
каишка да имах, и тя щеше да падне. Всичко това на фона на несигурна икономика и
милиони квалифицирани хора с обидно ниски заплати. С притеснение забелязах също,
че кредитните карти вече са се наместили като бомби със закъснител и в портмонетата
на българина. Въпреки всичко, все още сме далеч от вирусната потребителска болест,
която тресе САЩ в последните години. Познавам човек, който купи Порше на сина си
за рождения му ден. Колосална грешка! Дори да сте милионер, никога не правете такава
лоша услуга на детето си. Счупена кола и комплект инструменти са сто пъти по-ценен
подарък. Младежите, които интервюирах, са в абсолютна безпътица, щом търсят
престижа си в логото на „Найк“.

566
 Затова съм щастлив, че има и някой като Марбъри, който поне прави опити да отвори
кошарата. Стремежът към просперитет е вроден в почти всеки човек и дори е движещ
икономически механизъм. Не всеки може да е светец, Майка Тереза или Ганди. Аз
самият имам своите комерсиални амбиции и безброй материални слабости. Но не може
пък и да си позволим да маршируваме през малкото си отредени дни като лоботомирани
марионетки, поемайки и отделяйки без мисия, цел и посока. Всичко е толкова
мимолетно в този живот, толкова преходно. Времето ни е малко, а възможностите да
оставим след себе си нещо хубаво и важно се броят на пръсти. Никой няма да си спомня
в колко квадрата е живеел Алберт Айнщайн, каква кола е карал Джон Ленън и какви
маратонки е носел бате Начко. Техните постижения ще се измерват с друга, безценна
валута. На такива хора завиждам с бяла завист, защото само останките им са тленни –
не и делата.

И сега, докато слушам за 20-и пореден път Dust in the wind, се питам кои са нещата, за
които си заслужава да се живее? Нещата, които няма как да купим? Които не можем да
забравим или загубим на улицата? Те са различни за всеки човек, но много е богат този,
който ги има и държи на тях. Кой знае, може би това е денят, в който сте застанали на
ръба на Големия каньон и сте се почувствали като прашинка... или първата любов...
мигът, в който се е родило детето ви... гледката от връх Вихрен... споменът за бате
Начко... увертюрата на „Тоска“... последният дъх на умиращ приятел. Всеки човек
вижда света по своему, но ми се струва, че такива са нещата, които ни осмислят. Но
какво, ще попитате, са тогава къщите, вилите, поршетата, яхтите, чантите от
крокодилска кожа, костюмите „Версаче“, парите в сметката, златото, среброто, плати-
ната? Какво ли? Прах, приятели. Прах във вятъра.

567
568
 Присъдата Да Бъдеш Гений.
Развитието на американския вундеркинд Фреди Аду
зацикли.
7 Декември 2005 г.
За „7 Дн Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2005/12/07/forum/d4173_5.htm

Преди стотина години Били Саидис е бил смятан за най-брилянтния представител на

човешката раса. Проговорил е на половин годинка, а десетина месеца по-късно е
започнал да чете „Ню Йорк Таймс“. На 3 годинки Били вече пишел на машина и се
самонаучил на латински и гръцки. Още преди да се запише в първи клас, вундеркиндът
знаел немски, френски, руски и иврит. На 8 години започва гимназия и изобретява
собствена логаритмична таблица, а на 9 взима приемните изпити в Харвард.
Коефициентът му на интелигентност бил зашеметяващ. Пленена от феноменалния му
потенциал, пресата го следва на всяка крачка, превръщайки ежедневието му в постоянна
светска хроника и медиен цирк. На 11 години гениалният хлапак изнесъл забележителна
двучасова лекция пред най-големите математици в Нова Англия на тема „Обекти в
четири измерения“.
Всички предричат бляскаво бъдеще на Саидис, очаквайки от малчугана собствено-
ръчно да промени света на теоретичната физика, създавайки собствени математически
модели, които да дадат отговор на много от загадките на Вселената. Към съдбата на това
супердете ще се върнем по-късно, а сега нека насочим погледите си към друг
вундеркинд – 16-годишния футболен феномен Фреди Аду.
Преди повече от 2 години описах с огромен ентусиазъм на страниците на „7 дни спорт“
играта на младия футболист и изпълненото му с премеждия пътешествие от прашните
улици на Акра, столицата на Гана, до огромните стадиони на Северна Америка. Както
повечето фенове на футбола тук и аз бях запленен от невероятната техника и бързина
на 13-годишния Фреди, който без видимо усилие вършеше невиждани чудеса по терена.
Легендарен ще остане приятелският му мач срещу мъжете на Сан Хосе, когато
невръстният Аду докара защитата на калифорнийците до нервна криза. В един момент
Фреди направо подпали тревата от финтове, а дефанзивната звезда на Сан Хосе Трой
Дайак бе толкова объркан, че се спъна в собствения си крак.
Едва ли бих се учудил, ако науча, че Трой все още взима медикаменти, за да се отърве
от спомена за демоничния дрибъл на 13-годишното хлапе. На световното за юноши във
Финландия Аду се превърна в атракция №1 благодарение на поредицата виртуозни
изпълнения и лавина от голове. Естествено заваляха оферти, при това от най-
реномираните футболни школи на Стария континент. Най-упорити бяха Интер
(Милано), които предложиха 700 000 долара на майката на Фреди още когато малката
звезда беше само на 10 години! Аякс, Челси, Реал и най-вече Манчестър Юнайтед също
направиха опит да привлекат Аду в редиците си. Фреди обаче предпочете да остане по-
близо до семейството си в Мериленд и подписа договор с Ди Си Юнайтед, ставайки
най-младият професионалист в историята на отборните спортове в САЩ.
Тук Фреди-манията се развихри с пълна сила. Подписването на договора с Mейджър
Сокър Лийг бе истински церемониален цирк, който се състоя в Медисън Скуеър Гардън.

569
Комисионерът на МСЛ Дон Гарбър нарече събитието „най-важния контракт в историята
на лигата“. Без да е изиграл нито един мач на професионално ниво, Фреди стана най-
скъпо платеният футболист в САЩ. Корпорацията „Найк“ също не закъсня да подпише
многомилионен договор с младата надежда. За огромно нещастие на Аду със самото му
пристигане във Вашингтон зад кормилото на отбора застана бившият съотборник на
Христо Стоичков в Чикаго Петер Новак. Между Фреди и Новак определено съществува
някаква непоносимост, която като че ли няма да намери разрешение. Въпреки
брилянтната игра на Аду по време на тренировки полякът го е циментирал сред
резервите. Статуите на Пенчо и Петко Славейкови на едноименния площад в София
стават по-често от пейката отколкото Фреди.
Тази ситуация така вбеси младия футболист, че нервите му не издържаха и преди
месец той възпропта срещу треньора си в пресата: „Веднага, след като бях обявен за
играч на седмицата, се озовах на скамейката – оплака се тийнейджърът. – Питам се
какво точно става тук?“ Новак категорично отрича да има отрицателно отношение към
Фреди, но някои от ходовете му определено са озадачаващи. Преди две години той дори
целенасочено влезе с всичка сила в краката на Фреди по време на тренировка. Фреди бе
отнел топката на амбициозния поляк и той си отмъсти с опасен шпагат. „Лъже се, ако
си мисли, че няма да го сритам – заяви по-късно Новак. – Аз не обичам да губя.“
Новак си спечели много врагове заради начина, по който тренира младата звезда.
Мнозина потърсиха някакво фройдистко обяснение в цялата ситуация, тъй като самият
Новак е бил вундеркинд и е започнал професионалната си кариера на 15 години. Баща
му, бившият полски национал Йозеф Новак, е бил доста суров в педагогическия подход
към своя син. Мнозина очакваха от Аду да излезе за пръв път на голямата футболна
сцена на световното първенство в Германия, но това няма да стане. Треньорът на
националния отбор Брус Арена заяви, че няма да покани футболисти, които не играят
редовно в клубните си отбори, и това автоматично изключва Фреди от плановете му за
мондиала.
Когато му се даде възможност, Аду показва гениални проблясъци. Голът му срещу
Реал Солт Лейк тази година бе истински шедьовър, в който бяха замесени финтовото
наследство на Марадона, жонгльорско майстроство и по всяка вероятност известна доза
черна магия. Не по-малко изумително бе и изпълнението срещу Лос Анджелис миналата
година: Фреди нахълта като оса в наказателното поле, слаломира между трима
защитници и изстреля една кълбовидна мълния в горния десен ъгъл на вратата,
отбелязвайки невероятен гол и слагайки категоричен край на живота на семейство
паяци За малкото минути, в които е играл през двата си сезона в МСЛ, тийнейджърът е
отбелязал 9 гола и е направил 10 асистенции. Общо взето обаче, най-богатият футболист
в лигата до този момент е едно огромно разочарование.
На този етап играта му е като операцията на носа на Майкъл Джексън: скъпа, но
въпреки това нестабилна. Големите футболни стратези обаче са наясно с огромния
потенциал на вундеркинда и в момента се опитват да се възползват от създалата се
ситуация между Фреди и треньора Новак. Аду заяви пред „Вашингтон Поуст“, че би
искал да напусне отбора колкото се може по-скоро. Сър Алекс Фъргюсън е с най-големи
шансове, тъй като се познава отдавна с майката на футболиста. Самият Аду неведнъж е
заявявал, че мечтае да облече екипа на червените дяволи. Тук все по-интензивни стават
слуховете, че сделката е вече факт и Ман Юнайтед ще привлекат Фреди срещу 4
милиона лири веднага след Нова година. Този ход е логичен, тъй като собственикът
Малкъм Глейзър е дал благословията и банковата си сметка на легендарния треньор с

570
цел да подмлади отбора и да го качи отново на шампионския пиедестал. Глейзър е
бизнесмен и добре разбира, че играчи като Аду и Джонатан Спектър (вече собственост
на Юнайтед) ще отворят вратите на отбора към огромния американски пазар.
Има значение и фактът, че 10% от приходите на Манчестър Юнайтед се дължат на
астрономическия договор с „Найк“, които са спонсори и на Фреди Аду. Челси също
правят опити да се доберат до младата звезда, но не защото им е толкова необходим, а
за да не го оставят в ръцете на Ман Юнайтед. В играта неочаквано се включи и ПСВ
Айндховен благодарение на русокосата красавица Стефани Херц. Холандската
тенисистка e гадже на Фреди и би искала любимият ѝ да е по-близо до нея. Където и да
попадне обаче, Аду ще трябва да преодолее един много съществен проблем: нереално
големите очаквания Според мен те отдавна са надхвърлили собствените му
възможности и крехката му физика. От две години тийнейджърът зъзне в сянката им.
Колкото и да е добър, Аду е все още едно дете и не може да изискваме от него да стане
едноличен спасител на футбола в Америка.
Пресата го преследва на всяка крачка, попива всяка негова дума и анализира всеки
негов ход. Което ме кара да се върна към гениалния вундеркинд Били Саидис, от когото
преди 100 години се очаквало да промени света. На 16 години младежът направил опит
да навлезе в собствения си живот, но той вече не съществувал. Вместо него медиите и
жадното за сензации общество били изградили някаква кръвожадна химера, която
погълнала, сдъвкала и изплюла нещастното момче без никакво угризение и колебание.
Бляскавото бъдеще на Били Саидис така и не се състояло. Всичко, с което се захващал,
всеки проект и всяка идея били абсолютен провал.
Коефициентът му на уязвимост се оказал дори по-голям от феноменалния му
коефициент на интелигентност. Малко по малко Били потънал в бедност и забрава. След
много години списанието „Ню Йоркър“ го издирило, установило, че работи като
счетоводител за 23 долара на седмица, и публикувало унизителен материал, наречен
„Априлска шега“, тъй като Били бил роден на 1 април. Бившият вундеркинд умрял едва
46-годишен от мозъчен кръвоизлив. Трагичната съдба на Били Саидис не е изключение.
Тя дебне всеки малък гений, всяко дете с изключителни способности. Когато човек е
изоставен от настоящето и е изгубил вяра в бъдещето, той често търси убежище в
миналото. Но хора като Били Саидис нямат тази възможност: те са в емоционална
безтегловност и всеки път, когато хвърлят плах поглед към детството си, се натъкват на
една голяма студена празнота.
Ето защо може би е време да направим крачка назад и да оставим Фреди Аду да бъде
весел, безгрижен и дори малко импулсивен тийнейджър. Нека да слуша Джей Зи, да се
учи да кара кола и тия дни да започне да ползва ножче за бръснене. Да запазим големите
очаквания за след 4-5 години. Защото никой на този свят не заслужава тъжната участ на
Били Саидис.

571
 От Точка А До Точка Б
13 Ноември 2014
За https://www.facebook.com/IvoIvanovkansas

Когато преди години, многострадалният ми Форд Таурус най-после се разпадна на

съставните си, многократно сменявани, ръждясали части, насочих вниманието си към
един лъскав, приклекнал за скок Крайслер Конкорд със зъбата решетка. Честно казано,
ми беше писнало да поправям таратайки и се чудех дали да инвестирам и в тригодишна
гаранция на производителя, която напълно щеше да изпепели сметката ми... Тогава
Байрън се намеси в разговора много категорично и каза че гаранциите са просто стар
номер („Old scam“). Байрън можеше да ми каже да не бъда наивен, но това не беше в
стила му...Каза ми: „Не бъди глупак!“ Зодията ми, която е овен, купи гаранцията.
Нарекох колата „Роналдиньо“. Скоростната кутия изгърмя на път за Чикаго в снежна
виелица, две седмици след като гаранцията беше изтекла...
Байрън...какъв уникален човек ... много неща научих от него през годините, но едно
от най-очевидните беше, че живота с който разполагаме в момента е в състояние да се
различава коренно от живота, с който ще разполагаме след пет секунди. И дори когато
между тези два живота зейне привидно непреодолима пропаст, човек не трябва да
изоставя надеждата някак си да построи мостче между тях. Може да е нестабилно, може
да се клати и люлее, може да е само едно тънко въже, но... ако има точка А и един
истински, дишащ, стремящ се към точка Б човек, то разстоянието между тях може да
бъде преодоляно дори когато е запълнено с голямо и бездънно нищо.
Да вземем Байрън ... Роден е през 1977 в красивото градче Парапарауму в Нова Зелан-
дия. Бил е уникално дете – свръх-интелигентно, контактно, обаятелно и много
чувствително. Когато работата на баща му ги мести тук в Канзас Сити, се налага да го
запишат в училище за напреднали. Но Байрън никога не е бил типичния затворен в себе
си малък гений. Напротив, целият квартал бил влюбен в малкия новозеландски вундер-
кинд с неотразима усмивка. Байрън винаги е бил слабичък...толкова слабичък, че когато
един злощастен ден бил блъснат на улицата от летяща кола, малкото му, десетгодишно
тяло било напълно разрушено. Момчето не би трябвало да оживее...Събирали са
потрошените му кости парче по парче, операция по операция. Прекарал е година и
половина в кома. Година и половина! И когато по чудо се събужда се оказва че е
попаднал в напълно друг, непознат и зловещ живот...в чуждо съзнание и чуждо тяло. И
започва дългия, мъчителен път от точка А към точка Байрън.
Момчето не е можело да вижда, да говори, да се движи. Малко по-малко, след години
на изтощителна терапия и изтезаващи болки започва да се завръща в себе си. Остават
масивни поражения върху говора му, паметта му, моторните функции. Жестоки и много
опасни са и периодичните припадъци, които го пращат в абсолютно безсъзнание и
конвулсии. Всеки ден е страдание. Родителите му се разделят. Майка му се връща в
Нова Зеландия. Баща му изнемогва и не е в състояние да се грижи за него... ситуацията
е отчайваща.
И тогава, преди повече от 17 години, Байрън съвсем неочаквано стана част от моя
живот и живота на моето семейство. Тъкмо беше завършил гимназия с нечовешки
усилия, когато провидението взе своето поредно странно решение и Байрън попадна
през две улици, в дома на братa на жена ми – Крис, чийто живот също е белязан от
572
безброй трагедии. Това беше един вид осиновяване на един изстрадал човек от друг
изстрадал човек...осиновяване, за което Байрън, прекрасните му възрастни родители и
най-вече ние самите ще бъдем винаги благодарни. Един ден самият Крис попадна в
жестока катастрофа и докато се възстановяваше в продължение на месеци, Байрън се
премести да живее у нас. Баща му Дон, често го взимаше в дома си за уикенда...
Докато сглобявах този видео клип се зарових в забравени ленти, които съм снимал
произволно със стария G-2 и си дадох сметка, че не само двете ми племеннички, но и
моите Емил и Алина са израснали около Байрън и голяма част от характерите им се
дължи на неговите уроци по живот. В тези кадри има...обич.Той бе неизменно до нас и
ние до него. Заедно празнувахме щастливите моменти и заедно страдахме в нещастните.
Понякога изпадаше в искрена ярост...тогава когато усещаше, че новият Байрън се е
вкопчил в него и не иска да го пусне при предишния...когато пропастта сякаш ставаше
по-голяма. Представете си какво е да драскаш със зъби и нокти към целта си, да знаеш
че я заслужаваш, а тя независимо от всичко да се отдалечава. Въпреки това -трудно ми
е да опиша феноменалното му чувство за хумор...проблясъците на брилянтен
интелект...искрата в очите му...добрината...силната прегръдка.
Байрън ни напусна миналата седмица. Беше на едно от онези хубави посещения при
баща си, когато е получил припадък в съня си и повече не се събудил. Отиде си
неочаквано, след като успя да ни промени завинаги. Беше само 37 годишен.
Хей Байрън, благодаря ти за всичко, братко мой! Беше ми казал веднъж, че си забравил
някои думи заради катастрофата. Знам със сигурност, че „безнадежност“ не е една от
тях..ти никога не си я знаел. Благодаря ти, че научи мен и децата ми да спрем да се
оплакваме за глупости и да бъдем силни. Как веднъж не се отчая? Как веднъж не се
спря? Как не се предаде? Целта оправдава болките.
Съдбата има вбесяващо непостоянен характер и знаеш ли...прав си – нищо на този свят
няма гаранция. Нищо! Не те разбрах тогава, а самият ти беше доказателство...Стар
номер казваш...Old scam. Обещавам, че повече няма да бъда глупак и няма да очаквам
гаранции от производителя. Ще живея живота, който имам, ще се радвам като малко
дете на всяка негова секунда, ще го карам по пътя и когато някой ден му гръмне
скоростната кутия ще гледам сам да поправя старата таратайка.

А ти почивай най-после...там в точка Б... Почивай в мир, скъпи приятелю! Обичаме

те!

Видео: https://www.youtube.com/watch?v=jNm8VtFN_t4

573
 За Колоездача, Лекаря, Кънкобегача … И Старите
Кодове
26 май 2014
За „Спортал“

http://www.sportal.bg/news.php?news=489635

Джaк Никълсън отваря широко прозореца и пали цигара. Той не подозира, че днес ще
ни помогне да надникнем в историитe на колоездача, лекаря и кънкобегача. Или
всъщност, кой знае... може би подозира: почти нищо в тази странна сага не е такова,
каквото изглежда на пръв поглед. В момента Никълсън е в ролята на журналиста Дейвид
Лок. Два часа по-рано, в началото на филма, героят му се натъква на трупа на току-що
починалия от сърдечен удар Дейвид Робинсън и без никакво обяснение и видима
причина разменя своята самоличност с неговата. Лок не знае нищо за починалия и
въпреки това оставя всичко зад себе си – жена, семейство, дом, кариера, минало, и се
впуска без колебание, мотив и угризения в един напълно чужд и пълен с неизвестности
живот. Но Робинсън се оказва сенчест търговец на оръжия, преследван по петите от
опасните последствия на своята професия. И ето че в самия край на филма главният
герой е попаднал в малко селце някъде сред пустинната жега на Южна Испания, в
шокиращо аскетична хотелска стая c решетки на прозореца. Джак Никълсън се изтяга
върху леглото. Цигарата е все още в устата му, когато започва изумителната
предпоследна сцена от филма.
574
 Необезпокояван от какъвто и да било монтаж, кадърът е седемминутен филмотечен
епос. Камерата постепенно става безразлична към Лок и сякаш придобива своя
собствена безплътна самоличност. Тя се вглежда настойчиво в прозореца и поема в
плавно съзерцание към прашния, опечен от слънцето площад отвъд. Събитията, които
се разиграват навън, просто попадат в регистъра и без да бъдат класирани по
произволност и значимост. Камерата се приближава все повече до решетката и някак си
съвсем естествено и в същото време необяснимо... минава директно между железните
тръби! Нещо важно се случва зад нея в хотела, но то вече е без значение. Какво точно е
камерата в този момент? Дали истинската самоличност на героя? Дали освободената от
черупката душа? Дали стъкленото око на провидението? Изплъзнала се с невъзмутима
призрачност от стаята, тя се понася в плавен панорамен валс над перхидроления площад
и неговите обитатели и когато най-после решава да направи 180-градусово обръщане
към хотела, стаята и Дейвид Лок, неговата история вече е открила закономерния си
край, цигарата е изпушена и човекът върху леглото може би наистина е Дейвид
Робинсън. Сцената е от шедьовъра на Микеланджело Антониони „Професия:
репортер” – един от малкото филми, които се изучават и анализират както в академиите
по киноизкуство, така и във факултетите по философия из целия свят.
Самият Джак Никълсън, чиято кариера е наситена с изумителни постижения, смята
участието си в този филм за най-добрата роля в живота си. Защо ли? Филмите на
Антониони не са за всекигo и определено изискват усилие от зрителя. Никой няма да
започне да прескача стъклени небостъргачи след ухапване от мутагенен паяк. Няма да
има шевролет Камаро 77, който да смущава движението, превръщайки се в огромен
хиперактивен робот. Никой няма да ритне никого в лицето сред фонтан от излитащи на
забавен кадър бели гълъби. Няма да видите дори и нещо толкова елементарно като
акробатична битка с октоплазмени рапири върху покрива на движещ се с 200 километра
в час влак. Не, филмите на Антониони са по-особени. Те са криволинейни, бавни,
своенравни и опияняващо непредсказуеми. Носят се плавно като величествени фрегати
в безбрежния океан от въображение на един велик творец. Казват, че сегашната
генерация не е в състояние да възприеме произведенията му, тъй като епохата на
сегментирана информация, дигитална консумация и насечен монтаж е осакатила
съзнанието ни и е стеснила капацитета ни за концентрация.
Лекарят, за когото искам да ви разкажа, е по-скоро рожба на моята генерация, така че
той определено разполага с търпението да проследи от началото до края пътешествието
нa достолепна фрегата като „Професия репортер”. Проблемът е, че все няма време. Той
работи почти непрекъснато, но не толкова за пари, колкото за благополучието на
пациентите си. Не е тайна, че лечителското поприще в САЩ е комерсиализирано до
такава степен, че болниците са се превърнали в колосални и често бездушни
корпорации. Фармацевтичната и здравнозастрахователната индустрия са трудно
описуем, чудовищен механизъм с могъщо лоби в коридорите на Конгреса и с влияние,
простиращо се отвъд здравия разум. Колкото и ужасяващо цинично да е подобно
твърдение, има болести, които едва ли някога ще бъдат отстранени просто защото са
изключително доходни в сегашния си вид.

Има само две държави в целия свят, които са разрешили директната реклама на
рецептни лекарства. САЩ е една от тях. Ако пуснете който и да било телевизионен
канал тук, ще бъдете незабавно заринати от два основни вида реклами: за бързи храни
и за скъпи лекарства, с които да намалите катастрофалните последствия от

575
консумацията на същите тези храни. Тук вече всички са примирени с това, че
медицинско-промишленият комплекс е напълно втъкан в управлението на обществото,
а лекарската професия е просто една от многото ѝ марионетки. 

В подобна
атмосфера лекари като нашия герой са крайно необходими. Той е от хората, които са
станали лечители по призвание – не по банкова сметка. Създал е своя собствена
клиника, излекувал е безброй пациенти и след многогодишен труд и абсолютен
професионализъм е изградил репутацията на един от най-добрите хирурзи ортопеди в
страната. Не му е било лесно: следването и задължителният стаж тук са истински
кошмар, особено за човек като него, който е започнал да следва медицина късно – чак
26-годишен. 
Напълно логично е най-благородната професия да е една от най-добре
платените, но той не е станал лекар, за да бъде милионер. Направил го е, защото е усетил
призванието на лечител във вените си и въпреки че вече десетилетия са минали, откакто
е положил Хипократовата клетва, той не е забравил нито дума от нея. Постепенно
репутацията му нарасна до такава степен, че той се превърна в един от най-търсените
травматолози в Америка, а пред клиниката му редовно се образува опашка. Особено
търсен е от спортисти, претърпели тежки контузии, тъй като виртуозните му пръсти са
в състояние да реставрират дори най-катастрофално унищожените ставни връзки.
Баскетболният „Сакраменто Кингс“ реши да се възползва от майсторството му и го
направи лекар на отбора. Славата му постепенно стигна и до ушите на Американския
олимпийски комитет, който го ангажира за доктор на националните отбори по кънки и
колоездене за последните четири Oлимпиади. Може би затова често използва спортни
метафори, за да опише изискванията на професията си: „Ако искаш да бъдеш шампион
в каквото и да е спорт, трябва да тренираш като шампион – твърди лекарят. – Време и
усилия – това е ключът към всеки успех. Професията ми е много тежка и изисква
постоянно самоусъвършенстване. Нужни ca страхотна координация, издръжливост,
самообладание и ловкост. Човек трябва да тренира ръцете си, очите си, интелекта си,
независимо от това колко стаж и опит има.”
Като стана дума за време и усилия, може би сега е най-подходящият момент да ви
върна за малко към сцената шедьовър на Антониони. Джак Никълсън твърди, че
нейното заснемане е било нещо епохално и е продължило 11 дни! Целият хотел е бил
построен специално за този седемминутен опус. Режисьорът е конструирал релси на
тавана на стаята, по които да придвижи плавно камерата към прозореца. Как е постигнал
безплътното преминаване през решетката ли? Цялата стена и металните тръби са били
разрязани по средата и са се разтворили като железнозъбеста бетонна паст, за да може
камерата да се изтръгне от стаята. Навън чакал колосален 30-метров кран. За да бъде
свалена от релсите и закачена за крана, без да се изгуби усещането за елегантна
безтегловност, камерата била оборудвана със сложна система от жироскопични
устройства, създадени конкретно за филма. Защо е била нужна подобна маниакална
кинематографична хореография? Какво друго очаквахте от човека, който твърди, че
цветовете във филмите му са от също толкова голямо значение, колкото актьорите...
Казват, че за да заснеме прочутата последна сцена в друг свой шедьовър –
„Фотоувеличение”, Антониони е пребоядисал тревата в лондонски парк 23 пъти, за да
постигне точно определен оттенък на зеления цвят.
Но дори нестандартна птица като него, бе изненадана от странната участ на
„Професия: репортер”. Действително нещо много, много изненадващо се случи с
произведението на Антониони преди около 30 години. Нещо безпрецедентно. Филмът
просто изчезна! Изпари се в нищото! Оказа се, че тайнствен колекционер е закупил

576
оргиналния негатив, както и правата върху лентата и го е изтеглил напълно от
обращение. За филмотечни зомбита като мен остана само да предъвкваме осакатени,
треперещи от старост версии на филма, запечатани върху антични видеокасети.
Екстравагантният милионер искаше филма само за себе си, така както се иска антична
амфора или платно на Писаро... и това бе вбесяващо. Понякога си го представях –
излегнал ce самодоволнo върху кадифено канапе в изтънчения сумрак на домашния си
кинотеатър, докато кадрите от филма се разтварят бавно и величествeно върху екрана
като акварели на Де Кирико.

Колоездачът, за когото искам да ви разкажа, се появи неочаквано на американската

спортна сцена в същата година, в която филмът на Антониони бе така алчно отвлечен
от киноархивното си убежище. Щатите нямаха традиции в този изнурителен спорт. Все
още ни предстояха епохите на Грег Лемонд, Армстронг, стихийната популярност,
колосалната велосипедна промишленост, допингскандалите и т.н. Елитните колоездачи
тук поддържаха тесен, автономен кръг и когато нашият герой направи опит да се
включи в него, той бе посрещнат с известна насмешка и пренебрежение. Той бе
прекалено наивен, прекалено неопитен, прекалено висок, прекалено тежък и…
прекалено закъснял. Кой наистина започва да мечтае за пръв път за „Тур дьо Франс“ на
24 години? Та нали хората тренират дробовете, мускулите и волята си от деца, само и
само за да завършат това нечовешко изпитание... Но „старецът” колездач е от хората,
които не обръщат внимание на скептиците. Подобно на лекаря, за когото ви разказах,
той вярва, че всеки връх може да бъде изкачен, ако бъдат вложени достатъчно време и
усилия. Изцеждащ, нечовешки тренировъчен режим го вкара в невероятна форма и
когато cпечели титлата на Съединените щати, единственият човек, който не бе
изненадан и впечатлен, бе самият той. Тренировките му станаха още по-изтощителни и
интензивни. Целта му беше Cвещеният граал на колоезденето – Обиколката на
Франция. Не ставаше дума за нейното спечелване – мечтата му бе да се добере до Тура,
да се сблъска с нечовешките му изкачвания, опасни завои, предизвикателства... и да го
завърши. Да победи без дрога и машинации не толкова съперниците на шосето, колкото
съперника в себе си. Великолепната му форма бе забелязана от новосформиралия се

577
американски отбор 7-Eleven и като негов член той се представи повече от достойно в
реномираната Обиколка на Италия. Резултатът на отбора бе толкова впечатляващ, че
малко по-късно, невярващ и въодушевен, новобранецът колоездач се озова на старта на
мечтания „Тур дьо Франс”. Още по-изненадващо бе представянето му. Младежът не
само че не отпадна още в началото, но остави зад гърба си голяма част от световния
велосипеден елит. Ден след ден, хълм след хълм, етап след етап колоездачът
напредваше спoкойно и уверено към големия финал на Шанз-Елизе. Не е съвсем ясно
какво точно се случи само няколко дни преди края на състезанието. Какво точно
предизвика жестоката му катастрофа? Той самият или не иска да каже, или просто не
помни. Дали е закачил улично препятствие с гумата си? Или не е влязъл както трябва в
завой? Каквато и да е причината, велосипедът и неговият ездач са излетели във въздуха
с огромна скорост. При падането колоездачът удря главата си с такава сила в паважа, че
дори шлемът не успява да го предпази. Той е в полусъзнание. Кръв се стича по лицето
му и въпреки че прави отчаян опит да се изправи, жестокото сътресение на мозъка не
му позволява да продължи. Колоездачът отпада от състезанието само пет дни преди
мечтания финал.
Въпреки че никога повече не успя да се добере до Тура, приносът му към този спорт и
голямото му сърце не бяха подминати от щатската федерация и през 1999 година името
му попадна в Залата на славата на американското колоездене.
Между другото, сигурно ще се съгласите, че ако имаше Зала на славата на филмовото
изкуство, Микеланджело Антониони без съмнение щеше да присъства в нея. Понякога
е трудно да се каже какво точно прави творенията му уникални, но тяхното вълшебство
е неоспоримо. Антониони задава въпроси без да дава категорични отговори. Филмите
му са тест, отправен към тази част от мозъка на зрителя, която регулира абстрактното
мислене. Те често са почти лишени от диалог, но когато той присъства, човек трябва да
внимава: в почти всяка дума се крие смисъл. Всъщност всяка сцена и всеки кадър ca
наводнени със символика. Всичко е на мястото си – няма нищо случайно. Ако
хотелската стая прилича на затворническа килия – това не е случайно. Ако на леглото
до Никълсън има чифт очила – това не е случайно. Ако тялото му присъства върху
кревата, но лицето му остава извън кадър – това не е случайно. Не са случайни нито
картината на стената, нитo ъгълът, под който светлината се прокрадва в стаята, нито
фактът, че героят се обръща с гръб към прозореца. В ръцете на Антониони 24 кадъра в
секунда не са просто движеща се лента, а възможност да бъде създадена сложна,
мозаечна композиция от метафори и шифрирани послания. И за да бъдат разбрани,
човек трябва да ангажира тази рядко използвана част от съзнанието си, която е в
състояние да възприеме всички отделни щрихи поединично, преди да ги обедини в
цялостен, хомогенен образ. Те нямат нужда от начало и край; oт горе и долу; oт герои и
антигерои; oт псевдокалоричните белтъчини, с които ни е закърмила масовата
консумация. Те са импресия, която човек трябва първо да усети, преди да се е опитал да
разгадае. Разбирате ли, Антониони не прави филми – той прави картини! Hавремето
гледах „Професия: репортер” седем пъти в рамките на две седмици в галерията,
наречена кино „Дружба”, и за моя изненада видях седем различни филма. Има хора,
които все още търсят скритото послание на филма, но Джак Никълсън не е един от тях.
Той винаги е твърдял, че знае точно за какво става дума в „Професия: репортер”. В даден
момент героят му Дейвид Лок промълвява следното от екрана: „Проблемът е, че ние се
опитваме да правим превод на всяко свое преживяване, използвайки все същите стари
кодове”.

578
 По някакъв странен начин, подобно на Джак Никълсън, кънкобегачът, за когото искам
да ви разкажа, също е наясно с криптичното послание на Лок. Искате ли да се срещнем
с него в един от най-напрегнатите моменти от живота му? Ето го: едва 21-годишен и
облечен в прилепнало като бляскав епидермис по тялото му златисто трико,
кънкобегачът се носи като ракета върху олимпийския лед. По петите му е легендарният
световен рекордьор Кай Арне Стенсхемет от Норвегия. Двама изтъкани от мускули и
воля мъже в жестока последна битка за олимпийското злато. Публиката е полудяла.
Остриетата късат с хриптене леда, разпръсквайки облак от побеснели кристали зад
шеметно летящите атлети. Остават 800 метра. Ненадейно бръсначът на дясната кънка
на младия кънкобегач се натъква на цепнатина в леда. Публиката замира.
Само пет дни по-рано същият кънкобегач победи в ожесточен директен дуел светов-
ния рекордьор на 500 метра Евгени Куликов с няколко стотни от секундата. Този златен
медал, както и олимпийският му рекорд бяха много изненадващи, тъй като никой не го
смяташе за фаворит в спринтовите дисциплини. Само ден по-късно младежът се окичи
и с второ злато – този път на 5000 метра. Невероятно, но малко по-късно станалият
любимец на публиката олимпиец бе отново на върха на стълбицата – този път със
златото в дисциплината 1000 метра. Сякаш нищо не можеше да го спре. Минаваше като
огнена мъглявина по олимпийския овал, печелейки медал след медал и мачкайки рекорд
след рекорд. Механиката му бе перфектна, психиката непоклатима, а мощта, издръж-
ливостта и бързината, спотаени в чудовищните му бедрени мускули, правеха съперни-
ците му безпомощни.

579
 Именно нечовешката му мускулатура му помогна да преодолеее опасното спъване на
1500 метра. Кънкобегачът загуби равновесие, но някак си остана върху масивните си
крака и намери начин да влезе отново в ритъм. Дори великият Кай Арне не можа да се
възползва от ситуацията и минути по-късно младежът се окичи с четвъртия си златен
медал и пореден олимпийски рекорд. Но това не бе всичко: само 48 часа го деляха от
любимата му дисциплина: 10 000 метра. В нощта преди състезанието кънкобегачът не
можа да заспи – унесе се чак на сутринта и бе събуден от треньора си минути преди
финала. Това не му попречи да спечели петия си златен медал и да изпепели световния
рекорд с цели 6 секунди. Пет златни медала! Пет рекорда! Всяка индивидуална титла в
цял един спорт бе негова. 21-годишният олимпиец се превърна в глобално явление.

Постижението му бе немислимо и съпоставимо с това един и същи човек да победи

във всички лекоатлетически дистанции на Олимпиада – от 100 до 10 000 метра. До ден
днешен подобно нещо не е правено и едва ли някога ще се случи отново. Целият свят
говореше за него – за могъщите му крака, голяма усмивка и... невиждана скромност.
Момчето бе на върха на спортния Олимп, но се чувстваше крайно неудобно и правеше
всичко възможно да се измести от центъра на вниманието. Сякаш не можеше да разбере
защо всички камери са насочени към него, защо получава предложения за женитба от
всички краища на света. Защо трябва да дава интервюта всеки пет минути? „Какво
толкова съм направил – попита с недоумение кънкобегачът в една от срещите си с
пресата. – Според мен хората надценяват значението на Игрите. Защо не интервюирате
хора с истински професии?”
Думи, които ме карат отново да се замисля за мистериозно изчезналата лента на
Антониони. „Професия: репортер” е филм за кризата на личността, която обича да се
стоварва неочаквано и безмилостно върху хората на средна възраст. Когато човек усети,
че дните, които е оставил зад себе си, са станали повече от тези, които му предстоят,
съмненията често се превръщат в паника. Вратите, които си оставял открехнати, сякаш
вече са затворени завинаги. Дали направих правилния избор? В личния си живот? В
кариерата? Дали не трябваше да бъда археолог? Или пожарникар? Или учител? Дали не
пропилях живота си? Може би... не е късно да започна всичко отначало. Може би някъде
зад ъгъла все още ме чака истинската, единствена любов? Или поне моето голямо
призвание?
В такива случаи много хора изоставят здравия разум и действат егоистично и
импулсивно... като Дейвид Лок. Oкован в инфектиран от изневери брак, фалшиви
приятели и усещане за незначителност, героят на Никълсън сякаш осъзна, че целият му
живот се е превърнал в безучастен репортаж. Той се задушаваше в самия себе си и
знаеше, че за да оцелее, му трябва ново начало, нов смисъл... нови кодове. Всички знаем
колко е важно човек да не губи своята самоличност, но какво става тогава, когато
самоличността ти не е нищо повече от координати на мястото, където са
катастрофирали мечтите ти?
Историята на Дейвид Лок е нещо като екзистенциално съзерцание на отчаяното
бягство на един човек от самия себе си. И може би предупреждение. Над целия филм
витае някаква обреченост. Самоличността, казва Антониони, не може да бъде сменена
като риза. Да, сигурно има начин да излезеш от килията, която си купил под наем.
Възможно е даже да минеш през решетката, но дори да се измъкнеш от себе си, няма да
можеш да се измъкнеш от последствията. Но не винаги е така. Мъдростта на филма е в
това, че той отказва да бъде назидателен. Антониони не вярва в категоричните послания

580
и знае идеално, че животът е далеч по-добър режисьор от самия него. Някъде във всеки
негов филм живее и намекът, че в нашия свят няма нищо невъзможно. Да вземем
историята на кънкобегача например. Много, много странна сага... и не всичко в нея е
такова, каквото изглежда на пръв поглед. Действително, великият Ерик Хейдън направи
нещо безпрецедентно на Олимпиадата в Лейк Плесид. Помня как дори нашите медии
не можеха да сдържат възхищението си въпреки гримасите на комунистическата
цензура. От шестте златни медала на домакините пет бяха негови. Младият американец
събра повече титли на тези Игри от Финландия, Норвегия, Холандия, Швейцария,
Западна Германия, Италия, Канада, Унгария, Япония, Чехословакия и Франция взети
заедно! Едва 21-годишен вече бе сложил целия свят в краката си. Чакаха го още много
медали, рекорди, рекламни договори, телевизионни участия, обожание, красиви жени и
много, много пари.
И в този момент, необяснимо защо, Ерик Хейдън захвърли всичко зад себе си и се
гмурна без абсолютно никакво колебание в напълно нова самоличност и нов живот, за
който не знаеше нищо. Човекът, който се бе пързалял от малко дете ден и нощ сред
виелиците на Уисконсин и който тренираше движенията си непрекъснато, дори у дома
върху пластмасова плоскост, просто махна с ръка и... изчезна. „Аз не съм станал
кънкобегач заради славата – каза Хейдън на прощаване. – Ако исках слава, щях да стана
хокеист. Златните медали не значат много за мен. Ако някой ден го закъсам за пари,
сигурно ще ги продам. Свършвам с кънките. Може би... ако имаше начин да бъда
анонимен спортист, както преди, щях да продължа.”
Ерик отказа да рекламира бирени компании и бързи храни и нахлузи с усмивка новата
си самоличност: тази на колоездач. Не го спряха нито скептиците, нито възраженията
на финансовите му съветници. Фактът, че с неговoтo масивно телосложение и липса на
опит успя да спечели американската титла, говори много за нечовешката му воля. И
въпреки че жестоката катастрофа пет дни преди финала му попречи да завърши
Обиколката на Франция, той вече бе постигнал целта си. Бе доказал на себе си, че е
способен да избяга от най-бързия кънкьор на света. С няколко завъртания на педалите
да остави и него, и златистото му трико далеч зад себе си.
И в този момент колоездачът реши, че е време отново да захвърли напълно настоящата
си самоличност и да облече следващата. Ерик завърши първото си висше образование в
Уисконсин, след което бе приет в престижната медицинска академия в Станфорд.
Дългото, изнурително следване не го изплаши, защото, както знаем, винаги е вярвал в
печелившата комбинация от време и усилия. В един пролетен ден на 1991 година му бе
връчена тържествено диплома на доктор и петкратният олимпийски шампион Ерик
Хейдън положи Хипократовата клетва. До ден днешен не е забравил нито дума от нея.
Фактът, че в момента е един от най-търсените травматолози на Америка, се дължи не
на легендарното му име, а на абсолютния му професионализъм и жажда за
самоусъвършенстване. Колкото и да е невероятно, много от пациентите му нямат
представа, че личният им лекар с тих глас и широка усмивка е жива олимпийска легенда.
Наскоро холандската преса, където този спорт е религия, го нарече най-великия бегач
за всички времена. Що се отнася до медалите, самият Ерик признава, че в продължение
на години са събирали прах в забравено чекмедже в дома на родителите му.

И двамата негови пациенти, с които се свързах за тази статия (Сюзън Евънс и Стив
Тилфорд), ми казаха едно и също нещо: че Хейдън се гордее далеч повече с
постиженията си нa лекар, отколкото нa кънкьор. За него всеки излекуван човек е златен

581
медал, несравнимо по-благороден от олимпийския. Всеки път, когато сте на път да се
разочаровате от човешката раса, си спомнете за доктор Ерик Хейдън. Вярно е, неговата
история е странна. История на три отделни самоличности, която сякаш няма нужда от
начало и край, от горе и долу, от псевдокалории. За да бъде разбрана напълно, ще трябва
да възприемем всяка една от трите ѝ части поотделно, преди да ги обединим в цялостнa
хомогеннa картина. В ръцете на доктор Хейдън 24 часа в денонощието не са просто
интервали от безвъзвратно отминали моменти, а възможност да бъде създадено нещо
хуманно, хубаво и стойностно. Разбирате ли, той не прави отлитащи моменти – той
прави живот! Доктор Ерик Хейдън никога не се е отказвал от себе си по начинa, по
който го направи Дейвид Лок. Кънкьорът и колоездачът ще бъдат част от него до края
на дните му, но истинската му самоличност – тази, на чийто прозорец няма решетки –
винаги ще принадлежи на лекаря.

Казват, че кризата на идентичността е характерна за хората на изкуството и особено

за актьорите, използващи метода на Станиславски. Най-добрите от тях са свикнали да
се превъплъщават до такава степен в героите си, че често с месеци губят своята
собствена идентичност... като Джак Никълсън например. Истината е, че той не бе в
ролята на Дейвид Лок или Дейвид Робинсън, или някой друг. Той играеше Джак
Никълсън и навярно затова филмът има огромна стойност за него. Може би затова почти
никой нe бе изненадан, когато именно той се оказа мистериозният колекционер,
отмъкнал филма на Антониони от световния архив. За щастие, след като му се
наслаждава в продължение на две десетилетия, големият актьор най-после се раздели с
негатива преди няколко години и предостави филма изцяло на Sony Pictures, заявявайки,
че просто иска той да бъде разпространяван без съкращения и комерсиални моди-
фикации.
Понякога наричаме киното седмо изкуство и причината не e нито Спайдърмен, нито
582
Годзила. Причината са творения като „Професия: репортер”, които ни карат да мислим,
да се съмняваме и да търсим не само големите отговори, но и техните въпроси. Аз не
вярвам на тези, които твърдят, че днешната генерация не може да оцени филма.
Изкуството си е изкуство и дори след 400 години ще има хора, които ще се взират в
подвижните картини на Антониони и ще оставят въображението си да се лута
омагьосано из неговите пищни композиции.
Разбира се, както сега, така и тогава ще има и такива, които няма да искат да разберат
нито посланията на италианския режисьор, нито живота на добрия, скромен лекар. Но
те нямат вина. По-скоро имат проблем. Проблем толкова стар, колкото е стара
уязвимата човешка самоличност. Вие вече се досещате точно кой е той, нали? Да,
разбира се, напълно сте прави: техният проблем е, че се опитват да правят превод на
всяко свое преживяване, използвайки все същите стари кодове.

583
 Честна дума, не си го измислям
2010г.
http://ivo.ucoz.com/index/0-25

Преяждането просперира в страната на неограничените чревоугодници.

Къде ви хванах? В трамвая? Или може би в офиса, малко преди да започнете работа?
Всъщност най-вероятно сте с кафето пред компютъра. Вече все по-малко хора закусват,
но конкретно за тази статия нека предположим, че четете тези редове, така, както са го
правили в древния 20-и век – на масата в кухнята, с добрия стар, ухаещ на мастило,
хартиен вестник в ръка. Закуската, казват, е най-важното ядене, особено, ако ви чака
дълъг ден, пълен с напрегната работа, изтощителни емоции и потна акробатика в
градския транспорт.
Затова, дайте си 20 минути, преди да ви е погълнала лудницата. Заредете тялото си с
белтъчини и витамини. Градът може да почака с клаксоновата си какофония и топящ се
от юлската жега асфалт. Хаосът, лактите на минувачите и сприхавият шеф са все още
на половин час разстояние. Кафето ухае на масата, а от чинията навярно закачливо ви
поглежда или нежна препечена филийка с масло, или срамежлива палачинка. Нищо
чудно в непосредствена близост да дреме и ленивото, твърдо сварено яйце с все още не
разсъблечена черупка.
Протегнете крака под масата, отпуснете се и започнете да четете тази странна история,
но освободете се от всякакви съмнения – колкото и да е неправдоподобна, статията е
напълно достоверна. Всъщност трябва да призная, че предстоящият материал е толкова
странен, че ако някой друг се беше опитал да ми го пробута, щях да го обявя за лъжец
от ранга на барон Мюнхаузен. Наложи се дори да направя нещо, което никога досега не
съм правил, и почти на равни интервали да вмъквам изречението „Честна дума – не си
измислям!”
Нека започнем този разказ от далечна Япония, където от години по тайнствен режим
тренира легендата Такеру Кобаяши – Цунамито. Някъде там, в сърцето на Нагано, този
железен мъж тича, облян в пот по час и половина всеки ден, независимо от капризите
на времето. После подлага тялото си на брутална серия от вдигане на тежести, достойна
за културист.
Цунамито е изтощен, но основната тренировка дори не е започнала. Кобаяши е
митична фигура, чиято популярност отдавна е надхвърлила границите на Страната на
изгряващото слънце. В Япония славата му е толкова голяма, че му се налага да крие
името на приятелката си, за да не бъде нападната от ревнивите му фенки.
Такеру е доминираща сила, истинска стихия, която дължи прякора си на това, че
доскоро помиташе като природно бедствие всеки, дръзнал да му се противопостави
конкурент. Кобаяши винаги е бил трън в окото на Америка, тъй като всичките му
значими титли и големи победи са спечелени на територията на САЩ в дисциплини,
които винаги са били смятани за изцяло американски. Съревнованията, в които участва
японецът, са в свободна категория и редовно му се налага да надделява над три пъти по-
тежки противници.
Основните претенденти често са 200-килограмови страшилища като Ерик Буукър и
Кууки Джарвис, докато Кобаяши е едва 75 кг и 174 см. Въпреки това японецът
584
неизменно печели, при това с шокираща лекота. Ако потърсите името му в Интернет,
ще се натъкнете на фенклубове и стотици страници, осеяни с безброй суперлативи по
адрес на Кобаяши. Наричат го гений, идол, цар на царете, велик спортист на нашето
време и т. н. Аз го наричам един от най-сигурните признаци за упадъка на обществото.
Защо ли? Защото Цунамито не е атлет, гимнастик или каратист. Не – cлавата му се
дължи на факта, че е факлоносец на т. нар. състезателно ядене и официално
управляващата го IFOCE (Международна федерация по състезателно ядене). Честна
дума – не си измислям! Организацията контролира основните състезания, включително
мегатурнири като US Open, Нейтън’с и дори лигата МЛЕ (Major League Eating).
Такеру е суперзвездата на този рядко отвратителен… хъм „спорт” и колкото и да ми
се иска да не е истина, този човек прави луди пари, тъпчейки се до пръсване с кайма,
хляб, кренвирши, пици и др. Най-реномираният турнир е 12-минутното надяждане с
хотдоци Нейтън’с, което се провежда в Кони Айлънд всеки 4 юли от 92 години насам.
Кобаяши изкова или по-скоро храносмля легендата си именно в това откачено
състезание.
Ето и откъс от коментара по ЕSPN, който може да откриете в youtube.com. Честна дума
– не си го измислям: Коментатор №1: „Джим, ето, че дойде и дългоочакваният момент.
Съдиите вече са близо до състезателите. Кобаяши започва много силно, както винаги.
Обърни внимание на изключителната техника и прецизност.” Коментатор №2: „Бил,
прав си, както винаги. Практически всички вече използват техниката на Кобаяши и
„японизират” хотдога. С други думи, разделят кренвирша от хлебчето и го чупят на две.
Това е т. нар. метод на Соломон, изобретен от самия Кобаяши. Както знаеш обаче,
хлебчето също трябва да бъде изядено според официалния правилник на федерацията.”
Коментатор №1: „Така е, Джим, и това създава огромни препятствия. Кобаяши
използва „забивки” или с други думи, потапя хлебчето в чаша вода, преди да го погълне
– много хитра стратегия. Но днес, Бил, състезанието няма да се реши с техника. Ще
победят силата на духа и всеотдайността в подготовката.” Ако имате здрави нерви,
може да изгледате цялото състезание, съпроводено с проникновения анализ на двамата
напълно видиотени коментатори.
Предполагам, леко ще ви се повдигне, когато видите елитните лапачи на Америка да
пръскат разгневено слюнчести трохи в схватка с японското Цунами. Ще забележите и
специално построената сцена и рекламите на спонсорите, и най-вече обезумялата
мнoгoхилядна публика. Миналата седмица надяждането бе гледано на живо от 50 000
зрители и от още милиони пред телевизорите. Победителят получава сериозна парична
награда и заветния шампионски пояс с цвят на горчица.
Посетете сайта на IFOCE и ще установите, че федерацията и състезателното ядене като
цяло просперират и турнирите им се спонсорират от мегакомпании като „Пица Хът“ и
„Алка Зелцер“. Обърнете внимание и на уникалния герб на федерацията, чийто създател
би трябвало да спечели някаква награда за сътворяването му. Организацията, разбира
се, има строг правилник. Състезателят например, бива автоматично дисквалифициран,
ако повърне, което федерацията официално нарича „обръщане на късмета“, а
коментаторите – „повратен момент“. Честна дума – не си измислям!
Кобаяши не е единствен. Сред най-великите професионалисти се откроява
дребничката Соня Томас, по прякор Черната вдовица, която е №1 в дисциплината
пилешки хапки, изяждайки 80 само за 5 минути. Огромният Кууки Джарвис пък води в
категорията пържени картофи с 2,3 кг за 6 минути, докато Крейзи Легс Конти е
непобедим на варена царевица, където държи здраво световния рекорд с 35 кочана за 10

585
минути.
Кобаяши обаче е смятан за най-голямото светило и за откривател на няколко похвата
и революционна методика на подготовка. Известен е прийомът „кобаяши уигъл“, както
и вече споменатият „метод на Соломон“. Преди сезона японецът тренира, като яде бавно
огромни порции, за да разшири стомаха си. После Такеру се подлага на страхотни
натоварвания, за да не надебелее, тъй като смята, че ако натрупа тлъстини, те ще
притиснат стомаха му и ще намалят неговата еластичност.
Но ето, че тази година, след като доминираше със шест последователни титли,
японецът най-после бе победен от 110-килограмовия калифорниец Джоуи Чеснът,
новобранец на 2005г. Чеснът бързо натрупа самочувствие, ставайки двукратен шампион
по паниран аспарагус, и ето, че тази пролет на квалификация в Аризона Джоуи би
световния рекорд на Кобаяши, вдишвайки 62 хотдога. Президентът на федерацията
Ричард Шийа излезе развълнуван на сцената и го провъзгласи за един от най-великите
американци редом до Ейбрахам Линкълн, Бен Фрaнклин и първия човек на Луната Нийл
Армстронг! Честна дума, не си измиcлям!
Миналата седмица Кобаяши се появи на масата в Кони Айлънд, готов да защити
титлата си, въпреки че бе с контузена челюст. В епичен двубой Чеснът се наложи с
героичните 66 хотдога срещу 63 на Такеру. Така шампионският колан с цвят на горчица
се завърна там, където винаги е принадлежал – в Америка – страната на неограничените
чревоугодници. До този момент никой не бе побеждавал Кобаяши, като изключим –
честна дума, не си го измислям – една двуметрова мечка от остров Кодиак в Аляска.
Преди няколко години телевизия FOX организира двубой между японеца и мечката, в
който животното се наложи убедително.
Наскоро Шийа заяви, че състезателното ядене е най-бързо развиващият се спорт в
Америка. „Ние сме новата вълна! Ние сме това, което беше бейзболът през 1920 година!
Ние сме спортът на новия век и това столетие ни принадлежи!”, заяви президентът на
федерацията. На него, на феновете, на телевизиите FOX, ЕSPN и Спайк, на
кретенясалите коментатори, на Кобаяши и състезателите бих искал да кажа следното:
АААААААААА! Стига! Какво по дяволите, е това безумие? Опомнете се, откачалки
такива!
Яденето не е спорт! Яденето е… ядене. Спрете да се тъпчете като сарми, да
разрушавате организма си, да вървите срещу природата! Това, което правите, е
отвратително и вредно не само за вас, но и за милионите зомбясали консуматори, които
ви боготворят. Едва ли е случайно, че възходът на състезателното ядене съвпада с
абсолютния физически упадък на нашето общество; 2/3 от американското население е
с катастрофално наднормено тегло, като най-тежко е положението при децата.
Като вляза в училището на дъщеря си, се хващам за главата. Само в нейния клас
сигурно има повече холестерол, отколкото в баварска свинеферма. Вече почти никой не
се движи, но затова пък Щатите са ненадминати в яденето. Храната е пълна с вредна
синтетика, а порциите в ресторантите са мастодонтски. Виждал съм огромни хора да
поглъщат кръвясали пържоли с размер на юрган.
Последното нещо, което ни трябва, е федерация по състезателно ядене и т. нар. от нея
лига по стомашно-центристки спортове (честна дума, не си го измислям). Напротив,
трябва ни международна федерация по въздържание и умереност. Човек се храни, за да
живее, а не живее, за да се храни, както в последно време става в Америка. Ядеш ли,
когато не си гладен, това е чревоугодничество, което между другото е смятано за един
от седемте смъртни гряха от каноните на католицизма.

586
 Всъщност възходът на подобни пошли спектакли е закономерно отражение на това,
което става навсякъде около нас. Ако има аномалия, тя е самият Кобаяши, който е
забравил житейската философия на дедите си. Японците са си спечелили реномето на
най-дълголетната нация благодарение на активния си живот, здравословно хранене и
умереност във всичко. Ако човек поддържа относително равновесие и третира тялото
си с респект, шансовете му да живее дълго и пълноценно се увеличават драстично.
Всяка екстремност води до негативни изменения, за които рано или късно човек плаща
със здравето си. Яденето е просто зареждане с гориво, което ни дава възможност да
реализираме таланта си и да вършим това, за което сме сложени на този свят. Ако
храненето е спорт, то тогава трябва да обявим и равномерното дишане за спорт. Или
може би миенето на зъби, естественото стареене и т. н.
Но стига вече: изпихте ли си кафето? Дано да не е изстинало. Защо ли имам усещането,
че не сте си пипнали закуската? Ако не ви е призляло от тази статия, значи има известна
вероятност самите вие да обмисляте кариера по състезателно ядене. Не би било зле да
си докарвате седемцифрена заплата като Кобаяши, при това само с ядене, нали? В
крайна сметка това май е единственият спорт, в който сме започнали тренировки от
момента, в който сме се родили. Сигурно поглеждате към филийката с ефирния
полупрозрачен слой масло, в който проблясват лъчите на утринното слънце.
Искам само да ви напомня, че световният рекорд в дисциплината масло принадлежи
на Дон Лерман и за да го биете, ще трябва да изядете седем пакета за пет минути. Що
се отнася до палачинката, която още не сте докоснали, положението е още по-тежко.
Ще трябва да погълнете два килограма палачинки с бекон за по-малко от 12 минути.
Усещам, че амбициите ви се насочват към яйцето. Не искам да ви обезкуражавам, но
докато го белите, държа да ви кажа, че това е любимата дисциплина не на кой да е, а на
самата Черна вдовица. Никой дори не се е доближавал до рекорда ѝ. Ако щете, вярвайте,
но той е 65 твърдо сварени яйца за шест минути и 40 секунди.
А сега на добър час и приятен ден! И моля – простете, ако сте го започнали на празен
стомах. Не е моя вината. Просто целият свят като че ли е полудял. Честна дума – не си
го измислям.

587
 Проклетото Порше
Януари 2010
http://forum.basketball-bg.com/index.php?showtopic=14769

Терминът „свръхестествено“ се отнася за вид съществувание отвъд обсега на

познатата вселена. Отличителни черти на явленията, смятани за свръхестествени,
са тяхната аномалност, уникалност и неконтролируемост. Отсъствието на тяхната
повторяемост е повод за недостоверност и усложнява научнoтo им изследванe. (От
енциклопедия Бритaника)

През лятото на 1955 година най-голямата филмова звезда в света Джеймс Дийн
направи уникална покупка, плащайки астрономическа за времето си сума, за да се
сдобие с произведено в Зуфенхаузен, Западна Германия Порше 550 Спайдър. Машината
е инженерен шедьовър и творение на автомобилното изкуство: всеки елемент е ваян
практически на ръка, а двигателят е революционният и произвеждащ изумителна тяга
„Тип 547”. За трите години, в които Спайдър е произвеждан, са сглобени само 90 броя
от приклекналият ниско до земята, като звяр готвещ се за скок, спортен автомобил.

„Свръхестественото обяснение на естествени явления е личностен, а не социален

проблем. То е характерно за „примитивния човек” и е лишено от рационалност.
Вярата в заклинания, прокълнати предмети и демонично обсебване е състояние
подобно на клинична невроза (Зигмунд Фройд)
588
 На 23 Септември 1955 година, Джеймс Дийн среща великия актьор сър Алек Гинес
пред ресторант в Холивуд и му показва гордо новата си придобивка. Гинес, който между
другото е бил странна птица, хвърля един поглед към Поршето и му казва следното с
треперещ глас: „Джими, има нещо много особено и много зловещо в тази кола. Просто
го усещам с цялото си същество. Моля те продай я. Кълна се, ако не го направиш, имам
чувството, че много скоро ще ти се случи нещо ужасно”
Науката приема само тези обяснения, които са базирани на потвърждаеми данни.
Само резултатите, придобити чрез достоверни наблюдения и експерименти, могат
да бъдат приети като адекватни. Всичко, което подлежи на регистрация или
измеренение, може да бъде подложено на научен анализ. Обяснения, които не са
базирани на емпирични доказателства, нямат място в науката.( Академия на науките
на Cъединените Щати).

На 30 Септември, 1955 година Дийн яхва Поршето на път към Салинас, Калифорния
и загива в жестока катастрофа на шосе #466, след челен удар с Форд Тудор управляван
от 23 годишен младеж на име Доналд Търнъпсийд. Доналд оцелява почти без контузии
и до ден днешен твърди, че не е видял никакво Порше въпреки идеалната видимост.
Смъртта на 24 годишния Джеймс Дийн идва само седмица след разговора му с Алек
Гинес пред ресторанта.

Всички общества в историята на човечеството, в даден момент са прибягвали до

митологията на свръхестественото за да си обяснят, неща които са извън тяхното
разбиране и контрол, особено когато става дума за щастливи или нещастни
обстоятелства. На много места-дори днес – хората вярват, че лошият късмет се
дължи на демонично обсебване или проклятие. (Д-р Бенджамин Редфорд)

Катастрофиралият Спайдър на Джеймс Дийн бил купен от професионалният

реставратор на автомобили Джордж Бeрис. По време на пренасянето на поршето, колата
някак си се откачила от каросерията и се сгромолясала върху стоящ под нея механик.
589
Мъжът отскочил, изплъзвaйки ce от сигурна смърт, но кракът му бил напълно смазан.

57% от населението на Cъединените Щати вярват безусловно в наличието на

необясними от науката свръхестествени сили (проучване на агенцията Галъп).

Бeрис продал прелестния двигател на колата на лекарят д-р Трой Макхенри, който го
инсталирал в собствения си спортен автомобил. Малко по-късно, по време на
състезание в Помона, д-р Макхенри изгубил контрол върху колата си, без видима
причина, излетял от пистата и загинал на място. В абсолютно същото състезание,
катастрофира жестоко и още един автомобил собственост на калифорниеца Уилиам
Ешрид. Колата се обърнала поради абсолютно озадачавощо блокиране на ходовият
механизъм. Резултат е тежка катастрофа и поредица от осакатяващи наранявания за
Ешрид. Парадоксално, оказва се че целият водещ механизъм на колата му също е купен
от Джордж Берис преди броени дни и също е взет до последният болт от поршето на
Джеймс Дийн.

„Имам чувството че след няколко хиляди години, науката ще бъде съвсем различна
от това което е днес, при това на фундаментално ниво. Не бих се учудил, ако това, на
което днес гледаме като на свръхестествено, след години бъде квалифицирано като
напълно нормално, обяснимо и естествено. (д-р Доналд Райлс)

Джордж Берис продавa двете здрави автомобилни гуми на злополучното Порше на

шофьор в Ню Йорк. Още на първия ден гумите гръмват едновременно по време на
висока скорост, новият им собственик излита от пътя и eдвa оцелява. Останалата част
от автомобила е складирана в гаража на реставратора.

Свръхестественото е просто неправилен термин за тези компоненти в природата,

които модерната наука И философия все още не са се научили да разбират. (Обща
теория на процесите).

Месец по-късно крадец се промъква в гаража, прави опит до открадне волана на

автомобила, но разкъсва жестоко ръката си върху парче стърчащ метал и попада в
болницата. Друг взломаджия също прониква в гаража и насочва вниманието си към
пропитата с кръв седалка на колата. Както вече се досещате, крадецът се контузва
сериозно при опита си да демонтира седалката.
Малко след това гаражът, в които е складирано поршето необяснимо се запалва и
изгаря през нощта. Всичко става на пепел с изключение на колата, която е недокосната
от пламъците. Източникът на пожара остава завинаги неразгадан.

Съвпаданеията в живота от една страна, са случайни, но от друга – са толкова

малковероятни, че се налага да се предположи съществуването на някакъв обективен
закон зад тях, някаква реална особеност на околния свят, която ги причинява” (Карл
Густав Юнг)

Берис дава това което е останало от автомобила назаем на Калифорнийският Пътен

Патрол, който решава да превърне колата в пътуващ музеен експонат. На 30 Септември
на годишнината от фаталната катастрофа, болтовете, които поддържат колата на

590
изложение в гимназия в Сакраменто се скъсват и демоничния Спайдър се сгромолясва
върху ученик, раздробявайки бедрената му кост.
Казват, че колата по-късно изчезналa безследно от камиона, в който е транспортирана.
В момента никoй няма представа за нейното местонахождение. Ако някой действително
я е откраднал...определено не му завиждам.

„Мнoгo от т.нар. истини, за които сме се вкопчили зависят до голяма степен от

гледната ни точка” (Оби Уон Кеноби в изпълнение на „странната птица” сър Алек
Гинес)

591
 Играчките На Лени
30 Октомври 2009
За „Спортал“
http://www.sportal.bg/news.php?news=202806

2 Октомври тази година: „Дами и господа, моля да насочите вниманието си към

следния предмет: масивен, 10 каратов, мъжки златен пръстен, инкрустиран с общо
25 диаманта. Обърнете внимание на великолепното, персонализирано гравиране,
извършено на ръка от един от най-добрите бижутери в Северна Америка. Златни
букви затварят в обръч диамантите с думите „Световни шампиони 86”. Ясно личи и
ювелирно изработеното лого на Ню Йорк Метс както и името Дайкстра. В най-
долната част на пръстена се вижда ясно и цифрата четири.”

Въпрoсният пръстен принадлежи на една от най-странните и противоречиви личности

в света на американския спорт – Лени Дайкстра. В Щатите съществува особена
традиция: когато някой спечели титлата в даден спорт, вместо медал му връчват златен,
„шампионски” пръстен инкрустиран с диаманти. Идеята е, че пръстенът за разлика от
медала, може да бъде носен навсякъде. Скъпоценното бижу, за което стана дума в
началото бе спечелено от Лени през 1986, когато неговите Метс надделяха в епичен
финал над сочените за фаворити Бостън Ред Сокс. Едва ли сте чували за Дайкстра, но
тук името му е добре познато. Искам да ви предупредя, че няма никакво значение дали
някога сте гледали или възнамерявате да гледате бейзболен мач. Историята, която искам
да ви разкажа няма нищо общо с бейзболната кaриера на Лени и е по-скоро свързана с
неща, които по един или друг начин засягат всички ни.

592
 През 80-те и началото на 90-те години Дайкстра беше една от най-големите звезди в
бейзбола, като аутфийлдър на Метс, а по-късно и на Филаделфия. Казват, че без
неговите геройства, Ню Йорк никога не биха могли да спечелят титлата през 86. Горе-
долу тогава му излезна и прякорат Нейлс (пирони), защото бил здрав и надежден като
пирони. Аз лично си спомням добре феноменалният му сезон през 93 във Филаделфия,
когато замъкна отбора на гърба си чак до незабравимият финал, изгубен в последният
ининг срещу Торонто. Също така, обaчe, си спомням и озадачаващото поведение на
Лени, арогантното му държане, просташките интервюта, сбиванията му на игрището,
непрекъснатото дъвчене и плюене на тютюн и легендите за погълнатите от него
индустриални количества алкохол. След плейофите през 93, Дайкстра даде интервю за
телевизията и след десетминутно нечленоразделно ръмжене и олигавено от тютюн
фъфлене успях да разбера само, че речника на този човек е по-ограничен от все още
неиздадения „Речник на финландските думи в българския език”.

593
 Може би затова, на 10 Март миналата година замалкo да изпадна в състояние на
апоплектичен шок, след като пуснах телевизора и се натъкнах на възможно най-
неочаквания видео репортаж посветен на Лени Дайкстра. Оказа се, че пенсиониралият
се преди 12 години играч е претърпял невероятна професионална метаморфоза и е
станал финансоф могул, въртящ с впечатляваща лекота колосални суми на световният
борсов пазар. Както повечето фенове и аз бях позагубил следите на някогашната супер
звезда. Нямах представа, че е започнал бизнес с верига от автомивки, които е продал за
50 милиона долара. Не знаех, че е купил бившето гигантогромно имение на Уейн Грецки
в южна Калифорния, което струва 18 милиона долара и е толкова голямо, че би трябвало
да има свой собствен национален химн. Не можех да подозирам, че без никаква
квалификация и подготовка, Лени се е хвърлил надолу с главата в купуването и
продаването на акции и самият Джим Креймър го е нарекъл в свръх популярното си
предаване „един от великите финансови експерти на нашето време”. Оказа се, че
Дайкстра е станал търсен консултант и продава срещу 1000 доларoв абонамент своя
собствена колонка с финансови прогнози чрез реномираният интернет сайт „The
streets”.

Гледах и не можех да повярвам на очите си. Легендарният журналист Бърнард

Голдбърг също изглеждаше в тотален шок по време на интервюто. Репортажът беше от
имението на Грецки, което не подлежи на описание. Дайкстра се разхождаше гордо от
една бална зала в друга, влачейки мързеливо крака по прелестните мраморни подове.
Лени беше натрупал килограми и беше метнал скъп костюм върху заредените до
пръсване паласки. Най-шокиращо обаче беше, че почти нищо друго в него не се бе
променило. Дайкстра продължаваше да ръмжи неразбираемо с полуотворена уста и да
дава необременени от логика отговори.

594
 „Аз не чета” – заяви гордо Лени, когато Бърнард го попита какви учебници по иконо-
мика са го подготвили за финансовата му кариера. Върху махагоновото му бюро имаше
няколко огромни компютърни монитора, които предаваха в реално време поведението
на борсата в Ню Йорк. „Ей, много е важно да следим и контролираме тези 1000 акции”
– посочи към монитора Лени. Голдбърг изглеждаше искрено озадачен, но Дайкстра
отклoни опитите му да обясни системата си на купуване и продаване. Каквато и да бе
тя, повече от очевидно беше, че човекът е намерил начин да прави пари…мнoгo, много
пари.

„Тази къща виждаш ли я?” – каза гордо Лени „Това е палат, бе човек. От тук накъде
повече може да отидеш? Може би в рая…” Личеше си, че бившият арогантен спортист
се чувства много удобно в новата си кожа. Пред замъка бе паркирал колата си: Майбах
за 400 000 долара! Връх на всичко бе самолетния му хангар където се спотайваше
личният му, реактивен Гълфстрийм II. Дайкстра презира пътуването с пътнически
самолети и предпочита да дава по 20,000 долара на полет за трасета, пилоти, стюардеси
и гориво отколкото да се блъска по летища. Изумителния възход на Лени е свързан и с
едно крайно любопитно бизнес начинание. Става дума за луксозно списание
предназначено само за елитни, професионални спортисти. Публикацията се казва
„Плейърс Клъб” (клуб на играчите) И е с циркулация 20 000. Списанието е абсолютно
безплатно и се доставя всеки месец до шкафчетата в съблекалните на спортистите. На
лъксвата корица до този момент са се появявали Даника Патрик, Тайгър Уудс, Федерер,
Сидни Крозби и др. Идеята на Лени е чрез списанието да въвлече спортистите в
абонамент за ексклузивен клуб, който ще включва инвестиционни консултации лично
от него, специална кредитна карта за спортисти, достъп до чартърни самолети и т.н.
Идеята е доста добра тъй като много често, големите спортисти тук прахосват
недалновидно състоянието си за броени години и често остават в тежко финансово
състояние след приключването на кариерата си. В края на предаването посветено на
Лени си казах, че не е трябвало да ставам жертва на собствените си предразсъдъци и да
съдя лекомислено интелекта на човек, който явно е много предприемчив.
Днес, само една година след въпросния репортаж, бившето имение на Грецки е
напълно празно. Лени обяви банкрут през Юли месец и заяви, че дължи 31 милиона
долара на редица финансови институции и лица, но има притежания на стойност едва
50 000$. След като не е платил вноските си в продължение на месеци, кредитната банка
е отнела къщата от Лени и в момента е по следите му с няколко съдебни дела. Банката
е бясна тъй като преди да се изнесе от палата, Дайкстра е изтръгнал от кухнята
струващата 40 000 $ уникална печка и я е продал в е-бей. От къщата също липсват
тоалетните, част от паркета и мраморни плочи. Имението е заключено и на Дайкстра е
забранено със съдебно постановление дори да се доближава до него. Но това е най-
малкият му проблем.
Оказа се че Лени дължи пари на стотици хора, както и милиони на печатницата и
издателската къща публикуваща „Плейърс Клъб”. В момента срещу него има заведени
22 съдебни дела, сред които личат искове за стотици хиляди от счетоводители, адвокати
и редакторите на списанието му. В продължение на години Лени е манипулирал всички
около себе си, експлоатирайки ги в своя полза без да смята за необходимо да плаща за
нищо. Самолетът му е заземен и заключен в хангар в Кливлънд за неплатени сметки.
Три отделни организации на пилотите го съдят за експлоатация и кражба. Оказа се, че
Дайкстра не само че не е плащал заплатите им, но често е „забравял” кредитната си

595
карта и е искал хиляди долари назаем от пилотите и дори от стюардесите за да плати за
горивото на самолета. Когато хората по-късно са имали неблагоразумието да си поискат
парите, той ги уволнявал на място. В момента има цяла армия от „ужилени” бивши
бизнес партньори които са завели дела срещу „Нейлс”.
Бившият редактор на списанието на Лени наскоро публикува ужасяващ очерк в GQ за
кошмарните месеци изкарани в компанията на Лени и за неговите робовладелчески
бизнес методи. В рамките на седем страници са описани колосалната безотговорност,
финансови злоупотреби, лъжи и най-обикновени пладнешки грабежи извършени от
бейзболиста. Оказа се, че „брилиянтните” му финансови слаломи по Уолстрийт са пълна
илюзия а съветите му всъщност са били купени от известния борсов експерт Ричърд
Сътмайър. Според вътрешни източници, Лени също е абсолютен расист и хомофоб.
Интересна е историята разказана от личния му шофьор Пол Лий: когато един от
пилотите Марк Малоун настоял да му бъде платена заплатата, Дайкстра поискал от Лий
да пребие Малоун за да му запуши устата. По-късно се опитал да въвлече шофьора си и
в друго престъпление. Тъй като не бил в състояние да плаща вноските за Майбаха, той
инструктирал Лий да откара колата в автосервиз на руската мафия, където мерцедесът
да бъде разглобен за продажба на части. За това „открадване” Лени щял да получи 100
000 а шофьора 50 000.
Може би най-подтискащо е, че срещу Дайкстра има заведени дела и от двамата му
братя както и от чичо му, на които той дължи стотици хиляди и които отказват да
говорят с него. Лени е говорил със собствената си огорчена майка един единствен път
през последните три години, но това не му е попречило да и се обади разплакан преди
пет месеца в 7 сутринта за да и поиска 23 000 долара с които да наеме частен самолет за
биснес пътуване до Охайо. Жената му дала последните си пари и повече не чула нито
дума от него.
Цялата финансова империя на Лени Дайкстра се оказа жалка излюзия – тлъста,
самодоволна лъжа построена лакомо от човек без приципи и морал. Но това което е най-
тъжно е,че съществуването на хора като Дайкстра е присъда към тукашното общество
и системата която от години поощрява масовото инкубиране на кредитна безотговор-
ност, консумация и алчност. Правенето на пари от нищо отдавна се е превърнало в
национален американски спорт. Лени не е по различен от Чарлз Понзи или Бърни
Мадоф, който наскоро бе осъден на 150 години затвор за най-голямата кражба в
историята на човечеството. Дайкстра просто следваше добре изпитаният модел на
алчност, които съсипа милиони инвеститори през изминалата година и предизвика
световна финансова криза. На практика мошеничеството му е базирано не толкова на
спекулация с пари, колкото на спекулация с доверие. Ако създадеш достатъчно известно
име, независимо дали то е Молов, Дайкстра или АIG, обикновените хора ще му се
доверят. Тогава вече можеш спокойно да взимаш пари назаем и с тях да плащаш други
пари взети назем, с които си купил фалшив просперитет взет назаем. Щатите започнаха
да продават американската мечта на кредит още през 80те години, когато
рейгъномиката даде тласък на потребителското общество. Надявам се България да не е
повлияна от манталитета на консумация и пасивно съществуване, защото тук те са
достигнали древноримски мащаби.
Сред мнoгoбройните озадачаващи речи на Джордж У. Буш, една от най-странните бе
обръщението му към нацията непосредствено след 11 Септември. „Излезте както
обикновено от домовете си и пазарувайте!” Това бе патриотичният му съвет към нас
след терористичното нападение и може би това са най-показателните думи за

596
състоянието на обществото ни и за причините довели до съществуването на елементи
като Лени Дайкстра. Наскоро се оказа, че дори и спортните му успехи са били
фабрикация, тъй като името му изплува в „доклада Митчел” като един от 89-те
бейзболисти взимали анаболни стероиди. Палатите, самолетите, колите – това бе най-
важното за него и той го искаше с цената на всичко. Но в повечето случаи тези неща
излизат по-скъпи от цената на всичко. Лени ще плаща до края на живота си. По следите
му са собствените му престъпления, които изискват своите наказания. Привързаността
към вещите рано или късно прераства в зависимост от вещите, после във вещомания и
някой ден неизбежно във веществено доказателство. Днес Дайкстра е човек без
приятели, реноме, характер и достойнство. Бъдещето му е пропиляно без дори още да е
изживяно, а миналото му е опетнено завинаги. Да откраднеш от собственото си
семейство, от единствените хора, чиято любов е безрезервна. Да ограбиш майка си,
която ти е вдъхнала живот, която те е отгледала от безпомощно пeлeнaчe и която е
треперила до леглото ти когато си бил болен. За мен няма по-гнусно и презрително
предателство от това. Уж всички знаем, че еснафщината, алчността и материализмът са
разрушителни, но някак си все забравяме че този който умре с най-много играчки…пак
умира.

2 Октомври тази година в Далас: „Дами и господа, както вече споменах, пръстенът
разполага с един .60 каратов диамант и 24 .50 каратови диаманти разположени в идеална
окръжност около основният скъпоценен орнамент. Искам да допълня, че накитът е
съпроводен със сертификат за автентичност, притежава огромна сантиментална
стойност и е най-ценният трофей в колекцията на легендарния Лени Дайкстра. Цифрата
четири е гравирана тъй като това е номерът с който г-н Дайкстра игра в отбора на Метс.
Heкa ви нaпoмня, чe приходите от този аукцион на търговска къща Херитедж ще бъдат
използвани за погасяване на дългове към неговите кредитори. Първоначална цена 16
000$. Имаме ли предложения? 18,000$! Чудесно! 22,000$ от госпожата вдясно! 30,000$
oт господина със сив костюм! 38,000 от госпожата в дъното! 38,000 един път! Имаме ли
по-високо предложение? 38, 000 втори път! 38,000 тре…Ооо – 56,000 $ от господина
със сив костюм!!! Много добре – имаме ли по-висока оферта? 56,000 – първи път! 56
000 – втори път! 56 000 – трети път! Продадено! Честито господине. Вие сте новият,
горд собственик на една рядка и ценна вещ, която без никаква опaсност от
преувеличение може да бъде наречена уникална. Поздравление за прекрасната
инвестиция. Надявам се да ви донесе незабравими моменти на колекционерско
съзерцание и много, много щастие.”
597
 Нарушение На Спокойствието
Април 2009
http://forum.basketball-bg.com/index.php?showtopic=13543

Защо се разплака Жан Луи? Това е големият въпрос. Въпросът, на който ще търсим
отговор заедно в днешната статия. Защо спокойният му глас неочаквано загуби ритъма
си? Защо лъчезарната му усмивка бe погълната от болезненена гримаса? Защо сълзите
така неоповестени изненадаха напълно неподготвеното му лице? Защо наистина се
разплака Жан Луи?

Цели 90 минути слушах разказът му като омагьосан. Имах чувството че съм попаднал
в друг свят, в паралелно измерение, оцветено в крещящи акварели и населено с
невъзможни авантюри и свръхестствени личности. Жан Луи бе спокен и усмихнат.
Гласът му ме водеше уверено из живописната бродерия на една изумителна история,
която звучеше все повече като шпионски филм или майсторски изпипан банков обир.
Нищо не издаваше пристигащите сълзи и нищо не подсказваше промъкващата се в
разказа му тъгa. Лъчезарният французин с усмихнати очи, говореше увлекателно за едно
невероятно събитие състояло се преди повече от четвърт век в Ню Йорк. Жан Луи
разказваше историята на най-добрият си приятел и една от най-екстравагантните
личности на нашето време – неподражаемия Филип Петит.

„С Филип бяхме неразделни въпреки че бяхме толкова различни” – спомня си Жан

Луи – „В него винаги живееше някаква особена енергия. Нещо неустоимо, което сякаш
те всмуква в неговия свят без да търпи възражение”.
Интересното е че подобни думи идват от различни посоки когато стане дума за
дребничкия Петит. Приятелката му Ани Аликс твърди, че след като са станали гаджета,
някак неусетно е била напълно погълната от неговите налудничави мечти: „Сякаш
моята собствена съдба престана да съществува в полза на неговата”
Фрaнсоa, друг приятел и съучастник в мнoгoбройните пакости на Филип казва
следното: „Без да полага особено усилие, той е в състояние да те въвлече дори в най-
откачената авантюра.”
Започвам да разбирам какво имат предвид всички тези хора, докато гледам
документални кадри от неговите свръх-кинетични интервюта. Когато говори, Филип е
хипер-активен, 12 цилиндров двигател. Всяко мускулче на лицето му е в движение и
всеки негов разказ богато декориран с драматични жестикулации. Думите извират като
неукротим фонтан от устата му без да им пука дали слушателят има време да ги
възприеме. Този мощен словопад е сам по себе си впечатляващ, но това което прави
магнетизма на Филип неустоим е неговото мълчание. Имам предвид свръхестествената
тишина, който сякаш поглъща пространството около него, в момента в които стъпи на
въжето. Петит е жонгльор, циркаджия и напълно невменяем въжеиграч. Когато краката
му тръгнат по тънкия кабел, светът около него като че ли замира. Движенията му са
плавни, уверени и равномерни – в тях има някаква неустоима, поетична грация, която
кара хората да го наблюдават като омагьосани: не толкова като акробат колкото като
картина…произведение на изкуството.
Усещането му за равновесие е повече вродено отколкото научено, а усещането му за
598
неподчинение е напълно вродено и завинаги ненаучено. Филип е арестуван повече от
500 пъти през живота си – най-вече заради това че върши откачени неща на най-
неподходящите възможни места. Едно от най-известните му безумия е пресичането по
въже от едната до другата камбанария на катедралата в Нотр Дам в Париж. До ден
днешен остава мистерия как е успял да се промъкне в прочутия храм, да внесе сложната
екипировка и да окачи въжето на убийствена височина между двете кули.
Малко след като го пуснали от ареста, Петит без да губи време се насочил към
Австралия където успял да окачи въже между двата северни пилона на Сидни Харбър
Бридж и да се разходи мнoгoкратно между тях под същисаните погледи на хиляди
зяпачи. Но най-голямата мечта и фикс-идея на Филип винаги е била да се добере до Ню
Йорк, да опъне стоманено въже между покривите на два огромни небостъргача
проектирани от японският архитект Минору Ямазаки и чрез триумфалният си небесен
танц веднъж завинаги да сложи в краката си Голямата Ябълка.
Това е една от тези идеи, които могат да бъдат описани единствено като невменяеми.
Височината е 415 метра, а вятърът свиреп и непредвидим. Непрекъснатата, строга
охрана на небостъргачите изглежда непреодолима. Достъпът до покривите е на
практика невъзможен. „Нямаше сила която да може да го отклони от това безумие”,
спомня си Жан Луи, „Когато видяхме за пръв път небостъргачите, Филип погледна
нагоре r просто каза: Невъзможно е да се направи! Кога започваме?”
Безумните каскади на Петит са неизпълними от един човек. Нужен е цял екип от
сигурни хора, мнoгoмесечна подготовка, ангажиране на съмишленици, събиране на
средства и т.н. Филип е лудият гении, но мозъкът на операцията винаги е бил Жан Луи.
Той е прагматикът, педантът, здравият разум – човекът, които обръща внимание дори
на най-малкият детайл и е мотивиран от мисълта, че без него, най-добрият му приятел
сигурно ще загине. Двамата събират екип от маниаци и започват уникалната си
подготовка по най-нестандартния възможен начин – с уроци по стрелба с лък за Жан
Луи! Това действително е било от огромно значение за успеха на каскадата:
единствения начин да опънат въжето от единия покрив до другия е бил чрез изстрелване
на въдичарско влакно закачено за стрела. Идеята била да използват влакното за
съединителна нишка по която после да нанижат въжето.
Филип Петит опъва тренировачно въже на поляна в близост до Париж. То е само на
около метър разстояние от земята, но на точно необходимата дължина. „Въжето ще се
движи в три посоки заради вятъра” – казвал Филип – „сагитално, латерално и дори
усукващо, което остава невидимо за окото.” За да симулират тази ситуация, приятелите
му висят върху тренировачното въже, люлеят го в различи посоки и се опитват всячески
да съборят въжеиграча на земята. Въпреки, че никога не е балансирал на такава
височина, Петит твърди че е готов за казкадата.
Двамата с Жан Луи правят няколко пътувания до Ню Йорк за да направят внимателен
шпионаж на обекта. Филип си изработва фалшива акредитация от „Пари Maч” и се
промъква 7-8 пъти на двата покрива след като успява да убеди охраната че е френски
журналист подготвящ голяма статия за небостъргачите на Америка. Жан Луи позира
като негов фотограф. Филип създава идеални макети на сградите и напълва няколко
тетрадки с чертежи, диаграми, геомтерични изчисления и т.н. Открива и няколко
подходящи пилона за които да закрепи въжетата.
Става дума за асиметрично, много сложно окачване. Еквилибристиката има своите
физически закони и нещата не са толкова прости колкото закачването на едно
единствено въже. Необходими са още четири напречни, спомагателни въжета, без които

599
основният кабел ще бъде прекалено подвижен. Общо, съмишлениците на Филип Петит
е трябвало някак си да качат на покрива екипировка тежаща невъобразимият един тон,
при това тайно!
Подготовката е продължила цели шест години, но е станала възможна чак след като е
бил вербуван уникален съучастник – зам.главния директор на застрахователна фирма
(каква ирония само!) Бери Грийнхаус. Офисът на Бери бил в стая номер 8235 на 82 етаж
на единия небостъргач. „Ами и аз не знам как ме вербуваха за тази лудост. Аз съм си
авантюрист по душа, а пък и Филип някак си те заразява с безумието си.” Грийнхаус
дава пропуска си на Петит, който освен всичко друго е виртуозен фалшификатор и
съумява да направи идентични пропуски и за екипа си.
„Знаех че не сме готови” – спомня си Жан Луи „Екипът ни беше пълен с аматьори,
включително няколко перманентно дрогирани млади американски хипита. Имаше
прекалено много уязвими фактори. Филип не бе подготвен и го знаеше, но търпението
му бе започнало да се изчерпва, така че решихме да действаме.”
След невероятни перипетии, включващи проникване в строителен асансьор, игра на
гоненица с охраната на небостъргача, криене под мушами и т.н. се стига до сутринта на
7 август, 1974. Предишната нощ, Жан Луи успява с един единствен изстрел с лъка да
изпрати влакното на отсрещния покрив. Следва монитарнето на въжетата което отнема
цели 9 часа. Точно в 7:15,облечен от главата до петите в черно, Филип стъпва леко
напрегнат но концентриран върху въжето и прави първата си крачка над асфалтираната
бездна.
В миналото често са питали Петит какво го кара да върши подобни самоубийствени
демонстрации на лудост. Той винаги е отговарял: „Питате защо, но няма защото. Някои
неща просто трябва да се случат. За мен всичко е толкова простичко: Човек трябва
винаги да живее на ръба и да упражнява непокорство. Ако отричаш необходимостта да
се подчиняваш на нормите, ако отричаш собственият си кариеризъм, ако отказваш да се
повтаряш, ако възприемаш всеки ден, месец, година и идея като предизвикателство –
само тогава ще живееш живота си красиво – върху опънато в небето въже.”
„Гледах от другия покрив как Филип тръгна по въжето” спомня си Жан Луи, „Лицето
му бе безизразна маска на напрежение. Лек страничен вятър люлееше въжето.
Една…две…три крачки и изведнъж…Филип сякаш се отпусна и цялото му лице се
озари от лъчезарна усмивка. Той просто излъчваше щастие. До този момент аз бях
скован от напрежение и угризения. Мислех си, че ще стана съучастник в
самоубийството на най-добрия си приятел. Но след като видях усмивката му си дадох
сметка, че Филип няма да падне, че небостъргачите му принадлежат и цялото
пространство под тях е покорено завинаги.”
Отдолу се събрала огромна тълпа, вперила смаяни очи в грациозната, миниатюрна
фигура плуваща в небесата. От толкова далече въжето е невидима нишка. Въжеиграчът
витае на крачка от облаците така както само той може: лек и величествен, като
елегантен, черен лебед носен от течението на небесното си езеро. После за изумление
на всички, французинът се изляга небрежно върху въжето, става, обръща се и
продължава в обратна посока.
Полицията пристига незабавно на покрива и чака Филип да слезе от въжето за да го
арестува. Ето какво каза заяви един от полицаите броени минути по-късно пред NBC:
„Заедно с лейтенант Майер гледахме въже-танцьорът, тъй като е невъзможно да го
нарека въжеиграч. Чакахме го да стигне до покрива за да го арестуваме. Той изглеждаше
шокиращо спокоен...усмихнат...щастлив. Когато ни видя, той ме погледна в очите и

600
избухна в смях. После се обърна и тръгна наобратно. Дадох си сметка, че виждам нещо
изумително, което едва ли някой някога ще види отново. „

Общо Филип прави осем пълни курса по въжето в продължение на 45 минути. Когато
най-после стъпва невредим на покрива е арестуван и отведен в белезници. Срещу него
моментално е заведено съдебно дело. Обвинението: нарушаване на спокойствието!
За щастие главния прокурор на щата се оказва свестен човек, който незабавно издаде
условна присъда и само след няколко часа лудият французин бе на свобода.
Преди около два месеца неостаряващият Филип Петит се изправи пред най-големите
холивудски звезди и милиарди хора пред телевизорите по целия свят. Причината беше
присъдената награда Оскар на документалния филм „Въжеиграчът” описващ неговата
уникална нюйоркска авантюра.
Филип просто каза: „Благодаря на журито затова че все още вярва във вълшебства”,
след което грабна прочутата статуетка и верен на непослушната си натура, започна да
жонглира с нея върху брадичката си.
Добре, но при условие че историята завърши щастливо и че приятелят му остана жив,
защо наистина се разплака Жан Луи? Отговорът навярно се съдържа във великолепната
илюстрация на Оуен Смит за корицата на списание Ню Йоркър. Той е точно толкова в
рисунката колкото и в датата. В края на филма, Жан Луи каза следното: ” Никoй не може
да ни вземе това което направихме. Никoй. Това което направихме беше…” И тук
изречението му спря задавено в сълзи.
Той така и не успя да го продължи, но се чудя ако можеше, дали щеше да завърши
мисълта си по този начин: „Това което направихме беше плод на лишено от логика
безумие. Но не смятате ли че понякога в липсата на логика има огромно количество
логика? Ние създадохме един красив, хармоничен момент на щастливо непокорство,
които продължава да живее. Въздушният танц на Филип покори градът, неговите
сгради, хора, история и усмивка. Какво от това че двата небостъргача вече ги няма?
Какво от това че бяха сринати сред омраза, кръв, разрушение и болка? Нашето
безобидно, хубаво, небесно безумие винаги ще бъде по-трайно от тяхното. Въжеиграчът
е все още там, танцуващ върху невидима нишка опъната от една несъществуваща сграда
до друга. Ето от такава алегория има смисъл и нужда и въпреки че точно тя разплака
разказа ми, вие всички знаете как трябва да завърши мисълта ми: Да, Филип Петит е
откачен въжеиграч, но с цялата си лудост, непокорство и свободолюбив дух, той
притежава точно това, което в момента е толкова необходимо на целия свят: малко
повече равновесие.

601
 Кой Спаси Уолтър Ковалски?
Април 2009
http://forum.basketball-bg.com/index.php?showtopic=13511

Последният филм на Клинт Истууд ме накара да се замисля. Излезнах от помръкналия

киносалон, за да влезна в още по-тъмната, януарска вечер. Виеше пронизващ прериен
вятър,а небето храчеше парцали мокър сняг. Някакво особено усещане, което не можех
напълно да идентифицирам продължаваше да ме подхвърля в различни посоки дълго
след като бях излезнал от киносалона. Нещо не беше наред с този филм…нещо сякаш
ми убягваше.
Уж историята не беше сложна. Уж просто ставаше дума за един груб, изхабен човек в
залеза на дните си: обикновен мъж, свикнал да вади хляба си с мазолести ръце на
поточната линия. Мъж, чийто чепат, сприхав характер е издраскан и белязан от войни,
разочарования, лични трагедии и години на къртовски труд. Защо тогава мислите ми
продължават да ме връщат към филма? Как точно се казва усещането, с което
продължава да се рови в сърцето ми?
Главният герой е Уолтър Ковалски – не толкова конкретно име – колкото олицетво-
рение на една отиваща си завинаги епоха. Той е еднолинеен, примитивен, предсказуем
и изтъкан от остарели предразсъдъци. Има нещо почти вулгарно и в същото време
трагично в магарешката упортитост, с която отказва да стане част от новото
хилядолетие. Уолтър е изпълнен със съмнения и дори презрение към 21 век и неговите
глобализирани ценности. Градът, който Ковалски винаги е наричал свой дом и който
някога е процъфтявал, сега е изоставен от движелата го навремето индустрия и е в
състояние на невиждан упадък, а кварталите му са се превърнали в озъбени гета из които
властват гангстери, хаос, мръсотия и беззаконие. Но Уолтър е прекалено втъкан в града,
на които дължи облика си за да може да съществува без него. Това което го вбесява и
което го кара да се разскъсва от вътрешни противоречия е необходимостта да
съжителства рамо до рамо с новонастанилите се навсякъде около него чужденци. Това
са същите тези азиатци, които толкова ненавижда и срещу които в младостта си е водил

602
и печелил битки и войни. Как си позволяват тези негодници тихомълком да превземат
града му, да цапат с езическата си култура наследствата му?! Но далечният изток
продължава да нахлува в света на Ковалски с агресивна решителност и без да иска
позволение. Интересното във филма на Истууд е, че той сблъсква безцеремонно две
диаметрално противоположни виждания за света и за изненада на зрителя в този
сблъсък се ражда идеята че те имат повече общо помежду си отколкото предполагат.
Уолтър знае, че е в края на дните си, но въпреки това отказва да направи компромис с
миналото си, да се адаптира или да даде път на идващото бъдеще. Той е закостенял,
грапав, брутален и ограничен от спомени за отдавна отминалите си подвизи. Липсват
му гъвкавост, деликатност и рафинираност. Фасадaта му не крие нищо: тя е точно
толкова груба, колкото характерът под нея. Обърнете внимание, че когато е особено
раздразнен Уолтър просто надава характерно ръмжене – някакъв дълбок, гастритен
грохот пристигащ директно от опушената кухня на неговото хронично недоволство.
Мисля че вече се досещам кое е чувството, с което излезнах от киното: името му е
тъгa. Филмът на Истууд е не само размисъл върху смъртта и неизбежната цикличнoст
на всяка генерация. Той е реквием на нашето време и диагноза на специфичните
болести, повалили върху леглото тукашното общество. Твърде дълго и против всякаква
логика моите американски съграждани се опитваха да функционират изолирано в един
глобализиран свят. Твърде дълго се къпахме в арогантност и апатия. Твърде дълго
купувахме затлъстялата американска мечта на кредит. Точно сега Съединените Щати се
намират в повратен, исторически момент. Цялата система е под въпрос. Всичко е в
състояние на влудяваща нестабилност. Безотговорност, алчност и корупция на най-
високи нива са изчерпали най-ценният капитал на тукашното общество – неговата
средна класа. Aмерика вече не произвежда почти нищо с изключение на оръжия,
посредствени автомобили и дрогирани спортисти. Много рядко, прави и по някой хубав
филм, като този за който говорим днес. Страната е останала без фабрики, без веществена
манифактура и без промишлено бъдеще. Цялото производство е недалновидно изнесено
в Китай, Индия и т.н.. На 4 Юли си купих американско знаме... произведено в Джакарта.
Между другото, градът в които се развива действието е Детройт, а героят на Истууд е
бивш работник на конвейр за автомобили. Доскоро Детройт бе гордото индустриално
сърце на Съединените Щати, но в момента градът е пост-апокалиптична развалина,
обезкървена от агонията на американското автомобилостроене. Безработните му
жители го напускат като потъващ кораб, а средната цена на къща в него падна до
нечуваните 18,000$. Автомобилът е американска институция и символичен носител на
тукашния манталитет. Колата е като Cтатуята на Свободата – без нея Америка ще
изгуби душата си. Автомобилостроенето бе един от малкото останали бастиони на
американската индустрия и последна връзка с нейното славно минало. Но днес и то е
оглозгано от кризата и съсипано от същите злоупотреби и некомпетентност, които
унищожиха икономиката и финансовите пазари.
Филмът се казва „Гран Торино” на името на прословутия модел Форд от 1972 година.
Защо – ще ви оставя да научите сами. Може би е случайност, може би закономерност, а
може би закономерна случайност, но определено може да се върнете в тази статия и
където видите името Уолтър или Ковалски да ги замените без никакъв проблем с думите
„американският автомобил”.
В края филмът успява да открие глътка оптимизъм дори в един толкова обречен
анахронизъм какъвто е Уолтър Ковалски. С всичките му слабости, в него има и много
стойностни неща, които си заслужава да бъдат преоткрити, рeстaврирани и съхранени:

603
първична сила, лоялност към традиционните ценности и дори потенциал за промяна.
Филмът намеква, че сърцевината на надеждата се крие в самият Уолтър Ковалски. И той
и азиатските му съседи ще могат да оцелеят единствено ако се разделят със шовинизма
и предразсъдъците и разберат че могат да вземат много един от друг. Но не е ли
многозначително и тъжно, че когато настъпи времето за номинации, този великолепен
филм бе обидно пренебрегнат и не бе предложен за нито един Оскар. Вместо него, почти
всички големи награди бяха спечелени от друг изумителен филм...произведен изцяло в
Индия.
Легендарният Клинт Истууд казва, че това е последната роля в живота му. Старият лъв
твърди, че е в края на пътя си, че вече няма енергия и сила да търси нови хоризонти и
да се променя. Може би затова филмът му задава въпроси с толкова трудни отговори:
Tрябва ли да продължаваме да търсим и да се развиваме дори когато всичко изглежда
безнадежно? Възможно ли е мъчителният край да е необходимост за новото начало?
Признавайки слабостите си, не получаваме ли единствената възможност да се оттървем
от тях веднъж завинаги? И най-вече: Има ли нещо или някой на този свят, който да може
да спаси умиращата душа на старият, сприхав негодник Уолтър Ковалски?

604
 НБА 2010 – Прилепи и талибани!
16 април 2010
https://www.sportal.bg/news.php?news=232470

Вчера завърши изнурителният, редовен сезон в Националната Баскетболна

Асоциaция. Предстоят крайно интересни плейофи, но най-незабавната интрига е
свързана с разпределението на наградите за изтеклата година. Днес ще се опитаме да
отговорим на въпроса кои играчи и треньори ще спечелят престижните отличия за
2009/2010.

Най-полезен играч (MVP)

Най-престижната награда на редовния сезон често е ставала повод за разгорещени
спорове. Не и тази година. Леброн Джеймс бе баскетболна стихия от началото до края
на сезона и е толкова далече пред останалите, че има вероятност да стане първият
баскетболист в историята на играта получил абсолютно всички гласове за MVP. След
като спечели приза миналата година, Джеймс намери начин да подобри още повече
играта си, усъвършенствайки стрелбата от разстояние и активността в защита. Леброн
завърши годината с невъобразимия рейтинг за ефикасност 32,42 (пръв в Лигата) и води
най-силния през редовния сезон отбор в почти всяка категория: резултатност,
асистенции, борби, откраднати топки и т.н. За сезона е записал 29,7, 7,3 борби и 8,6
асистенции средно на мач.

На практика, Леброн епизодично играе и петте позиции в отбора си, а когато не е на

игрището, Кливланд изглеждат крайно уязвими. Без него отборът е като Стоунс без
Джагър, Швейцaрия без планина, Ферари без двигател. В момента въпросът не е кой ще
вземе наградата MVP, а кой ще бъде на второ място: Дуайт Хаyърд, Кевин Дюрант или
Коби Брайънт. След няколко дни 125 журналисти ще обявят гласовете си и
баскетболната общественост се пита дали всички до един ще гласуват за Краля. Не е

605
невъзможно, но се съмнявам. До този момент подобно нещо никога не се е случвало.
Медиите в Оклахома Сити, Орландо и Лос Анджелис имат по трима представители сред
гласуващите. Поне един от тях би трябвало да даде вота си срещу Леброн.

Помните ли 2000 година? Тогава Шакил О'Нийл събра всички гласове...с изключение
на един – журналистът на ESPN Фред Хикмън единствен гласува за Алън Айвърсън,
лишавайки Шак от възможността да влезе в историята. Но в момента това е
единствената интрига – още сега можем да честитим втория пореден трофей MVP на
Леброн Джеймс и да побързаме да му напомним, че наградите от редовния сезон не
означават нищо в плейофите.

Най-добър защитник
Това е любимата ми награда. Нападението печели мачове, но защитата печели
шампионати. И този трофей би трябвало да бъде присъден без особена конкуренция на
играч от Източната конференция. Дуайт Хаyърд – гигантогромният център на Орландо
Меджик бе великолепен в защита и владееше с освирепяла всеотдайност подкошието
като народен представител шведска маса.

606
 В епоха, в която е все по-трудно да мотивираш 20-годишни милионери да направят
усилие в защита, Хауърд се раздаваше докрай във всяка секунда, в която отборът му
играеше в собствената си половина. И тази година Хауърд води Лигата по овладени
топки и „чадъри“, но статистиката не може да разкаже цялата история. Дуайт има
толкова внушително присъствие в подкошието, че противниците избягват да влизат в
него и насочват 70% от играта си към периметъра (по принцип би трябвало процентът
да е обратен). Вярно е, че Хауърд раздава грижовно „чадъри“ на противниците си сякаш
мачовете се играят в Лондон на открито, но това, което няма да открием в
статистическия лист, е колко много стрелби променят параболата си и не минават през
мрежичката, просто защото стрелците се опитват да избегнат ръцeте на Хауърд.

Орландо са най-добрият отбор в защита в Лигата, но като изключим Мат Барнс, никoй
не е особено забележителен защитник. Причина номер 1 за дефанзивното резюме на
Меджик е именно масивното стълпотворение от мускули наречено Дyaйт Хауърд.
Заслужава уважение фактът, че този играч можеше да има далеч по-впечатляващи

607
статистики в нападение, ако не жертваше толкова много усилия в защита. Дуайт спечели
наградата миналата година – ще я спечели и тази.

Най-добра резерва (шести играч)

Неупазимият комбо-гард на Атланта Джамал Кроуфърд направи феноменален сезон и
е сред основните причини много специалисти да сочат „Ястребите“ за един от най-
опасните отбори на Изток. Истината е, че Кроуфърд е стартиращ играч, в камуфлаж на
резерва и спокойно би могъл да бъде в стартовата петица на 90% от отборите в НБА.

Не е ли многозначително, че Коби Брайънт наскоро заяви, че според него Джамал

трябва да спечели наградата, въпреки че негов съотборник е друг претендент за резерва
на годината Ламар Одъм. Пейките на Лигата са пълни с невероятни играчи, но това без
съмнение е сезонът на Кроуфърд.

Новобранец на годината
Тук нещата стават малко по-сложни и най-после се изместват леко на запад.
В началото на сезона гардът на Милуоки Брендън Дженингс наля 55 точки в
кошницата на Голдън Стейт Уориърс. Лигата бе изумена и сложи младия играч под
микроскоп. Дженингс отдавна бе станал център на вниманието, тъй като предпочете
като тийнейджър да играе професионално в Италия, отколкото да се включи за една
година в колежанското първенство. Решението му бе нестандартно и ако трябва да
използваме италианска дума за да го опишем ще се наложи да изберем термина

608
„фиаско“. Брендън не успя да се впише в отборния стил на игра римския Лотоматика и
бе замразен на пейката. Съотборниците и треньорите му в Италия също не бяха
впечатлени от голямото му самочувствие и отношение към тренировките. За изненада
на всички, Дженингс започна сезона невероятно и в периода ноември-декември всички
го смятаха за абсолютен фаворит за новобранец на годината. След „Мача на звездите“
обаче, стрелбата му „изстина“ значително, а играта му в защита се колебае между средна
и посредствена. Дженингс също започна да лази по нервите на Скот Скайлс, тъй като
задържа прекалено много дрибъла си. Това обяснява защо в последните десетина мача
минутите му на игрището намаляха. Постепенно истината започна да маха дрехите си и
когато накрая остана напълно гола се видя, че Брендън има още много да учи.

Един от любимите ми новобранци е Стефан Къри, син на бившата звезда Дел Къри.
Тук имаше много специалисти, които се съмняваха че Стефан ще се наложи в НБА. За
основна причина се сочеше крехката му физика. Тези от вас обаче, които са го гледали
внимателно в колежа, знаят прекрасно, колко неоснавателни са подобни аргументи.
Къри играеше в миниатюрния колеж Дейвидсън и собственоръчно ги превърна в
сензацията на Университетското първенство. Когато се изправиха срещу могъщия
Канзас всички предричаха лесна победа за моите колеги. В Канзас имаше 8 бъдещи
професионалисти. Дори на пейката седяха играчи, които сега са в НБА. В Дейвидсън
имаше само един – Цъфа! Но този човек ни взе здравето, вкарвайки отвсякъде и когато
си поиска. Накрая само късмета в последната секунда позволи на Канзас да спечели с
две точки.
Къри бе великолепен като новобранец в Голдън Стейт тази година, доказвайки, че не
е самоубийствен стрелец, но и изобретателен подавач и активен защитник. Това
обяснява защо днес именно той е един от основните претенденти за новобранец на
годината.
Според мен обаче, трофеят ще бъде присъден на Тайрик Евънс – швейцарското ножче
609
в отбора на Сакраменто. Само трима играчи в историята на Лигата са отбелязвали поне
20 точки, 5 асистенции и 5 борби като новобранци: Оскар Робертcън, Майкъл Джордан
и Леброн Джеймс. Сега има и четвърти: Тайрик Еванс.

Чувате ли ритмичния, кух звук които се носи оглушителнo навсякъде? Това е отборът
на Мемфис, който в момента се бие по главата, защото вместо да грабне Евънс в драфта,
реши да вземе неподвижния, 220 см танзаниец Хашийм Табийт.
Евънс не е идеален играч и определено има слабости в защита и нa тройката, но това
едва ли ще го спре по пътя към наградата.

Най-добър треньор
В тази категория определено ще има някои разногласия. Като че ли фаворит е
стратегът на Оклахома Сити Скот Брукс, който превърна изтривaлкaта на Лигата в
персийски килим. Един от въпросите към него обаче е доколко успехът на
„гръмотевиците“ се дължи на неговите схеми и доколко на факта, че разполага с
реализатор номер 1 в НБА Кевин Дюрант.

610
 Друг достоен кандидат е Скот Скайлс, който винаги е бил не само един от любимите
ми треньори, но и играчи. Помните ли го като гард на Orlando Меджик? Нямаше такава
скица: този човек не приличаше на баскетболист, но побъркваше противниковите
играчи с маниакална защита и неподражаем баскетболен интелект. Знаете ли кой държи
рекорда за най-много асистенции в един мач за всички времена? Не Стоктън, не
Меджик, не Томас, не Кузи, не Пистъл и не Нeш. Преди 20 години, в мач срещу Денвър,
именно Скот Скайлс раздаде 30 брилянтни асистенции – рекорд, който не е счупен до
ден днешен. Отборите ръководени от Скайлс играят така както го правеше и той – с
безумен хъс, идеален ред и много мозък. Всеки отбор поет от него автоматично става
един от лидерите във всяка защитна категория. Не всички играчи харесват
баскетболната му идеология, изискваща тотално себераздаване, което понякога му
създава проблеми, особено с по-мързеливите звезди.
Треньорът на Портланд Нейт Макмилън безспорно също има основателни претенции
към трофея. Наскоро се опитах да се свържа за интервю с шефа на Портланд Кевин
Притчард, с когото се познавам отдавна, но той бе толкова депресиран от
апокалиптичните проблеми на отбора, че не му се говореше. Наистина, сякаш над
Портланд витае някакво проклятие. Не толкова знаменито колкото „проклятието
Клипърс“, но достатъчно кошмарно, за да докара Кевин до ръба на нервна криза. Преди
2-3 месеца буквално нямаше човек в отбора, който да не е контyзен. Ситуацията бе
започнала да става комична. Вече имах чувството, че са започнали да се контузват дoри
невръстни деца, които някой ден ще играят в Портланд като възрсатни. Ето защо
фактът, че отбoрът се докопа със зъби и нокти до плейофите е толкова показателен за
уменията на Макмилън.

611
 Алвин Джентри също би трябвало да е част от разговора. защото успя да възкреси
Финикс от пепелта (ха-ха-ха), мотивирайки отбора да заиграе малко в защита и влизайки
успешно в ролята на личен психолог на Амари.
Званието треньор на годината според мен ще бъде спечелено или от Брукс или от
Скайлс, но тук е мястото да попитаме: Кога по дяволите, Джери Слоун най-после ще
спечели трофея? Този човек е жива треньорска легенда. Няма друг като него, особено в
нашите времена и нрави. Година след година, сезон след сезон, Юта е сред най-добрите
отбори в Лигата независимо от това с какви играчи разполага, кой е контyзен и кой току-
що е напуснал отбора. Слоун е вече в „Залата на славата“ и майстори с неговото резюме
се броят на пръстите на ръката на Мики Маус. Във време, в кoeтo треньорите си сменят
отборите така както българска манекенка футболистите, цялата му кариера е прекарана
с един единствен отбор! Това само по себе си е невероятно. В целия свят един единствен
терньор е бил наставник на отбора си по-дълго от него: сър Алекс Фъргюсън. Цяло
кощунство е, че Слоун никога не е взимал трофея.

Най-прогресирал играч

612
 Тук съревнованието е блъсканица: Чейнинг Фрай, Кевин Дюрант, Марк Гасол,
Джордж Хил, Ръcел Уестбруyк и много други. Според мен обаче двамата основни
претенденти са Ендрю Богът и Ерън Брукс. За нещастие Богът се контузи жестоко в края
на шампионата и няма да участва в плейофите. Австралиецът ми е много симпатичен,
но трябва да призная, че везните са наклонени в полза на гарда на Хюстън, Брукс.
Накрая по стара традиция няколко алтернативни награди:

Най-изумително изпълнение
Знам какво ще кажете: че трябва да избера, която и да е от феноменалните стрелби
през човек в последната секунда на Коби, или забивката на Дуейн през Варежао, или
безумната тройка на Сундиaта Гейнс срещу Кливланд. Аз обаче ще се насоча в съвсем
нестандартна посока и ще избера нещо, което не бях виждал и едва ли някога ще видя
отново:

На 31 октомври, на връх Хелоуийн Сан Антонио се сблъска със Сакраменто в „AT&T

Arena“„ Най-неочаквано, по време на мача, ниско над паркета започна да се носи в див,
непредвидим зиг-заг кафеникав, тлъст прилеп! В един момент Кевин Мартин дръпна
към коша, за да направи красиво поднасяне с подминаване. Наглият прилеп обаче се
стрелна към него сякаш искаше да блокира стрелбата. Мачът трябваше да бъде спрян,
опитаха се да прогонят мишока с пешкири, появиха се даже хора с мрежи за пеперуди.
Прилепът изчезна и мачът започна отново, но безочливото млекопитаещо неочаквано
отново изяви желание да играе и започна да пърха в нападение на върха на тройката. В
този момент на Ману Джинобили най-после му писна, приклекна леко като готов за скок
хищник и с едно единствено, мълниеносно движение на ръката свали гадината от
въздуха по средата на нейния полет! Изумително! Интересна бе обиграната техника на
поразяване на прилепа – Ману сви коляното на левия крак, докато десния остана
изправен назад. После внимателно фокусира погледа си върху животното, изчаквайки
търпеливо то да влезе в обсега му. Джинобили свали прилепа с остър, нетърпящ
възражение ляв форхенд. Бих искал някой ден да преслушам Ману на тенис на маса.
Ако играете пинг-понг ще разпознаете незабавно удара на Джинобили. Това е
класическо забиване с форхенд. Хареса ми също така дългото, завършващо движение
след контакта с прилепа. Според мен Ману или е таен трапер на аржентински прилепи,
613
или шаолински монах, или страхотен играч на тенис на маса. Интересно е, че след като
елиминира прилепа, Джинобили се зае с друг летящ нахалник – Тайрик Евънс. Ману
буквално се прилепи (съжалявам, но не можах да устоя) за гарда на Сакраменто и в
крайна сметка помогна на Сан Антонио да спечели мача. Между другото, прилепът бе
само зашеметен и бе пуснат на свобода извън залата.

Наградата „Осама“ за най-безобразно лицево окосмяване

Тази награда обикновено се дава автоматично или на Дру Гуудън или на Барън
Дейвис, но за тяхно нещастие тази година в Лигата нахълта новобранеца Джеймс
Хардън, твърдо решен да смаже всяка конкуренция с фамозната си браджунгла, която
без съмнение крие своя собствена флора и фауна. Тази изумителна, влажна биосфера
всява ужас в противниковите играчи, а Хардън толкова е заприличал на Талибан, че не
бих се учудил ръководството на отбора да му е спретнало една пещеричка в
съблекалнята.

Най-добър рап по време на мач

В края на мача с Лейкърс, по уредбата гръмна парчето на Дрейк и Еминем „Forever“.

За изумление на всички, Джеймс започна да пее в абсолютен синхрон с рап легендите,
демонстрирайки виртуозна хип-хоп памет. Доста впечатляващо...

614
 Наградата „Литрел Сприyел“ за най-голяма глупост на сезона:
Очаквах Рон Артест да окаже съпротива на Гилбърт Аринас тази година, но гардът на
Вашингтон беше толкова убедителен, че буквално изпепели цялата конкуренция.
Нужен ли е какъвто и да било коментар?

С това като че ли изчерпахме темата за наградите тази година. Сега е време да насочим
погледите си към предстоящите плейофи. Очакват ни много, много интересни
сблъсъци, интриги и единоборства. Само след 2-3 месеца пейзажите в Лигата ще бъдат
коренно рaзлични. Много отбори ще променят напълно облика си и много суперзвезди
ще сменят доспехите си. Затова ми се струва, че ни чакат исторически плейофи и
незабравими изпълнения. Мисля да гледам всяка минута, защото конкретно тази година
навсякъде наоколо витае усещането, че ще се случи нещо забележително.

615
 Дяволският триъгълник
19 септември 2010
https://www.sportal.bg/news.php?news=259981

По всяка вероятност сте чували за „Полет 19“ и неговата загадъчна съдба. Тук, в
Съединените Щати трагичната участ на „Полет 19“ отдавна се е превърнала в легенда и
в продължение на няколко поколения е основен движещ елемент на теорията за
съществуването на т.нар. Дяволски Триъгълник. 

Полет 19 всъщност се е състоял от
пет торпедни бомбандировача Авенджър, които излитат на елементарна тренировъчна
мисия на 5 Декември, 1945 година. Малко по-късно петте самолета с четиринайсет
членен екипаж изчезват от лицето на земята и остават ненамерени до днес. Няколко часа
след мистериозното събитие, хидроплан ПБМ Маринер с екипаж от 13 човека излита на
спасителна мисия.
Този самолет също изчезва без абсолютно никакво обяснение и следа. Ситуацията е
безпрецедентна не само в авиационната история на Щатите, но и в световен аспект. Вече
65 години са минали от загадъчния инцидент, но ние все още не знаем със сигурност
точно какво се е случило и как е възможно 6 самолета и 27 човека просто да се
дематериализират във въздуха.

Денят е напълно обикновен, мисията рутинна, двигателите в пълна изправност, а

командирът на полета лейтенант Чарлз Тейлър минава за опитен летец.
Бомбандировачните се движат във формация, времето е относително спокойно,
видимостта идеална. Въпреки че би трябвало да са на смешните стотина километра от
брега, в продължение на три часа пилотите твърдят в радиовръзка че нямат представа
616
къде се намират и че компасите и на петте самолета са повредени. Океанът на изток от
Флорида е напръскан с безброй острови, но Тейлър твърди че никъде не се вижда земя.
Накрая връзката прекъсва и въпреки, че от тях се иска просто да летят на запад в посока
към залязващото слънце, самолетите изчезват завинаги. През 1977 Стивън Спилбърг
включи хиперактивното си въображение в цялата мистерия, промъквайки Чарлз Тейлър
и екипажа на Полет 19 във филма си „Близки срещи от третия вид“ като пленници на
извънземни посетители.
Истината навярно е далеч по-тривиална, но фактът че след всички тези години още не
я знаем дава храна на безброй спекулации и фрапантни конспиративни теории. Според
мнозина, триъгълникът простиращ се от Маями през Бахамите до Пуерто Рико и на
североизток до остров Бермуда е прокълнато място, което по един или друг начин е
отговорно за около 200 необясними морски и въздушни катастрофи. Някои го наричат
Дяволския, други бермудския Триъгълник и твърдят, че или е намесен някакъв електро-
магнитeн парадокс, или че пространството е свръхестествено, или че науката все още
не разбира аномалиите му. Казват, че първият човек регистрирал съществуването му е
самият Христофор Колумб, който през 1492 година минал през мястото и записал в
бордовия си дневник, че всичките му навигационни инструменти започнали да се
държат необяснимо.

Насочих вниманието ви към прословутия Бермудски триъгълник, защото по всичко

изглежда че от юли месец 2010 година нататък, той вече ще бъде не първата, а втората
най-голяма загадка започваща от плажовете на Маями. Зловещият, сатанински
триъгълник бе безцеремонно изместен от друга необяснима мистерия, която все още не
може да намери отговор: как три от най-големите суперзвезди на Националната
Баскетболна Асоциация се изхитриха да попаднат в един и същи отбор?!
През последните години Лигата очакваше с нарастващо напрежение 1 юли 2010-а –
датата, на която приключваха договорите на Леброн Джеймс, Дуейн Уейд и Крис Бош –
моментът, в който всички отбори в НБА се нахвърлиха с отворени чекови книжки върху
тримата свръхталантливи свободни агенти. Фактът, че и Бош, и Уейд и Леброн

617
попаднаха в Маями Хийт е меко казано шокиращ и е единствен подобен случай в
професионалната спортна история на Съединените Щати. Най-реномираната формула
за измерване на коефицента на полезно действие на даден баскетболист е доста
сложният индекс на Холинджър. Според този математически индикатор Леброн е на
първо място за 2010 година далеч пред всички, следван от Уейд. Бош е четвърти, като
единственият вклинен между тях е Кевин Дюрант.

Когато преди три години Кевин Гарнет, Рей Алън и Пол Пиърс се събраха в Бостън,
за да формират т. нар. „Големо трио“ в Лигата се вдигна мощен шум, но техният
потенциал в никакъв случай не може да се сравни с унищожителното трио в Маями,
което е в разцвета на баскетболната си възраст и по всяка вероятност развитието му е
все още във възходяща линия. Дуейн Уейд е машина за точки, Бош е стихия в
подкошието, а Леброн Джеймс вече е изтощил всички възможни суперлативи по свой
адрес. Опитвам се да намеря еквивалент в историята на баскетбола, но не е лесно.
Сещам се за Меджик, Карийм и Уърти в Лейкърс. Бърд, Периш и Макхейл в Бостън и
Джордан, Пипън и Родман в Чикаго. Но не! Нито един от тези примери не е достатъчно
описателен от баскетболна гледна точка. По-скоро ще трябва да се обърнем към съвсем
други области, за да открием толкова мощно, ефикасно и неотразимо трио: Арамис,
Портос и Атос да кажем...Джон, Пол и Джордж (извинявай Ринго)... или дори Отца,
сина и свeтия дух...
Баскетболната общественост тук все още е в състояние на шок след подписването на
историческия договор и никoй не е съвсем наясно до какви размествания на силите ще
доведе комбината във Флорида. Едно е сигурно – очаква ни такъв пътуващ цирк,
какъвто не сме виждали от времето на Чикаго Булс. Навсякъде, където отидат, Маями
Хийт ще предизвикват хаотични стълпотворения от запалянковци, воюващи медийни
ескадрони, побеснели ловци на автографи и т.н. Пригответе се! Сезон 2010-2011 ще
бъде бъде лудница каквато не сме виждали!



618
 През послените мeceци тук много се говори за решението на Леброн Джеймс да
напусне Кливланд и да мигрира в Маями. Нарекоха решението му егоистично и
меркантилно. Собственикът на Кливланд, мултимилионерът Дан Гилбърт, буквално си
загуби разсъдъка и написа токсичен трактат в интернет страницата на отбора, в който
обвини Джеймс в кажи речи всеки смъртен грях описан в Библията. След това направи,
нещо крайно неочаквано и оригинално.
Гилбърт е успешен бизнесмен, като една от мнoгoто му операции е т.нар. компания
„Fathead“. Става дума за уникални, двуметрови постери, които са изрязани по тялото на
известни спортисти и са направени от винилов полимер. Fathead – постерите са
изключително популярни в Щатите, защото са много реалистични, висококачествени и
могат да бъдат залепвани като лепенка на стената, след което да бъдат махани
мнoгoкратно и поставяни някъде другаде с минимум усилия. Проблемът е цената: $100
долара на постер! Когато Леброн напусна отбора му, Гилбърт толкова се вбеси, че свали
цената на всички постери на Леброн от 100$ на 17.41$.


619
 В Щатите символът на предателството е генерал Бенедикт Арнолд, който е дезертирал
в Британската армия по време на войната за независимост. Името му е нарицателно...
подобно на това на поп Кръстьо в България. Бенeдикт е роден през 1741 година, което
обяснява цената на постерите на Леброн.
Всъщност истината е, че решението на Леброн да отиде в Маями не е нарцистично и
определено не е кой знае колко меркантилно. На практика Джеймс загуби и пари и
известно количество статистическа слава, отивайки да играе с още две суперзвезди. Във
всички случаи резултатността му ще спадне драстично, тъй като нападението вече няма
да минава изцяло през него. Що се отнася до парите, Леброн бе в уникална ситуация да
направи стотици милиони долари без да е стъпил на игрището. Чисто и просто трябваше
да купи огромен пакет акции от „Медисън Скуеър Гардън“, които се продават на
свободната борса. После подписва с Ню Йорк Никс, които играят в тази зала и които
ухажваха усилено баскетболиста. След сключването на договора, акциите на спортното
съоръжение щяха да скочат поне тройно и Джеймс можеше да ги продаде с колосална
печалба. Вместо да направи тази елементарна борсова спекулация, Леброн предпочете
да се събере с двамата си стари приятели Бош и Уейд, да жертва личната статистика в
полза на възможността да спечели титлата и да сложи началото на династия в Маями.
Според мен проблемът на Джеймс не е толкова в това, че напусна Кливланд, колкото
в начина, по който го направи. Леброн организира истински спектакъл, държейки в
напрежение няколко отбора и феновете си. Продуцирано бе безобразно, едночасово
телевизионно събитие наречено „Решението“, което бе едно упражнение по безвкусица
и самовлюбеност. Джеймс с усмивка заби кинжал в сърцето на Кливланд,
демонстрирайки нула благодарност и още по-малко лоялност към града, който го обсипа
с безусловна признателност още от невръстен ученик. Малко по-късно Леброн, Уейд и
Бош се появиха в препълнената зала в Маями в кичозно представяне, облечени в екипа

620
на отбора сред дим и драматична рап музика. Тримата се качиха на сцената и обещаха
незабавни титли и смазваща доминация. Южна Флорида празнуваше, но останалите
отбори в Лигата гледаха вбесени демонстрацията на арогантност и събираха мотивация
за идващия сезон. Няма съмнение, че в един единствен ден Маями Хийт се превърна в
най-мразения отбор в НБА. Всеки, който играе срещу тях, във всеки даден ден ще
направи всичко по силите си, за да ги победи. Това ще бъде трудно, разбира се, но не и
невъзможно. Мегазвездите не винаги са гаранция за успех. Не, че е забранено, но по
принцип човек не трябва да вдига на всичко с три голи валета. За да се превърнат в
династия Маями ще имат нужда и от поне 1-2 деветки.

От друга страна, хората рядко си дават сметка колко талантливи са абсолютно всички
играчи в тази Лига, дори тези в края на скамейката. Ако дадете на Бош, Уейд и Джеймс
9-те най-слаби играчи в НБА за съотборници, Маями сигурно пак ще спечелят 55-60
мача. Трите суперзвезди не са обикновени консуматори на игрището и са от тези
баскетболисти, които правят всички около себе си по-добри.
Леброн определено е започнал да се самозабравя извън залата, но когато стъпи на
паркета ставa най-полезният и комплексен играч в НБА. Дуейн и Бош не са много след
него, като качества и всеотдайност. Трябва да признаем, че ще бъдат много трудно
победими особено в плейофен формат и че по всичко личи, че в Маями намиращ се на
върха на Дяволския триъгълник, вече има друг дяволски триъгълник: Джеймс, Уейд и
Бош.

621
 Колко ли противници ще катастрофират и изгубят безследно надеждите си в този
демоничен, баскетболен капан? Колко ли треньори ще се чудят защо не работи компасът
им? Колко ли играчи няма да знаят къде точно се намират? Колко ли стартови петици
ще се стопят така, както изчезнаха петте бомбандировача? Или може би „Дяволският
триъгълник“ ще се окаже просто мит? Приказка, изтъкана от случайни съвпадения и
подсилена от слухове, суеверия и преувеличения? Ще видим. Отговорите ще започнат
да пристигат само след няколко седмици и не очаквам в тях да има нищо
свръхестествено. Само моля ви, не казвайте на Спилбърг, че наричат НБА „Лигата на
извънземните“...

622
 Към какво сочи Сочи?
21 септември 2009
https://www.sportal.bg/news.php?news=195962

Бавно и методично белгийският доктор отваря запечатания плик. Известният със

своята безизразност президент на МОК прави обречен опит да промъкне драматична
нотка в монотонния си глас: „Дами и господа, Международният олимпийски комитет
има честта да оповести, че домакин на 22-те зимни олимпийски игри през 2014 година
ще бъде...(тук докторът прави предварително планирана, бременна пауза)...Сочи,
Русия!“
Моля?! Какво? Сочи ли? Курортният град на Черно Море? С летните „дачи“?
Слънчевите алеи? И палмите? Невероятно – оказва се, че дори Жак Рох – императорът
на сухарите, имал чувство за хумор. Сочи, а? Ах тии, шегобелгиец такъв! Всъщност,
вече всички знаем, че няма шега и че вечно навъсеният, брюкселски хирург не е
изневерил на характера си и е бил напълно сериозен. На 119-то си заседание, състояло
се в Гватемала, Международният олимпийски комитет връчи зимната Олимпида на
Сочи с 51 тайно подадени гласа. Южният град размаза великолепната кандидатура на
Залцбург, а във втория кръг надделя и над солидниятнатиск на южнокорейския
Пьончанг.

623
 За по-голямата част от света, победата на черноморския курорт бе абсолютна
изненада. Някога чували ли сте някой приятел да ви каже: „Отивам да пусна едни скички
в Сочи!“ Едва ли. Причината естествено е, че почти няма човек, който да е ходил на
„скички“ в Сочи. Не, че не е възможно. Снежните калпаци на кавказките хълмове са
относително близо. За самите нас, също не е лошо, че буквално можем да отидем на
зимната Олимпиада с моторница. Истината е обаче, че има поне сто причини Сочи дори
да не помисля за Олимпиада – градът не е и никога не е бил традиционен зимен курорт.
Няма почти никаква инфраструктура и съоръжения. Транспортните артерии са в
ембрионен стадии на развитие. Задава се стихийно строене на огромни обекти и
недопустимо нахлуване в буферната зона на Кавказкия биосферен резерват,
включително Националния парк „Сочи“ и резервата „Хребет Грушевой“. Невероятно е,
че членовете на МОК не си дадоха труда да адресират и сериозните проблеми с опасно
радиоактивно замърсяване в района, където се изхвърлят високотоксични отпадъци от
мега-телескопа Ратан-900 и от Уралската Минна Компания. Против всякаква логика,
МОК избра да проведе Олимпиадата в изключително напрегнат, конфликтен регион, в
който от години горят неразрешими етнически, религиозни и териториални конфликти.
Като капак на всичко, идващата Олимпиада ще отнеме принудителното земята и
домовете на хиляди жители на Имеретинската долина и ще ги „възмезди“ със
символичен държавен „минимум“.

624
 Но явно всичко това няма никакво значение за 51 легално слепи членове на МОК,
които решиха че точно Сочи е идеалното място за Олимпиада. Всъщност те имаха и
доста солидни причини да изберат руската кандидатура. По-точно 12 милиарда солидни
причини. Точно така: делегацията на братушките, водена в Гватемала Сити от самия
президент Путин, гарантира на МОК, инвестиции в града-домакин на стойност 12
милиарда долара. Някои твърдят, че руският президент, със своя неустоим чар и
ораторска виртуозност е омагьосал избирателния комитет и е спечелил саморъчно
игрите за Сочи. Според мен хората, които вярват в тази теория, сигурно могат да бъдат
убедени, че луната е направена от сирене ементал и че членовете на групата Хиподил
преподават квантова механика в Масачузетския Технологичен Институт (MIT).
Пари, пари и пак пари! Това е истината когато стане дума за МОК. Частни интереси,
съмнителни сделки с корпоративни спонсори, корупция, и т.н., и т.н. Какъв ти Сочи?!
Ако развеете достатъчно пари пред МОК, ще пратят игрите и в Чернобил. Стотина
милиарда и Олимпиадата е тяхна, а стадионът могат да го вдигнат направо върху
саркофага на авариралия атомен реактор. Какво от това, че около Чернобил имало
повече радиация отколкото на планетата Нептун? Какво от това, че Майкъл Фелпс може
да вземе да мутира още повече? Какво от това, виждате ли, че по време на маратона
някой от състезателите може да бъде нападнат и изяден от двуметрова, фосфорецираща
катерица? Има ли гаранция за колосални приходи ще има и Олимпиада, без значение
дали ще е в Чернобил, в кратера на Попокатепетъл, или в географския център на ада.

625
 За огромно съжаление това е всичко, което е останало от движещите принципи на
т.нар. Олимпийско движение. Кога? Кога точно, започна корозията на Олимпийския
идеал? Дали още през 1936 година в Берлин, когато игрите за пръв път бяха натоварени
с пропаганда и Лени Рифенщал засне прочутите си „спортни“ филми? Или може би по-
късно, когато Студената война политизира състезанията и превърна спортистите в
плакатни носители на съответната идеология? Кога започна краят на чистия наивитет;
раздялата с невинността? Дали не беше в Мюнхен през 1972-а? Или в бойкотираната
Москва? Лос Анджелис? Сеул?
Всъщност може би най-съществената крачка към потъпкването на Кубертеновия идеал
бе направена през 1980 година, когато кормилото на МОК бе връчено на бившия
служител на диктатора Франко – Хуан Антонио Самаранч. Испанецът обожаваше, с
всяка брънка на съществото си, всичко материално. Въпреки това, еснафщината му
имаше повод да го ревнува, тъй като Хуан също се радваше на горещо споделена любов
към самия себе си. Самаранч направи драстично решение да комерсиализира напълно
игрите, което навярно бе неизбежно и щеше да стане както с него, така и без него. Но
начинът, по който го направи, компрометира и хартата, и основите, върху които се
крепеше олимпийската идея.

626
 Корпорациите нахлуха без ограничения и по стадионите и зад кулисите. За нищо
нямаше последствия и от никoй не се търсеше отговорност. Членовете на МОК
започнаха да се къпят в дерегулиран излишък и охолство. Много бързо корупцията се
превърна от изключение в норма. Селекцията на градове-домакини стана състезание по
наддаване. За най-голямо съжаление самите игри често се превръщаха в жалък, платен
фарс, в който главните герои не бяха състезателите, а подкупените, самозабравили се
съдии, мазни бюрократи и ехидни официални лица. Как ще забравим сълзите на
ограбения от златото си боксьор Рой Джоунс, на нашия Данчо Йовчев и на толкова
много други? Гласуването за нови спортове също стана повод за машинации и игри под
масата. Вече за никого не е тайна, че на една типична Олимпиада има повече забранена
химия отколкото на концерт на Грейтфул Дед.
Скандална бе селекцията на Атланта за домакин през 1996-а, на стогодишнината на
модерните Олимийски игри – тогава, когато целият свят очакваше събитието най-после
да се завърне в древната си родина. На всички бе ясно, че някои хора са забогатели около
това гласуване, но по-късно организационният комитет успя да унищожи огромно
количество документи, малко преди да започне разследването за корупция.
Мнoгoбройни доказателства за нечистоплътни сделки, екстравагантни разходи и
луксозни проститутки изплуваха и около кандидатурите на Нагано, Берлин, Сидни и
т.н. Феноменален провал бе, разбира се, и Олимпиадата в Солт Лейк Сити, която де
факто сложи край на царуването на „негово превъзходителство“ (както все още настоява
да бъде наричан) Самаранч.
Мормониадата в Солт Лейк бе един своебразен магнум опус на олимпийската
корупция и безотговорност. Около тези игри паднаха и първите „жертви“ на МОК,
благодарение на документирани подкупи и противозаконни услуги оказани на ключови
фигури в комитета. Десет членове на МОК бяха изхвърлени и още десет
„санкционирани“. Главата на нашето Бате падна малко по-късно, но нека не го
демонизираме напълно – той не е нито първият, нито последният олимпийски
антигерой. Ако се вгледаме внимателно в сегашния състав на МОК, можем да открием
627
много личности, които са по-сенчести от Борисовата градина. Личат имената на
латиноамерикански милионери, движещи бизнес със спортни стоки, европейски
аристократи, които не са работили през живота си, арабски шейхове и деца на бивши
членове на МОК, включително синът на Хуан Антонио Самаранч, който благодарение
на неизчерпаемата изобретателност на баща си се казва...Хуан Антонио Самаранч.

Един от най-колоритните членове е бившият тенис учител на Борис Елцин – Шамил

Тарпишчев. За неговите уникални авантюри в бизнеса ще ни трябва цяла статия. Ще
спомена само, че в продължение на две години, Шамил си издейства от Елцин безмитен
внос на алкохол и цигари, чрез т.нар. Национална Спортна Фондация. Това на практика
му осигури монополен внос в цяла Русия. Знаете ли какво означава да имаш монопол
върху вноса на алкохол и цигари в Русия? Ммда...без коментар.
Промените, които бяха въведени след ерата на испанеца не са маловажни, но все още
са предимно козметика. Защо, например, като по правило състезатели на страната-
домакин не ги хващат в употреба на допинг (Не броя автогола на Кентерис и Тану в
Атина)? Какви точно са критериите за гласуване на нови спортове? Не че съм против
голфа, а ръгбито направо ми доставя удоволствие, но...възможно ли е голфът да бе
гласуван, защото сега Найк и Тайтлист ще започнат да продават екипировка за стотици
милиони долари в Китай, Индия и т.н., а ръгбито пък най-после да бе прието, тъй като
Жак Рох е бивш национал на Белгия в този спорт?
Самото провеждане на Олимпиадата в Китай е в тотално противоречие с втория
фундаментален принцип на Олимпийската харта. Пекин наистина изнесе безупречна
Олимпиада, но на каква цена? Нужно ли бе да се връщаме към грандоманията и
национализма на Студената война? Да се цензурира Интернет? Да се арестуват мирно
протестиращите? Да се хвърлят луди пари за глупости? Да се печелят медали на всяка
цена?

628
 Най-фрапиращо и разрушително бе състезанието по вдигане на тежести, където от
никъде се появиха мустакати китайки, способни да вдигнат дизелов локомотив. Бих им
казал точно какво мисля за „постиженията“ им, но ме е страх, че ще ме ударят с личния
си автомобил по главата. В крайна сметка Китай мина през всички спортове и обра
медалите като презрели праскови. Даже ако не се лъжа накрая започнаха да печелят
медали от следващата Олимпиада. Плуването също беше тотален фарс, но това е друга
история. Само, който не беше се цопнал в басейна, не беше поставил световен рекорд.
И кога най-после някой ще тропне с крак и ще сложи край на ексцесиите около
официалните откривания? Не може ли просто спортистите да минат усмихнати по
пистата, някой достоен бивш олимпиец да запали огъня и игрите да започнат? Защо е
нужно 10 000 роботизирани деца да репетират три години неразгадаема, абстрактна
пантомима или някакъв облечен като сперматозоид гимнастик да танцува алегоричен
казачок в огромен, прозрачен глобус, увиснал над трибуните? И още нещо: ако
фойерверките, по време на откриването, могат да бъдат видяни с невъоръжено око от
екзопланета това означава, че организаторите са прекалили. Хубаво ще бъде
откриванията да престанат да бъдат надцаквания по изхвърляне на градовете-домакини
и манифестации на пaнаирен кич и да се превърнат в това, в което са били навремето –
най-обикновено начало на една мирна асамблея на спортисти от целия свят. Един свят
перманентно поставен в състояние на глобална икономическа, политическа и
екологична криза, би бил по-впечатлен от демонстрация на скромност и сдържаност,
отколкото на екстравагантно прахосничество и националистична мегаломания. Искрено
се надявам някой ден да бъде сложен лимит за време и пари на откриванията.
Естествено, има и достойни и честни членове на МОК. Самият Жак Рох прави
629
впечатление на праволинеен човек с благородни намерения. Всъщност, вината може би
не е в самите членове, колкото в самата система, която не се отнася сериозно към
слабостите на човешката натура. Хората са изтъкани от слабости по дефиниция. Каква
е гаранцията, че самите ние не бихме се корумпирали в среда, която създава
великолепни предоставки за корупция?

След броени дни, в Копенхаген ще се състои поредната сесия на МОК. На нея ще бъде
избран градът-домакин на летните Олимпийски игри през 2016 година. Мадрид, Токио,
Рио, или Чикаго? Логиката подсказва Рио, но ако има нещо, което да сме научили през
годините, то е че логиката и Международния Олимпийски Комитет не съжителстват в
хармонично разбирателство. Възможно е самият Обама да се появи на сесията в Дания,
за да лобира за любимия си град. Но ако Чикаго вземе, че спечели, не вярвайте, когато
ви кажат, че той е наклонил везните с ораторското си майсторство и неотразимо
Oбамаяние. Селекцията на Сочи е показателна за това колко малко всъщност се е
променило в МОК. Рох се опита да спре кранчето, но хората знаят къде точно зад къщата
има кладенец. Сега си давам сметка, че белгиецът има основание да не се усмихва. Може
би се досеща към какво всъщност сочи Сочи: необходимост от радикална промяна. Той
минава за свестна личност и се надявам да въведе поне някакъв ред в Олимпийското
движение. Човекът е хирург, в края на краищата, и понеже преди много години е
полагал Хипократовата клетва, се надявам в най-скоро време да хване скалпела и да
почне да лекува...по възможност откъм главата.

630
 Тайсън И Звярът Вътре В Нас
(Майк не е глупав: разбра, че за лудостта има търсене ... и осигури предлагане)

5 септември 2009
За „Спортал“
www.sportal.bg/my_news.php?news=194936

„Искам да убия и изям децата ти! Приготви се, защото ще ти изтръгна сърцето и
после ще те накарам да го изядеш!“ Това не са думи, извадени от посредствен филм на
ужасите или от устата на изтънчения ценител на човешко месо Ханибал Лектър.
Зловещото обръщение принадлежи на озверелия Майк Тайсън, който го отправи към
световния шампион по бокс Ленъкс Люис преди повече от 4 г. На този етап вече никой
не обръщаше сериозно внимание на Тайсън и гротескните му заплахи увисваха
безтегловни във въздуха. Естествено, изядени деца нямаше, а вместо да се премести
сдъвкано в стомаха му, сърцето на Люис до ден днешен тупка необезпокоявано в
огромния му гръден кош. Всъщност истинската жертва в състоялия се по-късно
двубой между двамата бе Майк, който не можеше да избяга от два пъти по-дългите
крайници на Ленъкс и бе нокаутиран безапелационно в осмия рунд.
Някъде вътре в Тайсън се е спотаил другият Майк, който винаги се е съмнявал в себе
си, който има меко сърце, отглежда гълъби и обича децата, при това не за закуска.

Връщам се към този мач днес, на 20 септември 2006, защото той изигра съществена
роля в живота на Железния Майк и защото в момента той подготвя някаква нова,
тайнствена авантюра. В последните дни Тайсън прави странни, интензивни тренировки
във фоайето на голямо казино в Лас Вегас, които са отворени за публиката. Боксьорът
твърди, че не се готви за връщане на ринга, но както винаги безумните слухове около
него набират инерция със застрашителна скорост. Говори се за мач с болния от СПИН
Томи Морисън, за някакво циркаджийско спаринг турне по целия свят, за двубой със
145-годишния Лари Холмс и т.н.
631
 Поглеждайки назад към срещата за титлата с Люис, си спомням, че мачът бе
мъчителен за гледане. Тайсън се движеше по ринга като осакатена костенурка, сипейки
поредица от остри удари с нос и челюст право в ръкавиците на Люис. Безпомощността
на някогашното страшилище бе едно от най-потискащите неща, които някога сам
виждал. Безславната загуба от британеца сякаш прекърши напълно гръбнака на Майк и
след мача той погледна директно в камерата с две тъжни и сякаш обречени очи – очи,
каквито никога не бях вярвал, че ще видя върху лицето му. В този миг на всички стана
ясно, че краят на една мрачна легенда е застрашително близо и низходящата спирала, в
която се бе превърнала боксовата му кариера, е напът да завърши. Преди два месеца
Майк се промъкна тихомълком под съществената житейска бариера, бележеща
четвъртото му десетилетие. Да, колкото и да е невероятно, Тайсън е вече на 40. Нима е
възможно? Сякаш беше вчера, когато светът бе в краката му, а младият, кипящ от ярост
и първична сила боксьор, мачкаше двуметрови мъже като досадни насекоми. Едва 20-
годишен Майк стана най-младият световен шампион тежка категория в историята. Нито
великият Али, нито Роки Марчиано, нито Джо Луис са постигали подобно нещо. Може
би още по-забележително е, че Тайсън се качи на трона, без всъщност някога да е бил
добър боксьор.
Тези, които се интересуват от този спорт, знаят, че Майк бе много ограничен в
техническо отношение. До ден днешен той не знае значението на израза „защитна
стратегия“, а играта му с крака просто не съществува. Как тогава младият боксьор събра
всички възможни титли и бързо натрупа 37 победи без нито една загуба? Отговорът,
разбира се, е в гръмотевичния му, чудовищен удар, който сякаш изригва от отворената,
вряща паст на действащ вулкан. В Централен Бруклин, където Тайсън е израснал като
обещаващ престъпник, джебчия и побойник все още се носят легенди за бруталните му
улични сбивания. Когато някой непросветен малчуган в гетото имал неблагоразумието
да се подиграе на високия му, писклив глас, Майк бързо го превръщал в кървава пихтия.
По-късно тази ярост бе донякъде канализирана от големия треньор Къс д'Амато. Той
беше прибрал бездомния хлапак в къщата си и се бе превърнал в бащинска фигура за
него. Къс разбрал, че единственият начин да компенсира късите крайници, бавните
крака и нисък ръст на Тайсън е, като му даде възможност да нокаутира съперниците в
първите рундове. Много специалисти смятат, че високият гард на Майк, съчетан с така
наречения надничащ стил, са идея на Д'Амато. Стратегията на Тайсън бе да атакува от
самото начало с бавна, но целенасочена постъпателна стъпка и „гмуркания“ от кръста,
целещи да го приближат до далеч по-високите му противници. Когато съперникът
попаднеше в диапазона на ударите му, настъпваше истински кошмар. Великите
боксьори умеят да вкарват цялото тяло в ударите си. Крошетата на смятания за най-
добър за всички времена Шугър Рей Робинсон например започваха пътя си към главата
на противника от петата на крака му.

632
 Тайсън нямаше нужда от подобна техника: взривната му сила бе толкова могъща, че
той оставяше ръцете си сами да блъскат съперниците като дизелови локомотиви. Късите
крайници дори му бяха от полза, тъй като можеше да отприщи термоядрен десен
ъперкът от много близко разстояние в челюстта на противника, който обикновено беше
последван от лява кука в слепоочието. Особено жестока, почти престъпна комбинация,
защото в повечето случаи потърпевшият бе в безсъзнание още след ъперкъта и вторият
удар всъщност подпираше главата на едно падащо тяло, пращайки я в обратна посока!
Постепенно Майк си извоюва репутацията на разярен звяр. Къс д'Амато почина през
1985 и Тайсън излетя от клетката, готов да разруши всичко по пътя си, включително и
собствения си живот. Ставаше все по-трудно да му се намерят противници, тъй като те
не бяха сигурни дали ще слязат живи от ринга. В края на 80-те Майк се бе превърнал в
кръвожаден динозавър и все повече хора смятаха, че може да бъде победен само от нова
ледникова епоха. Но истината е, че Тайсън не беше нито бог, нито демон и зад
разярената фасада се криеше несигурен и уязвим човек. Израснал в бедност, сред дрога
и куршуми, той не бе подготвен за славата, парите и техните отровни спътници. Усетили
свежа кръв, стотици пиявици се впиха в наивния боксьор, изсмуквайки всяка капка
кръв, всеки долар, всяка възможна облага. Появиха се задължителните приятели, алчни
братовчеди и безброй жени, търсещи лесно богатство.

633
 Всички знаем, че Тайсън прекара голяма част от 90-те зад решетките за изнасилване.
Но трябва също да знаем, че Дезире Уошингтън – жената, която го осъди, е с поведение,
по-леко от плажна топка, и не се поколеба да направи много пари от делото. До ден
днешен Майк твърди, че е невинен. След затвора той стана още по-непредвидим и
поведението му често бе неадекватно. Огромна част от милионите му се изпариха в
паяжината от лъжи, изплетена от всепризнатия император на злото Дон Кинг.
Останалото бе попито от ексцентричните покупки на боксьора и свитата му. Сред
разхищенията личат покупката на огромен палат в Охайо, ръчен часовник за 1 милион
долара и 300-килограмов бенгалски тигър, който се мотаел необезпокояван из къщата
му.
Тайсън издържа и поне 7 деца, за които се знае със сигурност, че са негови.
Преди няколко години Майк обяви банкрут: в сметката му бяха останали едва $ 5000.
Пресконференциите му станаха жалки клоунади, а мачовете се превърнаха във
вариететен фарс. Отхапани уши, сбивания на улицата, втори престой в затвора. За
съжаление някогашният талант бе погълнат от имиджа на антигерой. Но това, което е

634
още по-тъжно, е, че вината е не толкова негова, колкото наша. Ние, публиката,
поощрявахме с години Звяра и купувахме изстъпленията му. И колкото по-неуправляем
ставаше, толкова повече се взирахме с жестокост в самоунищожението му, така както
пътниците намаляват на магистралата, за да видят димящите останки от трагична
катастрофа.
Майк не е глупак: разбра, че за лудостта му има търсене и побърза да осигури необхо-
димото предлагане. Знаете ли например, че между рундовете преди злополучното
отхапване на ухото на Холифийлд Тайсън целенасочено е извадил предпазната гума от
устата си Антигероят винаги ще се продава. Причината е, че обичаме да мразим хора
като него. Не е ли странно сполучливо съчетанието на думите обич и омраза в неговия
случай? Обич + Омраза = Образа. Такава е формулата на Тайсън. Такава е същността на
образа, който създаде през годините и в който не съм сигурен, че самият той вярва.
Някъде вътре в него се е спотаил другият Майк, който винаги се е съмнявал в себе си,
който има меко сърце, отглежда гълъби и обича децата, при това не за закуска. Когато
Тайсън направи скандалното изявление преди мача с Люис, си спомням, че някой зададе
много точен въпрос: „Той има извинение за подобно поведение, защото прави пари от
такива неща, но какво е нашето извинение, нали ние сме хората, които му плащат?“
Мисля си, че ако погледне в огледалото, звярът Тайсън няма да види себе си, а мен,
теб, всички нас. Ние сме истинските виновници за неговото падение. Именно ние сме
„блудните, пияни патриции, жадуващи кърви и смърт“. И докато не открием звяра в
себе си, образът на Майк ще продължи да съществува и да бъде експлоатиран от
системата. В последните си мачове някога непобедимият Майк бе жалко подобие на
себе си и бе нокаутиран под път и над път. Ударите му не можеха да счупят витрина и
имах чувството, че ще го бие и представителка на трио „Българка“. В много отношения
трънливият път на Тайсън е отражение на класическата боксова история: история на
самотния боец, на гладиатора, обречен на мимолетно обожание и неизбежен край.
Понякога мразя себе си, че обичам бокса. Миналия август написах две статии,
посветени на него, и днес се зарових в архивите, за да избегна повторения. Вместо това
се налага да изплагиатствам себе си, защото не успях да намеря по-логично обяснение
за привързаността си към този безумен спорт. „В най-чистата си форма боксът е един
хипнотичен кървав балет, в който има и логика, и красота, и интелект. Съблечен от
преструвки и примитивен в намерението си, този спорт е една от най-искрените
метафори за живота, която ни връща безкомпромисно там, където често се страхуваме
да надникнем: в самата същност на човешката натура. Но днес професионалният бокс в
Америка се е превърнал в порочна система. Тялото му е разяждано от необратима
гангрена, а главата е украсена с щръкналата коса и ухилена физиономия на вездесъщия
Дон Кинг. Системата се грижи само и единствено за себе си. Дори великите Шугър Рей
Робинсон, Джак Демпси и Джо Луис умряха, изоставени в нищета. Не вярвах, че някога
ще изрека подобно нещо, но миналата седмица Тайсън каза нещо много мъдро: „Днес
аз съм едно нищо. Някога мерех живота си с нещата, които имах: коли, пари, жени,
къщи. Сега разбирам, че той се измерва далеч по-точно с нещата, които си загубил.“

Майк винаги е бил възел от противоречия: мецосопраното в гласа му срещу

гръмотевичния баритон в юмруците му, самоувереността срещу странния комплекс за
малоценност; огромният тигър срещу нежните гълъби. Днес Тайсън е нагазил в петото
си десетилетие, но тренира усилено и никой не е сигурен точно защо. Аз лично се
надявам никога повече да не стъпи на ринга, но усещам, че му предстои епичен двубой.

635
Дори знам кой е противникът му: в единия ъгъл на ринга ще бъде Майк Тайсън, а в
другия – най-опасният му враг Майк Тайсън. Дано самотният гладиатор най-после
открие щастието си; дано последният мач да не завърши с трагедия, защото когато
Железния кръстоса ръкавици със себе си, от празните трибуни ще гледа само гузната ни
съвест.

636
 За котаракa Буутс и Дейвид Бекъм
(Всяка снимка крие свой живот)
17 октомври 2008
https://www.sportal.bg/news.php?news=137340

Възможно ли е да посветим цяла една статия на една единствена, ниско контрастна,

аматьорска снимка, която нямаше дори да съществува ако не беше котарака Буутс?
Сигурно ще попитате кой, по дяволите, е котарака Буутс и как съм успял да се измъкна
от вдъхващият сигурност уют на психиатричната клиника? Ще обясня след малко, но
нека насочим вниманието си към самата снимка която бе направена тази година на 13
Септември, Събота в 5:17 следобяд на стадиона Ероухед в Канзас Сити.
От професионална гледна точка снимката е под всякаква критика. Няма композиция,
няма идея, няма контраст, качество и фокус. Но…както всяка снимка така и тази има в
себе си съхранено късче застинал живот и ако я попитаме учтиво сигурно може да ни
разкаже много интерстни истории. По принцип една фотография е едноизмерно
отражение на триизмерна действителност, но дали наистина е така? Зависи от
преспективата и от това кого сме попитали.
Мисля че бях на около десет години, когато за пръв път си загубих акъла по
фотографията. За рождения ми ден нашите ми купиха култовия 35 мм апарат „Смена 8“,
който поразително прилича на черната кутия на Як-40 (не че съм виждал такава), но с
малък обектив от едната страна. През годините установих че този апарат е напълно
неразрушим. Хвърлял съм го, давил съм го, удрял съм го, а веднъж дори го изпуснах
под боклучийски камион на улица „Гаврил Генов“. Имам чувството, че дори да го бях
хвърлил от връх Лхотце в море от сярна киселина, това чудо на съветската техническа
мисъл щеше просто да се отърси отегчено от корозията и да продължи невъзмутимо да
прави униформено уеднаквените си, черно-бели снимки. По-късно минах на сериозни,
но далеч по-ненадежни апарати, а в момента обстрелвам заобикалящата ме

637
действителност с полу-професионален апарат Никон Д 90.

Тази снимка обаче не е направена от мен, а от осемгодишен малчуган с помощта на

телефон Блекбери Кърв 2830. Хлапакат беше седнал непосредствено до мен в сектор
„А“, 6 ред, секция 34 по време на мача между Ел Ей Галакси и Канзас Сити Уизърдс.
Фотографът е второкласник в училището Дийрфиилд в град Лоуренс щата Канзас.
Играе организирано футбол в клуб KWSA от 4-годишен и в момента е на второ място в
Лигата по отбелязани голове с 13 попадения от само четири срещи. Композицията на
снимката му е интуитивна – без оглед на ъгъл и светлина. Телефонът разполага с
немощните 2 мегапиксела и плачевен дигитален зуум, поради което снимката е с много
нисък контраст и детайлите са трудно различими.
На преден план, се вижда най-скъпо платеният професионален спортист в
Съединените Щати. Договорът му е толкова голям, че би трябвало да бъде изследван от
световната асоциация на астрономите. Действително – за 5 години Дейвид Бекъм ще
спечели около четвърт милиард долара. Повече от Коби, Леброн, Менинг, Тайгър и т.н.
Както знаете, легендарният англичанин напусна световния гранд Реал (Мадрид) преди
20 месеца, за да се включи в един от най-анемичните отбори на една от най-анемичните
Лиги в света.
Моментът уловен върху снимката е в 62-ата минута на мача при резултат 0:0.
Обърнете внимание на празните седалки от другата страна на игрището, които създават
ефект за ниска посещаемост. Всъщност това не е така – освен мен и малкият фотограф,
на стадиона има още 26 111 човека, което е рекорд на Уизърдс за сезона. Около 16 000
са дошли единствено заради Бекс и няма да посетят друг мач през този сезон.
Навярно щеше да има и повече ако не беше времето. В продължение на 4 дни,
непосредствено преди мача, валя непрекъснат, библейски дъжд. В момента на снимката
облаците най-после започват да се разсейват и дъждът преминава в ръмене, но теренът
е напълно подгизнал. В пресконференцията след мача Бекъм ще каже, че времето му е
допаднало, защото му е напомнило за родната Великобритания. Аз все още дори не
638
подозирам, но когато три часа след снимката се прибера от мача у дома си, ще установя,
че мазето ми е наводнено до глезените.

Интересното е, че малкият фотограф хвана Бекъм в обектива си по случайност.

Истинската му цел въобще не беше суперзвездата на Галакси, а вратарят на Канзас
Сити, Кевин Хартман, които се вижда като през горнобанска мъгла в дъното на
снимката. Хартман е идол на малчугана по няколко причини. Вярно е, че Кевин е
легенда в Щатите и държи цяла поредица от рекорди, но това което го прави особено
интересен е, че той също е и автор на книги за деца. Една от тях е любима на
второкласника. В нея ставa въпрос за малък котарак на име Буутс, който живее далече
от града в малка ферма. И мечтае да стане велик футболист наравно с по-големите и
надарени животни. За негово нещастие обаче просто не може да си намери място и роля
на терена. Буутс е обезверен до отчаяние. Накрая по стечение на обстоятелствата
разбира, че има уникална дарба за вратар и става най-великият страж в историята на
животинската лига. Хартман, чийто прякор е „котката” твърди, че книгата му е за това
как човек не трябва да се отказва да търси мястото си в живота незвисимо от
препятствията.
Малкият фотограф твърди че е чел книгата над 30 пъти, но най-много обича да кара
баща си да му я чете преди лягане. Всъщност той вече сигурно я знае наизуст. След 6
дни малчуганът ще се срещне с идола си Хартман, ще говори с него и ще получи
афтограф върху любимата си книга. В края на сезона легендарният вратар ще спечели
около 1/85 от заплатата на Бекъм.
В този момент обаче, Кевин е излязал напред, на около 5-6 метра от вратата. Очите му
не са насочени към Бекъм, а към другия край на терена, където са останалите 20 играчи.
Галакси са събрани в собственото си наказателно поле, притиснати от ожесточените
атаки на Уизърдс. Вижте погледа на Бекъм. Той е отправен към Лендън Донован, който
точно в този момент чисти опасна топка пред собствената си врата. Лендън е попаднал
по принуда в ролята на метач, въпреки че е голмайстор на Лигата и най-добър нападател
в историята на американския национален отбор. Донован, който е бивш съотборник на

639
нашия Бербатов в Леверкузен, е изключителен играч върху чийто плещи лежат
надеждите за настоящето и бъдещето на футбола в Америка. Когато компанията АЕГ
подписа договора си с Бекъм, всички очакваха Лендън да сглоби убийствен тандем с
английската легенда. Но двамата сякаш играят в различни пространства и без никакъв
синхрон. Тази година Донован ще спечели 1/50 от заплатата на Бекъм.

Ел Ей са най-слабият отбор в Лигата въпреки присъствието на Бекъм и на още няколко

великолепни футболисти. Всъщност истината е, че често Дейвид изглежда много бавен,
объркан и предсказуем за защитниците. Не е ясно дали е от годините, дали от
физическата форма или от изискванията на светския си живот, но Бекъм сякаш започва
да се вписва в параметрите на снимката, в която се взирате – липсва му фокус, яснота и
структура. В случая с този кадър, той се е самоизолирал безучастен, в състояние на
потенциална засада и сякаш мислите му блуждаят другаде. Може би се е концентрирал
повече върху нещата, които му предстоят отколкото върху мача.
След 26 часа ще вечеря в мнoгoмилиония си дом в Беверли Хилс с приятелите си Том
Круз и Кейти Холмс. По-късно, заедно със съпругата си Виктория, ще посетят поредица
от светски събития, купони, приеми и т.н. След 3 дни ще направи промоция на
метросексуалната си фотосесия в популярното списание МХ. След 16 дни ще бъде в
New York заедно с Виктория, за да представи новия си парфюм „Signature“. Понякога
се чудя дали въобще му остава време за тренировка.
Нека размразим замалкo момента върху снимката. Донован ще изчисти топката и тя
ще попадне във ветерана Крис Клайн. Този сезон той ще спечели 1/185 от заплатата на
Бекъм. Откакто Бекс е в отбора, Клайн се преквалифицира в защитник, въпреки че тази
роля му е неудобна. Преди да попадне в Галакси, Крис игра дълги години в Канзас Сити
и ни донесе не една победа като полузащитник и нападател. Ако не беше неговият
идеален пас към Молнар, нямаше да бием Чикаго с нашия Стоичков и да спечелим
титлата през 2000 година. В случая подаването му е малко по-лошо и твърдо и е
отправено към Бекъм. Той не успява да поеме меко топката, тя отскача твърде далеч и
попада в играч на Уизърдс.
След 6 минути Джош Ууф (1/90 от заплатата на Бекъм) ще засече с пета топка пред
вратата на Галакси и ще вкара за Канзас Сити. Само две минути по-късно Дейви Арно
(1/112 от заплатата на Бекъм) ще отбележи фамозен гол от 30 метра в горния десен ъгъл
640
за да оформи крайния резултат 2:0.
Бекъм ще бъде крайно неефикасен от началото до края на мача. Подобно на уволнения
наскоро Рууд Гулит, треньорът Брус Арина използва Бекъм като десен нападателен
халф в схема 4-4-2. На хартия това е идеалният вариант за Бекс, но на практика
резултатите са крайно неудовлетворителни за най-скъпо платения футболист в
историята на Щатите.

Забелязахте ли странните черти по игрището? Това са десетярдовите линии за

американски футбол – на следващия ден, на същия терен ще се проведе мач между
Канзас Сити Чийфс и Оукланд Рейдърс. Бекъм призна, че линиите са го обърквали по
време на мача. Дебелата линия, върху която е стъпил, не е тъч линията. Тя всъщност не
се вижда, защото е непосредствено до публиката.
В 17-ата минута Бекъм изпълни странично хвърляне само на няколко метра от нас и в
този момент един 22-годишен студент по химия на име Стивън Доусън, седящ два реда
зад мен изкрещя с пълно гърло: Гола вода си, Стииинг! Гола водаааа! (You suck, Stiiing!
You suuck!). Младежът продължи да крещи същото нещо в малки вариации в
продължение на целия мач. „Ами прилича ми на певеца Стинг. Винаги ми е приличал“
– обясни ми по-късно Доусън, „„ иначе го освирквах, защото нищо не играеше.“
Обидите на Стивън обаче са нищо в сравнение с тези на мъжа на средна възраст, който
е през две седалки от мен и когото също не виждате на снимката. Всеки път, в който
Дейвид се приближеше до трибуната, той изкрещяваше: „Ей Бекъъъм. Тази вечер имам
интимна среща с жена ти!” (цензурирал съм лекичко, разбира се)
Виждате ли бутилката с бира на първия ред? Това е обидно слаба, американска бира
Милър Лайт, която принадлежи на момичето обърното в профил. Името и е Андреа
Евърли – бивша футболистка в гимназията, която е боготворяла Бекъм и настояща 25
годишна фармацевтка, която е леко разочарована от него. Бирата се продава от мъж на
име Том Флойд, който я разнася в огромна стеропорена кутия пълна с лед срещу
скандалните 7 долара на бутилка! „Най-много продавам, по време на скучни мачове“,
каза ми Том, „Днес продадох мнoгo“. По време на мача Андреа изхарчи 35$ за бира.
Обърнете внимание на голата глава, която се вижда частично на снимката. Тя
641
принадлежи на моят добър приятел Иън Елис, който е роден в Манчестър, израстнал е
в Лондон и е луд фен на Юнайтед откакто се помни. Иън е уникален екземпляр:
професор по литература в Канзаския Университет, пънк рок музикант, журналист, и
автор на книга посветена на рок музиката. Иън също е в стоманена спортна форма и ми
е съотборник от години в аматьорски отбор наречен Суипърс.

В момента на снимката мъжът през две седалки от мен изкрещя за 20-и път: „Ей
Дейвииид, тази вечер имам интимна среща със жена ти!“ До този момент мъжът е
изхарчил 84$ за бира. След секунди Иън, който е изхарчил $70 ще се обърне към него и
ще му каже със застрашителен, грапав лондонски акцент, че ако изкрещи още веднъж,
лицето му ще има интимна среща с юмрука му. Мъжът спира да крещи.
В края на мача, обачe, чувам отново Стивън, който отправя последен вик към навелият
глава Бекъм: „Ей, Стиинг! Гола вода си. И песните ти даже са тъпи!“ Стивън признава,
че е изхарчил $56 за бира.
Мачът свършва с поредна загуба за Галакси. Според най-груби изчисления 17 от 22-та
футболисти, напускащи терена, играха по-добре от Бекс в този ден. Bсички те, взети
заедно, ще направят 1/23 от заплатата на Бекъм през този сезон. Тълпата започва да се
разотива, а аз се хвърлям да събирам информация, за да подготвя тази статия.
Единствено мъжът през две седалки отказва да ми даде име, телефон или кратко
интервю. Промърморва нещо, и когато забелязва Иън се понася толкова бързо към
паркинга, сякаш действително закъснява за интимна среща с Пош.
Такава е общо взето историята на тази конкретна снимка. Няма значение колко е
посредствена: понякога, дори най-лошата фотография може да се окаже далеч повече
от едноизмерно отражение на триизмерната действителност : Два-мегапикселов
аперитив за сто гигабайтово пиршество от спомени. Всичко зависи от преспективата и

642
от това кого сме попитали.
Чакат ме 45 минути път до вкъщи, но преди да съм се качил в колата се сещам, че съм
пропуснал най-важното и питам малчугана, който явно вече напълно е забравил за
първата си среща с гения на Бекъм, дали ще мога да използвам снимката му за статията.
Малкият ме поглежда изпод русия кичур с хитрата манипулативност на дете, което
знае много добре, че държи в ръцете си всички козове: „Може, тате, може – но само ако
обещаеш да ми прочетеш пак за Котара Буутс преди да си легна.“

643
 Подайте ръка на баскетбола
07 юли 2008
https://www.sportal.bg/news.php?news=119157

Гърците, които се учеха от нас, наскоро направиха мусака от Дрийм тийм, а ние
сме в реанимацията

Вярвате ли в призраци? Интересна тема, която често се налага да разисквам с децата

около Хелоуин. Аз определено имам съмнения относно отвъдния свят и честно казано,
ставам силно религиозен само по време на силна турбуленция в самолета. Но нали съм
непоправим оптимист, иска ми се да вярвам, че не всичко свършва със смъртта и че ни
чакат още интересни преживявания дори след като сме се сбогували с тукашния свят.
Парапсихолозите вярват, че след смъртта продължаваме да се шляем наоколо под
формата на биоенергия, наречена ектоплазма. Има дори цяла религия, наречена
спиритизъм, според която душите ни обитават успореден на нашия свят.
Трябва да призная, че самият аз поне веднъж в годината проявявам лека форма на
спиритизъм. Днес е 6 ноември и след малко ще тръгна към гробището, за да мина стъпка
по стъпка през ритуал, който спазвам всеотдайно вече 15 години. Гробището е само на
пет минути от нас – на 15-а улица, но първо ще спра в центъра и ще купя една-
единствена роза. Винаги паркирам на едно и също място, на около 30 метра от входа на
красивото гробище. Действително мястото е идеално за последна спирка: фризирана

644
трева, кристално чист въздух, изящни дръвчета и мека, ненатрапчива тишина.
Ще поставя цветето там, където го слагам всяка година – върху гроба на създателя на
баскетбола – д-р Джеймс Нейсмит. Надгробната му плоча всъщност е внушителен
паметник, а до него е и изящната мраморна пейка, подарена от ФИБА.
Днес е рожденият ден на д-р Нейсмит и моят скромен жест към него се е превърнал в
традиция. След като сложа розата, ще седна на пейката и ще опитам да се върна назад
във времето, за да си спомня къде, кога и как играта, създадена от този прекрасен човек,
се е превърнала в толкова съществена част от живота ми. Ще погледна към лицата от
миналото, към мнoгoбройните приятели и незабравими спомени, които дължа изцяло
на баскетбола. Моите уважения към негово превъзходителство Цар футбол, но за мен и
за милиони като мен по целия свят най-красивият, динамичен, спиращ дъха колективен
спорт се играе с оранжева топка.
Мисля, че бях едва 9-10 годишен, когато гледах един филм на виртуозите от Харлем
Глоубтротърс в бившето кино „Дружба“. Излязох от киното зашеметен и от този ден
нататък баскетболът се превърна в мания, която нахълта в живота ми като някаква
сладка стихия, от която никога няма да потърся спасение. Бързо разбрах, че когато
попадне в умели ръце, тази игра придобива пленителна ритмика, която няма равна на
себе си. Повече от всеки друг спорт баскетболът поощрява организираната
импровизация, превръщайки движението на петима души в добре режисиран и въпреки
това непредвидим, хипнотичен танц. Не е трудно човек да открие поезия и дори музика
в баскетбола. В него има толкова много движение, толкова много хармония и естествено
взаимодействие между отделните звена. Но баскетболът е и сложен. За посветения
върху едно празно игрище е разположен цял град – невидим лабиринт от улици,
виaдукти и пресечки. Откъде ще мине топката, за да стигне до целта си? Как ще
преодолее мнoгoбройните капани? Кое отиграване ще ѝ гарантира път през паяжината
от вероятности?
Всеки мач е една свръхатрактивна верига от въпроси и отговори. Но днес и
баскетболът има един голям въпрос към нас: Какво стана с България? Защо изчезна от
баскетболната карта на Европа? Често чувам думите: „Ние сме футболна нация,
баскетболът няма корени у нас.“ Моля? Знаете ли, че някога Балканите са се учили от
нас на баскетбол? Че гърците, турците и дори югославяните са черпили с пълни шепи
от нашите традиции и треньорски опит? Че сме имали играчи и специалисти на световно
ниво, чиито имена са се знаели и са се произнасяли с възхищение от Cантяго до
Камчатка? Хора като Любо и Гецата Панови, Ваня Войнова, Атанас Голомеев, Петкана
Макавеева, Иван Гълъбов и много, много други. Та ние имаме такива успехи в
баскетбола, кавито никога не сме имали и сигурно никога няма да имаме във футбола!
Имаме европейски шампиони, медали от световни първенства и олимпиaди и
категорични победи над най-големите колоси в този спорт. Знате ли, че баскетболът е
бил толкова популярен у нас, че мачовете са се играели на открито на националния
стадион пред пълни трибуни.
Но... това е било някога. Днес любимият баскетбол е на респиратор в реанимацията, а
България е на опашката на Балканите. Заобиколени сме от европейски, олимпийски и
световни шампиони и вицешампиони. Сърбия и Хърватия са станали Мека на
баскетбола. Гърците трупат медали и титли и дори наскоро направиха висококалорична
мусака от Дрийм тийм. Турците, които допреди 20 години не подозираха за
съществуването на баскетбола, бълват млади таланти и пращат играчи в НБА. Дори
Словения, в която има по-малко хора, отколкото в клуб „Червило“, успя да пласира

645
петима играчи в Националната баскетболна асоциация! Петима! Скоро вече в НБА ще
има повече словенци, отколкото в Словения!
Как е възможно всички тези школи да се движат така спокойно, методично и уверено
напред, докато ние сме поели в обратна посока? Как така съумяхме да се превърнем в
пустеещ остров сред океан от баскетбол? Като малък живеех на две крачки от 127-о
училище „Денкоглу“. Това място бе епицентърът на детския баскетбол в София, и то
само заради един човек: учителя по физическо възпитание, когото всички наричаха
другаря Младенов. 127-о не разполагаше с почти никаква база: типичното куклено
салонче с два стари коша и десетина гумени топки. Но в лицето на Младенов децата
имаха безценен ресурс. Този изключителен, влюбен до безумие в играта човек бе
баскетболна енциклопедия и нямат брой учениците му, чийто живот бе завинаги
белязан от този красив спорт. Преди 20 години написах първата си статия. Вестник
„Старт“ ми даде кaрт бланш да си избера тема. Мислех да пиша за НБА и Mайкъл
Джордан. Но вместо това реших да посветя първите си редове на учителя Младенов,
който се бори сам, без инфраструктура, без средства и без подкрепа от системата.
Самотен самурай, движен единствено от изпепеляващата си любов към играта.
Трудно ми е да повярвам, че днес, 20 години по-късно, почти нищо не се е променило.
Няма зали, няма кошове, няма масовост и дори асфалтът по площадките се пука, господа
съдебни заседатели! Време е да се хвърли спасителен пояс на баскетбола. Имаме
солидна основа и традиции. Имаме и много компетентни хора. В БФБ, в клубовете и в
няколко детски школи има ядро от знаещи, можещи и амбициозни специалисти. В
катедрата по баскетбол в Националната спортна академия работят чудесни
преподаватели като семейство Църови, Владо Цветков и др. Атестат за способностите
им е фактът, че успяха да налеят мозък дори в моята чугунена глава. Но най-ценното
нещо, което имаме, са хилядите млади привърженици, които въпреки немотията и
липсата на подкрепа намират начин да тренират в зали със счупени прозорци, да играят
по неравните асфалтови площадки и да поддържат трептящия пламък на българския
баскетбол.
Това лято поиграх малко с юношите на Лукойл в зала „Академик“. Момчетата знаеха
какво правят, движеха се грамотно и играеха с невероятен ентусиазъм. Но залата без
съмнение е строена в ранния палеолит, достъпът до нея е труден, а съблекалнята се
състои от две пейки и няколко пресипнали душа, които храчат ръждясла течност.
Енергията и ентусиазмът на тези момчета не заслужават такова отношение. Една от
смятаните за добри зали в столицата – „Триадица“, е също под всякаква критика.
Съоръжението е буквално една тенекия, в която през зимата настъпва кучи студ и децата
стават жертви на ставни контузии. А през лятото, доколкото чух, екип от учени и
теолози е установил, че температурата в залата е точно три пъти по-висока от
температурата на ада. Това обяснява и името ѝ. Но все пак „Триадица“ има с какво да
се гордее, тъй като забелязах, че там поне се провежда някакво международно събитие.
По-конкретно, върху напуканите плочки на съблекалните (ударението е върху кaлните)
редовно се състои световен симпозиум на онихомикозните гъбички.
На този етап като че ли са необходими спонсори, маркетинг, подкрепа от държавата и
организация. И най-вече разбиране, че всяка сграда се строи от долу на горе. Може би е
време да се поучим от съседите си, така както те взеха опит от нас преди много години.
В Словения федерацията работи с всички училища, за да се развият фундаментални
баскетболни качества още от първи клас. В Гърция се инвестират огромни средства в
баскетбола както от държавата, така и от частния сектор, а в Турция модерни зали и

646
площадки никнат като гъбичките в „Триадица“. Трябват ни много неща, за да спасим
баскетбола. Необходимо е координирано усилие, за да не се получи така, че хора като
Янко Янчев, Данчо Колев, Любо Минчев, Тити Папазов, Росен Бaрчовски и толкова
много като тях да бъдат оставени в безтегловност. Трябва ни стройна армия от добре
платени самураи, а не самотни, изоставени воини: само така ще се върнем триумфално
на световната сцена. Не от свое име, а от името на хилядите млади, влюбени в
баскетбола българчета, искам да се обърна днес, на рождения ден на Джеймс Нейсмит,
към българските бизнесмени, към общини, кметове, телевизии и политически фигури:
подайте ръка на баскетбола! Той го заслужава и повярвайте ми, вложените от вас усилия
и средства ще се възвърнат мнoгoкратно.
След малко ще отида да сложа розата на гроба на д-р Нейсмит. Никога не съм смятал
цветето за едноличен подарък: то винаги е било от всички нас – хилядите рожби на
баскетбола от Страната на розите. Този път мисля да отпечатам и тази статия и да я
оставя до цветето. Кой знае, може пък и да са прави откачените спиритисти и духът на
стария доктор да се появява нощем на гробището в търсене на нещо за четене. Когато
някой ден удари и моят час и се пренеса във великите ловни полета (поне след 50
години, надявам се), има голяма вероятност да легна в същото това свято за феновете
на баскетбола гробище. Представям си как ще си витаем с призрака на д-р Нейсмит
между гробовете и ще водим дълги разговори за двойни заслони и зонови преси. После
ще седнем на пейката – два щастливи, безгрижни облака ектоплазма, и ще му разкажа
за баскетбола в България. Ще му обясня колко много съдби е докоснало изобретението.
После ще му разкажа и за другаря Младенов, който собственоръчно изгради цяла школа
и създаде някои от най-добрите ни баскетболисти. Сигурно ще спомена и най-големия
шедьовър в треньорската кариера на учителя – собствения му син, легендарния Жоро
Младенов. И понеже, както споменах, съм непоправим оптимист, се надявам да му
разкажа и за европейската титла на България от 2016, и за олимпийското ни злато от
2020 и за невероятните ни баскетболни съоръжения, пръснати из цялата страна, и за
двайсетимата българи в НБА, и за това как телевизията ни предава всеки мач, и за
модерните ни 20-хилядни зали в големите градове. А д-р Нейсмит ще ме погледне и ще
поклати глава: „Иво, ти си много глупав човек. Защо ми губиш времето с този разказ?
Нима не знаеш, че аз вече съм го прочел в статията, която ми остави през ноември 2006?
Дори вече съм прочел това изречение, в което ти казвам, че вече съм прочел това
изречение. А иначе си почти прав, само дето си объркал датите на титлите на България
и си подценил броя на играчите ви в НБА.“ Но после създателят на баскетбола навярно
ще се натъжи: „Хей, а това, че сега си тук, до мен на пейката, не означава ли край на
розите? Така бях свикнал с тях. Вече няма да има кой да ми напомня с ароматния си
глас за морето, за Балкана и за всички вас.“ Но аз, с риск да го спомена за трети път, съм
непоправим оптимист и затова вместо да замълча с наведена глава, ще кажа с призрачна
усмивка: „Има кой, д-р Нейсмит, има кой!“

647
 Всяка Грешка Е Напълно Изключена
25 Април 2007
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2007/04/25/forum/d4665_8.htm

15-годишната Джесика Лонг с наградата „Съливан”, която се връчва от 76 години.

На игрите в Атина през 2004 тя спечели три златни медала. Плувкинята е първият
параолимпиец, избран за спортист на годината в САЩ.

Честито, Джеси! Ти го заслужи!

„Здрасти! Казвам се Джесика. Джесика Лонг. Но това не е съвсем сигурно. Преди 14

години се казвах Татяна Кирилова. Въобще, в моя случай много неща не са съвсем
сигурни. Ох, страшно мразя да говоря за себе си, но щом настоявате, ще ви разкажа...
Шшшш! Cамо по-тихичко! Ще трябва да я караме шепнешком и да не повишаваме даже
вътрешен глас, защото сме на много тежкарско място – балната зала на NYAC в
Манхатън. Такъв лукс, такова нещо не съм виждала през живота си! Тези лилави завеси
например са толкова тежки, че ако си ги закача на прозореца, сигурно ще ми
сгромолясат цялата стая в кухнята и къщата ни като нищо ще стане едноетажна. Поне,
ако не друго, леглото ми ще бъде до хладилника. Но това, което ме шашка тотално тук,
са полилеите. Произведения на кристалното изкуство, откъдето и да ги погледнеш!
648
Представяте ли си физиономиите на наш'те, ако си гушна един такъв полилей оттук и
си го посадя в моята спалня? Направо ще ги разбия!
Ох, още не мога да повярвам, че ме поканиха да присъствам на тази церемония. Знаете
ли, че в тази зала от 100 години е забранено на мъж да влиза без сако и вратовръзка.
Луда работа! Ако погледнете през прозореца, ще видите Сентрал Парк, файтони,
лимузини и обувки „Прада”, пълни с богаташи, разхождащи ги по „Пето Авеню”. Но да
ви кажа честно, тук вътре е по-интересно, тъй като сме в разгара на церемонията по
връчване на супернаградата „Джеймс Съливан” за спортист на Америка за 2006. Ако
погледнете наоколо и видите всички легенди в залата, ще се хванате за главата: Жоаким
Ноа, в който всичките ми приятелкки са влюбени (добре де, признавам, че е готин),
Аполо Антон Оно (как лети по леда само този човек!), баскетболистката Кандис Паркър,
която може сама да бие цял отбор (помните ли как спечели състезание по забивки срещу
момчета?), фигyристката Саша Коен (страшна е направо!) и още сума ти суперзвезди.
В момента някакъв важен чичко от Щатския олимийски комитет се е качил на подиума
и обяснява защо сме се събрали, но аз нещо тази вечер не мога да се съсредоточа – сякаш
съм оглушала. И кълна се, направо не го чувам този човек какво казва. Значи, въобще
не мога да се концентрирам и проблемът е Майкъл! Майкъл, Майкъл, Майкъл – само
той ми е в главата, само за него мисля. Аз съм тук на тази церемония с една единствена
цел: да стискам палци до припадък на моя идол – великия, единствен, гениален,
великолепен, фамозен, неповторим и естествено, безумно сладък Майкъл Фелпс.
Просто няма друг като него. Приятелките все ми се подиграват, че съм си загубила aкъла
по Майкъл, че стените ми са покрити с негови постери, че мечтая да го срещна. Даже
казват, че не бил хубав, че приличал на карикатура и имал зъбата усмивка. Една позната
дори има нахалството да ми подметне, че ако отидел да си купи обувки и се усмихнел
на продавачката, тя сигурно щяла да го отведе на щанда за подкови. Хахаха – много
смешно!
Супер си е Майкъл – във всяко едно отношение, а усмивката му направо ме разтaпя.
Аз си мисля, че той ще стане спортист на годината и ще ви обясня защо. Значи,
наградата „Съливан” не е просто някаква си там награда. От 76 години я дават на най-
добрия аматьор и гласуването е направено така, че да спечели най-достойният. Има
жури, съставено от членовете на олимпийския комитет, най-добрите специалисти от
най-различни спортове и като капак, 1/3 от гласа принадлежи на феновете из цялата
страна. Всички гласуват независимо един от друг и няма място за ментене и
злоупотреба, т. е. моят идол ще грабне наградата. Това е най-мъдрото възможно жури.
То знае точно какво прави – грешката е изключена!
Значи, бях започнала да ви разказвам за себе си. За моята скромна особа Джесика Лонг,
позната също с по-близкото до вас славянско име Татяна Кирилова. Какво да ви кажа?
Aз съм най-обикновен тийнейджър с типични тийнейджърски проблеми. Имам
тийнейджърски речник, тийнейджърски стремежи и тийнейджърски влюбвания.
Обичам Джъстин Тимбърлейк, пица, разговорите в интернет и филмите с Орландо
Блум. Като всеки тийнейджър мисълта ми подскача прекалено бързо от тема на тема и
майка ми все ме тормози, че злоупотребявам с паразитни думи като „значи”, „жестоко”
и „тотално”, на което ще отговоря така, както винаги отговарям на всяко незаслужено
обвинение: „Тотално жестоко обвинение, значи!”
Определено не се различавам от останалите момичета на моята възраст, като
изключим, че наистина, ама наистина не обичам да говоря за себе си. Това, което го
правя в момента, е крайно нетипично и има голяма вероятност да е скалъпено от автора

649
на базата на мои интервюта, блогове и фактология. Както виждате, не съм кой знае
колко интересна и направо не мога да ги разбера всички тези хора, които постоянно се
превъзнасят и ме наричат уникална и невероятна. Значи, предпочитам да говоря за
майка си и баща си, които обичам до безумие. Казват се Стив и Бет, но и това май не е
съвсем сигурно. Имам и други родители, но техните имена не знам. Не е ли тотално
странно, че сега имам толкова приятели, познати и дори фенклубове, а навремето никoй
не ме е искал?

Родила съм се в Иркутcк сред замръзналите сибирски тундри и майка ми веднага ме е

дала в сиропиталище. Не мога да я виня. Кой знае, милата, каква е била съдбата ѝ, колко
мъчителна е била самата мисъл да ме отгледа. Сигурно тотално се е изплашила, като ме
е видяла. То и аз да бях, навярно щях да се изплаша, но и това не е съвсем сигурно,
защото не си спомням някога да съм се плашила от нещо. Напротив, всички ми повтарят,
че имам заразителна усмивка, която никога не свалям от лицето си. Еми, щастлив човек
съм, какво толкова – има ли смисъл да се мотаем наоколо вечно тъжни и начумерени?
Между другото, казах ли ви с каква рокля съм дошла на церемонията – тотално, жестоко
невероятна! Червена, със страхотен дизайн, който ме прави да изглеждам голяма – поне
на 17! Ох, дано да спечели Майкъл. Не може да не спечели. Споменах ли вече, че
наградата се дава от най-мъдрото възможно жури? Те знаят точно какво правят –
грешката е изключена. Аз обаче ще cи му стискам палци, за всеки случай.
Та значи, Стив и Бет пристигнали в сиропиталището в търсене на дете за осиновяване.
Не знам дали знаете, но няма по-важно нещо за едно изоставено дете от нова майка и
татко. За мой късмет, те са искали точно дете, което никoй, ама никoй не би осиновил.
Това се оказало тотално в моя полза, защото, щом ми видели русата глава, големите
зелени очи и сладката бебешка физиономия, те посочили: „Ето това е нашето дете!”
Значи, така съм се озовала в Америка на годинка и два месеца и от Татяна Кирилова съм
се превърнала в Джесика Лонг.
Ето, че следващият говорител се качи на сцената и започна да разказва за бившите
носители на наградата „Съливан”. Чувам имена на легенди: Карл Луис, Марк Шпиц,
Джеки Джойнър Кърси, Бони Блеър, Пейтън Менинг. Така е – винаги най-добрият
печели. Журито наистина знае какво прави. Грешката е тотално изключена. Значи,
винаги съм знаела, че Фелпс е висок, но на живо той си е направо гигант. Не случайно
има толкова уникален стил и ъгъл на загребване – просто е създаден за плуване. Дългите
крайници, огромните длани и стъпала. Ех, ако аз имах такива крака? А, не така! Това е
вредна мисъл. Никога не съм завиждала на никого за нищо. Сигурно затова съм вечно
усмихната. Щастието и завистта са тотално несъвместими.
Всичко, което съм постигнала, го дължа на факта, че съм благодарна за това, което
имам, и не се изтезавам за това, което нямам. Като стана дума за краката – плавници на
Фелпс, е време да си призная, че аз всъщност въобще нямам крака. Родила съм се без
кости в подбедриците и кой знае – сигурно затова съм попаднала в сиропиталище.
Когато ме довели в Америка, лекарите дълго клатили глави и накрая казали: „Горкото
бебе. Ще трябва да му отрежем крачетата под колената.”
Така се оказах без крака, с ново име и нова националност на годинка и половина. Значи,
повечето хора сигурно си мислят, че съм била обречена на тотално обездвижен живот в
количка, но и това не е съвсем сигурно. Научила съм се да ходя c протези още след
месец и оттогава нямам спиране. Знаете ли, че аз самата съм плувкиня? Е, не като Майк
– на съвсем друго ниво, но много хора твърдят, че съм чудо на природата. Глупости!

650
Както казах – съвсем нормално тийнейджърче съм, но някакви специалисти разправят,
че имам неописуем витален капацитет и страшно силни ръце. Казват, че мускулите ми
произвеждат по-малко млечна киселина и се уморяват по-бавно, отколкото при други
хора. Също твърдят, че ако съм имала крака, сигурно съм щяла да бъда невиждано
явление в световното плуване.
Вероятно за това спечелих три златни медала в Атина, въпреки че бях на 12 години!
Значи тогава ми беше мъчно за жените, които бих. Те толкова искаха да спечелят и да
ви кажа честно, го заслужаваха повече от мен. Просто имах късмет. Тогава много исках
да срещна Майкъл, но параолимпийските игри започнаха, след като редовната
олимпиада беше завършила. Значи, тотално се разочаровах. Напоследък побеждавам
много. На парасветовното в Южна Африка взех 9 златни медала! Как точно стана това,
не знам. Според мен имах тотален късмет. Особено на 100 метра бътерфлай; китайката
Уеиян е супер и заслужаваше да е първа. А да – пак миналата година счупих 18 световни
рекорда и държа рекордите в 12 дисциплини. Но не се надувам, защото аз си знам, че
ме гони, както казах, тотален късмет и поне два-три рекорда се дължат на него.
Би трябвало да съм на 15 години, но дори това не е съвсем сигурно. Родена съм на 29
февруари 1992, високосна година, тоест може да се каже, че съм само на три годинки.
Жестоко, нали? Значи, искам да си призная, че не е много лесно да се състезавам без
крака. Плувам без протези и е малко като да караш велосипед на едно колело...
непрекъснато! Също губя страшно много време на старта, защото не мога да отскоча от
коленете си. При обръщането пак губя време, тъй като не мога да се отблъсна по същата
причина. После наваксвам с прехвалените си ръце и витален капацитет. От друга страна,
какво толкова? Акулите и те нямат крака, а я ги вижте какви яки плувци са! Тренирам в
спортен комплекс в Мериленд и там често бия останалите състезатели, които са си
редовни плувци. Най-гот е, когато дойде нов човек и осъзнава, че нямам крака, чак
когато изляза от басейна. Тотално го шашкам. Въобще, често правя неща, които не са
за хора без крака. Скачам на батут например, карам кънки, играя баскетбол и най-
откаченото ми хоби – скално катерене! Да – скално катерене без крака! Добре, че имам
силни ръце.
Ето, че идва моментът на истината. Ще обявят победителя. Стисвам здраво палци! За
теб, Майкъл. Ти си най-великият. Обичам те повече от Джъстин Тимберлейк, пица с
шунка и Орландо Блум, взети заедно! Сигурна съм, че ще спечелиш – нали това е най-
мъдрото жури. Всяка грешка е напълно изключена. Не мога да се концентрирам, като
оглушала съм. Произнасят името на победителя и слава Богу, Майк се надига от стола.
Но защо не тръгва към подиума, защо ме разтапя с усмивка? Защо всички гледат в мен
и ръкопляскат? Аполо Антон, Саша Коен, Ноа, Паркър... Какво искат те от мен? Какво
искат да ми кажат с тези добри очи и широки усмивки? Какво?”
Стани, Джеси. Изправи се в прелестната си рокля. Отдавна вече никoй не вижда
протезите. Толкова си хубава в тази пролетна вечер! Застанала от двете страни на
детството. Толкова лъчезарна в наивната си илюзия, че изглеждаш по-голяма от
петнайсетте си години. Уж нямаш крака, а стъпваш по-здраво на земята от повечето от
нас! Уж съдбата те е ограбила, а ти ѝ благодариш за богатството! Уж не можеш да
ходиш, а знаеш как да летиш! И стига с тези невярващи очи! Къде е прочутата ти
усмивка? Кажи ѝ да даде шанс на аплодисментите и да озари лицето ти! И после нека
краката, които уж нямаш, те отведат към подиума и към още безброй прекрасни неща.
Защото бъдещето е твое. Защото човек трябва да заслужи това, което му предстои.
Честито, Джесика – спортист на годината! Първият параолимпиец в историята,

651
спечелил наградата! И моля те, не ми казвай, че си имала късмет, че са ти я дали по
милост или че е станала някаква грешка. Държа да ти напомня, че това е най-мъдрото
възможно жури. Те знаят точно какво правят. Всяка грешка, Джеси, е напълно
изключена.

Вътрешният монолог на Джесика Лонг е хипотетичен и е конструиран от автора на

базата на мнoгoбройни интервюта, биографични данни и наблюдения от нейния живот.

652
 Има И Фенове Като Джейсън
(За Джейсън и закачалките)
2 Август 2006
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2006/08/02/forum/d4406_5.htm

Въпреки тежкия си живот, той e сто пъти по-велик от самозабравилите се

хулигани на стадиона.

Днес мислех да пиша за американския национален отбор по баскетбол и за това какви

изненади са приготвили Леброн, Дуейн и гениалният треньор Майк Кшишевски за
останалия свят по време на предстоящото световно в Япония. Две неща ме отклониха
от намерението ми: група оскотели дегенерати в сектор „Б” и едно мое пътуване до
тихоокеанското крайбрежие. Така че, анализите на Дрийм тийм ще трябва да
почакат, защото днес искам да напиша статия специално за закачалките.
Закачалките, виждате ли, са от огромно значение, тъй като... но нека не избързваме.
Всяко нещо с времето си.

Миналата седмица научих за грозните изстъпления на мача между Левски и

грузинския Сиони. Шокираните колеги ми разказаха за факлите, за безсмислената
вандалщина, за опасните взривове, счупени седалки и обезумели фанатици на
трибуните. И в опитите си да намеря някаква логика в цялата тази лудост, се върнах
много години назад, когато като студент в Канзаския университет се наех да напиша
дисертация, в която да съпоставя нивото на агресия между ниски и високи
баскетболисти.
Хипотезата ми бе, че по-ниските играчи ще бъдат далеч по-агресивни според
стандартната скала на Бъс-Дърки. „Брилянтната” ми идея обаче, се провали, тъй като се
оказа, че практически същото изследване е било направено преди години от психолог в
щата Ню Йорк. Освен всичко друго, той установил, че по-ниските старшини от пътната
полиция са глобявали три пъти повече шофьори, отколкото високите им колеги.
Злополучният ми опит за дисертация ми даде възможност да се потопя до шията във
всички възможни теории за естеството на човешката агресия. Една от най-
разпространените тези принадлежи на Зигмунд Фройд и Конрад Лоренц, които гледат
на човешката агресия като на вътрешна необходимост.
Според д-р Фройд всички ние сме движени от няколко самоунищожителни инстинкта,
които влизат в директен конфликт с не по-малко силния инстинкт за самосъхранение.
Резултатът е опасен: агресия, която или трябва да бъде осъществена, или да намери
катарзис. Катарзис е гръцка дума и означава „пречистване”. Според Лоренц агресивният
футболен фанатизъм е социално приемлива форма на катарзис. Има и социална теория
за агресията, според която тя се натрупва почти като някакъв продукт в човека под
въздействието на стрес, лични проблеми и т. н.

653
 Със сигурност истинските фенове на Левски нямат нищо общо с пироманите на
стадиона от миналата седмица

Ако погледнем механично на нещата, човекът е един цилиндър с постепенно

покачващо се налягане. В даден момент то достига критична стойност и цилиндърът
има две възможности – или да експлодира, или да отвори някаква клапа, която да
освободи налягането. Тази клапа в много случаи е футболният мач. Нашите хулигани,
разбира се, не са единствени. Всички сме запознати с безумието на английските фенове.
На Острова нещата често излизат извън всякакви граници. Наскоро дори имаше едно
интересно проучване, в което всеки четвърти футболен фен във Великобритания е
посочил любимия си клуб като най-важното нещо в живота си. За 25% от феновете
отвъд Ламанша няма по-важно нещо от футбола. Нито майка им, нито съпругата,
децата, родината, околната среда или каквото и да било друго!
Само преди няколко часа се върнах от Портланд, щата Орегон, където снимах лагер
на елитни волейболистки. Очаквах да науча много тайни от легендарния треньор Тери
Лискевич, но се оказа, че най-интересният урок получих по дългия път от летището до
хотела. Орегон е огромен и красив щат с великолепни планини, гъсти иглолистни гори
и грандиозни зъбери, хапещи безкрайното тихоокеанско крайбрежие.
Щатът е известен и с това, че там е разположено огромното леговище на компанията
„Найк”. Но въпреки че Орегон разполага със силни университетски отбори, тук почти
не съществува професионален спорт. Няма американски футбол, бейзбол, хокей или
футбол. Единствената утеха за запалянковците в този щат е безобразно слабият отбор
от НБА Портланд Трейл Блейзърс. И напълно естествено милиони орегонци са
маниакално привързани към тима, въпреки че години наред той дращи като простреляна
котка по дъното на таблицата.
Така че, не се учудих, когато Бил, шофьорът на таксито, ме заговори на тема Трейл
Блейзърс. Но разговорът пое в неочаквана посока, защото вместо за баскетбол
словоохотливият Бил ми разказа по много колоритен начин историята на Джейсън
Тейлър – един от най-всеотдайните фенове на многострадалните Блейзърс. Явно през
последната седмица целият щат е станал съпричастен на неговите премеждия,

654
благодарение на местния спортен журналист Джон Канцано, който решил да надникне
в света на един обикновен фен и без да иска, се е натъкнал на голяма житейска драма.
Историята на Тейлър ме натъжи и ми зададе много въпроси, на които все още нямам
отговор. Казват, че спортните фенове са импулсивни, и може би това обяснява факта,
че Джейсън се е оженил едва 18-годишен. Помните ли голямата си ученическа любов?
В 99% от случаите тя е нетрайна, обречена и пълна с детски наивитет. Но понякога,
много рядко, някой успява да се промъкне точно в този един вълшебен процент, в който
още от първия опит съдбата среща двама души, създадени един за друг.
Така е станало и с Джейсън и Роксан и още като тийнейджъри те сложили началото на
чудесно семейство. Първо се родили двете им дъщери, а през 2001 на света се появил и
синът им Пейтън. Бащата бил луд на тема баскетбол и веднага заразил децата с
фанатичната си привързаност към Портланд. Телевизията не предавала всички мачове,
така че той често събирал децата около радиото, за да слушат директните репортажи.
От време на време дори успявал да намери евтини билети и всички отивали на мач.
Двамата родители били здрави, млади и пълни с енергия, разполагали със скромни, но
стабилни доходи и дори успели да купят малка къща. Но истината за Щатите е, че тук
има както американска мечта, така и американска трагедия, която за съжаление е на
всяка крачка. За разлика от Западна Европа, няма силна спасителна мрежа за социално
слабите. Американците имат един зловещ израз: „Да изпаднеш от системата.”
Докато си платежоспособен и си част от интензивен работен цикъл, всичко е наред.
Но когато поради една или друга причина излезеш от тази социална матрица, системата
няма нищо против да изпаднеш от нея и да бъдеш забравен. Най-често това става поради
заболяване или безработица. Здравното осигуряване е много порочно и е движено от
необясними контрасти.
От една страна, американската медицина е способна на чудеса и е толкова напреднала,
че лекарите са в състояние да присадят мозък дори на Памела Андерсън. В същото време
по-бедните нямат достъп до елементарни лекарства, а една операция може да те вкара в
непосилни дългове до края на живота ти, дори и да разполагаш със застраховка.
Един ден съпругата на Джейсън е покосена от рядко заболяване, наречено миело-
дисплазия, и претърпява над 600 преливания на кръв. Казват, че хората, които дълго се
надбягват със смъртта, усещат безпогрешно приближаването ѝ. В последните си дни
Роксан придърпала мъжа си до болничното легло и прошепнала: „Мислиш ли, че
Пейтън ще си спомня за мен?” И в този момент Джейсън преглътнал сълзите си и
обещал, че няма да позволи на нито едно от децата да я забрави. Сигурно затова днес
целият им дом е облепен с нейните снимки. Лицето ѝ дори е татуирано на рамото на
Джейсън – само и само децата никога да не забравят майка си.
Никой никога не е могъл да обясни защо нещастието не идва само. Защо съдбата е
такава несправедлива злосторница? Миналата година, малко след смъртта на съпругата
си, Джейсън бил съкратен. И ето така – без излишни церемонии и обяснения, системата
изхвърлила Джейсън и трите му малки деца от себе си. Въпреки че имал диплома, той
просто не успял да си намери работа. Сметките го смазали напълно, Джейсън загубил
къщата си и се настанил в разнебитена барака в един от най-бедните квартали на
Портланд. Срещу минимално възнаграждение започнал да разнася вестници по
домовете в опасното гето „Фелъни Флетс”. Никой не смеел да върши тази работа,
защото там буквално свистят куршуми и дори полицията е безсилна.
Джейсън ставал в 4 сутринта, слагал спящите, облечени с пижами деца на задната
седалка и тръгвал да разнася вестниците, без да е сигурен дали ще се върнат живи. Но

655
най-унизителни били купоните за храна, които 29-годишният баща трябвало да изпроси
от социалните служби. Те са предвидени за най-бедните и осигуряват временен достъп
до най-необходимите продукти, като мляко и хляб. И въпреки всичко, Джейсън намирал
сили да мисли и за любимия си отбор и всеки път, когато имал достъп до компютър,
пишел по някой имейл на журналиста Джон Канцано, с когото обичал да обсъжда играта
на Портланд. Въпреки грижите, семейството пак продължавало да се събира около
радиото, за да слуша репортажите от мачовете. Възможно е именно мислите за любимия
отбор да са ги предпазили от тотално отчаяние.
Един ден Джейсън се сдобил с шест билета за срещите на Трейл Блейзърс – по два на
мач. Кой знае от какво се е лишил? Сигурно се е бръснал с месеци с едно и също ножче
или е ял веднъж на два дни, но явно за него жертвата е била оправдана. И така, на три
пъти той намирал човек да гледа две от децата и едно по едно ги завел на мач. За да се
почувстват и те като част от отбора, да усетят неповторимата атмосфера в огромната
зала, да има малко блясък и в техния живот.
След като Бил ме закара в хотела, прочетох от начало до край очерка на Канцано, който
решил да посети бащата и трите му хлапета. Прочетох за бедния им дом, за калната
улица, за мравките, които пълзели навсякъде в кухнята и от които семейството трябвало
да крие храната. Прочетох за това, колко усмихнати и безгрижни изглеждали трите деца
явно поради неимоверните усилия на всеотдайния баща. Прочетох и за единствения
признак на слабост от страна на Джейсън: „Честно казано, понякога не издържам и се
разплаквам, но се скривам в гардероба, за да не разстройвам децата.” Какъв простичък,
но великолепен катарзис!
Теориите на Фройд и Лорнец за инстинктивното естество на агресията донякъде дават
извинение на озверените футболни фанатици. Но в последните години тези теории бяха
оборени и разкритикувани поради опростения им подход към човека. Независимо от
проблемите в живота, всеки възрастен човек разполага със свободна воля и с разбиране
за нравствени стойности, за добро и зло. На тази база всеки един от нас може да вземе
най-елементарно правилно решение на стадиона. Не е необходимо да съм фен на
Левски, за да се отнасям с уважение към този отбор. Той разполага с изключителна, 90-
годишна история и е дал на България толкова много легендарни личности, незабравими
мигове и поводи за гордост. Сигурен съм, че истинските фенове на сините нямат нищо
общо с пироманите на стадиона от миналата седмица.
Но какво точно научихме от цялата тази история, като изключим, че трябва да се пазим
от ниски катаджии? Ненормалници има навсякъде: има ги и у нас, и в Германия, и в
Англия. Има ги и в САЩ. Винаги е имало и ще има откачалки. Но има и закачалки. За
тях е този материал. Те и без това са единствените, които са стигнали чак до края на
тази статия.
Откачалките, които тепърва навлизат в дебрите на втората сигнална система, съм ги
загубил още на второто изречение. Закачалките, слава Богу, са повече. В тях е
надеждата, защото за тях винаги може да се закачи по нещо: я някоя ценна мисъл, я
добра дума, я бъдещето на три осиротели деца. А понякога най-надеждните от тях дори
влизат в гардероба при другите закачалки, за да проронят по някоя изстрадана сълза. Но
после излизат със сухи очи и продължават да борят живота. Като Джейсън Тейлър,
който някак е успял да стане сто пъти по-велик фен от всички олигавени, самозабравили
се хулигани на стадиона. При това без да е хвърлил нито една бомбичка.

656
 В Търсене На Патрик
(Дължим му последната дума)
http://ivo.ucoz.com/index/0-20

Поглеждам от космоса към красивото, синьо кълбо и започвам да се спускам право

надолу – равномерно, плавно и спокойно. Радиацията на йоносферата не ме плаши, така
че пониквам през тънкия, спасителен слой на озона, минавам през стратосферата и
разрязвам няколко рехави облака докато земята под мен нараства застрашително.
Накрая спирам полета си, увиснал ниско над лятна София точно над ъгъла на Шишман
и Аксаков. Вглеждам се в червения покрив на бившето си училище и напълно
безпомощен пред носталгията, позволявам на хилядите спомени от детството да
нахлуят в главата ми.
В страхотни времена живеем – времена, в които технологията ни дава немислими до
скоро възможности. Благодарение на невероятната програма Google Earth и сателита
Куикбърд, всеки мой ден започва по този начин: с пътуване до някое далечно място по
света, което отдавна искам да посетя. Директно от монитора в офиса си съм летял над
премръзналите къщички в Нуук, Гренландия, броял съм автомобилите по улиците на
Токио и съм се вглеждал в изчезващата бяла шапка на Килиманджаро. Но вчера…
Вчера бях на едно тъжно място сред озъбените, зловещи планини на Югоизточен
Афганистан. Включих Google Earth, влезнах в дигиталното око на сателита и се
промъкнах безмълвно като призрак между безкрайните скалисти зъбери покриващи
като грозен, измачкан килим района около границата с Пакистан. Мисля, че открих
мястото, което търсех – на около 35 километра от Хост, където няма почти никаква
растителност и 40 градусово слънце хапе ожесточено голите, мъртви камъни. Мястото
те посреща с цялата си едноцветна негостоприемност, скалисти катакомби и безброй
мрачни, варовикови пещери и човек си казва, че сигурно и на луната няма по-лунен
пейзаж от този. Ако можехме да надникнем тук на 22 Април, 2004 година, щяхме да
видим 35 човека, движещи се бавно и напрегнато в гърлото на дълбок каньон.
Това е прословутия взвод „Черна Овца” от втори батальон на 75-то рейнджърско
отделение на американската армия. Елитен екип: свръх-мобилен, ефикасен и
смъртоносен; 35 въоръжени до зъби, идеално подготвени войника, които обикновено
минават мълниеносно през тежкия терен с цел, да изцедят от местните пещери
блуждаещи талибански групировки и евентуално да заловят ключови фигури от
управлението на Ал Кайда. Според американското разузнаване именно в този район от
години се укрива самият Осама Бен Ладен.
Часът е почти седем. Денят скоро ще отстъпи място на нощта, но днес смъртта е алчна
и иска да изпревари залеза. Старата вещица с косата витае в края на каньона в очакване
на един от 35-мата войника. Заради него съм дошъл тук в безизразната пустош, която
21 век сякаш все още оглежда с подозрение и отказва да посети. „Черната Овца” е
съставен от все млади, железни мъже, но един от озъртащите се неспокойно рейнджъри
е по-силен, по-бърз и по-смел от другите.

657
 Това е най-известният американски войник и бивша футболна звезда – Пат Тилман.
След малко Пат, който е единственият пехотинец милионер, ще премине през каньона
и минути по-късно ще загине, прострелян от американско оръжие при крайно
съмнителни обстоятелства. Истината за смъртта му ще разтърси американската
общественост и в продължение на три години ще бъде вадена парче по парче на бял
свят, въпреки зверската съпротива на един огромен и могъщ апарат.
В момента, в който четете тази статия, американския конгрес е в разгара на
безпрецедентно разследване, търсещо отговори чак в Белия Дом. Историята на Тилман
по своему е притча за героя, но ако очаквате красива, детска приказка с начало, развитие
и щастлив край, спрете да четете още сега. Това е гадна, мръсна, инфектирана с жалки
лъжи история – приказка не за деца, а за цинични възрастни, която може да ви обезвери

658
и отврати.
За да разберем защо един обикновен рейнджър е от такова огромно стратегическо
значение за управляваща администрация, първо трябва да си отговорим на въпроса: Кой
е Пат Тилман? Това, приятели, е изненадващо сложен въпрос, защото Патрик Дениел
Тилман е една от най-уникалните, непредвидими, нестандартни и изключителни
личности на този и онзи свят. Помня го много добре като футболист.
Беше истинска фурия, прелитаща с нечовешка бързина през игрището, за да смаже
като насекомо противника. Пат притежаваше скорост, координация и експлозивност,
опаковани в компактна черупка от стоманени мускули. Първия път, в който забелязах
характера му обаче, беше денят, в който отказа 9 милиона долара на Сейнт Луис Ремс и
остана да играе в Аризона за по 500 хиляди на година. Причината? Лоялност! Да,
лоялност: думата, която вече всички смятахме за несъществуваща в речника на
професионалния спортист. Тогава си казах: „Я, каква аномалия! Трябва да науча повече
за този уникален индивид.” И открих странна личност: скромна, старомодна,
чувствителна и добра.
Като малък Тилман винаги е защитавал от обиди и нападения слабите деца в училище,
а майка му разказва, че очите му се пълнели със сълзи, когато видел бездомник на
улицата. Честността му граничела с крайност: ако направел беля като малчуган, веднага
отивал и признавал на родителите си. Тази всеотдайна вяра в истината останала с него
през годините и никога и по никакъв повод не го напускала. Може би затова не бях
толкова учуден, когато малко след нападението на 11 Септември, Пат заяви, че се
отказва от договора си за 3.6 милиона долара и се включва в американската армия.
Помните ли колко жестоко и отвратително беше нападението на жалкия страхливец
Бен Ладен? Преди глобалното съчувствие да бъде пропиляно, целият свят бе застанал
зад Америка, а посолствата ѝ бяха отрупани с цветя. Патрик бе обладан от същите
чувства и не можеше да си представи, че най-големият масов убиец на негови
сънародници е някъде на свобода.
„Да играя футбол в този момент, ми се струва напълно безсмислено” – заяви Тилман
в единственото си интервю. Той не искаше възхищение, не искаше внимание, не искаше
въобще да се говори за него. Това, което искаше, бе да стане рейнджър и да отърве света
от Осама. Пат беше толкова скромен, че агентът му Франк Бауер бе единственият
менажер в лигата, чиято работа бе – да отклонява всички молби за интервюта.
Но войникът-звезда имаше особена стойност за управляващата машина и тя направи
всичко възможно да го превърне в пропаганден материал и безсрамна реклама.
Администрацията, начело с Доналд Ръмсфелд, се хвърли да твори фалшивия образ на
мъжествен герой, готов да следва лидера си в името на някаква абстрактна свобода.
Какво обаче, бе изумлението на политическата PR кампания, когато откри с кого си
има работа! Те направиха грешката да погледнат повърхностно на Патрик, виждайки в
него само един мускулест мъжки екземпляр, с квадратна челюст, вееща се във вятъра
грива и номер 40 на фланелката. Бяха чували за лудостите му: за това как скочил над
огромна пропаст и миг, преди да се размаже върху скалите, се хванал за върха на дърво,
за това как се покатерил без обезопасяване на върха на седеметажна сграда, за това как
обичал да прави стойка на ръце на покрива на къщата си.

„Ето ни един типичен спортист с коефициент на интелигентност 60 и с жажда за кръв,

която можем да използваме в своя полза”. Но корицата никога не е била по-лъжлива и
много скоро тези хора се видяха в чудо и не знаеха какво да правят с Тилман. Той се

659
оказа независим интелектуалец и философ, завършил маркетинг с един от най-високите
балове в историята на университета. Тилман не се побираше в стандартните
американски стереотипи и бе бунтар, атеист и най-парадоксално – пацифист.
Присъствието му в армията целяло определена цел – елиминирането на едно
конкретно зло. Пат четял почти непрекъснато и дори успявал да въвлече други войници
в литературни и политически разговори. Който е бил в армията, знае, че обилното
промиване на мозъка, е част от играта. Добрият войник изпълнява заповеди и не задава
въпроси.
Пат Тилман обаче, обича да задава въпроси и бързо става неудобен. Той не крие
разочарованието си от войната в Ирак, в която е изпратен да се бие и честно казано е
бесен, че не върви по следите на Бен Ладен. Тилман започва да води дневник, в който
пише маниакално абсолютно всеки ден. Също така споделя с приятели, че смята
окупацията на Ирак за нелегална и гледа крайно неодобрително на президента Буш.
Дори прави опит да агитира други войници да гласуват за съперника му – Джон Кери.

Върхът на всичко идва, когато установява контакт с един от най-големите противници

на Белия Дом и антивоенна икона – професор Ноам Чомски. Не е ясно защо, но Тилман
е уредил среща око-на-око с Чомски, която е трябвало да се състои след завръщането
му в Щатите. Един ден желанието му се сбъдва и взвода на Тилман най-после е изпратен
по следите на талибаните в Афганистан. И така, идва 22 април 2004.
Рейнджърите са обездвижени заради развалената бензинова помпа на водещия Хамър

660
и имат няколко относително безопасни варианта на придвижване. Но по радиовръзката
с базата в Хост идва мистериозното нареждане взводът да бъде разделен на две и да
премине посред бял ден през гърчеща се пътечка между високите стени на тесния
каньон. Тази заповед противоречи на всички закони на военния протокол, а каменният
коридор е идеално място за засада. Шокиран, взводния командир Дейвид Улхаут прави
безуспешен опит да отклони заповедта, но нареждането е потвърдено и групата е
разделена на две. Пат Тилман е в първата, която преминава без инцидент.
Версиите за това, което става от тук нататък са няколко, но едно е сигурно: Тилман
чува гърмежи и се хвърля като животно обратно към каньона с още няколко войника, за
да окаже прикритие на колегите си, между които е и брат му Кевин. Натъква се на
страхотен обстрел и се скрива зад голям камък. Няколко куршума са спрени от
бронираната му жилетка, друг раздробява китката му.
Паднал по гръб, Пат осъзнава, че е под приятелски огън и въпреки болката и
разбирането, че смъртта е наблизо прави няколко опита да сигнализира самоличността
си. Въпреки прикритието Тилман е поразен в главата и загива. Лъжите и сложната
конспирация започват буквално минути след смъртта му. Първо, брат му, който е в края
на кордона е уведомен, че Пат е загинал от талибански куршум. Омаломощен от мъка,
Кевин изпада в емоционален шок и не помни почти нищо. Първата версия на армията е,
че Тилман е паднал геройски в битка с врага, щурмувайки хълма, на който бил
разположен картечен контингент.
Със съмнителна скорост му е връчен посмъртно престижният орден „сребърна звезда”
и е повишен в чин ефрейтор. Пак посмъртно името на Тилман бе въвлечено в колосална
PR кампания в полза на администрацията. Президентът Буш нарече Пат вдъхновение в
специална реч, а армията организира фрапантна церемония, която бе излъчена по
националната телевизия.
Мълниеносно, триизмерният образ на Патрик бе изгладен върху едноизмерен,
пропаганден лозунг, който бе развяван с месеци из цяла Америка. Единственото, което
изключително разочарова пропагандната машина, бе легалният документ, в който
Тилман бе посочил, че ако умре, не иска никакво официално погребение. Желанието му
бе, да бъде кремиран и прахът му – разпръснат без шум и почести в Тихия океан.
Смъртта на Тилман настъпи в тежък за Белия Дом момент.
Скандалът Абу Грейб щеше да избухне след броени дни, войната в Ирак губеше
масово подкрепа, а изборите наближаваха застрашително. Системата знаеше идеално,
че Пат бе покосен от 5.56 милиметрово американско оръжие, но веднага взе възможно
най-неправилното решение в опита си да извлече дивиденти от смъртта му. Месеци по-
късно, под страхотен натиск от родителите на Тилман, армията призна, че е бил убит от
някой в собствения му взвод. Но не това е най-смущаващото. Патрик Тилман не е нито
е първата, нито последната жертва на фратрицид. Приятелският огън е неизбежна част
от войната.
Смущаващото са следните въпроси, на които невероятните, неуморими, търсещи
истината родители на Тилман изискват незабавен отговор: „Защо моментално и тайно
са били изгорени дрехите и бронираната жилетка на Патрик? Защо целенасочено е
унищожен дневника му? За какво точно е искал да говори с Ноам Чомски? Защо
хирургът-патолог е поискал разследване за предумишлено убийство веднага, след като
е анализирал тялото?
Защо трите куршума в челото, които са убили Тилман са толкова близо един до друг?
Защо според лекаря Пат е прострелян от 10 метра разстояние? Защо в продължение на

661
месеци целенасочено са били лъгани брат му, родителите му и цялата американска
общественост? Защо на всички войници от взвода е било заповядано „да си затварят
устата” за всичко, свързано със смъртта на Тилман? Защо едва миналата седмица
армията призна, че взводът въобще не е бил под вражески обстрел? Защо огънят не е
спрял, когато Тилман е запалил специална сигнална димка? Защо Белият Дом отказа да
предостави на конгреса материали по разследването, включително речта на президента?
Защо, защо, защо? Толкова много въпроси.
Толкова малко отговори. Лъжи, конспирации, пропаганда и заблуди: мръсна, лепкава
паяжина, в която дай, Боже, някой ден да се хванат самите паяци. Това не е място за
политика, но независимо от убежденията ви, не може да не ви се гади от целия този
жалък фарс. Колко трябва да си несигурен в себе си, за да тръгнеш с треперещи ръце да
крадеш героизъм от невероятна личност като Тилман? Колко трябва да си отчаян, за да
използващ чист и честен човек като него като патерица за осакатената си мисия? Пат
Тилман е герой в стария, изчезващ, рицарски смисъл на думата и никой няма право да
пропагандира душата му за собствените си користни цели!
Кой си ти, Патрик Тилман, и защо не искаш да бъдеш погребан? Всеки от нас може
сам да си отговори. От нас зависи дали тази рядка личност ще остане само прашинка в
Тихия Океан или ще намери живот в паметта ни и траен смисъл в смъртта си. Историята
му още не е завършила, последната глава не е написана. Понякога така, както и в тази
статия точно последната дума е от най-голямо значение.
Ясно е, че системата ще защити себе си: най-много някой генерал да загуби звездичка
на пагона си, някой офицер да бъде смъмрен, някой администратор в Белия Дом да бъде
плеснат през ръцете с дунапренена пръчка. Но много от нас са израснали сред лъжи,
страх, демагогия и долна пропаганда и докато се вглеждам в старото си училище от
високо, си казвам, че днес под този покрив расте ново поколение и нова надежда.
На тях им трябва друг свят. Трябва им истинската история на Пат Тилман, а не тази,
която така нагло се опитаха да ни пробутат. И ако можех да се спусна от космоса на 22
Април 2004 година към окървавения камък в Югоизточен Афганистан и да погледна в
добрите му, умни, умиращи очи, щях да му кажа, че не трябва да се притеснява, че рано
или късно ще открием точно кой е виновен, че нищо не е било напразно и че няма да
бъде погребан нито той, нито името му.
Патрик Тилман е хубаво и гордо име, което не заслужава да гние под земята. Винаги
ще има хора на този свят, които ще го търсят, разбират и обичат безрезервно заради
всички онези наивни, старомодни неща на които Патрик посвети краткия си, но
пълноценен живот: справедливост, доблест, идеализъм, жертвоготвност и най-вече…
добрата стара истина.

662
663
 Изчезналата Светкавица
Ноември 2008
http://forum.basketball-bg.com/index.php?showtopic=12849

22 Ноември , 2008 Рубриката: „Продавам тъща”:

Скъпи Шерлок, ако не бях толкова добре запознат с пословичната ти ексцентричност

щях да си помисля, че Британската Империя е загубила едно от най-ценните си
съкровища – твоят неподражаем разум! Всеки друг на мое място би поставил под
съмнение логиката в решението ти да изчезнеш мистериозно от лицето на земята точно
сега – по средата на най-голямото разследване в живота ни. В края на краищата,
детектив от твоя ранг би трябвало да се нахвърли с неподправен ентусиазъм върху
възможността да разплете тайната на най-големият банков грабеж в историята на
цивилизацията. Но аз, разбира се, съм свикнал с твоите екстравагантни методи и съм се
научил да им вярвам безпрекoсловно.
Обещавам да следвам с английска педантичност указанията, които ми изпрати тази
сряда в плик запечатан с червен восък и находчиво озаглавен „Уотсън, следвай с
английска педантичност указанията които ти изпращам в този плик запечатан с червен
восък!”
Признавам обаче че съм озадачен от решението ти да комуникираме изцяло на
страниците на този източно-европейски вестник: повече от ясно е че се познаваш с
главния редактор и някаква опасна ситуатция те е принудила да действаш инкогнито и
да не влизаш в директен контакт с мен. Съгласно с указанията ти ще ти пиша само в

664
рубрики, които никoй който е със всичкия си не би прочел. От писмото ти разбирам, че
очакваш от мен да събирам сам инфомация по случая.
Вчера бях в Скотланд Ярд и успях да убедя твърдоглавите бюрократи да ми дадат
докладите около грабежа. Питаха ме естествено какво правим с теб в 21 век и се наложи
да им обяснявам с часове, че ние двамата сме безсмъртни образи и че престъпление от
такъв мащаб изисква мобилизацията на мащабни личности, независимо на коя лавица
сме поставени в библиотеката на времето.
Както и да е. Ето ги фактите:
Най-голямата кражба в колоритната криминална история на острова е била извършена
в една мрачна, ледено студена нощ на 22 Февруари, 2006 година. Мишената е била
банковият трезор Секуритас в Тонбридж, община Кент. В 6:30 вечерта менаджерът на
трезора Колин Диксън е бил спрян от пътна полиция на шосе A249. Оказва се, че
„полицаите” са всъщност двама преоблечени, въоръжени престъпници, които го
оковават в белезници и го отвличат в отдалечена ферма. В същия този момент съпругата
и синът на менаджера са също отвлечени от дома им в Хърн Бей.

В 1 часа сутринта, седем въоръжени престъпника, облечени в бронирани жилетки,

идентични черни дрехи и маски пристигат в банковия трезор с бял вен без отличителни
знаци. С тях са и тримата заложници. Менаджерът Колин Диксън обезоръжава
алармената инсталация и отключва вратата към склада, тъй като му е казано че ако не
го направи жена му и детето му ще бъдат застреляни на място. Бандитите нахълтват
като ураган в трезора и неутрализират с изумителна ефикасност 14-те служителя на
„Секуритас”. Всички са завързани и заключени в решетъчните каси в които се държат
банкнотите. Парите от своя страна са натоварени в седем-тонен камион паркиран на
входа. 100 милиона долара, Холмс! Най-голямата кражба в историята! Шерлок, това не
е обикновен грабеж. Крадците са били идеално запознати с всеки квадратен сантиметър

665
на огромния трезор. Знаели са също, че всички бали с пари в този ден са били със стари
банкноти, които не могат да бъдат проселдени. Скотланд Ярд ми казаха, че крадците са
разполагали с вътрешен човек. В продължение на седмици той е снимал интериорите на
трезора с миниатюрен фотоапарат скрит в токата на колана му. Полицията е успяла да
открие изоставения вен на следващия ден. В него е имало бронирани жилетки, черни
маски, няколко милиона лири и чертежи с вътрешното разположение на трезора.

Колегите от Скотланд Ярд са направили 14 ареста до този момент и твърдят че са се

добрали до шест от седемте бандита. Лошото, стари приятелю, е че им липсват
доказателства, а това което най-много ги вбесява е, че все още не са се докопали до
„мозъка” на цялата операция – седмият престъпник. В него естествено са и парите – 70
милиона долара в ръцете на един единствен човек! Около 30 милиона са намерени в
заловените гангстери, но останалите са в лапите на главатаря им. Кой е той, Холмс? Коя
е тази мистериозна и опасна личност? Предполагам имаш някаква идея. Съгласно
писмените ти указания очаквам напътствията ти в спортната рубрика утре.

23 Ноември. Спортна рубрика: бойни спортове

„Днес светът на ММА (Смесените Бойни Изкуства) се пита озадачен: какво стана с
най-голямата надежда на Англия – Лий Мъри „Светкавицата”? Как е възможно един от
най-обещаващите бойци в света, човек, който всяваше панически ужас сред
съперниците си просто да се изпари? Това безспорно е мистерия, достойна за някои от
романите на Артър Конан Дойл.”

24 Ноември. Рубриката: „Официално обръщение на Жорж Ганчев към българ-

ския народ”:

666
 Скъпи Шерлок, не знам с какви улики разполагаш срещу него, но действително
насочих вниманието си към Лий Мъри. Стари ми приятелю, съветвам те да бъдеш
изключително внимателен ако наистина си някъде по петите на тази опасна личност.
Събрах доста информация за него и се страхувам, че този път сме се изправили не
толкова срещу човек, колкото срещу демонично изчадие. В сравнение с него,
Баскервилското куче е декоративен пекинез с копринена панделка. Холмс, този мъж е
едно стихийно стълпотворение от стоманени мускули. Помниш ли старото си дъбово
бюро на улица Бейкър? Дори то има повече подкожна мазнина от този звяр. Казват, че
се е биел по улиците на Лондон за пари от 7 годишна възраст. Съществува легенда, че е
прострял сам самичък девет бодигарда при сбиване в нещо наречено дискотека. Старият
му треньор Алексис Демитрядис твърди, че юмруците му били две безформени буци
калций, а всичките му пръсти били чупени поне веднъж. Прякорът му се дължи на
светкавично бързите серии с двете ръце, които ти като изтънчен специалист в областа
на бокса би могъл да оцениш по-добре от един покорен служителн на медицинската
професия като мен. Казват че ударите му били толкова бързи че били почти невидими.

През Юли 2002, се състояло първото съревнование на UFC в Англия. На приема след
мачовете, кой знае защо, се разразило епохално сбиване. Очевидци твърдят, че Мъри
бил нападнат от огромния боец тежка категория Тито Ортиз. Лий го свалил с убийствена
серия от пет удара в лицето след което почнал да бие волета в главата на изпадналия в
безсъзнание Ортиз. Само намесата на други бойци спасила Тито от сигурна смърт.

Мъри бил на път да стане един от най-добрите майстори на октагона, но поради

мнoгoбройните си конфликти със закона му била отказана виза за състезания в
Съединените Щати. Това което ще те изуми най-много, скъпи ми Шерлок е, че Лий е
умрял не веднъж, не два пъти, а три пъти в една и съща вечер! На 23 Септември 2006,
Мъри отишъл в любимия си нощен клуб „Фънки Буда” в южен Лондон на Рожден Ден
на една от най-красивите жени в Англия – Лорен Поуп. Рано сутринта в алеята зад бара
настанало апокалиптично сбиване между 30 човека. Мъри бил прободен с нож няколко
пъти, включително в белия дроб и сърдечната артерия. Лий свалил ризата си и запушил
с нея дупката в гърдите си като с тапа. Някак си се добрал до болница, оставяйки след
себе си река от кръв. Докторите твърдят че сърцето му спряло на три пъти на
хирургическата маса и самият факт че е все още жив е истинско чудо.

Това е информацията която имам за него. Където и да си, ако имаш достъп до
странното прозорче което наричат компютърен екран, виж дали ще можеш да
погледнеш през него в така наречения Интернет. Там ще видиш някои от мачовете на
това страшилище и ще разбереш защо този мъж ми се струва по-опасен от професор
Мориарти. Защо се интересуваш точно от този звяр? Би ли ми обяснил с какви улики
разполагаш срещу него? Очаквам контакт утре в рубриката „автомобили”.

25 Ноември. Рубрика „Автомобили”:

„Купувам Ферари Спайдър. По възможност жълто, с лондонска регистрация и с
телефон под седалката. Пращайте информация на 221б, улица Бейкър. „

667
 26 Ноември. Рубрика: Ирационалният екзистенциализъм през погледа на
Екатерина Евро:

Скъпи Шерлок, Изумяваш ме за пореден път! Явно, няма нищо което може да спре
твоят рафиниран мозък. Индукция, дедукция и анализ! Великолепно, Холмс! Не знам
как си разбрал, но Скотланд Ярд действително намериха колата на Мъри – жълто
Ферари Спайдър (още не мога да повярвам, че италианците произвеждат автомобили).
Под седалката бе намерен мобифонът (това чудо дори не мога да ти го обясня) на Лий,
от чиято памет бе изтръгнат разговор между Мъри и един от заловените крадци Лия
Руша. В разговора се обсъждат детайлите около грабежа. Приятелю, това е достатъчно
доказателство Лий да бъде арестуван поне за разпит, но…той е изчезнал. Полицията
обърна не само Англия, но и цяла Европа наопаки за да го открие. Ако имаш някаква
идея къде може да се скрил, моля те остави съобщение си в утрешната прогноза за
времето”

27 Ноември. Рубрика: „Прогноза за времето”:

Днес Облачността над страната ще намалява в южните и западните райони.

Минималните температури ще са -3,-4 С а максималните ще достигнат 7 С, което е с
цели 19 градуса по-студено от температурата на въздуха в столицата на Мароко.

28 Ноември. Рубрика: „Антология на Албанската рап музика”:

Скъпи Шерлок, според мен не ти трябва паспорт защото геният ти явно не познава
граници. Лий Мъри действително е в Рабат. Оказа се, че веднага след грабежа е
подпалил джапанките в посока Мароко. Бил забелязан да се мотае из града във
фрапантен златен Мерцедес и се нанесал в нещо като замък в свръх-тежкарският
квартал Сауси. Под натиск на Великобритания Мароканската полиция е успяла да го
арестува по обвинение в притежание на големи количетва кокаин. Да, Холмс – оказа се
че твоят любим кокаин е нелегален в 21 век!
Казват че са заловили Мъри с помощта на 50 полицая в най-големият марокански мол.
Нужно ли е да казвам, че много от полицаите са пострадали? Вследствие на схватката,
към Мъри са отправени и обвинения в жесток побой над служители на реда. Не е ясно
точно колко от 50те човека са били пребити. За нещастие добрата стара Империя не
може да се добере до Лий. Оказа се че баща му бил мароканец и това му дава двойно
гражданство. Англия и Мароко нямат спогодба за екстрадиция. В момента Мъри
излежава 10 годишна присъда в луксозно обзаведена килия и явно е успял да подкупи
всичко живо около себе си. Има вероятност да остане там и да излезне от кафеза преди
да е навършил 40 и с 70милиона $ в кеш.
Отгоре на всичко нахалникът му с нахалник се е свързал с киностудио в Холувуд,
което ще му плати луди пари за да пресъздаде историята му във филм. Доколкото
разбирам старата ни северноамериканската колония е превърнала движещите се
картинки в цяла индустрия. Даже чух, че правели филм за теб, Холмс! Някакъв си
Робърт Дауни Джуниър щял да играе в твоята роля. Дори се говори, че и той като теб
преди време е бил привърженик на кокаина. Приятелю, страхувам се, че разследването

668
ни стигна в задънена улица. Разгадахме престъплението, открихме и злодея, но явно
този път той се оказа по-хитър от всички ни. Мисля все пак, че влиянието на короната
ще намери начин да си го върне на острова за да получи правосъдие. Очаквам инструк-
циите ти в утрешния хороскоп на зодията Овен.

29 Ноември Рубрика Хороскоп – Зодия Овен:

Тази седмица Овните трябва да си дадат почивка и да оставят настрана кариеризма и

амбициите си. Опитайте се да се свържете със старите си приятели, особено тези родени
под знака на Козирога.Очакват ви успехи, но само ако успеете да се откъснете от
ежедневието и да отправите поглед не толкова напред колкото назад.

30 Ноември. Рубрика:
Любими готварски рецепти на Ханибал Лектър:

Скъпи Шерлок, съгласен съм с теб. 21 век е едно голямо разочарование. Нито ние сме
му необходими, нито той на нас. Какви са тия смесени бойни изкуства? Какво стана с
добрия стар юмручен бой и неговите джентълменски правила? Още повече, че все по-
малко хора въобще са чували за нас. Дедукцията и твоята лупа са антично минало. Сега
всичко е генетичен анализ, дигитални улики и биометрични доказателства. И въпреки
всичко това, детективите не могат дори да разгадаят кой е собственикът на даден
футболен отбор Нямам търпение да се върнем в 19 век. Да не говорим че госпожа
Хъдсън сигурно недоволства заради наема. Между другото ти нося подарък от
България. Ако все още пазиш лулата си, да знаеш че съм ти купил цял килограм от най-
висококачественият турски тютюн от едно място наречено Централен софийски пазар.
Не знам защо обаче пакетът мирише подозрително на липов чай...
Наистина е крайно време е да се прибираме: до скоро виждане на улица Бейкър, скъпи
ми приятелю!
Твой, Доктор Уотсън.

669
 Откачени Волани!
Ноември 2008
http://forum.basketball-bg.com/index.php?showtopic=12801

„Не съм сигурен, че знам как да карам, но затова пък знам идеално как да
катастрофирам!” Това са думи на баща ми, чието име (или по-скоро прякор
„Цапето”) е легендарно сред българските каскадьори. Навремето, когато родната
кинематография бълваше филми и сериали , напълно откачения ми баща, бе в основата
на безброй опасни каскади, които оставиха мнoгoбройни белези по тялото му. Много
от най-тежките фрактури, разскъсвания и други поражения, от които се е
възстановявал с месеци, се дължат на каскади с мотори и коли.


Може би затова, имам особен афинитет към едно от най-старите и честно казно,
станали досадни клишета в Холивудската киноиндустрия – преследването с автомобил.
Тъй като в работата си се занимавам и с видео операторство, монтаж и режисура, всеки
път когато гледам авто-каскади без да искам започвам да анализирам както
техническите аспекти така и чисто каскадьорският елемент на филмираното
преследване.

Иска ми се да споделя с вас пет от най-любимите си кинематографични
автомобилни преследвания, но ви гарантирам, че изборът ми ще ви изненада.
Целенасочено ще игнорирам епохалните и познати на всички изпълнения от филми като
„Булит”, „Френска връзка”, „Ронин” и т.н. за да насоча вниманието ви към не толкова
успешни заглавия, които по всяка вероятност не сте гледали, но чийто революциоони
автомобилни каскади може би надминават всичко останало в този жанр.
Важно е да се отбележи, че въпросните филми са правени дълго преди „блу скрийн”
технологията и специалните ефекти да превърнат каскадьорската професия в изчезващо
изкуство:

5. „Шофьорът”. :

В една дъждовна събота на 1980 година, заради това великолепно кинематографично

произведение, смазах собствения си рекорд по последователно гледане на един и същи
филм, закотвяйки се в кино Млада Гвардия от 10 сутринта до 10 вечерта. В главната
роля, Раян О’Нийл едва ли промълви повече от 400 думи, но и не беше необходимо –
най-важният, непреходен, драматичен диалог се проведе във финалният, гръмотевичен,
осем минутен разговор между прелестен 8 цилиндров TransAm и разгневеният,
преследващ го Шеви пикъп, управлявани от двама от най-добрите американски
каскадьори.

Липсата на музика е гениален ход, тъй като в тези девет минути звукорежисьорът бе
създал истински шедьовър, използвайки брилянтно механичните противоречия на двата
ожесточено джавкащи се двигателя. 22 годишната, безобразно красива Изабел Аджани
е често в кадър, което прави филма още по-задължителен за гледане. Напоследък се
носят слухове за нова версия с Даниъл Крейг в главната роля.
670
 4. „Дуел”:

Малко са хората запознати с този феноменален филм – първият в несравнимата

кариера на кралят на Холивуд Стивън Спилбърг. Само той би могъл да превърне
сценраий с един единствен актьор в свръх-кинетично, спиращо дъха преживяване, което
поне за мен е все още незабравимо. На практика целият филм е едно влудяващо,
изцеждащо нервите преслeдване: своебразна игра на котка и мишка под
изпепеляващото слънце на пустинята.

Главният герой е безличен бизнесмен зад волана на още по безличен Плимут Валаянт
с типичния за този модел неадекватно импотентен двигател. Отрицателният герой е 18-
колесен, чудовищен камион „Питърбилт 281”. Зрителят така и не вижда шофьора на
зловещият камионозавър, но в умелите ръце на Спилбърг, машината оживява,
превръщайки се в органичен, триизмерен характер – един от най-запомнящите се
одушевено неодушевени злодеи в историята на киното.

Насеченият монтаж, динамичната режисура и движението на камерата правят филма

революционен, а самата история е метафора за страхът от неизвестното,
необходимостта да опознаеш действителната си същност, и класовите противоречия
между социалните прослойки в Съединените Щати.

3. „Мръсната Мери, Лудият Лари”:

Този малко познат филм разполага с една от най-изумителните сцени в историята на

целулоида, благодарение на откровената невменяемост на легендарния каскадьор
Джеймс Гавин. Явно под влияние на някакви халюциногенни вещества, режисьорът
Джон Хау е имал неблагоразумието да повери в ръцете на лудия каскадьор хеликоптер
„Бел Джет Рейнджър”.
Управляван от него, вертолетът преследва с огромна скорост, на екстремално ниски
височини колата на главния герой – свръх мощен Додж Чарджър 69, боядисан в
кошмарния блудкаво зелен цвят на прясно повърната баница със спанак. Сцената е
незабравима, особено когато Доджът нахълтва с цялата си лакома тяга в лабиринт от
цитрусови градини.


2. „Да изчезнеш за 60 секунди”:

Но не този с Никълъс Кейдж, а оригиналният направен през 1974. Режисьор, сценарист

и продуцент на филма е митичния каскадьор Тоби Халики, които естествено е и зад
волана като шофьор и изпълнител на главната роля. Самият филм е толкова кошмарно
посредствен, че заглавието би могло да се отнася за това какво прави публиката в залата
още в първата минута на прожекцията.
Но затова пък филмът разполага с апокалиптично, 40 минутно преследване, което не
подлежи на описание и в което са унищожени 93 автомобила! В последния, анти-
гравитационен скок с любимия си „Мустанг Мах-1”, Тоби счупи няколко прешлена на

671
гърба си, но като по чудо се оттърва без парализа. Смъртта изчака легендарния
каскадьор още 15 години и го прибра през 1989 по-време на каскада за неосъществената
втора серия на филма.

1. C’etait Un Rendez-vous (Рандеву):

Шшш…Тихо! Ще трябва да шепнем докато говорим за тази апокрифна, девет минутна

лента смятана едновремено за най-великата и безумна автомобилна сцена в историята.
Вече 34 години легенди и слухове, свръзани с тази крайно противозаконна каскада се
носят от ухо на ухо по целия свят. Спомням си как навремето си предавахме
циркулиращата в София Бетамакс касета с кадрите от ръка на ръка, като някакъв опасен,
езически трактат на лудостта.
Режисьорът Клод Лелюш е бил арестуван непосредствено след излъчването на филма,
който е заснет с жироскопична камера закрепена за предния калник на фамозно мощен
автомобил, оставащ невидим за зрителя. Колата минава за около осем минути от
„Периферик” през центъра на Париж до Монмартър със скорости достигащи 230 км/час
без да спира на червено. Който е запознат с особеностите и инфраструктурата на Париж,
знае точно какво означава това.
Няма монтаж, няма сценарий, няма ефекти, няма лъжи – само един единствен,
продължителен, изпепеляващ нервите кадър! Без значение е, че действитео се развива в
пет сутринта – усещането за неизбежна, ужасна катастрофа виси над всяка секунда от
филма като 150 килограмов обесник. Няма да правя въобще опити да описвам видяното
– само ще кажа че докато го гледах ми се изпотиха ноктите и ми побеля дори тази коса,
която бях оставил на пода на бръснарницата още като teenager!
Историята на филма е вплетена в сложна паяжина от полу-истини и и митове. Казват
че зад противоречивите слухове стои самият Лелюш, който предпочита да жонглира с
фактите за да подсили легендата. Ту твърди, че колата е Ferrari 275 GTB управлявана от
пилот от формула 1, ту че той самият е шофирал при това собственият си Mercedes 450
SEL с безумните 6.9L под капака. Тоналността на двигателя и смяната на скоростите
определено подсказват Ферари, но Лелюш твърди, че бил монтирал този звук върху
филма в последствие.

Каквато и да е истината, за мен това все още продължава да бъде най-изумителната,

опасна и опияняващо безотговорна автомобилна сцена уловявана някога върху филмова
лента.

672
 Момчето Е Слабичко И Стреля С Лявата Ръка
22 октомври 2008
За „Спортал“
http://sportal.bg/news.php?id=138168

Момчето е слабичко и стреля с лявата ръка. Ще се опитам да разширя колкото мога

това изречение до края на статията, но засега това е първото нещо, което забелязвам,
анализирайки видео архивите от мачовете на отбора на Пънахау. Почти нямам съмнение
че това е било и първото нещо, което се е набило в очите на Крег, когато се е изправил
за пръв път срещу крехкия левичар на баскетболната площадка.

Крег Робинсън обича Мишел. Така както само един голям брат може да обича малката
си сестра. За него нейната сигурност, бъдеще и щастие са далеч повече от роднинско
задължение – те са негово призвание. Понякога най-голямата опасност за една млада
жена е самата тя: силни eмоции, внезапни влюбвания и уязвима доверчивост са в
състояние да нарушат преценката и и да хвърлят мъгла върху съзнанието ѝ. Крег знаел
идеално, че океанът е пълен с акули и зад всеки ъгъл дебнат безочливи крадци на сърца.
Ето защо когато усетил, че сестра му хлътва безнадежно по един обаятелен, слабичък
младеж, той решил да го подложи на тест…на баскетболната площадка. Навремето Крег
беше един от най-добрите баскетболисти на Америка, а в момента е треньор на
първодивизионния Браун Юнивърсити. Играта до такава степен се срастнала със
същността му, че той е намерил начин да иска от нея отговори дори на най-важните
въпроси в живота си. „Аз винаги съм бил в състояние да определя характера на човек

673
по това как се държи на игрището“ – спомня си Крег, „Дали е егоист, дали симулира,
дали е арогантен и сприхав…Мишел знаеше за това мое качество и самата тя предложи
да заведа любимия ѝ мъж на една от моите игрички с бивши професионалисти. Това,
което установих е, че младежът е не само добър играч, но и стойностен човек. Играеше
уверено, чисто и колективно и въпреки крехката си физика не се страхуваше от
физически сблъсъци с далеч по-тежки играчи. Хареса ми как бързо намери общ език с
останалите и въпреки че беше завършил право в Харвард не го афишираше по никакъв
начин.“ В крайна сметка Робинсън сложил баскетболния печат на одобрението върху
връзката на сестра си. Не знам дали Крег е бил прав да се доверява на подобна игрова
психоанализа, но факт е, че оттогава Мишел и любимият ѝ са натрупали 15 години
щастлив брак и две дъщери. Това е прекрасно разбира се, а пък и аз съм доволен, защото
вече имам малко по многозначително наблюдение и мога да добавя че:
Момчето е слабичко, но смело, стреля с лявата ръка, играе чисто и колективно и се
разбира с другите. Сигурно има известна доза истина в теорията на Крег. Често съм
забелязвал как между двата коша маската пада и за броени минути човек неизменно се
превръща в себе си. Демагогията отстъпва място на истината, амбицията маха дрехите
си, недостатъците се озъбват и дори погребани комплекси започват да надничат от
миналото. Играта задава въпроси и характерът ти отговаря. Ето защо се ровя в старите
мачове на съпруга на Мишел и въпреки че знам доста за него се надявам да науча още.
Кадрите са от гимназиалните му години. Виждам чисто баскетболни неща: младежът с
номер 23 отскача мощно от два крака и грациозно прибира отскочили топки с дългите
си крайници. Движи се умело с и без топка и не се колебае да вземе нещата в свои ръце.
Това е подготвен, комплексен играч, който не се страхува да поеме отговорност.
Чувал сам много за уличните му мачове по асфалтовите площадки на гетата в Саут
Сайд в Чикаго, където се появявал неочаквано с група приятели, между които и Крег
Робинсън. Тези игрички често се превръщали в ожесточени битки, но нашият левичар
винаги успявал да запази самообладание и колкото и да му драскали кибрита никога не
се палел. Нещо повече – в края на всеки мач неизменно си тръгвал от игрището с
няколко приятелства в повече.
Най-странното е умението му да използва фразеологията на баскетбола като разгово-
рник, чрез който да комуникира без проблем с хора от различни раси, социално
положение, култури, националности и възрасти. Ще посегна директно към този разго-
ворник за да насоча вниманието ви към разширяващото се прозрение, че: Момчето е
слабичко, но смело, стреля с лявата ръка, играе чисто и колективно, разбира се с
другите, не се страхува да поеме отговорност и не губи самообладание Едно от
любимите му места за игра е тежкарския Ийст Бенк Клуб, който е пълна противо-
положност на игрищата в Саут Сайд. Тук идват да тренират най-богатите и влиятелни
личности в Чикаго. Може би причината да намира с такава лекота общ език с всички се
крие в невероятните разклонения на родословното му дърво. Родителите му са рожби
на два континента. Баща му е чернокож, а майка му толкова бяла, че сигурно ѝ се е
налагало да си слага плажно масло при пълнолуние. Самият той е отраснал в Джакарта
и Хонолулу и една от любимите му фрази е, че когато се събирали роднините му все
едно, че е на сесия на Обединените Нации. Да бъдеш отгледан в подобно семейство в
епохата на глобализацията е голямо преимущество, така че днес нашият герой е човек
без предразсъдъци, шовинизъм и цвят. За него е повече от ясно, че светът е станал
прекалено широк, за да бъде набутан в тясно съзнание.

674
 Преди години, левичарят от видео архивите участва в баскетболен мач в затвор срещу
опасни престъпници. Идеята била да им се изпрати посланието, че само защото са зад
решетките не означава, че тези хора са завинаги отписани от обществото и са преста-
нали да съществуват. Това е благороден жест, защото понякога нещо елементарно като
баскетболен мач може да напомни на човек, че останалият свят не го е забравил и да
даде положителен тласък на един застинал живот. Което създава идеална предпоставка
за логичното наблюдение, че: Момчето е слабичко, но смело, стреля с лявата ръка, играе
чисто и колективно, разбира се с другите, не се страхува да поеме отговорност, не губи
самообладание и гледа на света с отворено съзнание и благородство.
В момента баскетболистът си търси отчаяно работа, въпреки че резюмето му е
идеално. Казват, че е работохолик и перфекционист. Има изумително обаяние и
излъчване. Стига да пожелае сигурно би могъл да стане голям треньор. От няколко
месеца се явява на работни интервюта с потенциалния си работодател и мнозина
твърдят че досега никой не се е справял по-успешно. Междувременно успя да напише
две великолепни книги, за които натрупа поредица награди и суперлативи. Великата
легенда на НБА Карийм Абдул Джабар заяви, че му стиска палци за работата, тъй като
няма по-подходящ човек за нея. За съжаление в усиленото преследване на мечтаната

675
позиция, напоследък не му остава време за баскетбол. „Липсва ми“, заяви наскоро
стройният левичар, „Често сънувам че играя баскетбол!“
Сънищата са отражение на действителността, а на този етап тя е повече от сигурна че:
Момчето е слабичко, но смело, стреля с лявата ръка, играе чисто и колективно, разбира
се с другите, не се страхува да поеме отговорност, не губи самообладание, гледа на света
с отворено съзнание и благородство, работи непрекъснато, има страхотно дар слово,
обаяние и интелект.
Това изречение, посветено на младия играч, продължава да расте и става все по-
впечатляващо, но аз от дете не вярвам на хора от неговия бранш и все още не съм
сигурен, че трябва да повярвам. Не е принцип, а по-скоро условен рефлекс, създаден
благодарение на безброй разочарования натрупани през годините. Кой знае? Може би
именно един бивш баскетболист с точна лява ръка е човекът, който би могъл да промени
мнението ми. Наскоро прочетох и втората му книга: „Дързостта на надеждата“. Бях
буквално пленен от освежаващата искреност, с която бе напълнен всеки ред. В момента
голямото интервю продължава, но само след седем месеца и аз ще бъда сред тези които
ще решат дали съпругът на Мишел Робинсън ще бъде назначен на мечтаната си работа.
И колкото повече научавам за него, колкото повече се взирам в старите баскетболни
кадри, толкова повече си давам сметка, че:
Момчето е слабичко, но смело, стреля с лявата ръка, играе чисто и колективно, разбира
се с другите, не се страхува да поеме отговорност, не губи самообладание, гледа на света
с отворено съзнание и благородство, работи непрекъснато, има страхотно дар слово,
обаяние и интелект и светът само може да спечели ако през ноември именно той стане
най-могъщият човек в Съединените Щати.

На добър час г-н Обама!

676
 Mислите На Един Жираф
Юли 2008
http://forum.basketball-bg.com/index.php?showtopic=12120

Жирафът изглеждаше напълно объркан и може би дори леко озадачен. Според мен
това беше единствената причина да загуби състезанието. Докато разбере, че от него се
очаква да тича, вече бе изпуснал ценни секунди. Постепенно животното набра скорост
и без особено усилие почти настигна тичащия с всичка сила елитен спринтьор Шон
Крофорд. С плавни, сякаш отегчени тласъци жирафът почти стопи аванса на съперника
си, но с неимоверни усилия чернокожият лекоатлет успя да премине пръв финалната
линия. Действието се развиваше преди три години и бе част от продукцията на
телевизията FOX, наречена „Човек срещу звяр“. Милиони изумени зрители гледаха
невярващи смехотворния цирк, които бе представен като сериозно състезание със
съдии, фотофиниш и световноизвестни коментатори.
След финала Крофорд бе толкова изтощен, че се сви на две и нямаше сили дори да
вдигне пръст към небето в знак на победа. Жирафът не бе впечатлен и се оглеждаше
неспокойно в търсене на високи дървета или нещо друго за ядене. В следващия си
спринт Крофорд се сблъска с още по-сериозен съперник: жизнерадостна зебра на име
Зак, която никога не беше бягала 100 м на писта. След сигнала зебрата забеляза човека,
тичащ пред нея, и това задвижи някакъв древен инстинкт, заложен във всяко мускулно
влакно на мощното животно. Зак излетя от старта като снаряд на ивици и мина като
ураган покрай пръскащия слюнки и пот спринтьор. След като загуби безславно от
зебрата, ексцентричният Крофорд обвини животното във фалстарт.
Предаването беше абсолютна катастрофа и предизвика справедливия гняв на няколко
организации за защита на животните. Безумията на Крофорд станаха толкова крайни,
че хората престанаха да гледат сериозно на него. Това се промени, след като лудият
спринтьор нае за треньор Тревор Греъм, който в момента е в центъра на колосален
допинг скандал. На олимпийските игри в Атина Крофорд бе неудържим със злато на
200 м, сребро в шатфетата и като част от най-бързото състезание на 100 м в историята.
Преди няколко месеца гледах как Крофорд загрява на тартана на Мемориал стейдиъм,
който се намира само на няколко улици от дома ми. Много от най-бързите мъже и жени
на планетата се бяха събрали за ежегодния лекоатлетически турнир на Kaнзас – едно от
най-старите състезания в света. Въпреки присъствието на фамозния Крофорд и
родените наблизо Морис Грийн и Мун Ли вниманието на всички ни бе приковано в
олимпийския и световен шампион Джъстин Гатлин – звезда номер едно в атлетиката
през последните години. Наблюдавах внимателно почти всяко негово движение,
особено преди щафетата 4 по 100. Той беше в един отбор с откачения Шон Крофорд и
пое от него щафетата, за да пробяга последните сто метра.
Стадионът онемя в очакване за нещо изключително. Крофорд вече бе осигурил
огромна преднина и единственият въпрос пред Гатлин беше с какво време ще завърши.
Олимпийският шампион излетя като стратегическа ракета и стъпалата му намачкаха
тартана като побеснели чукове. Мнoгoхилядната публика си пое възхитено дъх. Гатлин
прелетя разстоянието, задмина с лекота попътния вятър и завърши, преди публиката да
е успяла да издиша. Резултатът 38,16 сек бе най-доброто време в света за годината и
абсолютен рекорд на турнира, които се провежда вече 80 години.
677
 Веднага след спринта си Джъстин залепи огромна усмивка на лицето си и се хвърли
към западната трибуна, недалеч от моето място. Към него се изсипаха мнoгoбройни
фенове и най-вече фенки. След като се напрегръща с тях, Гатлин грабна микрофона и
дръпна вълнуваща реч. После изчезна в съблекалнята. Според скандалния му треньор
Тревор Греъм някъде между края на щафетата и отпътуването от стадиона масажистът
на отбора е извадил от джоба си тайнствена туба с крем, с който е намазал бедрените
мускули на Гатлин. Треньорът твърди, че кремът е причината в допинг пробата на
спринтьора да бъде открит синтетичен тестостерон. Според конспиративната теория на
Греъм масажистът е отмъстителен злодей, който ненавижда Джъстин и е решил да го
дискредитира пред целия свят. Аз лично не видях никoй да масажира Гатлин след
щафетата. Но не това е причината да се отнасям с подозрение към думите на терньора.
Дори животът да беше латиноамерикански сериал и между нас да пъплеха хиляди
злодеи масажисти, търсещи невинните си жертви по лекоатлетическите писти, пак
нямаше да повярвам на Греъм.
Този човек е патологичен лъжец, чиито атлети постигат подозрителни резултати
месеци след като го наемат за наставник. Сред тях личат имената на Марион Джоунс,
Тим Mонтгомъри и Си Джей Хънтър, за които се знае, че са затънали до шия в аферата
БАЛКО. Странни са и главозамайващите успехи на Юнис Барбер, гореспоменатия Шон
Крофорд и Чандра Стъръп, която си подобри драстично резултатите на 34-годишна
възраст. Според шефа на лабораторията БАЛКО Виктор Конте, който е на съд за
разпространение на стероида ТХГ, Греъм внася допинг от Мексико и всичките му
състезатели се друсат като в каруца по селския път за Банско. Но Тревор Греъм в
никакъв случай не е причината за заболяването. Той е само един от мнoгoбройните
вируси в леката атлетика.
За никого не е тайна, че от години царицата на спорта се е превърнала в една
мускулеста жена с наболи мустаци и корона от станиол. От набъбналия ѝ бицепс стърчи
спринцовка и който чете страницата ми, знае, че отдавна се обръщам към нея с „аптека
атлетика“. След фиаското с Гатлин и с колоездача Флойд Ландис вече почти не ни
останаха илюзии относно елитния спорт в Америка. Вече е практически невъзможно
човек да гледа колоездене или аптека атлетика, без да прекара резултатите през филтър
от подозрение и цинизъм. Има ли някой на света, който ще вземе насериозно Tур дьо
Франс през 2007. Този спорт си направи такова прецизно харакири тази година, че
въобще не знам дали има сила на този свят, която да може да го спаси. Атлетиката също
се гърчи на смъртния си одър, след като повечето от звездите ѝ бяха тотално
дискредитирани. Тотално инфилтрирани от допинг са още бейзболът, американският
футбол, вдигането на тежести, ски бягането и т.н. Светът на спорта е затънал в допинг
и по всичко изглежда, че връщане назад няма. Най-кошмарен е т.нар. генетичен допинг,
който скоро ще се превърне в съществен проблем. Той е неоткриваем, тъй като
единственият начин да бъде засечен е чрез мускулна биопсия и ДНК анализ. Затова
може би единственото решение на проблема е WADA и МОК да се признаят за победени
и незабавно да легализират всичко възможно.
Нека спринтьорите се тъпчат с хормони за добитък нека ски бегачите да си източват
цялата кръв и после да си напомпват вените с кръв на тригодишен хималайски козел,
нека колоездачите се хранят с ЕПО и стероиди, нека на бейзболистите да им извира
соматотропен хормон от ушите. Предлагам да има олимпийски игри за нормални хора,
както и специални олимпиади за допингирани атлети. Освободени от задръжки,
спортистите ще се превърнат в биочудовища, в някакъв нов вид хора – хомо анаболикус!

678
 Представете си например следните резултати от допингиадата в Богота през 2020 г:

100 м – всички състезатели пресичат финала едновременно за 5 сек и две десети.

Победителят както обикновено ще бъде определен след две седмици чрез нанометричен
анализ на атомен часовник.

Тласкане на гюле – поредната жертва на този опасен спорт става 70-годишна жителка
на колумбийската столица, която е покосена от гюлето на състезателя от Казахстан.
Вторият опит на световния шампион праща гюлето далеч извън стадиона, в центъра на
града, където металното кълбо се спира в главата на възрастната пешеходка.

Гребане – никoй няма да бъде в състояние да каже кой е олимпийски шампион, тъй
като осморките с кърмчия ще предизвикат разгневено цунами в гребния канал, което ще
помете официалните лица и публиката и ще сложи край на регатата.

Тенис – за пръв път турнирът ще се играе с топки от дунапрен поради мнoгoбройните

смъртни случаи след изпълнение на 400-километров сервис.

Сценариите са безбройни, а възможностите на хомо анаболикус неограничени.

Всъщност истината е, че легализирането на допинга няма да реши проблемите в спорта
и силите няма да бъдат балансирани, тъй като само най-богатите държави ще могат да
си позволят свръхмодерни лаборатории за синтезиране на стимуланти. Има голяма
вероятност и целият елитен спорт да заприлича на Формула 1, където механиката е по-
важна от пилота. Световен шампион е толкова Шумахер, колкото и Ферари, така че има
логика златните медали да не бъдат раздавани на състезателите, а на биохимичните
лаборатории, които са създали телата им. Постепенно може да отпаднат и целите
състезания, атлетите да станат излишни и победителите да се определят директно чрез
въглеродноизотопен анализ на анаболните стероиди, изпратени на състезанието от
отделните федерации и лаборатории. Съставките с най-елегантна молекулярна
структура и най-голям потенциал за изграждане на специфична мускулна маса ще
определят шампионите в отделните дисциплини.
Така през 2028 г. например олимпийският шампион на 200 м бруст би могъл да бъде
някой професор по биохимия и органичен синтез от Университета в Хайделберг, който
никога през живота си не е плувал. Друга възможна хипотеза е, че легализирането на
допинга ще изравни тотално възможностите на всички, докарвайки ги до крайния им
предел. В такава ситуация нищо чудно единствената перспектива пред олимпийското
движение да се окажат съревнованията между хора и животни. Плувците ще се
състезават срещу косатки, скачачите – срещу кенгура, и борците – срещу мечки гризли.
Нищо не би ме учудило вече. Никога не съм предполагал например, че някога ще
напиша статия, която да започва с изречението „Жирафът излеждаше напълно объркан
и може би дори леко озадачен“. Какво ли си е мислел жирафът след състезанието с Шон
Крофорд през 2003 г.? Сигурно е погледнал от високо десетките камери, светлините,
екзалтираната публика, свитият на две от умора спринтьор и си е казал: „Ей, винаги съм
го подозирал, но сега знам със сигурност: в цялото животинско царство няма по-големи
идиоти от хората!“

679
 Богатите Спортисти В САЩ Нехаят За Бедните
Парите се леят в професионалните лиги, но звездите губят досег с реалността на
един несправедлив свят

10 Май 2006
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2006/05/10/forum/d4322_3.htm

Днес ще говорим за значението на щракането с пръсти в глобален аспект. Няма да

наблягаме на биомеханиката на единичното и двойното щракане с пръсти и неговата
директна зависимост от еластичността на артикулярното сухожилие на палеца. Също
така ще избегнем и анализа на свръхпопулярното щракане с пръсти по време на кючек.
Всички знаем, че този тип щракане е един от движещите елементи на неоориенталската
музика, която кой знае защо сме се опитали да облагородим с наименованието фолк. С
известна неохота ще трябва да пренебрегнем и друг интересен вид, използван в
хипнотерапията. Психоаналитиците го използват открай време, за да извадят пациента
си от хипноза. Д-р Зигмунд Фройд, чиято 150-годишнина отбелязахме в събота, е
започнал да използва този тип щракане за пръв път през 1887 г. Очевидно е, че
щракането с пръсти е толкова древен и многопосочен човешки навик, че няма да имаме
възможност да го отразим на академично ниво в един-единствен материал. Затова
статията ще се концентрира изцяло върху фигуративното щракане. В есеистиката то е
от огромно значение, тъй като е в състояние да ни спести хиляди долари за самолетни
билети и да ни пренесе за секунди не само в пространството, но дори във времето.
Затова нека щракнем с пръсти и се прехвърлим в столицата на греха Лас Вегас.
В този откачен град са си дали среща излишъкът, пустинята Мохаве, безобразното
количество пари и неудържимият усет на американеца към кича. Но дори според
тукашните стандарти хотел „Палмс“ надминава очакванията за екстравагантност. Той е
собственост на братята Малуф, които притежават и отбора от НБА Сакраменто Кингс.
„Палмс“ разполага с най-големите хотелски стаи в света и братята не крият, че
основните им клиенти са младите мултимилионери от НБА.
В един от апартаментите има великолепна баскетболна зала с електронно табло.
Леглата са за хора над два метра. В хола има вдълбано джакузи за 10 души. Ако наемете
апартамента, името ви се изписва върху паркета на залата, преди да сте се настанили. В
прикачената луксозна съблекалня има шкафчета с екипи. Ако водите група приятели и
сте уточнили имената им, те ще бъдат изписани на екипите. Хотелът също предлага
полуоблечени мажоретки ($ 750 всяка), които да създадат автентична атмосфера. Срещу
$ 250 „Палмс“ осигурява и официален съдия. Апартаментът е с обща площ 10 000 кв.
фута и включва още мултимедийна стая, спални и спортен бар!
В този хотел е и така нареченият апартамент „Кингпин“, в който има страхотна
боулинг зала, видео стени, барове и т.н. Още по-любопитен е често взиманият под наем
от спортисти апартамент „Еротика“, който би накарал дори Калигула да позеленее от
завист. В хола има огромен бар, зад който са разположени няколко душ кабини с
панорамни прозорци. В средата са монтирани пилони за стриптийз, а стъклата на
кабинките се предпазват от запотяване с помощта на огромни автомобилни чистачки!
Един от най-големите фенове на този хотел е старият плейбой Денис Родман.
680
Нощувката в баскетболния апартамент струва скромните $ 50 000! От толкова охолство
и ексцентричност на човек може да му се завие свят и затова нека щракнем с пръсти и
се пренесем на 12 524 км на югоизток в Нджамена, столицата на Чад, където средната
продължителност на живота е едва 47 г. и колкото и да е невероятно, една от основните
причини е липсата на мрежи. Маларията, пренасяна от комарите, убива по 3000
африкански деца всеки ден! Миналата седмица чудесният журналист Рик Рейли от
„Спортс Илюстрейтид“ призова читателите да отделят по $ 10 – цената на една
предпазна мрежа, и да ги изпратят на фондацията на ООН за борба с маларията. Според
Световната здравна организация една мрежа е достатъчна за четиричленно семейство
нощем, когато смъртоносните насекоми са най-активни. Колко тъжно и нелепо е, че
една нищо и никаква мрежа може да спаси толкова много човешки души. Всеки един
ден, в който ние и вие дишаме, умират по 3000 деца от малария! Вестникът, който
държите в момента, ще остарее след няколко минути и ще бъде забравен завинаги. Утре
съвсем прозаично ще излезе новият брой. Пак утре и пак така прозаично светът ще
обеднее с 3000 деца. Непоносима мисъл. Но още по-вбесяваща е мисълта, че една-
единствена нощ в „Палмс“ струва 50 000 долара. Или, с други думи, 5000 мрежи. Или
20 000 човешки живота.

Странни са механизмите на съдбата и колкото повече мисля безплодно по въпроса,

толкова повече се убеждавам, че е време да се сбогуваме с Република Чад, да щракнем
с пръсти и да се пренесем шест дни в миналото и 10 784 км на северозапад в моя хол.
Тук миналата сряда гледах интервюто на Чарлс Баркли по ESPN и не можех да повярвам
на ушите си. „През годините съм загубил около $ 10 млн. на хазарт каза легендарният
баскетболист. – Не е проблем за мен, защото мога да си го позволя. Не съм алкохолик,
не съм наркоман. Просто ми доставя голямо удоволствие да залагам, така че ще
продължа да играя на комар.“
Явно милионите му ще продължат да се стичат директно в ноктите на милиардерите,
собственици на казина, като братята Малуф. Те от своя страна ще използват парите, за
да строят още по-безумни хотели от типа на „Палмс“, където други спортисти ще харчат
по 20 000 човешки живота на вечер.
Баркли не може да избяга от порока си, но ние можем. При това с едно-единствено
щракване, което ни пренася директно 3107 км на юг в бедния дом на никарагуанския
фермер Марино Мотанало. Тази централноамериканска държава е в плачевно
състояние, като най-трудно е свързването на двата края в Тихоокеанския аграрен
регион. Милиони жители се издържат с по-малко от 2 долара на ден. Бедността им се
дължи на много фактори: изтощената почва, липсата на държавни субсидии, урагани и
природни бедствия, пагубното влияние на наркокартелите. Хора като Мотанало и
семейството му са на ръба на оцеляването и често лягат да спят, без да са яли. Марио не
иска много. „Ако стопанството ми имаше една-единствена крава – заяви Монтано пред
благотворителната организация МЕДА, – поне щяхме да имаме мляко и сирене за
децата.“
Но дори в Никарагуа кравите са скъпи. Всяко животно струва 300 долара. Хей, сър
Чарлс, какво ще кажеш, вместо да хвърляш още $ 10 млн. на вятъра, да купиш 33 333
крави и да ги пратиш в Никарагуа? Не е проблем за теб. Не си алкохолик, не си
наркоман. Можеш да си го позволиш. Може би даже ще ти достави по-голямо
удоволствие от това да те бият като тъпан на покер. Но сър Чарлс няма да ни чуе, така
че какво ни остава, освен да щракнем с пръсти и да се пренесем шест години назад и

681
8685 км на североизток в столицата на Великобритания. Тук през зимата на 2000 г.
видиотеният боксьор Майк Тайсън се готвеше за мач срещу местния Джулиъс Франсис.
Ден преди двубоя Тайсън влезе в най-скъпия бижутерски магазин в Лондон и си купи
часовник за 1 милион долара. Не защото му трябваше или защото в пристъп на
философско откровение реши да направи някакъв символичен реверанс към стойността
на времето. Не, Майк хвърли парите просто за да докаже, че може.

Но има неща, които дори Тайсън не може. Като например да щракне с пръсти като нас
и да се озове 6816 км на юг в Кибера, едно от най-кошмарните гета на Африка. Тук, в
осеяна с дупки едностайна колиба, направена от кал, живее 26-годишната Мари
Авинджа с двегодишното си дете. Всяка сутрин тази жена слага малкото на гърба си и
ходи пеша 14 км до Найроби където работи цял ден като прислужничка. Заплатата ѝ е $
13 на месец. Мари се храни веднъж на ден и мечтае някой ден да поправи дупката на
тавана си, през която се излива водопад, когато рукне дъжд. Дори най-малката инфекция
или болест биха вкарали тази жена и детето ѝ в гроба, защото нямат пари за лекарства.
Тя би била щастлива, ако изкарваше поне по два долара на ден. С часовника на Тайсън
Мари щеше да се издържа в продължение на 1500 години!
Сигурен съм, че повече от всичко ѝ се иска и тя да щракне с пръсти, да се махне
завинаги от Кения и да попадне при професионалните спортисти в Америка. Хора,
които в много случаи са израснали в бедност и са започнали от нулата. Но които в даден
момент са забравили откъде са дошли, в какъв свят живеят и колко много дължат на
късмета си. Решим ли, можем да си щракаме цял месец и да се пренасяме от безумие в
безумие. Бейзболистът Джони Деймън например се шири в нещо като замък с размерите
на Софийската опера В хола му има огромен стенопис на „Тайната вечеря“, но на
мястото на Христос е нарисувана собствената му физиономия, а апостолите са бившите
му съотборници в Бостън. Друг свръхбогат бейзболист – Пъдж Родригес, притежава
героична бронзова статуя на самия себе си, която краси градината му.

Средностатистическият играч в НБА има поне три суперлуксозни автомобила.

Преобладават хамърите по поръчка, ролсройсите и фераритата. Доминик Уилкинс има
не три, а 20 коли! Парите се леят в американските професионални лиги и спортистите
често губят досег с реалността на един несправедлив свят. В глобалната икономика
може би има бъдеще, но засега единственото нещо, което е тотално глобализирано, е
бедността. Тя е вече навсякъде: Централна и Южна Америка, Азия, Африка, Източна
Европа. В САЩ средната класа също изтънява и пропастта между богатите и бедните
става все по-голяма. Според статистика на Обединените нации 1,3 милиарда хора
живеят с по-малко от 1 долар на ден. 3 млрд. оцеляват с по-малко от $ 2 дневно. 2,2 млн.
деца умират всяка година, защото не могат да си позволят ваксини, струващи няколко
долара. 20% от населението на развитите държави консумира 86% от продуктите,
произведени в целия свят. Почти 11 млн. деца под 5-годишна възраст умират всяка
година от бедност и глад.
Като малък обичах да чета научна фантастика. Исках да се взра в бъдещето чрез
въображението на Рей Бредбъри, Артър Кларк, Азимов. Никога, никога не съм си
представял XXI век по този начин! Наскоро центърът на Денвър Маркъс Кемби даде
интервю. „Животът в НБА е приказка – увери талантливият баскетболист. – Всичко е
като един красив сън.“ Вярно е: сънят е прекрасен. Но няма ли, ех, няма ли някой, които
да може просто да щракне с пръсти и да ви събуди всички.

682
 Забрави, Че Това Е Кола, Брато!
28 Април 2008
За списание „Топ Гиър“

Преди седмица се върнах от Вегас, където имах щастието да се запозная с една рядко
колоритна личност на име Роби Кастия. Проведохме двучасов разговор, предизвикан
изцяло от невероятния му Олдсмобил Кътлес Съприйм, който беше паркиран на две
крачки от окъпаната в неон улица Фремонт. Екстравагантната машина пасваше идеално
на обстановката: бляскава, откачeна и фрапантна, колата отразяваше побеснелите
светлини на казината в скъпата си лакирана повърхност и сякаш крещеше с всичка сила
:”Моля ви хора, вижте ме!”
Бързо научих две основни неща за собственика: че е верижен пушач и че обича да ме
нарича „бро” (брато). „Личнo за мене, няма по-велика кола” – каза Роби. „Тя е бавна,
гълта бензин като танк, вози твърдо и си влачи търбуха по асфалта. Е това е автомобил,
брато!” Роби твърди че е член на авто-движението „лоурайдър” от малчуган. Аз самият
се интересувам от години от тази уникална, типично американска субкултура и от
социалната метафора която се крие зад нейната структура. Винаги съм знаел че
лоурайдърите не са просто автомобили с ниско окачване – в тях се крият толкова много
загадки свързани с нестандартните им собственици и тяхното тежко минало.
„Значи, не ги гледай богатите рапъри по клиповете. Те не са истински лоурайдъри.
Позьори! – изсумтява моят нов приятел и захапва поредната цигара. Кожата по всичките
му кокалчета е охлузена. „ Аз съм „чикано”, брато. С други думи съм американец от
мексикански произход. Моят дядо е биле един от първите лоурайдъри в Щатите. Ние
„чиканос” сме го измислили това движение. Истинският лоурайдър е този който си
прави сам автомобила. Мен баща ми ме е учил, но аз, брато, в този Олдсмобил съм
направил неща които и той не знае как стават”.
Лоурайдърите са стари, американски автомобили които са драстично модифицирани
от собствениците си. Най-популярни са шевролетите Импала особено модела от 1964.
Окачването е толкова ниско, че колата може да бъде карана само по идеални пътища
при това много бавно. Това не е проблем защото от лоурайдърите се очаква да се движат
бавно. Това е част от идеята – някой да е виждал припрян тежкар? Да не говорим, че
колкото по-бавно се движат толкова повече ще бъдат забелязани…А определено има
какво да се забележи. Екстериора им е меко казано изумителен. Често собствениците
модифицират дори формите на колата превръщайки ги в неознаваеми мутации на
оригиналите. Боята е невъобразимо скъпа и включва мнoгoпластово боядисване. Има
лоурайдъри с по 16 слоя лак. Между тях обикновено се нанася и метален флейк. Това
им позволява да улавят и отразяват светлината като бляскави диско топки. Колата на
Роби е изяшно покрита и със сложни графики с религиозна тематика. Джантите са
изумителни 14 инчови Дейтънки с безброй преплетени спици. Често лоурайдърите имат
огромни джанти за сметка на гумите които са тънки. Естествено, возенето е твърдо, но
за сметка на това външността на автомобила е впечатляваща.
Роби ме подканя да надникна зад задното колело: „Хидравкликата, брато, е голяма
мъка. Ей заради този актуатор, например, заедно с компресора съм се лишавал от бая
ядене. А имай предвид че съм инсталирал четири такива. Няма как – без тях не мога да

683
„танцувам””. „Танцуването” е лоурайдърски термин. Благодарение на сложна хидрав-
лична система колите могат да бъдат манипулирани. Предницата може да подскача
(„хоппинг”), колата може да излети в скок директно нагоре от четири колела
(„пeнкейкинг), да прикляка от ляво надясно и обратно (сайд то сайд) и мн.други. Преди
около година присъствах на шоу за лоурайдъри, на което автомобилите учавстваха в
невероятни състезания по „танцуване” и най-различни скокове. Категориите бяха
толкова опасни че собствениците контролираха колите с дистанционни пултове извън
кабината.
„Виж кво става в багажника, брато. Това ако знаеш колко тежи!”, Роби отваря
багажника, в който като дисциплинирани пехотинци са наредени поне 7-8 акумулатора
„Тия помпи си искат електричество, брато. И без да свалям окачването количката ще
клекне с толкова много акумулатори.” Влизаме в колата и Роби надува до дупка
чудовищната стерео уредба, която според мен е инсталирана някъде под седалките.
Усещам гръмотевичният бас дълбоко в костите си и някъде от далече се донася гласа на
Роби който всъщност крещи в ухото ми: „Това е супер група, брато. Казват се „Тиера”.
Непременно да си ги дръпнеш от Интернет ако можеш.” Интериорът на колата не
подлежи на описание. Всеки детайл и всеки сложен орнамент е идеално полиран.
Салонът е уникална амалгама от най-скъпа кожа, дърво и дори кадифе. Воланът е
поръчкова метална верига.
Лоурайдърите са се появили преди повече от половин век. Тогава когато всички са се
опитвали да се сдобият с по-бърза, по-мощна, по-модерна кола, бедните мексикански
емигранти са намерили своя собствена форма на бунтарство в целенасочено бавния и
достолепен лоурайдър. Чиканос са пристигнали от юг изоставяйки корените си с
надеждата за по-добро бъдеще, но са се натъкнали на дискриминация, бедност и
пренебрежение. За тях идеята да вземеш за жълти стотинки една кола която никoй вече
не иска и да я превърнеш с двете си ръце във въплъщение на най-развинтените си
фантазии е имала символично значение. 

„Брато, забрави че това е кола – това е моето произведение на изкуството. Правил съм
го малко по-малко. Година след година. Долар по долар. Нямаш представа колко много
любов и послания съм вложил във всяко детайлче. В тая кола са майка ми и баща ми.
Сестра ми. Миналото, бъдещето, религията – а бе въобще всичко!”
Да започнеш от нулата. Да гониш неуморно дори най-откачените си мечти. Да вземеш
нещо нищожно захвърлено на улицата и да го превърнеш в уникална скъпоценност. Да
се наложиш и реализираш на базата на твоето собствено умение и напук на
препятcтвията и скептиците. Да ги накараш да карат бавно след теб въпреки че бързат
защото си заслужил да се съобразяват точно с твоя ритъм. Независимо дали съществува
или е само химера, но не смятате ли че това е смисълът и есенцията на „aмериканската
мечта“? Във всеки истински лоурайдър живее по един мечтател и във всяка негова кола
е вплетена по една американска мечта.
„Ей брато” – провиква се Роби на прощаване – „ако решиш да пишеш за моята кола,
не забравяй най-важното.”
„Кое е то, Роби? Хидравликата ли? Акумулаторите? Или боята?”
„Не бе човек – душата! Нима не виждаш, че колата ми си има душа…Моята душа.”

684
 Колко Е Важно Да Бъдеш Куотърбек
12 Октомври 2005
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2005/10/12/forum/d4117_4.htm

В Америка прекръстват градове заради ключовите играчи в НФЛ.

Вече 280 месеца изминаха от този изумителен ден. Едно конкретно отиграване,
което отне само няколко секунди, обаче не само продължава да вълнува феновете на
Националната футболна лига, но като че ли набира допълнителна инерция с всяка
година. Тук това отиграване е познато просто като The Catch (улавянето). Като
някаква спортноисторическа лавина The Catch сякаш черпи сили от собствената си
митология и благодарение на безбройните повторения, които се въртят непрекъснато
в телевизионния ефир, е вече запечатано завинаги в съзнанието на американския
зрител.

24 април 1995: Джо Монтана прекратява кариерата си. Легендарният куотърбек се е

появявал още 12 пъти на корицата на „Спортс Илюстрейтид“

Преди малко повече от 23 години Далас Каубойс бяха на крачка от Супербоул. До края
на мача оставаха няколко секунди и Сан Франциско имаха време само за още едно
подаване. Последен отчаян опит да спечелят. Топката трябваше да бъде уловена от
играч на Сан Франциско зад крайната линия на Далас. Звездата на калифорнийския
отбор Джо Монтана взе топката и веднага разбра, че е изпаднал в почти безнадеждна
ситуация. Шестима от най-едрите му съотборници имаха само една задача: да образуват
с могъщите си тела така наречения „джоб“, от който Монтана да изстреля последен пас
в крайната зона. Трябваха му само 3-4 секунди. „Джобът“ обаче се разпадна моментално
под натиска на защитниците на Далас, които се славеха като най-огромните и
кръвожадни млекопитаещи в САЩ. Четирима от тях прегазиха „бодигардовете“ на
Монтана и се нахвърлиха към него с очевидното намерение да го вкарат в гипсово
корито. В този миг той улови няколкото десети от секундата, с които разполагаше, вкара
ги в гениалното си съзнание и хладнокръвно ги превърна в цяла вечност.
За всички останали действието се разви мълниеносно: с две елегантни крачки вдясно
Джо избегна първия освирепял защитник. Въпреки това срещу него имаше само бързо
нарастваща стена от чудовища. Монтана не виждаше нищо от другата страна на тази
стена, но на виртуоз като него това дори не му бе необходимо. Той вече знаеше точно
къде да прати топката. Знаеше, че съотборникът му Дуайт Кларк е минал през сложен
заслон и се е освободил от „пазача“ си. Знаеше идеално и отскока, и скоростта на Кларк.
Джо изстреля топката и веднага бе погребан под почти 600-килограмова човешка маса.
Следвайки идеална плътна парабола, топката нагло мина през лабиринт от разперени
противникови ръце и пред изумените погледи на претъпкания стадион попадна право в
литналия високо във въздуха Кларк. Този феноменален пас донесе победа на Сан
Франциско с една точка и сложи началото на легендата Джо Монтана.

685
 24 април 1995: Джо Монтана прекратява кариерата си. Легендарният куотърбек
се е появявал още 12 пъти на корицата на „Спортс Илюстрейтид“

Заради играчи от неговия ранг през последните години американският футбол утвърди
напълно позицията си на най-популярен професионален спорт в САЩ. Лигата се радва
на пълни до пръсване стадиони, фанатизирани зрители и рекорден, многомилиарден
договор за тв права. Билетите са продадени още преди началото на сезона. Канада също
отдавна е луда по този спорт, а агресивният маркетинг и все по-атрактивен стил на игра
са причината в Мексико да има над 20 млн. фенове на НФЛ. В неделя на „Ацтека“ в
Мексико Сити за първи път в историята се игра и редовен мач извън САЩ. НФЛ е
истински финансов колос и разчита да превърне американския футбол в конвертируем
спортен продукт, който един ден да се продава навсякъде по света. Умелото
ръководство, рекламата и хитрата договорна стратегия са важни, но лигата не би била
нищо без своите герои и техните акробатични изпълнения на терена.
Америка винаги е обичала и поощрявала силната личност, уникалния индивид,
родения лидер. Макар че футболът е подчинен на отборното начало, центърът на
686
внимание е насочен към един играч – така наречения куотърбек. Той е душата,
диригентът и мозъкът на отбора. Взима основните решения и е единственият, който
подава топката. За всеки тим е важно да има в редиците си куотърбек, който да не е само
изумителен спортист във физическо отношение, но да притежава и ценни личностни
характеристики. Монтана, когото мнозина смятат за най-великия на неговия пост за
всички времена, обичаше да казва, че куотърбекът трябва да поема изцяло отговор-
ността за всяка загуба и да споделя с всички наравно наградата за всяка победа.
Няма друга игра, в която толкова много неща да зависят от един човек. Върху раменете
му лежи отличното познаване на схемите на игра, което в НФЛ изисква завиден
интелект. Американският футбол е много сложен спорт. Всеки тим гради играта си
върху стотици предварително заучени комбинации, написани и разчертани в специален
отборен учебник – „плейбук“.
Тази футболна библия се пази в сейф като промишлена тайна или съкровище. Всяка
от комбинациите е запечатана и в съзнанието на куотърбека и затова, когато един такъв
играч премине в друг тим, целият сложен отборен план трябва да бъде пренаписан. В
шлема на куотърбека има специален предавател, чрез който комуникира с треньорите и
получава указания коя комбинация да използва. Звезди като Пейтън Манинг, който сега
чупи рекорди в Индианаполис, предпочитат да импровизират и често сами избират
комбинацията. Крайната цел е топката да премине крайната линия в ръцете на играч,
без тя да докосва земята. Това е заветният тъчдаун, който носи автоматично 6 точки.
Нападението има 4 опита да премине 10 метра. Ако успее, получава право на още 4, за
да придвижи топката още 10 метра и т.н. Изглежда елементарно, но всеки сантиметър
от тези 10 метра е пропит с пот, кръв и е населен с озверели защитници. Да откриеш
пространство между тях е все едно да намериш незастроена крайбрежна ивица по
Българското Черноморие.
Нападението обикновено разчита на три ключови позиции, които използват сложна
паяжина от заслони, за да се промъкнат между защитниците. Те изискват точно
определени физически параметри. Тичащият бек е с нисък център на тежестта и с
мощни и къси крайници. Това му помага да се промъква между пролуките и го прави
труден за спъване. Има и изключения като О. Джей Симпсън и Маркъс Алън, които бяха
елегантни и се носеха между заслоните с финес, достоен за Стенмарк.
Уайд рисийвърите получават пасовете на куотърбека. Те са страхотни спринтьори, с
дълги крайници и силен вертикален отскок. Най-добрите рисийвъри са високи, стройни
и имат големи длани, с които хващат сигурно топката.
Модерният куотърбек също е висок, за да вижда игрището над огромните телеса на
предната линия. Дългите и силни крайници дават възможност за остри, стегнати
подавания, които да не могат да бъдат откраднати от съперника. Донован Макнаб,
суперзвездата на Филаделфия, е с топовна ръка и изстрелва 60-метров пас за частица от
секундата. Друг куотърбек с динамит в ръката бе Джон Елуей от Денвер Бронкос. На
Супербоул през 1999 топката излетя от Елуей като ракета носител. Пасът мина 80 метра
и намери рисийвъра Род Смит идеално в крачка, донасяйки ценен тъчдаун за Денвер.
Това подаване бе толкова дълго, че Джон вероятно е трябвало да сложи пощенска марка
върху топката, за да е сигурен, че ще пристигне.
Много са куотърбеците, изписали незабравими страници в пъстрата история на НФЛ.
Между тях са Дан Марино, Стийв Йънг, Джо Намат, Трой Айкман и много други. В
момента лигата отново се радва на талантливо поколение, водено от Манинг, Макнаб,
Том Брейди и Брет Фарв. Все имена, които тук са не по-малко популярни от тези на

687
Армстронг, О'Нийл и Фелпс. През 1995 манията около Монтана стигна такива граници,
че миниатюрното градче Исмей се отказа от името си и се прекръсти на Джо. Тъй като
Исмей се намира в щата Монтана, то вече е известно като Джо, Монтана.
Куотърбекът е повече от обикновен спортист. Той е неразривна част от социалната
тъкан на обществото и символ на тукашното разбиране за житейски успех. Всяко дете
мечтае един ден да стане куотърбек. В гимназията и колежа той е най-популярната и
канена на купони личност, която отгоре на всичко се радва на вниманието на най-
красивите момичета. Този стереотип е толкова изтъркан, че се е превърнал в културно
клише, редовен гост на холивудските продукции.
В професионалния спорт дори резервните куотърбеци са с осигурено бъдеще
благодарение на многомилионни договори. Да станеш успешен куотърбек в никакав
случай не е лесно. Монтана е почнал да тренира на 6 г., опитвайки се да хвърля топката
в центъра на люлеещи се автомобилни гуми, закачени на въжета. От този момент
нататък той не е спрял да се готви двуразово въпреки изтощението и зверските
контузии. Подобна е историята и на останалите легенди, но истината е, че не всички
качества могат да бъдат придобити с тренировки. Някои хора просто имат вътрешна
потребност да реализират потенциала си, да се превърнат в лидери и победители. В
Америка успехът неизменно застава на тяхна страна и независимо дали въобще някога
заиграват футбол, такива хора тук се наричат родени куотърбеци.

688
 Нейно Величество Рекламата
(Живеем във време, в което тя е станала наша втора
кожа)
11 Юнуари 2007
За „7 Дни Спорт
http://www.7sport.net/archive7ds/2007/01/11/sports/d4562_7.htm

„Ако обича, може ли снимате нас двама? Фон – статуя на свобода? Много лесно,
много лесно – само едно копче натиска. Това нов „Канон“ апарат, прави всичко само:
увеличава, фокус, светлина – всичко само! Аригато! Домо аригато!“
Как да откаже човек? Дори и да бързаш или да умираш от студ, усмихнатите до
уши японски туристи са толкова лъчезарни и пълни с детински ентусиазъм, че човек
трябва да носи сърце от легирана стомана, за да устои на молбата им. Грабваш
апарата, набутваш двамата азиатци и каменната госпожица с факела в един кадър и
натискаш копчето, мислейки, че проявяваш добро международно възпитание и
гостоприемност. И така преди още да си им казал „Сайонара!“ и да си тръгнал по
пътя си, ти самият си станал поредната лесна плячка на двамата „добродушни“
туристи. Ако направите едно кръгче и се върнете, ще забележите, че японците не са
помръднали и следващият минувач ги снима в абсолютно същата поза.

В този ден туристите, които нямат нищо общо със Страната на изгряващото слънце,
ще бъдат снимани от стотици непознати, след което ще изтрият завинаги снимките в
апарата и акцента в говора си. И двамата са американци от азиатски произход – актьори,
наети от „Канон“ с цел т. нар. неусетна реклама. Идеята е продуктът да попадне в
консуматора уж случайно и той да бъде спечелен по естествен път от неговата
ефикасност и качество. „Канон“ бе пръснал цяла армия „туристи“ из Ню Йорк и така
една универсална проява на любезност бе трансформирана в коварен търговски капан.
Само месец ни дели от най-голямото еднодневно рекламно събитие в света –
Супербоул, и неговото наближаване е повод да хвърлим изумен поглед към
колосалната, вездесъща и като че ли напълно откачена империя, в която се е превърнала
рекламната индустрия в САЩ. Тази година 30-секунден сегмент по време на големия
финал ще струва безумните $ 2,6 милиона! $ 86 000 на секунда! Тик-так: 86 бона! Тик-
так: още 86 бона!

689
 „Гучи“ създаде реклама, подстригвайки логото си върху манекенката Кармен Кас

В прегръдката на Супербоул времето наистина е пари. Но въпреки тясната връзка

между астрономията и цените на телевизионно време рекламните къщи на Медисън
авеню са затрупани от клиенти. Те плащат не толкова за да представят нов продукт,
колкото за да градят престиж: да бъдеш видян в ефир по време на Супербоул, е от
огромно значение за корпоративния имидж на една компания.
В последните години маркетинг индустрията тук се измъкна от традиционните си
леговища: телевизията, радиото и списанията, и се развилня с невиждана сила,
нахълтвайки, без да иска разрешение, във всяка сфера на живота, във всяко джобче на
обществото. В Щатите нещата винаги са по-уголемени и по-изопачени в търсене на
някаква екстремална стойност и точка на пречупване. За рекламата няма по-благодатна,
плодородна и наситена с консуматори почва от американската. Преди време бяхме само
на крачка от разгръщане на огромен билборд в Космоса. Компанията Space Marketing
Inc беше разработила необходимата технология и бе готова да изпрати билборда с
фамозния размер 1 кв. км в ниска орбита. Рекламната плоскост щеше да бъде изработена

690
от синтетичния материал „Майлар“ и осветена в нощното небе. Очакваше се билбордът
да изглежда голям горе-долу колкото луната за невъоръжено око и също толкова ярък.
Нямаше да имаме възможност да избегнем присъствието му, да го изключим или да
помолим Бойко Борисов да го свали.
Представяте ли си между другото скандалният билборд на Азис от кино „Сердика“ да
увисне в Космоса:
– Сине, погледни директно нагоре и ще видиш Голямата мечка: не е ли красиво? А
сега виж точно накъде сочи пръстът ми: да, точно там – това е съзвездието Орион.
Леекичко вляво е и Малката мечка, а онази ярката звезда е...
– Тате, а коя е тази гротескна жена с бяла брадичка катинарче между Малката и
Голямата мечка?
– Това, сине, е Азис – един от номинираните в класацията за великите българи... Ах,
как боли – дано утре поне да има купеста облачност.
Мисълта за подобен разговор ме смразява и такава перспектива би ме накарала още
отсега да започна да събирам пари за балистична ракета. За щастие обаче реваншът на
Азис поне засега е невъзможен, тъй като малко преди да бъдат окачени в орбита,
американският Конгрес забрани със закон космическите билбордове на компанията SM
Inc. Това не означава, че в Космоса няма реклами: „Пица Хът“, „Кока Кола“ и др.
отдавна рекламират на борда на космическата станция, пласирайки продуктите си в
кадър по време на тв връзки с екипажа.
Само преди два месеца космонавтът Михаил Тюрин удари топка за голф от
повърхността на Международната космическа станция за реклама на компанията за
голф екипировка Е21. Рискованият му извънземен удар изпрати топката в
продължителна 4-годишна орбита около планетата.
Друга странна реклама е тази на KFC, които наскоро инсталираха огромно лого на
компанията в пустинята Невада. Това била единствената реклама, която може да бъде
видяна от Космоса. Към кого точно е насочена, не е напълно ясно. Ако досега
извънземните са имали някаква колеблива вяра в разсъдъка на човечеството, то тя вече
напълно се е изпарила.
Още по-налудничава бе идеята на тежкарите от „Гучи“. „Какъв ти космос – каза
Гучи, – при условие че имаме косми!?“ Компанията създаде реклама, подстригвайки
логото си върху манекенката Кармен Кас. При това въобще не става въпрос за косата
върху главата ѝ (вижте снимката).
Напоследък едно от най-предпочитаните места за реклама е точно човешкото тяло.
Боксьори рекламират интернет сайтове и казина върху гърбовете си, баскетболистът на
Детройт Рашийд Уолъс за малко да татуира реклама на шоколад на рамото си, а всички
помним атлета Линфорд Кристи, който бе лепнал логото на „Пума“ върху контактните
си лещи.
Върхът на всичко е „челната реклама“: наскоро Snorestop плати $ 37 000 на жителя на
Небраска Андрю Фишър, за да татуира логото си на челото му. С подобна реклама на
главата се размотава и 22-годишният Джим Нелсън, чието чело пак рекламира CI Host.
Всичко това ме кара да мисля, че и Батков, и Митал могат да направят луди пари с
минимум усилия. Едва ли съм единственият, който е забелязал, че те практически носят
логото на „Найк“ върху лицето си. Въпросът вече е не дали, а кой от тях ще изпревари
другия, за да продаде правото върху мустаците си на американската суперкомпания.
Проблемът с рекламата върху човешкото тяло обаче е в това, че то е твърде нетрайно.
Ето защо фирмата за видеоигри Akleim Ent. обяви, че ще предлага пари на роднини на

691
починали, за да слага малки билбордове върху надгробните им плочи. Браво! Страхотна
идея: чудя се колко ли зловеща би била една реклама на „Марлборо“, увиснала над
пресен гроб.
Като стана дума за странни места за реклама, не може да пропуснем мега тв
компанията CBS, която наскоро купи място върху 35 милиона... яйца и сега рекламира
предаванията си върху черупките им. Между другото сериалите им са толкова скапани,
че яйцата сигурно вече се развалят за броени минути. Тази екстравагантност на CBS бе
цакана по лудост от USAirwaves, които продават рекламно пространство във и върху
торбичките за повръщане в самолета.
Колкото и да е откачена тази идея, не мога да не се замисля дали пък там не е
естественото място за рекламата на Азис.
Да не забравяме и рекламите в тоалетните, които тук са особено популярни. Над
писоарите в кафенета, клубове, стадиони и ресторанти има задължителни реклами, но
те вече са архаични: последната мания са сензори в самия писоар, които се задействат
от топлина и почват да пеят и да рецитират радиореклами. Любопитно ми е колко ли са
били пияните хора, които са помислили, че добрият стар приятел писоарът им говори
лично и са се впуснали във философски диалог с него. Но дори пеещите писоари
бледнеят пред решението на ентомолозите от университета в Бъфало да начертаят чрез
генетично инженерство светещо лого върху крилата на пеперуди! Според учените това
би била идеална възможност за корпоративна реклама! Въобще не знам как досега сме
живели без пеперуди „Фанта“ и „Загорка“. Какво ли ще стане, ако се кръстосат? Ако
тръгнем по този път, ще почнем да рекламираме върху млекопитаещи. Рано или късно
ще има крави „Дядова усуканица“ и тюлени „Рийбок“.
Изкуството също не е имунизирано срещу реклама. Така нареченото пласиране на
продукти е изключително досадно и масово разпространено в холивудските продукции.
Когато Мег Райън използва компютър „Макинтош“ с логото на отхапаната ябълка,
гледащо право в зрителя, това не е случайно. „Епъл“ си плащат за привилегията да
участват във филма. Когато Форест Гъмп тича през цяла Америка с маратонки „Найк“,
причината е, че корпорацията е сложила някой и друг долар в джоба на продуцента.
Преди време работех върху проект за „Уилсън“ и няма да забравя колко щастливи бяха
в департамента по маркетинг в Чикаго поради факта, че са си осигурили колосално
присъствие на продукт във филма „Корабокрушенецът“ с Том Ханкс. Те твърдяха, че
това им е струвало само стотина волейболни топки за продукцията, но аз се съмнявам.
Пласирането на продукти е много разпространено и във видеоигрите, комиксите и за
съжаление дори в литературата. Когато героят на Стивън Кинг мушка леденостуден
„Хайнекен“ в бар, пълен с вампири, това е, защото „Бъдуайзър“ не са си платили
достатъчно.
Но върхът на всичко, каймакът на какаото, последният унищожителен рекламен удар
бе нанесен върху всички нас в края на миналата година. Бейзболният отбор Чикаго Уайт
Сокс обяви, че всичките му мачове през 2007 ще почват точно в 7 часа и 11 минути.
Зад това странно решение стои компанията „7-единайсет”, която притежава огромна
мрежа от магазини. Е, това вече надмина всичко – успяхме да лепнем реклама и на
времето! Мислех го за недосегаемо, но дори и то, горкото, се оказа безсилно.
Последната ми надежда е в Бог, но ако не се лъжа, той рекламира Air Jordan.
Навремето хората са имали нужда от продукти, за да оцелеят – сега обаче продуктите
имат нужда от хора, за да оцелеят, и това е докарало рекламата до крайности. Ако
мислите, че има място, където да можете да се скриете от дългите ѝ пръсти, дълбоко се

692
лъжете. Тя е вездесъща, хитра, настойчива и свръхизобретателна. Тя е съзнателна,
подсъзнателна и надсъзнателна. Тя е навсякъде: на улицата, в мрежата, в Космоса, в
пустинята, в ръцете на „случайни“ минувачи, върху платното на художника, в 30-те
секунди в тоалетната, върху кожата на спортистите, в самолетите, върху храната ни,
върху прозрачните криле на пеперудите, а отскоро дори и във времето. Жизненото и
рекламното пространство са вече напълно интегрирани и ги разграничаваме все по-
трудно. Осъзнавам, че без реклама не само аз, а и стотици милиони хора щяха да останат
без работа, но не мога да не се изумявам пред нейните безумия. Казват, че всичко на
този свят си има цена, но бих ли се съгласил например срещу съответното заплащане да
слагам „Адидас“ след всяка своя дума в статиите си? Едва ли – все пак човек трябва да
покаже малко характер, да има силата да устои на материалните изкушения и да запази
поне зрънце професионализъм. Но-адидас-днес-адидас-ние-адидас-живеем-адидас-в
свят-адидас-който-адидас-всъщност-адидас-е един-адидас-голям-адидас-пазар-адидас-
и в този-адидас-свят-адидас-абсолютен-адидас-господар-адидас-е нейно-адидас-
величество-адидас-рекламата-адидас.

693
 Кървав Спорт
27 Февруари 2008
http://forum.basketball-bg.com/index.php?showtopic=11134

За хиляди изгубени души в гетата боксът е единствената светлина в края. За

хиляди изгубени души в гетата боксът е единствената светлина в края на тунела

Въпреки че все още дишаше, Бий Скотланд бе практически мъртъв. Младият му, 26-
годишен живот напусна завинаги окървавеното тяло в една топла юнска вечер на
боксовия ринг в центъра на Манхатън. В този фатален ден младият боксьор се сблъска
с юмруците на непобедения до този ден Джордж Джоунс и от самото начало на мача
на всички, които имаха нещастието да видят това трагично събитие, бе ясно, че тази
битка се носи със застрашителна скорост към неизбежна катастрофа.

„Всеки мой мач е една безмълвна пиеса.“

Шугър Рей Леонард

Скотланд бе изведен на ринга в последния момент, тъй като основният противник на

Джоунс се бе контузил. Обезоръжен от стоманените му удари, Бий свали гарда твърде
ниско още в първите рундове и почна да поема юмруци в лицето и челюстта си, без да
оказва почти никаква съпротива. В петия рунд Скотланд получи 25 последователни
удара в главата и може би това е бил моментът, в който един от кръвоносните съдове
дълбоко в мозъка му не е издържал.
Бий рухна в кома в 10-ия рунд, а чудовищното налягане в мозъка отне живота му
малко-по късно. Най-тъжното е, че смъртта на младия боксьор бе напълно нелепа,
безсмислена и предотвратима. Бий не бе убит от юмруците на Джоунс, а от една порочна
и дълбоко корумпирана система. Професионалният бокс е единственият спорт в САЩ,
който функционира без национална лига и върховен комисар. Административният хаос
и децентрализацията продължават да властват въпреки отчаяните опити на няколко
сенатори да въведат някакъв ред.
Боксьорите не разполагат с права, профсъюзи, пенсионен фонд, застраховка и
универсални мерки за здравна сигурност. Мрачни личности като Дон Кинг, чието
влияние анализирахме миналата седмица, са всъщност естествен продукт на тази
система и като такъв правят всичко възможно да я защитават. В бокса няма игрови
сезон, правилник и разписание. Всеки мач е отделна сделка, ръководена от алчни
продуценти и скандалната „ранглиста“. Тя дава рейтинг от едно до десет на
претендентите за титлата (едно е най-високият). За никого не е тайна, че трите
организации, които създават ранглистата – WBA, WBC и IBF – са институции за
безочливо изнудване. Те облагат световните шампиони с феноменални такси за
„правото“ да защитават титлата си, като в същото време нагло търгуват рейтинга си сред
останалите боксьори. Той има голяма стойност, защото по-високият рейтинг води до
по-скъпи мачове и доходи от телевизионни сделки. Щатските боксови комисии са тези,
които на хартия би трябвало да защитават правата на боксьорите, но те са пълни с
корумпирани и некомпетентни елементи, назначени с политически връзки.
Последният мач на Скотланд бе предаван на живо от ESPN и всички участващи имаха
694
интерес да продължи колкото се може по-дълго. Около ринга имаше трима официални
лекари и въпреки че за всеки бе очевидно, че сме свидетели на мъчителен и брутален
побой, нито един от тях не успя да си припомни Xипократовата клетва. Принципно
двубоят трябваше да бъде спрян още в началото за „тест със светлина“. Ако зеницата на
боксьора не се свие, когато тънък сноп светлина е насочен право в нея, това е сигурен
знак за травма в мозъка и е време не за бокс, а за линейка. Но в деформирания свят на
този спорт няма място за логика, съчувствие или хуманност. Официалните лица,
лекарите, съдията и мениджърите гледаха с престъпно спокойствие и доларови знаци в
очите как един млад човек бива методично убиван. Бий бе просто един от десетките
хиляди беззащитни, самотни и експлоатирани гладиатори на Америка. Млади боксьори,
пълни с енергия и мечти за слава, са пръснати из всички ъгълчета на страната. Смазани
от бедност и безизходица, тези изгубени души се лутат из лепкавите гета, в които
спортът е единствената светлина в края на тунела и изход от блатото. От Бронкс до
Южен Лос Анджелис в олющени тренировъчни зали всекидневно се лее кръв и пот в
името на една голяма илюзия. Рано или късно няколкото свръхталантливи боксьори,
които се доберат до профиринга, ще бъдат третирани като добитък и хвърлени на
заколение от порочната система.
Показателно за безправието например е, че Дон Кинг забранява на боксьорите да си
наемат собствени адвокати, а сметките им се водят от личния му счетоводител, който
между другото се казва Джоузеф Мафия.
Нямат брой великите шампиони, които по един или друг начин са били ограбени от
бокса. Над 500 състезатели са загинали по ринговете в САЩ, но това не е единственият
смъртен грях на този спорт. От години най-реномираните невролози твърдят, че
продължителната кариера води до ужасяващи мозъчни травми и трайни увреждания.
Вече не се оспорва фактът, че хилядите удари в главата причиняват и дегенеративни
заболявания като Алцхаймер и Паркинсон. Най-разпространено е състоянието дементиа
пугилистика, при което спортистът губи фрагменти от паметта си, получава тремори,
губи равновесие и изпитва параноя.
За мен боксът винаги е бил източник на противоречиви чувства. Епични двубои като
Хърнс – Леонард или Шугър Рей Робинсън – Джейк Ла Мота са изумителен спектакъл,
който не може да бъде описан с думи. Когато най-големите застанат на ринга, боксът се
превръща в изкуство. Един кървав балет, в който има и вътрешна логика, и интелект, и
красота. Който е видял митичната битка между Фрейзър и Али в Манила през 1975, едва
ли ще забрави как рингът изведнъж се превърна в геометричен лабиринт от вероятности,
в който двамата съперници изрисуваха шедьовър от мълниеносни движения, финтове и
прецизни удари. Тази битка създаде своя собствена неприкосновена митология, която
ще витае в историята дълго след като всички ние сме напуснали този свят.
Боксът често е бил вдъхновение за писатели като Хемингуей, Камю, Джек Лондон и
Норман Мейлър. Може би причина за това е истината, че боксът често е една от най-
искрените метафори за живота. Съблечен от преструвки и примитивен в намерението
си този спорт ни връща бекомпромисно там, където повечето писатели винаги се
стремят да надникнат – в самата същност на човешката натура.
Най-големите специалисти смятат Шугър Рей Робинсън за най-добрия боксьор на
всички времена. В дивашкия му танц на ринга не е имало слабо място. В апогея си той
е бил елегантен, светкавичен, безмилостен и атрактивен. В неизчерпаемия му арсенал
се спотайвали всички възможни удари и с лявата, и с дясната ръка, а челюстта му,
казват, била като от бетон. Обаятелен, бляскав и приказно богат, Робинсън е бил нещо

695
като Майкъл Джордан на своето време. Все още се носят легенди за похожденията му
из нюйоркските барове и за красавиците, които непрекъснато гравитирали около него.
Но подобно на звездите преди и след него Шугър Рей станал жертва на пиявиците и
паразитите, властващи в този спорт. Името му било гаранция за много пари и системата
продължила да го праща на ринга дълго след като способностите му били ограбени от
времето. Така Робинсън постепенно се разделил с най-ценното си – здравето.
Легендарни били победите му над Ла Мота, Фулмър и Грациано, но той не ги помнел.
Накрая Шугър Рей не помнеше дори името на сестра си не познаваше внуците си и
прекара последните си години, взирайки се в стената с далечна усмивка.
Подобна бе съдбата на големия Джо Луис, на Джак Демпси и на много, много други.
Вярно е, че Ленъкс Люис и Джордж Форман са намерили начин да надиграят системата,
но те са по-скоро изключения. Днес Ивендър Холифийлд обитава една от най-големите
къщи в Северна Америка и има близо 70 млн. долара. Въпреки това пепелянките около
него се опитват да го изтикат пак на ринга, въпреки че бившият шампион едва говори и
мозъкът му не е в състояние да изпраща адекватни сигнали до крайниците. Пред тази
окаяна гледка дори нюйоркската боксова комисия не намери сили да му разреши да се
състезава и издаде здравна забрана. Сенаторът Джон Маккейн от Невада се опитва да
прокара закон, който ще регулира бокса, ще създаде медицински комисии, които да
освидетелстват боксьорите, и ще наложи възрастова граница. Идеята е боксът да
заприлича поне малко на далеч по-човечния си аматьорски вариант. Но този закон
изглежда обречен, тъй като става дума за огромен бизнес с лоби във Вашингтон и
опасни приятели както в най-висшите, така и в най-нисшите кръгове на обществото.
Бий Скотланд си отиде на 26 години. Той нямаше силен удар или бързи крака. Не се
беше състезавал от една година и бе напълно неподготвен. На ринга бе попаднал заради
голямото си сърце и желанието да изтръгне жена си, майка си и трите си деца от ноктите
на бедността. За този мач боксовите хиени му бяха гарантирали $ 8000 и горчивата
истина е, че на малко хора и в залата, и пред телевизионните екрани им пукаше дали
тези банкноти ще подгизнат малко в кръвта на боксьора.
Малко неща в бокса се промениха след смъртта на Бий: някои лекари бяха смъмрени,
няколко бюрократи бяха заменени с други и системата продължи необезпокоявана
порочния си ход. Вече почти никой не си спомня за Скотланд, за неизживяния му живот,
за младата му вдовица, съсипаната майка и осиротелите деца. Докато това не се
промени, смъртта ще продължава да си проправя път в залата – между жадната за кръв
публика, захапалите дебели пури мениджъри, корумпирани официални лица и
некомпетентни лекари, за да се добере до поредното безжизнено тяло, проснато на
прашния ринг.
Робинсън, Джо Луис, Демпси, Али и дори никому неизвестният Скотланд са все хора,
израснали в нищета, и преди да потънат безвъзвратно в океан от страдания, са
протегнали ръка към бокса като към спасителен пояс. За огромно съжаление вече повече
от сто години професионалният бокс е един примамлив спасителен пояс, който обаче е
направен от олово.

696
 Хайде На Бас С Амарило Слим
(Или как комарджията победи тенис шампион с тигани
вместо с хилки)
19 Април 2008
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2008/04/19/forum/d5015_6.htm

Ето, че отново съм във Вегас. Този град няма да престане да ме изумява с колорита
и противоречията си. Всичко сякаш е доведено до своята абсолютна крайност, всичко
е временно, повърхностно и мимолетно. Градът е толкова откровен в намеренията си,
че човек с радост се преструва, че вярва на лъжите му. За мен Лас Вегас винаги е бил
нещо като лекарство за тукашната псевдопуританската нравственост – място, в
което американците идват, за да се отърват за малко от лицемерието си. Не е ли
многозначително, че мотото на града е: „Каквото се случи във Вегас, остава във
Вегас!“ Това е идеята – една огромна клапа, която се отваря, за да изспусне идващите
под огромно налягане грехове.

Най-великият играч на покер за всички времена (в средата) сега се радва на

старините си, а Милош Форман снима филм за живота му с Николас Кейдж в
главната роля

Свечерява се и градът поема дълбоко дъх в очакване на поредната безумна нощ.

Неоновото цвете на пустинята пулсира с всеки цвят на спектъра, раздирайки
неподвижния, горещ въздух над себе си с безброй неспокойни светлини. Този път, като
никога, съм настанен в стая с великолепен изглед. Отседнал съм в неописуемия хотел

697
„Ню Йорк, Ню Йорк“ и огромният ми прозорец се взира директно в аортата на града –
прословутия „Лас Вегас Булевард“. Отсреща е фрапантният „МGМ Хотел“, а под мен
пъплят бавно скъпи автомобили и безброй жълти таксита. Тротоарът също се е
превърнал в безкрайна пълзяща анаконда от човешка плът – хиляди пешеходци,
проправящи си път към казината между плътен кордон от агресивни продавачи на жени.

Никога не съм бил роб на хазарта, но винаги съм бил крайно заинтригуван от мотива-
цията и психиката на патологичния комарджия.
Когато идвам във Вегас, обичам да се измъквам от бляскавия булевард и да търся
миналото в стария център и легендарните казина на „Фремонт стрийт“. Тук човек може
да срещне много нестандартни личности и заедно с миризмата на евтин парфюм и
доминикански пури да вдиша част от автентичния характер на града. Въпреки
младостта си Вегас е създал своя уникална митология и от богатия му хазартен фолклор
са родени някои от най-интересните герои или може би антигерои на Америка. Искам
да ви разкажа за един от тях – Амарило Слим.
Мисля да започна този разказ от 1 юли 1946 г. на атола Бикини в Тихия океан. В този
слънчев ден стотина млади моряци със защитни очила се взират с напрежение в
кристално чистия хоризонт в очакване на нещо чудовищно. То пристига минути по-
късно върху крилете на бомбардировача ААФ Б-29. Самолетът пуска термоядрена
бомба, недалеч от кораба и зловеща атомна гъба се вдига на два километра във въздуха.
Преди 60 години атомното оръжие е било малко или повече експериментална
технология и американската армия е искала да изследва последствията от нейното
използване върху хора, постройки, плавателни съдове и т.н. Моряците в кораба са били
доброволци – луди глави, за които опасният експеримент е бил възможност да изпитат
нещо невиждано. Между тях е бил и Томас Престон-младши, познат на света като един
от най-големите титани на хазарта Амарило Слим. Ударната вълна от експлозията
предизвикала 40-футово цунами, което замалкo да потопи кораба.

Избрах този епизод от живота на комарджията, защото илюстрира много добре силата
на онази вътрешна необходимост, наречена тръпка, която е движещ механизъм на
хазартната личност. Неизвестността и опасността не само че не са пречка за нея – те са
нейната същност. Но „тръпката“ е може би единственото общо между Слим и
обикновения комарджия. При Амарило уникален е подходът към хазартните игри като
към професионален проект, от който могат да бъдат извлечени огромни дивиденти. Това
е причината Амарило да играе само игри с човешки фактор. Машини, рулетки и други
механизми, програмирани в полза на казиното, никога не са го интересували. Според
мен Слим не е толкова комарджия, колкото много талантлив спортист, роден математик,
страхотен актьор и най-вече изключителен познавач и манипулатор на човешката
психика. Още в най-ранните си години е открил, че разполага с нечовешка координация,
точно око и усещане за тайминг и пространство. Тези качества го превръщат във
виртуозен играч на билярд. Още като ученик започва да броди из щата Тексас в търсене
на жертви, които да раздели от парите им. Амарило винаги е бил крехък, но като
тийнейджър физиката му е била просто гротескна. Момчето било толкова слабичко, че
нищо чудно за всеки случай да е излизало от ваната, преди да източи водата.
Слим обаче е намерил начин да превърне невзрачния си вид в мощен коз. Когато
видели младежа с дълги несръчни крайници да изпуска нескопосано щеката,
противниците му решавали, че той ще бъде лесна плячка. Малко по малко обаче името

698
на Амарило почнало да изпреварва появата му в клубовете по билярд из Тексас и вече
никoй не искал да играе на пари срещу младия виртуоз. Кладенецът започнал да
пресъхва и Слим решил да се впусне в други хазартни авантюри.

Още като първокласник Амарило демонстрирал страхотен афинитет към

математиката и впоследствие дори бил пратен в училище за напреднали. По-късно
младият комарджия решил да комбинира калкулативното си мислене с усета си към
човешката психика и да скочи с главата надолу в опасния свят на професионалния
покер. Слим натрупва купища пари като пътуващ картоиграч. Бързо се научава да „чете“
с лекота картите на противниците си на базата на тяхното поведение. От друга страна,
неговото собствено блъфиране е напълно неразгадаемо. Амарило обикаля от град на
град в търсене на покер маси и хора с много пари и голямо самочувствие. Слим печели
официални турнири, включително и най-престижния – „световната серия на покер“ в
Лас Вегас. Славата му е толкова голяма, че когато постъпва доброволно в армията,
практически не служи, а е изпратен да забавлява войниците в поделенията с виртозни
демонстрации по билярд. Колкото по-легендарно става името му, толкова повече
Амарило започва да се сблъсква с най-различни знаменитости – от холивудски звезди и
спортни величия до президенти. При тези контакти Слим осъзнава нещо много важно:
знамeнитостите са пълни както с пари, така и с огромно самочувствие и като че ли нямат
нищо против да се разделят и с двете. Най-хитрият номер на Амарило е да се
специализира в единствена по рода си способност, която на пръв поглед е абсолютно
нелепа. „Ще те бия на тенис на маса по всяко време, но трябва аз да избера хилките“,
предизвикал комарджията не кого да е, а шампиона от „Уимбълдън“ Боби Ригс.
Тенисистът веднага приел облога и бил смазан, тъй като Слим се появил с два тигана
вместо хилки. Оказало се, че Амарило се е подготвял с месеци за този капан.
По същия начин победил шампиона на Тайван по пинг-понг, но този път играли с
бутилки за кока-кола. Изненадал неприятно и прочутия майстор на билярда Минесота
Фетс, побеждавайки го в любимата му игра, но не със щека, а с дръжка на метла.
До ден днешен се говори за митичния му сблъсък на покер масата с императора на
порно индустрията Лари Флинт. Само за една нощ Слим прибрал от джобовете на
издателя на „Хъстлър“ $1,7 млн. Кънтри певецът Уили Нелсън също е сред жертвите.
Една вечер във Вегас Амарило предизвикал Нелсън в игра на домино и за отрицателно
време му прибрал $ 300 000.
Освен всичко друго Слим е и феноменален играч на голф – сред най-странните му
постижения е победата над най-известния каскадьор на САЩ Ивъл Кънивал. Мачът,
разбира се, се състоял не със стик, а с ковашки чук. В друга авантюра Амарило се хванал
на бас с група милионери, че с един удар ще прати топка за голф на 1000 м. На
следващия ден ги завел на брега на огромно замръзнало езеро и топката действително
се изпързаляла над посоченото разстояние.
Един от най-омразните хора на Амарило бе спортният коментатор Джими Снайдър.
Между двамата съществуваше страхотна нетърпимост и може би поради това Снайдър
прие с възторг самоубийствения залог на Слим да се спусне със сал по една от най-
опасните реки на Америка през зимата. Бесният планински поток се носеше с рев през
планините на Айдахо и носеше застрашителното име Река без връщане. Каскадата беше
толкова опасна, че „Лойдс“ отказа да застрахова Слим. Той обаче се оказа идеално
подготвен дори за тази авантюра и я преодоля благодарение на специален свръх-
устойчив сал и неопренов костюм, създадени за него от Жак-Ив Кусто.

699
 Слим също е играл покер с президентите Никсън и Джонсън, бил е гост в безброй тв
предавания, а снимката му виси в офиса на кмета на Вегас Оскар Гудман. Режисьорът
Робърт Олтман го включи в един от филмите си, а Джон Ритар написа песен „Би ли се
осмелил да се хванеш на бас с Амарило Слим“.
Преди време Слим отиде на откриването на „Казино де Карибе“ в Колумбия, но бе
отвлечен с вертолет от картела на Пабло Ескобар, който го помислил за агент на ЦРУ.
Самият наркобос спасил живота му след като разбрал, че става дума за Слим. Едно от
най-интересните неща в характера на Амарило е неговата избирателност и дори
рицарщина. Той никога не обира парите на хора, които не могат да си го позволят. Освен
това дори след като спечели, прави така, че да остави достойнството на загубилия почти
непокътнато. „За мен е важно загубилият да не се почуства унижен. Така дори има шанс
да заложат отново срещу мен. Това е ценно – по добре да стрижеш овцата много пъти,
отколкото да ѝ махнеш кожата само веднъж.“
Днес Слим е все още жив и здрав, но е престанал да залага. Живее в огромното си
имение в Северен Тексас, пише книги и се радва на старините си. В момента Милош
Форман снима филм за живота му с Николас Кейдж в главната роля.

Не искам да романтизирам хазарта чрез разказа си за Амарило. Този колоритен герой

на Вегас не е правило, а по-скоро изключение – човек с уникални дарби, които е
използвал, за да надиграе не толкова системата, колкото човешкия елемент в нея. Той
не е комарджия, защото е спечелил баса още преди да е направил залагането. Според
повечето учени „тръпката“ от залагането и рискът, асоцииран с хазартната ситуация,
имат физиологични параметри. Изследвания сочат, че само мисълта за залагане върху
събитие с несигурен изход води до отделяне на серотонин и допамин в определени хора.
Тази реакция има наркоманиен профил.
Навремето Зигмунд Фройд анализирал пристрастреността към хазарта на Фьодор
Достоевски и стигнал до извода, че писателят е залагал, за да сподави самоубийствените
си наклонности. Те били породени от комлекси, вкоренени в тежкото му детство.
Накрая Достоевски е бродил от казино до казино, залагайки с треперещи ръце пари,
взети назаем. Това го е съсипало финансово, психически и дори физически. „Играчът
на рулетка“ е покъртително произведение, защото още в самото начало човек разбира,
че писателят говори за себе си. Истината е, че идеята за приказно богатство без никакъв
труд е просто фантазия. Думата „комар“ едва ли е случайна. Подобно на едноименното
насекомо неговата работа е да се впие в жертвата си и да смуче лакомо кръвта ѝ.

Естествено, че след малко ще сляза долу в казиното и ще хвърля няколко банкноти на

Блек Джек. Знам, че ще загубя, но също така знам, че ще спра навреме. Познавам добре
Вегас. Знам точно какво продава: фалшиви мечти, фалшиви илюзии и фалшива любов.
Градът е рожба на пустинята, в която бродят жадните, и може би точно тя го е научила
на древния си тайнствен занаят – създаването на миражи.

700
 Размисли За Един Спортен Месец
(Крауч трябва да вдига повече щанги ...
... ако не иска да го пращат на мачове по факса)
12 Юли 2006
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2006/07/12/forum/d4385_6.htm

Тази седмица реших да изложа напълно произволни и неподредени мисли от един

хаотичен месец в света на спорта. Не е ясно как ръководството на Ливърпул успява
да задържи Питър Крауч в Англия през есента, когато останалите щъркели мигрират
в Северна Африка

Независимо от отпадането на щатския отбор световното се отчете като голям успех

отвъд океана. Тв рейтингът скочи с феноменалните 125% в сравнение с 2002, но това,
което е още по-интересно, е, че все повече американци започват да отварят съзнанието
си към царя на спортовете.
Изпитвам много противоречиви чувства към финала. От една страна, се радвам за
победата на скуадра адзура, а от друга, си давам сметка, че този двубой ще остане
завинаги в съзнанието на хората най-вече с необяснимата постъпка на Зинедин Зидан.
Защо един от най-великите и дисциплинирани футболисти на нашето време реши да
701
нападне Марко Матераци като разгонен хималайски муфлон? Отговорът е без значение.
Провокациите отдавна са част от футбола. Каквото и да му е казал италианецът, Зизу
трябваше да запази самообладание. Той не е някакъв 20-годишен хлапак, на име Уейн
Руни, израснал в семейство на потомствени боксьори, а гениалният и елегантен капитан
на бившия световен шампион, играещ в последния си мач, при това на най-голямата
възможна сцена.
Един интересен факт: знаете ли, че Зидан, един от най-добрите подавачи на този и
онзи свят, е играл 56 мача в националния заедно с Тиери Анри, който пак е един от най-
добрите реализатори на този и онзи свят. Един-единствен път обаче Зидан е намерил
Анри с голово подаване. Това бе центрирането от наказателен удар срещу Бразилия и
пасът дори не бе предназначен за Анри. Действително от години съществува някаква
мистериозна липса на футболна връзка и тайминг между тези две велики звезди.
Хубав мач стана между Хърватия и Австралия. Съчувствам на съдиите, тъй като те не
го гледаха. Най-забавен бе Греъм Пол, който беше напът да покаже на Йосип Шимунич
7-8 жълти картона. Още по-трогателен бе, като даде последен съдийски сигнал, докато
топката прелиташе във вратата на Хърватия, а след това продължи да раздава картони
и след края на мача. Слава Богу, Пол е в добра ситуация, защото Англия се радва на
някои от най-добрите психиатрични клиники в света.
Според мен след 30-40 години Кристиано Роналдо ще стане първият португалец,
носител на наградата „Оскар“ за цялостно творчество. По принцип целият португалски
отбор е достоен за Кралската Шекспирова академия, но Роналдо е просто на друго ниво.
Повече от очевидно е, че той се подготвя по метода на Станиславски: при всяко
препъване във въображаем противников крак той пада като покосен от картечен огън.
При това във всеки негов лицев мускул, във всеки спазъм се чете безпогрешно агонията
на една гърчеща се в ужасяваща болка, невинна антилопа. Браво, Кристиано! Де Ниро
и сър Антъни Хопкинс са в залеза си, но надеждата за приемственост няма да угасне
благодарение на младите факлоносци на гордата актьорска професия като теб!
Моят любим президент Бил Клинтън се появи на стадиона за финала, което не бе
изненада, тъй като всички знаят, че той е голям поклонник на Франция, на нейния
футбол, кухня, вино, култура и най-вече – любов...

Португалия – Холандия бе най-грозният мач, който някога съм гледал. 90 минути на

тотална сеч и долни симулации. Аз имам алтернативно мнение и не обвинявам адаша
Валентин Иванов. Според мен виновни са треньорите за това, че нямат никакъв контрол
върху играчите си, и самите играчи за това, че се държат като второкласници, но имат
безочието да се наричат професионалисти.

Германците показаха великолепен футбол в 6 от 7-те си мача и заслужено си тръгнаха

с високо вдигнати глави и бронзови медали. Те бяха отборът, който заедно с този на
Аржентина демонстрира модерна игра, с много движение, изненадващи комбинации и
идеално преливане от защита в нападение.

Най-уникалният играч на световното? Питър Крауч. Е, такъв футболист никога не е

имало! Не може да си два метра висок и да тежиш под 70 кг! Направо се чудя как
ръководството на Ливърпул успява да го задържи в Англия през есента, когато
останалите щъркели мигрират в Северна Африка. Признавам, че Крауч ми е много
симпатичен и е изключително забавен, но трябва да вземе някой и друг протеин и да

702
влиза от време на време в залата за щанги, защото в противен случай силен страничен
вятър на игрището ще го отвее директно в сектор В. Ако не друго, то поне английската
федерация може да спести пари от него: вместо да му купуват самолетен билет, да го
изпращат на международни мачове директно по факса.
Знам, че се повтарям, но пак ще отбележа, че чешкият футболен отбор в много
отношения е като носа на Майкъл Джексън – скъп, но въпреки това нестабилен.

Давате ли си сметка, че в един-единствен мач англичаните пропуснаха повече дузпи,

отколкото Германия през последните 30 години в европейски и световни първенства?
Смея да твърдя, че железният аржентински съдия Орасио Елисондо е в далеч по-добра
спортна форма от бразилеца Роналдо и сигурно ще го надбяга на средни и дълги
разстояния. Ако Роналдо още отсега е тръгнал да гони 100 кг, то какво ще стане, след
като спре да играе? Сигурно ще направи такава талия, че вместо колан ще трябва да
използва Ивицата Газа. Не ми се мисли за палестинците.
Моите уважения към геройствата на французите, но играта с един изолиран нападател,
който често поема топката с гръб към вратата и няма на кого да подаде, е демоде. Когато
Рибери не е в игра, нападението е в безпътица. За мен той е не само откритието на
шампионата, но и едно от най-бързите двуноги същества на планетата Земя. Много
важно, че прилича на отрицателен герой в мадагаскарско анимационно филмче (не че
някога съм гледал такова). Рибери е великолепен футболист, който успя да събере очите
дори на прехвалените бразилци.
Между другото ето я и историята на белезите по лицето на Рибери: той бил едва 2-
годишен, когато баща му катастрофирал жестоко. Малчуганът минал през предното
стъкло с лицето напред. Цяло чудо е, че е оцелял. От години Рибери отказва пластична
хирургия и твърди, че не му пука нито от белезите, нито от изкривените зъби, нито от
счупения нос.
Италианците станаха шампиони, защото играха силно в най-важните моменти и
защото имат вълшебник на вратата, подкрепян от най-добрата защита. Въпреки това
отборът им не показа нищо ново като въображение или принос към играта. Да не
забравяме, че адзурите бяха надиграни от 9 американчета, а после отърваха кожата с
дузпа-фантом срещу Австралия. В последния мач италианците изглеждаха по-
възрастни от френските старчета и бяха по-слабият отбор през второто полувреме и в
продълженията.
Стига критика! Има какво още да се желае, но победителите не ги съдят, а и адзурите
бяха един от малкото отбори, които показаха колективизъм. Едно е сигурно: останалият
свят е бесен, защото някак между другото световното се превърна в европейско. И
докато Италия празнува, цели пет континента ближат рани и се готвят за
безкомпромисен реванш през 2010 в Южна Африка.

В странна посока се е отправил женският тенис. В събота гледах мъжки финал на

„Уимбълдън“. На следващия ден гледах и Федерер срещу Надал...
Федерер е изумителен тенисист. Бекхендът му с една ръка е произведение на
изкуството, а начинът, по който „маскира“ сервисите, си е направо необясним. Слава
Богу, че не се е родил в средните векове, защото Светата инквизиция сигурно щеше да
го осъди за магьосничество. Казват, че най-трудното е да направиш така, че нещата да
изглеждат лесни. В това отношение Федерер е, меко казано, виртуоз. Когато един ден
кариерата му свърши, ще го наричаме най-великия за всички времена... дори ще му

703
простим, ако вземе, че удари една глава на Рафаел Надал в последния си мач.

Бих искал да знам какви магарии е правил бащата на режисьора Куентин Тарантино –
Тони, през декември 1980? Според мен е бил на ваканция някъде в Европа, защото
приликата между Федерер и Куентин е крайно подозрителна. (Виж снимките.)

Нужно ли е въобще да се провежда Формула 1 в Индианаполис? Михаел Шумахер е

абониран за тази писта. Ако не се лъжа, никой друг не е печелил там. Нека направо му
дадат точките и да не ни губят времето. Ясно е, че ако ще да се появи с първа генерация
Запорожец на старта, Шуми пак ще спечели.

Тв рейтингът на Тур дьо Франс е паднал с 45% тази година най-вече поради
отсъствието на Ланс Армстронг. Този спад е идентичен с катастрофалния рейтинг на
финалите в НБА след второто пенсиониране на Майкъл Джордан през 1999.

Браво на суперзвездите Леброн Джеймс, Дуейн Уейд, Кармело Антъни и Крис Бош за
това, че знаят значението на думата лоялност. Въпреки апетитните оферти на други
отбори тези млади играчи решиха да подпишат дългосрочни контракти със сегашните
си работодатели. Най-невероятно е решението на Леброн, който можеше да вземе около
$ 10 000 000 повече от „Найк“, ако бе отишъл да играе в Ню Йорк.

704
 Силата На Нашето Неспокойствие
24 Май 2007
За вестник „Стандарт“
http://paper.standartnews.com/archive/2005/05/24/society/index.htm

Тук, в самото сърце на Средния Запад, Четвърти Юли, Денят на Благодарността и

Коледа са без съмнение най-големите и чевствани с огромно въодушевление празници.
За около стотина човека, живеещи в околността, обаче едва ли има по-значителен ден
от 24 Май. От години денят на Славянската писменост събира българите от близките
градове в една от най красивите местности тук, на ръба на живописно езеро, окъпано в
гъстата зеленина и пищните цветове на най-хубавият месец в годината.

Много са погрешните убеждения и предразсъдъци за българите в чужбина: истината

е, че животът е сложен за всеки човек откъснат от корена си и търсещ съдбата си толкова
далече от мястото което му е дало живот, образование и самоличност. Не е вярно
сляпото обобщение, че българите в чужбина се срамуват от народността си и са
разяждани от завист към успехите на сънародниците си. Някои от най-щедрите,
благонамерени и родолюбиви българи, които съм срещал през живота си живеят именно
тук, където духът на Странджата е намерил своите достойни наследници сред хилядите
хъшове на 21 век.
Естетвено, както във всяка една общност, тaкa и тук се срещат и точно противо-
положният вид хора, но нямат брой случаите, в които съм ставал свидетел както на
безкористно подадена българска ръка за помощ, така и на пословичната нашенска
признателност.
Много неща се промениха през последните 15 години: светът сякаш се смали,
границите се разпаднаха, зелените карти заваляха и броят на българите тук нарастна от
само четирима на над сто. В тази общност няма почти нищо еднородно: това са все хора
от най-различни поприща, произходи и занаяти. Учудваща е лекотата с която българите
намират общ език помежду си. Строители, учени, лекари и работници остават завинаги
свързани благодарение на невидимата нишка с Родината.
За съжаление малко по малко, ежедневието, грижите и работата като че ли все повече
ни отделят един от друг и все по-рядко намираме време да поддържаме връзка помежду
си, но на 24 май съотечествениците ни тук оставят всичко останало за да почетат както
двамата солунски братя и нашата книжнина и писменост, така и всичко свързано с това
единствено по рода си, свещено място наречено България. В този ден около езерото
гърми българска музика, вятърът се блъска в родния трибагреник, а по моравите се
носят диви ръченици. Това е денят в който успяваме да се освободим от напрегнатото
си ежедневие, да забравим поне за малко вечно бързащото време и да се отдадем на
спомени и мисли за това вълшебно парче земя, което ще ни вика да се върнем до края
на дните ни. Голяма е силата на този древен глас и малко са хората които са в състояние
да му устоят. В този глас има и болка, и красота, и страдание, и надежда и българинът
е орисан да го чува и разбира независимо колко океана и планини са застанали между
него и отечеството му.
Който веднъж е имал възможността да се гмурне в прелестите на Родопите, да чуе
песните на Тракия или да остави мързеливо падащият рилски сняг да се топи върху
705
лицето му, е обречен завинаги да носи България със себе си по света.
Никога няма да забравя студеният януарски ден през 1990 година на летище София,
когато въпреки че отлетях през океана в търсене на нов живот, част от мен отказа да се
качи на самолета и остана завинаги в България. Това беше една болезнена раздяла със
самия себе си, която продължава да ме терзае до ден днешен.
Независимо от обстоятелствата всяко лято и аз, и децата ми намираме начин да
посетим родината. Дъщеря ми Алина е на десет години, но вече е била 11 пъти в
България и дори не може да си представи лятото без да прекара поне два месеца в
страната ни. Това в никакъв случай не е изключение: повечето българи които познавам
правят всичко възможно да се връщат колкото се може по-често и да възпитават обичта
към България в поколението си.
Тъжно е че, толкова много млади българи дори днес имат за цел да напуснат страната
си: човек рядко осъзнава какво има преди да го е загубил. Не само за нас, но и за целия
свят, България е истинска съкровищница, древен кръстопът, източник на мъдрост и
вдъхновение. Не случайно толкова много, пленени от красотите на България, чужденци
сега са обърнали очите си към нея и купуват старите и планински къщи с намерението
да ги превърнат в свой втори дом.
През годините в странство съм срещал много българи тук, които съществуват в
състояние на постоянна безтегловност. Вечно неспокойни, вечно търсещи. Дори тези,
които са намерили успех и благополучие продължават упорито да търсят нещо: може
би някаква недостижима истина, а може би просто себе си. Силата на това тайнствено
неспокойствие се крие в самите недра на България.
Преди няколко години, около Коледа през града ни мина Ваня Костова и около 50
българи веднага се събраха в дома ми за да се запознаят с великолепната певица.
Нямаше обещание за песни, но всички, разбира се, се надяваха да чуят знаменития и
глас. В даден миг, Ваня сякаш усети някакво силно, неизречено желание в претъпканата
гостна и внезапно запя ”Облаче лe бяло”... Така както само тя може: хем силно, хем
нежно, без никакво усилие и на самият ръб на въздишката. Всички притихнахме и
оставихме прелестният и глас да обиколи плавно стаята, да грабне душите ни и да ни
отведе обратно към търкалящите се родопски хълмове, към наводнените с благоухайни
рози под-балкански долини, към приказливите листа на горите ни и към най-синьото
небе на този грешен свят.
До ден днешен не съм чувал по-прекрасна песен, но въпреки това нямаше
ръкопляскания и поздрави за изпълнението на Ваня. Надявам се тази чудесна жена да
ни е простила за това и да е разбрала колко опустошително силна е била песента и и
колко много признателност е имало в мълчанието ни и в просълзените ни очи. Дори
съпругата ми, която не знае дума български попи чувствата ни и не успя да удържи
сълзите си.

Да, има неща на този свят пред които и времето и разстоянието са безсилни. Може би
затова всяка година намирам начин да се върна в България. За да не забравям точно
откъде сам дошъл и на кого дължа всичко което сам постигнал. За да почерпя сили от
земята си. За да усетя отново и страданието и величието на тази страна. За да науча
децата си на несравнимият български език. За да даря и тях с възможността да осъзнаят
саможертвата на Левски, Ботев и всички останали български мъченици. За да прегърна
родителите си. И, разбира се, за да посетя сърцето си, което завинаги ще ме чака на
летище София…

706
 24 Май е голям ден за българите тук. По-голям и от Четвърти Юли, и от Деня на
Благодарността, и даже от Коледа. Дори тези, които не успяват да дойдат на езерото за
да празнуват, намират начин да отбележат денят на българската книжнина и писменост.
Hякои отново отварят отдавна прочетена българска книга. Други запретват ръкави за да
умесят любимата баница. Tрети канят приятели за да отворят дълго пазеното шише с
ракия. Познавам дори един широкодушен българин, който на този ден поправя колите
на сънародниците си без пари.
Ето, че тази година, аз също намерих начин да благодаря на светите братя Кирил и
Методий и да отбележа 24 май по своему:
завършвайки цялото това писание без да използвам нито една чуждица.

ЧЕСТИТ 24 МАЙ, СКЪПИ СЪНАРОДНИЦИ!

707
 Поле На Мечтите
(Строителството на зали в САЩ изживява истински
бум)
7 Септември 2005
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2005/09/07/forum/d4082_3.htm

Една от най-интересните и най-често употребяваните американски пословици е

рожба на един от първите филми на Кевин Костнър: Field of Dreams („Поле на
мечтите“). В ролята на фермера Рeй Кинсела той чува мистериозен вътрешен глас,
който му нашепва: „Ако го построиш, те ще дойдат!“ Рей дешифрира тези думи като
съвет да построи игрище за бейзбол сред океана от царевични ниви на Айова.

Заобиколен от безкрайната аграрна утопия на този потискащ щат, Костнър се хваща

за работа и след много перипетии, инвестиции и къртовски труд прави изумително
игрище с изкуствено осветление и система за напояване. Познатите и роднините на
фермера са убедени, че бъдещето му е неразделно свързано с психиатрична клиника, но
в края на филма най-великите бейзболисти, които отдавна са се преселили в небитието
изникват от двуметровата царевица и заиграват неописуем мач върху идеално
фризирания терен. Поуката естествено е, че за мечтите няма препятствия и те трябва да
бъдат преследвани докрай и с всички средства.
В случая се говори за зомбясали бейзболисти, но думите: „Ако го построиш, те ще
дойдат!“, са свободни за интерпретация и бързо станаха част от американския речник.
„Поле на мечтите“ е мелодрама за мъже, близка до местния манталитет, тъй като тази
страна въпреки недостатъците си е пълна с енергични, мотивирани и предприемчиви
мечтатели.
Днес почти всеки уважаващ себе си град в Америка разполага със свое поле на
мечтите, дори и да няма професионален тим, който да играе на него. Места като Омаха,
Фресно, Оклахома Сити и много други положиха неимоверни усилия, за да финансират
строежа на свръхмодерни спортни съоръжения, чиято цена е средно над $ 200 млн.
Тези комплекси автоматично се превръщат в могъщ развлекателен център и
урбанистична сърцевина на града.
Преди 4 г. за пръв път стъпих в новия дом на Далас Мавърикс Американ Еърлайнс
Сентър и въпреки че съм виждал стотици зали по света, не можах да сдържа
възхищението си. Комплексът е произведение на архитектурното изкуство, въпреки че
отвън изглежда тромав, защото е изграден от тухли в индустриален стил. Интериорът
обаче е раздвижен, с многопластови отворени пространства, атриуми, които създават
впечатление за „покрити площади“ и широки коридори, свързващи отделните секции.
Залата има 20 000 места и разполага с единствената по рода си система за
реконфигурация на зрителското пространство. В зависимост от това на какво събитие е
домакин, всяка секция може да бъде повдигната, свалена или дори премахната с
помощта на сложна хидравлична система. Така се гарантира оптимален ъгъл на
наблюдение за абсолютно всеки зрител. Таванът е покрит със специални акустични

708
плоскости, които елиминират характерното за подобни места кънтене. Всеки посетител
има достъп до безплатен, бизжичен Интернет и разнообразен избор от храна и напитки.
В луксозния ресторант главен готвач е един от кулинарните виртуози на Америка –
Дийн Фиъринг. Също на световно ниво са тежкарските съблекални, пресцентърът и
ложите. Благодарение на комплекса всяка година Далас привлича милиони посетители
не само за спортни събития, но и за мегаконцерти, панаири, конгреси, спектакли и т.н.
В момента спортното строителство в САЩ изживява истински бум. След Стейпълс
Сентър в Лос Анджелис и Сакраменто прави сериозни опити да осигури средства за
комплекс, който да замести сегашния на баскетболния Кингс – ARCO Arena.
Показателно е, че ARCO е съвсем не лоша зала, има 17 000 места и е построена само
преди 16 г.
Най-любопитен е проектът в Бруклин, където водещият архитект на нашето време
Франк Гери е сътворил типичен за него маниакален дизайн за новото свърталище на Ню
Джърси Нетс. Отборът на Джейсън Кид в скоро време ще се прекръсти на Бруклин Нетс
и ще се премести в най-нестандартния храм на баскетбола, роден от безграничното
въображение на Гери. Той е сочен за доайен на деконструкционизма и произведенията
му като „Гугенхайм“ в Билбао, „Джинджър и Фред“ в Прага и „Дисни Консерт Хол“ в
Лос Анджелис, са смятани за непреходни шедьоври.
Според дизайна на Гери на покрива на залата ще има парк и ледена пързалка, а около
нея ще бъде издигнат букет от стърчащи в различни посоки сгради. Това ще бъде
първото спортно съоръжение в богатата биография на великия архитект.
Тук, в Канзас Сити, също се строи феноменален комплекс Спринт Сентър. Чрез него
градът се надява да привлече отбор от НБА или от НХЛ. Но дори и това да не стане,
икономическият ефект от 20-хилядната зала ще бъде значителен.
Шепотът от „Поле на мечтите“ отдавна е минал и отвъд океана и вече почти всеки
голям европейски град има покрито съоръжение. Многофункционалната „Берси“ се
оказа от огромно значение не само за феновете на спорта във Франция, но и за
развитието на Източен Париж, който бе започнал да запада.
Една от най-модерните и красиви зали на Стария континент е Sazka Arena в Прага,
която спокойно побира 18 000 зрители и разполага с луксозни ложи, ресторанти и
магазини. Миналата година звездите от НБА играха срещу Сърбия в новата „Белград
Арена“. Представете си нивото на това съоръжение, след като дори тези разглезени от
лукс играчи бяха изумени от мащабите и блясъка му. Залата е най-голямата на
Балканите – с 20 000 места, 12 съблекални, 1200 телефонни линии, 60 ложи, кубичен
екран и противопожарна система, подобна на тази, предпазваща тунела под Ламанша.
На този етап е вече очевидно, че спортно-архитектурното ни пътешествие се движи от
Запад на Изток и неумолимо се насочва към София. За нещастие залите в столицата са
на нивото на подсахарна Африка. Ако не се лъжа, „Фестивална“ е построена в ранния
палеолит и е населена от хлебарки, толкова големи, че човек може да се спъне в тях. В
същото време примитивните съблекални в „Универсиада“ изглежда са дар на
българските спортисти от испанската инквизиция а повърхността на слънцето се радва
на по-добра вентилация, отколкото тази постройка по време на мач. Ако сте влезли в
„Универсиада“ и се чудите къде сте попаднали, отговорът се съдържа в последните три
букви на името на залата. Не е лесно за един професионален баскетболист или
волейболист да живее и работи в България. Има претенции и очаквания от тези
атрактивни спортове, но няма адекватна база, която да ги побутне в XXI век. Крайно
време е София да намери начин да издигне зала, каквато се полага на европейска

709
столица. Не става дума за нещо половинчато и тайнствено, каквото по-всяка вероятност
вече се строи някъде в София. Едва ли ще бъде от особена полза, ако си измием ръцете
със зала за 7-10 хил. зрители, след като в главите ни витаят мисли за зимна олимпиада.
На столицата не ѝ трябва съоръжение с повърхностен дизайн, заобиколено от
неоориенталски павилиони и битаци. Нужни са прозрачност, перфектна стратегия и
мощни инвестиции. Ако Белград е в състояние да го направи, след като само преди 5 г.
там прелитаха американски ракети, то и ние можем. В никакъв случай не е лесно да бъде
построено подобно съоръжение. Финансирането е сложно и свързано с доста работа и
внимателно планиране. Тук, в САЩ, процесът неизменно почва с професионален бизнес
план и дългогодишна икономическа прогноза, изготвени от независима институция.
Необходим е също организационен комитет от спортни деятели, политици, финансисти
и инвеститори. От години българският бизнесмен е движен от една-единствена
стратегия: незабавна възвръщаемост на вложението и мълниеносна печалба. Големият
проект обаче изисква далновидност и търпение.
Инвестициите се събират парче по парче. Залата в Далас например е частично
субсидирана от 7% данък, събиран от всички хотели и рент-а-кари в града. Жителите се
явиха на гласуване, за да одобрят този данък. Подобна бе и ситуацията в Канзас.
Съществуват и други хитринки като данък върху цигарите билетен данък, хазартен
данък и т.н. От огромно значение са и „корпоративните“ граждани. Обикновено най-
могъщият гражданин (компания) в съответния град купува правото върху името.
Самолетната компания „Американ Еърлайнс“ ще плаща по $ 5 млн. в продължение на
30 г., за да може залата да носи нейното име. Това обяснява и „Федекс Форум“ в
Мемфис, Компак Сентър в Хюстън, MCI Center във Вашингтон и др. Пражката Sazka е
кръстена на огромна фирма за спортен хазарт.
Някои градове създават и търговски комплекси край залата, които служат като
„данъчен генератор“. Всеки продукт, продаден в тези магазини, се облага с малка такса,
която влиза в перото по изплащане на залата. Инвестиционни групи като AEG в Лос
Анджелис също играят важна роля, защото могат да вложат милиони и да изчакат
няколко години, преди да започнат да получават дивиденти. Средства се набавят от
предварителната продажба на ложи и от даването под наем на залата на спортни
клубове.
В основата на най-знаменитите зали в САЩ неизменно стои по един ентусиазиран до
безумие мечтател. На всеки един проект от подобен мащаб е необходим подобен
личностен двигател, воден от една цел: да остави нещо голямо след себе си. В случая с
„Бруклин Арина“ това е смятаният доскоро за „откачен“ бизнесмен Брус Ратнър. В
Луизвил акцията за построяване на суперзала се движи от директора на търговската
палата Джим Хост, в Канзас Сити душата на проекта бе кметицата Кей Барнс, а в
Сакраменто – политическият лидер Хедър Фарго. Понякога тези личности са спортни
деятели, собственици на клубове, общественици, кметове, политици или дори известни
треньори.
Преди броени дни ураганът Катрина помете Ню Орлиънс. Все още е въпрос на мрачна
спекулация, но се говори за хиляди загинали. В самото сърце на града е положил
стоманеното си тяло най-големият покрит стадион в Америка – „Луизиана Супердоум“.
30 000 души потърсиха подслон под могъщия му покрив и старият гигант не ги подведе.
Въпреки че Катрина направи всичко възможно да съкруши стадиона, той издържа. На
„Супердоум“ реч е държал папа Йоан-Павел II, играли са се шест „Супербоул“-а, а
„Ролинг Стоунс“ поставиха рекорд на „Гинес“ за най-голям концерт на закрито.

710
Съоръжението е културна икона не само за града, но и за цяла Америка. Нищо обаче не
може да се сравни с последната му мисия: като грижовен родител този великан на залите
прегърна беззащитните си деца в най-страшния час и ги спаси от побеснялата стихия.
Този стадион никога нямаше да бъде построен, ако не бе заразителният ентусиазъм на
бизнесмена Дейв Диксън, който го бе построил в съзнанието си и не позволи на мечатата
си да угасне, докато не я осъществи през 1975 г. Диксън организира с дипломация и
упоритост построяването на животоспасяващо сърце за родния си град. Такъв човек е
нужен и на София. Личност, която не е ръководена само от парите и осъзнава, че
мандатите, подобно на живота, изтичат, и това, което е останало след него, за другите е
единственото доказателство за обществената му стойност. Дано да имаме поне един
царевичен фермер и в България. И той да чуе мистериозния шепот чак от Айова, да
пренебрегне скептиците и да зарази всички с идеята, че ако го построиш, те наистина
ще дойдат.

711
 Тухлени Стени
(Последната лекция)
5 април 2011 г.
http://ivo.ucoz.com/index/0-9

1. Безтегловност
2. Професионален футбол
3. Световната енциклопедия
4. Да бъдеш капитан Кърк
5. Огромни плюшени мечета
6. Въображател

Шест странни, привидно произволни неща с огромно значение за мен и по всяка

вероятност за вас. Денят, в който научих техния смисъл ме дари с животопроменящ
момент. Предполагам, знаете за какво говоря: дните, месеците, годините ни са наситени
с тривиални, неусетени и предсказуеми моменти. Те, разбира се, са важни, защото на
тях дължим ежедневието си. От време на време обаче, се натъкваме и на
животопроменящи моменти – в тях се крият безценните неща, които осмислят това
ежедневие. Всеки човек има поне няколко от тях. За мен подобен момент настъпи в
деня, в който чух последната, станала легендарна лекция на професор Ренди Пауш.
Непосредствено след като бе изнесена в един септемврийски ден миналата година,
лекцията набра изумителна инерция в Интернет, превръщайки се в глобален феномен с
безпрецедентни пропорции.
Мястото бе великолепната аудитория на университета Карнеги – Мелън в Питсбърг.
Спомням си, че когато доктор Пауш се качи на сцената, две мисли се сблъскаха
едновременно в главата ми, търсейки ожесточено някакво преимущество. Първата
беше: няма начин този 30 годишен мъж да е всъщност на 46! И втората: нима е възможно
толкова снажен, пъргав, сияещ човек да е на смъртното си легло?!
Поне на повърхността Ренди бе въплъщение на здраве, атлетичност и жизненост.
Хората на негова възраст просто не разполагат с подобни момчешки фигури, гъсти коси
и детински усмивки. След 35 метаболизмът се забавя значително, активността намалява,
контузиите се натрупват. Човек започва да акумулира килограми, порите по кожата да
се прозяват, а годините да се въргалят в търсене на тежка сянка под уморените очи. Не
и Ренди! Този уникален екземпляр се движеше с пружиниращата походка на човек,
който никога не е спирал да се занимава активно със спорт.

712
 Строен, весел и ухилен до ушите, Пауш се изправи пред близо 400 студенти, всеки
един от които знаеше, че на любимия им професор по компютърни науки и дизайн му
остава съвсем малко живот. Облечен в тъмно зелена фланелка и светли панталони,
преподавателят излъчваше с цялото си същество някакво хлапашко безгрижие и
заразителна енергия, която не оставяше никакво място за съжаление или съчувствие.
Ренди започна лекцията си, показвайки на огромен екран 10-те тумора, които бяха
протегнали метастази в черния му дроб. Разсейките бяха навсякъде. Едно от най-
смъртоносните заболявания – рак на панкреаса бе превърнало вътрешностите му в
димящо бойно поле само месец след диагнозата. „Това е! Cитуацията е такава, каквато
е и повече няма да говорим за рака ми тази вечер. Съжалявам, ако съм разочаровал тези,
които са очаквали от мен да бъда депресиран и грохнал” – каза Пауш. – „Темата на моята
последна лекция е: Как наистина да реализираме детските си мечти?”
Според мен е важно да се спомене, че през следващите 76 минути професор Пауш успя
да създаде без видимо усилие нещо много рядко, с универсална наследствена стойност,
излизаща извън държавни граници и конкретни култури. Всички в залата знаеха, че като
преподавател Ренди е непредсказуем шоумен и сигурно ще използва нестандартни
похвати, но това което направи лекцията му уникална, бе не толкова нейната структура
и фойерверки, колкото крайната ѝ цел.
Защо ли хората винаги се вслушват с внимание в думите на един умиращ човек? Моята
теория е, че в такъв момент съзнанието се освобождава от предразсъдъците си и човек
посяга към мисли, чувства и спомени, които до този момент е държал в най-
непристъпните помещения на съзнанието си. Логично е всеки да иска да отвори вратите
им, преди пристигащата смърт да ги зазида завинаги в килиите им. Когато последната
лекция пристигне в съзнанието на човек с енциклопедични познания, въображение,
интелект и чувство за хумор като д-р Пауш, последствията са изключителни.

713
 Ренди започна, заявявайки, че се чувства страхотно, спортува активно и е толкова
железен, че ще отнесе повечето младежи в залата на 400 метра. След това, за всеобщо
изумление, се хвърли на пода за да изпълни поредица от перфектни лицеви опори, някои
от които с отскачане от земята. Идеята на лекцията му изглеждаше относително лесна:
да идентифицира шестте големи мечти, който е имал като дете и да илюстрира с
примери от собствения си, завършващ живот, как точно ги е постигнал.

Безтегловност: Да се носиш в безтегловност, разбира се, е често срещана момчешка

мечта, която на пръв поглед изглежда почти недостижима. Ренди е бил късоглед и още
от малък е знаел, че няма да може да лети в космоса. По-късно обаче е научил за
съоръжението на НАСА наричано на шега „вомит комет”. По същество това е самолет,
движещ се в параболична арка. Тези, които имат щастието да се качат в него, изпитват
безтегловност в продължение на 25 секунди при почти свободно падане. След
невероятни усилия и бюрократични препятствия, Пауш е успял да се добере до борда
на „вомит комет” и да реализира първата си мечта.

714
 Американски футбол: Като дете Ренди винаги е искал да бъде професионален
футболист. „Това е мечтата, която така и не постигнах” – каза Пауш – „но опитът е това,
което получаваме, когато не сме получили това, което искаме. Футболът ми даде
огромен опит и ми помогна да постигна всичко останало в живота си.” Ренди твърди, че
до ден днешен се чувства най-удобно на футболното игрище и че е научил много ценни
уроци от спорта като юношески играч: колко е важно да тренираш без топка, да
изградиш фундаментални качества, да се самоусъвършенстваш непрекъснато, да бъдеш
отборен играч и да вършиш всичко с ентусиазъм. „Може би най-ценното нещо” – каза
Пауш, „е, че разбрах стойността на финтовото движение. Повечето важни неща, които
научаваме в живота, ги научаваме косвено – чрез финтово движение. Човек трябва да
се вглежда, за да разпознае финтовете – те са навсякъде около нас.”

715
 Световна Енциклопедия: За малкия, влюбен в науката Ренди, въпросната
енциклопедия е била абсолютна институция и той е мечтаел някой ден името му да бъде
в нея. Постепенно се утвърдил като един от най-големите специалисти в областта на
програмирането и виртуалната действителност и след мнoгoгодишни перипетии дошъл
деня, в който Световната Енциклопедия го помолила да напише статия по темата върху
страниците ѝ.

Kaпитан Кърк: друга фикс-идея на мaлчугана била да се превърне магически в идола

си от сериала „Стар Трек” – капитан Кърк. Това естествено не станало, но един ден
актьорът Уилиъм Шетнър, играещ Кърк, се свързал лично с него, за да се срещнат във
връзка с един от проектите на професора. „Бях извън себе си от щастие” – спомня си
Пауш. Едно е да се cтремиш цял живот да срещнеш идола си, но съвсем друго – той да
поиска да се срещне с теб.“

Плюшени мечки: Като дете Ренди все не можел да спечели огромните плюшени
животни, които се раздават като награди по стрелбищата на карнавалите. „Мечтаех да
съм голям и да мога и аз да ги печеля. Искам да ви покажа нещо…” – каза професорът,
след което цяла върволица от негови асистенти излязоха на сцената, за да поставят на
нея армия от огромни плюшени мечки във всички цветове на дъгата. Оказа се, че Пауш
не само ги е спечелил през годините, но не е изхвърлил нито една от тях.

Въображател: Знаехте ли, че тази дума съществува? Аз също не знаех. Малкият Ренди
обаче, е бил наясно, че има тайнствени личности, наречени „Дисни въображатели“ и
повече от всичко е мечтаел някой ден да бъде един от тях. Те работели в абсолютна
секретност и били отговорни за изобретяването на вълшебните концепции в парковете
на компанията Дисни. Тази мечта се оказала невероятно трудна за постигане, но след
много години на тропане по заключената врата на ревностно пазещите тайните си
въображатели на Дисни, тя най-после се отворила и за доктор Пауш. Професорът станал
един от тях и е отговорен за създаването на някои от най-популярните концепции в
увеселителните паркове на мега-компанията.
”Знаете ли, винаги съм крайно последователен в преследването на детските си мечти,
колкото и налудничави да изглеждат на другите хора. Неизбежно се натъквах на
препятствия, които понякога приличаха на непробиваеми, тухлени стени” – каза Ренди
– „Но за вас стените трябва да имат една единствена функция – да ви покажат колко
много искате да стигнете целта от другата страна на стената. Те са поставени там, за да
спрат не вас, а хората, на които не им пука.”
В рамките на лекцията си професорът буквално съсипа публиката от смях, разказвайки
с неподражаемо чувство за хумор и детски ентусиазъм перипетиите, през които е минал,
за да постигне мечтите си. Ренди успя да обясни в подробности и революционната си
програма Алис, която обучава с лекота деца на сложни компютърни езици,
благодарение на идеята за „финтовото движение” получена от футбола. По лицата на
студентите и колегите му, бършещи сълзи между усмивките си бе изписано колко много
е обичан и уважаван този умен и чаровен човек. Научих много и за самият него, за

716
прелестните му три дечица Дилън, Логан и Хлои, и малко по малко започнах да схващам
смисъла на лекцията му.
„Разкрепостените pодители са много важни за това, какъв човек ще стане детето им”
– заяви в един момент Ренди – „Моля ви, ако някой ден детето ви грабне четка с боя и
започне да рисува по стената на стаята си, като лична услуга към мен – не го спирайте!”
Едно по едно Пауш изброи нещата, които биха могли да ни помогнат да постигнем
мечтите си: никога не се отказвайте, не губете детското си любопитство, работете
неуморно, вслушвайте се във всяка критика, помагайте на другите, не бъдете
неблагодарни, не се оплаквайте, не се възгордявайте, бъдете честни и лоялни. „Търсете
хубавото в хората” – каза към края Ренди. – „Повярвайте ми – ако сте търпеливи и му
дадете шанс, дори и най-лошият човек на света ще ви изненада с нещо хубаво.”

Минута преди да завърши, професорът покани съпругата си Джеи, на сцената и

помоли цялата зала да изпее „Честит Рожден Ден на Теб”. Обляна в сълзи,
рожденничката го прегърна дълго и силно, сякаш се страхуваше че някой ще и го отнеме
точно в този момент и после прошепна нещо в ухото му. Честно казано, едно от нещата,
които ме изумиха бе, че Ренди не само, че не бе проронил нито една сълза, но гласът му
дори не бе трепнал през цялата лекция. Единствено след тайнствените думи на
ридаещата си съпруга, нещо в него сякаш се пречупи.
„Преди да се разделим – разбрахте ли къде беше първото от двете финтови движения
в тази лекция?”, попита професорът и веднага си отговори сам, „лекцията не беше за
това, как да постигнем мечтите си, а как да живеем живота си.” А разбрахте ли второто
финтово движение? Тази цялата лекция въобще не беше за вас, а за децата ми: Логан,
Дилън и Хлои”. Оказа се, че чрез лекцията, професорът бе вкарал целия си живот и
мъдрост в бутилка, с конкретната идея, че някой ден вълните на океана ще я изхвърлят,
за да бъде намерена от децата му.
Ето, че вече мина почти година откакто последната лекция бе изнесена. Ренди Пауш
се подложи на убийствена химиотерапия и кошмарната хирургия, наречена „процедура
на Уипъл”, което му помогна да надмине всички очаквания на лекарите. През цялото
време не е спирал да кара колело и да спортува. Междувременно лекцията му се
разпространи вирулентно по целия свят, благодарение на youtube и други Интернет
носители. Без да иска Ренди се превърна в една от най-големите знаменитости на 21 век,
а списание Тайм го обяви за един от 100-те най-влиятелни хора в света. Преди няколко
717
месеца лекцията бе издадена в книга. На обложката имаше детска рисунка на
космически кораб отправил се към звездите. Това е точно копие на космическия кораб,
нарисуван от малкия Ренди с блажна боя на стената в стаята му. До ден днешен
родителите му не са я докоснали. Книгата продаде два милиона екземпляра и е
бестселър номер едно в Съединените Щати, водейки Гришам, Стивън Кинг и т. н.
Един прекрасен ден, Пауш получи обаждане от режисьора Джей Джей Ейбръмс, който
го покани да участва с филмова роля в новата версия на Стар Трек. В един още по-
прекрасен ден, Ренди се озова на футболното игрище на моя нов любим отбор Питсбърг
Стийлърс по тяхна покана и игра за пръв път в живота си с професионални футболисти,
реализирайки още една мечта.
Съвсем наскоро видях Ренди отново по телевизията: този път се опитваше да убеди
комитет от конгресмени да отделят 1/10000 от парите, които харчат за оръжия и вместо
това да ги вложат в борбата срещу рака. Беше все така енергичен и жизнен и аз си казах,
че това трябва да е най-здравословно изглеждащият умиращ човек в целия свят.

Купих книгата с надеждата да науча още нещичко, което много ме интересуваше и не

останах разочарован. В края Пауш споделя какво е прошепнала жена му на ухото му.
Оказа се, че не е благодарност, а просто една молба. Молба, която за повечето хора е
почти невъзможна за изпълнение, но Ренди явно толкова много обича жена си, че е
намерил начин да ѝ се подчини. Естествено, че всеки човек има правото да не вярва в
детските си мечти. Лошото е, че прекалено много хора се възползват от това право. Ако
човек не подценява мечтите, формирани в началото на живота му, той не само ще
постигне с лекота всичко друго, но има голяма вероятност да остане вечно млад и
жизнен. Като Ренди Пауш. Дръжте се здраво за откачените неща, в които сте вярвали
като малки и бийте шута на намръщения прагматизъм. Не го допускайте в живота си,
защото той се храни с мечти.
Надявам се, че неочакваният, лавинообразен ефект на популярност на „Последната
Лекция” се дължи донякъде на факта, че светът е започнал да се уморява от ширещия
718
се в последните години цинизъм и е разбрал, че чистият идеализъм, пристигнал от
съкровеното място между живота и смъртта, му е крайно необходим. Затова прочутата
лекция се носи в мрежата, от компютър на компютър, от човек на човек и сигурно
никога няма да спре дигиталнтото си пътешествие в търсене на нови въображатели,
колекционери на плюшени мечета или безтегловни играчи на американски футбол.

Но стига съм ви досаждал. Знам, че искате да знаете, какво е казала красивата, плачеща
Джей на ухото на съпруга си, за да го разтърси толкова. Знам, че искате да научите каква
е тази хубава молба, на която Ренди просто не е можел да не се подчини, при това
завинаги. Ето я, скъпи приятели. Само четири малки думи: „Моля те, не умирай!”

Посвещава се на Ренди Фредерик Пауш

(23 Октомври 1960 – 25 Юли 2008).

Не почивай, приятелю!
Смъртта не е нищо повече от тухлена стена.

719
 Как Едно Момче Обедини Америка
29 Март 2006
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2006/03/29/forum/d4281_4.htm

Историята на Джейк Портър ѝ трябваше в онази тъжна есен на 2002

Левски – ЦСКА. Монтеки – Капулети. Леви либерали – десни консерватори. Корените

на нашите древни вендети и противоречия често са заровени толкова дълбоко в
миналото, че никой не помни точно кога, къде и защо е започнала омразата. Още по-
интересно е, че в много случаи никой не е наясно дали тя някога ще завърши.
Всички знаем, че понякога съперничеството и нетърпимостта имат градивна
функция. Казват, че в спора се ражда истината, и това е много вярно не само в случая
с двата софийски гранда, но и в цялостната историята на човечеството. Но понякога,
разбира се, страстите се разминават с рационалното и може би затова мислите ми
ме връщат в близкото минало към едно изключително събитие, което се разигра в
щата Охайо през есента на 2002.

През 2003 Джейк Потър изживява още един щастлив момент – получава награда от
годишната церемония на телевизия ESPN в Холивуд. Майката Лиз винаги е вярвала, че
един ден синът ѝ ще стане национална знаменитост и дори го сподели пред треньора
му Дейв Франц.

Подобна изпепеляваща ненавист съществуваше дори тук, в този индустриален район

между две малки градчета – Макдермът и Уейвърли Сити. Особено силна бе
непоносимостта между футболните им отбори. Не, не става дума за футбола, който
играят Левски и ЦСКА, а за американския му вариант. В Охайо този спорт е религия, а
малките градчета буквално дишат и съществуват чрез гимназиалните си отбори. Всеки
петък вечер всичко останало замира и населението се изсипва на осветения стадион,
където напрежението и еуфорията граничат с безумие. Животът в Южен Охайо не е
лесен. Няма да видите много костюми по улиците на Макдермът и Уейвърли Сити –
хората си изкарват прехраната с ръцете си в местните фабрики и често им се налага да
работят по 12-13 часа на ден.

720
 През 2003 Джейк Потър изживява още един щастлив момент – получава награда от
годишната церемония на телевизия ESPN в Холивуд. Майката Лиз винаги е вярвала, че
един ден синът ѝ ще стане национална знаменитост и дори го сподели пред треньора
му Дейв Франц.

Може би затова американският футбол е толкова популярен тук: спорт на пот и кръв,
в който всеки сантиметър пространство трябва да бъде отвоюван с неимоверно усилие.
Крайната цел е заветният тъчдаун, който носи 6 точки. За целта нападателят трябва да
премине крайната линия с топка в ръка. През сезона на 2002 тъчдауните бяха рядкост
за отбора на Макдермът. Повечето от играчите нямаха опит и въпреки неимоверните
усилия на треньора Дейв Франц загубите се трупаха неумолимо. Всеотдайната обаче
публика продължаваше да пълни стадиона, подкрепяйки фанатично любимия отбор.
Между хилядите фенове на трибуните неизменно присъстваше и една жена с добри, но
уморени очи. Името ѝ е Лиз Портър, а умората е от безкрайните работни смени в
закусвалнята, където от години е сервитьорка. Лиз е винаги на стадиона не защото е
луда по футбола, а защото синът ѝ Джейк е един от състезателите. Майката не пропуска
мач, въпреки че детето ѝ никога не влиза в игра, а и едва ли някога е очаквало да влезе.
Странно нещо сме това, родителите. В даден момент почваме да живеем изцяло чрез
децата си и вярата ни в техните способности е патологично отрицание на
действителността. Колегата ми Том има на стената в офиса си смразяваща кръвта
рисунка, сътворена от 5-годишния му син. Представете си един оранжев кашалот с
екзотично кожно заболяване и няколко зловещи зеленикави пипала. „Това съм аз!“,
721
гордо сочи Том, но аз лично не бих избързал да го сложа в усмирителна риза, защото го
разбирам. Той страда от неизлечима родителска болест която ни кара да виждаме
шедьоври в драсканиците на децата си, да снимаме с видеокамери всяка секунда от
училищната пиеса и да вярваме, че всеки кош, отбелязан от сина ни, е сигурен знак за
бляскаво бъдеще в НБА. Идва момент, в който собствените ни успехи стават
незначителни и всичките ни надежди са свързани с децата.
За Лиз Портър нещата стоят малко по-различно. Тя никога не е виждала сина си в
центъра на вниманието, под светлините на сцената или тичащ с топка, воден от рева на
трибуните. Джейкъб не се развива наравно с останалите деца. Той е роден с генетичен
дефект, наречен хромозомно слаб X синдром. Организмът му не произвежда конкретен
протеин, много важен за функциите на мозъка. Животът ми се е стекъл по такъв начин,
че познавам няколко човека със същия синдром. Интересно е, че всички те са с
изключително добродушен характер и страхотно чувство за хумор. Джейк не е
изключение и е един от най-обичаните и популярни жители на Макдермът.
Американците може да имат всякакви недостатъци, но в отношението си към хората с
увреждания са със светлинни години напред. В много случаи те са напълно интегрирани
в обществото. Например Джейкъб ходи в същото училище, в което и всички други деца
от града и въпреки че посещава специални класове, винаги е бил приеман като равен и
никога не се е натъквал на обиди и унижения от страна на съучениците си. Той е
лъчезарно и вечно усмихнато момче, но проблемите му са сериозни и са белязали
живота му завинаги. Паметта му и способността му да мисли абстрактно са отнети от
генетичния дефект. Концепции, които на нас ни се струват елементарни, са
неразбираеми за момчето, а математиката му е абсолютно непонятна. И до днес той
вярва, че с банкнота от един долар може да купи всичко.
Голямата любов на Джейк е американският футбол. Всичко, свързано с този спорт, го
опиянява: миризмата на тревата, ритуалите преди мач, дори слагането на тежката
екипировка. И понеже треньорът Франц се привързва към момчето, той решава да му
даде униформа и да го включи в отбора, макар и символично. Всеки мач Джейк слага
екипа и шлема и сяда търпеливо на резервната скамейка. Без значение е, че не влиза в
игра: за него няма по-голямо щастие от това да бъде част от отбора. И така идва
последният мач за сезона и последният мач в кариерата на Джейк – при това срещу
омразния отбор на Уейвърли. Трибуните са пълни до пръсване, но повечето фенове са
дошли, за да излеят колкото могат по-образно ненавистта си към противника. Някъде
там, както винаги, е и Лиз – жената, отгледала толкова добър син, при това сама, без
съпруг и с оскъдните бакшиши от закусвалнята.
Играта започва, но Уейвърли са просто на друго ниво тази година и мачът е напът да
завърши при смазващ резултат – 42:0! В този спорт да победиш някого на нула, е много
рядко. Подобна победа се вписва в историята на тима със златни букви и е повод за
многогодишна гордост и злорадство. Секунди преди края на двубоя треньорът Франц
взе необяснимо прекъсване и прекоси игрището, за да се срещне със селекционера на
противника Дерек Дюит. Той му разказал с няколко думи за Джейк, за това колко много
значи футболът за него и за майка му. „Ако нямаш нищо против – казал треньорът, – ще
пусна в игра Джейк, колкото да вземе топката и да я подържи до края на мача. Да може
един ден да се похвали, че е играл.“ Дюит се съгласил, но после неочаквано и той взел
прекъсване: „Това не е достатъчно. Момчето трябва да отбележи тъчдаун.“ „Прекалено
великодушен си – възкликнал изуменият Франц. – Та нали така ще пропуснете да ни
биете на нула?“ Но Дюит отказал да бъде разубеден и така Джейк Портър се озовава

722
невярващ на игрището с топка в ръка секунди преди края на мача. Многократно съм
гледал последвалото сърцераздирателно събитие и въпреки това всеки път, щом го видя
отново, в очите ми започват да танцуват сълзи. Джейк взе топката и изведнъж всички
играчи почнаха да викат: „Бягай! Бягай!“ И да сочат към крайната линия. Объркан,
Джейк тръгна в обратната посока, но съдията го догони и му показа накъде да тича.
Защитата на Уейвърли се разтвори като кордон и му позволи да премине
необезпокояван. Постепенно момчето набра скорост. Зад него леко подтичваха
играчите и от двата отбора, надавайки окуражителни викове.

Вместо 10 съотборници Джейк имаше 21.

Публиката разбра какво става и стадионът изригна. На страничните линии резервите

хвърляха шлемовете си във въздуха от радост. Джейк премина несръчно крайната
линия, отбелязвайки тъчдаун, вдигна дясната си ръка и скачаше и празнуваше, сякаш
току-що е спечелил Супербоул. Очевидци твърдят, че не е имало сухо око на стадиона.
Дори възрастни мъже бършели сълзи с отрудените си заводски ръце. В този момент
всички играчи, треньори, мажоретки, фенове, официални и неофициални лица се
изсипаха на игрището, за да затрупат щастливото момче с прегръдките си. Някъде из
суматохата бе и омаломощената от щастие Лиз, която някак си се добра до
великодушния треньор. Сигурно е искала да му каже много неща, но често в такива
моменти думите не идват, а и не са необходими. Обляна в сълзи, майката успяла да
прошепне „благодаря“ и да прегърне Франц.
Историята на Джейк Портър бе уловена на видео лента и отразена от всички големи
телевизионни компании. Стотици вестници и радиопредавания също посветиха безброй
анализи на този трогателен момент. Дори Холивуд се намеси и без съмнение ще се опита
да развали цялата история с някоя посредствена продукция. Страната бе очарована от
жеста на двамата треньори. Най-неочаквано момчето, което не може да смята, се
превърна в обединяваща фигура за Америка. През последните 5 години Щатите
претърпяха неприятна метаморфоза. Никога не съм виждал Америка толкова
поляризирана, разделена и обезверена. Може би ѝ трябваше историята на Джейк Портър
точно тогава, през тъжната есен на 2002. Оттогава Макдермът и Уейвърли са играли
няколко пъти, но казват, че дивата омраза между тях вече не съществува.
Има го съперничеството, но ненавистта и ругатните са си отишли завинаги... заедно с
последния мач на Джейк. Според повечето религии всеки човек има някаква мисия в
живота и е поставен на този свят с определена цел. Без значение дали си гений или
момче с хромозомно слаб Х синдром. Може би мисията на Джейк е неговата малка
история да стигне до колкото се може повече хора. Ето че някак си тя се добра и до
България. Не съм сигурен защо точно сега се върнах кам този красив момент в Охайо
отпреди 4 години. Може би е заради първите две думи в тази статия или защото наскоро
пак видях тъчдауна му в интернет, а може би просто защото историята на Джейк искаше
да бъде разказана. Вътре във всеки човек трябва да съществува такова място, в което
спортът да свършва и животът да започва. Без него ще загубим приоритетите си,
ценностите и дори човещината си. Треньорите на Макдермът и Уейвърли си дадоха
среща на това място, създавайки един незбравим момент, чиято стойност е неизчислима.
Джейк никога не е бил наясно с математиката. Дори резултатите от мачовете са извън
разбиранията му. За победите и загубите винаги се е досещал от реакциите на
съотборниците си. До ден-днешен Джейк мисли, че отборът му е спечелил мача в

723
последните секунди. Загуба с 42 на 6, а това наивно момче все още вярва, че е отбелязал
печелившия тъчдаун! И най-интересното в цялата тази история, скъпи приятели, е, че
математиката може да върви по дяволите, защото в този случай Джейк Портър е
абсолютно прав.

724
 Залез Като Никой Друг
6 Септември 2006
За „ 7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2006/09/06/forum/d4441_2.htm

Трябва да сме благодарни, че имахме привилегията да живеем в епохата на Андре

Кърк Агаси.
Едно от най-странните неща, които съм виждал в Америка, е свързано с Ла Хоя –
приказно тропическо джобче на сто-двеста палми разстояние от Сан Диего. Това е
едно от най-скъпите места за живеене в западното полукълбо. Градчето е кацнало
върху зелени хълмове, които нахълтват с плавно търкаляне директно в топлите води
на Тихия океан. Главозамайващи къщи с квадратура на олимпийски басейни се
излежават по западни склонове с неприлично идеален изглед към голямата синя вода.
Тук живеят някои от най-известните и богати американци, а ако се разходите по
прочутата океанска алея, нищо чудно да кръстосате погледи с хора като писателката
Ан Райс, певицата Джуъл и цял куп холивудски звезди.

Преди години при първото си посещение в това райско кътче бях напълно шокиран от
един местен обичай. Мотаех се като зашеметен по гореспоменатата алея, която е
отделена от океана с парапет. Отдолу, върху скалите на залива, се излежаваха десетина
мързеливи тюлена, които са нещо като талисман на градчето. Малко по малко народът
започна да се скупчва към парапета и естествено, стадният инстинкт ме накара да се
присъединя към тълпата. Постепенно стотици богаташи с перфектен тен и скъпи обувки
се събраха на ръба на залива и отправиха погледите си към водата. Много от тях
държаха чаши с шампанско и бе ясно, че ритуалът е добре отигран. Свежата миризма
на океански бриз се смеси без усилие с ухание на пари и скъп одеколон. „Какво ли
толкова гледат? – запитах се. – Дали се взират в охранените, щастливи тюлени като в
огледало?“
Тази версия обаче бързо отпадна: тюлените не впечатляват никого тук, а и погледите
на хората не бяха отправени надолу, а в далечината. И тогава осъзнах, че просто денят
е напът да завърши и тълпата е застанала на ръба на северноамериканския континент,
за да го изпрати. Гледката наистина бе впечатляваща. Слънцето се намокри в Тихия
океан и започна да потъва бавно и величествено. В един дълъг и незабравим
фотомомент небето промени цвета си и дори успя да го предаде на безкрайната водна
пустош под себе си. Накрая слънцето изпрати един последен отблясък, който се отрази
в скъпата металокерамика на ухилените до уши жители на Ла Хоя, и бе погълнато
напълно от хоризонта, отивайки си с благородство, достойно за звезда, около която
гравитират поне осем планети. И тогава за мое огромно изумление като по сигнал
стотиците облегнати на парапета зяпачи оставиха чашите си и започнаха да
ръкопляскат! Така както явно са го правили много пъти преди това. Никога до този
момент не бях виждал природно явление да получава групова овация.

725
 Да, колкото и да е странно, залезът в Ла Хоя, щата Калифорния, се оказа организиран
спектакъл! По-късно в един местен бар приятелката ми, която живееше в Сан Диего, се
опита да ми обясни този феномен: „Жителите на Ла Хоя се смятат за благословени от
съдбата. Те ценят това, което имат, и изпращат красивия залез с благодарност, защото
знаят, че утре слънцето ще изгрее отново, но то никога няма да бъде точно същото. Още
един вълшебен миг е отминал завинаги: когато имаш толкова много, всеки един ден е
безценен дар.“
Ла Хоя действително е омагьосано място, което обичам и което се опитвам да
посещавам винаги, когато мога. Това парче от рая е от огромно значение и за великия
Андре Агаси. Именно тук през 1999 животът му се промени завинаги, след като жената,
към която се бе стремил с години, най-после отговори на ухажванията му. Съвместният
живот на Щефи Граф и Агаси започна в Ла Хоя и може би, пленени от чара на това
красиво място, те продължават да се връщат към него. Местните често виждат двете
тенис легенди да държат ръцете си като влюбени младоженци из кафенета, ресторанти
и скъпи бутици.
В неделя се взирах в лицето на Щефи, докато Андре играеше последния мач в
кариерата си на корта „Артър Аш“ в Ню Йорк. Опитвах се да прочета емоциите ѝ, но

726
сините очи на желязната фройлайн не издаваха нищо.
Сигурен съм обаче, че Граф е била донякъде облекчена, че най-после ще има съпруга
си само за себе си и няма да го дели с мъчителните изисквания на професионалния
тенис. Тя сигурно знае по-добре от всеки друг колко противоречиво и сложно е
влиянието на този спорт върху живота на знаменития ѝ мъж. В случая с Агаси тенисът
винаги е бил едновременно и благословия, и проклятие. В понеделник сутринта за пръв
път в съзнателния си живот Андре се е събудил, без да има нужда да мисли за тенис, за
вечно капризната световна ранглиста и за следващия си съперник. Трудно е за вярване,
но днес е първата сряда, в която Агаси е вече бивш тенисист. Време е за внушителна
равносметка или по-скоро неравносметка, тъй като няма почти нищо, което да се
равнява на невероятните постижения на този гениален играч. Андре е единственият
тенисист, влизал в топ 10 в три отделни десетилетия. Най-възрастният, достигнал първо
място в света. Единственият досега, събрал четирите титли от Големия шлем в
комбинация с купа „Дейвис“ и златен олимпийски медал.
Тенисът е спорт на рязък демараж, сила и постоянно движение – спорт на младостта.
В тази игра на 28-29-годишните се гледа като на грохнали старци, чиито дни са
преброени. Бьорн Борг се отказа, преди да е навършил 30. Бекер бе сянка на себе си на
31. Джон Макенроу не спечели нито един турнир след 26 г. Агаси обаче пренаписа
историята на играта, отричайки всички възможни възрастови стереотипи, състезавайки
се като звяр дълго след 30-ия рожден ден и отнасяйки като ураган тенисисти, които са
редили блокчета, когато той е печелил първите си турнири.
Сега, когато ракетата му влезе в калъфката завинаги, е време да признаем, че Андре
бе епоха в тениса и влиянието му върху играта е неизмеримо. Но не това е най-
изумителното постижение на Агаси. В последните 10 години великият син на Лас Вегас
съумя да направи нещо, за което дори най-великите американци могат само да мечтаят.
Андре се превърна в глобална икона, в гражданин на света и обединяваща фигура.
Дори сега, когато щатската външна политика е оставила Америка почти без
симпатизанти, Агаси продължава да събира аплодисментите на милиони фенове във
всички краища на света.
Какво ни кара да обичаме Андре и да го приемаме с отворени обятия? Може би
причината е, че той е човек, който не е окован в конкретна етническа принадлежност.
Дядо му е от Украйна, баба му от Турция, баща му от Иран, майка му от Америка. Във
вените му тече истинска амалгама от кръв, в която съществено място заема арменската.
Хора в целия свят са в състояние да се идентифицират с Агаси и да не гледат на него
като на чужденец, а просто като на брилянтен тенисист.
Едно от най-уникалните качества на Андре е способността му да се адаптира и
променя. Казват, че човек не променя характера си след 7-годишна възраст, но Агаси
намери начин да премине през поредица неочаквани метаморфози, които като че ли
продължават дори до днес. При това хамелеонщината му винаги водеше до нещо по-
добро. В началото той бе бунтар, тийнейджър, който мразеше консервативните
традиции на тениса и не пропускаше да ги предизвиква с поведението и облеклото си.
Всички помним крещящите му екипи в неонови цветове и странните му дънкови шорти.
През 80-те Андре се превърна в нещо като крал на лошия вкус.
Ако имаше модна полиция, той сигурно нямаше да излиза от затвора.
Тупираната му и изрусена грива често бе забелязвана да се тресе из дискотеките в
малките часове, а тренировъчните му навици бяха повод за постоянна критика. Прочута
стана репликата му от рекламата на фотоапаратите „Канон“: „Имиджът е всичко!“ В

727
онези години за Агаси формата определено имаше по-голяма стойност от
съдържанието. Навярно именно поради това великият треньор Ник Болетиери реши да
се раздели с него. Но Андре намери положително превъплъщение. През 1995 се раздели
с оредялата си коса, сложи бял екип и започна да демонстрира уважение към традициите
в тениса. В същата година в знак на признателност към феновете той реши след всяка
победа да излиза в центъра на корта, отправяйки поклон и въздушни целувки към
трибуните. След сватбата с актрисата Брук Шийлдс обаче играта на Агаси се влоши
катастрофално и той се срина на 141-о място в ранглистата. Поредната му метаморфоза
настъпи след развода и женитбата за Щефи Граф. Андре започна да тренира и да се
храни като монах от Шао Лин и резултатите не закъсняха. Така на преклонна възраст
той отново превзе света на тениса и се добра до първото място.
Тук, в Америка, Агаси е много, много обичан и заради голямото си сърце. В света на
спорта единствено Ланс Армстронг е дал повече пари за благотворителни цели от
Андре, който дарява милиони за сираци и бедни деца. Стилът на Агаси винаги е бил
изключително атрактивен и нестандартен. Всички знаем, че Агаси играе от задната
линия, но това, което го прави особено опасен, е нечовешката му прецизност. Преди 35
години свръхамбициозният му баща е закачил тенис топка над люлката му, за да могат
очите на бебето да следват движението ѝ. На 2 г. Андре вече играе с малка ракета,
завързана за ръката му. По-късно бащата включва в тренировките машина за
изстрелване на топки, която е приспособена да обстрелва корта с огромна скорост.
Благодарение на това Агаси се сдобива с най-унищожителното си оръжие:
гръмотевичен ретур, в който до ден днешен няма равен. Също единствен по рода си е
форхендът му, който е с много късо замахващо движение и магьоснически „топ спин“.
Агаси бе истинско удоволствие за гледане, особено в началото на 90-те, когато се
появиха цяла плеяда досадни силови играчи.
Легендарни са слуховете за тренировките за точност на Андре. Казват, че слагал
монети от 25 цента на крайната линия и ги целел една по една със знаменитите си удари.
Действително форхендът му бе с лазерно насочване, но той не спря да развива играта
си. В последните години изработи и дяволски добро отсичане с бекхенд, което
вбесяваше противниците му, както и доста подобрен сервиз. Но малко по малко
възрастта започна да настига дори неостаряващия гений. Десният глезен, коленните
стави и най-вече гърбът се превърнаха в постоянна инквизиция за тенисиста. Болката
стана негов постоянен спътник, а играта, която толкова обичаше, бе мъчително
страдание. Човек може да изиграе някой и друг номер на времето, да го надхитри за
малко, но старият паяк Хронос търпеливо плете паяжината си и рано или късно всеки е
обречен да стане негова жертва. През последната година в мрежата му започнаха да се
блъскат дори и доскоро безупречните ретури и форхенди на Агаси. Всички знаехме, че
краят на една епична 20-годишна кариера е застрашително близо и въпреки всичко бе
трудно да приемем решението на Андре, който заяви, че ще остави ракетата завинаги
след US Open. Моментално целият турнир се превърна в своеобразен прощален
реверанс към големия тенисист.
Джеймс Блейк изрови от архивите на „Найк“ екип от 80-те години на Агаси и игра с
него. Роже Федерер призна, че е стискал палци за Андре и е стоял буден до 1 часа, за да
го гледа, а трибуните бяха пълни до прасване за неговите последни мачове.
Срещу Андрей Павел и Маркос Багдатис Агаси игра на кортизонови инжекции.
Сервисът му бе плачевен и дори прочутият ретур – нестабилен. Но Андре намери начин
да се добере чак до III кръг. И така дойде мачът му с Бенямин Бекер и завесата най-

728
после се спусна. Въпреки че бе вдървен от болка в гърба, Агаси се бори като лъв и ни
дари с един последен красив и оспорван двубой. В последните минути той почти не
можеше да се движи и след последната топка с мъка се добра до стола встрани от корта.
В този момент осъзна, че е ударил последния си форхенд, и сълзите рукнаха по лицето
му. Сякаш мина цяла вечност, преди да овладее емоциите си и да излезе в центъра на
корта. За последен път се поклони на публиката и раздаде традиционните си въздушни
целувки. След това Андре взе микрофона и притихналата публика чу една покъртителна
прощална реч, за която ще се говори дълго. 23 000 разплакани зрители станаха на крака,
за да избухнат в продължителна овация.
И в този момент си дадох сметка, че за втори път в живота си виждам как хората
изпращат с аплодисменти и искрена благодарност едно залязващо слънце. Тенисът не
свършва с Андре Кърк Агаси: утре ще изгрее ново слънце, може би дори по-ярко, но
никога точно същото. Всеки момент има свое собствено вълшебство, всеки залез своя
красота и когато те отминат, трябва да сме благодарни, че сме имали привилегията да
им се наслаждаваме.

729
 Да Матираш Себе Си!
(Пророкът и неговото падение)
(Той бе погребан два пъти в Рейкявик – веднъж през
1972 г. и миналия месец)
16 Февруари 2008
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2008/02/16/forum/d4952_5.htm
http://magelana.weebly.com/10551088108610881086108210981090-1080-
10851077107510861074108610901086-1087107210761077108510801077.html

„Носът на коня е твърде дълъг!” „Ц. Р. У. е в състояние да чете мислите ми, чрез
предаватели пломбирани в зъбите ми!” „Напълно е възможно комунистите да свалят
самолета ми!” Кой ли е жизнерадостният карлуковец, чиято глава е способна да роди
подобни налудничави сентенции? Сигурно вече се досещате, но преди да съм започнал
разказа си за една от най-противоречивите и странни личности на нашето време
искам да насоча вниманието ви за миг към една друга личност, която на пръв поглед
няма нищо общо с темата на днешната статия.

По принцип поезията и бизнесът не би трябвало да се познават. Лириката е рожба на

крайно личен, вътрешен процес и извадена от света на музиката, тя е трудно продаваема
стока. Но има и изключения. Най-продаваният поет за всички времена е Шекспир. На
второ място е древно китайският философ Лао Дзъ, а на трето е мъжът за когото искам
да ви разкажа с две думи – Халил Гибран.
730
 Интересното в неговия случай е че милионите долари натрупани от поезията му се
дължат на една единствена тънка книжка наречена „Пророкът”. Оригиналът е едва 96
страници изпълнени с едър, лесночетлив шрифт. Написана е преди 80 години, но все
още е озадачаващо популярна и продължава да бъде издавана и преиздавана. През 60те
дори я наричаха „библията на хипитата“. „Пророкът” е странна книга, нещо средно
между меланхолична медитация за живота и пътеводител за тези които искат да се
изгубят напълно преди да са намерили посоката си. Интересното е че самият Гибран е
изживял живота си в пълно противоречие с поезията си. Дете на чужденци, останало
само с майка си и сесра си в мелницата на големия американски град, Халил е открил
изумителния си талант още като мaлчуган. Обаятелната му външност и естествен
магнетизъм привличали тълпи от почитатели и най-вече почитателки. Габрил станал
известен в Ню Йорк с мегаломанията си и афинитета си към екстравагантни ексцесии.
Геният на мисълта му бързо се превърнал в проклятие. „Пророкът” се оказал
единственият му шедьовър. Габрил бил измъчван от желанието да надмине първият
си успех и стремежът към перфектционизъм го съсипал. Страхът от провал бил смазващ
и личността на великия поет се разградила в алкохолизъм, мнителност и мизантропия.
Накрая Габрил се страхувал да излезне от апартамента си и починал покосен от
мистериозна болест.
Не е лесно за когото и да било да достигне апогея на творчеството си още в началото
и после цял живот да се опитва да се спуска надолу от върха без да падне. Такава е
съдбата на много талантливи хора. Сещам се за Куентин Тарантино, Надя Команечи и
много други. Подобна е участта и на Роберт Джеймс Фишер, смятан от мнозина за най-
великият шахматист в мнoгoвековната история на тази игра.
Кой знае защо любимите ми цитати от „Пророкът” на Халил Гибран се прокрадваха
без питане между редовете докато пишех историята на Фишер. Накрая прецених че
всяка съпротива е излишна и реших да оставя настойчивите стихове да застанат там
където те пожелаят.

„Вашите деца не са ваши деца. Те са синове И дъщери на живота. Дошли са чрез

вас, но не ви принадлежат…Вие сте лъкът, който ще ги изстреля напред като живи
стрели; оставете това на ръката на Стрелеца, защото той обича както стрелата,
която лети, така и лъка, който остава неподвижен. (от Пророкът)”

731
 През последните години често си задавах въпроса дали шахът не е в основата на
опустошителната лудост, която отне разсъдъка на Боби Фишер. В края на краищата
самият Алберт Айнщайн се е страхувал от безкрайните, тайнствени лабиринти на тази
игра и я е наричал капан за съзнанието. Но някои бе казал че шахат не прави хората
луди,а по скоро помага на лудите хора да поддържат илюзията че са нормални. Според
мен, поне в случая с Фишер, в тази диагноза има много истина.

Боби Фишер е дете на швейцарска еврейка и немски биофизик, но практически не

познава баща си е отгледан почти еднолично от майка си. Особено силна е била връзката
със сестра му с която са израснали в Ню Йорк. Тя е и човекът които за пръв път слага
шахматна дъска пред 6 годишния Боби, променяйки живота му завинаги. Оказало се че
хлапето има изумителна аналитична способност и естествения му афинитет към шаха
бързо поглъща напълно съзнанието му, превръщайки го в абсолютен роб на играта.
Сестра му бързо става прекалено лесна плячка и Боби започва отчаяно да търси
достойни съперници сред връстниците си. Такива естествено няма така че Фишер се
затваря с дни в стаята си, играейки сам срещу себе си. „Винаги печелех” – шегуваше се
по-късно Боби. Маниакалната привързаност на Фишер към шаха плаши майка му и тя
дори прави безуспешен опит да го насочи надругаде. Въпреки че е тройкар в училище
Боби научава сам пет езика за да чете шахматни издания в оригинал.

„Прогерсът не е да усъвършенстваш това което е, а да направиш смела крачка

към това което ще бъде (от Пророкът)”.

Като тийнейджър Фишер постига изумителни неща и приковава вниманието на целия

свят върху себе си. Играта му градира и става все по изобретателна и дръзка. На 14 става
шампион на Щатите, на 15 най-младият гросмайстор в света. Още тогава обаче започват
да се открояват все по ясно тъмните контури на характера му. Младежът е крайно
арогантен, самовлюбен и безотговорен. Въпреки колосалният си коефицент на
интелигентност, Боби е хроничен тройкаджия в училище и напуска гимназия цели две
години преди дипломиране. От тук нататък всичко е шах. Фишер печели турнир след
турнир, смазвайки противниците си с нестандартни дебюти, в които въображението му
вилнее свободно като неконтролируема стихия. В ендшпила Боби мачка традициите с

732
крайно агресивна игра и абсолютен отказ да приема ремита. Всъщност Фишер
ненавиждал самата концепция за равенство и правел всичко възможно да продължи
дори обречена партия. „Аз обичам най-много момента, в които пречупвам волята на
съперника си” – казвал младежът.

„В Мечтите се крие вратата към вечността (от Пророкът)”

Боби започва да мечтае за световната титла и вярва че би могъл собственоръчно да

разгроми великата съветска шахматна машина. През 71 година започва изумителната
му доминация, която макар и кратка е все още безпрецедентна. Фишер играе по начин
невиждан до този момент. Така както холандците играеха футбол през 70те години:
Натиск по цялата повърхност, абсолютен контрол, взаимодопълващи се структури,
мнoгoфункционални фигури, нито миг отдих, агресивно присъствие във всяко ъгълче.
Тотален шахмат!

Партиите на Боби се превръщат в теоретичната поезия на играта. Той е бардът.

Суперзвездата. Великата американска надежда на фронтовата линия на студената
война. Но Боби е и най-голямата примадона в историята на спорта. Организаторите на
турнири изтръпват само при мисълта за него. Изискванията му са фрапантни и
ексцентрични. Алчността му пословична. Веднъж казва че няма да играе защото носът
на коня е твърде дълъг. Друг път дъската била твърде бляскава. Върхът е когато заявява
че иска да бъде заглушен някакъв високочестотен звук който може да бъде чуван само
от него и няколко други млекопитаещи! През 72 година най-после се изправя срещу
галантния Борис Спаски в двубой за световната титла. Мачът се състои в столицата на
Исландия, Рейкявик и Фишер замалкo да не излети тъй като се опасявал че комунистите
ще свалят самолета му с балистична ракета. В шестата партия, Боби изуми руснака
откривайки с пешка на с-4 и игра толкова брилянтно че самият Спаски се изправи на
крака в края на срещата за да ръкопляска на младия американец. Фишер спечели двубоя
и грабна световната титла донасяики я за прав и последен път в Съединените Щати. От
този момент нататък, живота на Боби Фишер бе едно печално спираловидно падане.

„Съмнението е болка, която е твърде самотна за да разбере, че надеждата е

нейният близнак (от Пророкът)”

Боби отказа да защити титлата си срещу Карпов през 1975 и тя му бе отнета.

Претекстът бе безумния му списък с 64 неадекватни изисквания. ФИДЕ уважи 63 от тях
и гросмайсторът естествено обяви бойкот на двубоя. Според много от близките му,
истинската причина бил страхът от провал. Фишер не можеше да си представи загуба и
самата мисъл че митът за неуязвимост в който беше обвил особата си може да бъде
разрушен го ужасяваше. Противно на вярването, Боби не бе убеден в съвършенството
си и бе гложден от хронични съмнения в собствените си качества.

„По добре да съм изсъхнал кладенец, в които хората да хвърлят камъни,

отколкото ручей с бистра вода, от които дори жадните да избягват да отпият. (от
Пророкът)”

733
 Боби при пристигането си в Исландия след 8-месечен престой в японски затвор

Изтезаван от страх, съмнения и паталогична параноя Фишер спря да играе и изчезна

напълно от небосклона на шахмата. Изваден от средата си, гросмайсторат отвори
вратата към най-мрачните и студени помещения в душата си. Явно някъде там Боби се
е срещнал с мащехата си-омразата, която го чакаше с нетърпение и стана негова
неизменна спътница до края на дните му. През последните 35 години Фишер успя да се
включи в псевдо-християнски култ, да бъде арестуван по подозрение в грабеж на банка,
да наруши ембаргото срещу Югославия, да се отрече от Родината си, да махне всичките
си пломби защото Ц. Р.У. искали да четат мислите му чрез специални нано-предаватели,
да се отдаде на абсолютно невменяем анти-семитизъм, да обяви всички руски
шахматисти за мошеници, да нарече Каспаров шарлатанин които не е спечелил честно
нито един мач през живота си, да отчужди почти всичките си приятели, да направи
поредица от просташки, вулгарни радио интервюта в предавания по целия свят, да се
отдаде на връзки с момичета с 30 години по млади от него, да направи дете във
Филипините, което не е виждал, да бъде арестуван в Япония по нареждане на
американското правителство и да стане Исландски гражданин.

В шахматен аспект единствената му проява е посредствения двубой със Спаски през

1992 година в Югославия. Фишер победи и спечели 3.6 милиона долара, но си навлече
гнева на Щатското правителство. След като бе арестуван в Япония, Спаски написа
лично писмо до президента Буш, в което поиска Боби да бъде пуснат на свобода.
„Вкарайте ме и мен в затвора” – каза добродушния руснак – „Сложете ни в една килия
и ни дайте дъска за шах”.
Неблагодарен както винаги, Фишер отвърна „Спаски не ме интерсува. Не бих играл
шах с него и той въобще не ми трябва в килията. Предпочитам някое гадже.”
В крайна сметка Боби получи исландско гражданство бе пуснат на свобода и се
завърна там където достигна върхът твърде рано и откъдето започна дългото му и
мъчително спускане в мрака – Рейкявик.

734
 „Смисълът и страстта са рудерът и платното на плаващата ти душа. Ако едно от
двете е счупено ти ще бъдеш или подхвърлян безцелно от вълните или ще останеш
застинал сред неподвижния океан (от Пророкът)”

В последните години самоличността на Фишер бе сдъвкана парче по парче от странна,

необяснима ненавист. Накрая тя събра дори трохите и от стария, обаятелен и гениален
шахматист не остана практически нищо. Боби мразеше всичко и всички: Русия, Япония,
щатите, комунистите, антикомунистите, ФИДЕ, приятелите, познатите, роднините и
дори шаха. Фишер се носеше безцелно в океана без рудер и платно, изоставен завинаги
от разсъдъка си и от отминалото си величие.
Боби Фишер почина преди месец в столицата на Исландия. Точно на 64 години.
Изживя ги върху 64 чернобели квадрата без да разбере че поезията върху дъската
понякога е несръчна проза пълна с правописни грешки в живота. Като малък търсех
партиите му и го боготворях, но сега разбирам, че човек не може да има идол с толкова
много слабости. Трагедията на Фишер е че той бе решил да не дойде с нас в бъдещето.
Избра да остане завинаги в далечната 1972 – там в Рейкявик , където е погребан два
пъти. Като млад Боби обичаше да се шегува, че винаги когато играе срещу себе си
печели. Не винаги, Боби – определено не винаги.

735
736
 Научна Карта Играе Баскетбол
(Или 10-те най-шантави имена в световния спорт)
30 Август 2006
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2006/08/30/forum/d4434_3.htm

Знаете ли коя е Самолетка Европова? Тази митична жена с екстравагантно име е

неразривно свързана с моето бурно детство. Поглеждайки назад, трябва да призная,
че като хлапак имах скандално поведение и неудържим усет към белята и днес искрено
се възхищавам на почти свръхестественото търпение на родителите си. Някои от
най-изобретателните ми пакости бяха истински шедьоври на хулиганщината и без
съмнение са влезли в съкровищницата на детското непослушание. Една от най-
безобидните ми бели бе свързана с дразнещи телефонни обаждания. Когато лошото
време ограничаваше репертоара ми от хулиганщини, се събирахме у дома с група
съзаклятници и се заравяхме в телефонния указател в търсене на невинни, уязвими
жертви със странни имена. Шокиращо е колко много хора с изумителни имена
присъстват в тази дебела книга.

Имаше например един мъченик на име Спанак Попов, на когото дължа огромно
извинение. Сигурно съм му звънял над 200 пъти, за да му кажа, че го търсят от „Плод и
зеленчук“. Човекът неизменно отговаряше с една и съща изпепеляваща ругатня, а ние,
естествено, се заливахме от смях.
По това време пълзяха слухове за съществуването на митичната личност на име
Самолетка Европова. В квартала имах конкурент хулиганин на име Павката, който се
кълнеше, че е виждал името ѝ в указателя и дори ѝ се е обаждал. Тя бързо се превърна
в идея фикс, но така и не успях да открия номера ѝ, въпреки че го търсех с години, при
това не само в софийския указател. Постепенно Европова се превърна в нещо като
недостижима химера, която преследвах, така както капитан Ахаб преследваше белия
кит в „Моби Дик“. Може би затова, а може би защото моето собствено име е толкова
обикновено, винаги съм изпитвал особен афинитет към странните имена. Огромно
разнообразие от тях има в елитния спорт.
Диего Марадона, Йохан Кройф, Алберто Томба, Грег Луганис, Джо Монтана, Ингемар
Стенмарк. Все горди, величествени имена, сякаш създадени за големи дела и епични
триумфи. Понякога името е толкова внушително, че като че ли играе роля дори в
пътеките на съдбата и носителят му и да иска, не може да избяга от него. Не е лесно
например да се казваш Шакил О'Нийл и да станеш просто контрольор в трамвай или
счетоводител във фабрика за мотовилки. Трудно ми е също да си представя някой на
име Арнолд Шварценегер да продава аспарагус на пазара. Да, понякога родителите
вписват нещо грандиозно в кръщелното свидетелство и оттам нататък горкото дете е
обречено цял живот да се опитва да оправдае очакванията на монументалното си име.
Сещам се за цяла поредица подобни играчи: Наполеон Кауфман (американски футбол),
Херкулес Гомес (футбол), Исус Алу, Год (Бог на английски) Шамгод (баскетбол), Аполо
Антон Оно и мн. др.
Но това е само върхът на айсберга. Кой знае защо светът на спорта е пълен с

737
невероятни имена, които будят цял букет от емоции, сред които преобладава недоуме-
нието. Най-фрапиращите примери са футболистът Разак Пимпон и баскетболистът
Ндуди Еби, чието име е най-добре да оставим без коментар. Тук хокейните коментатори
често си прехапват езика, когато трябва да произнесат името на нападателя на Ню Йорк
Мирослав Сатан, което означава буквално „сатана“ на английски.
Психиатричен преглед според мен е необходим и на родителите на един от най-
талантливите баскетболисти в Бронкс, тъй като те са го кръстили Научна Карта
(Сайънтифик Меп). Но има и имена, които не мога да преведа на страниците на
вестника, защото дори мастилото ще почервенее. Оставям на вас да вземете речника и
да разкодирате Дик Трикъл (автомобилизъм), Мисти Хаймен (плуване), Грегър Фъка
(футбол), Джак Гласкок (бейзбол) и Дийн Уиндес (футбол).
Много хора са скептично настроени към световното по футбол в Южна Африка.
Говори се за липса на средства, висока престъпност и неадекватна инфраструктура. Аз
обаче съм тотално ентусиазиран, тъй като домакинството ще осигури автоматично
участие на отбора на ЮАР. Тимът винаги е бил сред моите лични любимци не защото е
добър, а защото винаги е разполагал с някои от най-уникалните имена в историята на
футбола. Нямам търпение да видя в акция следните играчи: Рикардо Каца, Тапело
Шило, Емил Барон, Цици Махоа, Даниел Шабалала и разбира се, Лефа Цуцулупа. Не
завиждам на Ивайло Ангелов през 2010: „Тапело Шило изнася топката по десния фланг
с дълъг пас към Шабалала. Шабалала към Цици Махоа. Цици центрира и гол на
Цуцулупааааааа!“
Но нищо, нищо не може да се сравни с изумителните и лишени от всякаква логика
чешки имена. Без значение колко е скучен даден мач, човек не може да не се радва на
играчи като Сухопарек и Забавник. Ето я моята идеална чешка единайсеторка за
мондиала в ЮАР, съставена от елитни футболисти, състезаващи се в момента: треньор –
Людек Кокошка; вратар – Петер Чех; защитници – Томас Коня, Любош Печка, Яромир
Смарда, Радек Досадил; полузащита – Бохумил Наденичек, Карол Кисел, Людек
Зеленка, Вацлав Заплетал; нападатели – Мирослав Слепичка, Мартин Тичачек, Жан
Закопал. Резерви – Лукас Шут, Петер Дрозд, Владимир Пешка, Вит Вартелка, Михал
Смешкал и Даниел Хруска.
Помните ли Майор Майор Майор? Той е персонаж от гениалната военна сатира
„Параграф 22“ на Джоузеф Хелър. Наречен от баща си и майка си Майор, при това с
презиме Майор и фамилно име Майор, героят на Хелър естествено постъпва в армията
и моментално е повишен от чин редник директно в майор още в първия ден от службата.
Повишаването е извършено от „компютър IBM, който имал по-свежо чувство за хумор
дори от родителите на Майор“. Така офицерът станал Майор Майор Майор и завинаги
било абсолютно забранено да бъде повишаван или понижаван в чин, тъй като
ситуацията му била просто перфектна. Вдъхновен от „Параграф 22“, реших да издиря и
класирам 10-те най-съвършени имена в света на спорта. Класацията е напълно
субективна и е съставена от действителните имена на реални, популярни спортисти:

10. На десето място поставям седмия световен шампион по шахмат. Двубоите му

срещу Михаил Ботвиник са легендарни, а приносите му към теорията на играта –
значителни. Известен е с бавния си, целенасочен стил и почти досадна прецизност.
Избягвал е екстравагантните отигравания и е предпочитал смислената, лишена от
рискове игра. Името му? Василий Смислов.

738
 9. Тук класирам световната и европейска шампионка по спортно ходене от Русия,
която се надява да прибави към трофеите си и титла от олимпиадата в Китай. Според
мен шансовете са изцяло на нейна страна, а конкурентките ѝ са леко притеснени. Защо?
Защото далновидните ѝ родители предвидливо са я нарекли Олимпиада Иванова.

8. Осмото място принадлежи на младия вундеркинд Вашевеличество (Йорхайнес)

Морган, който се състезава еднакво успешно и в американския футбол, и в леката
атлетика. Гениалното му име вбесява тотално треньорите му, защото им се налага да се
обръщат към него с Ваше Величество.

7. На достойното седмо място класирам един от най-великите футболисти на всички

времена. В резюмето му личат три европейски титли с Реал (Мадрид), олимпийско злато
и финал на световно. Въпреки ниския му ръст и наднормено тегло този играч е бил
абсолютно неудържим, сипейки неспасяеми удари от всевъзможни ъгли и положения с
топовния си ляв крак. Нападателят отбелязва общо 511 гола в клубната си кариера и 83
с националния отбор на Унгария. Става дума, разбира се, за една от най-големите пушки
в историята на футбола, наречена с възможно най-адекватното име: Ференц Пушкаш.

6. Шестото място пак принадлежи на унгарец. Но не футболист, а световноизвестен

чукохвъргач. През 2004 атлетът печели златото в Атина, след което предизвиква
безпрецедентен скандал, отказвайки да се яви на допинг тест. Унгарецът се държи
безобразно, до ден днешен отказва да върне титлата и обвинява УАДА в някакъв
мистериозен лов на вещици. Името му безспорно подобава на поведението му: Адриан
Анус.

5. За да намерим достойно име за петото място, ще се върнем към футбола.

Нападателят на Мидълзбро Жозеф Дезире-Жоб мина през цялата си кариера, борейки
се със зъби и нокти за място в отбора. Но талантът така и не успя да стане пълноценен
титуляр не само във Висшата лига, но и във Франция, Камерун и Саудитска Арабия.
Той сякаш бе обречен на неуспех. Възможно е причината да е в това, че преведено от
английски, името му означава Жозеф Желаещ Работа.

4. Една от най-добрите млади бейзболистки в Америка и моя колежка от университета

на Канзас разполага с масивен ръст и внушителна мускулатура. Тя едва ли може да бъде
наречена красавица, но затова пък си има смразяващо кръвта име: Съдба Франкещайн
(Дестини Френкестейн на английски). Просто не посмях да не ѝ дам четвъртото място
в класацията.

3. Трети е мъжът с най-великото хокейно име в историята и носител на купата

„Стенли“ с Ню Джърси Девилс. Вече 16 години железният му стик и сприхав характер
всяват ужас в НХЛ. Днес той играе за Нешвил Предатърс и едно от малкото неща по-
впечатляващи от самия него е името му: Брад Бомбардир.

2. Какво би била класацията ни без присъствието на чех? На второ място просто съм
задължен да поставя трикратния олимпийски и световен шампион по хвърляне на копие,
чийто световен рекорд едва ли ще бъде подобрен в близките години. Това е една
славянска планина от мускули, чието име говори само за себе си: Ян Железни!

739
 1. И ето че стигнахме до заветното първо място в единствената по рода си класация за
най-съвършено спортно име! Съгласен съм, че всички останали позиции могат да бъдат
оспорвани, но за върха не може да има абсолютно никаква конкуренция. То може да
бъде дадено на един единствен човек, който едва ли някога ще се раздели с тази
уникална титла. Става дума за четирикратния олимпийски и четирикратен световен
шампион по сабя, който единодушно е смятан за най-добрия фехтувач на всички
времена. Името на този опасен властелин на острието едва ли се нуждае от коментар:
Виктор Алексеевич Кровопусков!

Преди да завърша, съм длъжен да се върна към първопричината за тази статия –

легендарната Самолетка Европова. Не знам дали наистина съществува. Може би
слуховете са били изфабрикувани, може Павката да е бил просто завистлив кариерист и
да я е измислил, за да ме ядоса. Но ако наистина има такава жена и тези редове някак си
стигнат до нея, бих искал да ѝ кажа следното: „Самолетке, музо на детските пакости,
знай, че ако те има, рано или късно ще те открия. И не се учудвай, ако някой ден вдигнеш
телефона и непознат, но сексапилен глас ти съобщи, че на пътниците им е писнало да
те чакат на летище София. Стягай се за работа, непознато приятелко, защото от 1 януари
влизаме в Европа и твоите полети вече ще се водят за най-обикновени вътрешни линии.“

740
 Движение За Нашите Деца
(Как убих Кольо)
14 Септември 2006
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2006/09/14/forum/d4449_2.htm

Кой уби Кольо ?

Никога досега човешката раса не е била хвърляна в отровните обятия на такова
масово обездвижване

Никога няма да забравя деня, в който убих Кольо Пауса. Смъртта му бе внезапна,
безусловна и сложи край на една от най-големите легенди в историята на нашата прашна
софийска махала. Бях на 12 и на едно от челните места в местната хулиганска йерархия,
но не можех да се сравнявам с Пауса. Той бе някаква опасна смесица между Хъкълбери
Фин, Денис Белята и Трифон Иванов. Поглеждайки назад, трябва да призная, че Кольо
бе поне две класи над останалите пакостници, а особено ме вбесяваше и прозрението,
че той винаги ще бъде с една година по-голям от мен.

В апогея на славата си авторитетът на Кольо достигна епични пропорции и целият

квартал се тресеше от притчи за подвизите му. Не знам кои от тях са били истина и кои
хипербола, но мога да потвърдя, че митичният му похват „Вълкович“ бе напълно
автентичен. Кольо, виждате ли, бе най-великият специалист по „фунийки“ в историята.
За тези от вас, които не знаят: фунийките са сложна игра, включваща улични престрел-
ки, подли засади, организирани военни действия и дори лицемерни предателства.
Вместо куршуми и оръжия се използват книжни фунийки, изстрелвани през метални
тръбички. Когато бъдеш ударен от фунийка където и да е по тялото, си „убит“ и излизаш
от играта. В Амазонската джунгла канибалистично настроените индианци са използ-
вали по подобен начин стрелички, натопени в отровата кораре и са ги изстрелвали през
тръби от бамбук.
Ние обаче набавяхме тръбичките от антените по покривите. За да изработя своята
двуцевна тръбичка, осакатих антена, закачена на невъзможно място на покрива на 5-
етажна сграда на ул. „Гаврил Генов“. Сега, като се замисля, не съм сигурен, че дори
Хари Потър би могъл да се добере до нея, и се чудя как аз съм успял, без да се размажа
като буркан с конфитюр на паважа.
Кольо бе непобедим на фунийки: движеше се като призрак, знаеше всеки таен вход,
всяко мазе и всяка ограда и умееше да се слива с градския пейзаж като уличен хамелеон.
Отгоре на всичко разполагаше с котешки рефлекси, невероятно точно око и най-
грандиозното оръжие. Става дума за чудовищна, 50-сантиметрова тръба от мека сплав,
която той наричаше Улцана на името на някакъв индиански вожд, обезсмъртен от Гойко
Митич. В махалата нямаше хлапак, който да не е ставал жертва на варварската ярост на
Улцана.
Повечето от нас правеха фунийките от вестникарска хартия. Най-скапаните ставаха от
„Работническо дело“, който често се разпадаше във въздуха. Голям късметлия беше
Венко, чиято майка бе абонирана за „Жената днес“ – твърдите страници на списанието

741
бяха идеални за фунийки.
Аз използвах предимно вестник „Старт“, в който по ирония на съдбата 8 г. по-късно
написах първата си статия. Но нямаше по-съвършени фунийки от тези, направени от
скъпата и рядко срещана паусова хартия. Кольо явно имаше неограничен достъп до
някакъв тайнствен залеж от тази суровина, защото всичките му фунийки бяха направени
от паус. Оттам, разбира се, идваше и гордият му прякор.
Веднъж около 10 души решихме да организираме усилията си срещу Кольо и поне
веднъж да го елиминираме. Заложихме неколкостепенна засада на „Д-р Вълкович“ и
когато Пауса стигна до средата на тази къса и тясна уличка, го подложихме на
едновременен, кръстосан огън.
Последва нещо, което никога не ще забравя: Кольо се понесе леко като кълбо дим по
улицата сред ураган от свистящи фунийки, без нито една да го докосне. От време на
време се обръщаше вляво или вдясно и с всяко рязко издишване през безмилостната
Улцана покосяваше по един от нас. Години по-късно щях да видя нещо подобно в
„Матрицата“. Накрая Кольо изчезна недокоснат в един вход, а ние се взирахме с
недоумение в попарената си от паусова хартия кожа. Беше повече от явно, че този човек
фунийка не го лови. Така Пауса циментира легендата си, а инцидентът влезе в
махленския фолклор под името „Похватът Вълкович“.
Около година по-късно открих идеално място за засада в мазе недалеч от площад
„Славейков“. Имаше малък прозорец, през който можех да стрелям в краката на
противниците си. Но още в началния стадий на засадата чух някой да влиза в мазето и
се сгънах зад една щайга. Когато се престраших да надникна, видях, че посетителят ми
е не кой да е, а самият Филип Тотю на фунийките недосегаемият Кольо! Беше се
изправил до прозорчето, а дясната му ръка стискаше до болка познатото оръжие.
Зловещото, черно око на Улцана се взираше в най-отдалечените кътчета на изплашената
ми душа, но самият Кольо не можеше да ме види – погледът му бе отправен навън.
Изправих се и треперещ насочих двуцевката към Пауса. Той ме усети и се обърна рязко,
но знаеше, че е обречен. Бях прекалено близо, а и той не бе заредил фунийка. Невярващ,
изпратих два параграфа от „Старт“ право в гърдите му. Това бе първата и последна
„смърт“ на Кольо в тази игра, а аз промъкнах името си в неписаната история на махалата
като единствения успешен атентатор на Негово величество Пауса. Малко по-късно той
се премести в друг квартал и изгубих завинаги следите му.
Поглеждайки назад, осъзнавам колко рискована игра са фунийките. Цяло чудо е, че
никой от нас не е останал без око или не е паднал от някой покрив. Да не говорим, че в
същността си фунийките са симулативна война, а на този побеснял свят като че ли му
трябват повече пацифисти.
Не бих поощрил никое дете да играе на фунийки и въпреки това те са за предпочитане
пред ситуацията, в която е поставено днешното младо поколение. Никога досега
човешката раса не е била хвърляна в отровните обятия на такова масово обездвижване.
Децата, чиито навици и организъм се формират до голяма степен от влиянието на
средата, са най-уязвими. В компанията на вездесъщия интернет, безброй видеоигри, чат
стаи и 200 тв канала детето на XXI век има все по-малко причини да се отдалечава от
екрана. Не трябва да забравяме обаче, че когато майката природа е създала Хомо
сапиенс, тя е вложила в него конкретен дизайн, в който движението заема съществена
роля. Без него човек бързо се превръща в справочник по патология.
В САЩ затлъстяването сред децата е епидемично, а заболявания като диабет тип II и
хипертония вече не са приоритет на възрастните. Според много медицински експерти,

742
за пръв път в историята на човечеството новото поколение може да очаква по-кратка
продължителност на живота от предишното. Домашните технологии нахълтаха в бита
ни толкова рязко, че расата ни не успя да реагира адекватно и далновидно. Вярно е, че
животът ни стана по-удобен, а достъпът на информация – мълниеносен. Но никога
досега обществото не е променяло навиците си толкова драстично. Само преди 15 г.
трябваше да чакам на опашка, за да се включа в баскетболен мач по местните игрища.
Сега обикалям по празните площадки като из асфалтова пустиня докато открия двама-
трима да хвърлят лениво топката в коша, навярно защото им е развален компютърът.
Но обездвижването сред младите не е само американска болест: тенденцията е глобална.
Едно от най-често споменаваните изследвания за пагубното влияние на видеоигрите
върху децата е извършено в Швейцария. В Холандия пък е създаден първият
психологически център, който третира пристрастеността към видео играта като
наркомания. Въпреки всичките си ограничения и комунистически антиутопии нашето
детство бе благословено: имаше само един канал, от който се носеше предимно
държавна пропаганда, леко разнообразявана с ретро тероризма на майор Деянов и
простащините на Митко Бомбата. Сериали като „Аз, Клавдий“ изпразваха улиците.
Някои хващаха сръбската телевизия, но не и в нашия квартал, тъй като никой нямаше
здрава антена на покрива. Детството ни преминаваше така, както би трябвало да бъде
във всяка една епоха: в постоянно движение, игри, бели и четене на малки правоъгълни
предмети, наречени книги. Детството имаше два сигурни белега: олющените колене и
футболната топка от 4,50 лв. С тази гумена топка с непредвидима траектория се играеше
всичко и при всякакви условия: футбол на дъжд, баскетбол на лед, волейбол на простора
в двора, садистичната „народна топка“ и не на последно място „ръбчета“. „Ръбчета“ бе
гениална игра: отборите заставаха от двете страни на улицата и целеха ръбчетата на
бордюра.
Тогава все още имаше бордюри, разбира се: ако опитам ръбчета, сигурно ще бъда
покосен с картечен откос от някой собственик на Мерцедес. Момичетата играеха на
дама и ластик и скачаха на въже до мръкване, което донякъде обяснява невероятните
крака на няколко поколения българки.
Вероятно 50% от детството ми е минало в катерене: дворовете бяха пълни с череши,
джанки и черници.
Да не забравяме и култовото колело „Школник“, което сякаш бе издялано от
белмекенски гранит. Шедьовърът на соцманифактурата тежеше колкото трамвай и до
ден днешен не мога да си обясня как съм го карал из цяла София. Ако хвърлим Ланс
Армстронг върху „Школник“, не обиколката на Франция, ами обиколката на „Бъкстон“
няма да завърши.
Това лято се върнах неволно в детството, разхождайки се из старата си махала.
Естествено нищо не бе същото. В живота промяната е закономерност и необходимост.
Но въпреки това понякога се получава изваждане чрез прибавяне. Необходимо ли е
наистина да има заведение във всеки двор? Нужно ли е да отсечем черниците, за да
поникнат павилиони? Да покрием с коли тротоарите? Да изгоним децата от улиците?
Разходката ми ме отведе до мазето, в което поразих Кольо. Оказа се, че помещението е
превърнато в интернет клуб. За моя изненада не открих паметна плоча, посветена на
лобното място на Пауса. Всяко свободно пространство бе покрито с компютърни
терминали. По тях бяха накацали предимно хлапаци с хлътнали очи и бледи лица,
играещи Doom 2 и пошлата Grand Theft Auto. Впечатли ме пълното отсъствие на
олющени колене.

743
Някакъв тийнейджър, изглежда, използваше ICQ или AIM, защото щракаше светка-
вично по клавиатурата. Запитах се каква ли е вероятността да флиртува в мрежата с
момичето, щракащо също толкова усилено в другия край на стаята. Не съм от
досадниците, затънали в миналото си като в блато, от което с бълбукане отправят
„мъдри“ съвети към хората, стъпили на твърда почва. Вярвам, че в умерени дози дори
видеоигрите могат да са полезни, да развиват рефлекси, въображение и стратегическо
мислене. Огромна част от живота и кариерата ми са свързани с компютърни кодове,
интернет протоколи и мултимедийни апликации. Подобно на милиони хора всеки ден
приемам и изпращам огромно количество информация в мрежата. Признавам, че
ползвам ICQ, AIM и Skypе.
Дори имаше период, в който и аз бях опасно пристрастен към Doom. Бях станал
истински виртуоз, играех дори и насън и не можех да мисля за нищо друго. Един ден се
добрах до самия край на играта, взривявайки на парчета досаден демон, който според
създателите на Doom е владетелят на ада. Не вярвах, че най-после съм минал през
повече от 30 степени, победил съм програмата и съм спасил човечеството от Сатаната.
Изпитах удоволствие от това усещане, но ако взема този момент, умножа го по хиляда
и му прибавя 10 нули, пак няма да се доближи до незабравимия ден, в който се изправих
иззад щайгата и „убих“ на място Пауса с една нищо и никаква фунийка.

744
 Луд За Връзване
(Екстремалният колоездач Мат Хофман прeдизвиква
смъртта всеки ден)
10 Август 2005
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2005/08/10/forum/d4054_4.htm

„Когато някаква фикс идея ми влезе в главата, сякаш някой ме изритва на задната
седалка. Идеята застава зад волана и аз просто вече нямам думата в това пътуване.“
Мат Хофман

Ако имате слабо сърце, проявете здрав разум и спрете да четете тази статия още със
завършването на това изречение. Инфарктните приключения на Мат „Кондора“ Хофман
не са за хора с лабилна сърдечно-съдова система. По всяка вероятност никога не сте
чували за него, но тук, в Америка, Мат е смятан почти единодушно за най-откачения
спортист за всички времена.
Този 33-годишен мъж още преди години направи всичко възможно да отстрани
каквото и да било съмнение, че е луд. Не просто леко невменяем, временно загубил
разсъдък или мъничко шантав. Не! Хофман може да бъде описван само с драстични
термини, така че без угризения може да кажем, че той си е просто луд за връзване и ако
безумието беше държава, той сигурно щеше да бъде нейният президент министър-
председател и върховен военнокомандващ. През 18-годишната си професионална
кариера на екстремален колоездач Мат е бил в безсъзнание над 100 пъти и има над 60
счупени кости и 21 операции. Въпреки че живее в постоянна болка и почти не използва
краката си за ходене, Кондора продължава да върши неща със специалното си,
свръхлеко колело, които не подлежат на описание.
„Спомням си как умрях през 1993 година – сподели Мат пред ЕSPN. – Построих 7-
метрова рампа в задния си двор, но за да излетя от нея колкото се може по-високо,
закачих двигателя на косачката за трева на задната гума. Излетях 14 метра над земята.
Голям кеф, но двигателят наруши баланса на колелото и направо се размазах при
приземяването. Опитах се да стана, но ми се зави свят и ме заболя ключицата, въпреки
че не я бях ударил при падането. Усетих страхотна жажда, след което загубих съзнание
и сърцето ми спря. Когато се свестих, лекарите в болницата ми казаха, че ми остават по-
малко от 20 минути живот. Оказа се, че далакът ми е експлодирал при падането.
Вътрешният кръвоизлив бил толкова масивен, че кръвта бе напълнила кухините на
тялото ми и бе натиснала ключицата, което обясняваше болката. Спасиха ме, като
извадиха мълниеносно далака. Сега съм малко по-лек и се напивам по-лесно.“
Най-фрапиращите безумия на Мат обикновено се раждат в един от многото му
налудничави сънища. Като малък сънувал, че лети. На 7-годишна възраст построил
летателен апарат от две дъски и чаршаф и убедил брат си Травис да се включи в
обречения експеримент. Мат казал на родителите си да дойдат да гледат как с Травис
ще прелетят над махалата. Двамата малчугани се качили на 5-метрова стълба заедно със
„самолета“ на Мат, броили до три и скочили. Наи-интересното е, че родителите на Мат,

745
които явно са не по-малко луди от него, не казали нито дума и не се опитали да спрат
този пръв опит за летене. Те просто седнали, наблюдавали мълчаливо как синовете им
се сгромолясали като две праскови на земята, след което ги качили в колата и ги
откарали в болницата. Ръката на Травис била счупена, а Мат се отървал с натъртвания.
На 11 години Мат получил първото си колело BMX и веднага започнал да тренира до
припадък по рампите на Оклахома Сити. Едва 15-годишен, Хофман бил обявен за най-
великия BMX майстор на всички времена, а на 17 години направи нещо, което никой не
вярваше, че някога ще бъде постигнато: така наречената фигура „900“!
Дълги години „900“ беше само хипотеза: една химера, непостижима мечта за екстре-
малните колоездачи. Две обръщания и половина във въздуха са почти немислими дори
за скейтбордистите, но идеята се настанила в лудата глава на Хофман и вече нищо не
било в състояние да я извади оттам. През март 1989 г. Кондора реши да пробва фигурата
на състезание в Канада. Публиката усети накъде отиват нещата и започна да скандира
„Мат!, Мат!, Мат!“, докато той набираше скорост по рампата.
Колелото на Хофман излетя като свистящ снаряд във въздуха. Мат сякаш се срасна с
него и го усука в някакво подивяло торнадо, изпълнявайки изумително красива фигура
„900“. Накрая Кондора приземи с учудваща лекота опитоменото колело варху рампата.
„Тълпата нахлу на рампата и ме понесе на ръце – спомня си Мат. – В този момент
разбрах, че няма нищо невъзможно на този свят.“
През 2000 г. Мат решава, че е време да счупи рекорда за висок скок с колело, и
построява един величествен паметник на собственото си безумие: 8-метрова вертикална
рампа! За да развие максимална скорост, вманиаченият колоездач се закача за
мотоциклета на приятеля си Стийв Суоп, който го тегли с 65 км в час към рампата.
Скокът и приземяването са успешни и Мат постига височина от 17 метра, което и до
днес е световен рекорд. Вместо да се радва, че е оживял, легендарният маниак решава
да бие собствения си рекорд още на следващия ден. Този път Мат не успява да уцели
рампата на връщане към майката земя и пада жестоко от 18 метра височина. Главата му
удря ръба на дървената конструкция и лицето му е буквално раздробено на парчета.
Една от костите му разрязва кожата му и откъсва цялата му горна устна. През
следващите три дена Мат е в кома, между живота и смъртта. В продължение на шест
месеца Кондора се опитва да възвърне паметта си, тъй като травмата на мозъка е
предизвикала амнезия Хофман губи завинаги и усещането си за вкус и вече яде само
ужасно лютива храна. Жена му го принуждава да обещае, че повече никога няма да
пробва подобни скокове. „Правя отчаяни опити да спазя това обещание – казва Мат, –
но желанието ми да постигна 18 метра винаги ще ме преследва. Знам, че мога да го
направя.“
Междувременно Мат печели всички възможни състезания, трупа световни титли и
създава над 100 различни BMX трика. През 1998 г. контузва коляното си толкова
жестоко, че всички връзки са тотално унищожени и се налага да му бъдат присадени
лигаменти от труп.
Две седмици по-късно Хофман скача на колелото и пак къса връзките. Ядосан, Мат
започва да търси алтернатива и открива специалист във Франция, който е изобретил
полиестерни коленни вразки, наречени „лигаментат ЛАРС“. Хирургът ги е изпробвал
върху ръгбисти.
„Той им слага връзките, те ги късат, той слага нови – обяснява Хофман. – Заменяеми
човешки резервни части за еднократна употреба. Зарадвах се, защото точно такова нещо
ми трябваше!“

746
 Операцията обаче се оказва нелегална в Америка и Мат открива лекар в Канада, който
се съгласява да извърши процедурата. Нещата се развиват като в холивудска продукция:
колоездачът пристига в Монреал в нощта преди операцията и дава куфарче с $ 10 000
на асистента на хирурга. Двамата се срещат в хотелска стая. Не липсва и елемент на
изненада: асистентът уведомява Хофман, че по легални съображения операцията трябва
да бъде извършена без упойка!
На следващия ден Мат ляга в една съмнително мръсна болнична стая, след като
медицинската сестра му дава следното многозначително напътствие: „Гледай да си
поддържаш сърдечния ритъм под 80 удара в минута.“
– Болката се състои от три компонента – твърди Кондора, – шок, паника и действи-
телна болка. Ако си като мене, ти отдавна си елиминирал шока и паниката. Това, което
аз усещам, е само действителната болка. Докато хирургът режеше, не усещах нищо.
Когато започна да пробива дупки, се надигнах. Трябваше да му асистирам, докато
използваше бормашината. За да разберете колко странно беше това преживяване, трябва
някой ден да усетите мириса на собствените си кости, докато горят. Стаята се изпълни
с този тежък мирис, а аз осъзнах, че външният слой на костите е изненадващо
чувствителен. Болката беше страхотна. Това беше действителна болка. Когато
бормашината задълба по-надълбоко, в костния мозък, болката стана по-притъпена и
можех да я манипулирам по-лесно. В един момент хирургът ми подаде бормашината.
Трябваше да я държа, докато той смени борчето. В крайна сметка пробихме дупки в
бедрото, колянната става и подбедрицата, през които лекарят наниза полиестерните
връзки. След това той завинти четири болта в костите ми които да държат връзките на
място. До ден-днешен най-кошмарната болка, която съм преживявал, беше, когато
хирургът навиваше двата горни болта в бедрената ми кост.
Д-р Карл Йейтс, който е личен лекар на Хофман от 20 години, бил изумен, когато
разбрал за първата LARS хирургия на пациента си. „Мат ми е като син – споделя
ортопедът. – Аз съм негов доктор, приятел и фен. Ако ми беше казал, че е в Канада, и
ще му правят операция без упойка, щях да му се разкрещя: „Мат, стягай си багажа и
бягай надалече! Това е абсурдно!“ Единственото ми обяснение е, че Мат се е потопил в
някакво хипнотично състояние, за да издържи. Неговата поносимост към болката е
забележителна и според мен се дължи на комбинация от нечовешка издръжливост,
любов към спорта и глупост.“
Под натиска на съпругата си Джаци, Мат престана да се състезава през 2001 година,
но „пенсионната идилия“ бързо бе разрушена благодарение на стария пакостник: съня
на Кондора. „Сънувах, че правя „900“, без да се държа с ръце за колелото. Този сън ме
накара да се върна в „Игрите Х“ през 2002. Единственият човек, който знаеше защо се
състезавам отново, беше жена ми. Помолих я да отведе дъщеря ни надалече, ако падна,
защото картината нямаше да бъде красива.“
Противно на логиката и на най-фундаменталните закони на физиката, в този ден Мат
превърна поредния си безумен сън в действителност и извъртя „900“, разпервайки
широко ръце във въздуха, сякаш за да оправдае гордия си прякор. Едва ли някой някога
ще се опита да повтори тази откачена каскада. (Най-великите изпълнения на Хофман,
както и някои от хирургическите му операции могат да бъдат видени на
www.mathoffman.com.)
Америка е особена страна и често реагира изненадващо спрямо уникални индивиди
като Мат Хофман. Вместо да му вземе мярка за усмирителна риза тукашното общество
обсипва Кондора с възхищение и гледа на него като на жива легенда. Мат може да е

747
луд, но не е глупав и е превърнал това възхищение в колосален бизнес. Компанията му
„Хофман Бикес“ произвежда невероятни велосипеди и е лидер в бранша, който се радва
на страхотен възход в САЩ. Автобиографията на Хофман „The Ride of my life“ е
бестселър, а видеоигрите му гонят по популярност тези на скейт легендата Тони Хоук.
Въпреки че вече е мултимилионер, Мат продължава да върши откачени неща с колелото
си всеки ден, а през лятото обикаля страната с популярното шоу на Хоук, наречено
„Бум! Бум! Хък Джем“.
От време на време колоездачът къса синтетичните връзки на коляното и пак ляга под
ножа. Подмяната на връзките вече е позволена в САЩ, но поради някакъв странен
„Параграф 22“ те не могат да бъдат купени или внесени в страната. След като ги
унищожи за пореден път през март тази година, Мат намерил LARS лигамент във Виена
срещу $ 2000 и четири специални болта по $ 200 всеки. После напълно незаконно ги
скрил в кутия с части за велосипеди и така ги транспортирал нелегално през границата.
Д-р Йейтс извършил операцията, след което Мат развил убийствена стафилококова
инфекция и за кой ли път се довлякъл отново на една крачка до смъртта. Спешна
хирургия и свръхсилни антибиотици го спасили, но колоездачът вече е напълно убеден,
че колeнни връзки не трябва да бъдат складирани в една кутия с омаслени части от
велосипед.
Днес, въпреки че едва ходи, Хофман продължава маниакалното си пътешествие през
осеяния си с невероятни авантюри живот. Подобно на неумиращия Терминатор, този
железен мъж не може да бъде повален и някак си намира начин да се изправи и да
продължи упорито напред, независимо от нечовешките поражения върху тялото му.
Според мен една от най-големите загадки на Вселената е защо Мат Хофман е все още
жив. На 33 години ставите му скърцат като софийски трамвай, почти всичките му кости
са чупени, а по краката му има повече дупки, отколкото в защитата на българския
национален отбор по футбол. И въпреки всичко сагата „Хофман“ продължава и жена му
всяка сутрин се събужда със свито сърце. Защото знае, че мъжът ѝ сигурно пак е
сънувал.
„През 2004 година сънувах, че скачам с колело от самолет“, казва Мат. Речено –
сторено: днес Хофман има над 180 скока с парашут, между които уникални скокове с
колело не само от самолет, но и от 1200-метров фиорд в Норвегия!
Не искам да мисля какво ще донесе следващият сън на Кондора. Самият Мат признава,
че го е страх от едно-единствено нещо на този свят. Човекът, който обича да
предизвиква смъртта почти всеки ден и се надсмива над болката, гравитацията и
зверските контузии, изпитва панически ужас при мисълта, че 2-годишният му син Джет
може да наследи характера му.

748
 Разярени Сутиени
(Как можеш да се контузиш с щипката на добре сварен
рак)
5 Октомври 2005
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2005/10/05/forum/d4110_4.htm

Има хора на този свят, на които просто не им върви. Те летят за Франкфурт, а

куфарите им неизменно пристигат в Индокитай; КАТ ги спира автоматично след
всяка бира, под краката им сякаш вечно пътува кална локва, а над главите им –
разстроен гълъб. Всички познаваме такива хора и знаем, че за тях животът не е лесен.
Те са така наречените каръци, които кой знае защо са изоставени от късмета и
пренебрегнати от щастието. През последните години с известно озадачение
установих, че професионалните американски спортни лиги са пълни с подобни
елементи, на които като че ли съдбата е решила да си отмъсти за нещо. При това по
възможно най-нестандартния начин.

Трудно се забравя например уникалната травма на бейзболната звезда Сами Соса,

който преди година разтегна сериозно сухожилие заради гръмотевична кихавица, която
го прегънала надве.
Не по-малко странна е сагата на играча на Минесота Туинс, Тери Мълхоланд, който
пропусна няколко мача, тъй като си одраскал ретината на перце, изпаднало от
възглавницата му.
Пак в опасните обятия на собственото си легло се контузи и Гленален Хил от Торонто
Блу Джейс. Той сънувал, че е покрит с паяци, и в ужас се изтърколил върху стъклена
маса. Сериозните порезни рани го вкарали в болница и така Гленален стана
единственият спортист в историята, отпаднал от състава поради арахнофобен кошмар.
Големият психолог и мислител Карл Юнг бе казал, че без болка самосъзнанието би
било непостижимо. Какво обаче би казал Юнг за болката на Джон Смолц? Този
легендарен състезател на бейзболния Атланта и титан на човешката глупост се обгори
до кръв, докато гладеше ризата си. Странното в случая е, че Смолц решил да я мине с
ютията, след като вече я бил сложил на гърба си. След като му бе оказана първа помощ,
Джон заяви, че е изненадан от изгарянето, тъй като вече многократно се е гладил по
този начин, за да пести време. При това без отрицателни последствия.
Няма да забравя и контузията на Брайън Грийз отпреди няколко години. Грийз, който
бе ключовият футболист в Денвър, се блъснал в собственото си куче пред дома си.
Брайън навехнал жестоко глезена си, принуждавайки треньора да използва дълбока
резерва на негово място.
No pain, no gain (без болка няма напредък), обичат да казват американците и играчът
на Сан Диего Адам Ийтън определено даде ново измерение на тази поговорка. Адам се
наръгал в стомаха с нож, опитвайки се неуспешно да разреже целофана на чисто нов
DVD диск. Ножът се хлъзнал по гланцираната повърхност и се спрял в стомаха на
Ийтън. Харакирито, слава Богу, не било успешно поради мълниеносната намеса на
„Бърза помощ“.

749
 Добре известна е и травмата на друг бейзболист – Кевин Мичел, който намерил начин
да скъса мускул, докато повръщал. Кевин обаче не е единствената жертва на
връщателния рефлекс: през 1992 година Том Главин изхвърлил с такава сила току-що
изядената в самолета развалена храна, че счупил едно от ребрата си.
Марти Кордова, също голяма звезда на бейзбола, пропусна важен мач на Балтимор,
след като заспал под кварцова лампа и получил втора степен изгаряния върху лицето.
Стийв Спаркс пък е единственият играч, безмилостно сразен от телефонен указател.
Бейзболистът решил да се пробва да скъса указателя надве и извадил рамото си от
ставата.
Епохална е и кулинарната контузия на пичъра Лари Хендън, който жестоко порязал
ръката си на щипката на добре сварен рак в луксозен ресторант. Осем шева бяха
необходими, за да затворят раната върху раката на талантливия Алън Уотсън. Тя бе
предизвикана от достойния за уважение опит на бейзболиста на Анахайм да отвори
бутилка бира, въпреки че не разполагал с отварачка.
Но всички тези свръхестествени травми бледнеят пред изумителната иединствена по
рода си бойна рана, понесена търпеливо от тартора на Сан Франциско Джайънтс Роджър
Крейг. В пантеона на нелепите спортни контузии неговата заслужено ще заеме най-
почетното място. Казват, че истинските герои се раждат в неравни битки, и Крейг
определено потвърди тази максима, наранявайки сериозно пръста си върху кукичката
на сутиена на съпругата си!
Според Уди Алън параноя означава да си запознат с цялата налична информация. За
съжаление в нашето бурно време имаме предостатъчно поводи за параноя. Сред хиля-
дите опасности, дебнещи на всяка крачка, са тероризмът, ураганите, канцерогенните
продукти, остатъчната радиация, глобалното затопляне и не на последно място музиката
на Бритни Спиърс.
Ето че към тях можем да прибавим и домашните любимци, пухкавите възглавници,
мъртвите раци, неизгладените ризи, бирените капачки и дори телефонния указател. Но
дори да успеем да избегнем лепкавите капани на всички тези опасности, не трябва да
намаляваме бдителността си. Защото човек никога не знае откъде ще изскочи някой
разярен сутиен.

750
 Вечния Студент
(Самолети от хартия)
08 декември 2008
За „Спортал“
http://www.sportal.bg/news.php?news=146415

Самолети от хартия. Това е поредната мания на невръстния ми син. Не го интересуват

видео игри, трансформъри и аниматронни ирачки. Дай му лист хартия на това дете и то
моментално ще го превърне в двучасово занимание. В последните седмици сме
буквално затрупани от хартиени самолети с най-различни размери, дизайн и летателни
характеристики. Основният терминал е в хола където таванът е по-висок и може би
затова повечето полети тръгват оттук. Подът е постоянно покрит с килим от
аеродинамична хартия а около главата ми непрекъснато прелитат свистящи целулозени
ракети.
Аз самият имам крайно ограничен самолетно-хартиен репертоар. Общо взето знам как
да правя два вида самолети: единият лети в категорична, праволинейна траектория без
каквото и да било отклонение, завои или колебание. Това е така нареченият самолет
„кой беше?” защото дизайнът бе създаден преди години с цел да поразява безпогрешно
една от учителките ни – другарката Колева. Тя неизменно се обръщаше вбесена към
класа и изкрещяваше: „Кой беше?”

Другият ми самолет е всъщност самопад защото следва почти необясним

перпендикулярен маршрут и с хвърлянето, много дисциплинирано забива нос право в
земята. Затова бях крайно изненадан когато се оказа че синът ми е в състояние да
конструира поне десет различни вида самолети, някои от които са произведения на
авиационното инженерство. Най-изумителен е т.нар. от него „Бойнг 8” . Казва че той е
създателят но аз съм убеден че малкият бандит някак си е напипал и дешифрирал
тайнствени чертежи на чужда цивилизация. „Бойнг 8” е абсолютна загадка. Хартията е
751
сгъната поне 30 пъти под невъзможни ъгли, а полетът му е по-сложен от миграционните
навици на дивата канадска гъска.
На този етап все още се опитвам да разгадая тайната на самолета чрез обратно
инженерство, разгъвайки стъпка по-стъпка хартията. Но разтворен листът има повече
гънки от географската карта на Тибет, така че за сега опитите ми да разбера вътрешните
механизми на Боинга са обезкуражаващо неуспешни. Може би причината да не мога да
декодирам нещо толкова елементарно каквото е един хартиен самолет се дължи на
ограничения ми интелект и липсата на необходимото формално образование. В края на
краищата, нали съм най-обикновен вифаджия.
ВИФ (познат днес като НСА) винаги е бил обект на пренебрежение и подигравки от
страна на академичната общественост. Навремето дори корифеят на интелектуализма и
любимец на народа Бай Тошо беше започнал една от непреходните си речи със: „Скъпи
студенти и вие от ВИФ…” Не е тайна че на учещите се в НСА винаги се е гледало от
малко по-различен ъгъл. Много са вицовете за ограничените умствени способности на
следващите, за това как се става професор по борба и т.н. Аз лично гледам на четирите
си години във въпросното учреждение като на изключително ефикасно натрупване на
комплексни знания в разнородни области. Вярно е че човек може да влезе и да излезе
от Академията без да е научил нищо.
Възможно е да пропълзиш през сесийте, да напълниш с тройки студентската книжка и
накрая да се измъкнеш с диплома в ръка и начален стадий на цироза в черния дроб. Но
за мен НСА беше съкровищница и ми се струваше глупаво да излезна от нея без да съм
си напълнил джобовете с богатство. Всичко зависи от подхода, а моят беше че ВИФ е
уникално учебно заведение, в което имам възможност да усвоя познания и умения,
които ще ми бъдат полезни цял живот. Не исках да запаметявам – исках да разбера – и
най-интересното е че разбирайки човек без да иска запаметява, при това завинаги.
До ден днешен знам почти всяка кост в човешкото тяло на латински, помня ензимите
които участват в гликолитичната верига и мога да изрецитирам степените на
тромбокинезата. Човешкото тяло е изумителна био-вселена и да откриеш тайните и
означава да откриеш как функционираш самият ти. Какво по-интересно от това?! Затова
т.нар. от студентите „бариерни дисциплини” като биохимия, физиология, анатомия,
биомеханика и т.н. са от огромно значение. Информацията сама по себе си не е знание.
Хубаво е когато не е необходимо да се ровиш в Google за да разбираш точно какво става
на метаболичнo ниво в тялото на спринтьора в десетте секунди на анаеробен спринт.
Или да си наясно с нервно-мускулният синапс и да знаеш точно кой тип мускулни
влакна се съкращават когато тежкоатлетът изтласква щангата над главата си.
Има много функции на организма, които дори науката все още не разбира, но в
състояние на екстремално натоварване човешкото тяло е още по-изумително и трудно
обяснимо. ВИФ ми даде възможност да надникна в един колоритен и безкрайно
интересен свят. Психология, спортна медицина, статистика, информатика, педагогика –
всеки предмет има своята роля и място. Освен всичко друго студентите получават
изключителната възможност да разберат почти всяка спортна дисциплина по най-
ефикасния начин – като я практикуват докато изучават особеностите, историята и
методиката и. Не са много местата по света, които дават възможност на студентите си
да учат практика и теория едновременно, качвайки ги върху ски, лодки, писти, зали,
басейни, скали, тепихи, терени, успоредки, батути И т.н. Институции като
Националната Спортна Академия са рядкост дори в световен мащаб и всеки който слага
студентите и под един общ пренебрежителен знаменател прави грешка.

752
 Но преди да съм превърнал тази статия в нагла реклама на НСА искам да кажа че
академията има своите проблеми, а и сама по себе си дипломата и не означава кой знае
колко много. Поне за мен завършването на каквото и да било учебно заведение е само
стадий в развитието – моментно постижение. Ако някой е завършил току що Софийския
Университет или Сорбоната той просто е открехнал вратата към един необятен свят и е
сложил крака си в процепа. Ако погледнеш на завършването си като на крайна фаза в
процеса на обучение може да се стигне до печални последствия.
Тук в Щатите съществува академична каста, която в много случаи определя ходът на
кариерата и живота ти. Ако си завършил един от осемте престижни университета,
включени в така наречената „Айви лига” успехът ти е практически осигурен. Това,
разбира се, е тотална грешка. Обучението в тези институции струва стотици хиляди
долари и за съжаление все по-често в тях влизат не толкова най-умните колкото най-
привигилерованите. Преди много години делях къща като съквартирант с още три
момчета, току що завършили свръх тежкарският Йейл. Домът беше в снобарския
Гринидж, Кънетикът където живееше половината Уолстрийт. На две преки от нас беше
имението на Иван Лендъл, а в покрайнините се подвизаваха и няколко ключови членове
на клана Кенеди.
От време на време съквартирантите ми вдигаха купони на които 23 годишните псевдо-
аристократи идваха с костюми и не бяха в състояние да говорят за нищо друго освен за
пари. На тези събирания се запознах с някои от най-ограничените хора които съм
виждал – всичките завършили Йейл. Никога няма да забравя един костюмиран
хомонуклус на име Гордън младши, които ме пита дали имаме автомобили в България
и кога съм видял дънки за пръв път. Естествено, веднага погледнах юмрука си и
неговата нагла физиономия, но някак си преодолях желанието да съединя тези два
предмета и вместо това го въвлякох в любезен разговор. Оказа се че младежът със
завършването на Йейл моментално е бил назначен на отговорна длъжност в една от най-
големите банки в Съединените Щати.
Каза ми, че ако му свалели заплатата с 500 хиляди пак щяла да бъде шестцифрена.
Аз обаче бях по-впечатлен, когато разбрах че този елемент не само че не знае коя е
столицата на Белгия, но нямаше представа че Белгия е в Европа!
„Пука ми къде е ш…та Белгия” – заяви тогава Гордън младши – „Огледай се в тази
стая, човече – това сме хората които един ден ще я управляваме тази страна!”
Бях още пресен през 1990 – английският ми не беше особено богат, но имах достатъчно
речник да му кажа: „Горката страна!”
Мисълта ми е, че това къде си завършил не е от особено значение, ако не осъзнаеш че
образованието е отворена система и колкото по невидими са границите и – толкова по
добре. Няколко месеца по-късно се изнесох от Кънетикът защото беше време зa второ
висше – този път в Канзаският Университет. Но преди това нарамих куфара, качих се
на един автобус Грейхаунд и обиколих цяла Америка на шир и длъж. Слава Богу, че
имаше гостоприемни българи тук-таме, които нямаха нищо против да подслонят един
хипар-вифаджия.
Това пътуване само по себе си беше по-голям университет от самия университет.
Хората които срещнах, нещата които видях, проблемите с които се справих бяха все
елементи на едно безценно образование. Но магистратурата продължава: оттогава не
съм спрял да пътувам и да предизвиквам пътя с отворено съзнание. Според мен е много
важно човек никога да не завършва.
Живеем в динамичен, задъхан, променящ се свят, който ще ни подмине ако застинем

753
доволни на едно място. Няма значение каква е професията, специалността и
експертизата ти – всеки ден носи нов урок и винаги има място за още. Вселената е пълна
с великолепни ненаучени неща които чакат търпеливо да ги открием и разберем. Според
мен aрогантността е най-големият враг на познанието, а най-ценното прозрение е това
да разбереш че не знаеш почти нищо.
Абсолютно всеки човек знае нещо повече от мен – независимо дали чисти улици или
преподава квантова механика. Възрастната жена на пейката в парка е професор по
живот, човекът със синдром на Даун със сигурност е преживял нещо което ще ме
обогати, дори едно четиригодишно дете знае нещо което аз не знам. Никога няма да си
позволя да гледам с пренебрежение на когото и да било – това е отрова за съзнанието и
спирачка за развитието.

Може да бъде открита полза и мъдрост дори в нелепите ограничения на ограничения

човек. Да вземем простака Гордън младши например и неговата халостна диплома от
Йейл. Ако я дадете на сина ми, той моментално ще я сгъне във феноменален хартиен
самолет и честно казано това ще е първият път в който тя ще е ставала за нещо. После,
хлапето ще хвърли самолета, той ще полети известно време и ще се приземи плавно на
земята. Детето ще го догони, ще го хвърли пак, отново ще го догони, ще го хвърли и т.н,
и т.н. Може би инстинктивно и без да мисли малкото дете е разбрало точно как трябва
да се използва една диплома.
Ако паметта ми не си отиде с годините, ще продължа с цената на всичко да търся, да
се развивам, да чета, да се обогатявам, да любопитствам и да питам. Студентството не
може да бъде вкарано в сграда или в осем семестъра. Ние всички сме студенти в
университета на живота и дипломата ни е озаглавена „Скръбна вест”. Да, така е –
всички трябва да се учим докато умрем и понеже ще ставам абсолвент чак в ковчега
мисля и аз да празнувам днес така както съм го правил от години и така както ще
продължа да го правя до последния си 8 Декември на този свят. Честит празник на
всички ви, на мен, на вечния студент където и да е той и…дори на вас от ВИФ.

754
 Как Един Убиец Промени Бокса
(Дон Кинг обядва с мафията, вечеря с Буш, а през
свободното време прави милиони)
25 Август 2005
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2005/08/25/forum/d4069_5.htm

На 30 октомври 1974 г. Мохамед Али бе изпаднал в привидно катастрофална

ситуация. С гръб, опрян във въжетата, и озверелия 25-годишен Джордж Форман, сипещ
картечни удари от всички посоки, легендарният световен шампион изглеждаше
обречен. Юмруците на Форман сякаш бяха отнели напълно бързината му, убийствената
дясна кука и прочутите пъргави крака. Един милиард зрители по целия свят гледаха със
затаен дъх как удар след удар шампионската титла се изплъзва от ръцете на прочутия
мохамеданин. Но най-неочаквано коварен блясък се прокрадна в очите на Али и
внезапно умората напусна тялото му. За секунди легендата премина през една от най-
шокиращите метаморфози в историята на бокса, преобразявайки се от безпомощна,
отпусната мишена в убийствена месомелачка. Десни и леви куки, прави удари в главата
и гръмотевични крошета се посипаха върху изтощения Джордж Форман, който в крайна
сметка бе нокаутиран след ураганна серия в лицето.
Тази драма, която се разигра на едно необичайно място, се намести незабавно в
историята на бокса благодарение на коварната тактика на победителя. До ден-днешен
мнозина специалисти твърдят, че един от асистентите на Али е разхлабил въжетата
около ринга преди мача. Това обяснява защо ударите на по-силния Форман не нанесоха
особена вреда върху съперника му: пружиниращите въжета абсорбираха голяма част от
яростта на юмруците му и в последните рундове измореният Джордж бе останал без
гориво. Този уникален мач се състоя в Киншаса, столицата на Заир (днес Демократична
република Конго). Всеки фен на бокса е запознат със значението на този легендарен
двубой, но малцина знаят, че той слага началото на кариерата на една мрачна личност,
далеч по-коварна, безмилостна и опасна дори и от вездесъщия Мохамед Али.
Епичната битка сред джунглите на Западна Африка бе организирана от фамозния Дон
Кинг, който днес, 30 години по-късно, почти еднолично властва над бързо гниещата
империя на професионалния бокс.
„Само в Америка!“, е любимата фраза на Дон Кинг и действително само в Америка
човек като него би могъл да просъществува, да преуспее и да изгради с престъпления
неограниченото си могъщество, недосегаемост и богатство.
Дон Кинг е роден в Кливлънд през 1931 г. и както повечето деца на гетото, още от
малък намира с лекота пътя си по осеяните с опасности улици на подземния свят. Кинг
бързо си създава репутация в бизнеса като рекетьор и бос на незаконни заложни къщи.
През 1954 г. бъдещият боксов мениджър вади руски револвер от джоба си и убива на
място Хилъри Браун.
Кинг се разминава без затвор: съдът обявява убийството за самозащита, въпреки че
жертвата е застреляна в гръб. Това е първата от многото съмнителни присъди в
кариерата на Дон Кинг. Най-голямата му дарба винаги е била неговата способност да
манипулира човешката натура, да дърпа точно необходимите лостове в несъвършената

755
система и да натисне точно тези копчета, които ще я накарат да заработи в негова полза.
В света на Кинг парите, лъжата и бруталната сила побеждават, а свръхестественият му
усет към хората винаги му е помагал да подкупи тези, които са склонни към корупция,
да излъже наивните и да уплаши уязвимите. Постепенно влиянието на Кинг се
разширява, методите му стават все по-ефикасни и пръстите му се превръщат в
безкрайни пипала. След оправдателната присъда престъпленията продължават, но
арестите винаги завършват без затвор или присъда. През 1966 г. Кинг извършва и
второто си убийство. Този път озверелият бандит пребива до смърт Сам Гарет, който
му дължал $ 600. Въпреки влиянието си и опитите да подкупи и заплаши съдебните
заседатели, Дон е осъден на доживотен затвор за предумишлено убийство. Няколко
минути по-късно съдията, за който се говори, че има връзки с мафията, се среща
незаконно с адвоката на Кинг без присъствието на задължителното официално лице и
съдебен стенограф. Присъдата е отменена и Кинг излежава само 3 години и половина в
затвора „Мериън“ в Охайо.
Вратата към бокса е отворена за Дон Кинг от Мохамед Али, с когото се среща
благодарение на общ познат в Кливлънд. Двамата стават приятели и бизнес сътрудници,
но приятелството е относително понятие за Кинг. Рано или късно приятелите се
превръщат или в стъпала, или в пречка към определена финансова цел. Ако
използвачеството беше изкуство, то Дон Кинг щеше да бъде неговият Микеланджело.
Един ден Али осъзнава, че „приятелят“ му го е излъгал с милиони долари, но опитите
му за съд както винаги се увенчават с тотален неуспех. Всъщност боксовият
суперпродуцент е съден от кого ли не през годините. Няма подсъдим в Америка, който
да се ориентира по-добре от Кинг в лабиринтите на американската юридическа система.
Сред съдебните му противници са били дори федералното правителство, данъчните
служби и лондонската застрахователна агенция „Лойд“. Дори тези могъщи организации
не можаха да спечелят битката срещу Лисицата от Кливлънд. Майк Тайсън обвини
именно Дон Кинг за финансовия си крах и заведе безуспешно дело срещу него за 100
млн. долара. Лари Холмс също твърди, че Кинг безочливо е крал от него, а преди две
години Ленъкс Люис заведе дело срещу Дон за рекордните 385 млн. долара.
Днес Кинг манипулира света на бокса благодарение на факта, че в този спорт не
съществуват регулаторни механизми и състезателите са лишени от каквито и да било
права. Четирите организации, санкциониращи световните титли, са населени с дребни
политици и корумпирани бюрократи чиито ръце са здраво завързани с конци, които се
дърпат от господин Кинг.
Ранглистите, които се определят от същите тези организации, са източник на стотици
милиони долари всяка година, но са абсолютен фарс, в който логиката се определя от
престъпните интереси на боксовата мафия. През 1999 г. агенти на ФБР нахлуха в
офисите на Дон Кинг във Флорида и ги обърнаха надолу с главата, но не можаха да
открият очакваните доказателства за фалшифициране на ранглистата на IBF. „Нямам
намерение да се впускам в битка с ФБР – заяви нагло ухиленият Кинг, – освен ако не ми
позволят да продуцирам двубоя ни в Мадисън Скуеър Гардън.“
През 1992 г. Американският сенат привика Дон Кинг на специална сесия, в която го
подложи на разпит относно връзките му с боса на мафията Джон Готи. Кинг отказа да
отговори на въпросите на сенаторите. Като бизнесмен Дон винаги е бил безскрупулен и
е третирал боксьорите не като хора, а като продукти. Здравето и сигурността на
състезателите са последното нещо на този свят, което би разтревожило съня на Кинг.
Прочут е цитатът на Лари Холмс: „На Дон Кинг кожата е оцветена в черно, животът –

756
в бяло, а мисълта – в зелено.
Въпреки безбройните му пороци трябва да се признае, че Дон Кинг е гениален шоумен,
мениджър и боксов продуцент. Фрапантен, колоритен и пълен с енергия, този човек е в
състояние да организира неописуеми боксови събития, които неизменно се превръщат
в атракция на световно ниво. Мачът в джунглата например бе смятан за невъзможен.
Кинг бе обещал нечуваната навремето сума от 5 милиона долара и за победителя, и за
загубилия. Когато американските компании се изплашиха от тези пари, Дон развърза
откаченото си въображение и потропа на вратата на диктатора на Заир – Мобуту Сесе
Секо, който по това време бе сочен за седмия по богатство човек в света. Диктаторът се
съгласи да плати десетте милиона, защото му беше необходим положителен PR в
западния свят. Форман и Али прибраха парите, но големият печеливш бе Кинг, който
набра такава инерция от този мач, че след 30 години тя все още го дърпа напред. По-
късно Кинг успя да влезе под кожата на друг супербогат диктатор – Фердинанд Маркос,
който изсипа милиони за легендарния реванш между Али и Фрейзър, състоял се на 10
октомври 1975 г. в Манила, столицата на Филипините.
Успехите на Дон като продуцент са абсолютно неоспорими и дори са повод за
възхищение. Той не организира мачове, а по-скоро явления. На 20 февруари 1993 г.
Кинг разпердушини Книгата на рекордите на Гинес, продуцирайки един феноменален
спектакъл: мач за световната титла между Хулио Цезар Чавез и Грег Хогън на Ацтека
Стейдиъм в Мексико Сити. На стадиона се събраха неописуемите 132 247 подивели
зрители! През 1984 г. Дон организира и световното поп турне на семейство Джаксън,
което събра 150 милиона долара.
В последно време усилията на Кинг са насочени към политическата сцена. Дон е един
от най-големите поддръжници на президента Джордж Буш и на Републиканската
партия. Миналата година боксовият милионер инвестира огромни ресурси в
предизборната кампания на президента, особено в щат Охайо, който бе спечелен от
Буш. Причината не е приятелство: Кинг разчита на Буш и републиканците да задушат
предложения за гласуване Закон за реформа и регулация на бокса. Сенаторът Джон
Маккайн от Невада вече 5 години се опитва да прокара справедливия закон, но кой знае
защо все не успява...
Дон Кинг е изумителна личност. Облечен или в крещящи кожени дрехи с цветовете на
американското знаме, или в костюм за 5000 долара, този свръхпредприемчив бизнесмен
обикаля света, знаейки точно какво иска от живота и как да го постигне. В добре
познатата му прическа завинаги ще блуждаят поне 200 волта електричество, но Дон
Кинг в никакъв случай не е клоун. Зад фрапантната му външност се крие една
хладнокръвна и пресметлива машина. Речникът на Дон Кинг е трудно описуем и много
от думите, които използва, или не съществуват в английския език, или са изтръгнати
със сила от някой средновековен философски трактат.
Често тези бомбастични термини се посипват върху главите на озадачени журналисти,
които са му задали неудобен въпрос, и те бързо забравят какво точно са го попитали.
Почти всяко негово словесно излияние пред медиите завършва с неизбежния изблик на
патриотизъм: „Само в Америка!“
Никой не знае точно колко пари има днес Дон Кинг. Някои казват 100, други 200
милиона, но истината е, че властта му в света на бокса не може да бъде оценена в
парични знаци. Днес голяма част от професионалния бокс се рони като изсъхнал
пластелин в ръцете на един двоен убиец, манипулатор и хроничен подсъдим. Такъв тип
успех, богатство и власт могат да бъдат определени единствено като тъжен парадокс.

757
 „Само в Америка!“ – казва Дон Кинг, но аз също обичам тази страна и знам, че това
възклицание едва ли е комплимент към нея и всеки път, когато тези думи се отронят от
устата на този мрачен образ, навсякъде около мен втората ми родина се изчервява от
неудобство.

758
 Залози За Балъци? Нищо Подобно
(Живот без риск е живот без тръпка)
Утрешният Супербоул е идеална среда за най-екзотичния хазарт

2 Февруари 2008
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2008/02/02/forum/d4938_4.htm

Утре ще се състои грандиозният финал по американски футбол Супербоул и това

естествено ме кара да се замисля за колебливата муха и двете захарни кубчета,
кошмарно напращелите гърди на Браян Зембик, ковашкия чук на Амарило Слим,
обречената брада на гениалния математик Хъкълбери Сийд, замръзналото езеро на
Титаник Томпсън и не на последно място за Джей Куик, който точно в този момент
живее в тоалетната. Днес ще се опитам да ви разкажа за тях вместо за стратегиите
на треньора на Ню Ингланд Бил Белечек или за камшичното движение на ръката на
куотърбека на Ню Йорк Илай Менинг.

Вярно е, че Супербоул е фамозно зрелище и най-гледаното спортно събитие в САЩ.

Шоуспектакълът на полувремето, стълпотворението от холивудски звезди по трибуните
и невъобразимите гладиаторски схватки на терена са в състояние да създадат повече
интриги за три часа, отколкото българският футболен съюз за цяла година. Шегувам се,
разбира се. Нищо във вселената не е в състояние да създаде повече интриги от
българския футболен съюз за цяла година.
Но Супербоул отдавна е надскочил скромните амбиции на обикновен спортен двубой
и се е превърнал в толкова много други неща: еднодневна мегаиндустрия, екстра-
вагантен купон, достъпен само за милионери, и най-могъщ рекламоносач в телевизион-
ната флотилия на Медисън Авеню. Икономическият ефект на финала е трудно
изчислим, но може би най-фрапиращи са сумите, които сменят притежателите си
благодарение на залагания върху мача. И тази година се очаква милиарди долари да
бъдат хвърлени от комарджии, надяващи се да уцелят точната разлика в отбелязаните
точки между двата отбора. В момента букмейкърите дават предимство на Ню Ингланд
с 12 точки, но това е само част от една много екстравагантна история.
В уютната сянка на американския спорт съществува цяла успоредна вселена, движена
от така наречените проп залагания (proposition bets). Този екзотичен хазарт предлага
уникални възможности. Например вече се приемат залози за това точно колко ще
продължи изпълнението на американския химн преди мача Bodoglife.com приема залози
и за това кой отбор ще спечели хвърлянето на монетата и коя ще бъде последната песен,
изпълнена на полувремето от рок ветерана Том Пети. Други интересни залози: колко
пъти камерата ще покаже Арчи Менинг на трибуните (баща на куотърбека на Ню Йорк
и бивш професионален футболист); кой ще отбележи повече точки – играещият в този
ден баскетболист Кобе Браянт или целият отбор на Ню Инглънд и на кого ще благодари
първо носителят на наградата за най-полезен играч – на съотборниците си, на Бог, на
родителите си или на съпругата си.
В момента само bodoglife.com предлага над 200 проп залагания, едно от друго по-

759
откачени. Естествено за повечето от нас проп залагането е също толкова ефикасен начин
да си загубим парите, колкото да ги хвърлим в клокочещото гърло на вулкана Тинакула.
Букмейкърите дори наричат много от тези облози сакър бетс (залагания за балъци).
Особено интересно е, че има хора, за които проп залаганията не са толкова хазарт,
колкото бизнес и начин на съществуване. Обикновено най-добрите професионалисти в
този бранш са и сред най-успешните играчи на покер в световен мащаб. Може би
причината е в уникалното естество на покера, който изисква да играеш не толкова с
картите си, колкото със съперника си. Някой беше казал, че когато седнеш на масата за
покер, трябва веднага да откриеш кой е загубенякът. Ако не го откриеш, значи това си
ти. За да спечелиш, са необходими актьорско майсторство, железни нерви, интелект,
постоянно еволюираща стратегия и най-вече познаване на човешката натура и психика.
Горе-долу същото се отнася и за проп залаганията. Супербоул всъщност е само кратка
страница от историята им. Те са стари колкото човечеството и по същество не са нищо
повече от познатото на всички ни: „Айде на бас!“ Още преди сто години тази фраза е
превърнала великия Титаник Томпсън в милионер. Истинският му гений е бил в
умението да губи убедително в играта, в която бил непобедим.
Томпсън падал като луд на голф и в края на деня възкликвал привидно вбесен: „На
бас, че утре ще те бия с лява ръка за 10 пъти повече пари!“ Естествено на следващия ден
смазвал съперника си и ентусиазирано му облекчавал портмонето. Легендарен е облогът
му с група богаташи, че с един удар ще прати голф топка на 500 м. На следващия ден ги
завел на брега на огромно замръзнало езеро и изпързалял топката върху гладката като
стъкло повърхност цели 600 м.
Амарило Слим, друга митична фигура в покер средите, също бил довел проп облозите
си до съвършенство. След няколкото задължителни псевдозагуби на голф Амарило
хвърлял неустоима стръв :“На бас, че ще те бия, играейки с ковашки чук вместо с голф
стик.“ Това, което съперниците му не знаели, било, че Слим тренирал с години да удря
топката с чук и бил усвоил техниката до съвършенство. Използвайки същата методика,
Амарило победил професионалния тенисист Боби Ригс на тенис на маса, използвайки
тиган вместо хилка и дори надвил легендарния Минесота Фетс на билярд, удряйки
топките с дръжката на метла! Една от неразгаданите тайни на Слим е прословутият му
облог, състоял се в Арканзас, в който залагал и постоянно печелил от това върху кое от
две еднакви кубчета захар ще кацне дадена муха!

Наскоро писах за мъките на най-слабия отбор в света – баскетболния тим на

Университета Калтек, които не бяха печелили мач от 25 години насам. В Калтек учат
някои от най-интелигентните и способни хора на планетата, входните изпити са
изключително тежки, а самото следване е крайно изтощително. Мнoгoстрадалният
отбор навярно щеше да запише поне няколко победи, ако един конкретен студент се бе
задържал в колежа. През 1989 двуметровата баскет звезда Хъкълбери Сийд е приет в
престижния институт благодарение на изумителните си познания в областта на
математиката. Хък се включва в отбора и гръмотевичните му забивки вдъхват надежда
на феновете. За тяхно нещастие Сийд бързо преценява, че математическите му
инстинкти и лична система на игра могат да го направят мултимилионер на покер
масите в Невада. Хък напуска колежа още през втория семестър и се преселва във Вегас.
Действително бързо трупа състояние и си създава репутация на елитен играч с
чудовищна памет. Сийд е неизлечимо пристрастен и към проп залаганията и е известен
с някои от най-странните облози в богатата история на този вид хазарт. Въпреки че в

760
повечето случаи печели, Сийд има и няколко впечатляващи провала. Веднъж се хванал
на бас за хиляди долари, че няма да се бръсне една година. На крачка от печалбата обаче
се наложило да махне брадата за погребение на близък роднина, на което не можел да
се яви като неизкъпан талибан.
Друг път, докато смучел дайкири на плажа редом до друг комарджия, Фил Хелмут,
той се обзаложил за $ 50 000, че ще стои в Тихия океан потопен до шия в продължение
на 18 часа. Маниакът обаче изпълзял премръзнал на пясъка само три часа по-късно.
Без никакво съмнение най-безумното проп залагане е дело на канадеца Браян Зембик –
професионален играч на табла и блекджек. Този абсолютен ненормалник се обзаложил
за $ 100 000, че ще се подложи на операция за присаждане на силиконови гърди и ще ги
носи една година. Речено – сторено, и Браян легнал под ножа, за да се сдобие с две бодри
и напращели кожени мешки размер 36C. Съмненията, че Зембик е напълно луд, се
разсеяха напълно, след като заяви, че гърдите му харесват и няма да ги маха, тъй като
го правели по-привлекателен за женския пол! Най-кошмарното е, че Браян толкова се
гордее със силиконките, че постоянно ги развява в тв предавания, списания, Интернет
и т.н. Видът им е толкова ужасяващ, че би накарал дори опитен космонавт като Юрий
Гагарин да му се завие свят и да повърне. Факт, който става още по-впечатляващ след
като си припомним че той отдавна вече не е между живите.
Преди две седмици един от постоянните посетители на казиното в хотела „Белажио“
Джей Куик прие проп залог от Андрю Робъл и Алек Торели, че цял месец няма да излезе
от тоалетната на стаята си. Сумата на облога е тайна, но се смята, че е поне
шестцифрена, и се пази в сейф на „Белажио“. Джей няма право да стъпва извън
тоалетната и да комуникира с останалия свят. Храна му се носи 4 пъти в денонощието.
Робъл е сложил интернет камера за 24-часово наблюдение на вратата на банята. Андрю
е на покер турнир и предлага $ 500 на всеки, който хване Джей в нарушаване на
правилата на залагането. Можете да наблюдавате развитието на облога в реално време
на този адрес: www.stickam.com/profile/bellagiojay. Засега Джей се държи геройски, но
самотата и клаустрофобията са започнали да хапят разсъдъка му и младежът като че ли
е на границата на търпението.
През последните 10 години официалните проп залагания нараснаха и като количество,
и като разнообразие и се превърнаха в съществен дял от хазартната индустрия. Често
подобни облози са налудничави авантюри – лишени от логика, стабилна почва и какъвто
и да било шанс за печалба. Но в ръцете на професионалиста дори най-нереалният облог
може да бъде умело манипулиран в негова полза. Колко ще продължи изпълнението на
химна преди Супербоул? Средно песента отнема 1:42 мин. Но бъдете сигурни, че има
хора, които са научили дори колко пломби има в устата на тазгодишния изпълнител
Джордън Спаркс и от каква амалгама са направени. Знае се например, че в миналото е
пял песента за 1:60 и че има тенденция да се задържа върху високите тонове.
Кой ще бъде поздравен първо от носителя на наградата за най-полезен играч в
традиционната благодарствена реч след мача? Има хора, които са се осведомили кои
звезди колко пъти ходят на църква и каква е вероятността да благодарят на Бог за трофея
си. Известно е също, че Том Брейди е лоялен човек и винаги споменава първо
съотборниците си. Шансът именно той да спечели наградата е значителен.
Информацията е навсякъде за тези, които имат време и желание да я търсят. Понякога
зад нещата, които изглеждат хаотично произволни, се спотайва стабилна и
праволинейна логика. Тези, които гледат на хазарта като на бранш, а не на игра,
разчитат именно на скритата логика, както и на подготовката си, на информация,

761
стратегия, съобразителност и на колкото се може по-малко късмет. Горе-долу като в
американския футбол. Утре ще победи този, който притежава повече от гореспомена-
тите качества. Ще бъде интересен, епичен двубой между отборите на два вечно
враждуващи града. Но аз едва ли ще го гледам. Имам индивидуална тренировка по
баскетбол и не искам да пропускам нито ден. Време е да припечеля някой долар от
любимата игра и затова от две седмици тренирам усилено само наказателни удари... с
топче за пинг-понг естествено.

762
 Сър Ранулф – Луд, Но Неповторим
След троен байпас британецът пробяга 7 маратона за 7 дни на 7 континента

21 Септември 2007
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2007/09/21/forum/d4811_5.htm

Вчера съвсем целенасочено се опитах да отрежа три пръста на лявата си ръка. В

гаража имам малък трион, абсолютно подходящ за операцията. Взех го и сложих
ръката с леко притеснените от предстоящата ампутация пръсти на масата в
кухнята. Хванах триона в силната си дясна ръка и позволих на режещата част да легне
внимателно върху пръстите. Дръпнах острието към себе си и въпреки че не упражних
почти никакъв натиск, усетих как студените зъби на инструмента се впиват лакомо
в кожата ми, опъват я и след това неохотно се разделят с нея, някак разочаровани, че
не са я разкъсали. Теоретично знаех точно какво трябва да направя, за да завърша
започнатото. Нужен е сериозен натиск, така че ще е необходимо да хвърля доста от
тежестта си върху триона и да почна да го движа възвратно-постъпателно. Първо
ще мина лесно през епидермиса и разрязвайки малките капиляри, ще опръскам с кръв
масата. После острието ще проникне в меките тъкани, малките мускули и сухожилия
и тъй като хранещите ги кръвоносни съдове са по-големи от капилярите, кръвта ще
зашурти по-ентусиазирано, образувайки малка локва около ръката ми.

Но безспорно най-големият кошмар ще дойде, когато трионът задълбае мъчително

бавно в самите фаланги. Дори и да стигна дотам, вероятността да изгубя съзнание е
голяма поради болката от постепенно проникващото дълбоко в костта острие.
Естествено, няма да направя нищо такова и намерението да отрежа пръстите си не е
сериозно. Експериментът ми не се дължи на мазохизъм или загуба на разсъдък. Знаех,
че ще спра още в първата фаза. Ако бях завършил операцията, тази статия щеше да е
пълна с правописни грешки. Просто исках да се опитам да вляза поне за малко в
съзнанието на сър Ранулф Файнс, за когото ще ви разкажа след малко. Исках да се
поставя частично на мястото му и да уловя малко от момента, разиграл се преди 7
години, когато този странен мъж е влязъл в малката барака зад дома си е отрязъл с трион
три от пръстите на лявата си ръка.

763
 Що за човек е в състояние да направи нещо такова? Да ампутираш собствените си
пръсти без упойка, с най-обикновен градински инструмент, е истинско безумие, но това,
което прави подобен акт почти невъзможен, не е болката. За да извърши такава
операция, човек трябва да се сблъска и да победи една от най-могъщите стихии във
вселената – инстинкта за самосъхранение. Той е кодиран и неотделимо втъкан в ДНК-
тo на почти всяко живо същество. Казват, че няма по-силен инстинкт. Да се изправиш
срещу него, означава да се изправиш срещу собствената си същност и тези, които са
успявали да го направят, са или уникални, или луди. Според мен сър Файнс е и едното,
и другото. Някои го наричат безумец, други истинския Индиана Джоунс, трети го
смятат за вдъхновение, а Книгата на рекордите на Гинес го описва като „най-великия
пътешественик-изследовател на нашето време“. Престолонаследникът на Велико-
британия сър Чарлз обича да казва за него следното: „Ранулф е луд, но изумителен!“
След малко ще ви доразкажа историята за пръстите, но вместо да започна от началото
на живота му, ще се опитам да избягам малко от скучния биографичен лексикон и първо
ще насоча вниманието ви към сърдечния удар, който прати сър Файнс на косъм от
смъртта през 2003. Тогава, въпреки че е в неописуема физическа форма, сърцето на
Ранулф спира на борда на готвещ се за излитане самолет и той е спасен само
благодарение на мобилния дефибрилатор, оказал се под ръка. Направен му е троен
байпас и докторите му предричат бавно и мъчително възстановяване. Три месеца по-
късно сър Файнс извършва едно от най-откачените неща, за които въобще някога съм
чувал, и с помощта на специален самолет, предоставен от спонсора Ленд Роувър,
764
пробягва 7 маратона за 7 дни на 7 континента!
Аз съм участвал в маратон и след това два дни имах чувството, че някакъв нагъл идиот
пържи цаца нейде дълбоко в мускулите на краката ми.
Специалистите препоръчват триседмична почивка след маратон, за да може тялото да
възстанови загубения гликоген и да ремонтира спуканите капиляри, микрофрактури и
мускулни скъсвания. Издръжливостта на човешкия организъм има граници и 42-
километровият маршрут нa маратонa минава застрашително близо до тях.
Тялото и съзнанието на Ранулф обаче се подчиняват на свои собствени закони. Така
че 59-годишният, току-що оцелял от инфаркта англичанин загря с едно маратонче в
Патагония, където го чакаше зареден с гориво Боинг и след това, обикаляйки набързо
света, пробяга още шест.
Знаете ли какво е джет лег? За нещастие всяка година го изпитвам, докато летя през
океана. Това е болестно състояние, при което организмът реагира с бунт при смяната
дори само на 3-4 часови пояса. Човек се чувства смазан от умора; цикълът спане-
будуване е обърнат наопаки; губи се тонус; имунната система отслабва; появяват се
задължителното главоболие, виене на свят и понякога температура.
Между Канзас и България има осем часови пояса така че при всяко идване в родината
в първите няколко дни се влача бавно по улиците като натъжено зомби, а рано сутрин
физиономията ми прилича поразително на панкреатичен тумор. Просто не мога да си
представя как един 60-годишен, сърдечноболен, с джет лег е в състояние да пробяга 7
маратона за 7 дни на 7 континента! Лудост!
Ранулф е почнал да гради нестандартната си репутация от рано. Първите 12 години от
живота си е прекарал в Африка, а по-късно е изкарал 8 години в специалните служби на
британската армия. Когато в близост до поделението му започват снимките на
холивудския филм „Доктор Дулитъл“, Файнс решава, че декорите загрозяват красивата
местност и една нощ без особено колебание... ги взривява с динамит. Настава мащабен
скандал и Ранулф е изхвърлен от поделението. В търсене на нови преживявания той се
включва като наемник в армията на султана на Оман, където получава орден за
храброст.
От началото на 60-те сър Файнс се отдава на безумни авантюри, рекорди за
издръжливост и археология. Той бе в основата на опасни експедиции по ръкавите на
Нил, до глетчера Джостедалсбре и до Безглавата долина в Северна Канада. Най-
изумителното му пътешествие е т.нар. трансглобална експедиция, която му отне цели 3
години и в рамките на която той обиколи земята от полюс до полюс, без да използва
въздушен транспорт. От 1979 до 1982 Ранулф премина почти 85 000 километра по вода
и предимно по суша. Така той стана първият човек, достигнал и двата полюса по земя.
Дълги години пътешественикът бе обладан от идеята да открие митичния и приказно
богат град Убар, който според легендата бил погълнат от пустинята Руб ал Хали.
Въпреки че според мнозина градът е само химера, сър Ранулф ѝ посвещава голяма част
от живота си. За учудване на световната археологическа общественост осмата му
експедиция на арабския полуостров се увенчава с успех и през 1992 Файнс успява да
изтръгне улиците на Убар от пясъчната прегръдка на пустинята.
През 1993 Ранулф и приятелят му Майк Страуд стават първите хора, прекосили
Антарктика без кучета или машини, влачейки сами шейните си. През 2000 г. Файнс
решава да стигне сам пеша до Северния полюс. В ослепителна виелица и при минус 50
градуса шейната със запасите, която дърпа след себе си, се озовава върху крехък лед и
пропада във водата. Файнс се вкопчва в жизненоважната шейна и успява да я извади, но

765
за броени секунди пръстите му се превръщат в неподвижни, вкочанени висулки. За
щастие Ранулф е спасен и откаран със самолет във Великобритания. Части от пръстите
на лявата му ръка трябва да бъдат ампутирани и докторът препоръчва да изчакат малко,
за да може да заздравее кожата до пострадалата тъкан. Но Файнс не обича да се мотае и
затова една сутрин влиза в малката барака, взима триона, сяда на масата и бавно,
целенасочено и методично отрязва пръстите малко под мъртвата плът. Но какво пък
толкова е липсата на пръсти за един човек, на който очевидно му липсва мозък?!
През 2005 г. маниакът реши да се качи на Еверест. Защо? Защото е там – обяснява
лаконичният както винаги Файнс. Но една от причините навярно е в единствената му
слабост: страхът от височини.
Според него човек е пропилял дните си, ако не е победил всичките си фобии, преди да
е умрял. Речено – сторено, и легендата с троен байпас се отправя безцеремонно към
покрива на света. Буквално минути преди да стигне до него обаче, Файнс получава
сърдечна криза и е принуден да преустанови експедицията. Въпреки това Ранулф не се
е отказал от идеята да изкачи Еверест. Може би затова преди няколко месеца сър Файнс
направи изкачване на Айгер по една от най-опасните му стени, смазвайки като досадно
насекомо страха си oт височини.
Към колоритната му биография трябва да прибавим и още някои интересни факти:
Ранулф е братовчед на филмовите звезди Джозеф и Ралф Файнс, а през 70-те е бил само
на крачка от ролята на Джеймс Бонд, макар че не е имал никакъв опит като актьор. Било
е почти сигурно, че ще поеме щафетата от Шон Конъри, но в последния момент ролята
на 007 била дадена на Роджър Мур, защото според продуцента Файнс имал неестествено
големи ръце.Днес сър Ранулф е на 63, но продължава да е в изумителна физическа
форма и живее сред природата, дълбоко в английската провинция. Въпреки наситената
си програма през последните десетина години той намери време да напише 16
великолепни книги, които описват приключенията му и се радват на огромен
читателски интерес. Файнс също така е изключителен лектор и една от най-търсените
за интервюта личности във Великобритания. Парите се носят в негова посока от само
себе си и той е напълно обезпечен до края на дните си.
Ала мислите за безметежен живот, пенсия и пасторална идилия едва ли въобще се
задържат в лудата му глава. Сигурен съм, че дори в този момент Ранулф планира
следващата си авантюра. Има хора на този свят, за които спокойствието е един от
кръговете на ада. Такива като него не седят на едно място и затова сър Файнс ще
продължава да търси нови предизвикателства и да мачка безмилостно инстинкта си за
самосъхранение. Каквато и да бъде следващата му експедиция, не се съмнявам, че
отново ще намери начин да се изплъзне на смъртта и да се върне невредим и готов за
нови подвизи. А след това сигурно ще напише и поредната книга за премеждията си. C
дясната ръка.

766
 Стреляй Смело С Кишишев
Стоичков е готов за посланик в ООН, след като ни скара с
Румъния, Хърватия и Швеция
25 Октомври 2007
За „7 Дни Спорт“
http://www.7sport.net/archive7ds/2007/10/25/forum/d4845_4.htm

Внимание:
Време е за обзорната месечна рубрика „Антиинформационен контракоментар“ с
Иво Иванов. В нея всеки информационен коментар на „7 дни спорт“ ще бъде последван
от мълниеносен антиинформационен контракоментар на кореспондента ни в САЩ.

Коментар: По традиция селекционерът на българския национален отбор по футбол

Димитър Пенев заведе целия отбор в столичното кино „Арена“, непосредствено преди
да отпътуват за мача с Албания в Тирана. За нещастие играчите бяха изключително
разочаровани от изгубените два часа, тъй като гледаха свръхпосредствения екшън с Пол
Джамати, Клайв Оуен и Моника Белучи „Стреляй смело“.
Контракоментар: Но разочарованието им прерасна в гняв към проклетия филм, след
като се оказа, че защитникът Радостин Кишишев е възприел заглавието на филма
прекалено буквално.

Коментар: Австралийският ръгбист Бен Жисловски попадна в уникална ситуация. В

продължение на три месеца звездата на Уинъм Сийгълс се оплакваше от жестоки болки
в главата, световъртеж и летаргия. Рентгеновата снимка установи, че в черепа му има
забит човешки зъб! Оказало се, че преди 15 седмици при сблъсък глава в глава на терена
един от зъбите на противника му Мет Остин се е врязал в главата му и впоследствие
останал незабелязан от лекаря на отбора при зашиването на кожата. „Това е невероятно!
Бях много озадачен!“, разказа Жисловски.
Контракоментар: Ръгбистът обаче бе още по-озадачен, след като хирургът, който
трябваше да отстрани проблема, вместо да махне зъба, го почисти внимателно, сложи
му пломба и изпрати шокирания пациент вкъщи. „Винаги сам мечтаел да бъда
зъболекар“, обясно доволно хирургът.

Коментар: 26-годишната мултимилионерка и повелителка на бездарието Парис

Хилтън заяви, че работи усилено върху нов албум. Първият диск на известната с лекото
си поведение купонджийка бе издаден през 2006 и бе абсолютен провал както според
критиците, така и според масовата публика. „В момента записвам песните с помощта на
мегапродуцента Скот Сторч и обещавам да пусна компактдиска на пазара до края на
годината“, зарече се Хилтън.
Контракоментар: Ееех, Парис, Парис, нима не знаеш, че това не е обещание? Това е
заплаха!

Коментар: На 9 октомври легендарните баскетболни циркаджии Харлем

767
Глоубтротърс най-после играха мач там, откъдето произхожда емблематичното им име.
Оказа се, че въпреки че са били в почти всяка точка на света, чернокожите виртуози не
са стъпвали в нюйоркския квартал Харлем от 20 години насам. „Време беше да почетем
името си – обясни изпълнителният директор на отбора. – И да се върнем там, откъдето
сме тръгнали.“
Контракоментар: Вдъхновени от примера на Харлем Глоубтротърс, баскетболистите
на Лукойл Академик решиха да изиграят следващия си мач в бензиностанция.

Коментар: Уникално съдебно дело, достойно за холивудска продукция се разиграва в

Кьолн. Психологът д-р Петер Блаекер се е възползвал по най-нестандартен начин от
заболяването на пациентката си Моника Мирте. Тя страда от т.нар. раздвоение на
личността. В нея на практика съществуват още 4 личности, които по принцип не
комуникират една с друга. Понякога Моника се превръща в Катрин, Финджа, Леони или
Мария, които се държат като напълно различни жени. Когато мозъкът ѝ се въплъти в
една от тях, Моника губи напълно контрол върху действията им и обикновено забравя
напълно какво са правили. Според прокурора д-р Блаекер е намерил психиатричен
начин да предизвика, когато си поиска, появата на всяка една от алтернативните
личности на Моника. Лекарят използвал Катрин, която била с леко поведение, за секс.
Мария чистела къщата и офиса му, Финджа пазарувала за дома му от джоба си, а
наивната Леони му давала постоянно пари и дори платила свръхлуксозна ваканция на
Майорка.
Контракоментар: Две неща: първо докторът така ме удари в земята, че въобще не
знам дали повече някога ще стана, и второ: много интересно дали този турбо мошеник
е използвал парите на Леони, за да заведе Катрин със себе си на Майорка?

Коментар: Десетки въоръжени агенти на ФБР нахлуха в тайното владение на

илюзиониста Дейвид Копърфийлд в Лас Вегас и конфискуваха 2 милиона долара кеш,
лични документи и дигитална видеокамера. Копърфийлд печели по $ 57 млн. на година
и е смятан за най-великия маг на нашето време. Ето някои от най-популярните му
фокуси: през 1983 направи Статуята на свободата да изчезне; през 1984 левитира над
Великия каньон, а през 1986 премина през Китайската стена, сякаш беше направена от
хартия! Според ФБР Копърфийлд е търсен във връзка с обвинения в измама и сексуален
тормоз, но все още не е арестуван.
Контракоментар: „Мразя го този негодник Копърфийлд и още повече мразя
професията си! – заяви неидентифициран агент на ФБР. – Всеки път, в който се
опитвахме да му сложим белезници, тази гад ни обсипваше със сатанински кикот и се
превръщаше ту в чайник, ту в сапунен мехур, ту в Росица Кирилова. Така ми е писнало
от глупостите му. Да прави, каквото ще – повече няма да го гоним.“

Коментар: Христо Стоичков бе уволнен от треньорската си позиция в испанския

Селта след слабото представяне на отбора и в момента е безработен. Преди това Камата
водеше националите, но напусна след поредица посредствени мачове и катастрофални
изказвания, предизвикали международни скандали и изострили отношенията на
страната ни с Румъния, Хърватия, Швеция и др.
Контракоментар: Много важно! Освободен от оковите на футбола и окрилен от
новооткритите хоризонти, Ицо най-после ще може да се впусне в преследване на
детската си мечта и основна цел в живота: да стане посланик на Република България в

768
Обединените нации!

Коментар: Откаченият китарист на „Ролинг Стоунс“ и рекордьор наркоман Кийт

Ричардс се опита да отрече изявлението си, че е всмъркал прахта на кремирания си баща
подобно на кокаин. Притиснат от журналистите на британското издание Eн Eм Ай,
Ричардс призна, че преди време, в момент на дерилиум, действително е грабнал сламка
и е изпратил съдържанието от урната право в наркотизирания си нос.
Контракоментар: Забележка към децата ми: Хей, малките! Когато ми дойде времето –
два метра под земята! Никакво кремиране! Едно от нещата, които в никакъв случай не
искам да ми се случват, е някой от вас да ме изкиха в таратора по време на обяд.

Коментар: Екипът на проф. Масаюки Сумида от Японския институт по амфибийна

биология използва генетично инженерство, за да създаде първата в историята на
човечеството прозрачна жаба! Кожата и външните тъкани на животното са като тънка
завеса, през която с лекота се виждат вътрешните органи. „Сега учениците ще могат да
учат анатомия, без да има нужда да правят дисекция – похвали се Сумида. – В природата
съществуват подобни риби, но това е първото прозрачно четириного.“
Контракоментар: Е, и? Виж, ако успеете да направите прозрачен Български футболен
съюз, можем да говорим за Нобелова награда.

Коментар: Жителите на перуанското градче Карангас, недалеч от езерото Титикака

развиха мистериозно заболяване часове след като метеорит падна в близост до
селището. Симптомите са главоболие, подути сливици и необясними сърбежи.
Лекарите са озадачани и не са в състояние да сложат точна диагноза.
Контракоментар: Ха-ха-ха! Това е малко като онзи загубен роман на Стивън Кинг, в
който пришълци от Космоса идват под прикритието на метеорит и инфектират всички,
живеещи до кратера. Постепенно вирусът отнема личността на заразените и телата им
стават носители на пришълците. Малко по малко заразата се разпространява в целия
свят и въпреки че външно хората все още приличат на хора, те започват да се държат
агресивно и да говорят помежду си някакъв странен език без гласни букви. Според мен
тази книга е абсолютна глупост, защото в нея няма никаква логика и Стивън Кнг жрщ,
свтгр мнг, бррр, бррр! Крпт жвшщ? Тцк – пргшф! Тцк – кшщт! Хррррррррл...

Коментар: Мнoгoкратната олимпийска медалистка и световна рекордьорка Мариан

Джоунс най-после призна, че е взимала прословутия анаболен стероид ТХГ, произведен
от фирмата БАЛКО. Преди това в злоупотреба със същия допинг бяха уличени бившият
ѝ съпруг Си Джей Хънтър и настоящият Тим Монтгомъри.
Контракоментар: „Шокиращото“ самопризнание впечатли целия свят, пробуди
съвестта на много хора и благодарение на откровението на Марион папата реши от своя
страна да признае, че е католик, Памела Андерсън обяви, че в гърдите ѝ има силикон, а
Азис изненада всички с изявлението, че си пада по мъже.

Коментар: Индийският бизнесмен Бахадур Чанд Гупта създаде уникална

авиокомпания. Предприемчивият индиец купил на старо полуразпаднал се Ербъс 300 и
го паркирал в краен квартал на Делхи. Срещу 4 долара „пътниците“ могат да се качат
на самолета и да си представят, че летят. Само 1% от жителите на Индия са се качвали
на самолет и много от тях си купуват с готовност билети за авиокомпанията „Гупта“.

769
Самолетът е само с едно крило и без опашка, но затова пък има 6-членен екипаж, като
самият Гупта влиза в ролята на капитан и съобщава за предстояща „турболенция“ и
„снижаване“ над Делхи. Стюардесите сервират напитки и дават указания за
безопасност. Интересът е огромен и пред самолета винаги има опашка.
Контракоментар: Гениално! Нямам търпение да видя следващите бизнес идеи на
Гупта. Може би беззвучно радио или пиене на студена бира от празни, топли бутилки...
или дори гледане на футболен мач без играчи.

770
 Дуейн от гетото е гордостта на НБА
2006 година
http://ivo.ucoz.com/index/0-13

Бях купил раздрънкания Понтиак Гранд Ам (производство 1979) за $ 600, без да

подозирам, че реалната му цена е с около $ 599 по-ниска. За двата месеца, в които го
карах, това мрачно творение на американската автомобилна промишленост ме вдъхнови
за някои от най-изобретателните псувни в историята. Спомням си много добре
облекчението, изписано върху лицето на негодника, от когото купих тази демонична
таратайка. Само няколко дни по-късно двигателят заподсмърча, стартерът обяви стачка,
а някакъв тайнствен злокачествен процес почна да се развива и в обречения карбуратор.
Единственият начин да запаля, бе – да се промъкна под колата и да ударя стартера с
всичка сила с щангата.
Малко след като направих злополучната покупка, реших да тръгна с двама приятели
на едно необмислено, типично студентско пътешествие, чиято крайна цел беше концерт
на „Гънс енд роузис” в Чикаго. Младостта и разумът рядко вървят ръка за ръка, което
донякъде обяснява защо решихме да поверим пътуването в ръждясалите нокти на
омразния ми Понтиак. Колата остана вярна на характера си и в предградията на Чикаго
запелтечи с всичките си 8 прокълнати цилиндъра и започна да губи масло със
застрашителна скорост.
Решихме да слезем от магистралата и да купим масло от бензиностанция в самото
сърце на едно от най-опасните места в САЩ – Саутсайд (Южната част на Чикаго). Смел
ход. Пришълците не са на почит в безкрайните гета на Саутсайд и ние веднага бяхме
наобиколени от хора, в чиито очи се четяха неприятни намерения. Сякаш бяхме
попаднали в Могадишо по времето на Мохамед Айдид. Десетте минути, които ми бяха
нужни, за да платя маслото и да го налея в двигателя, преминаха като 10 мъчителни
часа. В рамките на тези 600 секунди двама души успяха да ме попитат дали искам да
купя „крек”, явно дрогирана жена ни уведоми, че ще горим в ада, а 12-13-годишен
хлапак гордо ми показа дръжката на пистолет, която надничаше от колана му.
Продавачът в бензиностанцията бе седнал зад решетка и бронирано стъкло. „Сипвайте
маслото и се изпарявайте!”, гласеше мъдрият му съвет. Саутсайд е невидимата страна
на Америка, където властват могъщи гангстерски групировки като „Блъдс” и „Крипс” и
човешкият живот няма особена стойност. Тук свистящите куршуми са ежедневие, в
гимназиите се влиза през метални детектори, а най-честият изход от подтискащата
действителност са наркотиците.
Бензиностанцията бе заобиколена от изоставени полуразпадащи се постройки и
мрачни улици, по които вятърът търкаляше боклуци. Недалеч се намираше и зловещият
жилищен комплекс „Айда Б. Уелс”, от който се дочуваха съмнителни гърмежи. Тогава
не съм го подозирал, разбира се, но през две преки от мястото, където се опитвах да
съживя проклетия Понтиак, е растял 8-годишен малчуган, на когото днес се възхищава
баскетболната общественост в целия свят.
Дуейн Уейд, суперзвездата на Маями Хийт и един от най-атрактивните играчи в НБА,
е рожба на Саутсайд, където всеки ден от ранното му детство е бил в неравна битка с
бедността. Майка му Джолинда отгледала Дуейн и трите му сестри най-вече със
социални помощи, и поради недоимъка малкият Уейд често е трябвало да се лишава от
771
нещата, които са част от живота на повечето деца. „Нямаше подаръци за рождените дни
или за Коледа – спомня си гардът на Маями. – Просто знаехме каква е ситуацията и не
очаквахме нищо. Моята мисия беше, да ни отърва от бедността.”
Днес бедността е само спомен за този изумителен човек. Уейд е мултимилионер
благодарение на многогодишния си договор с Маями, а корпоративните спонсори
буквално го обстрелват с невероятни оферти за реклама. Причината компании от ранга
на Converse, Gatorade, ЕА Sports и много други да искат да закачат продуктите си за
името на Уейд е не само феноменалната му игра, но и уникалният му характер.
Дуейн е скромен, целенасочен, лоялен и тих. Цялата му същност и всички усилия на
терена са насочени към игра в името на отбора. Въпреки че е в състояние да схруска
почти всеки защитник. Уейд отказва да се превърне в егоист и е един от най-добрите
подавачи в НБА с 6,8 асистенции на мач. Той е странен хибрид, съчетаващ физически
качества от бъдещето с характер от миналото. Явно е пропуснал да забележи, че сред
професионалните баскетболисти е настъпила ерата на самореклама, егоцентризъм и
всевъзможни ексцесии. Въпреки внушителните си доходи Уейд не се е самозабравил,
кара най-обикновен Крайслер, няма нито една татуировка и живее в относително
скромна къща в Маями.
От 9-годишна възраст най-добрият приятел на Дуейн е съседката му Сиовон.
Постепенно приятелството прераства в любов и Уейд и Сио сключват брак още като
студенти. Синът им Заир е вече на три. Въпреки това стотици русокоси изкушения
обсаждат хотелската стая на младия гард всеки път, когато отборът му играе на чужд
терен. Подобно на рок звезди баскетболистите в НБА се радват на вниманието на
безброй гаджета, много от които имат съмнителни мотиви, свързани предимно с
банковите сметки на милионерите. За разлика от Коби Брайънт и някои други, Дуейн
има непоклатими морални стойности и остава верен на Сиовон.
Играта на Уейд е повод за въодушевление сред феновете, които очакват идващият
сезон да донесе титла за тима на Южна Флорида. Ако Дуейн продължава да сипе по 24
точки на мач и комуникира все така ефикасно със съотборниците си, нищо чудно Маями
наистина да детронират шампионите от Сан Антонио. Миналия сезон Уейд често бе
пазен от двама защитници, които се опитваха да го насочат вдясно от коша.
Според статистическите листове стрелбата му отдясно е значително по-слаба, което
не убягна на противниковите треньори. Очаква се привлечените през лятото гардове
Джейсън Уилямс и Гари Пейтън да отнемат част от вниманието на защитата от младата
звезда и да му дадат повече поле за действие. Юдонис Хаслем, Антоан Уокър и Уейн
Симиън също ще помагат. Единствено Шакил О'Нийл дава малък повод за притеснение,
тъй като отново е наддал килограми, което често води до ставни контузии при играчи с
подобни габарити.
Тук често се правят опити за сравнение между Уейд и неговия кумир – Майкъл
Джордан, но те са много различни играчи. Вярно е, че подобно на Майк Дуейн разчита
на мълниеносна първа крачка, пробиви и игра над коша. Но Джордан бе с 5 см по-висок
и с класическо стройно баскетболно тяло, което се носеше меко като котка по игрището.
Уейд е по-компактен, с повече мускули и сурова сила. Предстои му тепърва да развие
стабилна стрелба от тройката и да се утвърди като надежден защитник. Въпреки че е
нисичък за стрелящ гард, Дуейн компенсира с невероятния си размах (215 см) и огромни
длани, в които топката изчезва като орех.
Благодарение на акробатичната си игра и скромния си характер Уейд се радва на
статута на суперзвезда, който е на път да надрасне границите на НБА. Лицето му се

772
появява навсякъде, включително в телевизионни сериали, билбордове и реклами. Дуейн
е и основното действащо лице в изумителната видео игра на компанията ЕА, наречена
„НБА Лайв”.
От тази игра се очаква революция в дигиталната видео графика и най-вече в начина,
по който се изобразяват лицевите мускули на анимираните герои. За да бъде създаден
колкото се може по-реален Дуейн Уейд в компютърното пространство, играчът бе
предаден във вещите ръце на една друга суперзвезда – Георги Боршуков. Нашенецът е
носител на Оскар за специални ефекти („Матрицата”) и е един от водещите специалисти
по компютърна графика в света.
Боршуков е създал мускулна карта на лицето на Уейд, за да изобрази напълно
реалистично емоционалните му състояния по време на мач. Българинът е поставил
многобройни рефлекторни сензори върху физиономията на баскетболиста и го е
инструктирал да демонстрира гняв, радост, злоба и т. н. „Вече сме в състояние да уловим
миниатюрни отклонения и нюанси, които дават информация, десетки хиляди пъти по-
прецизна, отколкото в миналото”, обяснява Боршуков. Очаква се играта да бъде
повратна точка в гейминг индустрията и да донесе колосални приходи за ЕА.
В днешно време за огромно съжаление баскетболисти като Уейд са голяма рядкост. В
НБА скромността се тълкува като слабост, а лоялността към отбора – като наивност. С
някои изключения в лигата продължават да властват арогантност, себичност и алчност.
Затова на Дуейн трябва да се гледа като на модел за поведение. Той сякаш е намерил
ваксина както срещу отровите на гетото, така и срещу покварите на славата.
Преди години, когато излязох от бензиностанцията в Саутсайд, си дадох сметка, че
всяка секунда, прекарана там, е пълна с риск. Поне 20 души наобиколиха колата, докато
мълчаливо наливах масло в двигателя. Усещах погледите им върху гърба си и
осъзнавах, че в този момент разполагам с живота си само, защото колата ми е с по-ниска
стойност от него.
Окаяният вид на понтиака по всяка вероятност ни спаси. Въпреки това мислено се
прекръстих, докато вървях към багажника, за да извадя с изпотени ръце щангата. После
влязох под колата и ударих стартера с всичка сила. Не вярвайки, че някой още не ме е
застрелял, запалих колата и се качих на магистралата.
Повече не съм бил в Саутсайд, но ако тогава знаех това, което знам сега, сигурно щях
да превъзмогна страха и вместо да се влея в магистралата, щях да подкарам разпадащия
се автомобил през няколко улици до дома на 8-годишния Дуейн. Малчуганът сигурно
щеше да ме помисли за луд, но щях да му поискам автограф, да го поздравя за бъдещия
му характер и да му пожелая успех на плейофите през 2006 г.

773
 Да си спомним за Голямата мечка
(До ден днешен Уилт Чембърлейн държи над 100 рекорда
в НБА.)
3 Май 2006 г.
http://ivo.ucoz.com/index/0-37

Ще започна този материал с един на пръв поглед странен, но напълно резонен съвет:
ако някой ден съдбата ви срещне с побелял 62-годишен мъж на име Марк Стърн и той
предложи да ви продаде нещо – каквото и да е, купете го незабавно! Едва ли ще
сгрешите. Търпение – обяснението защо ви давам този съвет, ще дойде малко по-
късно.

До скоро въпросът кой е най-великият играч за всички времена се натъкваше на почти

мълниеносен отговор: „Майкъл Джордан, разбира се!“ Този отговор бе толкова
абсолютен, единодушен и безапелационен, че самият въпрос започна да избледнява и
да изчезва от баскетболния лексикон. В последно време обаче ,старият въпрос отново
си проправя път благодарение на изумителния сезон на Кобе Брайънт и на геройствата
на Леброн Джеймс. Кобе бе неопазим през цялата година, записвайки няколко мача с по
над 50 точки. Малко преди Коледа звездата на Лейкърс наниза 62 т. на Далас само за 33
минути игра, а както всички знаем, на 22 януари Брайънт разтърси спортната

774
общественост с астрономическите си 81 т. срещу Торонто Раптърс. Вдъхновени от
офанзивните експлозии на Кобе и от впечатляващата му въздушна акробатика, много
фенове, коментатори и специалисти се прекръстиха и го поставиха на пиедестал, по-
висок дори от този на всевишния Джордан.
Баскетболното богохулство обаче не свършва дотук: името на Леброн Джеймс също
вече се прокрадва в класацията, водена до този момент от Майкъл. Асът на Кливланд е
най-комплексният играч в лигата, а е едва на 21 години! Нито Джордан, нито Кобе, нито
който и да било се е състезавал на такова ниво в НБА на толкова крехка възраст. Ако
Джеймс продължава с това темпо, то ще смачка много рекорди, преди да е навършил
30. Истината е, че като погледнем на въпроса за най-добрия играч за всички времена
като на нерешено уравнение, ще трябва да признаем, че то има повече от три
неизвестни. Не можем да изключим името на рекордьора по резултатност Карийм
Абдул-Джабар, чиято стрелба в стил „небесна кука“, бе абсолютно неудържима.
Мнозина биха споменали Меджик Джонсън и Лари Бърд. Бил Ръсел също усложнява
уравнението със своите 11 шампионски титли. Питайте повечето експерти и те ще ви
кажат, че най-важното постижение за баскетболиста е така нареченият трипъл дабъл.
Това означава поне 10 точки, 10 борби и 10 асистенции в един мач. В баскетболните
среди тази статистика е по-ценна от 40 индивидуално отбелязани точки.
Трипъл дабълът е голяма рядкост в лигата и на малкото, които са го постигнали, се
гледа като на завършени играчи. Може би затова доста хора смятат Оскар „Биг О“
Робъртсън за най-великия на всички времена. Едва ли някога ще има по-универсален
баскетболист от Големия О. През 1962 той е записал срещу името си 30 т., 12 борби и
11 асистенции на мач: трипъл дабъл за целия сезон! Но със или без помощта на
статистика определението „най-велик“ ще си остане малко или повече субективно.
Лично за мен титлата на най-изумителна и легендарна фигура в световния баскетбол
все още принадлежи на Уилт Чембърлейн. Тъй като постиженията му са донякъде
отдалечени във времето, не винаги си даваме сметка, че много от тях граничат с
научната фантастика. Талантите на Уилт се простираха далеч извън рамките на
баскетбола. До ден днешен той държи над 100 рекорда в НБА. Доминацията му е била
толкова задушаваща, че лигата е наложила драстични промени в правилника само и
само да ограничи надмощието му. 216-сантиметровият Чембърлейн е бил познат като
Голямата мечка, но гигантският му ръст е само съставна част на личността му. Едва ли
някога се е раждал човек с такива размери, който да разполага с подобна координация,
бързина, издръжливост и светкавични реакции.
Малко хора знаят, че като студент Уилт става шампион на САЩ на скок височина а в
гимназията се изявява в спринтовите дисциплини и в скока на дължина. През 1956 се
хваща на бас със сребърния медалист по тласкане на гюле от игрите в Мелбърн Бил
Нидер, че ще го победи в собствения му спорт. Без никога в живота си е да е хващал
гюле, Чембърлейн печели баса с цял метър. На 36-годишна възраст Голямата мечка се
захваща с волейбол и бързо се превръща във великолепен играч. Уилт става ключова
фигура в развитието на плажния волейбол в световен аспект и е смятан за важна част от
историята на този спорт. Способностите му са толкова големи, че дори взима наградата
MVP в Мач на звездите, излъчен по NBC. Прословута е следната история, разказана от
олимпийския шампион от 1984 г.
Пат Пауърс: „Играехме волейбол на плажа в Санта Моника и Уилт се скара с един от
противниците – Амон Лъки. Разпаленият Амон имаше неблагоразумието да мине под
мрежата и да навлезе крещейки в персоналното пространство на Чамбърлейн. Уилт

775
грабна нахалника и просто го хвърли през мрежата от другата страна на игрището. Най-
невероятното е, че Амон тежеше 105 кг! Излишно е да казвам, че Чембърлейн спечели
и спора, а ако не ме лъже паметта, и мача.“

На баскетболния терен Уилт не е имал равен. На 2 март 1962 вкарва невероятните 100
точки на Ню Йорк Никс – рекорд, който едва ли някога ще бъде надминат. Дори Кобе
признава, че не би могъл да се доближи до тази цифра, особено ако се играе без линията
за три точки и без продължения. Стоте точки на Чембърлейн са повод да се върнем към
странния съвет от началото на статията. На 2 март 1962 Марк Стърн не е бил белокос и
достолепен бизнесмен, а 18-годишен студент в колежа „Дикинсън“. Предстоял му изпит
и той решил да продаде билета си за мача Филаделфия – Ню Йорк. Така Марк изпуснал
да види на живо най-великото индивидуално изпълнение в историята на баскетбола.
На 22 януари 2006 Стърн отново решава да продаде билета си, този път за Лейкърс –
Торонто. Това, разбира се, е историческата среща, в която Кобе вкара 81 т. Два велики
мача, разделени от 5000 км и 44 години. А един и същи несретник купи и продаде
билетите си и за двата? Горкият човек! Самият Уилт никога не е смятал 100-те си точки
за голямо постижение и дори твърди, че го е срам от тях, защото са знак за егоизъм на
игрището. Колкото и налудничаво да звучи, някои от рекордите на Голямата мечка са
още по-впечатляващи. През 1961/62 например той вкарва средно по 50,4 точки! В същия
сезон гигантът прави нещо не по-малко изумително, прибирайки почти 27 отскочили
топки на мач! За сравнение през целия изминал сезон само един-единствен път играч е
записал 26 борби (Дуайт Хауърд, Орландо Меджик).
Едно от най-невъзможните постижения на Чембърлейн е денят, в който събира 55
борби под коша. Безумие! Но най-изумителното е, че мачът е срещу Бостън Селтикс с

776
Бил Ръсел. Да вземеш 55 борби с Ръсел в подкошието е все едно да вземеш 55 пъти
топката от краката на Роналдиньо в един-единствен мач Когато специалистите и
феновете почват да обвиняват Уилт в егоизъм на игрището, той се ядосва и обещава, че
следващия сезон ще води лигата по асистенции. Речено – сторено. През 1967/68 името
му фигурира на първо място в графа асистенции пред всички гардове-разпределители в
лигата. Същия сезон Чембърлейн става единственият играч в историята, записал дабъл
трипъл дабъл: 22 точки, 25 борби и 21 асистенции! През 1961 вкарва 78 точки на
Лейкърс и овладява 43 борби в същия двубой. През 1968 Уилт записва трипъл дабъли в
9 последователни мача.

През 1972 в две поредни срещи 35-годишният Чембърлейн бие 11 чадъра на 25-
годишния Абдул-Джабар и го отстранява от плейофите. За щастие на Карийм Уилт
прекратява кариерата си скоро след това. Въпреки животинската си, почти
свръхестествена сила великият център никога не е излизал от мач за шест нарушения и
не е бил гонен от игра. Най-големият дефицит в биографията на Уилт е недостигът на
шампионски титли. Само два пъти той е стигал върха и причината за това е
непобедимата династия на Бостън Селтикс, която неизменно затръшваше вратата под
носа на Чембърлейн. Всичките индивидуални геройства на Уилт не бяха достатъчни, за
да надвият митичната „зелена машина“ на Кузи, Ръсел и Ауербах.
Преди време бях изумен, когато видях младия Уилт в акция благодарение на видео
архивите на Канзас Юнивърсити. Гъвкав и елегантен като газела, 216-сантиметровият
исполин движеше бързата атака с умението на гард. Видях го да се носи като
гръмотевичен облак над коша, да забива, да поднася изящно топката, да дриблира като
картечница и дори да прави трикови подавания зад гърба си. Ако котките можеха да

777
летят, сигурно щяха да се движат като него. Някои неща на този свят просто нямат
логично обяснение. Почти невъзможно е да разберем принципа за несигурност на
Хайзенберг, плътността на черните дупки в Космоса или причините за успеха на
„Бекстрийт Бойс“. Към тези необясними мистерии на Вселената трябва да прибавим и
Уилт Чембърлейн. За мен той е уникален човешки екземпляр, чиято физика е
изпреварила расата си в еволюционно отношение. Може би преди години сноп радиация
е изтекъл от атомната електроцентрала „Пийч Ботъм“ на 70 мили от дома на семейство
Чембърлейн във Филаделфия и е причинил някаква спонтанна мутация на молекулярно
ниво. Може би затова в семейството на двама родители под 180 см се е появил гигант с
рефлекси на пантера. Извънземните качества на Уилт са толкова необясними, че съм
готов да повярвам, че той е някаква мутация. Аномалия. Х-мен!
Каквато и да е тайната му, съкровищницата на баскетбола би била далеч по-бедна без
нея. Никога няма да забравя студения януарски ден, в който една от мечтите ми се
сбъдна и успях да стисна ръката на Уилт. Огромната му лапа погълна дланта ми и
въпреки че метакарпалните ми кости простенаха от болка, осъзнах с кристална яснота,
че се намирам в непосредствена близост до един изключителен човек. Това е усещане,
което ме е спохождало едва няколко пъти в живота. Със самото си присъствие
Чембърлейн излъчваше някакво естествено величие. Щастлив съм, че в този ден преди
8 години го видях, защото няколко месеца по-късно легендата ни напусна завинаги.
Сърдечна криза го отнесла в съня му на 62 години. Но преди да си тръгне, Уилт се
погрижи да остави след себе си огромно баскетболно наследство, безброй недостижими
рекорди и много хора като мен, които вярват, че именно той е най-великият играч на
всички времена.

778
 Вселената на Кобе
12 Април 2006 г.
http://ivo.ucoz.com/index/0-41

Вселената на Кобе е самотна. В нея няма приятели, съотборници, треньори и

истински баскетбол.

Има хора на този свят, чиято работа е да масажират крави. Няма майтап: събуждат се,
дръпват едно кафе, прочитат вестника и тръгват към чистите като хирургично отделение
обори. Там запретват ръкави, слагат специални ръкавици и започват внимателно да
масажират всяко мускулче на самодоволните, добре охранени животни. И това не е
всичко – когато тези преживни аристократи ожаднеят, масажистите ги поят с
висококачествена, благоуханна и закачливо бълбукаща... биричка! Ех, крава да си в тоя
живот! Не знам вие какво мислите, но на мен ми се струва, че такова съществуване е
само на едно-две руси гаджета разстояние от пълната идилия.
Но нека не завиждаме прекалено на кравистократите защото те всички, разбира се, са
обречени на неизбежна среща с касапина. Рано или късно идва моментът, в който
теглото им достига оптималната си граница, съотношението между сланина и чисто
месо е в идеална пропорция и вместо кофата с бира се появява мускулест чичко с
престилка и зловеща секира, по-остра от тази на Трифон Иванов. Такава е щастливо-
779
трагичната съдба на кравите в японския град Кобе, където от поколения се произвежда
най-скъпото и забулено в мистерия телешко месо в света. Филето е познато като „Кобе
бийф“. Една скромна пържола струва около $ 300 и най-любопитното е, че все още
никой не се е оплакал от това. Явно уханието на сочното месо е неотразимо и цената му
ме кара да мисля, че би трябвало да има вкуса на купесто райско облаче, овъргаляно в
пудра захар и целунато от устните на Анджелина Джоли.
Един от многото ексцентрични богаташи, омагьосани от съвършенството на това
късче телешка нирвана, бил и професионалната баскетболна звезда Джо Брайънт. На 23
август 1978 той дори нарекъл новородения си син Кобе в чест на масажираното и
отгледано с бира месо. Днес, както всички знаем, Кобе Брайънт е изградил своя
собствена митология и е смятан от мнозина за най-добрия играч в света. Този сезон той
е направо неудържим и върши неописуеми неща по терена. Неща, които не съм сигурен,
че съм виждал дори в репертоара на негово величество Джордан. През януари асът на
Лейкърс вкарваше средно по 43 точки на мач!
овечето играчи в НБА никога не са отбелязвали 40 т. дори един-единствен път! Но
върхът на всичко дойде на 22 януари, когато Кобе изпепели мрежичката на Торонто
Раптърс с астрономическите 81 т.! Как се вкарват 81 точки в рамките на един мач без
продължения? Имайте предвид, че много хора не биха имали време да отбележат
толкова дори ако ги оставят сами без противник и съотборници на игрището.
Постижението на Кобе отекна незабавно по света. НБА задвижи мощна индустрия,
свързана с този мач. Фланелки с №81 веднага се появиха в магазините на лигата и
въпреки неадекватната си цена се разпродадоха като топъл хляб. „Спалдинг“ пусна на
пазара топка „81“, която струва три пъти повече от нормалната, а самият двубой
кръстосва неуморно интернет вече трети месец. Срещу $ 4 може да гледате цели два
часа и 28 минути в „Гугъл Видео“.
Вече съм анализирал мача кадър по кадър поне 5 пъти. Кобе се развилня с невиждана
сила през второто полувреме, нанизвайки 55 т. от всевъзможни положения: пробиви,
стрелби, забивки. Играчите на Торонто бяха безсилни. В един момент Брайънт събра не
един, не двама, а трима защитници на около 7 м вляво от коша. Опита се да финтира, но
никой не пожела да захапе въдицата и Кобе просто се вдигна във въздуха, отскачайки
от два крака. Шест огромни ръце посадиха гъста защитна гора пред очите му и гардът
трябваше да действа интуитивно. Изпълнявайки fadeway (падане назад), Кобе изстреля
топката на милиметри от разперените пръсти на защитниците, при това, без да вижда
коша. Меката му китка се раздели с топката с учудваща лекота и отчаяните играчи на
Торонто само можеха да наблюдават как идеалната ѝ траектория я прекара през
мрежичката. Хем красиво, хем грозно.
Останали без защитници, под коша като наказани деца стояха съотборниците на
Кобе – Крис Мим и Ламар Одом. В очите им се четеше изумление, разочарование и
досада. За всеки запознат с принципите на баскетбола е ясно, че целта на всеки отбор е
да доведе всяко отиграване до изстрел с възможно най-висок процент на успеваемост.
В този случай Мим и Одом бяха в положение да забият необезпокоявани: 100%
успеваемост! Брайънт предпочете да изстреля невъзможна топка през гора от ръце.
Същото нещо сме гледали многократно не само в този мач, не само този сезон, но и през
цялата кариера на свръхталантливия Кобе. В неговото деформирано от самолюбие
съзнание дори не минава мисълта да подаде на непокритите си съотборници.
Няма съмнение, че той е изключителен спортист. Никога няма да спра да се
възхищавам на изобретателността му, финта с глава, безумния отскок и

780
унищожителната стрелба. Поне за мен обаче Кобе е страхотен играч, но не и страхотен
баскетболист. Защото баскетболът е замислен като колективен спорт и красотата и
динамиката му се обезценяват, когато бъдат пренебрегнати заради един тотален
индивидуалист. За да постигне своите 81 точки, Кобе стреля 56 пъти (10 пъти бе
фаулиран)! Никой в НБА дори не се доближава до числото от изстрели, които Брайънт
си позволява всеки мач. Вярно е, че много от тях влизат в коша, но също така е вярно,
че повечето не влизат. Кобе води лигата като реализатор, но по-показателната
статистика е процентът му на стрелба. В началото на века Лейкърс бяха суперотбор,
напът да създаде непоклатима династия и да доминира НБА с години. Кобе обаче не
можеше да понася присъствието на други звезди и собственоръчно дирижира
разпадането на един тим с изумителен потенциал.
Жалки бяха и критиките му в медиите към Шакил О'Нийл, на когото той винаги е
гледал като на пречка, а не на съратник. Шак направо побесня, когато Кобе се опита да
използва името му, за да отклони вниманието от себе си по време на делото за
изнасилване в Колорадо. О'Нийл толкова се ядоса, че години наред отказваше дори да
споменава името Кобе.
Друга легенда, която не иска и да вижда Брайънт, е бившето крило Карл Малоун.
Неговата неприязън бе породена от детинските нападки на Кобе в пресата, че свалял
жена му Ванеса. Тези обвинения се оказаха необосновани, но предизвикаха Пощальона
да напусне Лейкърс. Кобе е човек без приятели – единак, който рано или късно
отчуждава хората около себе си. През 2003 вече почти не разменяше и дума със
съотборниците си, а една от най-грозните му прояви бе извън залата, когато удари отзад
в главата Самаки Уокър, който нещо го ядосал на тренировка. Егоизмът на Брайънт
докара треньора Фил Джексън до нервна криза и той се видя принуден да напусне през
2003. В книгата си „Последният сезон“ Фил нарича Кобе неуправляем егоцентрик,
който отказва да бъде трениран, и разкрива някои факти, които хвърлят допълнителна
светлина или по-скоро тъмнина върху образа му. Оказва се, че Кобе често въобще не
обръщал внимание на комбинациите на отбора и вършел каквото си иска. Разглезеният
милионер се оплаквал, че Лейкърс не му предоставили по-луксозен частен самолет, с
който да лети за ежедневните съдебни сесии в Колорадо.
Себичното поведение на Брайънт беше отчуждило дори родителите му, които не му
говореха 2 г. След кошмарното обвинение в изнасилване имиджът на Кобе, който така
или иначе бе доста лабилен, претърпя катастрофален удар. Спонсорите му, между които
бяха „Макдоналдс“, „Нутела“ и „Кока Кола“, се разбягаха като плъхове от потъващ
кораб, а пазарът за фланелки и стоки с неговото име се сви. Брайънт изгуби милиони от
потенциални договори, но затова пък успя да разруши тима на Лейкърс и в отсъствието
на други звезди да подпише за $ 136 млн. В крайна сметка постигна това, което искаше:
той е единственият център на внимание и контролира изцяло играта. Дори завърналият
се Джексън е безсилен. Освободен от „тиранията“, наречена отбор, Брайънт се е
превърнал в тотален баскетболен прекъсвач: попадне ли топката в него, всички спират
и го чакат да отиграва сам. Пасовете са му напълно непознати и не съм сигурен, че този
човек би подал и димяща бомба.
Много хора се чудят как така Кобе и Ванеса не се разведоха след скандала. Аз мисля,
че се досещам защо:
Ванеса: „Вярно ли е, че си спал с 19-годишна в Аспен?“
Кобе: „Ммммда.“
Ванеса: „Според мен най-доброто решение в този случай за всички ни е развод.“

781
 Кобе: „Да, съгласен съм.“
Ванеса: „Искам утре да подадем молба за развод.“
Кобе: „Какво?! Изключено: аз не подавам!“
Невероятният му талант често събира двойна и тройна защита. Съотборниците му
неизменно са непокрити. Но Кобе продължава да сипе откачени стрелби и акробатични
пробиви. Понякога улавям изкривеното в гримаса лице на Джексън и виждам как
треньорът в него се изтезава и иска да извади звездата от игра. В петък Кобе пак изригна
с 51 точки срещу Финикс, но отборът му загуби със значителна разлика, а Брайънт
записа една-единствена съсухрена асистенция. С подобен стил на игра Лос Анджелис
дори не стигна до плейофите миналата година. Сега по-всичко личи, че езерняците ще
се докопат с огромни усилия до последното осмо място. Може дори и да спечелят някой
мач в турнира. Но никога няма да бъдат доминиращата сила, която можеха да станат.
Защо Кобе не прилича поне малко на Меджик Джонсън, на когото никога дори не му
мина през ума да се отърве от машината за точки Карийм Абдул Джабар. Ако Лари Бърд
мразеше Кевин Макхейл, какво щеше да стане с Бостън? Дори Джордан знаеше
стойността на всеки елемент в отбора и приветства откачения Денис Родман,
осъзнавайки, че той е необходимо зло за успеха на Чикаго.
Ето че идва краят на редовното първенство и все по-усилено Брайънт се спряга за
наградата MVP – най-полезен играч. Според мен този етикет не му приляга. Аз бих дал
наградата на Стив Неш или на всеки един от Детройт. В НБА има доста хора, които
могат да вкарат 81 т., ако изстрелят топката 56 пъти. Но това не е истински баскетбол.
Феновете искат да има супериграчи, култ към личността 81 точки и нито една запетая.
Прочетох реакциите след мача с Торонто и вече усещам чак оттук – отвъд океана,
яростта на хилядите привърженици на Брайънт в България. Но преди да нападнат
клавиатурата, за да разпънат на кръст гледната ми точка, нека си отговорят на един
въпрос. Биха ли гледали 100 мача на сезон между един защитник и един нападател? 1
на 1: като в училищен двор. Защото мачовете на Лейкърс приличат точно на това. Имам
изградено мнение за Кобе и тези 81 т. няма да го променят. Точно обратното:
потвърждават го. Изведнъж целият свят се прехласна пред Кобе, сякаш той магически
се е превърнал в друг човек. Истината е, че тази крава няма нужда от масаж. Кобе е
велик. Понякога изтръпвам, като го гледам. Все по-често казват за него, че играел в
друго измерение, в друга вселена. Вярно, но това е самотна вселена, в която няма нито
треньори, нито приятели, нито съотборници... Има само един кош, една топка и един
Кобе.

782
 Живей силно
(Армстронг намери отговора на въпроса кое надделява –
страхът или надеждата)
6 Юли 2005 г.
http://ivo.ucoz.com/index/0-29

„Искам да умра на 100 години... след като съм се спуснал със 110 км в час надолу по
Алпите. Ще мина за последен път през финалната лента, а после ще легна сред
прочутите слънчогледи на Южна Франция, заобиколен от жена си и десетте ни деца,
и ще напусна този свят грациозно и без страдание.“ – Ланс Армстронг

Тонове мастило са изписани за Армстронг, за неописуемите му победи, за шестте

Тура, за чудовищната му сила в планинските етапи и за легендарните му двубои с
часовника. В тази статия няма да говорим за всичко това. В тази статия ще стане дума
за жълти гумени гривни, много скъпо червено вино, течна платина, горяща човешка
кожа и, разбира се, за най-големия успех на Ланс, който няма нищо общо с Обиколката
на Франция.
Ние всички сме имали досег с рака, всички познаваме приятел, колега или роднина,
който е заставал лице в лице с ужасното заболяване. Ракът е част от живота ни и в
произволната му, безмилостна селекция на жертви няма справедливост. Често болестта
пристига без предупреждение и отнема любимите ни хора, замествайки ги хладно-
кръвно с нестабилни спомени. На 20 октомври 1996 ракът се стовари с цялата си
смъртоносна мощ и върху един от най-силните мъже на планетата – Ланс Армстронг.
Болестта обаче не подозираше какво я чака. Ланс подходи към ситуацията така, както
към всяко предизвикателство – агресивно и без колебание. Ужасяващата диагноза беше
рак трета степен с 14 метастази в белите дробове и мозъка. Положението е изглеждало
толкова отчайващо, че личният приятел на Армстронг – д-р Джим Рийвс от Остин,
Тексас, признава, че се е разплакал, когато е видял рентгеновите му снимки. Близките
на Ланс били съкрушени в очакване на най-лошото, а самият той усеща себе си на ръба
на бездната и за пръв път остава насаме с мисълта за собствения си край.
„Кое е по-силно в този живот – страхът или надеждата?“ Това е въпросът, който си
зададох в този ден – спомня си Армстронг. – Бях толкова изплашен, когато осъзнах, че
моята собствена смърт ме гледа в очите, но нещо ми каза, че страхът не може да властва
над сърцето.“ След като намира отговор на този екзистенциален въпрос, Армстронг се
хвърля с всяка клетка от тялото си в най-неравностойното и мъчително състезание в
живота си. Това по оцеляване. В болницата в Индианаполис Ланс е приет от светилото
в онкологията д-р Крейг Никълс и подложен на кошмарна химиотерапия. Именно в тази
клиника за първи път в света е използван цисплатин, който всъщност е втечнена
платина. Свръхтоксичната съставка се вкарва във вените на пациента в комбинация с
още три силно отровни вещества. Коктейлът, наречен ВИП, е толкова опасен че
медицинските сестри носят специални предпазни дрехи, когато сменят системите.
„Големият въпрос е какво ще бъде убито първо – ракът или ти“, казва Ланс.
Никълс не дава гаранции и предупреждава Армстронг, че химиотерапията наистина
може да се окаже смъртоносна за него. Отровата се стича като киселина във вените на

783
колоездача в продължение на седмици. Ланс губи безвъзвратно 10 кг мускулна маса и
започва буквално да се топи. Косата, миглите и веждите му са изпепелени, а тялото му
е разяждано от неописуема болка. Ланс започва да повръща непрекъснато, а от
дробовете му с кървене изригват кървави тъкани. Венците и вътрешността на устата му
също се покриват с жестоки рани. Останало почти без имунна система, тялото му се
превръща в отворена покана за смъртоносната инфекция. „Накрая само можех да лежа,
свит на топка, и се чудех дали лечението всъщност не е по-жестоко от болестта“,
разказва Ланс, който открива върху ръцете си тъмни следи като от гуми на колело.
Това се оказва т. нар. химиоизгаряне – токсините са минали през тъканите чак до
кожата и горят отвътре навън. Проблемът с туморите в мозъка е не по-малко сложен –
един е в близост до очния нерв и замъглява зрението на Армстронг. Друг е на милиметър
от центъра на равновесието и докторите се опасяват, че дори да оперират, Ланс никога
няма да може да се състезава. Само благодарение на изумителната прецизност на
неврохирурга Скот Шапиро ракът е отстранен от мозъка на колоездача без трайни
последствия.
Един ден до леглото на полуживия Ланс се изправя висок французин с неловка
усмивка на лицето и 500-доларова бутилка червено „Бордо“ в ръцете. Името му е Ален
Бондю и той е шеф на френския отбор Кофидис, с който Армстронг има договор за 2,5
млн. долара. Виното е повече от неадекватен подарък за човек, който едва преглъща
няколко капки вода през разранената си уста, но новината, която Ален е донесъл, е още
по-шокираща: Кофидис искат да разтрогнат с Ланс. В контракта, твърди Бондю, има
клауза, според която колоездачът трябва да се яви на физически тестове. Ако не ги вземе
още на следващия ден, Кофидис могат да анулират договора. Агентът на Ланс Бил
Степълтън изпраща французина в родината му с няколко думи, от които нито една не
става за публикуване. Така Армстронг напуска отбора, без нито веднъж да е карал за
него. Кофидис бяха решили, че хвърлят парите си право в завещанието на един обречен
човек. Напълно е възможно, докато сме живи, да не видим по-глупав мениджърски ход
в световната спортна история.
В същото време се оказва, че Ланс е останал без здравна осигуровка и въпреки че
продава любимото си Порше, не е в състояние да поеме астрономическите разходи по
лечението. В безизходицата той се обажда на шефа на компанията „Оукли“ Майк
Парнъл и му се примолва за помощ. Всеки път, когато видите Ланс да носи очилата на
„Оукли“, си спомняйте, че именно тази фирма пое сметките на Армстронг още преди
той да бе станал прочут и без да има гаранция, че въобще ще оживее. В крайна сметка,
както повечето съперници на Ланс, така и ракът падна жертва на нечовешката му
издръжливост и неописуемата му жажда за победа. Защо и как Ланс надделя болестта,
винаги ще остане мистерия, но безспорно има няколко допринасящи фактора.
Армстронг е роден малко по-различен от повечето от нас. Когато е бил на 16 години,
една от най-реномираните лаборатории по спортна физиология в света – „Куупър
Клиник“ в Далас, прави изследване на виталния капацитет на юношата. Хиляди елитни
спортисти минават през тази клиника, но до ден днешен нито един дори не се е
доближил до резултатите, дадени от тийнейджъра.
Армстронг също произвежда далеч по-малко млечна киселина от нас,
простосмъртните, а нейното натрупване е това, което блокира мускулите при
продължително натоварване, т.е. във физиологическо отношение Ланс е от друга
планета и може би това е една от причините да се справи с рака. Според самия колоездач
основни фактори са били агресивното лечение и огромна доза късмет. Д-р Никълс също

784
има теория. Според него съдбата е имала конкретен план за Ланс и му е пратила
болестта, защото е знаела, че той ще я победи и може да инвестира победата във велики
дела.
От 1999 насам Армстронг прави всичко възможно, за да оправдае тази теория. С
излизането от болницата той основава фондацията LAF, чрез която събира колосални
суми, за да финансира борбата с рака. Миналата година LAF започна да продава жълти
гривни с надпис „Livestrong“ („Живей силно“). Гривните струват $ 1 и всеки цент отива
за болните. Ланс не сваля гривната дори когато се къпе. Почти няма човек, който да не
иска да се идентифицира с него и да носи гривната с любимия му цвят на шампион.
Само в Америка са купени над 30 млн. броя. В България ги забелязах върху китките на
Бербатов и Лалова.
Когато човечеството открие лекарство срещу рака, огромна заслуга за това ще има и
Армстронг. За него това ще е по-важно от спечелването на 20 последователни Тура.
След химиотерапията Ланс трябваше да промени стила си заради изгубените мускули.
Безумният му тренировъчен режим би убил средностатистическа антилопа, а начинът
му на хранене е потискащ. Колоездачът носи навсякъде със себе си малък кантар, с
който измерва всяка хапка и изчислява калоричната ѝ стойност. Френската преса и
особено „Л'Екип“ и „Льо Монд“ от години сипят хули върху Армстронг, въпреки че той
е най-тестваният колоездач и в пробите му няма дори намек за забранени стимуланти.
Повечето материали по темата са абсолютни инсинуации, подхранвани от криворазбран
шовинизъм и завист. Като журналист разбирам цената на един сензационен материал,
но като човек никога няма да разбера точно от кой мрачен ъгъл на човешката натура се
изсипва цялата тази омраза. Ланс винаги е бил много наранен от това, че най-много хули
идват именно от страната, която той обича като втора родина, в която има дом, на чиято
Обиколка е посветил толкова много и в която би желал един ден да умре.
Армстронг е един от малкото хора, за които мнението ми не може да бъде променено
от нищо – ако иска, може да вземе повече стероиди от цяло стадо източногермански
гребкини
За мен и за милиони като мен той винаги ще бъде уникален и достоен за уважение
човек.
Безброй са хората, поразени от рак. Телата им са опустошени от метастази, волята –
сломена от болката, и силата им – отнета от химиотерапията. Ние всички познаваме
такива хора и няма гаранция, че един ден и ние няма да заемем мястото им. Повечето
жертви имат поне една застрашена мечта. Някои искат да застанат поне веднъж на
северния ръб на Великия каньон, други – да се разхождат из Лувъра, трети – да чуят на
живо Павароти.
Кое е по-силно – страхът или надеждата? За тези хора историята на Армстронг е
отговор на въпроса, който без съмнение ги преследва в най-тежкия им час. Затова и този
юли ще стискам силно палци в продължение на три седмици за победа на Армстронг.
Не за него лично или за Америка, или за някаква безсмислена кауза. А за тези милиони
красиви, но застрашени мечти, които имат нужда точно от човек като Ланс и той да им
покаже, че човешката воля е по-силна от всичко. И е в състояние да победи и болката,
и жестоките алпийски върхове, а някой ден дори френската преса.
Всяка титла на Ланс неизменно провокира някои въпроси: Какво да правим с живота
си, така че да не го пропилеем напразно? Как да внесем някакъв смисъл в мимолетното
си пребиваване на този свят? Не е ли дошъл моментът да направим нещо стойностно,
преди този скъперник времето да ни е затръшнал вратата?

785
Разбира се, не всички можем да бъдем като железния Ланс да спечелим шест пъти Тур
до Франс и да въдхновим стотици милиони по целия сват. Но ако не друго, поне можем
да се лишим от две кафета, да бръкнем в джоба си и да си купим една малка, жълта,
гумена гривна.

786
 Мания в Германия
Световното в Германия, 2006г.
http://ivo.ucoz.com/index/0-18
Иво Иванов (Канзас)

В началото съм на 9 досадни часа в боинга на „Ер Франс” и едва ли има по-подходящ
момент да подредя впечатленията си от един откачен месец в България. Месец, в който
целият свят с право бе отправил възхитен поглед към Германия. Като оставим настрана
качеството на играта и съдийството, на това световно всичко бе безупречно. За пръв път
от 70 години обединена Германия домакинства на голямо събитие и като че ли за пръв
път от Втората световна война насам немците прегърнаха националната си самоличност
с гордост и дори известна доза национализъм. Трябваше да минат три поколения, но ето
че немците най-после се чувстват освободени от вината, оставена от нацисткото им
минало.
Финалът се състоя на същия този стадион, на който Адолф Хитлер сипеше арийска
пропаганда под знака на свастиката по време на олимпиадата през 1936 г. Но това лято
дори упоритият призрак на фашизма си бе тръгнал от трибуните в Берлин. И колко
подходящо бе, че този, който му би шута, бе именно Цар Футбол, подкрепян от
гостоприемния и лъчезарен немски народ. Юни 2006 е много важен месец в историята
на тази страна. Това е месецът, в който Германия прегърна света и светът прегърна
Германия.
Ето, че можели да правят не само автомобили, бира и техномузика, а и грандиозни
първенства. Някой бе казал, че нищо във Вселената не е случайно, като изключим,
разбира се, самата Вселена. Това е хитро противоречие, което ми дава повод да си
измисля причина дори за най-нелепата случайност.
Според мен например, през този месец футболът, гостоприемството, идеалната
организация, мерките за сигурност, феноменалните стадиони и великолепният отбор на
Клинсман са причината да има мания в думата Германия. Но сега е време да говорим за
нашата красива страна и за това, какво става в нея по време на световно.
Един ден с учудване открих, че години наред дъщеря ми е мислила, че България е на
небето. Според детската ѝ логика причината да излитаме със самолет, за да стигнем до
София, се състои в това, че Америка е на земята и летенето е единственият начин да се
доберем до България, увиснала като праскова някъде над облаците. Миналата година
пристигнахме „на небето” през май и едно от първите неща, които ми направиха
впечатление, бе огромният плакат на входа на аерогарата: „Очаквайте новото и модерно
софийско летище през октомври!”
Бях изумен, когато долетях тази година и видях новото, свръхмодерно съоръжение.
Никога не съм предполагал, че подобно нещо може да бъде постигнато в архитектурен,
инженерен и строителен аспект: новото летище бе точно копие на старото. Всяко
камъче, тухла и арматура бяха грижовно поставени на абсолютно същото място като
миналата година. Гениално!
Дори най-великите архитекти от ранга на Франк Лойд Райт, Антонио Гауди и Франк
Гери не биха могли да дупликират до такова съвършенство всеки малък детайл и
капризен орнамент. Що се отнася до новата писта, тя също бе постлана директно върху
старата, явно за да се спази общата архитектурна тематика. Единствената видима
787
промяна бе в това, че градинарите бяха засадили още по-пищни бурени и екзотични
плевели, които вече игриво гъделичкат дори самата писта!
Идването в България по време на световно по футбол винаги е било една изпълнена с
опасности авантюра, но причината не е обрасналата с растителност самолетна писта.
Основният проблем e в това, че в Америка човек бързо губи алкохолен фитнес. За
никого не е тайна, че в Щатите нямаме нито необходимите кадри, нито нужния ноу-хау,
нито наследствени традиции, за да се доближим поне малко до световния принос на
България в стихийната употреба на алкохол.
Зад океана се пийва по някоя и друга чашка, но основно в петък или събота вечер. Тук
дори бирата ни е само с няколко градуса по-силна от речната вода. Така че, за човек
като мен, който изпива по една-две чаши вино на седмица, гледането на световното в
България бе истински кошмар. Не знам как оцелях с по три мача на ден, в компанията
на приятели, които според мен ходят да се подготвят на високопланински бирени
лагери.
Най-опасен бе контактът със стария ми съученик Дани, с когото гледахме Швеция –
Англия. Дани е 120 кг човек, който е в състояние да изпие една пералня гроздова на
вечер. Слава Богу, това бе единственият мач, който гледахме заедно – в противен случай
вече нямаше да съм между живите. Още в самото начало на световното стана ясно, че
една от основните мисии на многолюдната ни компания ще бъде, да видим колкото се
може повече мачове на колкото се може повече различни места, за да определим къде и
защо е най-подходящо да се гледа футбол в София. Бяхме навсякъде: в малки и големи
заведения, в скъпи ресторанти и евтини кръчми, в клубове, пицарии, таверни, паркове,
дворове и площади.
Малко неочаквано, но призът за най-добро място бе спечелен от скромно заведение на
бул. „Мадрид” 16 – Чорбаджийница „Подуенски кестен”. И то не толкова заради
чудесната храна, сенчестата градина и народните цени. Истинският чар на заведението
се крие в неговия собственик. Това е протодяконът Любо, известен с това, че е спечелил
50 000 лв. в „Стани богат”. Той е винаги готов да се включи в компанията и да омагьоса
всички с невероятния си интелект, гостоприемство и чувство за хумор. Реших да го
тествам и му отне 3-4 секунди да отговори на въпроса ми коя е най-голямата по
население мюсюлманска държава (Индонезия). На входа на заведението има
„кучевръз“, а менюто е написано от протодякона и ще ви накара да се превивате от смях.
Кое бе най-неподходящото място за гледане на футбол? Известен чалга клуб. Да, с
неудобство признавам, че посетихме и леговището на звяра... Мачът още не бе
завършил, когато почна „програмата“, включваща концерт на фолк звезда, чието тяло
според мен беше 85% синтетично. Тази блондо-брюнетка бе разляла голяма част от себе
си в опита си да се изсипе в тясна рокля. Все едно да налееш литър мастика в епруветка.
Музиката бе директно от Диарбекир, пеенето – оглушително, а танцът – „Осман паша
кючек“. Между масите пъплеше наргиле, от което се носеше аромат на тютюн, смесен
с няколко вида херпес. Ако не друго, това заведение поне никога няма да го напече
слънцето, тъй като винаги ще бъде в дългата, прохладна сянка на Османската империя.
На една от масите забелязах популярен футболист, който буквално вдиша бутилка
уиски за около половин час. Тук-там бяха разхвърляни перхидролени мутреси, които
рекламираха изкуствени гърди. И докато слушах как тази богиня на чалгата цвили
фалшиви ориенталски трели, си казах, че може би именно тя е причината да има кон в
думата силикон. Дочух, че тя е една от номинираните в класацията на най-великите
българи. Дано все пак не изпревари хора като Гяуров, Гена Димитрова, Райна

788
Кабаиванска или Никола Гюзелев. Според моята шантава теория именно те са
причината да има ария в думата България.
Германия – Полша гледахме в заведението „Тукан”, на „Раковски“, което също бе
чудесно, въпреки че Европейският съюз бе нахълтал в ценоразписа. В него ще се
натъкнете на най-силния джин с тоник в Северното полукълбо. Ако не се лъжа,
барманът го приготвя, смесвайки 50 грама джин с... още 50 грама джин и половин
капкомер тоник. След мача концерт изнесе моят стар приятел Васко Кръпката, който ме
дръпна на сцената, за да му акомпанирам на хармоника. В това имаше два проблема:
първият е, че бях в нокдаун след 6 джин-тоника, и вторият е, че едва ли е случайно, че
има Иво в думата фалшиво. Групата, ако не се лъжа, свиреше някаква песен на Мъди
Уотърс в ла минор, докато аз нацелих с хармониката „Пътнико свиден“, която, както
всички знаем, е в соц мажор.
Междувременно световното си отиваше заедно с изтичащия юни. Грубата,
консервативна игра, симулациите и съдийските ексцесии ме накараха да погледна с
носталгия към 60-те, 70-те и дори 80-те години, когато футбол се играеше с
въображение, достойнство и спортсменство. Сетих се за Кройф, за Кайзера, за Еузебио
и Сократес. Сетих се и за моя личен идол, Динко Дерменджиев, когото боготворях като
дете и чиито подвизи знаех дума по дума. Спомням си как завиждах на съседчето, което
имаше негов автограф. Но не всичко бе за изхвърляне от Германия 2006. Аржентина
игра страхотно в първия кръг. Движението на Гана срещу Чехия бе един изумителен
танц. Германия бе постоянна и свали гарда само за няколко минути, което бе достатъчно
за адзурите. Италианците играха сплотено и затова днес са шампиони.
Видяхме и невероятни голове и въпреки грубата защита имаше и брилянтни
индивидуални изпълнения.
Зидан сътвори шедьовър срещу Бразилия. Гледайки елегантните му движения, меки
спирания и великолепни подавания, човек не може да не признае, че като него няма
втори. Зидан е единствен по рода си и едва ли е случайно, че има един в думата Зинедин.
Не е за вярване, че това е същият този човек, който само няколко дни по-късно свали
Матераци на земята с удар, достоен за специалист по таекуондо, поне трети дан. Кой
знае: може би все пак има причина да има и дан в думата Зидан.
По време на първенството гостувах няколко пъти на студията на БНТ, най-вече за
мачовете на американския отбор, който следя от години. Но така се случи, че
последното ми идване бе за Германия – Аржентина. Момент, който едва ли някога ще
забравя, тъй като за моя най-голяма изненада до мен се изправи не кой да е, а Динко
Дерменджиев – Чико.
Бях тотално омаломощен от присъствието му и от енциклопедичните му познания.
След студиото гледахме мача заедно, говорихме дълго за футбол, за семействата си и
дори разменихме телефонни номера. Накрая Чико ми начерта на парче хартия уникална
заучена комбинация между него, Бонев и Жеков. Преди да се разделим, не пропуснах
да си изпрося автограф, който веднага подарих на детето в себе си, което чакаше този
подарък от 30 години. Много е приятно да зарадваш едно дете…
Самолетът ми вече наближава северноамериканския континент. Движим се над южния
бряг на Гренландия. Няма облаци и далеч под нас блестят характерните за този сезон
стотици лениви айсберги.
Време е да сложа край на разказа си. Преди няколко месеца имах предложение да
отида в Мюнхен за световното. Сигурно щеше да е страхотно преживяване. Но вместо
това се прибрах в България и участвах в нещо като световно по гледане на световно.

789
Въпреки липсата на каквато и да е подготовка, успях да изконсумирам чудовищни
количества ракия, водка, смъртоносни коктейли и най-вече реки от бира. При това, без
да попадна в „Пирогов”. Браво, Иво, браво, Иванов: ти си Чернодробец Храбър! Дано с
тези две думи да не съм си навлякъл нов прякор. В същото време изтръпвам при
мисълта, че думата Иво присъства не веднъж, а два пъти в израза пенливо пиво. Това
обаче е стопроцентова случайност.
Разгръщам диаграмата с отиграването на Чико и си казвам, че не съм сгрешил, като
съм отказал да отида в Германия. Почти всичко, което обичам, е в България,
включително най-скъпите ми хора, най-добрите приятели, най-ценните спомени и най-
големите детски кумири. Само след три часа ще започнем да се снижаваме. Почивката
ми свършва и е време да си почина. А догодина, живот и здраве... пак ще ходим на
небето.

790
 Писмо до Любимата
(Никога не съм бягал от теб и никога не съм те предавал)
3 Март 2007 г.
http://ivo.ucoz.com/index/0-7

Здравей, скъпа! Здравей и честито!

Не съм много по нежностите и може би затова не съм ти писал отдавна. Все нямам
време. Пълня страниците с многословни разкази за други, по-маловажни неща – празни
приказки за някакви си баскетболисти, милионери и разглезени звезди. Но днес е
третият ден от третия месец – твоят ден, твоят празник. Ако и сега не седна да ти драсна
някой ред, сигурно с право ще ми се разсърдиш и повече няма да ме погледнеш в очите.

Знаеш ли, мила, наскоро пак си мислех за теб и докато се чудех как си, се запитах как
е възможно нашата връзка да продължи толкова дълго. Да бъде все така силна след
толкова години? Да устои на времето и да пренебрегне разстоянието? По принцип
взаимоотношенията са сложно нещо. Хората казват, че искрата угасва, когато
влюбените живеят разделени, че трябва непрекъсната комуникация и постоянен
контакт. Не им вярвай – аз все още съм по-влюбен от осмокласник в стажантката по
физкултура.

Онзи ден се натъкнах на стар албум и докато прелиствах страниците, попаднах на

пожълтяла снимка. На нея в цялото си черно-бяло величие бяхме само аз и ти. Просто
ние двамата – снимани преди толкова много години от незнаен фотограф някъде в
прекрасните Родопи. Не знам защо, но дълго и мълчаливо останах на тази страница от
албума, мислите ми отплуваха към теб. Явно годините са се търкаляли, без да ги усетя
– ако не знаех, че голобрадото момче на снимката съм аз, нямаше никога да се позная.
Сякаш виждах напълно различен човек, недокоснат от грижи и отговорности. Човек, с
когото някой трябва да ме запознае отново. Но ти!!! Ти, от друга страна, както винаги
изглеждаше прелестно.

Взрях се в снимката и прости ми, но не можех да не се възхитя на неповторимите ти

меки форми, на прелъстителната ти свежест и ослепителна женственост. Как го
правиш? Как успяваш да останеш вечно млада, жизнена и красива? Сякаш, колкото
повече остаряваш, толкова по-хубава ставаш Имам чувството, че ако ще и на 1300
години да си, пак ще си неотразима. Започвам да разбирам защо толкова много са те
желаели през годините, защо са се опитвали да те отнемат насила, да откраднат с
подлост, кръв и жестокост лицето ти и да го запазят само за себе си. Наивници! Нима

791
не знаят, че нито 5, нито 500 години в тъмницата могат да те превърнат в робиня, да
задържат оковите върху краката ти.

Вярно е, че си страдала, че са те тъпкали и изтезавали, но винаги си черпела сила от

болката и си се изправяла още по-здрава и още по-силна след всяко покушение. Отдавна
се каня да те питам, но не е нужно да ми отговаряш: Как така наистина си хем стара,
хем млада? Хем малка, хем безкрайна? Хем нежна и уязвима, хем непристъпна и
непобедена? Не знам как го постигаш, но не познавам друга такава вълшебница.

Ох, за малко да забравя. Имаш много поздрави от Луис и Боби, сигурно ги помниш, те
са двамата американци, които доведох миналата година, за да се запознаете отблизо.
Няма да повярваш, но днес и те празнуват. Оказа се, че и те, горките, са безнадеждно
влюбени в теб и твърдят, че днешният ден е и техен празник. Луис дори е научил
няколко думи на български, за да можете да си говорите. Акцентът му е като на заекваща
чайка, но все пак произнася успешно думите „ракия”, „майката”, „шопска” и „Родино”.
Когато доведох тези твои ухажори, тръгнахме да те търсим навсякъде. Качихме се
високо в Рила, където в дълбокото синьо на езерата се бяха скрили очите ти. После,
водени от древните ти тайни, слязохме в Родопите. Някъде там чухме гласа ти в тъжния
плач на гайдите. Ходихме навсякъде – на север и на юг, на запад и на изток, и те
откривахме малко по малко, парче по парче. Златните ти къдрици – в Добруджа.
Червената ти гъста кръв – в Мелник. Душата ти – в Търново. Но най-важното откритие,
моментът на прозрението настъпи в онзи слънчев, топъл ден, в който най-после се
добрахме до онова свято място, наречено връх Шипка, и се вгледахме в теб, красавице,
отвисоко. Около нас шепнеха толкова призраци, толкова много неумиращи сенки
редяха героичните си спомени. Помня как омекнаха коленете ми, как гледката отне
силите ми.

Всеки твой син и всяка дъщеря трябва поне веднъж да минат нагоре по пътеката между
гробовете на загиналите, да застанат на това свещено място и да те видят в цялата ти
прелест. Някои неща могат да бъдат видени само от много, много високо. Погледнахме
на юг и видяхме лицето ти – свежо, копринено и червено, с кожа, ухаеща на рози.
Погледнахме на север и застинахме, омаяни от зеленото безбрежие на формите ти.
После оставихме очите си бавно да се взрат в добрата Стара планина, в изящната
извивка на гръбнака ти. Аз винаги съм те разбирал и обичал, но в този момент дори
двамата чужденци усетиха магията ти и без да кажат много, оставиха сетивата си да те
поемат и да запомнят образа ти завинаги. Ето, че пак започнах да се обяснявам в любов,
а ти навярно имаш своите съмнения.

Сигурно ще ме попиташ за изневярата – за 1990 година и за жената с короната и факела.

Как така, ще кажеш, си позволявам да те лаская и в същото време да бъда с друга? Знаеш
ли – сигурно си права. Единственото ми извинение е, че никога не съм бягал от теб.
Никога не съм те предавал. Просто така се е стекъл животът ми. Съдба и обстоятелства.
Чувам, че имало още поне един милион като мен. Разхвърляни из цял свят твои
обожатели. Може и да сме флиртували по малко, но ако погледнеш в сърцата ни, ще
видиш, че те винаги ще бъдат само твои. Няма изневяра. Няма лъжа. Всеки един от нас
те носи със себе си; има те от Южна Африка та чак до Камчатка – стотици хиляди малки
парченца от теб, разхвърляни по планетата. Интересно как възприемаш тази странна

792
ситуация? Дали ни усещаш от толкова далеч в себе си така, както ние теб?
Чувам, че на 1 януари (2007) си се преместила в ново жилище. Някъде в Европа. Това
означава ли, че като дойда да те видя това лято, няма да те намеря на старото място?
Странно, аз пък съм си мислил, че ти винаги си живяла в Европа. Дълго преди да се
нанесат повечето съквартиранти. Нищо, важното е, че и те най-после са разбрали
значението ти и нямат нищо против да делите жилището. Дано да са добри
съквартиранти и да стане по-лесно да се плащат наемът и сметките. Но да се върнем към
празника.

Време е да честитя първо на теб, а след това и на толкова много други хора, които би
трябвало да празнуват на тази светла дата. Честито на всички твои чеда, които те обичат
и милеят за теб. Честито най-вече на тези, които ти останаха верни и не те изоставиха в
тежък момент. Прекланям се пред всички тях, защото се бориха за теб и не изгубиха
вяра тогава, когато бе по-лесно човек да си стегне куфара и да се откаже от всичко. Знай,
че те са хората, на които можеш да разчиташ винаги, които те обичат
безпрекословно.Честито на децата ти и на младите, защото в техните бистри съзнания
живее надеждата за твоето бъдеще и просперитет. Честито и на хората, които те обичат
отдалеч – знай, че те не са те забравили. Някой ден много от тях ще те намерят отново.
Честито и на тези, които ти си отгледала, но които казват, че те мразят и вече не вярват
във връзката ви. Те също те обичат, макар и да не го осъзнават. Не мога да си представя,
че някой може да те мрази.

Според мен тези хора те бъркат с друга. Може би с някоя неверница от рода на някаква
държавна институция, да кажем. Честито на войниците ти, които рискуват живота си;
на прелестните ти учители, които са ни формирали като хора; на волейболистите, които
тренират в мизерия; на красивата танцова двойка, която ни научи да не се предаваме, на
учените ти, които работят без пари, на силния ти мъж в Япония и на умния ти мъж в
Русе; честито на музикантите ти, които те прославят навсякъде; честито на най-добрите
родители на света и на верните приятели; честито на Левски и на ЦСКА; честито на
всички, всичко и всеки, който е имал допир с теб. Без значение кой е и откъде е – дали
е тук или там, беден или богат, небесен или земен. Нека честитим и на тези безбройни
твои синове и дъщери, които са мечтали този ден да бъде действителност и са дали
живота си, за да го има. Знам, че и те празнуват някъде, защото, както е казал един от
тях, те не умират.Честито и на съседката – тази в югоизточния апартамент, която те
793
нарича комшу и която се беше нанесла в твоя дом за цели 500 години. Днес е светъл ден
и за нея, защото на тази дата тя веднъж завинаги се отърва от собственото си мрачно
минало и кърваво наследство. Оковите, които се опита да сложи върху този рай, се
впиваха в собствените ѝ глезени и я дърпаха неумолимо надолу. Празнувай, съседке –
този ден беше толкова необходим на нас, колкото и на теб!

Днес, мила, е хубав ден. Щастлив за всички ни, защототвойта радост принадлежи на
милиони хора по целия свят. Ето че за кой ли път твоят празник пристига с пролетта и
кокичетата, като обещание за ново начало и невинна хубост. Какво чудесно съвпадение.
Писмото ми върви към края си. Уж не бях по нежностите, уж исках просто да ти честитя,
а то взе, че се превърна в дълго обяснение в любов. Въпреки това не успях да ти кажа
точно какво мисля за теб. Все пак това е спортен вестник, повечето читатели са мъже –
няма как да се размекна като табуретка. Затова има голяма вероятност да съм кодирал
някое и друго послание до теб в писмото си. Възможно е, да кажем, да съм го направил
в различен цвят.
Вглеждам се в твойта стара снимка от албума и отново се прехласвам пред черно-
бялата ти прелест. После с усмивка си спомням, че тя е нищо, сравнена с цветния
вариант. Ах, ти, хубавице, кога ще спреш да ме изкушаваш от толкова далеч, да ме
прелъстяваш и викаш у дома нежно и настойчиво. Чертите ти ме гледат отвсякъде – от
спомените, от старите снимки, дори от някакво потайно място в бъдещето. Знам, че не
само аз мисля така. Познавам хиляди твои обожатели тук и знам, че макар и далеч,
всички сме луди по теб, обичаме те и повечето от нас нямат никакво намерение да те
забравят. Истината е, че никога не сме си тръгвали и животът ни е едно голямо,
продължително завръщане. До скоро виждане, Българийо!

Край.

794
 Поща от Америка 1
(Въпроси, Които Ме Терзаят)
За „7 дни Спорт“
http://ivo.ucoz.com/index/0-32

Тази седмица нямам статия. Но затова пък имам въпроси. Въпроси, които ме
терзаят от известно време дори в съня ми и на които, надявам се, ще ми помогнете
да си отговоря. Всъщност, като се замисля, стигам до извода, че в този случай е по-
добре въобще да не търсим отговори. Може би е прав моят колега, с когото споделих
въпросите си. Той просто ме погледна със смесица от съчувствие и страх, поклати
глава и ми препоръча моментално да потърся услугите на опитен психиатър. Така че
може би някои въпроси нямат нужда от отговор и е най-разумно да си останат само
въпроси. С риск да ви заболи главата сега ще ги стоваря безмилостно върху вас:

– Защо рибата тон не тежи 1000 килограма?

– Аз лично ще нося ли някаква съдебна отговорност, ако кажа на професионален убиец
да ходи да си гледа работата?
– Ако си купя един зелен чук, в него ще има ли витамини?
– Защо диспечерите на земята си губят времето да говорят на пилотите на изтребители,
след като знаят, че те се движат със свръхзвукова скорост?
– Ако целенасочено се опитате да се провалите и успеете, какво сте постигнали – успех
или провал?
– Някой някога виждал ли е облечена вода?
– Разумно ли е да се насърчава един ковач да ходи да забива гаджета?
– В приказките няма логика. Чували сте тази за Хитър Петър, който се скитал бездомен
в бурята и бил подслонен от непознати? Те му дали храна и топла постеля и легнали да
спят. През нощта Хитър Петър станал тихо, промъкнал се в кухнята, изял сготвената от
домакинята патица и на нейно място сложил в тенджерата мръсните си цървули. После
победоносно се изнизал от къщата, преди някои да се е събудил. Каква точно е поуката
за българските деца от тази приказка?
– В приказките наистина няма логика. Ако седем застаряващи, ниски на ръст
съквартиранти се приберат в дома си след работа, каква е вероятността да се вбесят,
като видят красива, млада жена да се излежава в спалнята им?
– Питали ли сте се какво е отношението на Бриджит Бардо към героя ловец от
Червената шапчица?
– Като стана дума за Червената шапчица, къде смятате би се чувствала по-уютно – в
търбуха на вълка или в сектор „Б“ по време на Левски – ЦСКА?
– Не го ли е срам ветеринарния лекар по време на аутопсия... на умряло куче нож да
вади?
– Ако се казвате Марина, не е ли форма на канибализъм да ядете маринована храна?
– Не би ли трябвало eдин плосък покрив да се казва поправ?
– Ако живеете в Монреал и работата ви е да косите трева, това означава ли, че знаете
как да подстригвате канадска ливада?

795
 – Ако е вярно, че който не работи, не трябва да яде, защо има толкова много дебели
хора в парламента?
– Ако страшно мразя да ходя на погребения, това извинява ли ме да не отида на своето
собствено?
– От какво точно са забогатели обикновените мишки, за да станат по-заможни от
църковните?
– Според Третия закон на Нютон всяко действие има равно по сила и обратно по
посока противодействие. В такъв случай не би ли трябвало да правим още нещо, докато
повръщаме?
– Ако кръстосаме мравояд и птицечовка, какво ще се получи – птицеяд или
мравочовка?
– Според мен светът се дели на два вида хора: тези, които делят света на два вида хора,
и тези, които не го правят. Вие от кои сте и ако кажете, че сте от вторите, това не ви ли
праща автоматично при първите?
– Ако има дискохвъргачи, не е ли резонно да има и чалгохвъргачи?
– Пабло Пикасо е разтоварвал изтощените си от рисуване мускули с гимнастика. Това
означава ли, че той е родоначалникът на художествената гимнастика?
– Каква е скоростта на тъмнината?
– Да предположим, че се закачам със симпатично гадже, което съм забелязал да се
излежава на балкона на третия етаж. Ядосано от моята наглост, момичето отива в
кухнята, взима горещата тенджера с гювеч от котлона и ми я изсипва на главата. Tази
ситуация дава ли ми право да се похваля на приятелите си, че въпросното гадже ми е
пуснало гювеч?
– Ако сте подготвени дори за неочакваното, това не означава ли, че неочакваното
всъщност е очаквано?
– Защо в българския език думите за женитба и грешка са едни и същи? Това някакво
послание ли е?
– Ако Леонардо ди Каприо си загуби палтото, но после го намери, би ли могло да се
каже, че е разгадал загадката на „Шлиферът на Леонардо“?
– Ако казваме на предпазителите за уши наушници, не би ли трябвало да имаме
напълно различна дума за сутиен?
– Защо, по дяволите, няма диетична водка?
– Ако знаете, че сте на смъртно легло, не е ли разумно веднага да се преместите?
– Изборите в България винаги са били много загадъчни. Не смятате ли, че най-
подходящото официално название на нашенските избори е „Мистерията на българските
гласове“?

796
 Поща от Америка 2
За „7 дни Спорт“
http://ivo.ucoz.com/index/0-33

Точно преди година стоварих върху главата на мнoгoстрадалните читатели купчина

въпроси, които нямаха почти нищо общо със спорта и дори не се нуждаеха от
отговор. Рубриката, озаглавена „Защо няма чалгохвъргачи?“, предизвика два типа
реакция. Първият бе лавина от изобретателни псувни. Вторият бе искрена
загриженост за психическото ми състояние, което ми напомня, че все още не съм
благодарил официално на онези читатели, които бяха така добри да ми препоръчат
услугите на някои от най-добрите психотерапевти у нас и в чужбина. Благодаря ви,
приятели, а сега, след като през последните седмици написах цяла поредица тежки и
депресиращи статии, е време да ви отведа отново в пъстрия, безгрижен и необятен
свят на собственото си безумие. Там някъде, сред калейдоскоп от весели, цветни
сънища блуждаят нови въпроси. Въпроси, които е най-добре да оставим без отговор.
Моля ви, прочетете ги само ако имате здрави нерви и сте взели необходимото
количество аналгин.

ИВО ИВАНОВ
Канзас

– Може ли човек да се напие до козирката, при условие че му е паднала шапката?

– Представяте ли си какво ще стане, ако 200 килогрaмовият Shaquille О'Neill си падне

по някое гадже?

– Защо Мис Вселена е винаги от Земята?

– Някой знае ли какво сънува ситата кокошка?

– Как трябва да казваме на черното бельо?

– Китаристът на „Ролинг Стоунс“ и наркоман рекордьор Кийт Ричардс наскоро

призна, че преди години смесил прахта на кремирания си баща с кокаин и го всмъркал
през носа си. Това означава ли, че е неуместно, ако кихне, да му кажем „Наздраве!“?

– Защо думата синоним няма синоним?

– По принцип имаме газ, спирачка и съединител. Но колко педала има в колата на

Азис?

– Не е ли кофти да кажеш на някого да ходи да се гръмне и той да се окаже терорист?

– Ако Венера се разболее от най-обикновена настинка, това води ли се за венерическа

болест?
797
 – Въпреки усилията на Ватикана да сформира собствен футболен национален отбор
ФИФА все още не го признава за официален. Един от проблемите е, че според законите
на асоциацията дори консервативните монаси трябва да играят по екип, а не с любимото
си расо. Хм, това не е ли расова дискриминация?

– Какво ли ще си помисли Ханибал Лектър, ако му предложите шопска салата?

– Защо думата „съкращение“ е толкова дълга?

– Защо пилотите камикадзе носят предпазни шлемове?

– Ако родите с цезарово сечение, резонно ли е да кажете на доктора: „И ти ли, Бруте?“

– Ако имаше живи същества на Луната, щяхме ли да им казваме лунатици?

– Ако някой ме изплаши до такава степен, че да ми изкара ангелите, мога ли, докато
са навън, да им кажа да вървят по дяволите?

– Защо имаме недостатъци, а нямаме достатъци?

– В царството на циклопите всички ли са царе?

– Защо има толкова много лекоатлети тежкари и лековати тежкоатлети?

– Как се чертаят положителни и отрицателни черти?

– Защо цялата олимпиада не се състои само от непрекъснат женски плажен волейбол?

– Представяте ли си какво става, когато някой космонавт повърне в международната

космическа станция?

– Ако ям само маргарин, това означава ли, че никoй няма да може да ми свети маслото?

– Могат ли сиамски близнаци да страдат от раздвоение на личността?

– За стриптийзьорките важи ли поговорката „По дрехите посрещат – по ума

изпращат“?

– И накрая: ако сте стигнали геройски чак до тук, това не означава ли, че и вие сте
донякъде съпричастни към това безумие от безцелно лутащи се въпросителни знаци?
Не се безпокойте – вече познавам най-добрите психиатри и те категорично твърдят, че
всичко ще бъде наред. Готови са да ми дадат неизчерпаеми болнични и каквито
лекарства си пожелая. Единственото им условие е да се успокоя и в никакъв, ама
никакъв случай... да не задавам въпроси.

798
 Големите Истории На Малките Хора
Сайонара, скъпи приятели

http://www.basketball-bg.com/test/index.php?option=com_content&view=article&id=368

Не е ли странно че всяко малко момче мечтае да лети в космоса? Аз определено не

правя изключение: като дете неизменно отговарях с „космонафт!” на въпроса какъв
искаш да станеш като пораснеш. Далеч на второ място беше пожарникар и чак на трето
футболист. С годините обаче действителността настига мечтите ни, целите ни се
променят, децата порастват и професиите, които винаги са ни търсели най-после ни
откриват.

Поглеждам назад, търсеики превъплъщенията си през годините и откривам с изумле-

ние с колко много неща сам се занимавал. С повече или с по-малко успех съм бил
строител, войник, шофьор, преподавател, екскурзовод, треньор по футбол, треньор по
баскетбол, графичен дизайнер, видео оператор, мияч на чинии, директор по маркетинг,
монтажист, санитар в болница, симултантен преводач, инструктор по тае кyон до,
звукооператор, режисьор на документалистика, webmaster, автор на реклами и дори
каскадьор. Сред по-тежките ми моменти са дните прекарани в работа в морга и в
касапница, но най-плачевни без съмнение бяха опитите ми да се занимавам с бизнес.
Човек трябва да си знае мястото, а аз знам добре, че eдно от нещата които със сигурност
никога няма да мога да науча е как да направя от пари повече пари.

Общо взето всеки човек има призвание – нещо което му се отдава интуитивно и което
малко или повече е предназначено за него. Дали инстинктивно или целенасочено, но
ние всички се стремим да вършим това едно нещо, което ще ни направи полезни не само
за себе си, но и за всички останали. Естествено, всеки човек в даден момент си задава
въпроса дали не е сбъркал. Дали не е трябвало да поеме в друга посока? Това е
нормално: без спътник като съмнението пътешествието ни ще се превърне в монотонна
пътека. Аз например знам, че можех да бъда много добър учител или треньор на деца.
Определено имам дарба и за автомеханик. Имам и и вроден афинитет към лекарската
професия които се корени в гените ми. Понякога се ядосвам че не се заех по-сериозно и
с музика, която усещам дълбоко във вените си, особено когато захапя блус хармониката.
Но дълбоко в себе си знам, че съмненията ми са излишни и че призванието ми вече ме
е намерило. През живота си съм бил благословен да върша много неща които обичам,
но нищо, НИЩО не може да се сравни с годините прекарани в писане на тази страница
в 7 дни спорт. Тези които някога са сядали зад компютъра или са грабвали химикалката
за да сложат върху хартия историята която ги терзае от години знаят точно какво имам
предвид. Трудно ми е да си представя нещо по-прекрасно от това да се превърнеш в
покорен носител на стотиците разкази, които са в състояние да построят мост между
напълно непознати хора от двете страни на океана.

Защо тогава днес пиша точно тази статия? Защо сядам за последен път зад компютъра
си за да се разделя с читателите си и с именития вестник, който така благосклонно ми
предостави форума си в продължение на пет чудесни години?
799
 Истината е че нямам отговор. Аз самият съм много изненадан и ако зависеше от мен
сигурно нямаше да спра да пиша тази в тази рубрика до края на живота си. Нo не мога
да се сърдя на никого: Може би просто е било време за промяна и друга посока: както
за вестника така и за мен. Новото начало често е по-здравословно от дългото сбогуване.
Поне аз измервам щастието си в спомени и тук е мястото да благодаря на вестника за
това че ми даде възможност да се обогатя с безброй незбравими спомени. Колонката ми
в 7 дни спорт ми даде възможност да се срещна с уникални личности и спортисти – хора
които белязаха характера ми завинаги и които ме промениха като човек и личност.

Винаги съм страдал от информационна болест, така че когато бях поканен да пиша
страницата знаех че това ще бъде катарзис – своебразна изпускателна клапа за
събираните с години истории, статистики и данни. Исках също да да направя нещо по-
различно, въвличаики себе си в историите подобно на Хънтър С. Томпсън и неговата
„гонзо журналистика”. Това което не знаех е колко силно е въздействието на подобен
вид разказ върху самият разказвач. Много от статиите се оказаха почти непосилни за
мен в емоционално отношение. Не е лесно за един мъж да признае сълзите си, но има
няколко истории, които изцедиха душата ми и пратиха събраната течност в очите ми и
въпреки че съм ги писал не съм в състояние да ги прочета дори един единствен път.

Още в самото начало си бях поставил за цел не само да информирам и отразявам

спортни събития, а да провокирам независимо мислене и въображение. Бях приятно
изненадан oт авангардният подход на редакцията, която не затвори съзнанието си дори
към най-нестандартните идеи. Стереотипите и клишетата винаги са били неизбежен
спътник на нашата професия. Аз самият често неволно затъвам в блатото им. Четейки
колегите си пишещи във вестника си дадох сметка, че този ежедневник е по-различен.
Mайстори на перото като Елин, Витомир, Драго, Влади, Ники, Кети и много други ме
вдъхновиха и ми напомниха че трябва да продължавам да се уча и да се опитвам да се
пазя от оковите на стандартното. Благодарен съм на вестникa за това че прояви
изключитело прогресивно мислене и ми позволи да напиша някои материали които
нямаше да се появят в по-консервативно издание. През годините заедно с редакцията
създадохме някои безпрецедентни неща не само за България а въобще: като статия без
нито един глагол например, история която се развиваше отзад напред, материал в едно
единствено изречение, скрити между редовете послания и много, много други.

Това за което ще бъда вечно благодарен на вестника е че ми даде възможност да създам

хиляди приятели по целия свят. Живеем в интерактивна действителност и рубриката ми
се оказа начало на едно безценно взаимоотношение. Направих съзнателно усилие да
отговарям на всеки коментaр, писмо и и-мейл, било те положителни или отрицателни и
така малко по-малко yстанових че имам безброй приятели. Не запознанства – приятели!
Хора разпръснати от Южна Африка, през Канада та чак до Китай. Дори думите им
никога да не придобият лица, аз никога няма да ги забравя и винаги ще ги нося със себе
си. Те са най-големия хонорар, най-могъщ мотиватор и най-голямата награда. На
представянето на книгата ми дойдоха много хора с непознати лица и сродни души.
Някои от тях пристигнаха от далече, жертвайки време, усилия и пари. Бях толкова
трогнат, че не успях да контролирам очите си и се наложи да ги крия от началото до
края зад слънчеви очила.
Един прекрасен човек ме попита наскоро къде търся историите си и аз установих с

800
изненада че нямам отговор. Вярно е че пътувам непрекъснато и чета още по-
непрекъснато, но историите които заслужават да бъдат разказани ме намират сами.
Винаги съм вярвал че всеки човек има мисия и във всеки живот има скpита причина.
Ако някоя от разказаните от мен истории е докоснала някого и му е дала нещо, то
заслугата е на самата история, а не на разказвача. Затова няма значение кой ще натиска
клавишите за да изпраща пощата си от Амерка. Вярно, мъчно ми e, че ви оставям точно
сега когато все още имам толкова много ненаписани истории, но вярвам че събитията и
съдбите които заслужават да бъдат доставени ще намерят своя пощальон.

Иво играе любимата си игра със свои приятели

през лятната си ваканция

Дължа няколко развръзки на истроии за хора за които съм разказал в миналото и които
претърпяха съществено развитие, но едва ли тук има достатъчно място. Ако някои ги
иска може да се свърже с мен чрез и-мейл на sokoli@sunflower.com.
Преди да се разделим искам да се извиня на тези които по някакъв начин съм обидил
или наранил с абсурдното си чувство за хумор или категорично мнение. Знайте че
каквито и грешки да съм направил те не са се дължат на злонамереност. Винаги съм се
старал да бъда обективен и коректен и дълбоко съжалявам ако не винаги сам успявал.

Накрая искам да кажа че никога не съм написал нито дума за пари или за да защитавам
каквито и да било интереси. Много от мислитe ми сигурно изглеждат идеалистични и
наивни, но кълна се: в тях няма нищо престорено. Те са абсолютно искрено отражение
на истинският наивник зад компютъра. Понякога го питам защо все още пише. Не е за
хонорари, не е за слава, не е и от графомания. Отговорът е много елементарен:
необходимост. Истина е че обичах да пиша за великите спортисти, за мега събития и
естествено за най-болната ми тема баскетбола. Но това което ме накара да намеря

801
мисията си бе прозрението че понякога малките хора имат големи истории. Тези
истории са могъщи. Те са в състояние да ни отърсят от цикъла на консумация, да
съблекат цинизма ни и някъде под обвивките от ежедневие и тривиални грижи да
открият детето в нас и да му дадат нов компас и посока.

Единственото което искам е точно тези истории да стигнат до колкото се може

повече хора.

Когато човек има призвание трябва да го следва. Аз не съм никoй за да давам мъдри
съвети. Но ако някои ме попита за такъв, ще му кажа че съм сигурен в едно единствено
нещо: човек не трябва никога да изоставя мечтите си. Дори тези от детството. Всъщност
те са най-ценните и може би затова още им вярвам.

Вече съм едно старо момче. Очите ми са уморени но едва ли някога ще спрат да се
взират в звездите. За големите деца копнежът е копнеж завинаги и може би затова
дълбоко в себе си знам, че някой ден може да порасна и ако това чудо стане сигурно ще
намеря начин да полетя и в космоса.
Последно cбогом и голямо благодаря на 7 дни спорт и на всички негови прекрасни
читатели. Желая ви безброй успехи, щастие, здраве и най-вече много, много звезди в
нощното небе.

С много обич,
Ивчо

802
 БОНУС 2.
ДОПЪЛНИТЕЛНИ СТАТИИ,
НЕПОБЛИКУВАНИ В ХАРТИЕНИЯ
ВАРИАНТ НА КНИГАТА (2016-2020)

Статии в периода 2016 – 2020 г.

803
 Момент На Мълчание
24 декември 2015
https://www.sportal.bg/news.php?news=582227

„Искам да знаеш, че това е изключително опасна операция. Навлизаме в непозната

територия и има прекалено много неизвестни, за да можем да гарантираме успех.
Всъщност единственото, което знаем със статистическа сигурност, е, че имаш
петдесет процента шанс да оживееш след процедурата.” Представете си да чуете
тези думи от собствения си лекар. И да прочетете в очите му, че е напълно искрен.
Петдесет процента! Една втора! Цялата безценна половина от всичко! Да осъзнаеш,
че животът ти е едно подскачащо топче върху бясно въртяща се хирургическа
рулетка. Вие какво бихте направили? „Изборът е твой – казва докторът, – но искам
да съм сигурен, че си наясно какво рискуваш, правейки тази крачка.”

Една крачка…
„Дори най-дългият път започва с една-единствена крачка.” Нали така бе казал старият
Лао Дзъ преди повече от две хиляди години. Ах, колко е хитър любимият ми китайски
библиотекар! Една малка крачка, но ако не я направиш, как ще я последват останалите
няколко милиона? Всички искат да постигнат успеха си изведнъж, но лотарийният
манталитет е грешка. Ако надценим скока и подценим стъпката, никога няма да
пристигнем никъде. Уважението към взаимодействието между всички наши малки
крачки е настилката на всеки дълъг път.
„Елате! Елате да видите какво направи Дейвид!”
Човекът, за когото ще ви разкажа, е свикнал с тези думи... Те следват неговите крачки
по петите от най-ранна възраст; витаят около него, превърнали са се в неизбежната му
лична мантра. Дейвид Роденбау е луда глава. От тези хора, които имат точно толкова
нужда от адреналин, колкото от кислород. Виждали сте ги, нали? Всички познаваме
поне един от тях. Те са деца на вятъра, хаоса и тръпката. Те дишат опасност и издишват

804
еуфория; отварят парашута в последния момент, катерят се без въже, гмуркат се без
бутилка, ходят по перваза с развързани обувки, не намаляват на завоя, забравят да си
сложат каската… „Елате да видите какво направи Дейвид!“ – викали децата в махалата
при всяка поредна каскада на малкия Дейв Роденбау. Самоубийствен скок със
скейтборд... Салто с любимото му BMX колело... Някаква ужасяваща въздушна фигура,
която все още няма име, изпълнена върху сноуборд. „Елате да видите какво направи
Дейвид!” Майка му треперела постоянно за детето си, но в крайна сметка се примирила
с факта, че синът ѝ е обречен винаги да бъде един дишащ, скачащ, падащ, премятащ се,
въртящ педали, ожулен, сияещ от щастие възклицателен знак!
Момчето пораснало (поне привидно), сменило и местожителството си, но думите
„Елате да видите какво направи Дейвид!” продължавали да бъдат неизбежния хоров
съпровод на неговите жизнерадостни безумия.

На трети юли 2014 година в Ню Йорк се състоя едно от най-странните велосипедни

състезания на планетата. Компанията „Ред Бул“ взе под наем старинната сграда на
масонската ложа в Манхатън и построи в нея най-малкия велодрум в света. Пистата бе
миниатюрно копие на олимпийски велодрум, което я направи много сложна в
техническо отношение.
Съревнованието включваше сто елитни велосипедисти, които се озоваха в обятията на
един безумен, свистящ, пумпалов колеловъртеж. Дивата скорост и екстремните ъгли
допаднаха на Дейвид Роденбау и той не остави шанс на конкуренцията. В последните
години Дейв бе натрупал участия и победи в различни състезания и си бе спечелил
репутацията както на безстрашен BMX акробат, така и на чудесен скоростен колоездач.
Бе повече от ясно, че първото място в минивелодрума на „Ред Бул“ е само началото на
една обещаваща кариера.
В Съединените щати има около два милиона кубински емигранти. Сред тях са и мъж
и жена, на които човечеството дължи много. Както повечето първа генерация
емигранти, и те са пристигнали тук без нищо, борили са се с живота и са свързвали двата
края както могат. Имали са само себе си, мечтите си и вярата в малките си, упорити
крачки. Това, което знам, е, че са се изхранвали, продавайки цветя. Това, което не знам,
е как са успели между отделните изнурителни рундове на борбата за оцеляване да
отгледат човек като сина си Едуардо Родригес. Ако някой ден разкрием методологията
им на образование, трябва да я вкараме в учебник.
Знаете ли, има много великолепни неща, свързани с техния чудесен син, но това, което
ме покори напълно, бе... моментът на мълчание. Ще стигнем и до него, защото именно
той е изключително показателен за характера му…
След като взел перфектна диплома от гимназията, Едуардо завършил невробиология
в университета на Флорида с отличен успех. Но целта му била стоматологията, така че
последвали още четири години следване. Очаквала го обещаваща кариера на стоматолог
и финансова независимост, но в този момент Едуардо решил да предприеме неочаквана
крачка. Една крачка… Една от многото, но точно тя ще промени пътя на толкова много
хора. Вместо да се заеме със зъболекарския бизнес и да започне да изплаща
студентските си заеми, Родригес изненадва близките си, роднините си и може би дори
себе си и се се записва да следва медицина! Специализацията му е обща и
реконструктивна хирургия в реномирания университет „Джон Хопкинс“. Благодарение
на изумителните си хирургически качества е изпратен и на втора специализация – този
път по микрохирургия, в Тайван. Общо Едуардо прекарва шестнайсет години в следване

805
и стажантство!
Днес доктор Родригес е легенда! Авангардните му, дръзки операции са станали част
от световната хирургическа митология. Наричат го перфекционист, иноватор и виртуоз.
Самият той прави впечатление на много скромен човек. Тихият му, мек глас някак си
успява да не контрастира с внушителната му 190-сантиметрова осанка. Дългите, фини
пръсти на пианист по всяка вероятност допринасят за хирургическото му майсторство.
Но това, което приковава незабавно вниманието, са големите му, дълбоки очи, от които
струи неподправена добрина и благородство.
Помниш ли, когато искаше да станеш пожарникар? Да, на теб говоря, всяко пораснало
момче! Защо ли всички хлапета в даден момент от детството си мечтаят да се борят с
огъня? Може би дълбоко в генома ни е заложено желанието да бъдем избавители? Или
може би нещо друго, праисторическо, винаги ще ни дърпа към побеснелите езици на
огъня. Взаимоотношението ни с него е толкова противоречиво, навярно защото е
толкова лесно да видим в него себе си. И той като нас не може да съществува без
кислород; и той като нас е в състояние да дава и отнема, да обича и да пари... Подаръкът
на Прометей е едновременно благословия и проклятие. Огънят е както светлина,
топлина и инструмент на съзидание, така и враг, антагонист и разрушител. Ние го
обичаме и ненавиждаме, гледаме на яростната му мощ като на предизвикателство, а
професията на огнеборец като че ли е най-очевидната манифестация на древния ни
копнеж да изтръгнем живот от ненаситната паст на пламъка.
Помните ли какво каза Де Ниро на младия пожарникар в най-запомнящия се цитат от
филма „Обратна тяга”? „Огънят е живо същество, Брайън... Той може да диша, да се
храни... Знае дори как да мрази. Ще го надвие само този, който се научи да мисли като
него. Трябва да осъзнаеш, че този пламък ще се разпростре нагоре по вратата и после
по тавана не толкова заради физиката на запалителните течности, колкото просто
защото го иска. Някои пожарникари... огънят си ги присвоява, кара ги да се борят с него
на неговото ниво... с омраза; но истината е, че за да го унищожиш напълно, трябва да го
обикнеш поне малко.” Всички искаме да станем пожарникари, но единици са тези, които
превръщат мечтата в реалност. Единици... правят крачката.
Патрик Хардисън е един от тях. От тези герои, които нямат представа, че са герои. Той
просто гледа на себе си като на човек, който винаги е знаел, че не може да избяга от
призванието си. Силен, всеотдаен и безстрашен, той сякаш е създаден за тази професия.
И ето го – 27-годишен съпруг и баща, в разцвета на огнеборските си сили, облечен в
пълно пожарникарско снаряжение, на прага на горяща къща. Постройката е погълната
от пламъци и Патрик е наясно, че това не е обикновен огън. Че този път опасността е
истинска. Че ръмжащият звяр от другата страна на вратата е бесен и го чака с
кръвожадно нетърпение. Между него и стихията имаше само една крачка… Една
крачка.
Нещо странно се случи, след като Дейвид Роденбау спечели минивелодрума на „Ред
Бул“ – съперниците му се хвърлиха да го прегръщат! Работата е там, че няма човек на
този свят, който да е срещнал Дейв и да не го е обикнал!... Тази луда глава няма врагове
и е толкова лъчезарен, непресторено добър и отзивчив, че дори тези, които се състезават
срещу него, се радват на успехите му. Ето какво каза наскоро баща му Грег: „Дейвид
още като малък реши, че ще прави всичко по силите си да помага на всеки, който има
нужда от помощ. Щастлив човек е, защото обича живота и обича хората!”. Това е важно
за тази история – Дейвид е алтруист по природа. Дори когато самият той е в недоимък,
гледа да сподели каквото може с другите. Една от любимите му мисии е да подслонява

806
и да се грижи за изоставени домашни любимци. Привързаността му към златистия му
лабрадор на име Нюман е пословична. Той не се разделя с него и го води дори на
състезанията и изложбите си. Между отделните съревнования и каскади Дейвид си
изкарва прехраната като велопощальон по улиците на Манхатън и ремонтьор на колела.
Допада му този стил на живот, защото той му дава достъп до нещата, които обича най-
много: скоростта, тръпката, велосипедите и най-вече хората. Дейвид има необходимост
да бъде сред другите, да си създава нови приятелства всеки ден, да плете своя собствена
социална мрежа, в която да улови хора от всички раси, култури, националности и
континенти. Освен всичко друго, проявява и страхотен усет към индустриалния дизайн,
инженерните науки и най-вече към изкуството. Понеже е благословен с въображение,
абстрактно мислене и златни ръце, Дейв създава някак без усилие великолепни
скулптури, картини и мултимедийни творения.
„Знаеш ли, че... Дейвид е чудо?” – ми каза майка му Нанси. – Още когато бях малка,
лекарите ме уведомиха, че никога няма да мога да имам деца. Дейвид не би трябвало да
съществува – на практика раждането му е чудо!”

Една крачка... Патрик Хардисън не се поколеба да я направи. След като му казаха, че

в горящата къща по всяка вероятност има човек, пожарникарят нахълта право в кипящия
огнен ад. Секунди по-късно обхванатият в пламъци покрив на сградата се сгромоляса
върху него, образувайки пъклен джоб от неистова температура. Заклещен в центъра на
тази вряща пещ, Патрик усеща с ужас, че шлемът и каската му се разтапят върху лицето
му. Пожарникарят затваря очите си, поема дъх, маха шлема и някак си се добира до
прозореца.

Една крачка... На двайсет и трети юли тази година незнаен пешеходец направи една-
единствена крачка, с която стъпи от тротоара на платното на улица „Франклин“ в Ню
Йорк. Но тази малка крачка го изправи пред връхлитащ на пълна скорост велосипед.
Велосипедът на Дейвид Роденбау. Дори неговите котешки рефлекси не успяха да
предотвратят напълно сблъсъка. Дейв излетя със салто във въздуха, тялото му се усука
по начин, който му попречи да омекоти с ръце падането, и главата му удари с камшично
движение твърдия паваж. Дейвид бе откаран в безсъзнание в болницата, където
лекарите се опитаха да спасят живота му с мълниеносна операция. Вътрешният
кръвоизлив в мозъка бе прекалено голям и хирургът се опита да намали налягането с
помощта на декомпресивна краниектомия. Дейв излезе от изкуствената кома, но
няколко дни по-късно изпадна отново в безсъзнание... този път завинаги. Дейвид
Роденбау – властелинът на велосипедите, шампионът на „Ред Бул“, детето на вятъра,
хаоса и тръпката, пое дъх за последен път на двайсет и втори август тази година. Но
пътят му не беше свършил...
Патрик Хардисън бе изтеглен през прозореца на горящата къща. Цялата му глава бе в
пламъци и когато те най-после бяха угасени, колегите му пожарникари нямаха
представа кого са спасили. Чертите му се бяха размили в капеща от лицето му плът.
„Лицето му бе димящ въглен – спомня си един от огнеборците, – бях сигурен, че го
виждам жив за последен път.”
Против всички очаквания обаче, Патрик оцеля... но на каква цена! Огънят бе
изпепелил цялото му лице: скалпа, носа, ушите, устните, клепачите. За щастие, очите
му оцеляха, но това бе всичко.

807
 Знаете ли кой е най-големият човешки орган? Не, не е нито черният дроб, нито
четириглавият бедрен мускул, нито тънкото черво. Най-големият човешки орган е
кожата. Тя покрива цялото тяло. Тя предпазва, диша, регулира и информира двайсет и
четири часа в денонощието. Може би затова по нея има толкова много нервни
окончания. Кожата е свръхчувствителна, защото това е една от най-важните ѝ функции.
Пожарникарят герой бе загубил цялата си кожа над раменете, както и много от плътта
под нея. Каквото и да правим, няма да можем да си представим дори една милиардна от
виещата болка, която го е запокитила в океан от агония. Патрик Хардисън е много,
много силен мъж. Оцелял е въпреки болките, въпреки инфекциите, и най-вече въпреки
неописуемата емоционална травма, която е несъпоставима с нищо.

Какво означава да загубиш лицето си? Своя паспорт към ежедневието и дори към себе
си? Какво означава да се разделиш с всяка една от чертите си? Да виждаш ужас в очите
на всеки минувач? Представете си и как се живее без устни и без клепачи. Какво
изтезание е да не можеш да затвориш очите си. А и каква ли черна пропаст се е образу-
вала в сърцето му, когато се прибрал у дома от болницата и собствените му деца
избягали от стаята, изплашени от него... Има много снимки на обезобразения огнеборец
в интернет, но аз ви моля да не ги гледате. Наистина – не ги гледайте! Нека остане в
съзнанието ви такъв, какъвто са го изградили тези редове.
От злощастния ден на пожара са минали вече четиринайсет години. В началото Патрик
си казал, че ще бъде силен. Нали винаги е бил. И започва да се бори с новите
предизвикателства на обезобразения си живот... и да надделява. Започва да работи,
изгражда собствен бизнес и дори припечелва достатъчно, за да осигурява всичко на
семейството си. Оказва се, че сегашният Патрик все още е предишният Патрик. Огънят
може да отнеме лицето ти, но не може да те обезличи. Четиринайсет години Патрик не
се предава. Преживява седемдесет и една операции! Това е нечовешко натоварване дори
за най-силния организъм. Болките вече са постоянна част от живота му и единственият
начин да ги контролира е с лекарства. Те го потапят в лепкава мъгла, в която болката се
отделя от тялото му и пулсира някъде далече. Постепенно мъглата става убежище. В
нея е по-сигурно, по-удобно. В нея няма болка, огледала и ужасени погледи.
Лекарствата стават необходимост. Но от необходимост до зависимост има само една
крачка. Една крачка... и Патрик я прави.
По-страшният огън, както намекна и героят на Де Ниро, е не външният, а този, който
бушува вътре в нас. Този огън разяжда всичко по пътя си и започва да си присвоява
Патрик. Да го кара да се бори с него на неговото ниво... с омраза. Пожарникарят се
озлобява, вече не иска да излиза навън, да комуникира с останалия свят. Вместо той да
го потуши, огънят започва да потушава него. Губи бизнеса си. Дома си. Съпругата му
го изоставя. Петте му деца, които обича до безумие, остават с нея. Отгоре на всичко, без
клепачи Патрик е обречен да изгуби зрението си. За пръв път този силен човек се
чувства напълно изоставен от надеждата. Лицето му се превръща в килия, от която не
може да излезе. Не мога да забравя думите му в едно от неговите интервюта: „Децата се
страхуват от мен като от чудовище. На този свят има неща, далеч по-ужасни от
смъртта!”.
Кой знае какво щеше да стане с Патрик, ако неговата история не бе стигнала някак си
до... сина на двама кубински емигранти. Прочутият микрохирург реши, че трябва да
направи всичко възможно, за да помогне на огнебореца. През 2005 година във Франция
бе извършена първата в историята частична трансплантация на лице. Операцията бе

808
успешна, но през последните десет години медицинската наука напредна толкова
много, че вече са възможни далеч по-сложни и масивни процедури.
Доктор Родригес си спечели репутацията на водещ световен експерт в тази сфера,
когато през 2012 година извърши изумителна трансплантация на лице, включваща и
много от лицевите кости на пациента. След като стана ръководител на отдела за
реконструктивна хирургия в нюйоркската болница „Ленгоун“, той реши, че ще събере
дрийм тийм от специалисти и ще ги постави в състояние на постоянна функционална
готовност за извършване на най-сложната възможна трансплантация на лице. Екипът
му бил оттренирал до съвършенство и най-малкото движение, благодарение на
многобройни тестови трансплантации върху трупове. „Трябва да знаем идеално всеки
детайл дори и насън – казва лекарят, – защото и най-малката грешка може да бъде
фатална.”
Не всеки може да бъде кандидат за тази операция. Тя е не само физическо предизви-
кателство и колосален риск, но и много тежко решение от емоционална и психо-
логическа гледна точка. „Човек има само 50% шанс да оживее. Това е много трудно
решение и за пациента, и за мен като лекар – казва Едуардо. – Трябва и двамата да сме
сигурни, че го искаме. Рисковете са толкова много.”
Лекарят усеща, че Патрик има жизнена нужда от него, че той е идеалният кандидат за
дръзката операция, и подготвя за нея изпадналия в абсолютна депресия пожарникар в
продължение на две години. Но пожарникарят вече изнемогва. Проблемът е, че да бъде
открит подходящ дарител е почти невъзможно. Нужно е да съвпадат огромно
количество параметри. Размерът на лицето, пропорциите, разстоянието между очите,
разстоянието между носа и устата, устата и брадичката, и т.н., и т.н.
„Искате ли да бъдете дарител на органи?” Този въпрос е задаван на всеки човек тук,
преди да му бъде връчена шофьорска книжка или лична карта. Ако отговорът ви е „да”,
тогава на книжката ви ще бъде изписана думата „донор”.
Както вече споменахме, Дейвид Роденбау е алтруист. Той винаги се е стремял да
помага на хората. Когато взел шофьорска книжка, дори не се замислил. Разбира се, че
ще бъде дарител! Има ли въобще място за съмнение! В смъртта си Дейв дари живот.
Следвайки инструкцията на шофьорската му книжка, сърцето, бъбреците и черният му
дроб дадоха втори шанс на страдащи, умиращи хора. Но лицето? За лицето се искаше
специално разрешение, което можеха да предоставят само родителите му. За щастие, те
са също толкова изключителни човешки същества, колкото беше и единственото им
дете, и когато научили за участта на обезобразения пожарникар, знаели, че не могат да
не се съгласят. Че самият Дейвид ще държи отнякъде треперещите им ръце, когато
слагат подписите си под документа.
Доктор Родригес е необикновен лекар. Има нещо много особено в този човек, нещо,
което не знам точно как да нарека. Някаква ненатрапчива амалгама от добрина,
спокойствие и благородство. По време на лекциите и речите си хирургът често спира по
средата и прави нещо неочаквано. „Нека спрем за миг – казва Родригес с леко треперещ
глас, – за да почетем тези изумителни и добри хора – донорите и техните семейства, с
момент на мълчание. Момент на мълчание за тези, които са избрали да дарят
човечеството с най-хуманния дар.” И Едуардо навежда главата си във внезапно
образувалата се тишина и някак си знаеш, че това не е поза или ексцентричност, а
дълбоко и искрено преклонение.

Въпреки разликата във възрастта лицата на Патрик и Дейвид се оказват идеално

809
съпоставими. Съвпадението на необходимите за трансплантацията параметри е почти
свръхестествено. Операцията трябва да бъде извършена незабавно. Екип от над сто
човека е събран за броени минути. Няма време за губене. Всичко е готово. Но... миг
преди да започне, доктор Родригес вдига ръката си. „Нека спрем и почетем Дейвид
Роденбау – този голям човек, с момент на мълчание. Без него и близките му това, което
правим в момента, не би било възможно. Нека никога не го забравяме!” И екипът
притихва... не за дълго – може би десетина секунди. Какво ли е било усещането? Сещам
се за тишината миг преди да започне ансамбловото съчетание на олимпиада. Или в
съдебната зала, преди да бъде произнесена присъдата.
Операцията продължи двайсет и шест часа! Най-сложната и най-голяма
трансплантация на лице в историята на медицината постави екипа на доктор Родригес
пред нечовешки предизвикателства. Но големият хирург бе и голям лидер и може би
дори... хореограф. Той наричаше тренировъчните трансплантации репетиции. И
наистина – ролите бяха разпределени идеално; всеки изпълнител знаеше репликите си
до съвършенство, всяко движение бе рафинирано и обиграно... Трябваше цяло едно
лице да смени притежателя си. Цялата кожа и скалпът. Ушите, устните, носът,
клепачите. Дори някои кости от брадичката и скулите. Трябваше да бъде съединена на
микроскопично ниво цяла паяжина от кръвоносни съдове и капиляри. Тънките снопчета
на мимическите мускули. Дори почти невидимите нерви. Но накрая ансамбълът бе
спечелил златото. Присъдата бе произнесена: Патрик имаше ново лице!
Оттогава са минали четири месеца. Все още не е ясно дали огнебореца ще оцелее, тъй
като според стандартния постоперативен модел се знае, че в даден момент тялото му ще
се опита да отхвърли чуждите тъкани. Доктор Родригес смята, че този предстоящ епизод
може да бъде преодолян с мощни имуносупресори. Засега обаче възстановяването му е
изумително. След първоначалния оток лицето на Патрик започна да се адаптира към
контурите на черепа му и изглежда все по-естествено. Порасна му коса, дори малка
брадичка. В състояние е да говори... да се усмихва. Клепачите и устните му се движат.
Когато го видяха, децата му се разплакаха... от щастие. Наскоро Патрик излезе навън за
пръв път. Отишъл на две крачки от болницата до прочутия магазин Macy’s. Малко по-
късно Патрик се върнал при доктор Родригес ридаещ. „Ходех по улиците и в магазина
и никой не ме посочи с пръст, никой не се уплаши от мен, никой дори не ме забеляза” –
казал през сълзи огнеборецът.
Плътта и кожата все още свикват с новия си притежател. Мускулни и нервни
окончания търсят начин да се впишат в новата си среда. Чертите все още не са
разпознаваеми. Но родителите... родителите знаят. Когато бащата на загиналия
колоездач се срещна за пръв път с Патрик, той посочи развълнуван към челото му и
възкликна: „Този белег е откогато Дейв беше на осем годинки и се разболя от дребна
шарка. Беше на легло с дни, горкият. Много се мъчи. Това... това е лицето на моето
момче... моето дете“.
По-късно Грег добави следното: „Дейвид остави изключителен дар. Ако можеше да
види Патрик отнякъде, щеше да бъде толкова щастлив. Всичко това е просто прекрасно.
Във всичко това има... поезия”.
Когато се свързах с майката на Дейв – Нанси, си дадох сметка, че говоря c
изключителна жена. Самата тя в момента се бори с коварна болест, но мисли предимно
за другите. Едно от първите неща, които ми каза, бе, че ако още не съм, трябва
задължително да отбележа в книжката си, че съм дарител. Поддържа връзка с
приятелите на сина си, опитва се да помага с каквото може на хората, които Дейв

810
обичаше. Започнах да разбирам на кого Дейвид държи характера и силата си. Тя също
твърди, че разпознава в лицето на Патрик не само сина си, но дори и своите черти!
Не съм сигурен дали дарителството на органи е щедрост. Поне според мен щедрост е
да се разделиш с нещо, което ти трябва, в полза на другиго. Но дарителството на органи
е просто... човещина. Така или иначе, след смъртта ни земята ще ни ги отнеме и ще ги
превърне в пръст, докато хората, на които им трябват, ще бъдат обречени на гибел
поради тяхната липса. Очевидна несправедливост, която според мен всеки човек трябва
да направи каквото може по силите си да не допуска.
Доктор Родригес каза нещо интересно, когато го попитаха на какво дължи успеха си:
„Най-стойностните неща в живота се постигат с най-много пот. Пътят е дълъг. Човек не
може да предвиди всяка своя крачка. Но трябва поне да си наясно какъв член на
обществото искаш да бъдеш”.
Да, човек не може да предвиди всяка своя крачка. Чудя се дали докторът е чел „Дао
Дъ Дзин”. Начинът, по който говори, ме кара да мисля, че го е направил. Всъщност едва
ли е необходимо да си запознат с Лао Дзъ, за да бъдеш даоист. Може би дори не е
необходимо да бъдеш даоист, за да бъдеш даоист. Милиони са хората, които носят по
някоя молекула от мъдростта на стария китаец в себе си, без дори да го осъзнават. Мисля
си, че стремежът към хармония, съдействие и добрина не е запазена територия за дадена
източна философия, а човешка вкорененост. Просто не трябва да забравяме да я
поливаме.
Дори най-дългият път започва с една-единствена крачка. Вярно е. Но понякога е вярно
и че една-единствена крачка е в състояние да продължи пътя ти, дори след като той е
свършил. Ето, безстрашният Дейвид Роденбау би трябвало да е мъртъв, а клетките му
продължават да живеят и бродят по света. Сърцето му бие. Бъбреците му филтрират.
Очите му виждат. А лицето? Ето какво казва един щастлив огнеборец за лицето му:
„Никога няма да мога да се отблагодаря на своя дарител и на семейството му. Те ми
дадоха нещо безценно. Нещо, което не вярвах, че някога ще имам”.
Да, Нанси, права си, че Дейвид е бил чудо в рождението си, но ето че сега е чудо и в
смъртта. Как иначе ще обясниш, че двама герои могат да имат едно и също лице? И
знаеш ли, синът ти вече не лети в безумни полети с любимото си колело, но има на този
свят един четиридесетгодишен пожарникар с двайсет и шест годишно лице и
стогодишна душа, който кара хората по цялата земя все още да възкликват с
възхищение: „Елате! Елате да видите какво направи Дейвид!”. 
Точно на Коледа, тази
история ме накара да се замисля за това, че пътят се състои от безбройни малки крачки,
но понякога, макар и рядко, и самият път може да бъде събран в една-единствена
крачка...
Животът често става жертва на древното споразумение между съдбата и иронията.
Благодарение на майката на Дейвид, научих, че голямата му мечта е била да стане
пожарникар. Но за разлика от повечето хлапета, Дейв е пораснал, без да изостави
мечтата си. „Мамо – казал ѝ наскоро, – помниш ли професията, за която мечтая от
малък? Скоро ще кандидатствам, само трябва да свърша още едно-две неща…” Дейв
мечтаеше да стане пожарникар. Повечето мечти са недостижими. Но тази... тази се
сбъдна.
Сякаш ми се иска да кажа още нещо, преди мястото за думи да бъде погълнато от
пристигащия момент на голямото мълчание. Дейвид Роденбау, дарителят на светлина,
ще живее в него завинаги. И нека никога не го забравяме, защото мълчанието невинаги
е тишина. Понякога в момента на мълчание отекват крачки... и пътят продължава.

811
 Обетът На Кучето
23 февруари 2016
https://offnews.bg/news/Nashite-avtori_2490/Obetat-na-kucheto_624661.html

Иво Иванов Снимка: Емил Бонев

Новият брой на списание Travel & Extreme Explorer, посветен на възхода на свръх-
човека през новото столетие ни предостави уводната си статия написана от нашия
редовен автор Иво Иванов.

Преди десетина години двама приятели – млади и доскоро силни момчета се озоваха
в една и съща военно-полева болница в отделението за тежки изгаряния. Няколко дни
преди това конвоят им бил нападнат някъде сред пясъците на Ирак, по всяка вероятност
от една от същите групировки, които днес се бият под черното знаме на ИДИЛ. Двамaта,
които били на практика две току-що завършили гимназия хлапета, някак си оцелeли
сред експлозиите, но на каква цена?! Лицата им били завинаги обезобразени, телата –
съсипани, кожатa и плъттa – стопени в разкривенa, безформенa тъкан. Изгарянията и
раните ги потопили в магмен океан от постоянни, непоносими болки, но може би още
по-непоносими били мислите за бъдещето – за това какво ги чака отвъд болничните
стени, за дългия път към някаква друга, инвалидна самоличност, за която и двамата не
искали да мислят.
Така че двете момчета дали обет... обет да сложат край на живота си заедно. Там, в
болницата. Преди да се разтворят стените ù. Преди да са ги видели близките им. Преди
бъдещето, от което се страхували, да е изпепелило душите им. И някак си, точно в този
ден, часове преди да изпълнят мрачния си обет, двамaта войника се оказали заедно пред
телевизора, по който се излъчвало предаване за Кайл Мейнард (прочeтете за тази
812
изумителна личност тук или тук в книгата, статия „БЕЗ ОПРАВДАНИЯ (Последният
мач на Кайл Мейнард)“ .

Изгледали онемели и невярващи трудно описуемата история на сърцатия шампион по

свободна борба, роден без крака и ръце, и нарушили дългото мълчание, последвало след
края на предаването само за да дадат нов обет: да не споменават никога повече никакво
самоубийство, да приемат всяка битка и всяко предизвикателство с отворени обятия, да
се борят, да печелят, и никога, никога да не търсят оправдания за нищо... като Кайл.
Минало време. Раните позараснали и двамата приятели успeли да се приберат в
Америка. Но нещо неочаквано се случило на летището във Вашингтон. Там, на същия
терминал, на който пристигнали, двете момчета се натъкнали на особен пътник, чакащ
търпеливо своят самолет: млад мъж без крака и ръце – техния спасител Кайл Мейнард!
Случайност? Синхроничност? Знак от съдбата? Каквато и да е причината,
развълнуваните младежи знаели, че трябва да говорят с него. Да му благодарят. Да го
прегърнат. И добре че са го направили, защото без да искат, навярно са спасили и самия
него. Работата е там, че в този момент за пръв път в живота си Кайл бил в състояние на
жестока криза и депресия. За пръв път имал съмнения за смисъла на собствения си
живот. За пръв път се питал: дали всичко не беше напразно? Кайл казва, че когато се
прибрал в хотела си след срещата с двамата обезобразени войници, се разплакал...и не
можел да спре. Провидението бе изпратило Кайл на две наранени души в най-
необходимия момент и после бе пратило тях на него, за да му вдъхнат вяра в собствения
му смисъл. Когато най-после сълзите пресъхнали, решил че няма право да се съмнява в
мисията си на този свят и че ще продължава да бъде откаченият човек, който винаги е
бил и да гони мечтите си, колкото и абсурдни да изглеждат на другите. И така, преди
няколко години Кайл се озова в подножието на стария стратовулкан в сърцето на
Танзания, наречен Килиманджаро. Не го чакаха 5,895 метра. Чакаха го пет милиона
осемстотин деведесет и пет хиляди сантиметра. Защото Кайл щеше да пълзи девет дена
до връх Ухуру – без крака и без ръце сантиметър по болезнен сантиметър!
Беше донесъл със себе си в малка торбичка прахта на войник на име Кори Джонсън.
Преди да загине в Афганистан, пехотинецът често казвал, че мечтае да се изкачи на
Килиманджаро. Мейнард бе решил, че след като цял живот се е борил за собствените си
мечти, е време да се пребори и за мечтата на другиго.
813
 „Не минава ден, в който да не мисля за двете момчета на летището – казва Кайл. –
Правя го заради тях, заради Кори и заради всички хора по света, които имат нужда да
повярват в себе си.”

Изкачването бе кошмарно за Кайл. Той настояваше да изпълзи до върха сам, без

съоръжения и помощ. След себе си остави буквално кървава диря. Беше смазан
физически, с жестоки отворени рани и вбесяващи болки във врата и кръста. „Едно от
нещата, които ми помогнаха, – твърди Мейнард – е, че гледах не колко много ми остава
до върха, а колко много съм оставил зад себе си. Общо взето така върви целият ми
живот, такъв е принципът – крачка по крачка”.
Вижте, Кайл си е Кайл – никога не трябва да се съмнявате в мечтите му, така че в един
хубав януарски ден, прахта на пехотинеца Кори Джонсън бе връчена на планинския
вятър, който я понесе високо в небесата над Килиманджаро.
Кайл Мейнард стана първият човек, стъпил без четири крайници на най-високата
точка на Африканския континент, но той е далеч повече от покорител на планината. Той
е покорител на всяко нещо, което може да му попречи да надвие себе си. Някой беше
казал, че не е важно колко е силно кучето, което участва в битката, а колко е силна
битката, която участва в кучето. Битката, която ни движи. На нея е посветен целия
живот на Кайл Мейнард.
Новият век вече е нагазил дълбоко във второто си десетилетие и може би е време да
се запитаме: какво трябва да очакваме от човека на 21 век? Какво трябва да очакваме от
себе си? Поне за мен отговорът е толкова в Кайл, колкото и в самите нас.
Битката в кучето. Човек забелязва колко трудни са препятствията само тогава, когато
откъсне поглед от целта си. И колкото по-бързо осъзнаем, че във всеки човек живее по
един непримирим, скърцащ със зъби, катерещ се нагоре Кайл Мейнард, толкова по-
бързо всеки един от нас ще се добере до заснежения купол на своя собствен величествен
Килиманджаро.

814
815
 Защото Искам Да Сънувам
29 април 2016
https://www.sportal.bg/news.php?news=601981

– Разкажи ми приказката! – казваше детето с големи, нетърпящи възражение очи.

Имахме с него нещо като повтарящ се ритуал. Когато не можеше да заспи, то винаги
искаше да му разкажа една конкретна история, при това по точно определен начин.
„Разкажи ми приказката!” – казваше сърцеразтапящo синът ми, а аз винаги отвръщах по
един и същ начин – с престорено недоумение. – Коя приказка?
– Нали знаеш колко мразя, когато се преструваш. Знаеш идеално – искам приказката,
която не е приказка. За миньора... Този с моето име, който тича без да диша; за голямата
експлозия и звездния прах, за урана, за невидимия октопод, за изплашения австралиец
в самолета, за тайнствената кутийка, за триумфа на боклукчийския камион, за...

– Аааа, ясно, тази приказка – прекъсвам го. – А защо точно нея?

– Защото искам да сънувам.
Как един път не отговори, че просто иска да заспи. Не! Винаги, винаги казваше:
„Защото искам да сънувам!“.
Синът ми не обичаше да спи на тъмно. Включваше голяма лава лампа, която обливаше
цялата стая в лениви вълни от синкава светлина. Леглото му бе толкова ниско, че аз
сядах директно на пода, в пространството между кревата и шкафчето, което беше точно
един Иво разстояние, и изчаквах търпеливо следващата му задължителна инструкция:
– И никакви съкращения! Разкажи я, без да изпускаш нищо – така, както ми я разказа
най-първия път.
– Добре, обещавам! – казвах, знаейки идеално, че нямам никакъв избор, и започвах за
кой ли път историята, която най-после днес се чувствам особено задължен да разкажа и
на вас. Точно така, както я разказах на моя малък син за първи път преди толкова
816
години.
„Отпусни се. Затвори очи. Вслушай се в гласа ми... Историята за миньора, Емчо, щеше
да бъде страхотна приказка, ако не беше истина. Започва преди повече от шест
милиарда години.
Тогава, някъде много, много далече огромна звезда е изчерпала горивото си.
Представи си я само: гигантско огнено кълбо от газ, двайсет-трийсет пъти по-масивно
от нашето слънце! Но дори и неговата огромна термоядрена пещ в един момент е
изразходвалa целия си вoдoрод и звездата, вярваш или не, е станала толкова плътна, че
е пропаднала самата в себе си, налягането в сърцето ѝ е станало чудовищно и тогава...
БУМ... е избухнала в ослепителна светлина! Страхотна експлозия. Учените наричат
такива звезди свръхнови, макар че те всъщност са свръхстари.
– Така ли умират звездите? – чува се плахият глас на сина ми някъде от синкавия здрач.
– Всъщност огромните звезди никога не умират напълно, Емчо. Те просто се
превръщат от един вид енергия в друг. Звездата е изригнала, разпадайки се на милиарди
малки частички, които са се понесли далече в междузвездното пространство със скорост
30 000 км/секунда. Знам, че звучи малко странно, но някои облаци от тези миниатюрни
късчета един ден биват открити от гравитацията, която ги сгъстява и превръща... в нови
звезди!
И знаеш ли кое е най-невероятното? Много от тези малки парченца звезден прах са
пътували светлинни години, от друг свят и галактика, през големия, беззвучен космос,
за да стигнат чак тук, на нашето малко синьо кълбо. Знаеш ли, че целият уран на земята
се дължи на тази свръхнова? Всеки грам, всяка прашинка са дар от далечна, изгоряла
преди повече от шест милиарда години звезда.

Уранът е много странен пришълец, Емчо. Той е тежък метал. По-тежък от музиката, с
която ти надувам главата в колата. Но това, което го прави изключително особен и дори
опасен, е, че той е естествено радиоактивен – ядрото на атома му е нестабилно, разпада
се постоянно и може дори да се дели. Хората, разбира се, са се научили да го използват,
за да създават и енергия, и… смърт.
– Има ли го на други планети?
– О, да – разбира се! Знаем със сигурност например, че го има на Марс – и то навсякъде
по повърхността! Някой ден човечеството ще изпрати свой представител на тази
планета. Тя ни е омагьосала от момента, в който сме я открили. Може би защото е
толкова близко и в същото време е толкова вбесяващо недостижима. Протягаме се към
нея, искаме да я докоснем и разберем, а тя все ни се изплъзва и крие тайните си. Денят,
в който човек стъпи на Марс, ще бъде ден, който никога няма да бъде забравен от
историята, Емчо. Ти сигурно ще си трийсетинагодишен. И кой знае, след като кацнем,
може да се наложи да използваме марсианския уран за гориво.
Тук, на земята, най-ценният уран се намира в мини под земята и за нещастие хората,
които го добиват, са обречени на жестоки страдания. Както ти споменах, този
междузвезден пришълец може да бъде смъртоносен и отровите, които излъчва, не
позволяват на работниците в рудниците да доживеят до дълбока старост. Странни
заболявания разяждат дробовете и кръвоносните им съдове, мистериозни тумори
съсипват телата им. Да вземем първата уранова мина в света – казва се „Яхимов“ и е
легендарна. Намира се в Чехия и средната продължителност на миньорският живот в
нея е бил 42 години... 42 години!
Героят на нашият разказ е роден в същата държава, но на другия ѝ край – в малко

817
градче, наречено Копривнице, на сутринта на 19 септември 1922 година. Нарекли го
Емил – като теб. Само четири часа по-късно, съвсем наблизо се е родило хубаво
момиченце, което получило името Дана. Двете деца, отворили очи в един и същи ден,
дълги години нямали представа, че съдбата им e връчила много, много рядък и ценен
дар.
Емил бил шестото дете в семейството и родителите му едва свързвали двата края със
скромната дърводелска заплата на баща му. Хлапакът прекарал детството си в труд,
помагайки с каквото можел на семейството. Били тежки времена, Емчо, и едва 16-
годишен, твоят адаш се отправил към прочутата фабрика за обувки „Бата“ в град Злин,
където работел от сутрин до вечер на конвейер. Но Емил бил и много умен – записал се
да учи химия и проявявал изумителен усет към езиците... И все още не знаел за най-
уникалната си дарба – тази, с която бил роден. Един ден фабриката решила да събере
лекоатлетически отбор за работническо състезание и когато установил, че няма
достатъчно представители на 1500 метра, шефът му се провикнал:
– Хей, къде е Затопек? Емил Затопек!
Емил се бил скрил в химическата лаборатория, където се подготвял за изпит. Опитал
се да убеди шефa си, че няма никакво отношение към спорта, но той буквално го
принудил да участва в надбягването.

На следващия ден, без никаква подготовка, ей така на майтап, Емил завършил на второ
място от сто участващи. И това... не му харесало. Той, виждаш ли, се оказал от тези
хора, в които има нещо особено. Нещо връчено им по рождение, което ги движи по
малко по-друг начин... И не им позволява да се радват на второто място. След 18 години
на този свят Емил най-после разпознал дарбата си. Усетил я дълбоко, дълбоко в себе си.
И започнал да тича. Така както повелявали клетките му. Така както го искала съдбата
му. Така както го наставлявал шепотът на първото място. Тичал непрекъснато. Тичал
до изнемога. Преди и след работа. До фабриката и обратно до дома си. В дъжд, в пек, в
сняг… дори в гореща мусака, Емчо.
– Моля?!
– Е, добре де – това последното го казах, за да проверя дали не си заспал. Истината е,
че Емил бил толкова талантлив и тренирал толкова много, че започнал да печели всички
състезания. Постепенно станал непобедим на 3000, 5000 и 10 000 метра. Биел
съперниците си с по няколко обиколки... Но помниш ли онова особено нещо? То
продължавало да го тормози и... накарало Чехия да му отеснее. Искал да превземе целия
свят. Да си присвои всеки рекорд. И от съвсем малък бил запознат с един-единствен
начин да постигне това, което иска – с непрекъснат, всеотдаен, къртовски труд.
След войната постъпил в армията, където можел да тренира непрекъснато, и започнал
да тича дори нощем с фенерче в ръка. Вече печелел и международни състезания.
Лекоатлетическата общност започнала да забелязва постиженията му, които се
доближавали все повече до световните рекорди. На едно от състезанията зърнал млада
копиехвъргачка с ослепителна усмивка и красиви очи и нещо в сърцето на Емил
трепнало. Казвала се Дана. Момичето от началото на разказа, с което били родени в
един и същи ден, в една и съща година, на две крачки разстояние. Съдбата ги бе чакала
цели 26 години. И когато най-после ги срещна, те знаеха, че са създадени един за друг.
Че ще прекарат остатъка от живота си заедно. Сгодили се на Олимпиадата в Лондон
през 1948 година. На същата олимпиада относително неизвестният Емил Затопек
спечели златото на 10 000 метра със смазващо преимущество и нов олимпийски рекорд.

818
Само метър не му достигна, за да грабне и титлата на 5000 метра. Дана и Емил се
ожениха малко по-късно, на 19 септември – точно на рождения си ден.

Последвали години, в които нищо не можело да го спре. Емил печелел всичко! Мачкал
световните рекорди като трамвайни билетчета. Нямало сила, която да го смъкне от
първото място.
– Разкажи за октопода!
– А, да – за октопода. Работата е там, че Емил тичал страшно грозно. Целият му стил
на бягане е една цинична подигравка към законите на физиката и здравия разум. Утре
ще ти го покажа в Youtube и ще разбереш точно какво имам предвид: лицето му е
изкривено в някаква ужасяваща гримаса, побеснелият му, увиснал език се опитва
отчаяно да избяга от пръхтящата клопка на устата му. Tялото му от кръста нагоре е като
обхванато от епилептични спазми. Главата му се клатушка неконтролируемо вляво и
вдясно, сякаш всеки момент ще се отдели от тялото. Лявата му ръка е ту подозрително
неподвижна, ту подскача неочаквано и удря с неподправен ентусиазъм собствения му
нос. Дясната от своя страна ръкомаха хаотично като вбесен катаджия от началото до
края на състезанието. На пистата Емил изглеждаше така, сякаш беше попаднал в
прегръдката на огромен, невидим октопод, и докато тичаше, се опитваше да се изтръгне
едно по едно от обвитите около тялото му лепкави пипала.
– Как е печелил тогава?
– А, ето това е големият въпрос! Как е печелил наистина? Не само ти, Емчо – целият
свят се е чудил как е печелил. В бягането на разстояние има много техника. Нужна е
ефикасност, рационалност на движенията, аеродинамика. Специалистите, зрителите,
журналистите – всички били в недоумение. Но помниш ли... онова нещо? Нещото, с
което бил роден и което не искало второто място? То вече се бе превърнало в неговия
ръмжащ, неукротим дванайсетцилиндров двигател! Емил тренирал шест часа и
половина на ден! Три часа тичане сутринта. Два часа следобед. Час и половина вечер
преди лягане! Той нямал треньор и се носели слухове за странните му методи на
самоподготовка. Те не били преувеличени. Вродената изобретателност на Затопек
дарила света на леката атлетика с революционната интервална тренировка. „Защо ми е
да тичам бавно – казвал Емил, – това вече знам как да го правя. Аз искам да тичам
бързо.“ И започнал да се подготвя с безумни серии от спринтове. 400 метра спринт,
последван от 400 метра лек крос за възстановяване. И така 20 пъти... 30 пъти... 50 пъти.
Емил стигнал до умопомрачаващите сто последователни спринта! Това е почти един
маратон! Специалистите се подигравали на системата му. Наричали я лудост. Но когато
започнал да чупи световни рекорди, целият свят се опитал да я копира... и я използва и
до днес!
Но това не било всичко – Емил тичал с тежки военни ботуши. Излизал и от пистата, за
да бяга по трудни, пресечени местности и дори в дълбоки преспи сняг с тежести на
краката. Един от най-безумните му похвати е свързан с дълга редица от високи тополи,
строени като войници покрай една от пътеките, по които обичал да тича.
Емил решил да пробяга една трета от редицата дървета, без да диша. Речено-сторено!
След няколко дни превзел половината тополи. Затопек продължил лудия си
експеримент, докато един ден не пробягал цялата дълга тополова дистанция, без въобще
да си поеме дъх, след което се строполил на пътеката в безсъзнание. Междувременно
подвизите на Емил започнали да се превръщат в митология. Не само заради световните
рекорди, но и заради характера му. Винаги усмихнат, галантен и естествен, Емил бил

819
някак непресторено дружелюбен. Казват, че очите му излъчвали добрина. Създавал си
нови приятели за броени секунди. Обичал искрено хората – искал да бъде около тях, да
знае всичко за живота им, семействата им, мечтите им. Говорел шест езика перфектно
и имал добри познания по още толкова. Учел ги така, както ние запаметяваме телефонни
номера. Наизустявал думи директно от речниците. „Ако научиш достатъчно думи,
граматиката сама ще си дойде на мястото“, казвал Затопек. В която държава отидел,
давал интервюта на съответния език. Било почти невъзможно да откриеш човек, който
да не го обича. Дори съперниците му го обожавали! Той винаги е казвал, че изпитва
особена връзка с останалите бегачи, и гледал на тях като на семейство. Дори
французинът Ален Мимун, когото наричали Сянката, защото винаги завършвал втори
след Емил, се възхищавал от чешкия си съперник.
Голямата мечта на Емил била Олимпиадата в Хелзинки, където се очаквало да спечели
отново любимата си дистанция – 10 000 метра. Но той за малко да не отиде на нея! Само
дни преди да отпътува за Финландия, Емил научил, че комунистическата партия е
забранила на бегача Станислав Юнгвирт да участва на олимпиадата, тъй като баща му
бил политически затворник. „Ако той не участва, и аз няма да участвам!“ – заявил
Затопек. По това време подобнo изказване граничело с лудост. Петнайсет хиляди
финландци чакали чешкия отбор на летището, за да зърнат Емил, но той не слязъл от
самолета – правителството наредило да бъде оставен в Прага. Два дни по-късно, под
натиска на световната общественост, и Затопек, и Юнгвирт се озоваха в Хелзинки.

Още в първия ден на състезанията Емил прелетял по пистата в познатия си невъзможен
стил, спечелвайки златния медал на 10 000 метра и изпепелявайки собствения си
олимпийски рекорд.
Журналистите, които бяха започнали да го наричат Чешкия локомотив, го обсипали с
въпроси. „Защо бягаш толкова грозно?“ – питали го.
„Така мога – отвръщал Емил. – Когато започнат да дават медали за естетика, като във
фигурното пързаляне, ще променя стила си.“
Само два дни след изнурителните десет километра Емил успял да се класира и на
финала на 5000 метра – дистанция, в която конкуренцията била чудовищна. Кадрите от
съревнованието са изумителни: ритъмът, наложен от англичанина Крис Чатауей, е
нечовешки. Видимо изтощен, Затопек изостава на четвърто място. Остава само една
обиколка. Агонията, изписана на лицето му, е отражение на някаква неистова болка,
която извира от всяко негово измъчено движение. Емил отново бяга във вече познатия
на целия свят неописуем стил. Пръстите му търсят да се уловят за нещо и драскат с
нокти хладния финландски въздух. Дробовете му хриптят. Ръцете, главата и раменете
му се люлеят във всички посоки, сякаш закачени за конците на някакъв невменяем
кукловод. Емил е неговата марионетка. Много, много бърза марионетка. Остават само
метри до края и Затопек неочаквано изригва – изтръгва се свободен и лек от
безпомощните пипала на невидимия октопод! Спринтът му сякаш пристига от друго
измерение – от работническото детство, от безкрайните тренировки, от сянката на
мълчаливите тополи, под които бе припадал без капка кислород в дробовете cи. И ето –
той излиза с изпепеляваща тартана крачка от външната страна, задминавайки и Чатауей,
и германеца Шаде, и Ален Мимун – Сянката.
Емил печели едно от най-изумителните надбягвания в историята с нов олимпийски
рекорд и зашеметена, публиката започва да скандира спонтанно: „За-то-пек! За-то-
пек!“.
Със своите три толкова музикални и лесни за скандиране срички името му се превръща

820
в песен на трибуните – неофициален химн на игрите в Хелзинки. Веднага след
награждаването Емил открил своята Дана, за да я целуне и да ѝ даде златния си медал.
„За късмет!“ – прошепнал ѝ Емил. Само минути по-късно Дана излязла на стадиона и
хвърлила копието си с такава сила, че съперничките ѝ не могли дори да се доближат до
нейния резултат. Публиката не можела да повярва на красивата магия, която бе
позволила на двамата влюбени да спечелят олимпийско злато в рамките на един и същи
следобед.
Но Емил бе решил, че има още работа за вършене в Хелзинки, и се записал за участие
в маратона – дистанция, която не бил пробвал нито веднъж в живота си! Тъй като нямал
представа как се бяга подобно състезание, Затопек решил, че най-подходящата
стратегия е да следва фаворита и световен рекордьор – англичанина Джим Питърс. По
средата на дистанцията Емил, който се носел с учудваща лекота редом до тичащия с
всичка сила британец, го запитал: „Хей, Джим, това дали не е много бърза крачка за
маратон?“.
Пъхтящият англичанин отвърнал на шега: „А, не – даже е прекалено бавна”. „А, добре
тогава“, казал Емил и излетял с такава скорост, че Джим Питърс повече не го видял.
Нашият герой минал лек като дим през улиците на Хелзинки и когато влязъл далеч
преди другите в тръпнещия от нетърпение стадион, невярващата публика изригнала:
„За-то-пек! За-то-пек! За-то-пек!“.

Обзети от общата еуфория, бегачите от щафетата на Ямайка, които току-що били

спечелили златото, го качили на раменете си и го понесли в незабравима почетна
обиколка! „За-то-пек!“ Трите вълшебни срички дълго се носили във въздуха над
финландската столица и според много хора все още са там – неразделна част от нейната
митология.
В рамките на една седмица трийсетгодишният Емил бе спечелил трите най-
изнурителни олимпийски дисциплини, при това с три олимпийски рекорда. Никой
никога не е правил подобно нещо, Емчо, и никой никога няма да го направи отново!
„Някъде на самата граница на болката и страданието е мястото, където момчетата се
превръщат в мъже!“ – казал веднъж Затопек. Емил обичаше да живее точно на тази
граница, приветстваше болката и дори я търсеше, знаейки, че тя е единственият начин
да надхвърли себе си. Прочут е случаят, в който преди старта на маратона в Мелбърн
казал с усмивка на останалите бегачи: „Приятели, днес всички ще умрем по мъничко!“.
В последвалите няколко години Емил продължил доминацията си, счупвайки общо
осемнайсет световни рекорда! Въпреки лекарска забрана участвал в маратона на
Олимпиадата в Австралия, само две седмици след операция от херния, и завършил на
шесто място. Между другото, този маратон, Емчо, бил спечелен от Ален Мимун. За
първи път се бе изтръгнал от дългата сянка на Затопек. Той отишъл разплакан при Емил,
който лежал съсипан от умора на земята, и извикал през сълзи: „Емил! Емил! Аз
спечелих!“.
Затопек се изправил с усилие на омаломощените си крака и му отдал чест – така, както
се козирува на офицер... или президент. Французинът твърди, че този момент е по-ценен
за него от златния му медал. Това се оказало последното истинско състезание на великия
Емил Затопек.
Но спомените за подвизите на Чешкия локомотив продължавали да печелят състеза-
нията си на непожълтяващите страници на историята. Страници, които милионите му
почитатели не можели да спрат да прелистват. Емил се превърнал в жив паметник и

821
хора от целия свят идвали в скромната му квартира в Прага като на поклонение. Домът
му бил винаги отворен и през годините имало почти постоянна върволица от гости.
„Победите са прекрасно нещо – обичал да казва Емил, – но приятелите са още по-
прекрасни.“
През 1968 г. дошъл да се срещне с него и великият австралийски бегач Рон Кларк. Това
е човек, Емчо, който счупил седемнайсет световни рекорда през шейсетте години,
включително и много от постиженията на Затопек. Но в живота му зеела една голяма,
черна празнина. Преследван от поредица контузии и лош късмет, Рон така и не успял
никога да се увенчае с олимпийско злато. Двамата прекарали няколко незабравими дни
в Прага. На изпращане на летището Емил го прегърнал, сложил малка кутийка в ръцете
му и прошепнал на ухото му да не я отваря, докато не се приземи. Самолетът излетял,
но австралиецът започнал да се притеснява. Все пак Чехословакия била комунистическа
държава. Каква ли тайна крие мистериозната кутийка? Чудел се дали Емил не му е дал
някаква контрабандна стока... или тайно съобщение... зов за помощ? Най-накрая не
издържал и отворил кутийката. В нея бил златният медал на Емил от 10 000 метра в
Хелзинки, както и листче, на което пишело: „Защото го заслужаваш!“.
Когато през януари 1968 г. дошла Пражката пролет, Затопек застан...
– Пролетта не идва ли през март?
– Невинаги, Емчо, невинаги. Тази пролет била по-особена. Започнала с пристигането
на власт на човек на име Александър Дубчек. Той решил да демократизира
комунистическа Чехословакия. Да даде свобода на словото. Да махне веригите, в които
били оковани печата и журналистиката. Да разреши пътуването в чужбина. Нарекъл
новата система „социализъм с човешко лице“. Светът от своя страна нарекъл това
неочаквано затопляне Пражка пролет. Продължила осем месеца, а Емил, който бил
обожаван от всички национален герой, застанал изцяло зад нея и дори сложил подписа
си под нейния манифест. Но в нощта на 20 август, 20 минути преди полунощ, седем
хиляди съветски танка, съпроводени от половинмилионна армия, нахлуват на
територията на Чехословакия под прикритието на мрака. Страната била окупирана,
чешките военни сили обезоръжени, а Дубчек – свален от управление. Около сто човека
губят живота си. Емил е сред хилядите жители на Прага, които излизат на улиците в
знак на протест срещу инвазията. Безстрашният Затопек ходел от танк на танк, за да
пита лично руските войници и офицери дали вярват в това, което правят. Изправен пред
сто хиляди свои сънародници на спонтанно издигнат подиум в центъра на прочутия
Вацлавски площад, Емил се обърнал към световната общественост с призив да бъде
преустановена окупацията на родината му, а Съветският съюз да не бъде допуснат до
участие в предстоящите Олимпийски игри в Мексико.
Затопек знаел, че заради този негов бунт го чакат тежки последствия. Но също така
знаел, че няма право да мълчи. Когато твърдият комунистически ред бил възстановен,
Пражката пролет се превърнала в добре познатата съветска зима и отново станало
много, много студено. Партията обаче не знаела как да се отърве от неудобния герой на
народа. Бил прекалено известен, прекалено обичан по целия свят, за да го вкарат в гроб
или затвор.
Правителството го изхвърлило от армията и партията. Изтрили името му от
антологиите и пропагандните си лозунги. Отнели званията му, изгонили го от дома му
в Прага и го пратили да работи... под земята – там, в урановата мина „Яхимов“ – където
древен пришълец от космоса убива бавно и мъчително тези, които го добиват. Там,
където продължителността на живота е 42 години и работното място е равносилно на

822
смъртна присъда. През дългите години в мината Емил успял да се промъкне тайно в
Прага, за да види жена си, само три пъти.
Но знаеш ли, Емчо, той бил от хората, които никога не се оплаквали от нищо. Бил в
състояние да открие нещо красиво и цъфтящо дори в най-каменистата тъмница. Ти
помниш кое е мястото, което той винаги е приветствал, нали? Там някъде, на границите
на болката и страданието, където момчетата се превръщат в мъже. „Нашият свят – казал
веднъж с искрено възхищение моят любим миньор, – е толкова красив под земята,
колкото и над нея!“
Емчо, запомни нещо – няма по-голямо наказание за мъчителя от усмивката на неговата
жертва.
Комунистическата върхушка решила, че трябва някак да стъпче напълно любимеца на
чешкия народ – да направи унижението му колкото се може по-публично. Върнали го в
Прага и го назначили на работа като боклукчия. Трябвало да обикаля улиците на
столицата всяка сутрин, за да събира боклука на своите съграждани. Но това, което се
случило, накарало апаратчиците да съжаляват горчиво: хората разпознали великия
Затопек и не само че сами изxвърляли кофите си в боклукчийския камион, а излизали
на балконите си, махали с кърпи и скандирали в еуфория прочутите три срички: „За-то-
пек!“. Колегите му също не му давали да се докосва до боклука. Често по улиците се
образували кордони от негови почитатели, които искали просто да зърнат кумира си. В
крайна сметка Емил просто тичал усмихнат след камиона и махал с ръка под
аплодисментите на съгражданите си. Това сигурно е първият и последен боклукчийски
камион в историята, който всяка сутрин се радвал на триумфално шествие, достойно за
римски император.
В пълна безизходица, партията решила отново да го изгони от Прага и го пратила да
копае дупки за телефонни стълбове в много тежки условия. Здравето му започнало да
се влошава, но както винаги, той не се оплаквал. Веднъж негов стар приятел от Испания
на име Пакси Алкорта успял някак да се добере до обекта, на който работел. Открил го
в порутена барака и не можaл да го познае. Емил изглеждал съсипан физически,
брадясал и облечен в мръсен гащеризон, с който работел и понякога дори спял. Двамата
се прегърнали. На връщане към града Пакси се разплакал в колата: „Така ли третирате
героите си?“.
През 1989 година пристигна нова пролет, но този път нямаше танкове. Стената бе
разрушена, а Затопек най-после бе напълно реабилитиран.
„Бегачът трябва да тича не с пари в джобовете си, а с мечти в сърцето си“ – казал в
едно старо интервю Емил. Това не били празни думи. Затопек и Дана живеели скромно
и без никакъв излишък в любимата си Прага. Скромното им жилище и широки души
останали отворени за всеки, който искал да ги посети.

Големият Емил Затопек почина през 2000 г. – същата година, в която се роди ти, Емчо.
Когато научил за смъртта му, Ален Мимун – Сянката заявил просълзен: „Днес аз
загубих не своя съперник. Днес аз загубих своя брат!“.
Знаеш ли – неговата Дана все още е жива и все още тъгува по любимия си, когото тя
нарича Топек. Тяхна бе най-красивата любовна история – тази, в която съдбата някак
успява да срещне двама човека, създадени да крачат по големия път един до друг и да
не пуснат ръцете си до самия край. Защо ли ми се струва, че ако не бяха положени
толкова усилия да бъде съсипано здравето му, и самият Емил все още щеше да е сред
живите… Емчо? Емчо...?

823
 Но аз знам – в тази част на историята синът ми вече отдавна е заспал. Дишането му е
равномерно, а върху окъпаното му в мека синя светлина лице е изгрял полумесецът на
хубава, спокойна усмивка. Какво ли сънува? Всъщност аз мисля, че знам точно какво
сънува. Сънува онзи слънчев септемврийски ден, в който човечеството е пратило своя
пръв и последен пратеник на далечна, красива планета. Омагьосала е целия свят от
момента, в който сме я открили. Може би защото е толкова близко и в същото време –
толкова вбесяващо недостижима. Протягаме се към нея, искаме да я докоснем и
разберем, а тя все ни се изплъзва, бяга от нас по своя толкова неописуем начин и
продължава да крие тайните си. На тази планета се случват невъзможни неща. На нея
човек може да тича като вятър, без да диша; да се измъква от пипалата на невидим
октопод; да приветства с отворени обятия болката и страданието; да обича съперниците
си и дори да превръща ненужния боклук във внушителен триумф. На тази планета
подземията са градини, наказанието е награда и цялото злато на света не струва толкова,
колкото три вълшебни срички. Но тя е отредена за един-единствен човек. Никой никога
повече няма да стъпи на нея и нека винаги помним деня, в който човечеството е
изпратило своя единствен пратеник на планетата Затопек.
Малко неочаквано за самия мен синът ми порасна. Все по-рядко говорим. Вече
отдавна не иска да му разказвам приказки. Стаята му е тъмна, а старата лава лампа
събира прах някъде в мазето. Не знам дори дали все още иска да сънува. Затова реших
да ви разкажа приказката за миньора. Без съкращения. Така, както я разказах за пръв
път на малкия си син преди толкова години. Нека я имате и вие. Защото децата
заслужават да сънуват... доброта. Не само нашите деца, но и децата в нас.

В момента тук е 2:17 сутринта. Точно преди десет минути се качих в стаята на сина си
и седнах тихичко в пространството между кревата и шкафчето, което за щастие все още
е точно един Иво разстояние. Вслушах се в равномерното му дишане и се замислих...
Дали някога е чул края на моята дълга приказка? Дали последните ми думи са се
прокраднали някак през завесата на неговия сън...
„Това не е тъжна история, Емчо. Вярно, нейният галантен герой не е вече между
живите, но ти вече знаеш – най-големите звезди... Те всъщност никога не умират
напълно. Просто се превръщат от един вид енергия в друг. Когато усетят, че дните им
са изчерпани, те ставaт още по плътни и избухват в ослепителна светлина. Разпадат се
на милиарди малки парченца и се понасят леки и свободни в безбрежното пространство.
Пътуват в голямото нищо понякога с години, защото знаят, че някой някъде заслужава
да ги открие. И когато бъдат намерени се превръщат в нови ослепителни звезди.
Звездите са ни нужни, сине. Без тях остава само мракът. Те са светлина, живот и
топлина. Звездите са възможни. И за да ги има, е нужно едно-единствено нещо – да
искат да сънуват.“

824
 Отговорът Е Науру
27 юни 2016
https://offnews.bg/news/Nashite-avtori_2490/Otgovorat-e-Nauru_631735.html

„Я, колко странен камък!“, каза си Хенри Денсън и се наведе, за да вдигне от земята
нещо, което приличаше на парче вкаменено дърво. Може би точно тук трябва да започне
тази безумна история. Или не – всъщност е по-подходящо да започнем с мистериозно
изчезналите от Русия седемдесет милиарда долара. Или пък с норвежкия товарен кораб.
Или с тайнствения немски алхимик, който преди триста и петдесет години реши, че ще
превърне пет тона урина в злато. Или със странния опит за международен шпионаж. Но
така пък ще разсипя напълно хронологията на разказа – има по-голяма логика да се
върнем действително в самото начало... Към птицата. Да, ще трябва да започнем от
птицата, но вие сигурно вече се питате: каква всъщност е връзката между всички тези
привидно произволни неща? Отговорът е: Науру!

„Науру – родино скъпа, земя, обичана от нас,

за теб са нашите молитви и твойто име величаем в захлас.
Дом на нашите велики предци си бил от древни времена
и ще продължиш да бъдеш за генерации от нови имена.“

Националният химн на Република Науру е предсказуемо помпозен. Едва ли ще го

чуете на Олимпиадата в Рио. Голямата надежда на страната – джудистът Овини Уеара,
няма никакви шансове за златен медал. Всъщност, ако ви бъде даден неограничен
достъп до целия музикален фонд на човечеството, химнът на Република Науру сигурно
ще бъде едно от последните неща, на които ще посегнете.

825
 Но ето че след като гърмя пет минути в слушалките ми, проклетата грандоманска
композиция е тук, в главата ми, и категорично отказва да си тръгне. Омотала е
мускулестата си струнна секция около всяка дума, която пиша в момента, и няма
никакво намерение да разхлаби анакондовата си прегръдка. Може би защото някъде
сред пищния, почти непроходим патос на химна тихичко се спотайва прозрението, че
Науру е най-важната страна в света! Да, именно Науру – територия, за която повечето
хора едва ли са чували и която граничи на изток с Тихия океан. Както и на запад. И на
север. И на юг. Така е, Науру е малка островна държава – миниатюрна песъчинка,
запокитена толкова далече в голямата водна бездна, че често казват, че се намира по
средата на нищото. Нейната зашеметяваща история започва преди около един милион
години.
В последното десетилетие учените успяха да установят, че някои птици са в състояние
да летят шест месеца, без да кацат! Шест месеца! Сто и осемдесет дни! Подобен е бил
и нашият хвъркат герой – най-вероятно албатрос, който се е реел със седмици над
древния Тихи океан. Навярно е усещал умора в крилете си и когато е съзрял в синкавата
далечина бъбрековидните очертания на красив коралов атол, е решил съвсем
благоразумно да си вземе почивка на него. Това е била първата птица, кацнала на
Науру... и по всяка вероятност предвестник на неговата неправдоподобна съдба. Алба-
тросът бил последван от милиони птици, които превърнали острова в задължителна
спирка по трасето на своята миграция... Нещо като място, където да разпуснат, да
дремнат, да обменят последните слухове за подвизите на някой гларус и най-важното –
да отидат до тоалетната.
Минали стотици хиляди години, преди първите човешки същества да заселят острова.
В продължение на три хилядолетия дванайсет полинезийски племена живеели в мир и
хармония на красивия атол. Изобилието от тропически плодове, прелестна растителност
и морски дарове превърнало мястото в екваториална идилия. Тънката коралова
огърлица около Науру гъмжала от риба, а лагуната Буада преливала от питейна вода.
Истински остров на съкровищата! Капитан Джон Фърн – първият европеец, попаднал
на това парче земя, бил толкова запленен от красотата му и от неговите благородни
жители, че го нарекъл Pleasant Island (Приятният остров).
Лично аз чух за пръв път името Науру в края на деветдесетте години, благодарение на
Виктор Мелников – председател на Руската национална банка. По това време
седемдесет милиарда долара изчезнаха мистериозно от страната, при това в момент, в
който руската икономика имаше отчайваща нужда от фондов резерв. Това е колосална
сума, която се дематериализира в рамките на броeни месеци, разтърсвайки из основи
стабилността на най-голямата страна в света. Глобалната финансова общественост беше
шокирана и озадачена. Когато журналистът на „Ню Йорк Таймс“ Джек Хит попитал
Мелников дали знае къде са отишли парите, той просто го погледнал безпомощно от
махагоновото си бюро и казал: „Знам разбира се – отговорът е Науру!“.
Оказа се, че всеки човек може да регистрира банка на Науру, стига да има поне двайсет
хиляди долара. При това тихоокеанската държава беше премахнала каквито и да било
изисквания за информация около произхода и движението на средствата. Като капак
страната е освободила територията си от данъчни задължения. Островът се беше
специализирал в създаването на сенчести шел-банки и кореспондентски сметки. В края
на двайсети век Науру се превърна в най-голямата пералня на пари в света.
Северноафрикански диктатори, представители на организираната престъпност,
олигарси и кой ли още не се втурнаха да регистрират призрачни банки чрез така

826
наречената „Корпоративна агенция Науру“. Джек Хит се добрал до въпросната
компания, която се оказала барака, натъпкана с климатици и бръмчащи компютри.
Нямало служители – само една жена с метла. „Чистачката на новата глобална
икономика“ – казва полу на шега Хит. Оттук като влакове през междинна гара минават,
без дори да намаляват скорост, огромни количества пари по пътя си към истински банки
в САЩ и Швейцария. Има вероятност и много от изцапаните приходи на българските
криминални групировки да са прелетели през бараката на остров Науру, където парите
пристигат с една-единствена цел – да изгубят следите си.
Но пътят на Науру от полинезийски рай до съучастник на диктатори и мафиоти е само
част от далеч по-интересно приключение.
Преди стотина години австралиецът Хенри Денсън попаднал за няколко часа на
острова и решил да се разходи във вътрешността. Когато се натъкнал на странен камък,
който приличал на парче дърво, той решил да си го вземе за спомен от острова. В
продължение на три години Хенри използвал камъка, за да подпира с него вратата на
офиса си.
През 1900 година химик на име Алберт Елис минал през същата тази врата и обърнал
внимание на камъка.
„Хмм... Това е много интересна скаличка – казал химикът, – може ли да я взема за
изследване?“
Малко по-късно Елис се върнал разтреперан от лабораторията си: „Човече, това е най-
богатата на фосфат руда в света! Къде го намери този камък?“.
Отговорът, разбира се, бил Науру!
Оказва се, че ако торът на милиони птици бъде печен от екваториалното слънце в
продължение на стотици хиляди години, ще се получи нещо много, много ценно. Става
ясно, че под плодородната почва на Науру се крие изумително съкровище.
Веднага след като бива провъзгласена за независима република през 1968 година,
Науру се хвърля в ураганен добив и износ на фосфати.
Колкото и да е невероятно, само няколко години по-късно Науру става НАЙ-БОГА-
ТАТА СТРАНА В СВЕТА! Не Швейцария! Не Саудитска Арабия! Не Катар! Не...
Отговорът е Науру! Десетхилядното му население започва да се къпе в невиждано
охолство. Въпреки че обиколката на острова с кола отнема двайсет минути, абсолютно
всички жители си купуват скъпи западни автомобили. Премахнати са каквито и да било
данъци. Вдигат се къщи от тежки материали. Поникват хотели. Построено е фено-
менално игрище за голф. Създадена е авиокомпанията „Науру“. Образованието, здраве-
опазването и много обществени услуги са напълно безплатни. Държавните служители
си раздават екстравагантни заплати и бонуси. Фосфатните долари създават гарантиран
доход и доброволна безработица. Миньорите, лекарите, чистачите, инженерите... цялата
работна ръка е внос от безфосфатната чужбина. Любимото занимание на самите
науруанци е да карат колите си из острова, докато пият бира, и да хвърлят празните
кутии през прозореца. Икономиката просперира. Животът е песен. Или по-скоро химн...
Преди около триста и петдесет години ексцентричният немски алхимик Хенниг Бранд
започнал да колекционира... урина. Не е ясно точно как (и слава богу), но успял да се
сдобие с пет хиляди литра, които складирал в мазето си в Хамбург. Като всеки уважаващ
себе си алхимик, Бранд се интересувал предимно от трансмутация на металите и от
химеричния „философски камък“. Вярвал безрезервно, че ще успее да превърне урината
в злато. Трябвало само да я вари в продължение на часове, докато не се превърне в гъст
миризлив сироп, който след това да изстуди и филтрира. Естествено, ако беше толкова

827
лесно, всички щяхме да се наливаме с бира и да уринираме директно в банката. Хенниг
не успял да превърне отвратителния си мармалад в злато, но съумял да изолира от него
странен бял восък, който се самозапалвал при контакт с въздуха. Първо го нарекъл
„студен пламък“, а след това фосфор (от гръцки: „носител на светлина“).
През вековете фосфорът си спечелил прякора „дяволският елемент“. Някои смятат, че
мрачното име се дължи на факта, че е бил открит тринайсети поред, но по-вероятна
причина е неговата силна токсичност и смъртоносна натура. Фосфорът е основна
съставка в почти всеки боеприпас и в многобройни взривни и бойни отровни вещества.
Но откритието на Хенниг е и незаменим микроелемент, необходим за растежа на земе-
делските култури. Суперфосфатните торове са гаранция за плодородна реколта. Поне в
случая с Науру откаченият германец се оказва прав – изобретението му се превръща в
злато и целият свят се надпреварва да купува вкаменени птичи отпадъци от тихо-
океанската държава!
През деветдесетте години обаче фосфатните залежи на острова се изчерпват. И то по
най-кошмарния възможен начин... В момента някогашната приказна Гогенова импресия
е едно от най-ужасяващите места на света. Осемдесет процента от острова са
безвъзвратно разрушени. Единствената зеленина е тънка палмова ивица около край-
брежието. Вътрешността, която някога се е радвала на пищна растителност, сега
представлява зловещ марсиански пейзаж. Всичко е изчегъртано и оглозгано чак до
кораловия кофраж на острова. Останките от неконтролирания рудодобив са шокиращи.
Няма зеленина, няма почва – само хиляди конусовидни варовикови образувания, които
стърчат от земята като разкривените нокти на погребани чудовища. Флората и фауната
са напълно унищожени. Въздухът е неподвижен прах, разтворен в екваториалната
мараня. Единственият признак на живот са бездомните кучета, бродещи сред
безизразните лабиринти в търсене на нещо за ядене из лениво търкалящите се боклуци.
Няма фосфати. Няма почва. Няма питейна вода. Няма надежда. От най-богатата страна
в света Науру се превръща в една от най-бедните. Дори рибата избягва острова,
прогонена от отпадъците на преработвателния комбинат.
Трябваше да се намери алтернативен източник на доходи. Но от какво? Нали бяха
съсипали всичко... Има ли някой на този свят в състояние да прави пари от самото
голямо солено нищо на безбрежния океан? Има! Отговорът е Науру!
През август 2001 година норвежкият товарен кораб „Тампа“ спасява четиристотин
трийсет и осем души от потъваща в океана рибарска дървена катафалка. Корабо-
крушенците са отчаяни афганистански бежанци, принадлежащи на ненавиждания от
талибаните етнос хазара. Това са изключително добродушни хора с персийски
произход, опитващи се да се спасят от кървавия геноцид над тяхната общност.
Норвежкият капитан прави опит да акостира в Австралия, тъй като много от бежанците,
включително деца и бременни жени, са на ръба на силите си. Точно в този момент
австралийският премиер Джон Хауърд е напът да загуби изборите. Бежанците се
оказват златна възможност да наклони везните в своя полза. Хауърд нарежда на
въоръжени до зъбите командоси да превземат кораба и да го отклонят от австралийски
води. Бежанците трябва да бъдат изпратени някъде другаде. Някъде далече. По
възможност по средата на нищото. Но къде? Отговорът е Науру, стига, естествено,
Австралия да плати на острова много, много пари. Малката държава получава десетки
милиони долари всяка година, а бежанците са изолирани в два лагера, където живеят на
палатки в кошмарни условия. Хауърд нарича споразумението „Тихоокеанско решение“
и веднага печели изборите. Оттогава стотици хора, търсещи политическо убежище, са

828
изпратени на острова, където гният с години в абсолютна неизвестност. Не им е
разрешено да излизат извън лагера, да комуникират с местното население и да работят.
Водата и храната не стигат. Палатките са претъпкани нажежени печки. Не закъсняват и
болестите.
Ситуацията на бежанците е толкова тежка, че много от тях започват да губят разсъдъка
си. Особено потискаща е участта на децата, които изпадат в жестоки депресии. През
годините е имало протести, гладни стачки и дори бунтове. За да привлекат внимание
върху мъчителното си съществуване, група бежанци зашиват устата си с конци. Но най-
отчаяният и зловещ акт на протест се състоя преди броени седмици, когато младеж и
момиче се самозапалиха. Момчето не оцеля, а момичето се възстановява от тежки
изгаряния в болница в Австралия. Науру обаче продължава да получава своите милиони
долари, без да е особено притеснен от факта, че ей така тихомълком се е превърнал в
тихоокеански концентрационен лагер.
Но демоничните финансови спекулации и затворническият бизнес не са единствените
опити на науруанското правителство да компенсира унищожените природни ресурси.
Съвсем не!
Да предположим за момент, че сте терорист... или сте ограбили банковите сметки на
хиляди хора в малка източноевропейска държава... или просто се криете от някого.
Трябва ви нова самоличност. Ново гражданство. Но откъде? Отговорът е Науру!
Безочливият атол започва да продава най-безотговорно паспорти наляво и надясно на
всеки, който е готов да снесе между петнайсет и трийсет и пет хиляди долара. Някои от
тези документи съвсем резонно се оказват в ръцете на брадатковците от Ал Кайда.
Друг любопитен ход на острова е наглата монетизация на членството му в
Обединените нации. През 2009 година Русия имаше нужда от някого в ООН, който да
признае Абхазия и Южна Осетия за независими държави. Но кой? Петдесет милиона
долара по-късно отговорът се оказа Науру! Островът е и сред първите, които някак
много мистериозно побързаха да признаят Косово за суверенна страна. Политическото
му лавиране налага неизбежни паралели с най-древната професия. През 2002-ра
например Науру си ляга с Китай срещу сто и трийсет милиона долара. Но още преди да
са си изпушили цигарата, вбесеният Тайван къса дипломатически отношения с
развратния атол. През 2005-а се случва обратното: Науру сваля Тайван и официално
къса с Китай. Точно колко пари са били спечелени от този ход на островната жрица на
политическата любов, не е съвсем ясно. Това, което се знае със сигурност, е, че
авиокомпания „Науру“ се сдобива с нов боинг – дар от Тайван.
Но може би най-странната финансова авантюра на Науру бе свързана с ЦРУ и
скандално некомпетентното правителство на Джордж У. Буш. Сделката, която островът
сключи през 2003-та с американците, бе, меко казано, нестандартна. Идеята беше Науру
да отвори фалшиво посолство в Пекин, което да бъде нещо като шпионска
подслушвателна станция и където да се укриват избягали от Северна Корея висши
чиновници. Не по-малко фалшив дипломатически автомобил със знамето на Науру щял
да превозва дисидентите под прикритието на затъмнените си стъкла. В знак на братска
благодарност Щатите предложиха масивно финансово възнаграждение. Този
задкулисен шедьовър на Централното Разузнавателно Умопомрачение даже имал
кодово име: „Уийзъл“. Пекин обаче надушва нещо нередно и сделката се проваля в
последния момент.
Но къде всъщност се изпариха милиардите фосфатни долари? Вместо да бъдат
вложени в нещо разумно, те просто бяха прахосани за безсмислени продукти, обречени

829
начинания и глупави инвестиции. Десетки милиони минаваха през разхитителните
науруански пръсти за броени седмици! Най-безумното начинание на правителството по
всяка вероятност е следното – през 1993-а англичанинът Грег Мьолер създава
главозамайващо посредствен мюзикъл, посветен на любовните похождения на
Леонардо. Не на Ди Каприо... На Да Винчи! Четиричасовата продукция е безобразен
качамак от музикални клишета и сюжетни парадокси, но Мьолер държи да я представи
на голямата сцена в Лондон. Проблемът е, че му трябват милиони долари. Но откъде?
Отговорът е Науру! Островът финансира мюзикъла и праща четиридесет държавни
служители начело с президента на премиерата. Дебютът на спектакъла може да бъде
сравнен единствено с дебюта на „Титаник“ и Науру губи милиони.
През седемдесетте и осемдесетте години, замаяни от внезапния си просперитет,
жителите на Науру се бяха хвърлили да внасят огромни количества полуфабрикати и
замразени западни храни. Обездвижиха се, изоставиха напълно древния рибарски
занаят на предците си, забравиха за земеделието и тропическите плодове и започнаха да
тъпчат безразборно стомасите и хладилниците със синтетични продукти. Коя, мислите,
е най-дебелата страна в света в момента? Познахте! Отговорът е Науру! 94.5 процента
от населението са с наднормено тегло! 71 процента страдат от затлъстяване. Всеки трети
човек е диабетик! Средната тежест на науруанци е сто килограма! Средната! Това
включва и децата!
В разгара на фосфатния бум шефът на полицията си поръчал фрапантно жълто
ламборгини, но когато то пристигнало, се оказало, че не може да се побере в него.
Президентът на страната, както и много от държавните служители, обичали да се мятат
спонтанно на някои от пътническите боинги на авиокомпанията „Науру“ и да ги
използват за лични пътувания, включително полети с цел пазаруване в Австралия и
Хонг Конг. Компанията потънала в дългове и останала с един самотен боинг 737, който
в момента е единствената връзка на Науру със света. Част от седалките се използват за
доставки на огромни туби с питейна вода от Австралия. В последните години островът
страда от необяснима суша и застаряващата фабрика за десалинизация на морска вода
не е в състояние да напоява страната. Някои учени смятат, че сушата се дължи на така
наречения „ефект на фурната“: лишената от растителност вътрешност на острова се
нагрява като печка, образувайки невидим вертикален цилиндър от горещ въздух. Това
пъклено течение не позволява на дъждовните облаци да се сгъстят около острова.
Днес страната е на системи в реанимацията. Банковите машинации бяха спрени под
натиска на световната общественост. Държавният дълг е смазващ. Безработицата е
деветдесет процента, а останалите десет работят в държавния апарат. Алкохолизмът е
пандемия и в тясно сътрудничество с диабета и затлъстяването е докарал средната
продължителност на живота до петдесет и девет години. Островът тъне в боклуци,
разпадаща се инфраструктура и ръждясващи покрай пътя счупени ферарита. Безделието
се е превърнало в любимо занимание и национален спорт.
Казват, че науруанците се срамуват от мъчителното харакири, което направиха на
собствената си страна. Може би затова опитът ми да се добера до острова се оказа
обречен още от самото начало. След като ме разпитаха подробно за целта на пътуването
ми, имиграционните власти спряха да отговарят на настойчивите ми опити да получа
виза. Оказа се, че журналистите, които не боготворят Науру, са крайно нежелани. Освен
всичко друго, установих с ужас, че медийната виза струва осем хиляди долара! При това
трябва да ги платиш, дори визата да бъде отказана! Безумие, достойно за една безумна
държава!

830
 Очаква се през следващите петдесет години глобалното затопляне да връчи на океана
зелената ивица около острова и тогава за науруанците няма да остане абсолютно нищо
освен опечена от слънцето мъртва глина. В очакване на това мокро събитие Австралия
предложи да пресели жителите на Науру на свой необитаем остров. Единственото
условие е да се откажат от националността си. Краят на Науру... Той пристига –
неумолим, неизбежен и по всяка вероятност заслужен. Затлъстели, болни и безработни,
жителите на това благословено парче земя успяха да го превърнат от остров на
съкровищата в остров на чудовищата. Бъдещето не предстои и може би затова
проклетият химн на Република Науру започва да кънти някак си зловещо в слушалките:
„…Дом на нашите велики предци си бил от древни времена и ще продължиш да бъдеш
за генерации от нови имена…“. И ме кара да се замисля за това защо Науру е от толкова
голямо значение не само за науруанците, но и за всички нас.
През 1997 година капитан Чарлз Мор спечели третото място в престижната регата за
яхти „Транспак“ от Лос Анджелис до Хавай. На връщане към Америка мореплавателят
се натъкна на огромен остров, който не съществуваше на картата на света. Остров от
пластмасови отпадъци, впримчени във вечния капан на четири бавно въртящи се
тихоокеански течения. Става дума за безкрайна слузеста маса от боклуци с размерите
на Франция и Германия, взети заедно! Няма бактерия, която да се храни с пластмаса,
така че островът винаги ще бъде там – неразлагащ се и постоянно растящ. Милиони
риби и птици стават негови жертви всяка година. В момента има пет подобни
боклуковъртежа, разхвърляни във всички океани. Това са смъртоносните отпадъци на
човешката цивилизация – лепкавият отпечатък на нашата полимерна безотговорност.
Истината е, че Науру е микромодел на една макротенденция. Ние сме се превърнали в
oбездвижени, саморазрушителни хиперконсуматори, които не могат да забележат, че
Науру се случва тихичко навсякъде около нас. Обърнете внимание колко се променихме
в рамките само на половин генерация... при това едва ли към добро.
Според пазарната икономика търсенето и предлагането се намират в логично
равновесие, но… в последно време предлагането като че ли е излязло извън всякакъв
контрол и прави всичко по силите си, за да създаде изкуствено търсене.
Навремето се разхождахме в парка – сега се разхождаме в мола. Навремето гледахме
телевизия, прекъсвана от реклами – сега гледаме реклами, прекъсвани от телевизия.
Навремето купувахме неща, които ни бяха необходимост – сега имаме необходимост да
купуваме неща. Преди си пишехме само когато не можехме да се видим – сега се
виждаме само когато не можем да си пишем. Навремето ние управлявахме автомобила
си – сега автомобилът управлява нас. Навремето децата излизаха навън, за да си играят
– сега влизат вътре, за да си играят. Навремето се виждахме лице в лице и четяхме книги
– сега не се виждаме лице в лице и не четем книги – най-вече поради нещо, наречено
„лице книга“. Навремето ние бяхме тънки, а телевизорите ни – дебели. Сега, разбира се,
е точно обратното и най-очевидната обратнопропорционална зависимост на двайсет и
първи век е, че колкото по-слаби стават телевизорите ни, толкова по-дебели ставаме
самите ние. Навремето не можехме без семейството си – сега не можем без телефона си.
И като стана дума за това – защо чисто новите ни телефони остаряват преди още да
сме ги извадили от кутията? Вече има някаква хипнотична ритмика в тяхната напълно
излишна подмяна. Както и в почти всичко друго, което ни е толкова отчайващо ненужно
и което в крайна сметка ще се озове в океана.
Науру е най-важната страна в света – безценен урок и предупреждение за това колко
крехка е мембраната между рая, с който разполагаме, и ада, в който сме в състояние да

831
го превърнем. Днес направихме аутопсия на една мъртва държава и някъде в тялото ѝ
открихме истинския дяволски елемент. Той няма нищо общо с фосфора и е основно
съединение в разрухата, която оставя след себе си абсолютно дерегулираната човешка
алчност. За нещастие, нашето време е отключило клетката на нещо опасно. Нещо
лакомо, ненаситно и недалновидно, което се готви за скок и като че ли присъства във
всеки човек. Нещо, което иска да хапе, да разрушава и да задава неудобни въпроси. Кой
знае защо, отговорът на прекалено много от тях е Науру. Когато мястото, от което
трябва да се пазиш, е по средата на нищото, това не означава ли, че е на еднакво
разстояние от всичко?
През 1990 година „Вояджър 1“ вече бе пропътувал шест милиарда километра, когато
обърна издрасканата леща на 1500-милиметровия си апарат към Земята. Снимката бе
шокираща. Една малка синя точица – песъчинка в огромния безмълвен вакуум. Бе
невъзможно да погледнеш снимката, без да изпиташ страхопочитание. Нима това сме
ние? Толкова многозначително незначителни. Цялата цивилизация? Всичко, което сме
създали, преживели и научили... Там – на това синкаво стъкълце, проблясващо в мрака,
въртящо се около себе си с хиляда и шестстотин километра в час, има неща, които дори
не знаем дали могат да съществуват другаде във Вселената. Има въздух, облаци и
плачещи върби. Има глетчери, реки и гладиоли. Има две молекулки водород и
молекулка кислород, съединени в благословени капки дъжд. Има гъмжаща от
многоклетъчен живот биосфера! Има пирамиди, горски ягоди, пеликани, хора, поезия,
фитопланктон, „Токата и фуга в ре минор“, „Саграда Фамилия“, пръстите на Клептън,
любов от пръв поглед и още милиарди прекрасни неща. Това миниатюрно островче,
запокитено в Космоса, е дарено с толкова съкровища. Но нали тази история вече ни
научи, че островът на съкровищата е само на една човешка глупост разстояние от
острова на чудовищата... И големият въпрос е в какво ще се превърне нашият прекрасен
остров, ако не се опомним, събудим и променим?! Да, това е големият въпрос. А
отговорът е Науру.

832
 Ако Трябва Да Питаш
(Този разказ на Иво Иванов е включен в сборника „Преодоляване“,)

06 декември 2016
https://offnews.bg/news/Nashite-avtori_2490/Ako-triabva-da-pitash_641573.html

Някой веднъж бе попитал Майлс Дейвис какво е джаз. Как се задава такъв въпрос?! И
как се отговаря на него, без да напишеш енциклопедия?! Та нали джазът е толкова много
взаимно отхвърлящи се неща? Дайте му пет-десет минути и той ще ви напомни колко е
безсмислено да се опитвате да го разберете чрез оскъдния речник на нашите понятия.
Джазът е и стройна дисциплина, и дива импровизация. И неочаквано откровение, и
ревниво пазена тайна. Понякога е форма, понякога – съдържание, понякога – и двете,
понякога е нещо трето – някакво сладко и непонятно безформено съдържание. Той е
деликатен и нахален, педантично хаотичен, навлечено разголен, сресан и разрошен,
ласкав грубиян. Джазът е привидно неразрушима структура минута и половина след
своето начало и нейните димящи развалини две секунди по-късно.
И най-вече – джазът не е просто музика. Той е нещо далеч повече. Какво ли? За щастие,
нямам представа. Понякога представите, които нямаме, са точно тази собственост,
която става много по-ценна, когато не я притежаваме.
Майлс Дейвис... Спомням си как преди години слушах за пръв път неговия модален

833
шедьовър „Някак тъжно“ (Kind of Blue). Да – това е един от тези албуми, за които всеки
човек пази спомен от „първия път“. Бях тръгнал зa някакво си нанякъде по голямата
улица в големия град с огромен сак през рамо и натиснах копчето на уокмена си малко
преди помръкналото небе да излее върху София един крайно самонадеян пролетен
дъжд. Скрих се под някакъв вход на „Патриарх Евтимий“ горе-долу в същия момент, в
който приключи прочутата монотонна интродукция към So What.
Непогрешимият, магьоснически тромпет се прокрадна елегантно между капките и
постепенно ги забави... накара ги да затанцуват в локвите в неговия собствен ритъм.
Улицата, минувачите, мокрите таксита, просълзените витрини, дори внезапнопоник-
налите черни гъби на чадърите – всичко сякаш се понесе в някаква балетна, дълго
репетирана окултна хореография. Някъде отдалечното минало Майлс Дейвис дърпаше
конците, дирижираше стихията и ето че дъждът бе вече... джаз, и в един дълъг колкото
албум момент всичко се превърна в неразривна част от всичко останало. Не смеех да
помръдна там, във входа на булевард „Патриарх Евтимий“, където пред очите ми един
човек, от когото ме делеше толкова разстояние и време, превърна родния ми град в
музика. Останах да се взирам в саксофонните локви и тромпетните тротоари, докато не
замря последната нота на проливния албум на гения. Дъждът продължи да свири дълго
след като дъждът бе спрял. Бях закъснял за някакво си нанякъде, но това вече нямаше
значение и когато тръгнах отново по голямата улица в големия град с големия си сак,
всичко бе някак хубаво, някак чисто, някак незабравимо и по един много красив и
особен начин... някак тъжно.
Да, човек никога не забравя определени първи срещи. Няма да забравя срещата си с
Майлс Дейвис – човека, който даде името си на дъжда. Няма да забравя и срещата си с
Иван – човека, който даде името си на... Но всяко нещо с времето си.
От години искам да разкажа тази история. Историята на Иван. И да се опитам да
отговоря на въпроса какво точно е нейното значение, без да напиша енциклопедия.
Защото, виждате ли, Иван е малко като джаза – в него се крият толкова много
неочаквани неща...

834
 За пръв път се видях с Иван, без да се видя с него. В този ден той беше далече – някъде
в Швейцария, а аз бях в „Младост“ – пред апартамента на баща му Тодор. Беше ме
поканил на вечеря чрез общ приятел. Искал да се запознаем и да говорим за нещо важно.
На етажа му бе леко мрачно благодарение на героично мъждукаща крушка ветеран.
Когато Тодор отвори вратата, си дадох сметка, че внезапното присъствие на стройната
му, благородна осанка в правоъгълната рамка хвърляше светлина върху цялото
стълбище.
Грейналата на аристократичното му лице усмивка компенсира напълно отчаяните
усилия на анемичната крушка. Най-изумителни бяха очите му – големи, добри и езерни.
От онези... мъдрите, говорещи, питащи очи... Очи, в които човек просто потъва
независимо за какво се е хванал. Домът му беше пълен догоре с книги... и спомени.
Някои весели, някои тъжни, всичките хубави. Наистина искаше да говорим – за книгите,
за живота, за смисъла, за България, за мимолетността на времето, за сина му... за
планината. Беше невъзможно да не бъдеш запленен от този човек. От ерудицията и
очарованието му. От начина, по който ентусиазмът му бе надделял над годините. Не
исках разговорът ни да свършва и си дадох сметка, че неусетно паметта ми е започнала
да си води записки.
„Не знам как е в Америка, но ние, българите, винаги ще бъдем много обвързани с
книгите, защото сме им задължени – каза Тодор. – Книжнината ни е съхранила като
народ през годините и ние тази услуга никога няма да я забравим.“
Помня добре и още едни негови думи: „Как няма планини при теб в Канзас?! Трябва
да се преместиш някъде другаде. Ние всички сме чеда на планината, Иво. Без нея
българинът страда. Без нея боли – боли ето тук!“. И посочи към гърдите си, където без
съмнение биеше едно огромно сърце.
Тогава още не го знаех, но когато след година се срещнах с Иван, си дадох сметка, че
вече съм се срещал с него, без да сме се виждали... Защото изумителният му, пръскащ
светлина баща беше отворен прозорец – прозорец, зад който надничаше също толкова
изумителният му син.
Видяхме се в момент, в който около него беше лудница. Иван бе станал известен –
животът и подвизите му бяха широко отразени в безброй статии, интервюта и в три
великолепни документални филма. Когато най-после се добрах до едно голямо събитие
в негова чест, ми беше трудно да си проправя път сред многобройните му приятели и
почитатели.
„Здравей, аз съм Иво. Голям твой фен! Отдавна искам да се видим.“
А той ме погледна с големите зелени, езерни очи... от онези, добрите, в които човек
потъва независимо за какво се е хванал, и отговори с една добре позната многоватова
усмивка: „Иво? Иво от Канзас?! Е, най-после...“.
Така започна едно приятелство, което мисля, че ще свърши само тогава, когато и
двамата свършим.
Искате ли да се върнем назад в тази история – към осемдесетте години? Когато
момичетата все още въздишаха недалновидно по Джордж Майкъл, стената в Берлин
едва бе започнала да се рони, токът ни спираше на всеки два часа, купувахме си хляб с
купони, ресторант „Лясковска среща“ бе едно от шепата заведения в София, а Иван бе
сред най-перспективните алпинисти в националния отбор на България.
Казват, че притежавал ювелирна техника, животинска мускулна сила и нечовешки
аеробен капацитет. Всичко това, съчетано с интелектуалния подход към всеки проблем
и маниакалната му всеотдайност в подготовката, се смятало за гаранция за епохални

835
бъдещи успехи във височинния алпинизъм. Самият той ми каза, че му е трудно да опише
тренировките си: подготвял е всяко мускулно влакно, психиката си, стратегическото
мислене, дори метаболизма си.
За него започва да се говори. Изкачванията му стават все по-впечатляващи, все по-
трудни в техническо отношение. След поредица успешни експедиции идва ред на
Чангабанг – един от най-коварните, непредвидими и смъртоносни хималайски върхове.
Но за подобна авантюра се искат доста средства. Екипът решава да направи три
амбициозни изкачвания в Алпите, за да привлече вниманието на големите корпоративни
спонсори.
По това време Иван е студент в Икономическия институт в София, на 25 години, със
съпруга и бебе. Когато пристига във Франция с влак, има в джоба си двайсет и осем
долара, а групата е натоварила двеста килограма храна. На първи август 1990 г. Иван
тръгва заедно с екипа на изкачване по западната стена на Пти Дрю. Всичко изглежда
рутинно, времето е идеално, изкачването се развива по план. Но всеки алпинист знае,
че единственото напълно предвидимо нещо в планината е нейната непредвидимост.
Без никакво предупреждение, някъде високо над Иван огромният скален епидермис
на Пти Дрю се разпада с чудовищен грохот и върху катерачите се изсипват канари с
размер на канапета. Eкипът се озовава под най-големия каменопад в историята на
планината. Под скалите загива испански катерач. Двама чехи са в тежко състояние.
Иван прави опит да се прилепи плътно до стената, но с огромната си раница се оказва
прекалено голяма мишена за озверялото свлачище. „Усетих само първите няколко
удара… особено единия, който се стовари жестоко върху рамото ми! – спомня си Иван.
– Големия удар, този, който промени живота ми, не го помня. Само мрак.“
Едното от въжетата му е разкъсано и погълнато от лакомите канари. Пометен от
каменната лавина, Иван увисва в безсъзнание над бездната. Животът му се крепи върху
стенещите влакна на по-тънкото второ въже. За щастие, до него успява да се добере
хеликоптер на планинските служби, който го транспортира мълниеносно в женевска
болница за животоспасяващa операция. Първото нещо, което попитал, когато се
свестил, било: „Какво стана с другите? Оживяха ли?“. И побеснял, защото лекарите го
били завързали за леглото. „Не сме те връзвали“ – отговорили му. Иван просто не
усещал тялото си от раменете надолу. Фрактурите в петия и шестия шиен прешлен били
толкова масивни, че диагнозата прозвучала като присъда. Очаквало се да остане
прикован на легло завинаги. Парализиран и вечно зависим. Щял да живее от тук нататък
обездвижен и винаги в болнична обстановка. „Ще видим!“ – казал Иван. Озадачени,
лекарите отишли при баща му: „Какво иска да види? Ние сме лекари – знаем всичко“.
„Знаете всичко – отговорил им Тодор, – но не знаете Иван!“

Постепенно, след месеци на физиотерапия и мъчително лечение, против прогнозите и

с нечовешки усилия алпинистът възвръща движението в раменете и лактите си. Научава
се да пази равновесие седнал и да се движи самостоятелно в инвалидна количка. Ясно
било, че няма да стане от стола и да проходи, но това като че ли само го амбицирало. Не
искал всеки ден бъдещето да идва при него по един и същи начин – предсказуемо,
безлично и потискащо. Искал той да отиде при него. Да не го оставя да заспива. Да му
досажда непрекъснато. Да го стряска, изненадва и предизвиква… пък ако ще да е в
инвалидна количка. Едно било ясно – неговото бъдеще нямало да мързелува... и да се
предава.
Напредъкът на Иван карал лекарите да клатят невярващо глави, но това, което ги

836
изумило най-много, била психиката му. Какъв е този човек? Защо все се смее, шегува и
усмихва? Защо не разпознава своите черти в лицето на трагедията? Защо няма и следа
от отчаяние в тези големи зелени очи? Защо е все някак светло около него?
Така започна едно приятелство, което мисля, че ще свърши само тогава, когато и
двамата свършим.
Искате ли да се върнем назад в тази история – към осемдесетте години? Когато
момичетата все още въздишаха недалновидно по Джордж Майкъл, стената в Берлин
едва бе започнала да се рони, токът ни спираше на всеки два часа, купувахме си хляб с
купони, ресторант „Лясковска среща“ бе едно от шепата заведения в София, а Иван бе
сред най-перспективните алпинисти в националния отбор на България.
Казват, че притежавал ювелирна техника, животинска мускулна сила и нечовешки
аеробен капацитет. Всичко това, съчетано с интелектуалния подход към всеки проблем
и маниакалната му всеотдайност в подготовката, се смятало за гаранция за епохални
бъдещи успехи във височинния алпинизъм. Самият той ми каза, че му е трудно да опише
тренировките си: подготвял е всяко мускулно влакно, психиката си, стратегическото
мислене, дори метаболизма си.
За него започва да се говори. Изкачванията му стават все по-впечатляващи, все по-
трудни в техническо отношение. След поредица успешни експедиции идва ред на
Чангабанг – един от най-коварните, непредвидими и смъртоносни хималайски върхове.
Но за подобна авантюра се искат доста средства. Екипът решава да направи три
амбициозни изкачвания в Алпите, за да привлече вниманието на големите корпоративни
спонсори.
По това време Иван е студент в Икономическия институт в София, на 25 години, със
съпруга и бебе. Когато пристига във Франция с влак, има в джоба си двайсет и осем
долара, а групата е натоварила двеста килограма храна. На първи август 1990 г. Иван
тръгва заедно с екипа на изкачване по западната стена на Пти Дрю. Всичко изглежда
рутинно, времето е идеално, изкачването се развива по план. Но всеки алпинист знае,
че единственото напълно предвидимо нещо в планината е нейната непредвидимост.
Без никакво предупреждение, някъде високо над Иван огромният скален епидермис
на Пти Дрю се разпада с чудовищен грохот и върху катерачите се изсипват канари с
размер на канапета. Eкипът се озовава под най-големия каменопад в историята на
планината. Под скалите загива испански катерач. Двама чехи са в тежко състояние.
Иван прави опит да се прилепи плътно до стената, но с огромната си раница се оказва
прекалено голяма мишена за озверялото свлачище. „Усетих само първите няколко
удара… особено единия, който се стовари жестоко върху рамото ми! – спомня си Иван.
– Големия удар, този, който промени живота ми, не го помня. Само мрак.“
Едното от въжетата му е разкъсано и погълнато от лакомите канари. Пометен от
каменната лавина, Иван увисва в безсъзнание над бездната. Животът му се крепи върху
стенещите влакна на по-тънкото второ въже. За щастие, до него успява да се добере
хеликоптер на планинските служби, който го транспортира мълниеносно в женевска
болница за животоспасяващa операция. Първото нещо, което попитал, когато се
свестил, било: „Какво стана с другите? Оживяха ли?“. И побеснял, защото лекарите го
били завързали за леглото. „Не сме те връзвали“ – отговорили му. Иван просто не
усещал тялото си от раменете надолу. Фрактурите в петия и шестия шиен прешлен били
толкова масивни, че диагнозата прозвучала като присъда. Очаквало се да остане
прикован на легло завинаги. Парализиран и вечно зависим. Щял да живее от тук нататък
обездвижен и винаги в болнична обстановка. „Ще видим!“ – казал Иван. Озадачени,

837
лекарите отишли при баща му: „Какво иска да види? Ние сме лекари – знаем всичко“.
„Знаете всичко – отговорил им Тодор, – но не знаете Иван!“
Постепенно, след месеци на физиотерапия и мъчително лечение, против прогнозите и
с нечовешки усилия
алпинистът възвръща движението в раменете и лактите си. Научава се да пази
равновесие седнал и да се движи самостоятелно в инвалидна количка. Ясно било, че
няма да стане от стола и да проходи, но това като че ли само го амбицирало. Не искал
всеки ден бъдещето да идва при него по един и същи начин – предсказуемо, безлично и
потискащо. Искал той да отиде при него. Да не го оставя да заспива. Да му досажда
непрекъснато. Да го стряска, изненадва и предизвиква… пък ако ще да е в инвалидна
количка. Едно било ясно – неговото бъдеще нямало да мързелува... и да се предава.
Напредъкът на Иван карал лекарите да клатят невярващо глави, но това, което ги
изумило най-много, била психиката му. Какъв е този човек? Защо все се смее, шегува и
усмихва? Защо не разпознава своите черти в лицето на трагедията? Защо няма и следа
от отчаяние в тези големи зелени очи? Защо е все някак светло около него?
Десет месеца след инцидента на Пти Дрю Иван напуска болницата. Отне му по-малко
от година, за да докаже на лекарите, че болничната обстановка, на която го бяха
обрекли, ще трябва да си обстановничи без него. Въпреки финансовата помощ обаче
имаше дългове. Беше време да ги изплати. Да разчита отново на себе си. Както той би
казал: беше време да върви напред! И той тръгва! И то как!
Възстановяването му трябва да продължи още няколко години, но междувременно той
научава четири езика. Следва информатика. Става програмист. Завършва финанси.
Получава дипломата си лично от министъра на икономиката на Швейцария. Започва
работа в престижна банка, където е ценен заради професионализма, способностите,
колегиалността и интелекта си. И никога, никога не забравя България. Вече двайсет и
шест години живее в красивата Женева, в специално оборудван за нуждите му
апартамент, но всяка година се прибира в Родината си. По възможност повече от
веднъж.
Сред многото му качества е способността му да обединява хората. В епохата на
индивидуализъм да ги накара да повярват в нещо общо и стойностно и да го преследват
заедно. Ако искаше, можеше да бъде брилянтен политик. Иван е роден водач – алфа
мъж, чийто заразителен ентусиазъм е неустоим. Създава организация „Войводите“,
която всяка година събира над двеста българи, живеещи в Швейцария, за отпразнуване
на нашия Гергьовден на Женевското езеро. „За нас тези събирания са като глътки
български въздух – казва Иван. – Много е важно човек да не забравя откъде идва и да
държи на народността си.“
През последните двайсет години Иван не се е спирал – пътува, държи речи, работи,
вдъхновява и най-интересното... започва отново да катери планините! Защото, виждате
ли, явно трябвало да се върви не само напред, но и нагоре. И така – Мальовица, Вихрен,
Мусала… „Няма начин!“ – ще кажете. „Няма начин да няма начин!“ – ще каже Иван.
Нали помните думите на баща му: „И вие, и аз, и Иван сме чеда на планината. Без нея
боли... Боли ето тук“.
Ясно е къде бие сърцето на Иван – планината е от особено значение за него; той никога
не я е забравял, никога не я е упреквал и винаги е знаел, че някой ден ще се върне при
нея. Затова организира експедициите, решава проблемите, събира екипите, набира
средствата. Връх след връх, предизвикателство след предизвикателство. Качванията
стават в група, естествено, като Иван катери в специално приспособена за него шейна,

838
теглена от колегите му алпинисти. През 2009 г. се заема с най-амбициозния си проект –
изкачването на Монблан. Да, този Монблан! Най-високият връх в Алпите. 4810 метра!
Там, където всяка година загиват повече хора, отколкото на който и да било друг връх
в Европа.
И сега той искаше да стъпи на него. Един непрекъснато движещ се обездвижен човек
заедно с още четиридесет железни мечтатели.
Посланиците на България в страната на невъзможното. Това щеше да е първата
подобна експедиция в богатата история на гордата планина. Начинание толкова сложно
и безпрецедентно, че групата трябваше буквално да изобрети неговата логистика.
Наричат го „Споделени върхове“. Сигурно сте чували прочутия цитат на Джордж
Мелъри. Когато бил запитан от журналист на „Ню Йорк Таймс“ защо всъщност иска да
изкачи Еверест, той отговорил простичко само с три думи, които днес са станали
легендарни: „Защото го има!“.

Какво ли е имал предвид лаконичният британец? Органичният живот е невъзможен на

места като Еверест. Всъщност ние започваме да умираме много бързо на височина от
над осем хиляди метра. Тя е позната като „Зоната на смъртта“. Ниското атмосферно
налягане лишава белите дробове и мозъка от кислород. Тъканите ни буквално започват
да се разпадат. Течност изтича от разрушените кръвоносни съдове и наводнява
алвеолите. Алпинистите не могат да си поемат дъх и започват да храчат розова слуз. Но
белодробният оток е само началото. Въздухът е толкова разреден, че липсата на
кислород предизвиква натрупване на течност в мозъка, което предизвиква жестоко
налягане в черепната кутия. Катерачите изпитват ужасяващо главоболие, изтощение и
халюцинации, последвани от кома и смърт. Казват, че в „Зоната на смъртта“ милиони
мозъчни клетки умират за броени минути.
Мелъри изчезва в обятията на Еверест по време на четвъртата си, обречена експедиция
през 1924 г. Замръзналото му тяло бе открито през 1999 г. – цели седемдесет и пет
години след неговата смърт.
И въпреки това, ако беше жив днес, сигурно пак щеше да се отправи към върха...
защото го има.
Планината е безпристрастен рефер на нашите най-дръзки решения. Тя не търгува, не
прави сделки и всеки алпинист знае идеално, че цената на риска винаги ще бъде точно
толкова голяма, колкото струва животът му. Човек е устроен така, че да се стреми към

839
върховете... и към прозренията, открити по пътя, водещ до тях. Върховете са красива
мечта, старинен блян и осмислящо предизвикателство – единствена по рода си
възможност да се изкачиш много високо в себе си. Ако ги нямаше хората, които се
стремят към най-опасните маршрути, едва ли щяхме да постигнем каквото и да е като
цивилизация.
А самото катерене... неговият процес е толкова освободен от условности, егоизъм и
предразсъдъци! Той е и медитация, и колективно усилие, и импровизация, и подготовка,
и безмълвен синхрон, и разговор с природата, и приятелство, и блажена самота, и
отговорност, и всепоглъщаща свобода. В най-чистия си вид катеренето е... джаз.
Опитните планинари често говорят за особено състояние по време на качване, което
не могат да опишат с думи... нещо, което пристига от само себе си – момент на
абсолютна концентрация и освобождаване. Усещане за хармонично съществуване
отвъд черупката на тялото – някаква древна транскомуникация между планината и
човека.

Преди време прочетох нашумелия дневник – пътепис, на легендарния скален

катерач Крис Шарма, който се опитва да опише това усещане по следния начин:

„Причината да започна да се катеря, беше да се освободя от себе си. От егото си…

Да спра да повтарям: Аз! Аз! Аз! Водата е толкова могъща. Иска ми се да се науча да
се движа по скалата като вода. Колкото повече се стичам по планината, толкова
повече ще я разбирам и толкова по-малко разстояние ще има между мен и нея. Ако
това стане, катеренето нагоре ще бъде съвсем естествено, като преливаща река,
която помита моста, без дори да му обърне внимание... Толкова е хубаво да си
фокусиран, когато изкачваш труден маршрут. Тези моменти са толкова непокварени;
няма разделение между нещата и няма нищо, за което да мислиш или да разбираш,
защото всичко просто присъства. Сегашното. Настоящето. Моментът. Всичко! Това
да нямам умисли или очаквания, ми дава много простор на действие и ми отваря
възможността да попадна вътре в момента, да катеря това, което ме вика, и просто
да... тека.
Когато съм в това състояние, всичко идва от само себе си. Всяко мое движение
прелива в следващото и накрая, когато пристигна на върха, сякаш се събуждам от
сън… Катеренето е просто съществуване, начин да минаваш през времето, еволюция
и растеж от един момент към следващия... Това е всичко.“

840
 Крис Шарма

Какво е имал предвид Мелъри ли? Никога няма да узнаем със сигурност, но може би
е искал да намекне, че човек трябва да стъпи на Еверест не просто защото го има, а
защото изкачването му е условието, което сме си поставили, за да ни има нас самите.
И може би точно заради това в един хубав септемврийски ден на 2009 г. най-големият
алпийски връх очакваше Иван и неговите четиридесет мечтатели. Монблан бе решил да
им позволи да го убедят, че ги има.
„Изкачването на този връх не беше просто труден проект... Това беше невъзможен
проект... лудост! – спомня си Иван. – Такова нещо не беше правено. Давахме си сметка,
че за да имаме шанс, трябва да сме подготвени за всичко... Дори да съществуваше
половин процент вероятност за някакво катастрофално събитие, ние трябваше да знаем
как да реагираме.“
За щастие, това не се налага и след повече от четиридесет часа на изнурително, сложно
и рисковано катерене групата стъпва на върха. Монблан – беловласият алпийски
исполин, е изкачен от един голям българин, който за пореден път показа на света, че
няма начин да няма начин.

841
 Французите трудно се впечатляват от планинарски постижения. Но когато нашите
алпинисти слизат в Шамони, те са посрещнати с цветя и почести. Оказва се, че целият
град е следял с напрежение и възхищение всяка тяхна стъпка по пътя към върха.
Днес Иван е едно от най-известните български имена в Швейцария и вдъхновение за
всеки човек, който се е срещал с историята му. И още много неща:
Алпинист. Баща. Син. Финансист. Организатор. Мотиватор. Приятел. Лектор. Магнит.
Мечтател. Българин. Войвода… или просто Иван. Възхищавам се от него... и се гордея,
че споделяме една и съща народност.
„Знаеш ли – не е нужно да изкачваш планината, за да изкачваш планината – казва
вечно усмихнатият Иван, – върховете са навсякъде около нас. Едно преодоляно
препятствие. Една добре свършена работа.
Един осъществен професионален проект. Едно изградено приятелство. Една навреме
подадена ръка. Монбланите са много! Те са предизвикателствата в живота ни, които
трябва да приемаме без страх. Това е идеята. Това е и посланието на нашата
експедиция.“
В последно време си говоря често с Иван по телефона. Винаги е обогатяващо
преживяване и никога не трае по-малко от час. Нарича ме „човеко“, а аз пък усещам
безпогрешно телефонните му усмивки през всеки няколко думи. И ей така, без да се
усетим, си говорим до безкрай за книгите, за живота, за смисъла, за България, за
мимолетността на времето, за баща му... за планината. И въпреки че Тодор вече уж го
няма, аз продължавам да се виждам с него... в мислите, думите и очите на неговия
изумителен син.
Знаете ли, че има български връх, на който никога не е стъпвал човешки крак? Откакто
научих за него, не ми излиза от главата. Казва се Самодива и не е труден в техническо
отношение. Проблемът е в климатичните условия... и сярната киселина.
Работата е там, че връх Самодива се извисява върху планински масив в северната част
на планетата Венера. Мелъри сигурно би казал: „Няма проблем – ще го изкачим, щом
го има!“. Но поне засега междупланетният алпинизъм ще трябва да почака.
Катеренето на Самодива би било пъклен кошмар. Мислил съм по въпроса (не ме
питайте защо) – това място е джакузито на Сатаната. Понеже атмосферата е деветдесет
842
и шест процента въглероден двуокис, тя действа като капан за топлината –
температурата в подножието на планината е около четиристотин и петдесет градуса –
горе-долу колкото в модерна домакинска фурна. Налягането е деветдесет пъти по-
високо от земното, така че, докато строите базовия лагер, ще имате усещането, че се
движите на дъното на огромно езеро от пилешки бульон. Особено неприятни са гъстите
като пюре облаци от сяра, от които, естествено, не вали дъжд, а сярна киселина. Докато
сте в подножието, тя няма да е проблем, защото ще се изпарява от жегата, но колкото
по-високо се изкачвате по билото на Самодива към облаците, толкова повече разяждащи
капчици ще бомбардират алпинистките ви скафандри.
Защо ви занимавам с това ли? Защото наскоро сънувах Иван! Нямаше я инвалидната
количка, а той самият беше изправен, силен и много, много висок – поне два метра.
Някак си знаех, че сме на един от врящите склонове на Самодива, въпреки че нямахме
нито скафандри, нито кислородни маски. Иван беше напълно екипиран, но по-скоро
като за Мальовица. Карабинери, въжета, самохвати, куки и т.н. Приличаше си на
планинар, не на планетар и по никакъв начин не изглеждаше притеснен от това, че се
намираме на място, което би трябвало да ни превърне във въглени в рамките на няколко
минути. „Хайде бе, човеко – каза ми, – бая път ни чака нагоре! Нали знаеш, че няма
начин да няма начин!“

Такъв е Иван! Повярвайте ми – ако го опознаете достатъчно, рано или късно ще стане
от стола, за да нахълта с уверена крачка в сънищата ви. Дори и да са на Венера!
В онзи злощастен първи август преди толкова години, вместо да се отчае, Иван
погледна съдбата право в очите и взе решение да даде името си на добрината, силата,
мечтата и надеждата, защото той е от онези редки хора, които винаги са искали да ни
покажат, че има нещо, което ни убива далеч по-мъчително от височинната болест, и
истинската зона на смъртта е животът без върхове. Тази история кръсти една

843
величествена планина с името Иван Тодоров Кожухаров. Име, достойно за най-високия
връх. Станете... протегнете ръка... докоснете се до него и когато тръгнете отново по
голямата улица в големия град или където и да е, ще видите как всичко ще бъде някак
хубаво, някак чисто, някак незабравимо и по един много красив и особен начин... някак
тъжно.
Как да си обясним съществуването на хора като Иван? Как да разберем тяхната
притегателност, обаяние и тиха мощ? Как така, без дори да ходят, продължават да
крачат напред и нагоре и някак си успяват да пръскат светлина за всички ни по мрачното
стълбище? Нямам представа – нали знаете, някои представи е хубаво да ги нямаме. Има
обаче някой, който може поне да ни помогне да надникнем в тяхната тайна – една добре
позната, гениална тризначка на име Елизабет, родена преди точно деветдесет години в
живописната Швейцария. И въпреки че успя да прескочи нейните прочути пет фази на
скръбта, Иван никога няма да може да избегне своята голяма и хубава истина, която ще
живее завинаги в тези нейни прелестни думи:
„Всеки човек е като стъклопис. Когато е облян от слънцето, той свети ярко и
проблясва, но истинската му красота се разкрива тогава, когато го погълне мракът и
светлината започне да струи отвътре.“
Такава би трябвало да е историята на Иван, но това, разбира се, не е истина. Тя
продължава. Пристигат нови върхове. Чакат го нови предизвикателства. Търсене на
нови невъзможности. Но има и хора, които биха попитали: „Защо? Защо се катери? Защo
рискува отново и отново? Какво повече иска? Защо, по дяволите, са му нужни още по-
стръмни планини?“.
Хората обичат да задават невъзможни въпроси. Аз не мога да им отговоря. Това може
да направи само Майлс Дейвис. При това – със същия отговор, който е дал преди
толкова години на въпроса какво е джаз:
„Ако трябва да питаш, никога няма да разбереш.“

844
 Не Плачете За Марика!
18 февруари 2017
https://www.sportal.bg/news.php?category&id=649869

Току-що пристигнах в Дийст. Никой не ме посреща, така че тръгвам сама по

мрачните средновековни улици. Единственият ми спътник е мълчаливият
безкомпромисен студ, но той не ме притеснява. Не съм очаквала слънце и топлина –
тук поведението на месец февруари никога не се е отличавало с изобретателност.
Идвала съм в това градче и преди, но този път причината е по-особена. Днес отивам
на гости на Марика... великата Марика. Няма дори да почукам на вратата – не е
нужно – прекалено близки станахме в последните години. Просто ще вляза – знам, че
ме очаква.

Но нека ви върна няколко месеца назад – на лекоатлетическата писта в Рио. Септември

е и тропическият въздух е наситен с влага... и напрежение. Аз обаче съм спокойна –
свикнала съм да печеля. Очаквам победата, и то не понякога – винаги! Вярвам, че всяко
състезание е мое. Упоритост, методичност и последователност – тайната на моя успех е
845
простичка. Рано или късно надделявам над конкуренцията. Но тези две изумителни
жени, летящи пред мен, са толкова силни, толкова бързи, толкова издръжливи... трябва
веднага да заменя възхищението си с целенасоченост. Съмнението е майка на провала
и затова не се съмнявам – знам, че ще ги настигна! Двете легендарни жени... Мишел и
Марика. Ще се добера до тях... с цената на всичко.
Пистата е гладка само за тези, които не я познават. В моменти като тези човек усеща
всяка една от хилядите ѝ тръпчинки – настръхналата кожа на тартана. С всяко движение
вибрациите ѝ минават на вълни през цялото тяло и потъват една по една някъде дълбоко
в костите. Не бих казала, че 400 метра ми е любима дисциплина – предпочитам дългите
дистанции. Изоставам катастрофално още на старта.
Някъде далеч пред мен е Мишел Стилуел. Проклетата канадка! Не ме дразни. Не! По-
скоро ме вбесява начинът, по който лети в четвърта пътека – с дива, свръхестествена
скорост. Не ѝ ли стигат четири златни медала? Дразня се, когато я наричат легенда, но
дори и аз трябва да се примиря с истината – просто няма друга като нея. Режимът ѝ не
граничи с лудост, защото между тях отдавна няма граница.
Треньорският ѝ щаб изчислява най-малките променливи. Всяка калория в храната.
Всяка част от екипа. Дори влезе в аеродинамичен тунел, за да намери начин да намали
съпротивлението на въздуха по време на състезание. Затова се появи преди четири
години в Лондон с коса, прибрана в специална, прилепнала за главата ѝ шапка. През
зимата е в Австралия с месеци, за да не спира подготовката си на открито. И това е само
част от нейния епос. Мишел е толкова популярна в Канада, че се озова в парламента, а
в момента е министър на социалното развитие на Британска Колумбия. Да, съвсем
сериозно: министърка шампионка! Има и съпруг, а синът ѝ е вече петнайсетгодишен. И
всичко това го е постигнала след инцидента…

846
 Понякога животът на човек се дели на две части: преди и след инцидента. Мишел
Стилуел започна втория си живот едва седемнайсетгодишна. Тийнейджърска му работа
– возила се на конче на гърба на приятелка. В собствения си дом. Приятелката ѝ се
препънала и я изпуснала. Мишел паднала назад по стълбите към мазето. Казват, че е
оцеляла по чудо, но счупването в гръбначния стълб било ужасяващо и необратимо.
Операциите я спасили, но след тях пристигнали усложненията – Мишел нямало да може
да движи краката си и пръстите на ръцете си. Оттогава се опитвам да я настигна. От
този ден, в който на самия ръб на зрелостта трябваше да се прости с единия си живот и
да започне следващия.
Някои хора се отчайват в такива моменти. Потъват в тресавище от депресия... и
остават завинаги на спирката, където ги е свалил автобусът на нещастието. Решават да
съществуват в онзи живот отпреди инцидента... животът, който вече не съществува. Но
големият, серпентинен въпрос, който самата аз често си задавам, е дали всъщност
съществуваш, ако съществуваш само в нещо, което е спряло да съществува? Мишел не
искаше да живее по този начин и хвана следващия автобус. И ето че вече двайсет и пет
години не можем да я настигнем – нито аз, нито толкова много други жени, които я
гонят с десетилетия по писти и стадиони. Аз не наричам спортисти като Мишел Стилуел
параолимпийци. Проумяла съм това, което е очевидно за всеки, който е успял да вникне
в техните безумно тежки дисциплини. Те са си олимпийски шампиони и няма какво да

847
се слага в скоби, тъй като просто са най-добри в това, което правят. Настанете една
здрава спортистка в състезателния стол и Мишел ще я отнесе поне с двайсет метра.
Не знам дали споменах – аз не се впечатлявам лесно, но първото ѝ олимпийско злато
смая дори мен, госпожица Невъзмутимост. Защо? Защото го спечели в Австралия като
състезателка по баскетбол в инвалидни колички. Само да ви напомня, че това е човек,
който не може да сгъва пръстите на ръцете си! След Сидни олимпийската шампионка
по баскетбол се преквалифицира, превземайки с гръм и трясък спринтовите дисциплини
в леката атлетика. В Пекин нямаше кой да я победи – Стилуел смаза конкуренцията на
100 и 200 метра и се върна в Канада с два златни медала. Последваха световни титли и
рекорди. Победи... триумфи… хегемония! Лондон беше зад ъгъла и дори стихия не
можеше да я спре. Докато… докато не се появи нещо далеч повече от стихия – нещо
диво и неукротимо на име Марика!
Виждате ли я? Тя е развилнялото се русокосо тайфунче, което в момента се носи по
пистата в Рио в трета пътека и отчаяно се опитва както да настигне летящата канадка,
така и да се откъсне от мен. Тя – вечно усмихнатата и приветлива Марика Вервурт –
родена и израснала в сърцето на Фламандска Белгия, във ветровития Дийст, по чиито
улици бродя в момента. Тя – единствената атлетка, дръзнала да посегне на хегемонията
на легендарната канадка. Да я предизвиква в продължение на години. Да мачка
рекордите ѝ. Да ѝ отмъкне златото в Лондон. Да я победи на световни първенства и
турнири. Всъщност трябва да ви призная, че точно заради нея сме тук, в този разказ. Не
заради Мишел и не заради мен. Иска ми се да разберете жертвата, която правя, за да ви
разкажа нейната история – толкова мразя да говоря, да се спотайвам неумело сред
думите си. Чувствам се като бежанка в собствения си монолог. Предпочитам
благородния метал на мълчанието. Предпочитам действието. Но повярвайте ми, Марика
Вервурт си заслужава разказа. И нейният живот е разделен на две части. На „преди“ и
„след“. Но нейното „след“... О, нейното „след“ е единствено по рода си!
Да вземем днешните проклети 400 метра. Не усещам умора – напротив, нося се с
всички сили след двете спринтьорки. Канадската министърка е твърде далече... С
надежда да я настигне, русокосата белгийка блъска гумите с неистова ярост и скъсява
разстоянието. Изоставам по малко с всеки оборот на техните бясно въртящи се колела...
и започвам да се примирявам с горчивата истина – днес няма да спечеля. Няма дори да
завърша. Е, и?! Много важно! Нали вече ви казах – предпочитам дългите дистанции.
Въпреки нечовешкото усилие Марика не успява да задмине великата канадка.
Стилуел печели петия си златен олимпийски медал, а белгийката остава втора. Но на
мен ми става малко криво не толкова за мен, колкото за победителката, защото...
стадионът е на крака и публиката скандира: „Ма-ри-ка! Ма-ри-ка!“.

848
 Това всъщност е напълно обяснимо. Всички някак си искаха тя да победи. Ще ми
позволите ли да ви кажа нещо, което ще ви накара да изтръпнете? Само дни преди да
пристигне в Бразилия, ей така, без да иска, Марика шокира целия свят. Някой я попита
за плановете ѝ след Олимпиадата, а тя съвсем невинно и спокойно отговори, че Рио е
нейната последна мечта и в подходящия момент след Игрите ще сложи край на…
живота си. И знаете ли – други може и да са си прехапали устните от изумление, но аз
самата не бях изненадана, защото знаех... знаех точно откъде е минала, за да стигне
дотук – до своето последно състезание, до тези думи, до това решение.
Познавам я от дете и я помня каква машинка беше още тогава. Колоездене, тенис,
атлетика... мачкаше във всичко! Не ѝ се отдаваxa само дисциплините, които още не беше
опитала. Биеше дори момчетата на нейна възраст. И всички я обичаха. Съученици,
учители, съграждани. Понеже се познаваме, ще ви кажа защо – защото няма такъв
характер! Това момиче не е човек – тя си е един свръхсоциален, екстровертен, ухилен
до ушите енергокомбинат. Заразява с ентусиазъм всички около себе си. От тези хора,
които не могат да стоят на едно място и са в състояние да дарят душа дори на най-
мъртвата компания. Пет секунди! Пет секунди ѝ трябват, за да ви очарова. Логично –
като ученичка имаше безброй приятели и беше с перманентна покана за всеки купон.
Предричаха ѝ бляскаво спортно бъдеще… докато не пристигна онзи злощастен момент,
в който усети нещо странно в бедрения си мускул... някаква слабост... някаква
непозната, мистериозна болка.
Диагнозата бе смазваща – дегенеративно заболяване на гръбначния стълб. Лечение
няма. Болестта просто пристига с бавни, но неумолими стъпки и едно по едно те отнема
от всяко нещо, което обичаш. Едва петнайсетгодишна, Марика Вервурт трябваше да се
вгледа в най-страшната бездна... и някак си да устои, без да полудее, когато бездната
отвърна на погледа ѝ. На двайсет и една годишна възраст Марика излезе от поредното
си безкрайно посещение в болница в инвалиден стол. Болестта бе отнела краката ѝ

849
завинаги. Така започна вторият ѝ живот. Този, заради който и аз се сближих с нея.
Нейното голямо, мъчително и триумфално „след“.
Честно да ви кажа, между нея и Мишел не съществуват особено топли чувства. Те не
са от съперничките, които се обичат, но ако ме питате мен, имат много общо помежду
си. С една разлика – болестта на Марика е ненаситна... и омаломощаващо болезнена.
Истината е, че медалите ѝ имат две страни. Хората – те виждат само едната – бляскавата.
Тази, която отразява летящата по пистата, силна, усмихната, печелеща титли Марика.
Но медалът има и друга страна – страна на страдание, нечовешки болки и сълзи. Всеки
ден, всеки час, всяка минута са битка с настоящото изтезание и с разбирането за...
неизбежното бъдеще. Вижте, поне според мен съдбата не е приятел на Марика. По-
скоро е пъклен, изобретателен злодей, който винаги намира начин да ѝ поднесе вълна
след огнена вълна от нови препятствия и мъки. Знаете ли, че Марика понякога губи
съзнание от болка? Че не може да спи? Че страда от такива конвулсии, че родителите ѝ
трябва буквално да се борят с гърчещото ѝ се тяло, за да я задържат на леглото?

Аз самата се чудя понякога как издържа. Може би тайната е в нейните любими думи.
Тя ги повтаря непрекъснато: „Когато една врата се затвори, винаги ще се отвори друга.
Трябва обаче да повярваш, че я има, и най-вече... да искаш да я откриеш!“.
Не че искам да класирам човешкото страдание, но има нещо особено смазващо в това
да си бил елитен атлет, човек, създаден за спортни подвизи, и след това да бъдеш
хвърлен на инвалиден стол завинаги. Не ѝ беше лесно на Марика, но тя вярваше в своята
собствена приказка – приказката за вратата. Когато една се затвори, се отваря друга. И
тя реши да я намери и да натисне бравата. И се хвърли като побесняла да тренира тялото,
което ѝ беше останало, и да участва в триатлони... През 2007 година дори се добра до
легендарния „Айрън мен“ в Хаваите. Два километра и половина плуване – само на ръце,
разбира се, после 112 километра в специално колело и накрая за десерт – пълен маратон
в количка. Няма да повярвате, но и това не можеше да ѝ изтощи енергията. Марика
Вервурт беше станала стоманена – започнаха да я наричат Звяра от Дийст. Беше в такава

850
форма, че имаше мускули на места, на които другите хора нямат места!
Беше щастлива! Имаше усещането, че надделява над собствената си съдба. И в този
момент болестта направи следващата си крачка и ѝ отне физически възможността да се
състезава в триатлони. Вратата бе затръшната безцеремонно, категорично и завинаги. И
Марика отвори следващата – в търсене на независимост от оковите на парализата тя
откри водолазното гмуркане. Даваше ѝ усещане за свобода и безтегловност. Но и тази
врата не остана отворена задълго. Сатанинската болест ѝ изпрати нови жестоки спазми
в мускулите и лекарите решиха да имплантират в тялото ѝ специална помпа, която да
инжектира лекарство директно в гръбначния стълб. Това направи гмуркането
невъзможно. Марика се огледа и за пръв път в живота си получи усещането, че всички
проклети врати са затворени. Че отникъде не идва светлина. И потъна в жестока
депресия. Бе решила да сложи край на живота си още тогава, през 2008 година.
Ако ви кажа какво я спаси, няма да ми повярвате. Евтаназията! Да, знам, че звучи
абсурдно, но според моето скромно мнение дори парадоксите са рожби на логиката.
Белгия легализира асистираното самоубийство през 2002 година. Това е голямо
изключение. Държавите по света, които са разрешили подобно нещо, се броят на
пръстите на ръката на Мики Маус. Ако успееш да убедиш лекарския съвет, че
страданието ти е непоносимо и че единственият хуманен изход е смъртта, ти се издава
специален документ. Нужен е внимателен анализ и подписи на специалисти, но...
веднъж сдобиеш ли се с тази смъртна лична карта, ти се дава възможност във всеки един
момент да вдигнеш телефона и да направиш обаждане. Малко след това в дома ти ще
дойде лекар, който някак си ще намери сили да погази Хипократовата клетва,
инжектирайки във вените ти летална доза тиопентал, евентуално последвана от калиев
хлорид.
Тялото ще се отпусне, очите ще се затворят, сърцето ще се забави, мислите ще
отплуват нанякъде, откъдето няма да се върнат, и болката ще си отиде... завинаги. Вие
какво мислите за евтаназията? Аз лично съм леко раздвоена по темата. От една страна,
съм абсолютно подвластна на идеята, че нещата трябва да следват своя естествен ход.
Да сложиш край, преди да ти е дошло времето, някак си ми прилича на бягство, a аз
предпочитам преследването. Забелязала съм, че почти винаги самоубийството
е прибързан импулс. Казват че било перманентно решение на временен проблем. Все си
мисля за онзи самотен човек, чието предсмъртно писмо бе намерено преди четиридесет
години на кухненската му маса в Сан Франциско. На него пишело: „Не виждам смисъл
да продължавам. Днес ще скоча от моста Голдън Гейт. Ще сложа край на всичко. Но
ако поне един непознат човек ми се усмихне по пътя към моста, няма да го направя!“.
Никой не се усмихнал…

851
 Ех, странно нещо са хората – толкова силни и в същото време толкова уязвими.
Понякога най-голямото решение е толкова нестабилно, че се крепи върху една-
единствена непозната усмивка.
Но историята на Марика е друга. Аз я разбирам. Не я съдя и упреквам. Защото много,
много рядко самоубийството не е толкова бягство, колкото спасение. Перманентно
решение на перманентен проблем.
Евтаназия... звучи като континент. Континент, на който попадат най-самотните
корабокрушенци. В Белгия по този начин слагат край на живота си по две хиляди човека
на година. Това са почти двеста човешки души на месец!
Но нещо много странно се случи с Марика в момента, в който взе документа за
евтаназия! Той ѝ вдъхна живот. Желание да продължи. Според нея без нeго отдавна е
щяла да бъде мъртва. Да, именно евтаназията бе тази, която отвори следващата врата в
изумителния живот на Марика Вервурт. Защо ли? Не съм говорила с нея по въпроса, но
тя самата каза пред BBC, че документът ѝ е дал странно усещане за независимост и
контрол. Държейки в ръцете си последното решение, сякаш най-после се бе сдобила с
надмощие над болестта. Беше с един ход пред нея. Вратата отново беше широко
отворена и зад нея имаше... писта. Марика нахълта в леката атлетика като подивяло
животно и беснеещите колела на състезателния ѝ стол започнаха да мачкат рекорд след
рекорд. Слуховете за сърцатата белгийка стигнаха и до Канада. До този момент Мишел
Стилуел не познаваше загубата. Всичките ѝ медали бяха направени от злато. Но ето че
идваше Олимпиадата в Лондон и за пръв път в състезателната си кариера канадската
спринтьорка се чувстваше несигурна. Опасенията ѝ бяха оправдани.

852
 Стоте метра в английската столица бяха един незабравим, спиращ дъха спектакъл.
Двубой между две изключителни личности. Всички ние – останалите жени, които ги
преследвахме, бяхме на практика зрители. Марика излетя като балистична ракета от
старта. С неистово усилие желязната министърка започна да я настига. Десет метра
преди финала Марика сякаш започна да губи сили. Канадката бе на сантиметри зад нея
и продължаваше да набира скорост. Ако имаше още два метра, Мишел щеше да я
задмине, но финалът пристигна точно навреме, за да може моята русокоса приятелка да
грабне своето първо злато. Марика спечели с нов рекорд и докато столът ѝ все още
летеше по инерция, нададе крясък до небесата и започна да бърше сълзите, които се
стичаха по лицето ѝ.
Това беше началото на едно епично съперничество. Какво да ви кажа – за мен просто
беше привилегия да имам възможността да го наблюдавам отблизо. Марика и Мишел
бяха неукротими. През последвалите години победителят във всяко състезание, всяко
световно първенство и всеки турнир се казваше или Стилуел, или Вервурт. Отнемаха си
една на друга рекордите и титлите през месец. Проблемът е, че както вече ви казах,
Марика се състезаваше не само с Мишел, но и с една самозабравила се съдба, която явно
смяташе затръшването на врати за свое задължение. Малко преди финала на 800 метра
на световното в Лион през 2013 година белгийката влезе агресивно в последния завой и
при изпреварването се сблъска с канадката. Болидът ѝ излетя във въздуха и стовари
тялото ѝ върху пистата с огромна скорост. Видях рентгеновата ѝ снимка. Рамото ѝ
приличаше на фрикасе. Подложиха я на четиричасова операция, за да го реконструират.
Усложненията я пратиха в болница за цели четири месеца. Хирургът ѝ каза, че никога
повече няма да се състезава и че тази врата е затворена завинаги.

853
 Какво, мислите, направи Марика? Превърна болничния си креват в зала за фитнес,
разбира се! Навърза го целия в ластици и тежести и започна да тренира в леглото, при
това непрекъснато. Бицепси, трицепси, коремни мускули. Пет-шест-седем часа на ден!
Луда глава! Осем месеца след инцидента Марика се появи на пистата и... счупи три
световни рекорда! След това намери хирурга си и го прегърна с думите: „Благодаря ти,
че ми каза, че повече няма да се състезавам. Това ме амбицира до безумие. Твоите думи
ме надъхаха да се боря като животно!“.
И като стана дума за животни, може би е време да ви разкажа за едно от тях. Най-
важното в живота на Марика. Механизмът все още не е ясен, но има кучета на този свят,
които са в състояние да усещат незабележими промени в организма на човек. Може би
обонянието им усеща неосезаем намек за дисбаланс в ендокринната система. Може би
е някакво шесто чувство, запазено само за тях. Нямам представа, а и учените не са
сигурни. Това, което знам, е, че Maрика получи най-ценния подарък в живота си точно
навреме – очарователен златист лабрадор с благороден характер и очи на немски
класически философ. Двете станаха неразделни. Марика е будистка и сигурно затова
нарече новата си приятелка Зен. Най-важното нещо за Марика е нейната независимост.
Затова се отдели от родителите си и живее в специално адаптиран за нуждите ѝ
апартамент. Болестта ѝ обаче ѝ беше подготвила ново коварство – жестоки епилептични
припадъци. Пристигат неочаквано и стягат мускулите ѝ в неистови спазми. Диафраг-
мата ѝ се свива на топка и не ѝ позволява да диша. Нужна ѝ е помощ. Зен усеща припа-
дъците минута-две преди да пристигнат и нежно побутва Марика по коленете. Това ѝ
дава възможност да натисне специално копче, за да пристигне незабавно медицинска
сестра. Зен не е просто вярна приятелка – за Марика нейната помощ е животоспасяваща.
Но понякога дори тя не е достатъчна…
Само година след операцията Марика готвeла спагети в дома си. Припадъкът
пристигнал неочаквано и тя изгубила съзнание точно в момента, в който сваляла
тенджерата с вряща вода от котлона. Жестоките изгаряния я изпратиха отново с месеци
в болницата. Междувременно болестта ѝ правеше следващите си крачки. Болките
започнаха да стават непоносими. „Понякога спя само по десет минути на денонощие“ –
призна тя пред френската телевизия. Самият факт, че се добра до олимпиадата, е труден
за вярване.
На втория ден след като пристигна в Рио, Марика получи жестоко отравяне от
развалена храна. След трийсетчасово повръщане лекарите я сложиха на системи в
болница. Никакво лекарство не помагаше и решиха да я изпратят на изследване в друга
болница. За щастие обаче, състоянието ѝ се подобри навреме и два дни по-късно,
обезводнена, съсипана и изтощена, Марика застана на старта на финала на 400 метра.
Този, за който вече ви разказах и в който тя полужива някак си спечели сребърен медал.
Всички знаеха, че Рио е нейната последна мечта, и почти всеки човек на трибуните
искаше да я види със златото. Затова, ако сте били сред просълзената публика и въпреки
победата на Мишел сте скандирали „Ма-ри-ка! Ма-ри-ка!“, напълно ще ви разбера.

854
 В Бразилия Марика имаше още едно последно състезание – сто метра. Два дни преди
финала се подготвяше със спринтове от по трийсет метра. За нещастие, на третия спринт
жена в инвалиден стол пресече по погрешка през пистата и Марика се блъсна в нея с
двайсет километра в час. Рамката на количката ѝ се вряза дълбоко в ребрата ѝ, а
предното ѝ колело беше натрошено. Въпреки това тя продължи тренировката с нова
гума. Същата нощ обаче кръвоизливът от удара предизвика вътрешна инфекция и
Марика вдигна 38.5 градуса температура. Още не ми е ясно как, но тя не само че се
появи на състезанието, но и успя да се добере до третото място. В същото съревнование
Мишел Стилуел спечели своя шести златен медал. Марика Вервурт завърши кариерата
си на почетната стълбица. В очите ѝ блестяха сълзи. Една голяма, хубава, осмисляща
врата се беше затворила веднъж завинаги. Веднага след награждаването я чух да казва
следното пред камерите: „Някои хора се отказват, защото повече не искат да се
състезават. Но в моя случай не е така. Аз нямам избор. Съзнанието ми иска да се
състезава, но тялото ми отказва. То ми крещи: „Спри! Моля те, спри! Не мога повече!
Не издържам на болките – ти ме разрушаваш!“.
Марика каза също, че няма да сложи край на живота си незабавно след Игрите. Ще го
направи тогава, когато е готова. Може да е утре или след месец, или след година. Засега
все още има още няколко малки мечти... няколко врати, които да отвори. Подготвя се
например да скочи с парашут от самолет. Наскоро стана първата белгийка, направила
бънджи скок в инвалидна количка. Гледа да прекарва повече време с родителите си,
които я обожават, с най-добрата си приятелка Лива и с безбройните си фенове. „Имам
все още някои хубави дни – сподели Марика предBBC – но лошите стават все повече.
И когато напълно изместят хубавите... тогава ще сложа край. Когато си отида, не искам
да има тъжни хора. Не искам да има кафе и кекс на погребението ми. Искам приятелите
ми да надигнат чаши с шампанско. И да кажат: „Да пием за Марика. Тя живя силно и
хубаво. И въпреки че имаше ужасна болест, благодарение на нея успя да постигне неща,
за които повечето хора могат само да мечтаят“. Вече не ме е страх от смъртта. Страх ме
е от друго. Аз искам да бъда Марика и няма да позволя на болестта да ми отнеме
независимостта. За мен смъртта ще бъде красиво място... покой.“

855
 Знаете ли, ще си призная нещо малко странно за силна жена като мен. Имам слабост
към един мюзикъл. Аз по принцип не си падам по този жанр. Харесвам по-скоро неща
като Адажиото на Албинони, Реквиема на Моцарт, Ник Кейв... такъв тип музика. Е, и
един мюзикъл. Не, не е „Ла Ла Ленд“. Казва се „Ах, този джаз“ на гениалния Боб Фоси.
Това е особен филм. Нелинеен. Хипнотичен. Неочакван. С по-различна музика. По-
различна хореография. По-различно послание. Режисьорът разказва старата сага за
твореца и неговия верен спътник – саморазрушението. И намеква, че понякога нещата,
които талантът ти иска да оставиш на света, изискват най-голямата жертва – теб самия.
Създавай, умирай, но не спирай. Филмът е за самия Боб Фоси, но можеше да бъде и за
Джим Морисън, и за Кобейн, и за Буковски, и за много други. „Ах, този джаз“ ни дари
с най-нестандартния образ на смъртта, който някога съм виждала. Тя бе изиграна от
неотразимата Джесика Ланг. Облечена в бяла рокля, тя бе ефирна, нежна и прелъсти-
телна. Привличането между нея и главния герой беше толкова естествено... толкова
логично. Те се търсеха, обичаха и искаха и когато флиртът им най-после
прерасна в смърт, Джесика Ланг бе сложила булчински воал. Няма да забравя усмивката
ѝ в края на филма – ъгълчетата на устните ѝ приличаха на избавление.
Хубав филм. Чудя се дали Марика някога го е гледала. В последните месеци състоя-
нието ѝ се влоши. Започна да губи зрението си. Все по-трудно ѝ е да използва ръцете
си. Болките вече са почти непрекъснати. Болестта е все по-агресивна. Все по-
садистична. Понякога Марикa буди съседите, крещейки от болка. Морфинът помага, но
я потапя в лепкава мъгла. Зен все по-често побутва коленете ѝ в предчувствие на
поредния жесток припадък. Хубавите дни стават все по-малко. Лошите... лошите дни ги
поглъщат.

И ето че днес отивам на гости на Марика... Великата Марика. Усетих, че е време да я

видя. Няма дори да почукам на вратата – просто ще вляза. Знам, че ме очаква. Стаята ѝ
е малка, но уютна. Всичко е по-ниско, за да може да го достига от стола си. Стените са
боядисани в игриви зелени пастели, а украсата е предимно плакати и трофеи от нейните
победи. Марика и Зен спят сгушени една до друга на леглото. Двете неразделни,
изтощени момичета. Толкова ги обичам. Защо ли имам чувството, че когато си тръгне
едната, ще я последва и другата... Поглеждам в огледалото, без да знам какво да
856
очаквам. Всеки път изглеждам различно. Предполагам, че зависи от това в чий дом съм.
Размитото ми отражение все още танцува и търси очертанията си в огледалото. Нямам
лице на вещица, кокалести пръсти и качулка. А косата... косата е мит. Навън вятърът
свири някаква зловеща токата и фуга. Студът се е облегнал в прозореца, сякаш иска да
нахълта и да ме прогони. Наивник! Аз бродя из долината на сенките от самото начало
на времето. Не аз треперя от студ – студът трепери от мен. Но не мислете, че не съм
суетна. Чертите ми се търсят и намират в огледалото и постепенно придобиват лицето
на нещо много красиво. Някъде в устните си разпознавам усмивката на Джесика Ланг.
Прилича на избавление. В този дом аз съм желана и обичана. Знаете ли какво значи това
за ненавиждана жена като мен? Истината е, че хората просто не ме разбират. В повечето
случаи аз не съм събитие – аз съм процес. И не пристигам отникъде – ние винаги сме
заедно. Аз и ти, всеки човеко! Просто в твоя първи миг на този свят аз се раждам старица
и с всеки изминал ден, в който ти остаряваш, аз ставам по-млада и по-силна. Знам, че с
годините мислиш все по-често за мен и че моята неизбежност те тревожи. Това е
нормално. Това е човешко. Но искам да ти кажа нещо: поне днес не мисли за мен! Не
мисли и за Марика. Мисли за себе си и за моя антипод – живота. Този, който държиш
като вода в шепите си. Мисли за това какво съкровище ти е връчила съдбата. Мисли за
това как ще го използваш. Мисли за това какво смяташ за хубав ден и за лош ден. За
светлината, струяща през безбройните отворени пред теб врати. Мисли за това, преди
дори да си помислил да се откажеш от каквото и да било.

857
 И, хора… още нещо искам да ви кажа: не плачете за Марика! Тя живя толкова красиво,
силно и достойно. И когато я взема със себе си, обещавам да ви оставя нейната история.
От нея наистина има смисъл.
Знаете ли, в началото не ви казах истината. Не печеля всяко състезание. Понякога се
натъквам на редки хора, които премахват състезанието и го превръщат във
взаимоотношение. Тях няма как да победя. Приближавам се до леглото. Двете момичета
все още спят. Марика се усмихва в съня си – нейното малко скривалище от болестта.
Както казах, днес съм тук само на гости. Часът на Марика все още не е настъпил. Още
има време, но финалната линия вече е съвсем наблизо.
Залезът пронизва облаците и започва да кърви в заледения прозорец. Сгушвам се на
леглото до Марика и се приютявам в съня ѝ. Тук е светло и хубаво. Няма болка,
припадъци и спазми. Носим се ръка за ръка – аз и Марика, по широка писта върху
собствените си силни крака. Трибуните са пълни догоре с усмихнати приятели и близки.
Тя е спокойна и щастлива. Не я е страх от мен. Поглежда ме с усмивка. Марика знае, че
няма да я отнема от света. Това дори и аз не мога да направя. Тя вярва, че винаги може
да разчита на мен. И когато ме повика, аз ще дойда в бялата си рокля, ще я прегърна и
ще ѝ помогна да отвори последната врата.

858
 И птицата размаха криле…
Иво Иванов, Канзас
23 май 2017
https://offnews.bg/nashite-avtori/i-ptitcata-razmaha-krile-656291.html

„До ден днешен нямам никаква представа за какво пееха тези две италианки. Честно
да си кажа, даже не искам да знам. Някои неща е по-добре да останат неизказани.
Иска ми се да вярвам обаче, че пееха за нещо, което е толкова красиво, че кара сърцето
да те заболи и няма как да бъде изразено с думи. Казвам ви – тези гласове се рееха по-
високо и по-далече, отколкото човек има дързостта да си представи. Сякаш някаква
красива птица размаха крилете си в нашата безизразна малка клетка и накара
стенитe ѝ да се разтворят в нищото и за един безкрайно кратък миг всеки човек в
Шоушенк се почувства... свободен.“

Ред (Морган Фрийман) в „Изкуплението Шоушенк“

Две отворени бутилки вино. Няколко мръсни чинии в мивката. Машина за кафе.
Хладилник с четири-пет магнита. Пластмасов панер за пране. Печка. Бутилка с
калциеви таблетки. Паничка с вода за кучето. Всичко е на мястото си – точно там, където
е решил да го постави непринуденият хаос на кухненското ежедневие. Няма го само
Тери Ричардсън. А трябваше да бъде тук! Но не! Легендарният фотограф е точно там,
където не трябва да бъде – в свръхмодерно студио, въвлечен в продължителна
фотосесия за списание „Ролинг Стоун“ с разголената Ким Кардашиян. Да – „Ролинг
Стоун“! Миналото лято легендарното издание за популярна музика действително реши
да сложи на корицата си скандалната риалити птицечовка, известна най-вече с това, че
е известна.

859
 Естествено, много хора бяха разочаровани от решението на емблематичното списание
да компрометира митичната си репутация, но без съмнение най-вбесена бе Шинейд
О'Конър. Ирландската певица изригна в интернет пространството, оповестявайки
музикатa за официално мъртва. Не е за вярване – добави Шинейд, – че един от нейните
убийци се оказа именно „Ролинг Стоун“!
Но мъртва ли е наистина музикатa? Подобно на О'Конър, много от приятелите ми
смятат сегашната епоха за разрушителна. Действително, в последните десет-петнайсет
години музикалната индустрия бълва предимно синтетични продукти, произведени на
поточна линия. Звезди, идоли и хитове се създават в корпоративни заседателни зали от
изпълнителни директори в напреднала възраст.
„Какво направи двайсет и първи век с музиката? – клатят огорчени глави моите
съмишленици по меломанщина. – Навремето имахме „Пинк Флойд“, „Дъ Ху“ и
„Ийгълс“. Сега имаме Бийбър, Спиърс и Майли.“
Може би наистина е така..., може би не съвсем. Това, което не можем да оспорваме, е,
че лицето на музиката се е променило завинаги – и то не само заради диоптрите на
носталгията. Времето, в което младите хора се събираха по таванчета, блокове и
квартири, пускаха пердетата, гасяха светлината и просто слушаха музика в мрака, е
безвъзвратно отминало и никога няма да се върне. С отдалечаването на гледната точка
някои неща изглеждат почти нереални.
Ето ни например в един незарастващ спомен – десетина хлапета, събрани около стария
ми грамофон. Не знам точно на колко съм. Тринайсет? Четиринайсет? Няма значение.
В треперещите ни ръце някак си е попаднал първият рокалбум в живота ни – митичният
„Физикъл графити“ на „Лед Цепелин“. Плочата върти улеите на своята черна винилова
пелерина в хипнотичен пирует, иглата скърца, звуците пристигат... толкова странни,
екзотични и неочаквани, и наводняват малката ни стая, малкия ни свят, малкитe ни
души. И някак си ей така, с леко пращeне, няколко акорда и без никакво усилие, ги
правят по-големи… огромни! По-обширни дори от пространството, с което
разполагаше детското ни въображение. Магия! Магията на музиката – ние не можехме
да ѝ избягаме. А и не искахме. Просто я оставяхме да ни настигне и да изпрати
младостта ни в доброволно пленничество.
Корицата на „Ролинг Стоун“ ме накара да си дам сметка, че никога не съм се замислял
сериозно за ролята на музиката в живота ни. Излишно е да обяснявам какво значеше
рокът за една цяла генерация, изолирана изкуствено от останалия свят. Самият ѝ достъп
до нас бе една необяснима авантюра.
Знаете ли кой е първият търговец на площад „Славейков“? Най-първият?! Казва се
Весо Брадата – човек, който в началото на осемдесетте години се превърна в една от
най-влиятелните личности сред младото поколение на София. Сигурен съм, че точно
сега има хора, четящи тези редове, които го помнят идеално. Можеше да бъде открит
всяка вечер пред кино „Славейков“ – стройна фигура, чиято аристократична физио-
номия бе перманентно захапана от елегантно интелектуализирана с фина ножичка
брада. През рамото си носеше неизменната кожена чанта, натъпкана догоре с предпочи-
таните от него аудиокасетки „Mеморекс хром“. Работеше само с надеждни клиенти,
които му бяха препоръчани от други надеждни клиенти. Не обичаше да разменя повече
от няколко думи по време на търговска сделка. Смяташе, че го наблюдават хора, които
се занимават с вътрешните работи на Hароднатa република (по всяка вероятност, с
право). Оставяш тихомълком в ръката му листче с желания албум и отминаваш. Два дни
по-късно албумът се озовава на касета „Меморекс хром“ в кожената чанта на Весо

860
Брадата на площад „Славейков“. Цената на услугата беше три лева. Компилациите
струваха повече. Весо Брадата беше енигма – мистериозна личност на неопределена
възраст, разтворена в непотвърдени слухове и улична митология. Беше дошъл в
столицата от тайнствения за нас Троян и в даден момент се превърна в нещо като
старейшина на нашата тийнейджърска компания. Имаше навика да ни удря ненадейно
по подрастващите глави с цитати от Мопасан и Ларошфуко, обичаше Реймънд Чандлър,
джин с тоник и най-вече... баладите на група „Скорпиънс“. Стените на квартирата му в
„Младост“ бяха покрити с двукасетъчни декове, които записваха непрекъснато. До ден
днешен една от най-големите тайни на вселената си остава как и откъде успяваше да
намери мълниеносно дори най-апокрифните албуми на световноизвестни и неизвестни
групи. При това в епоха, в която почти нищо не проникваше през Желязната завеса.
Какви бяха тези неизчерпаеми залежи от музика? Каква черна магия беше въвлечена в
тяхното доставяне през девет граници в десета? Понякога имах чувството, че албумите
се озовават в ръцете му още преди да са издадени. Представям си, да кажем, „Дийп
Пърпъл“ в студиото…

Дейвид Ковърдейл: „Ричи, мисля, че с това парче албумът ни вече е готов“.

Ричи Блекмор: „Съгласен съм, Дейв – може спокойно да го изпратиш на Весо Брадата,
а след това вече ще мислим и за дистрибуция на световния пазар“.

Да, по онова време площад „Славейков“ беше пиаца „Сан Пиетро“, Весо Брадата беше
папата, а рокмузиката беше нашата религия. Помните ли – прекарвахме цели дни в
безмълвно слушане на музика. После я анализирахме до припадък. Търсехме и дори
изобретявахме фройдистки метафори в проповедите на Морисън, прехласвахме се по
неравноделните магьосничества на Бонъм, откривахме неоткриваемия смисъл в
акордите на Хендрикс. Част от днешното поколение сигурно гледа с насмешка на нас –
олющените изкопаеми, които все още са се вкопчили отчаяно в едно движение, толкова
обречено, че бе изместено от корицата на собственото си издание от една разголена
грухомявка с изумително висок коефициент на безполезно действие. Как да го обясня?
Епохата ни беше такава, че самата музика нямаше избор – тя трябваше да стигне до нас
и да надрасне първоначалните си мотиви; да се промъкне чак между спиралите на
ожаднелите ни хромозоми. Бяхме кодирани завинаги, а рокендролът – нашият
обединител, ни бе превърнал в съчуващи, съусещащи, съмислещи съзаклятници.
Задавали ли сте си въпроса защо деспотичните общества ненавиждат музиката? Защо
ИДИЛ обезглавяват тийнейджъри заради нея? Защо уахабитите са я забранили? Защо
рокът е смятан за престъпление в Северна Корея? Отговорът е лесен – диктаторите,
властолюбците, радикалните маниаци, убийците на светлина знаят идеално на какво е
способна музиката. Тя е просветление, безстрашен провокатор, непокварена истина,
фабрика за непозволено вдъхновение и покана за независимо мислене – всяко нещо, от
което се страхува догмата. От хилядолетия насам една най-обикновена вибрация във
въздуха кара уродливи деспоти по целия свят да вибрират от паника и страх. Те знаят,
че музиката е нежният палач на мракобесието и че колкото и да я забраняват, никога
няма да я надживеят.
Шинейд О‘Конър може и да преиграва, но факт е, че една от най-тревожните тенден-
ции на нашето време е обезценяването на истинската музика и на нейното значение. И
у нас в България, и в Америка, и навсякъде по света. Не става дума само за попмузиката.
Когато дойде време да се съкращават бюджети, да се премахват програми, да се пестят

861
пари, музиката винаги първа е изпратена на ешафода. Затварят се училища, анулират се
часове, обезкървяват се оркестри, заглушават се хорове. Така е дори тук, в Щатите,
където със сигурност не липсват ресурси. Нашият преход се опита да убие душата на
българския музикант с бухалки, простащина и популярна халтура... безуспешно,
разбира се, но раните все още кървят. „Учителите ми никога не биха могли да
предположат, че ще стигнем дотук – до общество, което няма да уважава труда ни – каза
ми великолепният български композитор Румен Бояджиев-син. – За броени години
почвата под краката ни се разруши, разпадна се като пудра захар и ние полетяхме в
безтегловност, като в онзи стар разказ на Робърт Шекли.“
Вярно е, че на пръв поглед повечето музика не е доходна… но само на пръв поглед.
Обърнете внимание на състоянието на държавите, които отделят средства и усилия за
съхраняване и развитие на музикалното си наследство. Музиката във всички нейни
вариации е безкраен източник на неизчислим доход за всяко едно общество. Тя формира
тези личностни механизми и въображение, които позволяват на човека да създава,
изобретява и твори. Сигурен съм, че без нея нямаше да има сапиенс в Хомо сапиенс.
Няколко акорда са в състояние да свържат синапсите ни в абстрактен възел от емоции,
идеи и мисли по начин, който не е съществувал никога преди в наc, и да ни накарат да
надскочим собствените си ограничения. В момента в интернет циркулира много музика,
която е изцяло композирана от компютри. Програми са изчислили перфектни
интервали, тоналности, мелодии, преходи и контрапункти. Но въпреки това нещо
липсва и нито една от тези робо-песни не се е превърнала в хит. Липсва ѝ… и винаги
ще ѝ липсва човекът. Изживените, изстрадани, изсмени и изплакани композиции на
живота. Когато една музика е истинска, тя пристига от много особено място в нас, което
остава неразбрано дори от най-мощните компютърни процесори. В това невидимо за
магнитния резонанс вътрешно пространство живеят абстракцията, чувството,
съкровеният спомен, есенцията на първата целувка... мистерията на човешката
душевност. Същото това красиво място, от което пристига и поезиятa. Дълбоко в себе
си винаги съм вярвал, че музиката е поезия без думи, а поезията е музика без ноти. Може
би затова дори лишените от слух твърдят, че са в състояние да „чуват“ музика... навярно
чрез древната сетивна антена, която ни помага да откриваме ритъм, хармония и стихове
във всичко около себе си.
Едно от най-интересните свойства на музиката е нейната способност да ни отнеме от
нещата, които разбираме, и да ни връчи тържествено на нещата, които не разбираме.
Всеки път когато чуя старото госпъл парче Dragnet for Jesus нa Sister Wynona Carr, ме
побиват тръпки. Защо?! Защо, при положение че дори не съм вярващ? Достатъчно ми е
да се вслушам за няколко секунди в мощния, набразден от грайферите на съдбата глас,
за да си дам сметка, че не е нужно аз да вярвам – достатъчно е тя да вярва. Ако вярваш
много, много силно в нещо, то е обречено да се превърне в тръпкопобиваща музика…
Знаете ли, поглеждайки назад, си давам сметка, че деветдесет процента от това, което
съм написал през годините, нямаше да съществува без музиката. Често просто я оставям
да ръководи мислите ми и покорно следвам нейните ритмични инструкции. И въпреки
това толкова често усещам колко неадекватни са усилията ми да следвам нейната
омаломощаваща дикция. Работата е там, че думите просто ни помагат да кажем това,
което искаме да кажем, докато музиката ни помага да кажем това, което не може да бъде
казано.
Забелязали ли сте, че тя е толкова дълбоко вплетена в обществените ни тъкани, че
някои неща просто вече не могат да съществуват без нея: сватба без „Менделсон“, първи

862
юли без Юрая, луната без соната, Серджо без Енио, четирите годишни времена без
„Четирите годишни времена“...
Музиката не е изобретена – тя е открита, така както се открива континент или
съдържанието на кислород във въздуха. Тя е вечно и древно присъствие, а ние сме далеч
по-малки и незначителни от нея. Музиката е просто там... в голямото навсякъде. Ето я
– в ораторията на птиците, в ре бемола на листата, в каданса на планинския поток, дори
в дивия танц на побеснелите пулсари в далечния беззвучен космос.

В момента, в който пристигнах тук, се хвърлих в маниакално преследване на музикал-

ни преживявания. Обикалях Щатите с помощта на гериатрична върволица от разпадащи
се таратайки. Купувах някое двайсетгодишно, храчещо масло изчадие на американската
автомобилна промишленост на безценица и когато вече не можех да го поправям,
купувах следващото. Бях беден студент и за да храня тези изчадия с бензин, често не
хранех себе си. Но не можех да си позволя да не се докосна до героите си. Да не усетя
магията им на живо, преди да са се превърнали завинаги в минало. Често пътувах на юг
– към Мемфис, Кларксдейл, делтата на Мисисипи, в търсене на автентичните корени на
моята любима блус музика. Бил съм на стотици мегаконцерти на велики групи по
стадиони и арени, но тези откачени пътувания... те бяха далеч по-ценни. През тези
години успях да чуя отблизо музиканти, които в продължение на години бяха
акомпанирали мечтите ми. Видях Джими Котън да разплаче хармониката си на тротоар
на „Биъл Стрийт“. Видях гласа на Коко Тейлър да си проправя път през кълба от цигарен
дим, за да разтрепери дървените стени на кръчма, която може да бъде описана
единствено като барака. Но сигурно най-ценното преживяване бе свързано със
самоубийствено пътуване чак до Сан Франциско. Бях чул, че там, в кръчма, наречена
„Бум Бум Руум“, ще свири великият Джон Лий Хукър. Беше зима и малко след Ларами
ме погълна виелица, която със сигурност бе любимата правнучка на виелицата, която
отне живота на Робърт Скот на Южния полюс. След една катастрофа, от която и аз, и
колата се измъкнахме само с драскотини, и след безбройни километри пързаляне между
обърнати камиони при нулева видимост някак си пристигнах полужив в Сан Франциско.
Измих зъбите си на олющена мивка в тоалетната на заведението и до ден днешен помня,
че се уплаших, като погледнах в огледалото. Физиономията ми приличаше на брадясала
панкреатична киста, а под очите ми имаше торбички, в които можех да побера Делян
Пеевски. Джон Лий Хукър наистина се появи с клатушкане на сцената. Изглеждаше
минимум 145-годишен. Амфорно крехък, почти нереален, с лице, сякаш изпито на
големи, дълги глътки от ожаднелия живот. Трябваше да седне на стол, поставен по
средата на сцената. Но в момента, в който китарата попадна в ръцете му, метаморфозата
бе шокираща: пръстите му хукнаха по струните като осемнайсетгодишни хулигани, а
гласът му пристигна с дълбок вулканичен грохот от никотинения си кратер и ни удари
право в костите. Бях толкова близо, че виждах отражението на щастливата си
физиономия в черните му очила. Джон Лий Хукър ни напусна само месеци по-късно, а
моментът се оказа толкова незабравим, че въпреки отлетелите години току-що успях да
го разкажа на един дъх в най-малки подробности.

Но нима наистина ще ни останат само спомените? Отишла ли си е завинаги тази

музика, която ни кара да ѝ вярваме, да гладуваме, да бродим като безпътни скитници в
нейното търсене и да рискуваме живота си в снежни виелици, само и само за да отразим
за малко щастието си в големите ѝ черни очила? Къде са трубадурите на новото време?

863
Къде е невинният гаражен рок на шейсетте и седемдесетте? Къде са искрените,
безкористни, бунтуващи се акорди, от които имат толкова отчайваща нужда
смрачаващитe се хоризонти на новото столетие? Защо вече няма групи като „Куин“,
„Дайър Стрейтс“, „Нирвана“ или поне „Форинър“?
Всъщност нещата не са толкова потискащи, колкото изглеждат на пръв поглед. Ясно
е, че всичко се промени със създаването на аудио компресията. Днес, трийсетина години
по-късно, самият бизнесмодел е обърнат надолу с главата. Навремето една рокгрупа
като „Блек Сабат“, да кажем, издаваше албум на пазара, подкрепяше го с турне и след
това в продължение на една-две години музикантите се хвърляха да колекционират
венерически болести и да мариноват вътрешните си органи в алкохол и дрога. Когато
усетеха, че парите от предишния албум вече не им стигат за метадон и антибиотици, се
захващаха със следващия. Сега е обратното. От албумите трудно се печели каквото и да
е – тяхната основна функция е да подкрепят турнетата. Групите се издържат предимно
от концертите си и нямат време за самоубийствени вакханалии.

Преди интернет, MP3, Напстър, торентите, Спотифай, Ютюб и т.н. попмузиката беше
една от най-конвертируемите стоки на световния пазар. Днес обаче Весо Брадата е
навсякъде – във всеки дом, телефон и компютър. Достъпът до музика е неограничен,
мълниеносен и извънпазарен, което, за съжаление, оставя труда дори на най-добрите
музиканти неосребрен. Ако сте привърженик на дадена група, направете малка жертва
и купете албума им. Иначе е много вероятно да няма следващ. И ходете на концерти!
Слушайте музика на живо, за да ѝ дадете възможност да живее. Толкова обичам да
прониквам в тези моменти и да оставам в тях завинаги... в малкия изпотен клуб, където
музикантът си спомня нещо хубаво или тъжно, или и двете едновременно, затваря очи
и дръпва струната по начин, който никога няма да бъде повторен, и някакъв снажен,
самонадеян акорд се влюбва в срамежлива нота и двамата се впускат да танцуват между
хората и чашите, и спомените, и въпреки че всички знаем, че любовта им е обречена и
когато се разделят, никога повече няма да се срещнат, това прави танца им още по-
красив и страстен... и мимолетно вечен. Усетите ли такъв момент, не го обиждайте с
телефона си – той няма да го запише. Сложете проклетия апарат на масата, натиснетe
копчето за запис на сърцето си и когато песента завърши, я споделете в социалната
мрежа на собствените си незабравими спомени.
В едно от най-любимите ми видеоинтервюта на каквато и да била тема Франк Запа каза
нещо за изпълненията си на живо, което съм запомнил наизуст като стихотворение:

„Аз притежавам две неща: общо механично познание за това как да използвам
китарата си и въображение. Когато дойде време за солото ми, оставаме само аз и
законите на природата. Нямам представа какво ще създам. Знам само горе-долу колко
време имам. Това е игра, в която ти е връчено парченце от времето и възможността
да го декорираш. И в зависимост от интуицията на ритъм секцията, която те
подкрепя, можеш да извършиш неща, които буквално е невъзможно да си
представиш…
Предпочитам да сгреша някоя нота, но да имам привилегията да създам нещо, което
да съществува един-единствен път.“

Убеден съм че рокмузиката не е на смъртния си одър въпреки диагнозата на Шинейд;

напротив – тя може да бъде открита с лекота, при това в шокиращо изобилие и

864
неочаквани разновидности. Е, вярно е, няма да има втори „Куин“, но това всъщност е
прекрасно – неща като Фреди Меркюри са безценни именно защото не могат да се
случат повече от веднъж. Но само ако се огледате, ще откриете феноменални музиканти
и групи и тук, и в България, и по целия свят. В последно време имах щастието да чуя на
живо много млади рокгрупи като The Pretty Reckless, Halestorm, The Virginmerrys, Odd
Crew... Нямаше вокодери, дръм машини и компютри – всичко бе органично, a залите
бяха пълни до пръсване с хора на всякаква възраст. Когато за пръв път на британската
сцена изгря рокдуетът Royal Blood, легендарният Джими Пейдж призна, че ги е следвал
тайничко от концерт на концерт като фанатичен тийнейджър. Гаражният рок от
седемдесетте също продължава да печели нови фенове дори днес – ако не вярвате,
питайте машината за хитове The Black Keys. Има ги и скитащите трубадури на новото
столетие – Джек Уайт, Асаф Авидан, Дан Ауербах, Джо Бонамаса, Бет Харт и много,
много други.
Вярно е, че музикално-промишленият комплекс продължава да бълва полуфабрикати,
но истината е, че неговата роля е намаляла значително в сравнение с миналото. Днес е
достатъчно да имаш талант, трудолюбие и лаптоп, за да достигнеш до милиони
слушатели по целия свят, без да се подлагаш на робовладелчески пакт с компании като
ЕМИ и Сони BMG. Не ти трябва радиоразпространение, скъп маркетинг, MTV клипове
и т.н. Всичко е далеч по-опростено. Истината е, че през живота си не съм слушал
толкова много музика, колкото в последните години. Монетизацията наистина е
проблем, но много от най-талантливите музиканти намират начин да се възползват от
новите реалности. Чикагската група ОK Go, да кажем, издълба своя собствена ниша на
световната музикална сцена с евтини, но изключително оригинални видеоклипове. Тези
хитри микропродукции им създадоха стотици милиони зрители, лоялни фенове и
стабилен доход от YouTube. Разбира се, клиповете са само носитeл и ако песните им не
бяха добри, те нямаше да имат успех. Бях на техен концерт, който беше разпродаден до
последния билет.
Боб Шнайдър – легендарният мултиинструменталист от Остин, Тексас, осъзна още
преди двайсетина години, че има особена връзка на живо със слушателите си. Концерти-
те му наистина са безпрецедентно преживяване – магия, която отсъства в студийните
му албуми. Съответно групата му прави по 250 концерта на година... и печели много
сериозни пари от тях. При това не само от билети. Обърнете внимание на снимката – на
нея държа флаш драйв, направен по образа на Шнайдър. Купуваш гo за десет долара пет
минути след края на концерта. На негo е записана всяка песен от спектакъла, който току-
що си преживял. Зад сцената има цяла идеално функционираща минифабрика за
зареждане на флаш карти, a феновете ги разграбват, за да се опитат да изживеят
концерта отново още на път за вкъщи в колите си.

Не ме е страх, че музиката ще загине. Загива само материята – хубавата, истинска музи-

ка е неуязвима. Защо, мислите, има „класическа“ музика? Защото безценните неща не
умират – те просто стават класически и продължават да дишат с хилядолетия, а ние...
ние със своята мъждукаща мимолетност се превръщаме в техния затихващ акомпани-
мент. Ако не сме се самовзривили или трансформирали в макропроцесори, след пет-
стотин години пак ще продължаваме да слушаме „Бийтълс“, Чарли Паркър, Клептън и
Висоцки. Те ще са се превърнали в... „класическа“ музика.

865
 Това, което наистина ме притеснява, сме ние самите. В последно време като че ли
всичко се стеснява – новинарският цикъл, капацитетът ни за концентрация, времето, в
което оставаме насаме със себе си, без някакъв екран пред очите си. Самата ни нервна
система като че ли вече не толерира съдържание, по-дълго от четири-пет минути.
Житейският ни фон е наводнен от толкова много надпреварващи се стимули, че не ни
остава време за онзи толкова важен вътрешен диалог, който тренира нашето
въображение. Преди година-две установих с тревога, че се отдалечавам от музиката –
бях се пристрастил към радиопредавания и подкастинги на политическа тема. Слушах
ги непрекъснато – в колата, докато тичах, докато пазарувах... навсякъде. Изплаших се,
защото усетих, че се променям, че ставaм циничен и раздразнителен, че започвам да
вземам решения в живота си, в които няма... музика. Трябваше ми усилие, за да се
прибера обратно в човека, който винаги съм бил, и да стигна до извода, че никога повече
няма да си позволя да живея без музика.
Някои от най-добрите ми приятели са или музиканти, или са свързани с музиката.
Някои станаха много известни, други – не толкова. Но нито един от тях не е забогатял
от музика... поне не материално. Никой не е построил палат. Никой не кара мазерати. И
това като че ли не ги притеснява. Те нямат нищо против да живеят чрез музиката, а не
от нея. Тоналната им, необременена от еснафщина философия е рецепта за щастие, към
което човек си заслужава да се стреми. И всички те са носители на някаква особена,
заразителна енергия, която ги разграничава от сивата, безоктавна действителност и кара
хората да гравитират около тях. Ако има нещо, което да съм научил от приятелите си
музиканти, то е, че ако в живота ти има песен, животът ти ще бъде песен.
Не смятам, че пълноценният живот е възможен без наличието на истинска музика, и
затова ми се струва толкова важно да не спирате да я откривате и слушате, независимо
дали е Булат Окуджава, или „Мегадет“. Между другото, ако се чудите дали някога в
истoрията на човечеството Булат Окуджава и „Мегадет“ са присъствали в едно и също
изречение, държа да ви уверя, че дори и да се е случвало, това със сигурност е първият
път, в който се появяват в две последователни изречения.

Преди няколко години момче на име Нейтън Лийч настрои китарата си и седна на
дървен, боядисан в светлосиньо стол в апартамента си в Южна Каролина. Срещу него
седна малката му сестра Ева. Нейтън беше метнал на гърба си леко шушляково яке,
купено нa Олимпийските игри във Ванкувър, а Ева бе боса и по шорти. Много от вас
сте ги виждали тези две хлапета, въпреки че едва ли знаете имената им. Нека ви
припомня. В този ден те бяха решили да изпеят заедно песента на групата Family of the
Year – Hero. Нещо ги бе накарало да се влюбят в композицията от момента, в който тя
ги бе навестила за пръв път по радиото. За щастие, майка им грабна камерата си, за да
ги запише. Минути по-късно Нейтън и Ева се превърнаха в неочаквана за самите тях
интернет сензация. Днес скромното им изпълнение в YouTube има десетки милиони
преглеждания. Аз съм отговорен за около стотина от тях. Между двете хлапета имаше
особена връзка. С цялата си акустична непретенциозност, песента им бе толкова
искрена, чиста и емоционална, че известно време я гледах всяка сутрин – просто за да
започвам деня си с усмивка. Малко по-късно реших, че трябва да се свържа с Нейтън.
Имах нужда от неговата помощ. Казах му, че за пръв път не пиша статия, история или
разказ, а молба. Молба към хората, които все още са в състояние да четат дълги молби,
да не губят вяра в музиката. Исках да разбера откъде е пристигнала тяхната песен и защо
е толкова силна. Как така без видимо усилие бяха проникнали в едно чуждо

866
произведение, за да го направят още по-хубаво и да се превърнат в част от него? Така
както навремето направи Шинейд О'Конър с най-големия си хит. Говорихме дълго и за
какво ли не. Нейтън ми разказа точно как са записали песента и ме увери, че са
използвали само малкия му лаптоп и евтиния Blue Yeti USB микрофон, който виждате
на видеото. И накрая ми каза нещо, което отдавна подозирах: че страшно обича сестра
си и тя е най-добрият му приятел. Понякога дори успявала да го разсмее телепатично –
без да изрече и една-единствена дума. „Според мен – каза ми Нейтън, – хората реагират
по този начин на нашето видео, защото те усещат неговата автентичност.“
Днес пак слушах песента... и пак не успях да ѝ се противопоставя. Мелодията усети,
че може да се довери на хлапетата, и те я вляха без никаква принуда в чаровната си
двойна хармония. Неусетно песента се настани удобно между тях... простичка, хубава
песен – песен за малките големи проблеми на младостта, за обречените мечти, за
стремежа ни да открием мястото си в един свят, в който повечето места вече са
продадени. Гледах за кой ли път двете щастливи, пеещи деца и се замислих за това колко
е прекрасно, че за броени секунди няколко струни и два гласа могат да обезоръжат
напълно побеснелия живот; че така, както тялото ни не може без въздух и вода, така и
душата ни не може без музика; че в нейното хармонично наречие чака да бъде открито
нашето спасение като човечество; и че сигурно е много, много хубаво да имаш брат или
сестра – някой, за когото да се тревожиш, грижиш и обичаш по по-особен начин...
Начин, който хора като мен никога няма да разберат.
Нейтън и Ева нямаха сценични костюми, грим и аудиосистема. А сцената? Ето какъв
бе декорът им. Две отворени бутилки вино. Няколко мръсни чинии в мивката. Машина
за кафе. Хладилник с четири-пет магнита. Пластмасов панер за пране. Печка. Бутилка с
калциеви таблетки. Паничка с вода за кучето. Всичко бе на мястото си – точно там,
където бе решил да го постави непринуденият хаос на кухненското ежедневие. Нямаше
го само Тери Ричардсън. А трябваше да бъде тук, вместо да завира обектива си в
млечните жлези на Ким Кардашиян. Тя няма работа на корицата на „Ролинг Стоун“.
Ким Кардашиян не е нищо повече от директор по маркетинг на собствения си задник.
Ако има някой, който да заслужава корица, това са негримираните деца, които от
собствената си кухня дариха със спонтанно и искрено вдъхновение десетки милиони
хора по света. Но поне за мен списанието е без значение, защото съм им толкова
признателен, че днес ги сложих на корицата на своята любов към музиката.
В същото интервю, което вече споменах, Франк Запа сподели, че обича да слуша
българска народна музика. И в това има толкова логика. Знаете ли по каква земя
стъпваме? Това е земята на Орфей, на Райна, на Валя, на Никола, на Теодосий, на Веско
и на толкова много други музикални вълшебници. Музиката е в хромозомите ни, в
културата ни, в езика ни, в пейзажите ни, в страданието и триумфите на нашето минало.
Нека не го забравяме и ние, и най-вече нашите законодатели, и в крайна сметка това, за
което исках да ви помоля, е да правите музика. Изкомпозирайте, изсвирете, изпейте
нещо – дори да е дървена мебел, или филе миньон с гъби, или рекламна брошура.
Музиката е навсякъде и във всичко и човек трябва да се стреми към нейното създаване,
независимо дали е дърводелец, готвач или графичен дизайнер.
Мислите ли, че е случайно, че когато един от шедьоврите на най-големия разказвач на
нашето време бе екранизиран, във филма бе включена и сцената с Моцартовия дует от
„Сватбата на Фигаро“? Тя е от огромно значение и Морган Фрийман е прав – някои
неща са толкова красиви, че карат сърцето да те заболи и няма как да бъдат изразени с
думи. Натурата на повтарящото се ежедневие е такава, че тя неусетно ни обгражда в

867
стени и решетки, а цинизмът, разочарованията и безнадеждността се превръщат в
нейните жестоки тъмничари. Малко или повече, всеки човек носи в себе си своя
Шоушенк. И затова е толкова важно да можем да се вслушаме в тези благословени
гласове, които се реят по-високо и по-далече, отколкото човек има дързостта да си
представи, и да дадем възможност на една красива птица да размаха крилете си в нашата
безизразна малка клетка, да накара стените ѝ да се разтворят в нищото и поне за малко
всеки човек в Шоушенк да се почувства... свободен.

868
 Сезонът на мъглите
Иво Иванов, Канзас
21 ноември 2017
https://offnews.bg/nashite-avtori/sezonat-na-maglite-669734.html

Клара знаеше как да махне предпазителя и да зареди пистолета. Знаеше точно къде
иска да го насочи. Знаеше, че ще ѝ е достатъчен един-единствен прецизен изстрел.
Трябваше само да се промъкне тихичко, на пръсти покрай спящия си съпруг и да извади
неговия Люгер П06 от кожения му кобур. Фриц едва ли щеше да се събуди. Дишаше
равномерно. Алкохолът и умората го бяха дарили с дълбок, невъзмутим сън. Голата му
глава проблясваше ритмично в полумрака с всяко дълбоко вдишване. Да, Фриц нямаше
да се събуди и тази нощ Клара Имервар – една от най-забележителните дъщери на
велика Германия, щеше да стреля... Ръката ѝ нямаше дори да трепне.

Това, далечни приятелю, е действителна история. Не мога да повярвам, че си решил

да я прочетеш, и то точно днес, в епохата на гаснещото четене. Дано се добереш до
самия ѝ край, защото тя е от онези своеволни притчи, които отказват да се впишат в сто
и четиресет символа или в триминутно видео. Някак от само себе си това се превърна
преди всичко в история за мъглата. Може би затова отлагах толкова дълго да ти я
разкажа; просто думите изчакваха да дойде есента – сезонът на мъглите. И ето че сега
съм седнал в кафенето „Хенри’с“ на Осма улица, на любимата си маса до прозореца.
Сигурно ще пиша шест... седем… осем часа – цяла една събота. Няма значение – този
разказ вече не търпи отлагане. Тротоарът, минувачите, дъждът са се настанили удобно
в голямата мокра витрина – посърналите експонати на елегичния ноември. Нека ги
оставим тук, а ние, ако нямаш нищо против, ще се качим в машината на времето. Така
е – всяка история е машина на времето. Ако кафето е хубаво и ако успеем да я построим
869
достатъчно надеждна и истинска, тя ще ни отнеме от настоящето и ще ни отнесе при
себе си и своите герои, където и да се намират те. Някои разкази следват строга, линейна
хронология. Други... други обичат хаоса и ни подхвърлят безцеремонно в различни
точки на пространството и времето. Тази е от вторите – недисциплинираните,
непредвидими, самозабравили се истории… историята на мъглата. Добре дошъл в
нейната машина на времето.

2 мaй 1915 г., квартал „Далем“, Берлин.

Отново сме тук, сто и две години в миналото – в нощта, в която щеше да се случи
нещо ужасно, нещо необратимо. Нощта, в която Клара Имервар (на снимката) сложи
нежната си длан върху дръжката на пистолета. Ето, съпругът ѝ наистина не се събужда.
Предпазителят е махнат, револверът е зареден. Клара се вглежда със свито сърце в
спящия мъж – нима това наистина е Фриц? Нейният Фриц Хабер?
Помнеше деня, в който се влюби в него – беше отдавна. Преди Фриц да се превърне
в знаменитост. Преди да бъде оповестен за един от най-гениалните хора в историята на
човечеството. Много преди да направи своето голямо откритие и да промени целия свят.
Със сигурност, години преди да се нанесат в тази прелестна къща. Но какво стана с
тяхната любов? Защо стиска дръжката на пистолет? Къде изчезнаха мечтите ѝ?
Големите и красиви планове? Защо вече не можеше да разпознае човека, дишащ в
тялото на съпруга ѝ? О, да – тя го обичаше... поне в началото. Още от деня, в който се
срещнаха на онзи урок по бални танци в Бреслау. Носеше се из залата стегнат и толкова
уверен – като опитен танцьор. Някак си... рационален. Помнеше двете остри рапири на
сините му очи, момчешкото лице и непослушните, вълнисти коси. Но това, което я
плени, бе интелектът му – енциклопедичната, омаломощаваща ерудиция. Можеше да
говори с него в продължение на часове за наука, история, поезия и философия. Това бе
най-важното за Клара, защото тя не беше обикновена жена.

Искаш ли да замразим за малко окъпаната в лунна светлина сцена и да прескочим в

миналото на тази забележителна личност, стискаща пистолет в дясната си ръка? Тя е
човек, от когото се възхищавам, и според мен бе изпреварила времето си поне с едно
столетие.

870
 1877 година, Бреслау, Прусия.
„Това дете е изумително!“ – възкликнала учителката ѝ още в първи клас. Невръстната
Клара Имервар изумявала всички с шокиращи познания, феноменална памет и
неограничено въображение. Но това не било всичко. Клара имала силен, независим
характер и добро, съчувстващо сърце. Още от най-ранна възраст било ясно, че в нейно
лице закостенeлите предразсъдъци на патриархалната ѝ епоха ще имат един всеотдаен
опонент. Всичко ѝ се отдавало с лекота, но това, което омагьосало малката Клара повече
от всичко, била химията – и как да не бъде? Та нали това е наука за шепата безценни
елементи, от които сме направени самите ние, храната, въздухът, водата, светът около
нас, цялата материя в Космоса. Ако ги разберем, ще разплетем дори най-големите и
древни тайни на Вселената. Клара искрено вярвала, че единствено науката е пътят на
човечеството към просветление – само тя би могла да му помогне да намери благородно
място в собствената си история и най-после да сложи край на войните, кръвопролитията
и варварщината. Пацифист до мозъка на костите си, Клара не искала да бъде
наблюдател, а двигател в тази история. Искала не просто да чете, а да пише любимата
си приказка. Но в края на XIX век от жените в Германия се очаквало да бъдат послушни
съпруги и усърдни домакини, не учени и химици.

Юни 2017, централната гара в Берн.

Току-що, без да знам точно защо, реших да се отклоня от пътя си. Случвало ми се е и
преди, така че не се изненадвам и реагирам с предсказуема покорност. Вече отдавна съм
научил, че няма полза от това да се съпротивлявам на инстинкта си за отклонение от
пътя. Трябва да се кача на влака за Цюрих в осем сутринта. Там ме очакват две срещи и
преспиване, а на следващия ден излитам за София. Но проклетият ми, неконтролируем
поглед се спира върху разписанието и си купувам импулсивно и крайно нелогично
билет за... Базел. Влакът тръгва след десет минути, така че стигам с тичане до перона.
Ако всичко се стече в моя полза, ще прекарам там осемдесет и четири минути и ще успея
да хвана връзката за Цюрих.

Вагонът ми е почти празен. Дори през юни сутрините тук са в състояние да хапят.
Навън е мрачно и студено. Прочутите пейзажи липсват, погълнати от също толкова
прочутата швейцарска мъгла. Базел. Отивам в Базел. Защо ли? Може би точно заради
мъглата. Тя ме дърпа... дърпа ме към града, който няма да имам време дори да разгледам.

Мъглата – едно от най-странните и мистериозни климатични явления. Безформена,

настойчива въздушна маса, наситена с микроскопични капчици вода. Понякога се
превръщат в кристали. Появява се сякаш от нищото, особено през есента, когато
въздухът започне да изстива по-бързо от земята. Парадоксално, ако караш в мъгла и
включиш на дълги, видимостта се понижава. Светлината на собствените ти фарове се
отразява в милионите миниатюрни стъкълца и те заслепява. Да, мъглата е в състояние
да прави странни неща. Тя може да се спуска, носи, покрива и поглъща. Да пълзи. Да
лепне. Да се просмуква. Колко са нещата на този свят, които са в състояние да се
просмукват? Течност, пушек, змия... мъгла.

871
 7 май 1898 година, университета „Бреслау“.

Напук на всички пречки и скептицизъм, Клара Имервар завърши висше образование

с блестящ успех, а на този ден прояви нечувана дързост, появявайки се на всяващия
ужас изпит „Bербандсекзамен“. Тестът е садистично творение на известната с
изобретателните си изтезания немска академична инквизиция и е създаден с идеята да
позволи само на най-надарените, всеотдайни и бих казал, луди студенти да бъдат
записани в програмата за докторат по химия. Клара става първата жена в Германия,
взела този изпит, при това без видимо усилие. На дванайсети декември 1900 година се
превръща и в първия доктор по химия от женски пол в Германия – не с отличен... с
феноменален успех! Дисертацията ѝ е на тема „Разтворимост на металните соли“.

След като получи своята степен, Клара положи лична клетва. „Никога – каза младата
доктор Имервар – няма да използвам позицията си, за да сторя каквото и да било в
противовес на нещата, в които вярвам – преследването на истината и развитието на
достойнството на науката – за да ѝ помогна да достигне до висините, които заслужава.“
Клара не взе докторат само за себе си – тя отвори вратата за хилядите потиснати до този
момент мечтателки, които щяха да я последват в новото време.

20 март 1909 г., Карлсруе.

Фриц Хабер

„Тече! Тече! Макс, ела да видиш!“ Фриц Хабер – мъжът, чийто пистолет един ден ще
се озове в ръката на Клара Имервар, тича и крещи като обезумял от етаж на етаж в
търсене на асистента си Макс Майер. Току-що нещо много, много важно се бе случило
в тъмната му лаборатория. Нещо, на което и аз, и ти, далечни приятелю, дължим част
от себе си. Когато най-после Макс е довлечен в лабораторията на доктор Хабер, той не
може да повярва на очите си. Невзрачна безцветна течност с безпогрешна миризма капе
872
пестеливо, но уверено от кранчето на няколко скачени метални цилиндъра. Това, за
което мечтаеха, за което бяха работили с години и което мнозина смятаха за
невъзможно, се бе превърнало в неоспорима, тънка струя реалност! Светът никога
повече нямаше да бъде същият. Гений! Доктор Хабер е гений!

О, да, Макс е прав, няма никакво съмнение – доктор Хабер е гений, от тези, които се
раждат веднъж на сто години. Докоснат от Бога, или слънцето, или Буда – в зависимост
от това в какво вярвате. Но нека обясня защо.

Пустинята Атакама, Чили, 1900 година.

Защо ни доведе точно тук и точно сега машината на времето? Не е случайно, но нека
първо ви представя един стар наш приятел – стръкчето пшеница. Без него сме буквално
загубени, особено през 1900 година. Населението на земята е едва милиард и половина,
но дори това се оказва твърде много за изтощената почва и нейната животодаряваща
рожба – житото. Планетата ни вече не е в състояние да произвежда достатъчно от
растенията, с които се храним и ние, и нашият добитък. Проблемът се нарича... азот.
Стръкчето пшеница го иска под формата на нитрати – той ѝ е жизненонеобходим.
Азотът е един от строителните материали на органичната материя. Той е в протеините
ни. В ДНК-то на всяко живо нещо. Но земната почва – кухнята на нашата планета,
изнемогва под натиска на стихийно нарастващото човечество. Азотът е в естествените
торове, разбира се, но те са недостатъчни. В основен източник се превръщат чилийската
селитра, открита тук, в пустинята Атакама, както и депозитите от гуано в Южна
Америка. Тези залежи хранят целия свят и стават толкова важни, че за тях се водят
войни. Запасите от тези ресурси обаче са ограничени и се очаква да бъдат изчерпани за
броени години.

Няма достатъчно азот – няма достатъчно храна. В края на XIX век става ясно, че
човечеството е изправено пред ужасяваща криза. Глад, болести и отчаяние надвисват
като дамоклев меч над целия свят. Нужно е някакво решение. Нужен е спасител. Някой
гений. По възможност много, много... рационален. Оказва се, че името му е Фриц Якоб
Хабер.

Прусия, 1868-1910 г.

Рационалността винаги е била от огромно значение за Фриц Хабер. Тя се превръща в

осмислящ механизъм и мотиватор на всяко негово действие. За Фриц теоретичното
научно богатство винаги е било най-вече пътека към практиката. Рационалност – той ѝ
принадлежeшe още от съвсем малък. Може би затова напусна синагогата и прие
християнството въпреки гордите еврейски корени на семейството си. Та нали никога не
би постигнал целите си, ако бе останал евреин в морето от институционен
антисемитизъм, властващ в Прусия. Химията го влечеше от малък и особено
физикохимията – възможността да манипулира елементите и техните съединения, да ги
направи по-рационални. След като изгради зашеметяваща академична кариера и си
спечели името на феноменален лектор и ерудит, Хабер реши да се заеме с нещо по-
практично. Беше време да спаси света от глад и мизерия. Фриц искаше да дари
човечеството с азот и знаеше точно къде да го намери – на най-очевидното място – в

873
голямото навсякъде. Въздухът, който дишаме в момента, е 78% азот – планетата ни e
буквално опакована в него. Хабер искаше да го фиксира – да го грабне от атмосферата
и да го превърне в амоняк. Ако успееше, човечеството щеше да получи неизчерпаем
източник на азотни торове. Край на глада! Край на мизерията!

Но Хабер имаше много сериозен опонент – старата, долна, опърничава вещица,

наречена тройна ковалентна връзка. Сигурно я помните от учебника по химия в осми
клас. Тази негодница е една от най-здравите, неразрушими връзки в природата. (Дори в
Народното събрание няма да намерите такива връзки.) В нейната кокалеста прегръдка
двата атома на азотната молекула (N2) не могат да бъдат разделени и си витаят нагло в
атмосферата, напълно недосегаеми за растенията. Фриц обаче бе твърдо решен да удари
жесток шамар на тройната ковалентна връзка. Според собствените му изчисления, ако
успее да смеси атмосферен азот с водород под огромно налягане и висока температура,
двата атома ще получат така мечтания развод и ще бъдат превърнати в амоняк. За
подобен проект са му нужни екип, експериментална апаратура и средства. За целта
Хабер се свързва с баденската фабрика за анилин и сода, позната ни под името BASF.
Най-вече поради репутацията му зa рационалност шефовете на най-големия химически
концерн в света отпускат необходимите средства. Това се оказва много, много мъдър
ход.

Август 1901 г., Карлсруе.

Нямам представа дали Фриц е обичал Клара. Не съм сигурен дали свръх-
рационалните хора могат да обичат. Знам със сигурност обаче, че е бил привлечен от
нея. От красивото лице, златистите къдрици, перфектна фигура и изключителен
интелект. Поискал е ръката ѝ почти веднага след тяхното запознанство. Тя отказала, но
не защото не била влюбена в него. Искала първо да постигне целта си. Да стане учен и
да докаже на себе си, че няма нужда да разчита в живота на мъжки попечител. Фриц не
се обезверил. Кой знае, може би именно независимостта на Клара го е амбицирала
допълнително. Единайсет години след своята първа среща двамата най-после сключват
брак. В началото Хабер поощрявал научната кариера на съпругата си. Клара изнасяла
лекции, но бързо започнала да се натъква на стена от мъжки шовинизъм. Това, което
особено я наранило, били злобните слухове, че известният ѝ съпруг пишел нейните
лекции.

Март 1909 г., лабораторията на Хабер.

На този етап Фриц вече бе прекарал дълги години в безплодни опити да фиксира азот
от въздуха. Имаше няколко големи проблема. Първо – огромното налягане и
температура, които се опитваше да постигне, унищожаваха апаратурата, преди да може
да бъде постигната желаната реакция. Хабер дори загуби един от колегите си в жестока
лабораторна експлозия. Рационалността, разбира се, надделя над емоциите и
експериментите продължиха почти веднага след инцидента. В крайна сметка прочутият
инженер Роберт Ле Росиньол конструира специален цилиндър, направен от кварц и
подсилен със стоманена жилетка. Това позволи да бъде постигнато чудовищно налягане
от двеста атмосфери и температура от шестстотин градуса. Но и това не бе достатъчно
– Хабер знаеше, че му е необходим катализатор. След дълги, мъчителни разходки из

874
цялата Менделеева таблица той го откри в лицето на елемента осмий. И ето че на 20
март 1909 година доктор Хабер тичаше обезумял от щастие из сградата в Карлсруе – от
устройството му течеше чист, благословен амоняк!

Малко по-късно химикът Карл Бош замени скъпия катализатор осмий с желязо и
индустриализира синтеза на амоняк. Благодарение на процеса на Хабер, светът получи
достъп до неизчерпаеми синтетични торове и задоволи завинаги апетита на
земеделските посеви към азота. В следващите десетилетия населението на земята
набъбна лавинообразно и в момента е над седем милиарда. Повечето от тези хора
нямаше да съществуват без откритието на Фриц. Сигурно и нас нямаше да ни има. „Брoт
аус луфт!“, гръмнали немските вестници – Хабер бе направил хляб от въздуха! Не е
преувеличение. Казват, че половината от азота, който се намира в тялото ни в момента,
се дължи на процеса на Хабер. Ние, приятелю, имаме Фриц Хабер чак в протеините си!
След като му бе присъдена Нобеловата награда, Фриц изнесе запомняща се реч. В
нейния край той заяви, че човечеството сигурно скоро ще открие по-ефикасен метод за
синтез на амоняк. Сто години по-късно това още не се е случило. Днес светът
произвежда сто и седемдесет милиона тона амоняк на година чрез процеса на Хабер. Би
могло да се каже, че той е отговорен за съществуването на повече хора по света,
отколкото който и да е друг човек в историята.

Нека обаче не забравяме, че Хабер е преди всичко рационален. Находчивият му

договор с BASF гласял, че Фриц ще получи пфениг и половина за всеки тон, произведен
чрез неговия метод. Само за няколко години Хабер става милионер.
Берлин, 1911 година.

Слава, пари, влияние. Фриц е на гребена на вълната. Движи се в най-реномираните

научни кръгове и става близък приятел със светила като Айнщайн и Макс Планк. Търка
рамене с министри и милионери и често говори със самия кайзер Вилхелм, който
проявява жив интерес към неговите научни занимания. Никой не е изненадан, когато
Хабер поема кормилото на новосъздадения Институт по електро- и физикохимия в
Берлин. Семейството, което вече включва и малкия им син Херман, се мести във
великолепния си нов дом в един от най-скъпите квартали на немската столица. За
броени месеци институтът на Хабер печели реномето на водеща сила в световната
химия. Инвестиции валят отвсякъде. Клара обаче не е щастлива. Напротив – тя тъне в
жестока депресия. Фриц вече не смята научните ѝ аспирации за... рационални.
Амбицията му е изконсумирала мечтите на съпругата му. Той има нужда от жена, която
да се грижи за домакинството и да обслужва многобройните му високопоставени гости.
Клара се превръща в безгласна хаус фрау – това, от което винаги се е страхувала.

Юни 2017, някъде между Берн и Базел.

Влакът ми продължава да се плъзга озадачаващо безшумно в мъглата. Най-големият
плюс на Швейцария, разбира се, е нейният национален флаг, но на едно от следващите
места без съмнение се нареждат шокиращо пунктуалнитe ѝ железници. Знам, че няма
да подраним или закъснеем. Пристигаме точно навремe. Имам осемдесет и четири
минути до влака за Цюрих. Нито повече, нито по-малко. Нещата се усложняват, след
като си изкълчвам глезена на слизане от вагона. Отбивам се в цветарския магазин на

875
гарата и купувам два карамфила, които струват само с два-три франка повече от
допустимото. Знам къде отивам, но все още нямам представа защо.

Трамваят ми се поклаща по старите улици и минава по моста над голямата река. Оттук
по вода мога да стигна чак до Русе. Откога ли не съм бил там? Десетилетия... А толкова
го обичам този хубав град. В него прекарах някои от най-тежките, но и най-незабравими
моменти в живота си. Поделението ни беше на две крачки от реката. Казармата не беше
лека в онези години, особено през зимата. Човек просто се опитваше да оцелее от цигара
до цигара, без да изгуби разсъдъка си. Будеха ни в пет часа и правехме десет зъзнещи
обиколки на плаца. Разбираемо е, че повечето войници ненавиждаха сутрешния крос –
шаячните ни панталони бяха като родопски губери, а единственото цензурно нещо,
което мога да кажа по адрес на прословутите обувки, познати във войнишкия фолклор
под нежното име цинтари, е, че всяка от тях тежеше колкото трабантче.

Аз обаче обичах тези двайсет минути на плаца. Тичането винаги ми е допадало.

Харесваше ми възможността да остана насаме с дистанцията и себе си, да вкарам в
синхронен ритъм мислите и краката си. Всяка сутрин се втурвах с готовност да тичам,
докато един ден не започна да пристига... мъглата. Идваше на гъсти, мълчаливи талази
от другата страна на Дунава, където Чаушеску беше намерил за уместно да построи
завод за хлор. Беше го закачил като ръждясал орден на простащината за ревера на река
Дунав. Пускаха го на пълни обороти нощем, така че в пет сутринта отровна мъгла
поглъщаше цялото поделение. Хлорът се впиваше в дрехите и кожата ни, пареше
сладникаво гърлата и дереше яростно очите ни. Понякога след тичане имах чувството,
че в дробовете ми се провежда турнир по фехтовка. Студ, цинтари и хлор – цяло чудо
е, че оцеляхме. Особено като се има предвид на какво е способен хлорът в малко по-
голяма концентрация.

Покрайнините на Ипър, Белгия, 22 април 1915 година.

876
 Тук сме, макар че едва ли е безопасно. Първата световна война е в разгара си, а Ипър
е на самата фронтова линия. Разказът ни е попаднал сред германските окопи и от време
на време над главите ни прехвърчават куршуми. Група офицери и войници се суетят
възбудено, следвайки строгите указания на един добре познат на всички ни лауреат на
Нобелова награда. Всъщност Фриц Хабер е почти неузнаваем под пруската си
униформа. Вече напълно е загубил косата си, а афинитетът му към бирата и кулинарните
авантюри го е удостоил с почетно коремче. Под рошавия му кайзервилхелмски мустак
се търкаля миризлива мокра пура. Фриц е тук в търсене на любимата си рационалност.
Под негово ръководство войниците разтоварвaт 5700 стоманени цилиндъра, изпълнени
със 167 тона хлор. Подредени са в шесткилометрова линия, насочена към френските
окопи. Хабер изчаква най-подходящия полъх на вятъра и дава сигнал. Вентилите на
газовите бутилки са отворени едновременно. Зловеща жълтеникава завеса се простира
в бавно траурно шествие към озадачените войници. Mъгла... Мъгла на смъртта. Казват,
че откъдето минела, тревaта увяхвала и птици падали мъртви от небето. Както винаги,
Хабер беше изчислил всичко – хлорът е по-тежък от въздуха и след като вятърът го
докара до окопите, газът пропадна директно в тях. Фриц знаеше идеално и свойствата
на 17-ия елемент – веднъж попаднала в дихателните пътища, хлорната молекула реагира
с влажните мукозни мембрани и се превръща в солна киселина. Тъканите и aлвеолите
биват разядени отвътре и дробовете – наводнени с течност. Хиляди френски пехотинци
буквално се удавиха на суша. Очевидци твърдят, че след газовата атака гледката била
ужасяваща: труповете били синкаволилави от хипоксия, а лицата им – изкривени в
жестоки конвулсии. Лишени от въздух, някои се опитали да разкъсат дрехите и дори
гърлата си. В този ден Фриц Хабер не само лично уби хиляди хора, но създаде първото
средство за масово унищожаване в света и собственоръчно сложи началото на
химическото оръжие.

2 май 1915 година, Берлин.

Фриц вече е у дома. Германия го посреща като герой и веднага е повишен в чин
капитан. Въодушевен от собствената си рационалност, Хабер не може да си намери
място от щастие. Но Клара... Клара е съсипана, разтърсена и ужасена. Всичко, в което
винаги е вярвала, бе стъпкано от нейния собствен съпруг – човекът, заради коготo
пожертва кариерата си; бащата на детето ѝ. Когато научава за химическото клане в
Ипър, Клара заявява публично, че този акт е поквара на самите идеали на науката и
нечовешка варварщина. Тя прави отчаян опит да убеди мъжа си да се отрече от
зловещата си дейност. Отговорът на Фриц е да обвини жена си в липса на патриотизъм.
Конфликтът между двамата не е просто семеен – той е екзистенциален. На втори май е
организиран пищен банкет в чест на триумфа на Хабер в Белгия.

Ние знаем още от първия ред накъде отива тази история. Вече сме били тук, в тъмната
спалня. Знаем, че бирата, деликатесите и патриотичните песни са потопили Фриц в
дълбок сън. Че е късно... Твърде късно за връщане назад и револверът му вече е в ръката
на доктор Клара Хабер – Имервар. Обезвереният xуманист в нея шепне: „Няма друг
изход, Клара! Нима не помниш клетвата си? Всеки дъх, всяка секунда са съучастие в
чудовищно престъпление срещу човечеството. Трябва да направиш нещо – да извадиш
себе си от уравнението на разрухата“. Клара излиза в градината зад къщата. Насочва
пистолета право в сърцето си и дръпва спусъка. Изстрелът отеква в притихналия

877
квартал, но не успява да събуди Фриц. Дванайсетгодишният Херман обаче скача на
крака и открива майка си обляна в кръв върху свежата трева. Клара Имервар издъхна на
втори май 1915 под звездите в ръцете на малкия си син, когото обичаше повече от
всичко.

3 май 1915 година.

Трагедията си е трагедия – рационалността си е рационалност. Още на сутринта Фриц

заминава на Източния фронт, за да организира нова химическа атака, този път срещу
руските войници, оставяйки сина си и прислугата да се оправят с кошмара у дома.

Хабер продължава опитите си да се отдалечи още повече от своето еврейско потекло,

а немският му патриотизъм започва да поглъща останалата му самоличност. Фриц
сякаш иска да надгерманничи германците – готов е да посвети силите и живота си на
райха. Изобретява нови пъклени газове и развива далеч по-ефикасни методи за тяхното
разпръскване на фронта. Ръководи цели заводи, бълващи хлор, фосген и иприт (носещ
името на злополучния град Ипър). Под неговата егида институтът му изобретява и
първите противогази. Химическите оръжия обаче са само част от приноса му към
военния епос. По-малката. Амонякът, разбира се, не се използва само за торове.
Благодарение на процеса на Хабер, империята получава възможността да произвежда
азотна киселина и съответно експлозиви и боеприпаси в неограничени количества.
Казват, че без синтеза на амоняк Първата световна война щяла да свърши за броени
месеци, тъй като британската флотилия била блокирала водните трасета към
южноамериканските залежи от селитра. Може да се каже, че Фриц Хабер е отговорен
за смъртта на милиони.

Между другото, в светските кръгове отдавна циркулирали слухове за извънбрачните

похождения на Хабер и особено за близката му връзка с красива секретарка на име
Шарлот Нейтън. Той потвърждава слуховете, като се жени за далеч по-младата Шарлот
две години след смъртта на Клара. На сватбата Хабер се появява в униформа и лъскав
пруски шлем.
Берлин, 1919 година.

Войната е вече в миналото, но последствията са навсякъде. Разруха, безизходица и

бедност властват из победената Германия. Трябва да се вгледаме много внимателно в
самотната фигура, бродеща из сивите берлински улици, за да разпознаем Фриц Хабер.
Облечен е в дълъг балтон с вдигната яка. Лицето му е напълно погълнато от лакома
гъста брада, а плешивата глава – подслонена от голяма шапка. Но това е обяснимо –
когато собственоръчно си изтребил хиляди хора и милиони по света те смятат за
военнопрестъпник, трябва да предприемеш необходимите мерки за дегизиране.
Войната бе загубена, но бащата на химическото оръжие отказа да се отрече от
сатанинската си рожба. Той продължаваше да твърди, че газът е по-хуманен от
куршума, по-... рационален. Как успя да се отърве от военния трибунал, още не е съвсем
ясно. Още по-изумително е, че Хабер остава начело на своя институт. Химическите
оръжия са забранени от Версайския договор, разбира се, но той продължава тайно да
работи по тяхното усъвършенстване. През следващите няколко години съумява не само
да обогати немския арсенал, но и да помогне на Съветския съюз и Испания да изградят

878
своя собствена програма за бойни отровни вещества – най-вече за ужасяващия и
изобретен от неговия институт иприт.

Фриц също използва опита си с отровни газове, за да създаде селскостопански

пестициди. Един от тях е базиран на цианид и изтребва вредителите с нечувана
ефикасност. Наричат го „Циклон“.

1961 година, Йерусалим.

Хана Аренд е объркана. Очакваше нещо съвсем друго. Очакваше демон от

преизподнята, а пред очите си имаше един невзрачен, обикновен, смирен човечец.
Писателката е тук, за да отрази делото срещу нацисткия военнопрестъпник Адолф
Айхман. Самата тя бе успяла да избяга от концентрационните лагери на Вермахта през
1933 г. Но това, което вижда в очите на Айхман по време на процеса, е неочаквано. По-
късно тя ще го нарече „Баналността на злото“. Човекът, изпратил милиони на заколение,
гледаше на себе си просто като на бюрократ, следващ безропотно указанията на законно
избрания режим. Да, най-страшните чудовища не носят предупредителни белези. Те не
са карикатурни озъбени злодеи. Не ухаят на сяра, от зъбите им не капе кръв. Понякога
злото е облечено в баналност и мълчаливо послушание, а най-страшните престъпления
се извършват в името на логистиката. Айхман бе осъден на смърт. Баналността на злото
продължава да живее…

Октомври 1923 година, екватора, Атлантическия океан.

Фриц Хабер спази старинния моряшки ритуал при минаването на екватора. На

палубата на кораба „Вюртемберг“ има басейн. Фриц се гмурва в него с елегантен скок,
след което предлага три бутилки вино в дар на бог Нептун. Но легендарният химик
очаква нещо в замяна от властелина на моретата. Нещо много скъпо. Според
официалната версия е тръгнал за Буенос Айрес по служебна работа. Но всъщност
мисията му е строго секретна. Истината е, че не го интересува Аржентина, а огромното
водно пространство между Германия и нея.

Следвоенните години са истински кошмар. Неописуемата инфлация, съчетана с

репарациите, парализира страната и обезценява марката. И Хабер, и институтът му, и
цялата държава са в окаяно финансово състояние. Но Фриц има идея. План, според
който би могъл не само да изтръгне любимата си Германия от бедността, но да я направи
икономически независима завинаги. Известно е, че в морската вода има злато. Въпросът
е колко?! Според Хабер, ако концентрацията е пет милиграма на кубичен метър, от
океана могат да бъдат извлечени милиони тонове злато. Фриц създава изумителен
процес и лабораторна инсталация за изолиране на благородния метал от солена вода. За
подобен проект не е трудно да се намери спонсор и той е финансиран изцяло от
„Металбанк“. Те вярват в Хабер и в неговата... рационалност. Човекът, който бе
направил хляб от въздуха, този път бе решил да направи злато от морскатa вода! Защо
пък не!? Потенциалните последствия от този проект са толкова мащабни в глобален
аспект, че строгата секретност е от изключителна важност. Нужен е работен
експеримент, както и морски проби от различни точки на планетата. През юли 1923 г.
пътническият кораб „Ханза“ отпътува от Хамбург за Ню Йорк. На борда има 923

879
пътници. Между тях са Хабер и петима лаборанти, които са записани в пътния лист като
екипаж. В търбуха на кораба обаче е построена свръхмодерна тайна лаборатория за
анализ, а шестимата съмнителни „моряци“ сноват между нея и палубата в продължение
на целия път. Фриц е изобретил и футуристично устройство за вземане на проби от
кораба в движение. Сред пътниците плъзват слухове, че германците работят върху
революционен източник на енергия.

Пробите от това пътуване са незадоволителни и екипът на Хабер започва да кръстосва

моретата в търсене на солени съкровища. Той посвещава седем години от живота си на
този екстравагантен проект. Събрани са пет хиляди проби от всяка точка на света,
включително около пермафроста на Гренландия и Антарктика. За огромно
разочарование на Хабер, най-богатата му проба е с концентрация 0.05 милиграма на
метричен тон, което прави цялата концепция нерентабилна. Фриц е принуден да се
откаже, но продължава да вярва, че някъде по света има морски региони с голяма
концентрация на благородни метали. Това като че ли е единственият проект на Хабер,
който се оказва абсолютен провал.

7 април 1933 година.

Фриц е в окаяно здравословно и финансово състояние. Втората му съпруга го е

напуснала още преди няколко години. Вярно е, че се размина с международния съд, но
репутацията му не се отърва от трибунала на световната научна общественост. Милиони
хора гледаха на него като на масов убиец, а известни учени като Ърнест Ръдърфорд
отказват да стиснат ръката му.
Фриц е отритнат от света и отлъчен от социалните кръгове извън Германия.
На този ден новото правителство на националсоциалистите, водено от популиста
Адолф Хитлер, прие злокобния „Закон за реставрация на обществените служби“.
Според него всички граждани без арийско потекло трябва да бъдат незабавно
отстранени от обществени позиции. Хабер бе бягал цял живот от еврейската си
самоличност и въпреки това бе догонен с една безскрупулна крачка от нацистката
генеалогична машина. Военните му подвизи, християнската фасада, патриотизмът,
амонякът, Нобеловата награда – нищо нямаше значение. За нацистите той винаги щеше
да бъде просто „евреинът Хабер“. Фриц трябваше да подаде оставка от института, който
бе създал, и да уволни брилянтните учени с еврейско потекло, които беше събрал под
покрива му. Всичко, което бе строил в продължение на десетилетия, се разпадаше пред
очите му.

1902 г. Антикварна книжарница Ватенвил

Тук сме за да се срещнем с великия Херман Хесе. Той е написал две от любимите ми
книги. Който е чел „Степния вълк“ или „Сидхарта“ знае, че Хесе има усет към поезията.
Затова едва ли е изненадващо, че някои от стихотворенията му също се смятат за
шедьоври. Едно от тях се казва „В мъглата“.

Най-лошото качество на поезията е, че тя не може да бъде превеждана. Това също е

и най-хубавото ѝ качество. Както и да е – ще направя несръчен опит да преведа „В
мъглата“. Дано да не съсипя напълно неговия мрачен ритъм и елегантна меланхолия:

880
 Колко е странно да бродиш в мъглата!
Самотен е всеки камък и храст,
дървото не вижда дори съседно дърво във гората
и всеки е толкова сам.

Моят живот бе изпълнен с приятели,

когато светът бе облян в светлина,
но никого вече не мога да видя
сега, щом се спуска мъгла.

Така е – не може да бъде наречен мъдрец

тоз, който тъмнина не познава.
Ето я, иде – неизбежна и тиха,
и те отделя от всичко останало.

Колко е странно да бродиш в мъглата!

Животът е просто една самота.
Сякаш никой никого не познава
и всеки е толкова сам.

Август 1942 година, Освиенцим, Полша

Хилде Глюксман, съпругът ѝ, двете им невръстни деца и още 896 тръпнещи от ужас
души са въведени в голямо бетонно помещение, наречено бункер номер две. Хилде е
любимата племенничка на Фриц Хабер – дъщеря на сестра му Фрида. Децата треперят
в прегръдката на Хилде. Няма прозорци, но в стените на помещението има отвори. След
няколко минути през тях започва да прониква газ. Просмуква се... като мъгла. Секунди
по-късно всички умират в жестока агония. Газът е пестицидът „Циклон Б“ – създаден в
института на Хабер и одобрен за използване от Адолф Айхман. Милиони невинни души
са избити като насекоми с него и след това изгорени в крематориумите на Освиенцим.
Сред тях са много от най-скъпите приятели и близки на Фриц Хабер.

Януари 1934 година.

Самотата – мълчаливият убиец на отлъчените, вече бе единственият спътник на

Хабер. Фриц бе абсолютна развалина. Прогонен и предаден от страната, която обичаше
повече от човешкото в себе си, той се скиташе бездомен, забравен, болен и изоставен от
държава в държава и от град в град в търсене на някакъв смисъл – нещо, за което да се
залови. Най-после прави опит да погледне назад, да открие това, което е можел да бъде,
да се свърже отново с еврейските си корени. Дори обмисля пътуване до Израел. Алберт
Айнщайн е един от малкото хора, които може би от съжаление не прекъсват
кореспонденцията си с него. Един ден Фриц изпраща писмо на великия учен, в което
споделя следното:

881
 „…Това е голямата ми болка, големият ми страх – ще успея ли да продължа това,
което съм започнал, когато есенните бури на живота ме настигнат и около стъпките ми
се спусне студена, печална... мъгла.”

Междувременно cинът му Херман бе изпаднал в жестока депресия. Колко ли

опустошителна е била травмата от онзи ден, в който невръстното момче държеше
умиращата си майка в ръцете си? Няколко години по-късно Херман щеше да сложи край
на собствения си живот по същия начин – с куршум в сърцето.

Юни 2017, Базел.

Накуцвам върху нелепо изкълчения си ляв глезен по старите улици. Всичко е толкова
зелено. Толкова подредено. Базел... тук Херман Хесе е работил в прашнатa антикварна
книжарница „Ватенвил” преди повече от сто години. Тук е написал и своето
стихотворение „В мъглата“. И той е бил германец, и той – гений, отлъчен от страната
си... и той е спечелил Нобеловата награда. Така ми се иска да открия старата
книжарница или поне мястото, където някога се е намирала. Но нямам време. Остават
ми четиресет минути до влака, Стоя с два карамфила в ръка пред невзрачна каменна
плоча. Някъде под нея лежат останките на великия Фриц Хабер.

Смъртта го е заварила тук, в Базел, на 29 януари 1934 година в местен хотел на път за
Йерусалим. Влакът вече няма значение – усещам, че ако съм достатъчно търпелив,
самият гроб ще бъде благосклонен и ще отговори на моя голям въпрос. Малко преди
смъртта си Фриц е направил нещо шокиращо и нелогично. Нещо... нерационално.
Написал е завещание и в него е посочил, че иска да бъде погребан заедно със своята
първа съпруга – Клара Имервар. Останките ѝ са пренесени тук, в гробището Хьонли, и
сега почиват под тази малка каменна плоча редом до мъжа, който отне душата им. Ех,
Клара... Понякога човек се отклонява от пътя си, но понякога, по дяволите, пътят решава
да се отклони от теб. Съдбата не бе справедлива към Клара Имервар. Захвърли я на
перон без влакове, остави я в безпътица и без посока. Но тя не измени на себе си и на
своята чистота до последния си миг. На немски Имервар означава „винаги правдива” –
колко е хубаво да носиш името, което заслужаваш. Мисля, че започвам да разбирам
защо съм тук. Може би човек открива покаяние в погледа на неизбежното и греховете
стават по-релефни в блясъка на залеза. Фриц сякаш бе осъзнал нещо много важно в края
на дните си. Може би, макар и от гроба, бе пожелал да се пречисти в присъствието на
Клара. Може би най-после бе разбрал, че мозъкът и сърцето трябва винаги да бъдат
заедно. Може би е искал да изпрати послание до мен и теб. Може би е искал да ни
помогне да се изтръгнем от мъглата, в която самият той се лута цял живот. Защото
дълбоко в нея дори докоснатият от слънцето може да бъде заслепен от собствената си
светлина.

882
 Мъглата... мъглата в нас – тази, за която говори Херман Хесе. Усещаш ли я, далечни
приятелю? Тя пристига – банална, рационална и тройно ковалентна. Мъглата, която ни
пречи да видим контурите на истината и ни разделя от всичко останало. Тя се стеле,
спуска, лепне и пълзи – настойчива, безформена, бездушна маса. Уж прекрачихме в
новата епоха, но забравихме да затворим вратата зад себе си. И ето, мъглата пристига
от мрачните подземия на най-жестокото столетие в човешката история. Просмуква се
през процепите, през мълчаливата апатия, през отвора, оставен от куршума в сърцето
на Клара Имервар... като змия, като отровен газ... и ни поглъща. Мъглата е навсякъде,
приятелю – на всеки континент, във всяка точка на света. Появява се сякаш от нищото,
когато душата започне да изстива по-бързо от тялото. Точно днес – във второто
десетилетие на XXI век. Навярно затова съм тук. За да получа предупреждение. За да го
споделя с теб. За да сложа ръка на плочата. Да усетя и разрухата, и надеждата, вплетени
в трагедията, наречена човечество. Тръгвам си от гробището с карамфил в ръката.
Оставих едното цвете на гроба. За другото не намерих сили. Дано зарадва човека, който
го намери на седалката във влака за Цюрих...

Точно сега в кафенето „Хенри'с“ на Осма улица.

На масата има четири големи празни чаши. Усещам кoфеина да пулсира чак в
слепоочията ми. Дъждът отдавна е спрял. Витрината е потна. Няма мъгла. Писах осем
часа – цяла една събота. И знаеш ли кое е най-тъжното? Нито аз, нито ти ще стигнем до
края. Не – за съжаление, тази история ще продължава дълго след като аз и ти сме се
превърнали в азот. Историята на мъглата. Ние не можем да ѝ избягаме, да напишем края
ѝ, да спрем да гласуваме за нея, да я премълчаваме от генерация през генерация. Защо?
Защо колкото повече нещата се променят, толкова повече нашите грешки остават
същите? Защо след всички тези хилядолетия човекът продължава да бъде най-
устойчивото агрегатно състояниe на злото? И защо ли във всичко около нас – дори във
въздуха, дебне прозрението, че всяка секунда, всеки миг от нашето съществуване като
раса на тази земя е един безкраен и студен сезон – сезонът на мъглите?
Всяка история е машина на времето. Понякога може да ни пренесе дори в бъдещето.
Къде искаш да отидем? Сто? Двеста? Триста години напред? Някъде, където сигурно
ще сме се променили. Където ще сме сложили край на зверствата, ксенофобията и
883
самоунищожението. Където ще спрем да коленичим безропотно пред олтара на
рационалността? Където Фриц Хабер вече няма да се спотайва дълбоко в протеините ни
и надеждата веднъж завинаги ще спре да се прострелва в сърцето. Има ли такова място?

18 ноември 2317 година.

Пристигаме. Пътувахме точно десет букви, но тази история вече е много уморена.
Протягаме се и се оглеждаме с любопитство. 2017-а е толкова далече зад нас – три
столетия в миналото! Какво ли ни очаква? Време е да открием светлото бъдеще. Време
е да излезем от този разказ и от машината на времето. Изправяме се и правим своята
първа крачка напред... в мъглата.

884
 Онова едно нещо
Иво Иванов, Канзас
09 февруари 2018
https://offnews.bg/nashite-avtori/onova-edno-neshto-674530.html

На този свят има горе-долу петнайсет милиона ресторанта. От тях едва сто трийсет и
четири са отличени с най-голямото кулинарно признание – три звезди „Мишлен“. Най-
необикновеният от тези параклиси на хранително-вкусовата естетика се намира в
мрачен подлез на метрото и разполага само с десет места. За да се доберете до него, ще
трябва да отидете на спирката „Гинза“ в самото сърце на Токио и да се спуснете по
тесни стълби надолу към подземието. Не липсват двата задължителни белега на всяко
уважаващо себе си подлезно стълбище: стени, облицовани в тук-там изкъртени
керамични плочки, и премигващи флуоресцентни лампи.

Ако завиете вдясно, ще се озовете на перона на метрото. Ако обаче завиете вляво,
след няколко метра ще се натъкнете на странен ресторант, наречен Sukiyabashi Jiro.
Мястото е просто дупка в стената – коридорче със скромен дървен тезгях и десет стола,
наредени до него. Ресторантът дори няма собствена тоалетна. И въпреки това най-
големите коносьори на храна в света гледат на мястото като на светилище. Любителите
на суши идват тук така, както мюсюлманите ходят в Мека, а резервациите се правят с
месеци напред. Да получиш заветните три звезди „Мишлен“, е изумително постижение.
Да ги запазиш година след година, е още по-трудно. Но точно това бутиково параклисче
на гастрономията някак си се е озовало на върха на пиедестала и мястото му е абсолютно
непоклатимо. Причината е една-единствена и се казва Джиро Оно. Този слабичък и
мистериозен човек е смятан за най-добрия готвач на суши в света, а Япония гледа на

885
него като на национално богатство. Джиро е виртуоз на минимализма. Неговите
творения изглеждат относително семпли, но това впечатление е много, много измамно.
От десетилетия Джиро създава, обогатява и рафинира не толкова храна, колкото
вкусови преживявания.
Аз научих за него преди няколко години благодарение на великолепния
документален филм на Дейвид Гелб „Джиро сънува суши“.

Кадрите ме отведоха зад кулисите на една много особена съдба. Готвачът е посветил
седемдесет и пет години от живота си в усъвършенстванe на своя занаят! Седемдесет и
пет! Ден след ден, месец след месец, десетилетие след десетилетие в своя малък
ресторант в търбуха на токийското метро в преследване на химеричното
сушивършенство. Осемдесет и пет годишният Джиро е на крака зад тезгяха всеки божи
ден и не обича празниците, защото те го отнемат от работата му.
Храненето в ресторанта винаги се състои от двайсет различни хапки суши, буквално
изваяни като малки порцеланови скулптури от самия Джиро-сан. Всяко бляскаво зърно
ориз е послушно сгушено на мястото си. Всяка сочна, преливаща от аромат извивка на
апетитнoтo изкушение е елегантно оформена. Миг преди да поднесе хапкaтa на клиента,
Джиро нанася с четка върху нея тънък слой кадифен, полупрозрачен сос. Прави го с къс,
но уверен замах. Сякаш Леонардо слага последния щрих върху Джокондата. Но вместо
да попадне в „Лувъра“, секунда по-късно шедьовърът изчезва в устата на клиента, за да
се превърне завинаги в незабравимa кулинарна авантюра.
„Щом разбереш какво е призванието ти, трябва да се потопиш напълно в него –
споделя Джиро, – трябва да се влюбиш в работата си, да не се оплакваш от нея и да
посветиш живота си в усъвършенстване на своето майсторство. Това е тайната на успеха
и ключът към удостояването на човек с достойнство.“
Благодарение на реномето си, Джиро се снабдява с най-качествените и редки морски
дарове и вярва, че дълбоко във всеки от тях се спотайва все още неоткрит вкус. Животът
му е посветен на неговото освобождаване. Една от най-интересните му методики
например изисква чираците му да масажират месото на октопода по точно определен
начин в продължение на петдесет минути! Това не само прави пипалата много крехки,
но води до насищането им с неочаквано богат вкус.

„Понякога сушито пристига в сънищата ми – твърди Джиро – неочаквани идеи за

нови рецепти и комбинации. Налага се да се събудя, да скоча от леглото и да си ги
запиша.“

Но истината е, че подобни сънища не идват от нищото и навестяват само тези, които

са ги заслужили с много труд и всеотдайност.

„Аз правя едно и също нещо безброй пъти, подобрявайки го малко по малко. В мен
винаги има копнеж да постигна повече. Така че ще продължавам да се изкачвам нагоре
по планината, макар че истината е, че никой всъщност не знае къде точно е върхът.“

886
 Вярно е, че той е дарен с изключително чувствителни вкусови сензори и обоняние –
без тях не би могъл да постигне успехите си. Но небцето е по-малката част от
уравнението.

Това, че съм гледал филма за Джиро вече четири-пет пъти, е малко странно, най-вече
защото аз съм абсолютен лаик в областта на кулинарията и нямам отношение към
сушито. Честно казано, аз разполагам с небцето на болен от гнойна ангина суматрански
носорог, да не говорим, че съм в състояние да готвя предимно филия с масло. За мен
храната винаги е била основно източник на енергия. И въпреки това филмът не само ме
грабна и разтърси, но ме накара дори да преосмисля някои неща в собственото си
съществуване. Рецептите на Джиро за суши са далеч по-маловажни от рецептите му за
живот. „Това, което научих от него – казва синът му Йоши, – е винаги да гледам пред
себе си и над себе си. Никога да не спирам да се самоусъвършенствам. Винаги да се
стремя да надхвърля способностите си.“
Ако има нещо, от което не мога да освободя съзнанието си вече няколко години, то
това е самият край на филма. В последните кадри камерата открива Джиро, облечен в
черен балтон и голям каскет в един от вагоните на токийското метро. Изглежда изтощен
и крехък. Не е ясно накъде отива, а и може би няма значение. Влакът се носи
еднолинеен, последователен и акуратен. Джиро го разбира. Той вдига глава към окото
на камерата – взира се директно в нея – не казва нито дума. Kолелата тракат върху
релсите... лицето на Джиро се разтяга в усмивка – неочаквана, особена,
многозначителна усмивка. Сгъстяващият се мрак на последния кадър я отнема от
екрана... остава само тропотът на колелата.
Някой беше казал, че ако откриеш професия, която обичаш, няма да работиш нито
един ден в живота си. Това сигурно е така, но малцина са хората като Джиро, които не
само са открили призванието си, но са имали късмета, възможността и здравето да
шлифоват занаята си с всеотдайност и любов в продължение на десетилетия. Може би
най-безмилостен в това отношение е светът на спорта, където кариерите са толкова

887
брутално мимолетни, контузиите неизбежни и мечтите биват погълнати прекалено рано
от единствения непобеден съперник – времето. Но има и някои изключения.
Днес на едно море разстояние от родния град на Джиро започват Зимните
олимпийски игри и неговият легендарен сънародник Нориаки Касаи ще участва в тях за
немислимия осми пореден път! Подобно на Джиро, Япония гледа на него като на
национално съкровище. Останалият свят гледа на него... с неприкрито възхищение. Тази
година скачачът ще навърши четиресет и шест години! Този изумителен човек се
състезава вече три десетилетия и държи толкова много рекорди, че на книгата „Гинес“
ѝ е писнало от него.
Когато деветнайсетгодишният Нориаки се появи на първата си олимпиада в
Албервил, президент ни беше Жельо Желев, а футболистът Неймар още не беше роден!
На игрите в Сочи Касаи взе два медала: сребърен и бронзов, ставайки най-старият
скачач, стъпил на олимпийски подиум. Постиженията му са толкова абсурдни, че
останалите скачачи го наричат просто Легендата. Преди няколко години полският рапър
Колди записа хита си „Нориаки Касаи“, посветен на скачача. През 2014-та
финландската пънк група Van Dammes също издаде сингъл, вдъхновен от Легендата,
наречен „Мистър Нориаки Касаи“. Миналия месец австрийската ски федерация
организира официално събитие в негова чест, на което се появиха шестстотин гости!
Ски скоковете не са лесен спорт. Подобно на приготвянето на суши усилието
изглежда минималистично... но само на пръв поглед. Шанцата изисква непрекъсната,
фанатична, целогодишна подготовка. Необходима е абсолютна концентрация,
изключителна смелост и мобилизация на всяко мускулно влакно. Хилядите
приземявания водят до патологични промени в ставите, хронични болки и опасни
контузии.
Жестокият режим обаче е това, което често слага край на кариерата на повечето
скачачи. Той просто влиза в пълен разрез с нормалния начин на живот. Храненето е
проблем в този спорт и много от елитните скачачи страдат от анорексия. Борбата е
срещу гравитацията и съпротивлението на въздуха, така че на най-високо ниво
скоковете изискват оптимална тежест и форма на тялото. Нориаки не би могъл да се
храни в ресторанта на Джиро – всяка хапка и всяка калория се мерят и консумират по
график. Ако подобна спартанска дисциплина е трудна за един двайсетгодишен младеж,
то тя е почти непосилна за един мъж на четиресет и пет години.

Най-интересното е, че Касаи не е спрял да търси начини да подобри резултатите си,

да оптимизира стила си, да открива по-добра аеродинамична позиция във въздуха. Това,
че успява да поддържа формата си на такава възраст, е впечатляващо, но още по-
умопомрачаващи са плановете му за бъдещето. Следващите олимпийски игри са в
Пекин и той възнамерява не само да участва в тях, но да се бори за медал. Идеята му бе
да се пенсионира на петдесетгодишна възраст, но... след като се оказа, че по-следващата
олимпиада ще бъде почти със сигурност в неговия роден град Сапоро, скачачът заяви,
че не може да пропусне такава златна възможност. Ако не се е пребил дотогава, този
луд човек ще бъде на почти петдесет и пет години. Това означава четири десетилетия
по световните шанци, или, с други думи, една сериозна по продължителност кариера в
каквато и да било професия.

Преди броени дни Роджър Федерер мина с учудваща лекота през съперниците си по
пътя към своята двайсета титла от Големия шлем. Само няколко месеца преди трийсет

888
и седмия си рожден ден Федерер победи не толкова останалите тенисисти, колкото
концепцията за постъпателното движение на времето. Този неочакван ренесанс
всъщност започна миналата година пак на Откритото първенство на Австралия и се
дължи донякъде на великолепната игра на Григор Димитров.
Роджър се добра до финала, където го чакаше неговият най-голям кошмар – Рафаел
Надал. Дълги години испанската легенда беше неразрешима загадка за Федерер. Рафа
го бе елиминирал двайсет и три пъти – шест от тези загуби бяха на финали от Големия
шлем. Роджър беше особено безпомощен срещу гръмотевичния форхенд на Надал,
който генерираше сатанински топспин. Дивият фалц караше топката да отскача
неочаквано високо и дори безочливо да променя траекторията си във въздуха. Рафа
изглеждаше напълно възстановен от контузията си и всички очакваха логична загуба на
застаряващия швейцарец от вечно неудобния му съперник.
Но на полуфинала в Австралия Григор изигра незабравим мач срещу Надал,
докарвайки го до самия ръб на загубата. В крайна сметка Рафа спечели в пет инфарктни
сета, но Роджър усети, че в играта на българина се крие шансът му за победа над вечния
му съперник. Той гледа на видео внимателно всяка точка до късно през нощта в петък.
„Наблюдавайки Григор, имах чувството, че донякъде гледам себе си“, каза Федерер. С
малки изключения... Гришо беше намерил начин да елиминира до голяма степен
ехидния фалц на испанеца. Роджър реши, че ако иска да има шанс, трябва да направи
промяна, и на финала изненада съперника си, посрещайки форхенда му много ниско до
корта, преди топката да има шанс да отскочи и да го удари по челото.

Федерер спечели турнира и инерцията от тази победа като че ли продължава до днес.

Швейцарецът върши безпрецедентни за възрастта си неща. През лятото спечели
„Уимбълдън“ за осми път, при това – без да изгуби нито един сет в целия турнир, а
преди две седмици за кой ли път прегази и далеч по-младите си съперници в Австралия.
Федерер дори не се замисля за пенсиониране и тези, които се чудят как продължава да
доминира толкова дълго, трябва да знаят едно нещо:
Федерер тренира непрекъснато. Повече от всеки друг. Миналата година журналистът
Питър де Йонг попадна на една от тренировките му и беше изумен от неприкритото
удоволствие, с което Роджър изпълняваше хиляди на пръв поглед монотонни удари.
Така е в продължение на часове, всеки ден, вече повече от двайсет години. Федерер
ОБИЧА професията си. За човек като него дори тренировката е развлечение...
възможност за танц на най-хубавия дансинг в обятията на любимата игра. Казват, че
Роджър играе тенис дори когато не играе тенис. Той е винаги с него – в мислите му, в
плановете му, в сънищата му. Вярата, че дори на тази възраст може да се развива, да
стане по-добър тенисист, не го напуска нито за миг. „Обърнете внимание какво прави
Фед винаги между две разигравания на корта – казва Матс Виландер. – Той никога не
спира да върши нещо: или си играе с ракетата, или с топката, или удря извънреден удар
с откачен фалц, след като отиграването е свършило. Никой друг не прави такова нещо.
Никой!“

889
 Най-стойностните хора са устроени така,
че да се стремят към върховете
Публикувано седмица след изчезването на българския алпинист Боян Петров.

Иво Иванов, Канзас

10 май 2018
https://offnews.bg/analizi-i-komentari/naj-stojnostnite-hora-sa-ustroeni-taka-che-da-se-
stremiat-kam-varhove-680323.html
( https://www.facebook.com/ivo.ivanov.9041/posts/10214551096725234 )

„Сигурно сте чували прочутия цитат на Джордж Мелъри. Когато бил запитан от
журналист на „Ню Йорк Таймс“ защо всъщност иска да изкачи Еверест, той отго-
ворил простичко само с три думи, които днес са станали легендарни: „Защото го
има!“
Какво ли е имал предвид лаконичният британец?....

Планината е безпристрастен рефер на нашите най-дръзки решения. Тя не търгува, не

прави сделки и големият алпинист знае дълбоко в себе си, че цената на риска винаги ще
бъде точно толкова голяма, колкото струва животът му. Най-стойностните хора са
устроени така, че да се стремят към върховете... и към прозренията, открити по пътя,
водещ до тях. Върховете са красива мечта, старинен блян и осмислящо предизви-
кателство – единствена по рода си възможност да се изкачиш много високо в себе си.
Ако ги нямаше хората, които се стремят към най-опасните маршрути, едва ли щяхме да
постигнем каквото и да е като цивилизация.
А самото катерене... неговият процес е толкова освободен от условности, егоизъм и
предразсъдъци! Той е и медитация, и колективно усилие, и импровизация, и подготовка,
и безмълвен синхрон, и разговор с природата, и приятелство, и блажена самота, и
отговорност, и всепоглъщаща свобода. В най-чистия си вид катеренето е... джаз.
Опитните планинари често говорят за особено състояние по време на качване, което
не могат да опишат с думи... нещо, което пристига от само себе си – момент на
абсолютна концентрация и освобождаване. Усещане за хармонично съществуване
отвъд черупката на тялото – някаква древна транскомуникация между планината и
човека.
Преди време прочетох нашумелия дневник – пътепис, на легендарния скален катерач
Крис Шарма, който се опитва да опише това усещане по следния начин:
„Причината да започна да се катеря, беше да се освободя от себе си. От егото си… Да
спра да повтарям: Аз! Аз! Аз! Водата е толкова могъща. Иска ми се да се науча да се
движа по скалата като вода. Колкото повече се стичам по планината, толкова повече ще
я разбирам и толкова по-малко разстояние ще има между мен и нея. Ако това стане,
катеренето нагоре ще бъде съвсем естествено, като преливаща река, която помита моста,
без дори да му обърне внимание... Толкова е хубаво да си фокусиран, когато изкачваш
труден маршрут. Тези моменти са толкова непокварени; няма разделение между нещата
и няма нищо, за което да мислиш или да разбираш, защото всичко просто присъства.

890
Сегашното. Настоящето. Моментът. Всичко! Това да нямам умисли или очаквания, ми
дава много простор на действие и ми отваря възможността да попадна вътре в момента,
да катеря това, което ме вика, и просто да... тека.
Когато съм в това състояние, всичко идва от само себе си. Всяко мое движение
прелива в следващото и накрая, когато пристигна на върха, сякаш се събуждам от сън…
Катеренето е просто съществуване, начин да минаваш през времето, еволюция и растеж
от един момент към следващия... Това е всичко.“
Какво е имал предвид Мелъри ли? Никога няма да узнаем със сигурност, но може би
е искал да намекне, че човек трябва да стъпи на Еверест не просто защото го има, а
защото изкачването му е условието, което сме си поставили, за да ни има нас самите.“

891
 Иво Иванов: До десет
Иво Иванов, Канзас
29 септември 2018
https://offnews.bg/obshtestvo/ivo-ivanov-do-deset-688962.html

Поеми дълбоко дъх, вслушай се в собствения си пулс, преброй бавно и спокойно до

десет. Чак тогава вземи важно решение. Това е стар и може би поизтъркан съвет, но като
че ли е особено актуален днес, в епохата на импулсивните решения. Днес исках да ви
помоля за нещо, но понеже ми се струва важно и дори малко егоистично, не искам да го
правите, преди да сме преброили заедно поне до десет.

Едно

Едно момиче... или по-скоро една млада жена. Така е било писано, че я срещнах за
пръв път преди две години на най-тъжния етаж в най-тъжната болница. Навън бе юни,
но из тези коридори като че ли винаги е късна есен. Човек се движи по хладния под като
по студена ноемврийска алея. Листата капят, цветята съхнат, птиците отлитат... Някои
от вас са минавали по този смълчан коридор и знаят. Опитваш се да стъпваш бодро, да
вдъхваш увереност на походката си, но краката натежават с всяка крачка. Вратите на
стаите те подминават една по една безизразни, затворени и тъжни. В мълчаливия им
укор човек усеща прокрадващата се вина. Защо аз съм тук, а не там? С какво съм
заслужил да бъда от тази страна на вратата? От къде на къде си позволявам да ходя с
фалшива походка из тази късна юнска есен? Знаех, че момичето е много, много болно.
Но не знаех какво да очаквам. Болка? Отчаяние? Безнадеждност?

Две

Две болести... събрани в една. Бифенотипната левкемия е коварна двуличница. Дели

се стихийно, проклетата вещица, броди из клетките и сее разруха с два смъртоносни
кинжала: единият миелоиден, другият – лимфобластен. Тъкмо когато си повярвал, че си
се спасил от единия, тя започва да реже с другия. Болестта е рядка, упорита и ненаситна.
Когато почуках на вратата, там – на най-тъжния етаж в най-тъжната болница – вътре
бяха само двете – момичето и левкемията. Понякога очакванията се оправдават, друг
път се оказват неоправдани, а понякога... понякога, като в този случай, всички
очаквания се превръщат в объркани неочаквания. Нищо не ме бе подготвило за срещата
с изумителната млада жена в болничната стая. Тя бе на леглото, но усмивката ѝ бе
навсякъде. Тя грееше! Грееше във всяка нейна клетка. Нали се сещате? Това беше една
от онези усмивки, които не са просто извивка на устните. Тя беше в очите ѝ, в гласа ѝ,
в начина, по който се надигна от възглавницата, в цялото ѝ излъчване. Не знам какъв
сезон бе в коридора, но тук... тук светеше и беше юни.

Говорихме дълго – за рака, за живота, за хората, за Ланс Армстронг, за битките, които

я очакват. Не исках да ѝ досаждам с клишета и със старите опаковани фрази за това как
трябва да се бори, да не се предава и да вярва. Исках просто да говорим като двама
892
приятели. Вглеждах се внимателно и с опасение в очите ѝ. Страх ме беше, че ще открия
в тях онази мъждукаща паника – предвестника на отчаянието. Но нищо! Само усмивка!
Такова беше момичето... Спокойно, непринудено и силно.

Три

Три сестри... Ако има нещо, което да съм научил от Чехов, от безбройните приказки,
от „Крал Лир“... и от самия живот, то е, че когато три сестри се съберат на едно място,
нещата стават много, много сложни... за този, който има неблагоразумието да се изправи
срещу тях. Това се отнася и за болестта. Според законите, създадени от самата природа,
трите сестри са неудържима стихия. Вижте, бифенотипната левкемия може да има два
кинжала, но болното момиче – то има нещо много повече – то има две сестри. Едната
от тях – Татяна, ме откри, без да ме познава, преди повече от две години и ми каза:
„Може да си се срещал с всякакви хора, но не си виждал човек като сестра ми и сега е
моментът да го направиш. Защото е много болна и... има нужда от теб!“. Така, без да
знам с какво мога да помогна, се озовах в болницата – между думите си Татяна не бе
оставила никакво пространство за възражение. И се оказа права, разбира се – не бях
виждал човек като сестра ѝ. Но не знам дали тя имаше нужда от мен, или аз от нея.
Станахме приятели – истински, близки приятели, от тези, които усещат, че нещо липсва,
ако не са се чували или виждали няколко седмици. Другата сестра – Наталия, се оказа
идеален донор на стволови клетки, което, както ще видим след малко, е от огромно
значение. Болестта демонстрира недалновидност, защото не се сблъска просто с едно
момиче – тя се сблъска с три сестри. И те нямаше да я оставят на мира.

Четири

Четири години... Преди няколко месеца едно очарователно момченце стана на четири
години. Голяма част от тях е прекарало без майка си. Болестта я застигна малко след
неговото раждане. Химиотерапиите, усложненията, пункциите, операциите ще я държат
почти непрекъснато между болничните стени. Не можем да знаем какво е да се бориш
с една от най-ужасните болести, познати на човечеството, с дни, нощи, месеци, години,
докато бебето ти е далеч от теб. Онези моменти, в които детето ти прави първата си
крачка или казва първата си дума – те са безценни. „Болестта ми отне тези моменти – те
няма как да се върнат – казва момичето. – Но тя не можа да наруши връзката ни. Синът
ми е с мен, в моите мисли и в сърцето ми винаги и във всяка секунда, в която дишам на
този свят. Когато се роди, знаехме със съпруга ми, че искаме да го дарим с хубаво, силно
българско име. Нарекохме го Пресиян – на един от най-гордите и обичани български
владетели.“

Пет

Пет потвърждения...

„Помниш ли, когато се срещнахме за пръв път в болницата?“ – попита ме наскоро

момичето.

„Помня, разбира се! Очаквах съвсем друга ситуация, но ти беше толкова усмихната и

893
уверена, че аз самият се успокоих.“

„Знаеш ли, това беше най-тежкият момент в живота ми. Точно тогава, когато влезе в
стаята, бях на ръба на отчаянието. Беше точно по средата на унищожителна
химиотерапия и бях смазана физически. Заради нея се получи инфекция и некроза на
челюстта и небцето. Хората ги беше страх да ми трансплантират стволови клетки, без
да са направили сложна лицево-челюстна операция. Но никой не искаше да се наеме с
такава процедура, преди да са минали девет месеца без химиотерапия. От друга страна,
месеци без химиотерапия означаваха сигурна смърт. Общо взето, Параграф 22 – бях в
безизходица. Накрая ми казаха, че ще направят трансплантацията, но ми поискаха поне
пет потвърждения и подпис, че разбирам опасността от последствията и поемам цялата
отговорност. Пет потвърждения... Бях готова да дам и хиляда.“

Шест

Шест месеца на надежда… През януари миналата година след безброй перипетии
момичето получи стволовите клетки на сестра си. Те бяха усвоени с 98% успеваемост,
което е феноменален резултат. Трансплантацията мина идеално! Последваха почти
шест благословени месеца на тотална ремисия. Шест месеца у дома. Шест месеца със
семейството. Шест месеца с малкия Пресиян. „Днес съм най-най-най-щастливият човек
на света и летяяяяяяя!“, писа ми момичето.

Седем

Седем различни мнения... На шестия месец левкемията отвърна на удара с рецидив и

бласти в централната нервна система. Малко по-късно последва и втори рецидив. И
лезия в мозъка. Нещата изглеждаха отчайващи, но момичето нямаше намерение да се
предава. Нямаше да позволи малкият Преси да расте без майка. Лекарите обаче се
озоваха в непозната територия. Как да третират упоритата болест? Как да подходят към
нея? Последваха безкрайни комисии, специалисти, консултации. Седем различни
лекари – седем различни мнения, и в крайна сметка шест от тях се свеждаха до едно и
също обречено решение – да се откажат от лечението на мозъка, да налеят момичето с
химия и да видят какво ще стане. Изходът от този подход изглежда обречен, но... лъчът
на надеждата бе в седмото мнение. То пристига от клиниката по хемато-онкология в
Лайпциг. Лечение има! Надежда със сигурност има! Оказва се, че немските специалисти
имат протокол за третиране точно на нейния случай и вярват, че могат да вкарат рака в
ремисия, след което да направят втора, решаваща трансплантация на стволови клетки.

Осем

Осем спирки с метрото... „Хайде, кога ще дойдеш да ни видиш? – попита ме преди

няколко месеца момичето. – От вас е само осем спирки с метрото. От там ще те
посрещне мъжът ми и за нула време сте в Сливница.“ Няколко часа по-късно най-после
стискам ръката на съпруга ѝ, който, между другото, се казва Сокол (честна дума!).
Запознали са се като студенти в Пловдив. Било е истинска, неудържима любов. И като
всяка истинска любов, тя не само надживява болестта, но става по-силна заради нея.
След университета не могат да си позволят квартира в София и се озовават в Сливница,

894
където той собственоръчно стяга изоставената и необитавана с години къща на дядо си.
Влизаме в малката спретната къщичка. Домакинята ни посреща с добре познатата
неразрушима усмивка. Ако болестта се е опитала да я съкруши, със сигурност не е
успяла. Прегръщам неотразимия Пресиян. Усещам сърчицето му да се блъска весело в
прегръдката ми. Знам колко им е тежко. Левкемията отдавна бе лишила момичето от
любимата му работа. Сега цялото семейство се крепи на раменете на съпруга ѝ, който
работи нощна смяна във фабрика за кафе. Колко силен и добър човек! Какво ли са били
тези три години и за него? Как е успявал? Болниците? Работата? Разходите? Тревогите?
Къщата? Детето?

„Ние сме щастливи хора, Иво! – казва момичето, –защото се обичаме и сме живи.
Докато ни има и тримата на този свят, ще се радваме на всеки сегашен миг и ще се борим
за всеки следващ.“

Девет

Девет живота... „Казват, че котките имали девет живота. Колко ли тогава имам аз? –
пита момичето. – Колко пъти съм умирала... Колко пъти ме погребваха и отписваха
лекарите... Колко пъти бях на ръба на бездната... А ето че още съм жива. И ще
продължавам да живея по най-добрия възможен начин на този свят. Ще продължавам
да бъда майка на детето си, съпруга на мъжа си, приятелка на приятелите си. Виждала
съм болка, страх, безизходица и затова ми се иска да хвана ръката на всеки в моята
ситуация. И да им кажа, че винаги има надежда.“

Девет живота... наистина! Семейството едва свързва двата края, но благодарение на

добрината и благотворителността на хората от банката, в която е работило момичето,
парите за първата фаза на лечение в Германия бяха събрани. Хирурзите в Лайпциг
извършиха ювелирна операция и отстраниха тумора в мозъка, който се оказа
доброкачествен. Това беше чудо само по себе си, но още по-изумително е, че момичето
се върна в България без бласти. Всички те, които трябваше да бъдат смъртоносни, са
вече някъде в небитието. Момичето бе в ремисия! Оставаше само едно – най-важното в
борбата с левкемията. Без перфектна втора трансплантация всяка победа срещу тази
болест е временна. Цената е смазваща – 230 000 евро! С внезапно повишилите се
шансове за оздравяване семейството е уверено, че Комисията за лечение в чужбина ще
отпусне парите.

Десет

Десет долара... Наскоро един добър човек и голям българин, на когото се възхищавам
от години, бе изпаднал в кошмарна ситуация. За кой ли път! Малко са хората на този
свят, които са в състояние да се борят с превратностите на съдбата така, както го прави
великолепният български журналист Фори Караджов. Въпреки че е парализиран и
живее сам-самичък, Фори е професор в калифорнийски университет и води пълноценен
живот. Но след тринайсет операции, непосилни медицински сметки и невъзможност да
плати квартирата си, Фори бе изпаднал в цайтнот. Негови приятели направиха кампания
за набиране на средства в интернет. Идеята беше да му подадем ръка, да му помогнем
поне с нещичко и най-важното – да усети, че в този тежък момент не е сам. Написах

895
апел към съмишленици, приятели и познати във Фейсбук и споделих линка към
кампанията. След няколко дни хвърлих един поглед, за да видя дали е имало ефект.
Даренията, разбира се, бяха започнали да се стичат от сърцата на хората – дори тези,
които не го познаваха, бяха помогнали с каквото могат. Очите ми се спуснаха надолу
по списъка с дарители. Георги – 100 долара; Симеон – 20 долара; Виолета – 50 долара.
Ето, това са хубави имена... имена на добрината, казах си. И... изведнъж застинах!
Прочетох отново и отново едно от имената: Анастасия Арикова – десет долара.
Анастасия Арикова! Точно ти ли? Ox... не исках ти да даряваш, Наси! Знам! Със
сигурност знам, че си лишила от нещо семейството си, за да помогнеш на Фори. Tези
пари...са с по-голяма стойност за теб отколкото за повечето от нас. Можеше да зарадваш
Пресиян с някоя играчка. Или да си помогнете със съпруга ти за сметките...Но вие вече
знаете що за човек е Анастасия Арикова. Болното момиче е дало тези пари на човек,
когото не познава, с голяма усмивка, без дори да преброи до десет. Просто защото е
усетила, че някъде някой страда и има нужда от помощ.

Ето че преброихме заедно до десет и ти вече сигурно знаеш за какво ще те помоля.

Наскоро Анастасия преживя нов безмилостен удар – след многомесечно чакане
Комисията отхвърли молбата ѝ за лечение в Лайпциг. Нямам представа каква е
причината – може би просто няма достатъчно пари. Това е обяснимо; толкова много са
страдащите – невръстни деца, млади хора, майки и бащи. Здравната каса изнемогва.
Безизходицата сякаш е навсякъде. Иска ми се да крещя от болка всеки път когато видя,
че малко детенце се нуждае от огромна сума, за да оживее. Понякога се питам – защо
трябва да е така? Защо човек трябва да се бори не само срещу смъртоносна болест, но и
срещу смъртоносната система, която е индустриализирала тази болест по най-циничния
възможен начин? Защо човешкото страдание трябва да се осребрява? Защо трезорите на
рака са пълни до пръсване от Турция до Съединените щати? Но това е друга тема... тук
не е място за критика – неслучайно преброих до десет. Това е просто молба. Молба към
теб да помогнеш с каквото можеш на една болна млада жена, един Сокол и един
четиригодишен български владетел на техните сърца. Днес Анастасия е жива
благодарение на усилията на прекрасни наши лекари, но техните ресурси са изчерпани
и избавлението ѝ се намира на 1520 километра от нейния малък дом.
Така сме изградени от недалновидната природа, че рано или късно всеки човек става
пациент. Може би, макар и латентно, това прозрение винаги тлее някъде дълбоко вътре
в нас. Или може би просто добрите хора са повече от лошите. Каквато и да е причината,
не милионерите, а именно обикновените хора се отзоваха на отчаяния зов за помощ на
Анастасия... нейната последна надежда. За месец кампанията за нейното лечение събра
една четвърт от спасителната сума чрез интернет. Но болницата няма да я приеме, без
да е получила всичко в наличност. Нужни са още 170 000 евро. Но не това е най-
внушителната цифра. Нея можем да открием, ако се върнем в началото на нашето
преброяване до десет. Най-внушителната цифра е цифрата едно. Едно момиче... една
млада жена... един човек. Не изглежда много. Но е всичко. Ти си един човек. И както
във всеки човек, и в теб навярно я има същата тази искрица облагородяваща
съпричастност, която накара Анастасия да дари десет долара за човек, чиято душа
обичаше, без да го познава. Ние не сме богата нация. Българинът няма много пари, но...
добрината на нашата географска ширина има своя собствена таблица за умножение и
точно когато всичко изглежда загубено, е в състояние да ни дари с плюс безкрайност
вяра в човешкото. Ще кажеш: „Защо да дарявам точно на това момиче? Защо не на някой

896
друг?“. Добре! Направи го! Точно сега! Дори да не е на нея. Има хора на този свят, които
имат нужда от теб. Най-голямата благотворителност не е да дариш милион долара,
когато имаш сто милиона. Най-голямата благотворителност е да дариш един долар,
когато имаш само два. И ако решиш да се отзовеш на момичето, с което тe запознах,
искам да ти кажа нещо: с твоята помощ и нейната свръхестествена воля ще станем
свидетели на нещо изумително и ще осъзнаем, че не Анастасия се е разболяла от
левкемия… He – левкемията се е разболяла от Анастасия и нищо няма да може да я
спаси!

Така че поеми дълбоко дъх, вслушай се в собствения си пулс, преброй бавно и

спокойно до десет. Решението е изцяло твое:
Едно... Две... Три... Четири... Пет... Шест... Седем... Осем... Девет... Десет...

897
 Не гледайте тази снимка!
Иво Иванов, Канзас
23 декември 2018
https://offnews.bg/nashite-avtori/ne-gledajte-tazi-snimka-694385.html

Иво Иванов: „Честно казано написах го предимно за себе си...за да си припомня, че

може би най-логичното Коледно послание е че някои грехове не могат да бъдат
изкупени наготово...“

Микеланджело е изваял „Пиета“ през 1499 година. През 1917 година човечеството е
съединило два огромни океана чрез невъобразим междуконтинентален канал. През 1928
г. в зеленикавия мухъл в мазето на лондонска болница Флеминг е открил пеницилина.
През 1961 г. човешката цивилизация успя да изпрати човек в Космоса. Огромното,
пулсиращо обществено съзнание, наречено интернет, бе създадено в края на XX век.
През 2014-та архитектът Ейдриън Смит издигна сграда, висока 828 метра. През 2018-а
фотографът на „Ню Йорк Таймс“ Тайлър Хикс направи снимка... снимка на седем-
годишно момиче на име Амал. На арабски Амал означава надежда. Надежда – дума
толкова универсално красива, че е използвана за женско име във всеки език,
националност и култура. Фотографът се натъкнал на момичето, след като се бе добрал
с огромни усилия и с риск зa живота си до едно от най-опасните места на планетата –
Северен Йемен.

898
 Тайлър натисна копчето на апарата си тук, в оскъден санитарен възел в прашното
селище Аслам, точно преди два месеца. Невръстното момиче, което попадна в обектива
му, бе едно от милионите страдащи деца, станали жертва на най-голямата хуманитарна
криза в света. Семейството ѝ бе избягало от малкия си дом в Саада, прогонено от
варварските бомбардировки на саудитските военновъздушни сили. От три години Амал
и родителите ѝ бяха бежанци в собствената си държава и живееха в жестока немотия в
лагер, подложени на системно недохранване, болести и жажда. Домът им е направен от
слама, глина и пластмасови отпадъци.
Оставено без храна, тялото се обръща срещу себе си. В търсене на въглехидрати,
мазнини и аминокиселини човешкият организъм започва да разгражда собствените си
мускули и тъкани, да изключва една по една системите си... да се стопява. И тялото, и
желанието на душата да остане в него започват да се изплъзват бавно и болезнено в
нищото. Амал явно не беше яла храна от много, много отдавна.
Снимката ѝ не ми дава покой вече няколко седмици. Будя се по няколко пъти нощем
с настойчивия образ на момичето, витаещ и дращещ в пространството между клепачите
ми и съня.
Фонът на снимката е черен болничен матрак, който създава усещането, че детето е
увиснало в някакъв студен, беззвезден космос. Контрастът между лицето на момичето
и неговото тяло е шокиращ. Амал не гледа в обектива, а встрани и надолу. Лицето ѝ e
толкова красиво. С нежен профил и спускащи се около него ручеи от кестеняви
къдрици. Такова, каквото трябва да бъде лицето на всяко седемгодишно дете. Но тялото
ѝ... тялото ѝ е опустошено от съкрушителен глад и е ясно, че животът, който мъждука
сред развалините му, може да угасне във всеки един момент. Кожата ѝ сякаш е нанесена
като тънък слой боя с четка директно върху изпъкналите ѝ ребра. Вените са синкави
щрихи под полупрозрачен пергамент. Лявата ѝ ръка се е вкопчила в последните
остатъци от плът над гърдите и я дърпа към себе си, сякаш иска да я задържи поне още
малко, преди и тя да е отпътувала в небитието. Върху палеца на дясната ѝ ръка е кацналo
насекомо, но момичето няма сила да гo прогони. Детето вече го няма в погледа ѝ. Очите
ѝ не питат. Не говорят. В тях няма блясък. Няма дори болка. Само тиха тъга и
примиреност... и смазващо душата усещане за безпомощност.
В последно време сме започнали да живеем живота си във все по-кратки, забързани
интервали. Новинарският цикъл се стеснява. Спомените ни губят устойчивост.
Смисълът на това, което се случва около нас, става все по-хлъзгав. Истината сменя
притежателя си в зависимост от ехо камерата, в която е попаднала. Дори обективната
действителност сякаш е намерила начин да бъде субективна. Сигурно затова все по-
често гледаме, без да виждаме, слушаме, без да чуваме, регистрираме, без да осмисляме,
отминаваме, без да усещаме.
Не е ли интересно, че днес, в епохата на видеото, мултимедиите и дигиталната
преходност, фотографията не само че не изчезва, но продължава да разширява
влиянието си. Може би това е така, защото в своята неподвижност една стойностна
снимка ни принуждава поне за малко и ние да останем неподвижни. Да забавим ход. Да
се взрем в нея. Да надникнем в ъгълчетата и свивките ѝ. Да я разберем. Да осъзнаем
значението на момента, уловен върху нея, напук на неуловимата натура на времето.
Тайлър Хикс направи снимка, от която боли. От която човек не може да заспи. Според
мен това е нейната мисия и точно това я прави безценна. През последните три години
повече от осемдесет хиляди деца в Йемен са умрели от глад! Днес – в XXI век!
Четиринайсет милиона души живеят в жесток недоимък. Холерна епидемия е поразила

899
над един милион души! От началото на конфликта са извършени осемнайсет хиляди
саудитски бомбардировки! Осемнайсет хиляди! Много от тях са насочени срещу
цивилни мишени: болници, училищни автобуси, сватби, жилищни комплекси.
Невинните жертви са хиляди. Изселените са милиони. Разрухата е абсолютна и
постапокалиптична. Няма държава. Няма икономика. Няма инфраструктура. Няма вода.
Няма храна. Няма лекарства.
Може да говорим до безкрай за конфликта в Йемен. За древните вендети, втъкани в
тази част на света. За хутите, шиитите и сунитите. За геополитическите интереси на най-
могъщите държави в света. За това как Арабската пролет се превърна в неконтролируем,
смъртоносен ад и безумно преселение на народите. Истината е, че в тази кървава пиеса
всяко участващо лице е главен отрицателен герой. Не знам дали мирът в Йемен е
възможен, но това, което знам със сигурност, е, че има огромни индустрии и сили, за
които равновесието и спокойствието означават едно-единствено нещо – загуба на пари.
На девети август училищен автобус в Йемен бе взривен с ракета. Загинаха четиресет
деца между шест и единайсет години. Сред димящите останки бе намерен отломък от
оръжието. Оказа се бомба с лазерно насочване „ГБУ-12 Пейвуей II“, продадена със
значителна печалба на единствената държава в света, носеща името на управляващото
я семейство. Cъщата държава която реже на парчета неудобната истина и неудобните
журналисти и която в момента е купувач номер едно на оръжия от Съединените Щати
и Великобритания. Ракетата е произведена от „Локхийд Мартин“ наблизо до мястото,
от което пиша тази статия. Средствата за производството ѝ са осигурени чрез контракт
с Пентагона. Бюджетът на Пентагона се крепи върху парите, събирани всяка година от
сто двайсет и два милиона данъкоплатци. Аз съм един от тях. Може би затова не мога
да заспя. А и не трябва. Жестоките варварщини често се крепят върху безразличието на
обикновения човек. Всички кукловоди щяха да бъдат безработни, ако нямаха
марионетки.
Знаете ли какво иска да ни каже без нито една дума малкото, съсипано от глад момиче
от снимката? Да надраснем предразсъдъците си поне за малко и да се опитаме да
премахнем границите. Не държавните граници – тях стана ясно, че не сме дораснали
като цивилизация да премахнем поне още хиляда години. Не – другите, невидимите
граници: дробните черти, които теглим с такава готовност между себе си и другите. С
които се делим на числителни и знаменателни, на ние и вие, на имащи и нямащи, на
просветени и непросветени, на бели, сини, червени, зелени и какви ли още не.
А всъщност сме просто хора. Направени от една и съща купчина аминокиселини. И в
България, и в Йемен, и в Камчатка. С мечти, стремежи и деца, за които сме готови на
всичко. Това, което остава, след като бъдат премахнати границите, е безгранична
човещина. За нея си заслужава да се живее. Тази малка снимка трие граници. Тя обиколи
света, разтърси милиони хора, обедини ги и ги накара да излязат от летаргията и да
потърсят начин да помогнат на бедстващите в Йемен било с дарения, било с думи или
действия. Има много хора на този свят, които колекционират снимки, но тази снимка е
особена, защото се оказа, че тя колекционира хора.
Малката Амал никога няма да стане на осем. Тя си отиде от този свят само седмица
след като бе направена снимката. Просто е изтляла тихичко и е издъхнала в ръцете на
ридаещите си родители.
Ние бродим по този свят вече хиляди години. Кланяме се безропотно на боговете си,
но като че ли забравяме да се преклоним пред най-голямото божество – ето това крехко
момиченце, застинало на снимката. То ще остане завинаги на седем. Завинаги надвило

900
със седмица собствената си смърт. Страданието му е тихият шепот във всеки от нас,
който ни напомня, че божественото начало се крие в избора, предоставен пред всички
ни. Избор, все по-често пренебрегван от цивилизацията в полза на разрухата.
След броени часове ще се съберем с хората, които обичаме, за да отпразнуваме
рождения ден на най-известния бежанец в историята на човечеството. Какво ли би казал
той самият за фотографията на Амал? Нямам представа, разбира се, но ми се иска да
вярвам, че би изрекъл следното:
„Не гледайте тази снимка. Не я гледайте – вижте я! ВИЖТЕ Я! Чуйте мълчанието и.
Осмислете посланието ѝ. Усетете мъката ѝ. Не ѝ позволявайте никога да се изплъзне от
паметта ви. Нима не разбирате – всяко умиращо дете е вашата „Пиета“. Има грехове,
които могат да бъдат изкупени единствено от вас самите. И ако искате наистина да
оцелеете, ще трябва някой ден да позволите на това момиче да възкръсне в сърцето ви
и да остане там завинаги.“
Да, вярно е – създадохме шедьоврите на Ренесанса. Построихме канал между два
океана. Синтезирахме антибиотици. Изпратихме човек в Космоса. Изплетохме
информационна мрежа, покриваща целия свят. Издигнахме сграда, висока един
километър. Но не смятате ли, че всичко това някак губи значение, защото някъде по
пътя си сгрешихме и позволихме на самата надежда да остане без храна.

901
 Онова писмо, без което никак не можем
Иво Иванов, Канзас
13 февруари 2019
https://offnews.bg/nashite-avtori/onova-pismo-bez-koeto-nikak-ne-mozhem-697504.html

Писмото пристигна броени часове преди Мариане Илен да изгуби съзнание завинаги.
Всъщност не съм съвсем сигурен. Трябва да внимавам как и кога използвам думата
„завинаги“. Категоричните термини изискват изключителна отговорност. Особено в
тази история. Историята на писмото.

С годините човек си дава сметка, че всички млади хора са красиви, но Мариане... тя

винаги е имала особено сияние – онази естествена красота, която някак си струи отвътре
и дори не си дава сметка, че облива с мека светлина всичко около себе си. Младата
норвежка беше пристигнала с новороденото си бебе на гръцкия остров Хидра директно
от Осло. Тук трябваше да се срещне със съпруга си – известния писател Аксел Йенсен.
Авторът очакваше островът да го дари с онова спокойствие, което му бе необходимо, за
да пише своите битнически романи. Но Аксел не пристигна. Беше изоставил съпругата
си и детето си заради обятията на друга жена.
Така че Мариане се бе озовала сама, далеч от дома си, с малко бебе в ръце. Поетът я
видял за пръв път там – в единствения магазин на острова – една порцеланово бялa,
обляна в сълзи скандинавска мадона. Слънцето вече се спускало и Мариане виждала
само тъмния му снажен силует в рамката на вратата. „Аз знам, че ти си Мариaне, и знам
точно какво се е случило – казал поетът. – Ела тук при мен на слънце, за да изпием чаша
вино.“

Младият мъж също бе пристигнал тук, за да твори. Да избяга от тежките зимни

месеци на своята Канада и да потърси вдъхновение сред диезите и бемолите на
средиземноморските вълни. На остров Хидра няма автомобили, няма дори
мотоциклети, а населението е колкото една гимназия. В последно време островът
привлича любители на астрономията, защото светлинното замърсяване почти не
съществува и нощното небе е невъобразима звездна импресия.

902
 Норвежкият език има красива, непреводима дума – форелскет. Казват, че означавала
онова състояние на тотална еуфория, блажена загуба на прагматизъм и неудържимо
носене в облаците, които човек получава, когато усети, че се влюбва в някого за пръв
път. Мариане и поетът се изгубили във всепоглъщащ форелскет. Правели това, което
правят влюбените. Бродели ръка за ръка по стръмните калдъръмени улици. Говорели с
часове за всичко и нищо. Търсели устните си на брега на морето, докато соленият бриз
се ровел в косите им. Нощем се взирали в кадифения безкрай, подслонил милионите
звезди над малкия остров. Настанили се в оскъдна полуизмазана къща, в която нямало
дори канализация и течаща вода... всъщност нямало почти нищо освен поезия и щастие.

903
 Тук, сред сладката мараня на форелскет, поетът започнал да открива себе си. Любовта
на Мариане сякаш го дарила с просветление. Дал си сметка, че пишещата му машина
има нужда от струни. Че трябва да се довери на своята китара и на призраците, витаещи
в дълбокия му глас. Че трябва да облече поезията си в музика, за да ѝ помогне да бъде
разбрана от колкото се може повече хора. Тук, на този древен остров, поетът се
превърнал в трубадур. В думите му имало и истина, и обич, и болка, и смисъл, така че,
понесени върху крилата на меланхоличните му мелодии, те поели пътя си към милиарди
човешки сърца по целия свят.
Една сутрин, вглеждайки се навън през прозореца на спалнята, красивата норвежка
забелязала малка птица, кацнала върху електрическите жици. „Не ти ли се струва –
казала Мариане на любимия си – че тази птица е като самотна нота, кацнала върху
нотната скала...“
В дните и месеците, прекарани на острова, и нотите, и думите, и вдъхновението
пристигали отвсякъде и се превръщали в незабравими мигове и... песни. Те
принадлежали както на поета, така и на неговата муза. „Сутрин косата ти е разпиляна
върху възглавницата като сънлива златна буря“, твърди един от многото красиви,
непокварени и искрени куплети, посветени на неговата скандинавска сирена.
Постепенно песните на поета се превърнали в химни. Албумите – в злато. Концертите
– в спектакли. Двамата кръстосвали света... Канада, Осло, Щатите, Лондон и разбира се,
Хидра – острова на тяхната любов.
Но малко по малко лудницата около него, хаосът на славата и самата натура на
музикалната индустрия започна ли да застават между тях... да ги разделят. Мариане
винаги е била жена със силен характер и изключителен интелект. Стремежът ѝ към
независимост не можеше да ѝ позволи да бъде просто орнамент. Двамата влюбени се
опитаха да останат в прегръдката си, но в крайна сметка самият живот я наруши и ги
запокити в различни орбити. Всичко сякаш се разпадна след осем прекрасни години
заедно, а раздялата им накара съкрушения бард да напише една от най-прочутите си
песни: „Сбогом, Мариан!“. Феновете му я знаят наизуст. В нея той се обръща директно
към своята голяма любов, за да се прости с нея и да ѝ помогне никога да не забравя най-
хубавото нещо, което някога са притежавали. Може би затова стиховете за тяхната
първа среща звучат като изповед:

„Срещнахме се, когато бяхме почти млади,

навътре в зеления люляков парк.
Ти се бе вкопчила в мен, сякаш аз бях разпятие,
докато коленичехме сред дълбокия мрак.“

[So Long Marianne by Leonard Cohen

https://youtu.be/cZI6EdnvH-8]

Минаха години. Някой друг купи къщата на остров Хидра. В нея вече има течаща
вода, канализация и – предполагам – дори интернет. Мариане се върна в родината си.
Поетът се превърна в легенда. Почти няма човек на този свят, който да не знае името
му. Казват, че три негови песни са посветени изцяло на Мариане Илен. Но аз ви
гарантирам, че ако се вслушате внимателно, ще откриете малки средиземноморски
песъчинки от нея във всяко негово творение. В едно от интервютата си поетът казва
следното: „Хората се променят... телата им се променят, но това, което не се променя, е

904
любовта. Когато чуя гласа на Мариане по телефона, знам, че нещо между нас е останало
напълно непокътнато, въпреки че животът ни е разделил. Усещам, че любовта никога
не умира и че когато едно чувство е толкова силно, че е в състояние да превърне
пространството около себе си в песен, то това чувство е неразрушимо!“.
Хубаво е всеки човек да има поне един приятел като Ян Молестад. Мариане винаги
можеше да разчита на него и когато преди година и половина се озова на легло в
норвежка болница, именно Ян – най-добрият ѝ приятел, се притече на помощ.
Левкемията и годините бяха отнели силите и желанието ѝ за живот. Мaриaнe Илен
умираше. И тогава Ян реши, че трябва да се свърже с поета. Писа му, че жената, която
го вдъхнови и беляза пътя му, е на смъртния си одър, че ѝ остават броени часове живот.
Легендарният музикант бил прекалено далече, но успял да отговори с писмо. Писмо,
което, както вече знаем, пристигнало точно навреме. То гласяло:
„Е, Мариане, ето че дойде моментът, в който ние вече сме толкова стари, че телата ни
се разпадат и аз усещам, че ще те последвам много скоро. Знай, че съм толкова близко
зад теб, че ако протегнеш ръката си, ще можеш да докоснеш моята. И знай също, че аз
винаги съм те обичал заради твоята красота и мъдрост, но не е нужно да казвам нищо
повече, защото ти всъщност ги знаеш всичките тези неща. Сега искам просто да ти
пожелая много лек път. Сбогом, стара приятелко. Безкрайна моя любов, ще се видим
нататък по пътя...“.
Любовта без съмнение е една от най-странните мистерии на човешката природа. В
най-чистия си вид тя е явление без дефиниция, с опияняващо начало и тържествен
безкрай... дума твърде ограничена, за да побере в себе си своя собствен смисъл. Тя е
нещо, което не може да бъде обяснено нито от тълковния речник, нито от учебника по
физиология. Ние никога няма да я разберем напълно и това всъщност е прекрасно.
Истинската любов... тази, без която никак не можем, вижда света по свой собствен
начин. Тя е в състояние да надиграе самата смърт с едно-единствено писмо и да ни
накара да повярваме, че възрастта е само илюзия. Че всички стари хора са красиви...
стига да не забравят да обичат и да бъдат обичани. Че една 81-годишна, умираща в
болничното си легло жена продължава да бъде неотразима принцеса, а косите ѝ, макар
и побелели, са все още разпилени върху възглавницата като сънлива златна буря.
Времето е линейно, но любовта съществува в него едновременно във всичките му
точки... Тя диша навсякъде, където някога е била. Тя е и там, на остров Хидра... и сред
останките на Троя... и в клавишите на Фредерик... и по каменните улици на древната
Верона... и край реката, където се редят тополите... и в цъфналата ръж. Тя е във всяко
красиво, непреходно нещо, което е успяла да вдъхнови през вековете. И някой ден
именно тя ще спаси света. Просто трябва да разберем, че човечеството ще престане да
съществува не тогава, когато вече няма хора, а тогава, когато вече няма хора, способни
да обичат. Днес, казват, е празникът на влюбените, но самата любов едва ли има нужда
от 14 февруари. Все едно да наградиш вечността с двайсет и четири часа.
Знаете ли, Ян Молестад – верният приятел на Мариане, също написа писмо. Писмо
до легендарния поет. Ето го:
„Твоето писмо пристигна, когато Мариане все още бе в пълно съзнание... Когато ѝ го
прочетох на глас, тя се усмихна така, както само тя можеше. Когато стигнах до онази
част от писмото, в която казваш, че си толкова близо, че ако се пресегне, ще може да те
докосне, тя... протегна нагоре ръката си. Думите ти я дариха с дълбоко спокойствие... А
когато благослови нейното последно пътуване, ти ѝ вдъхна извънредна сила.

905
 В последния ѝ час аз държах ръката ѝ и докато диханията ѝ ставаха все по-
незабележими, тихичко ѝ пеех любимата ѝ твоя песен: „Птица на жицата“. И след като
душата ѝ отлетя през прозореца в търсене на нови приключения, аз я целунах по челото
и на излизане от стаята прошепнах твоите обречени на вечност думи: Сбогом, Мариан!“.

Та такава е историята на писмото. Докато някой я помни и разбира, Мариане няма да

изгуби съзнание. Всеки от нас има нужда от подобно писмо поне веднъж в живота си.
Ако сме го заслужили със сърцето си, то ще пристигне точно навреме и в него ще пише,
че всеки ден, в който обичаме, е денят на влюбените.
Истинските поети държат най-много на думите си, така че писмото остана вярно на
себе си и великият Ленард Коен последва любимата си Мариане Илен в небитието само
три месеца след нейната смърт. Отиде си тихо и грациозно като затихваща нота. Той
знаеше, че няма смисъл да остава, че птицата е отлетяла от жицата и петолинието е вече
празно. Какво е поетът без своята муза? Сякаш Мариане протегна ръката си и той бе
толкова близо, че тя успя да улови неговата, за да тръгнат нататък по пътя отново млади,
влюбени и заедно. Завинаги.

906
 Понякога трябва да се отдалечиш…
Иво Иванов, Канзас
08 май 2019
https://offnews.bg/nashite-avtori/poniakoga-triabva-da-se-otdalechish-702816.html

След всички тези години все още помня подробности от деня, в който Елисън
Онизука загуби живота си. Минали са повече от три десетилетия, но моментът на
неговата смърт не избледнява – той е запечатан завинаги в паметта ми. Предполагам,
същото се отнася и за милионите хора по света, които станаха неволни свидетели на
неговата гибел. И като стана дума за Елисън, можете ли от три опита да познаете
какво точно е на снимката? Направих я изцяло заради него.

Пропътувах на един дъх 1258 километра по безкрайната Магистрала 35 чак до

мястото, където Северноамериканският континент се изплъзва от сушата, за да потъне
в топлите вълни на Мексиканския залив. Летях право на юг с подути от умора очи по
гърчещата се асфалтова лента и ако кафето и бензинът не бяха жизненонеобходими за
подобна авантюра, сигурно нямаше да спра дори веднъж. Целият този път, за да
прекарам пет минути в мълчаливата компания на един неодушевен предмет... същият, в
който вие се вглеждате в момента с разбираемо недоумение.
Какво точно е на снимката? Лунната повърхност? Част от стенопис? Географска
карта? Древна олющена амфора? Знам, знам… прекалено сме близо. Очите се
присвиват, съзнанието се рови в регистъра с предположения, но липсва широк план,
перспектива... Понякога, за да видиш нещо ясно, трябва да направиш няколко крачки
назад – да се отдалечиш.
Случвало ли ви се е да отидете някъде, без да сте съвсем наясно защо? Просто сте
усетили, че трябва да сте там. Дори да е на 1258 километра. Понякога човек просто няма
избор и ето че след тринайсет часа каране съм се озовал в един от коридорите на най-
обикновено училище, призован без думи от невзрачен неодушевен предмет, който ме
дърпа насам от момента, в който научих за съществуването му.
Според анимизма растенията, реките, планините, камъните, пръстта, дори думите
могат да имат душа и съзнание. Колко поетично! Казват, че анимизмът е най-старата
религия, но на базата на неговата дефиниция той може би е и най-старата лирика. Ние
едва ли сме анимисти, но и аз, и вие ще трябва да признаем, че някои на пръв поглед
тривиални предмети носят особена стойност… Може би не за другиго – може би само
за вас. Сигурно притежавате поне една подобна вещ. Нещо уж неорганично, което обаче
някак си е пресякло пътя ви и тъй като е попило нещичко от вашия живот и вашето
съдържание, вече не може да бъде наречено неодушевено. Какво бихте взели със себе
907
си, ако можехте да спасите една-единствена вещ от горящия си дом? Непретенциозен
въпрос, но това, което научих, е, че по отговора му можете да откриете нещо неочаквано
и неподозирано за характера дори на тези хора, които мислите, че познавате като от
години.

Веско Ешкенази (концертмайстор на Кралския Концертгебау оркестър в

Амстердам):
„Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема
със себе си кутията с албуми със стари снимки и видеа. Ние се изграждаме като
личности, като хора, създавайки спомени от всичко случващо се с нас. Снимките и
видеата са онези неща, които ни помагат да не ги забравяме. Заради това бих взел
именно тях.“
Преди да вляза в училището, поех дълбоко дъх. Океанът бе толкова близо, че
соленият му водораслен одеколон ухаеше навсякъде във въздуха. Гимназията „Клиър
Лейк“ в Хюстън приличаше на всяка друга гимназия... но само на пръв поглед. Cлед
двайсетина крачки в един от коридорите ѝ застанах пред особения предмет, заради
който изгорих толкова много бензин. Беше поставен в скромен остъклен шкаф.
Няколкото ученици, които все още се мотаеха по коридора, обърнаха далеч повече
внимание на моите окъсани дънки и изморена физиономия, отколкото на стъклената
мебел. И въпреки това аз знам – ако училището се запали, и те, и учителите, и
директорът ще се втурнат точно насам. За да спасят тази вещ. Себестойността ѝ навярно
е била четири-пет долара, когато е била напълно нова. А сега? Сега струва и нищо, и...
всичко. Зависи от това кого сте попитали.
Елисън Онизука загина, защото в една съдбовна вечер времето във Флорида бе
неочаквано студено. В този щат на практика няма зима. Климатът е субтропически. Но
в нощта на 28 януари 1986 година странна аномалия предизвика безпрецедентен студ и
температурата на въздуха рухна до минус пет градуса! Това се случва много, много
рядко. Елисън, разбира се, нямаше никаква представа, че именно този неочакван спад
на температурата ще стане причина за неговата гибел. По това време дъщеря му Джанел
беше десетокласничка в училището „Клиър Лейк“, в което ви доведох заради тази
история. Освен много други неща Елисън Онизука беше помощник-треньор на
девическия футболен отбор на същата гимназия. Помагал с каквото и когато можел –
без заплата, като доброволец – просто от обич към играта, училището и разбира се, към
дъщеря си, която беше основен играч в отбора. Няколко дни преди трагичната си гибел
Елисън се появил неочаквано на терена в края на тренировката. Момичетата се
скупчили около него – никой не очаквал да го види. Дали му една от тренировъчните си
футболни топки, на която всяко дете подписало името си с химикал. Елисън прегърнал
дъщеря си за сбогом и си тръгнал, подтичвайки, през игрището с топка в ръка и с широка
усмивка на лицето. „Винаги ще помня тази вечер – написала по-късно Джанел. – Все
още помня дори уханието на тревата на тренировъчното игрище. Това беше последният
път, в който видях баща си жив... лице в лице.“

Камен Алипиев – Кедъра (спортен журналист в БНТ):

„Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема
със себе една малка статуетка. Тя има особено значение за мен. Получих я преди
години от Българския червен кръст – награда за кръводаряване. Правя го от
десетилетия, защото усещам, че е нужно и буквално животоспасяващo. Имам други

908
професионални признания, но тази определено е най-ценната награда, която съм
получавал в незначителния си живот.“
Твърдото ракетно гориво, използвано от НАСА, е алуминиева прах, смесена с
окислител. Самото излитане е на практика поредица от чудовищни експлозии. Виждали
сте колосалните ракети носители – те не могат да бъдат изработени от един-единствен
корпус и се състоят от четири свързани помежду си стоманени резервоари. Между тези
цилиндри има три свръзки, включващи гумени пръстеновидни уплътнители, които
реагират на налягането и не позволяват изплъзването на изгорели газове.
Както споменахме обаче, в нощта на 28 януари температурата на въздуха в Кейп
Канаверал, Флорида, падна до минус пет градуса. Около площадката за излитане на
совалката „Чaлънджър“ се бяха образували димящи плочи лед. До този момент нито
една космическа совалка не бе излитала при подобни условия. Уплътнителните
пръстени бяха произведени конкретно с оглед субтропическия климат на Флорида. Под
въздействието на отрицателната температура гумата се втвърди и стана ронлива и още
при първичното запалване един от уплътнителите на дясната ракета носител се
разпадна. Високо в носа на совалката нищо неподозиращият седемчленен екипаж беше
вече обречен. На седалка номер три бe Елисън Онизука – елитен пилот, инженер, един
от най-реномираните астронавти на НАСА, първият американец от азиатски произход
в Космоса и… помощник-треньор по футбол на гимназията „Клиър Лейк“. В близост до
него се намирашe футболната топка, подарена му от отбора. На нея всяка девойка бе
сложила подписа си, а една от тях бе написала с красив почерк: „Наслука, екипаж на
совалката!“. Момичетата искаха да изпратят малко късче от себе си и от любовта си към
играта високо в Космоса, отвъд оковите на гравитацията. Елисън бе дал обещание да
изпълни молбата им.
„Чалънджър“ летя уверено нагоре към мастилената стратосфера малко повече от
минута. На 73-ата секунда от излитането пламъците, виещи се през компрометирания
уплътнител, обгърнаха външния резервоар с течно гориво и совалката избухна в
неистово огнено кълбо. Гибелта на „Чалънджър“ и седемте астронавти се разигра пред
ужасените очи на техните близки, които наблюдаваха изстрелването от покрива на
кулата по управление на полета. Казват, че времето лекува всичко, но мислите ли, че е
възможно човек да се възстанови напълно след подобно преживяване? Според мен
роднините на загиналия пред очите им екипаж ще носят със себе си трагедията и раните
от този момент до края на живота си. Събитието се предаваше директно по телевизията,
така че съкрушителните кадри разтърсиха целия свят. Включително и мен. Все още
помня къде точно се намирах, когато ги видях за пръв път.
Давам си сметка, че звучи като художествена измислица, но…няколко дни след
експлозията футболната топка бе открита сред вълните на Атлантическия океан.
Два-три месеца по-късно официално лице на НАСА уведомило вдовицата на Елисън
– Лорна Онизука, за чудотворно оцелялата топка и я попитало дали я иска.
„Аз не желаех топката да се превърне в забравен артефакт... да бъде заключена някъде
в някакъв сейф и архивирана завинаги – сподели Лорна пред ESPN. – Ако имаше нещо,
което топката все още можеше да каже на хората, Елисън би искал тя да говори.“ Лорна
решила да я върне на училището, така че в един тъжен ден дъщеря ѝ Джанел, цялата
обляна в сълзи, предала топката обратно на отбора на гимназията.

Светослав Иванов (журналист в bTV и водещ на предаването „120 минути“):

909
 „Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема
със себе си любимата играчка на дъщеря ми. Все пак вероятно ще ни предстои дълъг
път в търсенето на нов дом и не бих допуснал през това време Йоанна да страда.“
Елисън Онизука вече бе пътувал в Космоса преди злополучната мисия на
„Чалънджър“. Върнал се променен. Някак си по-самовглъбен, по-мълчалив, по-
внимателен към всичко и към всекиго. Оказва се, че той не е изключение. Казват, че
всеки, който някога е бил отвъд Земята, се връща променен по подобен начин. Защо ли?
До този момент човешките същества, пътували в Космоса, са четири пъти по-малко от
броя на учениците, обучаващи се точно сега в гимназията „Клиър Лейк“. Една шепа
хора. Но те са много, много ценни за всички нас.
След като прочетете това изречение, излезте за малко навън или поне отворете
прозореца и погледнете нагоре към небесата. Там някъде над нас, докато аз пиша тази
история, а вие я четете, са Олег, Ан, Давид, Кристина, Ник и Алексей. Шестима далечни
пътници от три различни националности. Ако нещо се случи с всички нас на Земята, те
ще са последните човешки същества във Вселената. Те са там вече с месеци в най-
изумителното съоръжение, създадено от човечеството, и всичко, което ги дели от
зловещия безкрай, в който нищо живо не може да просъществува дори няколко секунди,
са металните стени на Международната космическа станция. Една огромна сграда,
увиснала в нищото, която се носи с немислимите двайсет и осем хиляди километра в
час около Земята вече повече от петнайсет години. Казват, че е най-скъпият неодушевен
предмет в историята на човечеството. Но той е навярно и нещо повече. За да бъде
построена станцията, петнайсет държави са преодолели предразсъдъци, различия,
културни и езикови бариери и дори политическа нетърпимост. Не е ли парадоксално, че
първата глобална територия, управлявана от хармоничното усилие не на отделни нации,
а на човешката раса, е отвъд самия глобус?
Има нещо, което намирам за много интересно: тези, които са пътували в Космоса,
споделят едно и също преживяване – че най-впечатляващото нещо, което са видели там,
не са звездите или Луната, или всепоглъщащият Космос, а самата Земя. И това
преживяване е трансформиращо. Всички космоплаватели се връщат на планетата
завинаги променени… завинаги покорени от нея. Отдалече Земята ни дава възможност
не просто да я видим, но и да я проумеем. Да я преоткрием на фона на неумолимото
нищо. Да схванем значението на нейната крехка животодаряващa прегръдка. От
Космоса човек не вижда граници, стени и военни зони.
Континентите не са раздробени в цветовата гама на отделни територии. Всичко е една
опияняваща синя импресия – ефирна сфера, чието съществуване само по себе си е
статистическо чудо. Някой беше казал, че светът нямаше да страда, ако всички
политици можеха поне за малко да го погледнат от Космоса. Да, понякога, за да видиш
нещо по-ясно, е нужна перспектива, трябва да направиш няколко крачки назад... да се
отдалечиш. Наскоро почина един от моите герои – Едгар Мичъл, шестият човек, стъпил
на Луната. Но думите му живеят: „Когато видиш Земята от лунната повърхност,
получаваш моментално глобално съзнание, отношение към човешкото, интензивна
неудовлетвореност от състоянието на нашия свят и настойчиво желание да направиш
нещо, за да го промениш. Там, от Луната, международната политика изглежда толкова
дребнава. Иска ти се да грабнеш някой политик за яката, да го замъкнеш на четвърт
милион мили от Земята и да му кажеш: Виж! Виж за какво става дума, кучи сине!“.
Обитателите на станцията са особено привързани към един от нейните жилищни
модули, който се нарича Купола. Той е на практика панорамният вагон на съоръжението

910
и неговите седем огромни илюминатори дават възможност за умопомрачаващи
космически гледки. Веднъж чух интервю на астронавта Марк Ванде Хай, който каза, че
гледката от Купола към Земята е неописуема, но това, което е шокирало най-много
всички, е прозрението колко нереално тънка е ивицата на земната атмосфера. „Човек си
дава сметка – сподели Марк, – че ние всички сме застрашително близо до открития
Космос. Когато видиш колко е късо пространството, от което зависи целият живот, ти
се иска да го защитиш някак си.“ Наистина, от станцията атмосферата – безценното
дихание на нашата планета, наподобява тънка синкава пелерина. Оприличават я по
дебелина на обелката на ябълка. Само че още по-тънка...

Захари Карабашлиев (писател):

„Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет…
Всъщност къщата ми почти се запали преди две години. (Съседната горя, а нашата
беше пълна с пушек и беше напът да пламне). Грабнах ръкописа на „Хавра“ (тогава с
работно заглавие „Свобода“). И когато осъзнах, че не мога да реша какво по-напред
всъщност да спася и трябва да оставя да изгори всичко останало, аз усетих някакво
странно олекване. Свобода.
Точно преди четиресет и осем години трима безумно смели космонавти са излезли в
орбита с космическия кораб „Съюз 11“ и са прекарали двайсет и три денонощия на
борда на първата в историята на човечеството космическа станция – „Салют 1“.
По онова време влизането в атмосферата и приземяването били инфарктно
преживяване, но всичко минало перфектно. Парашутът се отворил и капсулата се
приземила меко в необитаемите степи на Казахстан. Но вътрешността била зловещо
тиха и когато люкът бил отворен, тримата космонавти – Владислав Волков, Георгий
Доброволски и Виктор Пацаев, били открити неподвижни на седалките си със странни
синкави петна по кожата и кръв, течаща от ноздрите и ушите им. И тримата били
мъртви. Оказало се, че при откачането от станцията една от клапите, контролиращи
вътрешното налягане, се повредила и космическият вакуум нахлул в кабината. До ден
днешен Виктор, Владислав и Георгий са единствените човешки същества, загинали в
Космоса. На мястото на приземяването им в чест на техния героизъм бил поставен
красив паметник. И въпреки че се намирал в напълно необитаема област, някакви
чудовища, които се въздържам да нарека хора, се добрали до паметника, надробили го
на парчета и го откраднали. Просто защото бил направен от метал и претопяването му
можело да им донесе някоя и друга рубла. За някои, виждате ли, паметникът е просто
неодушевена вещ. За останалите от нас той е оставил послание, което не може да бъде
превърнато в сплав.
Знаете ли какво е означавало да летиш в Космоса преди половин век? Да влезеш в
тясна куха сачма и воден от примитивни уреди, да изригнеш към голямото нищо с 11
000 метра в секунда? Да се скачиш с космическа станция, правейки изчисления с молив
и лист? Героизмът на тези хора не може да бъде описан. Всеки полет по онова време не
е бил просто безстрашие, а саможертва.
„Аполо 11“ например е бил една тенекиена кутия. Моят застаряващ айфон 6 е в
състояние да изпълнява функции сто и двайсет милиона пъти по-бързо от заекващия
компютър AGC, който някак си е изпратил астронавти на Луната! С други думи, в джоба
ми в момента има телефон, милиони пъти по-мощен от това, с което е разполагала
цялата НАСА за лунната си мисия.

911
 Васко Кръпката (музикант):
„Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема
със себе си един стар инструмент – китарата на Георги Минчев. Тя ми бе завещана
след неговата смърт, пазя я като очите си и е най-ценното нещо, което притежавам.
Когато един ден най-сетне успях да я занеса на гроба на Джими Хендрикс в Сиатъл,
имах усещането, че съм довел със себе си и Гошо.“
Джанел завършила гимназията „Клиър Лейк“ две години след смъртта на баща си и
поела по пътя си. Минавали месеци, години, десетилетия. Неумолимият живот
безапелационно сменял випуск след випуск по коридорите на училището. Децата
ставали родители. Директори, учители, треньори и чистачи идвали и си отивали. И
постепенно историята на топката сякаш била забравена. Учениците подминавали
забързани витрината със спортни трофеи на гимназията, без да знаят какво е това старо
кожено кълбо, събиращо прах и безразличие в далечния ъгъл на големия шкаф. Никой
не се бе сетил да сложи надпис с обяснение за топката или поне да ѝ намери отделно
място. Да ѝ даде възможност да… говори.
Но преди няколко години училището се сдобило с нова директорка – Карън Енгъл,
която се оказала много, много любопитна. В началото не повярвала, когато ѝ разказали
за топката. Била гледала експлозията по телевизията... Та нима е възможно едно евтино
кожено кълбо да оцелее в този огнен ад и после да се върне невредимо на Земята?
Извадила топката от витрината, за да попита самата нея. Там, върху нейната изранена
кожа, макар и избледняла, все още се четяла част от мастиленото послание на отбора:
„Наслука, екипаж на совалката!“.
По това време в гимназията се учели три деца, чийто баща се наричал Шейн Кимбро.
Директорката го попитала дали не би искал да вземе топката със себе си... в Космоса?!?
Тя не се шегувала – Шейн бил астронавт в НАСА, и действително в един хубав слънчев
ден снажният американец, двама негови руски колеги и една стара футболна топка
излетели от Байконур към Международната космическа станция на борда на кораба
„Съюз“. По някакъв трудно обясним начин, трийсет и една години след като оцеля във
вулканична експлозия на десетки хиляди метри над Земята, това упорито кожено кълбо
се озова там, където винаги е трябвало да бъде – в Космоса! Тя прекара сто седемдесет
и три дни в орбита, пропътува сто и седемнайсет милиона килoмeтра и направи близо
три хиляди обиколки на Земята!
Един ден Шейн направил зашеметяваща снимка, от която ми омекнаха коленете.
Гледах я и очаквах всеки момент да започне прословутата Заратустра на Щраус. Топката
е увиснала в Купола на станцията пред големите илюминатори – безтегловна,
достолепна и нереална, сякаш центрирана на забавен кадър от самата съдба. Под нея е
Земята – сияеща пастелна синева, напръскана с копринени облаци. Времето и
премеждията бяха протрили черните пентагони на топката по такъв начин, сякаш точно
същите земни облаци продължаваха паяжината си и по нейната кожа. Двете увиснали в
Космоса кълба се допълваха и разбираха... те си принадлежаха. Омаломощаваща
снимка. В нея има нещо много красиво – усещане за изпълнено обещание.

912
 Минали са толкова години. Момичетата от отбора на „Клиър Лейк“ са на моята
възраст. Аз мисля, че ги разбирам. Помня какъв беше светът по онова време. За тях
топката винаги е била символ. Тяхното малко извънземно послание към тези, които не
чуваха нейния глас в далечната 1986 годинa. Играта, която обичаха, не познаваше
граници, премахваше различия и разговаряше с всекиго на един и същи език. Светът е
футбол, обичаме да казваме на всеки четири години, но понякога… трябва да се
отдалечиш на триста километра от Земята, за да разбереш действителната стойност на
това твърдение.
Фотоалбумите, снимките на любимите ми хора, ръкописите – вече всичко е качено в
големия дигитален облак. Ако къщата ми гори и мога да спася един-единствен
неодушевен предмет, ще взема със себе си... чифт стари обувки. Нося ги навсякъде със
себе си... през планини, океани и десетилетия. В момента се взират в мен от бюрото ми.
Не знам точно защо, но те са един от най-първите ми спомени. Двете куклени ботушчета
се побират спокойно едно до друго в отворената ми длан. Помня, че първия път, в който
ги обух, баща ми и майка ми ми помагаха. Бяха ми големи – дори с вълнените
панталонки, вкарани в тях. Бил съм едва тригодишен, но помня дори лютата зима, която
подложи ботушите на сериозно изпитание.

Оказаха се жилави, надеждни обувки. Живеехме в дома на баба ми и дядо ми на ъгъла

на „Раковска“ и „Сливница“. Тъй като бях единствено дете и единствен внук, си давам

913
сметка, че ме обичаха повече, отколкото съм в състояние да си представя. Дядо ми ме
водеше на детска градина. Тогава нямаше тролей номер девет, така че вървяхме пеша.
По „Раковска“, покрай операта, „Александър Невски“ – чак до улица „Аксаков“.
Ботушките ми хрупкаха по свежия сняг, а ние водехме задълбочени внуко-дядовски
разговори. Вечер, като се връщахме, спирахме в една сладкарница, в която редувахме
боза и лимонада. Помня, че столовете бяха много високи и се държах отчаяно за тях, за
да не падна.
Като малък, естествено, бях абсолютно сигурен, че щом порасна, ще стана космонавт.
Другият човек, който бе също толкова убеден в това, бе дядо ми. Също така мислех, че
в миналото хората са били черно-бели. Проблемът е, че всички снимки, които бях
виждал, бяха или на исторически личности, или на роднините ми отпреди години. И
всички бяха черно-бели. Единственото логично обяснение – в миналото всичко е било
черно-бяло! Един ден дядо ми ме снима в сладкарницата. И когато фотографията се
появи у дома, бях много изненадан – аз самият бях черно-бял на снимката! Не споделих
притесненията си с никого, но погледнах ръцете си, за да се уверя, че все още са розови.
За всеки случай се взрях внимателно и в огледалото, а вечерта надникнах и в сладкар-
ницата – беше си цветна!
Двайсетина години по-късно се взрях в снимката и забелязах, че на нея съм с
любимите си ботуши. Днес те са единственото нещо, което пазя от детството си. Те са
пътували с мен по моя малък път... взели са нещичко от моята история и поне аз не мога
да ги нарека неодушевени.

914
 Когато топката се върнала от Космоса, Шейн я дал на семейство Онизука. Но те
знаели точно къде трябва да завърши пътешествието ѝ и я връчили отново на гимназията
„Клиър Лейк“ на специална церемония.
Вие, разбира се, вече отдавна знаете какво има на снимката в началото на статията.
Трябваше просто да направим няколко крачки назад... да се отдалечим в
пространството, във времето, в Космоса, в страниците... за да видим нещата по-ясно...
да разпознаем очертанията на топката... да чуем гласа ѝ.

915
 От година и половина топката се намира тук, в този коридор, но вече в специална,
отделна витрина. И ето че сега сме тук – аз и вие – на мястото, където започва и завършва
тази едновременно тъжна и толкова красива история. Взирам се през стъклото в най-
бързо летялата футболна топка в историята на човечеството. Бе пропътувала милиони
километри около Земята, преди да попадне тук – зад тази витрина. Експлозиите,
годините, перипетиите бяха набраздили повърхността ѝ на хиляди кожени люспички.
Но на нея все още се четеше посланието: „Наслука, екипаж на совалката!“.
Стоя смълчан и леко объркан пред топката с моя стар апарат „Канон“ и все още не
зная точно защо пропътувах 1258 километра. Защо се стремя насам от момента, в който
гледах репортажа на ESPN за топката точно преди година?
Много хора грабват американския си паспорт и хукват да обикалят света, без да
обръщат внимание на страниците му. Но те крият някои малки тайни. На последната
страница на всеки американски паспорт е написано следното:
„Всяка генерация носи задължението да освободи съзнанието на хората, за да могат
да видят нови светове... да погледнат от плато, по-високо от това на предишната
генерация.“

Елисън Онизука

Чакаха ме тринайсет часа път на връщане към Канзас. Спрях съсипан от умора на
един паркинг в близост до Далас, но не можах да заспя. Тази история се пишеше в
главата ми и не ми позволяваше да се унеса. Топката говореше. И колкото повече
километри оставях между себе си и нея, толкова по-ясни ставаха думите ѝ.
Понякога просто трябва да се отдалечиш. Да направиш няколко крачки назад, за да
разбереш, че толкова често приемаме някои безценни неща за гарантирани. А те ни се
изплъзват, когато забравяме да ги осребрим с любовта си. Че понякога на този объркан
свят може да има неодушевени хора и одушевени предмети. Че трябва да обичаме
безрезервно някои неща... като родителите на своите родители и черно-белите си
спомени. Че ми се иска да прегърна всички тези хора, които дори не се сетиха за
916
телефона или парите си, когато ги попитах какво биха спасили от горящия си дом. Че
има нещо хубаво в това, че все още вярвам, че като порасна, ще стана космонавт. Че
няма по-скъп неодушевен предмет от голямата международна космическа станция, по
която се плъзгат колелата ми в момента и по която стъпваме вече хиляди години. Че ние
всички сме космоплаватели и единственото нещо, което ни дели от безизразния вакуум,
е тънкият като въздишка воал на нашата красива платноходка. Че екипажът на совалката
трябваше да занесе една малка топка в Космоса, но вместо това по някакъв особен начин
тя ги отведе там трийсет години след тяхната смърт. Че трябва да ценим и съхраняваме
паметта на героите си – тези, които винаги гледат напред и нагоре, защото техните
мечти и въжделения живеят дръзки и безтегловни дори на местата, където животът е
невъзможен – от открития Космос до Шиша Пангма. И че понякога, за да се приближиш
колкото се може повече до самия себе си… просто трябва да се отдалечиш.

917
 Непоквареното нахалство на мечтите
Иво Иванов, Канзас
30 декември 2019
https://offnews.bg/nashite-avtori/nepokvarenoto-nahalstvo-na-mechtite-718451.html

Тайлър живееше в малка полускъсана палатка, Майк спеше в колата си, Танос се
чудеше как да въведе баланс във Вселената, Дакота бе самотна, a Шая Лaбъф беше само
на няколко крачки от собствената си гибел. И тогава... тогава се появи Зак. Зак Готсаген.
Пристигна сякаш от нищото със своята голяма усмивка, дръзки мечти и четиресет и
седем хромозоми. Дойде, за да ги спаси и да промени живота им завинаги. Дори сега,
след като съм запознат с всеки детайл на тази неправдоподобна история, тя продължава
да звучи малко като приказка... или филм... или и двете.
Винаги съм харесвал Шая Лaбъф. Беше ме впечатлил още като невръстен хлапак в
главната роля на детския сериал „Ивън Стивънс“, към който шестгодишната ми дъщеря
беше опасно пристрастена. Талантът му беше очевиден за всички и предложенията за
участие в холивудски мегапродукции не закъсняха. Шая имаше особен подход към
актьорската професия. Играеше с леко невротична енергия и толкова неподправена
естественост, че сякаш не той се превъплъщаваше в ролята, а ролята се превъплъщаваше
в него. Без видимо усилие Лaбъф успяваше да убеди зрителите да се доверят на
персонажите му дори когато участваше в откровени вакханалии на холивудската
посредственост от рода на „Трансформърc“. Той приземяваше ролите си, превръщайки
дори абсурдно едноизмерни протагонисти в хора от плът и кръв.
Преди две-три години обаче не само кариерата, но и животът на Шая Лaбъф
изглеждаха застрашени и може би дори обречени. За броени месеци младият актьор

918
съумя да се превърне от обещаваща мегазвезда в неузнаваема димяща развалина на
бляскавото си минало. След поредица озадачаващи инциденти, пиянски изстъпления,
сблъсъци с пазителите на властта и дори арести Шая си спечели репутацията на
непредвидима и неконтролируема примадона. Безкрайна серия от ексцентрични прояви
го превърна в любима мишена на троловете в социалните медии. Студиата и
режисьорите започнаха да го избягват. Здравето му също изглеждаше опасно разклатено
и нямаше съмнение, че алкохолизмът и стремежът към самоунищожение го водят към
неизбежна разруха.
Чудех се дали собственият му успех не е започнал да поглъща разсъдъка му, така
както се е случвало през годините с толкова много звезди, блеснали и изтлели прекалено
бързо в капризните обятия на славата.
В района на Лос Анджелис живеят почти двайсет милиона души. Това е смазващо
стълпотворение от хора. Всеки път когато посещавам града, имам чувството, че
участвам в ежедневно съревнование по оцеляване. Самото придвижване от точка А до
точка Б е урок по дарвинизъм, а единствената разлика между магистрала 101 и ада е, че
в ада по всяка вероятност има по-малко смог. Голяма част от тези хора са привлечени
тук от филмовата индустрия. От мечтата за големия екран и от надеждата, че щом един
обикновен на вид младеж като Шая Лабъф може да играе във филмите на Спилбърг,
Оливър Стоун и Ларс фон Триер, значи това не е невъзможна цел и за самите тях. Но за
да успееш в Холивуд, не е достатъчно да имаш симетричен анфас, перфектно тяло и
актьорско майсторство. Нужна е много, много работа, саможертви, упоритост,
граничеща с лудост, и огромно количество късмет. И честно казано, дори тогава едва
ли ще успеете, ако не познавате точно необходимите хора. Всеки втори сервитьор
държи в ръцете си собствен сценарий с отчаяната надежда, че някой ден в ресторанта
му ще влезе продуцент, който ще се съгласи да го прочете. Виждал съм безкрайни,
виещи се из улицата опашки за кастинги за третостепенни телевизионни роли. И всички
момчета и момичета на опашката изглеждаха така, сякаш са правени с фотошоп. Най-
красивите хора от целия свят, събрани на едно място. Пълноводен и бляскав генетичен
басейн, преливащ от мускули, плочки, силикон и ринопластика.
Тайлър Нилсън и Майк Шварц някак си не се вписваха в тази среда – те бяха двама
незнайни бедстващи и бързо остаряващи пехотинци, крачещи все по-несигурно сред
скулестите ешелони на холивудската амбиция. Едва свързващи двата края, в един
момент и двамата останали безработни и бездомни.

919
 Тайлър живеел в малка палатка в гориста местност, а единственият подслон на Майк
била старата му кола. За щастие, в един хубав ден двамата приятели се натъкнаха на
главния герой в тази странна история. Той промени всичко. Бяха отишли на безплатен
лагер-семинар за актьори в покрайнините на Лос Анджелис. Там били зашеметени от
сценичния талант и неподправеното обаяние на един изключителен младеж. Казал им,
че работи като разпоредител в киносалон в малко градче във Флорида, но цял живот се
е подготвял да бъде актьор. Името му било Зак Готсаген. Тайлър и Майк бързо се
сближили с него и станали неразделни приятели. „Мечтата ми е да бъда кинозвезда и
някой ден ще я постигна“ – казал им Зак. Тайлър и Майк се спогледали. Не знаели как
да му кажат, че точно тази мечта е невъзможна. Че в Холивуд няма място за актьори
като него. Зак, виждате ли, не е правен с фотошоп. Няма съвършено тяло и перфектно
лице. Неговият генетичен басейн е по-особен. Никой не знае точно защо, но от време на
време на този свят пристига дете, в чиято двайсет и първа хромозомна двойка има една
хромозома в повече. Наричат несъответствието генетична аномалия. Наричат го
синдром на Даун. Аз и вие носим четиресет и шест хромозоми в клетките си. Зак носи
четиресет и седем.
Животът му никога не е бил лесен. Трябвало е да се бори с неистово усилие, за да
постигне нещата, които ние приемаме за гарантирани. Малко след раждането му
лекарите посъветвали майка му Шели да го даде в специално учреждение, тъй като
нямало да може да ходи и да говори. Тя отказала.

920
 Поради естеството на работата си имам привилегията да познавам много хора със
синдром на Даун. С двама от тях ме свързва неразрушимо приятелство. Те са сред най-
качествените, интересни и силни хора, които познавам. Това, което съм научил от тях
през годините, е, че синдромът на Даун не е присъда – той е предизвикателство.
Предизвикателство към ендокринната, скелетно-мускулната и сърдечносъдовата
система, към метаболизма, към интелекта, към волята... към мечтите. Но
предизвикателствата щяха да бъдат познати под друго име, ако не можеха да бъдат
преодолявани. Зак не знаеше това име. И цял живот газеше предизвикателства едно по
едно и малко по малко. Лекарите невинаги са прави. Зак не само се научи да ходи и да
говори, но разви интелекта си, координацията си, дори чувството си за хумор. Стана
първият ученик със синдром на Даун в града си, който е завършил гимназия редом с
останалите ученици. Намери си работа в местния киносалон, за да стане още по-
независим. Започна да учи актьорско майсторство и да участва успешно в поредица от
аматьорски пиеси. Запомняше безпогрешно репликите си и влагаше част от колоритния
си характер във всяка от своите роли.
Понеже хората със синдром на Даун споделят редица външни белези, е много лесно
да направим кардиналната грешка да се отнасяме към тях като към една и съща личност.
А те са толкова различни и самобитни, колкото всеки друг човек. И като всеки друг
човек те имат своя собствен манталитет, свои собствени качества, слабости, въжделения
и надежди. Зак бе напълно сериозен, когато каза на на Тайлър и Майк, че иска да бъде
кинозвезда. И когато те се опитаха по възможно най-дипломатичния начин да му
обяснят, че това е нереална цел, той просто им каза: „Тогава вие напишете и
режисирайте филм и аз ще бъда неговата звезда“.
Вдъхновени от неговия непоклатим оптимизъм, двамата бездомници се хванали за
работа и въпреки че нямали никакъв опит в тази сфера, написали сценарий за филм. Те
самите твърдят, че сюжетът пристигнал от чистото излъчване на самия Зак – от неговата
аура. Тайлър и Майк нямали агент и мениджър, не познавали никого, не притежавали
връзки в Холивуд и естествено, никой не искал дори да прочете техния скромен

921
сценарий, в който отгоре на всичко пишело, че главната роля може да бъде поверена
единствено на един конкретен човек на име Зак, който има синдром на Даун.
Междувременно финансовото им състояние вече било напълно окаяно. Тайлър си
спомня, че се хранел с по едно малко късче пилешко месо, половин картоф и една
лъжица масло на ден. От време на време Майк се приютявал при него в палатката.
Нещата изглеждали все по-отчайващи, а мечтата им обречена. И тогава на помощ дошла
самата Вселена, дегизирана като... Инстаграм.
Актьорът Джош Бролин е сред холивудската потомствена аристокрация и в
последните години филмите, в които участва, са натрупали многомилиардни приходи.
Един от персонажите му е злодеят Танос, който в желанието си да възстанови баланса
във Вселената изпепелява половината живот в нея. Въпросният филм „Отмъстителите:
Война без край“ е натрупал повече от два милиарда долара приходи. Но въпреки успеха,
славата и богатството нещо изтезава съвестта на легендарния актьор. Нещо не му дава
покой. Кой знае – може би е било нещо в личния му живот, или нещо в новините, или
дори сюжетът на собствения му филм. На 31 декември 2015 година Джош Бролин
оповести в Инстаграм, че целта му през идващата 2016-а е да се отблагодари по някакъв
начин за всичко, което е получил от Вселената – да направи нещо хубаво за някого.
Тайлър и Майк прочели поста и веднага написали коментар: „Ние имаме нужда от
помощ. Живеем в палатка и се опитваме да направим единствен по рода си филм“.
Джош им отговорил след десет минути: „Искам да ви помогна. Искам да прочета
сценария ви“.
Пленен от мечтата им, Бролин се развихрил, използвайки влиянието и връзките си, за
да отвори врати, които преди това били категорично затръшвани под носовете им.
Благодарение на Джош филмът се сдобил с продуценти, финансиране от малко
независимо студио, с легендарния оператор Найджъл Блък и с шепа великолепни
актьори, между които Брус Дърн, Томас Хейдън Чърч и Дакота Джонсън в главната
женска роля.
По това време Шая Лабъф беше в състояние на много тежка криза, за която вече стана
дума в началото. Честно казано, ми беше мъчно за него. Не исках да го съдя, защото
усещах, че демоните, които го изтезават, пристигат от място, което ние не можем да
видим. Имаше нещо в неговото саморазрушение, което звучеше като зов за помощ.
Действително, оказа се, че Шая е преживял кошмарни неща в детството си, а на
десетгодишна възраст е станал свидетел на нещо толкова ужасно, че не желая дори да
говоря за него. По-късно травмата от това събитие бе идентифицирана като основна
причина за психическия му срив, който се разигра в продължение на няколко години
пред целия свят.
Сценарият на Тайлър и Майк някак си стигна до него в малка колиба в Лапландия,
където се бе изолирал, за да живее напълно сам в продължение на месец.
Шая усети, че на всяка цена трябва да бъде част от този филм. Че сценарият не го е
открил случайно сред горите на Финландия. И ето че Тайлър и Майк имаха точно
необходимия човек за втората главна роля и снимките. Казват, че Шая Лабъф и Зак
Готсаген са усетили силна връзка помежду си от момента, в който са се видели за пръв
път на задната седалка на минивaн на път за Савана, щата Джорджия, където трябвало
да снимат. Говорили дълго и за какво ли не. Шая сподели пред „Гардиън“, че бил
обезоръжен от искреността на Зак. В един момент държали ръцете си. „Представяш ли
си – казва Шая, – двама възрастни мъже се държат за ръце. Виж какво обаче – не знам

922
дали си обърнал внимание на ръцете на Зак, ама този човек има най-красивите ръце и
както ги държах в дланите си, те някак си прогониха целия страх в душата ми.“
По време на снимките казват, че двамата били като братя и се разбирали без думи.
„Знаех, че в този филм – спомня си Шая – Зак ще бъде водещият китарист, а аз неговата
бас китара. В този проект нямаше да има сигурност и безопасност, така както няма
абсолютна безопасност в скока с парашут. В този филм човек трябваше да се самозапали
и да гори.“
Интересно е, че всички хора, които са работили със Зак, в даден момент напълно
забравят, че има синдром на Даун. Дакота Джонсън също била покорена от него. „Преди
да работя със Зак – заяви актрисата пред „ЛА Таймс“, – аз бях започнала да ставам
самотница целенасочено – беше нещо като защитен механизъм. Начинът, по който Зак
подхожда и към актьорството, и към живота, е напълно безкористен. Той не съди хората,
не ги критикува и преценява. Той не сравнява себе си с другите и не иска да ги
подчинява на някакви условия. Той просто те приема безрезервно – това е най-могъщата
проява на човещина, която съм виждала. Любимата ми сцена с него беше, когато
танцувахме под нощното небе върху сал, който се носеше надолу по течението на
реката. Този момент беше като звезден прах – абсолютно вълшебство!“
Но по средата на снимките неочакван инцидент докара филма до самия ръб на
провала. На 8 юли 2017 г. в четири часа сутринта Шая Лабъф бе арестуван в Савана,
Джорджия, поради поредното пиянско изстъпление, нарушаване на обществения ред и
конфронтация с полицията. Това беше шестият арест в живота му. Поради скромния
бюджет на филма и ограниченото време за снимки не беше ясно дали амбициозният
проект не е изправен пред катастрофален край. Никой не знаеше кога Шая ще бъде
освободен и дали въобще е в състояние да продължи работа.
Когато най-после се върнал на снимачната площадка, Зак застанал срещу него и го
погледнал право в очите: „Виж какво, Шая – може на теб самия да не ти пука, но аз
имам един шанс. Това е моята голяма мечта. Моля те, не я проваляй“.

Лабъф не можел да го погледне в очите и искал да потъне в земята от вина и срам.

Двамата плакали. В този момент Шая взел решение, което му връчило ново начало и
поне засега е насочило живота му в друга посока. Обещал на приятеля си да не пие,
докато не свършат снимките. Оттогава са минали повече от две години, а Шая все още
не е близвал капка алкохол. „Зак спаси живота ми. Той буквално спаси живота ми –
заяви наскоро Лабъф. – С него съм в състояние да водя дълбоки разговори, които не
923
мога да проведа с никой друг. В тях той ми казва неща, в които не бих се вслушал, ако
бяха изречени от някой друг.“
На 17 август тази година се качих на колата и отпътувах за град Топика. Отивах да
гледам филм със странното име Peanut Butter Falcon („Фъстъчено-масленият сокол“),
тъй като нито едно от кината в моя град не го бе включило в програмата си. Въпреки че
знаех в най-малки подробности историята около неговото създаване, някак си бях успял
да се опазя от каквато и да било информация около самата фабула на филма. Това, от
което не бях успял да се предпазя, бяха съмненията. Съмнения за това дали двама
бездомни младежи, които никога не са писали и режисирали, са успели да направят
нещо стойностно; за това дали един мечтател със синдром на Даун е съумял да се вживее
убедително в ролята си; за това дали една съсипана, алкохолизирана бивша звезда е
съумяла да надрасне разрухата си.

Но още от първите минути съмненията ми се разпиляха в нищото, сякаш поразени от

самия Танос. Не казвам, че творбата е шедьовър, но със сигурност знам, че точно такъв
филм не бях гледал. Нищо не се превърна от шевролет Камаро в огромен робот. Никой
не ритна никого по главата на покрива на движещ се с двеста километра в час влак.
Никой не пристигна от зловеща екзопланета, за да нокаутира човека паяк. Никога няма
да има втора, трета, четвърта, пета и шеста серия. Гледах филма и усещах колебливия
валс на сълзите в очите си. Кожата ми започна да настръхва. Започнах да разбирам
точно защо Шая е искал да участва в него. Няма да ви разказвам подробности от сюжета,
защото искам да го гледате. Но мога да ви кажа, че на големия екран той е взимащо дъха
визуално преживяване, в което пейзажите са едно от главните действащи лица, и
въпреки че на повърхността става дума за едно откачено, невероятно приключение,
истината е, че филмът някак си е попил в себе си смисъла на мечтите, от които е
направен. Зак Готсаген играеше герой на име... Зак. Той бягаше... бягаше от
предразсъдъци и стереотипи. От миопията на понижените очаквания, срещу които се е
борил цял живот. Шая играеше мъж на име Тайлър, който също бягаше... от демоните
си, от грешките, от миналото. Носеха се двамата по своенравните ръкави на реката на
живота в преследване на една привидно безумна мечта. Единият ѝ вярваше
безпрекословно, защото беше чист. Другият искаше да ѝ повярва, за да се пречисти.

924
Чудех се доколко филмът е отражение на действителността и доколко действителността
е отражение на филма.
Не помръднах от седалката дълго след последния кадър. Шепата смълчани зрители
се разпиля навън из нощните улици на Топика, но аз останах в тъмния киносалон насаме
с мислите си, които сякаш се стелеха по екрана заедно с надписите. Ето, казах си, това
е един скромен филм, направен за жълти стотинки според тукашните стандарти. Вярно
е, че промени завинаги живота на своите създатели, но какво ли ще бъде наследството
му?
За него няма да има оскари и бляскави премиери. Няма да направи сто милиона
долара и едва ли ще бъде видян от много хора. Но този малък филм има толкова голяма
история. Толкова много искрени и важни внушения. Това е филм за самия живот. За
неговите перипетии. За грешките и цената на тяхното изкупление. За любовта. За
приятелството. И преди всичко за още нещо, което се спотайва в най-очевидната
метафора на филма. Тя се движи като нишка през целия филм, за да кулминира в края
му. Метафората за силата, която е в състояние да пристигне там, където никой никога
не я е очаквал. Силата на мечтите. Тези мечти, които са толкова безумни, че в тях могат
да повярват само най-стойностните хора. Такива мечти не са просто дръзки. Те са
арогантни, очарователно самоуверени, дори нахални. Това е филм за непоквареното
нахалство на мечтите. Всеки човек трябва да има поне една такава мечта – тя ни вдъхва
смисъл дори тогава, когато сме изгубени, обезверени, бездомни, гладни и отчаяни.
Точно днес, в епохата на цинизъм, социопатия, омраза и поляризация са ни необходими
филми като този. Приказки за добрината, които ни обединяват като хора и които са в
противовес на онези сили, които имат полза от това да бъдем разделени.
Никой не знае защо на този свят от време на време се ражда дете с една хромозома в
повече. Може би за да ни научи да се доверим на мечтателя в себе си и да ни помогне
да открием баланса в собствената си вселена. И докато седях там, в полутъмния салон,
си обещах, преди да е изтекла годината, да разкажа тази история и да препоръчам филма
на всички хора, които обичам и на които държа. Ако сте стигнали дотук, това означава,
че и вие сте сред тези хора. И отдавна носите синдрома на мечтателя във всяка своя
клетка.
Не знам колко време беше минало от края на филма, но аз все още седях като статуята
на Славейкови, унесен в мислите си. Надписите вече бяха изтлели върху бледия екран,
когато се появи киноразпоредителят и ме изгледа озадачен. Беше младо момче с
бейзболна шапка и метла в ръцете. Беше дошъл да измете и пуканките, и мен от
киносалона. Ето, казах си, това е един киноразпоредител с четиресет и шест хромозоми.
Чудя се дали е гледал филма и дали знае, че Зак Готсаген също е киноразпоредител.
Дали и у него, скрита някъде дълбоко, не вдишва и издишва въздуха си поне една
откачена, нахална мечта. „Филмът свърши“, каза момчето. „Кой знае – отвърнах му,
изправяйки се. – Може и така да е... а може би едва сега започва…“

925
 Зад завесата
Иво Иванов, Канзас
27 януари 2020
https://offnews.bg/nashite-avtori/zad-zavesata-720311.html

Ако животът е пиеса, смъртта е неговата завеса. Когато последните аплодисменти

заглъхнат и финалният поклон е направен, завесата се спуска – тежка, достолепна и
безкомпромисна. Рано или късно тя застава между публиката и сцената, но това, че вече
не виждаме главния герой, не означава, че той е престанал да съществува. Хубавите
пиеси продължават да живеят на бис във всеки зрител, излязъл мълчаливо от театъра.
Днес целият свят се опитва да осмисли една ужасяваща трагедия. Да открие някаква
логика и продължение в безпощадната неумолимост на преждевременно прекъснатия
живот. Може би единственият начин да го направим е да надникнем там, зад завесата...
Първия път, когато видях Кобе Брайънт на живо, той все още бе тийнейджър. Мисля,
че мачът беше срещу Кливланд..., не съм сто процента сигурен. Изглеждаше прекалено
слабичък, а главата му бе следвана навсякъде от малък облак ситни черни къдрици.
Първото нещо, което забелязах, обаче, бе начинът, по който се движеше. В
пружиниращата му походка имаше самоувереност, дори арогантност. Когато топката
попаднеше в ръцете му, той сякаш се превръщаше в котка – тялото му се сгъваше ниско
до паркета в търсене на най-подходящия момент и място да се разгъне... като чудовищна
експлозия. И когато това се случеше, нямаше сила на този свят, която да може да го
спре. Беше ясно... Не – беше далеч повече от ясно, че гледам началото на една
изумителна кариера.
Второто нещо, което забелязах, бе, че Кобе не обичаше да подава топката. И почти не
комуникираше със съотборниците си нито на игрището, нито извън него. И не се
усмихваше. Да, Кобе бе виртуоз, Кобе бе вълшебник с топката, Кобе бе създаден за
баскетбол, но имаше нещо в него, което ме тревожеше. Някакъв мрак. Или терзание.
Или болка. Нещо, което не му позволяваше да се довери на нищо извън себе си.
В следващите години Кобе превзе лигата. Вкарваше когато и откъдето си поиска.
Правеше неща, които не бяхме виждали. Едно от любимите ми негови изпълнения беше
срещу отбора на Вашингтон. Гледал съм го поне хиляда пъти. Браянт тръгна с топката
от дъгата за три точки, вкамени защитника си със зашеметяващо бърз кръстосан дрибъл,
нахлу към коша, където го чакаха двама огромни противници, и излетя... И продължи
да лети. И след това... продължи да лети. Високо, високо над двата отбора, над
простосмъртните, над логиката, над очакванията, над земята и нейната пренебрегната
гравитация. Беше цяло чудо, че не си счупи главата в бясно пристигащото към лицето
му табло. Когато най-после завърши полета си с тротилова забивка, дори съдиите бяха
зяпнали вцепенени от възхищение. Наричат НБА лигата на извънземните. Откъде
тогава бе пристигнал Кобе?
На коя успоредна вселена дължахме тази аномалия? Кобе бе стихия. Сравняваха го с
Джордан. Милиони фенове го боготворяха. Но в същото време той играеше без
удоволствие, с някакъв гняв, който може би бе рожба на вродения му перфекционизъм
и желание да печели на всяка цена. Не се доверяваше на никого. Бе станал отшелник в
собствения си отбор. Онази, тъмната част от него, сякаш бе започнала да надделява.
Често стреляше през двама, трима защитници, дори когато имаше непокрит съотборник
926
под коша. Мачовете на Лейкърс се превърнаха в безкрайни сола. Имаше страдивариус.
Но нямаше симфония. Играчите страняха от него. Треньорите му го наричаха
неуправляем. Бе себичен, труден, сприхав, егоистичен. Започнаха да го наричат
„примадона“. Не закъсняха и скандалите извън залата. Съдебното дело в Колорадо.
Изневерите. Обвиненията. Конфликтът със собствените му родители. Кобе сякаш
потъваше в тресавище, дърпан към дъното от противоречивата същност на собствения
си гений. И тогава... баскетболистът направи най-красивото си и неочаквано изпълнение
и със зъби и нокти си проправи пътека в джунглата към... себе си. Не е лесно да се
преоткриеш на 30 години. Да признаеш грешките си. Да напишеш Метаморфозата на
Кафка наобратно. Но, както знаем, Кобе беше враг номер едно на гравитацията,
включително своята собствена. Нищо повече нямаше да бъде същото.
Промяната му бе драстична и почти светкавична. Първо бе забелязана между двата
коша. Топката спря да потъва в ръцете му като в Марианската падина – Кобе подаваше!
При това органично и с готовност. Предварително заучените отигравания на отбора вече
не бяха прекъсвани наполовина от внезапните му изстрели. Лицето му все по-често се
озаряваше от голяма искряща усмивка. Той се движеше по паркета с по-особена лекота.
Вече нямаше гняв. Имаше удоволствие. Дори еуфория. Кобе вече не играеше в полза на
себе си. Той играеше в полза на самата игра – на нейното стогодишно намерение да
открие съвършенството в синхронното усилие на един идеално съчетан квинтет. Кобе
винаги е обичал баскетбола до безумие. Но сега вече баскетболът му отвръщаше със
същото.
Но това не беше всичко. Превъплъщението на Кобе имаше повторение. И то не само
едно. Гледахме ги едно след друго на забавен кадър и на игрището, и извън него.
Забелязах, че започна да дава пресконференции след мач, държейки двегодишната си
сладка като бонбон дъщеричка Джиджи на коляно. Усмивката не слизаше от лицето му.
Отговаряше спокойно и приятелски дори на най-неуместните журналистически
въпроси. Разтвори широко вратите към себе си и даде възможност на целия свят да
открие интелекта, речника и ерудицията му. Оказа се, че характерът на Кобе е далеч от
клиширания образ на ограничения спортист. Тъй като бе израснал в Италия, Брайънт
имаше особен афинитет към европейската култура и манталитет. Обичаше изкуството,
литературата, модата, футбола. Беше полиглот и даваше интервюта на перфектен
италиански и испански. Изостави клубовете и съмнителните обожателки и се отдаде
изцяло и безпрекoсловно на семейството си.
Междувременно печелеше всичко. Шампионски титли, Световни първенства,
Олимийски златни медали, трофеи за най-полезен играч на лигата и т.н., и т.н. Сега вече
след всеки негов успех съотборниците му го носеха на ръце. Искаха да бъдат в близост
до него. Да му помагат и да търсят помощ от него. Дори противниците му го обичаха.
Кобе вече не трупаше просто точки и рекорди. Той трупаше митология.
Знаеше идеално, че в крайна сметка времето е непобедено и реши, че за да продължи
да играе любимита си игра на най-високо ниво, ще трябва да се отнася към тялото си
като към храм. Стана педант в тренировките и храненето. Беше любопитен, търсещ,
питащ. Подготвяше с часовникарска прецизност всяко свое мускулно влакно. Занима-
ваше съзнанието си с медитация и тялото си с плиометрика. Четеше и се образоваше
непрекъснато за най-новите тенденции във възстановяването. След като контузи
коляното си, отиде в Дюселдорф за терапия със стволови клетки. Кобе продължи да се
преоткрива. Отново и отново... Все още мачкаше гравитацията, но искаше да запази

927
ставите си за колкото се може по-дълго. И обрече безкрайни месеци на усъвър-
шенстване на стрелбата си. Преди мач идваше в залата два часа по-рано, за да стреля. И
стана най-добрият стрелец в лигата. Печелеше мачове в последните секунди от
невъзможни положения. Дори след най-откачените му изстрели мрежичката имаше
чувството, че я очаква топка. Но това не му беше достатъчно – едно лято, докато
останалите играчи сърбаха дайкирита на Хаваите, Кобе нае великия център Хаким
Олайджуон, за да го научи как да играе с гръб към коша. Следващия сезон Кобе
изпепели лигата с кавалкада от вълшебни финтове, извадени директно от репертоара на
Хаким.
Когато скъса ахилесовото си сухожилие, Кобе не се отчая. Той знаеше, че просто е
дошло време отново да преоткрие себе си. Направи го с неистово усилие, постоянство
и интелект. И когато се завърна в игра отново, бе неопазим. В резюмето му има много
постижения, но той отказа да гони рекорда на Карийм Абдул Джабар за най-много точки
в историята на лигата. Новият Кобе нямаше нужда от това. Той вече бе открил мястото
си сред стенописите на баскетболната базилика. Искаше да се откаже от играта преди
тя да се е отказала от него. Искаше да се сбогува с достойнство. Кобе изигра последния
си мач на 13 април 2016. В сблъсък с Юта Джаз 37-годишният Браянт вкара
зашеметяващите 60 точки и донесе победа на своите Лейкърс.
За разлика от много бивши звезди Кобе не направи опит да се върне в играта. Бе
затворил тази врата завинаги. Бе време отново да преоткрие себе си. През последните
пет години Браянт се превърна в успешен бизнесмен, филантроп, инвеститор, медиен
магнат, лектор, баскетболен анализатор и всеотдаен баща на дъщерите си. Познанията
му във всички тези области могат да бъдат характеризирани като енциклопедични.
Такъв бе човекът Кобе Браянт. Този зад завесата. Може би вече не можем да го видим
лице в лице, но това не значи, че той не съществува. И когато излизате смълчани от
театъра, не забравяйте да вземете със себе си пиесата. Пиесата на един кратък, но
изумителен живот. Неговата постановка продължава. В нея има геройства,
приключения, разочарования, слава и рекорди, но това, което я прави достойна за бис,
е големият урок, който винаги ще носи в себе си. Урокът, че никога не е късно да
преоткриеш себе си. Никога! Кобе Брайънт преоткри себе си като играч, като
съотборник, като професионалист, като съпруг, като родител и най-вече като човек. И
ето че днес именно неговата честа жертва – гравитацията – наивно смята, че най-после
го е победила и го е отнела от света завинаги. Но истината е, че той отново е над нея,
над голямото хаотично игрище, над логиката, над очакванията и над нас,
простосмъртните. Там някъде, много, много високо... с малката Джиджи на коляното.
Това трябваше да е последният поклон, но споменът за Кобе ненадейно ме помоли да
завърша с неговите собствени думи. Тези, за които бе награден с наградата „Оскар”.
Кобе, виждате ли, написа прощално писмо към... баскетбола преди началото на своя
последен сезон. Поредното му неочаквано и искрено превъплъщение... този път в автор.
Думите му бяха превърнати във филм. Филмът спечели „Оскар”. Днес писмото му към
баскетбола звучи като писмо към всички нас – тези, които са избрали да носят в себе си
неговата красива пиеса.

928
„Скъпи баскетбол”
(От Кобе Браянт)

Скъпи Баскетбол,
От момента, в който започнах да слагам и развивам нагоре баскетболните чорапи
на баща си
и да стрелям въображаеми
печелещи мачове изстрели
в залата Грейт Уестърн Форум,
aз знаех, че едно нещо е истина:

Бях се влюбил в теб.

Това бе любов толкова дълбока, че аз ти дадох всичко, което притежавах -
от тялото и съзнанието си
до духа и душата си.

Като шестгодишно момче,

дълбоко влюбено в теб,
аз никога не виждах края на тунела,
виждах само себе си, излизащ с тичане от него.

Така че продължавах да тичам.

Тичах надлъж и нашир по всяко игрище.
И гонех всяка неовладяна топка за теб.
Ти поиска от мен моя хъс.
Аз ти дадох сърцето си.
Защото то бе част от нещо много повече.

Играех през потта и болката

не защото ме бе повикало предизвикателството,
а защото ме бе повикал ТИ.
Аз направих всичко за ТЕБ.
Защото така се прави,
когато някой те накара да се почувстваш толкова
жив, колкото ти ме накара да се почувствам.
Ти връчи на едно шестгодишно момче неговата Лейкърска мечта.
И аз винаги ще те обичам заради това.
Но аз не мога да те обичам с подобна всеотдайност още твърде дълго.
Този сезон е всичко, което ми е останало да ти дам.
Сърцето ми е в състояние да понесе ударите.
Съзнанието ми е в състояние да се справи с натоварването.

Но тялото ми знае, че е време да каже „сбогом“.

И това е Окей.
Аз съм готов да те пусна.

929
Искам да го знаеш сега,
за да можем и двамата да се насладим на всички моменти,
които са ни останали заедно.
И на добрите, и на лошите.
Ние дадохме един на друг

всичко, което имахме.

И двамата знаем, че без значение какво ще правя оттук нататък,

аз винаги ще бъда онова хлапе
с развитите нагоре чорапи.
Кошче за боклук в ъгъла
:05 секунди до края на мача.

Топката е в ръцете ми.

5...4...3...2...1

Любов завинаги,
Кобе

930
931
 Автографът на Лоран
Иво Иванов, Канзас
22 октомври 2020
https://offnews.bg/nashite-avtori/avtografat-na-loran-738597.html

„Ще имаме ли време да пробваме „оса“?“– попита Патрик. За миг въпросът му увисна
в безтегловност. Ерик не знаеше как да реагира. „Оса“? Точно сега ли? На тази сцена?
Под погледа на стотици милиони очи по целия свят! И с това непоносимо
петдесетгодишно бреме на съкрушителни разочарования, увиснало като дамоклев меч
над всяка една неумолимо изтичаща секунда?
„Ще имаме ли време да пробваме „оса“?” Съдбовният отговор на този странен въпрос
зависеше до голяма степен от човека, на когото е посветена тази история. Човекът, чиято
работа е да охранява с цената на всичко половин милиард долара и чиято история е
толкова неправдоподобнa, че самият аз се съмнявам в нея, докато я пиша. Човекът,
който ни трябва точно днес, и който, надявам се, ще заслужи и вашето уважение, преди
да сте стигнали до многоточието, с което ще завърши този разказ.
Неговата история започва така, както започват повечето истории на повечето хора по
този свят – с първата среща между момче и момиче. Казвали се Франсоа и Гилен. Било
е някъде през 80-те в живописното канадско градче Сен-Жан-Батист. На тази първа
среща стройният Франсоа насочил светлосиния си поглед право в очите на красивата
Гилен и ѝ казал, че мечтае някой ден да кръстосват заедно океаните с платноходка.
Срещата прераснала във взаимоотношения, а малко по-късно взаимоотношенията
прераснали във венчални пръстени. Когато се родило първото им дете, решили да го
нарекат Лоран. Щяло да носи фамилните имена и на двамата си родители. Лоран
Дюверне-Тардиф. 28 години по-късно синът им ще бъде милионер, ще охранява
половин милиард долара и ще се опита да направи така, че да има време за мистериоз-
ната „оса“.
932
 Помните ли себе си на дванайсет години? В състояние ли сте да се върнете в необре-
мененото съзнание на детето, което някога сте били? Да се отърсите от цялата лавина
житейски хаос, която се е стоварила върху годините ви от пети клас насам? Помните ли
колко по-дълго и обещаващо бе лятото? Колко огромни изглеждаха нещата, които сега
ни се струват малки? Колко по-ярки бяха цветовете? По-ароматни уханията? По-
загадъчни загадките? По-достъпно щастието? Понякога забравяме колко хубава и важна
е тази възраст за всеки от нас. Ако сте успели да пропътувате назад към нея, представете
си следния сценарий – един ден баща ви ви взема от училище и заявява: „Познай какво
е днес. Днес е твоят последен учебен ден за годината! Тръгваме на пътешествие. Дълго,
откачено и опасно пътешествие... с платноходка. По реки, морета и океани. Ще живеем
в каютата. Ще ядем каквото уловим в океана. Ще оцеляваме, ще разчитаме един на друг,
ще откриваме нови светове... заедно“.
Как ли се е почувствал дванайсетгодишният Лоран в този момент? Моята петокласна
същност му завижда с бяла завист... така, както навремето завиждах на най-известната
героиня на Астрид Линдгрен. Лоран сякаш неочаквано бе попаднал в един от нейните
разкази. Мечтата, споделена на онази първа среща, не бе напускала баща му нито за миг.
Въпреки че нямаше почти никакъв опит и познания във ветроходството, яхтата, за която
бленуваше от години, все още се носеше там, сред лудите вълни на сините му очи.
„Човек може да има много мечти – казва Франсоа – но те не означават нищо, ако не
се опиташ да ги постигнеш.“ Така че в един хубав ден напуснал работата си на
преподавател, качил хубавата Гилен и трите им невръстни деца на малка платноходка и
се понесли по величествената река Сейнт Лорънс – от небостъргачите на Монреал към
Атлантическия океан. Една храбра яхта c пет щастливи, прегърнати хлапета – две от тях
възрастни.
Гонели и улавяли непокорния вятър в платната си, реели се сред голямата водна
бездна и някак си оцелявали сред бурите.
Приключението продължило цяла година. Осеммесечната им дъщеря Мaрилу
направила първите си крачки на палубата. Откаченото семейство се спуснало храбро
надолу по ръба на Северноамериканския континент и започнало да кръстосва
бляскавата коралова огърлица, изплетена от стотици острови, разпръснати из Карибско
море. Като най-голям, Лоран бил ключов член на екипажа. Научил се да управлява
яхтата, да дешифрира данните за водните течения и да тълкува радара. Когато трябвало,
слагал неопренов костюм, пълнел баластния колан с олово и се гмуркал с ръчен харпун
в солените води в търсене на вечеря за семейството. „Научих се да внимавам накъде се
движи течението – сподели Лоран в интервю за „Спортс Илюстрейтид“, – защото на
няколко пъти кръвта на рибата бе отнесена към дълбините, откъдето привлече
петметрови акули.“
Вечер семейството слизало на някой необитаем плаж, правели лагерен огън от съчки
и палмови листа и готвели улова. Децата учели на палубата, като Франсоа им
преподавал математика, биология и химия, а Гилен поела хуманитарните науки. От
време на време приставали някъде за ден-два и децата били оставяни в местното
училище, в което никой не говорел техния френски. Може и да не научавали кой знае
какво, но трупали опит и преживявания.
След дванайсет месеца приключения почернялото от слънцето семейство се
завърнало в Монреал по-сплотено от всякога. Но само три години по-късно Франсоа и
Гилен натоварили децата на лодката и повторили абсолютно същата авантюра. Някои
сигурно биха казали, че това е безотговорно родителско поведение. Че децата не трябва

933
да напускат за цели две години системата в толкова важна, формираща възраст. Че
образованието и развитието им със сигурност ca пострадали от налудничавия импулс
на родителите им. Какво ще стане от такива деца, когато пораснат? Да, има много хора,
които биха заклеймили Франсоа и Гилен. Сигурен съм обаче, че Астрид Линдгрен не е
сред тях.
По същото време, по което семейство Дюверне-Тардиф кръстосваше морета и океани,
моят любим местен отбор „Канзас Сити Чийфс“ продължаваше да жъне неуспехи със
забележително постоянство. Заедно с милионите многострадални фенове на отбора
гледах мачовете им от начало до край всяка неделя с мазохистична упоритост. В
продължение на десетилетия Вождовете намираха начин да губят, при това при такива
невероятни обстоятелства, че мисълта за тегнещо над отбора проклятие се налагаше от
само себе си. „Чийфс“ имаха една-единствена ръждясала титла, спечелена по времето
на администрацията на Никсън, когато „Бийтълс“ все още са били заедно, а у нас по
БНТ се е състояла премиерата на „На всеки километър“. Дори легенди като Джо
Монтана и Маркъс Алън не можеха да сложат край на печалната серия. Стигнеше ли до
плейофите, отборът неизменно губеше година след година. „Канзас Сити“ падаха
повече от Неймар в наказателното. Виждал съм ги дори да правят невъзможното и след
огромна преднина в самия край да изтръгват загуба от ноктите на победата.
Никога няма да забравя една от тези безумни загуби – през януари 1996 година. На
стадиона беше горе-долу толкова студено, колкото на северния полюс на планетата
Уран. Вождовете бяха абсолютни фаворити, но следвайки покорно указанията на
проклятието, наш играч на име Лин Елиът изпусна еквивалента не на една, не на две, а
на три дузпи. Отборът, естествено, бе елиминиран с минимална разлика. Една омотана
в шалче на отбора жена точно до мен ридаеше след мача. Понеже се тресеше, се опитаx
да я успокоя, а тя ме прегърна, без да спира да плаче. Когато най-после ме пусна,
забелязах, че веждите ѝ бяха уловили голямо количество снежинки и бяха напълно
замръзнали. Носех този спомен със себе си с години. Това бе на практика лицето на
града след всяка плейофна загуба – неподвижните висулки на безброй разочарования,
надвиснали над две разплакани очи.
Играчи, треньори и мениджъри идваха и си отиваха, но резултатът неизменно бе
същият – до болка познато разочарование.
През 2013 година отборът привлече нов стратег – добродушния 55-годишен Анди
Рийд. Носеше му се славата на крайно нестандартен треньор с развинтено въображение.
Не знаехме точно какво да очакваме. Щеше ли да промени нещо? Щеше ли да стане
поредната жертва на проклятието, тегнещо над вождовете?
Честно казано, не бяхме особено обнадеждени... особено след като един от първите
му ходове бе да привлече в отбора един никому непознат френскоговорещ канадски
младеж със странно име – Лоран Дюверне-Тардиф. Кой пък е този – питахме се всички.
Нямаше никаква информация за него. Не беше играл в американски колеж. Не беше
участвал в лагера за новобранци. Нямаше опит. Нямаше негови видеоматериали в
мрежата. Сред феновете тук преобладаваше мнението, че треньорът ни има незабавна
нужда от опитен психотерапевт. Бях толкова озадачен, че се зарових дълбоко в интернет
в търсене на някаква информация за мистериозния канадец. И открих много интересни
неща... за дядо му! Казвал се е Ги Тардиф и е бил, меко казано, уникална личност. Бях
зашеметен от приключенията му! Интелектуалец, преподавател в Монреалския
университет, магистър по криминология, автор на многобройни научни статии и
съветник на Министерството по правосъдието. Синът му Франсоа, който по това време

934
вече мечтаел да обикаля света с платноходка, твърди, че баща му бил и голям майстор
дърводелец и електротехник. Впоследствие Ги бил избран за министър и в продължение
на девет години водил три различни министерства. В един момент явно му писнало от
политика и без да се колебае, я оставил зад гърба си. Купил нива в близост до Монреал,
изкоренил засадената на нея царевица, самообучил се на селско стопанство и започнал
да култивира лозя и ябълкови дървета. След няколко години виното и ябълковите му
деликатеси се прочули из цял Квебек.

Що се отнася до неговия внук обаче, не можах да намеря почти нищо. И все пак... бях
впечатлен от това, че Лоран е студент в един от най-реномираните колежи в света –
университета „Макгил“. Хм, казах си – не знам какъв играч е този човек, но със
сигурност е много умен. Тази институция е дала на света многобройни нобелови
лауреати, учени и политици, между които е и сегашният премиер Джъстин Трюдо.
Следването в „Макгил“ е тежко, а приемните изпити са истински ад. За моя огромна
изненада се оказа, че новото ни попълнение не следва какво да е в престижния
университет, а медицина!
Гледайки назад, ми е трудно да повярвам, че сме се съмнявали в Лоран. Днес, шест
години по-късно, той е обожаван не само тук, но и из цяла Америка както заради
геройствата си на терена, така и заради тези извън него. Нямам съгражданин, който да
не е запознат в най-малки детайли с неговата необичайна сага.
Лоран открил играта късно и започнал да тренира чак на петнайсет години, след като
се върнал от второто си ветроходно пътешествие и установил, че е станал прекалено
висок за хокеист. Внушителната му физика обаче се оказала идеална за американския
футбол. В края на гимназиалното си образование вече бил двуметров исполин, с тяло,
опаковано от раменете до стъпалата в масивни мускули.
В университетския отбор поел функциите на десен гард – тежка и неблагодарна
позиция. В повечето случаи десният гард остава незабелязан и работата му е на практика
да бъде телохранител на звездата на отбора. Но Лоран подходил към позицията така,
както подхождал към всичко – с маниакална всеотдайност. Тренирал до изнемога между
лекциите и изпитите. Изучавал в най-малък детайл нюансите на играта. Искал да
разбере всеки ъгъл на движение и всяка възможна ситуация.

935
 Лоран мечтаеше да играе в Националната футболна лига, но понеже никой не беше
чувал за него, не му бе отправена покана за лагера за новобранци в Индианаполис.
Треньорите нямаше как да го забележат. Мечтата му изглеждаше обречена. Но както
вече знаем, фамилията Дюверне-Тардиф е с по-особен генетичен профил. Помните ли
какво беше казал неговият баща ветроходец: „Човек може да има много мечти, но те не
означават нищо, ако не се опиташ да ги постигнеш“. Така че Лоран взел под наем
футболно игрище в Монреал и поканил треньорите от Лигата да го наблюдават в
индивидуална тренировка. Един от тях му обърнал внимание…
Американският футбол е най-популярният спорт в Съединените щати, а
професионалната футболна лига – НФЛ, е колосална индустриална машина. Играта е
дълбоко вплетена в самата обществена тъкан на страната. Всяка неделя ожесточените
двубои между трийсет и двата отбора в НФЛ се превръщат в абсолютен център на
вниманието и повод за безкрайни анализи и коментари. Този спорт има особено влияние
върху хората тук. Често съм се питал защо. Може би защото в самата си същност той е
непотрепваща прожекция на американския манталитет, история и цайтгайст.
Придвижването напред, завладяването на територия са в основата на играта.
Сантиметър по сантиметър, стръкче трева по стръкче трева – винаги напред. Всеки
поглед назад е наказание. Pегресията е недопустима. Прогресът е религия. Алчността
не е порок, а смисъл. Целта не е мрежа или кош – целта е съкровената недвижима
собственост зад крайната линия. Това химерично парче земя, наречено „крайна зона“.
Отборът трябва да нахлуе в него, да го превземе с цената на всичко – пот, кръв,
контузии, хитрост и саморазправа. Физическото надмощие, скоростта и преодоляването
на инстинкта за самосъхранение са култивирани в самия правилник на играта.
Отборното начало и колективизмът са от огромно значение, но... индивидуализмът е
издигнат в култ. Куотърбекът – единственият играч, който подава топката, е
свръхгероят, диригентът, изпълнителният директор. Той е Стив Джобс, Ейбрахам
Линкълн, Стивън Спилбърг, Боби Фишер и Джей Гетсби, събрани на едно място.
Куотърбекът е дестилираният образ на дръзката, дори арогантна идеология, на която
дължим прословутата американска мечта.
Всички очаквахме, че новият ни треньор ще се опита да открие млад, единствен по
рода си куотърбек – от тези, които се раждат веднъж на генерация, от тези, които не
вярват в проклятия... Но Анди Рийд знаеше, че преди да намери и сложи подобен играч
в джоба си, първо трябва да ушие самия джоб.
В американският футбол думата „джоб“ има особено значение. Петима играчи носят
отговорността да охраняват куотърбека – да го предпазят като римска фаланга от
озверелите защитници, чиято единствена цел е да се доберат до него и да го превърнат
в част от тревната площ. Макар че по цял мач не докосват топката, тези петима играчи
са много, много важни. Най-добрите охранители успяват да създадат така наречения
„джоб“ – малко пространство, в което куотърбекът разполага с няколко секунди, които
са му необходими, за да подаде топката.
Вярно е – Лоран Дюверне-Тардиф едва говореше английски, нямаше почти никакъв
опит и никой не беше чувал за него.
Но треньорът на вождовете бе забелязал нещо в него. Дали е било физиката му?
Характерът? Интелектът? Не е ясно, но повярвал, че ако иска да печели мачове и да
предпази куотърбека си, ще му трябва точно това огромно канадско хлапе.
Против всички очаквания Анди Рийд незабавно предложи договор на Лоран и всички
ние – съмняващите се – бързо разбрахме, че е взел правилното решение. За броени

936
месеци канадецът се превърна в един от най-добрите десни гардове в Лигата и любимец
на феновете. Бе педант и иноватор в подготовката си. Изучаваше интелектуалните
аспекти на играта, анализираше безброй видеоматериали, подхождаше към
съперниците си като гросмайстор – искаше да надникне в психиката им и да предвиди
ходовете им. Бе прекарал години в медицинския факултет и тъй като разбираше
функциите на човешкото тяло на академично ниво, извая всеки свой мускул според
изискванията на позицията си.
Да, Лоран бе необикновен спортист, но може би най-нестандартният му ход бе
решението му да продължи да следва медицина! Усилие, което го подложи на
безпрецедентно психическо и физическо изтощение. В продължение на четири години
жонглираше с тренировки, лекции, лагери, изпити, мачове, болничен стаж и т.н., и т.н.

Лоран Дюверне-Тардиф се дипломира като доктор по медицина със специалност

„Хирургия“ в Монреал с пълно отличие на 29 май 2018 г. и на следващия ден бе на
тренировка в „Канзас Сити“. 27-годишният канадец бе станал първият играч лекар в
историята на американския футбол. И то не какъвто и да е играч, а един от най-важните
в отбор, който под ръководството на Анди Рийд бе напът да разтопи завинаги висулките
на толкова много разочарования. Перфекционизмът на Лоран в подготовката го бе
превърнал в един от най-елитните гардове на Лигата и „Канзас Сити“ го възнагради с
договор за четиридесет и пет милиона долара!

937
 Треньорът бе изградил своя сигурен „джоб“ около уникалния канадски доктор и сега
бе време да сложи нещо в него... Нещо много, много ценно. Анди Рийд следеше от
години развитието на младеж на име Патрик Махоумс – куотърбек, който, за щастие на
„Канзас Сити“, бе пренебрегнат от другите отбори в Лигата. Воден от безпогрешната си
интуиция, стратегът грабна младия играч в момента, в който той завърши
университетската си кариера. Вярно е – виждал съм и по-мъдри ходове – но всички те
са свързани с имена като Веско Топалов и Гари Каспаров.
Знаете ли, през последните тридесет години съм имал привилегията да гледам
неописуеми легенди да творят чудеса на терена. Хора като Джо Монтана, Том Брейди,
Дан Марино и Пейтън Манинг. Но никога, НИКОГА не съм виждал явление, подобно
на Патрик Махоумс! За две години това момче чудо обърна разбиранията за този спорт
надолу с главата. Магьосничествата му често нарушаваха без виза и паспорт границата
на невъзможното. Виждал съм го, преследван от двама защитници на „Денвър“, да
прехвърля топката от дясната в лявата си ръка, преди да изпрати ювелирен пас в ръцете
на невярващ съотборник. Виждал съм го да провре подаване като куршум между гора
от тела и ръце. Виждал съм го да прави циркаджийски пасове, гледайки в една посока и
подавайки в напълно друга. Виждал съм го, тичайки назад, да се обърне на скорост, да
усуче тялото си като баварска солета и да изстреля перфектен четиресeтметров снаряд
право в отворените длани на спринтиращ съотборник. Виждал съм го дори да мята
топката с чудовищна сила над трибуните и извън стадиона по време на тренировка!

Но най-силното оръжие на Махоумс се намираше между ушите му. Всяко отиграване

в американския футбол продължава само няколко мига, но в тях е пакетирано огромно
количество стратегия. Сложна система от заслони и пресечки води до отварянето и
затварянето на малки пространства за частици от секундата. Топката някак си трябва да
премине през тях, преди те да са погълнати от защитата. Усилието, разбира се, е
хармонично. Отборът действа като оркестър, но куотърбекът е неговият диригент. От
него зависи дали ще се слуша музика или какофония. Всеки отбор има така наречената
книга с отигравания, която се охранява в сейф и която играчите трябва да знаят наизуст.
938
Книгата на Анди Рийд обаче е енциклопедия. Страниците ѝ са изпълнени с паяжина от
нестандартни комбинации и единствено куотърбек с изключителен интелект е в
състояние да открие пътя си из лабиринтното въображение на треньора. Благодарение
на фотографската си памет, съобразителност и усет към импровизацията, Патрик се
превърна в идеалния аватар на своя изобретателен треньор на игрището.
„Канзас Сити“, разбира се, започна да печели... непрекъснато, а Патрик Махоумс бе
провъзгласен за невиждана атракция. Наричаха го магьосник. Мачовете на отбора
станаха един от най-желаните телевизионни продукти на Америка, а намирането на
билети бе почти невъзможно. Идваха фенове от цялата страна. Всеки искаше да види на
живо следващия шедьовър на младия виртуоз. В своя първи сезон Махоумс помете
многобройни рекорди и още повече съперници. Лоран бе неизменно до него – един
двуметров, 146-килограмов канадски доктор, пазещ младата звезда така, сякаш нейната
охрана бе подробно описана в началото, средата и края на Хипократовата клетва.
Нямаше сила на този свят, която да спре Махоумс, и по всичко изглеждаше, че
проклятието, тегнещо над отбора, е напът да приключи. За нещастие, в края на мача
срещу „Джаксънвил“ огромен защитник се стовари върху лявата подбедрица на Лоран.
Болката го смъкна на земята и той не бе в състояние да се помръдне. Представяте ли си
физиономията на лекаря на мача, когато е изтичал към контузения канадец: „Спокойно,
докторе – според мен имам спираловидна фрактура на проксималната част на фибулата.
Не изключвам да е над синдесмозата“.

Без Дюверне-Тардиф отборът отново не успя да стигне до заветната титла, но се добра

до полуфинала, където загуби в невероятен мач с продължение. И въпреки че феновете
отново заговориха за тегнещото над Вождовете проклятие, бе ясно, че в лицето на
Патрик Махоумс отборът най-после бе намерил чакания с десетилетия еднорог. Малко
по-късно „Канзас Сити“ възнагради своята млада звезда с най-скъпия договор в
историята на световния спорт – половин милиард долара!
Лоран се завърна възстановен през следващия сезон и под надеждното прикритие на
неговата непробиваема охрана Патрик Махоумс съсипа конкуренцията и този път
доведе отбора до големия финал – „Супербоул“. Колосалното събитие се състоя тази
зима в Маями в първата неделя на февруари. Бяха изминали точно петдесет години от

939
последното участие на „Канзас Сити“ във финален мач. Половин век! Толкова отдавна,
че дори бащата на Патрик Махоумс все още не е бил роден.
Хората тук не можеха да повярват – градът беше погълнат от еуфория... и
напрежение. Щяха ли да успеят многострадалните Вождове да направят последната
крачка към върха? Щеше ли отново да прониже сърцата им древното проклятие? Какво
ги очакваше на стадиона във Флорида – триумф или падение?
Съперникът им беше великолепният отбор на „Сан Франциско“, който бе твърдо
решен да добави шеста титла в богатата си история. „Супербоул“ е най-голямото
спортно събитие в Америка. Един билет струва колкото лек автомобил, а ако искате да
купите рекламно време в ефир, ще трябва да платите на Fox 5,6 милиона долара за
трийсет секунди! Mачът се следи от стотици милиони зрители из цялата страна и отвъд.
Може би се дължеше на напрежението или може би на липсата на опит на най-голямата
сцена, но още от първия съдийски сигнал стана ясно, че нещо в отбора на „Канзас Сити“
не е наред. Комбинациите им се проваляха. Играчите изпускаха топката. Грешките се
трупаха и дори Патрик Махоумс не можеше да открие пролука в безупречната защита
на „Сан Франциско“. На полувремето облечените в няколко висящи конеца Дженифър
Лопес и Шакира подлудиха публиката с шоу, което бе на едно подухване на вятъра
разстояние от тандемен стриптийз. Но на феновете тук не им беше до ретроеротика и
над целия град тегнеше добре познатото фаталистично усещане за предстояща загуба.
Седем минути преди края на мача „Сан Франциско“ водеше с двайсет на десет!
Секундите изтичаха неумолимо и „Канзас Сити“ изглеждаха обречени. Отборът имаше
отчайваща нужда от чудо. Кратко съдийско прекъсване даде възможност на Патрик
Махоумс да се приближи до помощник-треньора Ерик Биениеми. Днес, благодарение
на видеоархивите на Лигата, знаем точно как протече разговорът им.
„Ще имаме ли време да пробваме „оса“?“ – попита го Патрик. Ерик изглеждаше
объркан. В този инфарктен момент Махоумс искаше да пробва крайно дръзко
отиграване, изобретено от треньора Анди Рийд. Беше го нарекъл Jet Chip Wasp, но
играчите го бяха съкратили на Wasp (пр. оса). Отиграването включваше две фалшиви
пресечки, чиято цел бе да отклонят вниманието на защитата от най-бързия играч в
американския футбол – Тайрийк Хил, с прякор Гепарда. Той трябваше да се възползва
от създалото се объркване, да спринтира с всички сили към средата на игрището, да
промени рязко посоката си и да получи дълъг пас от Махоумс в близост до страничната
линия. Но в това отиграване имаше един съществен проблем. Патрик неслучайно пита
дали ще има време за „оса“. Обикновено „джобът“ се разпада за 2.5 секунди. Но за оса
бяха необходими почти четири секунди, или, с други думи – цяла вечност. Ще издържат
ли охранителите му? Ще му дадат ли няколко мига в повече? Ерик носеше слушалки,
които му даваха директна връзка с главния треньор. „Той иска „оса“, промърмори
помощникът в слушалките. Стратегът Рийд не се поколеба дори за миг – той вярваше
безпрекословно в своя „джоб“ и най-вече в канадския лекар исполин.
Решението бе взето и ето че всичко се крепеше върху един-единствен инфарктен
момент. Екзорсизмът на половин век разочарования и разбити надежди зависеше от
отговора на въпроса: „Ще имаме ли време да пробваме „оса“?“
Ако надникнете в интернет, ще откриете безброй видеоматериали, анализи и забавени
кадри на това, което се разигра в следващите няколко секунди. Но в нито един от тях не
се обръща внимание на играча с френски акцент и номер 76, без когото отиграването би
било невъзможно. Лоран Дюверне-Тардиф трябваше да предпази дясната, хвърляща
ръка на своя куотърбек. Срещу себе си имаше чудовищния защитник на „Сан

940
Франциско“ Арик Армстед. Трябваше да го задържи някак си, въпреки че шансовете не
бяха на негова страна. Арик Армстед – едно от най-големите млекопитаещи в Северна
Kалифорния, бе по-млад, по-висок, по-бърз и по-атлетичен от канадеца. Той се втурна
като фурия, решена да прегази и него, и Махоумс. Но Лоран беше изучавал внимателно
и силните, и слабите страни на съперника си. Знаеше под какъв ъгъл обича да атакува –
беше наясно с кое течение пристига акулата. Докторът бе напълно подготвен и
посрещна побеснелия играч в перфектен дефанзивен стоеж. Въпреки това силата на
сблъсъка бе толкова голяма, че вдигна десния крак на Лоран високо във въздуха. Бях
сигурен, че ще падне на земята, но останал на един крак, канадецът посегна към някакви
тайнствени вътрешни залежи на волята и с неистово усилие успя да запази равновесие.
За миг огромната ускорена тежест на две масивни туловища бе абсорбирана изцяло от
хирургически възстановената му лява фибула. Тя някак си издържа.
Беше изминала една секунда.
Вбесен, че не е успял да преодолее съперника си, Армстед замахна с лявата си ръка и
против всички правила удари Лоран с всичка сила малко над дясното ухо. Точно в този
момент друг играч на „Сан Франциско“ бе изблъскан на скорост върху кръста на
канадеца. Двата удара бяха в противоположни посоки и обикновен човек би трябвало
да се счупи на две. Както вече знаем обаче, д-р Лоран Дюверне-Тардиф едва ли може да
бъде наречен обикновен човек. Зад гърба му се намираха половин милиард долара,
които зависеха изцяло от него. Залитайки напред, вместо да падне на земята, той успя
отново да запази самообладание и равновесие и се гмурна под дясната мишница на
противника си. Бяха изминали две секунди.
Междувременно, за да си даде малко повече пространство за дългото подаване,
Патрик Махоумс бе направил цели четиринайсет крачки назад. Очите му бяха
отправени към заветната мишена – Тайрийк Хил Гепарда, който летеше с бясна скорост,
но все още не се бе освободил от защитника си. За нещастие, лявата страна на „джоба“
се бе разпаднала под натиска на феноменалния играч на „Сан Франциско“ ДеФорест
Бъкнър. Преодолял охраната на „Канзас Сити“, той се носеше като снаряд право към
куотърбека. Бяха изминали три секунди.
Паднал на едно коляно, Лоран зарови опорния си крак в тревата, обгърна тялото на
съперника си и го изблъска назад. Армстед бе безпомощен. Благодарение на
геройството на Лоран, дясната част на „джоба“ остана непокътната. И това бе от
решаващо значение. Вождовете знаеха, че няма да могат да спрат ДеФорест Бъкнър.
Той щеше да се стовари върху Махоумс и да го смъкне с трясък на земята. Но ударът
му щеше да дойде отляво. Охраняваната от канадеца дясна ръка на Патрик имаше една
десета от секундата в повече. В момента на сблъсъка Махоумс замахна и се освободи от
топката с мощно камшично движение. Бяха изминали четири секунди.
Топката изсвистя във висока, почти нереална парабола. Помня добре как с два
акробатични подскока сърцето ми се качи директно в гърлото, докато наблюдавах
полета ѝ. Нямаше съмнение, че в този момент и пулсът, и кръвното ми влезнаха в
реанимационен диапазон. Имах безпогрешното усещане, че топката е увиснала
неподвижна в хладния вечерен въздух. Повалени на земята, и Махоумс, и Лоран също
гледаха с напрежение безкрайната ѝ траектория. Някой беше изчислил, че Тайрийк Хил
Гепарда е толкова бърз, че би могъл да спечели медал на сто метра на олимпийски игри.
Не знам дали е вярно, но пасът на Махоумс прелетя петдесет и седем метра във въздуха,
сякаш чертаейки голяма величествена дъга над игрището в Маями. И в края на тази дъга
чакаха надеждните ръце на Гепарда. Пасът бе уловен. Осата бе ужилила отбора на „Сан

941
Франциско“, и то по такъв начин, че те не можаха да се възстановят. Отиграването
сякаш ги прекърши и обезвери. Обратът бе шокиращ! В рамките на седем минути
„Канзас Сити“ отбелязаха немислимите двайсет и една точки и спечелиха своя първи
„Супербоул“ от петдесет години насам. Днес отиграванетo е част от митологията на
този спорт. Моментът е документиран в най-малък детайл в безброй видеоматериали,
които продължават да се разпространяват в мрежата. Ако дойдете тук, ще забележите,
че много хора дори носят фланелки, на които е написано: „Ще имаме ли време да
пробваме „оса“?“.

Според мен пети февруари бе най-студеният ден в Канзас Сити тази година.
Температурата бе минус седем градуса, но това като че ли нямаше значение. Градът бе
буквално обезумял и един милион души се стекоха към метрополиса, за да отпразнуват
титлата заедно с отбора в епичен парад, който се виеше от центъра чак до гарата. Качих
сина си на колата и след като преодоляхме безброй задръствания, успяхме да паркираме
на около три километра от парада. Комбинация от връзки и лакти ни даде възможност
да се доберем до първа линия на булевард „Гранд“. Бяхме на две крачки от бавно
движещите се двуетажни автобуси кабриолети на отбора. Накачени на отворения втори
етаж, играчите танцуваха, пееха, крещяха към феновете и се поливаха с бира и
шампанско. След като мина първият автобус, неочаквано за всички ни забелязахме, че
Лоран е слязъл от втория и крачи по улицата с още двама души, които не успях да

942
разпозная. Сякаш интуитивно продължаваше да охранява Махоумс, който, ухилен до
уши, вдишваше бира след бира върху автобуса зад него. Когато мина покрай нас,
изкрещях с всичка сила в негова посока на кощунствен френски: „Хей, Лоран! Вив ле
кебекуа!“ Той се обърна с огромна снежнобяла усмивка, сякаш нарисувана върху
гарвановочерната му брада, и вдигна бирата си в моя посока: „Санте! Вив льо Кебек!“.

Това бе единственият ми директен контакт с доктор Лоран Дюверне-Тардиф. Макар

и мимолетна, тази среща ме стопли в студения февруарски ден, а днес, осем месеца по-
късно, тя има особена стойност. Тогава той бе един от любимите ми спортисти на този
свят, но днес той е нещо много, много повече – един от любимите ми хора на този свят.
Защо ли? Малко след като се прибра в Монреал, Лоран взе под наем малка
платноходка с приятелката си Флорънс и заедно отплуваха на многоседмично
пътешествие из Атлантическия океан. В желанието си да се освободят от стреса и
напрежението се откъснаха от света и цивилизацията. Когато се прибраха, откриха един
напълно променен свят. Пандемията бе затворила граници, изпразнила магазини,
заключила зали, киносалони и стадиони. Градовете бяха асфалтирани пустини, хората
живееха изолирани в домовете си. И когато богатите спортисти се оттеглиха в своите
луксозни имения със собствени басейни, зали за фитнес и тенис кортове, Лоран направи
точно обратното.
Канадското министерство на здравеопазването бе в тежка ситуация и страдаше от
недостиг на медицински персонал. Само седмици след като бе спечелил „Супербоул“,
канадецът се включи като доброволeц в екипа на болнично учреждение, в което
средната възраст на пациентите е близо осемдесет години. Днес знаем, че възрастните
хора сa предпочитаната от вируса мишена и ако пандемията имаше фронтова линия, то
тя беше именно тук.
Лоран се хвърли право в окопите, работeйки неуморно с месеци редом до лекари,
медицински сестри и санитари. Kогато се налагало, оставал и за втора и трета смяна.
Тъй като вирусът се бе разпространил в учреждението, пациентите били подложени на
смазваща изолация. Нямали възможност да видят близките и роднините си и често
Лоран бил единственият им досег с друго човешко същество. „Научих толкова много –
спомня си Лоран. – Научих колко важно e търпението. Научих, че човешкото докосване
е от значение. Че е важно да гледаш хората в очите. Да ги слушаш, без да ги прекъсваш,
и да се държиш с тях не само като доктор, а и като човек. Започнах да използвам

943
телефона си, за да правим видеовръзка със семейството на всеки пациент... и толкова
много от роднините избухваха в сълзи.“

Наскоро Лоран взе неочаквано решение, но ако присвием очи и се вгледаме още по-
внимателно в неговия живот, ще разберем, че дълбоко в корените му е заровено разби-
рането, че за семейство Дюверне-Тардиф единственото очаквано нещо е неочакваното.
Когато легендарният дядо на Лоран починал, баща му продал винарната, лозята и
ябълковите градини. Бизнесът процъфтявал, но това нямало значение. Франсоа искал
независимост... дори от успехите на родителите си! Искал да открие своя собствена
пътека в живота. Заминал за Франция и се записал в школа за кулинарно изкуство.
Когато се прибрал, отворили със съпругата си пекарна за хляб, сладкиши и кроасани.
Нарекли я, как другояче – Le Pain dans les Voiles („Хляб в платната“). Малко по-късно
пекарната спечели сребърен медал на престижно съревнование във Франция и днес
семейният бизнес процъфтява. И като стана дума за платна, в продължение на шест
години самообучилият се на корабостроене Франсоа конструира собствена яхта в двора
си, използвайки дървени плоскости, епоксидна смола и два тона разтопен метал.
Лодката целуна вълните и подгони вятъра през септември 2018-а. „Не знам дали си
забелязал, но ние сме независими хора“, каза с усмивка Франсоа Тардиф в интервю с
журналиста Бен Баскин.

На тринайсет години посадил босилек през пролетта в близост до дома си. През
есента събрал реколтата, направил прекрасно песто, бутилирал го и го разпродал из
местните ферми. На четиринайсет купил на безценица сто току-що излюпени пилета,
построил им кокошарник, отгледал ги и ги продал със значителна печалба. След първата
си година в колежа му трябвали пари, за да отиде на ваканция в Европа с приятелката
си Флорънс. Лоран светкавично се научил да прави великолепни плодови конфитюри и
карамел. Успял да пласира стотици буркани и спечелил толкова пари, че ваканцията им
в Европа продължила цял месец. По време на първия си сезон в „Канзас Сити“ се

944
самонаучи на дърводелство и в свободното си време правеше мебели, включително
изящно бюро от борова дървесина за Флорънс. Всяко лято се връща в Квебек и помага
в пекарната на родителите си. Когато ходи на гости, носи топли франзели, хлебчета и
лакомства, изпечени от самия него в пекарната. През февруари 2018-а бе нает от CBC и
замина за Олимпийските игри в Южна Корея като спортен коментатор. Анализите му,
които се намираха на кръстопътя между спорт и наука, бяха нестандартни и
изключително успешни. Когато ходел на лагер със съотборниците си, ставал първи
сутрин и правел палачинки за всички. След тренировките готвел телешки гозби, изпичал
им зашеметяващ чийзкейк и накрая ги биел всички наред на тенис на маса.

„Той е ренесансов човек – казва фитнес треньорът му Чарлз Петрон. – Понякога го

питам: Господи, Лоран, има ли нещо, което НЕ МОЖЕШ да правиш?“.

Допуснаха ли грешка Франсоа и Гилен, когато изтеглиха децата си от училище, за да

пътуват из Атлантическия океан цели две години? Не знам. Вие какво мислите? Днес
децата им са комплексни, независими, образовани и обичани личности. Малката
Марилу, която проходи на палубата, в момента е в канадския олимпийски отбор по
академично гребане. Другата им дъщеря – Делфин, също е националка – по ски бягане.
А Лоран? За него вече знаете всичко. Не казвам, че всяко дете трябва да напусне
училище и да се скита сред океаните с години. Но има неща, които системата не може
да създаде без участието на семейството. И ако сте родител, не забравяйте да
945
поощрявате Пипилота Виктуалия Транспaранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче.
Тя е там, в детето ви – непокорна, изобретателна, палава, силна и щастлива. И ако се
грижите за нея, дори един ден хлапето ви да стане 2 метра и 146 килограма, тя никога
няма да порасне и да му позволи да изостави мечтите си.
2020-а бе неочаквана, тежка и странна година. Може би най-странната до този
момент, поне в моя живот. Много от разбиранията, ценностите и приоритетите ни бяха
променени и пренаредени. Честно казано, все още се опитваме да разберем точно какво
се случи. Коронавирусът – едно късче рибонуклеинова киселина, успя да срине
световната икономика, да изпразни магазините и да парализира обществения живот.
Адекватна ли бе реакцията ни? Бяха ли действията ни пропорционални на ситуацията?
Все още не сме научили всичко. Отговорите тепърва ще пристигат. Тази история все
още продължава. Но това, което научихме със сигурност, е свързано с хората.
Парадоксално, слагайки маски върху лицата ни, пандемията всъщност махна много
маски и дръпна много завеси. Ако надникнем в историята, ще установим, че в лицето
на всяка криза човечеството неизменно разпознава чертите на своето собствено лице.
Видяхме и най-хубавото, и най-лошото в себе си.
Осъзнахме колко опустошителна е липсата на контакт между хората. Изолирайки ни,
КОВИД някак си ни сближи. Станахме свидетели както на прояви на добрина, хумани-
зъм и съпричастие, така и на паника, нетърпимост и омраза. Както по време на всяка
криза, така и по време на тази много милионери по целия свят станаха милиардери, а
милиардери станаха мултимилиардери. Политически институции и цели държави се
възползваха от пандемията. Това се очакваше. Както се очакваше и това, че липсата на
достоверна информация ще създаде празни пространства, които ще бъдат запълнени с
фрапантни конспиративни теории. Като автор аз разбирам очарованието на конспи-
ративните теории – в същността си те са пленителни истории с повествование, герои и
сенчести злодеи, далеч по-интересни от баналната действителност. Но така ми се иска
да оставим медицинския персонал извън тях. Имам приятели в болниците, които
работеха дни и нощи в състояние на неописуемо напрежение и параноя; които се
прибираха за няколко часа у дома с подути глезени и с лица, белязани от маските; които
се грижеха за болните, без дори да се замислят за себе си; които се заразиха с вируса
дълго преди да знаем какви ще са последствията от него. Познавам много лекари и
медицински сестри – и тук, и в България. И всички те – до един, са сред най-добрите и
благородни хора, с които ме е срещала съдбата. Никога няма да мога да се отблагодаря
на лечителите в живота ми – тези, които бяха светлина в най-мрачните ми моменти.
Които спасиха живота на майка ми, на дъщеря ми... дори моя собствен живот. Няма
достатъчно пари и думи на този свят, с които да им се отплатя. Знам, има хора, които са
изменили на завета на стария Хипократ. Но те не са истински лекари и аз вярвам, че са
изключение, не правило.
Преди месец започна новият сезон в Националната футболна лига. Коментаторите
наричат моите „Канзас Сити Чийфс“ шампиони, което е толкова хубаво и непознато
усещане. Отборът ще се опита да спечели титлата и тази година. Но този път ще трябва
да го направи без Лоран Дюверне-Тардиф. Той реши, че в този момент не може да си
позволи да не бъде лечител. Че има по-важни неща на този свят от американския
футбол. Че страната и пациентите му имат нужда от него по време на пандемията.
Много от феновете тук бяха разочаровани. Не можеха да разберат как така напуска
отбора в разцвета на силите си. Как е възможно да се откаже от милиони долари и да
отиде да работи в дом за възрастни сред виелиците на Квебек? Но Лоран, виждате ли,

946
винаги е търсел своя собствена пътека – свой собствен смисъл. Ако имаше някой, който
да не бе изненадан, това бе треньорът Анди Рийд. Оказа се, че неговата майка е била
лекарка и е завършила медицина точно в университета „Макгил“. „Аз съм отгледан от
лекар – заяви треньорът – и разбирам каква всеотдайност е нужна, за да бъдеш доктор.
Ние сме благословени да имаме лекари в живота си. Те са дарители. Те са церители. Те
искат да помогнат на хората. Лоран не желае слава. Той просто иска да лекува. Гордея
се с него и го обичам.“
Започнах да разбирам защо именно нашият отбор даде шанс на канадеца...
Вождовете продължават да играят силно. Махоумс все още твори магиите си. И
Гепарда все още тича като... гепард, разбира се. Но нещо определено липсва. И не само
защото половин милиард долара изгубиха надеждния си охранител. Има празнина в
самото сърце на отбора. Празнина с очертанията на Лоран Дюверне-Тардиф.
2020-а все още не е изтекла. Остават ѝ още няколко дихания и ние всички ги следим
с нарастващо напрежение. След броени дни ще имаме избори, които обещават да бъдат
сюрреалистичен цирк. Никога не съм вярвал, че ще видя тази страна толкова разделена
и поляризирана. Напрежението е осезаемо. Дуелиращи се медии са обезобразили до
неузнаваемост самата обективна действителност. Цялото ни ежедневие е министерство
на пропагандата. Истината е лъжа – лъжата е истина, а някъде Джордж Оруел се превива
от смях. Вместо да ни обедини, интернет ни вкара в ехокамери и създаде племенни
общества, които радикализираха противоречията ни. В момент, в който трябва да
разширим медийната си диета, ние получаваме безропотно новините си от социалните
мрежи, чиито алгоритми се хранят с нашите пристрастия. В тази информационна
екосистема фактите нямат значение и в годината на пандемията имунната система на
истината е напълно компрометирана. Може би затова не само тук, но и по целия свят в
изборите отсъства нещо много важно – избор.
Аз нямам представа за кого гласува Лоран Дюверне-Тардиф и честно казано, не ме
интересува. Това, което знам, е, че aз бих искал да гласувам за него. О, да – прави сте –
хора като него отдавна са спрели да се занимават с политика. Не това имам предвид.
Лоран е въплъщение на друг избор – най-важният. Не всеки може да играе в НФЛ или
да стане доктор. Но абсолютно всеки човек може да се опита да бъде най-добрата версия
на себе си.
Така ми се иска някой ден всеки човек да посети гласоподавателния пункт вътре в
себе си и да попълни бюлетина в полза на независимия, силен и търсещ човек. Да
гласува за този, който дава повече, отколкото взема; който влага своите десет хиляди
часа във всичко, с което се заеме; който предпочита да обича, вместо да мрази; който не
чака помощ от никого, но е готов да се раздаде за другите; който всеки божи ден дава
положителна проба... за добрина.
Има такъв кандидат дълбоко във всеки човек и затова ми се иска да гласувате за Лоран
Дюверне-Тардиф... Този, който носи вашето име. Ако той спечели изборите, ще спечели
целият свят.
Преди няколко месеца, докато Лоран давал дежурство в спешното отделение на
монреалска болница, вътре нахълтали двамa полицаи. Водели със себе си престъпник в
белезници. Единият от полицаите бил пострадал по време на ареста – на ръката му зеела
огромна порезна рана, от която шуртяла кръв. Лоран веднага дезинфекцирал раната и
започнал да я затваря с хирургически конци. Полицаят го погледнал внимателно и казал:
„Чакай, чакай – ти да не си Лоран Дюверне-Тардиф?!“
„Ами да – промърморил смутено докторът, продължавайки да шие – аз съм.“

947
 „Ехаaa, какъв късмет извадих! – възкликнал ухилен полицаят и посочил към шевовете
– сега ще си нося твоя автограф до края на живота си.“
Вярвам, че скоро светът ще се отърси от пандемията. Сигурно ще има ваксина. Ще
отминат и изборите. Ще преодолеем размириците и вътре, и извън себе си. Постепенно
ще се върнем към здравия разум. Ще изтече и проклетата 2020-а. И когато си отиде, тази
негодница без съмнение ще се опита да остави голяма, кървяща рана в сърцата ни. И не
е ли някак хубаво и обнадеждаващо, че благодарение на Лоран Дюверне-Тардиф и
неговия единствен по рода си автограф знаем точно как да я зашием…

948
 БОНУС 3.
БИСЕРИ, ИЗРЕЧЕНИ ОТ ИВО ИВАНОВ

Някои от абсурдизмите и бисерите на Иво Иванов циркулират

от години в интернет пространството. Ето някои от тях,
събрани през последните 20 години от телевизионни
коментари, кореспонденции и публикации

БИСЕРИ 2005
Иво Иванов
(От 7 Дни Спорт)

„Ако се вдърви още малко, ще го накацат кълвачи!“

Описание на нескопосаната стрелба на Шакил О'Нийл от фаллинията

***

„Когато Бийсли излезе на игрището, той сякаш се превръща в освирепяла черна

пантера и това негово превъплъщение е толкова убедително, че по време на мач около
стадиона сигурно се навъртат бракониери.“
За тъмнокожата звезда на американския национален отбор и Айндховен Дамаркъс
Бийсли

***

„Не знам дали да го гледам, или да го чета.“

За баскетболиста Стефон Марбъри, чието тяло е покрито с татуировки

***

„Топката не може да му бъде отнета с реституция.“

За дрибъла на Алън Айверсън

***

„Това подаване бе толкова дълго, че Джон вероятно е трябвало да сложи пощенска

марка върху топката, за да е сигурен, че ще пристигне.“
За 80-метровия пас на американския футболист Джон Елуей по време на Супербоул

949
 ***

„По тялото му имаше по-малко месо, отколкото във вегетариански ресторант.“

За свръхслабия 233-сантиметров баскетболист Мануте Бол

***

„Някои от тези съоръжения са толкова сложни, че сигурно биха могли да се явят на

изпит по биомеханика.“
За модерните тренажори в школата на Ник Болетиери

***
„Нападението на Сънс е толкова ефикасно, че отборът е напът да отбележи повече
точки, отколкото Лев Толстой е успял да сложи във „Война и Мир“.
За многорезултатното нападение на Финикс Сънс

***

„Повечето хора по света биха предпочели да гледат как съхне прясно боядисана
ограда, отколкото да наблюдават мач по беизбол.“

***

„В един момент Фреди направо подпали тревата от финтове, а дефанзивната звезда на

Сан Хосе Трой Даяк бе толкова объркан, че се спъна в собствения си крак. Едва ли бих
се учудил, ако науча, че Трой все още взима медикаменти, за да се отърве от спомена за
демоничния дрибъл на 13-годишното хлапе.“
За изпълненията на малкия Фреди Аду срещу мъжкия отбор на Сан Хосе

***

„Хирург ортопед не би могъл да гипсира защитата на Чикаго по-добре от Аду.“

За Аду срещу отбора на Чикаго

***

„Статуите на Пенчо и Петко Славейкови на едноименния площад в София стават по-

често от пейката, отколкото Фреди.“
За замразяването на Фреди на резервната скамейка от треньора Петер Новак

***

„Примитивните съблекални в „Универсиада“ сякаш са дар на българските спортисти

от испанската инквизиция, а повърхността на слънцето се радва на по-добра вентилация,
отколкото тази постройка по време на мач.“
За застаряващата зала „Универсиада“ в София

950
 ***

„Ако сте влезли в „Универсиада“ и се чудите къде сте попаднали, отговорът се

съдържа в последните три букви на името на залата.“
Пак за „Универсиада“

***

„Във Флорида вече има не един, а два хокейни отбора, при условие че доскоро в този
щат замръзнала вода можеше да се намери единствено под формата на съскащи кубчета
лед в чашите с уиски под палмите на Саут бийч.“

***

„Джордия Фронтиер е заприличала на Марсел Марсо.“

За 70-годишната собственичка на Сейнт Луис Рамс, която обича да покрива лицето
си с огромни количества грим

***

„Отборът се е превърнал в нещо средно между детска градина и сесия на нашето

Народно събрание.“
За безкрайните скандали и караници в Лейкърс през 2003

***

„Майкъл Фелпс вече се е накичил с повече медали от средностатистически съветски

космонавт.“
За проявите на плувеца по време на олимпиадата в Атина

***

„Не шайба, а елементарна частица не може да проникне в мрежата на Доминик

Хашек.“
За рефлексите на легендарния чешки хокеен вратар

***

„В крайна сметка бейзболните терени се напълниха с гротескно мускулести и много

богати мъже с бейзболни бухалки в ръка, напомняйки поразително за България от
началото на 90-те години.“
За заякналите чрез анаболни стероиди играчи на професионалната беизболна лига

***

„Барабаните на „Лед Цепелин“ не са яли толкова бой, колкото Дрийм Тийм през 2004.“

951
 За катастрофалните изяви на отбора преди и по време на олимпиадата в Атина

***

„В един момент Тони набра застрашително инерция по рампата и излетя вертикално

нагоре с огромна скорост, създавайки впечатлението, че ще си удари главата в
международната космическа станция.“
За скока на скейтбордиста Тони Хоук

***

„Видът на Лотар Матеус будеше подозрение, че в даден момент от живота си

Снежанка е яла от чинийката му, но това не му попречи да стане един от най-великите
футболисти на миналия век.“
За ниския ръст на Лотар Матеус

***

„Ричард Джеферсън не може да вкара топката от лодка в океана.“

За стрелбата на Джеферсън на игрите в Атина

***

„В Националната хокейна лига вече има повече руснаци, отколкото на Слънчев бряг!“
За руската емиграция в НХЛ

***

„Киркор Киркоров е толкова бърз, че ако подведени от ръста му имате неблаго-

разумието да го предизвикате, докато пие еспресо и чете тази статия например, той ще
ви нокаутира, ще си изпие кафето и ще свърши да чете, преди да сте паднали на земята.“
За мълниеносните реакции на боксьора

***

„Причините, разбира се, са много и предимно русокоси.“

Отговор на въпрос от студиото на БНТ какви са причините за бракоразводното дело
на Майкъл Джордан

***

„Шакил третира кошовете в лигата, сякаш му дължат пари.“

За забивките на Шакил О'Нийл

***

„Шак винаги е бил склонен към напълняване, но вече е толкова наедрял, че тялото му

952
спокойно може да се отцепи от САЩ и да се бори за независимост.“
За наедрелия О'Нийл

***

„Джеймс понякога излита толкова високо, че от гледна точка на собствената си

сигурност би било разумно да открива базов лагер, преди да отскочи.“
За отскока на баскетболиста Леброн Джеймс.

***

„Навремето Ингемар Стенмарк се носеше като ефирен валс в три четвърти между
вратичките. Методичен и потискащо перфектен, той бе нещо като Микеланджело в
слалома. Боде, от друга страна, мачка флагчетата като хеви метъл. Ръкомахащ,
олюляващ се и винаги на границата на катастрофата, Милър се носи към финала в свой
собствен див ритъм. Ако продължим с аналогиите, то Боде определено би бил
еквивалентът на Пикасо в ските. Формите са изопачени, цветовете си противоречат и
перспективите са грешни, но въпреки всичко шедьовърът си остава шедьовър.“
За нестандартния стил на Боде Милър

***

„Всеки сантиметър е пропит с пот, кръв и е населен с озверели защитници. Да откриеш

пространство между тях, е все едно да намериш незастроена крайбрежна ивица по
Българското Черноморие.“
За това колко трудно се печели пространство в американския футбол

***

„Какво от това, че на Ърл Бойкинс му се виждат обувките на снимката на паспорта?“

За ниския ръст на гарда на Денвър Нъгетс Ърл Бойкинс

***

„Ако безумието беше държава, той сигурно щеше да бъде нейният президент,
министър-председател и върховен военнокомандващ.“
За екстремния колоездач Мат Хофман

***

„Характерът на Марк е, меко казано, нестандартен: някаква невъзможна смесица

между Бил Гейтс и Тити Папазов.“
За собственика на Далас Мавърикс Марк Кюбан

***

„В колоезденето има толкова много химия, че може би е време спортът да бъде изваден

953
от олимпийското движение и да бъде включен в периодичната таблица на Менделеев.“
За допинг скандалите в колоезденето

***

„Фармацевтиката е толкова широко разпространена в атлетиката, че сигурно би било

резонно спортът да бъде преименуван в аптека атлетика.“
За отровената от допинг лека атлетика

***

„В прическата на Дон Кинг завинаги ще блуждаят поне 200 волта електричество.“

За фамозната прическа на боксовия промоутър Дон Кинг

***

„Колата на Арнолд е толкова голяма, че в нея има ехо.“

За джипа на Арнолд Шварценегер, първия цивилен собственик на Хамър в света

***

„Тимбъруулвс ще разчитат и на грузинеца Николос Цикитишвили, на гарда Трентън

Хасел и на едно талантливо крило, чиито родители са имали неблагоразумието да го
нарекат Ндуди Еби.“
За резервите на Минесота Тимбъруулвс

***

„Благодарение на резкия си демараж Тони е в състояние да сменя неочаквано посоката

на движение отляво вдясно и обратно подобно на български политик, което го прави
неразгадаем за съперника.“
За гарда на Сан Антонио Тони Паркър

***

„Дейвид Стърн бе толкова стресиран, че ако горкият човек носеше перука, сигурно и
тя щеше да побелее.“
За проблемите на комисионера на НБА

***

„Може би е време като шеф на футболния съюз Боби Михайлов да се замисли как да
премести стадион „Васил Левски“ в Хюстън.
За учудващия късмет на българския национален отбор, когато играе в САЩ

***

954
 „Не е лесно човек да се привърже изведнъж към спорт, в който някои от звездите могат
да бъдат спокойно надбягани от Татяна Лолова.“
За окаяната физическа форма на много от елитните бейзболисти в Америка

***

„Тим Монтгомъри заяви, че не се чувствал добре на квалификациите. Моята лична

диагноза е остроинфекциозен кентеротанутит.“
Костас Кентерис и Екатерини Тану попаднаха мистериозно в болница преди олимпи-
адата, след като научиха, че ги очаква допинг тест

***

„За повечето 40-годишни мъже плажът означава възможност да търкалят бирени

шкембенца по пясъка и да поглъщат запотени ментовки между две партии белот. Вместо
да празнува поредната терца майорна обаче, Карч все още използва плажа, за да прави
милиони.“
За 45-годишния волеиболист Карч Кирали

955
 БИСЕРИ 2006
Иво Иванов
(От 7 Дни Спорт)

Заслужава да се отбележи, че чешкият отбор в много отношения е като носа на Майкъл

Джексън – скъп, но въпреки това нестабилен. (За отбора на Чехия на световното по
футбол)

***

Играчите се лутаха объркани по игрището като мутри в библиотека. (За

неориентирания Дрийм Тийм на олимпиадата в Атина)

***

Те са толкова стари, че вече избягват да ходят в археологическия музей, защото на

излизане се задейства алармената инсталация. (За членовете на рок групата „Ролинг
Стоунс“, чиято обща възраст е 247 години).

***

През второто полувреме защитниците на Детройт се бяха залепили за Леброн като

фолк певици за футболист и не му дадоха да диша. (За агресивната защита на Детройт)

***

Не може да си два метра висок и да тежиш под 70 кг! Направо се чудя как
ръководството на Ливърпул успява да го задържи в Англия през есента, когато
останалите щъркели мигрират в Северна Африка. (За странната физика на Питър Крауч)

***

Ако Роналдо още отсега е тръгнал да гони 100 кг, то какво ще стане, след като спре да
играе? Сигурно ще направи такава талия, че вместо колан ще трябва да използва
Ивицата Газа. Не ми се мисли за палестинците. (За наднорменото тегло на Роналдо)

***

Интересно е, че бриджът иска да бъде включен в зимните игри, но в правилника

изрично е написано, че всеки олимпийски спорт трябва да се провежда на сняг или лед.
Тръпки ме побиват, като си представя как олимпийските отбори по бридж блъскат яко
карти в някоя пряспа, навлечени с дебели палта и ушанки. (За амбициите бриджът да
бъде включен в зимните игри)

956
 ***

Срещата на нашите се състоя на полупразен стадион, въпреки че абсолютно цялото

население на Люксембург присъстваше на мача. (За измъчената ни победа с 1:0 над
Люксембург)

***

С 50 ходения на мач Крамник помете предишния световен рекорд и постигна

невиждан коефициент WC. (За подозрително честите посещения на Крамник в
тоалетната по време на мача за световната титла по шахмат)

***

Явно тази жена е буквално нечленоразделна. (За безкрайните сексуални похождения

на републиканката Санди Съливан из леглата на играчи по американски футбол)

***

За щастие най-големият производител на швейцарско сирене в света се похвали, че ще

спонсорира българската защита, а пък най-известната компания за производство на
безопасни игли се съгласи да спонсорира нападението ни. (За решението на „Каменица“
да преустанови спонсорството си на националния отбор на България по футбол)

***

Наскоро на пресконференция президентът на САЩ Джордж Буш заяви, че има реална

опасност войната в Ирак да излезе извън всякакъв контрол и дори постепенно да
прерасне в мач на Рилски спортист. (Относно станалите задължителни изстъпления по
време на мачовете на Рилски спортист)

***

Шак хвърля кошмарни фаулове, практически без парабола, и ако продължава така,
нищо чудно някой ден да изпусне да уцели дори пода. (За слабата стрелба на Шакил
О'Нийл от фал линията)

***

Особено вбесявах хората на име Явор, Кирил, Антон и Ангел. Също така подозирам,
че причината едно от любимите ми гаджета да скъса набързо с мен бе именно
въпросният навик. Това симпатично момиче не бе склонно да толерира опитите ми да
произнасям името ѝ на обратно и едва ли мога да я упрекна, тъй като за нещастие се
казваше Катя. (За досадния навик на Иво да произнася думи и имена на обратно)

***

957
 Джаба ряпа да яде – тук съм виждал хора толкова дебели, че не биха могли да се
поберат дори във въображението на Джордж Лукас. (За застрашително дебелеещото
американско население)

***

Какво точно постигат метачите с маниакалното си търкане на леда? Действително ли

смятат, че намаляват триенето по този начин и не е ли по-разумно поне два отбора да
тренират в дома ми, особено през лятото, когато се събира страшно много прах в
кухнята? (За състезателите по кърлинг на олимпиадата в Торино)

***

Тази година отново ми се ходи на Хавайските острови. Не че съм бил там... Просто
миналата година пак ми се ходеше. (Тривиално наблюдение)

***

И докато слушах как тази богиня на чалгата цвили фалшиви ориенталски трели, си
казах, че може би именно тя е причината да има кон в думата „силикон”. (За
посредствена чалга певица, която изнасяла концерт, докато вървял мач от световното)

***

Не е лесно да мотивираш някой, който ходи на работа с Ролс Ройс, храни кучето си с
хайвер и вечер вместо с одеяло, се завива с две-три манекенки на „Плейбой“. (За липсата
на ентусиазъм сред милионерите баскетболисти в НБА)

***

Накрая неговата жена му постави ултиматум: „Или аз, или баскетболът! Избирай!”
Само няколко дни след развода Скот ме покани да го придружа до Невада, за да гледаме
мач на Канзас. (За приятеля ми Скот, който бил толкова вманиачен на тема баскетбол,
че харчел спестяванията на семейството, за да ходи по мачове)

***

Чехкинята така и не бе уличена в употреба на стероиди, но видът ѝ не оставяше

съмнения и доста хора я наричаха Страхотвилова. Не бих се учудил, ако даже ѝ се налага
да спи на запалена лампа. Не защото нея я е страх от тъмното, а защото тъмното го е
страх от нея! (За лекоатлетката Ярмила Кратохвилова, която се обезобрази с употреба
на анаболни стероиди)

***

Чак зъбите на тукашните олимпийски администратори се изпотяват всеки път, щом

Боде отвори уста на пресконференция. (За скандалните изказвания в пресата на Боде

958
Милър)

***

Общо взето, взаимоотношенията им са само малко по-приятелски от тези между граф

Дракула и слънцето. (За взаимоотношението между баскетболиста Стефан Марбъри и
треньора му Лари Браун)

***

Явно уханието на сочното месо е неотразимо и цената му ме кара да мисля, че би

трябвало да има вкуса на купесто райско облаче, овъргаляно в пудра захар и целунато
от устните на Анджелина Джоли. (За телешкото месо Кобе, което струва 300 долара на
пържола и на чието име е кръстен баскетболистът Кобе Брайънт)

***

Алън Айверсън например редовно носеше колосална верига на врата си, която сигурно
би могла да го закотви на дъното на Марианската падина за броени минути. (За
масивната рап бижутерия, която е популярна сред баскетболистите в НБА)

***

Тази блондо-брюнетка бе разляла голяма част от себе си в опита си да се изсипе в тясна

рокля. Все едно да налееш литър мастика в епруветка. (За чалга певица с пищни
физически дадености)

***

Моят любим президент Бил Клинтън се появи на стадиона за финала, което не бе

изненада, тъй като всички знаят, че той е голям поклонник на Франция, на нейния
футбол, кухня, вино, култура и най-вече – любов... (За присъствието на бившия
президент Бил Клинтън на мача Франция – Италия)

***

Прическата му в момента изглежда горе-долу така, като че ли всяка сутрин реши

косата си с лъжица. Но най-голямата грешка е решението му да си пусне шокиращо
рехави мустачки, които му придават вид на начинаещ никарагуански сводник. (За
нестандартния външен вид на баскетболиста Адам Морисън)

***

С известно неудобство и дори лека боязън признавам, че през 80-те кракът ми потъна
и в добре познатата корава прегръдка на маратонките „Ромика”. По това време цяла
България носеше „Ромика”, така че по краката ни имаше мазоли с размерите на Лучано
Павароти. (За маратонките от 80-те години „Ромика”)

959
 ***

Яо е играч с такива уникални качества, че би трябвало да доминира в лигата. Миналата

година обаче, мога да се закълна, че илюзионистът Дейвид Копърфийлд присъстваше
на трибуните в Хюстън, тъй като великанът китаец постоянно изчезваше по време на
мач. (За 226-сантиметровия баскетболист Яо Минг)

***

Съоръжението е буквално една тенекия, в която през зимата настъпва кучи студ и
децата стават жертви на ставни контузии. А през лятото, доколкото чух, екип от учени
и теолози е установил, че температурата в залата е точно три пъти по-висока от
температурата на ада. Това обяснява и името ѝ. (За зала „Триадица”)

***

Може би Starbury One ще ме върне във времето, когато от един кец се очакваха няколко
простички, основни неща: да не се пързаля, да не прави мазоли, да е издръжлив, да е
достъпен и да се римува с Георги Георгиев – Гец. (За новите и достъпни кецове Starbury
One)

***

Ако имаше модна полиция, той сигурно нямаше да излиза от затвора. (За странните
дрехи на Андре Агаси през 80-те години)

***

Ако е вярно, че който не работи, не трябва да яде, защо има толкова много дебели хора
в парламента? (Риторичен въпрос)

***

Музикантът също признава, че въпреки че вече е написал книга, кракът му никога не

е стъпвал в библиотека. Рок легендата се опасява, че библиотекарят ще го грабне и ще
го напъха на лавицата... Точно между том четвърти и том шести от поредицата „Легенди
на рокa”. (За рок музиканта Том Пети)

***

В странна посока се е отправил женският тенис. В събота гледах мъжки финал на

„Уимбълдън”. На следващия ден гледах и Федерер срещу Надал... (За двубоя между
мъжкараните Амели Моресмо и Жюстин Енен-Арден)

***

960
 Браво, Иво, браво, Иванов: ти си Чернодробец Храбър! (За индустриалните количества
бира, погълнати около световното с приятели)

***

Дали поради гените, дали поради някаква друга причина, но мускулите се лепели по
тялото му като силикон по фолк певица. (За бившия шампион по културизъм Пол Ди
Майо)

***

Прибавете цялата амуниция, използвана в двете световни войни, и сигурно пак няма
да съберете толкова паласки, колкото е запасало около кръста си 2/3 от американското
население днес. Особено трагично е положението тук, в Средния запад, където има
много хора, които едва ли някога виждат пръстите на краката си. (За проблемите със
затлъстяването сред американското население)

***

Да не забравяме и култовото колело „Школник”, което, ако не се лъжа, бе издялано от

белмекенски гранит. Шедьовърът на соцманифактурата тежеше колкото трамвай и до
ден-днешен не мога да си обясня как съм го карал из цяла София. Ако хвърлим Ланс
Армстронг върху „Школник”, не обиколката на Франция, ами обиколката на „Бъкстон”
няма да завърши. (За митичния соцвелосипед „Школник”)

***

Мястото на една игра на карти не е на олимпиада. Ако тръгнем по този път, кой знае
къде ще стигнем. Нищо чудно някой ден да включим в програмата и успоредното
паркиране. Или подхвърлянето на палачинки. Или дори попълването на данъчна
декларация... на лед. (За намерението бриджът да бъде включен в програмата на
зимните игри)

***

Печално известни са и американските зеленчуци, начело с мистериозните парникови

домати, които имат абсолютно същия вкус като лист паусова хартия. (За лошото
качество на храната в Америка)

***

Според мен България би могла да развие страхотен фитнес туризъм, докарвайки

затлъстели американци с карти за цялата градска мрежа. (За физическите
предизвикателства на столичния градски транспорт)

***

961
 Бъдещето им е толкова ярко, че ми се налага да гледам мачовете със слънчеви очила.
(Относно играта на Леброн Джеймс, Кaрмело Антъни и Дуейн Уейд)

***

Дълго мислих по този въпрос и стигнах до извода, че някой трябва да е подарил на

Тимбърлейк леген, защото това е единственият начин, по който този несретник може да
стане легендарен. (За Джъстин Тимбарлейк, когото продуцентите на Супербоул
представиха като легендарен)

***

Виждал съм праскови с по-гъсто окосмяване. (За анемичните мустачки на

баскетболиста Адам Морисън)

***

Само сянката му сигурно тежи поне 50 килограма! (За невероятно напълнелия Чарлз
Бaркли)

***

Пистънс изгубиха три мача, а Леброн така им напълни кошарата, че биха могли да
отворят овцекомбинат. (За силната игра на Леброн Джеймс срещу Детройт)

***

200 долара за чифт кецове! Не съм сигурен, че дори кралят на басните Ръдиард
Киплинг би могъл да сътвори такива баснословни цени. (За последния модел на „Найк”)

***

Между масите пъплеше наргиле, от което се носеше аромат на тютюн, смесен с

няколко вида херпес. Ако не друго, това заведение поне никога няма да го напече
слънцето, тъй като винаги ще бъде в дългата прохладна сянка на Османската империя.
(Описание на едно от най-лошите заведения за гледане на мачове от световното)

***

По-вероятно е Жак-Ив Кусто да се изгуби в асансьор. (За това каква е вероятността

един мъж да се разплаче по време на филма „Титаник”)

***

Ърл се върна толкова бързо в защита, че почти се сблъска със себе си в нападение. (За
невероятната скорост на баскетболиста Ърл Бойкинс)

962
 ***

Проблем номер едно на филма е Силвестър Сталоун – крайно неубедителен в ролята

на ловък като котка вратар. Той дори успя да хване дузпа във филма, въпреки че всички
знаем, че е толкова схванат, че не би могъл дори да хване венерическо заболяване на
Лъвов мост. (За филма „Пътят към победата”)

***

Единственото, което прави мачовете на Кливланд трудни за гледане, е новата

кошмарна брада на гиганта Задрунас Илгаускас, с която прилича поразително на
съвестта на Григорий Ефимович Распутин. (За центъра на Кливланд, който явно е станал
по-страховит от съвестта на Распутин)

***

Зидан е единствен по рода си и едва ли е случайно, че има един в думата Зинедин. Не

е за вярване, че това е същият този човек, който само няколко дни по-късно свали
Матераци на земята с удар, достоен за специалист по таекуондо поне трети дан. Кой
знае: може би все пак има причина да има и дан в думата Зидан. (За френската футболна
легенда)

***

Може би това е годината, в която най-после Яо Минг ще осъществи потенциала си и

ще покаже малко повече поврaтливост от Китайската стена. (За силната игра на Яо през
този сезон)

***

Все едно да обвиниш нитроглицерина в избухливост и да очакваш да си вземе бележка

и да се превърне в риванол. (За наивното очакване на ФИФА Христо Стоичков да
промени характера си след наложеното му наказание)

***

Тук доста хора се притесняваха, че милионите фенове на Боде ще го последват в това

безумно ски пиене, или както аз го наричам – скиене. (За признанието на Боде Милър,
че се спускал на състезания в нетрезво състояние)

***

Преди много години се спуснах по най-стръмния Маркуджик на литър ментовка и се

блъснах жестоко в две 100-килограмови шотландки. Чак след като им се извиних и
опитах да ги прегърна, разбрах, че шотландката е само една. Истинско чудо е, че никой
не пострада, а от следващата сутрин до днес Маркуджик присъства в речника ми като
Махмурджик. (За опасностите на каране на ски под въздействието на алкохол)

963
 ***

Съпругата му е класическа скандинавска блондинка с лице на богиня и крака, които

почти стигат до него. (За съпругата на Яник Ноа и бивша Мис Швеция Сесилия Роуд)

***

Щатът Юта е царството на мормоните, които вярват, че във всеки бар и във всяка чаша
с алкохол се спотайва духът на Сатаната. Затова в този щат е почти невъзможно да бъдат
открити бира, вино, концентрат или Боде Милър. (За особеностите на щата Юта)

***

Тайсън се движеше по ринга като осакатена костенурка, сипейки поредица от остри

удари с нос и челюст право в ръкавиците на Люис. (За неубедителната игра на Майк
Тайсън срещу Ленъкс Люис)

***

Ако не друго, то поне английската федерация може да спести пари от него: вместо да
му купуват самолетен билет, да го изпращат на международни мачове директно по
факса. (За двуметровия Питър Крaуч, който тежи едва 70 кг)

***

Унгарецът се държи безобразно, до ден-днешен отказва да върне титлата и обвинява

УАДА в някакъв мистериозен лов на вещици. Името му безспорно подобава на
поведението му. (За унгарския дискохвъргач Адриан Анус)

***

По тялото му има повече татуировки, отколкото в Софийския затвор. (За

баскетболиста Стефон Марбъри)

***

Аз все още се оглеждам объркано в търсене на подло изплъзналата ми се младост,

поради което продължавам да играя баскетбол с тийнейджърите по местните площадки.
Но съм достигнал такъв етап в кариерата си на уличен баскетболист, че като отскоча,
ставам по-нисък, а в дясното ми коляно, ако не се лъжа, се спотайва миниатюрен Ицхак
Финци, който постоянно скърца палаво на еднострунна цигулка. (За възрастта и
баскетбола)

***

Направени изцяло от неунищожимо парче каучук и някакъв загадъчен плат, тези

964
обувки са едно от малкото неща, които редом с хлебарките и членовете на „Ролинг
стоунс“ ще останат на Земята след термоядрен апокалипсис. (За култовите китайски
кецове)

***

Общо взето, отборът на Маями е толкова стар, че дори татуировките на играчите са

всъщност ловни, пещерни рисунки. (За застаряващия отбор на Маями)

***

Но все пак „Триадица“ има с какво да се гордее, тъй като забелязах, че там поне се
провежда някакво международно събитие. По-конкретно, върху напуканите плочки на
съблекалните (ударението е върху кaлните) редовно се състои световен симпозиум на
онихомикозните гъбички. (За окаяното състояние на зала „Триадица“)

***

Става дума за безобразно глупавите „Рийбок“, които имаха помпичка за въздух на

езика. Оттогава поддържам твърдо мнението, че с изключение на тайландските жрици
на любовта нищо в природата не би трябвало да има помпичка върху езика. (За
маратонките „Рийбок Пъмп“)

***

Дори животът да беше латиноамерикански сериал и между нас да пъплеха хиляди

злодеи масажисти, търсещи със сатанински кикот невинните си жертви по
лекоатлетическите писти, пак нямаше да повярвам на Греъм. (Скандалният треньор
Тревор Греъм обвини масажиста на Джъстин Гатлин, че намазал тайно мускулите на
спринтьора със стероиден крем)

***

Много важно, че прилича на отрицателен герой в мадагаскарско анимационно филмче

(не че някога съм гледал такова). Рибери е великолепен футболист, който успя да събере
очите дори на прехвалените бразилци. (За Франк Рибери)

***

Защо ли един от най-великите и дисциплинирани футболисти на нашето време реши

да нападне Марко Матераци като разгонен хималайски муфлон? (За атаката с глава на
Зидан)

***

Аз ако съм на негово място, всеки път, преди да скоча към коша, за всеки случай ще
махам с ръка за сбогом. Като Юрий Гагарин, преди да излети с „Восток 1“ към

965
необятния Космос. (За невероятния отскок на Винс Картър)

***

Що се отнася до Дуейн Уейд, единствената дума, с която мога да го опиша е... Точно
така – след дълго търсене в речника установих, че няма дума, с която мога да го опиша.

966
 БИСЕРИ 2007
Иво Иванов
(От 7 Дни Спорт)

Поне се отърваха от затлъстелия и мързелив Антуан Уокър, който толкова е заприли-

чал на кюфте, че като отиде на ресторант, хората го бодат с вилици.
За лошото физическо състояние на баскетболиста на Маями Антуан Уокър

***

Целта на оскотелите 150-килограмови защитници е да се доберат до куотърбека и така

да го ударят в земята, че да му хвръкне шлемът. Ако в шлема има глава – още по-добре.
За защитните стратегии в американския футбол

***

Чудовищният Нил Смит връхлетя на пълна скорост върху Тод, вдигна го високо над
главата си и го запокити с такава сила в земята, че му изпопадаха луничките от лицето.
За жестокия похват срещу червенокосия куотърбек на ЛА Рейдърс Тод Маринович

***

Виждал съм калинки с повече точки!

По повод безрезултатния баскетболист на Университета Калтек, Паксън Фрейди,
който е отбелязал само 7 точки за три мача.

***

Нощта тук трае с месеци, а лятото тази година май ще се падне в сряда.
За суровата зима в щата Аляска.

***

Шакил е прав – не за друго, а защото според геометрията овалът също е форма.

Относно твърдението на невероятно напълнелия Шакил О'Нийл, че въпреки
наднорменото си тегло се намира в идеална форма.

***

Този човек тича като разгонен заек на литър еспресо.

За бързината на баскетболиста Тони Паркър.

***

967
 Температурата беше приблизително колкото на северния полюс на планетата Нептун.
За зимата в град Русе.

***

Самият футболист заяви, че ще отиде само в отбор, до чийто стадион има извор с
кислородна водa.
Относно мнoгoбройните слухове за трансфер на Георги Какалов.

***

Мускулите му са по-релефни от картата на Непал.

За впечатляващата физика на баскетболиста Грег Оден.

***

Вдъхновени от примера на Харлем Глоубтротърс, баскетболистите на Лукойл

Академик решиха да изиграят следващия си мач в бензиностанция.
Относно официалното изявление на баскетболистите от Харлем Глоубтротърс, че
в знак на уважение към историята си най-после ще изиграят мач в квартала Харлем в
Ню Йорк, откъдето произлиза името им.

***

Ееех, Парис, Парис, нима не знаеш, че това не е обещание? Това е заплаха!

Относно обещанието на Парис Хилтън да работи върху нов албум с поп музика.

***

Колко педала има в колата на Азис?

Въпрос с повишена трудност.

***

Като вляза в училището на дъщеря си, се хващам за главата. Само в нейния клас
сигурно има повече холестерол, отколкото в баварска свинеферма.
За масовото затлъстяване на учениците в САЩ.

***

Нещата изглеждат безнадеждни, а трибуните са по-тихи от Китен през зимата.

За тежката ситуация на Индианаполис в края на домакинския им мач срещу Ню
Ингланд.

***

Такива уникални спортисти като него се броят на пръстите на ръката на късоглед

968
дърводелец.
За майсторството на Пейтън Менинг.

***

Защо Мис Вселена е винаги от земята?

Логичен въпорс към несправедливото жури.

***

Ударих такава епохална, всяваща страхопочитание псувня, каквато би накарала дори

Хю Хефнър да запали свещичка в „Александър Невски“. Псувах и не можех да спра:
сигурно съм наругал него, майка му, баща му, всичките му 46 хромозоми и домашните
животни на неродените му внуци. Дори запетайките в тази псувня бяха нецензурни и
сигурно до ден-днешен около мястото, където беше изречена, не расте трева.
За острите, но заслужени думи, хвърлени от Иво към взводния му командир в
казармата.

***

Вместо да се прояви като лидер, германецът сякаш се пазеше от отговорност и се

изпари на игрището като халба немска бира на плажа в Приморско.
Относно слабата игра на Дирк Новицки в плейофите.

***

Шон Мериън скача като допингирано кенгуру, а бразилецът Леандро Бaрбоса е

толкова бърз, че не може да бъде уловен с просто око: дори на забавен кадър се забелязва
само като мъглявина.
За двама от играчите на Финикс Сънс.

***

В Дел Мар съм виждал съвършени детски игрища, сякаш оформени с нокторезачка.
За идеалните условия за футбол в Южна Калифорния.

***

След 65-ата минута Дейвид почвaше да диша като тежкоранен туберкулозен въгли-
щар.
За лошото физическо състояние на Бекъм.

***

Във Финикс игра единият от двамата българи в НБА – Георги Глушков. Другият е
Пристьо Лодърдейлов.
За българското присъствие в НБА.

969
 ***

Когато Дюрант протегне безкрайниците си, дори най-високите му противници стават

безпомощни.
За дългите крайници на баскетболиста Кевин Дюрант.

***

Мястото, където хлапетата изпращат родителите си, за да се наиграят.

Описание на Лас Вегас.

***

На полувремето се появи и сексапилната Тони Бракстън, облечена в невидима рокля.

Децата в залата трябваше да си затворят очите...
За оскъдно облечената изпълнителка, която пя на мача на звездите от НБА.

***

Има нещо дълбоко ужасяващо в това да видиш човек на тази възраст, чиято физионо-
мия има по-малко бръчки сега, отколкото когато е бил на 15. Лицето му сякаш е
направено от втечнен полимер. Не знам колко батальона пластични хирурзи са работили
върху кожата му, но в момента тя е гладка като стъкло. Сякаш са го хвърлили на масата
и са го гладили с ютия.
За прекалената пластична хирургия на 65-годишния певец Уейн Нютън.

***

Връзката обаче не продължила дълго, тъй като Даниела имала наглостта да си играе с
камиончето на Франческо, без въобще да го попита.
За твърдението на Франческо Тоти, че за първи път е правил секс на 12-годишна
възраст със връстничката си Даниела.

***

В момента художникът се възстановява от тежък инфаркт в реанимацията на Военна

болница.
По повод шведския художник Хем, който реши да нарисува безплатно портрети на
някои от най-известните български поп фолк звезди при условие певиците да позират
без грим.

***

Очаквам от съдията да освободи Джефс незабавно за изтърпяно наказание, тъй като

обвинението означава, че мъченикът е имал 90 тъщи.
По повод лидера на крайна мормонска секта Уорън Джефс, който бе задържан в

970
Невада и осъден на 5 години затвор по обвинение, че е женен за 90 съпруги
едновременно.

***

Между другото сериалите им са толкова скапани, че яйцата сигурно се развалят за

броени минути.
За странната идея на тв компанията CBS да рекламира предаванията си върху
черупките на яйца, продавани в супермаркетите.

***

Знаете ли какво става, ако се изплюете при минус 50? Плюнката, казват, се превръща
в ледено топче, преди да е паднала на земята. Не съм чувал, а и не искам да знам какво
е да отидеш по малка нужда.
За студа по време на състезанието Айдитарод.

***

Възможно е да пропълзиш през сесиите, да напълниш с тройки студентската книжка

и накрая да се измъкнеш с диплома в ръка и начален стадий на цироза в черния дроб.
За особеностите на следването в НСА.

***

Едно е да носиш познатите катинарче, мускетарка или следобедна сянка, но съвсем

друго е да разполагаш с браджунглата на Грег. Cигурно всяка сутрин му се налага да я
бръсне с комбайн.
За изненадващо гъстата брада на 18-годишния Грег Оден.

***

Лигата е пълна с атлетични и бързи момчета и, честно казано, много от тях ще

прелитат необезпокоявани покрай него като депутатски мерцедеси покрай катаджия.
За предизвикателствата, очакващи Бекъм в МЛС.

***

Това означава ли, че е неуместно, ако кихне, да му кажем „Наздраве!“?

Относно признанието на китариста на „Ролинг Стоунс“ Кийт Ричардс, че преди
години e смесил прахта на кремирания си баща с кокаин и го e всмъркал през носа си.

***

Хм, това не е ли расова дискриминация?

Относно oтказа на ФИФА да разреши на играчите на Ватикана да играят с расо
вместо с екип.

971
 ***

Защо цялата олимпиада не се състои само от непрекъснат женски плажен волейбол?

Защо наистина?

***

Възможно ли е да се напиеш до козирката, ако ти е паднала шапката?

Възможно ли е наистина?

***

Игрището е подгизнало, а топката е по-хлъзгава от бившия софийски кмет.

От коментар на финала по американски футбол.

***

Аз съм бягал маратон и след това в продължение на два дни имах чувството, че
някакъв нагъл идиот пържи цаца нейде дълбоко в мускулите на краката ми.
За мускулната треска след пробяган маратон.

***

C тази слава и с тези пари може да повали върху леглото повече мацки от Великата
грипна епидемия от 1918 г.
За огромния свалячески потенциал на Федерер.

***

Дюрант е по-универсален и от ЦУМ.

За комплексните качества на баскетболиста Кевин Дюрант.

***

Аз лично имам далеч по-скромни цели. Моята мечта е да се преселя в бедна афри-
канска държава и да се вдетиня. Така шансовете ми да бъда осиновен от Анжелина
Джоли се увеличават значително.
Относно изказването на Валери Божинов, че мечтата му е един ден да бъде звезда
от ранга на Трезеге, Mедвед, Дел Пиеро и Каморанези

***

Джералд Грийн скача толкова високо, че трябва да се пази от турбуленция.

За отскока на баскетболиста Джералд Грийн

***

972
 Най-изумителното е, че въпреки че в момента е нула номер, Бритни продължава да
има повече коса, отколкото талант.
Във връзка с новата прическа „нула номер“ на Бритни Спиърс.

***

Това едва ли е първият път, в който излизат от тази сграда с парещо усещане.
По повод храбрите пожарникари, които се опитаха безуспешно да угасят бушуващия
пожар в легендарния публичен дом Мустенг Ренч в Невада.

***

Раждането на малкия Стоянов е минало без проблеми в болницата „Св. София“ и е

отнело само три коловатчаса.
Относно раждането на сина на футболиста Илиян Стоянов – Коловати.

***

Сравнен с Бери, Христо Стоичков е ангел небесен, търкалящ се палаво в пухкаво

облаче и дърпащ нежно струните на златна лира, а Марко Матераци ще ви се стори по-
чист от трепкаща сълза в окото на Майка Тереза.
За тежкия характер на бейзболиста Бери Бондс.

***

Ако Венера се разболее от най-обикновена настинка, това води ли се за венерическа

болест?
Въпрос към медицинските науки.

***

Под капака на този понтиозавър имаше повече цилиндри, отколкото в гардероба на

Кралския Шекспиров театър.
За стария, прекалено голям Понтиак на Иво.

***

През пролетта Елбер възнамерява да събере екип и да се отправи на експедиция в

северозападното крило на къщата, откъдето нощем се носят далечните вопли на изгубил
се преди години иконом.
Относно огромната къща-замък на футболиста Джовани Елбер, която се простира
на няколко хиляди кв. м и разполага с фитнес зала, сауна, изба, водопад, тенис кортове,
игрища за волейбол и голф

***

973
 – Как трябва да казваме на черното бельо?

***

– Някой знае ли какво сънува ситата кокошка?

***

Ако досега извънземните са имали някаква колеблива вяра в разсъдъка на човечест-

вото, то тя вече напълно се е изпарила.
Относно странната идея на KFC да нарисуват огромно лого на компанията си в
пустинята, което да може да бъде наблюдавано от космоса.

***

Cледователите прегледаха внимателно филмовия материал, но заявиха, че не могат да

заведат дело, тъй като вещественото доказателство е твърде малко.
По повод инцидента по време на мача между Левски и ЦСКА, в който фанатизиран
запалянко нахлу в ложата на Прамод Митал и размаха мъжкото си достойнство пред
шокирания индиец.

***

Много Важно! Виж, ако успеете да направите прозрачен Български футболен съюз,
можем да говорим за Нобелова награда.
По повод постижението на японски учени, които чрез генно инженерство са създали
първата по рода си прозрачна жаба.

974
 БОНУС 4.
ДОПЪЛНИТЕЛНИ ИНТЕРВЮТА
С ИВО ИВАНОВ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

Интервюта в периода 2007 – 2020 г.

975
 Иво Иванов: „Идвам в България, за да посетя сърцето
си“ (2007г.)

Иво Иванов

Интервютата също имат възраст. Това е в първи клас по силата на много смисли.
На седем години е. „Взето“ е от мен, Мирослава Иванова. Но по-важното е, че е
„дадено“ от него, Иво Иванов! Преди седем години Иво все още не беше издал първата
си двутомна книга „Отвъд играта“. Аз пък изобщо не подозирах, че след седем години
ще напиша предговора за втората му еднотомна (но дебела като тритомна) книга
„Кривата на щастието“.
Иво е писател, затова и общуването с него винаги има словесен израз. Ето я нашата
първа среща през 2007 г. Моите въпроси от София и неговите отговори от Канзас.
...
Имам брат, който е малко по-голям от мен. Когато бях малка, ми се струваше, че е
много по-голям. Стремях се да правя, каквото прави той, защото мислех, че така
веднага ще стана голяма. Определям три от нещата, които започнах да правя,
гледайки от брат ми, като много важни по пътя ми от малка към по-голяма. Да играя
баскетбол, да слушам „Металика“ и да чета Иво Иванов. Иво Иванов е голям пич. От
тези, които те карат да се замислиш кой си и какво се случва в твоя живот. И от
тези, чрез които разбираш, че, слава богу, никога не си достатъчно голям. Иво живее
в Канзас и се „връща“ в България всяка седмица на страниците на някои печатни и
електронни медии. На едно място е нарекъл текстовете си „празни приказки за
някакви си баскетболисти, милионери и разглезени звезди“. Но това би било вярно само
ако е вярно, че животът е вятър работа. Поканих го на интернет интервю.

– Как се реши да заминеш за Щатите? По принуда ли тръгна?

– Заминах преди 17 години, за да следвам психология в Канзаския университет и най-
вече за да разширя кръгозора си. По това време Америка беше енигма. Отчаяно исках
да открия сам за себе си Новия свят, вътрешната динамика на неговото общество и
976
мисленето на хората му. Нямаше принуда. Единствено вътрешна необходимост да
надникна отвъд желязна завеса, която ни ограничаваше с години, и да нахраня
изтезаващото ме любопитство. Следването ми стана възможно благодарение на
финансовата подкрепа на един близък приятел на баща ми, арменец, емигрирал в Лос
Анджелис в края на 60-те години и станал проспериращ банкер.

– Отведнъж ли отиде, или на отивания и връщания?

– Не, не отведнъж. Моята идея беше да взема каквото мога от Америка и да се върна.
Да завърша университета, да пътувам навсякъде, да използвам всяка възможност за
усъвършенстване, да видя точно какво са имали предвид Стайнбек, Твен, Керуак и да
прибера себе си и всичко, каквото съм научил, обратно в България. Но стана така, че
започнах работа, срещнах едно момиче на име Джейми, което стана моя съпруга, родиха
ни се деца, времето неусетно отлетя. Ето че днес имам две националности и два дома от
двете страни на Океана. Без да съм се опитвал целенасочено, успях да открия някакво
оптимално пространство в този дуализъм и намерих начин да живея и функционирам в
него без особен проблем.

– Лесна ли е емиграцията?
– Зависи от човека, възрастта и ситуацията. В моя случай адаптацията премина
относително безболезнено, защото бях млад, пълен с енергия, жаден за нови авантюри
и преживявания и необременен от отговорности. Ако отнемем едно от тези неща, всичко
се усложнява. Според класическия емиграционен модел всеки човек би трябвало да
премине няколко стандартни фази на адаптация. Най-тежката е „отрицанието“, в която
човек инстинктивно отхвърля почти всичко свързано с новата му среда. Храната не му
харесва, хуморът е „глупав“, хората са „тъпаци“ и т.н. Най-тъжно е, когато тази фаза
продължи с години, тъй като човек практически се превръща в изолиран „социален
инвалид“. Виждал съм толкова много хора, които просто отказват да научат езика, да
възприемат популярната култура и да се впишат в обществото. Затварят се изцяло в
тесен и удобен етнически кръг, в една микро България и не излизат от нея. Това
ограничава възможностите им в живота и донякъде обезсмисля решението им да
емигрират. Но ако погледнем философски на нещата, не смяташ ли, че всеки човек е
малко или повече емигрант?! Говоря за вътрешната емиграция, за тенденцията да се
затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре
само хората, на които сме „издали визи“. В „Криле на желанието“ Вендерс беше казал,
че в днешно време има толкова държави, колкото и хора. Струва ми се, че това е
универсална истина и човек трябва да се бори срещу натурата си, за да отвори насила
съзнанието си към новото и непознатото.

– Не мислиш ли, че понякога емигрантството се драматизира?

– Логично. Емиграцията е драстичен акт, в който често има повече драма, отколкото в
Народния театър. Всеки път, когато човек откъсне корените си и започне живота си
отначало, се случват безброй непредвидени неща и екстремни ситуации.

– Къде е патриотизмът в емигрантството? Носталгията патриотизъм ли е?

– Думата „патриотизъм“ девалвира в последно време, особено тук, в Щатите, и когато
трябва да я употребявам, го правя с колебание. Според мен, ако не обичаш страната си
и не си признателен на мястото, което те е формирало като човек, нещо не е наред с теб.

977
Вярно е, че светът се е смалил, всичко се глобализира и границите стават все по-
невидими. Малко или повече всички сме вече граждани на света. Но средата, в която си
прекарал първите седем години от живота си, става завинаги част от тебе, независимо
дали го признаваш, или не. Човек може да избяга на 10 000 км от нея, но това няма да
му помогне да избяга от себе си. Всичко, което съм като човек, като характер и като
способности, дължа на България. А иначе носталгията и патриотизмът по дефиниция са
различни понятия, но не са взаимоизключващи се. Трябва да обичаш едно място, за да
изпитваш носталгия по него.

– „Разбъркваш“ ли се, когато се върнеш в България?

– Може би… Идвам си абсолютно всяко лято. Не съм пропускал. Пристигам и минавам
като вятър през 30-те си дни в родината. Роднини, купони, приятели, концерти, клубове,
пътувания и т.н. Лудницата ме поглъща и аз я посрещам с ентусиазъм и без никаква
съпротива. Така е по-добре. Така няма време за мисли. Няма време за интроспекция. Но
винаги, ВИНАГИ ми се случва нещо странно на летище София, преди да излетя обратно
за Щатите. Тръгвам към самолета и една добре позната, голяма и студена празнина
пропълзява вътре в мен. Или може би не пропълзява, може би винаги е там и в този
момент просто се активира. Не е ясно откъде и защо пристига тази мрачна гостенка, но
знам, че е неизбежна и че ще мине още една година, преди да съм се отървал от нея
напълно. Тя има почти физически измерения и кара ръцете ми да се изпотят, а краката
ми да натежат като олово. Навремето бях написал в един материал, че всяка година си
идвам в България и една от причините е да посетя сърцето си, което завинаги съм
оставил на летище София, когато съм заминал първия път.

– Как си изкарваш парите в Канзас?

– Занимавам се с прекалено много неща. Директор по маркетинг съм в една социална
компания, където нося много шапки едновременно. Измислям видео, радио, билборд и
печатни реклами; графичен дизайнер съм, създавам, обновявам и поддържам интернет
страницата и нейното съдържание; организирам най-различни финансови кампании,
комуникирам с пресата, осигурявам контакти с щатското и федералното правителство
и т.н. Едно от основните ми занимания е продукцията на дигитални филми. Оборудвал
съм министудио, в което правя всичко – от „а“ до „я“. Пиша сценариите, режисирам,
снимам, монтирам, правя специалните ефекти и компютърната анимация, монтирам
звука, музиката и накрая дори правя дисковете и техните обложки. Имам роботизиран
DVD репликатор, който мога да програмирам, преди да си тръгна от работа. Когато се
върна на сутринта, имам 200 готови диска. Става дума предимно за тренировъчни,
образователни и рекламни филми. Преди няколко години направих успешен дигитален
видеоучебник по футбол, който продадох на фирмата „Уилсън“. Те го разпространиха
в десетки хиляди бройки и го приложиха към футболните топки, които продаваха във
веригата магазини „Таргет“. В момента правя голям видеопроект за бившия треньор на
националния отбор по волейбол на Щатите Тери Лискевич. Естествено, занимавам се и
с много журналистика. Публикувал съм доста материали в най-големия вестник в
района „Kaнзас Cити стар“. Също така тренирам и детски отбор по футбол, който играе
официални мачове всяка събота.

– Какво имаш в България и какво имаш там? Къща, кола…

– В България живеем в соцпанелка в „Слатина“, а баща ми има един сладък и надежден

978
„Форд Скорпио“. Иначе съм израснал в потомствен двустаен апартамент в центъра. Тук
живеем в четиристайна къща, която купихме преди три години и която винаги съм
смятал за по-голяма от това, което ни трябва. Да не говорим за епичната битка, която
водя от години с някаква стройно организирана армия от катерици, които са пробили
дупки на покрива и са се настанили на тавана. Често ги чувам нощем по време на
оспорваните им симпозиуми, които неизбежно прерастват в оргии. В момента карам
един крайслер „Конкорд“, който засега се държи прилично. Крайно безразличен съм
към повечето материални неща. Тъй като съм хипар по натура, мога да живея в колиба
и да бъда щастлив. За мен голямата къща е само по-голямо място, в което да пиша
историите си.

– Какво си учил в България?

– Завърших Националната спортна академия със специалност баскетбол. Може да
звучи налудничаво, но за мен НСА е съкровищница, от която човек може да излезе
изключително обогатен. Важното е да го иска. Ако си поставиш за цел не просто да
издрапаш, а да разбереш всеки предмет, излизаш от академията с комплексни и
разностранни познания. До ден днешен помня всеки ензим, учавстващ в гликолитичната
верига, мога да рецитирам степените на тромбокинезата и помня латинските
наименования на повечето човешки кости. Не съм ги зубрил тези неща, а съм се опитвал
да вникна в тях и да ги разбера. Сама по себе си информацията е просто информация.
Но когато е организирана в комплексно познание, тя се превръща в суровина за
творчество и импровизация.

– От кого си се учил в писането?

– За щастие израснах в епоха, в която книгата беше основно развлечение и единствен
прозорец към света. Предполагам, че съм се учил инстинктивно, попивайки огромно
количество разностранна литература. Голям поклонник съм на Достоевски, Маркес,
Стайнбек, Ремарк и много други. Естествено, обичам и българската литература и
поезия. Голям привърженик съм и на бийт генерацията начело с Керуак, Буковски,
Гийнсбърг и, разбира се, Уилям Бъроуз, който в продължение на няколко години ми
беше съсед, до смъртта си през 1997 г. Щастлив съм, че успях да срещна и още няколко
от литературните си идоли като Кърт Вонегът и Рей Бредбъри. Сигурен съм, че някъде
в писанията ми се усеща влиянието и на любимите ми сатирици и любители на
парадоксалното като Дъглас Адамс, Джером Джером и Йонеско. Продължавам да се уча
и се надявам да не спирам до края на дните си. Чета страшно много американска и
българска журналистическа есеистика и всеки ден научавам нещо ново от колегите си.

– Как намираш историите си и по-специално тези, на които „не им трябват

украса, метафори и хумор, не им трябва дори разказвач“?
– Историите… Откъде ли идват историите? Много интересно, но дори не съм се
замислял… Страдам от много остра форма на информационна болест и винаги имам
маниакалното усещане, че някъде точно в този момент се случва нещо, което ще ми се
изплъзне и което трябва да открия и науча. Чета непрекъснато и се мотая из всички
измерения на медийното пространство, страшно много пътувам, ходя по мачове,
тренировки и т.н. Шофирал съм например 24 часа във виелица, за да гледам на живо
един обещаващ десетокласник на име Леброн Джеймс. Когато чуя за някой интересен
играч или уникална личност, полагам усилие да се срещна с него. Знаеш ли, историите

979
са навсякъде около нас, но човек не може да ги чака пасивно. По-добре е ти да отидеш
при тях, отколкото те при теб. Обичам много пътя и неизвестностите му. Там, без да
искам, откривам много съдби. Предпочитам да живея активно, в океан от неизчерпаемо
детско любопитство. Може би затова главата ми е пълна с безброй ненаписани истории,
които чакат да бъдат разказани. Когато ми предложиха да пиша в „7 дни спорт“ си казах:
„Ох, слава богу, най-после ще намеря катарзис за цялата тази планина от информация.“

– Коя е любимата ти история или съдба от тези, които си описал?

– Много ми е трудно да ги класифицирам. Винаги съм изхождал от тезата, че зад всеки
успех или провал се крие нещо много повече: житейски драми, жертви, лишения и
уникални обстоятелства. Един троен скок на олимпиада трае 7–8 секунди, но как е
стигнал този човек дотук, колко години е инвестирал във всяка една от тези секунди,
какви препятствия е прескочил и колко съдби е докоснал… Надниквайки под
повърхността, под златния медал или последното място, откриваме най-ценното – това,
което ще ни направи по-мъдри и дори може да промени мирогледа и живота ни. Една
от любимите ми истории беше тази за Дик Хойт, осакатения му син Рик и тяхната бяла
лястовица. Плаках, докато писах статията, и дори днес да я прочета, сигурно пак няма
да знам как да сдържа сълзите си. Много бях щастлив, когато семейство Хойт се свърза
с мен, за да ми благодари, тъй като се оказа, че били затрупани с писма от български
читатели. Друга история, която обичам, е тази за „тайнствения дядо Коледа“ Лари
Стюърт. Знаех, че не му остава дълго, но бях смазан, когато научих, че е починал само
две седмици след като се срещнах с него. Преди да си тръгне завинаги, Лари успя да
изпълни последната си мисия и да раздаде над 100 000 долара на хора на улицата. Сякаш
искаше да извърши още едно добро дело, да изпрати още една последна Коледа, преди
да каже „сбогом“.

– Как би започнал един текст за себе си?

– В една топла октомврийска нощ Иво пиеше кафе след кафе и се опитваше
безрезултатно да започне един текст за себе си, докато не се отказа, обезкуражен от
прозрението, че никога не би написал статия за себе си. Тези две изречения са
плачевният резултат от това безплодно усилие.

– Имаш ли самочувствие? Защо?

– Не особено. Защото във всяка сфера, в която се занимавам, има много, много по-
добри и талантливи от мен. И в Америка, и в България, и по целия свят. Според мен
голямото самочувствие е демотиватор. Фактът, че никога не съм доволен от себе си, ме
кара да търся начини да се самоусъвършенствам. Не забравям и че що се отнася до
писането, заслугата е предимно на самите истории. Те често са толкова интерeсни, че
просто грабват ръката ми и се самонаписват. Аз съм само техен носител. Всеки би ги
разказал по този начин.

– Кой е най-важният човек за теб?

– Добрият човек, защото с него са свързани надеждите ми. Вече напълно съм се
отказал от идеята, че този свят ще започне да се учи от грешките си. Явно сме обречени
завинаги на безсмислена смърт, престъпни войни, алчност и озадачаващи безумия. За
да открия смисъл в съществуването ни, поне на мен ми трябва сляпа, наивна вяра в
доброто начало. Стандартният отговор на този въпрос е „близките“, но това се

980
подразбира. Аз искам най-важният човек за мен да бъде „добрият човек“. И също така
искам някой ден точно той да стане най-важният човек за всеки човек във всяка точка
на задъхващото се земно кълбо. Когато дойде този момент, най-после ще оправдаем
съществуването си.

– Щастлив ли си? Какво те прави щастлив?

– Щастлив съм всеки ден, в който се събуждам на майката земя. Имам здравето си,
прекрасните си родители, прелестно семейство и верни приятели. Работя точно това,
което обичам, и не се сещам за нищо, което да ми липсва. Единственото, което би ме
направило по-щастлив, е, ако можеше всеки човек на света да има това, което имам аз.
Най-хубавото нещо е да сме в състояние да се радваме на всеки един от дните си, защото
те са преброени.

– Какво виждаш в бъдещето?

– Ако имах възможност да надникна в бъдещето, щях да затворя очи. Не искам да знам
големите отговори или да получа всичко наготово, без да съм го преживял. Не искам
дори да срещам себе си. Най-хубавото нещо на бъдещето е неговата непредвидимост.
От него очаквам с нетърпение едно-единствено нещо. Да продължава да ме изненадва.

Интервю на Мирослава ИВАНОВА с Иво Иванов (от 2007г.)

981
 Иво Иванов: Без микрофон с... Иво Иванов (2010)
14 юли 2010
https://www.sportal.bg/news.php?news=248131

Не си спомням последния път, в който нещо или някой ми е въздействал по този начин.
Четях и преглъщах с усилие. Изпитвах удивление, възхищение, преклонение, щастие и
благодарност. Благодарност за всички онези забележителни хора по света. За ръката,
написала техните истории, и за огромната душа на един човек, способен да „види“ онези
невидими за очите неща и да ги сподели с нас по начин, който за дълго оставя следа в
съзнанието ни. Имаме щастието именно този човек да бъде събеседник на Sportal.bg в
рубриката „Без микрофон с...“ по време на едномесечния му престой в България. Както
всяка година, и тази, той си дойде от Канзас, за да посети „изоставеното си сърце“. Няма
да го определя като един от най-добрите журналисти, защото той е много повече от това.
Той обича спорта и нагледно ни показва, че спортът всъщност е „метафора за
живота“. Читателите с нетърпение очакват следващата му статия, защото той е от онези
хора, които ти връщат вярата в доброто, в силата на духа и ти припомнят значението на
малките неща. От онези, за които винаги ще се спомням, когато някой ми каже: „Слез
на земята и бъди реалист! Хората са лоши, а светът – жесток!“ Не, благодаря! Аз
избирам света на един богат – в най-съдържателния смисъл на думата, и невероятно
ерудиран човек, на един неподражаем творец – Иво Иванов. Ако искате, заповядайте и
Вие...
– Иво, в статиите си разказваш историите на много хора. Разкажи ни накратко и
своята история.
– Моята история не е особено сложна и не знам дали представлява какъвто и да било
интерес за хората. Роден съм и съм израснал в София и до 24-годишна възраст живях в
България. Тук съм се формирал като личност и всичко, което съм като човек –
разбирания, манталитет, нравственост и морал, го дължа на своята родина, за което
винаги ще ѝ бъда много благодарен. Още в първи клас попаднах в Руската гимназия,
където учих до края. Там се озовах сред много свестни хора, между които и Камен
Алипиев – Кедъра, с когото сме приятели от първите дни в училището. После две
години бях войник, като този период беше може би най-мощният за формирането ми
като човек. В казармата изковах едни от най-добрите си приятелства и всички трудности
там ми помогнаха да стана по-добър човек. След това следвах в Националната спортна
академия (НСА), където си бях поставил за цел не просто да мина през някой ВУЗ, но и
да науча абсолютно всяко нещо, вниквайки във всяка една дисциплина, която
изучавахме. Благодарение на това и до днес разчитам на тази обща култура и вярвам,
че благодарение на наученото в Академията мога относително приемливо да
анализирам разнородни спортни дисциплини и състезания. Малко след това, с помощта
на един приятел на баща ми, арменец, който беше емигрирал в края на 60-те години,
заминах за САЩ. Той предложи да спонсорира магистратурата ми по психология в
САЩ и аз заминах.

982
 – На кого или на какво трябва да благодарим за таланта, който притежаваш да
пишеш по начин, който кара човек да забравя за всичко и напълно да „потъва“ в
разказа ти?
– Без да се преструвам и да се правя на скромен, аз съм категоричен, че нямам никакъв
талант. Нямам талант, но правя нещо друго. Целенасочено се опитвам да използвам
общодостъпен език и в никакъв случай да не бъда сноб в писането си. Освен това за мен
е много важно тези материали да включват мен самия, защото аз се опитвам да правя
нещо различно. Сигурен съм, че много читатели се дразнят, когато например материал
за Майкъл Джордан започва с някаква история за децата ми или за нещо, което ми се е
случило току-що, но това не е самоцелно. Аз се опитвам да пречупя нещата през своята
призма и да придам плът и кръв на историята. Да направя човека, за когото разказвам,
триизмерен и да вкарам и част от себе си, защото материалът придобива повече живот,
когато диша. Това е т. нар. „гонзо журналистика“, която навремето бе създадена
от легендарния писател и журналист Хънтър Томпсън. Тя е много интересна, защото не
е просто отражение на реалността. Друго важно нещо е, че аз имам различни приятели –
механици, строители, професори, баскетболисти, боклуджии, шофьори и т. н. Много е
важно да не затваряш социалния си кръг, а да отвориш ръцете си и да прегърнеш всички
хора, защото от всекиго можеш да научиш нещо. Това е всичко, което правя, и може би
затова толкова хора от различни нива и слоеве на обществото възприемат материалите
ми. Иначе заслугата за тях е на хората, за които разказвам, на техните съдби и истории.
Аз просто подреждам думите в изречения и те си застават на мястото.

983
 – Тези хора ли те вдъхновяват?
– Да. Аз имам една мисия. Чрез тези статии протягам ръка и се надявам някой да се
улови за нея. Вярвам, че тези истории, които вдъхновяват мен, имат способността да
вдъхновят и някого другиго. Опитвам се да построя мост между тях и сърцата на хора
чак от другата страна на океана, за които те ще имат полза. Мнозина ми се сърдят, че
пиша толкова дълги статии, но всъщност те трябва да са десет пъти по-дълги. Аз се
срещам с даден човек, прониквам дълбоко в живота му и не мога само в една страничка
да разкажа историята му така, че читателят да стане съпричастен към нея. Мога да
изредя фактите, но не мога да направя човека от плът и кръв само с няколко реда. Дори
и най-дългата ми статия отнема 15 минути, за да се прочете, но в повечето случаи си
струва, защото тези истории си заслужава да бъдат разказани и усетени. Тези съдби
носят послание и могат да направят света по-хубав и по-човечен, по-добър и затова
искам да имат колкото се може по-дълъг живот и да стигнат до колкото се може повече
хора.
– А кои са авторите, които са те вдъхновявали?
– Има много автори, които – дали на съзнателно или на подсъзнателно ниво – без
съмнение са ме формирали и по всяка вероятност следите им се виждат във всеки ред,
който съм се опитал да напиша. Това са Йордан Йовков, Христо Ботев, Джак Керуак,
Джон Стайнбек, Кен Киси, Кърт Вонегът, Джоузеф Конрад, Дъглас Адамс, Йожен
Йонеско, Сиймур Хърш, Джеръм К. Джеръм, Джордж Оруел, Гор Видал, Джек Лондон,
П. Г. Удхаус, Уди Алън, Джордж Карлин, Достоевски, Рей Бредбъри, Ярослав Хашек,
984
Уим Уендърс, Чарли Чаплин (автор на най-великолепната автобиография, която съм
чел), Уилям Уортън и много, много други.

– Често разказваш за добри хора, на които им се случват лоши неща.

Несправедлив ли е животът?
– Понякога светът е страшно несправедлив и страшно боли от тези истории, но в
същото време мисията на тези хора е да покажат на света, че дори когато изглежда така,
сякаш всичко около теб се е сгромолясало и няма за какво да се хванеш, пак има начин
човек да продължи напред. Приятелите, които намерих благодарение на тези материали,
ми казват, че като прочетат някоя статия, разбират, че животът им не е толкова лош,
колкото са си мислили. Казват ми, че техните проблеми – като липса на работа или
достатъчно пари, са нищо в сравнение с това да си ограбен от някое неизлечимо
заболяване например. Представи си от самото си раждане да си осъден на детски
паралич, да си поставиш за цел да играеш баскетбол и да го постигнеш?! Щом има
такива хора, против които сякаш е всичко, и въпреки това те не са се предали, значи
всички можем да се преборим за мечтите си. Аз се радвам, че тези статии имат своите
читатели в България, на които са помогнали. Това ми вдъхва доверие в този свят, който
за нещастие е много жесток, озверял и продължава да върви към самоунищожение.

985
 – Не познавам човек, който да е останал безразличен след като е прочел твой
материал. Това означава, че не сме чак толкова далеч от добрината, щедростта,
благородството, чувствителността... Защо тогава толкова често забравяме да
бъдем хора?
– Има различни течения във философията, които се занимават с движещото начало.
Според Фройд например то се съдържа във факта, че всички хора са малко или повече
лоши. Всички сме управлявани от инстинкти, които са насочени или към
самовъзпроизводство, или към оцеляване. Аз обаче вярвам, че всички хора са добри.
Винаги съм вярвал, че доброто начало е двигателят. Дори когато срещна някой много
лош човек и отначало ми е страшно трудно да намеря нещо хубаво в него, не се
предавам и се опитвам да го открия. Сигурен съм, че някъде дълбоко в този човек има
нещо хубаво, което си заслужава да бъде докоснато и активирано. Това е моята вяра и
затова понякога статиите ми са може би малко наивни. Понякога, когато публикувам
някой материал, го правя с голямо напрежение, защото зная, че повечето хора живеят в
много напрегнат житейски кръговрат, занимават ги далеч по-тривиални проблеми
и подобна линия на разсъждения може да им се стори блудкава. С притеснение очаквам
реакцията на читателите и съм изумен, че почти никога не съм се натъквал на омраза.
Това ме кара да мисля, че на този свят все още има много добри хора.
– Много често се слага равенство между наивност и глупост. Лошо ли е да си
наивен?
– Трябва и малко наивност на този свят. Станали сме много цинични и агресивни, а в
този живот има място и за малко наивност, дори и граничеща с глупост. Понякога е
лошо да си наивен, защото мога да ти кажа, че аз например никога няма да стана
милионер. Наивните хора не стават богати бизнесмени. Но не, не е лошо да си наивен,
защото така минаваш през живота с повече усмивки.

986
 – Срещал си се с много забележителни хора. Успял ли си да разбереш в какво се
изразява величието на човек?
– Когато жертваш нещо от себе си за някой друг, ти ставаш величествен. Когато
жертваш собственото си удобство, благополучие или успех в името на някой друг.
Понякога това се случва и в спорта. Случва се така, че тичаш на лекоатлетическата писта
и човекът пред теб пада. Ти можеш да продължиш и да победиш, но можеш и да спреш
и да му подадеш ръка. Правиш го, завършваш предпоследен и какво от това?! Губиш
медала, но печелиш нещо с далеч по-неизмерима ценност. За мен е много важно да
надникна отвъд конвенционалното в спорта, отвъд това, което е на повърхността. На
Олимпиадата един троен скок продължава 9-10 секунди, но зад тях се крият години на
подготовка, жертви, загуби, угризения, интриги и неописуеми тренировки... Е, аз искам
да надникна зад тези 9 секунди и да видя какво се крие зад победата или дори зад
загубата, зад последното място. За този човек това може би е целият му живот,
концентриран в 9 секунди. За мен това е екзистенциалното в спорта, общочовешкото,
което вълнува всекиго.

987
 – За теб спортът е синоним на живот. Как се заражда тази любов към спорта?
– Страшно много обичам спорта и да си призная той донякъде е претекст за моите
материали. За мен спортът е отражение на действителността и една малка метафора за
живота, за препятствията и победите, за паденията и за възходите. Всички неща, на
които се натъкваш в рамките на един живот, присъстват и в едно спортно състезания,
но в много концентриран вариант. По всяка вероятност съм наследил много от любовта
си към спорта и от баща ми, който цял живот се е занимавал с това. Независимо, че е
завършил ядрена физика, той е бил е шампион по бокс, шест пъти шампион по джудо
на България, написал е първата книга за бойни изкуства в България, станал е професор
по биомеханика и след това ректор на НСА. Освен това той е може би най-добрият
български каскадьор за всички времена. У дома си съм имал човек, който е гледал на
спорта като учен. Затова се старая моята любов към спорта да се съчетава с много
аналитично мислене и наблюдения. Освен всичко друго, за мен спортът е възможност
да надникна в живота и да си отговоря на някои екзистенциални въпроси – като
например защо сме на този свят, какво искаме, какво е щастието, кое е по-важно –
победата или това, което ще оставим след себе си, какво е смъртта и т.н.

988
 – От баща си ли си наследил и тази дълбока емоциалност, която притежаваш?
– По-скоро тези 23 хромозоми идват от майка ми. Пак благодарение на нея през 70-те
и 80-те години на миналия век имах достъп до библиотеката на американското
посолство. Тя работеше в консулския отдел и аз имах уникалната възможност да
контактувам с американци, когато контактът с тях беше табу. Гледах баскетболни
мачове от НБА на тогавашните видео касети, когато желязната завеса беше много
плътна и ние не можехме да гледаме баскетбол. Имах абонамент за Sports Illustrated, по
време, когато това беше немислимо. Въобще бях голям късметлия в това отношение.
– Кое е най-голямото признание, което си получавал за работата си?
– С 90 % от приятелите ми във Фейсбук никога не съм се срещал. Това са все хора, до
които тези истории са стигнали и които са на моята честота. Те са мои съратници, хора,
с които сякаш сме едно голямо семейство, с което още не съм се запознал лично. За мен
това е много ценно и съм много щастлив, че тези хора ги има. Аз не пиша за пари. Ако
някой ми даде хонорар – добре, но аз не очаквам хонорари. Пиша с една единствена
мисъл, че на този свят има хора, до които тези думи ще стигнат и за тях те ще донесат
същата полза, каквато имат и за мен. Това е моята награда.

989
 – С какво изкарваш прехраната си в Америка?
– Занимавам се със страшно много неща. От много години имам работа, която е от 9
до 17. Аз съм директор по маркетинг в една социална агенция. Понеже ме хванаха, че
имам и някакви други способности, успяха да ме накарат да бъда и графичният им
дизайнер. Хванаха ме да въртя и цялата интернет страница. Установиха също, че мога
да правя и филми, така че съм оборудвал едно студио, в което правя документални
филми на тема обучение – маркетинг от А до Я. Другата ми работа е треньорската.
Занимавам се с три отбора. Единият е женски гимназиален по футбол, другият е детски
футболен тим за 10-годишни момчета и последният е един детски баскетболен състав,
тъй като баскетболът, естествено, е най-голямата ми страст. Освен това пиша, което ми
отнема огромно време. През седмица пиша за „Телеграф“, а доскоро пишех и в „Канзас
сити стар“ на тема политология и социология, но се отказах, защото нямах достатъчно
време. Усетих, че докато се храня със семейството, си пиша материал, докато гледам
телевизия, пак пиша материал, и си казах, че просто трябва да се откажа от нещо. За
първи път успях да кажа „не“ и се отказах от вестника. Въпреки многото неща, с които
се занимавам, се старая всеки ден да ми остава време и да тренирам.

990
 – Какво би искал да пренесеш от духа на България в Америка и обратно?
– Ние, българите, разбираме приятелството. Имаме потенциала да бъдем невероятни
приятели, до гроб. Най-добрите ми приятели са в България, въпреки че имам страшно
много и в Америка. Бих искал да пренеса тази част от манталитета ни и да я даря на
американците, които са добри и учтиви хора, но по-трудно се сприятеляват истински.
Американците са по-големи материалисти и консуматори от нас, а аз бих искал да
разберат, че стихийната консумация не бива да бъде крайна цел в живота. В САЩ има
едно такова разбиране, че човек трябва да натрупа колкото се може повече играчки в
този живот и който умре с най-много играчки, той печели, а това е една безсмислица.
За нещастие, забелязвам, че консумацията е започнала да ни заразява и нас, което е може
би някакъв неизбежен процес. Освен това бих искал американците да възприемат
европейския пешеходен манталитет, защото в САЩ почти не излизат от автомобилите
си. Всичко е „drive through“ и това е довело нацията до страхотно обездвижване. Що се
отнася до това какво искам да пренеса от американския дух тук, може би по-голямата
ефикасност и професионализма, който е на друго ниво. Освен това в Щатите законът
има авторитет. В същото време американците трябва да се научат и да си почиват. Човек
не може само да работи, трябва и да се презарежда. Ние пък трябва да се научим, че не
може само да се презареждаме.
991
 – По какъв начин твоят задължителен месец прекаран в България влияе на
останалите 11 от годината?
– За мен пристигането на родна земя е изключително зареждащо събитие и без него не
знам как бих функционирал. Тук са моите родители, приятелите ми, въздухът, това е
мястото, където съм се родил... Веднъж бях написал в една статия, че се връщам в
България, за да посетя сърцето си, което съм изоставил на аерогара София, когато за
първи път съм заминал за САЩ. Това наистина е така. Тук е душата ми. Това малко
парченце земя и аз си принадлежим и трябва да правя всичко възможно да се връщам
тук. Трябва да науча децата си да разбират това парче земя, неговия език, култура,
минало, настояще и, дай Боже, бъдещето му!

992
 – Някога замислял ли си се да се завърнеш за постоянно при изоставеното си
сърце?
– Разбира се, въпреки че в момента ситуацията е такава, че това е почти невъзможно.
Съпругата ми е американка – работата и кариерата, които с години сме градили, са там
и на този етап и двамата сме необходими в Америка. Това не означава обаче, че един
ден няма да дойдем да живеем тук. Съпругата ми също обича България, чувства се добре
тук и в никакъв случай не изключвам възможността да си дойдем някой ден завинаги.
– С какво се занимава съпругата ти?
– Тя е директор на една социална агенция. Завършила е психология и се занимава и с
консултации на хора с увреждания. Работата ѝ е много благородна, а самата тя е един
изключителен човек.

– Кажи ни кое е най-ценното нещо, което си научил от историите и от героите в

тях и нека то да бъде твоето послание към нашите читатели.
– Не знам дали имам авторитета или опита да пращам каквото и да било послание до
993
хората. Аз страшно мразя да бъда нравоучителен. Понякога излиза така, че статиите ми
стават именно такива, а аз се опитвам да го избягвам. Да го кажем така. Ако говоря със
сина си и се опитвам да го насоча в живота, бих му казал, че искам винаги да вярва в
доброто у хората и да не бъде циничен. Когато ходи на училище и ми се оплаква, че еди
кой си се държи лошо и се бие с всички, аз винаги му казвам той да не му отговаря по
същия начин, а напротив, да бъде добър. Когато това грубо момче се срещне с точно
обратното на неговото поведение, ще се стъписа и ще се вгледа в себе си. Както казах,
във всеки човек има нещо добро, за което си заслужава да се бориш.

– Често забравяме, че животът е дар, а това ни пречи да го живеем пълноценно.

Дай ни универсална рецепта срещу това заболяване.
– Има различни подходи по този въпрос, моят е да живеем в настоящето. Аз донякъде
разбирам дзен будистите, които казват, че трябва да живеем в настоящия момент,
защото щастието не е константно, а е момент. Ако в момента си щастлив, наслаждавай
се, живей в този ден и не мисли прекалено много за нещастието, което може да се случи
в бъдеще или за нещастието, което се е случило в миналото. Стреми се да бъдеш най-

994
доброто, на което си способен, и да постигнеш потенциала си. Георги Георгиев е един
изключителен българин, който живее на един остров в Тихия океан и за когото съм
писал статии. Той ми беше казал, че е много важно всеки човек да върши онова, в което
най-много го бива, и да се стреми да го върши по възможно най-добрия начин. Много е
важно човек да постигне потенциала си, никога да не се предава, да вярва в себе си и в
хората около себе си и просто да бъде най-доброто, което може да бъде!

995
 Иво Иванов: От любов към играта и писането (2011)
04 Октомври, 2011
http://stand.bg/page/detail/title/%D0%9E%D1%82+%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%
BE%D0%B2+%D0%BA%D1%8A%D0%BC+%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1
%82%D0%B0+%D0%B8+%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D
1%82%D0%BE

Имали ли сте хоби или страст (купуването на обувки не се брои), които до такава
степен да са се просмукали в съществото ви, че да са се превърнали във ваша професия,
маниер на поведение, начин на живот. Ако отговорът е „да“ и се интересувате от
спорт, то значи няма начин да не сте чували името Иво Иванов. Той е на „само“
няколко хиляди километра от България, но на милиони светлинни години от клишето
„спортен журналист“. Роден в София, завършил столичната 133-та гимназия, а след
това и НСА, специалност „Баскетбол“. Преди 21 години Иво заминава да направи
магистратурата си в Канзаския университет (катедра „Психология“) и оттогава
живее в родния град на Уолтър Кронкайт. Всяка година обаче се завръща тук при
своето сърце. Прочетете какво си казахме за „Гонзо журналистиката“, подкупните
медии, обичта към спорта и величието на „Бостън Селтикс“...

В статиите ти често разказваш истории от детството си, пренясаш в един свят „а-
ла Труман Капоти“...
Винаги ми е било много трудно да се дистанцирам от историите, които разказвам.
Когато съм се опитвал да го правя насила, резултатите неизменно са били
катастрофални. Постепенно се примирих с тази своя тенденция и започнах да пиша с
убеждението, че една история е в състояние само да спечели, ако разказвачът включи
необходимата доза от себе си в нея. По принцип, ако си направил емоционална
инвестиция в дадена статия, е невъзможно да останеш невидим между редовете ѝ.
Затова и вече не се опитвам да го правя. Има и нещо друго – ако си преживял и видял
996
достатъчно на този свят, събитието или човека, за които разказваш, неизменно
провокират нещо от миналото ти... карат го да се събуди. И щом отвори очите си, то
неизменно има какво да каже.
Ти спомена Труман Капоти, който безспорно е оказал влияние върху мен и сигурно
имаш предвид неговия голям журналистически експеримент „Хладнокръвно“. Вярно,
че той е дошъл тук в Канзас, за да разследва убийството на семейство Клътър и да
напише шедьовъра си, но в моя случай друг автор ми помогна още повече да се освободя
от предразсъдъците си. Преди години се натъкнах на статия за конното надбягване
„Кентъки Дерби“ от 1970 г., написана от Хънтър С. Томпсън. Заинтригуван потънах в
безкрайните, лабиринтени подземия на библиотеката на Университета в Канзас и за
няколко седмици вдишах всеки ред, които успях да намеря от този автор. Не мога да ти
опиша облекчението, което изпитах, когато открих изобретената от Томпсън „Гонзо
журналистика“ и си дадох сметка, че това, в което винаги съм вярвал, не е аномалия.
Когато ти станеш част от историята, героите ѝ придобиват кръв и плът, а
пространството, в което тя се развива, напуска страниците и става триизмерно. Не е ли
в това магията на писането?! Сигурен съм, че това ангажира читателя и в крайна сметка
той оценява подобен подход и е благодарен за него.

Кои спомени от детството ти в България никога няма да избледнеят?

От периода ми в „Руската“ гимназия още датират приятелства, които ще останат с мен
до края на дните ми. Пак оттам станахме неразделни с Камен Алипиев-Кедъра и след
като съсипахме нервите и съкратихме живота на не един учител, продължихме да
хулиганстваме в тандем чак до днес. Един от мрачните ми спомени от онова време беше
свързан с учителката ми по литература в гимназията Емилия Николова. Тази жена мe
ненавиждаше на цитоплазмено ниво. Вярно, че по онова време се интересувах повече
от баскетбол отколкото от Димитър Талев, но това което я вбесяваше далеч повече, беше
яростният ми нон-конформизъм. Тя настояваше абсолютно всяка наша идея да има
увод, развитие и заключение. Горката жена! Беше изключено да бъдa вместен насила в
подобна структура и често я карах да изпада в състояния, наподобяващи последните
степени на бяс. Аз никога не съм вярвал, че въображението трябва да бъде вкарвано в
норми и стабилизирано, и може би когато пиша статия, която се развива отзад напред
или в едно-единствено, безумно дъго изречение или в която няма нито един глагол, това
е донякъде форма на бунт срещу системата, която се е опитвала да ни вкара в ограничена
рамка.

С какво се занимаваш в момента, за кои медии пишеш?

Материалите ми ги публикува местният вестник „Телеграф“ в съботното си издание,
както и sportal.bg, basketball-bg.com и още няколко online медии. Вече гледам да не пиша
всяка седмица. През 2008 г. пишех почти непрекъснато за вестник „7 Дни Спорт“, за
списанието Тоp Gear и за един от големите американски ежедневници „Канзас Сити
Стар“. В даден момент си дадох сметка, че на практика пиша без да спирам в главата
си. Започнах да се самоизключвам от нещата около мен, които не бяха свързани с даден
материал. Не можех да се отделя от историите си и това ме отдалечаваше от всичко
останало около мен, включително най-важното – семейството и децата. Реших да се
откажа от някои от тези професионални ангажименти, за да не пропусна малките неща,
върху които се крепи прелитащият покрай нас живот.

997
 Защо реши да емигрираш и би ли го направил отново днес?
Бил съм на много места по света и все още не съм намерил място, на което да
принадлежа повече отколкото на България. Благословени сме с изключитлно парче
земя: eдна страна-градина, с омаломощаваща красота, богата култура и турбулентна,
мъченическа история. Винаги съм се гордеел и винаги ще се гордея с родината си. На
нея дължа толкова много от това, което съм като човек и манталитет. Понякога се
натъквам на хора, които се отнасят с пренебрежение към България. Други са загубили
спомена за нея. Трети буквално я ненавиждат. Това отношение ме изумява. Има някаква
патология в това да се отречеш от мястото, в което си прекарал първите седем години
от живота си, където си се формирал и превърнал в мислещ човек. Според мен тези хора
просто бъркат понятията: има разлика между държавен апарат и страна.
Как емигрирах ли? Не е имало изпълнително решение или някакъв план. Просто така
се стече животът ми. Учене, работа, семейство... и докато разбереш какво става, колата
ти е тръгнала по пътя, без дори да намали на някой кръстопът. Съпругата ми е
американка, но знаеш ли – минаха години на брак, докато тя най-накрая ме убеди да
подам документи за американско гражданство. Направих го чак след като се роди
второто ни дете и то най-вече поради съображения, свързани със застраховки, данъци и
т.н. Навремето бях написал някъде, че сърцето ми винаги ще ме чака на летище София,
където съм го оставил в деня, в който за пръв път се качих на самолета за Америка. Вече
от 21 години съм в Щатите, но нито едно лято не съм пропускал да се върна у дома,
което е доста многозначително, особено за човек, който мрази да лети. Успях да влюбя
и децата си в България, на която те все пак дължат 23 хромозома. Дъщеря ми е на 16
години и е била 17 пъти в България. 10-годишният ми син също не е пропускал, което
ме прави много щастлив. За мен е много важно да се връщам в родината, за да заредя
батериите си от земята ѝ, да прегърна невероятните си родители, да видя приятелите си
и да посетя сърцето си...

Имало ли е моменти, в които ти е идвало да сложиш кръст на професията си и да

се пробваш на друго поприще?
Да, когато съм се сблъсквал с непровокирана, необяснима завист и омраза. Нито един
ред, който съм написал, не е бил мотивиран от пари – винаги съм се отнасял с огромно
уважение към всеки мой колега и нито веднъж не съм казал лоша дума за някого. Винаги
съм вярвал в доброто начало и все още не познавам човек, който не бих поздравил на
улицата. Но въпреки че съм толкова далеч от всички офисни интриги, инсинуации и
глупави браншови междуособици, и аз някак си успях да стана мишена в стрелбището
на простотията преди няколко години. Бях изумен, разочаровах се от някои хора, спрях
да пиша и насочих вниманието си към други неща, въпреки че все още имах много
ненаписани истории, които носех в себе си. Но това вече е минало, за което не си
заслужава да се говори. Читателите ме убедиха да намеря форум и да продължа. В
крайна сметка те са най-достоверният индикатор и единствената крайна инстанция,
която заслужава внимание.

998
 Иво Иванов: „Канзас” по пътя на неравната крива на
щастието! (2013)
2013г.
http://inspiredfitstrong.com/bg/2013/blog-bg/5731/

Днес ще ви запозная с един човек. Човек, който преди пет години, без дори да осъзна-
ва, спаси живота ми. Не е ли странно? Някои от нас откриват призванието си, смисъла
в живота си и се потапят в него. Отдават себе си, емоциите си, времето си, всичко, което
притежават, за да превръщат всеки един ден в шедьовър. А някъде, в другия край на
света, душа, която е на път да угасне, случайно се натъква на наше произведение…
И вече нищо не е същото. Светът вече е различен!
Ето това беше първата ми среща с Иво Иванов. А той дори не подозираше, че сме се
срещнали. Преди пет години, когато изгубих пътя си, случайно попаднах на една статия
на Иво. И бях пленена. В неговото творчество думите имат душа. Обичам да чета книги,
които сякаш те хващат за врата, стискат те така че да не можеш да поемеш дъх. После
точно когато се задушаваш, отпускат „хавта”, за да можеш да поемеш дълбоко въздух…
който да ти стигне, за да дочетеш края на историята… книги, които те карат да се
чувстваш безпомощен пред истината, която разсъбличат пред теб… истина, от която
бягаш, но тя винаги е там и те преследва. Ето такива са историите, които пише Иво.
Купих си книгите му и от тогава те са най-ценното четиво в моята библиотека. Дълго
999
време събирах кураж да се свържа с него и да открадна малко от времето му, за да ми
даде интервю. А той се оказа уникален човек, който сподели не само времето, а и
частица от себе си.
Вероятно някои от вас ще се уплашат от обема на интервюто и дори няма да го
прочетат. А това ще е най-голямата ви грешка!
Замислих се, дали да не ви улесня и да разделя интервюто на части. Тогава реших, че
това да „разделя” Иво Иванов на части би било същинско престъпление. Както той
самият ще ви каже след малко, хората, които търсят историите му са повече от
читателите са съмишленици. Хора с широко отворени съзнания и сърца. Хора,
които съществуват и искат да бъдат открити.
Дайте шанс на интервюто и ви обещавам, че няма да ви се иска да свършва… ще се
връщате и ще го препрочитате отново и отново. Защото това е начинът, по който Иво
Иванов влияе на хората…
Инес Субашка: Представи се:
Иво Иванов: Роден съм в Първа Градска Болница и съм израснал в София. Нямам
братя и сестри. Родителите ми са изключително колоритни, интелигентни, добри и
толерантни хора. Те са далеч по-интересни личности от мене и на тях дължа горе-долу
всичко, което съм като човек, манталитет и характер. Възпитаник съм на 133 училище
в София (Руската Гимназия), където прекарах голяма част от детсвото си в епична,
кървава схватка с образователната система на Народна Република България и нейният
зловещ оръженосец – Димитровският Комунистически Младежки Съюз. Това беше
сложен в стратегически аспект сблъсък, който не бих могъл да спечеля без героичната
подкрепа на група впечатляващо безотговорни съученици, между които се откроява
старият ми съмишленик по хулиганщини и неподчинение Камен Алипиев – Кедъра.
Вярно е, че училището ни оцеля, но според мен дълбоките белези оставени от нашия
випуск обезобразиха лицето му завинаги.
След гимназията, задължителната по онова време двегодишна военна служба ме прати
в красивия дунавски град Русе. Армията е цитадела на дисциплината, конформизма,
реда и подчинението. До ден днешен не мога да повярвам, че една уважаваща себе си
военна институция допусна един толкова безотговорен яростен пацифист и изтънчен
ценител на хаоса като мен в редовете си. Самият факт, че ми бяха поверени неща като
Автомат Калашников и отбранителни гранати бе жестоко покушение върху Варшавския
Договор. Никога няма да забравя мъдрите думи на младши-сержант Славов към
остналите войници: “Трети взвод, искам внимателно да наблюдавате редник
Иванов и винаги да правите точно обратното.”
ИС: Като малък си се занимавал с баскетбол. Какво разпали страстта ти към
играта?
ИИ: Като съвсем малък гледах един филм на Харлем Глоубтротърс в кино Дружба
(сега Одеон). След което го гледах още 20 пъти! Бях изумен от красотата на играта, от
поетичния синхрон втъкан в нея, от шокиращo естествената симбиоза между
импровизация и структура. Виртуозите от Харлем и тяхната оранжева топка плениха
съзнанието и въображението ми. Нещата се стекоха в полза на моята нова мания поради
няколко фактора:
Наблизо до нас на улица Вълкович имаше спортна площадка с баскетболни кошове.
Всеки ден прекарвах часове там, повечето пъти сам-самичък с топката. През две улици
беше 127 училище, където учител и треньор беше митичния Младен Младенов. Той бе
създал цяла плеяда елитни играчи, между които много национални и клубни

1000
баскетболисти. Благодарение на него, цялата махала беше заразена с остроинфекциозна
баскетболест. Двора на 127-мо беше едно от малкото места в София където се играеше
повече баскетбол отколкото футбол. Баскетболът беше част от живота на всяко едно
дете в квартала и аз не бях изключение.
Друг допринасящ фактор беше достъпа ми до информация за играта отвъд океана.
Майка ми работеше в продължение на 20 години в консулския отдел на Американското
посолство, което ми даде уникален за онова време шанс. От съвсем малък имах
възможност да следя мачовете в Националната Баскетболна Асоциация и Колежанската
лига. В онези години това, разбира се, бе изключителна привилегия: прекарвах много
часове в библиотеката на посолството, играех често с войниците от легацията, гледахме
заедно мачове на запис и т.н. В епохата на тотално информационно затъмнение, аз се
радвах на абонамент за Спортс Илюстрейтед и на богат баскетболен видео архив.
Постепенно афинитета ми към баскетбола се превърна в мания. Още преди да започна
да тренирам, се бях сраснал с топката и тя можеше да бъде отделена от мен само чрез
радикална хирургическа интервенция. Двайсетте минути пеша от нас до училище често
бяха извървявани с дрибъл: на отиване с дясна, на връщане с лява ръка.
ИС: Какво ти даде и какво ти взе спорта?
ИИ: Спортът определено ми е дал много повече отколкото е взел. Занимавал съм се
сериозно с футбол, академично гребане и тае-куон-до, но голяма ми любов си остава
баскетбола.
Чрез него си създадох неразрушими приятелства и спомени, които завинаги ще
бъдат съществена част от мене. Самата игра до голяма степен е формирала
характера ми и присъства в живота ми до ден днешен. На нея дължа образованието
си и по всяка вероятност здравето си. Върху нея се крепи огромна част от
миналото, настоящето и надявам се бъдещето ми. Пак на баскетбола ще бъда
завинаги признателен за някои от най-красивите си осъществени и неосъществени
мечти.
На времето Крег Робинсън – бивш играч и настоящ треньор на университета Орегон
Стейт бе подложил ухажора на сестра си на странен експеримент: ако искал да ходи със
сестра му трябвало да дойде и играе баскетбол поне веднъж с него и приятелите му.
Крег вярвал, че няма по-добър индикатор за характера на един човек от играта. Според
него, баскетбола, по-добре от всяко друго нещо, карало човек да свали маската и
преструвките и да покаже истинското си лице. Робинсън заявил, че ако някои иска да
ходи с малката му сестра, ще трябва първо да получи неговото одобрение на
баскетболното игрище. След като прекарал час в игра с младежа, Крег казал на сестра
си, че това момче е толкова стойностно, че ако иска може направо да се жени за него.
Така и станало и само година по-късно Мишел Робинсън станала Мишел Обама.
В подхода на Крег Робинсън има много мъдрост. В играта човек може да открие много
неща не само за останалите хора между двата коша, но и за себе си.
По принцип винаги съм изпитвал особено силен афинитет към спорта, може би заради
баща ми, който беше и дори сега продължава да бъде изключителен атлет. Като млад е
бил юношески шампион по бокс, няколкократен републикански шампион по джудо и
един от доайените на бойните изкуства в България. Той е и един от няколкото български
възпитаници на митичния корейски майстор Хван. Впоследствие написа и първата
българска книга за бойни изкуства: „Карате”. Освен всичко друго, той е и легендарна
фигура в българското каскадьорство и има зад гърба си безброй опасни каскади, които
честно казано много ме притесняваха като малък.

1001
 Но това което ми правеше особено впечатление в детството и което навярно е оказало
влияние върху погледа ми върху нещата днес, бе че той гледаше както на спорта така и
на каскадите си от научна гледна точка. Баща ми е ядрен физик по образование и по-
късно стана един от най-уважаваните професори по биомеханика в световен
аспект. Той гледаше на движенията на човешкото тяло като физик и изчисляваше
рисковите фактори на каскадите си чрез математически формули и алгоритми. От
него съм научил, че в повечето случаи очите ни се спират върху повърхността на
нещата, но ако искаме наистина да ги разберем трябва да положим усилие и да
надникнем отвъд нея…да махнем опаковката.
ИС: Как започна да се занимаваш с журналистика?
ИИ:За пръв път шанс да пиша ми даде заместник главния редактор на вестник Старт
– Климент Величков. Той се свърза с мен, тъй като с първите появи на Перестройката
се появи и повишен интерес към американските спортове. Климент търсеше някой,
който да е наясно с американския футбол, НБА, НХЛ, бейзбола и т.н., Това днес
изглежда лесно, но в пред-интернетната епоха и зад желязната завеса, хората които
имаха достъп и знания за американската култура, спорт и начин на мислене и живот не
бяха много. Спомням си, че той очакваше първата ми колонка в Старт да бъде посветена
на Майкъл Джордън, Уейн Гретцки или Джо Монтана, но аз си взех касетофончето и
отидох директно в 127 училище да интервюирам Младен Младенов. Първата ми статия
бе посветена на него. Няма да забравя как година по-късно го срещнах на един мач в
зала Христо Ботев и той ме извика при него и ме прегърна.
По-късно започнах да пиша на хонорар и за вестник Спорт където по това време се
подвизаваше Крум Савов. След като заминах за Америка, моят стар приятел Кедъра ме
свърза със Сашо Диков, който тогава беше шеф на спортния отдел в БНТ. Сашо бе човек
с много рядък манталитет – без никакъв страх от нови неща. Искаше да експериментира
с всичко – нестандартни формати, непознати на българския зрител спортове,
неочаквани идеи. Идваше ново време и то имаше нужда от хора като Сашо…проблемът
е че те не бяха достатъчно. Прогресивни личности като него, Кедъра и по-късно Методи
Манченко (който също ми бе съученик от гимназията) ми дадоха карт-бланш да
действам по своему като кореспондент на БНТ в САЩ.
Започнах да пращам телефонни кореспонденции почти седмично ( понякога по два-
три пъти на седмица). Те бяха свързани със спортния живот в Америка, но аз се опитвах
да ги разнообразявам и разчупвам доколкото мога предимно с хумор.
Когато Кети Манолова (зам.главен редактор на 7 Дни Спорт) ми предложи колонка
във вестника си, нейната покана бе базирана предимно на впечатленията и от
кореспонденцийте ми за БНТ.
ИС: Какво те накара да заминеш за Щатите. Какво намери там и какво остави
тук?
ИИ: Не заминах с идеята да емигрирам. Получих рядката възможност да направя
магистратура в Канзаският университет и когато пристигнах в Щатите не очаквах, че
ще остана тук повече от две-три години. Целта ми действително беше да науча
каквото мога, да попия колкото се може повече от тукашния начин на живот,
култура и манталитет, да разширя малко кръгозора си и да върна себе си и всичко
гореспоменато в България, която винаги съм обичал и ще обичам.
Както често се случва в живота, обаче, намеренията и действителността не
успяха да намерят общ език и ето, че вече съм тук повече от 20 години. Направих
каквото можах да помогна на децата си да разберат и обикнат тези 23 хромозома в себе

1002
си, които идват от България. И дъщеря ми и сина ми винаги прекарват лятото в
красивата родина на баща си и ми се иска да вярвам, че малко по малко тя е станала и
тяхна втора родина.
Съдбата ми се стече така, че прекарах половината си живот в България и другата
половина тук в Щатите. Това като че ли ми даде достъп до допълнителна гледна
точка, което определено е от полза особено в авторски аспект. Винаги ще бъда
благодарен на Америка за безбройно много неща, но тя никога няма да може да
измести България от сърцето ми. Там са най-безценните ми спомени,
великолепните ми родители, детството, приятелствата. На нея дължа характера и
убежденията си, първите седем години…всичко което съм като човек, Инес.
Никога не съм можел и няма да мога да разбера хората, които с такава лекота се
отричат от България – все едно да се отречеш от себе си.
ИС: Някой беше казал, че „Човек може да пише само, ако превърне разказа си в
спомен за своя живот”. Всеки, който се е докосвал до твоето творчество( защото за
мен твоите статии са творчество), може би е усетил страстта, с която пишеш и
емоциите, които влагаш. Отразява ли всяка една твоя статия, момент от живота
ти, който искаш да запечаташ или може би да споделиш и после да забравиш?
ИИ: Иска ми се да вярвам, че във всяка написана история оставям по нещичко от
себе си. Никога не съм искал просто да отразявам дадено събитие механично и трябва
да призная, че много от материалите ми не са за всеки: иска се известна доза
търпение и усилие. Статиите също така са дълги и понякога са вкарани в нестандартен
формат, но според мен, това е необходимо. Лесно мога да нахвърлям набързо
фактите на дадена история, но за да могат нейните герои да придобият плът и кръв,
да започнат да дишат и да накарат читателя да заживее с тях, човек трябва да
надникне по-дълбоко и да включи себе си в разказа. Ако авторът е искрен с читателя
и му повери и собствената си история, той ще спечели най-ценното: неговото доверие.
Тези истории търсят определен тип читатели: хора с широко отворени съзнания и
сърца. Вярвам, че дори днес в епохата на цинизма, тези хора съществуват и искат
да бъдат открити.
Права си за това, че някои от текстовете изискват от мене изтощителна емоционална
инвестиция. Това често става неочаквано за самия мене, те следват някакъв интуитивен,
естествен протокол. Понякога историите безцеремонно нахълтват в тъмните
коридори нa живота ми, които аз самият избягвам да посещавам. Може би затова
има статии, които ме изцеждат психически и които никога не съм намерил сила да
прочета, въпреки че аз съм ги писал. Сигурно има някакъв терапевтичен
компонент – някакъв елемент на катарзис в тези материали, но това е логично не
само за писането, а и за всяко нещо, в което втъкаваш себе си.
ИС: Как успяваш да намираш такива интересни личности, с такива невероятни
истории? Интервюирал си хора, които се намират на забравени от хората кътчета
и въпреки всичко си успявал да ги намериш! Как се натъкваш на истории за тях,
които те провокират да търсиш още и още, за да сглобиш пъзела и да завършиш
статиите?
ИИ: Как намирам историите? Откъде пристигат? И защо точно в моя свят? Всъщност,
те са навсякъде около нас. Витаят неспокойно в безкрайният ефир на
ненаписаното и настояват да бъдат открити и разказани. С времето, все повече
започвам да осъзнавам, че не толкова аз намирам историите, колкото те мене.
Някой беше казал, че ако искаш да чуеш невероятна история трябва да попиташ

1003
първия непознат на улицата да ти разкаже неговата собствена история. Всеки
човек носи в себе си изумителна, единствена по рода си епопея. Ако бъде
погледната под точно необходимия ъгъл и твоята история навярно е не по-малко
интересна от тези, които съм разказал в статиите си.
Историята на Инес…Замисли се за миг: колко ли забележителни уроци и сюжети
живеят незабелязани в нея? Колко ли драма, инфарктни моменти, болки, загуби, победи,
драма, интересни личности и сложни взаимоотношения се спотайват в миналото ти?
Не е нужно да пишеш за Коби Браянт или за Бритни Спиърс, за да разкриеш нещо
зашеметяващо, неочаквано или общочовешко.
Всеки човек е роман и това прави живота толкова неизчерпаемо интересен. Не е
ли великолепно, Инес, че всеки минувач на улицата крие в себе си цяла вселена?
Преди пет години бях много огорчен от някои хора и събития в бранша и реших да
спра да пиша завинаги (не се получи…). На раздяла, реших да публикувам един
последен материал, с който исках да поощря други хора да поемат щафетата и от сега
нататък те да разказват историите, които аз повече нямаше да пиша. Озаглавих
статията:„Големите истории на малките хора”(прочетете ТУК). Струва ми се, че това
заглавие, със своите скромни пет думи обяснява всичко което се опитвам да правя.
ИС: Коя от историите, които си писал ти е любима? Какво в нея те е докоснало и
е оставило такъв силен отпечатък в съзнанието ти?
ИИ: Всяка написана история е среща с нови личности и събития и това неизменно те
обогатява и променя. Трудно ми е да преценя и да ги класирам, но...определено има
някои истории, които не толкова пиша, колкото изживявам и които стават част от
мене завинаги.
Това са материалите, които са се впили в сърцето ми, накарали са ме да погледна
внимателно към самия себе си, да си задам някои много важни, екзистенциални
въпроси и дори да променя пътя си. Такива бяха историите на Дик и Рик
Хойт(прочетете ТУК), тайнствения дядо Коледа(ТУК), трилогията за
тараумарите(ТУК), Шон Кронк, Мануте Бол, Лоло Джоунс, Джо Делейни, Георги
Георгиев, Лопез Ломонг, Джен Брикър, Кърт Уорнър, Кайл Мейнард и много, много
други.
Има и друг вид материали, които съм написал поради нетърпяща възражение
вътрешна необходимост и които обичам, но по друга причина: защото са ми
помогнали в труден за мене момент. Те са катарзисна автотерапия и опит да
намеря някаква пътечка между болката и надеждата. Крайната мисия на тези
истории е да помогнат не само на мене, но и на всеки човек попаднал в подобна на моята
ситуация. Става дума за статии от рода на„Малките неща”(ТУК),„Истинските приятели
плачат”(ТУК), „На върха на пръстите”(ТУК), „Душа без дом”(ТУК) и мн.др.
В крайна сметка, всяка една история, която човек разказва може или да бъде сглобена
механично или да бъде прекарана през личен емоционален филтър. Аз предпочитам
втория вид и вярвам, че само този подход е в състояние да помогне на пишещия да
стигне до някои искрени, илюминиращи прозрения, да разбере себе си и дори да
еволюира личностно.
ИС: От статиите ти се забелязва, широкия поглед, който имаш върху живота.
Аналогиите, които правиш с „героите” от твоите статии и тези от книгите са меко
казано изумителни. Четеш ли много книги? Ако да, кои са ти любими?
ИИ: Благодаря ти за тези хубави думи, Инес, но не знам дали имам широк поглед
върху живота…може би по-скоро съм безкрайно любопитен. Интересуват ме толкова

1004
много неща, че понякога се подтискам от мисълта, че никога няма да имам
достатъчно време за всички тях. Още много отдавна съм си дал сметка, че ако иска да
успее в каквото и да е в живота, човек не трябва никога да спира да се развива.
Винаги съм изпитвал панически страх от ежедневието…от вероятността да
влезна в повтарящ се цикъл и да бъда погълнат от апатия и шаблонна
предсказуемост. Сигурно за това съм толкова неспокоен. Винаги имам чувството,
че някъде се случва нещо жизнено важно, което ще ми убегне. Предполагам, че
денят, в който спра да се уча, да пътувам, да чета, да срещам нови хора и да
откривам нови истории, ще бъде последния ден в живота ми. Не знам дали подобен
подход води до някаква ерудиция, но ако това е така, предполагам това е от полза
за историите ми.
Що се отнася за втората част от въпроса ти: определено чета маниакално и
непрекъснато. Без съмнение, материалите ми дължат много на авторите, които са
формирали не само стила, но и голяма част от манталитета ми. Винаги съм обичал
символиката в литературата и тези творци, които предизвикват читателя към
независимо мислене и въображение.
Сред любимите ми писатели са Джек Керуак, Джон Стайнбек, Кен Киси, Кърт
Вонегът, Джозеф Конрад, Дъглас Адамс, Йожен Йонеско, Джеръм К. Джеръм, Джордж
Оруел, Гор Видал, Ботев, Джек Лондон, П. Г. Удхаус, Уди Алън, Джордж Карлин,
Достоевски, Рей Бредбъри, Буковски, Патрик Зюскинд, Халил Джибран, Йовков, Ерих-
Мариа Ремарк, Ярослав Хашек, Вим Вендерс, Чарли Чаплин (автор на най-
великолепната автобиография, която съм чел), Уилям Уортън и много, много други.
ИС: Двете ти книги „Отвъд играта”, в които си събрал голяма част от статиите
ти, със сигурност са се превърнали в настолни книги за всеки, който ги е прочел.
Смяташ ли в бъдеще да продължиш да събираш статиите си в книги?
ИИ: Да, вече минаха повече от четири години от издаването на „Отвъд Играта” и тази
пролет би трябвало да излезне следващата книга. Ако не се лъжа вече има и най-
подходящото възможно заглавие: “Кривата на щастието”.
В последните години статиите еволюираха донякъде и като че ли този път,
компилацията от истории ще бъде по-обемиста и амбициозна. Вярно е, че „Отвъд
играта” бе в скромен тираж, но скоростта с която се изчерпа ме изненада. Надявам се
читателите да реагират по същия начин и на новата книга.
ИС: Какво те прави щастлив?
ИИ: Всяко малко нещо, което ми напомня, че живея. Щастието е момент, а не
постоянно състояние. Много са хората, които дори когато са вътре в сърцевината на
този момент вече мислят за това как да открият следващия или се притесняват за
спотайващата се някъде в бъдещето неизбежна разруха. По-рано споменах, че
постоянното движение осмисля живота ми, но това не ми отнема възможността да
улавям по пътя си прелитащите покрай мен безценните мигове и да оставам вътре
в тях толкова колкото е необходимо за да ги усетя и изживея напълно.
Будистите вярват, че трябва да живееш в настоящето и аз донякъде ги разбирам. Ако
не си в състояние да се отпуснеш и да бъдеш напълно погълнат от мимолетната
прегръдка на щастието, те очаква мрачно, сизифово търсене на нещо
несъществуващо.
ИС: Какво би пожелал на себе си и на читателите си?
ИИ: Аз се отъждествявам с читателите си, защото много добре разбирам, че хората
които търсят историите ми са повече от читатели – те са съмишленици..сродни

1005
души, с които мислим, функционираме, комуникираме и творим в една и съща
честота. Затова и на себе си и на тях бих пожелал едно и също нещо: да растем с
годините без да губим наивитета си, да продължаваме да вярваме в доброто начало
и никога да не спираме да търсим и намираме пътя си по неравната крива на
щастието.
ИС: Лично аз нямам търпение новата книга на Иво да стане част от личната ми
колекция. Съветвам ви и вие да си я купите!

1006
 Иво Иванов: За щастие съм израснал във времето,
когато четенето беше нашият интернет (2014)
02.07.2014
https://lira.bg/archives/72581

Иво Иванов не е стандартният спортен журналист. И историите му за спорт не са

обичайните материали, пълни с резултати и статистики. Това може да усети всеки,
който поне веднъж е чел негов текст. Последната му книга – „Кривата на щастието:
за спорта, Вселената и всичко останало“ се превърна в бестселър у нас, а първият
тираж бе изчерпан за седмици.
От близо 25 години възпитаникът на НСА живее в Каназас, близо до паметника на
изобретателя на любимия му баскетбол Джеймс Нейсмит. Наученото в спортната
академия той практикува постоянно, като е треньор на детски отбори по баскетбол,
на момичешки тимове по футбол и е помощник в една от големите местни гимназии.
През останалото време работи като „човекът маркетинг“ в Community Living
Opportunities – поддържа сайтове, блогове и социални мрежи, прави рекламите,
билбордовете и клиповете на организацията.
Lira.bg се срещна с него дни преди да приключи лятната му отпуска в България.
Предлагаме ви първата част от интервюто, в което Иванов говори за книгата си и
четенето.

Очаквахте ли успеха на „Кривата на щастието“ в България?

– Очаквах донякъде успех, защото знаех, че много от материалите бяха популярни и
се разпространяваха в интернет доста усилено. Но неочаквах, че първият тираж ще се
изчерпа толкова бързо. Хората купуваха по 5-6 книги наведнъж. Това донякъде ме
изненада. Едно от опасенията ми бе, че книгата стана много голяма. 73 статии са
страшно много. За една компилация може би беше прекалено. Дори от самото
издателство „Вакон“ имаше опасения за обема ѝ. Мислехме си за това, че ще бъде много
трудно за хората да я вземат в чантата си и да я четат в градския транспорт или метрото,

1007
където обикновено повечето хора обичат да уплътняват времето си, придвижвайки се
от точка „А“ до точка „Б“. Искахме да направим книга, която да може да се чете по този
начин. Но изведнъж се оказахме с една огромна тухла в ръцете. Дълго мислех дали да
не я съкратим, дали да не я разделим на две части. Но в крайна сметка, докато се опитвах
да реша мъчително дълго време коя статия да махна, си казах, че няма да мога и я
оставихме такава, каквато е.

Има ли пазар за Вашето писане отвъд Океана?

– Мисля, че има. Аз преди години спечелих един конкурс в един много популярен
вестник: „Канзас Стар“, в който преди много много години е започнал кариерата си
Ърнест Хемингуей и който е институция в американската журналистика. Те обявиха
конкурс за есе и петима печеливши получаваха договор и колонка във вестника. Аз
преведох един от материалите си – този за Мануте Бол от „Кривата на щастието“. Есето
спечели и изведнъж се озовах с договор в ръцете и бях назначен да пиша. Това беше
година, в която имаше президентски избори и аз писах много на социални и
политически теми. Имаше доста голям читателски ресурс. Някои от материалите имаха
голям успех. Във всички случаи има желание и интерес към подобен вид журналистика.
Малко по-малко аз престанах да пиша за американската преса. Причината е, че няма
достатъчно време в едно денонощие, за да правя всичко, което правя. Занимавам се с
прекалено много неща, тренирам два отбора, работя друга работа от 9 до 17 ч, която
храни децата и семейството. Водя и спортната рубрика в едно радио предаване всяка
събота. Дадох си сметка, че нямах никакво време, което да отделя на семейството и
децата си и затова трябваше да се откажа от едно, две неща.

Вие повече журналист или писател сте? Как гледате на себе си?
– Може би и двете. В САЩ са популярни гонзо журналистиката и журналистическата
есеистика. Може би съм представител на това течение. Като че ли никога не съм се
опитвал само да отразявам нещата. За мен това не представлява особен интерес. Ако
попадна на някое интересно събитие или интересна личност, се опитвам да вникна в
него, да попадна самият аз в тази история, да стана сам участник доколкото е възможно.
Този подход ми дава възможност да надникна към по-интересни неща от тези, които са
на повърхността. Може би съм и автор, и журналист, едновременно. Но това, което
искрено се надявам, както всеки човек, който се занимава с творчество, е да си създам
нещо мое си – собствен стил, мое направление, мой жанр. Дано да съм успял да го
направя.

Знаете ли, че децата Ви четат почти забранено в часовете си, вместо учебници и
какво мислите за четенето като социално-културно занимание?
– Да се надяваме, че четенето не е изчезващо социално-културно занимание. Живеем
в дигитална епоха, в която идващото поколение няма никаква лоялност към мастилото
и хартията. Всичко се превръща в дигитално съдържание, което по-мимолетно и по-
лесно за изхвърляне. Когато имаш една книга, я имаш завинаги. Когато качиш една
книга в таблета е много лесно да я изхвърлиш. В същото време не е лошо да се
отдалечим малко от хартията, за да спасим няколко дървета. Хубаво е, че децата четат
„Кривата на щастието“ като учебник. Според мен някои от тези истории са учебник по
живот. Не заради разказвача, а заради самия герой и историите, които ни учат на
морални ценности, за това кое е добро в живота и кое не е. Така до голяма степен децата

1008
четат учебник по живеене, нещо, което ще им е от полза. Не е нещо, което ще ги ощети
или ще ги направи по-бедни, а по-скоро ще ги обогати. Според мен това е много хубаво.
Надявам се децата да продължават да четат. Има една опасност – стесняването на нашия
капацитет за концентрация. Това се дължи на насечен монтаж във филмите, рекламите,
видоеклиповете. В Youtube културата ако един клип е по-дълъг от 5 минути, хората не
го гледат. Просто почти е невъзможно вече някой да прочете „На изток от рая“ или
„Война и мир“. Това са огромни книги, които изискват концентрация, да се отделиш от
обкръжаващата те действителност и да потънеш в съдържанието на книгата. Но колко
е трудно това в днешната епоха, когато вниманието ни е насечено благодарение на
начина, по който приемаме информация. Затова малко ме е страх, че хората ще
продължат да четат, но ще четат конкретни много кратки неща, които са на самата
повърхност. Няма да имат възможността да се потопят вътре, в съдържанието на едно
творение.

А Вие кога, как и какво четете?

– Аз чета непрекъснато, защото за щастие съм израснал във времето, когато четенето
беше нашият интернет, нашият прозорец към живота и към другия свят, към Запада,
към Изтока. Книгата беше всичко за нас. Имах щастието да прочета огромно количество
класически произведения. Давам си сметка, че ако сега съм тийнейджър, едва ли ще
имам времето да го направя. Според мен е лесно човек да забележи какво чета, когато
чете статиите ми. Според мен е много прозрачно влиянието на това, което съм чел. По
отношение на чувството за хумор може да разбере, че съм чел Реймънд Чандлър,
големите сатирици като Кърт Вонегът, Дъглас Адамс, Йожен Йонеско; абсурдистите.
Във философията ми се усеща влиянието на Стайнбек, на Достоевски, на толкова много
големи писатели, антиутопиите на Джордж Оруел, книгите на Рей Бредбъри. Много ми
харесват разчупените формати, какъвто има в „Пилето“ на Уилям Уортън – там
постоянно се сменя водещият на повествовението – ту една малка птичка, ту главният
герой, ту второстепенният герой, ту друга птичка. Изчел съм целия Оскар Уайлд и
Уилям Шекспир. След като преди четвърт век се преместих да живея в САЩ и
усъвършенствах английския си, ги прочетох отново в оригинал. И усетих, че в техния
подход към писането има усет към ритмика. Имат рядката дарба да намират музика и
ритъм в едно изречение. И може би съзнателно или подсъзнателно и аз се опитвам да
търся подобно звучене. Обичам, разбира се, и българската литература – Йовков, нашата
поезия – Христо Ботев, Вапцаров, Яворов. Чета много и наша съвременна жрналистика.
Има страшно много талантливи български автори, които в последно време са намерили
начин да пишат затова, което искат, а не за това, което им се нарежда. И това става
благодарение отново на интернет и блогосферата. Чета непрекъснато, поглъщам
абсолютно всичко – това е много много важно за един журналист и автор.

А успяхте ли да предадете тази любов към книгите на децата си?

– Това беше много важно за мен. Знам колко важни са първите 7 години за
формирането на характера. Това не е теория, това е доказан факт. И колкото и да е
смешно, още от люлката четях на децата си, надявайки се, че ще създам условни
рефлекси и инстинктивен афинитет към четенето. С дъщеря си определено успях. В
града имаме няколко големи книжарници, където всяка събота се чете книга на глас.
Идва някой актьор и изчита цялата книга на деца – от 2-3 до 10-12-годишни. Понякога
идват стотици хора. Гледат тихо и слушат. Правят го точно с целта да възпитат любов

1009
към четенето у децата. Това го правех с дъщеря си. На 13-14- годишна възраст тя четеше
Оскар Уайлд и бях много изненадан, като я видях да се залива от смях. Неговият хумор
е много саркастичен и се чудех как го разбира. На 15-16 години прочете почти всичко,
което е писал Ницше. Не е спряла да чете и това много добре се отрази на нейния
характер. Сега тя е на 19 години и е завършен човек като личност, като манталитет и
интелект, нещо много ценно за един човек на толкова малка възраст. Синът ми има
повече афинитет към спорта и точните науки. Може би го е наследил от дядо си, моят
баща, който е ядрен физик по образование и професор по биомеханика. Той също чете,
но не толкова, колкото дъщеря ми. И двамата обаче не четат моите истории. Може би
защото са ги преживяли, докато съм ги писал. Те винаги пътуваха с мен, когато
трябваше да се срещам с героите, слушали са разказите ми, малко или много са
участвали в написването им.

Как четат американците?

– За съжаление и те четат все по-малко. Там дигиталната революция е още по-
напреднала, отколкото тук. Вече почти всеки човек има таблет. Те четат предимно
дигитално. Според мен може би след десетина години в Америка ще дойде денят, в
който ще се събудим и няма няма да има вестник, написан на хартия. Навлизат стихийно
нано технологиите – скоро силиконовият чип ще бъде изместен от нано туби. Няма да
се стигне лимит на закона на Моор. Ще има чипове, които ще бъдат произвеждани на
молекулярно ниво. Малко звучи като научна фантастика, но сме на прага на тази
революция. Чиповете ще бъдат имплантирани, ще има интеграция между човек и
технология. Доскоро това само го четяхме в романите на Айзък Азимов. Компютрите
вече се произвеждат на това ниво. Скоро технологиите ще разпердушинят на пух и прах
границите, които познаваме. Четенето ще бъде променено драстично. Американците
четат предимно бестселъри. Отварят класацията на „Ню Йорк Таймс“ и гледат първите
10 заглавия. В почето случаи това влияе на избора им. За съжаление обикновено става
дума за малко или повече повърхностна литература, лесно смилаема. Има естествено и
стеснен кръг от почитатели на по-сериозната литература. Много популярни и
разпространени са т.нар. книжни клубове. Това са хора, които обичат литературата и
събрани на едно място един-два пъти в седмицата, обсъждат книги, набелязват си други.
Друго в САЩ, което прави впечатление е популярността на тези събрани на улицата
библиотеки. Правят си кутия като пощенска или къща за птици и слагат книги там,
които всеки може да вземе, да прочете и евентуално да остави друга там. В града, в
който живея, има може би 7-8 такива, които виждам всеки ден по улиците.

Интервюто взе Елена Бойчинова

1010
 Иво Иванов по радио БНР (2014)
21.02.14
http://bnr.bg/post/100335436

© БНР (www.bnr.bg)

Прослушайте интервюто на линка тук

1011
 Иво Иванов: 18 Дена – 18 Въпроса! (2014г.)
Ежедневно интервю на Тодор Станчев с Иво Иванов по повод „Кривата на
Щастието“

Януари-Февруари 2014

1. Въпрос на деня. Понеделник:

Навярно хиляди са чели твоите истории, но какво би казал на тези, които за

първи път посягат към текстовете ти, кой е Иво Иванов?

Преди години се натъкнах на странна постройка на улица „Мейн” в Канзас Сити. Бяла,
многоъгълна сграда с неправилни форми и особена фасада. Архитектурата беше много
нестандартна и дори леко комична: сякаш чрез тази структура някакъв наивен мечтател
от далечното минало се бе опитал да надникне в бъдещето. Тотално липсваха прозорци,
но затова пък сградата се радваше на всеотдайната прегръдка на дълга, тясна тераса.
Бяхме тръгнали с двама състуденти да гледаме току що излезлия на екран филм на Роб
Райнър „Доблестни мъже”. Въпреки че бяха кореняци, колегите ми не знаеха нищо за
постройката освен че е църква. Храмът дишаше...имаше характер и ме дърпаше
безкомпромисно към себе си. Не съм архитект,разбира се, но съм активен консуматор
на архитектура, така че реших да се отбия в църквата и да разбера за какво точно става
дума. Бях зашеметен още във фоайето…трудно ми е да опиша вътрешното простран-
ство: Усещането за движение в стените на параклиса; Изумителният фойерверк от
многопластови нива; Закачливите преградни плоскости и неочакваните ъгли където те
се срещаха. Веднага си дадох сметка, че става дума за архитектурен шедьовър.
Оказа се че църквата е дело на легендарния Франк Лойд Райт и служителката в офиса
ме посъветва да изчакам половин час чистача Джефри, който знаел много за построй-
ката, бил на самото и откриване и щял да ме разведе навсякъде. Приятелите ми отидоха
на кино. Аз останах да чакам. Джефри не ме разочарова. Прегърбеният, но лъчезарен
старец ми показа дори най-малките, тайни кътчета на зашеметяващата и изненадващо
обширна сграда. Разказа ми и толкова много лични, интересни истории за нея, че храмът
придоби, ново органично измерение, бързо надрасна купчината строителни материали
от които се състоеше и се настани завинаги в душата ми. Това не бе обикновена сграда,
а функционална скулптура и може би нещо повече....
В разгара на втората световна война не е имало достатъчно средства и техника, за да
бъде реализиран напълно футуристичния дизайн на гениалния архитект. Според
Джефри, снопове мощна светлина е трябвало да изригват вечер от специална площадка
и минавайки през перфорирания купол на църквата да раздират нощното небе. В мрака
на един безумен исторически период, Райт е искал да изпрати лъчите на символичното
си послание до нас – хората на бъдещето, на които е разчитал да изберат светлината
пред непрогледната нощ на трета световна война. Докато ме развеждаше, Джефри
сякаш се бе превърнал в ентусиазирано момче, облечено в тялото на старец. Лицето му
сияше, когато ми каза, че сега, цели 50 години по-късно, известен архитект на име Дейл
Елдърд се е заел да реализира архитектурната концепция на Франк Лойд. Тръгнах си от
1012
църквата с най-хубавото усещане – че съм се докоснал до нещо обогатяващо и
стойностно. От тогава съм ходил в храма многократно, но никога повече не видях
Джефри. Година по-късно пък прочетох във вестника ужасната новина че Дейл Елдърд
е загинал в трагичен инцидент в студиото си. Проектът му, обаче, явно вече е бил набрал
инерция, защото малко по-късно четири величествени лъча синя светлина изригнаха от
купола на сградата директно нагоре към мастиленото небе. Кават, че се виждали от 20
километра разстояние. Сега, всеки път когато минавам покрай църквата си спомням с
усмивка за стария младеж Джефри, за хубавото послание на Франк Лойд Райт и също
така…за великолепния филм „Доблестни мъже”, който гледах по-късно на видео.
На тези читатели, които за пръв път посягат към текстовете ми, бих искал да кажа, че
има смисъл да ги четат, но само ако са от хората, които биха се отклонили за малко от
пътя си за да влезнат в църквата. Киното може да почака. Нали, рано или късно филмът
ще излезе на видео. Всяка личност за която става дума в тези странни истории е
параклис…с неправилни форми, особена фасада и изумително вътрешно пространство.
И самият живот е неговия гениален архитект. И в крайна сметка, това за което искам да
ви помоля е, да ми разрешите да бъда вашия чистач Джефри и преди да съм изчезнал
някъде във времето, да ви хвана за ръка и да ви разходя из най-потайните, отдалечени и
непосещавани кътчета на големия храм.. Гарантирам ви, че няма да съжалявате.

2. Въпрос на деня – Вторник:

Как намираш темите или може би те теб намират?

Не съм съвсем сигурен, Тодоре. По всяка вероятност се търсиме взаимно. От една

страна страдам от остра информационна болест. Паталогично любопитство. Чета
непрекъснато, ловувам из всички медийни пространства и може би най-важното:
пътувам! Пътувам когато и където мога. По повод и без повод. Магията на живота не е
в точка А. Не е и в точка Б, а по-скоро в непредвидимите вълшебства на разстоянието
между тях. Вярвам в мистерията на пътя, в движението, в новото преживяване, в
неочакваните срещи и в идеята, че човек не умира когато спре да диша, а когато спре да
живее.
От друга страна, често имам усещането, че конкретни истории, които носят ценно
послание търсят своя разказвач целенасочено. Те искат да бъдат чути, да открият ефира
си и да бъдат споделени с хората, които ги заслужават и които биха имали полза от тях.

3. Въпрос на деня – Сряда:

Колко време ти отнема да разкажеш една история, по всичко личи, че се срещаш

с много от хората, които са твои герои или с техни близки, приятели, роднини?

Това определено варира. Има разкази, които се формират с години и други, които
идват на този свят на един дъх. Понякога самите статии нямат представа, че са статии,
докато един ден не се превърнат в такива. Те хибернират, трупат маса и чакат своя голям
момент. Историята за Метусела, например се е наслагвала пласт по пласт с години...като
дървесни слоеве. За да бъде разказана по точно необходимия начин, тя трябвашe да бъде

1013
изживяна по точно необходимия начин. Има и някои вулканични материали, които
изригват в рамките на няколко часа, но...в повечето случаи, тези истории изискват време
и усилие. Понеже ме мъчи някакъв свръх-аналитичен синдром, обичам да търся
педантично всеки фрагмент от историята и да го изчаквам да застане на мястото си. Но
понякога тази стратегия води до отрицателен резултат. Има, да кажем, една статия която
подготвям от десет години и заради която съм пътувал с хиляди километри из цяла
Америка и съм интервюирал стотици хора. Тази епопея стана толкова голяма,
фактологичния материал толкова много, че за съжаление едва ли някога ще види бял
свят,освен ако не реша да напиша цяла книга по темата.
Знаеш ли, много от статиите ги сглобявам докато карам в колата. Тук разстоянията са
големи, а и когато се движи, асфалтът някак си води до съзерцание. Между другото,
въпросът ти ме накара да си спомня за скъпата ми баба, която навремето плетеше
страхотни пуловери. Имаше си някакви нейни си, сложни плетки и и отнемаше месеци
за един пуловер. В най опростен вариант, аз се опитвам да правя същото. Искам да
сложа всяка нишка на нейното място, така че да не пречи на следващата. Може да не е
много хубав, може цветовете да не съвпадат и единия ръкав да е по-дълъг от другия, но
поне ми се иска да уплета топъл пуловер, с надеждата че някой, някъде ще го намери
точно когато му стане студено.

4. Въпрос на деня – Четвъртък:

Освен уникалните истории, впечатление прави и начина, по който ги поднасяш,

като кадри от филм, в който бързо се сменят пейзажа и героите, усещането е
толкова кинематографично, че човек би си си помислил, че правиш сториборд на
всеки един материал.

Първо, трябва да благодаря за комплимента, макар че едва ли го заслужавам. Второ,

наблюдението ти за кинематографичния елемент е много интересно, тъй като аз съм
ненаситно, филмотечно зомби и поглъщам огромно количество кино. Сигурен съм, че
няма да ти е лесно да се сетиш за филм, който не съм гледал. Афинитетът ми към
седмото изкуство е изключително изострен и то най-вече към продукциите, които
изискват известно усилие и независимо мислене от зрителя. Освен това, от години
създавам малки документални, корпоративни, учебни и спортни филми, което е част от
работата ми. Оборудвал съм малко студио и правя всичко от А до Я: сценарий,
режисура, снимане, звук, компютърна графика, музика, и т.н. Правя дори обложките на
дисковете. Когато пиша една статия, не се опитвам целенасочено да конструирам
сториборд или да екранизирам мислите си, но е възможно да го правя подсъзнателно –
благодарение на професионално изкривяване и огромната натрупана база-данни от
хилядите гледани филми. Една книга има читатели. Един филм – зрители. Чудесно ще
е, ако без да искам съм успял да изпратя статиите си до зрителни читатели..В същността
си филмът е една история. Визуален разказ, кондензиран в двучасово повествование. В
такъв аспект, това което се опитвам да правя не е особено различно от един филм. Имам
история, герои, идея и послание. Това, което липсва е визуалния елемент, който обаче
всеки читател прожектира в съзнанието си. Всъщност, това не е толкова недостатък на
писменото слово, колкото негово преимущество. Защо? Защото, когато я няма
диктовката на камерата, образът зависи само от теб. Влизайки в един разказ, ти влизаш

1014
в своя собствен, единствен по рода си киносалон: Мултиплексът на твоето въображение.
Аз само късам билетите.

5. Въпрос на деня – Петък:

Споменаваш, че си повлиян от Хънтър Томпсън, което е видимо и от

материалите, където откриваме и твои преживявания и емоции, разкажи ни
повече за влечението ти по гозно журналистиката.

Навремето учителката ми по литература настояваше всяка наша публицистична мисъл

да има увод, развитие и заключение. Нормативите и бяха строги и непоклатими и до
голяма степен отричаха отклоняването на личното мнение от общоприетото. Тя просто
бе рожба на друго време..друга епоха.
Години по-късно, в канзаския университет се натъкнах на статия на Хънтър Томпсън
посветена на конното надбягване Кентъки Дерби. След това позволих на катакомбените
коридори на колежанската библиотека да ме погълнат за около две седмици, тъй като в
тях открих и изчетох всичко написано от този странен властелин на контра-културата.
Въздъхнах с облекчение, тъй като разбрах, че това което винаги съм искал е възможно,
ефикасно и истинско. Историите оживяваха и героите им придобиваха плът и кръв
когато авторът проявяваше достатъчно смелост да стане част от тях. Хънтър Томпсън
нахълтваше в собствените си страници и бе в състояние да изправи от смъртния му одър
дори най-анемичния, умиращ разказ, инжектирайки в него…себе си!
Малко по-късно отидох на лекция посветена на структурите в литературата. Лекторът
беше един от моите идоли – Кърт Вонегът! Двайсет години по-късно, помня почти всяка
дума. Великият писател ни каза, че робувайки на установени канони, ограничаваме не
само себе си, но и всички останали…човешкия прогрес. „Повечето романи, повести,
разкази и филми се движат в един и същ, вбесяващо предсказуем цикъл”, каза ни
Вонегът, „Всичко започва добре за протагониста, после се случва нещо лошо,
докарвайки ситуацията до абсолютна криза и накрая всичко отново се оправя и
завършва добре. Хепиенд! Увод, развитие и край. Уж, няма нищо лошо в това, но докъде
щяхме да стигнем, ако всички ограничавахме идеите си по този начин и ако очаквахме
живота да следва същия шаблонен сценарий? Нямаше да намерим големите отговори,
които ни движат напред, защото въобще нямаше да задаваме техните въпроси. Вижте
само най-големия разказвач – Шекспир. Защо е толкова завладяващ? Толкова
неподражем? И защо вече столетия провокира и чувствата и интелекта ни, при условие
че в неговите произведения отрицателните герои са по-интересни от положителните и
често нещата започват зле, стават още по-зле, и завършват най-зле?”
Според мен, Вонегът се надяваше лекцията му да провокира младите ни съзнания. Да
ни предизвика да разчупим нормите, които ограничават вижданията ни. Защо трябва
всичко да е линейно,опитомено и еднакво? Всяка нова, оригинална мисъл е волен, див
мустанг в голямата прерия, а всички знаем че пленени в тясна конюшня, дивите
мустанги изтляват и умират.
Не бих казал, че съм голям привърженик на произведенията на Томпсън, но опре-
делено съм привърженик на неговата естетика. Аз лично предпочитам да присъствам
малко по-ненатрапчиво в статиите си и да не държа историята в заложник. Определено
обаче дължа много на гонзо-журналистиката. Тя мачка литертурните догми, проповядва

1015
свобода и неуморно търси разчупени формати. Не знам дали това, което аз пиша е гонзо-
журналистика, но това което знам със сигурност е, че не бих позволил на никой да
редактира въображението ми. В крайна сметка всичко се свежда до следния въпрос:
какво предпочитате – да живеете затворени в тясна конюшня или да се носите волни и
щастливи в безбрежните прерии като диви мустанги с двойка по литература?

6. Въпрос на деня – Събота:

Преди няколко години отговаряш на предизвикателството на твой преподавател

, който е твърдял, че описанието на всяко спортно събитие трябва да бъде
подчинено на т. нар. от него активни глаголи , написвайки материал, отразяваящ
41-вия Супербоул без нито един глагол. Имаш ли други подобни експерименти в
писането?

O, да! Определено! Много подобни експерименти. Статия без глагол. Друга статия без
глагол. История отзад-напред. Думи в думите. Кодирани послания. Текст в едно-
единствено изречение и т.н., и т.н. Защо ли? Навярно, заради афинитета ми към
нестандартните формати. Жаждата за нещо ново и различно. Или паническият страх от
шаблонното…Но най-важното за мен при подобни експерименти: тяхната
уместност...липсата на самоцелност. Мастило, хартия и... душа – напълно достатъчно за
хубава, истинска журналистика дори без глаголи; дори с нарушена структура; дори в
най-откачения формат.
Моето послание към преподавателя ми и неговите активни глаголи: Цената на самите
истории, персонажите, изводите – голяма. На глаголите – не толкова. Както в статиите,
така и в този отговор.

7. Въпрос на деня – Неделя:

Ако трябваше да си лепнеш етикет, под който пишеш той спортен

екзистенциалист ли би бил?

Всъщност, този интересен етикет ми бе лепнат за пръв път от анонимен читател в

интернет и донякъде съм съгласен с него, макар че не съм много по етикетите. Според
мен единствения етикет, който трябва да носи един журналист е този, който понякога
се вижда по виртините: НЕ СЕ ПРОДАВА!
Екзистенциализмът по принцип е много пластично понятие и трудно се поддава на
дефиниция. Не смяташ ли, че малко или повече всеки човек е екзистенциалист? Ако и
ти самият, Тодоре, се замислиш за себе си, миналото си и предстоящото ти бъдеще,
навярно ще откриеш екзистенциална сърцевина в собствената си философия. Не става
дума толкова за идеите на Киркегор, Камю и Сартър, колкото за начина по който
навигираме между обстоятелствата, подхвърлени ни от живота.
Разбира се, че има огромна доза екзистенциализъм в моите истории. Техните герои
често са инцидентни екзистенциалисти. Тези, които са запознати със статиите ми, знаят
че за мен спортът е нещо като ракета-носител, която да помогне и на мен и на читателя
да излезнем в орбита. Космическият кораб обаче е по-важен, защото е пълен с въпроси

1016
и иска да открие техния отговор дори ако трябва да ги търси в големия, черен вакуум.
Какво ли е екзистенциализма? Автентичното, искрено съществуване като смисъл на
живота? Вечно трептящата връзка между това което сме били, това което сме и това
което можеме да бъдем? Древния конфликт между битието и неговият хладен,
мистериозен антипод?
Всъщност той е всичко това и може би всичко останало за което може да се сетите.
Самото активно търсене на смисъл е част от екзистенциалната доктрина. За разлика от
много други идейни течения и философии, това движение е прогерсивно, отворено и
търпящо възражение. Екзистенциализъм може да откиете навсякъде: в терзанията на
Достоевски, в пътеводителя на галактическия стопаджия, в музиката на Пинк Флойд, в
кошмарите на Кафка, в архитектурата на Антонио Гауди…
Едно от най-изумителните творения на екзистенциализма е великолепния филм на
Вим Вендерс – „Криле на желанието”. Гледал съм го толкова много пъти, че съм
разбрал, че никога няма да мога да го гледам достатъчно. В него става дума за всичко:
смисъла на живота и смъртта, човешката натура, любовта, отчаянието, старостта,
младостта, промяната, светлината, мрака, жестокостта, добрината и най-вече...Най-вече
става дума за избора! Избора, да минеш през дните си в безопасно и безплътно
съзерцание или да се включиш безстрашно в собствения си живот и да попиеш жадно
всяка хубава или болезнена секунда дори и да ти се наложи да кървиш. Това е
екзистенциално и трудно решение, за което са нужни криле…криле на желанието. Аз
още ги нямам, но чрез тези истории навярно се опитвам да ги придобия. Дано някой ден
да успея.

8. Въпрос на деня – Понеделник:

Кога всъщност започна да се занимаваш със спорт?

Организираният спорт стана част от живота ми много рано, най-вече благодарение на

баща ми – Светослав Иванов „Цапето”, който беше елитен спортист – бивш юношески
шампион по бокс, неколкократен републикански шамион по джудо и доайен на
източните бойни изкуства в България. Той е и автор (заедно с Петър Богданов) на
първата българска книга за бойни изкуства: „Карате”.
Част от ранното си детство съм прекарал по татамитата и залите, особено по времето
когато беше треньор на националния отбор по джудо и по-късно международен съдия.
Пак от баща си съм наследил интереса към научния елемент в спорта. Той беше ядрен
физик, но след едно опасно облъчване с радиоактивен изотоп, реши да се преквали-
фицира и така стана един от най-уважаваните експерти по биомеханика в световен
аспект. Според мен, познанията му в тази област му помогнаха да оцелее в допълни-
телната си, дългогодишна кариера на филмов каскадьор. Стотици опасни каскади са му
коствали много контузии и потрошени кости, но нещата щяха да са много по-
катастрофални, ако не беше научния му подход към движението на човешкото тяло. Той
изчисляваше математически всички променливи преди каскада: ускорение, маса, ъгъл
на приземяване, инерция и т.н. довеждайки до минимум рисковите фактори.
Знам, че като професор в НСА баща ми всяваше ужас в сърцата на студентите, тъй
като неговата биомеханика се смяташе за бариерна дисциплина, но той просто искаше
всеки един от бъдещите ни специалисти в спорта да осъзнае нейната необходимост.

1017
След като изтече мандата му на ректор в Спротната Академия, баща ми започна да
преподава във ВИТИЗ и в момента е в такава физическа форма, че ако имам
неблагоразумието да влезна в схватка с него сигурно ще ме сгъне като чаршаф за броени
секунди. Без съмнение аналитичния му подход към спорта е оставил следа и у мен.
Иначе съм тренирал организирано футбол, плуване, баскетбол, тае куон до, академично
гребане, ски алпийски дисциплини и дори за много кратко хокей на лед.

Общо взето, съм израснал в сянката на изключителен ренесансов човек, който ме е

възпитал на уважение и към науката и към спорта. Надявам се да съм попил част от
характера му и някой ден да се доближа поне на една стотна от това което е той като
личност и професиоаналист.

9. Въпрос на деня – Вторник:

Баскетболът ли остана любимия ти спорт? Имаш ли препочитания към обичания

от милиони американци беизбол, който всъщност е и национален спорт в САЩ?

Бейзболът?! Някъде бях споменал, че по-голямата част от света би предпочела да гледа

как съхне прясно боядисана ограда, отколкото да гледа мач по бейзбол. Истината е, че
ако го разбираш, бейзболът е много интересна игра. Възможно е дори да няма друг
спорт с толкова много тънкости и сложни стретегии колкото бейзбола. Той е част от
обществената тъкан на Съединените Щати и това не е случайно. В него са кодирани
много от основните характеристики на американския манталитет, но това е дълга тема,
на която някой ден ще трябва да посветя цяла статия.

Баскетболът е голяма ми любов. В него съм инвестирал голяма част от живота си и

нямат брой часовете прекарани в обятията на любимата игра. Баскетбол беше и
специалността ми в НСА, а и тук в Америка голяма част от живота ми минава между
двата коша като треньор и видео координатор. Между другото, дори сега, в отчайващо
напреднала възраст, не мога да се сдържа и от време на време грабвам топката и се
мятам като ранен тюлен по игрището. И понякога, много рядко, старата магия се
завръща, всичко застава на мястото си, играта влиза в ритъм, пет човека се превръщат в
един единствен организъм и всичко останало престава да съществува погълнато от
единственото по рода си опиянение на оранжевата топка.

10. Въпрос на деня – Сряда:

Завършил си и психология, помага ли ти тази наука в офиса, на терена, пред

твоите събеседници?

Всъщност, може би най-важното прозрение, което един студент може да получи в

университета е, че човек никога не завършва. Особено психология. За всеки е много
важно да разбере че следването е отворен процес, а самият живот е висше учебно
заведение. Нашето време е толкова динамично и променливо, че
самоусъвършенстването е кардинална необходимост. Човек никога не трябва да спира
да учи, а тези, които са престанали да се образоват, решили са че вече са научили всичко

1018
и се излежават върху дипломите си, са обречени на посредственост. Аз в момента съм
студент по психология…и много други неща. Някой ден ще получа дипломата си за
завършено висше образование. На нея ще пише: Скръбна вест.

11. Въпрос на деня – Четвъртък:

Какво е щастието за теб – състояние на духа, емоция, материално съизмеримо ли

е? Има хора, които казват няма щастие, то е един вид утопия, човек е тук долу за
да свърши нещо, трябва да имаш цел към която да вървиш. Удовлетворен след
която я постигнеш – да, но не и щастлив. Какво мислиш за тази трактовка?

Въпросът ти е великолепен, защото питаш не какво е щастието, а какво е „щастието за

теб”? Това е много важно, тъй като щастието винаги е лично и миражната му натура се
дъжи на субективното начало заложено в самото понятие. Цели енциклопедии са
изписани за това какво точно е щастието и въпреки това чезнещите му контури ни
убягват. В последно време, всеки втори психолог, социолог, физиолог и кой-ли-не-лог
иска да бъде щастиелог.
Ако погледнеш в речника ще видиш, че той се опитва да обясни щастието като
състояние. Някакво присъствие на задоволство, блаженство и емоционален баланс. Но
дали наистина е така? Тази дефиниция е убедителна за някои, но за други едва ли. Има
хора, които търсят щастие в болката…като екстремния колоездач Мат Хофман да
кажем, за когото писах в първата си книга (прочети статията тук ). Други, като
авантюриста сър Ранулф Файнс (прочети тук), смятат покоя и равновесието за най-
голям враг на личното им щастие. Всичко е толкова индивидуално…Питаш дали има
материален елемент в щастието и отговора не е толкова лесен, колкото изглежда.
Достатъчно ли е да ядеш хайвер и да живееш в палат за да си щастлив? Познавам
приказно богати хора, които са дълбоко нещастни и изтезавани от депресия и съмнения:
Кой е приятел и кой използвач? Обичат ли ги децата им или горят от желание да си
разделят наследството им? Защо шават очите на прекалено младата им съпруга?
Честно казано, от това което съм видял, кривата на материалния просперитет рядко
съвпада с кривата на щастието. От друга страна, тараумарите, които живеят в пещери в
северно Мексико и нямат нищо освен парче плат за дреха и приказната природа около
себе си, са сред най-щастливите хора на планетата. За повечето от нас, обаче, като че ли
е нужен някакъв материален минимум за да се докоснем до своята форма на щастие. Не
става дума за разрушителна еснафщина и материализъм, но ако се бориш всяка секунда
да оцелееш и да свържеш двата края, е трудно да постигнеш емоционалната
независимост необходима за да се докоснеш до щастието. На мен ми трябва много
малко, на моя идол дядо Добри от село Байлово още по-малко, на трети повече, но всеки
човек има нужда от нещичко, което да му позволи да функционира в сферата на
собственото си равновесие.
Лично за мен, щастието се покрива донякъде с мнението на речника, но продължава
да бъде много химерично и очертанията му да ми се изплъзват. То не е толкова цел,
колкото моментно удовлетворение, в чиято мимолетност се крият и радостта и
трагедията на нашето съществуване. Когато усетя присъствието на щастие, се опитвам
да намаля оборотите и да се насладя на всяка секунда, защото знам…след малко кривата
може да тръгне надолу към абcцисата. Не съм религиозен, но ми харесва концепцията

1019
на будистите, които настояват да живеем в сегашния момент и се стремят не към
щастие, а към просветление. В неговата недостижмост има дълбок екзистенциален
смисъл. Може би, големият въпрос е дали вместо да търсим щастието, да не се опитаме
да направим по-лесното: да дефинираме неговият антагонист нещастието? И просто да
разберем, че всеки миг в който дишаме и живеем на тази земя, без да страдаме е нирвана
за смъртната ни плът. Oтсъствието на нещастие е присъствие на щастие.

12. Въпрос на деня – Петък:

Друго много характерно за твоята работа са метефорите и сравненията, които

правиш във всеки един момент, без значение дали е телевизионен коментар или
текст. Може би не е далеч времето, когато някои от тях ще станат пословични
изрази. Какво мислиш по въпроса? Между другото един от любимите ми е: „Днес
Шакил О'Нийл е скандално неефикасен от линията за наказателни удари.
Опасявам се, че ако се вдърви още малко, ще го накацат кълвачи.“

Хахаха! Горкият Шакил О'Нийл!

Виж, тези които ме понават знаят, че изопаченото ми чувство за хумор не е изкуствено
синтезирано. За добро или лошо, откакто се помня някъде дълбоко в мен се подвизава
един крайно безотговорен палячо, който върши пакости и сее разруха без да се
съобразява със ситуацията.
Допълнително влияние, без съмнение, има и кръгът от хора и приятели, в който се
движа. Това са все личности, които не само че толерират, но и имат съществен принос
към пеещият фонтан от мътна сатира, който блика в главата ми. Не съм съвсем сигурен
точно от кой ъгъл на болното ми съзнание пристигат някои от тези сравнения, но със
сигурност представителите на абсурдизма, към които винаги съм имал афинитет носят
известна отговорност. Самият аз усещам влиянието на любимите ми автори като
Йонеско, Дъглас Адамс, Реймънд Чандлър, Уудхаус, Вонегът, Джером Джером, Бекет,
Гогол, Уди Алън, Джордж Карлин, и много други.

За нещастие, изкривеният ми хумор понякога нахлува в дадена история или коментар

в най-неподходящия момент, за което съжалявам и се извинявам на пострадалите.
Известна вина носи и Сашо Диков, който навремето не само че не ме ограничи, но дори
неразумно поощряваше афинитета ми към коментаторски клоунади. В резултат,
кореспонденциите ми се превърнаха в нещо като ферма за бисери (виж кошмарно
доказателство тук). Мрачната истина е, че несериозни изрази като този за Шакил
пристигат предимно спонтанно. Те не са толкова плод на усилие, колкото на начин на
мислене (или по-скоро на липсата на мислене).

13. Въпрос на деня – Събота:

Щастливи ли са американците, доколкото знам в САЩ преследването на

щастието е записано като конституционно право?

Американците сами наричат себе си целово-ориентирани. Те са много проактивни и

1020
амбициозни. Обичаме да критикуваме тукашното общество, но нищо в живота не е сaмо
черно и бяло и може само да ни е от полза да обръщаме внимание и на положителните
му качества. Има някаква неуморимост в тази нация и вроден стремеж към всяко
следващо стъпало по стълбата на прогреса. Работохолизмът му и желанието за успех не
трябва да бъдат заклеймявани като слабост. Може би фактът, че човешкият ресурс на
страната дължи ДНК-то си на емигранти, започнали от нулата и издраскали със зъби и
нокти от самото дъно на социалния кладенец, е дал особен характер на американското
общество. Доколко това е направило хората щастливи е друг въпрос.
Както ти спомена, изразът „преследване на щастие” е включен в декларацията за
независимост. Това което човек рано или късно разбира е, че в самото преследване на
нещо смислено има повече щастие отколкото в това което преследваме. Понякога се
питам, защо 99% от милиардерите тук не смятат, че са натрупали достатъчно средства
и власт? Братята Кох, например – двама от най-богатите хора на планетата живеят тук
в Канзас и колкото повече пари акумулират толкова по-алчни и безскрупулни стават.
Но има ли щастие в това конкретно преслeдване на излишъка, който никога няма да
могат да изхарчат? Възможно е да има коварни върхове в планинския масив на живота,
които имаш усещането че изкачваш, а всъщност някак си се катериш надолу. Личния
живот на братята е кошмар, изпълнен с трагедии, разочарования, предателства и омраза.
В целия свят няма толкова милионери колкото в Америка. В същото време, няма
страна с по-голямо ниво на страдащи от депресия. Познавам и много американци, които
са интерпретирали далеч по-успешно декларацията за независимост. Те са разбрали, че
самото преследване е предпоставка за щастие. Да имаш адекватна цел и мисия е
жизнено важно. Но не смяташ ли, че някакво много тъжно усещане неизменно витае в
самия край на еуфорията от постигнатата цел. Когато забиеш триумфално знамето си
на върха и погледнеш надолу към стъпките оставени в снега, сърцето се свива...защото
разбираш, че е завършило едно голямо, красиво приключение. И ако искаш истинско
щастие, трябва да хукнеш към следващия връх. В преследването е тръпката, защото
такова е конституционнотo право, с което майката природа е проклела и дарила
декларацията за независимост на вечно неспокойната човешка душа.

14. Въпрос на деня – Неделя:

А върху българите имаш ли наблюдения, по последни данни се водим най-

нещастни в ЕС, въпреки, че по други данни се водим, че живеем своята
американска мечта, имайки най-голям процент недвижима собственост на глава
от населението в световен мащаб, цели 97 %.

Имам наблюдения, разбира се, но тъй като са странични рискувам да раздразня с

некомпетентност много хора. Ще кажа само отново, че всичко е относително, но е
нужен един материален минимум за да може човек въобще да се стреми към щастие.
Ако работиш от сутрин до вечер, но въпреки това не можеш да платиш тока и парното
и да сложиш хляб на масата е трудно да се концентрираш върху нещо трансцедентно и
да посегнеш без горчивина към моментите на щастие.
Надявам се младото поколение в България да построи нов манталитет и държавност,
но без да отрича жертвите и лишенията на своите родители. За мен, хората които
останаха в България по времето на прехода не са изгубена генерация а герои. Къде

1021
мислите е тяхната крива на щастието? Те я жертваха за да дадат шанс на децата си и на
страната ни. И младите ни хора имат много какво да вземат от тях. Аз предпочитам
оптимизма пред черногледството. Идвам си всяка година с децата в България вместо да
ходя на Хаваите и никога не съм се разочаровал. Винаги откривам нови приятели,
страхотни преживявания и несметни залежи на добрина на най-неочакваните места.
Има и простотия, разбира се, но има и една особена, неподражамеа българска душевност
и добронамереност, която няма световен еквивалент. Споменахме дядо Добри, който е
един от най-щастливите хора на планетата земя и който е повод за възхищение от
Камчатка до Огнена земя. Вярно – не всеки може да бъде светец, но аз си мисля че
частичка от дядо Добри мъждука в сърцето на всеки българин.
Един от най-щастливите хора, които познавам е Васко Кръпката. Способен е да намери
радост и смях навсякъде. Този човек, ако го удари гръмотевица, пак ще намери начин
да се усмихне…И после ще напише песен. Сигурно ще я нарече „Гръмотевичен блус”.
И не само че е щастлив, но щастието му е заразно и го пръска с пълни шепи където и да
отиде. И това радиационно щастие привлича хората, кара ги да гравитират около него и
им помага поне за малко да сложат кръпка върху грижите си. Домът му винаги е пълен
с приятели и музика. Елена не е спряла да реже салати от 1988 година насам. Купонът
тече. Има живот! Има бира! Настроението е винаги в облаците и то е грабнало със себе
си кривата на неговото щастие. Така че един от най-щастливите хора е българин. Не му
трябва много: само старата китара, група верни нощни пеперуди, очуканият но
надежден микробус и най-важното: тази безценна нeдвижима собственост, която много
ми се иска да е притежание на 100% от българското население: голяма и добра душа!

15. Въпрос на деня – Понеделник:

Бих желал да поговорим за книгата „Родени да тичат”. Тази книга промени доста
нагласи и у нас, както и в САЩ също придоби култов статус. Ти какво взе от
философията на бягащите хора – тараумара?

На този свят има завладяващи книги. Има перфектно написани книги. Има
обогатяващи книги. Но понякога, много рядко се появяват и животопроемнящи книги.
„Родени да тичат” е една от тях. Тя е животопроменяща книга, която може да накара
човек изцяло да преоцени и дори да промени пътя си. Днес, тя е широко смятана за най-
добрата книга на спортна тематика в историята!
За пръв път видях Кристофър Макдугъл в шоуто на Джон Стюърт, когато „Родени да
тичат” още не бе станала популярна. Бях заинтригуван от личността Макдугъл и веднага
купих вълшебното му произведение. Това, което последва бе изумително! Прочетох
книгата на един дъх, без да се храня, да отговарям на телефона и да спя. Обръщах жадно
страниците на един шедьовър, който ме открадна напълно от обкръжаващата ме
действителност. Уж ставаше дума за истинска история и за действителни личности, но
Кристофър бе написал книгата за мистериозните тараумари по такъв начин, че тя се
четеше като някакъв документално-приключенски роман.. Моите три статии за
тараумарите са просто несръчен опит да преразкажа книгата на Макдугъл. Те са бледо
копие на неговата епична творба, която вярвам че трябва да бъде прочетена от всеки.
Докато пишех трилогията си, се молех тя да стигне до някой, който да се заинтригува
достатъчно зa да преведе „Родени да тичат” на български. Толкова ми се искаше

1022
философията на рарамурите и техния подход към живота и природата да станат
достояние на всеки човек в България. И ето че сега, по някакво великолепно стечение
на обстоятелствата, същото издателство което даде на българския читател „Родени да
тичат” се зае да издаде и моята книга, което безспорно е голяма чест.
Не е ли странно, че историята на тараумарите отворя вратата към един свят, който
всъщност винаги е бил част от нас? Вратата никога не е била заключвана и винаги е
била под носа ни, но постепенно сме забравили в коя стая от големия си дом да я
открием. Крис Макдугъл ще ви отведе до нея и ще сложи ръката ви върху дръжката, a
ако прочетете книгата му, без съмнение ще разберете и нейното послание: че има начин
да съжителстваме в хармония със своето древно и мъдро „аз” и че ако продължиме да
отричаме движението заложено в клетките ни, ще отречем собствената си същност и
това за което сме родени.

16. Въпрос на деня – Вторник:

От материалите ти свързани с това заглавие разбирам, че си успял да поговориш

и с вече покойния Кабайо Бланко. Разкажи ни малко повече за тази среща.

Кабайо Бланко! Белият кон! Човекът мистерия с много имена и сложно минало.Трудно
ми е да говоря за него, особено сега, две години след неговата неочаквана смърт. Той бе
изключителна личност и основен герой в книгата на Макдугъл. Кръщелното му
свидетелство го наричаше Майкъл, той наричаше себе си Майка Тру, а всички останали
го наричаха Кабайо Бланко. Когато реших да напиша трилогията за тараумарите си
казах, че ще го направя само ако успея да се свържа с него. Това не беше лесно защото
той живееше в по-голямата част от годината в саморъчно направена колиба в една от
най-далечните и изолирани местности на северно Мексико, на самия тръб на медения
каньон. Искаше ми се да стигна дотам, но това се оказа невъзможно. За щастие, от време
на време, Кабайо се прибираше и в съседния ни щат Колорадо, където имаше корени и
много приятели. Свързването ни стана при едно от тези пътувания, а това което ни
сближи особено, бе последвалата помежду ни продължителна кореспонденция. Най-
впечатляващото качество на този невероятен човек, бе неговата пословична скромност.
Колкото и да се опитвах да го накарам да говори за себе си, той неизменно намираше
начин да отклони темата към нещо друго. Не искам да издавам нищо от книгата, затова
само ще кажа, че който се е докоснал до Кабайо Бланко и неговата история е станал по-
богат и по-добър човек. Почивай в мир, приятелю!

17. Въпрос на деня: Сряда

Пак от твоите текстове научих, че най-бързият велосипед в света, притежаващ

съвършената аеродинамична форма се казва „Варна” и е конструиран от ...
българин?

Едно от нещата, които трябва да ни притесняват като нация е, че сме напълнили

общественото си пространство с фалшиви герои. Псевдо-певици, псевдо-спортисти,
псевдо-политици, псевдо-експерти…Дали защото са винаги в светските рубрики, дали

1023
защото някак си са попаднали на малкия екран, или пък са овладяли до съвършенство
процеса на самопромоцията, но прекалено много хора без реални качества са се
покатерили самодоволно на картонения пиедестал на своята гримирана популярност.
В същото време, името на гениалния Георги Георгиев – човека, за когото ме питаш –
тъне в неизвестност в родната му България. Това е личност, която трябва да познаваме
и превърнем в повод за възхищение и национална гордост. Той е легенда! Многократен
световен рекордьор, създател на най-бързото превозно средство на планетата,
задвижвано от човек. Дизайните му са необясними за науката и някой ден ще бъдат
експонати в най-реномираните музеи. За него се носят истории граничещи с митология!
Един ден грабнах камерата, качих ce на колата си и карах дни и нощи, през бури,
опасни пътища и планини, докато не пристигнах полужив в пустинята на Невада. Исках
да го видя, да науча всичко за него от самия него, да стисна ръката му, да
освидетелствам магиите му, да бъда в присъствието му. Не мога да ви опиша, какво е
отношението към него в тези среди. Хората го обикалят като месия, попиват всяка
негова дума, записват си мнението му, дори снимат ръцете му! Георги Георгиев е
българин! Толкова се гордея с това! Прекарах една незабравима седмица с него и
творенията му на състезанията в Бетъл Маунтайн, Невада. Станах свидетел на два
изпепеляващи световни рекорда. В негово лице си създадох приятел за цял живот…и
натрупах спомени, които нямат цена.
И там, в сърцето на пустинята, когато някой чуеше че съм българин, лицето му се
озаряваше в усмивка. (Филмчето, което направих за БНТ по този повод може да видите
тук) Георги остави много дълбока следа в живота ми. Не случайно вместо „Кривата на
щастието”, за малко да нарека сборника „Кладенец в пустинята”, което е заглавието на
една от двете статии в книгата посветени на него (тук и тук). Не е нужно да карате дни
и нощи, за да се запознаете с Георги, не е нужно да четете и моите статии, но като
българи просто направете усилие да научите поне нещо за него и го разкажете на някой
друг, защото това е човек, който заслужава пиедестал от самородно злато.

18. Въпрос на деня: Четвъртък

Ако погледнем като цяло историите, които ни разказваш са доста драматични,

но ти винаги успяваш да извадиш позитивното от тях и да завършиш някак си с
надежда.

Дано наистина да е така, защото това би осмислило усилията ми. По принцип вярвам
в доброто начало и в идеята, че дълбоко в себе си дори най-лошия човек крие нещо
хубаво, което си заслужава да бъде открито, събудено и активирано. Може би, такава е
мисията на повечето от тези истории и техните герои – да открият добрия, независимо
мислещ човек в нас и да му дадат шанс да живее и твори. Много от хората, за които
разказвам не са супер-звезди. Те често са просто обикновени, малки хора с големи
истории. Ако е истина, че в съществуването на всеки човек има някакъв смисъл, то може
би мисията на моите герои е техните истории да построят мост през океана и да стигнат
до сърцата на много други хора в далечна България, които имат дълбока, вътрешна
нужда от тях.

1024
 Иво Иванов: Чашка обезсолена вяра в хората... (2016)
16 Юли, 2016,
Списание Егоист

Автор: Десислава Желева

Иво Иванов е много неща – спортен журналист, радиоводещ, баскетболен треньор,

писател, съпруг, баща и ред други неща, всички обединени от гръмкия общ знаменател
на величието. И преди да сте започнали да въртите очи, спрете. Защото само онзи,
който не го е срещал все още, не е наясно, че Иво Иванов е един от малкото останали
велики мъже – онези, които не само вярват в доброто, но и работят здраво за
неговото съществуване и разпространение. Срещам се с него и това лято, когато той
отново се връща в България. Всяка година по същото време. След срещата с него,
както винаги, се чувствам озарена от нещо чисто.

Иво, за последните две години много хора научиха за теб и за историите ти. Дори
такива, които не са фенове на спорта. Но си представи, че в момента говориш на
непознати, които те виждат за пръв път. Кой си ти?
– Преди години се натъкнах на странна постройка на улица Мейн в Канзас Сити. Бяла
многоъгълна сграда с неправилни форми и особена фасада. Архитектурата беше много
нестандартна и дори леко комична: сякаш чрез тази структура някакъв наивен мечтател
от далечното минало се бе опитал да надникне в бъдещето. Напълно липсваха прозорци,
но затова пък сградата се радваше на всеотдайната прегръдка на дълга тясна тераса.
Бяхме тръгнали с двама състуденти да гледаме току-що излезлия на екран филм на Роб
Райнър Доблестни мъже. Въпреки че бяха кореняци, колегите ми не знаеха нищо за
постройката, освен че е църква. Храмът дишаше… имаше характер и ме дърпаше
безкомпромисно към себе си. Не съм архитект, разбира се, но съм активен консуматор
на архитектура, така че реших да се отбия в църквата и да разбера за какво точно става
дума. Бях зашеметен още във фоайето. Трудно ми е да опиша вътрешното пространство

1025
– усещането за движение в стените на параклиса, изумителния фойерверк от
многопластови нива, закачливите преградни плоскости и неочакваните ъгли, където те
се срещаха. Веднага си дадох сметка, че става дума за архитектурен шедьовър.
Оказа се, че църквата е дело на легендарния Франк Лойд Райт и служителката в офиса
ме посъветва да изчакам половин час чистача Джефри, който знаел много за
постройката, бил на самото ѝ откриване и щял да ме разведе навсякъде. Приятелите ми
отидоха на кино. Аз останах да чакам. Джефри не ме разочарова. Прегърбеният,
кашлящ, но лъчезарен старец ми показа дори най-малките тайни кътчета на
зашеметяващата и изненадващо обширна сграда. Разказа ми и толкова много лични,
интересни истории за нея, че храмът придоби ново органично измерение, бързо
надрасна купчината строителни материали, от които се състоеше, и се настани завинаги
в душата ми. Това не бе обикновена сграда, а функционална скулптура и може би нещо
повече.
В разгара на Втората световна война не е имало достатъчно средства и техника, за да
бъде реализиран напълно футуристичният дизайн на гениалния архитект. Според
Джефри снопове мощна светлина е трябвало да изригват вечер от специална площадка
и минавайки през перфорирания купол на църквата, да раздират нощното небе. В мрака
на един безумен исторически период Райт е искал да изпрати лъчите на символичното
си послание до нас – хората на бъдещето, на които е разчитал да изберат светлината
пред непрогледната нощ на трета световна война. Докато ме развеждаше, Джефри
сякаш се бе превърнал в ентусиазирано момче, облечено в тялото на старец. Лицето му
сияеше, когато ми каза, че сега, цели петдесет години по-късно, известен архитект на
име Дейл Елдърд се е заел да завърши дръзката концепция на Франк Лойд. Тръгнах си
от църквата с най-хубавото усещане – че съм се докоснал до нещо обогатяващо и
стойностно. От тогава съм ходил в храма многократно, но никога повече не видях
Джефри. Година по-късно пък прочетох във вестника тъжната новина, че Дейл Елдърд
е загинал в трагичен инцидент в студиото си. Проектът му обаче явно вече е бил набрал
инерция, защото малко по-късно четири величествени лъча синя светлина изригнаха от
купола на сградата директно нагоре към мастиленото небе. Казват, че се виждали от
двайсет километра разстояние. Сега всеки път, когато минавам покрай църквата, си
спомням с усмивка за стария младеж Джефри, за хубавото послание на Франк Лойд Райт
и също така… за великолепния филм Доблестни мъже, който гледах по-късно на видео.
На тези читатели, които за пръв път посягат към текстовете ми, бих искал да кажа, че
има смисъл да ги четат, но само ако са от хората, които биха се отклонили за малко от
пътя си, за да влязат в църквата. Киното може да почака. Нали рано или късно филмът
ще излезе на видео. Всяка личност, за която става дума в тези странни истории, е
параклис… с неправилни форми, особена фасада и изумително вътрешно пространство.
И самият живот е неговият гениален архитект. И в крайна сметка това, за което искам
да помоля читателите, е да ми разрешaт да бъда техния чистач Джефри и преди да съм
изчезнал някъде във времето, да ги хвана за ръка и да ги разходя из най-потайните,
отдалечени и непосещавани кътчета на големия храм. Дори когато тъне в непрогледен
мрак, някъде над него има светлина. Така ми се иска да я открием заедно.И така ми се
иска да повярвам, че няма да съжаляват.

1026
 Кога за последно мечта за нещо и какво беше то?
– Наскоро взех под наем една 30-футова каравана и тръгнах със семейството на
импровизирано пътешествие из безкрайния и див американски запад. Изминахме
повече от 10 000 километра, които вдишахме на една голяма, колоритна, незабравима
асфалтова глътка. В последния момент съвсем импулсивно реших да взема с мен и
нашето кучето Хани – златен ретрийвър, без който не мога да си представя последните
десет години от живота си. Казах си, че никога не е била извън нашето малко градче и
със сигурност ще ѝ е по-приятно в колата отколкото в самотния ни дом. Според съвсем
груби изчисления това същество е по-благородно, интелигентно и лоялно от 105-107%
от американския Cенат. Обикаляхме каньони, пустини, мегаполиси, тихоокеански
крайбрежия и какво ли още не и навсякъде оставяхме кучето да тича волнo и щастливo.
Още в началото Хани установи, че кракът ми пада под точно определен ъгъл върху
педала на газта и прекара цялото пътуване с глава подпряна малко над коляното ми.
Големите и мъдри очи и ме караха да се чувствам виновен тогава, когато дясната ми
ръка не галеше главата ѝ.
На връщане се оказахме на едно шокиращо самотно шосе минаващо през огромен
индиански резерват в Южeн Колорадо. Нямаше никакви коли! Никакви! С часове!
Никакви хора! Никакви къщи! Нямаше дори дървета. Никакъв признак на живот. Само
прав, дълъг път и тишина. Всички в караваната, като изключим Хани и, слава Богу –
мен, бяха заспали. Получих много странното усещане, че не ние се движим, а пътят под
нас. Стояхме на едно място със 130 километра в час. Сякаш излязох от тялото си и видях
колата от птичи поглед – застинала върху голямата, монотонно напредваща шосейна
пепелянка в някакъв пост-апокалиптичен свят, в който вече няма хора, суета, амбиции,
минало и бъдеще. Имаше ни само нас – последните хора и последното куче на земята
застинали в един подвижно-неподвижен момент. И знаеш ли, Деси, казах си че трябва
да го запомня този миг, да си го сложа в кутийката за ценни спомени, защото бях
щастлив по много особен начин. Не знам как до го опиша и може би не трябва да се

1027
опитвам. Но колко е хубаво да имаш близо до себе си съществата, които обичаш и…
пътя.
Пита за какво съм мечтал за последен път. Това е повтаряща се напоследък мечта или
по-скоро будно сънуване. За последно беше само минути преди да започна да отговарям
на този въпрос. Трябваше да пиша нещо свързано с работа и мозъкът ми блокира. По
дяволите тази работа! – казах си и се пренесох пак в онзи момент в Колорадо.
Представих си, че нямам дом, офис, сметки за плащане и задължения. Че сме продали и
подарили всичките си материални котви и сега живеем в старата каравана. Че най-после
сме опростили тази каша наречена живот и сме я превърнали в опияняваща безотго-
ворност. Че просто завинаги ще обикаляме непознати, екзотични места в търсене на
неподвижни моменти. Че резервоарът ни някак си винаги ще бъде пълен. Че главата на
Хани винаги ще бъде там на дясното ми коляно, а аз ще галя главата и. Че не си е отишла
тихо и без болка две седмици след като сме се прибрали от дългото си пътуване. Не е
ли влудяващо несправедливо че кучетата живеят седем пъти по-малко от най-добрите
си приятели?Та такава е последната ми мечта, Деси… Имам чувството, че ще се
натъквам на нея често в живота си.

Всички твои истории звучат почти невероятно, въпреки че са съвсем реално

случили се. Как попадаш на толкова добри и силни хора? Аз не срещам много
такива често, да не кажа изобщо.
– Ами, не е така, Деси! Срещаш се! Аз вече познавам някои от твоите приятели и те са
точно такива хора. Всеки човек е единствен по рода си и притежава поне една
изумителна история, а всяка изумителна история е носител на важни, общочовешки
изводи. Изводи, които могат да бъдат от голяма полза на други единствени по рода си
хора и да им помогнат да изградят своята изумителна история. А героите на които се
натъквам… те наистина често са невероятни хора и сагите им звучат неправдоподобно.
1028
Знаеш ли, Щатите са подслонили много интересен фенотип. Мисълта ми е че в тази
страна сякаш има повече личностни крайности и в това като че ли има някаква логика.
Кои са хората, които оставят всичко за себе си? Роднини, познати, корени, дом? Които
са готови да започнат от нулата? Те или са много отчаяни или много смели. Или
престъпници или много талантливи. Или бягащи от нещо опасно или стремящи се към
нещо ново. Техните наследници носят същите гени. Америка е страна на крайности.
Много силни хора и много слаби. Техните истории са навсякъде и чакат да бъдат
разказани.

Спомняш ли си този цитат от „Майстора и Маргарита“:

– А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да
наричаш така!
– Всички – отвърна арестантът, – зли хора на света няма.

Той ми напомня за теб. Звучиш като човек, който вярва силно в доброто у хората.
Това съзнателен избор ли е, или естествено родило се състояние?
– Хммм… признавам че не помня цитата от това вълшебно произведение, но фактът,
че ти го помниш е латмус за това що за човек си ти самата.
Да, няма съмнение, че вярвам в доброто начало. Може би не е най-разумният или
рационален подход към живота. Едва ли е съзнателен избор. По всяка вероятност, както
всичко останало е комбинация от предварително кодирани аминокиселини и влияние
на средата. Гените, родителите, приятелите, учителите, спорта, музиката, литературата
– те са виновниците и събрани заедно се наричат манталитет. Може пък да съм се
натъкнал на някакъв магьосник-готвач като малък: една лъжичка оптимизъм, щипка
наивитет, резенче хуманизъм, чашка обезсолена вяра в хората и ето че съм се получил
аз – болезнено идеалистичен, непоправимо доверчив и може би дори глупав.

Какви са впечатленията ти от съвременната българска литература?

– Крайно положителни! Днес българската литература преживява безпрецедентен
ренесанс. Бъдещето и е толкова ярко, че в момента ми се налага да пиша този отговор с
тъмни очила. Господинов, Зарев, Карабашлиев, Божинов, Делчев, Томов, Попов,
Русков, Пенков, Бърдарев, Златко Ангелов, Дилова и много много други. Това са все
виртуозни словоплетци и най-вече мислители с оригинални идеи и свой собствен глас.
Писатели на световно ниво, от които се възхищавам. Фактът, че нямаме носител на
Нобелова награда за литература е критика не към родните писатели, а към нобеловия
комитет. Журито трябва да си отвори очите и да разбере че нашата малка страна е
литературен кошер, в който творят изключителни автори. Освен това, всеки ден се
натъквам и на млади хора, които сега започват да пишат, но е повече от ясно че в тях
стоят ненаписани дормантни шедьоври, които някой ден, много скоро ще видят бял
свят.

А самият ти как и кога започна да пишеш? В какви жанрове си опитвал?

– Започнах да пиша като невръстно дете – изцяло за себе си естествено. Не споделях
писанията си с никого. Помня, че пишех някакви много сложни, заплетени истории. За
съжаление или може би за щастие всичко това е загубено завинаги. Помня някакъв
абсурден полу-разказ, полу-роман, в който главният герой беше една костенурка на име
Радослав. Абсолютно всички останали герои, включително злодеят бяха контрольори в

1029
градския транспорт. Привидно безумната фабула всъщност имаше относително
нормално обяснение, но това е дълга история. Първият път в който някой друг освен
мен е чел нещо написано от мен, естествено, бе учителката ми по литература в 133
ЕСПУ – другарката Андонова. Тя бе и първият човек, който може би забеляза афинитета
ми към есеистиката и ме поощри. По-късно попаднах на други учители, с които взаимно
си съкратихме живота, тъй като аз бях крайно недисциплиниран и неконтролируем.
Иначе за пръв път прописах в медиите в пред-интернетната епоха, благодарение на
вестник Старт. Тогавашният заместник главен редактор Климент Величков ме покани
да пиша за американски спортове, до които имах достъп (майка ми работеше в
Американското посолство). Пробвал съм различни жанрове – дори поезия и фантастика,
но…тези неща никога не са видели и няма да видят бял свят. Единствената фикция,
която съм публикувал бе разказът Беседката в тазгодишния сборник на Сиела Обича
ме, не те обича.2 Има огромна вероятност, той да си остане и последният. Винаги съм
се опасявал, че хората няма да реагират положително на моето изкривено разбиране за
художествена литература.

Някога обмислял ли си да напишеш роман?

– Имаше такъв работен проект, от който засега се отказах поради горепосочената
причина. В него обаче има елементи и идеи, които ми се струва че имат някаква
стойност и малко ме е яд, че навярно ще бъдат изгубени завинаги заедно с моето пресел-
ване във великите ловни полета.

Знам, че скоро се очаква излизането на твоя нова книга. Разкажи ми повече за

нея и текстовете вътре?
– Всъщност тя не е нова. Става дума за първият ми сборник Отвъд Играта, който
включва статии писани предимно за 7 дни спорт в периода 2003-2008 година. Просто
книгата беше в много малък тираж и понеже е библиографска рядкост, издателство
Вакон реши да я преиздаде в нов, подобрен и разширен вариант. В нея попаднаха и
някои текстове от последните две години. В такъв аспект тя не е тотална крачка назад и
сигурно би трябвало да се казва „Отвъд отвъд играта”. Старите ми текстове са като че
ли по-лаконични и целенасочени. Забелязвам повече сатира. Всъщност може и да греша.
Писал съм ги като за ежедневник, но всичките са искрени – всичките са правени със
сърце, с идеята че ще стигнат до хора, които биха имали нужда от тях, дори да е само за
няколко минути.

Очакваш ли, че ще има същия успех като Кривата на щастието?

– Не! Това е напълно изключено.

Спомняш ли си първия си разказ? Кой беше човекът, който те вдъхнови тогава?

– Очакваше се първият ми материал да бъде посветен на Майкъл Джордан или Джо
Монтана, но аз си взех касетофончето и отидох в столичното училище Денкоглу, където
учител по физкултура на име Младен Младенов твореше чудеса с оранжеви гумени
топки в до болка познатото за нашето образование куклено физкултурно салонче.
Българският баскетбол дължи много на този човек – той бе легенда изваяла някои от
най-добрите ни играчи и треньори. На него бе посветен първият ми текст. Колко деца

2
Книгата може да я намерите на http://4eti.me – бел. ред
1030
ли са се влюбили завинаги в тази вълшебна игра заради другаря Младенов? Неговият
най-голям шедьовър, разбира се, бе собствения му син – легендарния Георги Младенов.
Месец-два след като написах материала, другаря Младенов ме откри на един мач в зала
Универсиада и ме прегърна. Една от тези прегръдки, които не се забравят.

Приемаме, че чистосърдечните, милосърдните и силни хора те вдъхновяват. Как

ти влияят онези, които не са такива – лошите герои на съвременния свят? Как
реагираш, когато се сблъскаш с крайно грозна и несправедлива история?
– Аз се опитвам да вярвам в доброто начало в човека. Изхождам от тезата, че дори най-
лошият човек има нещо добро в себе си, което чака да бъде събудено и активирано. Тази
философия за живота става все по-уязвима в последните години предвид посоката в
която се отправи нашия откачен свят. Прекалено много станаха чудовищата, но аз съм
се вкопчил в идеализма си и въпреки че пръстите ми се изплъзват се опитвам да се държа
за него до последно. Знаеш ли Деси – има хора, които са ме наранявали. Които са се
възползвали от мен и дори са били крайно несправедливи, но…аз все още не
преминавам от другата страна на улицата когато ги срещна случайно. Те са хора – и
слабостите им са част от човешкото. Срещам ги с усмивка, и поздрав, и надежда че рано
или късно ще направят крачката към добрия човек в себе си.

Ти си един от най-четените български автори в момента. До преди няколко

години твоите читатели бяха основно онези, които бяха попаднали на твои
текстове из спортни сайтове. Днес обаче те четат и такива, които изобщо не си
падат по спорта. Защо мислиш, че ги спечели толкова лесно?
– Това е въпрос, който аз самият си задавам все по-често. Причина номер едно е, че
героите на историите са изключително колоритни, интересни и вдъхновяващи. Тяхна е
вината, а не моя. Имам непосредствен достъп до интересни теми, които предизвикват
екзистенциални размисли от само себе си. Мисля си, че всеки независимо мислещ човек
би ги написал по този начин. Аз просто съм в близост до тях и намирам необходимото
време за да ги разкажа. Причина номер две, ако има такава, е може би факта че при мен
всичко минава през някакъв емоционален филтър, който не съм се научил да
контролирам. Дори и да искам да се крия зад думите не мога. Те ми махат много бързо
маската и става ясно колко много дадена история е разтърсила самият мене. Сигурно,
така е трябвало да бъде. Болезнената чувствителност определено не прави живота на
човек по-лесен. От друга страна, явно е от полза за самите разкази. Деси, читателите
според мен усещат когато човек е искрен. Моята искреност е неволна и това като че ли
дава нещо в повече на историите.

Има ли изгледи да издадеш сборник с текстове на английски език?

– Бих искал. Имаше дори и интерес от едно издателство отвъд океана. Започнах да ги
превеждам, но се натъкнах на неочакван проблем. Оказа се, че трябва да напиша всяка
история от самото начало. Механичният превод беше разрушителен. Английският има
друга мелодия, идиоматичност, ритъм и т.н. Преведох два материала и като ги
погледнах се хванах за главата – бяха неузнаваеми. Ще ги напиша отначало на
английски. Трябва ми само време – нещо, с което засега не разполагам. Някой ден…

1031
 Иво Иванов – Историите на другите (2016)
01 Октомври, 2016
(интервю на Радостина Колева)
https://cultinterview.com/

Статии, материали, текстове или истории… Иво Иванов разполага с такава феерия
от думи в главата си, че това, което успява да сътвори от тях, е способно да
предизвиква емоции. Има привилегията да пише не за това, което му се казва, а за
това, което го вълнува и сграбчва за сърцето.
Само че като че ли 24 часа в денонощието не му стигат. Иво живее в Канзас и е
директор „маркетинг“, уеб-мастер, графичен дизайнер, оператор и отговаря за
всички социални страници в агенция, работеща с хора с увреждания. Едновременно с
това е треньор по футбол на два отбора и води радиопредаване всяка събота. В такъв
случай съвсем е логично, че често му се налага да пише историите си посред нощ.
Използва всеки промеждутък, който му се отвори във времето, за да пътува. Пали
колата и тръгва…

Пишеш, че дори малките хора имат големи истории. Ти самият кога си се

чувствал като малкия човек с голяма история?
Не мисля много за моята собствена история, честно казано, и на мен лично тя ми се
струва тривиална и не особено интересна. Може би просто такъв е бил ъгълът на
перспективата ми, понеже хората рядко обръщат внимание на своя път като че
ли. Естеството на това, което правя, ме кара да гледам повече навън от мен и към
историите на другите хора. Но е вярно, че имам това убеждение, че всеки минувач на
улицата има интересна, изумителна история, която може да ни даде повод за важни
общочовешки изводи. Затова подхождам с голямо любопитство към всеки човек,
създавам много познанства и приятелства с на пръв поглед случайни хора. Имам
приятел, който е професор по етимология в Университета, имам и такъв, който е
боклуджия. Имам приятел, който е бездомен. С него играем шах понякога в едно
кафене. Той е изключително интелигентен, но има заболяване, което не му дава
възможност да живее нормално. Бих искал да разкажа историята на всеки един от тях,
но няма да ми стигне цял живот.

По-лесно ли ти е да разкажеш чуждите истории пред своите?

О, да, много по-лесно ми е. Ако трябва да разказвам своята история, тя ще бъде само
в няколко изречения. Когато дойдох в Америка да следвам, бях много млад, но така се
стекоха обстоятелствата, че останах тук. Единственото по-интересно нещо в живота ми
е, че усетих, че имам призвание да разказвам историите на другите хора.

1032
 (в ТВ-студио (2008 година)

Твоята детска добре запомнена история?

Това е интересно, защото току-що казах, че историята ми не е екзотична, но всъщност
помня много неща от най-ранното си детство и си давам сметка, че тези спомени са част
от мен, формирали са ме. Важно е, когато си дете, да се радваш на пълноценно детство.
В днешно време е много популярно да се прехвърлят родителските амбиции върху
децата – нещо, което не са успели да реализират. Това е грешно според мен. Децата
трябва да изживеят детството си, да вършат пакости, да си играят на улицата, да
преживяват своите премеждия, триумфи и загуби. Запазил съм това у себе си и донякъде
тези спомени са ми помогнали да остана едно голямо дете. До ден днешен от време на
време се улавям, че реагирам в дадена ситуация като детето, а не като възрастния човек.
Спомням си моменти с родителите си, когато пътувахме из България, спомням си
рождени дни, на които сме били цялото семейство, включително и хора, които не са
вече между нас – моите баби и дядовци.

Спомням си пътуванията ми на село…

Баща ми е кореняк софиянец, но родителите на майка ми са дошли от врачанския край,
от две селца – Софрониево и Бутан. Много са живописни. Там прекарвах всяко лято
като по-малък и имам пасторални спомени.

1033
 (с Ива Дойчинова – представяне в радиоефира на книгата „Отвъд играта“)

Оставяш ли своите деца да изживеят детството си?

Имам две деца – момиче и момче. Като дете Алина беше изключително талантлива в
областта на литературата, интересуваше се от философия. Четеше Ницше, а беше едва
13-14-годишна, подчертаваше си в флумастер цитати. На 10 години изчете целия Оскар
Уайлд от началото до края и аз в един момент я „окуражих“ да престане, да бъде повече
дете, да чете повече детски книги, да се радва на детството си. Казах ѝ, че има време да
бъде възрастна и да чете Шопенхауер и Кант. Защото времето, което ти се дава да бъдеш
относително безотговорен, щастлив и да не мислиш за следващия ден, минава много
бързо. Надявам се, че успях да ѝ помогна в това отношение и тя малко понамали
оборотите и започна да чете „Пипи дългото чорапче“. При нея имаше тенденция да
стане възрастна прекалено рано.
А със сина ми имах друга ситуация. Той е много добър спортист, талантлив е в най-
различни спортове – баскетбол, футбол, тенис, лека атлетика. Наблюдавайки други
родители на подобни деца, разбрах, че е много важно да не се превръщам в родител-
хеликоптер, който кръжи над детето и се опитва да го накара да постигне възможно
най-високите успехи в спорта. Защото това може да го канализира в една посока и да го
ограби от най-хубавите години. Ние с него като че ли намерихме баланс: продължава
да се занимава с няколко спорта, но не си прекарва цялото време в тренировки.

Дъщеря ти вече какво чете?

Тя порасна и е на 21 години. Сега е в Чикаго, където учи в Академия за
импровизаторско майсторство за комедия, която се казва The Second City. Играе на
сцена и сама си пише материала, който изпълнява. Тя е още в началото на тази своя
1034
кариера и не знам накъде ще я отведе. Но следва и психология и бихевиоризъм и ако
тази нейна мечта не се осъществи, ще се върне да завърши своята степен и ще поеме по
пътя си. В момента дъщеря ми чете страшно много Джордж Карлин, който е известен
комедиант и философ, а наскоро прочете автобиографията на Чарли Чаплин, която е
екзистенциален разказ за смисъл на живота.

Има разкази, които те смазват в емоционално отношение. Защо си го причи-

няваш тогава?
Има такива, които ме изстискват напълно и много ми струва да ги напиша. Инвестирам
усилия, емоция, болка… Тези чувства се натрупват и имат нужда от катарзис. През
годините съм установил, че когато ги сложа на лист, те отварят една клапа вътре в мен
и ме напускат мъничко. Винаги са с мен, но това налягане има нужда от катарзис.
Написването им е точно това. Много често след като напиша историите, нямам сили да
ги прочета.

Има статии, които никога не съм чел, въпреки че аз съм ги писал – оставил съм
ги да излязат и ме е страх да се докосвам до тях, защото ме смазват.
Тези истории са трудни, но са по-ценни, защото идват от много по-хубаво място вътре
в човека, истинско място. Там няма преструвка. Мястото, където живеят чувствата, в
цикъла на ежедневието то атрофира.

Номиниран си за „Будител на доброто“ на радио FM+. Усещаш ли се като такъв?

Будител на доброто… не знам. Аз се притеснявам. Има много други хора, които
заслужават това определение далеч повече от мен. Истина е, че вярвам в доброто у
хората. Знаеш, че има хора, които гледат по-цинично на човешкото същество, като на
изтъкано от пороци. И това е така, но според мен доброто начало е доминираща сила в
човека и трябва просто да бъде събудено. Дори и в човек, който изглежда сякаш е
окарикатурен злодей и в него на пръв поглед да няма нищо хубаво. До ден днешен няма
хора, които да ненавиждам. Има такива, с които не съм съгласен, има и други, които са
ме обиждали, забивали са ми „нож в гърба“, но въпреки това вярвам в тези хора. Затова
когато ги срещна на улицата, ги поздравявам и им се усмихвам.

Позабравена дума?!
Интересно е това… Много ми харесва една дума, която не съм използвал, да ти кажа
честно – разкрепостен. Много ми харесва, а я няма в английския език. Разкрепостено
съзнание, разкрепостен човек – много е описателна, богата и казва толкова много с
няколко букви само.

Пишещ човек си. А кога предпочиташ да замълчиш?

Мълчанието е малко опасно… Страдаме напоследък от невъзможност да кажем това,
което мислим, като общество. Важно е човек, когато се натъкне на несправедливост, да
говори. Ако се натъкнем на обществен проблем, да го направим достояние на повече
хора. Но понякога, когато попадна на човек с различно мнение в политически или
религиозен аспект, усещам кога не трябва да натрапвам своето. Не съм вярващ, но си
давам сметка колко е важно за човек, който е вярващ, да я има тази вяра. Да знаеш как
да слушаш човек е изкуство, което е малко изчезващо.

1035
 Хората все повече искат да чуят себе си как говорят и не се вслушват в думите
на другите.
Важен е начинът, по който слушаш някого – не само мълчанието, а и контактът „очи
в очи“, разбирането на казаното, да подканиш човек да продължи да разказва. Хубаво е
да знаеш кога да мълчиш и кога да оставиш другия да говори.

Кога за последно ти се говореше много с някого?

Много хубав въпрос е това… Българинът Иван Кожухаров, който през 1990 година е
бил обещаващ и претърпява ужасяваща злополука във Френските Алпи, тъй като става
жертва на каменопад. Вследствие на този инцидент е обездвижен и до ден днешен е в
стола. Но въпреки това той води интересен и динамичен живот. Обездвижен човек,
който непрекъснато се движи. Той изкачва върховете, които е искал да изкачи,
организира експедиции. С него провеждаме дълги разговори по скайп и говорим за
всичко – за времето, за смисъла на живота, за успехите и провалите, за кино и изкуство.
Обикновено разговорите ни продължават час-два и винаги ни се иска повече. Честно
казано, с всеки човек ми се иска да говоря по-дълго. Ето, сега и с теб си говорим и бих
искал този разговор да продължи колкото се може по-дълго…

Какво те е удряло право в сърцето?

Страданието на децата – това ме сграбчва по много особено начин. Не би трябвало в
21-ви век толкова много деца по сета да са обречени на страдание, на смърт, на
болезнено съществуване, но за съжаление това е действителност. При толкова много
ресурси, технология и възможности, продължаваме да обричаме децата на бедност
заради безсмислени конфликти.
Те са невинни жертви на нашата глупост. Важно е, когато видим страданието на едно
дете, да не го забравяме, а да направим усилие да променим света към по-добро. Дали
чрез политик, който има власт, дали чрез писател, който да не спира да пише за това,
дали чрез музикант, който ще направи песен… Всеки трябва да даде нещо от себе си, а
не просто да сложи плачещия емотикон във Facebook и с това да се изчерпи неговата
активност.

Водиш ли се от инстинктите си?

Много често ние, хората, сме импулсивни. А инстинктите са функция от съзнанието и
подсъзнанието, които работят заедно. Донякъде трябва да се води, но това не значи, че
трябва да пренебрегваш и внимателния анализ. Като всеки човек, и аз понякога съм
импулсивен, понякога свръхчувствителен, а друг път инстинктите ми са плод на
чувства.

1036
 Иво Иванов: Ако пишех на хартия, тя щеше да бъде
много мокра (2016)
18 Октомври 2016
https://www.jenatadnes.com/mazhat-dnes/ivo-ivanov-ako-pisheh-na-hartiya-tya-shteshe-da-
bade-mnogo-mokra/

Репресията на чувствата рядко води до нещо хубаво, казва авторът на „Отвъд

играта” и „Кривата на щастието”

Той е от редките разказвачи, които дълбаят в душата. Нарича историите, които

разказва, свои спътници, които кани заедно с него да отидат при читателя. И въпреки
че героите му се тези, които творят чудеса, за мен – именно начинът, по който той
разкрива съдбите на тези удивителни хора, пръска вълшебство, което оставя следи.
И заедно (той и героите му) създават свят, в който магията е реална.

Той е Иво Иванов – писател, спортен журналист, баскетболен треньор, съпруг,

баща, човек, вярващ в доброто, мъж, който не се срамува да плаче… Роден и израснал
в София, но вече над 20 години живее в Канзас, САЩ. Наскоро беше преиздаден
сборникът му „Отвъд играта” ( събитие, на което бе посрещнат в България като рок
звезда), а с книгата си „Кривата на щастието” стана един от най-четените автори
в България. А каква е неговата крива на щастието? Защо е толкова важно да разказва,
да задава въпроси… Вижте!

1037
 Пръскаш наоколо магия, когато разказваш. Поне на мен така ми действат
разказите ти. Ти самият имаш ли усещането, че твориш чудеса?
Не, нямам такова усещане, но със сигурност имам усещането, че героите на тези
разкази творят чудеса. В тях е вълшебството – не в мен. Аз просто съм техен пощальон,
който ги предава на следващия човек и се надявам той да ги предаде на някой друг.
Давам си сметка, че има хора на този свят, които имат нужда от тези истории и в такъв
смисъл някак си ми се струва, че нося отговорност като техен носител.

Не е лесно да се разплаче или разсмее човек. Аз лично съм ти благодарна за това,

че чрез теб се запознах с толкова удивителни хора, с тяхната борба, с тяхната тъга,
с тяхното щастие… Всичко това оставя следи. Затова е магия.
Знаеш ли – аз просто реагирам инстинктивно на историите, които ме докосват.
Писането ми е най-обикновена реакция. Историите диктуват себе си. Те често са
толкова изумителни, че ми се струва, че сами се разказват и че почти нямат нужда от
1038
мене. Понякога не мога да повярвам, че са действителни събития и често ме побиват
тръпки, докато ги пиша… Да вземем разказа за Дик и Рик Хойт. Аз реагирах на тяхната
красива, пречистваща сага като тебе – бях разстърсен, развълнуван и вдъхновен. Не
можех да си поема дъх, докато историята им ме караше да я пиша. Казваш, че оставят
след себе си следа… че носят магия. Така е, но не заради мен. Ти би ги разказала по
същия начин… Всъщност, може би има един-единствен начин, по който могат да бъдат
разказани. Сълзите и смеха в тези текстове са истински. Те не са манипулация. Не е
лесно да си го призная, особено на страниците на „Жената днес”, но ако пишех на
хартия, тя щеше да бъде много, много мокра.

Може ли да се каже, че си ловец на истории? Ти ли ги търсиш, или те те намират?

По всяка вероятност и двете. Понеже страдам от остра форма на информационна
болест, непрекъснато имам чувството, че някъде се случва нещо важно, което може да
ми се изплъзне. Навярно поради това чета по доста маниакален начин… почти
непрекъснато. Ровя се във всички кътчета на медийното пространство. Гледам да
пътувам колкото се може по-често. Понякога напълно произволно и непланирано.
Трупам запознанства и приятелства във всички социални кръгове. И се оказва, че
историите са навсякъде. Дори да искам не мога да ги разкажа всичките. Не съм техен
ловец – не стрелям по тях, а по-скоро ги питам дали искат да дойдат с мен… да станем
спътници. И понякога пристигаме заедно чак в България. Единственото, което искам от
тези текстове, е да ги усетя на емоционално ниво. Това е много важно. Ако не ги усетя,
едва ли някога ще ги разкажа.

„Кривата на щастието” е книга, която лично на мен ми помогна в отговорите на

някои въпроси. Толкова много емоции, търсения, доброта, сила има в тези разкази.
Как събра на едно място точно тези съдби?
Не беше особено целенасочено. „Кривата на щастието” се дължи на текстове,
публикувани в продължение на много години в различни медии. Просто ги събрах в
сборник… Всъщност не – не беше толкова просто… Ти каза нещо интересно в началото.
Ако имаше нещо, което ми помогна да избера историите в сборника, това бяха
въпросите. Те са съединителната тъкан в книгата. Исках да включа разказите, които
задават въпроси на читателя. Въпроси, които би трябвало да вълнуват всеки мислещ
човек. Защо сме тук? Какъв е смисълът? Какво искаме от живота? Какво иска животът
от нас? Какво е приятелството? Любовта? Амбициите?
Ако се вгледаш по-внимателно, ще установиш, че отговорите, които си открила в
книгата, са си твои собствени. Те не присъстват в нея… в нея са само големите
въпроси. Ние просто все по-рядко си ги задаваме – те изискват време…
концентрация… съзерцание – все неща, които нямаме.

Теб лично какво те разплаква? И какво те разсмива?

1039
 Емоциите са чисто човешка характеристика и според мен, когато започнем да ги
потискаме, губим съществена част от своята връзка с хуманното. Не казвам, че трябва
да сме свръхемоционални бомби с часовников механизъм, но репресията на чувствата
рядко води до нещо хубаво. Затова, въпреки че с годините става все по-трудно, гледам
да не ограничавам нито сълзите си, нито смеха. Какво ме разплаква? Най-вече
страданието на хората, несправедливостта, необратимата загуба, споменът за нещо
безвъзвратно отминало. Има неща, които винаги, винаги ме стискат за гърлото. Като
малък пролях много сълзи над неописуемо сантименталната книга на Едмоно де
Амичис „Сърце”. До ден-днешен не мога да я чета, без да се развълнувам. Явно имам
изработен условен рефлекс към тази книга. Същото е с филма „Шампионът” с Джон
Войт и Фей Дануей. Последната сцена, в която малкият Рики Шрьодър сграбчва ръката
на баща си и започва да го моли да се събуди, ме кара да се разпадам на съставните си
части… ВСЕКИ ПЪТ!
Какво ме разсмива? Много неща. Обичам абсурдизма, английския хумор, комици като
Джордж Карлин, Луис С.К., Бил Хикс, Стивън Райт и много други.
Само няколко са гениите, които са в състояние да предизвикат и сълзи, и усмивки –
1040
при това в рамките на броени минути. Чарли Чаплин е един от тях…

А коя е историята, която те е разтърсила много?

Много са. Историята на Мануте Бол, на Джесика Лонг, на Дженифър Брикър и
Доминик Мочеану и много, много други.
Има няколко истории, чиито вектори се пресичат директно с моите. Тази за Рулон
Гарднър („На върха на пръстите”) ми е трудно да я чета, защото знам идеално защо съм
я писал и какво точно означава тя за мен. Други като „Истинските приятели плачат”
например все още не съм намерил сили да прочета дори веднъж.

А има ли такава, която много ти се иска да разкажеш, но по една или друга

причина още не си успял?
Да, има една история, която преследвам от повече от десет години и причината да не
я разкажа е, че тя вече е станала прекалено голяма… Не искам да навлизам в
подробности, но има десетки подистории и фабули и още повече главни герои. Не знам
как да я огранича в разказ. Единственият изход е да я превърна някой ден в
самостоятелна книга. Дано да го направя, преди да е станало твърде късно.

Разказваш за толкова много хора. Но ако трябва да напишеш история за себе си

– как би изглеждала тя? Кой е Иво Иванов?
Ще бъде много кратка. Може би по-кратка дори от този отговор.

1041
 Живееш повече от 20 години в САЩ, на у нас те посрещнаха като рок звезда?
Смущава ли те, или те радва тази известност?
Да! Много ме смущава, тъй като съвсем не съм сигурен, че заслужавам каквото и да
било внимание. От друга страна, съм и изключително щастлив, че явно има много,
много хора, с които виждаме света и живота по подобен начин… Хубаво е да откриеш,
че не си сам, че имаш хиляди съмишленици. Това някак си осмисля всичко.

А има ли българска история, която да те е вдъхновила? Ако беше останал тук,

какъв щеше да е твоят разказ?
Има безброй български истории, които ме вдъхновяват. Със сигурност ще се опитам
да разкажа някои от тях в най-скоро време. Не знам в каква посока щеше да се развие
животът ми, ако бях останал в България. Навярно щях да бъда учител – професия, към
която винаги съм имал особено силен афинитет. И със сигурност пак щях да пиша и
разказвам.Човек не избира някои неща – те избират него.

Какво осмисля твоя живот?

Навярно желанието да съм полезен с нещо на колкото се може повече хора за колкото
се може по-дълго време. Сигурно звучи глупаво, но какво да се прави – болен съм от
идеализъм. Такива са били героите ми в детството и хората, които са ми помогнали да
формирам хроничния си наивитет. Други осмислящи неща: Семейството.
Приятелството. България. Планината. Природата…

1042
 Материалните неща като че ли ме привличат все по-малко и по-малко с годините.
Изпълнителната власт също не ме интересува. Както и славата.

Да поговорим за мъжете и жените. Коя е формулата на успешната връзка?

Формулата на успешната връзка? Това със сигурност е уравнение с прекалено много
неизвестни. Наскоро бракът ми навърши 22 години, което без съмнение е впечатляващо
постижение.
Ако има нещо, което съм научил, то е, че едно взаимоотношение ТРЯБВА да бъде
базирано не само на дива обич, но и на верига от двупосочни компромиси.
Всеки човек е малко или повече егоист – това е нормално. Но когато си част от
взаимоотношение, трябва да се научиш да потискаш егото си и да правиш ежедневни
компромиси в полза на другата част от формулата. Само тогава ще има равновесие… и
22 години…и дай боже, още поне два пъти по толкова.

А как изглежда твоята крива на щастието?

Както всяка друга – непостоянна, криволичеща, своенравна… и засега все още
предимно възходяща.

А на любовта?
По абсолютно същия начин.

Имаш ли страхове? От какво? Или за какво?

Да… Имам леко парадоксален страх. Страх ме е да летя със самолет. Парадоксалното
е, че обичам височините. Винаги съм се увличал от скално катерене. Като млад правех
невероятни глупости – катерех се по блоковете без никакво обезопасяване – цяло чудо
е, че съм жив. Предполагам, че страхът ми от летенето със самолет се дължи на липсата
на контрол – фактът, че съм в потенциално катастрофална обстановка, без да имам
никаква възможност да повлияя на нейния изход. Мисълта, че съм в метална туба на 10
000 метра над земята, винаги ме притеснява, въпреки че съм прелетял вече 60 пъти над
Атлантическия океан. В същото време мога да вися на пръстите си от покрива на
небостъргач, без да изпитам никакъв страх.

Четох едно твое интервю, в което казваш, че спортът е възможност да надникнеш

в живота и да си отговориш на някои екзистенциални въпроси. Кои са те? Защо
спортът е толкова важен?
Спортът винаги е бил част от живота ми. Аз съм израснал в спортна среда, в семейство
на елитен спортист и учен, а като автор винаги съм се интересувал от метафоричното
богатство на спорта. Той дава много директна възможност да надникнем зад кулисите
не само на едно спортно събитие, но и на всички тези тайнствени неща, които ни
определят като хора. Спортът е идеален претекст – увертюра към човешката симфония.

1043
 Иво Иванов: Не можем да си позволим лукса нашата
душевност да стане жертва на КОВИД-19 (2020)
16 май 2020
https://www.jenatadnes.com/perli-v-koronata/ivo-ivanov-ne-mojem-da-si-pozvolim-luksa-
nashata-dushevnost-da-stane-jertva-na-kovid-19/

Иво Иванов е от редките разказвачи, които дълбаят в душата. Нарича историите,

които разказва, свои спътници, които кани заедно с него да отидат при читателя. И
въпреки че героите му са тези, които творят чудеса, именно начинът, по който той
разкрива съдбите на тези удивителни хора, пръска вълшебство, което оставя следи.
Иво Иванов е писател, спортен журналист, баскетболен треньор, съпруг, баща, човек,
вярващ в доброто, мъж, който не се срамува да плаче… Има и редица други проекти,
в които участва. Води и своя рубрика в „120 минути“ по bTV. Роден и израснал в София,
но от над 20 години живее в Канзас, САЩ. С книгата си „Кривата на щастието”
стана един от най-четените автори в България.

Живеем в безпрецедентна ситуация – пандемия от коронавирус, която спря

света и затвори всички ни. Кое е чувството, което най-силно изпитваш?

В един от своите най-запомнящи се параграфи, Солженицин бе стигнал до извода, че

когато си отделен принудително от останалия свят, каторгата започва да променя
бившата ти самоличност радикално и в най-неочаквана посока. Посока, изпълнена с
логически противоречия. Думите на Солженицин правят равнодушието на читателя
невъзможно и… кънтят в съзнанието ми през последните два месеца: „Благословена да
си, тъмницо! Благословена да си затова, че стана част от живота ми. Защото лежейки
върху гниещия затворнически сламеник, аз проумях, че смисълът на живота не се
състои в материалното благополучие, а в зрелостта на човешката душа.”
Коронавирусът, разбира се, не ни затвори в сталиниските гулази, но посланията на
Солженицин са непреходни, защото смисълът им се протяга далеч отвъд стените на
един конкретен затвор. Кое е чувството, което най-силно изпитвам ли? Няма едно-
единствено доминиращо чувство, а по-скоро амалгама от противоречиви чувства. И те
не са напълно нови. Ние вече сме живяли под карантина, и то далеч по-обездвижваща и
безкомпромисна от сегашната – просто я бяхме позабравили. И ето, че по свой собствен
начин XXI век се опита да ни напомни за XX и за това, че смисълът на живота навярно
се състои в зрелостта на човешката душа.

Физически сме затворници с маски, но те не пазят душата. Къде търсиш

спасение, какво ти дава утеха и кураж?

Трудно ми е да отделя отговора на този въпрос от предишния. Има вируси, които са

в състояние да компрометират духовната имунна система, но КОВИД-19 не е един от
тях. Душите на хората, които познавам, не само че останаха непокътнати в тази

1044
конкретна ситуация, но намериха начин да израснат. Ние сме толкова мимолетни, че
когато съдбата ни подхвърли подобна криза, не можем да си позволим лукса нашата
душевност да стане нейна жертва. Истинският, силен, просветен човек винаги е успявал
да превърне кризата в жертва на душевността.

Пандемията ми даде повод за вдъхновение, защото… аз обичам хората.

Вярвам в тях. Спасение, утеха и кураж… колко хубаво си поставила точно тези три
понятия на едно място. Днес те се сливат. Те са „спасехаж”. Не е нужно да го търсим
извън себе си. Той е вътре в добрия, мислещ, търсещ човек…във всеки светещ прозорец.

Какво най-вече отнема от теб тази социална и физическа изолация? А какво ти

дава?

Човекът е социално животно. Неслучайно за най-жестокото наказание в затворите се

смята изолацията. Ако е достатъчно продължителна, тя неизбежно води до пълна
разруха. Въздух… вода… храна… хора. Човешкото присъствие е жизненоважна
необходимост. Така че както всяко друго мислещо и чувстващо млекопитаещо на този
свят, така и аз.

страдам от липсата на непосредствен контакт с хората.

Пандемията не повлия на работата ми и понеже работя с мултимедии, дори станах

по-натоварен с проекти отвсякога. Но… аз съм свикнал да бъда винаги в движение. Като
изключим няколко контузии, никога не съм изкарвал повече от две седмици, без да
играя баскетбол и футбол с група приятели. Имам мускулна памет, която в момента
негодува и ме кара да се въртя неспокойно на стола точно сега, докато отговарям на
този въпрос. За щастие, живея в стохилядно градче, разположено на огромна територия,
така че тичането не бе забранено. То ме спасява от тотална атрофия.

Като треньор загубих и един сезон, който се очакваше да бъде вълшебен. Седем от
звездите в отбора ми завършват и това бе последният им и много реален шанс да
спечелят титлата на щата. Страдам заедно с тях, тъй като всички инвестирахме години
от живота си, много лишения и емоции, за да създадем точно този хомогенен, обигран
и уверен отбор.

Какво ми даде изолацията?

Предполагам много хора са отговорили на този въпрос така, както ще отговоря и аз.
Изолацията ми даде възможност да си махна крака от газта, да стъпя на съединителя и
да превключа на по-ниска скорост. Най-после… след толкова години на диво
препускане по сто различни шосета. Даде ми възможност да пренаредя мебелировката
вътре в себе си. Да направя място за креслото на съзерцанието. За дивана на
интравертното мислене. За библиотеката на непрочетеното. И дори за няколко лавици с
любими книги, които най-после успях да препрочета.

Има ли урок, който научи – лично за себе си и за света, в който живеем?

1045
 Едно от нещата, в които бях уверен още от самото начало, бе, че пандемията ще
разкрие не толкова мистерията, която витае около вируса, колкото мистерията, която
витае около самите нас. И наистина – научих толкова много за себе си, за хората, за
обществото, за системата, в която функционираме, че ще ми бъде необходима цяла
дисертация, за да го опиша. Може би най-важното свойство на коронавируса е неговата
огледалност! Той ни дава възможност да видим в него собственото си отражение. И да
– лицето в огледалото е набраздено от многобройни бръчки – паяжина от слабости,
ограничения, предразсъдъци и институционни съмнения. Но същото това отражение ни
разкри толкова много красота и човечност, струящи директно от отделния, обикновен
човек.

Може ли битката с коронавируса, начинът, по който се води и последствията от

нея, да разбъркат моралната и ценностна координатна система, да променят
представите ни за добро, лошо, смело, достойно…

Виж, в последните години се разделихме на лагери. Станахме прекалено

поляризирани, теглихме демаркационни линии, въоръжихме се с нетърпимост и се
окопахме в убежденията си. Престрелките вече се водеха по целия свят. От Щатите,
през Турция и чак до Филипините. Болестта бе започнала далеч преди да се появи
вирусът. Той не е злодеят, той е просто безизразно късче РНК на самата граница между
живата и неживата материя. Намеренията му са предсказуеми, ефикасни и примитвни.
Той не се интересува от това кой от коя партия е, какъв цвят шалче носи на стадиона,
какъв герб има на паспорта и колко е богат.
Вирусът е зловещият знак за равенство във формулата на съществуванието.
Битката срещу него е битка със самите нас. Помниш ли какво бе казал Албер Камю в
„Чумата”: „Всеки един от нас носи чумата в себе си, никой на този свят няма имунитет
срещу нея… Вроденото е микробът. Останалото – душевно здраве, честност, морална
чистота, – е резултат на човешката воля, която никога не трябва да изчезва.“
Какво е героизъм? Какво е достойнство? Какво е добрина? Мислим, че знаем техните
точни координати върху диаграмата на човешкото, но… всяка епоха ни кара да ги
преосмислим и разберем, че техните стойности не са неподвижни константни. Ето, че
лекарите, медицинските сестри, продавачките в магазина, шофьорите, работниците в
месокомбинати и складове ни накараха да повярваме, че човек може да бъде герой
просто появявайки се, без дори да се поколебае всеки ден на работа.
Знаеш ли, има един човек на име Денис Рунке. Живее в малка къщичка съвсем
наблизо до моя град. Преди 50 години, когато е бил последен семестър студент, най-
неочаквано е починал баща му. Въпреки че му оставал само месец следване, Денис
изоставил университета и се прибрал у дома, за да поеме фамилната ферма и да се грижи
за майка си. Но това е изнурителен, понякога непосилен труд. Човек свързва двата края
от месец на месец. Така че Денис не е спирал да работи цял живот. Днес е на 72. Жена
му страда от болест, която я е лишила от единия й бял дроб. Преди месец и половина.
Денис изпрати писмо на губернатора на Ню Йорк Андрю Куомо. Писмо!
Такова, каквото пишехме навремето. Върху хартия и на ръка. Ако направиш грешка,
я задраскваш. И после му слагаш марка и го пращаш по нещо, наречено поща. В него
Денис бе написал, че страда заради участта на хилядите заболели в Ню Йорк, но не знае
как да им помогне. Бил чул, че имало дефицит на медицински маски в болниците. Той

1046
обаче имал една, която му останала отпреди години и я пращал заедно с писмото. Ако
можело, губернаторът да я даде на някоя сестра или лекар в Ню Йорк, за да им е от
полза.

Куомо прочете писмото просълзен по телевизията и каза: „Този далечен фермер,

някъде в Канзас, има болна съпруга, една маска и не познава никого в Ню Йорк. Колко
човечно… Ето това са любовта, куражът и щедростта, които правят този свят толкова
красив.”

Понякога героизмът, достойнството и добрината могат да се съдържат в най-

незначителния на пръв поглед жест. И знаеш ли, миналата седмица губернаторката на
моя щат – Лора Кели, и ректорът на тукашния yниверситет връчиха на Денис неговата
диплома за завършено висше образование. Беше минал половин век, откакто съдбата го

1047
бе лишила от нея. Денис се появи във фермерски гащеризон на церемонията и нарече
дипломирането си… карма.

А ще ценим ли повече свободата и свободите си?

Не е имало криза в историята на човечеството, която да не е била използвана за две

неща – корумпирано обогатяване и ограничаване на човешката свобода. Нямаме
никаква причина да се съмняваме, че има опортюнистични сили, които ще се опитат да
направят същото. Пандемията ще бъде експлоатирана – това е неизбежно. Тези, които
винаги са искали да ограничат свободата ни, ще използват дегизацията на бойци срещу
заразата. Човешките права се придобиват изключително трудно, всяко от тях отнема
столетия. Отнема саможертви. Отнема кръв. Но се губят за броени дни. Надявам се
днешната будна генерация, въоръжена с толкова много информация и методи за
комуникация, да не позволи това да се случи.

Ювал Ноа Харари казва: „Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее,

повечето от нас ще са живи – но ще населяваме един различен свят.“ Как си
представяш този различен свят?

Преди два месеца бях на приказен баскетболен мач, на който присъстваха 18 000
човека. Чувствах се в рая. Веднага след това отидох на джаз концерт в малък клуб, в
който се бяхме натъпкали като сардини около 150 човека. Сега, само седмици по-късно,
това ми се струва като някакъв далечен, нереален спомен.

Сякаш беше в някакъв друг свят.

Ще имаме ли пак концерти, мачове, дискотеки, кина, театри, панаири, олимпиади,

фестивали? Да! Разбира се, че ще имаме! Ще имаме отново и пътувания с кораби, и хора
по сватбите, и дори прегръщане на непознати, стига националният ни отбор по футбол
да се върне на световно. Светът ще се възстанови от шока и нормализира. Може би ще
отнеме няколко месеца, година. Но човечеството ще се адаптира, ще бъдат създадени
лекарства, ваксина, и т.н. Следвирусният свят няма да бъде радикално различен. Това
не е първият път – няма да бъде и последен.

Ако има нещо, което се надявам никога да не се възстанови – това е

разрушителното ни отношение към крехкия баланс в природата.

Ние нахлуваме стихийно в нейните последни крепости и наивно смятаме, че тя не

знае как да се отбранява. Има неща в поведението ни като цивилизация, които трябва
да променим. Вирусът не е случайност – той е закономерност. Ако вместо да отнемаме
от баланса в природата, се опитаме да допринасяме към него, сигурно няма да ни се
налага да носим маски.

Ако трябва да нарисуваш, напишеш или изпееш утрешния ден – коя картина,
песен, книга щеше да е?

1048
 Аз имам силен афинитет към Малеровите симфонии и особено към Третата. Тя е без
съмнение шедьовър, но това, което я прави изключително интересна, е фактът, че тя
сякаш е написана далеч в бъдещето и изпратена няколко века назад. Густав Малер е
хуманист, надхвърлил времето и границите на своето опожарено столетие!

Ето какво е написал композиторът Aрнолд Шьонберг веднага след като чул
симфонията за пръв път: „Усетих стремежа към недостижимото. Усетих страданието на
невдъхновените. Видях сблъсъка на доброто и злото.

Видях човека, изтезаван от емоцията на своето желание за вътрешна хармония.

Усетих човешкото същество, неговата драма, неговата истина… най-безмилостната

истина!” Третата симфония е магнум опус, посветен на майката природа в шест
зашеметяващи части, в които сякаш е събрано всяко дихание във всички кътчета на
планетата. A шестата, последна част, те оставя без дъх и някак си ти вдъхва надежда в
човешкото начало. Малер бе казал, че една симфония трябва да е като света – в нея
трябва да има всичко. Но аз понякога си мисля, че самият свят би спечелил, ако се опита
да бъде малко повече като симфония на Малер.

1049
 БОНУС 5.
ВИДЕО МОНОЛОЗИ И ИНТЕРВЮТА ОТ
СЕРИЯТА „ПО ПЪТЯ“ (2016-2020)

1050
 Иво Иванов: История без граници
(за 120 минути – БТВ)
Октомври 2016
https://www.youtube.com/watch?v=mIyvFwYDV_A

Продълцение на статията за Гибсън озаглавена „САМО НАЧАЛОТО“ на Иво Иванов

от 2012

По пътя... с Иво Иванов: Истории от Канзас (2017)

7 Май 2017
https://www.btv.bg/video/shows/120-minuti/videos/po-patja-s-ivo-ivanov-istorii-ot-
kanzas.html

„По пътя“ на Иво Иванов, българският писател в Канзас, който разказва по своя
неповторим начин историите които среща зад Океана.
История за една трагедия, водна пързалка и липсата на закони.

По пътя... с Иво Иванов (2017)

19 Ноември 2017
https://www.btv.bg/video/shows/120-minuti/videos/po-patja-s-ivo-ivanov-4.html

„По пътя“ на Иво Иванов, българският писател в Канзас, който разказва по своя
неповторим начин историите които среща зад Океана. Днес това е една история за
мистика, любов и спорт, който стига до Канзас и назад.

1051
 „По пътя“ с Иво Иванов::
Щастието да бъдеш абсолютно изолиран (2018)

11 Март 2018
https://www.btv.bg/video/shows/120-minuti/videos/po-patja-s-ivo-ivanov-shtastieto-da-
badesh-absoljutno-izoliran.html

Видео интервю с Иво Иванов от серията „По пътя“ за предаването „120 минути“.

„По пътя“ с Иво Иванов

Тайнственото място „Източен вятър“(2018)
11 Ноември 2018
https://www.btv.bg/video/shows/120-minuti/videos/tajnstvenoto-mjasto-iztochen-
vjatar.html

Видео интервю с Иво Иванов от серията „По пътя“ за предаването „120 минути“.

„По пътя“ с Иво Иванов: Чудовището от Уичита, Канзас

19 Май 2019
https://www.btv.bg/video/shows/120-minuti/videos/po-patja-s-ivo-ivanov-chudovishteto-
ot-uichita-kanzas.html

И едно от най-зловещите места в Северна Америка.

Иво Иванов: „В Уичита – най-обикновен град в Средния Запад в САЩ с население

600 000 души, малка постройка се превръща в едно от най-зловещите места в Северна
Америка.

На 15 януари 1974 година в тази къща, без никакъв мотив, бяха убити по особено
жесток начин всичките четири члена на семейство Отера, включително две малки
деца. Те станаха първите жертви на сериен убиец.

През следващите 30 години, същият убиец продължи да тероризира тази общност,

трупайки жертва след жертва и всявайки ужас и паника в целия град. Убийството на
семейство Отера се оказа само увертюра към далеч по-ужасяващ спектакъл, в който
една от главните роли е изненадващо поверена на местните медии“.

1052
 Коби Брайънт по пътя към Рая (2020)
2 Февруари 2020
https://www.btv.bg/video/shows/120-minuti/videos/kobi-brajant-po-patja-kam-raja.html

Журналистът Иво Иванов с откровени думи за загиналия баскетболист.

„По пътя“ с Иво Иванов: Човечност по време на

пандемия (2020)
29 Март 2020 г.
https://www.btv.bg/video/shows/120-minuti/videos/po-patja-s-ivo-ivanov-chovechnost-po-
vreme-na-pandemija.html

„По разбираеми причини в последните седмици всички имаме далеч повече време за
четене. Преди няколко дена най-после стигнах до книга, която бях купил преди цели
шест години в малка антикварна книжарница. След това, кой знае защо, я бях забравил
да събира прах на лавицата. Книгата се казва „Невидимата стена“.

Когато всичко свърши, не трябва да забравяме големите и малките герои на

кризата“, казва Иво Иванов. Вижте рубриката „По пътя“ с Иво Иванов във видеото.

1053
 По пътя... с Иво Иванов: Силата на доброто в тежки
времена (2020)
17 Май 2020 г.
https://btvnovinite.bg/predavania/120-minuti/po-patja-s-ivo-ivanov-silata-na-dobroto-v-
tezhki-vremena.html

Дори в тази безпрецедентна ситуация може да открием доброто в нас и

положителните новини, смята Иванов

Днес целият свят се опитва да направи първата крачка към завръщане под някаква
форма на нормален живот.
Обръщайки поглед назад можем да открием много болка и отчаяние. Но истината е,
че добрите новини са повече от лошите, трябва само да се огледаме, да надникнем по
обичайния новинарски цикъл, за да открием поводи за светлина и вяра в човешкото
начало.
Хората са като героите в екзистенциалния шедьовър „Криле на желанието“ –
филмът на Вим Вендерс, който разказва за два ангела – Касиел и Дамиел,
наблюдаващи хората. Касиел е привлечен от болката и страданието, а Дамиел търси
надеждата и светлината, дори в мрака.
Тези два ангела живеят във всеки от нас, смята Иво Иванов, а ние се нуждаем и от
двамата. Дамиел ще ни помогне да открием доброто в тази ситуация, но има сили,
които искат да я използват за свои цели и Касиел ще ни помогне това да не се повтори.

Целият монолог на Иво Иванов гледайте във видеото.“

1054
 Натиск И Време
(Коледното послание на Иво Иванов, 2020)
22 Декември, 2020
https://www.youtube.com/watch?v=T8pxVrH7uhc

Много ми се искаше да ви разкажа историята на Мая Моор точно сега.

Избрах да е във видео, а не в текст.
Отива си една година, която се стовари като юмрук върху цялото човечество.
Изгубихме толкова много.
Пандемия. Карантина. Изолация. Поляризация. Дезинформация. Протести. Палки.
Сълзотворен газ. Погроми. Болести. Урагани. Смърт.
Отиваха си един след друг наши близки, приятели, колеги, идоли...
2020 използва своите дни като 366 куршума. Прицелваше се право в сърцето.
Но... нека никога не забравяме и надеждата. Проявите на добрина, съпричастие и
човещина, появили се дори там, където най-малко сме ги очаквали. Проблясъкът на
светлина става скъпоценен, когато ни обгърне мрак.
Затова исках да ви разкажа за Мая... На Коледа.
Ето, слагам историята и под елхата... За да се опитаме да поизбършем сълзите и да
поемем по нов път, ...надявам се, с надежда и усмивка.
Вижте видео-историята на Мая Моор на този Youtube линк!

Весела Коледа, приятели, и Честита Нова година!

1055
 БОНУС 6.
ДОПЪЛНИТЕЛНО СТАТИИ,
ПРЕВЕДЕНИ НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК

Index of English translated articles of Ivo Ivanov:

 The eleventh person.

 And so on, and so on, and so on.
 Destiny named Jacklin
 Excuse me, I think you dropped something
 Something's Missing.
 The most interesting in this case.
 Two Wolves

1056
 The Eleventh Person
(Published on 04.09.2010 in the Bulgarian newspaper „Telegraph“)

Jean-Ive Labazze will die in a few seconds. His body will be smashed under huge formless
chunks of concrete and his remains, shattered in pieces, won’t be found until after several days.
The clock shows 16:53. The date is 12.01.2010. Jean has just entered the building of the
National Football Federation and has absolutely no idea, that he’s just a few moments away
from an instant terrible destiny. The three-storey federation building will literally be
obliterated, shaken by a massive earthquake that will swallow it into a raging mill of concrete,
bricks, iron and glass. That day will also die 250 000 of his fellow countrymen – victims of
one of the biggest natural disasters in the human history.
At this same very moment a rays-emitting, smiling and shining like the sun 16-year-old girl
named Brianna Haberlin began its regular training session a thousand kilometers away in the
worry-free Southern Florida. She has never seen and will never see Jean-Ive Labazze, but that
doesn’t mean that their destiny lines won’t cross in a particular, sad-beautiful way, and will
write down this story, and to make us believe in the existence of the mysterious and sometimes
lonely eleventh man.
The 15-year-old Haiti’s best goal keeper Alexandra Cody will miraculously survive just
several kilometers away from Jean-Ive, but what she’ll go through in the matter of the several
seconds will leave deep open wounds in her fragile psychic and most probably will torture her
till the end of her days. The Earth beneath her feet will suddenly and unexpectedly begin to
shiver with a bass underground stutter and straight afterwards will dance like alive in raging
chaotic convulsions. Alexandra is trained to keep her balance and never to loose presence of
mind, to count on her cat’s reflexes and intuition. But Richter’s 7th scale can come too much
for anybody. It would seem that everything beneath her toes will dissolve in such a way that
even her strong feet won’t manage, she’ll lose her balance and will fall helpless on the ground.
Equal quantities of fear, horror and panic will rush into her soul and will paralise her muscles.
At this day Alexandra and all her teammates from the national formation of Haiti will
survive, but they will lose parents, relatives, friends, all their limited property and the man they
love as their very own father – Jean-Ive Labazze. They say about him that he has been the best
coach Haiti has ever had and one of the few reasons for optimism in this torn by poverty and
unhappiness country. Labazze was a philosopher, a dreamer and a wonderful teacher, who
believed that his main aim is not to win matches, but to form personalities. Maybe that’s why
his team girls were so close with him. Haiti is a country madly in love with football, but the
severe lack of funds and the poor infrastructure has limited this sport’s development to a
standstill. The team hasn’t been to the world’s finals for more than 40 years now, and its
biggest success was achieved exactly by Labazze, under whose leadership this country’s girls
formation managed to qualify for the World Cup for girls under 17 years of age in South Korea
in 2007. The ordinary people of the country, hungry for whatever success possible, looked
every second of the girls’ games, holding their breath, and after their proud representation in
the forum, welcomed them as heroes.
After the death of Labazze not only the teammates, but all of Haiti’s football were left like
orphans, and the future of this sport looked like it’s ruined. The Federation was turned to dust
together with all archives, funds and several thousand just bought soccer balls. Thirty men
were buried under the building – all the leaders of the Federation. The country was totally
1057
smashed and turned into a post-apocalyptic nightmare. One of the biggest problems was that
the people of Haiti had built thir homes like bunkers, protecting them from hurricanes, and not
earthquakes. The wind is the biggest enemy here, so everything is massive heavy building –
bricks, stones and concrete. You’ve no doubt seen the horrific pictures on CNN: the hundreds
of thousands of victims, the blooded streets and the pointing in every direction iron bars,
tearing with their vulture clows the concrete epidermis of the scar faced buildings. Port-o-
Prence became a tomb – the old granny with the (instrument that the villagers once upon a
time cut the grass) (the Death) was all over the place, crimes and the illnesses were not late to
show their dirty toothed mouth, and the air was soaked with the smell of decomposing corpses.
Millions were left without homes and lived in tents straight under the sky.
Alexandra was one of them. The girl existed in a state of half-consciousness, sleeping in a
dirty tent and feeding on a small piece of bread a day. Actually all of her teammates were in
the absolutely same situation. In the matter of several seconds they lost everything they owned,
and even what they still haven’t received – their future. The team, of course, was dismissed,
and their playground was turned to a homeless camp.
And then there was the miracle! After a two-month agony hunger and painful walking on the
knife’s edge of existence, one by one all the girls were gathered together and sent to the
qualification for the World Cup in Costa Rica. And so, against all logic and expectations, 56
days after the earthquake 11 tortured by life tired girls stood against the mighty team of the
USA. After darkness, death and devastation, Haiti was looking at them again and the nation
hold its breath again, having the blind hope for just about any, even small, inspiration. There
was no other thing at this moment that the girls wanted more – just to play with dignity and to
be the reason for at least one smile of their countrymen.
Let me take directly to the 88th minute of this match. The best offensive player of the States
Lindsey Horen is at the white spot. At the goal line our old acquaintance Alexandra Cody is
springing uncalmly on her jumpy and flexible, but tired legs and tries to see through the mind
of her opponent in order to guess the side of the penalty kick. She wants so much to save this
kick, to do something good for her team, for her city, for Jean-Ive, whose departed soul she
loves so much. „I’ll jump left as only I can!” – thinks Alexandra, obviously reading something
in the American’s eyes. Horen speeds up and puts all the inertia of her 180 cm. body into the
kick. The girl jumps as a cat, covering totally the left hand corner of the goal... But this is not
a fairytale. Lindsey shoots powerfully and sharply to the right and scores a clear goal.
The Americans continue to attack like wasps and in the additional time they manage to score
one more goal, making the final result 9:0! Yes – nine to zero! I want to tell the following
thing to the American coach Kazbek Tamby: „What are you doing, man?! Don’t you have
heart in your chest and brain in your head? What do you want to prove? What are you trying
to compensate? Was it necessary to smash and humiliate a group of children that just lost their
parents, relatives, homes and the man that formed them as individuals? Can’t you see that these
girls are playing with juiceless bodies and scared souls? They haven’t practiced. They haven’t
eaten and slept like normal people for weeks and their feet are moving only thanks to
superhuman will. Even their presence here is a heroic deed and there is a way to preserve at
least a small part of their dignity without abusing them. Is it necessary for instance to send
your best offensive player, that scored 4 goals in this match, to do the penalty? Or to throw
your whole team into attack in the 92nd minute? Mr. Tamby, after 4:0 there’s no competition
no more – there’s beating your complexes out, ill ambitions and unknown desire to humiliate
the opponent, coming from the poorest nation in the Western hemisphere. If you think you’ve
won, you’re deeply mistaken. In all this situation YOU ARE THE BIGGEST LOOSER!”

1058
 One of the things that I can’t even describe is the level of football that is played by girls and
women here in the States. The mass participation, the phenomenal infrastructure – everything
is unmatched in the whole world. The Americans are so good that the biggest problem of the
coaches here is how to choose a handful of football players among thousands that deserve to
be national representatives. No matter how much they wanted, no matter how much they
struggled to win every palm of grass, the girls from the small, dissolving island country did
not stand any chance against the firm, ideally organised and very expensive football institution.
After the match the Haitian girls left with their heads down, but Alexandra couldn’t move
away from her goal. Although she saved so many of the dangerous attacks and used all the
energy of her cells, the girl felt personal guilt for the humiliation of her homeland. She was
shattered and for the second time in two months the Earth beneath her legs kind of opened in
horrible spasms and the girl that was trained not to lose presence of mind and her balance, just
crushed helpless on the ground. Her body shivered in unstoppable cry and the little goal keeper
knew that she was crying not only because of the match and herself, but also because of all her
suffering countrymen, orphaned children, Jean-Ive, and lost future. At this moment the
tectonic plates of her soul finally collided and the magnitude of this terrible heartquake
couldn’t be grasped even by the Richter’s scale.
But at exactly this downting moment something strange, rare and very beautiful happened.
Brianna Haberlin – the rays-emitting, smiling and shining like the sun goal keeper of the
Americans felt deep in herself these tremors even before the game had begun, and happened
to be exactly the person to assess the meaning of this situation. Today, after I know her better,
I believe that if the Haitians kicked at least one dangerous ball towards her goal, it would
somehow find its way into the net. Brianna was furthest away from her devastated opponent,
but she walked the hundred meters to her goal and hugged the crying girl with no hesitation,
never letting her fall on the ground again. Her other teammates saw what happened and, to
their honour, followed her. The group hug lasted more than two minutes and when they finally
separated, Brianna’s face herself was full of tears.
I was looking amazed at this touchy scene together with the man I respect most on this world,
and at the end he told me: „You know, in my opinion there is some almost statistical logic in
what just happened. Out of eleven players on the field only one person felt the things with her
heart and lead the others. Maybe these are the laws in life, unfortunately: more or less probably
one of every eleven people has the sensitivity to and the soul to do something that good!”. One
eleventh! Is this really the approximate algebra of being good? It’s possible. If it is so, it is at
least good that every one of us knows somebody eleventh. Like Mother Theresa... Mandella...
Jean-Ive Labazze... Brianna Haberlin...
This girl didn’t stop here. Straight after the tournament Bri, as everyone calls her, went alone
in the State Department and registered a foundation called „Many hearts – one goal”. The idea
was to fundraise enough money to bring all of Haiti’s team to to a tournament in Orlando and
to give them a chance this way to get away, at least for a while, from the nightmare in their
country, to go to Disneyland and mostly to erase that feeling from the qualifications and to
keep playing their favourite sport for at least a while in normal conditions. Bri is so persistent,
her enthusiasm is so viral that she even managed to convince thousands of people to donate
small sums and practically raised the whole sum on her own.
Alexandra and her teammates spent two unforgettable weeks in Florida and, at least for a
while, the smiles returned to their faces. I contacted the extraordinarily modest Bri just to tell
her what exactly do I think about her deed, about her big heart and about the parents that have
raised such a wonderful kid. It is not an everyday case to stumble upon a very young girl, that

1059
understands the world she lives in, and life itself, better than her trainer that has lived on this
soil for 49 years. I asked her to tell you something and she wished to tell you this: „I want to
thank everybody that sees the things in life like me, and I want to ask you to give hope and
strength to those who don't have them every time you get the opportunity to, and to do it
without hesitation!“.
Compassion. We don't need it to survive. You won't find it in the biology textbook. It won't
help you win a competition or make a lot of money. But in a weird way we just need it to feel
human. Compassion doesn't have shape or weight. It doesn't come from anywhere, but if we
let it, it can take us everywhere. „Compassion is unexplainable, purely human characteristic,
that helped us to evolve into one-of-a-kind species in nature.“ Said it noone other than Darwin
himself.
The match between the USA and Haiti is in the past, but it left a trace in the hearts of many
people. Thanks to this story if some day I happen to be in the same situation, I will never look
at it as a coincidence, but as a golden opportunity for me to use the wisdom of a 16-year-old
girl.
Ten people began to read this article and for one reason or another didn't finish it. But you?...
You, my friend, you're still here. That is why I sincerely hope, my unknown reader, that you
also see the things this way and if some day the destiny opens the door of similar event for
you, and places you in the shoes of the young Bri, to take the opportunity without a thought of
being rewarded and in that precious moment to turn from a football player, businessman,
president, or whomever – into something a lot more important – a human being. The eleventh
human being...

1060
 And So On, And So On, And So On ...
(Published on 12.09.2007 in the Bulgarian newspaper „7 days sport“)

Everything began about ten years ago in a half dark basketball hall in Boston, in which day
and night, every available minute, without regret and tiredness a boy called Sean Cronk trained
all alone with the hope that some day the coach of the local high school team will notice him
and will give him a chance, no matter the fact that to everyone it was more than clear that the
boy will never smell the field, which is destined for tall, athletic and fast players, that the
motherland of basketball – Boston – has in abundance, and who often looked at Sean with a
sarcastic grin, without even noticing that little by little, thanks to his unhuman persistence and
love towards the game, the little and unnoticeable youngster perfected his shooting to such an
extend that left with no defence he just couldn’t miss although his highly strange style – he
just scored and scored and scored in the ring, which, if we look professionally at things, is
really a matter of repetition, training and muscle memory, coined in tens of thousands of
shootings, which little by little create the ideal perception of space, trajectory, distance to the
ring, pressure on the ball and angle of launching, and these are all things that gradually became
an instinct for Sean Cronk – the boy that lived alone with his mother – a person with
disabilities – who claim that if he could, her son would move his bed into the hall to shoot
nonstop and to maintain his dream of playing one day in the respected team of „Everett” high
school who has always been among the best in Massachusets, where basketball is religion, the
school games are broadcasted on TV, and for slow and fragile players like Sean there’s no
place even at the playground behind the school, so the young Cronk continued to shoot day by
day alone in the half dark hall in his district, long after everyone else went home and the hall
looked empty and never realising that somewhere from the mysterious dawn of the last seats
he has been watched by the „Everett”’s coach John Debiasso, whose ears were reached by the
rumors of the short 17-year old teenager with a killing shooting skills and a big dream, and
being lead by his curiosity saw personally that the rumours are not exaggerated, and kind of
like at the movies invited Sean to tain with the team and to lead the statistics during the games,
which was un undisputable honour for the boy, so he of course accepted with joy, not believing
that will ever play in a real match, but proud that he’ll have the opportunity to wear the uniform
of this team and be a part of its tradition that this year was under way to become even richer,
as „Everett” reached the desired final for Boston’s cup, which happens once in 10 years, so
everyone were enthusiastic no matter the obstacle to the cup itself – the strong team of
„Peabody”, and the things were more difficult than at seemed at first because the match was
played on an enemy terrain and that hall of course was full to the ceiling, the TV cameras were
like three-legged huge black insects around the field and the pressure was heavy in the air,
because,as we already mentioned, Boston isn’t an ordinary city and its citizens are breathing
basketball and sometimes watch at it more seriously than life itself, and are ready to give
anything in the name of their favourite teams, which in this case are „Everett” and „Peabody” –
two teams with almost equal capabilities, the result of the collision between which can be
decided by the littlest thing like one or two penalty shoots for instance, and there we are – for
real – when during the last 20 seconds, after an unbelievably balanced game constantly on the
edge, the final result is still under question, when one of ”Everett”’s players is taken on the
ground so cruelly that he has to be taken out of the field and cannot play the two penalty shoots,
which in basketball means that the coach should point the person who will substitute the
1061
injured player and will perform the penalties, and as you may already feel, to everyone’s
dismay, the wise coach Debiasso shouts exactly to our little hero Sean Cronk to take off the
coat, to shoot the two penalties, and to finish the game, which, as a fact by itself shouldn’t be
surprising, but when Sean stands up and walks to the side line, the whole stadium swallows
their tongue, silent and wondering has this coach lost his mind and mocking them and their
favourite sport, because instead of running, the basketball player is hardly walking, swaying
his body and lagging his left foot on the parquet after himself, and his arms are somehow
strangely folded on his chest, because the sorrow truth is that the fragile short and thin Sean is
born with the children’s cerebral paralysis and was never able to run, jump or smash (jam) into
the ring, but this, you see, has never ment to him that he won’t play, so here in this
extraordinary moment, surrounded by the opponent’s supporters, the TV cameras and the
heavy pressure, Sean stood on the penalty line with a ball in his hands and the unbelieving
crowd doesn’t even want to think that exactly he’ll be deciding the match, but when you’ve
shot tens of thousands of times everything is automated, the muscles are moving by memory,
the ring is a ring, the trajectory is just a trajectory, the push is a push, the shooting angle is a
shooting angle, and the boy that carried on his back the number of his idol Larry Beard scored
undisturbed the first shot, and then his sharp hand sent the second one right through the net
and the match is over, Sean is hugged by everyone – by his teammates, by the cheerleaders,
by the mascots, the journalists and even the operators, and meanwhile in the chaos the coach
is trying to explain to te cameras that he hasn’t put Sean on the penalty line out of compassion –
he put him there because he was the best and most reliable scorer in his team, and the public
realised that they’ve witnessed something extraordinary, something more different and more
valuable than an ordinary match, and probably that’s the reason why the formerly enemy until
a few moments ago seats erupt in applauses and many otherwise serious adults and elderly
people cannot hold back their tears on the way out of the hall and they know that they’ll take
with them this moment and will carry it forever in their hearts, and probably, although they
are children of Boston, the basketball will never again be bigger than life itself, and when the
hall goes empty and the lights are turned off, this same moment will continue to live forever
and will never be forgotten even when one day the hall goes old and is torn down to the ground,
because everyone who has had the chance to watch this match will realise its meaning and will
tell it to somebody else and he – to another one, and so it will reach the journalist Rick Riley,
who will tell it to me and I will tell that whole story to you in a single sentence, and you, I
hope, will say it to someone else and praise the Lord thanks to it we will all be a little more
good, a little more tolerant, a little more humane and when life throws at you its challenges,
let’s recall the little fragile and crippled by this horrible decease Sean Cronk, whose saga
continues and will never end, because if there’s something that his story has thought us, it is
that the destiny never slams the door fully and there’s always a room for one more new ending,
one more beautiful dream and one more impossible victory, and while there are people on this
Earth, let there exist somebody somewhere, who even greatly exhausted, in a dark hall or
whereever, swims against the current, overpowers unhappiness with the strength of his will,
pushes himself into windmills and goes on further ahead, so that he can find, just like any other
person, to find his own victories and disappointments, tears and smiles, lies and truths, joys
and sorrows, present and future, and so on, and so on, and so on...

1062
 Destiny Named Jacklin
Published 22.08.2009

We will never know when exactly, but at a certain moment 10-15 years ago a man whose
name we will never know has hung a very interesting picture on a very specific wall in New
York. This strange photoposter, placed in a humble frame, is the reason for today’s article.

But let me first return 110 years back and tell you about the unexpected death of Charles
Francis Coglan. He was born and raised in a small fishermen’s village on the Canadian Prince
Edward Island, and Charles loved the raw northern beauty of his region and even joyfully
welcomed the harsh snowstorms, coming angrily directly from the Arctic circle. In 1899,
however, Coglan found himself on work in Galveston, Texas, on the very shore of the Mexican
Gulf, among palms, drenching moisture and subtropical climate. Unfortunately, the
Canadian’s heart decided to stop forever exactly there, in the distant American South, a
whooping 5000 km. away from his favourite fishermen’s village, where all the people he knew
and loved, lived. Charles was buried in a massive coffin and placed in a small granite
mausoleum in a Texas cemetery.

I instinctively recalled Coglan’s story, although even I am not completely sure that I can
understand the connection between his death and the wonderfully beautiful and full of life girl
that I want to tell you about. Her name is Jacklin Murphy and although she looks smiling and
happy at the moment as any other child, several years ago the situation has been devastating.
A parent should never hear his child’s name and the expression „bad brain tumor” in the same
sentence. But that’s exactly what happened to poor Dennis Murphy in March 2004. „They
gave her only 30% chance of survival – recalls the father with soaked eyes – I didn’t know
what to tell her. How to comfort her, when I was devastated myself?” A risky 6 hour brain
surgery operation removes the tumor, but this is just the beginning. The cancer is so massive
and with such an enormous potential of metastasis, that a series of ray and chemo therapies
are needed. The fragile 9 year old body of the girl is literally ruined. Her pancreas is almost
destroyed, her life hangs on a thread. Her once upon a time thick and beautiful hair falls down
completely, which is emotionally devastating for any girl. „In order to lift her spirit a bit, I
made her cut also my hair with a hairclipper – recalls her devoted father – but even that didn’t
help much.”
„Every day we were at the children’s cancer centre on the 9th floor of Manhattan’s Sloan
Catering Hospital – says Dennis with a whiff and his eyes get wet again, recalling of the
numerous shattered by this decease children. „Aaah, the 9th floor... The 9th floor is the saddest
place in the world.”
Once the girl notices a big colorful picture, hanging in the long hospital’s corridor, on her
way to the chemo-therapy room. On the front is a 20 year old lacross sportsgirl, who has
jumped in the arms of her teammate happily. The girl has obviously ben photographed only a
moment after scoring a goal. Her face is enlightened by a triumphant scream of happy
euphoria, and every cell in her body seems to burst of energy. The jump to her teammate has
spread and ruined her strict ponytail into an extravagant brown fountain of hair. There is just
so much life and good mood in the picture, that a man gets the feeling that the girl will jump
off the frame and will run happily screaming in the sad quietness of the hospital’s corridor.
1063
Dennis sees that his daughter always looks at the picture, dreaming...
„Every God’s day for months we passed by this photo and every God’s day I told Jacklin
that someday she’ll be so stong and happy. Someday she’ll play like them”. Then Dennis
decides to do something for his daughter and contacts a friend that has a relative that happens
to know a lacross coach, a lady, in the Northwestern University near Chicago. The trainer’s
name is Kelly Hiller and she turns to be a real guardian angel, and led by her good will and
enthusiasm, the Northwestern team literally adopts emotionally the ill kid. They sent her
immediately a parcel with small gifts, pictures and autographs of the players. Although she is
more than 1000 km. away, Kelly finds a way to introduce her whole team with the girl. Each
and every team player becomes something like her bigger sister. The coach understands very
well how important it is to a child in such a situation to not feel alone and abandoned and urges
her team players to send the girl text messages, e-mails, post cards and letters.
„It is hard to describe what an effect these girls’ friendship had on me – recalls Jacklin – they
inbreathed me strength and it seems that the pain somehow faded away.” Kelly Hiller even
gives two „emergency” telephone numbers to the father, to which he can call at any given time
and to ask a team member to contact his daughter if she doesn’t feel well. „They usually sent
simple texts like: „Be brave! We think and pray for you!” Or just: „What would you say about
last night’s Music Idol?”...
Little by little Jacklin begins to heal, and the remnants of the tumor begin to melt and vanish.
But something else begins to happen to the team with a surprising persistence in the other
direction: the Northwestern begins to win.... All the time... Lacross is an extremely popular
game in America. The competition on an university level is huge in that league and includes
thousands of female players in 88 teams in first division. A former Olympic sport, lacross is a
complicated mix of grass hockey, basketball and football. But historically, this ancient sport
is always dominated by East Coast teams. Northwestern had never won nothing, until it
adopted its new talisman – the fragile cancer-ill Jacklin.
The team reached even the final against Virginia with 21 victories and 0 loses! Although
everything their renowned and rich in traditions enemy was considered an absolute favourite
to win the game. But, in a complete contradiction to doctors’ advices, the girl’s parents took
her in Meriland to watch the final. At half-time break Northwestern is falling with 8:7 and
Jacklin was invited for an interview in the commentator’s media and press centre. On the
question what would the final result be, the girl replies with no hesitation at all: „10:13 for
Northwestern!” A little later the team indeed astonishes the sporting specialists, taking their
first cup in history. The final result? 10:13, of course!

Drunk with happiness, the players found the girl in the guests’ seats, took her and carried her
on their shoulders around the field. And Kelly Hiller is declared „Coach of the year”!
But that’s not all. Northwestern becomes champion again next year... and next year... and the
year after that... and then again!... As a matter of fact, after they met Jacklin, Northwestern
haven’t lost a championship and turned to be biggest lacross dynasty! This spring the team
won its fifth cup in a row and on this stage Jacklin is just not allowed to not attend a final. The
girl is also in a surprisingly good health condition. The cancer is in a remission, and Jacklin
looks as lively and energetic as any other 14 year old girl. She even plays lacross in her high
school and hopes one day to play for Northwestern.
Inspired by the situation, Dennis Murphy decided to find teams „adopters” to other ill
children and founded the „Friends of Jacklin” foundation. Until now the organisation has
found teams for 100 brain cancer ill children. And not only lacross, but also football,

1064
volleyball, baseball etc. It is incredible that here, in the States, there are now more than 300
teams that filed a request and are n the waiting lists for sporting „adopters”. It is not completely
clear why, but this decease is among the biggest children killers (and youngsters up to the age
of 20), and „Friends of Jacklin” is one of the very few lights in the tunnel in their darkest hours.
„This is not a happy story – says Dennis – a lot of the children that we found teams for, are
not among us any more, but we want to concentrate on today and make the suffering of these
innocent souls a little more bearable.”
You know, closing the ending of this article, I realise that if I turn back I’ll probably find that
the most incredible sentence in it is „Dennis... contacts a friend that has a relative that happens
to know a lacross coach, a lady, in the Northwestern University near Chicago.” Why that exact
sentence? Because of the framed picture. Recently Jacklin had to go to a regular hospital exam
and looked for a long time at the picture, this time with even partially scared look.
– Dad, you won’t believe it, but I think this girl on the photo is Kelly Hiller at a younger
age!
– Are you kidding me? – exclaimed Dennis.
But Jacklin was right. Among all the thousands of lacross players, exactly their coach’s
image looked at them from the wall with a triumphant scream – a photo, made 17 years earlier.

„Ivo, look what – said to me Dennis several days ago – I’ve always believed that this whole
story is laid down by destiny. I don’t know why it had to happen exactly to me and Jacklin,
but I know that it was necessary, because we are part of some bigger, more important plan,
larger than an individual’s life kind of plan. I want to have „Friends of Jacklin” not only here,
but everywhere where there are ill children. I hope they hear our story also in Bulgaria.”

I hear you, Dennis, but it is more important to be heard by Levski and CSKA (biggest football
teams in Bulgaria), and all the other clubs. Nothing that much is needed. It doesn’t need much
money, nor a lot of efforts. Just a little humanity and even littler time. The sportsmen are heroes
in the eyes of these children. The cups and wins will bring you salaries and short lived glory,
but if you handshake a child, fallen in life, without PR, quietly, you will win a piece of priceless
nobility forever, and maybe even the smile of destiny.

Some mysterious, dark process makes the cells to divide uncontrollably in the brain of an
innocent child, to kill it from the inside, and to ask ourselves is there a drop of justice on this
world. Some man makes a photo 17 years ago at a sports event. Some other man puts that
photo in a wooden frame and hangs it in the saddest place on Earth. Some strange chain of
events makes the photo come alive and to give strength to a girl in pain. Somehow a team that
has never won, cannot lose. Some untraceable enlightenment process makes the cells to stop
multiplying. Somehow all that gives chance to a 100 children to receive a little happiness in
their darkest hour. In some weird way all this story arrives at the other end of the world – in
Bulgaria, and somehow it seems to me that this is just the beginning... As Dennis says, it
probably is part of something bigger.

On the planet there are billion other smaller planets. Every destiny is named with its own
different name. Every human being owns his own microworld and all of us float, thrown by
the circumstances, in random directions, or it seems so. Sometimes though our orbits cross in
a beautiful and mysterious way and make us believe that maybe in the chaos there’s order, and
in the order there’s chaos.

1065
 In 1900 a horrific hurricane overwhelmed the city of Galveston and destroyed half of all the
houses. The granite little mausoleum of Charles Frances Coglan was destroyed, and his
coffin – swallowed by the ocean. Eight years later the stunned fishermen found the coffin with
his remains, on the shores of Prince Edward Island, only 2 steps away from his birthplace.
Today he is buried in a picturesque cemetery next to the same church he was baptised in as a
child.

So my point here is that no matter what type of difficulty you’re going through, there’s
always a reason for optimism and hope that everything happens for a reason and could end up
a lot better than it started. Someday in the future all dots will be connected and life will make
more sense. The only thing we can do is to try to be careful which exact dots will be connected.

Sometimes destiny becomes our friend. Whether out of boredom, or because it just wants to
play – it doesn’t matter The important thing is to reach our hand and to accept its friendship
when we’ve got the chance to do something good. Especially if that destiny’s name is Jacklin.

1066
 Excuse Мe, I Тhink Уou’ve Dropped Something!
(Published on 25.12.2006 in the Bulgarian newspaper „7 days sport“)

Freezing in his ice cold junky car, Santa Claus was holding with a shivering hand the cold
handle of a 22-caliber gun. The moments of desperation give birth to desperate decisions, and
in this downting December evening the only counterpart, coworker and adviser of Santa Claus
was exactly the desperation. Let down by his luck, absolutely broke and kicked by destiny, he
was only 2 minutes away from the biggest mistake in hs life. 20 meters away was the lighted
window of a small shop and Santa Claus intended to use the gun to rob it. At home he was
awaited by his hungry wife and child and he had no strength to look them in the eyes and to
tell them that he is again out of work with no money and he won’t be able to neither pay the
rent, nor put food on the table at Christmas. At that time he wasn’t still Santa Claus but a 27-
year old youngster whose life was a permanent chain of bitter failures and undeserved
disappointments. Little by little the proper mind creeped into the cold cabin of the coughing
with last gasoline evaporations car, and a moment before Santa Claus actually went into the
shop, he put an end to his wreckless plan. „At that time I thought I was a total looser – he
recalls nowadays – a guy that is not in the capacity to save his own family. The only reason I
didn’t point the gun at my own head was the thought of my wife and family.” Thirty years
have passed since this December evening. A lot of water have flown in the rivers since then, a
lot of things have changed. The world is already a totally different place, and that desperate
youngster is already a grown up man, who can afford to look back without being afraid – with
a smile and pride. Because he is the man who already for quarter of a century is loved and
adored by all the people throughout America, without them actually knowing his name at all!
Today, at Christmas, is the day when that door towards his past was finally opened for us,
and we were given the chance to tell his amazing story.
I love repeating that some stories do not need me as a writer at all: they are so strong, unique
and impacting that they somehow manage to tell themselves, to self explain on their own to
the public... They don’t need cake icing, metaphors or humour, they don’t even need a story-
teller. Such is also the story of the man who all of America calls the Mysterious Santa Claus.
Every December this person walks around the poor neighbourhoods, the cheap shops, the
ghettos, the railroad stations and bus stops in search of people with old clothing, broken cars
or just with sadness in his eyes. „I’m sorry, I think you dropped something!” is his favourite
phrase, with which he presumably picks something from the ground and puts a 100-dollar bills
in the hands of the amazed lucky people. Then before they had the chance to react, he
disappears like a mist. For 26 years this extravagant good deeds doer is a real enigma and
drives crazy the always curious America.
Who is this man? Why is he hiding?
Why does he give away his money, no gratitude asked? Thousands are the people touched
by his weird compassion and charity. It is happens often for the radios to receive calls from
crying people that want to thank this man so much. One of his favourite places of action are
the pawnshops. He waits for the poor parents to come and to give away their old TV or an old
inherited golden ring and to buy presents to their kids with that small amount of money. It is
a famous case when he took an old $20 microwave from the hands of a lady and „bought” it
for $800. Then he took the microwave and run to the back seat of her car, placed it back there
and disappeared. The woman called the medias and told everything crying out loud, full of
1067
happiness. And this is only one of the hundreds such gestures.
At the beginning the stories of the Mysterious Santa Claus were told only on the streets of
Kansas City, but in recent years the actions of the charitable man were registered also in other
big cities. And no matter the burning curiosity of the medias and the photographers’ ambushes
he constantly managed to keep his identity hidden.

11 years ago Opra Winfrey officially invited him to her popular talk show. He allowed to get
interviewed, but he appeared absolutely unrecognizable, because he came dressed as ... Santa
Claus. Several days ago though a sad situation made him unveil his true self and to tell how
exactly he became Santa Claus giving smiles to the fallen and need from a desperate young
man with a gun in his hand. Finally his face was seen on the first newspapers’ pages by all
America and his name was known by everyone.

Many years ago that good Santa Claus was the child named Larry Stewart, who grew up in
absolute poverty in the dusty and moist state of Mississippi. He was raised by his grandmother
and grandfather who made ends meet with only a few dollars a week. They were so poor that
they didn’t have running tap water and put a dozen buckets around the house to collect the
raindrops falling from the roof when it rains.
Little Larry often went to school bare footed, and he spent all Christmases without any
presents. When the other children were praising themselves with what they got, he just sat sad
under his desk. The youngster’s chance in life turned out to be sport. It turned out he had a
talent to play basketball, football and athletics. Thanks to his accomplishments Larry managed
to get a sports grant in university, but when he decided to dive head first in real life and try to
swim across the swamp of poverty, he realised that he always had like a curse above his head.
Whatever he began, the youngster always didn’t have any success. The companies he worked
for bankrupted, conns proposed him schemes and disappeared with his savings, employers
sacked him... On top of that his bad luck had a weird sense of humour and always hit him
hardest around Christmas. In the cold winter days of 1971 the youngster lived in his rusty
yellow Datsun and ate once in two days. At last his petrol finally finished and Larry wasn’t
able to heat up the cabin. He tried to beg for some food at the local church but got refused even
from there.

Starving to death, Stewart entered a small restaurant called „Dixy Diner” and ordered a
dinner. When payment time came, he was blushed of embarrassment, and pretended to have
lost his wallet. The establishment was so modest that the owner Ted Horn was also the chief
cook, cashier, cleaner and dishwasher. Ted came to the table, looked Larry straight at his eyes,
slowly bended, grabbed something from the ground and told him: „I think you’ve dropped
something!”. With these words the owner put the „found” banknote of 20$ in the hand of the
amazed client. That was a good sum at the time, that equaled 120$ nowadays money. Larry
paid, exited the restaurant zigzagging with a blurred mind, pushed his car to the gas station
and went to Kansas City in search of a better life.

But as we already know, the destiny kept throwing at him Christmas nightmares. One year
after he almost pulled the trigger, Larry was sacked from his new job for God knows which
consecutive time. Two weeks before Christmas. It may sound ridiculous, but the same scenario
repeated again next year... Hopeless, Larry stopped to buy a sandwich and noticed that the
cashier woman was looking ill and is shivering from the cold in her old clothes. The youngster

1068
took out 20$ for his bill of 1$ and said the girl to keep the change. „You’re gonna make a
better use of it!”, assured her the unemployed Larry. „He lips trembled”, recalls Stewart, „and
tears fulfilled her eyes. I’ll never forget her gratitude.” And then some unexplained impulse
made Larry go to the bank, withdraw 200$ from his small account, and to go give them on the
street to people who look in a worse trouble than himself.
And, even more unexplainable, from this moment on his luck and destiny made a 180 degree
curve. Every deed of his, every deal or business idea started to pay off and be successful and
Larry made a 5 million dollars fortune! But the more he had, the more he realised how
important it is to give to the others. That is why when December comes, he started walking
the streets of Kansas and put money in the hands of desperate people, without they asking him
and without him insulting them either.

„I’m sorry, I think you’ve dropped something!” Nobody knows how many people exactly
have Larry made joyous with that phrase through the years, but what is known is that he has
donated an overall of 1.3 million dollars. Consecutively the medias gave him the nickname
„The mysterious Santa Claus”, and he broadened his range making donations not only here
but also in the ghettos of New York, Washington, Chicago, New Orleans, San Diego.

They say that the good deed is like a boomerang and always returns back to you. Seven years
ago Larry returned to Tupello, Mississippi, to find Ted Horn, the „Dixy Diner” owner. Before
he realised what’s going on, Ted ended up with a thick envelope in his hand, full to the top
with thousand dollar bills!

For years I’m following with admiration the reportings about the Mysterious Santa Claus,
and wonder who is the marvelous man who hides behind this generous city angel. Why did
Larry Stewart remove his mask after so many years? Why did he broke his secret? The answer
holds a lot of sadness, but also a lot of hope. This Christmas will be the last, in which this
extraordinary man will crisscross the streets and will give money in hand. It turns out that even
Santa Claus is not invincible. Even Santa Claus can develop cancer.

It started in the throat and crawled fast to the liver. At the moment Larry is under an
experimental treatment, to earn some more time, in which to tell his story to as many people
as possible, and to inspire them for and with his mission. He wants us at least sometimes to
get rid of our thoughts about ourselves and to give in to random acts of good deeds. Nothing
wanted in return, no revenue, no service for a service, not even „Thanks!”

We live in strange times: the world is barely breathing from meaningless wars, genocide,
death, hunger and poverty. There’s a great deficit of humanism. Deficit of people like Larry
Stewart. I’m so proud of him! I love him so much! Not because he is living in the same city as
me, but because his unprovoked generosity gives me hope in the good beginning. Yesterday I
got into my car and went to meet him an hour away from here. He was exhausted, smashed by
the damn decease and chemotherapy. When I shook his hand, I felt how fragile is life within
him. But on his pale face there were two big good eyes, in which there was no tiredness, no
fear of death, but just a silent nobility and calmness, characteristic for a man that haven’t
wasted in vain his white days on this mother earth. I personally promised him that I will bring
his story to Bulgaria. I believe that there are a lot of people in my country that would appreciate
it.

1069
 Soon we will say last goodbye with Larry, but not with the Mysterious Santa Claus. In his
case the cancer is not gonna have the last word. I am not specifically religious: I don’t know
who exactly is born on Christmas: whether he is God’s son, a martyr, a messiah, or just an
extraordinary man who died on the cross in an attempt to buy off the sins of others. I know
though that Christmas is the ideal occasion to give a chance to the good within us. There’s a
Mysterious Santa Claus in every one of us, let us set him free this week! Poor or rich, we all
have something that we can offer to those in pain. And I’m not talking only about money:
sometimes one word, one smile is enough to lift up the fallen back to his feet. In my opinion
Ted’s 20$ alone are less important than the power of his gesture. And I believe that if it wasn’t
for him, Larry would have probably pulled the trigger in that freezing evening 30 years ago.
We never know what might turn to be lifesaving for a desperate man.
So this is the story of the Mysterious Santa Claus. Thank you for letting it self-tell itself. That
story definitely deserved it.
I don’t have much. I’m not a millionaire. I am not even a thousandaire. But I know that I can
be a better man. To do something worthwhile this Christmas. In the nearby petrol station every
afternoon I notice an old man with good eyes and labourer’s hands. His cloths are worn down
and he always saves yellow coins to buy coffee. I hope I’m not mistaken, but I think that
tomorrow at exactly five o’clock p.m. he will unintentionally drop something and I’ll be there
to pick the envelope up from the ground and return it to him.

Merry Christmas everyone! :-)

1070
 Something’s Missing
(Published on 10.04.2010 in the Bulgarian newspaper „Telegraph“)

I woke up early. Way too early. Maybe because I knew that today is the first Saturday of
April and I was going to miss something for the whole day. Yes – I had barely opened my eyes
and something was definitely already missing. Maybe that’s why I hatched out of my bed
before dawn and began to walk around nervously, aimlessly and unknowingly just like a soccer
player in the Louvre. Out of boredom I decided to do the unthinkable and to prepare breakfast
for my family! I! The man, who is world famous for the fact that is being able to cook only a
toasted loaf of bread with butter! But today I was missing something and maybe that’s why I
dealt with my fears and dived deep head first in a dangerous culinary adventure. With a great
effort and risky maneuvers I managed to carve some gothic, rusty with jam pancakes. I made
some coffee, and for the children I decided to pretend to be more original and prepared choco
milk in two very elegant wine glasses. But there was noone still to show any interest in waking
up.
I missed something that was the only reason to go outside and sat on my house’s stairs. It
was nice and refreshing. The air here is very clean, especially early in the morning. I took a
deep breath and thought about a lot of things and moreover how am I gonna handle a whole
day, knowing perfectly that something significant has went missing. Little by little the
cappuccino coloured dawn dissolved entirely in the first sun’s rays. The birds in the trees went
crazy with happiness, feeling in their tiny lungs the molecules of spring.
„Praaaasss”, the morning newspaper flopped as a big fish only millimeters away from my
feet. It was thrown with an amazing preciseness by a teenage cyclist that flew over my house
like a lightening. For 20 years I receive my newspaper every morning on my porch and I’ve
never seen who delivers it. „Heey! – I screamed after the future javelin thrower – Good
morning!” But he just waved with a hand and disappeared behind the corner, turning
aggressively these pedals to the next subscriber. I decided to leave the city to wake up and got
back home.
I was missing something and maybe that’s why I read the whole newspaper from the very
beginning to the very end: from the bad news on page one to the bad news on the last page.
My son Emil and my wife woke up simultaneously and almost received a family insult at the
sight of the breakfast. „Hm, a mirage in the kitchen!”, said my wife and goodwillingly omitted
the pancakes. Emo though bit carefully my produce, swallowing the bite with an obvious
tension. His face didn’t change its posture, but after a short pause he said to me: „Dad, would
you make a toast with butter for me?”... To my happiness my daughter came down ten minutes
later and without even thinking, inbreathed a whole pancake. „Cooool – was her verdict – I’ve
never eaten a stranger bread with jam!” The milk in the wine glasses harvested a better success.
The cold coffee was also drunk after a quick stop over into the microwave.
Something was missing and hence I proposed to take Honey to a mega-walk around the
neighbourhood. Honey is a seven years old golden retriever with understanding eyes to drive
you crazy and is one of the smartest dogs that I’ve seen in my life. Sometimes I have the feeling
that late at night he wakes up only to read secretly Schoppenhauer and to solve crosswords.
We walked around our district with the wise Honey for one hour. On our way we met at least
10 neighbours, including the lively Carl who was ill. We passed through the home of the
1071
former professional basketball player Danny Manning, whose dog suffers a painful unshared
love towards Honey. I hadn’t seen Danny for a month, so I was happy to see his massive
silhouette waving at us enthusiastically to say „Hello”. We got Honey home just after we
notices that she’s not walking but dragging and her tongue was sandpapering the asphalt from
exhaustion.
Something, of course, was missing, but thanks God my son didn’t give me time to think for
long and took me out in our yard to teach him how to shoot threes in the basket panel. Let me
just stress on the fact that the threes are not my specialty. I shoot from the three points line just
as good as I cook pancakes. But at least my theoretical background is solid: I notices straight
away that the kid never uses his feet at the shooting and aims at the basket as like it were a
darts game. „Emo – I told him – the shooting begins from the ground under your feet. Point
your feet and toes towards the basket. The elbow is directly under the ball. Then it all comes
down to folding of the arm. From the ancles to the wrist – calmly and with no pressure. And
don’t look at the ball – look at your aim. Try now!” And the little Emo folds his hand as from
a textbook, shoots the ball with a mild twist towards the basket and... Scores his first three
points. And then one more. And another one. As I am watching him how he bombards
unmistakeably the basket, I think to myself that if one day I begin to follow my own
instructions I may also learn to score like him. After the improvised training session I begin to
feel that itching feeling that something important’s gone missing, and that’s why of course we
decided to call our friend Luis and to kidnap his family to the lake that’s practically situated
in the city.
The winter this year was long and stubborn and maybe that was the reason why we stayed
readily the whole afternoon outside under the sun. The whether was perfect – 23-24 degrees
Celsius. At least a month is separating us from the moisture and the mosqiutos. The only
problem is that on several occasions I fell like something’s persistently continuing to be
missing. I guess that I throw myself into playing with the kids just to run away from this
absence, so we tried football, frisbee and atrociously middle class featherball. The Luis
smashes me on „santasse” (BG card game) – a scandalous fact that is exaggerated by the fact
that he learnt to play it only 5 years ago, when I brought him to an excursion in Bulgaria. After
a month of circling the most beautiful corners of the motherland and numerous visits to a series
of megaparties the bastard returned with an affinity to card games, rakia (fruit whisky), and
just about anything Bulgarian, really. I made an attempt to learn his 3 year old daughter
Isabella-Rumyana to make „frogs” with stones on the water. In vain. On the other hand Emo
finds and ideally flat stone and with a single attempt scores nine „froggies”, vanquishing into
oblivion my puny top achievement of seven. I got tired of being beaten all day. And I surely
got tired of that scratchy feeling that I miss something.
We finally got home, relatively tired. My daughter though has become a fan of running and
hence rapes me to go out of the house and make several circles around the neighbourhood.
Seven kilometers, to be precise, which is not God knows what, but from the very beginning a
sudden wet rain ruined the whole uplifting atmosphere. My daughter though continues to run
as if nothing happened. I want to give it up, but unfortunately I’m born under the cursed sign
of the Sheep. The running continues. And so does the rain. Some man screams out of his car:
„Hey, people, you look like you’re missing something!” I want to tell him that he doesn’t know
how right he is and since this day began, I really miss something, but I keep it for myself, shut
up and run.
We got home. One shower and one dinner later my son catches me to go play chess. I give
myself account that other day I may refuse him, but not today. Today, as we already know, is

1072
a more special day. Something’s missing, so I abidingly place the chess figures. A fall, of
course, but this time – intentionally. Emo looks really very satisfied. It’s late. Outside it’s still
raining. We hear thunders. My son declares that he’ll check if his bed is horizontal, but he’ll
read first. He has taken some book from the library, he says. I throw a quick look at the title
and surprisingly find that it’s one of my childhood’s favourite stories – „The secret mysterious
island” by Joulle Verne.
„Today you won’t read” – I told him – „Today I’ll read!” I sit next to his bed and begin to
read aloud. I had forgotten how intriguing does the old French dreamer write. Only on the 50th
page do I recall to throw a glance at Emil and judging from his looks, he has fallen asleep
between 8th and 10th page.
I close down the book quietly and return years and years back. I don’t remember the year,
but it was a long time ago. The first Saturday of April. This was the day when we went to a
shop that doesn’t exist any more, and bought our first family computer – an archaic IBM,
whose sounding like a horse telephone modem later on connected us for the first time to the
infantile Internet. A year later I realised that I rarely stay off the computer and he has began to
obsess my time and my mind. Then we decided that once a year, on the first Saturday of April,
we’ll go totally without any computer devices. I noticed that this family practice becomes more
and more unachievable year after year. What did I miss today? I missed the keyboard; I missed
the screen; I missed the machine that had become our second identity. I missed the emails, I
missed Facebook, Skype, Google, iTunes, YouTube, ICQ, the torrents, the games, the blogs,
the electronic news etc. Little by little, year after year we have weaved ourselves into the
comfortability of the net, woven by ourselves, and it seems like we no longer can, not want to
get out of it.
According to the latest research the American kid between 8 and 18 years of age spends more
than 7:30 hours in front of some form of screen – either a mobile, computer or TV screen. The
computer, for a long time now, has become an integral form of entertainment and killer number
one of our spare time.
In your, and also in my home, there are a dozen devices that cannot function unless they are
logged into the Internet. Isn’t it a bit sad that we, as human beings, are also on our way to
become part of this list of devices?
The day is finally over. For the first time in a very long time I feel really exhausted. I lay on
the bed and close my eyes. From tomorrow everything will again be alright. I will finally have
Internet, Facebook, search engines, eBay, dotcoms, forums, emails, chats and all the rest. Until
the next first Saturday of April there are 364 days, but you know what – a moment before the
sleep took away my consciousness, I understand, that throughout these days I’m really, really
gonna miss something.

1073
 The Most Interesting In This Case
(Published on 15.01.2009 in the Bulgarian newspaper „Telegraph“)

The interesting in this case are the shoes of the coach Oden. The basketball team of the Lee
College is in the midst of just another hard practice and the two polished shoes are awaiting
their owner in his office they they’ve done it hundreds of times before – one next to the other,
with a soldier discipline and with open tongues.
The interesting in this case is that although the coach is not in them, the two shoes are not
entirely empty. The office is not usually locked, which has given the opportunity to a
mysterious ill mind to sneak unobstructed into the room and to fill the two honourable shoes
with shaving foam. Such a tactical endeavour is called „practical joke” here in the States, but
Oden obviously didn’t have any sense of humour, because he literally went mad after he buried
his exhausted legs into the shoes filled with fatty foam.
The blame, of course, was thrown instantaneously on the clown of the team – the 21-year old
defender Ken Mink, who was famous for his inexhausable reserve of practical jokes. He has
been a student for only his first year, but already had an envious quantity of bad jokes and to
prove to the whole college that he has a natural affinity to evil deeds.
The interesting in this case is that it didn’t stop him from being atop of his class with excellent
marks and simultaneously to play on a highest level in the team. Even as a rookie Ken scored
12 points per game and was thought to be the fastest player in college. The coach needed Mink,
but the foam incident was obviously the last drop – his anger was at a peak, the shoe of patience
overspilled and he recommended that the basketballer should be thrown out of the university.
The dean called the youngster into the office and notified him that all the proofs lead to him
and that for noone there’s no doubt that exactly he is the mysterious Barber of Seville, that did
this dirty foam terrorist act. In this unprecedented way can was dismissed forever from the
college, and his dreams for basketball fame were stepped under the leather shoes of coach
Oden.
The interesting in this case is that Mink had nothing to do with this incident. „The were just
tough on their decision that I am to blame, although I didn’t even know what was it all about –
says Ken – It’s true that I had a past history of being a joker and such clownades weren’t
foreign to me, but in this case it wasn’t my fault. Unfortunately I was missing an alibi for about
ten minutes and that gave them enough reasons to throw me out.”
Dishearted, Mink signed up for the Airforces and afterwards proved how little education is
needed in our area by becoming a fellow journalist and even a deputy general corrector in the
„Knoxville Sentinel”.
The interesting in this case is that whatever he did, Ken believed that somewhere deep inside
he is truly a basketballer. His dream to play again tortured him and the thought that he doesn’t
have a higher education yet, made him angry. Mink desperately needed to get back what has
been taken away from him so undeservedly. But first came the family, then three children,
bills, loans and a bunch of unexpected obligations. Someone said that life is what happens
while you’re making other plans...
And it turned out that the everyday life, the responsibilities and the destiny formed a strong
coalition to put an end to the basketballer’s dreams. The interesting in this case is that they
didn’t succeed. Mink never stopped playing. He maintained a great shape, sport non-stop and
of course, played basketball whenever he got the chance, mainly in amateur leagues. Last year
1074
he went into his neighbour’s yard, where there was a basket on the wall, and began throwing
three points. Ken realised amused, that he just can’t miss: he scored without any tension from
all possible angles, distances and positions. The ball went through the net almost effortlessly –
like a blow of cold air, and when the bombardment of threes finally ended, Mink got home
and told his wife Amelia:
– You know what, I’m still good at it!
– Good at what?
– For basketball, woman. It’s time to finish my college.
Said and done, the journalist sent e-mails to eight regional universities with a pledge to be
given a chance to enter the team. Seven of them didn’t even bother to reply to him, but the
eighth – „Rown State College” – invited him for a test play. The coach of that team Randy
Nezbith was amazed at Ken’s will to play and just didn’t have the right to refuse him.
The interesting in this case is that just like the stubborn Mink, the coach Nezbith is as big
and unmendable dreamer with a sentimental soul – something rarely seen in the pragmatic
coaching profession. „I am one of those people that cry in the cinema. Somewhere in my rough
character there’s a very sensitive hidden place”. Nezbith was impressed mainly with Ken’s
shooting skills and included him immediately in the team as the 12th player. Since this summer
Mink is a student at „Rown State College” and not only visits the lectures, but also takes his
exams and sweats during the semester sessions, but also gives his heart on the field at the same
pace as the other 11 players.
The most interesting in this case is that he is the only team member that cannot jam, but that
doesn’t stop him to take vital part in all the tactical play-outs and combinations. The trainings
are two and a half hours every day, and sometimes, after a very pressurizing day, Ken barely
walks to his small pickup truck „Ford Ranger” to get back home. But the burning itch in his
joints and muscles isn’t gonna make him give up – he has an almost unhuman tolerance to
pain. They say that once in high school he broke his right (bone between the neck and the
shoulder) during a game, but he finished it with his left hand and never missed any of his
consequent games either. (To be honest, Charl, I’ve broken the same bone of mine there too,
during a football game when I was 10-12, and it hurts as &%^$@(, they put an „armour” on
my whole chest! :-) ) Well, there’s no doubt that Mink has definitely lost his capability of long
runs, and his defensive posture is too upright, his legs are already a bit slow, and his play is...
well... out of fashion. His shooting, although killingly precise, is without jumping and with a
push of the right hand, and the wrist is not pushing the ball to the end and sends the ball with
no rotation to the basket.
The interesting in this case is that although this weird style Ken is an integral part of the
team, because he has always understood the game very well. Several days ago Mink received
a pass in motion during a training match and he accepted the ball with no change of rhythm,
and shot a circus bullet pass behind his back to an uncovered teammate. The result was an easy
basket, and the coach Nezbith had to finger his eyes, unbelievably.
The interesting in this case is that although he’s the last player on the bench, for 4 months
Ken is not only the star of the team – he is the star of all America. Since he joined „Rown
State”, the public on the team’s matches quadrapled, and there are people on the seats even
during training sessions. TV cameras are following the team everywhere, and „Sports
Illustrated”, „New York Times” and countless other medias discussed in the smallest details
Ken’s real life saga. During the last month Mink was overwhelmed by letters of adorers, and
was a guest in the talk shows of Connon O’Brien and Redgis Philbinn, and several Hollywood
studios declared interest in his story. The most interesting in this case is that Ken doesn’t

1075
understand what is the reason for all this hassle and madness.
On the 3rd of November the defender played against „Kings College” team. Ken stayed
uncovered for a moment on the left from the basket and received the ball straight away. He
tricked his opponent in such a way that the guy almost flew out of his sneakers. Helplessly
hung in the air, he somehow managed to foul Ken on the hand and this way our hero turned
up on the penalty line. His hand, with no mistake, of course, scored both penalty points, writing
down his first points on his account for the season.
The interesting in this case is that after is flew away from his arms with a velvet whiff, the
ball not only entered the basket, but also the Guiness World Records, whose representative sat
in the hall. That day Ken’s team won the game, scoring 93 points, but only his two will stay
in history forever.
The university basketball is a religion in America. It is created as a college sport in a college
from a college professor, with the idea to be played by college students. Maybe that’s why the
most authentic environment to play this sport is the American college. The level there is
unbelievable, the speed and the athletism of the players are mind boggling, te coaches are over-
competent. Even in the small colleges like „Rown State” the basketball is played at stooping
your breath levels. Among the Ken’s team members are players like Larrik Cunningham with
a vertical jump of 115 cm.
The interesting in this case is that at the moment I’m writing and you’re reading this,
somewhere in Tennessee Mr. Ken Mink is playing basketball. I’m sure that when you finish
reading this text, you’d agree that this fact is amazing on its own. Here they’re often asking:
„Why? Why did you return to university?”...
The interesting in this case is that it’s hard even for him to answer this question: „Well, I
guess, that the only way to answer this question is to ask another question – says Ken – have
you ever had the feeling that you’ve left something very very important unfinished?”
The interesting in this case is that when he told his wife, his relatives and friends, that he’s
returning back to college to play, they all reacted with one and the same words: „You’re crazy!
This is the biggest stupidity that we’ve heard!”

The interesting in this case is that when Alexander Fleming declared that in the greenish mott
and algae there’s something lifesaving, that he called penicillin, most people told him: „You’re
crazy! This is the biggest stupidity that we’ve heard!”
The same words were thrown at Thomas Edison when he declared to the world, that in order
to have light in the dark, we need to catch a handful of invisible moving particles and to let
them flow into a wire inside a glass balloon.
No different was the reaction of the people, when the crazy Wright brothers (familiar
surname, Charl? :-) ) entered in their grotesque bicycle with wings and declared that it is not
needed to be lighter than air in order to fly.
The interesting in this case is that it’s very easy to say to someone that he’s crazy or stupid,
but where would the world be if there were no crazy stupid people and if they always listened
to the skeptics? Probably I would have written this article in candle light with a goose feather
and a bowl of ink. We would die of angina, wondering what lays behind the Atlantic and never
having footprints on the Moon.
The interesting in this case is that we have to pay a great respect to people like Ken Mink,
because the mad people are moving the world forward. Do you have any insanity in your head?
Or something very important that stayed unfinished? Don’t you dare bury it: it’s never too late
to reveal the diagnosis of the others.

1076
 Soon the hero of this article Ken Mink will celebrate his birthday. The most interesting in
this case, is that on his ca..... WAIT! What is so interesting about this case? This case is not
only interesting! It is, mildly speaking, INCREDIBLE! So: soon Ken Mink will celebrate his
birthday. THE MOST INTERESTING IN THIS CASE IS, THAT ON HIS CAKE THERE
ARE GONNA BE EXACTLY 74 BIRTHDAY CANDLES!

1077
 Two Wolves
(Published in the Bulgarian newspaper „Telegraph“ on the 24 September 2011)

„I came to collect my corpse!” – said Patricia.

„You, sir, are the greatest sportsman in the world – said the king of Sweden.
„Everybody knows my name! I’ve never guessed that man can have so many friends!“ – said
Jim.
„Is that your whole team? Two men?!“ – said the welcoming person.
„There’s no and has never been a greater player than him!” –said Aisenhauer.
„She wanted way too much money for the body!” – said John.
„Two wolves, son.” – said the old red indian.
„What the hell is this article all about?” – say you.

OK – you are the reader, after all, and everything, in the end, is down to you. So let us point
our attention mainly to your question. I’ll try to answer it, although, honestly speaking, I don’t
know if I would be able to. Here it’s already 23:20 at night and I’ll have to trust myself into
the hands of a jog of coffee and a few unstable memories. The problem is that I stopped writing
this story even before I began it more than two years ago. In the time frame of nine months its
characters took me from one small town to another. Between them there were 2000 asphalted
kilometers and one full of holes unasphalted human soul’s destiny.
At the end of my road I had stood above a picturesque bridge over the river Lihay in the state
of Pensilvania. Once upon a time its riverbed was separating two enemy towns: the richer Mok
Chak and the poorer Eastern Mok Chak. Today the bridge is popular among the locals because
of the wonderful view, and the place reminds me of the Rhodopes mountain in Bulgaria: lush
green hills are tickeling the outskirts of the town. The streets are rolling around modest
charming houses. The people are calm and balanced and it’s like they want to tell us even with
the way they walk that in this life there’s not enough time to be in a hurry. A came here to find
the ending of the story, which after almost an year earlier had begun about 2000 km. away
from the charmful bridge, in a peopleless quiet region in the dusty hot Oklahoma. I’m talking
about a poor red indian preserve about six hours away by car from the city I live in. The place
that I was interested in was hard to find and after I got lost on two occasions, I managed to
find it only with the help of an old red indian woman from preserve’s administration.

At last we reached something like a fence, on which a modest rememberance sign was
hanged. There was hardly anything else around. Here, many years ago, in a hald demolished
wooden shed was born the hero of today’s story and one of the greatest sportsmen in history.
Although that shed is gone long ago, the place itself haven’t changed much since then. For a
130 years the civilization haven’t made much effort to visit the desert praeries of Oclahoma in
order to make-up at least slightly the wind-blown face of the old red indian preserve.

The birth was very tough and coincided with a furious spring storm. Literally seconds before
the baby was brought to this world, a collosal lightening tore the evening darkness and landed
near the shed. In the proud traditions of the Sauk and Fox tribes the newly-born child received
the appropriate red indian name Ua-Tho-Huk, meaning „a path sparked by a lightening”. But
the name, inputted in his birth certificate, is the one that he’ll become famous throughout the
1078
world – Jim Thorpe.

The people who consider him to be the greatest american sportsman of the 20-th century are
really a lot. Is it possible? Greater than Owens, Lewis, Spitz, Ali, Luganis, Jordan? This is
arguable, of course, but one thing is clear – Thorpe was no ordinary human specimen. They
called him a supernatural event, wonder of nature, fury. The scripts about his achievements on
stadium fields, playgrounds and racks (runs) are almost not sounding truthful. They say that
in the whole wide world there was no man that encompasses such a lethal combination of
power, fastness and coordination. As a teenager Jim astonisghed the otehr red indians in the
preserve by outrunning the wild horses to tame them. A little later the boy realised that there
was no sport competition that someone can resist him in. Whatever he touched whatever he
got engaged in. Thorpe was always the absolute winner. When he got into the small high school
for red indians in Carlisle, Pensilvania, Jim immediately joined the light gymnastics and
american football teams.
On the field the red skinned boy was invincible, moving with such a demonic speed and
covering such distances that he went through the oposing team’s half like a nebula, leaving
behind him only a sculpture gallery of stoned by astonishment defenders. Thorpe single-
handedly made the small red indian high school into the strongest team of the States. The
mighty university team of the Army also became victim of Carlisle, although the whole
coache’s strategy was aimed at stopping that damn red indian tornado. One of the defenders
was the future USA president Dwaite Aisenhauer. After Jim defeated his whole team like a
torn pillow, the amazed Aisenhauer said: „The is not and there will never be a greater player
than him!”
On the light athletics track the things were even more frapant, although Thorpe hasn’t been
trained and had no sports technique. From the very beginning he overpowered everyone and
it was so depressing that his teammates refused to train with him, not to get discouraged. The
following story became famous: on one tournament in Easton, Pensilvania, an official
representative was sent to greet the Carlisle team on the station. From the train though stepped
down only Jim Thorpe and one more red indian.
– „Is that your whole team? Two men?!“ – said the welcoming person.
– „Actually I am the team, and this is my coach!”, said Thorpe, pointing his mate.
On the next day Thorpe took all the gold in six disciplines and the „team” of Carlisle easily
won the whole tournament.
In 1912 Jim went to the Olympics in Stockholm without any special preliminary training.
They say that he trained during almost the whole of the journey on the ship’s deck. Thorpe
desided to take part into the pentathlon and decathlon. At that time nobody outside the States
knew his name. The favourite was the Swed Hugo Wisbander. Jim though turned the
competition into ashes with such an enweakening achievements in every discipline, that even
the thousands Swedish spectators on the stadium couldn’t hide their admiration. His records
stayed unbeated for decades. The King of Sweden Gustav V himself, giving him personally
the two gold medals, said: „You, sir, are the greatest sportsman in the world!”

When he got home from Stockholm, Thorpe was greeted with a colossal parade in New York
City. Hundreds of thousands flocked on the streets of the big city to hug their hero.
„Everyone knows my name! I’ve never imagined that a person can have so many friends!” –
said Jim.
Only two months afterwards the International Olympic Commitee took the medals back from

1079
Thorpe. It turned that the previous summer Jim played semi-professionally baseball in a
summer league, for which he received 15$ per week. Feeling down, Thorpe puts an end to his
amateur career, leaves college and rushes into the professional sport as a raging bull. He begins
to win everything everywhere. He plays professionally football, basketball, lacross and… you
name it… One day he even decides to try ball dancing and several months later he became
America’s champion.

There’s nothing that he can’t play, nor stay on his way, nor someone to stop him. The legend
grows, everything becomes a stage, the public is on their feet and all of a suddden the life of
the poor red indian from Oklahoma is one big neverending applouse.
But a day comes for everyone, when the curtain falls. And when at the age of 41 Jim Thorpe
puts an end to his sporting career, everything around him falls to pieces with a threatening
speed. The second part of his life turns out to be diametrically opposite to the first. Everything
he began, failed, everything he touched, faded and wilted. It was obvious that during all these
years in schools and colleges Thorpe never managed to learn not one skill or profession. The
constant applauses and unconditional bowing turned him into an arrogant megalomaniac.

Jim started to drink almost nonstop and the bottle soon became his only friend and advisor.
The chronic alcoholism ruined his renomee and his health. Thorpe went quickly through two
divorses, motivated by the constant queue of easy women he cheated with. Left with not a
cent, Jim began to find jobs under fake names, but was always fired because of his drinking
habits and constant fights. Among the many professions that the former national hero changed
are a painter, grave-digger, street builder, movie static actor, factory security, bar porter and
many others. During the 50s Jim makes a huge mistakeselling the rights for his life story to a
Holliwood studio for yellow coins only. The movie with Burt Lancaster as a leading actor
earns huge revenues, but Thorpe doesn’t receive anything from it.
In 1945 Jim merried for the third time for the way too younger than him Patricia Askew. The
beauty had on her disposal viscious business instincts and instantaneously created a mini-
industry, gravitating around the former glory of her husband. Unfortunately, everything she
earned, she spent straight away on leather coats and expensive jewelery, and money flowed
through her fingers like water. The family barely made ends meet and often counted on the
charity of friends and relatives.
For all the problems and tough questions, torturing his soul, Thorpe searched for answers on
one place only – at the bottom of the bottle. And the bottle answered every day, night after
night, until the once great sportsman was left with no questions, no consciousness, no identity
and no… health.
The death got to Jim Thorpe in 1953 in Pomona, California. The legendary 64-year-old red
indian was struck by a heart attack while he was having dinner i he small wagon, in which he
lived with his wife. His body was moved to Oklahoma, where his children arranged for him a
traditional red indian burrial ceremony according to the rituals of his tribe. Thorpe’s wish was
to be burried in the preserve, two steps away from the cabin where he was born. But moments
before he was put to rest in grave, Patricia interrupted the ceremony, and came with a large
burrial car, showed a document of ownership over the body and declared to the shocked
bystanders: „I came to collect the corpse!”

And indeed Patricia loaded up her husband’s body into the burrial car and rolled out across
the USA in search of a city that was ready to pay for the right to become the graveplace of the

1080
great Jim Thorpe. This grotesque travelling auction lasted for an year, while the corpse of the
legend was rotting in the couffin. Patricia tried to sell the body of her husband in Pitsburg,
Philadelphia and Harrisburg, but of course, most interested where the citizens of Carlisle, led
by the local politician John Fauler. „Finally we couldn’t agree about the price – recalls John –
She wanted too much money for the body.”

Exactly one year after her husband’s death the corpse trader hears about two destressed towns
on the Pokono mauntain, separated by a river and several old enmities. So in May 1954 the
burrial car passed through the bridge that I was standing on at the beginning of this article.

For years Mok Chak and Eastern Mok Chak were counting on incomes from the anthracite
coal mines, situated nearby. But the petrol made the coal business redundant and the mines
went empty, so the two towns fell from grace. The thoughtful Patricia offered the two town
halls to buy her husband’s body, to build a memorial on his grave and to turn it into a tourist
attraction. The idea was the two towns to merge together and thanks to its famous dead to
become a magnet for business investments. If today you go forward from the bridge, turn left
next to the river and then right on North Street, you’ll pass right through the center of the town.
In the outskirts that street turns into a road, but just before it does, it passes through a beautiful
grass area. In it’s centre there’s a huge marble stone block, an on it the following words are
engraved:“You, Sir, are the greatest sportsman in the world!” (King Gustav V). Under the
stone lays the body of the famous Ua-Tho-Huk.
Nobody knows how much money have been paid to Patricia to unload the burial car here
exactly. Today the two towns exist no more. On the USA map, in the state of Pennsylvania,
on their place you’ll find a city called Jim Thorpe. Thorpe himself has never heard of this
region and his foot has never stepped here (at least while he was alive). The local citizens
admit that they have no emotional attachment to the red indian’s achievements and to them
the city’s name is purely a commercial contract.

Two years ago, standing on that bridge over river Lihay, I didn’t believe I’ll ever tell that sad
story. It’s like it asked itself to be postponed, because it felt it’s unfinished yet. And indeed!
The previous autumn I heard that the chief of the sauk and fox tribe in Oklahoma has filed an
official request to the Jim Thorpe mayor in Pennsylvania to return the precious remains of the
legendary sportsman back to his birthplace. According the red indians’ beliefs, unless your
body is buried on local soil, your soul is doomed to eternal wandering between the two worlds.
No matter how unbelievable it seems, the chief is having a great chance of wining the court
appeal – not only because he found that an old federal law defending the red indians’ rituals is
on his side, but also because there’s also something else – the surname of the chief. „My
father’s bones should return home – said Jack Thorpe to the media the previous year – I owe
him peace not only like the chief of the tribe, but also as a son!”

After an unexpected illness Jack Thorpe departed in February last year, but his two brothers
are continuing the case and there’s a big possibility that the city named Jim Thorpe will say
goodbye to the grave of the famous red indian and to fall into a paradoxical situation of having
absolutely no reason of calling itself Jim Thorpe.
Isn’t it strange that even today, half a century after his death, Jim Thorpe still hasn’t finished
his road? And what the hell is this article al about, you ask, and probably you already know
that the answer is not one sided. The big Jim Thorpe lived like not one, but two antagonistically

1081
contradicting lives and while I’m watching the river’s water flow beneath the bridge, it isn’t
hard for me to see that the huge tragedy of the legendary sportsman is that he never tried to
build a bridge between these two lives.
Ten minutes away from my home in Lowrence is the famous university of the red indian
nations „Haskell” – the only college to gather together students and tutors from all the 150 red
indian tribes in the States. Years ago I went to visit preserves in throughout America in search
for fact for a totally different article, and it became so large that probably it will never be
written. But the most valuable source of information turned out to be „Haskell”, where so
many different tribal cultures and history are gathered. Thorpe has studied there for 2
semesters, and of course, this was the first place that I looked for information about him. But,
there again, I also found a lot more than the standard stories about the endeavours of the great
sportsman.

The red indians believe that the duality of the human nature can be balanced only thanks to
the free will. It exists in everything, including the soil, the wind, the animals, even in trees.
Only to us, humans, though, is entrusted the role of controlling the world around and inside of
us, through our free will. Our power does not come from technical inventions, weapons, petrol
or computers, but from the possibility of a conscious choice. It gives us the power to create
and destroy. Our dualistic roots are both a judgement and an amnesty.
Do you know that in that furious night more than hundred years ago Jim hasn’t been the only
child born in the barn?!?... They say that his twin Charles was even more gifted than even his
esteemed brother. They were inseparable and looked alike just like two drops of water. In
difference of Jim, though, Charles was really disciplined and diligent, and even motivated his
naughty brother at school. But Fleming hadn’t discovered penicillin yet, so a little after he
caught pneumonia, the little child left this world at the age of just nine. It is interesting to think
where life would have taken him if he survived? Was he going to repeat his brother’s mistakes,
or was he going to forge his own legend? And isn’t it a little strange and sad that today he runs
free and happy somewhere in the Great Hunting Fields, and the ghost of Jim Thorpe is the one
that cannot find peace and continues to roam among the ruins of his glory in a city that stole
his name...
What is this article all about? Mainly about the distance between what we are and what we
can achieve.The sometimes unwalkable path that passes through this hard steep terrain can be
enlightened, but could also be burned down to ashes from a huge fire, and both can be the
result of a single same lightening.

You’ve probably heard of the cherokee tribe. The red indian culture owes much of its wisdom
to them. Theirs is also an ancient story that I heard years ago in the poor capital of the Navajo
preserve in Arizona. The human brain is an interesting thing… Maybe because of the empty
jog of coffee, or because of the fact that it’s already 3 in the morning, and maybe it’s because
of the hypnotical rain that started to drum on my window like a metronome not long ago, but
I cannot control that old red indian story. It entered my memory, pushed with no mercy with
its elbows all other thoughts and moral lessons that I had prepared and it demanded that exactly
that story should become the logical ending of this long and dark article:
At the sunset of his days the old red indian chief called for his grandson, to spare with him
part of his wisdom and to prepare him for life. „There’s a vicious fight going on inside of me
at this very moment – said the old man to the child – And do you know who fights so
mercilessly? Two wolves, my boy! One of the wolves is evil, distrustful, greedy, stupid,

1082
impulsive and selfish. The other one is good, wise, generous, balanced, hard working and
modest. This fight continues and fries from the inside not only me, but you too, and any other
man on Earth.” The boy kept quiet, thought for a while and a minute later asked his
grandfather:
– Which one of the two wolves will win, grandpa?
The old red indian looked the child carefully and stared into his eyes, replying:
– The one you feed, my child – THE ONE YOU FEED!

1083
 ИВО ИВАНОВ

КРИВАТА
НА ЩАСТИЕТО
Редактор: Марияна Гайдарова
Коректор: Мариана Пиронкова
Предпечат: Емил Бонев
Българска. Първо издание
Формат: 16/60/90
Печатни коли: 32
© Издателство „ВАКОН“ София, 2014

http://4eti.me, 2021

Редакция и допълнения, Януари 2021

ISBN 978-954-9535-66-2