Калин Тодоров

ЗАД ЗАВЕСАТА
НА ПРЕХОДА
Книга 2 от поредицата „Зад завесата“

Българска. Първо издание

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да

бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без
изричното съгласие на издателство „Изток-Запад“.

© Калин Тодоров, автор, 2019

© Деница Трифонова, оформление на корицата, 2019
© Издателство „Изток-Запад“, 2019

https://4eti.me

ISBN: 978-619-01-0529-9

2
 Съдържание

Анотация....................................................................................................4
Увод...........................................................................................................5

МИША МОШЕНИКА И „УМРЯЛАТА ЛИСИЦА“.

Как се печели първият милион.............................................................6

ГАНДИ, ПИРАМИДИ, ФАРАОНИ.

Раждането на мафията....................................................................15

ДАМБОВЦИТЕ И МАЙСТОР СТРАДИВАРИ.

Пиратското знаме на черепа се вее над Брюксел...........................25

ЛЮДМИЛА, МАСОНИТЕ И ЖЪЛТАТА МАЙМУНА.

Защо не си ги даваме извънземните?................................................40

ОТ СЕРГЕЙ ДО... „ПЛЮШЕНИТЕ ВАГИНИ“.

Как трудът и капиталът отново си стиснаха ръцете.................50

АНАКОНДАТА И ЦИГУЛАРЯТ.
Западът и Русия: Кой кого иска да погълне?...................................57

ЙОЦА АМСТЕРДАМА И КЛУБЪТ „МОНТЕРЕЙ“.

Ако той не съществуваше, щяхме да го измислим..........................63

Снимки.....................................................................................................80
Послеслов................................................................................................87

3
 Анотация

„Една от най-жилавите мантри на Прехода е, че ние, децата на Политбюро,

ръководим държавата. (Моят баща е Станко Тодоров, дългогодишен член на
най-висшето ръководство на Комунистическата партия). За някои - Миглена
Кунева, Сергей Станишев, Борис Велчев, Евгени Танчев - това донякъде може и
да е вярно.
На мен обаче се падна само второстепенна роля на страничен наблюдател.
Затова пък се опитах да я изиграя добре, като безпристрастен фотоапарат,
който хладно, без гняв или възторзи, фиксира картините на пиесата, наречена,
кой знае защо, „Преход“.
Както във всеки театър на абсурда, и тази пиеса се оказа без видимо начало и
без ясен край, а и без каквито и да било правила. Под светлините на
прожекторите, спазвайки предварителния сценарий, се караха, воюваха и
накрая се сдобряваха и договаряха главните герои като Андрей Луканов, Георги
Първанов, Жан Виденов, Иван Костов, Симеон Сакскобурготски и Бойко
Борисов.
Отзад обаче, зад кулисите, непрекъснато променяха сценария, задраскваха
сцени, въвеждаха нови герои, дописваха реплики и объркваха конците кукловоди
като Любен Гоцев, Майкъл Чорни, Джордж Сорос и Александър Дугин. А за да
стане хаосът пълен, от време на време на сцената изскачаха и фараони,
кредитни милионери, мутри, масони, търговци на оръжие, наркопласьори,
иманяри, врачки и дори извънземни.
Ето защо, когато се опитах да събера картините от пиесата в тази книга,
се получи хаотична книга за едно хаотично време.“

Калин Тодоров

4
 Увод
Тази книга е продължението на „Зад завесата на соца“. Тя ще се опита да разкаже
как в България за втори път се роди капитализмът.
Великият режисьор и сценарист Милош Форман живя и прави кино в два свята. В
социалистическа Чехословакия той разби идеологическите канони с филмите „Черен
Петър“, „Любовта на червенокосата“ и „Пожар, момичето ми“. В капиталистическа
Америка се пребори за „Оскар“ с „Коса“, „Полет над кукувиче гнездо“ и „Амадеус“. С
тези филми показа как той разбира и двата свята.
Според Форман социализмът е зоопарк. Ако искате да живеете спокойно, трябва да
изберете него. Там ще се грижат за вас, ще ви хранят, ще ви къпят, ще ви забавляват.
Тигърът няма да ви излапа, ще получавате по нещичко всеки ден. Много хора
предпочитат да живеят в зоопарка. Те не са готови да платят цената на свободата.
Ако обаче искате красотата и свободата, вашият свят е джунгла. В нея можете да
крачите свободно, да вдъхвате аромата на тревите, да слушате гласа на вятъра. Но там
сте в опасност. Има тигри, акули, скунксове и комари. Могат да ви изядат – а и сами
трябва да си търсите храната.
Макар и велик творец, Милош Форман греши. Защото и джунглата се оказа
театрална постановка. Вярно, с твърде опитни сценаристи, с много добри режисьори и
с амбициозни артисти. Но и със завеса, много по-плътна и непроницаема от завесата
на соца.
Да надникнем зад нея.

5
МИША МОШЕНИКА И „УМРЯЛАТА ЛИСИЦА“.
Как се печели първият милион
„В КГБ не се занимават с краткосрочни прогнози. Там изработват половинвековни
модели на обозримото бъдеще. Последният е от 80-те години на миналия век. След
смъртта на грохналия Брежнев, стопанин на Кремъл стана Юрий Андропов. Целият
свят се чудеше защо и как за пръв път в драматичната история на Съветския съюз
начело на необятната държава застава бивш шеф на КГБ. Основната причина била, че
за разлика от партийните велможи, разузнавачите не страдат от излишни илюзии.
Затова тинк-танкът, мозъчният тръст около лидера на Съюза, който бил главно от
анализатори от мрачната сграда на московската улица „Лубянка“, безжалостно
констатирал, че икономическата и идеологическата надпревара със Запада е
окончателно загубена. Съветският съюз можел да просъществува, кретайки, още
двайсетина години, но това щяла да бъде мъчителна и скъпо струваща агония. А след
нея „нерушимият, създаден навеки, могъщ“ съюз вече окончателно и безвъзвратно
щял да се сгромоляса. Затова Андропов взел решение да даде началото на операция
„Умрялата лисица“. Нейната цел била да се реорганизира Русия, като се използва
приспания, нищо неподозиращ Запад. Операцията трябвало да продължи петдесет
години и да премине през няколко етапа.“
Тази история започна да ми разказва Николай от Русе. Когато писах книгата „Зад
завесата на соца“, първата част от тази поредица, много приятели ме убеждаваха, че
вече никой не се интересува от тези останали далеч в миналото времена. Неочаквано и
за мен самия обаче, тя предизвика много сериозен интерес сред читателите – както в
София, така и в провинцията. Приятели от Русе, Самоков, Банкя настоятелно ме
канеха да представя и там „Зад завесата на соца“. За да спазя традицията, започнала
още преди четиридесет години с лекция за атентата срещу папа Йоан-Павел Втори,
отидох първо в прекрасния град на брега на Дунав. Представих книгата пред
преподаватели и студенти в новата модерна сграда на университета, дарена от
милионера-родолюбец Игнат Канев. Там Галя Антонова, колежка още от вестниците
„Народна младеж“ и „Работническо дело“, доведе един интересен млад мъж. Той
непременно държеше да ми разкаже тази история. Ники беше ръководил русенската
структура на Държавна сигурност малко преди и веднага след началото на прехода.
После, разбира се, както на повечето ченгета, му бяха показали пътя, но той бързо се
преориентирал и завъртял успешен бизнес в Румъния. А тези неща му ги бяха
разказали лекторите в КГБ, където изкарал двугодишна школа.
„Първият етап от плана „Умрялата лисица“ бил разрушаването на Съветския съюз.
Тази титанична и неблагодарна работа можел да свърши лаком, суетен, податлив на
манипулации и слабоволев човек, поставен начело на огромната държава. Той
трябвало да развее белия флаг и да парафира привидната капитулация с Запада. След
това Русия трябвало да се съгласи на ревизия на резултатите от Втората световна
война, да жертва Германската демократична република и да не пречи на
обединението ѝ с Федералната република. После Русия щяла да хариже, дори и без да
получи паница леща, сателитните държави от Източна Европа и Прибалтика и сама,
безропотно, да разтури Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ.

6
След това съветската икономика, внезапно и без предупреждение, трябвало да
прекрати помощта за съюзните републики и така, от само себе си, щял да се разпадне
Съветския съюз. Следвал доброволен отказ от комунистическата идеология и
разпускане на КПСС.
Под стриктния контрол на КГБ трябвало да се смени характера на собствеността и
общонародните притежания да се прехвърлят в частни ръце. На „Лубянка“ внимателно
щели да следят и да съдействат огромното съветско стопанство да бъде разпределено
между двеста послушни партийни активисти от еврейски произход. (На тях Западът
щял да им има доверие.) Следвайки стъпките, предписани от Световната банка и
Международния валутен фонд, ползвайки кредити от международните финансови
институции и ноу-хау на могъщите западни концерни, момчетата щели да
модернизират руската икономика.
Непокътнати и извън контрола на Запада обаче трябвало да останат двете силови
структури – КГБ и армията. Защото веднага след икономическия подем следвал
вторият етап на „Умрялата лисица“. В началото на новия век хитрото животно
трябвало да започне да се пробужда. Начело на Русия според плана заставал силен
лидер, като Петър Първи или Сталин – решителен и непреклонен, от средите на КГБ.
Стъпвайки върху смесената идеология от патриотизъм, православие и гордост от
славното имперско минало, „бащицата“ трябвало да обедини около себе си руския
народ. Стъпвайки върху мощта на вече успешно действащата пазарна икономика,
силният човек на Русия правел армията отново могъща и непобедима и връщал
огромната страна на геополитическата карта на света.
В края на 50-годишния период, след 2030 г., Русия отново се превръщала в
страховита суперсила. И на една „нова Ялта“ тя, заедно със Съединените щати и
Китай, преразпределяла зоните на влияние върху земното кълбо.“
На резонния ми въпрос в чия зона в КГБ предвиждали да бъде оставена България,
Николай ми отговори, сякаш това си беше съвсем в реда на нещата: „Е, руснаците
никога не са ни приемали като нещо отделно или различно от тях.“
Беше напълно възможно приятелят на Галя да си е измислил цялата тази история
пост фактум, изграждайки я върху вече случили се събития, но от какъв зор да го
прави? Освен това звучеше много аргументирано и твърде убедително, дори добавяше
любопитни детайли. В кинозалата на „Лубянка“ им прожектирали филмче с
документални кадри на младия Горбачов, седящ в Кремълската болница с разтворен
бележник и химикалка до леглото на отиващия си Андропов.
От целия удивителен разказ на русенското ченге на мен най-интересна ми беше
историята с 200-те послушни еврейски момчета. С Владо Грашнов се познаваме от
деца. Майка му беше най-добрата приятелка на моята. Леля Милка работеше като
директор на Вътрешното отделение на аптеката на Правителствена болница. То
отпускаше лекарства само за хората от висшия партиен и държавен апарат. Бащата на
Владо, чичо Марин, беше най-дългогодишният и без всякакво съмнение, най-
кадърният министър на строежите. Семейството им живееше в голям апартамент в
масивна сграда на булевард „Васил Левски“ (тогава „Толбухин“), малко след кино
„Одеон“, срещу бившето английско посолство. Майка ми често ни водеше там с брат
ми, за да си играем с Владо. Лудориите бяха вълнуващи, защото още от малък моят
приятел беше симпатичен авантюрист и фантазьор с много развинтено въображение.
Когато върху главите ни се стовари промяната, частният бизнес изглеждаше най-
прекият път към така желания, бляскав капитализъм. Трябваше само да бъдеш смел и

7
предприемчив, да се трудиш неуморно от сутрин до здрач и птичката на щастието
непременно щеше да кацне на рамото ти. И тогава, в една хубава, свежа утрин, ти
щеше да се събудиш успял, честит и приказно богат.
Обаче частният бизнес изобщо не се оказа толкова проста и лесна работа. Със
съпругата ми тогава изобщо не подозирахме това и лекомислено решихме да открием
собствен цветарски магазин. Мен вече ме бяха освободили като главен редактор на
„Отечествен вестник“ (как и защо, описвам в първата част на поредицата), затова
работех като ръководител на отдел „Връзки с обществеността“ във фирмата „Братя
Василеви“.
Преди да отида на истинската си работа, сутрин, още по тъмно, ставах и карах
колата до Цветната борса в Люлин. Там пълнех багажника с дъхави рози, лалета,
гербери и карамфили, цяла цветна леха. А после, още преди слънцето да изгрее,
зареждах магазина. Но още до вечерта, особено през дългите горещи дни на лятото,
повечето от цветята увяхваха, спаружваха се и ставаха само за боклука. В магазина
продаваха жена ми и нейна приятелка, но работата вървеше трудно, твърде малко
клиенти ни посещаваха. Хората вече бяха попривършили събраните през социализма
пари, а пък конкуренцията на циганките, които продаваха китките си на дъмпингови
цени, и то направо по тротоарите, беше безмилостна. Оборотът ни беше добър само в
навечерието на първия учебен ден, на женския празник Осми март и на деня на
влюбените Свети Валентин.
Вероятно грешката си беше и наша. Бяхме наели лъскаво помещение на улица
„Балша“, близо до бившето кино „Петър Берон“, в луксозно каре от вътрешни
магазини между баровски блокове, където тогава живееха важни хора, между които и
външният министър Надежда Михайлова. Когато договаряхме магазина, мястото ни
изглеждаше много перспективно, обаче през по-голямата част на деня, особено в
работно време, беше безлюдно и почти мъртво.
Сигурно щяхме да фалираме доста по-рано, ако в карето не беше централният офис
на светкавично разрастващата се фирма за мобилни комуникации „Мобилтел“. Една
мрачна, есенна дъждовна утрин, тъкмо бях заредил магазина, пред парадния вход на
офиса се сблъсках с моя приятел от детинство Владо Грашнов. Той тъкмо слизаше от
луксозната си лимузина, а около него се въртяха двама яки бодигарда. Познахме се
веднага, макар да не се бяхме виждали четвърт век. Май последната ни среща беше на
сватбата на Владо с хубавата Бранимира, социалистическата „Мис България“. И
двамата се зарадвахме много един на друг, разменихме си визитните картички,
обещахме си да се чуем пак и скоро да се видим по-задълго, за да си спомним добрите
стари времена.
Както почти винаги става в подобни случаи, Владо, разбира се, изобщо не се обади,
на мен пък не ми беше удобно да го безпокоя, и това се оказа нашата последна среща.
Добре поне, че му казах за цветарницата. Веднага стана ясно, че именно той е
големият шеф, силният човек в „Мобилтел“, защото още рано-рано на другия ден в
магазина дойде да ни се представи Малина, едно момиче от протокола на фирмата,
което после купуваше цветя от нас при всеки възможен повод.
Веднъж тя дойде много притеснена, беше яко под пара, и поръча огромен, безумно
скъп букет, само розите в него бяха повече от петдесет, за много специален и важен
човек. Утре със самолет от Тел Авив пристигал и още сутринта щял да дойде направо
в офиса истинският собственик на „Мобилтел“, богатият като арабски шейх руснак
Майкъл Чорни. Той също въртеше частен бизнес, но малко по-мащабен от нашия.

8
 Както бяха планирали в операцията „Умрялата лисица“ през 80-те години в КГБ,
ако се вярва на разказа на ченгето от Русе, огромната икономика на разпадналия се
Съветски съюз действително вече беше разпределена между 200 млади руски евреи.
На един се паднал петрола, на друг газта, на трети въглищата, на четвърти златото и
платината, на пети стоманата, на шести...
Обаче в КГБ малко са се заблуждавали, че тези момчета ще започнат да
модернизират руската икономика. Те просто изпомпваха земните недра с бързи
темпове, разпродаваха богатите ресурси и харчеха лесно спечелените пари на едро,
като пияни батюшки. Един от тях си купи футболния отбор на лондонския „Челси“,
друг – клуб от Националната баскетболна лига на САЩ, трети – най-дългата яхта в
света, четвърти – златните, платинените и смарагдови яйца на майстора-ювелир
Фаберже, пети летния дворец на Нейно величество, британската кралица, шести...
На Чорни се паднал алуминия. От скромен кооперативен труженик той едва ли не за
една нощ беше станал олигарх номер едно на Русия и поне според списанието
„Форбс“ един от най-богатите хора в света. Неговата и на брат му Лев фирма TWG
контролираше целия огромен отрасъл на необятната държава за добив, производство и
търговия с алуминий. Конгломератът от заводи на братята Чорни произвеждаше
осемдесет процента от руския алуминий (2,4 милиона тона годишно, второ място в
света), и четиридесет процента от руската мед. Разбира се, това няма как да се е
случило без благословията на първите мъже на държавата, на Горбачов, а след него и
на Елцин. Но не само с тяхната. Това, което бяха пропуснали да предвидят в КГБ и да
разкажат на моя млад приятел от Русе, беше, че преразпределянето на гигантските
природни и промишлени ресурси на огромната държава съвсем няма да стане толкова
кротко, мирно и безболезнено. В делбата мощно се беше вклинила руската мафия, тя
още от съветските времена винаги си беше действала в комбина със силовите
структури.
Чорни беше получил руския алуминий с помощта както на хората от партийния и
държавния елит и от върховете на КГБ, така и на бандитските босове на
организираната престъпност. Защото, както съвсем плахо пишеха още тогава руските
журналисти, държавният апарат на Съветския съюз на практика отдавна си се беше
слял с разбойническите кланове.
Братята Чорни първо бяха ограбили руските банки с няколко милиарда долара, като
използвали фалшиви авиза от държавните алуминиеви заводи. И никой, разбира се,
после не посмял да им потърси сметка. С тези пари те изкупили заводите и заели
доминираща позиция на пазара на цветни метали, като заграбили отрасъла с
допълнителната помощ на тежка корупция и серия от убийства.
В интервю пред италианския вестник „Република“ финансистът на братята разказва,
че те са били в пряко престъпно съдружие с Алимжан Тахтахунов, с бандитския
прякор „Тайванчик“ (заради дръпнатите очи на таджик). Той ръководел 3000
въоръжени до зъби мъже от кол и въже от Измайловско-Подолския (крайни квартали
на Москва) бандитски клан. При окончателното завладяване на алуминиевите заводи
за братята Чорни разбойниците оставили след себе си дълга върволица от трупове като
след истинска война. Така и ги знаели етапите на приватизацията – Първа и Втора
алуминиева война. Затова руските журналисти нарекоха Майкъл Чорни „Миша-
Крыша“ (Миша Мошеника).
Капиталите, придобити с помощта на насилие и корупция, после потърсили
узаконяване и сигурност извън пределите на неспокойната и опасна Русия. Те искали

9
да попаднат на тихи, спокойни места, пазени от меки закони и добри международни
връзки. И след като Чорни го бяха изгонили последователно от САЩ,
Великобритания, Франция и Швейцария, той си беше избрал България.
В книгата си „А иначе дипломацията е сериозен занаят“ моят приятел, дипломатът и
военен разузнавач Петър Воденски, разказва, че докато е бил посланик в Анкара, с
една от делегациите пристигнал български журналист. Той бил кореспондент в
Москва по времето, когато на яхтата в Малта предстоеше Горбачов да подпише
унизителната капитулация на Съветския съюз пред Запада. Служителите от руския
протокол поставили сред журналистите, които щели да отразяват срещата и
българския кореспондент, защото го смятали за „един от тях“. Когато говорителят на
Горбачов излязъл в една от паузите на преговорите разбрал, че и нашият човек е там,
възкликнал: „Братя българи, не бойте се, вие си оставате навеки с нас.“
Като имам предвид последвалите през годините събития, съм склонен да мисля, че
американците са си пожелали политическия и военен контрол над България, а на
руснаците са оставили икономическия. И както Чорни и Ершов тогава, така и Доган и
Пеевски, сега оперират в българската икономика със знанието, съгласието и
подкрепата на Русия.
Така или иначе, първият олигарх на необятната държава Майкъл Чорни си купи тук
мобилния оператор „Мобилтел“, набиращия скорост вестник „Стандарт“ и футболния
отбор „Левски“. И повери на моя приятел Владо Грашнов да управлява цялата му
огромна собственост в България. Защо избра точно него? Дълго време смятах, че
причината е Лора. Владо беше интересен мъж, жените много го харесваха, харесваше
ги и той. Съвсем не беше случайно, че първият му избор падна върху Бранимира
Антонова, най-хубавото (поне официално) момиче на България. Двамата по това време
бяха по на деветнадесет години и идеята Владо да се ожени точно за „Мис Фестивал“
(в България вече се беше провел „Световният фестивал на младежта и студентите“)
никак не допадна на леля Мария и чичо Марин. Докато се смири гневът им, Владо и
Брани се криха в „Троянския манастир“ при приятеля на семейство Грашнови,
игумена Геласий.
Разбира се, после родителите се оказаха прави за това как в повечето случаи
завършват ранните бракове и след четири години моят приятел се разведе. Не
познавах лично следващата съпруга на Владо, Вили Ватева, но всички твърдят, че
макар и със седем години по-голяма от него, тя също била голяма хубавица. И
романтикът Грашнов отново се влюбил безумно веднага щом я видял във вилата на
техния общ приятел, известния певец Емил Димитров.
С новата си съпруга Владо замина за Либия, където беше секретар на Търговския
отдел на посолството и представител на външнотърговското дружество
„Техноимпекс“. Но почти веднага щом се завърнаха в София от Триполи, Владо заряза
Вили, за да я смени с Лора Видинлиева. Въпрос на вкус, но поне според мен Лора не
беше особено привлекателна. Може би и затова в София се говореше, че бракът им е
търговски. Макар и социалистически служител на заплата, Владо някак си успял да
натрупа големи борчове, а пък Лора поела задължението, ако ѝ даде името си, да ги
погаси. В едно скорошно интервю Вили Ватева подкрепи тази версия: „Лора плати на
Владо, за да се ожени за нея.“
Около името на Лора се въртяха доста легенди. Подхвърлено дете, израснала по
приюти и сиропиталища, мила входовете и стълбищата на къщи в Рим. После стъпила
здраво на краката си, работила неуморно и станала милионерка. Смътно си я спомням

10
още от седемдесетте години на миналия век, когато на терасата на култовата
сладкарница на Гранд хотел „София“, където се събираше столичната бохема, тя
понякога се появяваше в компанията на някакви чужденци.
Скоро се беше върнала от Италия, където сключила неуспешен брак с уж приказно
богат италианец, от когото имаше момиченце. Видимите (поне на пръв поглед) бизнес
занимания на „грандамата на престъпния свят“, както по-късно я нарече гладуващият
поет Едвин Сугарев, бяха внос на почистващи препарати от Италия. Злите езици обаче
я свързваха със „скрития транзит“. Вероятно причина за тези слухове беше вторият
брак на Лора с много красивия турчин Метин Тургут. (От него е второто дете на Лора,
шоу и кинозвездата Руши Видинлиев, рекламното лице на модния гигант „Фере“.)
Ченгета твърдяха, че младоженецът е член на турската терористична организация
„Сивите вълци“, към която принадлежеше и Мехмед Али Агджа, атентаторът срещу
папа Йоан-Павел Втори. В тези твърдения сигурно имаше и нещо вярно, защото кум
на сватбата на Метин и Лора беше турският търговец и контрабандист Бекир Челенк,
за когото разказах в първата си книга и когото свързваха с атентата. Сигурно заради
връзките с хората, контролиращи контрабандните канали, на Лора Видинлиева ѝ се
носеше славата на най-богатата българка. (Сега вероятно тя дели палмата на
първенството с Цветелина Бориславова.) Бизнес дамата била собственичка на над 100
фирми в целия свят, имала къщи и вили в град Стрезо, над езерото „Лаго Маджоре“ в
Италия, и в Кейптаун, Южна Африка.
Историята с богатството може и да беше вярна, защото Лора бе охотно приемана
сред най-висшите кръгове на комунистическата партийна и държавна номенклатура.
Тя стана кума и най-добра приятелка на Жени, дъщерята на Людмила Живкова и
внучка на Тодор Живков, купи огромната, луксозна вила на низвергнатия Огнян
Дойнов. Лора имаше контакти със заможни бизнесмени от цял свят, между тях и доста
руснаци, затова добре осведомените хора в София твърдяха, че именно тя е
препоръчала Владо на Чорни.
И аз доскоро си мислех, че това е така, докато, съвсем случайно, не попаднах на
твърде интересна информация. В края на соца Владо беше назначен за пълномощник
на ЦК на Комунистическата партия в Завода за тежко инвестиционно машиностроене
„Червена могила“ в град Радомир. По същото време, както се изпусна в едно интервю
Младен Мутафчийски, собственик на оръжейната фирма „Тератон“ и офицер от
Държавна сигурност далеч преди 10 ноември 1989 г., двамата с Владо са били приети
за членове на Великата масонска ложа на Торино, в която членувал и приказно
богатият собственик на автомобилните заводи „Фиат“ Джани Аниели. Освен това
Мутафчийски е акционер във фирмата „Бул Сим“, която Владо регистрира, за да купи
за Чорни „Мобилтел“. А пък продавачи на мобилния оператор бяха Краси Стойчев,
съсобственик на могъщата фирма „Трон“, и руснакът Григорий Лучански, собственик
на „Нордекс“ – конгломерат от фирми, свързани с руските секретни служби и
мафията. Комунисти, западни индустриалци, ДС, КГБ, масони, мафия, Лора, перилни
препарати...
Не бива да се отричат на Владо качествата на широко скроен човек и добър
бизнесмен. За много кратко време той превърна прохождащата и едва кретаща фирма
„Мобилтел“ в кокошка, която снася златни яйца. Когато Грашнов пое фирмата,
офисът ѝ се намираше в две стаи под наем, в които работеха шест човека. А кол-
центърът ѝ беше една маса с два телефона.

11
 От фирмата „Братя Василеви“ ми бяха дали един служебен мобилен телефон марка
„Моторола“, огромен като самун хляб и тежък като тухла. Освен него, на пазара бяха
пуснали само още три модела, май бяха „Сименс“. Цената на един апарат беше
четиринадесет хиляди долара, а за първата ми сим карта фирмата плати четири хиляди
долара. И срещу всичките тези пари гордите собственици можехме да се фукаме и да
си говорим само в центъра на София, където единствено имаше мрежа.
Когато Чорни продаде „Мобилтел“, фирмата имаше повече от пет милиона абоната.
Затова олигархът успя да ѝ вземе много добра цена, 800 милиона долара. За няколко
години мобилните комуникации преживяха истинска революция, а клетъчният
телефон стана задължителен за по-голямата част от хората на планетата.
Синьото правителство на Иван Костов навреме успя да оцени стойността на бизнеса
и се опита да се вклини в него. Пред общи приятели Владо се беше оплаквал, че
Командира натискал здраво руснака да прехвърли на държавата една трета от
„Мобилтел“. Чорни, разбира се, отказал, да не е луд, но съвсем скоро след това го
изгониха от България, като го обявиха за „персона нон грата“. Властите твърдяха, че
той е заплаха за националната сигурност, и може и да беше. Жълтите, но пък и
сериозните медии подхвърляха, че – под една или друга форма – Чорни и „Мобилтел“
са успели да корумпират доста хора от правителството на СДС. С репликата, която
синият президент Петър Стоянов подхвърли на премиера: „Иване, кажи им, те ще те
разберат“, той всъщност подканяше Костов да изясни, че всичките министри, които
изгони от кабинета си, са купени от „Мобилтел“. Президентът визираше Чорни и
Грашнов, когато доуточни, че бившият министър на вътрешните работи Богомил
Бонев е бил „сред първите хора, които демонстрираха смущаващо близко приятелство
с представителите на частния бизнес и така позволиха политици и частни бизнесмени
да заиграят на един и същ терен“.
(Заплахата, която Чорни представляваше за националната сигурност, съвсем не се
оказа пречка за фондацията на съпругата на премиера, Елена Костова, да приеме
дарение от двеста хиляди долара от кипърска фирма на руския олигарх. Нито пък
попречи на самия Костов да продаде за килограм спанак на съдружника на Чорни,
израелеца Гад Зееви (двамата приватизираха незаконно мобилния оператор на Израел
„Безек“) националния превозвач БГА „Балкан“.)
Парите явно никъде не миришат. Нито тук, нито в Обетованата земя. Заплаха за
националната сигурност на България, САЩ, Великобритания, Швейцария и Франция,
Чорни се оказа добре дошъл в Израел. Главният редактор на тукашния му вестник
„Стандарт“ Юли Москов ми разказваше, че когато гостувал на олигарха в Израел, в
къщата му се „прескачали всички местни политици“. А най-чест гост бил премиерът
Нетаняху.
Обаче Владо свърши зле. Здрав, прав мъж в разцвета на силите си, за броени дни
той се превърна в развалина. Помина се на четиридесет и осем години от левкемия. По
онова време в София вървяха много упорити слухове, че Владо бил единственият
човек на света, който се опитал да измами руската мафия. Той бил източил милиони
долари от общи фирми и ги прехвърлил в сметките на Лора. Затова Чорни жестоко си
отмъстил. Той подарил на Владо за рождения му ден луксозно кресло за масажи. В
него били монтирани мощни излъчватели на радиация. И моят приятел бил поразен от
лъчева болест. Тези слухове бяха твърде упорити, говореше се, че и други олигарси
много се били наплашили и дори рязко скочили продажбите на Гайгер-Мюлерови
броячи.

12
 Първият милион беше спечелен по различен начин в Русия и тук. Там КГБ, не без
помощта на мафията, просто раздели огромната баница между избраните. Тук методът
беше по-йезуитски. Партийните вождове нито бяха наясно, нито бяха единни по
въпроса какво трябва да се прави в икономиката след краха на соца, и, най-важното,
кой трябва да го направи.
Когато в началото на 90-те попитах баща ми дали знае за изнесени капитали зад
граница, той беше абсолютно убеден, че дори и да има, те изобщо не надхвърлят
сумата от един милион долара. Възможно е баща ми, който в последните години на
соца беше в немилост, да не са го държали в течение. Обаче посветените са знаели, че
парите са доста повече, изчаквали са удобния момент да ги върнат тук, за да помогнат
на избрани хора да си поделят общонародната собственост и да трансформират
икономическата си власт в политическа. (Накрая сметката излезе без кръчмаря, но
това е друг разговор.) Несъмнено изнасянето на капитали е станало и през външно-
икономическите дружества, контролирани от Държавна сигурност. Техните пари се
държаха в извънбюджетни сметки и можеха да бъдат запазени в тайна. Дружествата
обслужваха скрития транзит (държавната контрабанда на оръжие, наркотици, алкохол,
цигари, благородни метали, луксозни стоки, битова електроника, забранени
лекарствени средства) и се занимаваха с кражби на авангардни технологии от Запада.
Разбира се, тези дейности бяха държани в най-строга тайна и едва напоследък
започнаха да излизат някои важни детайли.
След скандала с Възродителния процес през 1985 г. скритият транзит преминава от
държавната оръжейната фирма „Кинтекс“ към външнотърговското дружество
ИКОМЕВ. То е подпомагано от фирмите „Ширио“, „Тератон“ и „Гардаг“.
Всичките ни герои от сагата „Мобилтел“ – под една или друга форма – са свързани с
тези фирми. Доказано е, че съпругът на Лора, турчинът Метин Тургут, е сключил с
фирмата „Ширио“ сделка за 150 килограма каптагон (забранено психотропно
вещество, произвеждано в България и продавано на наркопазарите в Близкия и
Средния изток), които да изнесе през контрабандния канал на митницата в Малко
Търново (неведнъж ще се връщаме към него), и да ги продаде в Турция. „Ширио“ е
външнотърговско дружество, създадено в края на соца, за внос, износ и реекспорт на
оръжие и ембаргови технологии, и за скрит транзит. Фирмата е инжектирана от
бюджета с кредит от един милион долара. Тя е ръководена и скоро след 10 ноември
приватизирана от небезизвестния оръжеен търговец Емилиян Гебрев. (Неотдавна той
стана участник в руския „шпионски“ скандал.) Той осъществява вноса и износа на
суровините и готовата продукция на държавните оръжейни заводи „Дунарит“ – Русе,
ВМЗ – Сопот и „Арсенал“ – Казанлък, като работи с техни пари. С част от тях Гебрев
закупи „Дунарит“. (Любопитна подробност е, че той беше отровен от руските си
конкуренти – или партньори – с бойно отровно вещество, близко до „Новичок“,
нервно-паралитичен газ, произвеждан в Съветския съюз, с който беше атакуван
двойният агент Сергей Скрипал. Или поне самият Гебрев смята така. Британски
следователи дойдоха да разследват атентата срещу оръжейния търговец, защото един
от участниците в него е замесен и в аферата в градчето Солсбъри.)
По скрития транзит работи и фирмата „Тератон“ на Младен Мутафчийски. Тя също
първо е държавно външнотърговско дружество (името ѝ е съкратено от „телевизия,
радио, тон“), субсидирана е от бюджета със седем милиона долара и е приватизирана
веднага след промените.

13
 Брокерът на ИКОМЕВ, фирмата „Гардаг“, пък е любопитна с това, че неин директор
е Никола Попов, съпруг на Гертруда, сестрата на Андрей Луканов. Продавачът на
„Мобилтел“ Краси Стойчев пък е работил по линията на научно-техническото
разузнаване, където е вербуван, за да бъде инфилтриран в Мосад. От тази позиция той
е трябвало да държи под контрол израелския гражданин Хаим Клайн, собственик на
фирма „Кейлок“. В тази фирма потънаха 21 милиона долара от парите на
свръхсекретните проекти „Нева“ и „Монблан“, за които разказах в „Зад завесата на
соца“.
Също както на Грашнов и Гебрев, и на Стойчев не му се отразиха здравословно
икономическите заигравания с КГБ и мафията. Баща му бе застрелян, когато се
опитваше да попречи на двама руски гангстери да заложат бомба с часовников
механизъм в градината на къщата на олигарха във Виена.
Парите на външнотърговските дружества не бяха чак толкова много. Според
различни източници варират между 100 и 300 милиона долара. (Сега, твърди „Форбс“,
само Цветелина Бориславова има толкова.) Но те дадоха стартовия капитал на шепа
български ченгета – да открият и разграбят банки, да станат кредитни милионери, да
създадат икономически проекти, в които след това мощно се вклиниха огромните
руски капитали.
А после към тях се присламчи и зараждащата се българска мафия.

14
 ГАНДИ, ПИРАМИДИ, ФАРАОНИ.
Раждането на мафията
С най-колоритния бизнесмен – Пламен Тимев, наречен Ганди – се запознахме през
късните години на соца, още бяхме студенти, на червения корт зад нас. Игрището се
намираше в задния двор на кооперацията на улица „Оборище“ №17 в София, където
живеех с родителите си през 70-те години на миналия век. По-късно къщата приюти
щабовете на Детската асамблея „Знаме на мира“ и на фондацията „Св. св. Кирил и
Методий“, а днес дава подслон на Музикалното училище „Любомир Пипков“.
Тъй като там живеехме заедно със семействата на Тодор Живков, на други членове
на Политбюро на Комунистическата партия, на премиери, вицепремиери и министри,
в нея имаше и доста екстри. Една от тях беше кортът, на който, като деца и младежи,
всеки ден играехме футбол, волейбол и тенис. Той стана доста известен в София и
освен нашите приятели от училището и махалата, там идваха да играят на малки
вратички и доста от елитните професионални футболисти на ЦСКА като Митата
Пенев, Божо Колев, Боре Средков и дори „Златната обувка“, голмайсторът на Европа
Петьо Жеков.
Именно там за първи път брат ми доведе Ганди да рита с нас. Двамата бяха колеги
от Архитектурния факултет на Инженерно-строителния институт. Пламен играеше
технично и с финес, беше весело, артистично момче с бликащо чувство за хумор.
Заради този букет от качества той винаги бе имал много приятели, а беше любимец и
на жените. После пътищата ни се разделиха и не го бях виждал повече от двадесет
години. Само бях чувал различни слухове: сътрудничил на Държавна сигурност като
информатор; забъркал се във финансови злоупотреби на морето и в Грузия; станал
главен секретар на Световната тенис асоциация и ски клуб на архитектите; бил дясна
ръка на Иван Славков-Батето, всесилния зет на Тодор Живков; отворил в помещенията
на бившия младежки дом „Лиляна Димитрова“ в София и в курорта „Дюни“ първите
частни дискотеки в България; станал кредитен милионер; бизнес империята му се
разпростряла в Европа, Азия и Латинска Америка.
Бяха истеричните времена малко преди срутването на червеното правителство на
Жан Виденов. Веско Благоев, братовчед на мой близък приятел, беше назначен за шеф
на Агенцията по приватизация. От Световната банка и Международния валутен фонд
притискаха правителството да разпродава бързо държавната собственост. И то
наистина бързаше. Усилено се търсеха купувачи, по тази причина братовчедите се
бяха обърнали и към мен, за да намеря някой, който би имал интерес да купи курорта
„Слънчев ден“ на Черноморието. Тогава в София много упорито вървеше мантрата за
червените куфарчета. Веско и моят приятел въобще не си представяха, че тези
куфарчета са подминали мен и моите познати.
Ваканционно селище от затворен тип, „Слънчев ден“ беше използван преди
промените като почивна база на Централния комитет на Комунистическата партия.
Намираше се между Варна и „Златните пясъци“, в курорта „Дружба“, сега „Св. св.
свети Константин и Елена“. Макар там да почиваха активисти от втория ешелон на
Партията – от районните, градските и окръжните комитети, – комплексът беше
чудесно поддържан и изключително впечатляващ. Върху 150 декара горска площ бяха

15
разположени яхтено пристанище, собствен плаж, естествен парк с редки дървета,
целогодишни горещи минерални извори, пет луксозни хотела с база от 1200 легла,
тенис кортове, лятно кино и два огромни паркинга.
След разговора, току що бях излязъл от офиса на моя приятел, крачех бавно по
горещия тротоар и подигравателно си мислех, че надали има човек в България, който
да може да си позволи подобен разкош. Някой ме повика. По улица „Раковски“,
отдясно, малко след ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, от прозореца на един движещ се
бавно суперлуксозен „Мерцедес 600 SL“ ми се хилеше Ганди. За тези години, през
които не се бяхме виждали, той беше неимоверно напълнял, едното му око беше почти
затворено, а другото – изхвръкнало, но пак си беше завладяващо симпатичен, весел и
загадъчен. Качи ме в баровския автомобил, разпита ме набързо какво съм правил през
всичкото това време и ме закара, „за да сме си поговорили сериозно“, в офиса на
фирмата си, на гърба на ресторант „Кристал“. Ресторантът, в който Ганди някога беше
играл хоро на моята сватба и който по-късно фалиралият собственик на КТБ,
банкерът-беглец Цветан Василев, щеше да превърне в огромен, парвенюшки
апартамент.
Фанатичен почитател на творчеството на италианския режисьор Федерико Фелини,
артистичният архитект кръщаваше на името на най-добрия филм на маестрото
„Пътят“ („Ла Страда“) всичките си неизброими бизнес начинания. На партера на
двуетажния му комплекс „Ла Страда“ в началото на улица „Шести септември“ бяха
разположени кафенето „Ла Страда“, руският ресторант „Ла Страда“ и театърът „Ла
Страда“, който създадоха режисьорът Теди Москов и съпругата му, актрисата Мая
Новоселска. (В ресторанта Ганди предлагаше най-хубавата руска водка в България.
Той беше официален вносител на най-качествените марки – и това съвсем не беше
случайно. Моят приятел бързо се беше ориентирал, че големите пари идват само от
Русия. Затова и съдружник му беше един от бившите руски посланици в България.)
На втория етаж, в кабинета на бизнесмена, ме чакаше забавна изненада. Твърде
младата и много красива секретарка ни покани в дълго, близо тридесетметрово
помещение, със скъпи, но дискретни, черни офис мебели. Далеч, чак в дъното, в
полумрак, стоеше старинното бюро в стил Луи XIV, от което предприемачът
ръководеше бизнес империята си. (Запален почитател на всичко италианско, Ганди
сигурно беше заимствал от диктатора Мусолини следното: колкото и наперени да
влизали посетителите в кабинета му, докато изминавали огромното разстояние от
вратата до бюрото на генералисимуса, с всяка следваща крачка самоувереността им
постепенно се смалявала, за да се стопи съвсем накрая.) Цялата стена вдясно беше
заета от огромна, но лека и елегантна метална библиотека, подредена само и
единствено с томовете на „Енциклопедия Британика“ (домакинът не знаеше бъкел
английски). На стената отляво висяха снимки на Ганди с известни хора като Иван
Славков-Батето, Георги Първанов, Виктор Вълков, Любен Гоцев, руския посланик
Анатолий Потапов, мага Астор, Вежди Рашидов, Любо Левчев, Малкия Фатик, руския
външен министър Едуард Шеварднадзе, държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър,
и с кого ли още не. Но най-големият сюрприз ме чакаше до бюрото.
Бюст на предприемача в позата на Нерон, издялан от цял мраморен блок от големия
наш скулптор Георги Чапкънов. Много дебел, с изпъкнало като на циклоп око,
мраморният Ганди беше навлякъл туника на римски император, свиреше на арфа и
беше наложил на плешивата си глава лавров венец. (Пламен Тимев се изживяваше и

16
като меценат: на театъра „Ла Страда“; на фестивала на всички изкуства „Бялата
лястовица“ в Балчик; на варненските футболни отбори „Черно море“ и „Спартак“.)
Седнахме, секретарката направи кафе, наля коняк, Ганди запали една от
неизменните си дебели хавански пури и веднага хвана бика за рогата: „Копеле, хайде
сега да ме включиш в някоя далавера.“ Той разказваше вдъхновено за себе си, без да
страда от особена скромност, хвалеше бизнеса си и все повече се разпалваше:
направил дебели инвестиции в зърнопроизводството; имал сериозни интереси в
туризма; дискотеките му в София и по морето се пръскали по шевовете от наплива на
богати клиенти; затворил водния цикъл в Добрич, имал неограничен кредит в
първокласна швейцарска банка, мисля „Креди Суис“; и още, и още...
Беше сладкодумен и убедителен, излъчваше стабилност, сигурност и просперитет,
мобилният му телефон не спираше да звъни, отвсякъде валяха предложения за
съблазнителни сделки, милиони долари, марки, лири и франкове се въртяха
примамливо във въздуха. Тогава му разказах за офертата на Веско Благоев и
„Агенцията по приватизация“: Държавата искаше за комплекса „Слънчев ден“
тридесет и три милиона марки, които трябваше да бъдат преведени до месец, за
предварителен договор беше достатъчна гаранция от първокласна европейска банка и
капаро от един милион марки, платени кеш.
Ганди се вдъхнови страшно, поиска веднага среща с агенцията и още в същия миг,
по телефона, получи потвърждение от „Креди Сюис“ за издаване на банкова гаранция.
Помоли ме на другата сутрин да потеглим заедно към морето, за да осигурим бързо
милиона кеш. Той поръча нещо на секретарката си и след малко в офиса цъфна и
писателят Христо Калчев.
Калчев беше интересен персонаж от интелектуалната и артистична бохема на София
от късния соц. Красив, мъжествен, аристократичен и самонадеян, бившият шампион
по фехтовка беше многообещаващ писател. Толкова обещаващ, че първата му книга
„Инерция“ си беше направил труда да редактира лично легендарният Георги Марков.
Със следващите си романи „Луда вода“, „Вътрешна светлина“, „Нежни вълци“,
„Белият дявол“, Христо се беше наложил като интересен творец с елегантен стил,
модерен градски автор, който нямаше нищо общо с тромавите догми на
социалистическия реализъм. След промените обаче беше загубил щатната си работа в
Съюза на българските писатели и я беше докарал до съмнителната длъжност
летописец и трубадур на подвизите на Ганди. По идея на бизнесмена писателят бе
започнал да пише епос за раждането на българската мафия. Съвсем наясно с
положението в подземния свят отвътре, Ганди разказвал на Христо Калчев историите
от зараждането на организираната престъпност, а издателската му фирма, също „Ла
Страда“, беше финансирала публикуването на „Нерон Вълка“, първата книга от
цикъла на писателя „Вулгарни романи“.
По-късно, както често се случва, двамата се изпокараха за пари и за авторски права.
Христо пародира Ганди, като го вмъкна в третия си роман „Цикълът на Месалина“ и
го описа, не без известно основание, като „безсрамен лъжец“. Двамата окончателно
разтуриха комбината, но за огромно съжаление на бизнесмена петнадесетте вулгарни
романа на Христо станаха бестселъри, предизвикаха страхотен интерес, реализираха
огромни тиражи и му спечелиха куп пари и слава. Замаян обаче от водката и успеха,
Христо ги пишеше все по-немарливо, през куп за грош, на просташки, каруцарски
език, и романите му изиграха недостойната, но решаваща роля за възникване на чалга

17
литературата. (По-късно, по негов тертип, книги за себе си започнаха да пишат и
самите мутри.)
На Христо обаче не можеше да му се отрече умението да черпи информация
направо от извора на ченгетата и бандитите, както и известна пророческа дарба. Той
направи няколко ефектни удара, най-впечатляващият от които беше литературното
убийство на наркотрафиканта Косьо Самоковеца в центъра на Амстердам. Истинската
екзекуция беше извършена почти по същото време и на същото място, обаче след
излизането на книгата. Злите езици дори твърдяха, че романът е бил сигнал, даден на
килърите. За съжаление, иначе талантливият писател не устоя на лесния успех и
бързите пари. Ден след ден, седмица след седмица, от сутрин до вечер, черпен от
почитатели, той пиеше малки водки в бистрото срещу дома си на улица „Асен
Златаров“ в София, докато накрая си докара мъчителна и преждевременна смърт.
До това тъжно събитие обаче оставаха още десетина години. Сега Христо седеше в
офиса на „Ла Страда“ и внимателно слушаше напътствията на Ганди как да отразява
бъдещите ни морски подвизи. На другата сутрин тримата, заедно с шофьор и
бодигард, потеглихме към морето. Първата ни спирка беше в Пловдив. Там, на
главната улица, предприемачът държеше под аренда най-големия градски кинотеатър.
В офиса му ни чакаше нова изненада. Хубавичката млада секретарка ни покани вътре
и аз имах дежа вю: озовахме се в огледален образ на софийския кабинет на Ганди,
същите луксозни, дискретни, черни офис мебели, същата библиотека с „Енциклопедия
Британика“, същите снимки, същият бюст ала Нерон, сътворен също от Чапа. Доволен
от смайването ми, бизнесменът се изфука, че такива, абсолютно еднакви офиси
близнаци, имал и във Варна, и в Добрич, и в Русе.
На средата на пътя към „Слънчака“, който тогава още се наричаше „Слънчев бряг“,
се обадиха по мобилния телефон на Ганди от администрацията на „Креди Сюис“:
банковата гаранция за тридесет и три милиона марки била готова, дори вече е
надлежно парафирана от директора на трезора, а копие ще ни чака в морската столица.
Хоризонтите се разтваряха, капитализмът величествено се изправяше пред нас с
цялата си приказна мощ и с щедри обещания за небивал разкош. Животът изглеждаше
прекрасен.
Стигнахме привечер в курорта „Слънчев бряг“, все още рехаво застроен и много
зелен. Преспахме в „Кубан“, най-хубавия по онова време хотел, където Ганди беше
запазил три апартамента. За себе си, естествено, президентския, и по един за нас.
Легнахме рано, зер на другата сутрин ни чакаха отговорни срещи. Рано-рано сутринта,
още в зори, облечени в тъмни костюми, тримата се запътихме към плажа. Когато пиша
днес за всичко това, на мен самия ми е трудно да повярвам, че се е случило, обаче
точно така си беше. Нагазихме с официалните обувки в пясъка и се спряхме пред
голяма шатра, обградена плътно от млади, много здрави, мъже по бански, преметнали
през рамо... автомати „Калашников“. В центъра, по хавлия, на шезлонг, пред малка
плажна тръбна масичка, седеше един от босовете на мафията Георги Илиев, наричан
още Главния. До него, чинно чакащ указания, се беше настанил с тефтер и химикалка
Николай Цветин, дясната му ръка.
Когато Ганди се впусна в дебрите на частния бизнес в началото на 90-те, в
дискотеките му „Ла Страда“ в София и в курорта „Дюни“, между бодигардовете и
шофьорите му попаднаха бившият борец от Кюстендил Васил Илиев, офицерът от
Управлението за безопасност и охрана Стоил Славов-Телето и дребният несебърски
бандит Димитър Желязков-Очите.

18
 След рухването на соца елитният спорт, който беше едно от парадните лица на
тоталитарната държава, внезапно престана да бъде галено дете. Десетките борци,
боксьори, каратисти, щангисти и гребци, които бяха избълвали спортните училища,
останаха на улицата. За да оцелеят, те се обединиха в групи, които се прехранваха с
охрана и рекет на прохождащия частен бизнес. В същото време част от силовите
структури на държавата като поделенията за борба с тероризма, икономическото и
военното разузнаване и контраразузнаването, както и политическата полиция, по
настояване на новите ни приятели бяха ликвидирани или силно съкратени. Много
техни служители, иначе отлично подготвени, загубиха работата си и също останаха
без прехрана. Затова не им остана друга възможност, освен да се съюзят със
спортистите. Около спонтанно създадените „силови бригади“ гравитираха елементи от
криминалния контингент и така беше положено началото на организираната
престъпност. Говореше се, но никой никога не успя или не поиска да го докаже, че тя
веднага е попаднала под контрола на мощни кукловоди. Те били от елита на бившата
комунистическа партия, на висшата стопанска номенклатура и на секретните служби,
като мистичните кръгове „Банкя“ и „Монтерей“, които използвали силовите бригади
като ударен отряд в битката за преразпределяне на държавната собственост и след
това за превръщането на икономическата власт в политическа. Така от симбиозата на
червените барони и мутрите се роди българската мафия.
През времената на соца Васил и Георги Илиеви били многократни републикански
шампион по борба. В Спортната школа „Олимпийски надежди“ те били съученици с
двама от станалите по-късно знакови фигури на криминалния преход – Илия Павлов и
Младен Михалев-Маджо. След промените младите хора бързо разбрали, че в спорта
вече няма хляб и се заели с престъпен бизнес – рекет и изнудване. Натрупал известен
капитал с помощта на Ганди, по-големият брат Васил Илиев беше регистрирал
първата си фирма ВИС-1 (Вярност, Инвестиции, Сигурност). После, както веднъж
доста пиян се изпусна пред мен бизнесменът, „успял да проникне много дълбоко във
висшите кръгове на Държавна сигурност. Вероятно най-вече с нейна помощ
групировката му започнала все по-отчетливо да доминира на черния пазар на дрога,
бели робини, крадени коли, контрабандни цигари и силово застраховане.
Според оценката на МВР Васил Илиев станал най-могъщият по онова време
гангстер на Балканите, затова и с пълно основание бил наречен Кръстник на мафията.
После се опитал да отреже опашката на гущера и да избели бизнеса си, като се
ориентирал към туризъм и търговия със зърно. На 25 април 1995 г. обаче, когато бе
едва 30-годишен, щастливата му звезда внезапно угасна. На път към ресторанта си
„Мираж“ в София, в своя луксозен мерцедес, купен от малкия Фатик, на разбитата
улица „Никола Каменов“ в квартал „Гоце Делчев“ той бил буквално разкъсан от
седемнадесет куршума, изстреляни от хърватски автоматичен пистолет „Заги“.
Убийството остава неразкрито и до днес (тази година изтича давността за
разследването му).
Една от най-интересните версии, разглеждани от следователите, е, че поръчителят е
Милчо Бонев, по прякор Бай Миле, от групировката СИК, който наел сръбския мафиот
Сретен Йосич да го извърши, за да се отърве от главния си конкурент в трафика на
горива за ембаргова Югославия. (И за двамата ще стане дума по-нататък в тази книга.)
Кръстника обаче оставя на брат си, Георги Илиев, Главния, повече от 150 цъфтящи
фирми с над 3000 души персонал. Той обаче също не успя да им се порадва дълго.
Десет години по-късно също беше прострелян, този път от снайперист с куршум 22.

19
калибър „Стингър“ с хидрошоков отвор, изпратен от пушка тип „Флобер“, марка
„Аншуц“. Това става пред собственото му заведение „Буда Бар“ на „Слънчака“. Но
към империята ВИС, която остава за вдовицата му, са добавени още 300 милиона лева,
десетки хотели, между които бутиковия „Дюн“ и комплекса „Какао Бийч“ в
„Слънчака“, къпалнята „Мария-Луиза“ и Зеленчуковата борса в София, както и
десетки други заведения в цялата страна.
Както вече споменах, шофьор на Ганди във времената на първоначалното бандитско
натрупване е бившият офицер от УБО, карал пилотна кола от кортежа на Тодор
Живков, Стоил Славов-Телето. След раздялата си с Ганди, заедно с бившите
възпитаници на спортните училища, борците братя Маргини и Младен Михалев-
Маджо, и ченгетата Румен Николов-Пашата и Милчо Бонев-Бай Миле, Стоил Славов-
Телето става един от създателите и босовете на другата голяма престъпна силова
групировка, СИК. Тя е главният конкурент на ВИС във всичките престъпни бизнеси.
Но – вече като главен акционер в могъщата фирма за търговия с нефт и петролни
деривати „Интерпетролиум енд Партнерс“ – и Телето е пометен със страшна сила от
взрив с 600 грама тротилов еквивалент, заедно с целия асансьор на луксозната офис
сграда на СИК на улица „Джеймс Баучер“ №87 в София. Една от възможните версии
за причините на атентата е отмъщение за екзекуцията на малкия Фатик, поръчана от
Славов, заради конфликт, свързан с контрабандата на каптагон. (С трафика на
синтетични наркотици ще се занимая по-обстойно на друго място в книгата.)
А Митьо-Очите, като вечна емблема на участието на криминалния контингент в
групировките, и досега продължава с успех да тероризира южното Черноморие.
Заради тях тримата, както и заради още много бандити, получили бойно кръщение
във фирмите му, Ганди с основание се изживяваше като един от родителите на бързо
прохождащата мафия. Той охотно ни беше разказал всичко това – предната вечер, след
няколко чаши джин с тоник в лоби бара на хотел „Кубан“, на мен и на трубадура
Христо Калчев, докато се подготвяхме за срещата с Георги Илиев.
Заради бурното им и донякъде общо минало, в онази сутрин Главния се отнасяше с
подчертан респект и уважение към бившия работодател на брат си. Ганди обясни
накратко условията на сделката и делово поиска заем от един милион марки.
Колосалната сума изобщо не направи впечатление на мафиотския бос. Той се обърна
делово към Цветин: „Дойдоха ли онези милиони от Меделин?“ Предполагам, че е
имал предвид постъпления от наркотрафик, който (твърдеше се тогава) фирмата му
ВИС-2 върти с колумбийската мафия. Отрицателният отговор видимо го разяри,
защото просъска кисело към Ганди: „Обаче ти онези мангизи още не си ни ги върнал!“
(Градската легенда мълвеше, че моят съекипник дължи доста пари на мутрите. Дори
из София се разказваше случка, в която те го возили в багажник на мощен джип по
серпентините на пътя до хижа „Алеко“ на Витоша, а той крещял отвътре на завоите:
„Момчета, карайте внимателно, мъртвец пари не връща.“) После Георги Илиев все пак
обеща на Ганди да му се обади, когато се получат парите, и злобно предупреди Христо
Калчев да внимава какво ще пише за него във втората си книга „Калигула Бесния“.
Вече бил подочул, че ще бъде неин главен герой, та писателят да не „лапнел оловото“.
Цялата тази трагикомедия изглеждаше толкова абсурдна, че се чувствах като
второстепенен персонаж в гангстерски филм като „Кръстникът“ на Копола. Тогава
всичко беше още размито и нереално, обаче в идващите години нещата щяха да се
материализират. Както ще стане ясно по-нататък от този разказ, ВИС-2 не взеха
участие във фарсовата сделка на Ганди. Но огромните мръсни пари на мафията от

20
рекет, силово застраховане, наркотрафик, нарушаване на югоембаргото, търговия с
акцизни стоки и бели робини скоро щяха да се превърнат в бетона, с който мутрите
заляха и зазидаха Черноморието.
Не Христо Калчев, а Главния лапна оловото, но останалите живи босове на мафията,
като Маджо, Пашата и Маргините, безжалостно доят и до днес морските ни курорти.
Те купиха политици, които им гласуваха безумни закони в Парламента, плениха
общинските съвети по морето и получиха карт бланш за строителен произвол, без
всякаква мисъл за бъдещето. Хотелите в стил „мутробарок“ стръвно изядоха
зеленината и плажната ивица, като разровени и застроени бяха дори дюните.
„Старите“ Созопол, Несебър, Балчик от дните на нашата младост, както и „дивото
къмпингуване“ останаха в романтичното минало.
Днес гангстерите са собственици не само на хотелите. Те притежават и плажовете, и
спортните съоръжения, и сергиите, и казината, и ресторантите, и баровете, и
кафенетата, и всичко. Навсякъде по морето денонощно дъни чалга, сервира се лоша и
скъпа храна, фалшиви напитки и наркотици, предлагат се проститутки. Мутрите
превърнаха българското Черноморие в истинска световна емблема на евтин,
просташки алкохолен и секс туризъм.
Но да се върнем към нашата си история. На Ганди този път не му се отвори
парашута, не получи милиона, но това не помрачаваше доброто му настроение.
Предстоеше ни нова среща, този път в самия курорт „Слънчев ден“. Луксозният
„Мерцедес-600 SL“ на Ганди тържествено спря пред главния вход. Там, строени и
пременени в официални униформи, ни чакаха всички служители от персонала, начело
с управителя на комплекса. Вече им бяха съобщили радостната вест, че пристига
стратегически инвеститор от София. Предприемачът тържествено прие парада и ме
погледна въодушевено: „Тука и Милко Балев не са го посрещали така!“ Разговорът с
тайнствените бизнесмени, които „съвсем сигурно“ щели да осигурят парите за
капарото, беше в лоби бара на централния хотел „Марина“. За огромно мое смайване,
в скритото в дъното, полутъмно сепаре ни чакаха двама двадесетинагодишни нагли
хлапаци, нашарени от горе до долу с татуировки, облечени в мърляви тениски и
бермуди. Затова пък бяха увесили тежки златни ланци и бяха скрили очите си зад
много скъпи, маркови черни огледални очила. „Бен Търпин“, „Ицо Мръсника“ –
представиха се двамата „мултимилионери“. Изглеждаха твърде нелепо на фона на
луксозната обстановка, но съвсем скоро недоверието към техните финансови
възможности се стопи. Двамата се оказаха жестоки, всяващи ужас в цяла подземна
Варна гангстери, работещи за супербандита Христо Асенов-Бацата. (Жълтата преса
твърдеше, че той и Ганди имат общ бизнес.) Към него за охрана се обърнали
собствениците на финансовата пирамида „Ем и Ай утре“ Красимира Данаилова и
Диамант Диамандиев. И Бацата им изпратил Бен Търпин и Ицо Мръсника.
Вече бях имал вземане-даване с пирамидите. Една от дейностите на фирмата „Братя
Василеви“ беше търговията с чуждестранна преса. Внасяхме най-големите
чуждестранни вестници като „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Поуст“, „Уолстрийт
Джърнъл“, „Таймс“, „Индипендънт“, „Гардиън“, „Юропиън“, „Фигаро“, „Монд“,
„Зюддойче Цайтунг“, „Билд“, „Интернешънъл Хералд Трибюн“, „Правда“, „Известия“
и списанията „Тайм“, „Нюзуик“, „Економист“, „Форбс“, „Венити Феър“, „Плейбой“,
„Вог“ и десетки други. После ги продавахме на дипломатите от посолствата, на
клиентите на големите хотели и на служителите на чуждестранните фирми в България,
Румъния и Македония. Някои от медиите, като „Нюзуик“ и „Интернешънъл Хералд

21
Трибюн“, ни бяха възложили срещу комисиона да им събираме и реклами. Тази работа
ми се струваше съвсем бошлаф, но ето, един ден в офиса ни на „Дондуков“ телефонът
звънна обещаващо. Чуждестранен (вероятно) предприемач, на лош български, поиска
да закупи за една седмица като рекламна площ фолиото (разтвора на вътрешните две
страници) на американския вестник „Интернешънъл Хералд Трибюн“, който се
печаташе в Париж. Цената на фолиото беше сто хиляди долара и дори не усетих как
съм се изправил на крака.
Разбира се, още на следващата сутрин рано-рано бях в офиса на фирмата, от която
се бяха обадили. Той се намираше на улица „Раковски“, точно до Военния театър.
Състоеше се от две малки стаички. В едната седеше шефът – дебел, самодоволен,
червендалест, очевидно страдащ от високо кръвно: канадско-български гражданин,
говорещ много лош български, обилно примесен с английски и френски думи. В
другата стая работеше секретарка, дребна, чевръста жена на средна възраст, а по-
голямата част от помещението се заемаше от огромна метална каса. Офисът беше на
първия етаж, до него водеше тясна стълба, по която се беше извила дълга опашка от
изнервени хора, които стискаха в ръце изпотени банкноти. Когато им дойдеше редът,
те връчваха купюрите на секретарката, тя ги сортираше в пачки, които стягаше с
червени ластичета, редеше ги в картонени кутии за обувки, а след това огромната каса
жадно ги поглъщаше. Срещу парите си „инвеститорите“ получаваха някакви мърляви
формуляри, наречени „доверителни разписки“, които секретарката попълваше на ръка.
Собственикът на фирмата ми разказа, че е патентовал препарат „Фактор Р“ за
лечение на СПИН (Синдром на придобита имунна недостатъчност). От продажбите му
възнамерявал да връща парите на инвеститорите с лихви, три пъти по-високи от
банковите. (После, естествено, се оказа, че препаратът не е регистриран и не подлежи
на търговско разпространение.) Бизнесът здраво се разраснал, само за ластичета на
месец отивали по две хиляди лева. Затова вече било дошло времето да го рекламират и
разширят по целия свят. Фараонът Майкъл Капустин, защото това беше именно той,
със замах прехвърли сто хиляди долара от фирмата си „Лайф Чойс“ на сметката на
вестник „Интернешънъл Хералд Трибюн“.
Повече не видях на живо канадеца, защото един хубав ден той на пожар се изнесе от
страната. Когато пирамидата му се срути с трясък, се оказа, че само за две години в
София, Пловдив, Силистра и други градове той е измамил над десет хиляди души,
като им прибрал 18 милиона долара. С парите изобщо не произвеждал никакъв
„Фактор Р“, а просто ги превеждал по собствените си сметки в клона на „Суис
Америкън Банк“ в град Сейнт Джон на Карибския остров Антигуа.
Интерпол го откри чак във Франкфурт, върна ни го в България, той беше осъден и
лежа в затвора дълги години, но вложителите му никога повече не видяха парите си.
За последен път мернах Капустин по телевизията. Предаваха репортаж от
затворническата библиотека. Там, отслабнал, нормализирал кръвното, във видимо
добро здраве и настроение, се беше уредил да излежава присъдата си хитрият канадец.
А парите на баламите го чакаха на скришно място – само да излезе и да си ги харчи.
Смятах, че след него вече няма да има други мераклии да рекламират бизнеса си в
тежката чужда преса, но грешах. Един ден телефонът ми отново звънна, този път
весело и оптимистично. Обаждаха се от офиса на фирмата „Ийст Уест Интернешънъл
Холдинг“. Искаха рекламна площ в американското списание „Нюзуик“, отново
фолиото, което тук струваше 150 000 долара. От редакцията бяха толкова приятно
изненадани, направо очаровани от офертата, че още с първия полет специално от

22
цюрихския си офис в София долетя шефът на рекламния отдел на „Нюзуик“ за
страните от Източна Европа.
Настаних скептичния Франсоа в хотел „Шератон“, като гостът до последния момент
имаше съмнения, че нещо го будалкаме. Обаче се надяваше за компенсация да
направи поне малко секс туризъм. Когато огромният, близо петнадесетметров
„Олдсмобил“ на фараона Иво Недялков паркира пред хотела на другата сутрин,
ролексът на швейцареца спря от изненада. Той не успя да си затвори зяпналата уста и
когато влязохме в офиса на „Ийст Уест Интернешънъл Холдинг“ на улица „Шипка“,
точно до моето бивше Тридесет и осмо училище. Франсоа смаян видя свръхмодерно –
дори футуристично – офис оборудване, каквото и в Цюрих не бяха сънували. Повярва,
че всичко, което му се случва тук, не е сън, едва когато Иво Недялков му преведе, с
едно драсване на луксозната си златна писалка „Паркер“, огромната сума. Е, след това
се оказа, че тези пари са една малка, почти нищожна част от четиридесетте милиона
долара, с които пирамидата на Недялков беше завлякла повече от осем хиляди и
петстотин души. После изгубих следите на фараона, като че ли полежа известно време
в затвора, но след като излезе от там, лесно успя да си възстанови адвокатските права.
Сега, в лоби-бара на хотел „Марина“, се озовавах пред уникалната възможност да
съм контактувал лично с представители на три от най-големите български пирамиди
от първата петица. (Липсваха ми само „Градът на мечтите“ на Соломон Анжел и
„МУС-България“ ООД на германските братя Чихи.)
Варненската „Ем и Ай утре“ на Красимира Данаилова и Диамант Диамандиев вече
беше действала три години. По-късно разбрах, че за това време двамата фараони, с
обещания за огромни печалби, бяха успели да отмъкнат и последните левчета на девет
хиляди души. Завлечената сума надхвърляше тринадесет милиона долара. Очевидци
разказваха пред медиите по-късно, че под офиса на Данаилова имало мазе, натъпкано
до горе с банкноти. С чували и куфари доларите, марките, франковете и британските
лири били изнасяни към Австрия и Швейцария. Грабежът бил толкова безмилостен, че
трима от „инвеститорите“ се самоубили – двама се хвърлили от балкона, третият се
обесил на вълнолома, няколко си отишли след инфаркти и инсулти, десетки
напълнили лудниците.
Само във Варна недвижимите имоти на „Ем и Ай утре“ били над двеста и
четиридесет. А рушветите, които адвокатите на пирамидата раздавали на служители
от общината и полицията, били... цели хотели. За това никак не беше изненадваща
увереността на Ганди, че ще си получи милиона от Бен Търпин и Ицо Мръсника.
Очевидно беше, те не го и криеха, че освен за Бацата, двамата са работили и за себе
си – не само бяха охранявали фараоните, но и сериозно ги бяха одрали. Смъкнатите
пари, във всякакви възможни валути, злато и скъпоценни камъни, според
самодоволните разкази на бандитите те трупали в огромен меден казан, който лежал
заровен в земята под една горичка, малко над „Аладжа Манастир“.
„Египетският период“ на прехода започна веднага след промените и продължи до
1995 г. За това не особено дълго време тридесет фараона успяха да завлекат над сто и
седемдесет хиляди души с около сто и тридесет милиона долара. Откъде се бяха
появили тези пари? Стоковите дефицити на социализма, огромната трудност да се
добереш бързо до луксозни стоки, до кола или до жилище, бяха довели до един
неочакван резултат. Независимо от всичките пропагандни приказки за трите фалита на
социализма, за гладните „Луканова“ и „Виденова“ зима, под повърхността, в дюшеци,
гардероби и в „Бурканбанк“ спяха милиарди левове с неясен произход. Тях именно

23
хората се надяваха да множат през пирамидите, без много излишен шум. За
удивителния успех на фараоните допринесоха както лековерието и алчността, така и
слабата държава и нейните неефективни институции, корупцията, проникнала във
всички етажи на властта. Над фараоните непрекъснато стоеше отворен чадър –
политически, банков, данъчен, полицейски, прокурорски и съдебен. Когато
пирамидите изгърмяха, някои от собствениците им се спасиха зад граница, а други
останаха зад решетките. Но лъвският пай от парите така и не беше намерен и върнат
на хората. И той спокойно се вля в бандитската приватизация.
Именно това предлагаше Ганди на Търпин и Мръсника – акционерни дялове от
курорта „Слънчев ден“ срещу милион в кеш. Тримата си стиснаха ръцете накрая и се
разбраха да отидат в полунощ в гората и на лунна светлина да изровят казана.
На мен обаче цялата тази гангстерска екзотика вече ми беше дошла до гуша. Затова
се сбогувах с Ганди и Христо и взех първия влак за София. Защо мафиотите ме
оставиха да видя и чуя всичко това, а после не се занимаваха с мен, и досега си остава
въпрос без отговор. Дали от казана, или пък от някъде другаде, но инвестиционната
фирма „Ла Страда“ май внесе един милион марки капаро в „Агенцията за
приватизация“. (Или поне така твърдеше Ганди.) Тя обаче изобщо не успя да се справи
с останалите тридесет и три милиона марки, а пък гаранцията на „Креди Суис“ се
оказа фалшификат. Телефонното обаждане от швейцарската банка се оказа специална
постановка само за пред мен. И Ганди, както и много други хора преди и след него, ме
мислеха за по-сериозен играч, отколкото наистина бях и съм.
Основният бизнес на Ганди се оказа измамата. Много скоро обаче конкуренцията и
в този бранш стана много сериозна и той се пренасели. А когато от дълбините
изплуваха големите хищни акули, номерата и триковете на архитекта пишман
бизнесмен се оказаха детска игра. „Слънчев ден“ беше приватизиран четири години
след нашата одисея, чак през 1999 г., от бившия собственик на свинекомплекси Георги
Гергов. А пък зад него стояха мощните кукловоди. Затова той успя да лапне апетитния
курорт на един залък за космичните осем милиона марки и за един ден да се превърне
в ключов играч в туризма.
Червените барони, заедно с ченгетата и мутрите, и присъединилата се към тях
лакома и хищна нова синя буржоазия бързо и лесно си разпределиха цялата държавна
собственост. След това започнаха да се оглеждат къде да харчат големите пари, които
тя им носеше.

24
 ДАМБОВЦИТЕ И МАЙСТОР СТРАДИВАРИ.
Пиратското знаме на черепа се вее над Брюксел
„Имам стара цигулка, истински „Страдивариус“. За колко можеш да я продадеш?“
Вече бяха ми задавали десетки подобни въпроси, но чак пък „Страдивариус“... Беше в
самото начало на новия, двадесет и първи век. Посрещах Милениума с нов бизнес и
нови надежди.
Колекционерството е изпепеляваща страст. Наричат го „тихата лудост“, а
последователите на Зигмунд Фройд дори го смятат за психическо отклонение с корени
в детството. При мен тази лудост пламна значително по-късно и съвсем неочаквано.
Разхождахме се със сина ми из центъра на София и пресякохме през пазара на антики
до храм-паметника „Александър Невски“. Купих му две дребни медни монети, тип
„мангъри“, от Третото българско царство и малко класьорче.
И моментално бях обсебен. Започнах трескаво да колекционирам всичките пари,
книжни и метални, на Царство България и средновековнитe монети на държавите от
Европа и от Латинска Америка. Бях толкова погълнат от новата си страст, че дълго
време изобщо не бях в състояние да мисля за каквото и да е било друго, освен за
сребърни германски талери, за златни венециански цехини, за медни византийски
коруби...
И май така беше по-добре, защото хубавите години на фирмата „Братя Василеви“,
където работех от доста дълго време, бяха вече спомен от миналото. Младият брат
Василев, моят бивш колега от журналистиката, Васко, беше продал на богатия турчин
Фуад Гювен валутните бензиностанции на фирмата в безмитните зони на граничните
пунктове Калотина и Капитан Андреево. Младите лъвове от „София Франс Ауто“ бяха
сложили почти изцяло тежката си ръка върху бизнеса с продажбата и сервиза на нови
и употребявани автомобили марка „Пежо“. След дълга и обречена битка за запазване
на руските пазари хладилниците „Мраз“ бяха вдигнали белия флаг и заводът на „Братя
Василеви“ фалира.
Вече нямаше какво да търся там и отново, за кой ли път след сакралния десети
ноември, трябваше да започвам отначало. Реших да превърна хобито си в бизнес. И
започнах, в началото малко плахо, а после и по-смело, да търгувам с антиквариат:
картини, статуетки, монети, ордени и медали, значки, марки, пощенски картички,
географски карти, книги, винилови плочи, музикални инструменти. Станах член на
клубовете на нумизматите, фалеристите и филателистите, по цели дни обикалях
битаците и антикварните магазини, купувах си и четях до късно през нощта
специализирана литература. По-късно започнах да обикалям и международните
тържища в столиците и най-големите градове на Европа. Престраших се, в началото
предпазливо, да купувам и по-скъпи, редки и ценни антикварни стоки, като между тях
понякога се срещаха и музикални инструменти. Вече неведнъж ми бяха предлагали
маркови пиана, акордеони, хармоники и армейски тръби, но цигулка „Страдивариус“
за пръв път.
В интерес на истината, изобщо нямаше да се заинтересувам от офертата, толкова
фантастично звучеше, ако тя не идваше от авер на Пепи Гърка. На пръв поглед за
склонните да го подценяват Пепи беше кротък, дружелюбен, весел и приятен двадесет

25
и пет годишен младеж, безнадеждно, почти до лудост, влюбен в изобразителното
изкуство. Запознал се бях с него на търг на аукционната къща „Виктория“. Там той
яростно беше залагал за малка рисунка с туш на Иван Мърквичка срещу един от много
богатите още тогава българи, собственика на завода „Свилоза“, моят стар познат
Краси Дачев. Беше ми съвършено непонятно откъде момчето може да има толкова
много пари, докато един ден той не ме покани в огромната си, със страшно високи
тавани, бивша генералска къща на улица „Оборище“ №37. Беше я купил наскоро и
ремонтирал изцяло, живееше там със семейството си, а на втория етаж беше настанил
офиса на строителната си фирма. Стените в импозантния кабинет на Гърка бяха
плътно покрити, като с тапети, с много скъпи картини на стари майстори. Имаше
работи на Мърквичка, на Борис Георгиев, Цанко Лавренов, Васил Стоилов,
Константин Щъркелов. Точно над главата на младия бизнесмен заплашително висеше,
аха-аха да падне, огромно маслено платно „Три моми от село Шишковци“ на
Владимир Димитров-Майстора. Подобна картина вероятно притежаваше само
Националната художествена галерия и сигурно струваше над сто хиляди евро. Пепи си
беше направил и минигалерия, съвсем близо до генералската къща, на ъгъла на
улиците „Оборище“ и „Априлов“, която тъпчеше с картини до тавана след всеки
пореден търг. Събираше си и бутикова колекция от луксозни автомобили, в която
имаше лимузини „Ламборгини“, „Ферари“, „Ролс Ройс“ и „Бентли“. Освен това вече
беше успял да закупи и доста от знаковите стари сгради в култовия район на
„Докторската градина“.
Официалната версия за бизнеса на Пепи Гърка беше, че купува къщи-паметници на
културата в сърцето на града, реставрира ги и ги препродава с огромна печалба.
Неофициалната, споделяна тихомълком из подземна София, беше, че е съдружник на
легендарните наркотрафиканти Евелин Банев-Брендо и Жоро Шопа.
Един ден срещнах пред генералската къща сина на стари приятели на родителите
ми. Вече отдавна пенсионер, преди промените той беше важна клечка – генерал от
Държавна сигурност, резидент на външното разузнаване в Париж. Говореше се, че
сега е неофициален говорител на генералското движение на кукловодите от кръга
„Монтерей“. Той хвърли многозначителен поглед към сградата и загадъчно ми
намигна: „Нали се сещаш, че всичко това не се прави от бизнес.“
Самият Пепи понякога се разгорещяваше и се изпускаше в някоя непремерена фраза
пред мен, че например няколко пъти са го водили при генерал Любен Гоцев, спряган
за главен демон на прехода, на когото продавал скъпи автомобили. Или че с малък
самолет е прекарвал контрабандни цигари от Украйна за Турция за Ахмед Доган. Или
че „вече ми нямат толкова доверие, вече всички пари минават през Дебелия“. Сега си
мисля, че Пепи беше най-добрата илюстрация за кръвни връзки между мутрите,
политиците и ченгетата.
Тогава всичките тези факти не ме вълнуваха особено. След като ме изгониха от
работа два-три пъти, бях станал циник. Продавах си спокойно картини на Пепи, нямах
особени скрупули, с какво би трябвало или не би трябвало да се занимават клиентите
ми. Все тая ми беше и кое е това двадесетгодишно, слабо, деликатно и интелигентно
на вид момче, нахлупило до ушите черна скиорска вълнена шапка, с което ме запозна
в офиса си Гърка. Та това момче именно ме попита за цигулката „Страдивариус“.

Години преди тази среща правителството на СДС, водено от Иван Костов, вече
беше успяло да хариже лъвската част от българската икономика на мутрите, на

26
червените барони и най-вече на хората, приближени до синята власт. През годините се
цитираха различни данни за цената на приватизацията, но аз съм склонен да вярвам
най-много на бившия главен прокурор Никола Филчев. Според него срещу
материални активи на стойност поне тридесет и три милиарда лева в хазната на
държавата са влезли по-малко от три милиарда лева.
Печално известни бяха и най-скандалните сделки на Командира: продажбите на
„Булбанк“, на БГА „Балкан“ и на „Кремиковци“.
Най-трагикомична, извън всякакъв спор, беше далаверата с флагмана на
комунистическата индустрия, металургичния гигант „Кремиковци“. Той беше харизан
на циганина „Бат Сали“ за един лев, малко под цената на две вафли „Мура“. Също
като купувача на БГА „Балкан“, израелския мошеник Гад Зееви, за когото стана дума в
първата глава на тази книга, и бат Сали се беше клел да изплати дълговете на
комбината. Разбира се, след като взе гиганта, не плати абсолютно нищо, а веднага го
препродаде на индийския милиардер Прамод Митал. Той пък на момента заложи
„Кремиковци“ в западни банки, усвои бързо парите и след това успешно го фалира.
(Съвсем наскоро за подобна далавера Прамод Митал беше арестуван в Босна и
Херцеговина.) Междувременно, докато течаха тези печални перипетии, в които беше
взел активно участие дори бившият вицепремиер Александър Томов, много лешояди
бяха късали живо месо от плътта на умиращия гигант.
Между тях бяха и „Дамбовците“, както ги наричат в село Кремиковци. Старият
Дамбо, дядото Димитър, бил завършил едва седми клас, но с поразителен бизнес нюх
поставил началото на империя. Започнал като магазинер в лавка на територията на
Комбината, след промените той бързо се разшетал и станал собственик както на още
няколко магазина, така и на местното ТКЗС. Синовете му, големият и малкият
Дамбовец, мащабно разширили бизнеса. Фирмата им „Екометал“ станала основен
доставчик на скрап за „Кремиковци“ и главен купувач на неговата шлака – отпадъците
от производството на чугун и стомана. За съвсем кратко време фирмата чудовищно се
разраснала. Братята закупили шлаковия табан край гара Яна – 5000 декара, както и
самата гара, а другите им дейности се разпрострели на още десет хиляди декара из
целия комбинат. Приходите от търговията с черни и цветни метали, и от рециклиране
на стари автомобили в Кремиковци, Севлиево, Пазарджик, Дупница и Чирпан бързо
бяха достигнали 205 милиона лева. На практика бизнесът на братята въртял големият
Дамбовец. Малкият си отворил „Първа частна зоологическа градина“ и, пленен от
детската си страст, отглеждал десетки диви животни и елитни коне. Между зверовете
му имало тигър, пантера, пума, крокодил и маймуни. Изобщо в онези години
Дамбовците си живеели като митичния цар Крез – за илюстрация само яхтата им
„Ферети“ струвала девет милиона лева.
Големите пари обаче имат силен аромат, който веднага привлича и другите акули.
Да охраняват бизнеса на Дамбовците се били присламчили двама от най-яките босове
на подземния свят – Христофорос Аманатидис-Таки и Алексей Петров-Трактора.
Точно тези „опасни връзки“ бяха докарали големите ядове на Дамбовците.
Когато дойде на власт първото правителство на ГЕРБ, Бойко Борисов се зае
старателно да изгражда образа си на „велик отмъстител“, който да раздаде възмездие
за всички престъпления на прехода. Затова и начело на Министерството на
вътрешните работи той постави верния си оръженосец Цветан Цветанов. С присъщото
си старание, арогантност, глупост и ниска правна култура бившият физкултурник
започна яростен, показен поход срещу неудобната за ментора му част от

27
организираната престъпност. Една след друга следваха шумно рекламирани, знакови,
ювелирни наказателни акции, наричани със зашеметяващи имена като „Наглите“,
„Килърите“ – за тази акция ще стане дума и по-нататък в тази книга, и „Октопод“.
(Операциите бяха толкова „ювелирни“, че за всяка една от тях България после беше
осъдена в Страсбург да плаща огромни суми за обезщетение на пострадалите.)
Дамбовците, заедно с Алексей Петров, попаднаха зад решетките в рамките на
операцията „Октопод“. Обвинението срещу тях беше, че са организирали схема за
незаконно изнасяне на скрап от комбината „Кремиковци“. Докато течеше следствието,
на братята беше наложен запор върху всички имущества и банкови сметки за стотици
милиони левове.
Момчето, което ме питаше за цената на „Страдивариус“, беше най-малкият Дамбо –
внукът. Той се опитваше да помогне на семейството, като му осигури кеш пари за зор
заман, докато тече запорът. Затова ме беше помолил да оценя и да му помогна да
продаде няколко ценни артефакта. Започнах с цигулката. Проверих, през последните
години бяха правени опити повече от петдесет такива цигулки да бъдат пласирани в
чужбина. Толкова много „Страдивариус“? Та нали става дума за културна икона,
почти равна на картината „Мона Лиза“ на великия Леонардо да Винчи! Ако
„Страдивариус“ се появи в аукционната къща „Сотби“, а това се случва изключително
рядко, „музикалният“ Лондон незабавно вдига адреналина. Всеки такъв инструмент
има собствена идентичност, притежава име, повтарящо името на най-известния му
собственик или на най-великия музикант, свирил на него. „Месия“ е продадена за
милион и тридесет и осем хиляди лири стерлинги, „Виоти“ достига три и половина
милиона. „Лейди Блънт“, принадлежала на внучката на поета лорд Байрон, е оценена
на шестнадесет милиона.
Това са цигулки с изящна форма, великолепен дизайн и превъзходна акустика.
Правени са стотици хиляди неуспешни опити да се създаде инструмент, който да
възпроизведе техния звук. Всяка цигулка, създадена от майстора от Кремона, има
уникален глас. Американски цигулар издава диск, на който свири на дванадесет
различни инструмента „Страдивариус“ от колекцията „Фултън“ в Сиатъл (най-
богатата в света). „Всяка имаше свой собствен глас“, потвърждава той.
Трима са най-великите лютиери на всички времена – Амати, Гуарнери и
Страдивари. И всички те са живели в град Кремона, Италия, в периода от 1600 до 1750
година. Амати е имал невероятен усет за материала, Гуарнери – за геометрията,
Страдивари – за акустиката. След тях такива гениални майстори не са се раждали.
Има различни теории защо цигулките на Антонио Страдивари не могат да бъдат
повторени. Между XIV и XIX век Европа и Северна Америка са се озовали в малка
ледникова епоха. Една година след раждането на малкия Страдивари температурите
падат още по-ниско. От 1645 до 1740 г. ледниковата епоха съвпада с ниска активност
на слънцето. Италианските лютиери използвали клен и смърч от северните склонове
на долините. Целта им била да се намери най-плътната дървесина, получена от
студения микроклимат. Майсторите от Кремона са използвали дърветата от
Националния парк „Панерверджио“, наречен „Гората на цигулките“. От тогава
подобни климатични условия вече не са се повторили. Други търсят тайната в лака.
Каквото е знаел за лаковете, майстор Страдивари го е отнесъл в гроба, без да го каже
дори на двамата си сина.
Независимо каква точно е причината за уникалността на тези инструменти, през
следващите три века най-великите цигулари като Николо Паганини, Яша Хайфец,

28
Давид и Игор Ойстрах, Бронислав Хуберман са търсили само тези инструменти. А
англичанинът Найджъл Кенеди е успял да се добере до „Катедралата“, цигулката,
която Страдивари пазел лично за себе си.
Дали беше възможно оригинален „Страдивариус“ да е попаднал някак в България и
да превърне, напук на Цветанов, отново Дамбовците в милионери? Тези цигулки са
били ужасно скъпи още през XVII и XVIII век и цената им непрестанно се е вдигала.
През турското робство и веднага след Освобождението едва ли е имало толкова богат
българин, който да може да си позволи такъв инструмент. А дори и да е имало, той
едва ли е бил толкова проницателен, че да може да предвиди за каква фантастична
инвестиция става дума. За последните петдесет години стойността на цигулките е
скочила с 26 000 пъти, докато цената на златото се е покачила едва 50 пъти.
В България има само два истински „Страдивариус“, на тях свирят Минчо Минчев и
Мила Георгиева. Само една от тях е собственост на България.
Интересна е историята с цигулката „Амати“ на Васко Василев. Той е свирил с нея
пред крале и други световни величия, заедно с изпълнители като Мадона, Стинг,
Джако, Пласидо Доминго и Хосе Карерас. За покупката му е помогнала бабата на
цигуларката Ванеса Мей, с чиято майка той беше дългогодишен приятел. Докато
работел във френския град Лион, Василев потърсил кредит от 100 000 евро от банка за
305-годишната „Амати“. Банката му поискала да заложи къщата си като гаранция, а
Васко отговорил, че първо му трябва цигулката, за да си купи къща. Накрая бабата
заложила своята.
Всички други цигулки, появили се досега в България, са по-късни германски, чешки
и френски копия, или ширпотреба, произведена от синовете на Страдивариус във
фабриката им в Кремона. През 90-те години на миналия век в Италия е организирана
изложба на „Страдивариус“. От цял свят се събират около 5000 цигулки при
произведени 650. А за голямо съжаление на мечтателите, ментетата вървят, в
зависимост от качеството им, от сто до триста евро.
Всичко това безспорно беше така. И все пак, въртях се в леглото си нощем аз, ами
ако у Дамбовците е попаднал истински „Страдивариус“? Кой можеше да удостовери
това? Обърнах се към един професор по цигулка от Консерваторията. Според него
Минчо Минчев беше единственият, който можеше да свърши работа. За щастие, един
хирург, приятел на съпругата ми, е братовчед на цигуларя. Обадихме се на Минчо в
Германия, където сега живее. Той – за мен твърде неочаквано – доста се запали. Макар
шансът да бил минимален, все пак си заслужавало да се опита. Според него в „Сотби“
работел единственият човек в света, който категорично можел да каже истинска ли е
тя, или не. Обаче ако кажел „да“, това било много повече от сертификат за
автентичност. Същият човек организирал за „Сотби“ и продажбата на цигулките. В
момента имало дълъг списък от чакащи клиенти – колекционери, милиардери, големи
банки, инвестиционни фондове. За тях, както вече изяснихме, това би било блестяща
инвестиция. След като купели цигулката, те я давали на някои от големите майстори
да свири на нея, защото иначе тя се „разсъхвала“. Минчо Минчев щеше да си идва в
София за някакъв музикален фестивал в края на зимата и за тогава насрочихме
срещата с най-малкия Дамбовец. Любопитен детайл беше, че работата си струваше
дори само лъкът да се окажеше истински.
Срещата трябваше да се проведе в сградата на фондация „1300 години България“. В
уречения ден и час в малката улица тържествено навлязоха два черни джипа
„Мерцедес“, тип „Кубче“. От първия се измъкнаха четири мутри, облечени целите в

29
черно, с кожени якета, с татуировки, със златни ланци, с огледални слънчеви очила.
От втория слезе най-малкият Дамбовец, който внимателно носеше цигулката, завита в
старо кафяво вълнено одеяло. Процесията величествено се отправи към нас. Минчо
беше облещил очи от смайване. Навсякъде по прозорците се бяха накачулили
любопитни граждани. Вътре в сградата влезе само Дамбовеца, мутрите пазеха отвън.
Настъпи сюблимният момент. Момчето, цялото разтреперано, махна одеялото и
открехна старинния калъф. В главата ми голям цигулков оркестър свиреше „Одата на
радостта“.
Уви, и цигулката, и лъкът се оказаха ментета. Наистина, от вътрешната страна на
инструмента имаше щампа „Страдивариус“, но Дамбовците си останаха само с тази
утешителна награда. Никога не разбрах колко са платили за фалшивия инструмент.
Сигурно никак не е било малко. В интерес на истината, те съвсем не бяха чак такива
ахмаци. Човекът, който им я беше продал, сам е бил абсолютно уверен, че притежава
уникат. Прадядото му, капитан на австрийски кораб, я беше купил скъпо и прескъпо в
самата Кремона, по време на турското робство. Още тогава обаче са му пробутали от
ширпотребите. Но потомците били уверени, че притежават уникат, благовейно си го
предавали от поколение на поколение и, самите те заблудени, накрая бяха успели да
метнат и Дамбовците.
Най-малкият Дамбовец обаче не губеше надежда. След няколко седмици той ми
донесе пакетче с монети. Поиска за него много пари, далеч над обичайните нива, на
които се търгуват стари монети в Европа. Затова бях уверен, че на братята отново са
им пробутали фалшификати. В пликчето имаше един медальон, няколко златни
ауреуса и солиди, сребърни тетрадрахми и доста дребни монети. В България има поне
двама души, които по нищо не отстъпват на експертите в „Сотби“, „Кристи“ или на
другите аукционни къщи в Европа. Само след няколко дни оценката на монетите беше
готова. За моя огромна изненада, всички те се оказаха автентични. Много редки и
много скъпи, дори дребните бяха уникати. Обаче Дамбовците ги бяха платили много
повече, от колкото те реално струваха..
И тази сделка не стана. Слава Богу (момчето беше успяло да ми стане симпатично),
следствието и прокуратурата не успяха да докажат обвиненията си срещу Дамбовците,
те бяха освободени от ареста, а сметките им бяха разблокирани.
В България излизат много редки монети. Както се полага на една от най-древните
държави в света, под земята ни има няколко исторически пласта – от VІ в.пр.Хр. до VІ
в. тук са пребивавали траки, римляни, келти, гърци, славяни и прабългари. Само
няколко от изкопаните през времето монети обаче са наистина уникати.
Най-рядката монета се е появила на пазара през соца. Още много време преди това,
някъде в началото на миналия век, селянин возил с три камили от турския град
Дедеагач за Ямбол и Тополовград сол, пирони и газ, а връщал мед, восък и кожи. През
времената на Голямата депресия, около 1930 г., фалирала „транспортната“ му фирма,
камилите умрели, тръгнал и той да мре. Извикал дъщерите си, на двете големи дал
златни турски пендари, а на третата казал: „Малка си, нямам друго, тате, ето това, най-
дребното, е за теб.“
След десетина години девойката отишла при майстор-златар в Тополовград: „Бай
Юсуфе, да ми направиш пръстенче и обички от тази монетка.“ Като се върнала на
следващата неделя, майсторът ѝ казал: „Виж, не знам каква е, не ми дава сърце да я
развалям.“ Монетата останала у Еленка Меракова до 1985 г. В Тополовград
организирали нумизматична изложба. Във времената на соца във всеки град имаше

30
клуб на нумизмата и филателиста, десетки ученици бяха колекционери, често се
събираха, гостуваха и им четяха лекции музейни работници. Синовете на баба Еленка
вдигали къща, пари им трябвали и тя занесла монетата на изложбата, да разбере колко
струва. Като я видяла, професор Йорданка Юрукова, директор на Археологическия
музей и световно светило по нумизматика, едва не припаднала – това бил златен
юбилеен медальон на римския император Юлиан Апостат (Отстъпник).
Юлиан Апостат управлявал Рим от 360 до 363 г. и бил племенник на Константин
Велики, който наложил християнството като официална религия в империята.
Наричали го Отстъпника, защото се опитал да върне Рим към езичеството. Юлиан бил
много за кратко на власт и успял да отсече само една емисия монети. Между тях имало
и златни ауреуси, с тежест 6,2 грама. Римските императори понякога отсичали и
медальони, наградни монети, по-тежки, 12 грама злато, в много малки тиражи,
предназначени само за приятели. Те са изключително редки, колекционерите дават за
тях мило и драго и достигат космически цени. Тогава, а и сега, били известни само два
медальона на Юлиан Апостат, единият в Британския музей и вторият у баба Еленка.
Британският музей не е предлагал своя екземпляр на пазара, но според специалистите
цената на униката може да достигне до пет милиона евро. Уредникът на музея в
Тополовград предложил на бабата 800 лева. Представител на Окръжния музей в
Ямбол вдигнал цената до 2000. Баба Еленка обаче си прибрала жълтицата. Но слухът
за нея плъзнал навсякъде, сред всичките ченгета и иманяри. Старата жена започнали
да я обикалят мъже в официални черни костюми, предлагали по три-четири хиляди
лева.
След няколко дни в Тополовград пристигнало и младо, бузесто момче. Това бил
Димитър Станков-Бузата, един от двамата най-големи играчи на черния пазар на
антики през соца. „Я да видим парата!“, вика на бабата Митко и вади десет хиляди
лева. В онези соц-времена нова „Лада“ струваше 7500 лв, а гарсониера – 15 000.
Бабата обаче вече била станала подозрителна, поискала ден-два да помисли, и не дала
веднага жълтицата.
След известно време пристигнал и другият голям иманяр, бай Желязко Демирев,
наречен Императора. Хубавец, в бяла риза, с бели обувки, с бяла „Лада“, той някак
успял да спечели доверието на старицата. Жената поискала трийсет хиляди, той ѝ дал
двайсет и седем. И сделката станала. Твърди се, че оттогава Императора навсякъде
носел монетата в себе си, зашивал я в гащите си, криел я дори под езика си. Но
доносници го предали. Намесил се Отделът за борба с иманярството на Държавна
сигурност. Бай Желязко бил арестуван, медальонът конфискуван и след дълги съдебни
митарства изложен в Националния исторически музей.
С бай Желязко се запознах в Клуба на нумизматите в София. Наричаха го с огромен
респект и уважение „Кръстника на императорите“. Беше много симпатичен. Всички
колекционери му носеха римски монети, за да определя времето, когато са сечени, и
цената им – беше като скенер, познаваше ги от пръв поглед. Винаги ходеше облечен в
бяло, на дясната си ръка носеше златен пръстен с твърде редкия печат на император
Каракала, намерен лично от него. Бай Желязко беше изключително храбър човек,
служил като парашутист във Втората световна война, и в клуба твърдяха, че го е
награждавал самият маршал Жуков.
Но иманярството, колекционерството и сделките с антики бяха по-силни от него,
бяха заразили кръвта му. Затова беше успял да събере внушителна колекция от златни
ауреуси, сечени от 49 от 50-те най-известни римски императори. Дори още си пазя

31
някъде календарчето, което ми подари със снимките на монетите. Ченгетата и
доносниците в клуба, които се бяха маскирали като нумизмати, твърдяха, че
Императора е организирал първия в България контрабанден канал за износ на антики.
Може и да е било така, защото малко след като се запознахме, един сутеньор от
Стара Загора, Георги Малчев-Лари, го застреля в тила с пистолет със заглушител.
Трагедията се случи в началото на новия век, в родното село на Императора, Мрамор,
когато той беше достигнал библейската възраст от седемдесет и седем години.
Официалната версия за убийството беше, че двамата иманяри са се скарали за
автентичността на монета. Битуват обаче и две неофициални теории. Според едната
медальонът на Юлиан Апостат е бил подменен в музея от ченгетата с копие и
продаден за астрономическа сума на Запад. Императора водел дело срещу държавата
да му върне монетата и бил на път да го спечели. Ако му били върнели медальона,
щяла да лъсне подмяната и това бил мотивът на поръчителите на убийството. Според
другата версия бай Желязко е бил убит заради своята „римска касичка“. Така
Императора наричаше земята около къщата си, където се предполагаше, че е заровил
невероятната си колекция. В нея, освен 49-те ауреуса, имало тракийски златни
украшения от 1400 г.пр.Хр., златни фибули за коса, скъпи антични гривни и накити.
Колекцията на бай Желязко никога не беше намерена, въпреки че и до днес иманяри
продължават да ровят с металотърсачи около дома му да търсят „римската касичка“.
На колекцията на Императора не отстъпваше само сбирката на другия много голям
в бранша, Митко Станков-Бузата. С него ме запознаха на един събор на нумизмати в
италианския град Верона. В София твърдяха, че го търси Интерпол, но в Италия той,
необезпокояван от никого, продаваше римски монети на щанда на вероятно най-
големия търговец на злато и антики в Европа, австриеца Раух.
Тогава Митко беше над 60-годишен, младолик, леко пълен и висококултурен човек.
Беше завършил Философско-историческия факултет на Софийския университет,
специалност история и педагогика, и свободно боравеше с няколко езика. Бузата
правеше впечатление на крайно самоуверена и самовлюбена личност. Вероятно имаше
всички основания за това, защото беше с изключителни познания от всички периоди
на монетосеченето. Неслучайно като консултант го ползваха всички големи
аукционни къщи като „Кюнкер“, „Стамбулиу“, „Доротеум“, „Горни и Мош“ и „Ланц“.
Митко беше емигрирал от България след дългогодишни перипетии с българските
следствени и съдебни органи. Той беше подсъдим, заедно с бай Желязко и още
тридесет и трима души, по мегаделото срещу иманярите от 1986 г., което продължи
двадесет години, но накрая никой не беше осъден. При ареста на Бузата, при обиск в
жилището му на улица „Доспат“ в София, бил направен най-големият удар в
историята на спецслужбите. По разкази на участници оперативните работници сякаш
попаднали в пещерата на Али Баба. Те намерили 1070 златни византийски монети (5,5
кг), сечени от династията на Палеолозите през XIII век, 8 кг златни римски ауреуси и
статери на почти всички императори, печатите на българските царе, 150 кг сребърни
накити, три хиляди монети на цар Иван Александър, лъвска глава, части от римска
колесница. Общо в колекцията на Бузата имало 17 500 експоната.
Във времената на соца сделките със злато и валутни ценности бяха монопол на
държавата и това беше най-сериозното основание иманярите, търговците и
колекционерите да попадат под ударите на закона. Под сурдинка се говореше обаче,
че ченгетата мачкат така конкурентите, защото са изградили и си обслужват собствен
контрабанден канал, през който изнасят и продават на Запад, скъпо и прескъпо,

32
хиляди ценни артефакти. Говореше се дори, че този канал стигал до създадената от
Людмила Живкова „Служба за опазването на културното наследство“ към
Министерството на културата. Вероятно в тези приказки имаше и нещо вярно, защото
след промяната хора от службите, като например шефът на Шесто управление на
Държавна сигурност (Политическата полиция) Димитър Иванов (Митьо Гестапото), си
узакониха впечатляващи колекции от антики.
Когато падна Берлинската стена, в България хлопнаха кепенците на много заводи,
фабрики, работилници и цехове, разтурени бяха ТКЗС и АПК. Така много хора,
особено в малките градове и в селата, внезапно загубиха поминъка си. Една част от
тях емигрира, останалите се спасяваха поединично, кой както намери. Доста хора
тогава си купиха металотърсачи и превърнаха иманярството в занаят. В същото време
шепа избрани люде, за които вече стана дума, заграбиха държавната собственост и
станаха приказни богаташи. За тях беше въпрос на чест, на особен аристократичен
шик, да инвестират парите си в антики. Те изкупуваха почти на безценица плячката на
иманярите и така се появиха колекции, които биха правили чест дори на Британския
музей.
Една сутрин, трябва да е било в ранната есен на 2005 г., ми се обадиха от фондация
„Тракия“. За да не забравя съвсем стария журналистически занаят, пишех понякога по
вестниците и сайтовете за нумизматика, затова ме канеха на пресконференция. Щяха
да представят „Каталога с колекцията на бизнесмена Васил Божков“, ласкаво наричан
от народа Черепа. Спрях колата на празния паркинг около храм-паметника
„Александър Невски“. Веднага една ядосана мутра започна грубо да ми чука по
стъклото: „Тук е само за гости на господин Божков.“ Когато разбра, че имам високата
чест да съм един от тези гости, мутрата благосклонно ми разреши да си оставя колата
на паркинга, за който наивно си мислех, че е държавен. Горе, на втория етаж на
„Галерията за чуждестранно изкуство“, колекцията беше представена от самия
господин Божков. Той обаче веднага даде думата на експертите от двете му страни,
които работят за него, професорите Светлин Русев и Иван Маразов. Тъй като те бяха
много убедителни, дадох 80 лева и си купих каталога. Той представя 275 експоната от
изумителната колекция на Черепа, за която твърдят, че е на стойност от над 120
милиона евро. В нея има уникални артефакти като златен венец на тракийските
владетели, мраморни статуи, десетки ритони, уникални кратери, предмети, подобни на
тези във Вълчитрънското и Рогозенското съкровища.
Само като разгърнах каталога, вече имах неприятното чувство, че се докосвам до
нещо престъпно. За нито един от показаните в него артефакти нямаше указание къде е
бил намерен. Самият Божков призна в интервю пред вестник „Труд“, че „купува от
хора, които купуват от иманяри“. Покупката и продажбата на антики се наказва с три
години лишаване от свобода и глоба до десет хиляди лева. Именно влизането в сила на
този закон принуди мен и още доста хора да спрем да се занимаваме с тази търговия,
защото я обяви за престъпна. На Божков обаче държавата охотно позволи и позволява
да си показва свободно колекцията тук и зад граница. През 2007 г. пиратското знаме
на Черепа се развя и над Брюксел. С експозиция на частна колекция от иманярски
находки бе отбелязана годишнината от приемането ни в Евросъюза. На всичко отгоре
колекцията принадлежи на бизнесмен, за когото авторитетната английска
радиостанция Би Би Си, позовавайки се на поверителен списък на самата Европейска
комисия, съобщи, че е „номер едно сред българските престъпни босове“.

33
 Публична тайна е, че цели бригади от иманяри работят за олигарсите колекционери,
а през това време полицията преследва дребните им конкуренти.
Васил Божков неотдавна закупи бившата сграда на Българските пощи в сърцето на
града, където, твърдят, възнамерявал да направи Първия частен музей на антиките. А
тя не е много далеч от улица „Развигор“, където в Главно следствено управление
търкат наровете иманярите, от които той е купувал артефактите.
Каквото не успяват да купят олигарсите, изтича към големите европейски търгове.
Общото европейско пространство е зона за свободно движение на хора, идеи, стоки и
капитали. Обаче всяка държава по различен начин решава въпроса с опазването на
културното си наследство. Най-либерално е англо-саксонското законодателството. В
Обединеното кралство с металотърсач може да се търси всичко (само трябва
съгласието на собственика на земята), обаче намереното се предлага за изкупуване
първо на държавата. Ако тя има интерес към тези антики, ги плаща по актуалните към
момента цени на големите търгове. Тогава на иманярите се издават похвални грамоти
за принос към британската история и точни копия на предметите. Ако държавата няма
интерес, собственикът е свободен да прави със съкровището си каквото намери за
добре, да го предлага на пазара или да го изнася свободно в други държави. В средна
Европа, в страни като Германия, Австрия, Бенелюкс, Чехия и Полша се правят сделки
с културни ценности само с доказан произход. В южната дъга: Италия, Испания,
Гърция, Турция и Кипър, има частична или пълна забрана за търговия с антики.
Законът за опазването на културното наследство в България е вероятно най-
консервативният. Той забрани всякакви сделки с артефакти, датирани преди 1800
година. Според много специалисти този закон обслужва интересите само на големите
играчи, като на практика им помага да легализират колекциите си. Изпълнен с неясни
формулировки и вътрешни противоречия, с антипазарния си дух и репресивна
същност той почти окончателно погреба местния антикварен пазар и задълго ни
отдели от Обединена Европа.
Като изключим големите колекционери, на които държавата свенливо не смее да
задава въпроси за произхода на артефактите и на парите, с които са придобити,
реалният вътрешен пазар на антикварни стоки е тотално разбит и от още десетки
останали от соца административни разпоредби и забрани. Затова от него на практика
са изключени както дребните риби – колекционерите, така и музеите.
А на търговете на антики в Мюнхен, Франкфурт, Берлин, Виена, Милано, Болоня,
Верона и Марсилия понякога се появяват изключително интересни артефакти,
свързани с българската история.
На 7 юли 1998 г., не знам защо така се е запечатала в главата ми тази дата, един наш
колега, канадски колекционер, женен за румънка и живеещ в Букурещ, ни се обади от
Лондон. Беше страшно развълнуван. По време на следобедната сесия на търг за
фалеристика (наградни отличия) в „Сотби“ Симеон Сакскобурготски беше предложил
82 ордена и бойни медали от колекцията на дядо си цар Фердинанд. Канадецът ни
купи само каталога, за останалото, естествено, нямахме необходимите пари. Между
реликвите, представени на търга, имаше безценни образци, като двата най-важни
български царски ордена и най-високите руски имперски отличия на императорите
Петър Първи и Екатерина Втора.
Четох някъде, че след абдикацията си от България през 1918 година Фердинанд
„Лисицата“ взел със себе си ордените в едно ковчеже в германския град Кобург,
където живя до края на дните си. Когато усетил, че животът му изтича, той ги

34
изпратил до папата в Рим с молба да ги съхранява, докато ги предаде на внуците му.
(Кобургите пък с векове съхраняваха за Ватикана „Торинската плащеница“, с която
завили Христос след Разпятието.) Въпреки че и де юре, и де факто отличията
принадлежат на българската държава, Симеон Сакскобурготски ги продаде много
скоро след като ги бе получил, като за тях от „Сотби“ му броиха 483 688 британски
лири стерлинги.
През вековете сме изгубили и други безценни реликви. Иван-Александровото
Четвероевангелие (най-богатият на миниатюри старобългарски писмен паметник),
създадено в Търново през 1356 г., е задигнато от английския колекционер лорд Робърт
Кързън и е предадено на Британския музей, където се намира и сега. Българският
превод на „Манасиевата хроника“, направен през ХII век, също е извън България.
Една от най-интересните насоки в нашия бизнес бяха опитите ни да прибираме в
България артефакти, които за колекционерите в Европа не представляват особен
интерес, но за България са уникални културни ценности. Затова на търга на „Кюнкер“
в Мюнхен успяхме да се преборим за „Плащеницата“, покривала ритуалната маса в
Параклиса на катедралата в италианския град Асизи по време на католическия годеж
на цар Борис Трети с княгиня Йоана Савойска. (Задължително условие на „Великите
сили“, за да стане Борис Трети цар на българите след абдикацията на баща му
Фердинанд, било да се венчае два пъти. Веднъж по католическия ритуал, каквато е
религията на съпругата му, и втори път по православния, каквато е неговата.) Йоана
Савойска е искала това да стане в Асизи, защото е градът на свети Франциск. Когато
била малка, монаси от Ордена на францисканците я излекували от коремен тиф и тя
избрала светеца за свой покровител. Една от улиците на Асизи е наречена на името на
царицата, гробът ѝ също е там.
Освен плащеницата, успяхме да върнем в България и една картина на Мърквичка.
Драган, наш партньор в Белград, ни се обади бързо да пътуваме за Сърбия, че на един
таван са открили работа на патриарха на българското изобразително изкуство. Това
беше среден по големина, 70 на 50 см, гваш върху платно: селска майка приспива
рожбата си в люлка. Картината беше доста пострадала от годините и от влагата, затова
с партньора ми дълго умувахме дали първо да я реставрираме или веднага да я
изкараме на пазара в този ѝ вид. (Някои колекционери предпочитат да купуват
картините в състоянието, в което са намерени, защото така е по-сигурно, че са
автентични.)
Реших да се обърна към Светлин Русев за съвет. Светлин и майка ми бяха добри
приятели, тя много харесваше изкуството му и често купуваше негови картини. Като
знак на особена почит тя го покани да нарисува и портрет на баща ми, вече в самия
залез на живота му. Отидох при академика в частната му галерия, която се намираше
на една малка уличка, много близо до катедралата „Александър Невски“. Там той
беше експонирал една от двете си уникални колекции (другата я подари на родния си
град Плевен). Често ходех в галерията, защото там имаше наистина прекрасни неща:
„Зафирка“, любимата ми картина от първия период (дясна ръка) на Златьо Бояджиев,
няколко много редки масла на рано отишлия си майстор Гошка Дацов, три разкошни
акварела на Владимир Димитров-Майстора от „Цариградския цикъл“, доста скулптури
на низвергнатия модернист Галин Малакчиев, с когото Светлин беше добър приятел,
вече дори не си спомням всичко останало. Колекцията на академика беше правена с
много разбиране и много вкус, затова като качество неизмеримо превъзхождаше

35
сбирките на новобогаташите Васил Божков и Гришата Ганчев, дори и тази на Боян
Радев.
Светлин хареса много малкото платно на Мърквичка и поиска да го купи. Предложи
обаче цена, много близка до тази, която ние бяхме платили в Белград. Докато с
партньора ми се колебаехме над офертата му, в офиса ни се появи един подземен
дилър на картини, който работеше и за Черепа. Той ни съобщи с блеснали очи
клюката, че „академикът е предложил неизвестна работа на Мърквичка на Васко
Божков“. Това бил среден гваш на селска майка, която приспива чедото си в люлка.
Цената, която поискал Светлин, беше поне три пъти по-висока от тази, която той ни
предложи.
Почти невидимо, чрез безбройните си ученици, почитатели и клиенти, Светлин
Русев умело дирижираше арт пазара. Той дори се опитваше да го диктува, а върху
собствените си работи беше установил монополни цени. Имаше един кратък период
през късния соц, когато художникът беше изпаднал в немилост. Той и треньорката
Нешка Робева се бяха осмелили да гласуват в Народното събрание против
необмисленото и глупаво решение за ново административно делене на страната. В
Народното събрание, където през целия соц винаги се гласуваше само и единствено с
„да“ и дори „въздържал се“ беше ерес, това беше нечувана дързост.
Тодор Живков беше побеснял и известно време не искаше да им вижда очите и на
двамата. Отношението на Първия към някого веднага се мултиплицираше на всички
нива, от горе до най-долу, и Светлин и Нешка го загазиха яко. Помня, една вечер
майка ми и баща ми се чудеха как да помогнат на художника. Накрая решиха да купят
негова картина, като не се и съмняваха, че за продажбата ще се разчуе и това ще
окуражи и други клиенти. На сутринта с майка ми отидохме в ателието на Светлин. Тя
избра голяма маслена работа: селска мадона, облечена цялата в бяло. Не си спомням
точно защо, но Светлин настоя да ни издаде разписка за платената сума. Още тогава
никак не харесах картината – макар и майсторска работа, в нея имаше нещо зловещо и
дори мъртвешко. Независимо от моите предпочитания, нашите ми я подариха точно
нея за сватбата. Чудех се какво да правя с картината и помолих майката на съпругата
ми временно да я окачи в своя хол, докато реша. Тя също никак не я харесваше, дори
малко се плашеше от нея, и затова често настояваше да си я прибера.
Но ето че когато започнах да търгувам с картини, една мутра ме помоли да ѝ намеря
„нещо от Светлин“. Повечето от изкуствоведите, които съветваха новобогаташите,
бяха ученици на академика и бяха създали сред тях нещо като псевдоестетически култ
към творчеството му. С охота се отървах от картината, като я продадох доста евтино.
Разкарах я под цената, на която нашите я бяха купили, значително под нивото на
цените, на които художникът оценяваше собствените си работи. Само след седмица
разярената мутра ме заплаши, че ще ми „счупи и двата крака“, защото съм ѝ пробутал
„менте“. Че работата е фалшива бил удостоверил... самият Светлин Русев. От
физическа разправа ме отърва само щастливата случайност, че бях запазил разписката
с датата, годината на покупката и подписа на художника.
„Ментетата“ бяха вероятно най-сериозният проблем в търговията с картини.
Сгромолясването на морала в страната засегна и арт пазара. Той беше и още е
буквално задръстен от фалшификати, а непрекъснато се появяват нови и нови.
Сигурно и в момента още действат двете „работилници“, в които студенти от
Художествената академия всеки ден бълват трудно разпознаваеми копия на творби на
Илия Бешков, Иван Милев, Димитър Казаков-Нерон и други майстори.

36
 Но не само в България е така. Веднъж един много заможен човек търсеше да
направи тук сериозна инвестиция в работа на голям художник от световна класа. Една
симпатична колежка, която имаше малка, но много елегантна и престижна галерия, ми
каза под секрет, че съществува колекция, която може да свърши работа. Тя ме заведе в
дома на свой познат, който навремето бил свързан с българските и съветските
„секретни служби“. Възрастният човек с треперещи ръце ми отключи една прашна
стая, по стените на която, пред смаяния ми поглед, спокойно си висяха няколко масла
на „малки холандци“, един натюрморт с цветя на Огюст Реноар и един портрет,
нарисуван от Камий Писаро. Ако тези работи бяха истински, което беше много малко
вероятно, сигурно щяха да струват над три милиона евро. Човекът ми показа разписки,
които изглеждаха автентични, доказващи, че е купил картините от „Ермитажа“ много
скоро след края на Втората световна война.
Играх си няколко часа в Гугъл и накрая открих, че поне две работи на Реноар и
доста на „малките холандци“ са задигнати като трофеи от „Червената армия“ от музеи
в Германия. Освен това прочетох, че Сталин бил позволил – или по-скоро наредил – на
„Ермитажа“ да продава част от трофеите, които според руските специалисти не били
чак толкова ценни, защото разореното руско стопанство имало спешна нужда от
твърда валута.
Богаташът много бързо успя да накара старото ченге да клекне и спазари цялата
колекция на една пета от поисканата цена. Мисля, че си стиснаха ръцете за около 300
000 евро. За такава сделка обаче беше необходима експертиза и затова изпратихме
снимките на картините в един холандски музей и в „Сотби“ в Лондон. Всички те се
оказаха, макар и почти съвършени, фалшификати. (Куриозно беше, че един от
„малките холандци“ го развенчаха само заради това, че е рисуван с дясна ръка, а
художникът е бил левак.) „Бащата на народите“ се оказа не чак такъв голям глупак.
Той явно е заповядал на добри съветски художници да правят копия на заграбените
шедьоври и е продавал именно тях.
Един друг път ми се обади известен „търсач“. Гената беше от град Септември, но
обикаляше цялата страна и често намираше уникални неща. Негов авер бил закупил от
битак в Лондон две оригинални рисунки на Пабло Пикасо и на Салвадор Дали. Беше
абсолютно невъзможно оригинали да са намерени заедно, по едно и също време, на
едно и също място, затова предложих да ги купя като ментета. Когато Гената закъса за
пари, склони да ми ги продаде. От мен пък ги купи един колега с удивително
въображение. Един ден, като гост на „Галерията за модерно изкуство“, държана от
гаджето на рекламния бос Краси Гергов, в София пристигна Палома, дъщерята на
Пикасо. Моят приятел ѝ подал за автограф фалшивата рисунка, но от обратната страна
на листа. И сега си има фалшификат на майстора с истинския подпис на дъщеря му.

Независимо от перипетиите с ментетата, арт пазарът се развиваше много успешно.

Лесни пари лесно се харчат и мутрите и олигарсите купуваха много здраво, а
разорените представители на обеднялата социалистическа аристокрация, макар и със
скърцане със зъби, без бой се разделяха с картините си.
На власт обаче дойде първото правителство на Бойко Борисов... От доста време
дъщеря ми и синът ми ме врънкаха да ги заведа на търг за картини. Пионери на
аукционите в България, които стартираха почти веднага след промените, бяха Павката,
собственик на галерия „Виктория“, и Марковски и Фицов от арт-фирмата „Аполон и
Меркурий“. Те правеха търговете си в скъпите и луксозни хотели „Радисън“,

37
„Шератон“ и „София“. На тях бяха канени да наддават за произведения на
изобразителното изкуство преди всичко много богати хора, олигарси, които имаха
амбицията да се превърнат в елитни колекционери. Малко провинциални и снобски,
аукционите все пак бяха интересни и елегантни. Те внасяха лек аристократичен дух в
залятата от първенющина и чалга-култура столица. Повечето от участниците, макар и
сред тях да имаше доста мутри и аферисти, бяха хора с разбиране и вкус към
изкуството. Картините, които се предлагаха на търговете, бяха стойностни платна на
стари майстори и на доказали се модерни автори, внимателно проверявани от
експерти, всяко със специален сертификат за автентичност. Умишлено никога – или
поне почти никога – не се предлагаха крадени картини или фалшификати. Аукционите
даваха хляб на много хора: художници и скулптури, изкуствоведи, галеристи,
търговци, експерти, майстори на рамки, журналисти, застрахователи. Те допринесоха
много за популяризирането на изобразителното изкуство и дръпнаха рязко напред арт
пазара.
Реших да заведа децата на традиционния аукцион на „Аполон и Меркурий“. До този
момент всичките търгове на Марковски и Фицов бяха преминавали при образцов ред,
без всякакви проблеми, на много високо равнище. И този път картините, добре
подбрани, бяха изложени за предварителен оглед ден преди това в една от залите на
хотел „София“, за да могат ценителите още преди самия търг вече да са направили
своя избор. Събитието беше шумно и подходящо разгласено и рекламирано. Имаше
покана на сайта на арт-фирмата в интернет. Всички големи вестници – „24 часа“,
„Труд“ и „Стандарт“, – радиото и телевизията пуснаха интервюта с двамата
собственици и разбор на предлаганите картини от изкуствоведи. Във фоайето на
хотела бяха изложени големи рекламни пана и плакати за търга.
Точно в 18 часа на мястото си застана водещият Игор Марковски. Игор е внук на
големия български поет Венко Марковски. Метнал се на дядо си, Игор има артистични
заложби, вроден талант да забавлява хората, беше завършил ВИТИЗ, актьорско
майсторство, истински спектакъл беше само да го гледаш. Затова с неотслабващо
внимание го наблюдавахме и слушахме, всичките ценители – малката, дискретна зала
на мецанина на хотел „София“ беше събрала около петдесет души – известни
колекционери, търговци, галеристи, художници и изкуствоведи. Обстановката беше
спокойна и стилна, от тонколоните на хотела тихо се лееше класическа музика. Игор
откри търга, представи първите картини и ето че предложи на нашето внимание
позиция номер „Десет“. Погледнах в каталога: „Натюрморт цветя“, акварел на
Константин Щъркелов, 60 на 40 см, отлично състояние, цена 3500 лева. Вдигна се
плахо една ръка, след нея, по-решително втора, някой предложи 3700 лева, друг спря
на 3900. 3900 веднъж, 3900 втори път и точно преди чукчето да удари „продадена“... се
чу страшен трясък.
Вратата на залата беше избита с ритник. При нас влетяха тридесетина големи,
черни, страшни мъжаги – с маски на лицата, с маскировъчни десантни дрехи.
Приличаха на японски нинджи, но бяха въоръжени с руски автомати „Калашников“
със сгъваеми приклади. Няколко от щурмоваците завардиха прозорците, за да не
избягаме през тях, другите плътно ни обградиха. Командирът на баретите, защото това
бяха именно командоси от звеното за антитероризъм, избута водещия на търга от
катедрата и зае мястото му. Широката усмивка на Игор, който наивно първо беше
помислил, че това е някакъв весел маскарад, замръзна на лицето му, когато се чу
щракването на белезниците. Командирът със строг, нетърпящ възражение тон, ни

38
информира, че тук се извършва продължавано престъпление по – вече не помня точно
кой – член на „Наказателния кодекс“ и всички ние сме съучастници на извършителите.
Затова незабавно трябва да си предадем личните документи и да слезем долу, където
ни чакат две камионетки, за да ни закарат до полицейския участъка за разпит. Дъщеря
ми беше бременна в осмия месец и не на шега се уплаших да не пометне от шока.
Заявих на висок глас, че никъде няма да ходя, докато не повикат адвокатите ми. Чуха
се и други ядосани възгласи, хората лека-полека се окопитваха от първата изненада,
затова шефовете на баретите след дълго съвещание решиха да ни разпитват в
съседното помещение. Там вече ни чакаха много следователи.
Откъде сме разбрали за незаконния таен търг? Кои картини са крадени или са
фалшификати? Кои от тях сме възнамерявали да закупим? Откъде имаме парите?
Дознателката, която ме разпитваше, младо и културно момиче, явно си даваше сметка
за дивашката нелепост на положението и видимо изпитваше страхотно смущение и
чувство за вина.
Това съвсем не можеше да се каже за командира на баретите, който гордо се
наслаждаваше на триумфа си. Самодоволно той нареди по радиостанцията да го
свържат с министъра, на когото с видимо удоволствие докладва: „Шефе, всичките ги
гепихме на местопрестъплението.“
По-късно стана ясно, че това е била съвместна акция на министерствата на
културата и на вътрешните работи, поръчана от министрите Цветан Цветанов и Вежди
Рашидов. Тя била предизвикана уж от сигнали, че търгът нямал необходимите
разрешения, на него щели да се предлагат ментета и крадени картини.
Това беше абсолютна безсмислица. Ставаше дума за търг номер 100 на „Аполон и
Меркурий“, Марковски и Фицов никога дотогава не се бяха издънвали. Нещо повече,
на тези аукциони те бяха продавали много от скулптурите на самия Вежди Рашидов,
който от благодарност им спретна това. Скритата, истинската причина за акцията
беше, че тя трябваше да се превърне в кулминацията на силовата кампания на Цветан
Цветанов. Тя течеше от няколко месеца, този път трябваше да бъдат сплашени хората
на изкуството и културата. Така, безпардонно, нагло и силово окончателно трябваше
да бъде утвърден милиционерският авторитет на новата власт.
Действията на баретите бяха толкова груби и брутални, че Фицов, възрастен човек,
получи тежка диабетна криза от преживения ужас и линейка го закара спешно в
болницата. След няколко часа разпити нас, останалите, накрая ни пуснаха да си
вървим, като ни снеха всевъзможни данни и ни предупредиха да не напускаме
столицата.
Всички картини от търга бяха конфискувани и пролежаха дълги години в
подземията на Националната художествена галерия. Както ми разказа една от
реставраторките, с която понякога работех, с часове държали жените в хранилището
на галерията, като ги карали да намерят фалшива или крадена картина. Обаче точно
това нямаше как да стане, тъй като същите тези картини същите тези реставратори ги
бяха работили дълго време преди това.
Накрая, от кумова срама, все пак изровиха една уж крадена картина. Известният
художник Кольо Манев, да почива в мир, преди време се бил оплакал, че негова
маслена работа е изчезнала от тавана му. Оказа се, че картината е била предложена на
търга от брат му Драгомир и Кольо оттегли жалбата си.
Все пак прокуратурата успя някак да скалъпи и да повдигне обвинение срещу
двамата галеристи. Съдиха ги за организиране на незаконен търг – дълго, досадно и

39
мъчително, няколко години. Дъщеря ми дори я викаха от чужбина като свидетелка, но
в крайна сметка нищо не беше доказано и съдът оправда Фицов и Марковски. Никой
не им се извини за понесените материални и морални загуби и преживените
неприятности. Нито един вестник, нито една телевизия, нито едно радио, нито един
електронен сайт не съобщи за оправдателната присъда. Картините, които с години
бяха събирали прах по складовете, накрая все пак бяха върнати на притежателите си,
но много от тях вече бяха със сериозни повреди.

Започнахме тази глава с Цветанов, когото, слава Богу, все пак разкараха, и ще я
завършим с него. Тъй като всички си мълчаха, милиционерският произвол, който
бившият физкултурник и неговият ментор въведоха в държавата, постепенно стана
обичайна практика. Сега е на път да се превърне и в официална държавна политика.
А арт пазарът тихо се запъти към залеза си. И тук вече нямаше какво повече да
търся.

40
 ЛЮДМИЛА, МАСОНИТЕ
И ЖЪЛТАТА МАЙМУНА.
Защо не си ги даваме извънземните?
От доста време бях престанал да се занимавам с антикварна търговия, когато Пепи
Гърка ми се обади отново. Някакви мутри от Перник намерили уникат и искали
експертиза. Вече никак не ми беше интересно да се занимавам с антики, но той
настоятелно молеше и – в името на доброто старо приятелство – склоних да му
помогна. Само след три часа мутрите вече бяха в София, светкавично долетели с две
мощни беемвета. Срещнахме се на „Руски паметник“ и те ми показаха нещо, каквото
до този момент изобщо не бях виждал. А съм изгледал стотици, хиляди каталози,
затова веднага ми стана ясно, че артефактът е много интересен и изключително рядък.
Елипсовиден, около десет сантиметра в диаметър, от непознат, бял и много твърд
материал, той изобразяваше стилизирано лице с черти на старец. Намерен бил в
некропол близо до село Кондофрей, Радомирско. Разпратих снимки на предмета на
приятели в Мюнхен, Верона, Марсилия и Виена, но никой от експертите не беше
виждал нещо подобно. Накрая един страхотен експерт по нумизматиката на Латинска
Америка предположи: „Ацтеките!“
Както вече разказах в първата си книга, от много отдавна съм приятел с Богомил
Герасимов, дългогодишен топ дипломат, бивш посланик в Мексико, един от най-
коментираните заместник-министри на външните работи, дясна ръка на Людмила
Живкова за честванията на 1300-годишнината от основаването на българската
държава. След смъртта на червената принцеса той беше изпаднал в немилост, бяха го
прогонили отвсякъде, и Герасимов беше принуден да си изкарва прехраната с писане
на статии и книги. Изключително културен човек, голям познавач на страните от
Латинска Америка и на Индия, бившият дипломат беше вече написал няколко
бестселъра.
Обадих се на Богомил, седнахме в кафенето на градинката пред църквата „Свети
Седмочисленици“ и му показах артефакта. Той го разглежда дълго, въртя го
внимателно из ръцете си, нещо си шепнеше и си припомняше... Най-накрая
дълбокомислено заяви, че ще попита Акаша.
Зяпнах! Това е санскритската дума, която означава небе, космос или етер. Според
източните религии „Записите на Акаша“ са база данни, които отразяват всяка появила
се мисъл, всяка казана дума и всяко извършено действие и се съхраняват в кодиран
енергиен вид някъде из Вселената. Те съдържат цялата информация за
съществуващите неща. Достъпът до Акаша се смята за изключително труден и само
няколко души са посмели да твърдят през вековете, че могат да ровят там:
американският медиум Едгар Кейси, наречен „спящия пророк“, френският гадател
Нострадамус, ученикът на Елена Блаватска Рудолф Щайнер и християнският езотерик
Емануел Сведенборг.
Обаче и Богомил май също вярваше, че има достъп до записите. Той свали от врата
си едно махало на връвчица и го постави над артефакта. „Акаша, маите ли са това?“
Космическото съзнание изобщо не ни удостои с внимание. „Инките?“ Отново никакъв
отговор. „Ацтеките?“ Махалото, в началото бавно, а после и по-бързо, накрая бясно,
41
започна да прави широки кръгове над предмета. „След Христа?“ Махалото се укроти.
„Преди?“ То отново се размърда. Ако го въртеше приятелят ми, правеше го
незабележимо и много майсторски, защото ръцете му изобщо не помръдваха. Въпрос
след въпрос, отговор след отговор, и Акаша ни разказа, че това е култов амулет на
ацтеките от трети век преди Христа. Богомил делово си постави отново връвчицата с
махалото на врата, изпи си набързо кафето и си тръгна, а аз платих сметката едва
когато успях да си затворя широко отворената уста.
Вечерта получих снимки и коментари по телекса от Мюнхен. Артефактът се оказа
много рядка, много скъпа, около петдесет хиляди евро в това състояние, посмъртна
маска на римския военачалник Сципион Африкански1. Обаче пълен, почти
дърводелски фалшификат. Изглежда, че и Акаша можеше да сбърка, а дългогодишната
работа на дипломата с Людмила Живкова вероятно беше причината и той да е нагазил
дълбоко в мътните води на мистиката.
За слуховете, че Богомил Райнов е увлякъл Людмила по езотериката, вече писах в
„Зад завесата на соца“. На представянето на книгата дойдоха хора, които не бях
виждал от много години. Между тях беше и старата ми приятелка, кинокритичката
Дима Димова. Не бяхме се срещали повече от половин век. С Дима бяхме съседи в
кооперацията на улица „Оборище“ №13, където, както вече разказах, в онези далечни
времена живееше и семейството на Тодор Живков. Дима е по-голямата от двете
дъщери на члена на Политбюро на Комунистическата партия Димитър Димов.
Семейството им се беше нанесло да живее в кооперацията доста преди нас, още преди
1953 г. В повечето от апартаментите тогава живеели хората на КГБ, изпратени да
„подпомагат“ утвърждаването на „народната демокрация“ в България. (Някои
историци наричат този процес „съветизация“.)
От руснаците, разказваше ми Дима, за първи път научих какво е новогодишна елха
и кой е дядо Мраз. В онези първи години на соца тя, сестра ѝ, другите деца от
кооперацията си играели между тухлите, варта и цимента на току-що започнатите
строежи на Народната библиотека „Кирил и Методий“, която е почти срещу къщата на
„Оборище“ №13, и на сградите от триъгълника на комунистическата власт –
Партийния дом с петолъчката на покрива (веднага след промените много трудно,
почти колкото беше и взривяването на мавзолея, я свалиха от там с вертолет),
Министерския и Държавния съвет.
Вечер пък дечурлигата се качвали на тавана на кооперацията, от който лесно се
излизаше на покрива, за да наблюдават звездното небе. Малката Людмила загадъчно
шепнела, за да ги плаши: „Ей сега ще изгаснат звездите и луната, ще стане тъмно, като
в рог, студено и страшно и всички ще умрем.“ Мистиката явно още тогава си е била в
кръвта на невръстното момиченце. Склонен съм да мисля, че преди всичко на интереса
към езотериката, а не толкова на заслугите си към културата Людмила дължеше
невероятната си популярност. За моя огромна изненада и днес продължавам да срещам
хора, които си спомнят с респект и уважение, дори с любов за нея. В студения, строг,
скучен, педантично подреден свят на соца – свят, който беше прогонил Бога, на хората
сигурно доста им е липсвала магията на мистичното, неизвестното и непонятното. А
може пък убежището в езотериката да е било една от пасивните форми на съпротива
срещу просмукващата се във всичко идеология на материализма.
1
Публий Корнелий Сципион Африкански Старши (235–183 г.пр.Хр.) е генерал във Втората
пуническа война на Римската република. Той е познат с победата си над Ханибал в битката при Зама,
която му носи признанието на един от най-добрите военачалници в историята и названието
Африкански.
42
 Когато идеологията се срути, езотериката процъфтя. В първите свободни години на
прехода отвсякъде мощно нахлуха разнообразни окултни учения. Комунизмът си беше
отишъл, а Бог още не се беше завърнал. И шаманите побързаха да запълнят празното
пространство. От всички тъмни ъгли прииждаха, буквално се препъвахме в тях,
екстрасенси, черни и бели магьосници, пророчици, врачки, контактьори и уфолози.
Мистиката се превърна в удивително печеливш бизнес, книжарниците освободиха за
книгите с езотерика голяма част от рафтовете си, страниците на жълтите вестници се
изпълниха с примамващи магически оферти. Предаването „Новото познание“ на
небезизвестния Стойчо Керев се радваше на небивала популярност, като наскоро дори
превзе и екрана на Националната телевизия. Мнозина вече са твърдо убедени, че
земята е плоска, че американците никога не са стъпвали на Луната, че подли рептилии
ръководят съдбините на света.
Във времената на небивал разцвет на езотериката аз вече бях взел твърдо решение
да се върна в света на журналистиката и литературата. Макар и доста трудно (отдавна
вече не бях в първа младост), намерих си работа в издателство „Арт плюс“. Тя
напълно отговаряше на духа на новото време. Обикалях кварталите на София,
гостувах в малки апартаментчета в прашни панелни блокчета и изкупувах за жълти
стотинки книгите на обеднелите пенсионери. Бившите горди членове на средната
класа на соца вече, уви, изобщо не знаеха какво да правят с богатите си библиотеки. А
ги бяха събирали с толкова много лишения и с толкова много любов! Продавах тези
овехтели късчета вече никому ненужно минало, пак на безценица, с много малка
печалба, колкото алъш-веришът да върви, във фирмените книжарници на
издателството. Работата беше непрестижна и непретенциозна, но приятна, и най-
важното – оставяше ми много свободно време за четене.
Веднъж собствениците на „Арт плюс“ изкупиха стоката на една цяла
специализирана книжарница за езотерична литература и аз трябваше да кача книгите
във виртуалния магазин на издателството, като добавя кратка анотация за всяка от тях.
За да мога да ги напиша, трябваше да прехвърля поне отгоре-отгоре мистичните
произведения. Съвестно се залових за работа и след три месеца установих, че цялата
западна езотерика в съвсем кратко резюме се свежда до следното. Традиционните
религии – християнството, юдаизмът и ислямът – са твърде догматични, а науката
показва на хората как работи светът, но не и защо. Това е главната причина те все
повече да обръщат поглед към западните езотерични традиции в търсене на тайно
знание.
За нас, българите, от всички езотерични течения най-интересни са гностиците. Пряк
техен последовател е персиецът Мани. Той възстановява древното учение на маговете,
смесва го с християнската форма и гностичните символи и създава новата „религия на
любовта“. Манихейството разделя Вселената на две части със суверенна власт: тази на
светлината и тази на мрака. Поп Богомил, живял в България по времето на цар Петър
Първи (927–969), проповядвал манихейската ерес. Тя проникнала тук с арменците и
сирийците, депортирани от Византия. Според богомилите в света вечно и
непримиримо се борят доброто и злото, редът и хаосът, Богът и Дяволът. Рогатият
твори всички материални неща, затова той ръководи проявите на човеците. Ето защо
те трябва да се стараят да се изплъзват от материалните окови, от съблазните и
изкушенията и да търсят единението с Бога. Богомилите не признавали обредите,
отхвърляли кръста, иконите, църковната йерархия, търсели прякото общуване с
Всевишния. „Българската ерес“ обхванала бързо Мизия, Тракия и Македония и оттам

43
се разпространила в цяла Европа – Сърбия, Босна и Херцеговина, Албания, Далмация,
Италия, Германия, Франция, Фландрия, Англия, Ломбардия, Лангедок и Ареток
(Каталуния), в страните от Мала Азия и в Киевската Рус. Под нейното влияние
възникнали западноевропейските религиозни общности на катарите, албигойците,
патарените и валденсите. Някои теолози дори смятат, че богомилството е
предшественик на Реформацията.
От тайните братства в България най-многолюдни са тези на масоните. При тях през
90-те години на миналия век ме заведе приятелят ми Иван Минев. С него се
запознахме още по времето на късния социализъм. Както вече разказах в началото на
тази книга, в Русе ме бяха поканили да изнеса лекция за „българската следа“ в
атентата срещу папата. Иван беше сред организаторите на срещата, важен фактор в
Градския комитет на Комсомола. Като много от младежките лидери, след промяната
Иван Минев внезапно забогатя – и то от непрестижната търговия със скрап. От
Световната банка и Международния валутен фонд жестоко натискаха първо червеното
правителство на Жан Виденов, а след това и синьото на Иван Костов, бързо да
приватизират държавната собственост. И те бяха принудени да разпродават заводите и
фабриките на едро. (Когато свърши тази историческа задача, дясното, с любезната
помощ на Командира, отплува в небитието на историята.)
Пишман-приватизаторите – представителите на социалистическата едра стопанска
номенклатура, ченгетата, мутрите и близкият кръг около премиера – гледаха каквото
могат да източат от предприятията и след това бързо да се отърват от тях. Така
настъпи златното време на търговеца на скрап Иван Минев. Той си беше уредил,
никога не ми е разказвал точно как, неограничена кредитна линия от няколко
германски банки, които му превеждаха парите авансово, само срещу едната честна
дума. С тях той успя да изкупи за жълти стотинки голяма част от някога гордата
социалистическа промишленост. Режеше заводите, фабриките, предприятията и
малките селски цехове на скрап, товареше ги на шлепове и ги пускаше по Дунав – да
зареждат германските доменни пещи.
Един от най-екзотичните ми спомени от онова време е как седим с Иван на
шезлонги на терасата на къщата му на брега на голямата река, пием кафе под още
топлите лъчи на ласкавото есенно слънце и пред нас преминават неговите шлепове с
остатъците от голямата химия, черната и цветна металургия, машиностроенето,
роботиката, леката и преработвателната промишленост, от цялата българска
индустрия. Като много богат човек Иван скоро влезе в полезрението на масоните. И
мен също започнаха да оглеждат, като син на бивше партийно величие, дали ставам за
„брат“. Затова веднъж поръчаха на Иван да ме покани на тяхна церемония. Така се
озовах в луксозна къща в един от скъпите квартали на София. Полумрак и дискретно
осветление. Маскирани хора с черни наметала с качулки и странни знаци на гърдите;
бавно обикалящи в кръг и шепнещи непонятни заклинания на непознат за мен –
вероятно латински – език. Беше плашещо, зловещо и в същото време безкрайно
комично зрелище. След церемонията разбрах, че вече мога да бъда одобрен; трябваше
само да дам предварителна вноска от десет хиляди долара. Благодарих за честта, но,
разбира се, любезно отклоних поканата.
Обаче масоните сериозно ме заинтригуваха. Техните дела са обвити с тайнственост,
но все пак нещичко успях да науча – днес в България са известни три главни масонски
ложи: Обединената велика ложа, Великата ложа на старите, свободни и приети зидари
и Великата ложа на стария, приет Шотландски ритуал. Техни велики майстори са Иван

44
Сариев, Михаил Димитров и Борислав Сарандев. Всяка от трите ложи претендира за
легитимност, регулярност и признаване от масонските структури в света. Но докато
масонските ложи в миналото са се занимавали с търсене, съхраняване и прилагане на
тайното знание, нашите съвременни „велики зидари“ са заети да доказват собствената
си значимост и да се съюзяват за взаимни изгоди. Сред по-известните български
масони има политици, бизнесмени, магистрати и откровени бандити. Твърди се, че в
различни ложи членуват или са членували силоваците Илия Павлов, Емил Кюлев,
Младен Михалев-Маджо и Румен Николов-Пашата. Там са и политиците Гиньо Ганев,
Симеон Сакскобурготски, Соломон Паси, Румен Петков, Вежди Рашидов, Константин
Тренчев. Сред „братята“ присъстват и Емил Хърсев, Румен Ралчев (бивш бодигард на
Тодор Живков), Магърдич Халваджиян.
Яростно отричат принадлежността си към масонството хората от властта, като
министъра на финансите Горанов и главния прокурор Цацаров. Под сурдинка се
шепне, че със задкулисни интриги и нерегламентирани контакти масоните са овладели
голяма част от управлението на държавата, повечето печеливши бизнес ниши,
банките, съда и прокуратурата, НАП, МВР, вузовете, здравеопазването и какво ли не
още. Говори се още, че върху различните ложи сериозно влияние оказват
разузнаванията на САЩ, Русия, Германия и Турция. В неписаната еклектична
езотерична доктрина на Людмила Живкова масоните заемаха важно място. Дори се
говореше, че един от най-близките ѝ сътрудници, тракологът Александър Фол, е масон
(както баща му, режисьорът Николай Фол).
Респект и уважение червената принцеса хранеше и към „Бялото братство“,
последователите на Петър Дънов. Учителя е създател на религиозно-философско
учение, което сам определя като езотерично християнство. Доктрината на Дънов се
основава на принципите на причинно-следствената зависимост и закона за
прераждането и кармата с цел повдигането на човешката душа до Христовото
съвършенство. Затова някои изследователи го смятат за последовател на християните
мистици Майстер Екхарт, Яков Бьоме, Тереза Авилска и Емануел Сведенборг. Между
безбройните му почитатели в цял свят е и физикът, създател на общата и специалната
теория на относителността, Алберт Айнщайн. Френското радио RTF излъчи през
1994 г. предаване, което цитира изказвания на гения. Между тях беше и фразата: „Цял
свят се прекланя пред мен. А аз се прекланям пред духовния учител Петър Дънов от
България“. Ученикът на Елена Блаватска, Рудолф Щайнер е казал пред ученик на
Дънов в Мюнхен: „На славянството е определена велика мисия. То – и в частност
България – ще допринесе много за духовното въздигане на човечеството. Върнете се
там. Във вашата страна има мощно духовно движение, начело на което стои велик
духовен посветен.“
Но най-любопитни винаги са били пророчиците. Особено силен спомен от
детството ми е свързан с Петричката врачка, както тогава наричаха леля Ванга. Бях на
дванадесет години, когато през едно вълшебно лято майка ми ме заведе на Рупите.
Над мистичната, огряна от златно слънце и обрасла с високи зелени треви поляна
висеше лека мараня, ореол от горещата пара на минералните извори. В тях, примамени
от легендите за лековита мощ, се протягаха голи жени и мъже. Покрай водата бързо
притичваха и писукаха жално странни малки кокошки с многоцветни пера, а в гъстите
треволяци шумоляха змии. Омагьосващата местност беше загърната от връх Кожух,
остатък от кратер на стар вулкан, който не се бе гневил от милиони години. От самата
земя сякаш извираше могъща енергия, родена още в зората на времето. В центъра на

45
поляната беше полегнала прегърбена селска къщурка със стръмен покрив, цялата
окичена с цветя. Около нея се бяха скупчили объркани, обезверени хора: жени, старци,
деца, с отчаяна надежда в очите. Влязохме при Ванга доста стреснати. Тя ни беше
повикала със строг, фелдфебелски, нетърпящ възражение тон: „Да улазят учените,
от Софията“ и ние прередихме доста от отдавна чакащите хора. На кухненски
дървен стол в мизерна, но чиста стаичка, в която по земята бяха нахвърляни бохчи с
дарове, седеше сляпа женица, около 50-годишна, забрадена с черна шамия и облечена
с груби шаячни дрехи. Правеше впечатление на слабо образована и сякаш не особено
умна, но хитра и интуитивна селянка. Гледаше със слепите си очи някак през нас и уж
разговаряше с отдавна умрелите ни роднини. Опитваше се – признавам доста умело –
да подпитва за различни събития и хора, които после представяше като свои открития.
Цялата работа ми приличаше на някакво евтино, провинциално театро, но
постепенно Сибилата изпадаше в транс и започна да говори с глас, съвсем различен от
нейния, както като тембър, така и като стилистика на говора. Сякаш нещо зловещо,
мрачно и призрачно внезапно се беше вселило в тялото ѝ и го използваше като
марионетка. Не помня Ванга да ни позна нещо важно, но цялата среща, и особена
онази нейна последна част, е още пред очите ми като някакъв зъл, среднощен кошмар.
Според самата Петричка врачка тя вижда съдбата на всеки човек, и в миналото и в
бъдещето, и може да разговаря с неговите мъртви. В същото време около Ванга се
въртели и ѝ разказвали всичко това някакви особени, невидими за другите хора
същества, вероятно от извънземен произход.
Българската православна църква смята, че Ванга служи на дявола, обладана е от зли
демони, които я използват като медиум. За много хора обаче тук, по света, и особено в
Русия, баба Ванга е легенда. Твърди се, че с предсказания и съвети тя е помогнала на
хиляди да променят към по-добро участта си. Дори комунистически вождове като
Тодор Живков, Людмила Живкова и самият Леонид Брежнев са се допитвали до
пророчицата. За доказано се смята, че е предвидила идването на Хитлер на власт в
Германия, смъртта на цар Борис Трети, края на Втората световна война, разпадането
на Съветския съюз, потъването на руската подводница „Курск“, превръщането на
Китай в суперсила, възхода на Ислямска държава и войната в Сирия.
Ванга смята за своя духовна учителка, за „три пъти по-силна от себе си“,
Преподобна Стойна от село Златолист. Тя е първата известна българска пророчица.
Петричката врачка много пъти е пращала хора да се молят на гроба на светицата. Като
френския гадател Нострадамус, и Стойна е предвидила собствената си смърт. Отец
Георги Константинов от църквата „Свети Георги“ в нейното село ѝ пожелал: „До
другата сряда, Стойне“, а тя отговорила: „Отче, другата сряда я ке паднем болна, ке
боледувам в четвъртък, и в петък ке пътувам към другио свет.“ Стойна била познала
и смъртта на цар Борис Трети. След атентатите в прохода Арабаконак и църквата
„Света Неделя“ тя пророкувала: „Не бойте се за царо. Комуто е писано да умре от
отрова, той нема да бъде обесен.“ Най-известното, но и най-плашещо пророчество на
преподобната е направено през 1933 г.: „Чудото в България ке е след 60 години.
Политиканите ке скарат народо и он ке се смрази. Ке дойде глад и мор. Деца и
старци ке умират без леб и лекове. България ке опустее откъм народ. Младите ке
забегнат, старците ке умрат.“ Пророчицата твърдяла, че възприема хората, света,
светците като енергийна вълна, като източник на светлина, от който черпи
информация за съдбините на света.

46
 Двайсет години след посещението ни в Рупите, отново отидохме при ясновидка.
Този път с майка ми посетихме малкото и спретнато апартаментче на Слава
Севрюкова в квартал „Овча Купел“. Севрюкова е от Нова Загора, но е била омъжена за
Степан, украински емигрант от Бялата гвардия. Слава беше дребна, слаба и много
фина. За нея обаче баба Ванга свидетелства, че „що е надумала, нарисувала и
начертала, всичко се е сбъднало или ке се сбъдне“. Малко време остава да видим дали
Севрюкова ще познае с най-интересното си пророчество: „Които българи са в
чужбината, да се завръщат до 2022 година. Тогава ще започнат световните
сътресения и катаклизми. Не мислете за Земята, по която стъпвате, че ще е все
земя. Водата ще се вдига много, оцелелите ще са само на високото. Планинска
България ще пострада доста по-малко. От най-старите народи сме, няма да успеят
да ни затрият. Племето ни, подобно на евреите, е белязано от Бога.“ Според някои
учени Севрюкова „прониква във всички етажи на Вселената, директно наблюдавайки
хармонията на микросвета вътре в себе си“.
Вероятно доста хора са имали доверие в Севрюкова, защото за съвет какво да правят
с „Феномена Царичина“, към нея се обръщат дори военните. Сагата с мистериозната
дупка в село Царичина удивително напомня приключенията на хората, изпратени от
Людмила Живкова да изследват Некропола на египетската богиня Бастет, за който
разказах в първата си книга.
Историята с Бастет започваше с една звездна карта. В началото на Царичинската
епопея стои един сън. Докато кротко си спял една нощ, в къщата на техника по
асансьорите Димитър Кекеменов дошли Левски, Ботев, Вазов и Раковски. Те го
призовали: „Димитре, българино, събуждай българите.“ След това Раковски му
разказал, че в Царичина, родното село на техника, е заровено златното съкровище на
цар Самуил. Само че възрожденецът забравил да уточни дали става дума за нашия цар
или пък за библейския. Още рано-рано сутринта Кекеменов изтичал до току-що
откритата асоциация „Феномени“. (След промените българите бяха много жадни за
мистика. Колегите-журналисти от редакцията на списанията и вестниците „Шест
плюс“, начело с Румен Балабанов, бяха стартирали седмичника „Психо“. Той се
радваше на изумителен тираж от над 200 000 бройки. Пак те бяха регистрирали и
асоциацията „Феномени“.) Когато изслушали асансьорния техник, колегите веднага се
свързали с подполковник Цвятко Кънев, заместник-началник на военно-научния щаб
на Българската народна армия. Той пък информирал началника на Генералния щаб
Радню Минчев. По негова заповед на 6 декември 1990 г. започнали разкопките в село
Царичина. Селото се намира на 30 километра северозападно от София и в него живеят
около 40 души, повечето пенсионери. Те били доста стреснати от врявата, която
вдигнали пристигащите в селото десетки войници и висши офицери, военни
автомобили и огромен багер. Мястото бързо се превърнало в секретен военен обект.
Започнала операция „Кабел“, която по-късно щяла да бъде прекръстена на „Слънчев
лъч“. Тя се ръководела лично от генерал Динев, началник на химическите войски на
армията. В началото военните търсели съкровището на Самуил. По-късно, когато към
групата се включили и екстрасенси, внезапно и неизвестно защо нейната цел се
променила. Сега армията търсела, ни повече, ни по-малко, „първото разумно човешко
същество“, живяло някога на Земята. Извънземен разум бил се свързал с екстрасенсите
и им разкрил, че човечеството не е възникнало от маймуните, както се заблуждавал
Дарвин, а било пренесено тук от цивилизация, дошла от Вселената. Първият ни
прародител, чиито останки са заровени в Царичина, бил андрогин, нито мъж, нито

47
жена, висок над два метра и половина. За да бъдат съвсем сигурни, че извънземният
разум нещо не ги лъготи, генералите от БНА решили да проверят твърденията му при
Слава Севрюкова и баба Ванга.
Севрюкова им била разказала, че „един от вселенските проходи“ действително се
намирал в Царичина. Но обектът бил идеално защитен от извънземните и още не му
било дошло времето да бъде разкопаван. Народната пара засега би следвало да бъде
вложена в нещо по-разумно, защото „старци изнемогват, бедстват децата“. Ако обаче
не я били послушали, а продължавали да копаят, военните скоро щели да дадат
жертва. Генералите явно не били много склонни да повярват на пророчицата, защото
се обърнали за съвет и към баба Ванга. И ето, че тя потвърдила думите на извънземния
разум: „Що ще чините с оня мумун. С жутата, суха, космата мумуна, дето ни е
маж, ни е жена. Що ще чините, когато се пробуди и ви заговори?“ Думите на сляпата
пророчица били предостатъчни, за да убедят висшите офицери на нашата армия, че са
почти на една ръка разстояние от първото категорично доказателство в историята на
човечеството: не сме сами във Вселената. Разкопките продължили с нов ентусиазъм,
този път под вече прякото ръководство на двама представители на извънземния разум:
те сами се наричали Роро и Кики. С посредничеството на контактьорите Логинова,
Наплатанова и Сираков, военните получавали всеки ден от Космоса конкретни
указания и схеми какво и как да се работи. Разкопките продължили две години и
половина. Работело се с противогази и защитно облекло, обектът периодично се
дезинфекцирал. За 715 дни къртовски, робски труд бил изкопан спираловиден отвесен
тунел, с над 160 метра дължина и над 70 метра дълбочина. Участници в разкопките
твърдят, че за това време са се случвали необясними неща. Багерът блокирал, въпреки
че бил съвсем изправен. Над селото летели неидентифицирани летящи обекти.
Психоенергийни бариери спирали работата. Дали и жертви. Самоубили се полковник
Наплатанов, началник на Военно-научния щаб на армията, и дъщеря му,
контактьорката. Накрая, след като са били изхарчени шестнадесет милиона лева, били
открити само: каменен орел, лявото крило прегънато, дясното с лъвска лапа; каменно
кълбо, идеално кръгло, гладко и полирано и колона с изографисани знаци от
неизвестна писменост. Дори криптографи от Израел не успели да разчетат петте
тетрадки на контактьорката Логинова, диктувани ѝ от Космоса и изпълнени с картини,
имитации на йероглифи, римски и арабски цифри. От „Жутата мумуна“ обаче нямало
и следа. Затова военните затрупали прохода с камъни и над тях излели бетонна плоча.
С Лъчезар Филипов сме приятели от деца. Още от съвсем малък, трябва да е бил
към десетгодишен, той се беше запалил по извънземните. Строеше на плажа в
Евксиноград космически кораби от пясък и преследваше с тях бандитите из Вселената.
Бащите ни един след друг бяха министър-председатели на България, имаха си своите
сериозни недоразумения, принципни неразбирателства и тежки конфликти, но това
никога не ни е пречило да бъдем приятели. Дори бяхме колеги в казармата, в един и
същ взвод на шофьорската рота в Школата за запасни офицери в Плевен. После Лъчо
замина да следва астрофизика в Москва. Завърши успешно и остана да работи
известно време там, в Института по космически изследвания. За приноса си към
космическата наука през 1987 г. получи наградата „Циолковски“ на Руската академия
на науките заедно с Карл Сейгън. Разправял ми е, че е работил със световноизвестни
руски учени, между които и един от бащите на руската атомна бомба, дисидентът-
легенда академик Сахаров.

48
 Детският му интерес към извънземните обаче си е жив и до днес. Той подържа
тесни връзки с известни уфолози от цял свят, участва в международни конференции.
Дори се опитва, и доста пъти успява, да организира в България срещи на хората, които
се занимават с проблемите на Контакта. Филипов е редовен гост на предаването на
Стойчо Керев „Новото познание“ и има горещи почитатели. Той често става обект и
на много остри подигравки, особено от хора, които не могат да му простят факта, че си
позволява да взема думата, особено по толкова деликатен въпрос, а е син на министър-
председател на комунистическа България.
Приятелят ми от детските години е вече мастит учен, ръководител на секция
„Космическа астрофизика“ към „Института за космически изследвания и технологии“
на Българската академия на науките. Реших да го попитам какво мисли за дупката в
Царичина. Според него от суета и алчност ръководителите на проекта са опорочили
цялата работа и тя е дала изключително лошо отражение върху мнението за
контактите с извънземните в България. Лъчезар Филипов ми съобщи, че наскоро са го
избрали за научен секретар на започналия работа в Москва Световен консорциум за
връзки с извънземните, в който членуват 45 държави, между които Русия, Китай,
Унгария, Бразилия и Аржентина. Само яростната съпротива на САЩ пречела на
Консорциума да попадне под егидата на ООН. Според учения именно американците се
опитват да наложат пълно информационно затъмнение върху темата, защото много от
техните авангардни технологии водят началото си от извънземните.
Давам си сметка колко смахнато звучи, но Филипов е убеден, че „Аферата
Уотъргейт“ е само параван, криещ истинската причина за прогонването на президента
Никсън от Белия дом. А тя е намерението му да разсекрети информацията за
извънземните. Убийството на президента Кенеди пък било станало веднага след
полета му до Далас. В президентския самолет Кенеди бил подписал писмо до
съветските ръководители с изразено съгласие двете страни да извадят на масата
всичко, което имат за контактите с чужди цивилизации. В Италия Лъчезар се е срещал
с внучката на президента Айзенхауер. Дядото лично ѝ бил разказвал, че се е срещал с
извънземни през 1954 г. Веднага след това последвал истински бум в технологичната
революция на Запад – транзистори, лазери, интегрални схеми, технологията за
отразяване на радиосигнали „Стелт“. Лъчезар Филипов познавал лично двама от
стъпилите на луната американски астронавти – Едуин Олдрин и Едгар Мичъл. Те са
му разказвали, че по време на престоя им там са имали „непрекъснат ментален контакт
с „нещо“. Това, което се е случило тогава, било истинската причина САЩ да се
въздържат от втори полет до Луната. Моят приятел познава и мексиканския
журналист Хайме Мусан, който откри мумия на извънземно в една от пирамидите на
маите. ДНК изследванията на мумията са категорични, че в нея няма нищо човешко.
Според Филипов и руснаците, и американците използват технологии, получени от
извънземните във военнопромишлените си комплекси. Руският военен полигон в
Капустин Яр в Астраханска област е абсолютно засекретен именно по тази причина.
Такова е положението и в „Зона 51“ и градчето Розуел в Щатите. Зоната е
американски свръхсекретен тренировъчен полигон, разположен в местността Груб
Лейк, между градчетата Аламо и Рейчъл в щата Невада, на 150 километра от Лас
Вегас. Тя се намира в 51-ви квадрант на военновъздушната база „Нелис“, откъдето
идва и името ѝ. В „Зона 51“ се проектират и създават нови летателни апарати и се
изучават чужди самолети, хеликоптери и ядрени експлозиви. Базата е забранена зона,
където не може нито да се влиза, нито да се фотографира. Района не могат да напускат

49
нито хората, нито пощата, нито боклукът. Заради строгата секретност за зоната има
много конспиративни теории. Най-популярната от тях е, че правителството изучава
катастрофирали извънземни космически кораби и други неидентифицирани летящи
обекти (НЛО) и техните екипажи от извънземни същества. Сигурно по тази причина
път №375, който минава през нея, се нарича „извънземна магистрала“.
Историята с Розуел е още по-невероятна. На 2 юли 1947 г. в малкото градче в щата
Ню Мексико катастрофира летателен апарат, за който се счита, че е космически кораб
с извънземни. Правителството на САЩ още не е излязло с официално заключение за
случая, а материалите за него са дълбоко засекретени. Какво всъщност се случило? В
небето над градчето жителите наблюдавали през нощта бързо движещ се обект с
необичайна форма. На сутринта фермер открил в нивите си отломки от машина,
приличащи на фолио със странни йероглифи. Недалеч от отломките повиканите от
него военни откриват основната част от апарата и телата на членовете на екипажа. Те
били с непропорционално големи глави, с малки очи и тела, лишени от окосмяване.
Кожата им била жълто-оранжева, покрита с люспи. Облечени били в цели
комбинезони със сребристосив цвят. Всичко това било събрано от военните и дълбоко
засекретено. Инцидентът се превръща в отправна точка за създаването на цяла наука,
наречена уфология. Самият ден на катастрофата е определен за Световен ден на НЛО.
Приятелят ми от детинство е убеден, че извънземните ще бъдат тук най-късно до
2023 г. Аз пък вече изобщо не съм сигурен в какво да вярвам. Възпитан съм с понятия
като причинно-следствена връзка и линейно време, затова дълго време бях склонен да
иронизирам езотериката, да се подигравам на екстрасенсите, гадателите,
контактьорите, уфолозите и „жутите мумуни“. Днес квантовата механика преобърна
представите ми. Маса и енергия, вълни и частици се оказаха взаимозаменяеми.
Времето е неопределено и относително, а законите за причина и следствие важат само
донякъде. Затова вече съм склонен да вярвам и в паралелни светове, и в други
измерения, и в извънсетивна реалност, и в прозорци на времето, в разговори с
мъртвите и дори в контактите с извънземни.
Но все пак си мисля, че основната причина за преклонението и интереса на
българите пред мистиката и езотериката е пълната идейна и морална безпътица, в
която попаднахме и в която се щураме вече десетки години.

50
 ОТ СЕРГЕЙ ДО... „ПЛЮШЕНИТЕ ВАГИНИ“.
Как трудът и капиталът отново си стиснаха ръцете
В началото на осемдесетте двамата с брат ми вече бяхме семейни, а родителите ми
се преместиха да живеят на улица „Велико Търново“ №10 в София. До този момент те
винаги бяха живели в огромни държавни жилища с регулиран наем. Подсъзнателно
обаче баща ми усещаше, че времето му във властта вече изтича, затова искаше двамата
с майка ми да имат нещо свое. Затова си купиха неголям, но луксозен апартамент на
последния етаж в новата кооперация, построена от УБО за нуждите на хората от
висшия партиен и държавен апарат. Там съседи на нашите – баща ми по това време
беше председател на Народното събрание – бяха най-дългогодишният ръководител на
българската дипломация Петър Младенов, всесилният министър на вътрешните
работи Димитър Стоянов, Лъчезар, синът на премиера Гриша Филипов, за когото вече
стана дума, шефът на най-важния отдел на ЦК „Деловодство“, Продан Стоянов,
бившият номер две в партията, идеологът Александър Лилов, и още няколко по-
дребни функционери.
Втория апартамент на етажа на родителите ми обитаваше семейството на Димитър
Станишев. Като бивш партизанин от отряда „Чавдар“, Тодор Живков му имаше
изключително доверие, затова на него беше поверил стратегическата задача да се
грижи за връзките с Комунистическата партия на Съветския съюз и останалите
комунистически и работнически партии. Висококултурен и добре образован човек,
Станишев беше и пламенен русофил. Той беше завършил Московския държавен
университет със защита на дисертация на тема „Историята на марксизма-ленинизма“.
В съветската страна се беше оженил за руската еврейка Дина Мухина, там се бяха
родили и двамата им синове, по-големият Димитър и по-малкият Сергей.
Сергей беше много кротко, възпитано, ученолюбиво и приветливо момче, което
никога не сваляше кръглите си очила. Най-много обичаше да ходи с баща си по
екскурзии, двамата сигурно бяха най-запалените планинари, които изобщо някога съм
срещал. Но нищо не подсказваше, а и никога не бих предположил, че именно Сергей
Станишев ще се покатери на най-високия връх на лява Европа.
Бащата на Сергей беше висш партиен функционер, но макар и да не е много за
вярване, това изобщо не беше в основата на вихрената кариера на сина. За нея не
изигра кой знае каква роля и прякото участие на стария Станишев в преврата срещу
Живков. (Приносът на предания на Съветския съюз секретар на ЦК на БКП по
международните въпроси в пуча не беше много съществен, но се оказа решаващ.)
Колкото и нелепо да звучи, генезисът на успеха на Сергей, трябва да се търси в...
разпятието на Жан Виденов.
С Иван Минев, за когото вече разказвах, се връщахме от бизнес пътешествие в
Букурещ. Моят стар приятел, телевизионният журналист от румънски произход Владо
Береану, ни беше свързал с бизнесмени в Букурещ, проявяващи интерес към
търговията със скрап. Още щом минахме границата, веднага ни стана ясно, че в
България вече гори пожарът на бунта срещу „комунистическото“ правителство. На
едно стеснено място, малко преди град Бяла, Русенско, шосето беше плътно завардено
с барикада от запалени стари гуми. Луксозният „Мерцедес“ на бизнесмена беше

51
принуден да спре, слязохме и се опитахме да преговаряме с мургав якобинец: „Нема
начин да минете. Револуция, братчед. Само бащицата може да ви пусне.“ Едва-що
ромският Робеспиер бе изрекъл тежко-тежко тези думи, отнякъде изскочи и самият
бащица. С мегафон в ръка и камуфлажна военна униформа, синдикалният бос доктор
Константин Тренчев очевидно държеше бързо да стане ясно кой командва парада.
Двамата с Иван се пазариха дълго и разгорещено, докато накрая трудът и капиталът си
стиснаха ръцете над сумата от 300 марки. Парите, няма съмнение, щяха да отидат за
финансиране на революцията.
Като с вълшебна пръчка гумите изчезнаха и ние продължихме към София. Там, в
началото на „Цариградско шосе“, около Софийския университет „Климент Охридски“,
също се издигаха барикади (не проверихме срещу колко марки можеха да изчезнат), а
разбуненият народ трошеше пред очите ни стъклата на Парламента и на хотел
„Радисън“. За мое страхотно удивление по радиото, което слушахме в колата на Иван
Минев, журналистите от „Дарик“ даваха наставления на тълпата къде да атакува.
Народното въстание срещу лявото правителство на Жан Виденов отвсякъде си
заприлича на „цветна революция“.
Вярно е, че „комунистите“ управляваха доста бездарно. В опита си да спасят
държавните заводи и да запазят работните места, те фалираха банките. После бандата,
групирана около близкия до Виденов кръг „Орион“, воден от сина на Мирчо Спасов,
сатрапа на Първия, изнесе житото на България и допълнително наля масло в огъня. Но
не това бяха главните причини за революцията срещу правителството на Виденов.
В идейните битки на левицата се бяха оформили две основни визии за бъдещето на
България. Групата около идеолога Александър Лилов, към която принадлежеше и Жан
Виденов, смяташе за възможен преход към пазарна икономика със запазването на
позициите на демократичния социализъм (каквото и да значи това) и на добрите
отношения с Русия. Хората на Андрей Луканов, между които бяха Георги Първанов и
Николай Добрев, бяха за неолиберален модел на икономиката и пълна
евроатлантическа ориентация.
Вече премиер, Жан Виденов – като „последен мохикан“ на демократичния
социализъм – се опълчи срещу „Вашингтонския консенсус“. Консенсусът е бил
предложен през 1989 г. от Джон Уилямсън, за да опише стандартния пакет от
реформи, предлаган на страните, изпаднали в криза, от Международния валутен фонд
и Световната банка. Макар и създаден за държавите от Латинска Америка, МВФ и СБ
се опитаха да го пригодят и за Източна Европа и Прибалтика. За България
„Вашингтонския консенсус“ беше обективиран с плана „Ран-Ът“, който може
синтезирано да бъде определен като „краен пазарен фундаментализъм“. Ричард Ран и
Роналд Ът бяха поканени в България от Андрей Луканов. (Между другото ще спомена,
че в началото на 90-те, в тираж от само 500 бройки, излезе една книга на Станиш
Бонев. Той беше кандидат-член на Политбюро, заместник-председател на
Министерския съвет и председател на Държавния комитет за планиране. През 1985 г.,
когато звездата на Луканов заблестя най-ярко, Станиш Бонев беше освободен от
всичките си длъжности. Днес книгата му не може да бъде намерена никъде. В нея той
привежда аргументи, че Андрей Карлович Луканов е работил и за ЦРУ.) Второто
правителство на Луканов се уплаши да изпълнява убийствения приватизационен план
„Ран-Ът“, който щеше да доведе до емиграцията на три милиона души, и подаде
оставка. А Виденов просто отказа да изпълнява реформите, които му налагаха Фондът
и Световната банка. Правителството му прекрати и финансирането на фондацията

52
„Отворено общество“ на милиардера Джордж Сорос. За капак, премиерът не отстъпи и
на руските олигарси около Елцин собствеността върху тръбите за газ. И така
кабинетът на Жан Виденов беше обречен. Нападнаха го от три страни, избухна
„Цветната революция“.
„Цветна революция“ е термин, обозначаващ серия от масови улични безредици и
протести, осъществени по предварителен сценарий и съпроводени от PR кампания,
които завършват със смяна на политически режими или правителства, без военно
участие и без употреба на сила. След провеждането на „цветни революции“ на власт,
по правило, биват инсталирани проамерикански кабинети, базирани върху антируска
риторика. В статия в британския „Гардиън“ известният журналист Джон Лафланд
твърди, че „революциите“ са ръководени от разстояние от неоконсервативни влияния,
което ги включва в обща стратегия за манипулиране и световно господство. На
подобно мнение е и Солженицин: „НАТО открито подържа, материално и
идеологически, „цветните революции“.“
Преди няколко години, вече не си спомням точно кога беше, заведох двамата си
внуци в „Зоологическата градина“. Каква беше огромната ми изненада, когато видях
Румен Воденичаров да чисти клетката на маймуните. В ранните години на прехода той
беше председател на „Независимото дружество за правата на човека“ и на „Хелзинки
Уоч“. След това в СДС го обвиниха, че е инфилтриран при тях от Държавна
сигурност, и той напусна съюза. Оттогава му бях изгубил следите. Интервюирал съм
Воденичаров два пъти в миналото, затова онзи следобед му се обадих. Той тръгна да
се разходи с нас и разпалено започна да ме убеждава, че в политиката нравите са
много по-жестоки от тези в света на животните. Като се върна назад във времето,
Румен Воденичаров, вече служител на зоопарка, ми разказа, че в началото на прехода,
на скромна вечеря в дома на Сорос в Манхатън, милиардерът му връчил официално
писмо, с което го назначил за изпълнителен директор на своята фондация „Отворено
общество“. Обаче Воденичаров навреме си дал сметка, че вместо да се занимава с
човешките права, културата, масмедиите и проблемите на гражданското общество, в
името на които била регистрирана, фондацията директно влияела върху външната
политика на страната. Милиардерът купувал българските политици, докато България
продължавала да затъва. „Когато Жан Виденов му се противопостави, Сорос
предизвика изкуствената финансова криза от 1996–1997 година. Това Иван Костов
много добре го знае“, каза ми Румен Воденичаров, когато се разделяхме на входа на
Зоологическата градина.
Възможно беше в СДС да са били прави и Воденичаров наистина да е бил
провокатор на Държавна сигурност. Възможно беше също да говори така от
огорчение, че е бил отстранен от апетитната фондация. Но ето какво пише в петиция,
подписана от 15 000 американци до президента Доналд Тръмп, с която се настоява
Сорос да бъде лишен от американско гражданство и да му бъде забранен достъп до
страната: „Настояваме за арестуването му за умишлени действия, насочени към
дестабилизирането и банкрутирането на нашата икономика. Той прокарва своята
антиамерианска глобалистка политика за „Нов световен ред“ с намерение да унищожи
нашата страна. Сорос работи за тази цел, подкупвайки нашите власти, манипулирайки
нашата валута, купувайки си политици, като с подкупите се опитва да влияе върху
нашите западни ценности.“ Не знам до каква степен тази петиция отразява
настроенията на мнозинството американци, но е забавно, че тя почти буквално
повтаря думите на Воденичаров.

53
 Нападнат и предаден и отвътре, и отвън, Жан Виденов развя бялото знаме. Неговият
приемник на върха на БСП, Георги Първанов, се оказа значително по-хитър. Той
навреме се усети, че в обозримото бъдеще тук социализъм няма да бъде допуснат,
нито демократичен, нито какъвто и да било друг. Затова „Комитата“, както му викаха
генералите от „Монтерей“ заради агентурния му псевдоним „Гоце“, послушно и
ентусиазирано прегърна евроатлантическата идея. И докато царуваше като президент
в сградата на „Дондуков“ №2, той се заоглежда кой да го замести на върха в
„Червената“ партия, че да му топли мястото. Изборът падна върху Сергей. В онзи
момент това изглеждаше логично. Младият Станишев беше потомък на червената
аристокрация, имаше „съветско“ потекло и образование, затова щеше да бъде добре
приет от поколението на русофилите и ветераните в Партията. В същото време той
нямаше и един работен ден през живота си – само беше сътрудничил на хонорар като
политически коментатор в няколко вестника – явно затова се е очаквало да слуша
опитния си наставник. Но Първанов сбърка, както сам призна съкрушено в едно
интервю по Нова телевизия по-късно: „Най-голямата ми грешка е Станишев. Аз го
предложих, заблудил съм се в неговите качества. Управлението му не беше добро за
страната, нанесе големи вреди и на партията.“2
Склонен съм да се съглася донякъде с Първанов. Управлението на Станишев не
беше много успешно за партията на социалистите. То донесе загуби в десет
последователни избори и задълго закотви БСП в опозиция. Не беше твърде добро
управлението му и за страната. Тройната коалиция, която той ръководеше, затъна до
гуша в корупционни скандали. А с приемането на плоския данък Станишев рязко зави
надясно и съвсем разколеба левите хора в България.
Въпреки всичко европейската левица много си харесваше Сергей. Много съм
мислил върху този въпрос, но никога не успях да си отговоря убедително: защо левите
партии в Европа заложиха на човек, който толкова пряко, та дори генетично, е свързан
с комунистическото минало? Та нали именно от това минало те от години се стараят
да се дистанцират?“
Едва напоследък си дадох сметка, че отговорът се крие точно там, под знамената на
победилата „Октомврийска революция“:

Годината е 1921. По улиците на Москва, Харков, Ростов на Дон и Ставропол

възторжено крачат нахакани девойки и младежи, както ги е майка родила. По
трамваите, кафенетата, ресторантите, кината и театрите се мотаят голи хора,
препасани с червени ленти с надписи: „Не искаме дрехи, рожби сме на слънцето.“
Подир тях дюдюкат деца, минувачи се кикотят, старци се кръстят: „Иде краят на
света.“ На никого обаче не му пука, движението „Долу срама“ възторжено приветства
Октомврийската революция. В Симферопол колоната водят две голи красавици, под
ръка с пролетарския бард Маяковски. Носителят на наградата „Пулицър“,
американският журналист Кинкертбергер описва гледката от бреговете на река
Москва: „Десетки хиляди мъже, жени, деца, старци и баби се пекат, къпят се,
плуват, ядат и играят чисто голи. Съвсем естествено, сякаш иначе не би могло и да
бъде. Свалянето на дрехите е най-радикалното действие, изразяващо хората.
Класовите различия изчезват. Работници, селяни, чиновници стават просто човеци.
Това е целта на съветските революционери.“

2
Изявлението на Първанов е направено в интервю по „Нова телевизия“, излъчено на 4.7.2015 г.
54
 Идеолозите на Октомврийската революция още през 1911 г. подготвят
сексуалната ѝ сестра да стане оръжие в битката срещу християнската цивилизация:
„Семейството като буржоазна институция е отживелица. Сексуалният гнет е средство
за поробване на човека“, пише Троцки в писмо до Ленин. Вождът отговаря: „И не само
семейството. Всички забрани по отношение на сексуалността трябва да бъдат снети.
Трябва да дадем свобода и на еднополовата любов.“ Александра Колонтай, бъдещ
комисар по социалните въпроси, пише през 1913 г. в статията „Новата жена“: „Тя не
трябва да принадлежи на мъжа си. Тя трябва също да уважава правото му да си избира
други полови партньорки. Жени, дружете с любовниците на мъжете си, подбирайте им
подходящи партньорки, а те да ви препоръчват на приятелите си.“
Теорията „Сексът като чаша с вода“ – пие ти се, пиеш – добива официален статут. В
сила влизат декретите: „За отмяна на църковния брак“ и „За легализиране на
извънбрачното съжителство“. Съветските жени получават правото да запазват след
брака моминските си фамилии и да правят аборти. Дадена е пълна свобода и на
хомосексуалната любов. Годишнината от приемането на декретите е отбелязана в
Петроград с грандиозно шествие на лесбийки. Ленин радостно ги поздравява: „Само
така, другарки.“ „Историята още не познава такова разнообразие на брачните
отношения. Ние имаме брак с устойчива семейна и паралелна извънбрачна връзка,
тайно прелюбодейство и открито съжителство, двоен, троен и дори четворен брак“,
пише Колонтай.
Болшевиките заменят „ретроградното и мухлясало семейно огнище“ с домове-
комуни. В тях са настанени половината от младежите в Москва. По десетина души
живеят в едно домакинство с общ полов живот. Половината бебета в Москва са
извънбрачни, започват да раждат и малолетните девойки. Тогава се появяват и
първите крос-джендъри: заедно с еднаквите рубашки, панталони и поли, на младите
хора се раздава и еднакво долно бельо. Патрон на движението става Надежда
Крупская, съпругата на Ленин, вожд едновременно и на пролетарската, и на
сексуалната революция.
Комсомолец пише във вестник „Правда“: „Девойките са длъжни да отговарят на
молбите на другарите си да снемат от тях сексуалното напрежение. Всеки комсомолец
има право да пожелае ученичка, работничка или студентка, а тя е длъжна да му
отговори. Еросът на революцията ще строи светлото комунистическо бъдеще.“
Гостите на страната са удивени: „В Съветския съюз се чукат като зайци“, възкликва
съпругът на Фрида Кало, художникът-комунист Диего Ривера. „Как просто стои
въпросът със секса в страната на съветите“, диви се английският писател Херберт
Уелс.
Към края на 1921 г., по лична инициатива на Ленин, в института „Маркс и Енгелс“ в
Москва е организирана теоретична конференция на Комунистическия интернационал.
Нейната цел е да се изясни концепцията и да се дадат конкретни насоки на
марксистката културна революция. „Тази среща е много по-вредна за западната
цивилизация от самата Октомврийска революция“, твърди американецът Ралф де
Толедо, създател на списанието „Нашънъл Ревю“.
На конференцията в Москва присъстват Георг Лукач и Вили Мюнценберг. (Вили
бил наричан „Червеният милионер“ – притежавал собствени киностудии, вестници и
списания по целия свят. Той е човекът, който организира цялата Сталинова
пропаганда на Запад в защита на Георги Димитров по време на „Лайпцигския процес“,
той издава „Кафявата книга на хитлеристкия терор и запалването на Райхстага“,

55
преведена на повече от двадесет езика, той провежда и контрапроцеса в Лондон.) Вили
предлага на делегатите на конференцията да организира интелектуалците на Запад и
да ги използва за разлагането на християнската цивилизация. „Само след като се
извратят всичките ценности и се направи животът невъзможен, можем да наложим
диктатурата на пролетариата. Ние дотолкова ще разложим Запада, че направо ще
смърди“, заканва се Мюнценберг.
Лукач е унгарски аристократ, син на богат банкер, станал комунист по време на
Първата световна война. През 1919 г. той за кратко е министър на културата на
Унгария. На срещата той развива концепцията „Революция и Ерос“ – как да бъде
използван сексуалният инстинкт като инструмент за разрушаването на християнската
цивилизация.
След смъртта на Ленин през 1924 г. Сталин измества Троцки и взема властта в
Съветския съюз. Той слага край на мечтите за перманентна пролетарска и сексуална
революция в целия свят. През 1934 г. комуните са забранени, започва наказателно
преследване на хомосексуалистите, забранени са абортите, сексуалното образование е
прекратено, обществото порицава разводите и изневерите. Теоретици като Лукач и
Мюнценберг са обявени са „ревизионисти“ и „троцкисти“. Те биват подложени на
преследване навсякъде по света. (В дневника на Георги Димитров има записана
следната бележка: „Разговор със Сталин – Мюнценберг е троцкист. Ако той дойде, ние
непременно ще го арестуваме. Опитай се да го привлечеш тук.“) През 1940 г. НКВД
успява да намери Вили Мюнценберг в Южна Франция. Твърди се, че по лична заповед
на Сталин той е обесен на едно дърво. Георг Лукач бяга в Германия, където става
председател на първото заседание на Групата комунистически ориентирани
социолози.
Така е положено началото на Франкфуртската школа. Тя е сформирана в Института
за социални науки на университета „Гьоте“ във Франкфурт на Майн през 1930 г.
Главните теоретици на новото течение са Георг Лукач, Херберт Маркузе, Теодор
Адорно, Маркс Хоркхаймер, Ерих Фром (някои причисляват и Юрген Хабермас). Те
проповядват, че докато едно лице вярва в божествения дар на разума, който може да
разреши проблемите, пред които е изправено обществото, никога няма да се стигне до
състоянието на безнадеждност и отчуждение. А именно то е необходимо, за да се
провокира социалистическата революция. Апостолите от школата призовават към
разрушителна критика на всяка сфера на живота в буржоазното общество. В статия в
Католическия журнал „ACV Review“ духовникът Тимоти Матюс пише:

„За напредването на тихата „културна революция“ те препоръчват:

 преподаване на секс и хомосексуализъм на деца;
 огромна имиграция, която да унищожи идентичността на нацията;
 представяне на жените като „потисната класа“ и на мъжете като
„потисници“;
 отричане на специфичната роля на бащата и майката;
 лишаване но семейството от правото му да бъде основен възпитател на
децата;
 подкопаване на авторитета на училището и учителите;
 сливане или обръщане на пола и на ролите на пола;
 премахване на семейството изобщо.“

56
 След като Хитлер идва на власт в Германия, повечето социолози от Франкфуртската
школа емигрират в САЩ. Те започват да преподават в университетите в Бъркли,
Колумбия, Принстън и Калифорния. През 60-те години на миналия век много
популярен сред левите интелектуалци в Европа и САЩ, и особено сред студентите,
става Херберт Маркузе. Неговото име, заедно с имената на Карл Маркс и Мао Дзъдун,
ехти по площадите на големите западни градове. Маркузе, писателите Алън Гинзбърг,
Уилям Бъроуз и Джек Керуак, чернокожият активист Стокли Кармайкъл се превръщат
в икони на революцията на контракултурата. А главен идеолог на „Новата левица“
става именно Маркузе. В неговите книги: „Ерос и щастие“ и „Едноизмерният човек“
се твърди, че основа на регулацията на индустриалното общество вече не е принудата,
а формирането на илюзорни потребности, привързващи индивида към обществото.
Така работническата класа, интегрирана от капитала, се превръща в част от
потребителското общество. Затова движеща сила на революцията срещу него трябва
да станат не работниците, а преследваните представители на алтернативната
сексуалност, на феминизма, на други раси и цветове на кожата, на жертвите на
колониалната експлоатация, безработните, нетрудоспособните, хипитата и
анархистите. Техните възгледи трябва да бъдат налагани на обществото по пътя на
агресивната толерантност.
Как и защо идеите на Маркузе възкръснаха днес? Много анализатори смятат, че
след като през 1973 г. отвъд „Желязната завеса“ излиза книгата на Солженицин
„Архипелагът ГУЛАГ“, в която се подлага на жестока критика „руският експеримент“,
левите интелектуалци на Запад окончателно скъсват със сталинския комунизъм. Така
те попадат отново в прегръдките на Троцки. Неговите идеи, доразвити от
Франкфуртската школа, доминират академичния живот на Запад. „Културният
марксизъм“ се различава от класическия по това, че той вече не разглежда историята и
настоящето през призмата на класовия конфликт – между буржоазията и
пролетариата, между капитала и труда. На тяхното място са поставени потисниците и
потиснатите (привилегированите и непривилигерованите). Малцинствените групи
влизат в ролята на пролетариата и крайната цел се преобразява в името на тяхното
повсеместно освобождаване от репресивния характер на обществата, изградени от
потисниците им. Маркузе и Франкфуртската школа призовават всички левичари към
абсолютно нетолерантно отношение (liberating tolerance) към политики, нагласи и
мнения, които са в разрез с разбиранията на съвременния западен културен марксизъм.
Обаче всички леви интелектуалци на Запад, включително и Маркузе, после се
оказаха агенти на ЦРУ. И този социален инженеринг помогна успешно да бъде яхнато,
опитомено и подменено лявото. Така ляворадикалната философия, която не се вълнува
от проблеми като класи, експлоатация и класова борба, много лесно беше впрегната да
защитава интересите на глобалния капитал. А големите пари на хора като Джордж
Сорос започнаха да я налагат както на Запад, така и на Изток, по пътя именно на
агресивната толерантност. Така, само в рамките на нашия разказ, трудът и капиталът
за втори път, сега вече май окончателно, си стиснаха ръцете.
Наистина неведоми са пътищата на времето. Започнахме от възпитаника на
Московския държавен университет, защитил блестящо дипломна работа на тема
„Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите от „Червената армия“,
Сергей Станишев. Стигнахме до връхлетелите днешния свят глобализъм,
мултикултурализъм, политическа коректност и джендър идеология, дали пък не
увенчани с движението на „Плюшените вагини“, финансирано от Джордж Сорос.

57
58
 АНАКОНДАТА И ЦИГУЛАРЯТ.
Западът и Русия: Кой кого иска да погълне?
Кога ще избухне Третата световна война? Този сакрален въпрос задавам на най-
добрия, поне според мен, геополитически анализатор, докато в една от паузите на
годишната среща на Българското дипломатическо дружество пием кафе в лоби бара на
хотел „Шератон“. Дружеството е обществена организация на пенсионирани
дипломати, но сбирките му са много интересни, затова на тях присъстват актуални
политици, чужди посланици, учени и журналисти.
Валентин Радомирски е военен разузнавач, който дълги години е действал под
прикритието на дипломат от кариерата. Мисля си, че след нас – децата на
Политбюро – военните разузнавачи си изпатиха най-много от угодническия
антикомунизъм и слагаческата русофобия, които с неотслабващ ентусиазъм се вихрят
вече повече от тридесет години. В нормалния свят да си военен разузнавач и да
работиш за родината си, е въпрос на чест и на национална гордост. Сред „рицарите на
плаща и кинжала“ греят имена като Рихард Зорге, Съмърсет Моъм, Греъм Грийн, Ян
Флеминг, както и още много велики личности. В България разузнавачите бяха
ненужно и ярко осветени, подло предадени, приравнени към доносниците, оваляни в
катран и пера и подхвърлени за публично охулване и разтерзаване. А можеше, вместо
да бъдат незаслужено огорчавани, техните удивителни анализаторски способности и
богатия им международен опит да бъдат използвани и от Външното, и от Военното
министерство, „на полза роду“. Чуждите разузнавания явно много отдавна си бяха
дали сметка за това, защото на Вальо и на другите ни военни разузнавачи неведнъж
бяха им предлагали сътрудничество американското ЦРУ, британското МИ-6,
израелското МОСАД, турското МИТ (Милли Истихбарат Тешкилятъ). Тук само от
време на време, но все по-рядко, ги канят да правят геополитически анализи за някои
вестници, радиостанции и телевизии.
Валентин Радомирски ми е някакъв далечен роднина, бащите ни са от Радомирско,
но се запознаехме едва наскоро, на срещата на дружеството. Той смята, че критичната
година, в която може да избухне Третата световна война, е 2024. Системата на
международната сигурност, договорена между Чърчил, Рузвелт и Сталин в Ялта,
Техеран и Потсдам, допълвана след това от двустранните споразумения между
великите сили САЩ и Съветския съюз, все повече се разпада. Еднополюсният свят,
лишен от баланс, здраво се тресе и американците все по-трудно го удържат. На
геополитическата сцена с гръм и трясък се завърна Русия. „Поднебесната империя“
има все по-сериозни основания да предявява претенции като новата, трета суперсила.
Макар и раздиран от вътрешни противоречия, Европейският съюз също активно търси
своето място под слънцето. Все по-вълчи стават апетитите на регионални играчи като
Турция, Израел, Иран, Индия и Бразилия.
Анализът на Радомирски показва, че в следващите десетина години са възможни
четири сценария:

59
  преразпределяне на зоните на влияние в света на „нова Ялта“;
 серия от локални конфликти с нарастваща интензивност;
 ограничена ядрена война „под чужд флаг“ (в която американците воюват
срещу Русия с „проксита“: Украйна, Беларус, Молдова, Грузия, Армения,
Прибалтийските държави и Полша)
 пълномащабна ядрена война.

2024 г. се сочи от повечето военни наблюдатели, както в държавите от колективния

Запад, така и в Русия, за най-критичната година. Дотогава е твърде вероятно да се
случи някое от важните събития, които да провокират глобална криза. Такова събитие
може да бъде:

 в една от трите суперсили да бъде създаден изкуствен интелект;

 Русия и Китай заедно да излязат от доларовия консенсус;
 Западният свят да изпадне в икономически колапс, подобен на Голямата
депресия от 30-те години на ХХ век;
 климатичните промени да създадат критична ситуация.

Международните предизвикателства стават все по-разнообразни, но за големите

университети в Кембридж, Оксфорд, Станфорд, Бъркли, където се формира мисленето
на западната върхушка, както и за наложеното от медиите масово обществено мнение,
основният враг продължава да бъде стопанинът на Кремъл.
Застрашава ли Русия християнската цивилизация и Западния свят? За Запада
отговорът винаги е бил еднозначен. Основополагащ труд по темата, цитиран в
множество анализи на западни автори, е на Астолф дьо Кюстин „Русия през 1839
година“. „Изток-Запад“ издаде („Русия и русите. Америка и американците“, 2004)
избрани части от нея заедно с подбрано от книгата на Алексис дьо Токвил. Книгата е
писана непосредствено след дълго пътуване на известния френския писател и
пътешественик в необятната северна държава и незабавно става сензация на Запад.
В „Русия през 1839 година“ за пръв път се появява терминът „Тюрма на народите“.
След създаването на Великото Московско княжество през 1550 г. на няколко вълни,
започнали още от страшния цар Иван Грозни, Русия увеличава двадесет пъти своята
територия. Присъединени са Сибир, Украйна, Поволжието, Кавказ, Прибалтика,
Приднестровието, Беларусия, Бесарабия, Грузия, Армения, Чечня, Дагестан, Карелия,
Азърбайджан, Казахстан и др. Тези народи, смята Дьо Кюстин, се намират в много
тежко положение заради пълната липса на демокрация и гражданско общество.
„Колкото и да е необятна тази империя, тя не е нищо друго освен затвор, ключът от
който се намира в императора, надзирател на една трета от земното кълбо“, пише той.
В книгата си „Към въпроса за националната политика“ Ленин променя термина на
Астолф дьо Кюстин в „Царизмът – тюрма за народите“. Но и след Октомврийската
революция нещата не изглеждат кой знае колко по-различно. Следвайки тезисите на
Троцки за перманентната революция (термин, използван за пръв път от Маркс и
Енгелс в книгата за Френската революция „Светото семейство“), с помощта на ГПУ и
Коминтерна, Русия подбужда метежи в Германия, Полша, Унгария, Естония и се
намесва в гражданската война в Испания. Веднага след като измества Троцки от върха
в Съветския съюз, Сталин се отказва от курса към перманентна революция, но в

60
навечерието на Втората световна война напада Финландия, присъединява отново
Естония, Латвия и Литва и си поделя с Хитлер Полша.
Като пряк резултат от победата във Втората световна война и от сделката между
Чърчил и Сталин на Московската конференция през 1945 г., Съветският съюз
получава пълен контрол над Източна Европа. Съветските войски извършват
въоръжени инвазии в Унгария през 1956 г. и в Чехословакия през 1968; после и в
Афганистан, в средата на 80-те. След края на Студената война Западът обвинява Русия
за войните в Чечня, Молдова, Грузия и Украйна и за анексирането на полуостров
Крим, който Хрушчов е подарил на украинците.
„Западът ни заплашва, а не ние него“ – това пък е гледната точка на руснаците. Тя
бе изразена и в предизвикалото толкова много вълнения в България интервю на един
от мозъците на Путин, идеологът на „Евразия“ Александър Дугин, излъчено в
предаването „Ничия земя“ по НОВА.
Дугин разглежда историята на човечеството като битка за световно господство
между сушата (Евразия) и островният свят (Атлантика), като често преповтаря
основната теза на Збигнев Бжежински от книгата му „Голямата шахматна дъска“:
„Който владее остров Евразия, той е господар на света.“
Русия смята, че Западът иска да я капсулира, като използва „Стратегията на
Анакондата“. Тя се позовава на следната история. Стратегията е формулирана от
генерал Уинфийлд Скот, командващ армията на „Севера“ в американската Гражданска
война (1861–1865), и предвижда да се блокират откъм морето и по бреговата линия
вражеските територии, да се отреже достъпът до пристанищата и така да се изтощи
противника. Макар и пасивна, „Стратегията на Анакондата“ задушила търговската
дейност на Южните щати и донесла успех на Севера.
После американските генерали разпространили стратегията на континентално ниво,
за да могат да откъснат Русия от топлите морета. Те смятали, че мощта на една
държава се определя от „морската ѝ сила“ затова „Евразия“ трябвало да бъде
лишавана от брегови територии, за да не се допусне интеграцията ѝ в рамките на
Европа.
Западът приложил стратегията по време на Гражданската война в Русия в
подкрепата си за Бялата гвардия, като бойните действия се водели между „Червен
център“ (вътрешноконтиненталните зони) срещу „Бяла периферия“ (бреговите зони).
По-късно държавният секретар на САЩ Хенри Кисинджър доразработил
„Анакондата“, сменяйки името ѝ на „Халката“. Тя трябвало да разпространи
влиянието на НАТО през Западна Европа, после през Близкия и Средния Изток
(СЕАТО), и накрая до Далечния изток (СЕНТО). За целта военноморски бази и
системите за противоракетна отбрана трябвало да бъдат разположени по цялата
брегова територия на Евразия. Опитите на Съветския съюз да разкъса „Халката“
довели до Корейската, Виетнамската и Афганистанската война и до военни действия
чрез специални контингенти в някои държави в Африка и в Латинска Америка.
В едно интервю през 1996 г. Горбачов твърдеше, че на кораба в Малта се е разбрал с
Буш да отстъпи контрола върху източната част на Германия и върху цялата Източна
Европа, но при условие НАТО да не се разширява на Изток. В спомените си Едуард
Шеварднадзе, външният министър на Русия по това време, пише, че някъде след
2000 г. се е срещнал на международна конференция със Збигнев Бжежински. „Нали ни
обещахте да не приемате в НАТО държавите от Източна Европа и Прибалтика?“,
приплакал Шеварднадзе. „Ами измамихме ви“, бил смайващият отговор.

61
 На практика „стратегията на Анакондата“ продължи и след края на „Студената
война“, не само с разширяването на НАТО, но и с разполагането на бази и системи за
противоракетна отбрана дори и в бившите съветски републики Латвия, Естония,
Литва, Грузия и Азърбайджан. Един от най-сериозните проблеми на англо-саксонския
истаблишмънт е, че Путиновата Русия се позиционира твърде успешно като лидер на
консервативната традиционалистка революция срещу упадъка в нравите на
постмодерния Запад. За глобалния капитал много по-удобен би бил либерален
стопанин на Кремъл, от рода на, да речем, Навални. Това вероятно е едно от
обясненията за нестихващата яростна кампанията за демонизирането на Путин. А пък
една от нейните кулминации беше историята с цигуларя.
Нека се върнем малко назад във времето, някъде към началото на 90-те години.
Сергей Скрипал (на украински цигулар) е офицер в Главната дирекция на Военното
разузнаване на Русия. През 1995 г. той е вербуван от МИ-6 (външното разузнаване на
Великобритания). Шпионира за англичаните до 2004 г., като успява да издаде триста
руски агенти до момента, когато е арестуван в Москва и осъден за държавна измяна на
13 години затвор, които излежава в наказателна колония. След време Скрипал, вече на
66 години, е разменен срещу съветски шпиони, заловени във Великобритания, и се
установява в малкото градче Солсбъри.
На 4 март 2018 г. той и неговата 33-годишна дъщеря Юлия, която от известно време
му гостува, са открити в безсъзнание на пейка до Търговския градски център. Според
правителството на Обединеното кралство двамата са били отровени с боен отровен
нервно-паралитичен газ. Проби от баща и дъщеря са дадени за изследване в
свръхсекретната „Лаборатория за наука и технологии в отбраната“ в градчето Портън
Даун, което се намира на 13 километра от Солсбъри.
Няколко дни по-късно министър-председателката Тереза Мей официално заявява, че
газът, поразил двамата, е бил идентифициран като един от фамилните агенти на
нервно-паралитичното бойно отровно вещество „Новичок“, разработвано през 80-те
години в секретните военни лаборатории на Съветския съюз. Въпреки липсата на
достатъчно доказателства, правителството на госпожа Мей реши, че има висока степен
на вероятност Русия да е отговорна за атаката. То обяви действието срещу Скрипал и
дъщеря му като равносилно на използването на сила от страна на руската държава
срещу Обединеното кралство. Затова, като отговор на отравянето, бяха предприети
редица наказателни мерки срещу Русия, между които и експулсирането на 23-ма руски
дипломати. Американският президент Доналд Тръмп подкрепи Тереза Мей и
приемайки, че Русия е „вероятно отговорна“ за атаката, изгони 60 руски дипломати и
закри консулството в Сиатъл. Още двадесет и три държави обявиха за „персона нон
грата“ руски дипломати, а с Великобритания се солидаризираха Европейският съюз и
НАТО.
Цялата тази история за мен беше твърде загадъчна и нелогична. Ако приемем, че
Русия наистина беше виновна, то съвсем необясними стават както изборът на
жертвата, така и времето и начинът на атаката. Ако Путин държеше да ликвидира
Цигуларя, защо не го стори, докато той му беше в ръцете, в руския затвор? Защо му
трябваше да заповядва двойният агент Скрипал да бъде атакуван точно в навечерието
на президентските избори в Русия и на световното първенство по футбол, на което
толкова разчиташе, за да излъска имиджа си? Вместо да го застрелят, наръгат с нож,
сгазят в катастрофа или да му пробутат в храната отрова за мишки, защо им беше

62
нужно на руснаците да изберат за покушението бойно отровно вещество,
произвеждано само и единствено от тях?
Отравянето на Скрипал с „Новичок“ започна да ми се струва точно толкова съшито
с бели конци, колкото си беше и „Убийството с чадъра“ на нашия Георги Марков.
Точно това си помислих още когато чух да казват по телевизията, че анализът на
„Новичок“ е бил направен в секретната лаборатория в Портън Даун. Когато преди
двадесет и пет години представяхме с Владо Береану книгата ни „The „Umbrella
Murder“ („Убийството с чадъра“) във Великобритания, нас ни заведоха в същата
лаборатория.
Ето какво съм си записал в репортерския бележник (винаги ги пазя) за това какво ни
разказа там британският доктор Дейвид Гал: „В кръвта на Георги Марков не беше
открита отровата рицин. Там не беше открито нищо необичайно. Но пък в „Скотланд
Ярд“ подозираха, че тайна група за убийства е използвала за първи път бойни отровни
вещества срещу цивилни лица във Великобритания. Задачата, която следователите ни
поставиха, беше да установим от какво точно е умрял българският писател – от вирус,
от бактерия, от нервнопаралитичен газ или от отрова. След серия сложни и
комплексни изследвания [сега си задавам въпроса какво точно са изследвали, като
тялото на Марков отдавна вече е било заровено в земята] ние, експертите, установих-
ме, че най-вероятният заподозрян за убиец е рядката отрова рицин. До този момент
такова вещество не е било използвано във Великобритания и не знаехме какво
действие би могло да има върху човек. Затова инжектирахме рицинов екстракт в
кръвта на едно прасе. После записахме електрокардиограмата на умиращото животно.
Температурата му се повишаваше, то разви големи количества бели кръвни телца,
появи се сърдечен колапс, неравномерно биене на сърцето. Много скоро след това
настъпи и смъртта. Всичко това напомняше симптомите на Георги Марков. Много
показателно е също, че в библиографията за токсикологията на рицина най-важните
разработки и изследвания са направени и публикувани в Унгария и Чехословакия.
Растението, което дава рицина, пък е твърде разпространено както там, така и в
другите източноевропейски страни.“ Дали по същия високопрофесионален начин не
бяха протекли и разследванията по случая „Скрипал“?
Какво наистина се беше случило с Цигуларя и дъщеря му? От британския печат
научих някои любопитни факти, които биха могли да послужат за създаването на
интересна версия. Водещи офицери в МИ-6 на двойния агент Скрипал са били Пабло
Милер и Кристофър Стийл. Стийл е работил дълго време под прикритие в Москва, а
после от 2006 до 2009 г. е станал началник на отдел „Русия“ във Външното
разузнаване. След пенсионирането си той основава фирмата за сигурност „Орбис“. По
поръчка на „частен клиент“ фирмата изготвя досието „Карл Велики“. Със събраните
автентични документи то трябвало да докаже намеса на Русия в изборите във
Франция, Италия, Великобритания и Германия. Именно от досието на „Орбис“ тръгват
обвиненията за руски хакерски атаки срещу четирите държави, както и за руското
финансиране на французойката Марин льо Пен, на италианеца Силвио Берлускони и
на крайно дясната „Алтернатива за Германия“. По поръчка пък на Демократическата
партия, направена по време на предизборната кампания за президент на САЩ,
„Орбис“ създава и досието „Тръмп“. Неговата задача била да докаже връзките на
кандидата на Републиканската партия за Белия дом с руския президент Владимир
Путин. След като спечели изборите, новият американски президент Доналд Тръмп в
пряк текст обвини официален Лондон, че е действал срещу него в комбина с

63
претендентката на демократите Хилъри Клинтън. Но каква е връзката на Скрипал с
тези факти? Пабло Милер, бившият водещ офицер на двойния агент, е бил
ръководител на представителството на фирмата „Орбис“, което се е намирало, какво
съвпадение, в градчето Солсбъри. На базата на тези обстоятелства британският
дипломат Крейг Мъри официално направи извода, че Скрипал е работил за „Орбис“ и
е участвал активно в съставянето на двете досиета. Ако той е прав, значи „Цигуларя“ е
работил и срещу Путин, и срещу Тръмп. Същевременно един от най-интересните
руски геополитически наблюдатели Хазин смята, че двамата световни лидери са
еднакво неудобни на глобалния капитал, който именно се стремял да им попречи да
организират нова „Ялта“. Атаката срещу Тръмп с „руската връзка“ не била успяла,
затова сега наред бил Путин. Глобалистите стояли както зад опитите да бъде
провокирана „цветна революция“ в Русия от либералите на Навални, така и зад
серията от технологични и природни катастрофи – ядрената авария в Севернодвинск и
пожарите в Сибир.
Както казват руснаците, ще поживеем, ще видим дали Хазин е имал право.

64
ЙОЦА АМСТЕРДАМА И КЛУБЪТ „МОНТЕРЕЙ“.
Ако той не съществуваше, щяхме да го измислим
С Пламен, викаме му Пацо, сме приятели още от студентските години. Той завърши
ВИФ, беше страхотен футболист от елитния отбор на Габрово, но се ожени в София и
остана да живее в Банкя. Голямата му мечта беше да направи там тенис кортове и след
дълги митарства по всякакви соц-институции, накрая я осъществи. Колкото и
невероятно да звучи, тези червени кортове щяха да играят интересна роля не само в
моя живот, но и в най-новата българската история.
Често ходехме в Банкя цялата компания. Откакто Тодор Живков се беше преместил
да живее в новата резиденция, в последните му години във властта, и Банкя (точно
както Правец) я лъскаха всеки ден и я снабдяваха по-добре от столицата и от другите
сателитни градчета. Говореше се, че точно над нея има някакво завихряне в
атмосферата и от цяла България там въздухът бил най-чист. Затова и Тато
предпочиташе да кани и посреща гостите си в красивата бяла сграда, кацнала на
хълма, където, след промяната, се разиграха трагикомичните приключения между
японската милионерка Масако Оя и аристократа маркиз Жиларди. В последните
години на живота си съветският лидер Брежнев на няколко пъти опитва да се лекува в
Банкя, но и там не можаха много да му помогнат.
Заради кортовете, въздуха, спокойствието, тишината, чистотата, но не на последно
място и снабдяването, студентската ни компания много харесваше малкото градче.
Често бяхме там в свободните от лекции и упражнения дни, като разходките винаги
завършваха „при Пацо“. В началото понякога играехме и тенис, но после, когато вече
започна да ни омръзва, гледахме мачовете на другите и пиехме кафета и коли в
откритата сладкарница над кортовете.
Социализмът безславно си замина, изпоженихме се, започнахме работа, децата
растяха, но традицията продължаваше. Обаче нещата се бяха променили. Нямаше го
Тато и Банкя взе леко да запада. А пък тенис базата от държавна се превърна в частна.
Приватизираха я няколко души, между които и нашият приятел. (А после и него го
изгониха. Направи го Иван Саздов, персонаж, който по-нататък ще играе епизодична,
но много интересна, почти възлова роля в нашия разказ.)
Навикът е втора природа и през почивните дни ние продължавахме да ходим „при
Пацо“. Една събота, в началото на лятото при самия старт на новия век, със съпругата
ми пристигнахме с влака от София и рано-рано се озовахме на кортовете. Беше свежо
и още приятно хладно, затова младите майки, децата и бебетата в количките вече бяха
окупирали кафенето. Долу, на „червеното“, се играеше каре. Четиримата тенисисти
бяха успели порядъчно да се изнервят и след всяка спорна топка продължително и
шумно се караха. Най-гръмогласен беше огромен мъжага, мускулест, но пълен,
тромав, бавен и непохватен, който май непременно държеше да бъде чут и забелязан
от зрителите. Не след дълго една от масите се освободи, седнахме, поръчахме кафета и
соди и като изключим крясъците от корта, ни беше спокойно и приятно. Най-после,
слава богу, мачът свърши, стана тихо, обаче уморените спортисти се запътиха право
към нас. Най-напред вървеше Големия. Беше с бръсната глава, ала Слави Трифонов, с
ръце в джобовете, с навити ръкави на горнището на анцуга, с широка бабаитска

65
походка, с поглед на тарикат и с обноски на селски сваляч. Останалите го следваха
чинно, той им говореше високо и пренебрежително нещо, като видимо държеше
арогантно да им покаже пълното си превъзходство. Първият, който припкаше след
него, но едвам смогваше да го следва, беше също с бръсната глава, но смирен и
сервилен, гледаше боса с неприкрито възхищение и гордо размахваше сака му с тенис
ракетите, с потните фланелки и с мръсните маратонки. Компанията се разположи
тежко на масата точно до нас, нареди на сервитьорката да носи коли и бири и започна
разбор на мача. Играчите говореха шумно и просташки, като щедро ръсеха както
професионални спортни термини, така и смайващи цинизми, толкова вулгарни, че
разговорите на съседните маси неловко замряха.
Когато направи разбора, Големия започна да се фука, като разказваше на останалите
как е минал първият му работен ден вчера, в петък, като главен секретар в някакво
министерство:

„Още в осем часа почнаха да звънят телефоните, отвсякъде се надпреварваха кой ще

пререди другите, за да ме поздрави. Естествено, първи, още даже не си бях изпил
кафето, се обади Черепа. След него се изредиха генералите, тия от СИК, чак след тях и
ония от ВИС. Оставих телефона на високоговорител, за да може да ги чува и
секретарката“, кипреше се Големия, а останалите го гледаха с възхищение и
преклонение. „А тя, секретарката, де, готина ли е?“ Разказвачът похотливо се ухили:
„Като си я сложа на оная работа и ох, ох, ох...“, той правеше с таза си постъпателни,
въртеливи движения, за да покаже на смаяната си публика какво смята да направи със
секретарката, ако му „падне“, а останалите се хилеха мръснишки. Младите майки от
съседните маси, както и ние, панически се изнизахме от кафенето.

Можех ли да предположа тогава, че Големия и момчето, което му носеше сака, не

след дълго ще се превърнат в най-могъщия човек на България и неговия оръженосец?
Всичко може би започва с Цветелина. Нея я помня когато още беше тихо, плахо и
скромно момиче. Баща ѝ служеше нещо във Външното министерство, после се разбра,
че е работил и за външното разузнаване. С него малката Цветелина шестнадесет
години беше обикаляла посолствата ни в САЩ, Индонезия, Испания, за да стигнат
накрая до Румъния. Сигурно именно там, в дипломатическата ни мисия в Букурещ, тя
се е запознала със Стефчо. Той беше син на посланика Иван Абаджиев, доскоро колега
на баща ми, дългогодишен комсомолски и партиен деятел, по едно време даже
кандидат-член на Политбюро и секретар на Централния комитет на Партията. Тодор
Живков ту много го харесваше и го издигаше, като млад, перспективен и надежден
кадър, ту съвсем го разлюбваше и го сваляше. Семейството на Абаджиеви беше
весело, сплотено и многолюдно, но той, таткото, си падаше малко бохем, обичаше
веселбите, кръчмите, шумните компании и жените и често се забъркваше в конфузни
истории. През седемдесетте години на миналия век се говореше, че той, заедно с други
младежки ръководители, попаднали случайно в бара на Студентския дом, който е
срещу Народното събрание, в компания на колеги-журналисти. Стойко Борисов,
колега от вестник „Народна младеж“, който вече бил изпил някоя и друга чаша в
повече, станал и вдигнал тост за Първия секретар на младежката организация: „Искам
да пием за нашия другар Иван Абаджиев. Да живее той, смърт на Тодор Живков.“
Сутринта на другия ден, още в ранни зори, изтрезнелият и доста уплашен
комсомолски ръководител чакал лидера на Партията и държавата пред кабинета му, за

66
да може пръв да разкаже и да се извини за случилото се. Съществувала реална
опасност, както неведнъж се беше случвало, да го изпревари някой от останалите
участници във веселбата. По тази, или по някаква съвсем друга (известна само на него)
причина Живков го извади от състава на висшето партийно и държавно ръководство и
го изпрати, това беше негов любим маньовър за отърваване от вече неудобните
„другари“, в дипломатическата мисия в Букурещ.
Но всяко зло за добро, там синът на Иван Абаджиев се запознал с бъдещата му
снаха. Стефан беше високо, много умно и много красиво момче, което, помня, силно
почервеняваше и леко заекваше, когато се ядосаше. Още в онези далечни времена той
вече се беше запалил по компютрите и дори беше станал спец по тях. Покрай бащите
ни бяхме станали приятели, по-късно Стефан ме запозна и с Цветелина. Тя вече бе
станала истинска красавица, като освен това беше и твърде интелигентна,
интересуваше се от философия, говореше прекрасно руски, испански, румънски,
английски и френски език.
После пътищата ни се разделиха и аз им изгубих следите. Разправяха, че им се
родили две момиченца, а Цветелина започнала да работи в ИНКО. Сигурно за да
попадне там ѝ беше помогнал бащата, защото това беше една от най-специалните
фирми на научно-техническото разузнаване. През 80-те години задача на ИНКО беше
да заобикаля наложеното от КОКОМ ембарго на Съветския съюз и другите държави от
социалистическия лагер върху вноса на високотехнологични продукти и стоки с
възможна двойна употреба. След разгрома на службите след 1989 година, ИНКО,
както и останалите фирми на разузнаването, беше светкавично източена. Някъде
четох, че оттам са изчезнали 142 милиона лева, а само по проектите НЕВА и
МОНБЛАН са изтекли три и половина милиона долара. Сигурно никога няма точно да
се разбере дали това е наистина така, но безспорен факт е, че много от бившите
служители на ИНКО просперираха като успешни бизнесмени.
А най-успешна се оказа Цветелина. Най-успешна, но и най-лакома, както – вероятно
справедливо – се изрази за нея един общ познат. Сигурно това е една от причините
днес американското списание „Форбс“ да я слага в първата десетка на богаташите в
България, да я определя като една от най-заможните дами в Източна Европа, да
пресмята личното състояние някъде между 155 и 300 милиона евро. Цветелина е
собственик на голяма част от курорта Пампорово, на ветрогенераторни паркове, на
пристанища, на десетки фирми и дружества, акционер е в няколко банки, в
приватизационни фондове, в какво ли не още. За нашия разказ обаче тя е любопитна
преди всичко като съдружник и интимна приятелка на Бойко Борисов във времената
между 1997 и 2009 г.
Жълтите медии твърдят, че двамата се запознали в бензиностанция, където
могъщият охранител помогнал на младата и хубава дама да отстрани леката повреда в
автомобила си. Любовта между тях пламнала толкова силно и толкова горещо, че те
побързали да се разделят с бившите си партньори. Понякога животът е по-неочакван и
по-интересен и от най-розовите романи – та по време на бракоразводните дела искра
прехвръкнала и между моя някогашен приятел Стефан и изоставената съпруга на
Бойко. В хепиенда на мелодрамата те също станали щастлива двойка и до днес имат
успешен съвместен компютърен бизнес в Щатите.
Общ бизнес захванали и другите двама млади. Цветелина и Бойко станали
съсобственици във фирмата „ИПОН-2“, където той отговарял за охранителната
дейност, а тя за химията и парфюмерията. Сигурно бизнесът е вървял прилично,

67
защото много скоро жената, очевидно суперпредприeмач, успяла да сложи ръка върху
СиБанк (бившата огромна държавна Стопанска банка). Историята мълчи дали пък това
не е станало под натиска на аверите на Борисов от групировка СИК, или пък с
помощта на бившите колеги на бизнес дамата от службите. Много е вероятно да са
помогнали и двете групи, защото храбрата млада жена успяла бързо и лесно да
измъкне банката от лапите на Славчо Христов. А пък Славчо не беше кой да е.
Бившият телевизионен оператор оглавяваше шуро-баджанашкия кръг на премиера
Иван Костов „Олимп“, наречен така на името на луксозния ресторант на Христов на
улица „Черковна“. Командира често се забавляваше там, затова Славчо го наричаха
„личния касиер“ на синия премиер. Може би именно затова предприемачът печелеше
с лекота приватизационни сделки и охотно лапаше сладки концесии. Все пак на някой
от техните приятели не му е станало твърде драго, че СиБанк така бързо и
безболезнено смени собственика си. Склонен съм да мисля така, защото много скоро
след това взривиха луксозния мощен джип на гаджето на Бойко, докато тя го отваряше
с дистанционното. Самата Цветелина била много тежко ранена в лицето и тялото от
хвръкналите метални осколки, та ѝ се наложило да претърпи многобройни тежки
пластични операции.
Може би именно тогава, докато месеци наред е лежала в болницата, увита цялата в
бинтове и марли, през главата на бизнес дамата е преминала простата, но гениална
мисъл, че за общия бизнес никак няма да е зле, ако гаджето докопа някаква по-
съществена роля в управлението на държавата.
А възможно е и друго: вместо нея за това да са се сетили обичайните заподозрени,
дъртите кукловоди на прехода. Доста по-късно един стар приятел, бивш дипломат от
кариерата и по съвместителство генерал от външното разузнаване, ми подхвърли:
„Дори Борисов да не съществуваше, ние щяхме да го измислим.“ За моя приятел се
говореше, че е неофициален говорител на кръга „Монтерей“. Това е името на една
квартална кръчма на улица „Жолио Кюри“ в квартал „Изток“, където всеки четвъртък
се събираше „пенсионерската“ компания на генерала от запаса Любен Гоцев.
Както разказах в първата част на тази книга, с него се запознах, когато ние двамата,
фотографът Митьо Викторов и преводачката Елена Поптодорова придружавахме
бившия американски президент Ричард Никсън при тайното му посещение в България.
Тогава аз бях само репортер от БТА, а Гоцев цял зам.-министър на външните работи.
Той вече беше изкарал по един мандат в посолствата ни във Вашингтон и Отава, както
и в представителството ни в ООН. По интересна обаче е, смятам, скритата битност на
дипломата като разузнавач, която той съвместяваше с кариерата си във Външното
министерство. Там генералът също очевидно се беше справял доста добре, защото
дълги години беше и заместник началник на Първо главно управление (разузнаването)
на Държавна сигурност. След промените Любен Гоцев стигна до високата длъжност
външен министър във второто правителство на Андрей Луканов през 1990 г.
Но отново като че ли по-интересна се очертаваше сенчестата му дейност.
Основателно или пък не чак толкова, но мълвата упорито го спрягаше и продължава
да го спряга, макар вече да е подгонил стотака, като главен кукловод на прехода и
кръстник на мафията. Пенсионерската му компания, „кръгът Монтерей“, пък го
величаеха като „скритата власт“ или като „правителството в сянка“. Кръгът нямаше
постоянен състав; освен Виктор Вълков, бивш посланик в Турция и също разузнавач,
там се въртяха ченгета като Чавдар Чернев, бивш началник на Столичната полиция,
Иван Драшков, бивш заместник-шеф на ДАНС, политици като Румен Петков и

68
Максим Димов, бизнесмени като Младен Мутафчийски от оръжейната фирма
„Тератрон“ (за него вече стана дума), силоваци като Румен Гайтански-Вълка...
Моят приятел ме заведе веднъж в „Монтерей“. Кръчма като кръчма, на пръв поглед
нищо интересно и скандално, но именно там той ми разказа любопитна история.
Баща му, също дипломат, и вероятно също ченге, бил се срещал много пъти с
младия Симеон Сакскобурготски след изгонването му от България. Сталин се
опасявал, че „народните демокрации“ в държавите, които остават в зоната на съветско
влияние след Втората световна война, може много скоро да рухнат. Затова подготвял
изгонените и живеещи в изгнание бивши монарси (на България – Симеон, на
Румъния – Михай, на Сърбия – Стефан и на Албания – Лека), като резервни играчи.
Затова и заповядал те да бъдат подпомагани финансово. Парите за наследника на
Кобургите в Мадрид носел бащата на моя приятел и уж още пазел разписките. Най-
смайващата част от разказа беше, че след промените ченгетата също разглеждали
Симеон Сакскобурготски като резервен играч. Те го активирали след провала на
синьото правителство на Иван Костов. Доказателство за тяхната решаваща роля в
триумфалното завръщане на Царя в България бил факта, че бащите на лондонските
юпита – младите министри в кабинета на партията „Национално движение Симеон
Втори“, били служители на външното и на военното разузнаване.
Юпитата от Лондонското сити бяха препоръчани на Кобурга от Спас Русев. Помня
го Спас още от началото на 80-те. Бащата на съпругата ми беше шеф на Творческия
фонд на Съюза на композиторите. Спас се въртеше около съюза и организираше
някакви музикални прояви. Беше момче за всичко, не се разделяше с една кожена
чанта, пълна с покани, наричаха го „търчи-лъжи“. Тъстът гледаше да внимава с него,
защото го подозираше, че се заиграва със службите. Може и да е бил прав, защото
малко след това Русев стана много лесно шофьор на Стоян Марков. „Стенмарк“, така
го наричаха заради устрема му, беше най-младият член на Политбюро, заместник-
председател на Министерския съвет и председател на Държавния съвет за изследвания
и високи технологии. Той беше идеологът на „новите механизми“, с които Тодор
Живков се опитваше да реорганизира българската икономика върху пазарни основи,
докато накрая съвсем я обърка.
Вече в демократичните времена Спас някак се озова в Агенцията за чуждестранна
помощ, където шеф беше Петко Симеонов, но игрите въртеше неговият заместник. Те
трябва да са били доста сериозни, защото Спас повика за консултант своя бивш шеф –
т.нар. Стенмарк. От Агенцията, малко неочаквано, двамата се появиха в един от най-
луксозните квартали на Лондон „Кенсингтън“. А пък съседи им бяха бъдещият
финансов министър в правителството на НДСВ Милен Велчев, чийто брат се ожени за
щерката на Стенмарк. Наблизо живееше и най-големият наш контрабандист на цигари
Иван Тодоров-Доктора. През 2003 г. мерцедеса на Доктора беше взривен на
„Цариградско шосе“. Загина шофьорът, моят приятел Данчо Смъртта, който през
детските ми години караше чорбарката, която разнасяше храна по вилите в
Правителствения тракт в Бояна. В изгорялото купе на луксозната кола беше намерена
любопитна снимка от една яхта в Малта. Яхтата била наета от Спас Русев, за да могат
младите министри на финансите Милен Велчев и на транспорта Петър Петров и
депутатът от НДСВ Мирослав Севлиевски да гледат състезание от „Формула 1“.
Вместо да гледат, те играеха карти с Доктора и перача на пари Амигоса.
Дали с помощта на мръсните пари от контрабандата, или от далаверите в Агенцията,
или пък от червените капитали, изнесени покрай Стоян Марков, но по това време Спас

69
Русев се беше превърнал в бизнесмен от световна класа. Той покри дълговете на сина
на Кобурга, княз Кирил Преславски, помогна на Васил Божков-Черепа да продаде
„Еврофутбол“ на гръцкия бизнесмен Сократис Кокалис, купи БТК, хотел „Радисън“ и
футболния отбор на „Левски“, „пусна“ в София списание „Его“ и луксозен ресторант
със същото име. Освен приказно богат бизнесмен, Спас стана и уважаван член на
Лондонската артистична бохема. Той е близък приятел с модния китайски художник
Дзън Фанджъ, чийто картини вървят по над милион долара, с модела-икона Ел
Макферсън, с модиста Томи Хилфигер, с фотографката Ани Лейбовиц, с Жан Клод,
съпругата на Кристо. Спас вече ходи облечен само с ръчно изработени дрехи и обувки,
колекционира всички първи издания на книгите на Норман Мейлър с негов подпис и
притежава уникален екземпляр от 1895 г. от „Книга за джунглата“ на Ръдиард
Киплинг.
Спас Русев финансира предизборната кампания на националното движение на
Симеон Втори, затова съм склонен да вярвам, че именно ченгетата са измислили
приказката за „добрия цар“ и са пробутали на народа гражданина Сакскобурготски
като поредния спасител.
Сигурно пак те бяха съчинили и баснята за „храбрия бодигард“. Затова, търпеливо
изграждайки го като успешен медиен продукт, генералите първо го натресоха за
охрана на Тодор Живков, а след това и на Симеон Сакскобурготски. Зетят на Първия,
Иван Славков-Батето, който никак не обичаше Бойко, веднъж ми се оплака: „Онези от
„Монтерей“ ни го набутаха този на „Секвоя“, да ни шпионира и донася.“ В едно
интервю Батето лансира и друга версия, че Борисов е предложен за бодигард на
семейството от Венци Николов и Румен Николов-Пашата. Затова съм склонен да
мисля, че генералите и бандитите са играли комбина. Сигурно Борисов се е справил
доста успешно със задачата си, защото след това го пратиха да нюха и при царя. А пък
актуалният тогава шеф на разузнаването Бриго Аспарухов, важен деец на
Генералското движение в БСП, внуши на Кобурга, че бодигардът става и за главен
секретар на силовото ведомство. Точно за първия си ден като главен секретар в
Министерството на вътрешните работи разказваше на аверите си Бойко Борисов в
кафенето на кортовете в Банкя, по време на първата – и надявам се последна – моя
среща с него на живо. Срещата, с която съвсем съзнателно започнах този разказ.
По онова време вече се бях преместил със семейството си от центъра на София, от
квартал Лозенец, в нейните покрайнини. Живеехме, заедно с няколко съседи, в нова,
малка и кокетна бутикова кооперация със собствен двор, на булевард „Симеоновско
шосе“, малко след „Зоопарка“, в района на резиденциите. Този южен район в полите
на Витоша тогава самонадеяно обещаваше много скоро да се превърне в шлагер на
столицата, в баровско сателитно градче. Затова и много известни и богати хора се бяха
подлъгали да си вдигнат палатите именно там. Между тези оптимисти бяха и някои от
силовите бизнесмени. Ограда до ограда, зад нашия двор, си построиха двореца
крепост братята Маргини, малко по-надолу зае позиция Димитрий Минев-Димата
Руснака, а близо до „Зоопарка“ се настаниха Косьо Самоковеца и Поли Пантев.
Командния си пункт, в хотел „Арес“, мутрите дислоцираха също близо до нас.
Веднъж, беше вторник, 20 юли 2000 г., сигурно още много дълго ще го сънувам
този ден, се връщах с личния си автомобил, усилен вариант на „Пежо 204“, от
работата си във фирмата на „Братя Василеви“. Беше още рано, някъде около 11.30
часа, не бях мигвал – почти през цялата нощ освобождавахме каргото, пратките с
чужди вестници и списания от митницата, а след това зареждахме с тях хотелите

70
„Радисън“, „Шератон“ и „Зографски“. Точно на разклона на „Симеоновско шосе“ за
„Зоологическата градина“ едно „Мицубиши Паджеро“ и един луксозен „Мерцедес“
набиха внезапно спирачки пред мен, малко остана да се блъснем. През муцуната на
„Мицубишито“ прелетя огнено кълбо, откърти парче от предния мигач, мина над
главата на строителен работник на паркинга и запали храстите в градината пред
зоопарка. От двете коли пред мен изхвърчаха разярени, уплашени мутри, подгониха
някого, но той успя да избяга. След малко пристигнаха полицаите от Районното
управление на МВР и отцепиха мястото. Докато ме разпитваха като свидетел, ми
разказаха под секрет, че неизвестен атентатор е стрелял с армейски гранатомет РПГ-7
(бяха го намерили изоставен в храстите) срещу коли на моя съсед, близкия до
бандитската групировка СИК наркотрафикант Поли Пантев.
В София тогава се разиграваше поредният кървав епизод на гангстерската война.
Някой чистеше планомерно, усърдно и безмилостно. Всеки ден медиите съобщаваха за
нови и нови екзекуции, които скоро достигнаха 123 броя. От баровските ми съседи
към „вечните ловни полета“ потеглиха Косьо Самоковеца, Димата Руснака и няколко
по-дребни риби. Вечер се разхождахме с кучето Марти из квартала и събирахме по
земята още топлите гилзи. Когато се връщахме вкъщи, включвах телевизора в
очакване на новата гангстерска сензация. И първата новина на информационните
емисии на държавната телевизия, и на неотдавна появилите се частни канали НОВА и
БТВ, винаги беше поредното поръчково убийство на мафиот. Най-вече около нас, но и
на много други места в София.
Където и когато да се случеше екзекуцията, неизменно, докаран с мафиотско черно
кожено палто, дълго до земята, като някакъв провинциален Батман, на мястото на
престъплението винаги първи пристигаше и се фукаше пред репортерките и
телевизионните камери новият главен секретар. Как, откъде и от кого разбираше, че се
готви ново кърваво покушение, ще си остане тайна, сигурно завинаги. Обаче
следователите под сурдинка се оплаквали, че Бойко Борисов, газейки из
местопроизшествието като слон в стъкларски магазин, им унищожавал уликите. Чак
да го е правил умишлено не вярвам, но абсолютен факт е, че професионалният
ръководител на силовото ведомство не успя (дали не посмя, или пък не поиска) да
разкрие и арестува нито един от извършителите на кървавата вендета.
И въпреки това, колкото и абсурдно да звучи, в публичното пространство вече беше
започнал да налива плът и кръв образът на безстрашния герой, който може да се
справи с всяка критична ситуация, комуто не може да се опре нито един бандит. Все
пак един успя да се опре...
Пред мен Поли Пантев се размина на сантиметри с „противотанковия юмрук“.
Обаче накрая, според игривия израз на превърналия се в мрачна легенда топ бандит
Георги Илиев-Главния, и той налапа оловото. Слава богу, това се случи много далеч
от нашия квартал, чак на екзотичния остров Аруба. Там Поли май го бил настигнал
гневът на колумбийски наркокартел, от който, говореше се, той откраднал 600
килограма кокаин.
Други пък и досега са убедени, че убийството е поръчал Сретен Йосич. Йоца
Амстердама, който днес вече трябва да е около шейсетака, в началото на новия век бе
станал, поне според полицията в Белград, „най-опасния сърбин“. Въпреки това
определение вестниците в Белград подозираха, че още през 90-те години той е
започнал да работи за УДБА – Тайната полиция на Югославия. И именно с нейна
помощ бързо се издигнал до нивото на ключов играч на западноевропейския пазар на

71
кокаин и хероин. Много хора бяха убедени, че Йоца дори работи пряко с
наркокартелите в Меделин, Колумбия.
Могъщ наркобарон, но и всяващ ужас наемен убиец, Амстердама свързал името си и
с поръчани или извършени лично от него двадесет и три убийства, между които и на
трима австрийски полицаи. „Ако убиеш петима, си престъпник. Ако убиеш десет, си
мафиот. Ако убиеш двадесет и пет, вече си институция“, това са негови думи и Йоца
наистина се бил превърнал в някаква мрачна институция. Много дълго време той
ръководи кокаиновата си империя от Страната на лалетата, оттам дойде и прякорът
му, но накрая все пак го арестували.
Осъществил фантастично бягство от холандски затвор, Йоца се установил в
България, нов и перспективен център на търговията с дрога. Тук живял на улица
„Христо Ботев“ с жена си и трите си деца под фалшивата самоличност на Марко
Мирославлевич и оттук контролирал наркотрафика. От София поръчал и ръководил и
убийството на разследващия го холандски прокурор Коос Плой. За това убийство бил
осъден задочно в Амстердам, издадена му била международна заповед за арест, търсел
го Интерпол. По холандска съдебна поръчка през 2002 г. служители на централната ни
служба за борба с организираната престъпност тихомълком арестували Амстердама в
центъра на София, докато говорел по обществен телефон на площад „Славейков“.
(Дотогава баретите няколко пъти били засичали телефонните му разговори, а имали и
негова снимка, дадена от холандците.)
На другия ден започва най-интересната част от този разказ. Сутринта ми се обади по
мобилния телефон и ме покани да вечеряме в Симеоново, в кръчмата „Шумако“
(култово заведение още от времето на късния соц, където, тайно от съпругите,
стопанските директори водеха секретарките си), моят приятел, неформалният
говорител на кръга „Монтерей“. Когато бях журналист, той винаги разчиташе на мои
канали за информация и понякога дори нахално се фукаше пред началниците си със
сведенията, които беше успял да изкопчи от мен. Той ми разказа всичко това за Йоца,
за ареста му и за пристигналото в Главна прокуратура холандско искане за
екстрадиране на бандита. После, загадъчно и без да ми обясни откъде знае, ченгето ме
светна, че Земунският клан на мафията от Белград давал три милиона евро за
организиране на бягството на Амстердама от български затвор. Помоли ме да
поразпитам из ъндърграунда за малко повече информация около тази афера. Не ми
стана много ясно защо генералите от кръга „Монтерей“ се интересуват от делата на
Йоца. Бях обаче доста заинтригуван и поразпитах тук там сред мои стари източници.
Според тях трите милиона вече били платени от Земун и дори била започнала
подготовка за изпълнение на един от двата плана за бягство на мафиота. Според
първия Амстердама трябвало симулативно да се разболее и да бъде преместен от
Софийския затвор в болницата на МВР. Вторият предвиждал изпращането му в ареста
на Транспортна полиция. В едно от двете места, значително по-зле охранявани от
пандиза, Йоца трябвало да бъде сменен с друг затворник и да избяга.
Малко по-късно стана очевидно, че и двата плана не са сработили, в София
пристигна специален самолет от Хага със специална охрана и холандците си прибраха
Йоца. Главният секретар на МВР се изфука пред журналистите, че е взел решаващо
участие при ареста и екстрадирането. В подземния свят обаче упорито се говореше, че
някой, а защо пък не и Бойко, прибрал трите милиона, пък не свършил работата.
Затова Йоца се заклел жестоко и кърваво да си отмъсти. Той излежа присъдата си в

72
холандския затвор и през 2006 г. бе предаден на сърбите, за да отговаря и пред тях за
поръчкови убийства, за наркотрафик и за фалшификация на валута.
В Белград мафиотът взриви информационна бомба. Пред съда, под клетва, той
разказа, че „докато е бил у нас, се е чувствал сигурен, тъй като е бил под защитата на
разузнавателния сектор, в лицето на главния секретар на МВР Бойко Борисов“.
Защитеният свидетел Томислав Марашкович по-късно потвърди, че Бойко Борисов е
бил човекът на Йоца и на дясната му ръка Свободан Джурович в България. Тези
новини предизвикаха истинска буря в нашето Народно събрание. Веднага беше
сформирана Парламентарна комисия, начело с депутата от ДПС Христо Бисеров,
която да разследва дейността на Амстердама в нашата страна. На пресконференция
Бисеров хвърли нова бомба. Той разказа, че в папките на комисията има документи за
съществуването на засекретена разработка на ДАНС срещу Йоца от 2002 г. под
наименованието „Лале“. В нея имало запис, получен със специални разузнавателни
средства (СРС) на телефонен разговор на мафиота Милчо Бонев-Бай Миле от СИК с
Йоца, проведен непосредствено преди ареста на сръбския наркотрафикант. В него Бай
Миле казвал: „Бойко взе парите, но до Варненеца нищо не е стигнало.“ (Предполага
се, че „Варненеца“ е или военният прокурор Николай Колев, също екзекутиран през
2002 г., или главният прокурор Николай Филчев.)
Вече разказах, че Бай Миле беше съдружник на Пламен Тимев-Ганди в дискотеките
„Ла Страда“ в София и по морето. Заедно с братята Маргини, Младен Михалев-
Маджо, Димата Руснака, Стоил Славов-Телето, Венци Стефанов и Румен Николов-
Пашата, той е сред основателите на бандитската групировка СИК. Сръбските и
българските антимафиоти смятат, че заедно с Амстердама Бай Миле е контролирал
пътя на наркотрафика от Турция през България за Сърбия.
„БАЙ МИЛЕ СНАБДЯВА С ХЕРОИН ЗЕМУНСКИЯ КЛАН“, под това заглавие
белградският вестник „Вечерни новости“ излезе на първата си страница с обширен
репортаж за съвместната дейност на двамата бандити. Но българският наркотрафикант
очевидно нещо е сгафил в съдружието. Защото, докато спокойно се забавлявал с още
пет души, четирима бодигарди и един съдружник в ресторант-градината „Славия“ на
улица „Коломан“ в София, през юли 2004 г. го връхлетяла фатална случка. До
ресторанта спрели две луксозни лимузини „Нисан“ и „Ауди“, с отличителни
полицейски знаци. От тях слезли осем души с маски на лицата и с униформи на
полицаи. Те нахълтали в ресторанта с крясъци: „Стой, полиция! Никой да не мърда!
Всички, на земята, по лице!“ Посетителите залегнали, уплашените сервитьори също
клекнали зад бара. Маскираните открили безразборна стрелба с автомати
„Калашников“. Може и да не е била толкова безразборна пукотевицата, защото Бай
Миле бил пронизан от двадесет и два куршума, специално бил застрелян и часовникът
му „Патек Филип“, който струвал 200 000 евро. Покрай Бонев убили и други шест
души, а двама ранили тежко.
След кървавата вендета килърите напуснали спокойно заведението, качили се на
колите и изчезнали. До днес от тези мними полицейски автомобили няма ни вест, ни
кост. Една от версиите, по която работили следователите, е, че Йоца е поръчал
убийството от затвора в Белград заради трите милиона долара, които българинът взел,
но не уредил бягството на „царя на кокаина“. Другата версия е за платени, но
недоставени пратки кокаин и хероин за Земунския клан.
Василка ми стана приятелка във фейсбук случайно. Посещавахме една и съща
онлайн група „Какво четеш“ за любители на книги, двамата се интересувахме от

73
произведенията на Карл Густав Юнг. Момичето беше от Велико Търново, но когато
ми писа, живееше и работеше във Великобритания като сервитьорка в малко
ресторантче в крайбрежното градче Брайтън. Когато убиха показно в София близкия
до ГЕРБ личен приятел на Цветан Цветанов, бизнесмена Петър Христов
(престъпление, което и до днес остава неразкрито), пуснах във фейсбук един кратък
пост. И момичето специално ме потърси, за да ми разкаже нещо в тази връзка. Василка
работила като барман в едно от заведенията на бизнесмена от Велико Търново Георги
Вълев и била приятелка с една от любовниците на Петър Христов. Вече била в
Брайтън, когато Вълев беше представен от прокуратурата като главен обвиняем по
шумното, знаково дело „Килърите“, беше осъден като единствен поръчител на
убийствата и получи доживотна присъда. Вълев имал много барове, ресторанти,
хотели, казина и клубове в старопрестолния град. Според Василка двамата с Христов
били конкуренти, мотори на два противоположни отбора в наркотрафика. От
търговията с дрога в града пристигали купища пари, които те перяли, като ги
инвестирали в законен бизнес. Колегите на момичето говорели, че хората отгоре,
които пазели и контролирали пътя на амфетамините през контрабандния канал на
митницата в Малко Търново, бартера им на брега на Босфора срещу кокаин и хероин и
обратното движение на естествената дрога към България, Сърбия и страните от
Западна Европа, били Йоца Амстердама и Бай Миле.
(Пред една Парламентарна комисия шефът на митниците Ваньо Танов призна, че
през пункта в Малко Търново още действа контрабанден канал. Както разказах в
първата си книга, контрабандните канали съществуваха още по времето на соца. Само
че тогава бяха под контрола на властта. Контрабандата с оръжие, наркотици, луксозни
и акцизни стоки беше важно перо в платежния баланс на социалистическа България.
Един бивш високопоставен функционер в Министерството на външните работи и
човек на РУМНО (военното разузнаване), който ме помоли да не съобщавам името му,
скоро ми разказа, че през седемдесетте години на миналия век при него по погрешка е
попаднал отчетен доклад за търговията с контрабандни стоки. Според доклада
годишните приходи от контрабандата възлизали на... два милиарда лева. Изчислихме,
че контрабандата е представлявала една шеста от националния ни доход. След
промените каналите бяха приватизирани от ченгетата и мутрите. Голяма част от
поръчковите убийства, за които стана дума, са печален, но закономерен резултат от
конфликтите кой да контролира контрабандата.
Защото става дума за огромен бизнес. Същият дипломат ми разказа, че преди две-
три години, на един официален прием, турският посланик му се оплакал, че български
структури въртят в неговата страна контрабанда с цигари за над 800 милиона евро
годишно. Най-обезпокояващо било, че част от тези пари отивали за финансиране на
терористични акции на кюрдите.
Василка ме заинтригува и започнах да проучвам материали, свързани с делото
„Килърите“. Пред Явор Дачков от сайта „Гласове“, в интервю, взето в затвора веднага
след убийството на Петър Христов, Георги Вълев твърди, че именно тази деликатна
информация е трябвало да бъде погребана с процеса срещу „Килърите“. Затова
министърът на вътрешните работи Цветанов и шефът на Направление „Терор“ към
ГДБОП, Цоновски денонощно присъствали на всички заседания и, заедно с
прокурорите, се опитвали да манипулират показанията на обвиняемите и свидетелите,
цензурирали и журналистическите материали. Цоновски дори не стъпил в Сарафово,

74
където беше извършен най-големият бомбен атентат в България, за да можел да
контролира процеса.
Независимо от техните усилия, на трима все пак не успели да затворят устата. Един
от подсъдимите, шофьорът и бодигард на Бай Миле, Васил Костов-Кеца, под клетва
заявил пред съда, думите му са записани в протоколите по делото:

„Бойко Борисов стана главен секретар с парите на сръбския бос Сретен Йосич.
Влизането на Борисов в МВР му струваше 400 000 долара. Думите му към хората от
СИК бяха: „Имаме едно момче, ще го направим някакъв в полицията, за да слуша...
Трафикът на дрога и цигари беше допирната точка между хората от СИК и
сръбския наркобос. Борисов – чрез доверени лица – контролираше контрабандните
канали на цигари и дрога по времето, когато беше главен секретар... Като охрана на
моя шеф Милчо Бонев съм присъствал на срещи, при които Младен Михалев-Маджо
и Бай Миле даваха поръчки на Бойко Борисов да бъдат сплашвани, бити и пребивани
хора. Съдят ни по нареждане на главния секретар, за да замълчим завинаги.“3

Същите обвинения Кеца повтори в писмо до седмичника „Галерия“, което

вестникът публикува.
Друг обвиняем, Янко Попов-Туцо, също под клетва казва: „Лично съм ставал
свидетел на срещи на Йоца Амстердама с Бойко Борисов в една вила в Боровец.“ Туцо
е собственик на ресторант в курорта, където двамата неведнъж са обядвали. А
адвокатите на главния обвиняем по делото, Петър Стоянов-Сумиста, близък на Йоца,
изпращат официално писмо до председателя на Европейския съвет Мартин Шулц. В
него се твърди, че през 2001 година Борисов и Амстердама нееднократно са се
срещали в Белград.
Съдът не обръща особено внимание на твърденията на Кеца, Туцо и Сумиста. И
тримата са осъдени на доживотен затвор, без право на обжалване, поставени са в
пълна изолация. Ако наистина знаят нещо за миналото на Борисов, то е погребано
завинаги и никога няма да се измъкне през дебелите стени на Софийския централен
затвор. Въпреки че е сезирана по установения законен ред, Главна прокуратура
отказва да образува досъдебно производство за криминалното минало на Бойко
Борисов поради... изтекла давност4.
Сръбската прокуратура обаче му изпраща призовка през 2009 г. да даде показания
като свидетел за показанията на подсъдимия Сретен Йосич. Борисов отказва с
удивителния аргумент, че е министър-председател! Гледах по телевизията на живо
заседанието на Народното събрание, на което Христо Бисеров каза от парламентарната
трибуна: „След като престане да бъде премиер, на него ще му се наложи да отиде до
Белград и да даде показания за връзките си с Йоца.“ Изключителен медиен
манипулатор, Борисов успя и този път да отклони общественото внимание от
скандала. Той хвърли бомбастичната лъжа, че според информация на партньорските
служби... Ахмед Доган е поръчал покушение срещу него.
Не беше обаче толкова просто да се потуши скандала със секретните доклади на
американския посланик Джон Байърли. Те бяха пуснати от Уикилийкс в интернет,

3
Писмото е публикувано в броя на вестник „Галерия“ от 21.03. 2013 г.
4
Прокурорското постановление е от 08.12.2011 г. Публикувано е в сайта „Биволъ“ на 1 юни
2012 г.
75
заедно със серия от 13 000 други грами от американски посолства до Държавния
департамент на САЩ.
Уикилийкс е международна социална мрежа, чиято цел е да публикува и анализира
официални документи, получени след изтичане на информация. Като им дава
гласност, мрежата се стреми да разобличава правителствена и корпоративна корупция.
Домейнът ѝ е регистриран на 4 октомври 2006 г. в Исландия, а уеб сайтът стартира два
месеца по-късно. Основател и главен редактор на мрежата е австралийският интернет
активист Джулиан Асанж. За нея работят повече от 1200 доброволци журналисти,
математици и кибер специалисти от САЩ, Австралия, Европа, Китай и Латинска
Америка. С милионите публикувани компрометиращи документи за политическата и
корпоративна намеса във вътрешните работи на суверенни държави, за войните в
Афганистан, Ирак, Либия и Сирия, за финансови и борсови машинации и спекулации,
за тоталните манипулации на населението, мрежата засегна интересите на глобални
световни играчи. Може би това е и главната причина Асанж да бъде подложен на
жестоко преследване заради изфабрикувано обвинение за сексуално насилие над две
шведски момичета. То го принуди да бяга, да се крие, да търси и накрая да получи
политическо убежище в Еквадор, в чието посолство в Лондон му се наложи да живее
много години. След брутален натиск тази година еквадорците бяха принудени да
предадат Асанж на британските власти. А САЩ и Швеция вече настояват
„двигателят“ на Уикилийкс да бъде екстрадиран и съден при тях. Независимо от
всички неясноти и лъжи около Асанж, никой досега не е успял да изобличи
социалната му мрежа в публикуване на фалшиви новини.
Грамите на американките посолства до Държавния департамент Асанж е получил от
Брадли Манинг. Той е анализатор от разузнаването на САЩ, служил и в Ирак. Имал е
достъп до секретните компютърни системи на американската администрация,
откъдето е извадил 250 000 грами. Той беше разкрит, арестуван и осъден на много
години затвор.
Докладите на американския посланик Джон Байърли са от 15 септември 2005 г. и от
9 май 2006 г. Те са публикувани на български език от сайта „Биволъ“. Имат ниво на
конфиденциалност „секретно“ и са одобрени и от политическия, военния и съветника
по сигурността на посолството. В тях се твърди: „Обвинения в миналото свързват
Борисов със сериозна контрабанда на метамфетамини. Информацията на СИМО е в
потвърждение на тези обвинения.“
(От всички изтекли грами в Уикилийкс, СИМО се споменава само четири пъти.
Според собствено разследване на журналисти от германския вестник „Тагесцайтунг“
зад абривиатурата СИМО се крие ЦРУ. Те са се срещнали с бивш шеф на отдел във
„Фирмата“, който е потвърдил, че СИМО е псевдонимът на Разузнавателното
управление за вътрешно ползване. Според грами от посолството на САЩ в Аржентина
СИМО и ДЕА – Агенцията за борба с наркотиците са представени в
„правоохранителните комитети към всички американски мисии в чужбина“.)
В доклада на посланик Байърли се казва още:

Борисов е използвал позицията си на главен секретар, за да прикрие

криминалните си деяния. Жената, с която живее, Цветелина Бориславова,
управлява голяма банка, която е била обвинявана в пране на пари за престъпни
организации, както и в участие на трансакции на самия Борисов. Тай има сериозни
връзки с някои фигури от мафията, включително с Младен Михалев, наричан още
Маджо, и с неговия бивш партньор от организираната престъпност Румен
76
Николов, наричан още Пашата... Бойко Борисов е непредсказуема личност с
необуздани политически амбиции. Той обаче силно подкрепя близки отношения със
САЩ и е в позиция да подпомогне американските интереси в страната. Егото му
може да бъде най-силният ни лост за влияние върху него. Ние трябва да го бутаме
в правилната посока, но да не забравяме с кого си имаме работа.

Макар и да не забравят с кого си имат работа, американските посланици полагат

трогателни усилия да замитат миналите гафове на премиера. Веднага щом изтекоха
грамите в сайта „Биволъ“, посланик Уоруик изтича до Парламента, за да убеждава
депутатите, че Уикилийкс се позовава на „неясни и непотвърдени“ източници.
Посланик Пардю пък каза, че нямало да ги коментира, защото представлявали
„класифицирана информация“.
„Българският партньор на президента Буш е свързан с мафията“, под това заглавие
авторитетното електронно списание „Конгрешънъл Куотърли“ (CQ), близко до
Конгреса на САЩ, публикува на 2 март 2007 г. в Dnevnik.bg обширна разработка за
тогавашния кмет на София Бойко Борисов.
Авторът Джеф Стейн, редактор по въпросите на националната сигурност, ветеран от
войната във Виетнам, се позовава на поверително досие, съставено от екип от
високопоставени служители на американските органи на реда.
„Най-новият съюзник на Вашингтон е близък съратник на прочути мафиоти и е
свързан с почти тридесет неразкрити убийства. По време на управлението на Борисов
като висопоставен шеф на органите на реда неговите бивши партньори от престъпната
групировка СИК процъфтяваха, а техните предполагаеми конкуренти бяха
систематично избивани. Американското партньорство с Борисов, който се кани да
става и министър-председател, е последният пример за политическата търговия, която
се води от администрацията на Буш и поставя Пентагона, ЦРУ и ФБР в едно легло с
някои от най-корумпираните и престъпни лидери“, се казва в статията, публикувана
във всекидневния електронен бюлетин „Вътрешна сигурност“ на Конгреса.
„Той може да е кучи син, но е наш кучи син“, тази реплика е казана през 30-те
години на миналия век от президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт за
никарагуанския диктатор и откровен бандит Анастасио Гарсия Сомоса. Тя обяснява и
ласкавото отношение на американците към – според ефектния израз на посланик
Байърли – нашия „бабаит в костюм на Армани“. Те го харесват и ще продължат да си
го харесват, както потвърди и посланик Макълдауни, докато не спре да им доказва, че
„българите не са свикнали да вземат решения сами и очакват Вашингтон и Брюксел да
им казват какво да правят“.
Доста години американците „бутаха в правилната посока“ Борисов, каквото и да
значи това, а и продължават да го бутат. Лошата новина е, че не бяха единствено те.
Самият Борисов в един момент си повярва, че е, според скромното му твърдение,
„най-голямото достояние, което България някога е имала“. И започна да изгражда
около образа си истинска PR машина. Денем и нощем той безсрамно си правеше
реклама като единственият борец, застанал твърдо срещу мафията. Борисов умело
комбинираше влиятелните си контакти със собствениците на вестници, радиостанции
и телевизии, с по холивудски перфектните си медийни инстинкти, за да си осигури
благоприятно отразяване, върху което градеше имиджа си. Колеги са споделяли в
частни разговори, че той плаща кеш за позитивно отразяване на дейността му и грозно
заплашва и наказва пишещите негативни материали. А пък простолюдието го
харесваше и продължава да го харесва заради просташки бедния му, уличен език,
77
непретенциозното поведение и безжалостната, демагогска критика към политическия
елит.
Битува мнението, че Бойко Борисов е уникален случай в световната история. Мисля,
че това е доста пресилено, той просто е рожба на нашето объркано време. С дивашки
популизъм, с излъчване на алфа мъжкар, с тотално пренебрегване на всички канони на
политическото до върха стигнаха и Силвио Берлускони, и Доналд Тръмп, и Борис
Джонсън.
Така или иначе, в един момент Борисов съвсем основателно реши, че му е дошло
времето за следващата крачка. Тук трябва да се върнем на червените кортове в Банкя.
Един от техните съсобственици – Иван Саздов, за когото вече писахме, а ще стане
дума и по-нататък, е приет за член на милиционерския кръг „Банкя“. Водеща фигура в
кръга беше ченгето Чавдар Чернев, който, заедно с Виктор Вълков, осигуряваше
топлата връзка с кръга „Монтерей“. Останалите, по-неизвестни на широката
общественост, членове бяха все хора от бившите „секретни служби“. Те се събират
редовно в ресторанта „Бялата къща“ в Банкя и един ден им хрумва (или пък им е
подшушната) идеята, да създадат Инициативен комитет за издигане на кандидатурата
на Бойко Борисов за кмет на София. Шеф на комитета става Иван Саздов,
собственикът на червените тенис кортове.
С неговото име са свързани няколко любопитни случая: една многомилионна сделка
с китайци, отнета в последния момент от друга фирма и прехвърлена на Саздов от
премиера; милион и половина евро с неизяснен произход, с които е платена скандално
известната къща в Барселона на манекенката от Сандански, „Мис Бикини 2006“,
Борислава Йовчева; съдебен процес, който Саздов възбуди по този повод срещу
червената евродепутатка, журналистката Елена Йончева, но не поиска да плати
съдебната такса; апартамент, в който дълги години живя, без да плаща наем, главният
архитект на София.
По същото време тенис кортовете в Банкя стават и родно място на новата партия
ГЕРБ. Тази странна, милиционерска организация беше създадена, като беше
използвана системата на районните, градските и областните управления на МВР. Тя бе
изградена по модела на комунистическите тоталитарни партии: пирамидална
структура, единоначалие, демократически централизъм. В началото Бойко Борисов
твърдеше, че той и Цветан Цветанов са финансирали ГЕРБ, като са си ипотекирали
къщите в Банкя за 440 000 марки. По-късно обаче, без никой да го пита, се изфука, че
партията му повече от десет години я обезпечават финансово германските фондации
„Фридрих Зайдел“ и „Конрад Аденауер“.
Когато замирише на власт и пари, интересите на мутрите, ченгетата, пишман
предприемачите и демократичния, лицемерен Запад, някак внезапно съвпадат.
Когато замирисва на големи пари, и гаджето на Борисов излиза иззад завесата и се
показва на сцената. Цветелина Бориславова вече се е превърнала от служител на
външноикономическото разузнаване на комунистическа България в пламенен адепт на
западните ценности. Както написа списание „Тема“: „Там, където има пари, Цветелина
Бориславова винаги има нов проект.“
Този път проектът се наричаше „Глобална България“. Неговата задача беше да
катапултира партия ГЕРБ и нейния неформален лидер Бойко Борисов във властта –
първо на столицата, а след това и на държавата. Олигарси с червено потекло, медийни
магнати, политолози, близки до „Отвореното общество“ на милиардера Сорос, бързо
създадоха икономически-финансов кръг около проекта „Глобална България“. Целта на

78
Цветелина Бориславова, Саша Безуханова, Иво Прокопиев, Иван Кръстев, Светослав
Божилов беше чрез политически контрол върху властовите структури да придобият
монополни права върху икономиката на държавата.
Именно от това гнездо излетя премиерът Бойко Борисов. Защо изборът падна върху
него? Социалистически пожарникар, неосъществен таен агент „Буда“, момче за всичко
на мутренската групировка СИК, той сякаш беше еманация на всички основни
движещи сили на бандитския преход. А освен това притежава истински букет от
качества и кусури, превръщащи го в съвършена марионетка: Наполеонов комплекс,
нарцисизъм, жажда за власт, безкрупулност, безпардонност, страхливост, ниска
специална и обща култура, много нисък праг на самокритичност, безпогрешен
инстинкт на политическо животно за оцеляване, харизма, интелигентност, гъвкавост и
комуникативност.
Проектът „Глобална България“ беше стартиран в края на 2002 г., продължи седем
години и мина през три етапа. Най-любопитен е етапът на фондацията „Типинг
Пойнт“ (Повратна точка). Тя е регистрирана през 2005 г. от (отново) Цветелина
Бориславова, Иван Кръстев, Светослав Божилов и от братовчеда Атанас Божков.
Името на фондацията е заимствано от заглавието на книгата-бестселър на британско-
канадския журналист Малкълм Гладуел, автор на списанието „Ню Йоркър“ и на
влиятелния вестник „Вашингтон Пост“. В нея се изследват „скритите пружини за
внезапните и привидно необясними коренни промени в обществените нагласи“.
Гладуел базира изводите си върху факти като търговския ренесанс на отдавна
излезлите от мода обувки „Хъш Пъпис“, внезапния рязък спад на престъпността в
метрото на Ню Йорк през периода 1988–1994 г., фурора, който предизвика детското
телевизионно шоу „Сезам, отвори се“.
За да се постигне с ограничен ресурс огромен ефект, истинска „социална епидемия“,
според автора са необходими три предпоставки.
„Закон на малцинствата“ – шепа специално устроени хора (Прокопиев, Бориславова,
Божилов?), които стигат, за да се предизвика революционната промяна.
„Прилепващ фактор“ – специална форма за информация, която да прилепне към
мозъка като неизличимо впечатление. (Героят Бате Бойко – един от нас?)
„Силата на контекста“ – начин външната среда да промени смисъла на конкретните
случки и действия. (Генералските еполети като индулгенция за минали
престъпления?)
Според Гладуел създаването на „типинг пойнт“ може да бъде и контролиран процес.
Май точно така се получи и в България. Година след регистрирането на фондацията
една от водещите журналистки на вестник „24 часа“, Алексения Димитрова, ме
помоли да направим интервю във връзка с годишнина от смъртта на баща ми. И тъй
като той все още беше – и още е – най-дълго управлявалият министър-председател на
България, разговорът се въртеше и около тази тема. Внезапно, ни в клин, ни в ръкав
(Бойко Борисов още беше само кмет на София), Алексения ме запита дали той би бил
и добър министър-председател. Категоричният ми отговор „Не, разбира се!“ изобщо
не намери място на страниците на вестника.
Години наред всички медии тиражираха образа на „Генерала“ като най-
перспективния ни политик, като сигурния бъдещ министър-председател. Но
създателите на проекта „Глобална България“, Прокопиев, Божилов и Кръстев решиха
да се презастраховат. През 2008 г. те учредиха и фондация „Граждански медии“, която
получи лиценза на нов телевизионен канал Re:TV. Телевизията денонощно хвалеше

79
Борисов, точно до момента, в който той триумфално влезе в Министерския съвет.
Веднага след това телевизията беше закрита.
Гледах по националната телевизия репортаж от една луксозна мутренска кръчма, в
която Цветелина Бориславова и още няколко активисти от „Глобална България“ бурно
празнуваха победата в парламентарните избори на медийния продукт, който и те
създадоха.
Уви, той бързо започна да се еманципира от „Глобална България“ и още в средата
на първия си мандат, един по един, започна да отстрелва техните министри, първо
Трайчо Трайков, после Николай Младенов, след това Сергей Иванов и Дянков. Съвсем
очаквано и закономерно дойде и моментът, в който премиерът се обърна и срещу
олигарха с розовите бузи Иво Прокопиев, който на практика разчисти пътя му към
властта.
Има един въпрос, който ме занимава вече десет години: защо, въпреки всичките му
лъжи и провали, хората от партия ГЕРБ продължават твърдо да подкрепят Борисов?
Отговора намерих в една малка книжка, „Съвети към сина“, отпечатана от
Университетското издателство „Св. Климент Охридски“. След две национални
катастрофи Фердинанд решава да абдикира. Той се качва на влака за Кобург,
Германия, където ще остане до края на живота си. Там той пише „Обръщение“ към
своя син и приемник цар Борис Трети. Препис от него предоставя на дипломата и
историк Димитър Йоцов, който често го е посещавал. Преписът се съхранява в
Централния държавен исторически архив в трети фонд, под името „Тайната
канцелария на царя“. Нямам представа дали внукът – Симеон – е чел откъси от него на
своя бодигард, но не ще и дума, той точно изпълнява съветите на Фердинанд
Лисицата:

Ти трябва да държиш нишките на цензурата и колоните на вестниците, които

да изтъкват ежедневно твоето превъзходство и да подбират фотографически
снимки и епизоди, които те представят във внушителна външност и царско
достойнство. Разпореди дори до най-затънтените паланки да се величае само
твоята особа и да ти се приписват божествени качества.
Ти трябва да разделиш народа на две категории, неравни по численост, но
еднакви по важност. Първата категория е съставена от хора, които са подчинени
на същата фикция като теб, че работят уж да осигурят щастието на всички.
Некадърни да изкарат прехраната си иначе, тези хора са навикнали да взимат
голям пай от хляба, който иначе печели целият народ. Втората категория са тези,
които с ума и ръцете си създават богатството и разкоша. Тя е торът на
държавната нива: за да е охолно на по-малкото, трябва да страдат по-многото.
Трябва да бъдеш в добри отношения с хората от първата категория. Вземай за
там младежи из народа, поотракани, но мързеливи да работят, и ги настанявай на
държавната трапеза. Техните бащи и роднини, облагодетелствани чрез
произволите на администрацията, ще бъдат твоя най-здрав щит.
Народът величае винаги най-долните хора, хайдуците, развратниците, престъп-
ниците, лъжците, изнудвачите, на такива поверява той своята съдба. Помогни на
тях да се обогатят, така ще успееш да уредиш и твоите частни работи. Позволи
на гешефтарите и вагабонтите да бъркат в държавната хазна и чрез спекулации
на гърба на народа да се обогатят. Така те ще се превърнат в твои доверени
кучета, които ще лаят против всекиго, но не и против теб.

80
 А българският народ е крава, която трябва да се дои до изтощение. Колкото по-
ниско пада в материално и нравствено отношение един народ, толкова по-сигурен е
неговият водач.5

Има един филм на Уди Алън от 1983 г., казва се „Зелиг“. Главният герой Леонард
Зелиг има уникалната способност да приема образа – физически и психически, който
другите очакват от него – от Чарли Чаплин до Адолф Хитлер, от дебелака до китаеца.
През 2007 г. италиански екип от неаполитански психиатри под ръководството на
Джованина Конкиля оповестява случай на рядко нарушение в мозъчната дейност,
чиито жертви се държат като героя от филма. Нарекли го „синдром на Зелиг“.
Понякога ми се струва, че от този синдром страда и Борисов. Когато от него се
очакваше да донесе възмездие за бандитския преход, той започна да се държи като
„Отмъстителя“. (E, вярно, извади нож само на умрелите кучета, но на ограбените и
измъчените хора и това им се видя нещо.) Когато всички жадувахме да бъде спряно
разрушаването на България, премиерът се превърна в „Строителя“. (E, вярно,
магистралите се рушат, а голяма част от парите беше открадната, обаче народът и това
прости, „те и другите крадат“.) Когато на началниците от Вашингтон и Брюксел им
дотрябва нашият полуостров, Борисов започна да се изживява като „Обединителя“. (E,
вярно, облажиха се гърците, северните македонци и косоварите, а за нас останаха
компромисите и скандалите, но пък отново вярваме, че сме „фактор“ на Балканите.)
Хамелеонщината се оказа най-силната страна на премиера, която все още го държи
над повърхността. Но дори и дивашкият популизъм пред кукловодите и плебса не е
главната причина да позволяваме да ни управлява семпъл човек с тъмно минало.
Реставрацията е задължителен и неотменим етап на всяка революция. Обаче историята
винаги се повтаря като фарс. Умората на хората от несъстоялия се преход към
жадувания, светъл капитализъм ги кара да си припомнят с умиление и копнеж за
„Човека от народа“. Борисов го харесват и защото е карикатурен образ на късния
Живков.
Точно като Първия, премиерът самодоволно приемаше овациите на партийните
ибрикчии по време на последния, „победен“ конгрес на ГЕРБ. Със същите маньоври, с
които Живков отстрани вторите – Борис Велчев, Александър Лилов и Чудомир
Александров – Генерала се отърва от Цветан Цветанов. За Живков направиха филм, за
Борисов написаха книга. Също като късния Живков, и Борисов напразно се лута в
търсене на спасителния път. По същия трагикомичен начин, с нелепо увиснало от
изненада чене, и той ще свърши в един хубав за демокрацията ден. (Ако, разбира се,
междувременно все пак е успял някак да смири гнева на Йоца Амстердама.)
Между двамата има една съществена разлика. Живков обичаше България. Борисов
обича само себе си.

5
„Съвети към сина“, с. 21, 22, 24, 26.
81
 Снимки

Иван Костов скоро ще седне на мястото на червения премиер

(Всички снимки в приложението са на Пресфото/БТА)

„Цветната революция“ срещу Жан Виденов

82
Баба Ванга с най-страшното пророчество за прехода:
„Парите ке сменят местата си.“

83
 Майкъл Чорни (Миша-Крыша), Иван Славков и Владимир Грашнов
започват да местят парите

И ето го резултата: погребението на наркотрафиканта Поли Пантев

84
„Повелителят“ на антиките Васил Божков-Черепа

Изложба на част от колекцията на Божков

85
 Георги Първанов още дори не подозира,
че Сергей Станишев ще се окаже „най-голямата му грешка“

Трима от играчите на прехода:

Георги Първанов, Бойко Борисов, Симеон Сакскобурготски
86
Станишев с благодетеля и мецената Джордж Сорос

Премиерът – Девети дан – в неотразима акция

87
Танц със саби

88
 Послеслов
След Командира без армия, бутафорния Цар, Пионера – фен на Троцки, и
Пожарникаря, който потушава бури в чаша вода, потегля към Историята.
В гримьорните и зад кулисите кипи трескава дейност. Публиката е в трепетно
очакване. Идва времето кукловодите да извадят на сцената нов спасител. Зад завесата
вече наднича шутът.

...на света не сме нещастни само ние тук –

около нас театърът безкраен
играел много по-печални драми от нашата.
Да, този свят е сцена, където всички хора са актьори
и всеки има миг, в който трябва
да влезе и излезе...6

Уви, харесва ли ни, или пък не, няма нищо ново под слънцето.

6
Шекспир, „Както ви харесва“, Второ действие, 7. сцена (превод Валери Петров).
89
 Калин Тодоров

ЗАД ЗАВЕСАТА НА ПРЕХОДА

Книга 2 от поредицата „Зад завесата“
Българска. Първо издание

Отговорен редактор Румен Леонидов

Коректори Любен Козарев
Моника Китанова
Оформление на корицата Деница Трифонова
Компютърна обработка Марио Йорданов

Формат 32/84/108
Обем 10 п.к.

Предпечат и печат Изток-Запад

https://4eti.me

Централен офис и редакция

София 1000, ул. „Стара планина“ №5
тел.: 02/946 35 21
e-mail: iztok.zapadbg@gmail.com
iztok_zapad@abv.bg

www.iztok-zapad.eu

90