Шаманът в теб и мен

Атанас Славов
На сина ми Иван
с тъга за пропуснатите разговори за вечното

ПРЕДГОВОР
Тази книга е за миналото ни. Или по-скоро за онази част от миналото ни, която ни
съпровожда.
Според нашата неписана скала на ценности излиза, че тази книга е за неща, които е
трябвало да надраснем; за примитивни, лоши неща. Модерното линейно мислене, с което сме
възпитани, ни учи, че колкото повече отиваме напред, толкова повече се доближаваме до
съвършенството; и освен това, че поради способността си да мислим логично знаем какво правим
и всяка следваща крачка е за добро, докато всичко, което оставяме зад себе си, не е било
достатъчно хубаво.
От тази поляризация между миналото, като недобро, и настоящето, като подобрение, са
извлечени още много съмнителни противопоставки. Карат пи да вярваме например, че Човек е бил
свързан с природата, но това е било само спънка в неговото минало, така че природата и
природното са лоши, докато контролът на човека над природата и способността му да потиска
собствената си природа са добри. Учат ни да вярваме, че в миналото Човек е зависел от
инстинктите си като животните, но по-късно развил логическото си мислене, така че инстинк-
тите, подсъзнателното и емоционалното са лоши, докато логичното, съзнателното и деловото са
добри. И така нататък.
Въпреки това има една точка в миналото ни, за която всички са съгласни, че е много
специална. Става дума за изходната ни точка като човешки същества; точката, в която се
отделяме от животните и която повдига един много интересен въпрос. Ако сме успели да
еволюираме от тази точка в миналото толкова бързо, че сме развили съзнанието си през
последните пет милиона години, докато другите видове не са успели (със 165-те си милиона години
динозаврите не са развили нищо), какво е имало в това наше минало (т, е. нашето „лошо",
„несъвършено", „надраснато" минало), което ни е тласнало точно в тази именно точка по нашия
толкова специален път? Очевидно там трябва да е имало нещо, направило всичко, което е
естествено и инстинктивно за нас, едновременно с това да бъде виждано като метафора на
природата и подсъзнателното, зад които нашето не-животинско съзнание е могло да различава
вътрешната същност, субстанцията на нещата. Каквото и да е било това нещо, то е пробудило
нашето метафорично мислене и му е дало възможност да проникне отвъд сетивното, отвъд
ефимерното и преходното, отвъд това тука в точно този момент, което е стимулирало в нас
само непосредствените ни автоматизирани реакции. Именно от тази точно точка нататък ние
сме започнали да съхраняваме в индивидуалното си съзнание образи на неща, които са значели
повече от това, което са значили за нас, когато сме се сблъскали с тях за пръв път; и точно по
този начин см? се снабдили с ключа на тайната, която ни прави човеци.
И нека рискувам да добавя нещо, което може би е още рано да се казва в тази книга: всеки
път, когато се отвърнем от метафоричното си мислене ц си самоналожим да вярваме, че това,
което ни е чукнало по носа, е само това, което ни е чукнало по носа (независимо от това дали е
ново цвете или нова форма на рак), и че няма никакво значение (смисъл) извън това, което ни е
чукнало по носа, ние сме се продънили обратно на нивото на онези уж надживени му ченета и
квакания, и кукуриганици пред тази тук трева и това тука блато, и това тука огнено кълбо,
издигащо се над върховете на дърветата, дори мученията и кукуриганиците да излизат от най-
съвършените възможни компютри, и вместо да прехвърчаме от дърво на дърво, да се стрелкаме
от Луната до Марс.
Съзнанието, че тази тук реалност едновременно е и повече от това, което изглежда, е
златният ключ, който разкрива богатствата на Човешкото в нас. Не пътят, който сме извървели
от тази точка на отделяне от животните. Ни най-малко. Математически погледнато, ние сме
могли да прокараме безброй много линии от тази точка в битийното пространство, което идва
да покаже, че сме могли да поемем безбройно число съвършено различни, алтернативни пътища от

1
точката, в която сме се очовечили. Нашата модерна цивилизация е крайна точка само на един от
многото пътища на отдалечаване от изходната ни точка. Има десетки различни пътища, които
различни племена, нации и раси са извървели в историята си, и те са били толкова добри, колкото и
нашият път. Важното тук е нулевата точка, от която всички пътища на нашата човечност са
започнали и от която все още могат да бъдат опитани много алтернативни пътища, ако се
окаже, че нашият път е стигнал до задънена улица. Така или иначе, за да огледаме по-добре
изходния пункт, от който сме станали Човеци, ще е добре да проследим поне един от
алтернативните пътища на нашата рационална, антропоцентрична цивилизация. Случи се така,
че отдавна проявявам любопитство към един от тези алтернативни пътища, които още спят своя
зимен сън в душите ни, и ми се ще да го разчовъркам. Пътят на шамана.
Има достатъчно източници за подхранване на нашите разсъждения за пътищата на
шамана, които са се съхранили в съзнанието на Човека през етапите на историческото му
развитие и които изглеждат раздалечени с цели епохи. В хода на работата си съм се сблъсквал с
някои от тях: пътищата на ескимосите и на американските индианци, на хуните, на маджарите,
на фините и на останалите балтийски племена, на турците, на татарите и българите и, разбира
се, на келтите, които според Джон Рис „контролират една от основните двери за проникване об-
ратно в праарийското ни предисловие, от което може да се окаже, че ние, модерните европейци,
сме наследили много повече от един смътен сън".
Това, което особено силно възбужда въображението ми, е колко силно е това наследство.
Трупал съм настрана бележки и есета, статии и академични очерци, както и писма до приятели,
свързани с това наследство. Някои от тях предлагам тук.
На този етап нямам възможността да напиша академично проучване на темата. Освен
това не съм сигурен, че бих искал да го направя, дори да можех. В края на краи щата, както казва
„старото момче" (Лао Цзъ), „пътят, който е определен (дефиниран), не е истинският път.
Пътищата могат да се определят (дефинират), но тогава престават да бъдат своята непреходна
същност". Или казано по-просто: „Хванеш ли птицата, с полета е свършено."
Според пътя на шамана един текст, приказката, песента, книгата просто „стават",
просто „се получават", просто „се случват" и когато това се случи, то отваря за нас вратата
към спящ зимен сън свят, който през цялото време е бил там, но е оставал скрит. Няма нужда от
това един автор или артист да организира неповторим текст или да съчини песен за читателя и
зрителя, тъй като няма разлика между даващия представлението и публиката. Текстът, песента,
танцът просто „стават". И когато станат, просто отварят нещо, което е било затворено;
просто изравят, което е било заровено, и го правят достояние на всички.
„ Изглежда, сякаш си влязъл в огромна напусната къща след някакво изригване на вулкан
преди хиляда години — ми писа един приятел след прочитането на част от бележките по тази
книга. — Вятърът и течението нахлуват през отворените прозорци и врати и издухват пепелта...
разни неща и части от неща изплуват без логиката, с която сме свикнали, и остава само фактът,
че знаеш, че си в къща, вратите и прозорците па която гледат към звездите."
Точно така ми харесва.
И след всичко, казано дотук, време е да прекрачим прага на изоставената къща.

ГЛАВА ПЪРВА
КАМБАНАТА БЕЗ ЕЗИК

ЖИВИЯТ ХЛЯБ
ГЕРОЙ И ПРОСТО ВИСОК МЪЖ
ЗА СИГУРНОСТТА И ЕКСПАНЗИЯТА
МЕЧТАЯ СИ ЗА СРЕДНОВЕКОВНИЯ ЧОВЕК
ПИСМО ДО КЛИМБО ЗА СЕЗОНИТЕ
ДЪРВА ЗА ГОРЕНЕ
ЗА СВОБОДАТА / 55 КАМБАННИЯТ ЗВЪН
Глава първа е посветена на ограниченията на рационалното мислене, на моноцентричната
концепция на вселената, на мита за личностната индивидуалност (за разлика от естествената
мултииндивидуална личност), както и на нуждата от сериозни алтернативи на рационализма.

2
 „Живият хляб" е за някои аспекти на факта, че граматическият род е над секса. „Герой и
просто висок мъж" е за това, че надеждата на черни, червенокожи и жълти не е в това да
станат чернокожи „бели", червенокожи „бели" и жълтокожи „бели", а в това да са по-добри
черни, червенокожи и жълти. „За сигурността и експанзията" е за това как не трябва да се
очаква стабилността между Изтока и Запада да дойде от това, че русите ще „до-зреят" до
западноевропейските дипломатически принципи на Гротиус и Ришельо. „Мечтая си за
средновековния човек" е за това как ни бъркат в джобовете, след като ни сплашат с някакви
несъществуващи проблеми за решаване. „Дърва за горене" е за това, че смъртта е едно с живота в
сферата на любовта, която обитаваме. „Писмо до Климбо за сезоните" е за модерната
технологическа истерия да се създаде свят с един сезон от 18 градуса температура и една възраст
от двадесет до четиридесет години, като се елиминира всичко останало в живота като
несъвършено, без да се вижда, че това намалява живота ни от четиридесет години (от 5 до 45-
годишна възраст, както е през миналия век) на двадесет години (от 20 до 40-годишна възраст,
както е сега). „За свободата" е за това, че човек не може да бъде свободен, ако природната му
мултиинди-видуалност бъде изместена от личностна индивидуалност. „Камбанният звън" е за
това, че не ни трябва знание или религия, а съзнание, което да ни даде възможност да се радваме
на пълно участие в живота.

ЖИВИЯТ ХЛЯБ
29 септември 1988 г.
Трябва да напиша предговора на тази книга.
Събудих се с тази мисъл и се спуснах долу да закуся набързо. Сложих си малката машинка за
еспресо на печката, взех последното парче от кекса за рождения ден на сина си и докато го вадех от
хлебната полица, забелязах, че самунът със селски баварски хляб върху хладилника беше обърнат
наопаки. Преобърнах го, за да си е както трябва — с прегорялата корица на лицето нагоре.
Всичко това ставаше автоматично. Без да мисля, чак когато сръбнах първата глътка кафе и
блуждаещият ми поглед отново падна върху хляба на хладилника, усетих, че ми стана приятно, че
стои както трябва. Това смътно чувство просто изплува в съзнанието ми и се запитах защо го
направих. Защо обърнах хляба с препечената кора нагоре? Защо ми мина през главата, като си
мислех за това: „... с лицето нагоре?..." Отговорът беше много лесен, въпреки че ми прозвуча в
главата на родния ми сливенски. Впрочем сякаш чух да отговаря баба Янка с тембристия си
нашенски говор: „Защото не обича да стои обърнат надолу с главата, Наско."
Хлябът жив ли е? Има ли глава, лице? Може ли да обича? Впрочем не, не си зададох тези
въпроси. Задавам ги сега. Не си зададох тези въпроси, когато видях хляба, защото, когато бях малко
момче в Сливен, в България бях чувал така да се говори за хляба сто хиляди пъти от баби и лели.
Що се отнася до това защо отговорът ми дойде на български, а не на английски, това е пак
много лесно да се обясни, ако знаете, че на български хлябът е свързан с мъжки род, което съвсем не
е така на английски. Без родовата форма на съществителното не бихте могли да изразите
двойствеността на цялата работа, а именно че хлябът — просто казано — е само нещо си (т. е. —
трябва да е „то" като всяко нещо); но едновременно с това е и живо същество (т. е. той е „той") и се
чувствува добре, когато се грижат за него в „главината", около която се върти къщата — т. е.
кухнята. Така както трябва да си бъде.
Нека веднага да обясня, че не съм черковен човек и нямам мистични предразсъдъци. Не си
проверявам хороскопа, преди да тръгна на път, не викам духове и не ходя на психиатър. Напротив.
Обвинявали са ме, че пренебрегвам народните традиции, че гледам с пренебрежение към
предразсъдъците и суеверията на роднините си и че премного сили съм полагал да тласна родната
душевност към западния рационализъм. И все пак дори като човек с позитивистичен подход към
всичко, което поражда въпроси, на които не е лесно да се отговори, не мога да си затворя очите пред
факта, че начинът, по който живееха моите баби и лели, и всичко, което ме обграждаше в детството
ми, не само че не се е заличило от паметта ми, но все повече ме интригува, докато годинки-те си
минават и обещанията на рационалното ми мислене остават неизпълнени.
Така или иначе, суеверия или не, в мига, в който видях живия хляб, обърнат наопаки, ми беше
ясно, че трябва да го преобърна, ако не исках подсъзнателно да се тормозя от това, че хлябът е
положен с лицето надолу.

3
 Така си е. Преди да започна да работя, всичко около мен трябва да бъде в съвършен ред.
Всяка вещ трябва да носи моя белег и аз трябва да чувствувам положителната обратна връзка от
начина, по който съм я маркирал. Точно в този момент например чувствувам, че картините, които
складирах на тавана с лице към стената, са недоволни. Тревата на двора, която иска да се коси, е
недоволна. Мръсни съдове, неприбрани дрехи, всичко вкъщи, което не е както трябва, ме прави
нервен!
Според мъдростта на улицата има два вида хора: тънкофайници и мъжкарани; и докато
тънкофайниците трябва да минат през ритуала, който описвам, за да започнат плодотворна работа,
мъжкарите просто могат да седнат зад пишещите машини по всяко време и навсякъде и да започнат
да пишат „Война и мир". Може да е вярно в -буквалния смисъл на думата, на думата „пишат", но,
така или иначе, на мен ми се струва, че мъжка-раните не са креативни писатели. Могат „да сглобят"
някой бестселър, но мъжкаранският бестселър „it don't mean a thing" — както казва Дкж Елингтьн.
Нищо не значи.
Инстинктивно чувствувам, че, така или иначе (фигуративно казано, разбира се), всеки
креативен творец трябва да си сложи огладена риза с бяла яка, преди да се захване за молива или
длетото. Дали е гледач на ръка, католически свещеник или атеист, дали е префърцунен или мъжкар,
писателят трябва да включи душата си в универсалното съзнание на живата вселена, всяка вещ,
която влезе в обсега на погледа му, трябва да оживее, трябва да заживее своя собствен фантомен
живот в главата му и тогава книгата му сама ще се напише, и той просто ще трябва само да сложи на
листа това, което само си върви в мозъка му. Точно затова е толкова забавно да се пише: никога не
знаещ какво ще стане и само гледаш характерите и стиловете, които си измислил за тях, какво ще
направят.
Марксическата социология на Изток и бихейвъристка-та психология на Запад проповядват, че
човек не е нищо повече от една предсказуема плетеница от медни жици, отговаряща на сигнали, и
ако някой има достатъчно голям тим от редактори, литературни акушерки, идеологически
съветници, експерти в масовата психология и общественото мнение, то той бездруго ще може да на-
върта шедьоври, както се пълнят надениците в колбасар-ска фабрика. И все пак не съм виждал
такова нещо наистина да стане, колкото и добре да звучи. Единственият начин, по който това е
ставало досега, е магията на пиесата от столове и характери да бъде подкарана в главата на писател с
бяла колосана риза. Фигуративно казано, разбира се. Става дума за писател, който е успял да изпадне
в резонанс с космическото съзнание.
*
И така, за да се разиграе играта, за която говорим, предметите в авторския свят трябва да
бъдат одухотворени и да се загреят за ролите си. Както вече поясних —
13дори в такова прозаично място като кухнята. Хлябът трябва да се превърне по магически
начин от „вещ" в „същество", трябва вместо за „то" за него да започне да се мисли като за „той".
Или, с други думи, то трябва да стане той; трябва да се превърне в Мъжко божество, което да бъде
принесено в жертва, да бъде погълнато от теб, за да ти даде енергията, с която да можеш сам да
почувствуваш енергията на живота наистина силно.
Готвачът в кухнята, в качеството му на „писател", на „творец", също трябва да сложи бяла
риза и бяла престилка и да одухотвори своите продукти, сечива и съдове, за да може магията да
стане. Според шаманската традиция човек трябва да каже молитва на храната, която яде, тъй като
Бог е във всичко. Бог не е извън мен, извън теб или извън природата, както е в Библията, и затова
индивидуалният човек трябва да благодари на хляба, че се лишава от плътта си, за да ти я даде да се
храниш с нея. Точно затова хлябът се украсява като божество, което ще бъде принесено в жертва на
празника на растенето на храната по време на пролетното равноденствие (както е било навремето) —
на Великден. Както и на празника на растящото слънце по Коледа (зимното слънцестоене). Трябва да
се украси, преди да разкъсаш тялото му на къшеи за всеки, да го погълне.
Ако тази метафора трябва да се преведе на езика на изкуството, художникът, творецът, трябва
да приеме материала си като Божество, което трябва да бъде „пременено", „разкрасено", преди да
бъде придадено в жертва, т. е. преди да бъде „изкоренено" от своето ефимерно (това тук)
обкръжение, да бъде разчленено на съставните му части и след това погълнато от ума на твореца, за
да се прероди на листа или в камъка в новата си непреходна форма.
Не всичко, след като бъде одухотворено, става на „той", разбира се. Чашата върху

4
кухненската маса е „нещо", доколкото е съд, от който се пие, но в трансцедентния си смисъл чашата
е „тя", тъй като съдържа течност, която приема вътрешната празна форма на съда. От
антропологична гледна точка тя е част от морфогенното поле, т. е принадлежи към силите на формо-
създаването, и поради това е подвластна на Женското божество (т. е. претворителката на вечното,
„изливащата" вечното във временната и ограничена по форма манифестация). Точно както са и
всички малки кухненски съдове. Купи, пахарки, паници, чинии, дамаджани, карафи в майчиния ми
сливенски диалект на лели и баби са все в женски род.
Интересно е да се види нещо друго. Заемките от чужди езици не носят оригиналното чувство
за род, естествено, и съд, от типа на който цитирахме току-що в заемната си форма, на български
може да не звучи като форма от женски род. Френската дума за бутилка на български ще звучи като
от мъжки род — „бутей". Би трябвало за тази заемка да се казва „един бутей". Заемката на същия съд
от английски „батъл" също би трябвало да бъде в мъжки род: „един бутил". Но ако се съгласяхме на
подобен род директни заемки на лексически форми, това би разрушило метафората за кухнята като
място на вещи от ежедневния живот, които в същото време са и живи божества. Точно затова
заемката на думата за споменатия съд (бутей и бутил) Се трансформира в женски род: „бутилка".
Разбира се, в някои случаи литературният български език като всеки модерен език губи
символичната си двузначност и е склонен да приеме форми за малки съдове за течност (които би
трябвало да са в женски род) с рода и формата, която носят на езика, от който думата се заема. Такъв
е случаят с една друга заемка за гореспоменатия съд — „шише". В диалекти, които са консервативни
обаче и са далеч от модерния литературен език, заемката продължава да се трансформира в женски
род. Така е в родния ми сливенски диалект. Тази дума там се явява в женски род. Баба Янка казваше
„таз шишя", „една шишя", не „шише".
Този принцип да се дават родове на думите според тяхната непреходна принадлежност към
мъжкия ред, женския ред или реда на „нещото" беше толкова силен в родния ми диалект, че много
често изпадаше в противоречия с логиката на сексуалната принадлежност. Духовното лице, което
според източното православие трябва да се ожени и отгледа деца, беше белязано с мъжки род —
„един поп". Епископът, който в същата традиция не се жени и се очаква изобщо да стои настрана от
всякакви помисли за секса, е белязан с женски род: „една владика". Точно както хлябът в
ограниченото си във времето ефимерно съществувание е „нещо", докато в непреходната си същност
е Мъжко божество, владиката в ограниченото си във времето съществувание е конкретен мъж, но в
непреходната си същност е духовна майка и (грубо казано) в тази му манифестация няма гениталии,
(Може би заслужава тук да се добави, че в алтайската традиция шаманите много често са
трансвестни и говорят с женски гласове, когато са в транс, ако не са направо хомосексуални по
биология.) Гениталиите на малки момченца са в женски или среден род (чурка, пишка, чурче,
пишле), докато самите момченца са „то", преди да минат през инициацията (посвещението), и с
обрязване или други ритуали в античния стадий телата им от тела на „то" се превръщат в мъжките
тела на „той". Като зрели мъже техните членове минават също в мъжки род: „кур", „хуй".
Бих искал да поясня, че това не е само характерно за сливенския диалект на българския език.
Британската традиция, която има силно келтско влияние, разкрива тези остатъци на шаманисткото
мислене достатъчно ясно. Както съсъдите, съдовете и пр., и корабите са от женски род, разбира се,
със своите вместилища, със своята морфогенност. От друга страна, също очевидно, бойци, воини,
смъртоносни оръжия са от мъжки род. Става ясно тогава откъде произлиза този поразителен
каламбур в английската дума за боен кораб „man-of-war" („боец" буквално: „мъж-на-битката"). И е
още по-ясно защо този мъж-на-схватката в качеството си на плавателен съд е в женски род: „she"
(„тя"). „She is a good Man-o-war" (буквално преведено: „ТАЗИ боец е добър").
Днешният „здрав разум" ни учи, че родът на имената трябва да се елиминира, което —
накратко — щяло да повиши заплатите на жените посредством това, че ще помогне да се заличи
чувството за разлика в секса между човешките същества. В шаманската традиция обаче, както
виждаме, граматическият род всъщност служи на това да отдалечи истинската, непреходна, вечна
същност на мъжа, жената и детето или „нещото" от външната, ограничена във времето тяхна изява
на разлика в секса.
Всичко това има малко общо с архитипите или подсъзнателното, или каквато и да било
психографска теория. Това, с което се сблъскваме в случая, според мен е съзнанието за една
примитивна космогония, в която всичко е живо. Става дума за едно особено схващане на вселената,

5
което потискаме под догмите и предразсъдъците на модернизма, рационализма и западната си идео-
логия, така безотговорно нахвърляни на писаната страница от философи като Джон Лок и Жан-Жак
Русо и се приемат толкова недоказани и непотвърдени от фактите и от опита като твърденията на
Марко Поло за съществуването на птицата Рук, която бил видял по пътя за Китай.
Ние потискаме в себе си изявата на това разбиране на структурата на всемира не защото не я
осъзнаваме. Ние напълно ясно усещаме присъствието на това разбиране, но крием своето осъзнаване
за всички тези прояви по много практически съображения. Страхуваме се да не бъдем подложени на
истерията за преследване на вещици с обратен знак, разбира се. Боим се, че нашето съвременно
общество ще ни третира като малоумни, като перковци, на които не може да се разчита и на които не
могат да се доверят сложни обществени отговорности.
Забелязал съм и нещо друго, което многократно е било изтъквано от психиатри и
бихейвьристи, и това е, че всякога когато постъпваме в съгласие с примитивното си разбиране за
характера на нашия космос, ние сме щастливи, творчески настроени, работата ни удовлетворява и ни
привлича. От друта страна, колкото повече постъпваме в съгласие с модела за нашия всемир такъв,
какъвто ни го представя модернизмът и рационализмът, и колкото повече потискаме влечението си
към „примитивната" космогония, която носим дълбоко в себе си, толкова по-объркани и нерадостни
сме, толкова по-учудени се чувствуваме от продукта на работата си, толкова се чувствуваме по-
самотни и по-задръстени с „психози. Толкова повече имаме нужда от психиатри, от това да ср пулим
с празен поглед в телевизора и да се крием в нирваната на дрогите.
Имаме нужда, изглежда, от старото си „примитивно" мислене. Имаме нужда да живеем с
единия крак в нашия реален, ежедневен свят и с другия — в непреходния свят на праисторическите
метафори.
И така, коя е тази примитивна космогония, за която не искаме и да чуем, въпреки че сме
пропити от нея и не можем да съществуваме без нея? Не би ли трябвало да помислим какво
представлява тя, да я проучим, да я наблюдаваме и да я опишем, да бъдем наясно по нея, каквато и
да е тя? И по-нататък, наистина ли е примитивна тя в смисъл, че нейните метафори не могат да
изместят съвременните концепции, с които определяме сложната си цивилизация; или — може би —
нашата цивилизация изобщо не е толкова сложна, колкото ни изглежда на пръв поглед?
Много силно ми се струва, че тази примитивна космогония е капитал, който не бих искал да
загубя. Искам да зная защо имам това чувство. От много години чувствувам това, писал съм за него
тук-там, но цялата работа все още издава малки миши шумуленици вътре в ума ми и не ме оставя на
мира. Зная, че много от всичко това е свързано с шаманистките вярвания на моите алтайо-български
праотци. Но дали тази космогония идва само от тези вярвания и се е разпространила от ловуващи
ески-моси, индианци и разните там високоскули племена, които Атила е повлякъл със себе си през
Евразия, докато келтите я домъкват във Франция и Британските острови, или пък е нещо, което
всички ние на тази планета споделяме — не зная, не мога да кажа.
*
Запали се огънят на огнището.
Затупка моето сърце.
Хлябът е готов.
Запали се новият светилник.
Сложи се трапезата.
Яви се моята мисъл.
Хлябът сладки днес да възлюбя
и сладките му думи днес да чуя!

Дъновистите, тези български поклонници на слънцето от двадесети век, пееха тази песен. В
шест часа сутринта
на първия ден на пролетта те имаха обичай да посрещат с химни и танци издигането над
хоризонта на неговия огнен диск, който ни снабдява с всеки неутрон от енергия, който сме имали от
зората на самото време. По този начин те се чувствуваха съединени с всички хора и всички нации,
които ставаха от сън в този миг по меридиана, делящ деня от нощта, от Лапландия и Скандинавския
полуостров надолу през балтийските страни, Белорусия и Украйна, сетне Румъния, Гърция, Египет и
Судан — по цялото протежение на юг до Кейптаун. В тази наша болна за власт и параноична

6
цивилизация техните усилия да накарат съществуванието на модерния човек да бъде смислено бе
краткотрайно като масово влияние, тъй като бе прекъснато насила. Не защото бяха паднали от
небето по някакъв безсмислен начин.
Преди хиляда и петстотин години, когато техните праотци се вторачваха в звездите, за да
ориентират правилно юртите си, чувството им за единство с цялото човечество беше точно същото.
Те търсеха същите звезди, които всеки друг номад е използувал за ориентация през най-малко
последните осем хиляди години навсякъде, като се почне от Апенинския полуостров и Средизем-
номорието до Беринговия провлак между Тихия океан и Атлантика; оттам до Ню Фаунланд на изток
и Огнена земя на юг. И всички те строяха юртите си, типитата си и вигвамите си; като модел им
беше граничната полусфера на вселената над тях: вратата гледаше на изток, където е вратата на
света, през която влиза слънцето и която се пази от великия дух Куч — песа или вълна.
Огъня си кладяха точно в центъра, точно където е метафоричната главина, около която
оформят кръга си стените на юртата. За да се топлят, разбира се, но в същото време като
умопомрачителна метафора на източника на вечната енергия, около който се върти колелото на
живота, докато самата главина, центърът на оста, където е огънят, си остава неподвижна, както става
с всичко непреходно, с всичко вечно.
Бащата старейшина на племето сядаше да изпуши лулата си по посока на другата вечна,
неподвижна главина, около която се въртят небесата — Северната звезда. И от тази посока,
северната, другият велик дух на вселената Шегор, или Биволът — Еленът, докарваше при тях слън-
цето на разперените си рога, когато дойдеше зимното сл ьнцестоене.
Всички те се. чувствуваха като едно огромно семейство: мъже и кучета, жени и елени, деца и
звезди; огън, дъжд, вятър и топлият усмихнат кръглолик хляб. И си благодаряха един на друг за това,
че всеки позволяваше на другия да се храни от тялото им и да го носи в утробата си, и да го роди
обратно в живота за ново превъплъщение на всемирната енергия, която всички те наричаха Великия
дух — или по нашему — Всемирното съзнание.

ГЕРОЙ И ПРОСТО ВИСОК МЪЖ

Януари 1987 г.
Просто си помислете. Не искам да се съгласявате с мен, но си помислете по това, което ще ви
разкажа:
И защо не? Всеки е готов да пътува до някое ново място, да види нови хора, нови начини на
живот, нови обичаи, нови ценности. Всяко пътуване ви помага да научите по още нещо за
разнообразието на нашия свят. Колко различно е и колко всъщност не е страшно това различие. Или
пък може да е застрашително: няма значение. И тъй и тъй на всеки му се пътува.
Ако пътуването ви се окаже пълно с опасности, няма да е било за повече знания, а ще излезе
приключение. Ще докажете на самия себе си какъв смелчага сте. Каквото ще да е: но е добре да
прелистите инвентарната книга на света си и да видите какво има в него за консумиране; какви
горили има, за да си направите пепелници от лапите им; и какви елени има, за да им закачите рогата
над камината си, та по този начин да заякчите крепостта, която ви защитава от „необузданите
стихии" — т. е. дома си. Да обесите символа на покорения външен свят (отсечените рога) над
символа на най-топлата и уютна част на вътрешния свят на дома (огнището).
По същия начин човек не трябва да се колебае да предприеме пътешествие в джунглата на
мозъка си. Там няма магии, няма вуду, няма глави на медузи и горгони. Просто можеш да прелистиш
в този случай инвентара на съзнанието си или, по-точно, на колективното разширено съзнание на
човечеството, към което принадлежиш самият ти. Ако те е страх и си несигурен какво те очаква в
собствената ти глава и какво има там, както те е страх от гората извън дома ти, вземи, че простреляй
автора, който те е подмамил да предприемеш това пътешествие „навътре", и му закачи главата над
камината си до еленовите рога като символ на социалния здрав разум и стабилността на махалата си.
Това всъщност са правили хората от векове. Понеже ги е страх от гората — вземат, че отрежат
главата на някой глиган и я гледат на стената, да се чувствуват победители над Тъмното. Понеже ги
е страх от джунглата на мозъка — вземат, че изгорят на г кладата еретика, вещицата, ясновидката,
за да се чувствуват победители на това, което те са изровили от главите им и което им се струва
черно безумие.
Разбира се, да предприемеш пътешествие в света на написаните думи, е по-страшно от

7
всякакво пътешествие до непозната страна, защото при четенето приемате писаната дума в
съкровения свят на собствения си мозък, на собствената си мисъл, за да може това пътуване из
буквите да се осъществи. Ако пътешествието ви е навън до непозната страна — да речем до Гърция,
— тези чужди обичаи си остават вън от вас. Тези сиртаки, тези мастики, тези хора, които са толкова
красиви и щастливи и толкова разумни по своему, независимо от това, че са бедни — те не са „ти",
те не те застрашават пряко, тъй като лесно можеш да си внушиш, че всичко това е вън от теб и не те
засяга. Оня грък, дето язди магарето, докато жена му тепа подире му, не си ти. Очевидно. Така че
какво те засяга!
Написаната дума обаче е само метафора, знак, символ и ти трябва да я преведеш в ума си.
Можеш да я възприемеш само ако тя се запечати там и когато това стане, вече не можеш да си
кажеш, че това е магарето на гърка, а не твоето магаре, защото запечатаната дума е запечатана
веднъж завинаги именно в теб, а не от другата страна на улицата.
Магарето с този — както ние викаме — „турчин" женомразец отгоре му, разбира се, също не
може да се пренебрегне, щом веднъж си го видял. Ти не можеш да извадиш образа на магарето от
главата си по много причини, най-важната от които е, че осъзнаваш, че, така или иначе, дори да не ти
харесва, това, което той прави, е част от теб. И ако го мразиш, това е, защото не ти се иска да
признаеш, че една мъничка част от теб е също такъв „турчин" женомразец — не защото ти е повлиял
някакъв писател да мислиш така, а защото ти сам си мислиш като оня на магарето от време на
време. И ти е неудобно, като си помислиш какво ще си кажат съседите, ако те хванат, че си такъв
„турчин" от време на време.
Това съпричастие с гърка на магарето, когото си видял, реално обаче е космическо
съпричастие, то идва от това, че всички ние сме част от космическото съзнание, и ако някой греши,
то става и наша грешка и недостатъкът на единия е недостатък на всички в известен смисъл. Тоест
този вид съпричастие е с това, което е вън от теб, с космоса и природата. Съпричастието с писаната
дума обаче не е непосредствено съпричастие с космическото съзнание, не флуктуира на
хармоничните кротки вибрации през вселенски дистанции. Съпричастието на думата е опосредено от
автора. Той е подействувал като ретранслационна станция на вълните на всемира и запечатва
истината за палавите ти мисли не в спокойствието на подсъзнанието ти, а директно в най-активната
част на твоя мозък. Такова съпричастие отваря очи и ако в него има болка — боли. Затова са горили
едно време книгите.
Ако искаш джунглата ти да остане вън от теб и само да си гледаш нещата от дистанция кое е
добре и кое не, остави тези книги и тези разсъждения, и тези написани думи. Но ако прочетеш за
нещата, които гледаш, те вече стават твои, стават осъзната част от теб. Това, което искам да кажа, е,
че всичко, което прочетеш, и тъй и тъй е това, което и бездруго си знаеш. То е твоите собствени
мисли. Но, от друга страна, точно това е и целта на литературата. Авторите слагат на книга мислите
на читателите. Авторите са читатели на читателските мисли и ги слагат на книга, за да може
читателят да ги прочете и да ги запечата в предния си мозък, в съзнанието си, в съвестта си, ясно и
категорично. Тоест става дума за мислите, за които читателят не иска да знаят съседите. Не е важно
как го правят писателите — дали провокационно или драстично, или меко, или с любов. Важното е,
че когато ги сложат на книга — макар и вече осъзнати, без връщане назад, — тези мисли отново по
свой особен начин дават минимален отдушник. Макар и наши, тези мисли все пак са сложени на
книга. Написаното става обект. Джунглата на субекта ни пред собствените ни очи се обективизира и
ни се дава възможност да вдигнем скалпела в ръка над самите себе си. Отново стигаме до същото —
нашата вина става споделена вина, нашият мрак става споделен мрак, нашето слънце и любов стават
споделено слънце и любов. Но не защото всички сме съучастни във всемирното съзнание, а защото
аз и ти, и той (като читатели) виждаме пред себе си с авторовата помощ недостатъците и
добродетелите си, за да влязат в наше владение и наше управление.
И така стигаме до слагане на книга на една от най-ошашавените басни на нашия объркан
мозък. Нека да я наречем баснята за Високия мъж.
*
Вие знаете и аз зная, и вие знаете, че аз зная, че това, което пише в първия учебник по
география на сина ми, а именно че Северният полюс бил открит от негър и че основателят на Чикаго
също бил негър — не е вярно. Първият от тези двама черни хора е бил много висок и много умен
мъж. Изключително умен за черен човек от онова време, като се има предвид в какви лишения са

8
живели черните тогава. Но колкото и умен и колкото и висок да е бил, той просто е бил член на
експедицията на Пири,- т. е. просто е бил един от групата представители на различните етнически
групи на САЩ, които Пири взел със себе си. Имало е и китаец, и ирландец, и евреин, и италианец, и
поляк, и дори американски индианец. Те трябвало да символизират етническото разнообразие на
Америка.
Черният, въпреки че бил слуга, не бил точно един от онези Матаяси с бели ръкавици и
цилиндър, които след вечеря поднасят шерито на Пири и останалите бели членове на експедицията
със секстантите и компасите, но, така или иначе, не е открил нищо. Той просто бил един от
изпълнителите на второстепенните роли от сценката за американското братство на народите. Така че
един ден, когато Пири мерел на каква северна ширина са стигнали, помолили Матю да пробие дупка
в леда за малко прясна вода за вечерния лагер. Матю отишъл на стотина метра, където му се сторило,
че ледът е по-тънък, а Пири, като свършил със секстанта, казал: „Момчета, че ние сме стигнали бе!
Северният полюс е някъде стотина метра на североизток оттук." И посочил точно там, където Матю
пълнел вече кофата.
Разбира се, не е било точно така, но аз ви разказвам историята така. Изграждам точно този
образ на цялата история. Образ, който трябва да покаже, че именно Пири (което е съкратено за
експедицията на Пири) стига първи на Северния полюс. И това е всичко. Ако беше отишъл за вода
него ден един от ескимосите или — да речем — полякът на експедицията, това нямаше да значи, че
поляците са открили Северния полюс, независимо от това колко важен може да е сега, като пиша
тези думи, полският свободен трейдюнион „Солидарност". Особено за човек като мен, който избяга
от комунистическия догматизъм. Вярно е, че свободолюбивите поляци в Полша имат нужда от
каквато и да било подкрепа в борбата си днес, и ще е хубаво да намерим аргументи за това колко
темел хора са, вместо да разправяме расистките полски шеги, които са толкова популярни в
Америка. И вярно е, че и негрите, на които са гледали отвисоко, трябва да бъдат стимулирани с
примери на свои будни събратя. Но това, което ви казвам за Матю, че не е откривателят на Северния
полюс, не значи, че съм расист или че проповядвам расизма. Точно обратното.
Помислете си. Аз се надсмивам на расизма с тази си басня, даже да е обърнат с главата
надолу. Това, което казвам, е, че всеки черен наистина би могъл да открие Северния полюс. Само
просто така се е случило, че не го е открил. Независимо от това, че в експедицията на Пири е имало
черен член. Черните са могли да открият Северния полюс, ако са искали, само че не са искали. И
точно тук е цялата работа: защо им е да го откриват? Какво от това? Някой да смята, че прави
комплимент на Пири, ако каже, че играе баскетбол като доктор Джей или че танцува уан степ като
Боджангъл, или че пее и свири като Сачмо, или че знае да си гушка и цунка бебето като Биг Мама
Фло от Алабама?
Работата е там, че през XIX век между младите несигурни нации се беше развила снобската
амбиция „да догонят" великите изследователи на големите империи. Нахлузваш един голф,
нахлупваш си един лисичи калпак с наушници и това е достатъчно да станеш покоряваш британец
или испанец, който открива извора на река Нил или Америка, за да предяви претенции „да ги
присъедини към цивилизования свят". Никой не го е интересувало, че Колумб не е открил Америка,
а народите, с които Америка е пъкала, когато е стигнал до „Новия (уж) свят" и които са строили
пирамиди и храмове, обшити със злато, за които Испания не е могла да сънува дори. Точно както
Скот стига до Южния полюс, за да открие там палатката на Роалд Амундсен. И точно тук е шегата,
че понеже и двамата са бели, венецът е даден на Амундсен, въпреки че ескимоси и какви ли не хора
са бродили през всяка точка на планетата колкото си искаш пъти, и то назад и напред.
Представете си някоя мразовита зима през деветнадесети век и някакъв ескимос от
Гренландия гони и гони кучетата през снега надолу по брега на океана и стига до Уолстрийт и го
кръщава Но-го-гуна, което на ескимоски значи „Скалата, на която няма мечки". И записва в днев-
ника си: „По дяволите, наистина диво място! Няма ни едно пеликаново яйце на брега, а за моржове
да не говорим! А диваците са толкова звероподобни, че дори не искат да си търкат носовете с мен за
добре дошъл."
Както и да е. Норвежците на Амундсен и американците на Пири наистина умирали от
желание да си покажат запретнатите за път голфове на пеликаните. Разбира се, в човешкото
съчувствие към тези, които според тях били по-малко надарени с мозък, американските изследовате-
ли давали възможност и на черни да участвуват в експедициите им. Хубаво, но расистко! Да вярваш,

9
че твоите ценности, че ценностите на твоята раса, на твоята цивилизация са универсални и който не
е с тях, трябва да положи всички усилия рано или късно да се добере до тях — това е чистопробен
расизъм!
Деветнадесети век, столицата на САЩ. В неделя бащата и майката на черния пианист и
композитор Дюк Елингтън се разхождали в райе панталони, фракове, малакофи, бели ръкавици,
бастунчета и бонета нагоре-надолу по улица „М" в Джорджтаун. Както са правили всички
огражданени негри във Вашингтон като бащата на Дюк, който бил чертожник в градския кадастър.
Може би са си издърпвали косата да изглежда права. Може да са си боядисвали лицата със
специална помада да изглеждат светлокожи. С това се надявали, че децата им — дюковете,
графовете и царете на джаза Дюк Елингтън, Каунт Бейси, Кинг Оливър, няма да се прехранват с тази
перковска черна музика от Нови Орлеан, а ще се издигнат нагоре в доброто общество, както им
обещавали свещениците от техните църкви в неделя. И, разбира се, че е добре, че се давала
възможност на тези хора да влязат в обществото и да се цивилизоват. Това е безспорно добър пример
на християнско милосърдие и готовност да се споделя с по-малко щастливите това, което смяташ, че
е най-добрата ти придобивка. Както е хубаво, че си се сетил да включиш негър и поляк в
експедицията си до Северния полюс, но е расистко, и е тъжно, и е объркващо, защото излиза, че
расизмът си има своеобразен християнски и хуманен аспект — а именно да искаш да разделиш
богатствата си с по-нисшите от теб.
Работата е, че да вярваш, че тези, на които искаш да помогнеш, са по-ниско от теб, бездруго е
расистко, и всъщност кому е нужно всичко това! Каунт Бейси е по-креативен пианист вътре в
изразните средства на етническата си негърска култура от всичките покрити с диамантени наметала
бели Либерачи на Съединените щати, взети заедно. Това, което Либерачи дава като пианист, е
достъпно за всеки голям европейски пианист. Но при Бейси всичко е ново: бравурните пасажи по
клавиатурата, петте различни „инструмента" в петте пръста на лявата ръка, всичко е ново в начина
му, по който изгражда сладката какофония, наречена джаз.
Може би единственият пианист, градящ на етническа основа, който е бил креативен колкото
него, е полякът Шопен. Аристократ. Просто роден в някакво село край Варшава. Поразява Париж
двадесет години наред с пианото си. Но понеже не е черен, кой би се осмелил да каже за него:
„Бедният тъп поляк! Как не е имал късмет да се включи в една от онези полярни експедиции да чупи
леда за великия господин Голф На-кутийки."
Такъв сладък поразителен свят е светът, в който живеем, като стигнеш дъното му. Всички
добри неща са направени от глуповати дребни лоши неща и всички лоши неща произлизат от
миниатюрни ситни добри неща, и няма никакво значение в каква посока искаш да направиш
напречен разрез на цялата работа. Резултатът ще & все един и същ.
Парадоксално е, но не по-парадоксално от парадоксите на математиката. Гръцките мъдреци
колко са спорили по това дали летящата.стрела във всеки безкрайно малък откъс от време заема
определена фиксирана точка в пространството, или не, и дали тогава движението й не е механичен
сбор от безброй много точки на покой, което е абсурдно! Но как иначе би могла да се придвижи в
пространството стрелата, ако не заема последователно различни определени „места". Не е нужно
човек да е особен математик, за да му е ясно, че кръгът всъщност е многоъгълник, броят на страните
на който е безкрайно голям. Толкова много прави страни, че се трансформират в една крива!
Помислете си. Няма нищо по-расистко от това да кажеш на някой черен: „И ти може да
станеш бял някой ден!" Все едно да кажеш на най-големите поети със записани текстове -на света
— червенокожите Ситинг Бул (Седящия бик) и вожда Сеатъл: „И вие можете да станете поети,
велики като Бродски, някой ден." Ужас! Но в същото време, ако изкажеш същата мисъл по по-
сдържан начин, като например: „Вие бихте могли да направите всичко, което белите хора са могли
да направят някой ден, ако искате да го направите. Но аз, белият човек, не искам да ви кажа, че
трябва да го правите, ако не чувствувате, че ви се прави!" — тогава нещата са съвсем други.
Тогава правите на ръбатата ти фигура са така раздробени и омекотени, че тя се превръща в истински
кръг. Такава мисъл не е расистка, а е край на расизма. Така казано, се отваря вратата за всяка раса да
стане част от човечеството по начин, който намерят за добре членовете й. Тази концепция за нещата
елиминира ръба-тостта на предишната постановка. Да направиш това или онова, вече е въпрос на
личен избор, а не задължително издигане на ниската раса към расата, която стои по-горе. За разлика
от нашето модерно мислене шаманистичното мислене на Ситинг Бул и вожда Сеатъл нямат каквото

10
и да било понятие за по-голям поет или по-високо ниво на цивилизация, така че за тях няма проблем
в това едно племе да се състои от повече вождове, отколкото обикновени индианци, факт, който е
постоянен източник на подигравки сред белите хора, за които ръбатостта е от решаваща важност и за
които квадратът е най-съвършеният кръг.
Прочутият шаман на племето су — Черния Елен — казва, че се видял възкачен на централната
планина на света, на „най-високото място" — както се изразява той, — и там имал видение за
свещения начин, по който светът се движи (в същото видение той провижда и унищожаването на
своята нация). След като споделя това обаче, той дълго се замисля и пояснява: „Само че централната
планина е навсякъде."
*
И сега нека ви разкажа една история за един герой.
Госпожа Мижвински беше преподавател по английски език за чуждестранни студенти в
Американския университет и един ден някой звъни по телефона в учителската стая и иска да говори
със сина на вожда Круна Брамуна от ЦАОНСИ (Централната африканска обединена народна
социалистическа империя), който е вождът на едно от най-важните племена, състоящо се от един-два
милиона брамунци. И пак не беше точно така, но аз ви разправям тази история по този начин, защото
аз съм разказвачът и си разказвам както си искам.
Човекът каза по телефона, че въпросът е спешен и че Круна младши трябва да се обади
веднага на баща си в Африка. Младшият Круна бе студент на госпожа Мижвински и бе отишъл в
студентското кафене за обяд. Така че тя звънна на касиерката в кафенето и й каза, че търси Круна
младши, и касиерката й отговори:
— И как изглежда той, мила моя!
Сега! Круна младши беше син на вожд и носеше всички отличителни царствени белези, с
които младите хора в Африка обичат да се кичат и с които са се гордели през вековете. Беше
изключително висок, красив, с много тъмна кожа — почти син от чернота. Устните му бяха
изкуствено раздърпани да са по-големи още от бебе. Имаше две декоративни лъвски драскотини на
бузите си и ред зелени татуирани петна на челото, както и големи дупки в ушите. Не носеше
царствените си кости в тях, защото съветниците на баща му бяха чували за чувствата на
американците по защитата на живата природа и го бяха посъветвали да ги остави, докато е в
Америка, в Народната империя. Така че госпожа Мижвински отговори:
— Ами... Не знам, да ти кажа...
Като либералка и антирасистка тя не можеше да спомене ни един от белезите на Круна, които
го отличаваха като черен африкански престолонаследник, изпратен да извърши подвиг за народа си
през океана. Политическата й индоктринация я караше да се преструва, че не ги забелязва, че просто
ги няма, за да „му даде шанс" да напредне. Работата е там, че според нея по-нататък племето на
Круна младши трябваше да го е срам от тези дупки в ушите. Не й минаваше дори през ум, че тези
дупки и костите в тях го бележат ясно като принц, така че всеки веднага може да забележи кой е
принцът и в най-гъстата тълпа и да го повика, ако е нужен на вожда при извънредно положение. Тя
един вид му правеше услуга, като се преструваше, че вижда пред себе си напълно развит
нюйоркчанин от Манхатън.
— Там ли си още, миличка? — попита черната каси-ерка от другата страна на жицата.
— Да — каза Мижвински. — Да! Ама как да го опиша... Висок е така!
— Всичките са високи, миличка! Съжалявам, но трябва да затворя телефона, че опашката е
голяма.
И така Круна младши не получи съобщението, не разбра, че има преврат, не хвана самолета
обратно навреме, не стана император на Обединената социалистическа народна империя. И как
мразеше, да знаете, госпожа Мижвински за нейния расистки антирасизъм, и как го ядеше отвътре,
докато убийците на баща му не го докопаха и не сложиха край на мъките му веднъж завинаги с един
десеткилограмов топуз по главата. Ако беше по-смекчила расизма си само леко, само мъничко, ако
беше казала: „Нали се сещаш, той е един от африканските ни студенти, син на някакъв важен вожд,
изглежда малко особено и нали се сещаш!" — касиерката тогава би се сетила за кого става дума и би
го извикала, и ръбатостта на цялата история щеше да се заглади и всичко да се успокои и закръгли.
Но тя си е екстра. Мижвински. Обичам я. Което значи, че мразя ъгловатостта й по омекотен
начин.

11
 *
Както обичам и вас. Както и вие ме мразите в нашата взаимна ограничена ъгловатост.
Като оставим настрана цялото това остроумно гримасничене, трябва да признаем, че Круна е
един африкански Одисеи. Или може би Тезей. В един бързо променящ се, застрашителен свят,
където е нужно коригиране на старите пътища, по които се стига където трябва да се иде, и да се
намерят новите пътища за оправяне на житейски важните неща.
Честта на племето му беше унищожена от чужденци. Старите начини на живот бяха
дестабилизирани и главният шаман на племето беше имал видение за това какво трябва да се
направи. Така Круна беше изпратен да извърши своя геройски подвиг в Америка да донесе Златното
руно на съвременните знания за традициите и обичаите на Запада, да спечели влиятелни приятели
сред чужденците, да изложи враговете на народа си и престъпленията им пред света и чак тогава да
се върне у дома като нов човек, като герой, който вече ще знае как да промени съдбата на народа си
и как да върне стабилността и щастието, които са им нужни.
Той не беше просто висок човек, включен в нечий чужд геройски подвиг, в рамките на който
да стане известен като барунски дивак, получил възможност да се цивилизова. Той беше истински
герой със своя собствена мисия на герой и като много други преди него беше убит от най-лошата и
най-могъща магия на едноокия великан, наречен Западен антирасизъм, който обръща всичко нао-
паки — дори магията, слагаща печат върху героя, за да изглежда като карикатурна отрепка.

ЗА СИГУРНОСТТА И ЕКСПАНЗИЯТА
Ноември 1979 г.
Много ми се иска да споделя това с вас. Избягах от източноевропейския догматизъм с
надеждата да намеря спокойствие в свят, в който преобладават рационалното, деловото, както и
широтата на възгледите. Поради това западният догматизъм не ме радва.
Отне доста време, докато разбера как, общо взето, работи той. И това стана, като надникнах в
начина, по който се развива тук една тема, която ми е близка като на емигрант от Източна Европа.
Ето как стана това. Трябваше да пиша отзив за едно важно проучване на Конгреса на САЩ и докато
се запознавах с него, останах поразен от това, че то проповядваше исторически детерминизъм — т. е.
най-отвратителния грях на Сталиновия догматизъм, според който независимо от усилията на който и
да било бъдещето на света е в комунистическия ред. Проучването, с което се запознах, рисуваше
същата детерминистична картина, само че с обратен знак: според него нямаше съмнение, че всяка
култура и всяко общество трябва да изминат пътя, по който е минал Западът, и по този начин рано
или късно всички ние ще стигнем до някакъв си определен всесветски ред.
Специалистът, който е писал проучването, наистина ли вярва в това? — се питах. Без друго аз
исках да живея, както живеят хората на Запад, и авторът на проучването иска същото, но откъде-
накъде това да значи, че всички останали го искат? За другаря Сталин беше ясно защо. Отговорът му
беше: „Защото никой не може да спре колелото на историята." Уви! Студията на професор Хуелан
върху съветската дипломация също се облягаше на аргумента за „неизбежния ход на колелото на
историята".
*
Съветските цели същите ли са като целите на Запада? Този въпрос е бил задаван толкова
много пъти, че поставянето му и в книгата на Хуелан не е за учудване. Това, което беше за учудване,
бе, че проучването бе направено от Изследователската служба на Конгреса, което му даваше
тежестта на официален документ. Да го кажем направо — то показваше как тази най-напреднала,
най-рационална и най-индустриализирана страна разсъждава по въпроса.
И така — първата глава на тази книга от 600 страници описва схващанията за дипломацията
от съветска и американска гледна точка и завършва със заключението, че съветската дипломация
постепенно се придвижва към търсенето на международна сигурност. От това излиза — според
думите на Хуелан, — че „има надежда да се стигне до съвпадане на общите интереси, по което да се
преговаря".
Останалата част от книгата се опитва да подкрепи това твърдение с огромно количество
исторически факти. Хуелан казва, че дипломацията се е родила в Гърция, отраснала е в Рим и е
достигнала зрелостта си в Западна Европа. Той твърди, че тя преди всичко е инструмент за
изглаждане на недоверието и за омекотяването на враждебността. Според него всичко това се прави

12
в името на взаимния интерес и стабилното „цивилизовано общество". Картината на Хуелан е ярко
евроцентрична. Руската дипломация влиза в нея на сравнително по-късен етап, за да се присъедини
към общата тенденция. Много малко или по-скоро нищо не се казва по това, че към въпроса може да
се подходи полицентрично, и поради това той почти нищо не ни казва за много по-старата
ориенталска дипломатическа традиция, приета и развита в Македония (по времето на Александър
Велики), която по-късно формира византийската дипломация. По същия начин буквално нищо няма
за тактиката на Венецианската република, която формира ранната ренесансова дипломация на
Европа.
Значително по-важна е още една пренебрегната от Хуелан школа и това е школата на
близкоизточния идеологически „морализъм", който — заедно с някои други влияния — слага
дълбокия си отпечатък върху марксическата дипломация. Според тази школа не трябва да се
преговаря или да се проявява честно отношение към „лошите" и всяко средство те да бъдат
унищожени в рамките на моралното задължение те да бъдат премахнати е позволено. (Между
другото ориенталският „рицарски" код съветва самураите да предпочитат нападение срещу
„лошия" откъм гърба, като по-ефикасен начин на рицаря да изпълни дълга си към „добрия" си
господар. Взаимна сигурност — как не!)
Така или иначе, Хуелан остава напълно убеден, че съветската дипломация е част от едно
единно историческо развитие от по-несъвършеното минало към съвършеното настояще, и настоява,
че Западът сега трябва да е готов да се довери (макар и внимателно от началото) на руснаците в
името на върховния интерес на световния мир и стабилност.
Навремето имаше една шега между творците, които живееха под терора на задължителния
социалистически реализъм, че ако трябва да се направи портрет на гърбав, куцащ, едноок диктатор,
художникът трябва да го нарисува в ловна сцена: с едното око затворено за прицел, както е
приклекнал за стрелба. Като вземе подходящ, ограничаващ видимостта ъгъл на зрение, художникът
по този начин успява да скрие недостатъците на портретувания, като все пак остава верен на
детайлите. Боя се, че доктор Хуелан ни предлага изследователския еквивалент на ловната сцена.
Като избира внимателно своя ъгъл на зрение, той не казва на читателите, че руските дипломати
поставят собствените си идеологически интереси много високо в скалата на мотивировките си
(толкова високо, че понякога дори рискуват сигурността на държавата, за да ги задоволят)." Той не
казва, че те са способни да проявят поразително политическо дебелоглавие.
Един от основните наръчници на ориенталската дипломация е санскритският текст от първи
век, озаглавен „Артхашастра". Този малко известен труд има две отделни глави за подходите към
опонента. Едната е за това как да се постъпва с по-силен опонент, а другата е за съвсем различните
методи, които трябва да се прилагат към по-слаб опонент. Този подход принципно е по-близък до
руската школа на дипломация, отколкото — да речем — принципите на Хюго Гротиус за
справедлива международна организация или на Ришельо за взаимна сигурност.
По време на преговорите в Брест—Литовск (1917 — 1918) например русите вярваха, че са по-
силни от Запада поради очакваните работнически революции в Европа, и бяха сравнително
агресивни. По времето на Сталин те се чувствуваха по-слаби и се пренасочиха към мирни договори и
пактове за приятелство. В края на петдесетте години, в резултат на постижението със своя „Спутник"
и успехите на националноосвободителните движения в Третия свят, те отново се почувствуваха по-
силни и съответно се преориентираха по пътя, довел до берлинската и кубинската криза. Едва ли е
нужно да се казва, че през седемдесетте години на този век те се перчеха с мускулите си много
енергично, а с упадъка на икономиката им през следващото десетилетие изгря нова ера на „взаимно
разбирателство".
В книгата на Хуелан има само една страница за начина, по който руснаците водят преговори с
по-слаб опонент. Ако би поискал Хуелан, лесно можеше да събере информация по този въпрос от
шведски, финландски, латвийски, украински, татарски, турски, туркестански, ирански, китайски,
балтийски, полски и други източноевропейски дипломатически източници. Авторите на тези
източници (наистина дипломати от европейската традиция в по-голямата им част) биха могли да
предложат хиляди и хиляди страници с факти за другия, премълчан от Хуелан, „профил" на
съветската дипломация и политика.
Проучването на доктор Хуелан е много заблуждаващо. Руската дипломация не е
дипломацията на някакво си бебе или дори детенце, протягащо пухкави ръчички към стабилността

13
на западните „възрастни". Тя е по-скоро едно от напълно развитите и изтънчени изкуства на
азиатската и източноевропейска цивилизация, наследниците на която в момента просто се е случило
да бъдат между по-малко имащите. И това изкуство съвсем не е примитивно и наследниците му
нямат намерение да приемат западни методи в една област, в която много често са показвали
убедително превъзходство. Това изкуство е различно от дипломацията на Запада и този факт просто
трябва да се приеме и да се проучи, и да се разбере добре, ако искаме да изпълним задачите си през
идващото десетилетие.
Отзивът ми за книгата на Хуелан бе написан преди десет години. Историята опроверга ли ме?
Като се има предвид процесът на „перестройка", Съветският съюз наистина ли е достигнал до нивото
на това, което Хуелан нарича „цивилизовано поведение"? Издигнали ли са се съветските хора до
нашето ниво? Или пък преустройството е друг съветски трик, целящ да ни разоръжи?
Разбира се, преустройството е искрено усилие да се прекрои старата съветска система.
Разбира се, съветските ръководители са готови да намалят въоръженията си, да въведат елемента на
пазарна икономика в Съветския съюз и Източна Европа. Разбира се, че искат да стимулират
гласността. Но защо това да значи, че са стигнали до принципите на Гротиус и Ришельо в
дипломацията в неизбежния си път да догонят нас — стоящите по-горе.
Ръководителите на Съветския съюз нямат никакво съмнение (колкото и да грешат), че тяхната
система е по-добрата, и са горди с това, че тръгват по нов път към модернизация и
индустриализация, при което рационалните и научни решения ще бъдат изпълнявани от най-
подготвените експерти, без да се играе скъпата и празна игра на „броене на носовете"
(парламентарната демокрация). Те са изтъквали многократно, че системата за броене на носове
открито е отхвърлена на практика в една от най-свободните страни на Запада — Съединените щати
— от половината от гласуващото население, което демонстративно се отказва, от правата си да
участвува в изборите за народни представители в законодателното тяло на републиката. Според така
наречената „перестройка" източноевропейците и съветските граждани ще имат възможност да
изберат по-добрия от двама специалисти за едно и също място в законодателните тела, а не измежду
представители на друга партия или идеология.
Процесът на „перестройка" е постановен отгоре от управляващата комунистическа олигархия,
която признава, че начинът, по който са се въртели колелата на съществуващата система, я е
отслабил. От друга страна, така наречената „гласност" (отвореното признаване на грешките на
системата, допуснати в миналото) не е резултат на толерирана обратна връзка между народ и
управляващи в съветското общество, а механизъм, въведен от съветския ръководител Горбачов за
контролиране и контрабалансиране на евентуалните опити на съветска- . та бюрокрация да забави
процеса на реконструкцията. На дело цяла армия хора е мобилизирана с готовност тя да бъде
хвърлена срещу бюрократите, ако се опитат да извършат преврат срещу преустройството. С една
дума, подобряването на икономиката всъщност означава засилване на съветската власт;
намаляването на въоръженията означава спестяването на огромно количество на източници за
подобряването на икономиката; а искреното признаване на грешките означава мобилизирането на
масите за преустройството срещу съпротивата на бюрократите. Какво общо има всичко това с
парламентарната демокрация, натрупването на частен капитал, политическите свободи, свободния
бизнес, западната индустриализация и пр.? Нищо!
Кандидатът за президент на САЩ Дукакис каза по време на дебата си с вицепрезидента Буш
на 26 септември 1988 г., че Съединените щати имат 5% от населението на света, но се радват на 50%
от нелегалната консумация на наркотични средства. Това е страничен продукт на системата на
свободна конкуренция и на светостта на правото да се избира индивидуален стил на живот на Запад,
и Съветският съюз непрекъснато използува този факт между редицата други аргументи, защитаващи
позицията му, че няма нужда да следва западния път за модернизиране и ще се придържа към
марксическия си съветски път.
Ние не обсъждаме тук дали наистина ще успеят да се модернизират в рамките на своята
идеология (което няма да стане). Точно както не обсъждаме дали Съединените щати ще успеят да
намалят нелегалната консумация на наркотици в рамките на системата на индивидуализъм, която с
модернизирането оставя все по-малко възможности на индивида да се изяви (въпреки че ще успеят).
Ние просто изтъкваме, че по света има огромно разнообразие на ценности и доколкото става дума за
социални и политически доктрини, доколкото става дума за индивидуален стил на живот, религии

14
или идеологии, няма никакви доказателства, че се сближаваме на политическо или идеологическо
ниво (слава Богу!), нито пък че има само един път, който ще бъде следван от всички и по който едни
са просто по-напред, а други по-назад.
Всъщност ние СМЕ едно. Но не в религията, идеологията, политиката и пр. Ние сме едно дори
сега в подсъзнанието на общите си грешки и постижения и няма значение към коя религия или
обществена система принадлежим и как се мразим, и как се боричкаме помежду си.
Ние чувствуваме универсалното съзнание в себе си, ние усещаме Бог в себе си: бели и черни,
западняци и ориенталци, и в объркването си смятаме, че доколкото Той е с нас, Той не може да бъде
с друга група, която е толкова различна от нас, и че щом другата група не е като нас, „намиращите се
в единство с Бога избраници", тази друга група трябва да е от адепти на дявола.
Не зная как се е дошло до това нелогично заключение. Не зная как сме стигнали до
инфантилната представа, че Бог е само на едно място, и как сме повярвали, че Господ всяка вечер
слуша политическите ни дебати, за да реши кого да избере за свой човек, като по този начин бележи
всички останали като предатели и слуги на дявола. Напълно съм убеден, че Бог няма телевизионен
предавател и не се интересува от това дали самолетът на Буш бил свален през Втората световна
война, което доказвало, че ще стане добър президент, нито пък от това дали Дукакис бил член на
ЕЙСИЕЛЮ (Американски съюз за граждански свободи). Сам Той, Бог, е бил свален и е член на
АСГС, и на Ку Клукс Клан, и е едновременно с това японецът, който е свалил Буш, и е мен, и е теб, и
е зеленчуците, които ям, и дрехите, които нося.
И хем обича зелена салата, хем пада върху чинията, когато говоря с отворена уста.
Може и да не е така. Може всички тези примитивни религии и митове да нямат никакъв
смисъл. Може да е умно да унищожаваме атмосферата и горите си и да оставим децата си без вода за
пиене и кислород, като пердашим нататък по единствения път към модернизацията, по който
крачим, откакто сме хвърлили глупавата шаманска космогония на келти и американски индианци, на
африканци и азиатци.
Но ако ще е така, защо още я държим жива, макар и подсъзнателно? Защо все още казваме: „Я
се махай оттука!" и „Бягай се бе!", когато искаме да изразим: „Спри да правиш това!" и „Стига си
говорил така!", като че ли още вярваме, че единственият начин да се сложи край на някой процес е
да се придвижим, да „отлетим", да „отидем" на друго място, в друг свят, в друго, паралелно на това
тука пространство, където нещата стават по друг начин — както е според шаманската космогония.
Да не би ясновидецът, бардът, превъплъщаващият се магьосник да са още живи в нас? И защо? Не
сме ли надживели шамана в нас през последните две хиляди години на толкова славни постижения
по линия на рационализма? Кой или какво го държат жив в нашето подсъзнание?

МЕЧТАЯ СИ ЗА СРЕДНОВЕКОВНИЯ ЧОВЕК

(Отворено писмо до Барух Спиноза)
Пак прочетох твоята сентенция за демокрацията — може би за десети път — и мисля, че
започнах да я разбирам.
„Демокрацията дава най-големи служебни привилегии на най-големите ласкатели."
И не е ли вярно наистина, че премахнала самодържавието, демокрацията дава властта в ръцете
на чиновниците; на многото чиновници вместо на единия владетел. На фелдфебелите, които са
близко, вместо на царя, който е далеч. Даже — защо да не го кажем направо — дава власт на всеки,
голям и малък, да контролира всяка твоя стъпка, да интерпретира и да иска обяснение за всеки твой
мотив и намерение. И не е ли вярно, че тази близост с ежедневната власт прави човека несвободен и
че единственият начин да се освободиш от ограниченията, налагани от чиновника/дребосъка, и да
получиш каквото и да било е да му угодиш, т. е. да станеш зависим, т. е. несвободен? И не е ли вярно,
че далеч преди демокрацията средновековният човек никому не е трябвало да се усмихва?
Да, Барух, съгласен съм с теб, че средновековният човек е свободен.
Той си крачел за където и да е тръгнал и си пеел, и това е значело само, че пее. Хората
тананикали песента му зад него и това значело само, че тананикат: „Изгрява слънцето..." Това били
думите на песента му и това не значело, че понеже била песен на Джан или Йоан, той не бил
православен и трябвало да го изгонят от страната като проповедник на „секта" или че бил
християнин и трябвало да го пребият с камъни. И това не значело, че понеже била песен на Павел,
той бил я империалист, я враг на народа и трябвало да бъде хвърлен гол в снеговете на Колима или в

15
клетката на лъвовете. Той просто пеел и това значело само, че пее, и нищо друго.
Той си свиркал по пътя и това не значело, че свирел, за да прикрие тухлата зад гърба си, с
която искал да те прасне и да те ограби, а просто, че си свиркал, и нищо друго.
Той искал да люби онова там момиче и това не значело, че е мръсен мъжки шопар, а че просто
не можело да му излезе от главата колко всяка фибра на тялото и мозъка му искат и искат да намерят
пътя си между краката й и да слязат и влязат където им е мястото и там, ако ще, да се мре. И нищо
друго.
Той изнасял сушените си фурми и гроздето си, и наровете си и слагал своето кехлибарено и
червено петно в дивната картина от цвят, песен и крясък на средновековния пазар да се пазари и да
продава, и това не значело, че е алчен спекулант, капиталист или кръвопиец на народа, а че просто е
изнесъл стоката си на пазара.
Жълт, червен, черен или бял, юдеец, будист, друид, християнин, той просвал черджицата или
хасърчето на религията си насред пазара, кой когато му бил часът за молитва и кой накъдето
трябвало да обърне чело, като се моли, и това не значело, че иска да отклони умовете и сърцата на
поданиците на местния принц от тяхната си религия, а че просто отдава почит към своя си Бог.
Да!
Мечтая си за средновековния човек, защото крайната цел на поведението му е било щастието.
И щастието значело само присъствието на приятното и отсъствието на болката и не значело нищо
повече от това.
Да! Приятното просто било преходът от един по-долен стадий на съвършенство към по-
голямата сила и увеличаването на силата. А силата била просто човешката добродетел, видяна отвън,
и не значела нищо повече от това, защото добродетелта е силата или по-скоро способността в
действие и не значела нищо повече от действие за постигането, за осъществяването.
И темелите, т. е. основите на добродетелта, не били нищо повече от усилията да се поддържа
това, за което казваме „да си", „да бъдеш". И щастието на човека се съдържало в способността да се
осъществиш и нищо повече.
— Понякога — както казва последният средновековен човек в нашия модерен републикански
и демократически свят Хенри Торо (уви, не си го чел), — понякога, като се лутам просто ей тъй край
езерото Уолдън, преставам да живея и започвам просто да съм.
Да, Барух, мечтая си за средновековния човек и неговото просто „да е", т. е. благодатната му
позиция „да бъде", т. е. просто да обитава немаркираното пространство между демокрацията и
тиранията, просто да крачи през проблемите на деня, както титаните преминават през градски стени,
и да гледа как се движи пръстът на Всевишния, докато пише историята на човешкия род върху
водите.
И те виждам, Барух, как лежиш наказан за мислите си по лице на прага на синагогата, да те
прескачат правоверните ти съграждани, докато ти дойде умът в главата; благодаря ти за
дебелоглавието; благодаря ти, че си записал видението си, за да открия, че не съм самотен.
Мечтая с теб за средновековния човек; сънувам как намираме начин да населим празното
пространство между тиранията и демокрацията; как намираме вратата за там; как търсим
магическата дума, която ще я отвори. Мечтаех си аз тази си мечта, докато лежах наказан по очи пред
храма на тиранията, ще я мечтая, докато лежа наказан по очи и пред синагогата на демокрацията.
Обичам те.

ПИСМО ДО КЛИМБО ЗА СЕЗОНИТЕ

Сезоните биват два вида: мъжки и женски.
Не бе, шегувам се! Само опитвам машината, преди да се съсредоточа. Сезоните, разбира се, са
два вида: естествено-исторически и социални.
Естествената история сега не се учи, но то беше наука за сезоните. За кръговратите. За
естественото възпроизвеждане. Някъде зад цялата работа с нашия живот някак си се чувствуваше, че
има някакво дълбоко послание за смисъла на нашето съществуване, някаква телеграма, буквите и
думите на която ясно се виждат, но смисълът още не може добре да се интерпретира. И ние учехме в
училище тези букви, тяхното начертание, честотата, с която се появяват, ритъма и звученето на
повторяемостта на звуците и графичните знаци на живота: като музика, ясна, разбираема, и все пак
не можеш да я наредиш в логични изречения.

16
 Учехме го и го виждахме всеки ден около нас. Листата отделяха кислород през нощта и
животните го превръщаха в енергия, ядяха и отделяха въглеокис, който-пък растенията приемаха
през деня и заедно със слънчевата светлина го превръщаха в нови листа. Рибите ядяха планктона,
лисиците ядяха рибите, хората избиваха лисиците, взимаха кожите им да се топлят, труповете на
лисиците се преработваха от бактериите, ставаха на почва, на нея се хранеха треви, ядяха ги агнета,
хората убиваха агнетата за кожите да се топлят и така нататък — завити с кожите, отиваха по на
север, където убиваха по-големи животни, а водата се изпаряваше, дигаше се в студените слоеве на
атмосферата, концентрираше се в тежки капки, които падаха като дъжд, горите ги усвояваха,
изпаряваха ги и така нататък до безкрай.
А сред всичко това ние бяхме деца и играехме, и правехме бели, никой не ни се караше,
защото приличахме на бащите и майките си и без да знаем, правехме същите бели, каквито те са
правели някога, така че те знаеха точно кога ще спрем и ще хукнем подир момичетата; и тогава
настъпваше пълен бяс, раждаха ни се деца за наш ужас, гледахме ги като ударени с мокър парцал как
плачат в люлките си и изведнъж виждахме, че бабите и дядовците ни са били точно като нас, а
майките ни слагаха забрадки на 24-годишна възраст и само се усмихваха, и готвеха, и се смееха
помежду си, ходеха на лозе с едни шарени кабриолети, после нашите съпруги се качваха в
кабриолетите, а майките ни — вече тихи баби — се въртяха с децата ни около печката в кухнята,
разказваха им колко сме били луди, заговорничеха с тях и прикриваха щуротиите им, после ги
погребвахме.
Леля Кута готвеше пълнени чушки на погребенията, децата се гонеха ту в стаята, с ковчега,
ту на двора и не спираха; после деляхме чергите и чиниите, и парите, ако има, и децата ни се женеха,
раждаха им се деца и изпадаха в паника, а ние вече си пикаехме в калеврите и само им се
подсмивахме, защото — какво знаеха те; после и те се подсмиваха й ни чакаха да умрем, за да си
разделят чергите, и така.
Социалният кръговрат обаче е функция не на вечното в живота на човека, така както идва с
генетичната перфокарта от утробата на майката, а на социално изградените стресове, образи,
хипнотични, халюцинни сигнали, изградени от обществото в мозъците на царе, папи и патриарси,
които да служат като корекционни кодове на чисто биологичното поведение. (Греховно е, да речем,
да натегнеш жената на съседа, защото няма да се знае дали съседът храни своите деца, и тогава ще
загние семейството, което обществото с толкова мъка е изобретило, за да кара и хилавите да работят,
да трупат богатства и да принасят блага на първенците и на обществото.) Тоест .тези халюцинни
сигнали, че ще гориш в апокалиптичен огън, ако подърпаш големите млечни белези на съседката —
диктуващи общественото поведение, — служат на това в изменящата се социална среда (която се
променя по-бързо от биологическата) да се намерят и наложат щампи на поведение, които да
осигуряват по-обилен, по-перспективен, по-обезопасен социален живот.
И както е при всеки кръговрат, веднъж отделеният важен елемент започва да се
самовъзбужда, да се култивира, да акселерира. Както в биологичния цикъл сърцето на буката расте с
растенето на кората, така и тук, да речем, естественият инстинкт за саможертва към членовете на
семейството (което ще рече поколението ни — т. е. по-перспективно биологическо АЗ) се превръща
в дълг към вожда, който уж съчетава всички добродетели на твоята група и който уж гради бъдещето
й. Предпочитането на младостта се превръща в бягство от старостта. Запасяването с храна се
превръща в култивирането на трупане на предмети на лукса. Борбата срещу смъртта се превръща в
налудничаво отричане на смъртта. И, разбира се, колкото по-слаби са социалната организация и
социалният кръговрат на една култура, толкова по-запазен е в нея естественият кръговрат на
житейските сезони; и обратното: колкото по-мощно изградена е тя в социален смисъл, толкова по-
силни са поведийните й халюцинации.
И най-страшното е, разбира се, че за да може да функционира ефектно социалната
халюцинация, трябва да замъгли реалността, трябва да заличи детайлите, да насочи светлината на
съзнанието в една-единствена точка, която да добие пробивната сила на лазерния лъч. Трябват й
икони, които да символизират в една схематична рисунка многослоевата реалност на това, за което
става дума. Така например фактът, че във всички хуманизиращи елементи на човешкото поведение,
че в основата на моралното поведение стои биологическата готовност да се защити собственото
поколение, като част от рода, като част от човешкия вид, като част от живота, като част от
кръговрата на живота се изражда в култ към Човека. Съхранението на Човека. Емоциите на Човека.

17
Характерът. Личността на Човека. Щастието на отделния Човек. Или антропоцентризмът, върху
който е изградена нашата рационалистична цивилизация.
Но виж колко абсурден е от гледна точка на този принцип (залегнал в основата на нашата
рационална цивилизация) естественият кръговрат и неговите естествени ценности. Излиза, че да си
дете, е да си слабият, недораслият човек. Да си стар, е умиращият човек. Да си беден, е
неосъщественият човек. Да си сакат, болен, слабоумен, е да си губещ човек. И ето че родителите са
недоволни от децата, че не са възрастни, а децата са недоволни от родителите, че стареят,
погрозняват и губят остротата на ума си. И родителите слагат децата си в пансиони, а децата —
родителите си в старчески домове. И така постепенно идва сегашният, един-единствен сезон на
живота ни, който се изразява в омразата на всеки и всички към всичко и всеки.
Защо разказвам цялата тази работа? Защото, въпреки че сме свикнали да мислим с мозъка си и
смелостта на цялата си същност, че това е то — Човекът, отделният човек в максималната му
реализация на зрял, умен, блестящ мъж и неговото щастие трябва да бъде над всичко, — дълбоко във
вибрациите на костния си мозък чувствуваме красотата на естествения биологичен кръговрат и не
знаем на какво да вярваме. Защото сме по средата. Просто е било, когато човечеството е било
разделено, грубо казано, на две цивилизации: кажи ги Източната и Западната — Европейската.
Работата е, че по исторически причини нашата област, медитеранската област, е залята от
ценностите на ориентализма чрез Византия, Венеция, арабите на Пиренеите, турците във Виена и
пр., и пр. И сега накъде сме ние, балканските емигранти на Запад, изкачили се на ръце по бобения
филиз до върха на Айфеловата кула, а пъпът ни още вързан в Чифте кафене в Демрем дере в Мала
Азия.
Живеем и тук, и там, и ни тук, ни там. Гравитираме към две цивилизации: Източната и
Европейската.
Добре! Европейската цивилизация почива на принципа, че щастието е в земния живот и целта
на живота е щастието на отделния човек. Но всяка цивилизация, в качеството си на система за
съхраняване на живота в определен ред, има да решава основното противоречие на самия живот —
неговата крайност. И тя интерпретира тази своя основна задача според традициите си. Римската
култура разви принципа: „Memento mori!" („Помни смъртта!") Англосаксонската култура е на другия
полюс: „Never discus casualties!" („Не забравяй смъртта!" и „Не мисли за смъртта!"), обаче и двете
сведени до едно: Смъртта е абсолютно извън живота... Живей сега, че после нищо няма (Рим)...
Изключи я от съзнанието си (Англия)."
За да запази гражданина си от нихилизъм, цинизъм и апатия, Рим развива културни ритуали,
внушаващи на човека неговата власт над смъртта. Съзнанието за стихийността на смъртта се изгонва
чрез внушението, че човек може да предизвика смърт по своя воля (mors valuntaria), че смъртта е в
негово владение. Самоубийството на интелектуалеца се издига в култ (consciscere sibi mortem).
Зрелищата на масите започват да се градят на масови екзекуции: горене на живи хора, разпъване на
кръст и пр., при които човешката воля нарушава по най-необуздан начин естествения цикъл на
биологичния кръговрат. Човекът, сенатът, тълпата, императорът стават силата, владееща над смъртта
— не стихийната природа. Гладиаторските игри се състоят в това, че лековъоръженият
професионален убиец роб коли пред очите на публиката страхотно въоръжените, огромни, свирепи
като животни роби жертви. Техният шанс да победят е колкото на мене и на тебе да напердашим
Мохамед Али, но когато се случи да повалят някой любимец на тълпата, идва най-важният момент.
В нейна воля е — и тя я внушава с истерични крясъци към императора, който е на централната
трибуна, дали победеният да остане жив, или не. И това е реално — решението й да даде или да
отнеме живот. С едно навеждане или вдигане на палеца на императора нейното желание се
осъществява. Така тя изживява в игрите на арената илюзията, че владее над смъртта.
Общо взето обаче, в Рим имаме защитни механизми срещу приближаването на смъртта. За да
остане във владението на римлянина приближаването на смъртта, истинският реален изход е в
напълно свободния му избор да скъси живота — на себе си, на роба си или на врага си. Оттам —
след като животът бива скъсяван, за да се покаже свобода на избора на смъртта — щастието и
смисълът се търсят във възбуждението (motus), вдъхновението (divino motu), емоцията (emocion у
испанците).
Нито един от тези принципи не се тачи в източните култури, включително културата на
американските индианци. За тях емоциите са за лигльовците, възбуждането е перверзия или проява

18
на слабост, екзалтацията е клоунщина. Дрогите, които те взимат В повечето случаи, са „даунърс",
помагащи за изключване от реалността, за медитация, за сливане с отвъдното, а не за нажежаване на
настоящето и тукашното.
Англосаксонската култура, разбира се, пази гражданина си от нихилизма и отчаянието, като
го засипва с даровете на живота: материални блага, пари, социална и политическа сила,
свръхинформация, активно тяло, дълголетие, млад вид — в такъв обем и в такова темпо, че е
невъзможно не само да бъдат консумирани, а често пъти дори вкусвани. Мисълта за смъртта е изго-
нена напълно. Ако жената в медитеранската култура, която вече не търси любовник, се облича в
черно, американките на осемдесетгодишна възраст носят розово-лазурни импремета като
ренесансови госпожички и грим като артистките от италианските улични комедии. Една моя позната
— разведе се на 57-годишна възраст, вика: „Мъжът ми не иска да работи, излъга ме, че е богат, а
няма пари. Сега е време да „енджойвам" живота!" (тая дума не се превежда — не можеш да кажеш
„да се наслаждавам на живота", защото наслаждаване-то има естетически елемент, а енджойването е
чиста консумация. Слагаш една черна дъска в кухнята и с тебешир драскаш чертички в графите
„getting laid!", „пътуване до Европа", „свикване парти с важни хора" и пр., за да знаеш в края на
всеки месец колко си се „енджойвал").
Коленете й големи като костенурки, пищялите — свирки; тича, ту кракът й в гипс, ту вратът
във висока яка, вика ме да пием чай и казва: „Синът ми има големи проблеми с полицията, но се
оправя; дъщерята също има проблеми — любовникът й я бие..." Това според нея не са нейни
проблеми. Тя не е баба, не е майка, не е съпруга, не е леля.
Синът ми Иван вика: „Какво кукува в тази голяма къща." Та чакам на двора да пием чай и
пристига един рус 26-годишен красавец с прозрачно сари, камбаните му се люлеят отдолу/дрънка
ледчетата в уискито и ми говори с английско произношение, а аз го знам, защото
Пенка ми разказа как преди месец живеел с една нейна позната дама-кука в нейната къща —
накратко мъжка проститутка, която наема долната стая в къщата на моята позната, след като й бил
препоръчан от нейни близки дами, които са го ползували. Каква мъка, какво изтезание да изглеждащ
млад, жизнерадостен, богат, силен, динамичен. Понеже тялото й е като скулптирано от Хенри Мур
— т. е. в орелеф. Сухо, студено, зараснало място, съединителна тъкан, и толкоз; мъчи се горкото,
иска да е живо (защото няма живот, ако не си млад в нейното съзнание, няма деца, няма внуци, няма
семейство, разрушила го е, за да не мисли, че влиза в друга възраст), и се бори със старостта
полупребитото човече в нея, заровено някъде дълбоко под цялата тази кокал-пастърма. Целува ме за
довиждане по бузата и брадата й боде. И после пак тича, и гинсовете падат от хлопащите й кокали
подире й.
Описваше Иван Черния една туристка на 90-годишна възраст как я изнесли двама мъжаги от
един автобус на Акропола и я носили под мишниците, и тя правела снимки с една камера 6 на 6, а
краката й се движели във въздуха, понеже, като минавали покрай колоните, виждала, че се движат
назад, и по рефлекс си мислела, че върви. А мъжагите направили полукръг и я внесли в автобуса, а
крачетата се мърдат, вървят във въздуха. Чертичка в графата „пътуване до Европа".
Леля Кута — на майка ми сестрата, — след като не съм я виждал две години, отивам в
Сливен, направо влизам в кухнята и тя казва: „Хъ тъйцък! Тьман съм свърилъ ина тръхъна, лютива,
ъмъ щи хъреса! Чи кък улучи навреми дъ додиш бе, Наско!" И почва да сипва. Очите й светят от
съвпадението. Трябва да беше 5 години по-млада от моята позната тогава. Точно тя е, дето викаше:
„Погребението мина чудесно! Свако ти един се успокоил! Попът чудесно, ама чудесно пя! И от
всичкото хората най-много харесаха пълнените чушки." За погребението на съпруга си. Като
погребваха мама в гроба на леля ми и взеха да заравят гроба, тя се наведе и вика: „Виж ги тез
софийските гробари бе! На леля ти Надка глезена." Вярно, че имаше една кост, останала навън, взе я
и я забучи в могилата.
Няма тук спускане на ковчег, мъртвецът се усмихва като кукла, готова за танго. Няма старци и
бабички, готови да ти сипят по едни пълнени чушки. Друго им е в главата: как да си открехнат
пастърмата, за да могат да сложат още една чертичка на черната дъска в кухнята.
Помисли за бабата и стареца в Средиземноморието. Детските приказки. Фолклорът. Ами че
те са любими в детската приказка именно с това, че са прегърбени, че фъфлят, че са полуслепи. В
старата училищна песен от турско време невръстното дете в първата си стъпка в живота
(първолачето) винаги среща грохнала баба, изправена пред прага на смъртта, и този разпънат докрай

19
диапазон на възрастовите различия е толкова грандиозен, така свързва двата края на житейския
кръговрат в пълна хармония, че и аз не зная какво да кажа!...
Тя го пита „накъде", и то казва:
Отивам, бабичко,
макар и слабичко,
книжка да уча,
добро да сполуча!
И после на свой ред я пита вярно ли е, че и тя е била малка и немирна като нея, и накрая:
Как се връщаше дома?
С дядо ли
или кат мен сама?
Старото и младото се събира в немощта си, трябва му подкрепата на живота, който е създаден
за него от него, а средното, зрялата възраст, е прост хиатус, синкоп на „правенето", прост преход
между горната и долната граница, които очертават цикъла.
На стогодишнината на Габровската гимназия имаше четири старци от най-стария випуск от
живи представители: пердашеха напред с лозунга: „Ние се разделихме в изгрева и се събрахме
наново в залеза". Разхвърчахме се, тласкани от силата, младостта, амбициите, и се събрахме,
укротени и уморени в старостта си, па накацаме за последен път върху почвата на родния град. В
тази картина, в тази житейска философия, в този мироглед няма никаква нужда от очертаване на
зрялата възраст, не е това важното. Както се казваше на оня надгробен камък в кюстендилското
гробище: „Тук, че там, че пак тук!" Важното е, че си излязъл от земята и че си се върнал в земята,
другото е само мехурите на содата, химерите, куку-валсът, пулсът на кръвта и експлозиите на
мускулите.
В културата на индустриализирания Запад, която тук е в най-чистия си вид, естественият
цикъл на житейския кръговрат е нарушен. Началото е нищо, краят е нищо. Най-силната възраст, най-
силният удар, най-силният звук — това е то! Така човекът става една атомизирана точка, не е
свързана с процес, с биологическия цикъл — животът му има само една проекция, на която се
придава смисленост, и това е ударът, големият удар на социалната арена. Другото е подготовка за
този удар и близане на раните след постигането или непостигането му.
За неуспехи не се говори, за старост, за болест, за катастрофи — не, не, не, не — това е
абсолютно забранено, ако не искаш да бъдеш в очите на всички „лузър" — бита карта! И ако си бита
карта, ти вече представляваш негодността, старостта, болестта, смъртта, „the casualties" и не само
трябва да бъдеш оставен извън играта, но и отстранен, погребан, без никой да види как те спускат в
гроба, като първо устните на тленните ти останки бъдат начервени и краищата им извити в усмивка.
Това е въпрос на урбанистична хигиена. Улиците се чистят. Така че, ако паднеш в калта, ще те
вдигнат, за да не им е грозен тротоарът, но ако по руски образец си развързваш превръзките на
раните на стъпалата пред църквите им, за да ги накараш да проявят съчувствие, ако покажеш колко
си тъжен, което на Изток ще те направи светец, тук съседът ти ще се обади по телефона на
пожарната команда да дойде с един маркуч да те изчисти от лицето на града. Защото тъгата тук няма
място и ако си тъжен, и ако не си успял, то е явно защото си „лузър", стар, мъртъв, жертва, за която
не трябва да се мисли. Излизаш извън системата.
Различни култури са това, други култури, други цивилизации и това няма нищо общо с кое е
добро, кое е лошо. И двете са свързани с едно-едничко нещо: как да се интерпретира задачата
човекът и обществото да се предпазят от паниката, внушавана ни от старостта, не-мощността и
смъртта. И я решават по различен начин. Тежко ти обаче да очакваш другата цивилизация да фун-
кционира по начина, по който ти си си представял, че трябва да функционира.

ДЪРВА ЗА ГОРЕНЕ
Във филма на Годфри Реджио — „Поуакаци" (Източникът на живота) — един мъж носи сноп
съчки на гърба си на фона на есенното небе.

И ти става ясно: ще ги занесе вкъщи и ще накладе огън.

И съчките ще почнат да развиват слънцето, което е заключено в тях.
Ще стане светло и топло, и слънчеви зайчета ще експлодират от съчките и ще заиграят; и

20
развитото слънце ще стопли мъжа и жена му; и те ще си свалят дрехите; и ще започнат да се любят
на хасърчето.
И съчките ще станат на пепел.
И жената ще зачене..-..)
И мъжът ще умре и ще го покрие черноземът, и жълъди ще се заровят в очните му кухини, и
борови шишарки ще се насадят в устата му, и белите чадърчета на глухарчето ще запълнят глухотата
на ушите му, и перките на липовия цвят ще се спуснат като парашути в кухината на носа му.

И синът му ще слезе от люлката да бере съчки: дъбови съчки, борови съчки; липовите съчки,
които са спотаили за него слънцето — така както са се пръснали сред глухарчетата.

И ето ти го: един мъж носи сноп съчки на гърба си на фона на есенното небе.
*
„Тези хора — казва бдителният човек, — кажи ми, добри ли са, или са лоши, преди да те
изслушам докрай какво искаш да ми кажеш!"
Не ми се сърди!...
Този, който бди за лоши хора, убиецът, истинският патриот, светият отец, курвата — точно
както е с дървата за горене, — всички те са изградени от слънцето, което е заключено в плътта,
дадена им от някое семенце и някаква утроба.
И всички те — мъдри и глупави, добри и лоши, ще се превърнат в светлина и топлина, когато
умрат.
А този, който бди на пост за лоши хора, той ще се превърне в една мигаща-недомигала
Звездица в съзвездието Змия.

ЗА СВОБОДАТА
Вървим по брега на река Потомак и се мъчим да се катерим през скалите в градските си
мокасини. Кривим глезени, измъчваме се и говорим за свободата.
Никола се изчервява, понеже не съм ясен. Аз се изчервявам, понеже не мога да му кажа точно
какво мисля. Нашите понятия, нашият речник са речникът и понятията на модерния човек, което
значи, че става дума за речник на самосъзнание, а не на словесна стимулация. Приватизацията на
душевността е едно от ярко откроените качества на модернизма и като модерни хора ние сме способ-
ни да издуваме съзнанието си по великолепен начин, но не можем да комуникираме.
Аз говоря за принципите, върху които е построено рационалното мислене, и как те са се
превърнали в собствената си карикатура от тази приватизация на душевното. Опитвам се да
използувам принципите на индивидуалната свобода като пример. Опитвам се да кажа, че когато
Русо, Милтън и Джеферсън развиват идеята за човешката свобода за своите съграждани, те са имали
предвид човек, психиката на когото не е била „частна". Ставало е дума за човек, който не е могьл да
съществува дори един миг, без да съизмерва мислите си, чувствата си и действията си откъм прекия
принос, който могат да имат за семейството му, за приятелите му, за съседите и за града му. -
Но какво, ако човек е деградирал в някаква егоцентрична пихтия? Какво, ако се е превърнал в
исихаст, който се втренчва в пъпа си, докато се самохинотизира и започне да се върти около себе си
като дервиш с чувството, че се намира в извънземно пространство, въпреки че всъщност е на
площада пред общината? Какво е свободата, свързана с човек, който не може да комуникира и който
не може да действува като социално същество?
А ако аз, в правото си на свобода на действието, реша да укротя този дервишки танц, ще ми
бъде зададен въпросът: кой съм аз да смятам, че нашият дервиш не е прав; и след това ще бъда
упрекнат, че под воала на авторитаризма са били извършени много ужасни престъпления срещу
човечеството. И все пак тук не става дума за право и грешно, а за съвсем практични неща от
ежедневието. И освен това отде-накъде да трябва да доказвам пред някакво жури от дванадесет
наркомани, че имам правото да не бъда пилотиран, да речем, в пътнишкия самолет, на който съм се
качил, от пилот наркоман или дервиш, или какъвто и да е ограничен в професионалните си качества
човек, който раздува съзнанието си в правото си да бъде „частен" в свободния си избор на стил на
живот.
Идеята за свободата се е развила, за да осигури на хората, които искат децата им да имат

21
безопасен полет, правото да се борят за това. Идеята за свободата се е развила, за да осигури на
хората, които са загрижени, правото да променят съществуващите правилници, навици и възгледи,
ако виждат как може да подобрят нещата. На тези хора едно време са казвали герои, което е значело
личности, разчупващи установените недобри порядки. Джеферсън например бе видял Америка като
нация на герои, загрижени за здравето на обществото, и се почувствува свободен да разбие
съществуващия ред, за да го постигне. Така е с шаманите, които могат да видят какво е грешно под
повърхността на видимото. И които могат да ни омагьосат да видим картината на съвършенството,
което бихме постигнали чрез тази или онази промяна на това или онова, и които освен това могат да
осъществят промяната, като ни извадят от стария мехур, в който сме заключени, и ни преместят на
новия път, по който трябва да тръгнем оттук нататък.
В бързо променящите се условия на края на този век старите мехури, които обитаваме, ни
спъват с ужасна сила. Трябва да се движим бързо напред. Всеки ден всеки един трябва да бъде малък
герой. Всички трябва да събудим дремещите в себе си шамани, ясновидци, магьосници, герои.
Всички отново трябва да деприватизираме душевността си, за да сме способни да извършим
социално свободни действия.
Но аз не мога да кажа всичко това на Никола, защото не е прието публично да се изрича
каквото и да е за отказване от личностното предпочитание в името на свободата да се поеме
отговорност за социално полезно действие. Може да мислиш за това колкото си щеш, можеш да си
останеш честен в частническото си скрито съзнание, но външно трябва да си останеш поплювко,
който не безпокои никого и нищо. Така че и аз не зная какво приказвам, какво мърморя, какво
шикалкавя.
— А как са децата? — пита Никола.
Децата са добре.
Хм, може би трябваше все пак да му кажа, че вярвам, че свободата е толкова скъпоценна, че
не трябва да се хаби. Не трябва да се пилее. Никола е приятел и би трябвало да знае, че нямам наум
нищо лошо.

КАМБАННИЯТ ЗВЪН
От две години водя бележки и събирам някои от работите си, свързани с шаманизма днес.
Неотдавна прегледах десетте връзки събрани материали и установих, че темата ми е много
дефокусирана. Ще бъде трудно да се подходи към нея по систематичен начин, между другото и
затова, че самата тя по същност представлява бунт срещу такъв подход към нещата. Въпреки това тя
ме пленява и затова ще сглобя сборник от текстове, възникнали спонтанно, като съм оглеждал
различните й аспекти.
Изглежда обаче, че едновременно с това този сборник ще бъде и за мен — писател, майчиният
език на когото е българският, — както и за Америка, която при пристигането си във Вашингтон
намерих много по-напред в модернизацията си, отколкото бях очаквал въз основа на допира си с нея
през тридесетте години в Американското основно училище в София.
В това училище нашите учители протестанти от Масачузетс не се опитваха просто да ни
наливат знания в главите, както правят учителите на децата ми в Бетезда днес. Когато училищният
звънец забиеше в ръката на нашия байчо — бай Руси, — той ни призоваваше в храм на любовта, на
толерантността, на широкия сияен свят, отворен пред нас; с портрета на Ситинг Бул на стената на
библиотеката, с гласа на мисис Уудръф, която четеше на всеослушание писмото на вожда Сеатъл до
американския президент, с томовете на Торо, Емерсон, Уитман и Лонгфелоу по полиците, с
кисканиците на Мики Маус, с триумфа на спорта и трудолюбието на обикновените хора. Учеха ни на
изкуството да се живее, на неделимостта на нашето съзнание, тяло и душа от вселената, която ни
заобикаля.
Преди половин век слушах как камбаната звъни звучно и ясно в ръцете на бай Руси пред
входа на Ей Джи Ес; сега виждам камбаната да се люлее, но не чувам нищо. Толкова много сме
загубили!
*
Спомням си сега един етнически фестивал на Девето Авеню в Манхатън в края на
седемдесетте години. Една 55—60-годишна жена стоеше зад сергията си и ни заговори на български,
като ни чу да приказваме. Приличаше на индианска „скуа" в селската си забрадка, с изпъкналите

22
скули и дълбоките си бръчки, и особено с най-тъжния от всички възможни тъжни черни очи в света.
Почерпи ни по едни български кюфтета от скарата си и си побъбрихме. Каза ни, че след 35 години
раздяла българските власти най-сетне й позволили да се събере с мъжа си в САЩ и колко хубаво
било това; и аз я попитах как върви бизнесът, и жената ми каза, че тя и мъжът й имали повече
долари, отколкото е могла изобщо да си представи. И стана още по-тъжна.
— Пари, пари, пари! — каза тя. — Тук хората имат много пари, но от колко м^ого неща са се
лишили само!
Просто — една жена, една индианска скуа от племето шопи в планините около София, където
лелите и чичовците й още носят плетени на ръка чорапи от груба вълна, огромни овчи кожуси —
дори през лятото, и танцуват в свински цървули, и пеят със същите пискливи, раздиращи ушите
дисонанси, в които са пели прадедите им преди петнадесет века по високопланинските пасбища на
Памир в Централна Азия. Загубена и оглушена сред Ню Йорк, тя вече не можеше да чува звуците на
живота.
А това да чуваш и да разбираш, и да оставяш вибрациите на камбаната на живота да вибрира в
костите ти е всичкото, което има значение.
*
Между другото образът на тази камбана е на българския писател от девети век Йоан Екзарх,
от текста, в който се опитва да опише какво значи за нас религията. Това е образ, който много
обичам и непрекъснато цитирам, защото именно Йоан Екзарх и школата му прокарват разделителна
граница между религията с нейната функция да свързва Човека с Бога на съзнателно ниво и делата
на теолозите (в случая на Йоан, разбира се, средновековните гръцки теолози). Голямото сражение от
времето на Екзарх е за това дали трябва да се позволи на българите да преведат Библията и да
провеждат службите в църквите си на собствения си език; нещо, което според гръцките и
германските духовници е изключително вулгарна идея. Според върхушката на гръцкото духовенство
има три свещени езика: гръцки, римски и еврейски, и останалите езици са просто поганско
джафкане. Българските учени от девети век възразяват, че това да произнасяш църковните служби на
чужд език издига преграда между божествения свят и черкуващите се, които искат да се издигнат до
него с религиозните си чувства. Нашият боголюбив брат вижда камбаната да се люлее и я чува да
бие, но не разбира нищо от този камбанен звън, казва в образа си Йоан.
Аз не чувам дори звъна днес.
Тази книга обаче не е за религията, а за едно съзнание, което ни помага да взимаме пълно
участие в живота. Нещо, което шаманското съзнание напълно успяваше да направи.
Разбира се, днес ние не можем да приемем шаманизма с всичко, което носи в себе си. Нашето
силно развито чувство за състрадание няма да ни позволи да ликуваме при изпълнението на
ритуалистични човешки жертвоприношения, мъчения и така нататък. Но като дете, назад в
обикновена ежедневна България, и по-късно в Сърбия и Турция аз съм виждал как благодатта на
държащите се още обичаи помага на хората да крачат яко напред и да участвуват с цялото си
същество в големия танц на живота. И зная, че това е хубаво.
Духът на шамана дреме във всички нас и ние трябва да го събудим и да го помолим да ни
заговори отново — силно и ясно като църковна камбана.

ГЛАВА ВТОРА
ВДЪН ГОРИТЕ ТИЛИЛЕЙСКИ

УНИВЕРСИТЕТЪТ НА МАГИЧЕСКИЯ КАЗАН

ПЪТИЩАТА НА ШАМАНА
ДЕТО НИТО ПИЛЕ ХВЪРКА, НИТО ХВЪРКА, НИТО ПЪРКА
КОМПОЗИЦИЯТА НА ЕДНА БАЛАДИЧНА НАРОДНА ПСЕН
ПЕЧЕНЕЖКИЯТ И КУМАНСКИЯТ ХРИСТИЯНИН
БЪЛГАРСКИТЕ ПОСРЕЩАЧИ НА СЛЪНЦЕТО
БРАДАТИЯ МОРЖ ГОВОРИ ЗА ЛОВЕЦА, КОЙТО СВЕЖДА ОЧИ

Метафори на шаманската космогошя

Във втора глава се описват някои от класическите шамански схващания за строежа на

23
вселената: какво представлява тя, как изглежда, каква е същността й, как функционира, какво е
нашето място в нея. Спорадично се засяга и въпросът за това как някои от тези схващания са
прераснали и са се развили в ред модерни концепции в науката, математиката, лингвистиката,
средствата за масова информация, изкуствата, народните песни, религията и пр.

УНИВЕРСИТЕТЪТ НА МАГИЧЕСКИЯ КАЗАН

Още от римско време нашите писатели и учени са проучвали и са съобщавали за света на
шаманизма като за диващина, която трябва да бъде покорена и цивилизована. Юлий Цезар и гърците
Деодорус Сикулус, Атенеус и Посидониус преди повече от две хиляди години описват варварските
обичаи на келтите. Половин хилядолетие по-късно византийски и германски историци, дипломати и
философи на политиката докладват за това колко отвратителни са българите и унгарците по
течението на Дунав.
След още дванадесет века руските експедиции, на изток в Азия се върнаха с богат материал за
ескимосите на Аляска и Сибир. Това е най-старият научен архив на тази тема и днес той се
съхранява в Петербургската академия на науките..
След още две столетия руският император Николай основа Казанския университет със
специалната задача да бъдат проучени остатъците от средновековната българска империя на река
Волга. Става дума за десетина фински, български и татарски народности с устойчиви култури, които
твърдо устояваха на руското влияние и които императорът мечтаеше да втъче като органична част в
своя мечтан азиатски казан за претопяване на народите. Благородството на този подтик за
цивилизоване на диваците в очите на руската управляваща класа може да се види от факта, че дори
през следващия век русите продължават да наричат племето на ненетите „самоеди", т.е. канибали.
Това не е флагрантно изключение, разбира се. По същото време американските антрополози
започнаха да проучват американските индианци и да разсейват предубежденията за тяхната
чудовищност. Независимо от това американските индианци — като крайно опасни — останаха под
администрацията на Военното министерство горе-долу дотогава, когато и на сибирските ненети бе
върнато истинското им име. Мисля, около 1922 година.
Експериментът с Казанския университет завърши по неочакван, но многозначителен начин.
Вместо да привлече местната „дивашка" култура към съкровищницата на западното знание, този
научен кръстопът на брега на Волга прие мощен приток от идеи от шаманската мисъл, която уж
трябваше да издигне.
Като се основа пряко върху шаманския нелинеен модел на вселената, Лобачевски изгради
основите на новата следевклидова геометрия. Изучаването на алтайските, тюркските и угрофинските
езици и музика ги показаха толкова различни от индоевропейските езици, че бе невъзможно да се
опишат с традиционния инструментариум на схоластичната граматика. Това доведе до първите
кълнове на структурната лингвистика и антропология. Успоредно с всичко това ученикът на
Лобачевски, Велимир Хлебников, поведе модернизма в руското изкуство, архитектура и
историография, като в същото време започна да пише поезия с образи и значение, търсени отвъд
ежедневната практика и предавани с неразбираем собствен негов език; точно както и шаманите
„говорят" по време на транса си, когато „преминат в другия свят". Така наречените „заумици" (отвъд
разума думи) на Хлебников, разбира се, отиват далече отвъд „заумиците" на неговия съвременник,
също математик, при това от сроден на шаманите келтски произход — Карол, — в безсмъртната му
книга „Алиса в Страната на чудесата".
Ако погледнем назад, ще видим, че почти цял век преди нововъведението на Лобачевски в
математиката основателите на Съединените щати въплъщават мисленето на вождовете на
американските индианци в конституцията на републиката, за да изразят по-добре и по-пълно
схващането за единността на човечеството и неделимите свободи на човека, отколкото това би могло
да бъде направено от европейското либерално мислене.
Единадесет века преди това българските философи от Търновската школа за пръв път
развиват принципа на модерното преводаческо творчество като „пресъздаване" на комуникативните
функции на текста на напълно нов език далеч отвъд повърхността на семантичното ниво на текста, т.
е. да се „преживее" наново живият текст, вместо да се интерпретира лингвистично значението му
(сравни с основната формула на Лао Це, че „дао (пътят, начинът), ако бъде обяснено, не е истинското
дао" на нещата). Йоан Екзарх проповядва да се превежда сърцето на текста, което е скрито под

24
думите, а не външното им значение — една чисто даоистка идея, напълно чужда на
западноевропейското логическо съзнание, което в повечето случаи не може да проникне под
повърхността на семантиката на текста до ден-днешен.
Що се отнася до трудностите, с които ще трябва да се справяме утре в областта на физиката
на елементарните частици и астрономията, психологията, антропологията, лингвистиката, фолклора,
теорията на изкуствата и литературата и пр., това, което изглежда днес напълно невъзможно да се
обясни в границите на модерните концепции за вселената, е просто като фасул за шаманската космо-
гония.
Защо това е така, много лесно може да се разбере, ако се има предвид, че структурите на езика
отразяват структурите на мисленето, и ако се схване, че повечето езици на света, на първо място
езиците на шамански мислещите народи, нямат нищо общо с антропоцентричното модерно схващане
за Човека, застанал в центъра на вселената и извършващ различни неща с предметите на
обкръжението си. И това е така, защото човекът ни най-малко не стои в центъра на всемира, а е само
една миниатюрна бучка протоплазма в общия поток на влачещата се течаща пълноводна река от
материя и енергия, и индоевропейските езици отразяват ясното съзнание за тази очевидна истина.
Всяка научна дисциплина ясно ни казва това: биология, история, психология, физика. Независимо от
това нашата модерна западна идеология не може да порасне до нивото на това просто знание, че ние
и природата сме едно, и упорито настоява и се опитва да ни втълпява, че сме някакви рамбовци или
каквито и да било свръхгерои и че именно ние сме, които си правим каквото си искаме с
девствеността на безмълвната и безропотна госпожица Природа. Накратко — умът ни придобива
знания, с които нямаме смелостта да се изправим лице в лице поради индоктринацията, получавана
от нашата култура.
Шаманската мисъл е примирена с пътищата на вселената. Тя приема, че човек е част от
вселенския поток, независимо от това дали този поток е от светлина или помия, енергия или материя,
и поради това всяко ново-овладяно зрънце от знание не влиза в противоречие с предразсъдъците на
антропоцентризма.
Когато индоевропеецът говори, той рисува всичко, което става, като резултат от действията на
някого, на някакъв субект, който прави нещо на някакъв обект, който от своя страна понася
.последствията на действието, което го сполетява. В езици, стоящи извън индоевропейската група
(египетски, берберски, баски, кавказки, арктически и пр., включително келтският, който е под тяхно
влияние), се предпочита само логически акцент на действието вместо силен субект на действието и
този предпочитан неперсонифициран агент на действието е изразен с глагол в безлична, пасивна
конструкция. Тази особеност е толкова силна, че дори говорещи индоевропейски езици, които са
били изложени на келтската мисъл, предпочитат безлични пасивни конструкции в случаи, когато
индоевропейците нормално не биха помислили дори за такова нещо.
Там, където американецът би казал: „Ние свършихме работата и отидохме да обядваме" („We
did the job and went to lanch"), британските потомци на келтския крал Артур ще предпочетат:
„Работата, бидейки свършена, дойде време да хапнем" („Тhe job being done, it was time for ua to have
some lanch"). Там, където водопроводчикът от фирмата за домашни услуги Джони Би Куик казва:
„Поправих клозета", българският заваркаджия ще каже: „Стана работата!" (т. е. счупеното, вместо да
стои както си е, взима, че става и се самопоправя), а турският кенефчия ще каже дословно: „То се
погрижи за себе си", на което собственикът на банята ще отговори: „Нека реколтата да е добра"
(„Bereket versin").
Там, където германецът ще каже: „Аз съм германец" („Ich bin Deutsch"), старите ирландци ще
кажат: „Is di Ultaib dom – i.e. it is of the Ulstermen to me“ - т. е. „То е от улстерци на мен", докато леля
Кута от Сливен би казала: „Докарва го на немец" („Не brings it to German").
Според шаманското мислене никой не „го прави" (не прави нещото). То (нещото — предметът
или действието) бива пренесено в това тука битие от един от безбройните паралелни отвъдни
светове, от които то идва, и продължава нататък да носи вечното си и изначално състояние. От
шаманска гледна точка „работата се оправя" не непременно само защото някоя личност я е свър-
шила, поради очевидния факт, че водопроводчикът е повече от Джони или Пешо, или Хасан. Освен
иванството си и пешовщината си, и хасанщината си той е и въплъщение на професионализма на
майстора, който го е учил, той е съсъд, носещ нататък във времето (с много още майстори)
занаятчийските традиции и опитности на зидарската гилдия, формите и начините, по които се нравят

25
домашни услуги в селището, и пр.
Когато момчето ескимосче убие първия си тюлен, майка му изписва с черно кръг около очите
му, което символизира, че той вече е получил извънредното зрение на ловеца, което е много по-
силно от личното човешко зрение и липсва в жените, децата и старците, които не ходят на лов. Вярва
се, че това е ново зрение, идващо от великия дух на лова, и ритуалите около това просвещаване в
нова опитност и култът към мистичния й произход по същество не се различават от ритуалите,
свързани със старите занаятчийски традиции около удостояването на някого със званието майстор. В
някои ескимоски племена посвещаването на младежа в новата му същност на професионален ловец
стига дотам, че му се дава ново име. По същия начин титлата става част от името на майстора: уста
Генчо, доктор Берон, майстор Гюро и пр.
Ако Джони е посветен на занаята да прислужва във вагон-ресторанта на презконтинентална
жп линия, навремето той е ставал „Ричард", както са били наричани всички черни вагонни
прислужници от белите пътници. Тук Джони/Ричард е само преходна фигура в големия процес на
това да се прислужва в кухнята, да се сервира на масите и пр., както правят всички Ричардовци, и
затова той не може да каже: „Аз направих това и това." Той iма само грижата като професионал да се
погрижи „работата да бъде свършена" или „да стане". Безлично.
Именно тук става ясно защо по тази логика Германецът трябва да знае, че не може да бъде
субект на факта, че е Германец. Ако не може да се каже дори че Той е поправил банята, която се е
оправила от занаята, на който той е носител, още по-малко може да се каже, че Той е направил
каквото и да било, за да Бъде немец. Той очевидно е бил само субект, т. е. „потърпевш" на герман-
ството си, на германщината си, на историята на нацията си, на семейството си. Затова именно той би
трябвало да каже: „То е от германци на мен", или поне по сливенски: „Докарвам го на немец."
„Такованкото ми" е било донесено или дадено „както се донася (както се дава) на германците". Както
и да го въртим, както и да го сучем — така е по-логично. Индоевропейската мисъл не само е
ненаучна, но дори чудовищно маниакална с антропоцентризма си.
*
Второто нещо, което пречи на европейското мислене да се примири с развитието на науката, е
липсата на чувството за относителност; нещо, отсъствуващо в индо-европейските езици. Има
изключения, разбира се, като британския английски сред германската езикова група, който е бил под
влиянието на келтските езици на Британските острови. Подобен е случаят с българския сред сла-
вянските езици, който пази средновековните си корени на славянски език, научен от тюркски
говорещо население, преминало на юг от Дунава. Тази липса на относителност в индоевропейския е
отразена в много неща като системата на предлозите, системата на падежите и пр. — все неща,
произтичащи от силния субект в индоевропейския. Разликата в мисленето зад езика обаче най-добре
се изразява в глагола и системата на глаголните времена.
Ако сравним тези системи в генетически сродни езици, един от които е чисто индоевропейски
като руския, а другият е на славянски, говорен от смесено тюркско население, ще видим огромна
разлика. Руският има три и само три глаголни времена: сегашно, минало и бъдеще. Българският със
своите предварителни, условни и преизказни времена за сегашно, бъдеще и минало има повече От
тридесет глаголни времена.
Същото се наблюдава и в германската група с британския английски, който — повлиян от
келтския — има десетки глаголни времена, които в американския английски (т. е. английския,
говорен от линейно мислещите, рационални шведски, италиански, полски и пр. емигранти в САЩ)
са направo изхвърлени в коша за боклука.
Много от тези глаголни форми, разбира се, не са „времена" в стриктния смисъл на думата,
защото не се отнасят до „времето", в което се провежда действието, а до аспектите и модалностите
на действието, които за индоевропейския мозък не представляват интерес. Сегашно историческото
време например, което се употребява за описанието на събития със специално значение, всъщност не
изразява никакво „време" на действието. То се свързва със събития, протекли както в миналото, така
и в настоящето и в бъдещето и има не-ефимерни, „увековечени" пропорции. Следните три изречения
описват действия, станали в миналото, настоящето и бъдещето, с глаголи в сегашно историческо
време: „През април на първата година от нашата ера Исус възкръсва", „Днес Източна Европа полага
основите на демократизацията си", „В края на света човечеството се изправя пред Страшния съд."
Ако читателят превключи на шаманското си мислене, лесно ще разбере, че и в трите изречения не е

26
важно това, че действието е станало в миналото, настоящето или че ще стане в бъдещето, а това, че
става дума за действия, измерващи се в мащабите на същностното в съществуванието ни, и се
бележат със сегашно историческо, за да се разграничат от действия на нивото на ефимерното ни,
преходно съществувание. В случай че става дума за ефимерно действие, би трябвало да се употреби
минало, сегашно и бъдеще: „Беше по черешово време, когато бай Ицо най-сетне се надигна и се
прозя", „Какво правят зидарите ли? Ами не виждаш ли, замазват основите", „Делото срещу
обвинените в кражба ще се гледа утре в четири следобед."
В сибирските езици, тюркските езици, угрофинските, в езиците на американските индианци и
ескимосите се употребяват десетки частици, които се прибавят към глагола, за да изразят различните
аспекти на действието, за което става дума: дали е станало преди друго действие, дали фокусът е на
започването му, на протичането му или на завършването му, дали сами наблюдаваме действието, или
са ни разказали за него, дали се извършва от един човек или от много хора, дали групата, извършва-
ща действието, го извършва в съгласие, или всеки от групата го прави на своя глава, дали действието
е опитано само за малко, дали е обичайно, дали се повтаря често, или пък е единичен случай на
провеждането на такова действие и пр., и пр, в много случаи е почти невъзможно да се преведат
дори описателно значенията на тези частици (представки, наставки и пр.), или да се предадат
глаголните времена.
Тлингитски Български Английски
ун стреляй shoot it!
уунаа стрела shooting instrument
а(х)унт стреля, застрелва he is shooting at it
he is shooting it
на(х)унт обстрелва he is shooting at it
over and over again
акгуу(х)уун застреля-ще (ост.) he will shoot it
уутуу(х)уун застреляхме we shot it
изпоназастреляхме we shot each one of
them one by one over and over
again
слизам I discend
заслизаха they started discending
изпоназаслизаха they started discending in a
dispoersed droup each one at a
different pace, some of them being
still on top while as some of them
being further down ahead

Преизкзаното време е много характерно в това отношение. Докато например руският

индоевропейски глагол просто съобщава какво действие е било осъществено, българското алтайско
преизкзано време не само съобщава какво е станало, но и какво се казва за това, което е станало.
Логиката зад това е, че това, за което сме сигурни, е резултатът на действието, но има много алтерна-
тивни пътища, по които може да се е стигнало до този резултат, и ние фокусираме вниманието си
само на един от тези пътища. Тоест става дума за осъществяването на един „път/начин/дао" от
многото паралелни „пътища/начини/дао".
Гвоздеят разкъсал
новите ми гащи,
аз съм бил научил
котката да дращи.
Детските стихчета са с най-простите изразни форми в един език, но българските детски
стихчета често са в преизказна форма като горното и с това стават практически непреводими дори на

27
английски, който има огромен опит с подобни стихчета. И как наистина да изразиш в точната,
линейна, логическа индоевропейска традиция „Гащите са скъсани, котката наистина драска, но дали
съм аз или някой друг, който е виновен за това, никой не може със сигурност да каже, независимо от
това, че казват, че съм бил аз."
Филмът на японския режисьор Куросава „Рашомон" изразява блестящо точно тази особеност
на шаманското мислене. В него се разказва за извършено престъпление от различни ъгли на зрение и
ни един от тези различни ъгли на зрение не е по-убедителен от другите, което оставя зрителя с
впечатлението, че пътищата, по които е дошло дадено събитие, са много и са скрити за нас и само
това, което идва като краен резултат, е реалното.
Туземният мъдрец на Аляска Икст(х)ик Ейеш (прекръстен на Андрю Джонсън) обяснява в
едно от изказванията си как възпява дадено събитие индианецът от Аляска. Когато събитието стане,
той се замисля как е станало и след това решава как да го разкаже, докато истинското събитие вече е
било и е отминало и е завинаги мъртво. „Той вече решава какво си мисли по тази работа и какво
точно се е случило с него. И започва да пее песента си. И това е даденият начин в момента, както го
разказва наистина! Но всъщност единственото нещо, което няма да чуеш от певеца, е какво точно е
станало и как точно са го направили. Как е станало, вече му е дошъл краят, свършило е и затова няма
да чуеш как е станало, а -как певецът ти пее за него" (класически тинглитски).
Има ясно осъзнато разстояние при описанието на дадено действие в шаманското съзнание
между действието, такова, каквото е станало, така както се е осъществило измежду много възможни
начини да се осъществи, и начина, по който разказваме за това какво сме разбрали, че е станало,
когато сме наблюдавали да се извършва действието със собствените си очи.
Така е според начина/пътя на шамана. Действието, за което съобщаваме, е само картина в
съзнанието ни, само иконографско изображение, само метафора на това какво сме видели в даден
момент, който завинаги е отлетял.
Иначе е според рационалния начин/път на европееца. Действието, за което съобщаваме, ако
сме точни, е истинското нещо, което се е случило. Ние не съобщаваме за иконата в главите си, която
отразява действието, а според този начин на мислене ние съобщаваме за самото действие.
Оттук хаосът на западноевропейското съдебно производство, което винаги се напъва да
установи истината, без да може да го направи въпреки огромните пропилени средства и време,. и при
това независимо от факта, че свидетелите може да са напълно искрени. Интересно е тук да се вмъкне
в скоба, че отново Великобритания е щастливото изключение, тъй като там се отсъжда според както
са били старите прецеденти на отсъждане в даден случай — не се твърди, че това е точно или
справедливо; цели се само да се следва съдебната практика. За разлика от това съденето по фиксиран
кодекс, по който си бият главите хиляди юристи и парламентаристи и за които в страни като
Америка е развит дори специален адвокатски и съдебен език, който никой не разбира (за да е точен
уж!), е ужасът на ужасите със своята непроходима джунгла на доказателства, усукваници и
увъртаници. В шаман-ските общества тези противоречия се избягват напълно с
десетките формулировки, които ние — като стари тюркс-ки възпитаници — добре познаваме:
„Дуня!" (т. е. „Ами такива ми ти времена"), „Тъй щъй тя!", „Минало-заминало", „Кво ша му садиш
на корена ряпа" и пр. Ако няма реакция, отвръщане на удара с удар в момента, ако няма лично
разрешение на конфликта в процеса на сблъсъка, отдалечаването от него в шаманското съзнание е
равносилно на потъване във всемирното съзнание, в универсума. Съд, установяване на фактите,
следствия, човърканици — всичко това е напълно безпредметно за шаманското съзнание. Дори
когато престъплението стане пред очите ни, ние имаме само образа от него, но не и реалността за
това, което е станало, и ако адреналинът ни не ни включи в самото действие с непосредствена
реакция — остава вятърът в облаците на събитието.
*
Винаги става дума за някакви метафори на неща отвъд това, пред което се изправяме;
метафори, които ни дават чувството на единство („бирликът" на съществуванието ни, както казва
тюркът), чувството на взаимното ни съучастие в пътя на шамана.
От тази гледна точка- моите бележки за пътя на шамана сигурно не са за пътя на шамана,
както би изглеждало на повърхността. Вероятно те за мен са метафора на чувството ми за загубено
единство и взаимност, което ме е довело до тази тема. Сигурно става дума за нещо отвъд пътищата
на шамана, което някога ни е било дадено да ни придружава в живота ни от паралелните други

28
невидими светове, но е потънало отново в тях и аз искам да го издърпам обратно в моето „тук и сега"
и да го положа ей тук, на бялата страница, да си го прочета и да се чете.

ПЪТИЩАТА НА ШАМАНА
Нашите енциклопедии обикновено характеризират шаманизма като култ, при който
посветеният призовава дух да го обсеби по време на транс, за да действува и говори чрез него.
Шаманизмът обаче е повече от това: шаманизмът е начин на живот, при който култът и
традициите са само върхът на айсберга. Под този връх е възприемането на нашата вселена като
пространство, в което всичко е част от Великия дух, като Великият дух съществува в безчет
паралелни реалности, в само една от които индивидуалното същество (или вещ) преминава земното
си съществувание. Останалите реалности са алтернативни съществувания, които не са се
реализирали, но са могли и още могат да се реализират, ако преминем в тях. Или — преведено с
прости думи — всичко може да се случи, стига да го предизвикаме, ако знаем как.
Логиката на тази постановка е проста. Тъй като всяко нещо е част от Универсалния дух,
всичко — от камъни до мозък или стихове, всяка проста идея с простия факт, че е създадена в
мозъците ни, е толкова реална, колкото и камъкът, и е въпрос на това да.бъде пренесена (въпрос на
„шифтинг") от едно поле (или свят) на съществувание в друго поле (или свят). Трябва просто да се
знае как.
Тъй като говорим за космогония, това „да се знае как" трябва да бъде неограничено по обхват.
Ако аз например си представям кутия кока-кола, аз си я представям, защото зная как е с колите. За да
я имам „реално" на масата, където си я представям, трябва да я „пренеса" (да направя „шифтинг"),
реално или не — все едно, от хладилника до масата, на която стои компютърът ми, или пък да
пренеса себе си (да направя „шифтинг" със себе си) от кабинета си в кухнята. Чисто и просто само
това — и нищо повече. Тук съвсем не говорим за магьосничество или за суеверията на примитивния
човек. Разбира се, ако си мисля за гигантобюстата вещица Елвира, поднесена на тава (което си
фантазирам В момента), то е пак, защото зная как стои работата с Елвирите. За да я получа на поднос
на бюрото си, разбира се, пак трябва просто да зная как да стане това, макар че този път работата ще
бъде малко по-сложна. Но не много по-сложна от елементарния факт, че просто нямам щест Елвири
в оригиналния им пластмасов пакетаж в хладилника, защото местният супер не ги доставя. Очевидно
в случая ще ми трябва медиум (посредник), някой, който знае „как", т. е. да прибягна до услугите на
сводник или на ескортна служба. Мога и да прибягна до виене като вълк по телефона (обичайния зов
на шаманите, когато викат духовете на помощ). Или просто да натисна бутоните, или да завъртя
шайбата на телефона, или каквото трябва там. Просто трябва да зная как.
Шаманите освобождават резервите на подсъзнанието си за всички сигнали и механизми на
цялото генетическо съзнание на племето си, като изпадат в транс в резултат на пушенето на
халюциногенни гъби или билки, или както е описано в приказките на „Хиляда и една нощ" — на
различни прахчета. Разбира се, ако знае как, човек може вместо прахове и билки да изсвири
подходящата мелодия на свирката си като Ханс от немската приказка и да накара всички плъхове да
го последват и да се удавят в Океана или пък да поръси какъвто златен прашец е нужен, и евнусите
ще влязат в спалнята му с даванадесет златни тави, на които лежат разкрачени дванадесет Елвири.
Точно както става в „Хиляда и една нощ".
Приказките и анекдотите в „Хиляда и една нощ", естествено, представляват само метафори на
принципа, че всичко, което човек може да си представи, по логиката на това, че може да си го
представи, може и да стане, ако знаеш как. Западноевропейската научнофантастична литература,
която изникна от британския готически роман на населени с духове замъци, на ирланд9ките
халюцинации на Джонатан Суифт и Конан Доил, както и на галските зловещи легенди на Франция,
също е метафора на тази космогония. В нашата, научна фантастика няма нищо, което да го няма в
„Хиляда и една нощ" или в шаманската митология: независимо от това дали ще е машина на времето
за Айзък, запустяла баня, през вратите на която се отива назад или напред във времето за Хасан,
кратер на вулкана на Халеакала за хавайските жреци на бога Пеле или друг някакъв вулкан на Жул
Верн, през който можеш да се разхождаш напред-назад в геологическите епохи; независимо от това
дали ще са летящите килимчета на Рашид, кеворкиновата капсула на Х. Дж. Уелс или покритото с
пера наметало на шамана от племето тинглит, с което той се възнася на горния свят; независимо от
това дали ще бъде кристалното кълбо на магьосника от Оз или допълнителното татуирано око над

29
дясното коляно на ескимоса от Бе-рингово море, което вижда в първия случай въртящи педалите
вещици в небето, а във втория идващи мечки стръвници там, където невъоръженото око е безпо-
мощно.
Независимо от реториката си нашата цивилизация е изградена на друг принцип, според който
Човек е отделен от Бога и човешката природа е отделена от неговия търсещ божественото дух.
Поради това нашата цивилизация е изградена на сложна система от забрани, които да разделят,
които да осигуряват пропастта между природната и духовната ни същност. Това, за което мечтаем,
не може да стане, според нашата цивилизация, защото не трябва да става, защото е от природата ни,
от животинската ни алчност и трябва да бъде забранено, за да възтържествува добрата ни духовна
същност, която бива потисната, разсеяна и мамена от природната ни същност. Според тази логика
човек не трябва да прави каквото Бог не иска да правим, тъй като единствената вечна същност на
човека, неговата духовност нямало да бъде приета от Бог, ако следва природните си нагони, и в
резултат, когато умре, той ще бъде мъртво мъртъв и няма да насели рая на вечното щастие на небето.
Начинът, по който нашата цивилизация възпитава децата си, е да ги пита в църквите ни
(християнски или не): „Отказваш ли се от дявола?", или: „Не трябва да ядеш много бонбони, защото
зъбите ти ще позеленеят, ще изгният и Ще изпадат, и след това вече никога няма да можеш да имаш
секс!" Или каквото и да е от този род.
Пътят на шамана не препоръчва само това, което не е ефектен метод да постигнеш което ти се
е поревнало. Иначе — щом природата ти го иска — значи е добро. Бог, който ни е създал и който е в
нас, по-добре от попа знае какво е добро и какво му трябва. По пътя на шамана няма никакво
отказване или отричане от дявола, защото всеки от нас е част от Всемирното съзнание. Тъй като
всеки от нас е точно почвата, теренът, върху който Бог съ-съшествува с нас, очевидно е, че на никого
поначало няма да се поревне да бъде обзет от лоши духове и едно нормално, естествено желание е
добро. Безсмислено е да се говори за отричане от дявола или даване на декларации и обещания на
някакъв намиращ се вън от нас Бог, който ни слуша какво бръщолевим под натиска на възпитателите
си, тъй като Бог е вътре в нас и е част от нас. Ако отречем духа, който ни движи в желанията ни, ние
отричаме себе си, ние отричаме Бога си. Така че пътят на шамана ни води към истината как да се
пазим от зли духове и как да не ги пускаме да ни обладават, но не ни настройва срещу собствения ни
дух, който е манифестация на енергията, получена от Бога. Така че, ако става дума за бонбоните,
пътят на шамана всъщност ти показва как да ги лапаш колкото ,,ти душа сака", без да ти изпадат
зъбите.
*
Думата „шаман" идва от езика на сибирските тунгуси. Така наричат те своите посветени
духовни водачи (докторите), които знаели как да се погрижат за всичко, от което имат нужда
техните съплеменници: да прогонят зли духове на болести, сполетели мъже и жени, да изпратят духа
на някой старейшина да се оправи с духовете на новите места, които племето иска да засели, да
докарат риба, да изпратят душата на убит ловец на хубаво място в другия свят, да докарат дъжд или
гръм, или да се пренесат в бъдещето, за да видят пред какви трудности има да се изправя племето
им.
Говори се, че именно тунгуски шаман е предизвикал най-големия познат на земята разряд на
концентрирани космически частици на Еньовден 1908 г. (като трябва да се има предвид, както ще
видим, че Еньовден е особено важен за общуването с космическите сили в пътя на шамана и е
еквивалент на така наречеиите „празни дни" в прабългарския календар, на Кучешките дни на
келтите, описани от Шекспир в „Сън в лятна нощ", и пр.). Този разряд („гръм от ясно небе") в
Сибирската тундра, все още необяснен от учените, е известен под името тунгуски метеорит.
Метеорит, разбира се, не е намерен, тъй като явлението според тази теория не е свързано с падането
на небесно тяло на земята, а с това, че шаманът, за който става дума, е използувал ускорената
гравитация на наредените в линия през нея година тежки планети в съзвездието Рак и Козирог. Това
подреждане между другото е от величината на серията подобни подреждания в края на този век,
които карат Нострадамус да предскаже апокалиптичното разрушаване на Сан Франциско и края на
цивилизацията такава, каквато я знаем, до 2000-та година. И за да разведрим този текст с една шега,
нека кажем тук, че просто сме късметлии, че врачът на племето помо в Калифорния не беше толкова
сърдит на Рейгьн по време на катастрофалното земетресение в Сан Франциско през 1988 г., колкото
е бил тунгуският шаман на руския император през 1908 година.

30
 Шаманизмът води древните си корени от Китай. Той е бил разпространен, а и още е
разпространен до голяма степен сред алтайските народи на Сибир, ескимосите на Лапландия и
Скандинавия и оттам на изток чак до ескимосите на Нюфаундленд в Канада, както и сред амери-
канските индианци от Аляска до Патагония. Тук трябва да добавим всички угро-фински народи в
Сибир, Балтика, Скандинавия и Централна Европа; всички тюркски народи от високите планини на
Китай, стара Туркмения в степите и пустините на Централна Азия, речния басейн на Волга, Урал и
Кама върху източноевропейския континентален щит, та чак до азарите, дарите, турците, кюрдите,
татарите, българите и пр. около Каспийско и Черно море; след това в Африка; след това даяците на
Борнео; келтите на Британските острови, Северозападна Франция и пр. Разбира се, докато тунгусите
наричат своя всезнаещ врач „шаман", унгарците го наричат „талтош", келтите го наричат „друид",
българите го наричат ,,магьос[ник]" и пр. Тук може да се прибави и друго българско название на
шамана — „баяч" от старото „баян", откъдето идва и глаголът „баяне" (т. е. „бая", „бае" с келтската
генеративна частица „ян", която срещаме в много топоними по нашите земи. Оттам „Бае-ян", или
врач, който лекува със заклинания и пр., очевидно е прозвище, а не лично име на известната в
българската митология фигура на брата на цар Петър — Боян Магьосникът).
Християнството не унищожава шаманската традиция дори след като бива официално прието
от свързаните с шаманизма народи на Европа. По времето, когато Английското възраждане беше на
върха си (1485), Какстьн публикува „бестселъра" на сър Малори „Смъртта на крал Артур", който,
въпреки че уж разказва за подвизите на рицарите на Кръглата маса в името на Христа, всъщност ни
разкрива един друидски свят на магически трансформации на животни и хора, на прехвърляне във
времето от младост в старост и от старост в младост и пр.
Преди това в първата половина на десети век посланикът на Отон Първи в Константинопол
Луидпранд описва как синът на българския император Симеон — небезизвестният
„суперинтелектуалец" на времето — Вениамин бива обладан от пристъп на старата българска вяра и
по шаманска традиция получава нова личност и ново име — Баян! Докато брат му Петър
продължава да управлява според новата християнска традиция, Баян се скрива в рилската пустош и
се отдава на различни ша-мански дейности, между които специално е изтъкнато трансформирането
„шифтинга" — от човек се превръща във вълк. И точно както става по време на посвещението на
вожда от индианското племе су — Черния Гарван, — който вижда разсипването на народа си, Баян
прозира падането на българското царство заради отричането на българите от старата вяра. Това
наистина става скоро след смъртта на брат му цар Петър.
Почти по същото време прочутата унгарска хроника от XI век „Жеста Унгарорум“ съобщава
как унгарците принесли в жертва стария крал Алмос, преди да нахлуят в Панония, за да може той,
като отиде на другия свят, да уреди с духовете там безопасен поход за сина си – новия крал Арпад.
Но за да може наистина да се разберат постъпките на шаманите, човек трябва да има идея от
това какво представлява светът, който те обитават, т.е. каква е космогонията им.
*
В нашия свят всичко, което е умряло, е в миналото и всичко, което ще се роди, е в бъдещето, и
е реално само това, което е в момента.
Шаманският свят е твърде различен. Представете си свят, в който няма време. Свят, в който
няма минало и бъдеще, а само едно безгранично съществуване в едно безкрайно пространство. Това
пространство не е някаква гигантска пустота, в която ние заемаме само мъничката, незначителна
точица на сегашното. То има сложна структура, в която всичко съ-съществува в едно и също време,
и всеки елемент е свързан с всички останали елементи посредством Универсалния дух, който
всъщност е своеобразната енергия, съдържаща се във всичко от най-малката елементарна частица до
най-голямата Черна дупка на вселената с гравитация, така чудовищно голяма, че не позволява дори
на светлината да избяга от нея. Това пространство съдържа всичко. Тук нищо никога не се губи;
само минава от един свят в друг. И ако знаем как да се пренасяме в него, можем мигновено да
преминаваме от един в друг от многото паралелни пространствено-временни светове на вселената;
да се озовем отново в детската си люлчица или да видим внука си в ковчега като стогодишен старец.
Това не е чак толкова невъзможно да се разбере, колкото и причудливо да изглежда, като се
има предвид, че когато говорим за „реално“, разбираме всъщност нещо, което възприемаме със
сетивата си; което виждаме в очите си. Ако това е така, очевидно е, че ако бихме отпътували оттук
със скорост, по-голяма от светлината, ще се озовем в части на вселената, в които видимото от този

31
миг още не е достигнало. Всъщност в този миг, в който пиша тази дума „дума“, дори на Марс не е
достигнал образът на гълъба, кацнал на прозореца ми. Погледнато то Марс, ние ще бъдем назад във
времето и ще го видим едва сега да каца. Тока че това, което можем да „видим“ на Земята, ако се
отдалечаваме от нея със скорост, по-голяма от светлината, и, разбира се, имаме достатъчно силен
инструмент да видим какво става там, ще бъде повторение на това, което сме изживели в миналото; а
ако наблюдаваме какво правим непрекъснато, докато летим със свръхсветлинна скорост, ще видим
живота си като на лента отзад напред, докато изчезнем обратно в утробата на майка си. (Всъщност
миналото е „живо“ в нашия момент и сега, в този момент!)
Теоретичната физика ни казва, че човек не може да пътува с по-голяма от абсолютната
скорост (т.е. по-бързо от светлината), защото ще се пренесе в едно огледално копие на нашата
вселена или в антисвят, ще се превърне в анти материя и ще пътува назад във времето. Казва ни
освен това, че докосването на материята на този свят с антиматерияята на антисвета щяло да
предизвика по неясни за мен причини катастрофична експлозия. Шаманите обаче вярват, че могат да
го правят. (Между другото такова преминаване в антисвета, където всичко е надолу с главата, по
някакъв тотално лунатичен начин е описано в прочутата книга „Алиса в Страната на чудесата“ от
английския математик Луис Карол.)
Шаманът няма представа за „онези там“ светове като светове, изградени от антиматерия. В
неговата космогония те съществуват паралелно на този тук свят и според вярванията на разлчини
племена има 2, 3, 4 и повече светове. Най-често обаче паралелните ни светове са два: долният свят и
горният свят, които заедно с този тук наш свят създават вселената.
В някои случаи, разбира се, „другият свят“ може да бъде омагьосана гора като метафора на
всички форми на съществуване на групираните паралелни светове. За българите това са Горите
Тилилейски, за германците това е известната Черна гора (Шварцвалд), за келтите това е прочутото
убежище на Мерлин — Броселиандовият лес и пр.
*
И така, стигаме до най-интересното, а това са трите основни функции на шамана, а именно: да
бъде „шифтър", т. е. да преснася от свят в свят, да бъде „сиър", т. е. да може да вижда от единия свят
в другия, и да бъде „бард", т. е. да може да създава нови реалности с помощта на думите.
Шаманът като шифтър. Пренасянето. Шаманът пренася или прехвърля неща от този в онзи
свят и обратно, когато това е необходимо за благото на племето му. Важно е тук да се разбере, че
съвсем няма значение какво е „нещото", което се пренася — дали може да се види и да се пипне,
дали е плод на въображението, дали е обичайно действие или състояние. От гледна точка на
шаманизма, тъй като всичко е част от Всемирното съзнание, няма никакво значение дали „нещото" е
материално, или не, и ще е полезно на това място да се каже, че точно това разбиране за „нещото" е
отразено в езика в понятието ни за съществителното. Просто казано — шаманът може да пренася от
свят в свят всяко нещо, което носи съществително име: храна, риба, живот, смърт, дух, болест, дреха,
сълзи, стрела и пр.
В някои случаи предмети, животни или дори хора биват изпратени в отвъдния свят в
буквалния смисъл на думата чрез жертвоприношение, за да се заплати с техния живот като данък,
или пък духовете им да уредят с духовете на отвъдното преселването на племето на нова територия,
благополучието на велик загинал воин, проста смяна на времето (хавата) или по-сложния въпрос с
трайната промяна на съдбата на племето или семейството.
Обикновено обаче самият шаман (ние бихме казали „съзнанието на шамана") минава в
отвъдното, за да свърши работата, която има да се върши там. За тази цел той изпада в транс
посредством пушенето на халюциногенни треви и гъби (Аmanita muscaria). Той танцува в бавен
ритъм, като потраква, дрънка звънци, бие барабан или припява на неразбираеми за когото и да било
езици, лае като куче или вие като вълк — всичко това, разбира се, за да може да се самохипнотизира.
Самият процес на минаването в другия свят се описва от шаманите като изкачване но пушека
на ритуален огън, превръщането в птица, която отлита, или появата на орел, носещ кошница, в която
седи посветеният или обектът на неговия пренасящ полет. В добре познатата британска народна
приказка Том се качва на горния свят по пълзящо бобено стъбло. Понякога става дума за изкачване
по лозница, магически прът или омагьосано въже, което просто стърчи нагоре от само себе си.
Много разпространен начин е изкачването по така нареченото Дърво на живота. Прочутият жрец на
индианците лакота от племето су — Черния Елен — по време на посвещава-нето си се издига на

32
горния свят в малък облак като върху хвърчащо килимче. За ескимосите от Сибир и Аляска един от
входовете от човешкия към нечовешкия свят е дупката за пушека на върха на юртата.
В подземния свят се прониква през дупка за черпане на вода, пробита в леда, пещера,
омагьосан кладенец и пр. Хавайците изпращат пъпните върви на новородените бебета на долния
свят, за да осигурят безсмъртието им (т. е. прераждането им, след като умрат), като ги хвърлят в
дупки, от които е изтичала лава в кратерите на вулканите, най-свещен от които е вулканът Халеакала
на остров Мауи.
Невинаги обаче връщането от отвъдния свят става през мястото, откъдето се влиза. Така
например входът на юртата, или типито (вигвамът), се възприема като вход, през който влизат в
ежедневното, земно съществувание слънцето, животът или денят. Поради това новородено бебе не
трябва да се изнася през входа на юртата, т. е. през входа на „идването на живота", защото това ще
бъде равнозначно животът да бъде върнат откъдето е дошъл. Същото е и за момиче, което е имало
първата си менструация по време на пренощуването си в юртата, което означава започването на
новия му живот като жена. Същото е и с мъртъвците, които могат да се върнат във формата на
духове, ако се изнесат, след като умрат в юртата, пред входа й. Именно поради това във всички тези
случаи се изрязва нов отвор в противоположната на вратата стена на юртата и новороденото бебе,
току-що превърналата се в зряла жена мома или трупът на починалия човек се изнасят през новата
дупка, която след това отново се зашива, за да не се върнат вече в предишното си състояние.
Специална форма на „шифтинг", или пренасяне, е заменянето на ефимерния (този тук)
„живот" на някое „нещо" (било то човек, животно или вещ) с вечната му (отвъдна) форма на
съществувание. По същество това представлява връщането обратно на физическото тяло, в което
даден човек е роден в това си прераждане, в отвъдния, вечен свят. Прехвърлящият се във вечната си
(същностна) форма тогава може да се превърне в животното, носител на тотема му: змия, елен, плъх,
заек и пр. Един от най-силните духове според шаманизма, в който някой може да се пренесе, е този
на кучето или вълка; и подобен е случаят с трансформациите на споменатия Боян/Вениамин — брата
на българския цар Петър.
Най-могъщите шамани, талтоси, жреци, магьосници или друиди са могли да направят и
повече от това. Тъй като всяко същество е микрокосмос, чрез който функционира всичко, което
съществува във вселената, този, който знае как, може да извлече от него нереализирана още форма, в
която да го застави да просъществува за известно време. Негативно настроени господари на духовете
са могли да променят хората в каквото пожелаят или временно да им отнемат жизнената енергия.
Средновековните истории ни разказват как Фата Моргана успяла да извади от строя дори такъв
мощен друид като самия Мерлин точно така, както бива извадена от строя за дълги години Спящата
царкиня от известната приказка.
Освен това духове на човеко-вьлци биват заставени периодично да обсебят за известно време
безпомощни добри хора, както е в историята с доктор Хайд и бедния доктор Джекил, разказана от
галския бард от деветнадесети век Р. Л. Стивънсън в неговото прочуто парче „Странната история на
доктор Джекил и мистър Хайд". Друга подобна форма на претворяване е пренасянето на хора от този
свят в света н"а великаните или в света на джуджетата, както е в древните истории на Одисеи или
по-новите на Гъливър на друг, не по-малко отвят от келтската традиция британски писател —
Джонатан Суифт, в „Пътешествията на Гъливър".
Практически всичко може да претвори форма в каквото и да било според фолклора на
ескимосите и американските индианци. Приказките на тлингитите дори ни разказват за дънери на
дървета, които започват да изглеждат в очите на всички като планини, за животински хралупи —
като къщи, за кучета — като кожени ръкавици, за пушек и птици — като мечки и пр. (Класическа
тлингитска устна литература, том 1)
*
Друга важна функция на шамана е тази на сиъра, т. е. да може да вижда в други светове. С
тази си способност шаманът вижда рибните пасажи да идват под водата от много километри
разстояние или пък настъпването на предстоящата промяна на времето. Той може да забележи
идването на духа на новия сезон, а именно как лятото или зимата идват да сменят пролетта или
есента по „Свещения червен път" от север на юг и как пролетта и есента се задават по „Свещения
черен път" от запад на изток, както го описва шаманът Черния Елен, когато диктува космогонията си
на антрополога Джон Нейхард. Може би е уместно тук да поясним, че „Свещеният червен път" е

33
галактичният поток на космически частици, установен от астрономите между Вега на 14,36 градуса в
Козирога към Сириус и Канопьс на 13,23 и 14,16 градуса в Рака, по който път именно получава
ускорението си грандиозният тунгуски космически разряд от 1908 година.
И нека тук отново дадем описанието на това специално зрение на шамана, дадено от
тлингитския разказвач Наакалаан (или — според американското си име — Франк Дик младши) в
случая на глутница надарени с подобно зрение преобразени кучета, които гледат през земята една
човеко-мечка, която иска да им избяга.
„Зрението на кучетата се стрелкаше в хралупата като стрели.
... Мечката скачаше срещу него. Тя счупваше стрелите на специалното зрение навън и го
спираше за миг, но то започваше отново да прониква. Кучетата с техния поглед проникваха в
хралупата." (Класически тлингитски, стр. 207-209)
*
Друга основна функция на шамана е да разказва истории на племето, които да се запомнят от
неговите членове. Келтите наричат духовния наставник, посветен в тази опитност, бард (срв. нашето
„гуслар").
Важно е да разберем, че нашият навик да мислим за барда като за човек, който съхранява
паметта на миналото на народа във формата на епически песни, просто е резултат на поклонението
на Запада пред историята като метод, пазещ миналото и важните постижения на нацията да не се
загубят. Според пътя на шамана обаче трупането на „постижения" няма никакъв смисъл по простата
причина, че нищо и тъй и тъй не умира; всичко само се трансформира и се прехвърля от един свят в
друг и може да се извади и върне в този тук свят по всяко време, когато това стане наистина нужно.
От друга страна, материално (писмено) запазените исторически хроники с течение на времето се
разбират по съвсем друг начин от начина, по който са били разбирани от тези, които са ги записали,
и това изкривява истинския им дух. На последно място онова, което става в историята, е само една от
безбройните възможни алтернативи за материализирането на скрития вътрешен дух на даден народ и
няма защо да се абсолютизира като „чиста" истина.
Точно тук идва и истинската роля на бардовете. Точно този скрит, вечен дух, проявен в
дадени конкретни събития, е това, което те трябва да извадят на повърхността на „станалото" за
членовете на племето, за да може то да съжителствува с вечния непроменим дух на народа чрез
възпяваната, ограничена във времето манифестация. Точно това вглеждане в реалността, скрита зад
фактите, кара понякога барда да пренебрегва и да изпуска от разказа си неважните подробности и да
се отклонява от точната последователност на това, което наистина е станало, за сметка на онова,
което би могло да стане и все още може да стане, като се имат предвид безбройните паралелни
светове, в които човек е живял и се е движил напред.
„Понякога правим грешки — казва разказвачът Черния Елен за предаването на легенди и
истории, — но каквото и да кажем, то трябва да бъде чуто от духовете." Или, с други думи —
бардовете не трябва да предават какво е станало, а духа на това, което е станало.
По този начин функцията на устната традиция в традицията на шамана не е изкуство, което
цели улавянето на красотата (както е за нас) или документирането на точните подробности на
станалото, а създаването на паралелни светове на нашия от неща, които почти са станали, или неща,
които биха могли да станат, но, така или иначе, които разкриват за непосветените духа и смисъла на
тяхното съществувание и по този начин им помагат да участвуват във великото сливане на човека с
Универсалния дух.
Келтите имат различни имена за различните духовни водачи на племето, специализиращи в
трите споменати по-горе области: сиъри (които прозират скритото и могат да надзърнат в другите
светове), шифтъри (които могат да пренасят назад-напред между другия и този тука свят както себе
си, така и други хора, животни и неща) и бардове (които разкриват истинския смисъл на живота на
народа посредством създадени езикови творби). Американските индианци, ескимосите и алтайските
народи като че ли нямат специализиране в отделни области. Техните шамани и племенни лечители,
които главно „изнасят" злите духове на болестите от телата на болните си съплеменници, правят и
останалото.
„В повечето случаи тези, които разказват истории, са и лечители — казва Черния Елен. —
Лечителите предаваха тези истории на по-младите [т. е. изпълняват функция на бардове]. Имаше
дори някои, които виждаха какво ще стане напред. Лечителят Пие-Вода предричаше неща, които

34
ставаха по-късно [т. е. изпълнявал е функция на сиър]."
*
Животът на народите, които вървят по пътя на шамана, е пълен със знаци, рисунки, ритуали,
танци, песни, пословици и пр., които символизират елементи от тяхната космогония.
Вселената се представя с концентрично разположени обръчи около ритуалните маски.
Обръчите символизират нивата на различните паралелни светове, които обграждат този тук свят.
Ескимосйте от района на Берингово море ги наричат „елангуат", което значи „вселени на уж" (вж.
изображението с ритуална маска).

Специалното зрение, проникващо през ефимерните появи на нещата на този тука свят, в
различните им форми се представя с различни образи на очи. Навсякъде, дори по най-просто
украсените инструменти и оръжия, има черни точки (представляващи ириса на окото), заградени от
концентрични кръгове с контрастни цветове, които вместват (включват) в себе си по-малките
кръгове. Черният ирис е обграден от бял кръг, белият от черен, черният от червен и т. н., като всеки
от кръговете представлява различните светове, в които зрението прониква. Тези приличащи на
модели на атоми кръгове се слагат не само по предмети от ежедневието и ловни муски, но и по
ставите на тялото. Това символизира, че жена с такъв знак е получила ново женско тяло и мъж —
ново мъжко тяло; т. е., че носителите са вече зрели жени и мъже, посветени са в майчинството или
съответно в изкуството на лова. Ескимосите от племето юпик ги наричат „елам линга", т. е. „очи на
придобитото съзнание" или „ясно виждане". Казано по нашему — „знак на ококорването" (вж.
изображенията на очи). Такива провиждащи очи могат да се намерят в иконографията на всички
стари култури, произлезли от шаманските традиции: американски индианци, тюрки, българи, угро-
фини, келти и пр.
Общи на всички тези народи са и знаците, символизиращи прехода (пренасянето ) от този свят
в другия; минаването от живот към смърт и прераждането; от изблика на енергия през хаоса към
повторното раждане от пепелта като птицата феникс и пр. Тази група от знаци е много разнообразна,
като се започне от положителната и отрицателната свастика (обр. 1 от групите свастики), като се
мине през „водовъртежите" на енергия (обр. 2), въртящите се по посока на часовниковата стрелка и в
обратна посока ластари (обр. 3) и влизащите навътре и излизащи навън спирали (обр. 4).
Символизмът на тези знаци е свързан с основната метафора на живота или „света" като кръг;
като постоянен кръговрат, който периодично ни връща до същата точка: изгрев, залез, сезони,
раждане, смърт, и отново раждане и започване на нов цикъл.
Има два основни парадокса в представянето на кръговрата на живота. Първият се състои в
това, че колелото на живота се върти около една неподвижна централна точка; т. е. около „главина",
която точно поради това, че е неподвижна, точно защото никога не се представя в различни аспекти
на кръговото движение (отгоре, отдолу, отляво или отдясно, т. е. пролет или зима, младост или
старост, по посока или срещу часовниковата стрелка), символизира вечното, непроменимото,
същностното.
Вторият парадокс се състои в това, че всеки отделен цикъл на притока на енергия подлежи на
нарастване и ентропия. Енергията се възпроизвежда при новия цикъл, но възвърнатото количество
енергия никога не е напълно същото, така че всеки индивидуален жизнен цикъл представлява
спирала: низходяща спирала, ако вече е била достигната връхната точка на индивидуалния живот,
или възходяща — след раждането или прераждането.
Животът се спуска надолу кръг след кръг към центъра на спиралата и когато достигне до
неподвижния център, ефимерният му път свършва и той преминава в абсолютната, непроменима
вече форма на своето съществувание. И отново тук се сблъскваме с нов парадокс. На „оня свят“, в
света, които отразява нашия, където ляво е дясно, черно е бяло, горе е долу, голямо е малко,
концентрично е ексцентрично, неподвижност е движение — това „вечно", неизменимо състояние,
което беше смърт в този тук свят, е раждане в оня там свят и с това започва нова ексцентрична
спирала на засилващ се цикъл на нов живот. Това се изразява в много силно разпространени символи
и знаци на шаманизма, между които възходящо-низходящата спирала е особено изразителна. Бялата?
линия на низходящата спирала във фиг. 4 а стига центъра на спиралата и започва обратния си път по
възходяща.: спирала като черна линия. В огледалния „друг" свят бялата линия продължава
спиралата в обратна посока, т. е. обратно на часовниковата стрелка (вж. образите на свастики).

35
 За да осигурят прераждането на убито животно алеутските ловци украсяват ловджийските си
козирки и ловджийските си шапки с низходящи спирали, които прерастват във възходящи. Козирка
4270—96 (вж. изображението на козирка) в Ленинградския музей за антропология и етнография
показва зелена низходяща спирала, която в центъра на ротацията се превръща в розова възходяща
спирала, която пък от своя страна в ротационния център на розовия цикъл се превръща в зелена
низходяща спирала и оттам отново минава в нов цикъл на възходяща спирала, за да се върне пак при
началната точка, и цялото спираловидно обикаляне да започне отново.
Намерени са изображения с безкрайна линия, вървяща от вътрешната стена към външната и
обратно към вътрешната стена на превита лента на кръг с възраст до две хиляди години, докато
математиците са описали подобна крива много векове по-късно. Етнографските и антропологичните
музеи на народи, свързани с шаманизма, са пълни с тях. В Санта Крус може да се види хохокамска
керамика с подобна символика, датирана от шести до десети век. В същия музей има черно-бели
погребални урни на индианци пуебло от XI до XIV век, осигуряващи прераждане от пепелта на тяло-
то, съхранявана в урната. Зеленчуци и животни, чието месо е било сготвено в грънците на същите
индианци, също носят такава украса. Миандри от ластари, спира- ли и свастики може да се видят по
оръжия, сечива, медни и бронзови съдове, каменна украса и петрогли-фи от хавайски до келтски и от
български до унгарски предмети и паметници, датирани приблизително от началото на нашата епоха
насам. Добре известният келтски шлем с козирка от IV век пр. н. е. в Лувъра е декориран точно със
същата безкрайна спирала, като спиралата на споменатата ловна козирка от Ленинградския музей
под номер 4270 — 96.
Обикалянето, превръщащо се в низходяща спирала, е било в основата на много ритуали. В
навечерието на Празника на далака млади ескимоси тичали около селището, преди да влязат в
сградата на зрелите мъже. Както племена в Аляска, така и племена в Сибир кръжали около лодките
си, преди да влязат в тях, за да тръгнат на риболов. Американските индианци трябвало да обикалят
около дивеча, който ще убият, и този обичай им струвал сума ти избити воини, когато започвали да
кръжат около керваните с европейски преселници, заели кръгова отбрана (преди да се спуснат в
атака срещу тях), за да им осигурят прераждане, както на всичко, на което прекратявали живота в
тукашния свят.
При погребалните церемонии също се играели ритуални танци и млади мъже и жени, готови
да започнат зрелия си полов живот, танцували във виещи се редове. Българското „вито хоро" (срв. с
„витиеват", „вития" в смисъл на „свят", „сакрален") е танц, при който водещият хорото насочва
държащите се ръка за ръка танцуващи (т. е. започвала го „вие") по такъв начин, че хорото започва да
символизира жива верига от момчета и момичета, част от които влизат навътре към центъра (като
бялата линия във фиг. 4 от свастики), обърнати лице в лице с другата част от веригата, която танцува
в обратна посока навън от кръга (като по черната линия на същата фигура).
Тук е подходящо да се спомене една интересна песен, записана от американската
фолклористка Марта Форсит в Родопите в края на 60-те години, в която се казва как, като виели
„ляво хоро", момите били пълни с енергия (цикълът на живота), но след като стигнели центъра и
започнали да вият назад „дясно хоро ... „сите моми песните си заборавили..." (т. е. след точката на
неподвижността, на преминаването „оттатък", момите вече се намират в цикъла на смъртта или по-
точно на „отвъдното", където езикът и песните са други, не „тукашни").
Основните форми, елементи и аспекти на универсалната енергия се символизират с още много
други знаци, които се срещат на много места и сред много народи с шаманско минало.

Концепцията за мъжко и женско са (грубо казано) метафори за дихотомията „енергия" срещу

„материя". В асирийската астрология (която е възприета в западноевропейската цивилизация) те са
маркирани със знака на Марс за мъжете и на Венера за жените. В щаманската астрология, която се
развива в завършен вид в китайския и протобългарския календар, знакът за мъж е (... ), или пенисът
(онь), и за жената е „йони", или вагина (ень). (Вж. „секс", 1, 2) Те са родствени с:
Мъжко: Женско:
енергия, дух, слънце материя, форма, луна
стерилност плодовитост
север, огън, червено юг, вода, черно-бяло (ахроматизъм)

36
 Мъжко: Женско:
непреходно, единно, Едно многолико, разединено, Две

Тези два знака могат да се намерят в хавайските петроглифи, по скалите на слънчевия

часовник на индианците навахо в Ню Мексико, в знаците, издълбани в каменните пещери на
алтайските племена по Волга. От времето на хазарската си мисия през IX век византийските учени
Кирил и Методий взимат знаците за назалните „онь" (А) и „ень" ( Нч) (отсъствуващи в гръцката
азбука, върху която градят по-късно славянското си писмо) за азбуката, която създават за мисията си
сред славяните в Моравия.
В тюркските езици по онова време (към които принадлежали протобългарският и хазарският)
„онь" и „ень" означавали „празен/изпразнен/стар" за „онь" и съответно „нов" за „ень" (срв.
новотурското „ени" — като в Енизаара за Нова Загора). Това били термините, използувани за двете
така наречени „нулеви точки в техния слънчево-лунен календар, при които били въвеждани
коригиранията във времето („махането", „неброенето" на ден или няколко дни) по време на лятното
или зимното слънцестоене, за да се поправи изместването, допускано от техния календар
(Грегорианският календар, който ползуваме днес, не брои само един ден на четири години — 29
февруари).
Накратко, летният, южен, променлив, двуличен, измамен, женски, „изплъзващ се" ден бил
отбелязван с един символ (йероглиф) на вагина (...). По това време в северното полукълбо никой не
трябвало да прави нищо, защото в тази точка в колелото на времето, от която започва извиването на
спиралата на живота, се достигала неподвижната, неизменна, застинала крайна точка на сезонното
„вито хоро", от което годината отново започвала. Момичетата танцували голи в горите, прескачали
огньове и вървели по жива жарава, палави духове се трансформирали в мъже и животни за
сексуалните им оргии. Каракачански момичета в презряла възраст до тридесетте години на този век
се спускаха по стръмните ливади на Стара планина голи под полите си, пеейки: „Яж, вагино, трева!
Догодина — пенис!"
Българите наричали този ден, естествено, „ень-ов ден", т. е. „ден на вагината", на женското
начало, на плодовитостта и промяната. В районите, населени със славяни, денят се нарича „янов"
ден, денят на „Ян Купала". Келтите наричали тази точка „време (дни) на Кучето" и пр. Това било
навсякъде време, когато светът подлудявал под влиянието на луната (женското), под знака на Рака,
когато се четели съдбите и се предвиждали късметите (като на Лазаровден) и пр.
Зимното слънцестоене, разбира се, е точката, от която слънцето започва да „се връща",
моментът, от който дните започват да растат. Ние го наричаме Коледа, но според шаманската
традиция това било времето, когато Еленът (астрологическият знак в протобългарския зодиак, който
отговаря на асиро-вавилонския Козирог) идвал от Север, носейки на рогата си изчезналото дотогава
слънце. По това време шаманите носели маски с рога и танцували ритуалните танци на връщащия се
елен. Чувашите по Волга и Кама наричали празника Сурхури — т. е. деня на връщащия се „дух на
Елена". Българските деца до ден-днешен пеят песни на този ден с рефрена „Сур-ва година", който
сега не разбират, но преди векове на протобългарски е означавал „времето (или по-точно „часа") на
Елена" (срв. полското „годзина" за час вместо за „година"). Еленът (старотурската дума „сур" за елен
е запазена в израза „сур-елен" в българския фолклор) бил носачът на слънцето по времето, когато
алтайските племена, от които прабългарите взели обичая, живеели далеч на север и виждали по
Коледа, или по Сур-хури, за пръв път, че светлината расте, след като дни и дори месеци слънцето
оставало скрито под хоризонта ден и нощ.
Можем да добавим тук, че понеже били считани за „празни дни", в които властвуват силите от
другия свят, освен че не било позволено да се работи каквото и да е — тъй като резултатът ще бъде
негативен, — не било позволено и къпането, тъй като водата (подчинена на знака на женската
измамност и на луната) също била „болна".
Енергиите на живота според пътищата на шамана се предават на човек посредством четири
елемента: огъня и въздуха.(за активната/електрична мъжка енергия) и водата и земята (за
пасивната/магнетична женска енергия). Когато някой, на когото е дадено от „женските" сили тяло,
което той трябва да напусне, според традицията плътта му се връщала на елементите, от които е
дошла. Той или тя са били погребвани в земята (връщане на земния елемент) или са били кремирани
(връщане на огнения елемент), или са били оставяни на издигната платформа на възвишение да

37
бъдат изчистени от лешоядите и ветровете (връщане на въздушния елемент), или са били хвърляни в
морето (връщане на водния елемент). Така жизнената енергия на покойника или покойницата се
връщала при Всемирната вечна енергия, от която била произлязла.
Четирите елемента имат по три аспекта. Един от тях е техният истински, същностен,
кардинален аспект. Вторият е техният стерилен, или неподвижен, аспект. Третият е техният
подвижен, или преходен, аспект.
С това стигаме до зодиака на шаманизма, с дванадесетте основни животни, които са
същевременно и тотемните животни за племената и родовете със съответните основни характери,
които дават на мъжете и жените в рода. В различни племена и различни райони, в различни периоди
на тяхното развитие този зодиак претърпява леки промени. Не трябва да се забравя, че животните на
Далечния север не се срещат на юг. Структурата на този зодиак обаче си остава една и съща. Тя е
представена най-добре в китайския и протобългарския зодиак и на това място ще ги сравним с
асиро-вавилонския зодиак, който е по-добре известен на нашите читатели в качеството им на
европейци.
Месец Вавилонски Китайски Български
април Овен Куче Куче
май Телец Кокошка Глухар
юни Близнаци Маймуна Павиан
юли Рак Овца Коч
август Лъв Кон Кон
септември Дева Змия Змия
октомври Везни Дракон Хала
ноември Скорпион Заек Заек
декември Стрелец Тигър
януари Козирог (коч) Вол (сур) Елен
февруари Водолей Плъх (съсел)
март Риби Свиня Глиган

В своята книга за астролозите и тяхното кредо Кристофър Мак.интош отбелязва, че

старосаксонският символизъм е еднакъв с китайския точно както протобългарският е почти
идентичен с китайския. В своя анализ той стига до извода, че след средновековието нововъведеният
християнски символизъм влиза в съревнование със саксонския, но никога не успява да го изкорени.
Същото може да се забележи във всичките случаи, в които християнството е дошло да замести
шаманизма. Шаманският символизъм, както изглежда, недвусмислено показва, че е по-органичен за
човешкия мозък, отколкото християнският.
Резултатите от дългогодишните систематични проучвания на материалната култура по
българските земи в разни институти на БАН показват, че старият шамански зодиак не е премахнат
дори от такива чисто християнски паметници като църквите и не е изцяло изместен от въведения от
IX век насам християнски символизъм. Между украсата от каменни фигури, които неизменно красят
българските църкви през последното хилядолетие, има животни, като маймуни, които никога не са
живели по тези северни географски ширини и очевидно тяхното присъствие не може да бъде
обяснено по друг начин освен като символ, дошъл от протобългарския зодиак. Само три от
срещащите се по църквите знаци — лебедът, рибата и фениксът — могат да се считат за чисто
християнски.
Ето за сравнение една таблица на срещани каменни изображения по българските църкви
според техния символичен произход:
Християнски От шаманския зодиак Неопределени
риба змия слон

38
 Християнски От шаманския зодиак Неопределени
лебед тигър гущер
феникс елен грифон
плъх жаба
кон
петел, орел
дракон, хала
маймуна, павиан
заек

Стабилността на символичното съзнание на тези, които са вървели в пътя на шаманите, е

явление, което тепърва ще трябва да се обясни. Не зная защо шаманското мислене е все още живо в
теб и мен, но то е живо и заслужава да ни е напълно ясно, независимо от това дали е за лошо или е за
добро.
Както пее поетът:

Представи си...
да няма ад под нас,
да има над нас само небе... .
(Джон Ленън)
Представете си впрочем, че всички лоши неща са в нас и всички добри неща също, и е само до
нас, само в нашите собствени сили да намалим злото и да разширим доброто (както е според пътя на
шамана); и че всичко останало извън нашите собствени вътрешни сили е само въпрос на
трансформация. Представете си, че няма ни дявол, ни Бог извън нас; че не са оправдани кръстонос -
ните походи, ни моралното превъзходство; че има смисъл само по-добре или по-слабо развитото
майсторство при превъплъщенията и трансформациите, през които минаваме.
Независимо от това как се опитваме да дисектираме мъдростта на нашата рационална
западноевропейска цивилизация, ние не можем да се противопоставим на природата и на Бог.
Докато нашите сиви мозъчни клетки се мърдат в черепите ни, трябва отново и отново да се
изправяме пред старата истина, че сме едно както с природата, така и с Бога и с дявола.
Половин хилядолетие след като християнската църква възтържествува над Европа, катарите в
Южна Франция се върнаха на вярването, че Бог и дяволът са еднакво силни, че всички хора са
направени от една и съща смес, независимо от това дали са бедни или богати, и че живи или мъртви,
млади или стари, красиви или грозни —все сме си едни и същи. Точно както Сенека го беше казал
половин хилядолетие, преди християнството да възтържествува. Папа Инокентий III, разбира се,
помете катарите с кръстоносния си поход, но само след няколко века Мартин Лутер отново заяви по
още по-драстичен начин, че дяволът е нищо и половина. „Видях дявола — каза той — и дяволът не
ме уплаши!" И само след още няколко века Джон Ленън го цитира по единствения начин, по който
знаеше как да цитира тази едничка и вечна истина, повтаряна от толкова много духовни лечители на
човечеството: „Няма ад йод нас." Само долен свят. И само горен свят. И нито долният, нито горният
са „по-горе" или „по-долу" от другия в моралния смисъл на понятията „горе" и „долу".
Накъдето и да вървим, където и да се лутаме, все се връщаме към тази точка: цялата работа е
една непрекъсната въртележка, просто едно шарено виенско колело на живота с по някоя и друга
палава крилата буба, която бръмчи из главите ни и гъделичка палавите конци, които дърпат пръстите
на ръцете ни. И освен това — купчина ситни, дружелюбни, кискащи се духчета, които правят вятър
на носовете и на копчелъците ни с пърхащите си крилца, и изобщо животът е голяма веселба. Трябва
просто да знаем как да пропъдим бубите и как да се радваме на духчетата, дето пърхат с крилца.
Този е пътят, който ни прказва шаманът.
И това е всичко.

ДЕТО НИТО ПИЛЕ ХВЪРКА, НИТО ХВЪРКА, НИТО ПЪРКА

39
 През 1974 година публикувах студия за композицията на една българска народна балада,
която беше адаптирана от известен професионален български поет (Пенчо Славейков). По време на
адаптацията поетът, за когото става дума, е зает с това, което според него е изравяне на
скъпоценните естетически зрънца, заровени дълбоко под селяшката примитивност и чепатост на
народния певец. Славейков го прави, за да докаже, че неговият народ има естетически дарби дори на
най-примитивното си и неразвито в социално отношение ниво. Моят сравнителен анализ на
оригиналната народна балада и на Славейковия опит за „професионалното й подобряване" обаче
показва, че неговите представи за това какво е естетично и професионално всъщност са много по-
неразвити, примитивни и наивни от поетическата техника на певеца на баладата, с която се е заел.
Народната балада има съвършена затворена лирическа форма на разрушаването и
преизграждането по нов начин на установен в началото лирически мотив, точно както става в
ренесансовия сонет. Освен това споменатата балада се придържа към съвършено изграден структу-
рен баланс между звук, ритъм, образ и мотивен ред в трите си класически части, като поддържа в
течението на композицията постоянно напрежение между противопоставяне и хармониране на
всичките си елементи. Славейковата адаптация е само безкраен поток от прилагателни и
сантиментални щампи.
Народната балада е компактно творение от думи, то е своеобразен мехур, в който е заключена
една пееща и бучаща метафора на вселената. Професионалният поет е заменил това с една течаща,
отворена, линейна композиция, която би могла да си тече така безформена, както започва с
хлопащите си ритми дотогава, докато му се свърши моливът, с който я пише. (Подробностите по
това може да видите в следващото заглавие на тази глава.)
Как може един селянин по-добре да познава поетическия занаят от един професионален поет,
изучил всичко, което световните университети на деветнадесети век могат да дадат, е друг въпрос.
Аз показах как става това с помощта на обратната връзка във фолклора и народните занаяти; на
тоталната, масова обратна връзка, необременена от желанието да се имитират външни на народната
култура престижни форми. Наблюденията си направих по времето, когато изучавах
формообразуването в народните металообработващи занаяти. Там също беше очевидно, че дизайнът
на предметите, произведени от народния занаятчия, е по-добър от дизайна на професионалния
днешен инженер. С всичките му компютри и масова информация инженерът си остава индивидуален
творец. Формата в народния занаят обаче се „проектира" колективно в колектив, обхващащ както
тези, които правят предметите, така и тези, които ги ползуват И налагат чрез фасетирания на хиляди
дюкянчета ежеседмичен свободен пазар, където с „награждаване" на сполучливото чрез покупка и
„наказание" на несполучливото чрез това, че не донася пари на майстора си, става подобряването на
формата и ефективността на продукцията. Инженерното проектиране, с други думи, принадлежи на
модерния свят, който е разчленен на производител и консуматор. Народното проектиране
принадлежи на стария неразчленен свят, в който проектант и консуматор са едно и също — буквално
единство с две функции. (Идея за техническите подробности по това може да добиете от сп.
„Промишлена естетика", бр. 2 и 3, 1970 г. в студията ми „Традиционното приложно изкуство и
дизайнът".)
Така или иначе, „непрофесионалните" народни творци са по-големи майстори във
формотворчеството от специално подготвените професионали на индустриалната епоха. И все пак
тук говорим все още само за формата на техните творби. Как стои въпросът обаче с тяхната
интерпретация на света, които създават, или ако използувам предпочитания от мен начин да се
постави този въпрос: как стой въпросът с алтернативните (паралелните) реалности, които те създават
с изкуството си.
Ако народните майстори са по-добре с разбирането как по-съвършено да изградят формата, не
е ли възможно да са по-добре и с разбирането защо всъщност поначало създаваме произведения на
изкуството. Когато писах студията си, знаех, че баладата, за която става дума, е построена на
шаманистката представа за космоса. В това нямаше нищо странно, тъй като тюркска-та (не „турска",
а тюркска) традиция в българския фолклор и българското народно изкуство е доминираща. В края на
краищата българите са една от многото тюркски етнически групи, които не говорят тюркски език и
са смесени с други етнически групи — в нашия случай със славяните. Но да се приеме схващането за
космоса като нещо, което не съществува във времето, което не борави с минало и бъдеще, а просто
се придвижва от една в друга пространствена същност само посредством „силата" на човешката

40
мисъл; един космос, който се задвижва от моралния натиск, упражняван от човек върху „хавата" му
(т. е. „времената" като морална атмосфера: като условията, в които съществува неговото тука и сега),
всичко това не ми изглеждаше сериозно. Струваше ми се примитивно. Едва когато се прехвърлих да
живея на Запад .и ми стана достъпна текущата съвременна литература но тези въпроси, като „Зенът
на физиката" и пр. (която, макар и популярна, бе убедителна), разбрах, че подобен теоретически мо-
дел за космоса е напълно легитимен точно както математици като Лобачевски бяха построили
легитимни математически модели на космоса, в които най-късото разстояние между две точки е
кривата. Модел, който показва, че моделът на Евклид за пространството не е единственият
възможен.
Има интересен анекдот, свързан с това, в „Моите университети" на Максим Горки, където в
центъра на тази шаманистка микросреда, в която преподава Лобачевски — град Казан, — едно
карикатурно копие на гениалния математик крещи от балкона на квартирата си: „Евклид е дурак, аз
ще докажа, че Бог е по-умен от гърка!" След толкова години разсъждения по баладата, за която
говорим дотук, и аз съм готов да се развикам от балкона си: „Евклид е дурак, народният певец
доказва, че е по-умен от гърка!"
Но да оставим спекулациите настрана. Надзърнете сами във вселената, обитавана от двамата
влюбени, в баладата, за която говоря:
Либили се луди-млади
от мънички до големи,
дойде време да се вземат,
мома майка не я дава,
ерген баща не го жени.
Ерген моми отговаря:
Мари моме, малка моме,
каил ли си аз да взема,
аз да взема друго либе.
Ази хеле не съм каил
ти да вземеш друго либе.
А да станем, та да идем
в пусто горе Тилилейско,
дето нито пиле хвърка,
нито хвърка, нито пърка;
аз ще стана зелен явор,
ти до мене тънка ела,
та ще дойдат дърводелци,
дърводелци с криви брадви,
ще отсекат зелен явор,
до явора тънка ела,
ще нарежат бели дъски,
ще ни правят на одрове,
ще наместят бели дъски,
яворова до елова,
та ще бъдем пак заедно,
ти до мене, аз до тебе,
В света на шамана не се обсъжда въпросът за правата и свободите на влюбените. Не се слага
край на всичко с взимане на отрова, след което младите се натръшкват един връз друг като Ромео и
Жулиета, тъй като всичко, което може да се направи с един недружелюбен Евклидов свят (в който
има едно-единствено пространство и всичко става в дадена извзета част от пространството, в която
нищо друго не може да стане), това е да се анихилира целият този свят и начинът, по който те
третира, като унищожиш собствения си мозък, който го възприема.
В света на шамана, който виждаме в тази балада, може да се преместиш в друг свят, който
съществува едновременно с този тук омразен на теб свят. Пространството е дискретен поток от
„мехури на поведението" във всички посоки едновременно и човек може да премине от един в друг
„мехур на ставането", като се движи през отвори и преходи от мехур в мехур, които са недостъпни за

41
останалите, които от своя страна пък следват своя собствен дискретен път. И в този Друг Свят (в
този „Оня свят"), който съществува през цялото време паралелно с този тук свят и е готов да те
приеме по всяко време от света, който обитаваш в момента, нещата стават по различен начин за теб.
Този Друг Свят се нарича „Гори Тилилейски" и нищо Там не става по начина, по който става Тук. На
това място трябва да отбележим, че ако приемем такъв модел на света, очевидно нашите алтернативи
на поведение няма да са във Времето, а в Пространството. Ние няма да променим това, което става
днес, поради причини на нещо, станало вчера, чрез действията си утре, и вчера не сме имали по-
добър шанс да изменим положението, в което се намираме днес, и в миналото няма нищо, което е
станало, за да доведе до (да стане причина за) това, което е тук и сега. Защото има само СЕГА!
Оттук трябва да се изведе много важната особеност на шаманското мислене — и тя е, че
каквото и да стане, каквото и да направим в търсенето си на алтернативи, резултатите не идват от
това, че сме предначертали някакъв план, че сме следвали някаква верига от причини и последствия,
която да ни доведе до алтернативния резултат. Това, което правим, е, че просто се отправяме, че
отиваме, че тръгваме да прекрачим, че минаваме в друго състояние, че „взимаме, че отиваме", както
казва самата балада, там, „вдън горето Тилилейско". В Тилилейския свят. В Другото. Шаманското
мислене няма концепция, няма представа за „аз ще", за „аз ще го направя", за „аз искам" в
съвременния западноевропейски смисъл на думата. Аз искам е „аз ища", което е и „аз търся" в
пространствения смисъл на понятието. Шаманското съзнание мисли в рамките на „аз отивам", „то
тръгва", „аз ставам и тръгвам", „аз вървя", „аз ходя (I am going to) да правя това и това", т. е.
преместваме се в пространството за постигането на друго състояние; или пък „аз нагазих в", „аз
навлязох в", „аз се насадих", да речем „да преподавам" (I got into teaching). И двете английски форми
не се употребяват в логическия американски английски, а идват от силно келтизирания британски
английски език. Американецът просто казва: „I will teach" and „I want to teach." Това е. Действието за
британеца се разбира като преместване в пространството, а не като поискано от волята,
предначертано действие напред във времето, което ще доведе до промени на условията, които ще
доведат до този резултат в положението на нещата.
Защо са мислили така? Защо са постъпвали така, както са постъпвали? (Забележете, че
нарочно употребявам не модерното „правили така", а старото шаманско „постъпвали така" от
„придвижване стъпка по стъпка", т. е. „ходене, отиване на друго място", за да се изрази промяна в
състоянието на нещата.) Ако разберем тази космогония, ако разберем Тилилейския свят, през който
по-голямата и по-добра част на човечеството е влизала и излизала назад-напред, в който е живяла и е
действувала, това ще ни помогне ли да разберем малко по-добре какво е правил и какво прави човек
на тази планета? Дали няма да може? Ако се погледне на всичко това отвътре? Не отвън и отгоре с
надменното отношение на днешния рационализъм, според който всичко, което е било преди, е
глупаво, примитивно и „ненаучно" — това най-идиотско определение на всички времена!
Научно наистина! В началото на Ренесанса, когато започва цялата тази идиотщина, някой си
пише някакво сравнение и вместо да каже „и както жълтъкът се пресича, когато се вари яйцето...",
цитира Аристотел: „И както ни учи Аристотел, че жълтъкът се пресича, когато се вари яйцето...", и
кара нататък с научните си аргументи. Аз гледам света и ти гледаш света и не можем да си говорим
какво виждаме и какво мислим по това виждане, ами трябва да се справим първо с това какво са
казали по въпроса Хайнц Дрислер от Хайделберг и Борис Пръцлевич от Московския университет.
След толкова години загубено време в Академията на науките абсолютно не мисля, че трябва да ме
интересува какво са казали Хайнц Дрислер и Борис Пръцлевич за света и колко нелепо според някой
си било да вникне човек в шаманската космогония, която била така примитивна, и не мога да се
съпротивлявам на любопитството си към нея, защото то ме гризе отвътре като тридневен глад.
Виждам каквото виждам. И след като българският поет 50 години е бил образован от Славейковци
по тертипа на Хайделберг,и още 50 години от марксистките ни проповедници, аз го. виждам как
излиза от индоктринацията си в Софийския университет и как „става, па отива" вдън Горите
Тилилейски, откъдето вади поезия, образи, идеи, представи за това как времето тече назад, как едно
и също пространство е обитавано от различни хора и вещи в едно и също време, как няма бъдеще и
минало, а само съ-съществувание в едно изначално Сега с камъни, трева и мокро мълчание. И когато
ги ^виждам да населяват тази стопроцентова Тилилейска вселена, без да са чели източна философия,
без да са учили при сибирските шамани и шаманите на Аляска, не мога да се преструвам, че това,
което става пред очите ми, не става и че те не носят този начин на мислене, тези модели за вселената,

42
запечатани в своите алтайски мозъци, независимо от това колко научно може да звучи на който и да
било тиквеник. Да се извърта реалността, за да я накараш да изглежда както я иска да изглежда
някаква лъженаучна догма, не е никакво научно постижение.
Добре тогава! Да се опиташ да преминеш в паралелния свят на Горите Тилилейски, когато
възникнат неблагоприятни обстоятелства, ми обяснява много повече за човешкото поведение,
отколкото така нареченото логическо поведение на хората, когато искат да постигнат преследваните
си логически цели. Защото днешните хора на века на рационализма — и аз съм уверен в това — не
желаят да постигнат което е най-добро за тях, защото, като кажем „най-добро за тях", ние всъщност
имаме предвид какво някой друг (квазинаучен авторитет или диктатор) смята, че е най-добро за тях,
и настоява, че трябва да го направят, ако са достатъчно умни.
Колко голямо разочарование ли е за всичките тези сърдитковци революционери и
реформатори, които са вярвали, че знаят кое е най-добре за бъдещето на всички: всичките му цезари,
наполеоновци, хитлеровци и сталиновци, аятолах-хомейниевци и нашите живковци и... (вие сложете
тук който е на власт в момента в България). Не. Хората всъщност не искат да постигнат нищо в
днешния смисъл на това понятие. Те просто искат да се чувствуват сигурни, искат да живеят в
хармония, искат да обичат и да бъдат обичани. Те искат да им е топло и уютно и да им е сладко в
тъмната дупка на майчината утроба (и дали това е утробата на бабата на децата им, или е утробата на
изначалния и безкраен всемир, който ни е изпонародил и ще ни кърми и къта до края на света — все
едно). Утробата „дето нито пиле хвърка, нито хвърка, нито пърка"... Това е то Великото ЗАЩО. А
постигащите са губещите.
Виждам Човека, възправен сам пред Бога в интимността на съзнанието си. И няма никакво
място за посредник в цялото това тайнство, защото никой не знае езика, на който те се разговарят, и
защото Бог е създал толкова езици, колкото и човеци. Ако не беше така, ако имаше един език за
всички, както твърди науката, Той нямаше да създаде толкова много човеци, а само един човек. Или
пък го е сполетяла техническа авария да извърта на машината за продукция на хора четири милиарда
човеци за едно съзнание само — дали това ще е на Хомейни или на Ленин, или на Хайнц Дрислер —
все то. Не. Няма при Бог никаква техническа авария.
И нека цитирам тук големия американски черен поет Лангстън Хюс:
Hey you comrade Lenin
High up in your marble tomb.
Move on comrade Lenin
and make me room.

(Хей ти там, другарю Ленин, високо в мраморната си гробница! Я мръдни малко, другарю
Ленин, и ми направи място!)

КОМПОЗИЦИЯТА НА ЕДНА БАЛАДИЧНА НАРОДНА ПЕСЕН

Въз основа на сравнителния анализ на композиционните принципи на „Неразделни" от П. П.
Славейков и една народна балада на същата тема
1. Авторовата балада и нейният източник
Ако ще трябва да посочим най-разпространените теми в световната поезия, темата на
„Неразделни" бездруго ще бъде между тях: двамата млади се обичат, а родителите им не позволяват
да се оженят. Но дори реалният свят със своите обществени отношения да им пречи да се свържат,
няма сила, която да прекъсне духовната им връзка. В „Неразделни" това се осъществява така, както
се осъществява в „Ромео и Жулиета". Момъкът и девойката се самоубиват. По-нататък Славейков
следва линията на материалната конкретизация на духовното свързване на двамата млади, която
забелязваме в повечето народни песни на тази тема: те се прераждат в две дървета и сплитат клони. •
В продължение на 76 осемсричника (подредени по два на ред) Славейков умело следва
познатия образец на немската сантиментална балада. След като обрисува физическата красота на
двамата млади, той последователно описва пречките помежду им, чистотата на чувствата им,
кървите и преждевременната смърт, нежния шум на листата, в които се превъплъщава любовният им
шепот, и т. н., за да завърши със сентенцията: „За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла..."
От всички народни песни на тази тема, които сме срещали, най-близка до „Неразделни" е
включената в сборника „Рано преди слънце" на Й. Стубел с водещ ред: „Либили се луди-млади..." Не

43
може да се каже със сигурност дали именно тази песен е първоизточникът, но ако не — той ще е бил
съвсем близък до нея. Така или иначе, сравнението между „Неразделни" и песента „Либили сe луди
млади" (върху която ще концентрираме вниманието си оттук нататък) ще ни помогне много в
разбирането на композицията на конкретната народна песен, а оттам ще даде представа изобщо за
композиционните принципи на българската баладична народна песен — една област, която науката
познава все още твърде малко.
Още с първото четене ще се убедим, че „Либили се..." разкрива пред нас един напълно
различен изобразителен свят от този на „Неразделни". В тройно по-малкия си обем (27 осемсрични
стиха) народният певец не описва ни една конкретна ситуация, свързана с развитието на любовта на
младите, с физическия им вид или пречките за събирането им. В песента няма нито рими, нито
видими строфи. Последователните перипетии, които будят симпатиите на читателя, са отстъпили на
едрия замах на обобщението; описанието е изместено от внушението.
2. Композиционен принцип на баладата
Къде трябва да се търси разликата в ефекта на двете произведения? Бездруго за тази цел ще
трябва да открием различния подход на народния певец и на П. П. Славейков към тематичния
материал. С други думи, разликата трябва да се търси в различните композиционни принципи, които
водят двамата творци в изграждането на индивидуалната композиция на споменатите произведения.
Тук ще трябва да вмъкнем в скоба, че под композиция ще разбираме онова, което
„композира", т. е., което съставлява произведението. Или още по-точно: онази строго организирана
съвкупност от компоненти, която прави произведението „това", а не „друго"; онази конкретна
съвкупност, която, лишена от отделния елемент, ще доведе и до нарушаването на целостта на конк-
ретното произведение.
Но да затворим скобата и да видим на какво гради П. П. Славейков в „Неразделни"
естетическото въздействие върху читателя. В най-общи линии основният композиционен принцип на
неговата балада е решен епически.
На първо място стои това, което бих нарекъл „художествена транзитивност" 1. В епическата
композиция ефектът се търси поначало в значимостта на случките и ситуациите и затова основната
тежест пада върху описанието на физическите действия и състояния, в последователното
преминаване на един и същ иластически модел от елемент на елемент, в тяхната последователност.
Тук този модел е свързан с младежката прелест на влюбените и оттам целта е това да се вижда
колкото може по-ясно при всеки следващ елемент, да се опише по-пълно, да се направи „по-
прелестен". Именно затова баладата на Славейков е богата с изящна словесност, с изтънчени епитети
и нежни сравнения (бряг усамотен, кичест явор, плахи листа, шъпот сладък и тъжовен,
драголюбно ясно слънце, думи сладки, мъки горчиви, пее-говори, шушне-говори, изтръпнах, виком
полетях, сладка смърт и пр.).
На второ място личи и засилената „рефлективност" на творбата, т. е. стремежът на поета е да
възпроизведе в конкретната картина на произведението с максимална точност субективната картина,
раждаща .поетическото му вдъхновение. С други думи, следва се принципът: „Неразделни" става
толкова по-красиво произведение, колкото по-точно възпроизвежда субективния замисъл и
субективните представи на поетическата индивидуалност на поета.
Тук ние се виждаме принудени да отворим още една скоба, за да признаем открито, че не
можем да се задоволим с опростителското разбиране на Хегеловото родово делене на литературните
произведения. Макар че на това ще трябва да се спрем на друго място и по друг повод, тук ще
изтъкнем само, че ако епосът ни дава една обективна конкретна картина на света, то тази картина е
обезателно изрисувана по законите на строго субективното виждане на твореца. Във всеки конкретен
детайл, във всеки обективен елемент на картината епикът се мъчи да възпроизведе по възможния
най-точен начин своето субективно виждане на света.
При лириката имаме точно обратното: въпреки че пред нас е разкрито едно остро субективно
виждане на нещата, това е по-скоро резултат на усилията на поета да активизира субективните
оръжия на самия читател за проникване в света. Така че лирикът обогатява и активизира собственото
виждане на читателя (колективизира), а епикът обогатява виждането на читателя със своето су-
бективно виждане (субективизира). Епическото „аз" разказва за своето виждане на света, а
1
От гледна точка на кибернетиката три са принципите, повишаващи информацията във всяка система
(включително естетическите системи): „транзитивност", „рефлективност" и „симетричност".

44
лирическият герой влиза в чужди кожи, в чужди очи. 2 Отново виждаме, че при епоса е важен
разказвачът и неговият опит, а при лириката опитът на публиката, на аудиторията, на средата. С една
дума, ако епосът дава като обективна картина субективното виждане на автора, лириката направо
провокира субективното виждане на читателя в исканата насока, кара го да възприема рисуваното
като нещо обективно видяно, а не като „споделено чуждо виждане". Или още по-кратко: епосът
настоява за обективност (тъй като идва от опита на един отделен разказвач). Лириката настоява за
идеалност (понеже идва от опита на колективното съзнание). Баладата дава идеалното в конфликт с
обективното; индивидуалното съзнание — в сблъсък, в противоречие с колективното. Тя е съдба.
Винаги сваля модела на едно идеално мислене в координатната система на обективната, на реалната
действителност. Затова и няма вътрешно присъща форма като епоса и лириката, а само формира в
закостенял модел „свалянето" на „ идеалното (възприето като естетически образец)" в „обикно-
веното". Оттук става ясно защо баладата може да почива на три различни изходни композиционни
принципа. Тя може да сваля „естетически идеалното" от системата на религиозното празнично
изкуство (баладичното звучене на „Под манастирската лоза" на Елин Пелин; или „митологическите
балади" — както ги нарича Арнаудов), второ: може да сваля „естетически идеалното" от чуждото
изкуство с висок престиж (случаят с „Неразделни" на Славейков) и, трето, може да сваля
„естетически идеалното от племенното празнично изкуство — т. е. от народната лирика (както е
случаят с „Либили се..."; или „битовите балади", както ги нарича Арнаудов). Така че сега става ясно
защо Славейковата балада излиза от един епически принцип. Такъв е немският образец, който сваля.
При това за Славейков той има епическата дистанция на чуждото „истинско, реално, живеещо
някъде си", което трябва да се проектира в координатната система на нашата тукашна, днешна
реалност. Народната балада обаче излиза от един лирически принцип. Такъв е местният образец,
който тя сваля. При това за народния певец този образец няма епическа дистанция. Той е мисленото
от нас тук „идеално", което трябва да се проектира в координатната система -на нашата, тукашна,
днешна реалност. С една дума, народната балада следва цялата техника на лириката с тази само
разлика, че я формира по-строго, по-завършено в рамките на самата творба, а не само в контакта с
аудиторията.
Това става особено ясно, когато насочим вниманието си към основните способи, с които си
служи, и основните ефекти, на които разчита народният певец в „Либили се...". Преди всичко тук ние
ставаме свидетели на един учудващ езиков лаконизъм. Прилагателните се движат в кръга на
постоянните художествени епитети, т. е. ограничителната им функция (като конкретизатори на
съществителните, към които се отнасят) е съвсем тясна: пусто горе Тилилейско, зелен явор, тънка
ела, криви брави, бели дъски, луди-млади и т. н. — все в сферата на щамповите представи на
колективното народно съзнание.
Външен конкретен драматизъм на ситуацията напълно липсва. Не знаем нито защо, нито как
родителите спират младите да се оженят; нито дали са красиви или грозни, нито колко и как се
обичат. Нищо не се случва: няма ни кръв, ни убийство. Има само един разказ за мечтата на момъка.
С една дума, няма никакъв външен стимулант на чувствата на читателя. Темата стои оголена.
И все пак тази песен .напълно определено ни тласка към размисъл и буди дълбоки емоции.
Кое тогава стимулира „читателя" да рисува сам своята картина за историята на „лудите-млади", щом
като поетът не ни сервира своята конкретна картина на историята и не ни подхранва с конкретните
събития и перипетии на тяхната драма? Кое кара читателя да сътворява сам образите на тази песен за
разлика от читателя на „Неразделни", който получава субективната картина на П. П. Славейков, сер-
вирана наготово?
Нека кажем направо: тази магия е лиризмът. В този случай — принципът на композицията,
залегнал в българската народна лирическа песен, така както го е разбирал народният певец, а тук, в
баладата, вече откристализиран в трайния текст на самата балада, откъснат изцяло и независим от
вокалното изпълнение.
И така в що се изразява този принцип и как се осъществява неговото действие?
Струва ми се, че ще бъде излишно да се разпростираме в теоретически разсъждения върху
основния композиционен принцип на литературните родове. Този въпрос е разработен така отдавна

2
Според Хегел привлечените в лириката мотиви „намират своето оправдание само в това, че тя
(действителността — А. С.) оживява в субективните възпоминания и подвижната способност за комбиниране". (Съч. Т.
XIV. М., 1958, с. 308-309)

45
и така подробно, че дори е отразен в такива работи като популярния курс на Тимофеев по теория на
литературата, където се говори за различни композиционни организации на отделните литературни
родове:
Що се отнася до въпроса за основния композиционен принцип на лириката (свален понататьк
в баладата), ние бихме могли да спрем вниманието си на множеството трудове, посветени на въпроса
през последния четвърт век: „Теория на литературата" на Тимофеев (С., 1950, стр. 545), книгата на
професора от Чикагския унпверситет О'Конар — „Смисъл и чувствителност в моделната поезия
(Сhicago, 1948, стр. 143— 160), работата на Х. Рид — „Формата в модерната поезия" (London, 1948,
стр. 40 и пр.), отделни места в работите на Б. Кроче, Л. Виванте и др. Ние ще предпочетем обаче да
изходим от определението на „особената лирическа конструкция", която Томашевски дава в своята
„Поетика" (М. —Л., 1931, стр. 181).
Тук трябва изрично да подчертаем, че ако изхождаме от това определение, ние го правим не
защото смятаме, че то се нуждае от най-малко доразвиване, а защото в сравнение с всички останали
определения е най-ясно, точно и чуждо на обичайната в такива случаи литературно-критическа
метаморфистика. Това ще ни позволи в по-нататъшния ход на работата да боравим с по-точни
определения при доразвиване на мислите и логиката на нашия анализ, в хода на което ще
коригираме и самото определение на Томашевски където и доколкото стане нужно. И така — ето и
самото определение: „Цялата сила на стихотворението не е в причинното сцепление (другаде той
употребява термина „причинно-временна верига") на събитията, а в разгръщането на словесната
тема, в чисто изразното увеличаване на напрежението."
В какво се изразява, в какво се долавя езиково-образното напрежение? Този въпрос също е
засяган твърде често по разни странични поводи, за да се спираме специално на него:
приповдигнатият тон, особената усещаемост на звуковия строй — римите, алитерацията, паузите и
метрите (Тимофеев. Очерни истории и теории русского стиха), което ни кара да усещаме под
казаното нещо повече, отколкото се разкрива в граматическия строй на съобщението; паралелизмите
— тематически, синтактически, лексически, строфически и интонационни (Томашевски, Якобсон),
които осигуряват непрекъсната игра на въвеждане на вариации в повторните фигури, на промяна на
емоционалното темпо, на нарушаване и подновяване инерцията на поетическата монотония —
всичко това придава на думите в поетическото съобщение по-голяма експресивност, отколкото им се
придава в обиход-ната реч (срв. А. Славов. Място на ритъма в стиховата реч. Литературна мисъл,
1964, кн. 5).
Следователно композицията на лирическото произведение не се разкрива в поведението на
героя, в сюжетната завръзка на действието, кулминацията и развръзката на конфликта. В
лирическата композиция ние не можем да разглеждаме поотделно естетическото въздействие на об-
раза на героя, на тази или онази постъпка, не можем да тълкуваме естетическото въздействие на тази
или онази описана случка и след това да ги сумираме в цялото. За да доловим приповдигнатата
интонация, която ще съживи метрите, звуковия строй и римите, за да можем да разкрием логиката на
паралелизмите и съотношението между ритмичните движения и темпата на метричната монотония,
ние бездруго ще трябва отнапред да погълнем поетическото съобщение в неговата цялост; да наме-
рим общия композиционен фокус, в който се събират и осмислят всички формално художествени
компоненти на стихотворението. С други думи, ще трябва то да протече докрай пред нас, за да
разкрием ритмичната композиция, върху която се гради и езиково-образното напрежение на цялото.
Е, добре! Ако лирическата композиция не почива върху завръзката, кулминацията и
развръзката на действията, в които се разкрива героят, на какво почива тогава?
Да надзърнем отново в Томашевски: „Типична е три-частната постройка на лирическите
стихотворения, където в първата част се дава темата, във втората тя или се развива по пътя на
страничните мотиви, или се стеснява по пътя на противопоставянето, а в третата се дава нещо като
емоционално заключение под формата на сентенция или сравнение (поантата)."
По-нататък Томашевски разкрива малко по-подробно какво трябва да се разбира под развитие
на словесната тема във всяка от тези три части на постройката на лирическото стихотворение.
1. Въвеждане на лирическата тема. Лирическата тема представлява своего рода възел, или
неразчленимо счупване на лирически мотиви, на метафори, свързани с общ асоциативен свят, на
паралелни сравнения и пр. Възможно е освен това и съзнателното неразчленяване на обекта от
субекта (за обекта на поетическото излияние се говори като за вътрешно преживяване и, обратно, за

46
вътрешните чувства се говори като за природни явления). С една дума, възможно е всякакъв вид
лирическо, т. е. словесно, образно, емоционално, асоциативно и друго свързване на няколко
предмета или мотива.
2. Развитие на лирическата тема. Във всичките си форми тя се свежда до своеобразното
лирическо разкриване на темата. Възелът на лирическите мотиви се разси-ча, свързаните метафори
се разчленяват, субектът и обектът заемат местата си. Свързаните мотиви или предмети се разделят.
3. Поанта, или заключение. Краят на стихотворението по принцип се свежда до
разрушаването на инерцията в математическото развитие. След като направлението и темпото на
развитието на лирическите мотиви един от Друг вече се е определило, заключителният мотив по
принцип разрушава този закон на ритмичното развитие на конкретната творба. Той хвърля мисълта и
въображението нова насока, дава нов смисъл на цялото благодарение на рязкото отклоняване на
насочеността на мотивите на поантата. Разбира се, особено в модерната поезия ние имаме примери
на открита композиция (поанта липсва), като в случая се разчита на психологическата привичка на
читателя към поантата. В такъв случай читателят сам приписва на последния мотив значение на
заключение, като го противопоставя на цялото.
На пръв поглед може да ни се стори, че това тричастно деление в постройката на лирическото
стихотворение важи само за авторските произведения с класическа строфика, където ритмичната
композиция е изразена ясно и недвусмислено в системата на римите, строфиката, метриката и пр. Но
дори тази триделна форма да е така очевидна, да речем, за композицията на сонета, това не значи, че
изобщо липсва там, където не е подчертана външно. Всъщност не са нужни много усилия, за да я
открием (в един своеобразен аспект, разбира се) дори и в едно такова синкретично изкуство като
народната песен, където е прието да се смята, че мелодията остава водеща в ритмичната композиция
на текста.
Ние лесно бихме могли да я открием, макар и по-завоалирана, във всяка лирическа и
баладическа народна песен. Да вземем за пример „Булка върви, булка върви из гора зелена".
Първият стих представлява и въвеждането на лирическата тема. Не е трудно да се разкрие
неразчлененият възел на лирическите мотиви: булката (зрялата жена) и зелената (развитата) гора.
Двата мотива са свързани по класическата мотивна връзка: човек и природа (зрелият плоден човек
общува със зрялата развита гора).
Но ето че веднага започва лирическото разкриване на темата: „Като върви, като върви, жално-
милно плаче." Веднага става ясно, че двата мотива не са хармонично слети, а таят в себе си някакво
противоречие, че носят нещо трагично. Зрялата жена не хармонира със зрялата природа при
общуването с нея, а се намира в своеобразно конфликтуване. Вместо сливане на двата мотива
помежду им превръква искрата на емоционалното напрежение: „Черней, горо, черней, сестро, двама
да чернеем, ти за твоите листи, горо, аз за първо либе..." („... мойта младост").
Може би не е излишно да подчертаем абсолютната очевидност на факта, че тук нямаме
сюжетно развитие, а единствено словеснообразно развитие на лирическата тема. Изгонвайки с лека
ръка сюжетната логика, народният певец дръзко е превърнал „гората зелена" в „чернееща гора". С
други думи, зелената пролетна гора, която трябваше да участвува в сливането на мотивите на зре-
лостта при въвеждането на темата, при лирическото отстраняване на темата без всякаква логика
става „черна", предзимна гора. Впрочем... не без всякаква логика! Тук следва логиката на
лирическата композиция.
И така, мотивите се развиват един след друг. От човек и гора — заедно в зрелостта, те
започват в развитието на темата да се разгръщат по новата линия — човекът и гората заедно в
зрелостта, но разяждани от надигащата се в тях старост.
Идва краят, където тези паралелни мотиви. — единият в зелено, другият в черно — се
разлетяват на две страни, разбити от логиката на заредената с трагичността на човешката
мимолетност поанта:
Твоите листи, горо ле сестро, пак ще да покарат,
мойта младост, горо ле сестро, не ще се повърне.
Макар и рожба на природата, индивидуалното съзнание е невъзродимо; а природата вечно ще
се възражда и възобновява като феникс от собствената си пепел.
*
Ако ритмичната композиция на народната песен се долавя трудно, то това става не защото

47
липсва изобщо, а по простата причина, че като синкретично изкуство народната песен е лишена от
множеството прийоми, почиващи на разнообразяването на метричните форми в съответствие с
ритмичните движения на композицията. Метричните движения тук са рядкост, тъй като са изцяло
подчинени на метрите на музиката и следователно не подлежат на една свободна стилистична
обработка. Напълно очевидно е, че в случая ритмичните и темпови движения не могат да се
подскажат посредством скъсяването и удължаването на стиха, въвеждането на метрични паузи и
лейми, синкопирането и пр., и пр.
Тогава? Как се осъществяват ритмичните движения, върху които се гради ритмичната
композиция на песента от част на част: от въвеждането на ритмическата тема към развитието й в
лирическото отстранение на темата, та до поантата?
Не остава нищо друго, освен да допуснем, че това се осъществява в някакъв своеобразен,
макар и неизразен външно строфинески строеж. А с това ние ще трябва да преминем към конкретния
анализ на песента „Либили се луди-млади..." именно от тази гледна точка.
3. Строфичното в източниците
Да сравним „Либили се..." (както и повечето други народни песни, третиращи темата на
любовната раздяла и събирането в превъпльщаването) с „Неразделни" с оглед на техния ритмичен
строеж.
Веднага бие на очи това, което казахме в началото: разказът за събитията в „Неразделни"
почива на принципа на „транзитивността", тече монотонно, с равно темпо, образният материал е
разпределен равномерно. Никъде не се чувствува емоционално забързване, няма големи смислово-
интонационни паузи, всяка следваща строфа се стреми към еднакво образно-емоционално насищане.
Именно поради това строфичният строеж на римуваните двустишия (всъщност тук всеки стих
представлява слято двустишие) е външен, орнаментален, няма функционална връзка с
интонационния ритъм, тъй като не се определя от него. На няколко пъти новите мотиви започват да
се разказват от средата на строфата (строфа 3, 11, 12, 18), на едно място има едно разсичане дори на
фраза от строфа в строфа (13 —14-а строфа). Всичко това, разбира се, е типично за епическата
композиция.
Разбира се,_баладичните народни песни живеят „вариантно" и ние само условно се спираме
на анализа на „Либили се...". Основание намираме в това, че въпреки разнообразието на мотиви и
сюжетни решения във вариантите композиционният принцип остава същият. А ние разглеждаме
именно него.
Народните лирически и особено баладичните песни върху темата на любовната раздяла и
събирането в превъплъщението ни оставят съвсем различно впечатление за ритмичния си строеж от
„Неразделни". Те са построени „симетрично": в тези места ясно се чувствува тенденцията за
обособяването на трите части на лирическата композиция, при което I и III част с нещо се отблъскват
от средната II част. От част в част или се сменява темпото на разказа, или се преминава от
обобщената експозиция на лирическата тема към една конкретна картина на събития (или
настроения), за да се завърши с ново обобщение в поантата („тъй си ни сбраха в нова шарапкъна";
„дор две са звезди станали и са в небеса фрькнали"; „та издуха прах и пепел, та йотиде на небето и си
стана ясна звезда''; яворът-юнак „брисна ясни корвя", елата-мома „брисна бистри солзи" и пр.).
Разбира се, смяната в темпото на разказа, в тона на разказвача, в ъгъла на зрението му,
минаването от отвлеченост и обобщеност към детайлност и конкретност при разгъването на песента
от част в част все още едва ли ни дава основание да говорим за ясен строфичен строеж. И все пак
това е тенденция, която търси или по-скоро съвсем естествено изисква своята форма, като в хода на
развитието на песента от година на година и от уста на уста все повече и повече я намира. Именно
поради това в най-добрите образци строфичната форма на трите части на лирическата композиция е
най-ясно изразена.
В някои от по-избистрените песни строфата, въвеждаща лирическия момент, е ясно обособена
с конвенционалните за авторската поезия средства на звуковото повторение в клаузулата (римата,
алитерацията и пр.).
Примерно:
Либих либе, либих либе — Иб (х)
йот мапипко до големо, — олЕ (х)

48
 дойде време за женитба3, — И б (х)
стана либе, разболе се: — олЕ (х)
Или:
Любия се Омер и Меримка,
любия се у росна градинка.
С това те стават доловими за всеки придържащ се към традиционната представа за строфата,
но това, разбира се, не значи, че не са формално обособени с други средства по един или друг начин
и в останалите песни.
4. Строфата, въвеждаща лирическата тема
Строфата, въвеждаща лирическата тема на „Либили се...", също е обособена ясно от строфата
на отстраняването на лирическата тема със средствата на алитерацията и римата:
алитерации рими
Либили се луди-млади Л-л-Л-д-Л-л а - Ад (х)
от мънички до големи м-Н-н Л-м б - Е м (х)
дойде време да се вземат, д-В-м д-В-м б - Ем (х)
мома майка не я дава, м-М-М-н д-н а - дА (х)
ерген баща не го жени. ген нег ген б - Ен (х)

Но както вече казахме, използуваните тук средства не са орнаментални, т. е. те не служат само

за външното очертаване на строфата, въвеждаща лирическата тема, а влизат в строгото съотношение
на една постройка, представляваща сама по себе си структурния инструмент, чрез който се въвежда
по словесен път лирическата тема.
Ние вече говорихме доста нашироко за лирическата тема като за своеобразен възел иди
неразчленимо скупчване на близки, но взаимно изключващи се в конкретната композиция на
конкретната творба лирически мотиви. Казахме, че именно тяхното взаимно тематично сближаване и
отблъскване е диалектическата база, която по-на-татък (при лирическото отстраняване на темата) ще
даде поетическия заряд на произношението, ще пусне поетическата искра за възпламеняването на
мисълта и въображението на читателя.
С други думи, ние би трябвало да разгледаме в една такава строфа всички ритмични, звукови
и смислово-езикови компоненти като съставки на един инструмент за създаване на поетическото
напрежение, т. е. да разкрием във всеки от тези елементи неговата роля или на сближи-тел на
мотивите, или на ограничител на тяхното сближаване; да го видим като оръдие на двупосочните
сили, които увеличават емоционалното напрежение между споменатите мотиви.
Смятам за излишно да доказвам, че повишаването на емоционалното поетическо напрежение
се извършва именно с езиково-поетическите средства. Струва ми се за напълно излишно да
подсещам отново, че в доведената до краен образно-сюжетен лаконизъм първа строфа не може да се
разкрият никакви конкретно-образни или сюжетни мотиви, никакви конкретни движения в пове-
дението на героите, които да събудят нашите емоции с епическите средства, с които ги буди П.
Славейков в „Неразделни".
И така евфонистичната организация на първия стих ни дава, така да се каже, звуковия код: тя
прави ухото ни чувствително към алитерационни движения, звукови симетрии, рими. Всяка нова
алитерационна симетрична постройка бездруго ще ни подсети за този стих:
Л. Л., Л д Л д („Либили се луди-млади")
Тук се подема и темата: момата и момъкът са сближени в най-притегателната и неразривна
връзка, която може да има между двама млади — любовта. По-нататък научаваме, че те са се
сближавали дълго („от мънинки до големи"), а според обичайното право за народния певец и
народния слушател това вече значи, че те са обречени да си принадлежат. По-нататьк: новата, симет-
рична с първия стих алитерационна група съпътствува и темата за сближението докрай. Дошъл е
мигът на сливането („дойде време да се вземат"):
Д. В м, Д. В м
3
При пеене „т"-то не се артикулира изобщо. Знакът (х) означава неударена гласна, а (х) — ударена
гласна.

49
 В системата на тази алитерация обаче зазвучава нов звуков мотив: римата „Време —вземат"
(е, е ударено, м, неударена гласна, словораздел, цезурна пауза). Тази рима привлича към себе си и
края на втория стих (големи), с което, от една страна, засилва мотива на сближението (вече „големи"
— „време" е — да се „вземат"). От друга страна, тя привлича логическия ни интерес назад към
втория стих (успоредно със звуковия спомен за римата) и с това привлича в кръга на звуковия ни
интерес целия втори стих. Това става още по-лесно поради абсолютния лаконизъм и кристална
чистота на закостенялата фраза „от мънинки до големи". Естествено е всяка част от тази проста
закостеняла фраза да извиква в съзнанието предишната част, без да е нужно особена загуба на психи-
ческа енергия за „припомнянето". Но да не забравяме, че това извикване в съзнанието става поради
привличането на втория стих в кръга на звуковия интерес. Затова няма да е чудно и едва ли е
случайно, ако малката искра на обърнатия назад звуков интерес (на светлината, на която едва
припламва припомнянето на нежно мънкащия мотив на умалителното „м-н-н") съвпадне по време, т.
е. просветне едновременно с изказването на паралелния по позиция мотив на четните стихове „м-м-
м-н" в следващия четвърти стих.
Всичко това (симетрично разположение на първи и трети стих с алитерацията, и втори, и
четвърти с мотива „М-Н", устремната инерция на римата, вплитането й в системата на алитерацията
„д. в. д. в", към която не сме престанали да сме чувствителни), всичкото това, казвам, ще ни помогне
да разберем особено напрегнатото звучене на четвъртия стих: „Мома майка не я дава".
Ние вече знаем какво е мястото на този стих във въвеждането на вътрешнопротиворечивия
лирически мотив. След впрягането на всички логически и звукови средства при устремното
сближаване на двамата млади в първите три стиха тук за пръв път се осъзнава непреодолимата сила,
която ги оттласква надалеч и няма да позволи сливането им въпреки натиска на всички сили, който
още продължава да ги тласка един към друг, за да се осъществи нужното лирическо напрежение в
мотива.
Изключителното майсторство на народния поет се разкрива особено ярко в композиционното
изграждане на този стих: познавайки до съвършенство законите на езика и баладическата
композиция, с новия обрат в движението на сюжетните мотиви той не скъсва с един замах
ритмичната линия на всички евфемистични мотиви, за да подчертае още по-ярко обрата в нещата. С
това всъщност той би нарушил първата строфа, би разчленил нещата в два отделни сюжетни
момента: отначало младите щели да се женят, а после ги разделили.
Съвършената баладическа композиция, както вече неведнъж казахме, не търси епическата
последователност на сюжетните ходове. Именно поради това усилията на народния певец в първата
строфа е да въведе един монолитен възел на стремящи се към сближение, но същевременно взаимно
отблъскващи се мотиви, в който да се породи поетическото напрежение. Оттук и инерцията на
алитерационните и римовите мотиви в четвъртия стих е използувана по много по-сложен
(двупосочен) начин: тя е впрегната да служи на по-нататъшното отблъскване, но... в рамките на все
още привличащите се, стремящите се към сливане лирически мотиви. Само при подобно сблъскване
на центробежните с центростремителните сили на темата може да се получи и зарядът на очакваната
лирическа експлозия, който оттук нататък ще постави въображението на читателя под постоянно
напрежение.
Да разгледаме стиха отблизо. В съгласие с новия обрат (бликването на отделящата сила) най-
интензивният звуков компонент римата (който устремно беше засилил мотива на сближението с
влизането на мотива на зрелостта) тук рязко се прекъсва или по-скоро претърпява модулация. С това
на мястото на очакваната рима новата модулирала римата дума се курсивира много по-силно,
отколкото ако инертно нагласеното за съзвучието съзнание беше задоволено с очакваната рима.
Спомнете си как звучат тези стихове.
В отривист ритъм римната вълна на сближението приижда: „големи — време — вземат"... „Не
я дава" — срязва римната инерция в отблъскващия мотив. За да се убедим в експресивната сила на
нарушаването на пълната рима, ние бихме могли да сглобим следния експериментален пасаж и да се
вгледаме в системата на римите му:
... от мънички до големи,
дойде време да се вземат,
татко й не го е еня,
ерген майка го не жени...

50
 Равната, латернаджийска монотония на непрекъснатия ритъм на римите заменя внезапния
тласък на отблъскването, на което бяхме свидетели при нарушаването на римната монотонност.
Тук ние не трябва да забравяме още едно положение: за да може внезапното „не дава" да се
почувствува именно като нарушение на течението на римите, то все пак обезателно трябва да се
схваща като краестишна дума на стих, който, така или иначе, принадлежи към строфична-та система,
към която принадлежи и римният поток. За всекиго е ясно, че отсъствието на познатата рима в нова
строфа е напълно естествено. Та нали строфата свършва именно с това, че съобщението заменя
досегашната си римна система с друга.
Точно тук се проявява изключителното чувство за мяра в народния певец. Съпроводил
сюжетния мотив на отчуждаването с нарушаването на римната моното-ния, той едновременно с това
продължава да увеличава напрежението, като съвсем не изоставя линията на сближаването на
мотивите на центростремителните сили в алитерационната система на куплета. Или, казано с други
думи, звуковата симетрия продължава да скрепва строфата, въпреки че звуковият паралелизъм вече е
паралелизъм на изключващи се, а не на сближаващи се-мотиви.
Ако се вгледаме по-отблизо, ще видим, че това „не я ДаВа" (което в силното си римно
положение се отблъсква така енергично от римното сближение на третия стих), въпреки че по
звуковия си строеж се противопоставя на римата, всъщност не се отделя от алитерационното разг-
ръщане на звуковите мотиви, върху които бе изникнала римата в кулминацията на мотива на
сближението. Али-терационният мотив „Д —В" продължава линията на алитерационните мотиви на
третия стих „д-.-в-., д-.-в-." Повторението на сближаващия мотив (д-д-в) тук вече носи отрицателен
заряд.
Същото е и със симетричните евфемистични мотиви на двата паралелни четни стиха „м-н-н" и
„м-м-м-н". Мотивът „м-н-н" в „от мьнинки до големи" е носител на естествеността на тяхното
сближаване с преминаването от „мънинки" към „големи". Това да си „мънин..." във втория стих не
носи безсилие, то крие в себе си само „порастването" като форма и потенциал на неизбежното
сближаване. Но в четвъртия стих, при отблъскването — за нас този мотив внезапно се изпълва с
точно противното съдържание. „М-м-м-н" — отношението „мома — майка — не даване" — вече
разкрива безсилието на момата, на по-мънинката, на подчинената в „момин-ско-майчинските"
отношения. (Забележете освен това как ,,не"-то е стилистично завъртяно на удареното място, за да
осъществи присъствието си в мотива „М— Н": не „моМа Майка Я не дава", което е и по-естествено
за народния говор, а „моМа Майка НЕ я дава". Още повече, че и тази промяна ще предизвика и
промяна в паралелно построения следващ стих „ерген баща го не жени", което ще го лиши от
огледалното алитериране на ГЕН с НЕГ.)
Петият стих е не по-малко своеобразен. Разкриващ посоката на оттласкването на момъка, той
идва като съ-стих (паралелен стих) на четвъртия (разкриващия посоката на оттласкването на
момата). Но въпреки логичния паралелизъм с четвъртия стих той се откроява самостоятелно с
изоставянето (за пръв път дотук) на алитерационната и звуково-симетрична постройка на четните и
нечетните стихове на строфата. Тази звукова изолираност на стиха за отчуждаването на ергена по
своеобразен начин контрастира с подчиненото положение на момата в мотива „мома —майка" в
паралелния нему стих за пътя на отблъскването на момата. Както ще видим по-късно, рязкото
открояване на ергена-самотник ще бъде твърде важен елемент при по-нататъшното отстраняване на
лирическата тема.
Това отделяне на петия стих от съседния четвърти, разбира се, също не нарушава докрай
принципа за звуково-сюжетното увеличаване на лирическото напрежение. Изоставил алитерацията,
противопоставил се на пътя на отблъскването на момата — стиха на момъка самотник отново се
притиска към тематичното ядро на строфата с един мотив на центростремителните сили. Появилата
се рима в самостоятелния асоциативен свят (вътрешната асоциативна логика) на думите рими отново
преповтаря в самотата и изолираността на момъка мотива на тяхната съдба: „големи — време.
Вземат... не го жени".
5. Огледалната строфа на подготовката на лирическото разкриване на темата
Преди да се заемем с конкретния анализ на втората строфа (подготвяща лирическото
разкриване на темата), ние трябва да видим с какво всъщност се обособява тя като отделна строфа.
Кое я отделя от предишната.
За да се постигне пределна чистота и яснота в ритмичната композиция, всичко е разкрито още

51
в самото начало на новата строфа. След паузата подир последния отделен стих (носещия мотива на
ергена самотник) ние биваме изненадани от една огледална постройка; пред нас отново стърчи един
отделен стих с мотива за ергена. Но и тук повтарящият се мотив носи обратен пълнеж: ергенът не е
сам. След трагично почувствуваното напрежение на центробежните сили (оттласнали момъка и мо-
мата в две различни посоки), след мотива на неговата самота и изолираност — ние го виждаме в
интимен разговор с момата. Нелогичността, изненадващото-в този обрат ни дава ключа на
огледалната композиция на новата строфа, която ще подготви лирическото отстраняване на
лирическата тема за външно сближаващите се, но отблъснати от скрити вътрешни причини влюбени.
И този ключ на огледалната композиция във втората строфа е: „Всичко оттук нататък ще бъде
обратно, инакво..." (Виждаме, че принципът на симетрията не само владее общата композиция, но
организира и отделните подсистеми.)
Вторият стих с невижданата пълнота на алитерационния мотив за „момата — малката" („мари
моме, малка моме" — м — (сонорен) — м-м-, м-(сонорен)-м-м), така своеобразно'натъртено в
предпоследния стих на първата строфа, идва да потвърди подчертано насоката на композицията на
строфата — огледалността. Веднъж очертана, тази насока на строфата лесно може да се проследи по
линията: „вземането — разлюбването"..
Либили се луди-млади
от мънички до големи,
дойде време да се вземат,
мома майка не я дава,
ерген баща не го жени.

Ерген моми отговаря:

— Мари моме, малка моме,
каил ли си аз да взема,
аз да взема друго либе...
И така за по-голяма яснота ето композицията на мотивите в първата строфа и на втората
огледална строфа:
към сближаване (2 стиха) — (любене)
вземане
момата
ергена.
И втората строфа:
ергена момата
вземане
разделяне (1 стих) — (любене, но „инакво").
Огледалното построяване на преходната строфа ни дава и ключа на лирическото разкриване
на темата „Уж единни, а разделени": всичко оттук нататък ще бъде обратно! Това е ключ и за цялата
композиция, в която симетрията е основното.
6. Строфата на лирическото разкриване на темата
В какво се състои тази „обратност" в строфата на лирическото разкриване на темата? В много
неща. Главното впрочем вече ни е подсказано в преходната огледална строфа, която ни въоръжи с
ключа на разкриването. И то именно в изненадващата ситуация на сбирането на момата и ергена за
интимен разговор точно след съобщението за раздялата.
И така в първата строфа ние видяхме на повърхността на лирическата тема двама млади, на
които предстои естествено да се съединят. Това външно сближаване обаче беше преградено от една
скрита вътрешна пречка. Както вече казахме, това разкри сюжетната тема: „Уж единни, а разделени."
Сюжетната тема от своя страна бе поставена в една сложна композиция от словесни мотиви на
еднаквост и на паралелност, минирана с вътрешно противопоставяне. Така общата лирическа тема
бе: „Външно лика-прилика", „външно един за друг", но „отвътре [по същество] разделени,
несливаеми".
Прочетем ли строфата на лирическото разкриване на темата, ние ще видим точно обратното:
„външно отделени, външно различни в реалния свят, в своя вътрешен свят те са заедно", т. е. това,
което вече ни беше подсказано в преходната ключова строфа от нелогичния мотив на физически

52
разделените, които си говорят заедно. Пълната с вътрешно напрежение тема „уж единни, а разделе-
ни" отива в своята противоположност „уж разделени, а единни".
Ази хеле не съм каил
ти да вземеш друго либе.
Я да станем, та да идем
в пусто горе Тилилейско,
дето нито пиле хвърка, н
ито хвърка, нито пърка;
аз ще стана зелен явор,
ти до мене тънка ела,
та ще дойдат дърводелци,
дърводелци с криви брадви
ще отсекат зелен явор,
до явора тънка ела,
ще нарежат бели дъски...
Как се осъществява композиционно това?
Най-напред новата строфа (строфата на лирическото разкриване на темата) ни посреща с една
ярка откровена промяна в-ритмичното темпо на момковия разказ. Ритмичната лаконичност,
сбитостта, уплътняването на стих след стих тук се разлива в плавно течащия ритъм на свободно
леещата се мечта. Суровото, сухо, отривисто съобщение на факти от реалния свят и реалната обста-
новка, която разпъва любовната двойка в две посоки, отстъпва на лекотата и плавността, на
словесната свобода, с която ергенът говори за материалния свят на свободния дух — за горите
"Галилейски, за небитието, където няма ни физическо движение, ни звук, ни каквато и да било
материална пречка, която да прегради пътя на сърцата им.
Както казахме вече, ритмичният строеж, темпото на повествованието е коренно различно.
Въпреки илюзорната метрическа монотонност на народната песен тук психоритъмът ни подсказва
абсолютно различно темпо. В горните строфи интонационно-смисловите единици се сменят
отривисто от стих на стих или най-много обхващат два стиха. Дори там, където се обхващат повече
от стих, част от стиха се повтаря и в горния, и в долния ред, което също допринася за ефекта на
скъсяването на ритмичната единица.
Тук вече няма и следа от практиката новите мотиви да са свързани с къси ритмични единици,
натоварени с лаконично изказано, но все пак значително голямо сюжетно съдържание. Като
например:
Дойде време да се вземат.
Мома майка не я дава.
Ерген баща не го жени.
Ерген моми отговаря... — и пр.
Тук новите мотиви са свързани с големи ритмични единици, натоварени с богато изказано,
потопено в осезаема поетическа атмосфера ново сюжетно съдържание. Мотивът за иреалния свят на
свободния дух — за горите Тилилейски — се лее и се разгъва свободно от стих в стих през цели три
междустишни паузи (т. е. в четири стиха), без да е ограничен нито в началото, нито в края с
интонационна точка:
... Я да станем, та да идем
в пусто горе Тилилейско,
дето нито пиле хвърка
нито хвърка, нито пърка...
По този начин, колкото и странно и невероятно да изглежда на пръв поглед, интонационно-
ритмичните единици на първите две строфи (огледално разпределените строфи на въвеждане на
лирическата тема и на подготвянето на лирическото отстраняване на темата) заедно имат шест
интонационно-ритмични единици с общо осем мотива. Разглежданата строфа на лирическото от-
страняване на темата има също шест ритмично-интонационни групи при осем (със съмнение за
девет) мотива!
Оказва се, че ние сме свидетели на една типична свободна ритмична композиция. Въпреки
метричната асиметричност на двойната строфа на въвеждането на лиричната тема и на строфата на

53
лирическото разкриване на темата излиза, че между тези две строфични обединения има абсолютен
психоритмичен баланс посредством еднаквостта на интонационно-ритмичните единици и реда на
мотивите.
Двойна огледална строфа
Интонационно-ритмични единици Мотиви
1. либили се луди-млади 1) към сближаване
от мънички до големи
2) дойде време да се вземат 2) вземане
3) мома майка не я дава 3) момата
4) ерген баща не го жени 4) ергена
5) ерген моми отговаря 5) ергена
6) мари моме, малка моме 6) момата
каил ли си аз да взема 7) вземане
аз да взема друго либе 8) раздяла

Строфата на лирическото отстраняване на темата

Интонационно-ритмични единици Мотиви
1) ази хеле не съм каил 1) апел за вярност
ти да вземеш друго либе
2) я да станем та да идем 2) към сближаване
в пусто горе Тилилейско 3)гори Тилилейски
дето нито пиле хвърка
нито хвърка, нито пърка
3) аз ще стана зелен явор 4) явор
ти до мене тънка ела 5) ела
4) та ще дойдат дърводелци 6) дърводелци
дърводелци с криви брадви
5) ще отсекат зелен явор 7)сечене
до явора тънка ела
6) ще нарежат бели дъски 8) рязане

Разбира се, смяната на темпото, целяща психоритмичното балансиране между двойната

строфа и строфата на лирическото отстраняване на темата, не е единственият отличителен белег,
който ги разграничава.
Нека си припомним, че композиционната база, върху която се градеше създаването на
напрежението между сближаващите се и отблъскващите се словесно-смислови мотиви, почиваше на
звуковата композиция — на системата на алитерациите, римите и звуковите паралелизми. Новата
строфа се обособява в своята композиционна отделеност не само чрез липсата на алитерационни,
рим-ни и паралелно звукови движения. Народният певец не се е задоволил с негативната
определеност на тази строфа, въпреки че от гледна точка на лирическата композиция това е напълно
възможно. Тук певецът следва един стилистичен принцип, аналогичен с живописния принцип всеки
материал да се рисува не само с различен колорит, но и с различна техника.
С изключително тънко чувство за мярка народният певец избира техника в пълна хармония
със задачата, която стои пред новите мотиви на лирическо разкриване на темата: т. е. изграждането
на атмосферата на ареалния свят на Горите Тилилейски. В света, където „нито •пиле хвърка, нито
хвърка, нито пърка" — т. е. света на пълното физическо мъртвило, където звукът и движението са
непознати, той изключва стилистичните системи с образи, почиващи на звукови и двигателни
асоциации и представи. Вместо граматични форми, изразяващи конкретни действия, тук той на два

54
пъти употребява лишения от конкретно действие глагол, говорещ за „ставане", за „биване". УхОто на
слушателя също е затворено заедно с двигателните му асоциации. Системата на новите мотиви в
композиционните задачи (които стоят пред тази строфа) почива изцяло върху статичния свят на
чистите форми и цветовите контрасти.
Но нека се спрем на конкретните композиционни задачи пред мотивите на строфата на
лирическото отклонение на темата.
Както казахме вече, неведнъж за тази „обратна строфа" темата разплита своята
вътрешнодраматична неразрешимост, добивайки нов смисъл: „Външно -разделени, влюбените са
едно." Това разрешаване на вътрешната драма на влюбените, разбира се, не идва с композиционното
уталожване на вътрешното поетическо напрежение на мотивите й образите. Иначе стихотворението
би свършило още преди да започне споменатата строфа. Не бива да забравяме, че при
„обръщането" на първата строфа в „антистрофата" увеличаването на лирическото напрежение
съвсем не е престанало. Макар и обърнато в обратна посока, противоречието между вътрешния
и външния свят на влюбените продължава да създава лирическо напрежение.
Станали едно в ареалния свят на „Горите Тилилейски", те все още външно са разделени,
физически остават различни, контрастират се. И тук отново духовната близост, свободата за духовно
сближаване осъществява центростремителните сили, увеличаващи лирическото напрежение, докато
физическото им контрастиране, физическата им нееднаквост осигурява центробежната съпротива.
Конкретно това се осъществява в една сложна система на контрастни мотиви (свързани с
превъплъщението) на базата на сложни колоритни и пластични контрасти.
Ето ги: сега те растат свободно един до друг в Тилилейските гори. Но в този лирически свят
на нежността и мечтата меката, увиваща се, покорно огъната пред повелята на майката мома тук се е
превърнала в стройна и горда ела — гъвкава, откроила се свободно и рязко във въздуха.
Отблъснатият момък, който стърчеше сам в изолирания пети стих на първата строфа, тук обаче не
е намерил своето превъплъщение в самотно изрязан на фона на небето бор. Тук именно под
поривите на любовта си той се е превърнал в кичест, разклонен явор, който гали и увива вейките си
около свободната ела.
Колко красиво и нежно, и колко различно е всичко това от рушащия красотата свят на
лошите битови отношения. Момата, за която ежедневието не вещае друга перспектива, освен да
се гъне и вие, да гали и да шумоли успокоително около мъжете цял живот, която е обречена да сменя
плът и сили от ден на ден и от раждане на раждане и едва-едва се надига след него, устремена към
сетната се невъзвратима есен, „широколистната" по същество мома тук е станала в думите на
любещия момък стройна, свободна, гордо вдигнала чело вечнозелена ела.
И обратно: момъкът, „вечнозеленото" от двете човешки същества, гурбетчията, в чието чело
се веят високите ветрове: които никое друго дърво освен вековните ели не може да улови; в чиито
крака лазят и семейство, и деца, тук се е смалил в нежността си, пуснал е ласкаещи гранки до елата-
севда.
И така ние виждаме: духовно заедно, но физически пак различни: единият строен, другият
кичест; единият прав, другият разперен; единият горд, другият мек и ухажващ; единият вечнозелен и
студен, другият издъхващ всяка есен — шушнещ и грижовен.
Но преди всичко — единият прав и висок, другият нисък и клонест.
Особено тънко са внушени контрастните асоциации, свързани с двете различни дървета, от
определящите ги прилагателни. Вгледаме ли се внимателно в прилагателните на двойката „зелен
явор — тънка ела", ние ще видим, че това съвсем не са само постоянни художествени епитети. Без да
се контрастират външно, по начина, по който ограничават определяемите от тях дървета, тези две
прилагателни хвърлят нови контрастни оттенъци.
Преди всичко „зелен" явор насочва нашите представи в определен кръг — то буди
асоциативните ни комплекси, свързани с шумата на явора. А тази шума (както знае всеки слушател
от народа) е лека, полупрозрачна и поради това пълна със светлина: все качества, които я правят
светла, едва ли не жълто-зелена. Паралелното построяване на двата стиха:
Аз ще етапа зелен явор,
ти до мене тънка ела —
подсъзнателно навежда инерционните сили в нашето съзнание да търсят паралелизма и в
прилагателните. По този начин събудената представа за „светлозелено-то" в шумата на явора очаква

55
и търси своя цветов контраст в прилагателното на „ела". И съвсем естествено— леко се подвежда по
звуковото сходство на очакваната дума „тъмна" (тъмнозелена, черна) ела. Така че независимо от
изговарянето на „тънка" ела, някъде в подсъзнанието ни трепва усетът за „тъмния" наситен цвят на
елата, който така рязко контрастира със „светлия" явор. Въпреки че и горе не сме казали „светъл", а
„зелен".
Интересното тук е, че прилагателното „зелен" също не е сложено случайно. То идва да
подхрани по още една линия контраста между елата и явора. Ние казахме вече, че „зелен" явор у нас
буди представата за неговата шума, т. е. за разперения светъл букет на клонаците му. От това
паралелизмът на „зелен" (а но мотив — „богато зашумен") с прилагателното „тънък" (в първия
момент, когато коригираме грешното си очакване на сходната дума „тъмен") веднага ще извика
контраст по линиите „тънка ела" — „кичест, шумест, раззеленей" явор.
Един виртуозен похват на контрастиране! Мястото на езиковата симетрия на две
прилагателни в два паралелно построени стиха събужда нашата вътрешна склонност (възпитана от
усвояването на похватите на поезията и езика) да удовлетворяваме паралелизма до пълното му
съответствие. И точно тук неконтрастиращите се, но едва допиращи се с асоциативните си звуково
образни върхове прилагателни заставят търсещото съзнание светкавично да прескочи но двете
линии на осмисляне на паралелизма във възможните контрасти, които не са доизказани: контрастът
по цвят и контрастът по форма. Ако народният певец бе употребил просто „зелен явор — тъмна ела",
.ние щяхме да имаме пълния контраст по цвят. Ако беше казал „кичест явор — тънка ела" (или
„кичест явор — стройна калина", както постъпва П. Славейков, който следва не баладичния принцип
на симетрията, а епическия принцип на транзитивността на един и същ пластичен- модел), ще
имаме контраст по форма, но тогава ще сме загубили контраста по цвят точно така, както в първия
случай губим контраста по форма. И което е още по-важно: ще загубим прескачащата искра на
лирическото напрежение, за да го заменим с целенасоченият поток на епическото споделяне.
По-нататък сложното сплитане на контрастни двойки на мотивно-сюжетно сходство и
цветово-линейно контрастиране ни разкрива нови форми на повишаване на лирическото
напрежение.
1) 2) 3) 4)
...та ше дойдат дърводелци
дърводелци с криви брадви сечене криво преработено дърво
ще отсекат зелен явор трудно за сечене криво живо дърво светло
до явора тънка ела лесно за сечене право живо дърво тъмно
ще нарежат бели дъски право преработено дърво светло

Ако надникнем в асоциативния свят на редуваните тук мотиви, ще видим, че с мотива на

сеченето за пръв и единствен път се нарушава абсолютната недвижимост на атмосферата на
Тилилейския свят. Разбира се, лекият момент на съпротивата срещу мъртвилото на Тилилейския свят
се засилва от представата за трудността на действието (яворът е едно от най-твърдите дървета), но тя
моментално намира възможност да отлекне, да се разтвори с третия курсивиран стих в цитирания
епизод. Брадвата е в отношение на естествен афинитет към меката ела!
Че тук става дума именно за контрастни паралелизми през ред, се доказва и от контраста в
цветовия паралелизъм „зелен явор — бели дъски". И така ние и тук ставаме свидетели на една
сложна плетеница от контрастни паралелизми:
1. Криви брадви — отблъснати от явора — в хармония с тънка ела (но от това контраст по
форма „криво" — „право"; елата е най-правото дърво, известно в реквизита на народните песни).
2. Бели дъски — отблъснати от подтекста „тъмна" ела — в цветова хармония със „зелен"
явор (но от това, с помощта на индуктирането на горния контраст, се получава контраст по форма
от кривия източник (явора) за правите дъски — „криво — право").
7. Поантата
С това върховно напрежение, създадено от контрастните паралелизми, борбата между
центробежните сили на непримиримостта на формите на превьплътените влюбени и на
центростремителните сили на тяхното сближаване, т. е. на хармонирането на отделни черти, които за

56
жалост носят нови контрасти по други линии, както и на общата съдба под брадвите: всичко това
вече достига връхната точка на повишаването на лирическото напрежение. Ние сме пред прага на
поантата, до точката, в която поетическото напрежение стига до онова фантастично превръщане на
поетическата енергия в емоционалния отдушник на лирическото обобщение, което е и целта на
поезията изобщо.
В ареалния свят, където младите са душевно слети, но физически различни, те търпят едно
ново превъплъщение, своето превръщане от дървета в. дъски. В еднакви дъски:
Ще ни правят на одрове,
ще наместят бели дъски,
яворова до елова,
та ще бъдем пак наедно,
ти до мене, аз до тебе.
Интересно е, че и тук психоритмически строфата приблизително е балансирана с горната
двойна строфа и строфата на лирическото отстраняване на мотива.
Т. е. шест ритмично-интонационни единици със седем мотива.
И така противоречието между външното сближаване на двамата млади и скритите от читателя
причини за раздялата: преминало по-нататък в противоречие между духовното сливане на младите
при външното им и физическо противопоставяне — всичко това е изгладено веднъж завинаги. И
двамата вече са се превърнали в еднакви дъски, за да преодолеят физическите си различия: бели,
прави, сковани и затегнати неделимо една от друга „яворова до елова".
Всичко това обаче не разкрива докрай дълбоко скрития подтекст на поантата. Народните
въжделения, народната мечта не се задоволява с победата в тилилейския свят (нещо, което се оказва
напълно достатъчно за епически композираната балада на, Пенчо Славейков). Последното, така да се
каже, „победно" превъплъщение отново става в реалния свят, в света на ежедневието и с това още
веднъж подчертава баладичната същност на произведението.
Едва ли ще е излишно да припомним, че това е третата строфа в симетричната композиция на
творбата. И ако 2-рата строфа се градеше на пластични представи за нагнетяване на словесните
мотиви, а първата на звукови повтори, би трябвало да се очаква и трегата строфа да почива на
подобен тип звукови повтори. Не е нужен тук особен труд, за да ги забележим. Клаузулни повтори
(рими) наистина няма, но алитерационните движения се долавят добре на симетрични места (пред
края на полу-стишието).
8) И така
Изводите, които трябва да направим въз основа на сравнителния анализ на композициите на
П.-Славейкова-та балада „Неразделни" с една от песните, източници на горната балада, в основни
линии са следните:
1. Ние сме свидетели на една затворена (разрешена) строфична композиция.
2. Ние се натъкваме на формулираната от Томашевски типична за лирическия жанр
тричастна композиция: на въвеждането, разкриването на лирическата тема и поантата.
3. Тази тричастна композиция се осъществява чрез три строфи, почиващи на свободна
ритмична композиция. Тоест ритмична композиция, построена не само на метричната симетричност,
а на баланса на вътрешните психоритмични движения на емоцията.
4. Ние освен това сме свидетели на откристализиралата в народната балада лирическа, а не
епическа композиция, т. е. композиция, при която мотивите не са само сюжетни и композирани в
своята последователност, а словесно емоционални и композирани в един централен композиционен
фокус (на принципа на симетрията: А 1 . В . А2). С други думи, композиция, която не ни дава
основание за самостоятелно разглеждане и на естетическо оценяване на отделния мотив, а за
разглеждане на всичките мотиви в тяхната цялост, в тяхната взаимно композиционна обусловеност,
докато композицията в баладата на Славейков следва принципа на транзитив-ността: А 1 + А2 + А3
+ А4... и пр.
5. Оттук произлиза и следващата важна особеност: че композицията на разглежданата песен е
монолитна, т. е. че в нея не може да се махне ни един от езиковите, сюжетни, звукови или образни
мотиви, без да се накърни цялото, без произведението да не престане да бъде същото. Нека
припомним, че ние не бихме могли да постигнем гонената композиционна задача
(симетричния строеж), ако нарушим дори един звук в алитерационните, римни и звуково-

57
симетрични елементи на първата строфа, не бихме могли да разместим ни един стих във втората
огледална строфа. Не бихме могли да нарушим ни един образ, ни едно цветово определение от
строфата на лирическото отстраняване на темата. Най-накрая не бихме могли да променим ни една
дума в поантата или да намалим една интонационна пауза дори, защото с това ще нарушим
психоритмичната симетрия на мотивите и интонационно-ритмичните единици. Ако направим
сравнение с „Неразделни", ние лесно ще се убедим колко много от прилагателните, мотивите,
репликите и пр. там биха могли да се заменят с други по простата причина, че не са симетрично
фокусирани в общия център на композицията, а следват принципа на линейната транзитивност в
сюжетната последователност и махането или разместването на някои елементи само ще смени
редните им номера. Видяхме, че при „Либили се..." имаме точно обратното. Както експе-
рименталните промени, които направихме, така и промените в отделните елементи, направени в
разгледаните по-горе преработки и редакции на първообраза, показват фатално нарушаване на
композиционния принцип на песента и оттам водят до рязкото понижаване на художественото й
въздействие.
6. Освен това ние бяхме свидетели на явлението, което бихме нарекли многозначност на
композиционните съставки: факт, който има голямо методично значение за изследването на нашата
народна песен. Да си припомним например двойната функция на прилагателното „зелен" в строфата
на лирическото отстраняване на темата или смяната на ритмичното темпо при композиционното
обособяване на строфата на лирическото отстраняване, което едновременно служи и като
индивидуализираща характеристика на любовната реч на героя.
7. Последната, но не и по важност, характеристика на композицията на разгледаната народна
песен е свободната техника при характеризирането на строфичната ритмична структура на
песента. Както видяхме, първата строфа беше откроена с евфонистични средства (алитерацията,
римата, звуковата симетрия), втората (строфата на лирическото разкриване на темата) — с линейната
и цветова асоциативна техника, върху която почиват образните мотиви, третата (поантата) — отново
със звукозапис.
И най-сетне, какво прави всичко това?
Пред нас не е описателното представяне в стихотворна форма на романтична случка от
модерен писател, възпитан в линейното мислене на логическия ни свят. Пред нас е една втора
реалност, създадена от народен певец със старото шаманско мислене и старата шаманска техника,
впрегнала в работа магията на словото. Не описателна творба, не разказана история, а компактна, то-
тална, внушителна втора реалност.
И това, което внушава тази словесна магия, е, че този тук свят е преходен, но „оттатък" има
друг един свят, където се изживява абсолютната божествена същност на нещата; където всичко е
друго, странно, ако искате „наопаки": където суровият на този свят мъж е грижовен и женствен,
където крехката на този свят жена е силна и внушителна; където смъртта е нов истински живот, а
раздялата сливане във вечната любов.

ПЕЧЕНЕЖКИЯТ И КУМАНСКИЯТ ХРИСТИЯНИН

Когато говоря за български автори, принадлежащи към Бялото братство, не говоря за някой,
който просто редовно е ходил на Поляната на Изгрева в неделя на приказки, преди да построят на
нея съветското посолство, или да слуша беседите на Учителя Дънов. Не трябва да се мисли за тези
автори просто като за членове на някаква конгрегация. Това не е като писатели, които ходят на
католическа църква или на протестантска църква и редовно си пускат лентата в дискоса. Белите
братя ставаха бели братя не по наследство, не поради това, че се оставяха да ги носи течението на
реката на тяхното семейство или поради традициите на селото или града им, ,а по лични причини.
Очевидно от това произлизаше по-голямата им лична ангажираност с идеите на братството. Същото
беше и с теософите, разбира се.
Какво произлиза от това? Знаем, че добрият писател пише от далака си, от сърцето си. И ако,
да речем, си евреин само защото майка ти е еврейка, ти като автор може да пишеш неща, които не са
особено свързани с религията ти, Всеки път, когато Нормьн Мейлър публикува нова книга, майка му
го вика по телефона да му се кара и той й казва: „Каквото ниша, няма нищо общо с вярата ми, мамо.
Аз съм професионален писател." Тоест казва й, че има една „личност като писател" и друга
„религиозна личност". Същото е и с писатели католици, и с писатели протестанти. Само че, ако си

58
избрал собствена религия по лични съображения, става съвсем друго. Нямаш една личност като
верующ човек и друга личност като писател.
Има, разбира се, и християнски автори с еднаква религиозна и писателска личност — като
Греъм Грийн например, когото толкова обичах да превеждам. И това им дава допълнителна сила. Но
м допълнителна слабост!
Къде е слабостта? Те не могат да живеят раздвоен живот между ежедневната си реалност и
космическото си съзнание. Нямат къде да избягат и да се скрият от отговорност, нито пък как да
избегнат упреците на майките си и обществото за това, което изглежда у тях като отклонение от
правата линия. Така че е трудно. И, разбира се, в тях сегиз-тогиз има лек елемент на едностранчи-
вост, която лично за мен понякога не е особено привлекателна, въпреки че оттам извират умът и
духът, и творческата им мощ. Силата им.
Коя е допълнителната им сила? Изкуството им не е занаятът им, а интегрална част на тяхното
същество, което им дава възможност веднага да хванат своите теми за рогата. Не трябва да ги
превеждат на езика на католическата църква или на фордовия мит, или на марксизма и след това да
се чудят как да кажат това, което искат да кажат като творци с тези външни за себе си речници. Те са
щастливците, които са си само себе си и не си играят на шикалки. Просто преследват творческите си
идеи. Направо. По този начин те достигат върховната си форма като творци бързо; по-странни са,
особени са, защото са „по-лични"; и са по-убедителни и оттам — по-влиятелни в своята област на
идеите.
В качеството си на по-искрени и сериозни личности и поради това, че не са раздвоени, те няма
къде да избягат, както вече казахме, от суровото си обкръжение. От всичките тези зурли, които ги
обграждат. Така че те трябва да омекотят виждането си с хумор или със закачките и игрите, на които
мъжете си играят в кафенетата (което на известно ниво е едно и също).
Бешков е добър пример за този тип на „нераздвоен" творец. Коя е религията му? Шопската
(печенежка) интерпретация на Източното православие. Това е много лична религия; и както ще
видим, той писа и твори директно със собствения си печенежки артистичен език.
Но да се върнем към Томалевски. Когато пишеше, той пишеше като Бял брат. Всяка дума,
която е написал. Когато Николай Райнов пишеше, той пишеше като теософ- Всяка дума. И
доколкото бяха част от българската писателска среда, те влияеха на мисленето на българските
интелектуалци — единият като дьновист, а другият като последовател на Кришнамурти.
В своето есе „Измислица и случка" Николай Райнов насочва удара си към „историзма" в
изкуството. Никога не е имало значение за големия творец — казва той — дали се е придържал към
историческите факти. Голямата картина зад фактите, която той рисува, е това, което е важното. И —
забележете — тя би могла да се реализира в безбройни превъплъщения, в безбройни алтернативни
прераждания, така че какво значение има как и какво е станало точно в този случай. Какво е
значението на това, което е станало, е важното, така че творецът свободно ще създаде още една
алтернативна реалност в творбата си (която никога не е била реализирана), за да изтълкува за
публиката си същността на Голямата картина, която случайните истински факти е трябвало да
доведат до съзнанието ни. И това води до исторически невярното облекло в творбите на големите ху-
дожници, анахронистичните характери и жестове, не на място и не навреме избраните архитектурни
детайли. Това бе правило, а не изключение, за големите майстори като Тинторето, Тициан и пр. —
доказва Николай Райнов. Но те, майсторите, претворяват събитието по свой собствен начин. И това е
то изкуството. Обръщане гръб на фактите и създаване на една алтернативна реалност.
Томалевски в есето си за Илия Бешков не пише само за Бешков, но дава и една дьновистка
интерпретация на хумора (не негативната гротеска и сатирата) като спасение за сериозния и искрен
творец, който трябва да живее в несъвършено обкръжение, с което не може да се примири. „Мисълта
му — пише той за Бешков критичния — слиза от едрата къдрава глава, плъзва се надолу очаро-
вателна и неповторима и внезапно, за да отпочине и той, и събеседникът му, се превръща на смешка
и спира там, на капризното остро връхче на носа."
В това късо парче за Бешковата смърт се вижда как идеите на Томалевски са повлияли на
големия български художник и чрез него — редицата български графици, които са му били студенти
в Художествената академия. Всички знаем, че Бешков бе увлечен от идеята за сферичната
перспектива и четвъртото измерение. Той бе преподавал сферична перспектива в академията и
асистентът му Чуховски продължи след него. Диманов също просмука творчеството си с нея. Зад

59
всичко това бе Томалевски, който прочете на Бешков едно есе за пространството и го запали с
идеята. Той му даде студията на Нуаркарм „Измеренията на света", а след това и „Проблеми на
пространството" на Метерлинг.
По-нататък Томалевски ни говори за типично печенежката връзка на Бешков с животните.
Това също е малко ръководство по дъновизъм и тъй като Бешков е темата, едновременно с това е и
ръководство по шаманистичното номадско мислене на някогашните печенеги, сред които бе роден, и
шопите, сред които живя. Съвършеното сливане и взаимопроникване между животинската и
човешката същност. Силата на животинския характер. Начинът, по който Бешков учи тънкостите на
човешкия характер чрез животинския характер. Силата, която черпи от белия вол, у когото се
залепял като дете, щом имал нужда от повече енергия. Светът на безкрайните му врабчета, котки,
кучета, крави, магарета, маймуни, населили рисунките му.
Томалевски говори за паралелното съществувание на живите с духа на мъртвите и за
отвъдния живот. За силата на хумора като средство за разоръжаване на машинациите на Черното
братство, с които то засенчва светлината на живота за нас, за да превърне силата в бруталност,
присъствието в насилие и емоцията в ужас. Средство, което Бешков знаеше да използува като никой
друг. И ето го тук един чудесен пример. Двамата са в София през Втората световна война,
мобилизирани във въздушната отбрана, и кооперацията на Бешков е ударена от бомба; картините и
рисунките му са унищожени; бомбата е влязла през тавана на ателието му, излязла е през пода и е
експлодирала на долния етаж и Томалевски просто ще припадне от шока. Но Бешков е до него и
прави магията, която е нужна да се прогонят паниката и ужасът обратно в „долния свят", отдето са
дошли с една проста смешка, обезсилваща злото. „Тази бомба — казва той — трябва отдавна да ме е
търсила и като не е могла да ме намери в стаята, пръснала се е от яд!"
*
Бешков, разбира се, беше от „постоянното присъствие" на кафенетата в Париж и София. И то
фигура от първа величина. Два странни документа са запазени от неговите кафеджийски подвизи.
Първият е документалният филм, направен от неговия студент и приятел Тодор Динов — основателя
и защитника на българския анимационен филм, който много има да каже за втъкаването на уроците
на Бешков по сферичната перспектива в своята работа на аниматор. Вторият е свързан с най-
хубавата кафеджийска история на всички времена.
Писателят С. С. — тогава поне полковник в Държавна сигурност — е натоварен да седи на
масата на Бешков в „Савоя", където професорът прекарва по-голямата част от деня със студентите
си, и да следи как успява да ги поквари. С. С. постепенно обаче е така запленен от Бешков, че
превръща бележките, които си води за това какво е казал Бешков, за докладите си пред ДС в
документални записи на остроумието и мъдростта на маестрото и им посвещава цялото си сърце.
Години по-късно той не само стана негов „ученик", но и издава бележките си в един том, който е
единственият изчерпателен документ за най-голямата кафеджийска фигура, която познавам.
*
За Томалевски ли говорехме? Или може би за Бешков? Къде е разликата? Цялата тази работа
просто беше едно огромно търкалящо се кълбо и вътре имаше дъновизъм и теософски идеи, и какво
ли не; и преди години Здравко Петров състави един сборник, в който включи двете есета, с които
започнах; и при това е член на Комунистическата партия, без да е ясно откъде идва идеята му за
култивирането на свободния творчески дух в артиста, и да изучава художествените феномени, без да
плаща задължителния марксически дан към социалната и политическата картина, ограждаща
художествения факт. И комунист или не, Петров обича и Томалевски, и Бешков; и той е вътре в него
също — микробът на шаманизма, каквото ще да става! Защото марксизмът навярно също има нужда,
като остане задъхан и без силица, да се облегне на белия вол като Бешков, за да почерпи от
мистичната му сила.
*
Съгласно завещанието си Бешков бе изпратен с погребална церемония в църквата „Света
София" (и беше доста интересно да се видят държавните официални лица да стоят чинно по време на
църковен ритуал в официално атеистична България; още една шега, стичаща се от върха на носа на
маестрото, изглежда). Въпреки завещанието да бъде изпратен с църковен ритуал, точно той беше,
който се подиграваше на владиката Стефан и испанските католически свещеници през 1936—1937 г.
най-много от всички. Не вярваше, че Бог е доволен от подкрепата им на генерал Франко, тъй като

60
неговият обут в тънички сандали Бог му беше много скъп; неговият Бог на сферичната перспектива,
на врабчетата край плета, на четвъртото измерение, на кафеджийските дърдореници под кестеновите
дървета на „Савоя" и на волската сила, която се излъчва като аура около всяко животно. Шопският
Бог на Елин Пелин. Помните ли?
Темно епге, темно, брате,
като у катраница.
Ни ти месечника свети,
ни ясна Звездица. .
Куче лае у полето,
та си глава кине!
Ергени,ли мома крадят,
или някой гине?...
Че няма ли кой да палне
плевника на кмето,
да разсее това пусто
темнило проклето...

Последната миниатюра, която Бешков написа през нощта, преди да умре в правителствената
болница край Бояна, беше пет реда парче за кучетата, които лаят някъде в тъмната като в рог
софийска долина — сърцето на шопската вселена. Старобългарският Те-куч, куче-то; духът на
идващата пролет и надигащата се слънчева светлина, който стои пред източната врата на небесната
юрта и се опитва да прогони мъртвото вълнение на черното безмълвие, наводняващо източния
хоризонт. Но този път магията не хваща. Няма го вече белия вол, на който да се облегне човек. Няма
го зодиака на алтайските животни-пазители, възправен срещу прибоя на ентропията.

БЪЛГАРСКИТЕ ПОСРЕЩАНИ НА СЛЪНЦЕТО

Читателят вече е забелязал, че в повечето случаи, когато в рамките на тази книга говорим за
отделни елементи на шаманизъм, свързани с битието на българина, ние се обръщаме към далечното
минало. В повечето случаи става дума за елементи, запазени от времето, когато българинът е живял
в алтайско-азиатската си прародина. Това са елементи на — така да се каже — неосъзнато
наследство.
Има обаче и отделни елементи на шаманизъм, свързани с по-новото битие на българина. В
този случай, разбира се, става дума за елементи, привнесени в неотдавнашното минало — т. е. за
осъзнато наследство.
Един от най-интересните случаи от този род е цялото движение на Бялото братство
(популярно известно като дъновизма), което се заражда някъде в края на миналия и самото начало на
този век. Много бели братя и сестри отричат подобна връзка, тъй като гледат на наследството на
Петър Дънов като на едно напълно ново учение, донесено по мистичен път от един нов Месия —
равен на Исус, Мохамед или Буда. За духовен учител от тази величина се смята, че е недостойно да
се търсят корените на неговите идеи в нищожното им земно обкръжение по време на живота им тук
на земята. Чисто светският интерес към това учение обаче на хора, които не са чисти братя и сестри,
може да им донесе много полезни находки при диренето в тази насока. Полезни както по отношение
на разбиране безкрайните форми на модерното присъствие на шаманизма (нашата частна тема тук),
така и в сближаването им и по-проникновеното им разбиране на обхвата и мащабността на идеите на
самото Бяло братство (което — уви! — не е темата,.която дискутираме). Бялото братство има голямо
влияние и много доказани духовни съпътници. Правомерността на надникването в Бялото братство,
когато мислим за шаманизма обаче, на пръв поглед изглежда преувеличена и общите елементи
между двете мировъзрения сякаш са случайни. Всъщност това съвсем не е така.
Един от ярките външни белези на Бялото братство е неговата Паневритмия: танцуването с
музика за посрещане на слънцето през пролетта и лятото. Подобни танци за сливане с енергиите на
бога Слънце са добре известни сред свързаните с шаманизма американски индианци. Това са
прочутите им „Слънчеви танци" по време на лятното слънцестоене. Връзката е всичко, но не и
случайна. Основоположникът на Бялото братство Петър Дънов по време на седемгодишното си
следване в САЩ в края на миналия век е имал възможност да се запознае с тях по времето, когато

61
американските индианци и техните традиции имат най-висока видимост; едва ли ще е пресилено да
кажем — когато новините за специалните им ритуални танци заливат американската преса. Това е
времето на последния им отпор срещу американските власти, времето на бунтове сред тях, на нови
идеи, нови ритуали, нови дискусии за съдбата им, наследството им и бъдещето им. Шаманистката
идея за сливане с позитивните енергии на Бога-слънце, като най-ярката земна манифестация на
Всемирния Дух по време на „Слънчевите танци", е директно поставена в основите на идеята на Бяло-
то братство за хармонизиране с Всемирното съзнание чрез положителните енергии на Слънцето по
време на Паневритмията.
Много пъти се е говорило за елементи от устни текстове на красноречиви индиански вождове
към американските кблонисти, по-късно вградени както в Конституцията на САЩ, така и в
основните документи на правата на човека и някои поправки към Конституцията. Става дума за
безпрецедентните текстове на първите американски законодатели, говорещи не за законността, но за
предзаконните, надобществени, вечни, иманентни основни правила на всяко човешко същество. Тези
шаманистки текстове, формулирани по време на споровете на индианците с колонистите за правата
над земята и природните източници, и неприкосновените права на свобода на религия и обичаи, през
текстовете в американското законодателство стигат до основните текстове на Бялото братство и
залягат на главния му символ: Бялото. Както белият цвят произлиза от смесването на всички
цветове-на светлинния спектър, така и идеята за универсална религия е смес от всички народи, раси,
вяри и социални слоеве, където черни, жълти, червенокожи и пр. стоят на едно ниво, озарени от
всепоглъщащите енергии на Всемирното съзнание.
Можем да продължим още дълго нататък в този дух. Не е нужно. Просто е достатъчно тук да
се каже, че надзъртането в духовната и житейската система на Бялото братство, като една от многото
съвременни неорто-доксални духовни системи; стремящи се да надраснат църковното сектантство,
ще помогне на читателя да надзърне в някои важни за днешния ден аспекти на шама-нисткия
светоглед — начините да се живее духовно в един материалистичен свят.
И с това да започнем своята разходка из предутринните, оросени с прана ливади на Бялото
братство отпреди шестдесетина години, когато то още набираше сили.

БЕЛИТЕ БРАТЯ И СЕСТРИ И ТЯХНОТО БРАТСТВО

Следва кратко описание на това какво представляваха белите братя и сестри и какво ги
отличаваше от останалите им съграждани. Нашето описание е базирано главно на българското Бяло
братство, въпреки че посетихме братствата в Монреал и Лавал (Канада), където разгледахме
книжарници, лагери, общежития, ресторанти, издателството им и пр. и където интервюирахме
няколко от най-активните членове на тяхното общество.
ЖИЛИЩА
Повечето от белите братя и сестри (или дъновистите, както ги наричат техните съграждани
извън братството) живееха смесени с населението на големите български градове. Около една трета
от тях обаче живееха в предимно крайградски жилищни райони, наречени „лагери".
Най-големият, „Изгревът", се намираше в югоизточния край на София, върху слънчевите
склонове на Долни Лозенец — разположение, предпочитано за всички лагери на братството. Лагерът
се простираше във формата на голям триъгълник, ограден от запад от — както тогава се наричаше —
Борисовата градина (след 1945 година — Парка на свободата); от север и североизток от
„Дървенишкото шосе", по-късно „Българо-съветска дружба" и сега „Драган Цанков"), като околов-
ръстната железопътна линия, минаваща през гара Дианабад (по-късно Пионер), опасваше лагера на
братството от юг и югоизток.
Всички в този триъгълник бяха членове на братството, с изключение на двете къщи на
„Дървенишко шосе" 2 и 8: първата беше на адвентисткия пастор на София, а втората — на най-
популярния представител на „Форд" в столицата — Савитски. Там, където бе издигнато съветското
посолство (сега руското посолство), бе разположен „салонът" на Бялото братство, където Учителят
изнасяше своите „беседи" три пъти седмично. До него бяха „поляната", на която се играеше
Паневритмия по изгрев слънце, местната печатница на братството, „кухнята" с масите на открито,
чешмата (украсена с важни символични надписи и текстове), розовата градина и пр.
Много от членовете обаче живееха в близките квартали Дианабад (през железопътната линия),
Витоша (по протежение на симеоновското шосе по склоновете на Витоша, където живееше един от

62
най-уважаваните братя Борис Николов, както и големия квартал на север, известен под името
Четвърти километър (сега Изток), където сестрата на царя Евдокия си построи резиденция (по-късно
известна като резиденция на Васил Коларов на ул. „Коларов").
Нищо в лагера не беше регулирано по какъвто и да било специален начин. „Изгревът" не беше
комуна в истинския смисъл на думата. Всеки си владееше имота или пък просто в някоя от бараките,
които братята сами си строяха върху парцелите на благотворителни симпатизанти без каквито и да
било споразумения или договори. Този факт по-късно (през 1951 година) бе използуван от
комунистическия режим да постави братството извън закона и да национализира повечето от земята,
върху която то бе разположено. Единствено салонът,(над който Дънов живееше в една стая) и
кухнята бяха обща собственост в такъв смисъл, че братята и сестрите ги бяха изградили с общи
усилия. Независимо от това нямаше никакви документи за собственост (освен за земята, върху която
тези имоти бяха построени). Накратко — Бялото братство не беше юридическо лице от гледна точка
на законите на страната. Дори паричните му средства се съхраняваха от доверени членове и
симпатизанти.
Въпреки че братята и сестрите имаха свободата да си построят каквито искат къщи, много
малко от тях бяха масивни. Генералното схващане беше, че след като всички „само временно са на
бивак на тази земя", има по-важни цели за преследване и по-важни неща за правене, отколкото да се
приковеш в градежите от тухли, камък и бетон. Повечето от белите братя и сестри живееха в
шперплатови бараки, в сравнение с които колибата на Хенри Торо край езерото Уолдън би
изглеждала като дворец.
Бараката на съветника на цар Борис — Лулчев — беше три на три метра: прозорец, врата,
одър и микроскопична кухничка с един електрически котлон. (За да го опише като разглезен
царедворец, Иван Пауновски в книгата си за българската управляваща среда през Втората световна
война „Възмездието" нарича тази барака „вилата на Лулчев".) Колибата на най-уважавания член на
братството след Дънов — Боян Боев — беше три на два метра, защото нямаше дори кухничка.
Изключително благополучният бизнесмен и собственик на издателство „Славянски" живееше с
.жена си и двете си дъщери в една двустайна къщичка от шперплат.
Подобни лагери имаше край големите градове Бургас, на Черно море, който се наричаше
„Изгревът" като софийския лагер, и местността, върху която беше разположен, още носи името му; в
Севлиево, където беше най-голямото братско издателство; в Русе; в Пловдив; в Търново и пр.

ВИСОКОПЛАНИНСКИ ЛАГЕРИ НА БЯЛОТО БРАТСТВО

През юни, юли и август Бялото братство строеше високопланински лагери, в които братята и
сестрите черпеха положителните сили на непокварената природа понякога с месеци наред.
Най-важният от тях беше „бивакът" на Второто от Седемте рилски езера, където Учителят
прекарваше около месец. Лагерът беше високо на линията на дърветата на около 2100 метра над
морското равнище и обикновено наемаха катъри от селата в долината на Бели Искър (главно от
Говедарци), за да изнесат палатки, чинии и паници, както и завивки (през нощите температурата чес-
то достигаше точката на замръзването).
Първото нещо, което се подреждаше, беше кухнята и това ставаше в единствената трайна
сграда .на Второто езеро: каменна постройка от суха зидария, покрита с каменни плочи. В нея се
слагаха няколко големи казана и всеки ден, около час преди изгрев слънце, главната фигура в
братското домакинство, брат «Симеон, караше лед-никовите циркуси да ечат с тембристия му зов:
„Вода за чааай..." Чаят, разбира се, се вареше от билки, брани на самото място.
Езерото имаше лодка. Имаше две чешми, където ледената вода течеше в мраморни чучури,
оформени като , отворени длани. Тези чешми бяха разположени между Второто и Третото и между
Петото и Шестото езеро. Непосредствената околност на бивака включваше целия циркус на Седемте
езера, както и съседния циркус на северозапад с Езерото на чистотата и Езерото на съзерцанието. На
Седемте езера бяха дадени имена, свързани с части на тялото: Сърцето, Дробовете, Главата, Бъбрека
и пр.
Слънцето беше посрещано и изпращано с медитация от Молитвения връх, а целият район бе
доминиран от Харамията; връх, който се издигаше между двата цирку-са на Седемте езера и на
Езерото на чистотата. Този връх бе любимото място за медитация на по-подготвените туристи на
братството.

63
 Стотици хора лагеруваха тук въпреки ниските нощни температури и някои от снимките,
направени през четиридесетте години на този век и публикувани в различни издания на братството,
показват по повече от двеста души, изпълняващи Паневритмията. Бялото братство беше дълбоко
уверено, че когато краят на съвременната цивилизация дойде с идването на края на века, хора от
всички раси и от всички краища на света ще идват с хеликоптери да играят Паневритмия на
огромните пасбища край Петото езеро. Те не се съмняваха в окултните предания, че циркусът на
Седемте езера е една от свещените точки на планетата (заедно с Еверест в Хи-малаите, Арарат в
Кавказ, Халеакала в Хавай и Олимпия в щата Вашингтон, САЩ, за да споменем само някои от тях).
Други лагери на Бялото братство се организираха на Равна река, северно от Чаталка в
Сливенския балкан (за които се вярваше, че са стара ерупция, представляваща мистичен антипод на
Халеакала в Хавай); на Бивака, северно от село Симеоново в ниските склонове на Витоша; между
върховете Соколец и Мусала в Рила (най-високият лагер на братството, на около 2400 метра над
морското равнище).

ХИГИЕНА, ОБЛЕКЛО, ХРАНЕНЕ

Домовете на белите братя и сестри носеха донякъде необичайното, но приятно ухание на сухи
плодове и естествен мирис на тяло. Дъновистите не употребяваха парфюми, дезодоранти, помади и
не се соанираха, но се къпеха и миеха по-често, отколкото обикновеният българин. Широко
разпространена бе употребата им на „слънчева вода" — просто вода (за предпочитане дъждовна),
държана в открити съдове достатъчно дълго, за да се затопли от слънцето. Вярваше се, че такава
вода има целебен ефект.
Белите братя и сестри лесно можеха да се разпознаят по облеклото. Носеха дрехи със светли
цветове (най-често бяло, светлосиво, небесносиньо и понякога розово и жълто). Червеното не беше
желателно: като цвят, управляван от планетата Марс, се смяташе, че носи агресивност. Черното се
избягваше на всяка цена като цвят на планетата Сатурн (или „старецът" по окултния жаргон) и се
вярваше, че носи силите на Черното братство, които спъват положителните влияния на слънцето.
Най-отличителната черта на белите братя беше дългата им коса: мъжете я носеха до рамената
и дори по-дълга. Вярваше се, че косата служи като средство за ловене на важни космически влияния.
Пиенето на леденостудени течности и дори студена вода беше абсолютно забранено. Всички
бели братя и сестри бяха вегетарианци както българските есперантисти, толстоисти и повечето
теософи. Взимането на хапчета и други лекарства не се препоръчваше, както и прибягването до
операции. Повечето бели братя се лекуваха по предписанията на самоукия природен лечител
Димков, чиято дванадесеттомна система за лечение беше пулбику-вана през тридесетте години.
Някои братя прибягваха и до различно по дължина постене, в известни случаи стигащо до
дехидризация.
Подправките бяха добре дошли. Пиеха се билкови чайове, както и кафе в умерени количества.
Въпреки че протоколите на първите три събора на братството показват, че на съпътствуващите ги
общи братски вечери се е сервирало вино чак до края на двадесетте години, по-късно братята и
сестрите възприемат пълно въздържание от алкохол.
Вярваше се, че най-добре е човек да ляга по залез слънце и да става с изгрева.
Починалите се държаха непогребани три дни, преди да бъдат върнати в земята в общите
обществени гробища. Единственото изключение е гробът на Учителя Петър Дънов. Той бе погребан
в малкия парк на югоизток от руското посолство на улиците „Георги Мирчев" и „Методи Попов";
което някога беше топографският център на софийския лагер на дъновистите.
ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ
Колкото и свободни да изглеждаха традициите и обществената структура на Бялото братство,
те бяха пазени ревностно от братята и сестрите.
Най-тежкото задължение на членовете на братството беше личната вноска от десет процента
от доходите им, което се правеше доброволно. Не се държеше писмена сметка дали това задължение
се изпълнява, или не. Бедните братя и сестри помагаха в кухнята или работеха в овощните и
зеленчуковите градини, за да дадат своя принос. Производството на градините поддържаше кухнята.
Повечето от парите се влагаха в основните- линии на интерес на братството: на първо място
беше издаването на месечното списание „Житно зърно" и многосерийната поредица с беседите на
Учителя; на второ място беше музикалното обучение на децата на братски семейства. Най-

64
талантливите между тях получаваха стипендии, които ги изкарваха през музикалните училища в
страната или Музикалната академия в София. Значително число от тях -<- цигулари, пианисти,
певци, композитори и диригенти — извоюваха международно признание и високи национални
отличия и постове.
Кухнята ежедневно сервираше вегетариански обеди, които бяха абсолютно свободни за
всички, било то братя или не. В края на обеда се пускаше касичка за събиране на доброволни
дарения.
В специални случаи (главно пролетното и есенното равноденствие) се провеждаха „братски
вечери", придружавани с песни и музикални изпълнения.
Специални концерти се организираха в „салона" на братството обикновено в неделя, след
неделната беседа на Учителя. Много често световноизвестни изпълнители на турнета в България
даваха свободни концерти на „Изгрева". Често гост тук беше тенорът на Виенската опера Тодор
Мазаров и като пример можем да посочим, че по време на Втората световна война в „салона" на
братството свири прочутият италиански цигулар Паоло Чомпи.
В неделя преди и след беседа „Изгревът" беше събирателна точка за известни български
интелектуалци, които си правеха разходката през гората (тогава Борисовата градина), за да дойдат да
поговорят с известни членове на братството. Сред тях можеха да се видят земеделският поет и
активист Трифон Кунев, популярният есеист Томалевски, професорът по философия в Софийския
университет Михалчев, генерал Стоянов и много други.
УЧИТЕЛЯТ
Централната фигура в тези събирания на „поляната" и в розовата градина на братството,
разбира се, беше Учителят Петър Дънов. Той невинаги можеше да се види тук, но все пак достатъчно
често, за да поддържа открити линиите за комуникация с онези членове на българския елит, които
проявяваха интерес към братството. Не е лесно да се предаде с прости думи необикновената магия
на присъствието му: строен, висок, с изключително деликатно и красиво лице, сребърна коса, която
се спуска на рамената му, големи ръце с елегантни пръсти — той пазеше известна дистанция с тези,
с които разговаряше. Независимо от това неговият завладяващ магнетизъм и необичайната му
благост приковаваше вниманието на всички. Той БЕШЕ Учителят и на човек не му се искаше нищо
друго, освен да седне и да го слуша. При срещите на поляната обаче той предпочиташе да изслушва
и да стимулира други да изразяват чувствата си и да търсят мястото си на „Изгрева". Времето,
определено да. говори само той, беше по време на „беседа".
Преди да дойде на „Изгрева", Дънов делеше къща на улица „Опълченска" с бъдещия
комунистически водач Георги Димитров — и двамата дългокоси, и двамата свързали образованието
си с американските протестантски мисии в страната.
Подхожда на това Място да се добави, че Дънов бе започнал дейността си като учен, който
пътува из страната по антропологическите си проучвания, свързани с измерване на черепите на
българите. За да се издържа по време на тези пътувания, той изнасяше лекции, в които използуваше
материал, усвоен от следването си в САЩ. Той имаше голям успех в това си начинание и въпреки че
бързо успяваше да завърши и публикува първата си научна книга, огромният отклик по време на
лекциите му доведе до това „учителят" в него да надделее над „учения". Така или иначе, вкусът му
към систематически, количествен анализ никога не го изоставя напълно. През последните няколко
десетилетия на живота си той прави астрономически наблюдения от малката обсерватория над
„салона" на слънчевите петна и експлозии, които методически нанася в специалните астрономически
дневници, с които се снабдява от британското Кралско астрономическо дружество (ако това
наистина беше правилното название на този престижен институт — авторът тук цитира името му по
памет!).
БЕСЕДИТЕ НА УЧИТЕЛЯ
Беседите на Учителя се провеждаха няколко пъти през седмицата: в понеделник — за
вътрешния кръг от братя и сестри; в сряда преди изгрев слънце беше така- нареченият „младежки
клас"; а в неделя в десет часа сутринта беше беседата за широката публика.
Въпреки че салонът имаше сцена за концертните представления, които се провеждаха тук,
дървеният стол на Учителя беше поставен в средата на салона с лице към източната остъклена стена.
Братята и сестрите седяха в полукръг около него и нямаше никакво чувство за дистанция между
учител и ученици. Това беше по-скоро древногръцки кръг: форум, при който интелектите и чув-

65
ствата се сливаха с тези на своя учител в общ порив за обхващане на дадена тема.
Самите беседи съвсем не бяха интелектуални в обикновения смисъл на думата. Те бяха ту
поетични, ту мистични, внезапно осветени от анекдоти и истории, или пък даваха основни духовни
формулировки, които се очакваше да бъдат запомнени от учениците и прилагани по-на-татък в
живота им. Важното тук бе процесът на духовно сливане между учител и ученик и „словото на
Учителя" беше само технически инструмент, използуван да стимулира този процес. Учителят имаше
предвид само темата на това, което щеше да даде за деня, когато влизаше в салона, и останалото
приемаше плът и кръв според реакциите и скрития отглас, който намираше в присъствуващите
(важната причина, поради която неговите срещи с ученици или гости на братството през
определените часове през седмицата се наричаха „беседи", а не „лекции" или „сказки"). Независимо
от всичко това група братя и сестри, ръководени от брат Боян Боев, стенографираха всяка негова
беседа и по-късно текстовете им се издаваха от издателството на брат Калименов в Севлиево. Преди
Бялото братство да бъде разтурено и собствеността му да бъде конфискувана, вече бяха публикувани
повече от сто тома, някои от тях на чужди езици. Важно е на това място да се спомене, че сам
Учителят не редактираше тези томове. За него това, което имаше значение, беше „живата дума" по
време на беседата. Независимо от това той не обезкуражаваше учениците си да издават текстовете на
беседите, доколкото това им помагаше да растат като ученици в самия процес.
ПАНЕВРИТМИЯТА
Заедно с беседите на Учителя танцуването на Паневритмията беше втората най-важна
дейност, която правеше Бялото братство това, което е. Точно както неделните беседи бяха отворени
за широката публика, така и танцуването на Паневритмия беше разрешено за всички, тъй като целта
й беше точно това, за което бе създадено самото братство: да слее духа на всяко човешко същество
на земята с основните положителни сили на вселената.
На „Изгрева" Паневритмията се провеждаше на поляната всяка сутрин между пролетното и
есенното равноденствие (което се пада обикновено от 20 март до 21 септември). В началото тя се е
играла на бос крак, но в края на тридесетте години и по време на Втората световна война вече никой
не го правеше.
Група ученици свиреше мелодията на Паневритмията в центъра на поляната: обикновено
имаше цигулки, виола, чело, китари, кларнет и флейта. Братята и сестрите оформяха кръг около тях
и играеха Паневритмията, която външно изглеждаше нещо средно между гимнастически
упражнения и танц, продължаващ повече от половин час.
Паневритмията имаше силен положителен ефект. Не като от медитация или молитва, но на
осъществено чувство за сливане с Космоса.
Тя се състоеше от три неравни части, от по няколко номера, макар че понякога се играеха и
по-къси варианти. Първият цикъл беше „събуждане" на братята и сестрите; стимулиране на
осъзнаването на непосредствено заобикалящото ги. След като това беше постигнато, се преминаваше
към втория цикъл. Това беше „космическото пробуждане"; сливането на братята и сестрите чрез
силите на природата (до осъзнаването на които бяха достигнали през първия цикъл) с Всемирното
съзнание (или Бог). Третата — по-къса част — се състоеше от произнасянето на известни словесни
формули и провеждането на кратки дихателни упражнения, които имаха прочистващ ефект и целяха
плавното завръщане на участниците в Паневритмията към реалностите на ежедневието.
Паневритмия се играеше от братята и сестрите в подножието на едно от пловдивските тепета,
на хълмовете край Търново, на върха на русенските лозя и на други места, където имаше братства из
страната.
ТУРИЗЪМ
Туризмът беше основното хоби на братята и сестрите. Това произлизаше направо от самото
учение, което целеше хармоничното сливане на човешкия дух с положителните сили на природата.
Имаше туристически преходи, дадени от самия Учител. Някои от тях бяха леки, като
например екскурзията до лагера над Симеоново в подножието на Витоша, която отнемаше час и
половина. Други преходи бяха изключително трудни. Трябва да се има предвид обаче, че братята и
сестрите бяха най-добрите планинари в страната — някои от тях дълги години работеха във
високопланинските метеорологични станции и зимните спасителни служби. Най-прочути между тях
бяха братята Галилей, Атанас Минчев, Савата и Игнат Котаров. Последният беше описан от друг
прочут български планинар — писателя проф. Асен Христофоров в прочутата му книга ,Скици из

66
Рила", очерка, озаглавен „Мусаленският Бог". Ще бъде справедливо тук да се каже, че на същата
слава се радваха и белите сестри. Десетилетия наред станцията на Черни връх във Витоша беше в
ръцете на сестра Димитринка, която еднакво справедливо с Игнат би могла да се нарече „Богинята от
Черни връх", ако това не звучеше абсурдно за нейната пословична скромност.
БРАТЯТА И СЕСТРИТЕ ИЗВЪН БРАТСТВОТО
В годините, последвали поставянето на Бялото братство извън закона, неговите членове се
интегрираха със следвоенното българско общество. Някои от тях вероятно не искаха да си спомнят
за предишните си връзки. Трябва да добавим тук обаче, че дори преди разтурянето на братството
много негови членове бяха активно включени в обществения и творческия живот на страната.
Андро Лулчев, братът на царския съветник брат Любомир Лулчев, беше важна политическа
фигура, както беше и цялото семейство на есеиста брат Томалевски. Между свързаните с двореца
фигури бе и генерал Стоянов. Тук трябва да се споменат художниците Васил Иванов, Цветана
Симеонова, по-късно Диманов и пр. Имаше композитори, диригенти, много от оркестрантите на
Държавната филхармония и Операта; математици, известни прависти, издатели, журналисти;
преуспели бизнесмени и индустриалци. Някои от членовете на братството бяха дошли от чужбина,
за да живеят близо до Учителя на „Изгрева". Между тях беше чешката балерина Ярми-ла,
италианският експерт по мозайките и каменната украса Бертоли, както и внучките на прочутия поет
на Хърватското възраждане Надзор.
Повечето от братята и сестрите се задоволяваха, с по-обикновени занятия. Двамата известни
астролози на братството — Иван Антонов (който пишеше под псевдонима Иван Изворски) и Влад
Пашов (който написа първата системна книга по астрология в България), бяха градинари на
братството. Един от най-приближените ученици на Дънов — Борис Николов (който бе поразителен
автор на поезия в проза), заедно с брат Бертоли поставиха основите на школата мозайкаджии на
братството, което даваше добре заплатена прехрана на много братя. Между тях бяха други доверени
членове на вътрешния кръг на братството като брат Методи, който беше учил дипломация във
Варшавския университет преди Втората световна война и за кратко време бе заемал дипломатически
пост, преди да се присъедини към братството.
Друг добре заплатен занаят, в който братята се славеха като ненадминати (покрай
мозайкаджийството и каменоделството), беше паркетчийството и дърводелството.
Ред прочути сгради в България са изпълнени от строителните майстори на братството, като
шедьовърът на школата на Бертоли си остават подовете и мозайките на бившата Съдебна палата в
София. Мозайките на Министерството на отбраната до Народния театър също заслужават да се
споменат на това място като добър спомен от братската строителна традиция.

УЧЕНИЕТО
За учения е трудно да формулира точно учението на Бялото братство. Няма определен текст,
от който то би могло да се проучи. Публикуваните беседи на Учителя са само устната част на
многослойното сливане между ученици, Учител и положителните сили на природата, както те ги
виждаха. Що се отнася до думите на песните, свързани с Паневритмията, само няколко от тях са на
самия Дънов, а другите — макар и да са приети от него като постоянни текстове на сутрешните
танци на братята и сестрите, все пак са само един от трите елемента (поезия, музика и танц),
съставящи Паневритмията. Независимо от това основните характеристики на братството, които
привличаха растящото число дъновисти в края на тридесетте и началото на четиридесетте години на
този век, са сравнително ясни.
Първата особеност на учението е, че чрез него Дънов иска да изгради универсална религия, в
която всички раси, етнически групи, класи, култури, нации, възрастови и сексуални групи да се
чувствуват равни като братя и сестри. За да постигне това, той центрира тази религия около
основните, прости елементи на човешкия живот, които подхранват положителни чувства. Това се
очаква да доведе до елиминирането на историческите натоварвания, които биха могли да стимулират
групови противоречия и религиозна враждебност — страдания, достатъчно измъчили нашата
цивилизация в миналото.
Фокусът на тези положителни елементи е единственият универсален „Бог", който
човечеството е имало досега — Слънцето и неговите сили, които са били боготворени съзнателно
или инстинктивно дълбоко в биологическото, психологическото и духовното сърце на всеки мъж и

67
всяка жена, откак свят светува. Има много елементи, които (според популярния окултизъм) пряко
или непряко орбитират около този фокус на боготворене, и братята и сестрите ги пазят свято. Това
са: светлината, просветлението, яснотата, топлината, радостта, здравето, щастието, растежът,
храненето, естествеността и универсалната зависимост от Любов, Благородство и безбрежността на
космическото поле за действие.
Крайното обобщение е, че според учението на братството нашата вселена и Всемирното
съзнание (или Бог) са едно и също и в тази си форма на съществувание, в този си материален живот
на земята човешките същества могат „да видят" Всемирното съзнание единствено проектирани чрез
силите на слънцето и множеството му трансформации.
Втората важна характеристика на учението е, че то отрича материалната същност на
вселената. Според него всичко — от ядрените частици до галактиките и човешкия мозък — е живо и
е съзнателна частица от Всемирното съзнание. Това изисква огромна отговорност към обкръжението
на всекиго л добре премислени отношения не само с всяко човешко същество, но и с животни,
растения, предмети, както и с елементите и силите на природата.
Според учението процесът на еволюцията е издигнал атома към по-сложни и по-добре
организирани (т. е. „по-съзнателни") форми на съществувание по стълбицата на минералите, после
растенията, после животните, човеците, белите братя и сестри, учителите, светците и ангелите.
Успоредно с този процес на еволюцията може да се случи така (с оглед на това „да бъдат разширени
корените на даден дух"), че човек може да бъде прероден в животно, животното в растение,
растението в минерал; ангелите да бъдат свалени в светци и пр. — т. е. може да има временна
енволюция за обогатяване на даден дух.
Третата характеристика на учението е, че основната цел на братята и сестрите, в рамките на
тяхното задължение да проправят пътя напред за овладяното от конфликти и враждебност
човечество, е да се издигат стъпка по стъпка към примирението с Всемирното съзнание. Преведено
на прост език, това значи да се движат напред към пълна хармония с обкръжението си.
Инструментариумът за постигането на това са основните сили, служещи на еволюцията във
вселената.
ЛЮБОВТА. Това е единствената сила, чрез която можем да почувствуваме и да си
представим (в качеството си на човеци на тази земя) Всемирното съзнание или, казано по-точно —
чрез която можем да почувствуваме процеса на своето постепенно сливане с него.
МЪДРОСТТА. Това е силата, която може да ни примири с осъзнаването, че всяка форма, в
която Всемирното съзнание съществува, е ефимерна, временна и преходна или, казано направо, че
ще умрем.
ЗНАНИЕТО. Това е силата, която може да О2вети за нас хармоничния ред, в който
елементите на света и фактите на живота са сглобени заедно в „голямата картина" на Всемирното
съзнание, както и основните сили, чрез които сме взаимозависими с него.
ЗДРАВЕТО. Това е силата, която ни учи как да ценим и да се грижим за тялото (формата),
което Всемирното съзнание е избрало за нашето съществувание на земята, или за да бъдем по-
директни — в което е избрало да съ-съществува с нас.
РАДОСТТА. Това е силата, която ни държи настроени на вълните на космическите сили и ни
дава неизчерпаемата енергия да вървим напред към пълна хармония с Всемирното съзнание.

Четвъртата характеристика на учението, която ще изтъкнем тук, е, че белите братя и сестри

боравят и са свързани предимно с основните елементи на човешкото съществувание на земята. Те
гледат на социалните, политическите, класовите, културните, религиозните, езиковите, етническите
и пр. проблеми и тревоги като на „несъществуващи". „Проблеми" (точно както се казва, в учението
на Кришнамурти) всъщност няма. Според учението на Бялото братство „проблемите" биват
създавани от адептите на Черното братство, които забавят или спъват по всякакъв начин процеса на
еволюция и хармонизация с Всемирното съзнание.
Този принцип на грижа само за основните неща в живота е бил мощно средство на съпротива,
използувано от братята и сестрите против настъплението на модернизацията, въпреки че то едва
започва по онова време в историята на Източна Европа. И все пак дори тогава (в началото на 20-те
години на този век) е ясно, че човечеството навлиза в свят, който ще ограничи човешката инди-
видуалност в името на икономическата и социалната осигуреност, предлагана от

68
индустриализацията. Беше ясно, че модернизацията, въпреки че удължава средната
продължителност на индивидуалния човешки живот и увеличава достъпността на образование и
масова информация, ще стесни пространството на свободно действие на човека и ще принизи
постигането на универсалното хармонично знание и мъдрост до професионална подготовка и
индоктринация. В съзнанието на широка част от интелектуалния елит на обществото, в което се роди
Бялото братство, беше очевидно, че държавните структури ще намерят начин да засилят
„проводимостта" (кон-дуктивността) на социалните механизми и да дирижират груповото
поведение; че ще натрупат управленческа власт и ще усъвършенствуват ефектността на бюрокра-
тичния тероризъм срещу индивида, за да направят всеки мъж и всяка жена заменими в механизмите
на масовата продукция на отворения световен пазар. Влиятелни водачи и мислители, като бившия
толстоист Влайков от Радикалната партия и Стамболийски от Земеделския съюз, търсеха пътища за
нацията, за да я доведат до точката, в която ще й бъде достъпно всичко, което западната наука и
технология може да предложи, без да се подчини на начините на живот на Запада.
Бялото братство не търсеше изход в нов социален ред. За него откопчаването от вътрешното
„аз" от груповото поведение, което може да бъде манипулирано от механизмите на модернизацията
(били те религиозни, идеологически, социални, класови, расови или езикови), и научаването как да
се справя човек с основните необходимости в живота бе единственият път към хармонично
съществувание, без да трябва индивидът да се подчини на изискванията на социалното групово
поведение.
И тук достигаме до един поразителен пример на синхронизъм, сякаш в Юнговия смисъл на
думата! Когато тежестта на западната „модернизация" започна да притиска „индивидуалността" в
един свят, обсебен от идеологическа нетърпимост и заглушен от масовите медии, англосаксонският
свят видя прераждането на добрия стар трансцедентализъм — т. е. философията на единия нож,
единия чифт ботуши, едната колиба с едната врата и на дългите коси, която Емерсон и Торо бяха
сглобили точно на същия праг на идващия модернизъм, на който Бялото братство построи лагера си
в Източна Европа, седемдесет години след като Торо построи сам колибата си на брега на езерото
Уолдън. „Гневните млади хора" и „битниците" отново включиха на скорост чувствителността и
културата, постепенно донесла на бял свят песните на дългокосите миролюбци, които еднакво лесно
биха могли да се препишат на авторите на текстовете за Дъновата Панеритмия; песни като песента
на Харисън:

Ето идва слънцето... Така е добре!

Или пък Джон-Ленъновото:
Всичко, което ни трябва, е любов...
Или всъщност песента на Харисън не е ли наистина някакъв мистичен, обърнат назад във
времето, превод на Паневритмията?
Изгрява слънцето... Ще бъде добре!
Вероятно не е превод. Вероятно просто е това, върху което учението на братството винаги се е
градяло: че основните положителни сили на вселената ще бъдат на мястото си за нас, за да ги
ползуваме всеки път, когато се въоръжим с достатъчно разум да започнем да дирим начин да влезем
в хармония с Всемирното съзнание, и че основните между тях са Слънцето (като най-ясната форма, в
която Всемирното съзнание ни се разкрива) и Любовта (като всесилната енергия, която ни
приближава все повече и повече към истинската същност на нашето съществувание).

БРАДАТИЯ МОРЖ ГОВОРИ ЗА ЛОВЕЦА, КОЙТО СВЕЖДА ОЧИ

Западното полукълбо има двама велики учители: Джон Дюи и Брадатия морж. Учението на
Брадатия морж сме го зарязали зад гърба си като пълна глупост, но не мисля, че сме прави.
*
Джон Дюи беше бащата на образованието в напредналото антропоцентрично общество и
проповядваше, че знанието не е повече от форма на опита. Неговата теория за „непосредствения
импиризъм" съветва младия ловец на щастие да се взира колкото може по-отблизо във всичко и във
всекиго, с когото си има работа.
Брадатия морж, който е митологичният учител на примитивното шаманско общество, би се
усмихнал, ако чуеше това. Той учеше младия ловец да не гледа хората в лицето. Ето какво казва на

69
едно момче, което учи с него, според една легенда на ескимосите кодяк:
„Гледай добрия ловец, виж колко добро зрение има. Когато ни погледне, цялото ни същество
се разтреперва и това е от могъщия му поглед... Когато се върнеш в селото си, когато започнеш да
гледаш жените, зрението ти ще загуби силата си. Зрението ти отслабва. Но онези, които не гледат
хората... онези, които използуват очите си пестеливо... те, като започнат лов и използуват очите си
само да следят дивеча, техните очи са наистина силни."

Очевидно, докато Дюи учи за информацията, че „колкото повече е, толкова е по-добре",

Брадатия морж съветва мозъка да не бъде претоварван със затъпяващи сетивността факти.
Не е лесно за нас да приемем, че „фактите" и „истината" могат да бъдат объркващи. Според
нашата космого-ния „тази тук" реалност е единствената, която съществува; така че всеки
новоустановен факт разкрива същността на вселената мъничко повече. Според шаманисткото
мислене обаче (точно както е и за келтското мислене) има много паралелни действителности; така че
фактите за една от тях не могат да обяснят другите. За всяка от тези различни действителности,
според мъдростта на Брадатия морж, ни трябва различно множество от факти, различен речник,
различно зрение, за да ги опишат и анализират.
*
Младият ловец например трябва да прави разлика между два вида зрение: едното е зрението,
което трябва да се използува в социалното обкръжение: вкъщи, в селото, сред членовете на
семейството, в обкръжението на това, което Джоузеф Кембъл нарича „проявите на ограниченото във
времето „това тука" въплъщение на иманентното". Социалният свят, според шаманисткия мозък, е
царството на морфогенните сили, на Жената Бог, и метафорично погледнато, ако се втренчим в
„женското лице" на този свят, ще получим информация за ефимерните прояви, а не за истинската
същност палещата.
Второто зрение е зрението, което човек използува извън дома и селото си, където сезоните на
природата се сменят, без човешките прояви да могат да им попречат. Това е царството на проявата
на „онази там" същност на нещата и процесите. „Външният свят", казано накратко, е светът на
енергията първоизточник, на Бога Мъж. Ако си спести зрението за него, на ловеца ще му стане по-
ясно какво се крие под повърхността на нещата и явленията и ще може да види лова си много по-
добре.
В китайската космогония двата свята, в които нещата обитават, са представени от принципите
„Янг" и „Йин" (мъжко — женско) като метафори на „дивото" и „питомното". Кристъфър Макинтош
обяснява в своята история на астрологията, че по тази логика два отделни термина („чия" и „йи") са
били въведени за „диво/сурово дърво" и „индустриално дърво", вместо да има една дума за дърво
(един от основните елементи в китайската космогония).
Както казва Едуард Сапир, след като изучава семантиката на американските индианци (която
подсказва същия шаманистки мозък зад езика както китайската), „човешкото същество не живее
само в обективния свят, „истинския свят"... несъзнателно се изгражда върху езиковите обичаи на
групата". Така че, докато говорещият английски език има един термин за водата (друг основен
елемент в шаманизма), индианците хопи правят разлика между „пахе" (водата в природата) и „кейи"
(вода в съд); или, с други думи, водата съществува или като елемент на „дивото/природата", или като
елемент на „питомното/дома и селото" и не може да бъде определена извън тях.
Ясно е защо взирането в „кейи" (т. е. домашния/женски елемент), според Брадатия морж, няма
да помогне на младия ловец да разбере начина, по който съществува „пахе" (дивият/мъжки елемент).
Явно е защо може да се смята, в метафоричния смисъл на думата, както смята Брадатия морж, че ако
гледаш как две домакини си крещят една на друга през стобора за това колко не харесват прическата
на съседката си, това няма да ти помогне да разбереш накъде е тръгнал светът.
Ако Брадатия морж може да види развитото индустриално общество, което е наследило света
му, ще му се стори много женско: не само защото е бъбриво, шумно, ярко, неспокойно, винаги
ровещо в долното бельо на другия, но защото е пристрастено към преходното, към това, което е ден
за ден, към елемента „кейи", и изцяло е загърбило интереса си към Голямата картина, към „пахе-то".
Ще му се стори странно, че знаем толкова много за всяка нова марка дезодорант на пазара и толкова
малко за това какво правят аерозолите с атмосферата на планетата.
Освен това Брадатия морж абсолютно няма да може да разбере защо нашите идеали са

70
толкова различни от идеалите на шаманския свят в едно основно нещо и това е „уловът", който човек
преследва. За ловеца от едно време ставаше дума еленът и рибата да се вземат от природата и да се
пренесат вкъщи за изхранване на семейството. Той трябваше да поддържа неизбежното ниво „кейи"
на материалното съществувание на народа си, за да могат всички да продължават да населяват
природата и да се наслаждават на „пахе"-същността (природността) на живота. Именно затова
ловецът трябваше да се тренира да вижда през знаците на леда и завесите на листата. Брадатия морж
никога няма да може да разбере милионите страници на вестниците, изхвърляни всеки ден из
градовете ни, които едва ли могат да ни кажат нещо само за „улова" ни, но и за каквото и да било; ще
се чуди защо обръщаме гръб към изкуството да си живеем живота заради „фрабджозното чортлуване
на каху-ите и калетата" (както казва авторът на „Алиса в Страната на чудесата") на политическите си
спорове.
От гледна точка на теория на информацията, за която Брадатия морж не би трябвало да знае
нищо, тъй като никога не е помирисвал дори компютър (или „не е имал непосредствената импирична
взаимовръзка с компютър" — както би казал Дюи), въпреки че няма проблем да види мъдростите й
направо от костния мозък на генетичната си памет, има толкова много смущения, толкова много
шум, толкова много буботене на печатарски машини, които бълват факти за абсолютно нищо, че не
ни е останала капчица зрителна сила за каквото и да било повече освен ежедневните ни кахъри и
клюки.
От гледна точка на Брадатия морж ловецът в нашия свят е подчинен на „връщането към
селската сцена". И наистина той не може да разчете вече през леда и листата на гората очертанията
на Голямата картина; той чете реклами за нови сенки за очите и бои за космите на пубиса, които
можем да купим за приятелката си от „Фредерикс" в Холивуд с намаление по време на разпро-
дажбите по празника на Колумб. Единствената надежда за ловеца е да ги прелисти набързо като
нещо неважно и да ги изчисти от съзнанието си, но информацията никога не се изтрива напълно.
Отделни битове памет, натоварени с това, което е било възприето, независимо дали става дума за
индивидуална или социална памет, не могат напълно да се разтоварят. Тривиални неща, образи на
дразнещи социални навици продължават да обитават като духове мозъците ни. Хаби се мисловна
материя, милиони и милиони мегабитове памет биват погубени завинаги. Наречете го
„информационна ентропия" в днешния ни език, ако искате, въпреки че Платон го е описал чудесно
на старогръцки преди повече от 2000 години, когато се аргументира, че писаното слово в края на
краищата напълно ще ни изпоска мозъка. Брадатият морж също предупреждава срещу това на езика
юпик от десет хиляди години насам. Въпреки това ние продължаваме да въртим дръжката и да
произвеждаме социални иританти с очи, изскочили от главите ни като зрителните антени на листни
жаби.
Прелиствам някои излезли напоследък публикации от втора ръка и ми се струва, че Брадатия
морж се надига от водите на Потомак под надвесените чинари на Рузвелтовия остров да ни
посъветва. „Сведете очи! — казва той. — Захвърлете вестниците! Не слушайте радиото, не гледайте
телевизия!" — проповядва той. И тогава само за месец-два ще можете да видите пасажите на
паламуда под леда как наближават от километри разстояние и как еленът върви през гъстата шума.
Точно както тези серт тлингит-ски кучета виждат във вълшебната приказка на разказвача Наакалаан,
когато сгащват човека-мечка в подземната му бърлога:
„...Зрението на кучетата се стрелкаше в бърлогата като стрели... Виж например слънцето. През
каквито и мънички дупчици да има, лъчите светят вътре. Точно така става. Човекът-мечка се спуска.
Счупва стрелите на специалното зрение, дето се стрелкат отвън. Цялата работа спира за миг, после
пак почва. Кучетата и проницателните им погледи пак проникват в бърлогата."
Вярно, че звучи патетично, знам! И въпреки това се чудя защо проповедта на Брадатия морж
така запленява въображението ми и защо толкова мразя този получовек-полузвяр, дето чупи
стрелите на чистото „пахе"-зрение с мазните си лапи.

ГЛАВА ТРЕТА
БОБЕНИ МУСТАЦИ И ПЪПНИ ВЪРВИ

ДА ХОДИШ ДА СЕДИШ
БЛЪСНИ-МЕ-ДРЪПНИ-СЕ

71
 ВРЕМЕТО КАТО МОРАЛНО ПРОСТРАНСТВО В ПОЕЗИЯТА
ДА ПРЕКОСИШ ГРАНИЦАТА, ЗА ДА НАМЕРИШ АЛТЕРНАТИВНО „АЗ"
МНОГОТО НОВИ ОРЛЕАНИ
РАЗГОВОР С ЛАНДСБЕРГИС
ИЗТОЧНОРУМЕЛИЙСКА ЛИТЕРАТУРА
ГРОБЪТ СРЕЩУ ПОДЗЕМНОТО
БАЕНЕ
Метафори на пренасяне от долния в горния свят
В Глава трета става дума за метафорите за пространство в шаманската космогония. Тя
надниква в някои аспекти на класическата шаманска концепция за „шифтинга" (пренасянето назад
и напред от този тук исторически ограничен свят в паралелния свят на вътрешно присъщото и
вечното) и как тази концепция се проявява в днешното изкуство и култура: експатриотизма, пре-
косяването на границите, за да се намери алтернативното „аз", времето, разглеждано като
морално пространство в поезията и политиката, несъстоятелността на илюзията за обединяване
в национални държави, метафорите на подземния свят и смъртта и така нататък.

ДА ХОДИШ ДА СЕДИШ
Като се преместихме от Сливен в София през 1936 година и слушах как говорят софиянци, и
открих в училище, че литературният ни език, на който ни учеха, съвсем не беше езикът, на който си
говорехме вкъщи с баба и дядо, просто ми се взема акълът. Открих, че в нашия „сливнянски" език
има сума ти неща, които могат да се кажат по литературному, и просто не проумявах защо ние ги
казваме по друг начин.
Казваше се например по български: „Моля ти се, спри това радио, че ми се наду главата!" И
ако се забавиш да го направиш, ще настоят: „Ще угасиш ли това радио, моля ти се!" Баба Янка обаче
казваше: „Иди угаси това радио, че ми се наду главата." И емфатичното: „Ще вървиш ли да го
угасиш, или не?!" По български просто се иска нещо да се направи, пита се „ще" го направиш ли,
„щеш ли", т. е. искаш ли да го направиш. Просто и логично. Отде-накъде в нашия „сливнянски" не
става дума за нещо просто да се направи, за да настъпи тишина, защо не се пита дали другият иска да
го направи, или не, а става дума за някакво „вървене". Някакво „ходене". Какво ходене тука? Нали
става дума за това да си протегнеш ръката да завъртиш копчето; а те питат ще ВЪРВИШ ли да го
завъртиш. Къде да идеш!
Пораснах малко и ме успокоиха — това просто било от простотията ни. Диалект. Провинция.
Неправилен народен говор.
После учих английски и открих нещо още по-поразително. И там същото! И на английски се
казва „ще загася радиото", и също така „ще ида да загася радиото". Тоест .,ща, ища, искам, воля,
решил съм" да загася радиото. „I will turn off the radio." Логичното. И пак това странно и тотално
нелогично „ходене" да се гаси. „I am gping to turn off the radio." Къде да ходиш!
И по-нататък дойде още по-странното. Оказа се, че в други славянски диалекти, в други
славянски езици „не се ходи" да се направи нещо, а се иска, „ище", т. е. „ще" да се направи нещо.
Същото с английския; както българският е изключение сред славянските езици в тази особеност,
така и английският е изключение сред германските езици за същото. Само англичаните „ходят" да
правят нещо. Другите германски езици нямат такива спомагателни глаголи, свързани с движение от
едно място в друго, за да се изрази промяна в ситуацията; в аспекти на сцената.
И най-накрая, след петдесет години чудене ми дойде наум, че това е плод на шаманската ни
връзка. Ние сме българи, тюрки, шамани, научили се да говорят славянски. Англичаните като нас са
смесени с коренното население на островите, което също има шаманска космогония — това са
галите, келтите, и ето че и те питат новодошлия в къщата си гост: „Ще вървиш ли да седнеш?" „Are
you going to sit down?" Къде да върви? Той току-що влиза. И как ще ходи да сяда, като сядането е
точно обратното на ходенето. Но така е и по сливенски и ние възмутено казваме за мързеливеца в
туристическата ни компания: „Остави го бе, ние сме тръгнали да вървим, а той ходи да седи!"
Това „ходи" всъщност, разбира се, е спомагателен глагол, изразяващ обичайно действие
(habitual action — от „хабитат" = убежище), както се казва в нормативната граматика, но въпросът
тук е, че самият смисъл на понятието „обичайно действие" не е ясен. Това по-лесно може да се
обясни (или по-скоро единственият начин това да се обясни е), като се приеме, че тук става дума за

72
остатък от шаманската космогония. В тази космогония множеството паралелно съществуващи
светове, аспектите на начина, по който протичат нещата, стилът, по който работите „стават", т. е.
общият им начин на „вървене" носи всяка за себе си свой собствен характер. Свой навик, по който
нещата стават. Своя „къщичка", „пещерка", „непроницаемо кълбо", „корпускула", където нещата
имат навика да стават по техен си начин, а не както тука. Тези паралелни светове обаче са
раздробени като растер на безкрайно малки елементарни „начини на ставане" на нещата. Ако аз съм
човек, който седи, аз съм в една корпускула на състоянието „седене". В следващия миг аз се
премествам в друга корпускула, в друго състояние, което е „вървене", и докато бях в корпускулата
на седенето, всичко там, в тази корпускула, седеше, а когато се преместих в корпускулата на
вървенето, всичко се сведе до вървене. За да се преместя от едното състояние в другото обаче (ако
мисля по шамански), важното е, че минавам от едната корпускула в другата, че се премествам, че
някак извървявам, прехождам от едната корпускула, от едното състояние в другото.
И така, в първа корпускула аз седя. Във втора корпускула аз ходя. Но за да попадна във втора
корпускула, аз трябва да се преместя от първа във втора, трябва да извървя пътя дотам, така че, ако
някой иска да се изместиш от първа във втора корпускула, съвсем правилно ще е да каже: „Хубаво
си седиш, но защо не вървиш малко да походиш?" Или: „Защо не вървиш да поскачаш?" „Защо не
вървиш да лазиш?" и пр.
И ако минава от втора в първа корпускула, ще е правилно да се каже: „Много ходих, я да
вървя да поседна."
Тези смени на състоянията в конкретните малки кор-пускули, естествено, се вместват в по-
големи корпускули или „контейнери" на начините, по които стават нещата. Моето сядане и ставане,
вървене и спиране в конкретните елементарни корпускули може да е включено в един по-голям
контейнер на действието „пътуване" или на действието „екскурзия", в което многократно се
преминава от ходене в стоене и от стоене в ходене. Дадени членове на компанията може да са в
състояние на вървене, докато други да решат да седнат или са окончателно уморени и не искат да
продължават нататък, така че в една по-голяма корпускула на действието „екскурзия" може да въз-
никне ситуация, при която „Ние сме тръгнали да вървим, а той ходи да седи".
Нататък един такъв голям контейнер може да е включен в още по-големи контейнери, в които
протича характер на действие или състояние, начин на живот, стил на работа, съдба на цял народ,
морално или аморално поведение на цяло семейство или нация. Важното е едно: че промените, това,
което става едно след друго, т. е. историята, времето се изразява чрез пространствени измествания, а
не чрез протичане от минало през сегашно към бъдеще. Шаманският мозък и шаманската
космогония е съвършено различна от модерното западноевропейско историческо (временно)
мислене.
Вижте мозъка, който стои зад следващите глаголи и изрази, за да добиете чувство за
шаманистката логика и начин на мислене:
„It ran dry" Тоест не „пресъхна", а „изтича да стане сухо". На български е „стана сухо" или
виждаме резултат на промяна, но пространствена промяна: „стана да ходи сухо", „хукна да ходи
сухо", „ходи да става сухо".
„Из-съхна", разбира се, в основата си е свързано пак с пространственото изместване от
корпускула в корпускула. „Из-съхна" всъщност ще рече „из-сули се" от старата корпускула на
мокрост в новата корпускула, където е новото състояние на сухота. ИЗ-мъкна се.
Из-грев и зад-лез. Изгрява слънцето, като излиза, ходи да се дига над хоризонта. Залязва
слънцето, като полазва зад хоризонта.
Това става, разбира се, в един свят на северното сияние, на дълги зими и лета, които се сменят
в един ритъм, пулсиращ в мозъка ви с ритъма на вечната непроменимост на цялото, което е
изпълнено с малки промени от едно в друго. Малки из-лазвания и зад-лазвания от бялото в черното,
от доброто в лошото. От тази корпускула, която цялата е едно състояние, в онази корпускула, която
цялата е в друго състояние. Така е — за примитивния ескимос и алтаец и неговите елени и тюлени.
Нека подскажа нещо много страшно обаче: когато стане дума за алтаеца в модерния свят, за
алтаеца в свят прекроен, където не се излазва и задлазва, където не се потъва от бяла в черена
корпускула, не се излита само от долния в горния свят и обратно, а времето тече в една посока.
Където има история. Където всичко е построено, всички институции и закони на обществено
поведение почиват на представата, че се отива от по-простото към по-сложното, от по-

73
несъвършеното към по-съвършеното. Защото става дума за едно съзнание, което, поставено на
нивото на големите национални въпроси и на съдбата на нацията при всяка историческа промяна на
ситуацията, няма да гледа на промяната като на промяна само на отделен елемент, а като на
преминаване в нова корпускула, където всичко е различно. Където цялото „седене" се е превърнало
във „вървене".
Ако погледнем на българската история и на българското мислене, и на българското
политическо поведение от тази гледна точка, ще видим колко леснообясними са вечните мистерии
на българските истерии. От състоянието на граждани на Османската империя (османци от тюркски
произход в качеството си на българи) ние се превръщаме в свободни славяни. Това не е промяна на
един елемент в нашето историческо развитие обаче. Не може да бъде по нашата космогония, не е
сменен само един-едничък елемент, т. е. че имаме свободно държавно устройство, а всичко е друго,
понеже преди сме били в корпускулата „второкачествени османци", а сега сме в корпускулата
„свободен славянски народ" и всичко преди е било черно, и всичко сега е бяло. В тази нова
корпускула няма минало и бъдеще, в нея има тоталността на „вървенето само", на свободата само, на
славянщи-ната само. И ето че всички в тази нация сядат да пишат нова история, според която ние
нямаме нищо общо с това, че сме българи, нямаме нищо общо с робска психика, винаги сме били
свободни и горди, винаги сме били патриоти, винаги сме се бунтували (петстотин години
ежемесечно) срещу турците и пр. Започва пренаписване на всички факти. Започва смяна на
правописи, започва чистене на думи, започва прекръщаване на селища, на Цялата топонимия. Край,
ние вече не ходим да седим, ние сме тръгнали да вървим, а когато сменяме топонимията, не ни
интересува, че дори ако десет години след смъртта на Йовков или Вазов започвате да ги четете, те ви
звучат като чужди автори, защото дори действието в техните разкази да се развива във вашето село,
вие не можете да откриете местния пейзаж в това, което Вазов пише. Не се идентифицирате със
..Силистра Йолу", където става пикникът на героите от „Чичовци", защото в новата корпускула на
свободата българите нямат нищо общо със Силистра Йолу, не са правили курбани там триста
години, не — това е ливадата на името на генерал Тошев или Георги Димитров, Адолф Хитлер или
Стефан Савов. В зависимост в коя политическа корпускула сме се наврели за две-три годинки,
защото в политиката всичко е от ден до пладне.
Същото е и с другите българи — македонците. И те не са османци — станаха българи, дори
вдигнаха революции като българи по Илинден. Какво от това! В новата си корпускула станаха
югославяни, в следващата ще станат някакви си македонци (нация!) — нищо, че класиците им
писатели пишат, че са българи от българския град Струга, — сега всичко назад се преиздава, сменят
се заглавни страници на стари книги в архивите. Нищо, че политическите смени са от ден до пладне.
Не и за шаманския мозък, разбира се, защото там няма течене на история, там няма
преходност, там има тоталност на прехвърлянето от корпускула в корпускула. Шаманът няма
история, защото във всеки момент от историята си предрешава всичко, което е около него, всичко,
което държи в спомените си и знанията си в дрехата и стила, и битието на новата си пространствено-
морална корпускула. Няма Силистра Йолу, нямат героите на Булаир, за които сме пели песни, няма
смисъл за нашите деца дори дадена глава в романа на Вазов „Под игото", озаглавена „Тлака в
Алтъново", защото дори децата от същото това село не могат да се приобщят към творчеството на
най-големия ни национален писател дори когато пише за техните деди, тъй като селото им от Вазово
време се е преименувало сто пъти, от Батенбергово през Певците до Българо-съветска дружба и
Монтана.
Българинът няма история. Няма минало. Той е денонощно рушащ общественото си
обкръжение алтайски монголоид. Той денонощно строи и руши паметници, прекръщава и кръщава
улици, села и градове, лепи нови табели и печата нови бланки на общините си, кове и разковава
тараби, пребоядисва, прави нови градоустройствени планове и бута стари квартали, развява байраци
и учи чужди езици, мята се от мехур в мехур на обществено поведение и морални обвързаности и
крясъци за погроми срещу нещо, което не отговоря на новия мехур, към който е тръгнал да върви,
сменя минижупи с котленски сукмани, денонощно надува радиостанциите си с народна музика от
професионални музиканти и американски джаз от цигански кънтриджии, гради опери и разиграва
мечки и маймуни на синджир пред тях, пее антитурски песни на мелодиите на малоазиатски маане-
та, обявява се за японец на Балканите, брат на трудолюбивия Дойчо, друса казачоци от дъното на
славянската си душа с освободителя Альоша, разбира се, в американско яке на Зелените барети.

74
Дълбае дървени лъжици и монтира компютри, като оголва жиците със зъби. И, разбира се,
прекръщава кюфтетата си „принцеси", а кифлите си — кюфтета (на всички езици прочутото
„хамбургер" просто значи „кюфте"). Уви! Влезеш си в шаманския контейнер, корпускула, мехур — и
там всичко е тотално друго, там всичко ходи да върви поновому. Тебе те няма. Ти си само пълнеж на
мехури. Днес си Стоян, утре си Соколово око, вдругиден Джери, сетне Альоша или Радж
Капур. Тъй шъй тя.

БЛЪСНИ-МЕ-ДРЪПНИ-СЕ
Когато бях в първоначално училище, доктор Дулитьл още беше на мода с двуглавата си коза
Блъсни-ме-дръп-ни-се. Или да не беше антилопата Дръпни-ме-блъсни-се? Както и да е, нещо такова!
По онова време всеки цирк имаше двуглава коза, така че двете глави на антилопата на доктор
Дулитъл нямаше да са кой знае каква сензация, ако бяха на една и съща шия, както стоеше работата с
всяка нормална двуглава коза. Само че главите на Блъсни-ме-дръпни-се гледаха в противоположни
посоки. Когато едната глава дърпаше, другата се влачеше и когато едната блъскаше, другата се
дърпаше. Много специална работа!
Такива бяха героите на нашите детски книги. Специални! Ще вземат, че ще идат на някой
остров. И на тоя остров ще има пирати. И Блъсни-ме-дръпни-се ще ги блъска и ще ги дърпа, и ще
блъска, и ще дърпа, докато се предадат. Беше истински герой тая коза. Не като героите на сегашните
детски книги, които ядат червеи десет глави подред само да може авторът да се заяжда с висшето
общество.
Такива шушумиги са сегашните автори! Нашите едновремешни автори никога нямаше да
накарат героите си да ядат червеи, дори това да им помогнеше да се заядат с аятолах Хомейни! Защо
трябва някое хубаво осемгодишно момче да страда? Сякаш иранските деца не са страдали
достатъчно, като ги карат насила да ядат червеи в Иран. Не, аз бих оставил моите осемгодишни
герои да ядат шоколад; да ядат и да ядат всякакви марки шоколад, докато не експлодират с най-
страшната експлозия, която е имало на този свят, дето да замаца всичките витрини на всичките
издателства на детски книги и на агенциите на детските писатели w Манхатън с шоколадова
повръщаница и тям подобни Сещаш ли се?
Както и да е! Винаги съм се чудил какво значи това блъсни-ме-дръпни-се и най-сетне се
сетих. Значи, че просто като си седиш ей тъй, нещо почва да те блъска да вървиш някъде другаде. И
веднага щом тръгнеш към това друго място, главата ти почва да ти казва колко хубаво било в онова,
първото място и започва да те дърпа назад. И в момента, в който си кажеш: „Ами, по дяволите!", и
тръгнеш да се връщаш, предната глава става задна и сега пък тя започва да ти казва колко хубаво би
било на това второ място и започва да те тегли назад (или не беше ли да те блъска напред?!); така че
ето те: Блъсни-ме-дръпни-се-Блъс-ни-ме-дръпня-се — докато ти се завие свят. Така че избягваш от
Вашингтон в Дейтона Бийч и издълбунваш някой в каросерията на камиона си направо на плажа бащ
по обяд само за да ти просветне колко красив е бил родният ти град, и ето че се връщаш във
Вашингтон и сега пък виждаш защо точно си бил избягал в самото начало оттам, и ето .те отново
заклещен от парната клатачница: Блъсни-ме-дръпни-се-Блъсни-ме-дръпни-се...
Има нещо в теб, дето иска да бъдеш себе си. Роден си в някаква торба от плът тук, на земята,
за да гледаш да станеш какъвто искаш да си, но никога не те изтърсват на правилното място, дето
можеш да си станеш каквото си си, така че трябва да вървиш накъдето е правилно и, разбира се, на
това друго място има нещо друго, дето ще излезе грешно, и ти тичаш назад-напред, докато ти прос-
ветне, че има едно „Тебе", дето е „Истинското ти аз" някъде зад този тука живот, дето го живееш, и
колкото и да се опитваш, и да се бориш, и да тичаш, на всяко твое превъплъщение в този тука свят
винаги ще му липсва по нещо, защото ще си остане ограничено в историческите граници, в които си
заключен този път, в това си тука раждане, и няма никаква нужда да жвакаш червеи, за да доказваш
каквото и да било на когото и да е.
Просто почни да си тъпчеш лицето с шоколад. Всякакви марки шоколад! И продължавай да бе
тъпчеш, докато експлодираш с най-мощната експлозия на всички времена, която да затрупа всичките
плажове на всичките Дейтони и на всичките Вашингтони, и на всичките Москви на Хъдзън, и на
целия терен, на който си расъл и си живял с разните му там тям подобни!
Страшен кеф!

75
 ВРЕМЕТО КАТО МОРАЛНО ПРОСТРАНСТВО В ПОЕЗИЯТА
Настъпи времето — му каза Моржът —
да поговорим с теб за разни работи...
Логически погледнато, в това двустишие на Карол от прочутата английска книга „Алиса в
Страната на чудесата" Моржът иска да каже, че е дошъл такъв специфичен момент във веригата на
времето, който съвпада с друг някакъв момент в друга верига на времето, когато е „дошло време" да
се приказва. Да речем, Моржът цял живот иска да пести и да влага парите си мъдро, а този ден е
станал пълнолетен, получава наследство и иска да обсъди как да си вложи наследството в
купуването на къща. Или, да речем, че Моржът си се разхожда по брега на морето с Дърводелеца,
както става в книгата на Карол, но понеже слънцето залязва и става студено, време е да си сложат
пуловерите.
Само че Моржът няма такова „време" предвид. Този момент, както се оказва по-нататък в
книгата, не съвпада с никаква верига от събития и това не води до нищо. Все пак времето е „брилно"
и „мимзувни борогови гимблят във уейба", и Дърводелецът похлипва, като лапа мида подир мида на
плажа, докато Моржът „изгрейбва" внимателно, и т. н., и т. н. — все събития, несвързани с нищо ни
от миналото, ни от бъдещето.
Единственото нещо, за което сме сигурни, е, че атмосферата е много специална, някакво глухо
вглъбяване в реалността, може би някакъв странен мехур, в който са включени и плажът, и двамата
приятели — Моржът и Дърводелецът. Наричаме го „специален момент", но това не е нито „момент",
нито е частица от „времето" в логическия смисъл на думата. Това е нещо, съществуващо извън
времето, някаква „сумрачна зона", някакво струнно пространство, в което не е лесно да се проникне.
Не само това; дори сме сигурни, че никога вече няма да бъдем пак там. Никога. И точно затова е
толкова възбуждащо.
Карол, математикът с келтския мозък, започва цитирания тук епизод от „Алиса в Страната на
чудесата" с този тип „време", което всъщност е един специален тип пространство. „Имало едно
време" — започват народните приказки и после разбираме, че разказвачът ни разказва за едно място,
толкова далечно, че можем да го достигнем само чрез магията на думите му... Същото е с „Преди
много, много години, през девет царства в десето, имало една крайморско царство, дето в една
колибка на брега живеела чудна девица..." И вие знаете, че това е „друго място" — там, където ще се
появи принц със звезда на челото или вещица, яхнала метла в небето...
ТАМ е ТАКА.
Няма минало и няма бъдеще в шаманските истории. Има само разстояние, само далечност,
само неща, които са или лоши, или добри, и ние искаме доброто (Принцът) да дойде, да изпълни
пространството на Момата и Злото (Вещицата) да бъде притиснато в ъгъла, изхвърлено оттук.
Големите държавни машини обаче имат нужда от категорията ВРЕМЕ. Не само за да могат
работниците едновременно да започнат да въртят ръчката на машинката, дето пълни суджуците. Тя
се нуждае от него, за да изгради в главата на народа представата за миналото като стоглава хидра,
която безвъзвратно поглъща ценностите, с които властвуващите смятат, че трябва да се разделим, и
освен това да изгради представата за бъдещето като неизбежен дъжд от сияещи ценности. Това
помага да се смели настоящето. Особено в тоталитарните държави.
Какво ще стане, да речем, ако една тоталитарна система бъде наложена насила на един народ,
колективното съзнание на който все още носи ценностите на шаманското мислене. Добре платени
литератори ще започнат да възхваляват историческия детерминизъм, за да обезкуражат всяка
надежда за свободен избор на поведение. В същото време непризнатите литератори ще сънуват за
някогашното безкрайно „сега", в което отделният човек може да влиза и излиза от позора и
унижението, в които системата го поставя.
Съвременната българска поезия е чудесен пример за това.
От:
Реката пак тече назад...
До:
...и вдигне падналата порта.
(Биньо Иванов)
Портата тук, разбира се, е шаманската врата, през която влиза животът, утрото, пролетта —
вратата, която сега е счупена и с това цикълът на живота е разбит. Мечтата на поета, неговата

76
надежда, неговата любов тече назад; реката на живота тече назад и това не трябва да е така.
В култура, от която се очаква само да гледа напред към „сияйното бъдеще" (което да извини
днешните провали), поезията на Биньо Иванов изглежда противоречива, тъй като гледа само назад.
Жътвите на неговата поетическа действителност не могат да се намерят в реколтата на новия сезон.
Те навлизат в реалността от миналото; и то става, като просто „си забравяш" последните 20 години
на душевен глад и пустота, които те делят от сангвиничния селски живот на миналото; които те
делят от плодородието на земята и духовната хармония, в която живеят хората, свързани с
обработването на земята.
Това, което поезията на Биньо Иванов донесе обаче на българската поезия от 70-те години, е
много по-важно от възхвалата на селския живот на миналото и от политическото опозиционерство
срещу режима. Той протегна ръка и докосна корените на националното самосъзнание в контекста на
източноевропейската мисъл. И тези корени са, разбира се, протобългарският шамански начин на
живот.
Поезията на Иванов е пълна с шаманска образност: един мъртъв боец мисли с куршум в
мозъка; цяла нация е измряла, но децата й търсят трева за конете; чернооките жътварки са толкова
изгорели на слънцето, че изглеждат като руси в чернотата си; и въздухът над нас е бездънно езеро, в
което пръстът ти изчезва, ако го потопиш в него. Можем да продължим списъка безкрайно. Ще се
спрем само на последния образ обаче, тъй като той е буквален мотив от таоисткото учение за
изкуството на стрелбата с лък. Според това учение съсредоточеното мислене за целта ти пренася
духа в „Оня свят" през дълги разстояния и те слива с „Отдалеченото", докато тялото ти остава на
същото място.
Накратко — поезията, за която говорим тук, съществува в едно таоистко пространство, в
шаманския „Оня свят", в който времето тече назад, резултатът става причина, пространствените нива
се взаимопроникват и Смъртта и Животът вървят ръка за ръка.
Разбира се, това не е изключение за европейската поетическа традиция. Същият е
поетическият свят на руските футуристи, на келтския мозък на Дилън Томас — всички тях Биньо
Иванов е чел усилено. Футуристите, разбира се, заеха този поетичен свят от Хлебников, който пък го
взе от Казанския университет, изграден на родната почва на шаманските племена на чувашите и
мордвините, докато Дилън Томас го взе от уелските си гени.
Трябва да знаем обаче, че в поезията един-едничък отделен елемент може да предизвика
откристализира-нето на цялото „сладко в гърнето". Тоест да го захароса. Лирическото съзнание е
чуждо на дискретността (в математическия смисъл на думата). То създава форми, всяка от които
като магическата призма кристализира „пелтето" на нашия възглед за Вселената от горе до долу,
отвън и отвътре и оттук до безкрая. Точно затова схващането за взаимозаменимостта на Време и
Пространство, което принадлежи на символичния мозък, предшествуващ гръцката физика, показва
тенденцията да се появи отново във всеки момент. Това се е проявявало особено силно в
европейското артистично мислене след появата на Айнщайновата теория за относителността във
физиката (в сюрреализма, имажинизма, футуризма и пр.).
В един от основните текстове на руския футуризъм Маяковски въвежда по следния начин
Пространствения образ на Времето.
На дните до дъщето
това е лозунгът — да светим —
на мене и на слънцето.
Белязането на Времето като обемен контейнер на дните (като самите дни се представят като
обемни предмети) е поначало твърде популярно. Този образ обаче ми дойде наум по много
практически причини: не само защото Маяковски е добре известен и навремето е имал влияние в
България, но и поради интересните преобразувания в преводите на този пасаж на български с
течение на годините. Докато предвоенният превод на поета анархист Ламар запазваше представянето
на безкрайността на времето с пространствен образ, както е в оригинала, след войната поетът
марксист Богомил Райнов преведе същия пасаж с директна временна представа.
Това е по простата причина, че марксическата митология всъщност е центрирана около един
основен образ — образа на напредващото (развиващото се) Време. Главният Бог на тази митология е
историческият детерминизъм: царството му е суровото царство на чудовището Кронос — Бога,
който сам поглъща децата си (творенията си) всеки ден; т. е. космическият механизъм, мелещ

77
ценностите на Днешния ден на прах. заради славните обещания на Бъдещето.
Този мит е безпрецедентен не само защото е неморално да се продаде един дребен момент на
човечност за над-човешките цели на „историческото развитие" или „прогреса". За българското
мислене винаги е било проблем и винаги ще бъде проблем този мит да се приеме. Не само защото
концепцията за развитие във времето е много мътна за него поначало, но и защото българският език
дори няма дума за това. Българската дума „време" носи значението на турската „дуня" или дори
„хава". То е и време като метеорологическа атмосфера, т. е. как е атмосферата, как е пространството,
в което се намираш — не Времето като времетраене.
Н обратното. Преди да излезе вън, българинът пита: Как е времето?" И отговорът е „времето е
слънчево" или „времето е дъждовно", но лексически погледнато, то е буквално: „ударил е часът
на*слънцето" или е „дъждовен час". Тоест може да значи буквално „в тази точка на Времето", но
може и да значи „в това пространство", тази атмосферна топка, този мехур.
Тази временно/атмосферна/пространствена категория е обща за тюркските и монголските
езици, с които прабългарският е свързан: чувашки — чукх, якутски — сакх, бурят-монголски — сагх
и пр. През средните векове българската литература на славянски език заема славянската дума
„време", но тя означава по същия тюркско-монголски начин старата двойствена категория Време и
Атмосфера едновременно. Даже в разговорния ни език е запазена старотурската дума на тази обща
наша категория — чакх, — частичка, показваща преместването в подходящия момент, подходящия
час, в подходящата атмосфера, подходящото пространство: „Посади го чак когато спре дъждът,
защото е много кално." Или: „Ожени се чак на тридесет и пет години, защото си много млад." В
първия пример „чак по сухо" имаме отлагане по време, но става дума за влизане пространствено в
подходящ сезон. Същото е и при втория случай, когато имаме отлагане до еди-коя си година, но пак
става дума за влизане (пространствено напъхване в корпускулата на дадена хава) в сезон на зрялост
едновременно с годината като време.
Б. Иванов има ред предшественици в третирането на Времето, на „Нашето време" като
морално пространство, като „социален климат", като „хава". Затова да се намери правилната посока
в живота, това беше посоката на антиконформизма на Константин Павлов:
Да намериш „вярната посока"
по обратната страна на ветропоказателя.
Николай Кънчев, който изучаваше дзен-будизма, мечтаеше за една обърната с краката нагоре
вселена, в която времето е спряло в точката, където се кръстосват спиралите на Този тука свят с Оня
свят. Какво, ако спре времето? — питаше той. — На върха на хълма родната ти къща чака да я
изградиш отново. Помниш само комина. Димът се губи, като се вие като въженце на хвърчило,
литнало от небето към земята.
И, разбира се, има последователи, които отидоха още по-напред по шаманисткия път през 80-
те години. Поетесата от поразения от замърсяване Русе — Свежа Дачева — пише за сливането на
материя и плът в Универсалния дух:
Всяка моя клетка е нечия плът;
всяка моя стъпка е тетива,
опъната докрай от палещото желание
на мъртвите да се раздвижат.
Пише за мъчителното напрежение между Вечното и неговите конкретни въплъщения в този
тук свят:
Вечността ни откъсва от плътта си по магически начин:
като камък падаме с тътен на гладкия пясък.
Като камък, на който внезапно е заповядано да живее.
Пише за неудържимия поток на живота отвъд границите на историята и личните
съображения:
Усещам, че земята е стаила нещо за нас...
И въпреки това съм тръгнала по пътя си
—крехка черупка в кръвния поток на хилядолетията.
И все пак ще завърша с Биньо Иванов. С начина, по който вижда мистерията на раждането,
смъртта и прераждането:
Гласът ти нисък, който ме е извел из глухотата,

78
 ръцете ти, които са ме взели от безмълвието...

Мамо,
непощадените ти рамена
неудържимо се пречупват към земята.
И гърлото ми няма сила да те върне,
ръцете ми не могат да те задържат -
върти се полудяло слънцето над нас
и е напусто
най-отчаяният глас.

Едничък моя вик дочул — синът ми

на двора се търкаля като питка.

И срещу мен лети денят, когато

ще се изправи той
да ме извика.

ДА ПРЕКОСИШ ГРАНИЦАТА, ЗА ДА НАМЕРИШ АЛТЕРНАТИВНО „АЗ"

Смятам, че трябва да захвърлим старите представи за границите, били те в пространството
(където уж делят непримирими неща) или във времето (където уж с революционен скок погребват
миналото завинаги).
Първата метафора предполага, че щом заличим границата между това, което е Истинско и
което е отклонение от истината, истината ще нахълта, ще залее всичко и ще настъпи вечна любов и
братство по света. И под това се разбира, да речем, да станеш едно от безбройните колелца в
държавната машина на президента Мао или да влееш държавата си в панславянското море на друга-
ря Сталин. Равенство в нахлузването на униформата. Мене там не ме търсете; нека си стои
границата!
Според втората метафора прекосяваш границата със скок напред и ето че възможностите за
прогрес стават безкрайни: изобретяваш колелото, забъркваш първия шоколад или разбиваш атома.
И, разбира се, след като разбиеш атома, ще излезеш да се почерпиш с един топъл шоколад, както
прави Пиер Кюри, и ето те прегазен от споменатите по-горе колела на същия пиян файтонджия,
който мачка хора от преди разцепването на атома и ще ги гази и на луната. Какво, като
революционизираме техниката, ако останем затънали до колената в старото морално блато?
Аз виждам границата като в мита за Одисеи: като ограничение, което с промените на света
около нас не ни дава да сме такива, каквито сме си. Ние прекрачваме през ограниченията, които
съдбата хвърля като пранги в краката ни, за да си останем същите, защото сме щастливи такива,
каквито сме си, и хич не ни интересува какво смятат, че трябва да сме — аятолах Хомейни или
Сталин, или Мусолини.
Светът на Одисеи е разклатен. Старото чувство за чест е разклатено, верността към жена и
дом пропадат и за да се възстанови стабилитетът, той трябва да тръгне на героично пътешествие, да
прекоси морето — границата между дома и света отвъд — и да победи разрушителните сили. Цялата
тънкост обаче е там, че това, което остава зад него, вече не е старият дом; старият дом става гъмжило
от пияни нахалници, сто пъти по-лоши от онези, срещу които е тръгнал на бой. Така че той сякаш
плъзва в друг свят: нови срещи, нови битки, и старото му чувство за самия себе си изчезва. Той не е
същият вече. Като се връща в родната Итака, призован от съня за това, което е било, обвива го
тайнствена мъгла и не може да познае ни дом, ни баща, ни син, нито те пък го позна ват. Само кучето
му, разбира се: пазителят на духа на дома идва да го посрещне, когато стария дом вече го няма.
Разправям за себе си, естествено.
И ние сме принудени да „прекосяваме отвъд" в търсенето на ново превъплъщение на себе си,
когато родната почва отиде по дяволите. Доброволни експатриоти напускат задушливата,
издребняла домашна среда, за да я преоткрият и да й придадат нова същност. Хемингуей не само
запазва американската мъжественост в чужбина, но проектира пресъхналия американски дух на
латинска основа. Какво е полската литература без изгнаника Мицкевич? Унгарската музика без

79
емигранта Барток? Руската без беглеца Стравински? Ни един от тях не консервира само загубения
дух на родината, но крачи по нови пътища, нетрасирани върху родната почва.
И така, стигаме до универсалната теория за външното „аз" на дадена култура като едно от
безбройните й възможни превъплъщения. Какво е италианската култура без градчетата държави по
Адриатика, пък и хърватската култура без тях? Какво са немската, френската и италианската култура
без Швейцария или без Австрия, без Лихтенщайн или Люксембург, или без търговските градове по
Балтика и в Трансилвания? Какво е английската култура без присадките й в ирландския Дьблин или
без Америка? Десетки Германий, Русия и Англии ще измрат и стотиците им избягали през границата
превъплъщения Ще ги подклаждат отново и отново.
Тази метафора за границата като ограничителна бариера, която трябва да се прекоси, за да
останем в дома на сърцето си, когато реалния ни дом вече го няма, е в разрез с официалната теория,
че има само едно тълкование на родното и него го знае този, който държи пушките.
Турци джебелчани напускат България за Бурса, за да разберат, че са българи (български
граждани), макар да говорят турски и да носят Аллах в сърцето си. Както са го разбрали отдавна не
без вътрешни изпитания и тримата софиянци — Кеворк Кеворкян (арменецът), Леви (евреинът) и
Симеон Кобурготски (саксонецът). И се върнаха духовно по-силни, по-зрели български граждани.
Изгнаници напускат Чехия, Естония, Грузия, Унгария, Чили и пр. не само да ги запазят такива,
каквито ги таят в сърцето си, но и да отворят нови пътища за тях покрай старите засипани пътеки. И
това не е политическа проява. Това е истинската същност на литературата и културата: да дава
безкрайни нови и различни тълкования, да търси превъплъщения на всичко, което ни заобикаля и
възбужда въображението ни.
Какво правим тук с дъщеря ми Пенка. Бягахме, гладувахме, гледахме се един друг — 3000
километра ли, триста години ли, за да прекосим цял океан и да потънем у дома, в домашните
проблеми и въпроси, по нов начин. За това именно искам да разкажа, макар и със съвсем други думи
и други представи и понятия. Не зная по-ярък пример от българската литература за действието на
универсалния закон, че трябва физически да прекрачиш границите на дадена национална
литературна действителност, за да можеш да се приобщиш към Вечната й същност. Няма значение,
че в училище за то^а не се говори. Това, че не се говори, потвърждава принципа.
Не е трудно този закон да се види в действие.
За мен то дойде с отварянето на томче Дебелянов пред Иван и Пенка под чашите, дето висят
над главите ни, когато закусваме на бара в кухнята. Зная стиховете, които ще им дам сега, наизуст,
но за да съм по-спокоен, вземам томчето на Дебелянов. Започвам да чета и рев-вам като магаре. Не
мога.
Пенка ме пита ужасно строго: „Тате, какво ти става!" (Не иска лигав баща, не ще старче, което
си пикае в калеврите. Нейният баща е нещо изключително!) Иван се смее. Мъдър е. Приема, че баща
му е остарял. Майка му умря; всичко става, всичко може.
Но не е вярно, аз съм си екстра. Само нещо ми става до болка ясно и е толкова красиво; както
всяко провиждане. И си казвам: „Благодаря, Господи!"
Най-хубавото си стихотворение Дебелянов пише с мъката на изгнаник. „Да те посрещне
старата на прага..." Кристалната, омагьосващата сила на този образ е в това, че поетът е съумял да
застане достатъчно отдалечен от обекта си, за да види Вечното в българската майка къщовница. Ако
е там, вътре, у дома — вместо „старата на прага" щеше да пише: „Нашта баба Търкаланка беше
примерна стопанка." Щеше да бъде затрупан от дребнавото ежедневие, патриотизмът му щеше да
бъде заринат в пазарния фалш на троянската керамика и конвейерно произведените „чутури",
пазители уж на традициите на пастирската дърворезба. Щеше да вие и да бяга през девет планини в
десета.
Коя дописка в коя родна газета, кое „Работническо дело" вдъхновява смазания сред гръцките
атонски попове Паисий да пише за историята на България и смразения от влашки и руски ветрове
Софроний — за патилата на българина? Не, чистият, неопетнен вакуум на самотата им ги кара да
пишат.
Темелите на българската литература са положени все от хора в изгнание, недоволни от това
как текат нещата в родината: в Румъния (Ботев, Каравелов» Раковски, Ве-ликсин, Селимински), в
Сърбия (Каравелов), на Запад (Берон), в Турция (Петко Славейков и Константин Величков), в Русия
(Чинтулов — който не написва ни един стих, след като се връща в Сливен, и Вазов — на когото му

80
трябва политическо бягство в Одеса, за да напише „Под игото"), в Италия (К. Величков), във
Франция (Пенчо Славейков и сетне Атанас Далчев и Коста Константинов).
Пишат на гръцки, сръбски, турски, румънски, на измислени свои езици като Раковски и
Богоров.
Текат успоредно много български литератури през българския езиков чернозем, без да се
вливат една в друга. („Хлеп, хлеп, хлел!" — пише Вапцаров, за да римува с „ужас свирел". Не „хляб".
„Нивге неу^алйън" — пише Радой Ралйън, а не „никога неутрален"... „Ралин", защото не се римува.
Римува се само на майчин език.) А колко са те, българските литератури, като даже не знаем колко са
Българиите, в които се създават; различни, съществуващи едновременно, със свои собствени
особености и различия.
*
Знаем и говорим само за една България — тази на българите от Дунавския вилает на Турция,
които през 1878-а година влязоха в новоосвободеното българско княжество и веднага започнаха
политически кавги, разправии, борби за служби, довели едва ли не до пълния провал на
конституцията в новата 25-хилядна столица София. Нека я наречем Политиканска България.(Как ме
дразни, да й се не види!)
По същото време със стари корени е столетното столично българско население на Цариград:
поне 4 пъти по-голямо от това на София, с големи вестници, печатници, училища, църкви, търговски
мази и ханища; център на политическите и църковните борби от век насам, с население, което до
края на века издава по-качествени книги, и езиково, и технически, дори от издателството на Данов в
третата България — Източна Румелия. Да наречем цариградската България Екзархийска България.
(Поклон!)
Седем години съществува Източна Румелия със,своята столица Пловдив, която има толкова
малко общо с Княжество България. Така процъфтява с търговията, политиката, образованието,
вестниците, издателствата, че от Политиканска България тук бягат да се спасят Иван Вазов, Петко
Славейков, Тодор Икономов, Захари Стоянов, кой ли не! Една друга България, цъфтяща, защото не
се командува от даскали и политикани, а от образованата, тежка буржоазия. Да я наречем
Чорбаджийска България. /Как я обичам: ароматните лозя на моя Сливен, тежките чаршии и ханове
на моя Пловдив, многоезичните кейове на моя Бургас.)
Вълни от изселници от XIX век заливат Добруджа и Бесарабия. Свои училища, своя гимназия
в Болград, свои театри и читалища, свои връзки и занаяти: България на стадата, на прекупчийството,
на дисагите със златото и живота около църквата. Прекупчийска България. (Къде сте, братя котленци
и сливенци!)
В Македония остават българите, които ще се борят, ще мечтаят за свобода, ще се отчаят, ще
се сплотят около дома и майчиното огнище в градове и села с къщи като крепости, ще пазят
домашните традиции. Най-домоседното, работното и прибраното население на Югославия:
Македонска България. (Защо само за нея говорим, какво сме загубили там?)
В Банат и по завоите на Дунав, на север, се изселват старите прастари българи католици.
Първите, които се образоват, първите, които гледат на Запад, първите, които печатат книги и
вестници, първите, които пращат делегации по света, първите, които дигат въстания. За които
официалните академици казват, че били опасни за България, понеже не били под лоното на
източноправославната църква. Свещена глупост! Това е Католическа България. (Първата модерна
България. Единствената модерна България досега.)
И най на север — още една вълна изселници в южните части на Украйна и около Одеса.
Кулашката крепост на Украйна, ако сте чели историята на болшевишката революция. За твърдостта
им очилати комисари и поет-чета пишат ужасяващи балади десетилетия след като затриват
цъфтящите им стопанства. Колония, заселена от пионери, по-корави от американските пионери на
Запад, които никога не успяват да изградят своята българска „Америка" в Южна Украйна —
наречете я Чифликчийска България. (Кой ли ще пише за нейната епопея! Сърцето ми се свива.)
Седем тюрлии. Различни — като от земята до небето. И все пак нищо друго освен Българин.
И сега, помислете ги как някой слиза от някакви колиби някъде в София, ходи година-две в
Университета
197с подпетени гуменки, докато се нареди най-сетне по онези служби, дето, като се напият в
някой затворен заради тях ресторант, изтаковват всички келнерки сред бутилките; и той ще ми каже

81
коя е истинската България, кои са истинските традиции — чорбаджийски, селски, занаятчийски или
даскалски, — кой е българин, кой да бъде затрит с отровен чадър и кой да се маха по дяволите.
Това е безумие, като да режем жива плът от тялото си и да я хвърляме на вълците; я ръка, я
крак, око, пръст... защото не то и не той, а другото око и другият пръст били истинските. Осмата.
Наречете я Идиотска България.

МНОГОТО НОВИ ОРЛЕАНИ

Бухането на оркестрите по улиците на Нови Орлеан се смята за началото на американския
джаз. Черни музиканти свирят тъжни песни по пътя за гробищата на погребални процесии, защото
някой е умрял и си отива завинаги, а по пътя назад свирят весели парчета, защото животът си
продължава. После някои от тях отиват по нови места, носейки със себе си синкопираните ритми на
музиката си, и хората наричат музиката им джаз. Стилът на тъжните мелодии, които изпълняват на
отиване към гробищата, се разви в „блус", а стилът на веселите мелодии на връщане .от
погребенията се разви в „страйд джаз". Някои от тези музиканти отидоха в Чикаго, други в Сен
Луис. Край на историята.
Само че не съвсем. Първо на първо, кой, по дяволите, е чувал да се свирят весели мелодии при
погребение — все едно дали на път или на връщане от гробищата? Никой! Никой освен приятелите
от Нови Орлеан.
Причината вероятно е в това, че бяха черни музиканти. Носеха в главите си бръмбара, който
ги кара да мислят за погребението едновременно и като за погребението на господин Еди-кой си, и
като за племенния ритуал далеч отвъд полагането в земята на когото и да било. Погребението за тях
бе повод да се изгради образ на Житейския цикъл като театрално представление, само че само от
музика, само дето сцената се заместваше от улицата, само дето цялото представление се състоеше от
маршируването дотам и обратно.
Линейният музикален образ, който изграждаха, държеше в една длан най-пълната полярност,
която можем да си представим: Живот и Смърт. Живите мъжествено маршируват към гробищата.
Единственият, който не е жив в ритуала — покойникът, — е единственият, който не марширува, а
бива носен. (Тук става дума за театралните елементи само; за механиката на сценичното.) От друга
страна, смъртта (като „неживост") е крайъгълният камък на живота (едновременно и „началото", и
„краят" му) и като възхваляваме живота, трябва да посветим един възглас на възхвала и на смъртта!
Именно поради това поляризацията се превежда във всички елементи на ритуала: на музикално, на
театрално, на мелодично, на инструментално, на ритмично ниво — на всички нива.
Процесията трябва да тече към гробищата, но тя не се изтича по улицата в катафалка, както
става в Европа или в Нова Англия. Опечалените стигат там, буквално марширувайки; т. е. прилагат
онази стъпка, която най-много насича движението им напред. При това както музикантите, така и
опечалените допълнително насичат потока на погребението с така наречения „стрътинг", буквално
„перчене" при краченето, което кара процесията отдалеч да изглежда, като че ли при всяка крачка се
устремява и спира, устремява и спира — и така до гробището!
Двата „удара" на такт, които са функционални при музикалните маршове, в ритъма на
новоорлеанските паради се насичат на четири и дори осем удара на такт и довеждат цялата работа
максимално близко до пълното разпадане на плавния поток в сложна синкопация.
И, разбира се, тоналността не е ни мажорна, ни минорна, с двете „блусови" ноти на този стил
на свирене, да речем, в до мажор между си бемол и си и ми бемол и ми. Дори ако става дума за
пиано, „плъзгането" между двете блусови ноти и неочакваните ауфтактове никога няма да ви оставят
сигурни по това какво следва.
Цялото нещо е функционално (тъй като съпровожда една чисто социална функция —
погребението) и в същото време по-декоративно от който и да било стил в музиката. По-хаотично и
неустойчиво от който и да било начин на свирене и едновременно с това отделните елементи на този
начин са два пъти повече синхронизирани, отколкото ги синхронизира класическата музика. Точно
както и ритмичните синхронизации на народнатапесен, които сме отвикнали да забелязваме, са по-
многобройни от тези в авторската поезия, на която ни учат в училище.
И така, щом става дума за смесването на Изкуство и Реалност в Нови Орлеан, ще трябва да
минем на историята на Бънк Джонсън.
Историята е, че Бънк Джонсън — новоорлеанският майстор на корната — започна да свири на

82
16-годишна възраст в оркестъра на Бъди Болдънс. Това беше през 1896 г. Свири почти тридесет
години и ето че, като. свиреха една вечер, убиха диригента. Застреляха го. Стана голям бой и така
нататък и сплескаха корнета на Бънк, и му избиха зъбите. Така че той си рече: „Мой човек, много си
стар да свириш", и наистина взе, че се отказа от свиренето за по-спокойна работа. Като например да
бере памук из плантациите на Луизиана. Но и това не е краят на историята. Историята даже не е
започнала.
Двама историци на джаза — Рамзи и Ръсел — откриха къде е и започнаха да го бомбардират с
писма, докато другият голям новоорлеанец Сидни Беше каза на брат си-Леонард (който пък беше
зъболекар) да сложи един нов чифт челюсти на Бънк; после му купиха билет за Сан Франциско и ето
ти го стареца през 1943 година, свири като жива реликва на миналото, за да илюстрира лекциите на
Руди Блеш за джаза. Така че някои там хора го помолиха да направи някой и друг запис и той записа
любимата си мелодия „Момичетата полудяват..." и им изпя „По брега на реката" и една от най-
любимите песни на Нови Орлеан „Мама полудя...". И малките калифорнийски джазови историчета
бяха страшно щастливи, защото за тях това беше чиста проба „съживяване на джазовата традиция на
Нови Орлеан". (Вярно, че нищо не ставаше по онова време в Нови Орлеан, дето заслужава да се
спомене дори.) И точно тук е положението, което искам да изтъкна, защото, докато джазовите
историчета ликуваха от това, че разпространяват „съживяването" чак до Ню Йорк и кой знае къде
още, имаше музиканти, които изобщо никога не бяха чували, че новоорлеанската най-добре
организирана най-хаотична музика от всички музики на света има нужда от каквото и да било „съжи-
вяване"!
Сега. Вярно е, че през 30-те години, както бе ставало и с други фолклорни традиции,
професионални почитатели на новоорлеанците отчасти поради естетически, отчасти по чисто
търговски причини се заеха да „цивилизоват" традиционните форми на това изкуство. Точно както
много по-късно „черният" рок бе пребоядисан на „бял" от Елвис Пресли и точно както Пенчо
Славейков и Кирил Христов в България преди това „цивилизоваха" българските народни песни, и
още преди това Калман и Лист, Чайковски и Бородин цивилизоваха унгарските и руските народни
песни, във,втората половина на 30-те години стилни синкопации (които звучаха по-скоро като
учтиви похълцвания, отколкото като раздробяването на мелодията на стотици блестящи огледални
парчета) започнаха да се вардалят в шоколада на големите танцови оркестри. „Суинг" беше името на
новата игра, носеха се цилиндър и фракови опашки, и единствената връзка с идеята за Смъртта,
която вървеше с тази нова музика, беше пълната анихилация на какъвто и да било намек за смъртта и
трагичното, каквото и да било неприятно чувство в цялата тази работа. Черните джазмени от Чикаго
и Сен Луис трябваше да бягат да се спасяват. Експатрио-ти им казваха по онова време. Ексиатриоти,
които си напускаха домовете, за да могат да спасят американската си музика.
Когато Бънк Джонсън записа през 1943 година „По брега на реката", можеше да се види
откъде е взел Луис Армстронг поляризирания стил на противопоставянето на говорене с пеене и на
милване със скърцане на зъби. Само че този стил никога не беше изчезвал, никога не се беше
загубвал. Докато Бънк беше брал памук и джазовите историци оплакваха изчезването на
„несъживения още" новоорлеански стил, Сачмо (Луис Армстронг) забавляваше французите с него в
Париж. Когато Бънк изсвири отдавна забравената мелодия „Пеперлия съвет" за просълзения Руди,
Сидни Беше не само я свиреше и беше я свирил в Париж от няколко годпши, но и аз я помня като
дете от бургаското казино. Свиреше я оркестьрът, келнерите подвикваха поръчките бира към бара и
приборите подрънкваха с малките си сребърни приборни гласчета и всичко това просто беше
неделима част от културата на семейните ресторанти в Европа, без който и да било да знае, че тя е
бежанец от Нови Орлеан; а след вечеря ходеха да се възхищават на филмите на Фред Астър и
Джинджър Роджърс като есенцията, като символа на Америка. (Мелодиите на Бънк и Сидни Беше си
ги смятаха за свои си мелодии на своите си ресторантски оркестри.)
Разбира се, парижкият новоорлеански стил беше станал по-различен от новоорлеанската
новоорлеанска блу-сова традиция. Беше я леко „шансонизирал", беше я направил по-шлагерна, по-
песенна. Но — както сме казали толкова пъти вече — това беше просто външното, избягалото „аз"
на духа на Нови Орлеан, който отпразнуваше слънчевата страна на смъртта, сладкия привкус на
раздялата и богатствата на загубата.
И, разбира се, имаше и трети Нови Орлеан в това паралелно съ-съществувание на неговите
интерпретации. Едното беше музейното възпроизвеждане на тази музика от Бънк в Калифорния.

83
Другото беше прекосило границата на път за Париж, където Беше искаше да запази тази музика
каквато си беше. Третото беше резултат от отварянето от Пит Фаутен на пашкула, в който новоор-
леанската музика беше преспала мечешкия си зимен сън в самия Нови Орлеан. Мога ли да си
позволя нахалството да окачествя този процес като „Източната Румелия" на Нови Орлеан, тъй като
„истинското нещо" тук е запазено извън реставрации, консервации, емиграции и така нататък.
Всеки „Фет тюздей" (вторникът преди Великденски заговезни) Пит Фаунтен излиза със
своите „Марти Гра Стрътърс" („Перчещият се маршов оркестър за карнавала Марти Гра") и поема из
улиците, по които пердаши десет часа наред; пият по чашка по тротоарите, перчат се в смешните си
дрехи, реват синкопите си — всичко както си трябва. Свирят „Нехайна любов" и „Над вълните" и
всичките прочути новоорлеански улични маршове. Те именно отвориха път за такива поразителни
състави като^медния оркестър „Дърти Дъзън" („Мръсната дузина"). И точно както го е казал поетът
(цитирам по памет - май че беше Ланстън Хюз): „Блясъкът на лъч медна светлина в нощния мрак."
Автентичен новоорле-ански блясък, само че поизлъскан от времето и от дългото употребяване.
Три от десетте хиляди възможни лица на вечния Нови Орлеан в отвъдния свят: музейният,
присаденият и развилият се. И не се ли отнася това и до трите различни лица на Вечна България:
музейната, присадената и развилата се от стоте й възможни лица?

РАЗГОВОР С ЛАНДСБЕРГИС
(Змията сменя кожа, момата — дом)
Официално съм делегат на писателите в изгнание. Става дума за Международния конгрес на
ПЕН-клубове-те в Лугано през — знам ли кога? — 1987-а май че. Според официалната програма на
конгреса съм делегат, но всъщност съм си дребен чиновник. Ако не взема няколко интервюта от
свои колеги и приятели, в които се преструвам, че не ги познавам, като им задавам въпросите, няма
да ми платят хотела и тогава по-добре да бях си стоял във Вашингтон.
Така че си играем на интервю с литовския драматург Алгирдас Ландсбергис —
подпредседател на нашия клуб, на който аз пък съм член на Управителния съвет. Но играта както
винаги се превръща в разговор. Разговорът става интересен и аз после ще трябва да го срежа, защото
в международните радиопредавания никой не се интересува от интересните части ни на разговори,
ни на интервюта^Трябват им плоскотии. Аз обаче ще го запазя. Не на лентата. Ще стои вътре в мен
като малка бучка и ще расте; ще се превръща в истории, в очерци, в материал за парчета като това
тук. Безформено като живота на писателя в изгнание (което ще рече — истинският патриот) и като
съдбата на твореца (т. е. добичето, запряно в кочината на бюрокрацията да си изкарва хляба); и все
пак смислено някак си.
А. СЛАВОВ: Алгирдас, от дълго време си подпредседател на Центъра на писателите в
изгнание към ПЕН-клуба. Какво представлява този Център за теб? Защо си му толкова верен?
А. ЛАНДСБЕРГИС: Член съм на Центъра, откак бе изграден от естонския поет Алексис
Ранит, който беше творец и на литовската литература. Центърът, как д а кажа, е много нещо за нас.
Беше нещо като семейство като братство. Изгнаниците, общо взето, са самотни! Разбира се, изобщо
се предполага, че съвременният човек е самотен, но изгнаниците са два пъти по-самотни. Освен това
Центърът представляваше интелектуалната ни среда и това може би бе най-важното за мен извън
приятелствата, които съм завързал в него... Намирахме общи интелектуални и литературни интереси,
наслаждавахме се на различията си и оставахме поразени, като откриехме паралели и общи черти
помежду си...
А. СЛАВОВ: Какви са задачите на писателите в изгнание на конгреса?
А. ЛАНДСБЕРГИС: Като се има предвид съдбата ни, за нас затварянето на писатели и
нарушаването на литературните и културните свободи са чувствителен въпрос. Така че ние
обитаваме сумрака между литература и политика...
А. СЛАВОВ: ...Извинявай, че те прекъсвам, но литературният процес не се състои само в
„създаването" на литературата. Част от този процес е разпространяването на литературата, друга
част е съхраняването на литературата в библиотеки, в музеи — във всички тези престижни
институции, които са така дълбоко почитани. Така че съвсем очевидно „съхраняването" на един
автор или на произведенията му не е политическа, а чисто литературна функция...
А. ЛАНДСБЕРГИС: Да, точно този по-широк контекст на литературата е това, за което
милеем. Ние, които идваме от Централна, Източна и Югоизточна Европа, сме склонни да гледаме на

84
литературата като на цялостен организъм, а не като нещо отделено от останалия живот, както я
възприемат понякога западноевропейците...
Алгирдас отговаря, а аз, кой знае защо, се сетих за Боян Ничев. Един път се подиграваше на
един старши научен сътрудник как отишъл да преподава български в Германия, за да е на Запад, но
разбрал, че се минал, защото сума ти време не могъл да получи никакъв хонорар, и се върнал в БАН
да довърши книгата си за пред-възрожденеца Тодор Пръцков или нещо такова; и аз казах на Боян, че
се е минал не за това, че е отишъл на Запад, а че не се е родил по-рано да стане кръчмарин, че да има
бол пари, а не да се преструва на литератор, за да си осигури дъвчене и с двете бузи едновременно,
като седне да вечеря. Все ставаме едно, за да сме друго, казах. Боян обаче възрази, че... Няма
значение.
Стискам микрофона под носа на Алгирдас, после го премествам под своя нос.
А. СЛАВОВ: Нека да минем на по-лични неща. Какво е да си писател, отраснал в
източноевропейско семейство? Да си учил първите си години в тамошно училище? Какво е за някой
като тебе да пише на английски? Колко си американизиран и колко те дърпа назад старата родина с
проблемите си?
А. ЛАНДСБЕРГИС: Ами много е трудно, разбира се, но не се оплаквам. Пиша на двата езика.
Пиша на английски, защото наистина обичам този език. И едновременно с това винаги ще пиша на
латвийски, защото е родният ми език. Бих се характеризирал като латвиец, който пише на два езика в
Съединените щати. Може цял живот да се вайкаш за това, но аз гледам положително на цялата
работа. Това е донякъде Божи дар, защото моето сложно положение може да се окаже плодотворно
за нещата, които искам да разработя. Източник е на творческа сила; цялата ми противоречивост е
материал за мен. Особено за пиесите, които пиша. Това е драматична ситуация в края на краищата...
Винаги ще бъда латвиец, който пише в чужбина.
А. СЛАВОВ: Кажи ми сега за последната си пиеса. В нея боравиш със ситуация из живота на
младите американци. Имаш група американски юноши от етнически произход, от латвийски
произход, и в същото време всичките им комплекси са чисто американски. Как ти Дойде наум тази
флуктуираща ситуация?
А. ЛАНДСБЕРГИС: В известен смисъл това е израз на собственото ми положение. Но не съм
мислил съзнателно: „Това е моето положение, така че чакай да го изразя." Има една народна
приказка за Егле, Змийската царица, и винаги съм искал да напиша пиеса за нея. И, разбира се, от
друга страна, имаш Америка, където тази приказка е напълно непозната. И стана така, че написах
пиеса за един латвийски режисьор, който идва в Америка и иска да постави тази народна приказка с
група американски юноши от латвийски произход, за които цялата тази работа е абсолютно чужда.
Сега виждам, че съм дал израз на собствената си съдба. Но не става ли винаги така? Да цитирам
великия Флобер. Като го попитали коя е Мадам Бовари, той казал: „Мадам Бовари, това съм аз!"
Моята съдба е част от драмата на изгнаника.
„Гледам на себе си като на латвиец, който пише на два езика в Съединените щати."
Ландсбергис просто мисли на глас какво е да си роден в Латвия американски писател. Седим в
спретнатата малка зала в Палацо дей Конгреси, където преди два дни Комитетът за писателите в
затвора към ПЕН-клубовете обсъди бъдещата си тактика. Вън група делегати чакат автобуса под
палмите на Корсо Песталоци. Малката, луда, слънчева, ексцентрична вселена на Луганското езеро
изпълва гърдите ни с аромата на свободата и ние можем да творим до насита за всичко, което е
важно за нас. Малките глупости, които си говорят писателите.
Алгирдас е висок, кожа и кокали, уморен, но въпреки това в сините му очи блестят юношески
искрици.
Започва да разказва за новата си пиеса. Тази с латвийския фолклорен мотив за девицата Егле,
която уж трябва да мрази Царя на змиите, задето я отвлича от любещото я семейство, но вместо това
се влюбва в него. Един от многото шаманистки мотиви, плъзнали по земното кълбо от Ирландия на
Запад до Патагония на Изток. Знае ли Алгирдас колко много шаманистки мотиви са открити от
лингвисти, фолклористи и антрополози във всяка невзрачна гънка на нашата цивилизация? Сигурно
знае; той преподава фолклор в Университета на Ню Джърси от дълги години. И все пак с интерес
слушам как пиесата била част от съдбата му, но не е мислил за това, когато я е писал. Зная. То идва
от дълбините на същността му и вибрира като ултразвук в малкия му мозък; звук, който никога няма
да може да се регистрира, за да го чуе дори самият той.

85
 В шаманското съзнание има две реалности: едната, дето съществува, и другата, дето не
съществува, но е реална, защото всеки миг може да се реализира. Или, с други думи, едната е това,
което е станало, и другата — това, което е могло да стане или би станало; разбира се, ако знаеш как
да преминеш оттатък, както някога са знаели шаманите. Във вселената на келтите има друиди, сиъри
(виждащи) и бардове, които се грижат за това: друидите пренасят в нашия свят парчета от
неосъществената реалност на световете, съществуващи паралелно с нашия; сиърите надникват в
света пред нас или успоредно с нас; а бардовете създават изцяло нови, успоредни реалности на
нашата със силата на думите. Това е вселена на преминаването напред и назад в други светове, които
са като този тук, но в които черното е бяло и лошото е добро. И аз си спомних българската шамани-
стка песен за любещите се луди-млади, които биват разделени насила, така че просто преминават в
отвъдния свят, в гората Тилилейска, която е населена с „почти станали" работи. Момичето става
тънка елха, момчето — зелен явор, идват дърводелци с криви брадви и ги насичат на прави дъски, па
ги сковават на одрове, за да лежат притиснати един до друг, докато свят светува, „пак заедно,
яворова до елхова".
Литовската девица Егле ужасно е загазила, защото изпада под властта на Змийския цар; царят,
който постоянно си сменя кожите, за да остане лъскав, както го изисква същността му. Тя няма
змийска кожа. Хората сменят дрехи, за да поддържат външния израз на същността си; и докато тича
по цял ден нагоре-надолу, тя трябва да се преоблича. (Преведено на езика на символите, тя „се
отдава" на змийския метод на предрешаване като израз на вътрешната си същност.) И точно така
Змийският цар успява да стане неин господар. Оттук нататък тя трябва да влезе в неговия „друг
свят", неговия чужд, омагьосан свят, и да загуби „този тук свят" на семейна любов и селско
юношеско приятелство. И докато „този тук свят" оплаква загубата на любовта й, оказва се, че тя
всъщност намира истинската любов; друга една любов, странна, стократно по-силна любов,
разпалена в сърцето й от Царя на лъскавото претворяване, от Владетеля на промяната.
Кой е истинският свят на истинската любов всъщност? Този на селската девица или този на
любещата змия? Няма отговор.
Продължаваме да говорим и разбирам, че вече не става дума за народна приказка, а за
съзнанието зад народната приказка. Става дума за нашите шамански, писателски мозъци на Балта и
на Булгата; става дума за съзнанието, че можеш да преминаваш и трябва да преминаваш оттатък, за
да бъдеш себе си. Няма значение, че в момента принадлежим на някаква си днешна култура;
шаманското ни писателско съзнание е дълбоко в нас под всичките културни наслоения, които ни
дъвчат.
Кой може да бъде по-ярък представител на това, което наричаме „руска култура" от Пушкин и
Лермонтов? И въпреки това абисинският бард, скрит във внука на аби-синските царе — Пушкин,
реди стихове за свой някакъв паметник, издигнат в света на сънищата; неръкотворен паметник, по-
висок от обелиска на Александър, там някъде в някакъв свят, който съществува паралелно с руската
столица. А шотландският бард, спотаен във внука на инженер Лермонт (един от чуждестранните
експерти на руския цар), напява за келтската здрачна самота, съществуваща едновременно на едно и
също място и по едно и също време с шумните тълпи на бала или на улиците; и вътрешното му
зрение на сиър лови видения за себе си, прострян мъртъв, но още дишащ.
Бърборим радостно, но и бързаме донякъде, защото след час и нещо трябва да вземем
параходчето през Луганското езеро за Кампионе. Тази долина тук е долина на италианска
Швейцария, имайте предвид! Дедите на тези тук италианци хич не ги е било еня за геополитическите
амбиции на своите братя италианци по времето, когато нацията се е обединявала, и затова прокарали
граница между себе си и останала Италия. И докато германци, французи и италианци сплотявали
редици, за да се бъхтят помежду си векове наред — вие кажете защо?! — техните тилилейски
двойници в задалпийските котловини работели и играели заедно — френски с германски, германски
с италиански и италиански с френски — в един паралелен свят, който би могъл да се реализира и
всъщност се е реализирал в Швейцария, независимо от това, че е толкова невероятен в своя ред и
покой, че човек просто не знае коя е истинската Италия — тази тука Луганска Италия или оная там,
която води война срещу Абисиния, вдъхновена от Мусолини.
И сред цялата тази история се намира Кампионе, съвсем друг италиански остров, който пък
прокарва граница между себе си и тилилейската Италия, която се бе отграничила от нацията и
трикольора й. Италианска Италия в средата на Швейцарска Италия, която се наслаждава със

86
съвършено дяволито щастие на царствения, сладък хаос на Алпите. Зад тази там планина е Монте
Верита, където Айседора Дьнкан танцува гола в лъчите на изгряващото слънце пред групата
европейски йоги, вегетарианци и комунисти: Херман Хесе, Карл Юнг и Владимир Ленин, за да
споменем само няколко от тях. Оттатък оная планина пък е Кастаньола, където в изгнание бе
сложено началото на латвийската литература и където други балтийски шаманистки народни духове
танцуваха босоноги във въображението на драматуржката Аспазия и поета Райнис.
„Има една народна приказка за Егле, Змийската царица — продължава Алгирдас, — която е
литовска народна приказка, и винаги съм искал да напиша пиеса за нея. И, разбира се, от друга
страна, имаш Америка, където тази приказка е напълно непозната..."
Така че какво ще направиш: Как ще събереш две вселени, които нямат допирна точка и са
абсолютно разделени поради начина, по който този свят се търкаля из културните си пътеки? Как да
съсечем тази жива реалност с криви брадви, та да наредим дъските, излезли от нея на платформа, по
която може спокойно да се върви? Аааа... но това ще бъде един съвсем нов, трети свят; светът на
сцената, където литовският бард прави трика на „ставането" на това, което не се е предвиждало да
стане...
„И стана така, че написах пиеса — продължава Алгирдас — за един латвийски режисьор,
дошъл в Америка да постави приказката с няколко американски юноши, за които цялата тази работа
е абсолютно чужда..."
Така кажи де!
В пиесата на Алгирдас шаманисткото преминаване в друга вселена става в двете посоки. Този,
който прави нещата да станат, режисьорът, шаманът, друидът, който може да премести
неосъществени реалности от „онзи" в „този свят", идва от балтийския Свят на здрача да съживи част
от литовското съзнание на нюйоркската училищна сцена в тези чисто американски момчета и
момичета с литовски имена. Те се съпротивляват на това, и още как! Техните девствени, небелязани,
отчуждени от миналото бруклински души защитават чувството си за сигурност. Така че от обратната
посока Ню Йорк с неговия жив тарикатски език също се изкачва на сцената със всичките си
комплекси, цялата си несигурност, със силата си и колебанията си.
Изходът от този сблъсък е разрешен със съвършена драматична ирония: режисьорът не успява
да постави на сцената своята пиеса за Литва, но омагьосването все пак се осъществява. Не на
сцената, където Егле да бъде отвлечена в „онзи свят" на Змийския цар, а в реалния свят, където
именно режисьорът бива прелъстен и отвлечен от Бродуей далеч от балтийската му абракадабра. Що
се отнася до изоставените от режисьора юноши, те вече са намерили вътрешната си същност и
извличат от дъното на съзнанието си истината за своите корени. Става рокада между режисьора от
Стария свят и юношите от Новия свят: отчуждените стават литовци, а литовецът се отчуждава; и с
това, че стават литовци, те най-сетне се добират до истинската си американска същност; и с това, че
става американец, той най-сетне може да присади част от Литва в Новия свят. Режисьорът намира
дом, юношите намират човешка същност. Американският ежедневен живот и балтийският фолклор
се сливат, без нещо особено да се е променило на повърхността.
Това е той, старият шамански път: да влизаш и да излизаш от различните пространства, да
сменяш същностите си. Ню Йорк и Европа. Принадлежащите тук нюйоркчани са емигранти.
Емигрантът става американец чрез Бродуей. Девицата бива отвлечена, за да бъде лишена от любовта,
на която се радва, но намира истинската любов.
Това е той и светът около нас, когато корабчето се отделя от кея на Касино: езерото взима
цвета си от небето, отразяващо езерото. Градчетата се катерят нагоре из стръмните гори, които пък
от своя страна наводняват в обратна посока улиците със зеленина. Италианците в долината на
Лугано не щат да са италианци и точно това разплисква толкова чисто италианско слънце и свобода
тук, че на самия пъп на цялата тази работа едно ядърце се отмята от отметнатото, з"а да се гушне
обратно в изгонената от тази долина Италия. И точно това иди-ми-доди-ми на обърнатия телескоп
да-не-си-туй-което-си-за-да-станеш-по-пълно-това-което-се-очаква-да-си гледа на пиесата си и моят
приятел Алгирдас. И ми помага и аз да се видя отразен в отдалечаващото се дъно на кладенеца. Да
осъзная съдбата си като писател в изгнание. Всички да осъзнаем съдбите си.
Изгнаници или не, трябва да прекъснем пъпната си връв; трябва да се откъснем от най-
близкото човешко същество, което някога ще имаме — майка си, — за да се превърнем в човеци и да
станем част от Човечеството. Както Змийският цар сменя кожи, за да запази царствената си премяна

87
лъскава. Както отвлечената девица плаче, като слуша майчиния вой на раздялата да заглъхва под
неотразимото тупане на сърцето си, разпалено от любов към Мъжа.
Режисьорът излиза. Момичето, което се е влюбило в него, излиза. Няма ни Америка, ни Литва
вече. Само негата им да си принадлежат и да намерят себе си изпълва сърцата ни, когато последният
прожектор в края на пиесата увисва над празната сцена. И въпреки че никой не го споменава, аз
чувам във вътрешното си ухо далечен сърдечен пулс като там-тамите на Юджин-О'Нийловия
„Император Джонс". В пиесата за Егле има много от това, което критиците някога наричаха
„Ирландски сумрак".
Алгирдас е бардът, който знае как да ни въведе в здрача, създаден от магията на думата.
Помня покоряващата атмосфера на пиесата му „Петте стълба на площада", която бе поставена оф-
Бродуей. Шепа латвийски борци от Съпротивата още се държат в горите и въпреки че каузата им е
справедлива, и въпреки че народът им ги обича, между тях и хората започва да се прокрадва отда-
лечаването като мъгла, изпълзяла откъм морето, и те се реят някъде там, горе, между разгрома и
триумфа...
Сегашната пиеса на Алгирдас „Децата на кехлибарения дворец" е населила сумрака между
отчуждението и намирането на себе си.

ИЗТОЧНОРУМЕЛИЙСКА ЛИТЕРАТУРА
Това да се освободиш или да станеш независим, или както и да се каже това, е въпрос на
превръщане на съня в реалност. То е част от масова халюцинация. То е събитие, при което милиони
хора биват убедени в съществуването на друга, по-добра реалност, на паралелна реалност, която по
някакви причини не се е материализирала. Милионите (наречи ги Нация) се чувствуват потънали в
безкраен кошмар. Те са сигурни, че знаят какво искат да направят и кой е пътят, по който могат да
стигнат до целта си. Сигурни са, че мислят ясно и правилно, и са уверени, че просто някой ги е
омагьосал и че поради това не могат да мръднат, и ако само някой от тях успее да шавне малкото си
кутре или за миг дълбоко да поеме дъх, магията ще се пукне, те ще се събудят, ще станат и ще
тръгнат напред. Те вярват, че така ще са „разрешили проблема си", без да подозират, че „проблеми"
не съществуват и цялата работа просто е в главата им.
Така или иначе, те си знаят, че някой трябва да е виновен за магията, някой трябва да ги е
омагьосал да лежат парализирани, независимо от това дали са турците (за гръцките юнаци),
англичаните (за ирландци, индуси и американски колонисти) или арабите (за евреите). Трябва да
мине известно време, след като нацията се събуди и тръгне по предначертания си път, преди да
схване, че няма такова нещо като ясно изсечени национални цели и че Цялата работа просто е нов
кошмар, просто още един лабиринт, в който през цялото време се взима грешния завой, и че ще
трябва ново поемане на дъх или друго пошавване с омагьосан пръст, за да се пукне новата черна
магия. Единствената разлика, разбира се, ще бъде, че този път ще е трудно вината за несполуката да
се хвърли на когото и да било, тъй като именно самата Нация бе решила накъде да тръгне, когато
мечтаеше да се освободи.
И сега не се гответе да се усмихнете снизходително на тези глуповати българи, които се
опитват да изградят нация, тъй като преборването с магията на робството и преминаването в нов
социален статус винаги е глуповато и точно там е неотразимото очарование на цялата работа.
Спомняте ли си бостънското „събиране на чай"? Спомняте ли си шестдесетте дебеловатички
франклинчета, опитващи се да скрият бирените си тумбачета, маскирани като индианци от племето
мохак, как се потят над повече от четиристотинте сандъка с чай на Източноиндийската компания,
докато ги хвърлят в морето, в опита си да покажат на шест хилядите аплодиращи зяпачи на кея, че
колониите повече няма да си мълчат и да стоят мирно? Или пък нападението срещу Бастилията, за да
бъдат освободени четири курви и двама джебчии — единствените затворници в нея по онова време,
— като цялата работа се прави да изглежда в собствените очи на бунтарите като че ли са измъкнали
от зандана самата госпожичка Статуя на свободата. И в казаното тук няма капка ирония: магията си е
магия, театърът си е театър, импровизираните ритуали са си импровизирани ритуали, духовете,
вещиците, злите сили трябва да се победят с контрадухове и магии и прочие и многоточие, независи-
мо от това дали става в дълбините на Африка или в сърцето на Европа! В историята няма нищо,
което да го няма във фолклора!
Символичното пошавване с кутрето или дълбокото вдишване за българите също така бе

88
въплътено в десетки малко или много символични действия, предназначени да убедят нацията, че тя
съществува като надеждна завършена величина и че може да предприема действия на своя глава и на
своя отговорност. В повечето случаи това приема формата на самопровъзгласени делегации по света,
настояващи, че представляват нацията, която всъщност не само че никога не е чувала за тях, но дори
и по-късно никога не узнава, че те са съществували. Кой знае днес в България какво са правили и
къде са ходили чипровските католически водачи, какво са печатали и разпространявали; кой е чувал
за мисиите на Софроний Врачански в Русия и Румъния; или пък за дейността на Берон в чужбина.
Кой всъщност дори е чел историята на отец Паисий — документа, който открай време най-прог-
лушително се обявява за върховния инструмент за събуждане на националното съзнание. Влияние на
тази история е невероятно пресилено. Тя не е имала никакъв социален и политически ефект. Имала е
само един клиент — няколкото български мозъци, разпалващи съня за българска нация;
тьпанджиите; вайдудулите, зовящи Свободата от дълбините на горите Тилилейски; или, ако искате,
от мазетата на някой турски зандан — ако ще търсим български еквивалент на Бастилията:
Ой, Свобода, госпожице, .
тебе тража я, царице!... —
както поставя въпроса даскалската поезия или както го казва по-късно даскалът на даскалите
Добри Чинтулов:
Вятър ечи, Балкан стене —
сам юнак на коня,
с тръба зове своите братя:
„Всички на оръжие!"
Винаги става дума за самотна фигура в тези митологични образи, зовящи за национално
пробуждане (т. е. за кутрето да шавне). Става дума за юнак-единак, който сънува как се измъква от
магията, която го парализира, и как разкрива съществуващата паралелно с него българска нация на
действие и слава, която временно лежи заровена дълбоко в храсталака на горите Тилилейски.
След това идват „четите" — малки партизански ударни групи, които нямат никакво друго
предназначение, освен да покажат не толкова на света, колкото на самите участници в тях, че
България съществува, че действува и че не иска да робува на друг, а само на себе си. Това са отреди,
слепени в едно от сънища, мъгли, халюцинации, самохипноза, самоубийствени комплекси; по-скоро
предназначени да участвуват в нестинарски ритуал, отколкото в политически ясно насочена и
съзнателна саможертва както ни показват документите и мемоарите от онова време.
Разбира се, тук не говоря за професионалните хайдути като Панайот Хитов, а за ентусиасти
като Хаджи Димитър, Караджата и Ботев, които — движени от политическия сън за свобода —
просто отиват на смърт. Хитов никога не е водил „чета" в истинския смисъл на думата, с изключение
на един 30-членен разузнавателен патрул през 1867 г. Той не сънува и, е неудобно трезвомислещ,
просто — професионален обирджия на пътищата, и когато по-късно става дума за военни действия,
отново ще се появи със собствен отряд бойци в рамките на сръбската войска през 1876 г., на руската
армия през 1878 г., както и през източнорумелниския период във войната от 1885 г., еволюирайки от
професионално хайдутство през милиция до редовна войска, напълно прескачайки символичното,
развалящо магията шавване на националното пръстче на четничеството.
Истината за всичко това направо може да избоде очите на интересуващия се от българската
литература от периода 1878 до 1885 г., когато още не е могло да се лъже за станалото вчера. В
спомените на Захари Стоянов, на Ботевия четник Кючуков, на Хаджи-Димитровия четник Обретенов
е отразена цялата лудост на четничеството по съвършен начин. Непредубеденият читател става
свидетел на приливите и отливите на здрав разум, понякога водещи до пълното заличаване на
каквато и да било логика от неотразимия импулс за саможертва в големия ритуален хепънинг, в
гигантския спектакъл, предназначен да мръдне нацията от летаргията й; ясно личи как от време на
време участниците разбират, че това, което правят, няма политически резон, че никой в България не
ги иска, че е съвсем естествено, че ще ги предадат и продадат на турците, но успоредно с това им е
ясно, че нямат сили да се съпротивляват на хипнотизираното влачене на крака към сигурната си
смърт. Те дори сами говорят, че това, което правят, е резултат на едно само желание: „Да станем
курбан на народната свобода." Курбанът, разбира се, е ритуалното колене на овен („те- куч" — „коч-
ът" — господаря на знака Рак по протобългарския зодиак). Това заколение се прави, за да бъде
спечелено благоволението на небето да защити жертво-принасящите от негативното влияние на

89
„Еньовден" или „празните дни" в алтайския календар („кучешките дни" по келтския календар), през
които „доброто", „правилното", „положителните сили" се продънват в чернилката на небитието.
Курбаните на детството ми, със своята апокалиптична примитивност, бяха най-ужасното
нещо, което съм преживял. Закачваха животното над голям бакърен тас, отваряха с остър като
бръснач нож голямата артерия на врата му и кръвта удряше таса. След това баба ми ме сграбчваше
със силната си ръка за рамото, да не бягам, и бръкваше с показалеца и средния пръст на свободната
си ръка в таса, след което ми слагаше кървав знак на челото. Това се казваше „накървяване" —
трябваше да те направи жизнен, жилав, як, никой да не може да те спре, никаква черна, магия да не
може да спъне начинанията ти. И отново този, който наистина желае да разбере същността на
нещата, за които говорим, може да види точно този ритуал, описан в „Записки по българските
въстания" на Захари Стоянов. Революционерите от Априлското въстание заколват един невинен
турчин и използуват прясната му кръв за „накървяване". Слагат си кръвни знаци по челата, да не
може турската черна сила да ги спре, и един от тях дори ние от кръвта на пренесения в жертва
турчин.
Политически действия — друг път! Априлското въстание имаше политически последствия.
Така е! Но това, което става, когато инициаторите му го вдигат, цялата му наивност като
организация, цялата илюзорност на поставените му цели са наивни и илюзорни само ако гледате на
тях като на политическо действие. Ако човек ги преоцени като традиционно шаманско ритуално
жертвоприношение, целящо да извади нацията от вцепенението й, всеки елемент на налудничавата
на пръв поглед история си идва на мястото и всичко става напълно смислено. И този разнобой, тази
флуктуация между ритуал и политика, между смелост и безумие е точно това, което прави живота
ни.
И за да се върнем на темата, ако непредубеденият читател надникне в оригинала на Панайот-
Хитовите „Моите пътувания по Стара планина", няма да намери и следа от горната
жертвоприносителност. Напротив — ще види колко логично и разумно е всичко, което правят
героите на хайдушкия период (периода на разбойничеството). Хайдутите са професионални
пистолетаджии, обирджии, туркомразци и са си вършели работата чисто и ефектно. Никой от тях не
би прекосил Дунава по стягащи лачени ботуши, както прави Ботев, което затруднява марша на
четата и практически допринася за трагичния й край. Разбира се, -целта на Ботев е не толкова да
проведе победоносен бой, а да вземе акъла на четниците си и на евентуалните свидетели на
заплануваната му героична смърт. Каравелов, разбира се, редактира „Моите пътувания по Стара
планина" на Хитов, за да ги напомпа с четническа риторика, но ние не говорим за тази авторизирана
пропагандна преработка, а за оригиналните бележки на самия хайдутин (Хитов), по които Каравелов
е работил.
Така вървят нещата, докато Великите сили решават да вземат на сериозно символичното
пошавване на пръстчето на вцепенената нация по простата причина, че им идва наум как да я
използуват „пробудена" и „свободна" като допълнителна пионка в голямата европейска игра —
играта за преразпределение на османското наследство. Априлското въстание просто става
допълнителен претекст за това, което те и без това искат да направят и са решили да направят.
Топуркане на петстотин хиляди чифта ботуши, рев на оръдия, конски фъшкии, керпиден-
баджаклии украинци, руси, балтийци и чернооки румънски селяни, кръв и пу-кане на кости,
понтонни мостове през Дунава, разхвърча-ни на трески от турската артилерия, ревяща от по-високия
южен бряг; на Шипченския проход трясък на супермодерни барабанни картечници и чаткане на
тумбалабачнати канари, немски инженери, щурмове на фортове, камбани, пръдни, Достоевски и
Гладстони, касапинът на Централна Азия Суврров на белия си арабски кон изпраща в един ден
двадесетте хиляди вдигащи прах ботуша да лъснат с кабари срещу пълната луна нея нощ. „Аске-ът
бяга, русите идат!" — ечи в ушите на тригодишната ми баба Янка, докато се гуши в ръцете на
прабаба Пенка, която — „Въх! Въх!" — пъхти за живота си под лудите звезди нагоре из драките на
Барамук Баир заедно с цялата махала Дели Балта и Гюр Чешмя и Мангър махлеси; а сливенският
арсенал експлодира като сто змея, отприщени от сърцето на града, точно в десет часа вечерта, и
отнася трите хиляди подвързани с кожена подвързия тома, изпратени от доктор Селимински от
Букурещ преди десет години за българското читалище „Зора". Този тътен ще да е прекъснал не един
козар, помпащ любимата си първескиня из букаците горе, в Балкана.
Балканският юнак се вдига от дълбок сън. Ражда се нова нация. И точно оттук започва нашата

90
история.
Колкото и да си търкаш очите, не помага! Нацията се ражда саката. Берлинският конгрес е
създал свободна България на територията на стария Туна вилает на Мидхад паша (т. е. Мизия със
Софийско поле). Има още една България, която уж трябва да се самоуправлява, но формално тя все
още е под султана — Източна Румелия. И остава трета българска част, която изобщо не е освободена
— Македония. Да оставим настрана частите в Добруджа, по Беломорието и така нататък...
И все пак чувството, че България е освободена, е страхотно, независимо от това колко
изкривено стои всичко на фона на политическите реалности, с които българите ще трябва да се
сблъскат. И когато идва време да се направи конституцията на освободената нация, естествено е
(поради начина, по който се е очаквало да стане пробуждането) работата да се свърши по
демократичному: т. е. чрез общо съгласие и чрез представителство на цялото население, тъй като
сънят е, че от Тилилейския Свят ще се надигне една свободна нация, съзнаваща своите задължения,
морална и посветена, пълна с добра воля, умна и неподатлива на корупция и подкупност. Руснаците
се мъчеха да предотвратят пътя нататък, но нацията, така или иначе, вярваше, че ще е правилно да се
постъпи именно така. Като имаме предвид бъдещето, това едва ли е било вярно. Така или иначе,
такива са механизмите на раждането на нация от равни, на нация, излизаща от дълбините на
Тилилей. Нека припомним тук като сравнение идеята за неподкупността и непоквареността на
английското съзнание, „навлизащо (Отново пространствено изместване! Отново измъкване от
дълбините на Тилилей!) в славните пътища на истината и обогатяващите добродетели и предназна-
чено да стане велико и почтено..." в Милтъновата Ареопагитика.
„Струва ми се, че виждам пред очите си една благородна и добродетелна Нация, надигаща се
като юнак след сън и разтърсваща своите неотразими кичури коса; струва ми се, че я виждам пред
очите си като орлица, мътеща могъщите си малки, докато пали немигащото си око на ослепителните
пладнешки лъчи; като почиства и плакне своя дълго потискан взор в самото подножие на небесното
сияние, докато цялата врява от неспокойни, трупащи се на ято птици, включително нощните между
тях, пърхат с крила наоколо (става дума за нациите, още тънещи в мрака на подземния свят — бел.
А. С.), учудени от това какво става, и в завистта си крякат предсказания за предсто ящи неразбории и
кавги".
Милгьн, разбира се, говори за свободата на пресата, докато българският спор е около прякото
представителство в парламента, но и в двата случая илюзията за непокваримата нация е на преден
план; избила от същата девствена почва, от която всяка новородена нация черпи своите фантазии.
Милтън говори за строителите на нацията като хора, „работещи най-трудната работа в дълбоките
мини на знанието (отново шаманистки намек за подземния свят — бел. А. С.), за да предложат
всичко, което са изкопали... готови да дадат на противника шанса пръв да ги нападне със своите
аргументи", и пр., и пр. — все честни усилия в името на всепобеждаващата, стояща до Бог
всемогъща истина. В същото време ние знаем, че това е нация с точно противоположни прояви; тя
именно дава прикритите хомосексуалисти на своите служби за сигурност, шпионирали за Кремъл
след Втората световна война по най-национално-нихилистичен начин. Това е нацията на външно
големия писател, но вътрешно международния шпионин (по едно време дори уловен в батакчийство
на международен бридж-турнир) Съмърсет Моъм. Прояви, които не вървят с „палеща окото си през
олтара на истината Нация". Или ще си позволим тук да приложим принципа, че знаем коя е
Истинската английска нация (т. е. нацията на Милтънова честност и откритост), като всички
останали прояви, опровергаващи тази умозрителна теория, са отклонение. Така както Хитлер уж
знаеше кои са истинските немци! Или както Сталин, Хомейни, Солженицин и пр. знаят кои са
истинските съвети, истинските иранци, истинските руснаци и пр.? Уви, когато боговете говорят във
вътрешното ни ухо, докато лежим парализирани и сънуваме бъдещето, което в момента е заровено в
дълбините на Тилилейската гора, те по някаква причина никога не споменават хомосексуалистите и
шпионите, които съпътствуват тези истински съвети, иранци и руси. Видението за бъдещето винаги
е ослепително чисто. Може би за да доведе до по-драматично разочарование.
Така или иначе, „Майка България", както я наричат тогава, изпраща своите представители в
Търново, но кои са те! Делегатите и избраниците от Дунавския вилает представляват новата
свободна българска държава. Има обаче делегати от Румелия. Кого представляват те? „Бъдещите
свободни българи" ли? Вероятно идеята е нещо такова. Само че има и делегати от Македония.
Територията, която рано или късно щеше да се освободи, така ли? Добре, но тогава каква територия

91
представляваха бесарабските българи, одеските търговци, след това цариградските, азиатските,
виенските и пр. търговци, учители, свещеници, които пристигнаха като делегати на кон-
ституционното събрание? Изглежда, че това бе събрание от представители на всички, които носят
български дух, на всеки, който се чувствува българин, който е сънувал сънища за свободата, който е
страдал от парализата на нацията и е искал да пукне магията и да се понесе към своя собствена слава.
Първото нещо, което направиха българите, беше да отрекат истинността на това, което бе
станало. Истинските либерали между тях, демократите в събранието, не искаха то да започне
работата си, тъй като това според тях щеше да значи, че се приема, че България, в рамките на
Дунавския вилает, е Истинската България, докато „българите" от Тракия и Македония не са
истински. Това, което мотивираше повечето от тях, бе по-скоро чувството за изкривяване на
Големия Сън, отколкото рационален политически бойкот, целящ да застави руснаците да променят
решенията на Берлинския конгрес. Така поне ми се струва.
И точно тук идва най-интересната част, защото, когато делегатите най-сетне се заемат с
работата, се оказва, че дори „Вечна България" да беше запазена цяла и непокътната, както я бяха
виждали в сънищата си, или ако не беше разделена на три Българин, а на триста тридесет и три, или
дори ако се беше раздробила на атоми, пак нямаше да е ясно на който и да било от отделните атоми
какво е това чудо „Вечна България", или каквото е трябвало да бъде, или какво трябва да се цели да
се постигне по този въпрос оттук нататък. Дори в този случай — повтарям — елементарните частици
на всеки атом от атомизирана България щяха да се бият една с друга! Сънят е ясен, събуждането —
хаос. (И набързо в скоби нека добавя, че този последен принцип е един от основните в шаманската
космогония, тъй като според нея именно сънят, халюцинацията, видението отразяват в един отделен
проблясък иманентната, неизменна, вътрешна, вечна същност на нещата, докато реалността е само
една изкривена, частична, ефимерна, случайна реализация в материалния свят на тази предначална и
вечна същност.)
Но — на темата! Историците твърдят, че има две основни схващания за бъдещето на България
в учредителното събрание, и ние ще приемем това като работна хипотеза.
Казват ни, че на първо място има либерали, които виждат в бъдещите законодатели на
България интелигентни, отговорни хора, представящи по ефикасен начин онези, които са ги избрали.
Това в техните очи са учителите, интелектуалците; зад техните усилия стои идеята за демокрацията и
тя е построена на мита, че понеже всички хора са добри и честни, мнозинството ще избере измежду
тези естествено добри хора и законите, които те ще формулират по този начин, ще отразяват най-
добрия начин, по който трябва да се управлява Нацията. Така че те са за пряко избиране на
представители. Славейков е най-красноречивият делегат между тази група. Той е именно човекът,
който преди години бива избран от американските протестантски мисионери в Истанбул да
участвува в превода и редакцията на Новия завет на съвременен български език, тъй като е
изглеждал на мисионерите като доста популярен автор на градски песни в отоманската столица и
неговият български език (именно поради това и поради вестниците, които списва на този език) все
повече и повече се доближавал до това да стане общоприет сред четящите и пишещите българи в
големите градове.
Друга група са консерваторите, които гледат на българите като на добри хора по душа, но не
и непременно непокварени, неподкупни, неегоистични и добре образовани хора. Като дейци с
постижения в индустрията и бизнеса, те вярват, че всяка работа или всяко начинание се нуждае от
опит и подготовка и че организирането и ръководенето на новата страна също иска известна под-
готовка, известна политическа култура, която хората нямат. Те не се интересуват особено от
меленето на лозунги и искат законодателите първо да научат законодателния занаят. Именно поради
това те са за сенат от старейши-ни, доказали, че са придобили известен опит в политическия живот
на градовете и в градската и църковната администрация, които да проверяват законите, изготвени от
пряко избраните представители. Най-красноречивият от тази група е Икономов.
Крайният резултат е, че спорът се спечелва от либералите и те изграждат Свободна България в
Дунавския вилает, оформена по демократическите съновидения за справедливост и пряко
представителство. Историята показва, че те са били неправи. Пряко избраните законодатели не се
оказват отговорни хора; те се втурват на бесни, хапещи глутници в политиката за лични облаги.
Успоредно с това по ирония на съдбата в Протектората на Източна Румелия се създава
правителствена структура, отговаряща на идеите на Икономов. (И едва тук навлизаме в същността «а

92
тази студия.) Българите от Тракия са освободени във всички области: икономически, социално, в
домашния си бит и традиции; навсякъде — с едно само изключение: те са под надзора на истанбул-
ското правителство и Съветът в тяхната столица Пловдив се изгражда от най-опитните българи,
които някога са влизали в отоманската администрация. Така че това, което виждаме тук, е
свободната инициатива на Нацията под контрола на опитни политици като компенсация за факта, че
българите още нямат развита политическа култура. И точно тук протичат седемте къси години,
които за пръв и за последен път в българската история показват творческите способности и
трудолюбието, артистичните таланти и глада и уважението към образованието и занаята,
политическата и военната мощ, широтата на ума, способностите за самоанализ, готовността за раз-
витие и подобрение, за жертви и за постижения, нямащи равни на себе си в този район на света —
все иманентни качества на народа, от който произлизаме и аз, и вие и на който никога не бе
позволено да се издигне в Нация, за да разгърне тези свои вродени качества. Именно оттук идват
корените на лозунга, който бях пуснал в София през 60-те години из софийските кафенета и
интелектуалните сборища: „Да живее Източна Румелия!" Популярна навремето шега, която за мен —
както бе с други мои закачки — съвсем не беше шега.
Иронията на ирониите е в това, разбира се, че по простата причина, че румелийските българи
бяха толкова ефективни, те успяха да изпълнят (уви!) мечтата на деня: да отхвърлят протектората на
турското правителство и старейшините в Пловдив да присъединят територията, която управляват,
към „Политиканска България" и безкрайните й провали. По този начин „Чорбаджийска България"
видя края си и с нея се провалиха най-добрите възможности, които българите са имали някога за
щастлив национален живот.
Все още Поробена Македония — люлката на Българското възраждане — остана с едно око,
отворено за това, което тя виждаше като свобода за останалите българи, и другото око, все още
сънуващо тилилейски сънища за това как бъдещата свобода ще докара съвършенството. Тя щеше да
лежи просната там на Запад като национална съкровищница, като резерват на българските доброде-
тели за тежка работа, семейство, уважение към по-старите и към роднините и неутолим порив към
просвещение. Същото важи, разбира се, и за другите „алтернативни Българин", другите анклави с
българско население в Истанбул, Одрин, по Беломорието и пр.
*
Въпросът тук е дали брътвим фантазии, или сме се натъкнали на нещо наистина важно за
обсъждане. Източна Румелия наистина ли е само една „още неосвободена" България, една
недоразвита България (както сме свикнали да казваме и както са ни втълпявали в главата с шамари и
ритници), или Източна Румелия е наистина една „алтернативна" България (паралелно съществуваща
България, ако искаме да приложим шаманистката терминология). Тоест една България, толкова
легитимна, колкото са легитимни германските кантони в Швейцария, като Австрия, като
Люксембург, като Лихтенщайн, като ханзейските градове, като седемте саксонски града в
Трансилвания — независимо от това какво брътвеше Хитлер за това, че трябва да има само една
легитимна Германия, на която именно той държи рецептата. Да! Това беше просто една друга
България. Една друга паралелна България, „складирана" в Тилилейската дупка, която излезе от
мрака, за да насели тукашното си реално битие едновременно със свободното Българско княжество
на Туна вилает, което историците сега се опитват да ни пробутат като единствената легитимна „баш
истинска" България навремето.
.На политическо ниво българите от Румелия са изключително ефективни. Протекторатът е
изграден като самоуправляваща се многоетническа единица, обаче българите за нула време започват
да изместват гърци, турци и арменци от управленческите им позиции. Румелия де факто се
превръща във Втора България. Тракийците се оказват изключително динамични по отношение на
политическите въпроси, които ги' интересуват. Техните организирани протести срещу присъствието
на турски войски в района не само са успешни, но те дори успяват да изградят своя паравоенна
организация, която по-късно показва поразителната си подготвеност във войната от 1885 година.
След Съединението румелийското политическо лоби (т. е. организираният начин, по който руме-
лийските българи гласуват в Княжеството, след като се присъединяват към него) има силно влияние
в последвалите общи избори, докато гласоподаването на населението на свободното Княжество е
същински срам. Оказва се, че румелийците до 1885 година вече са развили политическа култура,
която „Политиканска България" никога не успява да достигне. В същото време Княжеството се

93
стоварва с главата напред в конституционна криза. Няма да разглеждаме подробностите. Само ще
подсетим, че тя стига дотам, че дори създателят на конституцията Славейков бива арестуван, когато
се опитва да заеме мястото си в парламента. Той, както и дузина други уважавани политици се
принуждават да потърсят убежище като емигранти в Източна Румелия (уж „несвободна Бълга-
рия"), а някои от тях дори бягат в Истанбул, Русия и Италия. Ето някои от имената на тези хукнали
да се спасяват от „свободата" на Княжеството по различно време: Захари Стоянов, Константин
Величков, Тодор Икономов, Драган Цанков, Иван Вазов, Маджаров, Славейков и пр.
Съдебно-правната система. В Княжеството е такъв хаос, че Вазов се вижда принуден да
избяга от поста си на съдия в Берковица. Причината лесно може да се намери в един разказ, който
той пише навремето, за някакъв съдия, който осъдил на смърт съседа си като предумишлен убиец...
на черешовото му дърво: „... след като се приближава към него с брадвата тайно и изотзад" (цитатът
е по памет — А. С.), Вазов намира убежище в Сопот, където пише най-хубавите си работи най-сетне
на свобода.
Военно дело. Паравоенните организации на Източна Румелия, които действуват под
прикритието на гимнастически дружества, са така добре подготвени, толкова добре вплетени в
тъкънта на подкрепящото ги общество, че по време на Съединението от 1885 година комуникациите
и полевите подкрепителни пунктове, които те изграждат по селата и градовете на пътя, пренасящ
българската армия от турската граница до сръбската, за да пресрещнат крал Милан (който напада
България, докато тя очаква удар от Турция), си остава безпрецедентен случай в световната модерна
военна история. Изградени са масово подвижни кухни, дават се дрехи, полеви работници сменят и
подновяват съоръжения, екипировка, впрегателна тяга и суха храна, като че ли става дума за мара-
тонско бягане. Българските войници преминаха над 400 километра по-бързо, отколкото армията на
Милан прекоси 40 на западния фронт. Тяхната подвижност, именно поради румелийската
организирана подкрепа, би могла да се сравни във военната история само с тази на техните далечни
алтайски братя — конниците на Чингис Хан или практиката на бойците на някои племена на
американските индианци да тичат няколко денонощия подред.
Комуникации. Железниците са икономически по-изгодни и функционални в обслужването си
на румелийските градове Белово —Татар Пазарджик —Пловдив—Одрин и оттам Истанбул,
отколкото по единствената линия на Княжеството Русе —Варна, която обслужва не толкова
българското стопанство, колкото търговските интереси на Средна Европа.
Пощите функционират гладко и ефикасно в сравнение с абсолютния хаос на ежедневно
сменящите се марки, цени и дори валути, в които цените са изчислявани, да не говорим за восъчните
и марковите печати в Княжеството. В скоби тук ще споменем извънредно доброто сравнение в това
отношение, дадено в студията на Д. Загорски „Пощите в Източна Румелия".
Банки и заеми. Отново източнорумелийските са далеч по-добри. Княжеството има известни
традиции в това отношение в Русе, но Пловдив отива далеч напред с бърканицата от прехвърлянето
на столицата от царицата на Дунава в шопска София.
Индустрия. Пловдив, Сливен, Карлово продължават да са на върха на българската индустрия.
Много по-важно обаче е това, че в областта на търговията и износа Румелия запазва пазарите
си в Близкия изток и Истанбул, докато Княжеството е изправено пред загубването им и
необходимостта да търси нови пазари и да се наглася към тях.
Образование и книгоиздаване. В това отношение Източна Румелия и Истанбул са цели епохи
напред от свободното Княжество. Всъщност книгите, публикувани от Хр. Г. Данов в Пловдив, са и
учебниците, справочниците и академичните изследвания на „Цяла България". Тоест и на
Княжеството. Ако не греша в цифрата — това бе един огромен фонд от около 800 заглавия!
Книгоиздаването на Източна Румелия е толкова международно, колкото българското книгоиздаване
никога не е било. За някои от своите най-важни книги Данов кани автори от чужбина. Добър пример
тук е професор Иречек (от Австро-Унгария) с книги, останали класика в българистиката и до днес.
Първият огромен пълен български речник (на Геров от Русия) също излиза тук. Първите теоретични
наблюдения върху необходимостта да се събира и издава фолклор също дойдоха от Източна Румелия
— от „Периодично списание" под авторство о ма Славейков, — както и от издадените от Данор
студии на Раковски. Нека прибавим, че хората, събра» и около „Периодично списание" в Пловдив,
на практика са българската Академия на науките. Вестник „Марица" се издава на френски и
български й дълго (бих казал и до днес) остава недостижим в България — свободна или несвободна.

94
В Сливен дядо Петко Славейков издава списание, което още тогава става незаменим инструмент на
бъдещето на комуникациите в България, защото Данов вече го е приел в издателската си работа като
езика, използуван от Славейков за превода и редакцията на Новия завет. Тук трябва да се каже, че с
избора си на Славейков за редактор на спонсорираното от нея издание на Новия завет на модерна
българска реч американската протестантска мисия в Цариград вече, така да се каже, е
„предоставила" на българския читател този език от бестселъра на всички времена. Славейковият език
се превръща в български книжовен език обаче едва след като Данов го приема за език на своите
учебници за цяла България.
Единственият принос в областта на лингвистиката на свободното Княжество по време на
румелийския период е абсурдната критика на Иван Богоров срещу езика на Славейковото сливенско
списание. Тази критика помага да се разбере колко глупава е всяка съпротива срещу начина, по
който неговият език и Славейковите практически неологизми и чуждици се развиват в Румелия и се
разпространяват в цяла България.
Литература. Първо трябва да кажем просто и ясно, че всеки, който има някакво значение
като български автор на поезия, мемоари, философски и филологически приноси, разкази и пр.,
живее в изгнание в Източна Румелия или на Запад: Славейков, Данов, Вазов, Геров, Заимов,
Икономов, Каранов, Захари Стоянов, Величков и пр., и пр. Важното, разбира се, е качеството и
състоятелната тежест на тяхната работа. Никога, абсолютно никога няма българската литература
отново да достигне висотите на румелийската литература от периода 1878 — 1885 година! Едва ли
която и да било национална литература всъщност ще достигне тези висоти в няколко основни
аспекта на литературата:
Първо — нейната искреност. Половин век вече българската литература в преобладаващата си
маса е вероятно една от най-„ментарджийските", неискрени, позьор-ски и фалшиви в Европа. Трудно
е за вярване, че тя е писана на същия език и в голямата си част в същите градове, в които е създавана
източнорумелийската литература преди повече от сто години; литература, абсолютно неспособна да
извърта реалността по политически или снобски литературни причини. Заслужава тук да се
подхвърли, че ако някой литературовед се посвети дори на един сравнителен анализ с други
престижни литератури от онова време, той ще бъде богато възнаграден. Сравнете битките в
„Червеният медал на смелостта" или репортажите за акциите срещу американските индианци в
американските средства за комуникация, или за Бурската война от същия период в британската
преса, или за мисията на хавайската кралица и хавайската трагедия, да не говорим за руските
романтични тарас-булбаизми и как руската цензура не е доволна дори от тях и кара Гогол да добави
своите промонар-хически антиполски лозунги в края на повестта си, за да замаже с розова четка
суровата реалност на историческите факти; сравнете всичко това — казвам — с пълната искреност
на „Записките..." на Захари Стоянов до дъното на тяхната поразителна самоирония, самокритичност
и дори признаване на истината, когато тя накърнява собствената му патриотична позиция.
Второ — нейната популярност. Тази литература е достъпна за всяко ниво на обществото. Тя е
писана за всяко ниво и разбираема от всяко ниво. Тематиката й е от жизнено значение за всяко ниво.
Цените й са по джоба на всяко ниво. Източнорумелийската литература е народна литература в
истинския смисъл на думата.
Трето — нейната проникновеност. Тази литература проницателно навлиза в националното
съзнание, без да проявява какъвто и да било интерес в това да следва световно установените
литературни стандарти и да играе романтичните игри на изящната словесност. Всичките й автори
имат да вършат важна работа — работа, по-важна от литературата. (И не е ли това начинът, по който
се прави велика литература — чрез надлитературните й идеали!) Тези автори се вълнуват и се мъчат
да прозрат какво е станало с нацията в непосредственото минало, какво става с нея сега, когато
невъзвратимо е поела пътя към свободата, пътя, по който тя щеше да бъде оттук нататък отговорна
за всичко, което стореше. Те разсъждават накъде да се поеме оттук нататък! Те са бащите строители
на модерна България и по инстинкт са наясно, че това, което правят и мислят, и пишат в момента, е
кълнът на българската нация, който няма да може да се промени в бъдеще, и каквото щеше да се
роди, щеше да се роди от този именно кълн!
Авторите
Захари Стоянов. Един от водещите организатори на Априлското въстание, той слага на книга
хрониката на пробуждането: какво е сънувала нацията, как революционерите провеждат смяната и

95
къде се провалят. Той създава национална история от един период, непокрил дори десетилетие, като
му придава перспективата на миналите и бъдещите векове, и това, което е вложено в „Записки по
българските въстания", никога не може да бъде заменено — духът му не може да бъде заменен! — от
ни една студия, уточняваща къде е сбъркал с фактите си авторът. Никой учен и никой изследовател в
България не може да мине без дадения от Захари Стоянов кълн на националното съзнание, ако иска
да проникне в това какво е истинска България, кои всъщност са българите и какво ги мотивира.
Книгата му е написана в Пловдив и е публикувана веднага от Данов, който схвана, че хроника та
и бъдещото мислене по промяната трябва да бъдат регистрирани от субекти на революцията като
Стоянов, Заимов и Величков, а не от бъдещи „политикански" историци или чуждестранни
изследователи. Нека добавя тук, че някои болшевишки перекендета — професионални литературни
историци — усилено разпространяваха версията за някакво противоречие между Захари, който бил
от народа и бил честен, и богаташите на пловдивското общество, които, за да защитят изедническите
си интереси, го саботирали в издаването на „Записките..." — още една цвилеща глупост на
марксисткия догматизъм. Истината е, че Данов едва изчаква мастилото на Захариеви-те записки да
изсъхне, когато започва да ги набира.
Кючуков. Мемоарите на' този Ботев четник са една добавка към горната оценка на
„Записките..." и колкото и да са любителски, ние ги споменаваме тук, за да покажем, че духът,
владеещ Захари Стоянов, е духът на източнорумелийската литература. Този труд дори дава още по-
проникновена картина на българската флуктуация между модерния политически рационален ум и
неговите методи и шаманското „безумие" за саможертва на четниците. Кючуков започва мемоарите
си в Сливен през из-точнорумелийския период, но ги оставя и се връща към тях след Съединението.
В редактирането им за печат (не зная кой го е правил!) са вмъкнати помпозни нотки на политически
патос, показателни за ерозирането на румелийската литература след 1885-а година.
Тодор Икономов. След като избягва от Княжеството в Сливен, той сяда да запише историята
на битките в Националното събрание и около Конституцията. Без това негово изясняване и анализ на
така наречената консервативна позиция в Учредителното събрание ние не бихме имали ни най-малка
представа днес колко искрени и отговорни са били бащите основоположници на българската
държава и каква невероятна способност са имали да надживеят вековете на парализиращи
съновидения и митологични мъгли, населявани от българския дух. И тук ми минава наум картината
на Икономов на стари години: седнал на малкото столче пред книжарничката си, която непрекъснато
палят ту обвиняващите го, че е турски шпионин, ту обвиняващите го, че е руски шпионин, докато
той накрая не полудява и тръгва да се разхожда из лозето на някакъв приятел, нареждайки в лудостта
си бъдещата съдба на Африка и назначавайки наум ту царе, ту високоотговорни национални водачи.
И си мисля как прозира в това състояние на последните му години, че е стоял в разцвета на силите си
на ръба на националното пробуждане, и как преходът от летаргия към свобода и безотговорност е
бил така драматичен, че се е разкъсал между мечтата за свобода и непоносимата истина за
нищожеството на света, който идва след това пробуждане.
Петко Славейков. Както казахме, той пише в „Периодично списание" за съображенията и
мотивите, които го карат да търси определението на българското съзнание чрез фолклора на
българите. Интуитивно той идва много по-близо до истината от германските гайстгешихтери по
същото време, защото не се занимава с теория и абстракции, а с истинската история за това как
българите започват да гледат на себе си не само като на нещо различно от гърците, турците и
власите, а и като на членове на различни социални нива с техните различия в рамките на отделните
етнически групи (селяни, даскали, попове, заможни занаятчии и пр.); с една дума, борави и с преход-
ните битки на ежедневния им живот, и с единството на духа им (при ясно съзнание за това кое е
вечно и непроменимо в скалата на ценностите им).
Славейковите невероятни писания принадлежат на неоткрит дотогава жанр в световната
литература. Това са научни знания, разкрити с интригата на приключенската литература, с истински
характери, с истинските социални драми на времето и със завладяващата емоционална образност на
лирическа поезия. Това е един чисто български жанр, в който научното се разкрива чрез дясното
обемно мислещо полукълбо на мозъка и в което знанието се усвоява без прецизни измерения, без
формули, без системен анализ — т. е. без линейната верига от факти и умозаключения, в която може
да попадне незабелязано отклоняваща се от истината грешка. Това е жанр, който философската
школа на Михалчев през тридесетте години преоткрива и отново експлоатира (добър пример на този

96
събуден нов интерес е студията на Хаджийски „Бит и душевност на българския народ") и който
разцъфтява по време на литературното размразяване у нас след смъртта на Сталин в творчеството на
Цветан Стоянов, К. Куюмджиев, 3. Петров и Тончо Жечев с неговия „Одисеи..." и „Българският
Великден..."
Иван Вазов. Както казахме, той се връща в родния си Сопот след разочарованието си от хаоса
на Княжеството и започна да съзерцава (в „Чичовци") българския характер, духа и старината му в
едно стабилно обкръжение — т. е. начина, по който населява сънното видение за социална
неподвижност, където нищо не провокира емоциите му. Това е отново едно чисто българско видение
на множеството възможни паралелни светове, които човек може да насели, и в случая става дума за
света на кафенето. Това е светът на чистите сънища и фантазии по това какво може да представляват
другите паралелни на него светове (т. е. Мексико и драмите му, Америка с нейната екстравагантност,
живата и мъртвата луна, свободна България, Влашко и начинът му на живот, Русия и митичната й
сила, западната мода, светът на фонетичния правопис и пр., и пр.). А това, за което става дума, е
тоталната паника, обземаща този свят при първото му сблъскване с останалите паралелни на него
светове; неспособността му да се отърси от вцепенената си неподвижност на характери и социална
среда, без изцяло да се пренесе в напълно нов свят — т. е. постановка, напълно типична за
шаманската космогония.
Вазов дава на книгата си подзаглавието „Галерия от характери". Смятам, че той е чувствувал,
че трябва да направи точно такава книга с точно такъв характер, но като почитател на френската
литература е съзнавал едновременно е това, че в теорията на литературните жанрове на Запад няма
нищо, което да отговаря на кройката на неговата книга, и вероятно се е мъчил да омаловажи
значението й в собствените си очи. Много многознайни критици след него са правили същото. Те
усилено настояват, че неговите „Чичовци" са само пръв неловък опит да се напише роман, при който
има само характери, и че едва с нарастването на майсторството в българската литература ще се
стигне до това авторите да започнат към характерите да добавят развитието им, социалните условия,
които ги ограждат, фабулата и всички тези елементи започват да се вплитат взаимно, за да се стигне
до напълно развит български роман, което е крайната цел на наивни опити като Базовия.
Наистина Вазов по-късно пренаписва по гази рецепта книга със същите характери (Мунчо,
хаджи Симеон, даскала революционер и пр.) под заглавието „Под игото" и я потопява в краските на
настъпващата помпозност на националната литература и пропаганда. За жалост цялата история се
оказва провал независимо от това колко усилено теоретиците вече цял век наред се опитват да
убедят българския читател колко велик е този роман в сравнение с веригата характери на „Чичовци".
„Чичовци" обаче въпреки тези твърдения си остава разкошна четивна книга, докато „Под игото" е
просто втора ръка имитация на френския романтичен роман от XIX век.
Оттук нататък всеки път, когато в духа на българската литература има известен подем,
шаманистичният, чисто български прозаичен жанр на неизменими характери, обитаващи свят,
закован извън времето, и нови образци изплуват на бял свят. Жанрът всъщност е установен от
Каравелов, усъвършенствуван е от Вазов (в Сопот той написва и друг „кафеджийски" шедьовър —
„Хаджи Ахил"), а едно десетилетие по-късно той достига нов връх в Алеко-Константиновия „Бай
Ганьо" и „До Чикаго и назад". След това по времето на нов голям скок в нова социална реалност през
60-те години този жанр достига нови висоти в цикличните повести на Васил Попов, Йордан Вълчев,
Йордан Радичков и нр. Накратко, румелийската литература въведе на бял свят един особен чисто
български жанр, някакво подобие на роман, сглобен като конгломерат от къси разкази или скици,
отразяващ директно българската мисъл.
Христо Г. Данов. Въпреки че е известен предимно като издател, което засенчва всичките му
останали постижения, неговите бележки, писма, очерци го показват като забележителен „учител" и
просветител в широкия смисъл на думата, който прави всичко по силите си да тласне нацията извън
етническото й дремуцане и да я вкара в цивилизован обществен живот с общи национални цели и
общ речник от национални културни ценности.
И наистина: „Да живее Източна Румелия!" Да живее, защото проникването в проблема
„Източна Румелия" отваря друг един важен проблем — този на „отоманската литература", в рамките
на която покълнват всички национални литератури на народите на Балканите Близкия изток.
Тази допълнителна тема навлиза г проблемите на възраждането на етническото съзнание в
Истанбул след реформите на XIX век, в близкоизточния казан за претопяване в американски стил,

97
което никога не се осъществява по две основни причини. Първата е, че за разлика от Америка
Истанбул е твърде близо до европейските сили и техните интереси I петрола (което го срути в
първия миг, в който успяха да го хванат яко за тестикулите). Втората причина е, че Истанбул даде
искрено свобода за пълнокръвна етническа изява на роден език вместо декоративната външна
свобода на етническите групи в Америка, което щеше да рече да се позволи на гяурите да вървят
в качулати шапки, мелещи гръцкото си кафе, или астрахански калпак, докато варят арменското си
кафе, или кафтан, докато варят еврейското си кафе (като всичките те всъщност са просто турско кафе
от Ява), като едновременно с това всички те — гърци, кавказци, евреи сричат местния си турски
диалект, разказвайки истории за това колко славно нещо е отоманският начин на живот. Точно
както и русите искрено искаха да развият в Казанския университет програма за етническа само-
изява, точно както австрийците го направиха искрено с парламентарния си живот — и се
сгромолясаха!
Не беше българско възраждане това, което се случи по време на Петко Славейков в Истанбул;
не беше арменско възраждане, нито гръцко, нито каквото и да било самостоятелно етническо
възраждане и българските и арменските граматики, които американският мисионер д-р Ригс
разработи, не бяха предназначени за българското и арменското национално пробуждане, а за
български и арменски говорещите поданици на султана, като им беше позволено след
демократичните реформи да привлекат когото могат в своята разновидност на християнството (и кой
ли го интересуваше това във Високата порта?). А пияните веселяци от тези народности седяха в
Ламартиновото кафене на Златния рог и съчиняваха закачливи български песни, нагласени на
арменски училищни мелодии, и арменски песни, нагласени на български училищни мелодии. Както
бе правил Славейков.
Освен това темата ни разкрива още една друга голяма тема, заложена право в сърцето на
теорията на историята. Става дума за следното: колко време ще им трябва на историците да се
наканят да се взрат в основите на своята дисциплина; в схващането на социалните причини и
последствия, на „развитието", на историческия процес, на мита за растенето на социалните
организми от малки и прости към по-големи и по-добре организирани; и кога ще изградят проста и
ясна теория на катастрофите в социалния живот, както инженерите по вода и канализация отдавна са
изградили такава в своята дисциплина, която им казва просто и ясно, че известен процент бойлери
просто експлодират, когато им скимне, без за това да са виновни комунистите или американските
империалисти, арабите или негрите. Кога ще се вгледат в групирането на статистически резултати и
разсейването на очаквани последствия и да започнат да броят отклоненията и алтернативите, както
ги брои биологията от стотици години насам и ги е наблюдавала във формата на мутации,
проникване на джермоплазма от друг континент, без чиито резистентни на болести и резистентни на
насекоми социални „сортове" не могат да бъдат произведени в един постоянно променящ се свят и
върху постоянно колапсиращи социални полета.
Или нека го кажем от просто по-просто: на какво всъщност ни учи историята, ако изобщо ни
учи на нещо? На поведийни щампи на добри и лоши нации и държави ли? Както ни учеше
нацистката наука? Или всъщност (както казваше Пирандело за хора, които пишат дневници) просто
обичаме да си поглеждаме в носните кърпички, преди да ги хвърлим в коша за пране вечер преди
лягане, за да видим какво е останало от издухания сутринта нос. Кой наистина, ама наистина има
нужда от изучаване на историята, ако не бяхме сигурни дълбоко в подсъзнанието си, че всъщност не
гледаме на процес, не гледаме на нещо минало-заминало и увито в кърпичката ни, но на нещо, което
винаги е било там като възможност за реализация, паралелно с всички други възможни реализации,
които не са се реализирали, както и на възможностите, които наистина се е случило да се реализират
в момента, и че всички реализирани и нереализирани възможности винаги съществуват паралелно с
нас в Долния свят, в Тилилейския склад на „ставаници" и „пропусканици", откъдето можем да ги
измъкнем в „реалното" всеки момент, когато поискаме, и всеки момент, когато ни е ясно как да го
направим.

ГРОБЪТ СРЕЩУ ПОДЗЕМНОТО

Джуди Уайлдър редактираше английския превод от Камен Ганчев на „Бележки на Никола
Кючуков (другар на Христо Ботев)" и предложи да промени начина, по който Ганчев е предал
описанието на смъртноранения хаджи Георги Граблаша на Милин камък. Според нея Ганчевото „със

98
слаб глас, който сякаш излизаше изпод земята" звучеше като много буквален превод. Предлагаше да
го заменим с обичайния английски израз „със слаб глас, който сякаш идеше от гроба".
Това е типичен пример за разлика на съзнанието зад езика. Българският израз „глас изпод
земята" отразява буквално шаманската мисъл за човек, вече умрял, и тъй като умрелият отива от
Този свят в Долния свят, гласът на „живия" мъртвец идва от Царството на мъртвите, от Долния свят,
от паралелната реалност на Този тук свят, която се обитава от мъртвите. Кючуков наистина говори в
случая за прехода от един свят в друг, елементите на който преход са в асинхрон, за да създаде с това
драматичен ефект на предсмъртната агония на своя съчетник. Тялото на умиращия хаджи Георги е
все още в Този тук свят, но духът му е една крачка напред — вече в Оня там свят (Подземния свят), и
тъй като гласът отразява мисленето — т. е. духа на човека, — и гласът му ще идва от Подземния
свят, въпреки че полумъртвото му тяло още е на Тоя свят.
Изразът „глас, идващ от гроба" също може да има далече назад шамански корен. В края на
краищата общата идея е същата. Може да е шаманска идея, но не е изречена с езика на шаманизма.
Независимо от това колко е зловещ образът, това е образ на мъртвец, който говори, на дух, на
привидение, което (материално или не) съществува, има го, движи се в Този тук свят, независимо от
това откъде е дошъл и как е станала цялата работа. Самият гроб е част от нашия свят. Той е наше
творение и както всеки знае, представлява дупка в Този тук свят, в която спускаме в пръстта на Този
тук свят един труп. И тъй като гласът идва от тази дупка в земята, ясно е, че ще звучи далечно и
слабо, точно както би звучал, ако идваше от затворена бъчва или килер, или от другата стая.
Така че изразът „глас, излизащ от гроба" за англичанина, както и за българина може да
прозвучи описателно, да апелира на сетивата, на ухото — т. е., така или иначе, да означава „слаб
глас".
Изразът „глас, който излизаше изпод земята" тогава за българина ще апелира на съзнанието,
на мисълта, ще става дума за „осъзнаване" на съществуването на друга, паралелна на нашата
реалност (Подземния свят) и ще апелира на нашето етническо подсъзнание — т. е. ще означава гласа
на човек, чийто дух вече е преминал отвъд границите на Този тук реален живот.
Две съзнания. Две концепции за модела на вселената. Два различни езика.

БАЕНЕ
В една приказка на индианците от племето тлингит някакво момиче се оженва за Мечока и
отива да живее с него в бърлогата му под земята, но братята й толкова я обичат, че правят магия,
баят си специално баене и се сдобиват със специално зрение. Специалното им зрение прониква под
земята, те намират сестра си и я спасяват.
Така е с всички индианци, алтайци, ескимоси, тюрки, българи, фини, чуваши, маджари, келти
и така нататък, и така нататък. Ако баеш както трябва или ти се бае както трябва, можеш да виждаш
през всичко, можеш да превръщаш хора в животни или предмети, можеш да омагьосваш хората и
нещата да станат други или пък да ги изпращаш от тоя свят в другия и от другия в тоя свят.
Изпитвал съм го много пъти.
1935 г. В бабината къща в Сливен съм, горе под Барамук баир, до християнската циганска
махала. Дошъл съм на гости за един ден, само че съм беснял по хаета и от стая в стая по време на
страшната виелица вечерта и съм пламнал в огън — такава температура! Не помня какво е станало.
Виждам се как лежа с висока температура на дядовия железен креват в стаята и усещам, че умирам.
Помня доктор Шишков, усмихва се едър-едър във военната си униформа и ми дава горчиво
лекарство с лъжичка, но не помага. Вие ми се свят. Припадам.
Така че баба Янка идва и сяда до мен, и започва да се клати и да припява, и да бае, и леко да
потрива слепоочията ми с пръсти. Припевът й е монотонен. Казва на духовете на болестта да излязат
от мен и да вървят където им е мястото:
...вдън горите Тилилейски,
дето нито пиле църка,
нито църка, нито пърха...
И веднага щом свърши да нарежда, баба три пъти леко ме заплюва по челото: „Пу-пу-пу!", и
разтрива плюнката с длан, и казва вече на висок глас:
— Хайде, готово. Болестта си отиде вече!
И е вярно! Още" в мига, когато започва да бае, се чувствувам по-добре. А когато започнеше да

99
трие челото ми с длан, след като ме заплюеше, цепещото главоболие пропадаше вдън земя; вече
можех да дишам спокойно, да се наспя и да си отдъхна. И се оправях.
Баба ми е търкала челото и ми е баела много пъти след това и магията винаги хващаше.
Хипноза ли беше, какво беше, не зная, но магията винаги хващаше и болестта се загубваше вдън
горите Тилилейски.
На български това се казва „баене". Човекът, който бае, е „баяч". Ако е жена, се казва
„баячка". Прочутият средновековен български принц, който остава верен на шаманизма —
Вениамин, — след като напуска двореца, приема нехристиянското име Баян (сега го наричаме Боян),
но може би това да не е било лично име, а прозвище, тъй като е бил „баяч" в рилските гори. Думата
между другото е старокелтска: „бай-ян", т. е. принадлежащ към „бай-ите", т. е. към тези, които баят.
Русите, като славяни, „баят" ли? Имат магьосници, разбира се, и те правят магии, но не мисля,
че монотонно произнасяното заклинание се нарича „баене". Русите не „баят". Но ето че ми идва на
ума нещо, за което преди не съм се сещал. Имат те един голям руски поет, написал известна по цял
свят приспивна песен. Лермонтов. И там има една жена, която люлее бебе на ръце, да го приспива, и
монотонно му повтаря: „Баюшки-баю!" Какво е това? Просто дошъл отнякъде израз, който се
произнася с традиционно заклинание като нашето „Сурва, сурва година...", за което не помним, че е
от прабългарското и чувашкото „Сур-хури" — времето на зодиака, командуван от северния елен. Не
съм сигурен. Лермонтов обаче сигурно го е чувал, когато баба му го е приспивала на ръце, тъй като е
келт или по-точно шотландец, син на специалиста на руския цар — инженер Лермонт. И с това
„баене" баба му го е пращала в света на сънищата и отдиха.
*
Това са то баенетата, за да се прати някой или нещо в Друг свят, в Оня свят. Но може, разбира
се, да се бае, за да се докара нещо тук от Оня свят.
И пак назад през 30-те години в родния ми град помня освен „шифтоването" на злите сили
вдън земя и традицията да се викат положителните сили от Оня свят. Дядо не благославяше масата
всъщност по християнската традиция, въпреки че беше църковен като всички останали мъже от
Мънгър махлеси. Традиция обаче си имаше. Никой от насядалите около софрата не можеше да почне
да яде, преди той да каже: „Сляз, Боже, да ядем!", и да разчупи самуна хляб, и да подаде парчета (на
сливенски „кумати" — срв. „кума", т. е. „Хайде, яж!") на всички на масата. В буквалния смисъл на
думата той канеше Бог да яде с нас. — Слез, Боже, да ядем!
По празници в някои къщи, като слагат масата, ще сложат един прибор повече, отколкото са
членовете на семейството и гостите. Тази допълнителна чиния се предполага, че е за Господ да слезе
да яде с нас. И за мен това винаги е бил много силен, много завладяващ обичай. Всеки път, когато
сложеха допълнителна чиния, ме разтрисаше до костния мозък. Не можех да преодолея чувството, че
Той наистина е с нас.
— Слез, Боже, да ядем!
И вземи като нас от ръката на дядо един „кумат", един къс от плътта на Бога-хляб, който така
украсяваме по Великден и Коледа, когато специално го чествуваме.
Богът трябваше да слезе при нас и да яде от себе си. Точно както и ние ядяхме себе си,
преобразени в плътта-хляб на Вечната всемирна енергия, заключена в нас и във всичко, и в Бог,
който е Всичко, и в боба, и в хляба, и във виното. И в сиренето, и в насладата от яденето, и в
усмивката, когато сме заедно и се храним.
— Слез, Боже, да ядем

Мъжко „онь“ Женско ,,ень“

100
Ритуална маска с обръчи, символизиращи „другите светове"

Свастики

Ловна козирка

Очи

101