Историческа психология PDF

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ
Увод. Психологията като наука - стр. 5

УВОД. ПСИХОЛОГИЯТА КАТО НАУКА
1. ПРЕДМЕТ НА ПСИХОЛОГИЯТА И ПРИРОДА НА
ПСИХИЧНОТО
1.1. Психика
Предмет на науката психология е психиката, душевността. Думата произхожда от
старогръцката , психе — душа.
Психиката е оседлаване1, модулиране2 на висшата нервна дейност на индивидите от
биологичния вид човек от страна на обществените (социалните) структури. Основа на
психиката е висшата нервна дейност на индивида, неин модулатор е общественият
живот, в който се е вплело животното човек3.
Всяка структура в нашия свят може да се разглежда в два аспекта — като процес на
създаване или като резултат, нещо създадено. Като процес психиката е модулиране
на висшата нервна дейност от социалното. Този процес в исторически (филогенети-
чески) план съвпада с появата и развитието на човечеството — социогенезата, а в
индивидуален (онтогенетичен) план — с развитието на всеки човешки индивид.
Тъй като висшата нервна дейност у млекопитаещите, включително и у човека,
управлява до известна степен цялата нервна дейност, ендокринната дейност,
двигателната дейност и пр., психиката фактически е частично модулиране и на тия
дейности съобразно с условията на обществения живот.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
' Изразите "оседлаване", "обяздване" се употребяват фигуративно. Тъй както дивият жребец или мустанг, без да се изменя
биологическата му същност, бива приучен да търпи седло и юзда, да носи ездача си и да му се подчинява... така и висшата
нервна дейност на човешкия индивид, без някакво особено структурно преустройство, бива "обяздена", "оседлана" —
подчинена на социалните изисквания.
По-приемливо, но твърде общо, звучи "адаптация на висшата нервна дейност към социалните изисквания".
2
Изразът "модулиране" е взет от физиката, и по-конкретно, от радиотехниката. При радиопредаването генераторът
произвежда незатихващи електромагнитни колебания с голяма честота и еднаква амплитуда (сила). Във веригата от
генератора до предавателната антена се включва микрофон. При говор или пеене, в такт с изменението на звуковото
налягане се изменя съпротивлението на микрофона, а следователно — и амплитудата на електромагнитните вълни.
Графикът им се "накъдря", модулира. Изменянето амплитудата на незатихващите колебания на радиопредавателя в
съответствие със звуковата честота се нарича модулация. Първоначалните високочестотни колебания се наричат носещи,
нискочестотните звукови вълни — модулиращи, а видоизменените електромагнитни вълни — модулирани. Аналогията с
висшата нервна Дейност като носещи колебания, социалните въздействия — като модулиращи, и психиката — като
модулирани колебания, е очевидна.
3
Съществуват и ред други определения за психиката. Вж. 5.3.
===========================================================================================
ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ - 6-7

Увод. Психологията като наука
1.2. Мястото на психичното между двете основни форми на движение:
биологичната и социалната
1.2.1. Трите основни форми на движение Прието е съществуването на три основни форми
на движение, появили се последователно една след друга и една върху друга:
а. В неорганичния свят (мъртвата природа) — механични, физични и химични
(неорганични) изменения.
б. В живата природа — биологичната форма на движение (обмяна на вещества със
средата, саморегулация, възпроизводство, еволюционно изменение на видовете и пр.).
в. Обществена (социална) форма на движение — човешкото производство, групиране и
организиране на индивидите от биологичния вид човек, създаване на култура,
преобразуване на околната среда, подчиняването й на хората и т.н.
IZVORITE.COM 1
На тези три основни форми на движение съответстват три основни форми на
структуриране: литосфера, биосфера и човешка култура (ноосфера).Те са се
появили в определен ред и в определена зависимост една от друга.
Неорганичната форма на движение е базисна, най-нисша форма на движение. Тя се е
появила заедно с появата на нашия свят из неорганизираната материя. На различни места
в света тя е стигнала до различна степен на развитие и сложност (концентрация на маси и
гравитация, синтезиране на атомни ядра, температурни и електромагнитни явления,
промени в ядрените обвивки на атомите (неорганични химични процеси).
Биологичната форма на движение е започнала да се развива върху Земята в сравнително
обозримо за нас време — преди милиард години. Тя е използвала като своя база
неорганичната форма на движение и по-специално висшите процеси на химическия синтез
при случилото се благоприятно съчетание от наличие на защищаваща атмосфера, влага,
топлина, светлина и ред други условия. Има вероятност, макар и малка, органически
синтез или друг подобен синтез да се е осъществил и на още няколко планети от нашата
галактика.
Социалната форма на движение се е явила единствено на Земята и много по-късно (преди
милион години) върху базата на съществуващите вече биологична и неорганична
структура. Вероятността такава форма на движение да съществува и някъде другаде в
космоса е приблизително равна на нула.
Всяка по-висша и по-нова форма на движение отчасти разрушава своите базисни
структури. Редица получени елементи от разрушаването на базисните структури биват
използвани и вградени в новата, по-висша структура. Също така по-висшата форма на
движение ползва освободените енергии от разрушените по-низши структури, за да
синтезира своите собствени структури. В тия процеси се изгражда нова, по-висша
структурност (информация), за сметка на многократно повече разрушената информация в
базата. Но такава е всякога цената на прогреса.
1.2.2. Социалната форма на движение и мястото на психиката в нея.

Биологичната форма на движение върху Земята съществува в най-различни форми и
степени на развитие — от безклетъчни вируси и планктон до 40-метрови борове и гърмящи
змии. Биологичната форма на движение в някои свои частни форми (гръбначните животни)
стига до високоорганизирани и самостоятелни индивиди с централна нервна система и
мозък, достигнали голяма сложност на взаимодействието си с външния свят.
Един от тия високо развити животински видове — маймуночове-кът, впоследствие —
човекът, организира индивидите в групи, започва да използва елементите от околната
среда (биосферата и литосфе-рата), откъсва тези елементи от естествената им среда и ги
противопоставя един на друг. Така разрушава околната среда, част от нейните елементи
използва като блага за удовлетворяване на своите потребности (което не е ново), а друга
част — за създаване на оръдия за производство (нещо ново, изменящо по специфичен на-
чин околната среда).
Средствата за производство и приучващите се да произвеждат групи от хора образуват
икономическата база на социалната структура.
Производството, трудът, изменената околна среда, организираната за производство
човешка група от своя страна въздействат обратно на биологическия индивид човек, на
неговата морфология, анатомия и главното, което ни интересува в случая, върху неговата
висша нервна дейност. При новите условия естественият подбор оставя да оцелеят тия
индивиди, които по-ефективно са се изменили, т. е. нагодили към трудова дейност. За
улесняването на това въздействие, по естествен еволюционен път върху икономическата
база се създават обществените надстройка (идеи. морал, изкуства, управленски
механизми и т. н.). Всички тия структури действат върху висшата нервна дейност и я
модулират, „оседлават" и преустройват така, че тя да се пригоди към общественото
производство и към оформилите се във връзка с него производствени отношения между
хората. Именно това звено от Кръговрата на обществената форма на движение
представлява психиката.
IZVORITE.COM 2
Получавайки определени насочени въздействия от социалните структури, човек
продължава по-ефективно и по-спонтанно да се включва в човешката група (общност), по-
ефективно да противопоставя едни елементи от околната среда срещу други, по-
ефективно Да се труди и да преобразува околната среда. Производствената ма-
=========================================
8
териална база на обществото се увеличава, организацията на човешката група укрепва.
Разрастват се и надстройките на обществото и все по-адекватно се нагаждат към
възможностите да въздействат на човека и главно върху неговата висша нервна дейност.
„Обяздването" на висшата нервна дейност на човека от обществените структури,
модулирането й в синхрон с обществените изисквания продължава на все по-висока
степен. Човек се превръща във все по-ефикасно действаща производителна сила, труди
се все по-редовно.
Този повтарящ се кръгов процес (по-точно, развиващ се по спирала), съпътстван
неизбежно от човешки труд и усилия, има тенденция да се развива и ускорява безкрайно.
Но среща ограничения. Тия ограничения са: а) човешкият мозък и нервна система са
изградени в биологичната форма на движение като апарат за биологично уравновесяване
с променящата се среда. Тяхната функция — висшата нервна дейност, не може да бъде
заменена с друга или коренно преустроена. Тя може само да бъде модулирана до
определени граници, б) околната среда (главно биосферата), която бива разрушавана от
човека, се отдалечава все повече от него, затруднява и усложнява неговата
преобразувателна дейност. Налага се влагането на все повече труд за това.
Тези фактори възпират експоненциалния количествен растеж на социалната форма на
движение. Тя е принудена да следва път на постепенно усъвършенстване и адаптиране
към заварените структури и форми; да се приспособява към човешката нервна дейност,
модулирането на която става все по-фино; да се приспособява и към отдръпващата се
природа, експлоатирането на която става все по-комплицирано и опосредствано и изисква
все повече и повече труд.
1.2.3. Специфика на психичното
В описания кръг от взаимодействия, представляващ социалната форма на движение,
психиката има свое определено място — „оседлаването", модулирането на висшата
нервна дейност на индивидите от страна на обществените структури и закономерности.
Обществената форма на движение, представена преди всичко от надстройките,
преустройва конкретни биологически структури — централната нервна система, мозъка на
човека, организира по нов начин тяхното функциониране, модулира го. Изграждането на
4
психиката представлява тази модулация на висшата нервна дейност .
Ако е допустимо да сравняваме сложното с простоватото, тая система от връзки можем да оприличим с гайда. Надутия мех
можем да оприличим с биологическия организъм. В началото на гайдуницата е вградена една пищялка с езиче. Тя
произвежда еднообразен дрезгав звук —това е висшата нервна дейност на човека. Върху шестте отвора на гайдуницата
играят пръстите на гайдара — това е въздействието на социалното. В резултат, еднообразният дрезгав звук (висшата нервна
дейност) бива модулиран и се получава мелодична музика — това е психиката. (прод.)
Тоя процес има за резултат превръщането на всеки човешки индивид в производителна

сила, в елемент на обществената структура. Психиката е такава модулация на висшата
неравна дейност, която превръща човека в производителна сила. Развитието на психиката
в исторически план е постепенното пригодяване на хората за включването им в
обществената форма на движение, превръщането им в основни производителни сили и
усъвършенстването им като производителни сили.
Кръговратът, представляващ обществената форма на движение, е нещо повтарящо се,
упорито въздействащо върху всеки човек. Но това не е абсолютно кръгово движение.
Почти при всеки кръг настъпват изменения. (Човешката висша нервна дейност е все по-
силно модулирана; техническото оборудване — по-съвършено; външната природна среда
IZVORITE.COM 3
— все по-изменена.) Така че с антропологическо-то и с историческото развитие се
усъвършенства и психиката на хората. Изграждането на психиката съвпада с развитието
на социалната форма на движение. И това е естествено — психиката е звено от нея.
Но независимо от това, че се развива, изменя, обогатява, психиката запазва своя характер
и своето определено място в сложното социално движение — в контакта, където
производното (социалното) оказва обратно въздействие върху своята биологична база,
превръщайки биологични елементи — висшата нервна дейност на отделните индивиди —
в свои елементи — производителни сили.
В психиката се сплитат две основни форми на движение. Всеки опит да се приложи чисто
естественонаучен или чисто социологически подход към психиката води до неизбежността
от създаването на две психологии.
Висшата нервна дейност на човека е биологическа даденост. В общата еволюция на
живия свят тя се изменя бавно и за сравнително краткия период на общественото развитие
— незначително. Това време не дава възможност за радикално анатомическо и функци-
онално преустройство на централната нервна система и мозъка. Така че единственото
възможно — модулирането на вече установената и оформена висша нервна дейност,
приспособяването й към въздействията на обществената среда — може да бъде само
един устойчив (затихващ) процес на все по-фино и адекватно приспособяване към
измененията на въздействащите агенти от страна на социалните структури. Затова пък
самите въздействащи социални структури, на първо място, обществените надстройки,
имат широки, почти неограничени възможности за количествено и качествено развитие,
--------------------------------------
4
(прод.) Разбира се, извън модулираната висша нервна дейност — психиката, у човека остава и немодулирана висша нервна
дейност, по характер сродна с тая на висшите животни. Ако продължим аналогията, гайдата, освен гайдуницата, върху която
въздействат пръстите на гайдара, притежава и ручило, което издава звук, без да изпитва посоченото въздействие.
==================================================
10-11
ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ Увод. Психологията като наука
за приспособяване към бавно изменящите се висша нервна дейност и психика на човека. И

това развитие е очевидно, даже поразяващо,
При така определеното място на психичното — между най-висшите биологични структури
и социалните структури — става ясно, че преди появяването на човека и човешкото
общество психика няма.
Развитието на психиката е необходимо и важно звено в развитието на социалната форма
на движение. Особено близки и взаимно обвързани са развитието на психиката и
развитието на обществените надстройки и културата. Между тези процеси съществуват
ред връзки и взаимодействия. Те са неразделни.
Да се опише процесът на развитието на психиката отделно от другите процеси в
развитието на обществото е много трудно, поне засега. Тук е избрано решението: по-добре
е при проследяване развитието на психиката да прескачаме в съседни области, да правим
чести социологически отклонения, отколкото да представяме пси-хическото развитие
отделно, орязано от своите връзки, несвързано с общия поток на социалното развитие и
фактически неразбираемо.
При това психиката не е даже самостоятелна структура. Тя е модулация на нещо друго
(висшата нервна дейност) от нещо трето (социалната форма на движение).
Социалната форма на движение, от своя страна, се изгражда върху своята база —
биологичната форма на движение. Заедно с това се изгражда и психиката. Социалната
форма на движение се приспособява към своята база и към видоизмененията и модулаци-
ите на базата си, т. е. приспособява се и към наличната психика на хората. Както
навсякъде при сложни взаимодействия, и тук има права връзка и обратна връзка.
Определяща е правата връзка: социалното определя психичното, а не обратно. Но тя не
изчерпва отношенията. И психичното влияе на социалното.
Несамостоятелността на психиката, тясната обвързаност и зависимост на психичното от
социалното, разглеждането на психичното като чисто човешко явление — функция на
обществения живот, всичко това не е нова, нито оригинална концепция. Но следва също
IZVORITE.COM 4
така да се спомене, че подобни концепции не са били възприемани охотно. От почти
всеобщо признание са се ползвали, а и досега се ползват, други концепции за същността
на психиката и респективно за предмета на психологията.
На психиката се гледа като на самостоятелна, основна, нематериална субстанция — обект
на особена наука. Обикновено се смята, че тази духовна субстанция — психиката (душата)
— е нещо независимо от социалното, че именно тя самостоятелно определя социалното
поведение на човека.
Според някои тази субстанция съществува във времето, но не и в пространството. А за
връзката между висшата нервна дейност и психиката са били предлагани различни схеми
и хипотези.
1.3. Психика и душа
Психика значи душевност, а психе — душа. В миналото предмет на психологията се е
смятала душата. Според религиозните схващания душата е безсмъртна и деятелна
нематериална субстанция, която е способна да живее отделно от своето бренно тяло, в
5
което временно е окована .
Душата е поетичен продукт на фантазията, в която може да се вярва. И тази вяра утешава,
прогонва безпокойството и поради това трайно се е застояла в общественото съзнание.
Все още редица философи и някои психолози смятат, че душата съществува, има свои
структури и функции и може да се изучава като самостоятелен обект.
1.4. Психика и съзнание. Съзнателно и подсъзнателно
Предмет на психологията не може да бъде съзнанието, или поточно, само съзнанието. То
е една обща идея за Аз-субекта в противоположност на света като цяло — обекта. Тази
идея се е появила в сравнително късен етап от развитието на психиката и обществото и
контролира само една част от психиката — съзнателното, съзнатото. А към психиката
принадлежи, освен съзнатото, и подсъзнателното. Това са два пласта (модулации) в
психиката, нанесени последователно.
Следва да се прокарва разлика между несъзнателно и подсъзнателно. Понятието
несъзнателно обхваща няколко форми на поведение: 1) низша, безусловно рефлекторна
нервна дейност; 2) висша нервна дейност, т. е. условнорефлекторното поведение. Тия две
форми са все още биологическо поведение.
3) подсъзнателното — неконтролираната от съзнанието психика;
4) автоматизирано поведение, навици — поведение, което по начало е било съзнателно,
но постепенно се е вкоренило в реф-лективната нервна дейност и съзнанието се е
отдръпнало от него.
1.5. Психика и субективното
Предмет на психологията не може да бъде субективното въобще. Субективното е
абстракция — извлечен един полюс от редица юридически, гносеологически и други
отношения.
В по-друг смисъл субективното се разбира като едностранчивост, необективност —
определено, недобре оценявано свойство на човешките съждения и действия, което също
не може да бъде обект на наука.
---------------------------------------------
5- Старите народи са гледали по-материалистически на душата: "Душата на тялото е в кръвта" (Левит 17:11); "Само гледай
строго, да се не яде кръв, защото кръвта е душа: не яж душата заедно с месото" (Второзаконие 12:23).
=====================================================================
12-13
1.6. Психика и идеалното

Психичното не може да се отъждестви с идеалното. Що е идеално? Идеалното е нещо, свързано
с идеи, произхождащо от идеите. Това е основният смисъл на думата идеално. Идеите и иде-
алното имат отношение към развитието на психиката, но идеи може да има и вън от психиката,
например във външната памет, в книгите, произведенията на изкуството и пр.
IZVORITE.COM 5
Идеално в по-тесния смисъл на всекидневната употреба се нарича, също така, свързаното с
идеалите, произтичащото от идеалите или отговарящото на идеалите. Идеалите са особен вид
обществени идеи, така че и в тоя смисъл идеално и психично (психика) не съвпадат.
Под идеалното в някои философски системи се разбира вътрешният свят на човека —
информацията, състояща се от установки, програми и др., циркулиращи в оперативната памет
на човека, но задържаща се там, ненамерила още ефекторен завършък, непревърнала се в
действие. Идеалното, разбирано в тоя смисъл, е структура в психиката, но психиката не се
свежда до идеалното. Идеалното може да се дефинира като материално, което се пренася в
главата на човека и там битува и се преработва. Не всяко материално може да прави това, а
само информацията, структурността от окръжаващата човека действителност, която се е
освободила от първоначалната си обвързаност с веществото и е достигнала до възможността
да сменя неколкократно веществения (или енергийния) си носител, да се кодира и прекодира.
Такава „свободна" информация е идеалното, но не само идеалното. Например сигналите при
условните рефлекси или гещалтът са също такива порции информация, която може да се
пренася, без да бъде свързана с идеи, т. е. без да бъде идеално.
Някои смятат, че идеално значи нематериално. Също така и психичното възприемат за
нематериално и в това откриват тяхната идентичност. Такова приравняване е нонсенс,
безсмислица, понеже самото понятие „нематериално" е нонсенс. Нематериални неща няма, тъй
като всичко е материално.
1.7. Психика и отражение
Терминът „отражение" има няколко значения и се употребява в различен смисъл:
— Отбиване, връщане в старата среда на колебанията или кор-пускулите при срещата им с
непроницаема среда.
— Недействително изображение, зрителна или слухова измама при физическото отражение —
виждане или чуване предмета на място, където той не е (огледален образ, ехо, мираж). В тия
два случая очевидно става дума за елементарно физическо явление, което само фигуративно
може да се оприличи с някои психични прояви.
- Рефлекс, реакция — изменение в поведението на една система при въздействието на външен
агент. Психиката действително има база човешкия организъм и неговите рефлекси. Тя
представлява модулилиране на условнорефлекторната висша нервна дейност, но не е рефлекс.
- Рефлексия — форма на мислене, връщане обратно към обмисляне на нещо вече мислено.
Рефлексията, както и мисленето въобще, може да се разглежда като явление в психиката, но
психиката не може да се сведе до рефлексия.
Думата „отражение" се употребява и в смисъл на въздействие на една система върху друга с
последствия. В този смисъл съществуват още две значения на отражение:
— Във философията, по-точно в територията на познанието (гносеологията), научното
материалистическо гледище е, че възприятията, представите, усещанията, логическото мислене
и други продукти на психиката са отражение, последствие от предметите, физическите процеси,
истинските отношения между множествата, а не обратното — предметите и явленията от
действителността не са отражения, следствия от мислите, чувствата, усещанията, нито са нещо
тъждествено с тях. Тази мирогледна позиция е подразбиращата се основа на всички науки,
включително и на науката психология. Но тя не решава даже приблизително въпроса, каква
материална структура е психиката. Съществува и друго, идеалисти-ческо гледище, според което
предметите са отражение на идеите (Платон и др.) Но то също не дава отговор, даже и
приблизителен, на въпроса, какво е психиката.
— Съществува натурфилософска хипотеза „Теория на отражението" . Според нея отражението
е свойство на всяка среда или предмет да приема и задържа следи-отпечатъци от
въздействащите външни предмети. Това свойство, притежавано от цялата материя, се усъ-
вършенства със създаването на все по-сложни структури и форми на движението. Психиката се
приема за най-висша форма на свойството отражение. Ще рече: психиката е задържане на
следи-изоб-ражения в главата на човека от действащия върху него външен свят.
1.8. Психика и информация
Психиката е информационна система. В психиката основните операции и преобразования са
информационни, а не енергийни. Но психичното не е тъждествено с информация.
Информацията е нещо много по-широко. Психиката е конкретна и съвсем не единствена Форма
на автоматична саморегулация и управление, на пренасяне на информацията. Тя обхваща
конкретни форми на комуникации.
IZVORITE.COM 6
Информацията (структурността) заедно с движението са основни атрибути на материята. Не
съществува материя без структурност. В Много системи, естествени и изкуствени, можем да
срещнем пре-
===============================
14-15
работка на информацията, логически операции, кодиране, управление и т. н. В психиката обаче

тия процеси са много ярки.
1.9. Психика и функции на мозъка
Мозъкът си има достатъчно функции: управление и стабилизиране на организма в
бързоизменящата се среда, анализиране на дразненията, преработка на информацията и т. н.
Това са функции, общи за мозъка на висшите животни и човека. Те са предмет на фи-зиологията
на висшата нервна дейност, а не на психологията. Предмет на психологията е нещо друго —
модулиране висшата дейност на мозъка под въздействие на социалните функции на човека.
Ако в съждението „Психиката е функция на мозъка" под функция се разбира не
физиологическият термин „функция", т. е. роля, работа на един орган в общия ансамбъл, а
математическият термин „функция" — променяща се величина в зависимост от друга промен-
лива величина (аргумент), тогава съждението е вярно: психиката зависи от мозъка, например
дефектите и болестите на мозъка влияят върху психиката. Но тогава в израза не става въпрос
за това, що е психика, а за това, че психиката зависи от мозъка, от неговата цялост и здраве, от
неговите функции.
1.10. Психика и поведение
Поведението е съвкупност от движения, състояния, изменения и постъпки, с които човек, или
каква да е система, реагира на външните въздействия, взаимодейства с външната среда.
Поведението на човека в неговата цялост също не може да бъде предмет на психологията поне
по две причини. Предмет на науките на могат да бъдат явления или елементарни връзки между
явления, а закономерности, същностни процеси, стоящи зад тия явления. Науката не само
констатира и описва, а преди всичко обяснява. Психологията следва да отговаря на въпросите,
защо човек постъпва така или иначе при едно или друго въздействие, какви процеси се развиват
в „черната кутия" — главата — и зад непосредствено видимото.
Разбира се, има хора и философи (неопозитивисти, бихейвиористи и др.), които твърдят, че зад
явленията няма същности, че достойно за научен и философски поглед е само това, което може
да се види и да се пипне — тях поведението, като предмет на науката психология, ги
удовлетворява.
1.11. Шест етажа в човешкото поведение
Но поведението на човека като такова не може да бъде предмет на психологията и по други
причини. Човек се включва в няколко вида поведение, всяко от които е описано и обяснено в
съответна
наука.
1. Човекът е физическо тяло и има поведение на физическо тяло. При движение проявява
инерция, при натиск — еластичност, твърдост. Под влияние на гравитацията тежи и пада към
центъра на Земята, при потапяне в течност губи от теглото си толкова, колкото тежи
изместената от него вода и т. н. С обяснението на тоя вид поведение на човека се занимава
науката физика.
2. Човешкият индивид, подобно на много други системи, е сложен химически комплекс. В
поведението му спрямо външната среда, както и във взаимодействията вътре в организма, се
осъществяват ежеминутно хиляди химически реакции: дисоциации, синтез, окисляване,
редукция и т. н. Тоя вид поведение е предмет на химията.
3. Човек е биологически организъм, при това висш организъм. За неговото поведение са
характерни обмен на веществата с външната среда, раждане, умиране, възпроизводство,
действане по програми, заложени в гените и т. н. Обяснението на тоя вид поведение е задача на
биологията. И тя го обяснява без помощта на психологията.
4. Човекът е висше гръбначно животно. Има мозък, в който се склкзчват условнорефлекторни
връзки. Както и при другите висши гръбначни животни, човешкият индивид през индивидуалния
IZVORITE.COM 7
си живот се приспособява към околната среда, обучава се, придобива навици, форми и
програми за поведение, които не се предават по генетичен път. Обяснение на тоя вид поведение
дава физиологията на висшата нервна дейност, не психологията. Тя може да се нарича
„Зоопсихология", Но това не изменя нещата.
5. Човек, както и други висши животни, при определени, много често критични, екстремни
ситуации, попада в тълпи, ограничава едностранчиво богатството на връзките си с околната
среда, подчинява се на един водач, подражава сляпо, поддава се на внушение и хипноза. Тоя
вид поведение също не е предмет на психологията. С него се занимава дял от биологията,
наречен „Обществено (стадно) поведение на животните" или „Етология на обществените
животни".
От Лоренц има създадена особена наука — „етология" — за биологическото поведение въобще
(етажи 3, 4 и 5).
6. Психологията има за предмет и обяснява този етаж от поведението на човека, който е
свойствен само на човека и е обусловен от неговия обществен живот. Психологията обяснява
защо човек рисува, оре земята, монтира автомобили, стачкува, пише писма, вярва или не вярва
в Бога, смее се, завижда, лицемери и т. н. Така че предмет на психологията е механизмът,
двигателят на тази най-висша форма на поведение на човека. Но преди да може да обясни тоя
механизъм, на психологията често се налага да описва и систематизира характерни форми на
психическото поведение.
16-17
2. КАКВА НАУКА Е ПСИХОЛОГИЯТА. ОСНОВНИ МЕТОДИ И ОСНОВНИ КАТЕГОРИИ

2.1. Психология и идеология
Като всяка друга наука, психологията помага на човека да се ориентира по-лесно във външната
среда (в случая — в отношенията си с другите хора), да си обяснява явленията и с това да бъде
полезен на себе си и на обществото, по-ефективен в трудовата и обществената си дейност.
Психологията (общата психология, за разлика от приложната психология) не е апарат, приложно
изкуство за изменение на човешката психика, но тя очертава факторите, които влияят върху
психиката.
Областта, която обхваща психологията — овладяването на висшата нервна дейност на човека
от обществените структури, е силно идеологизирана по своя характер. Психологията трудно се
освобождава от идеологията, от обществените страсти (но не чак толкова, че да се говори за
„буржоазна психология" и „тоталитарна психология"!). Като всяка наука тя се отнася и се стреми
да се отнася към своя предмет максимално обективно.
Идеологията е система от идеи (политически, социални, философски, религиозни и пр.),
характерни за дадена епоха и общество, които оформят общественото съзнание и му придават
известна насоченост. (Думата „идеология" има и друго значение — производство на идеи.)
2.2. Религия, наука, философия
Религията, науката и философията са основни съставки на съвременното обществено съзнание
и на идеологията.
Религиите биват различни. Общото в тях е, че дават цялостна картина за света и се основават
на схващането, че съществуват сили извън материалния свят. Това схващане в класическите
религии е придружено от вяра, че всичко е устроено тъкмо така, както твърди религиозният
завет, и друга истина не може да има. Нормалната човешка практика и изникналите върху нея
науки постоянно убеждават човека в материалността на света, в способностите на материята за
самодвижение. Но неволята, могъщите и необяснени сили, които властват над човека, кризите в
обществения и личен живот постоянно го връщат към религиозния начин на мислене.
За определени области от действителността човечеството постоянно натрупва знания,
хилядократно потвърждавани от опита и практиката. С тях могат да се предвиждат явленията в
дадена област без помощта на каквато и да е извънматериална божествена сила. Такива
системи от знания са науките.
Постепенно културата се натрупва. Броят и значението на науките расте. Те завладяват все по-
широки области. Но между тях все още остават зони и междини, необяснени научно. Те
предполагат някакво логично обяснение. Образованите хора имат възможност да си изградят
IZVORITE.COM 8
друга, нерелигиозна картина на света (макар че не е задължително религията да бъде
отхвърлена изрично). Такъв мироглед се изгражда от философията.
философията е мирогледна система, която свързва с логически хипотези устойчивите, но
откъслечни знания, предоставени от отделните науки, и така изгражда цялостна картина за
света — мироглед, съгласуван повече или по-малко с науките. За разлика от религията с
нейните непоклатими догми, във философията владее борба на мнения. (Изчезне ли тази борба,
философията се превръща в религия.) Непрекъснато се водят логически спорове върху
свързващите отделните научни знания философски хипотези. Тук спорят скептици и догматици,
вярващи и циници, материалисти и идеалисти, епикурейци и ригористи, реалисти и
номиналисти... Във философията има място за обективното знание и за субективното мнение, за
всичко — само да отговаря на логиката.
Съвременният човек, ако не е вярващ, не може без някаква философия.
Винаги е необходимо да има и ще има философия, която да изтръгва сложните житейски
проблеми от догматичното религиозно мислене, мистицизма и суеверието и да ги подлага на
логически анализ, анализ непредубеден, основан на новите достижения на науките; да определя
границите на непознатото и недоказаното; да създава за него логически хипотези; да предоставя
потвърдените от опита хипотези, решените проблеми на науката, като се освобождава от тях.
Така че философията не може да има един постоянен предмет на изследване. Но методът й е
винаги един и същ — да обобщава данните от различните науки и да подлага всичко на
логически анализ.
Едно сравнение: Да си представим човека, застанал в ранно утро на някой високи
планински връх. Той гледа надолу и си съставя картина на света по това, което вижда. В
началото всичко е забулено в мъгла и облаци. Човекът гледа шарките на облаците и тия
шарки според него са светът (религиозна картина за света). По-късно мъглата се свлича
надолу. Показват се отделните планински върхове и вериги. Те са ясно огрени от слънцето
и се виждат добре (това са науките). Между тях все още се стели мъгла, рядка и
полупрозир-на (това е философията). Въз основа на околните, осветени от слънцето,
терени и върхове и случайно видените през мъглата светли и тъмни петна,
наблюдаващият от високия връх човек може да си състави нова, вероятна, логична
картина на видимата, полувидимата и невидимата части на света. В определен период от
човешкото развитие философската мъгла покрива преобладаващата част от зем-
=========================
18-19
ната повърхност и философският дял „Психология" владее и обяснява огромна територия

от света.
Но с настъпването на жаркия ден мъглите все повече се изпаряват и се свличат в
дълбоките долини. Отделните науки, в началото обхващащи само върховете на
планините, сега осветяват и скатовете, и полите, и даже не много дълбоките котловини.
Областта на философията се стеснява. Същевременно философията става нещо като
съединителна система, която свързва отделните науки и създава общ мироглед
(съвременната философия обаче, като изклю-чим неотомизма и диалектическия
материализъм, най-често обхваща само отделни долини, запълнени с мъгла и отказва да
бъде съединителна, мирогледна система).
Сега в областта на психологията, някъде между планинския скат „Биология" и планинския
скат „Социология", все още има философска мъгла, рядка и прозирна. Под нея почти се
очертава не съвсем отчетлива конфигурацията на терена. Дали под мъглата ще се окаже
солиден хълм „Психология" или няколко малки възвишения — науки на границата между
социологичното и биологичното, още не знаем съвсем сигурно. Но ще узнаем.
фактически отношенията между религия и философия, религия и наука са далеч по-
сложни от представената тук схема, философията винаги е била елемент от идеологията,
но сама по себе си ненадежден елемент. Защото за философията истината стои над всяка
предварително избрана позиция и предполага даже напускане на тази позиция. Като по-
действена и целенасочена идеология, религиите (не само традиционните религии, но и
IZVORITE.COM 9
догматизираните социални учения) редовно са превръщали философията в своя слугиня
(Philosophia est ancilla theologiae). Слугини на религията са били и редица философски
науки.
В наше време науките завоюваха висок авторитет и са самостоятелни. Свободомислието
във философията става основен принцип. Но и сега на науките и на философията често се
налага да защищават определени обществени позиции — нуждаят се от идеологическата
активност на религията. За да комбинира своята идеологическа целенасоченост с
доказания авторитет на науките, религията сега постъпва по-гъвкаво. Тя не претендира да
превърне науките и философията в свои слуги, а да осъществи синтез с тях. За това
условията са налице. Религиозните представи не винаги са отстранявани (а и
допълнително са вмъквани) в устоите на науките и на философските системи. И това за
определени периоди от развитието на науките не пречи на тяхната логично изградена
структура и на практическите им успехи. Този синтез между религия и науки не е
съзнателно дело на злонамерени идеолози (макар че има и такива моменти). Той се
налага обективно, по необходимост, тъй като за въздействие върху съвременния
образован човек такъв синтез се оказва най-действената и ефективна форма на
идеология.
2.3. Вулгаризиране на науките
Науките се развиват в обстановката на непрекъснати обществени и политически борби.
Отделните класи и съсловия са заинтересовани от популяризирането на определени
изводи от науките и от прикриване на други. Що се отнася до обществените науки, техните
изводи направо са оръжия в идеологическата борба. Освен това в обществените науки
слаба роля играе математическият анализ и обективният, освободен от психическо и
субективно влияние, експеримент. Все още тези науки са свързани с философията, т. е.
изводите от тях търпят различно тълкуване. Масов факт е вулгаризирането на
обществените науки, включи-телно и на психологията, и превръщането им в
идеологически рупори на господстващата (или на възходящата, контролиращата духовния
живот) класа.
2.4. Психология и изкуство
Психологията изучава обективни механизми, определящи и дви-жещи човешкото
поведение. Изкуството изразява субективните представи, които човек има за себе си и за
света. Психологията анализира масовото, закономерното в поведението на хората, докато
изкуството дава знания чрез единични примери, прави конкретни анализи на конкретни
преживявания.
Изкуството има за обект не просто конкретното, а конкретното, типично за всички хора. То
свързва хората. Редица раздели на приложната и на диференциална психология се
занимават не с конкретното у хората, а систематизират различаващото ги един от друг, ко-
ето дава основа за диференцираното манипулиране на хората.
Понякога изкуството е толкова „изкусно", така съумява да схване и изрази типичното,
общочовешкото в единичното и конкретното, че със своя сполучлив анализ засрамва
психологията и психолозите. Неслучайно основният метод на философската психология
— интроспекцията, проникването в психиката на друг човек, е преди всичко изкуство и в
по-малка степен научен метод.
Достиженията на изкуството в областта на психиката са ярки, но единични, разхвърлени. А
достиженията на науката психология са закономерни, систематизирани и все повече
потвърждавани от масови факти, свободни от субективизъм, макар че засега са по-
скромни и не толкова ярки и впечатляващи.
2.5. Психология и мистика
Обстоятелството, че предмет на психологията се е смятала (и Досега се смята от
мнозина) безсмъртната душа, създава за психологията впечатление като за специална
наука — наука за духа и божествената душа, в противоположност на другите науки, които
се
20-21
IZVORITE.COM 10
6
занимават с материята .
Някои отрасли и школи на психологията направо са играли ролята на лъженауки за
свръхестественото и нематериалното, за процесите и проявите на божествения по своята
природа дух, неподда-ващи се на природни закономерности, а на някакви други божестве-
ни закони.
Мистиката използва факта, че не всичко в действителността е обяснено и не може да се
обясни в момента като материална структура или материално отношение. Тя твърди, че то
въобще не може да се обясни научно и предлага своите фантастични обяснения. Някои от
тези обяснения допадат на човека, търсещ успокоение и равновесие, балансират
човешката психика и се запазват за дълго време, даже и след като научното обяснение е
вече дадено.
2.6. Психология и философия
философията се занимава с отношението между субективното и обективното. Науката
психология разглежда всичко — и най-субективните подбуди, и съзнанието, и Аз като обект
на изследване — само като обективно.
философията може да спори и ще спори за отношението между дух и материя,
информация и материя, идеално и материално и т. н. За науката психология всичко е
материя, включително и духът, всичко е материално, включително и идеалното. Без тази
предпоставка психологията не може да стане частна наука, а остава дял от философията.
Философията се занимава с въпроса, познаваем ли е светът — външната действителност,
или ние познаваме само нашите усещания; обективен ли е светът или е продукт на нашето
съзнание. За науката психология тия спорове са решени — светът е обективен и
познаваем. Въпросите, които си поставя психологията са: как бива модулирана висшата
нервна дейност, какви специални условия се създават за работата на мозъка, така че един
апарат, изграден за биологична адаптация, да декодира идеи и образи, да създава
установки и програми за творческа трудова дейност и т. н.
За философията (гносеологията) човек е субект, изменящ и познаващ света, а всичко
останало е обект. За психологията тъкмо човекът, изменящ и познаващ света, е обект на
разглеждане и изучаване.
Психологията не се занимава с въпроса, що е идея или как се изграждат идеите. Това е
проблем на науките за културата и на философията. Пред психологията стои въпросът,
как идеята се пренася в главата на човека, как се прекодира там и как овладява човешката
висша нервна дейност.
-----------------------
6 - В общата словоупотреба под материя обикновено се разбира веществото, а под дух — информацията.
-------------------
Някога, като част от философията, психологията е имала за предмет огромна област:
човека въобще, духа въобще, душата (човешката, животинската и растителната душа),
поведението на човека въобще, поведението на животните, рефлексите, нервната и се-
тивната дейност... Изобщо навсякъде, където се е забелязвало са-модвижение и
информация, се е откривало душа и област за прилагане на психологията. Науката
психология има далеч по-ограничено поле на дейност — „оседлаването" на висшата
нервна дейност на човека от социалните структури.
Традиционно психологията е била дял от философията, нейно подразделение. Откакто
преди два—три века се е появил терминът „психология", непрекъснато се правят опити,
оповестяват се програми за откъсване на психологията от философията. Мнозина
твърдят, че науката психология е вече създадена и че тя живее пълноценен живот на
наука, фактически тя се мъчи да прави първите си стъпки, докато междувременно разни
други науки: физиология на висшата нервна дейност, социология, кибернетика, екология,
антропология и в известен смисъл етика и естетика и пр., завладяват все нови и нови
области от територията, с която някога се е занимавала философската наука психология.
Изграждащата се наука психология не е философска наука и не може, подобно на
философията, да чака нейните проблеми да се решават от други частни науки, а тя да
обобщава резултатите на философски език, да прави от тях философски изводи.
Психологията следва да знае своята област, своя метод, да изгражда модели на пси-
IZVORITE.COM 11
хичните явления и да проверява на практика своите модели. Задържането от страна на
психологията на области, които вече не й принадлежат, затрудняват обособяването й като
частна наука.
2.7. Научен метод. Наука
Науката е система от методи и теории за подход към определена област от света и
знания за тази област от света, проверени от опита, съгласувани с действителността,
свободни от идеологически предубеждения и религиозни догми.
Методът на всяка наука е специфичен за нея, извлечен от практиката начин на
моделиране явленията и процесите в действителността и ред в тяхното излагане.
Теорията е система от модели, идеи и потвърдени от опита хипотези за определена
област от действителността, обобщаващи човешката практика и представляващи основа
за обясняване на явленията в тази област.
Като всяка друга наука, психологията е теоретичен извод от човешката практика, обобщен
опит от педагогическата дейност и възпитанието, от управлението на хората, от
психотерапията и други области на човешката дейност. При това тя разполага със систе-
22-23
ма от психологически категории, има обект на изследване. За да защити своя статус на

отделна наука, психологията е била длъжна да демонстрира своя метод на моделиране и
изследване, неговата ефикасност и значимост за практиката.
Така, впрочем, са се утвърждавали всички науки: В човешката практика се създава
някакъв метод на моделиране, който се оказва много ефикасен в случая и започва да се
пренася и вън от конкретните ситуации. Някои научни методи се оказват щастливи и завла-
дяват огромни територии (например моделирането с абстрактни количествени отношения
— математиката). Други научни методи се оказват приложими само за определени области
или форми на движение. Например химията е моделиране на измененията във ве-
ществото чрез атоми и молекули. Трети методи се оказват приложими за съвсем
ограничена област, а четвърти се оказват несполучливо избрани или ненаучни и отпадат.
Поради необходимия стремеж на човека да си изгради стройна и единна картина за всички
неща, у всеки метод е заложен стремеж да се разпространява върху все по-широки
области от действителността и, ако не срещне съпротива, ги завладява. В последните ня-
колко века се явиха доста отделни частни науки и методи. И всички претендират за място
под слънцето. Между отделните методи се е явила жестока конкуренция и в края на
краищата всеки метод се заема с тази обективна структура, тая форма на движение, за
която е най-подходящ. И приблизително всяка основна наука отговаря на определена
форма на движение.
Някои стари науки в миналото са били без конкуренция и са владеели (опитвали са се да
моделират и обяснят) огромни чужди области. Сега са ги напуснали и само като спомен от
тяхната някогашна експанзия са останали някакви странни наукообразни формирования.
От някогашната претенциозна империя на химията е останала алхимията. От някогашните
агресивни намерения на астрономията да обясни всичко е останала астрологията и т. н.
Такава е съдбата и на психологията. Някога, когато е била дял от философията, тя е
обяснявала с интенциите на душата не само човешкото поведение, но и поведението на
животните, и даже движението на небесните светила („Любовта, която движи Слънцето и
другите звезди"). И нашият съвременен език изобилства с образи от онова време. А между
психолозите все още няма единодушие, да се откажат ли от тая мощна империя или не.
2.8. За ред в отношенията между науките
Както се каза, за отделните основни форми на движение са се оформили отделни частни
науки. Но неуморимата практика е откривала все нови и нови междинни области. Методите
на съседните науки са се съревновавали в тези междинни области, но много често
никой от тях не се е оказвал достатъчно ефикасен. За обяснение на процесите в тия
области са се намесили и междинни науки (съществуващи отпреди или съвсем нови). Тия
междинни науки на първо време не са имали свой методи, а само са систематизирали и
IZVORITE.COM 12
класифицирали резултатите от наблюденията, проследявали са развитието на
междинните структури. Така междинните области са се оказали предмет на няколко
спорещи помежду си науки.
За да се ограничи объркването и за да се разграничат предметите на отделните науки,
наложило се е да се създадат правила за отношенията между науките.
1. Науките се нареждат по старшинство. По-старши са науките, които имат установен
ефикасен, потвърден от практиката обективен метод; които по-пълно използват
математически апарат; коитс имат за предмет обширна, ясно определена структура,
форма на движение; отдавна и окончателно са се отделили от философията.
2. Проблемите, решени от по-старшите науки, не следва да са проблем и на младшите
науки. Области, усвоени от по-старшите науки, не могат да бъдат област и на по-
младшите. Категория, понятие, дефинирано задоволително в една старша наука, няма за-
що да се дефинира отново в младшата наука, а просто да се заеме, ако е необходимо.
Лойд Морган е по-конкретен: Поведението в никакъв случай не бива да се обяснява с по-
висшите психически способности, щом може да се обясни със способности, стоящи по-
ниско в скалата на развитието.
3. За една наука не може да се съди по миналото й, по декларациите, които прави, по
законите, които обявява, а по проблемите, които е решила, по резултатите, с които
подпомага практиката.
В случая, в лицето на психологията ние имаме работа с наука, междинна между
физиология на висшата нервна дейност и социология. Тия две науки са по-основни, по-
старши от психологията (не по възраст, а по показателите, споменати по-горе), така че
трябва да се спазват правилата: проблемите, решими по чисто фи-зиологически или чисто
социологически методи, не могат да бъдат проблеми на психологията. Тя не трябва да
бъде дублираща наука.
2.9. Интроспекцията — класически метод на психологията
Интроспекция значи самонаблюдение, виждане„вътре в себе си. В случая употребяваме
тоя термин в смисъл „интроспективен метод на психологията"— обясняване на чужди
псиxически състо-яния и преживявания, съдейки по собствените преживявания.
Собствените осъзнати преживявания на наблюдава-щия са модел на изследванията.
Неосъзнатото се изключва.
======================
24-25
Осъзнатите преживявания се разглеждат като прояви на особена самостоятелна

безтелесна субстанция душа.
Интроспекцията е метод на старата философска психология. Някак си, изглеждало е
разумно психическото, отъждествявано с идеалното и субективното, да бъде изследвано
със субективен метод, по начин, противоположен на тоя, по който се изследва
материалното.
Но интроспективният метод е нещо повече! Той е свободна екстраполация,
антропоморфизъм, надаряване другите хора, животните, природните сили и даже
мъртвите вещи с преживяванията, способностите, желанията, стремежите, душевността,
които наблюдаваме у себе си. „Царевичното зърно, посадено в топла стая, си мисли, че е
дошла пролетта, и покълва."
Интроспекцията.е субекивен метод. Оценява явленията не по обективната връзка между
самите явления, а според личното разби-ране на субекта-оценител. Интроспекцията
изхожда от убеждения, от идеи, смятани за верни, а не от факти и експерименти. Освен то-
ва интроспекцията е метод на аналогиите — един подход, оказал се сполучлив в
определен случай, се прилага и при други случаи, без да се подлага на експериментална
проверка.
IZVORITE.COM 13
Интроспективната психология като философска наука е била субективен метод, приложен
към субективния свят. И това е изглеждало логично. Тоя очевидно ненаучен начин на
схващане на света е проникнал дълбоко във фолклора, анекдотите, в ежедневния език, в
нашите тривиални представи и оттам е проникнал даже и в съвременната психология.
Способността на човека да постига по тоя начин душевността на другите е ограничена от
неговата култура и личен опит. Когато прилагаме интроспекцията за хора-близки до нас по
възраст, възпитание, религия и интереси, тоя метод успява. Но колкото повече обектът на
наблюдение е далечен и различен от нас, толкова повече интроспекцията се оказва
неадекватна. Обясняването на вътрешния свят на животните по аналогия с нашия
вътрешен свят е дълбока заблуда. А обясняване на поведението на предмети и природни
сили по аналогия с нашето психично поведение отдавна е оценено като пример на
първобитно нелогично анимистично мислене и антропоморфизъм.
Едновременно с отхвърлянето на класическия модел на психологията — единната и
всичко обясняваща душа, и на душевното като противоположност на физическото, започва
и разграждането на единна философска наука психология.
2.10. Съвременни методи на психологията
Всяка точна наука се характеризира с точно определен предмет и със специфични за нея
модели и методи на моделиране. За разлика от науките на древността, които се опират
предимно на
наблюдението, науките на Новото време използват широко експеримента. Лабораторният
експеримент става моден прийом за моделиране, формално свидетелство за научност.
През ХIХ век екс-периментът навлезе и в т. н. физиологическа психология. И това от
мнозина се отчете като създаване на нова точна наука психология (експериментална
психология).
фактически лабораторният експеримент е технически прийом, към който прибягват
различни науки. Всеки творчески труд е донякъде експериментиране. Една наука става
точна наука не от това, че ползва експерименти (астрономията, математиката не ползват
експерименти) , а от това, че е създала свой модел адекватен на предмета й.
В психологията понякога естественият случаен експеримент или наблюдаването и
разтълкуването на особени случаи, получили се в природата или обществото, са много
полезни. Например случаят с двете отгледани от вълци момиченца, изложен в гл. 13.4,
дава повече информация и материал за психологически обобщения, отколкото хиляда
лабораторни проби върху плъхове.
И досега, наред с експеримента, основен метод на психологията си остава наблюдението
(включително и самонаблюдението, интроспекцията) — наблюдаването както на
нормални, така и на особени и клинични случаи.
Неразделно от наблюдението и експеримента върви тълкуването на наблюдаваното, също
така особено полезно е тълкуването и съпоставянето на етнографски и археологически
данни, на митовете и фолклора. Важен метод за разкриване на вътрешните механизми на
поведението е тълкуването на сънищата и на произволно явяващите се асоциации —
метод много древен, добил ново обяснение в психоанализата. Разбира се, опитът и
практиката потвърждават или опровергават всяко тълкуване.
Друг основен метод в психологията е тестът. Той е доста перспективен както за
определяне индивидуалните особености и соци-алното развитие на индивида, така и за
въздействието на социалните структури върху поведението на човека. Широко известни на
специалистите са тестовете на Роршах, Айзенк и др.
Интервюто (беседата) е метод за получаване на информация за вътрешните
преживявания на хората. Използва се в психотера-
пията и в приложната психология. Интервюто може да бъде свободно и стандаризирано.
Анкетите са стандартизирани интервюта, взети от много хора. Чрез статистически
методи тук се отстранява случайното, частното и се установява закономерното в
поведението, мотивацията и пре-живяванията на хората.
За разясняване на вътрешните механизми на поведението полезна роля играят
психогенетическите методи (методът на близнаците, генеалогическият метод и др.),
чрез който се определя
IZVORITE.COM 14
26-27
доколко биологичното, генетичното влияе върху психическите осо-бености на човека и

доколко тия особености се дължат на културните влияния на обществената среда,
възпитанието, индивидуалния
опит.
Мощен метод към разкриване на психическите структури е проследяването на тяхното
развитие от зародишно състояние до пълен разцвет. Това проследяване може да се
извърши върху отделния индивид (генетична епистемология, биографически метод)
или в исторически план (културно-историческа психология). В последния случай се
изследват данни от етнографията, антропологията и други науки. Исторически подход към
психиката предлагат Жане, Валон, Виготски, Леонтиев и др.
Психологията е наука, която се намира в процес на изграждане. Тя не се отказва от
описателно-повествователния метод: обобщава народния опит върху психичните
проблеми; обобщава и систематизира опита на педагогиката, психотерапията, приложната
психология; описва и класифицира психичните явления и структури; проследява,
онтогенетически у детето и филогенетически в историята на човечеството, тяхното
създаване въз основа на данните от етнографията, антропологията, митологията,
фолклора.
Психологията има задача освен да обобщава ясните и проверени научни данни, също и да
решава твърде много неразработени и неясни проблеми (екстрасензитивност,
ясновидство, телепатия и пр.). А и точните функции на различните тъкани и части на
главния мозък, механизмите на паметта и др. са все още неизучени. Поради
|тези причини психологията не може да се откаже окончателно от
старите философски-метеди: търсене на логически връзки между отделните психически
явления, издигане хипотези и пр. В случая експериментът служи за потвърждаване или
опровергаване на издигнатите хипотези.
Психологията интерпретира с оглед на своите проблеми данните и изводите на
биологическите и социологическите науки, особено когато тия данни се отнасят за
областите по контактите между съответните две основни форми на движение. Всичко това
все още дава привкус на философски подход в психологията и той ще бъде неизбежен
още дълго време.
Не липсват и опити да се използват математически модели и ме-тоди в психологията-
Гещалтпсихологията се "опитва да използва те-орията на групите и изоморфизма. К.
Левин предлага при изследване на психологическите отношения да се прилага
топологията и теорията на полето. Широко се използва математическата статистика при
обработка на информацията, получена от тестове, анкети и други изследвания.
Въпреки величественото минало на психологията като основен отрасъл на философията,
въпреки съвременния бум на приложната психология, психологията (науката Обща
психология) е все още из-
граждаща се, неоформена окончателно наука и нейният методологичен апарат е
некомплектуван и невинаги неин собствен. Повече трябва да се разчита на усърдие в
обобщаването и систематизирането на конкретен опит, отколкото на резултатите от
моделиране върху свои специфични модели и прилагането на свой специфичен метод.
Положителен момент в развитието на психологията е все поточното, макар и далеч
недостатъчно, изучаване на мозъка и на вис-
Тук може да се изброят откриването на редица центрове и особени дялове в мозъка;
разкриването на функциите на ретикулярната формация, възможните мозъчни и
молекулярни акумулатори на информация; разбирането на синапса като тригер-
механизъм за извършване на логически операции; откриването на ритмите на мозъчната
дейност, електрическия характер на пренасяната по нервите информация и ред други.
В същото време все по-властно се налага изследването на со-циалните фактори като
основни мотиви в човешкото поведение. Тук главна заслуга има социалната психология.
IZVORITE.COM 15
Засега най-достъпен елемент — модел за изследване, остават схемите на условно-
рефлекторната дъга — верига с обратна връзка. Те могат да бъдат усложнявани с нови
разклонения и прибавки, необходими за поемане на нови функции под съдействието на
външните, предимно социални фактори. Върви се, макар и трудно, към присъщ за
психологията модел — точно имитирана човешка нервна система и висша нервна дейност,
върху която въздейства, точно имитирано, социалното въздействие.
В бъдеще електронната техника може би ще съумее да създаде достатъчно пълен модел
на човешкия организъм и на човешката нервна система и мозък. Върху този модел
психологът-учен ще може да моделира и решава психологически проблеми, имитирайки
обществените принуди и отношения. А може би ще се създаде някакъв друг, адекватен на
психологията метод.
2.11. Категории на психологията
Категориите на една наука са най-общите понятия, чрез които биват дефинирани по-малко
общите понятия и отношения в тая наука. Обикновено научните категории са понятия,
специфични само за определена наука и са признавани от всички. В психологията обаче
има голям брой школи и направления. Всяка школа приема определени свои категории за
основни, а другите обявява за производни понятия. Поради тая причина в съвременната
психология циркулират голямо количество категории с неясни отношения помежду им.
Всичко това усложнява излагането и затруднява разбирането на психологията.
Така например за гещалтпсихологията основна категория е об-
28-29
7
разьт (гещалтьт), за психоанализата основна категория е мотивът на изтласканото от
съзнанието либидо. За съвременната материалистическа психология основна категория е
отражението; за бихейви-оризма — стимул, реакция, научаване; за К. Левин — жизненото
пространство (поле); за Грузинската школа — установката; за старата философска
психология — съзнанието, душата. За социалната психология основни категории са
общуване, група, междуличностно отношение; за хуманистичната психология —личността
и т. н., и т. н, Сега в психологията се ползват много категории, от порядъка на 500—1000.
Някои от тях (подбрани произволно) са изброени по-долу. Можем да ги групираме в
няколко групи:
1. адаптация, рефлекс, внимание, внушение, емоция, нервен тип, сетивност, реакция,
стимул;
2. страст, аперцепция, интерес, страдание, чувство, възприятие, преживяване, акт, мотив,
вземане решение;
3. лудост, параноя, психоза, сомнамбул, натраплива идея, комплекс;
4. лидерство, подчинение, потребност и благо, комуникация, забрана, култура;
5. съзнание, воля, егоизъм, симпатия, обичай, съвест, скромност:
6. смях, катарзис, привличащо и отблъскващо, съзерцание, професионализъм и
майсторство, вкус;
7. мисъл, значение, понятие, дума, заблуда, истина;
8. авторегулация, лабилност, устойчивост, сигнал, информация, кодиране, памет.
Първата група категории са някои понятия от биологията и от физиологията на висшата
нервна дейност. Те се ползват и извън психологията, без оглед на наличие или отсъствие
на психични явления.
Втората група категории изразяват определени биологически отношения във висшата
нервна дейност, съответно усложнени, видоизменени и модулирани от обществения
живот. Това са типични психологически категории.
Третата група категории обхващат някои отношения, несреща-ни преди появата на човека.
Това са преди всичко понятия, взети от психопатологията и психиатрията, занимаващи се
със заболяванията на психиката.
7
Под мотив се разбира обикновено причината, подбуждаща човека към действие. Мотиви в човешкото поведение са преди
всичко потребностите (първични или не). Мотивът не е някаква обща психилогическа категория. За всеки човешки акт има
непосредствен мотив (повод). Може да се търси и по-дълбок мотив (причина). Мотивите за физиологичното поведение на
IZVORITE.COM 16
човека са чисто биологически. Мотивите за психическото поведение имат най-често обществен характер, но прикрит зад
биологичен. Мотивите и мотивациите се обособяват в специален раздел на психологията -динамичнапсихология.
Следващата, четвърта група психологически категории изразяват същност социологически
отношения — факт, който ясно показва, че социалното детерминира психичното.
Взаимодействието между модулираната от социалното висша нервна дейност (предмет на
психологията) и адаптиращите се към тази дейност социални отношения (предмет на
етиката, естетиката и др.) е много тясна. Затова пета и шеста група категории са толкова
психологически, колкото и етически, респективно за шеста група _ естетически.
Занимаващите се с човешкото мислене и неговите форми психология и логика имат доста
общи точки. И затова неслучайно категориите в седма група са колкото психологически,
толкова и логически.
Психологията също така широко ползва като свои категории, имащи общ характер и
принадлежащи на кибернетиката (а и на физиката). Такива са показани в осма група.
Даже съвсем повърхностният анализ на някои категории на психологията ясно сочи, каква
наука е тя, какво е мястото й между науките и какви са връзките й със съседните науки.
3. ПСИХОЛОГИЯТА МЕЖДУ ДРУГИТЕ НАУКИ
3.1. Психологията и различните групи науки
В обективно изградилата се система на науките психологията поддържа връзки с много
науки и тези връзки са различни по характер. Може да се отделят няколко групи науки, с
които психологията има пряко отношение.
1. Основни науки, върху контакта между които се изгражда психологията: социология,
биология, физиология на висшата нервна дейност, екология на обществените животни.
2. Науки, които трайно помагат на психологията, но с които тя не признава родство:
антропология, етнография, археология, митология.
Първа и втора група са науки с ранг, по-висок от тоя на психологията. Проблеми, решени в
тези науки, не подлежат на ново пререшаване в психологията.
3. Науки, различни в основата си от психологията, но развиващи се заедно с нея и близко
взаимодействайки си с нея: етика, естетика.
4. Науки, които постоянно предлагат на психологията нови и нови методи: медицина,
психопатология, езикознание, логика, теория на автоматичното регулиране, съобщителна
техника, математика, механика, физика.
а
Застъпваща се с тази група е групата 4 — науки-помощници на психологията и
същевременно науки-съперници, които са решили и
==========================
30-31
31
сега решават проблеми, представлявали векове задачи и проблеми на психологията:
кибернетика, лингвистика, теория на логическите операции, информатика и др. Макар тия
науки да са съвсем млади, някои от тях имат собствен метод и опитна база, ползват
математически апарат. Така че са по-старши науки в сравнение с психологията (както
групи 1 и 2). Те влияят на психологията, но няма обратно въздействие от психологията
върху тях.
5. Между психологията и съседните науки: биология, физио-логия, социология,
съществуват редица междинни, несъвсем оформени науки, които имат непосредствен
допир и често застъпване с психологията. Такива са етология, физиология на сетивните
органи, психолингвистика, педология, ергономика, дефектология, сексоло-гия и др.
Невинаги границите между психологията и тях са строго определени и ясни. Някои от тия
науки могат да се третират като добили самостоятелност отрасли на психологията,
физиологията, социологията и на други науки. Често те си взаимодействат една с друга и с
психологията; разменят си данни и прийоми; преливат една в друга; стъпват в чужди
територии и се отдръпват оттам... Отношението на психологията към тия науки ще се
определя в бъдеще все по-точно.
IZVORITE.COM 17
Връзките на психологията с другите науки са многообразни и солидни. Трудно е да се
отдели тя от съседните науки и да се разглежда откъсната от тях. А още по-трудно е да се
решат проблемите й, ограничавайки изследванията вътре в самата психология.
3.2. Отношението на психологията към биологията и физиологията на
висшата нервна дейност
Безспорно, психичното израства върху биологичното. Но биологията като наука за общите
закономерности в органическия свят е прекалено обща наука. Психологията се изгражда
непосредствено върху едно подразделение на биологията — физиологията на висшата
нервна дейност на човека.
Физиологията е наука за жизнените процеси в организмите, тъканите, клетките на живия
организъм. А физиологията на висшата нервна дейност е неин дял — наука за
функционирането на централната нервна система и мозъка — механизмите за управление
при висшите животни и човека. В нашия XX век, и след появата на теорията за условните
рефлекси, бурното развитие на биологията и кибернетиката, много неща в работата на
мозъка, нервната система и другите регулиращи механизми остават неясни. Но е станало
ясно едно: в главата и в мозъка на човека няма място за друго, освен за физиологически,
биологически функции. Мозъкът на човека се различава предимно количествено от мозъка
на висшите маймуни, в него няма механизми за някакви различни от физиологичните
функции. Функция на мозъка
е физиологичната висша нервна дейност, а психичното е нещо повече от това. Причината
за психичното модулиране на висшата нервна дейност трябва да се търси другаде — във
въздействието на социалната среда върху човека. В мозъка не стават никакви мистични
трансформации от физическо в психическо, от материално в нематериално, функциите на
мозъка изцяло са материални. За обяс-няването на неговата работа не са необходими
гносеологически хипотези.
А къде е границата между физиологията на висшата нервна дейност и психологията?
Въпросът е поставен не съвсем точно — все едно да питаме, къде е границата между
основната електрическа вълна и нейната модулация, между основния тон и обертоновете.
Но на въпроса може да се отговори формално: това от управлението на поведението,
което го има у висшите животни и у човека, е висша нервна дейност. Това, което го има у
човека и го няма у висшите животни, е психика8. Психичното е „оседлаването" на висшата
нервна дейност на човека от обществените връзки и принуди.
Във философската психология са известни няколко основни модела за отношението
между психично и физиологично: а) взаимодействие — психичното и физиологичното са
различни по природа, но си взаимодействат; б) психофизически (фактически психофи-
зиологически) паралелизъм — психическите и физиологическите явления се развиват
успоредно, като две страни на едно и също нещо, но не си взаимодействат. През XX век в
школата на гещалтистите се появи нова модификация на това схващане, изоморфизъм —
между физическите и психическите структури съществува взаимно съответствие.
Съществува и трето схващане, епифеноменализъм — психиката е само сянка на
физиологическите процеси и не играе съществена роля в живота на човека. Когато става
ясно, че особена психическа субстанция не съществува, се появява тенденция психичното
изцяло да се сведе към физиологичното, като се игнорира ролята на обществения фактор,
т. е. да се отрече науката психология. Всички тези схващания останаха непотвърдени от
практиката и опита.
Съвременната обща психология разглежда и обяснява развитието на психичните явления
и структури почти изключително в рамките на развитието на индивида. Недооценява
приносите на естествената история на човешкия вид и на културната история на човешко-
то общество в изграждането на структури, които само се повтарят с развитието на
индивида.
Психичните процеси, развиващи се в индивида, безспорно са сложни, но не толкова
сложни, колкото ги представят съвременните
8
Г. Тард очертава тая граница така: Всичко, което човек умее да прави, без да се УЧИ от примера на другите хора (да ходи,
да яде, да вика), се отнася към областта на чисто физиологичното. А да притежава определена походка, да пее арии, да
харесва определени неща — всичко това е социално детерминирано, т. е. психично.
IZVORITE.COM 18
===================
32
33
психолози (напр. Ж. Пиаже и др.)- Тия последните разглеждат като единен процес няколко
взаимодействащи си процеси: 1) разгъването на сложни генетични програми и
подпрограми на инстинктите (Структурата на тия програми не е обект на психологията и
следва да се обяснява от биологията.); 2) изграждането на системата от условни
рефлекси, обучението, чрез което се създават индивидуални програми за поведение
(Условният рефлекс не е предмет на психологията, а на физиологията на висшата нервна
дейност.); 3) „оседлаването", модулирането на висшата нервна дейност на индивида от
социалните закономерности. Това вече е психология. Но трябва да се има предвид, че в
процеса на това „оседлаване" широко се използват и внасят като порции информация в
главата на индивида готови идеи, образи, модели на поведение, изработени от цялото
общество и културата по време на филогенезата на човешката психика, а не при
развитието на индивида. Едва след разграничаване на тия моменти, изграждането на
психиката на индивида (детето) се изправя пред нас като процес сложен, но достъпен за
разбиране.
3.3. Екология на висшите животни и психология Екологията е дял от биологията,
изучаващ популациите и сдруженията на организмите и тяхното взаимодействие с
околната среда. Екологията на висшите животни се занимава по-специално с условията,
при които се създават стада, семейни групи, масови прояви на подражание, лидерство и
подчинение, внушение и др. п. Много закономерности на екологичното поведение се
повтарят и у човека. И методологически важно е да се знае това, за да можем да отделим
в чист вид типичното само за човека психическо поведение.
3.4. Психология и социология
Социологията в общ смисъл е наука за човешкото общество, наука, разкриваща
закономерностите в историческия процес.
Поради някои обективни фактори (статистически закономерности, наличие на голяма
неопределеност в обществените процеси, заинтересованост на различните социални групи
в изводите на социологията и др.) тази наука, макар и основна, все още не е станала
обективна, призната от всички, „безпартийна" наука и не се е освободила съвсем от
философията (за някои тя продължава да бъде „философия на историята").
Предлагани методи за разглеждане и изучаване на обществените структури (човешкото
общество) са историческият материализъм, социалният дарвинизъм, разглеждането на
„идеални типове", отделни култури и цивилизации и др.
Освен като най-обща наука за обществото, социологията се схваща и като наука за
изследване на отделни човешки групи; за
провеждане и интерпретиране на социални анкети, интервюта; за обработване на
статистически данни из обществения живот и др. В настоящата работа терминът
„социология" се разбира в общия смисъл — като наука за човешкото общество.
Основната, по-висша форма на движение, изградила се върху биологичната форма на
движение и следваща след „живот", е обществената форма на движение, развитието на
общественото производство, а не някакво самостоятелно развитие на мисленето или
психиката. Психиката е само „оседлаване" на една от формите на биологическата форма
на движение от обществената форма на движение.
Социологията, колкото и да е несъвършена, е по-старша наука от още по-несъвършената
наука психология. Не психичното определя общественото, а общественото определя
психичното. Развитието на производителните сили, класовата борба, кризите, войните,
преоценките на ценностите — това са все социални процеси, влияещи върху психиката на
човека, определящи неговото поведение. Разбира се, психичното също въздейства на
общественото, но твърде опосредствано: психиката превръща човека в производителна
сила; той става елемент на производството, на икономическата база на обществото.
IZVORITE.COM 19
Социалната форма на движение създава свои структури, специално за да въздейства
върху висшата нервна дейност: морал, изкуство, религии; малки групи с техните
междуличностни отношения; ценностни отношения и т. н. С тия по-специфични форми на
социалното движение се занимават по-низшите по ранг от социологията социални науки:
етика, естетика, интеракционистка социология, аксиология и др.
3.5. Психология и антропология, етнография, археология, митология
Изучаването на една структура може да стане и като се проследи нейното възникване и
развитие. Появата и формирането на човешката психика (психогенезата) обхваща един
период примерно отпреди два милиона години допреди три—четири хиляди години. Този
период, наречен предисторически, предхожда периода на писаната човешка история.
За психогенезиса събираме сведения от няколкостотин разкопки на кости, каменни оръдия
на труда, както и от силно видоизменените митове, проникнали в писмеността и
съвременната култура. Въз основа на малкото факти и много хипотези са се оформили
няколко науки, които дават приблизително хронологична картина за събитията и процесите
в периода, когато се е изграждала психиката.
Етнография — наука за произхода, бита и културата на народите.
=========================
34
35
Антропология — наука за морфологичното и биологичното изменение на вида човек в
периода на откъсването му от чисто животинско поведение и вклЬчването му в
обществения живот; наука за човешките раси и предисторическите хора.
Археология — наука за изследване на древните паметници.
Митология — наука за събиране, сравняване и изследване на митовете (народните
предания с предисторически произход).
Други значения на думата „митология" са: съвкупност от митовете на даден народ; начин
на разбиране на природните и социални явления и ранните стадии на общественото
развитие.
Тези науки нямат претенции да решават проблемите на психологията. Но, доколкото са
главни доставчици на данни за развитието на психиката, неизбежно е те и в бъдеще да
подхранват психологията с ценна информация9. А в отделни случаи психическите знания
помагат на тия науки да издигат правдоподобни и логични хипотези.
3.6. Психология и кибернетика
Теорията на автоматичното управление и теорията на информацията (наричани тук общо
кибернетика) навлязоха мощно в изучаването на физиологичните процеси в мозъка, както
и в биологията въобще.
Психиката е модулиране на работата на мозъка, който поначало е една съвършена
кибернетична машина — система за саморегу-лация, управление, адаптация, поддържане
на динамична устойчивост, обучение на индивида. Връзката между кибернетика и психо-
логия е много тясна. Но психологията не е кибернетика, приложена към процесите в
главата на човека, както не е и философия на тия процеси. По-вярното е, че много от
общите закономерности в работата на мозъка, които доскоро се смятаха специфично
психически, бяха обяснени от кибернетиката. Последната ограничи решително предмета
на психологията и с това фактически й помогна да намери своя истински предмет, да не се
впуска в решаването на общи проблеми от територията на информацията, които не са
нейни проблеми.
Кибернетиката, макар и несравнимо по-млада, е по-старша наука от психологията, тъй
като има установен метод, използва широко математическото моделиране и технически
модели. Практически погледнато, конструкторите на съвременните системи за автоматич-
но регулиране и компютри едва ли са заимствували нещо от психологията. Напротив,
съвременната психология, както и физиоло-гията на висшата нервна дейност, използват
много идеи и принципи, установени най-напред в техническата кибернетика.
IZVORITE.COM 20
3.7. Психология и логика
Логиката е наука за структурата на външната памет10, за ориентиране във външната памет
и, доколкото структурата на външната памет кореспондира с отношенията между
множествата в действителността, логиката е система от правила за узнаване по дедукти-
вен път истинското отношение между множествата в света (разбира се, доколкото
човечеството вече е изработило идеи за тези множества).
Общото между психологията и логиката е:
1) Двете науки доскоро се смятаха за дялове от философията, за философски науки и
мнозина философи обясняваха отношенията в едната наука чрез закономерностите,
присъщи за другата наука. 2) Двете науки включват в предмета си човешкото мислене. Но
логиката систематизира правилата за логическото мислене, за мисленето, отговарящо на
структурите на външната памет, а психологията се занимава с физиологическите
механизми и социалните условия, предпоставящи и структуриращи процеса на мисленето,
независимо какво е то — логично или нелогично.
3.8. Психология — етика и естетика
За психологията е особено важно и същевременно й е трудно да разграничи своя предмет
— психичното (приспособяването на висшата нервна дейност към социалното), от
етичното и естетичното (форми, с които самото социално се приспособява към висшата
нервна дейност и изграждащата се психика).
Нравствеността (моралът) е система от правила и принципи за модулиране поведението
на човека (и съответно на неговата висша нервна дейност), което се извършва, диктува и
контролира от човешкия колектив чрез общественото мнение и се възприема от индивида
като необхздимо и задължително самоограничаване на животинските инстинкти. Етиката
е наука за нравствените норми, на които човек е длъжен да се подчинява в обществената
група и в обществото въобще.
Естетичното е специфично оформена информация, въздействаща непосредствено на
човека, без да преминава сложната преработка на мисленето и логическото търсене.
Естетиката е наука за формите, чрез които редица явления в света се свеждат към
11
възбудители, действащи непосредствено, емоционално на човека, на неговите сетива
Същевременно естетиката е наука за същ-
9 - Тук са ползвани на първо място трудовете по етнография на Ю. И. Семенов.
10
За външната памет вж. 14.3. •• . • •
11- Органът, чрез който се получава специфично физиологическо усещане — първично чувство (за електромагнитни и
механични трептения, за температура, твърдост, концентрация на ароматни съединения и т. н.), е най-правилно да се нарича
сетивен орган. А способността за специфично физиологично усещане (зрение, слух, обоняние, вкус) — сетивност. (прд.)
=====================
36
37
носттта и характера на изкуството; за изкуственото създаване на непосредствено
въздействаща на човека информация; за критериите на прекрасното в художественото
творчество; за правилата на изработване на художествен вкус у човека.
Етиката и естетиката, подобно на психологията, доскоро са били смятани за философски
науки и все още не са се освободили от зависимостта си от философията. При това те са
науки от един и същ ранг с психологията, така че не могат да бъдат разграничени от нея и
по тази характеристика.
Приспособяването на висшата нервна дейност към обществените принуди и структури и
приспособяването на обществените принуди и структури към висшата нервна дейност са
взаимно свързани процеси и може да се разглеждат даже като страни на един процес, така
че много от категориите на психологията са категории на етиката и естетиката. И много
процеси и отношения се разглеждат и в психологията, и в тия две науки. И все пак тези
науки са различни. Отделянето им от психологията е въпрос на тънък скалпел и опитна
ръка, но е възможно и необходимо.
IZVORITE.COM 21
И етиката, и естетиката са социални науки, имат за предмет различни участъци от
надстройките в обществената структура, приспособени специално за фино въздействие
върху висшата нервна дейност на човека.
4. ИСТОРИЯ НА ПСИХОЛОГИЯТА
4.1. Знания за психиката в древността и Средновековието
Открай време хората са се занимавали с обучение на подрастващите, с внушаване
храброст у бойците, с психотерапия по отношение на болните, с тълкуване на сънища, с
изучаване влиянието на природата върху поведението на човека.
Изводите от тая практика, както и всекидневните наблюдения върху поведението на
хората, различно от поведението на всички други живи и мъртви същества, са се
натрупвали във вид на психологически знания. Близостта до практиката, ограниченото
влияние на идеологията са били условие тия знания да се оформят около прости
материалистически модели.
Различните темпераменти Хипократ обяснява с преобладаването на една или друга
вътрешна секреция (хумор) в тялото на човека.
Формите на човешкото поведение се обяснявали като функции на различните вътрешни
органи. (Впрочем, знанията за функциите
11
(прод.) На български, а и на други езици, думата сетиво (чувство) се употребява обобщаващо и за сетивния орган, и за
съответстващата на него сетивност ("Петте сетива/чувства", "Имаш шесто чувство" и т. н.).
на тия органи са били много смътни.) Според Гален черният дроб е орган, в който се
пораждат въжделенията, в сърцето — гневът и мъжеството, в мозъка — разумът.
Същевременно видовете характери се свързват с конкретните обществени отношения, в
които са вплетени хората, и се разглеждат в единство с тези отношения (Теофраст).
Тогава хората не са били създали нито едно автоматично действащо устройство и не са
могли да изградят материалистически модел за автоматичната регулация и за
управлението — така ярко проявяващи се в човешкия индивид. Самодвижението,
управлението, наличието на информационни процеси са се обяснявали с наличието на
душа, модел за която е самата човешка личност — деятелният субект, само че
безтелесна, пренасяща се, одухотворяваща тялото.
У Аристотел информативните процеси у човека и природата са били даже
систематизирани. Означени са били различните нива на автоматичното регулиране,
изразени като растителна душа, животинска душа, човешка душа.
Наблюдението, обикновеното житейско наблюдение върху другите хора, е дало
възможност да се определят първите закономерности в поведението на хората. А
самонаблкздението (интроспекцията) е изглеждало най-краткият път към разкриване на
мотивите на това поведение. Човек приписва на другите хора, даже и на животните и на
природните явления, същите мотиви, каквито забелязва у себе си.
Изследващите човешката психика са забелязали външните прояви на условния рефлекс.
Но този факт те са тълкували като действие на асоциации (сдружения на идеи и
представи).
В средните векове се налага учението за безсмъртната душа. Като частица от
божествения дух, тя бива канонизирана и наложена като единствен двигател на бренното
човешко тяло. Тия възгледи и досега господстват над болшинството от хората —
религиозно мислещите хора. Душата трайно влиза и във философията и заема там
Централно място.4.2. Психологията — отрасъл на философията
Наред с оформилите се още в древността астрономия, геометрия, алгебра, логика —
науки, основани на наблюдението, в ново време се създават и нови, опитни науки:
механика, физика, химия. Поставят се основите на анатомията и физиологията. Особено
впечатляващо е било изграждането на опитната наука механика, опираща се на
новосъздадения дял от математиката — диференциалното и интегралното смятане.
Вътре в самата философия се оформят дялове като натурфи-лософия, богословие,
логика, метафизика, философия на историята,
38
IZVORITE.COM 22
гносеология (теория на познанието, епистемология), етика, естетика, учение за душата и
др. Открива се и възможност тези дялове да се превърнат в частни науки и да се отделят
от философията. Някои от тях скоро станаха такива — със свои модели и методи,
проверявани от практиката и опита. Други дялове остават още дълго време свързани с
философията.
Думата „психология" се е появила за първи път в 1572 г. в произ-ведеденията на един от
немските схоластици. А първата книга по психология — „Емпирична психология' 12, е
написал Кр. Волф в 1732 г. Оттогава придобива гражданственост терминът „психология" и
психологията като наука (макар и философска).
фактически психологията с нейните проблеми се явява малко по-рано. Р. Декарт в първата
половина на XVII век отделя психичното от физичното и физиологичното. Той опредедя
безусловния реф-лекс като меxанически процес, като проява на материални сили. А
висшата психична
на нематериална субстанция— съзнанието — непосредственото знание на душата за
самата себе си.
Така нервната дейност (става дума за низшата нервна дейност — понятие за висша
нервна дейност и условни рефлекси тогава не е съществувало) и психиката биват
откъснати една от друга и поставени в два принципно различни и несъвместими един с
друг свята. И това — в съгласие с дуалистичната философска концепция на Декарт за две
начала в света: материя
Дуализмът владее едва ли не до наши дни умовете на редица философи. Разбира се, още
оттогава прогресивната човешка мисъл (започвайки със Спиноза) се стреми да отстрани
дуализма и да въведе монистичен философски мироглед. Но силното влияние на ре-
лигията и несъвършенството на човешките знания са препятствали и още препятстват
налагането на материалистическия монизъм като научен мироглед.
Пак започвайки от Декарт, интроспекцията се определя като непосредствено проникване в
душата, като основен и единствен метод за познаване на психическите структури и
психическите явления.
Така, наред с чисто философските проблеми — какво е отношението между физическото
(материалното) и психичното (съзнанието, нематериалното, духовното), какво познаваме,
се заплитат нови проблеми около психологията — какво е отношението между физи-
ологичното и психичното (т. нар. психофизически проблем), взаимодействат ли си (Декарт,
Джеймс), паралелно и независимо едно от друго ли се развиват (Хартли, Волф, Лайбниц,
Вунт) или пси-
12
Емпирична психология е направление в психологията, което изучава конкретните явления в психическия живот, за разлика
от "Рационалната психология" (Лайбниц, Кант), извеждаща дедуктивно психическите явления от свойствата на душата.
хичното е епифеномен на физиологичното (Хобс); предста мислите, идеите, с които човек
оперира — вродени ли са у него се приемат от индивида по време на неговия жизнен опит
чрез сетивата (емпиризъм, сенсуализъм).
Господстваща концепция във философската психология е асоциационизмът. Идеята за
асоциации се среща още у Аристотел, но терминът е въведен от Лок. Хартли е развил най-
пълно теорията за асоциациите. Свои представи за тях са създавали също Хюм, Беркли,
Мил, Спенсер и др. Съгласно асоциационизма психиката (съзнанието) е изградена от
елементи-усещания. По-сложните струк-тури (представи, мисли, чувства и пр.) възникват
от усещанията посредством асоциации. Условия за асоциация са съседството на две
идеи. Закрепването на асоциациите в съзнанието става чрез повтаряне през време на
жизнения опит.
4.3. За научен детерминизъм в психологията
Към средата на XIX век вече са изградени физиката, химията, естествознанието и заедно с
тях се налага монистичното детерминистично мислене. Дарвин разбива телеологическия
модел на света и разкрива развитието в живия свят като автоматично регулиращ се
процес. Майер открива закона за запазването на енергията, за превръщането на
механичната енергия в светлинна, химическа, топлинна и обратно. Светът вече се вижда в
неговото материално единство и занимаващите се с психология сериозно търсят мястото
на психиката в него. Търси се специфична психична енергия, установяване на
закономерности в психиката. Науките и техниката предлагат нови методи за научно
IZVORITE.COM 23
наблюдение и обобщаване на многостранния човешки опит и нови модели за човека като
физико-химическа машина, като физиологически механизъм, като съвкупност от об-
ществени отношения, като автоматична уредба. При това създава се и нова лабораторна
техника с точни измерителни уреди, с нови технологии за изследване и обобщаване на
резултатите.
Същевременно бързо развиващите се точни науки отнемат важни дялове от
философската психология. Дарвин дава биологично обяснение на емоциите и тяхното
изразяване при животните. Мюлер търси чисто физиологическо обяснение за работата на
сетивните органи. Конт, Маркс и други социолози обясняват поведението на. хората със
социални и икономически закономерности. Така поста-1 вят началото на разглеждане на
социологичното като нещо отделно от психичното.
Във философската наука психология се очертава явен уклон към нейното
физиологизиране. Вебер и Фехнер установяват определени закономерности между
външните дразнения и физиологичните отговори на човешкия организъм. Но представят
това като психо-
40
41
физическа закономерност13. Тия частни закономерности не решават нито психофизическия
проблем (какво и как познаваме), нито психофизиологическия проблем (взаимодействие,
паралелизъм или епифеноменализъм). Определени заслуги има Хелмхолц, който изучава
работата на сетивните органи и на мозъка, но все още като психически, а не
физиологически зависимости и т. н. Създава се модно за времето си течение в
психологията, което се стреми да изтрие максимално разликата между физиологично и
психично и да включи психиката в реда на естествените науки.
Твърде показателен е случаят с И. Сеченов, който създава нов модел на психичното —
разглежда го като рефлекторна сигнална дейност на главния мозък, свързва го с
автоматичната регулация, въвежда такива фундаментални понятия катохомеостазис,
обратна връзка, централно задържане и др. За модел сочи регулатора на Джеймс Уат.
Всичко това би било истинска революция в психологията. Но тъкмо следвайки Сеченов в
началото на XX век, И. Павлов обяснява висшата нервна дейност и условните рефлекси
като чисто физиологически механизми - те преминаха от психологията във физиологията.
А в средата на XX век кибернетиката (Винер и др.) разкриха всеобщия характер на
автоматичните процеси, управлението, саморегулацията и ги извадиха от предмета на
психологията, разграничиха общите проблеми на пренасяне и преработване на ин-
формацията от специфичните проблеми на психологията. Така Сеченов всъщност
подготви очистването на психологията от дълго задържаните в нея общи проблеми.
Също като функция на мозъка разглеждаха психиката т. нар. вулгарни материалисти, но
те, за разлика от Сеченов, не свеждаха мозъка до информационна система,
възприемайки го като физикохимична уредба.
Развитието на социологията (Конт), идеите за душата на народа (Хердер и др.)
предвещаваха очистването и разграничаването на психологията от чисто социологични
проблеми, които й тежаха векове. Но не се получи точно това. Появиха се наченки на
особен отрасъл на психологията— психология на народите. И в същото време върху чисто
психологическите проблеми продължаваха да тегнат традиционната интроспекция и
асоциационизмът.
4.4. Психологията — опитна наука
При тази обстановка Вунт в 1879 г. основава в Лайпциг психологическа лаборатория. Това
събитие се смята за начало на експерименталната психология и момент на откъсване на
психологията от философията и оформянето й като самостоятелна наука.
Като обект на експериментиране биват подложени нормални възрастни хора, съзнаващи и
умеещи да описват своите преживявания. Метод на експерименталната
IZVORITE.COM 24
цията. Експериментът се свежда до това, външните физически въз-действйя да
предизвикат
ки усещания у човека. По-нататък за това, как физиологическите реакции предизвикват
психични явления, се съди по осъзнатото и съобщеното от експериментирания човек. То
се приема като научен факт. При това всичко неосъзнато от субекта бива игнорирано — за
психика се признава само осъзнатото.
В лабораторията се изследват: чувствителността на сетивата, праговете на
чувствителност, времето на реакцията и други подобни явления. За основен и първичен
обект на изследване се приема физиологическото усещане, което се идентифицира с
образ и с непосредствен опит. По-нататък, според Вунт, въз основа на непос-редствените
усещания се изграждат И другите психически структури (възприятия, воля, мислене,
чувства и пр.). Това става по пътя на асоциациите. Така че експерименталната психология
на Вунт се ба--зира не само на интроспекцията, но и на асоциационизма.
След лайпцигската се създават ред други лаборатории и експериментални школи. Някои
от тях не се придържат строго към принципите на Вунт и се опитват да експериментират
непосредствено и по-сложни психически явления. Така Голтон разширява опитите за
установяване на психическите различия между хората (диференциална психология).
Ебингхаус, почти изключвайки интроспекцията, опитно установява някои закономерности в
процесите на паметта (криви на запомнянето и криви на забравянето). Кетъл прави опити
върху вниманието; Джеймс и Г. Ланге правят опити върху емоциите; Н. Ланге — върху
възприятията и др.
Напоследък се прокарва схващането, че преди основаването на първата лаборатория на
Вунт не е имало наука психология, а след това събитие — вече има. Всичко станало преди
това се изтрива от историята на психологията. И тая нова опитна наука се представя така,
като че ли се е отърсила изцяло от философията и няма нищо общо с нея. Бурното
развитие и големите успехи на приложната психология се приписват на науката
психология и на факта, че е станала опитна.
Това схващане е колкото самоуверено, толкова и наивно. Едсперименталната (фактически
физиологичната) психология е само едно от направленията в психологията във втората
половина на XIX век. Успоредно с нея се развиват, други направления. По същото време
се изгражда една нова област от човешката практика —
по това време — в края на миналия век, се е явила и професията психолог — психолог-
теоретик, който прави психологически опити и докладва за тях на психологически конгреси,
и психолог-практик, който професионално умее да подби-
13
Фехнер предлага тия закономерности да се изучават в специална наука — психофизика. (По-кьсно тя става част от
физиологичната психология.)
42
43
ра персонала, да му въздейства психически (с думи, примери за подражание, идеи,
чувства) и получава заплата за това. Това са важни факти, но заслугата за тяхното
появяване не е толкова в експерименталната психология, а в развитието на приложната
психология.
Една философска област става самостоятелна точна наука не от това, че използва
въобще експерименти, а от това, че е определила (разграничила) своя предмет и е
създала модели за изучаването на тоя предмет. Свидетелство за съществуването на
отделна наука е наличието на собствен метод, собствен начин на моделиране, адекватен
на обекта на тази наука. А експериментът е въпрос на техника. В зависимост от това, с
каква измерителна техника разполагаме и какво е съвършенството на модела, можем да
използваме различни експерименти в една наука, както понякога и еднакви експерименти и
измервания, обслужващи различни науки.
IZVORITE.COM 25
Явленията във висшата нервна дейност под въздействие на физически агенти са обект на
физиологията. Разглеждането им през призмата на тяхното осъзнаване не ги прави
психика.
Създаването на психологически лаборатории е много важна стъпка в развитието на
психологията от отрасъл на философията в самостоятелна точна наука, но не е акт на
сътворението.
Проблемите на психологията са: как общественото овладява висшата нервна дейност на
индивида; как и защо се оформя съзнанието; как и защо човек действа активно в съгласие
с обществените закони. А експериментите на Вунт се ограничават в това, как човек осъзна-
ва реакциите на висшата нервна дейност срещу външните физически агенти, колко бързи и
адекватни са тези реакции.
Сам Вунт едва ли е смятал, че със създаването на Лайпцигската лаборатория науката
психология" е вече създадена и връзките й с философията са прекъснати. Известни са
неговите възражения про-тиТотделяне на катедра по психология. Чак до 1905 г.
издаваното от Вунт списание, в което публикувал резултатите от своите експерименти,
носи името „философски студии", а не „Психоложки студии". Съзнавайки, че
експерименталната физиологична психология не решава основните проблеми на
психологията, Вунт в края на живота си пише многотомна „Психология на народите", с
която се мъчи да обхване социалния фактор в психичното.
4.5. Криза в психологията

Една от причините за последвалата в края на XIX век криза в психологията е
подчиняването й на приложната психология. Тази последната се развиваше и продължава
да се развива с шеметна скорост, а възможностите (методологични и теоретични) на
експерименталната психология се оказаха нищожни. Практиката изискваше преустройство
във всички области, използване на всички класически и новооткрити методи: наблюдение;
тълкуване на процесите;
наскоро въведените от Голтон тестове; анкети; статистическа обработка на материалите от
наблюденията, тестовете и анкетите; систематизиране на клиничния и психотерапевтичния
опит; експериментално изследване не само на елементарните, но и на т. нар. висши
психически прояви, изследвания не толкова на субективните преживявания, а на
поведението и мотивите.
При това психологическите лаборатории и експериментите в тях бързо се рояха. Не се
ограничаваха вече с осъзнаване на физиоло-гическите усещания или с времето на
реакцията. Обхващаха все повече психически явления и много скоро започнаха да
надрастват паралелизма и асоциационизма на Вунт и концепцията му за познаване на
непосредствения опит.
Новите изисквания на приложната психология и новите възможности на статистическите
методи разчупваха ограниченията на физиологичната психология и откриваха
възможности за отчитане на социалните закономерности — изследване същността на
психичното. Но тук теорията изоставаше. Докато натурфилософията като дял от
философията отдавна бе заместена с точни опитни науки, като физика, химия, биология,
делът философия на историята си оставаше философска област. Причините за това
бяха, на първо място, сложността на процесите и, на второ място, че тия науки засягат
пряко интереси.
Разликата в състоянието на двете групи науки бе толкова очебийна, че философите от
Баденската школа разделиха науките на два типа: природни (номотетически), при които се
обобщава и се търсят закономерности, икултурноисторически (идеографичес-ки), където
конкретните събития и явления могат само да се описват. За психологията, наука, стояща
точно на линията, по която съответните два типа явления си взаимодействат, оставаше
невеселата участ или да бъде отхвърлена като наука, или да бъде разделена на две.
Това, впрочем, се получи. Още Вунт разглеждаше отделно физиологичната психология и
психологията на народите. Дилтай също очерта две психологии: природонаучна
(обясняваща психология) и духовно научна, опираща се на интуитивното разбиране
(разбираща психология).
IZVORITE.COM 26
Самите експерименти ставаха все по-разнообразни и преодоляваха ограниченията на
Вунт. Ебингхаус успя да изключи съзнанието в своите опити върху паметта. Започнаха
опити върху животни. Известни са опитите на И. П. Павлов върху кучета, на Кьолер — вър-
ху маймуни, на Торндайк — върху котки, на Скинър — върху плъхове и гълъби. Те дават
много повече възможности, но затова пък определено пренасят обекта на експеримента от
психологията във физиологията на висшата нервна дейност.
Във Вюрцбургската школа, където работят Кюлпе, Ах и други известни психолози, се
разширяват опитите върху по-сложни пси-
44
45
хически функции, като мислене, воля и др. Не се задоволяват само с данните от
непосредствените осъзнати преживявания на човека, а изучават и условията, при които
той преживява; съчетават интроспекцията с ретроспекцията; отхвърлят образите като
основа на психиката и мисленето (безобразно мислене).
За да обяснят редица несъответствия между резултатите и първоначалните предпоставки
на Вунтовата психология (паралелизъм, асоциационизъм, интроспекция), отхвърлят тия
концепции, въвеждат нова категория в психологията — детерминираща тенденция. По
това време бива въведено и понятието „установка" (Einstellung). Първоначално тя има
смисъл на насоченост, интенция на съзнанието, но по-късно (окончателно в школата на
Узнадзе) добива съвременния си смисъл на нагласа, готовност за действие. Всичко това
насочи психоложката мисъл към критика на асоциационизма и против схемата за
усещанията като непосредствен опит.
В защита на асоциацията и на психологията като особена наука застава Тиченър. Той
отстоява първоначалните тези на Вунт за това, че усещанията-образи са основни психични
елементи и от тях по асоциативен път се създават всички психични структури. Обект на
особената наука психология е съзнанието и структурите на съзнанието (мислене, емоции и
т. н.). Това направление е наречено структурализъм. То е било подложено на атаки от
всички страни, но и досега съхранява солидни позиции в учебната и академичната
Против разглеждането на психологическите обекти като структури на съзнанието се
обявяват функционалистите (Джеймс, Дюи, Удуорт, Рибо и др.). Те твърдят, че
психическите обекти не са структури на съзнанието, а функции на биологическия
организъм за приспособяване, за достигане успех. Съзнанието като вместимост на образи
не съществува. Психичните процеси имат рефлективен характер. В американския
функционализъм ясно личат философските концепции на прагматизма.
В резултат на дълго продължаващите спорове интроспективни-ят метод бива окончателно
компрометиран и отхвърлен. При краха на интроспекцията, и асоциативната психология не
може да съществува в стария си вид, особено след разкриване на чисто физиологи-ческия
характер на условния рефлекс.
Останала без единен метод и с неизяснен предмет, науката психология се оказва на
кръстопът. А необходимостта от теоретично подхранване на бурно развиващата се
приложна психология растеше (вж. 46.4), изискваше нови експерименти, нови теории и
концепции. Големите задачи и недостатъчната вътрешна монолитност доведоха до
центробежни тенденции. Първата тенденция беше току-що почналата да се оформя наука
да се разпадне на няколко второстепенни науки. И такива се явиха:
Психотехника (Г. Мюнстерберг, В. Щерн) — наука, занимава-
ща се с рационалната организация на труда, с умората, подбора на кадрите и др. п.
Преход между психологията и приложната психология. Основен метод — тестове, анкети,
статистика.
Индивидуална психология, занимаваща се освен с чисто психическо, още и с
физиологическото и биологическото поведение на човека и на животните. Главен метод —
експерименти вьрху животни. Той води в крайна сметка до редуциране на психологията до
IZVORITE.COM 27
зоопсихология, сливане с физиологията на висшата нервна дейност и обезличаването й
като единна самостоятелна наука.
Оформяне на социалната психология. Първоначално в нея имаше голяма доза
биологизъм (колективният организъм на Спенсер; поведението на тълпата — Льо Бон;
социалните инстинкти — Мак-Даугал) и идеализъм. (душа на народа; колективни
представи на Дюркхайм). Но постепенно биологическото, по същество стадно, поведение
премина към етологията и екологията. С колективно изградените идеи и програми се заеха
науките за културата. За социалната психология остана социалното поведение на човека.
Славен метод тук са социологическите проучвания. Представители на направ-лението са
Д.Мид, Олпорт и много други социални психолози.
Патопсихологията е отрасъл от психологията, развил се върху основата на клиничната
практика клиничните наблюдения. Тук ос-новни методи са наблюденията върху развитието
на психическите и нервни болести; наблюденията върху резултатите от хирургически-те
намеси в нервната система; диагностичните беседи с болните; тълкуване на сънища
(психоанализа); тълкуване хилядогодишния опит на психотерапията; хипнозата и
внушението. Главни представители: Шарко, П. Жане, Кречмер, Бърн, Корсаков, Рибо и др.
Патопсихологията обслужва психиатрията и други дялове от медицинската приложна
Диференциалната психология е отрасъл от психологията, разглеждащ психическите
различия между индивидите. Главни представители: Голтон, Щерн (въвел термина),
Кетъл, Спирман и др. Диференциалната психология е почти изцяло в услуга на приложна-
та психология.
Друг израз на кризата в психологията е тенденцията към откъсване на цели дялове и
области от предмета на традиционната психология и овладяването им от други науки.
Може да се отбележи, на първо място, откъсването на висшата нервна дейност от
психологията и прехвърлянето й във физиологията (И. Павлов и др.). Към тоя процес
следва да се причисли и създаването на зоопсихологията. Тя, въпреки измамното си име,
фактически представлява обособяването на висшата нервна дейност на животните в
отделен отрасъл на физиологията.
Принос към тоя процес е и прехвърлянето на несвойствен за психологията и затрудняващ
я материал в етнографията, социологията и различните социални науки.
46
Увод, Психологията като наука
47
Опити за откъсване на кибернетични проблеми от психологията също са правени. Пример
е теорията за паметта като общоорганич-на функция. В този процес на кризисно очистване
на психологията може да се включи и връщането на определени неизяснени, най-често
непсихологически проблеми и категории от психологията обратно във философията, в
нейните подразделения и философските науки.
Процесите от този характер, въпреки своята болезненост, са полезни за психологията. Те
й помагат по-скоро да намери своя истински предмет и да се освободи от чужд,
затрудняващ я баласт.
Все в контекста на кризата се явиха и опити за пълно премахване на психологията като
наука и редуцирането й към социологията (Конт, Дюркхайм), към биологията (Спенсер,
Лоренц), или просто, заменянето й с други науки — рефлексология (Бехтерев), реактоло-
гия, етология и др. п.
4.6. Психологически направления и школи в първата половина на XX век
И в първата половина на XX век, заедно с разнообразните нужди и изисквания на
приложната психология, продължава и се разраства разноезичието в теоретичната
психология. Към разделението на отрасли, претендиращи да станат отделни науки, се
прибавя и пъстро разнообразие от школи и направления, всяко от които предлага свое
разбиране за предмета на психологията и свой модел за неговото изучаване.
IZVORITE.COM 28
Едно от най-значителните направления в психологията, породило се като теоретичен
извод от психотерапията, е психоанализьт или фройдизмът. Фройд вижда социалното и
биологичното в техния първичен, сравнително груб конфликт, а не като плавна форма на
движение, каквато се е установила впоследствие: Изтласканото от социалните принуди
вън от съзнанието биологично (според Фройд биологичното се свежда почти изцяло до
всевластния полов инстинкт, либидото) се стреми да се върне в съзнанието и напъните му
причиняват психични разстройства, а и въобще психичната дейност.
Основният принос на Фройд в психологията е, че намери място на подсъзнателното в
психиката. Вече не можеше, както по-рано, психиката да се отъждествява със
съзнателното, със съзнанието. Освен това Фройд представи психиката, макар и в доста
екстравагантна форма, като взаимодействие между физиологичното (id) и социалното
(super ego), намерило своето разрешение в съзнанието (ego)14.
Неправдоподобните открития в историята на културата и пан-сексуализмът на Фройд
твърде скоро показаха своята несъстоятелност. Още първите му ученици и съидейници се
разграничиха от
14
Фройд наистина въведе тези понятия, но не ги разбираше точно в този смисъл.
него. Така Адлер създаде своята „Индивидуална психология", разновидност на
психоанализа. В нея главна роля играе комплексът за непълноценност и неговото
преодоляване. Карл Юнг пък създаде Аналитична психология", в която не само либидото,
а потребностите въобще са основен мотив в поведението.
Независимо от всичко това психоанализът бързо премина в САЩ и там стана едно от
господстващите течения в психологията, а също и в психотерапията — като средство за
лекуване на по-заможните.
Психоанализа, както и концепциите на Мак-Даугал и др., придаващи решаващо значение
на инстинктите и на ирационалните мотиви в психиката, някои обединяват в т. нар.
дълбочинна психология. Близък до психоанализа (в смисъл родство с ирационализма) е
и ин-туитивизмът на Бергсон.
В САЩ се зароди, разви и има влияние и досега бихейвиориз-мът (behaviour =
поведение). Теоретични източници на това течение са прагматизмът, функционализмът и
учението на И. Павлов. Главни представители са Торндайк (предтеча на направлението),
Уотсън, Скинър и др. Те свеждат психиката до поведение; изключват съзнанието като
обект на психологията, фактически психиката се ограничава до условно-рефлекторна
дейност, реагиране на стимули. Бихейвиористите провеждат голям брой опити върху
животни и имат определени заслуги за изучаване процеса на обучението. Като основен
път на ориентация във външния свят се приема методът на пробите и грешките.
Откровено груби форми на редуциране на психиката към висшата нервна дейност бяха
рефлексологията и реактологията в Съветския съюз, официално отхвърлени в 30-те
години.
В Германия по това време се развива гещалтпсихологията, с основни представители
Вертхаймер, Кьолер, Кофка и др. Те отхвърлят асоциационизма на Вунт и Тиченър.
Според тях се възприемат не отделни елементи — усещания, а цели структури (образи,
гещалти). В противовес на пробите и грешките у бихейвиористите, те изтъкват инсайта —
внезапно озарение при възприемане на гещалта. Главните си идеи черпят не от
биологията, а от физиката и математиката (изоморфизъм и др.). Със своята дейност в
определен смисъл гещалтистите отварят път на кибернетиката за обясня-ване на
определения явления в психиката.
Излязъл от гещалтистката школа, К. Левин разглежда човека като частица, чието
поведение се определя от жизненото пространство около него, което Левин разглежда
подобно на физическо силово поле. На мястото на образа поставя мотива.
Следвайки модела на Хегел — Маркс за психичното, след победата на революцията в
Русия Виготски създава културно-историческа теория за психиката, според която
основно значение
48
IZVORITE.COM 29
49
за оформянето й има общественият живот и създаването на езика. По-късно неговата
концепция се развива в т. н. дейностна школа, намира известен отзвук в социалната
психология, развивана вън от СССР, а вътре в страната скоро бива слята с
господстващата теория на отражението.
Според теорията на отражението психиката е свойство на мозъка да задържа следи-
идеални образи. Теорията на отражението се опита да асимилира в себе си културно-
историческата концепция, по-късно — и учението на И. Павлов (не съвсем сполучливо).
Във втората половина на века теорията на отражението еклектически бива попълвана с
модерните на Запад психоложки течения — до пълното й обезличаване.
Самостоятелно работи Ж. Пиаже с неговата Женевска школа. Главен модел за изучаване
на психиката е развитието на интелекта у детето (генетична епистемология).
Също така известна е френската школа (Рибо, Жане, Валон и др.), основаваща своите
изводи главно върху клинически наблюдения.
В развиващата се почти самостоятелно социална психология също се оформят различни
направления. Известен е интеракциониз-мът на Дж. Мид.
Под натиска на нарастващите обществени нужди (приложната психология) и при
отсъствието на ясен теоретичен модел и единен метод, психологията и по-нататък
продължава да се разкъсва и вече не само на отрасли, школи и течения, но и по признак
„начин на изложение и стил".
Покрай общата психология, която се стреми да отговори на въпросите, защо хората
постъпват така или иначе и как става това, се развива и приложната психология, която
търси начини най-ефективно да влияе върху поведението на човека и за неговото пълно
използване в обществения процес.
Схоластичната психология се стреми да дава все по-ясни и точни дефиниции на
традиционни психически понятия и категории. Историческата психология пък вместо
логически дефиниции се старае да изложи, как исторически са се появили психическите
явления и структури (филогенезис на психиката). А възрастовата психология
проследява в каква последователност тия процеси се явяват и развиват у индивида
(онтогенезис). „Галантната психология", като всяка галантна наука, се стреми да представи
сложните явления в опростен, „адаптиран" вид, така че да бъдат възприети охотно и
хората да се чувстват удовлетворени и с повишено самочувствие заради своята
интелигентност. Вулгарната психология използва различни форми, за да постави научната
истина в подчинение на идеологията. Всичките й форми служат на определени партийни,
класови, религиозни, расови и пр. интереси.
Към средата на нашия век отделните школи в психологията в дискусиите помежду си една
по една показват своята недостатъч-
ност и едностранчивост. Те се подлагат на ревизия, като в най-честия случай отхвърлят
явно несъстоятелните си концепции, издигат нови или заимстват идеи от други школи.
Психоанализът като практика се задържа, но като теория се разцепи на няколко
направления. От фройдизма се развиха не-офройдизмьт (Хорни, Фром, Съливан) —
направление, което се стреми да обедини психоанализа със съвременните социални и
философски идеи; егопсихологията (психологията на Аз), с представител Ериксън и др.;
фройдомарксизмът и други течения.
Необихейвиоризмът (Толман, Хъл и др.) се стреми да внесе известни нови елементи
(установка и пр.) в прекалено опростената схема на бихейвиоризма „стимул — реакция".
Като реакция на бихейвиоризма съществува тенденция да се създаде когнитивна
психология, подчертаваща ролята на знанието в поведението (Пиаже, Айзенк и др.).
Социалната и индивидуалната психология също си разменят идеи и концепции.
В същото време съобщителната техника, теорията на автоматичното управление,
молекулярната биология, изучаването работата на мозъка и ред други науки бележат
значителни успехи. Редица понятия, като хомеостазис, памет, обратна връзка, сигнал,
управление, саморегулиране, кодиране и декодиране, получиха физическо и
математическо обяснение чрез кибернетиката и с това психологията се освободи от
IZVORITE.COM 30
решаването на прекалено общи и неспецифични за нея проблеми. Всичко това доведе до
нови тенденции в развитието на психологията във втората половина на века.
В България до средата на XX век като академична психология се преподаваше
психологията на Вунт (Н. Алексиев, Сп. Казанджиев и др.). Като модерни и екстравагантни
течения се разпространяват Психоанализът (Кинкел и др.), интуитивизмът на Бергсон (Ат.
Илиев), психологическите концепции на ремкеанството и марксизма. В на-
родопсихологията ярка следа оставя Ив. Хаджийски. Споровете между най-популярния
представител на ремкеанството — Д. Михалчев, и един от създателите на теорията на
отражението — Т. Павлов, представляват основен нерв на философския живот и на
психологическите дискусии у нас. Наши психиатри (Н. Кръстников, К. Чолаков, Н.
Шипковенски и др,), въпреки различията в своите теоретични концепции и идейни позиции,
направиха значителен принос в психопа-тологията.
Във втората половина на века като официална бе наложена теорията на отражението. Но
нейното господство ставаше все по-Формално. У нас проникнаха почти всички
психологически концепции.
50
51
5. СЪВРЕМЕННОТО СЪСТОЯНИЕ НА ПСИХОЛОГИЯТА
5.1. Доколко психологията се е отделила от философията
Една наука се е откъснала от философията и е станала точна наука, когато е преодоляла
проблема „идеално или материално" и разглежда своя предмет като материален обект,
движен от материални сили; когато не обобщава данни от други науки, а разглежда
предмета си със свой установен, свободен от субективни елементи, метод на моделиране,
изследване и излагане; когато разглежда обектите си направо такива, каквито те са в
действителността, а не се ограничава с изследване на логическите връзки между
понятията, създадени за тия обекти; когато е независима от всякаква идеология.
По никой от тия критерии психологията не се е освободила напълно от философията.
Психологията и досега търси своя метод и своя обект. Тя продължава да се ражда, отделя
от философията.
И по черти, и по маниери психологията прилича на философията. Характерно и за едната,
и за другата е наличието на полемизиращи помежду си школи и направления. Подобно на
философията и за разлика от точните науки, психологията работи не толкова с факти, кол-
кото с логически хипотези, мнения, концепции, тълкувания на експерименти и, подобно на
философията, е полесражение на различни, често противоположни тези. При това спорове
се водят и вътре в оформилите се направления — бихейвиористи спорят с бихей-
виористи, фройдисти срещу фройдисти, марксисти срещу марксисти — досущ както във
философията.
Това съвсем не е характерно за точните науки. При тях различни направления, различни
мнения се явяват само при тълкуване на неочаквано откритие или в повратни критични
моменти. След това се установяват проверени от практиката научни истини. А за фило-
софията и психологията наличието на различни мнения и спорове е нормално състояние.
В резултат на споровете едни хипотези отпадат, но се издигат нови хипотези; на мястото
на опроверганите от действителността школи и направления се създават нови школи и
направления.
Направленията в психологията са системи от концепции и хипотези, обясняващи по свой
начин проблеми на психологията и претендиращи да бъдат истинската психоложка теория,
да трасират нов път в науката психология. Те са свързани обикновено с психологически
школи — съдружия от психолози и философи, които мислят еднакво по редица
психологически проблеми, групи от учени-единомишленици, сплотени около даден
институт, лаборатория или около идеите на даден учен.
Както в съвременната философия има различни направления (позитивизъм,
екзистенциализъм, неопозитивизъм, неотомизъм,
IZVORITE.COM 31
реализъм, неореализъм, марксизъм и пр.), така и в психологията има различни
направления (фройдизъм, неофройдизъм, бихейвиоризъм, необихейвиоризъм,
гещалтпсихология, хуманистична психология, културно-историческа психология и т. н.).
Както в съвременната философия има различни школи (Баденска, Марбургска, Виенски
кръжок, Варшавски кръжок и т. н.), така и в съвременната психология съществуват
различни школи (Вюрцбургска, Лайпцигска, Женевска, Чикагска, Грузинска и т. н.). И всяка
школа си оформя свой обект и свой психологически метод. Всяка школа създава своя
система от категории, смята себе си за най-права и воюва с останалите. Такова
вавилонско смешение на езици и възгледи няма и не може да съществува в нито една
точна наука. Но то е нормален стил във философията.
При това всяко направление в психологията си има своя солидна опора и патрон в
съвременните философски учения и всяко философско направление си намира съответно
приложение в психологията. Така функционалната психология и бихейвиоризмът имат
своя философска опора в прагматизма; гещалтпсихологията се опира върху
феноменологията на Хусерл; психичната енергия и либидото на фройдизма имат своите
източници във волунтаризма и ирациона-лизма (волята на Шопенхауер, жизненият порив
на Бергсон, жизненият поток на Ницше и Дилтай); хуманистичната психология и лого-
терапията на Франкъл се родеят с екзистенциализма; културно-историческата школа — с
историческия материализъм на Маркс; теорията на отражението — с материализма на
Дидро и с официалния диалектически материализъм и т. н.
Теоретиците-психолози са едновременно и съвременни философи. Почти всеки философ
има амбицията да внесе нова идея в психологията. Джеймс, Дюи, Мид — главните
представители на прагматизма са същевременно изтъкнати психолози. Дилтай, Уотсън,
Бергсон, Брентано, Вунт, у нас — Михалчев, Казанджиев, Т. Павлов, са колкото
философи, толкова и психолози-теоретици.
Следва да се добавят още показателни факти. За почти всички психологически категории
и основни психологически понятия може да се прочете във философските речници и
енциклопедии. Авторитетни днес автори направо смятат психологията за философска
наука, за дял от философията. В редица средни училища психологията се преподава като
„въведение във философията".
Колкото и да е интересна и полезна психологията за всички, колкото и да се множат
лабораториите, институтите и катедрите по приложна психология, науката психология си
остава една все още философска наука. Все още не са опровергани песимистичните конс-
татации за психологията:
„Психологията по принцип не може да стане опитна наука, не може да ползва
експеримента" (Кант).
„Психологията не е наука, а само надежда за науката" (Джеймс).
52
53
„Психологията като познание на вътрешния свят на човека, все още търси своя метод" (И.
П. Павлов).
А Вунт, както вече бе посочено, се е противопоставял срещу отделянето в университетите
на дисциплината „Психология" от философията, „по психология не може да се състави
задължителна програма за изпити, тъй като всеки професор преподава своя собствена
психология".
Някои се опитват просто да изключат философията и да премълчат философските
проблеми на психологията. От това последната не става точна наука.
5.2. Съвременната психология и идеологията
Психологията е тясно свързана не само с философията, но и с идеологията.
Идеологическите елементи не са само лустро. Те са проникнали дълбоко във всички
структури и концепции на психологията и водят до редуващи се кризи в тая наука. Смени
ли се общественият строй в една държава, сменя се и психологията. Едни психолози
IZVORITE.COM 32
излизат от мода. Идват други. Такова явление е немислимо при физиката и математиката
например.
Идеологизираната в известен смисъл „галантна" психология има почва и се шири в
определени исторически периоди на относителна стабилност и затишие — когато пред
обществото и пред водещата класа не стои задачата да променя света и душите на
хората; когато повеля на времето е противоречивият реален свят и възникващите
проблеми да се представят пред човека по-опростено, по-разбираемо, безконфликтно и
хармонично — в съгласие със здравия разум и човешката природа.
Когато моралният капитал, събран от господствуващата класа се изразходва; когато чарът
на старите революционни идеи избледнее, а новото поколение расте и възмъжава с
дребни интереси и елементарни удоволствия; когато устоите на обществения ред почват
да се пропукват, тогава властващите напразно викат своята психология на помощ.
Именно когато пред обществото се поставя задача да измени психиката на хората, да се
подготвят нови хора, способни да изменят света и пригодени да живеят в новия изграждащ
се свят, тъкмо тогава такава психология става напълно безпомощна и излишна. За
изграждане на новата психика основна роля играят фактори вън от психологията:
преоценка на ценностите, ярките обществени, морални и религиозни идеи, великите
илюзии.
5.3. Има ли съвременната психология свой постоянен обект и свой
установен категориален апарат
Съвременната психология, досущ като философията и за разлика от точните науки, няма
свой постоянен предмет. Видимо пред-
метът на науката е съгласуван — това е психиката. Но консенсусът е формален. Остава
въпросът, що е психика. Наистина съседните науки и собствените й скромни достижения
все по-точно ограничават, а с това определят предмета на психологията. Но психолозите
от съвременните школи и направления не са склонни да приемат ограниченията, които
налагат съседните науки; не са склонни да свият, намалят предмета на своите научни
търсения. Те по стар маниер подлагат на психологическа интерпретация проблеми,
решени в други науки. При това всяко направление лансира свой предмет, свой метод,
свои философски концепции и заедно с това — нови категории и нови закони на
психологията.
Дадената тук (гл. 1.1) дефиниция за психичното съвсем не е всеобщо призната от
съвременните психолози. А повечето от тях въобще не са склонни да разглеждат
предмета на психологията като материален обект.
За Вунт психика е непосредственият опит — това, което човек съзнава, преживява; за
Брентано психика представляват интенци-алните актове на субекта; за Мах психичното е
идентично с физичното и всъщност това е единственото, което познаваме; според Х.
Спенсер психика е отношението между процесите във външния свят и физиологичните
процеси у човека. П. Жане приема за психиката специфичното човешко поведение, а
според бихейвиористите (Торндайк, Уотсън, Скинър и пр.) предмет на психологията
следва да бъде поведението на живото същество, сведено до отношението стимул —
реакция. Дж. Раш обявява за психика отражението на външния свят в двигателната
дейност на човека, а според теорията на отражението психиката е отражението на
външния свят, задържането на следи от него в мозъка, разглеждано като функция на
мозъка.
Вулгарните материалисти свеждат психиката до физиологичес-ка функция на мозъка. Ив.
Сеченов разглежда психиката като реф-лективна и саморегулираща се дейност на главния
мозък. Вертхай-мер, Кьолер и др. виждат психиката като изоморфно преобразяване на
външните структури — физически гещалти, във вътрешни структури — психически
гещалти. За Фройд психиката е действие на изтласканите в подсъзнанието инстинкти,
които напират да влязат в съзнанието. Ж. Пиаже и функционалистите определят психиката
като уравновесяване на организма със средата и т. н., и т. н.
Не са изоставени в съвременната психология и класическите оп-Ределения на психиката
— душата, вътрешният свят, съзнанието.
IZVORITE.COM 33
Заедно с това всяка психологическа школа издига свои основни категории и с тяхна помощ
дефинира по свой начин общоизвестни и циркулиращи във всеобщата употреба
психологически понятия. От това естествено се получава всеобща бъркотия. Някои
прилежни изследователи са съумели да изброят в съвременната психология 16 различни
определения за безсъзнателното и 40 определения за
54
55
интелект. Всяка школа формулира и свои психологически закони. Само от
гещалтпсихологията са формулирани десетки.
Обективно погледнато, психологията се мъчи да прави първите си стъпки, докато други
науки: физиология на висшата нервна дейност, социология, кибернетика, екология и в
известна степен етика и естетика, завладяват все нови и нови области от територията,
която някога се е владеела от философската наука психология, територия, която
съвременните психолози са длъжни да отстъпят, макар и неохотно.
Велики умове са се подвизавали в областта на психологията, правили са революции в
схващанията, блазнели са се от надеждата, че ще открият загадките на душата... и накрая
са обяснявали отдел-ни проблеми на психологията по непсихологически начин. И главните
строители на съвременната психология, влизащи в историята й, не са специалисти-
психолози, а биолози, лекари, физиолози, социолози, физици, математици, философи. И
тяхната заслуга пред психологията се състои главно в това, че те всъщност са отнемали
части от нейния традиционен обект — душата; разкривали са същността на тези части като
материални отношения, материални форми на движение и са ги разглеждали и
обяснявали с методите на други частни науки.
След всяко по-крупно научно откритие в областта на психологията предметът й е ставал
все по-ограничен, но и по-ясен и определен — модулирането на висшата нервна дейност
под влияние на социалните структури.
5.4. Разпадане на психологията на отрасли и на отделни
'
психологически науки
Отсъствието на единен метод — или, все едно, наличието на няколко методи — в
психологията неизбежно е довело до създаването на различни особени отрасли в тази
наука. Често пъти направленията в психологията преминават в отрасли, и обратно.
Постепенното прехвърляне на лабораторните експерименти, извършвани първоначално
върху хора, върху животни неизбежно е довело до обособяване на физиологията на
висшата нервна дейност в особена наука, понякога наричана зоопсихология.
Методиката с тестове и анкети, организирани в масов мащаб; статистическата обработка
на данните; прилагането на социологически методи в изследването на социалното
поведение на индивида, вътрегруповите и междугруповите отношения са обусловили
оформянето на социалната психология. Обобщаването на клиничния опит и наблюденията
в психиатрията и неврологията са направили възможно оформянето на патопсихологията.
Така са се очертали и други отрасли в психологията. Обслужването на приложната
психология постави пред науката психология
нови задачи, необходимостта от нови методи и теоретична обосновка на всички
многобройни подразделения на приложната психология. Тая последната не е отрасъл от
психологията, това е област от човешката практика, подкрепена от ред науки, на първо
място — от психологията.
Кризата в психологията, започнала в края на миналия век, продължава. Отраслите на
психологията все повече се обособяват. Всеки един от тях е достигнал до различна степен
на обособяване и развитие и има различни претенции. Някои от отраслите не претендират
да отворят нов път за общата психология, а да обхванат отделни проблеми от нея и да се
оформят в самостоятелни дялове. Такива са например диференциалната психология,
характерологията, сравнителната психология, историята на психологията. Други отрасли
имат тенденция да разкъсат общата психология на две или повече науки: физиологична
IZVORITE.COM 34
психология и народопсихология, индивидуална психология и социална психология, опитна
психология и теоретична психология и др. п.
Възползвали се от теоретичната слабост на психологията, в някои съседни науки
(физиология, социология, кибернетика) са се развили амбициозни течения, които имат цел
да изместят изцяло психологията като наука, самите те да решат нейните проблеми.
Други отрасли са се заели с неясни явления от действителността, които традиционно в
древността са спадали към областта на духовните и душевните проблеми, т. е. към
психоложкия дял на философията. Те са се отклонили значително от съвременните ме-
тоди на психологията и се стремят да се оформят в отделни науки с I неясен обект и
съмнителни методи на изследване. Такива са парапсихологията, ясновидството,
хиромантията, физиогномиката, френологията, сугестологията и др.
Неопределените граници на предмета на психологията са породили периферни науки
около психологията, или, с други думи, науки-хибриди между психологията и съседните
науки (ергономика, пси-холингвистика и др.).
5.5. Социална психология
По начало всяка психология е социална психология, тъй като социалното неизменно
участва в изграждането на психиката и я определя. Но под социална психология се
разбира определено течение в психологията, което особено подчертава ролята на
социалното.
Общата психология все още недооценява социалното като определящ фактор в
психиката; прави изводи за човешката психика въз основа на експерименти върху животни
и упорито включва в себе си зоопсихологията, условните рефлекси и физиологията на
сетивните органи. От друга страна, практиката, приложната психология изискват адекватна
теория, отчитаща пълноценно социалния фак-
56
57
тор в психиката. На тая основа се оказа възможно и необходимо да се оформи
самостоятелен отрасъл на психологията — социалната психология.
Социалната психология изучава поведението и активността на хората като функция от
включването им в една или друга група; търси изворите на психичното почти изключително
в обществените структури: междуличностните комуникации, способностите да се заемат
обществени роли, приспособяването на индивида към потребностите на групата и пр. От
друга страна, социалната психология отделя малко внимание към това, което става в
„черната кутия" — в мозъка и нервната система.
фактически тя претендира да обясни изцяло шестия етаж от човешкото поведение —
психичното. Според самата нея „Социалната психология се занимава не с поведението
изцяло, а със закономерностите в човешкото поведение, което се обуславя от факта, че
човек участва в социални групи... Тя е направление, което счита, че досегашната
психология се е занимавала с човека отделно, докато тя се занимава с човека в
обществото... Социалната психология търси обективни методи за обясняване на
човешкото поведение; свежда човешките постъпки към принципи и закономерности;
проверява своите формулировки емпирически...".
Емпиричните методи на социалната психология доста съществено се отличават от
експериментите на физиологическата психология или на зоопсихологията. Това са преди
всичко наблюдения върху междуличностните и междугруповите отношения, тестове, бесе-
ди и анкети, обработвани статистически.
Социалната психология е отрасъл, който прави най-сериозни заявки да стане
господстващото и единственото течение в психологията. Съществува и реална тенденция
тя да се оформи в отделна наука за социалното поведение, обслужваща пряко
приложната психология и свързана с прагматизма.
IZVORITE.COM 35
В социалната психология могат да се различат няколко дяла, свързани със специфични за
тях категории: общуване, група, индивид и група, социален контрол, мотивация, роля,
междуличностни отношения, социализация, социални чувства и др.
Терминът „социална психология" има и още няколко значения:
— Направление в психологията, занимаващо се с поведението на човека в притеснени
(екстремални) обстоятелства, стадно поведение. Тук може да се включи и учението на
Мак-Даугал с неговите инстинкти за масово поведение, (фактически Мак-Даугал е въвел
термина „социална психология" през 1905 г.) Корените на психиката се търсят
изключително в типичните за висшите животни екологически отношения — закономерности
в образуването и организирането на стадото, лидерство и подчинение, внушение, хипноза,
подражание и др. п. Това поведение не е психично, а е все още биологично и е предмет на
екологията на висшите животни.
— Социална психология се наричат също течения в психологията и социологията, които
описват поведението на човешките групи по аналогия с поведението на индивида. Такива
са някои видове народопсихология, психология на отделните класи, професии, раси,
народности. За колективна психика и колективно съзнание може да се говори
самофигуративно и условно — като за характерни черти, преобладаващи и повтарящи се в
психиката на всички, или почти на всички, индивиди от даден колектив — народ, раса,
професия и отсъстващи в индивидите извън колектива, фактически става дума за
уеднаквено поведение на членовете на един колектив при еднакви културни традиции и
при еднакви расови и биологически данни. В някои школи се поддържа идеята, че
психиката на цели групи от хора е заложена генетично.
— Под социална психология (в смисъл — социална психика) някои разбират социалното
(общественото) съзнание. То представлява система от идеи, възгледи, образи, концепции,
норми и модели за индивидуалното човешко съзнание, представляващо етаж от общес-
твените надстройки, участващо непосредствено в „оседлаването" на висшата нервна
дейност на хората. Тук влизат традициите, моралните норми изкуството, религията и т. н.
При толкова много значения на термина „социална психология" за препоръчване е той да
не се употребява без изрични пояснения към него, за да не се създава допълнително
объркване.
5.6. Обща психология. Опити за класификации. Перспективи
Обща психология е науката психология, освободена от отрасли, израстъци и периферни
науки. При това общата психология е теоретична наука и следва ясно да се разграничи от
бързо развиващата се в наше време област от човешката практика — приложната
Общата психология има за задача да обясни, защо човек постъпва така или иначе и как се
оформя неговото човешко (социално) поведение. Приложната психология помага на
определени хора да въздействат Н1 други хора и да ги управляват; да ги възпитават,
образоват, манипулират; да ги подбират за една или друга работа; чрез психическо
въздействие да избягват или притъпяват конфликтите в човешките групи. Общата
психология, както всички теоретични науки, обобщава практиката, а приложната
психология, както Другите приложни дисциплини, използва достиженията на общата
психология, на всички отрасли на психологията и на други науки в своята работа.
Традиционно науката психология (общата психология) има следните дялове:
1. Уводен — физиология на висшата нервна дейност и на сетив-
58
/. Предпсихика или това, което изглежда психика, но не е 59
ните органи.
2. Познавателни процеси — усещане, възприятие, представи, внимание, памет, мислене,
въображение, нагласа и др. :
3. Емоционални прояви. Различни видове чувства.
4. Волеви прояви, дейност, мотивация.
IZVORITE.COM 36
5. Индивидуалност и индивидуални различия — темперамент, характер, способности,
личност.
Понякога в дялове се оформят: съзнание и самосъзнание; развитие на психиката у детето
и др.
Съвременната обща психология може да се раздели и на два уедрени дяла: 1) психически
процеси (усещане, възприятие, мислене, научаване, емоции, волеви процеси и пр.), и 2)
качества на личността (интереси, мотиви, склонности, потребности, темперамент, характер
и др. п.).
Историческата психология разделя психиката, а оттам и психологията на два големи дяла:
1) подсъзнателна психика, и 2) психика под контрола на съзнанието.
Перспективите пред психологията като наука не са съвсем ясни. Възможно е на мястото на
днешната психология да се явят две или повече науки. Но по-вероятно е психологията да
създаде свой единен метод и да се изгради като единна точна наука.
I. ПРЕДПСИХИКА ИЛИ ТОВА, КОЕТО ИЗГЛЕЖДА ПСИХИКА, НО НЕ
Е
6. БИОЛОГИЧНО ПОВЕДЕНИЕ
6.1. Животът. Блага, потребности, таксиси
Според все още владеещите ни митологически и религиозни представи душата е
индивидуалният живот на човека. Напусне ли животът човешкото тяло, това значи, че
душата го е напуснала. Все още сме склонни да приравняваме психичното с
физиологичното, макар че науката отдавна е доказала друго: животът се е породил сам,
изграждал се е върху Земята, разпространявал се е. За неговото обяснение не е
необходима нито нематериалната душа (психе), нито особена жизнена сила (vis vitalis). Те
са се оказали излишни хипотези. Самият живот е сложен процес на обмен на веществата и
енергии между организмите и външната среда.
Много елементи от околната външна среда (и условия за нормално функциониране на
организмите) са станали за организма блага, без които той не може, към които се стреми,
към които изпитва потребност — специфично напрежение, което се създава преди
потребяването на благото. Потребностите предизвикват в живия организъм особени
движения, или особени форми на поведение — тропизми и таксиси. Слънчогледът
обръща цвета си към слънцето; земният червей се придвижва към по-богатите с
хранителни вещества почви.
Заедно с усложняване на организмите, с усложняването на отношенията с външния свят,
таксисите се преобразуват в инстинкти (нагони); отношението към външните блага се
диференцира; явява се сетивност и избирателност към различни физически и химически
агенти. Но тук няма нищо психично. Всичко се обяснява с биологически закономерности.
6.2. Индивид. Еволюция. Дразнение и рефлекс
Биологичната структура съществува вечно млада и жизнена, непрекъснато
възобновявайки се. Биологичните видове се явяват във формата на грамаден брой
индивиди, които се раждат, развиват, произвеждат себеподобни представители на вида и
умират. В тази Дейност индивидите постепенно развиват забележителна самоорга-
низираност, балансираност, анатомично, органическо и функционално единство,
устойчивост на външни промени.
С оглед на приспособимостта отделните видове поддържат широко разнообразие от
типове и разновидности, възможности за създаване на модификации, най-пригодни за
изменящата се околна
60
среда, способни да преживеят в общата борба за съществуване и да оставят поколение.
Така се стига до все по-сложна и адекватна структура и адекватно биологическо
поведение, до еволzция и прогрес. И всичко това става от само себе си, без гонене на
IZVORITE.COM 37
поставена от разумно същество цел, без необходимост от човешки или божествен разум и
съзнание, т. е. без да е необходима ничия психика.
При животните отношенията между индивидуален организъм и околна среда стават
динамични. В животинския организъм се създава подвижност, а също така чувствителност
— дразнимост спрямо външни агенти. (Агенти тук наричаме предмети и явления от окол-
ната среда, с които индивидът непосредствено взаимодейства: блага, опасности и др. п.)
На дразнението животното бързо отговаря с определено движение — специфична,
полезна за вида реакция, наречена рефлекс, При животното по пътя на еволюцията
постепенно се изграждат: апарат за приемането на дразнението — рецептор и аферентни
(чувствителни) нерви за пренасяне на информацията от дразнението към нервния център
(в който съществува елементарна генетично закодирана матрица — програма, на какво
дразнение с каква реакция трябва да се отговори). Нервният център командва
необходимата реакция или движение. По друг — еферентен (двигателен) — нерв тая
команда се пренася до двигателната или до друга някоя изпълнителна система. Така
например храната, намираща се в устата, дразни рецепторите на езика. По вкусовия
аферентен нерв тече сигнал към нервния център. Там се оказва, че на такъв сигнал трябва
да се отговори с активизиране на слюнчените жлези и раздвижване на дъвкателните
мускули. Следва ефекторен завършек — отделяне слюнка и дъвкане.
Програмата за реакция, с която трябва да се отговори на определено дразнение, е
записана в генетичната памет (в гените) на животното. Тя не зависи от съпътстващите
сигнали и от конкретните условия на реагиране от страна на индивида, нито от неговия ин-
дивидуален опит и се нарича безусловен рефлекс. Че в простия безусловен рефлекс няма
нищо психично, е показано от Р. Декарт преди 350 години.
Постепенно с усложняването на отношенията между организъм и външна среда животните
почват да се готвят за реакция още преди настъпването на прекия контакт. И реагират не
на самите агенти, а на техни свойства, нямащи пряка връзка с взаимодействието, т. е.
започват да реагират на сигнали, идващи от тях. Взаимодействието с външната среда
става все повече информативно.
6.3. Сигнали и сетивни органи
Взаимодействието в животинския свят става все по-сложно и разстоянието между
непосредствения агент (най-често благото, хра-
ната) и неговия консуматор — животинския индивид — все по-голямо. Става наложително
да се установи действащ от разстояние сигнал за връзка между агента и животното, за да
може животното да се доближи до агента. Например в гората трябва мъжкият славей да
приближи с песни до себе си женската. Налага се медоносната детелина да привлече към
себе си пчелата чрез ярки цветове и силни ухания .Всичко това се е наложило по линията
на естествения подбор.
В еволюцията у агентите постепенно се изграждат привличащи, сигнализиращи органи или
свойства (но сигнализиращи органи и сигнални белези могат да бъдат и неорганични
излъчвания, свързани по място и време с агентите, благата). А в търсещото животно се
развиват вторични таксиси — движения към сигнала и сигнализиращия агент. Когато
сближаването стане, тогава вече влиза в действие първичния безусловен рефлекс.
Едновременно с това, за да се възприеме определен сигнал, у животните по време на
еволюцията постепенно се изграждат сетивни органи за приемане и преобразуване на
информацията, идваща от сигналите. Да прекодират в електрически нервни импулси
информацията, закодирана преди това в някаква физическа структура — това е задачата
на сетивните органи. За всеки тип физически сигнали се обособява отделен сетивен орган.
Сигнализиращите шарки, мелодии, ухания, а също така такси-сите и сетивните органи, се
създават успоредно в дългата борба за преживяване. Алгоритмите за тяхното изграждане
у животните се записват в генетичния апарат. Също там се записват и правилата за
реагиране на всеки сигнал — допълнителните безусловни рефлекси, свързани със
сигналното взаимодействие.
Със създаване на таксиси към сигнали развитието на информационното взаимодействие
не спира. Създават се удивително сложни безусловни рефлекси.
Еволюцията постепенно е извадила наяве най-ефективните сигнали. Това са ярките чисти
цветове и симетричните форми на цветята, чистите тонове и хармоничните музикални
IZVORITE.COM 38
фрази на пойните птици, характерни комбинации от ароматни съединения и други сигнали,
които живо изпъкват върху общо взето матовия, несиметричен и запълнен с шумове фон.
Така, примерно, преди сто милиона години земната суша, която дотогава е била безвидна
и грозна, се е покрила с цветя и се изпълнила с птичи песни. Животните биват привлечени
от тия сигнали, изработват си таксиси към тях. И тия таксиси са извор по-нататък на
емоции, естетически преживявания и т. н.
6.4. Структура на сигнала. Информация. Гещалт
Сигналът е физически носител на порция информация, кодирана по такъв начин, че да
въздейства на определено приемно устройство (в случая — сетивен орган). Това, което
възприема зрителният
62
анализатор, не са електромагнитните вълни или концентрации от кор-пускули с техния
вътрешен строеж. Сложната вътрешна структура на кодовата система съвсем не
интересува животинския индивид. Интересува го биологичната информация, която тази
15
кодова система носи. А биологичната информация — структурността , която елек-
тромагнитните вълни носят, е шарката, структурата, която те
образуват.
Енергията на електромагнитните вълни само активизира пурпура на ретината. Това, което
преминава от светлинните сигнали в електрически импулси, протичащи по нервите и после
анализирани в мозъка, не е енергията, нито вътрешната структура на тия лъчи, а простата
структурност, информацията, която тия лъчи носят. При това не каква да е информация, а
биологична информация, интересуваща организма, която се възприема и прекодира от
сетивата и има някакво значение за биологичното преживяване на индивида. Тая порция
информация, която се възприема в определен момент от сетивата, представлява
определена структура, шарка, гещалт. Пър-
15
Информацията (структурността, организираността) — това е един от основните атрибути на материята. Информацията
характеризира такова състояние от елементи в една система, което може да даде външен ефект. Структурността
(информацията) остава неизменна при смяна на физическия й носител, затова тази структурност може да се пренася и да
бъде носена от различен веществен или енергиен носител — код. Ентропията— това е информация с обратен знак,
неопределеност, безструктурност на едно състояние, на една система, на материята въобще; разбъркано разположение на
елементите, което не може да даде външен ефект.
Информацията (респективно ентропията) в едно състояние в една ограничена система може да бъде измерена. Единица
мярка за количество информация е бит (информацията, която може да се побере в един двоичен тригер — клетка,
получаваща две състояния). Теорията на информацията е математическа наука, част от теорията на вероятностите.
Проблемите на информацията и ентропията засега най-широко са разработени в статистическата физика, съобщителната
техника и теорията за автоматичното управление. Обобщават се от новата наука кибернетика.
Няма по-вероятно състояние в една система от състоянието на пълно объркване (максимална ентропия). Затова във всяка
високо структурирана система тенденциите към разстройство са много по-силни и вероятни, отколкото тенденциите към още
по-сложно структуриране (оттук иде статистическото предвиждане за бъдещата топлинна смърт на нашия свят). Постоянно
движещата се материя, противно на тази обща тенденция, понякога натрупва големи количества информация чрез
произволни случайни флуктуации (малковероятни големи отклонения от най-вероятното състояние), които флуктуации бързо
или сравнително бавно биват подложени на релаксация (изравняване, стопяване). Такава случайна флуктуация на материята
е нашият звезден свят, а също и особеното развитие, получило се върху планетата Земя от тоя звезден свят.
В нашия свят, който общо взето е в състояние на бавна релаксация, в отделни участъци могат да се образуват и се образуват
структури с много висока концентрация на информация. Но това обикновено става за сметка на унищожаване структурността
(увеличаване на ентропията) в други места, близки до тия, в които се натрупва структурност.
Информацията е атрибут на материята. В редица религиозни и философски представи обаче тя се разглежда като сила,
стояща извън материята, придаваща движение, живот, дъх на материята — логос, дух, бог и т. н.
воначално гещалтът е елемент на сигнал— порция информация, имаща за задача да
събуди друга информация, други програми за действие, готови в приемателя. В сетивния
орган тя се прекодира в някаква друга, равносилна на нея, шарка — в съответствуваща
последователност от електрически импулси, протичащи по аферентния нерв.
Пример. Ухото получава сигнал „сол-сол сол-ми" — три тона с еднаква дължина,
последвани от един двойно по-дълъг и с интервал и половина по-нисък. Това е
определена порция информация, структура, гещалт, която действа на ухото на човека. В
главата на човека, както и в главата на птицата, няма апарат за точно измерване честотата
на звуковите вълни, така че може би това не е точно „сол-сол-сол-ми", а „ла-ла-ла-фа
диез". Обикновеното човешко ухо в обикновена обстановка не може да направи тази
IZVORITE.COM 39
разлика — в коя гама пристига сигналът. В главата на човека няма хронометър, да измери
колко микросекунди траят сигналите, дали темпото е андан-те или модерато — малките
различия са незабележими, важното е да се запази общото въздействие на шарката.
Също така в главата на животното (и на човека) няма уред, който да извърши хармоничен
анализ и да установи колко обертонове са насложени върху основния тон или дали силата
на звука е четири или четири и половина децибела. Затова пък, човекът и животното имат
две уши, с които определят откъде идва сигналът и могат по обертоновете в човешкия
глас да определят кой от хилядата им познати говори в момента. Вярно е, че някои
музикално надарени и музикално образовани хора имат абсолютен слух и могат да
определят точно височината на слушания тон. Вярно е, че хората създават апарати, с
които определят точно стойността на споменатите физически величини. Но това е
резултат на дълго развитие.
При възприемане на сигналите от животните и хората се обръща внимание върху
константността на възприятието — еднакво възприемане на структури и гещалти
при известни изменения в основния физически носител и при запазване на основната
16
шарка, при достатъчно за възприемане разграничаване на шарката от фона .
Това, което влиза в главата като порция информация, е именно шарката, структурността
на гещалта, която кодът носи, а не данните за вътрешната структура на елементите от
кодовата система-преносител. Кодовата система доставя информацията, която е на-
товарена да носи и с това нейната функция свършва. Изследването на фактически
неизчерпаемата вътрешна структура на сигналите е станало много по-късно обект на
човешката практика и науката.
16
Всичко това добре е схванато и е специален обект на разглеждане от представителите на психологическата школа
"Гешалтпсихология". (Gestalt — на немски значи структура, шарка, фигура, образ.) Но това съвсем не им дава основание да
смятат, че асоциацията или условният рефлекс са погрешни хипотези, че в психиката, в главата на човека нищо не се
свързва и синтезира, а всичко се получава свързано (във вид на гещалти) от сетивата.
64
6.5. Инстинкт. Вид и индивид
Много често информацията, идваща от аферентния нерв, извиква от генетичната памет и
задейства цяла програма от последователни операции, с които животното реагира на
определено дразнение. Този сложен безусловен рефлекс се нарича инстинкт.
С развитието на организмите се усложняват генетичните програми за изграждане на
индивида. Но в двойната спирала на хромо-зомите се записват програми не само за
анатомическо изграждане на организма. Там са записани и програми и подпрограми за
реагиране или за активно действие при наличие на определени стимули и дразнения,
17
идващи отвън . Примерно раздвижването на нишки от паяжината стимулира паяка да се
придвижи в определена посока и да убие заплелата се там муха.
В животинския свят индивидът, колкото и да е физически и механически самостоятелен, е
просто орган на вида. Програмите и подпрограмите, заложени у него, са програми за
преживяването и налагането на вида. Такива програми са: инстинктът за самосъхранение
(съхраняването на индивида е съхраняване на вида, съхраняването на най-способните
представители на вида е приспособяване, усъвършенстване на вида); инстинктът за
възпроизводство и съхраняване на вида — този инстинкт много често доминира над всички
други, той е крайно важен за вида. На негова основа са се създали половият нагон —
либидо, ерос; майчиният инстинкт (майката-звяр милва малките си досущ като човешката
майка, но у животните това са инстинктивни движения, командвани от двойната спирала на
хромозомите — у човека е малко по-сложно). Други инстинкти са: „видов инстинкт",
групиращ и свързващ индивидите от един вид в популация (Той не изключва
вътревидовата борба. За да се наложи и приспособява видът, той трябва да се състои от
здрави, силни и жизнеспособни индивиди.); също така инстинктите за бозаене, гълтане,
отглеждане на малките, изграждането на гнезда, миграция (типична у птиците) и т. н.
Инстинктите са основен фонд на животинското поведение.
6.6. Процеси, наподобяващи познание и интелект
IZVORITE.COM 40
В психологията се използват няколко понятия, свързани със сетивата, които са биологични
и следва да бъдат дефинирани тук, Рецептор — периферна специализирана част от
нервния апарат
17
Между стимул и реакция винаги може да се намери връзка. Но тая връзка у животните не е свързана с наличие на
психика, а е чисто биологически механизъм. Някои обаче тъкмо в тази връзка търсят психичното (Бихейвиоризъм),
като приравняват психиката с висшето биологично поведение. Психологическото изследване се свежда до
констатиране на връзки и зависимости между стимул и реакция. А опити, създаващи и активизиращи такива връзки, се
извършват върху животни. Изводите от тия опити може да са много полезни за определени науки, например за
физиологията на ВНД. Но те нямат пряко отношение към психологията.
(например пурпурът в ретината на окото), преобразувател, чрез който информацията,
носена от външния физически носител, се прекоди-ра в нервни електроимпулси,
протичащи по аферентния нерв към мозъчния център.
Рецепция — приемане от страна на организма на някакъв сигнал или дразнение и
прекодиране на информацията от сигнала в нервен импулс.
Сетивен орган — орган, който подготвя идещите отвън сигнали и дразнения за
преобразуване на информацията им в нервни импулси (сетивен орган например е окото).
Анализатор — нервен апарат, част от нервната система. Включва рецептора,
аферентния нерв и част от мозъка (съответстващия нервен център). Анализаторът
осъществява все по-тънкото и диференцирано сключване на условните и безусловните
рефлекси.
С развитието на животинския свят системата „сетивен орган — нервен център" започва все
по-тънко да анализира сигналите, да различава един нюанс от друг, т. е. да отговаря все
по-точно на разнообразието във външния свят. Сетивните органи се усъвършенстват,
нервните канали за пренасяне на информация се увеличават на брой, нервните центрове
се превръщат в управляваща система — мозък.
Но тук няма нищо психично — на всяко дразнение отговаря реакция по предварителна,
създадена от вида, програма. Всичко е изработено по закономерностите на биологичното
развитие. Животното (типичен случай — насекомо) реагира удивително точно и сложно, но
нито вижда картини, нито чува мелодии, нито мисли. То просто реагира. Още испанският
философ Перейра (1500—1560) твърди, че животните нищо не чуват и не виждат. Не
сетивни образи, а сигнали движат тяхното поведение.
Ние, хората, у които интроспективният подход към света е внедрен още от детството (с
приказки и басни за животни, разиграващи човешки роли), не можем лесно да си
представим това — животното нито усеща цветове и звуци по човешки, нито си спомня
картини от миналото, нито преживява скръб и завист. То действа, както действа един
сложен саморегулиращ се механизъм.
Животното, благодарение на наследените инстинкти, реагира адекватно на дразненията,
идващи от предметите, с които се намира във взаимодействие — като че ли то проявява
интелект.
Ако вземем различните дефиниции на интелект, напр. „Интелектът е осигуряване на
успешна адаптация" или „Способност за установяване съответствие между средата и
реакцията", или „Решаване на сложни задачи" и др. п., следва да признаем, че у
животните, и специално у някои насекоми, има удивителен видов интелект. Но тия животни
нямат никаква идея и представа за предметите, спрямо които реагират „интелигентно",
нито за отношението си с тях, нито съзнание за себе си. фактически те не мислят. Това
само показва,
66
/. Предпсихика или това, което изглежда психика, но не е67
че интелектът, определен по тоя начин, не е психологическа категория или, ако трябва да
определяме що е психологическото понятие интелект, трябва да отхвърлим подобни
дефиниции.
6.7. Типови позиции и пози. Илюзия за чувства и преживявания на
животните. Активно поведение
IZVORITE.COM 41
В дългия биологически развой на животинските видове са изработени и утвърдени като
ефикасни редици типови позиции на индивидите за агресия, регресия, заплаха, мимикрия
пред непреодолима сила, установяване на контакти и др. Каталепсията (вцепеняването) у
животните е форма на мимикрия — наподобяване мъртъв предмет, безусловна реакция
срещу непреодолима сила, а не проява на страх. Позициите подготвят и предизвикват
определени типови действия. Тия позиции са записани във видовата (генетичната) памет и
се извикват при нужда. Основни изразни форми на позициите са типовото движение
(динамична форма) и позата (статична форма). Те се развиват или редуцират в
експресивни (изразителни) движения.
Тия типови пози и позиции са забележителни с това, че се базират на основните инстинкти
и са далечни зародиши, източници и градивни елементи на чувствата. А чувствата заемат
значително място в човешката психика.
Експресивната поза (свързвана едва у висшите животни с нервна възбуда) е чисто
биологично явление, свойствено на животните. И гъсениците и бръмбарите правят
заплашителни пози, но тук не може да се говори за нервна възбуда — при тях изобщо
няма развита нервна система.
У низшите животни са заложени инстинкти, програми за поведение, които ангажират целия
организъм автоматично, мобилизират организма за определени движения и усилия. Даже
и при висшите животни, при наличие на силно развита нервна система, главен мозък,
емоционални прояви и т. н., не емоциите са, които мотивират поведението на животното.
Заекът бяга не от страх, а инстинктивно, по програма. Кучето го гони не мотивирано от
жестокост, ярост или вярност на господаря, а също по програма, по инстинкт.
Заплашителните пози на бръмбара, гущера и даже озъб-ването и ръмженето на мечката
едва ли са израз на ярост, храброст или жестокост.
Крокодилът, когато глътне някое по-голямо животинче, рони „крокодилски сълзи" не от
лицемерно разкаяние, а от затруднение. И на нас, хората, когато глътнем по-голям сух
залък, очите ни се напълват със сълзи. Това е чисто физиологическо разпространение на
дразнението по всички жлези, включително и слъзните.
Всичко това не е още психика. Това са инстинктивни или просто рефлективни реакции,
оказали се полезни.
В животинския свят много често едно животно е хищник, друго - жертва. Едното действа
активно, търсейки своята храна, другото се предпазва и крие, за да преживее. Така у
животните постепенно се развиват елементи на активно поведение — активност. Изплу-
ването на оформили се активно действие й по-пасивно противодействие из океана на
разнообразните взаимодействия става изцяло в биологичната форма на движение — като
отношение между биоло-гични структури. В отделянето на активното поведение от
типичното реагиране не може да се търси преход от биологичното (физическото,
материалното) към психическото (духовното), както предполага например Брентано.
6.8. Секс при животните
В биологическата еволюция като най-полезен, пластичен, даващ възможност за
прогресивно развитие се е наложил половият начин на размножение. В растителния свят и
низшите животни оплождането на яйцеклетката от сперматозоида става посредством
околната среда (въздух, вода, вятър, насекоми и др.). При сухоземните висши животни за
оплождането е необходимо приближаване и съвокупление на мъжко и женско животно.
Съответно с това се е наложило изграждане на инстинкт, който да ги привлича й сближава
едно към друго. Без такъв биологичен механизъм, полов нагон (либидо) не може да има
продължение на рода.
Половият инстинкт се е създал далеч преди човека и психиката и е чисто биологичен
механизъм. Не той е основа на психиката, каквато мисъл се прокарва във фройдизма.
Затова пък половият инстинкт (либидо) представлява голям проблем при изграждането на
обществената структура и психиката. А неговото обуздаване, оседла-ване и насочване в
определено русло е важен момент в изграждането на психиката.
6.9. Централната нервна система — управляваща система в организма
Животинските индивиди по своя начин на живот и вътрешна структура стават все по-
сложни и по динамични системи, адаптира-Щи се по все по-сложен начин към външната
IZVORITE.COM 42
среда. Такава система не може да функционира без комуникации между отделните тъкани
и органи, без устойчиво пренасяне й прекодиране на разнообразните потоци информация,
т. е. без управляващ блок — средище на определено количество канали за информация. И
той се явява. Това е нервната система, която обединява и контролира хуморалната
авторегулация, периферната нервна регулация, вегетативната нервна система и др.
Изгражда се гръбначен и главен мозък.
Постепенно в биологичната еволюция на животните първенстваща роля е получила
нервната регулация, където чрез електричес-
68
/, Предпсихика или това, което изглежда психика, но не е 69
ки импулси информацията се пренася бързо (120 м/с), докато разпространяването на
информацията по хуморален път става със скорост 0,5 м/с. И въпреки това хуморалната
регулация се запазва и усъвършенства с развитието, включително и у човека. Природата
дава доста поучителен пример на хората, които организират и създават управляващи
системи в обществото.
Главният мозък се оформя от няколко дялове. Те взаимно се контролират и не допускат
управляващият апарат да расте неограничено за сметка на изпълнителните механизми;
осигуряват балансиране и стабилизиране на организма при сложните жизнени ситуации и
взаимоотношения; контролират вътрешните функции и външното поведение на организма.
Цялата тази дейност, основана на закономерностите за пренасяне и обработване на
информацията и на кибернетиката, обяснява изцяло „животинската душа".
Психиката не е авторегулацията на животинския организъм (мисъл, срещана у Сеченов), а
„оседлаването", модулирането на тази авторегулация от страна на обществените
структури и обществените принуди.
Нервната система представлява една сложна система за управление, започнала да се
създава много време преди да се явят човекоподобните маймуни и човекът с неговата
психика. Животинският организъм, такъв какъвто е, представлява саморегулираща се,
поддържаща своята устойчивост и самоуправляваща се система. Техниката на
автоматичното управление нагледно доказа, че такива системи съществуват не само в
живия организъм, могат да се създават и от човешката ръка и нямат никаква нужда от
душа или психика, съзнание, божествена воля и др. п., за да работят.
Човекът е органическо същество, индивид, животно, висше животно... И като всички
животни, индивидът-човек изпълнява основните задачи, възложени му от вида: да бъде
носител и разпространител на генетичния код на вида; да увеличава ареала на вида човек;
да действа за усъвършенстването на вида човек.
Всички описани дотук, биологични по своя характер, форми на поведение се отнасят и до
човека. Те представляват биологическия етаж от неговото поведение. Те не са психическо
поведение. За тях не е необходима никаква психика.
7. ВИСШАТА НЕРВНА ДЕЙНОСТ
7.1. Условният рефлекс
Някои животни достигат големи размери, имат сравнително дълъг живот и се
възпроизвеждат бавно. В същото време условията, при които те живеят, постоянно се
изменят и усложняват. Става невъзможно необходимото за всеки случай адаптиране да се
вгради в генетичния апарат на вида по пътя на естествения подбор — да се
изчака да се измени генът от някаква случайна мутация; чрез проти-цащата много
поколения борба за съществуване; да се наложи благоприятната разновидност. Просто
няма време затова. Взаимодействието със средата изисква смяна в начина на реагиране
почти всяка минута. Необходима се оказва не специализация, а универсална способност
за всякакви видове адаптации и специализации и то в срокове, много по-къси от живота на
индивида.
У висшите животни в борбата за съществуване се е наложил като много необходим и е
придобил голямо значение един орган за изработване на условни рефлекси — главният
IZVORITE.COM 43
мозък. Той създава механизми за съвършена адаптация на индивида по време на инди-
видуалния му живот.
Условният рефлекс е известно на всички явления.
Един пример: И. П. Павлов отваря фистула в стомаха на експериментираното куче и
проследява при какви обстоятелства се отде--ля стомашен сок. Отделя се обилно сок при
получаване на храна — известен безусловен рефлекс. Но в лабораторията забелязват, че
повече сок започва да се отделя само при появяването на служителя с бялата престилка,
който носи храната точно в определено време; само при показване на бялата му
престилка; само при чуване на звънеца, който известява времето за хранене. Явлението е
известно. Въпросът е, как то да бъде разтълкувано и обяснено.
Грешим, ако мислим че павловското куче познава бялата престилка, разбира, че идва
храна, и след това реагира с отделяне на повече стомашен сок. Истината е, че сигналът
бяла престилка предизвиква отделяне на стомашен сок. Тук не са необходими нито
възприятие, нито разбиране, нито идея за бяла престилка.
И. П. Павлов твърди, че тук нямат място такива хипотези като „Кучето се досеща, иска,
пожелава, обръща внимание, почувства, мисли, въобразява си бъдещото удоволствие" и
др. п. Става нещо Друго: при хранене от окото до мозъка се предава сигнал от бялата
престилка. Тая възбуда ирадиира (разпространява се) в определена област на мозъка. В
същото време възбуда се разпространява и от храната, действаща непосредствено на
животното. Двете възбуди се застъпват в определена област на мозъка. Осъществява се
нервна връзка между полученото сетивно дразнение от бялата престилка и ефекторното
действие отделяне на стомашен сок. При неколкократно повторение (потвърждение) на
съвпадението нервната връзка се стабилизира. По-късно при отсъствие на главния
дразнител — храната, вече само от сигнали, идващи от бялата престилка, се от-Деля сок.
Тая връзка е условна — създава се при определени условия. И тя е временна — ако по-
нататъшното появяване на бялата престилка не е подкрепено с получаване на храна,
връзката се прекъсва, УСЛОВНИЯТ рефлекс не се осъществява.
Тая връзка е индивидуална. Тя се създава в мозъка на индивида
70
и е доста различна от безусловно рефлекторните връзки, получава-ни по наследство и
неизменни. Заедно със смъртта на индивида умира и условно рефлекторната връзка.
7.2. Условен рефлекс и безусловен рефлекс
При безусловните рефлекси дразнението, носещо информацията, протича по готова,
наследствена нервна дъга. А условният рефлекс сам проправя своя път в мозъка и
оформя своята рефлекторна дъга.
Условният рефлекс снабдява индивида с допълнителна информация за благото, за
неговите свойства и за свързаните с него други предмети. Действайки с различни свои
страни върху различните сетива, предметите ще дадат по-късно на човека възможност да
си състави представа за тях. Но това е възможност, която в животинския свят не се
реализира. У животното няма представи. Има натрупани множество условно-рефлекторни
връзки, свързани с дадено благо, обект на потребление. И простата сума от тия рефлекси
представлява неговият индивидуален опит. Те не са обобщени от идея и не са обединени
в представа.
При безусловния рефлекс рецепцията на дразнението предизвиква реакция или
последователност от реакции, програмирани генетично. У висшите животни рецепцията на
дразнението освен това може да актуализира програмирана последователност от
действия, изработена през индивидуалния живот и фиксирана не в гените, а в мозъчната
памет.
Условният рефлекс е основа за образуване на навици, привички.
Условен рефлекс, ориентиране, обучение може да се създаде и у червея, и у всяко низше
животно, притежаващо нервна тъкан. Но това не играе съществена роля в тяхното
поведение. Може да се предположи, че безусловните рефлекси са се образували от често
IZVORITE.COM 44
повтарящи се условни рефлекси у низшите животни, при въздействие на мутационни и
други генетични фактори в течение на редица поколения. Превръщането на условните
рефлекси в безусловни у висшите животни и човека практически е невъзможно, може да
стане само при случайни малко вероятни обстоятелства. Натрупаният индивидуален опит
безвъзвратно пропада със смъртта на индивида.
7.3. Мозъчна памет
Натрупаните в мозъка на животното образувани през неговия индивидуален живот условно
рефлекторни връзки, включително и сложните последователности от нервни връзки —
програми за сложни действия, представляват нов вид памет — индивидуална памет
(мозъчна, условнорефлекторна, асоциативна памет).
Паметта е система за натрупване, съхраняване и ползване на
информация. Памет срещаме в техническите системи за автоматично регулиране, в
обикновените калкулатори и други прибори (техническа памет); в живите организми
въобще (генетична памет). Културата на човечеството е негова социална (обща, външна)
памет.
Срещаната у висшите животни мозъчна, условнорефлекторна памет е нова форма на
памет, създавана в природата. Доскоро паметта (имало се е предвид мозъчната памет) се
считаше основна категория на психологията. Когато ставаше дума за памет, винаги се
търсеше психика. Сега науката се освобождава от тази традиционна заблуда.
Специфичната мозъчна памет става предмет на физи-ологията на висшата нервна
дейност, не на психологията. Психологията се занимава с някои особени функции на
мозъчната памет и с изменения на мозъчната памет, предизвикани и продиктувани от
обществения живот на човека.
За фиксирането и съхраняването на информацията в мозъчната памет, за нейното
прекодиране или „изтриване", ползване и актуализиране съществуват съответни
биологически устройства. Съществува дългодействаща памет и оперативна памет,
съдържаща актуална информация за непосредствени действия. Всичко това е проблем на
физиологията на висшата нервна дейност, не на психологията. Но психиката не може да
бъде разбрана без знания за работата на мозъка и системите на паметта. Затова
курсовете по психология често преповтарят цели глави от физиологията на висшата
нервна дейност. Това е правомерно, стига да не се представя тази материя като предмет
на психологията и да не се обяснява по философски, след като вече е обяснена
природонаучно.
При образуването на условните рефлекси се фиксират връзките между предметите и
жизнено важните за животното техни свойства. Случайно създали се рефлекторни връзки
между предметите и техни свойства, несвързани с потребностите на индивида, не се
повтарят, не се потвърждават и свързаните с тях условни връзки угасват. Така че се
осъществява подбор, кое е жизнено важно за организма и кое не, кое има повторяемост в
отношението на животното към външната среда, кое следва да се запомни и кое — не.
Паметта е апарат за приспособяване, а не неутрален склад за събиране на всякаква
информация. Изоморфното изобразяване на външния свят от човека е далечна цел и
идеал на историческата общочовешка практика, а не факт, подразбиращ се от наличието
на условни рефлекси и от механизмите на мозъка.
7.4. Интелект при висшите животни
Покрай основната функция на мозъка да координира работата на стотиците мускули,
приемайки от тях и предавайки им информация; покрай важната роля да поддържа
устойчив, работоспособен и в тонус целия организъм при различните ситуации и условия,
мозъ-
72
/ Предпсихика или това, което изглежда психика, но не е
73
кът е и система за фина адаптация към външната среда и нейните промени. Големите
полукълба играят основна роля при обучаването на индивида, при създаването на нови
условнорефлекторни връзки.
IZVORITE.COM 45
Благодарение на главния мозък, индивидът започва да реагира много по-адекватно на
дразненията отвън. Той реагира така вече не само по командата на получените по
наследство програми за поведение, а и благодарение на програмите и рефлексите,
изработени от самия него през индивидуалния му живот.
И ако интелект — това е бързият анализ на сигналите, успешна адаптация и реагиране в
съответствие със средата, то вече може да се говори за „интелект на индивида", а не както
досега, за „интелект на вида".
7.5. Мисли ли животното
Невроните в мозъка на животното и синапсите между тях работят като тригери. Вериги от
тригери могат да извършват операциите логическо събиране, логическо умножение,
отрицание и т. н. Без подобни логически операции не може да става пренасяне и
преработване на информация при двоичен код в което и да било управляващо устройство,
билото електронна сметачна машина или мозък на жаба.
Разбира се, нито електронната сметачна машина, нито жабата мислят логично, въпреки че
в управляващите им блокове са заложени тригери и че информацията там е кодирана в
двоичен код. Човек почва да мисли логично едва при наличието на високо организирана
външна памет, в структурата на която той трябва да се ориентира, т. е. да усвои
действителното отношение между множествата в света.
А това, че и в логиката — при ориентацията си във външната памет, си служим също с
двоичен код (вярно — невярно), с който работи нервната система (възбудено —
невъзбудено), е съвпадение. Еднакви са закономерностите във всички информационни
системи, използващи двоичен код. Двоичният код и в двата случая се е наложил като най-
ефикасен.
Така че индивидуалният интелект на висшето животно не може да се свързва с работата
на тригерите-синапси, нито с логиката на човешкото мислене, до което разстоянието е
много голямо, а с богатството на условнорефлекторни връзки, в които е включен живо-
тинският индивид.
Мисли ли животното? На този въпрос може да се отговори само ако се стигне до общо
съгласие по въпроса, що е мислене. При човека с думата „мислене" означаваме различни
процеси: унасяне в мечти и спомени, фантазиране, целенасочено мислене, творческо
мислене, мъдруване, медитация, рефлексия и т. н. Това у животното го няма.
При човека най-често под мислене се разбира решаването на задачи, моделирането на
практически процеси вътре в мозъка с аб-
трактни модели. Ако под мислене разбираме именно моделиране, първични заченки на
моделиране (при това предметно, а не мисловно) срещаме у маймуните. Те употребяват
посредстващи предмети при решаване на задачата да достигнат до потребното им благо.
Но това не е мислене, а предметно моделиране, фактически моделирането е
предшественик на мисленето. Мисленето е решаване на задачи с абстрактни модели
вътре в главата.
Ако под мислене разбираме изработването на адекватно спрямо външните условия
поведение, извикване на точната програма за действие, такова мислене съществува и
преди условните рефлекси у низшите животни. Даже може да се говори за мислене на
машината.
Ако под мислене разбираме използване на създадени през индивидуалния живот условни
рефлекси и вериги от условни рефлекси, то мисленето се явява заедно с условния
рефлекс и висшата нервна дейност. Значи, висшето животно мисли. Истина е, че върху
възможността за образуване на такива дълги последователности от условни рефлекси се
базират всички видове човешко мислене. (Но само се базират. Човешкото мислене не е
просто протичане на условни рефлекси.)
Така че под мислене се разбират различни неща. Мисленето на човека е различно от
„мисленето" на животното или на машината. Тази многозначност на термина не съдейства
за разграничаването на психичното от непсихичното.
Най-добре е да оставим категорията „мислене" за психологията и логиката. А тъй
нареченото „мислене" у животните и машините да означаваме без използването на този
термин, или поне с допълнително определение — „животинско мислене", „машинно
мислене".
IZVORITE.COM 46
7.6. Внимание
Вниманието е настройка на висшата нервна дейност, мобилизация, състояние на готовност
за точно и пълно изпълнение на някаква акция или за възприемане на определена
информация. Вниманието зависи от състоянието на кръвта, от умората или свежестта на
нервните и мозъчните центрове, от въздействието на ре-тикулярната формация върху
дейността на главния мозък и т. н.
Вниманието се развива чрез обучение и чрез усъвършенстване системата от
условнорефлекторни връзки.
В основата си вниманието, заедно с мозъчната памет, е проблем на физиологията на
висшата нервна дейност, не на психологията.
7.7. Активност. Игра, успех, обучение при висшите Животни
Успоредно с развитието на мозъка и универсализацията на висшите животни се развива и
рефлексът „Що е това?" — неудържима активност да влиза в досег с външната среда и да
изгражда условно-
74
рефлективни връзки за взаимодействия с нея. И при всички несполучливи контакти се
развива рефлексът за отдръпване „Внимателно пази се!". (От него впоследствие се
развива човешкото чувство боязън, винаги придружаващо изследването на новото.)
Младото животно по наследство носи голям заряд от активност — импулс за различни
движения. В безразборната си активност, преминаваща в игра, то влиза в контакти с
външната среда и така се оформят редица условни рефлекси. Животното се научава да
повтаря и усъвършенства тия движения, които му носят „успех" (потвърждение) в борбата
за живот. (Тук може да се говори за успех, но не като достигне на определена,
предварително поставена цел, а като за благоприятен за преживяването резултат от
някаква активност.)
Благодарение на създаващите се полезни условни рефлекси при играта, животното се учи,
проявява се като самообучаваща се система, каквато е в действителност. Играта е, тъй да
се каже, подготовка, имитиране на бъдещи действия. . . .
7.8. Асоциация
Условните рефлекси са били наблюдавани отдавна, и главно — у човека. Било им е
давано чисто психологическо обяснение. Дълго време те са били разбирани и тълкувани
психологически като асоциации — сдружаване на представи, при което появяването на
една представа извиква друга, близка до първата по прилика, време, място и т. н.
„Ако човешкото тяло е било подложено веднъж на въздействието едновременно на две
или повече тела, то душата, въобразявайки си впоследствие едно от тях, веднага си
спомня за другото" (Спиноза).
Хобс, Хартли и др. схващат асоциацията като универсална психологическа категория и с
нея обясняват обективно цялата психична дейност. И. П. Павлов нарича условната връзка
„асоциация по едновременност", а процеса генерализация — „асоциация по сходство".
7.9. Познавателна роля на условните рефлекси
С наследствените безусловни рефлекси животното реагира само на няколко външни
агенти, жизнено важни за него. С условните рефлекси то получава информация за стотици
предмети и свойства, свързани с тия жизнено важни предмети. Но останалият свят остава
мълчание и тъмнина. У животното не се създава обща картина за действителността.
В главата на животно се изграждат условнорефлекторни връзки. които отговарят на
обективно съществуващи връзки между нещата във външния свят, непосредствено
свързани с жизнедеятелността на индивида, между нещата и техните свойства, доколкото
тези
свойства са сигнали, имащи значение за животното. В главата се натрупва информация и
за околната действителност, макар и ограничена.
Това ще послужи като зародиш на бъдещото човешко знание (натрупване и
систематизиране на идеи за външния свят). Но у животното изгргадените
IZVORITE.COM 47
условнорефлекторни връзки са просто механизъм за адекватно приспособяване и
реагиране на въздействията от външната среда. Животното няма идеи за външните неща,
няма представи за тях; няма съзнание за себе си и за отношението между индивид и
5ъншна среда. За него условнорефлекторните връзки не са знание, а фина индивидуална
адаптация.
7.10. Условен рефлекс и логика
Условните рефлекси изобразяват по определен, твърде едностранчив, начин обективните
връзки и обективно съществуващите закономерности, включително и връзките между
причина и следствие. С поведението си животното постъпва така, като че ли съобразява
своето поведение с действителните, „истинските" отношения в действителността, като че
ли в главата си прави верни, правилни заключения за отношенията между нещата.
Хелмхолц нарича условния рефлекс „несъзнателно заключение". Но това са само ант-
ропоморфисжи илюзии у наблюдателя. У животното няма понятия за нещата, нито за
множествата от неща, така че не може да става дума нито за съждения — грешни или
верни, нито за умозаключения — съзнателни или несъзнателни, а само за по-адекватна
или по-неадекватна адаптация.
7.11. Навик у животното.
Навикът у животното е установена и стабилизирана условнореф-лекторна връзка.
Висшите животни представляват самообучаващи се машини. След дълго повтаряне,
успешни и неуспешни проби и грешки у тях се образуват и фиксират трайни връзки —
стереотипи, точно определено поведение при дадено въздействие или дадена ситуация.
Това са навиците - много полезна форма за готово, бързо и адекватно поведение. Тава са
програми за поведение, само че не получени по наследство, г придобити през
индивидуалния живот.
Изработването на сложните рефлективни връзки, навиците — това е основа на обучението
и на опитомяването на животните. Изработването на навици също така стои в основата на
възпитанието и мущровката на човека. Създадените полезни навици са богатство, благо за
всеки индивид, оръдия в неговата борба за съществуване. А лошите или неподходящите
навици често са източници на нервни и психически разстройства.
Обстановката, външната среда бързо се менят и в процеса на
76
/, Предпсихика или това, което изглежда психика, но не е 77
приспособяване често се налага да се изкореняват веднъж създадени навици (нещо много
трудно) и да се създават на тяхно място нови. Изработването на сложни рефлективни
връзки и навици е явление, свързано с условните рефлекси и е започнало далеч преди
появяването на психиката. Но те биват използвани широко при изграждането психиката на
човека.
7.12. Нервни типове
Характерното за биологичната форма на движение разнообразие вътре във видовете се
проявява и в съществуването на различни типове висша нервна дейност у висшите
гръбначни животни, включително и човека.
И. П. Павлов обяснява различните нервни типове (темпераменти) със силата и
устойчивостта на възбудните и задръжните процеси в нервната система на индивида.
Основните нервни типове според Павлов са четири: силен уравновесен бавен нервен тип;
силен уравновесен подвижен нервен тип; силен неуравновесен, силно възбудим нервен
тип; слаб нервен тип.
Не се говори за характер у животните. Този термин е запазен за човешката личност. Но
към нервния тип, получен генетично, по наследство (генотип), през живота на индивида се
оформят вериги условни рефлекси, трайни и постоянни форми на поведение. Така че
нервният тип на едно животно е не само генотип, но и фенотип.
7.13. Мозъкът като кибернетична система. Динамичен
стереотип.
IZVORITE.COM 48
Мозъкът и нервите у висшите животни и човека представляват една много сложна система
за автоматично управление. Тя регулира функциите на всички органи и тъкани в организма
и взаимодействието му с външната среда. При това тази система се самовъзстановява,
самообучава. При големи удари и несполуки се стабилизира на по-ниско поведенческо
ниво, изключва своите повредени елементи и функции, компенсирайки ги с други.
Тази система поддържа постоянно динамично равновесие на организма с външния свят
като създава динамични стереотипи — баланси от определен брой условни рефлекси,
които плавно и ефикасно поддържат това равновесие. Динамическият стереотип е
сработена, уравновесена система от вътрешни процеси.
При изменението на външните условия над известна граница динамичният стереотип се
сменя. Това в повечето случаи при една здрава нервна система е нормален процес, но
придружен с усилия.
Мозъкът и висшият дял от нервната система е устройство за приспособяване на индивида,
не на вида. Но тая сложна система е изграждана в биологичната еволюция на вида. Тя е
система за би-
ологична адаптация, за управляване на биологично поведение. Не излиза извън
биологическата форма на движение.
Преходът от маймуната към човека не е свързан с някакво коренно изменение, с
прибавяне на нови подсистеми и нови органи. (Мозъкът на маймуната се различава повече
от мозъка на лисицата, отколкото от мозъка на човека.) Висшата нервна система е изгра-
дена в основни линии преди човека. За да се нагоди тя към социалната среда, необходимо
е било нейната дейност да се нагоди, мо-дулира към приемане на команди от обществото.
И новата обществена структура е била длъжна да приспособява своите изисквания към
съществуваща вече, способна за модулиране, висша нервна дейност.
7.14. Основни процеси в главния мозък
Образуването на нови условнорефлекторни връзки се осъществява чрез
взаимодействието на два процеса: възбуждане и задържане. Информацията от условните
дразнители, подкрепена от основния безусловен дразнител, предизвиква възбуждане. А
когато информацията не получи подкрепа от основния дразнител, настъпва задържане.
Най-напред възбуждането от подкрепения, повтарящ се сигнал ирадиира (разпространява
се) в широка област на мозъчната кора. И редица съседни и близки дразнители
предизвикват рефлекса (ге-нерализация). Впоследствие сигналите от съседните
дразнители, които не са свързани обективно с основния дразнител и са се свързали
случайно, не се подкрепят от него. При сигнали от тях се разпространява друг нервен
процес — задържане.
Възбуждането и задържането влизат във взаимодействие. Като резултат — рефлексът
почва да се възбужда само от точно определен сигнал, свързан обективно с основния
дразнител. Рефлексът не се предизвиква вече от близки до условния дразнител сигнали. В
резултат на това в кората на мозъка се възбужда ограничено място за дадения рефлекс, а
не широка област. Така се получава анализ на дразненията, селективност към външния
свят и стабилизиране на условнорефлекторните връзки.
Това е модел на процеса, даден от И. Павлов. В действителност е по-сложно. Но
характерът на процеса е точно такъв — физиологи-чески, без всякаква намеса на психично
и субективно.
При взаимодействието между възбуждане и задържане се осъществява взаимна
положителна или отрицателна индукция, концентрация, понякога възбуждане на
подкорието и на по-ниските етажи от нервната система и други явления, които
физиологически обясняват, или могат да обяснят, всички факти в поведението на висшето
животно и определен етаж (висшата нервна дейност— вж. 1.11) от поведението на човека.
78
7.15. Сън. Хипноза. Внушение
IZVORITE.COM 49
Мозъчните клетки не се подменят като другите клетки и се уморяват. У висшите животни за
тяхната отмора и възстановяване е необходим сън. Сънят е разпространен (ирадиирал) по
целите полукълба задръжен процес.
В процеса на заспиването работата на мозъка отслабва и според И. П. Павлов попада в
няколко фази (уравнителна, парадоксална, ултрапарадоксална) — това са състояния, при
които управляващият орган не реагира вече адекватно на външните дразнения и на тяхна-
та сила (например реагира еднакво на силни и слаби сигнали или реагира по-силно на
слабите и др. п.). В дълбок сън мозъкът въобще не реагира на ред дразнения.
(Съществуват обаче дежурни пунктове за събуждане при тревога.)
Хипнозата също е сън, само че малко особен. Той настъпва при специални, обикновено
притеснени, условия, когато организмът не може да се справи с външните въздействие18.
(А при човека и някои животни хипноза се получава и при внушение, и при доброволно от-
даване на властта на хипнотизатор.) Хипнозата не е пълно заспиване. Някои центрове са
оставени будни. Чрез тия центрове мозъкът получава команди от внушаващия и без
съпротива ги изпълнява.
Хипнозата леко травматизира и ослабя висшата нервна дейност. Тя е средство, което се
използва в медицината за лечение на някои болести. Принуждават болния или
преуморения мозък да заспи, да почива, или му внушават стабилизиращи команди. Не
всички нервни и психически болести обаче могат да се лекуват с хипноза или сън.
Хипнозата се е използвала и използва за управляване поведението на хората, за
подчиняване тяхната воля. Много често хипнотизаторите са психопати с изострен
комплекс за самоутвърждаване.
физиологичната основа на внушението е концентрирано дразнение в определен район или
център на мозъчната кора, съпровождащо се с общ задръжен процес в останалите части
на кората. Такава възможност се създава при хипнозата. В мозъка се получават команди
отвън, управляващият блок на организма не може да им се съпротивлява и ги изпълнява.
7.16. Особено значение на задържането. Отсрочена реакция
При висшите животни отношенията с външния свят се усложняват. Налага се реакцията да
19
не бъде непосредствена, а да се отложи за известно време . Това по пътя на естествения
подбор води до
18
Известен е "чудният феномен": кокошка, поставена на гърба си в безпомощно състояние, се вцепенява.
19
Този проблем е поставен най-напред от И. Сеченов. По въпроса са внесли своя принос П. Жане и редица физиолози и
психолози.
създаването на особени задръжни механизми във висшата нервна дейност. Тия задръжни
механизми са непосредствената физиологична основа на човешката психика.
Отсроченото действие предизвиква изграждане на условно-реф-лекторни дъги, лишени от
ефекторен завършек. Това пък води до ново оформяне на рефлекторната дъга. Създават
се условия за нейни разнообразни усложнения. По-нататък, при човека, тия усложнени
дъги-мрежи биват използвани в предварителното моделиране на активните действия — в
мисленето. Задържаното отсрочено действие води до създаването на установки —
замразени готовности за действие, алгоритми, циркулиращи самостоятелно в оперативния
блок на мозъка. Върху тези установки, и въобще върху създалото се интериоризиране,
затваряне вътре в мозъка на процесите, ще стане възможно появяването на идеалния
вътрешен свят на човека.
При наличие на определен период на задържане и циркулиране, в установката
(подготовката за реакция) се включва и миналият опит на индивида. Тенденция в по-
нататъшното развитие е целият минал опит, имащ отношение към действието, да се
включи в изработването на отговора. Реакцията получава самостоятелност по отношение
на непосредствените въздействия и дразнения. Тя става акция. Създават се условия за
волево поведение.
Всичко това предизвиква при висшите животни изграждането на нов дял, нови механизми
към мозъчната памет. По-диференцирано биват разграничени оперативната,
дългодействащата и другите видове памет. Създават се и нови усложнявания в
управляващото устройство. Новите механизми упражняват своя контрол върху действията
на биологичните инстинкти, а също така и върху новоизграж-даните условни рефлекси.
Всичко това създава физиологическата основа за осъществяване на цялостен контрол
IZVORITE.COM 50
върху висшата нервна дейност, какъвто контрол по-късно ще почне да упражнява чо-
вешкото съзнание.
Без съмнение процесът на задържането и механизмите, създадени за неговото
осъществяване, представляват непосредствената физиологическа предпоставка за
сложния вътрешен психически живот на човека: на преживяванията, чувствата, мисленето.
Задържащите механизми са се развили по естествен път в еволюционното развитие —
най-напред при висшите животни, а по-късно тяхното развитие е продължило и при
антропогенезата.
Като всички фини устройства, и механизмите на задържането са податливи на увреждания
и разстройства. Например в критични за индивида ситуации стереотипните задържащи
устройства се Разстройват. Блокирането на ефекторния завършек при рефлексите е
нарушено. Животното (респ. човекът) напира за непрекъснати Действия, за
непосредствени реакции, а не за създаване на Установки, за оформяне на точни
възприятия, за мислене. Подобен е случаят с алкохолната упойка при човека. Тъкмо този
порив към
80
действия го принуждава усилено да подражава, да се подчинява охотно на команди отвън;
готово е да изпълнява всякакви внушения, да разрушава всичко пред себе си поради
отсъствие на търпение за нормално поведение; да мине към маниакално стадно
поведение.
7.17. Емотивни процеси във висшата нервна дейност.
Нека наречем, пък и така е прието, кора на мозъка тази негова част, в която се приемат
условните сигнали и се оформят условните рефлекси, и подкорие — останалата част от
мозъка и нервната система, т. е. тия структури от нервната система, които са вършили
своята урегулираща работа и преди условните рефлекси. Между кората и подкорието
съществуват връзки.
Много често при сигнали, постъпили в кората, е необходимо да се извикат програми,
подпрограми и позиции, изработени и съществуващи в генетичната памет или в по-
низшите дялове на нервната система. Това става чрез възбуда на подкорието от страна на
кората. Такова възбуждане се нарича емоция (вълнение).
Думата е доста подходяща. Докато процесите в подкорието при низшите животни, преди
изграждането на мозъчната кора, са точно отработени, прости, ясни, еднозначни,
изградени в продължително време (милиард години), взаимодействието кора — подкорие
е сравнително по-ново, по-грубо и по-малко съвършено. Кората действа на подкорието
чрез ирадиираща възбуда, разтърсване (emotio), Големите полукълба на главния мозък
(кората) влияят на вегетативната нервна система, което води до ангажиране почти на
целия организъм. Протичането на емоциите се съпровожда с изменения в дейността на
сърцето и дробовете; ускоряване или забавяне на кръвообращението; изменение на
кръвното налягане; прилив или отлив на кръв към капилярите; свиване или отпускане на
мускулите; разширяване или свиване на зениците. Жлезите изменят дебита на
отделянето. У висшите животни и човека се изменят изразът на лицето и жестовете.
Всички тези явления не винаги са напълно адекватни с обстановката и „интересите" на
индивида. Това личи най-вече у човека. При това у човека сложната връзка кора —
подкорие може да се разстрои и това да стане причина за заболявания (напр. хистерията).
Но сложната система не може без сложна регулация, а колкото по-сложна е тази
регулация, толкова по-лесно тя се поддава на дефекти.
В най-честия случай емоцията съпътства извикването и актуализирането на типова
програма, съответстваща на типова ситуация Това е свързано с реализирането на типови
пози и типови експресивни движения. Така, вместо да се образуват вериги от нови условни
рефлекси (нещо, което изисква много време) или да се използват създадени условно
рефлекторни връзки (които не винаги са достатъчно приложими и следва да се
докомплектуват), в случая се изпол-
зва друг начин — с общо вълнение да се актуализира готова типова програма или типова
позиция, съществуваща и преди това в подкорието.
IZVORITE.COM 51
Емоцията се е оказала ефективно средство за уравновесяване с външния свят, средство
понякога по-ефективно от образуването на сложни връзки в кората. В дългата история на
животинския свят тези два начина на управляване на поведение са се съревновавали,
развивали и усъвършенствали и всеки от тях е намерил своето място. У човека те по-
късно ще оформят две различни форми на психично поведение: чувства и интелектуална
дейност.
У висшите животни съществува и се развива механизмът за автоматична мобилизация на
целия организъм. Той влиза в действие, когато са необходими някакви големи усилия или
когато обстановката е типична и може да се действа по-направо. На тая база се изграждат
емоциите. При получаване на определени сигнали се изпращат команди по цялата нервна
система за извикване или сглобяване на типови позиции по ускорена процедура, без да се
минава през сложната мрежа на условните рефлекси.
Но и самите условни рефлекси стават база за емотивна дейност. Много процеси, свързани
с изграждането на условни рефлекси, дават своето отражение и в по-низшите отдели на
нервната система.
Процесите във висшата нервна дейност може да протичат плавно, в нормална обстановка
и да водят до естествен ефекторен завършек. Тогава поведението на животното е
спокойно, жизненият тонус — висок. Понякога процесите протичат трудно, противоре-
чащите си процеси на възбуждане и задържане се сблъскват, без да могат да изградят
рефлекс; или пък се налага смяна на динамичния стереотип. Това винаги довежда до
известно неспокойствие, нестабилност в нервната дейност, трудно образуване на нови
рефлекси. Става възможно незначителен фактор да доведе до големи изменения в
състоянието на системата.
В такива състояния, съответно много разнообразени, изпада и човекът. Субективно хората
ги възприемат като безпричинни вътрешни настроения.
Силната ирадиация на възбудния процес създава обща възбуда и не съвсем адекватно
„нервно" поведение у животното. Много често силното възбуждане от един сигнал
предизвиква отрицателна ин-Дукция в съседни области на мозъчната кора. Животното
става почти нечувствително към други сигнали. Редица контролни функции на кората
биват блокирани. Това явление е наблюдавано и у човека, и то в голямо разнообразие и
доста ярко. Определят го като вътрешно психическо състояние — афект.
При силно заплашващи екстремни ситуации: прекалено високи или ниски температури,
недостиг на кислород, много силна болка и Други състояния, с които нервната система не
може да се справи, възбудата не се ограничава в подкорието, а се създава общо нап-
82
регнато състояние, при което се мобилизира ендокринната авторе-гулация (жлезите с
вътрешна секреция) и целият организъм изпада в състояние на силна напрегнатост —
20
стрес .
У животното едва ли може да се говори за вътрешно преживяване. То просто променя
начина на реагиране под влияние на развиващите се у него нервни процеси.
Когато задръжният процес е неефективен и нервната система е в лабилно състояние, като
автозащита и автокомпенсация управляващият блок нарежда на организма да не
извършва сложни адаптационни действия, да се държи по-далеч от сложните рисковани
акции. Това ние субективно оценяваме като неувереност, плахост, боязън. Така в
зависимост от силата на нервния тип или от състоянието на нервната система ние по
интроспективен човешки критерий оценяваме животните от един и същ вид като по-смели
или по-страхливи. Оценяваме как едно животно „набира кураж" или „се отчайва", т. е.
надаряваме го с характерни за човека качества.
Емоциите, които се явяват у висшите животни, са свързани с типови програми за
поведение и с позиции, изработени по чисто биологически път още у низшите животни.
Независимо от това те биват класифицирани основно в две групи: положителни емоции —
повишаващи жизнения тонус, свързани с нормално удовлетворяване на потребностите и с
нормалното функциониране на организма, и отрицателни емоции — понижаващи жизнения
IZVORITE.COM 52
тонус, свързани с ненормално удовлетворяване на потребностите и нарушаване на нор-
малните жизнени функции. Такива са случаите на болка, страх, гадене и др.
Емоциите обхващат и съпътстват неразделно реализирането на типови програми, позиции
и пози. Връзката между тези процеси е двустранна: веднъж, реализираната поза по пътя
на условния рефлекс настройва организма за съответната позиция и предизвиква емоция.
(У. Джеймс пише: „Опечалени сме, защото плачем; страхуваме се, понеже треперим...")
Втори път, емоцията предизвиква като свой ефекторен завършек позата, експресивното
движение.
С развитието и разнообразяването на животинския свят част от позите се свеждат до
експресивни (изразителни) движения, до голяма степен контролируеми от висшата нервна
дейност и услов-
20
Продължителният стрес предизвиква особена биологическа компенсаторна реакция — болест. В защита на организма се
включват всички биологически сили (произвеждат се бели кръвни телца и антитела, задвижват се биологични компенса-
ционни механизми и др.). Болестта завършва с пълно оздравяване, стабилизиране при оставане на траен недъг или със
смърт (проблемът е разработен от Селие).
Стрес и съответно болест, могат да се предизвикат от чисто биологически фактори, които нямат отношение с висшата нервна
дейност (респективно с психиката като нейна надстройка). Много често е така. Но в неподозирано голям брой случаи
(особено у човека) в тия процеси участва висшата нервна дейност. "Повечето болести са на нервна почва" — твърдят някои.
ните рефлекси. Стават пластични, деформируеми. Увеличава се броят на типовите
позиции, получават се комбинации от тях. Нараства и броят на емоциите. Всички
непрограмирани генетично действия, акции и реакции, приемания и предавания на сигнали
се оказват актове, придружени с емоции. Вече у маймуната движенията на ръцете, гри-
масите на лицето и гърлените звукове заемат все по-значително място всред
експресивните движения. А при наличие на животински групи, те започват да играят и
комуникативна роля.
Механизмът на емоциите по произход не е психично явление. Той е изработен още от
биологическата форма на развитие. Но по-късно с появяването на човека психиката
твърде много ще разнообрази и нюансира емоциите. Те ще станат един от основните
обекти на психологическите изследвания.
7.18. Пораждане на физиологическото усещане
При високо развитите животни (притежаващи мозъчна кора) усложненият живот налага
отделянето и отдалечаването по време на получените въздействия от външната среда от
реакцията на това въздействие. Реакцията става акция. Получава се информация за
външни въздействия, на които въобще не следва да се реагира. В периода между
полученото въздействие и реакцията или въобще във времето след получаването на
въздействието в кората на мозъка се задържа и циркулира известна възбуда, чакаща
решение.
Задържането и циркулирането в кората на импулсите от някакво въздействие обикновено
се нарича усещане — физиологично усещане. (Тук се прави разлика между
физиологическо усещане и психическо усещане (вж. 30.1). Известният психофизически
закон на Вебер — фехнер фактически е зависимост между външно дразнение и
физиологично усещане.)
физиологическите усещания почти винаги придружават емоциите. При низшите животни
преди появяването на мозъчната кора не следва да се говори за усещания, а за дразнения
и реакции.
Думите „усещане" (означаваща физиологическо усещане) и „чувство" (означаваща
първично чувство) във всички езици са взаимно заменяеми термини. Животните с високо
организирана нервна система започват да усещат, т. е. да чувстват физиологически. У
човека тези явления се развиват, добиват друг характер и се обособяват едно от друго
като различни психически явления.
7.19. Разстройства и болести на висшата нервна дейност
Заболяванията на висшата нервна дейност се срещат и у животните. Но у животните се
забелязват много рядко. За това има няколко причини: а) както и при другите болести,
естественият подбор отстранява много бързо болните и недъгавите и болестите не
84
IZVORITE.COM 53
могат да се развиват; б) мозъкът на човека, както и на животните, е апарат за биологична
адаптация. Качествено не се различава от тоя на висшите животни, а е неизмеримо
повече натоварен. Поради това той много повече боледува; в) при човека върху висшата
нервна дейност е изградена особена надстройка — психиката. Докато при животните
смяната на стереотипите, поемането на стресовете, компенсациите при раняване и травма
са почти нормални функции, самозаглъхващи, самокомпенсиращи се процеси, то у човека
тия явления водят до разрушения в нежната, надстроена върху висшата нервна дейност
психика.
Тук можем да си послужим с едно сравнение. Земетръсите са геоложки явления,
несвързани с човешката дейност. Там, където няма хора и човешка култура, земните
трусове преминават без видими и трайни поражения. Природата сама се възстановява. Но
при наличие на човешко строителство силният трус е цяла трагедия. Рушат се жилищни
здания, тунели, мостове канали, язовирни стени. Противоземетръсното строителство е
станало цяла наука.
7.20. Иван Петрович Павлов
И. П. Павлов показа, че мозъкът е физиологически механизъм. С какво по-точно можем да
сравним работата на мозъка — с пощенска станция, както правеше Павлов; с електронно
сметачна машина, както приемат сега някои — това е въпрос на все по-съвършени
модели.
В определени моменти Павлов се увличаше и се надяваше с физиологични процеси
изцяло да обясни психиката на човека. В това не е бил прав. Но че мозъкът работи като
биологическа система, че в неговата работа и в човешката глава няма място за каквото и
да е нематериално, че не мозъкът създава идеи и образи, че мозъкът няма
гносеологически функции да превръща материалното в идеално — заслугата за
убедително показване на всичко това не можа да се отрече на Павлов.
И. П. Павлов създаде физиологически, а не психологически, модел за работата на мозъка
и за процесите в човешката глава. Затова редица съвременни психолози-
професионалисти не обичат особено Павлов и при всеки удобен случай се стараят да го
омаловажат.
И досега в някои курсове по физиология липсва теорията за условните рефлекси. Това се
счита област на психологията. Дали процесите в човешката глава ще се изучават в една
все още философска наука психология чрез субективни методи, или в точната наука
физиология обективно и опитно, това е мирогледен въпрос. Той засяга цели класи и
религиозни общности. Затова още дълго време ще се спори за граничната линия между
физиология и психология и за метода, по който ще се обяснява висшата нервна дейност.
7.21. Подражание
Подражанието е една усложнена система от условни рефлекси, чрез които животното
повтаря движения, извършени от друго животно. Възможността за подражание се създава
с богатата и силна мозъчна памет, с развитата у висшите животни активност, със
способността да се правят ред разнообразни движения. От безразборните контакти с
външния свят в условни рефлекси се оформят и се повтарят само сполучливите, водещи
до усвояване на блага или до подобряване състоянието на организма.
След неколкократно повтаряне на сполучливото движение се изгражда стабилна
условнорефлекторна връзка между наблюдавано със сетивата собствено движение и
мускулните усилия, които го придружават и които фактически предизвикват това движение.
Впоследствие и при наблюдаване това движение у друг индивид се възбуждат същите
импулси в мускулите, предизвикващи същите или подобни движения. При наличната
способност да изгражда цели вериги от условни рефлекси, животното почва да подражава
сложни комбинации от движения, които то самото никога преди това не е произвеждало.
Пойните птици и особено някои породи папагали имат силно развит гласов механизъм. У
опитомения папагал повтарянето на цели фрази от човешката реч е екстравагантен
IZVORITE.COM 54
пример за подражание. Подражателният рефлекс бива подкрепен, всяка сполука в подра-
жанието предизвиква внимание и грижи у господаря.
Подражанието способства за по-бързото приспособяване. Като подражава, индивидът
рязко съкращава времето на обучение, броя на пробите и грешките при търсене на
необходимото благо, пести енергия и време; печели борбата за съществуване. При
подражанието се предава от индивид на индивид голяма порция готово поведение,
предава се също така информация. Подражанието създава благоприятни условия и
необходимост от сдружаване, събиране на животните от вида в по-големи групи.
За да се подражава все пак е необходим един минимум от индивиди с активно поведение,
живеещи заедно и близо един до друг. Самотно животно, колкото и да е интелигентно, не
може да се научи да подражава, без да има на кого.
Подражателният рефлекс стои в основата на обучаването на младите животни.
Подражанието е особено силно развито у маймуната, която най-Добре е овладяла своите
разнообразни движения. Сложните действия на маймуната не могат да се усвоят без
подражание. Подражанието става незаменим начин за предаване на информация между
индивидите.
При човека подражанието достига своя апогей. „Човешкото дете е машина за подражание."
86
Подражанието е основен градивен елемент в стадното поведение на животните и в
общественото поведение на човека. И все пак подражанието си остава изцяло в кръга на
рефлекторните движения. То е биологична форма на движение. Не подражанието отделя
човека от животинския свят, не то характеризира човека и човешката психика.
7.22. Отсъствие на индивидуализъм у животните

Всичко описано дотук не е психика, а висша нервна дейност. У животните няма психика.
Още по-малко може да се говори за съзнание и самосъзнание. И при най-висшите животни
индивидът е все още апарат, който следва „интересите" на своя вид, и представлява
програмиран представител на вида, колкото и самостоятелни да изглеждат неговите
действия.
Съзнанието е обществен продукт. Само недопустимото използване на интроспективния
метод — да приписваме на другите същества същите мотиви на поведение, каквито
субективно наблюдаваме у себе си, както и предумишленият антропоморфизъм
(придаване човешки качества на природни сили и същества), а също така приказките и
басните, слушани от нас в ранно детство, са вкоренили у нас заблуждението, че животните
се борят за свое лично самоутвърждаване, имат самосъзнание, мислят по човешки.
8. ОБЩЕСТВЕНО ПОВЕДЕНИЕ ПРИ ЖИВОТНИТЕ
8.1. Животинските обединения Индивидът не е последната дума на биологичната
форма на движение. Както някои едноклетъчни организми при определени условия са се
сдружили, загубили самостоятелност и са станали клетки на многоклетъчни организми (I
сгрупиране), така индивидите се събират, обединяват и създават нови, по-висши структури
(II сгрупиране).
Второто сгрупиране — между индивиди — не е довело до такива ярки резултати, както
първото — между клетките.
Универсална форма на II сгрупиране е биоценозата. Индивидите не живеят иначе, освен
в биоценози (комплекс, природно сдружение от взаимно свързани популации), населяващи
определен ареал (компактна или разкъсана територия). Тук съжителстват и взаимно се
уравновесяват популации (подвидове, породи) от различни видове. Те, заедно със
съответната им околна среда, образуват екосистема. Но това е повече съвместен живот,
отколкото обединение.
У животните, когато се наложат притеснени обстоятелства или тясно съжителство, в
поведението на индивидите се забелязват промени. Ограничават се много от богатите им
възможности за
IZVORITE.COM 55
действие, самостоятелността им, редица форми на взаимодействие с външния свят се
преотстъпват на обединението.
8.2. Свръхорганизъм (агрегация, рояк, кошер, мравуняк) у социалните
насекоми. Труд
В сгрупирането, при това придружено е едностранчиво осакатяване и трайно ограничаване
на потребностите, най-далеч са отишли т. н. социални насекоми. Техните обединения се
създават на основата на едно силно увеличено семейство.
У пчелите, термитите, мравките и др. се стига до нова биологическа категория —
свръхорганизъм (гнездо, общество, мравуняк, рояк). Отделните летящи насам-натам
пчели не представляват вече самостоятелни биологически индивиди. Пчелите се
превръщат почти в клетки на един оформил се свръхорганизъм — семейство, пчелен рояк.
Настъпилото деление в трудовите функции е довело до изменения — специализация в
анатомията и морфологията — полиморфизъм на вида. Едни индивиди се превръщат в
гениталии на свръхорганизма, специализират се само във функцията възпроизводство
(царицата, търтеите); други — пчели-работници, са загубили изобщо способността за
размножение, те са станали строители, снабдители, хигиенисти, детегледачи, войници и
пр.
Действията на животното се раздвояват. Част от тях отива, както е обичайно, за
удовлетворяване на орязаните, съкратени индивидуални потребности. Другата част от
действията отива за удовлетворяване потребностите на свръхорганизма — кошера. Тази
втора част е трудоподобна дейност, т. н. „трудна обществените животни".
В случая с термина „труд" означаваме: влагане на усилия в произвеждането или
изменението на нещо вън от собствения организъм или труд за удовлетворяване
потребностите на колектива, не на индивида. Тъй като в общата словоупотреба под труд
се разбира човешко, целесъобразно влагане на усилия в произвеждането или изменението
на нещо вън от собствения организъм при помощта на оръдия, произведени от
човека, тук вместо думата „труд" е по-добре да се употребява „трудоподобна дейност на
животните".
Животинският труд е рефлективен и се осъществява по програма, записана в
хромозомите. Индивидите събират, дооформят блага за потребностите на рояка, а не за
свои индивидуални потребности. Дисциплината е безукорна. Пчелата е символ на
трудолюбие, прилежност и постоянство и се дава за пример. „Иди при пчелата,
мързеливецо, и се научи, как е трудолюбива, каква похвална работа върши; макар и по
сила да е слаба, но по мъдрост е почтена" (Притчи Соломонови 6:8).
Но трудът на пчелата е доста различен от човешкия. Тя не само не произвежда, но и не
използва оръдия на труда. Строителните материали са до голяма степен секрети от
нейното тяло. Такъв труд не
88
винаги изисква съдружие на животни. Паякът плете мрежи, без да е обществено животно.
Лястовиците лепят гнездата си сами. Но приликата с човешкия труд е ярка и натраплива
именно при обществените животни, където срещаме освен труд и разделение на труда.
При обществените насекоми е развита комуникацията — размяна на информация между
отделните индивиди. Това не приближава тяхното поведение до психичното. Размяна на
информация има в психиката, но има и в много други случаи. Не всяка размяна на ин-
формация е психика.
Поведението на обществените насекоми напомня за общественото поведение на човека.
Този факт показва, че съществуват общи закономерности, развиващи се при сгрупиране,
сдружаване на животни върху тясно пространство. И тия закономерности се проявяват
независимо от това има или няма психика.
А психика без обществена структура и без висша нервна дейност няма.
8.3. Обединения при гръбначните животни
И гръбначните животни, както всички живи същества, се подчиняват на закономерностите в
екологическата система. Нерядко им се налага събиране. Но тук процесът на сгрупиране
IZVORITE.COM 56
не е отишъл много далеч. Висшите животни са напреднали твърде много в своята
универсализация. Поради това и поради бавната смяна на генерациите са станали
неподатливи на специализация. При тях не са създадени условия за свръхорганизъм с
неизбежното разделение на труда. По генетичен път у тях не могат да се изработят нито
програми за трудова дейност, нито „социални инстинкти".
Тук сдружаването стига само донякъде: временен отказ от присъщата свобода на
действие и самостоятелност на индивида. Налага се, вместо сложната индивидуална
адаптация и балансиране с външната среда, да се постъпва по подражание или даже по
внушение на водача на глутницата (стадото, ятото и т. н.). Адаптацията се свежда до
създаване на траен динамически стереотип за стаден живот. Подражанието тук е
задължително. То става закономерен елемент от поведението. При това подражанието е
насочено — подражава се на лидера (водача) на стадото или на предхождащия в стадото.
Ограничаването на свободното взаимодействие с външния свят и следването на
определена команда показват, че тук в стадото поради притеснените условия са се явили
моменти на хипноза и внушение.
Поради скупчения притеснен живот и поради повишаване ролята на подражанието се
явяват отношения на лидерство и подчинение. Тези отношения се затвърдяват в стабилни
условно рефлекторни връзки у индивидите. По пътя на подражанието те се предават от
индивид на индивид. Върху такива отношения по-късно у човека се
изгражда уважаването и следването на авторитета или харизматичния вожд и други
явления.
В стадото по необходимост се налага взаимопомощта между членовете на ордата и обща
борба против всеки извън стадото. Тия отношения, създадени в животинското стадо се
налагат по-късно и в човешкото стадо, в рода, в малката човешка група. Те, както се
вижда, имат много далечен произход.
Стадният живот, явяващ се при притеснени обстоятелства, се оказва най-подходящ за
оцеляването на индивида и се налага от естествения подбор като поведение у много
видове животни за по-кратко или по-дълго време.
8.4. Стадо, създадено от критична ситуация. Паническо стадо
При нарушаването на равновесието в екологическата система някои животински популации
получават временно възможност за много бързо и неограничено размножаване. Масата на
животните от тая популация става огромна и несъвместима с установените условия на
живот в екосистемата. Животните се оказват в екстремна, проблемна ситуация, за която
нямат изготвени реакции и програми за поведение. Започва масова миграция. Примери за
това са нашествията на скакалци,плъхове и др.
Масова миграция настъпва и при бързо и рязко влошаване на условията за живот в
определен ареал — неочаквана суша, наводнение, горски пожар и др. п. Животни от
различни видове или от един и същ вид образуват агресивно стадо и се понасят в
панически бяг в някаква посока.
Периодите на такава миграция се характеризират с рязко изменение (опростяване) на
жизнения режим, нагаждане към екстремната ситуация, всеядност, разрушително
поведение. Характерни са също така с прекъсване на размножителните актове
(„сублимация" на половия нагон), с бясна необузданост и агресивност, с нарушаване
равновесието на нервната система. Животните с маниакална последователност повтарят
всичко, което вършат водещите ги, бягащите пред тях; вървят през огън и вода в една
посока; не се съобразяват с никакви препятствия; при изпречване на река нахлуват във
водата, с труповете си образуват брод, по който минават следващите ги; развиват се и
други подобни явления. Когато препятствието е сравнително малко и може да се преброди
по такъв начин, ние, хората, сме склонни да предадем на саможертвата някаква целесъ-
образност и, оценявайки я с етически категории, й придаваме смисъл на героизъм,
алтруизъм, социално чувство и други благородни качества. Но когато реката е голяма,
саможертвата добива смисъл на отблъскващо и ужасяващо масово самоубийство.
В паническото стадо владее състояние на масова хипноза и вну-
90
IZVORITE.COM 57
шение на основата на разпространени задръжни процеси в кората на мозъка. Затормозват
се голяма част от взаимоотношенията с външния свят. Но остава следването и
подражаването на водещия. Тук имаме масово предаване на емоционално поведение (при
висшите животни). Предписанията за такова поведение прониквате цялата нервна система
без обработка на информацията в мозъчната кора. И това проникване става чрез
внушение и хипноза.
8.5. Стадно поведение при човека
Общото човешко поведение съдържа като свой елемент животинското стадно поведение.
То се проявява най-явно при екстремни ситуации.
При определени притеснени обстоятелства, под натиска на над-властни природни и
обществени сили, психическото поведение на човека, с цялото му богатство, сложност и
разнообразие, може да деградира до елементарно стадно поведение. И когато хората се
превърнат в тълпа, лесно може да се установи, че всички са готови да се подчиняват, да
следват лидера. Лишени са от възможност и желание сами да се справят с обстановката.
Това е най-важното за случаите на масово поведение. А хора с латентна мания за
лидерство и мания за преобразяване на света винаги има достатъчно.
Те усещат, че тълпите са готови да им се подчиняват, т. е. че е дошло тяхното време и
поставят своите заявки. Хората от тълпата не искат да вземат решение. Искат просто да
следват един авторитет, а не няколко, което ги разстройва. Така че подборът на фюрери и
взаимното избиване на фюрерите е съвсем закономерно, налага се от обстановката.
Тия социални процеси са невъзможни без връщане (регресия) в човешката психика и
поведение, без изпадане на обществото в критична ситуация и човека-личност — в човек-
маса.
Стадното поведение се различава от психиката. Докато психиката е тънка модулация на
висшата нервна дейност, при което се създават нови потребности, нови интереси,
нюансират се емоциите, развива се аналитична мисловна дейност, стадното поведение е
чисто ограничително. То ограничава, приспива, задържа важни области от изградената
висша нервна дейност. И това може да се оцени като своеобразно „модулиране", но
модулиране регресивно, осакатяващо.
В човешкото поведение изследователят внимателно би трябвало да отделя елементите на
временно стадно поведение, свойствено и на животните, и на човека, от психическото
обществено поведение, свойствено само на човека.
Срещащите се в човешкия живот и в човешкото поведение миграции (преселения на
народите, завоевания при прекалено нарастване на определени човешки популации —
етноси, или причинени от
социални и природни катаклизми); явления на доминиране и подчинение (издигане на
водача и образуване на екзалтирани тълпи, култ и безкритично отношение към определени
личности); масово подражание, масово внушение и т. н. са в основата си явления би-
ологични (екологични) и се подчиняват на биологически закономерности.
Когато при притеснени обстоятелства човешкото поведение се сведе само до тях, имаме
налице обедняване, деградиране и размиване на човешката психика. Самостоятелността
на личността се загубва, критичността на ума и способностите за съждение рязко
намаляват.
Такова деградиране в психиката на човешките групи се подпомага, а след това използва,
от амбициозни военачалници, популисти-фюрери, духовни „учители", за да поведат
екзалтираните безкритични тълпи към антихуманни престъпления, несправедливи войни
или просто към масово самоубийство. Но това са временни кризи, временни изригвания на
старата стадна магма през създадената устойчива, но все още тънка, кора на човешката
психика.
Изредените дотук форми на поведение са описани не защото са психика, а защото не са
психика — за да се отличават от психиката и да не се смесват с нея.
IZVORITE.COM 58
//. Възникване на психиката 93
II. ВЪЗНИКВАНЕ НА ПСИХИКАТА

9. СЛИЗАНЕ НА МАЙМУНАТА ОТ ДЪРВЕТАТА НА ЗЕМЯТА ИЛИ ПЪРВИЯТ
РЕВОЛЮЦИОНЕН ПРЕХОД21
9.1. Произход на човека
Психиката и формирането на човека като производителна сила не може да се обяснят без
внимателно проследяване процеса на възникването на човечеството от маймунските
стада.
Психиката не само че не е свойствена на животното, но са били необходими поне милион
години между първите трудови актове и първите видими прояви на психично поведение.
Ние сме толкова много отдалечени от този дълъг преход и притежаваме толкова малко
данни за него, че сме склонни да го разглеждаме като рязък качествен революционен скок
в развитието, гръмовен акт на природата или на Бога.
Въпреки че в своите свещени писания са приютили много митове, произхождащи от оная
епоха, религиите по начало не признават произхода на богоподобния човек от маймуните
и от животинския свят. Сериозни философски течения (неотомизъм и др.) също не призна-
ват това. Съвременното суеверие се стреми да вземе генерален реванш над дарвинизма и
науките, като непрекъснато създава хипотези и пуска слухове за извънземни същества,
дошли на летящи чинии и поставили началото на човешкия род върху Земята.
9.2. Предшественици на човека
Преди три—четири милиона години са живели няколко породи високо развити
човекоподобни маймуни (разкрити са останки от ав-стралопитек и др.) — четириръки, със
силно развит главен мозък, т. е. притежаващи приспособимост към всякакви
бързоизменящи се условия и обстоятелства. Тия маймуни са имали сравнително развити
ръце, можели са да се катерят по дърветата, да късат плодове, да чупят клони, да хващат
твърди плодове и камъни, които хвърляли върху неприятелите си. Можели са да държат
добре тояга от счупен клон, с която налагали доста опасно. Характерни за тях са били го-
лямата подвижност, активността и изследователският рефлекс, опипването и влизането в
контакти с външната среда на принципа „проби и грешки". Всичко това е създавало
системи от обратни връзки между индивид и околна среда и усилна работа на сетивните
анализатори.
21
Природното, както и общественото, развитие не прави скокове. Под революционен преход тук се разбира не катаклизъм, а
качествена промяна, резултат на ред малки промени. В обществото, както и в природата, се случват катаклизми,
пречупвания, връщания назад в развитието. Но те са само елемент, събитие в революционния преход.
94
//. Възникване на психиката
95
Появяването на ръката предвещава революционно изменение в еволюцията върху Земята
— и не само с това, че ръката изменя окол-шя свят и го пресъздава. В ръката се съчетават
и сетивен орган, и работен орган. Осезанието е сетивност, свързана непосредствено с
активно взаимодействие. При него винаги се осъществява обрат-на връзка. Докато очите
или ушите само получават информация, то при ръката веднага последва ответна реакция
върху въздействащия предмет. Изменението на предметите под въздействието на ръката
;е възприема чрез същата тази ръка и от нея се сигнализира в мозъка, а съобразно с това
следва ново действие на ръката.
У другите животни езикът донякъде изпълнява подобна функция, но в много по-ограничена
степен — само по отношение на храната. Сега езикът се поосвобождава от такава
разузнавателна дейност и се създава възможност да бъде използван за друга дейност —
комуникативна.
9.3. Слизане от дърветата. Право ходене
IZVORITE.COM 59
Поради редица биологически и екологически промени в жизнените условия, на част от
споменатите маймуни се е наложило да сменят начина на живот, да слязат от дърветата
на земята, да напуснат горите и да населят саваните. Този преход съвсем не е бил лек и е
бил свързан с редица епохи на напредък и регрес, с редица морфо-логически и
анатомически изменения и е траел стотици хилядолетия. Към такъв живот са успели да се
приспособят само тия популации, които са имали данни за това и бързо са се
приспособили физиоло-гически и анатомически.
Доста голямо затруднение е представлявало например износването на плода и
бременността в изправено състояние. Износването и раждането у жената е по-трудно и
болезнено в сравнение с това у животните. „И рече Господ Бог на жената: — Ще умножа и
преумножа скръбта ти, когато си бременна; с болка ще раждаш деца..."
(Битие 3:16).
Към такъв живот са се нагодили тези породи, които по-ефикасно са използвали външните
предмети в борбата за живот сред голите и достъпни за всякакви хищници степи; които по-
бързо са преустроили животинското семейство към колективния живот и т. н.
Постепенно тия маймуни минават към месоядство, което пък предизвиква подбор към
усилване на подвижността, създаване на нови условнорефлекторни реакции, подбиране и
употреба на по-поразяващи оръдия за убиване и отбрана.
Правото ходене освобождава предните крайници, които постепенно, след редица
поколения, се пригаждат все повече към ползване и изготвяне на различни оръдия на
труда. Появяват се заострени тояги, копия, тояги с вързани по тях остри или тежки камъни
(секири, боздугани в зародиш). Всичко това помага в борбата за
съществуване. От своя страна, то налага като необходимо и неизбежно изправеното
ходене, докато се стигне до породи от типа пи-текантропус еректус, синантроп и други —
изправени маймуночо-веци.
Маймуночовеците в литературата често се определят като „най-древни хора", „древнейши
люди",„протантропи". Тук се използва класическото „питекантропус" — маймуночовек.
9.4. Обмен на информация между индивидите
Съвместният трудов живот и развитието на мозъка правят необходими и възможни
комуникациите (обмена на информация) между живеещите групово маймуни,
преминаващи вече в маймуно-човеци. Различните експресивни движения, мимики: иди,
ела, да, не и пр., са първите знаци, изпълнявани с ръка, които са се запазили и днес.
Но ръчен език не е могъл да се развие — ръката е трябвала за работа. И след време у
всички породи маймуночовеци започва да се развива класическият език — езикът със
звуци, произнасяни с помощта на езика. Конкретните сигнали от предметите и основните
манипулации и реакции, повтарящи се в съвместния живот в стадото, се означават с
прости едносрични звуци — знаци. Тези няколко знаци се научават от цялото стадо и
представляват сигнали на сигнали и сигнали на реакции — втора сигнална система.
Възможността да ползва символи (да ги произнася и разбира) отличава живеещия в стадо
маймуночовек от останалите маймуни. Гърлото на маймуната не е било нагодено за
членоразделна реч, както това на папагала например, и приспособяването към речева ко-
муникация е продължавало милион години.
Маймуночовекът използва няколко десетки, а по нататък и повече гласови сигнала. Те
обикновено не са били артикулирани, различавали са се по височина, дължина, повтаряне,
съчетаване на дълги и къси, високи и ниски тонове. И досега някои езици учудват със
своята музикалност. Няма съмнение, че тая сигнализация, специализирала се по-късно да
предава емоции, е основа на пеенето.
Артикулирането на езика, с приспособяването към това на устните и гърлени мускули и
мембрани, е дълга биологическа еволюция, която е засегнала и мозъка. Силно
нарасналите центрове на говора и на слуха представляват една от съществените разлики
между мозъка на маймуната и мозъка на човека.
Така след няколко милиона години труден преход, с хиляди несполучливи тръгвания
напред, връщания, грешки и започване всичко отново, у една или няколко популации
маймуночовеци, обитаващи области с топъл до умерен климат, щастливо са се
IZVORITE.COM 60
комбинирали поне пет необходими условия за трудова дейност: ръка; силно развити
подражателен и разузнавателен рефлекси; групова (стадна) органи-
96
97
зация на индивидите; способност за комуникации; ползване и добиване на оръдия за
производство.
10. ТРУДЪТ
10.1. Първичен труд на маймуночовека
Трудът на маймуночовека не е продължение и по-нататъшно развитие на труда на
насекомите и другите обществени животни. При висшите човекоподобни маймуни като че
ли всичко започва отново, от нула, като развитие своеобразно и неповторимо. Както при
животните, така и при маймуночовека (пък и у човека), потребностите са движещите
стимули на поведението. Трудът не е просто влагане на усилия, свързани непосредствено
с удовлетворяването на потребности — такива усилия влага всяко животно, — а влагане
на усилия за достигане на средства, междинни предмети и манипулации, водещи към
удовлетворяване на потребностите.
Трудът, поне в началото, е форма на приспособяване на животното маймуночовек към
външните условия на живота. Но това е приспособяване, опосредствано с междинни
предмети и средства (по-късно то ще се съпътства и с акомодиране на средата към
потребностите на човека).
Маймуночовекът се развива и живее в стадна среда, при скупченост на индивидите и оттук
— широки възможности за подражание, размяна на информация, които са допълнителни
стимули за развитие на трудовата дейност, за увеличаване на активността спрямо
външната среда, на коопериране на труда, за разделение на труда. Всички тези фактори и
условия постепенно превръщат труда в основна дейност на човека.
Маймуночовекът наследява от маймуната ползването на предмети за труд и отбрана. В
периода на своето развитие той почва да ги отбира, дооформя, обработва, комбинира.
В тия първи един или два милиона години трудът изцяло е рефлективен. Той е основан
изцяло на биологически условни рефлекси. Достигането на благото — успехът, се свързва
чрез ус-ловнорефлекторна връзка със средството, примерно тоягата, с хва-щането на
тоягата, с обработването на тоягата, с всички усетни сигнали, придружаващи тия действия.
В началото случайно, а после редовно, Маймуночовекът се научава да нагласява и
дообработва употребяваните външни предмети и за това дообработване да използва
други външни предмети. По-нататък произвеждането на оръдия (с или без помощта на
други оръдия) става редовна човешка дейност и ще се обособи като производство на
оръдия за производство наред с производството на средства за потребление. А чисто
биологичното досега активно действие при използването на оръдия на труда ще добие нов
характер.
Трудът ще престане да бъде рефлективен доста по-късно — едва когато трудовите
операции започнат да се изпълняват по алгоритъм-идея, изработена от обществото и
фиксирана вън от индивида във външната памет.
10.2. Защо Маймуночовекът може да се труди и защо по необходимост
трябва да се труди
Не всяко висше животно може да се труди. Маймуночовекът е наследил редица
биологически качества, комбинирането на които дава способност за труд. Със слизането
от дърветата тези качества намират проява и развитие.
При това Маймуночовекът постепенно се включва (впряга) в начин на живот, при който
трудът става необходимост. Слязъл на земята; преминал към месоядство; оказал се в
стадо от консуматори, които бързо унищожават благата, намиращи се в непосредствена
близост, той се оказва в положение, при което непосредствените контакти между него и
благата са прекъснати. Природната среда вече не доставя наготово благата. Те трябва да
се търсят и достигат по доста опосредстван начин. На маймуночовека се налага, прес-
IZVORITE.COM 61
ледвайки първичните блага, да овладява допълнителни дейности и предмети, свързали се
с основните блага. Те постепенно биват възприемани също като необходими блага.
Всичко това става изцяло по биологични закони — по еволюционен път. Годни за стадото
се оказват онези индивиди, които по биологически данни по-лесно се приспособяват към
труда. Явява се и една нова форма в борбата за живот — преживяват тия стада, които по-
добре и ефикасно успеят да организират трудовия процес.
10.3. Първи модулации върху висшата нервна дейност като последствие на
труда
Заедно с труда и усилията по придобиването и ползването на оръдия на труда
постепенно, но все по-значимо, се усложнява пътят Към удовлетворяване на жизнените
биологически потребности. Средството (оръдието на труда) за достигане на благото става
самото то благо. У маймуночовека се създава стремеж, потребност към придобиването на
това междинно благо.
При маймуночовека се развиват процеси, коренно различни от тия при обществените
насекоми. У пчелата-работничка например се деформира (осакатява) хранителният
инстинкт и така тя бива принудена да трупа вън от себе си произведеното и придобитото
от нея. У маймуночовека се модулира висшата нервна дейност. Пред него се поставя
задача да овладее ново междинно препятствие по пътя към удовлетворяване на своите
инстинкти и потребности.
Заедно с това условнорефлекторните връзки, създавани у маймуночовеците, свързващи
сигнала от благото чрез мозъка с дейс-
98
твие към неговото овладяване, се усложняват: сигналите от благото или условно свързани
с него сигнали предизвикват междинно действие — придобиване на оръдия на труда — и
едва тогава с нови сигнали, идващи от употребата на оръдието, се стига до команда за
придобиване или ползване на основното благо.
По-нататък, с развитието, когато се налага изработване на оръдие, пътят към ефекторния
завършек на рефлекса — консумацията, още повече се усложнява и удължава. В края на
краищата се стига до отсрочване на ефекторния завършек. Сигналите от външната среда
започват да предизвикват вече не редовната акция, а да извикват в мозъка цяла редица
програми, свързани една с друга. Много често тия програми се въртят в мозъка и като че
ли угасват без естествен завършек. До ефект стига една от тях, и то често със закъснение.
Това е далечно предначало за преход от рефлекс към съзерцание, от чисто рефлективно
поведение към познание и мислене: външното дразнение не предизвиква реакция, а
сложен вътрешно мозъчен процес.
Друго характерно отражение на труда върху висшата нервна дейност е овеществяване
финала на условния рефлекс при производството на оръдия за производство. Той се
явява не като удовлетворяване, снемане на някакво вътрешно напрежение, а като предмет
или действие — нещо обективно съществуващо вън от индивида, наблюдавано със
сетивата му, нещо, което трябва да се придобие или направи (не просто да се консумира).
При произвеждането на оръдия за производство завършекът на рефлективното действие
се явява физически съществуваща цел. И тъй като в повечето случаи трудът
представлява не изнамиране на нови оръдия за производство, а възпроизводство на
такива оръдия, то целта е известна, определена. Съществуващият вече образец
(прототип) като целева причина на действието направлява трудовия процес.
Не следва да си представяме метода на пробите и грешките, по които действа маймуната,
като безразборни опитвания и проби във всички възможни посоки. У висшите животни
опитите и пробите се правят под въздействието на редица сигнали, свързани с благата и
привличащи към благата. Това създава нещо като силово поле или като интенция
(напрягане в определена посока). И повече проби се правят в определена посока. Но у
животното спо-лучливостта на пробата се оценява след като е извършена, по ефекта й. И
за критерий служи удовлетворяването на някакво неосъзната и невидима потребност. У
IZVORITE.COM 62
човека пробите се насочват още в началото на действието от предварително
съществуваща цел-образец.
Първото случайно създадено елементарно оръдие за производство от даден вид става
първообраз, оригинал, пример за подража-
99
ние. „модел"22, при подражаване на който могат да се произведат много екземпляри от
този тип.
Трудът престава да е свободно протичане на свързани един с друг рефлекси. Явяват се
гранични условия за протичане на процеса във вид на някакъв контролиращ натиск.
Дейността на маймуно-човека престава да бъде редица от действия по принципа на проби-
те и грешките, а насочена дейност, и то насочена не от биологични инстинкти, а от
служещия за образец продукт на труда. По тая линия на развитие постепенно трудът ще
стане целенасочена дейност — човешки труд.
10.4. Два вида труд
Още от началото в човешкия труд се очертават две форми, които непрекъснато си
взаимодействат, сливат се, но са различни по
характер.
а. Възстановяващ (мултиплициращ, подражателен) труд Този вид труд се базира
предимно на подражателния рефлекс. Подражанието все още не е психика, но то е база,
изходна точка за развитието на човека и на психиката. Като подражава, маймуночо-векът
съкращава многократно пътя за изработване на едно оръдие. Подражанието е основа на
всяко трудово обучение. Като подражава на авторитети, човекомаймуната намалява
грешките и излишните рискове — заедно с това в стадото изпъкват индивиди, на които се
подражава — „авторитети", и индивиди, които подражават, с една дума лидерство и
подчинение на нова, обществено-производст-вена основа. Още в подражателната трудова
дейност е заложен за-родишен елемент от бъдещата мода и на бъдещото диференциране
в обществото, макар че до всичко това все още е много далече.
Без подражание едва ли би бил възможен човешкият труд и възникването на
човечеството. Тъкмо стадата, в които подражанието е най-силно развито, оцеляват в
борбата за живот, а с това и индивидите в тях. Така подражанието се налага и развива по
естествен
начин.
При изработването и възпроизвеждането на елементарните оръдия маймуночовекът
подражава на по-старите индивиди, подражава на себеподобните, подражава на
природните явления — кога успешно, кога неуспешно. Разбира се, налагат се
сполучливите фор-
22
Тук терминът "модел" е сложен в кавички, защото е употребен в смисъл "образец", "пример", "прототип". Наистина думата
се употребява и в тоя смисъл в говоримия език. Но в съвременната научна литература терминът "модел" се употребява в
почти противоположен смисъл — като изображение на действителния предмет или явление, които именно са оригинал,
прототип. Модел има смисъл на "представител на оригинала", "подобие на оригинала" — подобие, с което се извършват
определени операции (моделиране). И след това чрез обратнатрансформация от модел обратно се връщаме към оригинала,
първообраза, реалното явление или предмет от действителността, Тук, със съответните пояснения, "модел" се употребява в
различните си значения.
100
ми на подражание, подражанието в същественото, в необходимото. По пътя на
подражателния труд се мултиплицират изнамерените веднъж оръдия за производство (не
се налага да се изнамират отново и отново), възстановяват се естествените и първични
условия за живот (разбити пътеки, сломени естествени укрития, разглобени и счупени
създадени естествено брадви и боздугани). Подражанието на природата е далечен
предшественик на бъдещото реалистично изкуство. А възстановяването на околната среда
е предшественик на компенсирането на създадената ентропия в контактите между човек и
природа, на бъдещия създаващ стойност труд.
Но при маймуночовека това още го няма. Хората са малко на брой. Ентропията и
разрушителният ефект от тяхната трудова дейност са нищожни. Природата възстановява
IZVORITE.COM 63
само напълно и без остатък всяко поражение, което човешката (маймуночовешката)
дейност й нанася. Все още основното е жестоката биологична борба за живот.
Подражанието по начало е биологически механизъм. Но, заедно с развитието на труда и
културата, то става постепенно механизъм за пренасяне на цели подпрограми трудова
дейност. По-ната-тък чрез подражание ще почнат да се пренасят и разпространяват
вярвания, идеи,чувства и пр.
б. Творчески (случаен, опипващ неизвестното) труд
Успоредно с възпроизвеждащия подражателен труд у маймуно-човеците добива
разпространение и друг вид труд — творческият, откривателски труд, изнамиране на нови
оръдия на труда, на нови пътища към удовлетворяване на потребностите, на нови форми
на
труд.
Творческият труд се основава на разузнавателния рефлекс „Що е това?", на високата
активност на маймуночовека, на обратната връзка индивид — околна среда,
осъществяваща се чрез двойната функция на ръката (осезаваща и въздействаща). За
всичко това огромна роля играе постепенното усъвършенстване на ръката в този период и
съответното обогатяване на мозъка с анализатори и центрове, управляващи ръката.
От своя страна, играта, изобилието на енергия и активност у младите индивиди създават
не само стереотипи за отношения с външната среда. Те създават такова многообразие от
ситуации и форми на контакти, че след стотици проби и грешки се стига и до активно и
успешно вмешателство в околната среда — изнамирането на нови форми на въздействие
върху средата, нови пътища към удовлетворяване на потребностите, нови оръдия за
производство, нови технологии.
Усложненият живот поставя пред маймуночовека нестандартни задачи. Използвайки
наличните предмети и оръдия за производство, чрез многобройни проби и грешки, той се
опитва да реши задачата, т. е. да стигне до благото, удовлетворяващо определена
потребност.
Известно е колко неуспешни проби прави маймуната със сандъците, докато ги нареди
така, че покачена върху тях да достигне намиращия се високо плод.
По-нататък, ставайки все повече човек, маймуночовекът вместо стотици енергоемки и
неуспешни опити със самите предмети ще започне да прави проби с техни модели. До
такова моделиране маймуночовекът е още далече, но в практиката му, в неговия откри-
вателски труд вече е заложен фундаментът на творческия труд и използването на модели.
Творческият труд се основава на практиката. Неговият успешен резултат, пък и самият
той, имат случаен характер. Но независимо от това творческият труд е основна съставка
на труда и задължително условие в човешкото развитие.
В периода, който разглеждаме, двата вида труд се съвместяват у един индивид, даже в
една операция. Много по-късно ще се развият различни видове разделение на труда,
между които „творчески труд, труд на творческата интелигенция" и „обикновен работничес-
ки и инженеротехнически нетворчески труд".
11. ПОСТОЯННО МАЙМУНОЧОВЕШКО СТАДО И ПЪРВИТЕ СОЦИАЛНИ ПРИНУДИ
11.1. Стадото Слизането на земята прави живота на маймуната пълен с опасности.
Това налага сгрупирането на индивидите в постоянни стада за задружна отбрана и
задружен лов. Стадният живот се е наложил от чисто биологически изисквания и по
биологически закономерности. Слаби поединично срещу зверовете на саваната,
оцелявали са само тези индивиди, които по една или друга случайна причина са се
сдружили и със своите тояги и камъни са могли да побеждават, да преживеят и да
дадат потомство.
Както и във всяко животинско стадо, създадено от неблагоприятни обстоятелства и от
увеличена и скупчена нагъсто популация, тук действат особени биологични
закономерности: предоставяне на някои от поведенческите актове под команда отвън;
редуциране на потреблението; поява на елементи на внушение в поведението; следване
водача на стадото; усилване на подражанието. Тук елементите на доминиране и
подчинение са естествени и масови.
IZVORITE.COM 64
Маймуночовеците са били хищни, грозни и кресливи същества. Между отделните
маймуночовешки стада се е водила кървава борба за жизнено пространство. Войната
между тях е била нормално състояние. Канибализмът все повече се развивал. Той е
придружавал човешкото развитие милиони години и това показва колко нелек е бил
животът на нашите прадеди. Но вътре в стадото постепенно са се наложили норми за
неговото частично отстраняване още в ония
102
далечни времена.
Стадо, в което няма ред и принуда, се разпада. За маймуночо-вешкото стадо може да се каже
нещо повече: без желязна принуда то загива. Разпръсналите се индивиди се връщат към чисто
животински начин на живот, към който вече са неспособни. Сами могат да си набавят само
растителна храна, която на полето почти не се намира; постепенно изоставят използването на
оръдия и даже правото ходене. И ако не могат да се върнат обратно към живот върху
дърветата, бързо стават жертва на хищниците и на глада. Такава е впрочем съдбата на всеки
отклонил се или отпаднал от стадото маймуночовек. От известен исторически момент нататък
съществуването на индивида вън от общността става невъзможно.
11.2. Промискуитетът и неговото ограничение в стадото
Вероятно преди да слезе от дърветата маймуната — предшественик на човека, подобно на
някои съвременни човекоподобни маймуни, е живяла в харемно семейство. Но такова
семейство не е могло да се задържи в стадото. Половият подбор с неизбежните битки за
женската са нарушавали дисциплината. Битките между въоръжените с палки и камъни мъжкари
са станали смъртоносно опасни и са намалявали броя на ловците в стадото...
Постепенно, по пътя на естествения подбор, харемното семейство е отстъпило пред
безразборни промискуитетни връзки вътре в стадото. При това промискуитетните сексуални
връзки са били разрешени само в определени периоди, обикновено след ловния сезон или след
трудовия цикъл въобще, когато стадото е разполагало с достатъчно месо и не е било заето с
усилена работа.
11.3. Табу
Извън тия периоди половите връзки вътре в стадото са били табу. Върху тях е била наложена
строга забрана. Хилядолетният опит и борбата за оцеляване са доказали, че съвместяването на
единия вид дейност с другия се оказва крайно вредно и за единството на стадото, и за
ефективността на труда. Стада, в които не е бил установен такъв ред, бързо са се разлагали и
загивали. Стадата, в които по една или друга причина се е спазвала тая практика, в които
жестоко са били наказвани отклоненията от нея, са се запазвали. По пътя на подражанието,
внушението и др. тоя ред се е внедрявал в поведението на всички членове на колектива и се е
предавал от поколение на поколение.
У всички членове на колектива се изгражда рефлекс „нарушение — наказание". Ужасът, свързан
с наказанието, се пренася върху нарушението. Индивидът изпитва страх и ужас пред
нарушаването на забраната, преди още да се е стигнало до наказанието. Това е
I
103
нов вид страх — страх от възмездието на колектива, но неосъзнат, възприеман като страх от
извършването на самото нарушение. Така по физиологически път се е създало едно от първите
условия и форми за овладяване на висшата нервна дейност от обществените изисквания —
табу.
„ Табу" е дума от полинезийски произход. Тя означава: 1) суеверно запрещение у първобитните
народи да изговарят някои думи, да докосват забранени предмети, да извършват забранени
действия; 2) самото забранено нещо. То ни се представя свято и едновременно с това нечисто,
свързано с нещо опасно, по-силно от нас.
Подчиняващият се на табу не знае произхода му. Той му се подчинява по силата на условния
рефлекс, по силата на страха. „Страх
лозе пази!"
IZVORITE.COM 65
Табу продължава да съществува и по-късно, когато се е породило съзнание и рационално
мислене. Наложило се е като необходимост в поведението по силата на естествения подбор,
чрез подражанието и обучението.
Спомени от забраната за сексуални връзки по време на трудовия цикъл преминават в митовете,
във фолклора, при това в силно преобразена, „актуализирана" форма. Нека си спомним
известните наши народни песни за Маноил майстор или за Струна невеста. В песента
произходът на табуто е леко преиначен — то се налага като че ли в резултат на разумен сговор
между хората: Троица братя града градиха, дене го градят по ясно слънце, ноще се сипе по
месечина...
Работата не върви. Търси се причината. И тя видимо е открита в това, че трудовата дейност се
съчетава с интимни контакти между мъж и жена от колектива. Затова изводите са категорични:
... Троица братя сговор сториха: — Чието либе най-рано дойде, да ми донесе ранна закуска
да го вградиме в бялаго града. Всяко си либе на либе каза... И ето, иде нарушението:
Струнино либе сал й не каза... И последствията са неизбежни:
... Камен по камен, дърво по дърво та си вградиха Струна невеста.
На нас — съвременните хора, силно впечатление ни прави тайнственият обичай — вграждането.
Връзката между нарушаването на установеното табу и наказанието остава незабелязана. И в
личното творчество тая тема се използва за изразяване на сътворени от авторите романтични и
баладични идеи.
Табу е нов вид страх — страх, предизвикан от обществена забрана, подчинение пред
обществена санкция, представящо се като
104
105
подчинение пред някаква външна обективна сила. И в същото време е категорична повеля до
всички членове на колектива, включително и до нарушителя: нарушението ще бъде наказано
жестоко... Изпълнението не е било проблем. Маймуночовеците са били хищни канибали и не са
били натоварени със свойствените за нас хуманни задръжки.11.4. За постите и
карнавалите
Периодите на разрешени полови връзки обикновено са били свързани с „отговяване",
преминаване към месна храна, събрана в резултат на лова. Така периодите на свободен
промискуитет са станали време на празници-оргии. Остатъци от тия оргаистични празници са
стигнали доста осезателно и в историческата епоха: вакханалиите — „кой която хване",
отговяванията с масови разцелувания, карнавалите с техния явен еротизъм, маскарадите,
маскенбаловете (откриващи възможност за промискуитетни връзки), Валпургиевите нощи и пр,,
и пр. Те всички са живи остатъци от някогашните промискуитетни периоди.
И в ония далечни времена месната храна е била недостатъчна. И за да има за всички,
консумацията й се е ограничавала само в празниците. В останалото време е била налагана,
освен сексуална, и хранителна забрана за определени храни — „постене". Тия хранителни диети
са се наложили в целия разглеждан период и са регламентирани по-късно в религиите. Във
всички религии има пости, само формите на постене са различни — християните постят по един
начин, мохамеданите — по друг. Каква трайна роля са играли хранителните забрани може да се
види и от Библията. Голяма част от Петокнижието е заета с норми за хранителни забрани, пре-
минали в една по-късна епоха. Пък и досега някои религиозни секти (шиити, дъновисти) отделят
особено голямо внимание на хранителния режим.
11.5. Психически последствия от табу. Влечения
Табу има корените си в биологичната форма на движение, но плодовете му са психика.
Именно задържането на инстинктите, продължителното лишаване на инстинктите от ефекторен
завършек резултира върху работата на висшата нервна дейност и я модулира. Възбудите от
тези инстинкти се задържат в главата, възбужда се цялата мозъчна кора и отчасти те намират
някакъв друг ефекторен завършек, приемлив за колектива.
Едно такова явление в психоанализата на Фройд се нарича сублимация — трансформиране на
инстинкта в приемливи за обществото форми. Например половият инстинкт се трансформира в
рели-
гиозен екстаз или ораторска еуфория.
IZVORITE.COM 66
Не винаги обаче потискането на инстинктите достига у хората по такава щастливи и
„прогресивни" решения. Понякога се стига до психически комплекси, до психози или до
„регресии" — слизане на по-ниско, на по-слабо контролирано от обществото биологично
поведение, най-често — животински агресивно. Потискането на инстинктите е търпимо до
известни граници, зад които няма сублимация, няма трансформация в нормални психически
явления, настъпва срив.
Временно инстинктът може да се трансформира в трайно, дълбоко влечение, което циркулира в
мозъчната кора, действа и на подкорието, без в редовните случаи да води до разрушителни
последствия. Влечението е силен безсъзнателен стремеж, зареден с волеви компоненти.
Стимулира трудова и обществена дейност. Подложено на по-нататъшно въздействие от
обществения живот, влечението поражда интереси, вкусове и т. н.
Задържането на някои естествени влечения у детето може да доведе до трайни изменения в
психиката. Прекаленото задържане на влеченията предизвиква невротични състояния.
Във влечения се превръщат не само инстинкти, но и потребности, които дълго не са
удовлетворени или които трудно могат да бъдат удовлетворени. Влечения се предизвикват и от
вторични потребности, умножаването на които е закон на човешкото развитие (нещо, което ще
бъде разгледано по-късно).
У човека се борят и съревновават не само първични инстинкти, но и вторични влечения.
От влечението се пораждат наклонности, интереси, любознателност, желания, страсти. Те са
различни у различните индивиди и ги характеризират. Разработването и успешното култивиране
на наклонностите и интересите ги превръща в дарования, таланти.
Въз всички случаи и най-лекото нарушение на табу предизвиква у нарушителя страх, срам,
разкаяние, чувство за вина.
Така се пораждат тия чувства. На тази основа се изгражда по-късно идеята за грях, „страхът от
Бога" като начало на всички религии, както и чувството за дълг — начало на всеки морал.
Нарушаването на половото табу, нещо колкото страшно, толкова и неизбежно, е породило
идеята за „първородния грях" и нов дълбок страх от възмездието, тегнещо над цялото
човечество.
Табуто, което в повечето случаи е причина за въздържание, е един от изворите на волята, по-
специално на способността на човека да сдържа своите инстинкти.
Табу е първична форма на модулиране на висшата нервна Дейност — временно, условно
подавяне, обуздаване на собствените инстинкти. Следователно то е един от фундаментите на
психиката.
106
11.6. Първоначално разрешаване на противоречието между инстинкти и
общество. Подсъзнателно
От една страна, индивидът с неговите биологически инстинкти и, от друга страна,
изискванията на колектива влизат във все по-дълбоко противоречие. Налагало се е, в
интерес на преживяването, това противоречие да се реши в някаква нова форма на
движение, в която непрекъснато да се поставя и непрекъснато да се разрешава, Всички
опити да се реши грубо и категорично, чрез налагане на едно от двете начала, е
завършвало с гибел: колектив, в който напълно са подавени биологичните инстинкти на
индивидите, престава да се възпроизвежда и загива; колектив, в който се дава пълна
свобода на инстинктите, бързо се разлага и членовете му загиват поотделно.
У маймуночовеците това противоречие се решава чрез постепенно поставяне вродените
инстинкти под контрол на висшата нервна дейност; чрез допълнителна система от условни
рефлекси, предизвикващи временно задържане и отлагане действието на инстинктите;
чрез частичното им сублимиране, превръщането им във влечение, а после — в чувства.
Човекът, поставен пред табу, за пръв път взема решения да постъпи не под давление на
първичните си инстинкти. Това решение той взема под натиска на социалните принуди.
Обществото все още не е започнало да му въздейства по типичния за психиката начин —
чрез създаване на нови потребности и нови интереси и чрез изграждане на съзнанието.
Обществото му въздейства чрез създаване на рефлективен страх, а по-късно срам,
чувство на вина и грях.
IZVORITE.COM 67
Това все още не е класическият, чисто психически път, който не потиска инстинктите, а
изгражда по пътя на тяхното удовлетворяване нови и нови препятствия; който изправя
човека пред необходимостта да потребява нови и нови блага и да влага все повече труд
като задължително условие за удовлетворяването на бързо нарастващите нови и все по-
нови негови потребности.
Но и този некласически, предкласически път се е оказал наложителен и неизбежен. Без
пряко, макар и временно и условно, обуздаване на нагоните с табу, страх, сублимация,
трансформиране на инстинктите в трайни влечения, не може да се заздрави стадото,
трудовият колектив; не могат да се създадат условия за редовен трудов процес и за
умножаване на потребностите... Ще рече, класическата психика е невъзможна без тая
предкласическа психика — несъзнатото, подсъзнателното. С тази област от
психиката се занимава психологията на несъзнатото, област, до която интроспекцията не
може да стигне.
Ако си послужим отчасти с терминологията на Фройд23 — в оня
23
Можем да спорим с Фройд за това, дали психическите структури идват от биологическото минало и само биват отразявани
художествено в старите митове или са продукт на праисторическото развитие на човека и именно в старите митове (прод )
107
далечен период на маймуночовешкото стадо явно се е разкрило противоречието между id
( = то, = биологичните инстинкти) и Super-ego (= свръх аз, = социалните принуди). Но
тогава все още това противоречие не е било намерило своето класическо разрешение в
ego (= Аз, = индивидуалното съзнание). При тоя пласт от психиката противоречието се
решава, тъй да се каже, силово, с терор. Социалното чрез пряко въздействие върху
висшата нервна дейност възпира в определени граници естествените инстинкти. Това е
несъзнателно подчиняване биологичното на социалното, адаптиране към социалното.
12. СТАДОТО И ЕВОЛЮЦИЯТА
12.1. Нови форми на еволюцията
С появяването на постоянното маймуночовешко стадо и трудовата дейност биологичната
еволюция, механизмът на която е борбата за живот, не спира. Напротив, тя се разклонява
в нови направления.
Преди слизането на маймуната от дърветата еволюцията у гръбначните животни се
осъществява чрез усъвършенстване на индивида, приспособяването му към изменените
външни условия. И заедно с това се усъвършенства биологичният вид.
След създаването на маймуночовешкия колектив се появяват поне четири линии на
еволюционно развитие:
1. Приспособяване на индивида към външната физическа и биологическа действителност
— антропологическа еволюция.
2. Приспособяване на индивида към колектива, към новата социална обстановка —
психологическа еволюция.
3. Приспособяване на колектива към околната физическа и биологическа среда —
икономическа и социална еволюция.
4. Приспособяване на колектива (обществото) и на неговите изисквания към човешката
природа — етическа, естетическа, изобщо надстроечна еволюция.
Първата, антропологическата, еволюция е пряко продължение на биологическата
еволюция в света на висшите животни. С отделянето и образуването на вида човек тя не
заглъхва, протича, както досега, в нормален, даже ускорен от условията на обществения
живот, ход. Еволюцията е забележима. Даже и морфологическата
23
(прод.) могат да се открият условията и причините на тяхното създаване. Можем Да спорим и по това, доколко историческите и
обществените явления могат да се обясняват с психически комплекси и всевластното либидо.
Но Фройд доказа веднъж завинаги, че психика не е равно на съзнание; че преди съзнанието (или под съзнанието) се е изградил
друг пласт от психиката — подсъзнателното; че тоя психически пласт не може да се изследва чрез интроспективни методи. С Други
думи, Фройд подрови окончателно интроспекцията като всеобщ метод на психологията, а с това — и устоите на старата
философска психология.
108
109
IZVORITE.COM 68
разлика между маймуна и съвременен човек е голяма. Това е биоло-гическа еволюция,
която е протичала сравнително равномерно. Но тъй като другите еволюции са се
развивали ускорително, нейният дял в общото изменение става все по-малък и по-
незабележим.
Втората еволюция — постепенното приспособяване на биологическия индивид, човека,
към обществения живот, превръщането му в производителна сила е еволюция психическа,
с която се занимава психологията. Тая еволюция съвсем не е праволинейна и еднозначна
и има своя специфика. Едно чисто биологически оформено животно, изградено като
апарат за биологическо приспособяване, със своите пет сетива, нервна система и пр.,
трябва да се приспособява към изменения, необичайни за биологическо същество, към об-
ществени изисквания и промени, без да притежава никакъв специален анатомически
апарат за социално приспособяване; и при това без да деформира своето биологично
богатство и своята висша нервна дейност. Към социалните въздействия човешкият
организъм трябва да се отнася като към биологически въздействия, социалната
информация трябва да се прекодира в квазибиологична информация, за да може да бъде
приемана и обработвана в един апарат, нагоден за биологична (интересна за
биологическия организъм) информация. Обществените принуди, за да бъдат приемани
охотно, трябва да добият форма на собствени биологични влечения, интереси, чувства...
Това се постига чрез няколко етажа модулация на висшата нервна дейност. Тази
модулация представлява един сложен процес — еволюция на психиката. Еволюцията
също е борба за живот — остава най-добре приспособеният. Но тук конкуренцията между
индивидите отстъпва на другия елемент от механизма на ево-лЮцията — взаимопомощта.
Обществото и хората са заинтересовани повече членове на колектива да се превърнат в
производителни сили и да дадат своя принос към общите усилия. Затова колективът и
ближните полагат грижи (възпитание, обучение) в това направление. Тази еволюция е
трудна, върви бавно, но все пак от определен момент нататък изпреварва
антропологическата еволюция на човека. За последните пет—шест хиляди години
антропологически човекът видимо не се е изменил, но психически — съществено.
Третата еволюция е еволюцията на човешкия колектив. Той в началото се подчинява на
същия Дарвинов закон — „Оцелява този колектив, който най-добре се приспособява, който
издържа в конкурентната борба с другите колективи". Налагат се колективи, които създават
по-ефективни оръдия за производство и оръжия за бой, които усвояват по-съвършени
технологии, които създават по-стегната организация, по-здрава дисциплина и единство на
колектива. Тази еволюция постепенно се видоизменя. Борбата за живот — „По-слабият
загива" — се допълва с друг елемент: „По-слабият, за да преживее, се подчинява,
възприема достиженията и техниката на
победителя". Тая трета еволюция се изразява в техническо, икономическо и социално
развитие на обществото. Тя се развива експоненциално, все по-ускорително и напоследък
пред очите ни взема смайващи размери. Изпреварва (поне в последния — историческия
период от развитието на човечеството) другите еволюции и става водещ, определящ
фактор в общото развитие.
Четвъртата линия в еволюцията е приспособяването на социалните структури към
особеностите на човека. Преживява този колектив, който най-добре умее да приспособи
социалните принуди към наличния човешки материал, който съумее да представи соци-
алните принуди в най-приемлив за хората вид. Тази форма на еволюцията обхваща
изменението на надстройките — обекти на етика, естетика, идеология... Приспособяването
на висшата нервна дейност към социалните принуди (втората еволЮция) и
приспособяването на социалните принуди към висшата нервна дейност и нейната налична
вече модулация са два насрещни процеса, толкова взаимно свързани, че мъчно могат да
се разграничат един от друг.
Показаните тук четири линии на еволюцията са представени като четири вида независими
една от друга форми на приспособяване. Това е схема. Всяко приспособяване е всъщност
елемент от общия взаимно обвързан еволюционен процес. В споменатите първа и трета
еволЮции не само индивидът или колективът се приспособяват към средата, изменя се и
самата среда. Това става и при низшите организми (гуано, коралови острови, опустошени
гори и пр.). При това някои организми не само изменят средата, но и я приспособяват към
IZVORITE.COM 69
своите потребности (строеж на гнезда от птиците, на язове от бобрите и пр.). Вече като
обществени животни маймуночовеците и хората, освен изброените вече изменения,
изменят околната среда и по нов начин — като създават оръдия и средства за производ-
ство, изградени по алгоритми и програми, създадени в обществения живот; създават
околен свят от неща и с неща, които познават, знаят как се правят.
Тия четири линии на еволюцията са тенденции, абстрахирали общото, процеси,
освободени от конкретното и случайното. В действителността явленията са по-
разнообразни. Четирите линии се сливат, разделят, преминават една в друга. Често
виждаме нарушаване на равновесието и на еволюционния процес. Някои бързо уве-
личаващи се популации, под влияние на случайно стечение на обстоятелства,
предизвикват преселения, нашествия. Разрушава се създаденото от по-напредналите
стада и колективи. Или пък прекалено трудолюбиви стада унищожават околната среда.
Маймуночовеците в този ареал загиват или биват прогонени от отмъщаващата си природа.
Развитието се връща с хилядолетия назад и всичко започва почти отново.
Схемите са полезни не затова, че изобразяват точно сложните неща, а защото ни помагат
да разберем по-лесно сложните неща,
110
като ги разчленяват (и леко опростяват). Имайки пред вид всичко това, все пак можем да
твърдим, че четирите линии на еволюцията, досега поне, са се движили настъпателно,
прогресивно.
12.2. Антропологическото развитие
Това е биологическата форма на развитие, продължена при човечеството. Маймуночовекът, и
човекът впоследствие, не е някакъв нов клас животно, някаква нова линия в биологическото
развитие. Биологически принадлежи към млекопитаещите, отряд примати, заедно с другите
маймуни.
Биологическата еволюция в периода до стадния живот на майму-ночовеците се изразява в
значителното количествено нарастване на главния мозък. Той е 600 см3 у съвременните
човекоподобни маймуни и у австралопитека; 950 см3 — у питекантропуса; 1400 см3 — у
неандерталеца (почти колкото у съвременния човек — 1400— 1600 см3). В същото време се е
осъществило силно нагъване на мозъчната кора, повърхнината на полукълбата на мозъка у
човека е З 1/2 пъти по-голяма от тази при съвременните човекоподобни маймуни. Това е
свързано с усложняването на отношенията с външния свят и изобщо с висшата нервна дейност,
обучението и образуването на условни рефлекси. Силно са нараснали областите от главния
мозък, управляващи говора, слуха, зрението, ръцете.
Извън мозъка голямо развитие е получил говорният апарат и ръцете. Те са много по-развити,
отколкото у маймуната. Затова пък задните крайници са загрубели и отново са се превърнали в
крака.
Преминаването към живот в по-хладен климат, употребата на облекло, използването на огъня и
обработена топлинно храна, както и обстоятелството, че главен орган за отбрана и нападение
стават въоръжените с оръдие ръце, са довели до намаляване на окосмяването, намаляване
силата на челюстите, нагаждане цвета на кожата, носа и др. към студен климат у някои раси,
преселени на север. Правата походка е станала обезателна за човека.
Еволюцията, обхващаща прехода от маймуната до първобитния човек, съвсем не е била
равномерно настъпателно движение. Тук са се срещали спадове, връщания назад; отклоняване
в линии на развитие, неводещи до изход и изчезнали безвъзвратно. Много пъти отделни стада и
индивиди са се специализирали в някаква дейност, достигали са до високи резултати в
производителността на труда, но при бързото изменяне на външните обстоятелства са се
оказвали безпомощни и конкуренцията на неспециализираните, универсално развиващите се
стада, ги е помитала2". Наложила се е като генерална линия в анатомията универсализацията на
животното-човек,
24
Тия две тенденции са съществували вечно в развитието на човечеството, но повече като професионално насочване на
универсалния по начало човешки индивид Известна е поговорката 'Майстор с един занаят може да изхрани седем души
(прод.)
111
IZVORITE.COM 70
развитието на ръката, разнообразяването на висшата нервна дейност. Специализацията за
различните видове труд се е предоставила на специализирани оръдия за производство и тяхното
усвояване в специализирано индивидуално обучение.
В развитието на маймуночовека, от една страна, бързо се обогатяват възможностите на ръката
и мозъка за свободни и сложни движения. От друга страна, се реализират малка част от тия
възможности. Получава се система с огромни скрити способности за адаптиране. Така впрочем
се конструират и самоадаптиращите се системи в техниката.
12.3. Вписване еволюцията на маймуночовеците във времето и
пространството на общата еволюция
Периодът на маймуночовешките стада, който разглеждаме, трае грубо приблизително от 2 000
000 години преди нашата ера до 250 000 години пр. н. е. Това, според геоложкия часовник, е
времето на четвъртичния период — долен и среден плейстоцен. Растителността малко се е
различавала от съвременната, животните — също. Живели са мечки, носорози, мастодонти,
хипариони, хиени. Току що са се появили кучето и конят. През ледниковите периоди се е появил
и полярният елен.
Маймуните, слизащи от дърветата, са живели в тропическия пояс. Една от тях, предполагаем
предшественик на човека, е живяла в Южна Африка и е наречена австралопитек (южна маймуна
— в Австралия не е имало маймуни). Маймуните слизат от дърветата в топло и сухо време в
топлите части на планетата — Южна Азия, Африка. Но слезлите долу маймуночовеци през
разглеждания период е трябвало да преживеят три заледявания (ледникови периоди) и три
затопляния. Постепенно маймуночовеците, свикнали на борба със студа, са настъпвали в по-
хладните области на Азия и Европа. Настигнати от заледяванията, са се преустройвали за по-
студен климат, като са използвали пещерите и други укрития или са загивали. В Америка не е
имало маймуночовеци.
От периода на маймуночовека има няколко десетки антропологични находки на скелети, части от
скелети и отделни кости. По-известни са Питекантропус еректус, с обем на черепа 900—1000
см 3, Живял преди 700 000 години на о-в Ява; Хайделбергският човек, открит в Европа,
предполагаем обем на черепа — 1000 см3 (от него е намерена само долна челюст); Синантроп,
с обем на черепа 1050 см3,открит на няколко места в Китай; Атлантроп, открит в Западна
24
(прод.) семейство, а майстор със седем занаята и себе си не може да нахрани". Но и досега при въвеждане на нови
технологии хиляди добри, но консервативни майстори фалират и умират от глад. Нашето общество все още търси в идеала
за човека най-оптималното съчетание между "всестранно развитата личност и "професионалист-специалист".
112
Африка, и др.
В етнографско отношение периодът на маймуночовешкото стадо обхваща долния
палеолит (древнокаменния век) с неговите периоди Предшел, Шел и част от Ашел.
От тия периоди са открити поочукани и заострени в края ломени камъни.
Главното занимание на маймуночовеците е било лов и събира-чество на хранителни
растения. Научили са се да пазят огъня и да го ползват в борбата за живот, но не са
умеели да добиват огън.
13. ПЪРВИТЕ МЕСЕЦИ И ГОДИНИ В РАЗВИТИЕТО НА СЪВРЕМЕННОТО ДЕТЕ
13.1. Потискане на инстинктите
Човекът в индивидуалното си ембрионално развитие повтаря цялата филогенеза
(историята на развитието на един вид от прадедите му) на биологичния вид човек —
от първичното многоклетъчно до Хомо сапиенс. Това повтаряне обхваща само
анатомичното и физиологичното развитие, но не и модулацията на висшата нервна
дейност. Биологичната структура дава възможността човек да ходи изправен, да
мисли, да работи, но не и способността в готов вид да ходи изправен, да говори, да
мисли и т. н. На всичко това той трябва да се научи в следембрионалния си
индивидуален живот. Извън-утробното развитие на човешкия индивид не е само
растене и постепенна проява на програмирания в хромозомите генотип, но и пов-
таряне в снет вид на цялото надбиологично развитие от питекантро-пуса до
съвременния човек — развитието на психиката въобще.
IZVORITE.COM 71
В първите година—две детето повтаря описания тук дълъг милиони години период на
изправяне към вертикално ходене; нагласа към говор, към многообразни движения на
ръцете; изграждане на дълбо-чинната психика — несъзнатото. Това е модулация на
висшата нервна дейност, която не се помни.
Детето се ражда безпомощно животинче с огромен генетичен багаж за многостранно
поведение, с огромни заложби за изграждане на условни рефлекси с най-голяма
сложност и с чудовищната възможност да се приспособява. Ражда се без никакви
наченки на психика и със заредени програми за проява на всички, присъщи на вида,
биологически инстинкти. У него те са заложени без никакви деформации, свиване,
преобразуване, сублимиране... И тъкмо в тези ранни години и месеци, преди
инстинктите да се явят в пълна сила, те биват подлагани на преоформяне от страна на
обществото, респ. родителите.
На първо време бие на очи хранителният инстинкт — точно такъв, както при
новородените животни, може би по-агресивен и шумен. С принуда се приучава детето
да суче в определено време, да се изпишква и изаква при определени условия, да
сдържа естествени-
113
те си нужди и потребности.
Подсъзнателната психика, както и правото ходене, се насаждат у детето чрез принуда,
поощрение, забрана (табу), страх, подражание, внушение. Действа се върху цялата богата и
бързо развиваща се условнорефлекторна дейност. Инстинктите в тоя период всъщност не са
подложени на съществена преработка, а в повечето случаи само са попритиснати, временно
изтласкани. Потискането (репресията) е процес, който започва от момента на раждането
и тъкмо в ранното детство е най-интензивен. Под въздействието на социалното обкръжение той
трае цял живот, но съществено затихва. „Човек се учи цял живот", но „Дървото се превива
докато е младо".
Главно в първите месеци и години от живота става деформирането и потискането на
биологичните инстинкти заради техния неприемлив, видимо от морално гледище, а
всъщност за изискванията на социалния живот, характер. Във висшата нервна дейност
на човека е заложена генетично голяма активност. Но още в детството чрез поощрения
и забрани тя бива модулирана. Едни нейни прояви закърняват, а други биват оставени
да се развиват.
Възможно е при тая първа и сравнително груба и дълбока модулация на висшата
нервна дейност да се получат пропуски, дефекти, изкривявания; възможно е
потиснатият инстинкт по-късно, при съзряването например, да почне да действа в
странна и неблагоприятна за общественото посока. Естествено е, че най-много такива
дефекти се получават при прекалено сложните и разностранни трансформации на
половия инстинкт. Тези дефекти се стреми да лекува психоанализата, повече или по-
малко сполучливо. Но с изследването на тия дефекти и техните корени съвсем не се
изчерпва психиатрията, а още по-малко — психологията.
13.2. Обучение. Педагогика чрез насилие, внушение и подражание
През тия първи години детето е непрекъснато в екстремна ситуация. То не е
достигнало до самостоятелно уравновесяване с околната среда, намира се
непрекъснато под внушение от страна на околните, усилено им подражава и до голяма
степен е подавено от насилие. Неговата безразборна активност и подвижност бива
превръщана в игра-обучение. Изработват се все нови и нови условни рефлекси в
посока към неговата социализация — превръщането му в производителна сила.
„Повторението е майка на знанието", „С упражнение всичко се постига".
Постепенно пътят на всестранното развитие на детето се ограничава в определена
посока, необходима за обществото. Детето се развива ограничено от двоен шпалир от
социални забрани и табу — "Не бива!", „Не може!", „Това е лошо и неприлично!" и т. н.
Детето бива принудено да спазва тези табу чрез насилие и внушение. Както
IZVORITE.COM 72
114
всяко табу, всички табута, внушавани на детето се базират на неосъзнат страх от
наказание, включително и от физическо наказание.
Съвременната педагогика има отрицателно мнение за физическото насилие и в духа на
хуманността проповядва „свободно от страх възпитание" — фактически завоалиране,
омекотяване на насилието, упражнявано над детето. Старите мъдреци са стояли по-близо
до корена на нещата и са били по-откровени и груби: „Ако дума не помага, там опитай и
тояга" или „Който жали пръчката си, мрази сина си, а който го обича, наказва го от
детинство" (Притчи Соломонови 13:25).
Разбира се, за да има табу е необходим страх от пръчката, а не всекидневна игра на
пръчката.
Ние просто плясваме детето, когато си покаже чурето пред хората; съвсем спокойно и с
тон, недопускащ каквото и да е колебание, му казваме, че то когато порасне не може да се
ожени за любимата си сестричка, нито за майка си, нито за леля си, че това е
невъзможно. И това внушено табу остава в пълна сила през целия живот.
Първоначалното обучение не става чрез убеждение, а чрез внушение, заплахи и личен
пример. И най-ефикасният механизъм се оказва подражанието. Нищо не обучава така
лесно, както подражанието. Детето повтаря действията, езика, поведението на
възрастните. То, под напора на своята богата и бързо развиваща се висша нервна
система, просто изпитва удоволствие да сключва нови и нови условни рефлекси, да
подражава. Детето подражава на възрастните безразборно, подражава във всичко. И
съдбата на бъдещия човек до голяма степен зависи от това на кого и на какво подражава
детето.
„С какъвто се събереш, такъв и ще станеш." „Детето търси авторитет и то има право."
„Пороците се усвояват без учител." „Примерът въздейства винаги по-силно от проповедта."
Богатството от способности за подражаване са основен фонд за изграждането психиката
на детето. Като го приучва да подражава на авторитетите, да отговаря на експектациите на
обкръжаващите го, обществената група извайва от плачещото животинче трудещ се човек
по свой образ и подобие.
Тоя метод на социализиране на човека чрез табу, чрез изтласкване и забраняване
проявите на редица биологични инстинкти е универсален и е неизбежната първа фаза в
очовечаването на човечеството като цяло и на всеки човешки индивид. Но не винаги у
индивида социализацията протича плавно и успешно. Случва се биологичните инстинкти
да пробият кората на социалните забрани. Тогава инди-видът-човек в някои свои постъпки
действа като животно, антисоциално, агресивно, нарушавайки социалния ред. Или пък
подавените, изтласканите инстинкти напират да изскочат на свобода, но без да успеят
напълно. Така те разстройват сложната психи-
115
ка на съвременния човек.
13.3. Социализация. Закърняване на някои заложби и данни
С много примери е доказано, че ако детето не попадне под въздействието на човешкия
колектив още в първите месеци на живота си, у него психически качества не се развиват.
То не само не се научава да говори, но не се научава и да ходи изправено, да използва
ръцете си за трудови манипулации, да мисли и т. н. Истина е, че заложбите за
приспособяване у новороденото са огромни. Но за да стане от него човек, е необходимо
да се развият по определен начин определени заложби — не всички. Голяма част от
заложбите, налични у новороденото, постепенно закърняват. То изгубва способността да
се придвижва на четири крака, да долавя чрез обоняние малки концентрации от мастни
киселини, да се ориентира в тъмнината и др. п. Детето след много усилия от негова страна
и от страна на околните се научава да произнася звуците на своята родна реч, но почти
загубва способността да различава със слуха си и да произнася други звуци, присъщи на
други езици. (Разбира се, по изключе-ние има и талантливи полиглоти.)
IZVORITE.COM 73
У човека се развива умелост на ръката, способност за абстрактно мислене, но
недостатъчно се развиват някои мускули, от липса на работа отслабват зъбите и т. н.
При някои катаклизми, случили се в развитието на индивида, съчетани с особени
обстоятелства, се случва така, че у него се запазват и развиват несвойствени за
нормалния човек способности, които най-често се обясняват с особена интуиция или
екстрасен-зитивност. Известно е, че подобно на животните, някои болни от ревматизъм
твърде точно усещат спадането на атмосферното налягане и предстоящия дъжд.
Ето един от най-известните и най-впечатляващите примери за нарушена социализация у
човешки деца.
13.4. Деца, отгледани от вълци
В джунглата на Индия били намерени две момиченца — Камала,
чиято възраст била определена около 8 години, и Амала — по-малка
, от нея. Намерил ги е мисионер в леговището на вълци и ги е дал в
едно сиропиталище, където всеки ден водели отчет за тяхното
поведение.
Когато в 1920 г. били намерени тези момиченца, те имали физическите качества на
човешки същества, но се държали до голяма степен като вълци. Те проявявали
значителна способност към прид-вижване на четири крака, могли да ядат само мляко и
месо и преди Да поемат храната в устата си, внимателно я душели. Изпитвайки жажда те
облизвали устните си. Сетивата им били необикновено доб-
116
ре развити: те, както изглежда, са можели да виждат добре в тъмни-ната и усещали
миризмата на прясно месо от около 70 метра. Децата имали силен страх от огъня; не
обичали слънчевата светлина и се криели в ъгъла всеки път, когато се оказвали на
открито. Но от тъмнината те не се бояли и често се е налагало да ги задържат насила от
желанието им да излязат навън нощем.
Единственият звук, който децата могли да издават, бил силен вълчи вой. Те никога не се
смеели. Камала имала усмихнато лице, но усмивката й не била жест, означаващ радост.
Удовлетворение изразявали по друг начин — в боричкане и скокове една върху друга.
Когато в 1921 г. умряла Амала, Камала като че ли проляла няколко сълзи, но значително
изменение в израза на лицето й не било забелязано. Обаче в продължение на няколко дни
тя отказвала да яде и да пие.
В 1922 г. Камала почнала да произнася звука „буу", наричайки така водата, в 1923 г.—
„хуу", което означавало студ. В 1924 г., след като чула как обидени деца изплаквали звука
„на", следващия път, когато се наранила, тя произнесла подобен звук. Тя също така каз-
вала „на", когато водата за къпане била много гореща, и с течение на времето тоя жест се
утвърдил като „не". Към 1926 г. станало ясно, че Камала може да разбира прости команди
и да отговаря „да" или „не". Нещо повече, тя познавала другите деца по име и при поисква-
не можела да посочи към тях.
По време, когато нейната предполагаема възраст била 14 години, речникът й броял около
30 думи. Той бавно се увеличавал до нейната смърт, която настъпила в 1929 г.
14. ПРОИЗВОДСТВО НА ОРЪДИЯ ЗА ПРОИЗВОДСТВО. НАЧАЛО НА ВЪНШНАТА
ПАМЕТ
Човекът е животно, произвеждащо
инструмент Б. франклин
14.1. Производство на трайни оръжия на труда. Огънят
Маймуночовеците постепенно (в различни географски области в различен момент)
преминават, освен към обработване на дървото, и към обработване на камъка, към
изработване на каменни оръдия на труда. Това в началото става случайно. Най-напред са
ломели камъка, удряйки го о друг камък, а после са очуквали, дялали, заг-лаждали
камъни. Това е ставало постепенно, след като се е оказвало по условен рефлекс, че
заостреният камък служи не само като смъртоносно оръжие за защита и нападение, но и
че може да реже кожата, месото на убитото животно, дървото и много други неща.
Обработването на камъни и различни руди често е предизвиква-
IZVORITE.COM 74
117
ло искри. Макар и все още да не са умеели да произвеждат целево огън, маймуночовеците
все по-често са имали случай да се възползват от случайно придобития огън. В края на
периода 200—300 хиляди години пр. н. е. те не само са свикнали с огъня, но са се научили
и да го пазят. Усвояването на огъня е крупен факт в развитието на човечеството и това е
всеизвестно. Използуването на огъня прави труда много по-ефективен. Огнището още по-
силно и безвъзвратно сплотява колектива. Огънят е незаменима защита против дивите
зверове. Той е неизбежно условие за проникването на маймуночовеците в хладните пояси
на земното кълбо и за оцеляване през ледниковия период. Употребяването на обработена
с огън храна води до морфологически и анатомически изменения в човешкото тяло,
оформянето на човешкото лице.
Обработването на камъка и сега е извънредно трудоемка работа. Тя е била още по-
трудоемка за маймуночовеците, които са обработвали камъка с камък. Чрез естествения
подбор постепенно са се наложили определени последователности и ред в тези работи и
употребата на съответен помощен предмет за всяка операция. И накрая се е установявала
цяла задължителна програма.
Оръдието на труда функционално е продължение на човешката ръка. За различните
видове работа започват да се изработват различни специализирани оръдия на труда. Това
е една от основните причини специализацията на човешкия труд да не доведе до специ-
ализацията на индивида и на ръката. Човек остава универсален производител и
експлоататор на специализирани оръдия на труда.
14.2. Алгоритъм за изработване на оръдието на труда
Алгоритъмът е предписание, команда, рецепта за последователно извършване на ред
прости действия, които в съвкупността си дават едно качествено по-сложно действие.
Алгоритми във външния свят съществуват като порции информация, носена от енергиен
или веществен носител — код. В тая си форма алгоритъмът стига до една подходяща
структура-база и започва да я преустройва или организира по точно определен начин.
Например гените в клетката съдържат закодиран в химическа структура алгоритъм за
изграждане на организъм от наличните органични и неорганични химически вещества.
Алгоритъмът, внесен в електронната сметачна машина, създава такъв ред и
последователност от елементарни алгебрични и логически операции, че командва
изпълнението на сложни задачи. Рецептата, написана от лекаря, е къс хартия, но внесена
в лабора-торията на аптеката, тя командва съединения на редица химически вещества —
киселини, соли, спиртове и пр., с което се създава необходимото действащо биологически
лекарство.
При това един алгоритъм, както и една рецепта, може да се приложи много пъти, да
мултиплицира дадена структура. Примерите за
118
наличие на алгоритъм, за неговото кодиране, декодиране, пренасяне и задействане са
безброй. Общата теория на алгоритмите не е обект на психологията, нито на биологията, а
на по-общи науки — кибернетиката, математиката, теорията на информацията. Безспорно,
изработването на едно оръдие на труда е сложен процес, с много, подредени
последователно, прости операции. Неговото систематизиране, абстрахиране от случайни
обстоятелства оформя специфичен алгоритъм. До голяма степен алгоритъмът за произ-
веждането на оръдието на труда е записан в самото оръдие на труда, Човек,
наблюдавайки оръдието, се досеща, малко или много, как е изработено то: от какъв суров
материал, каква технология, с какви инструменти, с каква многократност е била
изпълнявана дадена операция.
Този факт, колкото и незначителен на вид, е фундаментален в общата еволюция. За пръв
път индивидуалният опит на живо същество се записва вън от организма и бива разчитан
от друго живо същество. Това е начало на културата, на външната памет на
IZVORITE.COM 75
човечеството, решителна крачка от биологичното към социалното — капитално условие за
изграждане на психиката.
14.3. Появяване на външната памет Маймуночовеците през индивидуалния си
живот научават много полезни за тях неща. Информацията за необходимото при всеки
случай поведение, програмите за подход към различните предмети и явления, придобити
през целия изминат живот, се „записват" в тяхната индивидуална памет — в главния
мозък, в системата от условнорефлекторни връзки. Но така събраната богата информация
бива безжалостно унищожавана със смъртта на индивида. Наистина чрез подражанието
известна част от натрупания индивидуален опит може да се предаде на друг индивид, но
тази форма за пренасяне на информацията, колкото и да е разпространена, е с
ограничени възможности. Тя не решава противоречието. Информацията, трупана чрез
системата от условни рефлекси, търси по-дълговечна форма на съхраняване, по-
универсална и сигурна памет.
И ето, маймуночовекът започва да произвежда оръдия на труда. В тия оръдия по един или
друг начин е записан алгоритъмът за произвеждането им. А наличните изоставени,
недовършени, само започнати или повредени оръдия за производство дават още по-под-
робни указания за произвеждането на съответното оръдие. Оръдията за производство се
предават от човек на човек, от поколение на поколение, а заедно с тях и алгоритъмът за
производството им. В борбата за съществуване за групата става много важно да
възпроизвежда по дадения алгоритъм създадените веднъж оръдия за производство,
вместо отново и отново да ги изобретява. Предаването на алгоритмите заедно с оръдията
от човек на човек, от поколение
119
на поколение става условие за бърз прогрес, за спечелване на конкуренцията, условие,
без което не може. Всяко ново поколение заварва готова културна обстановка, създадена
от всички минали поколения.
Най-после е намерена форма информацията, събрана в мозъчната памет през
индивидуалния живот, да се закодира в нещо по-трайно от тъй кратко живеещия мозък.
Намерена е форма тази информация да достигне до другите индивиди.
Тъй както оръдието на труда е продължение на човешката ръка вън от човека, така и
външната памет е продължение на мозъчната памет в предмети вън от човека.
Маймуночовешката група започва да ползва нов вид памет, акумулираща се вън от
организма — „външна памет"26. Тъй като външната памет е достояние на целия колектив
(а впоследствие ще стане достояние на цялото човечество), тя същевременно е обща
памет. „Външна памет" е термин, който още не е получил полагащата му се
гражданственост. Много често вместо него се употребява „култура". Върху понятието
„култура" много се спори, тъй като терминът „култура" има много значения. Истина е, че
главната роля, която играе културата, е да бъде обща памет на човечеството или на даде-
но общество.
Култура в общата словоупотреба — това е съвкупност от достижения във всички области
на обществения живот. Различават се общочовешка култура, култура на отделна
цивилизация, национална култура и др. Освен това различаваме материална и духовна
култура. Под култура на отделен човек се разбира неговата образованост и възпитание.
„Култура" се употребява и в значение: отглеждане на растение, което изисква обработка.
На латински cultura буквално значи обработване, отглеждане; свързано е с култ (cultus) —
обработване, отглеждане, почит, свързана с обреди.
Пораждането на външната памет е може би най-революционният факт в прехода между
животно и човек. По-нататък с развитието на човечеството външната памет ще се развие в
пълното си богатство и ще играе основна роля в социалния напредък и в психическото
развитие на човека.
14.4. От рефлективен труд към наченки на труд по
програма
IZVORITE.COM 76
Алгоритъмът за изработване на едно оръдие на труда представлява порция информация.
Тази информация, първоначално кодирана в самото оръдие или в част от него, в действия
и манипулации на Други хора, после бива прекодирана в скици и указания — шарки от
25
Терминът "външна памет" е взет от външната памет на електронно-сметачните Машини, която е устроена вън от процесора
— в магнитни ленти, барабани и пр.
120
121
светлинни или звукови сигнали. Чрез сетивата тя се пренася в главата на човека. Тук тя
предизвиква цяла последователност от команди за действия — програма за изработване
на същото такова оръдие. В паметта на маймуночовека (вече ставащ човек) се поместват
вече програми за действие.
Досега информацията, идваща от използването на оръдие на труда, поставяше пред
трудовата дейност (и пред моделиращата дейност) само определени гранични условия —
определени точки, през които трябва да мине последователността от рефлективни
действия, трудовият процес, за да се стигне до удовлетворяване на потребността. Сега
вече трудовата (и моделиращата) дейност не само е обвързана с определени гранични
условия, а в цели участъци следва точно зададена или създадена през индивидуалния
живот програма. Целта се достига чрез изпълняване на програмата, а не по пътя на
пробите и грешките, чрез лутане между поставени ограничения.
В периода, който разглеждаме, се срещат само случайни заченки на програмиран труд и
програмирано моделиране (предметно мислене). Но тези наченки са забележителни с
това, че след време ще станат редовен стил в поведението на човека.
Едновременно с това редица сложни рефлекси претърпяват допълнително усложнение.
Разузнавателният рефлекс „Що е това?" постепенно става „Как се прави това?" — интерес,
любопитство към усвояване на определени алгоритми. Любопитството, разбира се, е
придружено с рискове. За голямо любопитство човешкият род е бил изгонен от рая. Но
залогът е бил голям: „Хората да станат като богове, познаващи добро и зло",
любопитството е начало на всяко знание.
Външните предмети, продукти на човешкия труд, а после и всички предмети, с които човек
влиза във взаимодействие, стават обекти на интерес — какво представляват, как са
направени.
15. ВТОРИ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПРЕХОД — ОТ
МАЙМУНОЧОВЕШКО СТАДО КЪМ ТОТЕМЕН
КОЛЕКТИВ
15.1. Обща характеристика на прехода
След дълъг период на развитие (с продължителност приблизително два милиона години),
вече около 200 000 години пр. н. е. в живота и облика на маймуночовеците са се натрупали
толкова много изменения, че може да се каже — извършил се е качествен революционен
преход.
От стадо се минава към тотемна група. От маймуночовеци се преминава към
първобитни хора (палеонтропи). Започва да се развива осезаемо материалната култура,
а след нея се явяват наченките и на духовната култура. В периода от 200 000 години пр. н.
е. до
40 000 години пр. н. е. в главите на първобитните хора се въвеждат първите идеи и за
пръв път се създава, макар и съвсем преиначен, алгоритъм за общ подход към външния
свят. Появява се предсъзнание и първобитните езици.
В историята на Земята това е кратък участък от четвъртичния период (и от плейстоцена) и
обхваща епохите Рис и Вюрм. Това е времето на двата последни ледникови периоди и на
едно кратко затопляне между тях. В тази обстановка първобитните хора започват да
обитават пещерите, да се обличат в кожи и грижливо да пазят огъня. Към края на периода
усвояват и технологията на добиването
му.
IZVORITE.COM 77
Според етнографската класификация в този участък от време се намираме все още в
стария каменен век (среден палеолит), в епохите на Ашел и Мустер. Хората не изграждат
жилища, не отглеждат домашни животни. (Кучето само и видимо охотно се е
присъединило към човешкото общежитие в края на периода.) Те не познават нито
грънчарството, нито земеделието. Ядат корени, горски плодове и месо от убити животни.
Ловът и събирачеството е главната форма на поминък. Води се непрекъсната борба с
големи животни: биволи, лъвове, пещерни мечки, мамути, северни елени и др.
15.2.Тотемната група
Трудната борба с големи и хищни животни, специализацията на оръдията за труд, тежките
климатични условия водят до засилване на вътрешната спойка в колектива и до известна
специализация. Един колектив (стадо), състоящ се от 50—100 първобитни човеци, се спе-
циализира в лов на елени, друг — в лов на мечки или на биволи и т. н.
Ловът на такива големи животни изисква строга организация, дисциплина, специални
програмирани и заучени манипулации, специални оръжия. Убиването на едно голямо
животно е сложен процес, който се изпълнява по програма, по специализиран алгоритъм.
Необходимо е да се изгради алгоритъм за колективно обграждане и убиване на животното,
необходимо е този алгоритъм да се опази и усъвършенствува.
Така стадото се превръща в по-сплотен и по-добре организиран колектив — тотемна
група.
Тотем е животно или растение, което храни (служи за храна на) Дадена тотемна група и
представлява главният обект на труд, интерес и култ в тази група.
Тотемната група е човешко стадо (колектив, група), което се е специализирало в лов на
определено животно — тотем или тотем-ноживотно. Тогавашните хора не са
правили разлика между тотем, тотемно животно, тотемен колектив.
Може да се предполага, че това разделение на труда между отделните тотемни групи е
довело до размяна между тях. формата на
122
123
тази размяна е била вероятно разменени грабежи, свързани с кръвопролития.
Същевременно се е засилило и отчуждението между отделните групи, свързано с
разделени параметри на ловуване, табу върху месо от друг тотем и др. п. Това често е
довеждало до затваряне, специализация и деградиране на отделни групи.
15.3. Първобитните хора
След дългия период на развитие живеещите в тази епоха първобитни хора имат вече
череп с обем около 1400 см3 — приближаващ се до обема на съвременния човек.
Известен от това време е т. н. Неандерталски човек. Бил е висок 150—160 см, ходел
леко приведен, бил много як, нискочел и грубоват. Ползвал е жестове, нечленоразделни
звукове и зачатъци на членоразделна реч.
Притесненият скупчен живот, неизбежността на труда, който по начало е колективен,
увеличават необходимостта от комуникации. В трудовия процес, където хората не винаги
са лице срещу лице, изразителните движения, мимиките, жестовете се оказват не много
ефективни. Развитие получават гласовите сигнали. Нечленоразделните звуци и
комбинации от тях стигат до стотици и в същото време все повече се явяват артикулирани
сигнали — трудови команди или въобще сигнали, свързани с трудови действия.
Тотемните групи живеели затворени. Обогатяването на езика във всяка една от тях е
водело до обособена само за колектива сигнална система. Създаденият в групата
първобитен език по-късно е служил за основа и за езика на дъщерни колективи, получени
от роенето на основната тотемна група. Отделните колективи първобитни хора, които в
началото, при елементарните трудови актове и елементарните комуникации, без
затруднения са разменяли информация помежду си, започнали да не се разбират едни
други. (Оттам по-късно произхожда митът за смесването на езиците и вавилонското
стълпотворение.) Отчуждаването на хората по причина на езиците продължава и сега.
IZVORITE.COM 78
Неандерталецът ползвал и изработвал каменни оръдия и древни оръдия за производство,
а също така и костени от костите на убитите животни. Неандерталците са се хранели с
растителна и месна храна, включително и с човешко месо — били са канибали.
Използвали са черепите на убитите и изядени от тях хора като най-удобни съдове за
пиене и задържане на вода. Тоя навик се е запазил и в цивилизацията (писаната история
на човечеството) и от нас се възприема като ужасен варварски обичай.
Затворени от студа и ледниците в отделни пещери и ограничени райони, тотемните групи
от това време често изпадали в изолация от другите първобитни хора. Прекалената
затвореност у някои групи е водела до консервиране на нищожната външна памет на
групата, до продължителен имбридинг между близки родственици, до култур-
но и генетично израждане (съкращаване на вариациите, възможностите за изменчивост,
безплодие). И все пак най-устойчивите и приспособимите съумявали да разчупят
затвореността, да преживеят, да се приспособят към тежките условия на живот.
Постепенно първобитните хора са населил и всички райони на Стария свят (Европа, Азия,
Африка) и в края на периода техните приемници преминали през Беринговия проток (който
тогава е бил затворен) в Аляска и оттам в цяла Америка.
15.4. Ловът на тотемното животно
На тогавашните хора се е налагало с най-първобитни оръдия да улавят и убиват силни и
свирепи животни. Това изисквало примамване, приближаване съвсем близко до животното
и ловно изкуство, несравнимо по-сложно от днешния лов, когато разполагаме с
огнестрелно оръжие, бинокли, коне, джипове, кучета и пр.
На първо място, необходимо е било да се репетират и моделират всички движения по
обкръжаването, приближаването до животното. И всичко това трябвало да се свърже със
самовнушаване на необходимата храброст, безстрашие и жертвоготовност у участниците.
Тия репетиции са станали неразделен елемент от бита на тотемния колектив. От тях по-
късно са произлезли ловните танци и театралните представления.
Точните строги и безалтернативни програми за изпълнение на някакъв комплекс от
трудови операции са се предавали от поколение на поколение. За такова предаване са
служили различни ритуални предмети — паметки, маски, орнаменти, амулети и пр. Тия
програми, запазването и предаването им, са имали на времето си съвсем ясен смисъл и
са били неизбежни за оцеляването на колектива. Това са ритуалите. Те са се оказали
много упорити, устойчиви и необходими за сплотяването на колектива и след загубването
на рационалния им смисъл и така са стигнали до наше време.
От ловните действия и тяхното репетиране, като остатъци, преминали през
хилядолетията, до нас са стигнали кукерите, определени напеви, определени танцови
стъпки и т. н. Практиката на ловците да се маскират като животни и да ги имитират по-
късно се е отразила в безброй митове, песни и приказки за превръщане на хора в животни
и обратно. Те са преминали в народното творчество на всички народи и в съвременната
литература (например „Еленово царство" от Г. Райчев) и в класиката — „Метаморфози" от
Овидий.
Убиването на животното е изисквало улучване точно в определен жизнено важен пункт на
тялото. Това също е било проблем на репетиции и моделиране. По одимените стени на
пещерите тогавашните хора са драскали несръчни скици на животното (не такива като в
Алтамира и Ласко, които са от по-късна епоха — 10—15 хиляди години пр. н. е.) с точно
означаване на уязвимите точки по него. Така,
124
125
впрочем, са били поставени основите на живописта — от чисто практични цели.
„Създаването на видими изображения не е свободна игра, а средство за практическото
преобразуване на действителността. Живописта е основа на техниката, на инженерното
изкуство" (Леонардо да Винчи).
Тогавашните първобитни хора са изучавали начина на живот на тотемното животно,
периодите на разплод и във връзка с това са табуирали периоди на забрана на лова,
IZVORITE.COM 79
периоди на лов и периоди на ядене месо. Съответно с това и до историческо време са
дошли различните празници. Дните, в които месото се е разпределяло между членовете
на колектива и се е изяждало общо, са били празнични дни за групата — зоофагични
празници. И до нас са стигнали (поне доскоро съществуваха) общите софри, курбаните,
раздаване ядене на съседи и близки след заколването на животно.
Всички тия действия са били издигнати в култ, пазени и съблюдавани като неотменима и
принудителна норма на поведение и традиция. Те са дали своя дълбок отпечатък в
психиката.
Тотемизмът е пряко свързан с лова, като основен труд на тогавашните хора.
Скотовъдството, опитомяването на животни подсича корените му. Тотемизмът остава в
духовната култура като чудато и загадъчно обожествяване на животни и животински
прадеди.
16. ИДЕЯТА КАТО АЛГОРИТЪМ 16.1. Идеята за направа на едно оръдие за
производство
Алгоритмите за произвеждането на дадено оръдие на труда се обменят между различни
хора и различни поколения в границите на социалната общност. Индивидуалният опит се
разтваря в колективния опит. В тоя процес алгоритъмът постепенно се освобождава от
второстепенни команди и елементи, отразяващи случайни особености, временни и
несъществени условия при изработването. От обобщаване различни алгоритми за
изработване на конкретно оръдие на труда се изработва общ алгоритъм за изработване на
кой да е инструмент от тоя вид. Така алгоритъмът става алгоритъм за същественото,
общото, основното в един процес или в един предмет — става идея.
Постепенно алгоритъмът става обществен продукт, изграден от човешкия труд и от
човешкото общуване. Този алгоритъм е идея за изработване на нещо. Това е първичната
форма, в която се явява идеята. Особено трябва да се подчертае, че идеята още в тази
форма е продукт на обществения живот, а не на биологичната структура — мозъка.
16.2. Освобождаване от първоначалния код. Пренасяне на идеите
В обществения процес на изграждане идеята, вграденият първоначално в оръдието на
труда алгоритъм многократно се откъсва от първоначалната си кодировка. Той се
прекодира в знаци, носени от светлинни или звукови вълни, в думи, изречения, жестове,
команди, пренасящи се от човек до човек. Това са все физически кодове вън от човешката
глава. Идеята-алгоритъм има първоначалното си битие в практиката и във външната
памет обективно. Но тя влиза в човешката глава и това е предназначението й. Прекодира
се в импулси, предавани по аферентните нерви, и накрая — в система от команди,
установка, готовност за действие, създаваща се в човешкия мозък. Като краен резултат
тази идея в най-честия случай командва поредица от движения за изработване на предмет
или за манипулация с
него.
Така алгоритъмът, кодиран и прекодиран толкова пъти в различни физически предмети и
явления и във физиологически функции, се освобождава окончателно от своя
първоначален код, в който и чрез който е бил създаден по време на труда — освобождава
се от оръдието на труда; проявява се като чиста порция информация, която многократно
сменя кода си.
При това с развитието на културата алгоритъмът-идея все по-удобно ще намира трайно
обективно битие във външната памет, в езика (особено след създаването на писмен език),
в рисунките, танците, в шевиците, в производствените тайни, в поговорките и пословиците,
в трайните, предавани от поколения на поколения, норми на поведение. А по-късно — в
патентите, в книгите, библиотеките, филмотеките и т. н.
Човешкото общество изгражда нови структури на външната памет. Изгражда ги специално
за съхраняване и пренасяне на идеи (и на различните производни на идеите — понятия,
изображения, нормативи и пр.). Това е духовната култура на човечеството. Всичко това
обаче се явява много по-късно.
За отдалечения период, който разглеждаме, идеите едва се пораждат, единични, смътни,
несвързани една с друга, явяват се като табуизирани предписания за следване и почитане
(култ).
IZVORITE.COM 80
Така или иначе алгоритмите се освобождават от ограниченото си съществуване в
различни еднотипни оръдия за производство, в които първоначално е създаден. Започва
да циркулира като общ за вида алгоритъм-идея и да се фиксира в специалните структури
на външната памет — паметници, ритуали, завети и т. н.
16.3. Поява на езика
Във връзка с усложняващото се производство на инструменти отношенията между
прачовеците в групата стават все по-сложни.
126
При размяната на информация почват да се употребяват думи, означаващи конкретни
манипулации и действия (глаголи обикновено в заповедна форма) и думи, изразяващи
съвкупностите от действия, с които се изработва инструмента — първите смътни
съществителни имена.
И самите звукови сигнали, които се разменят, стават все по-сложни. Това става възможно
с развитието на гърлото и езика. Явяват се думи — комбинации от срички. Почва да се
сигнализира за целия цикъл трудова дейност по изработването на един инструмент с една
единствена дума. А оттук — и за алгоритъма за изработката на тоя инструмент. Тази дума
сигнализира и установката, готовността, нагласата на човека да изработи тоя инструмент.
Същата дума означава и самия инструмент.
Вероятно преди изграждането на първите идеи и първата обща идея за тотемното
единство на колектива, циркулиращите думи са били само едносрични междуметия и
команди. Тотемът е не само първата идея за подход, но може би първото съществително
име от по-общ характер.
Така думата вече не е просто сигнал на сигнала, каквото представлява тя за кучето и
коня. Думата става сигнал за алгоритъм, за програма от действия, изпълнявани по тоя
алгоритъм; за предметите, изработени по този алгоритъм. Думите и езикът въобще
постепенно стават главна кодова система, по която се пренасят идеите от един човек до
друг човек, от човека до външната памет и от външната памет до човека. Езикът става
основна циркулираща система на външната памет.
На пръв поглед всичко това представлява незначително изменение или даже
схоластическа подробност. Но въз основата на тия дребни факти постепенно ще се
изграждат идеите, понятията, логиката.
На първо време една и съща дума означава и последователност от действия по направа
на предмета, и алгоритъма за направата на тоя предмет, и множеството от предмети,
които се изработват по тази алгоритъм, и всеки отделен предмет от това множество.
Първобитните хора не са могли да различат тия различни едно от друго неща. Това
обстоятелство е оставило своя печат върху първобитното мислене.
16.4. Идея за подход към даден обект
Едновременно с изработване оръдията на труда хората почват да видоизменят,
дообработват, приспособяват предметите от околната среда. Започват да използват
дадена обективно съществуваща вещ по различен начин, да разкриват различни нейни
свойства и структури. Хората постепенно проникват в същността на предмета и
постепенно изработват алгоритъм за всестранен подход към този предмет.
127
Например първобитните хора изработват алгоритъм за ловуването животно, в който
алгоритъм е предписано как да се подхожда към неговата големина, сила, бързина,
интелигентност, към действието на неговите рога, към слабите и незащитени места от
неговото тяло, към здравината на кожата му, към крехкостта на месото му от различните
части на неговото тяло. По същия начин те изработват алгоритъм за плод или дърво, за
естествен камък и т. н.
Докато алгоритъмът за изработване на оръдие за производство още при пораждането си е
кодиран в самото оръдие, алгоритъмът за подход към дадена вещ може да получи
веществен, обективен код едва в структурите на „духовната култура", структури, специално
IZVORITE.COM 81
създадени да бъдат носители, кодове на идеи — това са езикови структури, рисунки,
монументи, продукти на културата. Затова идеите за подход към даден обект се явяват по-
късно, отколкото идеите за направа на оръдие.
Най-напред прахората са си изградили идеи за създаваните от тях оръдия. А след това
започват да се явяват и идеи-алгоритми за подход към неща, несътворени от човешка
ръка: дървета и треви, огън, хора от тотема, хора извън тотема, животни, които са обект на
лова, животни, които не са такъв обект (много по-късно цивилизованият вече човек
създава идея за животно въобще или за човек въобще) и т. н.
Идеята е алгоритъм, рецепта за изграждане на (или за подхождане към) основната
структура, същността на нещо, за проникване в същността. Това проникване може да бъде
повече или по-малко съвършено, и идеята може да бъде по-дълбока или по-повърхностна.
Идея не е равносилно на същност. Същността на един предмет или явление е основен
алгоритъм за структурата на този предмет, освободен от отношения с възприемащия го
или оценяващия го субект. Структурата на предмета по начало е създадена от природата,
без помощ или с помощта на човека. Идеята е алгоритъм, изработен от обществото за
подход на човека към тоя предмет, или, в най-добрия случай, алгоритъм за изработване
(най-често само сглобяване, дообработка, дооформяне, комбиниране по нов начин на
неговите елементи) на този предмет от страна на човека. Идеята в своето развитие и
обогатяване приближава до същността, но никога не я достига.
Индивидуалният опит е нищожно малък и въз основа само на него не може да се изгради
идея. Проникването в същността на предмета е огромен по обем и сложен обществен
процес. Редица поколения в хода на цялата човешка история постепенно разкриват съв-
купността от всички основни качества на предмета, като ги снемат в отношението на
човешката практика към тоя предмет, в алгоритъма за производство или за правилен
подход към този предмет — в идеята.
Постепенно алгоритъмът става обществен продукт, изграден от
128
129
общия човешки труд и човешкото общуване. Така той става идея и се зафиксира най-
напред в обществена структура — в културата. Още веднъж трябва да се подчертае, че
идеята още в пораждането си е продукт на обществения живот, а не продукт на
биологическия огън — мозъка.
16.5. Идея-алгоритъм за въздействие върху друг човек
На колектива често се налага да насочи индивида към извършване на точно определена
работа. В колективния живот са се оформили и такива общовалидни и общоразбираеми
алгоритми за въздействие върху индивида.
Идеята за въздействие върху човека до голяма степен възпроизвежда, имитира в
определена последователност естествените природни стимули, действащи върху човека.
Затова в тоя тип идеи намират място емоционални въздействия, които се обуславят от
това, че в идеята са проникнали и вградени гещалти от сигнализиращата природа.
Когато идеята за въздействие е внесена в главата на човека, в създаващата се установка
фигурират не само команди до еферент-ните нерви, но и такива за въздействие на
другите, по-низши етажи от нервната система, за емотиране на целия организъм.
Така че могат да се очертаят, макар и доста условно, три типа идеи: идеи за направа
(примерно на едно оръдие за производство); идея за подход към обект, създаден от
природата, но с който човек оперира или към който подхожда; идея за въздействие върху
човека, с цел да бъде принуден, или по-точно мотивиран, да извърши определено
действие. И трите типа идеи-алгоритми се записват във външната памет, и то по
специфичен начин. Например третият тип идеи се записват обикновено в художествени
образи, ритуали и др.
Това делене на идеите на три типа е условно. Във всяка идея има елементи от един или
друг тип и преобладават определени елементи.
IZVORITE.COM 82
16.6. Идея и множество. Подход към абстрактното и към конкретното
Постепенно опитът, многото грешки и успехи натъква първобитните хора на факта, че за
брадвата, изготвена в момент А, и за брадвата, изготвена в момент Б, може да се приложи
един и същ алгоритъм; че за улавянето на козата А и на козата Б може да се приложи един
и същ алгоритъм. Не е необходимо за всеки екземпляр от едно множество да се изработва
отделен алгоритъм-идея. Идеята, както всеки алгоритъм, отговаря на множество от
еднакви или подобни предмети.
Понятието „множество" може да се дефинира като група от
елементи, към всеки един от които се подхожда с един и същ алгоритъм.
Идеите се изграждат за цяло множество от еднакви обекти и се прилага за подход (или
направа) към всеки член от това множество, разбира се, множествата, които е очертала
първичната човешка практика, изграждаща първите идеи, не отговарят точно на
множествата, които има пред вид съвременната класификация, правена от науките.
Заедно с това и идеите сега не съвпадат точно с идеите от онова далечно време.
С развитието на човешката практика хората стигат до обобщения (следователно — до
множества и идеи) все по-общи. Обществото е стигнало до обобщението „черен цвят",
може би когато е забелязало, че шарките от черния въглен имат общо с черния цвят на
бивола; стигнало е до абстрактната идея „цвят", когато занаятчийското производство е
започнало да произвежда различни бои и краски.
16.7. Идея и психика. Идеалното
Когато вече е изградена значителна външна памет и в главите на индивидите са внесени
достатъчен брой идеи — алгоритми, във висшата нервна дейност на хората настъпват
значителни промени. Условният рефлекс започва да свързва получаваните отвън сигнали
не направо с елементарни реакции или с генетични програми, а с алгоритми-идеи,
намиращи се вече в мозъчната памет. Информацията на сигналите, идващи от конкретния
предмет, влиза във взаимодействие със съответната идея за предмета, намираща се в
дълготрайната мозъчна памет; конкретизира я, актуализира я и я вкарва в оперативния
блок на мозъка (оперативната памет). Там тя се декодира, превръща се в
последователност от команди — в готовност (установка) за действие.
Ако липсват условия за ефекторен завършек, създадената установка постепенно се
изтрива; идеята, съответно обогатена с новите конкретни подробности, пристигнали чрез
сетивата, циркулира известно време в процесора, а после се прибира в дълготрайната
памет, като предизвиква представа, спомен и други подобни, производни на идеята,
структурата.
Тия ненамерили навън изход и циркулиращи определено време в главата производни на
идеята се обединяват с общото наименование идеалното. Ние наричаме идеално,
мисловно свързаното с идеята, производното на идеята, което обикновено не се е
реализирало и превърнало във веществени физически предмети и действия.
16.8. Що е идея. Стари схващания за идеята
Идеята-алгоритъм се фиксира във външната памет, кодирана по някакъв начин:
алгоритъмът за производство — в самото оръдие и в
130
131
патенти; алгоритъмът за подход — в карти, рисунки, описания, алгоритъмът за
въздействие — в идоли, мелодии; и всички те — в библиотеки, храмове, поеми, въобще в
култура. Във външната памет идеята съществува „обективно" — независима от отделния
човек При нужда идеята се прекодира, пренася се в главата на човека При определени
условия там — в човешкия мозък — тя се декодира добива своята същинска форма на
рецепта, предписание, списък от команди. В мозъка тя започва да изпраща команди до
различните органи на тялото, в резултат на което човек извършва нужната работа —
определена трудова дейност; или създава необходимата установка, готовност за подход
към този или онзи обект.
IZVORITE.COM 83
Така лекарската рецепта си е рецепта — къс хартия с няколко латински думи, написани на
нея, и нищо повече. Но щом влезе в лабораторното помещение на аптеката, тя започва да
командва ред действия по такъв начин, че от наличните там киселини, алкохоли, соли и т.
н. се получава предписаното лекарство. По същия начин идеята бива „прочетена" в мозъка
и той изкомандва такава последователност от рефлективни действия, които в своята
съвкупност вече не представляват рефлективно действие. С човешките органи, на първо
място ръце, от наличните природни материали се създава човешко произведение,
елемент от новата обществена структура, или се преобразува, „очовечава" наличната
структура на околната среда, или просто се прониква в нея.
Идеята се създава с колективното участие на много хора. За да бъде изпълнена,
реализирана, тя отново трябва да се внесе в главата на един човек (или в главата на
повече хора). Но между първия и втория акт може да се намират хиляди километри и
хиляди години. И в целия този период идеята има външно обективно битие, съществува,
кодира се и се прекодира върху разни носители вън от мозъка. Идеите се внасят в
човешката глава, но в тяхното изработване преди това вземат участие много човешки
глави и ръце.
Същността на идеята като алгоритъм за направа на нещо или като алгоритъм за подход
към нещо има малко общо с етимологическия произход на думата идея. Гръцката дума
idea значи вид, израз, образ, форма и начин, представа и мисъл. Платон я употребява във
философията като образ, в смисъл първообраз на множеството неща от един вид. Този
първообраз съществува извън нашия свят и е вечен. Човешката душа преди да се всели в
тялото опознава идеята и през скучния си земен живот си спомня за нея, виждайки
отделни конкретни неща, принадлежащи на нейния вид, на множеството, на която тя —
идеята, е обща същност. Рационалният произход на тая поетична конструкция е очевиден:
детето възприема редица идеи от външната памет още в първите несъзнателни години на
своя живот. После, когато съзнава и работи, вече пораснал, човекът получава сигнали от
различни предмети. Тези сигнали извикват в оперативната памет на мозъка му
възприетите някога идеи. Възприемайки,
усещайки, човек едновременно с получаването на сигналите „си спомня" идеята и така у
него се създава установка за подход към предмета.
В съвременните езици понятието „идея" е разширило обема си - всеки алгоритъм, който се
депонира във външната памет и оттам - в мозъка, е идея.
Произходът и същността на идеята и досега не са получили официално научно обяснение.
Християнската църква изхожда от Платоновата конструкция за предвечност на идеите и
твърди, че идеите, първообразите на нещата са се намирали вечно в Бога. Бог е сътворил
нещата и света съгласно своите идеи.
Според мнозина философи идеята, идеалното е някаква отделна субстанция, различна и
противоположна на материята и материалното. Според други пък идеята, идеалното е
функция на човешкия мозък. Така те пренебрегват обществения и обективния характер на
идеите.
В днешната научна литература думата „идея" се е запазила главно за духовния живот и е
добила интелектуален оттенък. Под идея обикновено се разбира не идея как да направим
нещо, как да подходим към нещо практически, а главно политическа, философска, ре-
лигиозна идея — идеи, как да изменим света, как да гледаме на живота. Когато кажем:
„Той си е натъпкал главата с опасни идеи", имаме предвид революционна идеология,
еретични идеи, а не алгоритми как се правят адски машини.
В ежедневната словоупотреба „идея" се употребява и в тоя основен прагматичен смисъл
— алгоритъм за направа на нещо или за подход към нещо: „Нямам идея, как да подходя",
„Открадна ми идеята".
За да не остане никакво двусмислие, тук трябва да се декларира ясно, че идеите, както и
всичко в нашия свят, са нещо материално. Идеята е порция информация. А
информацията, структурността е атрибут на материята. Що се отнася до кода, който носи
идеята, той винаги е нещо физическо, сиреч също материално.
Идеята, както се вижда, не е специфична психологическа категория, а много по-обща
социологическа категория или категория на културата. Но тя е тясно свързана с психиката
и по произход и по приложение. Без изяснено понятие идея, както и без понятието външна
IZVORITE.COM 84
памет, не може да се изследва и обяснява по-нататъшното Развитие на психиката, нито
познанието, нито съзнанието.
16.9. Дългото развитие на идеите. Фетишизъм
В колектива се изработват идеи за всякакви неща. Изграждат
се идеи, които многократно се потвърждават от практиката и се превръщат във факти или
в аксиоми. Например идеята, че слънцето изгрява всяка сутрин. Но има идеи, които се
изграждат трудно, напр.
132
идеята „тотем'' или „човек", или „добро", или идеята „произход на гръмотевицата".
Хилядолетия са били нужни, за да се изгради първата по-обща идея, първото смътно
предписание за подход към тия неща (съдържащо и първото приемливо обяснение за тях)
Развитието на идеите е тясно свързано с външната памет. Отначало външната памет се е
развивала много бавно. Не е притежавала специфични носители на информация.
Облепвала се е върху оръдията на труда. Много хилядолетия са минавали, докато се
създадат първите паметни, рисунки, шевици, съществителни имена, поговорки и други,
пренасящи и задържащи идеите, структури.
Колкото и да е била приблизителна, неточна и груба, първата идея е преживявала много
векове сама, без какъвто и да е било опит за оспорване. Идеята е съществувала в
първобитния колектив като неоспорим факт, в нея са вярвали, както са вярвали в
съществуването на предметите. (Оттук дълбоко внедреният наивен реализъм у хората —
убедени в реалното съществуване както на хората и камъните, така и на самодивите и
змейовете.) Тази единствена идея, изработена от колектива, е сплотявала колектива,
всяко неуважение към нея е вредяло на групата и по системата на табу е водело до
гибелни последствия за „скептиците".
Оскъдността и светостта на идеите в ония времена е една от основните предпоставки и
източници на религиозната вяра, на религиозната нетърпимост и на религиозния
фанатизъм, а също и на фетишизма.
фетишизмът е такова състояние (по-точно: неразвитост) на психиката, когато човек все
още не се е научил да вижда в сигналите и символите носители на нещо друго, носители
на информация за нещо друго. За фетишиста вещите от външния свят (в случая ве-
26
ществената база на външната памет), станали код , носител на някаква информация, в
случая — на идея, са неразличими от идеята, сами по себе си са източници и същност на
идеята. Имат свръхестествени свойства.
Първите идеи, първите образи, които е създал човешкият колектив, са имали за прачовека
изключително и свещено значение. Той не е можел да различи идеята от физическата
вещ, в която идеята е била кодирана във външната памет. Към тая вещ първобитните
хора са се отнасяли като към нещо свещено. А доколкото на първо време създадените
идеи са били единствени, без конкуренция, „единствено верни и истинни", тия вещи са
били обект на поклонение. фетиши са на първо място различните изображения, идоли,
кумири амулети и т. н. И досега са останали фетиши, напр. чудотворни икони.
26
Код се употребява тук в смисъл система от еднотипни физически явления или предмети, пренасящи информация;
кодиране — поемане на информацията от някакъв код; прекодиране — прехвърляне на информацията от един код към
друг; декодиране — освобождаване на информацията от носителя й.
133
свещени камъни, паднали от небето, извори и пр.
фетишизмът е един от важните ручеи, които по-късно ще подхранят религията, ще й
предоставят ритуали и свещени предмети.
16.10. Идеята като благо; като ценност и антиценност
Идеите, оказва се постепенно, са благо, а впоследствие стават и ценност за колектива,
който ги притежава и използва. Този колектив, който има по-съвършени идеи-алгоритми за
подход и изработка, печели съревнованието и борбата за живот. Колективът, който не ги
притежава — губи. В края на краищата новите полезни идеи не могат да останат тайна
завинаги и се разпространяват навсякъде. Но по пътя на тяхното разпространение се
IZVORITE.COM 85
явяват различни пречки: монополизиране на ценни идеи от жречески съсловия, от отделни
еснафски сдружения, цехове и гилдии; в по-ново време — митнически бариери,
патентоване на новите идеи, продаване и кражби на патенти, криене на патенти и т. н.
Има идеи, свързани с политиката и идеологията, от разпространяването на които са
заинтересовани определени класи, религиозни общности, държави, а от
неразпространението им — други. Тия другите организират бариери и цензури против
проникването на вредни противодържавни идеи. И едните, и другите винаги издигат краси-
ви лозунги и идеи за оправдаване, рационализиране на своята позиция. Като общ
резултат, въпреки огромните естествени и изкуствени трудности, полезните идеи стават
все по-съвършени, проникват през всички прегради, независимо на каква цена, и обхващат
всички хора. Това е една от прогресивните линии в развитието на човечеството.
16.11. Разпространяване на човешкия опит чрез идеи и чрез подражание
Усвояването на чуждия опит може да стане и чрез подражание, и чрез разпространяване
на идеи. Подражанието е много развито у висшите животни. У човека то продължава да се
развива. Няма да бъде грешка, ако се каже, че човешките актове, предизвикани от
подражание, са повече от тия, предизвикани под въздействието на идеи. Особено много се
проявява подражанието в детските години и при притеснени обстоятелства. И все пак
действието на подражанието е ограничено от времето и пространството, докато идеите
като елементи от външната памет са с неограничени възможности в това отношение.
Подражанието е неконтролирано повтаряне на порции поведение и на норми на
поведение. То в много случаи се явява подходящо (разумно), но в други случаи е
безсмислено и смешно. Идеите като обществен продукт, напротив, концентрират в себе си
огромен опит На цялото общество и са под контрола на обществото.
134
Подражанието води до такива отношения, като култ към авторитети, лидерство и
подчинение, безкритично следване, докато идеите се разпространяват свободно за всички
и без предварителни условия. Овладяването на повече идеи прави човека по-свободен,
дава му възможност да се организира в независещи от биологически и стадни връзки
обществени структури.
Подражанието е наследство от биологическо поведение, обединява човека с маймуните.
Идеите и разпространяването на идеите лежат в основата на специфично човешкото
27
психическо поведение. Те отличават рязко и безвъзвратно човека от маймуната .
16.12. Оформяне на познатия свят
Маймуночовекът, както и всяко животно, взаимодейства само с определени предмети и
явления от окръжаващата го природа — блага и заплахи. Но за него те не съществуват
като блага и заплахи; нито като предмети и явления; не съществуват като нещо обективно,
а само като непосредствени дразнители, спрямо които следва да се отговаря със
съответната реакция.
Постепенно първобитният човек започва да забелязва нещата, с които взаимодейства,
които представляват блага или заплахи за него. Това става след като той в дългата
практика си е изработил адекватен алгоритъм за подход към тия неща. Така в тъмното,
неизвестно и страшно нищо, което го обкръжава, проблясват отделни неща, за които
прачовеците са изготвили идеи.
С масовото изготвяне на оръдия за производство и оформянето на алгоритми-идеи за
тяхното изработване, около първобитния човек започва да се създава ново обкръжение от
произведения на човешката ръка. За предметите от това обкръжение хората притежават
(ако не в главата си, то във външната памет) алгоритми за произвеждане (алгоритми,
значително по-съвършени и верни от алгоритмите за подход), т. е. притежават
информация за тяхната структура. Тези предмети представляват ядрото на познатия свят.
За структурата на предметите от околната природа първобитният човек не притежава
такава информация, а само повърхностни сведения от алгоритмите за подход към тия
предмети. За да си обясни природните неща, тяхната структура и основни функции,
човекът ще почне да ги сравнява с познатите структури, създадени от самия него. И
IZVORITE.COM 86
колкото по-сложни оръдия за производство създава човечеството, толкова по-рационални,
правдоподобни образци-мо-дели за нещата от природния свят ще притежава то.
27
У Г. Тард, автор с определен принос към характеризирането на психичното липсва понятието "външна памет". Той изцяло
свежда разпространяването на човешкия опит (и психиката) до подражание. С това психичното отново се свежда до рефлекс
(подражателния рефлекс, свойствен на всички висши животни).
135
Така се явяват условията както за познаването (conocer) на природните неща, малко или
много повърхностно, така и за знания, умения (saber) — малко или много проникващи в
същността на нещата.
Заедно с това у първобитния човек се създава убеждението, че това, което съществува, не
може да не е и то сътворено от нечия ръка — още една далечна предпоставка на идеята,
че светът е сътворен от Бога или от друга свръхестествена сила.
Мозъкът на човека, създаден в общи черти още в предчовешко време, не е изграждан
като апарат за познаване на света. Той е преди всичко управляващ апарат, който регулира
уравновесяването с околния свят, следвайки принципите на една биологична система.
Необходимо е задачите, които се възлагат на мозъка, да се направят прости, биологически
приемливи, имащи привидно биологически характер. Това се отнася и за алгоритмите-
идеи, с които индивидът подхожда към средата.
В практиката на първобитния човек започват да се изграждат програми и алгоритми не
само за предмети, а и за отношенията между различните предмети и връзките между тях.
И накрая цялото разнообразие, всички предмети и явления, за които човек има изработени
идеи, неизбежно се интегрират, оформят в някакво цяло — съществуващия за човека
познат и полупознат свят — обективната действителност. Явява се необходимост
индивидът да намери форми за уравновесяване с тоя свят като цяло.
Постепенно в отделните индивиди проблясват, и в колектива се обработват и оформят,
бледи алгоритми-идеи за общ подход към света, за определяне мястото на колектива, а
по-късно и на индивида в него. В общуването между индивидите тези алгоритми посте-
пенно се обединяват в един, най-ефективен за колектива като цяло и за индивидите в
него, алгоритъм-идея. Тази идея е съзнанието. Доколкото в периода, който разглеждаме,
тази идея е непълна и неясна, по-точно е да се говори за предсъзнание.
17. ИЗГРАЖДАНЕ НА КОЛЕКТИВИСТИЧНОТО ТОТЕМНО ПРЕДСЪЗНАНИЕ
17.1. Увод. За съзнанието изобщо
За подход към всеки предмет обществото изготвя алгоритми-предписания, които във
външната памет и в главата на отделните Хора се закодират като идеи за дадена вещ или
явление. Изгражда се и алгоритъм за общия подход към всички блага и вкупом към всички
неща, съставящи познатия външен свят и за връзките на човека с тия неща. Постепенно
този алгоритъм става идея за мястото на човека в света, за мястото му в колектива —
фактически обща идея за неговите задължения и за неговите възможности. Така се
създава една доста сложна идея — съзнанието.
136
Съзнанието обхваща основните, необходимите обществени отношения, в които е включен
човекът, и предизвиква мобилизиране на биологичните му сили за изпълнение на
обществените му роли. Изграждането на такава идея е дълъг и противоречив процес. Ред
обстоятелства правят необходима появата на тази идея — съзнанието. Променливите
условия и различните роли, които се налага да изпълнява индивидът под натиска на
обществените принуди, заплашват неговия установен стереотип. Налага се изграждането
на една контролираща и управляваща идея, която при всички обстоятелства и роли и
независимо от тях да поддържа едно и също динамическо равновесие на индивида със
света, да организира всичките му реакции в единство, да поставя всичките му
преживявания в обща връзка, под един общ контрол. Съзнанието е идея за външния
свят като цяло и за мястото на индивида в този свят. Заедно с това съзнанието е една от
формите за разрешаване на противоречието между биологичните нагони на индивида и
неговите задачи като елемент от обществото.
IZVORITE.COM 87
Съзнанието интегрира постъпилата в главата информация, организира мозъчната памет.
При наличие на съзнание паметта става систематизиран апарат за използване на миналия
опит, за подреждането му във времето и правилното му използуване в настоящето.
Съзнанието ориентира индивида по-пълно в пространството и времето.
Съзнанието е идея, заангажираща голяма част от нервните центрове на мозъка. Тази идея
започва да контролира все повече индивидуалната памет и процесите на актуализиране
на идеите и цялото психическо поведение на човека.
Думата „съзнание" има смисъл на будност, състояние на бодърстване (за разлика от сън
или несвяст, безсъзнание) като цялостен контрол върху висшата нервна дейност.
Доколкото бодърстването се управлява от ретикулярната формация в мозъка, някои
прибързано свързват съзнанието в общопсихологически смисъл с тоя дял от главния
мозък. Ретикулярната формация не е орган на съзнанието.
Съзнанието като контролираща идея се налага бавно, успоредно със своето изграждане и
обогатяване. В началото това е една обикновена обща идея за света, при това доста
смътна.
28
Идеята за света като цяло и за мястото на индивида в света, за това, че той съществува
— съзнанието, може да не е точна, може да преиначава или съвсем да изопачава
действителните отношения, в които е включен човекът. Но достатъчно е тя да мобилизира
и да държи под контрол биологичните му сили адекватно на социалните задължения и да
стабилизира психическите процеси у него. В такъв случай тя се оказва полезна за
индивида и за обществото и оцелява
137
в еволюцията, в борбата между различните съревноваващи се образци на съзнание.
Колкото по-бедни са отношенията, в които е включен човек, толкова по-малко необходимо
и по-бедно е съзнанието, толкова по-неточен алгоритъм за подход към действителността
представлява то, толкова повече митологически пълнеж има в него.
Съзнанието не може а priori,предварително, по начало да съдържа точна и пълна
информация за това, какво в действителност представлява светът и какво — човекът. Но
25
то придружава и оформя знанията в едно цяло, колкото бедни или непълни да са те.
Затова съзнанието е винаги различно у различните хора и у хората от различните епохи.
Преобразуването на съзнанието в една все по-адекватна на действителността идея е дело
на цялото човешко развитие. Но и така, въпреки своето несъвършенство, съзнанието
изпълнява своята основна функция.
17.2.Тотемното предсъзнание или първата обща идея
Една от първите, макар и неразвита форма на съзнание е тоте-мистичното предсъзнание.
Неговата основа и същност е смътната представа у първобитните хора за
принадлежността им към трудовия колектив, за основната трудова дейност на колектива; и
неуме-нието да се различи трудов колектив, работата на трудовия колектив (лова) и
обекта на тая работа (ловуването животно — тотемът).
Както бе посочено по-горе, за лов на големи животни при тогавашната ниска техника е
било необходимо близко приближаване, точно улучване. И това е ставало чрез подробно
репетиране и моделиране тялото и уязвимите точки с рисунки и т. н.
Изобщо колективът, специализирал се примерно в лов на елени, е изработил един доста
съвършен алгоритъм за подход към елените и за себе си като колектив — ловци на елени.
С този алгоритъм хората от стадото са обхванали цялото множество реално съществува-
щи елени, т. е. изградили са идеи за елена, който са отделили от останалия враждебен и
непознат свят. Това е основната обединяваща и мобилизираща идея, създадена от
колектива. Изграждайки нея, хората от групата организират и себе си като ловци на елени.
Всичко това е ставало съвсем несъзнателно, преминаващо през стотици отклонения и
грешки, а биосоциалният подбор е пресявал и оставял тези елементи в алгоритъма, които
са се оказвали полезни за колектива и неговото оцеляване, същевременно полезни и за
отделните членове на колектива.
IZVORITE.COM 88
В тази идея се изгражда смътно обобщение, при което не са умеели да различат
конкретния елен, елените въобще, лова на елени, колектива от ловци на елени, отделния
член на колектива. Но смесва-
28
На немски das Bewusstsein може да се разтълкува като das bewusste Sein осъзнато, взето предвид, съществуване.
29
В романските и славянските езици думата "съзнание" изразява нещо, което е със съзнанието — con scintia, со знание.
138
нето отива и по-нататък: палеантропите не могат да различат елена, който виждат по
време на лов, и елена, който са сънували в напрегнатата нощ преди лова. Това ги е
смущавало и плашело. Още първата идея, която се изгражда у първобитните хора,
включва смътна представа за нещо свръхсетивно, невеществено (нещо, което по-късно ще
стане един от източниците на религията и на представите за един друг, различен от
материалния свят). Налице е също неразличимост между модел за поведение и
индивидуално поведение, между индивид и колектив. Първобитният човек, както и
животното, не притежава идея (представа) за себе си, за групата си, но в главата му е
внесена програма за поведение по време на лова, за колективно поведение, свързано със
смътната идея за единството на групата, с тотема.
Съвсем настоятелно над нашите неандерталски предци е стоял социалният императив да
пазят и да усъвършенстват алгоритъма за подход към елените: да усъвършенстват
маскировката, да пазят рисунките, да помнят стъпките на ловния танц и т. н. Явила се е
необходимост от такава мотивировка на поведението им, която да ги подтиква да правят
всичко това спонтанно, с желание. Това е станало чрез фантастичната представа, че
между всички съществуващи елени и групата ловци на елени съществува единство, че те
всички са членове на едно множество (тотем) — тотемът на елените. Това е основната
обединяваща и мобилизираща обща идея, създадена от колектива. Така че, изграждайки
нея, прахората от групата са изграждали и себе си като дисциплиниран единен колектив —
ловци на елени.
Така една от първите общи идеи предписва и съответно поведение на отделния
първобитен човек, неговите задължения, неговото място в колектива, в трудовия процес, в
целия доста ограничен тогава познат свят. Тази обща идея за тотема представлява и
първата форма на съзнание (по-точно — на предсъзнание) у създаващия се човек —
тотемистичното предсъзнание.
Тотемистичното предсъзнание е първата и единствена наложила се обща идея за подход.
Няма място за съмнение и спор дали тая идея е истинна или не, тя е единствена и
свещена, табу. Несъгласие с нея или нарушаване на нейните представи е изобщо
немислимо. Но ако случайно се получи такова, то е несъвместимо с участие и живот в
групата. И се наказва по съответния начин.
При тоя вид съзнание хората не се осъзнават като отделни индивиди. Отсъства още
каквато и да е идея за „АЗ". Те съзнават смътно, че принадлежат заедно към тотема, към
колектива. Тотемното предсъзнание е колективистично съзнание.
Тук бе даден пример с тотемен колектив „ловци на елени". В различните тотемни групи се
създават подобни по характер, но различни по конкретно съдържание алгоритми за подход
към съответното тотемно животно или растение и съответно конкретни форми на то-
139
темистично предсъзнание.
Тотемното предсъзнание е колективистично съзнание. То приема колектива като първичен
деятелен елемент, субект на действието. Но то не противопоставя колектива (тотема) на
ловуването животно, а ги обединява, и вече като обединение ги противопоставя на целия
останал чужд непознат свят. То внася известна яснота, спокойствие и устойчивост в
поведението на първобитния човек. Преведено на наш език светоусещането при
тотемното предсъзнание е следното: „Ние — тотемът, сме нещо цяло, организирано,
светло, добро, а вън от тотема има само хаос и зло. Светът се състои от нас и хаоса,
който не е интересен, но е страшен."
IZVORITE.COM 89
До известна степен тотемистичното предсъзнание е слято със зачатъчното обществено
съзнание. То е предписано и еднакво за всички индивиди в групата и точно такова, каквото
е записано във външната (общата) памет на групата.
Тотемистичното предсъзнание се изработва от цялата група — колектив, и се внася в
отделните членове на колектива такова, каквото е, без да се индивидуализира при всеки
един от тях. Тук няма още ясно различие между обществено съзнание, съществуващо във
външната памет, и индивидуално съзнание, пренесено и съответно преработено,
индивидуализирано в отделния индивид. Все още не се е оформило специфично
индивидуално съзнание.
17.3. Остатъци и следствия от тотемизма
През тотемизма са минали всички народи. И у всички съвременни народи, особено у по-
изостаналите, са останали следи от тотемизма, главно в културата, фолклора и
традициите. Отдавна вече тотемните представи нямат никакво рационално основание в
реалния живот и практиката. На първо място, бие на очи предаването по традиция на
странни празници, ритуали, заклинания, знаци и обожествяването на отделни животни. В
изостаналите племена изобилстват митове, според които те произхождат от тотемното
животно. Твърде здрави корени все още има колективистичното съзнание, привързаността
на индивида към групата, отсъствието на индивидуалистичното „Аз", противопоставящо се
на целия останал свят.
За нас убитото животно е просто лов — въпрос на слука и спортна слава. Ние
унищожаваме заобикалящата ни природна фауна за удоволствие. Някога първобитните
хора са били „по-екологично възпитани", по-грижливо са се отнасяли към околната
природа (може би от недостатъчна мощ да се отнасят грубо и хищнически като нас). За
някогашните хора убитото животно е храна, хранител, спасител от глад, първо и
незаменимо благо, свещен благодетел. Убиването му се възприема не толкова като
подвиг на ловците, а като саможертва на божествения благодетел да нахрани хората от
колектива. Най-уважаваният от тотемната група, даващият името на тотема бива
140
пожертван, за да нахрани другите. За всеки член на колектива е задължително да пие от
кръвта и да изяде залък от месото, за да се приобщи към божествената същност на
тотема, да стане причас-тен в саможертвата.
За нас всичко това изглежда странно, но не чак толкова. И сега саможертвата е най-
забележителното, най-затрогващото и увличащо събитие. Нали саможертвалите се герои
са винаги знаме на всяко религиозно и социално движение. „Няма по-голяма любов от тая
да дадеш живота си за ближния си" или
„Народ, който своята правда желае,
мила свобода и прелюбезна,
трябва с оръжие да я добие,
с жертва голяма и драгоценна."
(Г. С. Раковски)
Тотемистичното светоусещане е най-пълноводният извор на бъдещите религии. Ако се
вгледаме в египетските божества например, почти всички са тотеми, полуживотно-
получовек. Ра е човек с глава на сокол, Анубис — с глава на чакал, Уто е кобра и т. н. И
по-късно антропоморфистките старогръцки божества водят произхода си от такива
получовеци-полузверове. А минотаврите, кентаврите, сфинксовете, нимфите, сирените,
змейовете са полуживотни-полухора. Превръщането на хора в животни и обратно е нещо
обикновено във всички митологии.
И в християнството съществуват съвсем ясни тотемистични остатъци. Какво
представляват думите на Христос, произнесени на Тайната вечеря, ако не призив към
хуманизиране на старата тотем-на практика да се изяжда божеството: „...взе хляба и...
рече: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата... даде им и рече: пийте... това
е Моята кръв" (Матей 26:26-29). А в Апокалипсиса Христос се представя като „заклан
агнец". И досега, когато отидем на църква след прекарания пост (така са постили и
IZVORITE.COM 90
прахората преди зоофаги-ческите празници), ние ставаме „причастни" с Бога, като
глътваме лъжичка вино, превърнало се в Христова кръв след известни молитви, и като
изяждаме парче нафор — частица от тялото на Исус. И сега на гергьовското агне, преди
да го заколим, поставяме венец от цветя на главата, като на свещено животно. А яденето
на закланото агне наричаме курбан (жертва).
17.4. Особености и недостатъци на тотемното пред-съзнание
Тотемното предсъзнание, идеята за тотема сплотява колектива в едно цяло, превръща
трудовите задължения в нещо неизбежно. Тази идея много вярно отразява,
възпроизвежда колективния характер на труда, съдбовната обвързаност на индивидите
помежду им (нещо, което по-късно в индивидуалистическото съзнание се замъг-
141
лява и недооценява). Но тотемното предсъзнание съвсем фантасти-чески и невярно
отразява отношенията между нещата, както и между нещата и техните мисловни модели,
създадени от хората. Такова съзнание не може да отрази действителните отношения на
прачове-ка към обектите на труда, към външните неща. То смътно схваща връзката между
успеха на трудовата дейност и удовлетворяване потребностите на човека. Древният човек
се труди, но все още рефлективно, принуден от обстоятелствата и от единствената изра-
ботена тогава неоспорима идея за тотема.
Не съществува никаква размяна вътре в колектива, чрез която отделният човек да оцени,
макар и грубо приблизително, какво дава на колектива и какво получава от него. Ето защо
индивидът не може да отдели себе си от колектива, от тотема, от ограничения тогава
познат свят. Както и животното, първобитният човек няма представа за себе си като нещо
отделно от останалия свят.
Със своето тотемно предсъзнание първобитният човек не оценява — няма и какво да
оцени, още не съществуват стойността, ценностите, размяната. Той просто възприема на
вяра това, което му се внушава и това, което го плаши. И го възприема охотно, ако
обществото се е погрижило да придаде на своите принуди рационален, биологически
приемлив вид.
Ние често идеализираме първия, „златния" век в биографията на човечеството — века на
колективистичното съзнание, и го продължаваме назад до включване в него и на
тотемизма. Склонни сме да се самозалъгваме, че колективистичното съзнание е пропито с
алтруизъм, хуманизъм, себеотрицание, любов към ближния и други уважавани от
съвременния човек добродетели. В действителност тотемното предсъзнание е съзнание
на людоеди. При него човекът не е индивидуализиран. Той наистина не знае „мое и твое",
но също така не различава субективно от обективно, аз — от не-аз. Тотемното
предсъзнание е свързано с илюзорната груба претенция на древния човек: всичко, което е
приятно или биологически благоприятно за мен (за нас), задължително следва да бъде
приятно за всички; това, което е в съгласие с моите (нашите) интереси, трябва да бъде
прието като обща норма. Всичко извън нашия колектив е противно и зло.
Това че при първобитните народи външната памет е ограничена в рамките на един
колектив, племе, етнос и това че тотемното колективистично предсъзнание в известна
степен съвпада с общественото съзнание (еднакво за всички, създадено по един и същи
модел-алгоритъм, намиращ се в общата памет на колектива, униформено, задължително
и единствено) е довело до концепциите за „колективно съзнание", „колективни представи",
„душа на народа" и др. Такива свръхестествени неща няма. Има обща (външна) памет на
колектива, народа или обществото като цяло. (Общата памет може да се нарече от
екстравагантни философи душа на народа, душа на колектива,
142
колективно съзнание, но с това не се изменя нищо в нея.) Има изработени, обективно
съществуващи и достъпни за всички членове на обществото идеи. Съществуват и идеи за
отношение към света, които при определени условия овладяват всички членове на колек-
тива и събират в един сноп техните сили; има и живи остатъци от стадно поведение, което
IZVORITE.COM 91
превръща колектива, или голяма част от него, в немислеща, следваща водача тълпа (а не
в еднакво мислещ, притежаващ колективна душа обществен организъм). Неоправдано е
всичко това да се разбира като някаква „душа на народа".
17.5. Обща оценка на тотемното предсъзнание
Идеите, включително и съзнанието, се пораждат и налагат, не за да отразят точно в
главата на човека предметите, явленията и отношенията в света, а за да организират,
модулират силите и възможностите на хората, да ги превърнат в производителни сили, да
създадат равновесие и устойчивост на биологически изградения индивид в сложната
обществена среда. Макар и да е фантастична и неотразяваща точно действителността,
идеята за тотема се е оказала необходима и ценна за човешкото общество и за неговите
членове. И това е основната й задача, а не съвпадението й с действителността, което е
сложен процес в развитието и усъвършенстването на идеите. Когато по-късно се е
оказвало, че тази идея (и тая форма на съзнание) не отговаря на изменилите се
отношения, в които живее човекът, тя е била заменена с друга идея, а тотемното
предсъзнание — със съвременното съзнание.
Идеите, представите, образите, породени от тотемизма, са модулирали дълбоко висшата
нервна дейност на човека. Структурите на тотемизма влизат в човешката култура, в
морала, в естетическите и правни норми. Тяхната мобилизираща и сплотяваща сила е би-
ла използвана и по-късно, когато отдавна вече са били изживяни отношенията, които са ги
породили. Вече в качеството си на идеологическа надстройка идейното наследство на
тотемизма е играло и играе огромна роля на обратно действие за оформянето и изграж-
дането на човека като производителна сила. До известна степен идеите на тотемизма
неутрализират, компенсират егоцентричната насоченост на индивидуалистичното
съзнание, изградено по-късно, фантастичните представи, имащи рационална основа в
тотемизма, идват при нас във вид на нещо ирационално, като митове, безсмислени
ритуали и нелепи суеверия. Те дават обяснение, макар и фантастично, на някои
необяснени още научно явления, допълват с фантастичен пълнеж мирогледа на човека,
кръга на обкръжаващия го свят, правят го приемлив, несъздаващ извънредно
безпокойство у индивида.
Преживял стотина хиляди години, тотемизмът е онзи извор, от който водят началото си
митовете. Те пък, от своя страна, са главно
//, Възникване на психиката
143
съдържание на появилите се по-късно религии. От изгубилите своя практически смисъл
ритуали са произлезли и изкуствата. От тотемизма иде колективната нравственост,
запазила се в широките слоеве на народите и при цивилизацията и започнала бързо да се
разлага едва сега — при развития капитализъм.
18. НЕАНДЕРТАЛЦИТЕ И ТЯХНАТА ДУШЕВНОСТ
18.1. Родители и деца
Както в животинската глутница, така и в първобитната човешка група старите и немощните
индивиди са били изгонвани или убивани. Тези отношения са проникнали в безброй
митове, например митът за борбата между Зевс и Кронос. Приказката „Защо не убиват ста-
рите хора" дава рационално обяснение за настъпилата промяна.
Някога законът повелявал всички стари хора да бъдат убивани. Един син много обичал
баща си и го скрил, вместо да го убие. По едно време в царството настъпил голям глад.
Нямало жито за посев. Тогава старият баща посъветвал сина си: да разровят мравуняците
и оттам да вземат жито. Така и направили и се спасили от глад. Царят попитал сина кой му
е дал тоя съвет. И синът си признал. Царят обаче не го наказал, а наредил вече да не
убиват старите хора.
С нарастване ролята на външната памет проблемите за нейното съхранение стават много
важни. Предаването на идеите от поколение на поколение не може да стане без помощта
на старите индивиди. Създаването на по-ефикасни оръдия за лов и отбрана, появяването
на по-леки видове труд прави възможно задържането на по-старите и по-слабите в
колектива. Започва и разделението на труда по възрасти. Старите се ангажират в даване
съвети, предаване на опит, опазване на традициите, ритуалите и др. п. Бил е ликвидиран
IZVORITE.COM 92
канибализмът вътре в групата окончателно. Това е изиграло важна роля за нейното по-
нататъшно сплотяване. Чак до историческо време убийството на човек от друг колектив, от
друг род не се е считало за престъпление. Затова пък убийството на родители и роднини
(parricidium) се е считало за едно от най-тежките престъпления. Нещо повече, знаещите
старци са добили авторитет в групата. Техните мъдри съвети са ги издигнали над
обикновените членове на колектива. При първите наченки на управляващ орган са се
явили и старейшини, съвет на старейшините (сенат).
По същото време се налагат нови ограничения в сексуалното общуване. Постепенно биват
забранени половите връзки между родители и деца. Стига се до тъй нареченото
кръвнородово семейство. В такова семейство връзките между братя и сестри и
братовчеди все още не са били табу. Пример — Зевс и Хера са едновременно брат и
сестра и мъж и жена.
По-нататък противоречията в тотемния колектив ще доведат до
144
нови ограничения, до нови форми на семейство. Развитието на семейството става проява
и форма за разрешаване на противоречията между биологичните и социалните
изисквания. Биосоциалният подбор между отделните форми на семейство и социална
организация донякъде замества и притъпява първичния биологически подбор между
индивидите.
Кръвнородовото семейство се е наложило естествено, биологически. При новата забрана е
бил частично ограничен имбри-дингът (кръстосването между близки родственици). Знае
се, че при продължителен имбридинг се влошава генетичният материал на вида.
Така се е създал нов вид табу — против кръвосмешението между родители и деца.
Съответно нарушаването на това табу води до смърт или изгонване. Ужасът от
нарушаването на това табу създава нов комплекс в психиката — Едипов комплекс, и
съответно комплекс на Електра.
Според гръцката митология отгледаният от овчари царски син Едип се спречква с някакъв
пътник и го убива (оказва се, че тоя пътник е бил тиванският цар — негов баща). После
Едип пристига в Тива, става цар и се оженва за овдовялата царица — негова майка.
Всичко това довежда до катастрофални нещастия за Едип, за семейството му и за Тива.
Електра организира убийството на майка си Клитемнестра от обич и вярност към баща си
Агамемнон, убит от жена си (вж. „Едип цар" от Софокъл и „Хоефори" от Есхил).
Едва ли съществува някакъв първичен страх от кръвосмешение, или пък някакъв полов
нагон (и съответно враждебен нагон) специално към родителите, фактически има страх от
възмездие при евентуална простъпка, който страх постоянно тормози психиката у някои.
Тия забрани са се наложили в сравнително по-късен етап от оформянето на човечеството
и не те са основи на психиката. Но това са сериозни табу и играят важна роля в
изграждането на човешката психика. Те се внушават на детето още в най-ранно детство —
плавно или с известни смущения и засечки.
Уважението към знаещите и съхраняващите външната памет и традициите родители, към
предците внася нов елемент в тотемното мировъзрение и тотемното предсъзнание. Култът
към тотемното животно се свързва с култа към някакви тотемни предци — полухора,
полуживотни. Появила се е идеята за единство между живите и мъртвите членове на
тотемната група (а с това и наченки на историческа памет и историческо съзнание). Това
пък по-късно е дало начало на идеята за дух или душа на тотемната група, рода, племето,
нацията. Впоследствие, след изграждането на идеята за индивида и индивидуалната
душа, се е родила и концепцията за преселването на душите (включително и от хора в
животни и обратно), прераждането (идея, разпространена в индийските религии, в
дъновизма и др.) и др. п.
145
Култът към предците по-късно се е развил в религии. Особено значително е неговото
влияние в Китай, но и във всички други религиозни схващания. „Почитай баща си и майка
си" — гласи петата божа заповед. Любовта, уважението и благодарността на децата към
IZVORITE.COM 93
родителите, грижите за тях на старост съвсем не е естествен природен инстинкт.
Внедряването на тези отношения е една от основните задачи на възпитанието и на
религиите. Те са необходими на обществото.
18.2. Преоформяне и обуздаване на половия нагон. Семейство

Половият инстинкт се сблъсква остро с обществения начин на живот, но не може да го
отмени и постепенно се приспособява към него. През антропологичния и историческия
периоди от развитието на човечеството половият инстинкт е претърпял най много тран-
сформации и е бивал подложен на най-различни форми на обуздаване. Половината от
моралните норми, три четвърти от поезията третират секса, любовта и другите еманации
на половия нагон. (Не току така Фройд прави от него основен проблем на психологията.)
В разглеждания период основната форма за обуздаване на половия нагон става
организирането на семейство. Семейството е обществено регламентирана и призната
свобода на мъжкаря да се съчетава само с определени женски особи.
Както всички други социални принуди, и сексуалното табу в дългата история на
човечеството е приело приемлива форма за активния и все повече действащ според
волята си човек. Вместо забрана да влиза в свободни сексуални връзки с особи от
противния пол, има регламентация, обществено съгласие и одобрение да влиза във
30
връзка само с определена особа или особи .
Във връзка с различните обществени условия и успоредно с общото развитие са били
регламентирани от обществото различни видове семейства. (При това винаги са
съществували отклонения и нарушения в една или друга посока.) И тук са играли роля
биологичните естествен и полов подбор, бързо изменящите се икономически УСЛОВИЯ и
редица други фактори, които не винаги е можело да се вземат пред вид от установяващите
се и сравнително бавноизменяЩи се и инертни „обърнати" табу — регламентациите,
планиращи семействата.
При тези условия са се развили различните форми на позволено
30
Наред с това и досега остават допълнителни скрити ограничения. В редица страни Религията (за разлика от гражданския
закон) поставя ограничения — да не се образува семейство между мъж и жена от различни вероизповедания; общественото
мнение не одобрява вземането на жена от друга каста. Расовото самочувствие също тъй възпира много често свободата на
брака.
146
и непозволено (чисто и греховно) сексуално влечение и цялото богатство и разнообразие
на любовните чувства.
Превърнатите във влечения нагони по-късно биват дооформени от обществените
структури и превърнати в социални и други чувства — опора на обществената стабилност.
От половия инстинкт впоследствие се развива любов към една определена жена
(съответно — мъж). При продължително неудовлетворяване на любовното чувство, то се
трансформира в силна страст. „Разлъката намалява слабата страст и увеличава силната,
както вятърът угасява свещта и разпалва огъня." Верността към любимия става опора на
семейството и оттам на обществото. Страстите, съгласувани със социалните изисквания,
стават добродетели, несъгласуваните — пороци. И на фо-на на всичко това и до днес
не са редки случаите на недостатъчно добре овладени сексуални инстинкти, изяви на
инстинктите в първичен животински вид — нещо, което се наказва и от моралните, и от
гражданските закони (ако не се окаже болестен симптом).
18.3. Светът вън от тотема
Тотемната идея организира създаващата се психика, дава обяснение за всичко, с което
прахората имат работа. „Ние сме: нашият колектив от живи и мъртви ловци на елени;
еленът, който убиваме; средствата и оръдията, с които си служим, които принадлежат на
колектива, които пазим и можем да възпроизвеждаме..." При това тотемната идея не прави
разлика между „Аз" и „Ние", „мое" и „наше", „ние" и „обектът на нашия труд", „сегашно" и
„минало"; не прави разлика между съществуващото и възприетото в главата, видяното и
сънуваното, между обективното физическо и субективното психическо, между обективно
съществуващия предмет и идеята за него. Всичко еднакво принадлежи на тотема, т. е. на
IZVORITE.COM 94
нас. Тотемът е светлото, действителното, доброто, това, което ни пази, което създава
нашето равновесие, нашето съществуване. Действителността — това са средствата, които
ползваме, благата, които консумираме, арената на която удовлетворяваме нашите
потребности и на която
се трудим.
Но освен „нашият свят" — тотемът, започва да сигнализира за своето съществуване и
нещо вън от тотема — неизвестно, чуждо, заплашително, тайнствено, неопределено
огромно и безформено, Това нещо се намесва в нашите дела по неопределен начин —
понякога благоприятно, но в повечето случаи — враждебно, изпраща до нас сигнали
безсмислени, нямащи никакво отношение към нашите
занимания.
Постепенно почва да се изгражда идея за подход към това нещо. Отношението към света
вън от кръга на тотема е непонятна боязън Към животинските страхове, мимикрия и
приспособяване към непреодолими сили — конкретна форма на инстинкта за самосъх-
147
ранение, към паническия страх на попадналото в препускащото стадо животно, към ужаса
от греха при нарушаването на табу, сега се появява нов вид страх — от неизвестното,
неопределеното, заплашващо до смърт да разстрои създаденото от тотемното предсъзна-
ние крехко равновесие между биологически нагони и социални принуди. Явява се страхът
като безпокойство за съществуването на равновесието — екзистенциален страх.
Все пак и чуждият свят чака своето обяснение, своето място в общата картина на света,
изграждана от човека. Първобитните хора знаят от опит, че те, а и тотемното животно, се
движат самопроизволно без никакво външно въздействие, знаят, че те могат да приведат в
движение и други предмети. Други източници на движение тогавашният човек не може да
си представи и не допуска, че може да съществуват. За него движението на ручея,
клатенето на клоните на дървесата, движението на Луната и Слънцето и пр. и пр. се
причиняват от действително съществуващи материални, но невидими и непознати, хора и
животни.
В нашите народни песни Слънцето е човек, който сгрява приятно всичко наоколо, подобно
на една хубава мома. Даже в една песен Слънцето и момата се състезават по греене и
момата побеждава. При това то е човек, на когото нищо човешко не му е чуждо — има си
майка, която го е родила и която праща да го сватосва; влюбва се в мома Грозданка (или
Добринка); открадва я от родителите й; венчава се за нея по обичая и т. н. А според други
песни Слънцето си остава бекярин в името на общото дело. (Ако се ожени, ще се народят
много слънца и ще изсушат всичко.) За тази негова саможертва Слънцето се ползва с
особено уважение.
По-късно тия хора и животни ще приемат по-конкретна форма: Богът на ручея, горският
цар, богът на Слънцето и т. н. За прачовека тъмният и непознат свят се оказва пълен с
тайнствени, невидими човекоподобни същества: сатири, самодиви, нимфи, дракони. По-
нататъшният несполучлив опит да ги види и опознае постепенно ще го принуди да си ги
представя все повече като нематериални духове.
След време хората ще създадат първата идея за случайното, нещо, уж създадено от
същество като човека, но същество капризно, понякога помагащо, а в повечето случаи не.
Това своеволно същество ще се идентифицира с Бог, който винаги е капризен, с
неконтролирана свободна воля. „Случайното — това е божа работа."
18.4. Неандерталски погребения. Поява на душата
Увеличаването броя на членовете на групата, ограничаването ча канибализма, отказът от
убиването на старите хора постепенно сблъсква неандерталците със случаи на естествена
смърт — най-напред единични, а после масови.
Труповете вонят. Събират насекоми, гризачи и лешояди. От тях
148
IZVORITE.COM 95
се разнася смъртоносна зараза, способна да донесе болести и на околните. Тя се
31
възприема като дъх, душа на мъртвите . Това е първата представа за душата.
Първоначално душата е невидима зараза. Тя излиза от труповете и вреди на живите. Като
се направи връзка със съновиденията, в които мъртъвците се движат, говорят, първичната
представа за душата като зараза се съчетава със страха, че мъртъвците нощем се
раздвижват, поемат душата си обратно, ходят между хората, теглят живите към себе си,
към смъртта. А случаите на заразни болести и епидемии потвърждават тая представа. По-
нататък представите за ходещите мъртъвци се оформят във фантастичните образи на
караконджовци, таласъми, вампири.
Върху страха и ужаса от мъртвите, които стават и се движат, са построени съвременните
„филми на ужасите" и най-страховитите произведения на изкуството. Да си спомним
„Пропадането на Ешеровия дом" от Едгар По.
За да се предпазят от тия ужасяващи опасности, неандерталците постепенно се научават
здраво да връзват мъртъвците с въжета, да ги заравят в земята и да поставят върху тях
тежки каменни плочи, непосилни за повдигане от вампирясалите мъртъвци. Погребението
се е оказало необходимост за съществуването на човешкия род. То е ограничавало
опасността от зарази и епидемии. Наложило се е повсеместно. Продължава и досега
наред с по-сложното технологически изгаряне на труповете. Въпреки че искрено-
лицемерно казваме „Лека ти пръст", ние вземаме мерки и пръстта, и плочата върху
мъртвеца да са достатъчно тежки. И досега плочата лежи, тежи върху мъртвеца в
еврейските и повечето католически гробища — макар в повечето случаи символично. В
много случаи плочата се е видоизменила, превърнала се е в стърчаща нагоре паметна
плоча-паметник. А нейната първоначална функция да тежи върху мъртвеца, да предпазва
живите от него е предоставена на пръстта. И досега при погребението на мъртвия биват
събирани много хора — публични гаранти и свидетели, че човекът наистина е умрял и
погребан.
Всичко това звучи цинично за плачещите по любимия мъртвец млади хора, за които
смъртта е болезнена раздяла. Пред мъртвия ние, плачейки, се разкайваме за обидите,
които сме му нанесли волно или неволно, окайваме себе си, като предвиждаме тежкия
живот, който ни чака след като сме осиротели. Представяме си собствената неизбежна
смърт. Но затова пък възрастните жени, гробарите, свещениците правят всичко „както му е
редът", за да не допуснат излизането на мъртвия от гроба, за да не допуснат ужаса.
Душата, смъртоносният дъх все пак от момента на смъртта до момента на погребението е
облъхала близките. Те са нечисти. Препоръчва им се траур, едноцветни дрехи. Избягва се
общуването
31
Самата дума "душа" произхожда от доухати, доуша — духам, дишам, дъхам. anima също значат дъх, дихание.
149
с тях. Траурът продължава поне 40 дни — докато душата не се успокои и все още броди
около любимите места и любимите хора, а всъщност — докато не мине инкубационният
период на евентуалната зараза. Такава е рационалната основа на траура. Не ще
съмнение, че в тия 40 дни и изобщо в дните непосредствено след смъртта, впечатленията
от мъртвия, от контактите с него са много живи. Той бива често сънуван — още едно
„доказателство", че душата му броди около дома и близките му.
18.5. Душа и духове. Анимизъм
Първобитният човек не може да осъзнае нито съня, нито смъртта. Най-малко може да
осъзнае факта, че „след смъртта няма нищо" („post mortem nihil est"). Тялото се разлага,
туй неандерталецът ясно вижда. Но душата не може да не живее. Това би противоречало
на колективистичното съзнание, а още повече на появилото се след него
индивидуалистично съзнание. Особено нелогично и нелепо изглежда да умре млад човек.
Той не е истински мъртъв. Превръща се най-често в растение — кичест явор или стройна
калина.
Душата по произход е опасност. Опасни са русалките, самодивите — душите на мъртвите.
Русалките теглят хората в дълбините на водата и знаменитата Лорелай — също32.
Постепенно неизвестният външен свят се изпълва с духове и материализирани души. Те
се смесват с малките местни божества и проникват даже и в домовете ни във вид на
IZVORITE.COM 96
полтергайсти и джуджета. За приказните феи, елфи, духове и пр. постепенно забравят, че
произхождат от отровния дъх на мъртвите, и се превръщат в поетични образи. Душите
започват да се идентифицират с невидимите същества, които движат всичко в природата.
Неизвестният природен свят плътно се заселва с души и духове и се оставя да бъде
управляван от тях. Такова схващане-мирозрение е познато като анимизъм (от anima —
душа). Част от фетишите се заменят с демони-духове и в някои области фетишизмът
отстъпва пред анимизма.
Но историческото развитие продължава. Душата не може винаги да се представя и
възприема като реалност. Тя бива подложена на многостранно абстрахиране, докато е
била сведена до нещо нереално, нематериално. Концепцията, че съществува душа, раз-
лична от тялото, е един от стълбовете, на който се крепи религията, до голяма степен и
философската психология.
Дълго и упорито на широките маси се е внушавало, че човек се състои от бренно тяло и
безсмъртна душа (а светът — от дух и мате- 32 В личното творчество и в детските приказки някои автори
като Андерсен представят русалките като безобидни добри същества, обиждани и измамвани от хората. Художествените
образи, създадени от мрачните и груби неандерталци, биват впрягани Да символизират съвременни отношения. Това е
масова практика в изкуството, която замъглява произхода на образите.
150
рия). След като човекът хиляди години е представлявал загадка пред собствения си ум,
явява се концепцията за душата, да му помогне. С душата всичко се обяснява, а самата
душа не подлежи на обяснение. Тя е нещо нематериално, идващо от Бога, недостижимо
за човека. И всяка проява на информация у човека и у животните започва да се нарича
душа, тъй както всяка проява на информация в света ще се нарече дух или Бог. За за
обяснят проявите на информацията в различните стъпала на развитието, древните са
въвели понятията „растителна душа", „животинска душа", „човешка душа".
18.6. Магия. Начало на психотерапията
Неандерталците вярвали, че природните явления и процеси се предизвикват и
направляват от невидими човекоподобни същества, на които може да се повлияе, както се
влияе на човек — със заплахи, молби, клетви. Според тях това се е налагало, когато тези
невидими природни същества пречат на човешките начинания, при неплодородие, лош
улов, суша, мор и т. н. Магическата практика и ритуали напомнят отношения към хора, от
които се иска нещо.
Понякога несъзнателно в цялата система от ритуали и безсмислени за нас действия се е
налучквала някаква обективна връзка. Магията понякога е водела до успех. Но много по-
често успехите са се дължали на психическото въздействие, което са упражнявали тия
магически ритуали върху събраните хора. Общите ритуални действия, от една страна,
организирали колектива, обединявали го с общи идеи, макар и суеверни. От друга страна,
са мобилизирали и уравновесявали висшата нервна дейност на отделните индивиди чрез
отстраняване чувството на безпокойство, очистване (катарзис) от тежки мисли и
комплекси, освобождаване от самовнушения и т. н.
Така магията, като начин на възприемане света и въздействане върху света, заедно с
анимизма съществува и досега в психиката на изостаналите етноси и на децата. Много от
магическите ритуали са преминали в религиозното богослужение — молитви, молебени,
кръстни походи и пр. А магическата практика се прилага и досега — от истински вярващи,
че са изпълнители на божията воля, и от опитни шарлатани.
В ония ранни периоди от развитието на човечеството получаващите се тук-там психични
разстройства едва ли са личали на фона на примитивните задължения и елементарното
трудово поведение. По-късно, когато са населили целия непознат свят с духове, първо-
битните хора са гледали на психически разстроените и болните като на същества,
обладани от зъл дух.
Независимо от грешните представи, които са имали за причините на тия страдания, хората
от най-стари времена са налучквали начини да отстраняват някои от тях. Бялата магия
(омагьосването за добро, а не за смърт и разруха) пипнешком, несъзнателно е стигна-
IZVORITE.COM 97
151
ла до определени зависимости между отклонения в психиката на даден човек и
определени манипулации с него, действащи лекуващо или облекчаващо. Такива
манипулации са: довеждането му до катарзис, очистване от тежки мисли, отстраняване
чувството за безпокойство чрез предизвикване плач (обезоръжаване), религиозна изповед,
психоанализа, внушение, хипноза и други средства.
Магията се е превърнала в психотерапия — лекуване с думи и внушения. Стигнала е до
възможност чрез внушение да се отстранят отделни фикс-идеи, комплекси, самовнушения.
Някои ритуали, нямащи сами по себе си рационален смисъл, внасят бодрост у човека,
повишават жизнения му тонус.
Психотерапията фактически е изкуство, до което стигат малцина надарени и обучени хора.
Когато те съчетават това изкуство със способност за масова хипноза и при наличие на
жаждащи чудно избавление хора, те са способни да направят чудеса с човешките маси, и
не винаги за добро. Често това психотерапевтично изкуство се съчетава с политически и
социални идеи, необходими за момента и жадувани от масите. Създателите на религии
обикновено са били майстори на психотерапията.
Магическото мислене, в смисъл суеверие, вяра във вълшебства, в непосредствено
възприемане на природните връзки и непосредствено влияние върху природните сили,
съществува и до днес. И колкото по-безнадеждна и тревожна е обществената ситуация,
толкова повече хората се надяват и вярват в силата на магията.
18.7. Как неандерталецът възприема света. Интуиция
В миналото за прачовека околният свят е нищо — хаос, огромен,
неразличим. Първи проблясъци на обективна действителност, изплаващи от хаоса, са
нещата, които човекът в тотемната група е създал, действията, които той е извършил и
които са се материализирали вън от него, за които притежава идея-алгоритъм за направа.
По-късно вече се прибавят и други предмети, за които притежава алгоритъм (идея) за
подход. Според първобитния човек нищо не съществува само по себе си, всичко е
създадено от тотема, а проблясващите смътни неща вън от тотема — от човекоподобни
или тотемо-подобни същества. Всяко нещо или е родено, или е сътворено от
Човекоподобно същество.
По-нататък това схващане прониква в митологиите и оттам в Религиите. Според античната
митология почти всички чудовища и природни сили са родени по животински начин. Но и
самите раждания са странни. Например Зевс ражда Атина Палада от ухото си. С
развитието на човешкия труд и техниката постепенно обяснението с раждане отпада.
Налага се творческата сила, проявявана от човека— сътворението. В съвременните
религии всичко в света и светът като цяло е творение на човекоподобен Бог.
152
Първобитният човек си обяснява всичко в света, като го сравнява с човешки произведения;
за всичко от света, до което няма достъп и взаимодействие, изгражда алгоритми за
подход, подобни на алгоритмите, които вече притежава и използва за подобни, изработени
от него или познати от него предмети. Най-често просто прилага с малки модификации
тези алгоритми, които притежава. Познатите, неговите предмети играят роля на
познавателни модели, с които си обяснява чуждото и непознатото. А при това първобитни-
ят човек смътно различава и съвсем не различава модел от оригинал. Човек не може не
само да си обясни, но също и да възприеме нещо, за което няма идея, т. е. не може да
възприеме нещо, ако не може да го сравни с друго нещо, познато, овладяно от него. А по
онова време човекът създава елементарни и груби оръдия за производство — мъртви
вещи. Той няма с какво да сравнява сложните, саморазвиващи се структури в природата.
Докато човек не създаде нещо подобно на природния феномен, той не може да си обясни
последния, нито да го възприеме правилно. Ако необходимостта от цялостна
стабилизация на нервната система изисква на всяка цена да се намери място за предмета
в ограничения за човека действителен свят, т. е. ако се наложи на всяка цена да се
изгради идея за него, човекът изгражда идея фантастична — представя предмета като
IZVORITE.COM 98
продукт, творение на тайнствените и невидими духове, които бродят наоколо. Човекът не
може да познае или да възприеме нещо, без да знае поне как се подхожда практически
към него; не може да познава по-основно нещо, без да знае как се прави то.
Така че човек познава природата, природните неща, доколкото сполучливо сравнява тия
неща със свои произведения. Колкото по-съвършени и различни неща прави човек,
колкото по-точни са моделите на природните неща, толкова по-дълбоко той ги познава. И
колкото по-несъвършени са човешките произведения, колкото повече фантастичен баласт
има в човешките идеи, толкова по-нелепи и фантастични са представите и възприятията
на човека за външния свят. Пример: докато човек не е създал нещо автоматично (система
за автоматично изменение на водното количество при водениците или регулатор за
парните машини), той не може да си представи природните процеси другояче, освен като
резултат от вмешателството на човекоподобни същества (богове).
Също така човек познава себе си дотолкова, доколкото произвежда модели на себе си:
познава лицето си чрез картините и скулптурите, които е сътворил за него, познава
творческата си способност чрез божествата и духовете, които е изфантазирал, опознава
ръката си чрез сграбчващите механизми, които е изнамерил; устройството на окото си —
едва след като е започнал да произвежда фотоапарати; функциите на мозъка си — след
като е започнал да конструира автоматични телефонни централи и системи за
автоматично регулиране. Така тясно свързано с практиката е и познаване-
153
то на природните закономерности.
За да познае нещо, човек трябва да има идея за това нещо. Знае го добре, ако владее
алгоритъма за неговата направа; познава го задоволително, ако притежава алгоритъм за
всестранен подход към това нещо: има смътна представа за това нещо, ако идеята за него
е несъвършена, основана на аналогии и фантазии; и въобще не го познава, ако няма идея
за него. И колкото по-изопачена, запълнена с фантастичен пълнеж, макар и свещена,
блестяща и авторитетна е една идея, толкова по-бедно е познанието за това нещо,
независимо от това дали го почитаме и му свещенодействаме, или просто го игнорираме.
В обкръжението на неандерталеца има няколко десетки недовършени съвсем идеи-
алгоритми и няколкостотин само набелязани алгоритми-проектоидеи за подход. При
недостатъчно идеи за множествата в света не може да се установи действителната връзка
между множествата и логическа връзка между идеите за тях; не може да има моделиране
на логически връзки, т. е. не може да има логическо мислене. Съществува предлогическо
мислене. (Остатъци от такова мислене са установени от Леви-Бркзл и други
изследователи в редица първобитни народи.)
Предлогическото мислене е задължителен етап в културната история на всички хора и
народи, както са задължителни митологията и религията.
В самите условни рефлекси, оформящи поведението на първобитния човек, е настъпило
съществено усложнение. Най-напред случайно и в единични случаи, а след това все по-
често, сигналът и системата от сигнали, идващи от някакъв предмет или явление в
рецепцията, не си проправят път направо към еферентния участък на рефлекторната дъга,
образувана по-рано. Пред информацията, носена от нервните импулси, се явява
възможността да се свърже с някой от циркулиращите в мозъка алгоритми за подход. В
мозъка се извършва подбор, с кои алгоритми за подход най-точно съвпада информацията,
идваща от рецепторите. Тази информация се свързва с алгоритъма, който най-добре й
подхожда, обогатява го и последва ефекторно реализиране именно на тоя алгоритъм-
идея, колкото и несъвършен да е той.
За да се получи връзка именно с най-подходящия алгоритъм, от човека се изисква
внимателно, активно съзерцаване, вглеждане intuitio) в обстановката и сложното
многообразие на идващите сигнали. Така се осъществява по-правилно връзката между
постъпващата информация и наличните не много на брой идеи.
В тези идеи, с които разполага неандерталецът, личният рефлективен опит играе все още
голяма роля. Към конкретните, заобикалящите го неща той подхожда с конкретни изводи
от собствения си опит. Чрез внимателно, активно вглеждане в стоящия до него близък
човек, той например бързо оценява дали е гневен или се прест-
IZVORITE.COM 99
154
155
рува на гневен. В личния опит биват използвани конкретни подробности, нехарактерни и
отхвърлени при обобщаването и изграждането на алгоритмите-идеи за външната памет.
Това е една от особеностите и в редица случаи силна страна на интуицията (нещо, което й
е дало възможност да се задържи и досега).
Подходът към предмети и явления е все още изключение у неандерталците. Основа на
тяхното поведение е условният рефлекс, Но и адекватният подход към външния предмет
(а не към дразнителя) се дължи в повечето случаи не толкова на правилно избраната идея
(много често тя е фантастична). В подавляващия брой случаи прачовекът подхожда
правилно към обектите не поради получена от външната памет правилна идея за обекта;
той просто подражава.
Неандерталецът постъпва почти адекватно към предмета, без да има представа или
оформена идея за самия предмет, без да осъзнава съществуването на тоя предмет, или
пък има съвсем превратна, неточна идея. Остатък от такъв подход към света е доминирал
доскоро у примитивните народи. Нас ни учудва както интуицията, проявявана от тях, така и
фантастичните им представи за нещата и
отношенията.
Първобитният човек започва да изработва и първите по-абстрактни идеи, започва да
различава и мери дължини с педи и крачки; различава разстояния: дълго, изминаването на
което го уморява, и късо — което не го уморява. Различава едно от две и от много еднакви
неща, макар че все още не може да определи кои неща са еднакви и кои — не.
За неандерталеца не съществува истина и лъжа, защото все още няма конкуриращи се
идеи за подход към едно и също явление. Всичко, което е оформено като идея, е истина, и
то свещена истина, в която не може да не се вярва. Друго няма.
18.8. От емоции към чувства
От дълбините на биологичното оформящият се човек е наследил готовите типови
генетични програми за поведение, които се активизират при определени обстоятелства
(вж. 6.7). От висшите гръбначни животни и развитието на главния мозък той е наследил
емоциите, а също и сетивност — физиологическите усещания (първични чувства) (вж.
7.18). Емоцията е възбуда на подкорието, дошла от страна на мозъчната кора и
същевременно викане на генетични програми за поведение при обстоятелства, създаващи
се в индивидуалното, условнорефлекторно поведение на животното.
В периода на очовечаването на маймуната и развитието на трудовия обществен процес в
тия механизми настъпват големи изменения. Увеличават се многократно по брой
обстоятелствата, които изискват бързо използване на готови програми за поведение. Тези
обстоятелства се определят все повече от сложните системи
на условни сигнали, комуникации и усложнена форма на удовлетворяване потребностите.
Самите потребности са се увеличили. Новите програми за типово действие вече не са
само генетични. Повечето от тях се изработват и дообработват в обществения процес от
много хора и се депонират във външната памет като образци — модели за действие,
конкретни примери. Те впоследствие се внасят у индивида по пътя на внушението,
подражанието, възпитанието и т. н.
Емоциите се диференцират за многобройните и твърде различни обстоятелства, пасват
все по-точно на необходимото поведение. Хората почват да реагират емоционално при
почти всеки поведенчески акт, при всяко влечение, при всеки нюанс в изменението на
външната среда. Специфични емоции придружават всъщност и всяко възприятие,
познавателната дейност въобще. (Само съвсем банализираните и механизирани операции
в човешкия труд постепенно са се лишили от специфични емоции и се придружават само
от умора.) Емоционалните реакции се оказват нова фина чувствителна адаптация и форма
на взаимодействие.
Образуването на нови и нови системи от условни рефлекси и извикването на готови типови
програми се оказват два конкуриращи се начини, пътища към все по-фина адаптация
IZVORITE.COM 100
спрямо изменящата се с човешката практика среда и спрямо изискванията на тази
практика. И двата начина на усъвършенстване и адаптация издържат на съревнованието,
развило се между тях. От първия начин произлизат т. н. интелектуални психични процеси,
а от втория — чувствата. Първият начин се е наложил при обстоятелства, изискващи
сложен анализ; вторият — при необходимост от бърза и мощна реакция, бързо влизане в
определена роля, впрягане на емоциите и сливане с тях.
Емоциите намират своя външен израз в типични постъпки и изразителни движения. По
пътя на подражанието тия постъпки и изразителни движения се предават на други
индивиди и по изградената условнорефлекторна връзка (експресивно движение — емоция)
по обратен път се възбужда съответната емоция. Това, впрочем, съществува още у
маймуните. Така емоциите се оказват заразителни. Това пренасяне на емоциите играе
важна роля в паническото стадо при животните. Нерядко при определени обстоятелства то
се възражда и у човека и в известна степен служи като предпоставка за пораждане на
изкуството.
Постепенно в човешкото развитие първичните връзки между експресивните движения,
пози и пр. и съответните им емоционални реакции отслабват. Експресивните движения все
повече служат за нюансировка на разменяната информация между хората и не се нуждаят
от емоциите като спътници. А и за емоционалните реакции не винаги е необходимо да се
свързват с експресивни движения. Емоционалните реакции, отделни от съответстващите
им експресивни движения, задържани от притискащите ги табу, се оказват лише-
156
ни повече или по-малко от външен израз и ефекторен завършек. Те се развиват в
установка — готовност за действие, вътрешен напор, във вътрешни преживявания и в
чувства.
В човешкия колектив се създават типови ситуации и за посрещането им се изработват
типови позиции-програми, които се внасят в главите на отделните индивиди. Тия позиции-
програми представляват алгоритми за поведение, т. е. порции информация, която може
многократно да се прекодира и пренася. Внесени в главата, тези позиции-програми
заангажират не само мозъчната кора, но и подкорието, т. е. действат емоционално на
човека. Тъкмо поради своя обществен характер и поради вече силно развилите се комуни-
кации между хората те са способни да се пренасят от човек на човек. Пренасянето им
става чрез кодирането им в сигнали и в произведения на изкуството — особена човешка
дейност.
Внесени веднъж в главата на човека, тези позиции-програми — чувствата, се превръщат в
установки, нагласи за действие. Но в голям брой случаи те биват подложени на
задържане, стават вътрешни преживявания. Чувството, изпитвано от човека, най-често е
задържана, превърната във вътрешно преживяване емоционална установка. По-общо
определение за чувствата: типови емоционални позиции-установки на хората, появяващи
се при типични конкретни ситуации.
Българската дума „преживяване, преживявам" има много значения — всички свързани с
живота на индивида, но не винаги свързани с чувства и емоции: оцеляване — „В борбата
за живот преживява по-приспособеният"; поддържане на живота — „Преживяваме с една
пенсия"; надживяване — „Той преживя всичките си съученици"; съпричастие във важни
събития — „Преживяхме и революция, и контрареволюция, и реставрация"; изтърпяване,
понасяне,изпитване — „Тя преживя големи нещастия"; прекарване на определен период от
живота — „Последните години от живота си той преживя в самота"; силно впечатление или
впечатляващо събитие — „Това преживяване остана завинаги в съзнанието му";
вживяване в ролята си — „Този артист преживява на сцената"; страдания и емоции,
съпътстващи определени събития и отношения — „Не преживявай толкова
дълбоко".
В последните два примера преживяването е свързано с чувства и има смисъл на
„вътрешно преживяване". Тъкмо това значение на думата е психологическото понятие
„преживяване".
IZVORITE.COM 101
Преживяването може да се определи като събитие с начало и край, случило се с
определен конкретен индивид в определено време и определено място, придружено с
емоционално наситена установка и проява на чувства.
Когато емоционалните установки, редуващите се емоции и чувства не са намерили външен
израз (ефекторен завършек), те самите представляват вътрешни преживявания. Най-често
в психологията
157
под преживяване се разбира именно вътрешното преживяване.
Преживяване (вътрешно преживяване) и чувство са близки, в някои случаи се застъпват,
но са различни понятия.
Чувството е емоционална позиция, която може да бъде заета или незаета от някого. То
може да споходи всеки човек и не е свързано само с един конкретен индивид, с един
фиксиран период от време. Чувството може да бъде много конкретна програма, пренасяща
се между хората и мобилизираща ги, но то си остава програма — програмирана и
типизирана защита на позиция (подредена система от команди за виртуални акции и
реакции). Тази типизирана програма за емоционална защита на определена позиция
представлява порция информация, която може да отседне във външната памет, а също
може да се всели в човека, да го мобилизира за действия или да предизвика вътрешни
преживявания у него.
Преживяването е конкретно събитие, станало с конкретен човек при определени
обстоятелства на конкретно място и в определено време (в определен интервал от
времето и в определен интервал от жизнения път на индивида). Това събитие е винаги
уникално, винаги дълбоко интимно. Преживяването представлява събитие, в което се
проявяват, намират своя актуализация и индивидуализация конкретни чувства.
Във всеобщата словоупотреба думите „преживяване" и „чувство" в редица случаи са
взаимозаменяеми.
Ограничеността на отношенията в колектива на първобитните хора ограничава и броя на
чувствата. Неандерталският човек е разполагал с много по-малък набор от чувства в
сравнение със съвременния човек. Отделните групи са живеели при различни условия,
така че и чувствата, изградени в различни колективи, не са били съвсем еднакви.
19. ТРУДЪТ КАТО ЦЕЛЕНАСОЧЕНА ДЕЙНОСТ
19.1. Цел
Целта е субективен мисловен модел, който човекът или човешката група изгражда
предварително за крайния резултат от своята дейност. Вън от хората няма цел. Целта е
психологическа категория, а не общофилософска.
Целта е свързана естествено с деятелността на човека. У животните, и у маймуночовеците
в началото, това, което стимулира Деятелността, е потребността и обект на деятелност е
благото. Благата биват консумирани (унищожавани). С развитието на труда и
производството на оръдия на производство обект на деятелността става и оръдието, което
човек не консумира, а създава и използва. Стимулът към труд не е непосредствената
биологична потребност, а вторична потребност от оръдие или междинно средство,
явяващо се
158
необходимост по пътя към удовлетворяване на потребностите.
С развитието на възпроизводителната дейност цел на труда става възпроизводството на
съществуващи вече предмети — образци, прототипове. Целта може да се яви и като
модел, създаден от комбинирането на няколко съществуващи предмети, при това абстра-
хирани (очистени) от някои излишни техни подробности. В трудовия процес се намесва
творческото търсене. В него от случайно налучкване се минава към моделиране и
мислене. Така целта става мисловен модел.
Трудовата дейност е социална необходимост. Но човек е биологично същество. Затова,
приспособявайки се към това обстоятелство, трудовата дейност добива форма на
преследване на цел. А целта се представя като благо, към което човек се стреми. По пътя
IZVORITE.COM 102
на естествения подбор достигането на целта започва да се свързва с някаква
квазибиологична удовлетвореност — нещо, което допълнително стимулира.
А доколкото и средствата за потребление постепенно стават обект на труда, на хората се
налага да създават модели — цели не само за достигане на междинни блага — средства
за производство, но и за крайните блага — средствата за потребление. Така цялата
деятелност на човека става целева, целенасочена, целесъобразна, подчинена на цели и
съобразена с тях.
19.2. Цел и успех
Успехът е съвпадане на целта на човешкото действие с получените резултати. Когато
човешкият труд е възпроизводство, тогава успех е произведението да съвпада с
прототипа. Тук критерият за успех е видим и ясен и възможностите за разширяване на
успеха — ограничени. При творческия труд, когато целта е някакъв абстрактен модел,
критерият за успех е реализацията на целта.
За успех в животинското поведение едва ли може да се говори. „Успех" е
удовлетворяването на потребността. В по-общ смисъл „успех" е потвърждаване на един
рефлекс, а в още по общ — намиране изход при безразборните движения.
Интроспективният начин на мислене вижда във всички тези явления съзнателни стремежи,
цели и успехи в достигане на целите.
У човека успехът, както и целта, са свързани с първичните потребности, но много
опосредствано, и фактически са нещо твърде отдалечено от тях.
В борбата за съществуване успехът, а не разумът, е критерий за преживяване и израз на
конкретната необходимост. В успеха винаги има елементи на случайност и винаги
впечатлява несъвпадението на разумното и сполучилото. Има една много характерна бъл-
гарска народна приказка, в която ум и късмет спорят кой от тях е по-важен. И късметът
побеждава.
159
Успехът вдъхва у хората смелост, чувство за сигурност, гордост, самоувереност, но също
така надменност и суета. Успехът отваря много врати и сладко примамва към розово
бъдеще. Най-славният подвиг, най-светлото дело, лишени от успех, изглеждат смешни.
Успехът обикновено се достига с много труд и знание, но много често идва случайно.
Който е постигнал успех, се стреми към нови по-големи успехи — така се мобилизира и
впряга в обществена работа; който търпи неуспехи, по-лесно губи вяра в бъдещето,
отчайва се и става безполезен за обществото. Затова, и това е в интерес на обществото,
за да бъде бодър и мобилизиран, човек трябва да си поставя изпълними задачи и да жъне
чести успехи.
Първобитният човек, пък и съвременният човек в повечето случаи, прави това, което го е
довело до успех, а не това, което отговаря на неговите идеи за разумно и правилно.
Успехът стимулира човешката деятелност, нормализира психическата и нервната дейност,
повишава жизнения тонус, повишава самочувствието. Когато се преминат известни
граници, всичко това започва да вреди на индивида. Народната мъдрост предупреждава
„Не се дигай на голямо, да не паднеш на коляно", „Ще те удари горният праг, да се сетиш
за долния", „Успехите главозамайват". Границите между успеха и неуспеха, впрочем,
очертават възможното в поведението на индивида при дадена конкретна обстановка.
И у човека изследователската работа, търсенето на нови решения, излизането от критични
ситуации става основно по метода на пробите и грешките, който по-точно може да се
нарече „метод на успешните и неуспешните проби".
Общ критерий за успех при маймуночовека е преживяването. Мяра за успех в
цивилизованото човешко общество е богатството, парите. И при единия, и при другия
случай случайността играе своята роля, а също така и умението да се приспособяваш към
случайното и да използуваш случайното.
19.3. Цел и интерес
Успехът (достигането на целта) е по-сигурен и лесен и ефективността на труда е по-
голяма, ако целта съвпада или е свързана с удовлетворяването на някаква биологична
IZVORITE.COM 103
потребност. Такива форми на свързване и съвпадане допълнително стимулират трудовата
дейност и са се наложили.
Целта в такива случаи стимулира деятелността на човека, насочва я към себе си, става
мотив, подбудител на действието, допълнителна „целева причина" на човешкия труд.
Целите, които си поставя човек, се обвързват с основните биологически потребности. Без
това биха се загубили мотивите за тяхното преследване. Постепенно около целите се
създава интерес, активно влечение, придружено с любопитство и внимание.
160
Оформя се любознателност, концентрация и мобилизация на висшата нервна дейност за
изпълнение на задачата и достигането на целта. Повишава се вниманието. Мобилизират
се емоциите. Преследването на целта се свързва с известна възбуда, желание, охота,
интерес.
Всичко това се обединява в общ таксис към определен вид деятелност. Той
благоприятства за достигане на целта. Това всъщност е интересът. Интересът е нов
елемент в модулирането на висшата нервна дейност, нова опора на психиката. Интересът
събужда скритите способности и наклонности на индивида, поставя основата на таланта.
Интересът към определена дейност до голяма степен зависи от генетичните данни на
индивида, от индивидуалните условия на неговото развитие. Но интересите се
доизграждат под силното влияние на обществения живот, от изискванията на колектива,
групата. Индивидуалните интереси, които противоречат на тези изисквания, които насочват
индивида срещу обществените тенденции (срещу „интересите" на колектива, обществото),
биват ограничавани в борбата за живот. Те закърняват у индивида, макар и не съвсем.
Остават и се налагат интереси, които съвпадат със социалните изисквания на групата.
Така фактически интересите стават израз на груповите изисквания. А заедно с това
индивидите стават агенти на обществените закономерности.
Интересът е човешко достояние. Разузнавателният рефлекс у висшето животно
наподобява човешката любознателност, но само по външни изяви. У животните няма
интерес; има само биологически потребности, таксиси — придвижвания към
удовлетворяване на потребностите и консумиране на благата. Всичко това е свързано
непосредствено с биологическото уравновесяване с околната среда. То е определена
предпоставка за човешкия интерес, но не е интерес.
19.4. Наченки на воля в човешкото поведение
Еволюционното развитие има тенденция да наложи интереса като спътник на всеки
целенасочен труд. Но тази тенденция не винаги се налага. Непосредствените биологични
потребности, първичните стимули на човешката деятелност и активност остават често
далеч и встрани от труда и производството на оръдия за производство. Преследването на
определена цел в труда и самият труд като дейност изискват допълнителен стабилизатор,
стабилизационен механизъм на психическата дейност. На тази основа у човека се оформя
волята — устойчиво поддържане на курса към определена цел. Това е поддържане и
стабилизиране на поетата линия на поведение, отговаряща на обществената
необходимост; довеждане до край започнатото дело. Проявяващият воля човек трябва да
се справи с много препятствия, да остави без реакция редица странични външни фактори
и шумове.
161
Волята може да се определи като форма на поведение, при което човек преследва
упорито своята цел въпреки появяващите се нови външни и случайни обстоятелства и
съблазни. За да има воля е необходим механизъм за поддържане на възприетото
целенасочено поведение и за свеждане до минимум въздействието на шумовете и
отклоняващите сили. Такива механизми не са нещо необикновено, познати са например в
радиотехниката, и тяхното изграждане едва ли представлява някаква особена трудност в
структурирането на нервната система. И това може би е станало в заченки още преди
IZVORITE.COM 104
появяването на човека. Механизмът се е наложил в еволюцията на мозъка по пътя на
естествения подбор.
фактически с труда на оформящия се човек само се начева създаването на воля.
Истинската човешка воля, такава, каквато я познаваме, може да се изгради едва по-късно
при наличие на съзнание, като контрол от съзнанието.
Волята е чисто човешко психическо достояние, изградено под прякото въздействие на
социалните структури върху висшата нервна дейност. Тъй както програмите за поведение
в трудовия целенасочен процес са изградени от обществото, така и стабилизиращите
механизми се оформят под контрол на обществото и неговите изисквания — от
ограничителните условия, които обществото поставя.
Волевите отношения са още едно стъпало в прехода от рефлективен труд към
обществено програмиран труд.
19.5. Цел и целесъобразност
Обяснявайки всичко във външния свят по мярката на своите човешки критерии и
проблеми, човек пренася характерностите на своя Целенасочен труд и върху природата.
Първобитният човек, както и човекът до най-ново време, схваща взаимното адаптиране в
природата като целесъобразност, резултат на следваща някаква цел човекоподобна
(разумна) дейност. Тъй като човек в началото разглежда нещата само дотолкова,
доколкото представляват блага за него, той (още далеч преди да се обяви за венец на
божиите творения) заключава, че нещата са създадени от някакво човекоподобно
същество с цел да служат на човека. „Корковият дъб расте, за да имаме от какво да
направим тапи за бутилките", „Пчелите отделят мед, за да нахранят човека" и т. н. От най-
далечни времена и досега у Хората господства схващането за целесъобразност в света.
Но макар и всичко да е създадено уж целесъобразно, то не винаги се е оказвало
благоприятно за човека. За избягване на тревогите, породени от това противоречие, за да
съществува стабилност в Човешката психика, у хората се изгражда идеята за могъщо
човекоподобно същество, по-силно от човека, което създава и движи нещата съгласно
свои цели, които цели понякога съвпадат с човешките, а понякога не съвпадат. Така
неопределеността в природните явле-
162
ния и случайностите около човека се обясняват като несъвпадение между помислите на
могъщите богове и стремежите на не толкова могъщи хора. Резонно е да се измоли
благоприятно поведение на боговете чрез жертви, дарения, молитви.
Телеологическият модел на света, създаден от хората и господстващ над тях, е
естествена основа на религиозния мироглед. И тъй като телеологичен модел на света се е
явил неизбежен за всички народи, те всички в своето развитие са стигнали и до религиозен
мироглед.
Едва напоследък, като се започне от Дарвин, научно мислещите хора отхвърлят
телеологичния модел на света и дават друго обяснение за хармонията в природата. Това,
което изглежда целесъобразно, изградено съгласно някаква цел, е резултат от дълго вза-
имно приспособяване. Светът не се движи от разумно същество към някаква разумна цел,
а под въздействие на самодвижещи се, само-създали се след ред случайности от хаоса,
сили.
Целесъобразност, целесъобразно създадени неща има само в човешкото творчество.
Само човекът се труди и твори под въздействието на цели. Целесъобразно в границите на
човешката трудова деятелност значи изработено по идея за крайния резултат; значи
изработено по алгоритъм, създаден от хората; значи адекватно на нуждите на
обществената структура. Целесъобразно поведение на човека значи активно трудово
поведение, съобразно с изискванията на обществото, т. е. — с целите, които колективът,
обществото, човечеството му поставя. Тези изисквания човекът обикновено възприема
като свои индивидуални цели.
20. ОПОСРЕДСТВАНЕ НА ТРУДА И ИЗГРАЖДАНЕ МЕХАНИЗМА НА
ПОТРЕБНОСТИТЕ
IZVORITE.COM 105
20.1. Средствата стават блага. Вторични потребности
Трудът и общественият живот силно усложняват и затрудняват контактите между човека и
източниците, от които се задоволяват неговите първични биологични потребности. Налага
му се по пътя към все по-отдалечаващи се източници да овладява допълнителни обекти,
да изработва средства, необходими за усвояването на първичните блага и
удовлетворяване на първичните му потребности. Но производството на тия средства и
оръдия за производство също става необходимост, която все повече се възприема като
потребност за човека. Така, трудейки се, човек си създава нови и нови потребности, вече
не биологични, а социални по произход.
20.2. Увеличаване на потребностите
Трудът е по начало дейност преобразяваща природата, унищожаваща естествената
структура на околната среда в местата на кон-
163
тактите между човек и природа. В резултат на това естествените контакти човек —
природа се усложняват и затрудняват.
Колкото повече труд се влага, толкова по-затруднен става контактът между човека и
природните блага, удовлетворяващи неговите потребности, все по-многостъпален става
пътят към удовлетворяване на биологичните потребности. И на всяко стъпало изниква нов
предмет-препятствие, ново благо, което е необходимо за процеса на труда и което
създава потребност да бъде усвоено.
Редовното овладяване на нови технологии и нови територии, извършвано с цел да се
удовлетворят потребностите, създава нови потребности. Например населяването на
земите от умерения и студения пояс усложнява много живота на човека. За да живее,
трябва да се увие в кожи. Потребността от кожи (облекло) става основна необходимост. За
да живее, трябва да поддържа огъня, да сече и носи дърва — нова неотложна потребност!
Приспособил се веднъж към печено месо (това се отразява и върху анатомията му), човек
не може да живее без огън. Научил се да вари сухи плодове и месо, за човека стават
жизнена потребност не само огънят, но и съдовете и т. н.
Тия нови блага трябва да се усвоят. Потребностите от тях трябва да се удовлетворяват.
Това изисква все повече труд. И хората го влагат. Но повечето труд води до нови
преобразования в природата, до ново усложняване на контактите с природата, до
необходимостта от нови междинни предмети-средства, до нови и още по-нови
потребности. Тези още по-нови потребности изискват още повече труд. И хората го влагат.
Но повечето труд... И спиралата се развива. Обратната връзка е сключена. Но това е
положителна обратна връзка (увеличаването на единия фактор води до увеличението и на
другия). Това е ускорителен неустойчив процес. Няма в себе си механизъм за своето
стабилизиране и задържане. Така, впрочем, се развива човечеството — ускорително.
Само външни неблагоприятни фактори, най-често ограничеността на базата, възпират
временно експоненциалния прогрес.
Почти всеки политически режим написва на знамето си лозунга: „Все по-пълно
задоволяване на растящите човешки потребности". Но това е популистки лозунг или
наивност. Потребностите нарастват по-бързо от възможностите да бъдат
удовлетворявани. У народа има по-близки до действителността поговорки: „Човешки очи
се не насищат", „Човешкото око е лакомо, него само пръстта (смъртта) го плаши".
Ускорителното нарастване на потребностите също така ускорително разширява кръгозора
на видимия свят. Новите процеси водят до бързо разширяване на човешката култура и на
човешкото познание.
164
20.3. Оформяне на социалните принуди като блага
Бидейки биологични индивиди, за да живеят, хората трябва да се уравновесяват със
средата, да взаимодействат със средата от своя (на индивид и на вида) позиция. Всичко,
което хората правят, трябва да бъде съгласувано с техния жизнен интерес, с биологичес-
кия интерес на индивида. Постъпките на човека, извършващи се под въздействието на
IZVORITE.COM 106
обществени закономерности, въз основа на определени, необходими и независещи от
неговата воля отношения, за да протекат успешно, трябва да намерят определение,
рационално основание от гледище на индивида, да бъдат субективно оправдани. За да
извършва своите обществени действия охотно, той трябва да ги вижда подчинени не на
чужди, независими от неговата воля и желания обществени отношения, а на негова
собствена „цел", да ги вижда съпътствани от негов интерес.
Човекът като биологично същество реагира само на информация, която има биологически
смисъл. За да изпълнява социалните си задължения доброволно и охотно, както при
действия, мотивирани от биологични инстинкти, човек трябва да приема социалните
принуди във вид на блага и потребности.
Тая трансформация, това чудотворно преобразуване и мистификация на социалните
принуди в блага, става в човешката практика, в обществото и е основа на механизма на
потребностите.
Колективът като социална единица също еволюира и се приспособява към човешката
природа. Социалните принуди, вместо чрез насилие и жестоки забрани-табу, намират по-
гъвкави форми. Явната принуда преминава в експектация (настоятелно очакване). Целият
колектив единодушно очаква индивидът да направи тъкмо туй, което социалната принуда
изисква.
Бурно одобрение, слава и почести съпровождат изпълнението на експектацията; и следва
нескривано разочарование, отклоняване благоволението на колектива от индивида, когато
очакването не се е сбъднало.
Вместо забрана-табу на промискуитета, колективът (обществото) предлага и строго
регламентира семейство от определен тип, отговарящо на социалните изисквания.
Индивидът приема това като форма, средство за задоволяване на половия нагон. Но
заедно с това той трябва да осигури покрив на семейството, огнище с огън, кожи за
постели и завивки, грижа и отговорност за отглеждане на
децата.
Вместо забрана и наказание за бездействие, колективът отрупва индивида с десетки
задължения, чрез които той се включва в различни роли. Вместо забраната „Не
разхищавай", последвана от жестоко наказание, индивидът получава високия сан на пазач
и правото да охранява с тояга общото имущество. Внедряват се и първите проблясъци на
идеята за колективна собственост.
165
И всичко това се поднася като неизбежно звено от веригата действия към
удовлетворяване на първичните потребности. Семейството се привижда като форма за
удовлетворяване на сексуалния глад, трудът — като форма на достигане до хранителните
блага, пазачеството и въздържанието от консумация — като път към благата, които
колективът отпуска.
Как се стига до всичко това? Не че колективът е станал много хитър, а просто затова, че
колектив, в който такива на пръв поглед измамни представяния на социалните принуди
като блага, се е наложил, преживява и се стабилизира. Колектив, в който социалните
принуди се възприемат охотно като блага и потребности, просперира, печели борбата за
съществуване. Колектив, в който социалните принуди продължават да действат като
принуди, се разстройва. Членовете не поемат задълженията си охотно, клинчат и се
помайват; единството на колектива се разрушава и в края на краищата той губи
съревнованието в борбата за преживяване и изчезва.
И колкото по-охотно работят членовете на колектива, толкова повече сфери на дейност се
откриват, толкова повече предмети стават блага, без които не може... и толкова повече
трябва да се работи за усвояването им. Така ускорително и все по-ускорително се зад-
вижва механизмът на потребностите.
Всички социални принуди, които не са добили форма на неизбежно звено към
удовлетворяване на първичните потребности, т. е. които не са станали вторични
потребности, се оказват неефективни и (ако отдавна преди това не са станали
подсъзнателни забрани — табу) пропадат заедно с колектива. Налагат се социалните
принуди, които са приели форма на вторични потребности.
IZVORITE.COM 107
Преоформянето, маскирането на социалните принуди като потребности е необходим и
важен елемент в механизма на потребностите. С превръщането на социалните принуди в
потребности и с бързото разширяване кръга на потребностите започва нов път в раз-
витието на психиката. Несъзнателното, подчиненото на дълбоко внедрени забрани
поведение бе преди всичко възпиране, усмиряване на инстинктите. Сега се открива
възможност за пълно използване и мобилизиране, но и за канализиране, на енергията на
инстинктите. Започва нов етаж от развитието на психиката чрез механизма на
потребностите, развитие, което ще доведе до индивидуалистичното съзнание.
20.4. Човекът като самостоятелен индивид
Животинският индивид (и прачовешкият включително) е орган, апарат на вида.
Индивидуалните потребности на индивида са форма На проява на потребностите на вида.
При развитието на човека става нещо ново и различно.
166
Човешкият индивид възприема социалните принуди като биологични потребности. Но тия
нови „биологични" потребности нямат нищо общо с вида, не представляват проява на
потребностите на вида Това са квазибиологични индивидуални потребности —
потребности на индивида не като орган на вида, а като член на колектива. Индивидът
получава определена самостоятелност спрямо вида. Получава самостоятелност спрямо
своя вид, каквато никое животно не е имало досега. Човекът почва да се проявява, да
действа като самостоятелен индивид, член на социален колектив.
Ние, хората, обикновено не правим разлика между първични и вторични потребности.
Склонни сме да приписваме на индивида изначални индивидуалистически потребности. И,
следвайки интроспекцията, надаряваме дори и животните с егоизъм и индивидуалистично
съзнание. Ние дори смятаме, че социалните принуди през дългия период на
очовечаването са потискали и преработвали именно такъв животински „индивидуализъм" и
„егоизъм". Данните от етнографията и антропологията показват, че човекът като
самостоятелен индивид, поведението му, самочувствието му на такъв се явяват много
късно — може би след прехода към съвременния човек. А индивидуалистичното съзнание,
егоизмът като обществено отношение се явяват още по късно — при цивилизацията.
21. МОДЕЛИРАНЕ И МИСЛЕНЕ
21.0. Увод
Мисленето е решаване на задачи чрез моделиране вътре в главата. За да може да се
установи такъв процес е необходимо: а) развитието на умението да се моделира; б)
изграждането на модели-абстракции, порции информация, кореспондиращи на предмети и
явления; в) езици — системи за кодиране, съхраняване и пренасяне в главата на тия
абстрактни модели.
Мисленето на човека се насочва от мотиви, интереси, потребности. То е свързано също
така и с емоционални преживявания, волеви прояви.
21.1. Решаване на задачи с помощта на посредничещи предмети
Още у животните, непосредствени предшественици на човека, пътят към
удовлетворяването на естествените потребности става опосредстван. По този път се
натрупват голям брой междинни предмети, които трябва да се преодоляват и евентуално
използват. Начинът, по който животното се справя с тия предмети, става критерий в
неговата борба за съществуване.
Алгоритъмът за подход към междинните предмети се изгражда по пътя на условните
рефлекси, пробите и грешките. Известен е
II. Възникване на психиката
167
примерът: маймуната трябва да достигне до плодове, които висят много високо за нея. В
близост се намират няколко сандъка с различна големина... След многобройни, за нас
напълно безсмислени опити, свързани с комични несполуки, най-после шимпанзето нареж-
да сандъците един върху друг точно под мястото, където висят плодовете, покатерва се и
откъсва плода.
IZVORITE.COM 108
Чрез метода на пробите и грешките човек репетира решаването на предстояща задача.
Чрез репетиции се разиграват бъдещите действия при други, опростени обстоятелства.
Това всичко се разглежда като игра. У животните също има игра. Тя се ограничава при
обучението на подрастващите индивиди. Те се учат да ловят и сграбчват жертвата, да се
прикриват от опасни неприятели. Така развиват, разработват и комбинират вродените си
способности.
У прачовеците игрите стават подготовка за бъдещата работа — лов, репетиция за
подхода, удара, изненадването на животното, при това със съответните отмерени
движения, превърнали се по-късно в ритуални танци и станали елементи от външната
памет. Но играта като такава все още не е основа на моделирането, докато при нея не се
използват предмети. Но и това не закъснява. Към играта, танца, ритуала се прибавят
упражнения с копия, камъни, палки. Играта-репетиция плюс междинните средства, които
се използват, са зачатъците на моделирането и моделите.
21.2. Заместването на посредничещите предмети с модели. Моделиране
Използването на посредничещи предмети от човека става закономерност — това е
неговият труд. При това човек не само оперира с тия предмети, но ги и изработва, и то при
помощта на други посредничещи предмети. Той противопоставя един срещу друг
предметите, които стоят между него и благата. Една част от тях той превръща в оръдия за
производство и с тях преодолява съпротивата на другите.
Многото предмети, намиращи се под ръка, позволяват един да бъде използуван вместо
друг. За това е необходимо някакво подобие между тях. Впоследствие настъпва известна
специализация. Някои предмети, най-често дооформени от човека, започват да служат
предимно за първоначална репетиция, за провеждане на необходимите проби настрана, в
сравнително по-леки условия и по-бързо, Те стават модели.
Тук става въпрос за заместващ модел на посредничещия предмет. Вече се спомена и за
други видове модели: модели-образци, познавателни модели и т. н. Думата „модел" се
използва във всички европейски езици и произхожда от латинското modulus — модул,
размер, мярка.
Как, впрочем, постъпва човекът, когато е поставен пред същата
168
169
жизнена ситуация, дадена за пример с маймуната? Той си модели. Изрязва пръчки с
размера на сандъците. Сравнява ги ( делира процеса на поставяне сандъците един върху
друг) и след като е измерил страните на различните сандъци определя начина н;
подреждането им, подрежда ги, вместо да ги тласка десетки пъти ту на една, ту на друга
страна и да ги гледа как се събарят върху главата му от неправилното нареждане, а след
това да започва всичко от начало...
Моделът е предмет, по-удобен и по-прост от оригинала, замества го в трудовата
деятелност на човека. Много често модел значи мярка, макет. Модел е и образецът, по
който може да се изпълни проектираният от човека продукт (модел за костюм, модел за
поведение). Модел (познавателен) е и опростената схема за структурата на сложен обект,
към който човек подхожда.
Моделиране значи решаване на задачи с помощта на модели Това значение на думата е
дошло от математиката. Използва се и тук. Не трябва да се смесва с другото традиционно
значение, където моделирам значи извайвам, изработвам нещо от глина и др. п,
Моделът не замества предмета (оригинала) изцяло. Замествате само в определени
функции, които той има в определен процес. Скоро опитът налага и показва, че не е
необходимо изцяло да изобразиш човек, за да направиш ефективно действащо плашило,
чене е необходимо изцяло да нарисуваш мечката, за да означиш мястото, където тя
трябва да се улучи с камък или удари с каменния топор,
Едно задължително качество на моделите е и в процеса на моделирането да запазват
еднозначно връзката си с оригинала, Минималното, което се изисква, е в началото на
IZVORITE.COM 109
моделирането да се направи права трансформация от оригинал към модел и да може в
края на процеса на моделирането да се направи обратна трансформация от модел към
оригинал. На практика обратни трансформации се извършват и при завършването на
междинни етапи от моделирането, за да се проведе контрол над протичането на процеса.
Моделирането не винаги е точно и съвършено. Често е приблизително, неточно и
изопачава явленията. Едно и също явление може да се моделира по различни методи с
различни модели. Те в конкретни случаи може да съвпадат, но при по широки обобщения
да доведат до различни изводи за моделираните процеси. Различните видове модели и
моделиране и съревнованието между тях е въобще полезно за науката. Така се стига до
използване и налагане на все по-съвършени модели. 21.3. физически модели
С развитието на човешкото общество и култура операциите п моделирането се
видоизменят и разнообразяват. Моделите могат да бъдат предмети от същото вещество,
какво-
то е на оригинала, само с намалени или увеличени размери. По-късно модели почват да
се изработват и от друго вещество — най-удобното за моделиране. Постепенно практиката
установява, че не е необходимо да се моделират предметите изцяло, а само определени
техни структури или определени отношения помежду им. Оказва се, че определено
отношение, което се стремим да моделираме, може да се намери в съвсем друга
физическа структура. (Например подземната филтрация на водата може да се моделира с
електропроводимостта на една полупроводникова среда и т. н.)
Така се създават модели от друга физическа среда, установяват се много широки
аналогии в действителността, а това води до откриване на по-общи природни
закономерности. Моделите почват да се избират не по сетивно подобие, а по вътрешно
функционално съответствие. И всичко това, поне на първо време, става не съзнателно, а
по пътя на подбора.
В много случаи операциите, които се моделират, представляват пренасяне на
информация, преструктуриране на структури въз основа на внесена или загубена
информация. За информацията, която се пренася, е безразлично в каква физическа
структура ще се кодира. В конкуренцията остават и се налагат най-простите и
формализирани модели. Интересуващата ни информация от оригинала може да се кодира
просто в знак-символ. Правата трансформация от оригинал към модел (в случая —
символ) и обратната трансформация от модел към оригинал се извършват, следвайки
предварително уговорени между група хора шифри, азбуки, символични езици и т. н. —
достъпни само за тия, които ги познават, които са в играта, които са ги учили. Такива са и
естествените езици, символите в математиката и т. н. В областта на изкуството символите
също са достъпни само за тия, които ги познават. Оттук — „символизмът — изкуство за
малцина".
21.4. Конкретни (физически) и абстрактни (мисловни)
модели
В своето развитие моделите се характеризират все повече не с видимото си подобие с
оригинала, а с функционалното си съответствие. Самото подобие, от своя страна, става
нещо абстрактно (свежда се до чисто количествени и чисто логически отношения) и така се
стига до математическото моделиране — най-напред с камъчета, пръсти, четала и
сметала, а после с цифри, аритметически знаци и символи. Хората са си служили с
абстрактното и сложно математическо моделиране далеч преди да осъзнаят, че това е
Моделиране.
Постепенно практиката разкрива, че за нуждите на моделирането свойствата на отделните
предмети, отношенията между Предметите, както и операциите, които се извършват над
тях, могат
170
да се сведат до елементарни структури — порции от определени количества информация,
при това годни да се кодират и приемат от сетивата на човека. Такива порции информация
представляват абстрактните (мисловните) модели. Те се пренасят в главата на човека.
IZVORITE.COM 110
Там те се включват в моделирането (имитирането) например на някакъв бъдещ трудов
процес. С това се появява нов вид моделиране
— мисленето.
Мисловният модел —мнението за даден обект — оригинал, не съдържа цялата
информация („истина", „знание") за оригинала, а само тая част от нея, която е необходима
33
за нуждите на мисленето (мисловното моделиране) .
Границата между предметните модели и мисловните модели е относителна. Освен това не
може абстрактният модел да се идентифицира напълно с мисловния модел, а конкретният
модел — с физическия. В своя чист вид моделът е информация. Тя може да се кодира и
вън от човешката глава, колкото и да е абстрактна. Например най-абстрактната
математическа формула може да се напише върху лист хартия, а в човешката глава много
често се моделират конкретни единични отношения.
21.5. Превръщане на моделите в порция информация. Мислене
С развитието на човека и културата започват да се употребяват все по-абстрактни модели
(очистени от всякакви, неиграещи роля в моделирането, свойства на оригиналите).
Запазва се само необходимото за решаването на задачата.
Дългата хилядолетна практика отхвърля и отхвърля баласта на излишните и неутрални
към задачата свойства. От сандъка, както видяхме, се минава към пръчки с определена
дължина, тая дължина се свежда към определено число лакти (аршини), педи и пръсти
(инчове) и т. н. От елена се минава към рисунка на елен, а от рисунката
— към йероглиф, към информация за йероглифа и т. н.
Накрая се стига до модел — чиста информация за необходимото свойство на предмета —
информация, която може да се пренася в човешкия мозък във вид на понятия, идеи,
чувства, гещалти и пр. чрез сетивата. И там, в главата, се извършва моделирането.
Такъв вид моделиране е мисленето — човешкото мислене. Мисленето се създава като
форма или елемент на творческия изследователски труд. Мисленето е едно междинно
звено в практиката на човека. Затова, ако искаме да разберем същността на човешкото
мислене, трябва да изследваме практиката на човечеството и човека.
171
33
За различието между мисловния модел (мнение) и пълната информация за оригинала (знание, епитинмн) се е разгорял
дьлг спор в античната философия.
фактически чисто мислене, моделиране само с абстрактни модели, порции информация,
обработвани в главата, няма почти никъде. Човек си служи с модели вън от главата,
скици, сметки, „вътрешен език", който често става главно говорене на себе си, помага си с
други външни предмети като лист, писалка, калкулатор, справочник и т. н.
Мисленето е видоизменение на определена трудова дейност — търсенето на пътя към
благото по метода на пробите и грешките. Само че в случая междинните операции в
моделирането не се извършват вън от индивида с ръце и с междинни предмети-средства,
а вътре в главата с абстрактни модели. Тия модели представляват порция информация,
могат да преминат през сетивата и да се прекодират в: редица от нервни импулси,
молекулярни преструктурирания в молекулите на РНК и в други вътрешни за човека
структури.
Самото заместване на предметите с модели (или както е прието да се означава —
трансформацията от оригинали в изображения) се извършва в практиката. Информацията
от моделите се внася в човешката глава и се депонира там в процеса на моделирането
или обикновено по-рано.
Когато по някакъв сигнал се зададе задачата да се открие пътят към благото, мобилизират
се междинните модели по този път и започва търсене по метода на пробите и грешките
(търсене не съвсем безразборно, а насочено от цели, идеи, програми). В случая меж-
динните модели са порции информация, намиращи се в главата, в мозъка — една
съвършена информационна машина — и търсенето става много по-лесно и бързо.
Непотвърдените от успеха проби се елиминират и след неколкократно повтаряне на
мисловните проби се открива правилния път.
Мисленето в общ смисъл представлява репетиция за възможно поведение при нова
необичайна ситуация, репетиция, извършвана в главата на човека. Когато е налице задача
IZVORITE.COM 111
от обичайна ситуация, просто се извиква готовата програма за решаване на такава задача
и определени пунктове от нея се попълват с конкретни данни. С развитието на културата
такива програми стават все повече и по-сложни. Мисленето, от моделиране на процеса,
„търсене чрез проби и грешки", все повече става еднолинеен процес на използване една
след друга редица готови програми. Но мисленето никога не се шаблони-зира напълно.
Винаги се явяват случаи, изискващи проверка, избиране на оптимален вариант между
няколко, справяне с нещо ново.
При мисленето, както и при моделирането въобще, прибягването до един или друг модел,
търсенето на един или друг възможен път не е безразборно. Моделирането се води при
определени „гранични УСЛОВИЯ", поставени от практиката и характера на задачата.
Следват се образци и „типови решения". Доминира определена цел, която създава нещо
като силово поле, интенция, насочваща мисловния процес. В самия мисловен процес се
включват ред контролни об-
172
173
ратни трансформации от модел към оригинал, които ориентират човека в това, дали
мисленето го води към целта или се е отклонило в погрешна посока. Изобщо мисленето е
сложно звено от трудовия процес, от практиката. И редица механизми го задържат в
системата на трудовия процес.
В процеса на мисленето внесените модели се комбинират, видоизменят, докато оформят
модела на крайния резултат. Накрая моделът-резултат се прекодира в установка —
готовност за извършване целеното действие. По команда, протичаща по еферентните нер-
ви, това действие се осъществява. С това се реализира и обратната трансформация от
модел към действителен предмет (или действие).
21.6. Мисленето като материален процес
Тук предварително се декларират някои общи неща за мисленето, като се използват
примери от съвременността. Следва да се отбележи, че в епохата, която разглеждаме,
мисленето съвсем още не се е развило и не е станало такъв специален проблем, какъвто
е сега.
Решаването на нови практически задачи „наум", моделирането вътре в мозъка наричаме
мислене.
Терминът „мислене" в различни случаи се е разбирал различно. И определението за
понятието „мислене" също може да се даде по различен начин. Ако мисленето е въобще
решаването на някаква задача, то и животното мисли. Ако мисленето е извършване на
логически операции — електронно-сметачната машина, без съмнение, мисли. Тук ние
разглеждаме творческото целево човешко мислене — елемент на трудовия процес.
Мислене, в което човек търси решение на даден проблем, моделирайки го с абстрактни
модели.
След историческото разделение между физически и умствен труд мнозинството
изследователи отделят мисленето от практиката и труда като особена, най-висша дейност
на човека и като особена висша сфера, различна от материалната дейност на хората и от
материята въобще.
Независимо от тези категорични и почти всеобщо признати оценки, всяко мислене е
породено от практически задачи и то би било безпредметно, ако изводите му не се
трансформираха обратно в трудови дела. При това и в самия процес на мисленето човек
много често си помага с външни оръдия на труда — молив, хартия, с езикови и мате-
матически знаци и модели (числа, букви, звукове, математически и ло-гически-еимволи).
Самото мислене е информационен процес, носител на който са електрически импулси,
движещи се по нервни влакна; физически то представлява функциониране на синапси-
тригери, включва-не и изключване на условнорефлекторни нервни връзки. В мисленето се
преработва и пренася информация, представляваща един от атрибутите на материята. С
една дума, мисленето е материален процес.
Тъй както във висшата математика се конструират без колеба-
IZVORITE.COM 112
ние 4-мерни, 5-мерни и n-мерни пространства и се работи с комплексни числа, така и
човешката мисъл, моделирането в главата конструира модели на свое пространство, свое
време, в които разполага своите фантастични (нереални) модели. Моделира с тях практи-
чески съвсем реални задачи.
Нереални са тия модели, които нямат определен и ясен оригинал в действителността, и са
само работни елементи в мисленето или продукт на фантазията. Понятието „нереален"
няма смисъл вън от характеристиката на моделите и човешките абстракции(вж. по-нататък
гл. 27).
Моделирайки в главата си, ние сега можем да мислим за Земята, а след половин секунда
за Слънцето. Получава се нереално движение, нереална скорост, много по-голяма от
скоростта на светлината. „Няма по-бързо от мисълта" твърди една поговорка. Само че
бързината на мисълта, за разлика от бързината на влака или на орела, е имагинерна,
въображаема. В това мислено, имагинерно пространство и време може да има всичко: и
скорост, по-голяма от С; и движение без материя, и духове, и ангели, и несъчетаеми
същности...
N-мерното пространство, нимфите, божествата или комплексните числа в математиката са
модели, съществуващи както в главата на човека, така и в тетрадки, научни трудове, в
картини и библиотеки, разговори и проекти. С тях се моделира, но в края на краищата
всичко се довежда до някаква реална програма и реални действия. И фантастичните
пространство и време, и фантастичните мисловни модели, също както и реалните, се
конструират и съществуват на реални места — в главите на хората, в реално време — във
времетраенето на процеса на мисленето. Също така те могат да съществуват и вън от
човешката глава, във външната памет (в книги с вълшебни приказки, фантастични филми
и т. н.).
Мисленето като физиологически процес и като процес на пренасяне и преработване на
информацията е материално. Информацията е материална — структурност на материята.
Мисленето като звено от човешката трудова деятелност, като моделиране е материален
процес. Мисленето като дейност, подчинена на обективни логически закони, т. е. на
материални, съществуващи във външната памет връзки и отношения, е материално.
Мисленето и когато си служи с нереални, неправилно и неточно схващащи
действителността модели е също толкова материално, колкото и в случая, когато си служи
с реални или съвършени модели. Нереалните модели, нереалното време и пространство
са работни модели, създадени временно, за удобство при извършване на определени
операции. Те също са материални.
И тъкмо защото човешкото мислене е материален информационен процес, звена от него
могат да се възложат на материални електронни сметачни машини и компютри, нямащи
нищо общо с идеалното, с душата и психиката.
174
21.7. Мисленето у първите хора
Докато външната памет и нейното структуриране са още слабо развити, докато все още
нещата от окръжаващата действителност не са класифицирани в множества, докато не са
изяснени отношенията между множествата, човек не може да мисли логично. Той не може
да схване отношенията на подчиненост, съподчиненост, отрицание, частично или пълно
застъпване между множествата и мястото на всяко множество между другите. Малкото
създадени идеи блуждаят несвързани и му се виждат свещени центрове на мирозданието.
Случайно схванати от човека откъслечни връзки му се струват кардинални. Основни
връзки и зависимости в действителността за него остават незабелязани. Той още не е
разделил познатия свят на множества и не си е поставил задача да изясни отношенията
между тия множества. Едва когато това стане, човек ще започне да мисли логично.
Във външната памет, която ползва първобитния човек, преобладават емоционални
изображения на единични неща. Недостатъчни са общите идеи и понятията за тях.
Външната памет е бедна. Идеите се схващат от човека не като представители на
множества, а като предмети, често тайнствени, свещени предмети и явления. За съ-
IZVORITE.COM 113
ществени се смятат случайни, субективни, нямащи обективна значимост връзки и
отношения.
За първобитния човек логическите връзки и логическите отношения (напр. А се включва
във В; А и В частично се застъпват; А е отрицание на В и т. н.) са непознати. Те не
съществуват за него. И той мисли, решава задачи, без да ползва правилата на логиката.
Макар и много трудно и с повече лутания, и при такова мислене се стига до решение на
задачата. А и задачите по онова време не са били много отвлечени.
22. ПОВТАРЯНЕ НА ТОТЕМНОТО МИСЛЕНЕ И ПОВЕДЕНИЕ В ДЕТСТВОТО НА
ИНДИВИДА
22.1. фактори в развитието на детето от две до пет години
В първите 5—6 години от живота на детето се разгъват и проявяват повечето от
заложените генетично програми за поведение, редица инстинкти, богатството на сетивните
и рефлективните възможности на висшата нервна дейност. Заедно с това бързо се
натрупват условнорефлекторни връзки, свързани с околната обществена среда. Детето се
приучава не само да ходи изправено, да се облича, да пази чистота, да се държи
цивилизовано, да говори, но и на активно творческо отношение към света, То строи кули от
кубчета, пясъчни замъци, рисува къщи, животни и хора, възпитава парцалени кукли и т. н.
В този период в главата на детето освен голямо количество
175
понятия, свързани с думи, се внасят и първите, макар и не напълно оформени, идеи.
В началото понятията и идеите се внасят чрез условните рефлекси. Както и за
първобитните хора, първите идеи имат за детето свещена непоколебима истинност. Не
може да не бъдат верни! Оттук иде забележителната детска доверчивост. Тя бива
използвана от възрастните, за да му влияят и да го възпитават. Такава доверчивост се
забелязва и у сравнително примитивните, изостанали в своето развитие народи.
Мисленето на детето от две до пет години е обект на весело удивление. Тук срещаме
напълно тотемно мислене, изцяло в съответствие с недостатъчното количество идеи.
След 6—7-годишна възраст идеите, поне за близкия кръг от действителността, добиват
пълнота, свързват се помежду си и детето започва да мисли логично.
Всяко дете минава през този период (някои по-бързо, други по-бавно) и повтаря тотемното
мислене от предисторическата епоха. Това е естествено и закономерно — на определено
количество идеи в главата, съответства определен по качество мироглед и определен тип
мислене.
Кръгът от идеи, внесен в главата на детето, в зависимост от социалните, семейните,
културните и пр. условия, за различните деца е различен както по големина, така и по
съдържание. Сред децата посредством тестове може да се констатира доста нееднакъв
„коефициент на интелигентност". По-нататък животът уеднаквява хората от една културно-
езикова общност по интелигентност. Но затова пък се проявява много по-яркото им
диференциране по социална значимост, образование, обществено положение.
При отсъствие на социална среда човешкото дете, въпреки богатите заложби, се развива
като животно, а не като човек (вж. 13.4).
Детето повтаря задължително тотемната фаза в развитието на човечеството, въпреки
голямото различие в условия и външни въздействия, при които се е изграждало
човечеството (филогенеза-та), и развитието на съвременното човешко дете
(онтогенезата).
22.2. Предлогично мислене
Детето си обяснява нещата по начина, по който си ги обяснява и неандерталецът. Не се
съблюдават основните закони на логиката: нещо може да бъде и това, което е, и нещо
друго, може да не е това, което е. Може да се намира и тук, и на друго място. Детското
мислене не се смущава от противоречия. Детето може да мисли и да говори неща,
противоположни на току-що казаните от него. (Това, впрочем, понякога може да продължи
и у възрастни хора). Детето не може да различи подобие от тъждество и при констатирано
подобие идентифицира нещата.
Петгодишно дете вижда момиченце, което прилича по нещо на
IZVORITE.COM 114
176
177
наскоро починалата му братовчедка:
— Мамо, това е Б. Тя е тук. Хайде да отидем да кажем на леля, че е жива... да не плаче.
Детето не може да направи разлика между оригиналния предмет и неговото изображение;
смесва непрекъснато конкретния предмет, множеството, към което принадлежи този
предмет, думата, с която се означава това множество и идеята, с която се подхожда към
него.
Детето, както и човекът от тотемната епоха, не може да различи субекта — себе си, от
обекта. Въпреки, че идеята за „Аз", за индивидуалност му се внушава упорито още много
рано, то научава името си и се отнася към него както към другите неща и хора от познатия
семеен кръг. И детето преминава през фазата на колекти-вистичното съзнание.
След петата или шестата година понятията у детето започват да добиват комплектен вид,
да представляват система. Система, попълнена донякъде с точни научни понятия,
донякъде — с фантастични.
22.3. Други особености в детското мислене
Детето все още не може да мисли с абстрактни понятия. Те не са внесени у него в
достатъчно количество. То мисли с представи, мисли емоционално. В неговото мислене
отвлеченият предмет се облича с конкретни признаци, нещо, което ни се струва много
интересно — поетично и чудновато. Или пък отвлеченият предмет се представя от
конкретен представител-образец. Обикновено на абстрактните предмети и явления се
приписват човешки качества. Повтаря се антропоморфизмът на прачовека.
От детето за дълго време остават скрити механизмите на саморазвитието. Затова то си
обяснява явленията почти изключително като творения на някого — на човек или на
човекоподобно същество.
Едно две и половина годишно момиченце е на летуване. Но стои няколко дни затворено в
хижата поради продължителния дъжд.
— Татко, кажи му на този човек да спре!
— На кой човек? •
— На този, който прави дъжда!
Очевидно детето е възпитавано в атеистично семейство. В съвременното религиозно
семейство още от ранно детство се внедрява идеята за Бог и смътните човекоподобни
творци на природните явления са обединени и персонифицирани във всесилния и всеблаг
Дядо Господ. И разговорът започва по-определено:
— Татко, помоли дядо Господ да спре дъжда! Такива „откровения" на детето се тълкуват
като аргумент за това, че религиозното чувство и познанието на Бога са вродени у човека.
• Приписването природните явления на човекоподобни същества задължително води до
убеденост в целесъобразността на явленията. Всичко, което става, е дело на разумно
същество, преследващо своя цел. Тази убеденост в целесъобразността на обективните
неща и явления, малко рафинирана, преминава и у възрастните хора и дори във
философските системи.
Общата идея за съпричастността на индивида в общото, в колектива, идеята за тотемните
прадеди-божества; за времето, | когато всички чудеса са били възможни, се явява по
необходимост в развитието на човечеството. Тази идея и тоя светоглед се повтарят за
отделен период в развитието на децата. „Имало едно време" — това е някакъв друг свят,
такова време, когато всички чудеса са били не само възможни, но и всекидневни; когато
без особена трудност хората са се превръщали в зверове и — обратното; когато
русалките, самодивите, караконджите и джуджетата не са били невидими, като сега, а са
общували открито с хората.
Това обяснява защо приказките, създадени в дълбока древност, и сега се търсят и
преиздават повече от книгите, в които „пише само истината". Именно приказките
удовлетворяват и стабилизират светогледа на детето и то им вярва. Детето отминава с
IZVORITE.COM 115
безразличие умните реалистични разкази и се увлича дълбоко във „вълшебните приказки".
Те му обясняват и оформят света като стабилно цяло. Митовете са преживели толкова
дълго досега, защото са се оказали необходими за социализацията на детето, за
оформянето му като човек.
У детето, както и у първобитния човек, липсват каквито и да е научни знания по биология.
Когато то наблюдава болест, смърт или съновидение, у него почти спонтанно се налага
идеята за душата — ефирното същество, което движи мъртвото без нея тяло и която с
образа на човека ни посещава, когато спим или когато мислим. С душата според детето са
надарени и човекът, и животното, и растението. „Дървото го боли", когато го порежем или
нараним. Съответно: „Лозата плаче".
Детето чувства същия страх от неизвестното, тъмното, както и човекът от тотема, и намира
също като него успокоение при своите, в прегръдката на майка си на първо време. Доброто
и за детето произхожда от „ние", а лошото — от чуждия непознат свят. И постепенно под
въздействието на възпитанието започва да се налага внедряваната и взета от външната
памет идея за единния бог, носител и извор на всичко добро и справедливо.
22.4. Социално поведение на детето. Възпитание
С израстването и развитието на детето постепенно преките забрани и внушението губят
своята ефективност, но продължава изг-
178
раждането на богата система от положителни, незабранителни условни рефлекси. Сред
тях особено голяма роля играе подражателният рефлекс. У човешкото дете подражанието
като явление достига своя апогей. Най-вече по пътя на подражанието детето усвоява
походка, способност да пее, да говори правилно, възприема вярвания, начини за
изразяване на емоции. То употребява думи и цели изрази по подражание. А после по пътя
на пробите и грешките и след забележки на възрастните научава мястото им в разговора,
стига до правилното значение на думите, до понятията и впоследствие — до идеите.
Не схващайки различието между субект и обект, между желано и възможно, детето мисли
и постъпва магически — уверено е, че може непосредствено със своите желания и детски
ритуали да въздейства на околния свят. То „заплюва", „нарича" определени предмети и
така ги прави свои; говори с мъртви предмети, например с кукли, като че са живи,
убеждава ги, кара им се, сърди им се и т. н. Детето знае вълшебни думи, които омагьосват,
вярва на думи, които отварят врати и скрити входове.
Правилното възпитание се съобразява с тая фаза от развитието на детето; служи си с
анимистични приказки и изрази. Чрез приказки за превръщания на хора в животни и чрез
басните за животни, постъпващи и говорещи като хора, му се втълпяват основните жи-
тейски правила и мъдрости. Истинските отношения между нещата не могат да се внедрят
у индивида наведнъж. При твърде бедния багаж от понятия и идеи това е невъзможно. За
всяка степен на развитие съществува оптимална форма за поднасяне на идеите и знани-
ята и оптимален ред и дозировка. Така например знанията по половия въпрос се подават
постепенно, съобразно с възрастта и нарастването на интереса към тях.
34
У детето не е развит сексуалният инстинкт . Той се развива напълно едва през пубертета.
Детето не може да почувства и да разбере истинския смисъл на редица забрани, ритуали
и събития в живота на близките му. На случайно наблюдаваните сексуални прояви то не
разбира смисъла и си ги обяснява по свой начин. Те го смущават, объркват, а понякога и
разстройват. Затова в детското възпитание владее благоприличието. Доколкото е
възможно, сексуалните прояви се крият от детето. На тази тема се говори иносказателно
(оттам милион вицове и двусмислия). Това не е въпрос само на добър тон, естетическа
култура или на лицемерие — такъв евфемизъм (благоприличие изказване на
неблагоприлични неща) се е наложил поради факта, че когато възрастните говорят на тая
тема, много често слушателите са и деца.
179
34
Редица психолози (на първо място фройдистите) имат друго мнение по въпроса.
23. ПОЯВЯВАНЕ НА СТОЙНОСТТА
IZVORITE.COM 116
23.1. Човекът и природата. Изменяне на околната
среда
Човек изменя природата. И животните изменят природата: коралите от скелетите си
създават цели острови, фораминиферите — геоложки породи; бобрите правят язове,
ластовиците — гнезда, паяците — мрежести капани.
В наше време по количество и размер създаденото от човека може да се сравнява със
създаденото от животните по биологичен път. Но в епохата, която разглеждаме, то е било
нищожно малко. Обаче и тогава създаденото от човека е било качествено различно от
създаденото по биологичен път.
Човекът създава оръдия за производство, създава алгоритми за действие, в които
биологичните реакции се комбинират по такъв начин, че изграждат структура, излизаща
вън от биологичното. Изменените от коралите и ластовиците природни структури са вгра-
дени в общата биологична и предбиологична структура. Човекът разрушава елементи от
природата, отнема от нея други елементи и от тях комбинира нещо, което не е природа.
Създаденото от човека е нещо по-висше. Това го прави творец.
В своята дейност човек същевременно разрушава природата. Разрушаване на природата,
ледени и пясъчни пустини се получават и без участието на човека — при стечение на
неблагоприятни климатични, биологични и астрономични условия. Но това е случайно. А
разрушаването от страна на човека е закономерност. (Макар че стотици хиляди години
това разрушаване е било толкова незначително в сравнение с възможностите на
природата, че тя го е компенсирала автоматично.)
Човекът е не само продукт на природата. Той е и неин партньор и съперник. Подобно на
природата човек строи, събира структурност на едно място за сметка на разрушаването на
доста повече структурност (информация) на друго място. Човек създава една по-висша
структура — социалната структура и човешката култура; превръща природните дадености
в елементи на тая нова структура. Сферата, която по-висшата структура разрушава, като
извлича от нея енергия, като изважда от нея отделни елементи и ги комбинира по нов
начин, обикновено се нарича база на тая структура. База на социалната структура е главно
биосферата, но също така и литосферата (мъртвата природа), създадена преди това
върху Земята.
23.2. Човешки труд и информация. Производителност на труда
Нашият свят (Млечният път и другите галактики) е създаден случайно в резултат на
невероятно голяма случайност — флуктуация
180
на движещата се материя. Сега нашият свят релаксира — приближава се към
равновесното хаотично състояние, и всичко в него се подчинява на Втория принцип на
термодинамиката (Закона за увеличаване на ентропията или за намаляване на
структурността (информацията). Но тази релаксация не става нито бързо, нито
равномерно. Създали са се много устойчиви структури (звездни системи например), които
й се съпротивляват. Създават се непрекъснато и динамични системи, които, подчинявайки
се на закона за увеличаването на ентропията, създават на едно място концентрация на
структурност (информация), за сметка на това че разрушават повече информация на друго
място. В резултат се получават нови, по-висши структури за сметка на общото тотално
36
намаляване на структурността в света .
Така се е установила и биологическата форма на движение върху Земята. Тя се създава
за сметка на разграждането на редица структура в литосферата, за сметка на превръщане
лъчистата енергия на Слънцето или химическата енергия на минералите в нискока-
чествена топлинна енергия и т. н.
Така действа и човекът. Разрушавайки частично своята база — биологическата структура и
отчасти литологическата структура, той създава по-висша социална структура. В своята
дейност той в много по-голям размер разрушава информация в базата, отколкото създава
в социалната надстройка. Действа досущ като природата. И не може другояче. Ние от
IZVORITE.COM 117
нашата позиция на хора забелязваме прогреса и сме склонни да не обръщаме внимание
на другия процес — с какво плащаме прогреса.
Създаване на информация на едно място за сметка на разрушаването на повече
информация на друго място е неизбежна характеристика на всеки прогрес, включително и
в процесите на създаване, на човешко творчество. Разбира се, ако хората се организират
така, че да постъпват по-разумно и по-грижливо с природата, увеличаването на
ентропията, унищожаването на околната среда би било по-малко. Но това е друг проблем.
За определено време човек със своя труд създава в социалната структура определено
количество информация. (Разрушаването на информация в субструктурата, базата не се
отчита тук, доколкото не интересува обществото. Приема се, че се руши база, безкрайно
голяма по отношение на човешката култура и незасягаща обществото — в началото е
било така.) Създадената информация за единица време е производителността на
труда, и ако отбележим количеството информация с J (битове), а времето — с 1
(човекочасове);
35
Може да се случи, както се е случило на нашата Земя, една върху друга да се надстроят няколко по-висши структури, да
се получи прогрес. Продължителният прогрес не е закон на вселената, а много голяма случайност и ние, хората, сме
щастливи наследници именно на такава случайност.
181
то производителността на труда — Р, може да се изрази във формула като величина:
J (битове)
Р=
I (човекочасове)
В политическата икономия засега не се работи с количество информация. Вместо нея се
поставя продуктивността — количество продукти, изработени за единица време: брой
детайли, метри плат, килограми брашно. Тая продуктивност получава и стойностен израз
— производителността на труда е стойността на продукта, произведен за един човекочас
(за един час от един човек).
23.3. Информация и стойност ,
При всяко човешко творчество природата губи информация (увеличава се ентропията в
нея). В определен смисъл тя деградира. Да си представим като пример едно племе от
първобитни хора, живеещи на остров девствен, прекрасен и обилен с диви плодове. На
мястото, където е селището на хората, плодовете и хранителните диви растения са
изядени. Дърветата са изсечени за построяване на жилища или за огрев през зимата.
Дивечът се е разбягал. Това, което по-рано човек би могъл да придобие без труд и усилие,
бидейки сам той елемент от природата, сега изисква труд. Сега е необходимо човек да оре
земята, да отглежда жито или маниока; за да се снабди с месо сега трябва да прави
големи пътешествия при ловуването, да измисля хитрини за убиването на наплашените
животни или да опитомява и отглежда добитък; трябва да доставя отдалеко дървен
материал и т. н.
Природата отстъпва, отстранява се от човека; отчуждава се от човека и човекът се
отчуждава от нея. Естествените отношения между човек и околна среда, примитивни и
хармонични (съгласни със законите на биологическата еволюция) в началото, се
разстройват все повече. Природата става все по-малко благосклонна и се съпротивлява
все повече срещу нейното превръщане в обществена структура, затваря се, превръща се в
система с голяма ентропия. Тая последната се натрупва в местата на контактите между
общество и природа; изразява се в опустошени участъци, затруднен допир и затруднява
човека да достигне до необходимите блага.
Тази ентропия, натрупана в природата, тая затруднена Достъпност, тази съпротива на
природата при изтръгване на елементи от нея бива преодолявана, анулирана,
благодарение на информация, създавана от хората (в производителния, нетворческия
труд). Така голяма част от информацията, която човек създава, се изразходва за
анулиране на ентропията, натрупана по контактите на взаимодействие между общество и
природа, т. е. изразходва се в производството.
182
IZVORITE.COM 118
183
Количеството информация, която хората трябва да вложат за придобиването,
изтръпването от природата на едно благо, е равна на количеството ентропия, която се
противопоставя на това изтръпване.
Стойността е тази същата информация, изразена като изразходване на човешка
работна сила или необходимо работно време, което обществото трябва да вложи за
анулиране на ентропията.
Стойността не е просто информация, а информация, изразена в обществено необходимо
работно време (човекочасове).
Ако отбележим информацията с J (битове), а средната човешка производителност на
труда с Р (битове/човекочасове), то стойността W може да се изрази като информация,
разделена на средната човешка производителност:
W = J/P = битове / (битове/човекочасове), т. е. W [човекочасове].
Ентропията, създадена в природата — на контактите между природа и общество,
съществува реално като една действителност. Тя съществува независимо от това, дали
бива анулирана от нашия труд или не, дали си даваме или не си даваме сметка за нейното
съществуване. Стойността е реален израз на нещо материално, на нещо, което
съществува в обективната действителност. Стойността не е абстракция, продукт на
човешкото мислене, макар че в процеса на нейното познаване се налага понякога да си
служим с абстракции, напр. Маркс стига до стойността, като абстрахира от стоката
отделните нейни физически свойства.
Стойността е своеобразен израз на информацията, създавана от човека. Но човек може да
изрази по този начин (чрез стойността) и всяка друга информация, циркулираща в
практиката му, вклкючително и такава, несъздадена от човека.
Трябва да се изтъкне: информацията, вложена от човека в процеса на труда, се анулира
взаимно с ентропията, натрупана преди това в природата. В продукта на труда, който има
стойност, не остава нищо.
От казаното досега произтичат два извода:
1. Стойността, разглеждана в политическата икономия, не е просто наименование, не е
метафизична категория. Тя не виси в пространството, несвързана с материята и
материалните отношения. Стойността е израз на ентропията — една физическа величина.
2. Стойността не е свойство на предмета (на благото), както изглежда на пръв поглед. Тя е
материално отношение между човечеството и природата. Само ненаучният неправилен
подход към социалните явления — стоковият фетишизъм, отрежда на стоките
фантастично, свръхсетивно свойство „качеството да бъдат ценност, да притежават
стойност".
Става ясно — не съществува начин за определяне стойността
на едно ценно нещо, каквото и да е то, ако го анализираме само по себе си. Стойността на
това нещо може да се определи, да се измери само относително, като отношение между
две стоки — в разменната стойност, като се сравнява колко труд и време са вложили хо-
рата при производството на едната и на другата стока.
Може би някога, в бъдеще, стойността на едно благо, на основата на повсеместната
компютъризация, ще може да се мери непосредствено, като се изследва каква ентропия се
анулира при неговото добиване. Но това са само предположения.
23.4. Времето става по-осезаемо за човека
Времето на нашия свят е физическа величина, свързана с релаксация на света. Неговата
същност е твърде далеч от проблемите на психологията. Интересното за нея е, как хората
постепенно почват да схващат реалността на времето.
Времето като периодично повтаряне на явленията, като пулсиране на света се схваща
постепенно от прачовеците. У тях времето е просто повтаряне, кръговрат на природните
явления.
Времето като координатна система в човешката дейност, понятията: преди, сега, в
бъдеще, минало, настояще..., се появяват заедно с изграждането и усвояването
логическата схема на външната памет.
IZVORITE.COM 119
Времето като продължителност, протяжност, като сравняващи се помежду си участъци от
време, като екстензивна величина, която може да се мери, човек почва да възприема едва
след като е открил зависимостта между произведената продукция, произведената
стойност и времето. Времето се свързва със стойността, с продължителността на
усилията, които се влагат в труда. Човек почва да схваща „изгубеното време" — времето,
в което не се произвежда нищо, т. е. стига се до понятието „време" като нещо обективно,
независимо от това дали се трудим или не се трудим. Изпълненото с труд време почва да
се цени заедно с продуктите, които се създават в неговото протичане.
Времето е злато. Времето е пари. Но то е крилато. Добре го пази!
23.5. Благо. Ценност. Интерес
С появата на стойността в човешкия живот настъпват ред съществени промени. На първо
място, явяват се ценностите.
Благата са елементи от външната среда и от структурата на обществото, неща
(предмети, явления, структури, отношения), към които живият организъм се стреми, които
задоволяват неговите потребности. Блага са и нещата, които удовлетворяват потребности
на колектива, на общността. Характерът на потребността — дали е физиологическа или
естетическа, не изменя нещата. Благо може
184
да бъде обединяваща идея, благоволението на жреците или старейшините,
благоприятното обществено мнение, благодатта (организиращата и ободряващата сила,
която дава религията) и т. н.
В политическата икономия като синоним на благо често се употребява терминът
„потребителна стойност".
С течение на времето с натрупването на все повече ентропия по контактите между
човешката организация и околната среда, а и по допирните точки между отделните
структури на усложняващото се човешко общество, придобиването, доставянето на някои
блага все по-настоятелно изисква труд или лишаване от друго благо. Блага, чиито
придобиване изисква труд, са ценности или ценни неща.
Както всички блага, така и ценностите биват: предметни (например хляб) или
функционални — услуги (например подстригване или ползване водопровод); биват още
физически, наричани често материални (хляб), и духовни (билет за посещение на
концерт). Според това, каква нужда удовлетворяват, могат да се изброят: морални,
естетически, исторически, религиозни и др. ценности.
Ценностите в най-честия случай са продукт на труда: килограм сирене, златна брошка. Но
ценности могат да бъдат и продукти на природата, достигането на които или
възстановяването на които изискват труд (например красив горски участък).
Като по-специално значение на думата, ценности се наричат неща, съдържащи
благородни метали, скъпоценни камъни и пр. „Декларирайте всички ценности!"
Заедно с явяването на ценностите у човека се явява и интересът (не в смисъл интерес-
лкобопитство — да проникнеш в някаква структура, а интерес-корист — да придобиеш
нещо). Той е влечение, стремеж да придобиеш повече ценности, повече стойност.
В западните езици се ползва една дума за стойност и ценност (Wert, value, valeur) и
понятията „стойност" и „ценност" са различни значения на думата. У нас, макар да
разполагаме с две думи, тяхната употреба не е уточнена. Широко се употребява едната
дума вместо другата. Например в политическата икономия можем да срещнем „Принадена
ценност", „Закон за ценността" вместо „Принадена стойност", „Закон за стойността", а в
публицистиката и философската литература напоследък се среща често „Духовни
(религиозни) стойности" вместо ценности и пр. Напоследък терминът „ценност" получи в
нашата литература много широко и неясно значение: ценност, стойност, достояние, благо,
идеал, добродетел и пр. Означаването от съвременните публицисти и философи на
всички тези понятия с крайно общия и неопределен термин ценност е просто признание, че
не искат да се задълбочават в проблемите и галантно само ги отбелязват.
IZVORITE.COM 120
С развитието на човечеството стойността играе все по-голяма роля. Заедно с това
интересът става господстващ мотив в поведението на човека. „Интересите движат
историята."
185
23.6. Наченки на обществена собственост и размяна. Групово семейство.
Дуално-родова организация
С развитието и усъвършенстването на техниката в човешкия колектив се натрупва
известна собственост: външни предмети, оръдия на труда, запаси от храна, строителни
материали и други ценности. Също така след редица кръвопролитни сражения за до-
миниране всеки колектив или племе установява трайно владение над определени
участъци поля, гори, водоизточници. Така се явява първата форма на собственост —
обществената. Тя се е явила десетки хиляди години преди частната собственост и е много
устойчива.
Обществената собственост се е запазила в широки размери до историческо време
(известната ager publicus в римската история, общинските мери и гори, съществуващи до
наше време). Превръщането на обществената собственост в частна (приватизацията) е
процес труден и противоречив, продължаващ хилядолетия.
С развитието на техниката отделните колективи произвеждат все повече продукти. При
това човешкото население се увеличава и контактите между отделните тотемни групи
стават все по-чести. Към първичните отношения между тях — борба за преживяване,
съперничество, войни за плячка, грабежи и т. н., започват да се явяват и мирни
отношения. Явява се размяната на продукти на труда. Тъй като всеки тотемен колектив се
е специализирал донякъде в лов на определени видове животни, условия за размяна има.
Контакти се установяват и по други причини. Забраните за сексуални връзки вътре в
колектива се увеличават. След забраната на връзки между родители и деца
(кръвнородово семейство) постепенно се налага и забрана на връзки между брат и сестра.
Всички млади жени от групата са сестри и трябва да си търсят партньори извън тотема.
Или всички млади мъже от тотема се обявяват за братя и търсят жени вън от групата. От
случайни инциденти това все повече става редовна практика. Даже на някои места се
създава дуално-стадна организация — редовно контактуващи колективи.
23.7. Проста (случайна) форма на стойността
Както се посочи, стойността на един продукт на труда, или на каквото и да било ценност,
не може да се определи от наблюдаване и анализиране на самия продукт. Колко стойност
има в даден продукт или колко среден обществен труд е необходим за придобиването на
една ценност можем да разберем само по един начин — като подложим тая ценност на
размяна и видим какво ни дават за Нея.
Стойността на един предмет на труда може да се прояви, да Получи форма на
проявяваме само в размяната, формата на проявяване на стойността в размяната се
нарича разменна стойност.
Ако колективът произвежда мечи кожи, той може да узнае
186
стойността на една кожа само след като се установи какво може да получи срещу тая меча
кожа от съседния колектив. Примерно те предлагат срещу кожата четири еленови рога.
Стойността на кожата е намерила своята форма на проява, своята разменна стойност.
Тези 4 еленови рога са еквивалент на стойността на мечата кожа.
Дали в добиването на кожата има вложено точно толкова средно човешко работно време,
колкото в добиването на четири еленови рога? Сигурно не. Но грубо приблизително — да.
По-нататък с развитието на пазара ще се явят повече купувачи, ще стават пазарлъци с
всеки един от тях и стойността на кожата, пък и на всяка друга ценност, ще се определя
по-точно. За онази епоха обаче срещата между продавач и купувач е била случайна и
единична. И стойността на кожата в тая единична, случайна размяна е намерила своята
единична, случайна, проста форма на проява.
IZVORITE.COM 121
На пръв поглед този въпрос няма нищо общо с психиката, но само на пръв поглед.
23.8. Творчески труд и възпроизвеждащ труд
От гледна точка на информационните процеси в различието между творчески и
възпроизводителен труд се разкриват нови характеризиращи черти.
Творческият труд е създаване на нови алгоритми за изменяне на околната среда. Всеки
човек, когато решава свои проблеми, е творец: когато обмисля сделки, когато решава как
да поправи счупената си кола, когато търси изход след някаква злополука, когато мисли
как да заобиколи очертаващата се бъдеща опасност. Но в тоя си труд е крайно
непроизводителен. Тук често си служи с проби и допуска грешки. За такъв труд човек не е
достатъчно трениран, специализиран и производителността му е нищожна. Той видимо
разрушава големи количества структурност, а в 90 случая от сто не създава никаква
структурност. Той създава алгоритми-системи за ред, но сам той не е подчинен на система
и ред. Макар и по-сложен, този вид труд е по-първичен.
Възпроизвеждащият труд е мултиплицирано прилагане на алгоритми, практическо
видоизменяне на околната среда, а същевременно е преодоляване на натрупаната
ентропия между човека и природата. Този двойнствен характер на произвеждащия труд е
бил отбелязан още от Маркс преди век и половина: конкретен труд, произвеждащ блага, и
абстрактен труд, произвеждащ стойност.
В наше време всичко става ценност; откривателската научна работа става важен дял от
производството и в нея се влагат големи инвестиции. Търговията с произведения на
изкуството става бизнес, също и издателската и писателската дейност. Произведенията на
творческия и художествен труд се възприемат като ценности. Патентите, откритията се
заплащат, и то високо. Художествените
187
произведения — също.
Но така е сега. В онези далечни времена, пък и доскоро, произведенията на творческия
труд не са се смятали за обикновени ценности, а за нещо по-висше. Или са се
възприемали като ценности от съвсем друг характер — духовни ценности, различни от
ценностите на политическата икономия. Творческият труд не се е смятал за труд. Можеш
да му се възхищаваш, но не и да го възмездяваш (заплащаш). Това се е смятало нередно.
Такъв труд никой не наема. Такъв труд не се заплаща (освен с уважение и благодарност).
Ако на наетия работник се наложи да решава проблеми от творческия труд, той го прави
за собствена сметка.
Щурецът свири за свое удоволствие и за удоволствие на другите, затова може и да умре
от глад. А мравката се труди и за труда си получава заслуженото. Гъдулар майка не
храни, гъдулар къща не гледа. Жреците не работят (даже когато създават гениални
модели на Слънчевата система), те свещенодействат. Също и монасите (даже и когато
пишат вдъхновени философски трактати). Тяхното дело на творци е обект на възхищение,
преклонение, меценатство, но не и на заплащане. Творческият труд е бил вън от всяка
оценка и размяна.
Едва напоследък някои големи институти и корпорации, в жестоката борба с конкурентите,
търсят нови, по-прогресивни технологии целенасочено, търсят нови материали. Те
отделят големи суми за творчески изследвания, но и тук създават ред норми на произво-
дителност и т. н., не се хващат да спонсорират самотни мислители и експериментатори.
Силното развитие на пазара, появата на парите и приравняването на всичко с парите са
направили за хората очевидна истината, че създаването на алгоритми също е благо за
хората, също е влагане на информация, създаване на стойност, също е труд.
24. ТРЕТИ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПРЕХОД — ОТ ТОТЕМНАТА
ГРУПА И ПЪРВОБИТНИЯ ЧОВЕК КЪМ ЕКЗОГАМНИЯ
РОД И СЪВРЕМЕННИЯ ЧОВЕК
24.1. Създаване на екзогамния род
В неандерталския колектив се установява кръвнородово семейство (забрана на сексуални
връзки между различни поколения, между бащи и деца). Но и при тези условия
продължава кръстосването между близки роднини (братя, сестри, братовчеди), което при
IZVORITE.COM 122
продължителност се оказва биологически неблагоприятно за колектива. Това е първото
противоречие. От друга страна, периодите на забрана на социалните връзки, на табу
върху тях продължават. И не само продължават, но се удължават и стават все по-строги.
А периодите на сексуални оргии стават по-кратки и по-редки под диктата на со-
188
189
циалните и трудовите изисквания. Социалните принуди влизат във все по-остро
противоречие с биологическото възпроизводство на колектива и с половия инстинкт на
индивидите. Това е второто противоречие. Тия противоречия или е трябвало да намерят
решение, или да доведат до гибел на колектива.
В края на средния палеолит, 30—40 хиляди години пр. н. е., заедно с увеличаване броя и
подвижността на тотемните групи, зачестили и контактите между тях, най-често под
формата на военни сблъсъци, но също така е налице размяна на продукти на труда и
технически опит. Все повече зачестяват единични или групови нападения върху жени или
мъже от друга група с цел полово общуване. Сексуалните табу не са се простирали върху
хора вън от тотемния колектив — всички вън от колектива са били вън от закона.
Потвърждение на всичко това са: сказанието за грабването на сабинянките (то видимо
третира по-късна епоха); също митовете за острова на Цирцея, за острова на сирените, за
амазонките и пр.
Постепенно тези явления от случайни извънредни събития стават редовна практика. Дълго
сдържаният полов нагон намира нова форма на проява и удовлетворяване. Открива се
възможност табуто върху половите връзки вътре в групата, между кръвни роднини да
стане пълно. Но вече не е толкова тежко. От принуда това табу става разбираща се от
само себе си норма на живот.
Връзките между мъже и жени от различни групи стават редовна, а после единствена
форма на сексуално общуване. Тотемният колектив постепенно се превръща в
екзогаменрод. (Думата „екзога-мен" произхожда от екзогамия — брак с лица извън
общността, за разлика от ендогамия — брак с лица от същата общност.) Това е
поредният революционен преход в процеса на изграждане човешкото общество, на човека
и на човешката психика.
Задоволяването на сексуалните потребности вън от рода довежда до по-тесни и
постоянни контакти между родовете, до понататъшен обмен на предмети, производствен
опит и култура. Лошото биологично влияние на продължителния имбридинг (съчетаване
между близки роднини) отпада. От многото разновидности първобитни хора (палеантропи)
се създава единен жизнен човешки вид — Homo sapiens. От обобщаване опита на
множеството досега затворени колективи, културата и техниката скокообразно нарастват.
Разбира се, създаването на съвременния човек Хомо сапиенс не е моментен скок.
Преходът продължава дълго и в различни части от земното кълбо се извършва в различно
време и има като градивен материал различни видове палеантропи. Така че естествено в
този период се оформят различните човешки раси. Не всички от тях намират условия за
еднакво бързо по-нататъшно развитие. Но те всички са разновидности на един човешки
вид.
24.2. Класически пример за превръщане на социалната принуда в потребност
Търсенето на сексуален партньор вън от групата изисква усилия. Партньорът става
ценност. А също и търсещият става ценност за търсения партньор. Явяват се отношения
на приравняване на ценности. Търсенето е свързано с копнеж, влечение, желание, с личен
избор и предпочитание, взаимно привличане и харесване, наченки на л/обов. Половият
нагон поражда или се превръща в трайно влечение, желание. Забраната табу върху
сексуалните връзки вътре в колектива (групата) добива вид на потребност от търсене
партньор вън от групата (рода).
24.3. Нови форми на семейство
IZVORITE.COM 123
Постепенно в този революционен преход се преминава от ограничен промискуитет към
групов брак. Всички сестри и братовчедки остават в рода начело с майките си. Чакат или
издирват мъже. зетьове от други съседни родове. Тия мъже на първо време са временни
гости в рода. Такава форма на групов брак е основа на ранния матриархат — род, в който
жените, начело с майката, заемат стабилно и водещо положение.
С намаляване ролята на лова и увеличаване дела на събирателството, първобитното
отглеждане на растения, риболов, изработка на облекло, значението на мъжкия труд
намалява, а на женския се увеличава. Жените живеели постоянно в родовото заселище. А
мъжете, даже когато са образували двоично семейство, са били временни гости на рода.
Те живеели в своите (майчините) родове или в специални заселища. Приемането на мъже
от чужди родове е останало като обичай и досега в някои изостанали племена (ескимоси и
др.). Ние — цивилизованите хора, наричаме това „гостоприемен хетеризъм", макар че тук
изобщо няма хетеризъм. И досега като остатък от първобитния род е останало прочутото
гостоприемство у ред народи, което бързо чезне с цивилизацията и моногамията.
Екзогамният род е тясно свързан със създаването на племена, дуално-родови
организации, фратрии. Обикновено се сватосват родове от едно племе, близки по
произход, език, обичаи. Когато бракове вън от племето не се сключват, това е ендогамно
племе. Всички хора от племето са родствени по кръв, външен облик, облекло, култура,
език.
Дуално-родова организация се създава, когато два рода взаимно се сватосват.
24.4. Техническа и културна революция
Контактите между родовете и обмяната на опит довеждат до бурно развитие на техниката.
Хомо сапиенс вече владее добиването на огъня, въоръжен е с лък и стрели — страшно
оръжие за времето
190
си и велико предимство в борбата срещу природата. Начева се обработването на земята.
Хората започват да строят трайни жилища (землянки и колиби). Появяват се наченки на
изкуството.
Външната памет, от достояние на отделната група, става обща памет на обществото —
поне в границите на племето, но тя не се задържа дълго в тези граници.
Всичко това води до бързо развитие на техниката и производството. Биологическите
еволюционни изменения, морфологически-те изменения във външния вид на човека се
оказват толкова бавни и незабележими в сравнение с развитието на оръдията за производ-
ство, трудовите навици, свързаните с производството обществени отношения, че почти
губят значение като определящи развитието фактори. Икономическото развитие на
обществото става главният определящ фактор (наред със стоящите по-назад географски,
демографски и др. фактори) в по-нататъшното структуриране на обществото, идеологията
и психическото развитие на човешкия индивид.
За да се обобщят и систематизират създадените в различни колективи вече значителен
брой алгоритми-идеи за подход към различни неща, се изгражда цяла система от понятия
— зародиш на логическата структура на външната памет. Изграждат се и по-общи понятия.
В системата на понятия се включва не само това, към което трудовият колектив има
непосредствено отношение, а и всичко, към което човеците някога и някъде са изградили
свое отношение, свой алгоритъм за подход. Познатият свят нараства несравнимо.
При увеличаване на контактите и сливане на културите бързо се увеличават
употребяваните думи. От няколко десетки, думите, които употребява човекът, стават
стотици. Хората почват да говорят, а не само да си сигнализират. Езикът става собствена
адекватна форма за съществуването на външната памет и отсега нататък започва нейното
експоненциално нарастване. Заедно с обогатяването на езика думите и понятията стават
основни абстрактни модели. От моделирането се развива мисленето — абстрактното
мислене, свързано с езика.
IZVORITE.COM 124
Същевременно се оформят различните родоплеменни езици и диалекти в границите на
ендогамните племена. А с оформянето на езиците започва оформянето на различните
племенни и етнически групи. От тях по-късно се оформят народите.
24.5. Първите религиозни представи и митове
При прехода към екзогамния род се събират, сравняват и подлагат на подбор и
обединяване различни форми на табу, фетишизъм, тотемистични представи, магия,
анимизъм. Устойчиви са се оказали тези колективи-родове, в които се е намерила
рационална форма за подбор и пресяване на съперничещите си представи и ритуали за
191
оформянето им в правдоподобни, приемливи и убедителни митове; за обединяване на
приличащите си, но не еднакви, представи и налагането на най-ефективните.
Освен това пред екзогамния род стои задачата да изгради уравновесяваща, успокояваща
система от идеи за света като цяло и за мястото на колектива в него. Вече се явява
необходимостта да се обясни и оная остатъчна компонента от резултатите на човешките
действия и труд, която не зависи от човека и е резултат на сили, видимо по-могъщи от
човека. Пред хората се явява задачата да намерят някакво обяснение, да създадат
някакъв модел на неопределеността, проявяваща се в случайностите, с която човек непре-
къснато се сблъсква и с която не може да се справи. Необходимо е и да се дадат някакви
обяснения за механизмите, които движат външния свят независимо от човека.
При тогавашната бедност на рационални знания най-разумната форма в отговор на всичко
това се оказват появяващите се религиозни схващания, идеи за съществуването на
свръхестествени сили.
Първите религиозни представи са и първите митове — сказания за божества, полузверове-
полухора, надарени с по-голяма от човешката сила. Те предизвикват природните явления.
Кръгооборотите в природата се обясняват с периодично умиращи и възкръсващи
божества. Строгата дисциплина и необходимостта от поддържане единството на
колектива, спазването на традициите, уважаването на старите хора се внедряват с мита за
общите тотемни предци — полухора-полуживотни.
Така тотемното предсъзнание от първа и единствена идея за света се свежда до
религиозен култ към далечни животински предци. Такива религиозни схващания и сега се
срещат у някои изостанали народи.
Предаването на митовете от човек на човек, от поколение на поколение става основа на
духовното единство на рода и племето, става основа на неговия мироглед.
Митотворчеството (създаването на басни, приказки, предания и пр.) и предаването на
митовете е станало възможно при определена степен в развитието на езика, а също и с
натрупването на ритуални и битови предмети. Външната памет вече е израснала
дотолкова, че може да се поддържа култа към духовни и идеологически достояния. Без
едно определено развитие на външната памет не са възможни нито митове, нито религи-
озни представи.
Обществото (родът, племето) изгражда във фантастична форма митология — една
система от модели за поведение на отделния човек, която отговаря едновременно на
няколко условия: обединява колектива; успокоява и уравновесява психиката на индивида,
попълва светогледа му; съответства на бедността (или богатството) на външната памет;
обединява оптимално безконфликтно създадените преди това представи (от табу,
тотемизъм, фетишизъм, магия, аними-
192
зъм); и накрая, тая система от модели дава решение на поставени от практиката въпроси.
Така оформените митове съдържат в себе си първите кълнове на художественото творчество,
на религиозните представи, на идващите от многобройните табу и от тотемизма морални норми
на поведение. Дълго време тези елементи са неотделими един от друг в едно синкретично
образувание, но вече твърде осезаемо обособяващо се от материалното производство.
Поставят се основите на духовната култура.
IZVORITE.COM 125
24.6. формирането на съвременния човек (Homo sapiens). Загиването на
неандерталците
От биологичното смешение на различните групи древни хора се развива нов тип човек —
неантроп, съвременният човек, наречен в антропологията Homo sapiens — разумен човек36. Той
не е специализиран, каквито тенденции често се откриват в неандерталските му
предшественици, а универсален и бързо приспособяващ се човек. При това той разполага с
несравнимо по-добро техническо въоръжение, запас от думи, идеи и способност за комуникация.
Освен това той е биологически по-жизнеспособен. Върху него не тежи обременението на
продължителното кръвосмешение, както е при неандерталците.
В жестокото съревнование за преживяване неандерталците, закъснели в своята сапиентация,
биват просто пометени и скоро изчезват от лицето на Земята.
Периодът, който разглеждаме — създаването на съвременния човек, груповото семейство,
матриархата, обхваща времето примерно от 40 000 до 10 000 години преди нашата ера. По
геологическия часовник това е периодът на отстъпване на ледниците, краят на плейс-тоцена и
началото на холоцена. Етнографски това е горният палеолит (Ориняк) и мезолита — периодът
на миниатюрните кремъци, на лъка и стрелата (намерени са рисунки на бизони със забити в
телата им стрели).
36
В разкопки са разкрити различни първични разновидности на Хомо сапиенс. Такива например са били Кроманьолските
хора. Тяхната черепна кухина достига 1600
///. Душевността на съвременния човек или...
193
III. ДУШЕВНОСТТА НА СЪВРЕМЕННИЯ
ЧОВЕК ИЛИ ИЗГРАЖДАНЕ НА СЪЗНАТЕЛНИЯ ПЛАСТ ОТ
ПСИХИКАТА
25. ОБЩИННИЯТ СТРОЙ И ОБЩЕСТВЕНАТА
СОБСТВЕНОСТ. МОРАЛЪТ КАТО СПЕЦИФИЧНА
НАДСТРОЙКА В ОБЩИННИЯ СТРОЙ
25.1. Родовата община

Постепенно, с разпространяването на двоичния брак, екзогамният род губи формата на групов
брак и се превръща в обществено-икономическа единица. Става община от 100—200 души.
Основен скелет на общината представляват майката, или няколко майки, техните дъщери и
внучки. Начело стои жена-старейшина.
Община (комуна) въобще значи група хора, които общо, съвместно притежават някаква
собственост и общо я експлоатират. В случая общината е натрупала известна собственост:
жилища, огнище, хранителни запаси, завивки, известен обработван участък. Тая собственост е
обща (communis) и с право тоя обществен строй се нарича комунизъм. За него е характерно:
задължителен за всички труд; братство и равенство в гладуването и в потребяването на
оскъдните блага; разпределя се всекиму според потребностите, но в границите на наличното за
разпределяне; жестоки груби нрави, отчаяна борба за съществуване.
Матриархатът е родова община, икономическа общност, основана на роднинство по майчина
линия. Груповият брак все повече се разлага и се установява двоичен брак — между един мъж и
една жена. Този брак е основан на удобство в общуването, взаимно харесване и сработване,
възрастова хармония, съвместна грижа за отглеждане на децата — поне на първо време.
Двоичният брак не се базира на икономическа общност, той все още е краткотраен. В ис-
торически аспект той е преходна форма. Възражда се например у робите, в напълно
пролетаризираните и маргинализирани слоеве на много места в света — у хора, които нямат
лична и семейна собственост и са силно зависими икономически.
Апогеят на родовата община е около 10 000 години преди нашата ера. Това е съвременният дял
на четвъртичния геоложки период (холоцен). По етнографска класификация това е периодът на
Мезолита и Неолита (Новокаменната ера). В разкопките се срещат Добре обработени дървени
съдове, развива се грънчарството. Хората са си правили жилища (колиби) от дървени греди и
наколни жилища. Начало на земеделието (окопно, с каменни мотики). В Азия вече за-
IZVORITE.COM 126
почват да отглеждат просо и ориз. Появява се дървеното рало с човешка тяга. Кучето вече
се е привързало към човешкото общежитие. Ловът с копия и стрели продължава. Към края
на периода са първите опити за опитомяване на овце и кози.
Л. Морган нарича този период варварство.
25.2. Патриархалната задруга
Патриархалното семейство се е появило в началото на Бронзовия век — 3000—2000
години пр. н. е. (В българските земи Бронзовият и Медният век са настъпили значително
по-рано, а в Америка — много по-късно). Хората започват да добиват и да употребяват
метали (за амулети, фетиши, украшения, за остриетата на стрели и копия и др.).
Преминава се към оран с човешка, а по-късно и с животинска тяга. Това, според
класификацията на Л. Морган, е краят на варварството и началото на цивилизацията.
Хората започват да използват оборски тор за почвата, да водят по-рационално земеделие,
свързано тясно със скотовъдството. Усвояват първобитната металургия и
металообработване. Това води до по-определено разделение на труда и развитие на
размяната. Човешката производителност изпреварва скромната консумация. Явява се
прибавъчният продукт и възможността за отчуждаването му от производителя.
Победените в непрекъснатите стълкновения, които дотогава са били убивани или
приемани за равноправни членове на рода, сега се превръщат в експлоатирана и
безправна класа — роби.
Опитомяването на животните, овцевъдството и козевъдството се оказват главна причина
за разлагането на матриархата. Скотовъдството се предоставя на мъжете. Те развъждат
големи стада — своя собственост. И с цялото си домочадие: жените, децата, робите-
помощници, се отделят отматриархалния род. Образуват патриархално семейство или
патриархален род. В него жената заема подчинено положение. Двоичното семейство става
по-трайно, става икономическа единица — моногамно семейство, фактически моногамията
важи строго само за жената. Бащата на семейството (pater familias) и освен жена (или
жени) има робини, наложници, които също му раждат деца. (От 12-те сина на библейския
Яков само Йосиф и Вениамин са от жена му Рахил.) Явява се и хетеризмът — най-
древната женска професия. Първите книги от Библията дават ярка картина на
патриархата.
Вътре в патриархалното семейство (род), състоящо се примерно от 30-100 човека,
съществуват комунистически отношения — всекиму според потребностите в границите на
придобитото. (Там, където има роби, този принцип става невалиден.) Родството се води по
бащина линия. Наследяват синовете, без да се делят — до определена големина на рода.
Дъщерите отиват снахи в други родове. Цялата
195
собственост — стадата, жилищата, покъщнината, принадлежи на бащата-патриарх и е
обща за синовете. Земята все още е била ничия (божия) собственост. Всеки се ползва от
това, което може да изоре. Размяната между отделни родове и племена съществува, но тя
обхваща само определени предмети — кожи, метали и др. Редица ценности, на първо
място земята, са вън от размяната.
Патриархалното семейство е продукт от разлагането на родовата матриархална община,
но все още е структура на общинния строй — варварството, или поне в него преобладават
елементите от тоя строй. Това семейство се е задържало през робовладелството и
феодализма и в първоначалния период на капитализма (чорбаджийското семейство у нас).
Неговото разлагане става интензивно едва в последните векове. Остатъци от
патриархалния род са фереджетата, многоженството (за богатите) в ислямския свят;
задругата, която до преди век съществуваше и у нас; наименуването по бащино име и
много други. Съвременното ни семейство е резултат от разлагането на патриархалната
задруга, фактори за това разлагане са, на първо място, превръщането на земята в частна
собственост и предмет на покупко-продажба; силното развитие на размяната; отварянето
на патриархалната задруга; заменянето на предимно натуралното стопанство с парично —
всичко това води до стремеж на синовете да се делят, да продават земята или да водят
по-модерно стопанство. Еманципират се и дъщерите. У нас от от век насам и те
наследяват наравно с братята си — нещо, което настоятелно изисква делене на земята.
IZVORITE.COM 127
Преди половин век жените у нас получиха и граждански права (най-напред право да
гласуват, а после и право да бъдат избирани) и навлязоха във всички клетки на
обществения труд.
25.3. Териториална (съседска) община
Поради географски обстоятелства (наличие на вода, гори, плодородна земя) и
икономически условия се е налагало на различни патриархални задруги и откъснати
двоични семейства от различни племена, или най-често от едно племе, да се събират в
едно селище. Между тях са се завързали връзки на взаимопомощ, брачно сватовство
(освен ако не е било препятствано от религиозни забрани) и, най-важното, общо ползване
на води, гори, паша, разораване, макар и частично, на общинната земя. Териториалната
община се основава не само на роднинство, но и на съседство, което се оказва по-важно.
„Не гради се с харен плет, а с харен съсед", „Добър комшия — и от брат по-добър
роднина".
Общите работи в общината се съгласуват и ръководят от съвет на старейшините
(общински съвет, вече) и за определени работи се избира временен управител-кмет с
ограничени права. Управляващите органи, доколкото се налагат, биват избирани
непосредствено от всички бащи на фамилии. Това е пряката демокрация. Тя е премина-
196
///. Душевността на съвременния човек или..
197
ла, съществено изменена, и в градовете-държави на Древна Гърция, но се е оказала
неподходяща за управление на големи държави (например държавата на Александър
Македонски).
Тази община е съществувала навсякъде по света. Наричала се комуна във франция;
марка — в Германия; мир, община — в Русия, също и у нас. Тя се крепи на общата
собственост върху земята и основните средства за производство, а донякъде и на общ
труд и взаимопомощ. Когато на някое семейство се наложи да строи къща, всички помагат;
за да се помогне някому да довърши определена селскостопанска работа, се организират
тлаки, седенки, беленки и
пр.
Наред с общата собственост съществува и лична, частна собственост — къщата,
инвентарът, дворът, градината. В общината няма експлоатация на чужд труд. Хората са
бедни, но почти еднакво бедни.
В съседската община са още живи комунистическите отношения — равенство и братство
между хората. Общината по правило не ползва робски труд. Там всички са свободни. Не
се търпи безделие и тунеядство. „Който не работи, няма право да яде" е неписан закон на
общината.
Общинни отношения съществуват и у номадските племена. Те са проникнали и в
средновековния еснаф, но в по-слаба форма, поради разлагащите общината пазарни
отношения.
В общината се създава прибавъчен продукт. Но той служи за обществени дела —
светилища, мостове, чешми. Много често обаче прибавъчният продукт бива отнеман,
обикновено по насилствен начин — вземане данък срещу покровителство и спокойствие от
войнствени племена, а по-късно от деспотичната държава, феодалите изземват
прибавъчния продукт чрез ангарии и данъци в продукти; лихварите — чрез лихви. Така
общината става обект на експлоатация и основна икономическа опора на експлоатиращата
държава. Общината бива изсмуквана, без да бъде разлагана. Тя се оказва удобна форма
за експлоатация при различни обществено-икономически строеве. Тя е била икономическа
основа на всякакви деспотични монархии, феодални и авторитарни режими. Също така до
голяма степен от експлоатирането и разграбването на общината и на селото въобще (в
метрополията и в колониите) се създават и натрупват първоначалните капитали.
Заедно с това постепенно в общината се създава материално неравенство, присвояване
на добрите земи от богатите и превръщане на бедните в ратаи, аргати или пролетарии.
IZVORITE.COM 128
Проблемът за използването на общинните земи с увеличаването на населението става все
по-остър. Противоречията, възниквали при неговото разрешаване, изпълват историята на
Римската държава, реформите и селските войни в Средновековието до селските бунтове V
нас в началото на нашия век.
Заедно с това върви непрекъснатото разлагане на общината. Главен разрушител е
пазарът и превръщането на обществената собственост в частна. Земята става обект на
покупко-продажба. Селяните биват изгонвани от земята им. Като пример за това може да
служи ограждането, „изяждането на хората от овцете'' в Англия през XV—XVII в.;
37
Столипиновата реформа в Русия в началото на XX век .
Унищожаването на общинната собственост ознаменува зората на капитализма и пълния
триумф на пазарното стопанство. В различните страни това става в различно време. В
това изпреварване или закъсняване сега виждаме главния критерий за прогреса в раз-
личните страни.
25.4. Моралът
Моралът (нравствеността) е исторически създала се съвкупност от неписани норми и
правила за поведение в общинния колектив при господството на обществената
собственост. Тия правила и норми се основават на опита и традициите на общността и са
задължителни за всички нейни членове.
Думата „морал" произхожда от mos, moris — нрав, обичай. Нравственост — също.
Моралът е уважаване нравите на своята общност — род, племе, народ. „Нравствеността,
мъдростта и добродетелта се състои в това да живееш съгласно обичаите на своя народ"
— Хегел. Всяка община, всяка група си създава свой морал. Но общите условия на живот
у различните групи са почти еднакви. Размяната на информация между общините е
същевременно размяна на ритуали, норми. Налагат се най-адекватните за дадената
степен на развитие норми за поведение в общежитието, независимо дали са създадени в
това общежитие или са внесени отвън. Така че моралът има общо племенно значение, а в
някои пунктове — и общочовешко значение.
Нравственото поведение се внедрява у всяко дете чрез внушаване на съответни забрани
(табу) и въвеждане на съответни идеи.
Моралът е система от запрети и регламентации, кое как трябва да се прави. Той определя
кои форми на поведение представляват добродетели (заслужаващи поощрение) и кои —
пороци и слабости (заслужаващи укор и наказание); определя що е добро (постъпки,
дела, съвпадащи с традициите, обичаите, вярванията и предразсъдъците на общността) и
съответно — що е зло.
Моделите за нравствено поведение са депонирани във външната памет във форми, които
лесно се пренасят в главата на човека и
37
Тоя процес в Русия бе спрян с колективизацията в 30-те години. Бяха възродени, Макар и в особена форма, общинните
отношения чрез колхозите. Разстройването на колхозите през втората половина на века бе под натиска на обективния процес
— Заменянето на общинната собственост с частна и държавна.
198
ефективно действат на неговата психика. Такива форми са например сентенциите от вида на
„Слушай баща си и майка си", „Око за око, зъб за зъб" и пр.
Традициите са начини на постъпване, ритуали, вярвания, обичаи, вкусове, издържали изпита
на времето, задържали се в общността и предавани от поколение на поколение. Те се предават
чрез обслужващи предмети, ритуални предмети, устни предания, песни, поговорки и пословици.
Общинната група контролира много стриктно спазването на моралните норми. И сега в някои
страни съществува ред при сравнително неразвито писмено законодателство и наказателни
институции, благодарение на силата и здравината на обичаите и на морала.
25.5. Общественото мнение
В общинния строй няма съдилища, полиция, затвори. Институцията, която разследва и оценява
поведението и постъпките на отделните членове на колектива, която определя наказанията и ги
изпълнява, е общественото мнение. Това е налагащото се на основа на обичаите и традициите
общо мнение и обща решимост за действие на човешката група.
Чрез общественото мнение колективът оформя и предявява експектации (очаквания) към всеки
свой член. Експектацията се оказва деликатна форма на принуда, получена след дълго
IZVORITE.COM 129
историческо развитие. След достойно изпълнена обществена поръчка съответният индивид
получава похвала, поощрение, уважение, място в групата. При неизпълнение на очакванията
следва назидание, принуждаване към изповед и психично разоръжаване. У съответния индивид
биват възбудени етически чувства, например срам. При по-тежки случаи на индивида се
внушава комплекс за вина и грях като се търси разоръжаване и психически катарзис. Още по-
нататък, при неефикасност на тия мерки, следва опозоряване, отдръпване на колектива и на
всички членове на колектива от нарушителя. Това води до изолирането му и до изгонването му
от колектива (остракизъм).
25.6. Съвест
При общинния строй старото тотемистично предсъзнание се оформя в класическо
колективистично съзнание или съвест. фантастичната идея за единството на индивида с
колектива, с тотемното животно постепенно се превръща в идея за необходимостта от единство
на човека с колектива и за задълженията му спрямо колектива. Съзнанието на индивида като
негово съзнание, индивидуалното му съзнание, е отражение на общественото съзнание
— модела за съзнание, намиращ се във външната памет.
Системата от морални задължения на човека, с помощта на целия колектив, се е оформила в
една обща идея, която контролира
199
психиката му и действията му. Това е съвестта. Съвестта е колективистично, но индивидуално
съзнание, съзнание на един човек.
Съвестта е преди всичко обща идея на човека, правеща интимни за него задълженията му към
колектива (рода, семейството, общината); вътрешно усещане за необходимостта от потискане
на определени, пробуждащи се у него, инстинкти и желания. Като първа идея, в която човек
преценява собствените си постъпки, съвестта поставя начало на индивидуализирането на
човека. Съвестта е първа форма на създаващото се индивидуално съзнание.
Заедно със съвестта възниква и процесът „угризение на съвестта" — чувство за морална вина,
за неизпълнен дълг. Угризението на съвестта може да достигне до болезнени размери.
Осъзнаването на неморалния смисъл и вината в собствените постъпки може да се окаже
фактор, нараняващ психиката.
В такива случаи упойката играе известна уравновесяваща, но временно уравновесяваща,
роля. Покрай психическите упойки и утехи в периода на общинния строй започват да се
употребяват и химически упойки (алкохол, опиум). Колкото по-чувствителна е съвестта на човека
и колкото по-тежък е неговият живот, толкова по-голяма е потребността да заглушиш болката с
упойката. Но към химическите упойки организмът привиква. Те стават нова потребност, ново
средство за социализиране на индивида. Заедно с това те стават заплаха за неговото здраве,
променят неблагоприятно психиката му и поставят под съмнение неговата полезност за
обществото. Днес упойващите средства от всякакъв вид са станали източник на поминък и
печалба за производители, разпространители, мафиотски и антимафиотски организации и обект
за остро осъждане от организации с идеална цел.
Съвестта, колективистичното съзнание у индивида не изчезва с цивилизацията и с изграждането
на индивидуалистичното съзнание. Съвестта става морална компонента на съзнанието, или
морален аспект на съзнанието — съзнаване моралните отговорности на Аз.
25.7. Разлагане на морала
Моралът, това е правовият ред и устоите на общинния строй. Цивилизацията, гражданското
общество си създават свой правов ред: писаните закони (граждански, семейни, наказателни,
международни и т. н.), създават съдилища, органи за насилие, полиция, затвори.
Самите морални норми вече не са неотменими закони, а са станали ценности. Спазват се
дотолкова, доколкото човек се отнася към тях като към ценности — доколкото са блага за него и
за обществото. Моралът, в началото обществена структура и обществена сила, се разглежда
като лично дело на човека, като негов вът-
200
решен принцип, психическа природа.
И при цивилизацията моралът остава, доколкото остават остатъци, клетки от общинните
обществени отношения. Докато в семейството господства все още комунистическият
IZVORITE.COM 130
принцип на разпределение; докато паричните отношения, отношенията на по-купко-
продажба, не са обхванали всички ценности; докато все още има ценности, които не
излизат на пазара — дотогава моралът ще остане и ще играе своя роля.
Още в зората на цивилизацията известни морални ценности са останали обект на покупко-
продажба. Но това са били случайни, местни актове, не е било система. Сега процесът на
тяхното превръщане в стоки е станал всеобхватен. Доколкото обаче гражданското
общество все още се нуждае от морални опори, този процес не върви гладко и
равномерно. След периоди на бурен разцвет на пазарните отношения и превръщане на
моралните ценности в стока, идват периоди на морална и религиозна реакция. Такива са
например периодите на Савонарола във Флоренция, на пуританите в Англия, на култа към
Божеството на разума по време на Великата френска революция и периодичните
експлозии на ислямизма.
В края на краищата като сумарен процес, заедно със свиване относителния дял на
обществената собственост, ролята на морала в обществения живот намалява. Увеличава
се ролята на правото и науката.
Съвременният егоистичен човек чувства необходимостта и полезността на морала, но
същевременно и неговата тежест, ограничаваща личната му свобода. Затова той е
склонен да изтъква важността на морала, да изисква неговото спазване от другите, и сам
тайно да го нарушава. Във връзка с това двойнствено отношение към морала в нравите на
цивилизованото общество много голямо място заема лицемерието.
25.8. Значение на морала за съвременността

Ние никога не можем да оценим по достойнство каква голяма част от нашата психика е
изградена от структурите, характерни за общинния строй. Например т. н. морални и
религиозни чувства се смятат за основни и висши чувства у човека. Те нито са първични,
нито създадени от сътворението, нито са породени от съвременните икономически и
социални отношения. Те просто са наследство от първобитно-общинния строй.
През общинния строй много социални принуди, отношения и норми са успели да приемат
формата на емоционално възприемани потребности. Такива си остават до голяма степен и
сега. Например трудолюбието — това е норма на общинния строй, където човек с пот
на челото изкарва хляба си.

201
Да работим! На бащите наши добродетелта да продължим, техний пот почтен да не
ни плаши: всичко ний на тоя пот дължим,., (Ив. Вазов)
Трудолюбието не идва от днешните отношения, когато пари се правят с грабеж, спекула,
експлоатация, когато „От труд се гърбавее, не се богатее".
Свобода, равенство, братство са лозунгите на Великата френска революция. Това са
лозунги и идеали, идващи от първобитния комунизъм. Равенството и братството са
отхвърлени от обществения ред, създаден в резултат на революцията. А свободата... Ако
перифразираме Хегел, в понятието „свобода" всеки нов обществен строй влага свой нов
смисъл.
Или справедливостта, прочутата правда (в противоположност на кривдата) — това е ред,
основан на равенство, равенство в консумацията, равенство в ползването на общите
блага, на общия божи свят. Такива отношения може да има само в общинния строй.
Социалната справедливост — лозунгът, с който излиза всеки политик-идеалист, а
също така и всеки популист-демагог — този лозунг остава винаги неизпълнен, защото
социалната справедливост е имало и може да има само в далечния и невъзвратимо
отминал общинен строй.
Приучени на равенство от общинния строй, хората болезнено преживяват класовото
разслоение, забогатяването на съседа, на брата. Съпротивяват се на това разслоение.
Завистта е особена отрицателна емоция, всъщност социално чувство, предизвикана от
успеха и благополучието на ближния.
IZVORITE.COM 131
И най-благородните ни чувства — религиозни, социални, патриотични, идват от общинния
морал, от общинната религия, от общинния строй. Не от съвременния. Сега има други
правила — "Ubi bene, ibi patria" (Къде е по-добре, там е родината ми). Солидарност със
съгражданите и сънародниците, патриотическо себеотрицание, труд в полза на своя род и
на своя народ — това са идеи и чувства, създадени не от цивилизацията, а наследени от
комунизма.
Човек не избира родината си, както не избира и майка си. Обикновеният честен човек се
чувства морално задължен да служи на родината си, и да й служи до последен дъх, не за
това, че родината му е велика, богата, демократически устроена, процъфтяваща, а защото
е негова родина. И успоредно с това патриотът се труди за нейното величие, богатство,
демократично устройство и т. н.
Същото се отнася и за религиозните чувства. Човек изповядва, уважава, защищава една
религия (примерно българинът — източноправославието) не защото е най-добра, пасва
най-точно на мирогледа му, философски и научно е най-добре обоснована или е най-
хуманна и най-модерна в света, а защото е религия на неговия
202
народ, защото по хиляди начини и пътища е всмукала в себе си традициите, фантастичните
митове, бита на неговия народ, същите, върху основата на които е изградена неговата
душевност.
Сега първобитните комунистически отношения са се запазили вътре в семейството. Там все
още, поне в преобладаващите случаи, не съществуват разменни отношения; всеки дава според
възможностите си, а придобитото се разпределя съобразно с потребностите на всеки член.
Отчасти подобни отношения са се запазили в сдруженията с идеална цел, в приятелските групи,
в религиозните и политически общности. Те се проявяват особено при изострени и критични
ситуации. Общинните отношения и моралът не са унищожени съвсем от цивилизацията. В
отделни запазени места те в кръгова отбрана упорито се съпротивляват срещу властта на
закона за стойността. В определени моменти влиянието им епидемично нараства. Но общата
историческа тенденция е тяхното отстраняване.
25.9. Златният век. Влияние на мита за Златния век (комунизма) върху
съвременните социални движения и социални експерименти
Щастлив е бил векът, наречен златен,
защото живеещите тогава хора не
са знаел и две те думи „ твое" и,, мое".
М. Сервантес
Съвременното човечество, както и отделният човек, обича да идеализира детството си. От
всички митове най-траен е митът за Златния век на човечеството. В някои поетични творби и
религиозни сказания той се идентифицира с рая. Например раят в халдейските митове и
първата глава на Библията, първият от петте века в гръцката митология и пр. Раят — това е
една отминала златна епоха.
Постоянната остра носталгия по Златния век най-напред е довела до представата, че тоя златен
век и сега съществува, но в някакво нереално време и пространство. А после се е превърнала в
трайна мечта за бъдеща обществена наредба. И тя е подхранвала не само социални и
политически учения, но и световни религии. В модерните религии Раят от минало се е превърнал
в бъдеще: хилядолетно бъдещо божие царство, Рай с ангели и вечно блаженство се обещава на
праведните християни, Рай с хурии и всякакви удоволствия се обещава на праведните
мюсюлмани.
Златен век е било времето, когато е нямало твое и мое, т. е. частна собственост; нямало е
богати и бедни, свободни и роби; животът е бил хармоничен с природата.
За такова идеализиране има известно основание: при среща с варварските народи в Америка и
другаде, алчните и жестоки разпространители на христовата благодат — европейците, са видели
ис-
203
тински примери на морална сила и благородство. Героичните легенди от античния патриархат и
сега служат като образци за възпитаване на морални качества у младежта. Разлагането на
нашата селска задруга, почти пред очите на бащите ни, ни впечатлява и гнети. Прочетете
IZVORITE.COM 132
например „Гераците" от Елин Пелин и останете равнодушни! Общинното минало живее в нас.
Затова идеалите за Златния век, за комунистическото общество са живи у масите, И комунизмът
като социална идея остава жива. Ту заглъхва, ту се разгорява, но не угасва съвсем.
Животът обаче върви напред и опровергава малко по малко и религиозните, и политическите
илюзии за връщането на Златния век. Както мъжът не може да стане отново дете, така и
човечеството не може да се върне към първобитния общинен строй. Вярно е, всичко в нашия
свят има край. И съвременното капиталистическо общество ще има край и ще бъде заменено с
ново. Освен ако човечеството не извади лошия късмет, екологическата катастрофа да го
застигне още в периода на капитализма.) Но бъдещото общество, каквото и да е то, колкото и
черти, наподобяващи старинния комунизъм да притежава, ще бъда една нова хуманистична
цивилизация.
Поне опитът на социалните експерименти досега показва, че не е възможно Бог да слезе на
Земята, да установи хилядогодишно царство и справедлив съд над всички — живи и умрели; не
може да се установи царство на разума; не може държавата да бъде заменена с отделни
комуни; не може да бъде отменена собствеността, действието на закона за стойността,
размяната като автоматичен регулатор; съседските селски общини-комуни не могат да служат
за основа на един по-висш строй....
От друга страна, при всички коренни революции, когато народните маси излизат на
политическата арена като най-активна и решаваща сила, те неизбежно издигат и налагат своите
идеали — носталгията по Златния век и комунизма. Щом свърши революцията и народът се
оттегли от политиката, комунистическите идеи заглъхват.
26. РЕЛИГИЯТА И ИЗКУСТВОТО В ОБЩИННИЯ СТРОЙ
26.1. Изграждане на религиите
Митологическият начин на мислене и на обясняване света е осезателно жив у общинния човек.
Но синкретизмът затихва. Вече се отделят изкуство, морал, религия като различни дялове на
духовната култура.
Що се отнася до религията, тя е възприела от митовете емоционално-образната форма за
представяне на идеите си. Ползва с пълни шепи художествените образи, създадени от
митологията. Но постепенно героите и боговете се отделят едни от други. Божествата се
надаряват със свръхестествени атрибути. Създава се система от
204
идеи-вярвания и модели за действия-ритуали. Тая система, от една страна, обединява
колектива, а от друга страна, създава ред и устойчивост, утеха и спокойствие в
психическия живот на индивида
Първите религии представляват подбор и съчетание на общи идеи, народен опит и
мъдрост, митове, предания, систематизиране на народни обичаи, ритуали, диети. Но в
основата си религията е система от идеи за съществуването на свръхестествени сили,
които управляват света и насочват действията на човека. При тях човек трябва да се
подчинява и безусловно да вярва в съществуването им, да ги издига в култ (обект на
почит). При това характерен за религиите е догматизмът — безусловната и безгранична
увереност, че само това, което проповядва нашата религия, е истина, и всяка друга
конкурентна идея или религия е грях, ерес, заблуда. Характерна за религията е силната
вяра, граничеща със самовнушение и хипноза и водеща до емоционално мобилизиране на
психическите и физическите сили у човека.
За да бъдат възприети охотно, идеите за свръхестествените сили са сетивно
емоционални. Те са получили образ на тотемни животни, хора или неща, за които човек
има идея и към които може да подходи.
В религиите неизменно присъства душата — безплътна нематериална същност, която
управлява всички функции на тялото и след смъртта го напуска.
За религиите е характерен приоритетът на душата над тялото. Душата се разглежда като
активно божествено начало, движещо тялото. Развива се култ към душите на умрелите.
Първичният страх от душата на мъртвия добива по-благоприлична форма на почитание и
грижа за нея. У различните племена и раси се развиват доста различни представи за
душата, за нейното находище и за нейната роля.
IZVORITE.COM 133
Някои очакват след време безсмъртната душа да се върне в тялото (затова старите
египтяни са го мумифицирали и запазвали); други очакват душата да се всели отново в
друг човек или животно (преселване на душите в индийските религии и при дъновистите);
старите гърци са смятали, че безсмъртните души на хората населяват тъжния подземен
свят; а съвременните религии уверяват, че душата я очаква нов щастлив живот в „място
злачно и покойно" — награда за доброто държане през земния й живот.
Едновременно с това религията е система от модели-образци за поведение — как човек
трябва да се държи, какво трябва да прави във всеки даден случай, как трябва да
осъществява култа към свръхестественото божество.
Тази система от идеи и модели — религията, е невярна, фантастична, илюзорна, но при
много обстоятелства тя се оказва много полезна за колектива и индивида. А това е
основният критерий за преживяването на колектива, който я изповядва, и с това — за
нейното собствено преживяване.
205
В различните колективи, родове, племена и при различните исторически, географски и
културни условия се е получило различно дозиране на съставките, които се сплавят в
религията. Затова някои от първичните религии много приличат на фетишизъм, други — на
тотемизъм, магия или анимизъм. Получили са се и различни външни форми и различни
сетивни изрази за „свръхсетивното". религиите са крайно разнообразни. Но същността
навсякъде е еднаква. Религиите се създават неизбежно по обща историческа не-
обходимост и съществуват, докато съществува историческа нужда от тях.
Обикновено първите божества, верни на своя тотемистки произход, са полухора-
полуживотни. Но и някои животни, без да са тотем, могат да се окажат непреодолима сила
за човека, довеждаща до глад. И досега се спазват „вълчи" и „миши" празници, тачат се
свещени животни и т. н. Но общата тенденция е била божествата постепенно да добиват
човешки образ и подобие. С човекоподобна дейност най-просто и близко до практическия
си опит човек може да си обясни обективните явления.
Религията е форма на обществено съзнание, идеологическа надстройка, идеология.
Идеологията е тъкмо система от идеи и модели за поведение на хората, фактически с
пораждането на религиите в човешкото общество се създава за пръв път и идеологията.
За да се появи такава сложна „духовна" структура е било необходимо определено ниво на
развитие на абстракциите, известно натрупване на думи и обрати в езика и във външната
памет въобще. И това е станало тъкмо в периода на общинния строй.
26.2. Политеизъм. Жреци и чудеса
При първобитно-общинния строй религията става неизбежен и задължителен спътник на
обществения живот и негова съставка. Човекът вече знае, че ще умре, и само в религията
намира някакво успокоение, утеха за тоя, противоречащ на цялата му психическа
настройка, факт.
При сливане на няколко рода в едно племе неизбежно се стига до компромисно
многобожие (политеизъм). Но този процес не протича бързо. Политеизмът е основен вид
религия в началото на цивилизацията. Отделните божества персонифицират отделни при-
родни сили. Заедно с увеличаване дела на обществените проблеми, заедно с
надделяването на човешкото общество над околната природа, божествата, от
полузверове-полухора, добиват все повече човешки черти. Заедно с появилото се
единовластие в племето, а по-късно и в държавата, се появява и един главен бог.
Човечеството навлиза в цивилизацията, въоръжено с политеистични религиозни
представи.
При някои племена рязко се налагат определени родове и тех-
206
ният бог. Такъв е случаят например с еврейското племе, където се налага единният бог на
Аврамовия род, нетърпящ други божества Това еднобожие (монотеизъм) при по-
нататъшното развитие на цивилизацията се оказва удобна религия. Така на базата на
IZVORITE.COM 134
еврейския монотеизъм се развиват по-късно „модерните" религии — Християнството и
Ислямът.
Обществените религиозни ритуали, които между другото имат задачата да сублимират
инстинктите до общественосъобразно поведение, постепенно се освобождават от магия и
се превръщат в молебени, богослужение, психотерапевтични процедури. Първоначално
тези ритуали се извършват от старейшината или вожда на племето. Постепенно, с
разлагането на общинния строй, се отделя жреческото съсловие, основното занимание на
което е спазване на култа и извършване на ритуалите — идеологическата подготовка.
Заедно с това в ритуалите все по-важна роля почва да играят жертвоприношенията,
храмовите дарения и пр. (главно за издръжката на жреците). Религията става
задължителна идеология. С появяването на жреците в религията се намесват нови
елементи — към чистосърдечната самоизмама, вяра в господстващите над света
свръхестествени сили се прибавят елементи на съзнателна религиозна измама на хората,
продиктувана от жизнените интереси на жреците. Известни са фокусите на египетските
жреци, а и на Мойсей, описани във втората книга на Библията.
Неотменни спътници на религиозния култ и религиозните ритуали са психотерапията,
изповедта, нравственият катарзис. Поддържайки култа, човек не само получава
успокоение, утеха, морална стабилност, упойка и притъпяване на душевните страдания, но
и се разтоварва с разговор, изповед от редица психически травми и комплекси. При това
пред местния шаман или свещенослужител, когото познава, в чието морално поведение е
сигурен, много по-охотно страдащият ще се разтовари психически, ще се освободи от гне-
тящите мисли, отколкото пред съвременния психолог-аналитик, за когото знае само, че
работи за пари.
Много често ръка за ръка с психотерапията върви хипнозата, също и внушението,
впечатляващите демонстрации-чудеса. Човек е склонен да се удивлява. Ако го сполетят
пет разнопосочни случайности, той едва ли ще ги забележи. Но ако му се случат пет
еднопосочни случайности, ще повярва в чудото и в свръхестественото. Впрочем,
щастливи случайности от такъв порядък се появяват рядко, а хора, умеещи да ги
използват пълно — още по-рядко. Чудесата често са и фокуси — явления, които имат
рационално обяснение и обективен механизъм. Но те се знаят само от фокусника или
жреца, а за обикновения наблюдател са необясними дела на свръхестествени сили.
Всичко това издига неимоверно авторитета на свещенослужителя или проповедника, води
до сляпо и непоклатимо доверие в него.
-
207
26.3. Оценка на религията
Религията в общинния строй вече е завършена идеология. Тя дава цялостна картина на
света и цялостен мироглед на човека. Представлява почти пълно събрание от правила,
как да се постъпва в живота; включва в себе си целия морален кодекс на обществото.
„Религията е самосъзнание и самоусещане на човека, който още не е намерил себе си
(или вече отново е изгубил себе си). Именно обществото поражда религията — един
превратен мироглед, защото самото то е превратен свят. Религията е обща теория на този
свят, неговият енциклопедичен компендиум; неговата логика в популярна форма...
неговият ентусиазъм, неговата морална санкция... неговата всеобща основа за утеха и
оправдание... Религията е въздишка на потиснатата твар, сърце на един безсърдечен
свят, както и дух на бездушни порядки"38.
Религията е упойка, която притъпява болките и успокоява душевните страдания, усмирява
конфликтите, прави противоречията да изглеждат разрешими, дава опора на човека. И
следва да се добави, религията е най-съвършената и най-ефективната упойка, каквато
човечеството е изнамерено през цялото си историческо развитие39.
По-нататъшното развитие на религията по време на цивилизацията съвсем не е спокойно.
От една страна, необходимо е религията да се приспособява към различните исторически,
IZVORITE.COM 135
географски и икономически условия, при които живеят хората. От друга страна, със своя
консерватизъм, догматизъм и нетърпимост, религията мъчно се приспособява към
изменящите се бързо условия. Затова в историята на религиите има много революции,
реакции, реформации, контрареформи, Вартоломееви нощи, религиозни войни, терор,
Инквизиция, масови кланета на неверници, изгаряне на вещици и еретици. Религията е
една от най-коравите и неприспособими обществени структури.
Религията е идеология на общинния човек. Образованият човек от цивилизацията мисли
философски, научно и най-често — просто прагматично. Но разумният интелигентен човек,
и когато е убеден абсолютно, че бог не съществува, разбира необходимостта от
38
Срв. К. Маркс. "Кьм критика на Хегеловата философия на правото". — Маркс, К., Фр. Енгелс. Съч. Т. 1, с. 399—400.
39
Сравнението на религията с упойка, опиум и пр, е подложено на всеобщо порицание, дразни умерените хора. Напразно!
Упойката и приспиването не е презряно фокусничество, измама на народите, а е необходима процедура в много случаи.
Сънят е необходима жизнена функция. Майката с любов люлее и приспива детето си. Без Упойка човешката нервна система
не би преживяла болките на една сложна операция. Напоследък се прояви цяла област в медицината - анестезиология. И
това всичко — за Доброто на човека. Наистина с упойката се злоупотребява, но и с религията се Злоупотребява.
208
религия, разбира, че обществото не може без религия. „Ако Бог не съществува, необходимо е
да се измисли" — казваше Волтер. Само фанатизираните революционери, които са убедени, че
тяхната нова идеология може да замести религията (и с това негласно признаващи, че тяхната
идеология е догматизирана до степен религия), водят пряка борба за ликвидирането на
съществуващата религия.
А и много често на човека се налага да се преструва на вярващ, защото знае, че широките маси,
публиката му, избирателите му, клиентите му вярват. Религиозното лицемерие е широко
известен факт при цивилизацията (вж. например „Тартюф" от Молиер).
В нашето общество религията бива използвана от господстващата класа за стабилизиране на
обществото, за неутрализиране агресивността на експлоатираните; бива използвана и от
борещите се за господство класи като средство за индуктиране на революционна ярост и
нетърпимост, агресивност и фанатизъм у масите. Но и това до голяма степен е лицемерие и
маскировка от страна на водачите и идеолозите. Те знаят, че у широките народни маси има живи
остатъци от общинното съзнание и общинната психика, и се възползват от това.
Религията и моралът все още не са изживени и няма такива изгледи и за близкото бъдеще.
26.4. Естетическо отношение към действителността
У общинния човек вече голяма част от първичните таксиси, инстинкти и влечения са модулирани
до чувства. От своя страна, голяма част от социалните принуди са изфинени до естетически
правила и норми. Така взаимно са се приспособявали една към друга биологичната и
социалната структура.
За човека блага са станали не само храната, водата, топлината, но'и всички сигнализиращи
предмети и явления, които благоприятстват за адаптиране към околния свят и за неговото
усвояване, които възбуждат положителни усещания.
Човешкото развитие е превърнало в естетическо благо, обект на култ и внедряване всичко,
което не дразни, а упражнява нормалните функции на сетивата, което се отделя от хаоса на
непознатото; това, което не заслепява или измъчва с неразчленеността си очите, не резонира в
каналите на ушите, не предизвиква гадене при вкусване и мирисане, отдръпване — при
докосване. Също така благо, благодат са и тия сигнали, гещалти, образи, възприемани чрез
сетивата, които повишават жизнения тонус, благоприятстват нормалното сключване на нови
условни рефлекси и въобще укрепват уравновесяване с околния свят. Естетическото
(аитентикос) значи буквално „имащо отношение към сетивата", „благоприятстващо сетивната
дейност".
209
Между другото обществото поощрява40 превръщането на всички тези източници на сигнали в
блага, защото то по принцип е заинтересовано благата и потребностите да се увеличават.
Колкото повече потребности се явят у човека, толкова повече труд се изисква от негова страна
за удовлетворяването на тия потребности. И заедно с това толкова повече се „социализира"
индивидът-човек, превръща се в производителна сила, в елемент, жизнено свързан с
обществото.
IZVORITE.COM 136
Нещата и ситуациите, които още у животните предизвикват привличане (или отблъскване), от
оформящия се човек се възприемат като блага (или антиблага), като хубаво и лошо. У общинния
човек тия базисни ситуации и неща вече се нюансират в етическите категории „добро" и „зло" и в
естетическите категории „красиво" и „грозно". Естетическите блага се схващат от човека като
свойства на предметите и явленията, които се сравняват и оценяват по интензивността на тия
свойства: красиво, по-красиво, още по-красиво или грозно, по-грозно и т. н. По-късно, когато тези
блага станат ценности, те ще могат да се сравняват много по-точно.
Красивото и грозното, развити от привличащото и отблъскващото, са, така да се каже,
естествени, идващи от природата естетически блага, възбуждащи основни, наследени от
биологичното емоции. Обществото, конкретната обществена група обаче почва да оценява като
красиво, прекрасно не само това, което е биологически привлекателно, но и това, което е
благоприятно за колектива при едно ли друго обстоятелство. Това от сетивно възприеманите
неща, което създава единение между хората в обществената група, което хармонизира
проявите на социалните принуди, което прави индивида „по-социален", е красиво, благо,
ценност. Всичко сетивно, което разстройва обществената група, е грозно. Така обществото
създава ценностни естетически системи и йерархии от естетически ценности според интересите
на колектива. Едно нещо, красиво за едни, е грозно за други; което е по-красиво за един
колектив, е по-малко красиво за друг. Разбира се, и самата тази относителност в естетическата
оценка не е абсолютна и е ограничена. Тя не може да не се съобразява с биологичната природа
на човека. От една страна, „На вкус и цвет товарищей нет", но от друга страна — „Что хорошо,
тохорошо!".
Хората в отношенията си към околната среда, в отношенията между отделните групи-родове, в
отношенията между членовете на един и същи род влизат във все по-многообразни и сложни
сетивно възприемани отношения. Тия отношения не само развиват мислов
40
Фактически изразите "Обществото поощрява", "заинтересовано е" са неточни. Вярното е, че в борбата за съществуване
преживяват тия колективи (и общества), в които източниците на сигнали се възприемат заинтересовано и охотно от хората —
като блага.
210
ната дейност, но и разширяват, обогатяват силно спектъра на чувствата. А покрай
биологическата сетивност — вкус (към храната, намираща се в устата), се развива друг,
естетически вкус за хубавото, за анализиране на различните естетически въздействия.
26.5. Изкуството
Човекът от общинния строй не е маймуночовекът или неандер-талецът. Той вече чувства, макар
и не винаги ясно, радост, срам, примирение, отчаяние, носталгия, огорчение, жал, мъка,
желание, обич, вяра, възторг и т, н. На колектива се налага, от една страна, да типизира, да
предаде обществен характер на тези чувства, да ги впрегне в общите интереси; да възпита
индивида при кои обстоятелства да се смее, възмущава, разгневява и пр., така че да не вреди
на колектива с тия свои чувства. Това става чрез установените традиции и възгледи, които се
внедряват, и чрез умелото обществено мнение, което одобрява или не одобрява, хвали или
осъжда всяка проява на чувства от страна на индивида. Това е т. н. „възпитание на чувствата".
Също тук се отнася облагородяването (социализирането) на преживяванията и изфиняването на
естетическия вкус.
От друга страна, за колектива става задължително при всяка критическа или не толкова
критическа ситуация да умее да възбужда адекватни, необходими за общото благо чувства у
индивидите. При различните обстоятелства у членовете на колектива е необходимо да се
възбуди едно или друго чувство: страх, храброст, вярност, любов, недоверие, възмущение, срам
и пр. За възбуждане на такива чувства у колектива пипнешком, по пътя на пробите и грешките са
се развили и наложили различни прийоми, водещи началото си от прастарите ритуали, магии,
клетви. С действия, картини, шарки, музикални фрази и акорди се настройват ситуации:
възвишени, трагични, комични, смешни, възмущаващи и т. н. Те възбуждат у индивида
съответните чувства, необходими за благото на общността.
Тази дейност, или тази система от умения (изкуства) да се възбуждат чувства у индивида,
постепенно се е развила в особена човешка професионална деятелност — изкуство.
Отделните изкуства имат основни задачи, със специфични за тях средства и апарат, да пренасят
и възбуждат необходими за обществото чувства у хората. Обикновено чрез произведенията на
изкуствата хората създават ситуации или предмети, при подражаването на които или при подход
към които човек изпитва определени чувства. „Произведението на изкуството е образец за
IZVORITE.COM 137
подражание" (Аристотел). От своя страна, създавайки тия ситуации и предмети, изкуството на
свой ред има за образец природата.
Историческата задача, създала изкуството, не е да създава наслада на човека, а да
социализира човека. Самите произведения, предизвикващи наслада и подобни чувства, се
превръщат в блага, пре-
211
дизвикват нови потребности. Така че не само пряко — чрез предаване на чувства, но и
допълнително — косвено, чрез създаване на нови потребности, изкуството социализира
индивида.
Най-важната функция на изкуството е предаване на чувства. Това е основното. Но изкуството
също така пренася идеи, като ги прави убедителни и сетивно възприемани за хората чрез
предаване на единичното и типичното. Изкуството е елемент от идеологията. То възпитава
художествени вкусове. Изкуството е изкусно умение на човека да подражава на природата
поне в едно направление — с минимум средства да въздейства на човека. То наподобява
природата (макар и донякъде) в способността й да създава прекрасни неща. В изкуството човек
се издига на голяма висота — да твори почти по законите на природата, или както често се казва
— по законите на красотата.
За да изпълнява своята задача, за да съществува, изкуството изисква определена техническа
база (умение да се рисува, да се правят бои, да се лепи и извайва, да се произвеждат маски и
дрехи; необходим е развит гласов апарат и музикален слух; да е налице език, способен да даде
база на сказания, песни, пословици; необходима е техника и умение с мимики, танци да се
изразяват чувства; необходима е достатъчно богата и организирана външна памет).
Всичко това е налице при първобитния комунизъм. В тоя период именно изкуството се развива.
От своя страна, произведенията на изкуството стават важен дял от външната памет. Изкуството
е част от духовната култура, от общественото съзнание.
В общинния строй изкуството, както и занаятчийството, не е отделен отрасъл в човешкото
производство. То е дело на всички, на обикновените трудови хора. Творческият и
възпроизводителния труд, производството на храна и изкуството се съчетават у един и същ
човек. (Това е една от носталгичните мечти на човечеството, което вечно поддържа мита за
златния век и за всестранно развития човек.)
По време на първобитния комунизъм създаването на изкуство е общо дело. Отделните
произведения се изработват колективно от малка група хора; доизграждат ги и ги
усъвършенстват множество други хора; преминават през колективния филтър на цялата общес-
твена група — критичната публика; и се съхраняват във външната памет само при условие че са
получили общо одобрение и признание (т. е. остават само съвършените творби). Даже и до
наше време народните песни като музика и текст, народните танци, народните приказки,
пословици, орнаменти и т. н. са върхови постижения на изкуството.
Индивидуалното творчество се е появило много по-късно — при цивилизацията, частната
собственост и след общественото разделение на труда между селскостопански и занаятчийски.
Но и индивидуалното творчество се базира здраво върху народното
212
творчество. „Народът твори, ние само аранжираме" — отбелязва Глинка.
27. ИДЕИТЕ ВЪВ ВЪНШНАТА ПАМЕТ. ПОЗНАВАТЕЛНИ МОДЕЛИ. ПОЗНАНИЕ
27.1. Идеите във външната памет
Във външната памет идеите за направа се кодират първоначално в самите продукти на труда.
Последните стават модели-образци, прототипове. Също така, но по-късно, идеите се записват в
технологически карти, проектосметни документации, патенти, стандарти и т. н.
Идеите за подход към обектите се записват много често в познавателни модели, които
моделират обекта дотолкова, доколкото подробно и същностно човек подхожда към него. Тези
модели се овеществяват в описания, записани в книги, в рисунки, в произведения, които
наподобяват предметите; в учебници и справочници, проспекти, научни и литературни
произведения. Идеите за подход към множества се записват в много монографии, проспекти,
описания, които обикновено не са събрани на едно място и трябва да се търсят и комплектуват
с помощта на съответните им понятия, усвоявани сравнително лесно от хората. Идеите за
IZVORITE.COM 138
подход към единични неща обикновено се фиксират в художествени образци, но също така в
описания и др.
Идеите за въздействие върху хората се кодират главно в ритуали, идоли, храмове, мелодии,
шарки и различни произведения на изкуството, в произведения, които наподобяват
въздействието на природните агенти.
27.2. Идеи и множества. Логически отношения. Систематизиране на идеите
във външната памет
Повечето от акумулираните и подредени във външната памет идеи отговарят на множества
предмети от външния свят. В практиката си човек схваща, че за направата на цяло множество
секири, е необходим и достатъчен един алгоритъм за секира. Но той също така от опит узнава,
че в направата на чука и секирата има общи операции. Тези общи операции се повтарят при
направата на ред подобни сечива и оформят идея за сечиво — по-общо множество и по-обща
идея.
Също така хората създават идея за птици — алгоритъм за подход към птиците въобще. Те
констатират, че някои птици са домашни животни, други не. Така стигат до нова идея и ново
множество — домашни птици — и до разбирането, че това множество е сечение на двете
множества — птици и домашни животни. По тоя път, изхождайки от практиката, хората стигат до
логическите отношения:
213
равенство, отрицание и пр., до общите идеи за величина, време и пр. Започват да подреждат
идеите и множествата и във външната памет съобразно с техните логически връзки. Така човек
започва да се ориентира в обективните логически отношения между множествата в света.
27.3. Адекватни и неадекватни идеи за нещата. Познавателен модел
Човек, за да поддържа уравновесяването си с външния свят, е длъжен да изгражда що годе
стабилни, определени идеи за този свят. И тези идеи се изграждат. Но дали те са адекватни на
обекта? Дали този алгоритъм, тоя набор от операции пасва с обектите?
При идеите за направа това, общо взето, е достигнато още с изграждането на идеята. Всяка
погрешна операция по принципа на естествения подбор бива отстранявана. Идеите за направа
пасват със своите продукти. Именно това съвпадане, своевременно потвърждавано от
човешката практика, създава убеждението и е основно доказателство, че обективният свят
съществува и е познаваем.
При идеите за подход хората взаимодействат със сравнително малка част от повърхностните
свойства на обекта. Верни на изискването за равновесие и пълнота, другите свойства те ги
попълват сами, служейки си с аналогии и фантазии. Така си създават модел за предмета. Това е
познавателен модел, заместващ не междинно средство, а обекта на познание, изменение или
използване. Идеята за подход към нещо често се свежда към идея за изработване, поз-
навателен модел на това нещо. Първоначално идеята за подход към такъв опростен от
моделирането обект, макар и фантастична и неадекватна, удовлетворява откъслечните и
повърхностни взаимодействия между човек и обект. Колкото по-дълбоко обхващат хората
обекта, с толкова повече негови страни и свойства те влизат в практически отношения.
Първоначалната идея, основана на фантастичен пълнеж, ги вкарва в несполуки и заблуди. На
хората им се налага да попълнят алгоритъма-идея с нови, по-адекватни операции,
усъвършенстващи идеята за подход; да заменят „работните" хипотези за качествата на обекта с
истински негови качества; да заменят фантастичната мъглива идея за предмета с по-точна и
адекватна.
27.4. Идеи и познавателни модели за несетивното, скритото, неусвоеното от
човешката практика
На хората се налага да имат отношение към такива явления и процеси, като гръмотевица,
плодородие, любов, кръговрат в природата и др. п., причините за които са неизвестни и сетивно
не могат да се открият; или да определят отношението си, да си обяснят вътрешните функции в
организма на човека и животното, за които практиката все още не предлага сполучлив модел
или аналог.
214
IZVORITE.COM 139
От няколкото случайно налучкани операции за подход към тия сложни неща хората
изграждат-нещо като скелет на идея; те я попълват с фантастичен вътък, подвеждат я към
нещо познато: могъщ човек, силно животно или нещо подобно. За тази цел попълват
модела си за причинителя на странното явление с познати им човешки или животински
качества. Хората съответно оформят и идеята за подход към това нещо с ред ритуали,
магии, молитви и пр. За нас сега те изглеждат безсмислени, но за незнаещия човек са
необходимо средство за опазване на едно що-годе стабилно отношение към обекта,
изгодно за колектива, единомислие и отстраняване на чувството за безпокойство,
страховете, разнобоя между членовете на колектива при среща с такова явление.
Така гръмотевицата се причинява от свети Илия, водещ първобитна кола с метални шини
без ресори по калдъръмена настилка — картина, отговаряща точно на историческия
момент, в който е създадена. Огънят се причинява от бог Агни, а любовта — от богинята
на любовта Лада или Афродита — млада привлекателна жена.
27.5. Реални и нереални модели
В човешката практика и в човешкото мислене от време на време, но задължително, се
прави обратна връзка от моделите и комбинациите от модели, получени в мисловния
процес, обратно към действителния свят от оригинали. При тази обратна връзка се
извършва и обратна трансформация от модел към оригинал. Ако тази обратна
трансформация може да се извърши, ако моделът като комплект от свойства отговаря на
обект в действителността, моделът е реален и съответно идеята за обекта е адекватна.
Ако на тоя комплект от свойства, междинния модел, не отговаря нищо от
действителността, моделът е нереален и съответно идеята — неадекватна на действи-
41
телността .
Фактически това са две гранични положения. При обратната трансформация много често
се оказва, че в действителността има нещо, което малко или много съответства на
модела, но не съвсем. Примери: научният модел „идеален газ" донякъде отговаря на ка-
чествата на газовете, но при определени условия съвсем не отговаря; моделът-образ
„свети Илия с колесницата си" не е намерил свой оригинал в атмосферата и в
космическото пространство и за повечето съвременни хора такъв оригинал твърдо не
съществува.
215
41 - Качеството "нереален" характеризира само модели и човешки абстракции, не и природни неща, съществуващи в
действителността.
За понятието "реален" (и съответно "нереален") съществуват най-различни определения. Според позитивистите реално е
само това, което може непосредствено да се наблюдава, т. е. конкретното, физическото, сетивното. Други смесват реалното с
материалното, а съществуването на нереални модели според тях доказва съществуването на нематериални неща.
Нереалните модели широко се използват в живота и в науката. Специално в математиката
са известни имагинерните числа, които не съществуват на оста на реалните числа, 5-
мерно пространство, каквото няма в действителността и др. Тия модели се използват за
по-удобно извършване на операциите и само видимо, формално се причисляват и
оприличават на нашите представи за пространство или число. След извършването на
операциите, чрез съответна трансформация, от тях обратно се връщаме в света на
реалните модели, а от реалните модели — в действителността. Нереалните модели оп-
ростяват и улесняват операциите.
27.6. Нереални модели за бъдещи неща
Освен идеи за съществуващи вече неща, в човешката практика се създават масово идеи и
съответно нереални модели за бъдещи структури — неща, които човекът или колективът
имат намерение да направят или прогнозират, че ще станат. Тези идеи чрез образи и
понятия могат да бъдат пренесени в главата на човека, да предизвикат там емоционални и
волеви прояви и установки за действия, а могат да съществуват и вън от човешката глава
във външната памет, във вид на проекти, художествени изображения, патенти и пр.
Нереалните модели за бъдещи неща, както и всички други абстрактни модели, могат да се
овеществяват, без извършване на трансформацията от модел към обект, в нагледни
изображения (макети, архитектурни чертежи и др.) или в символи (химически уравнения,
статически изчисления, социологически хипотези и др.). фактически в съвременността
IZVORITE.COM 140
преди да се създаде нещо в техниката или културата, то предварително се създава в цял
ред модели.
Пред всеки такъв модел съществуват две крайни възможности — да бъде реализиран или
да пропадне; и редица междинни възможности — да се реализира с ред отклонения.
Целта също е своего рода нереален модел на нещо, което не съществува. И пред този
модел също стоят две възможности — да се реализира или да пропадне. Когато в
действителността има условия за реализиране, целта, макар и нереален модел, е
изпълнима. Ако такива условия няма, тя е неизпълнима. И тук освен граничните
възможности, съществуват и междинни.
Подобен нереален модел е идеалът. За разлика от други нереални модели за бъдещи
неща, идеалите в обозримо за нас време нито се реализират, нито пропадат. Само от
време на време засияват по-силно, а в друго време заглъхват и биват оплювани.
Прогнозата (вероятностно предсказание) е схематизиран от човека модел за протичането
и изхода на някакъв обективен бъдещ процес, в който случайните и неизвестните фактори
играят значителна роля. Прогнозата не се реализира от действията на човека. Той изчаква
стечението на обстоятелствата да я потвърдят или отхвърлят.
216
Хипотезата (догадката-предположение) е предварителен модел на някаква неизвестна
още закономерност или зависимост, съществуваща в обективната действителност.
Хипотезата може да се потвърди или отхвърли от практиката и експеримента.
Предположенията предхождат знанията. Методът на пробите и грешките, развит в процеса
на научното творчество, е съставяне и опровергаване на хипотези.
Абстрактните модели, включително и най-нереалните, не се създават самопроизволно, от
нищо, в човешката глава. Те са продукт на своеобразна „права" трансформация от
оригинал към модел плюс синтетичната работа на мисълта по допълване и оформяне на
модела. Имайки пред себе си действителността и опита си, хората използват свойства и
елементи от различни предмети и явления като първични съставки; комбинират ги и
създават синтетичен модел на нещо, което го няма в действителността, т. е. нереален
модел. След това с трудовата дейност на колектива го реализират. (Или не успяват да го
реализират; или го реализират, но не точно такъв, какъвто е в проекта — процесът на
реализация налага корекции, изменения, допуска дефекти.) Получава се продукт на труда
— нещо ново в действителността.
Нови неща се създават и в природата, но случайно. Така понякога твори и човекът. Но
характерното за човека е, че той, преди да създаде свой нов продукт, най-напред го
създава в главата си или на чертеж като модел. Единствен човекът създава модела за
бъдещи неща и действия. В мозъка на животното се изграждат само условнорефлекторни
връзки, които могат да включат готови подпрограми за поведение, кодирани в
хромозомите, програми за типови действия,
„Паякът извършва операции, прилични на тези на тъкача, а пчелата със строежа на своите
восъчни килии може да засрами мнозина майстори-строители. Но и най-лошият
строителен майстор се различава от най-добрата пчела по това, че преди да построи
нещо, той вече го е построил в главата си. В края на трудовия процес се получава
резултат, който преди това е съществувал в представата на строителя идеално" (К.
Маркс).
27.7. Познание. Съдбата на нереалните модели
Адекватните идеи налагат реални модели. Те съвпадат с обектите. Там, където се получи
несъвпадение, практиката и животът коригират моделите и те все по-точно съвпадат с
действителността. Тоя процес на пасване, нагаждане на човешките модели към
действителността е познанието. Това е процес на взаимна размяна на информация между
хората и действителността, установяване на все по-плавна, успокоена обратна връзка.
Такова е познанието в исторически план.
Създаваните познавателни модели за обекта постоянно се срав-
III. Душевността на съвременния човек или,,
IZVORITE.COM 141
217
няват с обекта. Алгоритъмът за подход, идеята в действие е комплект от операции, с които
хората подхождат към нещата. Индивидът непосредствено не познава вещите такива,
каквито са те за себе си. От вещите не прелива към човешката глава информация за същ-
ността им, ако тази информация не е предизвикана, възбудена от практическите действия
на човека. Човек възприема върналите се в главата му и минали през сетивата му
сполучливи съвпадения между идеите, които има за вещите, и самите вещи. Познанието е
система от потвърждавани от практиката операции над обекта, от потвърдени алгоритми
за подход към обекта.
Изпращаните биологически сигнали от света човекът, както и всяко животно, възприема
чрез сетивата си. Несетивното, същностното човечеството познава чрез практиката си. По
отношение на несетивните същности на нещата човекът прилича на сляп прилеп, който не
вижда предметите и праща ултразвукови вълни да ги „опипат". Отразявайки се в
предметите, тия вълни после се връщат в ушите му. (Така работи и радарът.) Аналогията
обаче е непълна. Самият „ултразвук" у човека (идеите, моделите, които човек праща да
опипат предметите и които, коригирани, потвърдени или непотвърдени, се връщат отново
у него, преминали кодирани през сетивата му) е изграден от хилядолетния опит на
човечеството.
Познанието е само един аспект на практиката, която е взаимно нагаждане на моделите
към действителността и на действителността към моделите. В индивидуалната си
практика човек прилага и приспособява идеи-алгоритми, взети от външната памет,
конкретизира ги, попълва ги и изменя природата. И това почти винаги става във
взаимодействие с други хора като елемент от колективния труд. Познанието е абстракция
от тая практика.
Противопоставянето познанието на практиката, отделянето му от практиката е почти
неизвестно в общинния строй. Това се извършва много по-късно след разделението на
труда на умствен — привилегирован, достояние на жреците и на хората от висшите класи,
разполагащи със свободно време, и на практически, физически труд — участ на
простолюдието.
Човечеството изгражда в много случаи нереални модели на бъдещи неща, които
реализира. Но не всички нереални модели имат такава щастлива съдба. Някои
неадекватни идеи и съответните им нереални модели, въпреки че се задържат в
обществото заради тяхната спойваща социална роля, все по-явно противоречат на дейст-
вителността и нереалният модел се разпада.
Например бог Агни и досега продължава да се тачи сред народите на Индия като източник
на огъня. Но хората, които ежедневно произвеждат огън с кибрит или запалка, все по-
малко вярват, че причинителят на огъня е бог Агни. С нереалния модел са станали
промени. Агни се е превърнал в религиозна абстракция. А за причинител на огъня вместо
митологичен, е бил предложен натурфилософ-
218
219
ски модел — флогистонът — невидим флуид, който се намира във веществата и при
висока температура гори и изчезва. Когато се е оказало, че този модел не съвпада с
практиката, флогистонът е бил просто отхвърлен (научните модели, за разлика от
религиозните, не играят особена социална роля и раздялата с тях е почти безболезнена за
обществото). Създаден е бил нов модел за произхода на огъня, съвременният. Според
него огънят представлява бързо окисляване на някои вещества. Засега сме уверени, че
този модел е съвършен и последен.
Така процесът на познанието тече през периоди на застой, задълбочаващи се заблуди и
революционни илюзии, че е достигната абсолютната истина. В общи линии, без да се
изключват революционни обрати, моделите все по-точно пасват към действителните обек-
ти и познанието в исторически план е един асимптотически затихващ процес. За познатия
ни кръг от неща моделите стават все по-реални и по-съвършени. Но кръгът на
IZVORITE.COM 142
заобикалящите ни и интересуващите ни неща все повече се разширява, така че затихване
в познанието не може да има.
28. ВЪНШНА ПАМЕТ. ИДЕИ И ПОНЯТИЯ. ЕЗИК
28.1. Логическа структура на външната памет
Всяка идея кореспондира на определено множество от действителността. Но множествата
в света не съществуват независимо едно от друго или в безразборно отношение едно към
друго. Техните връзки са строги и са следствие на общия произход, историческите
условия, при които са създадени отделните видове, родове и класове, и на общата връзка
и взаимозависимостта между явленията в света.
За разлика от твърдите, еднакви, непроницаеми предмети, отношенията между които се
подчиняват на аритметични зависимости, отношенията между множествата включват
йерархическа подчиненост, съподчиненост, частично или пълно взаимно проникване и др.
п. Закономерностите в отношенията между множествата се разглеждат в друг дял от
математиката — алгебра на множествата или алгебра на Бул.
В началния период на своето развитие човечеството има създадени само няколко
алгоритми-идеи. Те все още са без връзка една с друга и всяка една от тях е предмет на
специален култ и традиции, с оглед на нейното съхраняване и ползване.
Но идеите стават все повече и повече. Процесът на увеличаване броя на идеите се
засилва със създаването на контакти между отделните колективи и общества и
установяването на обмен, включи-телно и обмен на културни ценности, между тях. Когато
се натрупат
много идеи, става необходимо те да бъдат подредени по някакви съществени признаци в
строг ред, за да могат удобно да бъдат издирвани във външната памет и ползвани. С това
изработените идеи неизбежно влизат в определени отношения една към друга. Това е
обективен процес, в който участват хората. Те са принудени да подреждат създадените от
тях идеи.
Исторически погледнато, при натрупването на все повече идеи хората се стремят да
подреждат идеите в най-удобен за ползване от тях ред. От дългата практика, от хилядите
проби и грешки се е установило, че най-удобен ред, най-стабилна класификация на идеите
е тази, при която отношенията между идеите са същите, каквито са отношенията между
обхванатите от тях множества. При такова подреждане всяка грешка и всяко отклонение се
ликвидират автоматически под действието на практиката. И идеите попадат на съ-
ответното им място.
Идеите постепенно се свързват в структури и отношения, отговарящи точно на
отношенията между множествата, които те представят. Критерий на систематизирането
става истината — съвпадението на идеята с действителността (съвпадане в смисъл
точно пасване). Отношенията между идеите отговарят на отношенията между
множествата. В подреждането и взаимната връзка между идеите хората създават точно
изображение на съществуващите вече отношения между множествата в света. Ползвайки
системата, създадена във външната памет, отделният човек започва да получава нов вид
познание, немислимо при животните — познание за общия ред в света. Това познание
човекът получава не от външния свят непосредствено, не и а priori, свише, а от това че
ползва външната памет и следва нейната структура, от системата на подреждане идеите
във външната памет, нещо, създадено от хората. На отделния индивид, който получава
готови идеи и отношения между идеи от външната памет без да съзнава това, му се
струва, че ориентирането в логиката е нещо, дадено му априорно.
Отразявайки отношенията между множествата, идеите влизат в точно определени
отношения една спрямо друга, в отношения на йерархия, съподчинение, взаимно
застъпване, изключване, отрицание и т. н. Това са логически отношения. Помежду си
идеите образуват цяла система — логическа структура на външната памет. Науката, която
изучава тая система и нейните закономерности, е логиката. Логиката, подобно на
граматиката, и за разлика от философията например, е точна, неидеологическа наука. Но
идеолозите често спекулират с нейните тънкости.
28.2. Понятието като адресен етикет на идеята
IZVORITE.COM 143
Във външната памет всяка идея си има точно определено място сред другите идеи. Тук,
разбира се, „място" не трябва да се разбира
220
221
във физически смисъл. Мястото на идеята във външната памет съвсем няма отношение
към това, къде, в коя библиотека, в кой патент, в чия глава е фиксирана тя. Мястото на
идеята в логическата структура на външната памет може да се уподоби примерно на
мястото на даден химически елемент в периодичната таблица на Менделеев.
Логическата структура на външната памет не е някаква структура, която има
самостоятелно веществено или физическо битие. Но тя съществува реално в
граматическите форми на всички езици, във формите на логическите съждения, в
структурата на езика и мисълта на всеки човек.
Хората мислят, планират и подготвят своите бъдещи действия, предварително
моделирайки тези действия, замествайки предметите и множествата с идеите или с
елементи от идеите-модели. Като ползва в мисленето тази толкова полезна логическа
схема на външната памет, отразяваща истинските отношения между множествата и
предметите в света, за човека се оказва прекалено трудно да извежда от външната памет
идеите в цялата им сложност и така да ги внася в индивидуалната си памет. Колкото
повече расте броят на идеите, колкото идеите стават по-съвършени и по-сложни, толкова
по-трудно става да се изваждат те от външната памет, да се пренасят в главата и да се
оперира там с тия сложни структури. Търси се чрез проби и грешки начин за опростяване
операциите на човешкото мислене.
И ето, оказва се, че не е необходимо да извикваме в главата си идеите в пълната им
сложност и така да работим с тях. За подавля-ващата част от случаите достатъчни са
техните представителни части
— в случая адресните етикети на идеите, показващи мястото им във външната памет.
Тези адресни надписи представляват минималната информация, съдържаща се в идеите,
която може да замени идеите в мисленето, без с това да се намали неговата ефективност,
логичност и истинност.
Историческата практика установява, че е необходимо и достатъчно тази минимална
информация да обхваща отношението на идеята към другите идеи, мястото на идеята
сред другите идеи, с други думи — адреса на идеята в логическата структура на външната
памет. Това са сведения, на кои по-общи множества принадлежи множеството,
кореспондиращо на идеята, с кои се застъпва, с кои се изключва... и как идеята подхожда
към множеството?
Тази минимална информация — най-съществена част на идеята
— се нарича понятие. Понятието е адресният надпис, представителната част на идеята,
с който човек мисли. Макар и идеята сама по себе си да е чиста порция информация,
нейният модел — понятието, е значително по-малка, по-лесно преносима порция
информация. Вместо да събира в главата си голям брой алгоритми (идеи) за подход към
нещата или за направа на нещата, човек натрупва в главата си понятия. В същия
капацитет на мозъчната памет, където би-
ха се побрали 2,3... 10 идеи, сега се побират няколко хиляди понятия. Това ще се окаже
решителен момент за пълната победа на логическото мислене у общественото животно —
човека, отличаващо го коренно от всяко друго животно.
Отделният човек усвоява много (хиляди) понятия с точното отношение, което имат
помежду си тези понятия. И това става главно през първите десет години от живота му.
Опитът и образованието след тази възраст допълват събраните понятия в едно или друго
направление, но броят им никога не достига границите на множеството понятия, записани
във външната памет.
В годините на учение и професионално обучение човек усвоява с различно съвършенство
ред идеи за производствен подход „Как се прави това". При това приучва ръцете си за
тяхното изпълнение. И те представляват основата на неговото професионално майстор-
IZVORITE.COM 144
ство. В наше време човек има в главата си много понятия, може да води смислен разговор
по много неща, но владее до съвършенство само няколко десетки или стотици
производствени алгоритми-идеи, свързани с неговата професия. Впрочем, и тук
разделението на труда ни показва твърде широк спектър от комбинации и нюанси.
Логическата структура на външната памет се свежда до една мрежа от понятия, която
представя систематизирано огромното и необозримо множество идеи. Така те много лесно
се усвояват и използват от хората. Само така е възможно външната памет да расте и се
уголемява, без да се превърне в непреодолим лабиринт за отделния човек.
28.3. Идея и понятие — сравнение
Информацията в понятието не е цялата информация, която се съдържа в идеята, а само
част от нея — малка, но доста съществена част. Хващайки се за тая съществена част,
можем да изтеглим цялата идея. Ако сравним например идеята с чекмедже, пълно с
документи, понятието е неговата ръкохватка с етикет, и в същото време — видимата,
лицевата, представителната му част.
Понятието е онази малка част от информацията на идеята, която определя отношението й
като другите идеи и мястото й в логическата структура на външната памет. В тоя смисъл
понятието е адресен етикет, заглавие на идеята. Понятието, представлявайки най-
същественото в идеята, донякъде опростява, само приблизително отразява, изкуствено
изолира редица подробности в идеята.
На понятието, което ползваме, ние не поставяме изискването да бъде пълно (да обхваща
всички страни и свойства на обекта), да съдържа пълна информация за него — нещо, към
което се стремят идеите. Но пред понятието ние поставяме строгото изискване да бъде
точно, да посочва точното място на идеята между другите идеи.
Понятието може да замества идеята като външен представител
222
в отношенията й с другите идеи, в мисленето, в езика. Но то не може да я замести в
практическото преобразуване на света. Само с мислене и говорене работа не се върши.
Понятието само по себе си представлява минимална порция информация за това, каква е
идеята, какво е нейното място между другите идеи, какво е отношението й към обекта
(множеството), до каква степен го обхваща и как го обхваща, доколко го разграничава от
другите обекти... Всички тези характеристики определят както идеята, така и понятието, но
всъщност те изчерпват понятието.
Идеята и понятието са тясно свързани. Те са едноструктурни неща — представляват
обществена информация. Те преминават едно в друго: понятието се развива в идея, а идеята се
свежда до понятие. В речта на всекидневното общуване термините „идея" и „понятие" в много
случаи се употребяват, замествайки се един с друг. Но те не са тъждествени и в други случаи
тяхното взаимно заменяне е недопустимо. „Открадна ми идеята" може да се каже и често се
употребява сред творческата интелигенция. Но „Открадна ми понятието" е безсмислица. „Дай
ми идея" значи приблизително „Дай ми алгоритъм, предписание, как да подходя към този
проблем". „Дай ми понятие" няма такъв смисъл. „Идеите овладяват масите", „Идеите стават
материална сила", „Той се бори за идея" и т. н. са изрази, които характеризират определени
обществени процеси, но „Понятията овладяват масите" и т. н. нямат смисъл.
28.4. Гранични случаи
Идеи за подход се създават и за единични множества, и за конкретни неща. Например идея за
Васил Левски, за Великата френска революция и т. н. Понятието (и идеята) за единично нещо
трудно се търси във външната памет по редовния логически път, тъй като то е сечение на
неопределено голям брой множества и притежава неопределено голям брой конкретни
свойства. За по-лесно търсене те биват означавани с някакъв ярък белег (образ, гещалт), който
се прекодира или изобразява във външната памет. Идеите за особени неща биват търсени
само по този втори начин. (Особеното е типично множество от един член, което е само и не
представлява сечение от по-общи множества.)
На другия полюс в системата на външната памет се намират най-общите понятия —
категориите. Те са лишени почти от всякакво конкретно съдържание. Представляват понятия,
IZVORITE.COM 145
съответстващи на имагинерни идеи. Общите и най-общите идеи за удобство се представят като
сечения на няколко (или много) категории.
Това са граничните случаи, които не са извън общата логическа схема на външната памет, а я
оформят и лимитират.
223
28.5. Втори (дедуктивен) начин за изграждане на идеи. Категории
При наличието на логическа структура на външната памет и широка възможност идеите да
бъдат представени от понятията, се открива втори, по-лесен път за изграждането на някои нови
идеи. Нека продължим с примера за Менделеевата таблица. След като я имаме пред себе си,
можем да забележим празните места в нея и да предскажем свойствата на непознатия още
елемент, да го открием в природата по-лесно и целенасочено, знаейки какво търсим.
Така и във външната памет, притежавайки мрежа-система от основни понятия с висока степен
на общност, ние можем да създадем ново понятие, намиращо се в точно отношение спрямо
другите съществуващи понятия. И отношенията на това понятие към съседните, съществуващи
вече понятия, задължително ще отговаря на реалните отношения във външния свят. След това
вече, знаейки понятието — ядрото на идеята, и търсейки целево данни в действителността,
обогатяваме понятието от практиката, постепенно обличаме понятието в конкретна
информация, в изводите на нашия опит. То става алгоритъм, с който подхождаме към обекта от
действителността, то става идея.
У индивида фактически понятията се внасят (това става масово в ранна възраст) и по-късно
много от тях се обогатяват. Някои стигат до степен „идеи" благодарение на практиката и с
помощта на обучението, на което индивидът е подложен. Така че у отделните индивиди
изграждането на идеите става по втория начин — чрез обогатяване на понятията. И тук трябва
да се обърне внимание на следното: изграждането на идеите у индивида не е съкратено повто-
рение на историческото изграждане на идеите в обществото. У човека идеите се въвеждат, а в
обществото се създават.
И в обществото дедуктивният (вторият) път на създаване на нови идеи е много по-лесен в
сравнение с пионерския път, когато човечеството е създавало първите идеи. Но дедуктивният
път не е универсален. Пионерският път се налага в много случаи и сега — при изграждането на
идеи в неизвестна област.
Особено важно за ориентирането на човека във външната памет е категоризирането,
групирането на идеите (или, все едно, на множествата от действителността) по някакъв общ
признак в много големи групи — категории42. Категориите са много общи понятия, получени чрез
обобщаване. Те не произлизат от определен алгоритъм-идея, нито могат да се обогатят,
конкретизират и да станат идея. Поради голямата си обобщеност не могат да бъдат дефинирани
по родов белег (те нямат род) и видово отличие. Затова пък чрез тях
42
Става дума са логическите категории. Такива са напр.: взаимозависимост, действителност, възможност, случайност,
закономерност, количество, качество, основание, противоположност, отрицание, отношение, състояние и т.н.
224
(като тяхно сечение) могат да бъдат дефинирани общите понятия.
Дългата човешка практика е показала, че зад някои категории всъщност се крият основни
отношения от материални свят, и те са станали научни понятия. Но повечето от категориите
остават засега и не подлежат на дефиниране. Въпреки посочената особеност тези общи
понятия-категории са независими една от друга, ясни са интуитивно за всеки логически мислещ
човек и той си служи с тях при ориентирането във външната памет.
Но положението се усложнява по други причини. Редица идеолози и философи са създали
(измислили) нови, удобни за тяхната философска система или идеология, категории.
Категориите стават повече на брой, отколкото са необходими; между различните стари и нови
категории се получава застъпване, дублиране, отношения на подчиненост и т. н. — нещо, което
крайно обърква ориентацията на човека. Затова пък помага за налагането, макар и временно,
на тоя или оня мироглед, на тази или онази идеология.
28.6. Понятието като модел на идеята
В процеса на мисленето модели на идеите преди всичко са съответните им понятия.
Моделът представя идеята откъм една нейна страна, не изцяло. В такъв смисъл и понятието е
своеобразен модел на идеята, моделиращ отношенията й с другите идеи и мястото й във
IZVORITE.COM 146
външната памет. Тоя специфичен вид модел — понятието, бива използван, когато в процеса на
мисленето се налага идеята да бъде извадена от външната памет и да се въведе в главата
изцяло или отчасти. Характерното за понятието като модел е и това, че е модел в най-
абстрактен вид — порция информация. Тая порция информация винаги се кодира в знак-дума,
докато моделът в общ смисъл приема и други форми (нагледно изображение, символ и пр.).
Моделът е единство от информация за обекта (оригинала) и нейния носител — кода, единство
от съдържание и форма. Понятието става такъв модел едва когато се свърже с думата. Без
думата то е информация без материален код.
28.7. Създаване на думите. Дума и понятие
Думата е единица от човешката реч. Съставена е от съчетания на звукове и най-често означава
определено понятие.
С развитието на колективния трудов процес информацията, която си разменят хората, става все
повече. При обмена на информация намалява ролята на мимиката, музикалните тонове и
викове. Едносричните сигнали вече не достигат. Налагат се двусрични и трисрични сигнали —
команди за назоваване на отделни предмети и множества или за извършване на отделни типове
действия. Хората от групата се научават в процеса на обществения трудов живот да ги
225
разбират и произнасят. Така малко по малко се развива членоразделната реч.
Думата се поражда като условнорефлекторен сигнал за действие. В една човешка група, за да
могат да работят заедно всички хора, трябва да изпращат сигнали, да кодират своите желания и
решения и да разбират (декодират) тия сигнали. Следователно, оказва се задължително всички
членове на колектива да имат изградена в главата си цяла поредица от условни рефлекси
между думата и съответстващото й действие.
Хората работят. Налага се към различните предмети от едно множество да подхождат по
еднакъв начин. Като следствие — означават всички предмети от едно множество с една и съща
дума, име на множеството, име на всеки член от множеството и същевременно името на
алгоритъма, идеята за подход към множеството. Думата прилепва към идеята, респективно към
понятието. У всички хора от колектива се образуват еднакви условнорефлекторни връзки между
думата и идеята.
Определението на И. П. Павлов за думата като „сигнал на сигнала" е вярно само за домашните
животни и за пеленачетата в първите месеци на живота. Думата за човека не е сигнал на
сигнала от външния свят, а сигнал за изработеното от хората понятие.
В началото думите-имена, както и идеите, са малко. Връзката между първата дума и първата
идея изглежда също така странна, тайнствена и свещена, както и първата идея. За
първобитните хора не е ясна разликата между предмет, множество, идея и дума. Приписват на
думата веществено или свръхестествено магическо значение и свръхестествена сила. И досега
е жив митът за чудесната дума, която отваря и затваря железни врати, отмества скали и открива
път към несметни богатства.
Но броят на идеите нараства ускорително. Те се усложняват. Става все по-трудно идеите да се
вмъкват в главите на хората. Там влиза само представителната част на идеята — понятието.
Фактически думата прилепва към понятието.
Така думата, която първоначално е сигнал (знак) на единични действия и предмети, започва да
означава понятия, идеи, множества. „Всяка дума вече обобщава," За всяка първоначално
образувана идея съществува еднозначна връзка идея — дума. Тази връзка е обща за целия
трудов колектив, по-късно за цялата езикова общност, и всеки член на колектива трябва да я
има в главата си, т. е. трябва да я научи.
Разделянето на хората по език и досега е най-устойчивата форма на делене, iазыкъ значи и
език, и народ.
Понятието като част от идеята получава същото име както идеята. В главата на всеки член от
колектива се образува дълга поредица от условни рефлекси „дума-понятие". И тая система-код
е еднаква у всички, които говорят на един и същ език. По-конкретните
226
понятия и идеи, получени дедуктивно, обикновено се означават с прибавка на няколко
думи-определения, като съчетание от няколко думи.
IZVORITE.COM 147
Условната връзка между понятието и думата има произхода си в, по начало случайни и
различни за всяка общност, обстоятелства. Само някои думи, подражания на обективно
съществуващи звуци, правят изключение. Това важи за първообразуваните няколкостотин
коренни думи. По-нататък образуването на нови думи, връзките, граматическите
отношения между думите в един език се подчиняват на строгите логически закони и
правила.
Тези последните са израз на създалата се вече собствена структура на местния език и на
логическата структура на външната памет. Сливането, взаимодействието между езиците
също се подчинява както на закономерни, така и на случайни устойчиви фактори.
Всички понятия се означават с думи, макар че не всички думи означават понятия. Думата е
порция информация, кодирана върху някакъв физически носител, и може да бъде:
модулирани по определен начин колебания на въздуха, шарки върху папирус или
комбинация от букви на някоя азбука. Всички тия физически структури по различни начини
фиксират информацията на думата.
Информацията на думата е различна от информацията на съответното й понятие и по
специфика, и по количество. Думата е знак на понятието, но знак-символ, а не знак-
изображение, т. е. по своя сетивен вид думата не напомня по нищо за понятието. Връзката
(кодовият ключ) дума-понятие трябва да се научи.
Сама по себе си думата съдържа само толкова информация, колкото да не се смеси с
други думи от езика. При думата трябва да има и известен излишък от информация,
защото при пренасяне тя търпи изкривяване, влияние на шумове и т. н.
Понятията, изработени от човечеството, са общи за всички хора и се внасят в
индивидуалната памет на всеки човек. Достатъчно е само да не е с дълбоко увредена
нервна система и да бъде социализиран, приобщен до определена степен към
общочовешката култура — външната памет.
Думата е знак, който е задължително да научат и да знаят всички хора, които принадлежат
към дадена езикова общност (народ, група народи, племе). На едно понятие съответстват
толкова думи, колкото езици има на Земята.
В главите на всички хора са внесени и съществуват общо взето еднакви понятия. У всички
хора тези понятия са свързани рефлективно с думи. Но тия думи не са еднакви у всички;
еднакви са у хората, които принадлежат на една езикова общност.
Понятията в началото на човешката история са се създавали в различни човешки групи
при различни условия. Обществената практика навсякъде не е била една и съща и с
идеите и понятията не са били обхващани точно едни и същи множества. Общуването
между

227
народите е довело до унификация, но не съвсем.
Макар че по правило понятията у различните народи съвпадат, има и изключения.
Например за българите цветовете син и зелен са основни цветове — за тях са съставени
понятия, които се означават със съответните думи. За русите обаче диапазонът от
електромагнитни вълни, който ние обхващаме с едно понятие — „синьо", се обхваща от
две понятия и се означава с две думи — „синее" и „голубое" (ясно синьо). А за японците
нашите синьо и зелено са само нюанси на един основен цвят, обхванат от едно понятие.
Всичко това говори за не много съществени исторически различия, дължащи се най-вече
на случайни обстоятелства от далечното минало, когато предшествениците на трите
народа за пръв път са се сблъскали с техниката на бояджийството и производството на
бои, а заедно с това са изграждали и основните идеи за цветове по не съвсем еднакъв
начин. После с развитието на техниката и културното общуване научните знания са
уеднаквили идеите и тия различия са се свели до различни традиционни начини за
означаване на едни и същи неща.
Думата е нещо твърде различно от понятието и не може да го замени. Тя само
сигнализира за понятието и го носи и фиксира във физическия свят. В определени случаи
обаче, когато непременно искаме да победим в спора, а не ни достигат понятия, викаме на
помощ думи, зад които няма нищо.
IZVORITE.COM 148
28.8. Значение и смисъл на думата
Думата е знак на понятието. Понятието е значение на думата. Значение е това, което
думата означава. В най-честия случай под значение на думата се разбира понятието
(идеята), което означава, но също така команда за отделно действие или някакво чувство,
състояние. Не винаги думите имат за свое значение понятие. Понякога значение се
смесва с близкото понятие смисъл. Понякога под значение се разбира стойност или
важност, значителност.
Много често една дума има няколко съвсем различни значения, или казано по-точно —
няколко думи (омоними) имат едно и също звучене и се записват еднакво. Например в
българския език коса (земеделско сечиво) и коса (косми на главата) са омоними.
Произходът на омонимите може да се обясни с различни исторически причини, а това, че
не са изхвърлени от езика — с факта, че структурата на съобщението като цяло,
придружаващият текст винаги носят допълнителна информация и изясняват за кое
понятие се говори; възстановяват еднозначността на отношението дума — понятие.
От своя страна придружаващият текст, начинът на изговор, граматичните обрати могат да
придадат различен смисъл, оттенък в значението на една дума (буквален, скрит, условен,
преносен, обратен, фигуративен, ироничен и пр.). (На български думата „смисъл" има и
други значения, напр.: цел, полза, разбиране.)
228
Ако събеседниците предавател и приемател са синхронизирани по ниво на културата,
интереси, възгледи и се познават добре, приемането на смисъла, на нюансите в
значението на думите е надеждно и еднозначно. Слушатели, с които не е установен такъв
синхрон, чужденци, които недобре познават езика, деца и др. невинаги долавят тънкия
смисъл на думите. Те разбират думите буквално в основния им смисъл. (И изпадат в
смешно или неловко положение.)
Често едно понятие се означава с две или три думи — синоними. Например родина,
отечество, татковина. Произходът на синонимите също може да се обясни исторически. А
оставането им в езика —• може би с това, че различните думи придават особен колорит,
специфичност на понятието. При разговор, в който не е необходим такъв колорит, или
който се води между хора, неумеещи да го доловят, синонимите са напълно еднозначни.
Тенденция и изискване в научния език е на едно понятие да отговаря една дума —
термин, И на един термин да отговаря едно понятие. В разговора, особено в научния, е
много важно предварително да се изяснят значенията на думите. „Уточнете значенията на
думите и ще избавите човечеството от половината заблуди" (Декарт).
28.9. Език и пренасяне на съобщения чрез езика
С напредъка на човечеството все повече и все по-успешно се развиват комуникациите
(размяна на информация) между хората. И заедно с това се изгражда все по-ускорено
естественият език, речта — звукова комуникационна система с предавателен апарат глас-
ните струни, устната кухина и езика и с приемателен апарат — ухото.
Активната индивидуална роля на отделния човек в трудовия процес нараства. Налага му
се не само да работи, но и да говори, да убеждава, да командва и да се подчинява на
команди.
Език (реч, говор) е по начало система от говорни звукове, речникови и граматични форми и
др., която служи като средство за комуникация между членовете на дадена човешка
общност.
С изграждането на външната памет, с фиксирането и предаването от поколение на
поколение на словесни програми (магии, лечения, заклинания, пословици, песни и пр.) и
особено със създаването на писмеността езикът става кодова система за идеите и
понятията, основна циркулираща, а после и фиксирана, форма на външната памет.
Не можем да твърдим, че в колективния човешки живот, в културното общуване
разпространяването на идеите и понятията става само чрез речта. Тук играят своята роля
хилядите актове на подражание, миграцията на хората, развитието на такива „несло-весни
IZVORITE.COM 149
езици" като живописта, музиката, танците, на символни системи като математиката и др.
Не може също така да се твърди, че с езика се предават само понятия и идеи.
Има много думи и езикови форми, които означават елементар-
229
ни трудови операции, връзки, емоционални прояви и просто сигнали. Но голяма част от
думите представляват знаци на понятия и идеи. И понятията по начало се означават с
думи. А речта (естественият език) е най-важното средство за комуникация, за
разпространяване на идеите, за кодиране на идеите и за културно общуване между
хората.
В нашия век се създават много на брой сложни и високоефективни съобщителни системи и
изкуствени езици. Техният синтез и техният разбор помагат на хората да видят, че и
естественият език е една такава съобщителна система, характеризираща се с канали,
капацитет, излишък на информация, предавателни и приемателни уредби — система,
подчиняваща се на законите на теорията на информацията. И езикознанието до голяма
степен се оказва приложен дял от тая обща теория.
За разлика от техническите съобщителни системи и изкуствените езици, човешките езици
са създадени естествено, непреднамерено. Плод са на хилядолетно развитие и
несъзнателно адаптиране към проявяващите се неявно, но настоятелно, изисквания за
саморегулиране и усъвършенстване. Благодарение на това естествените езици в много
отношения са по-съвършени от техническите съобщителни системи и им служат за
образец.
43
29. ИДЕЯ. ИДЕАЛНОТО. ИСТИНА

29.1. Идеалното като производно на идеята. Идеално и материално
Идеално е това, което произхожда от идеите или е свързано с идеите. Терминът
„идеално", употребяван във философията, означава нещо, принадлежащо на идеите,
производно на идеите, циркулиращо в главата.
Идеалното и в тоя смисъл, разгледано като идеи, циркулиращи в главата, е информация,
кодирана най-често в нервни електроимпулси. Информацията в своята същност е
материална — тя е основен атрибут на материята. И кодът в нервни импулси е матери-
ален — редовно физиологическо явление, и кодът в структурата на молекулата на РНК е
нещо веществено, материално.
Идеалното е особен вид материално, което може да се пренася и да седи в главата.
Идеалното не е нематериално (нематериални неща няма). Идеалното е вид материално.
Често пъти във философията идеалното се смесва със субективното — нещо,
принадлежащо на субекта, свойствено на субекта. В някои случаи, когато идеята е в
главата на определен субект, идеалното може да бъде едновременно и субективно. Но
същата идея мо-
43
Тук, както и на други места, се разглеждат понятия и явления, които, точно казано, не са психологически, но помагат за
изясняване на проблемите в психологията.
230
же да се намира и вън от човека — в друг субект или във външната памет. Така че идеалното не
може да се определи като субективно.
Някои философи определят идеалното като изображение или следа на нещата от външната
действителност в главата на човека — субективен образ на обективните неща. Това схващане е
модификация на идентифицирането на идеално и субективно. Само дето е конкретизирано с
още по-неприемливи подробности. В мозъка на човека не се създават изображения на
външните неща, нито отпеча-тъци-следи от тези неща.
Други философи смятат идеалното за действие на божествената душа, на Бога или на някаква
нематериална свръхестествена сила. И божествената душа, и Бог са продукти на човешката
мисъл. Те заемат своето достойно място в религията и богословието, но за науката
психологията не могат да бъдат обяснителни принципи. А свръхестествени сили не съществуват.
Съществуват познати и непознати за човека естествени сили.
IZVORITE.COM 150
Вън от философията идеално значи съвършено, отговарящо, съответстващо на идеал.
Идеалът е нереален, въображаем и в повечето случаи непостижим модел за някакво
съвършенство — в обществото (социален идеал), за красота (естетичен идеал), за нравствена
дейност (нравствен идеал) — мислено съвършенство, към което човек се стреми.
29.2. Идея и истина
Идеята за подход към един обект, която в даден исторически момент най-точно подхожда към
тоя обект, е истина, конкретна истина за тоя обект. Истината е идея, а не процес. Процес е
съвпадението, постепенното все по-съвършено пасване (а не идентифициране) на идеята
(истината) с обекта от действителността. Този процес продължава през цялата човешка
история44.
В ранния период на човешкото развитие, който обхваща и началото на общинния строй, идеите
са малко на брой. За обектите от действителността или няма създадени идеи, или има само
една идея, т. е. създадените идеи не са имали конкуренция. Тия няколко непълни, несъвършени
идеи са били предмет на особен култ и са тачени като свещени и непоклатими истини и големи
ценности, достояния на колектива (не защото са съвпадали точно с действителността, а защото
е нямало други, по-точни; били са достигнати с много труд и усилия и са били необходими
допълнителни усилия за тяхното запазване и предаване). Оспорването им е било недопустимо
светотатство. Така са се появили свещените култови и религиозни идеи. От тия обстоятелства
идват известната религиозна нетърпимост, догматиз-мът и твърдата вяра в установената
единствена идея-истина, изоб-
" Според някои философи — прагматиици и др., истината не е идеята, а самото потвърждаване на идеята от практиката. Успехът е
критерий за истината.
231
що религиозното мислене.
Остатъци от религиозно мислене, догматизъм и религиозна нетърпимост има и сега в изобилие.
Те допълват идеологиите, сеят илю-зии и фанатична вяра в истинността на тая или оная идея. А
след това идва радикално отричане, също толкова далече от истината, колкото и религиозната
вяра.
По време на общинния строй броят на идеите във външната памет бързо нараства. При
увеличаване на контактите между човешките групи се оказват изградени по няколко алгоритми-
идеи за подход към едно и също явление или предмет. Те спорят помежду си и се съревновават
коя от тях е по-истинна, по-точно отговаряща на същността на обекта. Така крепката вяра в
единната идея е била разколебана, догматизмът — заменен частично със скептицизъм,
религиозното мислене — с философско мислене. Явяват се наченки на философия.
За един и същ обект са се създавали конкуриращи се идеи. В борбата помежду си идеите са се
изменяли, развивали, усъвършенствали; обхващали са все по-адекватно същността на нещата.
За всеки исторически момент една от конкуриращите се идеи е била най-съвършена. Тя е била
истина, но относителна истина. В следващата епоха можело да се случи вече да не е истина.
Други идеи са я измествали от пиедестала или пък, под влиянието на другите идеи и натрупания
опит, тя самата се е преобразувала, доструктурирала в съответствие с новата историческа
практика.
Някой идеи отдавна са потвърдени от действителността и са станали просто регистрации на
тривиални факти, престанали са да бъдат алгоритми за подход към нещо и са се редуцирали
до точни и неоспорими констатации за съществуването на нещо. Други идеи (научните) бавно
приближават към точно пасване с действителността. Тук истината като обща тенденция все
повече се приближава до едно състояние — абсолютна обективна истина — пълно пасване на
идеята с действителността, с обекта45. Когато реализирането на такива идеи стане основна цел
в мисленето, самото мислене от субективно (ценностно) става обективно (научно) мислене.
Трети тип идеи, обикновено социални, религиозни, политически, все още се съревновават
упорито със своите конкуренти без признак за приближаване към даден предел. И нямат шанс
скоро да се потвърдят или опровергаят.
(Практиката тук е противоречива и се тълкува произволно по различен начин.
Заинтересоваността на хората, които носят тези идеи, а понякога и техния фанатизъм, пречат
идеите да се подложат на обективен научен анализ.)
45
Съществуването на обективна истина се оспорва от т. н. релативисти Проблемът е не само гносеологически, но и етичен.
"Някои хора твърдят, че няма обективна истина. Не им вярвайте! Те говорят така, защото сами живеят не по правдата и биха
искали и другите да живеят като тях, за да се разбърка всичко и да не им се търси отговорност..."
IZVORITE.COM 151
232
За човешкото общество, борещо се за оцеляване, е до известна степен безразлично дали
идеите са адекватни на действителността или неточни. Важното е да се окажат в момента
ефективни в борбата за живот и прогрес на обществената група; важно е дали организират или
разлагат колектива. А в специален психологически аспект е важно дали в дадения конкретен
момент тези идеи са стабилизиращи или разстройващи, приспиващи или мобилизиращи
индивида, дали съдействат за уравновесяването на индивида с околната среда. Това са
характеристики, които в конкретната борба за съществуване играят основна роля. А истинността
(съвпадението на идеите с действителността) се налага опосредствано, като обща тенденция в
историческото развитие на идеите.
Самата тази тенденция се е наложила в конкуренцията и борбата за оцеляване на идеите, тъй
като колкото по-адекватна на действителността е една идея, при равни други качества, толкова
по-доб-ре ще изпълнява своята практическа роля да организира, да предписва адекватни на
реалността и на реалните нужди действия. А неадекватните идеи, даже и многократно
потвърждавани до определен момент от ограничената човешка практика, при проверката им в
нова и по-сложна практика винаги стигат до крах или до необходимост от преустройство.
Що се отнася до социалните, политическите и др. под. общи идеи, някои от тях овладяват
масите и стават наистина важен фактор в историческото развитие. Но и при тях важи същото: те
овладяват масите не защото са съвършени и адекватни, а защото в даден момент при дадени
условия най-точно отговарят на интересите и очакванията на широки слоеве от хората и са
способни да ги мобилизират за велики дела. Затова наред с адекватните верни идеи, през
цялата история на човечеството са се създавали и налагали (и ще се създават) неверни идеи,
илюзии, утопии. Но и тук практиката системно опровергава илюзиите. Тенденцията и тук е
идеите и идеалите да се приближават все повече до действителните исторически изисквания, да
стават все повече адекватни на обществената действителност.
В логиката „истина" е потвърдено от практиката твърдение Това определение не противоречи
на изложеното тук. Всяка идея е порция информация и като такава тя може да се представи
като краен брой елементарни положения (твърдения), формалната логика, подобно на всяка
кибернетична уредба, работеща с двоичен код (1, 0 или да, не), разлага всяка задача, всяка
структура на определен брой елементарни полагания (твърдения). В логиката всяка истина е
сведена до вид, удобен за логически операции.
29.3. Лъжа. Заблуда. Измама
Лъжа (в общ гносеологически смисъл) е идея, която все повече не съвпада с действителността,
неадекватна, невярна идея. Лъжата
233
е противоположност на истината, отклонение от истината, отрицание на истината.
Лъжата е не толкова гносеологична категория, колкото явление в комуникациите между хората
— умишлено въведен шум в комуникационните канали, по които тече информация. Лъжа в
общата словоупотреба най-често значи умишлено заблуждаване на партньора или събеседника,
измама.
Когато моралният човек (възпитан в моралните норми „Не лъжи!" и пр.) лъже, предполага се, той
преживява някакво особено смущение, вълнение, угризение на съвестта, които могат да се отче-
тат от т. н. детектор на лъжата. За някои хора обаче лъжата е поведение, нормална и редовна
форма на самоутвърждаване. В тоя случай детекторът на лъжата е безсилен.
Лъжата понякога е необходима форма на общуване с деца, при игри и пр. Тя донякъде е
изкуство. Лъжците трябва да имат добра памет. Не помниш ли точно какво си излъгал, лесно ще
бъдеш изобличен. „На лъжата краката са къси." Изобщо дълго не може да се лъже.
Проблемите за лъжата и истината са основни в изграждането на логическото мислене, на
интелекта и морала у съвременния човек.
Заблудата е отклонение от правия път към истината; неправилно мнение или схващане.
„Хората се заблуждават не защото не знаят, а защото си въобразяват, че знаят (строят
погрешни хипотези, на които вярват)" (Русо). Има заблуждения, които не могат да се оборят
логически. Само от натрупаните положителни знания и отрицателен опит те постепенно
избледняват.
Грешка е недостатъчно добре обмислена постъпка, която вреди на своя автор; неумишлено
отклонение при изпълнение на дадена задача; фалшиво заключение; заблуда.
IZVORITE.COM 152
Измамата е лъжлива представа за нещо; придаване на лъжата външен вид на истина.
Измамата може да бъде неумишлена измама или самоизмама — илюзия (пример: зрителна
измама); но може да бъде и умишлена, користна измама на друго лице. Измамата е масов
прийом в отношенията между хората — елемент е от игрите, от военното изкуство и пр.
30. ВЪЗПРИЯТИЕ. ПОЗНАВАТЕЛЕН АСПЕКТ НА ПСИХИКАТА
30.1. Уточняване на понятията и термините, физиоло-гическо усещане.
Първично чувство. Психическо усещане
Ф изиологическо то усещане, разгледано в 7.18, е задържана възбуда на мозъчната кора от
някакво външно въздействие.
Психическото усещане е нещо съвсем друго — възприемане, след сложно анализиране,
извършено в обществената човешка
234
практика, на определено обективно явление или състояние на материята. Такива са
например идентифицирането на електромагнитните вълни с определен диапазон като
червен цвят; трептенето на въздуха с определена честота — като тон ла; молекулярната
структура на веществото — като определена твърдост и т. н.
Физиологичното усещане не е рецепция — приемане на външен сигнал и превръщането
му в последователност от нервни импулси.
Още по-малко рецепция, начало на нервния процес е психическото усещане. Последното
е сложно психическо явление, абстракция от възприятието, а рецепцията е
физиологическа функция на определен анализатор.
Възприятието, което ще разгледаме малко по-нататък, не е комбинация от
физиологически усещания, нито е комбинация от психични усещания. Напротив,
психичното усещане е сложно, изминало редица абстракции, възприятие.
Най-близкото понятие до физиологическо усещане е „чувство", но чувство във
физиологичен сетивен смисъл — първично чувство. У човека чувството вече не се свежда
до усещане. Чувството е и развълнуване на низшите отдели на нервната система
(емоция), и заемане на активна типова обществена позиция, и повече или по-малко
вътрешно преживяване.
Чувството, даже и в първичния физиологически сетивен смисъл на думата, се нюансира от
физиологичното усещане. Примери: „Усещам (чувствам) приятен гъдел" — двете думи са
напълно взаимозаменяеми; „Усещам болка" е по-точно от „Чувствам болка", понеже
„усещам" подчертава пасивния характер на явлението, а болката е в основата си пасивно
преживяване; „Чувствам гняв (любов)" е по-точно от „Усещам гняв (любов)", тъй като в
случая човек не толкова усеща, изтърпява, а проявява активни аспирации, застава на
активни позиции...
Не усещането, а рецепцията е начална гара, от която започват и простият физиологически
условен рефлекс, и сложното психическо възприятие. Изследването на възприятието
следва да започне с рецепцията. А психичното усещане, представляващо възприятие на
характерни физически диапазони, следва да се разглежда след възприятието.
30.2. Рецепция
Сетивата (сетивните органи) са биологичен апарат, създаден далеч преди появяването на
човека. С тях се възприемат различни по физически характер сигнали — светлинни,
звукови, непосредствено действащи на кожата дразнения и др. В сетивата се намират т. н.
рецептори, които прекодират информацията от външните сигнали в нервни импулси,
изпращани към съответните управляващи центрове.
Сетивата са сложни органи. По команда на центъра те се ако-

235
модират за по-точно и пълно получаване на външни сигнали и дразнения; способни са да
улавят сигнала, мястото на източника му, силата му при различни положения на
сигнализиращия източник. Освен това сетивните органи се специализират (генетично или
IZVORITE.COM 153
през индивидуалния живот) да различават най-тънки нюанси в сигналите, имащи значение
за преживяването на индивида и вида. Тази акомодация на сетивния орган, както и
анализът на сигналите, се управляват от съответните мозъчни центрове. Те
представляват много сложен процес, но по същество процес физиологически.
Добре е за единство и яснота да ползваме следните термини, дефинирани още при
разглеждането на биологичното поведение на животните (вж. гл. 6.6): сетивен орган,
аферентен (чувствителен) нерв и мозъчен център.
Краят на аферентния нерв, намиращ се в сетивния орган, прекодиращ информацията на
външните дразнения и сигнали в носещи се по аферентните нерви импулси, по
предложение на И. Павлов наричаме рецептор (приемник).
Процесът, с който сигналите и въздействията възбуждат нервни импулси, прекодирането
на информацията от сигналите наричаме рецепция (приемане).
Психологията се занимава по-рядко с рецепцията на възбуди и дразнения, идващи от
вътрешните органи и тъкани (те нямат пряко отношение с психиката), а главно с рецепция
на сигнали от външния свят.
Както се спомена в гл. 6, светът сигнализира със структури, гещалти, образи, комбинации
от цветове, цветове и форми, акорди, мелодии от звукове, в най-простия случай — с
комбинация от един прост сигнал плюс фон (отсъствие на сигнали или различим от сиг-
нала шум).
Сетивата възприемат ограничени диапазони от електромагнитни вълни, от механически
трептения, от температурната скала, възприемат само няколко химически вещества в
разтвор или в дисперсия. Сетивата приемат това-, което е означавало нещо за нашите
животински прадеди в тяхната борба за съществуване. За човека, с неговите неограничени
интереси, сетивата са само база, първо стъпало към разкриването на света, а останалото
овладява със силата на абстракцията и моделирането. И само за удобство той създава
уреди, които моделират неуловимите за сетивата физически явления в сетивни такива.
(Вж. например командното табло в една атомна централа, където възприемани сетивно
лампички и звънчета индицират атомно излъчване, електрически потенциал, температури
над 1000 градуса, нормалните и критическите състояния на процесите.)
Рецепторът не е създаден да определя абсолютни тонове и абсолютни цветове. (Това
става много по-късно в резултат на дългия практически опит на човечеството.) Рецепторът
приема информа-
236
цията от шарката (структурата, гещалта), носена от сигнала, и прекодира именно тая
информация. Преобразуването на енергията от сигнала, включване на усилватели, собствена
енергия и пр. са неща помощни, усвоени от съвременната техника.
Сигналите, които стигат до рецептора, са сигнали подбрани, подготвени за биологично
въздействие върху животното, а и сетивните органи и рецепторите човек е наследил от
животните. Никаква съществена разлика в сетивните органи не се е явила при очовечаване на
маймуната и по време на човешкото развитие, продължило няколко милиона години. Дотук няма
нищо, което да различава човека от животните, т. е. да бъде специфичен обект на психологията.
Има само усъвършенстване на някои анализатори и нервни центрове. Човекът получава
информация от външния свят, носена от същите физически носители. Само че значението на
тази информация за него е друго, различно от това при животните. Това обаче не се отразява
качествено върху рецепторите, нито върху процеса рецепция.
30.3. Идеята в главата на човека
Това, което рязко и решително различава приемането на информация при животното и
възприятието при човека, е наличието на идеи в главата на човека. Те са внесени там от
външната памет по време на възпитанието и образованието му и през целия, предшестващ
конкретното възприятие, практически живот на индивида. Някои от тия идеи са по-повърхностни,
бегли. Други са съвсем подробни. С едни от тях индивидът често е имал работа, допълвал ги е,
конкретизирал ги е, придавал им е интимна индивидуална окраска и конкретност. Други идеи са
съвсем общи —дошлите от външната памет, алгоритмите за подход към множества. Но каквато
IZVORITE.COM 154
и да е идеята за предмета, от който идват сигнали, тя бива извикана от дълготрайна памет и
доведена в процесора такава, каквато е.
У животните няма нищо такова. При тях възбудата тече по аферентния нерв към мозъчния
център. Там или връзката с еферентните (двигателните) нерви е генетично готова (такъв е
случаят при безусловния рефлекс), или чрез чисто физиологически процеси (ирадиация,
концентрация и пр.) тази връзка се изработва в момента и двигателните импулси текат към
работните органи и предизвикват там определени действия. И в единия, и в другия случай тия
процеси са в границите на биологичното.
У човека информацията от рецептора отива в нервния център и там среща ключовете към цяло
множество алгоритми-идеи за подход, които стоят в дълготрайната памет и чакат да бъдат
извикани в оперативния блок и да се актуализират. Актуализирани веднъж, те се превръщат в
команди за ред операции, които в своята съвкупност дават обществено трудово действие, а не
биологична реакция. На стар философски език: дразнението служи като сигнал към ду-
237
шата — да произведе някаква човешка работа или възприятие, да познае обекта, който изпраща
дразнението.
Тук имаме работа със съвсем определен материален процес: възбудата от рецепцията извиква
в активност един алгоритъм. И тъй като този алгоритъм е наречен идея, процесът се определя
като идеален (свързан с идеи), без да престане да бъде материален. Идеалното е вид
материално, а не отрицание на материалното. Идеалното е това материално, което е свързано с
идеи.
Самата порция информация, получавана от сигнала в рецептора (гещалтът), била досега
неизменен елемент на определен условен рефлекс, става и допълнително попълнение на
намиращата се в главата идея и заедно с това — знак (сигнал) на конкретно свойство на обекта.
Но главната роля на тая порция информация е да предизвика актуализирането на идеята.
Не във всички случаи и не всички сетивни сигнали довеждат до такива съществени промени в
условните рефлекси у човека. Това става комай само със зрението, слуха и донякъде с
осезанието. В много случаи условните рефлекси у човека се реализират по нормалния начин,
както у всички животни. Например в случая с вкуса: когато ядем, рецепцията, която получаваме
в сетивните рецептори на езика, е просто начало на рефлекс. Сигналът за вкуса на веществото
в устата ни предизвиква импулси в аферентните нерви. Във вкусовия нервен център
информацията се предава върху изпълнителните еферентни нерви. Следва обилно
слюноотделяне, дъвкане, гълтане или спиране на секрециите, плюене... Колкото ние получаваме
образ на предмета само по вкусови рецепции (ако си ги представим изолирани), толкова
получава картина за света и животното с всичките си сетивни органи. Наистина, с оглед на по-
долу изложеното, у човека по условен рефлекс чрез сигнала, действащ върху вкусовия
рецептор, може да се повика и алгоритъм за подход към предмета, който яде, а и други идеи.
Може да се извикат цели редици асоциации, спомени. Но това е извикване на представи,
създадени с помощта на зрението, слуха и практиката, а не вкусово възприятие. Но има и
изключения. У дегустаторите и специалистите сигналът за вкуса извиква определена идея за
вида и качествата на напитката.
30.4. Извикване на идеята
Извикването на идеята от дълговременната памет в оперативния блок на главния мозък може
да стане повидимому по различни начини: информацията от външния сигнал, протичаща по
нервите, предизвиква някаква комбинация от импулси, съвпадаща с тази, която се възбужда от
информацията на депонираната в дълговременната памет идея. Двете информации се намират
и, тъй като са сходни, резонират една в друга. Цялата идея се раздвижва и пренася в опе-
ративната памет (процесора). В този момент като че ли настъпва
238
внезапно озарение, проникновение, инсайт.
Терминът е въведен от гещалтпсихологията (Кьолер). Понякога с инсайт (insight,
Einsicht)се означава простият факт, че познанието на отделния индивид не започва от
нищо и не върви пипнешком по пътя на пробите и грешките, а се съпътства с „озарения",
фактически при човека се извиква от дълготрайната памет идея или програма, създадена
преди това от цялото човечество и въведена там. Що се отнася до висшите животни,
IZVORITE.COM 155
инсайт е внезапно включване на информацията от миналия индивидуален опит, намиращ
се дотогава в дълготрайната памет.
Процесите се усложняват от това, че една и съща порция информация, резонираща на
външния сигнал, може да присъства в няколко идеи. При такива случаи центърът изисква
от рецепцията допълнителна информация: лещите се акомодират да видят обекта в
различни положения, да определят мястото му, особеностите му; ушите се напрягат да
чуят допълнителни информиращи тонове; вика се допълнително информация от други
сетива. Така или иначе, извършва се определена идентификация на информацията, която
идва от рецепцията с информацията, съдържаща се в идеята-алгоритъм. Човек познава
(разпознава) като отъждествява това, което се възприема в момента с нещо, възприето по-
рано. Заедно с това идеята, намираща се вече в главата на човека, се конкретизира,
обогатява с нова информация, идваща от обекта.
По-сложно е възприемането на нови неща, за които у човека няма готова идея. Тук се
налага, възприемайки сигнали от обекта, човек да подвежда получената информация към
налични идеи, да ги сравнява с известни нему обекти. Когато погледът му падне върху
неизвестен предмет, за който няма идея, той го подвежда към най-близкия приличащ му
обект, за който има идея. И внимателно го наблюдава — възприема информация от
предмета, прибавя я към идеята, която притежава, преустройва тази идея, съставя
проекто-идея за новия обект. В тоя процес има най-много възможности за грешки, заблуди,
илюзии. Затова, когато човек се сблъска с такъв случай, той пита, допитва се до знанията
на ближните хора, а чрез тях — до външната памет. Човек си поставя въпроса: не
приближава ли оформящата се в него представа към нещо вече изградено и намиращо се
във външната памет. И когато намери идеята, струва му се, че отново я е открил. Този
процес на откриване нови неща е твърде бурен у подрастващите от две—три до 15—16
години (когато вече почват да се смятат за по-умни от възрастните и се срамуват да
питат). Това е периодът на „7000 как и 100 000 защо". Но независимо от отслабването с
времето, това допълнително справяне с външната памет съпътства целия ни живот.
„Човек се учи цял живот и умира ненаучен."
Идеята може да се извика от обилна информация, идваща от обекта и минаваща през
рецепцията, а може да се извика и от съв-
239
сем малко информация. Информацията за обекта може да се отнася за различни негови
страни, може да е получена при различни външни условия. Например информацията през
зрителния рецептор за една ваза цветя може да иде от предмета, подложен на силна
слънчева светлина, или от същия предмет в полутъмна стая; гледан отдалеч или от
близо, в анфас или в профил. Във всички случаи рецепцията, и като общо количество
информация, и по енергийни и физически показатели, е съвсем различна. И все пак ние
без затруднение я идентифицираме с един алгоритъм, отнасяме я към един и същ обект
(без даже да си отбележим, че с нещо се е изменил). Това е т. н. явление
„константност на възприятието". То се обяснява с факта, че идеята, съответстваща
на възприемания обект, може да бъде извикана при различни рецепции на информация,
идваща от самия обект; че допълнителната информация от рецепцията не играе много
съществена роля при идентифицирането, познаването на обекта.
Идеята може да бъде извикана даже и без приемането на каквато и да е информация от
съответния обект, алгоритъм за подход към който е идеята. Достатъчно е да се възбуди
някаква условнорефлекторна връзка, която е свързана с тази идея. Например жената виж-
да балтона на отсъстващия си съпруг и „в съзнанието й веднага изплува образът му", или
казано по-точно — в оперативната памет бива извикана идеята за съпруга. И механизмът е
прост — условно-рефлекторна връзка (асоциация по съседство) между конкретния балтон
и конкретния човек. В последния случай вече имаме не възприятие, а представа.
Извикването на идеята е важен момент във възприятието. Идеята се довежда в
оперативната памет, в управляващия блок на мозъка. Тук вероятно тя съществува като
циркулиращи нервни импулси, които имат електрически характер. Също така тук тя бива
допълвана, обогатявана, конкретизирана от новодошлата от рецепцията нова актуална
информация за обекта.
IZVORITE.COM 156
30.5. Актуализиране на идеята. Установка. Съзерцание
Извикана в оперативната памет, съответно допълнена и конкретизирана с информация,
идваща отвън от конкретния предмет, идеята бива актуализирана. Тя се превръща в
последователност от команди за подход към външен обект (да целунем хубавото момиче,
да изядем шоколада, да прескочим бариерата и пр.). В много случаи става точно това.
Идеята, извикана в оперативната памет, бързо се реализира в последователност от
действия и изчезва. Тук възприятието е почти неуловимо, мимолетно Външно поведението
малко се отличава от обикновеното условнорефлекторно поведение. Тук все още няма
типично възприятие. За да има такова, е необходим и
240
друг момент — задържане на ефекторния завършък.
У човека обикновено реакцията не следва автоматично и моментално след получаване на
дразнението от външната среда. Реакцията се задържа, свързва се с допълнителни
мотиви, съображения и чак тогава се превръща в акция. В някои случаи информацията,
получена от сетивата, а заедно с нея и актуализираната идея, въобще се задържа.
Лишава се от ефекторен край и се оставя в резерв за подходящ случай.
Лишена от ефекторен завършък, актуализираната идея напира да се прояви, но остава в
оперативната памет като установка — нагласа, готовност за действие. Установката
циркулира в оперативната памет, превръща се в представа.
Установка (Einstellung) — постановка, настройка, нагласа за извършване на нещо,
направляваща сила, мотив. Това е ново понятие в психологията. Някои съвременни автори
й отдават голямо значение (Узнадзе); у други въобще отсъства. Някои я сравняват с изоб-
ражение на външния предмет, циркулиращо в главата. По-скоро тя е създаваща се в
оперативния блок програма за подход към предмета, най-често нереализирана програма.
При възприятието, за разлика от представата, превръщащата се в установка идея не само
циркулира и чака. Тя намира частичен подход назад към предмета, от който се произвежда
рецепцията. Протича поток обратна информация от оперативния блок на мозъка към
рецептора. И тази информация търси потвърждение, верификация в информацията,
идваща от обекта. Обратният поток напира да изчерпи възможно повече информация от
идеята. Обратно протичащата информация представлява команди до сетивата ни, какво
да гледаме и слушаме, на какво допълнително да обърнем внимание, така че
информацията, съдържаща се в идеята, да може да се сравни и евентуално
идентифицира с информацията, идваща от обекта, и заедно с това, ако се налага, да се
коригира и обогати идеята-установка. (Или, в особени случаи, изобщо да се отхвърли
извиканата идея — когато се установи, че обектът пред нас не е това, за което сме го
мислили.)
Същевременно при възприемането непрекъснато тече „правият" информационен поток от
рецепторите към оперативния блок на мозъка. И носената от него информация търси
потвърждение за себе си в идеята-установка. Правият информационен поток напира да
изчерпи по възможност повече информация от обекта, която може да съвпадне с идеята и
да я обогати. Двата потока информация се сравняват и постепенно приближават по
съдържание един към друг. И колкото повече се уеднаквяват, толкова повече
интензивността на потоците намалява... докато се оформи възприятието и процесът спре.
До пълно изчерпване на информацията, съдържаща се в обекта, и на информацията,
съдържаща се в идеята, въобще не се стига. Обектът се оказва неизчерпаем, а и идеята
— многостранна.
241
Количеството информация във възприятието е по-малко от количеството информация в
идеята. Възприятието е приемане, макар конкретно и живо, само на един аспект от обекта.
А идеята, макар и доста абстрактно, обхваща обекта изцяло. Информацията и във
възприятието, и в идеята във всички случаи е по-малка от информацията, съдържаща се в
обекта.
IZVORITE.COM 157
Поведението на човека по време на изграждане на възприятия, когато не е свързано с
активна дейност, обикновено се нарича съзерцание. Съзерцанието обикновено се
определя като унесено, мечтателно наблюдение — възприемане без мисъл за реакция
или акция. То е елемент, частен случай, епизод в общото активно взаимодействие с
външната среда. Отличава се с по-слаба активност от нормалната човешка практика, в
която човек изменя външния свят. Но съзерцанието не е пасивно подлагане на
въздействието на външната среда и получаване следи от нея. Процесът е значително по-
сложен. Съзерцанието е силно усложнен рефлекс. При съзерцанието се извиква идея за
обекта, източник на сигналите и дразненията. Създава се установка за подход към този
обект. Тази установка отчасти е лишена от ефекторен завършек, а отчасти насочена
обратно към обекта и го обхваща, доколкото той е сигнализатор-дразнител. 30.6.
Възприятие и психично усещане >
В резултат на всички тия процеси: рецепция, извикване и актуализиране на идеята,
съзерцание — в главата на човека се дооформя една установка за не много активен
подход към обекта; подход в границите на сигналите, които обектът праща за себе си.
Такава установка е възприятието. Възприятието е установка за пасивен подход към
обекта, поддържана под въздействието на възбудата и информацията, идваща от същия
този обект. Възприятието не е изображение на обекта, не е подобие на обекта.
В психологическата литература се употребяват и понятията „перцепция" и „аперцепция".
Перцепция (perceptio) буквално на всички западни езици значи възприятие. Но в науката
психология тази дума получава повече оттенък на рецепция, приемане, получаване на
впечатление чрез сетивата. Термин за възприятие, интуитивно включващ ролята на
идеята (целия предишен човешки опит) при възприятието, е аперцепцията. Терминът
„аперцепция" е въведен от Лайбниц и широко лансиран от Бунт. Той фактически отговаря
на тук очертаното понятие „възприятие".
Различието между рецепция („перцепция") и възприятие („аперцепция") е основно и
видимо. То е фиксирано още в древната индийска философия.
Хората със своето развитие, успоредно с развитието на външната памет и на създаването
на все по-абстрактни идеи, постепенно
242
почват да възприемат — да образуват възприятия. И тия възприятия са разнообразни: за
предмет, за отношения между предмети, за явления, за по-абстрактни обществени
явления, за конкретни физически явления, за форми — пространствени и временни и т. н.
Възприятието е сложен психичен процес. Неговата плавност, точност и сила много зависят
от физиологическото състояние на нервната система и на целия организъм. Възприятието
почти винаги се придружава от чувства, които му придават своеобразен емоционален тон и
богатство.
Възприятието е тясно свързано с идеята. Човек не може да види, да схване, да възприеме
един обект, ако общочовешката практика преди това не е създала идея за него. Но не
всичко, за което човешката практика е създала идея, може да бъде възприето непосред-
ствено, чрез възприятие от човека. Колкото идеята е по-абстрактна, толкова
възприемането на съответстващото й в действителността явление или отношение е по-
опосредствано. Такова явление не се възприема направо, а чрез негови странични прояви
и въздействия върху други конкретни неща, сетивни за човека. Например формите на
прояви на времето (невъзвратимост и еднопосочност на времето, протяжност на
интервалите от време, координирането спрямо времето — минало, сегашно, бъдеще и т.
н.) човек възприема чрез своите преживявания, действия, чрез възприемане на
периодичните процеси в природата и др. п.
Човек не може да възприеме обективни структури и процеси, за които е създал
фантастични, неадекватни идеи, и съответно — нереални модели, непритежаващи
оригинали в действителността. Той изпитва въздействието им, реагира несъзнателно, в
много случаи адекватно, на проявите им. Но не възприема, не вижда нито горски духове,
нито русалки, нито свети Илия с колесницата. Така за човека се създават два свята: видим
и невидим — още едно основание за съществуване на религиите! Така възприятието
IZVORITE.COM 158
служи до известна степен за критерий, дали една идея е адекватна или не. Но този
критерий не е много сигурен — възприятието често е подложено на изкривяване, сетивни
илюзии и др. Непотвърдени от възприятието остават не само неадекватните идеи, но и
абстрактните идеи. Много по-сигурен критерий за истината е човешката практика.
Възприятията на основни обективни характеристики (свойства) на окръжаващата ни
действителност — цвят (различни диапазони честота на електромагнитните вълни), тон
(различни диапазони честоти на механичните колебания), твърдост (различни начини на
структуриране на веществото), температура (различна интензивност на
вътремолекулярното движение) и пр., са възприятия характерни, опосредствани, получени
след дълъг практически анализ и изграждане на определена производствена техника и
научни идеи. Такъв вид възприятия са психическите усещания (най-често наричани
просто „усещания").
243
За животните физически еднаквият цвят на кръвта и на мака са съвсем различни и нямащи
нищо общо помежду си елементи от сигнали. Различни са, защото са незабележими
поотделно компоненти на различни сигнали. Животното не се възбужда от чисти абс-
трахирани физически свойства (те нямат за него никакво значение), а от шарки
(комбинации, структури, гещалти), в които се съдържа значеща за него информация. При
това шарки в различна тоналност действат най-често еднакво.
Че червеното е червено, а синьото — синьо, това не е очевидна първична даденост за
рецептора, а абстракция, направена в резултат на дълъг обществен опит. Животното е
станало човек. Обществената човешка практика почва да систематизира околната среда,
да анализира предметите. Появява се производството на бои като клон от
промишлеността и в човешката дейност влиза оцветяването. Оказва се, че една и съща
вещ може да се боядиса с различен цвят — цветът почва да се разглежда като нещо
различно от вещта. Вещите, боядисани с еднакъв цвят, се схващат като едно множество.
За това множество се съставя идея... Едва тогава човек придобива интерес към червения
цвят като към цвят. Започва да го разпознава и идентифицира в различни вещи, т. е. да го
възприема, да го усеща психически. Червеният цвят става сигнал за самото физическо
свойство, за себе си (а не сигнал за сключване на рефлекс, не и сигнал за конкретен
предмет).
Децата сравнително късно се научават да идентифицират цветовете на еднакви предмети.
Чрез обонянието и вкуса, сетивности, останали у човека почти на животинско равнище, не
възприемаме основни характеристики на света, а все още възбуди за рефлективни
реакции, положителни и отрицателни, привличащи или отблъскващи за организма: „вкус на
зелева чорба", „Мирише на бабината кухня".
Възприятията на основните свойства на нещата — психическите усещания — в
психологията често се наричат просто „усещания". Разпространено е схващането, че
възприемането на „чисти" физически свойства е нещо, ставащо от само себе си — основен
физиологически и психологически акт. Разпространено е и схващането, че рецепторите
приемат не информацията от сигнали-шарки, а чисто свойство на природните обекти.
Приема се след това, че тия свойства се комбинират в главата и така се образуват там
възприятия — изображения на външните неща46. Оттук до схващането, че и външните
предмети са комбинации от същите свойства-усещанйя, има само една крачка.
При това в психологическата литература не се прокарва точна разлика между различните
значения на думата „усещане". Усещането е и чувство — дразнение, циркулиращо в
кората на мозъка (физи-
46
Против подобни схващания решително застана Гещалтпсихологията.
244
ологическо усещане), и първичното съдържание на всяка рецепция (пък и самата рецепция), и
възприятие на основно физическо свойство (психическо усещане). Безспорно народът, когато е
създавал думата „усещане", не е правил тези тънки разлики. Даже можем да бъдем уверени, че
и сега никой интроспективно мислещ човек не може да ги направи. И все пак... „усещане" е дума,
която означава няколко различни научни понятия и следва да приемем, че се употребява в
IZVORITE.COM 159
няколко значения. Вредно за научното знание е не това, че една дума има няколко значения, а
това, че тия значения се смесват и идентифицират.
30.7. Дефекти във възприятието. Илюзия
Илюзията е погрешно, изопачено възприятие на действителността, възприемане на нещата
преиначени по размер и форма, отместени на друго място или наподобяващи други неща.
Илюзиите биват: физически — такива са миражите, ефектът на огледалата, ехото и др., измама
на сетивата от сигналите; физиологически, причинени от несъвършенства в нервната система
— такива са например възприемането на две бодвания като едно, светлия кръг — по-голям от
тъмния и пр., свързани са с недостатъчна чувствителност и съвършенство на сетивните органи,
праговете в нервната възбуда, общото състояние на организма и др.; психологически,
например детето вижда в мъгливите сенки на гората Горски цар, в шума на сухите листа —
говора му и т. н. Свързани са с несъвършенството, фантастичността на внушените идеи, с
преувеличено участие в познавателния процес на въображението, чувствата, страховете и с
различни социални внушения.
Илюзии изкуствено се произвеждат и широко използват в информационната техника, в
социалните отношения и пр. На илюзии най-често са подложени зрителните и слуховите
възприятия. При осезанието, където се осъществява обратна връзка обект — възприятие —
обект, много по-сигурно е адекватното възприемане на външния свят да се различи от
илюзията. Апостол Тома иска да пипне раните на Исуса, оставени от гвоздеите, приковали го на
кръста, за да се увери, че наистина Христос е умрял и възкръснал. (Тома е наречен от
богословите „неверен". Истинският християнин е длъжен да вярва във възкресението, без да е
видял и пипнал.)
В преносен смисъл илюзията е и: неоснователна надежда, неосъществим идеал, плод на
въображението и пр.
30.8. Представа
Представата е извикване на идея за подход към някакъв обект от дълготрайната мозъчна памет
в оперативния блок (Това става чрез условнорефлекторна връзка, а не чрез сигнали, идващи от
самия обект, както е при възприятието) и актуализиране на тази идея —

245
превръщането й в установка, готовност за подход към съответния обект. Представата е
установка за подход към обекта, създадена без рецепция на сигнали от тоя обект.
В най-честия случай идеята, която бива актуализирана, преди това няколко пъти е била викана в
оперативния блок при възприятия и поради това е достатъчно конкретизирана и
индивидуализирана. По тая причина представите често пъти са конкретни, доста пълни и доста
различни от идеите, намиращи се във външната памет и представляващи по начало алгоритъм
за подход към едно множество обекти. Разбира се, съществуват и абстрактни представи, даже
мъгляви безформени представи — при отсъствие на достатъчно добре оформени и
конкретизирани от индивидуалния опит идеи в паметта на човека.
Представите играят голяма роля в мисленето, особено във т. н. художествено мислене.
Докато в процеса възприятие тече един, макар и затихващ, процес на размяна на информация
между актуализираната идея и рецептора, такова нещо при представата няма. Представата е по
начало по-абстрактна, по-непълна, по-малко конкретна в сравнение с възприятието.
Това е правило, но има изключения. При особено стечение на обстоятелствата, ако индивидът
се настрои по същия начин, както когато е видял предмета, той и в представите си го „вижда"
съвсем точно. Такива са и случаите на ейдетизъм.
30.9. Производни на представата. Сънуване. Сомнамбулизъм. Действия под
хипноза. Халюцинации
Когато човек заспи, твърде много контролни и задръжни механизми в нервната система
прекратяват своето действие. При такова състояние под влияние на блуждаещи рефлективни
връзки може да бъдат извикани определени идеи или елементи от идеи, или елементи от
преживяна и запомнена ситуация, доведени до оперативния блок и актуализирани.
Това актуализиране човек преживява като съновидение. Обикновено в изопачен и измамен вид
се възстановява, припомня, комбинира преживяното някога при възприемането на някакъв
обект. Така че актуализираната идея действа почти като възприятие. Спящият насън „чува",
IZVORITE.COM 160
„вижда", „усеща". Това е илюзия, получена от комбинацията на произволно извикване на верига
от идеи с преживяванията, получени от минали възприятия.
Много често при сънуване установката се създава непълна под влиянието на идващите от
различни центрове емоции и други объркващи идеи. Установките се смесват и се деформират и
се насочват за подход към някакви странни обекти. Връзките между събитията се объркват. Но
затова пък у човека се затвърдява увереността че
246
247
действително съществуват дяволи, ангели, чудовища. В съгласие с теорията на вероятностите
при това произволно комбиниране на идеи и представи в спящия мозък може да се изкомбинира
случайно и отдавна търсената нова идея, решението на непрекъснато възбуждащ нервната
система проблем.
Понякога, при определени нарушения и отклонения във функционирането на нервната система,
спящият сомнамбул става от леглото с отворени очи и почва да ходи. И тъй като всъщност спи
— по-голямата част от главния мозък е затормозена, той е освободен от съпътстващите
съвременния човек страхове, представи за бъдещите последствия от действията му. Той,
подобно на маймуна, върви по перваза на покрива и извършва други подобни подвизи.
Намирайки се под хипноза, както и в нормално сънно състояние, човек „вижда, чува" и т. н. Но
тъй като хипнозата е особен вид сън с оставени бодърстващи канали за получаване команди от
хипнотизатора, последният внушава на приспания мисли, идеи и действия. И хипнотизираният ги
изпълнява.
При силно напрегнато или болезнено състояние на нервната система (например при delirium
tremens) страдащият вижда съновидения, без да е заспал. Извиканите при такива обстоятелства
представи, от една страна, са деформирани, от друга страна, имат яркост на възприятия. Човек
много често вижда чудовища. Това явление се нарича халюцинация.
30.10. Индивидуалното познание
Знанието — наука, мъдрост, осведоменост — е разполагане с информация — в някоя област
или въобще. Знанието е проверен от практиката и логиката резултат от процеса на познание.
Индивидуалното познание е възприемане на информация за външния свят в човешката
глава. По степента на своята научна и практическа провереност знанието бива синкретично,
достоверно, донаучно, научно и т. н. По областта, която обхваща — философско, практическо,
теоретично, частнонаучно и т. н.
Общественото познание е изграждането и организирането на външната памет (за него вж. 27.2).
Индивидуалното познание обхваща възприемането на информация чрез възприятия, научаване
на отделни манипулации и майсторства, пренасяне идеи от външната памет в главата, обогатя-
ването и проверката им от практиката... така също и натрупване информация направо от
индивидуалния опит или чрез подражание.
Известна е една мисъл на Джон Лок: „Няма нищо в главата, което преди това да не е било в
сетивата."47 (Става дума за информацията в интелекта, в главата, а не за генетичната
информация, инс- 47 "Nihil est in intellectu, quod prius non fuerit in sensu." Мисълта води началото си от Аристотел. Оспорвана
е и допълвана от редица философи.
тинктите и пр.) Мисълта в общи линии е вярна — всичко, което имаме в главата: идеи в
дълготрайната ни памет, установки в оперативната памет, впечатления непосредствено от
външния свят — всичко това сме го получили чрез сетивата, рецепторите, включително и
рецепторите, разположени във вътрешните ни органи. И идеите от външната памет са внесени в
главата ни по канали, минаващи през сетивата (с гледане, слушане, опипване). Друг път няма.
Вродени идеи, априорни идеи, божествено озарение и откровение няма. (Тук става въпрос за
научно потвърдени факти, а не за мненията на различни философи и богослови.)
Все пак това правило не е съвсем вярно. Пример: Всичко съдържащо се в моя интелект е
внесено, включително и научения от мен Закон за периодичността на химическите елементи. Той
е внесен в моята глава през ушите, когато слушах моя учител по химия, и през очите, когато
четях учебника, а след това и други учебници и книги. Този закон е бил най-напред в интелекта
на Менделеев. Но преди да се яви там, той не е бил в очите и в ушите му. Явил се е за пръв път
в неговата глава. Разбира се, градивните елементи на тоя закон, предпоставката му са внесени
през сетивата. Но последната, оформящата порция информация се е създала там. Така всички
IZVORITE.COM 161
хора, кой повече, кой по-малко, кой видим и възхваляван, кой невидим и забравен, прибавят по
някаква капка информация в общата памет на човечеството и културата. И капка по капка вир
става. Човек не е само събирач на информация, но и създател на информация.
С тая малка поправка можем да смятаме крилатата мисъл на Лок за вярна. Но не всички мислят
така. Първата атака е: Има вродени идеи. Самият интелект е даден на човека, а не е
изграден от идеи и впечатления, дошли отвън. Това е позицията на философите и
богословите. Втората атака и втория ред съждения са: Има друг път освен сетивния —
екстрасензорният, извънсетивният. Чрез него човек получава информация от външния
свят. Това е позицията на суеверните и вечно търсещите свръхсетивното, чудесното. .
30.11. Интуиция
Някои твърдят, че интуицията е използване на информация, получена не по редовния път:
рецепция — възприятие — мислене — практика, а по-пряко, по-непосредствено.
Когато се говори за интуицията на научно-философско ниво не се оспорва толкова сетивното
възприятие, а ролята на интелекта — дали връзката сетивно възприятие — мислене е основна и
най-вис-ша в човешкото познание, или най-вйсше познание е непосредствената интуиция.
Твърди се, че втренчвайки се във външния свят, съзерцавайки го (intuition произхожда от intueor
— съзерцавам), ние получаваме непосредствени знания за същността на нещата в света.
Още в 18.7 при разглеждане духовния свят на неандерталеца,
248
интуицията бе посочена като примитивна форма на възприятие и мислене4'. Интуицията е
несъзнателно, неконтролирано възприемане на сигнали от външния свят, актуализиране
на първични алгоритми-идеи за подход и реализиране на командвано от тях действие.
Интуицията е несъзнателно обобщение на редица дребни, трудноуловими,
непредставляващи обект на обичайното внимание и на съзнанието фактори. Основава се
на голям индивидуален опит, а често и на индивидуална надареност,
В редица случаи обаче интуицията е просто самозаблуда — нормално познание, което ни
се струва едва ли не свръхестествено. Това е схванато добре в сентенцията:
„Прословутата женска интуиция в повечето случаи се дължи на достатъчната прозирност в
намеренията на мъжете."
Известните гадатели и ясновидци съчетават необикновена чувствителност със силно
развита интуиция. Често тия две характеристики се смесват и интуицията се обявява за
извънсетивно (екстра-сензорно) познание. А много често и двете се забулват в суеверия,
полумагическа, полурелигиозна мъгла.
30.12. Извънсетивно познание. Екстрасенси. Парапсихология
Екстрасенс — човек, който възприема информация извън сетивата си (extra — извън,
sensus — сетиво).
Телепатия (гр. tele „далеч" и patos „въздействие", „чувство") — оспорвано явление, при
което се предават и внушават мисли и чувства на разстояние по несетивен път.
Парапсихология (гр. para „покрай", „около") — хипотетична наука, занимаваща се със
загадъчни въпроси около психологията: извънсетивни възприятия, предаване мисли на
разстояние, необяснени феномени на подсъзнанието и хипнозата и др.
Около пренасянето на информацията и каналите, по които тя тече от природата към
хората и между хората, има много неизяснени моменти. Наистина много нещо е изяснено.
Знанията растат. Но с нарастването на знанията неизясненото не става по-малко. Да си
спомним популярното сравнение: „Ако знанието е едно растящо кълбо, незнанието е
повърхността на това кълбо, която също расте." Винаги ще има необяснени от науката
неща. И може би винаги с тези неща ще се спекулира, въпреки историческия опит, и те ще
се обявяват за необясними за науката, неподаващи се на разумно тълкуване и научен
анализ. Това и в бъдеще ще бъде неизчерпаем източник на суеверия от всякакъв род и
перчене на религиозната вяра с твърденията й, че стои по-високо от логиката и науката.
48
Така разглеждат интуицията редица съвременни психолози (К. Юнг, Ж. Пиаже и др.). Някои философи, привърженици на
ирационализма (А. Бергсон и др.) обаче издигат интуицията над интелекта, като по-висша форма на познание.
249
IZVORITE.COM 162
факт е, че някои хора притежават необикновена сетивност към определени видове
излъчвания и енергии. Може би у тях са останали или са се възродили атавистични
рецептори, които някога животинските ни прадеди са притежавали, а след това са
закърнели, тъй като сигналите, които са се възприемали тогава, са загубили значение за
човека. Може би някъде у хората и предметите поради невидими повреди се получава
утечка на информация, минаваща по необичайни пътища. Тая информация определени
хора с необичайно съчетание на способности, или оказали се с щастлив дефект, улавят.
Това са явления, които някога ще намерят обяснение. Но те представляват едва 1—2% от
съдържанието на показната екстрасен-зорност, телепатията и парапсихологията. 98% от
шума по тия модни увлечения е измама, самозаблуда, внушение и вяра. породена от
обстоятелства на обществена безнадеждност. Особено запалени по необяснимото и
екстравагантното са доверчивите към модното подрастващи. Те най-често и най-охотно се
самообявяват за екстрасенси и свидетели на необикновени явления.
31. ИЗГРАЖДАНЕ НА ЕМОЦИОНАЛНИЯ ДЯЛ ОТ ПСИХИКАТА
31.1. Емоциите при човека
С неколкократното увеличение на мозъчната кора и многократното увеличаване броя на
сигналите, действащи върху човека (на първо място — думите), емоциите при човека, в
сравнение с тия при животните, са много повече на брой и много по-разнообразни. При
човека освен това емоциите придружават почти всеки психически процес, бил той
познавателен, мисловен или волеви, и добиват грамадно количество нюанси.
Едновременно с това подкорието, низшата нервна дейност и хуморалната дейност на
човека не са много по-различни от тези на висшите животни. Тук няма извършена коренна
революция. Така че емоционалната дейност при човека е много по-развита и разнообразна
в сравнение с тази при животните, но е съизмерима с нея.
Емоциите при човека биват твърде разнообразни и могат да се разделят на групи.
Например, делят се на стенични, при които организмът се настройва да прояви сила и
активност, и астенични, при които индивидът се стреми да избегне взаимодействието с
външната среда. При стеничните емоции последва разширяване на кръвоносните съдове,
зъбите са стиснати, мускулите — напрегнати, жлезите отделят повече секреции, появява
се обща склонност към движение, активност и агресивност; в кората преобладават проце-
сите на възбуждане. При астеничните емоции — обратно: тялото се вцепенява, езикът
губи подвижност, очите са широко отворени, жлезите намаляват или спират функциите си;
в кората преобладават зад-
250
251
ръжните процеси.
Емоциите по-нататък могат да бъдат положителни, когато облекчават протичането на
нормалните нервнофизиологични процеси, и отрицателни — когато затрудняват тия процеси.
Положителните емоции стимулират донякъде и възстановителните функции на организма.
„Раните на победителите зарастват по-бързо от раните на победените."
Емоциите могат да доведат до стрес, когато целият организъм е напрегнат и с усилие изпълнява
тежките задачи, и до облекчение, когато трудният критически момент е отминал и състоянието
на организма се нормализира.
По-нататък емоциите, като всяко вълнение, могат да бъдат силни, заангажиращи целия
организъм, и слаби, едва забележими или съвсем незабележими. Могат да бъдат
кратковременни, с малка трайност, и продължителни; бързо отшумяващи и задържащи се.
При децата обикновено емоциите са бързи, силни, кратковременни, при старите — обратно.
31.2. Чувства. Чувство и интелект
Човешкото чувство е емоционална типова установка, заемане на типова позиция или
безсъзнателно влизане в определена типова роля. При чувството в главата се актуализира
готова програма. Обикновено тя е изработена в обществения живот на човечеството и е
внесена своевременно от външната памет в мозъчната памет на индивида. Но може да бъде и
генетична програма, съответно моду-лирана от обществения живот на човека. Такива програми
IZVORITE.COM 163
за действие или за заемане на позиция са създадени в голямо количество и все по-точно
отговарят на създаващите се жизнени ситуации.
С развитието на общинния строй по пътя на естествения подбор редица регламентирани от
обществената група форми на поведение стават лични позиции на индивида. Като лични позиции
те са придружени обилно с емоции и се приемат и осъзнават от самия индивид като негови
съвсем интимни чувства. Бурното развитие на чувствата съвпада с индивидуализацията на
човека, с придобиването на самостоятелност и изправянето му пред задачи, на които е длъжен
сам да намира решения.
При създаването на чувството малко или много се ангажира не само мозъчната кора, но и
подкорието, т. е. чувството винаги е придружено с емоция — то е неразривно свързано с нея.
Чувството винаги ангажира основни дялове от нервната система, съпроводено е от вълнение.
Също така се мобилизират еферентни-те нерви за действие. Но не винаги тая мобилизация
намира своя ефекторен завършек. В много случаи чувството остава вътрешно, интимно
преживяване. Често само се създава готовност за действие, установка. В редица случаи
чувството не изпълнява докрай своята
роля на реакция, а играе роля на емоционално възприемане на външните въздействия, на
сетивност.
Чувството е форма за фино и бързо реагиране, за бързо заемане на позиция в трудовия и
обществен живот, в междуличностните отношения в ориентирането спрямо външната среда.
Чувството в определен аспект е алтернатива и допълнение на мисленето, на интелектуалната
деятелност. При чувствата решенията се вземат вследствие на цялостна и непосредствена
реакция на организма, след свеждане на ситуацията към типова и изваждане на типова прог-
рама за типова позиция. При мисленето решенията се вземат след моделиране на
обстоятелствата в конкретния случай и след обективна оценка, направена в момента в
мозъчния процесор на индивида. Емоционалната реакция е винаги по-бърза. Много често тя е и
по-вярна. „Чувството никога не лъже." Но все пак, макар и богато нюансирано, това е типово
решение. При анализ на новосъздадени или усложнени обстоятелства чувството трябва да
отстъпи на интелекта. Интелектуалната защита на една позиция е знанието и убеждението;
емоционалната защита е чувството.
31.3. Чувства и обществени връзки
Чувствата се създават върху биологичната основа на готовата програма (генетична или
изградена по условнорефлекторен път) и на емоциите, представляващи взаимодействие между
кората и подкорието. Човек биологически наследява механизми за голям брой емоции и голям
брой програми. На първо място, това са утвърдили се в еволюционната борба за съществуване
програми за аварийно решаване на критични ситуации — бягство, агресия и пр.
Но при човека типовите емоционални реакции са разнообразени силно. Всеки отделен човек е
свързан с хиляди специфични социални връзки, изпълнявал е особени, неповторими роли.
Поставени пред видимо еднакви ситуации различните хора, с тяхното различно възпитание,
култура, идеи, социално положение, заемат различни позиции и изпитват различни чувства.
Програмите за заемане на позиции и програмите за свързване с определена емоция или
комбинация от емоции са закодирани във външната памет за всеки конкретен типов случай. По
време на детството си човек възприема от външната памет тези програми и връзки и се научава
при коя ситуация коя емоционална програма да включи в действие. Разбира се, това не се
отнася за основните емоции и за основните програми, наследени генетично.
Обществото все повече преминава от явна или прикрита социална принуда към използване
активността на човека чрез внедряване чувства у него. Във външната памет се създават цели
отдели за съхраняване модели на чувства — в изкуствата.
При това пренасянето на информация чрез пренасяне на чувст-
252
ва се оказва в редица случаи по-ефективно. „Впечатлението от десет изречения,
действащи на ума, ще се изглади по-лесно от впечатлението на едно изречение,
действащо на сърцето."
Чувствата се възпитават. В това е заинтересовано обществото.
Основните чувства са общи за всички хора от различни географски области и различните
култури. Това е естествено, тъй като са създадени върху една и съща биологична основа и
дооформени и нюансирани при подобни и близки ситуации от трудовия живот (макар че у
IZVORITE.COM 164
едни народи това става по-рано, при други — по-късно). Но изразите, експресивните
движения, гримасите, отговарящи на тия чувства в различните човешки групи са различни.
Те се уеднаквяват постепенно с обединяването на различните култури.
Чувството винаги е свързано с някаква позиция спрямо някакъв обект и с идеята за този
обект, фактически всяко възприятие, всеки познавателен акт е свързан с чувства. Даже не
съществува рязка граница между възприятие и чувство — ако придружаващите въз-
приятието емоции са слаби, имаме типично възприятие; ако емоциите са силни,
възприятието все повече се приближава и слива с определено чувство.
При първобитния комунизъм обществото не налага на индивида да крие своите чувства.
Те трябва да бъдат ясни за колектива, за да може да им се въздейства. Отделният човек
ги изразява свободно със съответстващите им външни изрази. Хората в общинния строй
са простодушни и открити. (Още една привлекателна характеристика на Златния век в
сравнение със съвременното лицемерие и двуличие у хората!) Но колективът изисква от
индивида да проявява своите чувства в известни граници, зад които тези емоционални
актове стават вредни за общността. Това понякога се налага и с насилие, тъй като
индивидът не всякога съумява да се овладее.
31.4. Емоции и чувства. Различие в понятията и
термините
В психологическата литература не се прокарва точна граница между емоции и чувства.
Единият термин се употребява вместо другия или двата — един до друг, като двойка без
определено разграничение. В общата словоупотреба не е точно така. Двете думи взаимно
се заместват, но не винаги. Емоция значи буквално вълнение (emotion). Например:
„Заседанието протече без обичайните емоции" — ясно е, че става дума за вълнения,
сблъсквания. Но „Заседанието протече без обичайните чувства" е неясен израз. Не е ясно
чувства на кого към кого, какви чувства. „Радини вълнения пред изпита" е ясно. Може да се
каже и „Радини емоции", но не и „Радини чувства", защото чувството е насочено към нещо,
към определен обект. Това е човешка установка, придружена с емоция, но не и самата
емоция. Емоцията е нервно-физиологично явление, чувството е установка,
///, Душевността на съвременния човек или...
253
реализираща се в човешки акт или вътрешно преживяване.
За разлика от емоцията, чувството се родее с усещане, сетивност, способност за усещане.
В тоя смисъл може да се каже „Тя падна без чувство на пода", но в никакъв случай „Тя
падна без емоции на пода".
Чувство значи типова емоционална позиция, емоционална установка, но не значи емоция.
Например „патриотични чувства" не може да се замени с „патриотични емоции".
Чувство значи и усет. „Той има чувство за хумор... чувство за мярка." Но не може да се
каже „емоция за хумор" или „емоция за мярка". Усетът, сетивността, позицията могат да се
припишат като активна проява на един субект, но емоцията не може. Тя е явление
обективно, което сполетява индивида, даже когато е субект на ред обществени отношения.
Чувството е и усещане (физиологическо усещане), макар и твърде недиференцирано.
„Имам чувството (усещането), че някой ме га-лй" е ясно, но „Имам емоцията, че някой ме
гали" е нелеп израз. (За различията между усещане и чувство вж. 30.1)
Но чувство се употребява и в смисъл сетиво. „Тя има шесто чувство", но не и „шеста
емоция". Това шесто чувство, за разлика от първите пет (зрение, слух, осезание,
обоняние, вкус), няма значение на оформен сетивен орган, а просто на сетивност —
способност за възприемане.
Чувство, усет, сетивност, усещане не са съвсем различни неща. Думата „чувство" не е
случаен омоним за означаване на различни понятия. Истината е, че те представляват
нюанси, а по-нататък — деривати, на едно по-общо основно явление. Чувство в
първоначалното си значение е било сетивност, установка, чувствителност. Съвременният
психологически термин „усещане" (психическо усещане) е нещо по-определено и
ограничено — възприемане на специфично физическо свойство (цвят, звук и пр.).
На руски „чувство" значи и чувство, и усещане. В старобългарския език направо значи
възприятие (даже е свързано коренно с основни гносеологически категории: чуво е
IZVORITE.COM 165
възприемащ субект, а чувьно — възприеман обект). В романските езици sentiment
„чувство" и sentir „сещам", „усещам" имат един и същ корен. При това стоят твърде далеч
от emotion „вълнение". Емоция произхожда от emovere „разклащам", „развълнувам".
Дали бъдещата психология ще очертае границата между чувство и емоция и как ще се
използват термините, можем само да гадаем. Тук се оказа задължително да се прокара
разлика между тях, защото трябваше да се изясни, как са се развивали и срещнали тия
две реалности исторически и какви изменения и развитие са получили по дългия път на
оформяне на човека.
С корен от думата „чувство" в нашия език и в науката се употребяват няколко производни
думи, които също така е добре да не се
254
смесват една с друга. Чувственост значи склонност към плътски възбуди и наслади, сласт,
похот. Чувствителност има две значения: 1) сантименталност, изтънчена емоционалност,
склонност към излияния на нежни чувства, лесно поддаване на чувства; 2) селективност,
избирателна способност (на сетивен орган, техническа система и
др.).
31.5. Изразителни движения

Чувството е установка, заемане на типова позиция. И доколкото тази установка води до
първично действие (акция или реакция) или понечване към действие, тя намира израз в
експресивно (изразително) движение.
Тъй както човешките чувства израстват върху първичните емоции и първичните пози, сплитат ги
и ги комбинират, така и изразителните движения на човека нюансират, разнообразяват и
умножават първичните експресивни движения и ги използват в сложните обществени отношения.
Например отривистите изблици на облекчение, съпътстващи удовлетворението след едно
напрежение, при човека са се нюансирали в различни видове смях — от заразителния буен
хомеричен смях до лека приветлива усмивка или смях, прикриващ неудобство, или изразяващ
присмех, радост, съчувствие, ирония, разбиране, заплаха и т. н. Смехът е гласен израз на
радост, веселие, удоволствие. Той е свързан с различни чувства. Най-често е израз на
органическо доволство, безгрижие или е бурно освобождаване от някакво бреме. У някои
племена е израз на удивление, изумление, объркване.
Всяко чувство, представлявайки определена емоционална установка или емоционална позиция
спрямо външни обекти, намира свой външен израз в някакво експресивно движение.
Такова движение е позата — положение на тялото, изразяващо определена тенденция и
позиция в поведението на човека. В съвременния език поза се нарича най-често умишлено
създадено положение на тялото с цел да се имитира някакво достолепие, качество или
обществено положение, напр. „поза на оратор", „поза на обиден ангел".
Гримасата е изкривяване чертите на лицето, изразяващо (или имитиращо) някакво чувство,
напр. „болезнена гримаса", „презрителна гримаса".
Жестът е движение на тялото, или най-често на ръката, подпомагащо изразителността на
речта, напр. „жест на отвращение".
Мимиката е отработена гримаса с оглед да се изрази точно определено чувство или въобще да
се предаде сигнал без участието на речта; умение за предаване на психически преживявания с
телодвижения и промени в израза на лицето. Мимиката е преход от експресивно движение към
изкуството, основано на експресивни движения.
255
Жестът и мимиката с течение на времето са започнали да играят роля повече като сигнали при
размяна на информация, отколкото като изразители на чувства.
Експресивните движения генетично или условнорефлекторно са свързани със съответното
чувство. Така освен правата връзка от чувство към експресивно движение се реализира и
обратна връзка — ако човек произведе експресивно движение, появява се физиологическо
напрежение и се извиква емоция и чувство, съответстващо на такова експресивно движение.
Даже съществува хипотеза (Ланге, Джеймс), според която чувствата са следствие от
възприемане въздействията на осъществените от човека експресивни движения.
IZVORITE.COM 166
Ето как опитният командир подготвя психологически бойците: ... когато вихърът на боя в
ушите ви звучи, бъдете тигри, в кръвта си влейте плам, стегнете мишци, под гневен вид
прикрийте кротостта си и на очите си придайте ярост... ... а над тях
във мрачна ярост надвесете вежди... ... стиснете зъби, разширете ноздри, задръжте дъх и
напрегнете мощ. Напред в атака! (Шекспир, „Крал Хенрих V",
превод Валери Петров)
При подражаване на позата или гримасата у човека или у висшето животно се възбужда
съществуващата, изработена вече връзка „чувство — експресивно движение" (у животните:
емоция — експресивно движение или програмирана реакция — експресивно движение). От
експресивното движение се възбужда чувството. Позите и гримасите, поради широките
възможности на споменатите обратни връзки, предизвикват чувства; могат да служат като
средство за предаване и пренасяне на чувства от един индивид на друг. На тази основа са се
развили ред изкуства: балетът, мимическият театър и
др.
Заедно с умножаването и разнообразяването на чувствата се умножават и експресивните
движения, изразните жестове. На всяко чувство, нюанс на чувство или комбинация от чувства
отговаря жест. Вероятно плачът води началото си от болезнения зов за помощ на беззащитното
животно. А какво богатство от чувства и човешки отношения може да се изрази днес с плача!
„Веждите и устата по различен начин се изкривяват при различните причини за плач" е
забелязал Леонардо да Винчи. А Лев Толстой е описал стотина нюанса на усмивка.
При чистосърдечния и простодушен човек от общинния строй изразителните движения все още
отговарят на чувствата еднознач-
256
///. Душевността на съвременния човек или.
257
но и ясно. По-нататък обаче връзката отслабва и се губи. Всяко чувство може да се изрази в
думи, някои чувства — в музика. Изразителните движения започват да играят роля в
комуникациите без връзка с каквото и да било чувство. Новите условия на живот изискват не
само сдържане на чувствата, лишаването им от експресивни движения, но и прикриване,
маскиране на чувствата. С развитието на цивилизацията общият дотогава път на чувства и
експресивни движения се раздвоява и разклонява.
31.6. Гранични форми на чувствата. Настроение. Афект и страст. Стрес
В зависимост от силата и екстремността на емоциите, които съпътстват чувствата, тия
последните получават различни форми. Повишеният или понижен нервнофизиологически тонус,
съществуващ при маймуночовека и висшите животни, се развива и проявява в типичните за
човека настроения.
Настроението се поражда върху състоянието на намалено взаимодействие с външната среда,
при много слабо или никакво вълнение и недостатъчна стабилност на психическото
уравновесяване. Малки и слаби вътрешни или външни мотиватори могат да доведат до
сравнително дълготрайни емоционални състояния — настроения. При многобройните ситуации,
които създава общественият живот, ние възприемаме плавното или затруднено протичане на
висшите нервни процеси или въздействията на незабелязани от нас външни фактори като
настроения на лекота, бодрост, безпричинна радост... или като мъка, тъга, скука, апатия,
неизвестно откъде дошла обида — имаме тъжно, унило настроение.
Настроението не е само емоция, но и определена позиция към света изцяло, към битието.
Някога са обяснявали настроението с временно преобладаване на един или друг хумор
(течност) в тялото или като състояние на душата.
И при висшите животни прекалено силната емоция създава отрицателна индукция върху
съседните области от кората и разтърсва подкорието. Неистовството, овладяло животното,
проявяващо се в паническото стадо, у човека се проявява в т. н. афекти. Афектите са
чувства, протичащи бързо, задавени от прекалено силните придружаващи ги емоции. При човека
в афекти преминават различни чувства: ярост, гняв, ужас, панически страх, внезапна радост и т.
н. Силното вълнение почти разрушава фината модулация на висшата нервна дейност и контрола
на съзнанието. Човек става невъздържан; приказва и върши неща, които в спокойно състояние
никога не би си позволил.
IZVORITE.COM 167
Докато афектите представляват фактически сривове на психиката, при страстите силните
емоции не правят пробив в психическото поведение, а придават необикновена сила и трайност
на
чувствата. Страстите са чувства, доминиращи над интелекта и волята. Характеризират се със
своята сила, продължителност, устойчивост, активност. Страстта е силна привързаност,
стремеж към нещо. Отсъствието на това нещо или недостигането му причинява страдание.
Изобщо страстите са чувства, придружени със страдание и силни продължителни вълнения.
„Страст" и „страдание" в славянските и в западноевропейските езици са думи с един и същ корен
и произход. „Страстна седмица" е седмицата на страданията на Христос. Декарт изброява
следните главни страсти: удивление, любов, ненавист, желание, радост, скръб. Явно той, както и
много други, под страст разбира силно чувство. Страстите произхождат от силно влечение. В тях
са запазени елементи на влечения, желания и други волеви елементи. Обикновено придружават
волевите действия и характеризират волята. Страстите повишават многократно обществената
активност на хората. „Без страст никога не е било извършено и не може да се извърши нищо
велико" (Хегел).
В някои случаи възбудата при страстите е толкова силна, че те се доближават до афектите и се
получава отрицателна индукция — затормозяване на съседните центрове от кората, напр.
„заслепяваща страст".
Често страст се нарича встрастяването — привикването към някакъв физически, химически или
биологически дразнител (алкохол, наркотик и др.). Неудовлетворяването на създадената
потребност от него причинява много страдания и разстройства. Несполучливите опити за
освобождаване от тия т. н. гибелни страсти водят до разочарование и отчаяние. Но
ликвидирането им, макар и трудно, е напълно възможно.
Стресът — силно напрегнато състояние на нервната система и на целия организъм, явяващо
се още у животните (вж. 7.16), у човека получава нови източници и нови възможности за проява.
Освен при заплашващите екстремни ситуации, у човека стрес се получава от преумора: човек е
принуден да върши едновременно много работи, да решава няколко задачи, да заема няколко,
често противоположни позиции, да обработва информация от различни източници и с различен
характер. Едва при човека можем да говорим за психологически стрес.
31.7. Конкретни чувства
О. При общинния човек чувствата са много на брой, разнообразни и конкретни. При описанието
и анализа на конкретните чувства, както при конкретното въобще, художествената литература,
изкуството, есето имат голямото предимство пред науката психология. В науката могат да се
правят само бегли описания и груби систематизации.
Чувствата биват категоризирани по различен начин. Ако решим
258
да следваме историческия път на появяването им, можем да ги разделим на три:
— Първични чувства, още неразличими от физиологическите усещания. Такива са
например болката, чувството на усилие, чувството на умора, чувството на безпокойство,
чувството на удовлетвореност. Тия първични чувства съществуват и у съвременния човек
и при определени обстоятелства могат да бъдат доведени до болезнена, патологична
форма. И тогава те преминават съответно в чувство на възбуда (еуфория), трайна умора
(меланхолия), чувство (мания) за преследване, чувство (мания) за величие.
— Чувства, породени от условията на живот в общинния строй. Те вече са се
абстрахирали от физиологическите усещания и са се превърнали в чисто човешки чувства.
Такива са чувствата, свързани с вярата (религиозни), с морала (етични), с логиката
(интелектуални) и т. н.
— Чувства, изградили се от цивилизацията. Такива са чувствата, свързани с
индивидуалистическото съзнание, със свободите, правата и претенциите на личността, с
усложнените междуличностни отношения, със сравняване на ценностите, с отчитане
случайностите и вероятностите и др.
Чувствата могат да се категоризират по характера на емоциите, които ги придружават:
стенични и астенични, положителни и отрицателни, свързани със стрес или с облекчение;
силни и слаби, продължителни и краткотрайни; добиващи форма на афект, страст или
настроение.
IZVORITE.COM 168
Чувствата могат да бъдат систематизирани и по отношение на ролята, която играят в
обществения и личния живот, по обекта, към който са насочени. В този смисъл чувствата
на съвременния човек се делят на низши — първични, и висши, свързани с културата и
цивилизацията. Висшите, от своя страна, се делят на естетически, свързани тясно със
сетивата, обект на възпроизвеждане в изкуството и представляващи средство за
въздействие върху индивида с използване сетивната му дейност и въображението му;
етически (морални), политически, религиозни, патриотически и пр. — те са свързани с
нормите и задълженията на индивида към колектива и представляват порции обществено
поведение, добило вид на лична позиция на индивида; интелектуални — свързани с
мисленето и процеса на познанието. Впрочем, такова деление при разглеждане чувствата
на общинния човек е малко преждевременно.
Чувствата могат да бъдат устойчиви и силни и да вземат формата на страст, доминираща
над интелекта и волята, или да бъдат ефимерни и неустойчиви. Могат да се делят и по
различни други начини.
Тук се изброяват някои чувства:
а. Болка и производни
Болката е резултат на остра раняваща рецепция, упорит сигнал за тревога и
отстраняване на контакта с въздействащия предмет;
259
реакция на сигнал за травма или друга авария във функционирането на организма.
Сигналът идва от съответния контакт или от разрушаващата се тъкан. Действието, което
следва рефлективно при болка, е да се отстрани дразнещият агент или контактът с него.
При невъзможност за това се мобилизират всички съпротивителни сили на организма и ако
болката бъде сведена до търпима, тя става вътрешно преживяване, преживяване на
биологично явление. По-точно е физическата болка да се определи като физиологическо
усещане, отколкото като чувство. Но редица чувства водят началото си от болката.
Душевна болка — резултат от рецепцията на сигнали за неблагополучие в протичането
на висшите нервни или психически процеси. Позицията, която се заема, е отстраняването
или притъпя-ването на неблагополучието.
Страдание — състояние при неприятни въздействия върху организма и сигнализиране за
тях, без да може да се подготви програма за отстраняването им; търпене на нежеланото.
То е силно и трайно чувство.
Мъка — възприемане сигнали за нещо, тормозещо висшата нервна дейност и търпенето
им. Позиция по отношение на фрустрацията.
Тъга, печал — това са настроения — лека душевна болка по нещо загубено.
Скръб — регламентирано от обществото, обикновено мълчаливо и тихо понасяне на
загуба; траур; психическо страдание.
б. Отсъствие на болка и безпокойство
Приятност, удоволствие — възприемане на приятни за организма дразнения; стремеж
да се запази това състояние. Различни вариации на приятност са лекота, бодрост,
веселост. Слабо възбуждащите удоволствия преминават в приятни настроения.
Радост — готовност за действие и контакти; състояние на повишен жизнен тонус;
благонамереност спрямо околните; хармония с природата. Радостта има десетки нюанси
— от безпричинна радост, типичен пример за настроение, до внезапна бурна радост —
афект.
Щастие (блаженство). То едва ли се разбира като отделно чувство. По-скоро е общо
състояние на организма и психиката, при което доминират положителни чувства: радост,
хармония с природата, вяра в бъдещето, доволство, възприемане на красиви неща,
споделена любов, наслада — всичко в умерени размери; изобилие на жизнени сили,
нормален жизнен тонус, редуване труд и почивка, отсъствие на напрегнатост и страдание,
нормално задоволяване на скромните потребности. (Когато потребностите не са скромни,
а прекомерни, задоволяването им е невъзможно и щастие не може да има.) (Тук се
разглежда психическото състояние щастие, а не щастието като късмет, като
IZVORITE.COM 169
благоприятно подредени за даден индивид случайности, които са му донесли малко
вероятен успех и
260
други блага. Безспорно и късметът съдейства за психическото състояние щастие.)
Както всемирната история, така и животът на индивида не са арена на щастието. Периодите на
щастие представляват кратки моменти на уравновесяване противоположните сили и фактори, на
отсъствие на видими противоречия. Но животът е движение, в което се борят противоположни
сили и интереси. Винаги нещо, силно доскоро, умира и нещо непознато, непризнаващо хармония
и установен мир, с писък се ражда... Но у щастливия (имащия късмет) и благоразумен човек
преходите се извършват плавно, с достатъчно подготовка и разбиране и с избягване на
болезнени катаклизми.
в. Чувство за безпокойство, тревожност, напрегнатост
Това е състояние, позиция, развила се въз основа на съществуващия и при животните рефлекс
„заставане нащрек", „наостряне на ушите". То се явява при някои условни сигнали за
предстояща действителна или вероятна опасност. Придружено е с подозрение, боязън,
заостряне на вниманието, повишаване на интелектуалната дейност. Чувството за безпокойство
държи продължително в мобилизация различни системи от организма, което води до преумора,
болезнена чувствителност и понякога срив на психиката. Това чувство добива своето пълно
развитие и болезнени усложнения едва при цивилизацията. В школата на американските
неофройдисти (Хорни и др.) чувството за безпокойство играе особена роля на основен двигател
в психиката.
Завист и ревност са типични чувства на формиращата се личност и също се развиват при
цивилизацията.
В общинния строй, при увеличаване ролята на индивида и осъзнаване на самостоятелността му,
фактите на нееднакво задоволяване правят впечатление. Общественият гнет се проявява в
гнетящо чувство за обида. При появяването на тия индивидуалистки чувства пред
обществената група се явява задачата да възпита индивида кога и как да ги проявява, кога и как
да не ги проявява, да ги сдържа. По-нататък с цивилизацията и собствеността тия чувства
получават пълен разцвет и развитие, развиват се в страсти. В общинния строй за тях почти няма
основание и те едва изплуват през гъстата мрежа от табу.
г. Страх. Ако обединим различните видове страх в една обща категория, страхът е проява на
първичен таксис — стремежа да изчезнем, да се отстраним като обект на непреодолима сила. У
животните, както се спомена по-горе (6.7), проява на този таксис е вцепеняването
(каталепсията). В паническото животинско стадо друга проява на позицията „да не се срещаме с
причината на бедствието" е паническото бягство, паническият страх, свързан с други биологични
прояви, доста активни, различни от вцепеняването. Паническият страх е внезапен и неудържим.
Старите гърци са го обяснявали с това, че бог Пан се е появил пред хора и животни и ги е
261
ужасил със своя вид. Оттам и думата „паника". Паническият страх много често има агресивен
характер и стига до афект. По начало и той е в основата си рефлективно поведение,
биологически механизъм и е пренесен у човека заедно с цялото животинско наследство, което
той е получил. Паническият страх в повечето случаи е пробив в социализацията на човека.
Изпадналият в паника като че ли забравя всичко, развито у него с очовечаването.
„Страхливецът е опасен човек. От него трябва да се пазим. Обхванат от паника, той става
неочаквано агресивен, държи се като звяр." Затова култивирането у момчетата на първобитния
строй на храброст (способност да преодоляват и скриват паническия страх и изобщо страха) е
било една от най-важните задачи на тогавашното възпитание.
Друг вид страх е предпазливата боязън на първобитния човек пред непознатия тъмен свят,
останал извън всекидневната практика на колектива. Оттук е произлязъл и суеверният страх от
призраци, духове и божества. Първобитното общество твърде умело използва страховете у
човека, за да създаде чрез страха чувство за дълг, страх от Бога (страхът от Бога се счита
висша мъдрост) и други емоционални реакции на индивида — много необходими за здравината
на колектива. Със страхове е възпитан първобитният човек, със страхове възпитаваме и сега
детето в първите години от живот му. (Голям процент от приказките за деца са „страшни".)
IZVORITE.COM 170
Страховете понякога предизвикват временни травми в психиката му, но помагат за неговата
социализация.
Страхът може да има най-различни форми и емоционална сила — от едва забележима тревога
до всеразрушаващ афект. Може да бъде краткотраен трепет, а може да остане и трайно
състояние на психиката, почти черта от характера. Страхът като съвременно понятие всъщност
обхваща не конкретно чувство, а цяло множество от чувства, реакции, черти: уплаха, боязън,
малодушие, нерешителност и пр. са различни позиции и чувства, в които като важна компонента
участва страхът. С развитието на човешкото общество все повече стават нещата и проблемите,
които човек се старае да избегне и модификациите на страха също растат.
д. Преодоляване на страха, храброст, безстрашие
Храброст най-често се нарича потискането на страха с чувството за дълг, чувство, изградено в
определена социална обстановка.
Можем ли да си представим храбростта вън от задълженията, които имаме към родината, към
обществото, към близките. Не напразно храбрият (най-храбрият от троянците) Хектор така
отговаря на жена си, която се оплаква, че „го погубва неговата храброст", и го кани да се
прибере при нея в крепостта:
„Всичко туй мъчи и мене, но срам ще е страшен, невясто, срам пред троянци прославени и
дългополи троянки, ако далеко от битката като страхливец отбягна. Туй и сърце ми не
дава, защото съм свикнал да бъда
262
всякога храбър и в боя сред първи троянци да тичам, светлата слава на татка и
своята слава да пазя..." („Илиада", песен VI. превод Ас. Разцветников)
В какво друго е тук силата на Омир, ако не в това, че толкова ясно представя човешкото
качество храброст като извезано от обществени отношения, В това се състои, между
другото, и главната сила — психологическата значимост, на поетичното произведение.
Храбростта е преди всичко черта на характера, определена форма на поведение, но тя в
ред случаи може да бъде и чувство, например упоение в боя или в опасността, пълно
вживяване на индивида в ролята на борец, когато усеща, че е майстор в ролята си и е горд
с това. Храбростта (безумна храброст) може да се яви при афект на ярост, агресивност
или ненавист, когато другите емоции избледняват и чезнат. На такава храброст
наподобяваме и някои инстинктивните действия на животните. „Сипката е малка, но когато
пази гнездото си и на усойница налита." Храброст, смелост, безстрашие съпътстват
волевите прояви на човека.
е. Производни на страха и безпокойство
Срамът е неясно чувство за вина, безпокойство, че си нарушил с нещо социално табу и,
по-специално, че не си успял да скриеш сексуалната си природа под прилична външна
форма. Но също така срамът е недоволство от себе си, че не си можал да скриеш беднос-
тта си, ниския си произход или образование и т. н. Придружаващата емоция на срама е
общо смущение с характерното зачервяване. То е свойствено за децата. Възрастните са
циници, у тях срамът играе по-малка роля. По-нататък, при увеличаването на
самоконтрола, срамът се превръща в основа на съвестта, на моралното съзнание.
Свян е чувство, близко до срам — боязън да не се изложим пред погледа на обществото.
Дължи се главно на липса на опит, затворен темперамент, неутвърдено самочувствие.
ж. Любовта и нейните производни
Любовта е типично чувство, основано на таксиса привличане. В случая той е стремеж
към сливане. Произходът на любовта от животинския полов нагон е факт, разгледан
своевременно. Любовта е либидо, модулирано под влияние на идеите за грозно и хубаво,
полезно и разумно, санкционирано или забранено от обществото.
В общинния строй сключването на брак в резултат на взаимен избор, взаимна симпатия,
харесване, предпочитане е вече често явление. Тук се явява известна „центрация" —
придаване на възлюблената качества по-висши и по-богати от действителните. Любовта е
често срещано явление сред простолюдието (пастири, овчарки), където се е наложил
двоичният брак и по-късно — двустранната моногамия. У царете, князете, богатите се
развива многоженството и пълното подчинение на жената,
IZVORITE.COM 171
Възхищението също е прозводно на привличането. Възхищаваме се от предмет, който
съвпада с изградения или възприетия от нас
263
образец или идеал. Силно емоционалното възхищение, придружено със силна радост,
преминава във възторг.
Обичта е привързаност към нещо по обичай, съгласно обществената необходимост и
морал: обич към близки роднини, към рода, племето, народа. Патриотизмът е вид обич.
Майчината обич или майчината любов е основана не върху таксиса привличане, а върху
друг биологичен инстинкт — за отглеждане на малките (продължение на рода).
Сега ние с понятията любов и обич обхващаме множество от разнообразни конкретни
чувства с най-различни нюанси и особености. В широка област тия две понятия се
застъпват.
Желанието е индивидуализирано влечение, позиция за присвояване на нещо, чувство,
придружаващо волевите акции.
Чувствата от тая група често добиват голяма сила и трайност и преминават в страсти.
Всеки човек, на това не са чужди и висшите животни, изпитва емоционално
49
съпреживяване на основата на подражателния рефлекс. То е особено силно у детето —
то плаче при виждане на чужди сълзи. Но това още не е чувство на симпатия,
състрадание. Общинният човек не е излишно сантиментален алтруист, не чувства
познатото за нас вживяване в чувствата на другия човек, влизане в чуждото Аз. Това е и
невъзможно, тъй като и собственото Аз не е достатъчно оформено. Отношенията в
общинния строй са сурови и чувствата на човека са сурови. Съществува взаимопомощ,
общ труд за колектива, но всичко това е ежедневие, не е свързано със сантименталности,
с каквито например е свързана съвременната благотворителност. Даже и оплакването на
чуждия мъртъв е задължение, наложено от обичая.
з. Чувства на отблъскване. Тези чувства, основани на таксиса отблъскване, не са чужди на
общинния човек.
Отвращение е неприятност, рефлективен стремеж към физическо отделяне на обекта.
Това чувство е свързано със специфична емоция, водеща до спиране на
слюноотделянето, до гадене и др. п.
Ненавист (омраза), противоположност на обич, е чувство, насочено срещу врага —
противниковото племе и неговите бойци. Впоследствие по време на цивилизацията, при
усложняването на индивидуалните взаимоотношения, обект на ненавист стават и отделни
хора от колектива. Ненавистта е активно чувство на отблъскване. В някои случаи
преминава в афект, но по-често — в страст. Тя е зло-
49
В съвременната психологическа литература някои (Тиченър, Роджърс и др.) наричат сьпреживяването емпатия — възбуда,
съпреживяване. Придават му смисъл на използваното в психотерапията навлизане в личния свят на другите.
В езика на обикновеното общуване употребяваме по-често симпатия — съчувствие , съоформяне,обич, благосклонност,
противоположност на антипатия. За Бергсон пък симпатията е проникване в същностите, елемент на интуицията.
264
намерено чувство, стремеж да се причини вреда на другия човек. В зависимост от конкретните
отношения към обекта, то може да премине в презрение, присмех или в боязън, страх.
Гневът е типичен афект — силно вълнение, обикновено кратко, насочено към някого или към
нещо; предизвиква разширение на кръвоносните съдове. „Гневът нагорещява тялото, скръбта го
суши, апатията го отслабва" (Авицена). Гневът е агресивна реакция на обида, недоволство, със
стремеж да се премахне или накаже причинителят.
По-слаби форми на гняв са негодуването и възмущението.
Яростта е особено агресивен, шумен и изразителен гняв.
Ядът е гняв, насочен обикновено към самия себе си, например горчиво съжаление за лошо
свършена работа.
Общинният човек не се измъчва със съмнения, както съвременния човек. Доминиращо
интелектуално чувство е доверието — позицията, която.общинният човек си изгражда спрямо
IZVORITE.COM 172
знаещите, старейшините, жреците, както и към обичаите и митовете — убеждението, че нашите
идеи, нашата социална структура, религия, обичаи са най-добрите и единствено добри.
32. ОБРАЗ И ИЗОБРАЖЕНИЕ
32.1. Що е образ
Образът е структура (порция информация), елемент от външната, сигнализиращата форма на
обектите. Това е структурност, която сетивно може да се приеме от човешкия индивид.
Информацията на образа се прекодира в главата му и участва като елемент в изграждането на
установката за подход към съответния обект. (Такова определение може да се даде и за
гещалт. Gestalt значи образ.)
Тази порция информация, такава, каквато е постъпила в сетивата или усложнена от практиката
и знанията, може в процеса на човешката дейност да бъде прекодирана отново в подобна на
първоначалната сетивно действаща структура — в художествено изображение (художествен
образ).
Образът е преди всичко естетическа, а не психологическа категория. Но пренасянето на
информацията от образа, декодирането й в човешки дела е психическо явление, обект на
Образите обикновено са опростени елементарни структури, които се възприемат от едно сетиво
— например зрителни или слухови образи. Но това не е закон. Във възприемането на образа
могат да участват няколко сетива и той да бъде доста сложен.
Например чертите от лицето на девойката Виолета С. се възприемат през очите ми; събуждат у
мене установка за подход към Виолета (любовно обяснение, възлагане на служебна задача,
гняв, естетическо съзерцание и пр.). Също така тези черти от лицето й
265
аз мога (при определен опит и обучение) да възстановя върху скица или рисунка-изображение,
наподобяващо на Виолета С.
Това, че образът сетивно се възприема, не значи, че тая структура не може да се кодира и в
други форми, нямащи нищо общо с психиката. Например образът на Виолета може да се
възпроизведе върху фотографска картичка, филмова лента, да се отрази в огледалото. Но за да
бъде образът психологически обект, необходимо условие е тази порция информация, покрай
всичко друго, да се възприема сетивно от човека. Изчезне ли сетивното й действие, тази порция
информация вече не е образ.
Образът по начало е обективна структура — нещо конкретно, незасегнато и неподложено на
абстрахиране от човешката мисъл и практика. Образът произхожда от биологически сигнал и
най-често действа емоционално. Това е типичният случай. Но като информация, която
многократно се кодира, декодира и пренася, той е подложен на шумове и външни влияния. Така
образът загубва някои свои качества, става неясен, мъглив, недействащ емоционално.
Образът сам по себе си е порция информация, което значи, че той е нещо материално. Кодиран
е във физическа, телесна форма. Например образът на Виолета е кодиран в самата нейна
биологическа телесност; в движения на фотони, които пренасят образа до окото; в блажни бои,
нанесени върху платно; в химикали, фиксирани върху целулоидна лента. Всичко това са
физически носители на образа.
Информацията от образа, пренесена в главата ми, въпреки че е загубила сетивния си носител и
вече не е образ, също се запазва — в комбинация от нервни импулси, възбудени в определен
брой неврони и синапси или в друга материална форма.
Образът винаги съществува кодиран в пространството и времето, представлява структурност на
някакъв веществен или енергиен субстрат и е нещо материално.
Думата „образ" в нашия език значи външен вид, облик, външна структура, стан. Образ, това са
чертите на човека (преди всичко чертите на лицето му), които могат да бъдат нарисувани, които
възприемаме и си представяме. .
Образ може да значи и лице:
... Защо ти са, братко, тъй жълти ръцете и образа синкав, подпухнал ?
(П. П. Славейков, „ Чумави")
Образ може да значи и силует: „Тук таме край пътя се мяркаха тъмните образи на дърветата."
Самият корен на думата говори за структура. Образуване значи структуриране; образуван значи
структуриран, изграден; даже образован значи структуриран в определен аспект.
В естетиката под художествен образ се разбира структура в произведението на изкуството,
имаща свойство да предизвиква оп-
IZVORITE.COM 173
266
ределени представи и емоции у публиката.
Във философията, и оттам във философската психология, образи (изображения на външния
свят в главата) понякога се наричат усещанията, възприятията, представите, и даже понятията и
съжденията.
32,2. Образ и изображение. Пренасяне на образа. Примери
Когато образът е пренесен на ново място и кодиран върху нова физическа субструктура, той,
заедно с новата си субструктура, се нарича изображение.
Изображението е сетивно въздействаща структура, запазила сетивно подобие с оригинала,
повтаряща образа на оригинала на друго място, в друго време.
Оригинал, в противоположност на изображение, е нещо, в което образът за пръв път се е
появил. За да има изображение трябва преди това да е имало оригинал, първообраз, от който е
получена информацията на образа и после — възпроизведена в изображението.
Самото изображение, от своя страна, може да играе ролята на оригинал за създаване на нови
изображения. Така информацията на образа може да се пренася, кодира и прекодира
многократно. И, разбира се, при всяка от тези операции се губи по малко количество
информация, както при всички подобни процеси.
Пренасянето на образ (създаването на изображение) може да стане в резултат на физически,
химически или биологически процес, или пък в резултат на трудово действие на човека.
Примери:
1. фотоснимката на Виолета С. е изображение на самата Виолета. Тя носи възпроизведени
черти от лицето й — нейния образ. Тя самата е написала: „Образа ми скромен имай го за
спомен."
2. Унгарският поет Ади, като гледа с умиление своята десетгодишна дъщеря Ева, долавя в
нейните черти образа на покойната си жена:
В нейните черти лежи погребан образът на моята съпруга — мъката ми в благо, във
потребност ще се въплъти, ала за другиго...
(превел Н. Николов)
3. Алиса от известната приказка (пък и всеки човек) вижда зад огледалото друга стая, уютна и
топла, второ непослушно черно коте, друго момиче с чертите на Алиса.
4. Художникът Д. според легендата изобразил толкова майсторски чепка грозде, че косовете и
враните се нахвърлили върху картината да кълват.
Изображението може да повтаря чертите на оригинала по-точ-
267
но и по-пълно, а може да ги изобразява откъслечно и преиначено, | сиреч изображението може
да има различно качество. Но изображението дотогава е изображение, докато запазва образа с
неговата първичност, с неговото сетивно и емоционално въздействие върху човека, доколкото
запазва сетивно подобие с оригинала5С. Когато загуби подобие с оригинала, изображението
престава да бъде носител на образа — може да се загуби като информация, но също така може
да стане някакъв йероглиф, символ, знак, който може да бъде разчетен при специални знания и
владеене на кодовия ключ.
В природата изображението е рядко и случайно явление. В човешкия обществен живот
изображението играе много важна роля на междинна фигура в отношенията между хората, във
формите на въздействие един върху друг и в отношенията човек — външна среда.
Изобразяването е една от характерните за човека дейности, появила се още в неандерталско
време. То се е развило постепенно, но упорито и ускорително. Изображенията заемат
съществено място във външната памет.
Изображението е задължителен, основен елемент в живописта, графиката, скулптурата и др.,
които изрично се наричат изобразителни изкуства.
„Образ" — species (лат.); Gestalt (нем.); образ (рус.) — е понятие, различно от понятието
„изображение" — imago, effigies (лат.); Abbilding (нем.); отображение (рус.). Изображението е
образът, пренесен на ново място, плюс новата физическа субструктура, която е получил.
Иконата е не просто образът на божията майка, но и дъската с нанесените бои, инкрустираната
сребърна ръка и даже рамката.
IZVORITE.COM 174
Но в нашия език разликата между образ и изображение не винаги се прокарва точно. Най-често
с думата „образ" се означава и понятието „образ", и понятието „изображение". Терминът „образ"
има две значение51.
Отношението „оригинал — изображение" не съвпада с отношението „прототип — серийно
изделие", твърде разпространено в човешката практика. Серийното изделие е продукт,
изработен по същия алгоритъм, приложен за пръв път при прототипа. Те са еднакви както по
сетивна външна форма, така и по вътрешна структура — например пистолета от една и съща
фабрична серия. При това в производството на изделието, макар че съществува, съвсем не е
най-важното наличието на емоционалност, сигналност — свойства, ко-
50
Това изискване не важи в абстрактната област на операторното смятане, където също има функции-оригинали и функции-
изображения.
51
Така е не само в българския език. В английския език image (имидж) значи и образ, и изображение. У нас английската дума
"имидж" има по-тесен, социологически смисъл: представата, оценката, която има общественото мнение за определен човек
(обикновено публичен деец).
268
ито играят първостепенна роля в изобразяването. С изображението се възпроизвеждат само
някои черти от външната сетивна форма, а в изделието — цялата структура.
Междинно положение заема отношението „оригинал — копие" в изкуството и финото
занаятчийство. Тук оригиналът, за разлика от копието, носи скрити ценности (стопански,
исторически, естетически и др.), които в копието отсъстват.
Впрочем, в човешката практика и в обективната действителност може да се забележи дълъг
постепенен преход между изображение и копие, както и между художество и занаят.
Образецът е понятие, което не съвпада съвсем точно нито с прототип, нито с оригинал.
Образецът е конкретен човек, предмет, изделие, който представя по най-ефективен начин едно
множество и може да служи като пример за подражание. Образецът е предмет, от който следва
да се снеме изображение или начин на поведение и да се повтори в друг предмет.
32.3. Дългият път от гещалт до изображение
В животинския свят гещалтът (образът) е порция информация, която сигнализира, подбужда
извършването на някакво действие, нямащо нищо общо със структурата на тази порция
информация. Например формата и окраската на вишневия цвят сигнализира на пчелата да
приближи до нектара. Шарката, формата на цвета няма нищо общо с нектара, нито с действията
на пчелата. При висшите животни положението се усложнява. У лъва гещалтът, шарката на
зебрата не предизвиква непосредствена реакция. В главата на лъва гещалтът бива задържан,
комбиниран с други гещалти, възприети при индивидуалния опит, като ръст, сила, скорост на
движение, изобилие на месо в зебрата, и бива използван за по-сложна бъдеща операция —
догонването и убиването на зебри.
У хората подходът към предмета става още по-сложен и разнообразен. Тук вече е в наличие
обществено изработен алго-ритъм-идея за всестранен подход към животното зебра (към
множеството зебри) или към животното елен. Възприеманият гещалт, напр. общата
конфигурация на елена, прилепва към общата идея за елен, допълва я и я конкретизира, става
елемент от нея.
Задръжните процеси стават все по-решаващи. Информацията от образа (гещалта) дълго време
не намира ефекторен завършек; циркулира в главата, заедно с другата, получена от обществото
информация за елена, и става просто установяване наличието или отсъствието —
съществуването на елен; свързва се с тотема, с абстракцията множество елени.
Междувременно ръката на човека по време на дългия период на антропогенезата се развива и
става способна да нанася черти и резки по гладката каменна повърхност. А животът на човека е
колективен.
///. Душевността на съвременния човек или..,

269
Между хората се развиват и изграждат разнообразни канали за пренасяне на информация. А и
подходът към външния предмет, към елена например, става колективна задача. При тия
условия в обстановката на общ труд алгоритъмът за подход към елена и по-специално
информацията на гещалта — видимата форма на елена, циркулираща в главата на един човек
— намира неочакван страничен изход (ефекторен завършек): човекът предава тази информация
IZVORITE.COM 175
на друг човек като изрисува силуета (образа, гещалта) на елена върху гладката повърхнина на
някоя стена или предмет.
Така се получават изображения, изработени от хора. Човек се е научил да възпроизвежда
структурата на определен гещалт.
В началото изображението има съвсем оперативен, конкретно комуникативен характер: човек
показва на друг човек на кое място в силуета на елена трябва да бъде забито копието. По-късно
изображението губи този тясно практичен характер и с него се изпраща просто информация за
елена или за някой друг предмет, която може да послужи при различни конкретни случаи.
Предава се не просто инструкция как да се постъпи в един конкретен случай, а абстрактно
знание, какво представлява предметът.
Изображението във външната природа се получава случайно. Там то е особен частен случай,
настрана от общия ход на развитието. Изобразяването в дейността на човека е необходимо
звено от неговото развитие и от неговия живот. То е резултат на дълга еволюция. В тая
еволюция, разбира се, много важна роля е играла дългата редица от щастливи случайности.
32.4. Изображение в оптиката. Действителни и недействителни изображения
В оптиката се прави едно много съществено деление на изображенията — на действителни и
недействителни. Например увеличеното изображение на диапозитива върху екрана е
действително изображение, тъй като наистина върху точно определено място — върху екрана,
се удрят потоци от действително съществуващи фотони и там образуват образ.
Правото, но с обърнато ляво и дясно, изображение на собствената ни персона, която виждаме
зад огледалото, е недействително изображение, тъй като зад огледалото — там, където го
виждаме, няма никакво изображение. Струва ни се, че виждаме, възприемаме изображение, но
то не съществува или съществува само имагинерно — като продължение на отразените в
огледалото лъчи зад огледалото.
От примерите за изображение в 32.2, всички, с изключение на третия, са за действителни
изображения. Те съществуват физически, имат място в пространството, не са плод на нашето
въображение или заблуда: фотоснимката на Виолета представлява химически фик-
270
сиран върху картон образ; сините очи на Ева са елемент от нейния организъм; рисунката
на Д. се състои от платно, с нанесени върху него втвърдени бои. Но изображението на
стаята, второто черно коте книгата с обърнатия шрифт, второто момиче с образа на Алиса
са недействителни. Зад огледалото няма нищо подобно.
Работата е в това, че при естествени условия светлинните лъчи пристигащи от обектите, с
които взаимодействаме, които възприемаме, се разпространяват по права линия по пътя
си от обекта до окото, не се пречупват и не се отразяват никъде. От дългия генетичен и
индивидуален опит животните, включително и човекът, са подготвени да реагират на
обекти, от които получават праволинейно идващи лъчи. И когато организмът чрез окото
приеме отразени лъчи, той на първо време не оценява, не взема под внимание това и
реагира, подготвя установка за реагиране срещу обект, който се намира на такова място,
от което по права линия биха пристигнали възприеманите в момента лъчи. В главата се
изработва точно определена установка за подход към предмет с определени свойства и на
определено място. Светлинните лъчи от обекта до окото се движат по необикновен път и
заблуждават. Така е и при миражите. При недействителното изображение имаме
самоизмама за мястото на обекта и неправилно насочена установка за взаимодействие с
обекта или с някакво негово действително изображение, което всъщност не съществува,
фактически ние виждаме оригинала, но не там, където е, и не точно такъв, какъвто е.
Тази илюзия, макар и в неразвит вид, се проявява още на етап физиология на висшата
нервна дейност преди появата на психиката. Кучето приема някакви светлинни сигнали от
огледалото, като че идващи от някакво друго куче, към което има подготвена програма за
взаимодействие. Ръмжи и му се зъби... докато отсъствието на съответните придружаващи
обонятелни сигнали не предизвика задържане.
У първобитния човек и у детето, застанали пред огледалото, най-напред се създава
илюзията, че това, което виждат, е някакъв действителен предмет-оригинал. Нарцис,
гледайки в гладката водна повърхност на кладенеца, вижда прекрасно същество, от което
не може да откъсне погледа си. За него е непонятно, че това е изображение, при това
IZVORITE.COM 176
неговото собствено изображение. Впрочем, това не е било съвсем понятно и за
първобитния човек. Според тогавашните представи образът зад огледалната повърхност е
двойник на човека, неговото второ Аз. И според изискванията на магическото мислене,
най-добре е тоя двойник да не се гледа.
Но този вид самоизмама в случая не ни интересува. Много скоро, след определен опит,
детето забелязва, че като си мръдне ръката, и онова отсреща си придвижва ръката, като
се изплези, и онова се плези. И постепенно схваща, че това, което вижда зад огледалото
не е някакъв друг човек, а негово собствено изображение. Явява
271
се другата илюзия, за която всъщност тук става дума — че зад огледалото се намира действително
изображение. Тази илюзия е недействителното изображение (недействителният образ, според
общоприетото название).
След още малко опит разкриваме тайната на недействителното изображение: ние гледаме
себе си, само че лъчите от обекта, от нас в случая, се разпространяват по необичаен
начин, по начупена линия. Това дава окончателният опит и то е истината. Изображение
няма. Ние виждаме оригинала — себе си. И огледалото става уред за ежедневно
контролиране на нашата физиономия, на нашия образ.
Огледалце, огледалце от стената, аз ли съм най-хубавата на Земята?
В обективния свят няма делене на материални и нематериални, естествени и
свръхестествени неща. Всичко е материално и естествено. Но за човека има действителни
и недействителни изображения. Има зрителни измами, илюзии. Също така има верни
(адекватни на нещата) идеи и неверни (фантастични, неадекватни) идеи, а от тях —
реални и нереални познавателни модели в човешката практика, в мисленето и в науката.
Изнасянето на нереалното, недействителното, фантастичното вън от човешката практика и
вън от човешката психика се дължи на това, че ние сме свикнали да приписваме на
обективната действителност нашите човешки илюзии и фантастични творения. Свикнали
сме да фетишизираме и приемаме за действителност и имагинерните проекции върху
действителността на нашите мозъчни образувания.
Но независимо от своя измамен произход, недействителните изображения и илюзиите
играят голяма роля в развитието на човечеството. Илюзията човек да вижда образи там,
където ги няма, лежи в основата на изкуството въобще.
Тази илюзия — смесването на изображение с действителност — се създава не само при
недействителните изображения, но също и при действителните (примерът с нарисуваното
грозде). Често като гледаме кино, особено в ранна възраст, ние се вживяваме в образа и
забравяме, че се намираме в салон пред екрана, по който играят сенки-изображения. Ние
сме в прерията и се вълнуваме заедно с пътниците в гонения от разбойниците дилижанс.
32.5. Образ и установка. Възприятие. Представа. Има ли изображения в
главата на човека?
Независимо от това как са кодирани идеите във външната памет — във форма на
художествени образи или патенти, те систематично и постепенно се въвеждат в главата на
човека още от Детството. Въвеждат се в дългодействащата памет като определено
Количество информация, кодирана по всяка вероятност в структу-
272
рите на РНК-молекули, а и по други начини. Най-напред у индивида идеите са схеми-
понятия и постепенно стават по-пльтни и по-богати. Каквито и да са идеите — за направа,
за подход или за въздействие, те неизменно са алгоритми, предписания за действие,
рецепти за поведение и отнасяне към определени външни ситуации или предмети. Те в
никакъв случай не са изображения на външните ситуации и външните предмети.
Изображението е нещо. имащо сетивно подобие с оригинала. В главата такива неща не са
открити и не може да има. Нагласата за подход към предмета, за активно отношение към
него ние, самоизмамвайки се в обяснението на сънищата, възприемаме като образ на
същия предмет, намиращ се в главата. Хората създават хипотезата, че в главата се
образуват изображения, съответстващи на предметите от външния свят.
IZVORITE.COM 177
В главата на човека, както и в главата на животните, няма образи, няма изображения, няма
и уредби за разполагане на тези образи.
Съвременната психология не се отказва от хипотезата за наличие на изображения в
главата на човека. И за тази цел вика на помощ математическите или математизираните
идеи за изоморфизъм, анализ на пространствените трансформации; създава теории за су-
бективни семантични пространства; търси в главата на човека хипотетични
неврофизиологични структури; формулира редица закони на гещалта, както и особени
свойства на гещалтите да вземат по-съвършена форма (прегнантност) и т. н.
Изображения в мозъка няма да бъдат открити, но може би някои от тия хипотези ще
доведат до ново задълбочаване на човешките знания за действителността и до по-точно
проникване в тайните, скрити в черепната кутия.
Естествено, идеята в главата ни, особено ако е адекватна, съответства на обекта. Но това
е оперативно, функционално съответствие, а не сетивно подобие. Ако програмата за
изработване на определен детайл, заложена в автоматичния струг, наречем изображение
на тоя детайл, тогава можем да се съгласим, че в главата има такива „изображения". Но не
това се разбира под изображение в нашия език.
Идеята, внесена в дългодействащата мозъчна памет на човека, е все пак много обща и
абстрактна; представлява общ алгоритъм за подход към елемент от определено
множество. Под влияние на сигнали, идващи от конкретен предмет, член на множеството,
идеята бива извикана от дългодействащата памет в оперативния блок. Тук тя предизвиква
установка, нагласа за подход, направо водеща към конкретния предмет, Както се изложи
подобно по-горе, такава установка е възприятието. При възприятието сигналите
конкретизират идеята, правят я по-ярка, по-частна и определена по време, място, размер,
брой и т. н.
Възприятието може да се предизвика от сигнали, идващи нап-
273
раво от обекта (предмета); може да се предизвика и от недействително изображение, а
може да се предизвика и от действително изображение на предмета. Примерно стомахът
ми може да се напълни със сок, устата — със слюнка, ръцете да се подготвят да откъснат,
челюстите — да дъвчат, ако видя чепка зряло грозде в натура, ако го видя в огледалото
или нарисувано реалистично.
Но идеята може да се извика в оперативния блок и да се конкретизира и без
непосредствени сигнали от предмета, а чрез условен рефлекс, свързан с предмета,
предизвикан от външен дразнител или възбуждане на някакво възпоминание — замразен
условен рефлекс. Например нещо може да ми напомни за зрялото грозде, което съм ял
миналата година. В такъв случай установката, която се установява в главата, не е
възприятие, а представа. И в тоя случай може да се получи почти същата нагласа за
действие. Само че върху висшите форми на поведение оказва възпиращо въздействие
усетът за общото положение и самосъзнанието. Човек осъзнава, че само си представя
предмета, без да го вижда. Създава се нещо като недействително изображение,
проектирано вън от човека, само че не чрез имагинерно продължение на физическите
лъчи, идващи от предмета, а като имагинерна проекция на готовите за реакция задържани
възбуди в ефекторните нерви.
При децата в състояние на сън и при халюцинации задържащата сила на съзнанието още
я няма или е приспана, или е разстроена. Човек не осъзнава своето общо положение
спрямо света и не може да направи разлика между възприятие и представа. На него
наистина му се струва, че вижда, чува:
И тая нощ сънувах аз, че ти си, мили мой, при мен.
Пак слушах топлия ти глас. Гали ме погледът заемен.
И пак отворих аз очи. Луната струеше лъчи
над твоя мъничък портрет, покрит със тънък черен креп.
(Из дневника на 3. К-ва)
Самоизмамата при сънуване бързо изчезва. Оказва се, че нагласата, представата е
предизвикана от вътрешни стимули и сигнали, без въздействие отвън.
IZVORITE.COM 178
Но тук възниква друг проблем. Щом очите ми са затворени, а виждам така ярко, какво
виждам аз? Не ли изображението на предметите и явленията, създадени в главата ми и
намиращи се вътре в нея?
Човек не може да си обясни и да се убеди, че всъщност не вижда и не чува, че у него само
се създава конкретна установка за действие, отношение, съзерцание спрямо даден
предмет. Тук се изгражда илюзия не само психическа, но и историческа. С нея са за-
ангажирани религии, философски системи, здравият разум на деловите хора.
Разкриването на тази илюзия също е дело историческо: не може просто да се каже — и
няколко милиарда хора веднага да повярват, че в главата изображения няма.
274
32.6. Следата като изображение. Впечатление. Гносеологическа теория на
образите
При допир и натиск между два предмета или две среди, в по-пластичната остават следи-
отпечатъци. Тия следи очертават формата на по-твърдия предмет и представляват вид
изображение. Например следи от стъпка върху снега или върху влажната почва, отпечатък
от метален печат върху размекнат червен восък и пр. Тук имаме действителни
52
изображения, получени по механичен начин. Те нямат нищо общо с психиката .
Сродно явление на отпечатък в областта на психиката е впечатлението. Впечатление е
важно психологическо и естетическо понятие: външният сигнал е оказал влияние върху
структурата на актуализиращата се идея. Това изменение се изразява в известно
конкретизиране на идеята, а физически — примерно в преобръщане импулсите в
определен брой неврони от задържано във възбудено и обратно. Тези изменения нямат
характер на следи или отпечатъци, изображения от външния предмет върху пластична
среда. Представляват необходима корекция, доуточняване, актуализиране, активизиране
на алгоритъма, превръщането му в команда за действие. Мозъкът работи като
управляваща информационна машина и поведението му не може да се сравнява с
пластилин, в който външните обекти ваят свои изображения.
Дени Дидро сравнява природата с пианист, а човека — с пиано: природата въздейства
върху човека, натиска клавишите; а в човешката глава се създават мелодии, образи на
природата. Тук може да се възрази: не природата е пианистът. Повече на пианист
съответства човекът, а външният свят — на пиано. Човек въздейства активно на света,
принуждава го да издава звуци и други сетивни за човека сигнали и възприема тия звуци и
сигнали от него.
Впечатлението — изменението, което външните сигнали създават в структурата на идеята
— може да бъде нищожно, но може да бъде и много голямо, да доведе до деформиране и
преобразяване на алгоритъма-идея. Например впечатлението от дръзкото и фанатично
поведение на първите християни, от мъжеството им пред смъртта
275
62
По аналогия с това някои философи смятат, че възприятията, представите, усещанията, идеите са отпечатъци, следи,
изображения на външния свят в човешката душа или в човешката психика — теория на образите или теория на отражението.
Според една разновидност на теория на отражението, широко разпространена у нас от Т. Павлов, свойството на
материалните тела да получават и задържат следи (т. н. свойство отражение) е универсално. То се развива заедно с
биологичната еволюция и намира своя апогей в човешкия мозък, където следите постепенно са се превърнали в психически
изображения (усещания, възприятия, представи, идеи и др.) — в нещо нематериално, психично, идеално, субективно.
Тази теория не пасва много добре на действителността. Човешкият организъм не е пластична среда. Във взаимодействието с
природата човек е активната страна, повече оставящ, отколкото получаващ следи.
е било толкова силно, че е водело до коренна промяна в религиозните идеи на масите. (Разбира се,
това е ставало не само под влияние на единични впечатления. Тук са играли своята роля и
постоянно действащи фактори: общата духовна криза на обществото, упоритите проповедници на
новата религия и пр. Но ефектът от впечатленията, създадени от подвизите на великомъчениците, е
бил безспорен.)
Впечатленията могат да бъдат силни и слаби, дълбоки и повърхностни, общи и конкретни;
по определен критерий може да се оценяват като добри и лоши.
В общата словоупотреба понятието „впечатление" не се смесва с понятията „изображение"
или „образ". Но във философията това понякога се прави. В изкуството при определени
IZVORITE.COM 179
случаи впечатлението (импресията) се поставя над идеята и даже й се противопоставя. Но
това противопоставяне е относително. От много впечатления, получени на различни места
и в различно време, се оформя идеята в главата на индивида. Наличието на идеи
подготвя и осигурява ефекта на впечатлението.
Във философията, съответно във философската психология, първичната
материалистическа теория на образите се основава именно на предположението, че
външните предмети и явления остават следи в главата на човека — изображения53; че
насън виждаме тъкмо тези изображения; че сборът от тия впечатления-изоб-ражения е
психиката, психичното. Концепцията, че психичното представлява изображение, картина
на света, „субективен образ на обективните неща" откъсва познанието от практиката, от
действителното взаимодействие човек — околна среда. При това с игнорирането на
външната памет тази концепция отстранява историческата практика на човешкото
общество и нейната роля в изграждането на човешката психика. Възникването на идеите
става непонятно, същността им — неясна. Те се разглеждат като създаващи се от
единични впечатления в главата на един отделен индивид, нещо като моментални снимки
на външната действителност в главите на всеки човек поотделно. Откъснала познанието
от активната човешка практика, тази теория губи и критерия за реалност и нереалност на
модела, за действителност и недействителност на изображението.
Концепцията за наличие на изображения на външните неща в главите на хората отваря
пътя на дуализма: светът и всички неща в света съществуват, веднъж — обективно
независимо от нас, и втори път — като изображения (образи) в нашите глави. Тези
изображения, според теорията, ние виждаме насън, представяме си ги, познаваме.
Първият свят е физически, материален, обективен. Вторият свят е
53
Съгласно първичната теория на образите от вещите се отделят тънки обвивки, Които проникват в мозъка през сетивата.
276
щ. Душевността на съвременния човек или..
277
психически, идеален (в смисъл нематериален), субективен. Светът се оказва удвоен —
материален и идеален.
Тази философска концепция поражда ред нови проблеми: явяват се други, модерни
философи, които се съгласяват с това, че ние възприемаме, познаваме не външните
предмети, а техните изображения в главата ни. Но каква е гаранцията — питат те — че
външните предмети съответстват точно на изображенията, които ние познаваме
(агностици); или каква е гаранцията, че външните материални предмети и материята въ-
обще съществуват (субективни идеалисти). А други твърдят, че и това вън от нас, и това в
главата ни е едно и също — даденото (ремкеанци).
Така, изхождайки от простото, но недоказано и невярно предположение, че в главата ни
има изображения, че ние познаваме тия изображения (образи), и материалистите-
дуалисти, и агности-ците, и субективни идеалисти се оказват еднакво логични и еднакво
неприемливи. Няма съмнение, на философската арена те ще спорят още векове. Не
затова че заблудите са непреодолими, а затова че философските направления защищават
определени социални позиции.
32.7. Образът във външната памет. Образ и идея
Образите и изображенията, наред с думите, понятията, логическите структури, са типични
форми на фиксиране на идеите във външната памет. Както бе отбелязано по-горе, най-
напред хората създават алгоритми-идеи за направа, фиксирани в самите оръдия за
производство (1), а после — и алгоритми-идеи за подход към предметите от
действителността (2), и алгоритми-идеи за типови въздействия върху други хора (3).
Създават ги колективно в своя труд с мозък и ръце и ги фиксират във външната памет.
При първия тип като въплъщение, субстрат на идеята служат самите създадени от човека
предмети. Те служат като образци за подражание и непосредствено възпроизвеждане.
Техният емоционален ефект е в повечето случаи слаб и незабележим. Свързани са с
производството и възпроизводството в човешкото общество и само отчасти — с
изобразяването.
IZVORITE.COM 180
При втория тип идеи изображението (пример за това може да служи една реалистична
рисунка и изобщо изобразителното изкуство) е преди всичко форма за фиксиране на
идеите, средство, предварителен модел за обхващане и овладяване на околния свят. Тези
изображения подражават типични предмети от действителността, които идеята се стреми
да обхване; изобразяват това, което човечеството е могло да овладее в предмета. Колкото
по-дълбоко е обхванал човек обектите, толкова по-пълни и богати техни
изображения той може да създаде54. Тук емотивното въздействие играе важна роля.
Идеите за подход не търсят своето място във външната памет само във форма на
изображения. Също така те биват фиксирани в понятия и структури, изградени върху
понятия. Изображението е една от типичните форми на фиксиране и овещес-твяване на
идеите във външната памет. Това са произведенията на изобразителното изкуство,
идолите, скулптурите, фреските, рисунките, скиците, чертежите, графиките, макетите...
донякъде йероглифите в първоначалния си вид; също — подражателните звуко-
съчетания, маските, подражателните танци.
Алгоритмите-идеи за въздействие върху друг човек приемат по-друг вид. Това са
естетически продукти, които въздействат на човека по същия начин, както обективните
сили, явления, предмети. Тук се подражава не на структурата или вида на тия неща, а на
емоционалното въздействие, което те оказват на човека. Такива са произведенията на
музикалното творчество и донякъде — на архитектурата. Но и другите изкуства със
създаваните от тях художествени образи въздействат по подобен начин. Въздействието
върху човека, провокирането му към действие е главното и основното. Колкото по-
адекватно и силно въздействат естетическите творби, толкова те са по „реалистични", по-
точно наподобяват въздействието на природните сили и явления.
Чрез формите на изкуството в дългото развитие на човешкото общество идеите за
въздействие са намерили удивителни форми, използващи особеностите на изграждащата
се психика. Например използват свойството на човека да изпада в зрителни измами и
илюзии. Взаимодействията с произведенията на изкуството принуждават механизмите на
мозъка да извикват представи и установки, подобни на тия, които се създават при
взаимодействието с оригиналния агент. Пример за това са художествените образи в
музиката, архитектурата, поезията, киното и др. изкуства.
Така във външната памет се оформя цял дял „изкуство", където идеите са кодирани в
образи и изображения.
Както и кодираните по друг начин идеи, изображенията, създадени от човека, са преди
всичко във външната памет (картинни галерии, библиотеки, храмове, грамофонни плочи,
касети, партитури и пр.). Оттам те се пренасят в главите на отделните човеци. Този процес
е предмет колкото на психологията, толкова и на естетиката.
Като градивни елементи на външната памет, които се ползват по-удобно, в редица случаи
изображенията са за предпочитане пред
51
Днес, когато цветната фотография и киното изместиха живописта от ролята й като средство за познаване и обхващане на
видимия свят, модерната живопис постепенно се отказва от познавателната си функция, от изобразяването и се
съсредоточава в ролята си да въздейства емоционално върху човека. Приближава се до музиката и вътрешната архитектура,
278
279
структурираните в логическия лабиринт системи от понятия; възприемат се по-лесно; не
изискват предварително изучаване на кодови системи (каквито например са езиците) и
определен багаж общи знания за истинските отношения между множествата в света.
Изображенията са общодостъпни за всички. Затова понякога иде-ите-алгоритми за подход
към сложни обществени и природни взаимодействия и зависимости се оформят в образи и
действат доста убедително и емоционално, поне за известно време. Пример за това дават
митологиите и религиите. Но с образи и изображения мъчно може да се проникне в
несетивната по начало вътрешна структура на нещата.
За ориентиране в сложната структура на външната памет намиращите се там ярки образи
в редица случаи служат не по-зле от логически свързаните системи от понятия. Както в
един град, освен по имената на улиците и номерата на парцелите, можем да се ори-
IZVORITE.COM 181
ентираме и по градския часовник, камбанарията, минарето или фабричните комини, така и
във външната памет можем да се ориентираме, освен чрез логическата преработката на
понятията, също и по ярките образи и изображения, намиращи се там. Това е била оби-
чайната практика в миналото, когато логическата структура на външната памет не е била
напълно изградена и усвоена. Така е и през първите години от живота на детето.
Често изображението във външната памет може да служи като модел-образец.
Изображението може да въздейства на хората, служейки като модел и пример за
подражание. На човека, при неговия силно развит подражателен рефлекс, образците-
примери, разположени във външната памет, оказват силно въздействие.
Всеки произведен от човека продукт на труда може да служи като образец за
произвеждане на друг подобен продукт. А и природен обект може да служи като образец,
пример за подражание. Много често обаче се изработват предмети специално с цел да
служат като образци. Оказало се е, че в редица случаи като се остави човек да подражава
на нещо или някому, се получава същият или по-голям ефект, отколкото ако в главата му
се въвеждат норми, стандарти, абстрактни идеи, кодирани в символи и думи. Къде да се
използва образец и подражание, и къде — понятия и логически анализ, е определила
практиката.
Образецът обикновено представя, или даже персонифицира, сложно явление или цяло
множество. Например Васил Левски пер-сонифйцира национал-революционното движение
в България през 60—70-те години на миналия век и българското самочувствие въобще.
Образецът е образ с големи възможности за въздействие. Той използва и мобилизира не
само емоциите, но и могъщия рефлекс за подражание.
Във външната памет като образи и изображения се кодират, на първо място, идеи за
единичното, конкретното, особеното. Образът
се налага и в случаите, когато в самата обективна действителност хората се сблъскват с
единично множество и когато за по-удобно изразяват едно множество в типичен конкретен
образ на негов представител. Например хора, прекалено и ненужно идеалисти, се
представят в типичния образ на Дон Кихот.
Изображението във външната памет запазва сетивно подобие с предметите от външната
действителност. Много често то действа емоционално. Сетивните свойства, сетивните
сигнали от натуралния предмет се възпроизвеждат в изображението, изготвено от човека.
Изключително емоционално действат на човека много образи, кодиращи идеи за
въздействие върху човека — художествените образи.
Образите и изображенията във външната памет с развитието на човешкото общество се
увеличават по брой й се усложняват. Тяхното непосредствено възприемане от човека се
затруднява. Днес образите, подборът от образи се въвеждат и декодират в главата на
индивида чрез обучение и специално естетическо възпитание.
32.8. Изображение и модел
Във външната памет циркулират много заместващи и познавателни модели и много
изображения. Между модел и изображение съществува прилика. И моделът, и
изображението са производни на някакъв оригинал. И моделът, и изображението
възпроизвеждат някои черти от оригинала. И изображението може да служи за образец
(оригинал) за други изображения, и моделът може да служи като образец за други модели,
да бъде, от своя страна, заместван с модели. След дълга историческа проверка редица
модели й редица изображения са се редуцирали до знаци, йероглифи, символи.
Символите въздействат сетивно, понякога й емоционално, но в тях е загубено подобие с
оригинала. Символът-сигнал е разбираем само за владеещия ключа на символната
система. Изкуствата, опериращи със символи — литературата, мимическият танц и др., са
разбираеми само за овладелите съответния код или език. Изобразителното изкуство
първоначално е универсално и разбираемо за всички. Но преминаването от реалистични
изображения към символи (символизъм) го превръща в „изкуство за малцина", в
„интелектуално изкуство".
Между изображения и модели съществуват и различия. Моделът винаги е продукт на
човешката дейност, изображението — не винаги. Изображението поддържа сетивно
подобие с оригинала, докато при модела това не е задължително. Така че заместващ
модел и изображение са понятия близки, застъпващи се частично, но не съвпадащи
IZVORITE.COM 182
съвсем. Сечението между двете понятия — моделите, които същевременно са
изображения, които имат сетивно подобие с оригинала, можем да наричаме моделй-
изображения. Само в този случай термините „изображение" и „модел" са
взаимозаменяеми.
280
281
В човешката дейност много често изображенията служат като модели в моделирането
(архитектурни чертежи, макети, нагледни пособия и пр.). Също така и в изобразяването
художникът си служи с модели (живи модели, натурщици), които заместват оригиналите в
изобразяването.
Доколкото изображенията са и модели, и те могат да бъдат реални и нереални. Например
изображението на чудовището Левиатан от Г. Доре или на шестокрил ангел са нереални
модели на сложни и неясни обществени отношения. А портретът на П. Ю. Тодоров от
Никола Михайлов е реален модел, който е имал съвсем определен оригинал в конкретната
действителност.
И тук още веднъж трябва да прокараме определена граница между понятията:
изображенията могат да бъдат действителни и недействителни (сетивни измами).
Недействително изображение фактически не съществува. Съществува илюзия за мястото
и вида на обекта. Недействителността в случая е особеност, несъвършенство в уста-
новката у човека.
Моделите могат да бъдат реални и нереални. Нереалните модели моделират неадекватни
идеи, необхващащи точно и вярно обективните отношения. При нереалните модели не
може да се направи обратна трансформация на модел (респ. модел-изображение) към
предмет. Нереалността на модела е особеност, несъвършенство в изграждането на
идеите.
Художествените образи могат да бъдат реалистични и нереалистични. Нереалистични са
художествените образи, които не пресъздават вярно чертите или въздействието на
действителността и произволно се отклоняват от нея. Нереалистичният художествен образ
е особеност, несъвършенство в изобразяването, в художественото творчество.
В общата словоупотреба термините „нереален", „нереалистичен", „недействителен" се
смесват и употребяват един вместо друг. Но понятията „недействително изображение",
„нереален модел", „нереалистичен художествен образ" са определено различни.
Нереалните модели могат да бъдат изображения и художествени образи. Като такива те
могат да съдържат много черти, пренесени от действителността. В тоя случай те са
реалистични художествени образи. Те могат съвсем символично и схематично да загатват
за действителността. Тогава тия художествени образи са нереалистични, формалистични.
Това се отнася и за реалните модели.
Реалистичността на художествения образ, и когато е изображение, е независима от
адекватността на идеята, която се изобразява чрез някакъв модел. Например в
илюстрациите към книгата „Приказки от братя Грим" образът на принца, превърнат в
мечок, е съвсем реалистичен. Мечокът е предаден точно и пълно. Но това е
нереален модел-изображение на млад, страдащ от любовни чарове и несполуки принц,
защото в действителността няма принцове, преобърнати в мечоци.
Децата, тотемно мислещите хора, искрено вярващите анимисти и милионите хора,
споделящи наивния реализъм, ще оспорят това твърдение. Според тях превърнати в
зверове принцове, горски духове, крилати ангели и др. п. съществуват, само че засега, за
нас са невидими. Затова по-добре и по-миролюбиво е да се коригираме: „Познавателни
модели, представящи причините и вътрешните структури на заобикалящите ни явления
като неща, чието съществуване не е потвърдено от науката и практиката, са нереални
модели." С такова определение разликата между реални и нереални модели се представя
по-относителна и постепенна, каквато е и фактически.
Реалността или нереалността на един познавателен или работен (заместващ) модел е
проблем общонаучен и философски, а ре-алистичността или нереалистичността на
IZVORITE.COM 183
художествения образ е проблем естетически. Но между тия проблеми има връзка. Те са
продукти на историческото развитие на човечеството.
Обикновено моделите на неадекватните фантастични идеи са структури твърде неясни и
за самите си създатели. За да станат по-убедителни за хората, прибавят им се земна
плът, конкретност, правдоподобност. Тези черти се вземат от неща познати: механизъм,
сътворен от човека, познато животно, растение, най-често — човек. Тия неща имат
далечна и често измислена прилика с моделираното сложно явление или процес. За тази
цел в изобразителното изкуство най-често се използват живи позиращи хора (жив модел,
modelo vivo, натурщик, lebendes Modell).
Например Ван Ейк, за да нарисува ангелите-музиканти на Гентския олтар, като живи
модели е използвал своите млади съгражданки, дъщери на замогващи се бюргери —
негови приятели; Ед. Мане, за да нарисува Олимпия, е използвал като жив модел
Викторина Мьоран; а Леонардо, за да изпише св. Вартоломей в „Тайната вечеря", е
използвал като модел собственото си лице. Той също така е поставил на трапезата
типичните малки италиански хлебчета, и досега приготвяни в Италия. Боянският майстор
пък оживил трапезата на библейската Тайна вечеря с традиционния български чесън.
Тъкмо от внимателното изобразяване на междинните живи модели иде реалистичността и
хуманизма на ренесансовото изобразително изкуство, а не от хуманността и адекватността
на религиозните идеи, на които все още е служело.
С развитието на обществото, техниката и знанията фантастичните идеи избледняват и
една по една биват заменяни с други, по-адекватни на действителността.
Несъществуването на ангелите става все по-очевидно. А след като идеологическата
диктатура на църква-
282
та постепенно отпада, прикриването на естествените човешки страсти и вълнения с библейски и
антични сюжети става безпредметно. След това отпада и наименуването на реалните
изображения с библейски и исторически заглавия — последния данък, който натурализмът
плаща на официалната идеология и официалното благоприличие. Произведенията на
изобразителното изкуство от нереални изобра-жения-модели на митически същества,
приличащи на хора, стават изображения на самите позиращи живи хора.
• 32.9. Още за художествения образ. Вдъхновение
Структурите в произведенията на изкуството, които възбуждат у човека представи, установки и
емоции, подобни на онези, които се възбуждат и от сигнализиращата действителност, се наричат
художествени образи.
Художествените образи могат да бъдат нагледи-изображения (в изобразителното изкуство);
могат да бъдат структури, закодирани в словесни описания и картини от природата и човешкото
общежитие, наподобяващи действителността (литература); могат да бъдат и системи,
възбуждащи чрез условни рефлекси емоции и стимулиращи въображението (музика).
И когато хората, подражавайки на природата, създават образи във външната памет, и когато
информацията на тези образи се пренася в главата на индивида — и в двата случая става
пренасяне, кодиране и прекодиране на информацията от първични емоционално действащи
структури — гещалти. И в двата случая у човека под влияние на кората задейства подкорието,
явление емоционално, вълнуващо целия организъм и всички етажи от нервната система; човек е
развълнуван, „вдъхновен". Това дава повод на творците в изкуството да считат, че техният труд
и мислене — художественото творчество, са особени, вдъхновени свише, от муза или от
божество.
Когато човек твори и мисли в други области, и при това заниманието му го увлича, отговаря на
интересите и наклонностите му, когато се вживява в работата си, също могат да се явят
творческо въображение, вдъхновение, емоции и чувства. Затова древните гърци между музите
на отделните изкуства са включили и Клио (муза на историята) и Урания (муза на астрономията).
В изграждането на художествените образи се подражава на природата. И това се прави не от
някакъв нагон за подражание, а поради това, че художественият образ цели да създаде същото
въздействие, което природните явления и предмети упражняват. В определени случаи
художествените образи са се оказали най-ефикасна форма на кодиране на идеите.
IZVORITE.COM 184
Художественият образ е толкова по-ефективен, колкото повече сетивни структури е възпроизвел
от природната действителност, за да въздейства на човека по определен начин.
283
I
33. МИСЛЕНЕ
33.1. Развитие на мисленето по време на общинния
строй
По време на общинния строй моделирането-мислене се развива от зачатъчното състояние,
каквото е при неандерталците, до пълно богатство и разнообразие, с каквото човекът среща
цивилизацията.
Оформя се мислене емоционално, протичащо под непрекъснатия натиск на емоции, остри
физиологически потребности, болезнени състояния, афекти: а също така и под влиянието на
морални и религиозни догми, идеи, интереси. По-късно от емоционалното мислене ще се развие
т. н. ценностно мислене.
Оформя се и мислене много по-обективно, съумяло да се абстрахира донякъде от всички тези
фактори. По-късно от него ще се развие т. н. научно мислене. Това мислене води до вземане
решения с оглед изискванията на задачата, гонената крайна цел, обективните отношения в
действителността. То е мислене, във висока степен невлияещо се от субективни моменти; във
висока степен е социализирано; непрекъснато се сблъсква и взема връх над частните мнения и
интереси на критици и опоненти, а и на мислещия субект.
Историческа тенденция е постепенното преминаване от субективно мислене към обективно
мислене, най-напред в определени (примерно: научни, неутрални) области на човешката
практика, после в останалите. Но това е само тенденция. Неизбежното насочване (интенция) в
мисленето е свързано винаги с емоции и чувства, които вълнуват, теглят много силно и понякога
могат да нарушат правилния ход на мисленето; заангажират низшите етажи на нервната
система, възбуждат страсти, жизнена енергия.
Мисленето става непрекъснат спътник на всеки трудов и комуникационен акт. Но в същото
време мисленето се обособява като самостоятелен, съществуващ самостоятелно процес.
Като основен вид мислене, свързано с трудовия процес, се оформя целевото продуктивно
мислене. То става ново основно качество на индивида и съдейства за по-бързото му
превръщане в производителна сила.
Успоредно с това мислене-моделиране, в претрупаната с идеи и задачи човешка глава протича
и самопроизволен процес на мислене и по време на нормалната почивка (и съня) — като
свободно мислене — безконтролно образуващи се вериги от асоциации, възбуждане една от
друга на условнорефлекторни връзки.
С развитието на познавателните процеси и изградената способност на човешката нервна
система да извиква и създава представи, голямо развитие получават мисленето с представи
(художественото мислене) и творческата фантазия.
С попълването и обогатяването на външната памет и изгражда-
284
не на логическата й структура, със създаването на езиците малко по малко се оформя
логическото мислене (абстрактното мислене с понятия, следващо истинската връзка между
множествата в действителността).
По това време се поставя начало и на математическото мислене. Освен понятия за множества и
отношения между тях, във външната памет са внесени вече и понятия за величини, количества,
пространствени отношения и т. н. Математическото мислене е апарат за моделиране на тия
величини, представени обикновено с математически символи и знаци. Това мислене е базирано
върху логическото мислене и е тясно свързано с него.
Развитието, достигнато при общинния строй, и обогатяването на външната памет дават своето
отражение върху човешкото мислене. Расте броят на предлаганите мисловни модели (мнения).
За моделирането на един обект (оригинал) се предлагат и съревновават няколко мисловни
модели. При това индивидът получава по-голяма самостоятелност. Той е заставен при всеки
IZVORITE.COM 185
случай на мислене да избира между няколкото или да си състави свой мисловен мо-дел-мнение.
За мисленето става много важно какъв модел ще бъде избран и самото то — мисленето, става
до определена степен избиране и съставяне на модели-мнения. „Аз мисля" все по-често значи
„Аз съм на мнение". „Аз споделям мнението (мисловния модел)". При наличието на много
съревноваващи се, почти еднакво сполучливи мнения при избора на едно от тях винаги е налице
натискът на съпътстващите мнения — съмнението. (В старобългарския и в славянските езици
връзката между мънъние и съмънение е очевидна.) Съмнението, колебанието между различни
модели-мнения е характерно за философското мислене на модерния човек. „Да философстваш,
значи да се съмняваш" — твърди Монтен.
33.2. Целево мислене и фантазиране
Ако разглеждаме мисленето съгласно критерия, доколко то е извършвано под контрол (на силен
инстинкт, влечение, идея, чувство, таксис, интерес, социална принуда и пр.) и е насочено към
определена цел — решаване на задача, мисленето може да се раздели на два вида:
целенасочено мислене и свободно фантазиране.
Целта може да бъде модел на успешния завършек на трудовото действие. Тоя модел — целта,
оказва своето направляващо въздействие върху мисленето и в известна степен е целева
причина на трудовия и на включения в него мисловен процес; играе роля на мотив, двигател на
действането и на мисленето. В насоченото мислене целта е насочващата сила. Тя е фактор,
който възпира отклоненията, коригира веригата от условни рефлекси, съставящи мисленето,
като отстранява отклоняващите се от целта вериги.
Ако процесът на мислене излезе изпод контрола на целенасоч-
285
ващия фактор, получава се свободно мислене, свободно протичаща верига от рефлекси,
асоциации по съседство, извикване от дълговременната памет на идеи и прекодирани гещалти.
Свободното мислене не е просто дериват на целевото, „трудовото" мислене. То се създава
спонтанно и от богатото преливащо съдържание на мозъчната памет. Сигналите от външната
среда или от организма започват да предизвикват вече не редовна реакция, а да извикват в
оперативния блок цяла редица подпрограми, свързани една с друга. Те циркулират в мозъка,
без да стигнат до ефекторен завършек. Това може да бъде и почивка, но и преход от
рефлективно поведение към вътрешно вглъбяване.
Такова е свободното мислене, фантазирането — протичане на мозъчните процеси при снето
напрежение, при почивка или сън. Тези чудновати вериги от асоциации, които се преплитат и
комбинират произволно, понякога могат да доведат до блестящи решения на труднорешими при
напрегнатото насочено мислене нестандартни задачи; до просветления и открития. Това става,
понеже тайно и неуловимо за съзнанието все пак някакъв мотив насочва рефлексите в
определена посока. Всичко това става много рядко, но прави силно впечатление, като всяка
малко вероятна случайна сполука. Временното излизане на мисловния процес изпод контрола
на целе-направляващия мотив може да доведе и до нелепости, което пък става много често.
фантазиране е не само безконтролното мислене, а и мисленето, самоувличащо се в една,
обикновено приятна за самочувствието, посока, често без сверяване с действителността.
Пример за това е баснята за млекарката, която носи грънците с мляко и мечтае как ще
забогатее.
фантазията (въображението, мечтанието) не дава ум на наивните, но ги прави щастливи поне за
момента. А умът прави нещастни приятелите си (такива като мизантропа Алцест или Чацки56 —
хора с повишено чувство за отговорност пред истината).
Фантазията ще бъде определена по-долу като способност за мислене с представи. Но
този термин се употребява и в друг смисъл: мислене, което завършва не с ефект,
дело, а с достигане до някакъв образ или идея, задоволяващи лъжливо тревогите и
търсенията на индивида и успокояващи психиката. Фантазията е особен вид реакция
на фрустрацията, когато за удовлетворяване на потребностите и за решаване на
задачите не се търсят действителни блага и резултати, а душевното състояние се
успокоява илюзорно с фантастични нереални представи.
Между целенасоченото (реалното) мислене и фантазирането е мечтанието. Мечтата
може да бъде и реална, и фантастична, и изглеждаща фантастична, но с възможност
да стане реална.
55
Литературни герои съответно на Молиер и Грибоедов.
IZVORITE.COM 186
286
287
33.3. Затварящо се в себе си мислене. Рефлексия. Медитация
Обикновено целевото мислене, представляващо елемент и об-разувание на трудовия
процес, стига до ефекторен завършек — установка, реализираща се във външни действия.
А и междинните проверки стават чрез сравняването му с обективно съществуващите
негови предпоставки и условия. Свободното мислене пък обикновено остава без
ефекторен завършек, разлива се из обширната памет на мозъка или се депонира във вид
на идеи и представи в дълговременната памет.
Но и сериозното целево мислене често не стига до ефекторен завършек, остава си „чисто
мислене". Започва и завършва с абстрактни идеи, намиращи се в главата или изтеглени от
външната памет. На това основание може да се говори за „спекулативно", неоснова-но на
опита, непредметно мислене. За някои философи то е най-вис-шата степен на мисленето.
Също така междинните проверки не винаги се правят като сравнение с външни структури.
Често мисълта се връща, прави обратна връзка сама в себе си, към по-ранни свои фази и
резултати и с тях сверява правилността си. Такива обратни връзки в мисловния процес,
извършвани вътре в главата, обикновено се наричат рефлексия. Рефлексията е връщане
назад, осмисляне; сравняване с новополучените резултати на вече известни идеи и
предпоставки; обогатяването им с нова информация.
Медитацията е задълбочаване, потъване в мислите, отдаване на размисъл, вътрешно
съзерцание, мечтание. Медитацията води до задълбочена съсредоточеност, отстраняване
на емоциите, известна аб-страхираност от въздействията на външните обекти и вътрешни
преживявания. Играе определена роля в успокояването, стабилизирането на психиката и в
отстраняване на чувството за безпокойство. Медитацията се използва като
психотерапевтична процедура.
33.4. Мислене с понятия и мислене с представи. Въображение
Представата и понятието са две форми за функциониране на идеята в психичния
мисловен процес. При мисловното моделиране, извършвано в оперативния блок на
мозъка, идеята, депонирана преди това в дългодействащата памет, или бива представена
чрез понятия, или бива актуализирана в представа.
Мисленето е моделиране. Но при абстрактното мислене човек комбинира не външни
предмети и явления, а идеите, с които тия външни предмети са обхванати. Тези идеи са
алгоритми — чиста информация, кодирана в депата на мозъка. (Ако някоя необходима за
мисленето идея отсъства там, мислещият човек, за да си я набави, прави справки в книги,
справочници, библиотеки, разговори със
специалисти, т. е. набавя си я от външната памет.) При рационализирането и
опростяването на процеса на мисленето, развиващи се в исторически аспект, идеите в
този процес започват да се представят и заместват от съответстващите им понятия. Така
се явява мисленето с понятия. Първо звено в това мислене е декодирането на понятията
от думите — разкриване значенията на думите. По-ната-тък мисленето-моделиране
следва логическите връзки между понятията. В мисленето до нови понятия се достига чрез
логически анализ на наличните понятия и връзки, сиреч човек решава логически задачи. В
мисленето понятията не са освободени напълно от своя носител — думите. Логическото
мислене с понятия и езикът са тясно свързани. Човек мисли първоначално на родния си
език и наречие, но при натурализация всред чужд народ и съответно образование започва
да мисли и на езика на втората си родина или на книжовния общонационален език.
Мисленето с понятия е по-съвършено, по-точно и по-дълбоко проникващо във вътрешната
структура на нещата; по-широко използва външната памет, т. е. многохилядния опит на
човечеството. Но то е мислене опосредствано, свързано с кодиране и прекодиране на
символи, думи, понятия. Необходимо е предварително научаване на сложни езикови
кодови системи. Необходимо е обучаване и подготовка за сложното ориентиране в
логическата структура на външната памет, знаене логическите отношения между
IZVORITE.COM 187
понятията... Поради тая причина мисленето с понятия (логичното мислене) се явява по-
късно както в историческото развитие на човечеството, така и у човешкото дете.
Но има и мислене, при което идеите не се представят чрез понятията си. Това е така
нареченото мислене с представи или художествено мислене. (Някои го наричат
интуитивно мислене или образно мислене.) Тук идеите при моделирането се викат от
дългодействащата памет и се актуализират в представи. Тия представи със своето
насочено сменяне и комбиниране проектират различни ситуации, картини, образи.
Художественото мислене е способността да се създават въображаеми структури-
представи, т. е. да настройваме мозъка си към бързо и гъвкаво актуализиране на идеи и
превръщането им в бързоменящи се и комбиниращи се представи.
Въображението е комбиниране и сравняване на тези представи и вадене заключение по
тях за различните отношения и процеси в действителността. Като имагинерна проекция на
тази работа с представи, пред погледа на човека като че ли преминават, борят се,
комбинират се и се сравняват образи от външния свят. Въображението (фантазията) е
способността на човека за мислене с представи. То е много полезно за шахматистите или
за военачалниците. Те си представят нагледно картини, които могат да се получат при
различни варианти и комбинации от евентуални бъдещи решения и събития.
288
289
Мисленето с представи е по-непосредствено. Операциите от процеса на мисленето обхващат и
по-низшите дялове на нервната система; възбуждат се емоции; комбинират се чрез прости
условни рефлекси в установки; бързо мобилизират целия организъм за действие, в някои случаи
и по-ефективно.
Както в историческото развитие на човечеството, така и у детето мисленето с представи се
развива по-рано, отколкото мисленето с понятия. Докато логическата структура на
външната памет не е напълно изградена (или усвоена от страна на индивида) мисленето с
представи е основна форма на мислене.
33.5. Абстрактно мислене с понятия. Интелектът като способност за
абстрактно мислене
Човешкото мислене тук бе дефинирано като решаване на задачи чрез моделиране вътре в
главата с абстрактни модели, фактически това е първичният характерен за човека тип
мислене, първичната форма на мислене; другите форми са производни.
Често във всеобщата словоупотреба под мислене се разбира всяка интелектуална
дейност, всяка условнорефлекторна дейност, протичаща вътре в главата и лишена (или
абстрахирана) от ефекто-рен завършек; умуване, фантазиране, свободно свързване на
рефлекси, отдаване на спомени, медитация, рефлексия и т. н. Това са важни форми на
мислене, но те са производни на посочената.
Човешкото мислене в основния случай е мислене с понятия и символи, а не с образи.
Самите мисловни модели, които участват в абстрактното мислене, са понятия, а не
сетивни структури-гещалти. фактически и при абстрактното мислене с понятия си служим с
формули, чертежи, макети, калкулатори, пишем с молив върху лист, смятаме на пръсти,
мислим на глас и пр. — все остатъци от предметното моделиране.
Абстрактното мислене с понятия или с математически категории е най-трудният и сложен
тип мислене. Децата най-трудно се при-учват на него. Изисква безупречна работа на
главния мозък. То е работа преди всичко на мозъчната кора. Подкорието взема незна-
чително участие в него.
Способността за това абстрактно символно мислене с понятия, правилното адаптиране
към логическата структура на външната памет обикновено се нарича човешки интелект.
За интелект се говори и при животните, и даже при електронната сметачна машина. Зависи
какво значение се дава на термина „интелект". Ако определим интелекта като способност
за изпълняване на математически и логически операции, трябва да приемем, че машината
мисли и има интелект. В най-общ смисъл интелектът е способност на една система да
IZVORITE.COM 188
прави оптимален избор, да използва правилно и пълно наличната информация и бързо да
я преработва.
Но в общата словоупотреба под способност за мислене, ум и пр. се разбира именно
човешки интелект.
Съществуват десетки дефиниции за интелект. Те малко или повече се покриват с
представената ту к за човешки интелект. Понятия близки или почти застъпващи се с
„интелект'' са: ум, разум, разсъдък и др.
33.6. Мислене и слово
Думата по начало е средство за комуникация между хората. Мисловният модел пък е
средство за моделиране, елемент на мисленето. Думата и моделът имат различен
произход и история и правят срещата си в човешкото мислене, когато моделите вече са
абстрактни структури и се приближават по този начин до понятията, а в мозъчната работа
започнат да играят важна роля програми, идеи и понятия, кодирани в думи.
С мисленето човек решава задачи в главата си. Мислейки, човек моделира обществените
отношения — беседва, спори, спомня си това или онова. Но той не е сам. Получава
задачите си за моделиране, изразени в думи. Предава получените от мисленето резултати
на другите хора също в думи. Мисловният процесор на човека се наглася така, че на входа
и на изхода да работи с информация, кодирана в думи. Даже и в междинните проверки,
които прави за себе си в процеса на мисленето, човек изразява резултатите в думи. Това
понякога, при отпускане на задръжките, се превръща в „мислене на глас".
Човекът не мисли с думи. Той мисли с абстрактни модели, сведения най-често към
понятия. Но информацията, която получава, проверява и предава, е кодирана по начало
на някакъв естествен език (най-често на матерния).
33.7. Логическо мислене л
С количественото нарастване на външната памет и с изграждането на нейната логическа
структура между понятията се установяват строги логически връзки, отговарящи на
отношенията между съответните им множества. Във външната памет се извършва класи-
фикация на света по множества.
Логическото мислене е целево мислене и абстрактно мислене (мислене с понятия). При
логическото мислене работата на мозъка е принудена, от една страна, да следва
поставената цел, от друга страна, е принудена при моделирането да се съобразява с
отношенията и връзките между понятията, съответстващи на връзките между множествата
в света. Строгата взаимна връзка между понятията се пренася и в мисленето на отделния
човек. Мислейки с понятия, човек почва да мисли логически. Множествата, свързани с
действителна връзка в обективния свят (субординирани, координирани,
288
Мисленето с представи е по-непосредствено. Операциите от процеса на мисленето обхващат и
по-низшите дялове на нервната система; възбуждат се емоции; комбинират се чрез прости
условни рефлекси в установки; бързо мобилизират целия организъм за действие, в някои случаи
и по-ефективно.
Както в историческото развитие на човечеството, така и у детето мисленето с представи се
развива по-рано, отколкото мисленето с понятия. Докато логическата структура на външната
памет не е напълно изградена (или усвоена от страна на индивида) мисленето с представи е
основна форма на мислене.
33.5. Абстрактно мислене с понятия. Интелектът като способност за
абстрактно мислене
Човешкото мислене тук бе дефинирано като решаване на задачи чрез моделиране вътре в
главата с абстрактни модели, фактически това е първичният характерен за човека тип мислене,
първичната форма на мислене; другите форми са производни.
Често във всеобщата словоупотреба под мислене се разбира всяка интелектуална дейност,
всяка условнорефлекторна дейност, протичаща вътре в главата и лишена (или абстрахирана) от
ефекто-рен завършек: умуване, фантазиране, свободно свързване на рефлекси, отдаване на
IZVORITE.COM 189
спомени, медитация, рефлексия и т. н. Това са важни форми на мислене, но те са производни на
посочената.
Човешкото мислене в основния случай е мислене с понятия и символи, а не с образи. Самите
мисловни модели, които участват в абстрактното мислене, са понятия, а не сетивни структури-
гещалти. фактически и при абстрактното мислене с понятия си служим с формули, чертежи,
макети, калкулатори, пишем с молив върху лист, смятаме на пръсти, мислим на глас и пр. — все
остатъци от предметното моделиране.
Абстрактното мислене с понятия или с математически категории е най-трудният и сложен тип
мислене. Децата най-трудно се при-учват на него. Изисква безупречна работа на главния мозък.
То е работа преди всичко на мозъчната кора. Подкорието взема незначително участие в него.
Способността за това абстрактно символно мислене с понятия, правилното адаптиране към
логическата структура на външната памет обикновено се нарича човешки интелект.
За интелект се говори и при животните, и даже при електронната сметачна машина. Зависи
какво значение се дава на термина „интелект". Ако определим интелекта като способност за
изпълняване на математически и логически операции, трябва да приемем, че машината мисли и
има интелект. В най-общ смисъл интелектът е способност на една система да прави оптимален
избор, да използва правилно и пълно наличната информация и бързо да я преработва.
289
Но в общата словоупотреба под способност за мислене, ум и пр. се разбира именно човешки
интелект.
Съществуват десетки дефиниции за интелект. Те малко или повече се покриват с представената
тук за човешки интелект. Понятия близки или почти застъпващи се с „интелект" са: ум, разум,
разсъдък и др.
33.6. Мислене и слово
Думата по начало е средство за комуникация между хората. Мисловният модел пък е средство
за моделиране, елемент на мисленето. Думата и моделът имат различен произход и история и
правят срещата си в човешкото мислене, когато моделите вече са абстрактни структури и се
приближават по този начин до понятията, а в мозъчната работа започнат да играят важна роля
програми, идеи и понятия, кодирани в думи.
С мисленето човек решава задачи в главата си. Мислейки, човек моделира
обществените отношения — беседва, спори, спомня си това или онова. Но той не е
сам. Получава задачите си за моделиране, изразени в думи. Предава получените от
мисленето резултати на другите хора също в думи. Мисловният процесор на човека се
наглася така, че на входа и на изхода да работи с информация, кодирана в думи. Даже
и в междинните проверки, които прави за себе си в процеса на мисленето, човек
изразява резултатите в думи. Това понякога, при отпускане на задръжките, се
превръща в „мислене на глас".
Човекът не мисли с думи. Той мисли с абстрактни модели, сведения най-често към
понятия. Но информацията, която получава, проверява и предава, е кодирана по
начало на някакъв естествен език (най-често на матерния). ^
33.7. Логическо мислене •
С количественото нарастване на външната памет и с изграждането на нейната
логическа структура между понятията се установяват строги логически връзки,
отговарящи на отношенията между съответните им множества. Във външната памет се
извършва класификация на света по множества.
Логическото мислене е целево мислене и абстрактно мислене (мислене с понятия).
При логическото мислене работата на мозъка е принудена, от една страна, да следва
поставената цел, от друга страна, е принудена при моделирането да се съобразява с
отношенията и връзките между понятията, съответстващи на връзките между
множествата в света. Строгата взаимна връзка между понятията се пренася и в
мисленето на отделния човек. Мислейки с понятия, човек почва да мисли логически.
Множествата, свързани с действителна връзка в обективния свят (субординирани,
координирани,
IZVORITE.COM 190
290
противоположни, противни и пр.), добиват същата логическа връзка в структурата на
външната памет, а оттам — и в мисленето. Така в мисленето се намесва нов критерий —
спазване на действителната връзка между множествата и между понятията във външната
памет.
За да мисли човек логично, не е необходима абсолютно точна, потвърдена от науката и
практиката класификация на множествата. Не е необходимо всички идеи за окръжаващата
действителност, които съществуват, да бъдат верни и адекватни на действителността. Но
е необходимо за всички по-важни множества и отношения в окръжаващата действителност
да има някакви, неопровергани от наличната практика, идеи. Необходимо и достатъчно е
почти всички неща и множества от не съвсем богатата на първо време окръжаваща
действителност да са обхванати и систематизирани във външната памет. Достатъчно е да
съществува някаква общопризната от колектива или обществото класификация.
Логическият строеж на външната памет намира свой физически сетивен израз в
естествените езици, в тяхната граматика и в някаква общопризната класификация на
нещата, скала на тяхната общност и значение. Научавайки се правилно да говори на
родния си език, човек неусетно вкарва процеса на мисленето си в рамките на логиката.
Така мисленето не само е подчинено на една крайна цел, но й всеки негов ход следва да
се съобразява с истинността, да не я нарушава.
Човек мисли с понятия, които във външната памет са свързани с логически връзки. Тези
понятия са свързани помежду си и у индивида. Така рефлективното мислене окончателно
отстъпва пред логическото мислене с понятия.
Човек може никога да не е учил логика, но щом се е научил да говори граматически
правилно на своя език (т. е. да говори логично, съобразявайки се със структурата на
външната памет), той се е научил и да мисли логично. Неправилното тромаво говорене на
чужди езици, които имат не само различни думи, но и различен род на съществителните,
различни глаголни времена и т. н., често буди спонтанен присмех и създава грешно
впечатление за недостатъци в логичното мислене и интелигентността на зле говорящия.
Логическото мислене е свързано с логическо поведение. Логическото мислене командва
логическо поведение. Поведението на човека вече не се определя само от условни
рефлекси, емоции, чувства, интереси, но следва да се съобразява с истината. „Уважавам
авторитетния човек, но повече уважавам истината." И в своята практика човек вече улавя
и използва такива връзки, като причина и следствие, възможно и невъзможно, тъждество и
различие, количество и мярка и пр.; и не безсъзнателно и случайно, на основа на
собствения си опит, а върху основата на хилядолетен обществен общочовешки опит.
Изграждането на логическото мислене не е свързано с някакви
изменения в мозъка на човека. Периодът на първобитния комунизъм е много кратък в
сравнение с периодите, в които може да се фиксира някакво антропологическо развитие.
Мозъкът на човека в началото на общинния строй е почти еднакъв с тоя в края на периода.
Промени има, но те не са от такъв порядък, че да бъдат определящи.
Логическото мислене няма никаква връзка (или по-точно има обяснимо подобие) с
логическите операции, осъществявани от нев-роните и синапсите в мозъка на човека. Тия
операции се осъществяват в мозъка на животните далеч преди всякакъв помен за логи-
ческо мислене. Както вече се спомена, и в нищожния мозък на жабата се осъществяват
логически операции (отрицание, конюнкция, дезюнкция и пр.), но жабата не мисли
логически.
Всяка уредба за преработване на информацията или за управление (нервна система,
кибернетична машина, компютър, а също и човек, ориентиращ се във външната памет),
която работи с информация в двоичен код, неизбежно си служи с тия логически операции.
Изглежда в природата, както и в обществото и техниката, най-ефективен се е оказал
двоичния код. И това е станало далеч преди да се появи човекът върху Земята.
33.8. Мислене и интелектуално развитие на подрастващия индивид
IZVORITE.COM 191
Внасянето на идеи-алгоритми в главата на детето започва още в началото на живота му.
Но в началото те са малко на брой, при това фантастични, неадекватни на
действителността. Едва когато в главата на детето се съберат и натрупат достатъчен брой
понятия, включително и общи понятия, всяко от които е свързано устойчиво с определена
дума, между тях може да се направи логическа връзка.
В главата на детето се въвеждат цели логически секции от външната памет,
възпроизвеждат се логически операции. Детето извършва тия операции в началото
формално, независимо от индивидуалния опит. Но по-нататък индивидуалният опит ги
потвърждава и дооформя и те се запаметяват по-трайно.
Детето почва да мисли логично обикновено към 6—7-годишна възраст. По това време то
вече си е изработило възприятия и представи за много неща. Но всичко това е само
начало. И анатомически мозъкът продължава да се развива и след тази възраст, и
депонирането на понятия в мозъка продължава. Обикновено с настъпване на физическата
зрялост се оформя окончателно и логическото мислене у човека.
С изграждането на логическото мислене се установяват и понятията за истина и лъжа. В
началото, както и при първобитния човек, подрастващият се оказва догматичен и
абсолютен мислител. За него настъпва възрастта на големите фрази и неоспоримите
истини, като че ли за пръв път открити, и абсолютното им противопоставяне на
условностите, лъжите, „вековната глупост", с които е бил възпи-
292
таван дотогава. Но по-късно младият човек постепенно се сблъсква с конкуриращи се
истини, започва да разбира относителността на истината и става по-толерантен към
хората около себе си и към обществения ред и обществените предразсъдъци.
В началото детето получава с думите само понятия за нещата. По-късно в практическия
индивидуален живот тези понятия се обогатяват и някои от тях стигат до идеи-алгоритми
за обхващане или направа на даден обект. При детето процесът върви от понятие към
идея, докато в историческото развитие пътят е обратен — изгражда се идея и тя за
удобство в ред случаи се свежда до понятие56.
В първите години на живота си и с основното си образование детето получава сръчности,
но и достатъчно количество понятия, които гарантират логическото мислене. Със
специалното образование, стажуването, с практическите задачи, възлагани му в семеен
кръг, и участието в трудовия процес заедно с възрастните, у детето се изграждат идеи-
алгоритми и редица понятия се превръщат в идеи. В зависимост от професията, за която
се подготвят младите, в някои средни и висши училища продължава усвояването на
понятия и натрупване на обща култура. В други училища още от ранна възраст се обръща
внимание на специализацията и развитието на професионализма.
Най-общите понятия и категории, религиозните и морални принципи и идеи също се внасят
в главата от външната памет. Някои философи (Кант) твърдят, че те са априорни, не са
изработени от опита. Вярно е, че те не се изработват в индивидуалния опит на един
човек, вярно е, че са априорни за индивида — предварително са съществували във
външната памет преди какъвто и да е негов опит. Но също така е вярно, че те се внасят в
главата на човека през сетивата от външната памет.
За изграждането на логическото мислене на човека много голяма роля играе
възприемането на символите, знаците, с които се означават не само понятия, но и
логически и математически
операции.
Младият човек започва да мисли логично след като в главата му са внесени достатъчен
брой понятия, с които може да оформи ясна картина за света и за връзките в света. Няма
голямо значение дали идеите и понятията внесени в главата са строго научни или са обле-
чени в митологическа или религиозна одежда, стига да създават пълна картина на
непосредствената действителност, И човек с религиозен мироглед може да мисли
логично, както и човек с научен мироглед-(Разбира се, в известни граници, вън от които
неадекватните идеи
IZVORITE.COM 192
58
Смятайки, че у отделния човек буквално се повтаря общото развитие, Хегел въ основа на наблюденията над отделния
човек — тогава етнография, антропология, еволюционна теория са били в зародиш — твърди, че идеята въобще се е
получила кат развитие и обогатяване на понятието.

293
не се вместват удобно в логическите отношения между множествата в света.)
Човек, колкото и дълго да живее, никога не може да внесе в главата си всички понятия и
логически връзки, установени във външната памет. А и в самата външна памет фигурират
все още неустановени точно идеи и категории. Така че човек винаги може да изпадне в
логическа грешка и заблуда. „Да се греши е човешко." Съществува и категория хора, които
са се специализирали в различни логически трикове; нарочно подвеждат нормалните
логично мислещи хора в схоластични формални спорове и капани и така „доказват" на
ближните си, че правят логически грешки, т. е. не мислят логично, фактически всички
съвременни хора с неувредени мозъци и нормално съзнание мислят логично.
34. ВОЛЯ
34.1. Произход и характер на волята
Волята е съзнателен контрол и управление в психичното поведение на човека. Изразява
се главно в строго следване на поставената цел и париране на препятстващите това
случайни външни агенти и вътрешни импулси.
Чрез волята човек се освобождава от властта на актуалните потребности и получава
определена независимост, свобода.
Не психическите явления определят и диктуват практиката и живота на човека. Напротив,
тези явления са се оформили от изискванията и живота. Човек се противопоставя на
вътрешни и външни препятстващи задачата му фактори и следва определена цел не
защото има вродена воля, а тъкмо практиката го е принуждавала милион пъти да се
противопоставя на препятствията и го е научила да спазва важни за оцеляването му
поставени от колектива задачи, т. е. да проявява воля. Така у човека постепенно се е
развила воля да решава тия задачи, преодолявайки пречките. Волята не е неизменно вро-
дено у човека качество, а внедрена от обществения живот форма на поведение.
Волята на човека от общинния строй не се е създала на празно място. Тя се базира на по-
нататъшното развитие на физиологичес-ките механизми за поддържане на стабилно
целенасочено поведение (вж. 19.4). Компенсационният механизъм се е превърнал малко
по малко в управляващ механизъм. Заедно с превръщането на реф-лективното реактивно
поведение на маймуночовека в активно поведение на човека се е изграждала и волята.
А забранителните табу (вж. 11.5), изискващи въздържание, постепенно са били
рационализирани от механизма на потребностите. От социални принуди те са станали
необходими елементи, мотиви в преследването на основната по същество потребност и
париране на
294
редица странични несъществени потребности и съблазни.
Думата „воля" се употребява и в смисъл свобода, волност. Пример: „Децата играят на воля",
„Давам воля на чувствата си" (в тоя смисъл воля се противопоставя на неволя). Употребява се
също в смисъл искане, желание, щение. Например: „Тук се слуша моята воля", „по волята на
дарителя". Безспорно думата „воля" произхожда от общ корен в европейските езици — волiъ
(стб.), volo (лат.), wollen (нем.) — желая, искам. Оттук volens-nolens — волю-неволю.
34.2. Условия за изграждане на волята
За да се изгради у човека воля, необходими са няколко условия. На първо място, добре развита
външна памет, идеи от която се внасят в главата на индивида. Тези идеи се актуализират там
във вид на алгоритми-предписания от команди и установки. Така те управляват поведението на
индивида независимо от променящите се външни и вътрешни условия и постъпващите случайни
дразнения.
Волята се изразява в такава форма на поведение, при която човек се противопоставя на
непосредствено обкръжаващите го сигнали и дразнения, бидейки, благодарение на
господстващата в главата му идея, в отношение и взаимодействие с нещо много по-важно, със
IZVORITE.COM 193
същността на обекта или проблема. Действие по воля значи действие командвано от идея,
значи донякъде действие, абстрахирано, очистено от влияния на непосредствената околна
среда. Силна воля в повечето случаи значи силно подчинение на господстващата социална
идея.
На второ място, за да се яви воля у индивида, той трябва да е член на добре организиран
колектив. Човек си самокомандва и изпълнява своите команди, подражавайки командите, които
циркулират в колектива и на които той се е подчинявал. От дисциплина минава към
самодисциплина. „Който не знае да се подчинява, не знае да управлява и да се самоуправлява."
Човек планира дейността си и отчита нейните резултати по подобие на планирането и
проверката, които се практикуват в колектива. Често това планиране и отчитане вземат форма
на сутрешна и вечерна молитва. Безспорно, воля не може да има, преди човешкият труд да е
станал целенасочен труд, преди да се е явила целта. Волята е произлязла от целенасочената
трудова дейност. Без да има цел, не може да има воля.
По-нататък, за да стане необходимост волята на индивида, този индивид трябва да е получил
определена самостоятелност, трябва да е преодолял чисто реактивното поведение и да е
преминал към активна дейност. Наистина в общинния строй основните задачи поставя
колективът и основният избор на цели и средства го прави колективът. Но индивидът вече има
достатъчно свобода и възможност да вземе сам решение по определени подпроблеми,
конкретни ситуации (съобразно с „неволята"), макар и в началото по
295
подражание. И заедно с това той поема, макар и малка, отговорност за изпълнението на
задачата. (Свободата започва с поемането на задълженията. Не правата, а отговорностите са
превърнали човешкия индивид в субект и личност.)
За да се яви воля, човек трябва да се движи от мотиви, от подбудители, идващи от самия него.
А това може да стане след дълъг исторически път, в течение на който механизмът на потребнос-
тите е могъл да превърне социалните принуди в индивидуални мотиви и индивидуални
потребности. Мотивът е рационализирана57 социална принуда, в смисъл, че принудата е добила
форма на личен индивидуален мотив, желание, влечение в съобразени с обществените
интереси активни прояви; стремеж към цел.
Съзнателният самоконтрол, какъвто е волята, не може да се осъществява без изградено
индивидуално съзнание — идея, която контролира цялата психическа дейност. У човека на
първобитния комунистически строй индивидуалното съзнание е все още колекти-вистично, не е
изградено напълно, представлява само основи на по-късното индивидуалистично съзнание на
съвременния човек. Затова и във волята му има известни особености и непълности.
Волята е тясно свързана с интелекта. Докато не се развие интелектът, не може да се развие и
волята. Даже някои философи (рационалистите) обявяват волята за производна функция на
интелекта. Други философи пък (волунтаристите) обявяват интелекта за производна функция на
волята.
За да притежава воля, човек трябва да има устойчива психика, а това не може без оформен
мироглед, създаващ уравновесена картина на света. Мирогледът на човека може да не е научен
(такъв не може да има в общинния строй), но той обезателно трябва да е оформен и да
съществува, да дава смисъл на живота.
34.3. Емоционални спътници на волевото действие и контрол върху тях.
Качества на волята
С волевите действия са свързани особени чувства.
Желанието е стремеж за извършване на волев акт, при който целта е общо взето ясна, но
пътищата и средствата за нейното реализиране не са съвсем осъзнати (при искането са по-
преки и осъзнати). Същевременно желанието е чувство, непосредствено свързано с потребност,
представлява стремеж към нейното удовлетво-
57
Рационализация е придаване разумно (рационално) основание на нещо първично и инстинктивно. Като пример може да
послужи баснята за вьлка и агнето: Вълкът, който по инстинкт търси да разкъса агнето, измисля разумни основания за това
— че било обидило дядо му, че му мъти водата...
Според фройдизма, където за първи път е въведен този термин, рационализацията се извършва подсъзнателно, за да се
прикрие от съзнанието истинския мотив на определено деяние.
296
IZVORITE.COM 194
ряване. Тая потребност може да бъде първична — биологична, или вторична — социална.
В първия случай желанието може да се определи като влечение или социализиран таксис.
Желание, увереност в успеха и в необходимостта на започнатото дело са чувства, които
подпомагат и усилват волята.
Често изпълнението на една задача е съпроводено с отрицателни чувства: страх,
нежелание, колебание, неувереност. Волята потиска, парира тия противопоставящи й се
чувства, както парира всички пречки, идещи отвън или от самия организъм. Волята блоки-
ра действието на тия чувства, без да ги ликвидира. „Да, страх ме е. Ако ти чувстваше една
десета от моя страх, отдавна би избягал."
В зависимост от фактите, които я обуславят, от жизнените ситуации, които я извикват и от
чувствата, които я придружават, ние придаваме на волята качествата сила,
целеустременост и др. Придаваме по-често определени качества на субекта на волевата
дейност: активност, настойчивост, самообладание, смелост, упоритост, самостоятелност,
дисциплинираност, инициативност и пр.
34.4. Възпитание на волята
Волята е един от най-важните психически характеристики, които превръщат човешкия
индивид в производителна сила. Затова обществото се оказва задължено да внедри и
възпита у индивида волеви качества и воля. Възпитанието на волята включва: формиране-
то на устойчив мироглед и съзнание; закаляване физически и психически на индивида
против прекалена чувствителност; издигане ролята на идеите, внасяне в главата на
подрастващия подходящи идеи, които стабилизират и мобилизират; проучване младият
човек да не си поставя неизпълними задачи, което води до психични сривове и трайно
нараняване на волята; вдъхване самоувереност и умение на човека да се самоконтролира,
привикване да изпълнява своите задължения, да побеждава своите безполезни или
вредни привички.
Волевото поведение се възпитава най-ефективно с личен пример, като се използва силно
развитата способност на подрастващите да подражават.
При правилно възпитание волевото поведение до голяма степен става привичка на човека.
34.5. Волево поведение на човека от общинния строй
Волята като психическа черта е общо взето оформена у човека на първобитния
комунизъм. И все пак в някои аспекти тя се различава от волята на съвременния човек, от
модерните представи за воля.
За общинния човек повечето от идеите все още са единствени, неоспорими и свещени.
Мирогледът му е твърд и установен от обществото, групата. Няма колебания и съмнения в
отделни идеи и истини. Казано във философски категории: царува повсеместен
297
догматизъм, няма място за скептицизъм. На тая основа волята е силна и непоколебима.
Понякога тя надмогва всякакви пречки и всякакви страдания. Примери: Балканджи Йово,
Муций Сцевола и редица други.
Целите се поставят от колектива, общественото мнение, традицията. Начините за
достигане на целите са строго регламентирани. Няма колебание нито в целите, нито в
средствата. За изпълнението на поставената цел винаги има пречки. Но колективът е за-
интересован и помага, вдъхновява, поощрява. В първобитното общество няма
конкуренция между индивидите. Войната на всички срещу всички не се реализира в
личностен вътреродов план. Така че волевите прояви не вземат или много рядко вземат
оцветката на самоутвърждаване, индивидуализъм и др. п.
Човекът от общинния строй не взема сам важни решения. Поставен пред избор на цели и
средства, той се съветва с гадателя, жреца, който по летежа на птиците или по дима на
жертвеното животно разгадава волята на бога — каква цел да се постави и с какви
средства да се постигне. По-нататък човекът, бил той военачалник или орач, изпълнява
стриктно волята на бога. При получени усложнения, обръща се пак към боговете с
молитви, общ молебен, жертвоприношение и накрая с отчаян вик: „Защо ме оставяте?"
За общинните хора все още не съществува проблемът за свободата на волята,
детерминизмът и индетерминизмът — това са проблеми на съвременната философска
IZVORITE.COM 195
мисъл, възникнала при цивилизацията. Хората се стремят да научат волята на боговете и
да я осъществят. Когато резултатите въпреки това се окажат неблагоприятни или гибелни
за тях, те викат от мъка, роптаят, но това не води до разколебаване нито на вяра, нито на
убеждения. Да си спомним библейската легенда за Йов.
Манталитетът на общинния човек, с характерната за него воля, не е съвсем изчезнал и
сега. Той живее у нас и от време на време ни завладява. Човечеството се подмладява или
даже връща към времето на детството си. Изглежда това явление е необходимо. У съвре-
менния човек рецидив на воля, характерна за общинния свят, представлява например
религиозният фанатизъм, придружен с характерния фатализъм. Примери са ранното
мохамеданство и възраждащите се периодични изблици на ислямски фундаментализъм.
Хората, попаднали под влиянието на подобни религиозни идеи, проявяват огромна воля,
подчертан фанатизъм и енергия и същевременно увереност, че те са само оръдия в
ръцете на по-висша сила, както и примиреност към личната си съдба.
Друг пример за религиозен фанатизъм се протестантите-калвинисти, пуританите-
индепенденти по време на Английската ре-волкзция през XVII век. Кромуел твърдо е
вярвал, че неговата интуиция, усет във военното изкуство и военни победи са направля-
вани от волята на Бога и до последния си миг се е интересувал от
298
едно — дали не е лишен от божията благодат...
Впрочем, всички пророци и всички революционери (Робеспиер, Ленин и т. н.) са били
фанатично убедени в това, че са инструменти за изпълнение на една велика мисия,
натоварени за това от велика сила или велика идея. Техните последователи са били не
по-малко фанатици от тях. Без това революциите едва ли биха побеждавали.
Съвременният човек с неговата „разнолика и нестройна душа", с неговите екзистенциални
страхове и прозрения в нищото не може да бъде политически борец, а още по-малко
политически и обществен вожд. За да стане такъв, той се нуждае, ако не от фанатизъм, то
поне от маската на фанатик. Само екипирани така, съвременните политици, религиозни и
социални проповедници демонстрират отсъствие на всякакво колебание и безвъпросна
увереност в победата на „правото дело". В противен случай никой няма да тръгне след
тях.
В нашата съвременност, когато човекът-личност, съвкупност от безброй обществени
отношения, обединяващ десетки и стотици роли, се умори или уплаши от предоставената
му свобода или му се наложи, той се присъединява към неформална или формална група,
партия, банда, клуб, религиозна секта и пр., в която владеят отношенията на общинния
строй: подчинение и дисциплина, взаимопомощ, установени идеи, приети за единствено
верни и пр. Така част от задълженията си да взема решения личността предоставя на гру-
пата или на нейния лидер. Оттук до стадното поведение — масовата хипноза и
обожествяването на лидера, разстоянието не е много голямо.
Съвременната социална психология обръща специално внимание на такива групи.
Господстващите са силно заинтересовани да ги поставят под свой контрол и затова
внимателно ги изучават.
35. РАЗВИТИЕ НА ОБЩЕСТВЕНИТЕ ОТНОШЕНИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА НА
ОБЩИННИЯ СТРОЙ
35.1. Икономически прогрес по време на комунизма
При общинния строй хората преминават постепенно от пряко ограбване на природата
(събирателство, лов), придружено с изоставяне на опустошените области и скитничество,
към възпроизводство на отслабената биосфера, към земеделие. Тогава хората са били
много малко, разполагали с незначителна техника и вредите, които са оставяли върху
природата, не са създавали глобални екологически проблеми. Природата в повечето
случаи сама си възстановявала щетите, нанесени от човека. Така че преминаването към
земеделие не представлява преход към по-разумно екологическо отношение към околната
среда. (Даже напротив. Хората са изгаряли горите, за да се получи плодородна почва за
две—три реколти.) Преходът към новия начин на третиране на природата е много ва-
IZVORITE.COM 196
299
жен за самото човешко общество. Трудът постепенно е станал основа на всяко благо.
И отглеждането на растения — земеделието, както всичко в нашия свят, най-напред е
започнало случайно: грижи за порасналите растения от случайно разсипаните около
жилището семена и костилки на диворастящи растения. Но постепенно земеделският труд
става закономерен, основен труд на хората.
Земеделието и земеделските култури, които ние познаваме, са резултат от селекция и
упорит хилядолетен труд на почти всички народи от земното кълбо и от контактите,
създадени помежду им. Пшеницата е била известна в Предна Азия 5000 години пр. н. е.,
гроздето — едно хилядолетие по-късно. Лукът и анасонът са селекци-онирани в Египет,
ряпата и чаят — в Китай. Захарната тръстика, пиперът, патладжанът произхождат от
Индия. От Персия светът е получил орехите и прасковите; от Италия — нарциса и
карамфила; от Арабския полуостров — кафето; а розата — най-вероятно от българските
земи. (Царевицата, доматите, картофите, тютюнът произхождат от Америка и са
пренесени в Стария свят едва през XVI век.)
Същото така важно за развитието на човечеството се е оказало скотовъдството и
отделянето му от земеделието — първото обществено разделение на труда. За
отражението му върху формата на семейството, положението на жената в родовия строй
бе споменато по-горе (гл. 25). Опитомяването на животните, впрягането им в работа,
превръщането им оръдия на труда (конят — 2000 г. пр. н. е., бикът, слонът и др.) бележи
нов скок в технологията на труда. Най-тежките видове физически труд: придвижване,
пренасяне на товари, разораване на почвата, се извършват с помощта на тия животни.
Производителността на човешкия труд се увеличава значително. Животновъдството
довежда и до подобряване на храната на хората (редовно приемане на месо, мляко,
млечни продукти).
Грънчарството, тъкачеството, добиването и обработването на метали водят до ново
разделение на труда. Отделя се занаятчийството (а от него впоследствие —
художествените занаяти и изкуството като професия).
Отделните племена и общини по стечение на географски условия, опит и исторически
традиции се специализират в по-качествено изработване на определени продукти. Това
води до развитие на размяната (най-напред между общини и племена, а по-късно и между
отделни индивиди). От случайна и единична форма на общуване размяната става
закономерен процес, обхващащ редица продукти: кожи, сол, жито, метални и грънчарски
изделия. Оказва се, че всеки произведен продукт на труда може да се размени в
определена пропорция с кой да е друг продукт на труда. Така се установява разгънатата
форма на стойността, разменната търговия, в началото без посредничество на парите.
По-нататък появата на парите, превръщането на самия човеш-
300
ки индивид в ценност и редица други фактори ще доведат до разлагането на първобитния
комунизъм.
35.2. Усъвършенстване и опростяване на трудовия процес
Първоначалната схема на човешкия труд е следната (вж. 10.1): под въздействието на
мотивиращ стимул и при съдействието на външни опосредстващи предмети, с които се
правят ред проби и налучквания, и с помощта на оръдия за производство се създава
продуктът на труда. Човешкият труд до голяма степен представлява влагане на усилия за
проби и търсения с налучкване на правия път към целта (създаване или добиване на
продукт на труда).
С течение на времето хората се научават да пестят усилията си, да правят тия проби
върху модели. След като получат желания резултат във вид на модел, те чрез обратна
трансформация от модела на продукта към самия продукт и с влагане на много по-малко
труд стигат до целения продукт на труда (пробите се извършват мислено, а не във
външната действителност).
IZVORITE.COM 197
При усложнена задача, за да се избегне залитане в грешна посока при моделирането-
мислене, на междинни етапи се правят сверки — междинните резултати от мисленето се
сравняват с обективната ситуация и първоначалните условия на задачата.
Творческият трудов процес силно се съкращава, когато хората започнат да ползват готови
идеи-алгоритми за направа на нещо. Всяка идея, като рецепта, без никакви проби и
връщания предписва последователност от операции, които трябва да се изпълнят за
направата на нещо. Тези идеи заместват дълги участъци от процеса на моделирането-
мислене, който в много случаи би трябвало да проследи няколко варианти, да се връща за
проверка в практиката, да избира най-изгодни варианти. Идеите-алгоритми са
предварително проверени и максимално оптимизирани в резултат на дългия обществен
опит. На хората не се налага да хвърлят силите си в търсене на правилния път към
решаване на задачата, в извършване на десетки проби, връщания назад и започване
всичко отново при наличие на информация от несполучливите досегашни опити. Те
направо ползват идея-рецепта за направа на нещо и усилията им се съсредоточават в
изпълнителския процес.
Така човешкият труд губи до известна степен творческия си характер, превръща се във
формално прилагане на алгоритми, еднократно или неколкократно. Трудът става
възпроизводителен труд. От друга страна, на хората се налага да участват в общия труд
на обществото по създаване на все повече и повече алгоритми-идеи и образи. Така се
оформя и споменатия вече творчески труд. В тоя труд, изследователски и пионерски по
начало, не могат да се ползват и прилагат само готови идеи. Налагат се стотици и хиляди
проби
301
и връщания и вземане решения не само в мисленето, но и в практически проби (експерименти) на
физически модели или в натура. Експериментирането е станало една от характерните специфични
черти на творческия труд и свидетелство за сериозността на научната творческа работа (макар че
сами по себе си броят и сложността на опитите и използването на модерна техника не гарантира
правилността на изводите).
35.3. Банализиране на възпроизвеждащия труд. Навик
С разделението на труда; с унищожаването на околната природа и с появяването на
необходимостта от възстановяването й; с увеличаването на оръдията на труда и грижите
за възпроизводството им възпроизвеждащият труд заема все по-голяма част от времето
на хората. Увеличава се и творческият труд — създаването алгоритми на нови предмети и
нови производства, но относителният дял на творческия труд намалява.
Самото възпроизводство, следването точно на съществуващия алгоритъм се усвоява от
хората все по-съвършено и по-механично. Производителността на труда се увеличава, но
творческата, мисловната част в труда намалява. Цели дялове от трудовия процес се прев-
ръщат в чисто рефлективна дейност — навици.
Навикът у човека не е просто верига от рефлективни движения, не е първично
рефлективно поведение. Навикът е психично поведение, редуцирало се до рефлективно.
От друга страна, навикът е положително достижение за всеки човек — човекът се е научил
без излишни психични усилия да работи, да се държи правилно в колектива при различни
обстоятелства. Истинско майсторство, професионализъм, изпълнителско изкуство са
немислими без създаване на разнообразните трудови навици.
Навиците се създават под въздействие на колектива, от изискванията на колектива, а в
някои случаи и от други фактори. Много важно е какви навици се създават у човека —
положителни, полезни за него и за колектива, или гибелни. До голяма степен съдбата на
индивида зависи от навиците, създадени от него. Добрите навици създават допълнително
богатство от творчески сили на индивида. Лошите навици, встрастяванията (като например
пушенето пиянстването, наркоманията), лентяйството, сексуалните извращения и т. н., са
вредни, а понякога и опасни както за индивида, така и за обществото. Те бързо се
усвояват.
Опростяването, Канализирането на трудовите операции става особено осезателно, когато
е настъпило манифактурното разделение на труда. В редица трудови операции той още
повече се банали-зира и постепенно се превръща в механична работа — преместване,
IZVORITE.COM 198
повдигане, преодоляване съпротивата на триенето и др, п. Явява се противоречие между
огромното богатство от способности и сили
302
у човека и тяхното непълно и частично прилагане. Става възможно елементарните механически
действия и операции, простото влагане на механична енергия, извършването на механическа
работа да се предостави на много по-елементарни от човека силови системи.
35.4. Разделение на труда. Защо човешкият вид не се полиморфизира?
В „обществата" (свръхорганизмите) на насекомите разделението на труда задължително
довежда до полиморфизъм — анатомично специализиране и частично осакатяване на
индивидите съобразно с работите (функциите), които изпълняват.
В човешкия труд има много по-ярко разделение и диференциране в сравнение с другите
обществени животни и все пак в човешкия вид няма полиморфизъм. Защо? Защото при другите
обединения отделните индивиди се превръщат в специализирани оръдия на вида: за добиване
храна (производство), за продължение на рода и за други функции. А у човека против тази
тенденция действат няколко фактора.
а, У човека, както и у ред други гръбначни, се е развила силно висшата нервна дейност —
системата за изграждане на условни рефлекси и главен мозък. Самата борба за живот налага
мозъкът да се развива като универсална управляваща система. Нервната система у човека е
апарат за богата, многостранна индивидуална адаптация. Индивидът в своя живот се
приспособява към една дейност, после към друга. Човек сменя специалностите си много по-
често, отколкото се сменят поколенията. При такива условия генетична (анатомична)
специализация е „технически" невъзможна. За сравнение: хиляди поколения пчели-работници
изпълняват една определена специална работа (функция). В дългия период
наантропологическото развитие на маймуночовеците — прахората, много пъти са се създавали
кълнове за специализирани подвидове и модификации. Но те бързо са били помитани в борбата
за живот от налагащия се основен човешки вид — универсален и способен за всякаква
временна специализация.
б. Човек използва и изработва оръдия на труда. За всяка специална работа той изработва
специализиран инструмент. Това у обществените животни е невъзможно. За извършване на
определена работа те си служат само със своите анатомични органи. И индивидите трябва да се
специализират, ако видът държи да преживее. Но специализирането в една област ги прави
негодни за други функции и полиморфизмът се налага. За човека това не е нужно. Той има ръка
— универсален уред, способен да ползва и да изготвя всякакви специализирани уреди.
в. В човешката практика и в човешкия живот, успоредно със задълбочаването и обогатяването
на човешката дейност, най-установените,

303
най-често повтарящите се, непредставляващи вече проблем операции губят своя характер на
висша обществена дейност и се свеждат до дейност от по-низш вид, като постоянно се
превръщат в чисто физиологични, или даже механични ответни реакции. (Нещо, което трябва да
води до затъпяване.) Но у човека се е открила възможността да отдаде тия операции на
механизми (живи или мъртви) вън от себе си. Така че банализирането и частичното опростяване
на труда води не до затъпяване, а до по-нататъшно развитие.
Волът е можел да замени общинния земеделец в тия работи, в които функциите на земеделеца
са се свели до чисто животински — да тегли ралото, да произвежда тор за нивата... Предачната
машина е могла да замени изцяло предача, доколкото разделението на труда в манифактурата
е превърнало предача в машинообразно действащо оръдие на труда. Електронната сметачна
машина може да замени инженера-проектант, доколкото все по-широкото прилагане на
изчислителна математика в работата му превръща част от инженерите в изчислителни сметачни
машини...
От своя страна, предаването на банализираните операции на механизми вън от човека прави
възможно още по-широкото разделение на труда и неговото разлагане на прости операции.
Самият факт, че непрекъснато банализираната човешка дейност се предоставя на машина или
животно (след като това е станало технически възможно и икономически изгодно), избавя човека
от затъ-пяващите механични операции, освобождава го за ново творчество, държи го на гребена
IZVORITE.COM 199
на развитието... И човешкото общество по тая причина се състои от равни по своите необхватни
способности индивиди (различаващи се по степен на социално и културно развитие). И затова в
човешкото общество всяка форма на експлоатация е временна, всяко неравенство е нетрайно,
всяка тирания — обречена. На тази основа борбата за свобода и равенство, независимо от
еволюцията на тия понятия, винаги е представлявала и представлява главната прелест и
съдържание на обществения човешки живот.
35.5. Механизмът на потребностите (Преговор)
Тук се резюмира още веднъж накратко механизмът на потребностите, изграждането на който бе
изложено по-горе (гл. 20).
Човек, трудейки се, разрушава природните структури около себе си и създава ентропия
(дезорганизираност, нарушаване на контактите, пустош) между себе си и основните
биологически блага, каквито са храна, вода, източници на топлина и пр. За да преодолее тая
ентропия и за да достигне споменатите първични блага, е необходим възпроизвеждащ труд
(труд, създаващ стойност). Другата алтернатива е напускане обществения начин на живот,
връщане към животинско съществуване. Такива случаи е имало хиляди, но всич-
304
ки са завършвали с гибелта на откъсналия се от обществото формиращ се или оформил
се човек.
Трудът не е естествена биологическа функция на човека. Към труд го насочва
общественият начин на живот. Да принуди човека да се труди и да изпълнява
обществените си задължения доброволно, без съпротива, обществото успява само в
случаи, когато представя своите социални изисквания за труд като необходими междинни
препятствия към основните блага, препятствия, които трябва да се преодолеят,
(фактически тия случаи постепенно се налагат като единствена закономерна и
прогресивна линия.)
Преодоляването, присвояването, консумирането на тези препятствия става потребност —
вторична потребност на човека. А препятствията, поставени от обществото по пътя към
удовлетворяване на основните му блага, стават също блага, вторични блага.
Удовлетворявайки своите вторични потребности чрез влагане на нов труд, хората
създават нова ентропия между себе си и околната среда. За преодоляване на тази
ентропия човек трябва да влага нов труд, а за да се труди спонтанно и в новия труд,
трябва да вижда в новите възникнали препятствия средства за удовлетворяване на нови
свои потребности. Така че обществото трябва да поставя на пътя му нови и нови
препятствия вземащи вид на блага... и т. н.
В резултат на този безконечно разгъващ се механизъм естествените блага се отдалечават
все повече и повече от човека. Човек е длъжен да се труди все повече и повече.
Потребностите му нарастват лавинообразно. А все по-голяма част от потребностите на
хората се оказват скрити социални принуди и изисквания. Сиреч човек все повече се
социализира, подчинява се доброволно на все повече социални принуди и изисквания.
Освен това от човека се изисква да се труди все повече и повече — това е закон в
механизма на потребностите.
Механизмът на потребностите е механизъм с положителна обратна връзка. Това не е
стабилен, уравновесен, а постоянно ускоряващ се процес. От човека се изисква да влага
все повече и повече информация за преодоляване на постоянно нарастващата ентропия
(вж. 23.2 и 23.3, където тия понятия се въвеждат), все повече и повече труд за
преодоляване на новите и все по-нови препятствия по пътя му към тия блага или, все
едно, за удовлетворяването на постоянно нарастващите негови потребности.
Човечеството не би издържало на такъв механизъм и на такова изискване — да влага все
повече труд, и би се пръснало от преумора и механизмът на потребностите отдавна би
рухнал, ако успоредно с този механизъм не се развиваше друг процес — непрекъснатото
увеличаване на производителността на труда (усъвършенстване на оръдията на труда,
използване на все повече природни сили в трудовия процес, усъвършенстването на самия
човек като производителна сила).
IZVORITE.COM 200
305
Ускорителното нарастване на производителността на труда досега е спасявало
човечеството от разрушителната трудова преумора и самоунищожаване; прехвърляло е
сметката на ускоряващия се лавинообразно механизъм на потребностите върху природата
(околната среда). Докога природата ще може да плаща по тая сметка, е проблем на
футурологията, не на психологията. Но само на пръв поглед! В днешно време това е
проблем глобален и всеобхващащ.
Скромността, съзнателното ограничаване на потребностите, умереността е основното
средство за забавяне на тоя неустойчив, водещ към гибел механизъм. Скромността е
добродетел, препоръчвана от всички мъдреци. Но в съревнованието за господство, в бор-
бата за съществуване скромността винаги е била опровергавана, поне досега.
35.6. Усъвършенстване на механизма на потребностите при общинния
строй. Резултати
В общинния строй механизмът на потребностите работи вече на пълни обороти. В блага
се превръщат всички обществени изисквания, включително от областта на идеологията.
За удовлетворяването на потребностите трябва да се влага труд. Благата стават
ценности. Постепенно всичко става ценност — и храната, и облеклото, и жилището.
Ценности стават и духовните, надстроечните блага, в които няма нищо веществено. Те
гарантират стабилно място на индивида в обществения колектив. Към установяване на
такова място той се стреми охотно и с желание. Постепенно ценности стават и
приучването към нормите на нравствения живот, и запознаването с миналото на рода, и
спазването на традициите, и умението да се оценява красивото и доброто, и навлизането в
религиозните тайнства и обреди. Достигането на всичко това носи облаги, изисква труд и
става ценност. Така се явяват т. н. нравствени, исторически, естетически, религиозни и пр.
духовни ценности.
А трудът — основна необходимост на живота, се представя все повече като средство за
добиване, присвояване на ценности.
Благата стават ценности, но това не значи, че стават стоки. Ценността е благо, което
изисква труд за неговото добиване или изготвяне. Ценностите стават стоки едва когато се
купуват и продават, когато се произвеждат, за да бъдат продавани. До този момент е било
още далеч.
Механизмът на потребностите довежда дотам, щото всички действия, които върши човек и
които са израз на необходими, независими от неговата воля закономерности в
общественото развитие, да намерят оправдание от гледище на индивида, да изглеждат в
неговите очи средства за достигане на индивидуалните му цели. Иначе индивидът би им
се съпротивлявал биологично. Действията му биха били вяли, борбата за живот —
загубена.
306
Субективно човек схваща общественосъобразното си поведение като свое, произхождащо
от неговите вътрешни мотиви, целесъобразно поведение. Изпълнението на обществените
задължения схваща като действия за достигане на свои собствени субективни цели.
Индивидуалните цели, които си поставя човекът, се оказват рационализации на
необходими обществени задачи и социални принуди. Субективно своето рационално
поведение човекът възприема като поведение, подчинено на негова лична цел, а не като
сложно адаптиране в лабиринта на социалните изисквания. Идеите му се струват продукти
на неговия собствен разум, стремежи и воля, а не изградени от обществото алгоритми за
трудова дейност и внесени в главата му.
Като че ли човешкият индивид попада в свят на илюзии и само-лъжи. Това донякъде е
вярно. Не току-тъй са получили всеобща популярност изразите „свят лъжовен", „суета,
всичко е суета". Но отношението на човека към действителността не е толкова самоиз-
мама, колкото фина адаптация, форма на оцеляване. Без такава рационализация или
самоизмама не биха могли да преживеят борбата за съществуване нито индивидът, нито
IZVORITE.COM 201
В историческото развитие онзи обществен строй се оказва по-добър, по-жизнен (и
печеливши в съревнованието), при който процесът на производството и целият обществен
живот минава през съзнанието на повече хора (в идеалния случай — през съзнанието на
всички хора в обществото), взема форма на гонене техни лични интереси, изпълняване на
техни лични цели. А във всеки обществен строй, какъвто и да е той, преживява и
преуспява онзи човешки индивид, който охотно, с любов движи работата си (фактически
представляваща обществено задължение) и не оставя работата да го движи. Пред
индивида всъщност има две алтернативи — или да приеме охотно обществените
задължения, или да загине. Манфредовски бунт срещу социализацията — това е лукс,
който могат да си позволят само обезпечени представители на обезпечени класи.
Взаимното приспособяване на човешката природа към социалните изисквания и на
социалните изисквания към човешката природа вече стават два приближаващи се един
към друг процеса.
В резултат на всичко това обществените потребности вземат вид на индивидуални, лични
потребности. Трудът за обществото взема форма на индивидуален труд, подчинен на
лична цел. Човек, оставен и сам, без прякото въздействие на обществото, се труди,
преценява, взема решения, потиска своите биологични инстинкти, гонейки своята
индивидуална цел, следвайки в съзнанието си своите лични интереси. С това индивидът
видимо се освобождава от веригите, придържащи го към колектива, общината. Той
действа като социален фактор, производителна сила и вън от колектива, останал сам или
присъединил се към друг колектив.
Позициите, които индивидът е бил принуден от обществото да
///.Душевността на съвременния човек или...
307
заеме в трудовия процес, стават негови лични, индивидуални, самостоятелно заети
позиции; получават емоционална поддръжка, стават чувства. Така са се появили т. н.
висши чувства (нравствени, естетически, религиозни, интелектуални и др.). В някои случаи
те преминават в буйни страсти, стават двигатели в обществения живот. Всичко в
обществения живот става чрез отделните хора, минава през техните интереси,
осъществява се в името на техни цели. И за да се получи действително дело, трябва
велика страст. (А понякога и велика суета, велика илюзия.) .
36. ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯ НА ЧОВЕШКИЯ ИНДИВИД
36.1. Индивидуализиране на идеите. Сменяне на маски и роли у индивида
В тази глава става дума за оформянето на индивида като индивидуалност.
Индивид е елемент от биологичния вид.
Индивидуалност— неповторима комбинация от наследствени и придобити белези,
свойства, способности у човека.
Развитието на външната памет, нововъведенията в технологията на производството,
измененията във формите на производство и разпределение стават най-същественият и
най-бързо изменящият се фактор за развитието на човечеството. Биологическата
еволюция, географските условия, като далеч по-бавно развиващи се, играят вече
второстепенна роля. Проблемът за усвояване на идеи от външната памет и за
обучаването на човека става първостепенен.
Заедно с това начините, обстоятелствата, условията при които индивидът приема идеи от
външната памет, конкретизира ги и ги проверява на практика, се оказват различни за
отделните индивиди и до известна степен случайни. Мозъчната, натрупаната през
индивидуалния живот памет у отделните хора се различава не толкова по съдържанието
на идеите, колкото по тяхната конкретизация и индивидуализация, по преживяванията,
свързани с възприемането им, с особения нюанс, който получава идеята у всеки човек.
Колкото повече се усъвършенстват оръдията на труда и външната памет, толкова по-често
колективът действа „задочно", чрез отделните си членове. Индивидът бива оставен да
действа привидно сам, като му се оставят на разположение придобивките на колектива и
му се възлагат различни задачи и различни роли. Човекът вече може да работи не само в
един общ процес, но в определени моменти да извършва отделни работи сам; може да
бъде преместван от една работа на друга, от един трудов колектив — в друг. Човекът вече
IZVORITE.COM 202
не е неделима частица от общата работна сила на колектива, а става индивидуална
човешка работна сила.
Първобитният човек не може да различи себе си от ролите, ко-
308
ито изпълнява, от маската, която е надянал (маска в преносен и в буквален смисъл). При
развитите вече трудови отношения на индивида се налага да заема различни пози и
позиции, да играе различни роли. Днес е ловец на елени, утре — войник, вдругиден —
съпруг, който трябва да изгражда собствено семейно огнище, ковач, родител и възпитател
на младите, член на общия съвет... Индивидът вече не се счита свързан с една
единствена роля. Той започва да се вижда като нещо, различно от ролите си.
Ролята, която човек изпълнява, го принуждавала потиска някои свои качества, да развива
други. А последователното изпълнение на много роли му дава възможност да развие
много свои качества и заложби. Така човекът постепенно се шлифова, става „дялан
камък", годен за различни обществени дела. Освобождава се от ненужни, несвързани или
пречещи на колективните изисквания свойства и придобива нови, социализира се. Но
социализация не значи унификация (макар да съществува и такъв момент), а преди всичко
обогатяване, индивидуализиране.
По-нататък, с развитието на обществото, ролите, които изпълнява индивидът, се
увеличават. Човек се явява на обществената сцена многократно, представящ различни
роли. Шекспир в „Както ви се харесва" дава ярка картина за това: светът е сцена. Всеки
човек е актьор, сменящ много роли: плачливо дете; неохотно слушащ поученията ученик;
въздишащ влюбен; ругаещ и търсещ свади войник с изразителни мустаци; стараещ се да
изглежда важен съдник и т. н. Ролите се оказват много и различни, но човек ги помни и
съчетава — той се оказва един, съществуващ независимо от ролите си и представляващ
нещо повече от техния сбор. Като съвкупност от способности да изпълнява различни роли,
всеки човек започва да придобива особена своя специфика, става индивидуалност.
36.2. Освобождаване на човека от робуването на биологичните инстинкти
и на първичните ограничения
Общественият живот на човека е основа на неговата индивидуална свобода, свобода от
непосредствено биологично реагиране. За човека постепенно неговото индивидуално
съществуване става осъзната реалност, а задълженията му към обществото (приели фор-
ми на табу, бог, морални норми и пр.) стават неща свръхестествени, призрачни, стоящи
вън от него. На практика те се оказват все по-често предразсъдъци, които можеш да
пренебрегнеш, без с това да предизвикаш мирова катастрофа или собствената си гибел.
Но също така човек скоро разбира, че макар и не веднага, неизпълнението на
обществените задължения, на предписанията на тия призрачни норми води до редица
неблагополучия. Човек осъзнава тяхната необходимост, без да се съгласява с тяхната
първична форма и съдбовна неизбежност. И благодарение на механизма на пот-
309
ребностите тия външни принуди и наложени норми стават вътрешни норми, елементи на
човешката свободна воля и на човешката свобода.
Появява се ново отношение между човека и околната среда — свободата. Не като
отрицание на социалния контрол (това не е свобода, а разрушаване на обществото,
анархия), а като осъзнаване, като възприемане интимно своите обществени задължения. В
тоя смисъл е популярният израз „Свободата е осъзната необходимост".
Често се твърди, че стремежът към свобода е първичен нагон у човека. Ако под стремеж
към свобода се разбира стремежът на попадналото в клетката животно да се измъкне от
нея и да се върне към първичните условия на живот, тогава стремежът към свобода може
да се припише на всяко живо същество и на частиците в бра-уновото движение. Но не това
е социалното понятие „стремеж към свобода". Връщането към свободния от обществото,
животински начин на живот не е свобода, а подивяване.
36.3. Опит
IZVORITE.COM 203
Тук се говори за опит в смисъл опитност, практика на отделен човек. Не за опита на
обществото въобще, вграден във външната памет. Също така са изключени останалите
значения на думата „опит": експеримент, проба, изпитание, опитване, литературен опит
(есе) и др.
У индивидите се натрупва опит, който е различен у всеки човек. За една и съща
действителност отделните хора придобиват подобен, но не идентичен опит. Всеки човек
има свой индивидуален опит. С практиката се уточняват, идентифицират отделните
възприети и усвоени алгоритми, но комбинацията от алгоритми у отделните хора е
различна.
Хората са различни не само поради генетичното разнообразие. Те се оформят различни
един от друг и благодарение на различните траектории, вериги от преживявания в техния
живот. Хората започват да схващат и чувстват разликата между обществения опит, нат-
рупан във външната памет (изглеждащ неизчерпаем), и ограничения опит на отделния
човек. Те, хората, забелязват, как у младите бързо се разширява кръгът на знанието, как
отново и отново всяко ново поколение преоткрива за себе си едни и същи истини и смята,
че открива за пръв път света. В този смисъл е и библейската сентенция „Няма нищо ново
под слънцето" (Еклесиаст 1:9). Също така хората забелязват, че между познание и
действителност, между бурно развиващото се, но стигащо донякъде и загиващо със
смъртта на индивида индивидуално познание и бавно нарастващото, но необятно
общочовешко знание и култура има съществена разлика. „Изкуството е дълго, животът е
къс."
През общинния строй започва дългият процес на специализа-
310
311
ция на всеки човек в една или друга област или професия. А това дава своето отражение.
Хората се индивидуализират.
36.4. Субективно и обективно
Човекът постепенно почва да долавя разликата между сънуваните, спомняните и действително,
актуално съществуващите неща и явления. Долавя осезателно и разликата между желано и
постигнато. За това му помага практиката. Той усеща, че нещо се намира у него, а друго — вън
от него. Вън от него се намират предмети и явления, често враждебни, в други случаи —
благоразположени към човека, но във всеки случай чужди и неконтролируеми. А у него се
намират внесени отвън и оформили се в главата идеи, представи, установки, желания, които
представляват цял идеален (свързан с идеите) свят. Човек разполага с нещо свое, с опита от
сполучливо изиграни роли, с цяла поредица от преживявания и умения, които си спомня и които
се стреми да обедини на една нишка, както се нанизват зърната в огърлицата. И тази огърлица
се представя като Аз, както индивидуално съзнание.
При това самото Аз — субективното, се раздвоява. От една страна е видимата част —
собственото тяло, с неговите членове и органи, които се подчиняват на команди и които
сигнализират за болка или умора. От друга страна е невидимото, идеалното Аз — душата, която
командва тялото. Мястото на душата не е строго определено. В началото изглежда, че е в
стомаха — нали след като го нахраним, престава неприятното чувство за глад, настроението се
подобрява. „Храни душа да те слуша" гласи пословицата. По-късно на хората почва да се
струва, че душата е в сърцето. Нали всяко вълнение разтупва сърцето. „Нямаш сърце" значи
нямаш душа, чувствителност, отзивчивост... Главата е отредена като място на интелекта, а не
на душата въобще.
Човек почва да схваща и взаимната зависимост между субект и обект. С ред манипулации
индивидът изменя обекта. Субектът се оказва деятелното, а обектът — предмет на деятелност.
От друга страна, човекът почва да различава поведението от неговата мотивировка. Забелязва,
че може да има външни мотиви за човешкото поведение, а понякога не забелязва такива
мотиви. Така човек почва да различава вътрешна и външна мотивировка, да признава деятелен,
активен характер и на субекта, и на обекта, да противопоставя обекта и субекта. Явяват се
предпоставки за изграждане на ново — индивидуалистично човешко съзнание.
IZVORITE.COM 204
Доста разпространено в науката е схващането, че оформянето на човека представлява
обуздаване на животинския егоизъм или индивидуализъм. Животински индивидуализъм няма.
Има животинска подчиненост на инстинктите и рефлексите (което ние, интроспективно
мислещите хора, тълкуваме като индивидуализъм). Човешкият
индивидуализъм се създава успоредно с обуздаването (преобразуването) на животинските
инстинкти и създаването на известна свобода от тях. Това е всъщност развитието на психиката.
36.5. Човек се отделя от външния свят. Познание и самопознание
В общинния строй човек почва да отличава теорията (идеите) — такива, каквито се намират в
главата му (1), от практиката — тая част от света-действителността, която е подложена на
видоизменение от страна на хората и потвърждава своето съществуване и адекватността на
идеите, с които се подхожда към нея (2), и чуждия свят, пълна увереност в действителността на
който няма, който стои равнодушен и неизменен към човешките дела (3).
Човек познава природата, доколкото създава модели, наподобяващи природните явления и
предмети (огън, сечива и пр.). Човек познава себе си, доколкото произвежда модели на тялото
си (картини, статуи), модели на ръцете си (куки, лопати), модели на твор-• ческите си психически
способности (богове, духове и пр.).
По-късно в развиващата се техника човекът ще открие нови, поточни модели на ръцете си
(екскаватори, плетачни машини и пр.), на очите си (фотоапарати), на мозъка си (системи за
автоматично управление). Но до това човекът от общинния строй е много далеч. Той едва се
изправя като загадка пред себе си и даже не е формулирал пожеланието „Познай себе си!".
За човека от общинния строй има различие, но все още няма противопоставяне между умствен
и физически труд; между практика и познание,познание и самопознание.
В производствената дейност и в контактите между хората се създават и общи идеи за нов
подход към себе си, като към нещо, отделящо се от света и противопоставящо се на света.
Човекът се очертава като същество, представляващо едновременно и обект за познание и
субект на познание, на възприятия, чувства, действия...
36.6. Морфологическа индивидуализация
Заедно с усложняването на трудовия процес и трудовите отношения на отделните членове на
колектива все по-често се задава специфична работа, определят им се уникални роли. Хората
свикват, а и необходимо им е, да различават членовете на колектива един от друг. Това става
изискване в обществения живот. За възложената индивидуална задача започва да се търси
лична отговорност. Двоичният брак също предполага ярко индивидуализиране на партньорите.
При тия условия човешкият слух се специализира да открива индивидуалния специфичен
тембър на всеки човешки глас в колектива, зрението привиква да различава особеностите във
физи-
312
III. Душевността на съвременния човек или...
313
ономията на всеки човек от групата. Самото биологично развитие предварително е създало
достатъчно генетично разнообразие в човешките индивиди. По-трудно е било и е изисквало
допълнително развитие на зрителните и слухови центрове човек да се научи да анализира
индивидуалните свойства, особеното у другите, да разпознава и идентифицира отделните хора.
От своя страна, и морфологическата индивидуализация на хората се откроява все повече. Тя се
налага донякъде и по биологически път — полов подбор, подчертан особено от Дарвин за
случая, и естествен подбор. Но те играят все по-малка относителна роля. С течение на времето
като фактор във външната индивидуализация се налага възпитанието, с допълнително
подчертаване на индивидуалните особености. Намесват се гримът, облеклото, отличителните
знаци и украшения. Те подчертават вече не униформираната обществена роля, а
индивидуалната неповторимост. Но това идва с цивилизацията.
В общинния строй необходимостта от външна индивидуализация фактически се заражда. Много
важна е все още униформизаци-ята на хората от един колектив (род, племе, община), еднаквите
носии, накити, шевици, начини на пеене и изговор. Почти всяко селище или всяка околия си имат
своя носия. И в груповите рисунки (икони и пр.) отделните физиономии на хора от една група
удивително си приличат. И едва с появяването на неравенството между хората ще почне да се
IZVORITE.COM 205
оформя йерархическа перспектива: фараонът ще се рисува голям като бог, а обикновените хора
— малки и без собствена физиономия.
37. ЧЕТВЪРТИ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПРЕХОД. ОТ ОБЩИНЕН СТРОЙ КЪМ
ЦИВИЛИЗАЦИЯ И СТОКОВО
ОБЩЕСТВО
37.1. Поява на писмеността и парите. Равенство и неравенство между
хората
Настъпването на цивилизацията традиционно се свързва с началото на писмеността. Първи
известни писмени паметници са шумерските и египетските йероглифи (идеографско писмо), при
които всяко понятие получава свой знак — йероглиф. Появило се е около 3500 г. пр. н. е.
По-късно се явява индийската писменост (2500 г. пр. н. е.), критската (2000 г. пр. н. е.),
китайската (1500 г. пр. н. е). И досега в Китай писмото е йероглифно. От шумерското писмо по-
късно се развива клинообразното, известно в Асирия и Вавилония 2000 г. пр. н. е. Едновременно
с това се оформя и сричковото писмо, получило развитие в Индия и Далечния Изток. Ацтеките и
майте в Америка са стигнали до цивилизация и своеобразно йероглифно писмо едва в Новата
ера.
За първи път фонетична азбука се появява във финикия около 1300 г. пр. н. е. На нейна основа
в периода 800—600 г. пр. н. е. са създадени еврейската, арабската, гръцката и др., а малко по-
късно — и латинската азбука, най-разпространената сега в света. Народите, които не са имали
писменост, са се считали варвари.
Външната памет, която продължава да се натрупва върху вещи, произведения на изкуството и
да се предава от поколение на поколение чрез речта, най-после намира своя адекватен траен
веществен носител — писмеността. С това започва истинското й стабилно съществуване, бързо
развитие и безразделното й решаващо присъствие в психиката.
С развитието на контактите все повече ценности, предимно продукти на труда, почват да се
разменят, приравняват по стойност помежду си: жито, плодове, сол, инструменти, добитък, кожи,
масло, платове, дрехи, украшения, метали и т. н. Всеки от тия продукти може да се размени
срещу всеки друг. Организира се пазарът. Колективите, задругите, отделните производители
започват да произвеждат ценности — продукти на труда, с цел да бъдат разменяни с други
ценности, за които производителят изпитва потребност, а няма възможност (или не му е изгодно)
да ги произвежда сам. Така ценностите стават стоки, а пазарът свързва хората в нова невидима
мрежа помежду им.
Човек получава на пазара свободата да разменя своя продукт с каквато и да е друга ценност.
Но колкото и да е свободен в избора на еквивалента на своя продукт, той е ограничен в
определяне на пропорцията, съотношението, в което разменя своя продукт с други продукти.
Той не може да размени продукта си срещу продукт с по-голяма стойност, тъй като контрагентът
му няма да се съгласи. Не може да го размени и срещу продукт с по-малка стойност, ако не иска
да гладува и пропадне в борбата за живот или поне да се прочуе като глупак, който разменя „кон
за кокошка". Присъдата на общественото мнение веднага го вкарва в правия път. Свободата в
обществения живот още с появяването си се оказва подчинена на обективна обществена
необходимост.
Размяната на продукт срещу продукт със същата стойност се оказва закономерност (наистина
статистическа закономерност, конкретните размени стават с по-малки или по-големи отклонения
от стойността). Тази обективна закономерност е наречена закон за стойността и е един от
важните принципи, определящи човешките отношения по време на стоковото общество.
Но при тоя вид размяна (натурална размяна, отбелязана от Маркс като „разгъната форма на
проява на стойността") не винаги стойността на продукта се определя бързо и точно и
техническите неудобства са очевидни. С течение на времето и със зачестяването на актовете на
размяна много по-удобно се е оказало една от стоките, която циркулира на пазара, да се отдели
от другите и да
314
стане техен общ еквивалент. Такива в началото са били волската кожа или кюлче мед, или
сребро, или унция злато. Производителят продава своя продукт срещу злато, а после с
това злато си купува стоката, която му е потребна.
IZVORITE.COM 206
Златото се е оказало от всички стоки най-пригодно да служи за всеобщ еквивалент: дели
се на всякакви части, после се слепва, без при тези операции да губи от стойността си —
стойността на всяко парче злато е точно пропорционална на теглото му; от атмосферните
влияния не се променя не се окислява: стойността му като стока не е подложена на резки
колебания, тъй като технологията на добиването му с векове си остава традиционната;
златото е много ценна стока, в смисъл малкото количество злато, което носи човек в кеси-
ята си, има голяма стойност.
Хората са се научили да изработват късове злато с определено тегло (примерно фунт и
пр.), слагали са им отпечатък (гаранция на производителя, че монетата е точна по състав
и тежест). Така са се получили парите. Парите по начало са златни и сребърни монети
(жълтици и сребърници) и само за дребни изравнявания са се ползвали и медни (менчета).
Едва в най-новото време са се появили непълноценните книжни — пари, банкнотите,
чековете.
Стойността намира в парите своя веществен израз и своята количествена определеност.
Чрез парите стойността се измерва. Парите могат да станат съкровище, да станат капитал
— да мобилизират бедните да се трудят... С пари може да се купи всичко, да се владее
всичко. „Парица — силна царица."
С парите е достигната нова, по-ясна и точна форма на изразяване стойността (всеобща и
парична форма на стойността по Маркс) и по-съвършен вид размяна. Паричната размяна е
едно от фундаменталните стъпала в развитието на човечеството.
Човек започва да сравнява всички неща по стойността им. Оказва се, че продуктът на един
човек, примерно свободен гражданин, се разменя или, все едно, е еквивалентен, равен по
стойност с продукта, изработен от роб или варварин, или жена. Това равенство между
хората се разкрива най-напред в размяната — преди да стигне до съзнанието на хората.
Но постепенно се осъзнава и се налага в морала, в религията (според християнството
всички хора са равни пред Бога); след това и в гражданското общество, докато се стигне
до равно и всеобщо избирателно право, реализирано едва в нашия век и то не навсякъде
и до голяма степен формално.
От друга страна, оказва се, че един човек за един час изработва толкова, колкото друг
човек изработва за три часа. При това в една работа се оказва по-производителен един
човек, а в друга работа — друг човек. В един исторически момент пример за подражание и
обект на завист е един, а в друг исторически момент — друг. Хората не са равни по
производителност и това неравенство е относително. Интелектуалното, и донякъде
физическото, превъзходство и оттам
315
и неравенството между хората не се състои толкова в обилието на повече дарби, колкото
в умението да използваш собствения и главно чуждия опит. „Винаги умният може да научи
нещо и от по-глупавия от себе си, а глупавият и от най-умния не съумява да научи нищо."
Хората се оказват неравни, така или иначе, в производителността на труда. Това
неравенство, тъй ярко изразено в размяната, стимулира по-слабо производителните да
усвояват технологията и оръдията за производство от по-производителните, да се учат от
тях, да им подражават, ако не искат да загинат в борбата за живот.
Така пазарът, размяната стават автоматичен двигател на техническия прогрес и индикатор
на разнообразието между хората. А това, че хората са различни и по генетичен заряд, и по
индивидуална подготовка се оказва богатство за обществото, но и негово важно за-
дължение — да постави всекиго там, където е най-производителен и най-полезен.
37.2. Духовни ценности. Превръщане на социалните норми в духовни
ценности
Човек става все по-производителен, самостоятелен, по-свободен и по-свободомислещ.
Вече не се бои така от табу, все по-малко изпитва уважение към тотемните прадеди и все
по-малко вярва в духове и митически чудовища.
Но, за да съществува обществото, продължават да са необходими морални норми,
религиозни принципи, спазване на исторически традиции, ритуали и др. п. Става
необходимо и в тази област да задейства механизмът на потребностите — индивидът да
IZVORITE.COM 207
бъде убеден, че тия морални норми, религиозни ритуали и пр. са необходими на самия
индивид, че към тях изпитва вътрешна потребност, потребност на духа.
Вместо да налага, обществото започва да внедрява, да възпитава у човека потребност
към тия неща, като предварително го убеждава, внушава му, че моралните, религиозните
и пр. задължения са блага за него. Сам той разбира и постепенно възприема това.
Постъпването морално, поддържането на родовата памет, съблюдаването на култа се
оказват вътрешни достояния, качества, блага, добродетели, без притежаването на които
не можеш да намериш място в обществото, не можеш да заслужиш одобрението на об-
щественото мнение; а без това не можеш да имаш психическо равновесие и стабилност.
И тези морални, религиозни и пр. изисквания се оказват не само блага, но и ценности —
блага, които изискват труд за тяхното достигане и обладаване.
Моралните закони постепенно почват да се възприемат като
316
58
произхождащи отвътре, от душата, принципи на човешко поведение . За да получи
благосклонното одобрение на обществото, достойно място в обществото, индивидът
трябва да умее да се държи морално; да знае религиозните митове и тяхното тълкуване;
да участва в обществените мероприятия — танци, хорови изпълнения и др. ритуали. И
моралното поведение, и знаенето на митовете, и изпълнението на ритуалите са придобити
ценности (блага, благодати) за него. За да постигне тая благодат, това умение да се
ползва от благоволението на обществото, той трябва да влага труд и усилия, т. е. тия
блага са се превърнали в ценности. Постигането на тези ценности се осъществява не само
чрез собствен труд, но и чрез труда на други (примерно учители, проповедници,
възпитатели, лекари), на които трябва да се заплати по някакъв начин, услугата им да се
възмезди със стойност, създадена от собствен труд или от труда на родителите.
Всеки учител, проповедник, възпитател живее от таксите, които учениците, по-точно
техните родители, му плащат в замяна на получените и изградени духовни ценности у
подрастващия: знания, правила за нравствено и естетическо поведение, полезни привички
и т. н.
(При нашите конкретни условия това се отнася буквално само за частните учители и
частните училища. Основното всеобщо образование се организира от държавата и се
плаща не непосредствено от родителите, а от същите родители, само че в качеството им
на безименни данъкоплатци.)
Ценностите, внедрени у младия човек, превърнали го в производителна сила, биват
използвани преди всичко от обществото. А най-много труд за създаването на тия ценности
влагат самите родители, и то безплатно, даром за обществото. Инстинктът за продължени-
ето на рода и вътревидовата борба за съществуване са впрегнати изгодно за обществото
— чрез усилията на семейството да бъде изграден младият човек като ценност. Не току-
тъй родителските грижи и всеотдайност, семейството като система за създаване и под-
държане на обществени ценности биват възхвалявани и възвелича-ванй във всички
общества. И не се заплащат.
37.3. Производителната способност на човека, станала ценност. Стойност
на ценностите
Между качествата на човека, представляващи ценности, много важна за обществото и за
него самия е трудоспособността му, способността му да произвежда повече стойност,
отколкото унищожа-
58
Тъкмо това проповядва Сократ. Моралните норми, дотогава външни за човека, стават морални ценности. Със Сократ
започва свойственото за цивилизацията разглеждане на моралните изисквания като вътрешни морални ценности. Тези идеи
намират по-нататък своето развитие у Кант и у съвременните теоретици на етиката.
317
ва, потребявайки. В много случаи това е най-важното ценностно качество на човека, а в
аспекта на политическата икономия — единственото ценностно качество.
Производителната сила на човека не е неговата механична сила, способността му да
произвежда механична работа (макар че и тая способност е неизменна компонента на
IZVORITE.COM 208
човешката работна сила). Човек е производителна сила, защото проявява способността да
създава информация, структурност в околната среда.
Обществото е заинтересовано от развитието на различните ценности у човека. Именно те
правят човека производителна сила и ценност. На обществото са необходими морални и
религиозни ценности у човека, за да бъде той по-управляем от обществото; необходими са
му интелектуални ценности, сръчност, физическа сила, трудоспособност, за да
произвежда; необходими са му здраве и красота на индивида, за да бъде устойчив в
трудовия процес и да се възпроизвежда като производителна сила.
Ценности са не само неща, произведени от човека, в които той е вложил труд при
произвеждането им. Също така ценности са природни, естествени неща, за
възстановяването или откриването на които е необходимо човек да влага труд59. И
стойността на ценните неща се мени всеки момент, в зависимост от това, колко труд е
необходимо да се вложи за възпроизводството им или за придобиването им сега, в
момента, а не от това, колко конкретен труд е вложен навремето при нейното
производство.
Когато едно произведено преди благо започне да изисква повече труд за своето
производство или възпроизводство, то поскъпва. И напротив — когато започне да се
добива поради модерната технология с по-малко труд, то поевтинява. Когато една
съществуваща ценност престане да бъде благо, нейното възстановяване не е необходимо
и тя се обезценява до нула, макар че в производството й навремето може да е бил вложен
много труд. И напротив — когато един продукт на природата, в създаването на който не е
вложен ни-какъв човешки труд, стане много търсен и изисква много труд за своето
възпроизвеждане или намиране, той става ценност. Така ценности са станали случайно
намереният в почвата диамант, рибите във водата, дървеният материал в гората, земният
участък, който дава плодове без обработка или който съдържа в недрата си петрол, злато
и т. н.
37.4. Духовните достояния на човека като ценности
По споменатия по-горе начин ценности са станали много качества на човека, естествени
негови особености и заложби, несъздаде-
59
Стойността на стоката не се определя от количеството овеществен някога при нейното производство труд, а от
необходимия сега за нейното производство или възпроизводство жив труд. — сравни К. Маркс, Капиталът, Съч. Т. 23, с.
542—543.
318
ни от труд, но търсени и изискващи труд за тяхното намиране, отби-ране и отново
култивиране в масов размер у хората. Такива са: особената физическа сила, особената
природна сръчност, цветущото здраве, дивната красота и грациозност, звучният музикален
глас... също така природната способност за бързо и точно адаптиране към изменящата се
действителност, т. е. природната интелигентност и природният ум на индивида. Всичко
това са ценности, наричани природни таланти60, самородни съкровища у индивида.
Ценности на човека са и добродетелите, честта, доброто име, моралният капитал.
Тъй както природните човешки дарби, в създаването на които не е вложен труд, стават
ценности с голяма стойност, така и човешките духовни ценности, за които са влагани труд
и усилия, могат да изменят стойността си, да поскъпват или да се обезценяват. Това по-
слабо важи за природните таланти и заложби, макар че и те се подчиняват на общата
закономерност. (Например при общество на социално неравенство и наличие на много
богати мъже, особената женска красота и грация стават ценно съкровище, за което се ра-
зиграват ревюта и масово се създават скъпо платени салони и публични домове; при
режим на наложено равенство и строги нрави, тази особена женска красота, събуждаща
сладострастие, е почти незабележима под фереджето или униформената носия и особено
се ценят чевръстината, трудоспособността, плодовитостта.)
Особено силно варира стойността на идеологическите и морални ценности. Обществените
идеи, политическите идеали, гражданските добродетели, даже имиджът на историческите
личности, които въплъщават определени обществени идеи, в известни моменти, например
когато борещата се в тяхно име класа или партия иде на власт, започват да се търсят
усилено, стават ценности. Хората влагат труд и усилия, за да ги разберат и усвоят. Когато
IZVORITE.COM 209
носещата същите тия политически идеи партия се изхаби от властта и настъпи време за
нейното сваляне, идеологията й, идеите й, имиджът на героите й, даже издигнатите от нея
добродетели у хората и типичните за борците й черти от характера се обезценяват.
37.5. Стойностна форма на духовните ценности
Духовните, интимните човешки ценности, за разлика от физическите стопански ценности,
продукти на труда, не се изнасят открито на пазара, не се приравняват с парите, не се
продават и купуват. Все още нашият морал се възмущава, когато човешките, духовните
ценности се продават за пари. Тия явления съществуват, но се осъждат от общественото
мнение.
319
50
Талант е древногръцка мярка за съкровище. Един талант е равен приблизително на 26 кг сребро, на 360 грама злато или
на 4500 щ. долара по сегашен курс. Както в речния пясък може да се открие един талант самородно злато, така и у човек
може да се открие самороден талант.
За нас е редно, когато вярност се дава за вярност, доверие за доверие, любов за любов.
трудова услуга за трудова услуга (както е между съседи и съселяни в общинния строй). В
духовната област ние смятаме за приемлива единичната форма на изразяване
стойността, зародишната размяна на една духовна ценност срещу само една друга
ценност, без посредничеството на парите и без явно предлагане ценността ни на различни
непознати контрагенти. Тази особеност се дължи на факта, че духовните ценности (поне
така бе доскоро) много рядко се явяват открито на пазара. И поради това в представите ни
за формата на проява на духовните ценности все още владеят представите за
единичната, случайната форма на стойността, концепциите и предразсъдъците на
общинния морал и на религията: „Който не работи, не трябва да яде", „Само благата,
идващи от честен труд са благословени" и др. Що се отнася до паричната размяна на
материалните ценности — тоя факт отдавна е признат и благословен от всички морални
догми и религии.
При определени условия всички духовни ценности стават стоки. Красотата на младата
жена е била стока, разменяла се е срещу пари (т. е. съществувала е проституция) още от
началото на цивилизацията — отпреди Египетския плен според Библията (Вж. Битие
38:14-18). Невинността пред Бога, отсъствието на тежащи върху съвестта и отчитани от
общественото мнение грехове е благо. Но това благо става ценност и стока, когато
духовниците от католическата църква срещу пари продават индулгенции — документи за
опрощаване на греховете. Военното изкуство и мъжката храброст са добродетели,
духовни човешки ценности. Но те стават стока, когато почнат да се заплащат с пари в
наемните армии (даже терминът „солдат" иде от soldo — парите, които наемните войници
са получавали). Художествените и музикални таланти са „божа дарба". Но музикантите
свирят за пари, особено талантливите музиканти — за много пари; и талантливите
художници продават картините си за много пари (макар че в началото на цивилизацията не
е било така). Умението и майсторството на човека (вродено или придобито) също са
станали стока, която се купува и експлоатира от предприемача и е основата на
капиталистическото производство.
И досега се счита неприлично и цинично моралните, естетическите, религиозните ценности
да се разменят срещу пари. Но размяната расте. Пазарът завладява и ръководи целия
обществен живот. И компромисите са неизбежни. Моралът отстъпва стъпка по стъпка,
позиция след позиция. Според морала на съвременните религии вече е допустимо да се
разменя срещу пари труд (работна сила). Допустимо е да наемаш и експлоатираш хора —
работници, но не е допустимо да печелиш от лихварство. Допустимо е да наемаш войници
срещу пари, но проституцията е осъдителна. Разврат е да не работиш и да живееш от
продажба на тялото си, но е съвсем почтено да не работиш и да получаваш рента и наеми
от недвижими имущес-
320
тва и акции.
IZVORITE.COM 210
37.6. Човекът като ценност. Появяването на експлоатацията и класите.
Държавата. Понятието „свобода"
Самият човек като съвкупност от всички ценности, които се съдържат у него, става
ценност. „Човекът е сума от ценности, която трябва внимателно да се култивира, укрепва и
пази" (А. Екзюпери). При това ценността „човек" добива все по-пазарна форма. Пред чо-
века се отваря възможност (в началото на цивилизацията само абстрактна, но постепенно
ставаща все по-реална) да излезе като ценност в широкия свят и да се разменя,
приравнява с каквито иска ценности. И с това да стане „мерило на всички неща".
С увеличаването на производителността на труда и при сдържане на потребностите човек
почва да произвежда повече, отколкото консумира, или както се казва сега, да създава
принадена (добавена) стойност. Принадената стойност се появява още в общинния строй,
но там тя не се отчуждава от тия, които са я произвели; остава като богатство, общо за
рода или общината: идоли, храмове, красиви облекла с трудоемки шевици, украшения,
предмети на култа и на изкуствата.
Едва в класовото общество принаденият продукт става обект на отчуждаване от
производителя и присвояване от други лица. Това става по различни начини: един от най-
древните е робството61. Взети в плен бойци, жени и деца от чуждото племе, неизплатили
дълговете си длъжници, фалирали частни производители биват поробвани, принуждавани
да работят по волята на господарите и да консумират колкото те определят, т. е.
минимално. С присвоения от труда им принаден продукт господарите-робовладелци
организират полиция, армия, флот, строят крепостни стени за охрана, затвори, храмове на
своето божество, организират военни игри и школи за физическо развитие и умствено
образование на младежите от господарската класа. Създава се държавата за опазване на
създадения ред. Написват се закони.
За разлика от табу и моралните норми, залегнали дълбоко в психиката на хората, законът
си остава нещо външно за човека. Законът не може да бъде закон, ако зад него не стои
сила, която да принуждава (съдилища, полиция, затвори, бюрократичен или изборен ад-
министративен апарат). Чрез органите за насилие писаните юриди-чески закони
санкционират преди всичко престъпленията против държавата и против установения
обществен ред и форми на собственост на господстващата класа. Престъпленията спрямо
природата,
51
Робството съществува от началото на цивилизацията и доскоро е било официален институт. В България преди 600 години
Крали Марко спасява "три синджира роби", а в САЩ "Чичо Том" е живял преди 150 години. Робството е пример за това, как
човек станал стока.
321
спрямо малката група — трудовия колектив, все още се санкционират от моралните и
религиозните норми (неписаните закони) и наказанията се присъждат и изпълняват от
общественото мнение с прякото участие на съвестта и различните форми на въздействие
върху психиката. Между другото, в първоначалните писани закони, наред с Юридическите
отношения, се регламентират и някои установени твърдо морални правила и се
представят като божи заповеди.
Така вътре в създалата се пазарна общност и държава, племенните различия
избледняват, племената с общ произход образуват народ. Общият вътрешен пазар
изисква един общоговорим език, който налага и организира по-късно хората в нация.
Общата задължителна религия обединява народа около държавата. Това е новата й
функция.
Има случаи, когато държавата се изгражда върху територия, населена от народи с
различни езици и култура, или пък битът на отделните класи или касти е станал прекалено
различен — хората от отделните култури и религии не общуват помежду си (примерно не
сключват бракове помежду си). Така се създават многонационални, а в някои случаи —
кастови, държави, крепени само на въоръженото насилие, не и от общата религия. При
кастова държава трудно може да се говори за една нация. Общият вътрешен пазар е
затруднен, общественото развитие — затормозено.
Държавата е късно създадена тромава и груба структура, опряна преди всичко на органите
за насилие. Но то е недостатъчно за организирането на хората в обществена дейност.
IZVORITE.COM 211
Класовото общество, за подкрепа й масова опора на държавата, видоизменя, доколкото
може, религията, подчинява я на държавната власт, иде-ологизира я в интерес на
господарите; създава и поощрява удобни за тях философски, естетически и др. школи и
учения.
С всичко това господстващата класа, в случая робовладелската, утвърждава и системата
на експлоатация и сравнително мирния живот в обществото. Робът, представляващ сам по
себе си ценност, се превръща в стока, говорящо оръдие на труда, което се продава и
купува по своята стойност. Като на всяка друга стока, стойността му може да се качва или
слиза с времето.
Робовладелците също представляват ценности и пренасят своята стойност в продуктите
на труда. Те влагат труда си и в обществени дела, изкуството, в преподаване в школи и
академии, във военни походи, където храбро защищават своята държава и своята
свобода, своето общество, основано на робство.
Цивилизацията започва с робството. И заедно с робството свободата добива първия си
конкретен смисъл — „свобода от робство". Който не е роб, е свободен. По-нататък
понятието „свобода" ще се изменя с всеки нов вид експлоатация и зависимост.
Но още в началото на цивилизацията се създава и друга форма на отчуждаване
принадената стойност от производителите и прие-
322
вояването й от друг вид експлоататори: някакво войнствено племе, срещу закрила от други
войнствени племена (подобно на днешните рекетьори) и гаранция за мирен труд, налага
данъци на общините и племената, навлезли вече в бавния процес на разлагане, но
създаващи принаден продукт. Завоевателят създава цял апарат за експлоатация и защита
с войници, бирници, писари, жреци, съдии, оприч--ниции пр.; с една дума — организира
държава. Така се явяват почти едновременно робите и зависимите от държавата (или от
отделните военачалници) селяни и занаятчии. Последните не се превръщат в стока —
просто способността им да произвеждат повече, отколкото консумират, бива отчуждена не
по пазарен (икономически), а по насилствен (извъникономически) начин.
Заедно със зависимите селяни се явява нов вид разбиране на свободата — свобода от
държавна (крепостна) зависимост. Свободата, от която се ползват експлоататорите, взема
различни форми, напр. свобода да участва в управлението на държавата и гражданското
общество62. Така е било в древна Атина, където всички, освен представляващите девет
десети от населението роби, имигранти и жени, са формално равни и управляват с избори
свободно и демократично. Друг случай са източните империи. Там владее бюрокрацията, и
пълна свобода, свобода за всякакви капризи и разкош имат само хората от върха на
йерархическата пирамида. Но „само глупците наричат своеволието свобода" (Тацит).
Свободата винаги е конкретна и може да се говори за свобода на отделна класа. Трудно
може да се направи оценка за свободата в обществото въобще. Дж. Неру дава един
приблизителен критерий за това: „За свободата в обществото трябва да се съди по
свободата на най-низшите слоеве." Може в тоя дух да се допълни: „... по ограничаване
произвола на най-високостоящите." фактически свободата и на експлоатираните, и на
експлоататорите е ограничена. „Притеснявайки другите, мъдрият става глупав, а
получаваното богатство от чужд труд разваля сърцето" — твърди древната мъдрост
(Еклесиаст 7:7). И хилядолетия след това я откриват отново: „Не може да бъде свободен
народ, който угнетява други народи" (фр. Енгелс).
Много кръв се е проляла в името на свободата. Всяко разрушаване на стария тип
експлоатация и въвеждането на нов вид експлоатация се провъзгласява за идване на
свободата.
62
Гражданско общество (civil society, buergerliche Geselschaft) е общество, изградено вьрху търговска (пазарна) общност на
хората, организация на данъкоплатците. Гражданите-данъкоплатци издържат държавния апарат с данъци. Решенията, какви
суми да бъдат отпускани за държавния апарат, как да се използват те и как да се контролира изразходването им, се вземат
на събрание на данъкоплатците. Това събрание се нарича народно събрание или парламент. В по-съвременен смисъл
гражданско общество значи буржоазно общество.
323
IZVORITE.COM 212
37.7. Частна собственост и материално неравенство
В основен аспект частната собственост е продължение на човешката ценност. Със
собствеността, която човек придобива, той разширява собственото си аз върху външни
предмети; присъединява към своята стойност и стойността на предметите, които са стана-
ли негова собственост. Така човекът като ценност става съвкупност от собствени свойства
и негови собствени външни неща (в западните езици и едните, и другите се означават
еднакво — Eigenschaft (нем.), propery (ан.), propriete (фр.), propiedad (исп.) = свойство и
собственост; eigen = свойствен и собствен).
Безспорно частната собственост е започнала с разрушаването на обществената
собственост на комуната (общината) и с присвояването на все по-големи части от нея от
частни лица. Някои елементи от обществената собственост (чукът, кривакът, лопатата,
иглата, вретеното) са станали частна собственост неусетно, още в общинния строй. Други
средства за производство (обработваемата земя, пашата, горите, водите, рудните
участъци) и до ден днешен продължават да се откъсват от общата (божия) собственост и
да стават частна собственост. Приватизацията (превръщането на обществената
собственост в частна) е дълъг процес, започнал преди няколко хиляди години и
продължаващ досега. В последните векове частната собственост взема разнообразни
форми. Съществува трайна тенденция към обобществяване на частната собственост
(капиталистическа, държавна, акционерска, кооперативна и др.), но също така и към
раздробяване на много едрата собственост. Реприватизацията на кооперативната и
акционерска собственост води до пролетаризиране на масите и ожесточаване на
експлоатацията, до забогатяване на отделни лица и нова концентрация на собствеността.
От друга страна, добре отмерената приватизация на държавната и едрата
капиталистическа собственост осуетява монополизма и улеснява автоматичното
регулиращо действие на закона за стойността.
Тези два процеса — приватизация и социализация, ще продължават и в бъдеще, с
тенденция да се установят оптимални съотношения между отделните видове собственост.
Историческият процес е сложен и не е еднозначен.
Исторически обявяването на определени ценности за частна собственост е ставало чрез
„ограждане", чрез обявяването им за табу за други хора, чрез демонстриране готовност да
защищаваш ново-заграбената частна собственост с всички средства, включително и сила
и рискуване на живота си.
Присвояването на общото имущество на комуната не става по закон и план, а чрез грабеж
и жестока борба. За да станеш собственик, трябва да си достатъчно силен и уверен, за да
защитиш своята завладяна собственост; трябва да имаш достатъчен брой
324
синове, ратаи и роби, надлежно въоръжени. „Когато силният брани с оръжие своя дом,
имотът му е в безопасност." При това общината трябва да е достатъчно разложена
(превърната в „разграден двор"), за да не може да ти окаже съпротива.
При среща на еднакво силни или почти еднакво силни собственици, след безрезултатно
изпробване на силите, те се договарят за взаимно признаване на частната собственост (за
сметка на общината, на слабите и нямащите). С тези договори се слага началото на
гражданското законодателство и право. Явяват се великите законодатели Мойсей, Ликург,
Солон и пр. и върху каменни плочи се записват първите писани закони. Някои от тях
гласят: „Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито
нивата му, нито роба му, нито робинята му, ни вола му, ни осела му — нищо, което е на
ближния ти" и „Не кради!" (Изход 20:17 и 15).
Така разлагането на комуналната собственост разделя хората на две големи групи: имащи
и нямащи, експлоататори и експлоатирани. Това са всъщност двата крайни полюса на
разслоението. Между тях се оказват маса хора, отчасти експлоатирани, отчасти
експлоататори (или нито експлоатирани, нито експлоататори), собственици на малка
собственост, недостатъчна за експлоатиране на чужд труд, но достатъчна да гарантира
минимален доход на собственика й, да го предпази от икономическо заробване. Това са
свободните селяни, свободните занаятчии и други индивидуализирани остатъци от стария
IZVORITE.COM 213
общинен строй — най-коравите носители на идеите за равенство, свобода и
народовластие.
Материалното неравенство се проявява и в потреблението. Неимущите (сиромасите)
ограничават своите потребности до екзистенц-минимума. У богатите потребностите растат
извън всякакви граници, до безсмислен разкош и гибелни прищевки. Но това не е най-
съществената разлика.
Най-съществената разлика между богати и бедни е, че богатите са присвоили от общината
и разполагат не само със средства за потребление и разкош, а преди всичко със средства
за производство. Те организират или контролират общественото производство, при което
присвояват прибавъчния продукт, създаден от работещите бедни. По-нататък
обществените отношения се възпроизвеждат и все повече стабилизират. Организиращи
производството, създаващи държава с органи за насилие и апарат за идеологическа
обработка, богатите собственици преоформят обществената структура в своя изгода.
Така че частната собственост, от една страна, е разширяване на собствената ценност —
Азът върху външни предмети; от друга страна, е възможност за експлоатиране на чужд
труд. За някои теоретици понятието „частна собственост" е идентично с понятието
„експлоатация". Това се оказа трагична илюзия: частната собственост само над известни
граници става условие за експлоатация.
325
Ограничената частна собственост е гаранция за свободата на индивида. А експлоатация
на човек от човек може да се осъществи не само чрез частна собственост, а и от
безличните корпорации, както и от експроприиралата частната собственост бюрократична
държава.
Съдбата на притежаващите и непритежаващите частна собственост се оказва доста
различна. Бедните, откъснати от своята среда, от своя колектив, от земята и природата, са
като дърво без корен, несвързани отломки от старото общество, неразчитащи на нищо,
освен на Бога. „Изпадне ли сиромах в беда, ще го нахокат отгоре, каже ли нещо разумно,
не го слушат." А класата на богатите винаги намира начин да се организира и
солидаризира. „Когато богат се разклати, поддържат го приятели. Кога сиромах падне, отб-
лъскват го и приятелите" (Иисус, син Сирахов 13:25-27).
Създаването на богати обществени прослойки дава възможност на хората от тези
прослойки, свободни от грижите за насъщния, да разполагат със свободно време, да се
освободят от производителния труд и да се отдадат изключително на неплатения
творчески труд. Покрай непосредственото трудово, активно отношение към околния свят
— създаването на ценни продукти на труда, се появява съзерцанието; наблюдението;
наблюдаването на особени, несвързани с потребностите явления и неща; изследване на
процеси; отново връщане към наблюдаването на дадено явление; предизвикване
изкуствено на дадено явление с цел да бъде наблюдавано, предизвикване изкуствено
явлението при особени, предварително избрани условия (експеримент).
От систематизираното наблюдение и експеримента са възникнали науките. „Появяването
на астрономията ние дължим на свободното време, с което са разполагали халдейските и
египетските жреци" (Хегел).
Едва напоследък, когато науката стана важна производителна сила и в творческия труд се
включиха масово представители на средните и бедни класи, техният труд започна да се
заплаща. А що се отнася до обезпечените класи, най-неразумните техни представители
открай време и досега предпочитат да се отдават на безделие и показен лукс —
паразитизъм, който е вреден за всички класи, за цялото общество.
По същото време се обособява и изкуството като особено занимание и особен труд на
представителите на заможните класи. Появяват се и хора, заети изключително с
религиозния култ и с идеологическа работа. Те изхождат също от обезпечените класи.
Това пък от своя страна предопределя социалния характер на идеологията.
Без материално неравенство не е възможна експлоатацията на човек от човек, не е
възможна и цивилизацията, с всичките предимства и противоречия, които носи. Но
материалното неравенство, само когато е държано в определени граници, е изгодно за
техничес-
IZVORITE.COM 214
326
кия прогрес и е ефективно в конкурентната борба между различните общества. Силното
обедняване на бедните и създаването на противоестествени потребности у богатите води
до пауперизация и деградация на обществото. А разслояването на господарите, обедня-
ването на част от тях води до свалянето им от власт и заменянето им с други
експлоататори, което най-често става с революции, граждански войни и разруха.
При различни обществени структури класите на богатите и бедните получават различен
облик и название; механизмът на експлоатация е различен и противоречията между
класите вземат различни форми.
37.8. Възход на идеологиите и раздвояваме на морала
Органите за насилие в държавата не се оказват достатъчни за осигуряване господството
на богатите над бедните. Идва на помощ държавната идеология на господстващата класа.
Тя се изразява във вулгаризация на науките („партийност", „ценностен критерий"), съз-
даване определени канони и вкусове в изкуството, реформиране на наличните религии във
вид, удобен за експлоатация на масите, превръщане на философията в слугиня на
господстващата идеология и т. н.
Държавната идеология сплотява новообразувалите се народи и нации против
трайбализма, и различните слоеве в обществото — против социалните конфликти. Главна
форма на идеология за масите се оказва пак религията. Многонационалната държава през
Средновековието се крепи върху единната религия, а и по-късно — върху полурелигиозни,
фанатизиращи идеологии.
Постепенно нравствените, естетическите и историческите традиции, схващанията за
устройството на света се организират и оформят от единната държавна религия. Тя става
крепител на държавата и на обществените отношения, върху които се държи държавата.
Първоначално при обединяването и държавотворното сътрудничество на различните
племена и култури владее политеизмът (многобожието). По-късно култът към единния Бог-
вседържител се оказва най-удобната религия за централизираната бюрократична
държава. Единната религия се оказва необходимо условие за съществуването на единна
държавна власт.
Събирането на различни племена в една държава и обогатяването на културата не може
да не доведе до начало на философско мислене. Но философската мисъл под влияние на
простонародните схващания и изискванията на господстващите класи лесно се
догматизира и профанизира. Редица идеалистически философии са се вулгаризирали
дотам, че стават източници и градивен материал на нови религии. Така се явяват
„модерните" религии — християнство,
327
будизъм, ислям, които се оказват удобни за различни народи и държави и, съответно
реформирани — за различни обществени строеве.
Религията се превръща в префинена всеобхващаща идеология. Даже вярата в прогреса,
към която хората са склонни, се превръща в религиозна убеденост, че Бог не може да има
друга цел, освен себе си — доброто.
Напоследък при развития капитализъм вътрешният пазар със задължителното
ползване на общ език, взаимното обвързване на капиталите с нарастване ролята на
държавния капитал, става главна и единствена предпоставка за изграждане на нация и
държава. Ролята на религията в обществения живот бе намалена и бе обявена за лично
дело на гражданите.
При новообразували се модерни държави от съединяването на съществуващите преди
това малки държавички или колонии-щати, е станало възможно съществуването на
държави с няколко религии. Такъв е случаят в Германия (протестанти и католици) и в САЩ
(редица протестантски и др. секти).
При цивилизацията моралът, освен че постепенно се разлага, бива подложен на
раздвояване. Оформя се морал на господарите и морал на робите (както го определя
Ницше). При това при различните видове господари моралът е различен. Моралът на
IZVORITE.COM 215
господарите, властимащите играе роля на класова спойка на привилегированата класа.
Моралът на феодалите, родовите благородници се изразява в готовност да умреш, да
предизвикаш война, дуел за запазване достойнството, авторитета, моралния капитал на
господстващата класа, установената законност, гарантираща привилегиите.
„Благородството задължава."
Традиционният Дон Жуан (както е у Молиер, Моцарт, Пушкин) заради сладкия живот
разпилява моралния капитал на своята господстваща феодална класа. Нещо повече —
въстава срещу лицемерния й морал. Но санкциите на тая класа (олицетворена в статуята
на командора) не закъсняват. Дон Жуан трябва да отговаря с живота си.
Богатите създават своя собствена култура (форми на общуване, на говорене, на
обличане), недостъпна за бедната класа. „Той няма култура" обикновено значи: той не е
усвоил културата на водещата класа.
У бедните също има морал, макар и не така строг. Но това е морал в повечето случаи
старинен, консервативен, дошъл направо от общинния строй, с неизбежните мечти за
Златния век и за пълно равенство между хората. Затова, когато при революционен кипеж
на бедните им се наложи да навлязат в политиката, на дневен ред идват комунистически
лозунги и комунистически мероприятия (първите християнски общини, описани в Деянията
на апостолите, левелерите в Английската революция, ебертистите, бабьовистите и
заговорът на равните — във френската революция, болшевиките и
328
есерите — в Руската). В такива моменти бедните се ободряват и добиват самочувствие, даже и
когато осъзнават, че нямат собствена култура: „Ние сме бедни, но имаме здрави ръце. Ние сме
недодялани, но не сме глупави и ще се просветим. Ще се учим. Знанието ще ни освободи. Ще се
трудим, трудът ще ни обогати. Това ще стане! Който доживее, ще го види" (Caira, Qui vivra,
verra). '
37.9. Съвременната моногамия
Семейството остава комунистическа клетка или комунистически врастък в обществата на
цивилизацията, при които са отхвърлени вече всякакви комунистически отношения. В
семейството оскъдните или достатъчните блага все още се разпределят всекиму според
нуждите.
Цивилизацията заварва мъжа вече собственик, а жената — просто ценност. Жената според
Библията е сътворена от реброто на мъжа. „Тя ще се нарича жена, понеже е взета от мъжа си"
(Битие 2:23).
За жената в началото на цивилизацията е изключена и мисълта за развод или друг брак при жив
мъж. И след смъртта на мъжа си тя принадлежи на рода на мъжа си (ако обичаят не изисква
изрично тя да придружи мъжа си и в смъртта). В редица случаи става по право жена на девера
си. (В приказката от „1001 нощ" след като Касъм загива в пещерата, жена му става жена на Али
баба.) Отклоняването на жената от задължения, влюбване в друг се счита за строго наказуемо
престъпление.
Фактически жената никога не слиза до положение на прост елемент от собствеността на мъжа.
Традициите на матриархата, примерът на двоичния брак сред неимотните класи, специфичните
интелектуални качества правят жената не толкова собственост, колкото съдружник в
стопанската дейност на мъжа. „Кой ще намери жена добродетелна. Нейната цена е по-висока от
бисер. Сърцето на мъжа й е уверено в нея и не ще остане без печалба" (Притчи Соломонови
31:10-30). Бракът става съдружническо предприятие, в което и мъжът, и жената влагат своите
ценности (включително и своята собственост) и после вътре в семейството се установяват кому-
нистически отношения.
С развитието на цивилизацията ролята на жената въобще нараства. Моногамията става
двустранна: „Един мъж и една жена". Със сключването на брака жената официално става табу
за останалите мъже, съответно мъжът — табу за останалите жени. С участието си в сватбената
церемония присъстващите близки и приятели формално признават и освидетелстват
създадените отношения морално и юридически.
Бракът е пример за реализация и същевременно за ограничаване на свободата: вместо много
виртуални свободи за сексуални
IZVORITE.COM 216
329
връзки с която и да е жена, получаваш една действителна гарантирана свобода, но — с една
жена.
В началото на цивилизацията прелюбодеянието е осъдено не само от морала, но и от закона.
„Не прелюбодействувай" гласи седмата божа заповед (Изход 20:14). Тя се спазва и сега
официално от бедните и средни слоеве. У съвсем безимотните и пауперизирани фактически и
при цивилизацията съществува нетрайният двоичен брак. У много богатите бракът отдавна е
станал икономическа сделка, свързана повече с нотариуси и с юридическа документация,
отколкото с любов. Въпреки това бракът там е нетраен. Трайността му зависи от изменянето
стойността на двамата с течението на времето и появяващите се възможности за по-изгодна
брачна сделка.
С еманципирането на жената, освобождаването й от фереджето и гиникея и натоварването й с
професионални и обществени задължения, любовта, „сродството на душите" между
сключващите брак играе все по-голяма роля. Но и извънбрачната любов, разрушаваща брака,
се разпространява, може би още по-бързо.
Харемното семейство продължава да съществува. Но то е регламентирано само в отделни
обществени структури и е по възможностите само на богатите мъже. Много „по-демократичен"
се оказва хетеризмът (и проституцията), придружаващ моногамията неизбежно през целия
дълъг период на цивилизацията.
Еманципацията на жената е една от най-забележителните промени в последния век. Но тая
еманципация не значи психическо изравняване на мъжа и жената.
Към естествените биологически различия между половете, в човешкия род са се развили и
допълнителни психически различия. Тъй като поведението на мъжките самци, съществуващо по
време на маймунските ни прародители, е било значително по-противопоказно за обществения
живот, отколкото поведението на женските, именно върху мъжа са се наложили повече
ограничения, табу, забрани, рационализирани в потребности и морални изисквания. Жената и
сега се оказва по-близо до естествените биологични форми на поведение. Жената е по-
първична, по-конкретно мислеща, по-практична, по-малко склонна към абстракции. И в същото
време тя по-лесно се поддава на стадно поведение (главно жени и младежи са екзалтираните
привърженици на популистките вождове).
Някои философи и писатели (Ото Вайнингер и др.) абсолютизи-рат различието между
съвременните мъж и жена и довеждат тия различия до основни начала в света: М и Ж,
активното и пасивното. Това не отговаря нито на съвременните отношения, нито на исторически-
те факти. М и Ж не могат да бъдат световни начала, тъй като разделението на половете се е
явило едва в живия свят — и то много късно, а специфичните функции на женската при
млекопитаещите — още по-късно.
330
Но различията между мъжа и жената у хората действително и очевидно съществуват и не
трябва да се пренебрегват.
38. ИНДИВИДУАЛИСТИЧНОТО СЪЗНАНИЕ
38.1. Същност на индивидуалистичното съзнание. Индивидуалистичното
съзнание като идея
Цивилизацията довежда до преход от колективистично към ин-дивидуалистично съзнание.
Индивидуалистичното съзнание е идея за света като цяло и за индивида като действащ и
възприемащ субект, противопоставящ се полярно на целия останал свят, разглеждан като обект
на действие и познание.
Според индивидуалистичното съзнание човекът-Аз представлява единият полюс на всемира, а
на другия полюс остава целият останал свят, обект на познаване, изменение и присвояване.
Това е идея за особеното място на Аз в света.
Индивидуалистичното съзнание се изгражда като индивидуален алгоритъм, особена идея на
един отделен човек за подход към целия свят и за подход към себе си, към своето Аз, като към
нещо различно и противоположно на света. Идеята за себе си, дефинираща отношението на Аз
към света, се нарича самосъзнание. Тя е аспект на индивидуалистичното съзнание.
К. Роджърс характеризира самосъзнанието чрез „Аз-концепци-ята" — съвкупност от представи,
които човек е създал за себе си.
IZVORITE.COM 217
Основни градивни елементи на съзнанието са идеите за мястото на човека-индивид в света и за
спонтанно поетите от него отговорности пред света. Отговорностите на човека го правят
съзнателна личност, субект в обществения живот. Да бъдеш човек-личност, да имаш
индивидуално съзнание, значи да разбираш своята отговорност. (Оттук произхожда изразът „Той
няма съзнание", който е равносилен на: „Той няма чувство за отговорност".)
Идеята за Аз като субект на всички обществени отношения става централна в психиката на
човека. Тя често се слива с идеята за душата като идеално начало. Даже и тялото или части от
тялото се прехвърлят в обективния свят и се свеждат до собственост на Аз — „мои очи", „мои
ръце" и т. н.
Идеалният свят, състоящ се от идеи, представи, запаметени преживявания, циркулиращ в
главата на индивида, често се свързва, идентифицира с Аз, със съзнанието и изглежда
неотделим от него.
Съзнанието е обща идея за света и мястото на субекта в нея. И то може да се класифицира по
признак: мястото на субекта в света и отношение на субекта към света. Понякога се говори за
философско, религиозно, научно съзнание. Това са основни видове мироглед, а не съзнание. Но
и съзнанието може да се определи по тоя признак в зависимост от това, какви идеи
преобладават като
331
съставки в сложната идея съзнание, с какъв вид идеи е обосновано това или друго съзнание.
Това не са основни форми на съзнание, видове съзнание, а преобладаваща компонента в
идейната сплав на съзнанието. Индивидуалистическото съзнание може да бъде и религиозно, и
философско, и научно, фактически философски и научни идеи могат да преобладават само при
сравнително високо развитие на културата, каквото развитие се получава доста късно и не
обхваща всички хора.
38.2. Предпоставки за изграждането на индивидуа-листично съзнание
За да добие адекватна идея за себе си като за нещо различно от външния свят и за света като
нещо външно, обективно, различно от субекта, човек трябва да сравнява, мери, приравнява,
съотнася себе си спрямо цялото множество от външни неща. Но той може да се приравнява с
външните неща (и оттук да получи идея за мястото си спрямо тях) само доколкото у тях
съществува нещо, присъщо и на човека-субект. Това нещо е стойността. И човекът, както
редицата предмети, с които се съотнася, има стойност. Той и те представляват ценности. Едва,
когато обкръжаващият свят стане човешки свят — съвкупност от продукти на човешкия труд
(или от неща, изискващи труд за тяхното присвояване), се явява възможност човек да влезе в
определено отношение на приравняване с тези неща, а после и със света като тяхна съвкупност.
Индивидуалистическото съзнание на съвременния човек зависи определено от
обществените отношения (и по-специално от формите на размяна, приравняване), в които
се е включил индивидът. В колкото по-развита форма на приравняване циркулира
индивидът, толкова по-точно той осъзнава нещата в света и себе си като ценности, които
се противопоставят, приравняват една срещу друга. От друга страна, определеността и
отчетливостта на съзнанието зависят от това, доколко човек действително се
противопоставя на света, т. е. доколко той се труди и бори.
Човекът като носител на стойност бива въвлечен в сложното движение на общественото
обращение. Налага му се да се противопоставя (и същевременно да се приравнява) като
ценност срещу ценност ту с един, ту с друг предмет или човек. Циркулирайки като ценност,
отделният индивид се оказва в относително движение сам по отношение на целия останал
свят. Обществените процеси необходимо и обективно съпоставят човека с различни неща.
Той има възможност да се противопостави, поне виртуално, на всички неща, за които вече
е получил понятие. Премествайки се от колектив в колектив, от една малка група в друга, у
човека се разбива колекти-вистичното съзнание. Вече губи сила противопоставянето „ние-
зад-ругата срещу външния враждебен свят". Появява се ново основно
332
IZVORITE.COM 218
противопоставяне: „Аз против всички други; Аз, който се стремя да увелича своята
стойност, против всички други, които също се стремят да увеличат своята стойност, и с
това косвено да намалят моята стойност и моята собственост."
В условията на цивилизацията човек изпълнява много роли и постепенно се идентифицира
като нещо, различно от ролите си, оформя се Аз.
По-нататък за съществуването на индивидуалистичното съзнание (основната схема на
което е полярната противоположност „Аз и светът") отделният човек трябва да притежава
цялостна, пълна и уравновесена идея за света. Сиреч условие за появата на индивиду-
алистичното съзнание е външната памет да бъде достатъчно богата с общи идеи. И това
действително към началото на цивилизацията е вече постигнато. За изграждането на
индивидуалистичното съзнание е помогнало и обстоятелството, че към това време
обществото вече в достатъчна степен е приспособило своите социални принуди, дало им
е форма на все по-нарастващи и разнообразяващи се човешки потребности. Само така
човешкото обществено поведение придобива свобода и активност, възприема се като
преследване на някакво благо, а не като резултат на принуда.
И в определен момент светът изплува пред действащия и съзерцаващ човек из хилядите
конкретни взаимоотношения като нещо обективно, съществуващо вън от тия
взаимозависимости и схватки. И в същото време човек добива съзнание за себе си като за
нещо възприемащо, влизащо във взаимоотношения с този свят. „Разсъждавам, значи съм
нещо съществуващо."
38.3. Особености на индивидуалистичното съзнание
Индивидуалистично съзнание е най-финият и съвършен продукт, създаден от механизма
на потребностите. То е пример на плавно разрешаване на противоречието между
биологичните нагони на човека и задачите, които му поставя социалната структура. Вместо
принудително подчиняване на запрети, човешкото поведение е приело форма на
доброволно и устремено движение към ценности. Изграждането на индивидуалистичното
съзнание е процес, сплетен с усъвършенстването на механизма на потребностите. В
индивидуалистичното съзнание са включени и намират формата на личен интерес всички
морални норми, станали вече ценности. В него се включва и съвестта, станала морално
съзнание.
Индивидуалистичното съзнание е изградено върху създалия се у човека социален
ценностен таксис за присвояване на възможно повече стойност. Той е станал основен
мотив на съзнанието, негов критерий, а чрез съзнанието — и на цялото човешко
поведение. На първо време се оформя смътен стремеж към усвояване на повече морални,
естетически, духовни и материални блага. Но постепенно,
333
поради лекотата в размяната на една ценност с друга, привлекателността на отделните конкретни
ценности се обединява с привлекателността на стойността, със стремежа за присвояване на повече
стойност.
И тъй като у всички хора съществува такъв таксис, общественият живот става борба на
всички против всички за овладяване на повече стойност. Постепенно, в интерес на
обществото и в интерес на отделните индивиди, в тая борба се въвеждат определени
правила. На основата на взаимни интереси се създават сдружения между хората за
реализиране и гарантиране на правилата и с тях — интересите на отделните индивиди. В
определени случаи борбата се замества със сътрудничество (досущ както в еволюцията
на органическия свят).
За индивидуалистически съзнаващия човек действителността е шахматна дъска, в която
отделните фигури имат определена стойност и при всяка замяна на фигури се търси
изгода. Аз — царят, е висша ценност, несравнимо по-голяма от всички други. Без царя-Аз
играта въобще няма смисъл.
Постепенно у хората жизненият опит и научното знание започват частично да
опровергават егоцентричното съзнание. Хората започват да разкриват, че Аз у всеки човек
има определена и не чак толкова голяма стойност. А застрахователните дружества
оценяват с похвална точност колко струва един човек в различните фази на неговата
жизнена траектория. Натрупалите веществени богатства и ценности осъзнават бързо, че
IZVORITE.COM 219
тия продължения на собствената ценност остават и след тяхната смърт, след края на
играта. Примиряват се с това да оставят богатствата си на преките приемници, носещи
тяхното име, и защо не — техния дух.
Егоцентричното индивидуалистично съзнание създава егоцент-рична телеологична
представа за развитието на света и неговите закони: човекът, т. е. Аз, е последната дума
на световното развитие. Всичко досега е съществувало и се е изменяло, водено от една
единствена цел — човекът-Аз. Индивидуалистичното съзнание счита само себе си за връх
на мирозданието — последното и крайно творение на бога според религията; последният
продукт на развитието според философията; значи светът досега се е развивал прогресив-
но към една цел — самосъзнанието-Аз.
Но прогресът като всеобщ закон на вселената се оказа един илюзорен постулат, създаден
под влияние на индивидуалистичното съзнание. Прогресът фактически е нещо
краткотрайно и относително. Съвременният мислещ, господстващ над природата и оценя-
ващ своите действия човек е резултат от случайна верига от натрупали се една върху
друга флуктуации на фона на общо взето уравно-весяващия се (релаксиращ) свят.
Там, където вече е внедрено индивидуалистичното съзнание, господстват егоизмът и
личните интереси. Човек започва да гледа на
334
себе си като критерий за добро и зло, за истина и лъжа. Което е изгодно за Аз, е добро.
Егоизмът като че ли намира свой естествен съюзник в инстинкта за самосъхранение (така
обосновават неговия уж предисторически произход). Егоизмът започва да изглежда нещо
естествено, идващо от далечното минало, срещу което моралните норми неуспешно воюват.
Голият открит егоизъм (забелязван главно у другите, а не у себе си) плаши, смущава,
опровергава хуманизма, хуманистичните и демократични идеали.
38.4. Индивидуалистичното съзнание като обединител и контрольор на
психиката. Човешката памет
Съзнанието е идея, но особена идея, многообхватна и голяма. Индивидуалното, в случая
Индивидуалистичното, съзнание обединява различните преживявания и възприети идеи през
индивидуалния живот. Различни етапи от развитието на индивида се обединяват и отговорност
за тях се поемат от една личност. 7-годишното дете Х. У., 17-годишният младеж Х. У. и 70-
годишният старец Х. У. са различни по физически качества, химически състав, клетъчен
ансамбъл; различни са по морални и умствени способности, по собствена ценност и
собственост, по отношения с околната социална среда, по убеждения и изпълнявани роли в
обществото. Но те се обединяват от съзнанието, в случая — от Индивидуалистичното съзнание.
Индивидуалистичното съзнание е приемствеността в човешката психика, единство на човека
като ценност.
Индивидите в различните етапи на своя живот задържат още една инварианта — неизменния
наследен по биологически път генетичен апарат. Този факт дава повод за утвърждаване на
убеждението, че Индивидуалистичното съзнание е нещо генетично, независимо от околния свят,
от обществото и от културата.
В основата на Индивидуалистичното съзнание лежи индивидуалната (мозъчната) памет и
работата й по организирането на всички направени в дълготрайната памет записи. Заедно с
изграждането на съзнанието и самата мозъчна памет на човека се преустройва. Тя добива
функцията да обединява не само внесените от външната памет понятия и идеи, но и
разнообразните условнорефлекторни връзки, преживявания, впечатления, личен опит; да ги
оценява и сравнява едно с друго. Индивидуалната памет става скелет на индивидуалното
съзнание.
Съзнанието организира връзките между дълготрайната и оперативната памет. При наличие на
Индивидуалистичното съзнание всички апарати и складове на паметта получават нова
организация и единство. Вместо несвързана система от условни рефлекси, както е у животното,
всичко се подчинява на общ контрол, на централна команда. Под контрол попадат всички
процеси на паметта: запомняне, съхраняване, възпроизвеждане. Цялото минало от жи-
335
IZVORITE.COM 220
вота на човека минава под контрол и това влияе върху контрола над поведението му. Започва
съзнателно, по свободна воля изваждане на порции информация за минали преживявания от
дълготрайната памет — отдаване на спомени, припомняне и пр. Изобщо създава се интегрална
единна човешка памет, командвана и контролирана от един център — нещо, неизвестно в
животинския свят. Явяват се предпоставките за изграждане на единната човешка личност.
На тази основа дефектите в индивидуалната памет водят до дефекти в съзнанието. Но
дефектите в паметта не са единствената причина за разстройствата на съзнанието. В много
случаи не е необходимо да се нарушава мозъчната памет изцяло, а само ония връзки, които
свързват в едно съставките на съзнанието (така се получава амнезия, раздвоено съзнание,
състояние на безсъзнание (несвяст) и др.). Съзнателното е фино модулиране на висшата нервна
дейност, горен пласт на психиката.
В изграждането на Индивидуалистичното съзнание се случват пропуски. (Всеки си има
слабости.) Но в някои случаи тези дефекти може да прехвърлят границата, поставена от
конкретните за дадено време обществени и трудови изисквания. И тогава психиката и
съзнанието се оказват нарушени. От друга страна, при силен натиск и притеснени обстоятелства
преобразуванията на биологичните нагони в рационализирани интереси могат да се окажат
недостатъчно сигурни. Тогава хората могат да изпаднат в стадно поведение.
Съзнанието е идея, която обединява и контролира другите въвеждани в главата идеи от
външната памет, отхвърля тези, които му противоречат, като ги изтласква в резервните депа на
дълготрайната памет; активизира други идеи, хармонични с него; оказва въздействие при
оформяне мирогледа на човека.
Съзнанието контролира изцяло оперативния блок на мозъка (оперативната памет, процесора);
контролира само отчасти и много по-слабо дълготрайната памет (тук остава широк терен за
подсъзнанието). Съзнанието не контролира пряко рефлективната деятелност, хуморалната
авторегулация. Индивидуалистичното съзнание контролира всяко обществено действие на
човека, като го оценява чрез основния критерий, колко стойност ще загуби и колко ще придобие
индивидът при евентуалното действие. Индивидуалистичното съзнание контролира не само
активната деятелност, но и мисленето. Именно под контрола на съзнанието мисленето като
процес получава способност да се връща към миналия индивидуален опит, да сверява с него
резултатите си, да се връща към себе си. Без съзнание и рефлексията, и медитацията, а и
интроспекцията (самонаблюдението) са невъзможни. Така съзнанието може да се определи и
като чисто човешка способност за наблюдение и контролиране на собствените психични
процеси. (Даже някои психолози сливат Индивидуалистичното съзнание с рефлексията.)
Индивидуалистичното съзнание се издига до ролята на основен
336
контрольор сравнително лесно, тъй като е обвързано изцяло с механизма на
потребностите. Стойностните отношения, в които влиза индивидът, изискват тъкмо такъв,
елементарен по същество, контрол — какво губи и какво печели индивидът като ценност от
всяка предстояща постъпка.
Успоредно с контрола на съзнанието, у индивида се култивира и волята — подчиняване
действията на определена, поставена от съзнанието задача или цел.
38.5. Активност на индивидуалистичното съзнание
Индивидуалистичното съзнание, като всеки друг вид съзнание, се изгражда като идея,
мобилизираща силите и способностите на човека. Но мобилизиращата сила на
индивидуалистичното съзнание е особено ярка, тъй като самата негова същност е идея,
поставяща индивида като активно начало, противопоставящо се на света и усвояващо
света. Това, както се вижда, е твърде далеч от първоначалната задача-функция на
индивида, създаден в биологичната форма на движение като инструмент, форма за
съществуване на биологическия вид.
Спрягането на механизма на потребностите със съзнанието, установяването на таксиса
към усвояването на повече стойност като доминиращ над поведението, прави
индивидуалистичното съзнание силно активно (в някои случаи даже агресивно и алчно).
Именно това качество — активността, прави индивидуалистичното съзнание крайно
необходимо за обществото. И обществото по различни начини се стреми да създаде
индивидуалистично съзнание у всеки
IZVORITE.COM 221
човек.
Поведението на човек, притежаващ индивидуалистично съзнание, е движение с много
степени на свобода. А ограниченията на тия свободи в повечето случаи са
самоограничения, т. е. незабележими, осъзнати като необходими, нетежащи на индивида.
Във връзка с това поведението, контролирано от индивидуалистичното съзнание, ни се
струва едва ли не поведение, мотивирано от свободна воля. Деятелността на
съвременния човек видимо изглежда мотивирана единствено от съзнанието му, от
неговата свободна воля.
38.6. Съзнателното, идентифицирано с психично, идеално, субективно,
духовно
За модерния човек съзнание — това е индивидуалистичното съзнание, съзнанието в
развит вид; противопоставянето Аз-субекта на целия останал свят; знание за субекта,
придружаващо всяко друго знание; вземане пред вид интересите на субекта-индивид при
всяко действие или мисловна операция.
Във философията, пък и в ежедневната словоупотреба, много често термините: психично,
съзнателно, идеално, субективно, духов-
337
но, се идентифицират, употребяват един вместо друг. И с това се създава впечатление, че
са различни наименования (или различни аспекти) на някаква основна субстанция,
противопоставяща се на другата субстанция в света — материалното, физическото,
обективното, телесното.
В рамките на удобствата, които се стремят да създадат „галантната" философия и
„галантната" психология, такова обединение е приемливо, лесно се разбира, съвпада с
митологическите и религиозни схеми, които са ни внушени още от детството. Но е далеч от
истината.
Психичното е нещо, свързано с психиката. А психиката е обективен процес на
„оседлаване" висшата нервна дейност от социалните закономерности и структури. На
психичното може да се противопостави предпсихичното — немодулираната от социалното
висша нервна дейност.
Не всичко психично е съзнато. Съзнателно, съзнато е само една област от психичното,
област, която се контролира и обединява от една особена идея — съзнанието.
Противоположно на съзнатото е несъзнатото, подсъзнанието — друга област от
психиката, която не се контролира от съзнанието. Съзнанието се е явило много по-късно от
подсъзнателната психика. Съзнателно е психичното поведение, контролирано от
съзнанието.
Подсъзнанието е област от психиката, недостъпна за интроспекция. Затова в старата
философска психология подсъзнателното се заобикаляше; психичното се свеждаше до
съзнатото и се отъждествяваше със съзнатото.
Под несъзнателно често се разбира не само неконтролираното от съзнанието психично
поведение, а въобще рефлективното, проявите на висшата нервна дейност, което въобще
не е психично, а така също и автоматизираното, превърнато в рефлекс, психично (вж. 1.4).
Идеалното е това, което е свързано с идеите — в главата и вън от главата на човека.
Идеалното участва в психическите процеси. Участват и идеите. Но идеите съществуват и
във външната памет, вън от психиката, вън от съзнанието на човека. Идеи са изграждани
далеч преди създаването на тая особена идея — съзнанието. Идеалното е това
материално, което е свързано с идеите и с пренасянето на информация в главата на
човека. Противоположно на идеалното е физическото, вещественото, това материално,
което не е свързано с идеите и което не се пренася в главата на човека.
Субект е определена роля на човека или на колектива в обществения живот — да бъде
изпълнител на действия, носител на качества и пр. Всеки човек е едновременно субект и
обект на различни обществени отношения. Субективното е особеност, едностранчивост на
нещата, произведени от субект или свързани с него, разглеждани само от негово гледище.
Субективното и съзнателното, су-
IZVORITE.COM 222
338
339
бективност и съзнание се застъпват в отделни пунктове, но това са
различни неща.
Духовното е религиозна и донякъде философска категория. Духовното фактически
означава социалната информация, циркулираща между хората, прекодирвана и
обработвана в човешкия мозък, фантастичността, неадекватността в изграждането на
идеята за духовното обаче представя тази информация като нещо нематериално, стоящо
извън материята и над материята; като „духовно начало на света". Тази идея обединява
като духовно изобщо информацията и всички отношения, които не се свеждат до
физическото, телесното, вещественото — „духовна култура и материална култура", „дух и
материя". Идеята за духовното исторически се е създала от философското
противопоставяне „дух — материя". Духовното има малко общо с психическата структура и
съзнателното.
38.7. Обществото и индивидуалистичното съзнание.
Обществено съзнание
Да се направи от човешкия индивид активен производителен фактор, не само
несъпротивяващ се, но и целеустремен, активен изпълнител на социалните изисквания,
това е най-благоприятното за обществото. Такова развитие на нещата укрепва социалната
структура. А тъкмо това става чрез индивидуалистичното съзнание. Затова в обществото
се развива и налага трайна тенденция и обществото полага всички усилия у всеки индивид
да се внедри индивидуалистично съзнание.
Тая задача не е лека. За индивида е по-лесно да подражава, да „избяга от свободата",
която изисква вземане на решения. Активното съзнателно поведение у индивида се
извайва с много старания от обществото (близките, родителите, учителите, околната
възпитаваща среда) грижливо и планомерно в продължение на един продължителен
период.
Главният път, по който обществото внедрява индивидуалистично съзнание у индивидите,
е изработването на модели-образци, на които индивидът рефлективно подражава. В
културата (общата памет на човечеството) са закодирани различни модели — конкретни
примери за постъпване в дадена ситуация. Те всички са съставки на общественото
съзнание.
Общественото съзнание представлява цяла система от модели-образци за
индивидуалистично съзнание, нерядко в художествена форма, като се започне от
успоредните животописи на Плутарх до басните на Езоп и Лафонтен. Тенденцията към
изграждане именно на индивидуалистично съзнание личи много ярко в приказките и
басните. Там не се говори за глутница вълци, а за един вълк, хищен и глупав; не се говори
за мравуняк, а за трудолюбивата егоистка мравка. Индивидуалистичното съзнание намира
своите модели в
изкуството, философията, религията и идеологията въобще.
Идеята за Аз не може да се открие в генетичния апарат на човека. Но тя, в хиляди най-
разнообразни форми и вариации, стои във външната памет, готова оттам да премине в
главите на подрастващите. Обществото създава и подходяща среда за изграждане на
индивидуалистичното съзнание.
Общественото съзнание по време на цивилизацията не е вече една единствена
неоспорима идея. То се изразява в много конкуриращи се един друг алгоритми за
поведение. Общественото съзнание става една силно еластична и приспособяваща се
система. Индивидът участва активно във възприемане моделите за индивидуалистично
съзнание, сравнява ги, оценява ги като блага, възприема ги най-често охотно като
ценности според тяхната стойност. Кой от моделите ще се внедри масово у младите
индивиди в даден момент и на дадено място, зависи и от обществено-историческите
изисквания, и от модата. (Затова в някои периоди масово се създават фанатични
идеалисти и герои, а в други периоди или в други обществени условия — хора
IZVORITE.COM 223
консуматори и привърженици на сладкия живот.) Но за всяка конкретна епоха и конкретна
среда предлаганите и възприемани модели за индивидуалистично съзнание са в
изобилие. По редица стечения на случайни и закономерни обстоятелства у едни индивиди
се изгражда съзнание по един модел, у други индивиди — по друг модел. Съвременните
хора се различават не само по генетичен комплект, по степен на култура, образование,
професионална ориентация, но и по самосъзнание.
38.8. Изграждането на индивидуалистично съзнание в индивида. Несполуки
Изградено веднъж исторически, индивидуалистичното съзнание се изгражда (въвежда)
конкретно и поотделно във всеки човешки индивид. Човек се научава да съзнава
съществуването си, да определя отношението си към света, тъй както се научава да ходи
изправен и да говори, само че внедряването на съзнанието е по-продължителен и по-
сложен процес.
Детето не се ражда със съзнание и не носи в генетичните си структури никакви програми за
съзнание. А без съзнание е немислимо то да се превърне в трудещ се човек, в
производителна сила. Пред обществото стои извънредно важната задача да внесе
индивидуалистично съзнание във всеки човешки индивид поотделно.
В културата (общата или външната памет на човечеството) са закодирани модели на
съзнание във вид на комплекси от морални, естетически, религиозни и др. норми и
правила. Много полезни са се оказали конкретните емоционално и непосредствено възпри-
емани образци на индивидуалистично съзнание, конкретни примери за постъпване при
дадена ситуация (дадени в литературата,
340
341
изкуствата, историята и пр.). Всичко това образува общественото съзнание.
Но както моделите за рокли, нарисувани в модния журнал, не са рокли, така и моделите,
предлагани от общественото съзнание, не са индивидуално конкретно съзнание на
отделния човек. Последното се изгражда чрез възпитанието и образованието и чрез почти
невидимото за нас влияние на околната среда, улицата, семейството, детските игри и т. н.
(Чрез игрите детето се подготвя за ролите, които ще играе в обществото.) Детето
подражава, възприема идеи, вижда и чувства, учи се да говори. В крайна сметка
съзнанието на всеки отделен човек зависи от специфичния, неповторим за всеки човек,
начин, последователност във въвеждането на отделните съставки на съзнанието у него.
Кога и кои форми на съзнание ще възприеме един човек, кои модели и примери на об-
щественото съзнание ще отмине, зависи от цяло множество закономерни и случайни
обстоятелства, които го оплитат. Педагогиката като наука и практика се стреми да въведе
определен ред и ефективност в този процес.
В живота на детето някъде около две—три годишна възраст идва момент, когато то се
„хваща", че възприема нещо друго, различно от себе си, че мисли, че е нещо различно от
света, от възприемането, мисленето. ("Мисля, следователно съм" (Cogito ergo sum) — по
израза на Декарт.) Така се запалва огънчето на човешкото индивидуално съзнание.
Съзнанието се въвежда в индивида на порции. Тия порции се свързват в една обща идея и
тази идея се компонира в индивидуалната (мозъчната) памет на всеки индивид. Тя
обхваща и контролира почти всички преживявания, действия и мисли в обществения живот
на човека, неговите знания, неговите разбирания, стремежи и
интереси.
Във висшата модулация на нервната дейност с въвеждането на съзнанието винаги могат
да се получат пропуски и у всички хора — различни. „Всеки си е луд по своему", според
поговорката. Примерно у някои хора не е постигнато равновесие в интересите към Аз и
света — някои отдават преголямо значение на Аз (вътрешното), други пък — на
общуването с външния свят. Едни притежават преувеличено чувство за отговорност. Други
са неоправдано и лекомислено самоуверени или самовлюбени. Това са все особености в
съзнанието, даващи своя принос към разнообразието на
човешките типове.
IZVORITE.COM 224
Но тия отклонения и дефекти могат да прехвърлят критичната граница между нормално и
ненормално за даден исторически момент и среда. Тогава съзнанието и психиката се
считат нарушени и обществото взема мерки за лекуването или изолирането на засегнатия
индивид.
38.9. Трагичност и илюзорност на индивидуалистичното съзнание
Индивидуалистичното съзнание се оказва неадекватна идея. фактически Аз не е нещо
отделно от света. Първите по-интимни контакти с другите убеждават подрастващия, че и
другите хора делят всичко на „Аз и останалия свят"; че това делене е относително; че
самото индивидуалистическо съзнание се крепи на относителни, ежедневно опровергавани
представи.
Човекът не е сам срещу света. Той представлява елемент, здраво и завинаги включен в
обществените механизми и зависим многостранно от тях, макар че е елемент с много
степени на свобода.
Истина е, закономерностите на общественото развитие и на обществения механизъм се
осъществяват чрез стремежите, целите, действията на отделните хора — но като
общостатистическа резултанта. А личните стремежи, мечти, планове на хората редовно не
се осъществяват или от осъществяването им се получава нещо, доста различно или даже
противоположно на поставените цели. „Суета на суетите и всичко е суета" (Еклесиаст
1:2)— така осъзнават в Библията този факт. Така че Индивидуалистичното съзнание е до
известна степен илюзорна идея, води човека към измамни цели. Но е илюзорна идея само
в известна степен. То не изопачава така фантастично действителните отношения, както
например тотемис-тичното предсъзнание, но все пак преиначава.
Инстинктът за самосъхранение, за избягване на смъртта е внедрен генетично у всеки жив
индивид. Но никое животно освен човека не осъзнава смъртта, собствената си смърт и
нейната неизбежност. Едва няколко години след като детето е открило, че е Аз — полюс
на света, то осъзнава и нещо друг — че ще умре. И започват екзистенциалните терзания:
Защо живея? Какъв е смисълът на живота? Има ли нещо оттатък смъртта и какво е то?
Идеята за живот оттатък се оказва илюзия. Но това е една от полезните илюзии. Тя крепи
65
човека, създава смисъл на живота му и на личната му борба за самоутвърждаване . Друго
противодействие срещу екзистенциалния страх е пълната заетост на човека, когато не му
остава време да мисли за това. Но пълната заетост става все по-мъчно осъществима.
Изобщо нашето време ни изправя пред криза на Индивидуалистичното съзнание.
Екзистенциалният страх от смъртта става много важна компонента на психиката.
Индивидуалистичното съзнание става трагично съзнаване на факта, че животът на човека
е борба на Аз против целия свят и това е борба, която по програма трябва да бъде
загубена рано или късно.
63
В. Франкъл даже е създал цяло направление в психотерапията — логотерапия. Чрез придаване някакъв смисъл на живота
страдащият човек се освобождава от психичните терзания.
342
Самата горда активност на човека, изградил в себе си индиви-дуалистично съзнание,
става проблематична. „Гордостта е начало на греха", твърдят в Библията (Иисус, син
Сирахов 10:15), видимо подканяйки за връщане назад, към скромното колективистично мо-
рално съзнание. Наред с това Аз — човешката личност, се натъква постоянно на лични
противоречия, причинени от надвластни социални противоречия. Съдбата се оказва
сурова и безмилостна. И всичко това навява страх и трепет. Заедно с Аз губи устойчивост
и про-тивобалансът на Аз — светът като цяло, телеологичният модел на света (тоя най-
разумен от всички възможни светове свят!). Човек открива отсъствието на разумно начало,
64
което да ръководи неговото развитие и дейност .
Останал самотен, наплашен, човек става лесно податлив и внушаем при критични
ситуации.
Индивидуалистичното съзнание е илюзорно. Оставен само на него, съвременният човек
губи опори и попада в трагична неустой-чивост.
38.10. Компенсации срещу трагичността и илюзор-ността на
Индивидуалистичното съзнание
IZVORITE.COM 225
По време на цивилизацията се е оказало, че Индивидуалистичното съзнание не може да
бъде заменено с друго, но може да се създадат противоотрови, които компенсират
донякъде илюзорността, трагичността и неустойчивостта му.
Фрустрираният човек търси идея, която да го утеши, успокои, примири със света. Така се
създават и активизират успокояващи идеологии, на първо място — религията, с нейната
фантастична идея за задгробен живот (прераждане и др. п.). Търсят се и се създават
такива религии, които не само да стабилизират обществените отношения, да свързват в
единство различните класи, но също така и да успокояват разтревожената поради
илюзорността на Индивидуалистичното съзнание психика.
Адаптирайки се към Индивидуалистичното съзнание и неговата егоцентричност, религията
добива форма на лично отношение и отговорност на човека към Бога. Религията обещава
възмездяване на направените грехове и благодеяния от индивида според стойността им.
Примерно Християнството прави индивида-човек център на внимание, обещава му лично
безсмъртие или вечно лично изплащане на греховете. (Християнството, както и Ислямът,
са религии, отговарящи на Индивидуалистичното съзнание, докато старите религии,
свързани с местни митове за природни сили, са създадени от колек-
84
Напоследък Дарвин, Болцман, Павлов, Айнщайн, Винер и др. — в науката, и редица философи почти разрушиха
телеологическия модел за света, а заедно с това — и догматичната вяра в прогреса и убеждението, че живеем в разумен,
направляван кьм висока цел свят.
343
тивистично мислещи хора.) Религиозните идеи са идеи, които свързват индивидите с
колектива. Без тях човек се чувства сам и самотен.
Религиозната компенсация срещу безпокоящите елементи на Индивидуалистичното
съзнание не се налага винаги като възраждане на стари религии. Често политически и
социални учения (идеологии) могат за кратко време да изпълняват ролята на религии (и
съответно добиват черти на религиозен догматизъм и верска нетърпимост).
Моралът също се приспособява към Индивидуалистичното съзнание. Той бива възвеличен
и представен като априорна човешка същност (Кант).
Успокояващи и утешаващи човека с индивидуалистично съзнание се оказват и ред
химически и биологически упойващи средства. Потребността към тях добива силата на
първична потребност. Особена роля играе алкохолът. Упоен с алкохол, човек забравя за
трагичността на индивидуалната си борба, страха от истината за своето положение и
неизбежна съдба. Колкото по-лош или празен е животът на човека и колкото по-
чувствителна е съвестта му, толкова по-голяма е потребността да я заглуши с упойка.
Алкохолът парализира някои контролни функции на висшата нервна дейност. Това
освобождава човека от напрежението на отговорността и чувството за дълг; той се чувства
по-могъщ и агресивен. Средата около него му се вижда приятна и приятелска. „Човек, пил
малко повече, не пази тайна й не изпълнява обещание."
Друга компенсация, както се каза, е непрекъснатият труд и заетост. „Залудо работи,
залудо не седи." Всеки сержант и старшина, всеки практик-психолог знае това правило и го
прилага разумно. Самият механизъм на потребностите, създаващ все нови и нови
потребности, шиба човека в тяхното преследване и това заема цялото му време.
Обществото взема мерки и за тия, които не може да преследва с непрекъснат труд —
младите и богатите. За тях то създава потребности от спорт, развлечения, игри.
Трагичността на Индивидуалистичното съзнание ефикасно бива компенсирана чрез
естетически и други увлечения.
Грижата за децата, които живеят сред нас и ще ни наследят, донякъде компенсира
трагичността на Индивидуалистичното съзнание и суетността на стремежа към повече
стойност. Явява се нов вид обич — собственическата егоистична любов към наследника, в
който е преминала моята кръв и моя дух. Раждането и отглеждането на децата,
вживяването в техния безгрижен свят става важен компенсатор срещу студената логика на
съзнанието. „Ако към 40-го-дишна възраст на човека стаята му не се напълни с детски
гласове, тя ще се напълни с кошмари" (Сент Бьоф). Жените, които повече се занимават с
отглеждане на деца, по-малко страдат от тези кошмари.
По-пасивна форма на нормализирането на индивидуалистичес-
IZVORITE.COM 226
344
кото съзнание представляват примирението, резигнацията, в известна степен —
конформизмът.
Съзнанието на съвременния човек е в основата си индивидуалистично, но отчасти е
смесено, уравновесено с компенсиращи елементи (морални, религиозни) от
колективистичното съзнание. В мирни исторически периоди обикновено е чисто
индивидуалистично (егоизмът на хората нараства до неприемливи размери). При
притеснени условия (войни, революции) компенсиращите елементи вземат по-голямо,
понякога решаващо, участие.
В историята се очертават периоди на връщане на колективистичното съзнание у хората
(революционни идеологии, фундаментали-зъм, сектантски изблици на религиозност,
догматизиране на социални учени и пр.).
Индивидуалистическото съзнание е исторически създала се структура. Породила се е като
необходимост при определени социални отношения и определено равнище в развитието
на психиката. Изменяло се е и се е развивало. Възможно е в бъдеще, при определени
условия, да бъде заменено с друго съзнание. Например ако отношенията между хората се
освободят от стойностната си форма и човекът започне да подхожда към тях с научно
разбиране, ще се появи може би нова форма на съзнание, по-точно отразяваща света, по-
ефикасно мобилизираща и контролираща човешките сили. Но това е проблем на
необозримо за нас бъдеще.
38.11. Заключителна прибавка. Видове съзнания
Съзнанието е идея (или система от идеи) за целия свят и за мястото на индивида-субект в
него. Когато тази идея се намира във външната памет, тя представлява обществено
съзнание; когато е внедрена в човешкия индивид, тя е индивидуално съзнание.
Общественото съзнание е елемент от социалните надстройки. То е обект на изучаване от
социологията. Индивидуалното съзнание е психическа структура и е обект на
Съзнанието се е появило на определен етап от развитието на човечеството и психиката,
най-напред като смътна несъвършена идея, а след това се е развивало и
усъвършенствало заедно с развитието на човека и психиката, като е минавало през
различни фази: тотемистично предсъзнание, характерно за първобитните хора;
колективистично съзнание, характерно за хората от родовия и общинен строй, и
индивидуалистично съзнание, характерно за хората от цивилизацията. Тотемистичното
съзнание е всъщност зародишно съзнание. Това, което ние разбираме под понятието „съз-
нание" в общата словоупотреба, е индивидуалистичното съзнание.
При тотемистичното предсъзнание обществено съзнание и индивидуално съзнание
представляват просто една и съща идея, намираща се във външната памет или,
съответно, в главата на индивида.
345
Отношението между обществено съзнание и индивидуално съзнание на фаза
индивидуалистично съзнание е далеч по-сложно: тук общественото съзнание е голяма,
систематизирана, но неограничена съвкупност от модели-образци за индивидуалистично
съзнание, намиращи се във външната памет. Индивидуалното индивидуалистично
съзнание от своя страна е индивидуална, неповторима комбинация от тези модели,
внедрена в главата и заела там особено място на контрольор върху голяма част от
психиката; идея, допълнена и с елементи от индивидуалния опит на отделния човек.
Обществото се е развивало. В началото то е представлявало то-темна група-колектив.
После са се образували род, племе, народ, глобално човешко общество. В зависимост от
това общественото съзнание, както и външната памет въобще, се е развивало и
разширявало; добивало е форма на колективно (групово) обществено съзнание, родово
обществено съзнание, национално обществено съзнание, общочовешко обществено
съзнание.
IZVORITE.COM 227
Хората от даден колектив, племе, националност, класа и пр., които ползват като модел
едно и също обществено съзнание и живеят при еднакви условия и изисквания,
притежават общи черти в своите индивидуални съзнания. Това дава повод да се говори за
специфично колективно съзнание — „душевност на българина; съзнание на българина" и
пр. — в случая не става дума за някакво мистично колективно съзнание. Това са
фигуративни изрази. Групите от хора (колективи, племена, нации) нямат общи нервни
системи, нямат и обща психика и съзнание, имат само обща външна памет.
Индивидуалистичното индивидуално съзнание като една обща идея, обединяваща цяла
система от идеи, контролира голям дял от психичното поведение на индивида. То се
въвежда постепенно и системно в подрастващите. Заедно с това то непрекъснато се
допълва, преоформя, минава през различни фази. Тия фази може да се оприличат на
философски мировъзрения: „Докато сме деца, сме сенсуалисти; идеалисти сме, когато се
влюбим и приписваме на любимия човек качества, каквито той не притежава. Любовта се
разколебава — ставаме скептици. Трудим се и се борим да забогатеем — ставаме
материалисти. И свършваме с квиетизъм" (Гьоте).
У Хегел съзнанието също минава през фази, напомнящи философски мировъзрения:
стоицизъм, скептицизъм, нещастно съзнание и пр.
Съвременното обществено, а съответно и индивидуалното, съзнание обединява голяма
система от идеи. То може да се разглежда в различни аспекти, от различни страни.
Например моралните идеи в него представляват морално съзнание (съвест); идеите,
които привързват индивида към някаква класа или класова идеология — класово
съзнание; идеите, които го привързват към нацията и го мобилизират в нейна защита —
национално съзнание, идеите, господстващи в даден момент над масите — масово
съзнание и т. н.
346
39. ПОВЕДЕНИЕТО НА ЧОВЕКА КАТО ЦЕННОСТ
39.1. Обединяване на ценностите в размяната. Обединяване на потребностите и
влеченията в един ценностен таксис
Постепенно подавляващата част от благата, които човек ползва, стават ценности. А
възможността всяка ценност да се разменя с друга опростява търсенето на ценностите и
свежда потребностите от тях към потребност от стойност, към търсене повече
стойност. Благодарение на организирания вече пазар притежаването на каквато и да е
ценност осигурява придобиването на търсената ценност, която удовлетворява актуална
потребност. Това води до известно забавяне (отлагане) удовлетворяването на
потребностите. Но волята вече е достатъчно ефективна и това не представлява особен
проблем.
Голямата част от потребностите на човека (тия, които изискват труд, които се
удовлетворяват от ценности, не от безплатни блага) се обединяват от една обща
потребност — потребност от придобиване на повече стойност — ценностен таксис.
Всички влечения, стремежи към ценности се обединяват в един сумарен (интегрален)
таксис към присвояване на повече стойност, без разлика дали тази стойност е
овеществена в материални потребителски блага или в знания, пари, власт над хора,
влияние, стоки, или природни ценности, морален капитал, обществено положение, имидж
и т. н. Всичко това съдържа стойност, представлява ценност. Всяка една от тия ценности
може да се замени с друга. Не са важни вече видът, потребителната особеност на
ценността, а количеството стойност, съдържащо се в нея. Всяка притежавана
ценност може да се отчужди и замени с друга, стига при тая сделка да се спечели, а не
загуби стойност. Така основният критерий (закон) на ценностния таксис става
материалният интерес, ползата.
В случая терминът интерес не се разбира като любопитство, инстинктивен стремеж,
основан върху рефлекса „Що е това" или „Как работи това?" (вж. 14.4), или като общ таксис
към достигане на поставената цел (19.3), а като „материален интерес", корист, търсене
изгода, полза, печалба. (В западните езици интерес значи и лихва, печалба от капитала.)
IZVORITE.COM 228
В този ценностен таксис сублимират и се генерализират до известна степен, или просто
дават принос, хранителният инстинкт, инстинктът за самосъхранение на индивида,
инстинктът за изграждане на собствено гнездо с хинтерланд за отглеждане на малките и
др. Той прониква дълбоко в психиката. Нервната система — един биологичен механизъм,
изработен преди появата на човека, се приспособява и настройва към ценностния таксис,
като към първичните инстинкти. (Даже някои заинтересовани идеолози говорят сериоз-
347
но за „ценностен инстинкт", „собственически инстинкт", заложен още в генетичните
програми.) Ценностният таксис е дотолкова усвоен от висшата нервна дейност, че
понякога ни се струва действащ несъзнателно. Но това е илюзия. Ценностният таксис
изцяло се контролира от индивидуалистичното съзнание и е свързан с него.
Ценностният таксис за усвояване на все повече стойност е неутолим. „Човешкото око е
лакомо. Него смъртта само го плаши" — твърди народната поговорка, фактически в
обществото стремежът на един човек към все повече стойност е ограничен от подобните
стремежи у другите хора. (Това полезно обществено ограничение не винаги действа
безупречно. Явяват се Крезовци и Ротшил-довци, усвоили несметни богатства.)
Поведението на човека до голяма степен се свежда до поведение, подчинено на
ценностния таксис. Човекът, представляващ сам по себе си ценност, се включва в един
механизъм на разменяне на ценности, гонен от стремежа за увеличаване на своята
стойност. Поведението му може да се оприличи на движението на зареден йон в
електролитна среда или на белтъчна молекула, устремена към поглъщане и
преобразуване в белтък на всяко подходящо вещество от околната среда. Това е
поведение изцяло обективно, детерминирано, подчинено на строга закономерност. Тя
може да се нарече „принцип на интересите".
В общественото обращение не се разменят само блага-собствености. Разменят се и
собствени лични качества и достояния, представляващи ценности. Такива са:
трудоспособност, природни дарби, таланти, усвоени умения. Сам човекът, представляващ
ценност, започва да се държи и да се движи като ценност сред ценности. Готов е да
размени своите собствени природни или социално придобити ценности срещу всякакви
други ценности, стига тия ценности да притежават по-голяма стойност от неговите, стига
да има изгода от това.
39.2. Ценностният таксис — основна доминанта в поведението на
съвременния човек
Общественото движение става движение на интереси — взаимни срещи и отминавания на
индивиди, водени от свои користни интереси. „Користта говори на всички езици и играе
всякакви роли, в това число и ролята на безкористност" (Ларошфуко). Ценностите стават
ориентири в човешкото поведение.
Бидейки ценност, човек се отнася към всички заобикалящи го ценности, като се
65
приравнява към тях, сравнява се с тях и разменя част от своите ценности срещу тях .
Свободният човек на цивили-
65
"Личността е особена динамична система, която се самоактулизира" — смята Г. Олпорт.
348
зацията (за разлика от общинния човек или роба) постоянно е изправен пред избори. Той
трябва да избира какво да купи, кое от това, което има, да продаде, за коя да се ожени,
каква професия да си избере, къде да работи, къде да живее, за кандидата на коя партия
да гласува и т. н. В тия избори човек винаги се държи като притежател на стойност,
приравнява се към едни или други ценности от околния свят, лишава се от определени
ценности, за да придобие други. За да има такава свобода на избор, необходимо условие
е човек да бъде достатъчно заможен, за да удовлетворява нормално своите потребности.
Когато това не е налице, когато е при притеснени, критични обстоятелства, свободният
избор и свободата въобще се оказват нещо формално. Човек, нарушавайки закона за
стойността, се стреми да удовлетвори преди всичко своите основни биологически
IZVORITE.COM 229
потребности, независимо от цената. А Маслоу така подрежда потребностите: 1)
физиологични потребности, 2) потребности от сигурност, 3) потребности от любов и
приятелство, 4) потребности от оценка на колектива, 5) потребности от реализация на
способностите си.
Така че действието на закона за стойността е пълно и ефективно при неизпитващи остра
нужда хора. Притесненият, бедният винаги е принуден да разменя нееквивалентно под
натиска на първичните потребности, да губи. А богатият винаги печели от това. Но да се
върнем към нормалния случай.
За да направи своя избор, човек се направлява от пазара (в най-общ смисъл на думата,
включващ и приравняването на морални и въобще духовни ценности). Човекът е
свободен, но относително свободен — в известни предели. Пазарът, от който индивидът
може да се възползва, отначало е твърде ограничен, местен. Но с развитието на
цивилизацията той става все по-малко местен и ограничен. Изнамерени са парите.
Създават се стокови борси, на които във всеки момент човек може да размени своята
стока срещу произволна друга стока, и то точно по стойността. При ограничен пазар и
традиционната си бедност човек при размяната следва да се съобразява със своите
потребности от блага и да ги градира. Ако не прави това, гой се излага не само на риска да
не приживе, но и на присмеха на околните. „Цървули няма, гайда иска" — отсъжда за
такива случаи простонародното обществено мнение.
Човекът, притежаващ стремежи и индивидуалистично съзнание, :е среща с подобните
стремежи и съзнания на другите индивиди, които също желаят да увеличат своята
стойност при взаимната размяна. Тия срещи връщат претенциите за повече стойност към
размяна на еднакви стойности. Но това става средностатистически, през ред случайности,
с много отклонения. Човекът трябва да знае стойността на всички неща, които се
разменят. Да изучаваш и знаеш стойността на всяко нещо, с което влизаш в допир, е
неизменно, макар и неизпълнимо докрай, условие за практическия живот на все-
///. Душевността на съвременния човек или...________
ки човек. Това знание е цел на възпитанието и обучението. Но да узнаеш стойността на
всички неща е невъзможно.
Отделният човек, който така адекватно реагира на стойността, не винаги действа напълно
съзнателно. В смисъл, не анализира при всеки конкретен случай какъв труд е вложен във
всеки сравняван обект. Не превръща във всички случаи идеалните ценности в пари, та
така да ги сравнява. Тази работа извършва обществото, пазарът. За обикновения човек в
90 случая от 100 моралното си остава морално, чувствата си остават чувства, идеалните
ценности си остават идеални ценности. Човек постъпва както постъпват другите, разменя
ценности срещу ценности, без да съзнава, че това е размяна на ценности. За да направи
своя избор и евентуалната размяна човек се направлява от законите на пазара, но твърде
опосредствано. Влияят му рекламата, модата, успехът на колегите и т. н. Субективно
човек гледа какво правят другите, постъпва „както правят всички". За това му помага
подражателният рефлекс. Но подражанието сега вече добива друг смисъл — сверяване на
своите ценности в общия неписан ценоразпис на пазара. Общуването, всестранните
връзки на индивида с голям брой различни членове на обществото стават условие за
неговото съществуване.
Ценностният таксис, стремежът да усвои повече стойност, започва да господства
безразделно върху поведението на човека, включително и върху трудовото му поведение.
Човекът в труда си се стреми да произведе и придобие възможно повече стойност за
възможно по-малко време. С други думи, производителността на труда става лично дело
на човека, личен мотив в труда. Това е един основен успех по пътя към социализиране на
човека. Производителността на труда винаги е била основен критерий в борбата за
преживяване между отделните човешки колективи и между различните обществени
строеве. Но тоя критерий се е проявявал обективно и разрушително, като резултат на
неосъзнати действия. Общества с по-ниска производителност на труда са загивали в
съревнованието. И това е ставало независимо от мислите, стремежите и интересите на
отделните хора. Сега производителността на труда става личен стимул. Тия колективи,
тия обществени строеве печелят съревнованието, които съумяват по-адекватно да
направят увеличаването на производителността на труда лично дело (въпрос на интерес)
IZVORITE.COM 230
на всеки човек или поне на повече хора в обществото. Това е една от причините, дето по
време на цивилизацията производителността на труда се увеличава много по-бързо.
39.3. Ценностно съзнание. Ценностно мислене. Ценностна ориентация.
Ценностен подход
Индивидуалистичното съзнание е фактически ценностно съзнание. То е тясно свързано
със ценностния таксис и при
350
///. Душевността на съвременния човек или..,
351
КОНТРОЛ върху психичната дейност има за критерий стойността. Инпивидуалистичното
съзнание контролира всяко действие на човека от гледище на това, индивидът губи ли,
или печели стойност с това си действие Ценностното съзнание възпира тези действия, при
които (доколкото индивидът може да прецени) се губи стойност, и поощрява действията,
при които индивидът печели стойност. Ценностните отношения до известна степен
поляризират и чувствата, превръщайки ги в оценки, макар и приблизителни, „интуитивни
оценки Положителните чувства се обединяват във влечение към ценности И обратно -
отрицателните чувства изразяват позиция на отдръпване от „отрицателните ценности" -
66
неща, които изискват труд за тяхното отстраняване .
Ценностно мислене е вземане решения под влияние и натиск на интересите, на
ценностния таксис. Това внася известна субективност, неточност в мисленето, но и голяма
страстност и интензивност. Идеална форма на мислене е не ценностното, а обективното
научно мислене, отразяващо точно и безстрастно съществуващите отношения.
Но ценностно мислене" има и друг смисъл: извършване мислено на оценки, моделиране
на разменни актове. Такова ценностно мислене има за свой оригинал-образец пазарните
отношения и моделира в редица случаи тези отношения, оценява стойността на всяко
нещо и целесъобразността на всяко действие като размяна на
стойности.
В ценностното мислене се подлагат на оценка и сравнение не само материалните
ценности, които ще се получат или отдадат при моделираното бъдещо действие. Взема се
пред вид и увеличението или намаляването на моралния капитал, имиджа, промените в
отношението на общественото мнение - неща, които също са ценности. Оценяват се не
само непосредствените печалби и загуби, но и печалбите и загубите от последствията на
това действие. При това бъдещите събития, които могат да се явят като следствие, се
оценяват с тяхната вероятност. Ценностното мислене е доста сложен процес.
Ценностна ориентация е ориентирането на човека в многообразието на ценности, които
го обкръжават. Всеки човек се стреми да оценява ценностите по тяхната стойност. Но
познаване стойността на нещата — кое колко струва, е само едно пожелание. Един човек
има пристрастия към едни блага (и ги оценява по-високо от стойността им), друг човек -
към други блага. Един е по-склонен да приравнява морални ценности с пари, други е по-
консервативен в това отношение и т. н.
Ценностната ориентация е различно нюансирана у различни66 Доколкото такава поляризация
напомня по нещо първичните емоции привличане и отблъскване, някои теоретици идентифицират ценностите с обектите на
тези емоции, т. е. определят ги като биологични, предобществени структури.
хора. Тя може да се определи като динамичен стереотип, установено реагиране на
ценностите и на ценностния таксис. Тя е по-точна или по-неточна; по-развита или по-груба;
по-морална или по-цинична; преувеличава или недооценява естетически, исторически,
религиозни ценности и т. н. Ценностната ориентация е резултат главно на възпитание и
усвоена култура. Тя е различна у различните индивиди и това дава нови нюанси и ново
богатство на разнообразието при хората.
Ценностен подход въобще значи подхождане към обектите с вземане пред вид тяхната
стойност. Размяната е пример на ценностен подход. Но ценностен подход в науката значи
нещо друго — декларирано заинтересован подход към обективните (на първо място
обществените) явления. Това е подход под влиянието или натиска на господстващите
IZVORITE.COM 231
ценности и идеи. Разновидности и примери на ценностния подход са известните „партиен
подход", „класов подход" към научни, нравствени, естетически и исторически проблеми.
Ценностният подход е отглас от практически отношения и пристрастия в изискващи
безпристрастност области от човешката дейност.
Всички тия прояви на стойностни отношения присъстват в психиката и поведението на
човека от цивилизацията.
39.4. Законът за стойността — основен регулатор в съзнателното
поведение на съвременника
Взаимното срещане и приравняване на индивиди с еднакви намерения — да увеличат или
поне да не намалят своята стойност, да не дадат при взаимните размени повече стойност
от тая, която получават, води до установяване на отношения, в които една ценност може
да се размени само срещу еквивалентна по стойност ценност. Сиреч всяка сделка
средностатистически се подчинява на закона за стойността.
Законът за стойността се оформя като резултат от противоположни един на друг стремежи
на отделните хора. Но сам той действа независимо от стремежа и желанието на който й да
е човек и не е създаден, нито въведен съзнателно. Той е обективна закономерност.
Психическото поведение на съвременния човек при нормални обстоятелства е подчинено
на закона за стойността. Този закон принуждава човека да се стреми към това, което е „по
неговия джеб", от „неговата черга", което „му прилича", т. е. към такива неща, за които има
възможност да даде еквивалентни ценности — „да не хвърчи много високо" по неща, които
са над неговите стойностни възможности. В същото време законът за стойността
принуждава човека „да се държи на положение", „да си знае цената", „да не се минава" —
т. е. да не се приравнява с по-малоценни вещи и хора, да
352
353
не допуска загуба на стойност при своите ежедневни контакти и сделки. Това изисква
законът за стойността, това представлява здравият разум на обществото, внедрен в
човека.
Намиращият се под властта на закона за стойността човек действа не по принуждение, а
по свободна воля. Но неговата свободна воля всъщност е израз на закона за стойността.
39.5. Законът за стойността и човешките дарби и
наклонности
Всеки човешки индивид притежава голямо разнообразие от вродени дарби и наклонности.
Но законът за стойността го принуждава да проявява интерес, влечения, желания
предимно към тези неща, които може да постигне с размяна срещу ценностите, с които
разполага. Нещо повече — законът за стойността принуждава индивида да развие у себе
си тези наклонности и способности, които в момента се търсят като ценност и намират
реализация.
Законът за стойността придържа човешкия индивид „на земята" — да не хвърчи и да не
потъва. Тоя закон разкрепостява човека от приковаването му към една (бащината)
професия, също както го разкрепостява от брак по канон и родов обичай и го довежда до
брак по свободна преценка и избор, до предбрачна любов. Той управлява поведението на
индивида чрез такива механизми като интереси, наклонности, желания.
Законът за стойността нивелира индивидуалните особености; замразява дарования и
ценности, които не намират пазар в момента. Много традиционни, станали почти
наследствени, наклонности, дарования, специализации се изваждат от игра, ако вече не
намират достойно приложение и възмездване в обществото. На тяхно място се извикват от
дълбокия резерв на индивида други, необходими наклонности и дарования. „Различието в
природните дарби на индивидите е не толкова причина, колкото следствие от
разделението на труда" — твърди Адам Смит. Ако моделираните от закона за стойността
дарби съвпаднат случайно с природните дарби и внедрените от традициите похватности,
получава се щастлив резонанс — на света се явява талант или гений.
IZVORITE.COM 232
Не законът за стойността е създал наклонностите, интересите, волевата целеустременост
на съвременните хора. Тях ги е създала цялата история на човешкото общество и
материалното производство. Предпоставки за тях съществуват още в биологичното
наследство. Но в епохата на стоковото производство законът на стойността ги управлява,
пресява, градира, изпълва ги с това или онова конкретно съдържание. Да проявиш
наклонност в тоя случай, а не в оня, или интерес към това, а не към онова; да проявиш при
дадени условия воля, а при други — безразличие, това всичко се диктува от закона за
стойността. Той владее човешката душа, опреде-
I
ля поведението.
Има и други закони, които влияят на поведението. Но при нормални условия в наше време
те играят второстепенна роля.
Попаднали под властта на закона за стойността, хората са длъжни да преценяват и
приравняват отделните ценности; да изучават пазара (пазар не само на обичайните
търговски стоки, но и на всички ценности). Човек почва да разбира по-дълбоко нещата, да
търси същността зад повърхността на явленията, да проследява закономерностите зад
пороя от събития.
Безспорно, колкото по-богат е един човек (богат с пари, злато, таланти, физически
качества, морален капитал, свободно време), толкова по-свободен е неговият избор;
толкова по-големи възможности има той да прояви своите естествени заложби и таланти.
Не случайно болшинството от великите хора произхождат от заможните класи. Например
великаните на френската култура от XVII век или на руската от XIX век произхождат от
обезпеченото дворянство. А гениите на атинската култура от IV век пр. н. е. произхождат
от робовладелците, не от робите.
Понякога и хора от бедните класи с много голям талант, стига тоя талант да е навреме
оценен от богатите, съумяват да го наложат и да се издигнат, но това става рядко, макар
че всяко общество тъкмо с такива случаи си прави реклама. Възходът на талантливи и
трудолюбиви хора, произхождащи от трудещите се и главно от средната класа е най-
масов в епохи, когато тая средна класа се замогва икономически. Такъв е случаят с
Възраждането в Италия, Нидерландия и др. За пример може да служи и Българското
възраждане.
39.6. Професията като ценност. Кандидат-студентът и неговите
наклонности
Професията е благо. Професията дава възможност на човека да намери своето място в
обществото, да печели, да отгледа семейство. Особено полезна се оказва професията,
когато човек се отнася „професионално" към нея, с любов, с желание за усъвършенстване,
когато е спрегнал с нея свои вродени дарби и наклонности, когато напълно се е отдал на
нея. Нехайното, формално отношение към професията обезценява тая ценност и прави
човека неудовлетворен, нещастен. Изобщо отношението към професията е една от
важните характеристики на съвременния човек.
Професията не е само благо, но е и ценност. За добиването на професия е необходим
много труд от страна на обучаващите — учители, консултанти, родители и пр. (естествено
тук трябва да се включи и положения собствен труд). Стойността на вложеното работно
време обикновено се заплаща от самия обучаван или от родителите му.
Много често тази стойност се заплаща отчасти от държавата
ИСТОРИЧЕСКА психология.
354
или благотворителна фондация. В тоя случай обаче трудещият се специалист остава
отчасти зависим от държавата или фондацията, не напълно свободен индивид. Частта от
работната сила на трудещия се, за която е платило обществото, става обект на редица до-
пълнителни сделки и поражда ред икономически и политически компликации, спъващи
IZVORITE.COM 233
нормалните прояви на закона за стойността, напр. неадекватно заплащане на труда,
бягство в чужбина за избягване от поетите задължения и пр. Но това е обикновеният
случай. Пълната свобода на човека и на пазара е една абстракция.
Стойността на професията, както и на всяка друга ценност, се изяснява след редица
приравнявания, при съдействието на „пазара". От хиляди пъти изтъкване на изгодата от
дадена професия в обществото се е определила необходимостта от упоритостта,
трудолюбието, разхода на сили, влагани за нейното овладяване (включително и
необходимостта от разноските за училищни такси и допълнителна подготовка). В
стоковото общество и особено при капитализма, стойността на всяка титла (адвокат,
зъболекар, инженер, водопроводчик, счетоводител и пр.) също се определя на пазара на
услугите, след като доходността от тая титла се е сравнявала многократно в обществото с
други земни титли. Така се определя обществено необходимият труд за нейното
придобиване.
(Не става дума за големите титли: президент, крал, водач и др. п. Тях обикновено можеш
да придобиеш не с размяна само на собствени ценности. Тук се залага стойността на
много хора, стоящи
зад тебе.)
Един пример. Притежателят на диплома за общо средно образование притежава
стойността си във всеобща форма. Може да я представи навсякъде. Хиляди перспективи и
възможности! Но законът за стойността създава не само свободи, но и ограничения. Даже
и в най-либералното общество зрелостникът, притежател на диплома, не е свободен в
своя избор на професия. За него разните специалности (бъдещи професии) се разменят
67
срещу стойността на дипломата, изразена в оценката й . В своеобразния ценоразпис,
който се поставя всяко лято пред вратите на университетите, се вижда коя специалност
срещу каква бележка от дипломата може да се получи. Този, който има диплома с по-
ниска средна оценка, не може да запише специалност, за която се иска по-висока бележка.
Но и оня, който има висока средна оценка в дипломата си, не може по правило да запише
специалност, за която се изисква по-ниска оценка, защото това значи явна неравностойна
размяна, нарушение на закона за стойността. А такава постъпка, от страна на здра-
57
У нас след 9. IX.1944 г. се прибави и оценката от приемния изпит. А след 10.Х1.1989 г., при наличие на частни ВУЗ, ако
имаш достатъчно пари, можеш да влезеш и в най-престижната специалност — още един пример за свободното
приравняване на всички ценности към всеобщия еквивалент.
вия разум на обществото, се смята ненормална.
Законът за стойността нивелира индивидуалните особености. Може да имаш наклонности
към филология, но ако (в определен исторически момент) химията като професия се цени
по-високо и ако имаш възможност да запишеш химия, ще я запишеш. Индивидуалните
наклонности, съществуващи по наследство или създадени от домашната среда, тук
излизат от игра. Законът за стойността оформя други наклонности и влечения —
обществено необходими влечения към по-търсени и по-високоплатени професии. А „човек
е такъв, каквито са неговите влечения". Тези нови влечения и наклонности, създадени от
обществената необходимост чрез закона за стойността, с търпение упоритост и усърдие
младите хора развиват у себе си; стават такива специалисти, от които в дадения момент
общественото развитие има най-голяма нужда.
39.7. Закон за стойността, любов и брак
Пред нас е младият човек, кандидат за женитба. Самият той, способността му да работи и
да печели повече, отколкото потребява, имотът му, професията му са продукти на вложен
обществен труд. И силата му, и индивидуалните наследствени таланти и способности,
макар и да не са продукти на труда, представляват ценности. Всичко това представлява
неговото достолепие, капитал, който се погасява с увеличаването на възрастта.
С тоя капитал той е готов да влезе в семейно предприятие. Младият кандидат за женитба
може да си избере жена с по-малко красота и с повече връзки и образование или обратно.
Но общо взето, като правило (което в случая има много изключения), той ще вземе жена
според стойността си (от ..своята черга"). Разбира се, притежателят на по-голям капитал
(или просто стойност) ще търси също тъй по-богата съдружница, за да не загуби, защото в
семейството, за разлика от някои други предприятия, всичко от двамата се влага и после
IZVORITE.COM 234
се дели по комунистически принципи, а не се получават дивиденти, пропорционално на
68
вложения капитал .
И тук законът за стойността не действа направо. И тук на видимата повърхност той се
проявява чрез търсенето и предлагането; и тук продажната цена постоянно се отклонява
от стойността; и тук влияе рекламата, изкуственото търсене, пазарлъкът, борсовото
хладнокръвие. Поради това — психологическите парадокси:
Чем меньше женщину мы любим.
тем легче нравимся мы ей... . . (Пушкин)
68
Така е в болшинството съвременни семейства — на трудещите се. За много богатите семейството вече е престанало да
бъде комунистическа клетка и е станало временно нотариално уредено предприятие.
356
357
или:
, Задиряйте любимата си и тя ще се отвърне от Вас; отвърнете се от нея и тя ще почне
да ви задиря
(Бен Джонсън)
В края на краищата бракът между зрели хора се сключва съгласно закона за стойността.
(Бракове между младежи, когато често не законът за стойността, а буйната кръв играе главната
роля, се определят като „прибързани", „необмислени".) Разумен се счита брак, сключен между
мъж и жена с приблизително еднакви
стойности.
Както се каза, в стойността на двамата влюбени влизат като компоненти трудоспособността,
красотата, силата, културното ниво, образованието, доброто възпитание, общественото положе-
ние, притежаваните пари и вещи, очакваното наследство и др. ценности. Така че, ако съпругът е
с по-голямо богатство и обществено положение и без особени физически качества, може да се
окаже по стойност еквивалентен на бедно момиче, но с ярка красота или талант. Такъв брак не
се оказва неравен. Напротив, той е идеал и неизчерпаема тема на безброй художествени
произведения, главно романи.
В женитбата приравняването на стойностите не се спазва така строго, както например при
наемането на работник или купуването на стока. Но то е затова че този интимен въпрос се
решава твърде често по феодален или родов обичай, по силата на религиозни предразсъдъци
или от млади хора, при които законът за стойността не действа още в своята пълнота.
39.8. Законът за стойността и продажбата на работната сила
Работната сила се наема съгласно закона за стойността и се заплаща от работодателя по
стойността й. Че работната сила на работника е ценност, че тая сила се продава на
работодателя за пари, че законът за стойността установява стойността й — всичко това е
отдавна известно на политическата икономия. Продаването на работната сила е масов акт в
съвременното капиталистическо общество. Има пазар на работна сила; има конкуренция между
работниците и конкуренция между работодателите. Размяната се извършва с помощта на пари
и е един акт, при който работната сила се оценява и продава с максимална точност.
А работната сила на човека е съвкупност от морални и природни ценности: физическа сила,
интелигентност, образование, сръчност, опитност, волеви качества и пр. Сиреч, този масов акт е
пример за това, как духовни, морални и природни ценности са се превърнали в
стока.
Законът за стойността владее над съвременната икономика.
39.9. Историческият характер на закона за стойността
Хората от прослойката, стояща на дъното на обществената пирамида, са по начало ограничени
в своя избор. При тях трудно може да се говори за проява на дарование, наклонност, талант,
освен като много голямо изключение. На тях законът за стойността дава много малко свобода,
пък и имат много малко свободно време за творчески труд. А свободното време е основната
предпоставка за творчество.
Най-типично и пълно законът за стойността се проявява в простото стоково общество и ранния
капитализъм. Законът влияе най-пълно върху хората от средната класа (свободни селяни,
дребни производители, средно заможни хора). Те са най-благодарният обект за проследяване
ролята на закона.
IZVORITE.COM 235
Законът за стойността досега е бил разглеждан само в политическата икономия — наука за
материалното производство и за обществените отношения, свързани с производството и
разпределението. Разглеждан е като статистическа закономерност, съгласно която се разменят
стоките на пазара, или съгласно която цените на разменящите се на пазара стоки играят около
техните стойности, фактически законът за стойността действа навсякъде, където се
приравняват, сравняват, разменят ценности, при това независимо от характера на тия ценности
— дали са те стопански или духовни, продукти на труда или продукти на природата; произведени
нарочно за да бъдат продавани (стоки) или ценности, недобили още такава форма.
Законът за стойността е могъщ закон. Използван правилно в икономиката, той развихря
техническия прогрес, оформя автоматична регулация на производството и размяната. Но
поставен в клетка, той може да действа разрушително. Принудителното продаване по
монополно ниски цени води до опашки пред магазините. И опашката е толкова по-дълга, колкото
отклонението на продажната цена от стойността е по-голяма. Изкупуването на селскостопанска-
та продукция по монополно ниски цени води до разстройство на селското стопанство.
Отсъствието на откритост и конкуренция, потулването и монополизирането на стопанските
сделки между частни лица и държавата води неизбежно до корупция на държавните чиновници.
Даже, когато в своята основна област — икономиката, поради недостатъчно свободен
обществен и политически режим, законът за стойността е ограничен, поставени са му
препятствия и неговите прояви са деформирани, даже и тогава той несмущавано владее върху
духовните ценности, управлява нашите желания, страсти, моделира наклонностите ни. И самият
ни разум продължава да бъде отражение на този закон. Законът за стойността управлява в
баловете, ревютата; сплита и разплита любовни романи. Той приравнява неща,
358
които не са продукти на общественото материално производство, дълбоко интимни
морални ценности — светая светих на човека; владее над неговите лични, свободни
мнения, наклонности, предпочитания и предразсъдъци — неща, които и при наложил се
дирижиран обществен строй, трудно се поддават на обществено планиране.
Законът за стойността е закон исторически. Появил се е при определено развитие на
обществените структури. Ако някога стане така, че за определянето и меренето на
стойността престанат да бъдат необходими пазарът и разменната стойност, законът за
стойността ще престане да доминира над икономиката и над човешката психика. Но това в
близко бъдеще няма да стане. Засега законът за стойността е незаменим автоматичен
регулатор в обществения живот.
39.10. Непълноти в ценностното поведение
Регулиращото действие на закона за стойността — това е условие за господство на
индивидуалистичното съзнание. Но доминирането на ценностите и на закона за стойността
не са вездесъщи. Влияние върху психиката оказват индивидуалният опит, изградените в
индивидуалния живот рефлекси. Намиращ се между ценности с еднаква стойност, човек
се ориентира към една, а не към друга. Понякога даже твърдо предпочита благо с по-
малка стойност пред друго с по-голяма стойност. Тази особеност е много често явление.
Регулиращата роля на закона за стойността е тясно свързана с индивидуалистичното
съзнание, но това съзнание и законът за стойността не са единствените доминанти над
психиката на съвременния човек. Тяхното несмущавано господство се осъществява само в
периоди на мирно развитие, когато противоречията се трупат незабележимо, хората
изглеждат заети само със своите егоистични лични работи и лавата под тънката кора на
индивидуалистичното съзнание не дава признаци, че съществува.
фактически върху психическото поведение влияят и подсъзнателни забрани и блуждаещи,
неподчинени на индивидуалистичното съзнание, идеи. Съвсем жив е моралът с неговите
ясни и конкретни норми, твърде различни от нормите на закона за стойността.
Патриотичните чувства, религиозните настроения, естетическите увлечения и пристрастия
— всичко това представлява постоянен коректив на индивидуалистичното съзнание и
постоянно препятствие за регулиращата дейност на закона за стойността.
Човек отива доброволно или по извъникономически принуди на война в защита на
родината си или участва в революции, граждански и религиозни войни, поставяйки на риск
срещу никаква изгода най-висшата за него ценност — Аз, живота си. Може да се каже, че
IZVORITE.COM 236
контролът на закона за стойността съвсем рухва при критични ситуации, при разпадане на
човешката личност в обстановката на
359
хипнотизирана тълпа, паника и др. п. Изобщо тогава не здравият разум, а други сили
господстват в обществото и над психиката.
Обикновено когато при напълно нормални обстоятелства отделният човек постъпва не в
съгласие със закона за стойността, заклеймяваме го като чудак, луд, побъркан, безумен,
просто глупак. Но когато цели слоеве от обществото постъпват така — това е ясен сигнал,
че обстоятелствата в обществото не са нормални, и по-конкретно — че поредният плавен
период от историята на дадена обществена структура е отминал и настъпва поредният
период на социални сътресения.
Всичко, казано по-горе за доминиращото влияние на ценностите и закона за стойността, се
отнася за свободния съвременен човек. У роба, закрепостения, поставения при особени
обстоятелства, това доминиращо влияние е силно деформирано.
40. ПРЕОЦЕНКИ НА ЦЕННОСТИТЕ ИЛИ КАК
ПРОМЕНИТЕ В ОБЩЕСТВОТО ОПРЕДЕЛЯТ
ПРОМЕНИТЕ В ПСИХИКАТА
Не историята трябва да бъде обяснявана от духовните особености на отделните
индивиди, а тия особености — от историята.
Хегел
40.1. Преоценка на ценностите
С течение на времето под натиска на обективните обществени промени стойността на
различните ценности се изменя. Едни ценности увеличават стойността си, други я
намаляват. Това, което високо се е ценяло при определен начин на производство и при
определена обществена структура, след революционни промени в технологията или в
обществения строй губи стойността си. Търсени и желани стават други неща, други
идеали, други ценности.
Човекът, изградил определени отношения към цялата ценностна система, която го
заобикаля, е длъжен да промени отношенията си. Ценностният таксис, насочен към
определени ценности, отслабва, към други се усилва. Заедно с това се намалява или
увеличава интензивността на стремежите, желанията, интересите, наклонностите,
изградени в обществената практика. Част от естествените, природни наклонности към
определен вид работа остават безпредметни. Получават търсене и се развиват други,
скрити досега наклонности и способности на човека.
С изменяне стойността на дадено благо се изменя и позицията към него, следователно
изменя се и чувството към него. На преоценка е подложена емоционалната сфера от
психиката. С намаляване стойността на даден обект намалява интензивността на
стремежа
360
към него — намаляват волевите компоненти на психиката. В други случаи, при отношение
с други ценности, волевите прояви се усилват. Волята се пренасочва. С изменяне на
ценностната схема се изменят и моделите на мислене, изменя се и мисленето на хората,
особено ценностното мислене.
Изобщо измененията в ценностите, преоценката на ценностите, която човек много често
трябва да прави, изменят цялата психика на човека (горния, съзнателния пласт от
психиката) и я изменят много по-силно и по-ярко, отколкото това може да се постигне с
педагогически методи. Затова по време на революционни кризи и сътресения, в моменти,
когато новите революционни идеи овладяват масите, а ценностите бурно се преоценяват,
за година и месеци хората се изменят коренно, макар че в такъв период нито някой се
занимава да превъзпитава хората с педагогически средства, нито науката психология
проявява особена активност, даже напротив. А в спокойни периоди, когато психологията,
включително йога, се преподава и развива от философи и учени, и педагогическите
IZVORITE.COM 237
принципи и системи се прилагат широко при обучението, а управляващите много сериозно
приемат задачата да превъзпитат хората в някакъв дух и направление, промени в
психиката на хората почти не се забелязват в течение на десетилетия. Или се забелязват,
но в посока, обратна на официалното превъзпитаване69.
40.2. Промени на професионалните наклонности и
таланти
Професията е типична ценност, която много често бива преоценявана. Заедно с
преоценките се изменят и професионалните наклонности на хората. В зависимост от
икономическите цикли, от общественото търсене интересът към определени професии се
увеличава. Общественият престиж на професията се повишава; подрастващите,
младежите масово проявяват интерес към нея.
Например, когато замирише на предстояща война, особено ако се очертава справедлива
война, заедно с вълната на патриотизъм нараства и напливът към военните училища.
Издига се реномето на офицера, увеличава се заплащането му. Всички амбициозни
младежи искат да стават военни. Младежите масово проявяват наклонности към военна
професия. Военните училища са принудени да пос-
63
Това дава повод на революционно настроените мислители злобно да охулват педагогиката и официалната наука въобще.
"...Някакъв френски абат коментира храбростта на Александър Македонски, а охтичав професор държи амоняк под носа си и
чете лекции върху силата" — възмущава се Шилеровият Карл Мор (Разбойници)Така се е случило, че сам Шилер след един
век е бил канонизиран в академичната педагогика. По тоя повод Ст. Цвайг пише: "Караха ни да изучаваме Шилер, а ние тайно
четяхме Ницше." След още половин век и Ницшевите "революционни" идеи се сведоха до обект на академични изследвания.
Изобщо хладната на вид и безстрастна академична култура се състои главно от застинали, някога революционни, идеи.

361
тавят някакъв праг. И в тях се оказва най-способната част от младото поколение. Сред
многото способни младежи, доброволно и страстно отдали се на военното поприще, се
оказват и истински военни таланти, с природни дарования за тази професия. Така се
явяват и великите пълководци, тъкмо необходими за епохата, която ги е създала.
След военно поражение престижът на военните спада рязко. Данъкоплатците мислят за
възстановяване на икономиката и отделят трохи за армията. Бившите военни водят жалко
съществуване; попълват редиците на безработните, социално слабите и на
екстремистките маргинални движения. Наклонностите към военна професия изведнъж се
оказват ненужни и изчезват. Способните военни стават способни бизнесмени или
чиновници. Измежду младежите военни стават тия, които не могат да се реализират
другаде. И в тази епоха се раждат точно толкова природни таланти за велики
военачалници, но те не получават нито развитие, нито проява.
Същото става и с други професии. Въвеждането на селскостопанските машини изведнъж
разкрива скритата безработица в селското стопанство. А съпътстващата индустриализация
повишава търсенето и заплащането на строителните работници. Хора, живели редица
поколения на село, сродили се със селскостопанския труд, вземат съдбоносни решения,
стават работници; поставят си нови лични цели, развиват нови интереси, нови способности
и наклонности.
Когато пред страната предстои индустриализация и бързо нарастват инвестициите в
строителството, всички амбициозни млади хора мечтаят да станат инженери. Най-добрите
стават. И между тях наистина се проявяват технически таланти, които прославят родината
си. Навлезе ли икономиката в стагнация, завърши ли индустриализацията, започне ли
превръщането на страната в нов суровинен придатък на развитите държави или
увеселителен кът за богаташи, инженерството става непрестижна професия. Влеченията и
наклонностите към строителна и машинна техника се губят бързо. Появяват се неочаквано
съвсем нови наклонности към нови престижни професии.
Наклонностите (в реализация, а не в потенция) са обясним продукт на дадени обществени
отношения и те закономерно се изменят с промените в обществените отношения.
Появяването на остро социално неравенство в обществото, възможността на един човек
да купи друг човек изведнъж изменя картината на обществения живот в една нация и
психиката на хората. Изневиделица се появяват множество красавици, незабележими до-
тогава изпод работните облекла, хетери, компаньонки, фотомодели и т. н., които услаждат
IZVORITE.COM 238
допълнително живота на богатите. Явяват се в изобилие талантливи касоразбивачи,
крадци, джебчии, а заедно с тях — телохранители, талантливи детективи, полицаи,
адвокати — таланти, които в общество на относително социално равенство не
362
намират пълна реализация. Заедно с това се изменят стремежите, мислите, идеалите на
младежта, техните интереси и наклонности. Милосърдието, даването на милостиня се
издига като основна добродетел, а смиреното просене на милостиня става масова норма
на обществения живот и елемент от психиката на много хора.
И напротив, в периоди на връщане към общинни норми на живот и общинен морал и
уравниловка, красавиците се скриват зад гиздавите, но скромни дрехи, и си спомнят за
естественото си задължение да раждат деца; джебчиите пред страха от жестоки наказания
и лагери забравят талантите си. Поради липса на подходящи случаи не могат да се
реализират и ярките детективски таланти. У младите хора се явяват необясними страсти и
желания да изучават социални теории, да декламират цитати от свещени книги или
мъдрости, произнесени от живия пророк-ръководител. Психиката на цели поколения се
сменя като по команда.
40.3. Преоценка на ценностите в интимния живот
Преоценките на ценностите, отчитани със завидна точност от закона за стойността,
задвижва не само кардиналните процеси на общественото развитие. Те доминират и
направляват и най-ежедневните, най-тривиалните и интимни отношения в човешкия живот.
Примерите за това са в изобилие.
Стойността на човека като цяло също е променлива величина. Расте известно време
заедно с професионалното майсторство, усвояваната култура, физическата сила и
красота. Намалява с остаряването, загубата на обществено положение, сила и т. н.
Твърде ярко се отразяват промените на целокупната човешка стойност в съвременните
брачни отношения. При наложилата се еманципация на жената съвременното семейство е
съдружно предприятие между мъж и жена за съвместен живот и отглеждане на децата. И
двамата внасят своята лична стойност или капитал в семейството и после всичко става
общо и се използва според нуждите.
Най-здрави и трайни са браковете, когато и двамата внасят приблизително еднакъв
капитал в общото предприятие и стойността на двамата се изменя (расте или намалява)
приблизително паралелно, по един и същи начин. Тогава не се поставя на изпитание
законът за стойността. Но често се случва, с течение на времето стойността на единия от
съпрузите да нараства, а на другия да остава същата или намалява. За съпруга с
повишена стойност (или с представа за повишена стойност) равното комунистическо
делене се оказва неизгодно. Той чувства, че е достоен за нещо повече от това
партньорство; напира да се освободи от брачните вериги. А за съпруга, останал с по-малко
стойност, бракът се оказва печеливша сделка, той държи за светостта, трайността на
брака и семейството, за брачната верност и любовта... На тази почва се разиграват най-
363
I
разнообразни брачни драми. Разбира се, преоценката на ценностите не е единствената им
причина.
40.4. Промени в характера
Характерът на човека се създава в процеса на неговата социализация, заедно с
обогатяването на връзките му с обществото. Промените в обществото изменят не само
наклонностите, стремежите на човека, но и характера му. Това изменение не трябва да се
разбира просто и буквално. Работата е в това, че различните фази в обществения цикъл
по необходимост извикват и издигат на мода като модели различни характери и
темпераменти, най-необходими за осъществяването на назрелите обществени промени.
IZVORITE.COM 239
Издигнатият в модел-образец характер, темперамент, маниер на поведение стават
ценности, получили голяма стойност и привлекателност. Веднага се явяват хиляди
подражатели и те, кой по-успешно, кой не, възпроизвеждат необходимите за даден
исторически момент характери. Така, перифразирайки Гьоте: в преуспяващото и мирно
гражданско общество се оформят щастливи, спокойни, чисто деятелни характери; усили
ли се бюрократизирането на обществото, появяват се годни за заповеди и послушание
мъже; попадне ли една държава в революционна охлокрация, тутакси изпъкват смели,
самоотвержени, презрели всякакви морални условности, личности; деспотизмът създава
ловки лакеи и т. н. Така общественият живот налага необходимите характери за всяка
фаза на историческия цикъл.
Но и всяка обществено-икономическа група налага необходимите за нейното
утвърждаване характери. И те стават типови за нея.
40.5. Психичното поведение на човека и основните му форми: ум,
чувства, воля
От какво зависи психическото поведение на човека — от обстоятелствата в обществения
живот или от някакви основни компоненти на неговата душа: ум, чувства, воля?
Ум, чувства и воля в традиционната философска психология се възприемат като потенции
(способности) на душата, като основни нейни атрибути. Те се разглеждат като първични
основни елементи, от композирането на които се образува човешкият характер.
Разглеждат се същевременно като фактори — първопричини на човешкото поведение.
Подобни схващания се споделят и от някои съвременни психолози. Само формата на
изразяване е по-друга. Душа е заменена с психика (душевност). Психиката продължавала
се разглежда като самостоятелна нематериална субстанция, съвкупност от своите основни
структури, функции или процеси: ум, чувства и воля.
Много често ум, чувства, воля са се разглеждали не само като
365
съставки на душата, а като първични начала на културата, живота и света. Ум, това е
космическият нус, манас, световен разум, преустановена хармония. Волята, според
представителите на волунтаризма, е първично начало на световния и жизнения процес
(напр. / Шопенхауер) или „воля към власт" у Ницше, или „жизнен порив" у Бергсон.
Чувствата също идват до нас като атрибути на Бога или са производни от първичните
начала: привличане и отблъскване, на космическия ерос и т. н. С многостранното си
психическо поведение човек попада и в отношения, аналогични, близки или наподобяващи
на основни отношения, съществуващи преди човека и преди психиката. И това е дало
повод за неправомерни обобщения.
фактически ум, чувства и воля не са основни фактори, първопричини на човешкото
психическо поведение, а негови трайни форми на изява, характеризиращи поведението на
всички хора. Тези форми, както психическото поведение въобще, зависят от много
фактори, обстоятелства и причини.
Ум, чувства и воля са форми на поведение, а не застинали характерни черти на даден
човек. Отдавна хората са забелязали (а големите писатели-сърцеведци са описали), че
човек, умен при едни обстоятелства, се оказва глупав при други; че безволевият в
ежедневието проявява силна воля при определени обстоятелства и обратно. Често човек
в своите постъпки се влияе от чувства. Но причините на тези чувства лесно се откриват.
Върху човешкото поведение действат и външните обстоятелства и исторически процеси, и
вътрешните психически особености, и случайни състояния на индивида, както и случайни
събития в живота му. При едни и същи външни обстоятелства разните хора постъпват
различно и често пъти противно на обществената тенденция. Но при продължителни
действия на един човек и при действията на много хора, като резултанта поведението на
хората се оказва почти точно отражение на обществените тенденции и развиващите се
обществени процеси.
IZVORITE.COM 240
Не психическите особености на хората определят историческите процеси, а историческите
процеси в своята съвкупност извайват психическите особености на хората и извеждат на
пръв план такива качества и особености, каквито са необходими за историческия момент.
Постъпките и мислите на хората се диктуват не от качествата на мозъците им, не от
преобладаването на един или друг хумор в тялото им, а от интересите им, потребностите
им, които пък се определят от развитието на производството и историческия момент, от
конюнктурата, от господстващата идеология, от мястото на човека в социалната
стратификация, от участието му в една или друга малка група и т. н.
Нормален мозък, нормална физиология на висшата нервна дейност — това са базисни
условия, без които не може. Физиологическите особености, заболявания и дефекти дават
своето отражение в психиката на отделния индивид. Но не те диктуват поведени-
ето на човека въобще. И в края на краищата те се свеждат до нула в сумарното, даващо
обществен резултат поведение на хората като цяло.
Че човек постъпва така или иначе, мисли върху една или друга тема, говори това или
онова, не се определя от неговия ум, воля, чувства. Тези форми на поведение се
проявяват повече или по-малко в неговите действия, мисли, постъпки, отношения. И
доколкото се явяват закономерно в определена повтаряемост и предвидимост, може да се
каже, че характеризират неговото поведение, поне за един кръг от действия и за
определено време.
За да постъпиш така или иначе, основната причина не са интелектът или волята, или
чувствата, които придружават постъпката, както, за да кажеш това, а не нещо друго, „да"
или „не", причината съвсем не е богатството на езиковия речник, макар че той дава въз-
можност за пълно и ярко изразяване.
Интелектът, умът, бързата успешна адаптация към средата може да се прояви в много и
най-различни неща, за добро или за лошо; да се прояви пълноценно или ограничено, а в
някои случаи, например при силна възбуда, съвсем да не се прояви.
Волята, устойчивостта и издръжливостта на поведението се оказва много полезна за
човека. Но не тя диктува на човека да постъпи волево.
Когато умът или волята като устойчиви форми на поведение не са достатъчно разработени
и развити, възможностите на индивида са ограничени, особено при важни обрати в живота.
Но когато обратът е много рязък и внезапен, и нормалните интелект и воля не могат да се
справят. Гениалните се оказват глупави, образцовите храбреци се оказват страхливци,
„умът се превръща в глупост", както констатира Мефистофел.
Умът, чувствата, волята са незаменими и важни, изработени в дългата история, устойчиви
форми на човешкото поведение. Но не те определят отношенията, позициите, които човек
заема и защищава. Те се създават в труда, в преследването на поставените цели, в
многообразните ситуации, в които човек попада. „Човек мисли и постъпва в зависимост от
стола, на който седи."
Не специфичната душевност на индивида диктува неговата деятелност и практиката му.
Напротив, човешката душевност се оформя от практическия живот. Човек прави умни
работи, адекватни на същността на нещата, не защото е умен, а се оказва умен, защото
постъпва адекватно на същността на нещата. Човек се противопоставя на видимостта на
несъщественото, на отклоняващото го от целта не защото е надарен с воля, а
съпротивяващ се на ограничаващата го и отклоняващата го от целта видимост, той
проявява воля.
Не волята и умът на Наполеон са причина на събитията, последвали Великата френска
революция. Обществените процеси, събудени от революцията, са извадили на
повърхността, на гребена на
366
събитията човек със способностите на Наполеон и са го принудили да проявява необходимите
за неговата роля богат ум и силна воля.
40.6. Връзката между обективните процеси в обществото и съзнателните
дела на хората. Основни изводи
IZVORITE.COM 241
При цивилизацията обективното икономическо и обществено развитие води до промени в
стойностите на благата и ценностите (едни поскъпват, други поевтиняват; несъдържащи доскоро
стойност блага стават ценности, а високо ценени ценности престават да бъдат търсени,
престават да бъдат блага, а с това — и ценности). Настъпва поредната преоценка на
ценностите.
Преоценката на ценностите преориентира и преобразява наклонностите, стремежите,
желанията на хората. Тя налага нови модели на характери и манталитети, които масово се
възпроизвеждат. Всеки конкретен човек извършва съзнателни дела, видимо контролирани от
неговото индивидуалистично съзнание и мотивирани от неговите наклонности, стремежи,
желания, т. е. съобразени с измененията в стойностите на нещата.
Независимо от разнопосочността в делата на отделните индивиди, в тия дела намират израз
новите стойности на благата и общата резултанта от делата на хората съвпада с обективната
обществена тенденция, появила се с преоценката на ценностите.
Дали тази резултанта е по-значителна или нищожна, зависи от това, доколко са разнопосочни
интересите, а оттам — и действията на хората. Когато тези действия са съвсем разнопосочни,
несвързани едно с друго, обществената резултанта има нищожна величина. Когато хората
действат под влияние на обединяваща идея или обединяваща организация, резултантата е
значителна и последствията от нея — също.
Обективната, независима от съзнанията обществена необходимост се реализира чрез
съзнателните дела на отделните хора. А съзнателните дела на отделните хора в своята
съвкупност дават като резултат реализирането на обективни, независими от съзнанията об-
ществени процеси. При това обществените резултати от тия процеси не съвпадат със
съзнателните стремежи на хората или само случайно съвпадат с целите на някои хора, и то за
кратко време.
Всеки обективен обществен процес става чрез индивиди, минава през техните интереси,
осъществява се в името на техните цели, желания, страсти.
Обективните обществени процеси се извършват винаги от сумарните действия на хората, като
резултат от тях. И независимо от това, дали хората съзнателно се стремят към някакви
обществени цели или въобще нямат съзнание и действат полурефлективно. Но когато хората
имат индивидуално съзнание — така е при цивилизацията — действията на хората са много по-
целеустремени и по-
367
ефективни. Обединени чрез ценностния таксис, те непосредствено реализират обществените
тенденции.
На определена фаза от развитието на индивидуалното съзнание обаче хората започват да
осъзнават общите тенденции и опасности в социалното развитие и общите си интереси.
Започват да долавят закономерностите в сложната връзка между собствените действия и
обществения резултат. Създават идеи и организации, които ги обединяват. Действат под
въздействието на тези идеи. Свободата добива нов смисъл. Хората съзнателно почват да
регулират и контролират общественото развитие. Такъв процес е започнал в човешкото
общество, но далеч не е добил мощ и решаващо значение.
40.7. Модата като имитация на социалните промени
Механизмът на преоценката на ценностите, с неотразимото си въздействие върху психиката на
човека, е толкова ефективен, че в съвременното общество е намерил място негов фалшив
двойник — модата.
Модата е механизъм, който непрекъснато обезценява ценности в областта на облеклото,
формата на автомобила, начина на живеене и пр. и създава все по-модерни ценности. Само че
промените в модата не се дължат на изменения в технологията или в социалната структура, а на
систематично движение в кръг, движение от нищо в нищо. Модата е в интерес на най-висшата
прослойка в обществото, но не се въвежда съзнателно от тази класа. Просто представителките
и представителите на най-висшата класа се стремят да изразят своето превъзходство и
различие от средната класа, като се обличат малко по-различно. Хората от средната класа не
искат да се отличават видимо от най-богатите, това е въпрос на доверие на клиентите и
кредитоспособност; същевременно те държат да се различават от безличното простолюдие. Но
и простолюдието, особено ако разполага с пари и не е пауперизирано, държи да не се отличава
от средната класа и я следва, ако не в моделите на колите, то поне в дължината на полите. В
IZVORITE.COM 242
това време вече богатата класа е успяла да смени още веднъж модата... Така механизмът на
вечната гонитба продължава.
Особено охотно се включват в модата онези, които не могат да изявят своето положение в
науката, бизнеса, културата и своите амбиции по друг начин. Затова на модата са особено
податливи жените, неучастващи в публичния живот.
С модата хората се държат постоянно в тревога да не изостанат в своите интереси и вкусове.
Модата поддържа вкусовете, стремежите и наклонностите на по-бедните в унисон и подчинение
на вкусовете на богатите. Тя утвърждава водещото положение на богатите държави и нации над
бедните нации. Модата играе обединителна роля в класовото общество, притъпява и тушира
класовите противоречия; не допуска класите да се превърнат в касти; държи
368
хората в напрежение, но напрежение твърде далеч от социалното противопоставяне.
Чрез модата биват обуздани агресивните стремежи за противопоставяне в масите, като
хората се организират в сини и зелени партии по време на състезанията в Източната
римска империя или на привърженици на червени и сини отбори в наше време, и ние като
запалянковци сме готови да се сбием помежду си за вкаран гол или за изостанал кон.
Хората получават свободата, на страната на кой тим да викат, получават свобода да
агитират за своите, да печелят съмишленици — все свободи, които на практика са им
отнети в реалния обществен живот. Чрез модната запалянковщина хората получават
илюзорна свобода, сурогат на свобода.
Модата може да съществува само в класово общество, само в мирни и стабилни периоди
от развитието на това общество, когато противоречията между класите не са станали
антагонистически, когато между тях има свободно преливане, когато няма апартейд или
кастово отчуждение. Модата споява обществото, държи класите вън от класовите
конфликти и изпълнява тази роля даже по-добре от някои силно демодирани държавни
религии.
Модата изпълнява и друга полезна роля в интерес на производителите и търговците —
поощрява консумацията, „Модата скъсва повече дрехи от човека" — твърди Шекспир.
Модата поддържа донякъде високата конюнктура, помага за модернизирането на
производството. Тя рекламира новите производства, с това помага на конкуренцията —
основния нерв на съвременното производство; създава нови стоки, нови потребности —
действа за допълнително социализиране на индивидите и разрушаване на природата.
Модата помага за социалното активизиране на хората от средните и низши класи в
обществото, за приобщаването им към официалната масова култура; създава у тях
интереси и преживявания, достъпни преди това само за „горните няколко хиляди" във
всяка държава. За това предпоставка е и извършената революция в областта на
масмедиите.
Модата създава своите жреци и специалисти. Тяхната работа може да се причисли към
изкуството. Дългият опит и създаденото умение да се прикрива грозното и подчертава
красивото помага за изработване на естетически вкус и навици за модерно естетическо
творчество. „Някога красотата беше един физически дар, а днес е една душевна
способност — едно изкуство. Жената е длъжна да бъде хубава — и когато не е такава,
причината е само в нейното неуме-ние" (П. К. Яворов).
Модата приучва хората от по-долните прослойки, подражавайки, да научат нещо от
модерното изобразително изкуство, от модерната музика. От подражание на модните
вкусове минават към изработване на индивидуален личен вкус, а това спомага за офор-
мянето им като личности.
Модата е нещо важно и развиващо се, Но тя не е форма на об-
369
щественото развитие, а само негова имитация; повърхностна система от промени в
непроменящо се общество; привидност на социални промени. Тя не изменя психиката на
човека, само го държи възбуден и зависим.
41. ФИНАТА СОЦИАЛИЗАЦИЯ НА ИНДИВИДА.
IZVORITE.COM 243
ОНТОГЕНЕЗИС НА СТОЙНОСТНАТА ФОРМА ПРИ
СЪВРЕМЕННИЯ ЧОВЕК
41.1. Развитие на формата на приравняване при индивида
Последният период от филогенезиса (историческото развитие) на модерния човек
представлява развитието му преди всичко като ценност, включването му във все по-
сложни обществени отношения и включването му все по-пълно в тия отношения. В
индивидуалното развитие на съвременния съзнаващ човек (в онтогенезиса му) се повтаря
в съкратен, резюмиран вид историческото развитие на човечеството — само че при
наличието на вече изградено общество.
Човек повтаря историческото развитие в индивидуалния си живот не по схемата на
Морган: 1.дивачество; 2.варварство; З.цивили-зация, не и повтаряйки последователно
явилите се във времето обществено-икономически формации или цивилизации. Човек
повтаря историческото развитие на обществото приблизително по схемата, дадена в
„Капиталът" на Маркс за развитието на формите на стойността или във „феноменология на
духа" на Хегел за развитието формите на индивидуалното съзнание:
а. Появяване на индивида като ценност.
б. Случайна (единична) форма на приравняване или на изразяване стойността на
индивида.
в. Разгъната (пълна) форма на изразяване на стойността на индивида.
г. Всеобща (и респ. парична) форма на изразяване стойността на индивида.
д. Превръщане стойността на индивида в капитал.
В историческото развитие на обществото, както и в развитието на органичните видове,
случайното играе своята роля. Но при съкратеното повтаряне на социалното развитие на
човека, както и в ембрионалното развитие на индивида, случайностите взаимно се ели-
минират и резюмират в основните генерални линии на развитието. Представената схема,
макар и да не съвпада исторически с различните периоди и преплитащи се линии на
развитието, сравнително добре характеризира необходимото, същественото в това
развитие, което се повтаря от отделния човек, защото тя е абстрактна схема, освободена
от случайности.
Степента на развитие на отделния човек може да се мери по
370
това, в каква връзка се намира с обществото — откъснат от него; свързан (приравнен) с
него случайно; свързан неразривно. Децата са в период а. Те представляват ценност,
която не е намерила своята форма на приравняване със съществуващия свят от ценности.
Подрастващите неизбежно преминават през стъпало б. Част от възрастните спират до
стъпало в — разгъната форма на приравняване на своята стойност със стойностите от
външния свят, или даже до стъпало б — единична форма на приравняване. Друга част от
съвременните хора стигат до стъпало г — всеобща (парична) форма на приравняване.
Малка част от хората стигат до стъпало д.
Различните форми на приравняване на човека като ценност имат твърде много нюанси.
Всичко това представлява нова база за обогатяване на разнообразието, съществуващо
между хората.
Не бива да се мисли, че недостатъчно навлезлият в социалната система на приравняване
човек е непълноценен и нетрудоспособен. Степента на социалното разгъване изразява
формата на проява, а не величината на стойността на човека. Но общо взето, количестве-
ното увеличаване на стойността на човека изисква по-високо стъпало на общуване и
приравняване. Колкото е по-развит социално един човек, толкова по-големи са неговите
възможности.
Индивидът рядко преминава от едно стъпало към друго плавно, постепенно, а обикновено
преминавайки през повратни, възлови моменти в своя живот. Така например първата
любов (покрай другите си забележителности) представлява за човека скок към б или към в.
Тя представлява за него откриване на форма за общуване със света. Любовта го прави
силно отзивчив към всичко красиво, значимо, прогресивно. Тръпнейки в чувствата на
любовта, младежът преживява революция от обществен характер, която също му се
IZVORITE.COM 244
струва любов. Например, вместо да осъзнае, че неговата постоянно растяща стойност,
търсейки реализация, е в противоречие с неговия невзрачен, затворен
индивидуалистически начин на живот, той осъзнава желание да се приравни стойностно с
девойката Х. У. Струва му се, че неговите изконни въжделения са въплътени в нея, че
неговите мечти са изтъкали образ, който прилича на Х. У. като капка вода на друга. В
развълнуваната при среща с него девойка той вижда себе си оценен — осъзнава
собствената си стойност, осъзнава, че има стойност въобще.
Така най-напред човек изразява цялата своя стойност, всичко, което има, чрез друг взет от
обществото реален човек и така добива самочувствие за своята собствена стойност, за
себе си като ценност, за своята реалност и значимост. Чак по-късно, когато отмине
първоначалната магия на любовта и когато мине от стъпало б към стъпало в, юношата
осъзнава, че неговата същност като обществен индивид всъщност е желала да се
приравни към всички, което е обществено значимо и прогресивно; и че да се приравнява
само към девойката Х. У. е много ограничено и не точно това, за което копнее
371
душата му. Тая фаза от фината социализация на индивида кореспондира на фаза в
развитието на съзнанието, наречена от Хегел „скептицизъм".
По-бързото или по-бавното преминаване към по-високо стъпало на общуване е
обусловено не само от обществената среда. То зависи и от базисната подложка, от
нервния тип. Например хората от слабия нервен тип по-мъчно се адаптират към новата
обстановка, по-трудно сменят своя динамичен стереотип и обикновено у тях преходът от
едно стъпало в друго става по-трудно. У тях често стойността съществува в относително
по-примитивна форма на приравняване. Затова такива хора проявяват видимо по-малко от
това, което представляват, и на пръв поглед изглеждат по-незначителни, отколкото са в
същност. У такива хора понякога липсата на подходяща форма на общуване, отговаряща
на ценността им, се издига до трагичен проблем.
41.2. Стъпало а. Детето и примитивният човек
Живеещо в среда, която му доставя всичко необходимо, неразбиращо връзката между
това, което „работи", и това, което потребява, детето няма възможност да се отнася към
предметите, явленията и хората според стойността им или даже според потребителната
им стойност — ползата, която има от тях. Неговите рефлекси по отношение на нещата от
външния свят остават неосъзнати явления. Полезните за детето неща нямат нищо общо с
неговата „практика". То не им обръща внимание, както ние не обръщаме внимание на
много полезния за нас въздух.
Преди да е влязло в общуване, в размяна и приравняване на ценности с други хора, на
първо време — игра с други деца и размяна на предмети, за детето съществува само
неговата собствена „практика". За него останалият външен свят е сив и безразличен. Той
не създава представи, колкото и да е образен. На първо време ценностните отношения са
емоционални отношения. Ярките сигнали привличат или отблъскват детето. Особена
ценност представляват за детето предметите, усвояването на които му струва известно
усилие. Това са първите предмети, които то е отделило от чуждия, неизвестен и мътен за
него свят, единственото, което то е усвоило, което има. Останалият свят получава форма
и яркост едва след общуването с другите хора, играта, говора, учението и т. н.
Разбира се, значимостта, която детето дава на предметите, които е отделило от света, не
е свързана с обществото и е нещо напълно субективно, изградено върху индивидуален
откъслечен опит. Това е нещо като предтеча на стойността.
У примитивния човек, т. е. възрастния човек, останал в обществената система на размяна
на най-ниското стъпало, имаме също пълно господство на индивидуалния опит над
обществения. Той цени
373
IZVORITE.COM 245
нещата само по вложения в тях или за тях собствен труд. Вложил ли е в някое дело труд,
държи на него; употребил ли е за даден човек грижи, цени го. Не е ли вложил сам той
усилия в нещо, пък ако ще там да има грамади чужд човешки труд, вещта, предметът,
човекът нямат за него стойност. За него добри хора са тези, които той е възпитал или
издигнал; към тяхната работа проявява интерес и грижа; другите почти не забелязва.
Примитивният човек е ограничен. Той не може да вижда нещата от друго гледище, освен
от това на своя индивидуален опит. Следователно не може да види нещата в тяхната
действителна връзка, сложност и противоречивост. Такъв човек обикновено прави
впечатление на самоуверен и нескромен. Той не признава друг критерий, освен себе си.
Мефистофел така характеризира примитивните хора: Каквото вий не сте претеглили, за
вас то не тежи;
а за което вий не сте платили, за вас не струва то пари.
(Гьоте, „фауст", II)
Съвсем логично, човек, намиращ се на стъпало а, не може да направи точна оценка и на
собствената си стойност. Самооценката му е нереална и непостоянна. Тя се влияе силно
от внушени претенции и от случайни успехи и неуспехи. Тук важи формулата:
самооценката на човека представлява дроб с числител — постигнатите успехи, и
знаменател — претенциите.
Едва след излизане на пазара, след сравняване с други хора, човек добива по-реална
представа за това, какво може и какво не може, кое у него колко струва. Създава се все по-
реална самооценка, отнесена и сравнена с външните неща и хора.
За да се опази човек примитивен до зряла възраст (това става само частично и в
определен аспект), по всяка вероятност се е случило така, че той не е преживял
всеотдайна любов, не се е вплитал в авантюри, не е стоял до гроба на любимия мъртъв,
не е търгувал, не се е унизявал за малка услуга — просто случаят го е опазил или пък той
е бил много нечувствителен към всичко, което става вън от него. Като остатък от общинния
строй и досега има хора по света, които работят добросъвестно за своя колектив, но
работят по традиция, по навик, по задание; получават специалност по наследство; вземат
си жена от точно определен кръг по точно определени обреди; работят по точно
установени закони на традицията. Такъв човек може да е богат с полезни трудови навици,
езикът му да блести с готови народни мъдрости; със своя труд той е издържал не едно
общество... Но все пак в социалната стълба на общуване този човек стои на най-ниското
стъпало. Той е човек на несъществуващата вече, но неизживяна все още психически,
първобитна община. По отношение на духовни ценности, които рядко се обръщат на
пазара, всеки човек е малко или повече примитивен. Винаги за човека тази част от света,
която е усвоил със собствената си практика, остава по-ярка, по-действителна и значима.
41.3. Пораждане на размяната. От а към б
По-късно, когато човек почне да разменя продукти на своя труд срещу продукти на чужд
труд, той и тия чужди предмети цени според труда, който е вложил той лично за техния
еквивалент. Тук, при единичната (случайната) размяна, преценката е пак произволна, но в
значително по-малка степен.
Всички народи имат приказка за наивния селянин (или младеж), който последователно
обменя една стока с друга, по-малоценна, и не може да разбере, защо това, което току що
70
е получил, да не е еквивалентно на неговия труд .
Изобщо, на първо време за човека собственият труд е мерило за всички ценности. Но
даже и по-късно, когато той, тъй да се каже, излезе сред обществото — на обществения
пазар, много ценности, които рядко имат случай да се оценяват с участието на обществото
и закона за стойността, се оценяват по тоя начин — според вложения за тях собствен
труд. И не само материални предмети. На първо време (пък отчасти и впоследствие) ние
ценим, обичаме другия човек според усилията, които ние сме употребили за неговото
изграждане, а не по благата, които той е създал за нас. Затова обичаме повече този, на
когото ние сме направили добро, отколкото онзи, който на нас е направил добро. Затова е
неравна родителската и синовната обич. Затова на тоя свят няма благодарност и оценка
според заслугите. (Нали, за да запълнят тази съществена празнина в земния свят, хората
са измислили друг свят — небесния!). Затова за нас по-убедителна е истината, до която
IZVORITE.COM 246
сами сме стигнали с много труд, от тая, която ни е поднесена безплатно, (факт, който се
използва в педагогиката.)
Трябва човек да се откъсне от генетичната клетка, в която живее (семейство, родна къща,
род); да постави на преценката на обществото продуктите на своя труд, да стане
производител на стоки... Тогава чак ще започне да приравнява своя труд към абстрактен
човешки труд; ще започне да добива обективна представа за стойността. Й тогава вече не
чуждите продукти и ценности ще цени по собствения си труд, а своите собствени усилия и
труд ще оценява според обществената стойност, която те са създали, т. е. според
ценностите, към които те се приравняват. Тогава и светът за него ще добие по-пълна
обективност и значимост.
41.4. Стъпала 6 и в. Предимства на недостатъчното развитие
Няма правило, според което хората, дошли до по-висока форма на общуване, заемат в
обществото по-високо положение. Понякога
70
В някои късни обработки на приказката, напр. в "Каквото стори дядо, все е хубаво" от Андерсен, са включени и
допълнителни идеи.
374
375
даже се получава обратното.
За хората, стоящи на стъпала б и в все още не съществува всеобщ приравнител —
сводник, какъвто е златото. У тях по правило добродетелта не може да се купи за никакво
количество злато. У тези хора чувствата, героизмът, добродетелта, вярата, патриотизъм,
приятелството, уважението към родителите са ценности, които не се разменят или се
разменят само единично: приятелство срещу приятелство, вярност за вярност и т. н.
Затова те имат девствена неподкупна сила.
Филип Македонски твърдял, че във всяка крепост може да се влезе с едно магаре,
натоварено със злато. Вероятно е имал предвид, че в крепостта управляват възрастни
хора, стоящи на стъпало г. Ако крепостта се защищава и управлява от младежи и юноши,
това правило не важи.
Така че на недостатъчното социално развитие на човека се дължат много негови
добродетели, както на недостатъчната топлина през пролетта, на недостатъчното
развитие на живата природа се дължат неповторимо красивите цветя, ухания, птичи песни,
омайващи надежди. На младостта на една цивилизация се дължат неповторими
произведения на културата. А в младостта на индивида са най-красивите мигове от живота
му.
Както след отминаването на пролетта, в периода на плодоносното лято природата се
лишава от най-нежните цветове и благоухания, така и човек, преминал на стъпало г —
всеобща, парична форма на приравняване, не може да се възпламени изцяло от най-хуба-
вите чувства, нито да бъде така последователен в морала, нито да вярва. Възрастните
действително не могат да разберат Малкия принц на Екзюпери: вече са забравили, че при
единичната форма на приравняване неговата роза е наистина единствена при наличието
на толкова много рози.
Изминалите епохи на човечеството, в които е господствала единичната и разгънатата
форма на приравняване, със своя героизъм, наивно вдъхновение и красота биха били
непонятни за съвременното образовано човечество, ако то се състоеше само от възрастни
хора, които пресмятат всичко в пари, които твърдо знаят, че всичко може да се приравни
към злато. Но край тях блика вечно подновяващият се поток на младостта. Той отново и
отново възражда първичните форми на приравняване; кара и възрастните хора да си
спомнят за своята младост.
41.5. Всеобща и парична форма на приравняване; стъпало г
Обикновено в стоковото общество хората, повтаряйки истори-неското развитие, достигат
до форми на общуване и приравняване, отговарящи на пълна и всеобща форма на
приравняване (стъпала в
IZVORITE.COM 247
и г). Това са болшинството от съвременните възрастни хора, основната маса на трудещите
се — хората, които олицетворяват здравия смисъл на времето.
Към хората, намиращи се във всеобщата форма на общуване г следва да се причислят не
тези, които разполагат с по-развит интелект, но онези, които, благодарение на
обстоятелствата, по-дълго време са притежавали своята собствена стойност във форма
на всеобщ еквивалент и поради това получават възможност да се свързват и приравняват
с най-различни ценности от многостранния живот. Такива са например активният кандидат
за женитба, притежателят на диплом, сезонният наемен работни, амбулантният търговец и
71
пр. . Тяхното положение в обществото е положение на току-що реализирана стойност —
океан от перспективи, пътища и пътеки, волност, опасност и рискове.
И зрелостникът, който има в джоба си диплома, с която може да отиде навсякъде, и
ергенът с всички негови достойнства, който има широк избор да се кооперира с която иска,
и уволненият от работа работник, който има свободата да продаде своята работна сила на
който пожелае работодател — всички те са във вихъра на пазара. Техните отношения са
многостранни, възможностите — широки. Законът за стойността господства над тях
безразделно, както и над целия пазар. Той поставя пред хората, чиято стойност е във
форма, пригодна за приравняване (стъпала в и г), нови задачи за поведение и развитие.
Те трябва да се научат да преценяват, да приравняват наум отделните ценности, да
изучават пазара (пазар не само на традиционните търговски стоки, но и на всички
ценности, които съвременните обществени отношения са превърнали в стоки). Така в ин-
дивида се създава гъвкавост, повратливост, хитрина; на лицето цъфва приветливостта,
така типична за общителния човек. Човек започва да господства над езика си, над мислите
си. Езикът почва да служи понякога и за скриване на мислите. Боравейки така често с
всички нюанси между истина и лъжа, с различни категории истини, човек може да схваща
вече истината като относителна, а също и другите общи категории. Той започва да схваща
по-дълбоко нещата, да разкрива законите; изработва си характер, уравновесен съответно
с експектациите на партньорите и на пазара. Многообразните приравнявания го довеждат
до по-съвършено самопознание и установен характер.
Всичко това се отнася главно до хората от средната класа, чиято собствена стойност е
съизмерима или надминава стойността на собствеността им. Много голяма собственост
ограничава обращението на човека. Операциите по размяната често се предоставят на
доверени хора-специалисти. Такъв собственик може да остане и на
71
Хората от някои маргинални прослойки, лишени от семейно въздействие (стъпала а и б), скорозряло овладяват тая форма
на общуване.
376
377
по-ниско стъпало на социалното общуване (6, в) или пьк става персонификация на
капитала (стъпало д).
На пазара има равенство, тъй като всичко се разменя според стойността си; има всеобщо
приравняване, свобода на избор, изобилие от перспективи. И все пак именно на пазара
обществото, главно чрез закона за стойността, доминира над поведението на отделния
човек по-силно, отколкото в другите случаи, при по-неразвитите форми на приравняване.
Хората от стъпала в и г са в много по-тясно общение и по-тясно свързани с обществото,
отколкото примитивният човек и хората, за които актовете на размяна са случайни и
единични.
Идва един момент, когато всичко се приравнява, разменя, продава. Продава се доброто
име, продава се вярата, която хората имат в тебе. „Спечелването на Париж си струва
отказа от хугенотс-ката религия" — решава Хенрих Наварски... Продава се способността
да правиш чудеса с вярващите в тебе хора (симония); продава се невинността пред Бога и
срещу пари се опрощават греховете (индулгенции); продават се партия, другари, идеали
срещу обществено положение в лагера на враговете (ренегатство). Човек постепенно се
издига над добро и зло, над морала; добива безразличието на старец и цинизма на груб
сводник. Илюзиите една след друга окапват като пожълтели листа от есенно дърво,
IZVORITE.COM 248
включително и илюзията, че животът има някакъв предначертай смисъл. Личността се
изхабява и обеднява. Застаряващият и недостигналият кой знае каква печалба от многото
размени човек се вживява в своята професионална роля, която му носи доходи и
консолидира неговото Аз, примирява се с тази роля и ограничава своите контакти с пазара.
И всичко би било безкрайно тъжно, ако хората бяха безсмъртни; ако на смяна не идеше
младежта, вдъхновено и самоотвержено тичаща по първите стъпала на „стълбата".
И ако „Стълбата" на Хр. Смирненски създава такова неотразимо чувство, то едва ли идва
само от гражданската страст и политическата актуалност, с които е пропито
произведението. Тук наистина има нещо дълбоко общочовешко — прозрението, че всяка
придобивка се плаща, че за да получиш едно, трябва да дадеш друго, включително и
когато става въпрос за морални ценности.
41.6. Стъпало д
Към стъпало д — превръщането на стойността на индивида в капитал (присвояване
стойностите на други индивиди) можем да причислим онези хора, които, имайки
количествено голяма стойност (таланти, прогресивни идеи, хипнотизаторски качества,
прекалено много пари), владеейки необходимите им обществени отношения и масовата
психология, присвояват чужда стойност при взаимоотношенията си с хората или по
стечение на обстоятелствата стават но-
сители на грамадни обществени ценности. Това са крале, милионери, донжуани, фюрери,
хипнотизатори, спекуланти, а също така любими военачалници, апостоли на
революционни движения — когато вземат страната на народа и делата им съвпадат с
прогресивния ход на историята. Много често това са религиозни пророци и политически
вождове.
Политик, който съумее да спечели непоколебимото доверие на масите, т. е. да постави
под свой контрол индивидите, е харизматичен народен вожд. Благодарение на това
доверие и сляпа вяра, политик от този тип може да си позволи да върви и да води хората
като сомнамбул по пътеки, по които редовният парламентарен политик сигурно ще се
подхлъзне и ще падне.
Ако рискованите акции му се удадат, таксуват го като гениален държавник, при неуспех —
като авантюрист. Между пленяващото велико и отвращаващото жестоко понякога
границата е едно малко камъче, което може да обърне или да не обърне колата. Едва
след векове, когато се осъзнаят многото събития и процеси, вкупом създали логичния
необходим ход на социалното развитие, науката история преценява, че действията на
харизматичния вожд, колкото и впечатляващи да са били на времето, не са били чак
толкова фатални и определящи.
42. ЗА НЕЕДНАКВОСТТА НА ХОРАТА
42.1. Разнообразието в човешките индивиди. Индивидуалност
Разнообразието в един биологичен вид е необходимо, за да може този вид да се
приспособява към изменящите се условия. Особено необходимо е разнообразието в
човешкия вид при създалото се разделение на труда и факта, че външните условия и
изисквания се изменят много бързо и сложно и за всяко предизвикателство на външната
среда са необходими хора с определени способности.
Разбира се, разнообразието в човешкия род не е единствената, даже не е най-важната
предпоставка за приспособяването. (Тя не винаги може да се използва рационално.) Но
все пак то е било необходимо — затова се е наложило и развило при човека.
Хората се различават по биологични заложби — гени, което само по себе си е основа на
разнообразието. Гените определят различния физически облик, расова принадлежност,
различни зачатъци на сръчности, дарования и т. н.
Един от отдавна забелязаните елементи в човешкото разнообразие са различията в
нервната (респ. условно-рефлекторната и емоционална) дейност — с различни особености
в протичането на възбудните и задръжните процеси. Нервни типове съществуват още в
378
IZVORITE.COM 249
379
животинските ни прадеди. И. П. Павлов очертава у кучетата четири типа: силен,
уравновесен и подвижен; силен, уравновесен и бавен; силен, неуравновесен; слаб нервен
тип. Те са се запазили и досега при човека — явно са били необходими.
Както има хора — склонни към определени чувства, така могат да бъдат склонни към
определени психически болести и към болести въобще.
Хората живеят доста далеч от първичните природни условия. Редица преживени
страдания, критически ситуации, форми на първоначални подсъзнателни задръжки и
забрани създават също различни комбинации и разнообразие.
Различните незначителни придобити изменения в действието на жлезите с вътрешна
секреция (хипофиза, щитовидна, полова и пр.) и техните комбинации, различни у всеки
човек, също създават голямо разнообразие между хората, както във физическия облик,
така и в психиката. Така че има хора красиви и грозни, чувствителни и сурови, дебели и
слаби, високи и ниски, подвижни и бавни, с различни видими и невидими недостатъци, със
закърнели по един или друг начин дарования, склонни към една или друга емоция. На тая
основа хората се оказват по-силни или по-слаби, по-сръчни или по-неумели, по-умни и по-
способни за един или за друг вид дейност.
Хората се различават по различно преживяно детство, по различен начин сподавени и
изтласкани инстинкти и по различен начин оформени потребности, вкусове, предпочитания
и т. н. Различният сексуален и семеен статус дава своето отражение върху общото
поведение и психика на индивида — дали води редовен или нередовен полов живот,
нормален или извратен, дали се грижи за деца или не и т. н.
Тъй като сексуалното общуване у далечните ни животински прадеди е ставало в
определен сезон, а у хората е целогодишно, логично е да се допусне, че различните
отклонения във времето на зачеването и раждането от първично наследеното дават
някакво отражение върху фенотипа и съдбата на индивида. Но това отражение е нищожно
и не може да бъде забележимо. Популярното напоследък у нас делене на хората на 12
„зодии" в зависимост от това, в кой месец са родени, е повече кокетиране със суеверието и
модната мистика напук на материализма, отколкото сериозна класификация. Подобно
значение и подобен характер имат и ред други „съдбовни ориси" на хората, свързани с
астрални и космически явления, месмеризма, хороскопите и т. н. — остатъци от древната
астрология, от времето, когато хората са подозирали закономерности в живота и
психиката, но не са познавали и признавали други закономерности, освен тия на звездното
небе и са свързвали едното с другото.
Връзката между психическия тип и ориста на човека е много тясна. Много неща от
съдбата, от бъдещето на човека зависят от неговия темперамент и характер. Затова
проникването в типа се смя-
та за проникване в съдбата. Съвременната диференциална психология до голяма степен
се занимава с това, да зачисли конкретния човек към дадена категория от дадена
класификационна система. В тоя вид дейност са се специализирали и намират препитание
и голям брой проницателни хора (понякога гениални) и още по-голям брой шарлатани.
Освен по зодията, те проникват в типа, а оттам и в съдбата, по такива белези като глас,
почерк, форма на черепа, по линиите на ръката и пр. Рационалното зърно в тия
проникновения е нищожно, но внушенията, които се осъществяват покрай тях понякога
играят своята роля в съдбата на отделния човек. Съществуващото разнообразие в
шарките на кожата по дланите и пръстите вероятно има някаква връзка с разнообразието
на генотипа, но засега е неизвестно каква. Доста популярната хиромантия се основава на
произволни хипотези.
Хората се делят по признак раси, подраси и комбинации от раси. Различните раси са се
оформили при различно географско влияние, племенен и полов подбор; достигнали са по-
рано или по-късно до определено равнище в ползването на външната памет. Но хората се
делят и по различното им отношение към проблема за расите — привърженици и
противници на расизма,апартейда и т. н.
Хората, включени в отделни трайни групи, се различават по религия: християни,
мюсюлмани, индуисти и т. н. Също така се делят по принципно отношение към религиите:
IZVORITE.COM 250
фундаменталисти, веротърпими вярващи, възбудени сектанти, открити атеисти, деисти,
религиозни лицемери, аскети, проповедници и т. н.
Хората се различават по мироглед — религиозен, философски, естественонаучен. А
притежаващите философски мироглед се делят на материалисти и идеалисти, скептици и
догматици, оптимисти и песимисти, метафизици и позитивисти и т. н.; различават се и по
ценностна ориентация — едни се ориентират към един вид ценности и блага, други — към
друг. Едни хора имат по-широк достъп до външната памет, други — по-ограничен. Едни се
ориентират във външната памет главно по логически път, други търсят ярките образи.
В съвременното гражданско общество хората се различават и по социален статус; по
доходи се делят на бедни и богати. Хората принадлежат на различни класи имат
определено класово съзнание и манталитет. Различават се и по политически възгледи:
консерватори и радикали, либерали и социалисти, националисти, трайбалис-ти и
космополити, републиканци и монархисти, демократи и авторитаристи, анархисти и
етатисти и т. н.
Съвременните хора се различават по това, в каква форма на стойността се намират —
единична, развита или всеобща (вж. гл. 41); различават се и по форма на съзнание
(индивидуалистично или колективистично). Хората се различават по професия, по добита
сръчност в тая професия — биват селяни, занаятчии, мениджъри, чиновници, рентиери,
търговци, безработни, творци, майстори,
380
381
калфи, бракодели... различават се и по образование: с основно, средно, висше
образование или без образование; със специално или общо образование; с домашно,
колежанско, казармено, религиозно или улично възпитание и т. н. Хората се различават по
това, в коя епоха живеят, при какво развитие на техниката, с какви инструменти си служат.
Могат да се изброят още десетки форми на различие между хората, които създават все
по-голямо разнообразие.
Всеки човек представлява своеобразна, уникална комбинация от качества и особености —
индивидуалност.
Някои хора си приличат по нещо, но се различават по друго. Така че групирането им в
строги класове е въобще трудно. Както на звездното небе всяка звезда си е нещо отделно,
така е и с човека и човечеството. Както при звездното небе, за да изучим и класифицираме
звездите, ги делим по величина, блясък и спектър, на великани и джуджета, групираме ги в
съзвездия, шарки, галактики и пр., така и между хората са били оформяни различни
типове — някои от тях почти произволно, по повърхностни видими признаци, други — по-
задълбочено. Без класификации и систематизации, макар и несъвършени, не може да се
проникне през обвивката на видимостта и да се навлезе към същността на нещата, не
може да се премине към сериозното им изучаване. (Разбира се, науката не спира с кла-
сифицирането.) Най-популярното и ясно категоризиране на хората е по психически типове
и темпераменти.
42.2. Човешки типове. Темпераменти
Комбинацията от качества, която човек получава по рождение и отчасти от
първоначалното си подсъзнателно развитие, се нарича обикновено темперамент или
психически тип.
Темперамент буквално значи живост, жизненост, страстност, възбудимост. Темпераментът
е сплав от основни дадености, белези, която създава особена физиономия и цялостност
на индивида. Обикновено се смята, че при всеки индивидуален конкретен темперамент
надделява определена черта. Класическа е класификацията на Хипократ. Всеки човек
спада към един от неговите четири темперамента. Античните философи и лекари не са
считали мозъка за управляваща система. Те са обяснявали съществуването на отделните
типове или темпераменти с преобладаване на един или друг хумор (вътрешна секреция) в
IZVORITE.COM 251
организма72. Макар че първоначалната аргументация на това делене е отхвърлена от
науката, то приблизително най-добре обхваща различните типове.
72
Това схващане е било много популярно и се е споделяло от напредничавите хора дълги векове. Даже в края наXVI век Бен
Джонсън нарича една от своите комедии "Всеки според хумора си".
Сангвиничен темперамент има човек, който е подвижен, жив, леко поддаващ се на
всяко настроение, весел, жизнерадостен, буен. Според Хипократ у такива хора
преобладава кръвта (лат. sanguis „кръв"). Според И. П. Павлов, който приема това делене
на темпераментите — това е силен, уравновесен, подвижен нервен тип.
Флегматичен темперамент — тук се нареждат хората хладнокръвни, спокойни,
трудновъзбудими, тромави, апатични. Според Хипократ у хора с тоя вид темперамент
преобладава студената слуз (флегмата, лимфата; гр. flegma „слуз", „лига"). Според И. П.
Павлов тук спадат хората със силен, уравновесен, бавен нервен тип.
Холеричен темперамент — това са хора жлъчни, раздразнителни, гневливи. Според
Хипократ в техния организъм преобладава жлъчката (гр. holn „жлъчка"). Според Павлов
това е силен, неуравновесен нервен тип.
Меланхоличен темперамент — обхваща хората с печално и мрачно разположение на
духа, невесели мисли и наклонност към уединение. Според Хипократ у тях преобладава
черната жлъчка (гр. melagholia — страдание от почерняла жлъчка). Според Павлов става
дума за слаб нервен тип.
Съществуват и други класификации на човешките типове. Карл Юнг дели хората веднъж
на четири типа: мисловен, емоционален, интуитивен и сетивен (по преобладаване на
определена „психическа функция"); и на два типа според „движението на либидото": екст-
равертни (хора с насочени навън енергия и интереси) и интровер-тни (хора с насочени
навътре в себе си енергия и интереси). Преди Юнг, Н. Чернишевски определя тези два
типа като хора общителни и като хора затворени. Според него основният признак, по
който можем да причислим даден човек към единия или другия тип, е дали той предпочита
да почива в компания или сам. (Айзенк счита, че това различие се дължи на особености в
главния мозък.)
Хората винаги могат да се разделят на две групи, без при това да се претендира за
някаква учена обосновка. Българският народ също е налучкал две полярности в човешкия
род: мъдри — тия, които много обмислят, преценяват, но не са много решителни в дейст-
вията си, и луди — деятелни, буйни, действащи, без да мислят много. И едната, и другата
крайност не са за предпочитане: „Докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват."
За психолозите, които разглеждат човешкото поведение и човешката психика като сплав
от три основни елемента: ум, чувства и воля, мъдрите са хора, у които преобладава умът,
а воля не достига, а лудите обратно — хора, у които воля — много, а ум — малко.
Други предлагат деление на три типа: висцеротоници (висцерален, стомашен тип),
соматоници (мускулен тип) и цереб-ротоници (мозъчен тип). Според друга
класификация хората се разделят на пикници (набити, пълни), астеници (слабовати) и
атлети-«и(вж. и гл. 47.6).
382
383
Всички класификации са изкуствени и донякъде субективни — набелязва се някакъв типичен
случай и около него се нарежда комай половината човечество. Но все пак са полезни. Те ни
ориентират към някои типични, повтарящи се черти в човешките индивидуалности. Полезни са
например при подбор на кадрите за една или друга работа, а това е важна задача на
приложната психология
42.3. Отклонения от нормата. Талант. Гениалност
Както винаги, когато има разнообразие и статистически явления, има подавляващ брой случаи,
които могат да се определят като влизащи в средната норма (близки до модата), а има и
единични случаи, отклоняващи се от нея повече или по-малко.
Има хора много глупави (в определени отношения) и много умни, много красиви, много грозни,
много ниски, много високи, много хитри и много наивни, много музикални и съвсем немузикални,
IZVORITE.COM 252
склонни или несклонни към абстрактно мислене, силно паметливи и лесно забравящи, при това
избирателно, много съсредоточени и пословично разсеяни и т. н. Отклоненията от нормата към
по-лошо са повече от тия към по-добро. Но обществото малко се впечатлява от дефектните,
нещастниците, уродите. По-интересни и впечатляващи са положителните отклонения и
особености.
Особено ценни са онези положителни отклонения в човешкия индивид, които могат да се
използват в трудовата дейност (производствена, обществена, художествена, научна и пр.). Те се
наричат дарби, дарования, способности, таланти.
Тези дарования, когато се съчетаят с подходяща обработка и усъвършенстване, и ако се
съпровождат от трайни интереси към областта, в която те са приложими, наистина се оказват
много ценни за човечеството таланти. В развитието на една област от практиката или науката
принос имат всички хора, работещи на това поприще. Но особен принос имат тия, които
съчетават природни дарования и неотстъпен интерес към тоя вид дейност, и заедно с това
трудолюбие и късмет — колективът, обстоятелствата или случая са им създали благоприятни
условия за изява. При щастливо съчетание на всички тези фактори, като резултат се получават
велики произведения и дела — достояние на човечеството.
Правени са опити за създаване на особен дял или аспект на науката психология — психология
на способностите, занимаваща се със способностите и особеностите — въображение, памет,
интелект и пр. у различните хора (Кр. Волф). Съществувала е и концепция за душата като
носител на способностите.
По-късно с особеностите на отделните хора се е занимавала диференциалната психология (Фр.
Голтон и др.).
Гениалността е значително по-голямо отклонение от средната норма, отколкото таланта, и е
по-рядък и по-малко вероятен случай
— чудовищна памет или смайващо въображение или необикновена чувствителност...
Гениалният човек не винаги е напълно нормален човек, нормално приспособим към грубата
прозаична действителност. Това сближава гения с лудия.
Древните са предполагали, че у гениалния човек се е вселил и живее гений — дух вдъхновяващ
и покровителстващ. По-късно, с изживяването на анимизма, геният вече не е дух, а
изключителна творческа способност. А в общата словоупотреба започват все по-често самия
гениален човек да наричат гений.
Гениалността се проявява в една определена област и като изключение — в няколко области.
Тя обикновено проличава твърде рано, още в детските години. Известни са редица случаи на
Wunderkind — гениално дете, дете-чудо. Гениалният човек още в детски и Юношески години
достига до такива прояви и умения, до които нормалните хора не могат да достигнат и в зряла
възраст (много примери с музиканти, математици, шахматисти и др.). В някои случаи гениал-
ността се явява и по-късно, внезапно, след преживяване на критични събития, които разтърсват
нормалната дотогава психика и създават особена структура в нея.
Но геният не е само психическа особеност. Гениалността е съчетание на щастливо наредени
хромозоми и подсъзнателни дремещи сили със: сполучливо възпитание, нормално ранно
развитие; сполучливо избрана професия (област на изява); щастливо случил се исторически
момент, когато обществото или публиката проявява повишен интерес и вкус към определен вид
дейност; чудовищна упоритост в самоподготовката, трудолюбие, неотстъпно и целенасочено
следване в едно направление; правилно организиран достъп до външната памет в набелязаната
област, умение или шанс да ползваш всичко създадено от предшественици и колеги. Твърде
популярна е сентенцията на Т. Едисон: „Геният е един процент вдъхновение и 99 процента труд."
Много велики неща и велики събития са създадени и ръководени от гениални хора; но още
повече — от нормални и талантливи в своята област хора. В много случаи съвсем нормални
хора, непри-тежаващи чудесно комбинирани хромозоми, но имащи другите необходими качества
и шансове, също достигат до велики достижения и биват прославяни с прозвището „гениален" в
знак на уважение.
43. ЛИЧНОСТТА
43.1. Човекът като участник в историческия процес
Общественото развитие при цивилизацията може да очертае някои общи закономерности и
повтарящи се форми. Общества с по-ярка стратификация, с по-добре организирана и по-
ефективна експлоатация и изсмукване на природните богатства (техника) и с по-
384
IZVORITE.COM 253
385
ефективна експлоатация на трудещите се класи (експлоатация на човек от човек) печелят
съревнованието; разрушават и поглъщат обществата с по-голяма уравнителност и
хомогенност; развиват култура и натрупват богатства.
Но тия общества опустошават базата си, унищожавайки околната среда и пауперизирайки
и маргинализирайки основните слоеве от трудещите се. Така те сами подкопават базата
си и подготвят своето загиване. Разрушават ги новосъздадени, и елементарни по
структура, уравнителни обществени системи. Те се налагат под натиска на бедните,
живеещи с носталгични копнежи за Златния век и абсолютната справедливост.
Обикновено рухването на силно стра-тифицираните общества е придружено с въстание,
граждански войни, политическо народно творчество на масите и се регистрира в историята
като революция.
Установяващото се ново уравнително общество, за да произвежда при условията на
цивилизацията, също постепенно се разслоява; получава се нова стратификация.
Народното политическо творчество заглъхва. В някои случаи се връщат черти и институти
от старото общество (повечето видими, отколкото съществени). Тези процеси обикновено
се регистрират в историята като контра-револЮция или контрареформа. При тях
ентусиазмът на масите е угаснал и те не играят решителна роля. фактически процесите на
новото разслояване продължават. След няколко нови и все по-затихващи вълни и спадове
постепенно се налага ново общество с нова социална стратификация, отговаряща на
новата техника и новите форми на собственост. Икономиката се придвижва напред. Но
оказва се, че и новото общество постепенно почва да подяжда базата си. Пак назряват
противоречия; пак идва ред на революции, контрареволюции и т. н.
И революциите, и контрареволюциите, и държавните преврати хората ги извършват в
името на свободата. И винаги имат право, защото при всяка промяна се установяват
ограничавани преди това свободи. (Същевременно със същите тия промени биват
ликвидирани и ограничени други, съществуващи преди това свободи. Но за това не се
говори.) Думата „свобода" е така красива, че е неотразима, дори и тогава, когато означава
някаква илюзия.
Всички тия привидно повтарящи се цикли от общественото развитие оформят общности от
хора, които мислят еднакво по определени общи проблеми и се борят за общ идеал. Тези
общности в историята имат най-често религиозен оттенък. Идеалите на революционерите
вземат форма на: „Установяване божие царство", „Хилядогодишно царство", „Царство на
разума", „Вечна справедливост", „Съд божи" и т, н. Напоследък с увеличаване
образоваността на масите религиозните форми почват да се заместват с политически:
„Социална справедливост", „Свободно общество", „Демокрация", „Социализъм" и т. н.
Всеки човек участва в обществения процес активно, участва в някаква исторически
действаща общност — даже и когато се смята аполитичен, „издигнал се над партийните
страсти".
43.2. Човекът като участник и активен агент в различните обществени
структури
Цикличността в историческите процеси при цивилизацията не е просто повторение, а
повтаряне само на известни общи черти при изграждане на различни обществено-
икономически формации. Във всяка такава формация се създават специфични форми на
собственост: общинна собственост на свободни хора; общинна собственост на
закрепостени (от държавата или от феодалната йерархия); свободни частни
производители; закрепостени и зависими частни производители; лихварски и търговски
капитал; капиталистическа собственост с отчуждени от средствата за производство хора
(пролетариат); собственост над хора, отчуждени от собствената си ценност (робство);
съдружническа кооперативна, акционерска собственост; държавна собственост и свързани
с нея грамадно количество чиновници; военно-феодална собственост и т. н. Хората в едно
общество, свързани с определена форма на собственост, образуват класа.
IZVORITE.COM 254
Образуването на тия класи е отделен проблем — обект на историята и социологията.
Може да се отбележи само, че при образуване на нови класи, дали даден човек ще
попадне в една или друга класа, зависи донякъде от психиката на този човек. Както във
всички други области, социалното развитие на обществото и психическите промени в
човека са тясно свързани. Между тях съществуват огромен брой прави и обратни връзки.
Различните форми обществени отношения се пораждат с известна закономерност, в
зависимост от общото техническо развитие. Но те не се явяват на историческата сцена
последователно и отделно една от друга. Във всеки момент, във всяко конкретно
общество се оказват в наличност елементи от различни форми на собственост и те се
явяват в различни неповторими комбинации помежду си.
Формите на собственост са основни обществени отношения, представляващи база на тая
или оная обществено икономическа формация. Една от основните роли на човека е
участието му в обществото като собственик, при определена форма на собственост,
включително и като субект, лишен от собственост. Като собственик индивидът е агент на
установените производствени отношения. Като член на класа всеки индивид добива свой
манталитет, свое отношение към обществената действителност, обвързва се с
многостранни връзки с хората от своята класа и изгражда определено отношение към
хората от другите класи.
Производствени отношения е имало и в общинния строй. Но там
386
387
всички хора от групата са играели една и също роля, имали са едно и също отношение
към общата собственост. Едва при цивилизацията, при появяването на различни форми на
собственост и на различни групи хора (класи), свързани с определени форми на
собственост, се появява напълно това удивително разнообразие на роли, които играят
различните хора. И това разнообразие безспорно ги индивидуализира.
Както различните фази в историческия процес, така и принадлежността към определени
обществени формации създават типични и разнообразни роли, които отделният човек е
задължен да играе активно и съзнателно.
При цивилизацията е задължително изискване изграждането на държава с повече или по-
малко бюрократична структура. Всеки човек заема някаква роля в държавната структура,
ако не активна, то поне пасивна — на поданик-данъкоплатец. Голяма част от населението
участва в администрацията, в комуналните служби, в идеологическите институции,
обслужващи държавата, в органите за насилствено и ненасилствено опазване на реда,
също така и в местните структури, независимо дали са изборни или не. Участието в отбра-
ната обикновено обхваща целия народ, всички граждани.
Държавата създава закони (с привилегии и без привилегии), на които всички следва да се
подчиняват. Всеки човек е обвързан в Юридическа структура, представлява Юридически
субект или обект на редица Юридически отношения. Изобщо държавата създава многоб-
ройни мрежи от обществени отношения, в които всеки гражданин е участник и активен
агент.
За въздействие върху държавата, която издържат, данъкоплатците създават свои органи
(парламенти, държавни съвети, местни органи и др.), които контролират изразходването на
събраните данъци и решават какви данъци да се събират. Изграждат се партии.
Гражданите, ако не в органите за контрол, участват поне в партиите, представляващи
посредници между отделните групи данъкоплатци и контролните органи. Така всеки
индивид се оказва активен участник и същевременно здраво обвързан в цяла система от
политически и граждански обществени отношения.
По време на цивилизацията се оформят цехове, професионални, съсловни общности и
техни организации — гилдии, еснафски сдружения, профсъюзи и др. В тия структури всеки
индивид взема участие и играе специфична роля.
В спокойни периоди, при наличие на гражданско общество партиите обединяват различни
прослойки от разнообразния ансамбъл на данъкоплатците. В тревожно революционно или
IZVORITE.COM 255
разделно време партиите представляват челни отряди на отделните настръхнали една
срещу друга класи или прослойки, воюващи за това, коя от тях да възглави революцията и
да обере плодовете на победата, или пък да задуши революцията и да спаси
привилегиите си.
Разделението на труда и техническото развитие създават сложни технически структури, в
които всеки човек играе своята роля. Създава се специализация, професии. Това са нови
обществени отношения, в които хората се вплитат. И между другото, отношението към
професията е една от най-значимите характеристики на съвременния човек.
Във всяка държава се изисква точно работеща администрация, а за това е нужен
официален език. Налага се определен език, а с това — и определен етнос, с неговата
култура, традиции и т. н. Много често с образуването на вътрешния пазар, със
зачестяването на бракове между отделни етноси, те се сливат и образуват народ, нация.
Принадлежността към един народ, един език, една култура е твърде съществена система
от връзки, роли, отговорности, които поема човек.
Нацията е динамическо образувание, което се консолидира с оживяването на вътрешния
пазар и относителната заможност на гражданите в държавата. Нацията слабее и чезне с
нарастването на мизерията и отслабването на държавата — разделя се все повече на
стари и новообразувани етноси и триби (племена), които не могат да се понасят. Но във
всички фази от консолидирането или отслабването на всички тия структури, всеки човек
поддържа определена връзка с тях и носи своите задължения към своето племе, етнос,
нация, а съответно и към другите етнически образувания. Народностните обществени
отношения играят съществена, и на моменти — решаваща роля за оформянето на
човешката личност.
Изграждайки своя статус и своите активни роли в нацията и класата си, човек запазва и
задълженията си към традиционната религиозна общност на своите деди и към моралните
традиции на своята среда. Разумният човек на цивилизацията, въпреки че основно се
движи от своите материални интереси и закона за стойността, спазва задълженията си към
своята религиозна общност, към моралните традиции на своя народ, независимо от своите
философски убеждения и научни знания. От една страна, той знае историческата
преходност, илюзорност на съвременните религиозни и морални структури и неизбежната
порция лицемерие в поддържането им, но, от друга страна, знае и тяхната необходимост
като спойка на съществуващите социални общности и духовна опора на страдащия и
неуспяващ човек. Отчаяните, неразумните и фанатиците пък не съзнават тази роля,
бързат да скъсат своите вековни връзки и да се присъединят безкритично и всеотдайно
към модни учения, имащи най-често също полурелигиозен характер.
Всичко това показва обвързването на съвременния човек в огромно количество
идеологически и въобще надстроечни обществени отношения и активното му участие в
тях.
Съобразно с класовите си привилегии, материалните възможности, получената в
семейната среда култура, образованието и т. н. чо-
388
389
век се приобщава към цяла система от естетически норми и закони и е принуден да се
подчинява на определени естетически традиции или модни влияния. Заедно с това той
поема известни задължения — например да се съпротивлява на разюзданата
порнография, на кича, на естетическата разпуснатост и естетическия нихилизъм.
Всеки човек на цивилизацията има задължението да създаде семейство и да отгледа
децата си на свои разноски. Семейството, както бе вече споменато, е една клетка на
обществото, с вътрешна структура, останала от общинния строй. Тук задълженията са осо-
бено силни и категорични: любов, вярност, родителски грижи, изхранване и възпитание на
децата; солидарност при нещастие, погребение на мъртвите и т. н. В тази организирана по
комунистически клетка — семейството, напоследък започва да се намесва все по-
осезателно гражданското общество. То поема някои задължения и отговорности на
IZVORITE.COM 256
родителите (детски надбавки и ергенски данък, безплатни детски градини, безплатно
основно образование и др.). Също така пазарните отношения, господстващи в
съвременното общество, все повече подкопават и размиват комунистическата структура на
семейството. Така или иначе, всеки човек е обвързан със семейни връзки, роли,
задължения и отговорности.
Наред с изброеното дотук всеки човек от цивилизацията участва в десетки други системи
(мрежи) от обществени отношения.
43.3. Личността като обединение на различните роли и като съвкупност на
обществените отношения
Човекът от цивилизацията принадлежи едновременно на много обществени структури
(религиозни, политически, юридически, етнически, административни, роднински, семейни,
класови и т. н.). Той става личност, когато със своя характер, стабилност и съзнателност
съумее да обедини задълженията си към всяка една от тия групи, запазвайки своята
индивидуалност; когато свободно, доброволно и успешно изпълнява отговорностите си и
ролите си във всички тия структури на обществото.
Съвременният човек живее като елемент на голям брой системи от обществени
отношения. И той — в областите на своето участие в тях, обединява тия системи в себе
си, в една съвкупност, характерна и различна за всеки човек — в своята личност.
Всеки човек заема различно място във всяка една от тези обществени системи. Но той
задължително обединява своите роли в тях в един неповторим възел, в своята
неповторима личност. Именно отделните индивиди обединяват различните системи
обществени отношения (които могат да се сравнят с разположени една над друга мрежи) и
ги завързват в отделни точки-личности. Човекът-индивид става личност — обединител и
съвкупност от всички обществени отношения, в които участва. И всеки човек, заемащ
различно място
в различните системи обществени отношения, ги обединява по различен, неповторим
начин; придава им конкретно „лице", физиономия и същевременно е техен активен
реализатор.
Личността на човека е конкретният израз, който добива съвкупността от всички обществени
задължения и роли на съвременния човек и неговото поведение.
фактически пълноценни личности са само свободните хора на цивилизацията. Хората от
първобитния род все още не са личности, а само членове на колектива. Те не
представляват съвкупност от много и различни обществени отношения. Те са елементи
само от една система обществени отношения — тия, установени в колектива, в рода.
Първобитните хора не изпълняват своите задължения съзнателно, от името на Аз-субекта,
а под натиска на табу и неосъзнати морални норми.
Робите, които са субект на съвсем ограничен кръг обществени задължения, не са
пълноценни личности. При това робите са лишени от всякакви права. Но не отсъствието на
права, а ограничеността на задълженията им във възможностите да вземат решения, да
носят отговорност ги прави непълноценни, осакатени личности.
Детето не е личност. То има само права, няма задължения и не носи отговорност. Заедно
с първите задължения — да наглежда малкото си братче, да помага на родителите си,
започва и оформянето на личността.
Трудно може да се прояви като личност лумпенпролетарият, пауперът, човекът-маса. Той
е субект само на отделни права (хляб и зрелища), но не и на задължения.
43.4. Определения за личността
Личността е човек, съзнателно, активно и отговорно извършващ обществена дейност;
субект, деятел, агент на множество обществени роли, съвкупност от всички обществени
отношения, които го заобикалят и на които той е елемент.
Личността по характерен за нея начин съчетава, обединява, конкретизира, реализира със
своята дейност различни задачи от различни по характер обществени отношения. При
това личността е човек с определен стабилен социален статус, човек, на който се възлагат
обществени задължения и на който обществото разчита. Колкото по-висок социален статус
има един човек, колкото по-важни задължения му се възлагат и колкото по-тежки
отговорности носи, толкова той е „по-личен", по-ярко изпъкваща личност.
IZVORITE.COM 257
Личността изпълнява своите задължения съзнателно, като задължения, а не маскирани
като потребности. Обществените задължения в гражданското общество идват така бързо и
в такова голямо количество, че все повече механизмът на потребностите не успява да ги
представи като потребности и се налага съзнанието да ги
390
391
приема такива, каквито са. Ставайки личност, човек се издига с още едно стъпало по-
нагоре, изплува, макар и частично, над механизма на потребностите, става съзнателно
носещ отговорности човек.
Всяка личност, бидейки съвкупност от обществени отношения и заемаща специфично
място в тия отношения, представлява конкретна своеобразност. Така в разнообразието у
хората се явява още един момент — разнообразието на техните личности.
Въпреки неповторимото разнообразие, различните личности имат и общи качества и могат
да получат общи определения, Например „светла личност" — прозирна, ясна,
одухотворяваща хората около себе си личност; „противоречива личност" — ненапълно
конформна личност, притежаваща и положителни, и отрицателни, от определено гледище,
качества; „силна личност" — особено активен и убедителен в своите действия човек; и
съответно — „слаба личност"; „морална личност" — човек безукоризнен в изпълнението на
своите морални задължения73; „религиозна личност", „известна личност" и т. н. Тук
понятието „личност" се застъпва частично с понятията „характер", „човек",
„индивидуалност" и др. И действително тия понятия само нюансират съвременния човек в
различен аспект.
В съвременната психологическа наука съществува неустановеност и разнобой относно
„теорията на личността", която се счита раздел от психологията. По-голяма яснота
създават социолозите — личността е и социологична категория.
43.5. Личност и лице
Понятието „лице" отчасти съвпада с „личност" (persona). Например: „Кое лице се крие зад
този подпис... зад това дело", „Не познавам такова лице", „нежелано лице (persona non
grata)", „юри-дическолице", „физическо лице" и др.
Независимо от първоначалното си значение, когато persona (лат.), личина (стб.) значи
„маска", „роля", в западните и в славянските езици постепенно persona, personalite,
личность добива смисъл на „личност — съвкупност от роли, маски, но независима от тия
маски".
Но не винаги лице значи личност. Лице е повърхността на предната част на главата на
човека — facies (лат.), напр. „Тя имаше красиво лице" или „лице бяло, околчесто, изпито от
грижи". Като означение на ограничена оформена повърхност, думата „лице" (superficies) се
употребява в геометрията, напр. „лице на квадрат".
Лицето на човека е негова представителна част. Хората се срещат „лице в лице".
Същевременно лицето е външен представител на вътрешната същност, напр. „гледам
нещата право в лицето"; или физически изразител на вътрешното психическо състояние
на човека
73
Някои автори под "морална личност" разбират човека като съвкупност само от нравствени отношения, личността в
нравствен аспект. Такова значение на думата противоречи на всеобщата словоупотреба.
„Познава се по лицето, че му е топло на сърцето". Когато чрез външен израз се прикриват
вътрешни намерения и чувства, се използват термини, свързани с лице, като двуличие,
лицемерие и др.
43.6. Индивид. Индивидуалност. Личност
Понятията „индивид", „индивидуалност" и „личност" понякога се застъпват, но са различни.
Индивид е конкретен представител на един биологичен вид. Като представител на
човешкия вид, индивид значи човек. За разлика от вид, род, клас, семейство, които
означават типични множества, индивид значи нещо единично, неделимо, несъставно.
Всяка конкретна личност е човешки индивид, но не всеки човешки индивид е личност. При
това не всеки индивид е човешки индивид. Въпреки това много често думата „индивид" се
IZVORITE.COM 258
употребява като „личност", често с малко унизителен нюанс — „жалък индивид", но „велика
личност".
Човекът е индивид като конкретен екземпляр от човешкия вид. Човекът е
индивидуалност като особена, неповторима комбинация, съвкупност от качества и черти.
Докато individuum значи нещо неделимо, individualitas значи своеобразност.
Думата „индивидуалност" има няколко нюанса. Индивидуалност е човекът като съвкупност
от отличителни особености; притежаващ своя физиономия, ярко отличим индивид.
Индивидуалност е и самата комбинация от отличителни особености на един човек,
своеобразна и ценна комбинация от качества на човека. Напр.: „Х. У. притежава ярка
индивидуалност."
Във философията и естетиката индивидуалност е неповторима специфика, съвкупност от
черти, но не обезателно на човек, напр. „индивидуалност на стила", „индивидуалност на
изявите".
Безспорно човекът като устойчива съвкупност от роли и отговорности (личността) и
човекът като устойчива съвкупност от качества и способности (индивидуалността) вървят
успоредно, развиват се успоредно с развитието на човечеството, понякога се сливат, но
личност и индивидуалност не е едно и също.
43.7. Личност и индивидуалистично съзнание
Личността е човек, притежаващ индивидуалистично съзнание, участващ в обществения
живот, носещ отговорност пред обществото за своите действия.
За да бъде човек личност — активен и отговорен субект на обществени отношения, той
трябва да притежава изградено отношение към всички обекти от окръжаващата го
действителност, особено към окръжаващата го социална действителност, той трябва да
притежава индивидуално съзнание. Именно то обединява, спойва различните системи от
изпълнявани роли в едно — в една личност.
392
393
Индивидуалистичното съзнание е обща идея за активно отношение към нещата в света и
към света като цяло. Личността е реализиране на тази обща идея в активно, съзнателно
поведение. Ако личността е човек с програми за активно поведение към всички неща от
окръжаващия социален свят, Индивидуалистичното съзнание е вътрешният регулативен
механизъм, който контролира и управлява това поведение.
Самосъзнанието е осъзнаването на човека като личност.
Индивидуалистичното съзнание става безпредметно и постепенно се изкривява и
поболява, ако човек, притежаващ такова съзнание, не функционира като личност.
43.8. Абстрахиране на личността от физическия индивид. Имагинерна
личност. Личност и душа
Обществените отношения, които се обобщават в едно лице, могат да се откъснат от
физическия индивид. Тая съвкупност от задължения и роли може да се придаде на един
колектив, на едно сдружение (кооперация, акционерна компания и др.). Тогава имаме
юридическа личност (Юридическо лице). Юридическата личност е имагинерна личност.
Тя има функция на човешка личност, без да има един физически индивид като основа.
По-видните личности, техните отношения и връзки с обществото обикновено се
зафиксират и вън от физическия индивид. Личността на Ботев например е зафиксирана в
редица биографии, трудове по история, спомени, документи, писма, а също и в неговите
поетични и публицистични произведения. Личността му съществува във външната памет, в
паметта на народа и след физическата му смърт, след като физическото му тяло вече го
няма.
Личността на човека прилича по нещо на безсмъртната човешка душа (не растителната,
не животинската душа, които умират с тялото, а човешката обществена душа, душата-
същност на човека, представляваща активно действащ върху обществото фактор). Тя
остава да живее известно време отделно от тялото, изчезва малко по-късно от
IZVORITE.COM 259
физическото му тяло — у някои хора почти веднага, у други се задържа дълго време след
смъртта им, което дава повод да се мисли за тяхното безсмъртие.
Нет, вес я не умру — душа в заветной лире Мой прах переживет и тленья убежит...
(Пушкин, „ Exegi monumentum")
Известният мотив за неръкотворния паметник се повтаря у Хораций, Державин, Пушкин и
др.
Така цивилизацията и идеологиите, породени от цивилизацията, придават нов смисъл и
съдържание на митологическата душа. За Сократ душа, това са личностните
характеристики на човека. Разбирайки душата именно като оформена съвкупност от
общест-
вени отношения — личност, някои религии, породени в условия, при които жената не играе
никаква обществена роля, са провъзгласили, че жената няма душа (разшифровано:
жената не представлява личност в съответното общество).
43.9. Права и отговорности. Личността като съвкупност от отговорности

Личност, това е осъзнаващ и изпълняващ задълженията си човек. Всеки човек се
определя като личност при достатъчен набор от обществени задължения и отговорности,
които изпълнява, проявявайки характерни за него постоянни черти.
Правата на човека не играят такава роля. Това са достояния, извоювани при
хуманизирането и забогатяването на обществото и играят в повечето случаи политическа
роля (за бедните и недостатъчнохуманизирани общества имат предимно пропаганден
смисъл). Не правата, а задълженията правят човека субект на обществените отношения.
Основни задължения, които правят индивида личност по време на цивилизацията са:
— Да възстановява разрушената от него околна среда, т. е. да не живее за сметка на
бъдещите поколения.
— Да влага по възможност равностоен труд срещу благата, които обществото му
предоставя; да не бъде тунеядец, да не проституира, да не деморализира с това ближните
си.
— Да заляга за укрепването и плавното развитие на общежитието си — предприятие,
малка група, семейство, етнос, нация, човечество; да участва в разумното управление на
тия общности.
— Да съхранява, укрепва, възпроизвежда своята собственост, била тя частна,
кооперативна или обществена, да не я разхищава.
— Както в личното си поведение, така и в поведението на ръководения от него колектив,
да постъпва така, както смята, че е длъжен да постъпва всеки човек.
— Да защищава безкористно родината си, близките си, семейството си при опасност.
— Да създава семейство, да издържа децата си, да възпроизвежда човешкия вид в
нормалната за историческия момент и необходима за човечеството мяра и редица други
задължения74.
Комплектът от задължения превръща човека в личност, господар на положението,
собственик. Всичко това дава значително от-
74
Средностатистически във всяка конкретна обстановка броят на родените деца е дроб с числител — възможностите на тия
деца да експлоатират природата и обществото, и знаменатал — нивото на потребностите им. Закономерността е обективна,
но е тясно свързана с индивидуалните съзнания. Съвременното общество притежава определени възможности за контрол
върху нея.
394
ражение върху неговата психика и неговия характер. Комплектът от права дава на
личността определена степен на свобода, за да може да изпълнява своите задължения,
да взема решения. Но когато човек има само права без задължения, той се превръща в
чист консуматор. Такова положение е достойно само за малките беззащитни деца.
Бягството от вземане на решения и от поемане на отговорности е фактически бягство от
свободата, принизяване на личността.
Поемането на отговорности издига личността, но... до определени граници. Поемането на
отговорност за неща, които не можеш да направиш, за дела и рискове, които не можеш да
гарантираш със собствеността си й собствената си стойност, е фалшиво надуване на
IZVORITE.COM 260
твоята личност, авантюризъм — поведение, което води до неизброими нещастия и
преждевременна гибел на много хора.
43.10. Личност и общество
Световната литература, особено повлияната от идеите на романтизма, е пълна с ярки
картини за противоречията между личност (има се предвид обикновено творческата
личност) й общество. Във философската психология тук се вижда противоположност меж-
ду индивидуалното и социалното.
Човешката личност като съвкупност от множество обществени отношения, особено
младият образован и амбициозен човек, в много случаи гори от желание да реализира
своите жизнени сили във велики обществени дела. Но е ограничен от редица условия. Не
винаги обществото е готово за велики дела, не винаги тия дела са му необходими. А много
често и при необходимост и готовност от страна на обществото, редица странични и
случайни фактори препятстват смелите изяви на младежите. При такива случаи вместо
велики дела се реализират обикновени младежки хулигански прояви. Всяко поколение си
има своя съдба!
Обикновено личността счита своето ценностно богатство, своята стойност, възможности и
способности като свое собствено лично достояние, получено направо от природата или от
Бога, индивидуално начало. И на него противопоставя социалното начало, изградено от
посредствени и лишени от високи идеали хора от старите поколения. Със своите
индивидуални способности, таланти и сили младата личност смята, че може да измени
коренно света към по-добро, а обществото със своите условности, филистерство и т. н.
бива считано само пречка.
Както се видя и по-горе, отношенията между личност и общество са далеч по-сложни.
395
44. ХАРАКТЕР И ХАРАКТЕРИ
44.1. Личност и характер
Личността не е просто абстрактна съвкупност от обществените отношения, в които е
включен човекът. Тя е и своеобразно единство в поведението, което организира по свой
начин висшата нервна дейност и оформя психиката.
Устойчивият отпечатък на личността върху психиката и поведението на човека е неговият
характер.
Един човек има характер, когато личностното му поведение е достатъчно твърдо и оставя
определен отпечатък върху делата му. Един човек е безхарактерен, когато поведението
му е толкова пластично, толкова силно се влияе от външната среда, че не оставя
отпечатъци върху нея.
Всеки човек има повече или по-малко характер. При това всеки човек има свой характер,
различен от характерите на другите хора. Всеки човек оставя в делата си някакъв
отпечатък, по-блед или по-ярък. И при това този отпечатък е различен за всеки човек,
характерен за него.
Когато някоя личност със значителни качества утвърждава, налага своя устойчив начин на
поведение и много трудно може да бъде отклонен от него, казваме, че това е човек с
характер, със силен характер.
Характерът е закономерността, устойчивостта, предвидимостта в поведението на една
личност. Когато личността е устойчива и оформена и когато висшата нервна дейност и
психиката на индивида са достатъчно стабилни, се създава силен характер. И обратно.
Характерът е тясно свързан с устойчивостта на личността, с нейните връзки и място в
обществените отношения. Често кризи в обществения статус на личността водят до кризи
в характера — допускане конформизъм, ренегатство, разколебаване на мирогледа.
44.2. Определения за характер
Характер притежава човек, който трудно се поддава на влияния; запазва еднакво
отношение към нещата и хората при различни ситуации.
Характерът е закономерност, повтаряемост в проявите на свободната воля на човека,
проява на твърдост, сила, енергия, стил, своеобразие, неповторимост и устойчивост в
психическото поведение.
IZVORITE.COM 261
Характерът може да се определи като стереотип (трайна укрепнала система, еднакво
поведение при еднакви ситуации) в поведението наличността; запечатани в поведението
норми.
Характерът е структура преди всичко психологическа. В етиката се занимават с характера
на човека от нравствен аспект.
396
Характерът се изменя заедно с условията, но истинският характер се изменя малко, в
определени граници, приспособява се адекватно на кардиналните изменения и при
условие: запазване на личността. Слабият характер, безхарактерният човек се изменя и
деформира капитално при изменяне на условията. Безхарактерността може да се дължи
на заболявания и дефекти във висшата нервна дейност и психиката.
Думата „характер" е старогръцка и първоначално е значела издълбан белег, отпечатък,
отличителна черта, черта на лицето. Българската дума „характер" освен характер на
човека означава: твърда воля, упоритост, твърд характер, например „девойка с характер".
Твърдостта в поведението не следва да се идентифицира с характер. Съществува една
критична граница, зад която твърдостта става дефект в характера. Прекалено голямата
твърдост води до прост инат, твърдоглавие, неадекватност в поведението,загубване
връзките с околната действителност. Такъв човек при всички условия „си знае своето", не е
способен на обучение, престава да бъде сериозна личност.
Характер значи и съвкупност от характерни белези или тенденции — „характер на
процеса", „характер на валежите".
В литературата характер е съвкупност от психически особености на литературния герой
(напр. „характерът на Наташа Ростова"), основа, ядро на литературния образ. Най-добри
възможности за изобразяване на характерите предлагат драматичните и епичните
жанрове, а от стиловете — реалистичният.
Характер съгласно старогръцкото значение на думата често се нарича една определяща
отличителна черта от характера, с която може да се характеризира личността. Теофраст
нарича алчността, ласкателството, бъбривостта и т. н. характери.
44.3. Характер и съзнание, интелект, воля
Характерът е тясно свързан със съзнанието. Без индивидуално съзнание не може да има
индивидуален характер, а само особености в темперамента, културата, развитието. При
това пълнота на характера се получава само при наличието на индивидуалистично
съзнание.
Един от устоите на характера е неговата логична последователност, подчиняване
поведението на логиката, на строгите отношения между множествата, съществуващи в
действителността. Не характер, а безхарактерност, чудащина, непредвидим произвол и
лабилност проявява човек, чието поведение не е адекватно на външната действителност.
Така че характерът е тясно свързан с интелекта.
Понятията „характер" и „воля" са близки и застъпващи се доста плътно. Основни черти на
характера (решителност, самостоятелност,
I
397
IZVORITE.COM 262
инициативност, настойчивост, целеустременост, самообладание, смелост и др.) са черти и
на волята. Характерът е отпечатък на личността в психиката. Волята е проява на
характера в поведението, характер в действие. Характерът е окончателно формирана
воля, индивидуална закономерност във волевите прояви на отделната личност.
Но характерът не е воля, нито интелект. Волята и интелектът са общи абстрактни
закономерности в поведението на човека въобще. Характерът е конкретна закономерност в
поведението на отделна личност.
44.4. Развитие на характера у индивида
Характерът на човека се изгражда около определен генотип и около определен нервен тип.
Чертите на генотипа и темперамента преминават в характера. Който е бил страхливо и
стеснително дете, и след 40 години ще бъде, поне в някои отношения, плах и стеснителен
мъж. Но генотипът е само един фундамент, върху който индивидуалният живот,
възпитанието, опитът, професията, културата и т. н. изграждат малко по малко сградата на
характера.
Трудно може от проявите на детето да се предскаже характерът на бъдещия възрастен
човек. Съществуват митове за орисници, за предопределеност в съдбата, и до известна
степен и на характера. Родителите само от време на време забелязват във възрастните си
вече деца черти от детството им. Много по-често те забелязват у внуците си черти, които
бащите им или майките им са проявявали като деца.
Известен е афоризмът, че развитието на таланта изисква покой, а характерът се създава и
калява в бурите. Много важно значение за развитието на характера имат критическите
ситуации, през които минава подрастващият. Представителите на фройдизма и неоф-
ройдизма отдават голяма роля на ранното детство в изграждането на характера. И имат
право — детето се намира почти непрестанно в критически ситуации.
Възпитанието и обучението играят своята важна (но не решаваща) роля във оформянето
на характера. Понякога по-голямо влияние оказват малките групи, в които детето играе,
учи се да изпълнява различни роли, да общува в условия, близки до критическите ситу-
ации или имитиращи тия ситуации; да напряга своите физически и психически сили.
44.5. Разнообразие в характерите. Опити за класификация. Характерни
черти
В човешкото общество съществува грамадно разнообразие от индивидуалности, а оттук и
на характери. Всеки човек си има характер. Това разнообразие иде на първо място от
разнообрази-
398
ето на човешките личности. Но не само оттам. Хората са различни по генотип, по
темперамент, по народност, по социална зрялост, по различно протичане на
индивидуалното развитие през младостта (преживяни различни критични ситуации), по
придобити болести, дефекти, пороци и т. н. Всичко това създава голямо разнообразие, а
където има разнообразие, човешката практика и наука винаги прави опити за
класификации.
Направени са класификации на характерите върху основата на различните темпераменти
— затворен и общителен характер, нервен, спокоен, меланхоличен характер и т, н.
Друг вид делене се прави върху основата на етнически, расови или национални черти —
„делови американци", „прилежни немци", „галантни французи", „трудолюбиви и пестеливи
китайци" и пр., и пр. Според известната народна приказка Бог дал на турците
господарлъка, на евреите — сметките, на българите — работата, на европейците —
майсториите, на циганите — сиромашията, на гърците — сплетните. Друг също така
известен български анекдот пък опровергава съдбовната орис и фиксиран характер на
различните народи: „Кои са основните резултати от Втората световна война? — Това, че
германците от войници станаха търговци, евреите от търговци станаха войници, а
българите от орачи и копачи станаха научни сътрудници." ,
44.6. Междуличностните отношения и тяхното отпечатване в психиката
IZVORITE.COM 263
а. В далечното минало от историята на човечеството социалните и психическите промени
са ставали бавно. Когато се е явявала една повтаряща се позиция за отношение човек —
природа или човек — човек, тя е разполагала с достатъчно време да се усвои от
психиката, тъй като са минавали векове и хилядолетия, докато на дневен ред дойде
усвояването на друга позиция. Имало е достатъчно време тя да се възпроизведе и
запечата в психиката на много хора, да се типизира, да заангажира физиологията на
кората (сивото вещество), да премине в подкорието, да се свърже с емоциите, да почне да
се предава от човек на човек... с една дума, да стане чувство.
В новите времена отношенията между хората силно се усложняват, бързо се изменят.
Новите междуличностни отношения и свързаните с тях позиции се явяват ежедневно и в
масов размер. За характеризирането на позициите вече не стигат съществуващите
емоции. Вече не в чувствата, по-точно вече не само в чувствата, но и в убежденията,
знанията, мненията, разбиранията, се запечатват и фиксират отделните ситуации и
позиции на човека, Общественият живот вече не разполага с време да ги типизира. А
психиката не може вече да ги усвои и превърне в чувства, както по-рано.
1. Чувства. Само някои от новите междуличностни позиции на
399
индивида са успели да се усвоят трайно в психиката като типични позиции и при това са се
фиксирали в кората и в подкорието, предизвикали са емоционалните механизми на
нервната система, станали са чувства. Това са така наречените висши чувства (интелек-
туални, религиозни, морални, естетически и т. н.).
Такива преработени, и то не съвсем, в чувства жизнени позиции са например: възмущение,
другарство, завист, злорадство, любов към родината, любов към правдата, наслада от
щастие или победа, носталгия, ревност, възхищение, неувереност, загриженост, учудване,
съмнение, увереност и т. н.
2. Характерни черти. Друга голяма част от повтарящите се жизнени и междуличностни
позиции и отношения не са се свързали еднозначно с определени емоции, не са станали
типови, еднакви за всички хора преживявания; с една дума — не са станали чувства. В
замяна на това те са дали свой траен отпечатък върху поведението на различните хора по
различен начин. В резултат на това са се получили „черти на характера", които у едни хора
ги има, а у други ги няма; у един човек са такива, а у друг човек малко по-други. Чертите на
характера интересуват психологията, особено дидактическата психология. Някои от тях са:
авантюризъм, безкористие, благоразумие, вярност, горделивост, грубост, дебелоочие,
деловитост, доблест, доверчивост, доброта,егоизъм, здрав разум, инициативност,
издръжливост, искреност, коварство, кокетство, користолюбие, лековерие, лекомислие,
леност, любезност, любознателност, мизантропия, мнителност, мъдрост, мърморковщина,
мъжество, надменност, нахалство, необщител-ност, общителност, остроумие,
отстъпчивост, префиненост, приветливост, принципност, самокритичност, самообладание,
самохвалство, своенравие, трудолюбие, търпение, хитрост, храброст, целеустременост,
честност, честолюбие, човечност, чувство за отговорност и т. н.
Като черти на характера се считат и физиологичната, или психична, предразположеност,
склонност на индивида към определени емоции и чувства: меланхоличност, страхливост,
болезнена чувствителност, избухливост, влюбчивост и пр.
Някои от тия черти са и характеристики на волята, други доближават до черти на
интелекта или до черти на темперамента. Това е естествено. В оформянето на характера
вземат участие и волята, и темпераментът.
3. Характерни черти — чувства. Точно разграничение между черта на характера и
чувство не може да се направи. Ларошфуко нарича скъперничеството и разточителността
страсти, а Теофраст — характери. Редица черти на характера преминават в чувства и
редица чувства преминават в черти на характера. В някои случаи тия чувства не са добили
типовост, общозначимост за всички хора, не могат да се предават от човек на човек по
емоционален път и
400
IZVORITE.COM 264
стоят на прехода между черта на характера и чувство. Такива са например: завистливост,
малодушие, плахост, припряност, ревнивост, самолюбие, стеснителност и т. н.
4. Междуличностни отношения. Редица жизнени позиции и междуличностни
отношения така и не са успели да станат нито чувства, нито черти от характера. Остават
си жизнени позиции, елементи от поведението на човека, без да са създали видими и
трайни структури в неговата психика. Такива са: безчестие, благодарност, взаимопомощ,
грешка, грижа, доверие, знаене, изгубване на шансове, измама, измяна, имидж, интерес,
конфронтация, ласкаене, мълчание, неувереност, нещастие, пестене, подвиг, преданост,
преструвка, риск, снизхождение, съблазън, терор, трудова дейност, уважение, увереност,
успех, хвалба и т. н. Те са обект на социологическите науки — не толкова на психологията.
5. Междуличностни отношения — характерни черти. Човешките отношения са
област, в която се застъпват етика и естетика. С тия отношения се занимава и
социологията — като теория на човешките групи, и социалната психология, и теорията на
междуличностните отношения, и други дисциплини. Но с тях се занимава и общата
психология, защото незабележим и плавен е преходът между тия междуличностни
отношения и другите междуличностни отношения, успели да станат черти от характера.
Например отношенията: агресивност, вежливост, вероломство, дебелащина, лицемерие,
любознателност, насмешка, пестеливост, подигравка, поемане на рискове, прилежност,
самообладание в щастие, твърдост в нещастие, хулиганство и много други са обективни
междуличностни отношения, на път да станат черти от характера.
6 Междуличностни отношения — чувства. Отношенията апатия, алтруизъм, вяра,
завист, загриженост, злорадство, надежда, недоверие, носталгия, обида, отчаяние,
патриотизъм, порив към свобода, посрамване, почтителност, презрение, присмех,
разкаяние, ревност, резигнация, скука, смирение, сърдене, съчувствие, важност и мн. др.
са междуличностни отношения, на път да станат човешки чувства. Не са редки случаите,
когато тия отношения се превръщат в страсти (скъперничество, разточителност и др.)
Посочените шест типа интериоризации на междуличностни отношения са оформени
твърде субективно и условно. Само с една нищожна смяна в нюанса или подтекста от
една група може да се мине в друга. Това само потвърждава тезата, че между позиции,
чувства и черти на характера границата е условна.
44.7. Някои черти на характера (характери)
1. Както се отбеляза по-горе, на старогръцки „характер" значи характерна черта на лицето,
и оттам — на личността. Тия характер-
401
16
ни черти Теофраст нарича характери . Така че по негов маниер отличителните,
водещите черти на отделните характери могат да се нарекат „характери", макар че това не
съвпада с нашата словоупо-треба. Според нас характерът може да бъде опърничав, но
опърни-чавостта не е характер.
Тук се изброяват няколко черти на характера, които определят и именуват многобройните
видове характери.
2. Безкористие — нетърсене на лични облаги. Безкористен е не този човек, който няма
материални интереси или игнорира закона за стойността в поведението си, а онзи, който
не търси лични облаги от обществената си дейност.
3. Взискателност — сериозно отношение към работата и труда, изискване работата да
бъде свършена докрай и качествено. „Стиховете ти трябва да бъдат превъзходни или по-
добре не ги пиши" (Гьоте). Взискателност се проявява към себе си и към другите.
4. Гордост — това е помнене и подчертаване на своето превъзходство в обществено
положение, заслуги или добродетели. Гордият човек не прави неща (може би много
полезни), които биха намалили неговия социален статус и имидж. Макар гордостта да не е
добродетел, тя е опора и стимул на много добродетели. Гордостта е черта от характера,
която лесно минава в чувство — висока самооценка, задоволство от своята работа и
своето положение.
Горделивостта е отрицателна черта — показна, натрапчива, дребнава гордост.
IZVORITE.COM 265
Гордостта приема и други отблъскващи форми. Тя може да стане самолюбие, арогантност,
суетност, самомнителност. Високомерието (надменността) е открито презрение към
другите, не винаги обосновано, но винаги обидно; натрапваща се оценка за превъзходство
над другите, нарцисизъм, самовлюбеност. Ако оценим гордостта като положителна или
поне търпима черта на характера, то високомерието, надменността, големството,
надуването, нарцисизмът са карикатури на гордостта.
5. Деловитостта е способност за разумно използване на времето за работа и за
създаване на ценности; енергичност, предприемчивост.
Деловият човек не държи около себе си излишни неща. Знае всяко нещо точно къде да
сложи и всекиго — къде да отпрати. Той никога не говори излишни приказки и избягва да ги
слуша. Не е щедър на обещания, но това, което обещае, го изпълнява. Деловият човек
има време за всичко, не изпада в цайтнот, защото знае цената на времето.
75
"Характери" на Теофраст е забележително произведение, което неусетно ни въвежда в обществения и частния живот на
древна Атина и дава значително по-добри и по-живи определения от дадените тук.
402
403
Използувай времето. То лети тъй бързо. И само редът ни помага да го пестим.
(Гьоте, „фауст", I)
Той на работа и на среща никога не закъснява. Владее времето си. За него няма унизителна
работа, има полезна и безполезна работа. Безполезна работа избягва да върши. Той познава
всички хора, с които има или е имал контакти, по име и никога не бърка имената им. На
събрания и конференции взема думата, само когато има да каже нещо много важно и полезно.
Деловият човек е също тъй взискателен към другите, както и към себе си. Разпределя
внимателно работата между своите подчинение, дава им пълна свобода на инициатива, но не се
уморява да проверява изпълнението на възложените от него задачи.
6. Добротата има различни лица. Може да значи човещина, уважение на човешкото
достойнство; може да значи добродушие, приемане на всички перипетии на живота без злоба;
може да бъде и кротост, отстъпчивост, склонност към примиряване със злото. Това в някои
условия е положително, но в повечето случаи представлява слабост на характера. „Политически
деец, който е отстъпчив и кротък в правото си, пасува пред политикана, който държи здраво и
упорито в неправдата."
Не добротата, а силните страсти, в които има и елементи на злоба, са движещи сили в
7. Егоизъм е себичност, залягане само за своето лично добруване; равнодушие към съдбата на
другите.
Близо до егоизъм е отсъствието на самокритичност. „За своите бедствия хората са склонни да
винят съдбата, боговете, всичко друг, само не себе си" (Платон).
Егоизмът е характерна и необходима черта на всеки човек от цивилизацията, където
отношенията са близки до „война на всеки против всички". Разумният, културният егоизъм,
преминаващ в разумно коопериране на егоисти, е движещ положителен елемент в обществения
живот според Фойербах, Чернишевски и др. Даже и основният морален принцип в евангелието
„Всичко, което искате да правят вам човеците, правете го и вие тем" (Матей 7:12), се крепи
върху неизбежния, но добре използван егоизъм.
8. Жизнерадост (бодрост, оптимизъм) е радост от това, че живееш, и увереност, че животът
ще стане по-хубав. Оптимистът, жизнерадостният човек е човек приятен. Когато общуваш с
него, добиваш усещането за стабилност. Той, и когато търпи неуспех, не загубва нито хумора си,
нито блясъка на очите си, нито любезността си; искрен е с тебе и е способен да те развесели,
когато си тъжен. Никога не се оплаква и не мърмори.
9. Конформизмът е форма на поведение, но понякога може да стане и черта от характера.
Това е безпринципно съглашателство със силните на деня, с официалното или модното. В това
отноше-
ние може да се стигне до пълна безпринципност, примиряване с всичко. „Щом така масово ни
избиват, значи има защо." Конформизмът може да се определи като слабост на характера или
даже като безхарактерност.
IZVORITE.COM 266
10. Кокетство — склонност да правиш всичко, независимо от принципи и убеждения, само с
цел да бъдеш харесан от някого. Известно е „женското кокетство" — желанието на жената да
обръща внимание с външния си вид и държането си, което е необходим елемент от любовната
игра.
Подобна, но далеч по-отрицателна черта, е ласкателството — лицемерни хвалби и
угодничество към някого, чрез които търсиш да извлечеш лична изгода.
11. Кураж (мъжество, сърцатост)е бодър и висок дух, издръжливост, разумна храброст.
Това е ярка положителна черта на човека — противна на малодушие. „Дяволът не е толкова
черен, колкото го рисуват" — твърди мъжественият човек.
За непопулярна обществена работа винаги се изисква мъжество. Мъжественият човек е човек
на дълга, не се бои да застане срещу течението и срещу общественото мнение. „Не изказвай
присъда, отстъпвайки от правдата поради множеството" (Изход 23:2).
Куражът е поддържане на бодър, весел дух пред смъртна опасност, твърдост в критична
ситуация. Дж. Бруно, осъден на смърт, се обръща към съдиите си: „Вие повече се боите да
произнесете моята присъда, отколкото аз — да я изслушам." Незабравим пример за кураж са
известните реплики на героите от Термопилите:
— Нашите неприятели (десетократно по-голямата войска на Ксеркс) са пред нас!
— И ние сме пред тях! или:
— Ние ще затъмним слънцето с копията и стрелите си!
— Още по-добре. Ще се бием на сянка.
Куражът е едно от основните достояния на човешката личност. „Имущество ако загубиш — нищо
не си загубил. Време ако загубиш — нещо вече си загубил. Кураж ако загубиш — всичко си
загубил" (Гьоте). Куражът е свойствен на всички хора. Само че у едни е по-малко, у други —
повече.
12. Малодушието е черта на характера, противоположна на мъжество. Тя често преминава в
чувство — в страх. Малодушието е страхливост, нерешителност, себеподценяване. То намалява
човешката активност и увеличава склонността към паника и изпадане в стадно поведение.
13. Лекомислието е склонност към действия без достатъчно обмисляне на това, което ще се
върши, несериозност. Лекомислието е свойствено на юношите, но често се среща и у хора в
зряла възраст. Лекомисленият човек е прекалено самоуверен и недостатъчно умен. Най-напред
говори и върши, а после търси, и най-често — измисля,
404
405
причините за неуспехите. Нормалното поведение е най-напред да се мисли, и после да се
мине към действие. „Седем пъти мери, един път режи!" Особено опасни са лекомислените
хора като политически дейци. Те са уверени и дълбоко убедени, че „морето е до колене",
увличат хората. Последствията са най-често катастрофални.
14. Сериозност (чувство за отговорност) е черта, противоположна на лекомислие.
Притежаващите тая черта към всяко дело подхождат сериозно. Това се отнася и за
обществените дейци.
Но прекалената сериозност уморява, изцежда ведрината и оптимизма у човека. При тежки
случаи и слаба нервна система чувството за отговорност преминава в чувство за вина,
което лесно става комплекс и пречи на нормалната работа.
15.Мъдрост (разум, предвидливост, познаване живота) е черта, също противоположна на
лекомислие. Мъдростта не е просто знание, а знаене как да се справим с различните
ситуации, как да ползваме възприетите знания, информация. Оттам изразът: „Ние сме
богати на знания, но бедни на мъдрост." Мъдрост е дълбоко познаване на нещата, зрялост
в мисленето, разполагане с опит и благоразумие. Познаването на закономерностите
помага на мъдрия да предвижда; опитът го учи да не се горещи, да запазва спокойствие и
да избира най-правилния път към решаване на задачите. Мъдрият човек е авторитет,
който хората слушат и на който вярват. „По-добре е да слушаш укор на мъдър, отколкото
похвала на глупак" (Еклесиаст 7:15).
Добилият авторитет на мъдър обикновено знае и как да пази своето име на мъдрец. Той
знае, че мъдростта му не се разпростира върху всички области на живота, затова не
IZVORITE.COM 267
говори много. Колкото и да си умен, ако много говориш, все ще влезеш в непознатата
област и ще кажеш нещо не в ред. Но точно тук е слабостта на прочулите се хора, почват
да си въобразяват, че щом са велики в нещо, те са велики във всичко и говорят, говорят...
Мъдростта, както и другите черти на характера, може да бъде имитирана, да се окаже
маска. И глупецът, когато мълчи, може да се покаже мъдър. Затова все пак трябва да се
изчака такъв мъдрец да проговори. „Птицата попада в капана с клюна си, а човекът — с
езика си."
Мъдростта не е толкова черта на отделни характери, колкото обща черта в поведението на
много преживели и много знаещи хора. Тая черта е много ценна у хората в активна
възраст („Ако младостта знаеше, ако старостта можеше!"), но обикновено се появява към
заника на живота. „Совата на Атина Палада излита едва надвечер." Мъдростта не е
обезателен атрибут на старостта. „Ако няма ум в младица, не го търси и в бяла брадица."
А не е рядко и старческото оглупяване. Прекалената мъдрост преминава в мъдруване —
заменяне необходимото действие с безкрайни обмисляния.
16.Леността е отсъствие на желание за работа, мързел.
Понякога се дължи на физическа слабост и преумора, но като черта от характера — на
лошо възпитание. Леността изглежда безобидна, но „мързелът е баща на всички пороци и
предшественик на сиромашията". Това е записано и в Библията: „Докога, ленивецо, ще
спиш? Ще те навести сиромашията като пътник и немотията като разбойник" (Притчи
Соломонови 6:9-11).
Леността често се маскира като ученост и мъдрост. „Накарай мързеливия да работи, той
ще те научи на ум." Понякога, наистина нежеланието да се върши механична,
банализирана работа води до технически усъвършенствания и рационализации. Но не
леността е причината, а вечната любознателност и стремежът да се добият повече блага.
17. Остроумие (шеговитост) — това е изобретателност, находчивост, измисляне на
сполучливи изрази и шеги, предизвикване на смях, умение за весело и безобидно
задяване. В остроумието често се съдържа надсмиване, а понякога и подигравка над
околните. Остроумието не е просто склонност към бъбрене и разсмиване. „Шегата не е
шега, ако в нея няма горчива истина." Шегата често се оказва полезна там, където
сериозността предизвиква съпротива. Сериозността подчертава съществените различия,
шегата апелира към преходността на противоречията.
Близко до остроумието е чувството за хумор. Това не е чувство, а усет, способност да
виждаш явленията откъм смешната им страна, способност за долавяне на комичното.
18. Търпението е силна позиция, станала черта на характера — способност да се
изтърпи нещо неприятно и да се изчака благоприятния момент за извършване на
определено дело. „Не само изкуство и наука, но и търпение е нужно за делото."
Търпението е военна добродетел. „Ще победи този, който издържи последния четвърт
час."
Дотук ставаше дума за контролираното търпение. Търпението като неумение и нежелание
да се надигнеш срещу злото е отрицателна, робска черта, израз на слабост и
нечувствителност.
19. Припряност (нетърпеливост) е черта, противна на търпение; нервност, безпокойство,
очакване бързо разрешаване на тягостната противоречива ситуация, даже при
безразличие към последствията. „По-добре ужасен край, отколкото ужас без край."
Понякога припряността като чевръстина, противоположност на мудност и туткане е
положителна черта. „Ако искаш да имаш свободно време, бързай!" (Франклин). Но
припряността като противоположност на мъдрото търпение и непредвиждане на края е
осъдителна черта. „Бързай полека!" — съветва латинската поговорка.
Както във всички случаи, така и тук преходът между черта на характера,
предразположеност към определено чувство и самото това чувство е незабележим. Докато
припряността може да се определи като черта на характера, нетърпението е типично
чувство, има го у всички хора и се предава; свързано е с емоции.
406
IZVORITE.COM 268
407
20.В скромност се включват цяла група черти, които могат да се оценят различно.
Скромност е противоположност на самохвалство, суетност; отсъствие на надменност.
Скромният избягва самохвалството, не се стреми да прави впечатление, да вдига шум с
качествата, заслугите и постиженията си; ограничава потребностите си; не блести с разкош
и разточителство, не демонстрира богатство; не надценява своите възможности и
способности; няма големи амбиции; дава път и на другите: „Не всички можем всичко.
Който може повече, да заповяда."
Понякога скромността стига до подценяване на собствената личност в сравнение с
другите, отстъпчивост пред нахалството, което вече е отрицателна черта, дефект.
Скромността в обществения живот е особена форма на демократизъм и сиромахомилство,
антиелитаризъм, отказ от амбиции за влизане в по-високата класа; поддържане връзки с
бедните трудещи се хора. „С бедните на тоя свят искам да споделя участта си" (Хосе
Мартй).
Скромността е полезна за обществото, полезна е за другите — затова се хвали и
поощрява. Но скромният човек не отива далеч, а прекалената скромност направо е
отрицателно качество. „Светилото не се поставя под крината, а на светилника, да свети на
всички" — съветва Евангелието. (Матей 5:15) Заиграването със скромността, фалшивата
показна скромност — да се извиняваш на всички, че си си позволил да живееш на света;
лицемерната скромност, с която подценяваш умишлено способностите си, за да избегнеш
задължения и отговорност, е противна черта на характера.
Скромността съседства и се слива с боязън от завист от страна на другите, с умереност в
амбициите, с примиреност с обществения си статус, колкото и нисък да е той. „Гол излязох
от утробата на майка си, гол и ще се завърна. Бог даде, Бог взе" (Иов 1:21).
21. Стеснителност (срамежливост, свенливост) е страх от общественото мнение,
боязън за образа си в очите на другите. Тая черта се среща у децата и донякъде у
младежите. У старците почти изчезва. Между стеснителност и скромност съществува богат
преходен интервал от междинни, смесени черти. Понякога в словоупотребата
стеснителност и скромност се смесват, но това са различни черти.
22.Нахалство (дебелоочие) е черта, противоположна на скромност и на свенливост, а
понякога и на тактичност. Близка е до арогантност (безочливост, надменност).
Нахалният грубо налага своето мнение, своята изгода и своя интерес, използвайки
деликатността и внимателността на другите хора. Нахалството е груб, агресивен егоизъм.
В редица случаи води до успех. „Чрез нахалство към лични облаги!"
23. Скъперничеството е свидливост, съпротива срещу всякак-
ви разходи; отрицателна черта, възпрепятстваща разумни и печеливши сделки; карикатура
на пестеливост и на ценностен подход. Често скъперникът е „скъп на триците, евтин на
брашното". Изпитва натраплив страх от партньори-мошеници и от наследници-
разточители. Порок на старостта.
Друг уродлив дериват на ценностния таксис е алчността — лакомия, ненаситен стремеж
за присвояване и консумиране на блага, най-често с цената на ограбване другите хора и
околната среда.
24. Смелост, храброст, безстрашие са близки черти, почти синоними. Понятието
„храброст" подчертава повече способността на човека да преодолява страха, а смелостта
— способността на човека да поема рискове и да предизвиква съдбата. Смелостта до-
някъде съвпада с мъжеството, но не съвсем. Понятието „мъжество" има по-широко
съдържание от смелост.
Смелостта може да бъде внушена, или даже програмирана. Произходът й пряко е свързан
с конкретни прояви на инстинкта за продължение на рода и с други инстинкти. Но не точно
това се има предвид като черта на характера. Тук става дума за смелост, свързана
задължително с волята и индивидуалистичното съзнание, за приемане рисковете по
индивидуална преценка; за смелостта като качество на едни хора, отсъстващо у други.
Смелост е да се решиш на риск, да оцениш риска. За това необходимо условие е развит
интелект. За да приемеш риска — за това се изисква силна воля. Именно защото е
преценил шансовете на риска и защото е преодолял парализиращото действие на страха,
IZVORITE.COM 269
смелият човек печели много по-често, отколкото несмелия, страхливия. „Всичко слугува на
смелата душа."
Без риск няма победа. Смелостта по същество е рискуване, предизвикване на съдбата.
(Но „съдбата е от женски род и благоволи към смелите мъже".) Нито едно велико дело не
е извършено от нерешителни хора, които се стремят винаги към подсигурен успех.
Смелостта (храбростта) с право се счита добродетел и се уважава във всички общества и
от всички религии, от всички хора. Юношите и младежите с охота четат романи и гледат
филми с приключения, в които се проявяват смели и мъжествени герои. Но смелостта,
както и някои други черти на характера, не е средство за ежедневна употреба, когато
лесно може да се имитира. Тя се проявява при критични ситуации, във важни моменти.
„Има три неща, които могат да се познаят само в определено време: мъдрият — в гняв,
приятелят — в нужда, и героят — в сражение."
25. Самообладанието е умение и способност да не се поддаваш на паника в критични
ситуации; да усмиряваш афектите, да разполагаш със своите психически сили.
26. Суета (суетност, тщеславие) е гонене на празна слава, стремеж към фалшиви
ценности и външен блясък; придаване важност на нищожни цели; недооценяване на
факта, че „не всичко, което блести,
408
е злато".
Суетният човек е податлив на ласкателство (баснята за гарвана и лисицата). Той е много
чувствителен към известност, с която се кичи, но не винаги я използва разумно и пропуска
по-същественото. По тоя повод Конфуций съветва: „Не се безпокой, че хората не те знаят.
Безпокой се, когато ти не познаваш хората." Суетният непрекъснато се стреми да убеди
другите в своята значителност. Бори се за висока оценка. Суетата в умерени граници е
полезна. Човек, напълно лишен от суета, безразличен към хората и тяхното мнение,
лишен от всякакви лични амбиции, не е нормален човек. „Добродетелта не би отишла
толкова далеч, ако суетата не я придружаваше."
27. Тактичност, такт — важна черта в характера, умение да си създаваш благоприятно
положение в обществото, без да накърняваш своето достойнство и достойнството на
другите. Елементи на такта са вежливост, внимание да не поставиш другите в неудобно
положение, деликатност. Тактичната домакиня си дава вид, че не забелязва (или че не
отдава голямо значение), когато гостът разлее супата си върху новата покривка.
Тактичният човек приема любезно госта си, а тактичният гост не забравя да си отиде
навреме.
28. Достойнство в общ смисъл е всяка ценност, всяко положително качество на човека
(всеки човек има достойнство и недостатъци).
Достойнство в по-определен смисъл е обективна, подкрепена от опита и общественото
мнение представа, която има всеки човек за своите положителни качества, ценности,
обществен статус и за която държи да бъде подкрепяна и от другите. Често човек държи
много на своето достойнство, даже и когато не оценява точно (надценява) своя морален и
социален статус. В такъв случай казваме: „Има високо мнение за себе си." Всеки човек има
уровен на собствено достойнство в дадена област. На достойнствата си в една област
държи повече, отколкото на достойнствата си в други области.
29.Безтактност е недодяланост и грубост в общуването; несъзнателно дразнене,
злепоставяне и обиждане на другите хора или накърняване на тяхното достойнство.
30. Трудолюбието е възпитано и внедрено уважение към труда, работливост,
недопускане на празен живот и тунеядство, внимание, усърдност и активност в трудовия
процес.
31. Хитрост — черта в характера, която има за основа острота и подвижност на
интелекта; лукавство; умение да противопоставяш хората и обектите на своята дейност
един срещу друг и да извличаш полза от тяхното противопоставяне, да свършиш своята
задача с чужд труд.
Хитростта има най-различни разновидности, като се започне от наивни и безобидни форми
за прикриване на готованство и леност:
IZVORITE.COM 270
409
— Стани, манго, да запалим огъня!
— Да спим, да спим, другарю, че е зима.
— Стани, манго, да ядем попара!
— Да ядем, да ядем, другарю, нали сме другари! или измамна бъбривост, празни
обещания. „С устата си птички лови, с езика си звезди снема."
Но хитростта може да стигне до коварство — подлъгване на партньора с лицемерия и
лъжи в клопка, с цел гибелта му. Коварният е умен, умее да прикрива намеренията си,
умее да изчаква търпеливо момента за нанасяне на удара, да задържа непосредствената
реакция. „Пази се от човек, който не е отговорил на твоя удар!"
32.Хулиганството не е черта на характера, а временна позиция на загубили правата
посока към нормална реализация млади хора; участ на младежите, останали без работа,
без нормален бит, без контрол и без идеали.
Хулиганът е объркан бунтовник, рушител без полза за себе си, бандит без причина (или
почти без причина), фатално стремящ се към бъркотии и сблъсквания. Хулиганите
представляват ударната сила на погромите и путчовете, а често и на въстанията.
Изхвърлени временно от трудовото русло на живота, те след време се връщат към него,
особено ако икономическата конюнктура се подобри. Затова обществото проявява
снизходителност към хулиганските постъпки. В редки случаи остатъци от хулигански
позиции остават завинаги като черта в характера на възрастния човек.
33.Хуманност (човечност) е уважаване на човека, на човека въобще, независимо свой
или чужд, враг или приятел; признаване човека за висша ценност. „Достойно е да
признаваш заслугите на неприятеля си; глупаво е да унижаваш врага си преди смъртта му;
подло е да го унижаваш след победа."
Хуманността е жизнена позиция. Това е черта, която не идва от миналото и която бавно и
трудно си е пробивала път с развитието на цивилизацията и космополитизма на културата.
Хуманност е да се отнасяш меко с виновните; щадене на престъпниците; човешко от-
ношение към безчовечните — отношения, които доста противоречат на стария морал.
34. Чест и честолюбие. Честта е съвкупност от нравствени добродетели, наследствени
титли, морален капитал и уважение, дължащо се на честно придобити титли и богатства —
достояния, на които човек дължи доброто си име и положението си в обществото.
Честолюбието е черта на характера, повишена чувствителност към имиджа и доброто име.
„Тигърът пази кожата си, а човекът пази името си."
Животът е скъп за всички, но за честолюбеца-благородник честта е по-скъпа от самия
живот. Тя е необходима за авторитета на господстващата класа. Не само на оръжието, но
и на моралния авторитет на феодалите се крепи средновековният класов мир.
410
„Безчестието за човека е по-лошо от смърт", твърдят тия, за които честта е първо
условие за съществуване и господство. И тук има известна истина, важеща за всички хора.
Даже и добре да живее, човек умира, но оставя на наследниците си богатството си,
различни видове ценности, в които е включено и името му, честта му. При безчестие човек
обременява наследниците си с позор (обратна, отрицателна морална ценност), който
няколко поколения с труд и примерен живот трябва да анулират, или пък трябва да
избягат от родната си среда и да потънат в неизвестност.
Честолюбие значи и амбициозност, стремеж да прибавиш още слава към името си, още
ценности към честта си.
Ламтежът за слава и известност се нарича славолюбие. Не винаги славолюбието съвпада
с честолюбието. Честолюбието е в основата си морална категория, а славолюбието — не.
Като политически дейци славолюбците понякога успяват да предизвикат впечатляващи
събития, обикновено с трагични последствия за народите.
Честност значи почтеност, неспособност за подлост и долни постъпки.
IZVORITE.COM 271
35. Свойствените на всеки човек черти на характера дават своя отпечатък и създават
закономерност в неговото поведение, но не те определят поведението му. Тук играят роля
социални, исторически и икономически условия и процеси, като преоценка на ценностите,
мирогледната обстановка, прекият натиск, влияние на колектива, актуалните идеи, модата
и др. Това не е убягнало от погледа на познаващите човешката психика писатели. Така
например Хамлет се бави и колебае, макар че е волев и деятелен; Отело убива, без да е
ревнив по характер и т. н.
Конкретните черти в човешките характери, както и конкретните чувства, са неизброими и
всяка една е неизчерпаема по съдържание, като всичко конкретно. Да се опише и
характеризира типичното за всяка черта във всеки отделен човек с крайно число думи и
изрази е изкуство. Затова конкретните „характери" са вечен, и при това благодарен обект
на изкуствата и на есеистиката, не и на науките.
45. УМ, ЧУВСТВА И ВОЛЯ В СЪВРЕМЕННИЯ ЧОВЕК
45.1. Ум, чувства и воля като страни на психическото поведение
В психическия живот на човека по време на цивилизацията настъпват съществени
промени. Налага се заемането на прекалено бързо менящи се жизнени и междуличностни
позиции76. За тях няма ни-
76
Х. Сьливан счита междуличностните отношения и ситуации основни доминанти над психиката.
411
то генетични програми, наследени от биологическата еволюция, нито готови алгоритми,
създадени с развитието на културата и външната памет. От предимно програмирано (от
алгоритми-идеи и биологични инстинкти) поведение се минава към друг вид поведение —
бързо сменящо една програма с друга, използващо едновременно части от различни
програми, извършващо всеки момент избор, коя програма или подпрограма да използва.
Това свободно манипулиране с идеи и програми става под контрола на съзнанието.
Вместо подчиняване човека на идеите, идеите биват подчинени на човека (на Аз, на
съзнанието, на закона за стойността като доминиращ над съзнанието). Така че както
чувствата, така и интелектуалните и волевите прояви на човека вече се подчиняват на
индивидуалистичното съзнание. Това е доста съществена промяна.
Редица ситуации, в които попада човек, са се оформили и характеризирали като типови и
са получили свои имена: доверие, терор, риск, измяна, хвалба, уважение, издигане,
фалит, изпадане в нещастие и др., споменати в 44.6.4.
На тях човек често реагира адекватно, прилагайки различни програми и подпрограми и
задействайки различни психични механизми. Тук реакциите, формите на поведение са
толкова разнообразни и нестандартни, че не могат да се сведат към чувства, прояви на ха-
рактер и пр.
В други случаи формите на поведението се обясняват с особени качества, свойствени на
отделни индивиди (черти на характера) или особени състояния на психиката, свойствени
на всички хора.
При адекватното реагиране на различните жизнени ситуации и междуличностни отношения
се очертават различни устойчиви форми на поведение: ум, воля, чувства, черти на
характера и др. За разлика от чертите на характера (гл. 44), умът, чувствата и волята са
форми на поведение, характеризиращи всички хора (наистина в различна степен), а не
само отделни индивиди.
Чувствата са универсални, типизирани, придружени с емоции, свойствени и разбираеми за
всички хора позиции и форми на реагиране. Поради това те се пренасят от човек на човек.
Пренасят се чрез елементарни експресивни движения или чрез по-сложни, създадени от
хората, произведения на изкуството.
Волевите прояви са установени форми на активно поведение — реакции на съществени
процеси и тенденции в действителността. Те също са свойствени, макар и в различна
степен, на всички хора. Без волеви прояви човек не може да бъде активен, действаща про-
изводителна сила, не може да се труди. Затова волята се възпитава, внедрява упорито и
последователно от обществото в психиката на индивида.
IZVORITE.COM 272
Интелектуалните прояви (умът), също като волята, са необходими елементи в трудовия
процес, в трудовото поведение на човека; свързани са с моделирането на трудовия процес
(мисленето) и с адек-
412
ватното познаване на действителността. Затова умът не се счита характерен белег на
отделни хора, а универсална черта, форма на поведение на всеки нормален човек.
Разбира се, и различните интелектуални прояви са различно развити у различните
индивиди.
Така че ум, чувства, воля са съвкупности от отработени обобщени форми на реагиране.
От огромното множество адекватни реакции, форми на поведение, свойствени на всички
хора, човешката мисъл е заделила и абстрахирала характерни групи: ум, чувства, воля.
Както при всяка изкуствена класификация, те не са ярко разграничени, често отделни
прояви, реакции, акции трудно могат да се определят към чувствата ли принадлежат или
към волята, към волевата или към интелектуалната сфера. При среща с даден психически
факт, човек винаги се затруднява, интелектуално чувство ли да го нарече или инте-
лектуална проява, засягаща емоционалната сфера. Също тъй няма рязка граница между
специфичните за отделните характери черти и по-универсалните черти в поведението,
определяни като съставки на ума, волята или като чувства.
45.2. Ум и интелект
Умът е такъв начин на поведение на човека, такова масово срещано отношение между
човека и околната среда, при което човекът влиза в адекватни взаимоотношения със
същностите на нещата и със закономерностите на явленията.
Традиционно, още от философската психология, умът се определя като способност на
душата (или на човека) да мисли, да разсъждава, да помни и да преценява — като
мислителна способност; като сума от интелектуалните възможности на психиката;
разбиране, познаване, умение, опит. Въобще ум е всяка дейност, свързана с интелекта, а
самият интелект се свързва с мозъка, с главата. Често изразът „глава" има смисъл на „ум".
Умът е повече общоупотребимо и традиционно общофилософско понятие, отколкото
категория на съвременната психология. При нея категорията „ум" най-често липсва или се
слива с познание, мислене, интелект, с нормално интелектуално поведение. Умът тра-
диционно се разбира като човешки интелект — способност на човека да мисли, да
разсъждава, а също и да познава; а понякога и като мъдрост. Във всекидневния живот
мястото на понятието „ум" е някъде между интелект и мъдрост, обединявайки ги.
Самият интелект на човека през цивилизацията бързо се развива като способност за
решаване на сложни логически задачи. Оценявайки всекиминутно ценностни ситуации,
приравнявайки ценности, човекът от цивилизацията се научава да оценява вероятности,
рискове, да избира бързо най-правилното от много възможни решения. Интелектът, умът
се проявява като изчисляване на
I
413
вероятности, извършване на обобщения и абстракции. Ценността, ценностното мислене
прибавят към изградилите се вече логическо и математическо мислене нов пласт —
сравняване и оценяване на ценности, познаване на добро и зло и отговорностите на
личността пред обществото.
Противно на ум е недомислие, нелепост, безсмислица, глупост, неразумност и други
подобни прояви. На ума като нормално интелектуално поведение, противоположности са
безумие (лудост, психическо разстройство) и слабоумие (вроден дефект, затрудняващ
логическата дейност), и ред други отклонения от нормата.
Умен е човек, който отразява и схваща адекватно закономерностите в околната среда,
природна и обществена. Противно на умния, глупавият човек е със слаб интелект и
ограничена интелигентност, наивен, недостатъчно познаващ хората, бавно съобразяващ,
тромаво мислещ. Тия черти, констатирани у детето, будят весел смях, но при възрастния
IZVORITE.COM 273
— тревога. Умът, интелектът нарастват закономерно и равномерно в детската и
юношеската възраст. Изпреварването на възрастта в интелектуално отношение или
изоставането от нормата някои мерят с коефициент на интелигентност11. Той е
мерило за нормалното интелектуално развитие на подрастващите, но не и оценка на ума.
Умният човек не винаги е смел, но винаги отчита вероятностите в рискови ситуации; умее
да се запасява срещу лошите случайности и да се възползва от добрите. Неумел в такъв
анализ, глупавият не преценява риска, понякога е безумно смел, а в други случаи —
неоправдано страхлив и предпазлив; не умее да се справя със случайностите. „Щастието
погубва глупака."
45.3. Промени в чувствата при цивилизацията. Предпоставки
В близкия до природата живот преди цивилизацията човешкият индивид е изпълнявал все
още на първо място задачата на вида и е проявявал такива чувства, с които индивидът се
е налагал в борбата за съществуване, и по такъв начин се е увеличавала
приспособимостта и съвършенството на човешкия вид. При цивилизацията индивидът е
преди всичко производителна сила или елемент в обществената производителна сила.
Обективният подбор оставя и утвърждава индивиди, развиващи чувства, които спомагат за
поведението на човека като производителна сила. Така се налагат нови чувства, а
съществуващите търпят развитие и се изменят.
Потребностите на човека се увеличават на брой; увеличават се и начините за
удовлетворяване на потребностите. Това усложнява условията на живот и поведението на
индивида.
' Терминът е въведен от Щерн в 1911 г.
414
415
Човекът-индивид става ценност. Като ценност той влиза в нови, ценностни отношения.
Откъсва се от принадлежността си към един колектив или общност и се оказва в най-
разнообразни, неповторими ситуации, на които реагира от собствени позиции, със
собствени чувства. Така чувствата, придружаващи жизнените позиции, също стават
многократно повече от по-рано. Вече е невъзможно — няма време — всяко ново чувство
да се компонира със съответна характерна за него емоция. Новите чувства се свързват с
комбинации от емоции, нюанси от емоции, комбинации все по-тънки, но и по-бледи.
Новите чувства, създадени при цивилизацията, не притежават яркостта и определеността
на чувствата, наследени от общинния строй.
Обществото се оказва заинтересовано от чувствата на хората и подлага неукрепналите
още чувства на младите хора на възпитание и превъзпитание. Някои безполезни за
конкретната епоха и среда чувства биват изтласкани от поведението; на други се дава ши-
рок път. Общо взето чувствата се изменят с културата, с вкусовете и идеите на епохата.
При това чувствата се откъсват постепенно от съответните им експресивни движения.
Сложните обществени отношения, „войната на всички против всички", бизнесът и пр. не
разрешават на хората да изразяват чувствата си свободно, ако искат да спечелят. Нещо
повече — човек се учи да прикрива чувствата си с лъжливи или непроницаеми мимики. От
своя страна, експресивните движения, мимиките и пр. все повече играят друга роля — на
комуникативни средства — не такава универсална роля, каквато играе езикът, но все пак
при добро кодиране се оказват много ефективна система в сравнително малки общности и
малки групи. А задачата за пренасяне на чувствата от индивид на индивид все повече се
поема от изкуствата.
Така, при игра на карти, както и в живота, опитният играч умее да прави „щастлива гримаса
при лоша игра", да блъфира, да подвежда коварно противника си; умее също така със
знаци, гримаси, уж неволни експресивни движения да предаде на партньора си нужната
информация. А наивният новак-картоиграч не само не използва мимиките за предаване на
тайна информация, но с експресивните си движения издава чувствата си, а с това и
картите си.
IZVORITE.COM 274
Гримасите почват да служат не да изразяват чувства, а да прикриват чувства (също и
езикът — според Талейран).
Под натиска на толкова много ограничения чувствата, от прояви насочени навън, започват
да се превръщат във вътрешни, интимни преживявания. „Дълбокото чувство е безмълвно."
Изтласканите във вътрешния свят на човека чувства напират за естествена проява и
представляват една от причините за честите психически разстройства на съвременния
човек.
Господстващото при цивилизацията индивидуалистическо съзнание не отменя, не
ограничава чувствата на хората, но постепенно ги слага под свой контрол. Чувствата,
особено страстите, поставе-
ни под контрол, представляват стимулиращи и усилвателни елементи в човешката
работна сила, елементи от човешката ценност. „Всички страсти са хубави, когато човек
господства над тях и всички страсти са лоши, ако човек им се покорява."
Под влияние на индивидуалистичното съзнание човек почва да осъзнава и да наблюдава
своите чувства и емоции.
45.4. Жизнени позиции, чувства, характери
На основата на човешките чувства, изградени още в общинния строй и по-рано, при
цивилизацията са се оформили грамадно количество чувства.
Ако търсим все по-тънки нюанси на тия чувства, броят им е неограничен. Но тук можем да
отбележим, че част от тях може да се разглеждат също и като черти на характерите на
различни хора.
А редица чувства само с лека нюансировка преминават в черти на характера. Например:
апатия — апатичност, боязън — боязливост, доверие — доверчивост, завист —
завистливост, ревност — ревнивост и т. н. Предразположението към определени чувства у
едни е по-силно и може да се счита особеност на характера.
Други чувства може да се определят просто като жизнени ситуации или междуличностни
отношения.
Някои чувства, например желанията, можем да причислим към елементите на волята;
логическата яснота, съмнението, увереността — като интелектуални прояви.
Чувства, черти на характера, елементи на волята или на ума са позиции, заети в
междуличностните отношения, дали по някакъв начин, или съвсем не дали, своето
отражение върху психиката.
И тъй като междуличностните отношения са област и на етиката, повечето разглеждани
тук чувства, позиции, черти на характера и т. н. са обект и на тая наука. А пренасянето на
чувствата и възпроизвеждането им, изкуството да се пренасят и възпроизвеждат чувства,
е обект на естетиката.
45.5. Отново за любов, смях и страх
Почти всички чувства, съществуващи още в общинния строй (и съответно разгледани в гл.
31), при цивилизацията получават ново развитие.
1 Любовта очевидно не е плод на цивилизацията, нито дори на общинния строй. Тя иде
от биологичния инстинкт и от сложната система от табу, налагана още в първите стъпки на
прехода от маймуна към човек.
Преди всичко „любовта е хитрост, която природата прилага, за да постигне своите цели"
(Шопенхауер). Това е вярно. Това е в основата, но това не е всичко. Любовта не се свежда
само към „взаимно търсене на телата". Тъй както психиката не се свежда към сво-
416
417
ята основа — висшата нервна дейност, така и любовта не се свежда до биологичното
търсене на телата, а е нещо много по-сложно.
Ако трябва да бъдем съвсем точни, Шопенхауер не е прав. Природата не си поставя цели,
не постъпва хитро. Просто човешкият вид и човешките индивиди са част от природата. В
нас, както и във всичко живо, са заложени изначално природните механизми за
IZVORITE.COM 275
възпроизводство. Тук няма хитрост — противопоставянето на природните обекти един
срещу друг и постигане по този начин господство над тях. Хитростта е присъща на хората.
Те постъпват хитро с природата, в която живеят. При това ние — хората, сме се усъвър-
шенствали дотам, че надхитряме даже своята биологическа човешка природа —
удовлетворяваме своите сексуални потребности, без да се възпроизвеждаме.
В това отношение първенството държат навлезлите в лъжлив апогей, а фактически в
застой, цивилизации и нации. Те, от много хитрост, увлечение в лукс и богатство,
надхитрят и собствената си биологична база, като измислят стотици извращения и
перверсии, противозачатъчни средства и т. н. С това поемат пътя на своето бавно, или не
съвсем бавно, самоубийство. В случая не е необходимо даже и нашествие на варвари, за
да рухнат и се превърнат в пясък велики цивилизации и да изчезнат завинаги нации, дали
много за прогреса. На тяхно място върху полуразрушената природа идват нови народи с
по-ниска култура, с по-скромни потребности и с все още разширено жизнено
възпроизводство.
Що се отнася до отделните индивиди, наложеното им от социалните фактори перверсно
поведение много често става встрастяване, вторичен, почти физиологически, навик,
напълно излечим, но трудно излечим. В зависимост от моралното развитие на обществото,
на перверсиите се гледа като на смъртен грях, водещ до съд и строго наказание; като на
обществено зло или срамен порок. А съвременното общество, с характерното за него
равнодушие към бъдещето, се отнася към сексуалните извращения като към
екстравагантна човешка слабост — потребност. Те, все още плахо, претендират да бъдат
включени в „правата на човека", но нерядко представляват обект на доходен бизнес.
Остава ни да се надяваме, че в едно бъдещо, хармонично с природата, общество хората
ще преминат от прекалено хитро у едни, и прекалено първобитно у други демографско
поведение към разумно поведение спрямо природата и спрямо собствения си човешки
вид... от национални самоубийства, съчетани с демографски взривове — към регулирано
оптимално възпроизводство.
По време на цивилизацията любовта получава такова разнообразие и богатство на форми,
че буквално е невъзможно да се каже нещо обобщаващо за нея.
Тук са се преплели много отношения и „любов" се наричат най-различни позиции, чувства,
последствия от сексуални табу.
фактически в наше време под любов се разбират различни чувства, създали се върху
базата на половия нагон: страстно влечение със самоотдаване, „тя или никоя друга" —
ерос; семейна вярност— „една душа в две тела"; и като идеален случай — сродство на
душите, единство в идеите, в обществените цели, мирогледа, интересите, вкусовете.
(Даже и това „сродство на душите" да не съществува предварително, в дългото съвместно
влачене на семейния хомот то се създава.)
Под сродство на душите се разбира и нещо по-поетично. Влюбеният, особено за първи
път влюбеният, искрено вярва в някакъв мистичен, космически афинитет между своята
душа и душата на възлюблената.
В душе моей, с начала мира, Твой образ был запечатлен... изповядва Лермонтовият Демон
пред Тамара.
Но много скоро даже за ученичките от средните училища илюзиите се разсейват:
Че обикнах, виновен бе вятърът и в сърцето ми лудата кръв. А случайно в часа на зората
аз те срещнах на пътя си пръв. (Из дневника на 3. К-ва)
Съвременният млад човек във взаимната любов намира утвърждение, реализация на
своята стойност. В развълнуваната, влюбената жена той вижда високата оценка за себе
си. Това го вълнува приятно. А това, което ни вълнува приятно, възприемаме като красиво.
Оттук — преувеличаване красотата на любимата.
По-нататък под любов се разбира чувство на самоотвержена привързаност; естетически
възторг от представител на противния пол; платоническа любов — сдържан възторг и
вдъхновение за велики дела; абсолютизиране на чувствеността, свързана със секса —
похот, сладострастие и т. н.
Също така любов е издигането на любимата или любимия в култ, обожаване — „Ти си ми
Богът, ти си ми царят. На моето сърце ти си господарят", „Дама на сърцето" и пр.
IZVORITE.COM 276
Понятието „любов" в най-широк смисъл изобщо не е свързано със секс. Това е
привързаност, обич, готовност за саможертва. Тук се включват братска любов, майчина
любов, синовна любов, любов към отечеството, към Бога и т. н. Когато апостол Павел
говори за любов, тук се има предвид на първо място преданост, потискане на частните
интереси, безкористна любов към „братята и сестрите" от първичната християнска комуна,
към хората изобщо, но се подразбира и любовта въобще: „... Любовта е дълготърпелива и
блага, любовта не завижда, не се гордее, не дири своето, не се сърди, не мисли зло.
Любовта всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява" (Кор.
113:4-7).
418
///. Душевността на съвременния човек или.,.
419
А Исус така поучава учениците си: „Нова заповед ви давам да любите един другиго" (Йоан
13:34).
Известна е и в Античния свят жертвената, снизходителна, милостива любов към ближния
си (agapn). Тоя вид любов отива и по-нататък — безкористна любов към жена, която те е
отблъснала, грижа за нейното щастие (среща се в живота и творчеството на Ф.
Достоевски).
Любовта може да бъде и страст — самозабрава, рухване на всички морални връзки и
лично достойнство. „... Проклет да бъде онзи. който пожелае да свърже честта със
л!обовта" или „Под твоите чехли от алмаз, в нозете ти с опиянение и — моя жребий, моя
гений и мойта радост слагам аз" (Ш. Бодлер).
По-обикновена характеристика на лкзбовта дава масовото съзнание: „Любовта е
изключително предпочитане на един или една пред всички останали."
В нормалното гражданско общество нормалната любов е израз на правилно разбран
интерес и многото емоции, които я придружават, са тясно свързани със закона за
стойността. Но не винаги. Често любовта служи на социалния прогрес и със своята
човешка страстност и саможертва революционно разтърсва застоялото общество с
неговите предразсъдъци. Красивата, бликаща с хуманизма на Новото време любов на
Ромео и Жулиета разрушава родовата феодална вражда. Трагедията на Иво и Калина е
жестоко обвинение срещу прекалено дълго задържалите се патриархални нрави у нас.
Общо взето любовта е силна страст, която не обича да се подчинява на обществени
правила и на здравия разум. Налита като буря, като болест. „На любовта всички възрасти
са покорни", но „Тя е като шарката. Колкото по-късно дойде, толкова е по-тежка". От друга
страна пък, при младите често любовта преминава в трагедия, а при старите — във фарс.
Впрочем, за любовта могат да се дадат още няколко хиляди определения, по-добри от
споменатите тук, без да се изчерпи темата.
В днешната българска словоупотреба „любов" е благоприлично название на
съвокупление. „Хайде да се любим", „правим любов" и т. н. Това е прекалено беден и
биологизиран смисъл на думата.
2. По време на цивилизацията експресивното движение смях става израз на редица нови
чувства и жизнени позиции.
Със смях ние — цивилизованите хора, прикриваме неуспеха или неловкото положение, в
което сме изпаднали; понякога смехът е знак на примирение, отказ от по-нататъшно
враждебно поведение. Много са видовете и формите на смеха.
Хомеричният смях е заразителен, разтърсващ, обединяващ групата, освобождаващ от
съмнения и скрупули.
Присмехът е израз на собствено доволство от относително
превъзходство. Обект на присмеха е нещо нелепо и безвредно, неумението на даден
човек да различи важно от неважно, опасно от безвредно, желано от възможно. (Например
когато старо харо се е наредил на хорото сред момите.) Смеем се, когато малкото подра-
жава на великото, слабото — на силното. Благожелателен присмех е усмивката,
предизвикана от детето, което се плаши от облечения във военни доспехи баща.
IZVORITE.COM 277
Смешното е естетическа категория. Различните хора схващат различни неща като смешни
и чрез това явно показват своята култура и характер. Дали едно нещо е смешно, до
известна степен е въпрос на субективна преценка.
Иронията е скрит присмех.
Угодническият (шутовски) смях е прикриване и оправдаване грубия произвол,
голямата неправда на тирана с малките прегрешения на засегнатите от тирана;
представяне ужасното и отвратителното като смешно. Особено грозен е присмехът на
конформиста и падналия към това, което е уважавал.
Подигравката е стремеж да поставиш някого в смешно и жалко положение. Подигравката
най-често е нетактичност. „Този, който се подиграва, се сдобива с едно малко удоволствие
и с един голям враг."
Съществува смях, изразяващ неодобрение, и много често смях, изразяващ презрение;
смях, прикриващ заплаха; „смях през сълзи" — мъжество да се смееш, когато ти се плаче,
покана да извиним тия, които със своята глупост и невежество вършат ужасни дела.
Усмивката може да изразява съчувствие, разбиране, благоразположение, окуражаване,
подигравка, съгласие, скрит укор, безгласен смях, просто маска. Приветливата усмивка е
не само израз на благоразположение, но и средство да разположиш другия към себе
си.
3. Страхът — тая най-древна форма на поведение, една от проявите на инстинкта за
съхранение на индивида, добива разнообразие, нюансировки и ново практическо
използване при цивилизацията. Обществото, от една страна, полага много грижи, да
изтласка инстинктивния страх от поведението на хората, тъй като той вреди на тяхната
дейност като производители и творци — и в някои случаи това е успешно. Но от друга
страна, страхът често се култивира като практика — терор. Страхът-заплаха (терорът) в
ръцете на тираните, на по-силните или на определени групи става средство за господство
и управление. „Нека ме мразят, стига да се плашат от мен" — твърдят някои не много
мъдри владетели.
фактически страхът от държавните органи за насилие, наред с другите средства,
поддържа реда и възпира антисоциалните елементи и в най-уредените граждански
общества. Държавата и обществото не могат да разчитат само на съзнанието и добрата
воля на гражданите си, без да прибягват до полиция, която лови престъпниците,
420
421
и до съдилища, които ги наказват.
В нашето модерно общество обаче страховете не са само явления в обществения живот. Те се
разполагат все по-дълбоко в интимната душевност на хората. Съзнаването на неизбежната
смърт и представата за нея са създали нов вид страх. Той се проявява някога и болезнено в
различни фобии.
Страхът от неизвестното, вечната несигурност, разколебаването на вярата в
целесъобразното устройство на света и неизбежността на гибелта водят съвременния
човек до екзистенциалния страх от неизбежното отиване към нищо.
Големи маси от съвременните хора, лишени от възможност за труд и творчество, от
достъп до управлението (не само на държавата, но и на собствената си участ), от
възможността да вземат решения, загубват форма и навик, изпитват страх от
самостоятелни решения, страх от свобода. Не току-тъй популистки диктатори така често се
явяват на политическия хоризонт.
45.6. Някои конкретни чувства, развили се при цивилизацията
Между многото чувства, добили богатство и пълнота при цивилизацията, тук се споменават само
няколко, случайно избрани.
1. Апатия (безстрастие) е психическо състояние, при което отсъстват чувства; безразличие,
индиферентност, равнодушие към околните хора и събития; отчужденост; отсъствие на бодрост,
отпуснатост, леност са близки до апатията състояния. Апатията често овладява неуспелите,
отчаяните, отхвърлените от колектива или от любимия човек, преживелите нервен срив.
IZVORITE.COM 278
2. Дружбата е междуличностно отношение, а не чувство. Но тя лесно преминава в чувство —
другарство, привързаност към свободно избрани от тебе хора.
Човек е по начало колективно животно. Индивидуалистичното съзнание и свойствените на
цивилизацията отношения не са го направили завършен егоист. Той има нужда да споделя, да
подражава, да предава опит, да изпитва съчувствие и да съчувства. „Тъжно е да се радваш в
самота" (Лесинг).
Дружбата е единство, единодействие и единомислие на хора с еднакви интереси и цели. Тя се
създава при формализирането на неформални групи (войници от един набор, ученици от един
клас, привърженици на един спортен отбор), или пък от участие в трайна група.
Другарството унифицира хората по възгледи, мироглед. „С каквито се събереш, такъв и ще
станеш." Дружеската група не се базира на ценностни отношения, а в известна степен възражда
общинните морални отношения. Ценностните отношения вътре в нея я разлагат. „Не давай пари
на заем, за да не загубиш приятелите си."
Доколко дружбата е станала чувство, запечатало се е в психиката на човека, проличава при
критични ситуации. „Приятел в нужда се познава", „Не ходи с другари, които в момент на
опасност те изоставят".
Другарството и любовта по нещо си приличат, но имат различен произход и различен характер.
3. Завистта донякъде представлява междуличностно отношение, донякъде — социално
чувство, придружено с особени отрицателни емоции. Предизвикано е от изоставане в
социалната стратификация и в натрупването на ценности в сравнение с ближния.
Завистта в някои свои форми, но в редки случаи, може да бъде и положително чувство.
„Успехите на приятелите не ни дават покой и ние се стремим, използвайки техния опит, да ги
настигнем", „Да завиждаш, значи да подражаваш". Но „благородната завист" е идилично
изключение. По-често завистта е губителна страст — да унищожим, обезценим, омаловажим
предимствата, достиженията на другия. „Завистникът е печален не защото не му върви, а
защото върви на съседа му."
В исторически аспект завистта е ропот против неравенството, създало се между хората, имащи
някога равен старт; среща се у хора, скоро излезли от общинния строй и привикнали на
социално равенство. Тях новосъздаденото неравенство ги дразни и тревожи. Сред народи и
групи, отдавна привикнали на капитализма, завистта е, ако не изчезнала, то поне прикрита.
В съвременните условия завистта е безсилна и безплодна страст. С нея човек не постига
нищо, само се посрамява в обществото. Затова завистта се прикрива, тя „като червей
гризе сърцето". Завистта е прикрита и срамлива страст.
Различно от завистта е злорадството — зло чувство, насочено не към преуспяващите, а
към губещите ближни; егоистична, злобна и тъжна радост, че си се оказал, „за съжаление",
прав, че тия, които не са ти повярвали, сега страдат.
4. Скуката е отегчение, досада — чувство, което се поражда при съзнание, че си вън от
играта, че времето тече обективно, без тебе; неудовлетвореност, придружена с желание
да се излезе от това състояние.
Скучаещият човек е принуден да се занимава с неинтересни за него занимания, да слуша
неинтересуващи го изказвания от неинтересни хора. Това е човек, който чака с нетърпение
времето да тече по-бързо и да изтече.
Скучният човек (досадникът) е човек, който отклонява другите от полезните им занимания,
губи им времето и ги занимава с неинтересни за тях неща.
5. На български думата „ревност" (от ръвьние) има значение: пламенност, страстно
усърдие в защита на нещо или на някоя работа, старание. Но не това се има предвид
тук.
422
423
Ревността е сложно болезнено чувство, свързано с любовта. Ревността има за пряк обект
любимата (или любимия). която ревнуваме, и косвен обект — човекът, от когото ревнуваме.
Чувството, насочено към прекия обект — любимата, е страстно любовно желание, примесено с
недоверие, съмнение, подозрение, негодуване от извършено или предполагаемо вероломство,
страх, че любимата ще бъде изгубена, злоба. Това е любов, лишена от доброта и симпатия.
IZVORITE.COM 279
Към косвения обект — предполагаемия съперник, чувството е смес от безсилна омраза,
подозрение, завист, злоба, желание за мъст — всички отрицателни чувства, които може да
има човек към тоя, който го е ограбил, и тоя, който го е победил. Косвеният обект не е
винаги фиксиран. Маниакът-ревнивец ревнува от всички.
Ревнивият изпитва и чувства към себе си — неутолимо чувство за обида, за поругано
достойнство, за пропаднала собствена ценност; все по-силно извеждащо го от равновесие
мазохистко злорадство, отчаяние, малодушие; ревностно търсене на чувства и мисли,
които причиняват страдание76, страх за собствения имидж, за целокупната собствена
стойност; ужасно прозрение, че сражението се губи; унизено самочувствие; носталгия по
„вчера", когато си бил щастлив...
В същото време самият факт, че любимата се приравнява, пласира и другаде, явно говори
за нейната висока реална стойност, съзнанието за високата й ценност още повече
увеличава желанието да я притежаваш. Любовното желание се разпалва. Опитните
кокетки умело предизвикват ревност, с цел да повишат цената си и да разгорят още
повече любовта на съпруга или любовника си.
Напоследък разводите и смяната на любимата стават ежедневие, а с това и ревността
губи дълбочина и трайност.
На пръв поглед изглежда, че ревността иде направо от съперничеството между мъжките
самци за завоюване на женските — всеизвестен факт във вътревидовата дарвиновска
борба за съществуване (полов подбор) у животните. Но като че ли не е така и произходът
на ревността е по-сложен.
В патриархалния свят жената е просто собственост, предмет за удовлетворяване на
половия инстинкт, за раждане на деца и за работа в домакинството. При това винаги
можеш да я замениш с робиня или наложница. Жената може да бъде завладяна, но не
може да си позволи собствен избор и благоволение към друг мъж. Това е ненормално,
немислимо и има за последствие смърт. Така че там няма място за ревност. Когато
Менелай и Агамемнон отварят война за Хубавата Елена, това е война срещу съсед, който
е заграбил мно-
78
Die Eifersucht ist eine Leidenschaft, die mit Eifer sucht was die Leidenschat — немски каламбур: "Ревността е страст, която с
усърдие търси това, което причинява страдание." Основан е на сродството между думите "усърдие" и "ревност", "страст" и
"страдание".
го ценна вещ и с това е обидил цялото ахейско племе. Едва ли тук може да се говори за ревност
в съвременен смисъл.
По време на цивилизацията в любимата жена и съпруга мъжът реализира своята стойност
изцяло; с нея дели своето богатство (или своите духовни ценности в предбрачната любов). При
увличане на жената по друг. мъжът чувства застрашена реализация на своята стойност. За него
жената не е просто предмет, удовлетворяващ потребности — тя е негова реализация, образ на
неговите въжделения, намерената втора телесна половина на неговата душа, единствена майка
на неговите деца и т. н... и всичко това се поставя под въпрос.
И до днес мъжете се явяват на дуел за жени, бият се за жени, както животинските им предци. Но
това не се нарича ревност.
Ленски не е ревнивец. Той не апелира към любимата си Олга да отхвърли Евгений Онегин, да му
бъде вярна; не я измъчва, не я тормози, а отива да се бие със своя приятел.
Съпругът на Ана Каренина също не е ревнив и не само затова че чувствата у него са закърнели.
Той апелира не към жена си, а към общественото мнение, към установения официален и
лицемерен морал.
Изпитващият ревност иска любимата да пази неговата чест и е жестоко разочарован, изгубил
доверие, когато тя не прави това. Ревността е безсилие да запазиш сам ценността си, да се
справиш със съперника си сам — със своята сабя или с парите, които имаш. Ревността се явява
в пълната си сила, когато мъжът загуби господстващото си положение и жената стане фактор,
от който зависи общественият статус на мъжа.
Понякога житейската ситуация, а не чувствата поставят човека в положение на ревнивец, без да
е такъв. Позорът и присмехът на обществото принуждават често мъжа да имитира ревност и да
стига до крайност.
У жената ревността се е явила по-рано — в условията на патриархата и полигамията.
Амбицията й и тогава е била тя между другите да бъде най-уважаваната, удостоена с любов, да
роди наследници на господаря-мъж. По време на цивилизацията и моногамията статусът на
жената се е издигнал. Жената като човек е станала ценност, разполагаща сама със себе си, и
IZVORITE.COM 280
мъжът донякъде е станал израз на нейната стойност. Тя изпитва любов към мъжа, когото по
собствена воля е избрала. При еманципацията на жената ревността й стига до тази на мъжа. Но
в повечето случаи и досега ревността на жените е по-първична; не се е много отдалечила от
душевните страдания на Сара и Агар, описани на първите страници на Библията, или от изпе-
пеляващата страст на Медея.
Ревността е уродлив дериват на любовта и почти винаги я придружава като нейна сянка. На
юношеската любов съответства юношеска ревност. На предбрачната любов, на брачната
любов, на любовта при неравен брак съответстват определени видове ревност.
424
425
При егоистичната собственическа любов ревността е ревностно старание за опазване на
частната собственост... Ревността е почти толкова разновидна, колкото и любовта.
Ревността е неустановен процес. Колкото по-силна е любовта, толкова по-силна може да
бъде и ревността. Ревността разпалва любовта, а любовта — ревността. Но не за добро
— животът се превръща в нещастие и за двамата. А при намеса на алкохола и психи-
ческите отклонения, ревността взема ужасяващи размери и става необходима намесата на
обществото в интимния семеен живот.
Ревността се прикрива, както всяка срамна страст и както се прикрива наближаващ
банкрут. Но това не винаги се удава на ревнивите.
За ревността може да се напише много повече и много по-добре, и пак ще бъде
недостатъчно. Конкретните чувства са неизчерпаеми. Това се отнася за всички чувства,
споменати тук или неспоменати.
45.7. Волята
Волевите прояви в цивилизацията получават голямо развитие. Постепенно у човека се
култивира способността (и даже изкуството) да подчинява всички свои действия на една
цел; да концентрира вниманието си върху неща, които не са му интересни; да отминава
привличащите го съблазни. И може би най-важното, човек добива опит и способност да
взема решения.
Волевото поведение на човека става разнообразно. Волята му се изразява в много черти,
съответстващи на разнообразието на жизнени ситуации. Такива черти например са:
активност, вземане решения, въздържание, дисциплинираност, желание, искане,
издръжливост, инициативност, мъжество, настойчивост, непоколебимост, решителност,
самоконтрол, самообладание, самостоятелност, смелост, търпение, увереност, упоритост,
целеустременост и т. н.
Началото на тия черти-прояви се крие още в предходния период, но едва при
цивилизацията те развиват пълното си богатство. Както и следва да се очаква, някои от
характеристиките на волята представляват същевременно и черти на характера
(издръжливост, мъжество, самообладание, търпение, целеустременост и др.). Други
представляват чувства (желание, увереност и др.). Отсъствието на тия волеви качества
също може да характеризира човека или чувството (апатия, примиреност, отчаяние и пр.).
По време на цивилизацията индивидуалистичното съзнание упражнява повсеместен
контрол върху действията и мисленето на човека. И волята представлява именно тази
власт на съзнанието над мислите, инстинктите, формите на поведение и чувствата.
Екстремен пример за всичко това е йога.
Най-характерното в изменението на волята е, че при цивилизацията човек е изправен пред
непрекъснатия проблем да взема ре-
шения, или, все едно, да проявява свобода на волята. За да стане човек личност, за да
поеме отговорност и вина, той трябва да има свободна воля.
Свободна воля, разбира се, не значи произвол, несъобразяване с обстановката, а
съзнателно да правиш избор, да направиш поведението си адекватно на определено
основно изискване, отхвърляйки всички други действащи на поведението фактори.
Много често при избор на решение борбата между мотивите е толкова уравновесена, че на
човека се налага в интерес на бързото действие да включи случаен елемент. Именно това
IZVORITE.COM 281
включване на случаен фактор позволява да си обясним елементите на произвол и
неопределеност в свободната воля.
Включването на случайна функция при моделирането на човешкото поведение би дало
възможност да се моделира и свободната воля.
46. СЪВРЕМЕННИ ФОРМИ И СРЕДСТВА ЗА ИЗГРАЖДАНЕ И ДОИЗГРАЖДАНЕ
НА ПСИХИКАТА НА
ИНДИВИДА
46.1. Нови тенденции в еволюцията
Превръщането на новородения човешки индивид в производителна сила винаги е било
неотменна и все по-налагаща се задача на обществото. Но милион години този процес е
бил осъществяван почти автоматично, по силата на подбора. При цивилизацията тая зада-
ча води до допълнителна целесъобразна съзнателна дейност от страна на
заинтересованите и можещите личности, от отговорните ръководители на обществения и
политически живот,
Експектациите на обществото към подрастващите и към всички хора се организират в
целесъобразна система, в която се съчетават морални норми, насилствена намеса на
държавни органи, политически правила, естетически вкусове. По-интелигентното и
същевременно по-несамостоятелното, по-конформистки настроеното дете по-лесно се
приспособява към тая система. По-своенравните и самостоятелни деца представляват
известна трудност за общественото възпитание.
Съзнателната, организирана намеса на обществото исторически се е налагала постепенно
и досега все още не се е наложила съвсем. До голяма степен въздействието на
семейството, първичния колектив, традиционните обичаи и нрави и природната среда са
все още решаващи фактори в оформянето на човека. При това те не винаги действат
еднопосочно с изискванията и въздействията на обществените възпитаващи структури. Но
обучението от страна на обществото става условие, без което не може. „Само
неблагоразумният човек се надява без учение да различи полезно-
426
то от вредното" (Сократ).
Организираната намеса на обществото става все по-наложителна по редица съображения.
Самият принцип на еволюцията при човека се изменя. Преди, по критерия на естествения
подбор и в интереса на вида, са преживявали и оставяли поколение физически най-
здравите и биогенетично най-надарените представители на вида. Сега, в съгласие с
интересите на обществото и според неговия критерий, най-полезни се оказват
продуктивните, трудоспособните, създаващите повече стойност. В тая посока се развива
възпитанието и образованието. В тая посока изгражда своя подбор обществото. Повече
ценности (пари, богатства, а оттам блага и услуги) получават не тия, които са по-здрави и
природно пълноценни, а ония, които произвеждат (или присвояват) повече. Всеки човек
може да се окаже ценен производител и събирач на стойност, даже недъгавият, Болният
— индивиди, които в условията на естествения биологичен подбор биха отпаднали.
При тези условия обществото, от една страна, се противопоставя на естествения подбор с
неговия механизъм, прокарва все по-налагащия се принцип на хуманност и хуманизъм:
Всички хора имат (еднакво право да живеят. Силният трябва да помага на слабия. Комуто
много е дадено (от природата), от него много се иска (от обществото)." Така все по-
силното хуманизиране на обществото, лекуването, възстановяването на скъпо струващата
трудоспособност, помагането на слабите физически и болните става закономерност в
развитието на човешкото общество.
Отражение на това е тенденцията за провъзгласяване естествени права на човека. „Всички
хора се раждат свободни", „Всеки човек има право на..." и пр. Правата на човека — това не
е принцип, пьрвичен закон, заложен от природата, а постепенно налагаща се тенденция в
общественото развитие.
По необходимост се налага хората да бъдат лекувани. Създава се цял нов дял от
човешката практика — лекуването, и в съответст-1е с това — нови професии. Не винаги и
IZVORITE.COM 282
не във всички случаи лечението може да се заплаща от самите болни и техните
семейства. На богатите и на данъкоплатците се налага да отпускат помощи за
изпадналите в беда (защото техният труд пак ще потрябва).
Така, освен възпитанието на подрастващите и превъзпитанието на възрастните,
обществото поема и известни задължения по здравеопазването им. Заедно с това
недъзите и болестите постепенно стават неизменен спътник на човечеството, а лекуването
— една от първостепенните области на човешката дейност. Това фактически отдалечава
човешкия вид от естествената му биологична основа и го водил към гибел, ако не
съществуваха други тенденции — към природосъобразен живот, към възстановяване на
природата, „връщане към природата", и ако принципът на естествения подбор, въпреки
всичко, не действаше и при човека.
427
46.2. Целево въздействие върху подрастващите
Образованието на подрастващите от страна на обществото е една система, изцяло
подчинена на принципа на интересите и на закона за стойността.
Богатите (благодетели, спонсори, фондации, отпускащи стипендии) и всички
данъкоплатци, в лицето на държавата, заделят средства за образованието на младите. Те
правят това дотолкова, доколкото образованието на трудещите се им е изгодно, доколкото
създава нови производителни сили. Според необходимостта от производители и според
възможностите на данъкоплатците и спонсорите се очертават границите, до които
обществото финансира образованието и от които нататък то става лично дело на
семейството.
Възпитанието, образованието, обучението не се ограничават само в приобщаване на
младия индивид към идеите и достоянията на външната памет. Тук се включва също
присаждането в индивида на убеждения, навици, интереси и наклонности. Потребностите
на обществото, социалните потребности, стават интимни за човека и почти неразличими от
биологичните потребности.
Образованието увеличава стойността на човека. Обществено финансираното образование
се ограничава дотам, докъдето създаваните от образованието ценности служат на
обществото, на заплащащите го. По-нататъшното увеличаване стойността на младия
човек се трупа в негов собствен интерес и общественото финансиране на образованието
свършва. (Разбира се, границата е променлива, мъчно определима, много относителна.)
Обикновено общото, финансирано от държавата образование, подготвящо просто трудещи
се, по-заможните семейства допълват и коригират с платени частни уроци, платени от тях
курсове по чужди езици и други престижни и необходими за по-висшите прослойки знания
и умения.
В по-бедните страни участието на данъкоплатците в образованието, и заедно с това и
влиянието на гражданското общество и държавата върху оформянето психиката на
подрастващите, е по-малко.
Образованието е диференцирано: за бедните прослойки — минимално основно
образование, а после всеки да учи занаят чрез чиракуване; за средните класи — основно
плюс средно специално образование; за по-заможните — общо средно плюс висше специ-
ално образование.
Обикновено образованието подготвя умения, трудови и производствени навици, развива
таланти. Но на управляващия елит, освен трудови умения и знания, му трябват и
характери — да управляват. За това се създават специални лицеи, институти, колежи,
спортни клубове, затворени училища, интернати, полувоенни-полус-портни организации.
Но, както се казва по-горе, изграждането на характера е резултат от сложни комбинации от
условия и събития,
не винаги овладени от обществото.
При цивилизацията подрастващият индивид е заплашен непрекъснато от болести,
злополуки, попадане под влияние на разрушаващи личността упойки, встрастявания и
порочни образци за подражаване. До известно време възрастните предпазват, изолират
IZVORITE.COM 283
детето от лоши влияния, но идва момент, когато вече то самото трябва да им се
съпротивлява. „Не пазете младия от лоши влияния, а го учете сам да им се
съпротивлява." Това изисква ранни грижи по изграждане характера на младия човек. Не
малко участие във възпитанието на деца и възрастни взема църквата, станала един от
факторите във възпитанието и все още претендираща за първенство в тази област.
Особена роля в изграждането на характера и личността в редица страни играе
казармената подготовка на младежите. В казармата, за да се пригодят младите хора към
по-суров начин на живот, постоянно се поддържат критични ситуации. В такава притеснена
обстановка младежът лесно се поддава на приучване, безпрекословно подчинение,
дисциплина, и до състояние на повишена внушаемост, близко до стадно поведение —
необходимо по време на война. Същевременно в казармата организмът се калява,
усвояват се необходими за справяне с живота умения. Често за представителите на по-
низшите прослойки казармата се оказва почти единствен обществен възпитателен
институт. За младежите от елита се създават специални военни училища, които освен
всичко това подготвят командния състав на армията и силни характери.
Твърде сложен и комплициран в ново време се оказва проблемът „избиране на професия".
Тук се сблъскват изискванията на управляващите, семейните традиции, ролята на
търсенето и предлагането, законът за стойността, модата и природните наклонности и
дарби на младия човек. При щастлива еднопосочност на всички тия фактори се получават
знаменити в своята област творци.
46.3. Целево въздействие върху възрастните
Твърде много усилия влага обществото — данъкоплатците като цяло и отделните
заинтересовани елити — за обработването и дообработването психиката на възрастните.
Но тук резултатите са много по-незабележими. „Дървото се превива, докато е младо." А
трудностите по превъзпитаването на един образован възрастен човек са ромни, нещо,
констатирано още от Сократ. Превъзпитанието, изменяне психиката и възгледите на
възрастните, е явление възможно ю така рядко (вж. „Преоценка на ценностите" — гл. 40),
но е почти контролируемо от обществените структури и рядко се подчинява техните цели.
Напоследък, впрочем, техниката на целенасочено-превъзпитание, включително и т. н.
промиване на мозъците, беле-някакви успехи.
429
Това, което може да се дооформи и допълни в изградената вече психика на възрастните, е
да се внедрят нови, необходими за обществото, за елита или за заинтересованите
управляващи вкусове, предпочитания, убеждения, желания, потребности, пристрастия. Тук
роля играят модата, рекламата, пропагандата. Рекламата е „душата на търговията",
популяризиране на стоки, създаване потребности за тях. Изкуството от въображаемото
„безкористно служене на музите" все повече се превръща в изкусен и находчив
възбудител на потребности, „добър помощник на рекламата", а често и на политическата
пропаганда.
Пропагандата и рекламата са изработили най-фини и съвършени методи за влияние и
внушение. „Една лъжа, повтаряна хиляда пъти, става истина", „Смесването на 5 процента
пропаганда с 95 процента неутрални истини прави пропагандата незабележима" и пр.
За въздействие върху възрастните действа изкуството, особено масовото изкуство,
масовата култура, средствата за масово осведомяване.
46.4. Мястото на съвременната приложна психология
В края на XIX и в началото на XX век необходимостта от целесъобразно изграждане на
индивидите като производителни сили, бързата им преквалификация и подготовка,
синхронизирането на психиката им с бързоизменящите се изисквания на обществото
започна да закъснява в сравнение с ускорените промени в производствените и в
обществените отношения. Необходимостта от преоценки на ценностите — главния фактор
в промяната на психиката — изпреварва „естествената", свързана със социални промени
преоценка. При това резките социални промени се оказват все по-опасни за
съществуването на установеното общество.
IZVORITE.COM 284
Все по-трудно става на предприемача да подбира персонала, осланяйки се само на своята
интуиция.
Все по-трудно и нерационално е нарастващите психически разстройства и болести да се
поверяват на изкуството на самозвани знахари и баячи, а междуличностните и
междугруповите конфликти да се оставят да заглъхват сами или със съветите на
енорийския свещеник.
С изживяването на механистическия материализъм човешкият организъм не бива свеждан
вече до физическа машина или химически агрегат, лекуващ се само с физически и
химически интервенции. Психологията, или по-точно психотерапията, мощно нахлува в
медицинската практика и медицинската наука.
Възпитанието и образованието на подрастващите става все повече задължение и проблем
на обществото, на данъкоплатците, а не само на семейството, както е било по-рано и
обществото търси общовалиден начин да ги рационализира.
430
431
Практиката по превъзпитанието, лекуването, манипулирането, специализацията и
обучението на хората взема огромни размери и струва много пари. Тя се нуждае от
систематизиране и прилична научна обосновка. Оформя се дял от практиката и
същевременно приложна дисциплина — приложна психология — наука за целенасочено
превръщане на индивида в подходяща прдизводителна"сила и за поддържането й; умение
да се променя човекът, без да се допускат социални сътресения и промени в класовата
стратифика-ция. Както всяка приложна наука, и приложната психология носи белезите на
своето време и служи на тези, които я развиват и финансират. Тя не се явява на празно
място. Предшестващите я дисциплини са психотехниката. диференциалната психология и
др.
Приложната психология се явява и развива най-напред в САЩ по обясними причини: там
капитализмът се развива и преустройва бързо, заедно с него — и обществените
отношения, и необходимост от промени в нагласата на хората. Едновременно с това
относителната социална стабилност (дължаща се на ред географски и исторически
фактори) не предоставя възможности за „естествени", стихийни преоценки на ценностите.
Областите, в които се използва приложната психология са разнообразни: на първо място,
превръщането на човешкото дете в производителна сила. (Тук се явяват две тенденции:
изконната тенденция на родителите — да се създаде всестранно развита личност с
максимална стойност чрез общо образование и възпитание, и тенденцията на
работодателя — да се създаде високопроизводителен специалист с минимална стойност,
т. е. изискващ минимална работна заплата.) Други области, в които приложната
психология се явява необходима са: увеличаване производителността на труда
(включително предотвратяване на трудовите злополуки, на трудовите конфликти и др. п.);
психологически подбор на персонала; управление и контрол над междуличностните и
междугруповите отношения, над ценностната ориентация на трудещите се; водене
психологическа война чрез възбуждане агресивност и групова ненавист и конфликти в
лагера на противника или конкурента и плавно регулиране междуличностните и
междугруповите отношения в собствения лагер; икономично и ефективно лекуване на
психическите разстройства и други.
Приложната психология има задача да направлява всички етажи от човешкото поведение
и затова не е свързана само с теоретичната обща психология, а и с редица близки науки.
Навлиза в области на поведение, независимо дали тези области се владеят или оспорват
от социологията, социалната психология, зоопсихологията или от физиологията.
Приложната психология ползва всички науки, всички школи и направления, всички методи,
които могат да й се предложат от теоретичните науки. Приложната психология не е
психология, тъй как-
то инженерната наука не е физика. Психологът е специалист, а не теоретик, тъй както
инженерът е производствен специалист, а не физик-теоретик. Тук нещата и перспективите
IZVORITE.COM 285
са ясни. Само наименованието „психология" и новостта на приложната психология съз-
дават временно объркване.
Приложната психология не е науката психология и нейните грандиозни успехи не са
успехи на теоретичната обща психология. Тя е, в известна степен, безразлична към
проблема, какъв ще бъде методът на теоретичната психология, дали тази наука ще смогне
да придобие свой собствен обясняващ метод или не, дали ще запази своята цялост или
ще се разпадне на две или повече науки. От друга страна, ползването на редица методи,
като анкети, тестове, интервюта, статистически методи, както и интересът на приложната
психология към междуличностните и междугруповите отношения, я сближава със
социалната психология. Също така прилагането на внушение, хипноз, медитация,
свободни асоциации, психодрама и ред други я сближават с психоанализа79.
Приложната психология в своята същност и задачи стои малко настрана от теоретичните
спорове между различните школи и течения в общата психология, но все пак се опира"
,-
оризма и функционализма. (Впрочем, приложната психология е внесла своя важен дял в
развитието на тия течения и в общата критика на интроспекцията.) Приложната психология
не се задълбочава във философските проблеми на психологията, но все пак най-удобна
философия за нея се оказва прагматизмът. Отсъствието на обща теоретична кон
ща теоретична концепция (каквато съвременната теоретична психология не може да й
даде), разнообразното приложение и широко разпространение в различни области водят
до разчленяване на приложната психология. Тя се разпада на редица отрасли, които
претендират да бъдат отделни науки.
В областта на планомерното изграждане на производителната сила човек, т. е. във
възпитанието и образованието, такива отрасли са: педагогическата психология,
педагогиката, психологията на художественото творчество, психологията на спорта,
тренинга и т. н.
Свързани с опазването и лекуването на производителната сила човек са: консултативна
психология, включваща психология на семейството и брака; психология на сексуалните
отношения; медицинската психология (с нейните раздели: клиническа психология,
патопсихология, невропсихология), психотерапията, включваща психоанализа и ред други.
В помощ на подбора на персонала: психология на половите различия, диференциална
психология, психометрия, възрастова пси-
79
Според психоанализа ирационални психически сили, а не общественото развитие, определят психическото
поведение. Сиреч, не със социални, а с психоаналитични средства могат да се оздравят човекът и обществото.
432
хология и др.
В сферата на контрола и управлението на производителната сила човек: психология на
труда, психология на управлението, екстремална психология, инженерна психология,
юридическа психология (с ред подразделения), военна психология, авиационна и
космическа психология, психология на рекламата, психология на пропагандата,
политическа психология и много други.
Приложната психология е скъпо предприятие. Тя се оказа подходяща за САЩ, а после се
пренесе и в другите развити държави. На Изток и Юг нейната основна роля се
изпълняваше и в нашия век от крайно идеологизирани социални учения или от избухващ
тук-там религиозен фундаментализъм.
По-специално наред с психоанализа и сега сред бедните слоеве и по-бедните нации се
ширят другите традиционни форми на психотерапията: религиозната изповед, суеверните
гадания, утехата, достигната чрез религиозен екстаз (в това са се специализирали
многобройни секти) или чрез примирение, вяра в екстрасенси, телепатия и надежда за
парапсихична или космична помощ отнякъде.
В Европа приложната психология бързо се разпространява, но все още не е превърнала
теоретичната психология в своя платена консултантка. Даже от време на време тук се
ражда някакво ново направление, несвързано пряко с практическите нужди.
IZVORITE.COM 286
С разгъването на техническата революция трудещият се — основен обект на приложната
психология, постепенно се изменя по функция. От физически работник, на който се
измерва и рационализира всяко механическо движение, с цел да се увеличи интензив-
ността на труда, трудещият се става оператор, мениджър или специалист, който във всеки
момент трябва да взема решения. И основно внимание при подбора и подготовката се
обръща на други качества на личността: настойчивост, самостоятелност, умение да се
поемат и оценяват рисковете, да се контактува с хората; чувство за отговорност,
установена ценностна система, уравновесеност, творчество. Във връзка с това
приложната психология възприема идеите нат. н. хуманистична психология (Маслоу,
Олпорт, Роджърс), като си поставя задачи да подготви човека за самореализация, да му
окаже помощ сам да намери смисъл на своето съществуване (логотерапията на Франкъл)
и т. н. . .
46.5. Интелигенцията. Обществени структури за
обработка на психиката
При сложните задачи, които има да решава обществото, и при сложната обстановка, която
само си е създало, то изгражда огромна армия от свещенослужители, духовни наставници,
учители, професори, офицери, старшини и сержанти, специалисти по красноречие, факири
и оратори, деятели на културния фронт,
433
писатели, артисти, драматурзи, кинодейци, спортни треньори и спортни деятели, рекламни
агенти, журналисти, художници, мисионери, дейци на медиите, книжари, библиотекари,
лекари, психолози, Юристи и т. н. — тъй наречената творческа интелигенция.
Хората от тия масови професии излъчват от своите среди бележитите творци на културата
— звездите, талантите и гениите на своята епоха, гордост на съответната нация.
Същевременно те са откъснати от непосредственото материално производство и от физи-
ческия труд; започват да се проявяват като особена социална прослойка —
интелектуалци, интелигенция.
Зависими икономически изцяло от икономически силните и властващите, те представляват
техни бардове и провеждат в културата и във възпитанието техните интереси.
Имащи по-високо образование и разполагащи с много повече информация от
обикновените трудещи се, интелектуалците попълват всички звена на държавния апарат.
Така те много преди представителите на другите прослойки усещат промените на
ветровете в социалното развитие и, в интерес на своето преживяване, първи се
преориентират към новите силни, към идещите на власт. Ползвайки се с авторитет пред
трудещите се и със своите изтъкнати имена, интелектуалците много често възглавяват
периодите на „просвещение", предшестващи всички революционни и контрареволюционни
преходи; възглавяват революционните партии до началото на революцията — докато в
революционното потресение се намесят широките слоеве от трудещите се и най-низшите
маргинални прослойки от населението. Тогава те, останали без старите меценати и
спонсори, горчиво съжаляват за „безобразията, вършени от простолюдието" и отново и
отново се приспособяват към новите силни. В мирно време всички отряди на
интелигенцията са организирани в добре оформени структури: образование,
здравеопазване, култура, наука, изкуство, спорт, развлечения, книгоиздаване, средства за
масово осведомяване и др.
физически зримо над земната повърхност се издигат величествени храмове, пирамиди и
гробници, училища, университети, академии, болници, клиники, печатници и издателства,
театри, културни институти, музик-холове, галерии, филмотеки, телевизионни кули,
киностудии и киносалони, казарми, стадиони, плувни басейни, престижни колежи,
сиропиталища, детски градини и т. н. Тези структури заангажират милиони хора
обслужващ персонал, поддържащи техниката, комуникациите и т. н.
Всичко това е плод, продукт на цивилизацията. Нищо подобно не е имало в дългата
история на човечеството преди това. И без всичко това съвременният човек не може да
живее.
IZVORITE.COM 287
Опитът от всички тия структури и дейности за въздействие върху хората е обобщен в
теории и науки: дидактика, педагогика, педология, реторика, медицински науки, богословие
и различни при-
434
ложни психологии.
Педагогия (педагогика) е наука за възпитанието, образованието и обучението на
подрастващите.
Дидактика — отрасъл от педагогиката — теория на обучението.
Реторика — наука за красноречието. Красноречието е изкуство да говориш така, че
слушателят да те разбере, да се заинтересува и замисли над думите ти.
Литературата, свързана с възпитанието и образованието, е огромна. Даже ако оставим
настрана дидактическата литература, цялата художествена литература, а и другите
изкуства, фактически представляват необятен апарат за въздействие върху човешката
психика и за нейното оформяне.
47. СМУЩЕНИЯ И НЕБЛАГОПОЛУЧИЯ В ИЗГРАЖДАНЕ
НА ПСИХИКАТА
47.1. Причини за неблагополучията в психиката
Овладяването на висшата нервна дейност от обществените закономерности е много
сложен процес и в него могат да се получат най-различни дефекти, конфликти,
отклонения, сривове. За да се получи нормална психическа дейност, самото „оседлаване"
трябва да бъде правилно дозирано. Понякога висшата нервна дейност се оказва
недостатъчно„оседлана", биологичните инстинкти преобладават; поведението на човека е
грубо, дебелашко, похотливо. От вторичен стимул при удовлетворяване на потребностите,
насладата става основна и единствена цел на човека. А „всяко излишество е порок".
Понякога пък се получава „преоседлаване", прекалена власт на идеи-мании над
поведението. Човек си поставя грандиозни неизпълними задачи, които неговата нервна
система не може да понесе. Получават се разстройства.
Често хората, особено младите, не могат да се впрегнат плавно в системата на
интересите, в изискванията на закона за стойността; не оценяват правилно ценностите,
допускат нееквивалентни размени, постъпват глупаво, непрактично, против интересите си.
В обикновената реч ги наричат „луди" в знак на снизходителен укор, без да се има предвид
някакво нарушение в мозъчната дейност или в психиката.
Една от причините за разстройството на психиката е фрустра-цията — крушение на
надеждите, измама на очакванията, недости-гане на целите, осуетяване на плановете и
намеренията. Човек губи вяра в себе си и в бъдещето, набира безпокойство, фрустрацията
бива с различна интензивност — от слабо безпокойство до блокиране жизнената дейност
на човека. „Човек слабее, губи апетит от грижи и притеснения, а не от много работа."
Причините за фрустрацията могат да бъдат големи или малки грешки, но и
неблагоприятно
I
435
I
стечение на обстоятелствата, случайности, зла умисъл на неприятели и др. п.
IZVORITE.COM 288
Грешката е действие, отклоняващо от целта. Тя води до неуспех. Дължи се на
недостатъчна опитност, мъдрост, внимание или на други пропуски от тоя род. Разумният
уравновесен човек навреме осъзнава грешката си, анализира я, стреми се да не я повтори.
Недостатъчно интелигентният или много емоционалният държи на грешката си или се
разстройва от нея, което води до нова грешка. „Синко, ако сгрешиш, не притуряй повече
грехове и за предишните си помоли" (Исус, син Сирахов 21:1).
Стресът (напрежение на нервната система) също може да причини разстройства и
неблагополучия в психиката. Той се явява като резултат на прекалено силни въздействия,
физическо натоварване, болка, обида, информационно натоварване и пр.
Умората, изтощението, физическо или умствено, също е честа причина за
разстройствата. Умората води до отслабване на вниманието и паметта, до безсъние,
загубване на интересите, безразличие. Умората предизвиква задръжни процеси, които
предпазват нервната система от разрушаване.
Други източници на разстройство са: внушението, упражнявано над индивида — при него
в мозъка инфилтрират чужди представи и идеи, преминават транзит през интелекта и
волята и непрекъснато възбуждат емоции; тероризирането отвън; страхът от възмездие
при извършен грях срещу табу или срещу моралните норми; страх от гражданските власти,
преследващи за извършени и неизвършени престъпления; екзистенциалният страх от
неизбежната гибел на „Аз"; панически страх и безпокойство от приближаващи се, но все
още неясни, непреодолими надвластни сили. Когато източникът на страха е неопределен
или неосъзнат, гнетящото напрежение е по-дифузно разпространено върху цялото
поведение — имаме т. н. чувство за безпокойство.
Обида, посрамяване, излагане на показ интимни чувства и действия и цинично отношение
към тях също могат да бъдат сериозна травма за психиката.
Разстройващи психиката агенти са лошите навици, довели индивида до нередовен,
неприродосъобразен живот, пристрастили го към упойващи и възбуждащи средства и
наркотици. Също така — дългата и непреодолима несъвместимост между обществената
роля и вътрешните наклонности, дарби, интереси на индивида, срещата с непреодолима
сила, невъзможността за нормален живот.
47.2. Автоматична компенсация на неблагополучията в психиката
Мозъкът е преди всичко орган за управляване биологичното уравновесяване на индивида
с окръжаващата го среда. "Особено важно
436
за човека като биологично същество е осигуряването на единството и хармонията между
индивид и колектив — най-близката сфера от околната среда; между личност и общество.)
Само като изпълняващ допълнителни функции у човека, мозъкът е апарат за мислене,
субструктура на съзнанието, генератор на чувства, управляващ механизъм на трудовата
дейност и т. н.
Компенсирайки отрицателните въздействия в изпълнението на своята основна роля,
мозъкът понякога деформира, изопачава и даже блокира допълнителните си функции.
Така действа мозъкът при редица неблагоприятни обстоятелства и срещу неблагоприятни,
враждебни агенти. Автоматичната дейност на нервната система и мозъка за биологично
уравновесяване обикновено се нарича психологическа защита или компенсация.
Компенсацията е възстановяване на нарушеното равновесие на висшите
физиологически и психически процеси чрез създаване на противоположно насочени
въздействия или импулси. Например: преодоляване на една или друга отрицателна за
момента черта от характера чрез импулсиране на противоположни черти или преодо-
ляването на травматизиращото психиката действие на някаква идея или агент чрез
извикване идеи, програми, подпрограми и рефлекси с противоположно действие и др. п.
Компенсация често е и прехвърлянето на задачите от едни, недоразвити или боледуващи,
сетивни органи и физиологически механизми върху други, нормално работещи. Например
у лишените от зрение се развиват по-силно осезанието и слухът.
Един от важните компенсационни механизми е приспособяването (адаптация). Тъй както
при силна светлина зениците се свиват, така и при силни емоционални въздействия
IZVORITE.COM 289
чувствителността намалява, човек „обръгва". Самата адаптация приема различни форми.
Например конформизмът (приспособленчеството) е безкритично следване и съгласие с
доминиращата сила. Под адаптация в по-тесен смисъл някои разбират способността на
човека да изработи програма за излизане от критическа ситуация. Акомодация е
способността за нагаждане към измененията в средата. Социална адаптация е
съобразяване с очакванията (експектациите) на социалната група, приспособяване към
социалната среда.
Друга форма на компенсация е рационализацията — намиране форма за
самоуспокоение от страховете, от санкции за нарушаване на социални забрани, а също и
за успокояване на околните, като придаваш на своите постъпки по-благовидна форма и по-
възвишени мотиви. Така се възстановява комфортът, самоуважението, чувството за
собствено достойнство. Когато на човек се налага да постъпва грубо, неприемливо за
обществото, се появява опасност от дестабилизацията на равновесието индивид —
обществена група. За да примири, уравновеси своето поведение с обществените
изисквания, той измисля прилични мотиви за своето поведение.
I
437
Друга форма на компенсация е сублимацията. Когато външните условия са толкова
притеснени, че не позволяват естествена проява на биологичните инстинкти, тогава
самите инстинкти биват подложени на временна трансформация, обезплътяване.
Например половият инстинкт — либидото се превръща в религиозен или политически
екстаз (сублимира, става въздушен, безтелесен). Блокираният импулс се издига до
възвишени деяния, санкционирани от социалната група, обществото.
Ако вместо трансформация се извърши пренасочване на собствените неприемливи за
обществото и за самия субект желания, страсти, черти, привички върху други лица, налице
е проекция. При проекцията индивидът не допуска у себе си собствените си осъдителни
инстинкти и прояви, като ги приписва (проектира) на другите. Така чиновникът, който
злоупотребява, успокоява себе си с това, че „всички крадат", прелюбодеецът твърди, че
човекът до него е покварен и т. н.
Когато се окаже, че възприетата форма на поведение, гоненето на високи цели води само
до неуспехи и разстройства, може да се получи регресия (връщане назад). Човек се
вижда принуден да отстъпи, да свали мерника, минава към по-елементарни форми на
поведение, към стари изпитани позиции. Например вместо да се измъчва да търси
научната истина, човек се връща към „галантните" науки, към религията, към суеверието
или даже към детските представи и форми на поведение. Това може да бъде дълъг
процес, например при отслабване, остаряване, а може да стане бързо и автоматично. При
загуба на близък ставаме религиозни; при внезапно голямо затруднение плачем, викаме
на помощ майка си или Бога
— „Боже!", „Майчице!".
При безуспешни опити да се бори със съдбата, идва момент, когато човек се признава за
победен. Това е резигнация — настройване за безропотно подчиняване на съдбата,
примирение с участта си, отказ от борба и протести. Това примирение, покорност на
съдбата (идентифициране с Бога) е състояние, което подхранва религиозното чувство и
религиозното светоусещане. (Например „ислям" значи покорност.) Резигнацията,
самообезоръжаването често у децата се изразява с плач. Той изпълнява ролята на
катарзис
— самопречистване, освобождаване от гордостта, от егоистичните амбиции да делиш
мегдан с божествата и природните сили. В известна степен това е връщане към
колективистичното светоусещане на единство с другите хора и природата, а по-просто
обяснено: връщане към детската беззащитност и чувствителност. Църковната изповед и
молитвата често предизвикват катарсиз.
В минуту жизни трудную
Теснится ль в сердце грусть:
Одну молитву чудную
IZVORITE.COM 290
Твержу я наизусть.
438
439
; • С души как бремя скатится, Сомненье далеко —
И верите я, и плачется, И так легко. легко..." (М. Лермонтов, „Молитва")
Плачът снема накипялото чувство на огорчение и напрежение. Същевременно той е апел за
съжаление и съчувствие.
Агресивността също е вид компенсация за фрустрацията. Сдържаната агресивност се
изразява в раздразнителност, а освободената (възбудената) — в гняв, враждебност, изхвърляне
към източника на затруднението или към близък до него обект. Способността да разбереш
другия, която идва с възпитанието и жизнения опит, възпира агресивността. Изобщо емоциите
са много често реакция на фрустрация и на неприятни въздействия. Емоционалната възбуда
обхваща всички дялове на нервната система като елиминира интелекта.
Много често, за да установи хармония и равновесие, висшата нервна дейност просто изтласква
неприемливи за Аз, тормозещи впечатления от ясното съзнание и оперативната памет в депото
на дълговременната памет. Но дълготрайната памет и областта на несъзнатото в мозъка не е
тъмница със седем ключалки. Изтласканото там напира да се върне в съзнанието. Така се
създава ново напрежение и опасност от нови неблагополучия в психиката30. Шегата, каламбурът
са елегантни форми за моментално разреждане на създалото се напрежение и частично
освобождаване — преминаване на изтласканото на малки порции през бариерите на моралните
и религиозните забрани в свободния свят на социалното общуване.
При силно претоварване на висшата нервна дейност с информация и при липса на други
възможности „записът в компютъра се изтрива" — пълната или частична амнезия спасява
претоварената система от много по-тежки увреждания.
47.3. И обществото урегулира смущенията в психиката
Нервната система не при всички дефекти и поражения може да реагира автоматично, и при това
ефективно. Понякога се налага с тая задача съзнателно да се заеме обществото, а и самият
засегнат индивид. Обществото е заинтересовано всеки индивид да бъде нормална
производителна сила и добре устроеното общество работи за избягване, предотвратяване или
притъпяване на неблагоприятните въздействия и обстоятелства.
Фройд отдава преголямо значение на това изтласкване и го прави едва ли не универсална причина на психическите
заболявания и от него извежда редица психически
явления.
Обществото, на първо място, създава условия за нормален труд. А трудът предпазва психиката
от странични съблазнителни, но гибелни занимания. Знае се, щом човек остане без работа,
бесовете: съмнение, скръб, униние, екзистенциални въпроси от вида „Защо живея", „Какъв
смисъл има живота?" и др. п., веднага го нападат.
Обществото по-нататък осигурява почивка, така необходима за възстановяването на нервната
система и мозъка. „И свърши Бог до седмия ден своите дела и на седмия ден си почина... и
благослови седмия ден" (Битие 2:2,3). По-нататък обществото създава институти за масов
психически катарзис (театър, концерти, църковни песнопения и богослужения, архитектурни
творби и храмове, общонародни празници, като „прошки", „целования", празнични трапези и т. н.,
и т. н.).
И самият съзнателен индивид работи усилено в това направление. Избягва неизпълнимото и си
поставя изпълними задачи — както гласи известната молитва: „Господи, дай ми сили да поправя
това, което може да се поправи; дай ми търпение да понеса това, което не може да се поправи;
дай ми разум, за да мога да намеря границата между тия две положения." Човек се научава да
създава и пази около себе си ред, който му помага да печели време и да избягва излишни
нервни напрежения и травми; слуша музика, която хармонизира психическите му сили; търси
подходящи приятели, помагащи му в трудни моменти; създава си добри навици и успокояващи
занимания в почивките.
Обикновено добре организираното общество изтласква далече от висшите и отговорни
структури индивидите с недостатъчно „оседлани" биологични инстинкти, хората с необуздани
страсти, дебелаците, открито похотливите (както впрочем и слабоумните); ограничава достъпа
им до отговорни професии и длъжности. Също така обществото изтласква от своите важни
управляващи структури и индивидите, обхванати от маниакална подчиненост на определени
IZVORITE.COM 291
идеи — често, след като е използвало тия хора за решаване на някои нестандартни задачи. Те,
разочаровани, намират успокоение вън от „света". Така след всяка епидемия от силно
ангажиращи и действени обществени идеи, обикновено следва епидемично „напускане на света"
от фанатиците — иноци и пустинници, калугери и хунвейбини, пратени на село, разочаровани от
политиката „идеалисти" и пр.
Пристрастените към гибелни потребности биват подлагани на натиск от страна на обществото,
но главната тежест за ликвидиране на подобни потребности пада върху волята и съзнанието на
самите засегнати индивиди.
Отклонението от принципа на интересите, случаите, когато индивидът не следва точно
изискванията на закона за стойността, не са съвсем рядък дефект у съвременния човек.
Включването в меха-
440
441
низма на интересите идва след натрупан жизнен опит и отклонения от него изобилстват у
подрастващите „идеалисти". Понякога се среща и у възрастни хора и тогава създава
обществено безпокойство. Ако тоя дефект се е получил под влиянието на някакви
анахронични идеи, отклоняващият се бива квалифициран като „чудак".
Ако отклонението произтича от недостатъчна адаптация към обществената
действителност, квалифицират го като „глупак" и наивник. (Това е едно от значенията на
прозвището ..глупак". Други значения са: несъобразителен човек, страдащ от
недостатъчен интелект и др. п. А често прозвището се употребява като емоционална
реакция на обида и добива смисъл на „човек, който ми пречи", „човек, който се мисли за
по-умен, отколкото е" и др. п. — изобщо прозвище, с което искаме да обидим човека.)
В случаите, когато автоматичното действие на нервната система, обществото, личността
не могат да се справят с поражението, то надвива и се задържа като психотично състояние
или психическо заболяване.
47.4. Състояния при недостатъчно ефективна компенсация
За съжаление, не винаги компенсацията е пълна и ефикасна. Задържането и
неудовлетворяването на нагоните дълго време и подлагането им на рационализация ги
превръща в трайни и могъщи страсти, влечения и желания. Тяхното неудовлетворяване
води до емоционални страдания. Задържани се оказват не само нагони, но и идеи-
алгоритми, подготвени за действие, но ненамерили ефекторен изход. Те се свързват с
болезнени емоции, превръщат се във фикс-идеи, мании, оформят се комплекси. Някои от
тях сублимират в траен религиозен фанатизъм, в страстно жадувани идеали.
Някои от създадените лоши навици се фиксират в характера на човека като осъдителни
позорни недостатъци — пороци. Порокът вреди преди всичко на самия индивид, но в
същото време може да води и до нарушаване на нравствеността. Порокът е отклоняващо
се поведение, влизащо понякога в остро противоречие с очакванията и нормите на
колектива.
Известни агенти, действието на които не е могло да се избегне, причиняват нарушение във
физиологическите функции на организма, които се възприемат като болка.
Продължителните болки, с които организмът не се е справил, стават страдание.
Независимо от това дали индивидът мъжествено презира страданието или малодушно
хленчи, то постепенно разяжда нервната система и разстройва психиката.
Депресията (потиснатост) е състояние на подавеност, преобладаване на отрицателни
емоции. Влеченията и волята са рязко намалели. Преобладават чувство за безпомощност,
чувство за вина,
бавност, безинициативност. Други имена на депресията са: меланхолия — мрачно
настроение, апатия, съпроводени с невесели мисли, наклонност към уединение (аутизъм)
и главоболие. Хипохондрията (ипохондрия) е мрачно настроение, безразличие към
външния свят, отсъствие на бодрост, прекалено занимаване със себе си и страх от
болести.
IZVORITE.COM 292
Комплексът в основното си значение е съчетание на представи, обединени в обща
емоционална окраска — в повечето случаи отрицателна. Според съвременните
фройдистки и близки до фройдизма концепции, влезли до голяма степен и в общата
словоупотреба, комплексът е формация от влечения, изтласкани в подсъзнанието и
напиращи да се върнат в съзнанието (оперативния управляващ блок). Комплексът
предизвиква отклонения от нормалното поведение (грешки, неврози, натрапливи
представи) и е несъзнателна структура, която обуславя поведението.
Най-известен у Фройд е т. н. Едипов комплекс, създаден, според Фройд, от изтласкване в
ранното детство на момчето вън от съзнанието му сексуално влечение към майка му и
враждебно отношение, като към съперник-мъжкар, към баща му. Всъщност комплексът
има друг произход и друго обяснение (вж. 18.1).
За Адлер на първо място стои комплексът за непълноценност — усещане от индивида
на своите органични или психични недостатъци. За преодоляване (компенсирането) на тоя
комплекс, според Адлер, у индивида се поражда и нагнетява чувство за превъзходство —
стремеж към самоутвърждаване и превъзходство над другите. То пък се счита чувство,
намиращо се в основата на психическото развитие и формирането на характера.
В литературата и в говоримия език се споменават още комплекс (чувство) за вина и ред
други комплекси. Чувството за вина може да се внуши, и това внушение да се използва
като средство за унищожаване на политическия противник или на съперника въобще.
Психопатиите представляват странно поведение на индивида при общо взето нормално
функциониране на висшата нервна дейност (отсъстват илюзии, халюцинации и др. п.). Те
се дължат на неправилна или недостатъчно точно възприета формула за оценяване на ня-
кои общоизвестни ценности (често поради ограничен опит или неправилно възпитание).
Или това е просто поведение на човек с характер, силно отклоняващ се от средния
нормален тип за дадена епоха. При психопатия има неблагополучия в изграждането на ха-
рактера и личността. Като психопати се определят индивиди, мъчно адаптиращи се към
групата, особняци, чудаци, фантазьори, силно необщителни, нерешителни, избухливи,
неуравновесени.
В резултат от нарушаване нормалното овладяване на висшата нервна дейност от страна
на социалните структури, в съзнанието на човека остават и се фиксират различни страхове
(панически страх в критическа ситуация, страх от непознатото и тайнственото, страх
442
443
от нарушаването на някакво табу, който минава в чувство за вина и грях, страх от смъртта
и др.). При ненормално натоварване, преумора, силна емоционална възбуда страховете
остават активни, въпреки компенсаторните механизми. Съзнанието на човека потиска
много страхове, но затова пък с разширяването на знанията, с влизане в общение с нови
могъщи сили се явяват нови страхове и страдания. „Голяма мъдрост — голямо страдание,
който трупа познания трупа тъга" (Еклесиаст 1:18).
При трайни разстройства на психиката страховете вземат болезнената форма на фобии.
Думата произхожда от старогръцкото фосео „плаша", „страхувам се"; фобос „страх". Във
всекидневния политически език и литературата „фобия" се използва в малко по-друг
смисъл — противност, несъвместимост, омраза. Например: русофили и русофоби —
русолюбци и русомразци.
Фобията е мъчителен, неоснователен, натраплив страх; емоция, често придружена от
сърцебиене, пот, тикове, фобията превръща общото чувство за безпокойство в определен
фиксиран и болезнен страх. Известни са различни фобии, например: от затворено прост-
ранство (клаустофобия), от тъмнина, от височина, от празно пространство пред нас, от
зараза, от грях, който изисква наказание и пр. Фобиите са и симптом на някои психични
болести.
фикс-идеи. Затруднен да се справи с постоянно сменящите се обстоятелства, заплашен
да загуби ориентир в сложната обстановка, понякога човек създава около себе си система
от фиксирани ръководни идеи, спрямо които се ориентира, въпреки изменящия се свят. Те
IZVORITE.COM 293
стават за него свръхценни идеи, дълбоко залегнали в психиката му. Човек, който се води в
поведението си от такива фиксирани идеи е фанатик, фанатикът е прекалено разпален
при поддържането на някаква идея, прекалено предан на идеята; и понеже я поддържа
искрено, той е способен, поне за известно време, да събере хора около себе си и около
идеята. В същото време той проявява непримиримост към чуждите идеи, към друг начин
на мислене.
Натрапливи идеи са идеи, които досадно и нахално нахлуват в оперативния блок на
висшата нервна дейност на човека, измъчват го. И той не намира сили да се освободи от
тях. Когато фикс-идеята стане и натраплива идея, тя обикновено се нарича мания,
обхваща цялото съзнание, съпровожда се със страст и пристрастия; често е със силна
емоционална оцветка. Много известни са манията за величие, манията за преследване,
маниакалната ревност, маниакалният страх от отравяне и др. Маниите често са симптоми
на психически заболявания.
Параноя е особен вид маниакално състояние. Характеризира се с бистър, добре работещ
интелект, съчетан с изострено недоверие към хората, егоизъм, подозрителност,
безгранична амбиция в преследване на големи цели и осъществяване на големи идеи. За
параноика важи характеристиката: „Човек, който за реализиране на
своята фикс-идея е готов да изколи половината свят." Понякога па-раноята е признак на
психическо заболяване. Често обаче с понятието „параноя" си служим, за да
квалифицираме политически противник или за да обясним на бърза ръка сложен
обществен процес.
47.5. Заболявания на психиката
Понякога човешкият индивид загубва способността си адекватно и непрекъснато да се
приспособява към окръжаващата го социална среда. Той заболява психически.
Психическите болести са разстройства в психиката, механизма на „оседлаване" висшата
нервна дейност от социалните процеси и структури. Сривът може да стане във всеки
елемент от механизма — не е необходимо непременно да заболее главният мозък. Но и
това може да бъде честа причина, както и преумора, изтощение на нервната система,
конфликти при „осед-лаването", неподходяща или липсваща социална среда и др.
Един вид психическо заболяване е слабоумието (олигофрения, деменция). Причинява се
от повреди в главния мозък, получени обикновено още при ембрионалното развитие.
Болестта може да има различни степени, по-леки и по-тежки. Характеризира се с ослабен
интелект, трудности в учението, неспособност за интелектуална работа. Причина за
заболяването може да бъде и дълбока атрофия на мозъчните тъкани, причинени от
алкохолизъм, сифилис или старческа деградация. Това не е типично психическо
разтройство, тъй като явно е заболяла биологичната база, и психичните дефекти са само
последица от това.
Друг вид психическо заболяване са неврозите. Нарушени са нормалните функции на
висшата нервна дейност, без да се е стигнало до анатомични увреждания, нито до
изкривяване на психиката. Дължат се на силни психически възбуди (прагът на
възбудимост е силно понижен), на психически травми, преумора, депресия и др. Известна
невроза е неврастенията — общо отслабване на нервната система. Характеризира се с
припрян говор, несдържаност, не-овлядана мимика, безпокойство, нередовен сън. По-
често се сре-Ща у мъжете.
Хистерията (истерия) вероятно се дължи на частично объркване функционалните връзки
между кората на главния мозък и другите дялове на нервната система. Характеризира се с
болезнена чувствителност, много силна внушаемост и самовнушаемост, която може да
доведе до обездвижване, лъжлива парализа и други симптоми на сериозни заболявания.
Известни са стотици и хиляди случаи, Действителни и митологизирани, при които чрез
контравнушение тия болни биват „чудесно" излекувани. „Вземи постелята си и върви" —
казва Христос, и скованият, разслабеният от много години, тръгва (вж. Лука 5:24).
Големите успехи на психоанализа също са в област-
444
та на хистерията. От хистерия по-често страдат жени.
IZVORITE.COM 294
При преживяване на остри конфликтни ситуации, противоречиви чувства и др. п. се явява
тъй наречената натраплива невроза, характеризираща се с натрапчиви представи и
фобии.
Неврозите въобще се лекуват. Едно средство е хипнозата.
Психозите са по-тежки психически заболявания. При тях се явява изкривяване на
отношенията с външния свят, илюзии, халюцинации и странности в поведението, което
често става несоциално. Болният не осъзнава болестта си и се смята за здрав и
нормален. Вероятно психозите се дължат на настъпили деформации в синапсите или
нервните пътища в главния мозък. Това води до неправилно извикване на една идея
вместо друга.
Най-известна и тежка психоза е шизофренията (разпадане на личността). Шизофреникът
обикновено задоволително се справя с определени роли в живота, но среща затруднение
в други роли и в обединяването на всички роли в една личност. Болният е обхванат от
различни тревоги: че му крадат мислите, че му влагат чужди мисли, че около него се кроят
грандиозни конспирации, стават ужасни събития и пр. Нарушават се
условнорефлекторните връзки, забелязва се упадък в целенасочената мисловна дейност.
Болният къса емоционалните си връзки с действителността и се затваря в кръга на
собствените си натрапливи мисли и представи. При тия условия личността постепенно
деградира.
Друга психоза е циклофренията или маниакално-депресивната психоза. При нея се
получава някакво люлеене на жизнената енергия. Болният последователно преминава от
състояние на меланхолия и депресия в състояние на немотивирана оживеност, възбуда и
изобилие на маниакални идеи, и пак в депресия. Неустойчивостта на психиката се
изразява в непрекъснато колебание — цикли, оттам страданието се нарича циклична
психоза.
По-малко известни са натрапливите психози. При тях като че ли човек сам си създава табу
и изпитва все повече страхове от тяхното нарушаване. Затова пък широко известни са
психозите от алкохолно преливане — делириум тременс, когато пияният получава
халюцинации.
Масовите психози са възможни. Те се получават при притеснени жизнени
обстоятелства, от хора, притиснати в тълпа и подложени на силно взаимно внушение. Те
лесно могат да бъдат хипноти-зирани от изкусни оратори и популистки лозунги. В случая
не може да се говори за трайни увреждания в мозъка.
Психическите отклонения и болести въобще са лечими, едни по-лесно, други — по-трудно.
Универсални, макар и не радикални, средства, подобряващи състоянието на болния, са
трудът сред природата, катарзисът, свалянето на големите умствени и физически
натоварвания, приобщаването към успокояващи идеи, добронамерените грижи на
близките и колектива.
///. Душевността на съвременния човек или.,

445
Психотерапията е един прастар начин на лекуване. Тук са включени хипноза и внушение
(при неврозите), катарзис чрез разговор, изповед и пр. През вековете изповедта дълго е
изпълнявала ролята на психоаналитичен сеанс. Европейският механически материализъм
от XVIII и XIX векове, който свежда психичното до механични и физиологични функции на
мозъка, занемаряваше и недооценяваше психотерапията. Фройд отново откри тая
практика, давайки й ново обяснение (на нивото на съвременните му научни знания),
фактически психотерапията (включително и психоанализът) е повече изкуство, отколкото
наука. Тук талантливи, опитни и знаещи лечители могат да направят чудеса. А други —
нищо. И просто ги обявяват за шарлатани.
Напоследък лекуването с лекарства, които стимулират или успокояват нервните клетки на
мозъка, има голям успех.
47.6. Приносът на психиатричната практика за нови класификации на
човешките типове
IZVORITE.COM 295
С разпространяването на психическите заболявания през последния век и развитието на
психиатрията, редица специалисти-пси-хиатри са забелязали, че различните видове
психични разстройства връхлитат хора с предразположение към тях, с особености в психи-
ческата структура. Във връзка с това те са дали редица нови класификации на човешките
темпераменти и характери.
Например хората биват разделяни на шизоиди, параноиди, циклоиди и епилептоиди,
според склонностите към съответните болести или според приликата на преобладаващите
у тях черти със симптоми на тия болести (шизофрения, параноя, циклична психоза, епи-
лепсия).
Други обясняват художествения тип със склонност към хистерия, а мислителния тип — със
склонност към психастения.
Кречмер дели хората на шизотимици и циклотимици, като при това свързва нервния тип с
общото телесно устройство.
Други делят човешките типове на нормални, стегнати и невротици (склонни към нервни
заболявания).
Склонността към едно или друго психическо заболяване на хора, отклоняващи се
значително от нормата, е неоспоримо и естествено. Но едва ли всички хора могат да
бъдат класифицирани по такъв клиничен признак.
48. ТЕНДЕНЦИИ И ПЕРСПЕКТИВИ
48.1. Екологическата криза
Примерно до средата на XX век човечеството разполагаше, или поне изглеждаше, че
разполага, с относително неограничено големи, „безкрайни" в сравнение с потребностите
му, природни източници
446
447
на живот: земна площ, въздух, вода, девствени гори, минерални богатства. Природата
сама възстановяваше, поне видимо, пораженията, нанесени й от цивилизацията. Сега е
ясно, че тя не може повече да прави това. Природните богатства, условията за живот пред
очите ни намаляват, а някои от тях се изчерпват. Успоредно с това консумацията им се
увеличава ускорително. На първо място, това се дължи на бързо разширяващото се
потребление в развитите страни и на демографския бум в Третия свят. За десетилетия
човечеството нараства с количества, равни на цялото човешко население само преди ня-
колко века. При това консумацията на гориво, енергия, метали, вода и пр. средно на глава
от населението се увеличава непрекъснато.
Източниците на живот вече не се отнасят към потребностите в отношение безкрайност към
1 или 20:1, както беше миналия век, а вече стигат до 1:1, и даже по-ниско. Това
предвещава край на досегашното прогресивно развитие на човечеството и може би не
много далечна негова гибел. Елементарните потребности на човека от чист въздух, споко-
ен сън, бистра вода, естествена храна и ред други се превръщат в лукс.
Самото приближаване на отношението: наличие на източници на живот към потребностите
от тях — към единица (1:1), представлява екологическата криза, за която всички говорят.
Екологически кризи и екологически катастрофи е имало и досега, но те са били локални.
Отделни местни цивилизации са разрушавали своята природна среда, превръщали са я в
пустиня. И тия цивилизации, издържали непоклатими и мощни векове, са рухвали пред
набезите на слаб противник или под собствената си тежест. Хората са изоставяли
културните някога територии и са се премествали на друго място или, ако не са успявали
да направят това, са загивали. Оставена сама на себе си, природата сама се е възстано-
вявала постепенно... отначало с влагопоглъщащи лишеи и мъхове, после с треви и храсти.
Извън опустошенията, предизвикани от хората, природата е продължавала да цъфти в
първичната си прелест, и там други народи са се заемали с нова победоносна борба
срещу природата... Пустините са се увеличавали, цивилизации са загивали, и нови са се
появявали на нови места...
IZVORITE.COM 296
Сега обаче екологическата криза е глобална. Човечеството няма къде да отиде. (Толкова
вълнуващите описания на космически полети, отивания на други планети, пристигащи тук
извънземни и т. н. са ненаучна фантастика.) Земята е уникален и неповторим случай в
космоса. Вероятността за съществуването на друга, досегаема от нас планета, създала
живот и разум, подобни на земните, е безкрайно малка. А вероятността за преселването
на човечеството там е още по-малка. Човечеството е длъжно да разреши кризата и да из-
бегне катастрофата само, без помощта на други извънземни цивилизации, без да се мести
другаде, като остане в своята люлка
— Земята. То трябва да пази и да възстановява, трябва да измени своето отношение към
природата, и заедно с това трябва да измени отношенията вътре в обществото. Налага се
да спре разрушаването на природата, ако иска да живее още. Налага му се да почне да
възстановява, да ограничи консумацията, да стабилизира растежа си.
Как съвременното човечество реагира на екологическата криза, подхождайки към света
през интересите си?
Наложително става влагането на повече труд за достигане на традиционните блага в
опустошената и обедняла природа. Налага се, вместо безплатни природни източници, да
се използват изкуствени заместители, с вложен в тях труд. Производството все по-нас-
тоятелно изисква почистване на площи, кондициониране и възстановяване на разрушени
или замърсени източници. И, въпреки непрекъснато увеличаващата се производителност
на труда, стойността на всички блага-ценности нараства, устремявайки се към една не
много ясно очертана сега граница — необходимото работно време за произвеждане на
благата в затворени производствени цикли, без отпадъци и поражения върху земната
повърхност и атмосферата, от практически непритежаващи стойност материали,
намиращи се в неограничено количество (магма, скали).
Основните природни богатства (водата в езерата, дърветата в гората и т. н.) добиват
стойност, тъй като се изисква труд за тяхното поддържане и възобновяване. И стойността
им расте, тъй като заместването им или възобновяването им става все по-трудно, изисква
все повече труд (вж. 37.2).
В наше време все по-опасни стават теориите, според които стойност — това е живият
конкретен труд (работно време), вложен при произвеждането на дадена ценност; че
земята, природните източници нямат стойност, че земята трябва да се ползва безплатно и
др. п. Стойността на произведените в миналото продукти намалява или се увеличава с
времето. Благата, които някога са нямали стойност, които са били природни продукти,
сами са се произвеждали и тяхното присвояване не е изисквало усилия и труд, сега, когато
трябва да се влага труд за тяхното възпроизводство или за производството на техни
заместители, придобиват стойност.
Благата поскъпват — това е сега видимата проява на екологическата криза.
Противодействащи срещу екологическата криза и срещу увеличаване стойността на
благата са няколко фактора.
1. Намаляването на раждаемостта в развитите страни донякъде отслабва натиска върху
околната среда. Тоя факт има само теоретическо значение — показва реалната
възможност за намаляване на демографския прираст. Но това едва ли играе съществена
роля на практика. Това е само местно явление, засяга определени развити страни и
фактически усилва тенденциите към ново Велико пре-
448
449
селение на народите с всички катастрофални последици. Неравномерният демографски
растеж нажежава етническите противоречия вътре в държавите и между държавите — в
контактите между развити и неразвити страни.
2. Увеличаването на производителността на труда сваля стойността на стоките и действа в
този смисъл противоположно на екологическата криза. Но и тоя фактор е условен. Той
действа възпиращо на кризата, доколкото увеличаването на производителността на труда
не става за сметка на нови разрушения на друго място в околната среда.
IZVORITE.COM 297
3. Мероприятията, осъществявани и сега по възстановяване на природата — залесяване,
пречистване на водите, оползотворяване на отпадъците. За това спомагат дейно и
съзнателно редица екологически, зелени и др. подобни движения.
4. Въвеждането на по-съвършени технологии, затворени цикли и налагане на пестеливост
и режим на икономии в консумацията.
Всички тези тенденции и движения противодействат на екологическата криза, но все още
неуспешно. Кризата се разраства. Разрушаването изпреварва техническия прогрес.
Стойността на благата расте.
48.2. Превръщането на природните богатства в основен капитал
По време на екологическата криза постепенно всички природни богатства добиват
стойност — израз на обществено необходимия труд за тяхното поддържане и
възстановяване. Природата от всичко даряваща майка-хранителка се превръща в
основен капитал, който изисква непрекъснато влагане на труд за неговото възстано-
вяване и подновяване.
За да съществува производството и възпроизводството и в бъдеще, предприемачът-
производител трябва да изразходва още от сега средства за текущ ремонт и поддържане,
и освен това трябва да внася амортизационни отчисления във фонд „Възстановяване на
природата" — за капитален ремонт и обновяване.
И тъй като вече природните богатства имат стойност, в процеса на производството,
успоредно с тяхното потребяване и изхабяване, стойността им се пренася на определени
порции в готовата продукция и съответно я оскъпява. Тъкмо затова, въпреки
зашеметяващото увеличаване на производителността на труда, стойностите на
продуктите, особено на суровите материали, не намаляват, а се увеличават.
По време на екологическата криза съвременното капиталистическо производство и
печалбите от него продължават да съществуват, и даже разцъфтяват, не от това, че се
увеличава броят на експлоатираните работници, не и от това, че работниците биват
експло-
атирани все по-интензивно, а само затова, че предприемачът-капи-талист не възстановява
преминалата от природните източници в продукцията стойност. Нито отчислява и заделя
амортизационни вноски за възобновяване и основен ремонт, нито пък провежда в пълен
размер практически възстановителни работи — текущ ремонт и поддържане на природата.
Сега капиталистът печели не само и не толкова от добавената стойност, създадена от
живия труд на наетите работници, които в момента работят, а от това, че присвоява и
превръща в печалба необходимата за възстановяване на природата стойност. Сиреч той
печели от унищожаването на природата. Всичко това, ако се остави така, води до гибел на
природата, на производството и на човечеството.
Още в началото на капиталистическата ера, а и преди това — в | началото на
цивилизацията, отделните частни предприемачи от опит са разбрали, че ако не заделят
пари за възстановяване на своя основен капитал (сгради, машини и др.), стигат до фалит.
Затова те заделят нужните средства. Това става спонтанно, автоматически, по линията на
борбата за съществуване — който не заделя, банкрутира. Основният капитал е
собственост на капиталиста и разрушаването на тази собственост съдбоносно го засяга.
Природата е обща, т. е. ничия собственост. Предприемачът я ползва, без да я е купил по
стойността й, без да е негова. Той не отговаря, не носи непосредствено последиците от
нейното разрушаване. Така отделният предприемач не може да получи сигнал за
гибелността на своето поведение. Но даже и да получи сигнал и да осъзнае всичко, той не
може сам да възстановява, а не съществува и фонд, в който да внася амортизационни
вноски. Технически възстановяването е невъзможно без мероприятия от глобален мащаб,
а от икономическа гледна точка конкуренцията, която не мисли за екология, ще го помете.
И колкото по-бързо се унищожава даден природен източник, толкова по-големи порции
стойност преминават от него в готовата продукция, толкова по-голяма е свръхпечалбата
на предприемача. Затова биват занемарявани не твърде рентабилните земи и източници;
не се използват както трябва водната, ветрената, слънчевата, приливната енергии, а се
насочват към бързо изчерпващия се нефт и към последните, спасяващи климата на
планетата, тропически гори. И колкото по-ефикасно разрушава природата едно
съвременно предприятие, толкова повече стойност преминава в продукцията му. И такова
IZVORITE.COM 298
предприятие печели съревнованието с конкуренти, не така ефикасно разрушаващи
околната среда.
Настоящият световен ред, принцип в който е максималната печалба, не може да спре тия
тенденции. Либералният капитализъм нарича себе си „свободен свят". Наистина той носи
пълна свобода: освобождава човека от моралните задължения и отговорности не
450
451
само към ближния му съвременник, но и към бъдещите поколения, които ще трябва при
много по-тежки условия да възстановяват със свои сили и средства разрушената от него
природа.
За да започнат мероприятия по възстановяване на околната среда, за да може да се
възстанови природата, условията са: а) за всеки участък от природата да отговаря
конкретен човек, т. е. природата да се разпредели като собственост на хората и, на второ
място, б) необходимо е обществено организирано производство в глобален мащаб и строг
контрол върху стопанисването на собствеността.
48.3. Други особености на съвременния икономически
строй
След голямата криза 1929—1933 г., и особено след Втората световна война,
производството и потреблението на хората вече не са обвързани едно с друго в затворени
цикли. При занижената покупателна способност на трудещите се — потребители,
капиталът не може да реализира в стоки за потребление своята продукция. Появи се
опасност от свиване на производството и на предприемаческата печалба и опасност от
прекалено голяма и агресивна армия от безработни. За да се справи с безработицата и
стагнацията, на капитала се налагаше да развие производство, несвързано с потреб-
лението на хората, на първо място — военно производство. Освен това необуздано се
увеличаваше броят на непроизводителните работници, чиновниците, бюрокрацията. И
средствата за всичко това идваха от неплатените амортизационни вноски за възстановява-
не на природата.
Въоръжаването и военната промишленост са нужни на съвременния строй не толкова, да
възпират тероризма и тоталитаризма (фактически той въоръжава и терористите), а главно,
за да произвежда в пълен капацитет. Производството на оръжия в развитите страни се
превръща в основен доходен бизнес. Създава се изкуствено и все по-широко търсене на
оръжия от забогатели шейхове и емири, от обидени реваншисти, от фанатизирани
терористи, а и в целия Трети свят, благодарение на умелото му „балканизиране" от
заинтересованите корпорации и правителства.
Несметно богатите главни акционери в междунационалните компании извличат милиарди
долари ренти, които влагат в манипулиране на общественото мнение, за поддържане на
удобни политици и партии, за управляване на печата, медиите, масовата култура, вку-
совете и мненията на обикновените хора, за издържане на безработните и дотиране на
селските производители в собствените си страни, за поддържане на все по-грамадна
бюрокрация и на все по-екстравагантни услуги.
От друга страна, Зелената революция в земеделието, съчетана
с техническата и културна изостаналост на народите в развиващите се страни,
предизвиква масово демографско производство. Третият свят от резерв на суровини се
превръща в неукротим източник на човешки маси, заплашващи с ново Велико преселение
и взаимно изтребление на народите. Трилионният дълг на страните от Третия свят ги
превръща във вечни длъжници, които годишно изплащат десетки и стотици милиарди
долари от бедния Юг на богатия Север.
Притиснали жестоко икономически, политически и военно Третия свят, въвели световен
монопол върху банковата система и цените, международните корпорации провеждат
политика на монополно ниски цени за селскостопанските продукти и суровините, като
скриват по различен начин увеличаването на тяхната стойност от въздействието на
IZVORITE.COM 299
екологическата криза. Все още селскостопанските продукти и суровините се оценяват по
производствените разноски на производителя, без да се включва в тях стойността на
разрушената природа, стойност, преминала в продукцията. В същото време продават на
нормални или даже завишени монополни цени своите индустриални произведения,
оръжия, следящи системи, електронна техника и др. п. Тъй като тази нееквивалентна
размяна засяга болезнено и селските стопани от богатия Север, на тях им отпускат
субсидии, за да поддържат производството и да не се пауперизират. А субсидии се
плащат и на безработните — пари, идващи все от експлоатацията на природата в
развиващите се страни.
От тази нееквивалентна международна търговия нови десетки и стотици милиарди текат от
бедния Юг към богатия Север. Така бедните страни и народи, притиснати от нуждата,
увеличават натиска върху околната природа, като я унищожават. Горите изчезват заедно с
дивеча в тях, изчезва и влагата, която тия гори са задържали. Пустините върху земния
глобус растат. Плодородната суша, върху която живее човечеството, се свива като
шагреновата кожа на Балзак. Но стойността на унищожената околна среда отива у бога-
тите нации и държави. При това там пазят, доколкото могат, своята околна среда.
Държавите от Третия свят стават все по-бедни. Нациите там, още неоформили се, се
разпадат на враждебни племена (трайбализъм) и на враждебни религиозни общности.
Така икономическите отношения между хората и нациите значително се отклонява от
81
закона за стойността . А тоя механизъм, когато няма възможност да действа регулиращо
при свободна игра на цените около стойността, започва да действа разрушително, пре-
дизвиква гниене, разстройства и катастрофи. Към сблъсък води
81
В страните на т. н. реален социализъм (всъщност — абсолютен държавен капитализъм) от Източна Европа отклоняването
на икономическите отношения от закона За стойността бе особено голямо. То доведе до рухването на тая система и до
Перспективата редица страни да попаднат в Третия свят.
452
453
и експлоатацията на едни нации от други нации, и екологическата криза сама по себе си.
Съвременният свят става все по-нестабилен.
48.4. Новата роля на човечеството върху Земята или петият революционен
преход в историята на човечеството
Вътре в човешкото общество и в отношенията между околната среда и човечеството са се
натрупали много противоречия. Те правят необходим нов революционен преход.
Човечеството винаги е било част от природата, тъкан от общия организъм на биосферата. Но
напоследък то расте така лавинообразно и така осезаемо унищожава другите тъкани, че можем
да го оприличим на ракова тъкан в природния организъм. Същевременно човечеството е
достигнало такива висоти в техника, в обществена организация, в съзнание на всеки отделен
човек, че то може да стане управляващ орган на природата.
Досега човекът се е борил срещу природата, постъпвайки хитро — противопоставял е една
природна сила на друга и е извличал за себе си изгода от това противопоставяне. Сега вече от
човека се изисква да управлява хармонично отношенията в природата; да възстановява
обезсилената от него природа; да я ръководи... да постъпва разумно, да изхожда от принципа,
че спасяването и по-нататъшният разцвет на земната природа е условие, без което не може и
да се мисли за спасяването и по-нататъшното развитие на човечеството и на човека.
Дилемата пред човечеството е, дали да остави неговата собствена дейност да доведе до бърз
регрес и евентуална гибел на човечеството след 200—300 години, или да вземе мерки това да
не става поне в следващите 20 000 години (а за след това ще мислят бъдещите хора). Колкото и
съизмерими да са тези цифри, колкото и да липсват гаранции за живот вечен на човечеството,
на практика дилемата е: или гибел, или живот.
48.5. Характер на петия преход. Изграждане на хармонично с природата
общество
Първата задача на прехода ще бъде да възстанови оценяването и разменянето на ценности
(земя, стоки, хора, морални ценности и т. н.) по тяхната стойност. Законът за стойността отново
ще стане регулатор в отношенията между хората и в отношенията между хората и природата.
IZVORITE.COM 300
Икономиката ще бъде „екологизирана". В производството на всеки продукт ще участва като
неделима операция ликвидирането на всички щети и замърсявания върху околната среда,
предизвикани от произвеждането и консумацията на продукта; ликвидиране и оползотворяване
на всички отпадъчни продукти до достигането на пълни
затворени цикли в производството. И естествено, трудът за това ще влезе в стойността на
продукта. Това ще стане, след като бъде заставен всеки производител да възстановява
причинените от производството му и от консумирането на продуктите му щети на природата —
изобщо да произвежда в затворен цикъл. Това ще го принуди в цената на стоката да включи
всички тия разходи, т. е. цената ще отговаря на пълната (екологически обоснованата) стойност
на стоката. Екологически обоснованите цени, отговарящи на пълните стойности на благата, ще
бъдат по-високи, но ще доведат до чисто безотпадъчно производство.
Един пример (с условни цифри): Сега производствените разноски за получаване на един тон
стомана от земните недра (рудодобив, доменни пещи, мартенови пещи и т. н.) са 80 лева. А
един тон стомана, получена от отпадъци (събиране на отпадъци, пренасяне, сортиране,
мартенови пещи и т. н.), струва 100 лева. Събирането на отпадъци се оказва нерентабилно.
Грамади от железария се трупат около всички предприятия, по запустелите места, в складовете
и дворовете, в жилищата. Годишно ръждясват и се похабяват милиони тонове стомана.
Ако се калкулира „екологически", правилно, по пълната стойност, един тон стомана от рудниците
ще струва 80+30+50=160 лв. (80 лева — за добиване; 30 лв. — „естествена" стойност на рудата
и кокса; 50 лв. — стойност на увредената околна среда — необходими средства за отстраняване
на доменната сгурия, праха, пепелта; за кондициониране на въздуха и рекултивиране на земната
повърхност и др.). При екологическо калкулиране стойността на един тон стомана, получена от
отпадъци, ще бъде 100+20-10=110 лева (100 лева производствени разноски, както по-горе; 20
лв. вложен труд за възстановяване на околната среда при производството; 10 лева, придобити
на друго място поради очистени площи и помещения, заети преди това от отпадъци). При такова
пълно калкулиране на стойността, използването на вторичните суровини става много по-изгодно
от рудодобива. И в резултат: очистване на всички отпадъци; намаляване на рудодобива;
разхубавяване на цялата планета. Желязото се включва в един почти пълен кръговрат (какъвто
е например кръговратът на водата в природата). А общото увеличаване на стойността на
стоманата ще доведе до нейното пестене, до производството на по-леки, по-нематериалоемки
изделия.
Същото ще стане и с другите клонове от икономиката. Ще се обърне внимание на използване на
енергии, които сега са по-скъпи, но не водят до увреждане на околната среда (водна, слънчева,
приливна, от ветровете и др.).
Превратът ще се наложи не само чрез икономически принуди, но също и чрез
извъникономически (главно от страна на общественото мнение), и чрез съзнателно,
разбиращо проблемите волево поведение на всеки човек. Налагането на пълната
екологическа
454
455
стойност на продуктите и задължението да се възстановяват разрушенията само по себе
си прави невъзможно както богатеенето от разрушаване на природата, така и ограбването
на бедните нации от богатите. Самият принцип на съвременното общество — максимал-
ната печалба, губи поле за действие. Постепенно се оформя друг обществен строй —
хармонично общество.
Мерки по запазване на природата ще бъдат също:
— Строг демографски контрол. Установяване еднакъв (нулев) растеж за всички групи, раси
и народи. Това ще се достигне с изравняване на образователното и културно ниво, бита и
нивото на потребностите при всички етноси; превръщане в закон на всички основни
задължения на човека (вж. 43.9).
— Изнасяне на други планети на особено опасните технологии и на особено опасните
отпадъци, които не могат да се обезвредят и включат в циклично производство.
IZVORITE.COM 301
— Мобилизирането на всички хора (безработни и освобождавани от бюрократичната
машина) във възстановяване на природата — залесяване, пречиствателни станции,
рекултивиране на почвите, почистване на океаните, атмосферата и др.
— Грижи за всички заплашени от изчезване органични видове.
— Цялата земна повърхност, с всички природни богатства, ще бъде разпределена и
дадена персонално на хората под някаква форма на собственост (частна, кооперативна,
акционерска и др.). Собствеността ще бъде, от една страна, източник на обогатяване, но
преди всичко отговорност — строго контролирано задължение да развиваш, пазиш и
обогатяваш тая собственост.
Механизмът на потребностите, играл такава важна роля в досегашното развитие на
човечеството, ще бъде осъзнат, анализиран и сведен до форми, подчинени на общата цел
— съхраняването на природата и човечеството. Хората ще поемат своите нови
обществени задължения и поради това, че съзнават тяхната необходимост, а не само
защото ги виждат като път, средство за задоволяване на нови и нови потребности.
Интересът — стремежът към присвояване на повече стойност от Аз — ще остане като
стимул, но не единствен. Целта „опазване на природата" непрекъснато ще присъства в
съображенията на хората, ще стане нещо като вграден в съзнанието инстинкт за само-
съхранение на човечеството. Основна цел, основен движещ механизъм на хармоничното с
природата общество ще бъде не максималната печалба, а запазването, възстановяването
и обогатяването на земната природа, а заедно с нея и на човечеството като управляващ
неин орган.
Петият революционен преход в развитието на човечеството, за разлика от другите досега,
ще се извърши организирано, със съзнателното волево участие на трудещите се хора от
всички страни, с ясното съзнание за отговорност.
В новото хармонично общество икономиката ще се управлява централно, съзнателно,
планово, но при запазване и усъвършенстване на пазара и на всички автоматично
действащи механизми, изградени в досегашното развитие на обществото. Новото
общество ще наподобява нормален жив организъм с главен мозък, централна и
периферна нервни системи с хуморална регулация и регулация на клетъчно ниво. Няма да
прилича на робот с чудовищно развит мозък, управляващ единствен всяко движение,
всяка реакция на организма, при това нито контролиран от друг контролен орган, нито
подпомаган от автоматични механизми на по-ниско ниво (намеква се за бюрократичната
централизирана система на държавния социализъм). Но новото общество няма да
прилича и на стихийно и свободно развиващ се и автоматично регулиращ се от
конкуренцията между различните тъкани организъм без централно управление (намеква се
за либералистичния неконтролиран див капитализъм).
След като премине първият, „консервативен" етап на хармоничното общество,
техническият прогрес и производителността на труда ще продължават да се развиват.
Хората ще могат да използват близките или по-далечни мъртви планети, да развиват там
опасните за земния живот технологии. А по-нататък, ако хората имат късмет, може и да
намерят някоя планета, в която да създадат по изкуствен начин подобие на земна
биосфера и условия за живот на хората.
48.6. Налични условия за прехода
Съвременното общество разполага с почти всички средства и механизми за преминаване
към хармонично общество. На първо място, тук са разнообразните технически условия за
такъв преход; капацитетът на производствените мощности, които все още могат да
изхранят и облекат растящото човешко население; мощните комуникационни системи и
средства за осведомяване — апарат, който може да въздейства на общественото мнение
не само отрицателно и в интерес на отделни партии и корпорации, но и в положително
направление, организирайки човечеството към една цел; електронна техника и компютри,
обобщаващи мигновено най-различни сведения и данни. Съвременното човечество не е
разпокъсано и неорганизирано, както преди един век. Съществува ООН с редица помощни
органи, обхващащи всички страни в света. Налице са и редица други организации от
глобален тип. Постепенното засилване на ООН, за сметка на отделните и конкуриращи се
сега държави, води към една глобална, световна държава на хармоничното общество.
IZVORITE.COM 302
Като се изключат все още избухващите тук-там религиозни движения и религиозно
сектантство (изникващи повече като реакция На неморалния, разлагащ се бит на Севера,
отколкото като копнеж на масите), религиите вървят към хуманизиране на основните си
дог-
456
457
ми и към съгласуване с науките. Вливат се модерни философски концепции в старите
религиозни идеологии. Все повече крепне тенденцията за взаимно разбиране и
поносимост между различните религии.
Наистина, съвременният човек е останал сам, наплашен, обременен с комплекси; намира
се в притеснени обстоятелства и е лесно внушаем. Но, ако вместо измамни и мистични
идеи, му се разясняват оптимистичните идеи за хармонично общество, той и тях ще
възприеме лесно. Така че и това негово временно състояние може да се окаже от полза.
Съвременното изкуство наистина в определен смисъл се отклонява от своя естествен път
— служи все повече на затворен кръг от разбиращ го елит (формализъм) или се свежда до
възбуждане на биологически дразнения у трудещите се (порнография). Но то не е
напуснало основния си път; поддържа самобитността, художественото творчество на
хората; използвайки модерните комуникативни средства, доставя по все по-достъпен
начин до широките и незамож-ни маси своите висши образци. След като успее да предаде
на идеите за хармонично общество убедителност и привлекателност, изкуството ще
изиграе своята много важна роля в прехода.
Самият човек все повече мисли, възприема света и действа обективно, съгласно законите
на природата. Външната памет е станала всеобща, логически построена система на
човешкия опит, отразяваща почти адекватно отношенията в света. Образованието на
хората, приобщеността им към световната култура ще изкорени не само суеверията и
мистиката, но и господството наличните интереси. Индивидуалистическото съзнание все
повече се обогатява, става по-научно, по-обективно и човек почва да вижда истинското
място на Аз сред света. Постепенно съвременното съзнание ще се превърне в знание за
истинските отношения в света и за истинските задължения на личността към света.
Необходимо е обаче внедряването във всички региони на висока култура и бит, на добре
изградена, основана върху науката образователна система.
От егоцентричното мислене образованият човек минава към обективно научно мислене.
От поведение под натиск на ценностния таксис, човек се учи да постъпва съгласно
логиката на нещата. Хората почват да оценяват и сравняват нещата независимо от лич-
ните си интереси към тях, обективно оценяват истинската стойност на всяко нещо.
Богатата практика и науката позволяват на съвременните хора да подхождат към всяко
нещо от много различни страни. Те започват да гледат на нещата не само като на блага-
ценности, доколкото представляват интерес за тях, а да ги виждат такива, каквито са сами
по себе си, да виждат мястото, което те заемат в развитието на света. Самото превръщане
на човека в личност вече го подготвя за едно ново, хармонично с природата поведение.
Измененията в съзнанието, преминаването на индивидуалистич-ното съзнание в друго по-
широко, научно съзнание, е процес, който фактически е започнал. Оформя се нов вид —
научно съзнание. За него е характерно точното разбиране на задълженията към колектива
и към света и гледане на света не като на противоположност на Аз. Съзнанието става
разбиране, знаене обективната необходимост на задълженията на личността-Аз към света.
Оформя се отношение към нещата такива, каквито са, освободено от ценностен подход и
субективизъм. Ценностното мислене, вземането на решения под натиск на интереси бива
постепенно заменяно с научно мислене — вземане решения с оглед на обективната
действителност, съгласно обективната необходимост, създаваща се от тенденциите на
действителността. У хората се развива „знаеща скромност" — отказ от егоцентризъм и
контрол върху ценностния таксис.
Усложняването на живота, многообразието от жизнени ситуации и необходимостта да се
сдържат чувствата постепенно приучват човека да се издига над чувствата и емоциите си.
IZVORITE.COM 303
Чувствата придружават вече не само биологичните актове, а и сложните социално не-
обходими постъпки, обогатяват вътрешния живот на човека.
С културното развитие все повече религиозното митологическо мислене и религиозната
нетърпимост се заместват с философско мислене, търпимост към мненията и
убежденията на другите хора. Самото философско мислене, основано на логиката, от
една страна, настъпва и измества религиозното мислене у хората, а от друга страна,
отстъпва пред научното мислене, основано на логиката и на опита.
Научното мислене помага на хората да се издигнат в необходимата мяра над личния и
груповия интерес на своето семейство, род, народност, над идеологията на своята класа и
подтиква човека да служи преди всичко на истината, на общите интереси на човечеството.
48.7. Предполагаеми черти на бъдещото хармонично общество и на
бъдещите хора
От разрушител на природните структури, човечеството ще стане управляващ орган на тия
структури. Това значи самото съвременно човечество от диворастяща изяждаща всичко
около себе си тъкан в природата, да се преустрои в централен управляващ орган на
природата.
Каква обаче ще бъде икономическата структура на човешкото общество в идната ера?
Човек ще продължава да се труди — по-съзнателно и по-ефективно. Стойността, израз на
ентропията, създавана в контактите човечество — природа, няма да изчезне, въпреки че
човечеството ще полага големи усилия тази ентропия да престане да расте, да се задържи
и да почне да намалява. Стойността ще остане основен
458
459
обект на отчитане и основно мерило в стопанската дейност.
Поне за един дълъг период разменната стойност, като единствена засега форма на
изразяване на стойността, ще се запази. Ще остане и законът за стойността като
регулиращ закон, и пазарът като основен регулиращ механизъм в икономиката. Ако
човечеството открие начин за централизирано научно определяне стойността на всяка
вещ, обществото ще се организира по новому, но пазарът пак ще остане като контролиращ
механизъм и като автоматичен регулатор.
Задачата за опазване и възстановяване на околната среда ще наложи големи, от глобален
мащаб, предприятия. Но дребните предприятия, дребните собственици и дребните
капитали ще останат. Елементарните пазарни отношения са необходими и при господст-
вото на едри предприятия, и при глобално дирижиране на икономиката, за да служат като
смазка, като сачми на лагери при контактите на тромавите едри предприятия; да улесняват
взаимодействието между тях; да облекчават работата на управляващия централен ме-
ханизъм и свиват бюрокрацията. Опитът показва, че дребните предприятия не са
конкурентоспособни сами по себе си, но отсъствието им и крайната концентрация в
икономиката водят до неизбежно загубване на управлението, застой и крах.
Собствеността ще стане, както се каза и по-горе, преди всичко отговорност на всеки човек
пред човечеството. Тя ще съществува в различни форми и ще се простира върху всички
земни и човешки богатства. Задължение на всеки човек ще бъде да е собственик на нещо.
Различните размери на собствеността, различните дейности и отговорности, различното
място в производството ще създават неравенство между хората, експлоатация на човек от
човек. Но тя ще бъде ограничена: отгоре — от данъци, отдолу — от задължението на
всеки човек да има собственост.
Ще се поддържа оптимална, близка до пълна, заетост.
Сега съществуващата система от държави ще се запази. Но те постепенно ще делегират
задълженията си на глобалната световна държава и ще се превръщат в културни и
икономически региони. У тях ще се пази културната своеобразност на всяка нация, на
всеки етнос. Теориите за изчезване, отмиране на държавата са отзвук от носталгията по
„Златния век", когато наистина не е имало държава. Но никоя сложна система не може без
IZVORITE.COM 304
централен управляващ орган. Държава ще бъде необходима, даже и ако се установи
общество без експлоатация и без борещи се помежду си класи. Разбира се, държавата
при хармоничното общество ще бъде нещо много по-различно от съвременната.
Постепенно ще се наложи един общ език (или няколко) като официален на цялата планета
и сегашните езици ще си останат говорими в отделните държави-региони. Неизбежно в тия
региони ще живеят малцинства, които ще принадлежат към съответната нация, ще
общуват на регионалния държавен език, но същевременно ще имат гаранциите за
опазване на своята култура, религия, бит, майчин език. Етническите групи ще имат правото
на самоопределение, но дали и кога ще се отделят териториално или ще живеят
съвместно с други групи, това ще решава световната държава. Впрочем, тоя проблем
постепенно ще губи значение заедно с хуманизирането на религиите и освобождаване на
хората от религиозна нетърпимост; заедно с изравняване на културното ниво на
различните етноси и с увеличаващото се икономическо и социално общуване между
заедно живеещите етноси и религиозни групи.
Решението на демографския проблем (нулев растеж на всички етнически групи на Земята)
ще се осъществи след изравняване на културата у всички народи, с унифициране
задълженията на родителите от всички народи, етноси, групи по възпитанието и
образованието на децата им и с други мерки.
Религиите и църквите ще образуват съюз помежду си в името на общото добруване на
човечеството. Църквите ще бъдат отделени от държавата, също и от задължителното
всеобщо образование, което ще бъде светско и на научна основа. Постепенно ще се разп-
ространява и налага философското мислене — за сметка на религиозното, и научното
мислене — за сметка на философското и религиозното.
Осъзнатият морал, осъзнатите задължения към обществената група и към цялото
човечество ще станат основен принцип в отношенията между хората и народите.
„Постъпвай така, както смяташ, че е достойно да постъпва всеки човек." „Отнасяй се с
другите народи така, както смяташ, че е достойно и правилно другите да се отнасят към
твоя народ."
Шедьоврите на световното изкуство по задължение ще станат достояние на всички хора,
неизбежен елемент от възпитанието и образованието на подрастващите. Всеки човек
отново ще стане активен творец на изкуство, а не само обект на въздействие и манипу-
лиране чрез изкуството. Стоящ по-близо до природата, познаващ и управляващ
природата, човек ще твори и произвежда, подражавайки на природата — в затворени
цикли, максимално икономично, с минимално количество материали и енергия и с
максимално съвършенство, по законите на природата, т. е. — на красотата. В този смисъл
„красотата ще спаси света" (Достоевски).
Световната държава, като всяка държава, ще бъде авторитетна власт, опряна на сила. Но
тя ще управлява по възможно най-демократичен начин. И сега съществуват различни
форми и начини за участие на обикновените трудещи се хора в управлението. Ще се наме-
рят и нови начини всеки човек да може да изразява отношението си и волята си по
основните въпроси на управлението и да влияе по най-ефективен начин върху
управлението.
В хамоничното общество образованието и трудовата дейност
460
Резюме
461
ще се слеят в един процес. В детска възраст ще преобладава първата компонента, в
зряла възраст — втората. Човек, със съдействието на обществото, ще може да мени
подготовката си и професията си, докато намери най-подходящото за себе си място в
живота, където ще може да дава най-много на обществото и да печели най-добре.
Физическият труд ще бъде неизбежен спътник на учението и на умствения труд. Човек ще
стои по-близо до природата. Освен това, науката ще смогне да лекува по-ефикасно
недъзите му и да го предпазва от заболявания, а и естественият подбор ще продължава
да действа. Страданията и болките на човека вероятно ще намалеят.
IZVORITE.COM 305
И в бъдещото общество, и въобще докато съществува общество и човек, ще се
осъществява приспособяване на психиката на човека към обществените изисквания и на
обществените изисквания — към психиката и към биологичната същност на човека.
Човекът на хармоничното с природата общество ще бъде много по-сериозен, по-
отговорен, по-малко себичен, по-умен. Вероятно ще бъде и по-деятелен, но по-скромен и
по-малко завистлив. Постепенно у него ценностният таксис ще бъде заменен със „знаене
на добро и зло". А индивидуалистичното съзнание ще бъде заменено с всестранни знания
за мястото и отговорностите на личността.
Общо взето, задълженията и грижите на бъдещия човек няма да бъдат малко. Животът му
съвсем няма да е лек и понякога той носталгично ще се обръща към миналото, към живота
на човека преди Петия преход — към нашето време, когато е ползвал без сметка и без
грижи богатствата на природата и не е мислел да възстановява...
Това е една оптимистична и не най-вероятна перспектива за бъдещето на човечеството.
Съществуват и други, не толкова оптимистични перспективи, а и съвсем песимистични...
Но факт е, че за оптимистичната перспектива — хармоничното общество — човечеството
разполага и със съзнание, и с техника. По кой път ще тръгне то, зависи от много случайни
и закономерни, обективни и субективни фактори. Един от най-важните фактори е какво ще
предприемат сегашните хора и как ще съумеят да го изпълнят.
ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ РЕЗЮМЕ
В книгата психологията се излага като проследяване на един обективен исторически
процес — възникване, развитие и усъвършенстване на психиката. Този процес обхваща
период от приблизително два милиона години — от първите прояви на очовечаване на
тогавашните маймуни досега. Психиката се развива тясно свързана с труда, културата и
социалното развитие, а не като особена структура. При изследването на процеса широко
са използвани данните, предоставяни от етнографията, митологията, историята, а също и
новите идеи на кибернетиката — психическите процеси се разглеждат като
информационни, а не енергийни.
В увода психиката е дефинирана като „оседлаване" на висшата нервна дейност на човека
от обществените структури. Разгледана е науката Психология, нейните отношения с
другите науки и нейната история; характеризирана е като наука, неоформила се
окончателно и свързана все още с философията.
В част първа подробно се разграничава физиология на висшата нервна дейност и
Част втора проследява процеса на възникване на психиката при маймуночовеците и
развитието й при първобитните хора. Обхваща се един огромен период от време — до
преди 40 хиляди години. Това е период на несъзнателната психика и появяването на
първите кълнове на съзнание. Тук се изследват такива явления, като табу, тотемизъм и
наченките на семейството; дава се научно определение за идеята като алгоритъм,
изработен от човека за подход към нещата и множествата в света. В този период се
появява в наченки и механизмът на потребностите — с тяхното непрекъснато умножаване.
Пораждането на стойността се разглежда като резултат от създаваната ентропия в
контактите между човешката група и природната среда и усилията за анулиране на тази
ентропия.
Част трета започва с появяването на съвременния човек — Homo Sapiens, с почти
оформена психика. Първият период от неговото развитие е първобитно-общинният строй.
Неизживени остатъци от този период присъстват и в настоящето: морал, религия,
вътресемейни комунистически отношения и др. По това време се развива съзнанието като
идея за подход на индивида към света като цяло. Оформят се и различни Фази и форми
на съзнанието. Тук се разглежда и развитието на «външната памет" — обща памет на
всички хора от обществото, Фиксирана в културата; също така — и логическата структура
на външната памет. Във връзка с тази структура се обяснява предлогическото и
логическото мислене, а логиката се разглежда като
462
IZVORITE.COM 306
наука за ориентиране в структурата на външната памет, оттам — и в окръжаващия свят на
множествата. Развита е теорията за моделирането на трудовите операции и за мисленето като
моделиране с абстрактни модели. Дефинират се и се класифицират структурите: модел, образ,
изображение и др. По нов начин са представени познавателните процеси: възприятие, усещане,
установка и др., а също и основните форми на поведение: ум, чувства, воля.
В периода на цивилизацията психиката се разглежда тясно свързана с ценностите, процесите на
преоценка на ценностите, формите на размяна и закона за стойността. Изложена е научна
теория на ценностите. Подробно са проследени обществените връзки на индивида с обществото
и на тази основа се определят категориите: личност, характер, способности и др. Накрая се
прави анализ на съвременното общество и се посочват възможни перспективи за бъдещото
развитие на човечеството.
RESUME p.463
HISTORICAL PSYCHOLOGY Summary
In this book psychology is presented as the tracing of an objective historical process -
appearance, development and perfection of psyche. This process has continued for over 2
millions of years, since the first manifestations of the humanizing of apes till now. Mentality has
developed in close connection with labour, culture and social development, but not as a
particular structure. Data from ethnography, mythology, history, as well as the new ideas of
cybernetics are widely used in the investigation of this process - psychical processes are
regarded as infomational rather than energy-based.
In the introduction psyche is defined as the ..saddling" of the higher nervous activity of man by
the social structures. The science Psychology is reviewed in its relations with other sciences and
in its history. Psychology is characterized as a science, which has not reached its stable form,
and is still closely connected with philosophy.
In part one the difference between physiology of the higher nervous activity and psychology is
pointed in details.
In part two the process of originating of mentality in the early hominids, and its development in
the primitive men is traced. An enormous period of time is covered - up to 40 thousand years
before our time. This is the period of subliminal psyche and the appearance of the first germs of
consciousness. Such phenomena as taboo, totemism and the beginning of family are studied
there. A definition of the idea as an algorithm, elaborated by men to approach things and
categories of the world is given. In this period the mechanism of needs, with their perpetual
multiplying, appears. Origination of value is examined as a result of the entropy, created in the
contacts between the human groups and the natural environment, and the efforts to eliminate
that entropy.
Part three starts with the appearance of the contemporary man -Homo Sapiens, with his almost
formed mentality. The first period of his development is the primitive communal system. Still
existing remains of this period are active in the present: morality, religion, communist relations in
the family etc. At that time consciousness developed as an idea for the approach towards the
world as a whole. Different phases and forms of consciousness were formed. The development
of external memory - the niemory common to all people in the society, fixed in culture, as well as
rts logical structure is discussed here. In connection with this structure the categories of
prelogical and logical thinking are explained, and logic is viewed as a science for orientation in
the structure of external memory, and hence - in the surrounding world of things and sets. The
problem of Modelling of work operations and the idea of thinking, as modelling with
IZVORITE.COM 307

Историческа психология PDF

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Историческа психология PDF

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

Увод. Психологията като наука - стр. 5

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ - 6-7

1.2.2. Социалната форма на движение и мястото на психиката в нея.

Тоя процес има за резултат превръщането на всеки човешки индивид в производителна

за приспособяване към бавно изменящите се висша нервна дейност и психика на човека. И

1.6. Психика и идеалното

работка на информацията, логически операции, кодиране, управление и т. н. В психиката обаче

2. КАКВА НАУКА Е ПСИХОЛОГИЯТА. ОСНОВНИ МЕТОДИ И ОСНОВНИ КАТЕГОРИИ

ната повърхност и философският дял „Психология" владее и обяснява огромна територия

ма от психологически категории, има обект на изследване. За да защити своя статус на

Осъзнатите преживявания се разглеждат като прояви на особена самостоятелна

доколко биологичното, генетичното влияе върху психическите осо-бености на човека и

4.5. Криза в психологията

/. Предпсихика или това, което изглежда психика, но не е 85

7.22. Отсъствие на индивидуализъм у животните

II. ВЪЗНИКВАНЕ НА ПСИХИКАТА

18.2. Преоформяне и обуздаване на половия нагон. Семейство

25.1. Родовата община

25.8. Значение на морала за съвременността

///. Душевността на съвременния човек или...

///. Душевността на съвременния човек или...

29. ИДЕЯ. ИДЕАЛНОТО. ИСТИНА

///. Душевността на съвременния човек или..

///. Душевността на съвременния човек или...

31.5. Изразителни движения

///. Душевността на съвременния човек или..,

///. Душевността на съвременния човек или...

///. Душевността на съвременния човек или..

///. Душевността на съвременния човек или...

43.9. Права и отговорности. Личността като съвкупност от отговорности

///. Душевността на съвременния човек или.,

You might also like