ЕЗИКЪТ НА ТЯЛОТО НА МЕДИЦИНСКИЯ ПЕРСОНАЛ В

КЛИНИЧНАТА КОМУНИКАЦИЯ – ЛИЦЕВИ НЕВЕРБАЛНИ СИГНАЛИ

Виолета Тачева, Ваня Горанова

The study analyzes and classifies the main facial nonverbal signals of medical specialists in
communication with patients in highly specialized clinical care. Conclusions are based on 30
copyrighted video, a series of 150 consecutive high-speed snapshots, direct observations at different
stages of clinical communication and 230 polls prove the role of facial expressions, smile and
movements of the lips and eyes for communicative process in clinical practice. It is established their
specific involvement in interpersonal transmission and reception of information about health,
personal opinion and attitude of the medical specialist. Analysis proves that facial expressions, smile
and eyes are important cognitive, communicative and suggestive means of communication in modern
clinical and shape as a silent idiolect of any medical specialist. These specific communication signals
may play a significant role in therapy and prophylaxis of various disease. They they should be
learned and purposefully applied in medical practice.

Ключови думи – невербален език, мимика, усмивка, поглед, комуникативен ефект

Днес Интернет търсачките отчитат огромен брой материали за езика на тялото: Гугъл
- 445 000 000 изследвания, коментари, публикации www.google.bg/?gws_rd=ssl#q=
body+language (Юни 2015), Бинг - www.bing.com/search?q =body+language (Юни 2015).
Докато през ХХ век невербалните сигнали за комуникация все още се откриват и регистрират
като научни и бизнес феномени, то през ХХІ век се отчитат голям брой публикации с
различен фокус. Сред българските автори се открояват В. Руменчев, Т. Стоицева, А.
Евтимова, които разглеждат предимно невербалните сигнали в бизнес комуникацията,
медийните изяви и политическия живот. Някои сфери на невербалното поведение в
професионална медицинска среда само са засегнати в отделни изследвания (А. Евтимова), но
систематично описание на невербалните елементи в медицинската клинична практика в
България все още не е регистрирано.
Най-известните чужди изследвания по невербална комуникация на Алън и Барбара
Пийз (с цяла поредица книги), Джо Наваро, Марвин Карлинс, Тоня Рейман, Дезмънд Морис,
Кевин Хоган и др. проучват и систематизират основните елементи и детайли на невербалните
послания, които хората излъчват в ежедневното си общуване. В бизнеса и по-специално в
мениджмънта и корпоративния етикет досега най-добре са описани невербалните сигнали от
Робинсън 2001, Патчър и Броуди 1999. Известните Алан и Барбара Пийз публикуват
специална книга за езика на тялото на работното място (2012), но фокусът е ориентиран
изцяло към търговските и бизнес отношения и съответните професии.
Невербалните комуникативни умения на здравните работници се формират през
целия им съзнателен живот и зависят от разнообразни фактори като семейна среда,
образование, възпитание, културни, хигиенни и индивидуални навици, религиозна
принадлежност, физическо и лично здравословно състояние. Невербалните умения са и
генетично кодирани, тъй като се предопределят от физическите параметри и наследствените
качества на индивида. Затова те могат да се определят като своеобразен „невербален
идиолект“ на медицинския специалист. В процеса на осигуряване на медицински и здравни
грижи невербалните сигнали придобиват изключително значение, тъй като могат да допълнят
или да омаловажат, да подсилят, да намаляват или да променят смисъла на вербалните
послания. Това се определя да голяма степен от свръхчувствителността на пациента като
човек с болка, изпитващ страх, тревога и несигурност.
Невербалните комуникативни умения се дефинират като способност за осъзнаване,
овладяване и контрол на близо 800 000 невербални сигнала. В здравеопазването те могат да се
обобщят в няколко големи групи:
¨ Невербални сигнали на тялото
¨ Пространствено-териториални и тактилни сигнали
¨ Цивилизационни (културни, социални и личностни) невербални сигнали
¨ Невербални сигнали на болничната среда и обстановка
Основните сигнали от всички групи като поза на тялото, кинетични знаци на главата,
тялото, ръцете и краката в клиничната комуникация както и пространствено-териториалните,
тактилни и цивилизационни сигнали са изследвани, систематизирани и описани в
„Комуникативни умения в медицинската практика“ (Тачева 2014:138-172).
Няма обаче регистрирани публикации в медицинската комуникация за лицевите
невербални сигнали като изражението на лицето, усмивките, движенията на очите, клепачите,
веждите, устните, езика, бузите, брадичката, които участнат активно в междуличностното
предаване и приемане на информация. В условия на клиничната комуникация те придобиват
важно значение за хоспитализираните пациенти, които буквално „дебнат“ за всеки знак
относно здравословното си състояние. Описанието, класифицирането и изводите относно
лицевите невербални сигнали в клиничната комуникация могат да допринесат за
оптимизиране на диагностично-лечебния процес в българското здравеопазване и да подобрят
качеството на здравните грижи у нас. Затова фокусираме вниманието си върху тях. Въз основа
на 30 авторски видеозаписа, серия от 150 високоскоростни последователни моментни снимки,
преки наблюдения на различни етапи от клинична комуникация и 230 анкети се правят
изводи за ролята на мимиките и израженията на лицето, погледа, усмивката и движенията на
устните, очите, веждите за комуникативния процес в клиничната практика
1. Мимики и изражения на лицето
Мимика (от гръцки: μιμιχοζ — подражаване) е изразителното движение на
мускулите на лицето и заедно с говора е едно от средствата за комуникация между хората.
Лицевото изражение може да бъде спонтанно - когато се демонстрира различно чувство,
емоция, настроение като радост, страх, тъга и др., или съзнателно и преднамерено – като
пренебрежение, отвращение, любезност. Мимиката, синоним на изражение на лицето или
гримаса, издава емоционалното състояние и настроението на човек в определен момент,
преживяванията, отношението към заобикалящия свят и дава по-точна информация от думите.
Затова лицевите изражения са обект първо на анатомичните, след това на психологическите
изследвания, а накрая са използвани за лингвистични паралели.
Мимическите мускули се разполагат повърхностно в областта на главата и шията. Те
започват от костни обекти и завършват в подкожната съединителна тъкан. По това се
pазличават от типичните скелетни мускули, които започват и се залавят за части на костите.
Мускулите от тази група са разположени главно около устата, носа, очите и по черепния
покрив (Фиг. 1). Мимическите мускули за сравнително малки и тънки, но тяхното
повърхностно разположение по лицето и шията позволява ясна видимост на отделните
мускулни групи или индивидуални мускули, което влияе съществено в комуникацията.
Освен мимическите мускули в областта на главата има още една група скелетни
мускули – дъвкателните, които в определени случаи допринасят за изразяване на мимиката и
емоциите. Към тази група спадат същинският дъвкателен, слепоочният и двата криловидни
мускула. Само първите два обаче се разполагат от външната страна на костите на главата и
имат видим релеф. Мускулите от тази група се залавят за костни обекти и осъществяват
движенията на долната челюст най-вече при хранене, дишане и говор.

Фигура 1. Мимически, дъвкателни и скелетни мускули на главата и шията

Вниманието на съвременната наука върху изразяването на емоциите от лицевите
мускули се поставя от шведския анатом Карл-Херман Хиорсьо (1969), последван от
психолозите Пол Екман и Уолас Фризен, които създават през1978 г. цяла система за
разчитане на израженията на лицето, усъвършенствана през 2002 г. в популярната днес
таксономия на лицевите изражения FACS (Ekman, Friesen and Hager 2002). Най-значим принос в
детайлното проучване и систематизиране на израженията на лицето и тълкуване на техните
значения има американският психолог Пол Екман, който създава „Атлас на емоциите“ с над
10 000 изражения на лицето и постига репутацията на „най-добрия човешки детектор на
лъжата в света“. Като невербално комуникативно средство мимиката е изследвана и
анализирана обстойно и от Албърт Мехрабиан, който се приема за създател на теорията за
процентното съотношение на вербалните, невербалните и паралингвистичните средства в
комуникацията чрез формулата на Мехрабиан (7% - 38% – 55%). Обобщавайки
дългогодишните си проучвания в най-известната си книга „Silent messages: Implicit
communication of emotions and attitudes“ (Mehrabian 1981) Мехрабиан дава обяснения за най-
често срещаните типични гримаси и формулира насоки за разчитане на нетипичните
изражения съобразно комуникативната ситуация.
Мимиката е изключително полезна в медицинската практика, защото според научните
изследвания тя изразява много по-точно и по-силно от вербалното изявление отрицателните
емоции и чувства (Hjortsjö 1969), които съпровождат неприятните усещания за болка и
неволево ги показват на лицето с различни изражения.
Дефинираните от Екман шест основни емоции - щастие, мъка, страх, гняв, изненада
и отвращение (Ekman, Friesen 1978:26), се допълват с презрение до седем, плюс-минус две
(Russell and Fernandez-Dols 1997:11). Логично е да се очаква тези емоции да доминират в
лицевите изражения при клиничната комуникация, но изследванията доказват честа проява на
много по-широк спектър от мимики (http://www.telegraph.co.uk/news/In-pictures-Scientists-map-
21-facial-expressions-and-emotions, 2015). Мимиките се извършват рефлекторно от пациентите,
например мимиката на болни в момент на силно страдание, непоносима болка, неочакван
пристъп. В този случай те се неконтролируеми и рядко са осъзнати, освен при имитация на
отразена болка или подражание на силна болка. Съвсем естествено е в медицинската
комуникация да преобладават мимиките за отрицателни емоции и чувства, след като и в
стандартната битова комуникация те са много повече и по-силно изразени за разлика от
мимиките за положителни преживявания (Стоицова 1982:172).
Мимики на медицинския персонал в клиничната комуникация притежават не само
научно описаните класически характеристики, но придобиват и нови измерения – израз на
професионално поведение. Не случайно опитните медици използват всички средства за
установяване на ефикасен когнитивен и емоционален контакт с пациента, като разчитат
значително на лицето си за излъчваните невербални послания. Наблюденията позволяват да се
разграничат два вида мимики – несъзнателни и преднамерени. Първите са спонтанни и
неконтролируеми – това са мимиките за основните 6 емоции, докато преднамерените са
много повече и много по-сложни,тъй като те са осмислени и целенасочено използвани не
само да изразят емоции, но и да предадат конкретно послание. В умишлено направената
мимика медицинските специалисти съзнателно влагат конкретни мисли и идеи в зависимост
от повода за диалог с пациента и дадения етап от него като например стимулиране и
насочване на вербалния контакт за получаване и поддържане на максимално полезна за
диагностично-лечебния процес информация. В медицинската комуникация мимиките за
емпатия, за изразяване на заинтересованост, съпричастност и съчувствие към страдащия
болен човек (Фиг. 2) допринасят за удовлетворение и успокояване на пациента, че грижещите
се за здравето му специалисти са активно ангажирани с оптималния развой на лечението му.
Често срещани в клиничната комуникация са мимиките на специалистите при осмиляне и
обобщаване на получената информация, при вземане на медицинско решение съобразно
динамиката на оплакванията, при внушаване и убеждаване в медицински принцип.
Съзнателно подсилени и тенденциозно преднамерени са мимиките на радост и
въодушевление при съобщаване на хубави новини за добри резултати от изследвания и
успешно лечение, на любопитство и интерес за стимулиране и преодоляване унинието на
пациента, на съмнение и недоверие при преувеличаване на параметрите на оплакванията от
пациента, при убеждаване за вземане на нежелано решение за плашеща процедура или
рисково лечение. Изключително рядко и непрофесионално е в клиничните отделения да се
наблюдават мимики, излъчващи полярни негативни послания – отвращение, погнуса,
нетърпимост, ярост и гняв. Същевременно се отчита значително по-често неовладяно
изразяване чрез лицето на по-леките прояви на отрицателните емоции като раздразнение,
досада, неприязън, безразличие, ирония.
Нашите наблюдения свидетелстват за преобладаване на добронамерените мимики с
позитивно излъчване – те не само улесняват комуникацията, но имат и силен плацебо ефект.
 Фигура 2. Снемане на анамнеза и статус по кардиология – мимиката
демонстрира внимание в разказа на пациента и заинтересованост от съобщаваните
факти с цел преценяване на необходимостта от поставяне на стент в артерията

2. Усмивка
Усмивката е най-мощното невербално средство в съвременната цивилизация, а в
клиничната комуникация тя придобива допълнителни функции и на лечебно средство. За
съвременните медици усмивката е част от невербалното поведение, тя показва жизненост,
енергичност, желание за ползотворна дейност, оптимизъм и професионална добронамереност.
В клиниката тя се използва най-често в началото и в края на срещи за предразполагане и
окуражаване (Фиг. 3), както и за изразяване на удовлетвореност.
Ролята на усмивката в медицината е осъзната и проучена в добрите медицински
практики. В резултат на тримесечни изследвания със статистически данни се доказва, че
липсата на усмивка, безразличното или особено навъсеното и строго лице на лекаря влошава
състоянието на пациентите, докато усмихнатото и ведро лице го подобрява (Ambady 2002:447).
Широка или дискретна, усмивката не бива да се изолира от останалите езикови
средства, особено от мимиките на лицето, както и от погледа

Фигура 3. Посрещането на пациент с усмивка оптимизира комуникацията

Една дежурна заучена усмивка се декодира безпогрешно като фалшиво отношение на
доброжелателност или учтивост, когато погледът е студен и няма никаква подвижност на
лицевите мускули (Фиг. 4.А). При исрената усмивка се появяват фини бръчици около очите и
устата, а цялото лице се оживява. Това е усмивката, с която медикът печели симпатии и
доказва специално отношение (Фиг.4.Б/В).
 Фигура 4. А. Стандартна (дежурна) усмивка Б. /В. Искрена усмивка
В медицинската практика усмивката е едно от най-полезните средства за създаване
на положителна атмосфера, за предразполагане на пациента, а и за създаване на настроение на
самия медик. Независимо дали е искрена и сърдечна, или е „дежурна“ и етикетна, усмивката е
добро начало и край за всеки диалог в клиничната комуникация. Според психолозите хората
са като огледало – ако водещият диалога – а в медицинската практика това винаги е
медицинското лице, се усмихва, то и пациентът започва да се усмихва.
Усмивката в клиничната практика създава положителна атмосфера и разнообразява
монотонния ритъм на болничната рутина. Статистически е доказано, че в болнична среда
усмивката намалява нивото на стреса и понижава кръвното налягане (Ambady 2002:451),
което окуражава и успокоява пациентите и оказва значително подобряване на общото им
здравословно състояние.
Друг комуникационен ефект на усмивката е разрушаването на бариерите между
пациента и медицинския специалист и създаването на атмосфера на доверие и партньорство.
Това подсилва самочувствието на притеснения и лишен от положителни стимули болен човек,
подобрява настроението му и води до желание за борба с болестта и за оздравяване.
Опитните медици използват усмивката и ведрото лицеизражение съзнателно и
целенасочено като ефикасно средство, за да успокояват пациентите, да им вдъхнат вяра и да
покажат отношението си към тях не като медицински обекти, а като личности.

3. Поглед и движения на очите

Погледът и движенията на очите са важно когнитивно, комуникативно и сугестивно
средство при общуване в медицинската практика. При преките контакти очите излъчват най-
точни сигнали, тъй като зениците функционират относително самостоятелно и най-адекватно
разкриват мислите и състоянието на говорещия. Съвременните изследвания доказват, че 87%
от информацията постъпва в мозъка през очите (Albas 1989:526). Чрез погледа и обследване с
очите започва огледът на пациента, установява се пряк визуален контакт, дават се различни
знаци, изразяват се емоции, чувства и отношение както към пациента, така и към диагнозата и
съответната прогноза. Различните видове погледи и характерни движения с очите участват и
в мимиката, и в жестовете, играят ролята на „тих език“, използван от медиците (Фиг. 5.).
 Фигура 5. Погледи на ендокринолог, кардиолог и гастроентеролог
Липсата на зрителен контакт не само обърква и озадачава пациента, но се
възприема като недобър знак и предвестник на лоша новина. В медицината не важат
традиционните правила за погледа в бизнес комуникацията, тъй като диагностично-
консултативните цели предопределят вида, продължителността и специфичните
характеристики на погледа на медицинския служител. Класификацията на основните
видове погледи обхваща следните групи: А. Общ /фокусиран върху конкретен медицински
обект; Б. Повърхностен / задълбочен; В. Изучаващ / преценяващ; Г. Втренчен / разсеян; Д.
Блуждаещ / впит; Г. Безразличен / заинтересован; Д. Приветлив и предразполагащ /
подозрителен; Е. Окуражаващ / критичен и т.н. (Фиг. 7.)

Фигура 6. Видове поглед при клининична комуникация

Откритият, ясен поглед е първата предпоставка за установяване на сериозни и
благонадеждни отношения медик-пациент. Блуждаещият или сведен поглед е сигнал за нещо
нередно – разсеяност, прикриване на неприятна вест, нехаресване на пациента. Негова
противоположност е втренченият поглед, впит в събеседника непрекъснато.
Продължителното „втренчване“ или „фиксиране“ на погледа се възприема от пациента като
израз на недоверие, подозрение или укор. При пряк визуален контакт продължителността на
постоянното гледане е свидетелство за искреността на говорещия: ако погледът се задържа до
2/3 от времето, при това с разширени зеници, това е гаранция за подчертано внимание и
положително отношение. Добре обучените медици владеят този трик и го използват
съзнателно и целенасочено за постигане на професионалните си цели в клиничната
комуникация.
Медицинският специалист се оценява като предразполагащ за разговор, по-симпатичен и
привлекателен, с което печели повече доверие, ако старателно поддържа визуален контакт с
нормално отворени очи, които в моменти на нова интересна информация се разширяват.
Зрителните сигнали разкриват истинското мнение и отношение на медицинския служител, тъй като
зениците не могат да бъдат манипулирани и контролирани.

Фигура 7. Зрителни сигнали при обмисляне, обсъждане и обяснение на информация

В заключение може да се обобщи, че мимиките, усмивката и погледът са „невербален
идиолект“ на всеки медицински специалист. Те са важни когнитивни, комуникативни и сугестивни
средства в съвременната клинична комуникация и могат да играят значителна роля в
диагностиката, терапията и профилактиката на различни заболявания. Затова трябва да се изучават,
овладяват и целенасочено да се прилагат в медицинската практика за оптимизиране на лечебния
ефект.

БИБЛИОГРАФИЯ:
Евтимова 2011: Евтимова, Адриана. Невербалната комуникация: медии и медиатори. София: „Сиела“, 2011.
Наваро, Карвинс 2011: Наваро, Джо; Карвинс, Майкъл. Какво казва тялото. София: Изток-Запад, 2011.
Пийз 2012: Пийз, Алън и Барбара Пийз. Езикът на тялото на работното място, София: Сиела,2012
Пийз 2012: Пийз, Алън и Барбара Пийз. Най-нова книга за езика на тялото. София: Сиела, 2012
Реймън 2010:Реймън, Тоня. Езикът крие, тялото разкрива. София: Ергон, 2010.
Руменчев 2006: Руменчев, Величко. Невербална комуникация в публичната реч и деловото общуване,
София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2006.
Стоицова 1982: Стоицова,Толя. Невербално поведение: Система за кодиране на лицевата активност. В:
Трета национална школа за млади научни работници по философия, социология и психология на тема
„Философия, наука, социална практика“, Приморско, стр. 169-175.
Тачева 2014: Тачева, Виолета. Комуникативни умения в медицинската практика. Варна: Стено, 2014.
Ambady, Rosenthal, Winograd2002: Ambady N., Koo J., Rosenthal R., Winograd C.H., Physical therapist’s
nonverbal communication predicts geriatric patient’s health outcomes // Psychology and Aging. 2002. Vol. 17.
2002, p. 443-452.
Albas 1989: Albas D.C., Albas C.A. Meaning in context: the impact of eye contact and perception of threat on
proximity // The Journal of Social Psychology. 1989. Vol. 129. P. 525-531.
Hjortsjö 1969: Carl-Herman Hjortsjö. Man’s face and mimic language
Ekman, Friesen 1978: Ekman Paul, W. Friesen (1978) Facial Action Coding System: A Technique for the
Measurement of Facial Movement. Consulting Psychologists Press, Palo Alto,1978
Ekman, Friesen and Hager 2002:. Ekman Paul, Wallace V. Friesen and Joseph C. Hager. Facial Action Coding
System: The Manual on CD ROM. A Human Face, Salt Lake City, 2002
Ekman 2007: Ekman, Paul. Emotions Revealed, Second Edition: Recognizing Faces and Feelings to Improve
Communication and Emotional Life. 2007
Mehrabian, A. (1981) Silent messages: Implicit communication of emotions and attitudes. Belmont, CA: Wadsworth
Russell and Fernandez-Dols 1997: Jamess Russell and Jose Miguel Fernandez-Dols. What does a facial Expession
mean? In: The Psychology of Facial Expression. Cambridge University Press, UK. 1997