Съставители: Мариане Ниус-Юнг +

д-р Лена Хурвиц-Айснер +

д-р мед. Франц Риклин +
Лили Юнг-Меркер +
д-р фил. Елизабет Рюф
Това издание е подготвено с финансовата
подкрепа на Швейцарската фондация за култура
TRO HELVETIA".
Carl Gustav Jung
Die Dynamik des Unbewußten
© Walter-Verlag AG, Zürich/Schweiz., 1985
© маг. Ивета Милева - превод, 2001
© ЕА - АД, Плевен, 2001
ISBN 954^50-125-8
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор от съставителите ..............................7
I. ЗА ЕНЕРГЕТИКАТА НА ДУШАТА..............9
Общи положения върху енергетичната гледна точка
в психологията......................................................11
А...............................................................Въведение11
Б. Възможността за психологическо определяне
на количеството...............................................14
а. Субективната ценностна система.................17
б. Обективната оценка на количеството..........19
II. ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЕНЕРГЕТИЧНАТА
ГЛЕДНА ТОЧКА..................................................24
A................Психологическото понятие за енергия24
Б. Опазването на енергията.................................27
B.............................................................Ентропията35
Г. Енергетизъм и динамизъм...............................38
III. ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ В ТЕОРИЯТА ЗА ЛИБИДОТО .... 43
A............................................Прогресия и регресия43
Б. Екстраверсия и интроверсия...........................52
B....................................Изместването на либидото52
Г. Образуването на символите............................57
IV.........ПРИМИТИВНОТО ПОНЯТИЕ ЛИБИДО75
II..................ТРАНСЦЕНДЕНТНАТА ФУНКЦИЯ 81
III. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ КЪМ ТЕОРИЯТА
ЗА КОМПЛЕКСА...............................................113
IV. ЗНАЧЕНИЕТО НА КОНСТИТУЦИЯТА
И НА НАСЛЕДСТВЕНОСТТА ЗА ПСИХОЛОГИЯТА 129
V. ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ДЕТЕРМИНАНТИ
НА ЧОВЕШКОТО ПОВЕДЕНИЕ.....................139
А. Обща феноменология....................................142
Б. Специална феноменология............................147
VI.......................ИНСТИНКТ И НЕСЪЗНАВАНО153
VII........................СТРУКТУРАТА НА ДУШАТА167
5
VIII. ТЕОРЕТИЧНИ РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА СЪЩНОСТТА
НА ПСИХИЧНОТО...........................................191
A. Исторически аспекти към въпроса
за несъзнаваното................................................193
Б. Значението на несъзнаваното за психологията201
B.........................Дисоциабилността на психиката 207
Г. Инстинкт и воля.............................................213
Д. Съзнание и несъзнавано...............................219
Е. Несъзнаваното като мултиплено съзнание. 225
Ж. Pattern of Behaviour и архетип.....................235
З.Общи разсъждения и перспективи................252
Послеслов...........................................................263
IX.ОБЩИ ВЪЗГЛЕДИ ЗА ПСИХОЛОГИЯТА НА СЪНЯ 273
X..................ЗА СЪЩНОСТТА НА СЪНИЩАТА 321
XI. ПСИХОЛОГИЧНИТЕ ОСНОВИ НА ВЯРВАНЕТО
В ДУХОВЕ.........................................................341
XII..................................................ДУХ И ЖИВОТ 363
XIII. ОСНОВНИЯТ ПРОБЛЕМ
НА СЪВРЕМЕННАТА ПСИХОЛОГИЯ.........385
XIV.АНАЛИТИЧНА ПСИХОЛОГИЯ И СВЕТОГЛЕД 407
XV.ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ И НАДДЕЙСТВИТЕЛНОСТ 435
XVI...................................ЖИТЕЙСКИЯТ ОБРАТ 441
XVII............................................ДУША И СМЪРТ 461
XVIII. СИНХРОНИЧНОСТТА КАТО ПРИНЦИП
НА НЕКАУЗАЛНИТЕ ЗАВИСИМОСТИ.......475
A..............................................................Въведение 479
Б. Един астрологически експеримент..............515
B. Предшествениците на идеята за синхроничността.... 536
Г. Обобщение.....................................................556
ЗА СИНХРОНИЧНОСТТА .................................... 571
БИБЛИОГРАФИЯ.............................................583
6
ПРЕДГОВОР ОТ СЪСТАВИТЕЛИТЕ
Том VIII от събраните съчинения на К. Г. ЮНГ обхваща главно
изследвания, които представят основополагащи прозрения и
съществени работни хипотези на автора. Шест съчинения са от
публикуваната за първи път през 1948 г. книга „За психичната
енергетика и същността на сънищата“. Чрез тях Юнг взема тогава
отношение по възраженията срещу превъплъщения и символи на
либидото“ (1912; ново издание: Символи на превъплъщението, 1952;
Събрани съчинения, том V). Така той документира и разширява
своята теория за либидото, която започва да разработва през 1912, но
завършва едва през 1928 г. През този период чрез изследването си
„Опит за представяне на аналитичната теория“ (1913; Събрани
съчинения, том IV) Юнг влиза в спор с психоаналитичните възгледи
на ФРОЙД и излага по недвусмислен начин собствените си
наблюдения и разсъждения. Всички тези изследвания образуват
същинската предпоставка за разбирането на аналитичната или
комплексната психология.
„Теоретични разсъждения за същността на психичното“
подсказва най-точно изходната точка на теоретичното познание на
автора. В това съчинение понятията „съзнание“ и „несъзнавано“ се
изследват в тяхното историческо развитие и във връзка с понятието
инстинкт. Въпросът е занимавал Юнг още през 1919, както става ясно
от изследването му „Инстинкт и несъзнавано“. Резултатите от това
изследване създават основата на неговата теория за архетиповете.
„Синхроничността като принцип на некаузалните зависимости“
е включена в този том, тъй като в изследването става дума за инс-
тинктивно или респективно архетипно обусловени съдържателности,
които излизат извън рамките на принципа на каузалността. Става
дума по-скоро за смислово свързани съвпадения, които придават
ново измерение на научното разбиране. Това, че Юнг дълго се е
колебал да публикува посоченото изследване, революционизиращо
науката, е твърде разбираемо. Той го публикува първо заедно с една
статия на известния физик и нобелист проф. В. ПАУЛИ от Швей-
царското федерално виеше техническо училище в Цюрих в „Обяс-
нение на природата и психика“ (Рашер, Цюрих, 1952). Теорията за
синхроничността показва взаимовръзки между познанията на
модерната физика и на аналитичната психология в една още малко
7
изследвана и труднодостъпна област, на границата с реалността.
Около тези три основни теми се групират тематично съотна-
сящите се към тях изследвания в настоящия том. Най-обемисти, ус-
поредно със „За психичната енергетика и същността на сънищата“,
са отделни публикации от книгите „За корените на съзнанието“
(1954)
и, Действителност на душата“ (1934), както и,.Душевни проблеми
на съвременността“ (1931).
, Трябва да обърнем особено внимание на още две изследвания
в този том: „Житейският обрат“ и „Трансцендентната функция“.
„Житейският обрат“ се занимава с проблемите на процеса на
индивидуация - задача, отнасяща се главно до втората половина от
живота на човека, докато „Трансцендентната функция“, писана през
1916, но издадена едва четирийсет години по-късно, изследва
проспективния характер на несъзнаваните процеси. Оттук водят
началото си изследванията на Юнг върху „активното въображение“
- тази основна градивна част от натрупания психичен опит и от
спора в рамките на аналитичната психология.
С теоретични концепции от емпирична гледна точка се
занимават по-кратки изследвания върху светогледа, действителността
и наддействителността, духа и живота, както и вярването в духове.
Авторът се опитва да обхване явленията феноменологично, за да ги
изследва от психологическа гледна точка.
За издаването на настоящия том Общността на наследниците
Юнг определи като нови членове на издателската колегия госпожа
Лили Юнг-Меркел и госпожица д-р фил. Елизабет Рюф. За изра-
ботването на списъците с имената и понятията се погрижиха
госпожи-
ца Мари-Луизе Атенхофер, госпожа Софи Бауман-ван Ройен и по-
късно господин Иост Хьорни. (Забележка на съставителите:
коригираното издание от 1977 г. е дело на госпожа Магда Керений.)
Изказваме им нашата благодарност за грижливата им работа. При
превода на гръцките и латинските текстове ни помогна госпожица
д-р фил. Мари-Луизе фон Франц, за което й благодарим.
Есента на 1966 От името на съставителите
Ф. Н. Риклин
8
I
ЗА ЕНЕРГЕТИКАТА НА ДУШАТА
[За първи път публикувано в: Über die Energetik der Seele.
(Psychologische Abhandlungen II) Rascher, Zürich 1928. Слабо
видоизменено в: Über psychische Energetik und das Wesen der Träume.
(Psychologische Abhandlungen II) Rascher, Zürich 1948; Paperback 1965.
Studienausgabe bei Walter, Olten 1971.]
ЗА ЕНЕРГЕТИКАТА НА ДУШАТА
I
ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ ВЪРХУ ЕНЕРГЕТИЧНАТА
ГЛЕДНА ТОЧКА В ПСИХОЛОГИЯТА
А. ВЪВЕДЕНИЕ
1 Понятието либидо, което аз предложих1, се
натъкна на много
недоразумения, дори на категорично отрицание. Ето защо няма да е
излишно да се спра отново върху основните положения в това
понятие.
2 Общоизвестен факт е, че психичните събития
могат да се
разглеждат от две гледни точки, а именно от механична и от енер-
гетична гледна точка2. Механичният възглед е чисто каузален и
разглежда събитието като последствие от някаква причина, ще рече,
че непроменяеми субстанции променят отношенията помежду си
според твърдо установени закони.
3 Енергетичният възглед, обратно, е финален по
същността си3 и
разглежда събитието от следствието към причината: дадена енергия
стои в основата на промените на явленията, тъкмо в тези промени се
съдържа константно и накрая ентропно предизвиква състояние на
1
Вж. Wandlungen und Symbole der Libido, p. 120 ff.
(Neuausgabc: Symbole der
Wandlung [Paragr. 190 ff].)
2
Вж. WUNDT, Grundzüge der physiologischen
Psychologie III, p. 692 ff. По
отношение на динамичната гледна точка вж. v. HARTMANN, Die
Weltanschauung
der modernen Physik, p. 202 ff.
3
Не използвам израза „тслсологичен“, за да избегна
недоразумението, което би
могло да възникне поради общоприетото разбиране на понятието
тслсология,
а именно приемането, че тслсологията съдържа понятието за
антиципираща
цслснасочсност.
11
общо равновесие. Енергетичното протичане запазва определена
посока (цел), като неизменно (нереверсивно) следва спада на
потенциала. Енергията не е представа за движеща се в пространст-
вото субстанция, а понятие, изведено от взаимоотношенията на
движението. Следователно неговите основи не са самите субстанции,
а техните взаимоотношения, докато основата на механичното понятие
е движещата се в пространството субстанция.
4 Двата възгледа са крайно необходими за
разбирането на
психичните събития и заради това се радват на всеобщо признание,
като вследствие на паралелното съществуване на механичния и
на енергетичния възглед се е оформил трети възглед, който е
едновременно механичен и енергетичен, макар че, чисто логически
цогледнато, издигането от причината към следствието, към
прогресивното въздействие на причината, не може да бъде
едновременно и регресивният избор на средството към целта 4. Не е
възможно да си представим, че едно и също преплитане на факти би
могло да бъде едновременно и каузално, и финално, защото едното
детерминиране изключва другото. Става дума за две схващания, при
които едното е обърнатият образ на другото, защото принципът на
финалността е логично обърнатият принцип на каузалността.
Финалността е възможна не само логически, но е и незаменим
принцип на обяснението, защото няма обяснение на природата, което
да е само механично. Да, ако според нашето виждане би имало само
подвижни субстанции, тогава би имало само каузално обяснение.
Но възгледите ни разполагат също и с взаимоотношения на
4
„Финалните и механичните причини взаимно се
изключват, защото еднозначната
функция не може да бъде едновременно и многозначна.“ (WUNDT, 1.
е. III, р.
728) Намирам за недопустимо да говоря за „причини за целта“, след
като това
е хибридно понятие, произлязло от едно смесване на каузален и
финален подход.
У Вунт каузалната верига е двучленна и еднозначна, а именно
причина М и
действие Е, обаче каузалната верига е тричленна и многозначна, а
именно
поставяне на целта А, средство М, изпълнение на целта Е. Намирам
тази
конструкция също за хибридно образувание, тъй като понятието за
поставяне
на целта е каузално замислено допълнение на истинската финална
верига М - Е,
която от своя страна също е двучленна и еднозначна. Доколкото
финалният
подход е само обърнатият каузален (Вунт), просто М - Е е обратно
погледнатата
каузална взаимовръзка. Финалността не познава причина, обвързана е
началото,
защото финалният подход не е каузален, ще рече, че няма понятие за
причина,
както и каузалният подход няма понятие за целта, съответно - за
осъществяването.
12
движението, които ни налагат енергетичния подход 5. Ако това не
беше
така, никога нямаше да възникне необходимостта от създаване на
понятието енергия.
5Дали ще надделее единият или другият подход, зависи по-мал-
ко от обективното поведение на нещата и много повече от пси-
хологическата нагласа на изследователя и учения. Вживяването води
до механичния подход, абстракцията - до енергетичния. Двете
направления са склонни да направят мисловната грешка да
обективират своите принципи чрез така наречените обективни
предмети на натрупания опит и да приемат, че субективният възглед
е идентичен с поведението на нещата, че примерно каузалността,
такава, каквато я намираме у себе си, е заложена също обективно в
поведението на нещата. Тази заблуда е съвсем обикновена и поради
това води до непрестанни конфликти с противоположния принцип,
защото, както казахме, не би могло да се мисли, че детерминирането
може да бъде едновременно каузално и финално. Това непоносимо
противоречие възниква само чрез неразрешеното и лекомислено
проектиране на обикновеното наблюдение върху обекта. Подходите
само тогава не си противоречат, когато са издържани в сферата на
психологията и само хипотетично биват проектирани върху
обективното поведение на нещата. Каузалният принцип се поддава
без противоречие на своето логично обръщане, фактите обаче — не;
затова финалността и каузалността трябва да се изключват взаимно в
обекта. Чрез познатия маниер на омаловажаване обикновено се
опитват да направят невъзможен компромис от теоретична гледна
точка6, вследвие на което възникват всякакви теоретически
смесвания,
които обаче - това не може да се отрече - пресъздават едно от-
5
Спорът между снсргстизма и механизма е аналогичен на стария
проблем за
универсалните. Несъмнено сетивният възглед разполага само с
единичното, а в
този смисъл универсалното е само номен, дума. Същевременно обаче
присъстват
приликите, респективно отношенията между нещата, и така
погледнато,
универсалното е реалност (ABÄLARDs „relativer Realismus“).
г
’ Финалност и каузалност са две възможности за разбирането, които
са
антиномични. Те са прогресивни и регресивни „интерпретанти“
(Wundt) и
като такива са контрадикторни. Това изречение би било вярно,
разбира се,
само тогава, когато се предпостави, че понятието енергия е
абстракция,
изразяваща отношение. „Енергията е отношение.“ (v. HARTMANN,
Weltanschauung, р. 196) Това изречение обаче няма да е правилно, ако
се
предпостави обективираното понятие енергия (както напр. у
OSTWALD, Die
Philosophie der Werte).
13
носително вярно отражение на действителността7. Не бива никога да
забравяме, че въпреки най-красивото съвпадение на фактите с нашите
възгледи, принципите на тълкуване са само подход на наблюдението,
ще рече - феномени на психологическата нагласа и на априорните
предпоставки на мисленето изобщо.
Б. ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА ПСИХОЛОГИЧЕСКО
ОПРЕДЕЛЯНЕ НА КОЛИЧЕСТВОТО
6От казаното дотук би трябвало несъмнено да стане ясно, че
всяко събитие е предизвикателство както за механично-каузалния,
така и за енергетично-финалния подход. Единствено опортюни-
тетът, ще реч възможността за успех, определя дали единият
или другият подход ще вземе превес. Когато, да кажем, качествената
страна на събитието е под въпрос, енергетичният подход набързо ще
се оттегли, като той няма да има нищо общо със субстанциите, а
само с техните количествени отношения на движението.
7Много спорове са се водили за това, дали и психичното събитие
би могло също така да се разгледа чрез енергетичния подход или не.
Априори не съществува никаква причина това да не бъде възможно,
защото няма причини да отделим психичните събития от обективния
предмет на натрупания опит, защото и психичното, само по себе си,
може да бъде обект на натрупания опит. Както показва примерът на
ВУНТ8, напълно основателно можем да се усъмним в това, дали
енергетичният възглед, във връзка с психически феномени изобщо,
би бил използваем и - ако е - дали бихме имали право да разглеждаме
психиката като относително затворена система.
8Относно първата гледна точка трябва изцяло да се присъединя
към ФОН ГРОТ - един от първите, наложил психическата енерге-
тика, отбелязвайки: „Понятието психична енергия е точно толкова
7
„Разликата между тслсологичния и каузалния възглед не е
обективна, не разделя
съдържанията на натрупания опит на две разнородни области, а двата
подхода
са само формално различни по такъв начин, че към всяко целево
отношение се
отнася като допълнение каузално преплитане и, обратно, на всяка
каузална
връзка, при необходимост, ‘може да се даде тслсологична форма.“
(WUNDT, 1.
с. III, р. 737)
* Вж. бележка под линия 4.
14
оправдано в науката, колкото и понятието физическа енергия, а
психичната енергия притежава също такива квантитативни обеми и
различни форми, както физическата9.”
9Що се отнася до втората гледна точка, аз се различавам от
досегашните автори, разработвали тази тема, дотолкова, доколкото
почти не се занимавам с въпроса за включването на психичните
енергийни процеси във физическата система. Правя го заради това,
защото в тази област разполагаме, в най-добрия случай, с мъгляви
предположения, но не и с истински опорни точки. Въпреки че съм
сигурен, че психичната енергия е свързана някак много дълбоко с
физическия процес, ние се нуждаем от съвсем друга емпирия и други
прозрения, за да можем само с известна компетентност да говорим
за тази връзка. Що се отнася до философската страна на въпроса, аз
подкрепям изцяло основата, върху която БУСЕ е развил своите
възгледи10. Присъединявам се и към КЮЛПЕ, който казва във връзка
с това следното: „Следователно остава съвсем без значение, дали
един квант духовна енергия ще се влее в протичането на
материалните
процеси или не: от това няма да пострада в досегашния му вид
законът
за енергията, която не се губи11.”
10 Психофизичната релация по мое убеждение е проблем сам за
себе си, който вероятно някой ден ще бъде разрешен. Но дотогава
психологията не бива да спира пред тази трудност, а може да разгледа
психиката като относително затворена система. Наложително е
обаче
да се скъса с „психофизичната“ гледна точка, която според мен
очевидно не може да издържи, защото нейният епифеноменологичен
подход е все още наследство от стария научен материализъм. Както
например ЛАСВИЦ, Фон Грот и други са на мнение, че явленията на
съзнанието нямали функционална връзка помежду си, защото били
само (!) „явления, изражения, особености на определени, по-дълбоко
функциониращи отношения“. Каузалните отношения между
психичните факти, които можем да наблюдаваме по всяко време,
противоречат на епифеноменологичния възглед, който има фатална
прилика с мнението на материалистическия възглед, че психиката
била секрецията на мозъка, както жлъчката - на черния дроб.
9
v. GROT, Die Begriffe der Seele und der psychischen Energie in der
Psychologie,
p. 290.
10
BUSSE, Geist und Körper, Seele und Leib.
11
KÜLPE, Einleitung in die Philosophie, p. 150.
15
Психология, разглеждаща психичното като епифеномен, ще направи
по-добре, ако се нарече физиология на мозъка и се задоволи с
изключително оскъдния резултат, който предоставя подобна
психофизиология. Психичното заслужавада бъде определено като
феномен, защото не съществуват никакви основания, според които
можем да го определим само като епифеномен, макар че е свързано
с функцията на мозъка, така както още по-малко бихме могли да
възприемем живота като епифеномен на въглеродната химия.
11 Непосредственият опит от психичните количествени отно-
шения, от една страна, и, от друга, дълбокият мрак на една
съвършено
непонятна психофизична връзка дават основание за едно поне
временно разглеждане на психиката като относително затворена,
енергетична система. В този смисъл аз стоя на напълно противо-
положно становище спрямо психологичната енергетика на Фон Грот.
Според мен с нея той се движи по една твърде несигурна повърхност,
поради което и изложенията му не са достатъчно убедителни. Все
пак бих искал да предложа на читателя в обобщен вид формули-
ровките на Фон Грот като възгледи на един пионер в тази трудна
област:
1. Психичните енергии са също такива количества и величини,
както и физичните.
2. Те са взаимно обратими в качеството си на различни форми
на психичната дейност и на психичната потенциалност.
3. Те могат също така да бъдат превръщани в психични енергии
и обратно (чрез посредничеството на физиологическите процеси)12.
12 Съвсем не е необходимо да допълвам, че точка 3 трябва да
има
голяма въпросителна накрая. В крайна сметка само опортюнитив-
ността е тази, която решава не дали към нея може да се приложи
енергетичният подход, а дали в практическия случай обещава успех13.
13 Възможността за точно определяне на количеството на
физичната енергия доказа възможностите за успех на енергетичния
подход за физическото събитие. Би било обаче също така възможно
да подходим към психичното събитие енергетично, ако бяха налице
12
V. GROT, 1. с., р. 323.
13
Фон Грот отива дори дотам да твърди, „чс onus probandi (бремето на
доказването - лат.) се пада на тези, които отричат приложимостта на
закона за
опазването на енергията спрямо психологията, но не и на тези, които
го
признават“ (1. с., р. 324).
16
не точни определения на количеството, а само възможността за
оценяване на количествата|4. Ако обаче дори само оценяването не
би било възможно, тогава може да се наложи да се откажем от
енергетичния подход, защото, ако не е предоставена поне възмож-
ността за оценяване на количествата, енергетичният подход е
съвършено излишен.
а. Субективната ценностна система
14 Приложението на енергетичния подход в психологията
почива
изключително върху въпроса, дали са възможни оценки на
количествата на психичната енергия. На този въпрос трябва
непременно да се отговори утвърдително, защото нашата психика
притежава дори невероятно фино разработена оценъчна система, а
именно Системата на психологическите стойности. Стойностите
са енергетични оценки на количествата. При това трябва да се
отбележи, че ние разполагаме не само с обективна ценностна
система, но също и с обективна система на измерването:
колективните
морални и естетични стойности. Тази система на измерване,
наистина, не можем да приложим направо към нашите изследвания,
защото тя представлява общоутвърдена скала на стойностите,
съобразяваща се само индиректно със субективните, респективно с
индивидуалните, психологически предпоставки.
15 Това, което на първо място е от значение за нашите цели, е
субективната ценностна система, ще рече - субективните преценки
на отделния индивид. Ние действително умеем до известна степен да
преценяваме субективните стойности на нашите психологически
съдържания, макар и досега да ни е било изключително трудно да ги
съпоставяме обективно правилно, ще рече, правилно в сравнение с
общоутвърдените стойности. Това сравнение все пак е ненужно за
нашите цели, както вече казахме. Нашите субективни оценки ние
можем да сравняваме помежду им и да определяме тяхната
относителна сила. Наистина мярката е относителна спрямо
стойностите на другите съдържания и затова не е абсолютна и 14
14
Такъв бс фактически случаят с Дскарт, който пръв установи
принципа на
опазването на количеството на движението, без да разполага е
физическите
измервателни методи, открити едва в по-ново време.
2. Динамиката па несъзпавапото
17
J
I
в
е
п
С
ш
ш
ро
Об
Kai
на;
ио(
12
гол.
нос
ене{
13
физ]
под>
да щ
12
V. (
13
Ф01
Доказ!
опазв)
призн;
обективна, но дотолкова достатъчна за целите ни, доколкото със
сигурност можем да разпознаем различни стойностни интензив-
ности в рамките на еднакви качества и доколкото еднакви стойности
при еднакви предпоставки доказуемо се уравновесяват взаимно.
16 Трудността започва, когато става дума за сравнение между
стойностни интензивности с различни качества, примерно при
сравнение между стойността на една научна мисъл и на въздей-
ствието на чувството. В този случай субективната преценка става
несигурна и поради това ненадеждна. Субективната преценка се
ограничава също така само до съдържания на съзнанието; затова тя
е негодна от гледна точка на стойността на несъзнаваните влияния,
където става дума за оценки, способни да излязат извън границите
на съзнанието.
17 Тъкмо при познатото компенсаторно взаимоотношение
между
съзнание и несъзнавано15 е от особена важност да се открие въз-
можността за определяне на стойностите за несъзнаваното. Когато
искаме да приложим енергетичния подход към психичното събитие,
ние сме принудени да вземем под внимание изключително важния
факт, че наглед съзнавани стойности могат да изчезнат, без отново да
се появят в някаква съответстваща съзнавана проява. В такъв случай
трябва теоретически да очакваме появата им в несъзнаваното. Тъй
като нямаме директен достъп до несъзнаваното нито у нас самите,
нито у другите, оценката може да бъде само индиректна, ще рече -
нуждаем се от спомагателни методи, за да започнем оценките. При
субективното оценяване помагат несъмнено чувството и възгледът,
тъй като става дума за функция, която от незапомнени времена се е
развила и най-прецизно се е диференцирала. Дори детето от най-
ранна възраст се упражнява да диференцира по своята скала на
стойностите, като преценява кого обича повече - бащата или майката,
кой идва на второ и трето място и кого най-много мрази и т. н. Тази
съзнавана оценка се проваля не само спрямо проявите на несъзна-
IS
Едностранчивостта на съзнанието сс компенсира евентуално чрез
противоположна позиция в несъзнаваното. На първо място, фактите
от
психопатологията показват ясно нагласата към компснсаторност на
несъзнаваното. Много доказателствен материал в този смисъл може
да сс намери
в произведенията на Фройд и Адлср, както в моята Psychologie der
Dementia
praecox. Теоретично в: Instinkt und Unbewußtes [раздел VI от този
том]. Що се
отнася до психичната компенсация в нейните най-общи
взаимозависимости,
вж. MAEDER, Régulation psychique et guérison.
18
ваното, а дори се обръща в очевидно погрешна оценка, определяна
още като „изтласкване“ или „отлагане на афекта“. Следователно
субективното оценяване трябва напълно да се изключи при оценката
на несъзнаваните стойностни интензивности. Ето защо се нуждаем
от обективни опорни точки, които да направят възможна инди-
ректната, но обективна оценка.
б. Обективната оценка на количеството
18 При изследването на феномените на асоциацията 16 показах,
че
съществуват определени групирания от психични елементи около
подчертано доминирани от чувствата съдържания, които се определят
като комплекси. Подчертано доминираното от чувството съдържание,
комплексът, се състои от елемент на ядрото и голям брой вторични
констелиращи асоциации. Елементът на ядрото се състои от два
компонента: първо, от предпоставката на натрупания опит, ще рече
- от някакво преживяване, свързано каузално с околния свят, и, второ,
от иманентна на индивидуалния характер предпоставка от диспо-
зиционално естество.
19 Елементът на ядрото се разпознава по така наречения тон на
чувството, афективната изразеност. Тази изразеност, от енергетична
гледна точка, е количество на стойността. Количеството, доколкото
елементът на ядрото е съзнаван, може да бъде субективно опре-
делено като относително. Ако обаче елементът на ядрото е несъз-
наван17, както често се случва, или несъзнаван поне в своето
Вж. Diagnostische Assoziationsstudien.
17
Това, чс комплексът или неговото същностно ядро могат да бъдат
несъзнавани,
нс с нещо, разбиращо сс от само ссбс си. Комплексът не би бил такъв,
ако не
притежаваше известна, дори значителна афективна интензивност.
Тази енер-
гетична стойност би трябвало - както би могло да сс очаква -
автоматично да
го издигне до съзнанието, ще рече - присъщата му атрактивност би
трябвало да
привлече съзнаваното внимание. (Силовите полета взаимно сс
привличат!)
Фактът, че това, както показва опитът, често нс се случва, се нуждае
от специално
обяснение. Бързото и просто обяснение дава Теорията за
изтласкването на
Фройд. Тя предпоставя една противоположна позиция в съзнанието,
тоест
съзнаваната нагласа е, така да сс каже, враждебна на несъзнавания
комплекс и не
му позволява да станс съзнаван. Тази теория действително обяснява
много-
бройни случаи. Моят опит обаче показва, чс има случаи, които нс
могат да сс
обяснят с посочената теория. Теорията за изтласкването взема
предвид само
19
]
I
Е
е
n
С
п
п;
Р<
оС
ка
на
ио
12
гол
нос
ене]
13
физ
под;
да п<
13
Фо
доказ!
опазв
призн
психологическо значение, тогава субективната оценка се проваля. В
действие влиза индиректният метод за оценка. Той се обосновава
принципно върху следния факт: елементът на ядрото създава
автоматично един комплекс от такъв мащаб, че той носи афектно
ударение, тоест притежава енергетична стойност, както обстойно
съм показал това във втора и трета глава от моята Psychologie der
Dementia praecox“. Елементът на ядрото, в съответствие със своята
енергетична стойност, притежава констелираща сила. От него тръгва
специфична констелация на психичните съдържания. От това
възниква комплексът, който следователно, чрез енергетичната си
стойност, е динамично обусловена констелация на психични
съдържания. Възникващата констелация обаче не е само чиста
ирадиация на възбудата, а обусловен от качеството на елемента на
ядрото избор на възбудени психични съдържания, избор, който,
естествено, не може да бъде обяснен енергетично, тъй като
енергетичното обяснение е квантитативно, а не квалитативно. За
квалитативното обяснение се нуждаем от каузалната гледна точка18.
случаите, в които едно съдържание, по същество, способно да
бъде съзнавано,
бива или измествано от пълното съзнание и превръщано в
нссъзнавано, или а
limine (на границата - лат.) държано настрани от процеса на
съзнаваност. Но тя
нс взема предвид онези други случаи, когато от принципно
способните да
бъдат съзнавани материали на нссъзнаваното сс формира
съдържание с висока
енергетична интензивност, което в началото или нс може да бъде
съзнавано,
или бива съзнавано само с много големи трудности. В подобен
случай
съзнаваната нагласа нс само нс е враждебна спрямо съзнаваното
съдържание,
но би могла да стои услужливо насреща му; става дума за
творчески новооб-
разувания, които, както е известно, сс зараждат изключително
често в несъз-
наваното. Така както майката очаква с копнеж детето си, но с
мъка и болки го
изпраща на белия свят, така и едно ново, творческо съдържание
може, въпреки
готовността на съзнанието, задълго да остане в нссъзнаваното,
без да бъде
„изтласкано“. То има висока енергетична стойност и въпреки
това остава не-
съзнавано. Нс е особено трудно да обясним подобен случай: тъй
като съдържа-
нието с ново и тъкмо затова е чуждо на съзнанието, още нс
съществуват асоциа-
ции и мостове на взаимоотношение към съдържанията в
съзнанието. Всички
тези връзки трябва първо мъчително да бъдат изградени. Без тях
нс би могла да
сс получи никаква съзнаваност. За нссъзнаваността на даден
комплекс би трябвало
да сс вземат под внимание главно две основания за обяснение: 1)
изместването
на едно способно да станс съзнавано и 2) чуждостта на едно още
неспособно да
стане съзнавано съдържание.
18
Или от едно конкретизирано понятие за енергия, както е у
Ostwald. Обаче
нужното субстанциално понятие за един каузално-мсханистичсн
обяснителен
подход нс би трябвало да бъде заобикаляно по този начин, защото
„енергия“ в
основата си винаги е само понятие за количество.
Следователно изречението, върху което се позовава обективното
оценяване на психологическите интензивности на стойностите, гласи:
Констелиращата сила на елемента на ядрото съответства на
неговата интензивност на стойностите, ще рече - на неговата
енергия.
20 С какви средства разполагаме обаче, за да оценим, в
енергетичната й стойност, констелиращата сила, въздействаща за
обогатяването на комплекса с асоциации? Можем да определим
енергетичното съдържание:
21 1. По относителния брой на констелациите, възникнали под
въздействието на елемента на ядрото. Констатацията става чрез
директно наблюдение, от една страна, и чрез аналитично умозак-
лючение, от друга, тоест колкото по-често срещаме констелации,
предпоставени от един и същи комплекс, толкова по-голяма трябва
да е неговата психологическа стойностност.
22 2. По относителната честота и интензивност на така
наречените белези на смущението или на комплекса. Под това трябва
да се разбират не само, да кажем, проявяващите се особености при
експеримента с асоциациите, които не са нищо друго освен ком-
плексни въздействия, чиято форма се предпоставя от особената
ситуация на експеримента, но в този случай имаме работа с онези
феномени, присъщи на психологическия процес, освободен от
предпоставките на експеримента. Голяма част от тези явления е
описал Фройд като: обещание, предписание, забравяне, неразбиране
и други симптоматични действия. Към това се прибавят описаните
от мен автоматизми, „забравяне на мисълта“, „отпъждане на мисли“,
„говорене не по същество“19 и т. н. Интензивността на тези феномени
може отчасти да се определи направо чрез отмерване на времето,
както показах това при експеримента с асоциациите. Същото е
възможно и при неограничения психологически процес, при който
лесно, с часовник в ръка, можем да определим интензивността на
стойностите, като измерим времето, необходимо на пациента, за да
разкаже за определени неща. Би могло да се възрази, че много често
пациентите загубват по-голяма част от времето, говорейки не по
същество, за да заобиколят същественото. Тъкмо това обаче показва
I колко по-значими за тях са така наречените незначителни неща.
Наблюдаващият трябва да се въздържа чрез своеволна оценка да
14
Вж. Über die Psychologie der Dementia praecox [Paragr. 175 ff.].
21
J
I
e
r
C
n
П
p<
o(
ка
на
ио
12
гол
HOC
ене]
13
физ
под;
да п

” Фо
доказ)
опазв
призн
определя действително основните интереси на пациента като
незначителни неща по смисъла на една субективна, теоретична
предпоставка, а за да установи стойностите, трябва да се придържа
изцяло към обективните критерии. Ако примерно една пациентка
прахосва часове наред, за да се оплаква от слугините си, вместо да
говори по основния конфликт, навярно видян от лекаря съвсем
правилно, това означава, че комплексът от слугините, в дадения
момент, притежава по-висока енергийна стойност, отколкото
вероятно
още неосъзнаваният конфликт, който ще се оформи като елемент на
ядрото едва в по-нататъшния процес на лечението, или че
задръжката,
произтичаща от високостойностната съзнавана позиция, като елемент
на ядрото, бива държана чрез свръхкомпенсация все още в не-
съзнаваното.
23 3. По интензивността на афективните странични явления.
За тези феномени разполагаме с обективни възможности за
определяне, които наистина не са измерване на обема на афекта, но
позволяват оценка. Експерименталната психология ни е дала за целта
цяла поредица от методи. Като изключим измерванията на времето,
които определят повече задръжките на асоциативния процес, откол-
кото актуални афекти, разполагаме главно със следните средства:
а) крива на пулса20
б) крива на дишането21
в) психогалваничен феномен22.
24 Лесно уловимите промени на тези криви разрешават прибли-
зителни заключения за интензивността на причините за смущението.
Възможно е, както изобилства нашият опит, у лицето, с което се
експериментира, умишлено да се предизвикат афективни феномени
чрез психологически дразнения, за които знаем, че при този индивид
са изключително афектно подчертани спрямо ръководителя на
20
Вж. BERGER, Über die körperlichen Äußerungen psychischer
Zustände. A.
LEHMANN, Die körperlichen Äußerungen psychischer Zustände.
21
PETERSON and JUNG, Psycho-physical Investigations with the
Galvanometer
and Pneumograph in Normal and Insane Individuals. NUNBERG, Über
körperliche
Begleiterscheinungen assoziativer Vorgänge. RICKSHER and JUNG,
Further Inves-
tigations on the Galvanic Phenomenon.
22
VERAGUTH, Das psychogalvanische Reßexphänomen.
BINSWANGER, Über
das Verhalten des psychogalvanischen Phänomens beim
Assoziationsexperiment.
22
експеримента23.
25 Освен тези експериментални методи притежаваме
субективна,
високодиференцираща система за разпознаване и оценка на актуални
проявления на афекта у другите: за целта е развит директен инстинкт
на разпознаването, който и животните притежават във висока степен,
не само по отношение на своите собствени специфики, но и по
отношение на хората и на другите животни. Ние улавяме и най-
дребните колебания от емоционално естество у другите и имаме
много изтънчено чувство за качество и количество на афектите у
човека до нас.
23
По този въпрос препращам към моите Diagnostische
Assoziationsstudien, както
и към Collected Papers on Analytical Psychology, Kp. II.
23
II
ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЕНЕРГЕТИЧНАТА
ГЛЕДНА ТОЧКА
<
I
(
Е
Л
Р
01
Кс
на
ис
12
roj
Н0(
ене
13
фи2
ПОД
дал
12
V.
» Фс
доказ
опазЕ
призи
А. ПСИХОЛОГИЧЕСКОТО ПОНЯТИЕ ЗА ЕНЕРГИЯ
26 Изразът „психична енергия“ отдавна се употребява. Срещаме
го например още у ШИЛЕР24. Енергетичния възглед са използвали
също Фон Грот25 и Т. ЛИПС26. Липс прави разлика между психична
енергия и физическа енергия, а ЩЕРН 27 оставя отворен въпроса за
взаимовръзката помежду им. На Липс дължим разделянето на
понятието на психична енергия и психична сила. Психичната сила
според Липс е възможността изобщо в душата на човека да възникват
процеси и да стават действени до определена степен. Психичната
енергия, обратно, е „заложената в самите процеси възможност за
актуализиране на тази сила28”. На други места Липс говори за
„психични количества“. Различаването между сила и енергия е
неоценимо от гледна точка на понятието, защото тъкмо енергията е
понятие, което само по себе си не е представено обективно в
явлението, а винаги присъства в специфичната основа на натрупания
опит, ще рече - в натрупания опит енергията винаги е специфична
като движение и сила, когато е актуална, и като положение или
кондиция - когато е потенциална. Психичната енергия, когато стане
актуална, се проявява в специфичните динамични душевни фено-
мени като подтик, желания, воля, афект, внимание, продуктивност в
труда и т. н., които са тъкмо психични сили. Когато е потенциална,
енергията се проявява в специфични завоевания, възможности,
готовности, нагласи и т. н., които са кондиции.
27 Различаването на особени енергии като енергия на желанието,
енергия на усещането, енергия на контраста и т. н., както прави това
Липс, на мен ми се струва недопустимо от гледна точка на понятията,
24
Шилср мисли, така да сс каже, енергетично. Той оперира е
представи като
„отместване на интензивността“ и др. под. {Über die ästhetische
Erziehung des
Menschen)
25
v. GROT, 1. c.
u
LIPPS, Leitfaden der Psychologie, pp. 62 und 66 ff.
27
STERN, Über Psychologie der individuellen Differenzen, p. 119 ff.
2
* Leitfaden, p. 62.
защото спецификациите на енергията са тъкмо силите и кондициите.
Енергията е едно квантитативно понятие, което включва силите и
кондициите. Само последните са квалитативно определени, защото
са понятия, които изразяват качества, привеждани в действие чрез
енергия. Понятие за количество не бива никога да бъде едновременно
и за качество, иначе то никога не би направило възможно предста-
вянето на взаимоотношенията между силите, каквото впрочем е
същинското му предназначение.
28 Тъй като ние, за съжаление, не можем научно да докажем, че
съществува отношение на еквивалентност между физическата и
психичната енергия29, не ни остава нищо друго, освен или да се
откажем от енергетичния подход, или да постулираме една особена
психична енергия, което кагго хипотетична операция би било
напълно
възможно. На психологията е разрешено, така както и на физиката,
да признае това особено право за самостоятелно образуване на
понятия, както е отбелязал още Липс, дотолкова, доколкото един
енергетичен подход изобщо има смисъл и не означава само
включване към някое мъгляво общо понятие, както Вунт с право
подчертава. Ние обаче сме на мнение, че енергетичният подход
спрямо психичните явления има смисъл, още повече че тъкмо
квантитативните взаимоотношения, чието съществуване в
психичното в никакъв случай не може да бъде отречено, съдържат
възможности на познанието, които чисто квалитативният подход
пропуска.
29 Ако психиката, както биха искали психолозите на съзнанието,
се състоеше само от съзнателни процеси (макар и, както признават,
малко „тъмнички“), тогава бихме могли да се задоволим с посту-
лирането на една „психична енергия“. Понеже сме убедени, че
несъзнаваните процеси също спадат към психологията, а не само
към физиологията на мозъка (като обикновени субстратни процеси),
сме принудени да поставим нашето понятие за енергия върху по-
широка база. Напълно сме съгласни с Вунт, че съществуват неясно
съзнавани неща. Ние също приемаме една яркостна скала на
2
* Масдср с дори на мнение, че „нстворчсската дейност“ в
организма и особено
в психиката „пренася разхода на енергия“. Той също така
застъпва мнението,
че за психиката, успоредно с принципа на съхранението и
ентропията, трябва
да се въведе трети принцип - този на интеграцията (Heilung und
Entwicklung
im Seelenleben, pp. 50 und 69 f.).
25
]
(
г
(
n
п
р
oi
К2
на
ис
12
TOJ
НО(
ене
13
физ
под
дап
13
Фс
доказ
опазЕ
призв
съзнателните съдържания; обаче там където започва тъмнината, за
нас психиката не свършва, а намира своето продължение в несъз-
наваното. Оставяме също на физиологията на мозъка полагащия й
се дял, като приемаме, че несъзнаваните функции в крайна сметка
преминават в субстратни процеси, на които не може да се припише
психично качество освен по пътя на философската хипотеза за
всеобщата одухотвореност.
30 С обособяването на понятието психична енергия за нас
възникват известни трудности, защото ни липсва каквато и да е
възможност да отделим психичното от биологическия процес.
Биологичното понася точно толкова добре, както психичното, енер-
гетичния подход, доколкото биологът възприема като полезен и
стойностен подобен подход. Както психичното, така и жизненият
процес като цяло не стои в никакво доказуемо еквивалентно
отношение спрямо психичната енергия.
31 Поставим ли се в основата на научния common sense (здрав
разум - лат.) и се въздържим от твърде пространни философски
разсъждения, ще сторим най-добре, ако възприемем и психичния
процес като обикновен жизнен ход. По този начин ще разширим
тясното понятие за психична енергия до по-обхватното жизнена
енергия, която включва така наречената психична енергия като
спецификация. Тогава печелим предимството да можем да следваме
квантитативните отношения извън тесния обхват на психичното до
биологичните функции изобщо, с което оценяваме по достойнство
несъмнено наличните и отдавна дискутирани отношения между
„душата и тялото“, ако случаят е такъв.
32 Понятието за жизнената енергия няма нищо общо с така
наречената жизнена сила, защото тя като сила не би била нищо
друго освен спецификация на една универсална енергия, с което
би се превърнало в невалидно изключителното право на био-
енергетиката спрямо физическата енергетика да пренебрегва досега
още незапълнената празнина между физическия процес и жизнения
процес. Аз предложих хипотетично приетата жизнена енергия, с
оглед
намерението да я използваме в психологически смисъл, да определим
като либидо и да я различаваме от едно универсално понятие за
енергия, зачитайки изключителното право на биологията и
психологията да си създават собствени понятия. С това съвсем не
искам да изпреваря биоенергетика, а доброволно да му призная, че
26
съм използвал термина либидо от гледна точка на нашия подход. За
своите нужди той би могъл да предложи „биоенергия“ или „витална
енергия“.
33 На това място трябва да предотвратя възможно
недоразумение.
В никакъв случай нямам намерение в настоящата публикация да
започвам дискусия по спорния въпрос за психофизичния парале-
лизъм и за взаимното влияние. Тези теории са спекулации за
възможностите за паралелно и едновременно действие на тялото и
душата и засягат тъкмо онзи пункт, на който аз не се спирам в моето
изследване, а именно въпроса, дали психичният енергиен процес
протича успоредно, или е затворен във физическия процес. Според
мен по този въпрос ние не знаем почти нищо. Аз заедно с Бусе 30
намирам за допустимо взаимното влияние и не виждам основание
да противопоставям на тази вероятност хипотезата за психофизичния
паралелизъм, защото тъкмо психотерапевтьт, чиято същинска област
на действие е взаимното влияние на тяло и душа, намира за силно
вероятно психичното и телесното да не са два процеса, протичащи
един до друг, а обвързани чрез взаимно влияние, макар че същинс-
ката им природа все още изцяло ни се изплъзва от нашия опит.
Дълбокомислени разсъждения по този въпрос са несъмнено крайно
необходими за философа, докато за една емпирична психология е
препоръчително ограничаването върху проверени в практиката
материи. Независимо че на нас досега не ни се е удало да впишем
психичния енергиен процес във физическия, и на опонентите ни не
се е удала възможност да отделят със сигурност психичния процес
от физическия.
Б. ОПАЗВАНЕТО НА ЕНЕРГИЯТА
34 Ако си поставим задача да разглеждаме психическия жизнен
ход енергетично, поемаме едновременно задължението да не оставим
нещата само до понятието, а да изпробваме неговата пригодност
спрямо материала от натрупания опит. Енергетичният подход е
излишен, ако главната му теза, а именно за опазването на енергията,
се окаже неприложима. В този смисъл трябва, по предложението на
Бусе, да правим разлика между еквивалентния принцип и конс-
1,1
Geist und Körper, Seele und Leib.
27
тантния принцип. Еквивалентният принцип ни учи, „че за всяка
енергия, използвана където и да е за произвеждане на дадено
състояние, на друго място възниква точно такова количество от
същата или друга форма на енергия“; обратно, константният принцип
ни учи, че „цялата енергия... остава постоянно еднаква, тоест че не е
способна да се увеличава или да намалява31“. Следователно констан-
тният принцип е едно наистина логично необходимо, но генерализи-
ращо последствие от еквивалентния принцип и заради това на
практика няма никакво значение, защото в основата на натрупания
от нас опит са залегнали винаги само частични системи.
35 И така, в нашата работа на първо време можем да прилагаме
единствено еквивалентния принцип. В книгата си, /Громени и
символи
на либидото“32 съм показал възможността определени процеси на
развитие и подобни промени да бъдат разбрани от гледна точка на
еквивалентния принцип. Не бих искал да се спирам отново подробно
на казаното там, а само още веднъж да подчертая, че Фройдовите
изследвания на сексуалността ни предлагат богат материал по нашия
въпрос. Никъде другаде не може да се види по-добре, отколкото
тъкмо
в отношението на сексуалността към цялостната психика, как
изчезването на един квантум на либидото бива последвано от възник-
ването на съответстваща стойност в друга форма. За съжаление
разбираемото надценяване на сексуалността е довело Фройд дотам
да сведе до сексуалността също и преобразуванията, съответстващи
на други специфични, координиращи сексуалността, сили на душата,
което му е донесло не без основания упрека за пансексуалност.
Слабостта във възгледа на Фройд се състои в едностранчивостта,
към която винаги е склонен механично-каузалният подход, а именно
в опростителското reductio ad causam (връщане до причината - лат.),
която колкото е по-истинска, по-проста и по-обхватна, толкова по-
слабо отговаря на значението на анализираното и редуцирано
образувание. При внимателно четене на трудовете на Фройд лесно
ще забележим колко значима роля играе еквивалентният принцип
при оформянето на неговите възгледи. Това личи особено ясно в
казуистическите му изследвания, в които описва изтласквания и
техните ерзац-образувания33. Този, който практикува в посочената
31
BUSSE, I. с., р. 406 f.
33
Ново издание: Symbole der Wandlung. Вж. главно 2. част, глава
III [пар. 204 и
сл.: „Промяната на либидото“].
33
Sammlung kleiner Schriften zur Neurosenlehre.
област, знае, че еквивалентният принцип и при лечение на неврози
има голяма евристична стойност; дори и невинаги да се прилага
съзнателно, той се прилага по усет; когато някоя съзнавана стойност,
да кажем - дадено пренасяне, намалява или съвсем изчезва, веднага
се търси образуването на ерзац в очакване да се забележи отнякъде
появата на еквивалентна стойност. Намирането на ерзаца не е трудно,
когато ерзацното образувание е съдържание на съзнанието. Случаят,
при който се губи определен обем либидо, без да се забелязва
възникване на ерзаца, се наблюдава често. В този случай ерзацът е
несъзнаван, или, както обикновено често се случва, пациентът не
съзнава, че определен нов факт представлява кореспондиращото
образуване на ерзаца. Може да се случи също значителен обем
либидо да изчезне до такава степен, сякаш е изцяло погълнато от
несъзнаваното, без в резултат от това да възникне нова стойностна
позиция. В този случай е добре да се придържаме стриктно към
еквивалентния принцип, защото старателното наблюдаване на
пациента скоро ще може да установи, че възникват признаци на
несъзнавана активност, било то засилване на определени симптоми
или пък нов симптом, или особени сънища, или странни, пробягващи
фантазии фрагменти и други. Ако анализът на тези симптоми успее
да върне на съзнанието онези скрити съдържания, тогава по правило
може да се докаже, че изчезналият от съзнанието обем либидо е
произвел образувание в несъзнаваното, образувание, което въпреки
всички различия има немалко общи черти с онези съзнавани
съдържания, загубили своята енергия. Получава се така, сякаш
либидото е отмъкнало със себе си някои качества в несъзнаваното,
което често е до такава степен ясно, че по посочените характеристи-
ки може да се познае откъде произтича либидото, активирало
несъзнаваното.
36 В този смисъл има фрапантни и общоизвестни примери:
когато
детето започне вътрешно да се отделя от родителите, възникват
фантазии представи за ерзац-родители. Такива фантазии почти като
правило биват отнасяни към истински лица. Пренасяния от подобно
естество във времето обаче се оказват неустойчиви, доколкото
съзряващият човек трябва да асимилира комплекса към родителите,
а именно авторитет, отговорност и самостоятелност. Нали той самият
трябва да стане баща или майка. Една друга област, богата на
съответстващи примери, е християнскорелигиозната психология.
29
Потискането на нагона (ще рече - на примитивната първичност)
води до религиозни ерзац-образувания, до „любов към Бога“, в която
само слепият не забелязва сексуалния характер.
37 Това разсъждение ни води до следващата аналогия с учението
за физическата енергия. Както е известно, учението за енергията
познава не само един фактор на интензивността, но също и
фактор
на екстензивността. Последният е на практика необходимата
подправка към чистото понятие за енергия. Той опосредства
свързването на понятието за чиста интензивност с понятието за
„количество“ (например количество светлина като противоположност
на сила на светлината). „... количеството или екстензивният фактор
на енергията е в сцепление с дадено образувание (...) и не може да се
пренесе върху друго такова, без да бъдат пренесени части от образу-
ванието; обратно, факторът на интензивността може да преминава
от едно образувание към друго34.“ Или екстензивният фактор осигу-
рява в познаваемия свят винаги наличната динамична определеност
на енергията35.
38 Също така съществува и психологически екстензивен фактор,
който не може да премине в дадено ново образувание без пренасяне
на части или характеристики на предишното образувание, с което е
бил в сцепление. Върху тази своеобразност на промяната на
енергията
съм обърнал подробно внимание в една по-ранна публикация, където
показвам, че либидото не напуска като чиста интензивност едното
образувание и не преминава напълно в друго, а пренася характе-
ристики на старата функция върху новата 36. Тази своеобразност е
толкова явна, че дори дава основание за погрешни заключения, не
само за погрешни теории, а дори за самозаблуди с тежки
последствия;
например либидовият обем на дадена сексуална форма преминава
в друго образувание, при което взема със себе си определени
особености от предишното си приложение. В такъв случай е съвсем
близко до ума да се предположи, че силата на новото образувание е
също сексуална37. Или либидовият обем на една духовна активност
34
V. HARTMANN, Weltanschauung, р. 5.
35
Днешната физика идентифицира енергията е масата. Тази
констатация обаче
на нас не ни върши работа.
36
Вж. Symbole der Wandlung [Paragr. 226 f.].
37
Редуцирането на едно комплексно образувание до сексуалността
е само тогава
валидно каузално обяснение, когато предварително е постигнато
споразумение,
че желаем да обясним само функцията на сексуалния компонент
в комплексни
30
преминава в твърде материален интерес, при което индивидът
погрешно смята, че новото образувание е също от духовен вид. Това
заключение по принцип е погрешно, защото взема под внимание
само относителната прилика на две образувания, но подценява
тяхната също така съществена разлика.
39 Практическият опит ни показва най-общо, че една психична
дейност винаги може да бъде само еквивалентно заместена; така
например патологичният интерес, интензивното сцепление с даден
симптом може да се замести само от също така интензивно обвър-
зване с някакъв друг интерес, поради което никога не може да се
осъществи отделяне на либидото от симптома без този заместител.
Ако заместителят е носител на по-слаба енергийна стойност, веднага
разбираме, че една част от енергийния обем трябва да се търси
другаде, ако не в съзнанието, то в несъзнаваното фантазиране или в
някое смущение на „parties supérieures“ (висшите части - фр.) на
психологическите функции (за да използвам един подходящ израз на
Жане).
40 Като изключим този отдавна съществуващ практически опит,
енергетичният възглед ни дава възможност за създаване и на друга
теория. Според каузалния възглед на Фройд винаги едни и същи са
непроменяемите субстанции, сексуалните компоненти, чието
въздействие насочва към тълкуване с монотонна равномерност, както
самият Фройд подчертава на едно място. От само себе си се разбира,
че духът на reductio ad causam или на primam figuram никога няма да
оцени справедливо от психологична гледна точка изключително
важната идея за финалното развитие, след като всяка промяна на
състоянието не е нищо повече от „сублимиране“ на основните суб-
станции и затова нещо като нетипичен израз за същото старо поло-
жение.
41 Идеята за развитие е възможна само тогава, когато мисълта
на
непроменяемата субстанция не се хипостазира чрез така наречената
образувания. Ако обаче свеждането до сексуалността се приеме за
валидно
каузално обяснение, то може да станс само посредством
мълчаливата
предпоставка, чс наистина става дума за сексуално образувание.
Но тогава
априори сс установява, чс едно комплексно психично
образувание с само
сексуално образувание - явно рсМю рппарп (предполагане на
основанието -
лат.)! Също така нс може да сс твърди, чс сексуалността с
единственият главен
душевен порив, затова и онова сексуално обяснение може да бъде
само
обяснение на компонента, но никога задоволителна теория на
психологията.
31
обективна действителност, ще рече - когато каузалността се постави
единствено и само наравно с поведението на нещата; защото идеята
за развитието изисква променяемост на субстанциите, които,
погледнато от енергетичния подход, представляват енергийни
системи
с теоретически неограничена отделимост и заменяемост според
еквивалентния принцип и според разбиращата се от само себе си
предпоставка за възможността за спад. И тук, както при
разглеждането
на каузалното и финалното преплитане, попадаме на непреодолима
антиномия чрез проекцията на енергетичната хипотеза, тъй като
непроменяемата субстанция не може да бъде едновременно и
енергийна система38. Според механистичния подход енергията е
свързана със субстанцията, поради което Вунт говори за „енергия на
психичното“, увеличило с времето обема си, и затова не допуска
приложението на енергийните постулати. За енергетичния подход,
обратно, субстанцията не е нищо друго освен израз или знак на
енергийна система. Тази антиномия е само дотогава непреодолима,
докато не знаем, че подходите съответстват на фундаментални
психологически нагласи, които очевидно в известна степен съвпадат
с предпоставките на обекта, поради което техните гледни точки могат
и практически да се прилагат. Затова е обяснимо, че както каузалис-
тите, така и финалистите се борят отчаяно за обективната валидност
на техния принцип, което впрочем е принципът на тяхната лична
нагласа към живота и света, чиято предпоставена валидност никой
няма да приеме просто ей така, защото никой - освен някои само-
убийци - не обича сам да реже клона, на който седи. Но непре-
одолимите антиномии, произтичащи от проекцията на логично
основателни принципи, ни заставят да направим основен преглед на
собствената си психологическа нагласа, чрез което се избягва
единствено насилието над логично основателния друг принцип.
Антиномията трябва да се разтвори в един антиномичен постулат,
колкото и незадоволително да е това за конкретизма на човека и
колкото и да му е трудно на природонаучния дух да остави на така
наречената действителност една тайнствена ирационалност, която
по необходимост произтича от антиномичния постулат39.
42 Учението за развитието не може да мине без финалния
подход,
и
Това изречение е валидно само за макрофизичната сфера, в
която съществуват
„абсолютни“ закони.
м
Вж. по въпроса Psychologische Typen [Paragr. 571 ff.].
32
дори Дарвин работи с финални понятия като приспособяване и др.,
което Вунт по достойнство подчертава. Видимият факт на диферен-
цирането и развитието никога не може изчерпателно да се обясни с
каузалността, защото тя налага финалния подход, който човекът в
процеса на своето психическо развитие е развил точно така, както и
каузалния.
43 Финалният възглед разглежда причините като средство към
целта. Прост пример е въпросът зарегресията: каузална е регресията,
обусловена примерно от „привързаността към майката“. Либидото
обаче регресира финално до образа на майката, за да намери там
асоциациите на спомена, върху които, да кажем, развитието може да
протече от една сексуална към една духовна система.
44 Първото обяснение се изчерпва със значението на causa и не
забелязва напълно целенасоченото значение на процеса на регресия.
По този начин културното образувание се превръща в обикновен
сурогат, защото тъкмо кръвосмешението е невъзможно. Посоченото
обяснение обаче дава възможност веднага да се предвиди всичко,
което ще произтече от регресията, а в същото време ни дава да
разберем какво означават картините на спомена, съживени отново
от регресиращото либидо. За привърженика на каузалния подход
този възглед естествено е невероятно хипотетичен, но за привър-
женика на финалния подход „привързаността към майката“ е
произволно предположение, спрямо което той възразява, че изобщо
не забелязва целта, която единствено може да бъде отговорна за
съживяването на образа на майката. АДЛЕР например отправя
многобройни упреци от този вид срещу теорията на Фройд. Аз се
опитах да отдам справедливост на двете гледни точки, макар и не
експлицитно, в публикацията си промени и символи на либидото“,
заради което двете страни вече ме обвиниха в неясно и съмнително
отношение. В този смисъл аз споделям съдбата на неутралните по
време на войната, чиято добросъвестност дори често биваше
осъждана.
4 5 Това, което за каузалния подход е факт, за финалния е символ и
обратно. Всичко, което е присъщо на единия възглед, е неприсъщо за
другия. Затова ние трябва да се задоволим с антиномичния постулат
и да разглеждаме света също и като психичен феномен. Несъмнено
за науката е крайно необходимо да знае как стоят нещата „по
същество“, но и науката не може да заобиколи психологическите
3. Динамиката па несъзиаваното
33
предпоставки на познанието, а на психологията ù предстои най-вече
да възприеме тези предпоставки. Тъй като душата носи в себе си и
финалния възглед, от психологическа гледна точка няма да е
издържано и ще ни вкара в познатата монотонност на тълкуването,
ако подходим чисто каузално спрямо психичното явление.
46 Символистичното възприемане на causae, опосредствано чрез
енергетичния възглед, е една необходимост за диференцирането на
душата. Защото без символистичното възприемане фактите са не-
променяеми субстанции, които продължават да действат постоянно,
какъвто е случаят примерно със старата теория на Фройд за травмата.
Causa не дава възможност за никакво развитие. За душата reductio
ad causam е противовесът на развитието, тя държи либидото при-
ковано към елементарните факти. От гледна точка на рационализма
това е единственото добро, от гледна точка на душата обаче то е
неживеещото и неспасяемо скучното, с което естествено не искаме
да оспорваме, че отнасянето на либидото към основните факти за
много хора е належаща потребност. Щом обаче това изискване е
изпълнено, душата не може да остане на същото място, а трябва да
продължи да се развива, при което causae се превръща за нея в
средство към целта, в символични знаци за предстоящ път. Изклю-
чителното значение на causa, ще рече - нейната енергийна стойност,
изчезва по този начин и отново се появява в символа, чиято прив-
лекателна сила се представлява от съответстващия обем либидо.
Стойността на една causa не може да се отнеме чрез поставяне на
произволна и рационална цел. Това е винаги палиатив.
4 7 Развитието на душата не може да стане само с намерение и
воля, а има нужда от атрактивен символ, чийто стойностен обем да
превишава този на causa. Образуването на символа също не може
да стане, преди душата да е прекарала достатъчно дълго време при
елементарните факти, ще рече - толкова дълго, докато вътрешна или
външна необходимост от жизнения процес не е предизвикала
превръщане на енергията. Ако човекът живееше чисто инстинктивно
и автоматично, тогава тези превръщания на енергията можеха да
протичат по чисто биологични закони. Това все още можем да
наблюдаваме в душевния живот на примитивните хора, то е
едновременно напълно конкретистично и напълно символистично.
При цивилизования човек иначе толкова полезният рационализъм
на съзнанието се оказва тежка пречка за гладко превръщане на
34
енергията, като радиото, за да избегне непоносимата си антиномия,
постоянно се поставя в особено екстремно положение ту от едната,
ту от другата страна и се опитва болезнено да задържи своите веднъж
вече избрани стойности, при това отново толкова продължително,
че фактът на човешкия разум се обявява за „непроменяема суб-
станция“, а с това и неговият символистичен възглед остава
изключен.
Радиото обаче е само относително и само се пази в своите антиномии.
То също е само средство към целта, едно символично изражение на
пропусквателния пункт по пътя на развитието.
В. ЕНТРОПИЯТА
48 Еквивалентният принцип е единият практически важен
посту-
лат на енергетиката, другият, необходимо допълващ постулат е
принципът на ентропията. Превръщането на енергията е възможно
само вследствие на налични разлики в интензивността. Според
постулата на КАРНО топлината може само тогава да се превърне в
действие, когато премине от по-топлото към по-студеното тяло.
Превръща се обаче механична работа непрекъснато в топлина, която
поради своята по-ниска интензивност не може повече да бъде
превърната в действие. Така една затворена енергетична система
постепенно изравнява своите разлики в интензитета постепенно до
равномерна температура, като се изключва всякаква друга промяна.
Това е така наречената топлинна смърт на Вселената*.
49 Принципът на ентропията е известен в практиката само като
принцип на частичните процеси, които представляват една отно-
сително затворена система. На психиката също може да се гледа като
на относително затворена система. Също и нейните енергийни
превръщания водят до изравняване на разлики, което според
формулировката на БОЛЦМАН40 води от едно невероятно към едно
вероятно състояние, с което обаче възможността за по-нататъшна
промяна все повече се ограничава. Този процес наблюдаваме нап-
* Вторият закон на тсрмодинамиката: ентропията на една затворена
система
клони към максимум и наличната ù енергия клони към минимум. Ако
е вярно
предположението, че Вселената е термодинамична затворена система,
трябва
някога да настъпи време, когато тя ще изчерпи наличната си енергия.
Тогава ще
настъпи топлинната смърт на Вселената. - Б. пр.
4,1
BOLTZMANN, Populäre Schriften, р. 34.
35
ример при изграждането на една постоянна и относително непро-
менлива нагласа. След първоначално силни колебания противоре-
чията се изравняват и постепенно възниква нова нагласа, чиято
сетнешна стабилност е толкова по-голяма, колкото no-големи са били
началните разлики. Колкото по-голямо е напрежението между
противоречията, толкова по-голяма е произлизащата от това енергия;
а колкото по-голяма е енергията, толкова по-силна е констелиращата,
притегателната сила. На тази по-голяма притегателна сила
съответства
по-голям обсег на констелирания психичен материал, а колкото
повече
този обхват расте, толкова по-малка става вероятността за по-късни
смущения, които биха могли да възникнат от разликите с предва-
рително неконстелиран материал. Затова и нагласа, произлязла от
обхватни изравнявания, е особено трайна.
50 Всекидневният психологически опит дава доказателства за
правилността на това съждение: най-тежки конфликти, след като
бъдат
преодолени, оставят една сигурност и спокойствие или разруха, която
вече почти не може да бъде смутена, съответно да бъде лекувана, и,
обратно, нужни са тъкмо по-големи противоречия и техният пламък,
за да се получат стойностни и трайни успехи. Тъй като в нашия опит
се сблъскваме само с относително затворени системи, ние не сме в
състояние да наблюдаваме абсолютна психологическа ентропия. Но
колкото по-силно се затваря психологическата система, толкова по-
рано излиза наяве явлението ентропия41. Наблюдаваме го особено
при онези душевни смущения, които се характеризират с интензивно
изключване на заобикалящия ни свят. Така нареченото „афектно
оглупяване“ при Dementia praecox, или шизофрения, може да се
определи като феномен на ентропията. По същия начин трябва да се
разбират всички онези така наречени дегенеративни явления, които
се развиват в психологически нагласи, изключващи задълго връзката
с околния свят. Такива относително затворени психологически
системи са също произволно насочените процеси като насоченото
мислене и насоченото чувстване. Тези функции се базират върху
принципа на изключване на неподходящото, което би могло да
предизвика отклонение от избраната посока. „Подходящите“
елементи
биват предоставени на взаимното изравняване и междувременно
опазвани от външно смущаващо въздействие. Така след известно
41
Една система с абсолютно затворена, когато вече не е възможен
никакъв
външен приток на енергия. Само в този случай може да настъпи
ентропия.
36
време те достигат своето вероятно състояние, което доказва своята
завършеност например чрез едно „установено“ понятие или чрез
„установен“ начин на мислене и т. н. Доколко стабилни са тези неща,
може да премери този, който се опита да разкъса подобни образу-
вания, да кажем - да отстрани едно предимство или да промени
начин на мислене. В историята на народите такива промени струват
дори реки от кръв. Тъй като обаче абсолютната изолация не е
възможна (с изключение на патологичните случаи?), енергетичният
процес над делява като развитие вследствие на „загубата на
дразнител“
с намаляваща интензивност, с по-незначителен спад.
51 Този начин на разглеждане на нещата е отдавна познат.
Всеки
човек разказва за „бурите на младостта“, които отстъпват пред
„спокойствието на възрастта“. Говори се за „укрепнало убеждение“
след „битките със съмнението“, за „уравновесяване на вътрешни
напрежения“ и т. н. Това е неволният енергетичен подход на
наблюдение, който всеки притежава. За психолога учен обаче този
подход е дотогава без стойност, докато той не усети необходимост да
оцени психологическите стойности. За физиологическата психология
този проблем изобщо не е от значение, защото тя се занимава с
физиологическата страна на психологията, както го показва самото
й име. Психиатрията, както е известно, спрямо психологията е чисто
дескриптивна и до много скоро не се бе занимавала с психологи-
ческата каузалност, дори я беше отричала. На аналитичната психо-
логия обаче бе запазено правото да вземе под внимание и
енергетичната гледна точка, защото каузално-механистичната гледна
точка на Фройдовата психоанализа не е достатъчна, за да се оцени
справедливо фактът на психологическите стойности. Стойността
изисква квантитативно обяснително понятие, което квалитативното
понятие като сексуалност например никога не може да замени. Ква-
литативното понятие винаги е означение на случай, на субстанция,
докато, обратното, квантитативното понятие винаги е означение на
дадена релация на интензивността и никога на някоя субстанция или
на случай. Квалитативно понятие, което не означава субстанция или
случай, или факт, е малко или много своеволно изключение; към
него трябва да добавя едно квалитативно, хипостазирано понятие за
енергия. Научното каузално обяснение продължава да се нуждае от
такива допускания, във всеки случай те не бива да бъдат приемани с
цел по този начин да се направи излишен един енергетичен подход.
37
Обратното, същото важи и за енергетиката, която досега е показала
тенденция да отрече субстанцията и така да стане чисто телеологична
или финална. Едно наложено квалитативно понятие за енергия е
недопустимо, защото би било спецификация на енергията, която
обаче е сила. В биологията това би било витализъм, в психологията-
сексуализъм (Фройд) или някакъв друг „изъм“, доколкото би могло
да се докаже, че учените свеждат енергетиката на цялостната психика
до една определена сила или до порива. Поривите обаче, както вече
казахме, са спецификации. Енергията стои отгоре като понятие за
взаимовръзка и не иска да изрази нищо повече от релациите на
психологическите стойности.
Г. ЕНЕРГЕТИЗЪМ И ДИНАМИЗЪМ
52 Казаното дотук за енергията се отнася до чистото понятие за
енергия. Енергията, както нейният корелат, е понятие за време, една
непосредствено, априори дадена форма на възгледа 42, от една страна,
от друга обаче - едно конкретно, прилагано или емпирично понятие,
изведено от опита, както и всички научни обяснителни понятия43.
43
Затова идеята за нея е толкова стара, колкото и човекът.
Срещаме я още в
основните възгледи на примитивните народи. Вж. F. R.
LEHMANN, Мапа, и
моите изложения в: Über die Psychologie des Unbewußten. HUBERT
et MAUSS
(Mélanges d'histoire des religions, préface p. XXIX f.) наричат тапа
също
категория на разума. Ще цитирам дословно: „Constamment
présentes dans le
langage, sans qu’elles y soient de toute nécessité explicites, <lcs
catégories> existent
d’ordinaire plutôt sous la forme d’habitudes directrices de la
conscience, elles-
mêmes inconscientes. La notion de тапа est un de ces principes: elle
est donnée
dans le langage; elle est impliquée dans toute une série de jugements et
de
raisonnements, portant sur des attributs qui sont ceux du mana, nous
avons dit que
le mana est une catégorie. Mais le mana n’est pas seulement une
catégorie spéciale
à la pensée primitive, et aujourd’hui, en voie de réduction c’est encore
la forme
première qu’ont revêtue d’autres catégories qui fonctionnent toujours
dans nos
esprits: celles de substance et de cause.“ [Винаги, макар и не
непременно подчертано
представени в езика, съществуват <катсгориитс> обикновено във
формата на
привички, направляващи съзнанието, които сами за себе си са
нссъзнавани.
Понятието мана е един от тези принципи. То е представено в
езика; облечено
е в цяла поредица от съждения и размишления, отнасящи се до
атрибути,
подчинени на мана. Ние нарекохме мана категория. Но мана не е
само особена
категория на примитивното мислене; днес в процес на редукция
все още е
праформата, възприета от други категории, които продължават
да съществуват
в нашия дух: тези на субстанцията и на причината.]
41
За повече подробности препоръчвам Psychologische Typen
[Paragr. 584 ff.
und 811 ff.].
38
Употребяваното понятие за енергия се отнася винаги до поведението
на силите, ще рече - на подвижните субстанции, защото по друг
начин енергията не е достъпна за опита освен чрез възгледа за
поведението на подвижните субстанции. Оттук на практика говорим
за електрическа енергия и т. н., а именно така, сякаш енергията ви-
наги е определена сила. От това смесване на емпиричното или
употребявано понятие с вида на възгледа за събитието възникват
онези постоянни обърквания между „енергия“ и „сила“. По същия
начин и психологическото понятие за енергия не е чисто, а конкретно
и употребявано, което се противопоставя на нашия възглед като
сексуална, витална, духовна, морална и т. н. „енергия“, с други думи
- във формата на порива, чиято несъмнена, динамична природа ни
дава право на понятийно успоредяване с физическите сили.
53 Чрез прилагането на чистото понятие спрямо материала
на натрупания опит настъпва по необходимост конкретизиране
или онагледяване на понятието, от което се получава впечатлението,
че чрез понятието се постулира и субстанция. Такъв е случаят с
понятието за физическия етер, който, макар и да е понятие, бе
третиран изцяло като субстанция. Тази заблуда е неизбежна, защото
ние не сме способни да си представим нагледно един квантум, да не
говорим пък за квантума на нещо. Това нещо е субстанцията. По
този начин неизбежно се обекгивира всяко използвано понятие, макар
и против волята ни, въпреки всичко не бива да забравяме, че имаме
работа с понятие.
54 Понятието енергия, което използваме в аналитичната психо-
логия, аз предложих да означаваме с думата „либидо“. Изборът на
думата може да е в някои отношения несъвършен, но ми се струва,
че това понятие, дори и от гледна точка на историческата справед-
ливост, заслужава да бъде наречено либидо. Защото Фройд за първи
път проследява действително динамични психологически взаимо-
връзки и ги представя във взаимозависимост, като си служи с
удобния
израз либидо, безспорно във връзка с една специфично сексуална
дефиниция, в съответствие със своята основна изходна точка, която е
именно сексуалността. Успоредно с „либидо“ Фройд се нуждае и от
изразите „нагон“ (напр. „нагона на Аза“) и „психична енергия“
(например в „Тълкуване на сънищата“). Тъй като Фройд се огра-
ничава, така да се каже, изключително върху сексуалността и нейните
многобройни разклонения в психиката, сексуалната дефиниция на
39
енергията като специфична движеща сила е напълно достатъчна за
неговата научна цел. Напротив, от гледна точка на една обща теория
на психологията е невъзможно да се използва само сексуална
енергия,
ще рече - един специфичен нагон, като обяснително понятие, тъй
като психичното превръщане на енергията не е само сексуална
динамика. Сексуалната динамика в тоталната сфера на психиката е
само единичен случай. С това не се отрича нейното съществуване, а
тя бива поставена само на правилното място.
55 Тъй като понятието енергия, използвано за възгледа, веднага
се
обективира в душевните сили (нагони, афекти и подобни динамични
действия), неговата нагледност чрез думата „либидо“ според мен е
сполучливо намерена, защото подобни възгледи са си служили с
подобни наименования от най-старо време, като „воля“ при ШО-
ПЕНХАЕУР, ÔQ|if| при АРИСТОТЕЛ, „Ерос“ при ПЛАТОН, „любов
и омраза на елементите“ при ЕМПЕДОКЪЛ или „élan vital“ при
БЕРГСОН. От тези понятия аз взех само нагледността на наиме-
нованието, но не дефиницията на понятието. Невюпочването на
подробно обяснение на въпроса в по-раншната ми книга повлече
след себе си много недоразумения, като бях обвинен най-общо в
един вид виталистично изграждане на термините.
56 С думата „либидо“, както казах, не свързвам никаква
сексуална
дефиниция44, с което обаче наличността на сексуална динамика не е
отречена, както и която и да е друга динамика, например тази на
инстинкта за глад. Още през 1912 г. бях обърнал внимание върху
факта,
че въз основа на моя възглед за един общ нагон на живота, наречен
либидо, аз го употребявам вместо „психична енергия“, както е в
psychologie der Dementia praecox“. Тогава, не включвайки обяс-
нение, извърших прегрешение, защото представих понятието само в
неговата психологическа нагледност, като не се спрях на неговата
метафизика, чийто анализ ще направя сега тук. Оставяйки обаче
понятието либидо изцяло в неговата нагледност, аз го ползвах така,
сякаш то бе обективирано. В този смисъл нося вина за недо-
разуменията. Ето защо по-късно, в моята публикацияDarstellung
der psychoanalytischen Theorie“, през 1913 г. изрично обясних, „че
44
Латинската дума „libido“ в никакъв случай няма само
сексуален смисъл, а се
отнася най-обйи> до страстта, желанието, напора. Подробни
доказателства в
този смисъл в: Wandlungen und Symbole der Libido (ново издание:
Symbole der
Wandlung [Paragr. 185 ff.]).
40
либидото, с което ние оперираме, не само не е конкретно или
познато, а е по-скоро един X, една чиста хипотеза, един образ или
жетон, точно толкова конкретно неуловимо, както и енергията
на физическия свят на представите45“. Следователно либидото не
е нищо друго освен съкратен израз за „енергетичен подход“. Ние
никога няма да успеем в образното изложение да оперираме с чисти
понятия, освен ако ни се удаде да изразим феномена по математи-
чески път. Докато това обаче не е станало възможно, използваното
понятие за нашата система от възгледи ще бъде хипостазирано
винаги
автоматично от материята на натрупания опит.
57 Трябва да си спомним и за една друга неяснота, възникваща от
нагледното използване на понятията либидо и понятието енергия
изобщо; това е неизбежното в сферата на нагледността смесване на
енергията с каузалното понятие за въздействие, което е динамично, а
не енергетично понятие.
58 Каузално-механистичният подход вижда поредицата от
факти
а-Ь-с-б по следния начин: а въздейства на Ь, Ь въздейства на с и т. н.
В
този смисъл понятието за действие е обозначение за качество,
следователно уп^ив на причината, или, с други думи - динамика.
Финално-енергетичният възглед вижда нещата обратно: а-Ь-с са
средства за превръщане на енергията, която без причина протича от
а към невероятното състояние, през Ь-с - ентропично към вероятното
състояние. В този случай изобщо не се търси въздействието на
причината, тъй като под внимание се вземат само интензивностите
на въздействието. Доколкото интензивностите са едни и същи, можем
вместо а-Ь-с да поставим и \v-x-y-z.
59 Материята на натрупания опит и в двата случая е поредицата
а-
Ь-с-б, все пак с тази разлика, че механистичният възглед извежда
динамизъм от наблюдаваното от него взъдействие на причините,
докато енергетичният възглед наблюдава вместо въздействието на
причините - еквивалентността на действието в ход. Ще рече, че двата
подхода наблюдават поредицата а-Ь-с-б, но единият все пак
квалитативно, а другият - квантитативно. Каузалният подход извежда
от материята на натрупания опит динамичното понятие, докато
финалният подход използва чистото си понятие енергия в сферата на
възгледа и едновременно с това се превръща в динамика. Въпреки
45
Вж. Versuch einer Darstellung der psychoanalytischen Theorie
[Paragr. 281].
41
абсолютните си различия в познавателнотеоретичен план, неизбежно
двата подхода се смесват при понятието сила, а именно когато
каузалният възглед извежда чистото възприятие на действащото
qualitas в понятие на динамиката и когато финалният възглед прави
нагледно своето чисто понятие чрез приложението му. Затова меха-
нистът говори за „енергия на психичното“, обратно, енергетикът - за
„психична енергия“. От казаното очевидно произтича, че един и същ
процес в светлината на различните подходи получава съответно
съвсем различен облик.

МЕЛ НОМЕОЙМЖ; I ново ЮМЕОПАТИЧНО

вСНООГ - вОП А 1 УЧИЛИЩЕ «СОФИЯ
42
III
ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ В ТЕОРИЯТА ЗА ЛИБИДОТО
А. ПРОГРЕСИЯ И РЕГРЕСИЯ
60 Несъмнено един от най-важните енергетични феномени на
душевния живот е прогресията и регресията на либидото. Под
прогресия трябва да се разбира преди всичко всекидневното
продължаване на процеса на приспособяване. Приспособяването,
както е известно, никога не се постига веднъж завинаги, макар че
съществува склонност да се вярва на подобно нещо благодарение на
смесването на постигната нагласа с истинското приспособяване. Ние
бихме желали да удовлетворим изискването за приспособяване само
посредством една подходящо насочена нагласа. Процесът на
приспособяване протича съответно на два етапа: 1) постигане на
нагласата; 2) завършване на приспособяването посредством
нагласата. Нагласата към действителността е нещо изключително
продължително, но колкото продължителен е хабитусът, толкова
нетрайна е неговата ефективна продуктивност на приспособяването.
Това е необходимата последица от постоянно променящата се
обкръжаваща среда и от обусловеното по този начин ново
приспособяване.
61 Прогресията на либидото би представлявала тогава непре-
станно задоволяване на изискванията на обкръжаващата среда. Тъй
като то е постижимо само чрез нагласа, която тъкмо като нагласа по
необходимост включва в себе си насоченост и с това известна
едностранчивост, лесно може да възникне ситуация, когато нагласата
не е повече в състояние да изпълни изискването за приспособяване
поради настъпили промени на външните предпоставки, изискващи
нагласа, различна от наличната. Например нагласата към чувстви-
телност, опитваща се чрез вживяване да следва изискванията на
действителността, може лесно да се сблъска с условие, изпълнимо
само посредством нагласа към мисловност, ще рече - посредством
предишно мисловно възприемане на протичащите събития. В такъв
случай нагласата към чувствителност се проваля. С това се прекъсва
и прогресията на либидото. Съществувалото преди усещане за
живота
43
угасва, вместо това нараства по неприятен начин психичната
стойност
на определени съдържания на съзнанието, субективни съдържания
и реакции напират да излязат на преден план, състоянието става
афективно и склонно към експлозии. Тези симптоми означават, че
се е стигнало до натрупване на либидо. Белег за състоянието на
натрупване е винаги разпадането на двойките противополож-
ности. Докато трае прогресията на либидото, двойките противо-
положности са единни в координирания ход на психологическите
процеси. Тяхното единодействие улеснява еквилибрираната
равномерност на процеса, който без вътрешното противодействие
би бил едностранчив и безсмислен. Затова всякаква екстравагантност
и преувеличеност се възприема с основание като загуба на равно-
весието, при което очевидно липсва вътрешното координирано
въздействие на противоположния импулс. Към същността на прог-
ресията, представляваща успешен продукт на приспособяването, се
отнася фактът, че импулсът и противоположният импулс, Да и Не, са
стигнали до равностойно взаимодействие. Това изравняване и
обединяване на двойките противоположности можем да
наблюдаваме например по време на обмисляне на трудно решение.
Когато има натрупване на либидото, когато прогресията е станала
невъзможна, Да и Не не могат повече да се обединят за координиран
акт поради това, че Да и Не са стигнали до еднакви стойности, които
взаимно се държат в равновесие. Колкото по-дълго трае
натрупването,
толкова по-висока става стойността на противоположните позиции,
които съответно трупат асоциации и се присъединяват постоянно
към нови области от психичния материал. Напрежението довежда
до конфликт, конфликтът води до взаимни опити за изтласкване, а
ако
изтласкването на противоположната страна успее, настъпва
дисоциацията, „раздвоението на личността“, несъгласието със самия
себе си, с което се създава и възможност за невроза. Действията,
последващи това състояние, са некоординирани, съответно
патологични и придобиват прилика със симптоматични действия;
независимо че отчасти те са нормално детерминирани, от друга
страна, те все пак са базирани върху изтласканата противоположност,
което обаче за разлика от прогресивното събитие въздейства не
уравновесяващо, а противоречиво, вследствие на което ефектът бива
не насърчаван, а смущаван.
62 Борбата на противоположностите би продължила по
безсмислен
44
начин все по-нататък, ако с избухването на конфликта не започнеше
процесът на регресия, която предизвиква движение на либидото в
обратна посока. Поради сблъсъка на противоречията започва
постепенно обезстойностяване на двойките противоположности.
Стойностната загуба постоянно нараства и тя е единственото, което
съзнанието възприема. Загубата е равна по значение с регресията. И
то в такава степен, че докато стойностната загуба на съзнаваните
противоречия продължава, нараства стойността на всички онези
психични процеси, които не се вземат под внимание при приспо-
собяването и затова рядко или никога не достигат до съзнавано
приложение. При психичните елементи, които не се отнасят до
приспособяването към обкръжаващата среда, става дума главно за
несъзнавани елементи. Затова стойността на фоновите области на
съзнанието и на несъзнаваното нараства, поради което може да се
очаква, че тя ще вземе превес в съзнанието. Несъзнаваните стойности
поради задръжката, упражнявана от съзнаваното върху несъзна-
ваното, започват да действат първоначално индиректно. Задръжката,
която ги владее, е следствие на ексклузивната насоченост на
съзнаваните съдържания. (Задръжката е идентична с това, което
Фройд нарича „цензура“.) Индиректното манифестиране на
несъзнаваното става под формата на разстройство на съзнавания
ход - с проява на белезите на комплексите при експеримента с
асоциациите, а иначе - под описаната първоначално от Фройд форма
на симптоматични действия, при невротични състояния - под
формата на симптоми.
63 Докато регресията повишава стойността на онези
съдържания,
изключени първоначално от съзнавания процес на приспособява-
нето и поради това най-често „смътно съзнавани“ или съвсем несъз-
навани, психични елементи биват тласкани към прага на съзнанието,
които по отношение на приспособяването по всеобщо признание са
ненужни, заради което и са били винаги държани настрани от
насочената психична функция. Какво е естеството на тези съдър-
жания, може да се разбере обстойно в публикациите на Фройд. Това
не са само инфантилносексуални, а изобщо несъвместими съдър-
жания и тенденции, отчасти от неморално, отчасти от неестетично,
отчасти ирационално или съответно въображаемо естество. Този
характер с очевидно ниска стойност спрямо приспособяването дава
повод за онази унищожителна присъда за дъното на душата в
45
психоаналитичните писания46. При повърхностно наблюдение мо-
жем да установим дънна тиня, която регресията изважда наяве. Ако
обаче не се задоволим с повърхностното наблюдение и оценка на
извадените материали и се откажем въз основа на готово школско
мнение да даваме повърхностна присъда, ще открием, че там могат
да се видят не само несъвместими и затова деморализирани останки
от всекидневието или пък неудобни и неморални праисторически
тенденции на анималистичния човек, но и кълнове на нови жизнени
възможности47. В това се състои едно от големите достойнства на
психоанализата, а именно че безстрашно измъква на светло несъв-
местими съдържания, което би било едно съвършено ненужно, дори
перверзно начинание, ако тъкмо в изтласканите съдържания не се
съдържаха възможностите за обновяване на живота. Че това е така и
че така трябва да бъде, се знае не само от богатия практически опит,
но можем да го заключим и от следното разсъждение.
64 Процесът на приспособяването изисква насочена съзнавана
функция, която се характеризира с вътрешно постоянство и логична
затвореност. Както вече видяхме, насочеността на функцията трябва
да изключи всичко неподходящо, за да може да опази насочеността.
Неподходящото попада под задръжка и по този начин извън
вниманието. Съзнателно насочената функция на приспособяването,
в съответствие с натрупания опит, е само една, защото, ако аз на-
пример избера мисловна нагласа, не мога в същото време да имам и
чувствена нагласа, тъй като мисленето и чувстваното са две различни
функции. Аз трябва дори, за да удовлетворя логичните закони на
мисленето, грижливо да изключа чувството, за да не смущавам с
него процеса на мисленето. В такъв случай аз изтеглям либидото в
максимална степен от сферата на чувствата, поради което тази
функция се подчинява на едно реално несъзнавано. Опитът показва,
че нагласата е най-вече привична, а оттук другите, неподходящите
функции, дотолкова, доколкото са несъвместими с преобладаващата
нагласа, относително несъзнавани, следователно неизползвани,
4ft
Почти в духа на стария Худибрас, чисто мнение Кант (Träume
eines
Geistersehers, III. Hauptst.) съобщава: „Когато бушува
хипохондричен вятър
отвътре, зависи каква посока щс вземе той, ако тръгне надолу,
щс излезе една
пръд..., ако обаче тръгне нагоре, щс бъде привидение или свято
вдъхновение.“
47
Професионалното пресищане с невротични нстипичности
прави лекаря
скептичен. Една обобщаваща оценка обаче в светлината на
патологията крие
опасност винаги да бъде погрешна.
46
неупражнявани, недиференцирани и по необходимост, чрез коек-
зистенция, асоциирани към другите останали съдържания на несъз-
наваното, чиято малоценност и взаимно изключване вече посочих.
Затова тези функции, когато биват активирани чрез регресия и
стигнат
до съзнанието, се проявяват в една, така да се каже, несъвместима
форма, в известен смисъл деформирани и покрити с тинята на
дълбината.
65 Като си припомним, че причината за натрупването на либидо
бе провалът на съзнателната нагласа, ще разберем до каква степен
несъзнаваните съдържания, активирани чрез регресията, представ-
ляват ценностни зародиши: те съдържат елементите за онази друга
функция, която бе изключена чрез съзнателната нагласа и която би
била в състояние да допълни действено провалилата се съзнавана
нагласа или да я замести. Когато мисленето се провали като функция
на приспособяването, защото става дума за ситуация, към която
можем да се приспособим само чрез чувствата си, тогава активи-
раният чрез регресията несъзнаван материал съдържа именно
липсващата функция на чувството, но в още ембрионална, съответно
в архаична и неразвита форма. По същия начин регресията ще
активира у противоположния тип мисловна функция, компенсираща
действено провалилото се съзнавано вчувстване.
66 Поради това, че регресията активира едно несъзнавано
факти-
ческо положение, тя конфронтира съзнанието с проблема на душата
относно външното приспособяване. Естествено е съзнанието да се
възпротиви срещу приемането на регресивни съдържания, но в
крайна сметка, поради невъзможността на прогресията, ще бъде
принудено да се подчини на регресивните стойности; това означава,
с други думи: заради необходимостта от приспособяване регресията
води до душата, до психичния вътрешен свят.
67 По същия начин, по който приспособяването към обкръжа-
ващия свят може да се провали поради едностранчивостта на
приспособителната функция, така и приспособяването към вът-
решния свят може да се провали поради едностранчивостта на
функцията, която се занимава с това. Ако, да кажем, натрупването на
либидо настъпи вследствие провала на мисловната нагласа спрямо
външните изисквания за приспособяване и ако несъзнаваната
функция на чувството бъде активирана чрез регресия, съществува
първо само вживяването във вътрешния свят, което в началото може
47
и да е достатъчно. За постоянно обаче вживяването няма да е дос-
татъчно, а ще трябва отново да се прибегне към мисловната функция
точно така, както обратното стана необходимо спрямо външния свят.
Така ще се появи необходимост от цялостна нагласа спрямо вът-
решния свят дотогава, докато се постигне вътрешното приспосо-
бяване. Осъществи ли се приспособяването, може отново да настъпи
прогресия.
68 Принципът на прогресията и регресията се отразява в обрабо-
тения от ФРОБЕНИУС мит за кита-дракон 48, което аз подробно съм
изложил в книгата си,,Превръщания и символи на либидото“. Героят
е символичният представител на движението на либидото.
Превъплъщението в дракон е регресивната посока. Пътуването на
изток (пътуването през нощното море) и ставащите там събития
символизират продуктивността на приспособяването спрямо
условията на психическия вътрешен свят. Поглъщането и изчезването
на героя в корема на дракона представлява цялостният отказ от
нагласата към външния свят. Побеждаването на чудовището
изотвътре
представя продуктивността на приспособяването към условията на
вътрешния свят. Излизането от чуждото тяло (като измъкване от
леглото) с помощта на птица, което същевременно е изгревът на
слънцето, представя новото начало на прогресията.
69 Характерно е, че докато героят стои погълнат в търбуха,
чудо-
вището обръща пътуването през нощното море в посока на изток,
тоест към изгрева на слънцето, чрез което според мен се подчертава
фактът, че регресията не означава непременно крачка назад в смисъл
на развитие в обратна посока или дегенерация, а много повече
една необходима фаза от развитието, през която обаче на човека му
липсва съзнанието за развитие, тъй като той се намира в
принудително
положение, което изглежда така, сякаш той се намира в едно ранно
инфантилно, дори ембрионално състояние в утробата на майка си.
Ако човекът си остане в това положение, тогава бихме могли да
говорим за развитие в обратна посока, за инволюция или
дегенерация.
70 Също така не бива прогресия да се смесва с развитие, защото
постоянният поток или протичане на живота не е непременно
развитие или диференциране, както, да кажем, от праисторически
времена някои растителни и животински видове са останали, така да
се каже, на едно и също стъпало на диференциране и въпреки това
4,1
FROBENIUS, Das Zeitalter des Sonnengottes.
48
продължават да живеят. Така и човешкият душевен живот може да е
прогресивен без еволюция и регресивен без инволюция. Еволюцията
и инволюцията преди всичко нямат нищо общо с прогресията и
регресията, доколкото последните са движения на живота, които
въпреки движението си имат стационарен характер. Те съответстват
на това, което ГЬОТЕ толкова добре е определил като систола и
диастола49.
71 Срещу това виждане за мита, а именно че представя психо-
логически факти, вече се надигнаха много възражения. Както знаем,
трудно е да се простим с идеята, че митът в известна степен е
обяснителна алегория за астрономически, метеорологически или
вегетативни процеси. Коекзистентността на обяснителни тенденции
едва ли може да се отрече, защото има достатъчно поразителни
примери за факта, че митът има и обяснително значение, но с това
не се отговаря на въпроса, защо митът точно по този начин,
алегоризирайки, обяснява. Би могло наистина да се разбере откъде
примитивният човек черпи този обяснителен материал. Едновре-
менно с това не бива да се пропуска фактът, че каузалната потребност
на примитивния човек в никакъв случай не е толкова голяма, колкото
нашата. Него все още го засяга повече не обяснението, а фабулата.
Ние можем буквално всеки ден да забележим у нашите пациенти как
възникват митичните фантазии: те не се измислят, а се представят
чрез картини или поредици от представи, напиращи от
несъзнаваното,
а когато биват разказвани, те нерядко имат характер на свързани
помежду си епизоди, притежаващи стойността на митични разкази.
Така възникват митовете, затова и фантазиите, идващи от несъз-
наваното, имат толкова общо с примитивните митове. Доколкото
обаче митът не е нищо друго освен проекция от несъзнаваното и в
49
Диастола с простиращата сс във вселената скстравсрсия на
либидото. Систола
е неговото събиране в индивида, монадата. „... съзнателно мощно
свиващата се,
раждащата индивидуалното систола и копнежно разширяващата
сс, искаща да
обхване вселената диастола.“ (CHAMBERLAIN, Goethe, р. 571)
Оставането в
една от двете нагласи означава смърт (1. с.), типът е неподходящ
за това и се
нуждае от допълване чрез противоположната функция. „Докато
човек сс държи
постоянно отворено, диастолата е постоянна, тогава настъпва
вцепенението в
телесния, както и в духовния живот и накрая - смъртта.
‘Съживяване’ може да
донесе само действието; неговото първо условие е ограничаване,
ще рече,
систолата, която създава точно определена мярка. Колкото по-
енергично е
действието, толкова по-решително ще трябва да бъде проведено
ограничението.“
(1. с., р. 581)
4. Динамиката па несъзнаваното
49
никакъв случай не е съзнателно откритие, разбираем е не само
фактът,
че навсякъде се натъкваме на едни и същи митични мотиви, но и че
митът представя типични психични феномени.
72 Натрапва ни се тук въпросът, как енергетично да се разбира
процесът на прогресията и на регресията. Несъмнено е ясно, че при
прогресията и регресията става дума за силови действия. Прогре-
сията би могла да се сравни с водна маса, която тече от планината
към равнината. Натрупването съответства на специфично препят-
ствие по посока на течащата вода, да кажем - един язовир, който
превръща кинетичната енергия на движението в потенциална енергия
на състоянието. Чрез препречване водата ще бъде принудена да
тръгне по друг път, ако вследствие на натрупването е достигнала
височина, която ще й позволи да изтече нанякъде. Ще изтече може
би в някой канал, който отвежда живата енергия на пада към турбина
за преобразуване в електричество. Това преобразуване би било
нагледен образ за произведената чрез натрупване и регресия нова
прогресия, чийто характер, променен в сравнение с преди, се
отличава с това, че сега енергията се проявява по нов начин. В този
процес на преобразуване еквивалентният принцип има особена
евристична стойност. Интензивността на прогресията се проявява
отново в интензивността на регресията.
73 От същността на енергетичния подход съвсем не произтича,
че
трябва да има прогресия и регресия на либидото, а само, че трябва
да има еквивалентни трансформации, защото енергетиката вижда
само квантума, но никога не обяснява какъв е. Така прогресията и
регресията са специфични процеси, които трябва да се възприемат
като динамични процеси и които като такива са предопределени от
качествата на субстанцията. Затова и прогресия, и регресия никога
не могат да бъда изведени от същността на понятието енергия, а
могат да бъдат енергетично разбрани само в техните взаимни
релации.
Защо съществува прогресия и регресия, може да се разбере само от
качествата на субстанцията, тоест механистично-каузално.
74 Прогресията като постоянно протичащ процес на приспосо-
бяване към условията на обкръжаващия свят се основава на виталната
необходимост от приспособяване. Необходимостта налага абсолют-
но ориентиране към условията на обкръжаващия свят и изтласкване
на всички онези тенденции и възможности, които служат на инди-
видуацията.
50
75 Регресията, обратно, като приспособяване към условията на
собствения вътрешен свят се базира на виталната необходимост да
се задоволят изискванията на индивидуацията. Човекът не е машина
в такъв смисъл, че постоянно да осигурява еднаква продуктивност
на труда, а може само тогава да отвърне цялостно по идеален начин
на изискванията на външната необходимост, когато се е нагодил и
към своя собствен вътрешен свят, ще рече — когато е в
разбирателство
със себе си. И обратно, той може само тогава да се нагоди към своя
вътрешен свят и да постигне разбирателството със себе си, когато се
е нагодил към условията на обкръжаващия свят. Едната или другата
функция може само кратковременно да бъде занемарена, както
показва опитът: а именно когато примерно е постигнато само
едностранчиво приспособяване към външната среда, а вътрешното
е занемарено, настъпва постепенно повишаване на стойността на
вътрешните условия, което се проявява в излизането на преден план
на лични елементи във външното приспособяване. Веднъж ми се
случи да проследя драстичен случай: фабрикант, който с труд се бе
издигнал и бе постигнал благосъстояние, започна да си спомня за
определена фаза от юношеството си, когато е изпитвал особена
радост
от общуването си с изкуството. Той почувства потребност да въз-
станови тези свои нагласи и започна сам да изобретява художествени
мостри за фабричните си стоки. Резултатът беше, че никой повече не
желаеше да купува неговите художествени продукти и той след
няколко
години банкрутира. Грешката му беше, че това, което се отнасяше
към вътрешното, той пренесе към външното, като не разбра изиск-
ването към индивидуация. Един толкова фрапантен провал на доста-
тъчна преди това функция на приспособяването се обяснява с типич-
ното неразбиране на вътрешните изисквания.
76 Въпреки че прогресията и регресията са каузално обосновани
в природата на жизнените процеси, от една страна, и от условията на
обкръжаващата среда, от друга, ние трябва все пак от гледна точка на
енергетичния подход да ги разглеждаме само като средство или като
пропусквателни пунктове на енергетичния ход. От тази гледна точка
произлиза прогресията и резултиращата от нея способност за прис-
пособяване като средство на регресията, ще рече - на манифес-
тирането на вътрешния свят пред външния, чрез което е създадено
ново средство за прогресия от променен вид, който представлява по-
добро приспособяване към условията на обкръжаващия свят.
51
Б. ЕКСТРАВЕРСИЯ И ИНТРОВЕРСИЯ
77 Прогресията и регресията могат да бъдат съотнесени към
екстраверсията и интроверсията на либидото. Прогресията като
приспособяване към външните условия може да бъде възприета като
екстраверсия, а регресията като приспособяване кам вътрешните
условия - като интроверсия. От такова успоредяване би възникнало
обаче значително объркване на понятията. Прогресията и регресията
са в най-добрия случай бледи аналози на екстраверсията и
интроверсията. В действителност последните две понятия засягат
динамизми от естество, различно от това на прогресията и
регресията. Въпросните понятия са динамизми или закономерни
форми на превръщането на енергията, докато екстраверсията и
интроверсията, както подсказва и наименованието им, са динамизми
или форми на прогресията и на регресията. Прогресията в смисъла
на понятието време е движение на живота напред. То може да се
осъществява в две различни форми, а именно екстравертни, когато
обветите, ще рече - условията на обкръжаващата среда, влияят главно
върху вида и начина на прогресията, или интровертни, когато
прогресията трябва да се вмести в условията на Аза (по-точно - на
„субективния фактор“). Регресията също може да се осъществява по
два начина или като оттегляне от външния свят (интроверсия), или
като бягство в екстравагантно външно изживяване (екстраверсия).
Неуспехът довежда един индивид до състояние на мрачно
размишление, друг - до шляене от заведение в заведение. Тези два
различни начина на реагиране, които съм определил като
екстраверсия и интроверсия50, съответстват на два различни типа
нагласа.
78 Либидото се движи не само едновременно напред и назад, но
също и навън и навътре. Психологията на това движение съм
представил подробно в моята книга за типовете и затова тук мога да
си спестя по-нататъшните изложения в този смисъл.
В. ИЗМЕСТВАНЕТО НА ЛИБИДОТО
79 В „Превръщания и символи на либидото“, втора част, раздел
50
Вж. книгата ми Psychologische Typen.
52
г
III, съм използвал израза „изместване на либидото“, за да означа по
този начин енергетичната трансформация или превръщането на
енергията. Използвайки този израз, имам предвид отместването на
психически интензитети или стойности от едно съдържание към
друго
в съответствие с така нареченото превръщане на енергията, която, да
речем, като топлина преминава през парната машина и се превръща
в налягане на парата и след това в енергия на движението. По сходен
начин енергията на дадени психични феномени чрез подходящи
средства за преобразуване бива доведена до други динамизми. В
споменатата по-горе книга съм дал примери за процесите на тези
превръщания, затова тук ще се въздържа от повече примери.
80 В природата, оставена сама на себе си, енергията се превръща
от един вид в друг в съответствие с естествения си спад, при което тя
произвежда природни явления, но не „трудово постижение“. Така
живее и човекът, оставен сам на себе си, така да се каже, като
природен
феномен и не осъществява никакъв труд в същинския смисъл на
думата. Културата обаче представлява машината, чрез която
естественият спад се използва за трудово постижение. Това, че
човекът изобщо е стигнал до изобретяването на машината, трябва да
е заложено дълбоко в природата му, може би дори в природата на
живите същества изобщо, тъй като живото вещество само предс-
тавлява един трансформатор на енергия, а животът някак си, по още
неизвестен начин, участва в процеса на преобразуването. Животът
се осъществява благодарение на това, че използва естествените
физически и химически предпоставки, така да се каже, като средства
за своето съществуване. Живото тяло е една машина, която превръща
поетото количество енергия еквивалентно в други динамични прояви.
Не можем да кажем, че физическата енергия се преобразува в живот,
а само, че преобразуването е израз на живота.
81 По същия начин както живото тяло е една машина, така и
други
адаптации към физическите и химическите предпоставки имат
стойността на машини, даващи възможност за осъществяването на
други форми на преобразуване. Така например всички средства, от
които животното, с изключение на прякото изхранване на тялото,
има нужда за гарантиране и продължаване на своето съществуване,
са машини, използващи естествения спад за трудова продуктивност.
Когато бобърът прегризва дървета и така препречва водни течения,
това е труд, предпоставен от неговата диференциация. Неговата
53
диференциация е една естествена култура, функционираща като
преобразувател на енергия, като машина. Така и човешката култура
като естествен продукт на диференциацията е машина, първоначално
техническа машина, използваща естествени предпоставки за
превръщане на физическа и химическа енергия, но след това вече
една душевна машина, използваща душевните предпоставки за
видоизменение на либидото.
82 Така както на човека се е удало да изобрети турбината, да
отклони към нея водите на река и от получената по този начин
енергия
на движението да произведе електричество, намиращо многостранно
приложение, така също му се е удало да привежда в друга динамична
форма, изискваща труд, естествения нагон, протичащ в съответствие
със собствения спад, без да извършва труд.
83 Преобразуването на енергията на нагона става чрез прена-
сяне върху аналога на обекта на нагона. Както електроцентралата
подражава на водопада и по този начин обсебва неговата енергия,
така психичната машина подражава на даден нагон и по този начин
обсебва неговата енергия. Хубав пример в този смисъл е пролетната
церемония на вачандите51. Те изравят дупка в земята с продълговата
форма и по ръбовете ù затъкват клони така, че всичко да заприлича
на женски гениталии. Около дупката танцуват, като държат копията
си така, че да напомнят на еректирал пенис. Танцувайки около
дупката, забиват копията си в нея и се провикват: „pulli nira, pulli
nira... wataka!“ (non fossa, non fossa... sed cunnus!). Участниците в
танца нямат право по време на церемонията да поглеждат към жена.
84 Чрез изкопаната дупка вачандите създават аналог на
женските
гениталии, на обекта на естествения нагон. Чрез многобройните
викове и чрез екстаза от танца те се сугерират в смисъл, че дупката в
земята наистина е гениталия, и за да не бъдат смутени в тази илюзия
от истинския обект на нагона, никой няма право да поглежда към
жена. Явно става дума за безспорно канализиране на енергията и
пренасянето ù върху аналог на първообекта чрез танца (който по
същество представлява игра на сношение, както при птиците и
другите животни) и чрез наподобяването на сексуалния акт52.
51
Вж. PREUSS, Der Ursprung der Religion und Kunst, passim, sowie
SCHULTZE,
Psychologie der Naturvölker, p. 161, und JUNG, Wandlungen und
Symbole der
Libido (Neuausgabc: Symbole der Wandlung [Paragr. 213 f.]).
52
Вж. изследването на PECHUËL-LOESCHE, Volkskunde von
Loango, p. 38:
танцьорите рият c един крак земята и в същото време
изпълняват специфични
движения на таза.
54
85 Този танц носи отличен смисъл на земна оплодителна цере-
мония, поради което и се прави през пролетта. Това е едно магично
действие, имащо за цел да предаде либидото върху земята, чрез
което земята получава особена физическа стойност и се превръща в
обект на очакването. После духът се занимава с нея и е детерминиран
от нея, чрез което се дава възможност и вероятност човекът да й
засвидетелства вниманието си - психологическа предпоставка за
земеделието. Земеделието наистина се извършва, макар не един-
ствено и само под въздействието на аналогични сексуални представи.
„Брачното ложе на нивата“ е подобна церемония на пренасянето:
селянинът през някоя пролетна нощ взема жена си със себе си на
нивата и там се съвкупява с нея, за да оплоди полето. По този начин
се създава близко отношение и аналогия, въздействаща като канал,
отклонен от речното корито и изливащ водата си във водна
електрическа централа. Енергията на нагона бива тясно асоциирана
с нивата така, че обработването на земята да получи стойност на
сексуално действие. Тази асоциация осигурява трайно пренасяне на
интереса към нивата. Нивата в резултат въздейства притегателно
върху обработващия я, а той поради това ще се занимава с нея, което
несъмнено е в полза на полското плодородие.
86 Както МЕРИНГЕР показва това по един много красив начин,
асоциацията на либидото (и в сексуален смисъл) и в земеделието
намира израз в езика53. Пренасянето на либидото върху нивата
естествено не става само чрез сексуална аналогия, но и чрез директни
магически докосвания, например чрез обичая момичета и момчета
да се търкалят заедно в тревата на нивата54. Примитивният човек
възприема пренасянето на либидото толкова конкретно, че дори
отдава умората си от работата на полския демон, който му е изпил
силите55. Всички по-големи начинания и действия като земеделие,
лов, война и т. н. примитивният човек започва с магични аналогични
действия, с подготвителни заклинания, които съвсем ясно имат
психологическата цел да пренесат либидото върху дейност, станала
необходимост. При бизоновите танци на таос-пуеблос танцьорите
представят ловците и дивеча едновременно. Чрез възбуда и страст в
53
MERINGER, Wörter und Sachen, und JUNG, Wandlungen und
Symbole der
Libido (Ncuausgabc: Symbole der Wandlung [Paragr. 2142']).
54
B*. MANNHARDT, Wald- und Feldkulte I, p. 480 ff.
55
1. c., p. 483.
55
танца либидото бива приведено във вид на ловна дейност.
Необходимата за това страст в танца се произвежда от ритмичните
удари на барабани и от възбуждащата песен на възрастните мъже,
които ръководят цялата церемония. Както знаем, възрастните хора
живеят със своите спомени и обичат да говорят за предишните си
деяния, „разгорещяват“ се. Топлината „запалва“ и старият подава
първия подтик към танца, към мимичната церемония, имаща за
задача
да привикне към лов младите и най-младите и да ги подготви
психически за това. Подобни „rites d’entrée“ (въвеждащи ритуали -
фр.) са документирани при многобройни примитивни племена56.
Класически пример в този смисъл е церемонията атнинга у племето
арунта. В началото ù няколко души от племето трябва да бъдат
„насъскани“ към отмъщение. То се осъществява, като вождът свързва
косата на умрелия, за когото трябва да се отмъсти, с устата и пениса.
За да го извърши, вождът коленичи по такъв начин върху умрелия и
го прегръща, сякаш извършва сексуален акт с него 57. Смята се, че по
този начин се въздейства „вътрешностите на мъжа да започнат да
горят от страст за отмъщение заради убийството“. Очевидно
церемонията цели интимно опознаване на всеки един поотделно с
убития. Така всеки става склонен да отмъсти за мъртвия.
87 Често огромната обстоятелственост при подобни церемонии
показва какво е необходимо за извеждане на либидото от
естественото
му русло, а именно от навика на всекидневието и за пренасочването
му към необичайна дейност. Модерният разум смята, че може да
постигне това само с едно волево решение и да се откаже от всички
магически церемонии, поради което и дълго време той се затруд-
няваше да разбере правилно примитивните церемонии. Ако обаче
вземем под внимание, че примитивните народи в много по-голяма
степен от нас реагират несъзнавано, ще рече - представляват просто
само природен феномен и по тази причина те, така да се каже, изобщо
не познават това, което ние наричаме „воля“, несъмнено ще разберем
защо се нуждаят от обстойни церемонии, докато на нас ни е
достатъчно едно просто волево решение. При нас съзнаваното е по-
силно изразено, ще рече - ние сме повече доместицирани. През
56
Най-общо по темата y LÉVY-BRUHL, Les Fonctions mentales dans
les sociétés
inférieures, p. 262 ff.
57
Красноречиви фотоси в: SPENCER and GILLEN, The Northern
Tribes of Central
Australia, p. 560.
56
!
хилядолетията на нас ни се е удало да овладеем не само обкръжа-
ващата ни дива природа, но да обуздаем и собствената си дивота
(поне в известен смисъл и в известни периоди!). Така или иначе ние
сме развили „воля“, ще рече - разполагаема енергия, навярно не
много, но все пак повече от примитивните народи, и затова вече не
са ни необходими магически танци, за да се „запалим“ по някое
начинание, поне що се отнася до всички обикновени случаи. Когато
обаче става дума за нещо, което би могло да надхвърли нашите сили
или което би могло и да предизвика провал, тогава ние с благосло-
вията на църквата полагаме тържествено основния камък, „кръща-
ваме“ излезлия от корабостроителницата кораб, по време на война
призоваваме някой патриотично настроен бог; избилата от страх пот
е предизвиквала и най-силните хора към спонтанна молитва. Така че
достатъчни са само малко несигурни обстоятелства, за да извикаме
съвсем естествено на живот отново „магическите обстоятелстве-
ности“. Чрез церемонията се освобождават по-дълбоки емоционални
сили, убеждението се превръща в сляпа самосугестия, а физическите
черти на лицето се съсредоточават в една фиксирана точка, върху
която след това се стоварва цялата тежест на несъзнаваното vis а
tergo (силата зад мен - лат.). И наистина е обективен факт, че
сигурният
успява повече от несигурния.
Г. ОБРАЗУВАНЕТО НА СИМВОЛИТЕ
88 Психологическата машина, която преобразува енергията, е
символът. Имам предвид истински символ, а не знак. Така дупката в
земята, изкопавана от вачандите, не е знак за женските гениталии, а
символ, представящ идеята за оплождането на жената-земя.
Объркването с жена-човек би представлявало семиотично тълкуване
на символа и би смутило фатално същността на церемонията. Затова
и танцуващите не бива да поглеждат към жена. Чрез семиотичния
възглед би се разрушила машината точно така, както ако се разруши
тръбата под налягане към турбината, защото това би било все пак
един твърде неестествен водопад, възникнал чрез изтласкване на
естествените предпоставки. Разбира се, съвсем нямам намерение да
твърдя, че семиотичното тълкуване е безсмислено; то не само че е
възможно, но е и много истинско. Неговата полезност е неоспорима
57
във всички онези случаи, когато природата просто бива съсипвана,
без от това да произтече ефективна продуктивност от труда.
Семиотичното тълкуване би станало обаче безсмислено, ако се
използва едностранчиво и схематично, ако заличи истинската
природа на символа и го принизи до обикновен знак.
89 Първата продуктивност от труда, която примитивният човек,
създавайки аналогии, изтръгва от енергиите на нагона, е магията.
Една церемония е магическа тогава, когато се провежда не за да се
постигне ефективна продуктивност от труда, а спира само до
очакването за такава. В този случай енергията бива предавана на
един нов обект, произвеждайки нов динамизъм, който обаче остава
магически дотогава, докато не извършва ефективен труд. Пре-
димството, възникващо при магическата церемония, е, че ново-
натовареният обект съдържа възможности за въздействие върху
психиката. Чрез своята стойност гой въздейства детерминиращо и
представообразуващо, така че духът задълго остава привлечен и зает
с обекта. Така възникват действия, осъществяващи се върху магичния
обект quasi игрово, най-често това са ритмически действия. Хубав
пример са онези южноамерикански скални рисунки, разположени
във вдлъбнатини, гравирани дълбоко в най-твърдия камък. Те са
възникнали поради това, че в продължение на столетия индианците
игрово постоянно са повтаряли линиите с камък. Значението на
рисунките едва ли може да се обясни, но свързаната с тях дейност е
далеч по-значима5*.
90 Детерминирането на духа чрез магично въздействащия обект
води като последица и възможността човек чрез продължителното
игрово занимание с обекта да направи всякакъв вид открития по
него, които иначе биха му се изплъзнали. Както знаем, тъкмо по този
начин са били направени вече много открития. Ненапразно магията
се нарича майката на науката. През цялото Средновековие това,
което днес наричаме природна наука, не е било нищо друго освен
магия. Подходящ пример в случая е алхимията, чиято символика
показва принципно описания по-горе процес на преобразуване на
енергията с несъмнена яснота, а по-късните алхимици дори са
съзнавали тази мъдрост58 59. Но едва чрез развитието на магията в
наука,
58
KOCH-GRÜNBERG, Südamerikanische Felszeichnungen.
59
Вж. SILBERER, Probleme der Mystik und ihrer Symbolik, както и
ROSENCREUTZ, Chymische Hochzeit.
58
ще рече - чрез развитието от обикновения стадий на очакването до
действително техническата работа върху обекта, се е стигнало до
овладяването на природните сили, за което е мечтало Средновеко-
вието. Дори мечтата на алхимията да преобразува елементите се е
осъществила. Магичното въздействие от разстояние се е осъществило
чрез откриването на електричеството. Следователно имаме всички
основания да ценим процеса на образуване на символите и да
засвидетелстваме нашето уважение към символа като безценно
средство, даващо ни възможност да използваме обикновения нагонов
ход на енергетичния процес за ефективно постижение от труда. Няма
съмнение, че водопадът е по-красив от водноелектрическата
централа,
но dira nécessitas (строгата нужда - лат.) ни учи да ценим по-високо
електрическото осветление и електрическата индустрия от красивата
безполезност на водопада, на който се наслаждаваме за половин час
по време на разходка през отпуската.
91 По същия начин както във физическата природа само крайно
ограничена част от естествената енергия привеждаме в практически
полезна форма, а много по-голямата част сме принудени да оставим
да отреагира неизползвана като природен феномен, така и в нашата
психична природа само една малка част от енергията можем да
отклоним от природния ù ход. Несравнимо по-голяма част от нея
остава неовладяна от нас и поддържа закономерния ход на живота.
Поради това либидото по естествен начин е разпределено върху
различните функционални системи, от които то не може изцяло да
бъде изтеглено. Либидото е инвестирано в тези функции като тяхна
непроменяема, специфична сила. Само в случаите, когато символът
предлага по-голям спад, отколкото природата, става възможно да се
пренесе либидото към други форми. Историята на културата отдавна
е доказала, че човекът притежава относително излишество от
енергия,
способна да получи друго приложение освен единствено естествения
ù ход. Фактът, че символът създава възможност за подобно откло-
нение, доказва, че не всички видове либидо в природосъобразна
форма, принуждаваща ги да протичат по нормалния си ход, са се
уталожили, а че един квантум енергия е останал свободен и може да
се определи като излишък на либидо. Можем да си представим, че
този излишък се е появил благодарение на невъзможността на здраво
организираните функции да изравнят достатъчно разликите в
интензивността. Те биха могли да се сравнят с един водопровод,
чието
59
напречно сечение е много малко, за да отвежда в достатъчна степен
определена водна маса, която постоянно се увеличава. Тогава водата
просто ще прелее. От излишъка на либидо възникват определени
психични процеси, обясними само отчасти или никак единствено с
природните предпоставки. Такива са религиозните процеси, чиято
природа е по-малко символична. Символи на представата са ре-
лигиозните идеи, символи на действието са ритуали или церемонии.
Те представляват манифестация и израз на излишъка на либидо.
Същевременно те са преход към нови действия, които трябва
специфично да определим като културни, в противоположност на
закономерно протичащите инстинктивни функции.
92 Символа, който превръща енергията, съм нарекъл още израв-
няване на либидото60 и под това разбирам представи, подходящи да
изразят еквивалентно либидото и тъкмо по този начин да го приведат
към форма, различна от първоначалната. Митологията предоставя
неизброими изравнявания от този вид, като се започне със свещените
предмети, хурингите, фетишите и се стигне до изображенията на
боговете. Много често в ритуалите, предназначени за свещените
предмети, се разпознава ясно тяхната природа на трансформиращи
енергия; така например примитивният човек гали ритмично своята
хуринга, поема по този начин магическата сила на фетиша в себе си
и в същото време предава на фетиша обратно „заряд“ 61. По-високо
стъпало на същата линия е идеята за тотема, свързана най-тясно с
началото на възникването на общностите, и направо отвежда към
идеята за паладиума, божеството-закрилник и божество на рода, към
идеята за организация на човешката общност изобщо. Процесът на
превръщане на либидото чрез символа е протичал от първите дни на
човечеството и продължава да действа. Символите никога не са били
съзнателно измислени, а са били произвеждани от несъзнаваното по
пътя на така нареченото откровение или интуиция62. При близките
60
Wandlungen und Symbole der Libido (Ncuausgabc: Symbole der
Wandlung [Paragr.
146]).
61
SPENCER and GILLEN, 1. c., p. 277.
62
„Man, of course, has always been trying to understand and to control
his environ-
ment, but in the early stages this process was inconscious. The matters
which arc
problems for us existed latent in the primitive brain; there, undefined,
lay both
problem and answer; through many ages of savagery, first one and
then another
partial answer emerged into consciousness; at the end of the scries,
hardly com-
pleted to-day, there will be a new synthesis in which riddle and answer
arc one.“
60
взаимоотношения между митологичните символи и символите на
сънищата и като се вземе под внимание фактът, че, както се изразява
П. ЛЬОЖЬОН, сънят е „богът на диваците“, е твърде възможно една
голяма част от историческите символи да произлиза направо от съня
или най-малкото да е зачената от съня 63. За избора на тотема го знаем
дори съвсем сигурно, известни свидетелства съществуват и по
отношение на избора на боговете. Тази функция на символите,
съществуваща от памтивека, и днес е налице, макар че развитието на
душевността от много столетия насам се стреми да потисне
индивидуалното образуване на символите. Първата крачка в това
отношение е създаването на официална държавна религия,
следващата - изкореняването на политеизма, започнало още с опита
за реформиране, проведено от Аменофис IV. Както е известно,
християнската епоха има изключителни заслуги за потискане на
индивидуалното образуване на символите. В степента, в която ще
започне да намалява интензивността на християнската идея, може да
се очаква отново разпалването на индивидуалното формиране на
символи. Тъкмо невероятното умножаване на сектите след XVIII век
- века на „Просвещението“, е красноречиво свидетелство за това.
Грандиозното разпространение на Christian Science, на теософията,
на антропософията и на религията масдаснан* * са следващи крачки
по посочения път.
[Човекът, естествено, винаги се е опитвал да разбира и да владее
обкръжаващия
го свят, но в началните стадии този процес е бил нссъзнаван.
Това, което за нас
сс превърна в проблем, е било латентно заложено в
примитивното съзнание;
там са били, още нссъзнавани, и двете: проблемът и решението;
през цели
епохи на първобитно съществуване са изплували в съзнанието ту
едно, ту
друго частично решение. В края на тази поредица, и до днес
незавършена, ще се
появи нова синтеза, в която загадката и отговорът ще бъдат
едно.] (CRAWLEY,
The Idea of the Soul, p. 11)
61
„Les rêves sont pour les sauvages ce que la Bible est pour nous, la
source de la
révélation divine.“ [Сънищата са за диваците това, което за нас е
библията -
източник на божествено откровение.] (GATSCHET, The Klamath
Language, zit.
bei Lévy-Bruhl, 1. c., p. 53)
* Религиозно движение на светци и лечители, водещо началото си
от Чикаго
(1917), със създател О. Ханиш (1844-1936). То почива върху
прогласеното от
Заратустра, фалшифицирано и видоизменено с времето в смисъл,
чс постоянно
щели да сс явяват нови пророци, за какъвто сс смятал и Ханиш.
В основата си е
расово учение, според което така наречената арийска раса (към
която спадат и
ссмититс) превъзхожда всички останали. Сектата отхвърля
войнстващия
расизъм, стреми сс да изгради универсална империя на мира без
никакво
прилагане на сила. - Б. пр.
61
93 В практическата работа с нашите пациенти на всяка крачка се
натъкваме на такива символни образувания, които имат за цел
преобразуването на либидото. В началото нададено лечение срещаме
символни образувания в действие, чиято нецелесъобразност намира
израз в това, че те притежават твърде нисък спад, така че либидото не
може да се превърне в ефективна продуктивност, а несъзнавано се
оттича по стари пътища, в архаичносексуални фантазии и фантазии
действия; в резултат на това пациентът не е наясно със себе си, ще
рече - невротичен е. В този случай, естествено, е нужен анализ sensu
strictiori, тоест редуктивният психоаналитичен метод, въведен от
Фройд, който отстранява всички незадоволителни символни
образувания и ги редуцирало естествените елементи. Разположената
твърде високо и нецелесъобразно построена водна централа се
събаря и се разпада на съставните си части, като отново се възстано-
вява първоначалният естествен път на водата. Несъзнаваното про-
дължава да образува символи, които могат, естествено, ad infinitum
(до безкрай - лат.) да бъдат редуцирани до техните елементи.
94 Човекът обаче не може и никога няма да се задоволи с естес-
твения ход на нещата, тъй като той винаги притежава излишък от
енергия, на която може да се предложи по-благоприятен спад освен
само природния, поради което той неизбежно се стреми към това,
колкото и да се опитват чрез редукция да го принудят да се върне в
естествения спад. Затова ние стигнахме до убеждението, че ако
нецелесъобразното се редуцира, естественият ход на нещата се
възстанови и по този начин се появи възможността за естествен
живот,
не бива да се продължава с редукцията, а по-скоро трябва да се
подкрепи синтетично символообразуването, за да се появи по-
благоприятен спад за излишъка. Редукцията до естественото
състояние
за човека не е нито идеално състояние, нито панацея. Ако това
наистина би било естественото състояние, би трябвало примитивният
човек да води завидно съществуване. Това обаче съвсем не е така,
защото той в такава степен е измъчван от суеверия, страхове и
принуди
освен всички други болки и трудности на човешкия живот, че ако
живееше в нашата цивилизация, щеше да бъде определян като тежко
невротичен, ако не дори побъркан. Какво бихме казали за европеец,
който би се държал по следния начин: един негър сънувал, че го
преследват враговете му, хванали го и го изгорили жив. На другия
ден накарал роднините си да накладат огън и той стъпил в огъня, за
да
62
прогони чрез тази безславна церемония сънуваното зло. Получил
такива изгаряния, че се наложило да лежи няколко месеца на легло64.
95 Човекът беше освободен от тези страхове чрез водещото към
културата прогресиращо символообразуване. Връщането към
природата следователно трябва неизбежно да бъде последвано от
синтетично възстановяване на символа. Редукцията води надолу до
примитивния първобитен човек (Naturmensch) и неговото същинско
душевно състояние. Фройд насочва вниманието си главно към
безогледното сластолюбие, Адлер - върху „психологията на прес-
тижа“. Впрочем това са две много съществени особености на
примитивната психика, но съвсем не единствените. Би трябвало да
се споменат, за да е пълна картината, всички други черти на прими-
тивността, като игровото, мистичното, „героичното“ и т. н., преди
всичко обаче преобладаващият факт на примитивната душа: оставена
на произвола на надличностови „сили“, били те нагони, афекти,
суеверия, внушения, магьосници, вещици, духове, демони или
богове. Редукцията води до подчинение на примитивното, от което
цивилизованият човек се надява да се е измъкнал. Както редукцията
запознава човека с неговата подвластност на различни „сили“ и го
натоварва с един почти опасен проблем, така синтетичното трети-
ране на символа го довежда до религиозния въпрос, но не до проб-
лема на съвременните вероизповедания, а до религиозния проблем
на примитивния човек. Срещу реално обсебилите го сили може също
само реален факт да осигури закрила и помощ; не система на
мислене, а само непосредствен опит е в състояние да уравновеси
сляпата сила на инстинктите.
96 На полиморфизма у примитивната природа на инстинктите се
противопоставя регулиращо принципът на индивидуацията. Срещу
многообразието и противоречивата раздвоеност се възправя една
контрактивна цялост, чиято сила е също толкова голяма, колкото тази
на инстинктите. Да, двете страни образуват дори заради саморе-
гулирането необходимата двойка противоположности, която често
срещаме обозначена като природа и душевност. Основата за тези
понятия образуват психически кондиции, между които човешкото
съзнание се люлее както езичето на везната.
97 Примитивната душевност, в непосредствения жизнен опит, е
представена в нас под формата на инфантилна психика, за която още
м
LÉVY-BRUHL, 1. с., р. 54.
63
можем да си спомним. Нейните особености Фройд окачествява като
инфантилна сексуалност, при това с известно право; защото от това
зачатъчно предразположение се развива сетнешната зряла сексу-
ална същност. Фройд обаче извежда от зачатъчното предразполо-
жение още цял куп душевни особености, така че се създава впечат-
лението, че и душевността произлиза от един сексуален подгот-
вителен етап и следователно не е нищо друго освен издънка на
сексуалността. Фройд пропуска обаче факта, че инфантилното
поливалентно зачатъчно предразположение е не само своеобразен
перверзен подготвителен етап към нормална и зряла сексуалност, но
че тъкмо затова изглежда своеобразно перверзно, защото е
подготвителен етап не само към зрялата сексуалност, но и към
душевната самобитност на индивида. От инфантилното зачатъчно
предразположение се развива целият по-сетнешен човек, затова и
зачатъчното предразположение е точно толкова само сексуалност,
колкото и психиката на зрелия човек. Във въпросното зачатъчно
предразположение се крият също не само първите стръкове на зрелия
живот, но цялото наследство от прародителите в неопределим обхват.
В това наследство се съдържат не само инстинктите, водещи
началото
си още от животинската фаза, но също и всички онези диферен-
цирания, оставили наследяеми следи. Така на практика всяко дете се
ражда с едно невероятно несходство (Inkongruenz); от една страна,
така да се каже, подобно на животното е несъзнаващо същество, от
друга страна, е последното въплъщение на един прастар и безкрайно
сложен сумарен наследствен материал. Тази неконгруентност създава
напрежението в зачатъчното предразположение и освен това обяс-
нява още много загадки в наистина богатата на загадки детска
психология.
98 И така, ако чрез редуктивния метод разкрием инфантилните
подготвителни периоди в психиката на зрелия човек, ще установим,
че в най-дълбоката основа се намират инфантилните зачатъци,
съдържащи, от една страна, по-сетнешната естествена сексуална
същност в statu nascendi (зародишно състояние - лат.), от друга обаче
- също и всички онези усложнени предварителни условия на
културното същество. Това намира най-красив израз в сънищата на
децата. Много от тях са просто „детски“ и напълно разбираеми, но
други съдържат почти главозамайващи знакови възможности и неща,
които само в светлината на примитивните сравнения разкриват
64
дълбокия си смисъл. Тази друга страна е духът in nuce (затвореният
дух, духът в черупката-лат.). Детството е важно не само заради това,
че тъкмо тогава са били заложени някои изкривявания на
инстинктите,
но също и заради факта, че тогава се явяват пред детската душа онези
разгърнати сънища и картини, стряскащи или окуражаващи,
подготвящи цяла съдба, едновременно с онези предчувствия,
обърнати към миналото, които далеч задминават детския опит и
достигат до живота на дедите. Така в душата на детето срещу
„естествената“ предпоставка се изправя една духовна. Както е
известно, живеещият сред природата примат не е само „първичен“
като животно, той вижда, вярва, страхува се, уважава неща, чийто
смисъл съвсем не произтича само от естествените условия на
обкръжаващата го среда, чийто субординиращ смисъл води далеч
зад всякаква естественост, смисленоет и разбираемост, а нерядко
дори
контрастира рязко с инстинктите. Достатъчно е да си спомним за
онези жестоки ритуали и обичаи на примитивните племена, от които
се възмущава всяко естествено чувство, за всички онези убеждения
и идеи, стоящи в непреодолимо противоречие с очевидността на
нещата. Тези факти ни принуждават да приемем, че духовният
принцип (какъвто и да е той) се противопоставя с нечувана сила
срещу чисто природното. Може да се каже, че и това е „природно“ и
че едното и другото произхождат от една и съща „природа“. Аз в
никакъв случай не се съмнявам в този произход, трябва обаче да
подчертая, че това „природно“ нещо се състои от един конфликт на
два принципа, на които в зависимост от вкуса може да се даде едно
или друго име, и че това противоречие е израз и може би дори
основа на онова напрежение, което ние определяме като психична
енергия.
99 И по теоретични съображения би трябвало да съществува у
детето напрежение от противоречията, защото без него не би била
възможна никаква енергия, както пише ХЕРАКЛИТ: ж>А.£цо<;
згатцд
ÍKXVTCOV65. Вече отбелязах, че този конфликт може да бъде разбран
като противоречие между още дълбоко примитивната природна
същност на новороденото и неговата високодиференцирана
наследствена маса. Природната същност се характеризира с
ненакърнена свобода на нагона, ще рече - съществото е изцяло
предоставено на инстинктите си. На това състояние се противо-
1,5
[Войната с бащата на всички неща.]
5. Динамиката па иесъзпаваиото
65
поставя наследствен материал, състоящ се от споменни наслоявания
от опита на всички предци. Това допускане се възприема често със
скептицизъм, като се смята, че става дума за „наследени представи“.
Разбира се, че нямаме предвид това. Става дума много повече за
наследени възможности за представи, за „трасирания“, възникнали
постепенно в родословието чрез натрупан опит. Да се отрече нас-
ледяването на тези трасирания би било същото, както да се отрече
наследяването на разсъдъка. Отричащите го, за да останат после-
дователни, трябва да докажат твърдението, че детето се ражда с
маймунски мозък. Тъй като то се ражда с човешки мозък, този мозък
рано или късно ще започне да функционира като човешки, при това
неминуемо от онази степен, до която са били достигнали последните
предци. Всичко това, разбира се, е дълбоко несъзнавано от детето. В
началото съзнавани са само инстинктите и това, което се противо-
поставя на тях. Противопоставящото се обаче са видимите родители.
Ето защо детето няма още никаква представа, че задръжките може да
са заложени в него самото. Справедливо или не, задръжките се при-
писват на родителите. Този инфантилен предразсъдък е толкова
здрав,
че често ние, лекарите, изпитваме най-големи затруднения да нака-
раме пациентите си да разберат, че лошият баща, който забранява
всичко, много по-малко се намира навън и много повече вътре в тях
самите. Всичко, което действа от сферата на несъзнаваното, се
проявява като проекция върху другия. Не че другите са напълно
невинни, защото и най-лошата проекция е закачена поне на една
кукичка, навярно много малка, но подадена от другия.
100 Независимо че наследствената маса се състои от физиоло-
гически трасирания, все пак духовни са били процесите у предците,
предизвикали подобни трасирания. Когато трасиранията стигнат до
съзнанието на индивида, те се осъществяват отново само във формата
на духовни процеси; а когато тези процеси станат съзнавани чрез
индивидуален опит и така създадат впечатление за лично
постижение,
те продължават да бъдат предекзистентни трасирания, „изпълнени“
само с индивидуалния опит. Нали всеки опит, натрупан от „впечат-
ления“, е такъв пробив в старо, дотогава несъзнавано, русло на
течението.
101 Предекзистентните трасирания са твърди факти, така нео-
спорими, както историческият факт, че човекът от първоначалната
си дупка в земята е построил града. Това развитие е било възможно
66
естествено само чрез изграждането на общността, а тя е била въз-
можна чрез ограничаване на инстинктите. Ограничаването на
инстинктите чрез духовни процеси се налага у отделната личност
със същата сила и със същия успех, както в историята на народите.
Ограничаването на инстинктите е нормативен, или, по-точно казано,
номотетичен66 процес, чиято сила произтича от несъзнавания факт
на наследените трасирания. Духът като действащ принцип на
наследствената маса се състои от сбора от духа на предните, на
невидимите бащи67, чийто авторитет се ражда заедно с детето.
102 Философското понятие дух така и не успя да освободи соб-
ствения си езиков термин от мощните окови на идентичността с
другото понятие за дух, а именно „призрак“. Вместо това на рели-
гиозния възглед се удаде да стигне толкова далеч през езиковия плен
на духа, че да определи онзи духовен авторитет като Бог. С течение
на хилядолетията този възглед се е развил като формулировка на онзи
духовен принцип, който се противопоставя като задръжка пред
обикновената първичност. Невероятно значимото в това понятие е
обстоятелството, че Богът е замислен едновременно и като създател
на природата. На него се гледа като на създател на онези
несъвършени
същества, които се заблуждават и извършват грехове, и в същото
време той е техен съдия и възпитател. Простата логика би казала:
след като правя създание, което допуска заблуждения и извършва
грехове, и вследствие на слепите си инстинкти е почти
безстойностно,
очевидно аз съм лош създател и не съм издържал дори изпита за
калфа. (Както е известно, този аргумент играе значителна роля при
гностицизма.) Религиозният възглед обаче не се поддава на заблуж-
дение под влиянието на тази критика, а твърди, че пътищата и наме-
ренията на божеството са неведоми. Действително и гностичният
аргумент намери слаба подкрепа в историята, доколкото очевидно
ненакърнимостга на представата за Бога отговаря на някаква витална
потребност, пред която всяка логика избледнява. (Очевидно в този
случай имаме работа не с Бог като нещо веществено, а само с един
човешки възглед, превърнал се като такъв в легитимен обект на
науката.)
103 Макар че понятието Бог очевидно е пар екселанс духовен
принцип, колективната потребност изисква той да бъде
същевременно
*6 [Създавайки закони.]
67
SÖDERBLOM, Das Werden des Gottesglaubens, pp. 88 ff. und 175
ff.
67
и представа за първопричината на творението, от която произтичат
всички онези инстинкти, противопоставящи се на духовното. По този
начин Богът става не само олицетворение на духовната светлина,
появяваща се като най-късен цвят на дървото на развитието, не само
духовната цел на избавлението като връх на цялото божествено
творение, не само краят и целта, но и като най-тъмна, най-дълбока
причина за всякаква примитивна непрогледност. Това е един
невероятен парадокс, който очевидно съответства на дълбока пси-
хологическа истина. Той не е нищо друго освен противоречивостта
на една и съща същност, една същност, чиято най-дълбока природа е
напрежение на противоречията. Тази същност науката нарича
енергия, защото тя е онова Нещо, което представлява живото урав-
новесяване на противоречията. Ето защо тази, иначе невъзможна,
представа за божеството изглежда толкова задоволителна за
човешката потребност, че никаква, на пръв поглед основателна,
логика не може да ù устои. Действително и на най-изтънченото
мъдруване едва ли би се удало да намери по-подходяща формули-
ровка за този основен факт на вътрешната представа.
104 Не вярвам да съм казал нещо излишно, спирайки се малко по-
подробно на природата на противоречията, стоящи в основата на
психичните енергии68. Теорията на Фройд представлява каузално
обяснение на психологията на инстинктите. От такава гледна точка
би трябвало духовният принцип да е само придатък, вторичен
продукт на инстинктите. Дотолкова, доколкото неговата възпираща и
потискаща сила не може да бъде отречена, тя се приписва на
влиянията на възпитанието, на нравствените авторитети, на
конвенционалностите и на традициите. Тези инстанции от своя
страна
(според посочената теория) черпят силата си отново от изтласквания,
по пътя на един circulus vitiosus (порочен кръг - лат.). Духовното
обаче не се признава като съответстваща на нагоните еквивалентна
противоположност.
105 Духовната гледна точка, обратно, се е въплътила в
религиозния
възглед, за който аз приемам, че е до болка познат. За тази гледна
точка психологията на Фройд изглежда застрашителна. Тя обаче не е
по-страшна от материализма изобщо, бил той от научно или прак- **
** Същия проблем в друг аспект и по друг начин съм разгледал
в: Wandlungen
und Symbole der Libido (Ncuausgabc: Symbole der Wandlung [Paragr.
653 und
680]) и в: Psychologische Typen [Paragr. 322 ff.].
68
тическо естество. Теоретичната едностранчивост на сексуалната
теория на Фройд е поне симптоматично значима. Тя е ако не научно,
то поне морално оправдана. Няма никакво съмнение във факта, че
инстинктите в областта на сексуалността най-често и най-дълбоко са
в колизия с моралните възгледи. Сблъсъкът на инфантилни
инстинкти
и етос никога не може да бъде избегнат. Дори, както на мен ми се
струва, този сблъсък е conditio sine qua non (условие, без което не
може - лат.) на психичната енергия. Докато ние всички сме едино-
душни, че напълно естествено убийствата, кражбите и други афектни
безцеремонности от всякакъв вид са недопустими, все пак има един
така наречен сексуален въпрос. Не се говори по въпроса за убийствата
или за гневните избухвания. Не се призовава към социални мерки
спрямо онези, които изкарват на близките си лошото си настроение.
И въпреки това всичко изброено представлява инстинкти, но тяхното
потискане ни се струва нещо от само себе си разбиращо се. Един-
ствено спрямо сексуалността се поставя въпросителна. Тя навежда
на мисълта за колебанието, а именно колебанието, дали нашите
досегашни морални понятия и изградените върху' тях законови инс-
титуции са достатъчни и дали отговарят на целите си. Няма благо-
разумен човек, който да оспори, че в това отношение мненията са
силно поляризирани. Не би съществувал проблем от подобно
естество, ако не беше разнопосочното мислене в обществото в това
отношение. Очевидно в ход е реакция срещу една много строга
нравственост. При това не става дума за един обикновен изблик на
примитивните инстинкти. Подобни изблици никога не са се съоб-
разявали с нравствените закони и моралната проблематика. Става
дума за сериозното колебание, дали нашият досегашен нравствен
възглед за природата на сексуалността ще бъде справедливо оценен
или не. От това колебание възниква съвсем естествено легитимен
интерес по-добре и по-дълбоко да се разбере природата на сексуал-
ността. На този интерес се противопоставя не само психологията на
Фройд, но и много други начинания. Това, че Фройд залага особено
на сексуалността, би могло да бъде повече или по-малко съзнателен
отговор на съответстващия на времето си въпрос; и обратното:
приемът, който Фройд намери сред публиката, би трябвало да докаже
колко навременен е бил неговият отговор.
106 На внимателния и критичен читател на творбите на Фройд не
би му убягнало колко общо и разтегливо е неговото понятие за сек-
69
суалност. То наистина е толкова широко, че често си задаваш въпрос,
защо изобщо на някои места авторът използва сексуална термино-
логия. Неговото понятие за сексуалност обхваща не само физиоло-
гичните сексуални действия, а почти всички стъпала, фази и видове
на чувството и на желанието. Тази огромна разтегливост прави
неговото понятие за сексуалност също универсално приложимо, но
не е от полза за постигнатото чрез него обяснение. Посредством
неговото понятие може произведение на изкуството или религиозно
преживяване да се обясни по съвършено същия начин, както и един
истеричен симптом. Абсолютната различност на тези три неща остава
без внимание. Следователно обяснението може да бъде само
привидно поне за две от споменатите явления. Независимо от тези
несъвместимости, от гледна точка на психологията е правилно
проблемът за инстинктите да бъде формулиран първо от гледна точка
на сексуалността, защото там има нещо, което ще накара тъкмо
непреднамерения да се замисли.
107 Конфликтът между етос и сексуалност днес не е обикновена
колизия между инстинкти и морал, а борба за утвърждаване правото
на съществуване на даден инстинкт или за признание на една от
силите,
намираща израз в този инстинкт, която очевидно не се шегува и
заради
това не иска да се подчини и на нашите добронамерени нравствени
закони. Сексуалността не е просто нагон, а също и несъмнено
творческа сила, представляваща не само основна причина за нашия
индивидуален живот, но и много сериозен фактор в психичния ни
живот. Днес знаем вече достатъчно до колко сериозни последствия
могат да доведат смущенията в сексуалността. Бихме могли да
наречем сексуалността говорителя на нагоните, поради което
духовната гледна точка забелязва в нейно лице основния си
противник. Във всеки случай не затова, защото сексуалните изблици
сами по себе си биха били по-неморални от плюскането и
напиването,
от тираничността и прахосничеството, а защото духът подушва в
сексуалността равностойна, родствена противоположност. Понеже
както духът иска да подчини на формата си сексуалността и всички
други инстинкти, така и сексуалността има отдавнашни претенции
спрямо духа, когото тя е съдържала в себе си - при зачеването,
бременността, раждането и детството, - и чиято страст духът, в своите
творения, не може да отрече. Какво би бил духът в крайна сметка,
ако не би му се противопоставил равностоен нагон? Би бил само
70
празна форма. Разумното съобразяване с други влечения стана за
нас нещо от само себе си разбиращо се; със сексуалността обаче
нещата стоят иначе, тя е все още проблематична за нас, ще рече, че
по този пункт още не сме достигнали онази сигурност, която би ни
дала възможност да отдадем пълна справедливост на влечението,
без да нанесем чувствителна морална щета. Фройд не е само учен
изследовател, а и адвокат на сексуалността, поради което аз отдавам
на неговото понятие за сексуалност най-малкото морална справед-
ливост с оглед голямото значение на сексуалния проблем, без да
бъда в състояние да възприема и научно неговото понятие.
108 Не е тук мястото да се спирам на възможните причини за
съвременната нагласа към сексуалността. Би било достатъчно да
подчертая, че ни се струва, че сексуалността е най-силното и най-
непосредствено влечение69, поради което е просто влечението. По-
нататък трябва обаче да подчертая, че духовният принцип, строго
погледнато, е в колизия не с влечението, а с първичността, която
трябва да се разбира като неоправдано преобладаване на природата
на инстинктите над духовното. Духовното се явява в психиката също
като влечение, да, като истинска страст, както НИЦШЕ го
формулира,
„като изгарящ те огън“. То не е дериват на някое друго влечение,
както й се иска на психологията на инстинкта, а един принцип sui
generis (своего рода - лат.), форма, присъща па силата на влече-
нието. Този проблем съм разгледал в специално изследване, към
което тук искам да препратя70.
109 Символообразуването следва по пътя си тези две
възможности,
предоставени от човешкия дух. Редукцията предизвиква разпадане
на нецелесъобразните и неподходящите символи и връщане към само
естествения ход, вследствие на което възниква относително
натрупване на либидо. Принудително от това състояние следват най-
често така наречените „сублимации“, ще рече - определени прояв-
ления от култивирано естество, чрез което непоносимият излишък
на либидо в известна степен намира подслон. Но с това същностните
примитивни претенции не се удовлетворяват. Когато обаче се изслед-
ва психологията на подобно състояние грижливо и без
предубеденост,
можем лесно да открием наченките на примитивното възникване на
м
При примитивните хора, при които въпросът за стомаха играе
много по-
голяма роля, случаят нс с такъв.
7,1
Вж. Instinkt und Unbewußtes [раздел VI в този том].
71
религията, при това религия от индивидуално естество, много
различна от господстващата догматична колективна религия.
110 Тъй като възникването на религията или на символа е от
също
така съществен интерес за примитивния дух, както и задоволяването
на нагоните, съответно логично е зададен и пътят на по-нататъшното
развитие. Пътят, който извежда от състоянието на редукция, е
възникването на религия от индивидуално естество. По този начин
индивидуалността изобщо излиза изпод покривалото на колективната
личност, което би било невъзможно при състоянието на редукция,
защото природата на нагоните по своя вид е изключително
колективна. Развитието на индивидуалността е също невъзможно или
поне твърде затруднено, когато като последица от състоянието на
редукция се явят принудителни сублимации в определени културни
дейности, които по природа са също така колективни. Доколкото
хората в по-голямата си част съществуват в колектив,
принудителните
сублимации представляват успехи на дадена терапия, които не бива
да се подценяват, защото те дават възможност на много хора да
продължат да съществуват чрез полезна дейност. Към тези „културни
дейности“ спада и упражнението в религия в рамките на същест-
вуваща колективна религия. Възхитителната широта на
католическата
символика гарантира на духа такъв начин на възприемане, който за
твърде много личности е напълно задоволителен. Непосредстве-
ността на общуването с Бога, характеризираща протестантизма, е
достатъчна за мистичния порив към самостоятелност, а теософията
с нейните безкрайни представни възможности задоволява потреб-
ността от гностичен възглед и от лениво мислене.
111 Тези организации или системи са символи (crupPo^ov =
верую,
кратко изложение на вяра), които дават възможност на човека да
изгради духовна позиция, противопоставяща се на примитивната
природа на нагоните, те са културна нагласа срещу обикновените
инстинкти. Такава е била винаги функцията на всички религии. За
много продължително време и за повечето хора е бил достатъчен
символът на една колективна религия. Само в отделни периоди
навяр-
но и за относително малък брой хора съществуващите колективни
религии са били незадоволителни. Където и както и да се придвижва
културният процес - било у отделния индивид, било сред група от
индивиди, винаги се наблюдават процеси на скъсване с колективните
убеждения. Всеки културен прогрес представлява в психологически
72
план разширяване на съзнанието, съзнаваност, която може да се
осъществи единствено по пътя на различаването. Затова и прогресът
започва винаги с индивидуация, тоест отделният човек, осъзнал
своето
обособяване, започва да си проправя нов път през неизвестното
дотогава. За целта той трябва първо да си припомни основопола-
гащия факт - напълно освободен от всякакви авторитети и традиции
- и да направи съзнавана своята различност. В зависимост от това,
доколко ще му се удаде да утвърди пред колективното разширената
си осъзнатост, чрез напрежението на противоречието той ще предиз-
вика онзи подтик, от който се нуждае културата за по-нататъшния си
напредък.
112 С това не искаме да кажем, че развитието на
индивидуалността
е необходимо на всяка цена или че е единствено уместното, макар
че на някои ще им се струва, че след изречението „най-висшето
щастие на земните чада е личността“ би имало относително мнозина,
които биха видели необходимост да развиват преимуществено
индивидуалността си, особено в нашата колективно олекнала
културна
епоха, в която на практика вестникът владее земното кълбо. Въз
основа на моя естествено ограничен опит смятам, че сред хората на
зряла възраст има съвсем не малко, за които тъкмо развитието на
индивидуалността би било крайно необходимо, тъй че аз за себе си и
без да ангажирам някого, стигнах до извода, че тъкмо човекът в зряла
възраст днес се нуждае спешно от известно допълнително възпитание
в индивидуална култура, след като училищното възпитание в детско-
юношеските му години и евентуално университетското са го обра-
зовали единствено и само в колективен дух и направо са го удавили с
колективния си манталитет. Имам многобройни наблюдения над хора
в зряла възраст, които в това отношение са способни, далеч над очак-
ваното, да се образоват, макар че най-често хора, зрели и изградени
тъкмо чрез жизнен опит, се противопоставят на единствено и само
редуктивната гледна точка.
113 Естествено е, че юношеството в живота на човека може да
спечели, ако бъде призната природата на нагона, да кажем, чрез
признаването на сексуалността, която с невротичното изтласкване
държи човека в неподобаваща степен далеч от живота или по нещаст-
но стечение на обстоятелствата го натиква в някакъв изключително
неподходящ начин на живот, с който той трябва да има разногласия.
Справедливото признаване и оценка на нормалните влечения
73
отвеждат младия човек в живота и го свързват със съдби, които го
водят по-нататък към наложителни решения и предпоставени от тях
жертви и постижения, които укрепват характера му и допринасят за
съзряване на опита му. За зрелия човек във втората половина от
живота му, обратно, постоянното разширяване на живота очевидно
не е вече правилният принцип, защото едно слизане в следобеда на
живота изисква опростяване, ограничаване и вглъбяване, следова-
телно индивидуална култура. Човекът в биологично ориентираната
първа половина от живота благодарение на младостта на целия му
организъм има най-общо възможността да понася разширяването
на живота и да направи от това нещо подходящо за себе си. Човекът
във втората половина от живота си съвсем естествено е ориентиран
към култура, тъй като отслабващите сили на организма му разре-
шават влеченията да бъдат подчинени на културните съображения.
При прехода от биологичната в културната сфера мнозина се
провалят. Нашето колективно възпитание почти не се е погрижило за
този преход. Колкото полага грижи за младежта, толкова малко се
сеща за възпитанието на зрелия човек, за когото - неизвестно с какво
право - винаги се предполага, че не се нуждае повече от възпитание.
На него му липсва, така да се каже, всякакво упътване за този изклю-
чително важен преход от биологичната към културната нагласа, за
пренасочването на енергията от биологичната към културната форма.
Този процес на пренасочване е индивидуално действие и не може да
се предизвиква чрез общи правила и предписания. Либидото се
задейства чрез символа. Образуването на символа е фундаментален
проблем, който не е по обема на тази публикация. Във връзка с него
насочвам към раздел 5. от моята разработка „Психологически
типовекъдето съм се занимал подробно с въпроса.
74
IV
ПРИМИТИВНОТО ПОНЯТИЕ ЛИБИДО
114 Колко силно е свързано тъкмо с енергетичното понятие
началото
на религиозното образуване на символите, показват най-прими-
тивните представи за магическа потентност, която се разглежда
едновременно като обективна сила и като субективно състояние на
интензитета.
115 Бих искал да дам някои примери за илюстрация. Според
доклада
на МАКГИИ народът дакота има следния възшед за „силата“:
слънцето
е ваканда, не вакандата или една ваканда, а просто само ваканда.
Луната е ваканда, също така гръмотевицата, светкавицата, звездите,
вятърът и т. н. Също и хора, особено шаманите, са ваканда, и демони-
те на елементите, фетишите и всякакви други ритуални предмети,
много животни, както и природни местности с особено впечатляващ
характер. Макгии казва: „Изразът (ваканда) вяроятно би могъл по-
скоро да се предаде с думата „тайна“, отколкото с някоя друга дума,
но и това понятие е твърде тясно, защото ваканда може да означава
също сила, свещен, стар, големина, жизнен, безсмъртен1'.“
116 Подобно на ваканда при дакота ирокезите използват думата
оки, анголкините използват маниту в смисъл на абстрактното
понятие „сила“ или „продуктивна енергия“. Ваканда е възгледът за
една „навсякъде разпространена, невидима, обаче подлежаща на
обработка и преносима жизнена енергия или универсална сила“ 71 72.
Животът на примитивния човек във всичките му интереси се върти,
така да се каже, около притежанието на въпросната сила в достатъчни
количества.
117 Изключително ценно е наблюдението, че понятие като
маниту
се среща и като възглас при някаква изненадваща гледка. Същото
съобщава ХЕТЕРВИК73 за яо, които извикват „мулунгу“ при вида на
71
The Siouan Indians - A Preliminary Sketch, p. 182; bci LOVEJOY,
The Funda-
mental Concept of the Primitive Philosophy, p. 363.
72
LOVEJOY [1. c., p. 365].
73
Zit. bei LÉVY-BRUHL, 1. c„ p. 141 f.
75
нещо изненадващо или необяснимо. А мулунгу означава:
1. душата на човека, която в живота наричат лизока, а в смъртта
се превръща в мулунгу;
2. целият свят на духовете;
3. качество или сила, например живот и здраве на тялото,
действащи инхерентно, магично върху даден предмет, от какъвто и
да е характер;
4. активният принцип във всичко магично, мистериозно,
неразбираемо и неочаквано;
5. голямата, духовната сила, която произвежда света и всичко
живо.
118 Подобно е понятието вонг от Златния бряг (Атлантическото
крайбрежие на Гана - б. пр.). Вонг може да бъде река, дърво, амулет,
също така езера, извори, окръг в страната, мравуняци на термити,
дървета, крокодили, маймуни, змии, птици и т. н. Неправилно
ТАЙЛЪР74 75 обяснява силата вонг анимистично като, дух“ или,
душа“.
Но както показва употребата на думата „вонг“, тя изразява
динамично
отношение между човека и неговите обекти.
119 Понятието хуринга75 при австралийците е също така един
подобен енергетичен възглед. То означава:
1. ритуален предмет;
2. тялото на някой индивидуален прародител (от когото
произхожда жизнената сила);
3. мистичните качества на някои предмети.
120 Много сходно е понятието цого от пролива Topee*, което се
използва едновременно и като съществително, и като прилагателно.
74
TYLOR, Die Anfänge der Cultur II, pp. 177 und 206.
75
За хуринга като ритуален предмет се съобщава следното:
„Местният жител
притежава бегло и неясно, но затова много здраво убеждение, че
хуринга,
както и всеки свещен предмет, наследяван от поколение на
поколение, не само е
надарен с магическа сила, която е била вложена в него, докато са
го изработвали,
но е приел и един вид сила от всеки индивид, на когото е
принадлежал.
Притежателят на хуринга постоянно го глади с ръка и псе... и
постепенно
започва да усеща, че между него и свещения предмет възниква
особено
взаимоотношение и че една сила преминава от предмета към него
и от него към
предмета.“ (SPENCER and GILLEN, 1. е., р. 277 f.) Фетишитс
биват зареждани
е нова сила, като се оставят да престоят седмици и месеци до
някой друг силен
фстиш. Вж. PECHUEL-LOESCHE, 1. е., р. 366.
Намира се между полуостров Йорк - Австралия, и остров Нова
Гвинея в
Тихия океан. - Б. пр.
76
Австралийското арунквилта е паралелно понятие с подобно значение,
само че означава зло магическо въздействие и злият дух, който иска
да да глътне слънцето в някоя еклиптика 76. От същия тип е
малайското
понятие бади, в което също се съдържат зли магически взаимо-
отношения.
121 Изследванията на ЛУМХОЛЦ77 показват, че мексиканските
хуикол също имат разбиране за сила, която циркулира през хората и
през ритуалните животни и растения (елен, хикули, зърнени храни,
пера и т. н.)78.
122 От изследванията на АЛИС ФЛЕЧЕР върху северноамери-
канските индианци става ясно, че понятието вакан представлява
сходен енергетичен възглед на взаимоотношенията както изброените
по-горе понятия. Чрез пости, молитви, визии човекът може да стане
вакан. Оръжията на младия мъж са вакан, те не бива да бъдат
докосвани от жена (защото иначе либидото ще спадне). Поради
това преди битка се отправя молитва към оръжията (за да ги направят
силни чрез изпълване с либидо). Чрез вакан се осъществява взаимо-
отношението между видимо и невидимо, между живо и мъртво,
между отделната част и цялостния предмет.
123 КОДРИНГТЪН казва следното за меланезийското понятие
ма-
на: „Меланезийският дух е изцяло пропит от вярата в една свръх-
естествена сила или в едно влияние, което съвсем общо се обозначава
с мана. Тази сила помага за всичко, което надминава обикновената
човешка сила, което е извън обикновените природни явления; тя
обсебва хора и предмети и се проявява чрез въздействия, които се
приписват само на нея... Това е сила или влияние от нефизическо,
така да се каже, свръхестествено естество, но се проявява във
физическата сила или в някоя мощ или качество, притежавани от
76
SPENCER and GILLEN, 1. с„ р. 458.
77
Unknown Mexico.
7S
LÉVY-BRUHL, I. c., p. 139: „Quand les Huichols affirment
l’identité... du blé, du
cerf, du hikuli, et des plumes, c’est bien une sorte de classification qui
s’est établie
entre leurs représentations, classification dont le principe directeur est
la présence
commune chez ces êtres, ou plutôt la circulation entre ces êtres, d’un
pouvoir
mystique extrêmement important pour la tribu.“ [Когато хуихол ce
идентифи-
цират... е житните растения, с елена, е хикули и е перата, това
представлява
един вид класификация, възникнала въз основа на техните
представи, чийто
ръководен принцип е общото присъствие, или по-добре
циркулацията между
посочените неща, циркулацията на една мистична сила,
невероятно важна за
племето.]
77
човека. Маната не е фиксирана и може да бъде доведена навсякъде;
само духовете, били те души без тяло или свръхестествени същества,
я притежават и могат да я предават; тя се произвежда обаче от живи
същества, макар че въздейства посредством медиума на водата, на
камъка или на костта79.“
124 Това описание показва ясно, че при мана, както при другите
понятия, става дума за енергийни представи, които единствено могат
да обяснят забележителното фактическо положение на тези
примитивни възгледи. Естествено, не става и дума да се придаде на
примитивното абстрактната идея за енергия, но без съмнение един
такъв подход е най-конкретното първо стъпало към абстрактната
идея.
125 Подобни възгледи откриваме в понятието тонди при
батаките80,
в атуа при маорите, в ани или хан при понапе, в касите или колит
при пелев, в анут при кусайе, в ярис при тоби, в таи в Масайската
степ, в андриаманитра при мадагаскарците, в нийом при екои и т. н.
Един почти пълен преглед по темата прави ЗЬОДЕРБЛОМ в книгата
си възникването на вярата в Бога“.
126 ЛАВДЖОЙ е на мнение, с което съм напълно съгласен, че
тези
понятия „не са наименования за свръхнормалното или за изненад-
ващото и със сигурност не за това, което предизвиква страхопоч-
тително възхищение, респект или любов, а по-скоро за действеното,
силното и творящото“. Въпросното понятие засяга основателно
възгледа за „една дифузна субстанция или енергия, от получаването
на която зависи всяка изключителна сила или способност, или
плодовитост. Тази енергия положително е ужасна (при определени
обстоятелства), тайнствена и неразбираема, но тя съществува, защото
е изключително мощна, а не защото нещата, които я изразяват, са
създавани по невероятен или дори свръхестествен начин, или изобщо
така, че да надминават разумното очакване“. Преанимистичният
принцип е „вярата в дадена сила, за която се смята, че действа по
определени правила и разбираеми закони, една сила, която може да
бъде изследвана и овладяна81“. Лавджой предлага за този възглед
израза „primitive energetics“.
127 Много неща, които учените анимистично са определили като
дух или демон, или божество, спадат към примитивното понятие за
79
CODRINGTON, The Melanesians, р. 118. Съобщеното от CH. G.
SELIGMAN в
богатата му на ценни наблюдения книга The Melanesians of British
New Guinea,
p. 446, бариауа би трябвало също да се отнася към понятието
мана.
80
WARNECK, Die Religion der Batak.
81
LOVEJOY, 1. е., р. 380 ff.
78
енергия. Както вече отбелязах, не е правилно да се говори за
„понятие“.
„А concept of primitive philosophy“ (концепция за примитивна фило-
софия - англ.), както се изразява Лавджой, естествено е измислен от
нашия манталитет, ще рече - при нас това би било психологическо
понятие за енергия, при нискоразвитите обаче е психичен феномен,
който се възприема като свързан с обекта. У примитивния човек не
съществува абстрактна идея, най-често липсват дори простите,
конкретни понятия, има само представи. Всеки примитивен език е
пълен с богати доказателства за това. И мана не е понятие, а
представа,
основаваща се на възприемането на взаимоотношенията между
явленията. Тя представлява есенцията на описаното от LÉVY-BRUHL
„participation mystique“ (мистично съучастие - фр.). Чрез примитив-
ния език се изразява само фактът на взаимоотношението и на
предизвиканото от това усещане, както ясно показват някои от
горните
примери, но не природата или същността на взаимоотношението,
респ. на принципа, определящ взаимоотношението. Намирането на
подходящо определение на вида и на същността на свързващата сила
е предназначено за едно по-късно културно стъпало, което въвежда
за целта символични определения.
128 В своята класическа работа върху мана 82 ЛЕМАН дефинира
мана като нещо „изключително действено“. Психичната природа на
мана подчертават особено силно ПРОЙС83 и РЬОР84. Действително
не е възможно да се освободим от впечатлението, че примитивната
представа за мана е подстъпът към нашия психичен възглед за
енергия
и най-вероятно - и към понятието за енергия изобщо85.
129 Основният възглед за мана се връща върху анимистичното
стъпало в персонифицирана форма86. Само че сега души, духове,
82
F. R. LEHMANN, Mana, der Begriff des „außerordentlich
Wirkungsvollen“ bei
Südseevölkern.
83
Der Ursprung der Religion und Kunst.
84
Das Wesen des Mana.
85
Вж. моята разработка по въпроса за начина, по който Роберт
Майер разглежда
понятието енергия, в: Über die Psychologie des Unbewußten [Paragr.
106 ff.].
8ft
SELIGMAN (1. c., p. 640 ff.) споделя наблюдения, които според
мен предс-
тавляват преход от мана към анимистични персонификации.
Такива са пабуни
на племето гелария. „Лабуни“ значи „излъчвам“. Става дума за
динамични
(магични) въздействия, които могат да излизат или да се
излъчват към околните
от яйчниците (?) на раждалите жени. Лабунитс приличат на
„сенки“, използват
мостове, за да минат над реки, превръщат се в животни, но иначе
не представляват
никаква личност или подлежащ на дефиниране образ. Подобна е
и представата
за айик на елгоните в Северна Кения, което лично съм
наблюдавал.
79
демони, богове са тези, които оказват изключителното въздействие.
Както Леман с право отбелязва, на мана не е приписано още нищо
„божествено“, поради което в мана не може да се търси нещо като
първична форма на божествената идея. Но въпреки това не може да
се отрече, че мана е необходимо или поне много важно предвари-
телно условие за възникването на божествената идея, ако не и най-
примитивното от всички предварителни условия. Друго неизбежно
предварително условие е факторът на персонификацията, за чието
обяснение трябва да се привлекат и още други психологически
моменти.
130 Почти универсалното разпространение на примитивния
енергетичен възглед е очевидно свидетелство за факта, че човешкото
съзнание още в най-ранните си степени на развитие е чувствало
потребността да определя нагледно установения динамизъм на
душевните събития. Следователно, ако ние в нашата психология
поставяме ударение върху енергетичния подход, това става в
хармония с душевни факти, заложени от най-древни времена в духа
на човека.
80
п
ТРАНСЦЕНДЕНТНАТА ФУНКЦИЯ
[Писано през 1916 г. До 1953 г. ръкописът се намираше сред
документите на съставителя. През 1957 г. излезе в превод на
английски
език като частно издание на студентството в Института „К. Г. Юнг“ в
Цюрих. Немският оригинал, обработен от автора, представлява
неговият принос към: Geist und Werk. Aus der Werkstatt unserer
Autoren. Zum 75. Geburtstag von Dr. DanielBrody. Rhein-Verlag, Zürich
1958.]
6. Динамиката па песъзиаваиото
ПРЕДГОВОР
Настоящата публикация подготвих през 1916 г. Неотдавна тя бе
открита от студентите от Института „К. Г. Юнг“ и бе публикувана
като частно издание в първия й, необработен вариант, в превод на
английски език. Аз преработих стилистично ръкописа, запазвайки
основната посока на мислите и на неизбежната ограниченост на
творческия хоризонт, за да му придам вид, подходящ за печат. След
четирийсет и две години проблемът не е загубил нищо от своята
актуалност, независимо че третирането му днес се нуждае от мно-
жество допълнения, както веднага ще забележи всеки познавач на
материята. За съжаление напредналата ми възраст не ми разрешава
да положа нужните за това усилия. Нека статията с всичките си
непълноти остане като исторически документ. Той трябва да дава
сведения за усилията за разбиране, които ни се налагаха при първите
опити за изграждане на синтетичен възглед върху психичните
събития
в процеса на лечението. Тъй като поне основните разсъждения са
валидни и днес, нека тя провокира читателя към по-широко и
задълбочено разбиране на този проблем. Дали той е идентичен с
универсалния въпрос: как на практика ще се справим с несъзна-
ваното?
Това е въпросът, който си поставят индийската философия,
особено будизмът и зен-философията. Косвено обаче това практи-
чески е основният въпрос на всички религии и философии изобщо.
Несъзнаваното не е просто едно или друго, а непосредствено
засягащото ни непознато. Прилича ни на психично явление, обаче
върху истинската му природа може да се каже толкова малко, колкото
и за материята - или точно толкова, ако поискаме да се изразим
оптимистично. Докато обаче физиката съзнава моделната природа
на своите твърдения, религиозните философи се изразяват мета-
физично и обективират своите образи. Този, който споделя техния
възглед, не може да разбере психологичното послание; към него той
би отправил упрека, че е метафизично или материалистично - или
83
поне агностично, ако не и гностично. Тези, още средновековни, кри-
тици ме обявяват веднъж за мистик или гностик, друг път - за атеист.
Трябва да определя това недоразумение като основна пречка да бъда
разбран: става дума за липса на известно образование, което не е
чувало още за критика на познанието и поради това съвсем наивно
смята, че митът или трябва да бъде исторически верен, или, ако не е,
той просто не е нищо. За такива хора използването на митологични
и фолклорни съдържания във връзка с психологическата фактология
е изключително „ненаучно“.
С подобни предразсъдъци се прегражда достъпът към психо-
логията на несъзнаваното и се затваря пътят за по-нататъшно
развитие
на вътрешния човек, чийто интелектуален и морален провал е едно
от най-болезнените открития на нашата епоха. Всеки, който има
какво
да каже, говори за „би могло“ и „би трябвало“ и не забелязва каква
жалка безпомощност признава по този начин. Всички средства, които
препоръчва, са тъкмо тези, които се провалиха. Психологията в по-
дълбоката си същност е самопознание. Тъй като то обаче не може да
бъде фотографирано, изброено, претеглено и измерено, то е
ненаучно. Но нима онзи, все още много непознат, психичен човек,
който се занимава с наука, не е и „ненаучен“ и с това и недостоен за
по-нататъшни изследвания? Ако митът не характеризира психичния
човек, тогава трябва да отречем гнездото на птицата тъкач и на славея
песента. Има достатъчно основания да приемем, че човекът най-
общо изпитва дълбоко вкоренена неприязън да научи нещо повече
за себе си и че в това трябва да се търси истинската причина, защо
въпреки целия външен прогрес не се е състояло съответстващото
вътрешно израстване и подобрение.
Допълнение към английското издание на събраните съчинения:
Методът на „активното въображение“ е най-важното помощно
средство при продуцирането на онези съдържания на несъзнаваното,
които се намират, така да се каже, под прага на съзнанието и когато
биват интензивирани, най-често спонтанно нахлуват в съзнанието.
Поради това методът крие известни опасности и би трябвало по
възможност да не се прилага без лекарски контрол. Една по-малка
опасност е фактът, че този метод лесно може да се окаже безрезулта-
84
тен, когато процесът премине в така наречената „свободна асоциа-
ция“ на Фройд, чрез която пациентът се втурва в стерилния кръговрат
на своите комплекси, от който и без това вече не може да се
освободи.
Друг, и по същество безобиден, риск представлява създаването на
автентични съдържания, спрямо които обаче пациентът проявява
само естетичен интерес, поради което се оплита в тяхната фантас-
магоричност; така, естествено, нищо не се постига. Смисълът и стой-
ността на тези фантазии образи се проявяват едва при интегрирането
им в цялостната личност, а именно в онзи момент, в който се осъщес-
твява смислова и морална конфронтация.
И накрая една трета опасност - при определени обстоятелства
би могло да бъде много сериозен случай - се състои във факта, че
подпраговите съдържания могат да притежават вече толкова висок
енергетичен заряд, че отваряйки им път чрез активното въображение,
те са способни да овладеят съзнанието и да обсебят личността. По
този начин възниква състояние, което поне за известно време не се
отличава от шизофренията и дори може да се превърне в истински
интервал на умопомрачение. Ето защо този метод не е детска играчка.
Наложилото се всеобщо подценяване на несъзнаваното допринася
значително за рисковостта на метода. От друга страна обаче, той е
неоценимо психотерапевтично помощно средство.
Кюснахт, септември 1959 К. Г. Юнг
85
ТРАНСЦЕНДЕНТНАТА ФУНКЦИЯ
131 Под понятието трансцендентна функция не трябва да
се раз-
бира нищо тайнствено, така да се каже, свръхсетивно или метафи-
зично, а една психологическа функция, която по своя вид може да се
сравни с математическа функция със същото име и е функция на
имагинерни и реални числа. Психологическата „трансцендентна
функция“ произтича от обединението на съзнавани и несъзнавани
съдържания.
132 Опитът е научил в достатъчна степен всекиго,
занимаващ се с
аналитична психология, че съзнанието и несъзнаваното, по отно-
шение на съдържание и тенденция, рядко съвпадат. Тази липса на
паралелност, както ни учи опитът, не е случайна или безпланова, а се
основава на факта, че несъзнаваното се държи компенсаторно или
комплементерно спрямо съзнанието. Можем да формулираме и
обратно и да кажем, че съзнанието се държи комплементерно спрямо
несъзнаваното. Това взаимоотношение се дължи 1. на факта, че
съдържанията на несъзнаваното притежават прагова стойност,
поради което всички твърде слаби елементи остават в несъзнаваното;
2. на факта, че съзнанието се стреми да препятства в
насочените си
функции всякакъв неподходящ материал (Фройд нарича това
цензура), поради което този неподходящ материал се отзовава в
несъзнаваното; 3. на факта, че съзнанието изгражда моментния
процес на приспособяването, докато несъзнаваното съдържа целия
забравен материал на индивидуалното минало, както и всички
наследени, структурни функционални следи на човешкия дух
изобщо; 4. на факта, че несъзнаваното съдържа всички, още не
станали надпрагови, фантазии комбинации, които с течение на
времето, при съответни обстоятелства ще се явят в светлината на
съзнанието.
133 От това сбито изложение произтича от само себе си
комплемен-
терната нагласа на несъзнаваното спрямо съзнанието.
134 Определеността и насочеността на съдържанията на
съзнанието
87
е качество, придобито много късно в рамките на историята на пле-
мето, което липсва в голяма степен например у днешните
примитивни
народи. Това качество също така е многократно разстроено при
невротика, който се отличава от нормалния по това, че при него
прагът на съзнанието е по-подвижен, или, с други думи, раздели-
телната стена между съзнание и несъзнавано е по-пропусклива.
Психотикът се намира изцяло под прякото влияние на несъзнаваното.
135 Определеността и насочеността на съзнанието е едно неверо-
ятно постижение, което човечеството е извоювало с най-тежки
жертви
и което от своя страна се е оказало от най-голяма полза за чове-
чеството. Без него науката, техниката и цивилизацията биха били
просто невъзможни, защото те всички предполагат надеждна
трайност, постоянство и целенасоченост на психичния процес. Като
се почне от най-високопоставения държавен чиновник, от лекаря,
инженера и се стигне надолу до наемния работник, тези качества са
неминуемо предпоставени. Социалната безстойностност най-общо
нараства в такава степен, в каквато тези качества биват стопирани от
несъзнаваното. Наистина има и изключения - творческите дарби.
Такива хора намират тъкмо предимство в пробойната на тяхната
разделителна стена между съзнание и несъзнавано. За социалните
организации, които изискват именно постоянство и надеждност,
такива хора - изключения, по правило са неподходящи.
136 Ето защо е не само разбираемо, но и необходимо
психическият
процес във всеки отделен случай да бъде определян колкото е
възможно стабилно и точно, защото го изисква нуждата на живота.
С предимството на тези качества обаче е свързана и една голяма
вреда: фактът на тяхната насоченост затваря в себе си задържането
или блокирането за всички онези психични елементи, които, мнимо
или наистина, не са подходящи, респ. не са годни да отклонят
предначертаната посока в свой смисъл и да доведат процеса до една
нежелана цел. Как обаче може да се разпознае, че паралелно про-
тичащият психичен материал не е „подходящ“? Това прозрение
почива върху оценъчен акт, който определя посоката на поетия и
желан път. Този оценъчен акт е страна и е предубеден, защото той
избира едно Единствено за сметка на всички останали възможности.
Оценъчният акт от своя страна тръгва винаги от опита, ще рече - от
това, което вече е налично като познато. Следователно по правило
той не се базира никога върху новото, което още е непознато и при
88
известни обстоятелства би могло значително да обогати насочения
процес. Съвсем естествено той не може да заложи на непознатото,
докато несъзнаваните съдържания не са стигнали до съзнанието.
137 Чрез такива оценъчни актове насоченият процес става по
необходимост едностранчив дори и тогава, когато рационалната
оценка е многостранна и на пръв поглед непреднамерена. В крайна
сметка дори рационалността на оценъчния акт може да бъде
предубеждение, защото разумно е това, което ни се струва разумно.
Така че това, което смятаме за неразумно, бива изключено тъкмо
поради нерационалния си характер, който действително може да бъде
нерационален, но може и само да създава впечатление за нерацио-
налност, без да е такъв в по-висш смисъл.
138 Едностранчивостта е неизбежна, защото необходимото
качество
на насочения процес, самата посока, е едностранчивост. Тази едно-
странчивост е едновременно предимство и вреда. Дори и да се създа-
ва външно впечатление за липсата на каквато и да е вреда, винаги в
подсъзнателното присъства и една подчертано противоположна пози-
ция, когато не става дума за идеалния случай на пълна насрещност
на всички психични компоненти в една и съща посока - случай,
чието съществуване теоретически не може да бъде оспорено, който
обаче на практика би трябвало да е голяма рядкост. Обратната
позиция
в несъзнаваното е дотогава безобидна, докато не показва по-високи
енергийни стойности. Но ако напрежението на противоречията се
повиши вследствие на твърде голяма едностранчивост, противопо-
ложната тенденция нахлува в съзнанието, и то по правило в момента,
когато би било най-важно провеждането на насочения процес. Така
на оратора се случва лапсус лингве точно тогава, когато най-много
държи да не каже нещо глупаво. Този момент е критичен заради
факта, че съдържа най-високото енергетично напрежение, което при
налично вече напрежение в несъзнаваното много лесно прескача и
отприщва несъзнаваното съдържание.
139 Нашият цивилизован живот изисква концентрирана, насочена
дейност на съзнанието и с това създава риска за едно обилно изоли-
ране от несъзнаваното. Колкото повече се опитваме да се отдалечим
от несъзнаваното чрез насочена дейност, толкова по-бързо може да
се формира съответната интензивна обратна позиция, която при
пробив може да има нежелателни последици.
140 Чрез аналитичната терапия ние натрупахме силни
впечатления
89
за значимостта на несъзнаваните влияния и научихме оттам толкова
много за нашия практически живот, че намираме за твърде нера-
зумно да очакваме след така нареченото завършване на лечението
елиминиране или спиране на несъзнаваното. Поради едно смътно
прозрение на това състояние на нещата много пациенти трудно или
изобщо не могат да се решат да се откажат от анализа, независимо че
пациент и лекар усещат чувството за взаимозависимост като досадно
и неприлично. Някои дори се страхуват да се опитат да стъпят на
собствените си крака, защото от опит знаят, че несъзнаваното по
очевидно непредсказуем начин винаги може някой ден да навлезе
смутително в техния живот.
141 По-рано се е смятало, че пациентите са готови да започнат
нормален живот, след като сами са научили толкова много от
практическото самопознание, за да могат например да разбират
собствените си сънища. Опитът обаче показва, че дори лекарите
аналитици, от които би трябвало да се очаква владеене на
тълкуването
на сънища, често капитулират пред собствените си сънища и трябва
да потърсят помощта на колега. Следователно, след като дори този,
който казва, че владее професионално метода, се оказва неспособен
да изтълкува задоволително собствените си сънища, още по-малко
можем да го очакваме от пациента. Надеждата на Фройд, че може да
се изчерпи несъзнаваното, не се изпълни. Животът на сънищата и
интрузиите на несъзнаваното продължават - mutatis mutandis (с
необходимите промени - лат.).
142 Съществува един широко разпространен предразсъдък, въз-
приемащ анализа като „лечение“, което може да се изтърпи за
известно време, за да бъде забравен след оздравяването. Това е
лаическа заблуда, която води началото си още от възникването на
психоанализата. Аналитичното лечение може наистина да се
разглежда като осъществено с помощта на лекаря новофокусиране
на психологичната нагласа. Разбира се, тази новополучена нагласа,
отговаряща по-добре на вътрешните и външните условия, може да
издържи известно време, но има толкова малко случаи, в които
еднократното „лечение“ да е имало дълготраен успех. Лекарският
оптимизъм, който, както е известно, никога не е пестил рекламата,
може да докладва за дефинитивни лечения. Не бива обаче да се
оставим да ни заблуди човешкото-твърдечовешкото на практи-
куващия, а трябва постоянно да имаме предвид факта, че животът на
90
несъзнаваното продължава и постоянно създава проблеми. Няма
защо да сме песимисти, имаме толкова добри успехи, постигнати с
късмет и задълбочена работа. Но това не би ни спряло да държим
сметка за факта, че анализът не е „лечение“ веднъж завинаги, а само
едно малко или много основно новофокусиране. За съжаление обаче
не съществува промяна, която непременно и за дълго време да е в
сила. Животът изисква постоянно нови и нови завоевания. Впрочем
съществуват изключително трайни колективни нагласи, които създа-
ват предпоставки за типични решения на конфликти. Несъмнено една
колективна нагласа въвежда без сътресения индивида в общността,
като му въздейства както което и да е друго условие на живот. Труд-
ността за пациента се състои именно в това, че неговата
индивидуална
даденост не може без сътресения да се подчини на дадена типична
норма, а изисква индивидуално решение на конфликта, целостта на
личността трябва да бъде опазена жизнеспособна. Няма рационално
решение, което да е сполучливо спрямо тази задача, а за съжаление
няма колективна норма, която би могла да замени без загуба инди-
видуалното решение.
143 Изградената чрез анализа нова нагласа обикновено след по-
дълго или по-кратко време започва да не задоволява в някое отно-
шение, и то непременно като последствие на постоянно протичащия
живот, който изисква все ново и ново приспособяване, защото няма
приспособяване веднъж завинаги дадено. Несъмнено може да се
постави изискването терапевтичният метод да бъде така изграден, че
новите ориентации да могат да се осъществяват без трудности в по-
нататъшния живот. Както опитът учи, до известна степен това е точно
така. Често наблюдаваме, че такива пациенти, които са минали през
един основен анализ, при по-късни новофокусирания имат значи-
телно по-малки трудности. Но все пак тези трудности са доста чести
и понякога много досадни. На това се дължи фактът, че и пациентите,
минали през основно лечение, често след време се обръщат към
предишния си лекар, за да молят за помощ. В сравнение с общата
лекарска практика това съвсем не е странно, но то отрича не само
донякъде неподходящия терапевтичен ентусиазъм, но и възгледа, че
анализът представлява еднократно „лечение“. В крайна сметка е
твърде невероятно съществуването на терапия, която да отстранява
всички трудности. Човекът се нуждае от трудностите, те са част от
здравето му. Единствено неподобаващият им обем може да се стори
91
на някого излишен.
144 Основният терапевтичен въпрос не се състои само в това, как
да се отстрани моментната трудност, но и как с успех да се посрещат
бъдещите трудности. Въпросът е: каква духовно-морална нагласа
спрямо смутителните влияния на несъзнаваното е необходима и как
тя би могла да бъде предадена на пациента?
145 Очевидно отговорът се състои в това да се премахне
преградата
между съзнание и несъзнавано. То не става, като се осъждат
съдържанията на несъзнаваното едностранчиво чрез съзнателно
решение, а по-скоро като се признае и вземе под внимание смисълът
на решението за компенсиране на едностранчивостта на съзнанието.
Тенденцията на несъзнаваното и тази на съзнанието са именно онези
два фактора, които изграждат трансцендентната функция. Нарича се
трансцендентна, защото тя създава органична възможност за
преход от една нагласа в друга, ще рече - без загуба на несъзна-
ваното. Конструктивният метод предполага съзнавани прозрения,
които и у пациента потенциално поне са налице и поради това биха
могли да станат осъзнати. Ако лекарят не знае нищо за тези
възможности, не би могъл да развие у пациента нищо в това
отношение, освен ако лекар и пациент не се посветят съвместно на
изучаването на въпроса, което по правило би трябвало да се изключи.
146 Затова в практиката съответно подготвеният лекар предава на
пациента трансцендентната функция, ще рече - той помага на паци-
ента да съедини съзнание и несъзнавано и така да достигне до една
нова нагласа. В тази функция на лекаря се състои едно от най-
важните
значения на пренасянето', пациентът с пренасянето се вкопчва в
човека, който създава впечатление, че му обещава обновление на
нагласата; с пренасянето той търси да стигне до тази промяна, която
е най-важната за него, макар и да не го съзнава. Така лекарят взема
образа на жизнено важно и абсолютно необходимо лице за живота
на пациента. Колкото и да изглежда инфантилна подобна зависимост,
в нея намира израз едно невероятно важно очакване, разочарова-
нието от което често бива възнаградено с горчива омраза спрямо
лекаря. Затова е от значение да се знае за какво става дума в това
очакване, скрито в пренасянето: съществува склонност за разбиране
на това изискване само редуктивно в смисъл на една еротична
инфантилна фантазност. Това би значило обаче, че тази фантазност,
която обикновено се отнася до родителите, се приема буквално, както
92
когато пациентът, респективно неговото несъзнавано, действително
отново или още би имал онова очакване, както някога на детето
спрямо родителите. Погледнато отстрани, то прилича на същото
очакване, което детето има спрямо родителите за помощ и за закрила,
но междувременно детето се е превърнало в зрял човек, а това, което
е било нормално за детето, става нетипично за зрелия човек.
Очакването се превръща в метафоричен израз за нереализираната в
съзнанието потребност от помощ в трудна ситуация. Исторически
погледнато, е правилно еротичният характер на пренасянето да се
върне към инфантилния Ерос. Но така няма да разберем целта и
смисъла на пренасянето, а тълкуването като инфантилносексуална
фантазия ни отклонява от истинския проблем. Разбирането на
пренасянето трябва да се търси не в неговите исторически пред-
поставки, а в неговата цел. Едностранчивото редуктивно обяснение
противоречи на смисъла, особено тогава, когато от него не може да
произлезе нищо ново освен нарастваща съпротива на пациента.
Настъпващата тогава скучноватост в лечението не е нищо друго
освен
израз на монотонността и липсата на идеи - не на несъзнаваното,
както веднъж бе направено предположение, а на аналитика, който
не разбира, че тези фантазности трябва да се подхванат не само
конкретистично-редуктивно, а по-скоро конструктивно. Чрез
последния подход задънената ситуация често се променя рязко.
147 Чрез конструктивното лечение на несъзнаваното, ще рече -
чрез въпроса за смисъла и целта, се полага фундаментът за прозрение
в онзи процес, който определям като трансцендентна функция.
148 Не би било излишно тук да вмъкна една забележка върху
често
чуваното възражение, че конструктивният метод бил сугестия.
Наистина методът се основава на факта, че символът (именно
представите от сънищата или фантазията) се оценява не вече
семиотично, в известна степен като знак за елементарни действия на
влечението, а наистина символично, като под „символ“ се разбира
израз, отразяващ в най-добра степен едно комплексно и още
ненапълно овладяно от съзнанието действително състояние. Чрез
аналитичното разрушаване на този израз не се постига повече от
осветляване на неговите елементарни компоненти, които преди това
са го изграждали. С това не отричаме факта, че едно задълбочено
вглеждане в елементите има своите предимства до известна степен.
Но то минава покрай въпроса за целта. Затова разрушаването на
93
символа в този стадий на анализа е недопустимо. Методът за
разработване на смисъла, загатнат от символа, в началото е същият,
както при аналитичното разкриване: събират се хрумванията на
пациента, които обикновено са дори достатъчни, за да бъдат
синтетично използвани. Използването от своя страна става не в
семиотичен, а в символичен аспект. Въпросът гласи: в какъв смисъл
насочват хрумванията А, В, С и т. н., погледнати във връзка с
манифестираното съдържание на съня?
149 На една неомъжена пациентка й се присънва, че някой й
поднася прекрасна, богато украсена, старинна сабя, изровена от
могила гробница.
Хрумвания на пациентката
Сабята на нейния баща, която тя е видяла веднъж да блести под
лъчите на слънцето, й е направила много силно впечатление. Баща й
е бил във всяко отношение енергичен, волеви мъж с буен темпе-
рамент, авантюрист по отношение на любовните си връзки. Келтски
бронзов меч. Пациентката се гордее с келтския си произход. Келтите
са темпераментни, буйни, страстни. Украшенията изглеждат зага-
дъчно, стара традиция, руни, знаци на древна мъдрост, прастари
култури, наследство на човечеството, извадено от гробницата на
дневна светлина.
Аналитично тълкуване
Конструктивно тълкуване
Пациентката има ясно изра-
зен бащин комплекс и богата еро-
тична фантазия, свързана с образа
на бащата, когото рано е загубила.
Тя често, вместо майката, с много
силна вътрешна съпротива се е
противопоставяла на бащата. Тя
никога не е могла да възприеме мъж,
подобен на баща си, и затова против
волята си си е избирала слабовати,
невротични мъже. И при анализа -
силна съпротива срещу лекаря-
баща. Сънят изравя желанието й да
притежава „оръжието“ на бащата.
Сякаш пациентката има нуж-
да от такова оръжие. Баща й е при-
тежавал оръжието. Бил е енергичен,
живял е в съответствие с темпера-
мента си и е поемал и трудностите
от това, поради което е живял пълен
със страсти живот, но не е бил невро-
тичен. Това оръжие е старо наслед-
ство на човечеството, което е било
погребано у пациентката и чрез
разкопките (анализа) е излязло на
бял свят. Оръжието има връзка с
прозрението, с мъдростта. То е
средство за нападение и отбрана.
94
Оръжието на бащата е било страст-
на, непокорна воля, с която си е про-
карвал път през живота. До този
момент пациентката е била във
всяко отношение неговата противо-
положност. Сега е достигнала пунк-
та, от който човек започва да иска,
а не само да чака да бъде тласкан,
както е мислела до момента. Волята,
базирана върху жизнена мъдрост и
прозрение, е старо наследство от
човечеството, заложено и у нея, за-
щото в този смисъл тя също е дъще-
рята на своя баща, което досега не е
оценявала по достойнство поради
разглезеност и детинскосълзливото
си същество. Била е изключително
пасивна и отдадена на сексуални
фантазии.
150 В този случай не са необходими никакви допълнителни ана-
логични примери от страна на лекаря. Асоциациите на пациентката
са извели всичко необходимо. Срещу това третиране на съня може
да се противопостави само сугестията. Но тогава се забравя напълно,
че сугестията, за която не е налице вътрешна готовност, никога не се
възприема или, ако поради особено настояване все пак се възприеме,
незабавно отново отлита. Сугестията, възприета трайно, съответства
винаги на силна психологическа готовност, която чрез така
наречената
сугестия просто се активира. Затова възражението е лишено от
смисъл
и приписва на сугестията магическа сила, каквато тя в никакъв
случай
не притежава, иначе сугестивната терапия би имала нечувано въз-
действие и би направила напълно излишни аналитичните процедури.
Това обаче съвсем не е така. Освен всичко възражението срещу
сугестията би оставило извън вниманието ни факта, че хрумванията
на пациентката сами насочват към културното значение на меча.
151 След това отклонение да се върнем обратно при трансцен-
дентната функция. Забелязваме, че трансцендентната функция при
лечението създава впечатление за изкуствено предизвикана, защото
тя в голяма степен е подпомогната от помощта на лекаря. Ако обаче
пациентът успее да стъпи здраво на земята, той дълго време няма да
Една теоретична антиципация би
насочила несъмнено към фалическа
фантазия.
95
се нуждае от външна помощ. Наистина интерпретацията на сънищата
би била идеална, едно идеално средство за синтеза на несъзнавани и
съзнавани данни, но практическата трудност от собствения анализ
на съня е много голяма.
152 За да създадем трансцендентната функция, са ни нужни
данни
от несъзнаваното. В този смисъл сънят представлява най-удобният
достъпен израз на несъзнаваните процеси. Той е, така да се каже,
чист продукт на несъзнаваното. Промените, които той претърпява в
процеса на осъзнаването, са несъмнени, но въпреки това остават
извън вниманието, тъй като те също са с несъзнаван произход, а не
някакви умишлени изопачавания. Възможните промени на
първоначалната картина на съня произтичат от една по-повърхностна
сфера на несъзнаваното и са изградени от също така използваем
несъзнаван материал. Те са продължение на творчеството в сми-
съла на съня. Това се отнася също и за честите допълнителни пред-
стави, идващи „произволно“ в полусън или непосредствено при
събуждане. Тъй като съновидението идва от състоянието на сън, то
носи в себе си всички белези на „abaissement du niveau mental“
(понижение на душевния тонус - фр.) (ЖАНЕ), а именно на най-
ниското енергетично напрежение: логичния дисконтинюитет,
фрагментарното, образуванията по аналогия, повърхностните асо-
циации от езиково, звуково и образно естество, контаминациите,
ирационалността на израза, объркаността и т. н. Когато
енергетичното
напрежение е по-високо, сънищата имат по-подреден характер, те
биват драматично композирани, носят ясна смислова връзка, а
стойността на асоциациите им се увеличава.
153 Тъй като обикновено в съня енергетичното напрежение е
твър-
де ниско, то и сънищата, сравнени със съдържанията на съзнанието,
са малоценни изрази на несъзнаваните съдържания, които от
конструктивна гледна точка са много трудноразбираеми, но затова
пък най-често лесноразбираеми от редуктивна гледна точка. Ето защо
сънищата най-общо са неподходящ, респективно трудно използваем
материал за трансцендентната функция, защото те най-често поставят
твърде високи изисквания пред субекта.
154 Ето защо трябва да се огледаме за други извори: съществуват
например несъзнаваните интерференции в будно състояние, така
наречените „произволно възникващи хрумвания“, несъзнаваните
смущения в действията, погрешни спомени, склонности към забра-
96
вяне, симптоматични действия и т. н. Тези материали най-често са
по-стойностни от редуктивна гледна точка, отколкото от конструк-
тивна, те са твърде фрагментарни и страдат от липса на трайна
взаимовръзка, неизбежно необходима за разбиране на смисъла.
155 Съвсем друго нещо са спонтанните фантазии. Те
обикновено
възникват в относително композирана и в смислова взаимовръзка и
често съдържат видима значимост. Някои пациенти притежават
способността да произвеждат фантазии по всяко време, като просто
изключват критичното внимание и ги пускат „на свобода“. Тези
фантазии са използваеми, но твърде рядка е въпросната особена
дарба. Възможно е обаче чрез специфично упражняване да се развие
тази способност, така че съществено да се увеличи броят на хората,
способни да създават свободни фантазии образи. Тренингът започва
със систематично упражняване за изключване на критичното
внимание, чрез което се предизвиква празнота в съзнанието,
въздействаща благоприятно върху активирането на вече наличните
фантазии. Предпоставка е действителната наличност на изпълнени с
либидо фантазии. Това естествено не става винаги и навсякъде.
Когато
случаят не е такъв, са необходими специални мерки.
156 Преди да пристъпя към обяснение на тези особени методи,
трябва да се подчиня на едно лично чувство, което ми казва, че
читателят, разколебан, ще се попита какво му е хубавото на подобно
действие и защо трябва на всяка цена да се активират несъзнаваните
съдържания. Не е ли достатъчно те сами да се появяват от време на
време със собствени средства, често нежелани, защо трябва със сила
да теглим несъзнаваното на повърхността, по-скоро би било цел на
аналитичното лечение да прочисти несъзнаваното от фантазиите и
по този начин да премахне неговото въздействие.
157 Струва ми се, че не би било излишно да отделя тук повече
внимание на тези съображения, тъй като методите за превръщане в
съзнавани на несъзнаваните съдържания са нови и нетипични, може
би създават и впечатление за странност. Затова трябва първо да
разгледаме тези естествени възражения, за да не ни спъват, когато
започнем да демонстрираме въпросните методи.
158 Както казах, ние се нуждаем от несъзнаваните съдържания
като
допълнение за съзнаваните. Ако съзнателната нагласа би била и в
най-малка степен „насочена“, несъзнаваното би могло съвсем само
да се влива, какъвто е случаят с всички онези хора, при които напре-
7. Динамиката на несъзнаваното
97
жението в съзнанието видимо не стига до по-високи степени, както е
например при примитивните народи. При тях не са нужни специални
мерки за преграждане пътя на несъзнаваното. За целта в известен
смисъл изобщо не са нужни специални мерки, защото този, който
най-малко познава несъзнаваната си страна, е най-силно повлиян от
нея. Тайното въздействие на несъзнаваното върху живота е постоянно
и навсякъде, не е нужно да го търсим. Това, което се търси, е превръ-
щане в съзнавани на несъзнаваните съдържания, които се готвят да
се влеят в нашите действия; по този начин се преодоляват тайната
намеса на несъзнаваното и нейните нежелателни последствия.
159 Положително биха ни запитали: защо не е възможно да
оставим
несъзнаваното само със себе си? Който не е имал вече някои зло-
получни сблъсъци в посочения смисъл, съвсем естествено няма да
търси повод да контролира несъзнаваното. Който обаче е натрупал
нужния опит, ще приветства дори само възможността за контрол над
несъзнаваното. Насочеността е наложителна необходимост за про-
цеса на съзнаване, но предизвиква, както вече видяхме, неизбежна
едностранчивост. Тъй като психиката е саморегулиращ се апарат,
така, както и живото тяло, в несъзнаваното се подготвя винаги
регули-
ращото противодействие. Ако я нямаше насочеността на съзнаваната
функция, противодействащите влияния на несъзнаваното биха могли
веднага да минат в атака. Но тъкмо насочеността ги изключва. По
този начин естествено противодействието не се потиска и то въпреки
всичко се осъществява. Неговото регулиращо влияние обаче бива
изключено чрез критичното внимание и целенасочената воля,
защото противодействието като такова изглежда неподходящо за
осъзнатата посока. В такъв смисъл психиката на цивилизования човек
престава да бъде повече саморегулиращ се апарат, а нещо като
машина, чието автоматично регулиране на скоростта, от една страна,
е толкова нечувствително, че тя може да продължава работата си,
докато се самоповреди, от друга страна обаче, е изложена на атаката
на едностранчиво ориентирания произвол.
160 Когалго несъзнаваното противодействие бъде потиснато, то
губи
регулиращото си влияние. Тогава то започва да действа ускорително
и интензивиращо в смисъла на посоката на съзнавания процес.
Създава се впечатление, че противодействието е загубило регули-
ращото си влияние и изобщо своята енергия, защото настъпва със-
тояние, в което като че ли не се осъществява никакво противодейст-
98
вие, а неговата енергия сякаш се прибавя към тази на съзнаваната
посока. Несъмнено това първоначално улеснява провеждането на
съзнаваното намерение, което обаче поради липсваща съпротива
може да се наложи несъразмерно за сметка на Цялото. Когато
например някой изложи своето малко смело твърдение и при това
потисне противодействието, а именно уместното съмнение, той ще
продължи още повече в своя лична вреда да настоява на твърдението
си.
161 Лекотата, с която се изключва противодействието,
съответства
на степента на дисоциацируемост на психиката и води до загуба на
инстинкта, характерен за цивилизования човек, но и необходим,
когато
нагони с първична сила значително затрудняват социалното приспо-
собяване. Все пак не става дума за същинско закърняване на нагони,
а обикновено само за един относително траен продукт на възпита-
нието, който никога няма да улегне трайно, ако не служи на важни
интереси на индивида.
162 За да не цитирам всекидневни примери от практиката, ще
приведа случая Ницше, така както се представя той в „Тъй рече
Заратустра“. Откриването на „по-висшия“, както и на „най-грозния“
човек съответства на несъзнаваното регулиране, защото „по-
висшите“
хора искат да смъкнат Заратустра до равнището на средния човек,
както винаги си е било, а „най-грозният“ човек е дори персони-
фикацията на самото противодействие. Обаче „моралният лъв“ Зара-
тустра отблъсква с „ръмжене“ всички тези влияния, особено съчув-
ствието, обратно в пещерата на несъзнаваното. Така регулиращото
влияние е потиснато, но не и тайното противодействие на несъзна-
ваното, което личи ясно в творбите на Ницше. Порвоначално той
търси противник у Вагнер, на когото не може да прости ,/1арцифал“,
скоро обаче целият му гняв се концентрира върху християнството и
особено върху апостол Павел, който се е чувствал аналогично в някои
отношения. Както се знае, най-напред на него психозата му донася
идентификацията с „Разпнатия“ и с разкъсания Загрей (едно от
имената на Дионисий - б. пр.). Противодействието е стигнало чрез
тази катастрофа до повърхността.
163 Друг пример е класическият случай с лудостта на Цезаря,
достигнал до нас чрез четвърти раздел на Книга Даниил. Тъкмо когато
Навуходоносор е на върха на управлението си, му се явява сън, който
му предвещава нещастие, ако той не се самоунижи. Даниил прави
99
изключително професионална интерпретация на съня, без обаче да
намери отзвук. Но последвалите събития показват, че неговото
тълкуване на съня е било правилно, защото Навуходоносор, след
като е потиснал несъзнаваното регулиращо влияние, изпада в
психоза,
която съдържа тъкмо онова противодействие, от което царят е искал
да се избави: той, господарят на Земята, се превръща в животно.
164 Веднъж мой познат ми разказа за съня си, в който той
направил
крачка от върха на една планина към бездната. Обясних му някои
неща за влиянието на несъзнаваното и го предупредих да се въздържа
от твърде опасни планински катерачески начинания, които той
особено обичаше. Той ми се изсмя, с такъв успех, че няколко месеца
по-късно действително направи крачката в бездната и загина при
падането.
165 Тези неща, които постоянно се случват във всевъзможни
степени, карат този, който научи за тях, да се замисли. Човек
осъзнава
колко лесно се пренебрегват регулиращите влияния и затова трябва
да положи усилия да не пренебрегва несъзнаваното регулиране,
толкова необходимо за нашето душевно и физическо здраве. За целта
трябва да опита да си помогне със самонаблюдение и самокритика.
Но единствено самонаблюдение и интелектуален самоанализ са
недостатъчни средства, за да се създаде контакт с несъзнаваното.
Макар че човек никога не може да избегне неприятностите, всеки се
страхува да рискува, когато ги очаква, особено когато смята, че вижда
някаква възможност да ги заобиколи. Тенденцията да се избягва най-
активно неприятното е напълно легитимна. Познанието на регулира-
щите влияния действително в много случаи може да помогне да се
избягнат ненужни неприятности. Не е необходимо да се тръгва по
многобройни околни пътища, белязани с не особено очарование, а
с уморителни конфликти. Достатъчно ни е да изтърпим околни пъти-
ща и заблуди в непозната и неизследвана страна, но да се объркваме
в населена страна, по широките улици е просто неприятно. Можем
да си го спестим чрез познаването на регулиращите фактори. Въп-
росът е: кои са пътищата и възможностите, с които разполагаме, за
да разпознаем несъзнаваното?
166 Ако няма налична свободна фантазна продукция,
единствената
ни възможност е помощта на изкуството. Поводът да се обърнем
към такъв вид помощ произтича от едно депримирано или по някакъв
друг начин обезпокоено състояние на духа, за доказване на което
100
няма достатъчно основания. Разбира се, то изобилства с рационални
причини. Достатъчна причина е лошото време. Но нито една
подобна причина не е задоволителна като обяснение, защото едно
каузално обяснение на тези състояния най-често е задоволително
само за страничния наблюдател, а и за него дори е само половинчато.
Страничният наблюдател се задоволява с относително засищане на
потребността от каузалност; достатъчно му е да знае откъде тръгва
работата, защото той не чувства изискването, заложено в депресията
на другия. Засегнатият би желал много по-малко да знае отговора на
въпроса откъде, отколкото на въпроса защо или отговора на въпроса
за помощта. В интензивността на афективното смущение се намира
стойността, ще рече - енергията, с която страдащият би искал да
разполага, за да отстрани състоянието на намалена способност за
приспособяване. Ако се измести състоянието или бъде рационално
обезстойностено, нищо няма да се постигне.
167 За да се улови намиращата се на погрешно място енергия,
афективното състояние се взема за база или за изходна точка на
процедурата. Даваме си възможно най-съзнателна сметка за
състоянието на настроението, като се потопяваме без никакви
задръжки в него и записваме всички появяващи се фантазии или
други асоциации. На фантазията трябва да се даде възможно най-
голяма свобода, но все пак не такава, че тя да излезе извън кръга на
обекта, ще рече - на афекта, оставяйки я да асоциира, навлизайки в
излишни подробности. Тази така наречена „свободна асоциация“
отвежда от предмета към някои комплекси, за които в никакъв случай
не сме сигурни, че имат връзка с афекта, и не представляват
измествания, заемащи неговото място. В резултат на това занимание
получаваме малко или много пълна картина на настроението, която
отразява съдържанието на смущението достатъчно конкретно или
символично. Тъй като смущението не е произведено от съзнанието,
а представлява нежелателна интерференция от страна на несъзнава-
ното, получената картина събира in globo наличните съдържания и
тенденции на несъзнаваното. Процедурата представлява един вид
обогатяване и изясняване на афекта, а по този начин той със своите
съдържания се приближава към съзнанието. Става настойчив, а с
това и разбираем. Дори само това усилие може да окаже благотворно
и съживяващо въздействие. Във всеки случай обаче се е създала вече
нова ситуация, при която преди това немотивираният афект се е
101
превърнал в малко или много ясна и артикулирана представа, при
това благодарение на отзивчивостта и сътрудничеството със
съзнанието. По този начин е изградено началото натрансцендентната
функция, ще рече - на взаимодействието между несъзнавани и
съзнавани данни.
168 Афекгивното смущение би могло и по друг начин да се
осветли,
наистина не интелектуално, но поне визуално може да се оформи.
Пациенти с някакви заложби за рисуване могат да дадат израз на
афекта чрез картина. В случая не става дума за технически или
естетически задоволително изображение, а само за това да се даде на
фантазията пространство за действие и работата да се изпълни
колкото
е възможно добре. По принцип тази процедура съвпада с описаната
по-горе. Също и в този случай се създава продукт, повлиян от
несъзнаваното и съзнаваното, който овеществява стремежа на
несъзнаваното към светлина и на съзнанието - към субстанция в
един съвместен продукт.
169 Често обаче има случаи, при които изобщо не се наблюдава
видимо афективно смущение, а само едно общо мрачно, необясни-
мо неразположение на духа, чувство за резистенция спрямо всичко,
един вид скука или нещо като отвращение с неопределяемо естество,
или нещо като трудно дефинируема празнота. В тези случаи не е
налице определена изходна точка, а тя трябва първо да се създаде.
Необходима е една особена интроверсия на либидо, може би дори с
подкрепата на благоприятни външни условия, като пълно спокой-
ствие, особено нощно време, когато либидото и без това е склонно
към интроверсия. „Нощ е - сега всички водоскоци говорят по-високо
и моята душа е също водоскок“ - както се изразява Ницше1.
170 Критичното внимание трябва да бъде изключено. Визуално
надарените трябва да насочат очакването си към предстоящо възник-
ване на вътрешен образ. По правило ще се появи такава фантазна
картина (навярно хипнагогична), която трябва грижливо да се наб-
людава и да се опише писмено. Акустично-езиково надарените
обикновено чуват вътрешни слова. В началото те са може би само
фрагменти от безсмислени на пръв поглед изречения, които обаче
трябва също грижливо да бъдат фиксирани. Други долавят в такива
моменти просто своя „друг“ глас. Не са малко и тези, които
притежават
нещо като вътрешен критик или съдия, който ги съди за техните дела.
1
[Also sprach Zarathustra, „Das Nachtlicd“, p. 153.]
102
Душевноболните чуват този глас като силни халюцинации. Но и
нормални хора с развит донякъде вътрешен живот могат безпро-
блемно да репродуцираттози беззвучен глас. Във всеки случай този
глас бива почти редовно потискан заради ноторната си досадност и
натрапчивост. Такива хора естествено не изпитват затруднения да
създадат отношение към несъзнавания материал и по този начин и
предпоставката за трансцендентната функция.
171 Има и хора, които не са способни нито да виждат, нито да
чуват
вътрешния си тас, но техните/ть^е притежават умението да изразяват
съдържания на несъзнаваното. Такива хора предпочитат да си служат
с пластични материали. Относително рядко са тези, чиято моторна
дарба ги улеснява в изразяване на несъзнаваното чрез движение,
респективно чрез танц. Недостатъкът на движенията, че не могат да
бъдат фиксирани, трябва да се избегне, като след това те грижливо
бъдат изрисувани, за да останат в паметта. Още по-рядко, но също
полезно е автоматичното писане, направо или чрез планшет. Тази
процедура дава също много полезни резултати.
172 Стигаме до следващия въпрос, какво ще се случи по-нататък
с
получения по един от посочените начини материал. За този въпрос
няма отговор априори, тъй като едва от конфронтацията на съзна-
нието с продуктите на несъзнаваното произтича една предварител-
на, но определяща всичко следващо реакция. Само практическият
опит може да даде обяснение. Дотам, докъдето се простира моят
досегашен опит, смятам, че се появяват главно две различни тен-
денции: едната е в посока съграждане, другата - в посока разби-
ране.
173 Там където взема превес принципът на съграждането
(твор-
чеството), получените материали биват разнообразявани и
умножавани, като се осъществява един вид кондензация на мотивите
в повече или по-малко стереотипни символи, събуждащи творчес-
ката, градивната фантазия и въздействат главно като естетични мо-
тиви. Тази тенденция води до естетичния проблем нъ художестве-
ното творчество.
174 Където пък преобладава принципът на разбирането, се про-
явява относително по-слаб интерес към естетичния аспект, а в
отделни
случаи той се възприема дори като пречка; вместо това се осъщест-
вява интензивно общуване със смисловото съдържание на несъз-
навания продукт.
103
175 Докато естетичното съграждане на израза показва тенденция
да се задържи при формалния аспект на мотива, едно интуитивно
разбиране често се опитва да улови смисъла от голи и недостатъчни
загатвания в материала, без да привлече под внимание онези
елементи, които при по-грижливо съграждане биха излезли на светло.
176 Тези две посоки се проявяват не поради някакъв произвол, а
произтичат от индивидуалните особености на личността. Двете по-
соки носят своите рискове, респективно своите типични отклонения
и заблуди. Опасността от естетическата тенденция е надценяването
на формалното, респективно на „художествената“ стойност на по-
лучените образи, чрез което либидото бива повеждано от същинската
цел на трансцендентната функция към страничното отклонение на
чисто естетично-художествените творчески проблеми. Опасността
от волята за разбиране е надценяването на съдържателния аспект,
подложен на интелектуален анализ и тълкуване, при което се губи
същностният символичен характер на обекта. До известна степен
обаче трябва да се върви по тези странични отклонения, за да се
задоволят индивидуалните, обикновено преобладаващи естетични
или интелектуални изисквания. Но сме длъжни да подчертаем
опасността и при двете отклонения, защото надценяването на
получените от несъзнаваното образи обикновено започва да става
много голямо от една определена точка на психичното развитие
поради предшестващи също така безмерни подценявания на подобни
продукти. Подценяването е една от основните пречки при създава-
нето на образите на несъзнаваните материали. То е удобен повод да
излезе на преден план цялостното колективно подценяване на
индивидуалните продукти: нищо не е добро или красиво, което не
пасва на колективната схема. Съвременното изкуство започва дори
да прави компенсаторни опити в този аспект. Това, което липсва, не е
колективното признание на индивидуалния продукт, а неговата
субективна самооценка - разбирането на смисловото съдържание и
неговата стойност за субекта. Чувството за малоценност спрямо
собствения продукт, разбира се, не се среща навсякъде, не е рядкост
също неговата противоположност, ще рече - едно наивно и безкри-
тично надценяване със задължителното изискване за колективно
признание. Когато първоначално потискащото чувство за
малоценност бъде преодоляно, то може лесно да се обърне в своята
противоположност, ще рече - в точно толкова голямо надценяване.
104
В обратния случай първоначалното надценяване се превръща често
в унищожителен скептицизъм. Грешката при тези оценки се състои
в несамостоятелността и в несъзнаването на индивида, който или е
свикнал да измерва нещата само с колективни стойности, или
вследствие на инфлация на Аза е загубил представата за оценка.
177 Единият път като че ли е регулиращият принцип на другия:
двата пътя се намират един спрямо друг в компенсаторно отношение.
Опитът доказва тази формула. Доколкото в съответния момент са
възможни по-общи заключения, естетическото съграждане се
нуждае от разбиране на смисъла, а разбирането - от естетичното
съграждане. Така двете тенденции се допълват взаимно до трансцен-
дентната функция.
178 Първите крачки по двата пътя следват един и същи принцип:
съзнанието дава в заем своите изразни средства на несъзнаваното
съдържание, повече от това съзнанието не бива да преотстъпва, за да
не отклони несъзнаваните съдържания в смисъла на посоката на
съзнанието. Ръководството по отношение на форма и съдържание,
доколкото е възможно, трябва да се предостави на зависещото от
несъзнаваното хрумване. Тази ситуация означава едно, усещано като
притеснително, изтласкване назад на съзнаваната гледна точка. Това
може лесно да се разбере, след като се убедим как обичат да се
представят съдържанията на несъзнаваното, а именно като неща,
които или по природа са много слаби, за да преминат прага на
съзнанието, или като несъвместимости, изключвани по множество
причини. Най-често те са съдържания отчасти нежелани, отчасти
неочаквани, ирационални, чието незачитане или изтласкване
изглежда
напълно разбираемо. Само една малка част от съдържанията има
необикновена стойност, погледнато или от колективната, или от
субективната гледна точка. Съдържания, които са безстойностни по
отношение на колектива, могат от гледна точка на индивидуалното
да имат най-висока стойност. Този факт намира израз чрез
афективната интонация независимо от това, дали субектът я чувства
като позитивна или негативна. Общността е също раздвоена при
възприемането на нови и непознати идеи, които се оказват в близост
с неговата емоционалност. Целта на началната процедура е
намирането на доминираните от чувствата съдържания, защото
винаги става дума за такива ситуации, при които едностранчивостта
на съзнанието се натъква на съпротивата на сферата на инстинктите.
105
179 Двата пътя по принцип се разделят едва тогава, когато за
единия
определящ стане естетичният аспект, а за другия - интелектуално-
моралният. Идеалното би било равномерно успоредяване или
ритмично алтерниране на двете възможности. Едното без другото
сякаш изобщо не може, но въпреки това се среща в практиката: за
сметка на смисъла, волята за съграждане притешя към себе си своя
предмет или волята за разбиране твърде рано престава да обръща
внимание на съграждането. Несъзнаваните съдържания искат
първоначално ясно да се появят, което е възможно само чрез съг-
раждането, а едва след това да бъдат оценени, когато всичките им
съдържателности са разбираемо представени. По тази причина още
Фройд оставя съдържанията на сънищата да обявят своите съдър-
жателности под формата на „свободни асоциации“, преди да бъдат
разтълкувани.
180 Не при всички случаи е достатъчно да се изясни само мис-
ловният контекст на дадено съдържание на съня. Често се натрапва
необходимостта неясни съдържания да бъдат осветлени чрез видимо
съграждане. Това може да стане чрез рисуване с молив, с бои или
моделиране. Често ръцете умеят да отгатват тайна, с която разумът
напразно се е мъчил. Чрез съграждането, именно в будно състояние,
сънят продължава да бъде сънуван по-нататък и по-подробно, а
първоначалната необяснима, изолирана случайност се интегрира в
сферата на цялостната личност, макар и това да остава на първо
време несъзнавано за субекта. Естетичното съграждане се оставя да
бъде задоволено по този начин и се отказва да търси някакъв смисъл.
В дадени случаи у пациентите възниква налудната представа, че са
творци, естествено - непризнати. Волята за разбиране, която се
отказва от грижливо съграждане, започва със суровото хрумване и
поради това се лишава от задоволителна основа. При наличието обаче
на известна надежда за успех може да започне и със съградения
продукт. Колкото по-слабо се разработи изходният материал, тол-
кова по-голяма е опасността разбирането да се определя не от емпи-
ричните дадености, а чрез теоретични и морални предразсъдъци.
Разбирането, за което става дума в тази фаза, се състои в конструи-
рането на смисъла, който хипотетично изглежда да е присъщ на
първоначалното хрумване.
181 Ясно е, че подобна процедура може да се осъществи
легитимно
само когато е налице достатъчно изявен мотив. На несъзнаваното
106
може само тогава да се предостави водеща роля, когато у него е
жива волята за ръководене. Това става само в случай, когато съз-
нанието се намира в някаква криза. Когато пациентът е успял да
съгради несъзнаваното съдържание и да разбере смисъла на съ-
граденото, възниква въпросът, как се отнася Азът към това състояние
на нещата. Така започва противоречието между Аза и несъзна-
ваното. Това е втората и по-важна част от процедурата: сближаване
на противоречията и възникването и създаването на третото: на
трансцендентната функция. В тази фаза водещо е не несъзнаваното,
а Азът.
182 Индивидуалният Аз тук не бива да бъде дефиниран, а оставен
такъв, какъвто е в неговата банална действителност, както онзи
постоянен център на съзнанието, чието съществуване води началото
си от дните на детството. На този център е противопоставена
психична
ситуация, един продукт, който дължи съществуването си преди
всичко
на несъзнавано събитие и поради това се намира в известно про-
тиворечие с Аза и неговата тенденция.
183 Тази гледна точка е важна за всеки сблъсък с несъзнаваното.
Азът трябва да бъде държан спрямо несъзнаваното като равностоен
и обратно. Това е нещо като необходимо предупреждение, защото
както съзнанието на цивилизования човек упражнява ограничено
въздействие върху несъзнаваното, така едно отново признато
несъзнавано често упражнява дори опасно въздействие върху Аза.
Както преди това съзнанието е потискало несъзнаваното, така едно
освободено несъзнавано може да изтласка Аза встрани и да го надвие.
Опасността се състои във факта, че то „загубва контрол“, ще рече, че
то не може повече да защити съществуването си срещу натиска на
афективни фактори - ситуация, която нерядко се наблюдава в
началото на шизофренията. Тази опасност не би съществувала или
би била поне ограничена, ако сблъсъкът с несъзнаваното би могъл
да намали динамиката на афектите. За постигането на последното
обикновено се правят опити за естетизиране или интелектуализиране
на противоположната позиция. Обаче сблъсъкът с несъзнаваното
трябва да бъде цялостен, защото при трансцендентната функция става
въпрос не за частичен процес, който би могъл отчасти да протече
при определени условия, а за едно цялостно събитие, за което всички
аспекти се вземат или трябва да се вземат под внимание. Затова и
афектът трябва да бъде включен с цялата си стойност.
Естетизирането
107
и интелектуализирането са отлични оръжия срещу застрашителни
афекти, но могат да се приложат само там където става дума за
жизнена заплаха, а не за опит по евтин начин да се постигне
измъкване
от дадено задължение.
184 Ние дължим на основополагащия възглед на Фройд факта, че
лечението на неврозите трябва да се съобразява изцяло със същест-
вуването на емоционалния фактор, ще рече - личността трябва
сериозно да бъде възприемана като цялост, което се отнася до двете
страни - до пациента и до лекаря. Доколко последният има право да
се отбранява чрез теорията, остава деликатен въпрос на преценка.
Във всеки случай лечението на неврозата не са психологически
минерални бани, а обновяване на личността чрез всестранна намеса
във всяка област на живота. Сблъсъкът с противоположната позиция
е сериозна работа, от която засега зависи твърде много. Сериозното
отношение към другата страна представлява задължително изискване
на сблъсъка. Дори само това е достатъчно за регулиращите фактори
да окажат влияние върху действията. Сериозното отношение не
означава буквално възприемане, а нещо като даване кредит на несъз-
наваното, което по този начин получава възможност да кооперира,
вместо директно да разстройва съзнанието.
185 Така при сблъсъка не само Азът има право, но и на
несъзнава-
ното се придава известен авторитет. Наистина сблъсъкът се води от
страна на Аза, но и на несъзнаваното се дава думата - „audiatur et
altera pars“ (изслушвай и другата страна-лат.).
186 Начинът, по който може да се проведе този сблъсък, се
разяснява
най-напред чрез онези случаи, при които „другият“ глас се чува
повече или по-малко ясно. За тези хора технически е много лесно да
фиксират писмено, другия“ глас и да отговорят на неговата съдържа-
телност от гледна точка на Аза. То се осъществява като диалог между
две равнопоставени личности, при който всеки доверява на другия
реален аргумент и затова смята, че си заслужава труда да се
приближат
противоположните гледни точки чрез основно сравняване и дискусия
или като се направи ясно разграничение. Тъй като обаче рядко пътят
към съгласието е непосредствено отворен, се налага да се изведе по
правило един по-дълъг конфликт, изискващ жертви от двете страни.
Подобен сблъсък може да се състои съвсем естествено и между
лекар и пациент, при което лекарят лесно може да се окаже в ролята
на advocatus diaboli (адвокат на дявола - лат.).
108
187 Ужасяващо е да се установи колко малко човекът е способен
да
даде право на аргумента на другия, независимо че тази способност
е неизбежна основна предпоставка на всяка човешка общност. Тази
общо срещана трудност трябва да предвижда всеки, тръгнал към
сблъсъка със себе си. В същата степен, в която човекът не дава право
на другия, не признава правото на съществуване на „другия“ в себе
си - и обратно. Способността за вътрешен диалог е мярка за изклю-
чителна обективност.
188 Колкото сблъсъкът в случая на вътрешен диалог изглежда
прост,
толкова несъмнено по-сложен изглежда той в онзи друг случай,
когато
са налице само картинни продукти, предоставящи наистина доста
ясен език за разбиращия, който обаче за неразбиращия е нещо като
състояние на глухонямост. Спрямо такива съградени образи Азът
трябва да поеме инициативата и да си постави въпроса: „Какво
въздействие има върху мен този знак?“ Фаустовският въпрос може
да предизвика осветляващ отговор. Колкото по-непосредствен и
естествен бъде той, толкова е по-стойностен, защото непосредстве-
ността и естествеността гарантират сближаващата цялост на реак-
цията. В този случай не може да има непременно изискване сблъ-
съкът да бъде самостоятелно осъзнат във всички посоки. Случва се
често една цялостна реакция да не срещне онези душевни пред-
поставки, възгледи и понятия, които биха улеснили ясната формули-
ровка. В такъв случай трябва да се задоволим с безсловесното, но
богато на предчувствия усещане, появяващо се на тяхно място и
много по-стойностно от разумната бъбривост.
189 Движението на аргументите в една или в друга посока предс-
тавлява трансцендентната функция на противоречията. Противо-
поставянето на позицията означава енергийно натоварено напре-
жение, произвеждащо живот, произвеждащо нещо трето, което не е
логично мъртвородено, в съответствие с максимата „tertium non
datur“ (трето няма - лат.), а едно движение напред извън суспенсията
на противоречията, едно живородено, предизвикващо ново стъпало
на съществуването, нова ситуация. Трансцендентната функция се
разкрива като качество на сближените противоречия. Дотогава,
докато те биват държани далеко едни от други - естествено с цел да
се избегнат конфликти, - те не функционират и си остават мъртва
тишина.
190 Както и да изглеждат противоречията в инидивидуалния слу-
109
чай, всъщност става дума за оплетено и затлачено в едностранчи-
вост съзнание, конфронтирано с представата за инстинктивна цялост
и свобода. От една страна, това е картината на антропоидното и на
архаичния човек с неговия уж лишен от задръжки свят на
инстинктите
и, от друга - неговият многократно непризнат душевен свят на въз-
гледите, картина, компенсираща и коригираща нашата едностран-
чивост, която излиза от мрака и ни показва как и къде сме се отда-
лечили от основното предначертание и психически сме се осакатили.
191 Трябва да се задоволя с изложението си дотук по отношение
на
външните форми и възможности на трансцендентната функция.
. Следваща задача с най-голямо значение би било представянето на
съдържанията на трансцендентната функция. Наистина има натру-
пани вече множество материали в тази посока. Но въпреки това не
са отстранени още всички трудности по нейното описание. Необ-
ходима е цяла поредица от предварителни работи, докато се създаде
основата за понятието, върху която да стане възможно разбираемо и
нагледно представянето на тези съдържания. За съжаление моят опит
досега показва, че публиката на учените още не е изцяло готова да
следва такива психологически разсъждения и описания, тъй като все
още се намесват или твърде личната нагласа, или философско-инте-
лектуалното предубеждение, правещи невъзможна съответстваща-
та на смисъла оценка на психологическите взаимозависимости.
Личното раздразнение оценява винаги субективно, като обявява за
невъзможно всичко, което навярно не е валидно за него или към
знанието на което то няма предпочитания. Ето защо раздразнението
се оказва неспособно да вникне в мисълта, че това, което за едного е
валидно, за другиго, за човек с друга психология, при определени
обстоятелства може да е съвършено невалидно. Ние във всеки случай
се намираме още на светлинни години разстояние от една общо-
валидна обяснителна схема за всяка евентуалност.
192 Голяма пречка за психологическото разбирателство се оказва
натрапчивото любопитство да се знае предварително дали изнесе-
ният психологически въпрос е „истински“ или „правилен“. Когато
представянето не е преиначено или дори измислено, реалното
положение, такова, каквото е, е валидно и проявява валидността си
чрез факта, че съществува. А ако широкото ругателство е „истинска“
или „правилна“ измислица на творческата воля? Точно толкова
детински е предразсъдъкът срещу ролята, която играят в живота на
110
психиката митологичните предпоставки. Понеже те не били „ис-
тински“, не можели - така се мисли - да намерят място в едно научно
обяснение. Митологемите съществуват, макар че техните ясни
свидетелства не се покриват с нашето несъизмеримо понятие за
„истина“.
193 Тъй като сблъсъкът с противоположната страна има цялостен
характер, от него не може нищо да бъде изключено. Всичко подлежи
на дискусия дори когато са осъзнати само отделни части. Съзнанието
постоянно се разширява чрез противопоставяне на несъзнавани
допреди съдържания, или, казано по-точно - би могло да се раз-
ширява, ако искаше да се потруди да ги интегрира. Това, разбира се,
в никакъв случай не става винаги. Дори и когато е налице достатъчно
интелигентност, за да бъде разбрано поставянето на въпроси, дори и
тогава липсва смелост и доверие в себе си или човек е душевно и
морално твърде ленив или твърде страхлив, за да направи усилие.
Обаче там където са налице необходимите предпоставки, трансцен-
дентната функция представлява не само ценно допълнение към
психотерапевтичното лечение, но осигурява на пациента несъм-
неното преимущество със собствени сили да даде сериозен принос
към усилията на лекаря и да не е толкова зависим често по
унизителен
начин от лекаря и неговите умения. Това е една възможност сами да
направим усилие за собствената си свобода и да съберем смелост, за
да намерим пътя към себе си.
111
Ill
ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ КЪМ ТЕОРИЯТА
ЗА КОМПЛЕКСА
[Встъпителна лекция, произнесена в Швейцарското федерално виеше
техническо училище, Цюрих, 5 май 1934 г. Публикувано под същото
заглавие в поредицата „Kultur- und staatswissenschaftliche Schriften
der ETH“ XII. Sauerländer, Aarau 1934. Обработено ново издание в:
Über psychische Energetik und das Wesen der Träume. (Psychologische
Abhandlungen II) Rascher, Zürich 1948; Paperback 1965. Studienausgabe
bei Walter, Olten 1971.]
8. Динамиката на песъзпавапото
ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ КЪМ ТЕОРИЯТА
ЗА КОМПЛЕКСА
194 Общото, което модерната психология има с модерната
физика,
е фактът, че на методиката ù се пада по-голямо познавателно
значение, отколкото на предмета ù. Нейният предмет, именно пси-
хиката, разполага с такова грандиозно разнообразие, неопределеност
и неограниченост, че определенията, давани за нея, неизбежно са от
трудноразбираеми до неподлежащи на тълкуване, докато опреде-
ленията, направени от подхода и от произтеклия от него метод, пред-
ставляват или поне би трябвало да представляват познати величини.
Психологическото изследване се опира на посочените емпирично
или произволно определени фактори и наблюдава психиката чрез
промяната на тъкмо тези величини. Така психичното се появява като
смущение на вероятния начин на поведение, предпоставено от
съответния метод. Принципът на това третиране е cum grano salis
(със зрънцето сол - лат.) природонаучният подход изобщо.
195 Несъмнено е ясно, че при тези обстоятелства почти
всичко
зависи от методологичните предпоставки и че резултатът по
същество
е предначертан от тях, макар и същинският предмет на познанието в
известна степен да влияе, без обаче да се държи така, както би се
държал като автономна същност в естествена необезпокояваност.
Поради това тъкмо в експерименталната психология и преди всичко
в психопатологията отдавна е установено, че дадена експериментална
серия не обхваща непосредствено психичния процес, а че между
него и експеримента се промъква известно психично условие, което
можем да определим като експериментална ситуация. Тази пси-
хична „ситуация“ може в определени случаи да постави под въпрос
целия експеримент, като асимилира както експерименталната серия,
така дори и заложеното в експеримента намерение. Под асимилиране
се разбира нагласата на личността, с която се експериментира, да
даде неправилно тълкуване на експеримента поради наличната пър-
воначално непреодолима тенденция да се приеме, че експериментът
е примерно проверка на интелигентността или опит да се хвърли
115
недискретен поглед зад кулисите. Подобна нагласа скрива под було
процеса, който експериментът е възнамерявал да обхване.
196 Подобен опит бе натрупан преди всичко при експеримента с
асоциациите*, при който бе направено откритието, че това, което е
било целта на метода, а именно установяването на средните скорости
на реакцията и на качествата на реакцията, представлява един
относително маловажен резултат спрямо начина, по който се пред-
извиква смущение в метода чрез автономното поведение на психи-
ката, а именно чрез асимилацията. При това аз открих доминираните
от чувствата комплекси, които винаги по-рано биваха регистрирани
като грешки на реакцията.
197 Откриването на комплексите, както и на предизвиканите от
тях
феномени на асимилиране, показа ясно колко неустойчиви бяха
краката, върху които бе стъпило старото разбиране, връщащо ни
назад до КОНДИИЯК* 1, че е възможно да се изследват изолирани
психични процеси. Няма изолирани психични процеси, така както
не съществуват изолирани житейски процеси; във всеки случай още
не е открито средство за тяхното експериментално изолиране 2. Само
на едно специфично тренирано внимание и концентрация се удава
да изолират видимо даден процес в съответствие с намерението на
експеримента. Това обаче отново е експериментална ситуация, която
се отличава от описаната по-горе само по едно, че тук съзнанието е
поело ролята на асимилиращия комплекс, за разлика от повече или
по-малко несъзнаваните комплекси за малоценност в предишния
случай.
198 С това стойността на експеримента в никакъв случай не е
поставена под въпрос, а само е критично ограничена. В областта на
психофизиологичните процеси, както, да кажем, сетивните възпри-
ятия или реакциите на моториката, вследствие на очевидната безо-
* Изхождайки от смисъла на оригинала, вложен и обяснен от
самия Юнг, намирам
за смислово по-яссн превода на думата „Assoziationscxpcrimcnt“
като: експери-
мент с асоциациите. - Б. пр.
1
[ETIENNE BONNOT dc CONDILLAC - френски философ и
икономист, 1715-
1780. Той разпространява възгледите на Лок във Франция и сс
превръща в
създател на сснсуализма чрез трудовете си Traité des systèmes
(1749) и Traité des
sensations (1754).]
2
Изключение от това правило представляват процесите на
растеж в части от
тъкани, които биват съхранявани в хранителен разтвор за
запазване на живота
им.
116
бидност на експерименталното намерение преобладава чистият
рефлекторен механизъм и се стига до никакво или до незначително
асимилиране, поради което и експериментът не страда от съществено
смущение. Съвсем друго е обаче в областта на комплицираните пси-
хични процеси, при които и експерименталната серия не предизвиква
никакви ограничения върху точно определени възможности! В този
случай, когато отпадат и предпазителите чрез специфична целена-
соченост, се появяват в замяна неопределени възможности, предиз-
викващи понякога, още в самото начало експериментална ситуация,
която се определя като констелация. С това понятие се дава израз на
факта, че чрез външната ситуация се отприщва психично действие,
състоящо се от сбор и готовност на определени съдържания. Изразът
„констелиран съм“ показва, че е заета една изчаквателна позиция на
готовност, от която ще последва реакция по точно определен начин.
Констелацията е автоматично действие, което настъпва неволно и
никой не е в състояние да го предотврати у себе си. Констелираните
съдържания представляват определени комплекси, притежаващи
собствена специфична енергия. Когато въпросният опит е
експеримент с асоциациите, комплексите по правило ще окажат
силно влияние върху действието, като ще предизвикат объркани
реакции или - в редки случаи, с цел самосъхранение - ще предизвикат
определен начин на реакция, който се познава по това, че тя не
съответства повече на смисъла на думата-дразнител. Образовани и
волеви личности, участващи в експеримента, могат чрез езико-
вомоторна сръчност да блокират смисъла на дадена дума-дразнител
чрез кратко време за реакция, така че тя изобщо да не ги докосне.
Това се удава само в случаите, когато трябва да се опазят наистина
тежки, лични тайни. Изкуството на ТАЛЕЙРАН за прикриване на
мисли чрез думи владеят малцина. Неинтелигентни хора, сред тях
особено жени, се предпазват чрез така наречените стойностни
предикати, от което често възниква твърде комична картина. Стой-
ностните предикати са атрибути на чувствата като красиво, добро,
скъпо, сладко, любезно и др. Нерядко в разговори може да се наб-
людава как определени хора определят всичко като интересно,
очарователно, добро и красиво, по английски фино, marvellous, grand,
splendid (прекрасно, велико, великолепно - англ.) и дори fascinating
(възхитително - англ.), с което или се дава израз на вътрешна
безучастност, или предметът бива държан натри крачки разстояние
117
от личността. Обикновено повечето личности, участващи в екс-
перимента, не могат да предотвратят това комплексите им да извадят
на бял свят определени думи-дразнители, които предизвикват у
личността цяла поредица от смущаващи симптоми, главно с
удължено време за реакция. Тези експерименти могат да се свържат
също с използваните за първи път в този смисъл от ВЕРАГУТ 3
електрически измервания на съпротивлението, при които така
нареченият психогалваничен феномен на рефлекса предоставя
допълнителни индикации за реакции, разстроени от комплекси.
199 Експериментът с асоциациите е от всеобщ интерес, тъй като
той като никой друг, наподобявайки обикновен психологически опит,
представя психичната ситуация на двойствения разговор с приб-
лизително точни определения за размера и качеството. Вместо въпрос
в съответната форма на изречението е поставена уклончивата,
многозначна и затова неприятна дума-дразнител, а вместо отговор -
реакцията с една дума. Чрез точно наблюдение на смущенията в
реакцията се обхваща и регистрира фактическото положение, което
в обикновения разговор често преднамерено остава незабелязано, а
по този начин става възможно да се направят констатации,
намекващи
за неизказани скрити причини, тъкмо за онези готовности или
констелации, за които споменах по-горе. Това, което се случва по
време на експеримента с асоциациите, се случва във всеки разговор
между двама души. Както в единия, така и в другия случай се създава
експериментална ситуация, която понякога може да констелира
комплекси, асимилиращи предмета на разговора или на ситуацията
изобщо, включително и на събеседника. По този начин разговорът
загубва обективния си характер и същината си, като чрез
констелацията на комплекси намерението на отговарящия бива
зачеркнато и при дадени обстоятелства му идват дори други
отговори,
за които после т ой не може да си спомни. Тъкмо това обстоятелство
използва на практика криминалистиката при кръстосания разпит.
В психологията така нареченият експеримент на повторението е
този, който открива и локализира празнотите в спомена. Той се
състои
в това, че примерно след сто осъществени реакции личността, под-
ложена на експеримент, бива питана какво е отговорила на отделните
думи-дразнители. Празнотите в спомена или фалшификациите на
спомена се явяват с приблизителна последователност винаги в сфе-
3
Das psychogalvanische Reflexphänomen.
118
рите на разстроените от комплексите асоциации.
200 Умишлено досега не споменах нищо за природата на
комплек-
сите, изхождайки в себе си от предпоставката, че тя се познава. Нали
думата „комплекс“ в психологически смисъл премина както в раз-
говорния немски, така и в разговорния английски език. Всеки човек
знае днес, че „има комплекси“. Но това, че комплексите владеят
някого,
е по-малко известно, а толкова по-важно в теоретичен план. Наивната
предпоставка за единството на съзнанието, което поставят наравно с
„психиката“, и за превъзходството на волята тъкмо поради същест-
вуването на комплекса бива сериозно разколебана. Всяка констелация
на комплекси отприщва разстройване в състоянието на съзнанието.
Единството на съзнанието се разрушава и волевите намерения малко
или много се усложняват или стават дори невъзможни. Също и
паметта често страда, както видяхме. Поради това комплексът трябва
да е психичен фактор, който от енергетична гледна точка притежава
определена стойностност, надминаваща в дадени моменти онази на
съзнаваното намерение, иначе подобни прекъсвания в подредбата
на съзнанието не биха били възможни. Действително в определен
момент един активен комплекс ни поставя в състояние на несвобода,
на принудително мислене и действие, за което при известни обстоя-
телства се налага употребата на юридическото понятие „ограничена
вменяемост“.
201 Какво е тогава от научна гледна точка „доминираният от
чувс-
твата комплекс“? Той е картината на определена психична ситу-
ация, силно емоционално натоварена, а се оказва и несъвместима с
обикновеното състояние или нагласа на съзнанието. Тази картина
притежава силна вътрешна затвореност, тя носи своята собствена
цялост и освен всичко разполага и с доста високо равнище на авто-
номност, ще рече, че в незначителна степен е подчинена на диспози-
циите на съзнанието и в пространството на съзнанието се държи
като живо corpus alienum (чуждо тяло - лат.). Обикновено комплексът
може да бъде потиснат с известно напрежение на волята, но не може
да бъде отстранен, а при подходяща възможност той отново се проя-
вява с първоначалната си сила. Някои експериментални изследвания
насочват към обстоятелството, че кривата на интензивност и на
активност на комплекса има вълнообразен характер, с дължина на
вълната от порядъка на часове, дни или седмици. Този особено
сложен
въпрос обаче е изцяло неизяснен.
119
202 Трябва да благодарим за усилията на френската психопато-
логия и особено за заслугите на Пиер Жане за това, че днес знаем за
многобройните възможности за раздробяване на съзнанието. На
Жане, както и на МОРТОН ПРЕНС се удава да произведат четворно
до петорно раздвоение на личността, при което се установява, че
всяка част от личността притежава свой специфичен дял от характера
и своя специфична памет. Тези части съществуват относително
независимо една до друга и могат във всеки момент взаимно да се
заменят, което ще рече, че всяка част притежава висока степен на
автономност. Моите констатации във връзка с комплексите допълват
тази малко обезпокоителна картина на психичните дезинтеграционни
възможности, защото поначало не съществува принципна разлика
между една част от личността и комплекса. Те притежават съществен
общ характер, с изключение на деликатния въпрос за частичната
съзнаваност. Частичната личност притежава несъмнено собствено
съзнание, обаче дали такива малки психични фрагменти като ком-
плексите са способни на собствено съзнание, е въпрос, на който още
няма отговор. Трябва да призная, че той често ме е занимавал. Ком-
плексите имат поведение на картезиански дяволчета и сякаш се
наслаждават на коболдоподобни шеги. Те слагат в нечия уста тъкмо
неправилната дума, те изтръгват от паметта тъкмо името на
личността,
която трябва да бъде представена, те предизвикват спазъм за кашлица
тъкмо при най-красивото пианисимо по време на концерт, те карат
закъснелия, който иска да остане незабележим, да се спъне с трясък
в някой стол. Те препоръчват на погребение да се окажат поздрав-
ления вместо съболезнования, те са причинителите на онези ковар-
ства, които ФРИДРИХ ТЕОДОР ВИШЕР искаше да припише на
невинните обекти4, те са действащите лица на нашите сънища, пред
които ние сме безпомощни; те са елфите, които в датския фолклор са
обрисувани така подходящо в онази история с пастора, който искал
да накара два елфа да научат „Отче наш“. Те много се напрягали да
повтарят правилно след него, но още на първото изречение се
запънали и казали: „Отче наш, ти който не си на небето.“ Елфите се
оказали, в съответствие с теоретическото очакване, неподлежащи на
обучение.
203 Cum máximo salis grano (c най-голямото зрънце сол, особено,
най-вече - лат.) навярно няма да ми простят тази метафора за научен
4
Вж. Auch Einer. [Dazu JUNG, Psychologische Typen, Paragr. 568
und 699.]
120
проблем. Също и най-трезвата формулировка на феномена комплек-
си не може да мине покрай поразителната автономност на комп-
лексите, а колкото по-дълбоко тя навлиза в същността им - бих казал
почти в биологията на комплексите, - толкова повече и толкова по-
ясно изпъква техният характер на частична душа. Психологията на
съня показва с възможно най-голяма яснота как комплексите се
явяват
персонифицирани, когато спиращото съзнание не ги потиска, точно
така, както фолклорът представя работливите джуджета*, които се
щурат нощем из къщата. Същото явление наблюдаваме при опре-
делени психози, при които комплексите стават „шумни“ и се
проявяват
като „гласове“, имащи изцяло личен характер.
204 Днес би трябвало да се гледа като на сигурна на хипотезата,
че
комплексите са откъснали се части от психиката. Етиологията на
произхода им е често така наречената травма, емоционален шок и
други подобни, при което се е откъснало парче психика. Една от най-
честите причини във всеки случай е моралният конфликт, който
намира последното си основание във видимата невъзможност да
даде утвърдителен отговор на всичко у човешкото същество. Тази
невъзможност предпоставя непосредствено раздвоение независимо
от това, дали съзнанието на Аза знае за него или не. По правило
комплексите са определено несъзнавани, което естествено от своя
страна им осигурява много по-голяма свобода на действие. В такива
случаи тяхната асимилираща сила се оказва изключително мощна
поради това, че несъзнаваността на комплексите им помага да
асимилират дори Аза, вследствие на което се появява една момен-
тална и несъзнавана промяна на личността, определяна като
идентичност на комплекса. Това изключително модерно понятие е
носело по време на Средновековието съвсем друго име: тогава се е
наричало умопомрачение. Не че това състояние можем да си пред-
ставим като безобидно, но принципно не съществува разлика между
това, което обикновено може да се очаква от комплекса, и дивите
кощунства на умопомрачения. Разликата е само в степента. В този
смисъл и историята на езика ни дава най-богати примери. За дадена
емоция на комплекса казваме: „Какво са го прихванали пак днес?“,
’ Heinzelmännchen - любим имагинерен образ за група джуджета,
които през
нощта, невидими, вършат онова, което хората не са свършили
през деня. Днес
се употребява в смисъл, че когато някой го мързи да си свърши
работата или е
много трудна, трябва да повика джуджетата, защото те могат
„наистина“ всичко.
- Б. пр.
121
, Дяволът се е вселил в него“ и т. н. Естествено при употребата на
тези
поизтьркани метафори никой не се сеща вече за първоначалния
смисъл, който, между другото, е лесно откриваем и при това
несъмнено насочва към факта, че по-примитивният и по-наивният
човек не е „психологизирал“ смущаващите комплекси, както го пра-
вим ние, а ги е възприемал като entia per se, ще рече - като демони.
По-сетнешното развитие на съзнаваното е създало такава интензив-
ност на Аз-комплекса, респективно на Аз-съзнаваността, че комп-
лексите в тяхната първоначална автономност поне при езиковата
употреба са се оказали разсъблечени. Обикновено се казва: „Имам
комплекс.“ Предупредителният глас на лекаря казва на хистеричната
пациентка: ,3ашите болки не са истински, вие просто си въобразявате,
че ви боли.“ Страхът от инфекция е очевидно произволно внушение
на болния, но така или иначе се опитват да го убедят, че си внушава
някаква налудна идея.
205 Не е трудно да се забележи, че модерният, общоприет
възглед
борави с проблема така, като че ли независимо от всякакво съмнение
е сигурно, че комплексът е изнамерен от пациента и е плод на
неговото
„въображение“, че той едва ли не никога не би съществувал, ако
болният не се бе потрудил да го извика на живот, в известен смисъл
умишлено. Обратно на това становище е безапелационно сигурно,
че комплексите притежават забележителна автономност, че ор-
ганично необоснованите, ще рече - така наречените въображаеми
болки, предизвикват същото усещане, както легитимните, и че една
фобия спрямо дадена болест няма и най-малката склонност да изчезне
дори и тогава, когато самият болен, неговият лекар и общоприетата
езикова формулировка дори гарантират, че става дума само за
внушение.
206 Ето че се оказваме пред най-интересния случай от така наре-
чения апотропеичен начин на възприемане, който се намира на една
плоскост с античните евфемистични определения, за които otovToq
ei^eivoc; (гостоприемното море) е класически пример. Както ери-
ниите биват наречени - предпазливо и милостиво - евмениди, бла-
госклонните, така модерното съзнание възприема всички вътрешни
фактори на смущението като своя собствена дейност, то просто ги
асимилира. Естествено това не става с откритото признание на апо-
тропеичния евфемизъм, а чрез една също така несъзнавана тенден-
ция чрез променено наименование да се превърне в нереална
122
автономията на комплекса. В такъв момент съзнанието се държи
така, както някой, който е чул съмнителен шум на горния етаж и
мигновено е хукнал към мазето, за да установи там, че няма крадец
и че следователно шумът е бил само една приумица. В
действителност
този предпазлив мъж просто не се е осмелил да отиде на горния
етаж.
207 Преди всичко липсва готовност за прозрението, че страхът е
мотивът, накарал съзнанието да обяви комплексите за своя собствена
дейност. Комплексите се възприемат като такива дреболии, като
толкова смешни маловажности, че човек просто се срамува от тях и
прави всичко възможно да ги прикрие. Но ако те наистина бяха тол-
кова маловажни, не биха били и толкова притесняващи. Притеснява-
що е това, което предизвиква притеснение, тоест нещо определено
неприятно, което като такова ео ipso (само по себе си-лат.) е важно
и затова би трябвало да се възприема като важно. Но ние превръщаме
неприятните неща с голямо удоволствие в нереални дотогава, докато
е възможно. Избухването на неврозата свидетелства за момента, от
който вече не е възможно да се овладеят нещата с примитивните
магически средства на апотропеичния жест и на евфемизма. От този
момент нататък комплексът се е настанил в съзнаващата повърхност,
той не може повече да бъде заобикалян и започва крачка по крачка
да асимилира Аз-съзнанието, както по-рано то се е опитвало да пос-
тъпи с него. Така в крайна сметка възниква невротичната дисоциация
(раздвоение) на личността.
208 Чрез подобен развой комплексът показва първичната си сила,
която понякога може да засенчи тази на Азовия комплекс. Едва при
един такъв случай става ясно, че Азът е имал всички основания да
разиграва с комплексите предпазлива магия с названията, защото е
съвършено ясно, че човекът се страхува от това, което се опитва
неприятно да го надрасне. Сред хората, минаващи най-общо за
нормални, има голям брой такива, които пазят в себе си „skeleton in
the cupboard“ (скелета в чекмеджето - англ.), за който не бива да се
споменава пред тях в случай на смъртно наказание - толкова голям
е страхът им от дебнещия призрак. Всички онези, намиращи се още
в стадия на ирреализирането на комплексите, използват
напомнянията
за съществуването на неврозите като доказателство затова, че става
дума за определено предразположение към заболяване на личността
и те самите не спадат към тази група. Така сякаш само болните имат
123
привилегията да се разболеят!
209 Тенденцията чрез асимилиране да се превръщат комплексите
в нещо нереално не доказва тяхната незначителност, а - обратно -
тяхната значимост. Тя е едно негативно признание на инстинктивния
страх у примитивния човек пред тъмните, невидими и предизвикани
от самия него неща. У примитива този страх започва в
действителност
с тъмнината на нощта; колкото през деня, както знаем, комплексите
са туширани, толкова по-силно те издигат глас през нощта и
прогонват
съня или най-малкото го смущават с лоши сънища. Комплексите са
именно предмети на вътрешния опит и не могат да бъдат срещнати
на дневна светлина по улиците и по откритите места. От комплексите
зависи успехът и неуспехът на личния живот, те са дарите и пенатите,
които пазят нашето домашно огнище, а мира, който създават, ние
хвалим на подозрително висок глас, те са и „gentle folk“ (хора с добро
положение, избраници - англ.), които смутително се изявяват в
нашите
нощи. Във всеки случай, докато злото същество обсебва само човека
до нас, то няма стойност, ако обаче започне нас лично да ни измъчва,
човек трябва да бъде лекар, за да узнае колко ужасни вредители могат
да бъдат комплексите. Не може да не сме виждали как в продължение
на десетилетия цели семейства са бивали морално и физически
разрушавани и каква безпримерна трагика и безутешна мизерия ги
следват по петите, за да получим пълна представа за реалността на
комплекса. Тогава би могло да се разбере колко жалка и ненаучна е
мисълта, че човек е в състояние да си „въобрази“ даден комплекс.
Ако потърсим медицинско сравнение, бихме могли да сравним
комплексите най-напред с инфекции или със злокачествени тумори,
като и едните, и другите се появяват без ни най-малко участие на
съзнанието. Наистина това сравнение не е съвсем задоволително,
защото природата на комплексите не е изцяло болестно състояние, а
специфична проява на живот на психиката, била тя диференцирана
или примитивна. Затова нейните безпогрешни следи се срещат у
всички народи и във всички епохи. Те се съдържат в най-старите
литературни паметници; така например Епосът за Гилгамеш
представя психологията на комплекса за власт с ненадминато
майсторство, а Книгата Тобиас от апокрифите в Стария завет
съдържа историята на един еротичен комплекс и неговото лечение.
210 Общоразпространената вяра в духове е пряк израз на комп-
лексната структура на несъзнаваното. Комплексите по своята същ-
124
ност са живите единици на несъзнаваната психика, наличието и
струк-
турата на която ние можем да разпознаем главно чрез комплексите.
Ако не съществуваха комплексите, несъзнаваното би било наистина,
както е в психологията на Вунт, нищо повече от остатъка от бедни на
светлина, така неречени „тъмни“ представи, или „а fringe of con-
sciousness“ (крайчецът на съзнанието - англ.), както се изразява
УИЛИЯМ ДЖЕЙМС. Затова и Фройд стана същинският откривател
на несъзнаваното, защото той изследва онези тъмни места и не ги
избута настрани Като просто евфемистично преоблечени неуспехи.
Via regia (царският път - лат.) към несъзнаваното във всеки случай не
са сънищата, както смята той, а комплексите, които предизвикват
сънищата и са симптоми. Също и via (път - лат.) в този смисъл е от не
по-малко царско естество, отколкото посоченият от комплекса път,
приличащ повече на неравна и извиваща се тясна пътечка, път, който
най-често се изгубва в гъсталака и в повечето случаи не води до
сърцевината на несъзнаваното, а само покрай него.
211 Страхът от комплексите е лош пътеводител, защото той
винаги отвежда встрани от несъзнаваното и връща към съзнанието.
Комплексите са нещо толкова неприятно, че никой не би се оставил
разумно да бъде убеден, че движещите сили, поддържащи комплекса,
биха могли да означават нещо. Съзнанието винаги е убедено, че
комплексите са нещо неприлично и затова трябва да бъдат
елиминирани по някакъв начин. Въпреки убедителното изобилие от
доказателства от всякакъв тип, че комплексите съществуват винаги и
навсякъде, човек не може да намери сили да ги разглежда като
нормални прояви на живота. Страхът от комплексите означава въз-
можно най-силен предразсъдък, защото суеверният страх от небла-
гоприятното остана непокътнат от каквото и да е просвещение. Този
страх предизвиква съществена съпротива при изследването на ком-
плексите, за чието преодоляване е нужна известна решителност.
212 Страхът и съпротивата са пътеводителите, които стоят от
двете
страни на via regia към несъзнаваното. Съвсем разбираемо, те най-
напред означават предубеждение по отношение на това, което трябва
да подсказват. Няма нищо по-естествено от чувството за страх пред
нещо опасно и от усещането на съпротивата да се стигне до извода
за нещо отвратително. Прави го пациентът, прави го публиката, а
накрая го прави и лекарят, поради което и първата медицинска теория
за несъзнаваното съвсем логично бе теорията на Фройд за изтласк-
125
ването. Извеждайки заключенията си от природата на комплексите,
несъзнаваното според това виждане се състои в по-голямата си част
от несъвместими тенденции, които поради своята неморалност
попадат във властта на изтласкването. Едва ли друго освен тази
констатация би могло по-съкрушително да докаже, че авторът чисто
емпирично е изпреварил този възглед, без да бъде ни най-малко
повлиян от философски предпоставки. За несъзнаваното се говори
доста преди Фройд. Във философски аспект понятието е въведено
още от ЛАЙБНИЦ, КАНТ и ШЕЛИНГ изказват мнение по въпроса, а
КАРУС пръв го изгражда в система, която следва ЕДУАРД фон
ХАРТМАН, в неопределяема степен повлиян от Карус, със своето
респектиращо изследване „Философия на несъзнаваното“. Първата
медицинско-психологическа теория няма нищо общо с тези пред-
поставки, а още по-малко с Ницше.
213 Теорията на Фройд представлява вярно представяне на
действително натрупан опит от изследването на комплексите. Тъй
като обаче това изследване представлява разговор на двама души,
при изграждането на възгледите оказват влияние не само
комплексите
на единия, но и на другия. Всеки диалог, който нахълтва в областите,
защитавани от страха и съпротивата, се цели в същественото, а
предразполагайки някого към интеграция на неговата цялост, той
принуждава и втория към едно по-активно отношение, ще рече също
- към една цялост, без която на първия никога не би се удало да
насочи разговора напред към онези, защитени от страха, тайни съоб-
ражения. Няма изследовател, лишен от предразсъдъци и обективен,
който да е в състояние да изключи собствените си комплекси, понеже
и те се радват на същата автономност, както у другите хора. Той не
може да се абстрахира от тях, понеже те не се абстрахират от него.
Защото комплексите се отнасят в крайна сметка към психичната кон-
ституция, която у всеки индивид е абсолютно предрешена. Затова
конституцията определя безмилостно какъв психологически възглед
ще произлезе от даден наблюдател. Това е неизбежното ограничение
на психологическото наблюдение, валидно само при условие на
личностово изравняване на наблюдателя.
214 Психологическата теория съответно формулира на първо
място една психична ситуация, възникнала чрез диалози между
определен наблюдател и множество наблюдавани. Тъй като диалогът
се движи предимно в територията на съпротивата на комплексите, и
126
на теорията става неизбежно присъщ един комплексен харатер, тоест
тя в най-общ смисъл е уязвима поради това, че тя пък въздейства
върху комплексите на публиката. Затова и всички възгледи на
модерната психология са не само противоречиви в обективен смисъл,
но и дразнещи! Те предизвикват у публиката бурни реакции на
подкрепа или на отхвърляне, в полето на научната дискусия - емоци-
онални дебати, догматични пристъпи, лични обиди и т. н.
215 От тези факти се вижда ясно, че модерната психология с
нейното
изследване на комплексите е навлязла в психичната област на
табутата, откъдето тръгват всякакви страхове и надежди. Областта на
комплексите е същинското душевно огнище на безпокойство, като
разтърсванията, идващи от него, са в такава степен значими, че по-
нататъшното психологическо изследване изобщо не може да се
надява
да води в мир тиха, научна работа, предполагаща именно известен
научен консенсус. Психологията на комплекса обаче е все още без-
крайно далече от разбирателството, струва ми се, дори още по-далеч,
отколкото предполагат песимистите. Защото с отварянето на непри-
мирими тенденции се открива само един сектор от несъзнаваното, а
само една част от извора на страх е доказана.
216 Нека си спомним каква буря на възмущение предизвикаха
навсякъде трудовете на Фройд, когато станаха известни на по-
широката публика. Тези реакции на комплексите принудиха изсле-
дователя да се самоизолира, което пък докара на него и на школата
му обвинение в догматизъм. Всички психолози теоретици в тази
област са изложени на същата опасност, защото те боравят с предмет,
стигащ до неовладяното у човека, до нуминозното, ако трябва да
използвам точния израз на ОТО. Там където започва периметърът
на комплексите, свършва свободата на Аза, защото комплексите са
душевни сили, чиято дълбинна природа още не е изследвана. Всеки
път, когато науката успее да стигне още малко по-навътре в
душевната
несигурност, сред публиката както винаги се отприщват реакции
точно както при пациенти, които поради терапевтични причини биват
предизвикани да се обявят в защита на ненакърнимостта на ком-
плексите си.
217 Начинът, по който излагам науката за комплексите, за непод-
готвеното ухо звучи като изложение на примитивна демонология и
психология на табуто. Тази своеобразност произтича от факта, че
съществуването на комплексите, ще рече - на отцепилите се психични
127
фрагменти, представлява още един забележителен атавизъм от
примитивното състояние на духа. То носи високостепенна способ-
ност за дисоциация, която примерно намира израз в обстоятелство-
то, че сред примитивните народи твърде често се приема съществува-
нето на повече от една души, в един случай дори шест на брой, а
успоредно с това съществуват неизброимо количество богове и
духове, за които не само се говори, както е при нас, а много често
става дума за дълбок психичен опит.
218 По този повод искам да подчертая, че понятието
„примитивен“
използвам в смисъл на „първичен“ и нямам предвид стойностна
оценка. А когато говоря за „атавизъм“ от примитивното състояние,
нямам предвид това, че то рано или късно ще стигне до своя край.
Нямам и едно-единствено основание, което да противопоставя на
схващането си, че този атавизъм ще продължи да съществува до края
на съществуването на човечеството. Досега във всеки случай не се е
променило съществено, а със световната война и след нея дори се
стигна до сериозно засилване на влиянието му. Ето защо съм по-
скоро склонен да приема, че автономните комплекси спадат към
нормалните явления на живота и изграждат структурата на несъз-
наваната психика.
219 Както се вижда, аз се задоволих с това да изложа
съществените
основополагащи факти от учението за комплексите. Трябва да си
обещая обаче, че ще доразвия тази непълна картина, като изложа
проблематиката, произтичаща от съществуването на автономните
комплекси. Три значими проблема излязоха на преден план:
терапевтичният, философският и моралният. Те и трите подлежат
на дискусия.
128
IV
ЗНАЧЕНИЕТО НА КОНСТИТУЦИЯТА
И НА НАСЛЕДСТВЕНОСТТА
ЗА ПСИХОЛОГИЯТА
[Публикувано в: Die medizinische Welt. Ärztliche Wochenschrift III/47
(Berlin, November 1929) pp. 1677-1679. J
9. Динамиката на несъзнавапото
ЗНАЧЕНИЕТО НА КОНСТИТУЦИЯТА
И НА НАСЛЕДСТВЕНОСТТА
ЗА ПСИХОЛОГИЯТА
220 Съвременната наука няма колебания по отношение на
факта,
че индивидуалната психика в голяма степен зависи от физиоло-
гическата конституция, има дори учени, които гледат на тази зависи-
мост като на абсолютна. Не искам да отивам толкова далече, а смятам
според обстоятелствата, че е по-подходящо да се признае на
психиката
една относителна самостоятелност спрямо физиологическата конс-
титуция. Аз действително не разполагам със стриктни доказателства
за това мнение, но също толкова слабо може да се докаже, че пси-
хиката се намира в тотална зависимост от физиологическата консти-
туция. Не бива никога да се забравя, че психиката е Х-ът, а конститу-
цията - съответстващият й У. И двата в същността си са непознати
фактори, които едва напоследък започват да придобиват форма. Но
все още сме много далеко от момента да можем дори приблизително
да разберем тяхната същност.
221 Независимо че е невъзможно да се установят в
индивидуалния
случай взаимоотношенията между конституцията и психиката,
все пак многократно са правени опити за това, но резултатите не са
нищо повече от недоказуеми мнения. Единственият метод, който
може да ни доведе до отчасти надеждни резултати, е типологичният
метод, използван от КРЕЧМЕР по отношение на физиологическата
конституция и от мен - по отношение на психологическата нагласа.
И в двата случая методът се базира върху голям практически опит,
при който индивидуалните разновидности многостранно се залича-
ват взаимно, в замяна обаче определени типични основни черти
изпъкват по-ясно и дават възможност за изграждане на идеалния
тип. Естествено тези идеални типове никога не се срещат в чист вид в
действителността, а само като постоянни индивидуални вариации на
техния принцип, така както кристалите представляват обикновено
индивидуални вариации на една и съща система. Физиологическата
типология се стреми, на първо място, към установяване на външни
физически белези, благодарение на които индивидите могат да бъдат
131
класифицирани и изследвани по отношение на останалите им ка-
чества. Изследванията на Кречмер показват, че физиологическата
специфика се простира чак до някои психически предопределености.
222 Психологическата типология процедира принципно по
съвсем
същия начин, но нейната изходна точка не се намира навън, а вътре.
Тя не се стреми към установяване на външни белези, а се опитва да
установи вътрешните принципи на средностатистическата психоло-
гическа нагласа. Докато физиологическата типология трябва да при-
лага преди всичко природонаучна методика, за да стигне до своите
резултати, невидимостта и неизмеримостта на психичните процеси
принуждават да се прибегне до прилагане на хуманитарна методика,
а именно до анализираща критика. В този случай, както вече под-
чертах, изобщо не става дума за принципиална разлика, а само за
нюанс, предопределен от различието на изходната точка. Настоящото
състояние на изследванията дава основания да се вярва, че резул-
татате, постигнати вече от едната или от другата страна, ще
съвпаднат
в някои съществени основни положения. Аз лично имам впечат-
лението, че определени основни типове по Кречмер не се различават
особено от някои психологически основни типове, които аз съм
структурирал. Не е немислимо на тези места да се изгради мост
между физиологическата конституция и психологическата нагласа.
Че това още не е станало, би трябвало да се дължи на факта, че, от
една страна, резултатите от изследванията са твърде пресни, а, от
друга, че изследването на психичния аспект е много по-трудно и
затова по-неразбираемо.
223 За физиологически особености като видими, уловими и изме-
рими величини можем лесно да се постигне съгласие. Но в психо-
логията не са уточнени още дори значенията на думите. Едва ли ще
се намерят двама психолози, които биха се оказали на едно мнение
по отношение на понятието „чувство“ например и въпреки това
глаголът „чувствам“ и съществителното „чувство“ се отнасят до пси-
хични факти, иначе не би се стигнало до намирането на каквато и да
е дума по темата. В психологията имаме работа със сами по себе си
определени, но научно спорни факти, със състояние на познание,
отговарящо повече на средновековна природна наука; затова в
психологията всеки знае повече от другия. На практика съществуват
само мнения за неизвестни факти. И затова психологът постоянно
показва една почти непреодолима склонност да се хваща за физи-
132
ологическите факти, защото там се чувства на сигурно място при
видимо познатото и определеното. Науката се нуждае отточно опре-
делени словесни понятия, поради което психологът е длъжен преди
всичко да установи границите между понятията и да даде имена на
някои психични сфери на фактологията, без да се грижи за това, дали
някой друг не е имал различно виждане за значението на понятието
или не. Единственото, за което трябва да се внимава, е въпросът, дали
използваното понятие в утвърдената си словесна употреба се покрива
най-общо с означения от него психичен периметър на фактите. При
това изследователят трябва да се освободи от обикновено възник-
ващото самовнушение, че наименованието мигновено ще обясни
обхванатия от него психичен факт. Наименованието трябва да му
казва толкова, колкото и един обикновен номер, а неговата система
от понятия не трябва да означава за него повече от тригонометрична
мрежа, опъната върху даден географски район, в който фиксираните
точки са наистина нещо, без което не може, но за теорията са
съвършено безстойносгни.
224 Психологията все още трябва първо да изгради своя
определен
език. Когато започнах да давам наименования на моите типове на
нагласа, получени емпирично, най-голямата спънка се оказа това
състояние на езика и nolens volens (без да искам - лат.), бях принуден
да определям известни граници на понятията и да давам наимено-
вания за тези области, които по възможност произлизаха от общата
езикова употреба. С това обаче неизбежно се изложих на споменатата
вече опасност, а именно на общия предразсъдък, че наименованието
предрешава същността. Независимо че това е несъмнен остатък от
старата магия на думите, то не би попречило на никого да се заблуди,
а на мен вече често са ми подхвърляли: „Да, обаче да чувстваш е
нещо съвсем друго.“
225 Съобщавам това на пръв поглед тривиално обстоятелство
само
защото тъкмо поради своята тривиалност то представлява една от
най-големите трудности пред изследователската работа на психо-
лозите. Психологията като най-младата от всички науки страда все
още от едно средновековно състояние на духа, при което не се прави
разлика между думи и факти. Струва ми се, че трябва да подчертая
тези трудности, за да мога да обясня на една по-широка научна пуб-
лика непознатостта и привидната недостъпност, както и особената
специфика на психологичните изследвания.
133
226 Типологичният метод създава така наречените „естествени“
категории (не съществуват естествени категории!), които са с
огромна
евристична стойност поради това, че те обединяват онези индивиди,
които имат общи външни белези или обща психическа нагласа и по
този начин създават възможност за по-точно наблюдение и
проучване.
Изследването на конституцията дава на психолога изключително
стойностен критерий, с който той може да елиминира или да вземе
под внимание органичния фактор при проследяването на психичните
взаимозависимости.
22 7 Това е едно от най-важните места, на които чистата психология
опира до Х-а на органичната диспозиция. Но то не е единственото
място. Има още един фактор, който на първо време е от значение за
изследването на конституцията. Това е фактът, че психичният процес
не започва като абсолютна новост чрез индивидуалното съзнание, а
по-скоро представлява повторение на функции, отдавна наложили
се и унаследени в структурата на съзнанието. Психичните процеси
са налице преди, успоредно и след съзнанието. Съзнанието е интер-
вал от един непрекъснат психичен процес, вероятно една връхна
точка, която изисква особена физиологическа ангажираност и затова
изчезва в някои периоди от деня. Психическият процес, залегнал в
основата на съзнанието, за нас има автоматизирана природа, а него-
вите лутания са ни непознати. Ние знаем само, че нервната система,
особено центровете са условие и израз на психичните функции и че
тези унаследени структури започват отново да функционират без-
грешно във всеки нов индивид така, както винаги са го правили. Само
върховете на тази дейност се появяват в периодично изтриващото
съзнание. Колкото безкрайни са вариациите на индивидуалните
съзнания, толкова еднотипен е основният фонд на несъзнаваната
психика. Успеем ли да уловим природата на несъзнаваните процеси,
те ще се появят навсякъде в изненадващо идентични форми, макар
че техните изражения, доколкото биват предавани от индивидуалното
съзнание, могат да се явят в също толкова огромно разнообразие.
Върху тази фундаментална еднотипност на несъзнаваната психика
почива всеобщата човешка възможност за разбиране, която същест-
вува отвъд всякакви различия на съзнанието.
228 В тези констатации няма нищо изненадващо, поразително
става
всичко едва когато открием до каква степен индивидуалното
съзнание
е заразено от тази еднотипност. Срещат се често случаи на изненад-
134
ваща еднотипност в семейства. ФЮРСТ публикува случай на майка
и дъщеря с 30-процентна съгласуваност на асоциациите (отпечатано
в моите „Diagnostische Assoziationsstudien“), но общественото мне-
ние е склонно да смята за несериозни възможностите за много по-
широки психически съвпадения между отдалечени народи и раси.
Обаче тъкмо в областта на така наречените фантастични представи
се срещат действително изненадващи съвпадения. Много усилия бяха
положени по модела GOBLET d’ALVIELLAS,Migration des symboles“
да се обясни съвпадението на митологични мотиви и символи чрез
странствалия и пренасяния. На това обяснение, което естествено има
известна стойност, се противопоставя фактът, че по всяко време
някъде може да възникне митологема, без да има и най-малка въз-
можност тя да е била предадена по традиция. Така аз наблюдавах
един душевноболен, който пресъздаде почти буквално доста дълго
символично съдържание, което може да се прочете в един папирус,
публикуван от ДИТРИХ няколко години по-късно (случаят е описан
в „Wandlungen und Symbole der Libido“'). След като бях видял доста-
тъчен брой такива случаи, моята първоначална идея, че това би било
възможно само в рамките на една и съща раса, бе разбита, а аз по
този повод изследвах мотивите в сънищата у чистокръвни негри от
южните щати на Северна Америка. В тези сънища срещнах мотиви
от гръцката митология, които не ми оставиха повече никакво съм-
нение, че става дума за наследствен материал на расата.
229 Многократно са ме обвинявали в суеверие спрямо
наследените
представи - несправедливо, защото аз изрично съм подчертал, че
тези съвпадения съвсем не произлизат от някакви „представи“, а по-
скоро от унаследена диспозиция отново да се реагира така, както
винаги се е реагирало преди. Или пък се е отричало съвпадението
поради това, че фигурата на „спасителя“ например в един случай е
заек, в друг - птица, в трети - човек, но се забравя какво е вълнувало
толкова силно наивния индиец в английските църкви, че да разказва
вкъщи, че християните имали култ към животните, защото видял
безброй агнета. Става дума много по-малко за наименованията и
много повече за взаимовръзките. Ето защо не е от значение, че
„малкото съкровище“ в единия случай е златен пръстен, в друг -
корона, в трети - перла, в четвърти - цяло съкровище. Същественото
1
[Symbole der Wandlung. Paragr. 151 ff. und 223 f.; също 317 ff. от
тази книга,
както и Der Begriff des kollektiven Unbewußten, Paragr. 105 ff.]
135
е идеята за нещо изключително скъпоценно и нещо, което трудно се
постига, независимо как се нарича то по места. А психологически
същественото е, че в сънищата, фантазиите и в изключителните
душевни състояния дори и най-отдалечените митологични мотиви и
символи по всяко време могат отново автохтонно да възникнат, често
сякаш като резултат от индивидуални влияния, предания и предиз-
викателства, но често и без тях. Тези „първични образи“ или „архе-
типове“, както ги нарекох, принадлежат на основния фонд на несъз-
наваната психика и не могат да се обяснят като индивидуално при-
добити. Тяхната цялост представлява онова психично наслояване,
което съм обозначил с понятието колективно несъзнавано. *•
230 Съществуването на колективно несъзнаваното означава, че
индивидуалното съзнание ни повече, ни по-малко е лишено от пред-
поставки. Напротив, то в най-висока степен подлежи на влияние от
унаследената предпоставка, съвършено независимо от неизбежните
влияния на средата. Колективно несъзнаваното е психичният живот
на дедите чак до началото. То е предпоставката и хранителната почва
на всяко съзнавано душевно събитие и затова също и едно влияние,
което в голяма степен компрометира свободата на съзнанието чрез
факта, че постоянно се стреми отново да вкара в старите коловози
всички процеси на съзнанието. С тази позитивна опасност се обяс-
нява изключителната съпротива на съзнанието срещу несъзнаваното.
Не става дума обаче за Фройдовата сексуална съпротива, а за нещо
далеч по-общо, именно за инстинктивния страх да не се загуби сво-
бодата на съзнанието и да се окажем в плен на автоматизма на не-
съзнаваната психика. За някои типове хора очевидно тази опасност е
заложена в сексуалността, като те се страхуват, че там могат да
загубят
свободата си, за други тя се намира в съвършено различни сфери, и
то винаги там където се чувства определена слабост, ще рече - там
където на несъзнаваното не може да се противопостави висок праг.
231 Колективно несъзнаваното маркира едно друго място, където
чистата психология се сблъсква с органичната даденост, където най-
вероятно трябва да признае едно неподлежащо на психологизация
реално фактическо положение, поставено на физиологическа основа.
Така както на най-убедения психолог няма да се удаде да изравни
физиологическата конституция с индивидуалната психична етио-
логия, така ще бъде невъзможно психологически предопределената
предпоставка на колективно несъзнаваното да се принизи до индиви-
136
дуално придобитото. Конституционалнияттип, както и колективно
несъзнаваното са фактори, които са откъснати от произвола на съз-
нанието. Така конституционалните предпоставки и безсъдържа-
телните форми на колективно несъзнаваното са реалности, което в
случая с несъзнаваното не означава ни повече, ни по-малко, че него-
вите символи или мотиви са също толкова реални фактори, както и
конституцията, която нито може да се отхвърли, нито да се отрече.
Несъобразяването с конституцията води до болестно разстройство,
а занемаряването на колективно несъзнаваното води до същото.
Затова в моя терапевтичен метод аз обръщам особено внимание
върху отношението на пациента към даденостите на колективно
несъзнаваното, тъй като богатият опит ми е показал, че е еднакво
важно да се справяш с несъзнаваното, както и с индивидуалната
диспозиция.
137
V
ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ДЕТЕРМИНАНТИ
НА ЧОВЕШКОТО ПОВЕДЕНИЕ
[Лекция, изнесена на английски език в Харвардския университет в
Tercentenary Conference of Arts and Sciences, 1936. Отпечатана като
„Psychological Factors Determining Human Behavior“ от симпозиума
Factors Determining Human Behavior (Harvard Tercentenary Publica-
tions) Harvard University Press, Cambridge, Massachusetts, 1937.
Настоящият текст съответства на немския ръкопис.]
139
ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ДЕТЕРМИНАНТИ
НА ЧОВЕШКОТО ПОВЕДЕНИЕ
232 Тъй като човешката душа живее в неделимо
единство с тялото,
психологията може само по изкуствен начин да се откъсне от
биологичните предпоставки, а тъй като те са валидни за целия жив
свят и не само за човека, те осигуряват на научната основа една
сигурност, надминаваща тази на психологическата преценка, валидна
само в сферата на съзнанието. Ето защо няма нищо чудно в това, че
биологът с удоволствие и често прибягва до сигурността на био-
логичния подход и търси опорни точки в учението за инстинктите и
във физиологията. Съвсем не е изненадващо, че съществува широко
разпространено мнение, разглеждащо психологията само като раздел
на физиологията. Психологията е длъжна да признае едно обхватно
съвпадение на фактологията с биологичните дадености, независимо
че се бори за автономия на своята изследователска област.
233 Психичните фактори, които детерминират
човешкото пове-
дение, са преди всичко инстинктите като мотивиращи сили на
психичното събитие. От гледна точка на противоречивите мнения
относно природата на инстинктите искам ясно да подчертая какво
разбирам под връзката между инстинктите и душата и защо наричам
инстинктите психични фактори. Ако решим да приемем психиката
за идентична с жизнеността, би трябвало да приемем съществуването
на психична функция и при едноклетъчните. Тогава инстинктите
биха
били един вид психични органи, а дейността на жлезите, произвеж-
дащи хормони, би имала психична каузалност.
234 Ако вместо това приемем, че психичната
функция е странично
явление на някаква, отчасти централизирана нервна система, тогава
първоначалната психична природа на инстинктите става съмнителна.
Тъй като връзката с мозъка е по-вероятна, отколкото психичната при-
рода на живота изобщо, аз разглеждам характерната автоматичност
на инстинкта като извънпсихичен фактор, имащ обаче значение в
психологически аспект, тъй като произвежда образувания, които
трябва да се разглеждат като детерминанти на човешкото поведение.
141
По-точно при тези обстоятелства не извънпсихичният инстинкт е
непосредственият детерминиращ фактор, а онова образувание, въз-
никващо от едновременното действие на инстинкта и на съответното
състояние. Следователно детерминиращият фактор ще бъде един
модифициран инстинкт, който навярно би имал същото значение
като разликата между цветовете, които виждаме, и обективната
дължина на вълната. Към извънпсихичната реалност на инстинкта би
се прибавила ролята на обикновеното дразнение; психичният
феномен на инстинкта, обратно, би бил асимилация на дразнението
от една вече налична психична цялостност, което аз определям като
психификация. Следователно това, което ние прибързано наричаме
инстинкт, би било една вече психифицирана даденост от извън-
психичен произход.
А. ОБЩА ФЕНОМЕНОЛОГИЯ
235 Очертаният по-горе възглед прави възможно разбирането на
вариабилността на инстинктивния фактор в рамките на общата
феноменология. Психифицираният инстинкт жертва до известна
степен своята еднозначност, той губи дори своята съществена
характеристика, автоматичността си, тъкмо защото той не е вече
извънпсихичната, еднозначна реалност, а модификация, предпос-
тавена от сблъсъка с физическата даденост. Като детерминиращ
фактор инстинктът е променлив и заради това способен за различно
приложение. Каквото и да представлява психиката, във всички случаи
към нейната същност се прибавят изключителна способност за
вариране и трансмутиране.
236 Колкото и например да е еднозначно телесното състояние,
което
определяме като глад, толкова многообразни могат да бъдат про-
изтичащите от него психични последствия. Не само че може по най-
разнообразен начин да се реагира спрямо факта на ординерния глад,
но самият глад може да се прояви като „денатуриран“, дори като
метафоричен. Не само ние можем да употребим думата глад в най-
различни словосъчетания, а самият глад може да вземе най-различни
форми, като се комбинира с други дадености. Първоначално простата
и еднозначна детерминанта може да се прояви като ненаситност
изобщо, като сластолюбие, лишено от задръжки, и като ненаситност
142
в най-различен смисъл, да кажем - като страст за притежаване или за
слава.
237 Гладът като същинския израз на инстинкта за
самосъхранение
е несъмнено един от най-първичните и най-силни фактори, влияещи
върху човешкото поведение. Животът на примитивния човек нап-
ример е повече и по-силно повлиян от него, отколкото от сексуал-
ността. Гладът на това стъпало означава А-то и О-то и
съществуването
изобщо.
238 Значението на инстинкта за продължение на рода, на сексу-
алността, не е нужно да бъде подчертавано. Умножаващите се с
разширяването на културата ограничения от морално и социално
естество помогнаха на сексуалността да надцени своята стойност,
поне за известно време, която може да се сравни със значението на
водата в бедната на водоизточници пустиня. Възнаграждението
наслада, която природата е определила за начинанието
размножаване,
при човека, който вече няма периоди на разгонване, се наблюдава
почти като отделен инстинкт. Този инстинкт се присъединява към
множество чувства и афекти, към духовни и материални интереси, и
то в такъв мащаб, че както е известно, вече са правени опити цялата
култура да бъде изведена от създаваните от него усложнения.
239 Както гладът, така и сексуалността са подчинени в голяма
степен
на психификацията, която първоначално отнема чисто нагонна енер-
гия от биологическата и употреба и я поставя в услуга на други цели.
Възможността изобщо за подобни отклонения навежда на заклю-
чението, че трябва да съществуват и други инстинктивни сили, при-
тежаващи достатъчно мощ, за да променят сексуалното влечение и
поне отчасти да отклонят вниманието от неговата недвусмислена
цел. Не е подходящо по този повод да направим външни причини
изцяло отговорни за това, тъй като без вътрешна готовност външните
условия въздействат само като вреди. Единствено други
инстинктивни
дадености могат действено да се противопоставят на нагоните.
240 Бих искал да отделя като трета група сред нагоните
инстинкта
за действие: инстинкт, който функционира, дори бива събуждан за
живот тогава, когагго другите инстинкти са задоволени. Към
понятието
инстинкт на действието могат да се отнесат страстта към стран-
стване, желанието за смяна, вътрешното неспокойство и
страстта към хазарта.
241 Един друг инстинкт, различен от инстинкта за действие,
който,
143
както знаем, е от специфично човешко естество, би могъл да бъде
определен като инстинкт за мислене. Обикновено не смятаме, че
мисленето е инстинктивно, а с този процес асоциираме едно съзна-
вано състояние надуха. „Reflexio“ означава извивам назад, а в психо-
логически смисъл с понятието би трябвало да се означи фактът, че
процесът на мислене, който предава дразнението на инстинкта, е
прекъснат от психификацията. Психичните процеси упражняват
действие на привличане върху произлезлия от дразнението импулс
на действието вследствие на вмъкването на рефлексията, така че
импулсът на действието преди своето изпразване навън бива откло-
нен към една ендопсихична дейност. „Рефлексното“ е обръщане
навътре с такъв успех, че вместо инстинктивна реакция възниква
последователност от съдържания или състояния, която би могла
да се определи като размисъл или премисляне. По този начин
автоматизмът бива сменен от известна свобода, а предсказуемостта
- от относителна непредвидимост на последиците.
242 Инстинктът за мислене представлява същността и
богатството
на човешката психика. Рефлексията отразява процеса на дразнение
и провежда неговия импулс в поредица от образи, която накрая,
когато поривът е достатъчно силен, бива репродуцирана. Репродуци-
рането засяга отчасти целия процес, отчасти така наречения резултат
от вътрешния ход. То се осъществява в различни форми: като непос-
редствен речеви израз или като израз на абстрактната мисъл, като
интерпретиращо действие или като етично поведение, като научно
постижение или като художествено изпълнение.
243 Чрез инстинкта за мислене процесът на дразнение, повече
или
по-малко цялостно, бива превръщан в психични съдържания, ще рече
- той се превръща в преживяване: един естествен процес, превър-
нат в съдържание на съзнанието. Рефрексията е par excellence
инстинктът за култура, а неговата сила се проявява в самоутвърж-
даването на културата пред самата природа.
244 Инстинктите сами по себе си не са творчески, защото като
устойчива организация те са автоматизирани. В този смисъл и
инстинктът за мислене не прави изключение, защото произвеждането
на съзнание още не е творчески акт, а при известни обстоятелства
автоматичен процес. Автоматичността, която предизвиква ужас у
цивилизования човек, произвежда също онзи характерен страх пред
осъзнаването, което може да се наблюдава най-добре, но не един-
144
ствено при невротичния човек.
245 Въпреки че инстинктът най-общо е устойчиво организиран
процес и затова е склонен към неограничено повторение, все пак на
човека е присъща силата да твори ново - в същинския смисъл на
думата, както и на природата й се удава в продължителни пероди да
създава нови форми. Не зная дали „инстинкт“ в случая е правилната
дума. Говори се за „творчески порив“, защото този фактор поне от
гледна точка на динамиката се държи подобно на нагона. Той неиз-
бежно е като него, но не е универсално разпространен и не предс-
тавлява устойчива и постоянно унаследявана организация. Затова
предпочитам да определя творческото начало като психичен фактор
от нагоноподобно естество. Той наистина е интензивно свързан с
другите инстинкти, без да е идентичен с нито един от тях. Неговите
отношения към сексуалността са един много дискутиран проблем, а
с инстинкта за действие има много общо, както и с инстинкта за
мислене. Но всички тези инстинкти той може да потисне или да се
окаже в тяхна услуга, до саморазрушаване на индивида. Творчеството
е едновременно деструкция и конструкция.
246 Рекапитулирайки, искам да подчертая, че от психологическа
гледна точка могат да се отделят пет основни групи инстинктивни
фактора: на глада, на сексуалността, на действието, на мисленето и
творческият фактор. Инстинктите са в крайна сметка извънпсихични
детерминанти.
247 Оспорвано място заема волята. Несъмнено и тя, както и инс-
тинктите, е динамичен фактор. Проблемът на волята е свързан с
философски колебания, които от своя страна са също обременени с
мирогледни предпоставки. Ако волята се определи като свободна,
тогава тя е безпричинна, а оттук нататък няма какво повече да се
каже. Ако я определим като детерминирана и я поставим в каузални
отношения спрямо инстинктите, тя се превръща в епифеноменален
фактор от второстепенно значение. Тъкмо по тази причина мога
само да спомена афектите.
248 Трябва да се прави разлика между динамичните фактори и
различните модалности на психическата функция, които, от друга
страна, влияят върху човешкото поведение. Ще спомена преди
всичко
пола, наследствената диспозиция и възрастта. Тези три фактора
се разбират преди всичко като физиологични дадености, но също
така са и психологически фактори поради това, че те, както и инс-
10. Динамиката па песъзпаваното
145
тинктите, са подчинени на психифицирането. Анатомичната
мъжественост примерно още съвсем не доказва психичната мъжест-
веност на индивида. Също така и психологическата възраст в
никакъв
случай не кореспондира винаги с физиологическата. А що се отнася
до наследствената диспозиция, е възможно детерминиращият фактор
на расата или на фамилията да е изместен от някоя психологическа
суперструктура. Много от това, което се тълкува като наследственост
в тесния смисъл на понятието, е преди всичко един вид психическа
зараза, състояща се в нагаждането на детската психика към несъз-
наваното на родителите.
249 Бих искал тези три полуфизиологически модуса да бъдат
послед-
вани от три психологически. Като първи модус извеждам
съзнаванато
и несъзнаваното. За поведението на индивида е от съществено
значение разликата между това, дали психиката му функционира
предимно съзнавано или несъзнавано. Става дума естествено за една
относителна съзнаваност, защото тоталната съзнаваност е невъз-
можна от емпирична гледна точка. Едно екстремно състояние на
несъзнаваност на психиката се характеризира с превеса на при-
нудителни, инстинктивни процеси, от което произтича неконтро-
лирана задръжка или липса на задръжки при всички събития.
Психичният процес протича противоречиво и с алтерниращи, ало-
гични противоречия. Съзнанието в този случай се намира всъщност
на стъпалото на съня. Обратно, екстремното състояние на съзнава-
ност се характеризира с пресилена будност, с преобладаване на
волята,
с едно желано рационално протичане на събитието и с почти пълна
липса на инстинктивни детерминирания. Несъзнаваното в такъв
момент се намира на едно подчертано животинско стъпало. При
първото състояние липсва интелектуалното и етичното постижение,
във второто - естествеността.
250 Втората модалност са екстраверсията и интроверсията.
Тези
модуси посочват на психичното събитие посоката, ще рече - те
отсъждат по въпроса, дали съдържания на съзнанието трябва да бъдат
отнесени към външни обекти или върху субекта. Следователно те
вземат решение, дали ударението пада върху външното или върху
вътрешното. Този фактор въздейства толкова трайно, че от него
възникват също и външнопознаваеми, присъщи нагласи, ще рече -
типове.
251 Третата модалност обаче дава - ако ни е позволено да се
изразим
146
метафорично - посоката нагоре или надолу: става дума за модал-
ностга на духовното и нематериалното. Най-общо погледнато, тази
материя е предмет на физиката, но тя представлява също и психична
величина, както ясно показва историята на религията и на фило-
софията. И както материята в крайна сметка може да се възприеме
само като работна хипотеза на физиката, така и духът, обектът на
религията и философията, представлява хипотетична величина,
нуждаеща се от съответно тълкуване. Така наречената реалност на
материята се потвърждава главно чрез нашите сетивни перцепции, а
съществуването на духа се опира на психичния опит. От психоло-
гическа гледна точка и в двете посоки не можем да установим нещо
друго, освен че съществуват съдържания на съзнанието, които са
обозначени като такива с материален произход, и други - с духовен
произход. Между двете качества изглежда, че съществува строга
разделителна линия в цивилизованото съзнание, но на примитивното
стъпало границите така се размиват, че материята често се появява
като одухотворена и духът - като материален. От съществуването на
тези категории произтичат обаче етични, естетични, интелектуални,
социални и религиозни стойностни системи, които понякога вземат
определящите решения за окончателното приложение на дина-
мичните фактори.
Б. СПЕЦИАЛНА ФЕНОМЕНОЛОГИЯ
252 Сега ще се спрем на специалната феноменология. В първата
част разграничихме пет основни групи инстинкти и шест модалности.
Описаните понятия обаче имат само академична стойност като
всеобщи класификационни категории. В действителност психиката е
сложна съвместна игра на всички тези и още много други фактори,
при това в съответствие с нейната специфична структура тя се
проявява, от една страна, в безкрайна индивидуална вариация, от
друга - с още по-голяма променчивост. Първата особеност се
предопределя от обстоятелството, че психиката не представлява
хомогенно образувание, а вероятно се състои от слабо свързани-
помежду си наследствени единици и затова подлежи на многократно
раздвояване. Променчивостта е предопределена от атакуващи влия-
ния отвън и отвътре. Способността за раздвояване и за променчивост
147
функционално са тясно свързани.
253 1. Първо ще разгледаме способността за раздвояване.
Незави-
симо че тази особеност се проявява най-ясно в психопатологията, тя
в основата си е нормално явление, което най-лесно може да се познае
по проекциите на примитивната психика. Способност за раздвояване
означава, че части от психиката се отделят от съзнанието в такава
степен, че не само създават впечатление за чуждост, но и незабавно
започват да водят автономен собствен живот. Не е нужно да става
дума за истерични двойствени личности или за шизофренични
личностови алтерации, става дума за най-обикновени комплекси от
периметъра на нормалното. Комплексите са психични фрагменти,
които дължат отделянето си на травматични влияния или на дадени
несъвместими тенденции. Както доказва експериментът с асоциа-
циите, комплексите интерферират с волевата интенция и смущават
дейността на съзнанието; те произвеждат смущения в паметта и
прекъсвания в протичането на асоциацията; те се появяват и изчезват,
следвайки своите собствени закони; те обсаждат временно съзна-
нието или влияят върху речта и действията по несъзнаван начин.
Следователно те се държат като самостоятелни живи същества, което
при абнормени състояния става особено ясно. При гласовете на
душевноболните те придобиват дори личен Азов характер подобно
на духовете, които се явяват чрез автоматично писане и сходни тех-
ники. Засилената проява на комплексите води до болестни състояния,
които не са нищо друго освен повече или по-малко разширяващи се
или многообразни раздвоявания с непреодолим собствен живот на
отделните откъслеци.
254 Поведение, сходно с това на комплексите, имат също
новите,
още неасимилирани към съзнанието съдържания, констелирани в
несъзнаваното. Те биха могли да бъдат творчески или базирани върху
сублиминални възприятия съдържания. Както комплексите, така и
те водят собствен живот, докато не станат съзнавани и не бъдат вклю-
чени в живота на личността. В областта на творческите и
религиозните
феномени такива съдържания се проявяват понякога също в
персонифициран образ, по-точно като така наречените архетипни
фигури. Изследователите на митовете ги определят като „мотиви“,
Леви-Брул - като „représentations collectives“, а ЮБЕР и МОС - като
„catégorie de la fantaisie“. Аз съм събрал архетиповете в понятието
колективно несъзнавано. Те представляват a priori представени, ще
148
рече - наследени и универсално разпространени дадености, и могат
да бъдат доказани почти навсякъде, където съществуват съответните
литературни паметници. Като фактори, които влияят на човешкото
поведение, архетиповете играят една съвсем не незначителна роля.
По-точно чрез идентификация те влияят алтерниращо върху
цялостната личност. Това въздействие се обяснява с факта, че
архетиповете вероятно представят типизирани житейски ситуации.
Доказателствата за това идват от психологичната и психопатоло-
гичната казуистика. Добър пример е психологията на Заратустра
при Ницше. Разликата между тези образувания и продуктите на
раздвоението при шизофренията се състои в това, че първите са
смислови изображения на личността, вторите - напротив - откъс-
леци, на които са останали само остатъци от сетива. Последните
са същинските продукти на разрушението. И едните, и другите обаче
притежават в голяма степен способността да влияят върху личнос-
товия Аз или да го владеят, или дори да го изтласкват, вследствие на
което може да възникне временна или постоянна промяна на
личността.
255 2. Способността за раздвояване означава, от една страна,
разтваряне в многообразието на структурните единици, от друга
страна, е възможност, добре дошла за диференцирането, да изолира
някои части от структурата, за да може чрез концентрация на волята
да ги тренира и по този начин да ги доведе до възможно най-голямо
разгръщане. По този начин определени способности, такива, които
обещават социална полезност, биват отглеждани със съзнавана
едностранчивост при занемаряване на други. Създава се небалан-
сирано състояние, подобно на предизвиканото от надделял комплекс.
Във връзка с това не се говори за обладаност от комплекси, а за
едностранчивост. Фактическото състояние обаче е почти същото, с
единствената разлика, че едностранчивостта съответства на намере-
нието на индивида и поради това бива подкрепяна с всички средства,
докато комплексът се възприема като вреден и смутител на духовния
мир. Често не се забелязва, че съзнателно желаната едностранчивост
е една от най-важните причини за толкова нежеланите комплекси
или, обратно, че определени комплекси предизвикват едностранчиви
диференциации със съмнителна полезност. Известна едностран-
чивост на развитието е неизбежна, а в същата степен са неизбежни и
комплексите. Погледнати в тази светлина, комплексите съответстват
149
на някои модифицирани инстинкти, засегнати най-силно от едно-
странчивостта на развитието. Това е главна причина за неврозите.
256 Както е известно, диференцируемите способности на човека
са много. Не бих искал да навлизам в казуистичния детайл и затова
ще се огранича с нормалните и постоянно представени спсобности
на съзнанието. Съзнанието е преди всичко орган за ориентация в
един свят на външни и вътрешни дадености. Първо и преди всичко
съзнанието установява, че нещо е налице. Тази способност аз опре-
делям като усещане. С това нямам предвид някоя специфична
сетивна
дейност, а възприятието изобщо. Следващата способност произтича
от тълкуването на възприетото. Наричам я мислене. Чрез тази
функ-
ция възприятието бива асимилирано и така обектът на възприятието,
в много по-висока степен, отколкото само чрез усещането, бива
превърнат в психично. Една трета способност установява ценността
на обекта. Наричам оценъчната функция чувстване. Реакцията
желание или нежелание на чувството съответства на най-високата
степен на субективиране на обекта. Чрез чувството се постига такава
близост със субекта, че той трябва да реши дали да го приеме, или да
го отхвърли.
257 Тези три функции биха били напълно достатъчни за ориенти-
ране в каквато и да е даденост, ако ставаше дума за обект, изолиран
от
пространството и времето. В пространството обаче обектът се на-
мира в безкрайна взаимовръзка с многообразието на обектите, а във
времето той винаги представлява само един преход от това, което е
бил, към това, което ще бъде. Най-големият дял на пространствените
взаимовръзки и също така на времевата промяна са неизбежно
несъзнавани в момента на ориентирането и въпреки това пространст-
вено-времевите взаимовръзки спадат задължително към констата-
цията на значението на обекта. Четвъртата способност на съзнанието,
по-точно тази, която дава възможност за приблизителна констатация
на пространствено-времевите взаимовръзки, е интуицията. Тя е
функция на възприятието, обхващаща сублиминалното, а именно
възможното отношение към обектите, които не се появяват в поле-
зрението, и възможните превръщания в миналото и в бъдещето, за
които обектът не съобщава. Интуицията е непосредствено овладяване
на взаимовръзки, които в момента на ориентирането не могат да
бъдат установени от другите три функции.
258 Споменавам функциите за ориентация на съзнанието, защото
150
те практически могат да бъдат изведени и поотделно диференцирани.
Още цо природа са налице съществени различия по отношение на
тяхната значимост у отделните индивиди. Обикновено една от чети-
рите функции е особено развита, чрез което целият манталитет
получава своя собствен облик. От преобладаването на една функция
възникват типови диспозиции, които могат да се определят като
мисловен тип, чувствен тип и т. н. Такъв тип е подобно предубежде-
ние като професията, с която се идентифицира този, който я упраж-
нява. Независимо дали става дума за хора на волята и на действието
или за такива, чиято цел в живота е постоянното упражнение на
паметта, винаги от това, което поради предпочитание или целе-
съобразност е превърнато в принцип или в добродетел, възниква
едностранчивост и принуда за едностранчивост, изместваща други
възможности. Всичко, което се изключва от съзнаваното упражнение
и приспособяване, остава съответно в състояние на необученост,
неразвитост, инфантилност, респективно архаичност, и в частична
или цялостна несъзнаваност. На това се дължи, че обикновено
успоредно с мотивите на съзнанието и на разума съществуват в
изобилие постоянно несъзнавани влияния от примитивно естество и
смущават намеренията на съзнанието. Защото не може да се приеме,
че всички онези форми на действие, образувани предварително в
психиката, които биват индивидуално изтласкани или занемарени,
биват лишавани от тяхната специфична енергия. По-скоро прилича
на състоянието, в което някой би се позовавал само на данните от
зрението. Но с това той няма да престане да чува. И ако го поставим
в един свят без никакви звуци, той не след дълго ще осъществи
потребността си нещо да чува, най-вероятно чрез слухови халюци-
нации.
259 Присъщите противоречия, произтичащи от невъзможността
да се отнемат специфичните енергии на естествените реакции, могат
да се наблюдават особено добре в сферата на споменатите по-горе
функции на ориентация на съзнанието. Двете основни противоречия
са между мислене и чувстване, от една страна, и - от друга - между
усещане и интуиция. Първото противоречие е добре познато и не се
нуждае от коментар. Второто може да бъде обяснено, ако бъде
изразено като противоречие между обективен факт и вероятна
възможност. Очевидно е, че който търси възможности, няма да се
задоволи с моментното състояние на фактите, а ще се опита да се
151
отърве от тях възможно най-бързо. Тези противоречия имат една
специфика: да бъдат от подвеждащо естество както в образа на
техния
конфликт в индивидуалната психика, така и като конфликт между
противоречиво настроени индивиди.
260 Ето защо аз държа бегло споменатата тук проблематика на
противоречията да стане основа на една, в много отношения необ-
ходима, критична психология. Критика от този вид би имала голяма
тежест не само за тесния периметър на психологията, но и за по-
широкия периметър на хуманитарните науки изобщо.
261 В казаното дотук изредих всички онези фактори, които
играят
основна роля от гледната точка на чисто емпиричната психология.
Многообразието и различността на аспектите би трябвало да съот-
ветстват, от една страна, на отразяващата се в мношбройните нюанси
същност на психиката, от друга страна обаче - да дадат израз на
проявеното разбиране за възникващите трудности. Ние едва сега
започваме да се досещаме за невероятната заплетеност на психичната
феноменология, след като ни стана ясно, че всички опити за изграж-
дането на обзорна теория са обречени на неуспех, защото изхождаха
от прекадено прости предпоставки. В крайна сметка от душата за-
почва всеки човешки жизнен опит и в нея, най-сетне, се връщат
обратно всички натрупани познания. Душата е начало и край на
всяко познание. Да, тя не е само обект на своята наука, но и неин
субект. Това особено положение сред всички науки означава, от
една страна, постоянно съмнение във възможностите й изобщо, а,
от друга, тъкмо това положение осигурява на психологията пре-
димство и поставя проблемите, което спада към най-трудните задачи
на една бъдеща философия.
262 В моя твърде сбит преглед не споменах множество видни
имена,
но едно достойно име не мога да отмина: то е на Уилиям Джеймс, на
чиято психологическа визия и прагматична философия дължа
решаващи за мен предизвикателства. Неговият всеобхватен дух ми
отвори необозрими хоризонти за човешката психология.
152
VI
ИНСТИНКТ И НЕСЪЗНАВАНО
[Изказване, направено на едноименния симпозиум на Aristotelian
Society на Mind Association и на British Psychological Society в Bedford
College, Лондонски университет, юли 1919 г. За първи път
Публикувано в: British Journal of Psychology (General Section) X/1
(London 1919) pp. 15-26. Ha немски език в: Über die Energetik der
Seele. (Psychologische Abhandlungen II) Rascher, Zürich 1928.
Обработено и допълнено c послеслов в: Über psychische Energetik
und das Wesen der Träume. (Psychologische Abhandlungen II) Rascher,
Zürich 1948; Paperback 1965. Studienausgabe bei Walter, Olten 1971.]
ИНСТИНКТ И НЕСЪЗНАВАНО
263 Намерението на този симпозиум да се занимае с
инстинкта и
несъзнаваното засяга един много важен въпрос, който силно интере-
сува както областта на биологията, така и на психологията и фило-
софията. Ако искаме успешно да дискутираме връзката между
инстинкт и несъзнавано, неминуемо трябва първо да дадем ясна
дефиниция на понятията, с които ще се занимаваме.
264 Що се отнася до дефиницията на инстинкта, трябва да
подчертая,
че формулираното от РИВЪРС качество на „а11-ог-попе-геасйоп“
(цялостна или никаква реакция - англ.) е от голяма важност 1. Струва
ми се дори, че тази своеобразност на инстинктивното действие е от
голяма значимост тъкмо за психологическата страна на проблема.
Аз, съвсем естествено, трябва да се огранича главно с психологи-
ческата страна на проблема, тъй като не се чувствам компетентен да
разглеждам проблема за инстинкта в неговия биологичен аспект. Ако
трябва от психологическа гледна точка да охарактеризирам
инстинктивното действие, не мога да си послужа веднага с
изградения
от Ривърс а11-ог-попе-геасйоп, и то по следните съображения:
Ривърс
обяснява тази реакция като действие с несъобразено с
обстоятелствата
градиране на интензивността. Това е една реакция, която, веднъж
вече отключена, протича на всяка цена със специфичната за нея
интензивност, в несъответствие с предизвикалото я дразнение. Когато
разглеждаме и изследваме психологическите процеси на съзнанието,
за да установим дали между тях има и такива, които се отличават с
пропорционалност на интензитета им спрямо предизвикващото
дразнение, можем при всекиго и всеки ден да докажем множество
подобни процеси като например несъответстващи афекти,
впечатления, отиващи твърде надалеч импулси и намерения и други
подобни. Ето защо не е възможно да причислим тези процеси към
процесите на инстинкта. Засега ще трябва да потърсим друг
критерий.
1
Вж. RIVERS, Instinct and the Unconscious.
155
265 Както е известно, в разговорния език много често се среща
думата „инстинкт“, обикновено се говори за „инстинктивно“ дейст-
вие, когато е налице поведение, при което нито причината, нито целта
са изцяло съзнавани и за което е дала повод само някаква тъмна
вътрешна принуда. Тази своеобразност подчертава още един по-
възрастен английски писател, ТОМАС РЕЙД. Той казва: „By instinct,
I mean a natural blind impulse to certain actions, without having any end
in view, without deliberation, and very often without any conception of
what we do2.“ Така инстинктивното действие е обозначено чрез
известна несъзнаваност на неговата психологическа мотивираност,
за разлика от съзнаваните процеси, характеризиращи се със
съзнавания континюитет на техните мотивации. Инстинктивното
действие се явява съответно повече или по-малко като рязко
психично
събитие, като един вид нахълтване в континюитета на съзнанието.
Затова то се възприема като вътрешна принуда, както още Кант
дефинира инстинкта като „вътрешна принуда“3. Съобразявайки се с
тази природа на инстинктивното действие, трябва да го причислим
към действително несъзнаваните процеси, които намират достъп до
съзнанието само чрез своите резултати.
266 Ако се задоволим с този възглед за инстинкта, скоро ще уста-
новим, че той е непълен. Защото с тази дефиниция ние само сме
отграничили инстинкта от съзнавания процес и сме го окачествили
като несъзнаван. Ако хвърлим един поглед върху несъзнаваните
процеси, скоро ще забележим, че не можем всички да ги означим
като инстинктивни, независимо че разговорният език в този смисъл
вече не прави никаква разлика. Ако някой се натъкне на змия и много
се изплаши, този импулс ще се определи като инстинктивен, защото
той по нищо не се отличава от инстинктивния страх на маймуната от
змията. Тъкмо това сходство и постоянство на периодическото
повторение е най-характерното качество на инстинкта, поради което,
както подходящо ЛОЙД МОРГАН отбелязва, би било също толкова
безинтересно да се заложи на отприщването на дадено инстинктивно
действие, колкото и върху утринния изгрев на слънцето. Но има и
други случаи, когато някой може да се уплаши от кокошка също * 1
2
REID, Essays on the Active Powers of Man, p. 103. [Под инстинкт
разбирам
естествен, сляп порив към определени действия, без да се вижда
някаква цел, без
да се разсъждава и много често без да съществува представа,
какво вършим.]
1
KANT, Anthropologie, 1, §80 [p. 156].
156
толкова много, както и от змия. Макар че механизмът на уплахата от
една кокошка означава също така несъзнаван импулс, както
инстинктът, трябва да правим разлика между двата процеса. Първият
случай - уплахата от змия, е един целесъобразен, общоразпространен
процес, вторият случай, макар и обикновен, е фобия, а не инстинкт,
поради това, че се среща само в отделни случаи и не е обща особе-
ност. Съществуват обаче и други несъзнавани принуди, например
натрапливи мисли, натрапливи мелодии, внезапни хрумвания и
настроения, импулсивни афекти, депресии, чувство на страх и т. н.
Тези явления се срещат, както знаем, не само у абнормени, но и при
нормални индивиди. Доколкото всички тези явления се явяват
спорадично и не се повтарят редовно, трябва да бъдат различавани
от инстинктивните процеси, въпреки че техният психологически
механизъм създава впечатление, че съответства на този на инстинкт.
Те могат да са характеризирани дори от качество на all-or-none-reac-
tion, което не е трудно да се проследи, особено при патологични
процеси. В областта на психопатологията има множество подобни
случаи, при които може да се наблюдава определен процес като
реакция на определено дразнение и непропорционален спрямо
дразнението, процес, който съвсем спокойно може да бъде сравнен
с инстинктивна реакция.
267 Всички подобни процеси трябва да бъдат различавани от
инстинктивните. За инстинкти трябва да се приемат само такива
явления, които представляват наследени, навсякъде равномерно и
постоянно възпроизвеждащи се, несъзнавани процеси. Същевре-
менно трябва да им е присъща идваща отвън принуда, тоест един вид
рефлекторен характер, както го е формулирал ХЕРБЕРТ СПЕНСЕР.
Такова действие принципно се отличава само чрез усложнената си
природа от обикновения сензомоторен рефлекс. Затова и Уилиям
Джеймс нарича инстинкта, не без основание, „а mere excito-motor
impulse, due to the pre-existence of a certain „reflex-агс“ in the nerve-
centres4.“ Общото между обикновените рефлекси и инстинктите е
равномерността и постоянството, както и несъзнаваността на тяхната
мотивация.
268 Въпросът за произхода на инстинктите и как са били
придобити
4
JAMES, Principles of Psychology II, p. 391 [един обикновен „excito-
моторен“
импулс въз основа на първичната наличност на определена „дъга
от рефлекси“
в нервните центрове].
157
е изключително сложен. Фактът, че те винаги са унаследени, не доп-
ринася нищо за обяснението на възникването им. Наследяването
само прехвърля въпроса към прародителите. Известен е възгледът,
че инстинктите са произлезли от често повтарящи се индивидуални
и поради това и генерални волеви актове. Това обяснение е донякъде
правдоподобно, като имаме предвид колко лесно всекидневно можем
да наблюдаваме как мъчително заучени сръчности постепенно се
автоматизират чрез постоянно упражнение. Срещу това обаче трябва
да противопоставим факта, че моментът на заучаване на най-
прекрасните инстинкти, които наблюдаваме в света на животните, на
нас ни се губи. В много случаи дори е невъзможно да се установи
как би могло да стане обучението и упражняването. Да вземем за
пример изключително рафинирания инстинкт за продължение на
вида на prónuba yuccasella, пеперудата юка5. Всеки цвят на растението
юка се отваря само за една нощ. От един от тези цветове нощната
пеперуда извлича цветния прашец, който тя омесва на топче. С него
си избира втори цвят, там прерязва плодника на цвета, снася яйцата
си между яйцеклетките на растението, после отива при стълбчето на
близалцето и пъха топчето от цветен прашец в отвора с форма на
фунийка. Това сложно действие нощната пеперуда извършва само
веднъж в живота си.
269 Подобни случаи трудно могат да се обяснят с хипотезата за
заучаване и упражняване. Под влиянието на философията на Бергсон
напоследък се търсят други пътища за обяснение, които наблягат
върху момента на интуицията. Засега интуицията е базирана върху
несъзнаван процес, доколкото резултатът от нея е хрумване,
нахлуване
на несъзнавано съдържание в съзнанието 6. Затова интуицията е един
вид действие на възприемане, но за разлика от съзнаваната сетивна
дейност и интроспекцията, представлява несъзнавана перцепция.
Когато във всекидневието става дума за интуиция, може да се чуе
изразът „инстинктивно“ схващане поради това, че интуицията е
аналогичен на инстинкта процес, само с тази разлика, че инстинктът
е целесъобразен порив към някоя често твърде комплицирана
дейност,
а интуицията - целесъобразното несъзнавано възприемане на някоя
често твърде усложнена ситуация. Следователно интуицията би
могла
да бъде един вид обръщане на инстинкта, не повече и не по-малко
5
KERNER von MARILAUN, Pflanzenleben II: Geschichte der
Pflanzen, p. 153 ff.
ft
Вж. дефиницията „Intuition“ в: Psychologische Typen [Ges. Werke
VI].
158
необикновена от самия него. При това не бива да забравяме, че нари-
чаното от нас комплицирано, дори странно, за природата съвсем не
е странно, а съвсем всекидневно. Ние проявяваме обаче лесната
склонност да прехвърляме затрудненията си около разбирането върху
нещата и да ги наричаме комплицирани, когато те в същността си са
прости и не усещат нашите мисловни затруднения.
270 Дискусията около проблема за инстинкта би била непълна,
ако
не включим понятието несъзнавано. Тъкмо инстинктивните действия
изискват уточняващото понятие за несъзнаваното. По мое виждане
несъзнаваното трябва да се възприема като съвкупност от всички
онези психични феномени, на които им липсва качеството съзнава-
ност. По целесъобразност можем да наречем тези психични съдър-
жания сублиминални, ако приемем, че всяко психично съдържание
би трябвало да притежава определена енергетична стойност, за да
бъде изобщо съзнавано. Колкото повече спада стойността нададено
съдържание на съзнанието, толкова по-бързо тя изчезва под прага на
съзнанието. Затова несъзнаваното съдържа всички загубени спо-
мени, освен това и всички онези съдържания, които още са твърде
слаби, за да станат съзнавани. Тези съдържания възникват чрез
несъзнавана комбинативна дейност, в резултат на която възникват и
сънищата. Към тези съдържания се прибавят и всички повече или
по-малко умишлени изтласквания на неприятни представи и
впечатления. Сбора от всички тези съдържания аз определям като
лично несъзнавано. По-нататък обаче в несъзнаваното ще намерим
и качествата, не придобити индивидуално, а наследени, или инстин-
ктите в качеството им на пориви за дейности, възникващи като
последствие от принуда без съзнавано мотивиране. Към това се
прибавят и a priori наличните, ще рече - получени заедно с раждането
форми на представи, на интуиция, на архетипове1 на възприятието 7
7
[Тук за първи път Юнг използва понятието „архетип“. В по-
раншни публикации
той назовава същата фактология с понятието „праобраз“,
възприел го от Якоб
Буркхарт („праисторически образ“). Вж. Symbole der Wandlung,
Paragr. 45,
Anm. 1, и Über die Psychologie des Unbewußten (Paragr. 101).
Праобраз и архетип
тук и в други публикации се използват като синоними. Това
доведе до заблуж-
дението, че Юнг е предпоставял наследяването на представи
(идеи или картини),
което той после коригира. И все пак понятието „праобраз“ от
гледна точка на
съдържанието стои по-близо от понятието „архетип“, което -
както другаде
обяснява Юнг - представлява едно по същността си несъзнавано
и затова нераз-
познавасмо съдържание, оформящ фактор в несъзнаваното, или
структурен
елемент. Само като структурен елемент, като разпореждащ
фактор в нссъз-
159
и възприемането, които са неизбежно и a priori детерминиращо
условие за всички психични процеси. Както инстинктите карат
човека
да води специфичен начин на живот, така архетиповете принуждават
възприятието и представата да формират специфични човешки
образувания. Инстинктите и архетиповете на представата съставляват
колективно несъзнаваното. Наричам това несъзнавано колективно,
защото, за разлика от току-що дефинираното по-горе несъзнавано,
то не носи индивидуални, тоест малко или много неповторими
съдържания, а общо и равномерно разпространени. Инстинктът по
своята природа е колективно, тоест общо и равномерно разпрост-
ранено явление, което няма нищо общо с индивидуалността на
човека. Архетиповете на представата имат същите качества, както
инстинктите, те са също колективни феномени.
271 Аз съм на мнение, че въпросът за инстинктите не може да
бъде
разглеждан от психологическа гледна точка без въпроса за архе-
типовете, тъй като едното предпоставя другото. Само че третирането
на този проблем е значително усложнено от факта, че мненията за
това, какво още може да се определи като инстинкт у човека, са
изключително поляризирани. Уилиям Джеймс е на мнение, че
човекът гъмжи от инстинкти, докато други са склонни да ограничат
човешките инстинкти до няколко едва различими от рефлексите
процеси: определени движения на кърмачето, някои присъщи
реакции на ръцете и краката, както и на гръкляна, използването на
дясната ръка и произвеждането на силабилни звуци. Аз съм на
мнение, че това ограничение е прекалено голямо. То е обаче много
характерно за човешката психология изобщо. Преди всичко трябва
винаги да съзнаваме, че когато говорим за човешки инстинкти,
говорим за нас самите и безспорно сме предубедени.
272 Ние сме много по-склонни да виждаме инстинктите при
животните и у примитивния човек, отколкото у себе си. Това произ-
тича от факта, че сме свикнали да си даваме сметка за всички наши
действия и да ги обосноваваме рационално. Не е обаче изобщо
доказано, дори е твърде невероятно нашите обосновки да са
състоятелни. Често е нужен едва ли не свръхчовек, за да се прозре
колко кухи са определени обосновки и да се разпознае същинският
наваното, сс наследява архетипът, докато „разпореденото“ от
него и възприетият
от съзнанието образ, като субективен вариант, възниква винаги
във всеки нов
живот.]
160
мотив, а именно тласкащият ни инстинкт, който стои зад действието.
Вследствие на нашите изкуствено измислени обосновки може да ни
се стори, че сме действали не по инстинкт, а въз основа на съзнавана
мотивация. С това съвсем не искам да кажа, че на човека не би могло
наистина да се удаде чрез грижлива дресура да превърне частично
инстинкта във волево действие. Вярно, че по този начин инстинктът
бива доместициран, но основният мотив си остава инстинкт. Не-
съмнено огромно количество инстинкти са били така успешно
обгърнати с рационални обосновки и намерения, че ние повече не
сме в състояние да разпознаем първоначалния мотив под много-
бройните покривала. Затова ни се струва, че не притежаваме никакви
инстинкти повече. Ако обаче приложим препоръчания от Ривърс
критерий за непропорционалната реакция, а11-ог-попе-геасйоп, върху
човешките действия, ще намерим безброй случаи, в които протичат
преувеличени реакции. Преувеличението е общоразпространена
човешка особеност. Дори и когато всеки с голяма грижовност
обосновава рационално реакцията си, за което намира постоянно и
всякакви причини, фактът на преувеличението си остава в сила. А
защо той не върши, не дава или не казва точно толкова, колкото е
нужно или разумно, или правилно, или вярно, а постоянно преу-
величава? Тъкмо защото вътре в него е отключен един несъзнаван
процес, протичащ без участието на разума, и затова или не може да
влезе в рамката на разумната мотивация, или излиза извън нея. Този
феномен е толкова разпространен и толкова често срещан, че можем
да го определим само като инстинкт, макар че никой не би искал да
признае за инстинктивни действията си в съответния случай. Ето
защо
аз вярвам, че човешките действия в много по-голяма степен,
отколкото
се смята, са повлияни от инстинкти и че ние в това отношение сме
под въздействието на разнообразни погрешни преценки отново
поради инстинктивно преувеличение на рационалистичната гледна
точка.
2 73 Инстинктите представляват типични форми на действие и
във всички случаи, в които става дума за равномерни и постоянно
повтарящи се форми на реакция, става дума за инстинкт,
независимо дали ще се присъедини съзнавана мотивация или не.
274 Така както е съмнително дали човек притежава много или
съвсем малко инстинкти, съществува и един друг въпрос, досега
изобщо неосветлен: дали човекът притежава множество праобрази
11. Динамиката на несъзнаваното
161
или архетипове на психичната реакция или не. Натъкваме се и при
този въпрос на същите големи трудности, за които споменах по-
горе.
Ние до такава степен сме свикнали да оперираме с традиционни и от
само себе си разбиращи се понятия, че вече не осъзнаваме в каква
степен тези понятия се опират на архетипове на нашите възгледи. И
праобразите са забулени от изключителното диференциране на
нашето мислене. Подобно на биологията, склонна да признае на
човека съвсем малко на брой инстинкти, така и теорията за позна-
нието сведе архетиповете до минимален брой и до логично ограни-
чени категории на разума.
275 При Платон архетиповете на възгледите са още
изключително
високо остойностени като метафизични идеи, като яадаЬеСуцата,
спрямо които истинските неща се държат само като pip^aeiç, като
наподобявания. Както е известно, и средновековната философия на
АВГУСТИН, от когото заимствам идеята за архетипа 8, до
МАЛБРАНШ и БЕИКЪН се опират в това отношение на Платон. И
все пак още при схоластиката се появява мисълта, че архетиповете са
вградени в човешкия дух природни картини, по които човекът
изгражда своите съждения. Така ХЕРБЪРТ от ШЕРБЪРИ казва:
„Instinctus naturales sunt actus facultatum illarum a quibus communes
illae notitiae circa analogiam rerum intemam, eiusmodi sunt, quae circa
causam, medium et finem rerum bonarum, malum, pulchrum, gratum etc.
per se etiam sine discursu conformantur9.“
276 След ДЕКАРТ и Малбранш започва да спада метафизичната
стойност на идеята, на архетипа. Тя се превръща в мисъл, във
вътрешна предпоставка на познанието, както СПИНОЗА ясно
формулира: „Per ideam intelligo mentis conceptum, quem mens for-
mat10.“ Накрая Кант редуцира архетиповете до ограничения брой на
категориите на разума. Шопенхауер отива още по-надалеч в опрос-
тителството, за да помогне обаче, от друга страна, на архетиповете да
" Но изразът архетип сс среща при Dionysius Arcopagita и в
Corpus Hermeticum.
4
De veritale. „Естествените инстинкти са прояви на онези
способности, от
които произтичат общите прозрения (по една вътрешна аналогия
с нещата от
природата) от такъв вид, който относно причина, средства или
цел на доброто,
както и на злото, красивото, приятното и т. н. сс формира изцяло
самостоятелно
без дискурсивни разсъждения.“
В: Die Ethik, 2. Teil: „Über die Natur und den Ursprung des
Geistes“, Definitionen.
(„Под идея разбирам едно понятие за духа, което духът изгражда.“
По превода
на Й. Щсрн.)
162
получат отново една почти платоновска стойностност.
277 В този, за съжаление твърде сбит, преглед ние отново
виждаме
в действие онова психологическо развитие, което покрива инстинк-
тите с рационални мотивации и превръща архетиповете в рационални
понятия. Под това покривало архетипът не може вече да бъде
разпознат. И въпреки това начинът, по който човекът вътрешно си
изгражда света, въпреки всички различия в детайла е също така
равномерен и постоянно възникващ, както и неговите инстинктивни
действия. Както трябва да намерим понятието за нашите съзнавани
действия на регулиращия или детерминиращия инстинкт, така трябва
и за равномерността и постоянното повторение на възгледа да имаме
понятие, корелативно с инстинкта, от величина, детерминираща вида
на възгледа. Тъкмо тази величина аз определям като архетип или
праобраз. Бихме могли съвсем подходящо да наречем праобраза
възглед на инстинкта за себе си или самоизображение на инстин-
кта по аналогия със съзнанието, което не е нищо друго освен един
вътрешен възглед за обективния жизнен процес. По същия начин, по
който съзнаваният възглед придава на действието форма и
предназначение, така несъзнаваният възглед предопределя чрез
архетипа формата и предназначението на инстинкта. По същия начин,
по който ние гледаме на инстинкта като на „рафиниран“, така и
възникването на инстинкта е въздействаща интуиция, ще рече -
възгледът посредством невероятно прецизния архетип. Тогава
споменатата по-горе пеперуда юка би трябвало да носи в себе си
изображение на онази ситуация, в която се отключва нейният
инстинкт. Тази картина й позволява да „разпознае“ цвета и струк-
турата му.
2 78 Както създаденият от Ривърс критерий на аН-ог-попе-геасбоп
ни позволи с лекота да открием навсякъде действието на инстинкта,
така навярно и понятието праобраз ни помага да открием действието
на интуитивното възприемане. То ще ни се удаде най-лесно при
примитивните индивиди. Там навсякъде можем да срещнем типични
картини и мотиви, представляващи основите на тяхната митология.
Тези картини са автохтонни и с относително голяма равномерност,
например представянето на магическата сила и субстанцията, на
духовете и тяхното поведение, на героите и боговете и легендата за
тях. В големите религии на света виждаме тяхното усъвършенстване
и едновременно тяхното още по-засилено забулване в рационални
163
форми. Дори в точните науки те се появяват като корени на неза-
меними помощни понятия като енергия, етер и атом 11. Във филосо-
фията Бергсон ни дава примера на съживяването на една прастара
картина чрез понятието „durée créatrice“ (творческа продължител-
ност - фр.), което се среща още при ПРОКЛИЙ и в първоначална
форма - при Хераклит.
219 Аналитичната психология всекидневно трябва да се занимава,
при здрави и при болни хора, със смущаващите смесвания на пра-
образите със съзнавания възглед. Защото почиващите върху намеса
на инстинкта преувеличения на действията се причиняват от инту-
итивни, ще рече - чрез повлияни от архетиповете възгледи, които
произвеждат твърде силни и често своеобразно накъсани впечат-
ления.
280 Архетиповете са типични форми на възгледа и навсякъде,
където става дума за равномерни и постоянно повтарящи се
възгледи, става дума за един архетип, независимо дали неговият
митологичен характер ще бъде признат или не.
281 Колективно несъзнаваното се състои от сбора на инстинктите
и техните корелати - архетиповете. Така както всеки човек притежава
инстинкт, така притежава и праобразите. Доказателствата в този
смисъл предоставя преди всичко психопатологията на онези душевни
разстойства, при които избухва колективно несъзнаваното. Такъв е
случаят с така наречената шизофрения. Там често наблюдаваме поя-
вата на архаични пориви в компанията на неоспоримо митологични
образи.
282 По мое виждане не е възможно да кажем кое е първично:
възгледът или поривът за действие. Струва ми се, че и двете са едно и
също нещо, едно и също качество на живот, които ние, само за да
разберем по-добре, трябва да си ги представим като понятия.
ПОСЛЕСЛОВ
През целия си живот съм се занимавал многостранно с темата
на това кратко научно съобщение и изводите, до които ме доведоха
" Като изключим остарялото днес понятие етер, енергията и
атомът са прими-
тивни възгледи. Праформата на етера е мана, на последните две -
атомът на
Дсмокрит и ,»душевните искри“ на австралийското коренно
население (срв.
Über die Psychologie des Unbewußten, p. 124 f. [105 ff.]).
164
моите разсъждения, публикувах в едно изследване, възникнало от
лекция за Еранос-заседанието през 1946 г. Тя е публикувана в Eranos-
Jahrbuch XIV (1946) под заглавие, Духът на психологията“ [малко
променено като раздел VIII на този том]. Там читателят ще намери
цялото по-нататъшно развитие на проблема за инстинкта и архетипа.
От биологическа гледна точка този въпрос бе разработен от
FRIEDRICH ALVERDES, ,JDie Wirksamkeit von Archetypen in den
Instinkthandlungen der Tiere“.
165
VII
СТРУКТУРАТА НА ДУШАТА
[Първи вариант под заглавие „Земната предопределеност на
психиката“ в: Mensch und Erde, съставена от Graf HERMANN
KEYSERLING. (Der Leuchter. Weltanschauung und Lebensgestaltung.
Achtes Buch) Otto Reichl, Darmstadt 1927. „Структурата на душата“
представлява приблизително първата половина от тази публикация
и е публикувана под същото заглавие в: Europäische Revue IV/1 und
2 (Berlin 1928). Обработена и разширена в: Seelenprobleme der
Gegenwart. (Psychologische Abhandlungen III) Rascher, Zürich 1931.
Neuauflagen 1933,1939, 1946, 1950; Paperback 1969. Другата част е
включена под заглавие, Душа и Земя“ в леко променена форма също
в: Seelenprobleme der Gegenwart (Ges. Werke X, 1974).]
167
СтруктУРАТА НА ДУШАТА
283 Душата като отражение на света и на човека е толкова
разнолика,
че може да се разглежда и оценява от безкрайно много страни. При
подхода ни към психиката ние се чувстваме точно така, както при
подхода ни към света: да се систематизира светът е извън човешките
възможности, затова имаме само правила на занаята и аспекти на
интересите. Всеки създава своя собствен отрязък от света и изгражда
за личния си свят една частна система, често с изолиращи стени, така
че след известно време започва да му се струва, че е разбрал смисъла
и структурата на света. Пределното никога няма да схване без-
пределното. Независимо че светът на психичните явления е само
една част от света изобщо, възможно е все пак на някого да се стори,
че тъкмо затова той като част е по-понятен от целия свят. Но ще
забрави, че душата е единственото непосредствено проявление на
света и поради това е незаменимата предпоставка за един всеобхватен
световен опит.
284 Единствените непосредствено познаваеми неща от
света са
съдържанията на съзнанието. Не че искам да сведа света до една
представа за него, а по-скоро искам да обърна внамание върху нещо
сходно с моето твърдение, че животът представлява функция на
въглеродния атом. Тази аналогия показва ограничеността на профе-
сионалните очила, на която съм подложен, поискам ли да кажа
изобщо
нещо разяснително за света или само за част от него.
285 Моята гледна точка естествено е психологическа, а
още по-
специално -тази на практикуващия психолог, чиято задача е бързо
да се ориентира в хаотичното безредие на най-сложните душевни
състояния. Моята гледна точка неизбежно трябва да е различна от
тази на психолога, който може да наблюдава експериментално
изолирано психично действие напълно спокойно, сред тишината на
лабораторията. Разликата е сходна с тази между хирурга и хистолога.
Аз не съм и метафизик, който иска да говори за същността или
абсолютностга на нещата и за други подобни. Предметите, на които
169
спирам своето внимание, се намират в границите на обозримото.
286 Намирам за необходимо да мога да обхвана и да говоря главно
за комплексните условия. Сложна материя трябва да излагам по
разбираем начин и да мога да различавам душевните фактологични
групи. Тези различия, които правя, не могат да бъдат произволни,
тъй като трябва да постигна разбирателство с моя обект, ще рече - с
моя пациент. Поради това съм принуден да използвам прости схеми,
които, от една страна, задоволително да отразяват емпиричното
фактическо положение, а, от друга - да включат общопознатото и да
постигнат разбираемост.
28 7 Ако имаме намерение да групираме съдържанията на съзна-
нието, трябва да започнем според традиционното правило с изре-
чението: „Nihil est in intellects quod non antea fuerit in sensu“ (в
интелекта няма нищо, което преди това да не е било в сетивата - лат.).
288 Съзнаваното създава впечатление, че влива в нас сетивно
възприятие отвън. Ние виждаме, чуваме, пипаме и миришем света
и така го осъзнаваме. Сетивното възприятие ни казва, че нещо
съществува. Но не ни казва какво е то. Казва ни го не процесът на
перцепция, а процесът на аперцепция. Той именно е твърде комп-
лексно образувание. Не че сетивното възприятие е нещо просто, но
неговата комплексна природа е повече физиологична, отколкото
психична. Сложността на аперцепцията е психична. В нея можем да
открием едновременното действие на различни психични процеси.
Да предположим, че чуваме шум, чиято природа ни е непозната.
След известно време ни става ясно, че специфичният шум най-
вероятно идва от въздушни мехурчета, които се изкачват по тръбите
на централното отопление. С това ние сме познали шума. Познанието
съответства на един процес, който се определя като мислене. Мис-
ленето ни казва кое какво е.
289 Нарекох преди малко шума „специфичен“. Наричайки нещо
специфично, имам предвид един особен сетивен тон, присъщ на
обекта. Сетивният тон е оценката.
290 Процеса на познанието бихме могли най-общо да определим
като сравняване и различаване с помощта на спомена: когато видя
примерно огън, светлинното дразнение предизвиква представата за
огън. Тъй като в съзнанието ми има безброй споменни образи на
огън, те влизат във връзка с току-що получената картина на огъня и
чрез сравняване и различаване на тези споменни образи възниква
170
познанието, ще рече - окончателната констатация на спецификата
на току-що получената картина. Този процес във всекидневния език
се нарича мислене.
291 Иначе изглежда оценъчният процес: огънят, който виждам,
предизвиква емоционални реакции, приятни или неприятни,
събудените споменни образи носят със себе си емоционални съпът-
стващи явления, които се определят като сетивни тонове. По този
начин даден предмет ни се струва приятен, желан, красив или грозен,
лош, нищожен. Всекидневният език нарича този процес чувстване.
292 Процесът на предчувствие не е нито сетивно възприятие,
нито
мислене, нито чувстване, независимо че в това отношение езикът
притежава забележително ниска способност за диференциране.
Можем да извикаме: „Виждам как гори цялата къща.“ Или: „Сигурно
е, както че две и две са четири, че ако на това място възникне огън,
ще донесе нещастие.“ Или: „Имам чувството, че този огън ще докара
катастрофа.“ В съответствие с темперамента си единият ще каже за
предчувствието си, че го вижда ясно, т. е. ще направи от него сетивно
възприятие. Другият ще го определи като мислене: „Трябва само
малко да помислим, за да станат ясни последиците“ - би казал той.
Третият под влияние на своето емоционално състояние ще определи
предчувствието си като чувствен процес. Предчувствието или
интуицията обаче по моето немеродавно мнение е една от основ-
ните функции на душата, а именно възприемането на възмож-
ностите, заложени в дадена ситуация. Трябва да се дължи на още
недостатъчното езиково развитие фактът, че в немски език понятията
чувство, усещане и интуиция още се смесват, докато във френски и
английски език sentiment и sensation, feeling и sensation вече са
абсолютно разграничени, a sentiment и feeling са отчасти все още
спомагателни думи за интуиция. В последно време обаче думата
„intuition“ започва да става все по-употребима в английския
разговорен език.
293 Като други съдържания на съзнанието можем да различим
волевите процеси и процесите на влеченията. Първите се харак-
теризират като целенасочени, произтичащи от аперцепцията, им-
пулси, чиято природа предполага едно свободно преценяване. Вто-
рите представляват импулси, идващи направо от несъзнаваното или
от тялото, с характер на несвобода и принуда.
294 Аперцепционните процеси могат да бъдат насочени и ненасо-
171
чени. В първия случай говорим за внимание, във втория - за фан-
тазиране или „мечтане“. Първите са рационални. Към вторите спада
като седма категория на съдържанията на съзнанието сънят. В
известно отношение той прилича на съзнаваните фантазии, доколкото
носи ненасочен, ирационален характер. Но се отличава от тях по
това, че първоначално за нашия разум той е неясен, що се отнася до
причина, път и намерение. Аз обаче му отдавам честта да бъде
категория на едно съдържание на съзнанието, тъй като представлява
най-важната и най-ясна резултанта от несъзнавани душевни процеси,
която още се придвижва към съзнанието. С тези седем категории би
трябвало да се изчерпят съдържанията на съзнанието, макар и
повърхностно, но достатъчно за нашите цели.
295 Съществуват, както е известно, възгледи, които искат да
огра-
ничат душевното до съзнанието, като ги обявяват за идентични. Аз
не съм убеден, че ние ще се задоволим с това. Ако приемем, че
изобщо съществуват неща, които се намират извън нашето въз-
приятие, можем да говорим и за душевно, до чието съществуване
ние имаме само опосредстван достъп. Всеки, на когото е позната
психологията на хипнозата и сомнамбулизма, знае много добре, че
едно такова изкуствено или болестно ограничено съзнание не
съдържа определени представи, но се държи точно така, сякаш ги
съдържа. Една хистерична глуха дама обичаше да пее. Лекарят
незабелязано сядаше на пианото и започваше следващия куплет в
друга гама, при което болната мигновено минаваше в новата гама.
Един пациент бе развил способността при вида на отворено огнище
да получава „хистероепилептични“ спазми. Той имаше силно огра-
ничено зрително поле, ще рече - беше периферно сляп (наричат го
„тръбоподобно“ зрително поле). Ако в сляпата зона се появеше
светлина, започваше пристъпът така, сякаш беше видял огъня. В
симптоматологията на тези състояния има безброй случаи от подобен
род, за които и при най-добро желание не може да се каже нищо
друго, освен че несъзнавано се възприема сетивно, мисли се, чувства
се, изникват спомени, вземат се решения и се действа, с една дума-
върши се несъзнавано това, което другите вършат съзнавано.
Процесите протичат независимо от това, дали съзнанието ги вижда
или не.
296 Към тези несъзнавани душевни процеси се отнася далеч не
незначителната композиционна работа, която е в основата на съня.
172
Сънят е състояние, в което съзнанието е силно ограничено, при което
обаче душевното в никакъв случай не престава да съществува и да
действа. Съзнанието само се е оттеглило и чрез обезпредметяване се
е превърнало в относителна несъзнаваност. Душевният живот обаче
очевидно продължава подобно на несъзнавания душевен живот по
време на будно състояние. Не е трудно да се намерят доказателства
за това. Тази особена област на натрупания опит е това, което Фройд
нарича „психопатология на всекидневието“. Нашите съзнавани
намерения и действия често биват прекъсвани от несъзнавани
процеси, чието съществуване доста ни изненадва. Човек си обещава,
посвещава се, прави несъзнателно неща, които издават тъкмо това,
което сме искали да запазим в тайна или които просто не знаем. Една
стара поговорка казва: lingua lapsa verum dicit (езикът греши, вярно е
казаното - лат.). Върху честата проява на това явление се базира
диагностичният експеримент с асоциациите, който винаги е от полза
там кьдето нещо не се желае или не може да бъде казано.
297 Класическите примери за несъзнавана душевна активност ни
дават патологичните състояния. Така да се каже, цялата симптома-
тология на хистерията, на натрапливата невроза, на фобиите и в
голяма
степен на Dementia praecox, или шизофрения - най-често срещаното
душевно заболяване, се базират върху несъзнавана душевна актив-
ност. Тогава бихме могли да говорим за несъзнавана душа. Наистина
ние нямаме пряк достъп за наблюдение до нея - иначе тя съвсем не
би била несъзнавана, - а можем само да направим извод за нея. А
нашето заключение не би могло да каже нищо друго освен: „Така е,
сякаш.“
298 Към душата се отнася и несъзнаваното. Значи ли, че имаме
право, по аналогия с най-различните съдържания на съзнанието, да
говорим и за съдържания на несъзнаваното? Тогава бихме посту-
лирали, така да се каже, друга съзнаваност в несъзнаваното. Не бих
искал тук да навлизам в този деликатен въпрос, който съм разглеждал
във връзка с друга тема, а ще се огранича с въпроса, дали ние в
несъзнаваното сме способни да различаваме каквото и да било. На
този въпрос може да се отговори само емпирично, а именно с обрат-
ния въпрос: дали съществуват убедителни причини за една такава
способност.
299 За мен не съществува никакво съмнение, че всички дейности,
осъществяващи се обикновено в съзнанието, могат да протекат и в
173
несъзнаваното. Има толкова много примери за това, как един инте-
лектуален проблем, нерешен в будно състояние, намира решението
си насън. Познавам например един счетоводител, който дни наред
се опитваше напразно да разкрие предумишлен фалит. Работил до
полунощ безрезултатно. После отишъл да спи. В три часа през нощта
жена му го чула да става и да отива в кабинета си. Тя го последвала и
видяла, че пише нещо разгорещено. След четвърт час се върнал в
спалнята. На сутринта не си спомнял нищо. Отправил се отново към
работната си маса и открил, написани собственоръчно, цяла поре-
дица бележки, които напълно и окончателно обяснявали объркания
случай.
300 В моята лекарска практика повече от двайсет години се
занима-
вам със сънища. Безброй пъти съм виждал как мисли, които не са
мислени през деня, чувства, които не са изпитвани, след това се
явяват
в съня и по този начин индиректно достигат до съзнанието. Сънят
като такъв представлява съдържание на съзнанието, иначе той не би
могъл и да е предмет на непосредствен опит. Поради факта обаче, че
изважда на светло материали, които преди това са били несъзнавани,
ние сме принудени да приемем, че тези съдържания и преди това
психично са съществували в някакво несъзнавано състояние и едва
насън са се явили на ограниченото съзнание, на така наречения
„остатък от съзнание“. Съновидението спада към нормалните съдър-
жания и би трябвало да се възприема като достигаща до съзнанието
резултанта от несъзнавани процеси.
301 Ако само въз основа на опита намерим основание да приемем,
че всички категории на съдържанията на съзнанието биха могли да
бъдат и несъзнавани и като несъзнавани процеси могат да влияят на
съзнанието, ще стигнем навярно до неочаквания въпрос, дали и
несъзнаваното сънува? С други думи, дали и в тъмната сфера на
душата достигат резултанти от още по-дълбоки и - вероятно - още
по-несъзнавани процеси? Този парадоксален въпрос би трябвало да
отхвърля като твърде авантюристичен, ако наистина не бяха налице
основания подобна хипотеза да попадне в сферата на възможното.
302 Първо трябва да си изясним как би трябвало да бъде изведено
доказателство за това, че и несъзнаваното сънува. Ако ще доказваме,
че в съзнанието се явяват сънища във вид на съдържания, тогава
просто трябва да докажем, че съществуват съдържания, чужди и
неподлежащи на сравнение, противопоставящи се по строеж и
174
смисъл на останалите, рационално обясними и тьлкуеми съдържа-
ния. Ако искаме да докажем, че и несъзнаваното сънува, трябва да
сторим същото с неговите съдържания. Най-простото би било да
дам един пример от практиката.
303 Става дума за мъж на двайсет и седем години, офицер. Той
страдаше от силни болезнени пристъпи в областта на сърцето, от
чувство на задушаване в гърлото, сякаш там е заседнал куршум, и от
пробождащи болки в лявата пета. Органично нямаше никакви
отклонения. Пристъпите бяха започнали преди два месаца и
пациентът поради това, че в определени моменти не можеше да ходи,
получаваше отпуска. Различните лечения не можаха да помогнат.
Подробно запознаване с предисторията на заболяването му не даде
никакви опорни точки, а самият той нямаше и представа, каква би
могла да бъде причината. Правеше впечатление на човек със свежа,
малко лекомислена природа, малко театрално „юнак“, в смисъл „няма
да им се дадем“. Тъй като анамнезата не доведе до нищо, аз го
попитах
за сънищата му. И причината бе веднага установена. Непосредствено
преди невротичното му състояние момичето, в което бил влюбен, го
изоставило и се сгодило с друг. Цялата тази история той беше
прикрил
като маловажна - „глупаво женище - ще се намери друга, щом тая
не иска - мъжага като мен не може да обръща внимание на такива
неща“. По този начин той изразяваше разочарованието и истинската
си болка. Сега обаче на повърхността излязоха неговите афекти. С
това изчезнаха болките в сърцето, а след неколкократно обилно
проливане на сълзи изчезна и бучката в гърлото. „Болката в сърцето“
е поетичен израз, превърнал се тук във факт, защото неговата гордост
не му разрешаваше да изстрада болките си като душевни. Задуша-
ването в гърлото, така нареченият globus hystericus, възниква, което
всеки сигурно знае, от преглътнати сълзи. Съзнанието му просто се
бе оттеглило от притеснителните за него съдържания, така че те,
оставени сами на себе си, можеха само като симптоми да достигнат
индиректно до съзнанието. Това са рационално напълно разбираеми
и затова непосредствено подлежащи на осветляване процеси, които,
ако не беше неговата мъжка гордост, можеха да протекат направо в
съзнанието.
304 А сега към третия симптом: болките в петата не изчезнаха.
Току-
що скицираната картина няма нищо общо с тях. Сърцето не е
свързано
с петата, а още по-малко с петата се изразява болката. Не е възможно
175
рационално изобщо да се прозре защо другите два симптомни комп-
лекса не са достатъчни. Несъмнено бихме изпитали пълно задовол-
ство, също и в теоретичен смисъл, ако с осъзнаването на потиснатата
душевна болка би настъпила нормалната тъга, а с това и оздра-
вяването.
305 Тъй като съзнанието на пациента не можеше да ми даде
никакви
опорни точки по отношение на симптома в петата, аз се върнах към
първия метод, към сънищата. Пациентът бе имал сън, в който е бил
ухапан от змия в петата и е бил на място парализиран. Този сън
доведе несъмнено до изясняването на симптома с петата. Петата го
боли, защото там го е ухапала змия. Това е чуждовато съдържание, с
което рационалното съзнание не знае какво да прави. Успяхме
непосредствено да разберем защо го болеше сърцето, но това, че го
боли и петата, надминава рационалната представа. Пациентът е
безпомощен пред този факт.
306 Очевидно тук имаме съдържание, което като чуждо тяло
нахлува в несъзнаваната зона и явно произхожда от друг, по-дълбок
слой, който вече рационално е непроницаем. Следващата аналогия с
този сън е очевидно самата невроза. Момичето заедно с отказа си го
убожда, от което той е парализиран и се разболява. От по-разширения
анализ на съня изскочи още една нова част от предисторията, която
едва сега се изясни на пациента. Той е бил любимецът на своята
малко хистерична майка. Тя прекомерно го е съжалявала, възхи-
щавала му се е, иронизирала го е, вследствие на което той така и не е
могъл да се оправи в училище, тъй като е развил нещо момичешко у
себе си. По-късно започва рязко мъжественото му развитие и влиза
в армията, където с преднамерена твърдост успява да прикрие
вътрешната слабост. Майката също го е блокирала до известна
степен.
307 Става дума несъмнено за същата стара змия, която открай
време
е особената приятелка на Ева. „... то (нейното, на змията потомството
- б. пр.) ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата“ - така е
написано за поколението на Ева в „Битие“1 (Стария завет - б. пр.) по
подобие на много по-стария египетски химн, който обикновено се
четял и пеел на човек, ухапан от змия:
[3,15].
176
Възрастта на бога раздвижи устата му,
той му пусна своята слюнка долу на земята
и това, което плюеше, падаше на земята.
Изида омесваше това с ръката си
заедно с пръстта, полепнала по него;
тя направи от това достопочтен червей
и му придаде формата на копие.
Тя го изви, не живо, около лицето си,
а го хвърли навито (?) по пътя,
по който бродеше големият бог
както сърце му поиска, през неговите две страни.
Достопочтеният бог излезе грейнал напред,
боговете, които служеха на фараона, го придружиха
и той се разходи както всеки ден.
Тогава го ухапа достопочтеният червей...
челюстите му тракаха,
всичките му крайници трепереха
и отровата обхвана тялото му,
както Нил обхваща своето корито (?).2
308 Съзнаваните познания за Библията у пациента
представляваха
един жалък минимум. Възможно бе някога, без да обръща внимание,
да е чул за ухапването от змия по петата и да го е забравил. Обаче
нещо дълбоко несъзнавано у него го е чуло и не го е забравило, а при
подходящия повод отново си го е спомнило - една част несъзнавано,
което очевидно обича да се изразява митологично, тъй като този
начин на изразяване съответства на неговата природа.
309 На кой тип дух обаче отговаря символичният или метафо-
ричният начин на изразяване? На един примитивен дух, чийто език
не притежава абстрактни понятия, а само аналогии с природата
и с „неприродата“. Този дух от достопочтената древност чуждее на
психиката, която предизвиква болки в сърцето и буца в гърлото, тя е
като бронтозавър спрямо яздитен кон. Сънят със змията ни открива
един фрагмент от психическа активност, която няма повече нищо
общо с модерната индивидуалност на сънуващия. Същевременно тя
се осъществява в един по-дълбок слой, ако можем така да се изразим,
а само нейната резултанта достига до по-висок слой, където се
2
[ERMAN, Ägypten und ägyptisches Leben im Altertum, p. 360. Von
Juwa
hervorgehoben.]
12. Динамиката на несъзнаваното
177
намират изтласканите афекти, достига точно толкова чужда, колкото
може да бъде сънят спрямо съзнанието. И ако в други случаи трябва
да приложим известна аналитична техника, за да разберем съня, в
този ни трябват познания от митологията, за да можем да схванем
смисъла на един отрязък от по-дълбоките слоеве.
310 Мотивът със змията несъмнено не е индивидуално
постижение
на сънувалия*, защото сънищата със змии са много чести дори и при
хора от големите градове, които може и никога да не са виждали
истинска змия.
311 Би могло да се възрази: змията в съня не е нищо повече от
един
онагледен словесен образ. За някои жени се казва, че лъжели като
змии, говори се за змията на изкушението и т. н. Такова възражение
в посочения случай ми се струва необосновано, но и строго доказа-
телство би било трудно да се намери, защото змията наистина е
популярен словесен образ. Сигурно доказателство може да се даде
само тогава, когато успеем да срещнем случай, при който митоло-
гичната символика нито е популярен словесен образ, нито крипто-
мнезия, което ще рече, че сънувалият не е могъл някъде и някак си да
прочете мотива, да го е видял или чул, после да го е забравил и
несъзнавано отново да се е сетил за него. Това доказателство ми се
струва от голяма важност, тъй като би могло да разкрие факта, че
рационално разбираемото несъзнавано, състоящо се от, така да се
каже, изкуствено несъзнавани материали, е само повърхностен слой
и че едва отдолу се намира абсолютно несъзнаваното, нямащо нищо
общо с нашия личен опит, който освен всичко е и една психична
дейност, стояща независима пред съзнаващата душа и дори пред
несъзнаваните горни слоеве, недокосната - навярно недосегаема -
от личния опит, един вид надиндивидуална душевна дейност, едно
колективно несъзнавано, както съм го нарекъл, в противовес на едно
повърхностно, относително или лично несъзнавано.
312 Преди обаче да започнем да търсим това доказателство,
искам
заради целостта да направя още някои допълващи бележки към съня
със змията. Създава се впечатление, сякаш онези хипотетични по-
дълбоки слоеве на несъзнаваното, на колективно несъзнаваното, са
прехвърлили практическия си опит с жени върху ухапването от змия
* Поради липса на адекватна дума за немското „Träumer“ в
посочения смисъл
по-точен е преводът „сънувалия“, тъй като „сънуващият“ още не
може да
сподели съня, намирайки се в процес на сънуване. - Б. пр.
178
и по този начин твърде своеобразно са го издигнали до митологичен
мотив. Причината или по-скоро целта остава на този етап напълно
неясна. Ако вземем под внимание обаче основната постановка, че
симптоматологията на дадена болест представлява едновременно и
естествен опит за лечение - сърдечните болки например са опит за
емоционален изблик, - тогава би трябвало и симптома на петата да
разглеждаме също като един вид опит за лечение. Какго показва
сънят,
чрез този симптом се издигат до стъпалото на митологично събитие
не само последните разочарования в любовта, но изобщо всички
други разочарования в училище и т. н., сякаш по този начин някак би
могло да се помогне на пациента.
313 Това ни се струва твърде невероятно. Обаче старите
египетски
лекари жреци, които са възпявали ухапването от змия с химна за
змията Изида, са вярвали в тази теория и не само те, но и целият стар
и примитивен свят е вярвал в магията по аналогия - става дума
тъкмо за психологическия феномен, заложен в основата на магията
по аналогия.
314 Нямаме право да смятаме, че това е един стар, останал далеч
зад нас предразсъдък. Ако прочетете внимателно текстовете на
месата, ще се натъкнете многократно на онова известно „sicut“,
въвеждащо винаги една аналогия, чрез която трябва да се постигне
промяна. За да използвам един драстичен пример, ще цитирам
произвеждането на огъня на Sabbatus sanctus. Известно е, че в
миналото огънят е бил получаван от камък, още по-рано - от дърво,
дейност, прерогатив на църквата. Ето защо в молитвата на духовника
се казва: „Deus, qui per Filium tuum, angularem scilicet lapidem,
claritatis
tuae ignem fidelibus contulisti: productum e silice, nostris profuturum
usibus, novum hunc ignem sanctifica: „Господи, ти, който чрез твоя
Син, нашата главна опора, си донесъл огъня на твоята светлина на
вярващите: благослови този нов, получен от кремъка огън за нашата
бъдеща полза.“ Чрез аналогията с Христос като тавна опора кремъкът
бива въздигнат едва ли не до Христос, който отново запалва един нов
огън.
315 Тук рационалистът може и да се засмее. Все пак обаче нещо
дълбоко в нас е докоснато, не само в нас, но и в милиони християни,
макар и да го наречем само красота. Обаче това, което е докоснато в
нас, са онези далечни фонове, онези най-стари форми на човешкия
дух, които не сме усвоили, а сме получили по наследство от
мъглявите
179
правремена.
316 Ако тази надиндивидуална душа съществува, тогава всичко,
преведено на нейния образен език, ще загуби персоналния си харак-
тер и когато това се осъзнае, sub specie aetemitatis не би ни се
струвала
повече като моето страдание, а като страдание/ио на света, не изо-
лираща личността болка, а болка без озлобеност, която свързва нас,
всички хора. Че то може да лекува, не е нужно изобщо да доказваме.
317 Но за евентуалното съществуване на тази надиндивидуална
душевна активност нямам досега още никакво доказателство, което
да задоволи всички изисквания. Бих искал отново да дам един
пример.
Става дума за около трийсетгодишен душевноболен, страдащ от
параноидна форма на Dementia praecox. Доста рано се е разболял,
след навършване на двайсет години. Открай време е бил странна
смесица от интелигентност, затвореност и склонност към фантази-
ране. Бил е обикновен войник и назначен като писар в едно
консулство.
Явно за компенсиране на своето изключително скромно битие той
се разболява от мегаломания и решава, че е Спасителят. Измъчват го
различни халюцинации, някои от които много бурни. В по-
спокойните
си периоди той можеше свободно да се разхожда в коридора. Там го
срещнах веднъж, стоеше на прозореца и мигаше срещу слънцето,
при което движеше странно главата си ту навън, ту навътре. Веднага
ме улови под мишница и каза, че иска нещо да ми покаже, трябвало
да примижа и да погледна към слънцето, можело да успея да видя
„пениса на слънцето“. Както си движел главата навътре-навън, така
се движел и пенисът на слънцето, а това било „произходът на
вятъра“.
318 Това наблюдавах през 1906 г. През 1910 к, когато се
занимавах с
изследвания на митологиите, ми попадна в ръцете една книга на
ДИТЕРИХ, обработка на част от така наречения ,Дарижки папирус
на вълшествата“*. Частта, която изследва, Дитерих смята за
литургия
от култа към Митра (персийски бог на светлината - б. пр.). Състои се
от поредица предписания, призовавания и визии. Една от тези визии
се описва буквално по следния начин: „... по подобен начин ще стане
видима също и така наречената тръба, началото на изпълняващия
дълга си вятър. Защото ще видиш от слънчевия диск като една
увиснала надолу тръба: а именно към областите на запад базкрайно
като източен вятър; когато другият е получил указания за областите
на изтока, тогава по подобен начин ще видиш след областите завър- 3
3
[Вж. Paragr. 228, бел. 1 от тази книга.]
180
тането (движението) на лицето.“4 Употребената за тръба гръцка дума
абА,6<; означава духов инструмент, а при Омир в съчетанието avXdq
жахщ - „широка кървава струя“. Очевидно една вятърна струя
духа през тръбата от слънцето.
319 Визията на моя пациент от 1906 г. и издаденият едва през
1910 г.
5
гръцки текст са, струва ми се, достатъчно отдалечени във времето,
така че дори предположението за криптомнезия от негова страна и
пренасяне на мисли от моя страна е изключено. Не може да се отрече
явният паралелизъм на двете визии, но може да се твърди, че това е
просто случайно сходство. Следователно в случая не бива да
очакваме
нито връзки с аналогични представи, нито някакъв вътрешен смисъл
на визията. Подобно очакване не може да се осъществи, защото
средновековното изкуство дори е изобразило в някои картини тази
тръба като вид маркуч, който при зачатието се спуска от небето
надолу
до под полите на Мария. В него лети надолу свещеният дух във вид
на
гълъб за оплождането на девственицата. Светият Дух в първичната
представа, както знаем от чудото на Света Троица, е един грандиозен
вятър - itveijpa, „вятърът вее, накъдето си иска - то ttvebpa блоо
deA,ei JIVEI“6. ,Animo descensus per orbem solis tribuitur“ (задуха важи,
че той слиза през кръга на слънцето) - този възглед е общо достояние
на цялата кьснокласическа и средновековна философия.
320 Аз не мога да видя в тези визии нещо случайно, а само
съживя-
ване на съществуващите от памтивека възможности за изграждане
на представи, които в най-различни човешки глави и в най-различни
времена отново могат да бъдат открити, следователно не са никакви
наследени представи!
321 Умишлено навлязох в подробности от този случай, за да ви
представя един конкретен възглед за онази дълбока душевна актив-
ност, а именно колективно несъзнаваното. Обобщавайки, искам да
отбележа, че ние трябва в известен смисъл да правим разлика между
три душевни степени: 1) съзнанието; 2)лично несъзнаваното, което
първоначално се състои от всички онези съдържания, които са
станали несъзнавани или защото са загубили интензивността си и са
попаднали в забвение, или защото съзнанието се е отдръпнало от тях
4
[Eine Mithrasliturgie, рр. 6/7.]
5
[Както по-късно Юнг научава, изданието от 1910 г. всъщност с
второ издание.
Книгата е излязла през 1903 г. Пациентът е бил няколко години
преди 1903
хоспитализиран.]
л
[Jo. 3,8.]
181
(така нареченото изтласкване), а с това и от онези съдържания, отчас^
сетивни възприятия, които поради твърде ниска интензивност не са
достигали никога до съзнанието и въпреки всичко някак си са
проник-
нали в психиката; 3) колективно несъзнаваното, което като наслед-
ствена маса на възможностите за изграждане на представи не е
индивидуално, а общочовешко, дори общовалидно за животинския
свят и представлява същинската основа на индивидуалната
душевност.
322 Целият този душевен организъм отговаря точно на тялото,
което
наистина варира индивидуално, от друга страна обаче, според всички
основни белези е общо то човешко тяло, което всички притежават и
което в своето развитие и структура притежава още живи онези
елементи, които го свързват с безгръбначните животни и дори с про-
тозоа (едноклетъчни животински организми с по-сложна клетъчна
организация от бактериите - б. пр.). Теоретически би трябвало да е
възможно да се извади от колективно несъзнаваното не само
психологията на червея, но и тази на отделната клетка.
323 Всички сме убедени, че не би било възможно да разберем
живия организъм извън неговата свързаност с обкръжаващия свят.
Има безброй биологични факти, които могат да се обяснят само
като проявления на реакцията спрямо обкръжаващия свят, както, да
кажем, слепотата на пещерните протеи, своеобразността на чревните
паразити, специфичната анатомия на гръбначните животни, прис-
пособили се обратно към живота във водата.
324 Същото се отнася за душата. Нейната същинска организация
трябва да е най-тясно свързана с условията на обкръжаващия свят.
От съзнанието можем да очакваме реакции и явления на приспо-
собяване към съответното настояще, защото съзнанието е донякъде
онази част от душата, ограничена предимно до събитията на момента;
докато от колективно несъзнаваното като от извънвременна и всеоб-
ща душа можем да очакваме реакции спрямо възможно най-общите
и постоянно налични условия от психологическо, физиологическо и
физическо естество.
325 Изглежда колективно несъзнаваното - доколкото изобщо
имаме
право на съждение по въпроса—се състои от нещо като митологични
мотиви или образи, поради което и митовете на народите са същин-
ските застъпници на колективно несъзнаваното. Би могло да се каже,
че цялата митология е един вид проекция на колективно несъзнава-
ното. Най-образно можем да си представим това чрез звездното небе,
182
чиито хаотични форми бяха подредени чрез проектиране на образи.
С това се обясняват твърденията на астролозите за влиянието на
звездите: те не са нищо друго освен несъзнавани интроспективни
възприятия на дейността на колективно несъзнаваното. Така както
образите на съзвездията бяха проектирани към небето, така и сходни
и други образи бяха проектирани върху легенди и приказки или върху
исторически личности. Ето защо ние можем да изследваме колек-
тивно несъзнаваното по два начина: или чрез митологията, или чрез
анализ на индивида. Тъй като тук не мога да осигуря достъп до
втория
материал, ще се огранича с първия. Митологията обаче е толкова
огромно поле, че можем да се спрем само на някои видове. Съще-
временно е налице невероятно разнообразие на обкръжаващия свят,
така че и в това отношение ще вземем под внимание само някои
видове.
326 Така както тялото със своите специфични качества
представлява
система от функции за приспособяване към условията на обкръжа-
ващия свят, така и душата трябва да разполага с онези органи или
функционални системи, които да съответстват на постоянни физи-
чески събития. С това нямам предвид обвързаните с органите сетивни
функции, а по-скоро един вид психични паралелни явления на физи-
ческите закономерности. Така например би трябвало всекидневният
ход на слънцето и смяната на деня с нощта да имат психично
отражение във формата на образ, запечатал се от праисторическо
време. Само че ние не можем да докажем съществуването на такава
картина; вместо нея можем да установим малко или много фантас-
тични аналогии на физическото явление: всяка сутрин морето ражда
един бог-герой, който се качва в слънчевата колесница. На запад го
очаква една Велика майка, която вечер го поглъща. В корема на
дракон
той броди по дъното на среднощното море. След ужасна борба с
нощната змия на сутринта богът отново бива роден.
327 Този конгломерат от митове съдържа несъмнено образа на
фи-
зическото явление, при това толкова ясно, че, както е известно, доста
изследователи приемат, че примитивните народи измислят подобни
митове, за да могат да обяснят физическите явления. Поне няма
никакво съмнение, че естествените науки и натурфилософията са се
родили върху тази почва. Но че примитивният човек само от пот-
ребност за обяснение измисля подобни неща като един вид физическа
и астрономическа теория, намирам по-скоро за невероятно.
183
328 Това, което най-напред можем да кажем за митичното
образу-
вание, е, че физическото явление е влязло в психиката очевидно в
този разкривен фантастичен вид и там е било опазено така, че несъз-
наваното и днес още репродуцира подобни картини. Естествено
възниква въпросът: защо психиката не регистрира действителното
явление, а само фантазния образ на физическото явление?
329 Ако успеете да влезете в душата на примитивния човек,
веднага
бихте разбрали защо това е така. Та той живее в своя свят с една
„participation mystique“, както Леви-Брул нарича психологическия
факт, че между субект и обект съвсем не съществува онази абсо-
лютна разлика, както в нашия рационален разум. Това, което се
случва
вън, се случва и в него вътре, а това, което се случва вътре в него, се
случва и вън. Наблюдавал съм много хубав пример в този смисъл,
когато се намирах при елгониите - примитивно племе в планината
Елгон в Източна Африка. Те имат обичай да си плюят в дланите при
изгрев-слънце и да държат ръцете си обърнати към слънцето, което
току-що е започнало да се издига на хоризонта. Тъй като думата
„атхиста“ означава едновременно и бог, и слънце, аз попитах:
„Слънцето бог ли е?“ Те ми отвърнаха, смеейки се, че не е, така,
сякаш бях попитал нещо изключително глупаво. Понеже слънцето
вече се бе вдигнало в небето, аз го посочих и попитах: „Когато
слънцето е тук, казвате, че не е бог, а когато е там, на изток, казвате,
че е бог.“ В отговор всички смутено се умълчаха, докато накрая един
възрастен главатар се обади: „Така е. Вярно, че слънцето там горе не
е бог, но когато изгрява, то е бог (или тогава то е бог).“ Коя от двете
версии е правилната, е безразлично за примитивния дух. Изгревът на
слънцето и чувството на избавление, произтичащо от него, са за
примитивния човек същото божествено събитие, както нощта и
страхът от нея са едно и също. Съвсем естествено той се чувства
повече свързан със своя афект, отколкото с физиката, затова той
регистрира своите афектни фантазии; така нощта за него е змия и
леден дъх на духове, докато утрото е раждането на красив бог.
330 Както съществуват митологични теории, които искат да
изведат
всичко от слънцето, така съществуват и лунарни теории, които се
отнасят по същия начин към луната. Това се дължи на факта, че
действително съществуват безброй митове за луната, при това и
огромен брой такива, в които луната е жената на слънцето. Луната е
разнообразието в изживяването на нощта. Затова луната съвпада
184
със сексуалните изживявания на примитивния човек, с жената, която
за него също така е събитието на нощта. Луната може да бъде обаче
и ощетеният брат на слънцето, защото през нощта сънят бива смуща-
ван от пълни с афекти, зли мисли за власт и отмъщение. Луната сму-
щава човешкия сън, тя е също receptaculum на мъртвите души, защото
в нощния сън мъртвите се връщат, а фантомите на миналото се явяват
като плашещо безсъние. Така луната означава също и лудост (lu-
nacy). Преживявания от подобен характер запомня душата вместо
променливия образ на луната.
331 Душата запаметява не картини на бурите, гърма и
светкавиците,
на дъжда и облаците, а предизвиканите от афекта фантазии. Веднъж
изживях много силно земетресение и моето първо, непосредствено
чувство беше, че не се намирам върху добре познатата здрава земя,
а върху кожата на някакво чудовищно голямо животно, което се
клатеше. Такава картина остава в съзнанието, не физическият факт.
Проклятията на човека срещу унищожителните бури, неговият страх
от отприщените сили очовечават страстите на природата, а чисто
физическият елемент се превръща в разгневен бог.
332 По подобен начин както физическите условия в
обкръжаващия
свят, така и физиологическите предпоставки, поривите, произтича-
щи от жлезите, предизвикват наситени с афекти фантазии. Сексу-
алността се явява като бог на плодородието, като жесток и сластен
женски демон, като самия дявол с Дионисови копита на козел и
неприлично поведение или като опасна, виеща се змия.
333 Гладът превръща хранителните продукти в богове, на които
някои мексикански индианци дават дори всяка година ваканция, за
да си починат, като използваните обикновено хранителни продукти
не се употребяват за известно време. Старите фараони са били възхва-
лявани като изяждащи боговете. Озирис е пшеницата, синът на
Земята,
поради което хостията все така се прави само от пшеничено брашно,
един бог, който ще бъде изяден, също и Иакос, загадъчният бог на
елевсинските мистерии. Бикът на Митра е ядивното плодородие на
земята.
334 Психологическите условия на обкръжаващия свят оставят
естествено същите митични следи. Опасни ситуации, били те само
опасност за тялото или заплаха за душата, предизвикват афектни
фантазии, а доколкото подобни ситуации се повтарят типично,
възникват същите архетипове, както нарекох митичните мотиви
185
изобщо.
335 Дракони се йодвизават край реки и потоци, особено обичат
бродове или опасни места за преминаване от един бряг на друг,
джини и други дяволи се подвизават из бедните на вода пустини или
в опасните скалисти процепи, духовете на мъртвите населяват
неприятния гъстак на бамбуковата гора, водни феи и водни змии,
настроени предателски, обитават морските глъбини и водовъртежите.
Мощни духове на прадедите или богове се вселяват у значимия мъж,
разложителната сила на фетиша се крие в чуждото и необикновеното.
Болестта и смъртта никога не са естествени, винаги са предизвикани
от духове или вещици. Дори оръжието, което е предизвикало смърт,
е мана, ще рече - надарено с необикновена сила.
336 Е, сигурно ще възникне въпросът за това, как стоят нещата с
най-обикновените и най-непосредствените събития, с мъжа, жената,
бащата, майката, детето? Тези най-обикновени и постоянно повта-
рящи се факти произвеждат най-силните архетипове, чиято постоянна
активност и в нашето рационалистично време може навсякъде да се
разпознае непосредствено. Нека вземем за пример християнската
догматика: троичността се изразява от Бог-отец, Бог-син и Бог-дух,
представян чрез гълъба, в прастарото християнско време се наричал
и София и е бил от женски род. Почитането на Мария в по-новата
църква е несъмнено негов заместител. В този смисъл ние сме
интронизирали семейния архетип év oÙQavicp тожр „на небесно
място“, както се изразява Платон, като формулировка на последната
тайна. Христос - младоженецът, църквата - невястата, кръщелният
купел - uterus ecclesiae (утробата на църквата - лат.), както още се
нарича в текста на benedictio fontis (възхвала на извора - лат.). На
светената вода се добавя сол - един вид оплодена вода или морска
вода. Една свещена сватба се празнува в току-що споменатата
благословия през Sabbatus sanctus (свята събота - лат.), когато една
горяща свещ като фалически символ се потапя три пъти в купела за
кръщаване, за да се оплоди светената вода и да му се предаде
качеството да роди отново кръстения (quasimodo genitus). Човекът-
мана, лечителят, е pontifex maximus, бащата, църквата е mater ecclesia,
magna mater има магическа сила, хората са безпомощните и безжа-
лостни деца.
33 7 Плодовете на целия мощен, изпълнен с афект и изпъстрен с
образи опит от всички предци по отношение на баща, майка, дете,
186
мъж и жена, на магическа личност, на опасности за тялото и душата
е издигнала тази група от архетипове, чрез несъзнавано признание
на техните колосални психични сили, в най-възвишено формулирани
и регулиращи принципи на религиозния, дори на политическия жи-
вот.
338 Аз установих, че едно съответстващо на разума разбиране на
тези неща не отнема ни най-малко от тяхната стойност, а точно
обрат-
ното: помага не само да се почувства невероятното им значение, но
и да бъде разбрано. Тази грандиозна проекция разрешава на католи-
ка да изживее значителна част от своето колективно несъзнавано
сред досегаема действителност. Той не е принуден да търси някакъв
авторитет, някакво превъзходство, признание, връзка с вечното и
вселенското, защото всичко това е даденост и достижимо за него:
неговият Бог живее в най-святото място на всеки олтар. Търсенето е
запазено право на протестанта и на евреина, защото единият отчасти
е разрушил земното тяло на божеството, а другият никога не е стигал
до това тяло. И за двамата архетиповете, превърнали се за католи-
ческото християнство във видима и съизживявана действителност, се
намират в несъзнаваното. За съжаление тук не мога да се спра по-
нашироко върху забележителните различия в нагласата на нашето
културно съзнание към несъзнаваното. Искам само да покажа, че
въпросът за нагласата е противоречив и очевидно спада към най-
големите проблеми на човечеството.
339 Това е лесноразбираемо, ако се изясни, че несъзнаваното като
цялостност на всички архетипове, като отражение на всички човешки
преживявания не е мъртво наслоение, ако се върнем назад до най-
тъмното начало, не е някакво поле след битка, а живи системи на
реакция и на ответност, които насочват индивидуалния живот по
невидим и затова и още по-успешен път. Несъзнаваното обаче в
известна степен не е само гигантски исторически предразсъдък, а
едновременно и изворът на инстинктите поради това, че архетиповете
не са нищо повече от формите за манифестиране на инстинктите.
Но от жизнения извор на инстинкта извира и всичко творческо, така
че несъзнаваното не е само историческа предопределеност, но съще-
временно произвежда и творческия импулс - подобно на природата,
която е невероятно консервативна и със своите творчески актове
постоянно опазва собствената си историческа предопределеност.
Тогава няма нищо чудно във факта, че пред хората от всички времена
187
и региони е стоял един парещ въпрос: как трябва да се държат най-
правилно с тази невидима предопределеност. Ако съзнанието никога
не се бе отделило от несъзнаваното - символизирано чрез спускането
на ангела, неподчинението на първите родители и вечно повтарящото
се събитие, - този проблем не би възникнал, а още по-малко и
въпросът за приспособяване към условията на обкръжаващия свят.
340 В резултат на съществуването на индивидуално съзнание се
осъзнават трудностите не само на външния, но и на вътрешния
живот.
Така както обкръжаващият свят е приятелски или враждебен за при-
митивния човек, така и влиянията на несъзнаваното му се явяват
като противостояща сила, с която той трябва също така да се пребори,
както със своя видим свят. Неговите безбройни магически обичаи
служат на тази цел. На по-високите стъпала на цивилизацията
религиите и философиите изпълняват същата цел и всеки път, когато
една такава система за приспособяване започне да отказва, възниква
общо безпокойство и се правят опити за търсене на нови подходящи
форми за общуване с несъзнаваното.
341 По всичко личи обаче, че тези неща са далеч от нашето
модерно
просвещение. Когато говоря за силите на душевния тил, на несъз-
наваното, и сравнявам тяхната реалност с видимия свят, често срещам
усмивки на неверници. Принуден съм обаче в отговор да попитам
колко са хората в образования свят, които още почитат теорията за
мана и за духове, или, с други думи - колко милиона са християните
сциентисти и спиритисти? Не бих искал да трупам повече подобни
въпроси. Те само трябва да илюстрират факта, че проблемът за
невидимата душевна предопределеност е все още точно толкова жив,
колкото е бил винаги.
342 Колективно несъзнаваното е огромната наследствена маса от
развитието на човечеството, преродено във всяка индивидуална
мозъчна структура. Съзнанието, обратно, е едно ефимерно явление,
което осъществява всички моментни приспособявания и ориентации,
поради което неговото постижение най-лесно може да се сравни с
ориентиране в пространството. Несъзнаваното, обратно, съдържа
извора на движещите душевни сили и регулиращите ги форми или
категории -архетиповете. Всички най-значителни идеи и представи
на човечеството се дължат на архетиповете. Това става особено ясно
при религиозните представи. Не правят изключение в този смисъл и
основните научни, философски и морални понятия. Те в тяхната
188
настояща форма представляват възникнали чрез съзнателна употреба
и приспособяване варианти на праисторическата представа, защото
функцията на съзнанието не е само да възприема чрез сетивните
порти света на външното и да го разпознава, но и да превежда
творчески света на вътрешното към света на външното.
189
VIII
ТЕОРЕТИЧНИ РАЗСЪЖДЕНИЯ
ЗА СЪЩНОСТТА НА ПСИХИЧНОТО
[Първоначално под заглавие, Духът на психологията“, отпечатано в
Eranos-Jahrbuch 1946. Rhein-Verlag, Zürich 1947. Заглавието e
оправдано от гледна точка на темата на тогавашната научна сесия:
, Дух и природа“. Разширено ново издание под настоящото заглавие
в: Von den Wurzeln des Bewußtseins. Studien über den Archetypus.
(Psychologische Abhandlungen IX) Rascher, Zürich 1954.]
ТЕОРЕТИЧНИ РАЗСЪЖДЕНИЯ
ЗА СЪЩНОСТТА НА ПСИХИЧНОТО
А. ИСТОРИЧЕСКИ АСПЕКТИ
КЪМ ВЪПРОСА ЗА НЕСЪЗНАВАНОТО
343 Едва ли има друга област сред науките, която да
демонстрира
по-ясно духовния преход от античността към новото време, както
психологията. Нейната история1 до XVII век представлява главно
описания на догматичните възгледи за душата, без самата тя като
обект на изследването да е взела думата. Поради това, че душата е
непосредствена даденост, всеки мислител я е възприемал като нещо
толкова добре познато, че е бил сигурен, че не се нуждае от допъл-
нителен или пък някакъв обективно натрупан опит. Подобна нагласа
е невероятно чужда на модерната гледна точка, защото днес се
споделя мнението, че освен цялата субективна увереност е нужен и
обективен опит, за да се обоснове мнение, имащо претенция за
научност. Въпреки това и днес е трудно да се прокара последователно
в психологията чисто емпиричната, респективно феноменологичната
гледна точка, тъй като първоначалният, наивният възглед, че душата
като непосредствена даденост е най-познатото нещо, е пуснал
дълбоки
корени в нашите убеждения. Не само всеки лаик оформя свое мнение
според потребностите си, но същото върши и всеки психолог, при
това не по отношение на субекта, а на обекта, което има по-голяма
тежест. Знае се или по-скоро се смята, че се знае, как се чувства
другият или какво е от полза за него. Това е свързано по-малко с едно
суверенно пренебрегване на различното и много повече с мълча-
ливата предпоставка, че всички сме еднакви. Вследствие на тази
предпоставка несъзнателно се проявява склонност да се вярва в общо-
валидността на субективните мнения. Споменавам това обстоя-
телство само за да разясня, че въпреки нарастващия емпиризъм през
последните три столетия първоначалната нагласа изобщо не е
изчезнала. Нейното присъствие показва само колко е труден преходът
от стария, философски възглед към модерния, емпиричния.
1
SIEBECK, Geschichte der Psychologie.
13. Динамиката на несъзпаваното
193
344 Разбира се, на ранното схващане не му е повлиял фактът, че
неговите догматични възгледи не са нищо друго освен психични
феномени, доколкото наивно се е приемало, че посредством разума,
респективно разсъдъка, човекът е способен до известна степен да се
измъкне от своята психична предопределеност и да се постави в едно
надпсихично, рационално състояние. Още изпитваме боязън да въз-
приемем на сериозно колебанието, дали проявленията на духа в
крайна сметка не са симптоми на определени психични условия2.
Този въпрос всъщност е напълно естествен, но той води до толкова
широки, революционизиращи последствия, че е твърде разбираемо
защо не само старото, но и новото време се стреми по всякакъв
начин да го отмине. И днес още сме далеч от това да разглеждаме,
след Ницше, философията или дори теологията като „ancilla
psychologiae“ (слугиня на психологията - лат.), защото дори пси-
хологът няма желание да погледне на съжденията си, поне отчасти,
като на субективно предпоставено признание. За сходство на субек-
тите може да се говори само дотолкова, доколкото те са в по-висока
степен несъзнаващи, ще рече - несъзнаващи своята фактическа
различност. Колкото повече един човек е несъзнаващ, толкова повече
той ще следва общия канон на психичните събития. Колкото повече
той осъзнава обаче своята индивидуалност, толкова повече неговата
различност от другите субекти излиза на преден план и толкова по-
малко той ще отговаря на общото очакване. Много по-слабо могат и
да се предскажат неговите реакции. Последното е свързано с факта,
че едно индивидуално съзнание е винаги по-високодиференцирано
и разширено. И колкото повече се разширява, толкова повече то ще
открива различия и толкова повече ще се еманципира от
колективната
закономерност, тъй като пропорционално на неговото разширяване
расте степента на емпиричната свобода на волята.
345 В степента, в която нараства индивидуалната диференциация
на съзнанието, намалява обективната валидност и нараства субек-
тивността на възгледите, ако не е непременно de facto, то поне в
очите на обкръжаващите го. Защото, ако някой възглед иска да бъде
валиден, той трябва да предизвиква овациите на възможно най-
голямо множество, без да се грижи за аргументите, които ще изложи
в своя полза. Вярно и валидно е това, на което вярва множеството,
2
Тази констатация важи наистина само за старата психология. В
по-ново време
гледната точка сс с променила значително.
194
защото това доказва еднаквостта на всички. За едно Диференцирано
съзнание обаче не се разбира вече от само себе си, че личната пред-
поставка важи и за други, и vice versa (и обратно - лат.). Това логично
развитие довежда до обстоятелството, че през толкова важния за
развитието на науката XVII век психологията, успоредно с
философията, започва да се издига, а КРИСТИАН АУГУСТ ВОЛФ
(1679-1754) е първият, който говори за „емпирична“ или „експе-
риментална“ психология3 и така признава необходимостта да се даде
нова основа на психологията. Тя трябва да бъде изведена от фило-
софското определение за истината, защото постепенно става ясно,
че никоя философия не притежава онази общовалидност, която може
в еднаква степен да отговори на различността на индивидите. Тъй
като и по принципни въпроси е било възможно съществуването на
неопределено голям брой субективни различия във възгледите, чиято
валидност би била отново само от субективна гледна точка оспорима,
напълно естествено възниква необходимостта да се изостави
философският аргумент и на негово място да се постави опитът.
Така обаче психологията се превръща в естествена наука.
346 Без съмнение в началото се предоставя на философията ши-
рокото поле на така наречената рационална или спекулативна психо-
логия и теология, а едва в течение на следващите векове тя успява
постепенно да се развие като естествена наука. Този процес на
трансформация и до днес не е завършен. Психологията като учебен
предмет все още в множество университети спада към философския
факултет I и обикновено е в ръцете на специалисти философи, има и
една „медицинска“ психология, която търси подслон в медицинския
факултет. Или, официално, положението в по-голямата си част е все
още средновековно, при което дори естествените науки са отнесени
към „фил. II“, уж под прикритието на „натурфилософията“ 4. Неза-
висимо че поне от две столетия е ясно, че философията зависи преди
всичко от психологическите предпоставки, се направи всичко въз-
можно поне да се забули автономията на науките, почиващи върху
практическия опит, след като не можеше повече да се прикрива отк-
ритието за въртенето на Земята около Слънцето и на луните около
Юпитер. Досега най-малко психологията в сравнение с всички оста-
3
Psychologia empírica.
4
В англосаксонските страни съществува степента „doctor
scicntiac“, а психо-
логията сс ползва с по-голяма независимост.
195
нали естествени науки се е опитвала да си извоюва независимостта.
347 Тази изостаналост според мен е многозначителна.
Положението
на психологията може да се сравни с това на една психична функция,
потискана от съзнанието. А както е известно, такава функция оставя
правото на съществуване само на онези части, които кореспондират
с господстващите в съзнанието тенденции. На това, което не корес-
пондира, се отнема дори правото на съществуване, въпреки и обрат-
но на факта, че са налице многобройни феномени, респективно симп-
томи, доказващи противоположното. Всеки познавач на подобни
психични процеси знае с какви извъртания и с какви машинации на
самозаблуждението е свързано изолирането на неконвениращото.
Точно така става и с емпиричната психология: като дисциплина от
една обща философска психология експерименталната психология
е допусната на концесия при природонаучната емпиричност с богато
наситена философска терминология. А психопатологията е оставена
на медицинския факултет като странен придатък на психиатрията. В
крайна сметка „медицинската“ психология в университетите или не
е застъпена, или е застъпена само отчасти5.
348 Умишлено се изразявам малко драстично, за да придам ре-
лефност на положението на психологията в края на XIX и началото
на XX в. За тогавашното положение репрезентативно е главно стано-
вището на Вунт и поради това, че от школата му е произлязла поре-
дица именити психолози, водещи за началото на XX в. В книгата си
„Основи на психологията“ Вунт казва: „Който и да е психичен еле-
мент, изгубил се от съзнанието, определяме като несъзнаван, тъй
като предполагаме възможността за обновяването му, ще рече - за
завръщането му в актуалното състояние на психичните процеси. Съз-
нанието ни не може да стигне по-далеч от тази възможност за обнов-
ление за станалите несъзнавани елементи. Те образуват... натрупва-
ния или диспозиции за възникване на бъдещи елементи на
психичното
събитие... Предположения за състоянието на „несъзнаваното“ или
на някакви „несъзнавани процеси“... са напълно неплодотворни за
психологията6; съществуват обаче физически съпътстващи явления
на онези психични диспозиции, които могат отчасти да бъдат ди-
ректно доказани, отчасти да бъдат изведени от известен натрупан
опит7.“
5
Напоследък се наблюдава подобрение на това положение.
6
Курсивът е мой.
7
р. 248.
196
349 Един представител на школата на Вунт е на мнение, „че
дадено
психично състояние не може да бъде наречено психично, ако не е
достигнало поне прага на съзнанието“. Този аргумент предполага,
респективно определя, че само съзнаваното е психично и следо-
вателно всичко психично е съзнавано. При това се случва авторът да
каже едно „психично“ състояние; съвсем логично той би трябвало
да каже „състояние“, защото той оспорва твърдението, че такова
състояние е психично. Друг аргумент твърди, че простият душевен
факт еусещането. То не можело да се разчлени на по-прости факти.
Ето защо това, което предшества или лежи в основата на едно
усещане, не може да бъде никога психично, а е физиологично: ergo
несъзнавано не съществува.
350 ХЕРБАРТ отбелязва на едно място: „Ако дадена представа
попадне под прага на съзнанието, тя продължава да живее в латентно
състояние, в постоянен стремеж да се върне отново над прага и да
измести останалите представи8.“ В този си вид изречението несъм-
нено не е правилно, защото за съжаление откровено забравеното не
проявява никаква тенденция да се завърне. Ако Хербарт обаче вместо
„представа“ бе казал „комплекс“ в модерния смисъл, изречението
му би било невероятно правилно. Ние изобщо няма да сбъркаме,
като приемем, че той наистина е мислил нещо подобно. Към това
изречение един философ, противник на несъзнаваното, прави
красноречива забележка: „Ако веднъж допуснем това, тогава ставаме
уязвими за всевъзможни хипотези за този несъзнаван живот,
хипотези,
които не могат да бъдат контролирани от никакво наблюдение 9.“
Вижда се, че този автор се стреми не да признае факта, а че решаващ
е страхът от възможността да се изпадне във всевъзможни трудности.
А откъде знае той, че тази хипотеза не може да се контролира от
никакво наблюдение? Очевидно го приема a priori. Той обаче в ника-
къв случай не желае да рискува с Хербартовото наблюдение.
351 Съобщавам тази случка не защото й отдавам някакво
обективно
значение, а само защото е характерна за антикварната философска
нагласа спрямо практическата психология. Самият Вунт е на мнение,
че при така наречените „несъзнавани процеси“ „не става дума за
несъзнавани, а навсякъде само за смътно съзнавани психични еле-
менти“, и че „хипотетичните несъзнавани процеси могат да бъдат *
* In: VILLA, Einleitung in die Psychologie der Gegenwart, p. 339.
4
VILLA, 1. c.
197
заменени от действително доказуеми или поне по-малко хипотетични
процеси на съзнанието“10. Това поведение означава ясно отхвърляне
на несъзнаваното като психологическа хипотеза. Случаите на double
conscience (раздвоение на съзнанието - фр.) той обяснява с „промени
на индивидуалното съзнание... които нерядко протичат дори пос-
ледователно, с постоянни преходи и които с насилствено и противо-
речащо на фактите преиначаване субституират едно множество
съзнателни индивиди“. Последните - според аргументите на Вунт -
„би трябвало да съществуват... едновременно в един и същи инди-
вид.“ Това според него, „както е признато, не е така“ 11. Без никакво
съмнение не е възможно по един грубо разпознаваем начин две
съзнания да се изявяват едновременно у един индивид. Затова тези
състояния обикновено алтернират. ЖАНЕТ обаче е доказал, че
докато
едното съзнание, така да се каже, владее главата, другото съзнание в
същото време се свързва с наблюдателя чрез код, изразяван с дви-
жение на пръстите12. Така двойното съзнание може съвсем спокойно
да е синхронно.
352 Вунт смята, че мисълта за едно двойно съзнание, ще рече - на
едно „над-“ и едно „подсъзнание“ в смисъла на ФЕХНЕР, е още
„атавизъм от психологическия мистицизъм“ на Шелиншвата школа.
Той съвсем явно се препъва във факта, че една несъзнавана представа
е такава, каквато никой „няма“ 13. В този случай естествено и думата
„представа“ е отживелица с това, че тя сугерира субект, на когото
нещо е представено. Тук безспорно се крие същинската причина,
заради която Вунт отхвърля несъзнаваното. Тази трудност би могла
лесно да се избегне, като вместо за „представи“ или „усещания“ се
говори за съдържания, както аз правя това обикновено. Трябва
веднага да спомена това, което по-надолу ще разгледам подробно, а
именно факта, че присъщо на несъзнаваните съдържания е нещо
подобно на представянето, респективно съзнанието, поради което
възможността за несъзнаван субект много сериозно попада под
въпрос. Субектът обаче не е идентичен с Аза. Това, че изобщо тъкмо
1(1
Grundzüge der physiologischen Psychologie III, p. 327.
" [1. c., p. 326“.]
12
L'Automatisme psychologique, pp. 238 ff. und 243.
13
Elemente der Psychophysik II, p. 438 f. Fcchncr казва, чс
„понятието психофизи-
чен праг... представлява изобщо една здрава основа за понятието
подсъзнание.
Психологията не може да се абстрахира от нссъзнавани
усещания, от представи,
дори от въздействия на несъзнаваните усещания и представи.“
198
„представите“ са тези, които са направили впечатление на Вунт, се
вижда и в неговото емпатично отхвърляне на идеята за „вродените
представи“. Колко буквално той възприема тази мисъл, се вижда от
следния цитат: „Ако новороденото животно наистина би имало
предварителна представа за всички действия, които извършва, какво
богатство само на антиципиран житейски опит би било заложено в
животинските и човешките инстинкти и колко неразбираемо би било,
че не само човекът, но и животните трябва повечето от нещата все
така да усвояват чрез натрупване на опит и чрез упражнение 14!“ И
все пак съществува вроден pattem of behaviour (образец на поведение
- англ.) и също така едно съкровище от не антиципиран, а натрупан
жизнен опит, само че не става дума за „представи“, а за рисунки,
планове или картини, които, макар и да не са били представени на
Аза, са толкова реални като зашитите в подгъва на палтото сто талера
на Кант, които собственикът забравил. Тук Вунт можеше да си
спомни
за ВОЛФ, когото сам той споменава, и за различаваните от него
„несъзнателни“ състояния, за които можело да се прави заключение
само от това, което срещаме в нашето съзнание15.
353 Към „вродените представи“ се отнасят също и
„елементарните
мисли“16 на АДОЛФ БАСТИАН, под които трябва да се разбират
намиращите се навсякъде аналогични основни форми на възгледа,
или почти същото, което ние днес формулираме като „архетипове“.
Разбира се, Вунт отхвърля този възглед под внушението, че става
въпрос за „представи“, а не за диспозиции. Той казва, че „произходът
на едно и също явление на различни места“ било „не абсолютно
невъзможно, но от емпирична психологическа гледна точка в много
висока степен невероятно“17. Той отрича възможността за „цялостно
душевно притежание на човечеството“ в този смисъл и отхвърля
също идеята за тълкуване на символиката на митовете с характерната
обосновка, че е невъзможно да се приеме, че зад мита се крие
„система от понятия“18. Даскалското схващане, че несъзнаваното е
тъкмо система от понятия, не е било застъпвано дори по времето на
14
Grundzüge III, p. 328.
15
Grundzüge III, p. 326. WOLF, Verniinfftige Gedancken von Gott, der
Welt und der
Seele des Menschen, §193.
Ifi
Ethnische Elementargedanken in der Lehre vom Menschen und Der
Mensch in
der Geschichte I, pp. 166 ff., 203 ff., und II, 24 ff.
17
Völkerpsychologie V, 2. Teil, p. 460.
,x
1. c. IV, 1. Teil, p. 41.
199
Вунт, да не говорим за времето преди него или след него.
354 Би било неправилно да приемем, че отхвърлянето на идеята
за
несъзнаваното в академичната психология около края на века е едва
ли не общовалидно. Случаят изобщо не е такъв, тъй като не само
Теодор Фехнер19, но и по-късният Теодор Липс отреждат на несъз-
наваното дори решаващо значение20. Макар че за него психологията
е „наука за съзнанието“, той говори за „несъзнавани“ усещания и
представи, които обаче разглежда като „процеси“. Един „психичен
процес - казва той - според неговата природа, или по-точно според
понятието за него, не е съдържание на съзнанието или преживяване
на съзнанието, а необходимото премислено психически реално2'...
стоящо в основата на съществуването... Обаче наблюдението на
живота на съзнанието води до убеждението, че несъзнавани усе-
щания и представи... се срещат в нас не само с повод, но също, че
психичните житейски обстоятелства по всяко време, в съответствие
с най-важните неща намират израз в тези усещания и представи, а
само от време на време, в определени пунктове това, което дей-
ства вътре в нас, дава непосредствен израз на своето съществуване
чрез съответни образи21 22... така психичният живот постоянно излиза
от границите на това, което във вид на съдържание на съзнанието
или на образи съществува в момента в нас или би могло да същест-
вува в момента.“
355 Изложенията на Липс в никакъв случай не противоречат на
днешните възгледи, напротив - те поставят най-общо теоретичните
основи на психологията на несъзнаваното. Въпреки това съпротивата
срещу хипотезата за несъзнаваното трае още дълго. Характерен
пример в това отношение е фактът, че МАКС ДЕСОАР в своята
История на новата германска психология“ дори не споменава Карл
19
Фсхнср казва: „Усещанията, представите съвсем естествено са
престанали да
съществуват като истински в състоянието на нссъзнаванс... но в
нас продължава
да действа нещо - психологическата активност“ и т. н. (Elemente
der Psychophysik
II, р. 439 f.) Това заключение в известна степен с непредпазливо,
защото
психичният процес малко или много остава същият, независимо
дали с съзнаван
или нс. Една „представа“ съществува не само в нейното
представяне, но също
- и главно - и в нейната психическа скзистснциалност.
20
Вж. Der Begriff des Unbewußten in der Psychologie, p. 146 ff., и
Grundtatsachen
des Seelenlebens, p. 125 ff.
21
Leitfaden, p. 64.
22
1. c., p. 65 f. Курсивът е мой.
200
Густав Карус и Едуард Хартман.
Б. ЗНАЧЕНИЕТО НА НЕСЪЗНАВАНОТО
ЗА ПСИХОЛОГИЯТА
356 Хипотезата за несъзнаваното означава една голяма въпроси-
телна, поставена зад понятието психика. Душата, формирана до
момента от философския интелект и снабдена от него с всички
възможни качества, заплашва да се окаже едно нещо с неочаквани и
неизследвани качества. Тя не представя вече непосредствено поз-
натото и известното, в което нищо повече не може да се открие,
освен повече или по-малко задоволителни дефиниции. По-скоро тя
започва да се явява в странния двойствен образ на общоизвестното и
същевременно неизвестното. Така старата психология бива свалена
от пиедестала и революционизирана23 по същия начин, както
класическата физика чрез откриването на радиоактивността. Тези
23
Тук щс цитирам изказването на William James за значението на
откритието на
нссъзнаваната душа (The Varieties of Religious Experience, p. 233):
„I cannot but
think that the most important step forward that has occurred in
psychology since
I have been a student of that science is the discovery, first made in
1886, that...
there is not only the consciousness of the ordinary field, with its usual
centre and
margin, but an addition thereto in the shape of a set of memories,
thoughts, and
feelings which arc extra-marginal and outside of the primary
consciousness alto-
gether, but yet must be classed as conscious facts of some sort, able to
reveal their
presence by unmistakable sings. I call this the most important step
forward because,
unlike the other advances which psychology has made, this discovery
has revealed
to us an entirely unsuspected peculiarity in the constitution of human
nature. No
other step forward which psychology has made can proffer any such
claim as this.“
[Убеден съм, че най-важната крачка напред, направена от
психологията, откакто
като студент изучавах тази наука, е откритието от 1886 г., че...
съществува не
само съзнание на обикновеното поле е обичайния си център и е
периферната
си сфера, но и едно допълнение към него във вид на натрупани
спомени, мисли
и чувства, намиращи се извън периферията и съвършено извън
първичното
съзнание, на които все пак трябва да се гледа като на един вид
съзнавани факти,
способни да показват присъствието си чрез недвусмислени знаци.
Аз наричам
това най-значимата стъпка напред, защото посоченото откритие,
далеч
надминавайки всички останали, постигнати от психологията,
разкри съвсем
непредвидена особеност в стоежа на човешката природа. Няма
друга крачка
напред, която може да има подобна претенция.] Откритието от
1886 г., което
има предвид Джеймс, е въведеното от Фрсдсрик В. X. Майсрс
понятие „sublimi-
nal consciousness“. Подробности виж по-долу.
201
първи психолози практици са се чувствали така както митичният
откривател на поредицата числа, който подреждал едно грахово
зърно
до друго и не правил нищо повече, освен да добавя по една единица
към вече съществуващата. Когато обаче погледнал резултата, изглеж-
дало така, сякаш нищо друго не било налице освен стоте идентични
единици; но числата, които наричал само с имена, се оказали съвсем
неочаквано специфични същности с непредвидими качества. Имало
например чифт, тек, прости числа, положителни, отрицателни,
ирационални, имагинерни и т. н. 24. Така е и с психологията: ако
душата
наистина е само понятие, то това понятие вече притежава една
несимпатична непредвидимост; то е същество с качества, които
никой
не е предполагал. Можем още дълго да установяваме, че душата е
съзнанието и неговите съдържания; това не само че не пречи, а -
напротив - стимулира дори откритието на непредполагани преди
скрити зависимости, една истинска матрица на всички феномени на
съзнанието; едно преди и едно след това, едно над съзнанието и едно
под съзнанието. В момента, в който се създава понятие за нещо, е
уловен един от неговите аспекти, при което винаги съществува
опасност да се заблудим, че сме уловили цялото. Обикновено не си
даваме сметка, че тоталното обхващане на проблематиката не е
възможно. Нито едно от понятията, определени като тотални, не е
тотално, защото то е онова особено същество с непредвидимите
качества. Тази самозаблуда стимулира впрочем спокойствието и
душевния мир: непознатото е познато, далечното е дошло по-близо,
така че можем да сложим ръка върху него. Присвоили сме си го и то
се е превърнало в непоклатима собственост, като някое убито диво
животно, което вече не може да избяга. Магична е процедурата,
която примитивният човек прилага към нещата и психологът - към
душата. Той не се чувства повече изложен на опасност, защото
изобщо не предполага, че тъкмо чрез обхващането на обекта в
понятие
обектът получава прекрасна възможност да развие всички онези
качества, които не биха излезли на бял свят, ако не би бил хванат във
възглед.
357 Опитите за разбиране на душата през последните три
столетия
спадат към онова грандиозно по мащабите си опознаване на
природата, което доближи в невероятна степен космоса до нас.
24
Един математик с казал веднъж, че всичко в науката е сторено
от човека, но
числата са създадени от самия Бог.
202
Хилядократните увеличения посредством електронния микроскоп
се състезават с разстояния от петстотин милиона светлинни години,
в които телескопът може да проникне. Психологията обаче е много
далеч от развитието, постигнато от другите естествени науки; освен
това тя бе полагала твърде бледи усилия да се измъкне от плена на
философията, както вече видяхме. Така или иначе всяка наука е
функция на душата, а всяко познание е заложено в нея. Тя е най-
голямото от всички космически чудеса и като обект е conditio sine
qua non (условие, без което не може - лат.) за света. Твърде забележи-
телно е, че хората в западните страни, с малобройни и вече изчезващи
изключения, отдават толкова слабо значение на този факт. Поради
многобройни външни обекти на познанието субектът на всяко
познание се оказа понякога на заден план или видимо изчезна.
358 Душата бе безмълвна предпоставка, която сякаш се самопоз-
наваше във всяко едно отношение. С откритието на възможността за
несъзнавана душевна сфера бе създаден повод за голямо приклю-
чение на духа и би могло да се очаква, че един страстен интерес ще
се насочи към тази възможност. Както е известно, това не се случи, а
- напротив - надигна се всеобща съпротива срещу хипотезата. Никой
не направи извода, че ако наистина субектът на познанието, душата,
притежава също една тъмна екзистенциална форма, до която
съзнанието няма пряк достъп, тогава цялото ни познание в някаква
неопределена степен трябва да е непълно. Валидността на
съзнаваното познание бе поставена под въпрос в една съвсем друга
и по-заплашителна степен, отколкото от критичните разсъждения на
теорията на познанието. Тази теория наистина бе поставила известни
граници пред човешкото познание, от които немската идеалистическа
философия след Кант положи усилия да се еманципира; обаче
естествената наука и common sense (общото мнение - лат.) се
примириха без затруднения с нея, ако изобщо са й обърнали внима-
ние. Философията, обратно, се съпротивляваше в полза на една
овехтяла претенция на човешкия дух, че може сам да надскочи себе
си и да опознае неща, които за нещастие се намират отвъд границите
на човешкия разум. Победата на ХЕГЕЛ над Кант означаваше за
разума и за по-нататъшното духовно развитие, най-напред на
германеца, тежка заплаха, още по-опасна, като се има предвид
фактът,
че Хегел беше един ограничен психолог и проецираше големи истини
от областта на субекта към един космос, измислен от него самия.
203
Ние знаем докъде стига днес влиянието на Хегел. Силите, компен-
сиращи това нездраво развитие, се персонифицират отчасти в късния
Шелинг, отчасти в Шопенхауер и Карус, докато при Ницше оконча-
телно избива онзи, лишен от задръжки, „вакхически бог“, когото още
Хегел бе подушил сред природата.
359 Става така, че хипотезата на Карус за несъзнаваното улучва
много по-тежко преобладаващото тогава направление в немската
философия, когато тя, по всичко личи, току-що е преодоляла
критиката
на Кант и не само е спасила, но е вдигнала на крака почти
божествения
суверенитет на човешкия дух, на духа изобщо. Духът на среднове-
ковния човек, и за добро, и за зло, е все още духът на Бога, на когото
той служи. Критиката на познанието, от една страна, е още израз на
скромността на средновековния човек, от друга страна - вече отказ
или отричане от божествения дух, ще рече - едно модерно разши-
ряване и засилване на човешкото съзнание вътре в границите на
разума. Навсякъде, където божественият дух бъде изключен от
човешките кроежи, се появява едно несъзнавано ерзац-образувание.
При Шопенхауер срещаме безсъзнателната воля като нова дефиниция
на Бога, при Карус - несъзнаваното, а при Хегел - идентификацията
и инфлацията, практическото поставяне на едно място и на фило-
софския разум, и на духа, поради което явно става възможно прико-
ваването на обекта, което дава най-добрите си плодове в неговата
философия за държавата. Хегел представя едно решение на повдиг-
натия чрез критиката на познанието проблем, което дава шанс на
понятията да проявят своята непозната самостоятелност. Те докарват
на разума онази самомнителна самоувереност, довела до свръх-
човека на Ницше и с това до катастрофата, носеща името Германия.
Не само творците, но и философите понякога са пророци.
360 Ясно личи, че всички философски разсъждения, които
излизат
извън границите на разума, са антропоморфни и нямат никаква друга
валидност освен тази, която се пада на психично предопределените
разсъждения. Философия като тази на Хегел е самооткровение на
психични скрити зависимости и от философска гледна точка -
самонадеяност. От гледна точка на психологията тя е нещо като
пробив
на несъзнаваното. На този възглед съответства странният,
приповдигнат Хегелов език. Той напомня почти на шизофреничния
„език на силата“, който си служи с мощни заклинателни думи, за да
накара трансцендентното да се подчини на една субективна форма
204
или да придаде на баналното очарованието на новостта, или за да
накара незначителното да изглежда като дълбокомислена мъдрост.
Един толкова усукан език е симптом на слабост, на безсилие и на
липса на субстанция. Това съвсем не пречи обаче на най-новата
немска философия да си служи отново със същите думи на „властта“
и на „силата“, за да си придаде външност на непроизволна
психология.
Един Фридрих Теодор Вишер се справи още по-умилно с употребата
на немската чудатост.
361 До този елементарен пробив на несъзнаваното в западната
сфера на човешкия разум Шопенхауер, както и Карус не намират
почва, върху която да продължат да израстват и да развиват своето
компенсаторно въздействие. Лечебната покорност пред един добър
бог и предпазната дистанция от мрачния демон - това голямо нас-
ледство от миналото - остава принципно съхранено у Шопенхауер,
при Карус - ненакърнено, докато не се опитва да хване проблема от
корен и от твърде премерената философска гледна точка да го
пренесе
върху гледната точка на психологията. Тук трябва да изоставим
философските алюри, за да отдадем полагаемата се тежест на
съществената му психологическа хипотеза. Той поне се приближава
към онова споменато по-горе заключение, като започва да изгражда
един образ на света, в който се съдържа тъмната страна на душата. В
този негов градеж впрочем липсва нещо колкото съществено, толкова
и нечувано, което искам да обясня по-отблизо.
362 За тази цел трябва първо да уточним, че познанието изобщо
се'
осъществява чрез факта, че преливащите към съзнанието реакции
на психичната система биват поставени в ред, съответстващ на
поведението на метафизичните, респективно на реалните по
същество неща. Ако тогава психичната система, както го искат още
по-новите гледни точки, е коинцидентна и идентична със съзнанието,
ние ще можем принципно да опознаем всичко, което изобщо под-
лежи на опознаване, ще рече - това, което се намира в познава-
телнотеоретичните граници. В такъв случай няма никакво основание
за безпокойство, което би могло да надмине това на анатомията и
физиологията спрямо функцията на окото или на ухото. Ако обаче
се установи наистина, че душата не коинцидира със съзнанието, а
функционира извън него несъзнавано, подобно или различно от
нейния способен да съзнава дял, тогава нашето безпокойство би
трябвало да достигне една по-висока степен. Тъкмо в този случай
205
1
именно не става дума за познавателнотеоретични граници, а само за
праг на съзнанието, който ни дели от несъзнаваните психични
съдържания. Хипотезата за прага на съзнанието и за несъзнаваното
означава, че онази неизбежна суровина за всякакво познание, а
именно психичните реакции, дори несъзнаваните „мисли“ и
„познания“ се намират непосредствено до, под или над съзнанието,
само чрез един „праг“ са отделени от нас и въпреки това, както по
всичко личи, са недостижими. Първо, не знаем как функционира
това несъзнавано, но понеже се предполага, че е психична система,
то вероятно има всичко, което има и съзнанието, а именно пер-
цепция, аперцепция, памет, фантазия, воля, афект, чувство, разсъж-
дение, съждение и т. н., но всичко това в сублиминална форма 25.
363 Тук възниква възражението, направено още от Вунт, че не е
възможно да се говори за несъзнавани „усещания“, „представи“,
„чувства“ и дори „волеви актове“, тъй като тези феномени не биха
могли да бъдат представени без един изживяващ ги субект. Освен
това идеята за праг на съзнанието предполага енергетичен подход,
25
LEWES (The Physical Basis of Mind) предпоставя тази
вероятност. Той казва,
р. 358: „Sentience has various modes and degrees - such as
Perception, Ideation,
Emotion, Volition, which may be conscious, subconscious, or
unconscious“
[способността за усещане има различни начини на действие и
степени като
възприятие, представа, настроение, желание, които могат да
бъдат съзнавани,
подсъзнателни или несъзнавани]; р. 363: „Consciousness and
Unconsciousness
are correlatives, both belonging to the sphere of Sentience. Every one
of the
unconscious processes is operant, changes the general state of the
organism, and is
capable of at once issuing in a discriminated sensation when the force
which bal-
ances it is disturbed“ [съзнанието и несъзнаваното са корелати и се
отнасят към
сферата на способността за усещане. Всеки възможен нссъзнаван
процес
въздейства, променя общото състояние на организма и е в
състояние да премине
в специфично усещане, когато балансиращата сила е нарушена];
р. 367 f.:
„There arc many involuntary actions of which wc arc distinctly
conscious, and
many voluntary actions of which wc arc at times subconscious and
unconscious...
Just as the thought which at one moment passes unconsciously, at
another con-
sciously, is in itself the same thought... so the action which at one
moment is
voluntary, and at another involuntary, is itself the same action." [Има
множество
несъзнателни действия, които ясно съзнаваме, и множество
съзнателни действия,
които усещаме в подсъзнанието или са несъзнавани. Тъкмо
поради това, че
мисълта в един момент е нссъзнавана, в друг съзнавана, е една и
съща мисъл...
така действието, което веднъж протича съзнавано, друг път
несъзнавано, е
същото действие.] Lewes отива доста далеч, като казва (р. 373):
„There is no real
and essential distinction between voluntary and unvoluntary actions.“
[He
съществува действителна и съществена разлика между
произволни и
непроизволни действия.] Всъщност ги дели цял един свят.
206
според който съзнаваността на психичните съдържания зависи
съществено от тяхната интензивност, ще рече - от тяхната енергия.
Така както само дразнение с определена сила притежава надпра-
говост, би трябвало, както би могло да се приеме с известно
основание,
и други психични съдържания да притежават определена по-висока
енергия, за да успеят да минат прага. Ако те притежават тази енергия
в по-малка степен, ще останат сублиминални, както е присъщо на
сетивните дразнения.
364 Както изтъква Липс, това възражение отпада поради факта,
че
психичният процес в същността си остава един и същ, независимо
дали е представен или не. Този, който застъпва гледището, че
феномените на съзнанието представляват цялата психика, той трябва
да държи на виждането, че онези „представи“, които нямаме 26, не
бива да бъдат определяни като „представи“. Той трябва да отрече
всякакво психично качество и на това, което ще остане извън
определението. За тази сурова гледна точка психиката може да
предложи само фантасмагоричното съществуване на пробягващи
феномени на съзнанието. Този възглед обаче трудно може да се
съчетае с общия натрупан опит, говорещ в полза на една възможна
психична дейност, дори и без съзнанието. Възгледът на Липс за
съществуването просто на психични процеси е по-справедлив към
фактите. В този смисъл тук аз не смятам да полагам усилия за
привеждане на доказателства, а ще се задоволя с това да обърна
внимание върху факта, че едва ли има разумен човек, който да се е
съмнявал в наличността на психични процеси при кучето, независимо
че досега няма и куче, което да се е изказало върху съзнаваността на
своите психични съдържания27.
В. ДИСОЦИАБИЛНОСТТА НА ПСИХИКАТА
365 Не съществува a priori никакво основание да се приеме, че
несъзнаваните процеси непременно трябва да имат субект, а също
така нямаме и никакъв повод да се съмняваме в реалността на пси-
хичните процеси. Призната обаче е трудността на проблема с при-
писаните несъзнавани волеви актове. Когато не става дума за
2
" РЕСШЕ!*, 1. с. II, р. 438 I
27
В случая щс изключим „умния Ханс“ и говорещото за своята
„прадуша“ куче.
207
обикновени „влечения“ и „склонности“, а за очевидно премислен
„избор“ и взето „решение“ съобразно волята, няма да можем да
избегнем необходимостта от един диспониращ субект, на когото
нещо
бива „представено“. С това обаче - per definitionem (по дефиниция -
лат.) - съзнанието бива поставено в несъзнаваното, мисловна опе-
рация, която не може особено да затрудни психопатолога. Той
познава
един психичен феномен, който най-често се оказва непознат за „ака-
демичната“ психология: това е дисоциацията, или дисоциабилността
(раздвоимостта), на психиката. Тази особеност се състои във факта,
че връзката на психичните процеси помежду им е много условна.
Несъзнаваните процеси не само че често притежават забележителна
независимост от преживяванията на съзнанието, но също и съзна-
ваните процеси показват значителна свобода, респективно отде-
леност. Нека си спомним само за всички онези неуравновесености,
предизвикани от комплекси, които могат да се наблюдават с най-
голяма точност при експеримента с асоциациите. Както наистина се
срещат случаите на double conscience, в които Вунт се усъмни, така
и случаи, при които няма пълно раздвоение на личността, а са се
откъснали само по-малки части, са много по-вероятни и на практика
много по-чести. Става дума дори за прастар натрупан човешки опит,
който според общоразпространеното мнение отразява множество
души в един и същи индивид. Както показва усещаното върху при-
митивното стъпало многообразие на душевните компоненти, първо-
началното състояние съответства на една много слаба връзка на
психичните процеси помежду им и в никакъв случай не сочи за
тяхната затворена цялост. Освен това психиатричният опит доказва,
че често е нужно съвсем малко, за да се взриви мъчително постиг-
натото в процеса на развитие единство на съзнанието и да се разчлени
то отново на първоначалните му елементи.
366 Изхождайки от факта на дисоциабилността, могат лесно да се
отстранят и трудностите, възникващи от станалото необходимо
приемане на прага на съзнанието. Ако само по себе си е вярно, че
съдържания на съзнанието чрез загуба на енергия са станали под-
прагови и с това несъзнавани и, обратно, чрез нарастване на енер-
гията несъзнавани процеси стават съзнавани, тогава, ако например
са възможни несъзнавани волеви актове, би трябвало да се очаква,
че те притежават някаква енергия, която ги довежда до съзнанието,
но все пак чрез една вторична съзнаваност, състояща се в това, че
208
несъзнаваният процес е „представен“ на един избиращ и решаващ
субект. Този процес би трябвало дори задължително да притежава
онова количество енергия, което се изисква, за да се стигне до
съзнаваността. Той би трябвало да може да достигне своята „bursting
point“28. Ако е така, налага се да поставим въпроса, защо несъз-
наваният процес изобщо не прекрачва до прага на съзнанието и не
става обект на възприемане от Аза. Понеже той очевидно не го прави,
а, както по всичко изглежда, си остава в периметъра на един субли-
минален, вторичен субект, тогава трябва да се обясни защо този су-
бект, за когото хипотезата е предвидила необходимото количество
енергия за достигане на съзнаваността, не се издига над прага и не се
влива в първичното съзнание на Аза. Психопатологията разполага с
нужния материал за отговор на посочения въпрос. Това вторично
съзнание представлява личностова компонента, която не се е откъс-
нала случайно от съзнанието на Аза, а дължи своето отделяне на
определени причини. Една такава дисоциация има два различни
аспекта: в единия случай става дума за първоначално съзнавано
съдържание, което заради своята несъвместима природа е станало
подпрагово чрез изтласкване; в другия случай вторичният субект се
намира в процес, който още не е намерил вход към съзнанието,
защото там няма възможност за неговата аперцепция, ще рече, че
съзнанието на Аза поради неразбиране не може да го реципира,
поради което той остава главно сублиминален, въпреки че,
погледнато
от енергетична гледна точка, би могъл да бъде годен за съзнанието.
Вторичният субект дължи съществуването си не на изтласкването, а
представлява резултат от сублиминални процеси, резултат, който
преди това никога не е бил съзнаван. Тъй като обаче и в двата случая
е налице енергия, способна да изведе до съзнаваност, вторичният
субект влияе върху съзнанието на Аза, но индиректно, ще рече -
чрез „символи“, чиято изразност не е особено положителна. Явява-
щите се в съзнанието съдържания са в началото симптоматични.
Доколкото знаем или вярваме, че знаем какво те означават или върху
какво се основават, те са семиотични, за което Фройд в своите
произведения използва винаги израза „символичен“, без да се
съобразява с факта, че винаги чрез символ се изразява това, което в
действителност не се знае. Симптоматичните съдържания са отчасти
JAMES, Varieties, .р. 232. [точка, миг на избухването, на
разпадането, на
експлодирансто]
14. Динамиката ма несъзиавапото
209
наистина символични и представляват индиректни представители на
несъзнавани състояния или процеси, чиято природа може само не-
пълно да се изведе от появяващите се в съзнанието съдържания или
да се направи съзнавана. Следователно е възможно несъзнаваното
да приема съдържания, които притежават едно толкова голямо
енергетично напрежение, че при други обстоятелства те би трябвало
да се превърнат в подлежащи на възприемане от Аза. Най-често не
става дума в никакъв случай за изтласкани, а за още несъзнавани, ще
рече - реализирани като субективни съдържания, както, да кажем,
демоните и боговете на примитивните народи или „изми“-те на
модерното време, в които фанатично се вярва. Това състояние не е
нито патологично, нито по някакъв начин, особено, а е просто
първоначалното нормално състояние, докато целостта на психиката,
обединена в единството на съзнанието, представлява идеална и
непостигната цел.
367 Ние не без право обичаме да правим аналогия между
съзнание-
то и сетивните функции, от чиято физиология изобщо е изведено
понятието „праг“. Трептенията, които човешкото ухо е в състояние
да възприеме, могат да бъдат от 20 до 20 000 на брой, а дължината на
вълните на видимата светлина достига от 7700 до 3900 ангстрьома.
Правейки тази аналогия, ни се струва мислимо, че при физическите
процеси съществува не само един долен, но и един горен праг, и че
така съзнанието, което представлява par excellence сетивна система,
може да бъде сравнявано със скалата на възприемане на звуци и
светлини, при което както при звука и светлината се поставя не само
една долна, но и една горна граница. Навярно това сравнение може
да се пренесе изцяло върху психиката, което би могло да стане, ако
има психоидни процеси в двата края на психичната скала. Според
принципа „natura non facit saltus“ (природата не прави скокове -
лат.) би трябвало тази хипотеза да не е съвсем неприемлива.
368 Използвайки израза „психоиден“, аз съзнавам, че по този
начин
влизам в противоречие с въведеното от ДРИШ понятие. В него той
влага смисъл на водещо, „определящо реакциите“, „проспективната
потенция“ на зачатьчния елемент. То е „елементарното в действието
на движещата сила“29, „ентелехията на действието“30. Както уместно
ОЙГЕН БЛОЙЛЕР подчертава, понятието на Дриш е повече фило-
24
Philosophic des Organischen, р. 357.
30
1. с., р. 487.
210
софско, отколкото природонаучно. Вместо него Блойлер използва
израза „психоид“31, който представлява събирателно понятие за онези
главно субкортикални процеси, доколкото те се отнасят от
биологична
гледна точка до „функциите на приспособяването“. Той има предвид
с това „рефлекс и развитие на видовете“. Дефинира го по следния
начин: „Психоидата... е сумата от всички целенасочени и подчинени
на паметта и стремящи се към опазване на живота телесни функции,
включително и на централната нервна система (с изключение на
онези функции на кората, които открай време сме свикнали да
наричаме психични)32.“ На друго място той казва: „Телесната психика
на отделния индивид и филопсихиката образуват заедно отново едно
цяло, което тъкмо в нашето настоящо изследване трябва най-много
да се използва и може би е най-добре да се обозначи с наимено-
ванието психоида. Общото в психоидата и в психиката... е целенасо-
чеността и използването на по-раншен натрупан опиг за... постигане
на целта, което включва в себе си памет (енграфия и екфория) и
асоциация, ще рече — нещо аналогично на мисленето 33.“ Макар че е
ясно какво се има предвид с „психоида“, този израз се смесва в
употребата с понятието „психика“, както показва въпросният цитат.
По този начин не става ясно защо тогава тези субкортикални функции
трябва да се обозначат като „подобни на душата“. Очевидно смес-
ването при Блойлер се дължи на явно още чувстващия се възглед,
опериращ с понятие като „корова“ и „мозъчна душа“, и с това обявява
ясната си склонност да накара от тези части на мозъка да произлязат
съответните психични функции, макар че винаги функцията е тази,
която си създава органа, получава го и го модифицира. Органоло-
гичният възглед има този недостатък, че накрая всички целенасочени
дейности на материята стават „психични“, така че „живот“ и
„психика“
съвпадат, както, да кажем, в езика на Блойлер съвпадат филопсихика
и рефлекси. Несъмнено не само трудно, но дори невъзможно е да си
представим същността на една психична функция независимо от
нейния орган, въпреки че действително изживяваме психичния
процес, без да се съобразяваме с неговото отношение към органичния
субстрат. За психолога обаче тъкмо тази цялостност на преживява-
31
Die Psychoide als Prinzip der organischen Entwicklung, p. 11. Ж. p.,
сд. ч.,
очевидно по аналогия с „психика“ (TjAJXoei&iiq = подобно на
душата).
32
1. с„ р. 11.
33
1. с., р. 33.
211
нията са предмет на неговата наука, поради което той трябва да се
откаже от един вид терминология, изведена от анатомията. Когато
използвам думата „психоидно“34, първо, това става, като не използвам
съществителното, а прилагателното; второ, нямам предвид същин-
ско психично, съответно душевно качество, а едно подобно на ду-
шата, каквото се наблюдава при рефлекторните процеси, и, трето,
така трябва да различим една категория феномени от обикновените
житейски събития, от една страна, и, от друга - от същинските
душевни процеси. Това различаване ще ни принуди също да дефи-
нираме вида и обхвата на психичното и особено на несьзнавано
психичното.
369 Ако несъзнаваното може да съдържа всичко, познато като
функция на съзнанието, тогава се налага възможността накрая то,
както и съзнанието, да притежава дори субект, ще рече - един вид
Аз. Това заключение намира израз в често и постоянно употребява-
ното понятие „подсъзнание“. Изразът е малко подвеждащ, той или
означава това, което е „под съзнанието“, или едно съзнание „от долно
равнище“, ще рече - вторично съзнание. Предположението за
„подсъзнание“, към което незабавно се присъединява „свръхсъз-
нание“35, насочва веднага към това, към което се стремя в настоящото
си изложение, а именно към факта, че една, съществуваща успоредно
със съзнанието, втора психична система - независимо колко и какви
качества у нея ние предполагаме - има абсолютно революциони-
зиращо значение, защото с нея нашето схващане би се променило из
основи. Решим ли да прехвърлим към съзнанието на Аза дори само
перцепциите, осъществяващи се в една втора психична система, ще
се открият възможности за нечувано разширяване на мирогледа.
370 Вземем ли сериозно под внимание хипотезата, ще се наложи
да признаем, че нашето схващане трябва да бъде обявено само за
14
Аз мога да използвам по-скоро думата „психоид“ поради това,
чс моето
понятие, макар произхождащо от друга сфера на възгледите, се
опитва, общо
взето, да обхване онази група от явления, които и Блойлер е имал
предвид. Това
недиференцирано психично BUSEMANN нарича
„микропсихично“ (Die Einheit
der Psychologie und das Problem des Mikropsychischen, p. 31).
35
Ha това „свръхсъзнанис“ буквално се противопоставят хора,
повлияни от-
индийската философия. Те обикновено не забелязват, че
възражението им е
валидно само спрямо хипотезата за „подсъзнанието“ - термин,
представляващ
недоразумение, който аз не използвам. Понятието, което аз
използвам, оставя
напълно отворен въпроса за „свръх“ или „под“ и обхваща двата
аспекта на
психичното.
212
временно; защото, когато върху субекта на възприятието и на позна-
нието се извърши толкова основна промяна като тази на едно неравно
удвояване, трябва да възникне светоглед, различен от досегашния.
Това във всеки случай е възможно само когато е оправдано съществу-
ването на хипотезата за несъзнаваното, а то може да се докаже само
когато несъзнавани съдържания се превърнат в съзнавани или когато
успеем чрез тълкуване да интегрираме в съзнанието произлизащите
от несъзнаваното разстройства, а именно въздействията на
спонтанните манифестации на сънища, фантазии или комплекси.
Г. ИНСТИНКТ И ВОЛЯ
371 Докато през целия XIX век става дума главно за философската
обосновка на несъзнаваното (особено при Фон Хартман 36), към края
на века започват опити, почти едновременно и независимо един от
друг, на различни места в Европа, несъзнаваното да се обхване
експериментално или емпирично. Пионерите в тази област бяха във
Франция Пиер Жане37 и в предвоенна Австрия Зигмунд Фройд38.
Първият има заслуги главно за изследването на формалния аспект,
вторият - за съдържанието на психогенните симптоми.
3 72 Тук нямам възможност да изложа подробно превръщането на
несъзнаваните съдържания в съзнавани, а ще трябва да се задоволя
само с кратки бележки. Учените успяха да обяснят първо структурата
на така наречените психогенни симптоми чрез хипотезата за не-
съзнаваните процеси. Тръгвайки от симптоматологията на неврозите,
Фройд превърна сънищата във вероятни посредници на несъзнавани
съдържания. Това, което той в процеса на работата си установи като
съдържания на несъзнаваното, изглеждаше, че се състои от елементи,
напълно способни да достигнат до съзнанието и затова при други
обстоятелства да бъдат съзнавани елементи от лично естество. Те,
36
Philosophie des Unbewußten.
37
Достойна оценка на труда му може да се намери в: JEAN
PAULUS, Le Problème
de l’hallucination et l’évolution de la psychologie d’Esquirol à Pierre
Janet.
зк
По този повод трябва да си спомним за значителния
швейцарски психолог
THEODORE FLOURNOY и неговото основно произведение Des
Indes à la
planète Mars. В качеството им на пионери трябва да се споменат
англичаните
W. В. CARPENTER (Principles of Mental Physiology) и G. H.
LEWES (Problems
of Life and Mind).
213
както на него му се струваше, „са били изтласкани“ вследствие на
своята морално несъвместима природа. Следователно подобно на
забравените съдържания те са били веднъж вече съзнавани и вслед-
ствие на противопоставянето от страна на съзнанието са станали
подпрагови и относително нерепродуцируеми. Чрез подходящо кон-
центриране на вниманието върху отклоняващи асоциации, ще рече
- получени в съзнанието знаци, се стига до асоциативна репродукция
на изгубените съдържания почти както при мнемотехническо уп-
ражнение. Докато забравените съдържания поради спадане на
тяхната прагова стойност не подлежат повече на репродуциране,
потиснатите съдържания дължат относителната си неспособност за
репродуциране на една тръгваща от съзнанието задръжка.
373 Тази първа констатация доведе логично до тълкуването на
несъзнаваното като обвързан с личността феномен на изтласкването.
Неговите съдържания са били загубени, първоначално съзнавани
елементи. По-късно Фройд призна и съществуването на архаични
остатъци под формата на примитивни начини на функциониране.
Но и те биваха обяснявани персоналистично. Според този възглед
несъзнаваната психика се явява като сублиминален апендикс на
съзнаващата душа.
3 74 Съдържанията, които Фройд направи съзнаващи, са тези,
подлежащи на най-лесно репродуциране заради способността им да
стигнат до съзнанието и заради тяхната първоначална съзнаваност.
По отношение на несъзнаваната психика те доказват само, че
съществува нещо психично отвъд съзнанието. Забравени съдържания,
способни още на репродуциране, доказват същото. За природата на
несъзнаваната психика оттук не би могло да се заключи почти нищо,
ако не съществуваше безспорна връзка на тези съдържания със
сферата на инстинктите. Тях ние ги виждаме като физиологични,
главно като функция на мелезите. Този възглед се подкрепя изключи-
телно силно от модерната наука за жлезите с вътрешна секреция, за
хормоните. Учението за човешките инстинкти попада по този начин
в малко неприятна ситуация, доколкото е трудно да се определят не
само инстинктите чрез понятия, но и да се установи техният брой и
техните граници39. В този смисъл мненията силно се поляризират.
39
Възможно с да сс наблюдава неяснота и размиване на
инстинктите, както
показва MARAIS (The Soul of the White Ant, p. 42 f.) чрез опити c
маймуна, но
също и при човека, което е свързано с доминиращата способност
у него да
214
Само с известна сигурност може да се установи, че инстинктите
имат физиологичен и психологичен аспект 40. От голяма полза за
описанието е възгледът на Пиер Жане за „partie supérieure“ и
„inférieure d’une fonction“ (висша и нисша част на функцията - фр.) 41.
375 Фактът, че всички достъпни за наблюдение и практика психични
процеси са по някакъв начин обвързани с един органичен субстрат,
доказва, че те са част от цялостния живот на организма и поради това
имат дял в неговия динамизъм, а именно в инстинктите, респективно
представляват в известен смисъл резултати от тяхната дейност. Това
в
никакъв случай не означава, че психиката трябва да се извежда само
от сферата на инстинктите и от нейния органичен субстрат. Душата
като такава не може да се обясни с физиологичните химически про-
цеси и поради обстоятелството, че тя заедно с „живота“ е изобщо
единственият природен фактор, способен да променя природни, т. е.
статични, закони в „по-високи“ или „неестествени“ състояния, за
разлика от закона за ентропията, владеещ неорганичната природа.
Ние не знаем как животът от неорганичното състояние създава
органичните комплекси, но наблюдаваме непосредствено как го
прави душата. Затова животът си има своя собствена закономерност,
която не може да се изведе от познатите физически природни закони.
Въпреки това психиката се намира в известна зависимост от своите
органични субстратни процеси. Във всички случаи съществува
голяма вероятност да е именно така. Основата на инстинктите владее
partie inférieure на функцията. На partie supérieure съответства главно
„психичната“ част от нея. Като partie inférieure се проявява отно-
сително непроменливата, автоматична част от функцията, като partie
supérieure - произволната и променлива част от функцията42.
изучава. По въпроса за инстинкта вж. SZONDI, Experimentelle
Triebdiagnostik и
Triebpathologie.
40
„Инстинктите са физиологични и психични диспозиции, които...
водят до
движения в организма, показващи ясно определена посока.“
(JERUSALEM,
Lehrbuch der Psychologie, p. 192) K.ÜLPE описва инстинкта от
друга гледна
точка като „смесване на чувства и усещания на органите“
(Grundriß der
Psychologie, p. 333).
41
Les Névroses, p. 384 ff.
42
Janet казва (1. c., p. 384): „II me semble nécessaire de distinguer
dans toute
fonction des parties inférieures et des parties supérieures. Quand une
fonction s’exerce
depuis longtemps elle contient des parties qui sont très anciennes, très
faciles et qui
sont représentées par des organes très distincts et très spécialisés... ce
sont là les
parties inférieures de la fonction. Mais je crois qu’il y a aussi dans
toute fonction des
215
376 Тук се налага въпросът: кога можем да говорим за
„психично“
и как изобщо ще дефинираме „психичното“ за разлика от „физио-
логичното“? И едното, и другото са явления от живота, които обаче
се различават по това, че онази част от функцията, която се определя
като partie inférieure, има несъмнено физиологичен аспект. Неговото
„да бъдеш или да не бъдеш“ изглежда е обвързано с хормоните.
Функционирането му носи принудителен характер, оттам произ-
тича и определението инстинкт (и нагон - б. пр.). Ривърс му приписва
характерното за ,,all-or-none-reaction“43, ще рече, че функцията се
проявява или изцяло, или никак, което е специфично за
принудителния
ù характер. Обратно, partie supérieure, която най-добре би било да се
определи като психична и да се възприема като такава, е загубила
принудителния си характер, може да бъде изложена на произвола 44 и
дори да бъде доведена до употреба, която противоречи на първо-
началния инстинкт.
377 Според това разсъждение психичното се явява като еманци-
пация на функцията от формата на инстинкта и като нейна при-
нудителност, която като единствено предназначение на функцията я
превръща в механизъм. Психичната кондиция или качество започва
там където функцията започва да се отделя от своята външна и
вътрешна предопределеност и става способна за по-широко и по-
свободно приложение, ще рече, когато тя се готви да стане достъпна
за една воля, мотивирана от други източници. Въпреки опасността
да избързам в моята историческа програма, не мога да не отбележа,
че когато отграничаваме психичното от физиологичната сфера на
parties supérieures consistant dans l’adaptation de cette fonction à des
circonstances
plus récentes, beaucoup moins habituelles, qui sont représentées par
des organes
beaucoup moins différenciés.“ [Струва ми ce необходимо при всяка
функция да
се прави разлика между долни и горни части. Когато една
функция се упражнява
продължително време, тя получава части, които са много стари,
много лесни и
които биват представени от твърде различни и твърде
специализирани органи...
там се намират долните части на функцията. Но аз вярвам, че
съществуват още
във всяка функция горни части, постоянни в адаптацията на
тази функция към
по-нови, много по-нсобичайни, представени чрез много по-
слабодиферснци-
рани органи.] Най-висшата част от функцията обаче се състои
„dans son adap-
tation à la circonstance particulière qui existe au moment présent, au
moment où
nous devons remployer...“ [... в нейната адаптация към особено
обстоятелство,
настъпило в настоящия момент, в момента, в който ние трябва да
я използваме].
43
Instinct and the Unconscious.
44
Тази формулировка е само от гледна точка на психологията и
няма нищо
общо е философския проблем на индстсрминизма.
216
инстинктите, ще рече, слизайка в известна степен надолу, веднага се
натрапва също такова отграничение нагоре. С постоянното освобож-
даване от само инстинктивното partie supérieure най-сетне достига
до едно равнище, на което заложената във функцията енергия може
изобщо да не е ориентирана към първоначалния смисъл на инстинкта,
а да е достигнала една така наречена духовна форма. С това се има
предвид не субстанциална промяна на енергията на инстинкта, а
само на нейните форми на употреба. Смисълът или целта на инс-
тинкта съвсем не е нещо еднозначно, тъй като в инстинкта може да
се крие различна цел от гледна точка на биологичното, която ще
стане видима едва в процеса на развитието.
378 В рамките на психичната сфера функцията може да бъде от-
клонена и модифицирана по най-разнообразни начини. Това е
възможно поради факта, че системата на инстинктите не
представлява
хармонична композиция, а е изложена на многобройни вътрешни
колизии. Един инстинкт смущава и измества другия и макар че
инстинктите, общо взето, позволяват на индивида да съществува,
често
техният принудителен характер дава повод за взаимно ощетяване.
Диференцирането на функцията от принудителната инстинктивност
към произволна употреба е от решително значение за опазване на
съществуването. То обаче умножава възможността за колизии и про-
извежда напрежения, тъкмо онези дисоциации, които постоянно
поставят под въпрос единността на съзнанието.
379 В рамките на психичната сфера, както видяхме, волята въз-
действа върху функцията. Волята върши това благодарение на факта,
че самата тя представлява една енергетична форма, способна да
надвие или да повлияе върху друга такава. В тази сфера, която аз
определям като психична, най-малко волята е мотивирана от инс-
тинкти, наистина не в абсолютна степен, защото иначе не би била
никаква воля, на която по дефиниция се полага определена свобода
на избора. Тя представлява ограничено количество енергия, която
е изцяло на разположение на съзнанието. Трябва да има на
разположение също такова количество либидо (= енергия), иначе не
биха били възможни промени на функциите поради това, че функ-
циите биха били толкова непоклатимо обвързани с изключително
консервативните и съответно непроменяеми инстинкти, че не биха
могли да се появят никакви вариации освен единствено чрез орга-
нични промени. Както вече споменах, мотивирането на волята е
217
преди всичко биологичен процес. На „горната“ граница на психиката,
ако ми е разрешено така да се изразя, където функцията, така да се
каже, се освобождава от първоначалната си цел, инстинктите като
мотиви на волята загубват влиянието си. С тази промяна на своята
форма функцията се поставя в служба на други нареждания или
мотивации, които очевидно нямат вече нищо общо с инстинкта. С
това искам да опиша забележителния факт, че волята не може да
прекрачи границите на психичната сфера: тя не може да принуди
инстинкта, той все още има власт над духа, доколкото под дух не
трябва да се разбира само интелект. Духът и инстинктът са по
природа автономни, и единият, и другият стесняват по сходен начин
територията на приложение на волята. По-нататък ще покажа къде
според мен вероятно се корени връзката на духа с инстинкта.
380 Така както душата се изгубва надолу в
органичноматериалната
база, така тя преминава нагоре в една така наречена духовна форма,
която в своята същност ни е точно толкова слабо позната, колкото и
органичната основа на инстинкта. Това, което бих искал да окачествя
като същинска психика, се простира до функциите, върху които
влияе волята. Чистата инстинктивна закономерност не ни дава
основание да предположим съзнаваност и няма нужда от нея. Волята
обаче поради своята емпирична свобода на избора се нуждае от
високопоставена инстанция, нещо като съзнаваност на самата себе
си, за да модифицира функцията. Волята трябва да „знае“ за дадена
цел, която е различна от тази на функцията. Ако това не е така, волята
ще съвпадне с движещата сила на функцията. С право Дриш
подчертава: „Няма воля без знаене 45.“ Произволът предполага един
избиращ субект, който си представя различни възможности. Пог-
леднато от тази страна, психиката е по-скоро конфликт между сляп
инстинкт и воля, респективно свобода на избора. Където цари
инстинктът, започват психоидните процеси, които се отнасят към
сферата на несъзнаваното в качеството им на елементи, неспособни
да достигат съзнанието. Психоидният процес обаче не е просто
несъзнаваното, тъй като то би трябвало да се простира много по-
нашироко. В несъзнаваното освен психоидните процеси има и
представи, и актове на произвол, ще рече - нещо като процеси на
4S
Die „Seele“ als elementarer Naturfaktor, pp. 80 и 82.
„Индивидуализирани
дразнения съобщават... на „първично-знаещия“ извънредното
състояние и сега
този „знаещ“ „иска“ не само помощ, но той „знае“ за нея.“
218
съзнанието46; обратно, в сферата на инстинктите тези явления отиват
на толкова заден план, че терминът „психоид“ наистина се оправдава.
Ако сведем обаче психиката до периметъра на волевите актове,
веднага ще стигнем до извода, че психиката малко или много е
идентична със съзнанието, защото не можем да си представим воля
и свобода на избора без съзнание. Така се оказваме там където винаги
сме били, а именно при аксиомата: психиката = съзнанието. Къде
остава тогава постулираната психична природа на несъзнаваното?
Д. СЪЗНАНИЕ И НЕСЪЗНАВАНО
381 С въпроса за природата на несъзнаваното започват изклю-
чителните мисловни затруднения, които ни създава психологията на
несъзнаваните процеси. Подобни спънки се явяват тогава, когато
разумът прави смел опит да проникне в света на непознатото и
невидимото. Нашият философ наистина благоразумно се е сетил
чрез просто отричане на несъзнаваното на бърза ръка да отстрани
всякакви компликации от пътя си. По подобен начин постъпи и фи-
зикът от старата школа, който вярва единствено във вълновата
природа на светлината и трябваше да открие, че има феномени, които
просто не могат да се обяснят по друг начин освен с корпускулите на
светлината. За щастие физиката показа на психолога, че тя може да
се оправи и с вероятно сопЪасНсйо т асНес1о (сгъстяващо се
противо-
речие - лат.). Окуражен от примерите, психологът може да се осмели
да пристъпи към решението на този противоречив проблем, без да
има чувството, че със своята авантюра ще бъде изхвърлен от света
на природонаучния дух. Защото не става дума за това да съобщиш
едно твърдение, а да очертаеш модел, който обещава малко или
повече полезно поставяне на въпроси. Моделът не казва, че нещо е
така, а само онагледява един вид подход.
382 Преди да задълбочим погледа си в нашата дилема, искам да
обясня понятието несъзнавано в един определен аспект. Несъз-
наваното не е просто непознатото, а по-скоро, от една страна, непоз-
натото психично, ще рече - всичко това, за което допускаме, че ако
достигне до съзнанието, не би се различавало по нищо от известните
46
Тук искам да насоча читателя към раздел Е от тази разработка -
„Несъзнаваното
като мултиплено съзнание“.
219
ни психични съдържания. От друга страна, трябва да прибавим
психоидната система, върху чийто строеж не можем да кажем бук-
вално нищо. Това така дефинирано несъзнавано описва едно неверо-
ятно колебливо фактическо положение на нещата: всичко, което зная,
но за което не мисля в момента; всичко, което някога съм съзнавал,
сега обаче е забравено; всичко, което сетивата ми са възприели, но
не се зачита от съзнанието ми; всичко, което неволно и без насочено
внимание, ще рече - несъзнавано, чувствам, мисля, спомням си,
искам и върша; всичко бъдещо, което се подготвя в мен и едва по-
късно ще стигне до съзнанието; всичко това представлява
съдържание
на несъзнаваното. Тези съдържания са, така да се каже, малко или
много способни да стигнат до съзнанието или поне са били веднъж
съзнавани и в следващия момент могат отново да станат съзнавани.
В този смисъл несъзнаваното е „а fringe of consciousness“, както
веднъж го определя Уилиям Джеймс47. Към този страничен феномен,
47
James говори също за едно „transmarginal field“ на съзнанието и
го
индентифицира чрез „subliminal consciousness“ на FREDERIC W.
H. MYERS -
един от създателите на British Society for Psychical Research (вж.
по този повод
Proceedings S. P. R., VII, p. 305, и JAMES, Frederic Myers ' Service to
Psychology’,
ebenda, XLII, Mai 1901). 3a „field of consciousness“ JAMES казва (
Varieties, p.
232): „The important fact which this „field“ formula commemorates
is the indé-
termination of the margin. Inattentively realized as is the matter
which the margin
contains, it is nevertheless there, and helps both to guide our
behaviour and to
determine the next movement of our attention. It lies around us like a
„magnetic
field“, inside of which our centre of energy turns like a compass-
needle, as the
present phase of consciousness alters into its successor. Our whole
past store of
memories floats beyond this margin, ready at a touch to come in; and
the entire
mass of residual powers, impulses, and knowledges that constitute our
empirical self
stretches continuously beyond it. So vaguely drawn arc the outlines
between what is
actual and what is only potential at any moment of our conscious life,
that it is
always hard to say of certain mental elements whether we arc
conscious of them or
not.“ [Важният факт, за който напомня тази формула на
„полето“, е
нссъзнаваността на периферната област. Колкото и
невнимателно да се подхожда
към това, което се намира в периферната област, то все пак се
намира там и ни
помага както да направляваме нашето поведение, така и да
определяме следващия
ход на нашето внимание. Тази периферна област е край нас като
някакво
„магнитно поле“, сред което енергетичният ни център се завърта
като стрелка
на компас веднага щом съответното състояние на съзнанието се
промени в
някакво друго. Целият ни досегашен запас от спомени протича
през тази
периферия, готов при всяко докосване да влезе вътре; а цялата
маса от останали
неизползвани сили, импулси и знания, които съставят нашето
смпиричсско Его,
излиза несъмнено извън неговите очертания. Толкова неясни са
очертанията
между това, което в някакъв момент от съзнателния ни живот е
актуално, и това,
което е само потенциално, че винаги е трудно да кажем за някои
духовни
съдържания дали ги съзнаваме или нс.]
220
възникващ от постоянната смяна на просветление със затъмнение,
се отнася, както видяхме, и констатацията на Фройд. Към несъзна-
ваното трябва обаче да причислим и споменатите вече от мен психо-
идни функции, неспособните да стигнат до съзнанието, за същест-
вуването на които можем да съдим само по индиректен път.
383 Сега стигаме до въпроса: в какво състояние се намират
психичните съдържания, когато не се отнасят до съзнаващото Аз?
Тъкмо тази връзка представлява онова, което може да се определи
като съзнание. Според изречението на ВИЛХЕЛМ фон ОКХАМ:
„Entia praeter necessitatem non sunt multiplicanda“ 48, предпазливото
заключение би било, че извън връзката със съзнаващото Аз изобщо
нищо не се променя, когато едно съдържание стане несъзнавано. По
тази причина аз отхвърлям възгледа, че моментните несъзнавани
съдържания са само физиологични. За това липсват доказателства.
Психологията на неврозите обаче предоставя съкрушителни контра-
аргументи. Достатъчно е да си спомним примерно за случаите на
double personnalité, automatisme ambulatoire и t. н. Констатациите и
на Жане, и на Фройд показват, че в състояние на несъзнаваност
очевидно всичко продължавала функционира така, както при съзна-
ваност. Да, има дори немалко случаи, както, да кажем, споменатата
току-що doublé personnalité, когато действително се появява едно
второ Аз и влиза в конкуренция с първото Аз. Такива констатации
като че ли доказват, че несъзнаваното наистина е „подсъзнание“.
Някои наблюдения, направени отчасти и от Фройд, показват обаче,
че състоянието на несъзнаваните съдържания все пак не е съвсем
същото, както на съзнаваните. Примерно доминирани от чувствата
комплекси в несъзнаваното не се променят в същия смисъл, както в
съзнанието. Те могат наистина да се обогатят с асоциации, не биват
обаче коригирани, а консервирани в първоначалната им форма, което
лесно може да се установи по постоянното им и равномерно въздей-
*
ствие върху съзнанието. Те също така могат да придобият неподле-
жащия на влияние принудителен характер на даден автоматизъм, от
който могат да бъдат избавени едва когато станат съзнавани. Пос-
ледната процедура с право се отнася към най-важните терапевтични
фактори. Накрая, подобни комплекси, вероятно пропорционално на
дистанцията си от съзнанието, чрез самоамплификация придобиват
архаичномитологичен характер и с това нуминозност, което без
48
[Категориите не бива да се умножават извън необходимото.]
221
затруднение може да се установи при шизофреничните раздвоения.
Нуминозността обаче е напълно изолирана от съзнателния произвол,
защото тя поставя субекта в състояние на затрогнатост, което значи
на безволева преданост.
384 Тези своеобразности на несъзнаваното състояние са в проти-
воречие с поведението на комплексите в съзнанието. Тук те подлежат
на корекция, губят автоматичния си характер и могат съществено да
бъдат преобразувани. Те свалят митологичната си обвивка, персо-
нализират се и като се включват в ставащия в съзнанието адаптивен
процес, се рационализират до такава степен, че се стига до възмож-
ност за диалектичен спор49. Несъзнаваното състояние явно е нещо
различно от съзнаваното. Незивисимо че в несъзнаваното процесът
първоначално продължава така, сякаш е съзнаван, с нарастване на
дисоциацията той изглежда в известна степен започва да спада до
едно по-примитивно (архаичномитологично) стъпало, да се приб-
лижава по своя характер до заложената в основата инстинктивна
форма и да приема качества, специфични за инстинкта, а именно
автоматизъм, неподатливост на влияние, all-or-none-reaction и т. н.
Ако приложим тук аналогия със спектъра, бихме могли да сравним
потъването на несъзнаваните съдържания с отместване към червената
част от спектъра - сравнение, особено сугестивно, като се знае, че
червеното от най-древни времена характеризира сферата на емо-
циите и на инстинктите50.
385 Или несъзнаваното представлява един друг медиум в
сравнение
със съзнанието. В близките до съзнанието области стават всъщност
малко промени, защото тук прекалено често се сменят светлина и
мрак. Но тъкмо този граничен слой има най-голяма стойност за
намиране на отговора на нашия най-голям проблем за психиката =
съзнанието. Именно той ни показва колко относително е несъзна-
ваното състояние, и то толкова относително, че чувстваме дори
изкушението да употребим понятие като „под-съзнание“, за да можем
49
При шизофрснна дисоциация липсва тази промяна в
съзнаваното състояние,
защото комплексите сс реципират нс в едно цялостно, а във
фрагментарно
съзнание. Ето защо те често сс проявяват в първоначалното им,
ще рече -
архаичното им, състояние.
50
У Гьоте червеното има духовно значение, но в смисъла на
Гьотсвото отношение
към чувството. Биха могли да сс предположат алхимично-
розснкройцерски
съображения, щс рече - червената тинктура и гранатът. [Вж.
Psychologie und
Alchemie, Paragr. 552.]
222
правилно да охарактеризираме тъмната страна на душата. Обаче
също така относително е и съзнанието, защото в неговите граници се
намира не просто някакво си съзнание, а цяла скала на интензитетите
на съзнанието. Между „аз върша“ и „съзнавам, че върша“ съществува
не само разлика от небето до земята, а понякога дори подчертано
противоречие. Следователно съществува съзнание, в което
несъзнаването преобладава, както и съзнание, в което доминира
съзнаваността. Този парадокс става веднага разбираем, ако поясним,
че не съществува съзнавано съдържание, за което със сигурност да
може да се твърди, че то е тотално съзнавано от някого 51, защото за
целта би била необходима една тоталност на съзнанието, която не
можем да си представим, а такава тоталност предполага също
единство или цялостност на човешкия дух, което също не можем да
си представим. Така стигаме до парадоксалното заключение, че не
съществува съдържание на съзнанието, което да не би могло да
бъде несъзнавано в друг аспект. Вероятно не съществува и несъз-
навано психично, което да не е същевременно и съзнавано 52. Да
докажем обаче последното изречение е по-трудно от предишното,
защото нашето Аз, което единствено е в състояние да направи по-
добно заключение, е тъкмо опорната точка на съзнанието и не се
намира в такава асоциация с несъзнаваните съдържания, че да може
да свидетелства за тяхната природа. Те за него са практически несъз-
навани, което обаче не значи, че в друг аспект не биха били съзнавани
за него, ще рече, че то може да познава тези съдържания в някакъв
друг аспект, но не знае, че са тези, които при други обстоятелства
предизвикват разстройване на съзнанието. Освен това има процеси,
при които не може да се докаже някаква връзка със съзнаващото Аз
и които въпреки това се проявяват като „представени“, респективно
сходни на съзнанието. Най-сетне има случаи, при които са налице
едно несъзнавано Аз и с това една втора съзнаваност, както видяхме.
Но последното са изключения53.
51
Е. БЛОЙЛЕР вече бе обърнал внимание на това (Naturgeschichte
der Seele
und ihres Bewußtwerdens, p. 300 f.).
52
Психоидното несъзнавано не може в никакъв случай да
присъства там, тъй
като то включва само неспособното да стигне до съзнанието и
подобното на
душата.
51
По този повод трябва да сс отбележи, чс С. A. MEIER свързва
подобни
наблюдения със сходни възгледи във физиката. Той казва:
„Връзката на взаимно
допълване между съзнание и несъзнавано налага още един друг,
физически
223
386 В психичната сфера pattern of behaviour (образец на
поведение
- англ.) със своята принудителност отстъпва в полза на поведенските
варианти, предпоставени от опита и от произволните актове, ще рече
- чрез процеси на съзнанието. От гледна точка на психоидното, реф-
лекторно-инстинктово състояние психиката означава разхлабване на
обвързаността и нарастващо изтласкване назад на несвободните
процеси в полза на „избрани“ модификации. Избирателната ак-
тивност се осъществява, от една страна, в рамките на съзнанието, от
друга - извън него, ще рече - без връзка със съзнаващото Аз, тоест
несъзнавано. Този процес само наподобява съзнанието така, сякаш
е „представен“, респективно съзнаван.
387 Тъй като не разполагаме с никакви задоволителни основания
да приемем, че едно второ Аз съществува във всеки индивид, или че
всеки човек притежава дисоциация на личността, трябва да се
откажем от идеята за второ съзнание на Аза, от което биха могли да
тръгват волеви решения. Тъй като обаче съществуването на висо-
кокомплексни, сходни със съзнанието, процеси в несъзнаваното стана
много силно възможно чрез опита на психопатологията, както и на
психологията на сънищата, ние за зло или за добро сме принудени
накрая да направим извода, че състоянието на несъзнаваните съдър-
жания, без да е еднакво, е някак сходно със съзнаваното. При тези
обстоятелства не ни остава нищо друго, освен да приемем средно
понятие между понятията за едно несъзнавано и едно съзнавано
състояние, а именно апроксимативно съзнание. Тъй като нашият
непосредствен опит борави само с рефлектирано, тоест като такова
съзнавано и признато състояние, а именно отношението на
представите или съдържанията към един комплекс на Аза,
представящ
емпиричната личност, то съзнание от друг тип - или без Аза, или без
съдържание - ни изглежда почти немислимо. Не бива обаче този
въпрос да се абсолютизира. Още на едно по-примитивно стъпало от
човешкото развитие Азовият комплекс загубва доста от значението
си и така съзнанието се променя по характерен начин. Преди всичко
то престава да бъде рефлектирано. Ако разгледаме внимателно
психичните процеси при по-висшите гръбначни и особено при
паралел, изискването за строго провеждане на „принципа на
съответствието“.
То може да ни даде ключа към това, което ние в аналитичната
психология
толкова често срещаме като „строга логика“ (логика на
вероятностите) на
несъзнаваното и което напомня за „разширено състояние на
съзнанието.“
(Moderne Physik - moderne Psychologie, p. 360)
224
домашните животни, ще забележим явления, наподобяващи
съзнание, които не ни дават основание да предположим наличието
на Аз. Светлината на съзнанието има, както знаем от непосредствен
опит, множество степени на светлост, а Азовият комплекс - мно-
жество степени на значимост. На анималистичното и примитивното
стъпало царят само „юпнпоБЙаз“ (искрящи светлини - б. пр.), които
почти не се отличават от светлостта на дисоциираните Азови
фрагменти, така както на инфантилното и примитивното стъпало
съзнанието още не е единно, тъй като не е центрирано от никакъв
здраво заседнал Азов комплекс, а само тук и там проблясва, щом
външни и вътрешни събития, инстинкти и афекти просто го събудят.
На това стъпало то има още островитянски или архипелагски
характер.
И на по-високо, и на най-високо стъпало съзнанието още не е
напълно
интегрирана цялост, а по-скоро е годно за неопределено разширяване.
Все още е възможно просветващи острови, ако не цели континенти
да бъдат добавени дори към модерното съзнание - явление,
превърнало се във всекидневна практика за психотерапевта. Ще бъде
добре да си представяме съзнанието на Аза, обградено от множество
малки искрящи светлини.
Е. НЕСЪЗНАВАНОТО КАТО МУЛТИПЛЕНО СЪЗНАНИЕ
388 Хипотезата за мултиплени искрящи светлини почива, от една
страна, както видяхме, върху наподобяващо съзнанието състояние
на несъзнаваните съдържания, от друга страна - върху възникването
на определени образи, които трябва да се схващат като символи и
могат да се установят в сънищата и във визуалните фантазии на
модерни индивиди или в исторически документи. Както е известно,
един от главните източници на символните представи в миналото е
алхимията. От нея ще взема само представата за scintillae, искрите,
които се появяват като визуални илюзии „в менливата субстанция“ 54.
Така например ,flurora consurgens“ казва: „Scito quod terra foetida
cito recipit scintillulas albas55“. Тези искри КХУНРАТ обяснява като
54
Psychologie und Alchemie [Paragr. 172] Hnd a. a. O.
55
[Знай, чс гнилостната почва скоро щс сс сдобие с бели
искрички] Artis auriferae
I, р. 208, вероятно цитат на Moricnus [парагр. 394 от този том].
Същото повтаря
MYLIUS, Philosophia reformata, р. 146. На стр. 149 той добавя още
„scintillas
aurcas“ [златни искри].
15. Динамиката на несъзнавапото
225
„radii atque scintillae“ на „Anima Catholica“, на вседушата, която била
идентична с Духа Божи56. От това тълкуване става ясно, че още някои
алхимици са предполагали психична природа у тези искрящи
светлини. Те били семена светлина, разпръснати сред хаоса 57, който
Кхунрат нарича „mundi futuri seminarium“. Една такава искра е и
човешкият разум58. От „фойерверка на вселенската душа“
тайнствената субстанция („на всеобщото битие на земната водаJ или
Земна вода - limus, тиня“) е „универсално одухотворена“ в съответ-
ствие със Sapientia 1,7: „quoniam spiritus Domini replevit orbem
terrarum59.“ Във „водата на изкуството“, в „нашата вода“, която е и
хаосът60, се намират „огнените искри на душата на света като чисти
Formae Rerum essentiales“61. Тези formae62 съответстват на Плато-
новите идеи, според които се получава равнопоставеност на
scintillae с архетиповете, ако приемем, че вечните, „опазени на
свръхнебесно място“, образи на Платон представляват философски
израз на психологическите архетипове. От този алхимичен преглед
56
„... variac dus radii atque Scintillae, per totius ingentem, matcrici
primae massae,
molem, hinc indc dispcrsac ac dissipatac: inque mundi partibus,
disiunctis ctiam, et
loco et corporis mole, neenon circumscriptionc, postca separatis...
unius Animac
unvcrsalis scintillae nunc ctiam inhabitantes.“ [Техните различни
лъчи и искри са
разпределени и разпръснати върху цялото огромно кълбо на
праматерията:
искрите на вседушата, които живеят в тези откъснали се части на
света, отделени
от мястото и масата на тялото и дори от нейната периферия.]
(Amphitheatrum,
рр. 195 f. und 198)
57
1. е., р. 197. Сравни гностичната теория за семената на
светлината, които
събира девицата-светлина, също така и манихейското учение за
светлинните
частици, които трябвало да бъдат поглъщани чрез ритуалната
храна, един вид
свхаристия, при което се ядели дини. Най-ранното съобщение за
тази идея
изглежда е KaQnioxfjç (събирач?) при 1RENAEUS, Contra
haereses, 1, 2, 4. Във
връзка с „диня“ вж. V. FRANZ, Der Traum des Descartes.
s
* „Mens humani animi scintilla altior et lucidor...“ [Разумът на
човешкия дух е
една възвишена и светеща искра] (KHUNRATH, Amphitheatrum,
р. 63).
54
KHUNRATH, Von hylealischen Chaos, p. 63. [Соломонова
мъдрост: „... защото
светът е изпълнен от Божия дух.“]
ш
Като синоними KHUNRATH използва „forma Aquina, pontica...
Limus Tcrrae
Adamac... Azoth... Mcrcurius“ [водниста форма, морска форма,
тиня на Адамо-
вата Земя, азот, живак] и т. н. {Chaos, р. 216).
м
Chaos, р. 216.
1,2
Тези „formae Scintillacvc Animac Mundi“ KHUNRATH {Chaos, p.
189) определя
още като „Rationcs Scminariac Naturac spccificac“ [форми или
искри на
световната душа - семенни модели на природата, произвеждаща
видовете], е
което той повтаря една антична мисъл. Той нарича scintilla също
„Entclcchia“
(р. 65).
226
би трябвало да се направи заключението, че архетиповете по
същество
притежават определена светлост или сходство със съзнанието, и така
на една numinositas съответства една luminositas. Изглежда, че и
ПАРАЦЕЛЗ е предполагал нещо подобно. В неговата „Philosophie!
sagax“ намираме следния цитат: „Като че ли у човека има нещо
малко божествено, като че ли у човека има малко природна светлина.
Божественото и светлината трябва да направят човека съвършен,
само тези две неща. От тези двете идва всичко и двете са в човека,
човекът обаче не е в тях, но те са в него 63.“ В потвърждение на тази
мисъл Кхунрат пише: „Scintillae Animae Mundi igneae, Luminis
nimirum
Naturae, огнени искри от душата на света... са разпръснати или
изхвърлени в и от тъканта на големия свят във всички плодове на
елементите навсякъде64.“ Искрите произхождат от „Ruach Elohim“, от
Дух Божи65. Сред scintillae той различава една „scintilla perfecta Unici
Potentis ас Fortis“, която представлява еликсирът, ще рече - самата
тайнствена събустанция66. Ако ни е разрешено да направим
сравнение между архетиповете и искрите, то в този смисъл Кхунрат
обръща особено внимание на една от тях. Нея той я окачествява като
монас и слънце, като и двете насочват към божеството. Подобна
картина се среща в писмото на ИГНАЦИЙ от АНТИОХИЯ до
ефесците, в което съобщава за идването на Христос: „Как се
представи
той тогава пред вечността? Една звезда изгря на небето, по-светла от
всички звезди, и светлината ù бе неописуема, и тази поява предизвика
смущение. Всички други звезди със Слънцето и Луната се подредиха
в кръг около тази звезда...67“ Психологически тази една scintilla или
монас може да се възприеме като символ на Аза - аспект, който тук
само споменавам.
389 За ДОРН искрите имат ясно психологическо значение. Той
казва:
„Sic paulatim scintillas aliquot magis ас magic indies perlucere suis oculis
mentalibus percipiet, ас in tantam excrescere lucem, ut successivo tem-
pore quaevis innotescant, quae sibi necessaria fuerint68.“ Тази светлина
63
cd. HUSER X, p. 206; cd. SUDHOFF XII, p. 231.
64
Chaos, p. 94.
65
Chaos, p. 249.
“ Chaos, p. 54 [съвършена искра на Единствено Властващия и
Силния]. Това е
в единомислие с Парацслзий, който определя lumen naturae като
квинтесенция,
извлечена от самия Бог от четирите елемента (SUDHOFF XII, рр.
36 und 304).
67
XIX, 1 f.
м
„Така той със своите духовни очи ще види как няколко искри
повече и повече
227
e lumen naturae, която осветява съзнанието, a scintillae са носещи
зародиш искрящи светлини, които бликат от тъмнината на несъз-
наваното. Дорн, както и Кхунрат са задължени на Парацелз. Дорн се
съгласява с Парацелз, приемайки, че в човека съществува „invisibilem
solem plurimis incognitum“* 64 * * * * 69. За тази естествена, вродена у
човека,
светлина Дорн казва: „Lucet in nobis licet obscure vita lux hominum 70
tanquam in tenebris, quae non ex nobis quaerenda, tarnen in, et non a
nobis, sed ab eo cuius est, qui etiam in nobis habitationem facere
dignatur... Hie earn lucem plantavit in nobis, ut in eius lumine qui lucem
inaccessibilem inhabitat, videremus lumen: hoc ipso quoque caeteras
eius praecelleremus creaturas: illi nimirum similes hac ratione facti, quod
scintillant sui luminis dederit nobis. Est igitur veritas non in nobis
quaerenda, sed in imagine Dei quae in nobis est1'.“
390 Единия архетип, който подчертава Кхунрат, познава и Дорн
като
sol invisibilis respektive die imago Dei. У Парацелз lumen naturae
произхожда първоначално от „astrum“ или „sydus“, от „съзвездията“
вътре в човека72. „Фирмаментьт“ (синоним за звездите) е естествената
светлина73. Затова „крайъгълният камък“ на всяка истина е
„астрономията“, която „е майка на други изкуства, всичко... след нея
отива към божествената мъдрост, към светлината на природата“74,
<и> от ден на ден блестят и нарастват до една толкова голяма
светлина, че след
това става ясно всичко онова, което с необходимо <на адспта>.“
(Theatrum
chemicum, 1602, I, De speculative! philosophia, p. 275)
64
[едно слънце, непознато за мнозина, невидимо] - „Sol est
invisibilis in hominibus,
in terra vero visibilis, tarnen ex uno et codcm sole sunt ambo“
[Слънцето е невидимо
в човека, на земята обаче е видимо и въпреки това и едното, и
другото
произхождат от едно и също слънце]. {De spec, phii, p. 308)
70
„Et vita erat lux hominum et lux in tenebris lucct“ {Jo. 1, 4 und 5).
71
„Свети в нас животът, наистина сумрачно, като човешка
светлина, така и в
мрака <сдна свстлина>, която не може да ни се отнеме, въпреки
че е в нас и <всс
пак> не е от нас, а от онзи <произхожда>, който дори ни е
направил честта нас
да направи свое обиталище... Той е посял в нас светлина, за да
можем в неговата
светлина, на този, който населява недостъпната светлина, да
виждаме светлината;
тъкмо е това се различаваме от всички други създания. По тази
причина ние
наистина сме направени по негово подобие, защото той ни е дал
една искра от
своя живот. Следователно не в нас трябва да се търси истината, а
в Божия образ,
който се намира в нас.“ {Theatr. chenu, 1602, 1: De philosophia
meditativa, p.
460) [Курсивът е на Юнг.]
72
HUSER X, р. 19; SUDHOFF XII, р. 23: „... това, което е в
светлината на
природата, това е въздействието на съзвездията.“
73
Philosophia sagax, HUSER X, p. I; SUDHOFF XII, p. 3.
74
Phil, sag., HUSER X, p. 3 f.; SUDHOFF XII, p. 5 f.
228
дори „най-добрите религии“ зависят от „астрономията“75. Звездите
са тези, които „желаят да тласкат човека към голяма мъдрост... за да
може той в светлината на природата да се яви като чудо и мистерията
на вълшебното творение на Бога да бъде открито и прославено“ 76.
Да, самият човек е един „astrum“: „значи не е сам, а толкова силно
свързан с всички апостоли и светци; всеки един е един astrum, небето
е една звезда... затова и Светото писание казва: вие сте светлината на
света77.“ „Така както в звездите съвсем естествено е светлината, и
човекът трябва да я взема от тях, както храната от Земята, на която е
роден, следователно на звездата, на която е роден78.“ И животните
носят природната светлина, която е един „вроден дух“ 79. Още с
раждането си човек бива „надарен със съвършената светлина на
природата“80. Парацелз я нарича „primum ас optimum thesaurum, quem
naturae Monarchia in se claudit“81 (присъединявайки се към
общоизвестните определения на „Единственото“ като скъпоценна
перла, скрито съкровище, „трудно достижима скъпоценност“ и т. н.).
Светлината е дадена на „вътрешния човек“, или на вътрешното тяло
(на corpus subtile, въздушното тяло), както става ясно от следния
пасаж: „Затова един човек възвишен, мъдър и т. н. би могъл да излезе
от своето външно тяло и да приложи цялата мъдрост и разум, които
са вечни в същото това тяло и като един вътрешен 82 човек, така да
заживее, а не като външен. Защото един вътрешен човек е винаги
просветлен и истински и колкото и да изглежда несъвършено
смъртното тяло, то ще го види като съвършен след отделянето си от
него. Това, което тук разказахме, се нарича lumen naturae и е вечно,
същото е дал Бог на вътрешното тяло, с него той управлява
75
Апостолите са „astrologi“ (Phil, sag., HUSER X, p. 23; SUDHOFF
XII, p. 27).
7Л
Phil, sag., HUSER X, p. 54; SUDHOFF XII, p. 62.
77
Phil, sag., HUSER X, p. 344; SUDHOFF XII, p. 386. Последното
изречение е от
Mat. 5,14: „Vos estis lux mundi.“
7I!
Phil, sag., HUSER X, p. 409; SUDHOFF XII, p. 456 f.
74
„... когато петлите предсказват бъдещето и пауните смъртта на
господаря си...
всичко това е от вродения дух и светлината на природата.“
(Fragmenta medica:
De morbis somnii, HUSER V, p. 130; SUDHOFF IX, p. 361)
80
Liber de generatione hominis, HUSER VIII, p. 172; SUDHOFF I, p.
300.
81
De vita longa, hg. von ADAM von BODENSTEIN, lib. V, cap. II
[първото и най-
скъпоцснно съкровище, което крие в себе си монархията на
природата].
82
Срв. Phil, sag., HUSER X, p. 341; SUDHOFF XII, p. 382: „Ясно е,
чс цялата
човешка мъдрост към земното тяло се крие в светлината на
природата.” Това е
„човешката светлина на вечната мъдрост“. (Phil, sag., HUSER X,
p. 395;
SUDHOFF XII, p. 441)
229
вътрешното тяло, и то по разум... защото светлината на природата е
единственият разум, а не иначе... светлината е тази, която дава
вярата...
Бог е дал на всеки човек достатъчно светлина, за която човекът е
предопределен, така че да не греши... За да опишем обаче произхода
на вътрешния човек или на вътрешното тяло, нека отбележим, че
всяко вътрешно, тяло е само едно тяло и едно-единствено нещо
във всички хора, но разпределено според добре подредените числа
на тялото, на един едно, на друг друго. И когато се съберат
всичките,
се получава само една светлина, само един разум...83.“
391 „А светлината на природата е светлина, запалена от светия
дух
и не угасва, защото е запалена... сега светлината е толкова силна, че
иска да гори84, и колкото по-дълго, толкова повече ще свети, и
колкото
по-дълго, толкова по-голяма ще става... значи и в светлината на
природата има силна страст към разпалване 85.“ Светлината е
„невидима“: „следователно само човекът в невидимото получава от
светлината на природата своята мъдрост, своето изкуство86.“ Човекът
е „пророк на природната светлина“87. Впрочем lumen naturae „се
изучава“ чрез сънища88, „... както светлината на природата не може
да говори, така на сън тя сътворява образи от силата на словото“ (на
Бога)89.
3 92 Разреших си да се спра по-обстойно на Парацелз и да цитирам
няколко автентични текста, за да създам у читателя впечатление за
това, как този автор схваща lumen naturae (светлината на природата-
лат.). Струва ми се, че от гледна точка на нашата хипотеза за
мултиплени феномени на съзнанието преди всичко е важно, че
характерната визия на алхимиците - за разпалващите се искри в
тайнствената субстанция - при Парацелз се превръща в съзерцание
на „вътрешния небосвод“ и неговите звезди. Той разглежда тъмната
психика като осеяно със звезди нощно небе, чиито планети и
констелации на неподвижните звезди представляват архетиповете в
83
De gen. hom., HUSER VIII, p. 171 f.; SUDHOFF I, p. 299 f.
[Курсивът c на
Юнг.]
84
„Дошъл съм на Земята огън да донеса и колко много ми се иска
той вече да е
разпален.“ (Luk. 12, 49)
85
Fragmenta сит libro de fundamento sapientiae, HUSER IX, p. 448;
SUDHOFF
XIII, p. 325 f.
86
Phil. sag., HUSER X, p. 46; SUDHOFF XII, p. 53.
87
Phil. sag., HUSER X, p. 79; SUDHOFF XII, p. 94.
88
Practica in scientiam divinationis, HUSER X, p. 434; SUDHOFF XII,
p. 488.
89
Liber de caducis, HUSER IV, p. 274; SUDHOFF VIII, p. 298.
230
тяхното пълно сияние и божественост90. Звездното небе наистина е
отворената книга на космическата проекция, отражението на ми-
тологемите, ще рече - на архетиповете. С този възглед астрологията
и алхимията, двете антични представителки на психологията на
колективно несъзнаваното, си подават ръка.
393 Парацелз е под прякото влияние на АГРИПА фон НЕТЕС-
91
ХАЙМ , който приема съществуването на „luminositas sensus
naturae“ (просветляващо чувство на природата - лат.). От него „се
спускат светлини на пророчеството върху четириногите животни,
върху птиците и другите живи същества“ и им внушават предна-
чертанието на бъдещи неща92. За sensus naturae той се позовава на
ГИЛИЕЛМУС ПАРИЗИЕНЗИС, в лицето на когото разпознаваме
ВИЛХЕЛМ фон ОВЕРН (G. ALVERNUS, +1249), който е бил
епископ
на Париж около 1228 г. Той написва много произведения, от които е
бил повлиян например АЛБЕРТУС МАГНУС. Вилхелм фон Оверн
приема за sensus naturae, че той представлява по-висш смисъл,
отколкото човек би могъл да възприеме, и особено подчертава, че и
животните го притежават93. Учението за sensus naturae се развива от
идеята за всепроникващата световна душа, с която се е занимавал
един друг Гилиелмус Паризиензис, предшественик на Алвернус, а
именно ГИЙОМ дьо KOHI II94 (1080-1154)- схоластик платоник,
който
е преподавал в Париж. Той идентифицира anima mundi (световната
душа - лат.), ще рече - sensus naturae, със Светия Дух подобно на
АБЕЛАР. Световната душа представлява природната сила, отговорна
за всички проявления на живота и на психиката. Както вече показах с
90
В Hieroglyphic^ на HORAPOLLON звездното небе с богът като
съдбовност,
като е символизиран от числото пет, вероятно quincunx (пет
дванайсстини от
едно цяло - б. пр.).
91
Вж. Paracelsus als geistige Erscheinung [Paragr. 148].
92
De occulta philosophia, p. LXV1II. „Nam iuxta Platonicorum
doctrinam, est
rebus inferioribus vis quaedam insita, per quam magna ex parte cum
superioribus
conveniunt, undc etiam animalium taciti consensus cum divinis
corporibus consentiré
vident, atque his viribus corum corpora et affectus affici“ [Защото
според учението
на платоницитс в нисшите неща живее една определена сила,
чрез която те
постоянно се съгласуват е висшите неща, поради което се създава
впечатление,
че мълчаливото разбирателство на живите същества е
божествените тела се
осъществява хармонично и че техните тела и афекти са под
влиянието на тези
сили] (1. е., p. LXIV).
п
Вж. THORNDIKE, A History of Magic and Experimental Science II, p.
348 f.
94
PICAVET, Essais sur l’histoire générale et comparée des théologies et
des phi-
losophies médiévales, p. 207.
231
приведения цитат, този възглед за anima mundi изобщо е много
употребяван от алхимиците, доколкото Меркурий се тълкува веднъж
като anima mundi, друг път - като Свети Дух95. Имайки предвид
толкова
важните за психологията на несъзнаваното алхимични представи, би
си заслужавало да се отдели известно внимание на един вариант,
хвърлящ светлина върху символиката на искрите.
394 Още по-често срещан мотив от този за звездите е за
рибешките
очи, които имат същото значение. Както вече споменах по-горе,
автори посочват като извор на „учението си“ за scintillae един пасаж
от МОРИЕНУС. В трактата на Мориенус Романус наистина има
такъв пасаж. Той гласи: „Purus latón tamdiu decoquitur, donee veluti
oculi piscium elucescat96“. Това изречение изглежда е цитат от още
по-ранен източник. При по-късните автори рибешките очи се срещат
по-често. При сър ДЖОРДЖ РИПЛИ се среща вариантът, че при
„пресушаването на морето“ остава субстанция, блестяща „като
рибешки очи“97, което представлява ясен намек за златото и слънцето
(като божествено око). Затова е съвсем разбираемо, че един алхимик
от XVII век слага като мото на своето издание на НИКОЛА
ФЛАМЕЛ
думите на Захарин 4, 10: „Et videbunt lapidem stagneum in manu
Zorobabel. Septem isti oculi sunt Domini, qui discurrunt in universam
terram“98. („Понеже тия ще се радват, сиреч тия седем, Които са очите
Господни, Тичащи през целия свят, Като видят отвеса в ръката на
Зоровавела.“ Превод от оригинала99. - Бълг. пр. по Библията - б. пр.)
Седемте очи най-вероятно са седемте планети, които, както слънцето
и луната, са Божии очи, те никога не си почиват, навсякъде проникват
и са всевиждащи. Същият мотив трябва да е залегнал в мотива за
многоокия великан Aproe. Той има и второ име - jtavôjrrfjç (всичко
виждащият), и се разглежда като символизиращ звездното небе. Той
веднъж е едноок, друг път четириок, понякога стоок и дори
(.ruQicojtôç
(хилядоок). Минава също и за неспящ. Хера поставила очите на
95
Вж. Psychologie und Alchemie [Paragr. 172, 266, 445, 505 und 517].
96
Art. aurij. I: Liber de compositione alchemiae, p. 32: „Чистият латон
cc вари,
докато започне да блести като рибешки очи.“ Авторите сами
превръщат „oculi
piscium“ в „scintillae“.
97
Opera omnia chemica, p. 159.
9K
Към това може да сс добави още от Захарий 3, 9: „Super lapidem
imam septem
oculi sunt.“
99
EIRENAEUS ORANDUS, Nicolas Flammel: His Exposition of the
Hieroglyphicall
Figures etc.
232
Aproe Паноптес в опашката на пауна100. Така както Aproe е пазач,
ХИПОЛИТ, цитирайки мъдростите на Арат, е отредил на съзвездието
на Дракона позиция, от която може всичко да се наблюдава. Там той
е описан като „гледащ към всичко надолу от височината на полюса и
внимава да не остане нещо скрито от него“ 101. Тази дракон е, така да
се каже, неспящ, понеже полюсът „никога не залязва“. Той се появява
често, сливайки се с извития път на слънцето на небето. „C’est pour
ce motif qu’on dispose parfois les signes du zodiaque entre les
circonvolutions du reptile“ - казва КЮМОН102. Зодиакалните знаци
змията носи понякога на гърба си 103. Както подчертава АИСЛЕР, чрез
символиката на времето способността на дракона да вижда всичко
се пренася върху Кронос, който при СОФОКЪЛ е ó Jtavr’ ÓQCÚV
XQÔVOÇ И В надгробния надпис за падналите от Херонея бива
наречен
jtavemcncoaioç óaípcov104. При ХОРАПОЛО oi)Qo|30£oç означава
вечност (aïcûv) и космос. Чрез идентичността на всевиждащия с
времето се обясняват очите върху колелата на визията на Езекиил
(Пророк Езекиил 1,21 : „... и наплатите около тия четири бяха пълни с
очи“-бълг. пр. по Библията, 1,18). Идентификацията с времето на
всевиждащата констелация трябва тук да бъде спомената заради
нейното особено значение; тя насочва към връзката на mundus
archetypus (световния архетип - лат.) на несъзнаваното с „феномена“
на времето, а именно към синхроничността на архетипните събития,
на които ще се спра малко по-подробно в обобщението накрая.
395 От автобиографията на ИГНАЦИЙ от ЛОЙОЛА, която е
диктувал на ЛОИС ГОНЗАЛЕС105, научаваме, че той често е виждал
едно светло сияние, имащо понякога, както на него му се струва,
формата на змия. Тя трябва да е била обсипана със светещи очи,
които всъщност не са били никакви очи. В началото той се чувствал
много успокоен от красотата на явлението, по-късно обаче прозрял,
100
Този митологем е важен за тълкуването на „cauda
pavonis“.
101
Тетах^са yàg vopiÇovoi ката TÔV ÜQKTIKÔV JIÔXOV xàv
Дракоута, TÔV ô(piv,
<btà TOÜ vtyrAoràTou TÔLOU jtàvra emßXeatovra ка1 Jtàvta
ècpoQüvta, ïva ppôèv
TCÛV jtQatTopévcov aÜTÔv ХлОр. (Elenchos, IV, 47, 2f. [p. 69])
102
Textes et monuments figurés relatifs aux mystères de Mithra I, p.
80.
,,и
Пдооета^е TÔV aÜTÔv ÔQàKovTa ßacrra^Eiv ët, Çcpôia èm TOÜ
VCÔTOV aÜToü.
(PITRA, Analecta sacra, V, p. 300, zit. bei EISLER, Weltenmantel und
Himmelszelt
II, p. 389, Anm. 5)
104
EISLER, 1. е. II, p. 388: „Вссвиждащият Хронос“ и
„всичко наблюдаващият
демон“.
105
LUDOVICUS GONSALVUS, Acta antiquissima.
233
че това било зъл дух106. Тази визия съдържа в себе си събрани всички
разгледани тук аспекти на мотива за очите и представлява невероятно
изразителен образ на несъзнаваното с неговите разпръснати
проблясъци. Лесно можем да си представим объркаността, която е
трябвало да изпита един средновековен човек пред лицето на толкова
значима „психологическа“ интуиция, още повече че не са му идвали
на помощ за неговото съждение никакъв догматичен символ и
никаква достатъчна алегорика от бащите. Игнаций обаче не е бил
съвсем неправ, защото хилядоочието като качество е присъщо и на
прачовека, на Пуруша. Така в Ригведа, X, 90 се казва: „Хилядоглав е
Пуруша, хилядоок, хилядокрак. Той е обгърнал Земята и надвишава
десетопръстното пространство107“. Моним Арабинът учи след
Хиполит, че прачовекът C'AvügcDJtoç) представлява една-единствена
монада (ща povdç), несъставен, неделим и същевременно съставен
и делим. Тази монада е най-съвършената (ща кедаСа), a тази най-
малка единица, съответстваща на единствената „scintilla“ на Кхунрат,
има „много лица“ и „много очи“108. При това Моним се опира главно
на пролога към Евангелието на Йоан\ Неговият прачовек, както
Пуруша, е космосът (avdgœjtov eivai то Jtàv)109.
396 Такива визии трябва да се разбират като интроспективни
интуиции, обхващащи състоянието на несъзнаваното, и в същото
време като рецепция на християнската централна идея. Разбира се,
мотив със същото значение се среща и в модерните сънища и
фантазии - например като звездно небе, като отражение на звездите
в тъмната вода, като разпръснати върху черната земя златни бучици 110
или златен пясък, като нощен празник на кораб, а именно лампиони
върху тъмната водна повърхност, като едно-единствено око в
дълбините на Земята или на морето или като парапсихическа визия
от светлинни кълба и т. н. Тъй като съзнанието открай време се
характеризира чрез изрази, заети от светлинните явления, според мен
1,16
Игнаций има също и визия на едно „res qimcdam rotunda
tanquam ex auro et
magna“ [някакво кръгло нещо, сякаш че от злато и голямо],
което се явява пред
очите му. Той го свързва е Христос, който му сс е явявал като
слънце. (FUNK,
Ignatius von Loyola, pp. 57, 65, 74 und 112)
107
HILLEBRANDT, Lieder des ggveda, p. 130.
1,18
Elenchos, VIII, 12, 5 [p. 232].
109
I. c„ VIII, 12, 2 [p. 232].
110
Подобно на известното пожелание на алхимиците:
„Seminatc aurum in terram
albam foliatam.“ [Сейте злато в бялата, разлистена земя.]
234
допускането, че мултиплените луминозитети (проблясъци) не
съответстват на феномени на съзнанието, не е съвсем неправилно.
Ако проблясъкът се яви като монада, да кажем - като единствена
звезда или като слънце, или като око, тогава той обича да взема
образа
на мандала и трябва да се тълкува като нещо самостоятелно. Не
става дума обаче за double consciense (раздвоение на съзнанието -
фр.), защото не може да се докаже дисоциация на личността.
Напротив, символите на самостоятелното имат „обединяващо“
значение111.
Ж. PATTERN OF BEHAVIOUR И АРХЕТИП
397 Ние вече поставихме ниското начало на психиката в онова
състояние, в което функцията се еманципира от принудителния
инстинкт и може да бъде повлияна от волята, а волята дефинирахме
като налична енергия. С това обаче, както вече казахме, се
предполага
наличието на субект, способен на съждения, на когото трябва да се
припише съзнаваност. По този път стигнахме до момента да
доказваме точно това, което в началото отхвърляхме, а именно
идентифицирането на психиката със съзнанието. Все пак тази дилема
може да се проясни, ако разберем доколко съзнанието е относително,
защото неговите съдържания са едновременно съзнавани и
несъзнавани, ще рече - съзнавани в един аспект, в друг - несъзнавани.
Както всеки парадокс, така и тази констатация изглежда нелека за
разбиране112. Трябва обаче да свикнем с мисълта, че съзнанието не
е Тук и несъзнаваното не е Там. Психиката представлява по-скоро
една съзнавано-несъзнавана цялост. За граничния слой, който аз
съм определил като „лично несъзнавано“, може лесно да се докаже,
111
Вж. по темата моите изложения за „обединяващия
символ“ в: Psychologische
Typen [Definitionen, s. v.].
1,2
Фройд също стига до сходни парадоксални заключения. Той
казва (Zur Technik
der Psychoanalyse und zw• Methapsychologie, p. 213 f.) следното:
„Един инстинкт
не може никога да станс обект на съзнанието, е изключение на
представата,
която го репрезентира. Той обаче и в несъзнаваното не може да
бъде по друг
начин репрезентиран освен чрез представата.“ [Курсивът мой.]
Както в моето
изложение по-горс остава да се зададе въпрос за субекта на
несъзнаваната воля,
така и тук трябва да попитаме: на кого в несъзнаваното
състояние се представя
инстинктът? Защото „несъзнавано“ представяне е contradictio in
adiecto.
235
че неговите съдържания напълно съответстват на нашата дефиниция
за психичното. Има ли обаче по нашата дефиниция психично
несъзнавано, което да не е „fringe of consciousness“ (рамка на съзна-
нието - англ.) и да не е лично?
398 Вече споменах, че още Фройд е установил архаични останки
и
примитивни видове функции в несъзнаваното. По-късни изследвания
доказаха тази констатация и натрупаха богат нагледен материал. От
гледна точка на структурата на тялото би било изненадващо, ако
психйката се окаже единственият биологичен феномен без ясни следи
от историята на своето развитие, а фактът, че тези белези са в най-
тясна връзка тъкмо с основата на инстинкта, подкрепя изцяло вероят-
ността. Инстинкт и архаичен модус съвпадат в биологичното понятие
pattem of behaviour (образец на поведение - англ.). Не съществува
аморфен инстинкт, тъй като всеки инстинкт носи образа на своята
ситуация. Той изпълва винаги един образ, притежаващ постоянни
качества. Инстинктът на листоядната мравка се задоволява чрез об-
раза на мравката, на дървото, на листото, на срязването, на пренася-
нето и на полянката с гъби 113. Липсва ли едно от тези условия,
инстин-
ктът не функционира, защото той не може да съществува без своята
тотална структура, без своя образ. Подобен образ е един тип от
априорно естество. Той е вроден у мравката още преди изобщо да се
е проявил, защото той може да се състои само тогава, когато
съответно
изграден инстинкт даде повод и възможност за това. Схемата е
валидна
за всички инстинкти и е представена в идентична форма у всички
индивиди от един и същи вид. Същото се отнася и за човека: той носи
у себе си а priori типове инстинкти, които представляват поводът и
базата за неговите дейности, доколкото той изобщо функционира
инстинктивно. Като биологично същество човекът просто не може
да се държи по друг начин освен като човек и да изпълнява своя
pattem of behaviour. Така са поставени строги граници на възможнос-
тите за произволния му избор, които са толкова по-стеснени, колкото
по-примитивен е той и колкото повече съзнанието му зависи от
сферата на инстинктите. Независимо че от една определена гледна
точка е напълно правилно да погледнем към pattem of behaviour
като към още наличен архаичен остатък, както например е направил
това Ницше спрямо начина на функциониране на сънищата, то в
никакъв случай няма да бъдем справедливи спрямо биологичното и
113
По-подробно вж. при MORGAN, Instinkt und Gewohnheit.
236
психологичното значение на тези типове. Това не са само реликви
или още налични остатъци от предишни начини на функциониране,
а постоянно налични, биологично незаменими регулатори в сферата
на инстинктите, чието действие преминава през цялата сфера на
психиката и едва там предава своята задължителност, където относи-
телната свобода на волята я ограничава. Тази картина представлява
смисълът на инстинкта.
399 Колкото и наличността на образ на инстинкта в човешката
биология да изглежда вероятна, толкова трудно могат да се докажат
емпирично ясно разграничените типове. Защото онзи орган, с който
бихме могли да обхванем това, а именно съзнанието, е по същество
не само трансформиране, но и трансформатор на първоначалния
образ на инстинкта. Тогава няма защо да се чудим, че разумът не
успява да подреди подобни прецизни типове за човека, каквито
познаваме в животинския свят. Трябва да призная, че не мога да си
представя някакъв директен път за решение на тази задача. И все пак
струва ми се, че успях да разкрия един поне индиректен достъп до
образа на инстинкта.
400 Тук бих желал накратко да обрисувам пътя на това откритие.
Често съм наблюдавам пациенти, чиито сънища говорят за богат
фантазен материал. Също така самите пациенти ми създаваха
впечатление, че са задръстени с фантазии, без да могат да кажат къде
се крие вътрешното напрежение. В такива случаи аз вземах повод от
някоя картина от съня или от някакво хрумване на пациента, за да му
дам задача да разгради този упрек чрез свободно действие на фан-
тазията или да го развие. Това според индивидуалните наклонности и
дарби можеше да става в драматична, диалектична, визуална, акус-
тична, танцувална, художествена, графична или пластична форма.
Резултатът от тази техника беше огромно изобилие от сложни
образувания, с чието разнообразие аз години наред не можех да се
справя, ще рече - дотогава, докато не прозрях, че при този метод
става дума за спонтанна манифестация, подкрепена само от
техническото умение на пациента, на един несъзнаван процес, на
който по-късно дадох името „процес на индивидуация“. Но много
преди прозрението да ми се яви, наблюдавах, че този метод често във
висока степен намаляваше честотата и интензивността на сънищата
и така намаляваше и необяснимия натиск от страна на несъзнаваното.
В много случаи това означаваше значителен терапевтичен успех,
237
който окуражаваше както мен, така и пациента да продължим
въпреки
необяснимостта на изважданите на дневна светлина съдържания 114.
Аз трябваше да държа на тази необяснимост, за да попреча сам на
себе си да не се изкуша от тълкувания въз основа на определени
теоретични предпоставки, за които чувствах, че не само не са подхо-
дящи, но са удобни за предрешаване на наивните изображения на
пациента. Колкото повече предчувствах, че в тези изображения се е
вселила определена целенасоченост, толкова по-малко се осмелявах
да конципирам някакви теории по въпроса. Това мое въздържание в
някои случаи ми създаваше затруднения, защото ставаше дума за
пациенти, нуждаещи се от известно разясняване, за да не се загубят
изцяло в тъмнината. Трябваше да се опитам да дам поне предва-
рителни тълкувания, доколкото успявах, но изпълнени с многобройни
„може би“, „ако“ и „обаче“ и без никога да минавам границите на
съответното налично изображение. Изпитвах винаги опасения да
оставя тълкуването на дадено изображение да завърши с въпрос,
чийто отговор да бъде предоставен на сободното фантазно действие
на пациента.
401 Първоначално хаотичното многообразие на изображенията се
сгъстяваше в процеса на работата до определени мотиви и елементи
от формата, които в идентичен или аналогичен вид се повтаряха при
различните индивиди. Като главни белези съобщавам хаотичното
многообразие и реда, двойствеността, противоречието между светло
и тъмно, между горе и долу, ляво и дясно, изглаждане на противо-
речието в трето, кватернитета (четириъгълник, кръст), ротацията
(кръг, кълбо) и накрая центрирането и радиалното подреждане,
обикновено по една кватернерна система. Триадични образувания,
с изключение на сотрюхю оррозйогит (изглаждане на противоре-
чието) в нещо трето, бяха относително редки и представляваха
определено изключения, обясними чрез особени обстоятелства 115.
Центрирането представлява в моята практика никога ненадминат
апогей на развитието116, който се характеризира като такъв чрез
факта,
че съвпада с практически най-големия възможен терапевтичен ефект.
Посочените белези означават изключителни абстракции и в същото
114
Вж. Ziele der Psychotherapie [Paragr. 101 ff.] и Die
Beziehungen zwischen dem
Ich und dem Unbewußten [Paragr. 343 ff.].
115
Нещо подобно c случаят c пснтадичните фигури.
116
Доколкото развитието може да бъде установено чрез
обективен материал.
238
време - най-прости изрази на оперативните принципи на създаване
на формите. Конкретната действителност на създаваните форми е
безкрайно по-пъстра и по-образна. Нейното разнообразие надхвърля
всяка способност за пресътворяване. Във връзка с това мога само да
кажа, че едва ли има мотив от някоя митология, който да не се е
появил по един или друг начин в тези продукти. Ако изобщо паци-
ентите ми имаха някакви познания върху митологичните мотиви, те
биваха далеч надминавани отхрумванията на създаващата фантазия.
Митологичните познания на моите пациенти обикновено бяха
минимални.
402 Тези факти показват по неоспорим начин съвпадението на
фантазиите, ръководени от несъзнавани регулатори, с моменти от
духовната дейност на човека изобщо, станали известни чрез традиция
и етиологично изследване. Всички изброени по-горе абстрактни
белези са в известна степен съзнавани, всеки човек може да брои до
четири и знае какво е кръг и какво - четириъгълник, но като
принципи
на създаване те са несъзнавани, а също и тяхното психологическо
значение не е съзнавано. Моите най-съществени възгледи и понятия
са изведени от този практически опит. В началото бяха
наблюденията,
а едва по-късно започнах с много труд да формирам възгледи за тях.
Така става и с ръката, която държи молива за рисуване или четката, с
крака, който прави танцова стъпка, с виждането и чуването, с думата
и мисълта: един тъмен импулс взема в крайна сметка решение за
творбата, едно несъзнавано априори оказва натиск да бъде изградено,
и човек не знае, че нечие друго съзнание се ръководи от същите
мотиви въпреки чувството, че принадлежиш изцяло на безгранична
субективна случайност. Като че ли над цялата процедура тежи едно
неясно предварително знание не само за създаването, но и за неговия
смисъл117. Картината и смисълът са идентични, а както се оформи
картината, така се изяснява и смисълът. Образът впрочем не се
нуждае
от тълкуване, той сам представя своя собствен смисъл. Има случаи,
при които напълно мога да се откажа от тълкуването като терапев-
тично изискване. При научното познание обаче нещата стоят иначе.
При него ние трябва от целия практически опит да изведем опре-
делени, възможно общовалидни понятия, които не са дадени a priori.
Тази особена работа означава превод на безвременния, постоянно
наличен и оперативен архетип на научния език на съответното
117
Вж. по темата Psychologie und Alchemie [Paragr. 329].
239
настояще.
403 От този опит и разсъждения разбрах, че съществуват
определени
колективно налични несъзнаваниусловия, които действат като регу-
латори и възбудители на творческата дейност на фантазията и
предизвикват съответните образувания, като поднасят своя наличен
съзнаван материал в служба на целите си. Те действат точно така,
както моторите на сънищата, поради което Активното Въображение,
както съм нарекъл този метод, замества и сънищата до известна
степен. Съществуването на тези несъзнавани регулатори, които аз
заради начина им на функциониране съм определял на някои места
като доминанти"8, ми се струваше толкова важно, че върху тях
изградих своята хипотеза за едно така наречено неперсонално, колек-
тивно несъзнавано. Изключително забележително ми се видя при
този метод, че той не подкрепяше reductio in primam figuram
(свеждане
към изходното положение - лат.), а само такава от произволната
нагласа, но иначе означава естествен синтез на пасивен материал на
съзнанието с несъзнавани влияния, или един вид спонтанна ампли-
фикация на архетиповете. Тези образи не могат в никакъв случай да
се разпознаят по това, че съдържанията на съзнанието са доведени
до елементарния им вид, което би представлявало онзи директен път
към праобразите, който преди малко бях споменал като невъзможен,
а те се проявяват едва чрез амплификация.
404 Върху естествения процес на амплификация се опира и моят
метод за изследване на смисъла на съня, защото сънищата протичат
по същия път, както активното въображение, липсва само подкрепата
от страна на съзнавани съдържания. Доколкото архетиповете се
намесват регулиращо, модифициращо и мотивиращо при оформя-
нето на съдържанията на съзнанието, те се държат така, както и инс-
тинктите. Толкова лесно тогава може да се допусне свързването на
тези фактори с инстинктите и повдигането на въпроса, дали
типичните
ситуационни образи, представяни най-вероятно от тези колективни
принципи на формата, биха могли да бъдат изобщо идентични с
образите на инстинктите, а именно с patterns of behaviour (образци
на поведение - англ.). Трябва да призная, че досега не съм намерил
аргумент, който сериозно да противоречи на тази възможност.
405 Преди да продължа разсъжденията си, трябва да подчертая
един
аспект на архетиповете, който най-вече ще внесе светлина за всеки,
"* Über die Psychologie des Unbewußten [Paragr. 151].
240
занимавал се практически с тази материя. Появяването на архети-
повете има подчертано нуминозен характер, който трябва да опре-
делим ако не като „магичен“, то поне като „духовен“. Затова този
феномен е от най-голямо значение за психологията на религията.
Във всеки случай ефектът не е еднозначен. Той би могъл да бъде
лечебен или разрушителен, но индиферентен не е никога, разбира
се, като се има предвид естествено известна степен на яснота 119. Този
аспект заслужава напълно определението „духовен“. Наистина не са
редки случаите, когато архетипът се появява в образа на дух в съни-
щата или във фантазии образи или се държи просто като призрак.
Неговата нуминозност често има качество на мистика и съответното
въздействие върху разположението на духа. Той мобилизира фило-
софски и религиозни възгледи тъкмо у хора, които смятат, че се
намират на космическо разстояние от подобни изблици на слабост.
Той често напира с нечувана пламенност и непоколебимо постоян-
ство спрямо целта си и пленява субекта си, който въпреки отчаяната
съпротива не може да се изтръгне и накрая вече не желае да се
изтръгва. Последното се случва, защото преживяването носи една
смислова пълнота, смятана дотогава за невъзможна. Аз имам дъл-
боко разбиране за съпротивата на всички здраво обосновани
убеждения срещу психологични открития от подобен род. С повече
предчувствие, отколкото с истински знания, хората изпитват страх
пред застрашителната сила, стаена вътре у всеки човек и в известен
смисъл чакаща само вълшебната дума да унищожи очарованието.
Тази вълшебна дума завършва винаги на ,,-изъм“ и действа с най-
голям успех тъкмо при хора, които имат минимален достъп до
вътрешните факти и са се озовали най-далеко от основата на своите
инстинкти в действително хаотичния свят на колективното съзнание.
"ч Понякога в това са заплетени дори синхронистични,
респективно парапси-
хични, ефекти. Под синхронистичност разбирам, както вече
изложих това,
срещата на субективни и обективни фактически положения на
нещата, наб-
людавани изключително рядко, среща, която каузално поне с
нашите сегашни
средства не може да се обясни. Върху тази предпоставка са
стъпили астрологията
и методът на Идзин. Тези наблюдения, както и астрологическите
констатации,
не се ползват с всеобщо признание, което, както знаем, не можа
да навреди на
фактите. Споменавам тези ефекти само заради пълнотата на
изложението и
само за тези от моите читатели, които са имали повод да се убедят
в
съществуването на парапсихични явления. Във връзка е това
може да се види
моята разработка Synchronizitüt als ein Prinzip akausaler
Zusammenhänge [раздел
XVIII от тази книга].
16. Динамиката иа песъзнаваното
241
406 Въпреки или може би тъкмо поради родството с инстинкта,
архетипът представлява същинският елемент на духа, но един дух,
който не е идентичен с разума на човека, а по-скоро представлява
неговият Spiritus rector (командващият дух - лат.). Същинското съдър-
жание на всички митологии и на всички религии, и на всички „изми“
е от архетипно естество. Архетипът е дух или недуховност, а най-
често зависи от нагласата на човешкото съзнание като какъв ще се
оформи. Архетип и инстинкт образуват възможно най-големите
противоречия, както без трудности може да се установи, като се
направи сравнение между човек, владян от инстинкта, и друг, владян
от духа. Но както между всички противоречия съществува толкова
тясна връзка, че една позиция, без съответното отрицание, нито може
да бъде намерена, нито да се помисли за нея, така и в нашия случай
е в сила изречението „Les extrêmes se touchent“ (крайностите ce
привличат - фр). Като съответствия те са свързани, но не така, че
едното да може да бъде изведено от другото, а те съществуват едно
до друго като онези представи, които имаме за противоречието,
залегнало в основата на психичния енергетизъм. Човек определя сам
себе си като действащ по инстинкт и същевременно като действащ
според представите си. Това противоречие в същността си не носи
морално значение, защото инстинктът по същество не е лош и духът
- недобър. И единият, и другият могат да бъдат едно от двете. Поло-
жителното електричество е толкова добро, колкото и отрицателното,
то е просто електричество. Така и психологическите противоречия
желаят да бъдат разглеждани от гледна точка на природните науки.
Истинските противоречия не са несъизмеримости, защото, ако бяха
такива, не биха могли никога да се обединят. Въпреки цялата
противо-
речивост те често заявяват склонност да се обединят, а НИКОЛАУС
КУЗАНУС е дефинирал дори Бога като complexio oppositorum (един-
ство на противоположностите - лат.).
407 Противоречията са крайни качества на дадено състояние,
благо-
дарение на които то наистина може да бъде възприемано, защото те
образуват един потенциал. Психиката се състои от процеси, чиято
енергия може да произхожда от изравняването на най-различни
противоречия. Противоречието дух - инстинкт представя само една
от най-общите формулировки, имаща предимството да доведе под
общ знаменател максимален брой от най-важните и най-сложните
психични процеси. От гледна точка на този подход психичните
242
r
процеси представляват енергетично изравняване между дух и инс-
тинкт, при което първоначално остава напълно неясно дали даден
процес би могъл да се определи като духовен или като инстинктивен.
Тази оценка или тълкуване зависи изцяло от гледната точка на съзна-
нието или от неговото състояние. Така например едно слаборазвито
съзнание, което в преобладаващата си част поради наличието на
масови проекции е повлияно от конкретни и създаващи впечатление
за конкретност неща и състояния, съвсем естествено ще гледа на
инстинктите като на извор на действителността. При това то изобщо
не съзнава духовността на своето философско констатиране и си
въобразява, че чрез своето съждение е определило есенциалната
инстинктивност на психичните процеси. Обратното, едно съзнание,
намиращо се в противоречие с инстинктите, може вследствие настъ-
пило прекомерно голямо влияние от страна на архетиповете да
припи-
ше инстинктите до такава степен на духа, че от несъмнено
биологични
процеси да възникнат гротескни „духовни“ компликации. Без да се
отчита инстинктивността на фанатизма, нужен за една такава
операция.
408 Затова психичните процеси се държат като скала, по която се
движи съзнанието. Веднъж то е в близост до инстинктивните
процеси,
следващия път се приближава до другия край, където преобладава
духът, и дори асимилира противопоставените му инстинктивни
процеси. Тези позиции на противоречието, произвеждащи илюзии,
в никакъв случай не са абнормени явления, а представляват типич-
ните психични едностранчивости, характерни за днешния нормален
човек. Те се проявяват, разбира се, не само в сферата на противоре-
чието дух - инстинкт, но и в много други форми, които отчасти съм
представил в моето изследване psychologische Typen“ (психоло-
гически типове“).
409 Това „плъзгащо“ се съзнание е особено характерно за днешния
човек. Предизвиканата по посочения начин едностранчивост може
да бъде отстранена чрез това, което съм определил като реализация
на сянката. Би трябвало за тази операция да се измисли по-малко
поетичен и повече научно звучащ гръко-латински хибрид. В психо-
логията обаче по практически съображения не се препоръчват по-
добни начинания, поне там където става дума за подчертано прак-
тически проблеми. Към тях спада „реализацията на сянката“, ще рече
- въвеждане на второстепенната част от личността, което не бива да
243
се преиначава в интелектуален феномен, защото то означава изжи-
вяване и страдание, засягащо целия човек. Природата на това, което
трябва да бъде схванато и асимилирано, е изразена от поетичния
език с думата „сянка“ толкова подходящо и пластично, че е редно
почти да не обръщаме внимание на употребата на този тип словес-
ност. Дори само изразът „второстепенна част от личността“ не е
подходящ и подвежда, докато терминът „сянка“ не презюмира нищо,
което би го определило смислово. ,Новекът без сянка“ е
статистически
най-често срещаният тип човек, който си въобразява, че е само това,
което обича да знае сам за себе си. За съжаление нито така
нареченият
религиозен човек, нито този с несъмнено научна нагласа не са изклю-
чение от правилото.
410 Конфронтацията с архетипа или с инстинкта представлява
ети-
чен проблем от най-висока класа, с чиято наложителност впрочем се
сблъсква онзи, който е изправен пред необходимостта да вземе
решение за асимилирането на несъзнаваното и за интеграцията на
личността си. Тази необходимост се изправя само пред този, който
разбира, че има невроза или че неговата душевна структура не е от
най-добрите. Безспорно това не е мнозинството от хората. Който в
преобладаващата си част е масов човек, не вижда принципно нищо,
няма потребност да вижда каквото и да било, защото единственият,
който наистина може да сгреши, е големият аноним, определян
конвенционално като „държава“ или „общество“. Този обаче, който
знае, че нещо зависи от него или поне би трябвало да зависи, се
чувства отговорен за своята душевна структура, при това толкова
повече, колкото по-ясно вижда какъв би трябвало да бъде, за да стане
по-здрав, по-стабилен и по-гъвкав. Окаже ли се на пътя на асимили-
рането на несъзнаваното, той може да бъде сигурен, че няма да се
измъкне от никаква трудност, представляваща неизбежна компонента
на природата му. Масовият човек, обратно, има предимството да не
носи никога никаква вина за своите големи политически и социални
катастрофи, в които се въвлича целият свят. Ето защо при него отпада
заключителната равносметка, докато другият има възможност да
намери духовно убежище, едно царство, което „не е от този свят“.
411 Би било непростим грях да пропуснем да се спрем на
чувстве-
ната стойност на архетипа. Тя е от най-голямо значение както за
практиката, така и за теорията. Като нуминозен фактор архетипът
определя вида и протичането на изграждането с някакво като че ли
244
предварително знание или чрез априорното притежание на целта,
описвана от процеса на центриране120. Въз основа на един обикновен
пример бих искал да обясня начина, по който функционира
архетипът.
Когато бях в Екваториална Африка, в подножието на южния склон
на Маунт Елгон, забелязах, че преди залез-слънце хората излизаха
пред колибите си, слагаха ръце пред устата си, плюеха в тях и после
духаха. След това вдигаха ръцете си нагоре и държаха дланите си
обърнати към слънцето. Попитах ги какво значи това, но никой не
можа да ми обясни. Винаги са правели това и го били научили от
родителите си. Лечителят знаел какво означава. Попитах лечителя.
Той знаеше точно толкова, колкото и останалите, но ме увери, че
дядо му го е знаел. Просто така го правели, при всеки изгрев и в
първата фаза от новолунието. За тези хора, както успях да установя,
моментът на появяване на слънцето, както и на новата луна е
„мунгу“,
което съответства на меланезийското „мана“ или „мулунгу“ и от
мисионерите се превежда като „бог“. Наистина думата „ай^а“ 121
при елгониите означава едновременно слънце и бог, въпреки че те
отричат, че слънцето е бог. Само моментът на изгрева е тшщи,
съответно а11т181а. Слюнката и дъхът означават субстанция от
душата.
Следователно те поднасят на бога душата си, не знаят обаче какво
вършат и никога не са го знаели. Те го вършат, мотивирани от пред-
съзнавания архетип, когото египтяните свързват с кучеглавия бабуин,
почитащ също слънцето, изобразявайки го върху своите паметници,
съзнавайки напълно, че при този ритуален жест става дума за почи-
тане на бога. Това поведение на елгониите може да ни се види твърде
примитивно, но забравяме, че образованият западноевропеец съвсем
не се държи по-различно. Нашите предци са знаели още по-малко от
нас какво означава коледното дръвче, а едва по-новото време се
потруди да установи какво би могпо да означава.
412 Архетипът е чиста, неподправена природа122, а природата е
тази,
която дава повод на човека да изговаря думи и да извършва действия,
чийто смисъл му е непонятен, и то толкова непонятен, че дори не се
замисля. Едно по-късно, по-осъзнато човечество, изправено пред
толкова смислени неща, чийто смисъл никой не може да обясни,
стига до идеята, че ставало дума за останки от една така наречена
12,1
Доказателства в: Psychologie und Alchemie, втора част.
121
„th“ сс произнася съобразно английската фонстика.
122
„Природа“ тук има значение на даденост и наличност.
245
златна епоха, в която е имало хора, притежаващи знания и обучаващи
народите. Последвалите времена на разруха забравили за тези учения
и останало само повторението на неразбираеми жестове. От гледна
точка на резултатите на модерната психология не може да има повече
никакво съмнение, че съществуват предсъзнавани архетипове, които
никога не са били съзнавани, а могат да бъдат установени само
индиректно, чрез тяхното влияние върху съдържанията на
съзнанието.
По мое виждане не съществува никаква основателна причина всички
психични функции, които днес ние приемаме за осъзнати, да са били
някога несъзнавани и да са въздействали все пак приблизително така,
сякаш са били съзнавани. Би могло също да се каже, че всичко
произвеждано от човека като психични феномени е съществувало
преди това като природна несъзнаваност. Срещу това може да се
възрази, че тогава не бихме могли да разберем защо изобщо има
съзнание. Трябва да напомня обаче, че както току-що установихме,
цялото несъзнавано функциониране има автоматичен характер на
инстинкт и че инстинктите малко или много са в колизия или поради
принудителността протичат без външни влияния дори и при условия,
които при дадени обстоятелства могат да застрашават живота на
индивида. От друга страна, съзнанието създава възможности за сис-
тематизирано приспособяване, ще рече - за блокиране на инстинк-
тите, и заради това не може да не бъде забелязано. Това, че човекът
притежава способност да съзнава, го прави изобщо човек.
413 Синтезата от съзнавани и несъзнавани съдържания и
превръща-
нето на архетипни ефекти в съзнавани спрямо съдържанията на
съзнанието представлява едно виеше постижение на душевното
усилие и на концентрирането на психични сили, когато се извърши
съзнателно. Понякога синтезата може да бъде подготвена и
несъзнавано, да бъде насочена и изпълнена в известна степен, а
именно до така наречената „bursting point“ (точката на избухване -
англ.) на ДЖЕЙМС, когато тя спонтанно нахлува в съзнанието и му
поставя при някои обстоятелства грандиозна задача да асимилира
нахлулите съдържания така, че да се опази възможността за
съществуване надвете системи, тази на Аз-съзнанието, от една
страна,
и на нахлулите комплекси, от друга страна. Класически примери за
този процес са приобщаването към християнството на апостол Павел
и така наречената визия на Света Тройца у Николаус фон дер Флюе.
414 Чрез „активното възображение“ биваме поставени в
състояние
246
да открием архетипа, но не чрез потъване в сферата на инстинктите,
което води само до несъзнаваност, лишена от способност за проз-
рение, или, още по-лошо - до интелектуалистичен ерзац на инстин-
ктите. Ако се изразим картинно, използвайки цветния спектър, бихме
открили изображението на инстинктите не в червения, а във виоле-
товия край на скалата. Динамиката на инстинктите се намира доня-
къде в инфрачервения край на спектъра, образът на инстинктите
обаче
- в ултравиолетовата част. Ако вземем предвид добре познатата
символика на цветовете, тогава червеното, както вече споменахме, е
доста подходящо за инстинктите. За духа обаче според нашите очак-
вания121 * 123 124 синьото би било по-подходящо от виолетовото. То
именно е
така нареченият „мистичен цвят“, който впрочем отразява задово-
лително несъмнено „мистичния“, респективно парадоксалния, аспект
на архетипа. Виолетовото се състои от синьо и червено, независимо
че в спектъра представлява самостоятелен цвят. Няма да бъде обаче
много утешителна констатацията ни, ако трябва да подчертаем, че
архетипът с виолетово ще бъде по-точно характеризиран: той не е
просто образ, а едновременно и сила, която намира израз в нуминоз-
ността, въодушевяващата сила на архетипния образ. Реализацията и
асимилирането на инстинкта не става никога в червения край на
скалата, тоест не чрез пропадане в сферата на инстинктите, а само
чрез асимилиране на образа, който същевременно представлява
инстинктът и го извиква, във всеки случай в съвсем различен образ
от този, който срещаме на биологичната плоскост. Когато Фауст
казва
на Вагнер:
Да, ти единий порив знаеш
« « ПА
и гледай другии никога да не узнаеш...
- това пожелание се пренася върху инстинкта изобщо; той има два
аспекта: от една страна, е изживяван като психологическа динамика,
от друга страна, неговите многостранни форми се явяват като образи
и взаимовръзки в съзнанието и предизвикват нуминозни въздействия,
стоящи в остро противоречие с психологическите инстинкти или
121
То сс позовава на опита, чс синьото като цвят на въздуха и
небето е предпо-
читано за изобразяване на духовни съдържания, червеното като
„топъл“ цвят -
за съдържания с повече чувства и емоции.
124
[Faust, 1. Teil, Vor dem Tor. - „Фауст“, I част, Пред
градските порти.] Цитирано
по превода на Ал. Балабанов. - Б. пр.
247
поне така изглежда. За познавача на религиозната феноменология
не е тайна, че физическата и духовната страст са враждебни, но все
пак са посестрими и затова понякога е нужен само миг, за да премине
едната в другата. И двете са истински и образуват двойка противо-
положности, която представлява един от най-обилните източници на
психична енергия. Не става дума да извлечем едната от другата, за да
приписваме превъзходство на едната или на другата. Когато първо-
начално се познава само едната и едва по-късно се забележи нещо от
другата, това съвсем не доказва, че втората отдавна вече е била
налице. Не можем да извлечем топлото от студеното или „горе“ от
„долу“. Противоположността се състои от две части или изобщо я
няма, а съществуване без единоборство на противоположностите е
напълно немислимо, защото то би останало незабелязано.
415 Затова пропадането в сферата на инстинктите не води до
съзнателно реализиране или асимилиране на инстинкта, тъй като
съзнанието панически се противопоставя на възможността да бъде
погълнато от примитивността и несъзнаваността на сферата на
инстинктите. Този страх е вечният предмет на мита за героите и
мотивът на безброй табута. Колкото повече се доближаваме до света
на инстинктите, толкова по-силен става стремежът за избавяне от
него и за спасяване на светлината на съзнанието от мрака на горещи
пропасти. Архетипът обаче като образ на инстинкта е психологически
една духовна цел, към която се стреми природата на човека; той е
морето, към което всички реки проправят лъкатушния си път; цената,
която плаща героят в битката с дракона.
416 Тъй като архетипът е формиращ принцип на инстинктивната
сила, той получава малко червено в своя син цвят, т. е. той се
проявява
във виолетово, или това сравнение бихме могли да изтълкуваме и
като пренасяне на инстинкта върху плоскостта на високооборогните
числа, доколкото можем да изведем инстинкта от един латентен (ще
рече - трансцендентен архетип), който се проявява в периметъра на
по-големите дължини на вълните125. Независимо че можем да гово-
рим само за аналогия, все пак се чувствам изкушен да препоръчам
на читателя да приеме виолетовия цвят като онагледяващо насочване
към вътрешното родство на архетипа с неговата собствена противо-
125
JEANS, Physik und Philosophie, p. 282 f., подчертава, чс
сенките върху
стената на Платоновата пещера са реални както невидимите
фигури, хвърлящи
сянка, чиято наличност може да се установи само по
математически път.
248
положност. Фантазията на алхимиците се е опитала да изрази тази
трудноразбираема природна тайна чрез един друг, не по-малко наг-
леден символ, а именно чрез \Jroboros — змията, която си хапе опаш-
ката.
417 Не бих искал да преекспонирам това сравнение, но както
читателят ще разбере, човек винаги се радва, ако може да намери
подкрепата на помощна аналогия при разглеждането на трудни
проблеми. Освен всичко това сравнение ни помага да изясним един
въпрос, който досега още не сме поставили, а още по-малко сме му
отговорили, а именно въпроса за природата на архетипа. Архетип-
ните представи, предавани ни от несъзнаваното, не бива да се смесват
с архетипа като такъв. Те представляват многократно вариирани
образувания, които насочват към една сама по себе си непроницаема
основна форма. Тя се характеризира чрез някои формиращи
елементи и чрез някои принципни значения, които обаче могат само
приблизително да се обхванат. Архетипът като такъв е психоиден
фактор, който се отнася, така да се каже, към невидимата, ултравио-
летовата част на психичния спектър. Като такъв той изглежда
неспособен да става съзнаван. Осмелявам се да направя тази
хипотеза,
защото всичко архетипно, което възприема съзнанието, прилича на
представяне на вариации по една основна тема. Най-силно впечат-
ление прави това обстоятелство, когато се изследват безконечните
варианти на мотивите на мандалата. Става дума за относително
проста форма, чието значение може да бъде посочено като „централ-
но“. Макар че мандалата изглежда като структура на някакъв център,
все пак не е сигурно дали в рамките на структурата се набляга повече
на центъра или на периферията, на делението или на неделимостта.
Тъй като други архетипове дават повод за сходни колебания, ми се
струва вероятно същността на архетипа да е неспособна да стане
съзнавана, това значи, че е трансцендентна, поради което я определям
като психоидна. Освен това обаче всеки възглед на даден архетип е
вече съзнаван и в невероятна степен различен от далото повода за
възгледа. Както бе подчертал още Липс, същността на психичното е
несъзнавана. Всичко съзнавано се отнася към света на явленията,
който, както ни учи модерната физика, не дава обяснението, искано
от обективната реалност. Тя изисква математически шаблон, почиващ
върху невидими и неясни фактори. Психологията не може да се
измъкне от универсалната валидност на този факт, още по-малко
249
като се има предвид, че наблюдаващата психика вече е включена във
формулирането на обективната реалност. Теорията наистина не може
да придобие математическа форма още и заради това, че не прите-
жаваме мащаб за измерване на психичните квантитети. Единст-
веното, на което се позоваваме, са квалитети, ще рече - носещи
форма образности. По този начин обаче каквото и да е изявление
върху несъзнаваните състояния става невъзможно за психологията,
тоест няма никаква надежда, че валидността на каквото и да е изяв-
ление върху несъзнавани състояния и процеси би могло да се докаже
научно. Каквото и да твърдим за архетиповете, това са онагледявания
или конкретизации, които принадлежат на съзнанието. Но по друг
начин не можем да говорим за архетиповете. Трябва постоянно да
съзнаваме, че това, което разбираме под „архетип“, по същество е
непроницаемо, но има въздействия, които правят възможни онагле-
дяванията, тоест архетипните представяния. С много сходна ситуация
се сблъскваме при физиката. Там съществуват възможно най-малки
частици, които са непроницаеми, но имат ефекти, от чиято природа
може да се изведе известен модел. Конструкция от подобен вид
съответства на архетипното представяне, така нареченият мотив или
митологем. Ако приемем наличността надве или повече непроница-
емости, така - за което невинаги си даваме достатъчно сметка -
даваме възможност да се мисли, че не става дума за два или повече
фактора, а само за един. Идентичността или неидентичността на две
непроницаеми величини не може да бъде доказана. Когато психоло-
гията въз основа на своите наблюдения приеме наличието на опре-
делени непроницаеми психоидни фактори, по принцип прави същото
като физиката, когато тя конструира модел на атома. При това не
само психологията има нещастието да дава име на предмета си -
именно несъзнаваното, това често критикувано наименование, носе-
що отрицателно въздействие, но и физиката, която не можа да
избегне
употребата на толкова старото определение „атом“ (неделим) за най-
малките частици. Така както атомът е неделим, така и несъзнаваното
не е само несъзнавано, както предстои да видим. Както физиката от
психологическа гледна точка не може да постигне повече от това да
установи наличието на наблюдател, без да може да направи
изявление
за неговата природа, така и психологията може само да загатне за
връзката на психиката с материята, без обаче да е в състояние да
каже каквото и да било за същността на тази връзка.
250
418 Тъй като психика и материя се съдържат в един и същи свят,
освен това се намират в постоянен досег една с друга, и накрая, и
двете почиват върху непроницаеми трансцендентни фактори, не само
съществува възможността, но дори и известна вероятност материята
и психиката да са два различни аспекта на едно и също нещо.
Феномените на синхроничността, както ми се струва, насочват в
тази посока, тъй като без каузална връзка не-психично може да има
поведение на психично и vice versa (обратно - лат.)126. Нашите нас-
тоящи знания впрочем не ни разрешават кой знае колко повече от
това да сравним отношението между психичния и материалния свят
с два конуса, чиито върхове се докосват и не се докосват в една
неизтеглена в пространството точка, в една същинска нулева точка.
419 В моите досегашни изследвания подхождах към архетипните
феномени като към психични, защото при материала, който трябваше
да бъде обяснен или изследван, винаги бе ставало дума само за
представи. Тук предложената психоидна природа на архетипа не
противоречи на по-раншните формулировки, а означава само едно
по-нататъшно диференциране на понятието, което ще стане неиз-
бежно в онзи момент, в който се видя принуден да се заема по-общо
със същността на психиката и с изясняване на нейните емпирични
понятия и взаимоотношенията помежду им.
420 Така както „психично-инфрачервеното“, ще рече - биологич-
ната душа на инстинкта, преминава постепенно във физиологичните
жизнени процеси и с това и в системата на химични и физични
условия, така „психично-ултравиолетовото“, ще рече - архетипът,
означава област, която, от една страна, не показва никакви специфики
на физиологичното, от друга страна и в крайна сметка, не може
повече да бъде разглеждана от гледна точка на психологията, незави-
симо че се манифестира психично. Така се държат обаче и физиоло-
гичните процеси, без заради това да ги определяме като психични.
Тогава, следвайки логиката, трябва да приложим този аргумент и за
архетиповете. Тъй като тяхното битие само по себе си е несъзнавано
за нас, но те все пак се проявяват като нещо спонтанно действащо,
тогава не ни остава нищо друго, освен да определим тяхната природа
въз основа на главното им въздействие като „дух“, и то в смисъла,
който се опитах да разясня в моята публикация за феноменологията
126
Synchronizität als ein Prinzip akausaler Zusammenhänge
[раздел XVIII от тази
книга].
251
надуха127. Така положението на архетипа ще бъде определено извън
психичната сфера, аналогично на положението на физиологичния
инстинкт, който се корени непосредствено в материалния организъм
и със своята психоидна природа представлява изобщо мостът към
материята. В архетипните представяния и в усещането за инстинкт
дух и материя си противостоят на психична плоскост. Материя, както
и дух се явяват в духовната сфера като качества, бележещи
съдържания
на съзнанието. И материя, и дух са по природа трансцендентални,
това означава непроницаеми, тъй като психиката и нейните съдър-
жания представляват единствената действителност, която ни е
непосредствено дадена.
3. ОБЩИ РАЗСЪЖДЕНИЯ И ПЕРСПЕКТИВИ
421 Проблематиката на комплексната психология, която се
опитвам
тук да опиша, бе за мен самия изненадващ резултат. Аз вярвах, че
прилагам природна наука по най-добрия начин, че установявам фак-
ти, че наблюдавам, класифицирам, че описвам каузални и функцио-
нални взаимозависимости, за да открия накрая, че съм се оплел в
една мрежа от разсъждения, които излизат далеч извън всякаква
природна наука и стигат до областта на философията, на теологията,
на сравнителната наука за религиите и на духовната история изобщо.
Това както неизбежно, така и съмнително вмешателство в други
науки
ми създаде немалко безпокойство. Като изключим моята лична
некомпетентност в посочените области, принципното разсъждение
ми се видя съмнително, защото съм дълбоко убеден в значимото
въздействие на така наречената лична равносметка върху резултатите
от психологическото наблюдение! Трагичното е, че псхологията не
разполага с никаква подходяща за нея математика. Така на нея ù
липсва онова грандиозно предимство на Архимедовия закон, на който
се радва физиката. Тя наблюдава физическия свят от психична гледна
точка и може да го преведе на езика на психичното. Психиката обаче
наблюдава сама себе си и може да преведе наблюдаваното само
отново на езика на друго психично. Ако физиката би била в подобно
положение, тя не би могла да прави нищо друго, освен да остави
физическия процес сам на себе си, защото само тогава той би бил
127
Zur Phänomenologie des Geistes im Märchen.
252
такъв, какъвто е. Психологията не може в нищо да се отразява, тя
може да се представя само сама на себе си и да се самоописва. Това
е последователният принцип на моя метод изобщо: той в същността
си е процес на преживяване, при което намесата и неуспялата намеса,
тълкуването и заблудата, теорията и спекулацията, лекарят и
пациентът
са симптозис (апрдтюак;) или симптома (апрдтсора), едновременно
среща и симптом на процеси. Това, което излагам, не е нищо друго
освен едно описание на психични събития, показващи известна
статистическа честота. При това от научна гледна точка по никакъв
начин не сме се оказали на равнище над или до психичния процес,
нито сме го превръщали в друг медиум. Затова пък физиката е в
състояние да накара получените чрез чисто психическа дейност
математически формули да експлодират и така да убие 78 000 души
наведнъж.
422 Този в истинския смисъл на думата убийствен аргумент би
трябвало да накара психологията да млъкне. Но тя с цялата си скром-
ност ще обърне внимание на факта, че математическото мислене е
една психична функция, благодарение на която материята може така
да бъде подредена, че да се разрушат дори атомите, държани иначе
от невероятни сили, за което атомите едва ли биха се сетили така, по
природен път, или поне в тази форма. Психиката е един смутител на
природните закони на космоса, а ако някой ден успеят да сторят нещо
на луната посредством разбиване на атома, то пак ще е докарано от
психиката.
423 Психиката е сърцевината на света, а не само голяма
предпостав-
ка, за да има изобщо свят, тя е и намеса в съществуващия ред в
природата - намеса, за която никой не би могъл да каже със сигурност
докъде се простират границите й. Излишно е да определяме дос-
тойнството на душата като обект на дадена наука. В замяна обаче
трябва с много по-голяма настойчивост да подчертаем, че дори и
една малка промяна в психичния фактор, доколкото тя има
принципен
характер, има изключително значение за познанието и формирането
на представата за света. Интеграцията на несъзнавани съдържания в
съзнанието, представляваща главната операция на комплексната
психология, означава принципна промяна, защото отстранява господ-
ството на субективното Азово съзнание и му противопоставя несъз-
навани колективни съдържания. Азовото съзнание изглежда зависимо
от два фактора: първо, от условията на колективното, респективно
253
социалното, съзнание и, второ, от несъзнавани колективни
доминанта,
респективно архетипове. Те от своя страна се разделят феномено-
логично на две категории: от една страна - сферата на инстинкта и,
от друга - архетипната сфера. Първата представя естествените
пориви,
втората - онези доминанти, които влизат в съзнанието като общи
идеи. Между съдържанията на колективното съзнание, представящи
се като общопризнати истини, и тези на колективно несъзнаваното
съществува противоречие толкова силно изразено, че съдържанията
на колективно несъзнаваното, смятани за напълно ирационални,
безразсъдно пропаднали, биват изключени от научните изследвания
и наблюдения съвсем несправедливо, и то така, сякаш те изобщо не
съществуват. Психични феномени от този тип обаче съществуват, а
ако те ни се струват безсмислени, това само доказва, че не ги
разбираме. Когато веднъж сме прозрели тяхното съществуване, те
вече не могат да бъдат прогонени от представата за света дори и
когато владеещият съзнанието светоглед се окаже неспособен да
обхване стоящите под въпрос феномени. Едно съвестно изследване
на тези явления показва тяхното невероятно значение и не може да
не стигне до прозрението, че между колективното съзнание и колек-
тивно несъзнаваното съществува почти непреодолимо противо-
речие, в което субектът се чувства въвлечен.
424 Обикновено надделява колективното съзнание с неговите
„разумни“ общи понятия, които не създават трудности за разбирането
им от средния интелект. Той продължава да вярва в необходимата
взаимовръзка между причина и действие и няма и представа от
релативирането на каузалността. Все така най-късото разстояние
между две точки остава правата, докато физиката разчита на безброй
изключително скъсени разстояния, което на днешния самомнителен,
книжен интелигент му се струва още твърде нелепо. Все пак впечат-
ляващото събитие в Хирошима създаде почти ужасяващ респект към
най-налудничавите констатации на модерната физика. Експлозията,
която по мащабите си е далеч по-ужасна от това, което ние можахме
да наблюдаваме тук, в Европа, се отчита от твърде малко хора като
чисто психична катастрофа. Предпочетени биват най-абсурдните
политически и националноикономически теории, които са точно
толкова подходящи, колкото опитът да се обясни експлозията над
Хирошима като случаен удар от голям метеорит.
425 Когато субективното съзнание предпочита представите и
мне-
254
нията на колективното съзнание и се идентифицира с тях, се
изтласкват
съдържанията на колективно несъзнаваното. Изтласкването носи
типични последствия, енергетичният заряд на изтласканите съдър-
жания се прибавя до известна степен128 към този на изтласкващия
фактор, поради което неговото въздействащо значение за оказваното
влияние съответно нараства. Колкото повече нараства неговият заряд,
толкова повече изтласкваната нагласа добива фанатичен характер и
така се приближава до обрат към противоположността, към така
наречената енанциодромия. Колкото по-голям е зарядът на колек-
тивното съзнание, толкова повече Азът загубва своето практическо
значение. Той бива донякъде погълнат от мненията и тенденциите на
колективното съзнание и така възниква масовият човек, който винаги
е жертва на някой „изъм“. Азът опазва своята самостоятелност, като
не се идентифицира с някоя от противоположностите, успявайки да
се задържи по средата между тях. Това е възможно обаче само когато
се осъзнава и едното, и другото. Но в прозрението си той ще бъде
затрудняван не само от своите социални и политически водачи, а и
от религиозните. Всички изискват Азът да направи избор и с това - и
всеотдайно идентифициране на индивида с някаква непременно
едностранчива „истина“. Дори когато би могло да става дума за една
голяма истина, идентифицирането с нея би било нещо като катас-
трофа, защото то спира тъкмо по-нататъшното духовно развитие.
Вместо прозрение остава само убеждението, а това понякога е много
по-удобно и затова по-привлекателно.
426 Ако, обратно, съдържанието на колективно несъзнаваното
стане
съзнавано, ще рече-да се признаят съществуването и действието на
архетипните представи, тогава обикновено възниква остър конфликт
между това, което Фехнер е определил като, дневен и нощен
възглед“.
Средновековният човек, но също и модерният, доколкото е опазил
отношението си към миналото, живее в съзнавано противоречие
със светското общество, подчинено на „princeps huius mundi“129, и с
,2S
Много е вероятно архстиповстс като инстинкти да притежават
специфична
енергия, която трудно може да им се отнеме задълго.
Специфичната за архетипа
енергия обикновено не е достатъчна, за да издигне архетипа до
съзнанието. За
тази цел му е необходим известен енергиен потенциал, който
тръгва от
съзнанието към несъзнаваното, освен ако съзнанието не употреби
тази енергия
или ако архетипът сам си я изтегли. Този допълнителен заряд
може да му бъде
отнет, но неговата специфична енергия - не.
124
[Владетел на този свят] Jo. 12,3 und 16,11. Въпреки че двете
места в текста
255
волята Божия. Това противоречие му е било демонстрирано и през
столетията чрез разногласията между властта на кайзера и на папата.
По отношение на морала конфликтът съответно се е задълбочавал в
космическата битка между доброто и злото, в която е бил въвлечен
човекът чрез peccatum originale (първородния грях - лат.). Тогаваш-
ният човек не е бил още толкова силно отдаден на светското както
масовият човек днес, защото в противовес на общоизвестните сили
на този свят, които, както се казва, можеш и да пипнеш, той е зачитал
също така влиятелни метафизични потенции, с които е трябвало да
се съобразява. Независимо че, от една страна, често е бил несвободен
и безправен (например като крепостен селянин), а, от друга страна,
се е намирал в също така незавидно положение, тиранизиран от
тъмно
суеверие, той е бил поне в биологичен смисъл по-близо до онази
несъзнавана цялостност, която притежават детето и примитивът в
съвършен обем, а дивото животно - в завършена форма. От гледна
точка на модерното съзнание положението на средновековния човек
изглежда точно толкова достойно за съжаление, колкото и изискващо
подобрение. Толкова нужното разширяване на съзнанието чрез
науката носи в себе си обаче средновековната едностранчивост, а
именно преобладаващата открай време и станалата постепенно
излишна несъзнаваност, изместена от друга едностранчивост - от
надценяването на „научно“ изградените възгледи. Те всичките, без
изключение, се отнасят до познанието на външния обект в такава
степен едностранчиво, че днес ретроградното естество на психиката
и главно на самопознанието се превърна в един от най-неотложните
проблеми на времето. Вследствие на преобладаващата едностран-
чивост и въпреки една ужасяваща demonstratio ad oculos (очевидна
показност - лат.) на едно чуждо за съзнанието несъзнавано, има още
безброй хора, изложени сляпо и безпомощно на тези конфликти,
хора, които прилагат научната си съвестност само към външния
обект,
но не и към собственото си душевно състояние. Психическите факти
обаче се нуждаят от обективно изследване и признаване.
Съществуват
обективни душевни фактори, които на практика означават поне
толкова много, колкото автомобилът или радиото. В крайна сметка
става дума най-вече за това (особено при атомната бомба), кое как
подсказват, чс дяволът щс бъде ликвидиран още докато е жив
Христос, в
Апокалипсиса това обезвреждане сс с превърнало в случай за
бъдещето и за
Страшния съд {Off. 20, 2 ff.).
256
се използва, а то е предпоставено от съответното за времето си
състояние на духа. Той именно е най-силно застрашен от имащите
превес „изми“, които не са нищо друго освен опасни идентификации
на субективното с колективното съзнание. Подобно идентифициране
произвежда безпогрешно една масова психика с нейната неудържима
склонност към катастрофи. Субект ивното съзнание, за да се спаси от
тази ужасна заплаха, трябва да избегне идентификацията с колек-
тивното съзнание, като разпознае неговата сянка, както и същест-
вуването и значението на архетиповете. Те представляват действена
защита срещу свръхсилата на социалното съзнание и на кореспон-
диращата с него масова психика. По отношение на ефекта религи-
озното убеждение и поведение на средновековния човек съответства
приблизително на онази нагласа на Аза, която се получава при
интегриране на несъзнавани състояния, но с тази разлика, че в
посочения случай вместо сугестия от заобикалящата среда и вместо
несъзнаваност действат научна обективност и съзнаваност.
Доколкото обаче религия за днешното съзнание означава все още
повече конфесия (вероизповедание - б. пр.), тоест представлява
колективно призната система от кодифицирани и догматични
изречения, извадени от религиозни постулати, можем по-скоро да я
отнесем към сферата на колективното съзнание, въпреки че нейните
символи са израз на някога действалите архетипове. Докато
обективно
съществува едно съзнание за принадлежност към църковната
общност, психиката се радва (както изложихме по-горе) на известно
равновесие. Във всеки случай е налице удовлетворително действаща
защита срещу инфлацията на Аза. Ако обаче отпаднат църковната
общност и нейното майчинско покровителство, индивидът остава
беззащитен, изложен на въздействието на някой колективен „изъм“ и
на съответстващата му масова психика. Той става жертва на социална
или национална инфлация, за нещастие - със същата душевна нагласа,
с която преди това е принадлежал на църквата.
42 7 Ако, обратното, той е достатъчно самостоятелен, за да прозре
тесногръдието на социалния „изъм“, тогава е заплашен от субективна
инфлация, защото обикновено не е в състояние да види, че
религиозните идеи в психологическата действителност в никакъв
случай не почиват само върху традиция и вяра, а тръгват от
архетиповете, чието „грижливо зачитане“ (ге^еге!) е същността на
религията. Архетиповете са постоянно представени и действащи, те
17. Динамиката на несъзнаваното
257
не се нуждаят от вяра, а от знание на техния смисъл и от една мъдра
боязън, от една бЕКлбсицоиа, която никога не изпуска от погледа си
тяхното значение. Захитрялото съзнание знае за катастрофалните
последици от незачитането им както за отделната личност, така и за
обществото. Както архетипът в част от своята същност е духовен
фактор, в другата си част е като вселил се в инстинкта скрит смисъл,
така и духът, както показах, е двойствен и парадоксален: той е една
голяма помощ и също така една голяма опасност130. Като че ли на
човек му е отредено да играе решителна роля при решаването на
това колебание, и то благодарение на своето съзнание, дошло като
светлина от тъмните бездни на най-стария свят. За тези неща не се
знае почти никъде, а най-малко там където процъфтява „измът“,
представляващ хитроумен ерзац за загубена връзка с душевната
действителност. Произлизащото оттам безпогрешно масовизиране
на душата разрушава смисъла на индивида, а с това и смисъла на
културата изобщо.
428 Следователно психиката смущава не само реда в природата,
но
и своето собствено творение, когато загуби равновесие. Затова
грижливото съобразяване с душевните фактори е от значение за
опазване на равновесието не само у индивида, но и в социума, иначе
деструктивните тенденции могат лесно да вземат превес. Така както
атомната бомба представлява невиждано досега средство за масово
физическо унищожение, така погрешната посока в развитието на
психиката води до масово душевно опустошаване. Настоящата ситуа-
ция е толкова опасна, че човек не може да потисне съмнението си,
че Създателят на света е планирал нов потоп, за да изтреби днешното
човечество. Обаче този, който вярва, че на човека може да му се
втълпи лечебното убеждение за съществуването на архетиповете,
той мисли точно толкова наивно, колкото другите, които искат да
обявят вън от законите войната и атомната бомба. Подобна мярка
напомня за епископа, отлъчил от църквата майските бръмбари заради
безконтролното им размножаване. Промяната на съзнанието започва
с отделния човек и е светско дело, което зависи главно от въпроса,
докъде стигат способностите за развитие на психиката. Засега знаем
130
Това с изразено много успешно в цитираното от ОРИГЕН
изречение {In
Jerem. hom. XX, 3): „Който е близо до мен, е близо до огъня. Който
е далеч от
мен, е далеч от царството.“ Тези „безстопанствени думи на
повслитсля“ ни
отпращат към Книгата на пророк Исаия 33,14.
258
само, че има отделни индивиди, които са способни на развитие.
Какъв
е общият им брой, не можем да знаем, ние също така не знаем каква
е сугестивната сила на едно разширяване на съзнанието, ще рече -
какво влияние би имало то върху обкръжаващия свят. Подобни
въздействия не зависят от разумността на една идея, а от въпроса, на
който трябва да се отговори само „ех effectu“ (ефективно - лат.), дали
дадено време е узряло за дадена промяна или не.
429 Психологията се намира в незавидно положение, както
показах
това, в сравнение с другите природни науки поради липсващата й
база, извън нейния обект. Тя може само сама себе си да превежда
или да изобразява. Колкото повече разширява периметъра на своите
обекти на изследване и колкото по-комплексни стават те, толкова
повече й липсва гледна точка, различна от обекта и. Ако комплекс-
ността достигне до тази на емпиричния човек, неговата психология
неизбежно се смесва със самия психичен процес. Тя не се различава
вече от него, а се превръща в самия него. Ефектът е, че по този начин
процесът придобива съзнание. Така психологията осъществява на-
тиска на несъзнаваното към съзнаваност. Тя е осъзнаване на пси-
хичния процес, но в по-дълбок смисъл не е никакво обяснение на
същия, тъй като всякакво обяснение на психичното не може да бъде
нищо друго освен жизнения процес на самата психика. Тя като наука
трябва сама да се извиси и така ще постигне своята научна цел. Всяка
друга наука притежава нещо извън себе си; не е така с психологията,
чийто обект е субектът на всички науки изобщо.
430 Психологията достига неизбежно своята връхна точка в
специ-
фичния за психиката процес на развитие, състоящ се в интегриране
на съдържания, способни да станат съзнавани. Този процес означава
цялостно изграждане на психичния човек, което води след себе си
забележителни, но и трудно описуеми последствия за Азовото съзна-
нието. Аз се съмнявам в това, дали ми е възможно да представя по
достойнство промяната на субекта под влиянието на процеса на
индивидуация; става дума за едно сравнително рядко събитие, което
разбира само този, който е преминал през упоритото, но неизбежно
за интегрирането на несъзнаваното противоречие с несъзнаваните
личностови компоненти. Когато несъзнавани части от личността
станат съзнавани, те не само биват асимилирани от отдавна същест-
вуващата Азова личност, но в нея настъпва и промяна. Голямата
трудност се състои именно в това да се характеризира видът на
259
промяната. Азът обикновено е един здраво съчленен комплекс, който
заради свързаното с него съзнание и неговия континюитет не може и
не бива лесно да се променя, ако не искаме да предизвикаме
патологични смущения. Най-близките аналогии за промяна на Аза
се намират на територията на психопатологията, където можем да
срещнем не само невротични дисоциации, но и шизофренно
фрагментиране, и дори разграждане на Аза. На същата територия
наблюдаваме патологични опити за интегриране - ако този израз ми
бъде разрешен. Те обаче се състоят в малко или повече буйни
нахлувания на несъзнавани съдържания в съзнанието, при което Азът
се оказва неспособен да асимилира нашествениците. Ако обаче
структурата на Азовия комплекс е достатъчно здрава, за да понесе
връхлитането на несъзнавани съдържания, без да бъде фатално
отслабен строежът, може да се осъществи асимилиране. Но в такъв
случай ще бъдат алтерирани не само несъзнаваните съдържания, но
и Азът. Той може да запази структурата си, ще бъде изтласкан обаче
встрани от своето централно и водещо положение и ще се окаже в
ролята на търпящия наблюдател, на когото липсват необходимите
средства, за да наложи волята си на всяка цена, и то не толкова,
защото
волята като такава ще се окаже разклатена, а защото ще му се
изпречат
някои размишления. Азът не може да не открие, че приливът на
несъзнавани съдържания раздвижва личността и я обогатява, и
изгражда образ, който по обхват и интензивност някак си надхвърля
личността. Този опит блокира твърде ешцентричната воля и убеждава
Аза, че все пак е по-добре да отстъпи на втори план въпреки всички
трудности, отколкото да поведе обречена битка, която накрая ще
загуби. По този начин волята като енергия на разположение се
подчинява на по-силния фактор, ще рече - на новата цялостна
структура, която аз съм нарекъл същностния Аз*. При това поло-
жение на нещата, разбира се, съществува голямо изкушение просто
Използваният превод на понятието (das Selbst) „цялостна
личност“ се оказва
неточен, което следва от логиката на самия авторов текст. За
„цялостна личност“
дори в настоящия том той използва понятия като например
„Gesamtpersönlichkeit,
Ganzheit der Persönlichkeit“, от което веднага става ясно, че „das
Selbst“ е нещо
съвсем друго. А в своята „Автобиография“ самият Юнг обяснява
твърде нагледно
как е възникнало у него посоченото понятие, което окончателно
ме убеди, че
изобщо не става дума за „цялостна личност“. „Същностния Аз“,
както сс вижда
и от настоящия раздел, ние все още нсвинаги познаваме, което е и
една от
основните мисли на автора. - Б. пр.
260
да се последва инстинктът за власт и на бърза ръка да се инденти-
фицира Азът със същностния Аз, за да се запази илюзията за едно
всемогъщо Аз. В други случаи Азът се оказва твърде слаб, за да
окаже необходимата съпротива на нахлуващия прилив от несъз-
навани съдържания, и бива асимилиран от несъзнаваното, поради
което възниква размиване и затъмняване на Азовото съзнание и то
се идентифицира с една предсъзнавана цялостност131. Двете развития
правят невъзможно осъществяването на същностния Аз, от една
страна, а, от друга, нанасят вреди на съществуването на Азовото
съзнание. Такива развития означават патологични ефекти. Психич-
ните феномени, които наскоро можеха да се наблюдават в Германия,
попадат в тази категория. Там във възможно най-голям мащаб стана
ясно, че едно такова „abaissement du niveau mental“ (понижение на
душевния тонус - фр.), а именно завладяването на Аза от несъзнавани
съдържания и произлизащото от това идентифициране с предсъзна-
ваната цялост, притежава невероятна психическа вирулентност, тоест
заразна сила, и поради това е способно на най-гибелно действие.
Следователно подобни развития трябва да бъдат най-грижливо изс-
ледвани и се нуждаят от най-точно наблюдение. На този, който е
застрашен от подобни тенденции, бих искал да препоръчам да си
окачи на стената портрет на свети Христофор и да медитира пред
него. Същностният Аз има само тогава функционален смисъл, когато
може да действа като компенсация на Азовото съзнание. Стигне ли
се до разтваряне на Аза чрез идентификация със същностния Аз,
възниква един вид мъгляв свръхчовек с едно надуто Аз и с едно
бледо
същностно Аз. На един такъв човек, колкото и да се прави на
Спасител
или на гибелна личност, му липсва scintilla - душевната искричка,
онази малка, божествена светлина, която никога не свети по-силно,
освен когато трябва да надделее над връхлетелия я мрак. Какво би
била дъгата, ако го нямаше фонът на тъмния облак?
4SI С това сравнение искам да напомня, че патологичните аналогии
на процеса на индивидуация не са единствените. Съществуват
паметници на духовната история от съвсем друг тип, които предс-
131
Съзнаваната цялостност сс състои от едно успешно съединение
на Аза със
същностния Аз, при което и едното, и другото запазват
съществените си качества.
Ако вместо съединението настъпи овладяване на Аза от
същностния Аз, тогава
и същностният Аз нс достига онази форма, която би трябвало да
има, а остава
върху едно примитивно стъпало и може да бъде изразен само чрез
архаични
символи.
261
тавляват положителни онагледявания на нашия процес. Преди всичко
искам да изтъкна коаните на зенбудизма, които тъкмо чрез своята
парадоксалност мигновено осветляват трудно проницаемите отно-
шения ме>вду Аза и същностния Аз. С един съвсем друг език,
достъпен
за човека от западните страни, ЙОХАНЕС фом КРОЙЦ е описал съ-
щия проблем като „тъмната нощ на душата“. Това, че сме принудени
да търсим аналогии - веднъж от областта на психопатологията, друг
път от източната и западната мистика, - е заложено в самата природа
на езика: процесът на индивидуация е психичен граничен феномен,
който се нуждае от твърде специфични условия, за да стане съзна-
ван. Би могло да се каже, че той е началото от един път на развитие,
по който ще поеме бъдещото човечество, който обаче във вид на
патологично отклонение от пътя първо докара европейската
катастрофа.
432 На познавача на комплексната психология може да му се
стори
излишно отново да се разглежда отдавна установеното различие
между съзнаваност и самоосъзнаване (индивидуация). Но аз
продължавам да установявам, че процесът на индивидуация се бърка
със съзнаваността на Аза и така Азът се идентифицира със същ-
ностния Аз, от което възниква неизлечимо объркване на понятията.
Защото по този начин индивидуацията се превръща в обикновен
егоцентризъм и автоеротизъм. Същностният Аз обаче съдържа
безкрайно повече в себе си, отколкото само един Аз, както ни показва
символиката от най-стари времена: същностният Аз е тъкмо другият
или другите в Аза. Индивидуацията не изключва околния свят, а го
включва.
433 С това бих искал да завърша изложенията си. Опитах се да
опиша
в съкратен вид развитието и съществената проблематика на нашата
психология и така да представя един възглед върху квинтесенцията, а
именно върху духа на нашата наука. Вземайки предвид необикно-
вените трудности на моята тема, нека читателят ми прости нетипич-
ните изисквания, които поставих пред неговата готовност и
внимание.
Основополагащите разяснения спадат към самоосъзнаването на
дадена наука, но те рядко биват развлекателни.
262
ПОСЛЕСЛОВ
434 Често възгледите, вземани под внимание при обяснението на
несъзнаваното, биват зле разбирани. Тъкмо поради това и във връзка
с изложената по-горе принципна разработка искам да се спра по-
подробно на поне две от главните предубеждения.
435 Разбирането става невъзможно най-вече поради
твърдоглавата
понякога нагласа под архетип да се разбира вродена представа. Едва
ли има биолог, който би приел, че с раждането си всеки индивид
придобива наново своя общовалиден начин на поведение. Много
по-голяма е вероятността младата птица тъкач да строи характерното
си гнездо тъкмо защото е птица тъкач, а не зайче. Също така много
по-вероятно е човек да се ражда с типично човешко поведение, а не
с такова на хипопотам или изобщо без никакво. Към неговото
характерно поведение спада и неговата физическа феноменология,
която се отличава от тази на птицата или на четириногото. Архе-
типовете са типични форми на поведение, които, когато станат
съзнавани, се явяват като представи, както всичко друго, което се
превръща в съдържание на съзнанието. Тъй като става дума за
характерни човешки модуси, не е никак изненадващо, че можем да
установим у индивида психични форми, които се появяват не само
при антиподите, но и през други хилядолетия, с които ни свързва
само археологията.
436 Ако поискаме да покажем, че дадена психична форма не е
изолирано, а типично явление, то може да стане, като първо аз самият
засвидетелствам, че при различни индивиди, със съответните уговор-
ки, съм наблюдавал едни и същи неща. Тогава и други изследователи
ще трябва да потвърдят подобни или същите наблюдения. В крайна
сметка трябва да се установи, че подобни или същите явления могат
да се докажат във фолклора на други народи и раси и в текстовете,
достигнали до нас от предишни столетия и хилядолетия. Моят метод
и общо разсъждение тръгват от индивидуални психични факти, които
не само аз самият, но и други наблюдатели са установили. Приве-
деният фолклорен, митологичен и исторически материал служи най-
напред за доказване на сходството във формата на психичните
събития в пространството и времето. Тъй като смисловото съдържа-
ние е практически от голямо значение за индивидуално възникналите
типични форми и разпознаването му във всеки отделен случай играе
263
значима роля, става неизбежно и митологемата, с оглед съдържанието
й, да бъде вторично изместена в някаква друга светлина. Това обаче
съвсем не значи, че целта на изследването е тълкуването на мито-
логемата. Но тъкмо в това отношение цари разпространеният пред-
разсъдък, че психологията на така наречените несъзнавани процеси
е един вид философия, че е предназначена да обясни митологемите.
Този за съжаление твърде разпространен предразсъдък с лекота
пропуска, че нашата психология се базира върху наблюдавани факти
и в никакъв случай не върху философски спекулации. Ако вземем за
пример срещащите се в сънища и фантазии структури на мандалата,
една непремислена критика би могла да възрази - такова възражение
наистина имаше, - че в тълкуването на психиката се вплита индийска
или китайска философия. В действителност са съпоставени само
отделни психични събития спрямо явно сродни колективни явления.
Интроспективната тенденция на източната философия извади на бял
свят тъкмо онзи материал, който по принцип всички интроспективни
нагласи от всички времена и по всички краища на света изваждат на
бял свят. Голямата трудност за критика естествено се състои в това,
че той толкова слабо познава от личен опит въпросните факти,
колкото
и душевното състояние на един лама, „строящ“ своята мандала. Тези
два предразсъдъка пречат на не малко глави, иначе надарени за наука,
да намерят подхода към модерната психология. Има още много други
пречки, които не могат да се преодолеят с разум. Затова няма да ги
съобщавам.
437 Неспособността за разбиране или незнанието на публиката не
може да попречи на науката да прави известни разсъждения върху
вероятности, за чиято несигурност тя самата отдавна е наясно. Знаем
добре, че можем да опознаем състоянията и процесите на несъзна-
ваното точно толкова слабо, колкото и физиците - процеса, стоящ в
основата на физическите явления. Ние безусловно не можем да си
представим какво има извън познаваемия свят, защото не съществува
представа, произхождаща от другаде освен от познаваемия свят.
Когато искаме обаче да направим принципни разсъждения за
същността на психичното, ни трябва един Архимедов закон, който да
ни даде предпоставка за съждение. Това може да бъде само не-
психичното, защото като явление от живота психичното е поставено
в една наглед непсихична природа. Въпреки че ние я възприемаме
само като психична даденост, съществуват достатъчно основания да
264
г
бъдем убедени в нейната обективна реалност. Наистина тя, нами-
райки се извън нашето тяло, достига до нас главно чрез светлинни
частици, попадащи върху ретината ни. Подредбата на частиците
създава картина от познаваемия свят, чиято същност зависи, от една
страна, от структурата на аперципиращата психика, а, от друга - от
светлината посредник. Аперципиращото съзнание се оказа във
висока степен способно на развитие и е изградило инструменти, с
чиято помощ перцепцията на зрението и слуха е разширена много-
кратно. По този начин в невероятна степен се разшири възприе-
маният като реален познаваем свят, както и субективният свят на
съзнанието. Не е нужно повече да доказваме съществуването на тази
забележителна корелация между съзнание и видим свят, между
субективното възприятие и обективните реални процеси, ще рече -
техните енергетични въздействия.
438 Тъй като познаваемият свят представлява натрупване на
процеси от атомарна величина, особено важно е да разберем дали и
как фотоните например ни дават възможност да опознаем недву-
смислено реалността, стояща в основата на предадените ни енер-
гетични процеси. Опитът е показал, че както светлината, така и
материята се държат, от една страна, като отделни частици и, от друга
- като вълни. Този парадоксален резултат предизвика на атомарно
равнище отказ от каузално природно описание в обикновения прост-
ранствено-времеви континуум, на чието място се появяват неясни
полета на вероятностите в многодименсионални пространства и
представляват същинското положение на днешното ни познание. В
основата на тази абстрактна обяснителна схема стои едно понятие за
реалност, което взема под внимание принципно неизбежни въздей-
ствия на наблюдателя върху наблюдаваната система, поради което
реалността губи отчасти обективния си характер и натоварва
физическата картина на света със субективен момент132.
439 Приложението на статистически закономерности спрямо про-
цеси от атомарно естество във физиката има забележително съот-
ветствие в психологията, доколкото тя изследва основите на съзна-
нието, ще рече - проследява съзнаваните процеси дотам, докъдето
те се губят до неузнаваемост в тъмнина, и единственото, което още
може да се установи, са въздействия, имащи разпоредително влия-
ние върху съдържанията на съзнанието133. Изследването на тези
1,2
Тази формулировка дължа на любезното съдействие на г-н
проф. В. Паули.
131
Сигурно читателите биха полюбопитствали за мнението на
един физик по
265
въздействия показва странния факт, че те тръгват от една
несъзнавана,
тоест обективна реалност, държаща се в същото време и като
субективна, ще рече - като една съзнаваност. Реалността, стояща в
основата на въздействията на несъзнаваното, включва също така и
наблюдавания субект и ние не сме в състояние да си представим
нейния строеж. Тя действително е най-интимното субективно и в
същото време всеобщо истинска, ще рече по принцип - навсякъде
доказуема като налична, което в никакъв случай не е валидно за
съдържанията на съзнанието от пбрсоналистично естество. Беглостга,
произволността, неяснотата и неповторимостта, с които разумът на
лаика винаги свързва представата си за психичното, са валидни само
за съзнанието, но не и за абсолютно несъзнаваното. Действащите
единици на несъзнаваното, които трябва да се определят не
квантитативно, а само квалитативно, а именно така наречените архе-
този въпрос. Господин проф. Паули, който има добрината да
прегледа моя
послеслов, ми написа: „Физикът наистина щс очаква на това
място съответствие
с психологията, защото по всичко личи, чс ситуацията на
теоретичното познание
относно понятията „съзнание“ и „нссъзнавано“ щс покаже
широка аналогия
със екипираната по-долу ситуация на „комплсментарност“ в
рамките на физи-
ката. От една страна, несъзнаваното може да се обхване само
индиректно чрез
неговите (разпоредителни) въздействия върху съдържанията на
съзнанието, от
друга страна - всяко „наблюдение на несъзнаваното“, т. с. всяко
превръщане в
съзнавани на нссъзнаванитс съдържания, има първо
неконтролируемо обратно
въздействие върху самите нссъзнавани съдържания (което, както
с известно,
принципно изключва „изтощаване“ на несъзнаваното чрез
„превръщане в
съзнавано“). И така, физикът per analogiam щс заключи, че
тъкмо това некон-
тролируемо обратно въздействие на наблюдавания субект върху
несъзнаваното
ограничава обективния характер на неговата реалност и в
същото време й
придава известна субективност. Независимо чс по-нататък
положението на
„разреза“ между съзнание и нссъзнавано (поне до известна
степен) е предос-
тавено на свободния избор на „експериментатора психолог“,
съществуването
на този „разрез“ остава неизбежна необходимост.
„Наблюдаваната система“
тогава от гледна точка на психологията ще се състои не само от
физически
обекти, а би включила несъзнаваното в себе си, докато на
съзнанието щс се
падне ролята на „средство за наблюдение“. Очевидно е, чс с
развитието на
„микрофизиката“ се е осъществило едно широко приближаване
на начина на
описание на природата в тази наука до този на новата
психология: докато
физиката вследствие на определената като „комплементер“
принципна ситуация
с изправена пред невъзможността да елиминира въздействията
на наблюдателя
чрез дстсрминирусми корекции и заради това трябва по принцип
да се откаже
от обективно обхващане на всички физически феномени, втората
успя прин-
ципно да допълни само субективната психология на съзнанието
чрез постулата
за съществуването на несъзнаваното като твърде обективна
реалност.“
266
типове, носят съответно природа, която не може със сигурност да
се определи като психична.
440 Макар че аз чрез чисто психологични разсъждения достигнах
до момента да се съмнявам в единствено психичната природа на
архетиповете, психологията, и като последствие от резултатите във
физиката, се оказа принудена да коригира своите единствено психич-
ни предпоставки. Именно физиката й продемонстрира заключени-
ето, че на атомарно равнище се предполага наблюдател на
обективната
реалност и само при такова условие е възможна задоволителна
обяснителна схема. Това, от една страна, означава определен субек-
тивен момент, свързващ се с физическата картина на света, от друга
страна - крайно необходима връзка на психиката с обективния
пространствено-времеви континуум за обяснението на психиката.
Колкото е трудно да онагледим физическия континуум, толкова
непроницаем е и необходимо наличният му психичен аспект. От най-
голяма теоретическа важност обаче е относителната или частичната
идентичност на психика и физически континуум, защото тя означава
дотолкова едно грандиозно опростяване, доколкото хвърля мост към
привидната несъвместимост между физическия и психичния свят;
във всеки случай това не става по нагледен начин, а чрез матема-
тически уравнения при физиката, а при психологията-чрез изведени
от практиката постулати, а именно архетипове, чиито съдържания,
ако изобщо съществуват такива, не могат да бъдат представени.
Архетиповете се появяват едва при наблюдението и в практиката, и
то чрез факта, че разпореждат представи, което винаги става
несъзнавано и затова винаги се разбира впоследствие. Те асимилират
материала на представите, чийто произход от познаваемия свят не
може да се оспорва, и по този начин стават видими и психични. Затова
архетиповете биват признавани първоначално само за психични
величини и се възприемат като такива със същото право, с което ние
поставяме в основата на непосредствените си физически възприятия
евклидовото пространство. Едва обяснението на психични явления с
минимална светлост ни налага да приемем, че архетиповете вероятно
имат не-психичен аспект. Повод за такова заключение дават
феномените на синхроничността134, свързани с дейността на несъз-
навани фактори и които досега бяха възприемани или отхвърляни
134
За понятието „синхроничност“ вж. Naturerklärung und
Psyche [раздел XVIII
на тази книга].
267
като „телепатия“ и т. н.|35. Скептицизмът обаче може да е основателен
само спрямо неправилната теория, но не и към действително
съществуващи факти. Едва ли има непреднамерен наблюдател, който
би отрекъл това. Съпротивата срещу признаването им почива главно
върху антипатията, изпитвана спрямо възможността да се приеме
измислена, свръхприродна способност на психиката, а именно на
така нареченото ясновидство. Твърде различните и объркващи
аспекти на подобни феномени се изясняват, доколкото аз досега
успях
да установя, почти докрай чрез един психично относителен прос-
транствено-времеви континуум. Щом едно психично съдържание
прекрачи прага на съзнанието, неговите синхронистични периферни
явления изчезват. Пространството и времето приемат своя нормален,
абсолютен характер, а съзнанието отново е изолирано в своята
субективност. Става дума за един от онези случаи, които най-лесно
бихме могли да обхванем с известното от физиката понятие „ком-
плементарност“. Когато едно несъзнавано съдържание прекрачи в
съзнанието, спира неговата синхронистична манифестация и,
обратно - чрез поставяне на субекта в несъзнавано състояние (trance)
могат да бъдат извикани синхронистични феномени. Същото
комплементарно отношение може впрочем също така добре да се
наблюдава при всички онези чести и познати на лекарите случаи,
при които дадени клинични симптоми изчезват, когато съответст-
ващите им несъзнавани съдържания станат съзнавани. Както е
известно, цяла поредица от психосоматични явления, напълно
неподвластни на волята, могат да бъдат предизвикани чрез хипноза,
ще рече - чрез ограничаване на съзнанието. Паули формулира
комплементарното отношение, намиращо израз в случая, от гледна
точка на психиката по следния начин: „Експериментаторът (съотв.
наблюдателят) има пълна свобода да избере... кои познания ще
използва и кои ще отстрани, или, казано популярно, дали ще измери
А и ще разруши Б, или дали ще разруши А и ще измери Б. На него
обаче не му се полага само да получава знания, без да загуби
такива135 136.“ Това се отнася най-вече за отношението на физическата
гледна точка към психологическата. Физиката определя квантитети и
135
Физикът JORDAN (Positivistische Bemerkungen über die
paraphysischen Er-
scheinungen, p. 14 ff.) c използвал вече идеята за относителното
пространство
при тълкуването на телепатични феномени.
136
Съобщение в писмо.
268
тяхното взаимоотношение, а психологията - квалитеги, без да има
възможност да измери някакви количества. Въпреки всичко двете
науки стигат до понятия, които значително се доближават едно до
друго. На паралелизма между психологичното и физическото обяс-
нение обръща внимание К. А. МАЙЕР още в статията си,.Модерна
физика - модерна психология“'31. Той казва: „Двете науки след
дългогодишна работа, независимо една от друга са натрупали наб-
людения и адекватни към тях мисловни систематики. И двете науки
се сблъскаха с някои граници, които... имат сходен принципиален
характер. Обектът на изследване и човекът със своите сетивни органи
и органи за познание, както и тяхното продължение - измервателните
инструменти и методи - се намират в неделима връзка. Това е
комплементарността във физиката, както и в психологията.“ Между
физиката и психологията съществувало дори „истинско и
справедливо
отношение на комплементарност“.
441 Успеем ли да се освободим от ненаучните изказвания, според
които става дума само за случайни съвпадения, ще забележим, че
въпросните феномени в никакъв случай не са редки, а, напротив,
относително чести събития. Това обстоятелство съвпада напълно с
резултатите на РАЙН, излизащи извън сферата на вероятността.
Психиката в никакъв случай не е хаос, състоящ се от произволности
и случайности, а обективна реалност, която е достъпна за изследване
посредством методите на естествените науки. Някои данни свиде-
телстват за това, че психичните процеси се намират в енергетична
релация спрямо физиологичната база. Щом става дума за обективни
събития, те не биха могли да се тълкуват по друг начин освен като
енергетични процеси137 138, тоест въпреки неизмеримостта на психич-
ните процеси няма да ни се удаде да възприемем факта на видими,
предизвикани от психиката, промени по друг начин, освен като
енергетично събитие. Така за психолога възниква ситуация, която е
доста шокираща за физика: психологът говори също за енергия,
независимо че не държи нищо измеримо в ръката си, а понятието за
енергия представлява една математически точна величина, която
изобщо не може да се приложи към психичното. Формулата за
137
Die kulturelle Bedeutung der Komplexen Psychologie, p. 362.
1311
C това искам само да отбележа, чс за психичните явления с
подходящ
енергетичен аспект, благодарение на който ние ги определяме
като „явления“.
Това в никакъв случай не означава, чс енергетичният аспект
може да обхване
или да обясни всичко в психиката.
269
1

кинетичната енергия, L = съдържа факторите m (маса) и v

(скорост), които за нас са несъизмерими със същността на емпи-
ричната психология. Ако психологията въпреки всичко държи да
използва собствено понятие за енергия, за да може да изрази
действеността (evégyeia) на душата, тя съвсем естествено няма да
използва математическо-физическа формула, а само тяхна аналогия.
Това обаче е един по-стар възглед, от който преди време се развива
физическото понятие за енергия. То почива върху по-раншни упот-
реби на нематематически дефинирана evegyeia, която в крайна
сметка отпраща обратно към един примитивен, съответно архаичен
възглед за „необикновено въздействащото“. Това е така нареченото
понятие мана, което не се среща само в Малайзия, но също и в Холан-
дска Индия, както и по крайбрежието на Източна Африка 139, и звучи
доста сходно с латинското „numen“, донякъде и с „genius“ (напр. ge-
nius loci = дух на мястото - лат.). Използването на термина либидо в
по-новата медицинска психология има дори изненадващо духовно
родство с примитивното „тапа“140. Този архетипен възглед не е в
никакъв случай примитивен, а се отличава от физическото понятие
за енергия чрез това, че е не квантитативно, а преди всичко квали-
тативно. На мястото на точното измерване на квантитетите в психо-
логията се прилага приблизително определяне на интензитети, за
което се използва функцията на чувството (оценката). Чувството
замества в психологията измерването във физиката. Психичните
интензитети и техните градуални разлики насочват към
квантитативно
характеризирани процеси, за които обаче директно наблюдение,
респективно измерване не са подходящи. Въпреки че психологи-
ческата констатация е в голяма степен квалитативна, тя притежава
една, така да кажем, латентна „физическа“ енергетика, защото у
психичните феномени може да се открие известен количествен
аспект.
Ако тези квантитети биха могли по някакъв начин да се измерят,
тогава
психиката би трябвало да се окаже като нещо подвижно в прост-
ранството, върху което да може да се приложи енергийната формула;
или тъй като масата и енергията имат сходна същност, тогава масата
и скоростта би трябвало да са адекватни понятия за психиката,
доколкото тя има някакви въздействия в пространството; с други
думи
119
На кисуахили мана означава „значение“, а мунгу - „бог“.
140
Вж. моята статия Über psychische Energetik und das Wesen der
Träume [раздели
I, III, VI, X и XI от този том].
270
- тя би трябвало да притежава аспект, в който да се изяви като
подвижна маса. Ако не искаме да постулираме по отношение на
физичното и психичното събитие една предустановена хармония
(според Лайбниц - б. пр.), тогава тя може да бъде само ¡Щегасбо
(междинно действие - лат.). Последната хипотеза изисква обаче една
психика, влизаща по някакъв начин в съприкосновение с материята,
и, обратно - една материя с латентна психика, от чийто постулат
някои формулировки на модерната физика вече не са много далеко
(ЕДИНГТЪН, ЖАН и др.). Във връзка с това трябва да напомня за
наличието на парапсихични феномени, чиято истинска стойност
може да бъде призната само от ималите случай лично да ги наблю-
дават.
442 Ако тези разсъждения са правилни, ще се получат
заключения
със съдбоносни последици за същността на психиката, тъй като
тяхната обективност би се оказала не само в най-тясна връзка с
физиологическите и биологическите феномени, но и с физическите,
при това, какго изглежда, най-вече с тези на атомната физика. Както
би трябвало да се види от моето изложение, става дума все още само
за констатация на някои аналогии, от наличието на които не може да
се прави заключение, че с това вече е доказана някаква връзка. При
настоящото състояние на познанията в областта на физиката, както и
на психологията, трябва да се задоволим само със сходството на
някои
основни разсъждения. Съществуващите аналогии обаче са достатъчно
значими, за да оправдаят вниманието, което им отделяме.
271
IX
ОБЩИ ВЪЗГЛЕДИ ЗА ПСИХОЛОГИЯТА
НА СЪНЯ
[Публикувано за първи път на английски език като „The Psychology
of Dreams“ в: Collected Papers on Analytical Psychology, издадено от
Constance E. Long. Baillière, Tindall and Cox, London 1916.
Първоначалният ръкопис, значително разширен, е публикуван под
настоящото заглавие в: Über die Energetik der Seele. (Psychologische
Abhandlungen II) Rascher, Zürich 1928. Още веднъж преработено и
малко разширено в: Über psychische Energetik und das Wesen der
Träume. (Psychologische Abhandlungen II) Rascher, Zürich 1948; Pa-
perback 1965. Studienausgabe bei Walter, Olten 1971.]
18. Динамиката на иесъзиавапото
ОБЩИ ВЪЗГЛЕДИ ЗА ПСИХОЛОГИЯТА
НА СЪНЯ
443 Сънят е едно психично образувание, което, за
разлика от всички
други съдържания на съзнанието, по форма и значимост, както личи,
не се намира в континюитета на развитието на съдържанията на
съзнанието. Във всеки случай сънят обикновено не се проявява като
интегрираща съставна част на съзнателния душевен живот, а по-
скоро
като външно, случайно преживяване. Причините за това особено
положение на съня се коренят в специфичния начин на възникване:
той не произлиза, както другите съдържания на съзнанието, от един
ясно видим, логичен и емоционален континюитет на преживяването,
а представлява остатък от своеобразна психична дейност, която
протича по време на сън. Този начин на възникване вече изолира
съня от останалите съдържания на съзнанието, но най-вече неговото
специфично съдържание, намиращо се във фрапантен контраст със
съзнателното мислене.
444 Един внимателен наблюдател обаче с лекота ще
открие, че сънят
все пак не отпада изцяло от континюитета на съзнанието, тъй като
почти при всеки сън могат да се намерят детайли, идващи от
впечатления, мисли, настроения от предишния или предишните дни.
В този смисъл следователно съществува все пак известен
континюитет
първо в посока назад. Едва ли на някого, който проявява жив интерес
към съня, ще му убегне, че сънят притежава континюитет и в посока
напред, ако ми е разрешен този израз, тъй като сънищага всеки път
оказват забележителни въздействия върху съзнавания духовен живот
дори при личности, които не могат да бъдат разглеждани като суе-
верни или като особено абнормени. Тези случващи се понякога пос-
ледващи действия се състоят в повече или по-малко ясни алтерации
на настроението.
445 Тъкмо посредством това лесно присъединяване
към останалото
съдържание на съзнанието сънят е изключително лабилно образу-
вание спрямо възможността да бъде възстановен по памет. Много
сънища остават загубени за репродукцията веднага след събуж-
275
дането, някои могат да бъдат репродуцирани с изключително съмни-
телна вярност и само относително малко могат да бъда определени
като наистина ясно и сигурно податливи на репродуциране. Това
своеобразно поведение спрямо репродукцията може да се обясни с
качеството на явяващите се в съня връзки между представите. За
разлика от логично насоченото представяне, което можем да разглеж-
даме като особена характеристика на съзнавания духовен процес,
връзката между представите в съня в съществената си част е фантас-
тична - един тип асоциация, произвеждаща взаимовръзки, обикно-
вено чужди на фактичното мислене.
446 На този свой характер сънят дължи вулгарния си епитет
„безс-
мислен“. Преди да произнесем присъдата, трябва да осъзнаем, че
сънят и неговата смисленост са нещо, което ние не разбираме. С
подобна присъда ще пренесем върху обекта само нашето неразби-
ране. Това съвсем няма да попречи обаче в съня да се съдържа
специфично за него съдържание.
447 Като оставим настрани хилядолетните усилия да се припише
на съня пророчески смисъл, откритието на Фройд е на практика
първият опит да се проникне в смисъла на сънищата; опит, на който
трябва да се признае определението „научен“, тъй като този изсле-
довател създаде техника, за която не само той, но и много други
изследователи твърдят, че води до целта, а именно до разбирането на
смисъла на съня, смисъл, който не е идентичен с фрагментарните
намеци за смисъл на манифестираното съдържание на съня.
448 Тук не е мястото да влизам в спор с Фройдовата психология
на
съня. По-скоро искам да се опитам накратко да изложа това, което
днес ние можем да разглеждаме повече или по-малко като сигурни
постижения на психологията на съня.
449 Преди всичко трябва да се занимаем с въпроса, откъде
изобщо
извеждаме основанията си да придаваме на съня един друг смисъл
от манифестираното незадоволително, фрагментарно съновидение.
Един аргумент, който тук особено тежи, е фактът, че Фройд е
намерил
скрития смисъл на съня емпирично, а не дедуктивно. Друг аргумент
в полза на възможния скрит или неманифестиран смисъл на съня ни
предоставя сравнението на фантазията по време на сън с други
фантазии в будно състояние у един и същи индивид. Не е трудно да
забележим, че фантазиите в будно състояние имат не само повърх-
ностен, конкретностен, но и дълбок, психологически смисъл. Заради
276
краткостта, с която съм се ангажирал тук, няма да изложа такива
материали. Искам обаче да обърна внимание на това, че един стар и
широко разпространен тип възпитание чрез фантазен разказ, за който
типичен пример е Езоповата басня за животните, илюстрира добре
това, което може да се каже за смисъла на фантазиите. Разказва се
например една измислица за делата на лъва и на магарето. Конкрет-
ният повърхностен смисъл на разказа е една невъзможна фантазма,
скритият морален смисъл е ясен за всеки, който умее да мисли.
Типичното е, че децата се задоволяват с екзотеричния смисъл на
баснята и се радват.
450 Далеч най-добрият аргумент за съществуването на скрит сми-
съл на съня предлага съвестното приложение на техническия метод
за разкриване на манифестираното съдържание на съня. С това
стигаме до втория основен пункт, а именно до въпроса за
аналитичния
метод. И в този смисъл нямам намерение нито да защитавам, нито да
оборвам възгледите и откритията на Фройд, а ще се огранича с това,
което ми се струва сигурно. Ако изхождаме от факта, че сънят е едно
психично образувание, не бихме имали и най-малък повод да
приемем, че конституцията и предназначението на това образувание
се подчинява на закони и намерения, различни от тези на което и да
е друго психично образувание. Според изречението „Principia
explicandi praeter necessitatem non sunt multiplicanda“ 1 трябва
аналитично така да се отнасяме към съня като към някакво друго
психично образувание, докато някой различно структуриран
практически опит ни покаже по-добрия път.
451 Знаем, че всяко психично образувание от каузална гледна
точка
представлява резултантна от предхождащи психични съдържания.
Знаем също, че всяко психично образувание, погледнато от финал-
ната гледна точка, има специфичен за него смисъл и цел в актуалното
психично събитие. Този мащаб трябва да се приложи и към съня.
Следователно, ако искаме да обясним от психологическа гледна точка
съня, трябва първо да знаем от какви предшестващи преживявания е
съставен той. Затова ще проследим всеки детайл от съня в пред-
шестващите го обстоятелства. Ще дам един пример: някой сънува,
че върви по улицата, пред него изскача дете и внезапно бива
прегазено от автомобил.
452 Ще редуцираме това съновидение с помощта на спомените на
1
[Обяснителните принципи нс бива да минават границите на
нужното ]
277
сънувалия до предшестващите го обстоятелства. Улицата за него се
оказва позната, по нея е минал предния ден. Детето се оказва дете на
брат му, у когото предната вечер е бил на гости и го е видял. Автомо-
билното произшествие напомня за един случай, станал наистина
преди няколко дни, за който само е прочел във вестника. Както е
известно, вулгарното съждение се задоволява с подобна редукция.
То казва: „Аха, значи затова съм сънувал това нещо.“
453 Разбира се, от научна гледна точка тази редукция е
недостатъчна.
Сънувалият е минал предния ден през много улици, защо сънят му е
избрал тъкмо тази? Сънувалият е чел за повече произшествия, защо
е избрал тъкмо това? С разкриването на предшестващите обстоя-
телства не е свършена достатъчно работа, тъй като едва
конкуренцията
на повече causae може да даде приемлива детерминация на съно-
виденията. По-нататъшното изследване на материала се осъществява
на принципа на репродуцирането, наречен oui$ метод на хрумване-
то. Включването на още материал, както веднага може да се разбере,
разкрива много разнообразен и отчасти хетерогенен материал, който,
както изглежда, има само едно общо помежду си - оказва се асоциа-
тивно свързан със съдържанието на съня, иначе не би бил годен да
репродуцира съдържанието на съня.
454 Технически важен е въпросът, какъв обем материал може да
се
разработи. Тъй като при душата практически от всяка точка може да
се разнищи цялото съдържание на живота, теоретически е възможно
за всеки сън да се включи цялото предшестващо жизнено
съдържание.
На нас ни трябва обаче само толкова материал, колкото е абсолютно
необходим за разбиране на съдържанието на съня. Ограничаването
на материала естествено е своеволно действие според постулата на
Кант, според когото разбирането не е друго освен познание до
такава
степен, че да е достатъчно за нашето намерение 2. Ако например
разгледаме causae за Френската революция, бихме могли да включим
в материала не само средновековната история на Франция, но и
римската и гръцката история, което „за нашето намерение“ не е
„необ-
ходимо“, защото бихме могли не по-зле да разберем възникването
на революцията с много по-ограничен материал. Затова при
разработването на материал от даден сън отиваме само дотам,
докъдето ни се струва необходимо, за да получим приложим смисъл
на съня.
2
[Вж. въведение към: Die Logik, р. 377.]
278
455 Включването на материала не предполага произвол от страна
на изследователя, е изключение на вече споменатото ограничение.
Включеният материал трябва да бъде подложен на пресяване, по-
точно на обработка, чийто принцип се използва при всяка обработка
на исторически или друг, събран от практиката, научен материал.
Става дума за един в същността си сравнителен метод, който
естествено не функционира автоматично, а в значителна степен за-
виси от умението на изследователя и от неговото намерение.
456 Когато ще се обяснява даден психологически фактор, трябва
да
напомним, че психологичното изисква двоен подход, а именно
каузалния и финалния. Умишлено употребявам понятието финален,
за да избегна конфузия с понятието на телеологичното. С финалност
искам да означа само иманентната психологическа целенасоченост.
Вместо „целенасоченост“ бихме могли да кажем и „смисъл на целта“.
Във всички психологически феномени се съдържа един такъв смисъл,
дори и в само реактивните феномени, както, да кажем, емоционал-
ните реакции. Гневът от нанесена обида съдържа смисъла на целта
отмъщение, една поднесена на показ мъка съдържа смисъла на целта
събуждане на съчувствие у другиго.
45 7 Като използваме каузален подход спрямо включения
материал
за съня, ние редуцираме манифестираното съдържание на съня до
представените от материала някои основни тенденции или основни
мисли. Като такива те съобразно природата си са от елементарно и
общо естество. Млад пациент сънува например следното:, Дамирам
се в чужда градина и откъсвам ябълка от едно дърво. Внимателно
се оглеждам дали някой не ме е видял. “
458 Материалът за съня гласи: един спомен, че веднъж като
малко
момче, в чужда градина си е откъснал без разрешение няколко круши.
Чувството за гузната съвест, което е особено засилено насън, му
напомня ситуацията от предния ден. Срещнал е на улицата позната
дама, към която е напълно безразличен, и е разменил няколко думи с
нея. В този момент минава покрай тях господин, когото сънувалият
познава, внезапно го обхваща странно чувство на смущение, сякаш
е имал гузна съвест. Във връзка с ябълката му хрумва сцената в рая и
фактът, че не е успял да разбере защо неразрешеното ядене на ябълка
е могло да има толкова лоши последици за прародителите. Той
винаги
се е ядосвал на някогашната несправедливост на Бога, защото Богът
бил създал хората такива, каквито са, с цялото им любопитство и
279
алчност.
459 Следващото хрумване е баща му, който също понякога за
някои
неща неразбираемо защо го е наказвал. Най-строго е бил наказан,
когато веднъж го хванали да наблюдава момичетата, докато се
къпели.
Към това се прибавя признанието, че съвсем неотдавна с някаква
слугиня е започнал любовна история, недоведена още до естествен
край. Вечерта преди съня е имал среща с нея.
460 Ако разгледаме този материал, ще видим, че сънят има
съвсем
видима връзка със събитието от предния ден. Сцената с ябълката
показва чрез свързания с нея асоциативно материал, че е мислена
явно като еротична сцена. По всякакви други възможни причини
може да се приеме за изключително възможно това преживяване от
предния ден да продължава да действа и в сънищата. Насън младият
мъж откъсва райската ябълка, която всъщност в действителност още
не е откъснал. Останалият материал, асоцииран в съня, се занимава
с едно друго събитие от предния ден, а именно със специфичното
чувство за гузна съвест, което завладява внезапно сънувалия, когато
е говорел с младата дама, към която не изпитва нищо, после - с
прегрешението в рая и, накрая - с едно еротично прегрешение от
детството му, за което е бил строго наказан от баща си. Тези асоциа-
ции се движат върху плоскостта на вината.
461 Ще приложим първо каузалния подход на Фройд към
посочения
материал, тоест ще „тълкуваме“ този сън, както се изразява Фройд.
От деня, предхождащ съня, остава едно неизпълнено желание. То се
изпълнява насън чрез символа на сцената с ябълката. Защо изпъл-
нението се осъществява забулено, ще рече - чрез един символичен
образ, вместо чрез една ясна сексуална мисъл? Фройд обръща
внимание при този материал върху ясно изразения момент на вината
и казва: натрапената още от детството моралност у този мъж,
опитваща
се да потиска подобни желания, поставя печата на притеснителното
и несъвместимото. Затова изтласканата притеснителна мисъл е могла
да се наложи само „символично“. Тъй като тези мисли са несъвмес-
тими с моралното съдържание на съзнанието, една приета от Фройд
психична инстанция, която той определя като цензура, се грижи за
това желанието да не отиде незабулено в съзнанието.
462 Финалният подход към съня, който аз противопоставям на
възгледа на Фройд, не означава, както изрично искам да отбележа,
отричане на causae за съня, а една друга интерпретация на събраните
280
от съня материали. Фактите, тоест материалите, си остават същите,
но мащабът, с който ще бъдат измерени, е друг. Въпросът може
просто да се формулира, както следва: за какво служи този сън? Така
поставен, въпросът не е произволен дотолкова, защото можем да го
приложим към всички психични дейности. Навсякъде можем да
попитаме защо и с каква цел, защото всяко органично образувание
се състои от сложна структура на целесъобразни функции и всяка
функция може да бъде разгадана също в една поредица от целесъоб-
разно ориентирани отделни факти.
463 Ясно е, че към еротичното преживяване от предния ден чрез
съня се прибавя материал, който, на първо място, подчертава момента
на вина в еротичното действие. Същата асоциация се е оказала
действена при другото изживяване от предния ден при срещата с
дамата, към която сънувалият е индиферентен, като и там чувството
за гузна съвест автоматично и изненадващо се присъединява, сякаш
младият мъж и там е сторил нещо неправилно. Това преживяване
също се вплита в съня и бива засилено чрез асоциирането на още
подходящ материал, като еротичното преживяване от предния ден
се представя почти във формата на райското прегрешение, което е
било толкова строго наказано.
464 Моето мнение по въпроса: сънуващият има несъзнавана
склонност или тенценция да представя еротичното си преживяване
като вина. Много типично в съня се осъществява асоциацията с
грехопадението, за което младият мъж така и не е разбрал защо е бил
драконовски наказан. Тази асоциация хвърля светлина върху при-
чините сънувалият просто да не си е помислил: „Не бива да върша
това.“ Очевидно той не знае, че би могъл да отхвърли еротичното си
действие като морално неправилно. Случаят е точно такъв. Той
съзна-
телно вярва, че неговото поведение морално е съвсем индиферентно,
тъй като неговите приятели вършат същото, и той и по други причини
не може да разбере защо се вдига толкова много шум около тази
работа.
465 Дали ще погледнем на въпросния сън като на богат на смисъл
или безсмислен, зависи от един важен въпрос, а именно дали
гледната
точка за наследената от най-стари времена моралност е богата на
смисъл или безсмислена. Не искам да се подвеждам във философска
дискусия по въпроса, а само ще отбележа, че човечеството очевидно
има достатъчно основания да измисли този морал, иначе наистина
281
не може да се разбере защо то е поставило прегради пред най-силната
страст. Ако зачетем този факт, трябва да изтълкуваме съня като
сексуален, тъй като тъкмо сънят подсказва на младия мъж известна
необходимост да погледне еротичните си действия и от гледна точка
на морала. Дори племена с най-примитивна степен на развитие имат
донякъде изключително строго сексуално законодателство. Този факт
доказва, че специално сексуалният морал не е фактор за подценяване
във висшата душевна функция, поради което си заслужава той да
бъде зачитан. В този случай би могло да се каже, че младият мъж
малко повърхностно, хипнотизиран от примера на приятелите си,
следва своите еротични страсти, без да се замисля върху факта, че
човекът е и морално отговорно същество, след като самият той е
създал морала и доброволно или против волята си се прекланя пред
собственото си творение.
466 В посочения сън можем да установим една балансираща
функ-
ция на несъзнаваното, състояща се в това, че онези мисли, склонности
и тенденции на човешката личност, които в съзнателния живот из-
пъкват твърде слабо, очевидно поемат функциите си в състояние на
сън, когато процесът на съзнанието до голяма степен е изключен.
467 Несъмнено може да възникне въпросът: каква е ползата за
сънувалия, след като не разбира съня?
468 В отговор трябва да подчертая, че разбирането не е
единствено
и само интелектуален процес, тъй като, както показва опитът, безброй
неща влияят на човека, дори по изключително въздействащ начин
могат да убеждават, без да бъдат интелектуално разбирани.
Напомням
само за въздействието на религиозните символи.
469 След посочените дотук примери можем лесно да стигнем до
мисълта, че функцията на сънищата е просто „морална“. Наистина
така изглежда от последния пример, но ако си спомним за формулата,
според която сънищата съдържат винаги сублиминални материали,
няма да можем да говорим повече просто за „морална“ функция.
Трябва да отбележим, че сънищата на такива хора, които действат
безупречно в морално отношение, изваждат на дневен ред материали,
които в общоприетия смисъл трябва да окачествим като „неморални“.
Затова е разбираемо свети Августин да е бил радостен, че Бог не
носи отговорност за неговите сънища. Несъзнаваното е винаги това,
което не знаем, поради което не е изненадващо, че сънят според
съответната съзнавана психологическа ситуация изважда всички
282
онези аспекти, които биха били съществени за една коренно различна
гледна точка. Видно е, че тази функция на съня означава едно
психологическо балансиране, едно уравновесяване, което е абсо-
лютно необходимо за подредените действия. Както в съзнавания
мисловен процес неизбежно трябва да си изясним всички страни и
последствия отдаден проблем, за да намерим правилното решение,
така този процес продължава автоматично в малко или много
безсъзнателното състояние на съня, където, както изглежда от
досегашните наблюдения, възникват всички онези гледни точки,
макар и загатнати, на които през деня е било отделено недостатъчно
или никакво внимание, тоест били са донякъде несъзнавани.
470 Що се отнася до твърде дискутираната символичност на
сънищата, оценката за нея е много различна в зависимост от това,
дали се разглежда от каузална или финална гледна точка. Каузалният
подход на Фройд изхожда от страстното желание, ще рече - от
изтласканото желание на съня. Това страстно желание е винаги от-
носително просто и елементарно, то може да се крие под разнооб-
разни покривала. Така например младият мъж в посочения по-горе
пример би могъл съвсем спокойно да е сънувал, че трябва да отвори
врата с ключ, че пътува със самолет, че целува майка си и т. н. От
тази гледна точка всичко би могло да има същото значение. По този
път по-ограниченият метод на Фройд стига дотам, ако трябва да дам
драстичен пример, да обяснява почти всички издължени предмети
от съня като фалически, а всички кръгли или кухи предмети - като
женски символи.
471 При финалния подход картините от съня имат своята
собствена
стойност. Ако, да кажем, младият мъж вместо сцената с ябълката бе
сънувал, че е трябвало да отвори врата с ключ, тогава в съответствие
с промененото съновидение би излязъл съвсем друг асоциативен
материал, който щеше да допълни съзнаваната ситуация по друг
начин в сравнение с материала от сцената с ябълката. За тази гледна
точка богатството на смисъла се крие тъкмо в различието на сим-
воличната изразност насън, а не в тяхната еднозначност. Каузалният
подход в съответствие с природата си показва тенденция към
еднозначност, ще рече - към постоянни значения на символите.
Финалният подход, обратно, вижда в промененото съновидение израз
на променена психологическа ситуация. Той не познава постоянно
значение на символите. От негова гледна точка съновиденията като
283
такива са важни, тъй като тъкмо те носят в себе си значението, заради
което изобщо се явяват в съня. Ако се спрем на посочения по-горе
пример, ще видим, че от финална гледна точка символът насън има
повече стойност на парабола, той не покрива с покривала, той учи.
Сцената с ябълката напомня ясно момента на вината, в същото време
тя прибулва постъпката на прародителите.
472 Съобразно гледната точка на подхода попадаме, както се
вижда,
на твърде различни възгледи за смисъла на съня. Тогава кой възглед е
по-добрият или по-правилният? Това, че трябва да имаме изобщо
възглед за смисъла на съня, за нас, терапевтите, е първо практическа,
а не теоретическа необходимост. Ако искаме да лекуваме пациентите
си, трябва по съвсем конкретни причини да търсим средствата, които
ще ни позволят да можем ефективно да възпитаваме болния. Би
трябвало от посочения по-горе пример да е видно, че включването
на материал за съня изпревари един въпрос, който е подходящ, за да
отворим очите на младия мъж за много неща, които е отминавал, без
да се замисли. Отминавайки ги, той е отминавал сам себе си, защото
носи и моралната критика, и морална потребност както всеки друг
човек. Ако започне да живее, без да се съобразява с това обстоя-
телство, ще живее едностранчиво и непълноценно, така да кажем -
некоординирано, което за психологическия живот има същите
последици, както едностранчивата и непълна диета за тялото. За да
се възпита дадена индивидуалност в нейната цялост и самостоя-
телност, се нуждаем от асимилиране на всички онези функции, които
до момента твърде слабо или изобщо не са стигнали до съзнателното
си разгръщане. За да се осъществи тази цел, трябва от терапевтични
съображения да се занимаем с всички онези съзнателни аспекти на
нещата, които ни дават материалите от сънищата. Веднага става ясно,
че тъкмо финалният подход оказва голяма помощ за практическото
индивидуално възпитание.
473 На природонаучния дух на нашето време, който мисли строго
каузалистично, много повече му подхожда каузалният подход. От
гледна точка на природонаучното обяснение на психологията на съня
би следвало Фройдовият каузален подход да е спечелил
изключително
много. Аз обаче съм длъжен да оспоря неговата цялостност, защото
психиката не може да бъде обхваната само каузално, а изисква и
финален подход. Едва свързването на двата подхода, което днес още
не се е състояло по задоволителен научен начин поради наличните
284
огромни трудности от теоретично и практическо естество, ще може
да ни даде по-съвършен възглед за същността на съня.
474 Бих искал накратко да се спра на още няколко важни проблема
на психологията на съня, стоящи настрани от общото третиране на
проблема за съня. Първо - на въпроса за класификацията на съни-
щата. Не бих искал да давам твърде висока оценка на практическото
и теоретическото значение на този въпрос. Аз трябва да обработвам
материал от 1500 до 2000 съня годишно и имах възможност при този
натрупан опит да установя, че наистина има типични сънища. Те
обаче не са толкова чести, а при финалния подход губят много от
значимостта, която имат спрямо установеното значение на символите
за каузалния възглед. Типичните мотиви в сънищата според мен са
от по-голяма важност, тъй като те разрешават сравнение с митоло-
гичните мотиви. Много от онези митологични мотиви, за чието
установяване изключителни заслуги има Фробениус, се срещат и в
сънищата на голям брой хора често със съвършено същото значение.
Ограниченото място за съжаление не ми позволява да предложа
подробен материал по въпроса. Направил съм го в други публикации.
Трябва обаче да подчертая, че сравнението на типичните мотиви от
сънищата с митологичните мотиви ни доближава до мисълта да
възприемем мисленето насън, както вече го е сторил Ницше, като
един филогенетически по-стар вид мислене. За това, какво се има
предвид, можем вместо много други примери да използваме спо-
менатия по-горе. Както ще си спомним, онзи сън поднесе сцената с
ябълката като типичен представител на еротичната вина. Ако изведем
заключение оттам, то би звучало така: „Извършвам несправедливост
с моите действия.“ Много характерно е обаче, че сънят никога не се
изразява по този логично абстрактен начин, а винаги с езика на
параболата или на сравнението. Тази особеност е същевременно
типична характеристика на примитивните езици, чиито пищни изрази
винаги ни правят впечатление. Ако си припомним паметниците на
древната литература, например изпъстрения със сравнения език на
Библията, ще установим, че това, което днес ни се осигурява чрез
абстракцията, тогава се е постигало по пътя на сравнението. Дори
философ като Платон не се е срамувал да изрази някои фундамен-
тални идеи по пътя на сравнението.
475 Както нашето тяло носи следите на своето филогенетично раз-
витие, така е и с човешкия дух. Затова във възможността сравни-
285
телният език на нашите сънища да е архаична реликва няма нищо
изненадващо.
476 Същевременно кражбата на ябълката в нашия пример е
типичен
мотив на съня, който се появява различно видоизменен в множество
сънища. Също така тази картина представлява добре известен
митологичен мотив, който срещаме не само в разказа за рая, но
също и в многобройни митове и приказки от всички епохи и гео-
графски точки. Това е една от всеобщите човешки картини, които
могат да възникнат у всекиго по всяко време автохтонно. По този
начин психологията на съня ни- отваря пътя към една всеобща
сравнителна психология, от която ние очакваме сходно разбиране за
развитието и структурата на човешката душа, с каквото ни е дарила
сравнителната анатомия по отношение на човешкото тяло.
477 Следователно сънят ни предава чрез езика на сравнението,
ще
рече - чрез чувствено-картинно изображение, мисли, съждения,
възгледи, директиви, тенденции, които са били несъзнавани поради
това, че са били изтласкани или поради обикновено незнание. Тъй
като те са съдържания на несъзнаваното и тъй като сънят
представлява
дериват на несъзнавания процес, той съдържа именно едно предс-
тавяне на несъзнаваните съдържания. Не съществува обаче изобщо
представяне на несъзнаваните съдържания, а само на определени
съдържания, които асоциативно са били привлечени и избрани от
моментното състояние на съзнанието. Намирам тази констатация за
практически много важна гледна точка. Ако искаме правилно да
изтълкуваме даден сън, ни е необходимо основно познаване на
моментното състояние на съзнанието, тъй като сънят съдържа него-
вото несъзнавано допълнение, а именно материала, разположен в
несъзнаваното чрез моментното състояние на съзнанието. Без това
знание по този въпрос не е възможно да се тълкува правилно даден
сън, разбира се, като изключим случайните попадения. Искам да
дам един пример за илюстрация на казаното.
478 Веднъж при мен дойде за първи път за консултация един гос-
подин. Обясни ми, че имал всякакви учени хобита и се интересувал
теоретично и от психоанализа. Бил изключително здрав и в никакъв
случай не бивало да бъде възприеман като пациент. Следвал своите
чисто психологически интереси. Бил много заможен и имал доста-
тъчно свободно време, за да може да се занимава с всевъзможни
неща. Искал да се запознае с мен, за да му открехна вратата към
286
теоретичните тайни на анализата. Навярно било твърде безинтересно
за мен да се занимавам с нормален човек, тъй като „побърканите“
трябвало сигурно да са ми по-интересни. Беше ми писал писмо някол-
ко дни преди това и ме бе попитал кога мога да го приема. В хода на
разплитащия се разговор скоро стигнахме до темата за сънищата.
Хванах се за това и го попитах дали предната нощ, преди да дойде
при
мен, не е сънувал нещо. Той потвърди и разказа следния сън:
Замирам се в една гола стая, нещо като болнична сестра ме приема
и иска да ме накара да седна на маса, на която има чаша айрян,
който трябвало да изпия. Аз исках да се видя с д-р Юнг, но сестрата
ми каза, че се намирам в болница, а д-р Юнг нямал време да ме
приеме.“
479 Още от манифестираното съдържание на съня става ясно, че
очакваното посещение при мен по някакъв начин е констелирало
несъзнаваното. Хрумванията показват следното. За голата стая:
„Нещо като леденостудена приемна, като в някаква официална
сграда,
приемна за болни в болница. Никога не съм бил като пациент в
болница.“ За медицинската сестра: „Тя изглеждаше противно, беше
кривогледа. Сега се сещам за една картогледачка и гледачка на ръка,
при която бях ходил един път да ми гледа. Веднъж бях болен, тогава
за
мен се грижеше протестантска медицинска сестра.“ За шишето с
айрян: „Айрянът е гаден на вкус, не мога да го пия. Жена ми постоян-
но пие айрян, за което я подигравам, тъй като тя издиша на темата, че
трябва винаги да се прави нещо за здравето. Сега се сещам, веднъж
бях в един санаториум - не бях добре с нервите - и там трябваше да
пия айрян.“
480 Тук го прекъснах с недискретния въпрос, дали неговата
невроза
окончателно е изчезнала. Той се опита да се измъкне, но накрая
трябваше да признае, че все още страда от неврозата си и че всъщност
неговата жена отдавна го карала да се консултира с мен. Той не се
чувствал обаче толкова нервен, че да трябвало да идва на
консултация
при мен, той не бил побъркан, а пък аз се занимавам просто само с
побъркани. Неговият интерес бил само да се запознае с моите пси-
хологически теории и т. н.
481 От този материал е видно как пациентът си е натъкмил
ситуацията; просто отговаря на вкуса му да се появи при мен като
философ и психолог и да остави в сянка факта с неврозата. Сънят
обаче му напомня за проблема по много неприятен начин и го
287
принуждава към истината. Тази горчива чаша той трябва да изпие.
Картогледачката разбулва начина, по който той всъщност си е
представял моята работа. Както показва сънят, той трябва първо да
се подложи на лечение, преди да може да дойде при мен.
482 Сънят ректифицира ситуацията. Той казва премълчаното и по
този начин подобрява нагласата. Това е причината, поради която ние
се нуждаем от анализ на съня за нашата терапия.
483 С този пример във всеки случай не искам да създам впечатле-
нието, че всички сънища са толкова прости или че всички сънища са
от същия тип. По мое мнение всички сънища са компенсаторни
спрямо съдържанието на съзнанието, но далеч не във всички сънища
се проявява компенсиращата функция така явно, както в нашия
пример. Независимо че сънят допринася за психологическата само-
нагласа, като автоматично изважда всичко изтласкано и незачетено
или това, за което индивидът не е знаел, компенсаторното значение
на съня още не е безспорно ясно, тъй като разполагаме с твърде
несъвършено познание за същността и потребностите на човешката
душа. Съществуват обаче психологически компенсации, които на
пръв поглед се отдалечават много от целта. В такива случаи трябва
винаги да си спомним за това, че всеки човек в известен смисъл
представлява цялото човечество и неговата история. А това, което е
било възможно в най-едър план в историята на човечеството, е
възможно и в дребен план у всеки един от нас. Което е нужно на
човечеството, е нужно на всеки един от нас. Затова не е изненадващо,
че в сънищата религиозните компенсации играят голяма роля. Това,
че в наше време то се случва в много по-голям мащаб, е естествена
последица от властващия материализъм в мирогледа ни.
484 Но че компенсаторното значение на сънищата не е нито ново
откритие, нито изкуствено явление, произведено от намерение за
интерпретация, се вижда от един стар, добре познат пример за сън,
който може да се намери в четвърта глава от Книгата на пророк
Даниил [7-13]. Когато Навуходоносор бил на върха на могъществото
си, му се присънило следното:
„7... (10) ето какви бяха виденията на тавата ми и на леглото ми:
Гледах, и ето дърво всред света, на което височината бе голяма. 8(11)
Това
дърво стана голямо и яко, височината му стигаше до небето, и то се
виждаше
до краищата на целия свят. 9(12) Листете му бяха хубави, плодът му
изобилен,
и в него имаше храна за всички; под сянката му почиваха полските
животни,
288
и на клоновете му обитаваха небесните птици, и от него се хранеше
всяка
твар. 10(13) Видях във виденията над главата си леглото си, и ето,
един свят
страж слезе от небето, 11 (14) и извика със силен глас, казвайки така:
Отсечете
дървото и изсечете клоновете му; отърсете листете му и разпръснете
плода
му; нека бягат животните изпод него, и птиците от клоновете му;
12(15)
обаче оставете в земята пъна с корените му всред полската трева, и то
с
железен и меден обръч наоколо, и нека се мокри с небесната роса, и
участта
му нека бъде с животните в тревата на земята; 13(16) нека се измени
човешкото
му сърце, и нека му се даде животинско сърце; и така нека минат над
него
седем времена.“ (Бълг. цит. по Библия. София, Придворна печатница,
1924;
цифрата в скобата е според българския превод. - Б. пр.)
485 Във втората част на съня дървото се персонифицира и не е
трудно да се установи, че голямото дърво е самият сънуващ цар.
Даниил съответно тълкува съня. Неговият смисъл е недвусмислен
опит за компенсация на мегаломанията, която по-късно според
документите е прераснала в душевно разстройство. Възприемането
на процеса на съня като компенсаторен процес би трябвало според
мен да отговаря на същността на биологичния процес изобщо.
Възгледът на Фройд се движи в същата посока, като той също
приписва на съня компенсаторна роля, а именно по отношение на
опазването на съня. Има, както показва Фройд, много сънища,
проявяващи се като вид дразнение, които са способни да изведат
сънуващия от съня, да променят образа си в известен смисъл така,
че да подпомогнат намерението за продължаване на съня и за
нежелание на сънуващия да бъде смущаван. Също така има безброй
сънища, както Фройд отново успява да покаже, в които интрапси-
хични смущаващи дразнения, като появата на персонифицирани
представи, способни да предизвикат по-силни афективни реакции,
променят образа си така, че се присъединяват към някаква съновна
връзка, забулваща по определен начин неприятните представи, за да
направят невъзможно по-голямото подсилване на афекта.
486 Обратно, не бива да се подценява фактът, че тъкмо сънищата
са тези, които най-много смущават съня, че има дори сънища - при
това немалко, - чиято драматична сърцевина, така да кажем, логично
се е насочила към силно афективна ситуация и така съвършено я
произвежда, че афектът непременно събужда сънуващия. Фройдо-
вият възглед обяснява такива сънища с това, че на цензурата не й се
е уцало да потисне неприятния афект. Струва ми се, че това
обяснение
19. Динамиката па месъзнавапото
289
не е съвсем справедливо към фактите. Всеизвестни са онези случаи,
при които сънищата по най-неприятен начин се занимават явно с
неудобните преживявания или съдържания на представите от живота
през деня и създават изображение с притеснителна яснота тъкмо на
най-смущаващите мисли. Би било несправедливо според мен да
говорим тук за функция, опазваща съня, забулваща афектите. В тези
случаи трябва действителността да бъде направо обърната, за да може
оттам да се изведе потвърждение на изразения по-горе възглед.
Същото важи и за онези случаи, при които изтласкани сексуални
фантазии се появяват незабулени в манифестираното съдържание
на съня.
487 По тази причина стигнах до убеждението, че възгледът на
Фройд
за функцията на сънищата - да изпълняват главно желанията и да
опазват съня, е доста ограничен, макар и основната мисъл за
биологична компенсаторна функция да е правилна. Тази компен-
сираща функция е свързана само в ограничена степен със самото
състояние на съня, а нейното основно значение се отнася към съзна-
вания живот. Сънищата се държат компенсаторно спрямо съот-
ветното състояние на съзнанието. Те опазват, ако е възможно, съня,
тоест те го вършат задължително и автоматично под влияние на
състоянието на съня, но също така го прекъсват, ако функцията им
го изисква, тоест когато компенсаторните съдържания са толкова
интензивни, че желаят да опазят съня. Едно компенсаторно съдър-
жание е особено интензивно, когато има жизнено значение за
съзнаваната ориентация.
488 Още през 1906 г. писах за компенсаторните отношения
между
съзнанието и откъсналите се комплекси и подчертах техния
целесъобразен характер3. Същото е направил и ФЛУРНУА, сам и
независимо от моите възгледи4. От тези наблюдения произтича
възможността за целесъобразни несъзнавани импулси. Трябва обаче
да подчертаем, че финалното ориентиране на несъзнаваното в
никакъв случай не протича паралелно със съзнаваните намерения;
по правило несъзнаваното съдържание контрастира дори със
съдържанието на съзнанието, особено в случая, когато съзнаваната
нагласа се движи изключително и само в определена посока, криеща
опасност да се превърне в заплаха за виталните потребности на
3
Вж. Über die Psychologie der Dementia praecox.
4
FLOURNOY, Automatisme téléologique antisuicide, p. 113 ff.
290
индивида. Колкото по-едностранчиво и колкото по-надалеч от
оптимума на жизнената възможност води съзнаваната нагласа,
толкова повече е налице възможност да се явят бурни сънища със
силно контрастиращо, но целесъобразно компенсиращо съдържание
като израз на психологическа самонагласа на индивида. Така както
тялото реагира по също толкова целесъобразен начин на наранявания
или инфекции, или на абнормен начин на живот, така и психичните
функции реагират спрямо неестествени или застрашителни разст-
ройства с целесъобразни отбранителни средства. Към тези целесъоб-
разни реакции по мое виждане се отнася сънят, който при определено
състояние на съзнанието му доставя несъзнавания, констелирания
за целта материал в символична комбинация. В този несъзнаван
материал се намират всички онези асоциации, които са останали
несъзнавани заради слабата си изразеност, но имат достатъчно
енергия, за да насочат вниманието върху себе си по време на съня.
Естествено целесъобразността на съдържанието на съня не може да
се забележи просто отвън в манифестираното съдържание на съня,
а е нужен анализ на манифестираното съдържание на съня, за да се
стигне до същинските компенсаторни фактори на латентното
съдържание на съня. От такова слабо изразено, така да кажем,
индиректно естество са повечето защитни явления в тялото, чиято
целесъобразна природа е разпозната едва след задълбочено натруп-
ване на опит и точни изследвания. Напомням за значението на
повишената температура и за процесите на натрупване на гной в
инфектирана рана.
489 Обстоятелството, че компенсиращите психични процеси
имат
почти винаги подчертано индивидуална природа, утежнява същест-
вено доказването на техния компенсаторен характер. Тъй като
обикновено става дума за индивидуални процеси, тъкмо за начи-
наещия в тази област често е трудно да прецени доколко
съдържанието
на съня има компенсаторно значение. Проявява се примерно
склонност да се приеме, че според компенсаторната теория човек с
твърде песимистична нагласа към живота би трябвало да има светли
и оптимистични сънища. Подобно очакване обаче е подходящо само
при човек, който по този начин би искал да бъде окуражен в
благоприятен смисъл. Но ако природата му е по-различна, сънищата
му по целесъобразност имат много по-черен характер от съзнаваната
му нагласа. Тогава те могат да следват принципа вппШа втиНЬш
291
сигапШг (подобно с подобно се лекува - лат.).
490 Следователно не е лесно да се съставят каквито и да е
специални
правила за вида на сънната компенсация. Характерът на компен-
сацията е в най-тясна връзка с цялото същество на индивида.
Възмож-
ностите на компенсацията са безкрайни и неизчерпаеми, независимо
че с нарастващия опит ще изкристализират постепенно определени
основни характеристики.
491 С представянето на компенсационната теория в никакъв
случай
не искам веднага да твърдя, че тя е единствено възможната за съня
или че чрез нея са обяснени напълно всички явления от живота на
съня. Сънят е един извънредно комплексен феномен, точно толкова
комплициран и непонятен, както и феномените на съзнанието. Както
би било малко подходящо да искаме да обясним всички феномени
на съзнанието от гледна точка на теорията за изпълнение на
желанията
или за инстинктите, толкова е слабо вероятно феномените на съня да
бъдат така лесно обяснени. Но също така нямаме право да гледаме
на феномените на съня като на само компенсаторни или второсте-
пенни спрямо съдържанието на съзнанието, независимо че според
общоприетия възглед животът на съзнанието е от несравнимо по-
голямо значение за съществуването на индивида, отколкото несъз-
наваното. Това общоприето становище би трябвало обаче да подлежи
още на корекция, защото с нарастващия опит ще се задълбочи и
виждането, че функцията на несъзнаваното в живота на психиката е
от важност, за която ние сега имаме още само слаба представа. Тъкмо
аналитичният опит разкрива в нарастваща степен влияния на
несъзнаваното върху съзнавания душевен живот - влияния, чието
съществуване и значение не бяха забелязвани от досегашния опит.
Според моите виждания, базирани на дългогодишен опит и много-
бройни изследвания, значението на несъзнаваното за цялостната
продуктивност на психиката вероятно е също толкова голямо, както
и това на съзнанието. Ако тези виждания са правилни, то не само
функцията на несъзнаваното би могла да се разглежда като ком-
пенсаторна и относителна спрямо съдържанието на съзнанието, но
и съдържанието на съзнанието - като относително спрямо моментно
констелираното несъзнавано съдържание. В такъв случай активното
ориентиране според целта и намерението би било не само едно
запазено право на съзнанието, но би било валидно и за несъзнаваното,
така че и несъзнаваното би било в състояние, толкова добре, колкото
292
и съзнанието, понякога да поеме едно финално ориентирано
ръководство. Тогава и сънят би имал в подобен случай стойността на
позитивно водеща идея или на представа за целта, което би
превъзхождало по витално ст моментно конетелираното съдържание
на съзнанието. С тази според мен съществуваща възможност съвпада
consensus gentium (обществено съгласие - лат.), тъй като суеверието
на всички времена и народи разглежда съня като провъзгласяващ
истината оракул. Ако се абстрахираме от преувеличението и
изключителността, от подобни, всеобщо разпространени представи,
ще остане винаги едно зрънце истина. МАЕДЕР енергично подчер-
тава проспективно-финалното значение на съня в смисъла на една
целесъобразна несъзнавана функция, която репетира решаването
на актуални конфликти и проблеми и се опитва да го представи чрез
опипващо избрани символи5.
492 Бих искал да направя разлика между проспективната
функция на съня и неговата компенсаторна функция. Компенсатор-
ната функция означава, първо, че несъзнаваното, разглеждано като
относително спрямо съзнанието, вмъква в състоянието на съзнанието
всички онези елементи, които предния ден са останали подпрагови,
при това както поради изтласкване, така и поради факта, че са били
просто твърде слаби, за да могат да достигнат до съзнанието. Ком-
пенсацията, в смисъла на самонагласата на психичния организъм,
трябва да се определи като целесъобразна.
493 Обратно, проспективната функция представлява възникваща
в
несъзнаваното антиципация на бъдещи съзнавани постижения, нещо
като репетиция или предварително скициране, като предварително
нахвърлян план. Неговото символично съдържание ще бъде при
случай проектът за решение на даден конфликт, за което Маедер дава
подходящи свидетелства. Не може да се отрече, че такива проспек-
тивни сънища са факт. Би било несправедливо да ги наричаме про-
рочески, тъй като в същността си те са точно толкова пророчески,
колкото и една прогноза за болест или за времето. Става дума само за
предварително комбиниране на вероятностите, които при случай
могат действително да съвпаднат с обективното поведение на нещата,
но не непременно и до последен детайл. Само ако се случи послед-
ното, би могло да се говори за пророчество. Това, че проспективната
5
Вж. MAEDER, Sur le mouvement psychoanalytique, p. 389 ff.; Üher
die Funktion
des Traumes, p. 692 ff.; Über das Traumproblem, p. 647 ff.
293
функция на съня в определени моменти значително превъзхожда
съзнаваното предварително комбиниране, не е изненадващо, след
като сънят се образува от сливането на подпрагови елементи, сле-
дователно е комбинация от всички онези възприятия, мисли и чувс-
тва, убягнали на съзнанието заради слабата им изява. По отношение
на прогнозирането сънят се намира в много по-благоприятно поло-
жение от съзнанието.
494 Независимо че по мое мнение проспективната функция е
съществено качество на съня, ще е добре тя да не бъде надценявана,
защото може лесно да се окажем в плен на мнението, че сънят е един
вид украшение на психиката, което поради превъзхождащата си
осведоменост би могло да придаде на живота непогрешима посока.
Колкото, от една страна, се подценява психологическото значение на
съня, толкова голяма е и опасността за този, който се занимава интен-
зивно с анализ на сънищата, да надцени несъзнаваното в неговото
значение за реалния живот. От целия натрупан опит досега обаче ние
имаме право да приемем, че значението на несъзнаваното е почти
сходно със значението на съзнанието. Без съмнение има съзнавани
нагласи, които биват засенчени от несъзнаваното, ще рече - съзнавани
нагласи, които толкова зле си пасват със същността на индивиду-
алността като цяло, че несъзнаваната нагласа или констелация
представлява техният несравнимо по-добър израз. Но това далеч
невинаги е така. Много често се случва дори сънят да донася само
фрагменти за съзнаваната нагласа, защото тъкмо в този случай
съзнателната нагласа, от една страна, в приблизително задоволителна
степен вече е нагодена към реалността и, от друга, приблизително
задоволява и същността на индивида. Повече или по-малко
изключително съобразяване с гледната точка на съня, като се пре-
небрегне състоянието на съзнанието, би било не на място в този
случай и би могло само да обърка и да разруши съзнаваното постиже-
ние. Само при открито недостатъчна и дефектна съзнавана нагласа
имаме право да отдадем по-голяма стойност на несъзнаваното.
Изискваните за такава преценка мащаби представляват в същността
си деликатен проблем. От само себе си се разбира, че стойността на
съзнаваната нагласа никога не би могла да се измери от една изклю-
чително колективно ориентирана гледна точка. За това много повече
е нужно основно изследване на въпросната индивидуалност, а само
въз основа на точно познаване на индивидуалния характер може да
294
се реши в каква степен съзнаваната нагласа е недостатъчна. Ако
наблягам върху познаването на индивидуалния характер, с това
съвсем нямам предвид, че изискването на колективната гледна точка
изцяло трябва да се занемари. Индивидът, както се знае, в никакъв
случай не е формиран единствено от самия себе си, но и чрез своята
свързаност с колектива. Ако съзнаваната нагласа е приблизително
задоволителна, тогава значението на съня се ограничава само до
компенсаторната му функция. Този случай би трябвало да бъде
правило за нормалния човек при нормални вътрешни и външни
условия. Ето защо ми се струва, че компенсационната теория дава
най-общо правилната и съобразена с фактите формула, определяйки
на съня значението на компенсаторна функция по отношение на
самонагласата на психичния организъм.
495 Когато даден случай се отклонява от нормата в смисъл съз-
наваната нагласа обективно и субективно да е неподходяща, тогава
обикновено само компенсиращата функция на несъзнаваното
придобива важност и се издига до водеща, проспективна функция,
която е в състояние да даде на съзнаваната нагласа цялостно про-
менена и подобрена в сравнение с предишната, както Маедер
успешно е доказал това в споменатите по-горе публикации. В тази
рубрика попадат сънища от типа на съня на Навуходоносор. Оче-
видно е, че сънища от подобен род се срещат главно у индивиди,
загубили своята собствена стойност. Ясно е също така, че то може
много често да се наблюдава. Затова не са редки случаите да
разглеждаме съня от гледна точка на неговата проспективна
стойност.
496 Сега трябва да обърнем внимание на още една страна на
съня,
която в никакъв случай не е за пренебрегване. Има много хора, чието
приспособяване към обкръжаващата среда не е дефектно, но е само
израз на собствения им характер. Или това са хора, чиято съзнавана
нагласа и постижение в приспособяването надминават индивидуал-
ните възможности, тоест те изглеждат по-добри и по-стойностни,
отколкото са. Това външно свръхпостижение естествено никога не се
покрива само от индивидуални средства, а дори в по-голямата си
част от динамичните резерви на колективната сугестия. Такива хора
достигат по-високо стъпало, отколкото съответства на същността им,
например благодарение на въздействието нададен колективен идеал
или на примамката на дадено колективно преимущество, или на
подкрепата от страна на социума. Тези хора обикновено вътрешно
295
не са дорасли за външното си високопоставено положение, поради
което във всички подобни случаи несъзнаваното има негативно-
компенсираща, ще рече - редуцираща функция. Ясно е, че една
редукция или обезстойностяване при тези обстоятелства е също така
компенсиращо в смисъла на самонагласа; ясно е също така, че тази
редуцираща функция може да бъде също еминентно проспективна.
(Сънят на Навуходоносор.) С понятието „проспективно“ ние с
удоволствие свързваме възгледа за нещо съграждащо, подготвящо и
синтетично. За да бъдем обаче справедливи към редуциращите
сънища, би трябвало ясно да разграничим този възглед от понятието
„проспективно“, защото редуциращият сън има въздействие, което
няма нищо общо с подготвящото или съграждащото, или синте-
тичното, а е по-скоро разяждащо, разграждащо, обезстойностяващо,
дори разрушително и унизително. Това естествено съвсем не значи,
че асимилацията на дадено редуктивно съдържание трябва
непременно да има деструктивно въздействие върху индивида като
цяло, напротив - въздействието често е целебно, доколкото е
засегната
само нагласата за него, а не цялостната личност. Това вторично
въздействие не променя обаче нищо в характера на съня, който има
изцяло редуциращ и ретроспективен образ и който заради този образ
не би могъл да бъде определен като „проспективен“. Ето защо по
съображения за точност в квалификацията е препоръчително такива
сънища да се определят като редуктивни и съответната функция -
като редуцираща функция на несъзнаваното, независимо че
обикновено става дума винаги за същата компенсираща функция.
Трябва обаче да свикнем с факта, че нито съзнаваната нагласа, нито
несъзнаваното представят винаги един и същи аспект. Несъзнаваното
променя своя облик и своята функция точно толкова, колкото и
съзнаваната нагласа, поради което създаването на нагледно понятие
за същността на несъзнаваното е изключително трудно начинание.
49 7 Редуциращата функция на несъзнаваното ни стана ясна преди
всичко чрез изследванията на Фройд. Неговото тълкуване на съня се
ограничава главно до изтласканите лично стови и инфантилно сек-
суални дълбини на индивида. По-късни изследвания хвърлиха моста
към архаичните елементи, ще рече - към надличностовите, исто-
рическите, психогенетичните остатъци от функции в несъзнаваното.
Затова днес със сигурност можем да кажем, че редуциращата функ-
ция на съня констелира материал, съставен главно от личностови
изтласквания на инфантилносексуални желания (Фройд), инфантилни
претенции за власт (Адлер) и надличностови, архаични елементи от
мислене, чувства и инстинкти. Репродуцирането на такива елементи,
имащи изключително ретроспективен характер, няма равно на себе
си в способността си да подкопае една твърде висока позиция и да
принизи индивида до неговото човешко нищожество и неговата
психологическа, историческа и филогенетична обвързаност. Всяка
илюзия за фалшиво величие и значимост се разгражда пред редуци-
ращото съновидение, което анализира съзнаваната нагласа с безжа-
лостна критика и с привеждане на унищожителен материал, харак-
теризиращ се със съвършено регистриране на всички притеснения
и слабости. От само себе си се изключва възможността да определяме
функцията на подобен сън като проспективна, защото всичко в него,
до последната фибра, трябва да се отдаде на ретроспективното и
отдавна смятано за погребано минало. Това обстоятелство естествено
не пречи съдържанието на съня да е компенсаторно спрямо съдър-
жанието на съзнанието и, естествено, финално ориентирано, тъй като
редуциращата тенденция спрямо пригодността на индивида в дадения
случай е от изключителна важност. Но характерът на съдържанието
на съня е редуктивен. Случва се често пациентите сами спонтанно
да почувстват как се държи съдържанието на съня спрямо състоя-
нието на съзнанието и в зависимост с това прозрение, базирано върху
чувството, съдържанието на съня бива определяно като проспек-
тивно, редуктивно или компенсаторно. Това във всеки случай далеч
невинаги се случва, а дори трябва да подчертаем, че най-общо, в
началото на дадено аналитично лечение, пациентът показва непрео-
долима склонност да възприема резултатите от аналитичното разс-
ледване на неговия материал твърдоглаво в смисъла на своята пато-
генна (разболяваща) нагласа.
498 Подобни случаи се нуждаят от известна помощ от страна на
лекаря, за да се стигне до състоянието, в което сънят ще бъде
правилно
възприеман. Това обстоятелство прави изключително важен факта,
как лекарят ще оцени съзнаваната психология на пациента. Анализът
на сънищата не е само практическо приложение на метод, който се
изучава като занаят, а предполага много повече предварително
познаване на целия аналитичен възглед - познаване, което се постига
само когато човек лично се е подложил на анализ. Най-голямата
грешка, която може да направи един терапевт, е да подходи към този,
297
когото ще анализира, предпоставяйки психология, сходна на своята.
Тази проекция веднъж може да се окаже подходяща, но в повечето
случаи си остава само проекция. Всичко, което е несъзнавано, е също
проецирано, затова трябва поне най-важните съдържания на несъз-
наваното да бъдат съзнавани от самия аналитик, за да не може несъз-
навана проекция да замъгли неговата преценка. Всеки, който анали-
зира сънищата на другиго, трябва постоянно да има предвид, че не
съществува проста и общоизвестна теория на психичните феномени
нито за същността им, нито за причините, които ги пораждат, нито за
целите им. Затова не разполагаме с общо мерило за преценката. Ние
знаем, че съществуват разнообразни психични феномени. Но какво
представлява тяхната същност - за това не знаем нищо определено.
Знаем само, че разглеждането на психиката от някаква абстрактна
гледна точка може да изведе ценни подробности, но никога задово-
лителна теория, по която да може и да се правят изводи. Сексуалната
теория и теорията за желанията, както и теорията за властта са
достойни за уважение гледни точки, които не могат по какъвто и да е
начин да отдадат справедливост спрямо дълбочината и богатството
на човешката душа. Ако имахме такава теория, бихме могли да се
задоволим със занаятчийското изучаване. Тогава би трябвало само
да се разчетат определени знаци за вече утвърдени съдържания,
заради които щеше да е достатъчно да се наизустят няколко семио-
тични правила. Познаването и точната оценка на състоянието на
съзнанието щяха да бъдат толкова излишни, колкото и при една
лумбална пункция. За съжаление на всички претоварени практици
на нашето време, душата се държи изключително неподатливо
спрямо всеки метод, имащ предварителната нагласа да я обхване от
една-единствена гледна точка, изключвайки всички останали. За
съдържанията на несъзнаваното, освен за тяхната подпраговост,
знаем
само, че се намират в компенсаторни отношения със съзнанието и
заради това имат доста относително естество. За разбирането на съня
е задължително познаването на състоянието на съзнанието.
499 С редуктивните, проспективните или просто компенсиращите
сънища не се изчерпва поредицата от възможни значения.
Съществува един вид сън, който би могъл да се определи просто като
сън-реакция. Сякаш бихме били склонни да приютим в тази рубрика
всички онези сънища, които в същността си като че ли не са нищо
друго освен репродуциране на съзнавани, изпълнени с афекти
298
преживявания, ако анализът на такива сънища не откриваше по-
дълбоката причина, поради която подобни преживявания биват
толкова вярно репродуцирани насън. Установява се, че преживя-
ването разполага с друга, символична страна, убягнала на индивида,
и само заради нея преживяването се репродуцира насън. Но тези
сънища не се отнасят към посочената по-горе група, а само сънища,
при които някои обективни събития са причинили психична травма,
чиито форми не са само психични, а подсказват и за физическо
дразнение на нервната система. Такива случаи на тежък шок произ-
веде в особено изобилие войната, а при тях трябва да се очакват
многобройни сънища-реакции, при които травмата малко или много
представлява определящата детерминанта.
500 Независимо че за цялостната функция на психиката е много
важно травматичното съдържание чрез повтарящо се изживяване
постепенно да загуби автономността си и по този начин отново да се
подчини на психичната йерархия, сън, който всъщност само репро-
дуцира травмата, не може да бъде определен като компенсаторен.
Наистина сънят връща на психиката откъсналата се част, автономния
къс, но скоро става ясно, че съзнаваното асимилиране на репроду-
цираната от съня част в никакъв случай не води до отстраняване на
съдбовното съдържание, детерминирало съня. Сънят продължава
спокойно да „репродуцира“, ще рече, че станалото автономно
съдържание на съня дава воля на въздействието си, и то дотогава,
докато травматичното дразнение отшуми напълно. Преди този
момент съзнаваното „реализиране“ не помага.
501 В практиката не е лесно да се определи дали един сън по-
скоро
реактивно или само символично репродуцира травматична ситуа-
ция. Анализът обаче може да намери решение на въпроса, като ре-
продуцирането на травматичната сцена бива незабавно прекъснато
чрез правилно тълкуване, докато реактивната репродукция остава
несмутена от анализа на съня.
502 От само себе си се разбира, че същите реактивни сънища сре-
щаме особено при болестни телесни състояния, при които при-
мерно силни болки влияят решително върху протичането на съня.
Според мен соматичните дразнения имат само по изключение
определящо значение. Обикновено те изцяло се вписват в символния
израз на несъзнаваното съдържание на съня, тоест те също се изпол-
зват като изразните средства. Нерядко сънищата създават забеле-
299
жителна вътрешна, символична връзка между едно несъмнено те-
лесно заболяване и определен душевен проблем, при което психич-
ното разстройство се проявява тъкмо като мимичен израз на пси-
хичното състояние. Отбелязвам посочения забележителен факт само
заради изчерпателността, без да смятам да отдавам особено значение
на тази проблематична област. Струва ми се обаче, че между физи-
ческите и психичните разстройства съществува известна връзка,
чието значение най-общо се подценява, от друга страна обаче и
безмерно се преувеличава, като известни направления са склонни
да възприемат физическото разстройство само като израз на пси-
хичното смущение, какъвто е случаят, да кажем, с Christian Science.
Сънищата хвърлят изключително интересна светлина по въпроса за
съвместното функциониране на тяло и психика, поради което и
споменавам тук този въпрос.
503 Като друга детерминанта на съня трябва да призная телепа-
тичния феномен. Във фактическото съществуване на този феномен
вече няма съмнения. Разбира се, че е много просто, без да се проверят
съществуващите доказателствени материали, да се отрече същест-
вуването на феномена, но това е ненаучен подход, който не заслужава
никакво внимание. Моят опит показва, че телепатичният феномен
влияе и върху сънищата, както впрочем се твърди от най-стари вре-
мена. Определени личности са особено чувствителни в този смисъл
и често имат телепатично повлияни сънища. Признавайки телепа-
тичния феномен, аз не признавам веднага безусловно и общоприетия
теоретичен възглед за същността на actio in distans (действие от
разстояние-лат.). Няма съмнение, че феноменът съществува, но ми
се струва, че теорията за него не е толкова проста. Налага се във
всеки отделен случай да се взема предвид възможността за асоциа-
тивна конкордантност, за паралелно психично протичане 6, което
доказуемо играе много голяма роля в някои семейства и се мани-
фестира освен всичко и в сходството или в широката прилика на
нагласата. Също така много важен е и факторът криптомнезия, на
който особено внимание отделя Флурнуа7 и който провокира най-
изненадващи явления. Тъй като в съня и без това сублиминалният
6
Bac. FÜRST, Statistische Untersuchungen über Wortassoziationen
und über familiäre
Übereinstimmung im Reaktionstypus bei Ungebildeten, p. 95.
7
Des Indes à la planète Mars H Nouvelles observations sur un cas de
somnambulisme
avec glossolalie.
300
материал подсказва за съществуването си, съвсем не е странно, че
криптомнезията може да се прояви като детерминираща величина.
Имал съм възможност често да анализирам телепатични сънища,
сред тях доста голям брой, чието телепатично значение в момента на
анализа бе още непознато. Анализът показа един субективен
материал
както при всеки друг анализ на съня и така сънят имаше своето
значение, съгласувано с моментното състояние на субекта. Анализът
не показа нищо, което би могло да подскаже, че сънят е телепатичен.
Не съм срещал досега сън, при който телепатичното съдържание да
се е намирало, вън от всякакво съмнение, в аналитично изведения
асоциативен материал (в „латентното съдържание на съня“). То се
намираше винаги в манифестираната форма на съня.
504 Обикновено в литературата за телепатичните сънища се
съоб-
щават само онези, при които някакъв особено афективен повод оива
пространствено или времево „телепатично“ антиципиран, когато в
известна степен човешката важност на събитието (например смъртен
случай) обяснява предчувствието за него или дистанционната пер-
цепция, или най-малкото го доближава до разбирането за предстоя-
щото. Телепатичните сънища, които аз съм наблюдавал, съответстват
в преобладаващата си част на този модел. Малка част от тях се
отличава със забележителния факт, че манифестираното съдържание
на съня съдържа телепатична констатация, отнасяща се до нещо
съвършено незначително, примерно лицето на някакъв непознат
човек, към когото сме напълно индиферентни, или някакво подреж-
дане на мебели на някакво неидентифицирано място при чужди за
нас условия, получаване на незначително писмо и т. н. С констата-
цията на незначителността естествено искам само да кажа, че нито
чрез обикновеното разпитване, нито чрез анализа успях да стигна до
някакво съдържание, чиято значимост би могла да „оправдае“
телепатичния феномен. В такива случаи много повече би могло да
се мисли за така наречената случайност. За съжаление хипотезата за
случайността за мен винаги е била asylum ignorantiae (убежище на
незнанието - лат.). Това, че стават изключително странни съвпадения,
положително няма никой да отрече, но фактът, че е твърде вероятно
да се очаква тяхната повторимост, изключва случайното им естество.
Разбира се, аз никога няма да твърдя, че стоящата зад това законо-
мерност е нещо „свръхестествено“, а просто нещо, което нашата
школска мъдрост не може да догони. Затова и въпросните телепа-
301
тични съдържания имат реален характер, който осмива всякакво
очакване за вероятност. Независимо че по никакъв начин не бих
искал да си присвоя правото на теоретично мнение по тези въпроси,
смятам все пак за подходящо да се признае и да се подчертае тяхното
действително съществуване. За изследванията на съня тази гледна
точка представлява обогатяване8.
505 Обратно на известния възглед на Фройд за същността на
съня,
че бил „изпълнение на желанията“, аз и моят приятел и сътрудник
Алфонс Маедер заехме становището, че сънят е спонтанно само-
представяне на актуалното положение на несъзнаваното в
символна изразна форма. Нашият възглед в този пункт се доближава
до разсъжденията на ЗИЛБЕРЕР9. Съвпадението на възгледите ни със
Зилберер е още по-радостно поради факта, че е възникнало в резултат
на работа независимо един от друг.
506 Този възглед противоречи на Фройдовата формула само
дотол-
кова, доколкото се отказва да вземе определено становище за смисъла
на съня. Нашата формула твърди, първо, само, че сънят представлява
символично изразяване на несъзнавано съдържание. Ние не се
интересуваме дали тези съдържания биха могли да бъдат изпълнения
на желания. Продължаващите изследвания, върху които обръща
особено внимание Маедер, ни показаха ясно, че сексуалният език на
съня в никакъв случай не бива винаги да се разбира в конкретностен
смисъл10, ще рече, че става дума за архаичен език, който естествено
е изпълнен с всички най-близки аналогии, без да е необходимо с тези
съдържания да се покрива каквото и да е наистина сексуално
съдържание. Затова не е оправдано сексуалният език на съня на всяка
цена да бъде приеман като конкретен, а други съдържания да се
обявяват за символични. Дотогава обаче, докато сексуалните форми
на езика на съня се възприемат като символи за непознати неща, ще
се задълбочава автоматично възгледът за същността на съня. Маедер
е показал сполучливо това чрез един практически пример, даден от
Фройд11. Дотогава, докато сексуалният език на съня бива разбиран
конкретистично, съществуват само непосредствени, външни и кон-
s
По въпроса за телепатията препоръчвам RHINE, New Frontiers
of the Mind
(deutsch: Neuland der Seele).
4
Вж. публикациите на Silbcrcr по темата „Образуване на
символа“ в: Jahrbuch
für psychoanalytische und psycho pathologische Forschungen III (1911)
und IV
(1912).
10
Тук мненията ни съвпадат и е тези на Адлер.
11
MAEDER, Traumproblem, р. 680 ff.
302
кретни решения или едно съответстващо бездействие, ще рече -
опортюнистична резигнация или обикновена страхливост, или
мързел. Но няма възглед за проблема и нагласа за него: До него се
стига обаче веднага, ако се откажем от конкретистичното неразби-
ране, а именно буквалното възприемане на несъзнавания сексуален
език и тълкуването на образите от съня като реални личности.
507 Така както съществува склонност да се приеме, че светът е
такъв, какъвто ние го виждаме, също така наивно се смята, че хората
са такива, каквито ние си ги представяме. За съжаление за последното
не съществува още никаква физика, която да докаже недоразумението
в отношенията между възприятие и действителност. Независимо че
възможността за грубо заблуждение е многократно по-голяма,
отколкото при сетивното възприятие, ние проецираме без страх и
наивно нашата собствена психология върху хората, които ни
обкръжават. Всеки си създава по този начин цяла поредица от повече
или по-малко имагинерни отношения, които в същността си почиват
върху такива проекции. Сред невротиците има дори често случаи, в
които фантастичната проекция е, така да се каже, единствената
възможност за човешки отношения. Човек, когото възприемам пре-
димно чрез моята проекция, е образ (Imago) или носител на образ,
или символ. Всички съдържания на нашето несъзнавано са посто-
янно проектирани върху нашия обкръжаващ ни свят и само
доколкото
успеем да прозрем определени специфики в нашите обекти като
проекции, като образи, ни се удава да направим разлика между тях и
истинските им качества. Доколкото обаче проекционният характер
на дадено качество на обекта не се осъзнава, нямаме друг избор,
освен наивно да сме убедени, че качеството наистина принадлежи
на обекта. Всички наши човешки взаимоотношения гъмжат от такива
проекции, а ако това не стане достатъчно ясно на отделния човек в
личностен план, то трябва да му се обърне внимание за психологията
на пресата във воюващи държави. Cum grano salis (със зрънцето сол
- лаг.) виждаме собствените си грешки, които не си признаваме,
винаги
у противника. Прекрасни примери могат да се срещнат във всяка
лична полемика. Който не е способен на необикновено само-
осъзнаване, няма да се издигне над своите проекции, а най-често ще
остане под тях, защото естественото духовно състояние предполага
наличността на тези проекции. Нещо естествено и даденост са
проецираните несъзнавани съдържания. Това създава при отно-
303
сително примитивния човек онази характерна свързаност с обекта,
която Леви-Брул е определил подходящо като „мистична иден-
тичност“ или „мистична партиципация“12. Днес всеки нормален и
умерено осъзнат човек е обвързан чрез цяла система несъзнавани
проекции с обкръжаващия го свят. Принудителният характер на тези
отношения (тъкмо „магичното“ или „мистично-принудителното“) е
напълно несъзнаван за него, дотогава, докато всичко е наред“. Появи
ли се обаче параноидно душевно разстройство, на повърхността
излизат тъкмо тези несъзнавани обвързаности с проекционен
характер като принудителни обвързаности, обикновено разкрасени
с несъзнаваните материали, които обаче, nota bene, още по време на
нормалното състояние са изградили съдържанието на въпросните
проекции. Дотогава, докато интересът към живота, либидото, може
да използва тези проекции като приятни и полезни мостове към света,
дотогава и проекциите представляват положително облекчение на
живота. В момента, когато либидото поиска да избере друг път и
заради това започне да изостава спрямо предишните проекционни
мостове, проекциите започват да действат като възможно най-
големите спънки, защото те пречат активно на всяко истинско
освобождаване от предишния обект. Тогава настъпва характерният
феномен, а именно усилието да се обезстойности във възможно
най-голяма степен предишният обект и да бъде развенчан, за да може
либидото да бъде освободено от него. Тъй като обаче предишната
идентичност почива върху проекцията на субективни съдържания,
едно пълно и безостатъчно освобождение може да настъпи едва
когато образът, представящ се чрез обекта, заедно със значението си
бъде върнат на субекта. Това връщане става чрез съзнаваното
познание на проецираното съдържание, ще рече - чрез признаване
на „символната стойност“ на предишния обекг.
508 Честотата на такива проекции е също така сигурна, както
фактът,
че техният характер никога не се отчита. При това положение на
нещата в никакъв случай не е изненадващо, че наивният разсъдък
въприема като от само себе си разбиращо се, че след като сънува
господин X, това съновидение, наречено „господин X“, е идентично
12
LÉVY-BRUHL, Les Fonctions mentales dans les sociétés inférieures,
p. 140. 3a
съжаление този автор е заличил по-късно изключително
подходящото
определение „мистичен“. Вероятно е станал жертва на набезите
на глупаците,
които под „мистичен“ са разбирали своите собствени
безсмислени приказки.
304
с истинския господин X. Тази предпоставка съответства на най-
общото, безкритично съзнание, невиждащо никаква разлика между
обекта като такъв и представата, която се изгражда за него. Критично
погледнато - това никой не може да оспори, - съновидението има
само външно и много ограничено отношение към обекта. В дейст-
вителност обаче е един комплекс от психични фактори, който -
наистина при определени външни предизвикателства - сам се е
образувал и затова се намира главно в субекта и се състои от субек-
тивни фактори, характерни за субекта и обикновено нямащи почти
нищо общо с реалния обект. Ние разбираме другия винаги по начин,
по който разбираме или се опитваме да разбираме сами себе си.
Това, което не разбираме у себе си, не разбираме и у другия. Така че
са положени достатъчно грижи картината за другия по правило в по-
голямата си част да стане субективна. Както е известно, дори и
интимното познанство в никакъв случай не гарантира обективно
познаване на другия.
509 Когато, както е в школата на Фройд, определени
манифестира-
ни съдържания на съня започнат да се определят и обясняват като
„несъщински“ или „символични“, сънят да разказва за „кула на църк-
вата“, а да се разбира „фалус“, остава само една крачка до това да
казваме, че сънят говори често за „сексуалност“, обаче в никакъв
случай няма винаги сексуалност предвид, и също, че сънят често
говори за бащата, но всъщност има предвид сънувалия. Нашите ima-
gines са съставни части от нашия дух, а когато сънят ни репродуцира
някакви представи, то те на първо място са нашите представи, в
които е вплетена целостта на нашата същност; субективни са фак-
торите, които в съня не поради външни причини, а от най-интимните
вълнения на душата ни се групират по един или друг начин и така
изразяват един или друг смисъл. Цялото творение на съня е в
същността си субективно, а сънят е онзи театър, в който сънуващият
е сцената, актьорът, суфльорът, режисьорът, авторът, публиката и
критиката. Тази проста истина е основата на онзи възглед за съня,
който аз определих като тълкуване върху субективното стъпало.
Това тълкуване обхваща, както подсказва терминът, всички фигури
от съня като персонифицирани черти на личността на сънуващия13.
510 Многократно се е забелязвала съпротива срещу този възглед.
13
За тълкуването на субективното стъпало MAEDER,
Traumproblem, дава вече
няколко примера. Тези два метода на тълкуване са описани по-
подробно в
моята публикация Über die Psychologie des Unbewußten [Paragr. 128
ff.].
20. Динамиката ua иесъзнаваното
305
Аргументите на едните се опират върху току-що описаната наивна
предпоставка на нормалния всекидневен манталитет. Аргументите
на другите се базират върху принципния'проблем кое е по-важно -
„обективното стъпало“ или „субективното стъпало“. Срещу теоретич-
ната вероятност на субективното стъпало не мога да си представя
никакво валидно възражение. Вторият проблем, обратно, е значи-
телно по-труден. Точно толкова, колкото образът на даден обект, е, от
една страна, субективно съставен, толкова, от друга, е обективно
обусловен. Когато репродуцирам в себе си, произвеждам нещо както
субективно, така и обективно обусловено. За да реша коя страна в
съответния случай надделява, трябва първо да се докаже дали образът
бива репродуциран заради своето субективно или обективно
значение. Следователно, ако сънувам даден човек, с когото ме
свързва
жизнен интерес, тогава несъмнено тълкуването ще бъде по-близо до
обективното стъпало, отколкото до другото. Ако, обратно, сънувам
човек, който в действителност е далеч от мен и към когото съм
индиферентен, тогава тълкуването е по-близо до субективното
стъпало. Възможно е обаче - а този случай е дори много често
явление - на сънуващия, редом с индиферентния за него човек, да
му хрумне друг, с когото е свързан чрез някакъв афект. По-рано са
казвали, че личността, която е индиферентна за сънуващия,
умишлено
излиза на преден план в съня, за да прикрие неудобството на другата
фигура. В този случай аз бих препоръчал да се върви по пътя на
природата и да се каже: в съня онази афектна реминисценция е била
очевидно заместена от господин X, към когото сънуващият е равно-
душен, с което тълкуването за мен се доближава до субективното
стъпало. Това заместване е постижение на съня, равняващо се на
изтласкване на неудобната реминисценция. Но след като тази
реминисценция може толкова лесно да бъде отместена настрани,
тогава значи не би могла да е толкова важна. Заместването й показва,
че този личен афект може да бъде деперсонализиран. Значи аз бих
могъл да се издигна над него и няма повече да бъда връщан в личното
афектно състояние поради това, че ще сведа до обикновено
изтласкване успялото персонализиране насън. Намирам, че действам
по-правилно, оценявайки успялото заместване на неприятната лич-
ност чрез друга, към която съм индиферентен, като деперсонали-
зиране на личния преди това афект. По този начин стойността на
афекта или съответният обем либидо е станал неперсонален, с други
306
думи - освободен от персоналното обвързване с обекта, а сега аз
мога да издигна на субективното стъпало предишния реален
конфликт
и да се опитам да разбера доколко той представлява изключително и
само субективен конфликт. Бих искал за повече яснота да обясня
това с един пример.
511 Веднъж имах личен конфликт с господин А., при който
постепенно стигнах до убеждението, че за несправедливостта в по-
голяма степен бе виновен той, отколкото аз. По това време сънувах
следния сън: консултирал съм се при един адвокат по някакъв
повод; той иска за тази консултация за безкрайно мое учудване ни
повече, ни по-малко - 5000 франка, срещу което аз енергично се
съпротивлявам. “
512 Адвокатът е един незначителен реминисцентен образ от
моите
студентски години. Но студентските години са важни, защото тогава
имах многобройни диспути и спорове. Наред с грубия маниер на
адвоката ми хрумва още афективно личността на господин А. и
продължаващият конфликт. Мога да стигна до стъпалото на обекта и
да кажа: господин А. стои зад адвоката, значи господин А. ме
притиска.
Той не е прав. Един беден студент тези дни ме помоли за заем от 5000
франка. Значи господин А. е един беден студент, нуждаещ се от
помощ и некомпетентен, тъй като е едва в началото на следването си.
Такъв човек не може да има претенции или мнение. Това би било
изпълнението на желанието: моят противник би бил обезстойностен,
без сътресения, изтласкан настрани, а аз щях да си запазя
спокойствието. В действителност обаче се събудих на това място,
силно афектиран от исканията на адвоката. Следователно чрез
„изпълнението на желанието“ в никакъв случай не бях се успокоил.
513 Несъмнено зад адвоката се крие неприятната афера с А. Но е
забележително, че сънят доведе онзи индиферентен юрист от моите
студентски години. За адвоката ми хрумва: правен спор, имане на
право, налагане на мнение - и с това онзи спомен от студентските
години, когато аз често, с право и без право, твърдоглав, упорит и
решен да се наложа, защитавах тезата си, за да мога да си.отвоювам
поне впечатлението за превъзходство. Този пункт - чувствам го - е
оказал въздействие в разправията с господин А. Така разбирам, че
съм аз самият, а именно една част от мен, неприспособила се към
настоящия момент, която деспотично, както тогава, изисква повече
от мен, тоест иска да изстиска от мен твърде много либидо. По този
307
начин разбирам, че спорният случай с А. няма да бъде забравен,
защото деспотът в мен ще се погрижи, без никакво съмнение, за
„справедлив“ завършек.
514 Този възглед доведе до резултат, изглеждащ ми смислен,
докато
тълкуването на стъпалото на обекта бе безрезултатно, защото нямам
и най-малкото доказателство, че сънищата са изпълнение на жела-
нията. Ако един сън ми показва каква грешка правя, той ми дава
възможност да поправя нагласата си, което винаги е предимство. До
такъв резултат се стига естествено само чрез прилагане на субек-
тивното стъпало.
515 Колкото и прозрачно да изглежда тълкуването от
субективното
стъпало в подобен случай, толкова безсмислено може да бъде то в
някой друг случай, когато жизнено важно отношение представлява
съдържанието и основата на даден конфликт. Тогава, разбира се,
образът от съня трябва да бъде отнесен към реалния обект. Критерият
може да се извлече от съзнавания материал, с изключение на онези
случаи, при които става дума за пренасяне. Пренасянето предизвиква
много лесно заблуди при преценката, така че лекарят съответно се
явява като абсолютно необходимия deus ех machina (машината на
Бога - лат.) или като също така абсолютно необходим реквизит от
действителността. Лекарят е дори реквизитът за преценката на
пациента. Самоосъзнаването на лекаря трябва да реши в такива
случаи в каква степен самият той е реален проблем за пациента.
Започне ли стъпалото на обекта на тълкуването да става монотонно
и безрезултатно, е ясно, че е дошло времето фигурата на лекаря да
бъде възприета като символ на проецирани съдържания, които са
собственост на пациента. Ако не се направи това, на аналитика не му
остава нищо друго, освен чрез редукция да обезцени пренасянето
върху инфантилни желания и така да го разруши или да вземе
пренасянето за реално и да се жертва за пациентите (дори въпреки
тяхната несъзнавана съпротива), при което всички участници биват
ощетени и обикновено най-много лекарят. Обратно, ако фигурата
на лекаря успее да се издигне на стъпалото на субекта, тогава всички
пренесени (проецирани) съдържания могат отново да бъдат върнати
на пациента в първоначалната им стойност. Пример за връщане на
проекциите в пренасянето се намира в моята публикация „От-
ношенията между Аза и несъзнаваното“н.
516 Напълно разбираемо е за мен, че на този, който сам не е прак-
14
14
[По въпроса за проекцията в пренасянето вж. Die Psychologie
der Übertragung.']
308
тикуващ аналитик, няма да му се харесат особено разсъждения върху
„субективното стъпало“ и „обективното стъпало“. Колкото по-на-
дълбоко навлизаме обаче в проблематиката на съня, толкова по-
важни
стават и техническите гледни точки на практическото лечение.
Достатъчно е да вземем за пример само онази безпощадна принуда,
упражнявана винаги върху лекаря при някой тежък случай, защото
той трябва винаги да има готовност за такова усъвършенстване на
средствата, че да може и в тежки случаи да помага. На трудностите
във всекидневното лечение на болните ние дължим факта, че биваме
притиснати да изработим възгледи, които отчасти разклащат
фундамента на нашия манталитет на всекидневието. Независимо че
субективността на един образ спада към така наречените елементарни
истини, констатацията звучи малко философски, което дразни нечии
уши. Защо това е така, става съвсем ясно от обяснения по-горе факт,
че наивната предпоставка просто идентифицира образа с обекта.
Всяко смущение на една такава предпоставка дразни масата. По
същата причина мисълта за субективното стъпало не предизвиква
симпатии, защото тя смущава наивната предпоставка за идентич-
ността на съдържанията на съзнанието с обектите. Нашият
манталитет
се характеризира - както ясно демонстрираха събитията по време на
войната15 - от факта, че ние преценяваме противника си с една
безсрамна наивност и в преценката, която даваме за него, издаваме
собствените си дефекти; да, противникът просто бива упрекван за
нашите собствени, непризнати грешки. Виждаме всичко у другия,
критикуваме и осъждаме другия, искаме да поправим другия и да го
възпитаме. Съвсем не е нужно за доказване на тези твърдения да
прилагам казуистиката - най-хубавите доказателства се намират във
всеки вестник. От само себе си се разбира, че това, което става в едър
план, става и в дребен, и у всекиго поотделно. Нашият манталитет е
още толкова примитивен, че в определени функции и сфери едва се
е откъснал от първичната мистична идентичност с обекта. Прими-
тивният човек при един минимум на самоосъзнаване притежава
максимум обвързаност с обекта, който може да упражнява върху
него дори магическа принуда. Цялата примитивна магия и религия
почиват върху тези магически отношения спрямо обекта, които не
са нищо друго освен проекции на несъзнавани съдържания върху
обекта. От това първоначално състояние на идентичност постепенно
15
[Първата световна война.]
309
се е развило самоосъзнаването, което върви ръка за ръка с разгра-
ничаването на субект от обект. Това разграничаване бе последвано
от прозрението, че определени качества, преди това наивно
приписвани на обекта, в действителност са субективни съдържания.
Хората от античността не са вярвали вече, че са червени папагали
или братя на крокодилите, но са били все така вплетени в магическата
мрежа. В това отношение едва Просвещението на XVIII век направи
съществена крачка напред. Но както знае всеки от нас, ние сме още
много далеч от едно самоосъзнаване, съответстващо на истинските
ни знания. Когато се ядосаме до припадък за нещо, не можем да се
откажем от мисълта, че причината за нашия гняв е единствено и
само извън нас, в онова досадно нещо или досаден човек. Значи на
онези неща ние доверяваме силата, която би могла да ни доведе до
състояние на гняв, евентуално дори на разстройване на съня или на
храносмилането. Затова без страх и без ограничение осъждаме
предмета на сблъсъка и така изливаме гнева си върху една несъз-
навана част от себе си, която е проецирана върху досадния обект.
517 Такива проекции има цели легиони. Те отчасти са благоприятни,
ще рече, че въздействат облекчаващо като мостове на либидото;
отчасти са неблагоприятни, но на практика като пречка не оказват
влияние, защото неблагоприятните проекции най-често се заселват
извън кръга на интимните отношения. Във всеки случай изключение
прави невротикът: той има, съзнавано или несъзнавано, толкова
интензивно отношение към най-близкия обкръжаващ го свят, че не
може да предотврати нахлуването на неблагоприятни проекции върху
най-близките обекти, а с това и възникването на конфликти. Затова
той е принуден - ако търси лечение - да отчете в много по-голяма
степен своите примитивни проекции, отколкото нормалният. Норма-
лният прави наистина същите проекции, но при него те са по-добре
отграничени; за благоприятните е предвиден близкият обект, за
неблагоприятните-този на по-голямо разстояние. Както е известно,
това и у примитивния човек е така: чуждото е враждебно и зло. За
нас през Средновековието „чуждото“ и „страданието“ означаваха ед-
но и също. Това разпределение е целесъобразно, поради което и
нормалният не изпитва принуда да направи тези проекции съзнавани,
независимо че положението е опасно илюзорно. Психологията на
войната ясно изведе това обстоятелство на преден план: всичко, което
върши собствената нация, е добро; всичко, което вършат другите, е
310
лошо. Центърът на всички мерзости се намира винаги на разстояние
няколко километра зад вражеските линии. Същата примитивна
психология носи и човекът поотделно, поради което всеки опит да се
направи съзнавана тази проекция - несъзнавана по традиция - се
възприема като смущаващ. Безспорно човек търси по-добри
отношения с хората, с които живее, обаче при условие, че те
отговарят
на нашите очаквания, ще рече, ако те са отзивчиви носители на
нашите проекции. И щом тези проекции станат съзнавани, настъпва
усложнение в отношенията с другия човек, защото липсва мостът на
илюзиите, по който любовта и омразата могат да се оттекат, осво-
бождавайки индивида; липсва мостът, по който също всички предпо-
лагаеми добродетели, които други искат да „въздигнат“ и да
„подобрят“, могат така лесно и задоволително да стигнат до човека.
Като последица от това затруднение се получава натрупване на
либидо, чрез което неблагоприятните проекции стават съзнавани.
Тогава субектът получава задача да поеме за своя сметка всякакви
подлости или дяволии, без страх поверявани на другия и от които цял
живот се е възмущавал. Объркващото в тази процедура, от една
страна, е убеждението, че ако всички хора действаха по този начин,
животът би станал значително по-поносим, от друга страна - е
усещането за остра съпротива срещу необходимостта да приложи
върху себе си въпросния принцип, и то наистина. Ако другият го
направи - това е най-доброто, което можем да си пожелаем; когато
обаче трябва сами да го направим, става непоносимо.
518 Във всеки случай невротикът е принуден от своята невроза да
направи този прогрес, нормалният обаче - не, затова пък той
изживява
психичното си разстройство социално и политически чрез масови
психологически явления като войни и революции. Реалното съ-
ществуване на врага, на когото могат да се припишат всички злини,
означава недвусмислено облекчаване на съвестта. Защото можем
поне без страх да си кажем кой е дяволът, тоест наясно сме, че причи-
ната за лошата съдба се намира навън и съвсем не в собствената
нагласа. Щом е направена равносметка за малко неприятните
последици от възгледа за субективното стъпало, веднага изпъква на
преден план възражението, че не е възможно всяко лошо качество,
на което се ядосваме при другите, да е и наше собствено. По този
начин най-големият моралист, фанатичният възпитател и строителят
на по-добрия свят ще се окаже в най-незавидно положение. За
311
близостта на доброто със злото би могло да се каже не малко, както и
изобщо за непосредствените отношения на двойките противопо-
ложности, но това би ни отклонило доста от темата.
519 Възгледът на субективното стъпало, съвсем естествено, не
бива
да се преувеличава. Става дума само за една малко по-критична
оценка на принадлежностите. Това, което ми прави впечатление при
обекта, положително е истинско качество на обекта. Но колкото това
впечатление е по-субективно и по-афективно, толкова качеството
трябва да се приеме по-скоро като проекция. Още повече че трябва
да правим съществена разлика между действително наличното в
обекта качество, без което не би била вероятна проекцията върху
обекта, и стойността или значението, респективно енергията на това
качество. Не е изключено едно качество да бъде проектирано върху
обекта, от което в обекта да няма и следа (примерно проекцията на
магически качества върху неживи обекти). По друг начин стоят
нещата при обикновените проекции на качества на характера или на
моментни нагласи. Там често се случва обектът на проекцията да
предлага и възможност и дори да я предизвика. Това може да стане,
когато обектът сам не съзнава качеството; по този начин то действа
върху несъзнаваното на другия. Защото всички проекции предиз-
викват обратна проекция там където проецираното от субекта качест-
во е несъзнавано от обекта, така както на едно „пренасяне“ от страна
на аналитика се отговаря с „отсрещно пренасяне“, когато пренасянето
проецира съдържание, несъзнавано за самия лекар, но въпреки това
съществуващо у него16. Отсрещното пренасяне е също дотолкова
целесъобразно и смислено или спъващо, както пренасянето от страна
на пациента, тъй като то се стреми да произведе онзи по-добър
рапорт,
който е абсолютно необходим за осъществяването на някои несъз-
навани съдържания. Отсрещното предаване е като пренасянето на
нещо принудително, една несвобода, тъй като то означава „мис-
тична“, ще рече - несъзнавана идентичност е обекта. Спрямо
подобни несъзнавани условия винаги съществува съпротива -
съзнавана, когато субектът има нагласата само доброволно да желае
да отдаде либидото си, без обаче да бъде блокиран или принуден;
несъзнавана съпротива, когато субектът обича да му отнемат либи-
дото. Затова пренасянето и отсрещното пренасяне, докато съдър-
,ft
Върху типичните съдържания на проекциите вж. Die
Psychologie der
Übertragung.
312
жанията им остават несъзнавани, създават абнормени и нетрайни
отношения, стремящи се към собственото си разрушаване.
520 Дори и тогава, когато в обекта може да се намери следа от
проецираното качество, практическото значение на проекцията
остава субективно и се превръща в товар за субекта, тъй като
неговата
следа от проекция на качество е придала преувеличена стойност на
обекта.
521 Когато проекцията съответства на наистина налично качество
у обекта, проецираното съдържание е налице и при субекта, където
то образува част от образа на обекта. Самият образ на обекта е
психологическа величина, различна от възприемането на обекта; тя
представлява образ17, съществуващ успоредно с всички възприятия
и все пак въз основа на всичките възприятия, чийто самостоятелен
живот (относителна автономия) е несъзнаван дотогава, докато съв-
падне напълно с действителния живот на обекта. Самостоятелността
на образа не се признава от съзнанието, а бива несъзнавано прое-
цирана върху обекта, ще рече - контаминирана със самостоя-
телността на обекта. Така върху обекта се стоварва действителен
характер, принудителен спрямо субекта, ще рече - една преувеличена
стойностност. Тази стойност почива върху проекцията, респективно
върху априорната идентичност на образа с обекта, чрез което
външният обект се превръща едновременно във вътрешен. По такъв
начин външният обект може да оказва по несъзнаван път непос-
редствено душевно влияние върху субекта, тъй като чрез своята
идентичност с образа той до известна степен има влияние върху
душевните занимания на субекта. Ето как обектът може да придобие
„магическа“ сила над субекта. Подходящи примери в този смисъл ни
дават примитивните хора, които се отнасят, да кажем, към децата си
или към други „одушевени“ обекти така, както се отнасят към
собствената си психика. Те не смеят да направят нищо срещу тях от
страх, че могат да обидят душата на децата или на обекта. Така
децата
остават възможно най-невъзпитани до пубертета, когато внезапно
започва едно често жестоко възпитание (инициация).
522 По-горе казах, че самостоятелността на образа остава
несъзна-
17
За да бъдем изчерпателни, трябва да отбележим, че не
съществува образ
(Imago), който да произхожда само от външния свят. За неговия
специфичен
облик допринася също наличната a priori психична диспозиция, а
именно
архетипът.
313
вана, защото бива идентифицирана с обекта. В съответствие би
трябвало смъртта на обекта да отприщи странни психологически
въздействия, тъй като обектът все пак не изчезва напълно, а продъл-
жава да съществува в една недосегаема форма. Както е известно,
случаят е точно такъв. Несъзнаваният образ, който не съответства
повече на никакъв обект, се превръща в дух на мъртвия и упражнява
въздействия върху субекта, които първоначално могат да се въз-
приемат единствено като психологически феномени. Несъзнаваните
проекции на субекта, които прехвърлят несъзнавани съдържания към
образа на обекта и са ги идентифицирали с обекта, преживяват
реалната загуба на обекта и играят значителна роля в живота както
на примитивния човек, така и на всички културни народи от най-
стари и най-нови времена. Тези феномени доказват убедително отно-
сително автономното съществуване на образа на обекта в несъз-
наваното. Те очевидно се намират в несъзнаваното, защото никога
съзнавано не са били възприемани като различни от обекта.
523 Всеки прогрес, всяко постижение във възгледите на чове-
чеството са били свързани с прогрес в сферата на самоосъзнаването
- постигало се е с разграничаване от обекта и човекът е заставал
пред природата като различен от нея. Затова и новата ориентация на
психологическата нагласа ще трябва да върви по същия път: ясно е,
че идентичността на обекта със субективния образ придава на обекта
значение, което по същество не му се полага, но е притежавал от
вечни времена. Защото идентичността е абсолютно праисторически
факт. Фактическото положение обаче означава за субекта едно
примитивно състояние, което може да продължи само дотогава,
докато не доведе до тежки неудобства. Надценяването на обекта е
тъкмо един пункт, който е много подходящ за ограничаване на
развитието на субекта. Един силно изразен, „магически“ обект
ориентира субективното съзнание във висока степен в духа на обекта
и слага кръст на всеки опит за индивидуална диференциация, който
съвсем нормално би трябвало да започне с откъсването на образа от
обекта. Посоката на индивидуалната диференциация не може да бъде
запазена, когато външни фактори се намесват „магично“ в субек-
тивните душевни начинания. Обаче откъсването на образите, придали
твърде голямото значение на обекта, връща на субекта отклонената
енергия, която му е спешно необходима за собственото му развитие.
524 Да се обхванат образите от съня върху субективното стъпало
314
означава за съвременния човек същото, както ако на примитивния
му отнемат фигурите на дедите и фетишите и се опитат да му
втълпят,
че „лечебната сила“ е нещо духовно, което не се намира в обекта, а в
човешката психика. Примитивният човек изпитва легитимна съпро-
тива срещу този еретически възглед, така и човекът от нашето съв-
ремие възприема като неприятно, може би дори донякъде опасно,
да се разгражда опазената от толкова стари времена идентичност на
образа и обекта. Последиците са необозрими дори и за нашата
психология: няма да съществува никой повече, когото да можем да
обвиним, никой, когото можем да направим отговорен, когото можем
да поучим, да поправим и да накажем! Би трябвало за всички неща
да започваме със себе си, човекът би трябвало единствено и само на
себе си да си поставя изисквания, които поставя пред другите. При
това положение е разбираемо защо възгледът за образите от съня
върху субективното стъпало не могат да бъдат равнодушна крачка:
тъкмо затова не могат да бъдат, защото тя дава основание за
едностранчивости и преувеличености в двете посоки.
525 Като изключим тези повече морални трудности, съществуват
и
някои пречки в интелектуалната сфера. Вече ми възразиха, че тъл-
куването върху субективното стъпало е философски проблем, а
провеждането на този принцип води до границите на мирогледа,
поради което престава да бъде наука. За мен не е изненадващо, че
психологията се докосва до философията, защото мисленето, залег-
нало в основата на философията, е психична дейност, която като
такава е предмет на психологията. При психологията аз мисля винаги
за целия обхват на душата, а там са представени и философията, и
теологията, и още много други неща. Защото срещу всички фило-
софии и всички религии са изправени фактите на човешката душа,
която може би като последна инстанция отсъжда що е истина и що е
заблуда.
526 Нашата психология малко се вълнува от това, дали
проблемите
й опират до едно или до друго. Ние преди всичко имаме работа с
практически необходимости. Ако въпросът за мирогледа е психо-
логически проблем, сме длъжни да се занимаем с него, независимо
дали философията спада към психологията или не. Също така въп-
росите на религията за нас са първо психологически въпроси. Това,
че медицинската психология на нашето време стои най-общо
настрани от тези области, е пропуск, достоен за съжаление, който
315
ясно се чувства във факта, че психогенните неврози намират другаде
по-добро лечение, отколкото при школската медицина. Независимо
че аз самият съм лекар и според принципа „medicus medicum non
décimât“ (лекар лекаря не кори - лат.) бих имал всички основания да
се въздържа да критикувам лекар, трябва все пак да призная, че
лекарите невинаги са тези, в чиито ръце психологическата медицина
се чувства най-сигурна. Имал съм често поводи да установя, че
лекари психотерапевти се опитват да упражняват своето изкуство по
онзи рутинен начин, който им е предаден чрез спецификата на
тяхното
обучение. Обучението по медицина се състои, от една страна, от
натрупване на невероятно голям материал за запаметяване, който
без истинско познаване на основите просто се учи наизуст; от друга
страна, в практиката трябва да се усвоят практически умения, които
са на принципа „няма място за дълго мислене, трябва да се действа“.
В резултат се получава така, че от всички факултети на медика се
дава най-малка възможност да развие функцията на мисленето.
Затова
не може да ме учуди също, че и ориентирани към психологията
лекари или не могат, или с най-голямо усилие следват моите разсъж-
дения. Те са свикнали да действат по рецепти и механично да
прилагат
методи, които те самите не са измислили. Тази тенденция обаче е
възможно най-неподходящата за упражняване на лекарската
психология, защото тя се е вкопчила в перилата на авторитарни
теории
и методи и пречи на развитието на самостоятелното мислене. Бил
съм свидетел на факта, че дори елементарни и за практическото
лечение невероятно важни различия между субективно и обективно
стъпало на тълкуването, Аз и същностен Аз, знак и символ,
каузалност
и финалност и т. н. са били определяни като твърде високи
изисквания
към способносгга за мислене. С тези трудности може да се обясни
жилавото придържане към изостанали и отдавна подлежащи на
ревизия възгледи. Че това не е само моето субективно виждане,
доказва фанатичната едностранчивост и сектоподобна затвореност
на определени „психоаналитични“ организации. Тази нагласа, както
е известно, е симптом и означава свръхкомпенсирано колебание. Но
точно това е въпросът: кой прилага към самия себе си
психологически
критерии?
52 7 Възприемането на сънищата като инфантилни изпълнения на
желанията или като финално ориентирани аранжименти в служба
на инфантилни властови намерения е твърде ограничен възглед и
316
несправедлив по отношение същността на съня. Сънят, както всяка
част от психичната взаимовръзка, представлява резултантна от
целостта на психиката; поради което ние имаме право да очакваме
насън да намерим всичко, което от най-древни времена е имало
значение в живота на човечеството. Както човешкият живот като
такъв не се ограничава до един или друг основен инстинкт, а се
изгражда върху множество от инстинкти, потребности, необхо-
димост, физически и психични обусловеност, така и сънят не може
да се обясни с един или друг елемент, колкото и подкупващо просто
да изглежда подобно обяснение. Ние можем да бъдем сигурни, че то
не е правилно, защото едва ли ще има някога проста теория за
инстинктите, която да е в състояние да обхване човешката душа, това
огромно и тайнствено нещо, а следователно и нейния израз - съня.
За да бъдем, макар и донякъде само, справедливи към съня, на нас
ни трябва скеле, което сме длъжни да изградим грижливо от всички
области на хуманитарните науки. Но с няколко лоши шеги или с
доказването на определени изтласквания проблемът за съня не е
решен.
528 Упрекнаха моето направление като „философско“ (дори
„теологично“), смятайки, че искам „философски“ да анализирам и
че моите психологически възгледи са „метафизични“ 18. Аз използвам
обаче някои философски, религиознонаучни и исторически мате-
риали изключително и само за да представя душевни взаимозави-
симости. Ако се случи някъде да вмъкна понятие за бога или някое
също толкова метафизично понятие за енергия, то е по принуда,
защото става дума за образи, които са от праначалото в човешката
душа. Трябва отново да подчертая, че нито моралният закон, нито
понятието за бога, нито пък някоя религия са дошли отвън или просто
са паднали наготово от небето, а всичко това човекът носи in nuce (в
черупката - лат.) в себе си, затова и го създава от себе си. Ето защо е
безсмислена идеята, че било достатъчно само просвещението, за да
се прогонят тези духове. Идеите на моралния закон и на божеството
спадат към неизкоренимата съставна част от човешката душа. Затова
с тези факти се занимава и всяка честна психология, която не е
заслепена от някаква еснафска просвещенска самомнителност. Те
не могат просто да се обяснят и да се иронизират и с това да се
|к
Има сс предвид учението за „архетипа“. Нима и биологичното
понятие
„pattern of behaviour“ е „метафизично“?
317
свърши. Във физиката можем да минем без образа на бога, в
психологията обаче той е дефинитивна величина, която трябва да се
взема предвид така, както „афект“, „инстинкт“, „майка“ и т. н.
Естествено вечното смесване на обект и образ са причина човек да
не може да си представи разликата между „бог“ и „божествен образ“
и затова си мисли, че се подразбира бог, че се обяснява „теологично“,
когато се говори за „божествен образ“. Психологията като наука не е
длъжна да изисква хипостазиране на божественото имаго. Тя трябва
обаче, отговаряйки на фактите, да предвижда наличието на божествен
образ. Също така тя предвижда инстинкта и не си придава компе-
тентност да установи какво в същността си представлява
„инстинктът“.
На всекиго е ясно кое психологическо състояние определяме като
инстинкт, на никого обаче не е ясно какво всъщност представлява
инстинктът. Също така е ясно, че примерно божественият образ
съответства на определен психологически комплекс от факти и така
представлява определена величина, с която може да се оперира;
остава обаче извън всякаква психология въпросът, какво е всъщност
бог. Съжалявам, че се налага да повтарям от само себе си разбиращи
се неща.
529 С изложеното дотук съобщих почти всичко, което имам да
казвам във връзка с общите гледни точки на психологията на съня 19.
Умишлено се отказах да влизам в детайли. Това трябва да остане
запазено право на казуистичните писания. Разглеждането на общите
гледни точки ни доведе до нови проблеми, чието споменаване е
неизбежно, когато се говори за сънища. Би трябвало естествено да се
каже още много за целта на анализа на съня, но тъй като анализът на
съня е инструментът на аналитичното лечение изобщо, то би могло
да се направи във връзка с представянето на цялото лечение. За да
може обаче същността на лечението да се опише основно, са нужни
различни подготвителни разработки, разглеждащи проблема от
различни страни. Въпросът за аналитичното лечение е изключително
комплексен, независимо че някои автори се надпреварват в опрос-
тителството и искат да ни накарат да повярваме, че познатите
„корени“
на заболяването много лесно могат да се отскубнат. Искам да пред-
пазя от всякакво лекомислие в това отношение. Предпочитам да
виждам сериозни глави основно и съвестно да спорят върху големите
19
В слсдващато изследване, писано много по-късно, могат да сс
намерят още
някои допълнения.
318
проблеми, които анализът отприщи. Наистина е крайно време акаде-
мичната психология да се приобщи към действителността и да поиска
да чуе за истинската душа на човека, а не само за лабораторни експе-
рименти. Не може повече да продължа това, професори да забраня-
ват на своите ученици заниманията с аналитична психология или да
не им разрешават употребата на аналитични понятия, или пък да се
отправят упреци към нашата психология, че по ненаучен начин „се
занимавала с всекидневни събития“. Зная, че общата психология
може
да спечели изключително много от едно сериозно занимание с проб-
лема за съня, ако успее веднъж завинаги да се освободи от напълно
неоправдания и лаически упрек, че сънищата произлизали единст-
вено от соматичните дразнения. Надценяването на соматичното и в
психиатрията е една от най-съществените причини за липса на
напредък в психопатологията, тъй като тя не се обогатява директно
от анализа. Догмата, че „душевните заболявания са заболявания на
мозъка“, е атавизъм от материализма на седемдесетте години на
миналия век. Тя се превърна в напълно неоправдан предразсъдък,
който пречи на всякакъв прогрес. Дори и да е вярно, че всички
душев-
ни заболявания са заболявания на мозъка, това съвсем не е основание
против изследването на психичната страна на болестта. Но предраз-
съдъкът се използва, за да могат още от самото начало да се дискре-
дитират и убият всички опити в това отношение. Доказателство, че
всички душевни заболявания са заболявания на мозъка, не се е
намерило досега и никога няма да бъде намерено, иначе трябваше
да може да се докаже също, че човекът мисли или действа така или
иначе, защото едни или други белтъци в едни или други клетки се
разпадат и се синтезират. Такъв възглед води направо до материа-
листическото евангелие: ,Довекът е това, което яде.“ Такава ориен-
тация би искала да разбира духовния живот като процеси на асими-
лация и дисимилация в мозъчните клетки, при което представата за
тези клетки винаги са само лабораторни синтези и лабораторни
дезинтеграции, защото да се мислят процесите така, както ги създава
животът, е дотогава напълно изключено, докато ние не сме в
състояние сами да разсъждаваме върху процеса на живота. Но тогава
мисленето би трябвало да се свежда до клетъчните процеси, ако
искаме да установим валидността на материалистическия възглед.
Но тъкмо така може да бъде преодолян материализмът, като успеем
да си представим живота не като функция на материала, а само като
319
един по същество самостоятелен процес, на който силата и материа-
лът са субординирани. Животът като функция на материала изисква
generatio аедшуоса (равностойно поколение - лат.). За това дока-
зателство ще трябва обаче още дълго да се чака. Но така какго
нямаме
право да възприемаме живота изобщо като едностранчив, произво-
лен и бездоказателствено материалистичен, така имаме право да
разбираме психиката като мозъчен процес, като изключим напълно
факта, че дори опитът да си представим нещо подобно е безумен и
винаги е изваждал на бял свят само безумия, когато е правен на
сериозно. Психичният процес трябва по-скоро да се разглежда като
психичен, а не като органичен клетъчен процес. Колкото и да се
дразнят от „метафизичните феномени“, ако някой обясни виталис-
тично клетъчния процес, тогава и физическата хипотеза ще мине за
„научна“, независимо че не е по-малко фантастична. Тя се вписва
обаче в материалистическия предразсъдък, заради това всяка глупост
е научно оправдана дотогава, докато обещава да общува психично с
психичното. Дано не е много далеч времето, когато ще бъде разсечен
този сплит от ръждясал и станал лекомислен материализъм на нашите
представители на науката.
320
X
ЗА СЪЩНОСТТА НА СЪНИЩАТА
[Публикувано за пръв път в Ciba Zeitschrift IX/99 (Basel, Juli 1945).
Преработено и разширено в: Über psychische Energetik und das Wesen
der Träume. (Psychologische Abhandlungen II) Rascher, Zürich 1948;
Paperback 1965. Studienausgabe bei Walter, Olten 1971.]
21. Динамиката na песъзиаваиото
ЗА СЪЩНОСТТА НА СЪНИЩАТА
530 Медицинската психология се отличава от всички останали
природонаучни дисциплини с това, че тя разработва най-комплекс-
ните проблеми, без да може да се опре на сигурни експериментални
серии и на логично разбираемо фактическо положение на нещата.
Точно обратното, тя е изправена пред безброй постоянно променящи
се ирационални дадености; нали душата е най-непроницаемото и
най-труднодостъпното творение, с което някога се е занимавала
научната мисъл. Трябва да се приеме, че всички психични явления
се намират в една, в най-широкия смисъл на думата, каузална после-
дователност, макар че е разумно точно тук да обърнем внимание, че
каузалността в крайна сметка е само една статистическа истина.
Затова навярно в някои случаи няма да е съвсем неуместно да оста-
вим поне отворена вратичка за вероятна абсолютна ирационалност,
независимо че дори и по евристични причини най-напред се поставя
въпросът за каузалността. Също така ще бъде добре още с
поставянето
на въпроса да направим класическата разлика между causa effïciens
(първопричина - лат.) и causa fmalis (крайна причина - лат.) и да я
вземем предвид. При психичните явления неизбежно въпросът „Защо
се случва?“ не е по-малко благодатен от въпроса „Каква е целта на
случващото се?“.
531 Сред многото проблеми на медицинската психология има
едно
проблемно дете - и то е сънят. Би било колкото интересна, толкова и
трудна задача да се третира сънят само в неговите медицински
аспекти, а именно във връзка с диагнозата и прогнозата на болестните
състояния. Сънят действително се занимава също и със здраве и
болест и тъй като благодарение на своя несъзнаван произход той
черпи от съкровището на подпраговите възприятия, понякога е в
състояние да произведе много стойностни неща. Този факт често
ми е бил от полза в случаи на тежки диференциални диагнози при
органични и психогенни симптоми. Също и за прогнозата някои
323
сънища са се оказвали от значение1. В тази област липсват обаче още
всички необходими предварителни изследвания - като грижливо
събрани клинични наблюдения и други подобни. Задача на бъдещето
е психологически обучени лекари систематично да протоколират
сънища, тъй като се открива възможност да се събере съновен мате-
риал, който по-късно би могъл да се отнесе към последващо
избухване на застрашаващо живота остро заболяване или дори към
възможен летален изход, тоест към събития, които по време на
сваляне на протокола не са могли да бъдат предвидими. Изследването
на съня изобщо представлява работа за цял живот. За разработване
на детайлите обаче е необходимо сътрудничеството на мнозина.
Затова предпочетох в този кратък преглед да се спра на фунда-
менталните аспекти на психологията на съня и на интерпретацията
на съня така, че и неопитният в тази област да може да добие
представа за поставянето на въпросите и за методиката. Познавачът
на материята ще се съгласи с мен, че приемам за по-важно
познаването на основното, отколкото натрупването на казуистика,
която не може да замести липсващия опит.
532 Сънят е част от непроизволна психична дейност, която прите-
жава точно толкова съзнаваност, колкото да може да бъде репро-
дуцирана в будно състояние. Сред душевните явления сънят предлага
може би най-много „ирационални“ дадености. Той, изглежда, е
получил един минимум от онази логическа преплетеност и йерархия
на стойностите, които притежават останалите съдържания на съзна-
нието, и поради това е по-слабо опознаваем и разбираем. Логично,
морално и естетически задоволително комбинирани сънища са главно
изключения. Обикновено сънят е едно странно и чуждеещо образу-
вание, отличаващо се с много „лоши качества“ като липса на логика,
съмнителен морал, некрасив образ и очевидна нелепост или безсмис-
леност. Затова предпочитат да го отхвърлят като глупост,
безсмислица
и нещо безстойностно.
533 Всяко тълкуване на сън е психологическо свидетелство за
някои
душевни съдържания на съня. Затова тълкуването не е безопасно,
защото сънувалият обикновено както повечето хора често проявява
изненадваща чувствителност не само към неправилни, а преди всичко
към правилни забележки. Тъй като само при твърде особени условия
е възможно да се обработи даден сън без участието на сънувалия,
1
Вж. моята разработка Die praktische Verwendbarkeit der
Traumanalyse.
324
обикновено се налага невероятно съсредоточаване, за да се прояви
такт, ако не желаем ненужно да нараним чуждо самочувствие. Какво
трябва да кажем примерно, когато един пациент разказва цяла
поредица от не особено благоприлични сънища и ги придружава с
въпроса: „Защо тъкмо аз трябва да сънувам такива отвратителни
сънища?“ На подобен въпрос най-добре е да не се отговаря, защото
на него по многобройни причини е трудно да се отговори, особено
за начинаещия, и е много лесно при такива обстоятелства да се каже
нещо неуместно, при това точно в момента, когато се смята, че се
знае отговорът. Разбирането на сънищата е толкова трудна работа,
че аз отдавна съм превърнал в правило, когато някой ми разказва сън
и ме пита за моето мнение, най-напред да си кажа: „Нямам и пред-
става какво може да означава този сън.“ След като съм го установил
за себе си, мога да започна да изследвам съня.
534 Тук несъмнено читателят ще се запита дали изобщо си струва
да се търси смисълът на съня във всеки отделен случай, ако
допуснем,
че сънищата имат някакъв смисъл и че той в общи линии може да се
докаже.
535 Това, че едно животно е гръбначно, може лесно да се докаже,
като се оголи гръбнакът. А как да подходим, ако трябва да „оголим“
една вътрешна, смислена структура на съня? Очевидно не същест-
вуват никакви еднозначни закономерности на формата и изобщо
никакви типични начини на поведение на съня, като изключим
общопознатите „типични“ сънища, примерно кошмари или „горски
духове“. Призрачните сънища не са рядкост, но не са правило.
Съществуват типични мотиви на съня, които са познати и на лаика,
както, да кажем, летенето, изкачване на стъпала или планини,
появяване в оскъдно облекло, падане на зъби, тълпи от хора, хотел,
железопътна гара, влак, самолет, автомобил, всяващи страх животни
(змии) и т. н. Тези мотиви са често срещани, но в никакъв случай не
са достатъчни, за да се изведе някаква закономерност за структурата
на съня.
536 Има хора, които от време на време сънуват един и същи сън.
По-точно това се среща в младежка възраст; има случаи обаче, когато
повторението обхваща повече десетилетия. При това нерядко става
дума за силно въздействащи сънища, при които непременно възниква
чувството, че те „трябва нещо да означават“. Такова чувство
донякъде
е оправдано, тъй като и с най-голяма предпазливост не можем да не
325
приемем, че от време на време може да възникне определена психич-
на ситуация, предизвикваща съня. Една „психична ситуация“ обаче е
нещо, което, ако би могло да се формулира, е идентично с определен
смисъл - във всеки случай само ако не се вкопчим в напълно
непотвърдената хипотеза, че всички сънища се дължат на стомашни
смущения, спане по гръб и други подобни. Такива сънища действи-
телно могат да накарат човека поне да предположи известна каузална
смисленост. Същото се отнася и за така наречените типични мотиви,
които се повтарят много пъти в по-дълги серии от сънища. И при
тези случаи е трудно да не получим впечатление, че „те нещо трябва
да значат“.
537 Но как ще достигнем до един приемлив смисъл и как ще
докажем правилността на тълкуването? Първият, във всеки случай
ненаучен, метод би бил въз основа на съновник да прогнозираме
бъдещи събития и чрез по-късното им настъпване да потвърдим
тълкуването, при условие че смисълът на сънищата се състои в това,
че те се отнасят до бъдещето.
538 Друга възможност директно да се докаже смисълът на даден
сън би била може би въз основа на появата на определени мотиви да
се реконструират минали преживявания, правейки връзка с мина-
лото. Независимо че това е възможно само в определена степен, то
би имало определяща стойност само ако по този път успеем да
разпознаем нещо наистина случило се, но останало несъзнавано за
сънувалия, или евентуално нещо, което той при никакви
обстоятелства
не иска да разкрие. Ако не е нито едното, нито другото, тогава става
дума само за картина на спомена, чиято поява в съня, първо, от
никого не се оспорва и, второ, по отношение на една смислена
функция на съня е изключително маловажна, тъй като сънувалият
би могъл също съзнавано да даде информация за нея. За съжаление
с това се изчерпват възможностите за директно доказване на съня.
539 Голяма е заслугата на Фройд за насочване на тълкуването на
сънищата в правилна посока2. Той най-напред установи, че без
сънувалия ние не сме в състояние да се заемем с тълкуване на съня.
Думите, чрез които се описва даден сън, не носят просто някакъв
смисъл, а са многозначни. Ако някой сънува примерно маса, ние не
можем да знаем какво означава „масата“ за сънувалия, независимо
че думата маса изглежда твърде еднозначна. Не знаем тъкмо едно, а
2
Вж. Die Traumdeutung.
326
именно че това е онази маса, на която е седял баща му, когато е
отказал на сънувалия всякаква финансова помощ и го е изхвърлил от
къщата като някакъв некадърник. Гладката повърхност на тази маса
го гледа като символ на неговата катастрофална неспособност както
през съзнавания ден, така и в съня през нощта. Това разбира нашият
сънувал под „маса“. Затова ни е нужна помощта на сънувалия, за да
сведем многопластовостта на думите върху същественото и убеди-
телното. Това, че масата представлява неприятен момент от живота
на сънувалия, може да бъде оспорено от всекиго, който не е бил там.
Сънувалият обаче не го оспорва, аз също. Ясно е, че тълкуването на
съня е най-напред преживяване, което е безспорно първоначално
само за двама души.
540 Следователно, ако стигнем до заключението, че масата в съня
представлява тъкмо онази фатална маса с всичко, свързано с нея,
сме изтълкували не съня, но поне един от главните мотиви, ще рече,
че сме отгатнали какъв е субективният контекст на думата маса.
541 До този резултат стигнахме чрез методично допитване до
хрум-
ванията на сънувалия. Следващите процедури, на които Фройд
подлага съдържанията на съня, аз трябва да отхвърля, тъй като те са
твърде повлияни от предубеждението, че сънищата представляват
осъществяване на „изтласкани желания“. Независимо че такива
сънища съществуват, това още съвсем не е доказателство, че всички
сънища са осъществяване на желания, тъй както далеч не всички
мисли на съзнавания душевен живот са осъществяване на желания.
Не съществува никакво основание да се приеме, че стоящите в
основата на съня несъзнавани процеси по форма и съдържание са
по-ограничени или по-еднозначни от процесите на съзнанието. За
последните по-скоро може да се предположи, че те се ограничават
до познати типове, отразявайки най-често равномерността или дори
монотонността на съзнавания начин на живот.
542 За да установим смисъла на съня, въз основа на обяснените
по-горе изводи аз разработих метод, който нарекох разработване на
контекста и който се състои в това, че при всяка изпъкваща подроб-
ност от съня чрез хрумванията на сънувалия се установява в какъв
нюанс на значение те му се явяват. Или аз не процедирам по-
различно,
отколкото при дешифриране на трудноразбираем текст. Този метод
като резултат далеч невинаги дава непосредствено разбираем текст,
а само изглеждащо значимо, първоначално насочване към много-
327
бройни възможности. Веднъж се занимавах със сравнително млад
мъж, който в анамнезата ми съобщи, че е щастливо сгоден с момиче
от „добро“ семейство. В неговите сънища тя му се явявала по един
твърде неизгоден за него начин. От контекста стана ясно, че несъзна-
ваното на сънувалия е комбинирало всякакви скандални истории от
съвсем друг източник с образа на годеницата, което за него беше
напълно неразбираемо, за мен естествено - също. От постоянното
повторение на такива комбинации обаче аз трябваше да направя
заключение, че въпреки неговата съзнавана съпротива, съществу-
ваше някаква несъзнавана тенденция да се представя годеницата му
в такава двусмислена светлина. Той ми каза, че ако има нещо вярно
в съня, това би означавало катастрофа за него. Акутната му невроза
бе започнала малко след тържеството на годежа. Макар и немислимо,
подозрението към годеницата му ми се видя от толкова капитална
важност, че го посъветвах да проучи някои неща. Установи се, че
подозренията бяха оправдани, а „шокът“ от нерадостното откритие
не засегна пациента, а го излекува от неговата невроза и с това и от
годеницата му. Следователно, независимо че разработването на
контекста доведе до нещо, така да се каже, „немислимо“ и до едно на
пръв поглед лишено от смисъл тълкуване на съня, то все пак в
светлината на по-късно откритите факти се оказа правилно. Примерът
е учебникарски прост. Излишно е да подчертавам, че сънищата с
толкова лесно разрешение са рядкост.
543 Разработването на контекста е проста, почти механична
работа,
която има само подготвящо значение. Последващото съставяне на
разбираем текст, а именно истинското интерпретиране на съня, е
обикновено трудна задача. Тя предполага психологическо умение
да се поставиш на мястото на другия, способност да се комбинира,
интуиция, познаване на света и на човека и преди всичко едно
специфично знание, което предполага както широки познания, така
и известна „intelligence du coeur“ („интелигентност на сърцето“ - б.
пр.). Всички тези предпоставки, включително и последната, се
отнасят
до изкуството на лекарската диагностика изобщо. Съвсем не е нужно
шесто чувство, за да се разбират сънищата. Но е нужно повече от
бездушни схеми, каквито могат да се намерят във вулгарни сънов-
ничета, или такива, които се изграждат винаги под влиянието на
предубеждения. Стереотипното разработване на мотивите на съня
трябва да се отхвърли, оправдани са единствено специфични значе-
328
ния, разкриваеми само чрез грижливо разработване на контекста.
Дори и когато човек притежава огромен опит в тази област, той
винаги
е длъжен да признае незнанието си пред всеки сън и да се откаже от
всички предубеждения, да се настрои за нещо съвършено неочак-
вано.
544 Колкото и сънищата да са свързани със специфично структу-
рирано съзнание и със специфична душевна ситуация, корените им
лежат дълбоко в неразбираемия, тъмен фон на феномена на съзна-
нието. Този фон поради липса на изразително понятие ние наричаме
несъзнавано. Същността му не познаваме, а наблюдаваме само някои
негови прояви и въз основа на техните особености се осмеляваме да
правим известни изводи за природата на несъзнаваната психика.
Понеже сънят е невероятно чест и нормален израз на несъзнаваната
психика, той ни предоставя най-голямо количество материал за
изследване на несъзнаваното.
545 Тъй като смисълът на повечето сънища не съвпада с тенцен-
циите на съзнанието, а показва своеобразни отклонения, ние трябва
да приемем, че несъзнаваното, матрицата на сънищата, има самосто-
ятелна функция. Аз я определям като автономия на несъзнаваното.
Сънят не само не се подчинява на волята ни, а дори често се изправя
в остро противоречие срещу намеренията на съзнанието. Противо-
речието обаче не е винаги изразено; понякога сънят може и в незна-
чителна степен да се отклонява от съзнаваната нагласа или тенденция
и да предлага модификации; да, той може дори понякога да съвпада
със съдържанието и тенденциите на съзнанието. За да формулирам
това поведение, се спрях на единствено възможното понятие компен-
сация, тъй като ми се струва, че само то е в състояние смислено да
обобщи всички начини на поведение на съня. Трябва да се прави
строга разлика между компенсация и комплементиране. Комплемен-
тът е едно твърде ограничено и ограничаващо понятие, което не е
достатъчно, за да обясни подходящо функцията на съня, тъй като то
означава едно, така да се каже, принудително допълнително
отношение3. Компенсацията, напротив, както подсказва терминът, е
съпоставяне и сравняване на различни данни или гледни точки, чрез
което възниква изравняване или корекция.
546 В това отношение съществуват три възможности. Когато наг-
1
С това не се отрича принципът на комплсментарността.
Понятието компенсация
е само психологическо доусъвършснстванс на самото понятие.
329
ласата на съзнанието спрямо жизнената ситуация е в голяма степен
едностранчива, сънят се ориентира към противниковата страна. Ако
съзнанието има нагласа повече към „средата“, сънят се задоволява с
варианти. Ако нагласата на съзнанието е „коректна“ (адекватна),
сънят
съвпада и подчертава тенденцията на съзнанието, без да загубва
своята специфична автономност. Тъй като все пак никога не може
със сигурност да се знае какво е състоянието на съзнанието на даден
пациент, тълкуване на съня без допитване до хрумванията на
сънувалия е напълно изключено. Но дори и да познаваме съзнаваната
ситуация, не знаем още нищо за поведението на несъзнаваното. Тъй
като несъзнаваното е не само матрицата на сънищата, но и на
психогенните симптоми, въпросът за поведението на несъзнаваното
добива изключителна практическа важност. Съвършено независимо
от това, дали аз и други заедно с мен ще възприемат като правилна
моята съзнавана нагласа, несъзнаваното може да бъде, така да се
каже, „на друго мнение“. Към този факт не можем да сме безраз-
лични, особено в случай на невроза, тъй като несъзнаваното държи
изцяло в своя власт причиняването на всякакви неприятни разст-
ройства чрез често погрешни действия с тежки последици или
произвеждането на невротични симптоми. Подобни разстройства
почиват върху разминаването на „съзнавано“ с „несъзнавано“. „Обик-
новено“ не трябва да има разминаване. Факт е обаче, че то много
често съществува, а това е причината за необозримо големия брой
на психогенни нездравословности, на тежки нещастни случаи и
болести като дори безобидния lapsus linguae. Заслуга на Фройд е, че
той обръща внимание на тези взаимоотношения4.
547 Независимо че в далеч преобладаващите случаи
компенсацията
се стреми към създаване на нормално душевно равновесие и по
този начин се явява един вид самонагласа на психичната система, не
би трябвало да се задоволяваме с тази констатация, защото при
известни условия и при някои случаи (примерно при латентни
психози) компенсацията води до фатален завършек (преобладаване
на деструктивните тенденции!), например до самоубийство или други
абнормени действия, които са „предначертани“ в жизнения път на
някои обременени индивиди.
548 При лечението на неврозите възниква задачата да се
възстанови
задоволително съзвучието между „съзнавано“ и „несъзнавано“. Както
4
Вж. Zur Psychopathologie des Alltagslebens.
330
е известно, това може да стане по много начини, като се започне с
„естествен начин на живот“, призоваване на разума, засилване на
волята до „анализ на несъзнаваното“.
549 Тъй като по-обикновените методи много често не са
ефективни
и лекарят не знае как да продължи да терапира пациента, компен-
саторната функция на съня предлага желана помощ. Не че сънищата
на модерните хора дават веднага подходящите лечебни средства,
както
се пише за инкубационните сънища, сънувани в храмовете на Еску-
лап5; те осветляват обаче положението на пациента по начин, който
може да бъде изключително здравословен. Те носят спомени, наб-
людения, преживявания, събуждат дремещото у личността и разкри-
ват несъзнаваното в отношенията, така че рядко някой, който не е
загубил воля с компетентна помощ да обработва продължително
време сънищата си, не е стигнал до обогатяване и разширяване на
собствения си хоризонт. Тъкмо благодарение на компенсаторното
поведение последователно проведеният анализ на сънищата включва
нови гледни точки и отваря нови пътища, които помагат да се
преодолее застоят, от който се изпитва страх.
550 С понятието компенсация се характеризира само съвсем
общо
функцията на съня. Ако, както се случва в по-продължителни и
трудни терапии, пред очите на наблюдателя се изнижат стотици
серии
от сънища, неминуемо се натрапва един феномен, който при отделния
сън е скрит зад съответната компенсация. Това е нещо като процес
на развитие у личността. Компенсациите приличат първо на съот-
ветни изравнявания на едностранчивости или балансиране на
нарушени равновесни състояния. При по-задълбочено наблюдение
и повече опит тези на пръв поглед еднократни компенсаторни актове
се подреждат в нещо като план. Те като че ли зависят помежду си и
като че ли в най-дълбок смисъл са подчинени на обща цел, така че
една серия от сънища не изглежда вече безсмислено подреждане на
инкохерентни и еднократни събития, а като протичащ в планирани
степени процес на развитие и на ред. Този несъзнаван процес,
изразяващ се спонтанно в символиката на дълги серии сънища, аз
определих като процес на индивидуация.
551 Тук повече откъдето и да е другаде при представителното
третиране на психологията на съня биха били подходящи онагле-
дяващи примери. Това за съжаление е напълно невъзможно по тех-
5
Вж. С. А. MEIER, Antike Inkubation und moderne Psychotherapie.
331
нически причини. Затова аз насочвам към моята книга психология
и алхимия“, в която освен другото се съдържа едно изследване върху
структурата на сериите сънища с особено внимание върху процеса
на индивидуация.
552 Въпросът, дали дълги серии сънища, разработени извън ана-
литичната процедура, показват също така процес на развитие, насо-
чен към индивидуация, е напълно неизяснен поради липса на
съответни изследвания. Аналитичната процедура, когато включва
систематичния анализ на сънищата, означава преди всичко един „pro-
cess of quickened maturation“ (процес на ускорено назряване - англ.),
както сполучливо отбелязва СТЕНЛИ ХОЛ. Затова би било възможно
мотивите, придружаващи процеса на индивидуация, да се проявяват
главно и на първо място само в серии сънища, които биват разра-
ботвани в процеса на аналитичната процедура, докато в „извънана-
литичните“ серии сънища те вероятно се появяват на значително по-
големи интервали от време.
553 По-шре споменах, че тълкуването на сънищата освен всичко
друго изисква и едно специфично знание. Докато на интелигентен
лаик с известни знания по психология, с известен жизнен опит и
малко упражнение бих гласувал пълно доверие да диагностицира
практически правилно компенсацията в съня, смятам за изключено
някой без знания в областта на митологията и фолклора, без знания
за психологията на примитивния човек и за сравнителната наука за
религиите да може да разбере същността на процеса на индиви-
дуация, който след всичко, което знаем, стои в основата на психо-
логическата компенсация.
554 Не всички сънища са еднакво важни. Дори примитивният
човек
различава „малки“ и „големи“ сънища. Бихме могли да кажем
„незначителни“ и „значителни“ сънища. Погледнато по-точно,
„малките“ сънища са фантазиите фрагменти от всяка нощ, които
произхождат от субективната и личностовата сфера и по отношение
на значението си го изчерпват във всекидневието. Затова и такива
сънища лесно се забравят, защото тяхната валидност не стига по-
далеч от всекидневните колебания на душевното равновесие.
Значимите сънища, напротив, се запечатват за цял живот в паметта,
а нерядко те представляват ядрото в съкровищницата на душевните
преживявания. Колко хора съм срещал, които още на първата среща
не можеха да се въздържат да не кажат: „Веднъж сънувах един сън!“
332
Понякога това беше първият сън, за който изобщо можеха да си
спомнят и който се е състоял между третата и петата им година.
Изследвал съм много такива сънища и често намирах в тях една
особеност, която ги отличава от други сънища. В тях се явяват
символични образувания, каквито срещаме и в историята на
човешкия дух. Забележително е, че сънувалият такива сънища не е
нужно да има и представа за съществуването на подобни паралели.
Тази особеност важи за сънищата от процеса на индивидуация. В тях
се съдържат така наречените митологични мотиви, респективно
митологеми, които аз съм определил като архетипове. Под това
трябва
да се разбират специфични форми и образни взаимозависимости,
които се срещат в съгласувани форми не само във всички времена и
зони, но също така и в индивидуалните сънища, във фантазиите,
визиите и налудните идеи. Честата им поява в индивидуални случаи,
както и тяхната етнически универсална разпространеност доказват,
че човешката душа само в една своя част е неповторима и субективна
или личностова, другата е колективна и обективна6.
555 Затова ние говорим, от една страна, за лично, от друга - за
колективно несъзнавано, което едновременно представлява и един
по-дълбок слой от близкото до съзнанието лично несъзнавано.
„Големите“, респективно значителните сънища произхождат от този
по-дълбок слой. За значимостта им свидетелства, като изключим
субективното впечатление, още тяхната пластична образност, която
нерядко показва поетическа сила и красота. Такива сънища идват
най-често в съдбовни моменти от живота на човека като, да кажем, в
първите младежки години, в пубертета, в средата на живота (във
възрастта между трийсет и шест до четирийсет години) и в conspectu
mortis (преди смъртта - лат.). Тяхното тълкуване често е свързано
със значителни трудности, защото материалът, който сънувалият
може
да поднесе, е твърде оскъден. Тъкмо при архетипните образувания
не става дума повече за личностов опит, а в известен смисъл за
всеобщи идеи, чието основно значение се състои в специфичния за
тях смисъл, а не в някакви личностни преживявания и взаимовръзки.
Млад мъж например сънувал голяма змия, която пазела златно
блюдо в сводесто подземие. Виждал е веднъж огромна змия в
зоологическа градина, но иначе не можа да посочи нищо друго,
което би могло да му е дало повод за подобен сън, освен спомена за
6
Вж. моята публикация Über die Psychologie des Unbewußten.
333
приказни истории. Според този незадоволителен контекст би могло
да се заключи, че сънят няма никакво сериозно значение, а той се бе
проявил с най-силни афекти. Но тогава не бихме могли да обясним
тази подчертана емоционално ст. В такъв случай трябва да се
обърнем
към митологема, където змия или дракон, съкровище и пещера
представляват изпитание-проверка на геройството. Тогава става ясно,
че имаме работа с колективна емоция, ще рече - с една типична,
афектна ситуация, която не е преди всичко личностно преживяване,
а едва вторично се превръща в такова. Първично става дума за
общочовешки проблем, на който субективно не е било обърнато
внимание и който заради това си пробива обективно път към съз-
нанието7.
556 Мъжът в средата на живота се чувства още млад и за старост
и
смърт не мисли. На трийсет и шест години вече той минава зенита на
живота си, без да осъзнава значението на този факт. Ако е човек,
който в зависимост от своите вродени качества и дарба не може да
понася едно твърде голямо несъзнавано, е много възможно разби-
рането за този момент да му е натрапено чрез някакъв архетипов
сън. Напразно ще се опитва с помощта на грижливо разработен
контекст да разбере съня, защото той се изразява чрез чуждеещи
митологични форми, които сънувалият не познава. Сънят използва
колективни фигури, тъй като трябва да изрази един вечен, безкрайно
повтарящ се човешки проблем, а не едно личностно нарушение на
равновесието.
557 Всички онези мигове от индивидуалния живот, когато общо-
валидните закони на човешката съдба влязат в конфликт с намере-
нията, очакванията и възгледите на личностовото съзнание, са съще-
временно спирки от процеса на индивидуация. Този процес именно
е спонтанното осъществяване на човека като цяло. Аз-съзнаващият
човек означава само една част от живеещото цяло, а неговият живот
не представлява още осъществяване на цялото. Колкото повече той
се превръща в обособяващо се Аз, толкова повече се откъсва от
колективния човек, какъвто е и той самият, и се оказва дори в
противоречие с него. Тъй като обаче всичко живо се стреми към
своята цялост, срещу неизбежната едностранчивост на живота на
съзнанието протича една постоянна корекция и компенсация от
7
Вж. издадената от мен и KARL KERÉNYI публикация
Einführung in das Wesen
der Mythologie, I/B [Zur Psychologie des Kindarchetypus].
334
страна на всеобщата човешка същност в нас с цел окончателна
интеграция на несъзнаваното в съзнаваното, или, по-точно - асими-
лация на Аза от една по-обхватна личност.
558 Такива разсъждения са неизбежни, ако искаме да оценим по
достойнство смисъла на „големите“ сънища. Те използват безброй
митологеми, характеризиращи живота на героя, ще рече - на онзи
по-шлям човек, наполовина бог. Тук навлизаме в територия на опасни
приключения и изпитания-проверки, каквито се срещат в инициа-
циите. Има дракони, има помагащи животни и демони. Срещаме
стария мъдрец - получовек, полуживотно, скритото съкровище,
дървото на желанията, кладенеца, пещерата, градината зад зидана
ограда, процесите на превръщания и веществата на алхимиците и т.
н. - все неща, които никъде не докосват баналностите на всеки-
дневието. Причината се състои във факта, че става дума за осъщест-
вяването на част от личността, която още не е съществувала, а едва
започва да става такава.
559 Начина, по който такива митологеми, взаимно сгъстявайки и
модифицирайки се, се появяват в съня, показва изображението (виж
илюстрацията на титула) на съня на Навуходоносор 8. Въпреки че
картината на пръв поглед като че ли нищо друго не разкрива освен
едно изображение на съня, все пак тя е като повторно сънуване на
съня от страна на художника, което ще установим веднага, ако по-
задълбочено разгледаме подробностите. Дървото расте (по неисто-
рически начин) от пъпа на царя - следователно той е онова родос-
ловно дърво на дедите на Христос, което израства от пъпа на Адам,
родоначалника9. Затова в короната на дървото е пеликанът, който
храни малките си със своята кръв, онази позната „allegoria Christi“.
Освен това пеликанът образува онова кръстообразие с четириоб-
разието, четирите птици, които са разположени на мястото на чети-
рите символа на евангелистите. Същото кръстообразие се вижда и
долу, еленът като символ на Христос10 и четирите животни, гледащи
* Dan. 4,7 ff.
9
Дървото същевременно е символ на алхимиците. Вж. Psychologie
und Alchemie
[Paragr. 499] und a. a. O.
10
Еленът е алегория на Христос, защото легендата му приписва
способността
на самообновлснисто. Така HONORIUS von AUTUN пише в своя
Speculum
Ecclesiae (col. 847): „ Fcrtur quod cervus, postquam serpentem
deglutivcrit, ad
aquam currat, ut per haustum aquae venenum ejiciat; et tunc
cornuam ct pilos
excutiat ct sic denuo nova rccipiat.“ (Казват, че еленът, след като
погълнал змия,
335
с очакване нагоре. Тези две четворки стоят в най-тясна връзка с
алхимичните представи: горе volatilia (непостоянното - б. пр.), долу
terrena (земното), първото представено (както обикновено) като
птици, последното - като quadrupeda (четириноги животни - б. пр).
Следователно в изображението на съня са се промъкнали не само
християнската представа за родословното дърво и евангелистката
четворка, но съща така и (алхимичната) мисъл за двойната четворка
(„superius est sicut quod inferius“11). Тази контаминация показва по
твърде нагледен начин как индивидуалните сънища подхождат към
архетиповете. Те не само помежду си (както е тук), но и с
неповторими
индивидуални елементи биват сгъстявани, преплитани и смесвани12.
560 След като сънищата могат да доведат до толкова съществени
компенсации, защо тогава са неразбираеми? Този въпрос често ми е
поставян. На него трябва да се отговори, че сънят е природно являние
и че природата не показва ни най-малка склонност да предостави
плодовете си гратис и в съответствие с човешките очаквания. Често
се възразява, че компенсацията не дава резултат, след като сънят
остава
неразбран. В това не можем да сме толкова сигурни, тъй като има
много неща, които въздействат, без да бъдат разбрани. Несъмнено
обаче ние сме в състояние чрез разбирането значително да увеличим
въздействието, което често е необходимо, защото несъзнаваното
може да остане нечуто. „Quod natura relinquit imperfectum, ars
perficit!“
(Което при; .одата е оставила незавършено, го завършва изкуството!)
- казва една сентенция на алхимиците.
561 А що се отнася до структурата на сънищата, в тях се среща
просто всичко - от мигновеното впечатление до безкрайно дългите
съновни безсмислици. Във всеки случай има голямо количество
„средни“ сънища, при които може да се разпознае известна
структура,
при това тя наподобява тази на драмата. Сънят започва, да кажем, с
забързал към извора за глътка вода, за да може с нея да изплюе
отровата и да
хвърли рогата и козината, за да получи нови.) В Saint-Graal (hg.
von HUCHER,
III, pp. 219 und 224) се разказва, че Христос се явявал понякога на
учениците си
като бял елен с четири лъва (евангелистите). В алхимията
алегорията за
Меркурий е елен (MANGET, Bibliotheca chemica, II, tab. IX, fig.
XIII, und a. a.
O.), понеже еленът може да се самообновява: „Les os du euer du
serf vault moult
pour conforter le euer humain.“ (DELATTE, Textes latins et vieux
français relatifs
aux Cyranides, p. 346)
11
[Както горе, тъй и долу.]
12
Във връзка с използваните тук понятия от алхимията вж.
Psychologie und
Alchemie.
336
посочване на мястото: „Намирам се на една улица, на една алея“ (1)
или „Намирам се в голяма сграда, като хотел“ (2) и т. н. Към това се
прибавят често сведения за действащите лица, например „Разхож-
дам се с приятеля си X в един градски парк. На разклонението на
алеите внезапно срещаме госпожа Y“ (3) или „Намираме се с баща
ми и майка ми в едно купе във влака“ (4), или „Аз съм в униформа,
заобиколен съм от колеги служещи“ (5) и т. н. Рядко се дават
сведения
за време. Тази фаза на съня аз определям като експозиция. Тя
съобщава за мястото на действието, за действащите лица и често
изходното положение.
562 Втората фаза е завръзка. Например: „Намирам се на една
улица,
на една алея. В далечината се появява автомобил, който бързо
приближава. Движи се невероятно несигурно, струва ми се, че
шофьорът е ужасно пиян“ (1). Или „Госпожа Y изглежда много
развълнувана и иска веднага да ми каже нещо на ухото, което
очевидно приятелят ми X не бива да чуе“ (3). Ситуацията става някак
си сложна, чувства се известно напрежение, понеже не се знае какво
ще последва.
563 Третата фаза е кулминацията или перипетията. Сега се
случва
нещо решително или става обрат, например: „Внезапно аз се оказвам
в колата и като че ли аз съм този пиян шофьор. Но не съм пиян, а
странно несигурен и като че ли нямам кормило. Не мога повече да
удържа усилващата темпото кола и се забивам с трясък в една стена“
(1). Или ,Знезапно госпожа Y става бяла като платно и пада на
земята“
(3).
564 Четвъртата и последна фаза е lysis (спадане на температурата
-
б. пр.,) или решението, или постигнатият чрез работата на съня
резултат (съществуват сънища, при които липсва четвъртата фаза,
което понякога може да създаде много сериозен проблем, който тук
няма да дискутираме), например: „Виждам, че предната част на
колата
е смачкана. Колата е чужда, не я познавам. Аз самият не съм ранен.
Изпитвам страх пред мисълта за своята отговорност“ (1). Или
„Помислихме, че госпожа Y е мъртва. Но по всичко изглежда, че е
само едно прималяване. Приятелят ми X извиква: „Трябва да потърся
лекар“ (3). Последната фаза дава заключително фактическо поло-
жение, което в същото време представлява „търсеният“ резултат. В
сън 1 очевидно след хаоса около кормилото е настъпило осъзнаване,
ще рече, би трябвало да е настъпило, защото сънят е компенсаторен.
22. Динамиката па песъзпавапото
337
В сън 3 резултатът е мисълта, че се визира помощта на трето, ком-
петентно лице.
565 Първият сънувал (1) е мъж, който поради тежки семейни
отно-
шения е позагубил самочувствие и не желае да стига до крайности.
Вторият сънувал (3) се е колебал дали би било правилно заради
неврозата си да потърси помощта на психотерапевт. С тези данни
сънят още съвсем не е изтълкуван, а само е скицирано изходното
положение. Това разделение на сънищата на четири фази може да се
използва без особени трудности в практиката при повечето сънища,
което би било доказателство, че сънят най-често има
„драматургична“
структура.
566 Същественото съдържание на действието на съня, както
показах
по-шре, е един вид деликатно съгласувана компенсация за известна
едностранчивост, заблуда, отклонение или някаква друга дефектност
на съзнаваната гледна точка. Една от моите хистерични пациентки,
аристократка, която съвсем ненужно се самоопределяше като
безкрайно изтънчена, срещаше в сънищата си цяла поредица мръсни
слугини и пияни проститутки. В екстремни случаи компенсациите
стават толкова заплашителни, че от страх пред тях започва безсъние.
567 Сънят е способен следователно по най-неприятен начин да
дезавуира някого или да го подкрепи морално по най-добро-
желателен начин. Първото обикновено се случва с хора, имащи
прекадено добро мнение за себе си, както току-що споменатата
пациентка; второто се случва на хора, които имат понижено само-
чувствие. Понякога обаче високомерният бива не само оскърбяван
насън, а издиган до някакъв невероятен ранг, до карикатурно ст, а
прекадено оскърбеният бива също така невероятно унижаван (,До
гиЬ 11 т“ - да му натрие носа - англ., както казва англичанинът).
568 У много хора, които знаят нещо, но недостатъчно за
сънищата
и значението им, под впечатлението на рафинирана и създаваща
впечатление за умишленост компенсация често възниква предраз-
съдъкът, че сънят наистина има някаква морална цел, че пред-
упреждава, успокоява, предсказва и т. н. Поради схващането, че
несъзнаваното знае всичко по-добре, хората се оставят да бъдат
подведени да предоставят на сънищата необходимия избор и
решения, а съответно после се оказват разочаровани, когато сънищата
започват да казват все по-малко. Моят опит ми е показал, че при
известно познаване на психологията на съня лесно настъпва
338
надценяване на несъзнаваното, което се отразява отрицателно на
съзнаваната решителност. Обаче несъзнаваното функционира
задоволително само когато съзнанието изпълнява своите задачи до
границата на възможното. Това, което остава да липсва, може би
сънят ще поиска да допълни, или той може да помогне на човека там
където и най-голямото усилие не е довело до нищо. Ако несъзна-
ваното наистина превъзхожда съзнанието, тогава просто не може да
се каже в какво в края на краищата се състои полезността на
съзнанието, респективно защо изобщо в психогенезата е възникнал
феноменът на съзнанието като необходимост. Ако става дума само
за lusus naturae (игра на природата - лат.), тогава фактът, че изобщо
някой знае за съществуването на света и на самия себе си, не би имал
никакво значение. Този възглед е някак си трудно смилаем, подчер-
таването му съответно от психологическа гледна точка трябва да се
избягва дори и да е верен, което ние впрочем за щастие никога няма
да бъдем в състояние да докажем (още по-малко пък обратното!).
Този въпрос отпраща към сферата на метафизиката, където не
съществува критерий за вероятност. С това обаче в никакъв случай
не бива да се подценява фактът, че метафизичните гледни точки са от
изключителна важност за благополучието на човешката душа.
569 При изследването на психологията на съня ние се натъкваме
на
излизащи доста извън рамките философски и дори религиозни
проблеми, за чието разбиране тъкмо феноменът на сънищата вече
даде своя решителен принос. Не можем обаче да се похвалим днес,
че вече разполагаме с обща задоволителна теория или обяснение на
това трудно за овладяване явление. За целта ни е все още твърде
непозната същността на несъзнаваната психика. В тази област има да
се върши още безкрайно много търпелива и безкористна работа, за
която никой не бива да жали труда си. Целта на изследователската
работа не се състои в това да се стремим да притежаваме единствено
правилната теория, а чрез съмнение във всички теории да се доб-
лижим до истината.
339
XI
ПСИХОЛОГИЧНИТЕ основи
НА ВЯРВАНЕТО В ДУХОВЕ
[Доклад, изнесен в British Society for Psychical Research, 4. Juli 1919.
Отпечатан под заглавие „The Psychological Foundations of Belief in
Spirits“ in: Proceedings of the Societyfor Psychical Research XXXI/79
(London 1920). Ha немски в: Über die Energetik der Seele.
(Psychologische Abhandlungen II) Rascher, Zürich 1928. Преработен
и разширен в: Über psychische Energetik und das Wiesen der Träume.
(Psychologische Abhandlungen II) Rascher, Zürich 1948; Paperback 1965.
Studienausgabe bei Walter, Olten 1971.]
341
ПСИХОЛОГИЧНИТЕ основи
НА ВЯРВАНЕТО В ДУХОВЕ
570 Ако погледнем назад в миналото на човешкия род, ще
открием
наред с многобройните религиозни вярвания едно повсеместно
разпространено вярване в съществуването на въздушни и ефирни
същества, които се подвизават в обкръжението на човека и му влияят
незабележимо, но действено. Най-често с тях се свързва мисълта, че
тези същества са духовете или душите на починали хора. Вярването
се среща навсякъде, като се почне с най-високоразвития културен
народ и се стигне до тъмнокожите в Австралия, които още живеят в
каменната епоха. Сред западните културни народи все пак същест-
вуващата от малко повече от сто години рационалистична епоха на
Просвещението води битка с вярването в духове и успява да го
потисне у доста голям брой образовани люде, макар и чрез други
метафизични възгледи.
571 Но както те са все още живи у по-голямата маса от
хора, така е
живо и вярването в духове. Къщата на духовете още не е забравена
още и в най-просветените и най-интелектуални градове, така както и
селянинът не е престанал да вярва в урочасването на добитъка си.
Точно обратното, наблюдаваме, че вярването в духове тъкмо във
времето на материализма - тази неизбежна последица от рациона-
листичното просвещение - се възроди в най-висока степен, но този
път не като рецидив в мрака на суеверието, а като силен научен
интерес, като необходимост да се освети със светлината на истината
този мрачен хаос от съмнителни факти. Имената като КРОК, Майер,
УОЛАС, ЦЬОЛНЕР и много други отлични автори символизират това
възраждане и обновление на вярването в духове. Дори и да се водят
спорове върху природата на наблюденията, дори и да се отправят
към тези автори обвинения в заблуда и самозаблуда, тяхната без-
смъртна морална заслуга остава с цялата тежест на техния авторитет
и на техните големи имена на учени, с пренебрегването на лични
страхове, с усилията да запалят нова светлина в мрака, да влязат в
него. Те не се уплашиха нито от академичните предразсъдъци, нито
343
от подигравките на тълпата и тъкмо в едно време, когато мисленето
на образованите повече от всякога бе под влиянието на материализма,
обърнаха внимание върху проблеми от психичен произход, които
създаваха впечатление, че са в най-остро противоречие с материа-
лизма на съвремието.
572 Така тези мъже отбелязват реакцията на човешкия дух срещу
материалистичния светоглед. От гледна точка на историята в никакъв
случай не е изненадващо, че са си послужили тъкмо с вярването в
духове като най-действено оръжие срещу изключително материално
ориентираната действителност, защото вярата в духове има и за
примитивния човек същото функционално значение. Невероятната
зависимост на примитивния човек от заобикалящата го среда,
многостранните лишения и угнетеността в живота му сред враждебно
настроени съседи и опасни хищници, често оставен на произвола на
една сурова природа, неговите изострени сетива, неговата плътска
страст, неговите слабо овладени афекти - всичко това го обвързва с
психични реалности, така че той постоянно е изложен на опасност
да попадне под въздействието на изцяло материали етична нагласа и
с това - на дегенерацията. Неговата вяра в духове, или, по-точно
казано - неговото възприемане на духовното, постоянно го откъсва
от обвързаността му с видимия и осезаемия свят и му натрапва
убедеността в една духовна реалност, чиито закони той трябва също
така грижовно и със страх да следва, както и законите на заобика-
лящата го физическа природа. Затова той живее в два свята. Неговата
физическа реалност е същевременно един свят на духове; колкото
неоспорим за него е първият, толкова действителен е и вторият не
само защото държи на него, а поради наивност при възприемането
на духовните неща. Навсякъде, където тази наивност е била унищо-
жена от досега с културата и с нейната покваряваща примитивния
човек просветеност, се прекъсва и неговата зависимост от духовния
закон и той дегенерира. От такава гибел не може да го избави и
християнството, защото тази високоразвита религия изисква също
високоразвита психика, за да може да разгърне своите благословени
въздействия.
573 Феноменът духове за примитивния човек е непосредствената
безспорност за реалността на духовното. Ако проследим по-отблизо
в какво се състои за него феноменът духове, ще открием следните
психологични факги; преди всичко визията на духовете не е рядкост
344
сред нискоразвитите народи. Склонни сме дори да приемем, че при
примитивните народи те се срещат много по-често, отколкото при
културните народи, а от това може да се изведе идеята, че визията на
духовете е само предразсъдък, защото у просветения човек такова
нещо не би могло да се наблюдава освен в болестни състояния. Няма
никакво съмнение, че човекът от културното общество несравнимо
по-малко се възползва от хипотезата за духовете, отколкото
примитивният човек. Според мен обаче е също толкова несъмнено,
че самият психичен феномен не се явява много по-рядко при него,
отколкото при примитивния човек. Аз съм убеден, че европеец,
преминал през същите упражнения и практики, каквито прилага един
жрец, за да направи духовете видими, би имал същите възприятия.
Той наистина би ги тълкувал по друг начин и така би ги обезсилил,
което обаче не променя факта по същество. Известен е също и
фактът,
че и европеецът е в състояние да осъществи всякакви забележителни
психични възприятия, когато е принуден да живее по-дълго време в
примитивна обстановка или ако се намира при каквито и да е други
изключителни психични обстоятелства.
574 Съществена подкрепа за вярата в духове у примитивния човек
му дава сънят. В съня много често се появяват действащи лица,
които
примитивното съзнание отъждествява с духове. За примитивния
човек, както е известно, някои сънища имат несравнимо по-висока
стойност, отколкото за културния. Той не само говори твърде много
за сънищата си, но те имат толкова голямо значение за него, че често
възниква впечатлението, че той почти не прави разлика между тях и
действителността. За хората от цивилизованото общество сънищата
изглеждат, най-общо, неважни, но и сред тях се срещат мнозина,
които
отдават голямо значение на някои сънища, при това най-вече заради
техния често чужд и вълнуващ характер. Тази своеобразност на някои
сънища е причина да се приеме за разбираемо, че те може да са
внушения. За да има инспирация обаче, трябва да има и implicite и
инспириращ, един spiritus или дух, след като толкова малко се говори
за това логическо заключение. Много благоприятно обстоятелство в
този смисъл е нерядката поява на починали в сънищата. Наивното
съзнание смята това за завръщане на умрелите.
5 75 Друг извор за вярата в духове са психогенните заболявания,
нервни разстройства, особено такива от хистеричен тип, които като
че ли по-често се явяват при примитивните хора. Тъй като подобни
345
болести тръгват от психологични конфликти, които в по-голямата си
част са несъзнавани, се създава впечатлението, че тези болести са
причинени от онези живи или починали, които по някакъв начин са
съществено свързани със субективния конфликт. Ако става дума за
починали, лесно се приема, че това е духът им, който би предизвикал
вредно въздействие. Тъй като патогенните конфликти често могат да
се връщат назад чак до годините на детството и по този начин са
свързани със спомените за родителите, е разбираемо, че за примитив-
ния човек тъкмо духовете на починали роднини са от особена важ-
ност. С тези отношения се обяснява толкова широко разпростра-
неният култ към деди и роднини. Култът към мъртвите представлява,
на първо място, предпазване от неограничените желания на почина-
лите. Който се занимава с лечение на нервноболни, знае колко голямо
е значението на родителските влияния върху болния. Има много
пациенти, които се чувстват и преследвани от родителите си дори и
тогава, когато те отдавна са мъртви. Психологическите по-сетнешни
въздействия на родителите са толкова силни, че както вече споменах,
при много народи се е развила цяла система на култ към мъртвите 1.
576 За възникването на вярата в духове несъмнено значение имат
истинските душевни заболявания. При примитивните народи,
доколкото имаме познания по въпроса, става дума най-често за
болести от делириумно, халюцинационно и кататонично естество,
които най-вероятно спадат към широкия обхват на така наречената
шизофрения - болест, съставляваща преобладаващия брой хронични
душевни заболявания. Винаги и навсякъде душевноболните са били
1
Когато през 1925/1926 г. бях на експедиция в Маунт Елгон, се
разболя една от
нашите носачки на вода - млада жена, която живееше в съседно
поселище, по
всичко личеше, че става дума за аборт с отравяне на кръвта и
висока температура.
Нашите налични средства бяха много оскъдни, за да можем да я
лекуваме.
Близките й извикаха веднага един „нганга“ - лечител. Той
започна да се движи
в кръг около колибата, като постоянно увеличаваше
разстоянието между нея и
себе си и душеше пространството наоколо. Изведнъж се спря
безмълвен върху
една пътека, която идваше от планината, и обясни, че болната е
единствената
дъщеря на твърде рано починали родители, които сега се
намират горе, в
бамбуковата гора, откъдсто слизат всяка нощ, за да разболеят
дъщеря си, тя да
почине и да отиде при тях. Незабавно на това място бе построен
„капан за
духове“ във вид на миниатюрна колибка, бе направена малка
глинена фигура
като изображение на болната и бе поставена заедно с „пошо“
(храна) в колибката.
Нощем духовете трябвало да отиват там, мислейки, че са при
дъщеря си. За
наше огромно учудване болната оздравя след два дни. Дали
диагнозата ни бе
погрешна? Загадката остана неразрешена.
346
разглеждани като обсебени от зли духове. В подкрепа на тази заблуда
се явяват самите халюцинации на болния. Този тип болни страдат по-
малко от визии и повече от халюцинации на слуха- те чуват
„гласове“.
Гласовете много често са на роднини или личности, свързани по
някакъв начин със субективните конфликти на болния. У наивното
съзнание подобни халюцинации съвсем естествено създават впечат-
ление, сякаш идват от духове.
577 Не можем да говорим за вяра в духове, без да включим веднага
и вярата в съществуването на душите на умрелите. Второто е корелат
на вярата в духовете. Както в примитивните вярвания един дух най-
често е дух на умрял, така той първо е бил душата на живия човек. То
се наблюдава на места, където годподства вярването, че човекът
притежава само една душа. Посоченото схващане не е разпростра-
нено навсякъде, а много често се приема, че човекът носи две или
повече души, от които едната или другата надживява смъртта и
притежава относителна безсмъртно ст. Тогава духът на мъртвия е
само
едната от различните души на живия. Следователно той е само една
част от цялата душа, така да се каже, един психичен фрагмент.
5 78 Така вярата в душите на умрелите е почти необходима пред-
поставка за вярата в духовете, доколкото става дума за вяра в духове
на умрелите. Примитивното вярване включва не само духове на
умрели, но и демони на елементите, за които не се смята, че някога
са били човешки души или части от тях. За тази група духове е
валиден
друг произход.
5 79 Преди да пристъпим по-отблизо към психологичните основи
на вярата за душите, ще направим кратко обобщение на споменатите
преди това факти. Аз наблегнах главно натри източника, които
създават,
така да се каже, действителна основа за вярата в духове: визията на
духове, съня и болестните разстройства на душевния живот. Най-
нормалният и най-чест случай е сънят, чието голямо значение за
примитивната психология е всеобщо признато. Какво всъщност е
сънят?
580 Сънят е психично образувание, възникващо без съзнавана
моти-
вация в сънно състояние. По време на сън съзнанието не е изцяло
изключено, в действие остава една слаба съзнаваност. Така например
в повечето сънища имаме относително съзнаване на собственото
Аз, наистина на едно много ограничено и специфично променено
Аз, което окачествяваме като съновия Аз. Той е само един фрагмент
347
или намек за будното Аз. Съзнанието е в активна фаза само
доколкото
се асоциира едно психично съдържание с него. Азът представлява
психичен комплекс с изключително здрава вътрешна връзка. Тъй
като сънят рядко протича без никакво сънуване, може да се приеме,
че Азовият комплекс рядко се изключва изцяло като дейност. Обик-
новено неговата дейност е само ограничена от съня. Към това Аз в
съня се асоциират психични съдържания, които се приближават към
Аза така, както например реалните външни обстоятелства, поради
което ние насън обикновено се оказваме в ситуации, които нямат
прилика с будното мислене, а по-скоро със ситуации от действи-
телността. Както реалните хора и предмети се появяват в нашето
зрително поле, така се появяват картините от съня като един друг вид
реалност в полето на съзнанието на съновия Аз. Ние не изпитваме
чувството, че ние създаваме сънищата, а че те идват при нас. Те не са
подвластни на нашия произвол, а се подчиняват на свои собствени
закони. Очевидно представляват автономни психични комплекси,
които като че ли се изграждат от самите себе си. Техният източник на
мотивация не ни е известен. Затова казваме, че сънищата идват от
несъзнаваното. Трябва да приемем, че съществуват самостоятелни
психични комплекси, които се изплъзват от контрола на съзнанието
ни и се появяват и изчезват по своите собствени закони. От нашето
будно състояние правим изводи, че сами създаваме мислите си и
разполагаме с тях, когато пожелаем. Ние смятаме също, че знаем
защо и с каква цел сме формирали тези мисли и че знаем техния
произход. Достатъчно е само да се появи мисъл против волята ни и
да ни завладее или внезапно, без нашата воля, да изчезне, за да
възприемем случая като изключение или дори като някакво болестно
състояние. Затова разликата между психичните действия в будно
състояние и по време на сън изглежда значителна. По всичко личи,
че в будно състояние психиката се подчинява на съзнаващата воля,
докато насън произвежда съдържания, проникващи в съзнанието ни
чужди и неразбираеми, сякаш от някакъв друг свят.
581 Същият е и случаят с визията. Тя е като сън, обаче в будно
състояние. Идва от несъзнаваното едновременно със съзнаваното
възприятие и не е нищо друго освен моментен пробив на несъзнавано
съдържание в континюитета на съзнанието. Същият феномен се
наблюдава и при психично разстройство. Видимо съвсем непос-
редствено ухото чува не само шумовете от обкръжаващата го среда,
348
тоест идващите отвън звукови вълни, а бива възбудено и отвътре и
чува психични съдържания, които не са били непосредствени
съдържания от съзнанието на субекта2. Освен съжденията, възник-
ващи от интелекта и от чувството за приоритети, се появяват мнения
и убеждения, които се натрапват на субекта, сякаш са от истински
възприятия, в действителност обаче идват от вътрешни, несъзнавани
обстоятелства. Това са налудните идеи.
582 Общото в тези три случая е фактът, че психиката като цяло
не
представлява неделимо единство, а едно делимо и малко или много
разделено цяло. Независимо че отделните части са свързани помежду
си, те все пак са с относителна стабилност, която стига дотам, че
някои части от душата или никога, или много рядко се асоциират с
Аза. Тези части от душата съм определил като автономни комплекси
и въз основа на тяхното фактическо съществуване съм изградил
своята така наречена теория за комплексите на психиката 3. Според
тази теория Азовият комплекс образува характерния център за
нашата
психика. Той обаче е само един от разнообразните комплекси.
Другите комплекси се проявяват по-малко или повече в асоциации с
Азовия комплекс и по този начин стават съзнавани. Те могат обаче
да съществуват и по-дълго време, без да се асоциират с Аза. Един
подходящ и всеобщо известен пример в този смисъл е приобщаването
на апостол Павел към християнството. Независимо че самият момент
създава впечатление на нещо внезапно, ние знаем от богатия опит,
че за толкова фундаментална промяна е нужна по-дълга вътрешна
подготовка, и едва когато тя е завършена, ще рече, когато индивидът
е узрял за приобщаването, нахлува новото познание с мощен афект.
Саул е бил дълго време вече християнин, без да го съзнава, с това се
обяснява неговата фанатична омраза към християните, защото
фанатизмът се появява винаги у личности, които трябва да прикрият
вътрешни съмнения. Затова и покръстените са винаги най-страшните
фанатици. Визията на Христос по пътя към Дамаск показва само
момента, в който несъзнаваният Христов комплекс се асоциира с
Аза на Павел. Това, че Христос уж като визия му се е явил, се
обяснява
с обстоятелството, че християнстването на Саул се е било превърнало
в несъзнаван комплекс за него. Затова този комплекс му се явява
2
Има случаи, в които гласовете на болните произнасят на висок
глас собствените
съзнавани мисли. Но това с рядкост.
3
Вж. Общи положения към теорията за комплекса [раздел III от
този том].
349
проециран, уж като част, която не му принадлежи на него самия.
Той не е могъл да възприеме сам себе си като християнин, поради
което от съпротива срещу Христос ослепява и само чрез един
християнин успява отново да бъде излекуван. Психогенната слепота,
за която става дума в случая, както сочи опитът, е винаги едно
(несъзнавано) нежелание да виждаш. Нежеланието за виждане в този
случай съответства на фанатичната съпротива на Саул срещу
християнството. Тази съпротива, както доказва писанието, никога не
е изгаснала изцяло у Павел, а избухва отново по време на неговите
пристъпи, които погрешно се определят като епилептични. Прис-
тъпите съответстват на внезапното завръщане на комплекса към
Саул,
който чрез приобщаването така е бил откъснат, както преди това
Христовият комплекс.
583 Събразявайки се с интелектуалния морал, нямаме право да
подлагаме на метафизично обяснение случая с Паул, иначе би
трябвало после по същия метафизичен начин да обясняваме всички
подобни случаи, ставащи с наши болни. Но така бихме стигнали до
напълно абсурдни заключения, срещу които въстава не само разумът,
но и чувството.
584 В сънища, визии, болестни халюцинации и налудни идеи се
проявяват най-ясно автономните комплекси на психиката. Тъй като
те са несъзнавани за Аза, тоест чужди, винаги се появяват първо
само проецирани. Насън те се проявяват чрез други личности, при
визията се явяват до известна степен проецирани в пространството,
както е с гласовете при душевните разстройства, доколкото болните
не ги приписват направо на хората от своето обкръжение. Маниите
за преследване се насочват, както се знае, често към определени
личности, които биват зареждани с квантитетите на несъзнаваните
комплекси. Болният ги възприема като враждебни, тъй като неговото
Аз е враждебно настроено спрямо несъзнавания комплекс, да кажем
- както Саул към своя непризнат комплекс към Христос. Християните
биват преследвани от него като представители на съществуващия
вътре в него, но непризнат от самия него Христов комплекс. Този
случай постоянно се повтаря във всекидневието: ние винаги без
колебание сме готови да проецираме някакво допускане за хора и
неща и съответно да ги мразим или да ги обичаме. Тъй като
проверката и мисленето са толкова сложни и трудни, предпочитаме
да отсъдим, без много да му мислим, и освен че само проецираме,
350
превръщаме сами себе си в жертва на налудничав илюзионен трик.
Човек не си дава сметка за несправедливостта и бездушието на такова
поведение, а най-вече никога не мисли за значителната загуба, която
понася личността, когато поради пълна немарливост си разрешаваме
лукса да приписваме на другите своите собствени грешки или
предпочитания. Във всяко едно отношение е изключително неизгодно
да смяташ другия за толкова тъп и нищожен, колкото си ти самият, а
би било добре да се знае вредата, която се нанася по този начин, като
доброволно се отстъпват личните добри качества на жадни за плячка
морални разбойници.
585 И така, духовете от гледна точка на психологията са
несъзнавани
автономни комплекси, които се проявяват проецирани, защото
иначе не притежават никаква директна асоциация с Аза4.
586 По-горе изтъкнах, че вярата в душите на умрелите е
необходим
корелат на вярата в духове. Докато духовете се възприемат като
чужди
и като непринадлежащи на Аза, не е така с душата или душите. При-
митивният човек възприема близостта или влиянието на духа като
неприятни или опасни и се чувства облекчен, когато духът може да
бъде овладян. Обратно, загубата на душа той възприема като тежка
болест и я отдава на тежко физическо заболяване. Има безброй
ритуали, за да се подмами да се върне птицата, отнасяща душата на
болния. Децата не бива да бъдат бити, защото душата им щяла да се
почувства обидена и можело да се оттегли. Следователно за при-
митивния човек душата е нещо, което обикновено би трябвало да
бъде при него; духовете обаче, изглежда, са друго, което не бива да е
наблизо. Затова той избягва и местата, където се подвизават духове.
Там пристъпва с боязън заради религиозна или магически цели.
587 Множествеността на душите ни насочва към една множест-
веност на комплекси с релативна автономност, които могат да се
държат като духове. Комплексите на душата обаче се явяват като
принадлежащи на Аза и тяхната загуба е болезнена, за разлика от
комплексите на духовете, чието отношение към Аза причинява
болест,
а откъсването означава оздравяване. На това се дължи фактът, че
примитивната патология познава като причина за заболяване не само
загубата на душата, но също и обсебването от духа. Двете теории се
4
Това нс бива да сс схваща погрешно като мстафизичсска
констатация. Въпросът,
дали има духове като такива, съвсем нс с решен. Психологията
нс сс занимава
с нещата „като такива“, а само с представата за тях.
351
държат взаимно почти в равновесие. В съответствие с това положе-
ние на нещата се налага да потърсим наличие на несъзнавани
комплекси, принадлежащи обикновено към Аза, и на такива, които
обикновено не би трябвало да се асоциират с Аза. Първите са
комплекси на душата, вторите - комплекси на духовете.
588 Това различаване, познато на примитивното вярване,
съответст-
ва напълно на моя възглед за несъзнаваното. Несъзнаваното според
мен се разделя на две части, които трябва строго да различаваме.
Едната част е така нареченото лично несъзнавано. То съдържа всички
онези психични съдържания, които са били забравени с течение на
житейското време. Техните следи още са запазени в несъзнаваното
дори и когато всеки съзнателен спомен е угаснал. Освен това то съ-
държа всички сублиминални впечатления или перцепции, прите-
жавали твърде малко енергия, за да могат да стигнат до съзнанието.
Към тях се добавят несъзнаваните комбинации от впечатления, които/
още са твърде слаби и твърде неясни, за да могат да прекрачат прага
на съзнанието. Накрая, в лично несъзнаваното се намират всички
онези съдържания, които се оказват несъвместими със съзнаваната
нагласа. Преди всичко подлежат на изтласкване поради несъвмес-
тимост онези съдържания, които морално, естетично или интелек-
туално изглеждат недопустими. Знае се, че човек не може винаги да
мисли и чувства само красиво, добре и истински. Ако човек сам се
стреми да има възможно най-идеална нагласа, тогава автоматично
се изтласква всичко онова, което не подхожда на тази нагласа. Ако,
както става почти винаги при хора със сложна психика, една функция
като мисленето например е най-силно развита и владее съзнанието,
чувстването е изместено на заден план и попада в по-голямата си
част в несъзнаваното.
589 От тези материали се състои лично несъзнаваното. Другата
част от несъзнаваното аз определям като нелично или колективно
несъзнавано. Както сочи още наименованието, това несъзнавано не
съдържа лични съдържания, а колективни, ще рече - такива, които
не принадлежат само на един индивид, а най-често на цяла група
индивиди, на цял един народ, дори на цялото човечество. Тези
съдържания не са постижения на индивидуалната екзистенция, а са
продукти на вродени форми и инстинкти. Независимо че детето няма
вродени представи, то има високоразвит мозък с точно определени
възможности за функциониране. Този мозък е наследен от дедите.
352
Той е седиментът на психичната функция на целия асцендент. Всяко
новородено дава живот на един орган, който е готов да функционира
поне така, както е функционирал във всички епохи. В мозъка
инстинк-
тите са преформирани, както и всички праобрази, представляващи
неизменно основата за човешкото мислене, ще рече - цялото богат-
ство от митологични мотиви5. При един нормален човек естествено
не е лесно да се докаже безпроблемно наличието на колективно
несъзнавано, но в неговите сънища от време на време се мяркат
митологични представи. Най-ясно такива съдържания се установяват
в случаи на душевни разстройства, особено при шизофренията. Там
често се разгръщат митологични образи в невероятно разнообразие.
Душевноболните създават символи и обединяват идеи, което не мо-
жем да отдадем на техния опит от индивидуалното им съществуване,
а на духовната история на човечеството. Примитивното митологично
мислене репродуцира своите първообрази, а не съзнаваният жизнен
опит6.
590 Лично несъзнаваното следователно съдържа комплекси,
които
принадлежат на индивида и съставляват една незаменима част от
неговия психичен живот. Ако някакви комплекси, които би трябвало
да бъдат асоциирани с Аза, станат несъзнавани чрез изтласкване или
чрез пропадане (под прага на съзнанието - б. пр.), индивидът
изживява
загуба. И когато примерно чрез психотерапевтично лечение някой
негов загубен комплекс отново стане съзнаван, индивидът изпитва
по този начин прилив на сили7. Лечението на множество неврози
става по този начин. Ако обаче даден комплекс на колективно
несъзнаваното се асоциира към Аза, ще рече - стане съзнаван,
индивидът възприема това съдържание като чуждо, непривично и
5
Тук нс трябва в никакъв случай да сс разбира съответният
конкретен образ на
мотива, а неговата прсдсъзнавана (и затова неясна) схема. Бихме
могли да го
сравним е преформирано заложените кристални решетки в
матерна луга, което
не бива да сс смесва е различно развитите аксиални системи на
индивидуалния
кристал.
* Вж. Wandlungen und Symbole der Libido (Ncuausgabc: Symbole der
Wandlung),
също SPIELREIN, Über den psychologischen Inhalt eines Falles von
Schizophrenie,
p. 329 ff.; NELKEN, Analytische Beobachtungen über Phantasien
eines
Schizophrenen, p. 504 ff.; MEIER, Spontanmanifestationen des
kollektiven
Unbewußten.
7
Той нсвинаги сс усеща като приятен. Наистина преди това
човек съвсем не е
бил недоволен от загубата на комплекса, докато не е почувствал
тежките
последици от нея.
23. Динамиката на несъзнаваното
353
същевременно въодушевяващо; във всеки случай съзнанието бива
в значителна степен повлияно, било възприемайки даден комплекс
като болезнен, било като отчуждаващ го от нормалния живот. Чрез
асоциирането на колективно съдържание към Аза винаги настъпва
едно състояние на „отчуждение“, защото в индивидуалното съзнание
се намесва нещо, което всъщност трябва да остане несъзнавано, тоест
отделено от Аза. Ако успее отново да отдели от съзнанието едно
такова съдържание, индивидът се чувства по-облекчен и по-
нормален.
Атаката на тези чужди съдържания се проявява като характерен
симптом в началото на много душевни заболявания. Болните се
чувстват нападнати от чужди и невероятни мисли, светът изглежда
различно, хорските лица стават неузнаваеми, разкривени и т. нА
591 Съдържанията на лично несъзнаваното се възприемат като
принадлежащи на собствената душа, съдържанията на колективно
несъзнаваното, напротив, се явяват като чужди и като идващи отвън.
Реинтеграцията на един личностов комплекс въздейства облекчаващо
и често направо целебно, атаката на един колективно несъзнаван
комплекс* обратно, е много неприятен, дори опасен знак. Парале-
лизмът с примитивната вяра в душите и духовете е ясна. Душите на
примитивния човек съответстват на автономните комплекси на
лично несъзнаваното, духовете, обратно, на комплексите на колек-
тивно несъзнаваното. От гледна точка на науката ние отбелязваме
прозаично това, което примитивният човек възприема, като души и
духове, като психични комплекси. Вземайки предвид изключител-
ната роля, която играе вярата в души и духове в историята и в съв-
ремието, нямаме право да се задоволяваме само с констатиране на
такива комплекси, а трябва да проникнем по-надълбоко в тяхната
същност.
592 Комплексите могат да бъдат лесно експериментално
демонст-
рирани чрез експеримента с асоциациите9. Както знаем, експери-
ментът се състои в това, че на лицето, с което се експериментира, се
* Познавачи на тази материя щс възразят срещу
едностранчивостта на моето
изложение, защото те знаят, че архетипът, тъкмо автономното
колективно
съдържание, не притежава само описания по-горе негативен
аспект. Тук обаче
се ограничих е популярната симптоматология, каквато може да
се намери във
всеки учебник по психиатрия, и със също така популярната
отбранителна
нагласа срещу необикновеното. Разбира се, че архетипът има и
една позитивна
нуминозност, на която съм се спирал обстойно на други места в
мои публикации.
9
Вж. моята публикация Diagnostische Assoziationsstuclien.
354
казва една дума, на която то отвръща възможно най-бързо с дума,
подходяща на първата. Измерва се времето за реакция. Би могло да
се очаква, че на всички прости думи ще се отговори с приблизително
една и съща скорост, а само „по-трудни“ думи ще изискват повече
време за реакция. В действителност обаче нещата стоят иначе. Случва
се често времето за реакция на много прости думи да е неочаквано
дълго, докато при по-трудните да е твърде кратко. При по-
задълбочено
изследване се установи, че дългото време за реакция най-често е
нужно тогава, когато думата-дразнител предизвиква асоциация на
доминирано от чувства съдържание. Освен удължаването на времето
за реакция се наблюдават и други характерни смущения, на които
сега няма да се спирам в подробности. Наситените с чувства съдър-
жания обикновено засягат неща, за които лицето, с което се експе-
риментира, би желало да останат несподелени с другиго. Обикновено
става дума за неудобни и затова изтласкани съдържания, дори и за
такива, които са неизвестни на лицето, с което се експериментира.
Когато думата-дразнител улучи такъв комплекс, лицето или не се
сеща за никакъв отговор, или се сеща за толкова много неща, че по
тази причина не знае какво да отговори, или механично повтаря
думата-дразнител, или дава отговор, който веднага замества с друг, и
т. н. Когато след края на експеримента отново попитаме лицето как-
во е отговорило на думите-дразнители, то най-често си спомня добре
за обикновените реакции и смътно - за комплексиращите го думи.
593 Тези своеобразности показват ясно качествата на автономния
комплекс: той предизвиква смущение в готовността за реакция, той
отнема отговора или най-малкото предизвиква относително забавяне,
или предизвиква неподходяща реакция, а впоследствие отнема и
спомена за отговора. Следователно той пречупва съзнаваната воля,
като смущава нагласата. Затова ние говорим за автономност на
комплексите. Когато подложим на този експеримент един невротик
или един душевноболен, откриваме, че същите комплекси, които
смущават реакцията, представляват и същественото съдържание на
психичното разстройство. Те предизвикват не само смущения в реак-
цията, но също и симптомите. Наблюдавал съм отделни случаи, при
които на някои думи-дразнители се отговаря с чужди и видимо без-
смислени думи, с думи, които се изтръгваха съвсем неочаквано от
устата на лицето, с което се експериментираше. Звучеше така, сякаш
някакво чуждо същество говореше с устата на лицето. Тези думи са
355
на автономния комплекс. Въпросните комплекси могат, когато са
предизвикани от някакво външно дразнение, да доведат до внезапно
объркване на мисленето, до афекти, депресии, състояния на страх и
т. н. или се изразяват чрез халюцинации. Поведението им, с една
дума, е такова, че примитивното вярване в духове като че ли се оказва
невероятно образната формулировка за него.
594 Бихме могли да отидем още по-далеч, правейки паралел.
Някои
комплекси възникват поради преживявания от индивидуалния живот,
свързани с болка или притеснение. Това са преживявания от
афективно естество, които оставят трайни психични рани. Едно тежко
преживяване може да потисне примерно ценни качества у даден
човек. От това възникват несъзнавани комплекси от личностово
естество. Примитивният човек в такъв случай би говорил за загуба
на душа - и то ще бъде правилно, защото наистина части от
психиката,
както личи, са изчезнали. Една част от автономните комплекси
възниква вследствие на такива лични преживявания. Една друга част
обаче произхожда от съвсем различен източник. Колкото първият
източник е лесно установим - тъй като засяга на практика видимия
външен живот на всекиго, толкова тъмен и трудноразбираем е
другият
източник, защото той се отнася винаги до възприятия или
впечатления
от съдържания на колективно несъзнаваното. Обикновено се
опитваме да рационализираме тези вътрешни възприятия чрез
външни причини, но така не стигаме до същността. Най-общо става
дума за ирационални съдържания, които никога преди не са били
съзнавани от индивида и които той напразно се опитва да открие
някъде навън. Примитивният възглед изразява това подходящо чрез
убеждението, че е замесен някакъв чужд дух. Моят опит показва, че
тези вътрешни преживявания настъпват или когато външни
преживявания в такава силна степен разтърсват индивида, че се
сгромолясва целият му досегашен светоглед, или когато съдържа-
нията на колективно несъзнаваното по някаква причина натрупат
толкова много енергия, че са в състояние да влияят върху съзнанието.
Това, последното, по мое убеждение настъпва тогава, когато в живота
на един народ или изобщо на една по-голяма група от хора се
осъществяват дълбоки промени от политическо, социално или
религиозно естество. Тази промяна означава същевременно промяна
на психологическата нагласа. Човекът е склонен да отдава дълбоките
исторически промени предимно на външни причини. Аз смятам
356
обаче, че външните условия често са малко или много само поводи,
чрез които се манифестира несъзнавано подготвената нова нагласа
към света и към живота. Чрез общи социални, политически или
религиозни обстоятелства се възбужда колективно несъзнаваното, и
то в такъв смисъл, че всички онези фактори, потискани от господ-
стващия светоглед, респективно нагласа в живота на даден народ,
постепенно се натрупват в колективно несъзнаваното и по този начин
предизвикват съживяване на неговите съдържания. Най-често един
или повече индивиди с изключително силна интуиция са тези, които
улавят промените в колективно несъзнаваното и ги превеждат на
езика на комуникабелните идеи. Тези идеи тогава бързо се раз-
пространяват, защото и у другите хора са се осъществили паралелни
промени в несъзнаваното. Възцарява се всеобща готовност за
възприемане на новите идеи, независимо че, от друга страна, вече е
налице остра съпротива. Новите идеи не са само противници на
старите, а най-често те се проявяват във форма, която се оказва малко
или много неприемлива за старата нагласа.
595 Когато и да се събудят съдържания на колективно несъзнава-
ното, това събитие влияе изключително силно върху съзнанието.
Винаги настъпва известно объркване. Настъпи ли съживяването на
колективно несъзнаваното вследствие сриването на надежди и
очаквания за живота, възниква опасност несъзнаваното да заеме
мястото на действителността. Такова състояние е болестно. Обратно,
ако съживяването настъпи чрез психологични процеси в несъзна-
ваното у народа, отделният човек се чувства наистина заплашен или
поне дезориентиран, но произтичащото от това състояние не е
болестно, поне не за индивида. Тогава обаче душевното състояние
на целия народ би могло да се сравни с психоза. Ако пренасянето на
несъзнаваното успее да се осъществи на един комуникабелен език,
въздействието ще е спасително. Намиращите се в несъзнаваните
съдържания движещи сили биват пренасяни в съзнанието и образуват
един нов източник на сила, който може да предизвика ентусиазъм с
тежки последствия10.
596 Духовете не са непременно опасни и вредни, но могат, когато
бъдат преведени на езика на идеите, да развият и благотворни
въздействия. Един общоизвестен пример за такъв преход на колек-
10
Горното описание на възникването на една колективна психика
е формулирано
през пролетта на 1919 г. Събитията от 1933 г. насам са
потвърждението.
357
тивно несъзнавано съдържание в общия език е чудото на Петдесет-
ница. За страничния наблюдател апостолите са се намирали в състо-
яние на екстатично объркване11. Но тъкмо в това състояние те
започват
да предават новото учение, което придава подходящ и спасителен
облик на несъзнаваното народно очакване и се разпространява със
смайваща бързина из цялата Римска империя.
597 Духовете са комплекси на колективно несъзнаваното, идващи
или на мястото на неуспяло приспособяване, или домогващи се да
заменят с нова станалата незадоволителна нагласа на един цял народ.
Оттук следва, че духовете са болезнени мисли или още непознати
нови идеи.
598 Духовете на умрелите възникват, след като онова количество
от афективна принадлежност, което е свързвало починалия с неговите
близки, загубва чрез смъртта своето реално приложение и поради
това попада в несъзнаваното, където съживява едно колективно
съдържание, неупражняващо благотворно влияние върху съзнанието.
Затова племето батак и много други примитивни народи казват, че
характерът на умрелите става по-лош веднага след смъртта и те
винаги
се опитват по някакъв начин да навредят на живите. Тези племена и
народи очевидно го твърдят въз основа на разностранно натрупания
си опит, при който една неразрушена връзка с умрелия прави хората
по-малко годни за живота, предизвиква дори душевни заболявания.
Неблагоприятното въздействие може да настъпи непосредствено във
вид на загуба на либидо, депресия и телесно заболяване. Разказва се
за постмортални събития във вид на общи призрачни феномени.
Става дума преди всичко за психични факти, които не могат да се
оспорят. Странно свързаната с така нареченото всеобщо просвеще-
ние фобия към суеверията много често става повод изключително
интересни фактологични доклади да се прикриват по най-бързия
начин и така да се изгубват и за науката. Аз успях не само да
изследвам
многобройни разкази от този тип у своите пациенти, но и лично да
наблюдавам някои неща. Но материалът ми е оскъден, за да мога
върху него да базирам аргументиран възглед. Въпреки това стигнах
до субективното убеждение, че при призраците става дума за факти,
макар и проявяващи се насън, за които обаче „даскалската мъдрост“
не иска и да знае.
599 В тази статия скицирах един психологически възглед относно
11
Деяния на Светите Апостоли 2, 13: „... със сладко вино са сс
напили.“
358
проблема за духовете, изведен от настоящото познание на несъз-
наваните процеси. Ограничих се изцяло с психологическото и умиш-
лено оставих извън дискусията въпроса за това, дали духовете като
такива съществуват и дали тяхното съществуване може да се
удостовери чрез материални въздействия. Не защото a priori бих
могъл
да съм на мнение, че такъв въпрос е налудничав, а защото не съм в
състояние да приведа някакви доказателствени случаи. Моят читател
сигурно, както и аз, съзнава колко изключително трудно е да се
намерят доказателства за независимото съществуване на духове,
защото обикновените спиритични сеанси най-често не са нищо
повече от много тривиална манифестация на лично несъзнаваното.
Въпреки това има изключения, които заслужават да бъдат споменати.
Искам да обърна внимание върху забележителния случай, който
СТЮАРТ УАЙТ описва в една поредица от книги. Описаните в тях
сеанси имат необичайно по-дълбоко съдържание откъдето и да било
другаде. Създадена е поредица от архетипни идеи, между тях напри-
мер архетипът на същностния Аз, така че почти може да се помисли,
че става дума за идеи, взети от мои публикации. Изключвайки
напълно варианта за съзнателно плагиатство, смятам, че и едно
криптомнестично репродуциране е невъзможно. Би трябвало да
става дума наистина за вродена спонтанна продукция на колективния
архетип. Това по същество не е нещо изключително, защото тъкмо
типът на същностния Аз може да се срещне навсякъде в митологията,
както и в индивидуални продукти на фантазията. Спонтанното прев-
ръщане в съзнавани на колективни съдържания, чието присъствие в
несъзнаваното отдавна вече е изследвано от психологията, спада към
общата тенденция в медиумните комуникации, които пренасят
съдържания от несъзнаваното в съзнанието. Аз съм изследвал по-
голямата част от спиритичната литература тъкмо с оглед на ново-
появяващи се тенценции в сеансите и съм стигнал до извода, че в
спиритизма е заложен спонтанен опит на несъзнаваното да стане
съзнавано в колективна форма. Усилията на така наречените духове
излизат от рамките на това или да направят живите по-съзнаващи,
или да предоставят своите психотерапевтични усилия на току-що
починалите и индиректно отново на живите. Спиритизмът като
колективно явление преследва същите цели както медицинската
психология, а при това той произвежда дори, както го правят
неговите
най-нови изяви, същите основни представи - във всеки случай във
359
вид на „мъдрости на духовете“, - характерни за същността на
колективно несъзнаваното. Такива събития, колкото и смайващи да
са, не доказват нищо в полза или против хипотезата за духовете.
Иначе
стоят нещата с успешните доказателства на идентичността. Няма
да се присъединя към модерната глупост всичко, което не разбирам,
да обявя за измислица. Би трябвало да са много малко
доказателствата
от този тип, които да издържат на критерия за криптомнезия и преди
всичко за „extra-sensory perception“ (извънсензорна перцепция -
англ.). Науката не може да си позволи лукса да бъде наивна. На тези
въпроси предстои тепърва да се дава отговор. За този, който обаче се
интересува от психология на несъзнаваното, ще препоръчам да
прочете книгите на Стюарт Уайт12. Най-интересната от тях, струва
ми се, е „The Unobstructed Universe“ (вселена без обструкции“).
Забележителна също е и книгата „The Road I Know1' (,Дътят, който
познавам“), тъй като тя прави превъзходно въведение към онзи метод
на активното въображение, който аз използвам вече повече от
трийсет
години при лечение на невроза, за да доведа несъзнавани съдържания
до съзнанието13. В тези писания все още се среща примитивното
уравнение: светът на духовете = света на сънищата (несъзнаваното).
600 Където става дума за парапсихологически феномени, те като
че ли по правило са свързани с присъствието на медиум 14. Те, поне
доколкото се простира моят опит, са екстериоризирани въздействия
на несъзнавани комплекси. Във всеки случай аз съм убеден в тези
екстериоризации. Виждал съм например много пъти телепатични
въздействия на несъзнаваните комплекси и съм наблюдавал серия
парапсихични феномени. Във всичко това обаче не мога да намеря
никакво доказателство за съществуването на истински духове, а тази
област на феномените съм длъжен засега да смятам за раздел от
психологията15. Мисля, че науката трябва да приеме това ограни-
чение. Затова пък не бива никога да се забравя, че науката е само
12
Господин д-р Кюнксл в Лос Анжслес бс така любезен да ми
обърне внимание
върху Stewart Е. White.
13
Кратко описание на този метод може да си види в: Die
transzendente Funktion
[раздел II от този том]; също така в: Die Beziehungen zwischen dem
Ich und dem
Unbewußten, 2. Tcil/III.
14
Има обаче някои забележителни изключения от това правило
(например
местните призраци).
15
След като в продължение на половин век чрез много хора и в
много страни
натрупах психологически опит, не се чувствам вече толкова
сигурен, както
през 1919 г., когато бях написал горното изречение. Съвсем
открито се
една проява на интелекта. Интелектът е само една от многобройните
фундаментални психични функции и затова не е достатъчен за
създаването на обща представа за света. За целта е нужно най-
малкото
още и чувство. Чувството има многократно по-различни възгледи от
интелекта, а невинаги може да се докаже, че убежденията на чувст-
вото спрямо тези на интелекта са малоценни. По-нататък съществуват
сублиминалните възприятия на несъзнаваното, които не са на разпо-
ложение на съзнаващия интелект и затова не се вземат под внимание
в една интелектуална представа за света. Ето защо ние имаме всички
основания да отдадем на интелекта само ограничена валидност. Но
там където работим с интелекта, трябва да подхождаме научно и да
останем толкова дълго верни на дадено положение от практиката,
докато се появят неоспорими доказателства за неговата невалидност.
съмнявам, чс единствено психологичната методика и наблюдение
могат да
оценят справедливо въпросните феномени. Не само
констатациите на
парапсихологията, но и моите лични теоретични разсъждения,
които съм
скицирал в Eranosbcitrag Jahrbuch XIV (1946), р. 485 ff. [вж.
раздел VIII от тази
книга], ме доведоха до известни постулати, които отиват в
сферата на
атомнофизичнитс представи, ще рече - на пространствсно-
врсмсвия континуум.
Така възниква въпросът за транспсихичната реалност, която е
заложена
непосредствено в основата на психиката.
361
XII
ДУХ и живот
[Доклад, изнесен на 29 октомври 1926 г. Пред Literarische Gesellschaft
Augsburg, в рамките на дискусия на тема „Природа и дух“.
Публикуван в: Form und Sinn II/2 (Augsburg 1926); по-късно в:
Seelenprobleme der Gegenwart. (Psychologische Abhandlungen III)
Rascher, Zürich 1931. Neuauflagen 1933,1939,1946 und 1950; Paperback
1969.]
ДУХ и живот
601 Връзката между дух и живот спада към онези
проблеми, чието
разглеждане предполага толкова сложни фактори, че трябва да
внимаваме да не се оплетем в същите словесни мрежи, с които искаме
да уловим голямата загадка. Защото как иначе можем да включим в
протичането на даден мисловен процес онези почти безкрайни
комплекси от факти, които определяме като „дух“ или като „живот“,
освен като ги представим драматично чрез словесни понятия - тези
жалки жетони на интелекта? Това колебание по отношение на
понятието като дума ми се струва наистина досадно, но винаги
напълно уместно, когато човек се готви да говори по фундаментални
въпроси. Несъмнено думите дух и живот са ни познати, дори са ни
прастари познайници, от няколко хиляди години придвижвани ту
насам, ту натам фигури върху шахматната дъска на мислителя.
Проблемът е започнал още в далечното минало, когато някой е
направил поразителното откритие, че живият дъх, който напускал
тялото на мъртвия с последното му „изхъркване“, е означавал повече
от просто движение на въздуха. Затова едва ли е случайно, че
звукоподражателни думи като ruach, ruch, roho (еврейски, арабски,
суахили) означават и дух не по-малко ясно от гръцкото oivenpa и
латинското Spiritus.
602 Знаем ли ние наистина - при толкова добро познаване
на
словесното понятие - какво всъщност е духът? Или сме сигурни, че
когато употребим тази дума, ние всички мислим за едно и също
нещо? Думата дух не е ли многозначна и съмнителна, дори
отчайващо
многозначна? Думата - Geist, - употребена за една идея, която не
можем да си представим, трансцендентна идея с всеобхватно
значение; банално понятие, съответстващо на английското „mind“;
по-нататък - дума за интелектуална шега, веднъж - за дух, друг път -
за несъзнаван комплекс, предизвикващ спиритични явления като
отместване на маси, автоматично писане, почукване и т. н., а също и
в преносен смисъл - за преобладаващата нагласа на определена
365
социална група -,»духът, който цари там“, и накрая - завършвайки в
материална вещественост като винен спирт (Weingeist), нишадърен
спирт (Salmiakgeist) и алкохолни (geistige) напитки изобщо. Това не
е лош виц, а достойно минало на немския език, от една страна, а, от
друга - на мисълта с парализираща прикованост към земята, една
трагична задръжка за всички онези, които вярват, че по стълба от
думи ще стигнат до вдигащи се високо над земята висини на чистите
идеи. Защото, когато произнасям думата дух, никакво ограничение
върху един-единствен възможен смисъл не е в състояние да засенчи
изцяло многозначния блясък на думата.
603 Затова ние трябва да си поставим основния въпрос: какво би
мота да означава думата дух, след като я употребяваме във връзка с
понятието живот? Не бива в никакъв случай мълчаливо да предпо-
лагаме, че по принцип всеки знае точно какво се разбира под „дух“
или „живот“.
604 Аз не съм философ, а обикновен емпирик и по всички трудни
въпроси съм склонен да търся отговор от практиката. Където обаче
не е налице непосредствена основа от натрупан опит, предпочитам
да оставя възникналите въпроси без отговор. Затова постоянно ще
се опитвам да свеждам абстрактните величини до тяхното
съдържание
от практиката, за да мога поне до известна степен да съм сигурен, че
зная за какво говоря. Трябва да призная, че не зная просто какво е
дух, още по-малко зная какво е живот.„Живота“ познавам само в
образа на живото тяло, а какво още би могъл да бъде по същество, в
някакво абстрактно състояние, освен една обикновена дума, не мога
и да си представя дори. Затова засега ще говоря вместо за живот - за
живото тяло, и вместо за дух - за душевното. Не го правя в никакъв
случай, за да избегна поставения въпрос чрез съзерцание на духа и
тялото; напротив, надявам се тъкмо въз основа на практическия опит
да помогна на духа действително да съществува - но не за сметка на
живота.
605 Понятието за живото тяло създава доста по-незначителни
трудности при обяснението за нашите цели, отколкото едно общо
понятие за живота, защото тялото е нещо, което може да се види и да
се изучи, което с удоволствие оказва съдействие на представната
способност. Затова ние лесно ще се споразумеем по въпроса, че
тялото представлява нагодена за целите на живота и вътрешнострук-
турирана система от материални градивни единици и като такава
366
представлява целесъобразна подредба на материята, едно обозримо
проявление на живото същество, или, по-просто казано - подредба,
създаваща възможност за съществуването на живото същество. За
да се избегнат неясноти, искам да обърна внимание на факта, че в
дефиницията за тялото не съм включил едно конкретно Нещо, а
именно това, което съвсем неопределено наричам „живо същество“.
Чрез въпросната диференциация, която на този етап нито ще
защитавам, нито ще критикувам, не бива да се разбира тялото само
като мъртво струпване на материя, а като една материална система,
готова за живот, създаваща условия за живот, но с уговорката, че
тялото, без прибавянето на „живото същество“, въпреки цялата си
готовност, не би могло да живее. Защото, като оставим съвсем
настрани възможното значение на понятието живо същество, на
голото тяло липсва нещо неповторимо, за да заживее - душевното.
Това знаем, първо, от непосредственото наблюдение върху нас
самите, после - посредством опита със събратята си, и поради пълно
отсъствие на противоречиви становища - от нисшите животни и
растения.
606 Трябва ли това „живо същество“, което споменах по-шре, да
‘ поставя наравно с душевното, което ни е подръка, така да се каже, в
нашето човешко съзнание, и така отново да създам познатото пра-
старо разделение между душа и тяло? Или могат някъде да се
намерят
основания, които да оправдаят откъсването на живото същество от
душата? Тогава бихме могли да възприемаме и душата като целе-
съобразна система, като една подредба не само от материя, готова
за живот, а подредба от жива материя, или, още по-точно - подредба
от жизнени процеси. Никак не съм сигурен, че такъв възглед би
намерил всеобщо одобрение, защото ние толкова сме свикнали с
възгледа, че душа и тяло са живото двуединство, че сме готови без
никакви усложнения да погледнем на душата като на обикновена
подредба на жизнени процеси, които стават в тялото.
607 Доколкото нашият опит изобщо ни разрешава изводи върху
същността на душата, той ни разкрива душевния процес като явление,
зависещо от нервната система. Знае се с удовлетворителна сигурност,
че разрушаването на някои части от мозъка предизвиква съответни
душевни загуби. Гръбначният мозък и мозъкът поддържат основно
връзките на сензорните и на моторните пътища, така наречената
рефлексна дъга. Какво имам предвид, ще покажа най-добре с един
367
прост пример. Докосваме с пръст горещ предмет: от горещината
окончанията на дактилния нерв се възбуждат. От възбудата се про-
меня състоянието на целия път до гръбначния мозък и оттам до
мозъка. Но още в гръбначния мозък ганглийните клетки, които
приемат дразнението от допира, предават съобщение за промяната
на състоянието на съседните моторни ганглийни клетки, които от
своя страна изпращат сигнали към мускулите на ръката и така
предизвикват внезапно свиване на мускулатурата и дръпване на
ръката. Всичко това става с такава бързина, че съзнаваното
възприятие за болка често настъпва едва когато ръката вече се е
дръпнала. Следователно реакцията се осъществява автоматично и
едва след това се осъзнава. Обаче това, което се е случило в
гръбначния
мозък, под формата на илюстрация, снабдена с понятия и наиме-
нования, се предоставя на възприемащото Аз. Въз основа на тази
рефлексна дъга, ще рече - на едно идващо отвън навътре дразнение
и осъществяващ се отвътре навън импулс, можем да си изградим
представа за процесите, които са в основата на душевното.
608 Нека вземем един не толкова лесен случай. Чуваме неясен
тон,
който в началото не предизвиква нищо друго в нас, освен че ни дава
повод да се заслушаме, за да разберем какво би могъл да означава. В
този случай слуховото дразнение предизвиква в мозъка цяла
поредица
от представи, ще рече - картини, които се преплитат със слуховото
дразнение. Те могат да бъдат звукови картини, образи на лица, образи
на чувства. Думата образ използвам само в смисъл на представа.
Нещо душевно може само тогава да бъде съдържание на съзнанието,
ще рече - да бъде представено, когато то притежава способност да
се представя, когато има образност. Затова всички съдържания на
съзнанието аз наричам картини, тъй като те са отражения на процеси
в мозъка.
609 Към възбудената от звуковото дразнение поредица от
картини
сега внезапно се прибавя една звукова картина на спомена, свързана
с образа на лице, а именно звукът на гърмящата змия. Непосредс-
твено с това се подава алармен сигнал към цялата телесна муску-
латура. Рефлексната дъга е затворена, но в този случай тя се отличава
от предишния чрез факта, че един процес в мозъка, една душевна
серия от картини се е промъкнала между сензорното дразнение и
моторния импулс. Внезапното напрежение на тялото предизвиква с
обратно действие явления в сърцето и кръвоносните съдове, процеси,
368
които душевно ще се отразят като страх.
610 По този начин можем да си изградим представа за вида на
душевното. То се състои от отражения на обикновени процеси в
мозъка и от отражения на такива отражения в една почти безконечна
поредица. Тези отражения имат качество на съзнание. Същността на
съзнанието е една загадка, чието решение аз не зная. Съвсем
формално обаче може да се каже, че едно душевно нещо едва тогава
може да се определи като съзнавано, когато влезе във взаимоот-
ношение с Аза. Ако това взаимоотношение не съществува, нещото е
несъзнавано. Процесът на забравяне показва колко често и колко
лесно съдържания загубват връзката си с Аза. Затова ние обичаме
да сравняваме съзнанието със светлината на фар. Само предметите,
които попадат в светлината, се появяват в полето на моите
възприятия.
Един предмет, който случайно е в тъмното, не е престанал да
съществува, той просто не е забелязан. Така несъзнаваното от мен
душевно се намира някъде и най-вероятно е в състояние не по-
различно от това, в което Азът би го видял.
611 Съзнанието би трябвало като отношение към Аза да бъде
достатъчно разбираемо. Критичният пункт обаче е Азът. Какво да
разбираме под Аза? Очевидно при цялата единност на Аза става
дума за разнообразно съставена величина. Основава се върху
отраженията на сетивните функции, които предават дразнения
отвътре
и отвън, и по-нататък - върху едно невероятно натрупване на картини
от отминали процеси. Всички тези изключително различни съставни
части имат нужда да бъдат държани здраво от една спойка и тази
роля ние отдадохме на съзнанието. Така съзнанието създава впечат-
ление за незаменимото предварително условие на Аза. Без Аза обаче
не може и да се мисли за съзнание. Това привидно противоречие се
разрешава може би чрез факта, че ние възприемаме Аза като отра-
жение естествено не на един, а на твърде много процеси и съдър-
жания, които съставят съзнанието на Аза. Тяхното многообразие
действително образува едно единство поради това, че отношението
им със съзнанието притегля като един вид балансираща тежест
отделените части в посока към един навярно виртуален център.
Затова аз не говоря само за Аза, а за един Азов комплекс, обосновано
предпоставяйки, че Азът е с променяща се структура и затова е
менлив, поради което не може да бъде просто Аз-ът. (Тук не мога да
се спра на класическите промени на Аза, които се наблюдават при
24. Динамиката па несъзнаваното
369
1
душевноболните и насън.)
612 Чрез това виждане за Аза като съставен от душевни елементи
ние логично се оказахме пред въпроса: Азът централната картина ли
е и с това и единственият представител на цялото човешко същество?
Той събрал ли е в себе си и изразил ли е всички съдържания и
функции?
613 На този въпрос трябва да отговорим отрицателно. Аз-съзна-
нието е един комплекс, който не обхваща целостта на човешката
същност: то преди всичко е забравило много повече, отколкото знае.
То е чуло и видяло безкрайно много и никога не си е дало сметка за
този факт. Мислите назряват извън неговото съзнание, да, те са
напълно готови, а то не знае нищо за тях. Азът няма и капка
представа
за невероятно важното регулиране на вътрешните телесни процеси,
на които служи симпатичната нервна система. Азът обхваща в себе
си може би най-малката част от това, което едно съвършено съзнание
би трябвало да обхваща.
614 Затова Азът може да бъде само част от комплекс. Може би е
онзи уникален комплекс, чиято вътрешна спойка означава съзнание?
А не ели може би всяка спойка на душевни части тъкмо съзнание?
Не е много ясно защо само спойката на една определена част от
сетивните функции и на една определена част от материала от
спомените трябва да е съзнание, а спойката на други душевни части
да не е. Комплексът на зрението, на слуха и т. н. са силно и добре
организирано вътрешносвързани. Няма основание да не се приеме,
че той представлява съзнание. Както показва случаят на глухонямата
Хелен Келер, достатъчно е сетивното пипане и чувствителността на
тялото, за да се създаде съзнание или да му се помогне, но все пак
това е едно съзнание, ограничено, на първо време, до тези сетива.
Ето защо си представям Азовото съзнание като съставено от
различните „сетивни съзнания“, при което самостоятелността на
всяко
отделно съзнание се е загубила в единностга на по-високопоставения
Аз.
615 Тъй като Азовото съзнание в никакъв случай не обхваща
всички
душевни дейности и явления, ще рече - не съдържа всички отражения
в себе си, а волята при пълна мобилизация не може да проникне в
някои затворени за нея области, възниква естествено въпросът, дали
не съществува една спойка, подобна на съзнанието, за всички
душевни дейности, един вид по-високо или по-обхватно съзнание, в
370
което нашето Аз би сляло едно видяно съдържание, както примерно
дейността на зрението в моето съзнание, и една по-висша взаимо-
връзка с несъзнаваните от мен дейности. Възможно е нашето Азово
съзнание да е включено в едно съвършено съзнание както малкият
кръг - в по-големия.
616 Както дейността на зрението, слуха и т. н. произвежда
отражение
за себе си, което, отнесено към един Аз, създава съзнаваност на
съответните дейности, така Азът може също, както вече споменахме,
да бъде разбран като отражение на целостта на всички дейности,
които възприема. Бихме могли почти да очакваме, че всички душевни
дейности произвеждат отражение и че в това дори се състои тяхната
съществена природа, иначе изобщо не бихме могли да ги наречем
душевни. Затова не е ясно защо несъзнавани душевни дейности не
могат също така да имат качеството образност като тези, които могат
да се представят в съзнанието ми. И тъй като човекът, както по
всичко
личи, е една затворена в себе си жизнена цялост, не сме далеч от
извода, че отраженията на всички душевни дейности биха могли да
се съберат в рамките на една цялостна картина на човека и да бъдат
възприемани и разбирани от него като едно единно Аз.
617 Срещу това предположение не мога да приведа съществени
контрааргументи, но то би останало безсмислено мечтание дотогава,
докато не съществува потребност да се обясни нещо чрез него. Дори
и да имаме потребност от вероятността за едно по-висше съзнание,
за да обясним някои душевни факти, пак ще си останем просто с
допускането, защото то би надминало в много голяма степен спо-
собността на разума да докаже съществуването на едно по-висше от
познатото ни съзнание. Винаги може да има вероятност в мрака на
онова друго наше съзнание нещата да стоят съвсем иначе от това,
което ние можем да открием дори и чрез най-смелата откривателска
дарба.
618 По-нататък в моето изложение ще се върна към този въпрос.
Затова сега на първо време ще го оставим настрани и ще разгледаме
отново първоначално поставения въпрос за душа и тяло. От казаното
дотук би трябвало да сме получили впечатлението за отража-
телната същност на душата. Душата е една серия от картини в
най-широк смисъл, но не е случайно поставяне на тези картини ту
една до друга, ту една след друга, а изключително смислен и целе-
съобразен градеж, едно изобразяване с картини на житейските
371
дейности. И така както готовата за живот материя на тялото се
нуждае
от душевното, за да осъществява живот, така също и живото тяло
трябва да бъде предпоставка за живота на неговите картини.
619 Душа и тяло са двойка противоположности и като такава са
израз на едно същество, чиято природа не може да се разпознае
нито по материалното проявление, нито по вътрешното непосред-
ствено възприятие. Известно е древното виждане, че от събирането
на една душа и едно тяло възниква човек. Би било обаче по-правилно
да формулираме, че едно непознаваемо живо същество - върху чиято
природа не може да се каже абсолютно нищо освен това, че с него
ние означаваме смътно едно олицетворение на живота - се проявява
външно като материално тяло, вътрешно погледнато обаче - като
поредица от картини на ставащата в тялото жизнена дейност. Едното
е същевременно и другото и започваме да се колебаем дали накрая
цялото това разделяне на душа и тяло не е нищо повече от една
мярка на разума, предприета с цел постигане на съзнаваност, едно
абсолютно необходимо за познанието различаване на едно и също
състояние в два възгледа, за които ние неоправдано сме предвидили
дори самостоятелна същностност.
620 На науката не й се удаде да разбере загадката на живота нито
по
отношение на органичната материя, нито по отношение на тайнст-
вените поредици от картини на душата, поради което продължаваме
да дирим „живото същество“, чието съществуване трябва да търсим
в една отвъдност на познаваемостта. Който познава пропастите на
физиологията, ще му се завие свят пред подобна мисъл, а този, който
знае нещо за душата, ще се отчае още при мисълта, че това странно
огледално същество изобщо някога ще може да „познае“ каквото и
да било, та дори и само приблизително.
621 От такава гледна точка всеки би загубил лесно каквато и да е
надежда, че може да направи нещо съществено за онова неясно,
многостранно бляскаво нещо, наричано „дух“. Струва ми се, че само
едно е ясно: както „живо същество“ е олицетворение на живота в
тялото, така „дух“ е олицетворение на душевната същност, както и
честата употреба на понятието дух, като се смесва с понятието душа.
Като такъв „духът“ се намира в същото отвъдно както „живото
същество“, това значи в същата мъглява неразличимост. А колеба-
нието, дали душа и тяло в крайна сметка не са едно и също нещо, се
отнася и за мнимото противоречие между дух и живо същество. Те
372
също са едно и също нещо.
622 Нужни ли са изобщо подобни есенциални формулировки? Не
бихме ли могли да оставим нещата до равнището на и без това
достатъчно тайнственото противоречие между душевно и телесно?
От гледна точка на природните науки би трябвало тук да спрем. Има
обаче гледна точка на морала на познанието, който ни задължава,
който не само ни дава възможност, но дори иска от нас да продължим
и да надскочим онази, изглеждаща непреодолима, граница. Тази
гледна точка е на психологията.
623 В досегашните си разсъждения се опирах на реалистичната
гледна точка на природонаучното мислене, без да поставям под
съмнение основата, върху която съм стъпил. За да мога обаче
накратко
да обясня какво разбирам под гледна точка на психологията, трябва
да покажа, че са възможни сериозни съмнения в изключителната
оправданост на реалистичната гледна точка. Нека вземем за пример
това, което обикновеният разум би възприел като най-реалното
възможно, а именно материята: за природата на материята имаме
само мъгляви теоретични предположения, картини, които е създала
нашата душа. Движението на вълните или еманацията на слънцето,
която попада в очите ми, бива преведено от моите възприятия като
светлина. Моята богата на картини душа е тази, която придава цвят и
звук на света, а това, което наричам възможно най-реалната, рацио-
налната сигурност - опитът, то и неговата най-проста форма също е
един възможно най-сложен градеж от душевни картини: остава
донякъде тъкмо самото душевно като единствен непосредствен
практически опит. Всичко е опосредствано, преведено, филтрирано,
алегоризирано, разкривено, дори фалшифицирано от едно и също
нещо. Ние до такава степен сме обгърнати от облак сменящи се и
безкрайно разнообразни бляскави картини, че можем спокойно да
извикаме на висок глас познатото изречение на скептика: „Нищо не
е изцяло вярно - и това също не е изцяло вярно.“ Толкова плътна и
толкова измамна е тази мъгла около нас, че се наложи да изобретим
точни науки, за да можем да уловим поне един отблясък от така
наречената „истинска“ природа на нещата. Във всеки случай на
обикновения разум този свръхбуден свят в никакъв случай няма да
се види мъгляв, но нека го оставим да се потопи в душата на
примитивния човек и да разгледа неговата представа за света със
съзнанието на цивилизован човек, тогава ще добие представа за
373
голямото развиделяване, в което се намираме и ние още.
624 Всичко, което знаем за света, и това, което непосредствено
осъзнаваме, са съдържания на съзнанието, изтекли от далечни, тъмни
извори. Не желая да оспорвам нито относителната валидност на
реалистичното „esse in re“ (същността е в нещата - лат.), нито
идеалистичното „esse in intellectu solo“ (същността е само в разума
- лат.), по-скоро бих желал тези външни противоречия да обединя
чрез „esse in anima“ (същественото е в душата - лат.), ще рече - чрез
психологическата гледна точка. Ние живеем непосредствено само
в света на картините.
625 Ако се отнесем сериозно към тази гледна точка, ще се
получат
специфични заключения, като валидността на душевните факти няма
да бъде поставена под съмнение нито по отношение на критиката на
познанието, нито по отношение на природонаучния опит. Един-
ственият въпрос ще бъде: дадено съдържание на съзнанието налично
ли е или не? Ако е налично, е валидно вътре в себе си. Природната
наука може да бъде повикана само в случай, че съдържанието изяви
претенция да е израз на нещо, което може да се срещне във външната
практика, а критиката на познанието - само когато непознаваемото
бъде поставено като познаваемо. Да вземем пример, който всеки
знае. Природната наука никъде не е открила някой бог, критиката на
познанието доказва невъзможността да познаеш Бога, душата обаче
се хвали с твърдението за личен опит с Бога. Богът е душевен факт,
който може непосредствено да се изучи. Ако това не е така, никога
нямаше да става дума за Бог. Фактът е валиден сам за себе си, без да
има нужда от някакви непсихологически доказателства, и е недос-
тъпен за всякаква форма на непсихологическа критика. Той може да
бъде дори най-непосредственият, а така и най-реалният опит, който
нито може да бъде осмян, нито отстранен чрез доказване. Само хора
със зле развито чувство за факти и със суеверна закостенялост могат
да останат равнодушни към тази истина. Дотогава, докато практиката
с Бога не поставя изискване за общовалидност или за абсолютното
съществуване на Бога, всяка критика е невъзможна, защото не може
да бъде критикуван един ирационален факт както например този, че
има слонове. Все пак практиката с Бога спада към относително
общовалидния опит, така че всеки знае приблизително какво се има
предвид с израза „практически опит с Бога“. В качеството си на
относително често срещащ се факт той трябва да бъде признат от
374
някоя научна психология. Ние нямаме право повече да пренебрегваме
това, което е набедено за суеверие. Когато някой твърди, че вижда
духове или че е омагьосан, и това за него не са празни приказки,
отново става дума за факт, който е толкова общ, че всеки знае какво
се има предвид с „дух“ и „омагьосване“. Затова можем да сме
сигурни, че и в един такъв случай имаме работа с определен
психичен
комплекс от факти, по своя смисъл също толкова „реален“, колкото
и светлината, която виждам. Аз наистина не зная как мога да докажа
духа на един умрял чрез нагледна емпирия, още по-малко мога да си
представя логическите средства, с които на всяка цена искам да
стигна
до живота след смъртта, но трябва въпреки всичко да се занимавам с
факта, че душата във всички епохи и във всички краища на света
твърди, че има опит с духове, като съм длъжен да се съобразявам с
факта, че много хора напълно отричат такъв субективен опит.
626 След това, по-скоро общо, обяснение искам да се върна
отново
на понятието дух, което нямаше как да обхванем преди с
реалистичния
си възглед. „Духът“ (почти нещо като „Бог“) означава предмет на
душевния опит, който навън никъде не може да се докаже и не може
да се изучи и рационално, доколкото прилагаме немската дума дух в
най-добрия й смисъл. Ако сме успели веднъж да се освободим от
предразсъдъка, че сме длъжни да обвържем дадено понятие или с
предмети от външния свят, или с априорни категории на разума,
тогава ще можем да насочим нашето внимание и любопитство
изцяло към онова особено и още непознато същество, наричано с
думата дух. В подобен случай винаги е от полза да се хвърли поглед
върху вероятната етимология на наименованието, защото изклю-
чително често тъкмо историята на една дума хвърля изненадваща
светлина върху природата на залегналия в основата психичен
предмет.
62 7 Духът (Geist) във всички времена, още в старовисоконемски и
после в англосаксонското gast, е означавал неземно същество, за
разлика от тялото. Според КЛУГЕ основното значение на думата не
било съвсем сигурно, във всеки случай очевидни били връзките със
староисландското geisa = вилнея, с готското us-gaisjan = вбесявам
някого, с швейцарското üf-gaistä - излизам от себе си, и с английското
aghast=възбуден, сърдит. Тези взаимовръзки се подкрепят най-добре
от някои изрази. „Връхлита ме гняв“ (von Wut befallen werden)
означа-
ва: нещо е връхлетяло някого, седнал е отгоре му, язди го, дяволът го
е възседнал, той е (като) умопомрачен, нещо се е вселило в него и т.
375
н. Афектите с удоволствие се персонифицират в демони на пред-
психологичното стъпало - както вид яхме - и в поетичния език, който
дължи въздействието си на още живата в него примитивност. Ако си
влюбен, казват: уцелила го е стрелата на Амур. Ерида хвърля
ябълката
на раздора сред мъжете. Когато ние „излизаме от себе си от гняв“,
очевидно не сме вече идентични със себе си, а сме овладени от
някакъв демон, някакъв дух.
628 Праатмосферата, от която някога е тръгнала думата дух, про-
дължава да живее в нас, във всеки случай обаче на едно психично
стъпало под нашето съзнание. Но както показва модерният спири-
тизъм, достатъчно е съвсем малко, за да изплува отново на повър-
хността онзи къс от примитивен вид дух. Ако етимологичното
тълкуване (което е много вероятно) се окаже вярно, тогава „духът“ в
този смисъл би бил отражение на персонифициран афект. Ако някой
примерно се оставя да го подведат към непремерени изказвания,
тогава казваме, че езикът му е избягал (буквално - б. пр.) заедно с
него, с което ясно се изразява фактът, че неговите приказки са се
превърнали в самостоятелно същество, което го е грабнало и е
избягало с него. От гледна точка на психологията бихме казали, че
всеки афект проявява склонност да се превръща в автономен
комплекс, да се освобождава от йерархията на съзнанието и по
възможност винаги да отмъква със себе си Аза. Тогава няма нищо
чудно във факта, че примитивният разум вижда в това действията на
едно чуждо, невидимо същество, на един дух. Духът в този случай е
отражението на самостоятелния афект, поради което древните хора
много подходящо са наричали духовете също imagines - картини.
629 Нека се обърнем към други случаи на употреба на понятието
дух! Фразата „той действа в духа на своя починал баща“ е
двусмислена,
защото думата дух в този случай прави алюзия както с духа на
умрелия,
така и с един начин на мислене. Съществуват други изрази, като:
„нов дух настъпи“, „нов дух (вятър - б. пр.) вее“, с което се дава израз
на обновлението на начина на мислене. Основната представа отново
е обсебването от някакъв дух, който например в някоя къща се е
превърнал в Spiritus rector (управляващ, владеещ дух - лат.). Можем
обаче със загриженост да кажем също: „Зъл дух се е вселил в онова
семейство.“
63 0 Тук вече не става дума за персонификация на афекти, а за она-
гледяване на цял един начин на мислене или - с езика на
психологията
376
г

- за една нагласа. Лошата нагласа, изразена със „зъл дух“, за наивния

възглед има почти същата психологическа функция, както и един
персонифициран афект. Това би могло за много хора да бъде изне-
надващо, след като под „нагласа“ обикновено се разбира „нагласям
се, подготвям се за нещо“, ще рече - една дейност на Аза, и с това -
едно намерение. Нагласата или начинът на мислене далеч невинаги е
продукт на желание, а дължи своята специфичност може би много
по-често на духовното заразяване, тоест на примера и влиянието на
обкръжаващата среда. Както е известно, има хора, чиято лоша
нагласа
отравя атмосферата, техният лош пример заразява, те правят другите
нервни чрез излъчването си, на което не може да се удържи. В
училищата е възможно един-единствен злонамерен ученик да
разруши духа в целия клас и, обратно - радостният и безгрижен
начин на мислене на едно дете може да освети и проясни иначе
мрачната атмосфера в дадено семейство, което естествено ще стане
възможно, ако нагласата на всеки един се подобри чрез добрия
пример. Определена нагласа може да се наложи и срещу съзнаваната
воля - „лошото общество разваля добрите нрави“. Това най-ясно
проличава при масовата сугестия.
631 Нагласата или начинът на мислене може отвън или отвътре
да
се натрапи на съзнанието по същия начин, както афектът, и затова да
бъде изразен чрез същите езикови метафори. Нагласата на пръв
поглед
изглежда нещо значително по-сложно от афекта. При по-задълбочено
изследване обаче се вижда, че не е така, защото преобладаващата
част от нагласите почива, съзнавано или несъзнавано, върху един
вид сентенция, която често дори има характер на пословица. Има
нагласи, при които веднага може да се почувства стоящата зад тях
сентенция и дори да се забележи откъде е взета съответната мъдра
мисъл. Често нагласата може да се характеризира чрез една-
единствена дума, обикновено един идеал. Нерядко квинтесенцията
на дадена нагласа не е нито сентенция, нито идеал, а уважавана
личност, на която се подражава.
632 Възпитанието използва тези психологически факти и се
опитва
със сентенции и идеали да внушава подходящи нагласи, много от
които наистина остават като трайни висши представи за цял живот.
Те, както и духовете, са обсебили даден човек. На примитивното
стъпало това е дори визията на обучаващия майстор, на пастиря, на
ройпеп или ротапбге (пастиря, пазача, повелителя-гр., б. пр.), който
377
персонифицира водещата висша представа и я конкретизира до
картинната й поява.
633 Тук се доближаваме до понятие за „дух“, което далеч
надскача
анимистичната словесна форма. Поучителната сентенция или
мъдрият израз са обикновено резултат от опита на много хора и от
усилията на отделната личност, един сбор от гледни точки и изводи,
събрани в малко, но изразителни слова. Ако например подложим на
задълбочен анализ библейския израз „първите ще станат последни“ 1,
като се опитаме да реконструираме всички онези преживявания,
които са довели до тази квинтесенция на житейската мъдрост, не
можем да не се възхитим на богатството и зрелостта на стоящия зад
нея жизнен опит. Това е един „импозантен“ израз, който със сила се
стоварва върху възприемащия разум и вероятно задълго го обсебва.
Онези сцени или идеали, съдържащи най-богатия жизнен опит и най-
дълбоките разсъждения, съставят това, което ние определяме като
„дух“ в най-добрия смисъл на думата. Ако една висша представа от
този тип се домогне до неограничено господство, протеклия под
нейно управление живот наричаме духовно обусловен или духовен
живот. Колкото по-непосредствено и по-настойчиво е влиянието на
висшата представа, толкова повече тя носи природата на автономен
комплекс, който се изправя срещу Азовото съзнание като непоклатим
факт.
634 Не бива обаче да пропускаме и друго: такива сентенции или
идеали, без да изключваме и най-добрите, не са вълшебни думи със
задължително действие, а само при определени условия могат да се
домогнат до господството, тогава именно, когато отвътре, от субекта,
нещо им помогне - един афект, готов да приеме предлаганата форма.
Само посредством реакцията на душата идеята или каквато и да е
висша представа може да се превърне в автономен комплекс: без
нея идеята би останала понятие, подчинено на преценката на
съзнанието, един обикновен интелектуален жетон без определяща
сила. Идеята, само като интелектуално понятие, няма влияние върху
живота, защото в това състояние тя не е нищо повече от една дума.
Обратното, когато думата достигне значението на автономен
комплекс,
чрез душата тя започва да влияе върху личността.
1
[,,И сто, има последни, които щс бъдат първи, и има първи,
които щс бъдат
последни.“ (Евангелие от Лука, 13,30; вж. От Матея Св. Ев.
19,30)] Цит. Н.
з., Синод, издат., София, 1950.
378
635 Не бива само да смятаме подобни автономни нагласи за
нещо,
което може да стане чрез нашата съзнаваща воля и чрез нашия
съзнателен избор. Когато по-шре споменах, че е нужно съдействието
на душата, бих могъл също да кажа, че трябва да е налице
несъзнавана
готовност, намираща се извън съзнавания произвол, за да се създаде
автономна нагласа. Не можем да искаме да бъдем духовни. Защото
всичко, което избираме като принципи и към което можем да се
стремим, е винаги в рамките на нашата лична преценка и в рамките
на нашето съзнание и затова никога не може да се превърне в нещо,
неподчинено на съзнавания произвол. По-скоро е въпрос на съдба
кой принцип ще управлява нашата нагласа.
636 Сигурно ще възникне въпросът, дали няма хора, при които
собствената свободна воля е върховен принцип, така че всяка нагласа
да бъде избирана от тях самите. Не вярвам, че някой ще постигне или
е постигнал това сходство с Бога, но зная, че много хора се стремят
към този идеал, тъй като са завладени от героичната идея за абсо-
лютната свобода. Всички хора са в известна степен зависими, всички
подлежат в известна степен на насочване, защото не са богове.
637 Нашето съзнание не изразява човешката тоталност, а е и си
остава само една част от нея. Във въвеждащия раздел към моите
изложения споменах за възможността нашето Азово съзнание да не
е непременно единствената съзнаваност в нашата система, а че е
възможно да е подчинено на някоя друга съзнаваност, така както по-
простите комплекси са подчинени на Азовия комплекс.
638 Не мога да си представя как можем да докажем, че една по-
висша или друга съзнаваност от Азовото съзнание съществува в нас,
но ако съществува такава, тя трябва и сигурно ще смущава
значително
Азовото съзнание. С един прост пример искам да обясня какво имам
предвид. Да допуснем, че нашата зрителна система има свое
собствено съзнание и поради това е нещо като личност, която ще
наречем „личността на очите“. Личността на очите е открила добър
изглед и се е отдала на насладата от него. Обаче акустичната система
внезапно чува сигнал от автомобил. Това възприятие остава несъзна-
вано за зрителната система. От Аза тръгва команда към мускулите,
което отново остава несъзнавано за зрителната система, да преместят
тялото на друго място в пространството. Поради движението
внезапно бива отнет обектът на наблюдение на зрителното съзнание.
Ако очите можеха да мислят, биха стигнали до извода, че
светлинният
379
свят е изложен на всякакви тъмни смущаващи фактори.
639 Нещо от този вид би трябвало да се случи с нашето съзнание,
ако съществуваше друго съзнание, едно съзнание, което, както
споменах вече, би било отражение на целия човек. Съществуват ли
наистина такива тъмни смущения, които никаква воля не може да
овладее и никакво намерение не може да отстрани? Има ли в нас
нещо неприкосновено, което можем да заподозрем като източник
на такива смущения? На първия въпрос можем направо да отго-
ворим положително. Като изключим невротичните хора, можем да
наблюдаваме при нормалните без никакви трудности възможно най-
ясните атаки и смущения от една друга сфера: едно настроение може
внезапно да се промени, болки в главата се явяват изведнъж, името
на даден познат, когото искаме да представим, ни е изхвръкнало от
главата, една мелодия ни преследва цял ден, искаме да направим
нещо, но желанието за това се е загубило по необясним начин, заб-
равяме това, което в никакъв случай не искаме да забравим, радваме
се, че ще спим, а сънят изчезва като с магическа пръчка, спим, а
фантастични, неприятни сънища смущават съня ни, търсим очилата,
които са на носа ни, новият чадър е останал някъде, неизвестно къде.
Този списък много лесно може да се продължи до безкрай. Когато
изследваме психологията на невротиците, ние се движим вътре сред
парадоксалните смущения. Получават се фантастични симптоми на
заболяване, а нито един орган не е болен. Без ни най-малко смущение
в организма температурата скача на 40 градуса, съществуват задуша-
ващи състояния на страх със съвършена безпредметност, представи
за насилие, чието безсмислие вижда самият пациент, обриви по
кожата, които идват и си отиват и не ги интересуват нито причини,
нито терапия. И в този смисъл списъкът може да бъде безкраен.
Естествено за всеки случай имаме подходящо или най-често непод-
ходящо обяснение, което обаче не може да обясни следващия
подобен
случай. Но не може да има никакво съмнение за съществуването на
смущенията.
640 Що се отнася до втория въпрос - относно произхода на сму-
щенията, трябва да обърнем внимание, че медицинската психология
създаде понятието несъзнавано и приведе доказателства, че тези
смущения почиват върху несъзнавани процеси. Излиза, че нашата
личност на очите би открила, че трябва освен видимите да същест-
вуват и невидими, определящи фактори. Ако всичко не е измама,
380
несъзнаваните процеси, изглежда, са просто неинтелигентни. Липсва
им дори в значителна степен автоматичният и механичният характер.
Затова те по отношение на финеса в никакъв случай не стоят под
съзнаваните процеси, а точно обратното, съвсем не са редки случа-
ите, когато те превъзхождат съзнаваното разбиране.
641 Нашата измислена личност на очите може да се съмнява в
това,
дали внезапните смущения в нейния свят на светлината произтичат
от някакво съзнание. Така и ние можем да се съмняваме в същест-
вуването на друго съзнание, без да имаме повече основания за коле-
бание, отколкото оптичната личност. Тъй като обаче няма да ни се
удаде да се поставим в състоянието и в разбирането на едно друго
съзнание, ще направим добре, ако тъмната сфера от наша гледна
точка наречем „несъзнавано“, без да предрешаваме, че то също не
съзнава само себе си.
642 На това място от изложението си стигнах отново до
повдигнатия
в началото въпрос за по-висшето съзнание, защото занимаващият
ни проблем за животоопределящата сила надуха е свързан с процеси
отвъд Азовото съзнание. Възникването на определен дух нарекох
също съдбовен въпрос, за да изразя по този начин обстоятелството,
че нашето съзнание не е в състояние произволно да произведе авто-
номен комплекс. Той впрочем никога не е автономен, ако не ни се
изпречи и не ни покаже нагледно своето превъзходство над съзнава-
ната воля. Той е също едно от онези смущения, които произхождат
от тъмната сфера. Когато по-горе казах, че идеята трябва да бъде
пресрещната от реакция на душата, имах предвид една несъзнавана
готовност, която чрез своя афективен тип достига дълбини, недос-
тъпни за нашето съзнание. Така нашият осъзнат разум никога няма
да може да разруши корените на неврозните симптоми; за това са
нужни емоционални процеси, които да могат да повлияят дори на
симпатичната нервна система. Бихме могли съвсем спокойно да
кажем още, че ако другото съзнание прецени, на Азовото съзнание
ще бъде наложена принудително идея във вид на задължителна ко-
манда. Този, който съзнава постоянно личния си ръководен принцип,
знае чрез какъв ултимативен авторитет този принцип разполага с
живота ни. По правило обаче съзнанието е прекалено заето с пос-
тигането на своите поставени цели, така че то никога не си дава
сметка
за природата на духа, който определя неговия живот.
643 От психологическа гледна точка феноменът дух, както всеки
381
автономен комплекс, се проявява като намерение на несъзнаваното,
стоящо над или поне до Азовото съзнание. Ако искаме да бъдем
справедливи към същността на това, което наричаме дух, трябва
вместо за несъзнавано да говорим по-скоро за по-висше съзнание,
защото самото понятие дух предразполага да свържем с него мисълта
за превъзходство над Азовото съзнание. Превъзходството надуха не
е измислено чрез съзнавано мъдруване, а е негово присъщо, същес-
твено качество, както личи от свидетелствата от всички епохи, като
се
започне със Светото писание и се стигне до Ницшевия „Тъй рече
Заратустра“. Психологически духът се явява като личност с поня-
кога пророческа понятност. В християнската догма той е дори третата
личност в троицата. Фактите показват, че духът невинаги е само идея
или сентенция, подлежаща на формулиране, а в своите най-силни и
непосредствени изяви разгръща дори своеобразен самостоятелен
живот, който се възприема като духа на същество, зависещо от нас.
Дотогава, докато един дух може да бъде назован чрез разбираем
принцип или идея, подлежаща на изразяване, и може да бъде описан,
няма да бъде възприеман като самостоятелно същество. Ако обаче
неговата идея или неговият принцип станат непроницаеми, когато
намеренията му по отношение на произход и цел станат тъмни и
въпреки това принудително се наложат, тогава той непременно ще
бъде опознат като самостоятелно същество, като един вид виеше
съзнание, а неговата непрозрачна, превъзхождаща природа няма да
може вече да се изрази с понятията на човешкия разум. Нашата
способност за изразяване посяга тогава към други средства: тя
създава
символа.
644 Под символ в никакъв случай нямам предвид алегория или
просто някакъв знак, а по-скоро картина, която по най-добър начин
да обозначи само неясно предусещаната природа на духа. Символът
не обхваща и не обяснява, а дава знак извън самия себе си за един все
още отвъден, необозрим, тъмно предусещан смисъл, който не може
да се изрази задоволително с нито една дума от нашия днешен език.
Дух, който може да се пренесе в едно понятие, представлява душевен
комплекс в рамките на периметъра на нашето Азово съзнание. Той
няма да произведе и да направи нищо повече от това, което ние сме
заложили в него. Обаче дух, който изисква символ, за да се изрази, е
душевен комплекс, съдържащ творчески зародиши с още необгледни
възможности. Най-близкият и най-добър пример е исторически
382
установената и обозрима действеност на християнските символи.
Ако без предубеждение разгледаме въздействието на раннохрис-
тиянския дух в главите на скромния, обикновен човек от второто
столетие, можем само да се чудим. Но този дух е бил творящ както
никой друг. Нищо чудно няма тогава във факта, че той е бил въз-
приеман като божествено превъзходство.
645 Тъкмо това ясно усещано превъзходство придава на появата
на духа характер на откровение и безспорен авторитет - едно опасно
качество, защото това, което навярно нямаме право да наречем виеше
съзнание, в никакъв случай не е винаги „виеше“ в смисъла на нашите
стойности на съзнанието, а често е в остро противоречие с устано-
вените ни идеали. Би трябвало това хипотетично съзнание да на-
ричаме само „друго“, за да не се създаде предразсъдък, че то в ин-
телектуално или морално отношение стои задължително винаги по-
високо. Има много духове, светли и мрачни. Затова не бива да отми-
наваме прозрението, че и духът не е нещо абсолютно, а нещо относи-
телно, което се нуждае от допълнение и усъвършенстване от жи-
вота. Имаме прекалено много примери на случаи, в които един дух
така силно владее даден човек, че продължава да живее не човекът, а
духът, и то не в смисъла на един по-богат и по-пълен живот за човека,
а по начин, противен на живота. В този смисъл в никакъв случай
нямам предвид това, че животът на християнските мъченици е бил
едно безсмислено и ненужно разрушение, напротив - една такава
смърт може да означава много по-пълен живот от всякакъв друг,
имам предвид духа на някои секти, отричащи напълно живота. Какво
ще стане с духа, ако той унищожи хората? Строгият монтанистки
възглед съответстваше несъмнено на най-високите морални изиск-
вания на онова време, но той бе животоразрушителен. Затова аз
смятам, че и един дух, съответстващ на нашите най-високи идеали,
среща своите граници в живота. Несъмнено животът не може без
него, защото само един Аз-живот, каквито примери има достатъчно,
е твърде недостатъчен и незадоволителен. Само живот, който се
живее
в определен дух, има стойност. Забележителен е фактът, че един
живот,
живян само от Аза, обикновено създава усещане не само у засегнатия,
но и у зрителите, че е тягостен. Пълнотата на живота изисква повече
от само едно Аз, тя се нуждае от един дух, ще рече - от един неза-
висим и стоящ по-високо комплекс, който очевидно сам е в състояние
да извика на живот всички онези душевни възможности, които не
383
може да постигне Азовото съзнание.
646 Но както има страст, стремяща се към сляп, безграничен
живот,
така съществува и страст, готова целия живот да принесе в жертва на
духа заради неговото творящо превъзходство. Тази страст превръща
духа в злокачествено образувание, разрушаващо безсмислено човеш-
кия живот.
647 Животът е критерий за истината на духа. Един дух, който
изтласква човека над всички възможности за живот и търси само
осъществяване в самия себе си, е измамен дух - не без вина на човека,
от когото зависи дали ще се предаде сам или не.
648 Живот и дух са две сили или необходимости, между които е
поставен човекът. Духът дава смисъл на неговия живот и възможност
за най-голямо разгръщане. Духът обаче не може без живота, защото
неговата истина е нищо, ако тя не може да живее.
384
XIII
ОСНОВНИЯТ ПРОБЛЕМ
НА СЪВРЕМЕННАТА ПСИХОЛОГИЯ
[Доклад, четен през 1931 г. в Kulturbund, Wien. Отпечатан под
заглавие
„Die Entschleierung der Seele“ в: Europäische Revue VII (Juli 1931).
Слабо преработен, под настоящото заглавие в: Wirklichkeit der Seele.
(Psychologische Abhandlungen IV) Rascher, Zürich 1934. Neuauflagen
1939 und 1947; Paperback 1969.]
25. Динамиката па несъзпаваното
ОСНОВНИЯТ ПРОБЛЕМ
НА СЪВРЕМЕННАТА ПСИХОЛОГИЯ
649 След като Средновековието, както и антично стта, дори и
цялото
човечество от началото на съществуването си беше тръгнало от
убеждението за една субстанциална душа, през втората половина на
XIX в. възникна една психология „без душа“. Под влиянието на
научния материализъм всичко, което не можеше да се види с очите и
да се пипне с ръцете, стана съмнително, дори нещо повече, придоби
лоша слава, защото будеше подозрения за метафизичност. За „на-
учно“ и изобщо за допустимо минаваше само това, което или бе
признато за материално, или можеше да бъде изведено от сетивно-
възприятийни причини. Този прелом беше се подготвял дълго време,
той не започна с материализма. Когато стремящата се все нагоре
към висините готическа епоха, която се издигаше върху тясна геог-
рафска и светогледна основа, достигна своя край с духовната катас-
трофа на Реформацията, тогава и вертикалата на европейския дух бе
пресечена от хоризонталата на модерното съзнание. Съзнанието
престана да расте във височина, а започна да се разширява както
географски, така и светогледно. Настъпи епохата на големите пъту-
вания и на емпиричното разширяване на понятието за света. Вярата
в субстанциалността на духовното бавно отстъпи пред все повече
налагащото се убеждение за съществената субстанциалност на физи-
ческото, докато накрая - в продължение на почти четири столетия -
върховното съзнание на европейския мислител и изследовател видя
духа в пълна зависимост от материята и от материалните причини.
650 Безспорно би било неправилно да кажем, че философията или
природните науки са предизвикали целия този обрат. Винаги е имало
достатъчно философи и достатъчно интелигентни учени - природо-
изпитатели, които поради по-висши възгледи и по-задълбочено мис-
лене не без протест приемаха този ирационален обрат на гледната
точка или дори се противопоставяха, но им липсваше достатъчно
популярност, а съпротивата им се оказа немощна пред ирационалната
вълна на общото емоционално предпочитание към физическото. Не
387
би могло да се повярва, че подобни грандиозни обрати в светогледа
са произлезли от рационални разсъждения, защото няма нито едно
рационално ръзсъждение, което би могло да докаже или да отрече
духа, както и материята. И двете понятия, както днес знае всеки
интелигентен човек, не са нищо повече от символи, обозначаващи
непознати фактори, чието съществуване бива налагано или отричано
по прищявка на индивидуалния темперамент или на съответния дух
на епохата. Нищо не може да попречи на интелектуалната спекулация
да приеме психиката за сложно биохимично явление и в крайна
сметка - за игра на електроните, или пък да обяви беззаконието във
вътрешността на атома за духовен живот.
651 Това, че метафизиката на духа през XIX в. бе изместена от
мета-
физика на материята, интелектуално погледнато, е чист
илюзионизъм,
от психологична гледна точка обаче - нечувана революция на въз-
гледите. Всяка отвъдност се сменя със земното, всяко обосноваване
и всяка целенасоченост, дори всяко осмисляне става само в емпи-
рични граници - привидно, ще рече - така му се струва на наивния
разум, всичко невидимо вътрешно става видимо външно, а цялата
основателност за всичко това се базира върху така наречения факт.
652 Направо е безнадеждно да искаме да подходим философски
към този ирационален обрат. По-добре да не правим такъв опит,
защото, ако днес някой изведе духовния или душевния феномен от
функцията на жлезите, той може несъмнено да бъде сигурен в благо-
говението и почитането към него от страна на публиката му; ако
обаче някой се опита да обясни разпадането на атома в звездната
материя като еманация на творящия световен дух, тази същата пуб-
лика ще го оплаче като душевна абнорменост. И все пак и двете
обяснения са еднакво логични, еднакво метафизични, еднакво произ-
волни и еднакво символични. Теоретичнопознавателно е също така
допустимо да се изведе произходът на човека от някой животински
вид, както и животинските видове - от човека. Но както е известно,
на ДАКЕ не му понесе академичното му прегрешение срещу духа
на времето. С духа на времето шега не бива, защото той е една
религия,
по-скоро едно вероизповедание или едно кредо, чиято ирационалност
е безупречна, кредо, което в същото време притежава неприятното
качество да иска да бъде абсолютен критерий за всякаква истина и
издига претенцията да е привлякло на своя страна всичко разумно.
653 Духът на времето не може да бъде обхванат с човешките
катего-
388
рии на съзнанието. Той е „penchant“ (склон - б. пр.), една
емоционална
склонност, която по несъзнавани причини въздейства и увлича със
свръхмощна сугестия всички по-слаби духове. Да мислиш иначе от
мисленето на днешния ден винаги носи един привкус на несправед-
ливо и смущаващо, дори недостойно, болезнено или кощунствено,
затова и социално опасно за отделната личност. Той плува напълно
безсмислено срещу течението. Така както по-рано бе напълно разби-
раема предпоставката, че всичко, което съществува, е било родено
някога от творческата воля на един духовен Бог, XIX век откри също
така от само себе си разбиращата се истина, че всичко произтича от
материални причини. Днес не силата на душата си изгражда тяло, а -
обратното - материята произвежда душата от своя химичен състав.
Този обрат би предизвикал смях, ако не беше една от големите
истини
на духа на времето. Популярно е, съответно достойно, разумно,
научно и нормално да се мисли така. Духът трябва да се разбира като
епифеномен на материята. До този извод се довежда всичко дори
когато се произнася не непременно „дух“, а „психика“, и не не-
пременно „вещество“, а „мозък“, „хормони“ или „инстинкти и вле-
чения“. Да се разреши на душата собствена субстанция е противно
на духа на времето, защото това би било ерес.
654 Сега открихме, че е било произволна интелектуална
самомни-
телност от страна на нашите прародители да приемат, че човекът
притежава субстанциална душа, че тя има божествена природа и
затова е безсмъртна, че съществува самостоятелна душевна сила,
която дава сила на тялото, под държа живота му, лекува болестите му
и прави душата способна да води независим от тялото живот, че има
безтелесни духове, с които общува душата, и един духовен свят извън
нашето емпирично съществуване на земята, поради което на душата
се полага наука за душевни неща, чиито корени не могат да бъдат
намерени в този видим свят. Общото съзнание обаче още не е
открило, че е също така самомнително и фантастично да приемем,
че веществото по естествен път произвежда душа, че маймуните са
прародители на човека, че от хармоничното еднозвучие на глад,
любов и власт е възникнало Кантовото произведение критика на
чистия разум“, че мозъчните клетки фабрикуват мисли и че всичко
това просто не може да бъде иначе.
655 Коя всъщност е тази всемогъща материя? Отново е един Бог-
творец, който този път се е отказал от своя антропоморфизъм и вмес-
389
то това е приел образа на универсално понятие, за което всички
мислят, че знаят какво означава то. Нашето универсално съзнание
наистина се разви невероятно на ширина, но за съжаление само
пространствено, не и времево, иначе щяхме да имаме едно много
по-живо историческо чувство. Ако нашето универсално съзнание
не беше само ефимерно, а историческо, щяхме да познаваме подобни
превъплъщения на божествата от времето на гръцките философи,
което би могло да ни даде повод за известна критика към
съвременната
философия. Много ни пречи обаче духът на времето, за да се
замислим над тези неща. История за него означава само арсенал от
подходящи аргументи, така че примерно да можем да кажем: още
древният Аристотел е знаел... и т. н. С оглед фактическото положение
на нещата трябва наистина да се запитаме откъде духът на времето
черпи тази невероятна мощ. Той несъмнено е психичен феномен от
най-голяма важност, едно предубеждение, което е толкова
съществено, че ние изобщо не можем да подходим към нашия
проблем за душата, преди да сме му отделили достатъчно внимание.
656 Както отбелязах вече, непреодолимата склонност да се обяс-
няват явленията предимно от гледна точка на физическото
съответства
на хоризонталното развитие на съзнанието от последните четири сто-
летия. Хоризонталната тенденция е реакция срещу изключителната
вертикала на готическата епоха. Това е едно народопсихологично
явление, което като такова стои винаги отвъд индивидуалното съзна-
ние. Точно както примитивният човек в началото действаме напълно
несъзнателно, за да открием едва след доста дълго време защо дейст-
ваме по този начин. В междинния период се задоволяваме с всякакви
неподходящи рационализации.
657 Ако ние съзнавахме духа на времето, щяхме да знаем, че
имаме
склонност да предпочитаме обяснението чрез психичното, защото
по-рано твърде много неща са били обяснявани посредством духа.
Това знание би ни настроило незабавно критично по отношение на
нашия „penchant“. Бихме си казали: много е вероятно сега да правим
обратното и поради това - и същата грешка. Ние надценяваме мате-
риалните причини и смятаме, це едва сега сме намерили правилното
обяснение, защото си въобразяваме, че веществото ни е повече
познато от „метафизичния“ дух. Веществото обаче ни е точно
толкова
непознато, колкото и духът. За тези неща не знаем нищо. Едва когато
стигнем до подобно прозрение, ще възстановим състоянието на
390
равновесие. С това ни най-малко не отричаме тясната връзка на
душевното с физиологията на мозъка, на жлезите и на тялото изобщо,
ние сме все така най-дълбоко убедени във факта, че нашите съдър-
жания на съзнанието във висока степен са детерминирани от нашите
сетивни възприятия, не можем да отречем, че несъзнаваната наслед-
ственост формира в нас непроменяеми качества на характера от
физически и от душевен вид, и сме достатъчно трайно респектирани
от мощта на влеченията, които могат да потискат или да стимулират
и духовните съдържания, или по някакъв начин да ги модифицират.
Да, ние трябва да признаем, че човешката душа, откъдето и да я
погледнем, първо и преди всичко е точно отражение на всичко, което
наричаме материално, емпирично, земно, по отношение на причина,
на целесъобразност и смисъл. И накрая, след толкова много приз-
нания, стигаме до въпроса, дали все пак душата не е явление от втора
категория, един така наречен епифеномен, и не е ли изцяло зависима
от физическия субстрат. Нашата собствена практическа разсъдливост
и земност казва „да“ по този повод и само колебанието ни по
отношение на всемогъществото на веществото би могло да ни даде
повод да разгледаме критично подобна научна картина на душата.
658 Този възглед за душата бе вече упрекнат, че свежда всичко
душев-
но до един вид секреция на жлезите - мислите като секрет на мозъка,
- и тъкмо това било психология без душа. Душата в този възглед
наистина не е ens per se (съществуващото заради себе си - лат.), не е
по същество постоянно нещо, а само израз на физически субстратни
процеси. Че тези процеси имат качества на съзнанието, е очевидно
така, а ако не беше, нямаше изобщо да се говори за психика, защото
тогава просто за нищо нямаше да се говори, тъй като тя нямаше да
съществува. Следователно съзнанието е conditio sine qua non (усло-
вие, без което не може - лат.) на психичното, ще рече - самата душа.
Оттам и всички модерни „психологии без душа“ са психологии на
съзнанието, в които не съществува несъзнавано психично.
659 Впрочем съществува не една модерна психология, а много.
Това е странно, защото има само една математика, една геология,
една зоология, една ботаника и т. н. Съществуват обаче толкова
много
психологии, че един американски университет може да публикува
годишно дебел том със заглавие ,vPsychologies of1930“ и т. н. Струва
ми се, че има толкова психологии, колкото и философии. Защото
наистина не съществува само една философия, а множество. Споме-
391
навам това обстоятелство поради факта, че между философия и
психология съществува неразривна връзка, възникваща поради
свързаността на предметите: обектът на психологията е душата,
обектът на философията е светът, казано накратко. До неотдавна
психологията беше особена част от философията, но сега, както
Ницше предрече, се задава възход на психологията, която заплашва
да погълне философията. Вътрешното сходство на двете дисциплини
се състои в това, че и двете систематично формират становища върху
предмети на наблюдение, които не са подвластни на пълната емпирия
и затова не могат да бъдат задоволително обхванати от емпиричния
разум. Така те предизвикват спекулативния разум към формиране
на мнения, което става в такъв обем и в такова разнообразие, че
както във философията, така и в психологията трябва да се изпишат
многобройни дебели томове, за да се обхванат всички различни
мнения. Двете дисциплини не могат една без друга и винаги едната
създава неизказаната и най-често и несъзнаваната предпоставка за
другата.
660 Модерното убеждение за първичността на физичното води в
крайна сметка до една психология без душа, което означава, че
психичното не може да бъде нищо друго освен биохимичен ефект.
Модерна, научна психология, която обяснява явленията от гледна
точка на духа, изобщо не съществува. Никой днес не би се осмелил
да обоснове научна психология, признавайки една самостоятелна,
независима от тялото душа. Идеята за духа като такъв, за една осно-
ваваща се на себе си духовна световна система, която би била необ-
ходимата предпоставка за съществуването на автономна индиви-
дуална душа, е поне при нас изключително популярна. Във всеки
случай трябва да добавя, че още през 1914 присъствах на една така
наречена Joint Session на Aristotelian Society, на Mind Association и
на British Psychological Society, на симпозиум в Bedford College в
Лондон, където бе поставен въпросът: „Are individual minds contained
in God or not?“ Съдържа ли Богът индивидуалните души или не? Ако
някой в Англия се опита да оспори научния характер на тези
общества,
спадащи към цвета на английската интелигенция, няма да намери
слушатели. Действително аз бях почти единственият, който бе
изненадан от дискусията, дала възможност да прозвучат аргументи
от XIII в. Този случай трябва да ви покаже, че идеята за автономния
дух, чието съществуване се предполага като от само себе си разби-
392
ращо се, още не е отмряла навсякъде в европейския духовен свят и
се е превърнала в средновековна вкаменелост, характерна за даден
геологичен слой.
661 Споменът за този факт може би ще ни вдъхне кураж да
поглед-
нем по-отблизо възможностите за една „психология с душа“, ще рече
- за една наука за душата, базирана върху допускането на автономния
дух. Непопулярността на подобно начинание не бива да ни плаши,
защото хипотезата за духа не е по-фантастична от тази за веществото.
Тъй като наистина нямаме представа как психичното може да произ-
тече от физичното, а психичното все пак някак съществува, ние
имаме свободата да приемем и обратното, че психиката води
началото
си от един духовен принцип с подобна недостъпност, както
материята.
Такава психология наистина не може да е модерна, защото модерно
е противоположното. Затова ние трябва, за зло или за добро, да се
върнем обратно към учението за душата на нашите прародители,
тъй като те са били тези, които са направили подобни
предположения.
662 Старият възглед предполага, че душата е същественият
живот
на тялото, дъхът на живота, един вид жизнена сила, която по време на
бременността или на раждането, или при зачатието влиза в тялото, в
пространствеността, и с последния дъх на умиращия отново напуска
тялото. Душата като такава е непространствено същество, а тъй като
съществува преди появата на тялото и след него, тя е безвременна, а
това означава практически безсмъртна. Този възглед в аспекта на
модерната научна психология естествено е чиста илюзия. Тъй като
ние тук нямаме намерение да се занимаваме с „метафизика“, дори и
с модерна, ще изследваме този средновековен възглед без
предразсъдъци по отношение на неговата емпирична оправданост.
663 Имената, които хората дават на своя натрупан опит, често са
много показателни. Откъде произхожда думата душа? Душа може
да се сравни с английското soul, готското saiwala, със старогерман-
ското saiwalô, което етимологично е свързано с гръцкото aiolos -
подвижен, шарещ искрящ. Гръцката дума psyche, както е известно,
означава още пеперуда. Saiwalô, от друга страна, може да се сравни
със старославянското (формулировката е на Юнг - б. пр.) sila - сила.
Тези връзки хвърлят обяснителна светлина върху предназначението
на думата душа: тя представлява движеща сила, или жизнена сила.
664 Латинската дума animus = дух и anima = душа е същата като
гръцката anemos - вятър. Другата гръцка дума за вятър - pneuma,
393
както знаем, означава също и дух. В готски срещаме същата дума
като us-anan - издишвам, а на латински an-helare - дишам тежко. В
старовисоконемски spiritus sanctus се превежда с atum — дъх. На
арабски rih е вятър, ruh е душа, дух. Много сходно родство
съществува
между гръцкото psyche, което е свързано с psycho - дъхам, psychos
- хладен, psychros - студен, и physa - духало (мях). Тези връзки
показват ясно как в латински, гръцки и арабски наименованието за
душа е свързано с представата за движещ се въздух, с редения дъх на
духа“. На това се дължи и фактът, че примитивният възглед приписва
на душата едно невидимо въздушно тяло.
665 Напълно разбираемо е, че тъй като дишането е белег на
живота,
думата дъх се използва в смисъл на живот също така, както и
движението и движещата сила. Друг примитивен възглед вижда
душата като огън или пламък, защото топлината е също белег на
живота. Едно забележително и нерядко срещано примитивно схва-
щане идентифицира душата с името. Името на индивида е неговата
душа, оттук и обичаят чрез използване имената на дедите да се
инкарнират душите на дедите в новородените. Този възглед не е
нищо
друго освен признание за Азовото съзнание като израз на душата.
Многообразни са интерпретациите на душата със сянката, затова е
смъртна обида да стъпиш в нечия сянка. Ето защо е опасно обедното
време (часът на духовете в южните страни), тогава сенките стават
много малки, а то е равнозначно на заплаха за живота. Сянката
изразява същото, което гърците наричат synopados - вървящият след
тебе, едно чувство на невероятно живо присъствие, поради което
душите на умрелите се определят като сенки.
666 Тези бележки трябва да покажат как античният възглед е раз-
бирал душата. Психичното се явява като извор на живота, като
primum
movens, като призрачно, но обективно настояще. Затова прими-
тивният човек умее да разговаря с душата си, той чува гласа й вътре
в себе си, тъй като тя в крайна сметка е самият той и неговото
съзнание.
Психичното за праисторическия опит не е олицетворение на всичко
субективно и произволно, както е за нас, а е нещо обективно,
живеещо
в себе си и основаващо се на себе си.
667 Този възглед е напълно основателен от емпирична гледна
точка,
защото не само на едно примитивно стъпало, но също и при култур-
ния човек психиката се оказва нещо обективно, което в голяма степен
е изтеглено настрани от произвола на нашето съзнание. Така напри-
394
мер ние не можем да потиснем повечето си емоции, не можем да
превърнем лошото настроение в добро, не можем нито да си поръч-
ваме сънищата, нито да ги отпращаме. Случва се дори и най-интели-
гентният човек понякога да бъде обхванат от мисли, от които не може
да се отърве и с най-голямо напрежение на волята си. Нашата памет
може да прави най-страхотните скокове, на които можем само безпо-
мощно да се възхищаваме, а в главата ни се появяват фантазии, които
никога не сме търсили и не сме очаквали. Ние само обичаме да се
ласкаем от мисълта, че сме господари в собствения си дом. В
действи-
телност разчитаме невероятно много само на това нашето несъзна-
вано психично да функционира правилно и по възможност да не ни
изоставя. Ако изследваме дори психологията на невротиците, на
някого може да се стори дори смешно, че изобщо има писхолози,
поставящи наравно психика със съзнание. А както е известно, пси-
хологията на невротиците е съвсем малко по-различна от тази на
така наречените нормални, защото кой днес с абсолютна сигурност
не е невротик?
668 При това положение на нещата е напълно разбираемо, че
старият възглед за душата като за нещо самостоятелно, не само
обективно, но направо опасно произволно, има своите основания.
По-нататък, приемането, че това тайнствено същество, предизвик-
ващо страх, е в същото време изворът на живота, е психологически
също така разбираемо, защото опитът показва как Азът, именно
съзнанието, произхожда от несъзнавания живот. Малкото дете има
психичен живот без доказуемо Азово съзнание, поради което първите
години от живота му не оставят почти никакви споменни следи.
Откъде идват всички добри и подпомагащи хрумвалия? Откъде идват
въодушевлението, вдъхновението и всяко възвишено усещане за
живота? Примитивният човек усеща в дълбините на душата си своя
извор на живот, той е дълбоко възхитен от живототворящата дейност
на душата си, поради което вярва във всичко, което въздейства на
душата, а именно в магически обичаи от всякакъв вид. Затова за
него душата е животът изобщо, за който той не си въобразява, че го
владее, а от който зависи във всяко едно отношение.
669 Идеята за безсмъртието на душата, колкото и невероятна да
ни
се струва, за примитивния емпиризъм не е нищо изключително.
Душата със сигурност е нещо странно. Тя не може да се локализира
в пространството, когато всичко съществуващо има претенция за
395
определено пространство. Безспорно ние приемаме, че нашите мисли
са в главата ни, но при чувствата ставаме несигурни, защото те като
че ли населяват по-скоро областта на сърцето. Усещанията са
напълно
разпределени между всички части на тялото. Според нашата теория
седалището на съзнанието се намира в главата. Обаче индианците
пуебло ми казаха, че американците били смахнати, защото смятали,
че мислите им са в главите им. Всеки разумен човек мислел със
сърцето си. Някои негърски племена са локализирали своята психика
не в главата, не в сърцето, а в корема.
670 Към тази несигурност на пространствената локализация се
прибавя фактът, че психичните съдържания изобщо приемат непрос-
транствен характер веднага щом излязат от сферата на усещането.
Каква мярка за пространственост можем да приложим към мислите?
Те какви са - малки, големи, дълги, тънки, тежки, течни, прави,
кръгли,
или какво друго? Ако искаме да си изградим нагледна представа за
дадена четириизмерна същност, отхвърляща пространствеността,
безспорен модел може да ни бъде същността на мислите.
671 Всичко щеше да е толкова по-просто, ако можехме да
отхвърлим
съществуването на психиката! Но ние разполагаме с непосредствен
опит за нещо съществуващо, което е насадено в нашата размерена,
претеглена, триизмерна действителност, което по най-поразителен
начин не й прилича в нито едно отношение и въпреки това я отразява.
Душата би могла да бъде една математическа точка и същевременно
един цял свят от постоянни звезди. Не можем да й се сърдим, че
според наивното виждане едно такова парадоксално същество се
докосва до божественото. Ако няма обем, няма и тяло. Телата умират,
обаче невидимото, безпространственото - то може ли да изчезне?
Освен всичко друго животът и душата ги е имало, преди да
съществува
Азът, и когато Азът го няма, както по време на сън или на
безсъзнание,
животът и душата продължава да ги има, както показва сънят или
както можем да го наблюдаваме у другия до нас. Защо трябва наив-
ният възглед пред лицето на такъв опит да отрича, че душата живее
отвъд тялото? Трябва да призная, че в това така наречено суеверие
аз не виждам безсмислие, така както и в крайните резултати от
изследванията на наследствеността или на психологията на инс-
тинктите.
672 Това, че старият възглед за душата допуска по-висше, дори
божествено знание, е напълно разбираемо, като се има предвид обс-
396
тоятелството, че стари култури, ако се върнем назад до примитивния
човек, винаги са използвали сънищата и визиите като източник на
познанието. Действително несъзнаваното разполага със сублими-
нални възприятия, чийто периметър се простира до чудодейното. С
признаването на това обстоятелство на примитивното стъпало се
използват сънищата и визиите като важен източник на информация,
а върху тази психология са възникнали мощни, прастари култури
като индийската и китайската, които философски и практически са
усъвършенствали до последен детайл вътрешния път на познанието.
673 Стойностната оценка на несъзнаваната психика като извор на
познание съвсем не е толкова илюзионна, както би искал нашият
западен рационализъм. Ние сме склонни да приемаме, че цялото
познание, на първо място, произхожда отвън. Днес обаче знаем със
сигурност, че несъзнаваното разполага със съдържания, които, ако
биха могли да станат съзнавани, биха означавали необозрим прираст
на знания. Модерното изследване на инстинктите при животните,
примерно при насекомите, събра богат емпиричен материал, който
най-малкото доказва, че ако предположим, че човек действа като
някое насекомо, той би разполагал с по-съвършени познания. Естест-
вено в никакъв случай не може да се докаже, че насекомите имат
съзнание за своите знания, но в това, че тези несъзнавани съдържания
са психична функция, не може да се съмнява здравият човешки
разум. Така и човешкото несъзнавано наследява цялата жизнена и
функционална форма от всички родословия на дедите, тъй че при
всяко дете е налице съответна психична готовност на функциите още
преди съзнанието. Също и в съзнавания живот на възрастния тази
несъзнавана инстинктивна функция е постоянно представена и
действаща. В нея са добре подготвени и представени всички функции
на съзнаваната психика. Несъзнаваното възприема, има намерения
и предчувствия, чувства и мисли подобно на съзнанието. Ние знаем
това достатъчно добре от опита на психопатологията и от изслед-
ванията на функцията на съня. Само в едно отношение съществува
сериозна разлика между съзнаваното и несъзнаваното функциони-
ране на психиката. Докато съзнанието е интензивно и концентрирано,
то е само ефимерно и насочено към непосредствено ставащото и
най-близкото, то разполага също, съвсем естествено, само с индиви-
дуалния емпиричен материал, който обхваща няколко десетилетия.
Съществуването на друга памет е изкуствено и го има само на хартия.
397
Съвсем друго е с несъзнаваното! То наистина не е концентрирано и
интензивно, а сумрачно до тъмно, то е изключително екстензивно и
може да постави един до друг, колкото и да е парадоксално, най-
хетерогенните елементи, разполага освен с едно неопределяемо
количество от подпрагови възприятия — с невероятното съкровище
от седименти от живота на всички деди, които чрез обикновеното си
съществуване са допринесли за диференциране на видовете. Персо-
нифицираме ли несъзнаваното, ще се получи колективен човек отвъд
половата определеност, отвъд младост и старост, рождение и смърт,
той би разполагал с безсмъртен човешки опит от приблизително
един до два милиона години. Този човек ще бъде просто извисен над
промените на епохите. Настоящето за него би означавало толкова,
колкото за нас някоя година от стотното хилядолетие преди Христа,
той би сънувал вековни сънища и би бил несравним прогнозист
поради своя безграничен опит. Защото той би носил в себе си без-
брой пъти изживения живот на отделния човек, на семействата, на
племената и народите и би събрал в най-живото чувство ритъма на
осъществяването, на разцъфването и на смъртта.
674 За съжаление или по-скоро за щастие - това е само мечта;
поне на нас ни се струва, сякаш това колективно несъзнавано не
включва в себе си никакво собствено съзнание на своите съдържания,
за което пък ние от своя страна не сме съвсем сигурни, още по-
малко по отношение на насекомите. Този колективен човек изглежда
не е и личност, а нещо като безкрайно течение или може би море ог
картини или форми, които се появяват понякога в нашите сънища
или в съзнанието при абнормени душевни състояния.
675 Би било гротескно да определим като илюзия тази огромна
система от натрупан опит на несъзнаваната психика, защото нашето
видимо и осезаемо тяло представлява една много сходна система от
натрупан опит, която все така продължава да носи видимо следите от
най-стари развития и без съмнение представлява едно целесъобразно
функциониращо цяло, иначе ние изобщо не бихме могли да живеем.
На никого не би хрумнало да обяви за безумие сравнителната анато-
мия или физиологията, затова и изследването на колективно несъзна-
ваното или оценяването му като извор на познанието не може да се
обяви за илюзия.
676 Погледнато от нашата външна гледна точка, душевното ни
при-
лича повече на отражение на външни процеси, не само предизвикано
398
от тях, а каузално създадено. Затова и първоначално ни се струва, че
несъзнаваното би могло да се обясни само отвън и от съзнанието.
Както знаете, психологията на Фройд направи този опит. Това
начина-
ние обаче може да има истински успех само когато несъзнаваното
наистина би било нещо, възникващо от индивидуалното съществу-
ване и от съзнанието. Но несъзнаваното винаги е предварително тук,
защото то е наследената от праисторическо време готовност на
функциите. Съзнанието е кьснороденото потомство на несъзнаващата
душа. Би било напълно погрешно да се обяснява животът на дедите
с късното епигонство, затова моето убеждение е, че е погрешно да
разглеждаме несъзнаваното в каузална зависимост от съзнанието.
. Обратното е по-вярното.
677 Това обаче е становището на старата психология, която,
знаейки
за невероятното съкровище от тъмен натрупан опит, скрито под прага
на ефимерното, индивидуално съзнание, е разглеждала душата на
отделния човек винаги само като зависима от една духовна световна
система. Тя не само създаде хипотезата, а за нея без никакво
съмнение
бе важно тази система да бъде едно същество с воля и съзнание,
дори една личност, и тя нарече това същество Бог, а той бе за нея
олицетворението на всякаква реалност. Той беше за нея най-първото
същество, prima causa, с което единствено можеше да се обясни
душата. Тази хипотеза е оправдана психологически, защото не би
могло да е неоправдано да се нарече божествено едно приблизително
безсмъртно същество с приблизително вечен опит, за разлика от
човека.
678 Това, което казах току-що, представя проблематиката на една
психология, която не почива върху психичното като основа за обясне-
ние, а върху една духовна система, чийто primum movens (първично
движение, тласък - лат.) не е веществото и неговите качества или
енергетичното състояние, а Богът. Тук вече сме близо до
изкушението,
с една препратка към модерната натурфилософия, да наречем Бог
енергията или élan vital (жизнен порив - фр.) и така да хвърлим в
един кюп и дух, и природа. Дотогава, докато подобен експеримент
се ограничава с мъглявите висоти на спекулативната философия,
той си остава безопасен. Ако поискаме обаче с него да оперираме в
по-ниските сфери на научния опит, много скоро ще се оплетем в
най-страхотните неясноти, защото тук става дума за практически
важни обяснения. Ние не се занимаваме с психология с единствено
399
1
академични претенции, чиито обяснения на практика са без значение,
а се нуждаем от практическа психология, която практически е пра-
вилна, тоест дава онези обяснения, които трябва да се потвърдят в
практическите резултати от нея. На бойното поле на практическата
психотерапия сме длъжни да осигурим лечение завинаги и не можем
да развиваме теории, които изобщо не засягат пациента или дори
могат да се окажат вредни за него. Тука често и по начин,
застрашаващ
човешкия живот, става дума за това, дали ще се тълкува от гледна
точка на физиката или на духа. Нека да не забравяме, че за натура-
листите всичко, което е дух, е илюзия и че, обратното, духът често
трябва да отрича и преодолява нещо, представляващо спешен физи-
чески факт, за да може самият той да съществува. Ако познавам
само природните стойности, чрез моята физическа хипотеза ще
обезценя, ще попреча или дори ще разруша духовното развитие на
пациента си. Ако тръгна обаче само и единствено от духовната
изходна точка, няма да позная и дори ще изнасиля естествения човек
в неговото физическо право на съществуване. Не са малко само-
убийствата по време на психотерапевтични лечения, които се дължат
на подобни погрешни интервенции. Дали енергията е Бог, или Богът
е енергия, слабо ме интересува, защото и без това не мога да го зная.
Как обаче трябва да го обясня от гледна точка на психологията, това
трябва да зная.
679 Модерният психолог не е вече на една или на друга позиция, а
се спира по средата на едно „може и така, и иначе“ - една от най-
изкусителните възможности за напълно безхарактерен опортюнизъм!
Това несъмнено е най-голямата опасност на сотабепйа оррозйогит
(съвпадане на противоречието - лат.), на интелектуалното освобож-
даване от противоречието. Как може от такава равностойност на две
противоположни хипотези да излезе нещо друго освен неопреде-
леност без форма и без посока? Предимството на недвусмисления
принцип на обяснението хвърля повече светлина: той разрешава
гледна точка, даваща посоката. Несъмнено тук става дума за
изключително труден проблем. Трябва да имаме една реалност, една
основа за обяснение, на която да можем да се позовем, и е напълно
невъзможно модерният психолог да продължава да си стои на своята
физическа гледна точка, след като веднъж вече му е станала ясна
основателността на духовната гледна точка. Той не би могъл обаче
изцяло да я възприеме, защото основанията за относителната валид-
400
ност на физическата гледна точка не могат да бъдат изцяло пренеб-
регнати. Тогава накъде да се насочим?
680 За разрешаване на този проблем направих следните разсъж-
дения. Конфликтът между природа и дух е отражение на парадок-
салната душевна същност: той има физически и духовен аспект,
който
се проявява като противоречие, тъй като в крайна сметка ние не
разбираме същността на душевното. Винаги когато човешкият разум
иска да направи изказване върху нещо, което още не е обхванал
докрай
и не може да обхване, трябва, ако е честен, да извърши нещо против
себе си, той трябва да разчепка собствените си противоречия, за да
може донякъде да го разбере. Конфликтът между физическия и
духовния аспект само доказва, че психичното в крайна сметка е едно
неразбираемо нещо. Без колебание това е единственият ни непос-
редствено натрупан опит. Всичко, което узнавам, е психично. Дори
физическата болка е едно психично отражение, за което научавам;
всичките ми сетивни възприятия, които ми налагат един свят от
изпълващи пространството, непроницаеми неща, са психични кар-
тини, представящи единствено моето непосредствено наблюдение,
защото те единствени са непосредственият обект на съзнанието ми.
Да, моята психика променя и изкривява истината в такава степен, че
са ми нужни изкуствени помощни средства, за да мога да установя
какво са нещата извън мен, че примерно един тон е трептене на
въздуха с определена честота и че един цвят представлява определена
дължина на светлинната вълна. Ние сме така силно забулени в
психични картини, че изобщо не можем да проникнем до същността
на нещата извън нас. Всичко, което можем да узнаем, е изградено от
психично вещество. Психиката е най-реалното нещо, защото е
единственото непосредствено. Психологът може да се позове на тази
реалност, а именно на реалността на психичното.
681 Ако се опитаме да проникнем по-надълбоко в това понятие,
ще
ни се стори, че известни съдържания или картини идват от един така
наречен физически обкръжаващ свят, към който спада и моето тяло;
други идват от един така наречен духовен извор, който изглежда да е
различен от физическите неща, но те заради това не са по-малко
реални. Дали ще си представя каква кола искам да си купя, или в
какво състояние се намира в момента душата на моя починал баща,
дали ще ме подразни един външен факт или една мисъл, от психична
гледна точка е еднакво реално. Само че едното се отнася до света на
26. Динамиката па песъзнаваното
401
1
физическите, другото-до света на духовните неща. Ако прехвърля
понятието си за реалност върху психиката, където единствено му е
мястото, ще се прекрати и конфликтът между природа и дух като
принцип на обяснението. Те ще се окажат просто обозначение за
произхода на психичните съдържания, които напират в съзнанието
ми. Ако ме изгори огън, аз не се съмнявам в реалността на огъня.
Ако обаче се страхувам, че може да ми се яви някой дух, търся прик-
ритие зад мисълта, че е само илюзия. Но както огънят е психична
картина на един реален процес, чиято физика в крайна сметка е още
непозната, така страхът ми от призрака е психична картина от
духовно
естество също толкова реална, както огънят, защото тя реално ми
създава страх точно така, както огънят ми предизвиква реална болка.
До какъв духовен процес води най-сетне страхът от призрака, не ми
е известно, както не ми е известна и непознатата природа на мате-
рията. И така както нямам намерение да обяснявам природата на
огъня по друг начин освен с понятия от химията и физиката, така и не
ми хрумва нищо друго освен духовни фактори за разбирането на
моя страх от призрака.
682 Фактът, че непосредственият опит е само психичен и че
затова
непосредствената реалност може да бъде само психична, обяснява
защо за примитивния човек духовете и магическото въздействие са
както реални, така и физични събития. Примитивният човек не е
раздвоил първичната си опитност чрез противоречия. В неговия свят
проникват все още дух и материя, а божества кръстосват гори и поля.
Той е още като дете, още полуродено, още сънуващо, затворено в
душата си, в света, какъвто е, още не е разкъсван от трудностите на
познанието на един дремещ разум. При разпадането на първона-
чалния свят на дух и на природа Западът си е спасил природата, в
която вярва темпераментно и в която той все повече се оплиташе с
всички болезнени и отчайващи опити за одухотворяване. Изтокът,
обратно, си избра духа, обяснявайки веществото като „мая“, за да
остане да дреме в азиатска мръсотия и бедност. Но тъй както
съществува само една Земя, а Изтокът и Западът не желаят да раз-
късват едното човечество на две различни половини, така
психичната
реалност съществува още в първично единство и чака човешкото
съзнание да направи прогрес от вярата в едното и от отричането на
другото към признаването на двете като градивни елементи на
единната душа.
402
683 Идеята за психичната реалност би могла да се определи като
най-важното завоевание на модерната психология, ако бъде призната
за такава. Струва ми се обаче, че е само въпрос на време, докато
идеята проникне навсякъде. Тя трябва да проникне, защото единст-
вено тази формула разрешава да се удостоят разнообразните душевни
явления в тяхната специфика. Без тази идея е неизбежно винаги една
цяла половина от психичното да не бъде изнасилвана чрез обясне-
нието. Но с тази идея печелим възможността да отдадем справедли-
вост на онази част от душевното, изразяваща се в суеверие и мито-
логия, в религии и философия. А този аспект на душата наистина не
може да се подценява. Сетивната истина може да е достатъчна за
разума, той обаче никога не придава смисъл на човешкия живот, но
смисълът завладява душата и я изразява. Силите на чувствата обаче
много често са фактори, които предимно и в крайна сметка отсъждат
между добро и зло. Но ако онези сили не се притекат бързо на помощ
на разума ни, той най-често се оказва безпомощен. Разумът и доброто
намерение спасиха ли ни от световната война или от някоя друга
катастрофална глупост? Или нима най-големите духовни и социални
сътресения са произлезли от разума както, да кажем, промяната на
античната стопанска форма в средновековна? Или експлозивното
разпространение на ислямската култура?
684 Като лекар естествено не съм така непосредствено засегнат
от
тези вълнуващи света въпроси, аз имам работа с болни. Ако пред-
разсъдъкът на досегашната медицина беше, че болестта като такава
трябва да се третира и лекува, в най-ново време се чуват гласове,
обявяващи този възглед за заблуда, и се застъпват не за третиране на
заболяването, а на болния човек. Същото това изискване ни се нат-
рапва при третирането на душевните страдания. Ние все повече
отместваме погледа си от видимата болест и го насочваме към целия
човек, защото забелязахме, че тъкмо душевните страдания не са
локализирани, тясно ограничени феномени, а са симптоми на дадена
погрешна нагласа на цялата личност. Затова радикално излекуване
никога не може да се очаква от третиране, ограничено до самото
заболяване, а само от третиране на цялата личност.
685 Спомням си за един много показателен пример в този
смисъл.
Ставаше дума за изключително интелигентен млад мъж, който въз
основа на задълбочено изследване на медицинската литература бе
направил подробен анализ на своята невроза. Той поднесе резулта-
403
тите си във вид на прекрасно написана, така да се каже, готова за
печат монография и ме помоли да прочета ръкописа и да му кажа
защо той все още не се е излекувал, макар че по неговото научно
мнение това вече трябваше да е станало. След прочитане на работата
се наложи да му призная, че ако става дума само за преценяване на
каузалната структура на една невроза, би трябвало на всяка цена да
се е излекувал. А това, че не е, трябва да се дължи на факта, че той
вероятно прави принципиална грешка по отношение на цялостната
си нагласа към живота - грешка, която във всеки случай се намира
отвъд симптоматологията на неговата невроза. При сваляне на
анамнезата ми бе направило впечатление, че той често е прекарвал
зимите в Сент Мориц или в Ница. Попитах го кой заплаща тези
негови
пребивавания, установи се, че една бедна учителка, която го обича,
заделяла пари от залъка си, за да осигури почивките на младежа. В
тази безсъвестност се крие причината за неврозата и обяснението,
защо цялото научно знание не помага. В това се състои принципиал-
ната грешка в моралното поведение. Пациентът намери моя възглед
за твърде ненаучен, защото моралът нямал нищо общо с науката.
Той смяташе, че неморалността, която той по принцип сам не мо-
жеше да понася, трябва да оставим настрани от науката, а за
конфликт
не можело да става дума, защото неговата любима му давала доб-
роволно парите.
686 Научно всеки може да си мисли, както желае, което обаче
няма
да промени нищо във факта, че обикновено повечето цивилизовани
хора просто не могат да понасят такова поведение. Моралното
поведение е един реален фактор, с който психологът трябва да се
съобразява, ако не иска да направи най-тежките грешки. Същото се
отнася и за факта, че някои, рационално неподлежащи на обосно-
ваване, религиозни убеждения за много хора са жизнена необхо-
димост. Отново става дума за душевни реалности, които
предизвикват
болести и които могат да лекуват. Колко пъти съм чувал някой болен
да извика: „Ако знаех, че животът ми има някакъв смисъл и цел,
нямаше да се стигне до цялата тази история с нервите!“ Дали
засегнатият е богат или беден, дали има семейство и обществено
положение или не, няма никакво значение, защото този факт далеч
не му е достатъчен за смисъла на живота. По-скоро става дума за
рационалната необходимост от един така наречен духовен живот,
който той не може да получи нито от университетите, нито от
библио-
теките, нито пък от църквите. Той не е в състояние да го възприеме,
404
г
тъй като този живот докосва само главата му, но не грабва сърцето
му. В такъв случай правилното оценяване на духовните фактори от
страна на лекаря е просто жизнено важно, а тази витална необхо-
димост се подпомага и от несъзнаваното на пациента, като примерно
насън то произвежда съдържания, към чиято природа трябва да се
отнесем като към нещо религиозно. Да не се оцени духовният про-
изход на такива съдържания означава погрешно лечение и съответно
неуспех.
687 Действително общите представи за духовното са неразривна
част от душевния живот, която може да се докаже при всички народи,
радващи се на донякъде артикулирано съзнание. Тяхното частично
отсъствие или дори цялостното им отричане при културните народи
трябва да се възприема като белег на дегенерация. След като досе-
гашното развитие на психологията отдаваше най-голяма тежест на
физическата обусловеност на душата, бъдещата задача на психо-
логията ще бъде изследване на духовната обусловеност на душевния
процес. Природната история на духа обаче и днес още се намира в
състояние, което може да се сравни само със състоянието на при-
родните науки през XIII век. Ние едва сега започнахме да трупаме
опит.
688 Ако модерната психология изобщо има право да се похвали, че
е свалила някое було от многобройните, обгърнали душата, то е това,
което досега прикриваше биологичния й облик от изпитателния
поглед. Можем да сравним сегашното положение със състоянието
на медицината от XVI век, когато започват да се запознават с анато-
мията, но не са имали никаква представа от физиология. Така и на
нас днес са ни известни само най-дребни отломъци от духовния
живот
на душата. Знаем наистина, че съществуват духовно детерминирани
процеси на промяна в душата, каквито примерно са заложени в
познатите от психологията на примитивните народи инициации или
в предпоставените от йога състояния. Но все още не ни се е удало да
установим тяхната специфична закономерност. Знаем само, че го-
ляма част от неврозите се базират върху смущения в тези процеси.
Психологическото изследване не успя да разбуди многостранно
забулената картина на душата, защото тя е недостъпна и тъмна както
всички дълбоки тайни на живота. Ние, най-общо, не можем да
направим много повече от това да говорим по въпроса, което вече
се опитахме и което възнамеряваме да правим и в бъдеще, за да
разрешим приблизително голямата загадка.
405
XIV
АНАЛИТИЧНА ПСИХОЛОГИЯ И СВЕТОГЛЕД
[Доклад, изнесен през 1927 г. в Карлсруе. Преработен и разширен в:
Seelenprobleme der Gegenwart. (Psychologische Abhandlungen III)
Rascher, Zürich 1931. Neuauflagen 1933,1939,1946 und 1950; Paperback
1969.]
АНАЛИТИЧНА ПСИХОЛОГИЯ И СВЕТОГЛЕД
689 Немската дума светоглед (Weltanschauung) почти не
може да
се преведе на друг език. От това обстоятелство се вижда, че думата
има специфична психологическа структура: тя изразява не само едно
понятие за света (Welt = свят - б. пр.) - то би могло без никакви
трудности да се преведе, но същевременно и начина, по който човек
гледа на света (anschauen = гледам някого - б. пр.). В думата
философия е заложено нещо подобно, но интелектуално ограничено,
докато думата светоглед обхваща всички видове нагласи към света,
включително и философската. Затова съществуват естетични,
религиозни, идеалистични, реалистични, романтични, практични
светогледи, ако трябва да споменем само няколко от всички
възможни.
В този смисъл понятието светоглед има много общо с понятието
„нагласа“; ето защо бихме могли да опишем понятието светоглед
като понятийно формулирана нагласа.
690 Какво трябва да се разбира под нагласа? Нагласата е
психоло-
гическо понятие, означаващо особена подредба на психичните съдър-
жания, насочена към някаква цел или ориентирана чрез така наре-
чената висша представа. Ако сравним нашите психични съдържания
с една армия и онагледим различните форми на нагласа чрез
специфичните условия в армията, тогава примерно съдържанието
„внимание“ бихме могли да си представим нагледно като концент-
рирана, разквартирувана армия, заобиколена от разузнавателни
части. Веднага щом броят и позициите на врага станат достатъчно
ясни, положението се променя: армията се вдига в посока към опре-
делена цел за нападение. По много сходен начин се променя психи-
чната нагласа. Докато в положение на внимание водещата идея е
възприятието, при което собствената работа с мислите, както и други,
субективни, съдържания биват в максимална степен потиснати, сега,
при прехода към една действаща нагласа, се появяват в съзнанието
субективни съдържания, състоящи се от представи за целта и от им-
пулси за действие. И както армията има водач с генерален щаб, така
409
и психичната нагласа има една обща, ръководна идея, подкрепяна и
обоснована от обширни материали като натрупан опит, принципи,
афекти и други подобни.
691 Човек не действа просто така, реагирайки донякъде
изолирано
на определено дразнение, а всяка от нашите реакции и всички дейст-
вия се осъществяват под влияние на сложни психични предпоста-
вености. Ако използваме отново сравнението с армията, бихме могли
да оприличим тези процеси със ставащите в голямата главна
квартира.
На обикновения войник може да му се стори, че просто се отговаря
на нападението, понеже преди това войските са били нападнати, или
че просто започва нападение, защото е забелязан врагът. Нашето
съзнание винаги е склонно да играе ролята на обикновения войник и
да вярва в простотата на неговото действие. В действителност обаче
на това място и в този момент се води битка, защото съществува
един общ план за нападение, който вече преди няколко дни е пре-
местил обикновения войник на това място. Общият план също не е
само реакция на разузнавателните съобщения, а представлява
творческа инициатива на водача, повлияна и от действията на врага,
и вероятно също от съвършено невоенни, неизвестни на обикновения
войник, политически съображения. Тези последни фактори имат
твърде комплексна природа и се намират много далеч от разбирането
на войника, стига да са достатъчно ясни и на водача на армията. Но и
на него известни фактори не са му познати, а именно неговата
собствена предпоставеност с нейните сложни условия. Така дейст-
вията на армията са под едно просто и единно командване, което
обаче от своя страна е само резултат от едновременното действие на
безкрайно усложнени фактори.
692 Така се осъществява и психичното действие въз основа на по-
добна, усложнена предпоставка. При цялата простота на импулса
всеки нюанс почива върху своя специфичен строеж, върху неговата
сила и посока, неговото протичане във времето и мястото, целенасо-
ченото му намерение и т. н. - върху особени психични предпоставки,
върху нагласата, която пък от своя страна е изградена от констелация
от съдържания, чието разнообразие е необхватно. Азът е водачът на
армията; неговите разсъждения и решения, неговите основания и
колебания, неговите намерения и неговите очаквания са един
генерален щаб, а неговата зависимост от външни фактори е зави-
симостта на водача от трудно обозримите влияния на главната квар-
410
тира и на опериращата оттатък в тъмното политика.
693 Не бихме натоварили особено много нашето сравнение, ако
поставим отношението на човека към света също в тези рамки -
човешкият Аз като водач на една малка армия в битка със своя
обкръжаващ го свят, нерядко битка на два фронта, отпред - битката
за оцеляване, отзад - битката със собствената размирна природа на
инстинктите. Дори и когато човек не е песимист, възприема нашето
съществуване по-скоро като битка, отколкото като нещо друго.
Състоянието на мир е едно пожелание, а когато някой е сключил мир
със света и със себе си, това е забележително събитие. В съответствие
с малко или много хроничното състояние на война ние се нуждаем
от грижливо организирана нагласа, а ако случайно при някоя
съвършена личност е избухнал постоянен душевен мир, би трябвало
неговата нагласа да притежава много по-висока степен на грижлива
подготовка и най-деликатна разработка дори ако неговото състояние
на мир се окаже с много кратък живот. От гледна точка на душата е
значително по-лесно да се живее в състояние на движение, в постоян-
ните приливи и отливи на събитията, отколкото в едно равно състоя-
ние, защото то - безгрижно за своите, вероятно достойни за възхи-
щение, висота и съвършенство - заплашва със задушаване в непоно-
сима скука. Затова няма да сгрешим, ако допуснем, че душевните
състояния на мир, ще рече - безконфликтните, ясните, премислените
и уравновесените настроения - докато те траят, - почиват винаги
върху особено развити нагласи.
694 Може би предизвиква изненада фактът, че предпочитам
думата
„нагласа“ пред „светоглед“. С понятието нагласа аз просто оставих
отворен въпроса, дали става дума за един съзнаван или несъзнаван
светоглед. Възможно е някой да е просто сам за себе си водач на
войската и да управлява с успех, навън и навътре, борбата за същест-
вуване, и да достигне дори едно относително сигурно състояние на
мир, без да притежава съзнаван светоглед. Но в никакъв случай не
може да го постигне без нагласа. За светоглед имаме право да
говорим
едва когато някой е направил поне сериозен опит да формулира с
понятия или визуално своята нагласа, сам да обясни на себе си защо
и с каква цел той действа така и така живее.
695 Тогава за какво ни е светогледът - сигурно ще ме попитате, -
след като и без него може да се живее така добре? Бихте могли обаче
също така да ме попитате: за какво ни е съзнание, когато можем
411
толкова добре и без него? Защото какво в крайна сметка е свето-
гледът? Нищо повече от едно разширено или задълбочено съзнание!
Причината, защо има налично съзнание и защо то настойчиво се
стреми да се разширява и задълбочава, е много проста: без съзнание
ще се чувстваме по-малко добре. Очевидно заради това майката
природа е благоволила да създаде забележителното творение съзна-
ние сред толкова много неповторими природни чудеса. Дори и почти
несъзнаващият примитивен човек умее да се приспособява и да се
изявява, но само в своя примитивен свят, и заради това при различни
от обикновеното обстоятелства той става жертва на безброй опаснос-
ти, които ние избягваме, включвайки нашите по-висши степени на
съзнание. Несъмнено пред по-висшето съзнание се изправят опас-
ности, които примитивният човек дори не е сънувал, но си остава
фактът, че съзнаващият човек е завладял Земята, а не несъзнаващият.
Дали това като последно и свръхчовешко намерение е благоприятно
или не, не е наша работа да преценяваме.
696 По-висшето съзнание предполага светоглед. Всяко съзнание
с
причини и намерения представлява светоглед в зародиш. Всяко
нарастване на опита и познанието означава следваща крачка в
развитието на светогледа. А заедно с картината, която мислещият
човек създава за света, променя и себе си. Този човек, чието слънце
още се върти около Земята, е различен от този, чиято Земя е спътник
на Слънцето. Ненапразно мисълта на ДЖОРДАНО БРУНО за
безкрайността представлява едно от важните начала на модерното
съзнание. Човекът, чийто космос се издига още горе в Емпирей, е
различен от този, чийто дух е осветен от визията на КЕПЛЕР. Този,
който още се пита колко може да прави две по две, е различен от
този,
за когото няма нищо по-съмнително от априорните истини на матема-
тиката. С други думи, не е все едно дали и какъв светоглед имаме,
защото с него ние не само създаваме картина за света, но тя с обратно
действие ни променя и нас.
697 Възгледът, който ние си изграждаме за света, е картината на
това, което наричаме свят. Това е картината, по чиято структура
ориентираме нашето приспособяване. Както казахме, това не става
съзнателно. Обикновеният войник в окопа няма поглед върху дей-
ността на генералния щаб. Впрочем ние сме едновременно и гене-
рален щаб, и предводител на армия. Но почти винаги е нужна гран-
диозна решителност, за да се откъсне съзнанието от моментните,
412
навярно спешни занимания, за да го насочим към по-общите
проблеми на нагласата. Ако не го направим, оставаме несъзнаващи
по отношение на собствената си нагласа, и тогава няма да имаме
светоглед, а само една несъзнавана нагласа. Ако не си дадем сметка
за това, водещите основания и намерения ще останат несъзнавани,
тоест ще изглежда така, сякаш всичко е много просто и само се
случва.
В действителност обаче се извършват по-сложни процеси на заден
план, с основания и намерения, които не оставят никакво място за
субтилност. Така например има много учени, които избягват да имат
светоглед, защото това не било научно. На тези хора често обаче не
им е съвсем ясно какво всъщност вършат по този начин. Това, което
става в действителност, е, че те сами умишлено държат на тъмно
водещите си идеи, с други думи - само остават на едно по-ниско, по-
примитивно стъпало на съзнанието, отколкото би отговаряло на
тяхната способност на съзнанието. Известна доза критика и
скептицизъм в никакъв случай не е винаги израз на интелигентност,
а по-скоро на обратното, особено тогава, когато зад скептицизма се
прикрива липсата на светоглед. Не са редки случаите, в които липсва
повече смелост, отколкото интелигентност. Защото човек не може да
види света, ако не види сам себе си, а така както човек вижда света,
така вижда и себе си, за което не му е необходима ни най-малка
смелост. Ето защо винаги е фатално човек да няма светоглед.
698 Да имаш светоглед означава да си създадеш картина на света
и
на себе си, да знаеш какво е светът и кой си ти самият. Ако вземем
това в буквален смисъл, ще се окаже твърде много. Никой не може
да знае какво е светът, а още по-малко - кой е той самият. Обаче сит
grano salis (със зрънце сол - лат.) трябва да значи: възможно най-
добро познание. Възможно най-доброто познание изисква знания и
презира необосновани допускания, произволни твърдения, авто-
ритарни мнения. То търси обаче добре мотивираната хипотеза, без
да забравя, че всички знания са ограничени и застрашени от заблуда.
699 Ако картината за света, която ние си създаваме, не
въздейства
обратно върху нас, бихме могли да се задоволим с някакъв красив
или какъвто и да е развлекателен външен блясък. Самозаблудата
обаче
оказва обратно въздействие върху нас, тя ни прави нереални, смешни
и неспособни. Тъй като се борим с един измамен образ за света, ние
сме подчинени на надмощието на действителността. Така научаваме
колко важно и колко съществено е да притежаваме грижливо обосно-
413
ван и широк светоглед.
700 Светогледът е хипотеза, а не догма. Светът променя лицето
си -
1
„témpora mutantur et nos in illis“ , - защото ние можем да разберем
света само като психична картина вътре в нас, и невинаги е лесно,
когато картината се променя, да кажем дали светът или ние, или и
той, и ние сме се променили. Картината за света може по всяко време
да се промени, така както и нашият възглед за нас самите може по
всяко време да се промени. Всяко ново откритие, всяка нова мисъл
може да промени образа на света. Това трябва да се взема предвид,
иначе ще се окажем внезапно в някакъв овехтял свят, а ние самите -
като старомоден остатък от по-ниски стъпала на съзнанието. С всеки
от нас ще се свърши някой ден, но в интерес на живота ни е да
отдалечаваме този момент дотогава, докато е възможно, а то може
да ни се удаде само когато не допуснем представата ни за света да
закостенее, а проверяваме всяка нова мисъл дали може да допълни
нещо към светогледа ни или не.
701 Тръгвайки с намерението да дискутирам проблема за отноше-
нието между аналитичната психология и светогледа, аз го правя в
аспекта на току-що обяснената гледна точка, а именно на въпроса,
дали постиженията на аналитичната психология добавят към нашия
светоглед нещо ново или не. За да е полезно разглеждането на този
въпрос, първо трябва да си дадем сметка за същността на аналитич-
ната психология. Това, което означавам с наименованието, е едно
особено направление в психологията, което се занимава главно с
така наречените комплексни душевни феномени, в противовес на
физиологичната или експерименталната психология, която се стреми
да разнищи комплексните феномени по възможност на отделните
им елементи. Определението „аналитична“ идва от факта, че това
направление в психологията се е развило от първоначалната „психо-
анализа“ на Фройд. Фройд идентифицира психоанализата със своята
теория за сексуалността и за изтласкването и по този начин я фиксира
доктринерно. Затова аз избягвам израза психоанализа, когато диску-
тирам по не само технически неща.
702 Първо, що се отнася до психоанализата на Фройд, тя се
състои
в една техника, която ни разрешава да върнем отново на съзнанието
така наречените изтласкани, станали несъзнавани, съдържания. Тази
техника е определено терапевтичен метод за третиране и лечение на
1
[Времената се менят и ние е тях.]
414
неврози. В светлината на въпросния метод нещата изглеждат така,
сякаш неврозите са се появили вследствие на факта, че неприятни
спомени и тенденции, така наречените несъвместими съдържания,
чрез нещо като морална скрита неприязненост, основаваща се на
влияния на възпитанието, са били изтласкани от съзнанието и по
този начин са станали несъзнавани. Така погледнато, несъзнаваната
душевна дейност, така нареченото несъзнавано, прилича главно на
receptaculum (склад - лат.) на всички досадни на съзнанието съдър-
жания, както и на всички забравени впечатления. От друга страна
обаче, не можем да пренебрегнем разбирането, че тъкмо несъвмес-
тимите съдържания произхождат от несъзнавани инстинкти, а това
означава, между другото, че несъзнаваното не е само събирателен
пункт, но също така и майка на онези неща, от които съзнанието иска
да се отърве. Можем да си позволим още една крачка напред: несъз-
наваното твори обаче нови съдържания. Всичко, което е създал
човешкият дух, е тръгнало от съдържания, които в крайна сметка са
били несъзнавани зачатъци. Докато Фройд отдава особено значение
на първия аспект, аз отдавам повече тежест на втория, без да отричам
първия. Макар да не е маловажно, че човекът заобикаля всичко
неприятно и се опитва по възможност да го избягва, и с удоволствие
забравя, което не му изнася, все пак на мен ми се видя много по-
важно да установя какво всъщност представлява положителната
дейност на несъзнаваното. Погледнато от тази страна, несъзнаваното
представлява съвкупността от всички in statu nascendi (в зародиш-
но състояние-лат.) душевни съдържания. Тази несъмнена функция
на несъзнаваното бива смущавана само от изтласквания от съзна-
нието, а това смущение на естествената дейност на несъзнаваното е
тъкмо значимият извор на така наречените психогенни заболявания.
Несъзнаваното може навярно най-добре да се разбере, ако го въпри-
емем като естествен орган със специфична за него продуктивна
енергия. Ако вследствие на изтласкванията неговите продукти не
срещнат прием в съзнанието, възниква един вид обратна тяга, една
неестествена задръжка на целесъобразна функция, точно както
жлъчката - естественият продукт на функцията на черния дроб, бива
затруднена да се излее в червото. Вследствие на изтласкването
възникват неконтролирани психични прояви. Както жлъчната течност
изтича в кръвта, така изтласканото съдържание се излъчва към други
душевни и физиологични области. В състоянието на хистерия биват
415
разстройвани главно физиологични функции, при други неврози,
като фобии, обсесии и натрапливи неврози, се разстройват главно
душевни функции, включително сънищата. Така както в телесните
симптоми на хистерията и в душевните симптоми на други неврози
(също и на психозите) може да се докаже действието на изтласкани
съдържания, може да се направи същото и при сънищата. Сънят по
същество е една нормална функция, който също както други функции
може да бъде разстроен чрез предградни натрупвания. Фройдовата
теория за съня се съобразява, дори обяснява сънищата само от този
аспект, а именно сякаш те не са нищо друго освен симптоми. Както
е известно, и други духовни области се третират по подобен начин от
психоанализата, примерно произведения на изкуството, където обаче
излиза наяве болезнената истина, че едно произведение на изкуството
не е симптом, а вродено творение. Едно творческо постижение може
да бъде разбрано само въз основа на собствената му природа. Когато
обаче то се възприема като патологично недоразумение, което
искаме да обясним по същия начин като някоя невроза, тогава от
този опит за обяснение се получава трагичен куриоз.
703 Същото се отнася за съня. Той е специфично творение на
несъз-
наваното, което чрез изтласкване бива само обезобразено и разкъса-
но. Бихме се оказали на напълно погрешен път, ако обясняваме съня
само като симптом на изтласкването.
704 Нека за момент да се ограничим с резултатите на Фройдовата
психоанализа. В нейната теория човекът се оказва едно същество на
инстинктите, което в различни отношения опира до границите на
законите за моралните повели и на собствените си възгледи и поради
това е принуден да изтласква някои инстинкти или части от тях.
Целта
на метода е да се доведат до съзнанието тези съдържания на инстинк-
тите и чрез съзнавана корекция да се предотврати тяхното
изтласкване.
На заплахата от освобождаването им се противопоставя обяснението,
че те не били нищо повече от инфантилни фантазии желания, които
биха могли за по-разумно само да се потискат. Приема се също така,
че те биха могли - както гласи техническият израз - да бъдат „суб-
лимирани“, под което се разбира един вид отклоняване в целесъоб-
разна форма на приспособяване. Ако някой би помислил, че това
може да стане произволно, той се заблуждава. Само абсолютната
беда може ефективно да потисне естествения инстинкт. Където тази
беда или неумолима необходимост не са налице, „сублимирането“
416
не е повече от самозаблуда, едно ново, този път повече субтилно
изтласкване.
705 Има ли в тази теория и в този възглед за човека нещо, което
би
могло да подкрепи нашия мироглед? Струва ми се, че не. Тъкмо
добре познатият рационалистически материализъм на отминалия
XIX век е този, който е залегнал като водеща идея в тълкувателната
психология на Фройдовата психоанализа. От това не произтича
никак-
ва друга картина на света и поради това и никаква друга нагласа на
човека спрямо света. Не трябва обаче да се забравя, че нагласата в
много редки случаи може да бъде повлияна от теории. Един много
по-действен път минава през фактора чувство. Впрочем аз не виждам
как една суха теоретична разработка може да достигне до чувството.
Бих могъл да ви представя много подробна статистика на същността
на затвора и вие ще заспите. Ако обаче ви разведа в един затвор или
лудница, тогава няма да заспите. Ще сте натрупали дълбоки впечат-
ления. Нима някаква наука е създала Буда? Не, гледката на старостта,
болестта и смъртта, която е изгаряла душата му.
706 Така отчасти едностранчивите, отчасти заблуждаващите
възгле-
ди на Фройдовата психоанализа не ни казват всъщност нищо. Ако
обаче хвърлим поглед върху психоанализата на истински случаи на
невроза и видим какви опустошения предизвикват така наречените
изтласквания, какви разрушения води след себе си несъобразяването
с елементарни протичания на инстинктите, тогава, меко казано, ще
получим трайно впечатление. Няма форма на човешка трагедия,
която да не произтича от тази битка на Аза с несъзнаваното. Който
веднъж е видял ужасите на затвора, на лудницата и на болницата, от
натрупаните впечатления той положително ще обогати в забележи-
телна степен своя възглед. Със същото би се сблъскал, ако хвърли
поглед в бездната на човешкото страдание, което се открива зад една
невроза. Колко пъти съм чувал възклицания: „Това е ужасно! Кой би
могъл да си го представи!“ Не може да се отрече, наистина е потреса-
ващо впечатлението, което може да се получи при наблюдаване на
въздействието на несъзнаваното, когато се подходи с необходимата
съвестност и задълбоченост към структурата на една невроза. Заслуга
е също да покажеш на някого бедните квартали на Лондон, а който ги
е видял, е видял много повече от друг, който не е бил там. Но това е
само един сблъсък, а въпросът, какво да се направи с тях, още не е
намерил отговор.
27. Динамиката па несъзнаваното
417
707 Психоанализата свали обвивката от факти, познати само на
малцина, и направи дори опит да борави с тези факти. Но каква е
нейната нагласа към темата? Нова ли е нейната нагласа, с други думи
- дали силното впечатление е подействало оплодително? То проме-
нило ли е картината за света и с това дали е стимулирало нашия
светоглед? Светогледът на психоанализата е рационалистически
материализъм, светоглед на една подчертано практическа природна
наука. А този възглед ние намираме за незадоволителен. Когато
обясним едно стихотворение на Гьоте с неговия майчин комплекс,
когато искаме да обясним един Наполеон като случай на мъжки
протест и един свети Франциск като сексуално изтласкване, ни
завладява дълбоко неудовлетворение. Това е твърде неизчерпателно
и е несправедливо спрямо значимата действителност на фактите.
Къде
остават красотата, величието и светостта? Те са жива действителност,
без която човешкият живот би бил неимоверно безсмислен. Къде
остава правилният отговор на въпроса за нечуваните страдания и
конфликти? Би трябвало в този отговор да прозвучи поне нещичко,
напомнящо за величието на страданието. Но колкото и да е желателна
единствено разумната нагласа на рационализма, толкова и тя
отминава смисъла на страданието. То просто се захвърля настрани
и се обявява за незначително. Много шум за нищо. Много неща
спадат към тази категория, но не всичко.
708 Грешката се състои в това, както вече по-горе обясних, че
така
наречената психоанализа има наистина научен, но само рационалис-
тичен възглед за несъзнаваното. Когато се говори за инстинкти, се
смята, че става дума за нещо познато. В действителност се говори за
нещо непознато. В действителност знаем само, че от тъмната сфера
на психиката към нас идват въздействия, които по някакъв начин
трябва да бъдат включени в съзнанието, за да се избегнат унищо-
жителните разстройства на другите функции. Безспорно напълно
невъзможно е да се каже от какво естество са тези въздействия, дали
се дължат на сексуалност, на инстинкт за власт и на други инстинкти.
Те са просто двузначни или многозначни, каквото е самото несъз-
навано.
709 Аз вече обясних по-горе, че несъзнаваното е склад на всичко
забравено, минало и изтласкано; в същото време обаче то е и онази
сфера, в която стават всички сублиминални процеси, примерно
сетивните възприятия, които са още твърде слаби, за да могат да
стигнат до съзнанието, а в крайна сметка несъзнаваното е хранител-
ната почва, върху която израства цялото психично бъдеще. Така
както
знаем, че някой може да изтласка някое неприятно желание и да
принуди неговата енергия да се намеси в други функции, така знаем
също, че човек не може да направи съзнавано едно ново, твърде
отдалечено за него, хрумване, поради което неговата енергия се
оттича, разстройвайки други функции. Виждал съм многократни
случаи, при които абнормени сексуални фантазии са изчезвали
внезапно в момента, в който нова мисъл или съдържание ставаха
съзнавани, или когато дадена мигрена внезапно изчезваше, щом
несъзнавано стихотворение станеше съзнавано. Така както сексуал-
ността може нетипично да се изразява във фантазия, така също
творческата фантазия може нетипично да се изразява в сексуал-
ността. Както ВОЛТЕР казва на едно място: „En étymologie
n’importe
quoi peut désigner n’importe quoi“ (за етимологията каквото и да е
може да означава каквото и да е), така и ние трябва да кажем същото
за несъзнаваното. Във всеки случай никога не знаем отпреди кое
какво е. По отношение на несъзнаваното имаме само данните от
знанието като следствие, а извън него a priori е невъзможно да се
знае каквото и да е за състоянието на нещата в несъзнаваното.
Всякакво
заключение в този смисъл е едно откровено „като че ли“.
710 При това положение на нещата несъзнаваното ни се явява
като
един голям X, от който тръгват - това е единствено сигурното -
сериозни въздействия. Един поглед върху религиите от световната
история ни показва колко значими са тези въздействия в исторически
аспект. Един поглед към страданията на съвременния човек ни
показва
същото. Само че ние се изразяваме малко по-различно. Преди пет-
стотин години са казвали, че „в нея се е вселил дяволът“, днес тя има
хистерия; по-рано се е казвало, че някой е омагьосан, днес го наричат
невроза на стомаха. Фактите са същите, само че старото обяснение,
погледнато от психологическа гледна точка, изглежда почти точно.
Днес разполагаме с рационалистични описания на симптомите,
които всъщност са безсъдържателни. Защото, когато казвам, че някой
е обсебен от зъл дух, с това описвам факта, че този, в когото се е
вселил духът, не е легитимно болен, а страда само от невидимо
духов-
но влияние, което той в никакъв случай не може да овладее. Това
невидимо нещо е така нареченият автономен комплекс, едно несъз-
навано съдържание, изплъзнало се от хватката на съзнаващата воля.
419
Когато се прави анализ на психологият а на дадена невроза,
откриваме
един така наречен комплекс, който не се държи като съдържанията
на съзнанието, а именно да идва или да си отива, както ние запо-
вядаме, а следва собствени закони, с други думи - е независим,
автономен, както гласи техническият израз. Той се държи като един
караконджо, който не може да бъде уловен. И когато комплексът
стане съзнаван, което съответства на намерението на анализата,
чуваме изреченото, навярно с облекчение: „Ах, това ли беше, което
ме тормозеше!“ И най-вероятно по този начин нещо е спечелено:
симптомите изчезват, комплексът е, както се казва, преодолян.
Можем
като Гьоте да извикаме: „Нали сме дали ний просвета!“ Но трябва да
продължим с Гьоте: „... и призраците пак тълпи!“2 Едва сега се
открива
истинското положение на нещата; разбираме, че този комплекс
нямаше изобщо да възникне, ако нашата природа не беше го дарила
с тайна движеща сила. Какво имам предвид, ще обясня с кратък
пример.
711 Един пациент страда от симптоми на стомашна невроза, изра-
зяваща се в болезнени контракции, приличащи на състояние на глад.
Анализът показва инфантилен копнеж по майката, така неречения
майчин комплекс. С това новополучено разбиране симптомите из-
чезват, но остава копнежът, който никога няма да се укроти с конста-
тацията, че е просто инфантилен майчин комплекс. Това, което преди
е било уж физически глад и психична болка, се превръща в душевен
глад и душевна болка. Има копнеж по нещо и се знае, че съвсем
неправилно го свързваме с майката. Фактът на един, на първо време
неукротим, копнеж и отговорът на този въпрос е значително по-
труден от връщането на неврозата към майчиния комплекс. Копнежът
е измъчващо, постоянно изискване, активна празнота, която може
само за известно време да се забрави, но никога - да се преодолее
със силата на волята. Тя постоянно се появява отново. Първо ние не
знаем откъде произтича този копнеж, може би не знаем дори за какво
копнеем. Много неща могат да се предположат, но единственото,
което със сигурност може да се каже по този повод, е, че извън
комплекса към майката едно несъзнавано нещо поставя това
изискване и независимо от нашето съзнание, недосегаемо от нашата
критика, постоянно надига гласа си. Това нещо е наричаният от мен
2
[Фауст, I част, Валпургисва нощ. Проктофантазмист.] Цит. по
бълг. превод на
Ал. Балабанов. - Б. пр.
420
автономен комплекс. От този източник идва движещата сила, която в
началото под държаше инфантилната претенция към майката и с това
предизвикваше неврозата, защото съзрялото съзнание трябваше да
отхвърли и да изтласка една толкова детска претенция.
712 В крайна сметка всички инфантилни комплекси се дължат на
автономни съдържания на несъзнаваното. Примитивният дух е
персонифицирал тези, усещани като чужди и неразбираеми, съдър-
жания като духове, демони и богове и се опитва със сакрални и маги-
чески ритуали да изпълни техните претенции. Оценявайки правилно
факта, че този глад или жажда не може да бъде заситен нито чрез
храна, нито чрез питие, нито чрез връщане в утробата на майката,
примитивният дух е създал картини на невидими, ревниви и претен-
циозни същества, по-влиятелни, по-силни и по-опасни от човека,
принадлежащи към един невидим свят, но слели се с видимия така,
че духовете живеят дори в тенджерите за готвене. Духовете и магьос-
ничествата са причините за болестите при примитивния човек. Авто-
номните съдържания при него са проецирани в тези свръхестествени
фигури. Обратно, нашият свят е освободен от демони, с изключение
на някои значителни останки. Автономните съдържания и техните
претенции обаче са останали. Те биха могли отчасти да намират израз
в религиите, но колкото повече религиите се рационализират и раз-
водняват — една почти неизбежна съдба, - толкова по-съмнителни и
тайнствени стават пътищата, по които съдържанията на
несъзнаваното
продължават да ни настигат. Един от най-обикновените пътища е
неврозата, което най-малко би могло да се предположи. Под невроза
обикновено си представяме някаква малоценност, едно медицинско
quantité négligeable (притеснително количество - фр.). Твърде неспра-
ведливо, каьсго видяхме! Защото зад неврозата се крият онези мощни
психични влияния, които са залегнали в нашата духовна нагласа и в
нейните най-влиятелни, водещи идеи. Рационалистическият материа-
лизъм - това на пръв поглед напълно неподозрително духовно пове-
дение, е едно психологическо контрадвижение срещу мистицизма.
Той е тайният антагонист, срещу който трябва да се води битка.
Материализмът и мистицизмът са само психологическа двойка
противоположности както атеизмът и теизмът. Те са враждуващи
братя, два различни метода, които искат някак си да ликвидират
доминиращите несъзнавани влияния, единият - чрез отрицание,
другият - чрез признание.
421
713 Затова ако трябва да определя най-същественото, което би
могло
да допълни аналитичната психология на нашия светоглед, то е проз-
рението, че съществуват несъзнавани съдържания, поставящи не-
обозрими изисквания или излъчващи влияния, с които съзнанието
nolens volens (иска, не иска - лат.) трябва да общува.
714 Възможно е моите изложения дотук да се възприемат като
незадоволителни поради това, че онова нещо, което определих като
автономно съдържание на несъзнаваното, оставих в тази неопре-
делена форма и не направих дори опит да опиша докъде е стигнала
емпирично нашата психология спрямо тези съдържания.
715 Ако, както приема психоанализата, би бил даден
дефинитивен
и задоволителен отговор, примерно, че първичната, инфантилна
зависимост от майката е причината за копнежа, би трябвало с това
познание да се даде и решението. Съществуват такива инфантилни
зависимости, които наистина изчезват, когато биват прозрени до
дъно.
Този факт обаче не бива никога да подвежда към убеждението, че
винаги е така. При всеки случай остава по нещо, понякога наглед
толкова малко, че практически случаят е приключен, друг път обаче
- толкова много, че нито пациентът, нито лекарят са доволни, често
остава дори толкова много, че възниква чувството, че като че ли
изобщо нищо не се е случило. Лекувал съм и много пациенти, които
до последна подробност осъзнаваха своя причинен комплекс, но това
не успя да им помогне съществено.
716 Едно причинно обяснение може научно да е относително за-
доволително, но то носи в себе си нещо психологически незадоволи-
телно, тъй като чрез него не се знае още нищо за целта на заложената
движеща сила, примерно за смисъла на копнежа, а още по-малко
става ясно какво трябва да се прави. Когато вече зная, че от замър-
сената вода за пиене следва тифусна епидемия, още съвсем не съм
помогнал на замърсения извор. Затова задоволителният отговор е
даден едва когато се знае какво е онова нещо, запазило инфантилната
зависимост чак до зряла възраст, и какво цели.
717 Ако човешкият дух се раждаше като пълна tabula rasa (гола
маса - лат.), нямаше да съществуват подобни проблеми, защото
тогава нямаше да има нищо в духа, което той да не е овладял или
което да не му е било насадено. В индивидуалната човешка душа
обаче има безброй неща, които човек никога не е овладявал, защото
човешкият дух не се ражда като tabula rasa, а още по-малко всеки
422
човек има съвсем нов и уникален мозък. Той се ражда е мозък, който
представлява резултат от развитието на една безкрайно дълга поре-
дица от деди и прадеди. Този мозък се възпроизвежда във всеки
зародиш в цялата си диференцирана завършеност и без никаква
грешка; когато започне да изпълнява функциите си, ще произвежда
резултати, каквито безброй пъти преди това са били вече
произведени.
Цялата анатомия на човека е една унаследена, идентична с анцестрал-
ната конституция, система, която ще функционира безгрешно по
същия начин, както преди. Вследствие на това дори възможността да
се създаде нещо ново, съществено различно от предишните, е нищож-
но малка. Следователно всички онези фактори, които са били същест-
вени за нашите близки и далечни предшественици, ще бъдат важни и
за нас, защото те съответстват на наследената органична система. Те
са даже необходимости, които ще се проявят като потребности.
718 Не бива да се страхувате, че ще ви говоря за наследени
представи.
Далече съм от подобно намерение. Автономните съдържания на
несъзнаваното или доминантите на несъзнаваното, както също съм
ги нарекъл, не са наследени представи, а унаследени възможности,
дори потребности за възпроизвеждане на онези представи, които
винаги са изразявали доминантите на несъзнаваното. Несъмнено
всяка религия на Земята и всяко време си имат своя специфичен
език, който може да варира до безкрайност. Няма да е от кой знае
какво значение, когато в митологията героят побеждава веднъж един
дракон, после една риба, друг път някакво чудовище; фундамен-
талният мотив остава същият, а това е общата съкровищница на чове-
чеството, не преходните формулировки на различните региони и
епохи.
719 Човек се ражда с усложнено душевно устройство, което е
всичко
друго освен tabula rasa. И на най-смелата фантазия са поставени
известни граници чрез духовната наследствена маса, а през воала на
най-дивата фантастика блестят онези доминанти, които от най-стари
времена са били присъщи на човешкия дух. Струва ни се твърде
странен фактът да установим, че един душевноболен развива фан-
тазии почти идентични с тези, които можем да открием у примитив-
ния човек. Но забележително щеше да бъде, ако това не беше така.
720 Нарекох сферата на психичната наследствена маса
колективно
несъзнавано. Всички съдържания на нашето съзнание са натрупани
индивидуално. Ако човешката психика се състоеше единствено и
423
само сгг съзнанието, нямаше да има нищо психично, което да
възникне
едва в процеса на индивидуалния живот. Тогава напразно щяхме да
търсим отчаяно някакви условия или влияния зад един обикновен
комплекс към родителите. С връщането към бащата или майката
щеше
да бъде казано всичко, защото това са фигурите, които първо и един-
ствено са въздействали върху нашата съзнавана психика. В действи-
телност обаче съдържанията на съзнанието ни не са възникнали само
от въздействието на индивидуалното обкръжение, а са били повлия-
вани и диктувани от психичната наследствена маса, от колективно
несъзнаваното. Несъмнено удивляващ е образът, примерно на май-
ката на индивида, но той е изключително удивителен поради факта,
че се е слял с една несъзнавана готовност, а именно с една вродена
система или картина, която дължи съществуването си на обстоятел-
ството, че майка и дете открай време са в симбиозно взаимоотно-
шение. Там където липсва майката на индивида в един или друг сми-
съл, се чувства загуба, тоест от страна на колективния образ на май-
ката възниква тенденция за осъществяване. Един инстинкт е останал,
така да кажем, нереализиран. От това много често възникват невро-
тични смущения или поне характерологични особености. Ако не
съществуваше колективно несъзнаваното, тогава щеше просто всичко
да се постига чрез възпитание, човекът, без да му се нанасят телесни
вреди, щеше да бъде превърнат в душевна машина или отгледан за
определен идеал. Но всички тези усилия се движат в тесни граници,
защото съществуват доминанти на несъзнаваното, които поставят
почти непреодолими претенции за осъществяване.
721 Така например, ако в случая с пациента със стомашната
невроза
трябва точно да определя какво е онова нещо в несъзнаваното, което
извън личния комплекс към майката поддържа както неопределен,
така и измъчващ го копнеж, отговорът гласи: това е колективният
образ на майката, не на неговата майка, а на майката изобщо.
722 Би могло да се попита защо този колективен образ
предизвиква
такъв копнеж? Не е много лесно да се отговори на този въпрос. Да,
ако ние можем да си представим конкретно какво е и какво значи
колективният образ, който аз технически съм нарекъл също архетип,
би било просто да разберем въздействието му.
723 За да го обясня, бих желал да изложа следните разсъждения.
Отношението майка-дете във всеки случай е най-дълбокото и най-
силно определящото, което ние познаваме; в крайна сметка детето
424
представлява част от тялото на майката за продължителен период!
По-късно то е една съставна част от душевната атмосфера на майката
за години напред, а по този начин всичко първично у детето се слива
неделимо с образа на майката. Това е вярно не само за отделния
случай, но много повече в исторически план. То е абсолютното изжи-
вяване на поредицата от предци, просто една органична истина, както
отношението на половете помежду им. Така съвсем естествено и в
архетипа, в колективно наследения образ на майката, е заложена
онази
изключителна интензивност на отношението, което в началото кара
детето инстинктивно да прегърне майката. С годините напълно
естест-
вено човекът се откъсва от нея, но не толкова естествено от архетипа,
при условие че не се намира в състояние на почти животинска
примитивност, а че е постигнал известна съзнаваност, а с това и
извест-
на култура. Ако той е само инстинктивен, животът му минава без
произвол, предпоставен винаги от съзнанието. Животът му протича
по несъзнавани закони и никъде не възниква отклонение от архетипа.
Съществува ли обаче донякъде действаща съзнаваност, тогава
съзнаваното съдържание винаги се надценява в полза на несъзнава-
ното, откъдето произлиза илюзията, че при раздялата с майката не се
е случило нищо повече от това, че човекът е престанал да бъде детето
на тази индивидуална майка. Съзнанието познава само индивидуално
натрупани съдържания, поради това то познава само индивидуалната
майка и не знае нищо за това, че тя същевременно е носителка и
представителка на един архетип, на така наречената „вечна“ майка.
Отделянето от майката обаче е задоволително само тогава, когато е
включен и архетипът. Същото се отнася естествено и за отделянето
от бащата.
724 Възникването на съзнанието и с това и на една относителна
свобода на волята естествено създават възможността за отклонение
от архетипа, а така и от инстинкта. Щом настъпи отклонението, нас-
тъпва и дисоциация между съзнанието и несъзнаваното, с което
започва явното, често много неприятно въздействие на несъзна-
ваното, при това във вид на вътрешна, несъзнавана привързаност,
изразяваща се само симптоматично, ще рече - индиректно. Възник-
ват ситуации, в които се създава впечатление, че все още личността
не се е отделила от майката.
725 Примитивният дух наистина не е разбрал тази дилема, но
затова
пък много по-ясно я е почувствал и затова е предвидил изключително
425
важни ритуали за периода между детството и възмъжаването,
ритуали
по повод достигане възрастта за женитба и освещаване на мъжест-
веността, които съвсем недвусмислено имат целта да въздействат
магически върху отделянето от родителите. Тези празненства биха
били напълно излишни, ако не бе възприемано като магично и отно-
шението към родителите. Магично обаче е всичко, при което несъзна-
ваните влияния влизат в играта. Тези ритуали не целят само отделяне
от родителите, но и превеждането на младите към състоянието на
зрелост. Към това спада изискването да не остане нито един копнеж
назад по детството, ще рече - така се задоволява претенцията на
наранения архетип. Това става, като на вътрешната връзка с родите-
лите се противопоставя вече една друга връзка, а именно тази с клана
или с племето. На тази цел са подчинени най-често някои маркировки
върху тялото, като обрязване или оставяне на белези, към тях се при-
бавят и мистичните поучения, които младият мъж получава при
освещаването. Тези освещавания са свързани с подчертано много-
образни жестокости.
726 Такъв е начинът, по който примитивният човек по
несъзнавани
от него причини смята за нужно да се отнесе справедливо към
претен-
циите на архетипа. Той не се задоволява с обикновено отделяне от
родителите, на него му е нужна драстична церемония като жертво-
приношение пред силите, които биха могли да възпират развитието
на младия мъж. Тук недвусмислено може да се улови силата на
архетипа: той принуждава примитивния човек да действа против
природата, за да не се окаже нейна жертва. Това е началото на
всяка култура, неизбежното последствие на съзнаваността с възмож-
ността за отклоняване от несъзнавания закон.
72 7 На нашия свят отдавна са чужди подобни неща, но природата в
нас съвсем не е загубила силата си. Ние само се научихме да я под-
ценяваме. Изпадаме обаче в смущение, като стигнем до въпроса,
какво представлява нашият начин за среща с въздействието на несъз-
наваните съдържания. За нас не може да става въпрос повече за
ритуали. Това би била изкуствена, а и недействена крачка назад. Ние
вече сме твърде критични и психологични. Ако вие ми поставите
въпроса, ще се окажа затруднен. Мога да кажа само, че от години
наблюдавам у много мои пациенти какви пътища изминават те инс-
тинктивно, за да бъдат справедливи към изискванията на несъзна-
ваните съдържания. Аз естествено бих надхвърлил твърде много
426
рамката на един доклад, ако реша да ви разкажа за наблюденията си.
В това отношение трябва да ви насоча към специализираната
литература, където въпросът е разгледан обстойно.
728 Ако съм успял в днешния доклад да предам прозрението, че в
нашата собствена несъзнаваща душа действат онези сили, които
човекът от най-стари времена е проецирал в пространството като
божества и там ги е почитал с жертвоприношения, трябва да бъда
доволен. С такова прозрение може да ни се удаде да докажем, че
всичките безкрайно разнообразни религиозни практики и убеждения,
които открай време са играли толкова голяма роля в историята на
човечеството, не се дължат на произволни открития и мнения на
отделната личност, а преимуществено дължат произхода си на
влиятелни несъзнавани сили, които не бива да пренебрегваме, за да
не предизвикаме разстройство на душевното равновесие. Това, което
разгледах въз основа на примера с майчиния комплекс, разбира се, е
само един от многото случаи. Архетипът на майката е отделен
случай,
който лесно можем да приобщим към цяла поредица от други
архетипове. Многообразието на несъзнаваните доминанти обяснява
разнообразието на религиозните представи.
729 Всички посочени фактори все още действат в душата ни,
само
техните изражения и оценки вече са задминати, но не действителното
им съществуване и въздействие. Фаьсьт, че ние сега можем да ги
разберем като психични величини, е нова формулировка, един нов
израз, който навярно ще ни даде възможност да открием пътища, по
които да може да се създаде ново отношение към тях. Аз намирам,
че тази възможност е нещо много значимо, защото колективно несъз-
наваното в никакъв случай не е някаква мрачна непроницаемост, а
владеещият всичко седимент от опита на дедите от неизброими
милиони години, ехото на предисторическо световно събитие, към
което всяко столетие добавя един неизмеримо малък принос по
отошение на разнообразие и диференциране. Тъй като колективно
несъзнаваното в крайна сметка представлява седимент на световни
събития, изразяващ се в мозъчната и симпатичната структура, то в
своята цялост означава един вид безвременен, в известна степен
вечен
световен образ, поставен срещу нашата моментна картина за света,
изградена от съзнанието ни. С други думи, това означава ни повече,
ни по-малко един друг свят, един огледален свят, ако искате. Но без
да
прилича на обикновен огледален образ, несъзнаваната картина
427
притежава специфична, независима от съзнанието енергия, благода-
рение на която тя може да разгърне грандиозни духовни въздействия,
които не се разпростират нашироко по повърхността на света, а,
напротив, много по-мощно, отвътре, от тъмното, ни оказват влияния,
невидими за всекиго, който не подлага на достатъчна критика
моментната картина на света и така остава скрит и сам за себе си.
Това, че светът има не само външна, но и вътрешна страна, че той не
е видим само навън, а в безвременното съвремие оказва най-силно
влияние върху нас чрез много дълбоки и на пръв поглед най-субек-
тивни скрити зависимости, аз смятам за познание, което, независимо
че е стара мъдрост, заслужава в тази форма да бъде оценено като нов
фактор, формиращ светогледа.
73 0 Аналитичната психология не е светоглед, а наука и като така-
ва тя предоставя градивните камъни или инструментите, с които
човек
може да изгради светогледа си, да го обяви за невалиден или да го
коригира. Мнозина са днес тези, които надушват светоглед в анали-
тичната психология. Би ми се искало да е така, защото тогава ще бъда
избавен от усилното изследване и колебание, и бих искал по този
повод да ви кажа ясно и просто кой е пътят, който води към рая. За
съжаление още не сме стигнали дотам. Аз само експериментирам в
областта на светогледа, като се опитвам да си изясня какво е значе-
нието и обхватът на новите събития. А това експериментиране в
известен смисъл е път, защото в крайна сметка и нашето собствено
съществуване е експеримент на природата, опит с една нова комби-
нация.
731 Науката никога не е светоглед, а само инструмент за него.
Дали
някой ще вземе този инструмент в ръката си или не, зависи от
въпроса,
какъв светоглед има вече съответната личност. Защото няма човек
без светоглед. В най-тежкия случай той има поне този светоглед,
който са му натрапили възпитанието и обкръжаващият го свят. Ако
например този светоглед му каже, че „най-възвишеното щастие на
земните чада е само личността“3, тогава той без колебание ще се
хване за науката и нейните постижения като за инструмент, с който
да създаде светоглед и да изгради сам себе си. Ако обаче неговият
наследствен възглед му каже, че науката не е инструмент, а смисъл и
цел, тогава той ще следва паролата, която от около сто и петдесет
години се е оказвала все повече и повече действена, ще рече -
1
[ГЬОТЕ, „Западно-източен диван“, Книга „Зулсйка“.]
428
практически определящата. Някои напразно са се съпротивлявали
срещу нея, защото нейната идея за завършеност и смисъл намери
своя връх в усъвършенстването на човешката личност, а не в дифе-
ренцирането на техническите средства, което води неизбежно до
изключително едностранчиво диференциране на даден инстинкт,
например на инстинкта за познание. Ако науката е самоцел, тогава
човекът има своето основание да бъде само интелект. Ако изкуството
е самоцел, тогава интерпретаторската способност е единствената
стойност на човека, а интелектът отива в килера за вехтории. Ако
печеленето на пари е самоцел, тогава науката и изкуството могат
спокойно да си прибират партакешите. Никой не може да отрече, че
модерното съзнание е почти безнадеждно разкъсано от подобен вид
самоцелности. По този начин обаче хората биват отглеждани като
отделни качества и сами се превръщат в инструменти.
732 През последните сто и петдесет години ние станахме
свидетели
на многобройни светогледи - доказателство, че самият светоглед е
дискредитиран, защото колкото по-трудно лечима е една болест,
толкова повече лекарствени средства има за нея, а колкото повече са
средствата, толкова по-съмнително е всяко от тях. Изглежда, че
феноменът „светоглед“ изобщо е станал отживелица.
733 Трудно можем да си представим, че това развитие е само
някаква случайност, едно жалко и безсмислено отклонение, защото
доброто и кадърното не допуска по толкова жалък и подозрителен
начин да изчезне от лицето на света. Трябва да му е присъщо нещо
ненужно и осъдително. Затова се налага да се запитаме: в какво
изобщо греши светогледът?
734 Струва ми се, че фаталната заблуда на досегашния светоглед
се
състои в неговата претенция да е обективно валидната истина, в
крайна
сметка дори нещо като научна очевидност, което после води при-
мерно до непоносимото заключение, че един и същ мил бог трябва
да помогне на германците, на французите, на англичаните, на турците
и езичниците, а накрая - на всички срещу всички. Модерното
съзнание в по-широкото си виждане за световните събития се дис-
танцира с ужас от подобна чудовищност, за да опита на първо време
с философски заместители. Бе установено обаче, че те също имат
претенции за обективно валидна истина. Това ги дискредитира и
накрая стигнахме до едно диференцирано раздробяване с неговите
далеч непрепоръчителни последици.
429
735 Основната заблуда на всеки светоглед е неговата
забележителна
склонност самият той да е валиден за истинността на нещата, а в
действителност е само едно име, което ние даваме на нещата. Ще
спорим ли в науката по въпроса, дали името на планетата Нептун
съответства на същността на това небесно тяло и дали е единственото
„правилно“ име? По никакъв начин - и това е причината, поради
която науката стои по-високо, защото тя познава само работни хипо-
тези. Единствено примитивният дух вярва в „правилното име“. В
приказката можете да разкъсате на парчета Румпелщилцхен (лошия
дух от народните приказки - б. пр.), ако изречете истинското му име.
Главатарят скрива истинското си име и си измисля за всекидневна
употреба екзотерично име, за да не може никой да го омагьоса,
знаейки истинското му име. На египетския фараон, когато го
изпращат
в гроба, чрез слово и образ му дават истинските имена на боговете,
за да може той да има власт над тях, знаейки истинските им имена.
Знанието на истинското име на бога означава за кабалиста абсолютна
магическа сила. Накратко: за примитивния дух чрез името се изразява
самото деяние. „Каквото казва, ще стане“ - казва старата мъдрост на
Птах.
736 Светогледът страда от тези остатъци от несъзнаваната
примитив-
ност. Както астрономията още не знае, че марсианците поради по-
грешно наименование на планетата си би трябвало да направят
рекламация при нас, така ние съвсем спокойно имаме право да
приемем, че на света ни му е ужасно все едно какво мислим за него.
Въпреки това не бива да преставаме да мислим за него. Ние не го и
правим, а науката продължава да живее като дъщеря и наследница
на стари, разпаднали се мирогледи. Обаче обеднелият при тази смяна
на поземлената собственост е човекът. При светогледа от стар стил
той наивно е заложил своя дух в нещата, той е имал право да
разглежда
своето лице като образа на света, да се вижда като Божие подобие,
блаженство, което лесно е заплащал с какви ли не наказания в ада. В
науката обаче човекът не мисли за себе си, а само за света, за обекта:
той е приключил със себе си и е пожертвал личността си на обек-
тивния дух. Затова научният дух стои и етично по-високо от възгледа
от стар стил.
73 7 Ние обаче започваме да чувстваме последиците на това закър-
няване на човешката личност. Навсякъде се поставя въпросът за
светоглед, за смисъл на живота и на света. Безбройни са и опитите в
430
наше време да се върнем назад и да прилагаме светогледа на най-
старите стилове, а именно теософия, още по-просто - антропософия.
Имаме потребност от светоглед, поне младото поколение. Ако не
желаем обаче да се развиваме в обратна посока, трябва новият свето-
глед да се освободи от всякакви предразсъдъци относно своята обек-
тивна валидност, трябва да е способен да признае, че е само един
образ, който ние си изграждаме заради своята душа, а не магическо
име, с което подреждаме обективните неща. Ние имаме светоглед не
заради света, а заради себе си. Ако не успеем да изградим образ за
света като цяло, няма да видим и себе си, ние, които сме точното
отражение на същия този свят. А само в огледалото на нашия свето-
глед можем изцяло да се видим. Само в картината, която сами ще
сътворим, ще се явим и ние. Само чрез нашето творящо дело ще
излезем изцяло на светло и ще разпознаем сами себе си като единно
цяло. Никога няма да наденем на света друго лице освен нашето
собствено и тъкмо затова трябва да го сторим, за да намерим сами
себе си. Защото над самоцелността на науката или на изкуството
стои човекът, създателят на собствените си инструменти. Никога
няма да можем да се доближим повече до най-изисканата тайна на
всички начала освен чрез познанието на собствения същностен Аз,
за който винаги сме твърдели, че го познаваме. Обаче дълбините на
вселената са ни по-познати от дълбините на същностния Аз, след
като сме в състояние почти непосредствено да подслушваме тво-
рящото Съм и Ще Бъда, макар и без да го разбираме.
738 В този смисъл аналитичната психология ни дава нови
възмож-
ности, като доказва съществуването на фантазии образи, произхож-
дащи от тъмните психични скрити зависимости и по този начин
даващи сведение за ставащите в несъзнаваното процеси. Съдържа-
нията на колективно несъзнаваното са резултатите от психичното
функциониране на поредици от деди, ще рече - в тяхната цялост -
една естествена картина на света, събрана и сгъстена с натрупания
през милиони години опит. Тези картини са мистични и затова
символ-
ни, защото те изразяват съзвучието между опитния субект и опитния
обект. От само себе си се разбира, че цялата митология и цялото
откровение са произлезли от тази матрица на натрупания опит и
заради това и всички бъдещи идеи за света и за човека ще произлязат
от нея. Във всеки случай би било недоразумение да приемем, че
фантазиите образи на несъзнаваното биха могли да се използват
431
непосредствено, като откровение. Те са само необработените мате-
риали, които, за да добият смисъл, се нуждаят от превод на езика на
съответното време. Ако този превод успее, тогава нашият свят на
светогледа, чрез символа на един светоглед, отново ще бъде свързан
с праопита на човечеството; историческият, всеобщият човек в нас
подава ръка на току-що индивидуализиралия се човек - преживяване,
което би могло да се сравни с това на примитивния човек, който по
време на ритуално хранене митично се свързва с тотем-дедите.
739 Аналитичната психология в този смисъл е реакция срещу
пре-
увеличеното рационализиране на съзнанието, което в стремежа си
да произведе насочени процеси се изолира от природата и така
откъсва и човека от неговата естествена история и го пренася в една
рационално ограничена действителност, простираща се в краткото
време между рождение и смърт. Това ограничение произвежда чувст-
вото на случайност и безсмислие, а това е чувството, което ни пречи
да живеем живота с онази значимост, която той изисква, за да го
изчерпим докрай. Животът става плосък и не представя човека ця-
лостно. Затова купища неизживян живот пропадат в несъзнаваното.
Живеем, както ходим, когато са ни тесни обувките. Качеството на
вечното, толкова характерно за живота на примитивния човек, изцяло
отсъства от нашия живот. Ние зад нашите рационалистични зидове
сме се изолирали от вечността на природата. Аналитичната психо-
логия се опитва да събори стените, като изравя отново фантазиите
образи на несъзнаваното, които рационалният разум неотдавна бе
захвърлил. Тези образи са отвъд стената, те спадат към природата в
нас, която, както изглежда, дълбоко затрупана, е останала зад нас и
срещу която ние сме се окопали зад стените на рациото. От това
възникна конфликтът с природата, който аналитичната психология
се опитва да отстрани, не с призива на Русо „обратно към природата“,
а като обогатява нашето съзнание с познанието за духа на природата,
държейки здраво успешно достигнатото модерно стъпало на рациото.
740 Всеки, на когото този пробив се е удал, описва впечатлението
като поразително. Но той няма да може дълго да се радва на това
впечатление, защото веднага възниква въпросът, как новопостиг-
натото би могло да се асимилира. Това, което е отвътре и отвън на
стената, в началото се оказва несъвместимо. Тук се отваря проблемът
с превода на езика на съвремието или дори проблемът за един съвър-
шено нов език, с което се поставя и въпросът за светогледа, за онзи
432
възглед, който трябва да ни помогне така да намерим съзвучието с
нашия исторически човек, че неговите дълбоки акорди да не се
окажат
заглушени от ярките тонове на рационалното съзнание, или пък
обратното - неоценимата светлина на индивидуалния дух да не се
удави в безкрайния мрак на природната душа. Едва стигнали до този
въпрос, и трябва да изоставим сферата на науката, защото сега ни е
нужна творческата решителност, за да доверим живота си на една
или друга хипотеза; иначе казано - тук започва етичният проблем,
без който не може да се мисли за светоглед.
741 И така, след като обявих, че аналитичната психология не е
светоглед, но може значително да допринесе за създаването на такъв,
се надявам да съм дал задоволително обяснение с изложението си.
28. Динамиката на несъзнаваното
433
XV
ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ И НАДДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
[Публикувано в: Der Querschnitt XII/12 (Berlin, Dezember 1932) pp.
844-845.]
ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ И НАДДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
742 За някаква надцействителност не зная нищо.
Действителността
съдържа всичко, което може да се знае, защото действително е това,
което действа. Ако не действа, не се наблюдава нищо и затова не
можем нищо да знаем. Ето защо аз мога да направя изказвания само
за действителни неща и нищо за наддействителни или
недействителни,
или пък под действителни. Освен ако на някого не му хрумне по
какьвто
и да било начин да ограничи понятието действителност така, че само
на част от световната действителност да се падне определението
„действителен“. Начинът на мислене натака наречения здрав човешки
разум и на обикновената езикова употреба създава ограничението
до така наречената материална или конкретна действителност на
предметите, попадащи в полето на сетивата по логиката на
известното
изречение „Nihil est in intellectu quod non antea fuerit in sensu“1, без
изобщо да е в ущърб на факта, че в разума има сериозно количество
познания, което не произхожда от данните на сетивата. В този смисъл
, действително“ е всичко, което директно или индиректно
произхожда
от опознаваемия чрез сетивата свят или поне създава подобно
впечатление.
743 Това ограничение на картината за света съответства на
едно-
странчивостта на човека от Запада, за която най-често несправедливо
винят гръцкия дух. Ограничението до материалната действителност
отрязва от целостта на света наистина неподходящо голямо, но все
пак само едно парче и така създава тъмната област, която би трябвало
да се нарече недействителна или наддействителна. Източната
представа за света не познава тази ограничаваща рамка, поради което
тя и не се нуждае от философска надцействителност. Нашата произ-
волно премерена действителност е постоянно заплашена от „свръх-
сетивно“, „свръхестествено“, „свръхчовешко“ и други подобни. Из-
точната действителност включва естествено всичко това. Зоната на
разстройствата при нас започва още с понятието за психичното. В
1
[В интелекта няма нищо, което преди това да не е било в
сетивата.]
437
нашата „действителност“ психичното не може да бъде абсолютно
нищо друго освен въздействие на трета ръка, първоначално произ-
ведено от психични причини, един „мозъчен секрет“ или друго нещо
вкусно. Нещо повече, прикача му се ремаркето материален свят, че
то само да можело да надскочи себе си и да познае не само тайните
на физическия свят, но и като един вид „дух“ само да познае себе си,
и всичко това - без да му се признава друга освен индиректната
действителност.
744 , Действителна“ ли е една мисъл? Да, само дотолкова,
доколкото
- според този начин на мислене - тя е обвързана с нещо сетивно
реално. Ако не е, тогава тя минава за „нереална“, за
„недействителна“,
за „фантастична“ и така въпросната мисъл се отхвърля като
несъщест-
вуваща. На практика това става непрекъснато, макар че от
философска
гледна точка е нещо нечувано. Мисълта е съществувала и същест-
вува, независимо че не се позовава на никаква действителност, която
можем да пипнем, тя действа дори, иначе никой нямаше да знае за
нея. Тъй като обаче думата „съществува“ при нашия начин на мис-
лене прави алюзия с материалното съществуване, се налага „нереал-
ната“ мисъл да се задоволи с тъмното съществуване на една
надцейст-
вителност, която практически означава същото като
недействителност.
И все пак мисълта е оставила неоспорима следа от своята действи-
телност, навярно дори се е спекулирало с нея и е възникнала
болезнена
празнота в нейната банкова сметка.
745 Нашето практическо понятие за действителността изглежда
се
нуждае от ревизия, така че дори всекидневният материал за четене
да включва всякакъв вид „над-“ в своя хоризонт. Аз съм съгласен с
това, защото нещата с нашата картина за света не са съвсем наред.
Ние мислим твърде малко теоретически и на практика - почти никога
за това, че съзнанието не стои в никаква директна връзка с който и да
е^атериален обект. Ние възприемаме само образи, които стават
наше достояние едва индиректно посредством функцията на сложна
нервна система. Между нервните окончания на сетивните органи и
образа, явяващ се в съзнанието, е в ход един несъзнаван процес,
който примерно превръща физичния факт на някаква светлина в
психичния образ „светлина“. Без този сложен и несъзнаван процес
на трансформация съзнанието не може да възприеме нищо матери-
ално.
746 Резултатът е, че смятаната за непосредствена действителност
438
се състои от грижливо подготвени образи и че следователно ние
живеем непосредствено само в един образен свят. За да можем, макар
и бегло, да установим истинската природа на материалните неща, са
ни нужни сложните апарати и методи на физиката и на химията. Тези
науки са всъщност помощни средства, които трябва да създадат
възможност на човешкия дух да надникне зад измамните воали на
образния свят в една непсихична действителност.
747 Следователно, далеч от това да е един материален свят, той е
по-скоро психичен, който ни разрешава само индиректни и хипоте-
тични изводи относно градежа на истинската материя. Единствено
психичното се сблъсква с непосредствената реалност, при това всяка
форма на психичното, дори „нереалните“ представи и мисли, които
не се отнасят до нищо „външно“. Ако наречем такива съдържания
въображение или лудост, с това няма да отнемем нищо от тяхното
въздействие, да, няма „реална“ мисъл, която да не може да бъде
изтласкана настрани от някоя „нереална“, при това втората има по-
голяма сила и по-силно въздействие от първата. По-големи от всички
физически опасности са гигантските въздействия на налудните
представи, на които нашето световно съзнание би искало да отрече
всякаква истинност. Нашият силно възхваляван разум и нашата
безгранично надценена воля се оказват безсилни пред „нереалните“
мисли. Световните сили, които управляват цялото човечество в
щастие и нещастие, са несъзнавани психични фактори и тъкмо те са
тези, които създават съзнанието, а с това и conditio sine qua non (усло-
вие, без което не може - лат.) за съществуването на един свят изобщо.
Нас ни е надмогнал един свят, създаден от нашата душа.
748 По това може да се измери големината на заблудата,
обхванала
западното ни съзнание, отстъпило на душата само действителност,
изведена от материални причини. Несъмнено по-мъдър е Изтокът,
който намира в душата обосновка за всички неща. Между непозна-
тите същности на дух и материя стои действителността на
душевното,
психичната реалност, единствената действителност, която непосред-
ствено можем да опознаем.
439
XVI
ЖИТЕЙСКИЯТ ОБРАТ
[Доклад, част от който е публикувана в: Neue Zürcher Zeitung (Zürich,
14./16. März 1930) като „Die seelischen Probleme der menschlichen
Altersstufen“. Преработен и разширен под настоящото заглавие в:
Seelenprobleme der Gegenwart. (Psychologische Abhandlungen III)
Rascher, Zürich 1931. Neuauflagen 1933,1939,1946 und 1950; Paperback
1969]
ЖИТЕЙСКИЯТ ОБРАТ
749 Да говорим за проблемите на човешките възрасти е
изключи-
телно отговорна задача, защото тя има предвид ни повече, ни по-
малко да се разгърне картината на целия душевен живот от люлката
до гроба. При подобна задача в рамките на един доклад можем да
отдадем справедливост само на най-общите белези, като се разбира
от само себе си, че няма да даваме описание на нормалната психо-
логия на различните възрасти, а ще се занимаем с „проблеми“, ще
рече - с трудности, въпросителни, двусмислия, с една дума, с
въпроси,
на които може да се даде повече от един отговор, при това отговори,
които никога не са достатъчно сигурни и безспорни. Затова ще трябва
не само да имаме едно наум, а дори по-лошо: някои неща ще трябва
да приемем на доверие, а в отделни случаи ще се наложи и да
спекулираме.
750 Ако душевният живот се състоеше само от
фактологии - какъв-
то впрочем е още случаят на примитивното стъпало на развитие, -
бихме могли да се задоволим със здравата емпирия. Обаче душевният
живот на цивилизования човек е пълен с проблематика, дори не
можем да си го представим без проблематика. Нашите душевни
процеси са в по-голямата си част разсъждения, съмнения, експери-
менти - все неща, които несъзнаваната, инстинктивна душа на при-
митивния човек почти не познава. Наличността на проблематиката
дължим на нарастването на съзнанието, тя е данайският дар на
културата. Отклонението от инстинкта и противопоставянето
на инстинкта създава съзнанието. Инстинктът е природа и иска
природа. Съзнанието, напротив, може да иска само култура или
нейното отрицание, а където и да се стреми обратно към природата,
окрилено от копнежа на Русо, то „култивира“ природата. Доколкото
още сме природа, ние не съзнаваме и живеем в сигурността на
безпроблемния инстинкт. Всичко в нас, което още е природа, се
страхува от проблема, защото неговото име е колебание, а навсякъде,
където господства колебанието, има несигурност и възможност за
443
различни пътища. Там където обаче пътищата изглеждат много-
бройни, сме се отклонили от сигурното предводителство на
инстинкта
и сме изложени на страха. Защото в този момент нашето съзнание
трябва да направи това, което природата винаги е правила за своите
деца, а именно да вземе решения сигурно, без колебания и едно-
значно. И тъкмо тук ни обзема твърде човешкият страх, че съзна-
нието, нашето прометеевско завоевание, в края на краищата няма да
издържи състезанието с природата.
751 Проблемът ни отвежда в една самота, лишена от баща и от
майка, да, в една безприродна изоставеност, където сме обречени на
съзнаваност и на нищо друго освен съзнаваност. Няма как, ние трябва
да правим съзнаван избор и да вземаме съзнавано решение вместо
инстинктивните събития. Така всеки проблем означава възможност
за разширяване на съзнанието, едновременно обаче и една принуда
за сбогуване с всичко несъзнавано детинско и природно. Тази
принуда
е така безкрайно важен факт, че представлява и един от най-
съществените символични предмети за изучаване на християнската
религия. Става дума за жертвата на чисто природния човек, на
несъзнаващото, природно живо същество, чиято трагика започва
още с изяждането на ябълката в рая. Онова библейско грехопадение
превръща в проклятие съзнавано стга. На такова ни прилича наистина
всеки проблем, който ни принуждава към по-голяма съзнаваност и
по този начин отадалечава още повече рая на детинската несъзна-
ваност. Всеки гледа да избегне проблемите; ако е възможно, най-
добре да не се споменават, а още по-добре - да се игнорира съществу-
ването им. Всеки желае животът му да е прост, сигурен и гладък,
затова и проблемите са табу. Хората искат сигурност, а не колебания,
резултати, а не експерименти, без да си дават сметка, че само чрез
колебания може да има сигурност и само чрез експерименти -
резултати. Така и изкуственото отричане на проблемите не създава
убеденост, много повече то се нуждае от по-обширна и по-висока
съзнаваност, за да се стигне до сигурност и яснота.
752 Нужно ми беше това по-дълго въведение, за да направя по-
ясна същността на нашия предмет. Където става дума за проблеми,
ние инстинктивно се противим да минаваме през мрак и неясноти.
Искаме да чуваме само за недвусмислени резултати, а съвсем забра-
вяме, че тези резултати биха могли да съществуват само когато сме
прекрачили в мрака. За да можем обаче да прекрачим в мрака, трябва
444
да напрегнем всичко, което притежава съзнанието ни като възмож-
ности за осветляване; както вече казах, трябва дори да спекулираме.
Защото при третирането на душевната проблематика ние постоянно
се спъваме в принципни въпроси, наети за ползване от най-различни
факултети като присъщи техни области. Ние обезпокояваме или
ядосваме теолога не по-малко от философа, не по-малко и медика от
възпитателя, ние се доближаваме дори до работната територия на
биолога и на историка. Тези екстравагантности не произтичат от
любопитството ни, а от обстоятелството, че душата на човека е една
особена смес от фактори, които едновременно са и предмети на
разгърнати науки. Защото човекът е родил своите науки от себе си и
от своето специфично устройство. Те са симптоми на душата му.
753 Така че, като си поставим неизбежния въпрос, защо изобщо
човекът в толкова явно противорчие със света на животните има
проблеми, се оказваме в неразплитаемо кълбо от мисли, заплетено
от хиляди остри умове в продължение на хилядолетия. Върху това
произведение на изкуството аз няма да полагам сизифовски труд, а
само ще се опитам простичко да обясня какво бих могъл да
допринеса
към отговора на този принципен въпрос.
754 Проблемите не съществуват без съзнанието. Затова трябва по
друг начин да поставим въпроса, а именно: как така изобщо човекът
има съзнание? Не зная как е станало така, защото не съм бил там,
когато първите хора са станали съзнаващи. Ние и днес можем да
наблюдаваме осъзнаваностга у малките деца. Всички родители могат
да го видят, ако внимават. Впрочем можем да наблюдаваме следното:
когато детето познае някого или нещо, тогава усещаме, че детето
има съзнание. Затова е било и дървото на познанието в рая, което е
имало толкова фатални плодове.
755 Какво всъщност е да позная? За познание говорим тогава,
когато
успеем примерно да отнесем едно ново възприятие към вече същест-
вуваща взаимовръзка, и то така, че да разположим едновременно в
съзнанието не само възприятието, но и части от вече съществуващи
съдържания. Следователно познанието почива върху представена
взаимовръзка на психични съдържания. Ние няма да познаем едно
съдържание, ненамиращо връзка, и няма да го осъзнаем, ако съзна-
нието ни се намира още на ниското начално стъпало. Първата форма
на съзнанието, която е достъпна за нашето наблюдение и познание,
изглежда, че е обикновената връзка между две или повече психични
445
съдържания. На това стъпало съзнанието още е изцяло обвързано с
представата за няколко поредици от взаимовръзки и затова е
спорадично и по-късно няма да имаме спомен за него. Действително
в първите години от живота на човека не съществува континюитетна
памет. Съществуват най-много островчета на съзнанието като
отделни светлини или осветени предмети далеч в нощта. Тези остров-
чета на съзнанието обаче не са онези най-ранни, само представени
взаимовръзки между съдържанията, а съдържат една нова, много
съществена поредица от съдържания, именно тази на самия предс-
тавящ се субект, на така наречения Аз. Тази поредица също е само
представена в началото както първоначалните поредици от съдър-
жания, поради което детето съвсем закономерно в началото говори
за себе си в трето лице. Едва по-късно, когато поредицата на Аза или
така нареченият Азов комплекс вероятно чрез упражняване е набрал
собствена енергия, възниква чувството за субекта или за Аза. Това
би трябвало да е моментът, в който детето започва да говори за себе
си в първо лице. На това стъпало би трябвало да е започнал контито-
итетът на паметта. Или той би бил по същество континюитетът на
спомените на Аза.
756 Детското стъпало на съзнанието не познава още никакви
проб-
леми, защото още нищо не зависи от субекта, тъй като самото дете
още зависи изцяло от родителите. То е като че ли все още ненапълно
родено, все още носено в душевната атмосфера на родителите.
Душевното раждане и с това съзнаваното различаване от родителите
настъпва обикновено едва с настъпването на сексуалността в пубер-
тета. С тази физиологична революция е свързана и една духовна.
Чрез телесните прояви Азът бива така силно подчертан, че той поня-
кога твърде несъразмерно започва да се изявява. Оттук и изразът
„луди хлапашки години“.
75 7 До този повратен момент психологията на индивида е повече
инстинктивна и затова и безпроблемна. Дори и когато на
субективните
инстинкти се противопоставят външни ограничения, те не предиз-
викват у индивида никакви конфликти на индивида със себе си. Той
още не познава самораздвоението на проблемното състояние. Това
състояние може да настъпи едва тогава, когато външното
ограничение
се превърне във вътрешно, ще рече - когато един инстинкт се надигне
срещу друг. С езика на психологията това би означавало:
проблемното
състояние, вътрешният конфликт настъпва тогава, когато до Азовата
446
поредица възникне втора поредица от съдържания със сходна
интензивност. Тази втора поредица поради своята енергетична стой-
ност има същото функционално значение както Азовият комплекс,
така да се каже, едно друго, второ Аз, който в определени случаи
може дори да отнеме ръководството на първия Аз. В резултат въз-
никва конфликт със самия себе си, проблемното състояние.
758 Нека тук за кратко се върнем обратно към току-що казаното:
първата форма на съзнанието, тази на обикновеното познаване, е
едно анархично или хаотично състояние. Второто стъпало, това на
формиралия се Азов комплекс, е една монархична или монистична
фаза. Третото стъпало донася още един прогрес в съзнанието, а
именно съзнанието на двойствеността, на едно дуалистично състоя-
ние.
759 Тук вече стигаме до нашата съществена тема, а именно до
проб-
лематиката на възрастите. Първо става дума за тази на младежката
възраст. Това стъпало обхваща времето непосредствено след
пубертета почти до средата на живота, която е приблизително между
трийсет и петата и четирийсетата година.
760 Положително бихте желали да ми поставите въпроса, защо
започвам с второто стъпало от човешкия живот, с други думи - нима
стъпалото на детството няма никакви проблеми? Детето обикновено
е още безпроблемно, но със сложната си психика то е първостепенен
проблем на родителите, възпитателите и лекарите. Едва зрелият човек
може да се усъмни сам в себе си и да изпита раздвоение.
761 Източниците на проблеми в тази възраст са ни познати на
всички
нас. При мнозинството хора това са изискванията на живота, които
често внезапно прекъсват съня на детството. Ако индивидът се е
подготвил достатъчно, може преходът към професионалния живот
да премине гладко. Съществуват ли обаче контрастиращи с
действителността илюзии, възникват проблеми. Никой не влиза в
живота без предпоставки. Тези предпоставки могат понякога да се
окажат погрешни, ще рече - да не подхождат на външните условия,
с които човек се сблъсква. Често става дума за твърде големи очак-
вания или за подценяване на външните трудности, или за неоправдан
оптимизъм, или за негативизъм. Можем да направим дълъг списък с
всички онези погрешни предпоставки, които предизвикват първите,
съзнавани проблеми.
762 Невинаги обаче стълкновението на субективните
предпоставки
447
с външни дадености произвежда проблемите, а навярно много по-
често вътрешните душевни затруднения; те съществуват и тогава,
когато отвън всичко върви гладко. Изключително често е смущението
на душевното равновесие, предизвикано от сексуалния инстинкт, и
може би точно толкова често чувството за малоценност, което може
да произведе непоносима чувствителност. Тези вътрешни конфликти
могат да съществуват и когато външното приспособяване създава
впечатление да е постигнато без усилие, дори изглежда така, сякаш
че онези млади хора, които трябва да водят тежка битка с външния
живот, са пощадени от вътрешни проблеми, докато тези, на които
приспособяването по каквито и да е причини лесно им се удава,
развиват или сексуални проблеми, или конфликти на малоценността.
763 Проблемните характери много често са невротични, но би
било
тежко недоразумение да се смесва проблематиката с неврозата,
защото решаващата разлика между двете се състои във факта, че
невротичният е болен, тъй като не съзнава своята проблематика, а
проблемният страда от съзнавания си проблем, без да е болен.
764 Когато се опитаме от почти неизчерпаемото разнообразие на
индивидуалните проблеми на младежката възраст да изведем общото
и същественото, се натъкваме на определена характеристика, която
изглежда е присъща на всички проблеми от тази възраст: малко или
повече здраво придържане към стъпалото на съзнанието от детството,
противене на съдбовните сили вътре в нас и около нас, които искат да
ни забъркат в този свят. Нещо в нас иска да остане дете, съвсем
несъзнателно, или поне да съзнава само своето Аз, да отхвърля
всичко
чуждо или най-малкото да го подчини на собствената си воля, нищо
да не прави или поне да наложи своето собствено желание или власт.
В това се крие нещо от леността на материята, това е едно упорито
настояване за опазване на досегашното състояние, чиято съзнаваност
е по-малка, по-тясна, по-егоистична от съзнаваността на дуалистич-
ната фаза, в която индивидът е поставен пред необходимостта да
приеме другото, чуждото, така, както своя собствен живот, и да го
определи като едно Също-Аз.
765 Съпротивата се насочва срещу разширяването на живота,
представляващо същественият белег на тази фаза. Много преди това
е започнало разширяването, тази „диастола“ на живота, ако упот-
ребим един израз на Гьоте. То започва още с раждането, когато
детето
излиза навън от най-тясното ограничение на майчиното тяло, и
448
постоянно, непрестанно нараства, докато стигне апогея си в проб-
лемното състояние, когато индивидът започва да оказва съпротива
на разширяването.
766 Какво би станало с него, ако той просто се превърне в
чуждото,
другото, което също е Аз, и просто изпрати в миналото досегашното
си Аз? Това би бил напълно възможен път навярно. И все пак наме-
рението на религиозното възпитание - като се почне със събличането
на стария Адам и се стигне до ритуалите за прераждането у прими-
тивните народи - е да превърне човека в идващото, в новото, и да
накара старото да отмре.
767 Психологията ни учи, че в душата в един определен смисъл
няма нищо старо, нищо, което наистина окончателно може да отмре;
дори у апостол Павел остава нещо да го гризе. Който се пази от
новото, от чуждото, и се връща към отминалото, се намира в същото
невротично състояние, както другият, който, индентифицирайки се с
новото, бяга от миналото. Единствената разлика е, че единият се е
отчуждил от миналото, а другият - от бъдещето. Двамата правят
принципно едно и също: те спасяват своето тясно съзнание, вместо
чрез контраста на противоречията да го взривят и така да изградят
едно по-широко и по-високо състояние на съзнанието.
768 Тази последователност би била идеална, ако би могла да се
проведе в посочената фаза от живота. Природата очевидно ни най-
малко не се интересува от по-високо състояние на съзнанието,
напротив; и социумът не умее да цени такива душевни майсторски
постижения, той винаги възнаграждава на първо място пости-
жението, а не личността; тя обикновено гледа да е postum (на заден
план - лат.). Тези факти водят принудително до определено решение,
а именно ограничаване до постижимото, диференциране на опреде-
лени способности, представляващи истинската същност на социално
способния индивид.
769 Постижение, полезност и т. н. са идеалите, които като че ли
сочат пътя за излизане от бъркотията на проблемите. Те са пъте-
водните звезди за разширяването и укрепването на нашето психично
съществуване, за вкореняването ни в света, но не и за по-нататъшно
развитие на човешкото съзнание, именно на това, което се нарича
култура. За младежката възраст във всеки случай такъв избор е нор-
мален и при всички обстоятелства по-добър от упоритото преби-
ваване единствено в проблемното.
29. Динамиката па несъзиавапото
449
770 Следователно проблемът се решава, като даденостите от
мина-
лото се приспособят към възможностите и изискванията на идващото.
Човек се ограничава с постижимото, което от психологическа гледна
точка означава отказ от всички други душевни възможности. При
едното се губи част от ценното минало, при другото - част от ценното
бъдеще. Вие сигурно си спомняте за някои ваши приятели и съуче-
ници, били многообещаващи, идеални момчета, които след години
отново сте срещнали и сте оценили като вкарани в рамките на сухия
шаблон. Те са именно представители на горните случаи.
771 Големите проблеми на живота не могат никога да се решат
завинаги. Ако все пак се създава такова впечатление, то винаги е
някаква загуба. Техният смисъл като че ли не се състои в решаването
им, а в това неотклонно да работим върху тях. Това е единственото,
което ни предпазва от оглупяване и вкостеняване. Така и решението
на проблемите от младежките години чрез ограничаване до пости-
жимото е валидно само временно и, общо взето, нетрайно. При
всички обстоятелства е много сериозно постижение да си извоюваш
социално съществуване и така да прекроиш първородната си
природа, че тя малко или много да влезе в рамките на тази
екзистентна
форма. Това е вътрешна и външна битка, сравнима с битката за
съществуването на Аза в детските години. Онази битка във всеки
случай преминава за нас на тъмно, но виждайки с каква упоритост и
по-късно се придържаме към детинските илюзии, предпоставки,
егоистичните привички ит.н., можем по това да определим какви
интензитети са били използвани по-рано за налагането им. Същото
се случва и с идеалите, убежденията, водещите идеи, нагласите и т.
н.,
които в младежките ни години ни въвеждат в живота, за които ние се
борим, страдаме и побеждаваме: те се срастват с нашата същност,
ние видимо се променяме заедно с тях и затова ги продължаваме ad
libitum (доброволно - лат.) с онази естественост, с която младият
човек
налага nolens volens (без да иска - лат.) своето Аз пред света или
пред самия себе си.
772 Колкото повече се доближаваме до средата на живота и
колкото
повече човек е успял да се укрепи в своята лична нагласа и социално
положение, толкова повече му се струва, че е открил правилния път
в живота и правилните идеали и принципи на поведение. Затова и
тяхната вечна валидност се изнася на преден план и бива превърната
в добродетел, за да може човек винаги да се придържа към нея. Не се
450
забелязва обаче същественият факт, че постигането на социалната
цел става за сметка на тоталността на личността. Много, твърде
много
живот, който също е могъл да се изживее, вероятно е останал в
килера
с вехтории и прашасали спомени, които понякога могат да са дори
тлеещи въглени под сива пепел.
775 Статистиката показва нарастващ брой на депресии у мъже
около
четирийсетге. При жените невротичните трудности започват обик-
новено малко по-рано. В тази фаза от живота, между трийсет и пет и
четирийсет, започва да се подготвя значима промяна на човешката
душа. В началото това не е съзнавана и биеща на очи промяна, по-
скоро става дума за индиректни признаци на промени, които,
изглежда, започват в несъзнаваното. Понякога то е нещо като бавна
промяна на характера, в други случаи излизат на преден план отново
качества, изчезнали със скъсването с детството, или досегашните
склонности и интереси започват да избледняват, а на тяхно място се
появяват други, или пък - което се среща много често - досегашните
убеждения и принципи, особено моралните, започват да се втвър-
дяват и да загрубяват, което постепенно, към петдесетте, може да
стигне до нетърпимост и фанатизъм, сякаш съществуването на тези
принципи е застрашено и тъкмо сега се е наложило да се наблегне
истински на тях.
774 Невинаги в зряла възраст се избистря виното от младостта,
понякога то помътнява. Всички тези явления могат най-добре да се
наблюдават при относително едностранчиви хора. Веднъж те настъп-
ват по-рано, друг път - по-късно. Доста често, както на мен ми се
струва, настъпването им бива забавено от факта, че родителите на
засегнатата личност са още живи. Това състояние прилича на продъл-
жилата необичайно дълго младежка фаза. Наблюдавал съм го кон-
кретно при мъже, при които бащата има дълъг живот. Неговата смърт
въздейства като връхлитаща зрелост, ще рече - катастрофално.
775 Познавам набожен мъж, беше църковен настоятел, и когато
започна четирийсетте, разви постоянно нарастваща непоносима
морална и религиозна нетърпимост. При това душата му ставаше
все по-мрачна. Накрая той се превърна в някаква навъсено бдяща
колона в църквата. Така стигна петдесет и пет години, когато веднъж,
посред нощ, седнал в кревата и казал на жена си: „Разбрах го най-
после. Аз съм негодник.“ Това самопознание не остана практически
без последствия. Той прекара последните години от живота си в
451
разкош и гуляи, в резултат на което пропиля и значителна част от
имуществото си. Очевидно не е бил толкова несимпатичен човек,
след като бе способен и на двете крайности!
776 Всички толкова чести невротични смущения в зрялата
възраст
имат нещо общо помежду си, а именно че искат да прекарат психо-
логията от младежката фаза през прага на прословутата възраст на
швабите (четирийсет години, когато те поумнявали - б. пр.). Кой не
познава онези трогателни възрастни господа, които постоянно трябва
да претоплят студентските години и само с поглед назад към своите
омировски героични времена могат да разпалят пламъка на живота
си, докато битуват, сковани в безнадеждно филистерство? Във всеки
случай те най-често имат едно предимство, което не е за подценяване
- не са невротици, а обикновено са само скучни и стереотипни.
777 Невротикът е по-скоро този, на когото никога не се удава да
успее така в настоящето, както му се иска, и който поради това не
може и да се радва на миналото. Както по-рано не е могъл да се
отърве от детството, така сега не може да се откъсне от младежката
фаза. По всичко личи, че не се побира в сивите мисли за остаряването
и затова болезнено гледа назад, тъй като перспективата напред е
непоносима. Както детето ужасено се стряска от непознатостта на
света и на живота, така и възрастният отстъпва пред втората
половина
от живота, сякаш там го очакват непознати, опасни задачи или е
заплашван от жертви и загуби, които не иска да поеме, или досе-
гашният му живот е бил толкова красив и толкова скъп, че не е в
състояние да се лиши от него.
778 Дали пък в крайна сметка това не е страхът от смъртта? Не
ми
се струва много вероятно, защото обикновено смъртта е още доста
далеч и затова малко абстрактна. Опитът показва по-скоро, че
основанието и причината за всички трудности на този преход е една
дълбока, забележителна промяна на душата. За да характеризирам
това, ще взема за сравнение всекидневния път на Слънцето.
Представете си едно слънце, одухотворено от човешко чувство и за
момент осенено от човешко съзнание. Сутрин то се издига от
нощното
море на несъзнаваностга и вижда широкия, шарен свят да се простира
все по-далеч и по-далеч от него, колкото по-високо то се изкачва на
хоризонта. В това разширяване на неговия обсег на действие,
предизвикано от изкачването му, Слънцето ще познае своето
значение
и ще види своята възвишена цел във възможно най-голяма височина,
452
a c това и всеобхватностга на благословения си дълг. С тази
убеденост
Слънцето достига непредвидената обедна височина - непредвидена,
защото неговото еднократно съществуване не би могло да знае
предварително кулминационната точка. В дванайсет на обяд започва
залезът. А залезът е обръщане на всички стойности и идеали на
утрото. Слънцето става непостоянно. Сякаш започва да прибира
лъчите си. Светлината и топлината намаляват до окончателното
изгасване.
779 Всички сравнения куцат. Това сравнение не куца поне повече
от другите. Една френска поговорка резюмира почти истината в това
сравнение цинично и резигниращо. Тя гласи: „Si jeunesse savait, si
vieillesse pouvait“ (ако младостта знаеше, ако старостта можеше - б.
пр.).
780 За щастие ние, хората, не сме слънца, иначе щеше да бъде
много
зле за нашите културни стойности. Но все пак има нещо слънчево в
нас и утрото, пролетта, вечерта и есента на живота не са само
сантиментални приказки, а психологически истини, нещо повече, те
са дори психологически факти, защото обедният обрат показва дори
телесни качества. Особено сред южните народи се наблюдава след-
ното: по-възрастни жени развиват груби, дълбоки гласове, мустаци,
огрубели черти на лицето и в много други отношения мъжествени
белези. Обратното, мъжкото съсловие придобива омекотена физика
чрез женствени черти като затлъстяване и по-мек израз на лицето.
781 В литературата по етнология има интересен доклад за един
индиански главатар и боец, на когото около средата на живота се
явил насън Големият дух и обявил, че главатарят оттук нататък
трябвало да седи с жените и децата, да носи женски дрехи и да яде
женска храна. Той се подчинил на това съновидение, без да загуби
репутация. Въпросната визия е точният израз на психичната обедна
революция, на началото на залеза. Стойностите, дори и телата, се
превръщат в противоположното, поне отчасти.
782 Бихме могли например да сравним мъжкото и женското,
заедно
с душевните им качества, с определен запас от субстанции, които в
първата половина от живота се използват донякъде неравномерно.
Мъжът използва големия си запас от мъжка субстанция и му остава
само по-малкият запас от женска субстанция, който сега влиза в
употреба. Обратно, жената включва в действие неизползвания досега
запас от мъжественост.
453
783 Много повече, отколкото във физиката, тази промяна важи за
психиката. Колко често се случва примерно мъжът до четирийсет и
пет, петдесет години да е банкрутирал и тогава жената да се запретне
и да отвори малко магазинче, в което мъжът поема обслужващи
функции. Има много жени, които едва след четирийсетата си година
изобщо се събуждат за социална отговорност и за социално съзнание.
Например в модерния стопански живот, особено в Америка, така
нареченият break-down - нервният срив, след четирийсетата година
е едно невероятно често срещано явление. Ако изследваме по-задъл-
бочено жертвите, ще установим, че това, което се е сринало, е било
досегашният мъжки стил, а това, което е останало, е един станал
женствен мъж. Обратното, могат да се наблюдават в същите среди
жени, които през тези години развиват невероятна мъжественост и
твърдост на разума, оставяща на заден план сърце и чувства. Много
често тези промени са придружавани от всякакъв вид семейни катас-
трофи, защото не е толкова трудно да си представим какво следва,
когато мъжът открие нежните си чувства, а жената - разума си.
784 Най-лошото във всички тези неща е фактът, че умни и
образо-
вани хора доживяват живота си, без да знаят за възможностите на
такива промени. Съвършено неподготвени те влизат във втората
половина от живота си. Или има някъде училища, не само висши, но
по-висши училища за четирийсетгодишни, които да ги подготвят за
предстоящия им живот и неговите изисквания точно така, както обик-
новените висши училища въвеждат нашите млади хора в познанието
за света и живота? Не, съвършено неподготвени ние навлизаме в
пладнето на живота, дори нещо по-лошо, правим го при погрешните
предпоставки на нашите предишни истини и идеали. Не можем да
живеем следобеда на живота си по същата програма както утрото,
защото това, което е много сутринта, ще бъде малко вечерта, а това,
което е вярно сутринта, няма да е вярно вечерта. Лекувал съм твърде
много възрастни хора, надниквал съм в тайната камера на душата им
и съм потресен от истината на тези основни правила.
785 Остаряващият човек би трябвало да знае, че неговият живот
не
отива нагоре и не се разширява, а налага един неумолим вътрешен
процес на стесняване на живота. За младия човек е почти светотат-
ство или поне опасност твърде много да се занимава със себе си - за
по-възрастния човек е задължение и необходимост да отделя
сериозно
внимание на себе си. Слънцето прибира лъчите си, след като е прахо-
сало светлината си върху света. Вместо това много възрастни хора
предпочитат да бъдат хипохондрици, скъперници, дребнави догма-
тици и юибаюгеБ 1етроп5 асб (хвалители на действените времена -
лат.) или дори вечни младежи, един жалък ерзац на собственото
просветление, но неизбежна последица от лудостта, че втората поло-
вина от живота трябва да се управлява от принципите на първата.
786 Казах преди малко, че нямаме училища за
четирийсетшдишни.
Това не е съвсем вярно. Нашите религии открай време са такива
училища или са били някога. Но за колко от нас са още такива? Колко
от нас, по-възрастните хора, са били наистина възпитани в такова
училище за тайната на втората половина от живота, старостта, смърт-
та и вечността?
787 Човекът със сигурност не би доживял седемдесет или
осемдесет
години, ако това дълголетие не би отговаряло на смисъла на неговия
биологичен вид. Затова и пладнето на живота трябва да има собствен
смисъл и цел и не може да бъде само жалък придатък на утрото.
Смисълът на утрото е несъмнено развитието на индивида, неговото
утвърждаване и размножаване във външния свят и грижата за
потомството. Това е очевидната цел на природата. Но когато тази цел
е изпълнена, дори богато изпълнена, трябва ли да продължи печеле-
нето на пари, по-нататъшното завоевание и разширяване на същест-
вуването извън всякакъв разумен смисъл? Който по такъв начин без
необходимост пренася закона на утрото, ще рече - природната цел,
в следобеда на живота, ще трябва да плати с душевни загуби точно
така, както някой младеж, който иска да пренесе детския си егоизъм
в зряла възраст, трябва да плати заблудата си със социални неуспехи.
Печелене на пари, социално съществуване, семейство, потомство
са все още обикновена природа, не са никаква култура. Културата е
отвъд природната цел. Би ли могла тогава културата да бъде
смисълът
и целта на втората половина от живота?
788 У примитивните племена можем да видим, че винаги старите
са пазителите на мистериите и на законите, а в тях най-напред се
изразява културата на племето. Как стоят нещата в това отношение
при нас? Къде е мъдростта на нашите възрастни? Къде са техните
тайни и техните съновидения? В повечето случаи старите при нас
искат да се сравняват с младежите. В Америка е почти идеал бащата
да е брат на синовете си, а майката - по възможност по-младата
сестра на дъщеря си.
455
789 Не зная доколко това объркване е реакция срещу преуве-
личеното по-рано достойнство и колко от това трябва да се отдаде на
погрешни идеали. А те несъмнено са налице: целта на тези хора не е
пред тях, а зад тях. Затова те се стремят да се върнат назад. Трябва да
им признаем, че е трудно да видиш колко различни би трябвало да
бъдат целите във втората половина от живота в сравнение с първата:
разширяване на живота, полезност, действеност, създаване на прес-
тиж в социалния живот, благоразумно направляване на потомството
към подходящи семейства и добри позиции - достатъчно житейски
цели! За съжаление - недостатъчно смисъл и цел за мнозина, които
съумяват да видят в стареенето само голото отмиране на живота и да
възприемат предишните идеали като избледнели и износени!
Безспорно тези хора би трябвало много по-рано да са напълнили до
преливане подноса на своя живот и да са го изпразнили до дъно, сега
те биха възприемали света по друг начин, не биха запазили нищо
отпреди, всичко, което е искало да гори, щеше да е изгоряло, и тиши-
ната на старостта би им била добре дошла. Но не бива да забравяме,
че твърде малко от хората са артисти в живота и че изкуството на
живота е най-изисканото и най-рядкото от всички изкуства - да изпие
до дъно чашата с красота, кой умее това? Така за мнозинството
остават твърде много неизживени неща - често дори възможности,
които те и при най-добро желание не биха могли да изживеят, и така
те прекрачват прага на старостта с неосъществени претенции, което
неволно обръща погледа им назад.
790 За такива хора е особено вредно да се обръщат назад. На тях
им
е абсолютно необходима перспектива напред, една цел в бъдещето.
Затова и всички големи религии съдържат обещания за отвъдното,
имат своята свръхземна цел, която прави възможно за смъртните да
изживеят втората половина от живота си с подобна целенасоченост,
както и първата. Но колкото за днешния човек са разбираеми целите
на разширяването и на кулминацията на живота, толкова съмнителна
и почти невероятна му се струва идеята за продължаващия живот
след смъртта. И въпреки всичко краят на живота, а именно смъртта,
би могъл да бъде една разумна цел само тогава, когато животът е или
толкова мизерен, че накрая човек е радостен, че свършва, или ако
съществува убеждението, че слънцето със същата последователност,
с която се изкачва към пладнето, търси и залеза си, „за да свети на
далечни народи“. Но умението да вярваш днес стана толкова трудно
456
изкуство, че особено за образованата част от човечеството е почти
недостъпно. Твърде много привикнахме с мисълта, че in puncto без-
смъртие и други подобни съществуват твърде много противоречиви
възгледи и никакви убедителни доказателства. Тъй като нашата
съвременна ключова дума „наука“, както личи, има безусловна
убедителна сила, се търсят „научни“ доказателства. Обаче онези сред
образованите, които мислят, знаят много добре, че едно такова
доказателство спада към философските невъзможности. Просто не
можем да знаем нищо по темата.
791 Мога ли във връзка с това все пак да отбележа, че по същите
причини не може да се знае дали все пак не се случва нещо след
смъртта? Отговорът е едно non liquet (не е ясно - лат.), нито поло-
жителен, нито отрицателен. Ние просто не знаем нищо достатъчно
научно и се оказваме в съвършено същото положение, както по въп-
роса, дали на Марс има живот или не, а марсианците, ако има такива,
изобщо не ги интересува дали ние потвърждаваме, или отричаме
тяхното съществуване. Тях може да ги има, може и да ги няма.
Същото
е и с така нереченото безсмъртие, поради което можем да отнесем
проблема ad acta (към дело - лат.).
792 Тук обаче се събужда моята лекарска съвест, която има да
каже
още нещо съществено по въпроса. Имам наблюдения, че целенасо-
ченият живот най-общо е по-добър, по-богат, по-здравословен от
един безцелен и че е по-добре да се върви с времето напред,
отколкото
назад. За лекаря, лекуващ душата, старият, който не може да се
прости
с живота, е точно толкова слабоват и болнав, колкото и момчето,
което не може да изгради живота си. И действително в много случаи
става дума за същата детинска жадност, за същия страх, за същия
инат и своенравие както в единия, така и в другия случай. Аз като
лекар съм убеден, че е по-хигиенично да видиш някаква цел в
смъртта,
към която би могъл човек да се стреми, и че съпротивата срещу й е
нещо нездраво и абнормено, защото то ограбва целта от втората
половина на живота. Затова намирам всички религии с тяхната свръх-
земна цел твърде разумни, погледнато от аспекта на една душевна
хигиена. Ако живея в къща, за която зная, че в следващите четири-
найсет дни ще се срути над главата ми, всичките ми жизнени
функции
ще бъдат нарушени от тази мисъл; ако, обратно, се чувствам сигурен,
тогава мога спокойно и нормално да живея в нея. Би било добре от
гледна точка на лекаря, ако бихме могли да мислим, че смъртта е
457
само един преход, една част от неизвестно голям и дълъг жизнен
процес.
793 Макар че повечето от хората не знаят за какво е нужна солта
на
тялото, всички искат да я имат поради инстинктивна потребност. По
сходен начин стоят нещата и при душевните неща. Повечето от
хората
винаги са изпитвали потребност за живот след смъртта. Затова ние с
нашата констатация не стоим настрани, а в средата на голямата
магис-
трала на живота на човечеството. Затова е правилно да мислим в
смисъла на живота дори и тогава, когато не разбираме какво мислим.
794 Разбирали ли сме изобщо някога какво мислим? Разбираме
само онова мислене, което не е повече от едно сравнение, от което
не може да произлезе повече от това, което сме вложили. Това е
интелектът: извън него обаче съществува едно мислене в образи от
първоизточника, в символи, които са по-стари от историческия човек,
открай време той ги получава вродени и те надживяват всички
поколения, вечно живи, изпълващи дълбините на нашата душа.
Пълният живот е възможен само в съгласие с тях, мъдростта е
връщане
при тях. В действителност не става дума нито за вяра, нито за знания,
а за съгласуваността на нашето мислене с праобразите на нашето
несъзнавано, които са майките на всяка мисъл, които ние не можем
да си представим, каквито и мисли да роди нашето съзнание. А една
от тези прамисли е идеята за живот след смъртта. Науката е несъиз-
мерима с тези праобрази. Това са ирационални дадености, условия а
priori на въображението, които просто са и чиято целесъобразност и
оправданост науката само a posteriori (според последствията - лат.)
може да изследва, както, да кажем, функцията на щитовидната жлеза,
която преди XIX век можеше да бъде обявена и за безсмислен орган.
Праобразите за мен са нещо като органи на душата, за които нося
най-голяма отговорност, поради което на един по-възрастен пациент
съм длъжен да кажа: „Вашият божествен образ или вашата идея за
безсмъртието е атрофирала, вследствие на което вашата душевна
обмяна на веществата е напълно объркана.“ По-смислено и по-
дълбоко, отколкото предполагахме, е старото (pagpciKOV dOavaoiaq,
билето на безсмъртието.
795 Разрешете накрая да се върна отново за миг при сравнението
със Слънцето. Нашите 180 градуса от жизнената ни дъга се делят на
четири части. Първата източна четвърт е детството, ще рече - онова
безпроблемно състояние, в което ние представляваме проблем за
другите, но не съзнаваме собствена проблематика. Съзнаваната
проблематика обхваща втората и третата четвърт, а в последната
четвърт, в годините на старостта, отново се оказваме в онова състо-
яние, в което, необезпокоявани за състоянието на нашето съзнание,
отново ставаме по-скоро проблем за другите. Детството и дълбоката
старост наистина са твърде различни, но имат нещо общо, а именно
потопеността в несъзнавано душевното. Тъй като душата на детето
се развива от несъзнаваното, неговата психология, макар и трудна, е
повече предвидима от тази на стареца, който отново потъва в несъз-
наваното и там постепенно изчезва. Детството и дълбоката старост
са безпроблемните състояния на живота, поради което и аз не ги
включих тук в изложението си.
459
XVII
ДУША И СМЪРТ
[Публикувано в: Europäische Revue Х/4 (Berlin,.1934). Съкратен
вариант под заглавие „Von der Psychologie des Sterbens“ в: Münchner
Neueste Nachrichten (2. Oktober 1935). После в: Wirklichkeit der Seele.
(Psychologische Abhandlungen IV) Rascher, Zürich 1934. Neuauflagen
1939 und 1947; Paperback 1969.]
т
ДУША И СМЪРТ
796 Често се е случвало да ми отправят въпроса, какво
смятам за
смъртта, за онзи безпроблемен край на човешкото съществуване.
Ние познаваме смъртта просто като един край. Това е последната
точка, която се поставя често още преди края на изречението, отвъд
което има само спомени или последващо въздействие върху други
хора. За засегнатото лице обаче е изтекъл пясъкът в часовника,
търкалящият се камък се е спрял. Пред лицето на такава смърт
животът
винаги ни се вижда като едно протичане, като ход на навит часовник,
чието окончателно спиране се разбира от само себе си. Дори никога
не сме били по-убедени в „изтичането“ на живота, както когато даден
човешки живот свършва пред очите ни, и никога по-настойчиво и
по-притеснително не се е надигал въпросът за смисъла и стойността
на живота, отколкото в момента, в който виждаме последния дъх да
напуска допреди малко още живото тяло. Колко различен ни
изглежда
смисълът на живота, когато виждаме как младият човек полага
усилия
за далечни цели и гради бъдеще, отколкото когато нелечимо болен
или старец, против волята си и безсилен, се спуска в гроба! Младежта
- иска ни се да е така - има цел, бъдеще, смисъл и стойност.
Отиването
до края е само безсмислено спиране. Ако един младеж се страхува
от света, от живота и бъдещето, всеки би съжалил за това, би го
определил като неразумно, невротично, смятат го за страхлив
манкьор. Когато обаче застаряващият човек изпитва таен ужас, дори
смъртен страх при мисълта, че за неговото неразумно очакване от
живота са му останали само толкова и толкова години, човек
притеснен си спомня за някои чувства у себе си, по възможност си
отмества погледа и сменя темата на разговора. Оптимизмът, с който
се оценява младежта, тук ни предава. Наистина човек има за всички
случаи по някоя и друга мъдрост подръка, която да поднесе на
другия,
като например „Всеки някога умира“, „Никой не е вечен“ и т. н. Но
когато човек е сам и е нощ, и е толкова тъмно и тихо, че не се чува и
не се вижда нищо друго освен мислите, които събират и изваждат
463
години живот, когато дългата поредица от онези неприятни факти
доказва безпощадно колко напред е отишла стрелката на часовника,
когато бавното и неудържимо приближаване на онази черна стена
окончателно ще погълне всичко, което обичам, желая, притежавам,
вярвам и към което се стремя, тогава всички житейски мъдрости се
свират в неоткриваемо скривалище, а страхът пада върху будуващия
като задушаващо покривало.
797 Както има голям брой млади хора, които по принцип
изпитват
панически страх от живота, към който толкова се стремят, така има
вероятно още по-шлям брой застаряващи хора, които изпитват същия
страх от смъртта. Да, моят опит показва, че тъкмо онези млади хора,
които се страхуват от живота, по-късно страдат от страх от смъртта.
Докато са млади, така се казва, имали инфантилна съпротива срещу
нормалните изисквания на живота; като остареят, би трябвало да се
каже същото, а именно че се страхуват от едно нормално изискване
на живота. Но до такава степен сме убедени, че смъртта е просто
краят на протичането, че обикновено на никого не му и идва наум да
възприеме смъртта като цел и като осъществяване, както правим
това без никакво съмнение при целите и намеренията на започващия
младежки живот.
798 Животът е енергетично протичане като всяко друго. Обаче
все-
ки енергетичен процес по принцип е необратим и затова недвусмис-
лено насочен към една цел, а целта е спокойствието. Всеки процес в
крайна сметка не е нищо друго освен първоначално смущение на
едно, така да се каже, вечно състояние на покой, което постоянно се
стреми да се възстанови. Животът е дори телеологичното par excel-
lence, той самият е целенасоченост, а живото тяло е система от
целесъобразности, които се домогват до осъществяване. Краят на
всяко протичане е неговата цел. Всяко протичане е като бегач, който
с огромно напрежение и най-голям разход на енергия се стреми да
постигне целта си. Младежки копнеж към света и живота, към пости-
гане на напрегнати надежди и далечни цели е откровената целенасо-
ченост на живота, която веднага се променя в страх от живота, нев-
ротична съпротива, депресии и фобии, ако се е закачила някъде о
миналото или се страхува от смели постъпки, без които поставените
цели не могат да бъдат постигнати. Със зрелостта и апогея на биоло-
гичния живот, който приблизително съвпада със средата на живота, в
никакъв случай не спира целенасочеността на живота. Със същата
интензивност и неудържимост, с която животът е вървял нагоре
преди
достигане на неговата среда, сега тръгва надолу, защото целта не е
на върха, а в равнината, в която е започнало изкачването. Кривата на
живота е като парабола на снаряд. Смутен в началния си покой,
снарядът тръгва нагоре и се връща обратно към състояние на покой.
799 Психологическата крива на живота не иска да съвпада с тази
природна закономерност. Разногласието започва обикновено още
при изкачването. Снарядът се издига наистина биологично, но психо-
логически се колебае. Човек изостава с години, запазва детството си
така, сякаш не може да се вдигне от земята. Спираме стрелката и си
въобразяваме, че времето спира. Ако с известно закъснение все пак
стигнем до някой връх и там психологически се оттегляме за почивка,
макар че бихме могли да зебележим как от другата страна вече
започваме да се свличаме, тогава се вкопчваме, най-малкото с ревно-
стни погледи, към постигнатата за пръв път височина. Както преди
страхът стоеше като пречка пред живота, така стои той сега пред
смъртта. Признаваме, че от страх пред живота сме закъснели с изкач-
ването, но сега тъкмо поради закъснението издигаме още по-големи
изисквания към удържане на постигнатата височина. Станало е наис-
тина съвсем ясно, че животът въпреки всякаква съпротива (за която
сега също особено много се съжалява) се е наложил, но независимо
от това прозрение отново се правят опити да се спре животът. По
този начин психологията на въпросния човек загубва естествената
почва под краката си. Неговото съзнание е във въздуха, докато под
него параболата с нарастваща скорост отива надолу.
800 Хранителната почва за душата е естественият живот. Който
не
се съобразява с този факт, остава да виси във въздуха и се вкочанява.
Затова толкова много хора в зряла възраст се вдървяват, гледат назад
и се вкопчват в миналото, носейки в сърцето си таен страх от
смъртта.
Те се оттеглят от житейския процес, най-малкото психологически, и
остават да стърчат като възпоменателни солени стълбове, спомнят
си интензивно младежките си години, но не намират жива връзка с
настоящето. От средата на живота нататък остава витален само този,
който иска да умре заедно с живота. Защото това, което се случва в
тайния час на житейското пладне, е обръщането на параболата, раж-
дането на смъртта. Животът от втората половина не е възход,
разгръщане, размножаване, прилив на живот, а смърт, защото него-
вата цел е смъртта. Да не желаеш апогея на живота си е същото, като
30. Динамиката па иесъзнавапото
465
да не желаеш неговия край. И едното, и другото означава: нежелание
за живот. Нежеланието за живот е еднозначно с нежеланието да
умреш. Да дойдеш и да си отидеш е в една и съща крива.
801 Тази толкова недвусмислена истина съзнанието гледа по въз-
можност да не възприема. Обикновено човек е силно свързан с мина-
лото си и си остава с илюзията за младостта. Да си стар е
изключително
непопулярно. По всичко личи, че не се взема предвид обстоятел-
ството, че да не можеш да остарееш е точно толкова глупаво, колкото
и да не можеш да се измъкнеш от детството. Един мъж на трийсет,
който е още инфантилен, може да бъде съжаляван, но един младеж
на седемдесет години - това не е ли очарователно? И все пак и
едното, и другото са перверзни, безстилни, психологични противоес-
тествености. Младеж, който не се бори и не побеждава, е пропуснал
най-хубавото от своята младост, а един възрастен, който не умее да
чува тайната на потоците, които шумолят от върховете към
равнините,
е едно безсмислие, една душевна мумия, която не е нищо повече от
вкамененото си минало. Той стои встрани от живота си, повтаряйки
се като някаква машина до пълно изхабяване. Що за култура, която се
нуждае от подобни сенки!
802 Нашата, установена от статистиката, относително по-голяма
продължителност на живота е културно завоевание. Примитивните
народи достигат само в отделни случаи дълбока старост. Затова и
видях много малко мъже с бели коси и приблизително по-възрастни
от шейсет години сред племената в Източна Африка, които посетих.
Но те наистина бяха стари, при това така, сякаш винаги са били
стари,
така цялостно се бяха вживели в старостта си. Те просто бяха това,
което бяха, във всяко едно отношение. Ние винаги сме нещо в повече
или по-малко от това, което всъщност сме. Сякаш нашето съзнание
се е отместило от своята естествена основа и като че ли вече не може
да се справи с естественото време. Като че ли ние страдаме от
божествено самонадценяване на съзнанието, което ни залъгва, че
жизненото време е само една илюзия, която по желание може да се
променя. (Питаме се откъде съзнанието всъщност черпи способност
да бъде противоестествено и какво би могло да означава такова
своеволие?)
803 Както траекторията на снаряда завършва в целта, така и
животът
завършва със смъртта, която впрочем е целта на целия живот. Дори
неговият възход и апогей са само стъпала и средства към целта,
466
именно смъртта. Тази парадоксална формула не е нищо друго освен
логичното заключение от факта за целеустремеността и целенасо-
чеността на живота. Не смятам, че с това ще плащам дан на някаква
силогистична игра. На възхода на живота ние отдаваме цел и смисъл,
защо да не направим същото с обратния му ход надолу? Рождението
на един човек носи със себе си значимост, защо същото да не се
отнася и за смъртта? Младият човек се подготвя двайсет и повече
години за разгръщането на своето самостоятелно съществуване, защо
да не се подготвя двайсет и повече години за своя край? Във всеки
случай - с апогея това видимо е постигнато, човекът е, човекът има.
А какво се постига със смъртта?
804 Не ми е приятно в момента, когато основателно се очаква
нещо,
изведнъж да измъкна от джоба си някаква вяра и да накарам читателя
си да прави точно това, което никога не е умеел, а именно да вярва в
нещо. Трябва да си призная, че и аз никога не съм го умеел. Затова
сега безспорно няма да твърдя, че трябва да вярваме, че смъртта е
едно второ раждане и че преминава в друг, неограничен живот извън
гроба. Но поне имам право да отбележа, че consensus gentium (об-
щественото съгласие - лат.) притежава конкретни възгледи за
смъртта,
намерили безспорно отражение във всички големи религии по света.
Нещо повече, можем дори да твърдим, че повечето от тези религии
представляват сложни системи за подготовка за смъртта, и то в такава
степен, че животът, в смисъла на моята парадоксална формула,
действително не означава нищо друго освен една подготовка за
последната цел - смъртта. За двете най-големи изповядвани религии
- християнството и будизма - човешкото съществуване намира
смисъла си в своя край.
805 През епохата на Просвещението се е изградило мнение за
същността на религиите, което заслужава да бъде споменато поради
широкото си разпространение, независимо че е едно типично прос-
вещенско недоразумение. Според това мнение религиите били нещо
като философски системи и били измислени също от човешки глави.
Просто някой някога изнамерил един бог и подобни догми и повел
хората за носа чрез тази „изпълняваща желанията“ фантазия. Срещу
това мнение се изправя обаче психологическият факт, че
религиозните
символи доста трудно биха могли да се измислят тъкмо от човешка
глава. Те и без това не произхождат от главата, а от някъде другаде,
може би от сърцето, във всеки случай от един дълбок психичен слой,
467
който малко прилича на съзнанието, което винаги е само повърх-
ността. Затова и религиозните символи имат подчертано „характер
на откровение“, ще рече —те са обикновено спонтанни продукти на
несъзнавана душевна дейност. Те могат да са всичко друго, само не
измислени; те по-скоро са възниквали в продължение на хилядо-
летията, както растенията, като естествени откровения на душата на
човечеството. Дори и днес можем все още да наблюдаваме спон-
танното възникване на истински и определено религиозни символи
у отделни индивиди, които прорастват от несъзнаваното като странни
цветя, а съзнанието стои смутено до тях и не знае какво да прави с
подобно създание. Можем без особени трудности да установим, че
тези индивидуални символи съдържателно и формално произхождат
от същия несъзнаван „дух“ (или каквото и да е), както големите
религии на човечеството. Така или иначе опитът доказва, че
религиите
в никакъв случай не са съзнателна измишльотина, а произхождат от
естествения живот на несъзнаващата душа и го изразяват в известен
смисъл адекватно. С това именно се обяснява тяхното универсално
разпространение и тяхното невероятно историческо въздействие
върху човечеството. Подобно въздействие би било неразбираемо,
ако религиозните символи не биха били поне психологически
природни истини.
806 Зная, че твърде много хора изпитват затруднения с думата
„психологически“. За да успокоя тези критици, ще добавя, че няма
човек, който да знае какво е „психика“ и че също така не може да
каже докъде стига „псхиката“ в природата. Затова една
психологическа
истина е също така достойно и добро нещо, както и физическата,
която се ограничава с материята, аналогично на другата, ограни-
чаваща се с психиката.
807 Намиращият израз във всички религии consensus gentium
симпатизира, както видяхме, с моята парадоксална формула.
Изглежда, че на всеобщата душа на човечеството повече й подхожда
да разглеждаме смъртта като осъществяване на смисъла на живота и
като негова същинска цел вместо като едно обикновено, безсмислено
прекратяване. Следователно този, който възхвалява просвещенското
мнение, се изолира психологически и стои в противоречие със своята
собствена всечовешка същност.
808 Последното изречение съдържа основната истина за всички
неврози, защото същността на нервните разстройства се състои в
468
крайна сметка в едно отчуждение от инстинктите, в едно откъсване
на съзнанието от някои душевни основни факти. Просвещенски
мнения попадат заради това, без да искат, в непосредствено съседство
с невротичните симптоми. Те наистина като тях са скрито мислене,
което замества психологически правилното мислене. То остава вина-
ги свързано със сърцето, с дълбините на душата, с племето. Защото
- Просвещение или не, съзнание или не - природата се подготвя за
смъртта. Ако бихме могли директно да наблюдаваме и регистрираме
мислите на един млад човек, когато има време и настроение за мечти,
ще установим успоредно с някои споменни образи главно фантазии,
занимаващи се с бъдещето. Наистина най-голямата част от
фантазиите
се състои от антиципации. Фантазиите съответно в най-голямата си
част са подготвящи действия или дори психически упражнения за
определени бъдещи действителности. Ако бихме могли да направим
същия експеримент с един застаряващ човек - разбира се, без той да
забележи, бихме открили поради взирането назад по-голям брой
споменни образи, отколкото при младия човек, успоредно с това
обаче и изненадващо голям брой антиципации на бъдещето, включи-
телно и на смъртта. С нарастването на възрастта мислите за смъртта
дори се натрупват в изненадващ обем. Застаряващият човек се
подготвя nolens volens (без да иска - лат.) за смъртта. Затова твърдя,
че природата сама се грижи за подготовката на края. Обективно
погледнато, е напълно безразлично какво мисли по въпроса индиви-
дуалното съзнание. Субективно погледнато обаче, има грандиозна
разлика, дали съзнанието е в крак с душата, или се запъва върху
мнения, които сърцето не познава. Защото невротично е и това да
нямаш нагласата за смъртта като цел, така както в младежките години
-да изтласкваш фантазиите, занимаващи се с бъдещето.
809 В моята доста дълга психологическа практика съм направил
поредица от наблюдения върху личности, чиято несъзнавана душевна
дейност имах възможност да наблюдавам до непосредственото наб-
лижаване на смъртта. Обикновено приближаването на края биваше
изразявано с онези символи, с които и в нормалния живот се
означават
психологическите промени на състоянието, а именно символи на
прераждането, като смяна на мястото, пътувания и подобни. Наме-
ците за наближаващата смърт можех многократно да проследявам в
поредица от сънища до една година назад, също и при случаи, при
които външната ситуация не даваше повод за никакви подобни
мисли.
469
Или умирането бе започнало далеч преди да настъпи действителната
смърт. Впрочем това често намира израз в една специфична промяна
на характера, което може много по-дълговременно да предхожда
смъртта. Най-общо аз бях изненадан от факта колко малко шум около
смъртта вдига несъзнаващата душа. От това би следвало, че смъртта
е нещо относително неважно или нашата душа не се грижи за нещата,
с които може да се сблъска индивидът. Толкова повече обаче,
изглежда,
несъзнаваното проявява интерес към това, как се умира, а именно
дали нагласата на съзнанието съответства или не на предстоящата
смърт. Например веднъж трябваше да лекувам жена на шейсет и две
години. Тя бе още жизнена и средноинтелигентна. Не че не умееше
да разтълкува сънищата си. За съжаление бе ясно, че тя не искаше да
ги прозре. Сънищата й бяха много ясни, но и неприятни. Беше си
втълпила, че е безупречна майка на децата си, обаче децата й не
споделяха този възглед, а и сънищата застъпваха едно съвсем
противо-
положно убеждение. Бях принуден след няколко седмици безплодни
усилия да прекъсна лечението, тъй като трябваше да отида в казар-
мата (беше по време на войната). През това време пациентката се
разболя от нелечимо страдание, което след няколко месеца доведе до
състояние на агония, а то означава, че краят може да настъпи всеки
момент. Тя почти през цялото време се намираше в състояние на
делириум или сомнамбулизъм, в такова странно духовно състояние
тя отново спонтанно започна прекъснатата аналитична работа. Заго-
вори отново за сънищата си и сама си призна всичко, което преди
това бе отричала пред мен с най-голяма упоритост, и още куп други
неща. Самоаналитичната работа траеше всеки ден по няколко часа в
продължение на около шест седмици. Накрая тя се бе успокоила
както пациент при нормално лечение и след това почина.
810 От този и цяла поредица подобни случаи мога да заключа, че
нашата душа поне по отношение на смъртта на индивида все пак не
е равнодушна. Натискът всичко погрешно все пак да се оправи, което
толкова често се наблюдава при умиращи, би трябвало да насочва в
същата посока.
811 Как този натрупан опит в края на краищата трябва да бъде
разтълкуван, е проблем, надхвърлящ компетенциите на емпиричната
наука, както и нашите интелектуални възможности, защото към едно
заключение спада по необходимост и опитът със смъртта. Това съби-
тие за жалост поставя наблюдателя в положение, правещо невъзмож-
470
но обективното съобщаване на неговия опит и на логично следващите
заключения.
812 Съзнанието се движи в тесни рамки, впрегнато в краткия
отрязък
от време между начало и край, който допълнително се скъсява с
около една трета от периодичния сън. Животът на тялото е малко по-
продължителен от този на съзнанието, той започва по-рано и много
често продължава и след съзнанието. Началото и краят са неизбеж-
ните аспекти на всички процеси. И все пак при по-задълбочено
наблюдение става особено трудно да се съобщи къде започва и къде
свършва нещо, защото събитията и процесите, началото и краят
представляват съвсем точно един ненарушим континуум. Ние разде-
ляме процесите с цел различаването и опознаването им, знаейки по
принцип, че всяко разделяне е своеволно и конвенционално. По този
начин обаче ние не се намесваме в континуума на световния процес,
защото „начало“ и „край“ са преди всичко потребности на нашия
съзнаван процес на познанието. Разбира се, че сме в състояние с
абсолютна сигурност да установим, че едно индивидуално съзнание,
по отношение на нас самите, е стигнало края си. Дали обаче с това е
прекъснат и континюитетът на психичния процес, остава съмнително,
защото затварянето на психиката в мозъка днес е още по-малко си-
гурно, отколкото преди петдесет години. Най-напред психологията
ще трябва да преглътне някои парапсихологични факти, с което тя
обаче още дори не е започнала.
813 Изглежда, че на несъзнаваната от нас психика й се полагат
качества, които хвърлят забележителна светлина върху нейните
взаимоотношения с пространството и времето. Имам предвид прос-
транствените и времевите телепатични феномени, които, както се
знае, е много по-лесно да игнорираме, отколкото да обясним. В това
отношение науката досега, с някои похвални изключения, си е
намерила леснината. Аз трябва обаче да призная, че така наречените
телепатични способности на психиката са ми причинявали големи
главоболия, защото с модерната дума „телепатия“ далеч още нищо
не е изяснено. Пространствено-времевото ограничение на съзнание-
то е толкова поразяващ факт, че всяко нарушаване на тази фунда-
ментална истина на практика е събитие с най-високо теоретично
значение, защото така би могло да се докаже, че пространствено-
времевото ограничение е определение, подлежащо на промяна.
Условието за тази промяна би била психиката, за която време-
471
пространствеността би била най-много относително, ще рече - услов-
но качество. В някои случаи обаче тя би могла да премахне бариерата
на време-пространствеността, и то непременно благодарение на едно
нейно съществено качество на относителна безпространственост и
безвремие. Тази възможност, твърде вероятна, както на мен ми се
струва, има толкова необгледен хоризонт, че би трябвало много
силно
да предизвика изследователския дух. Обаче сегашното развитие на
съзнанието ни е толкова изостанало (изключенията потвърждават
правилото!), че все още липсват общи научни и мисловни оръдия, за
да можем задоволително да оценим фактите на телепатията с тяхното
значение за същността на психиката. Аз само обръщам внимание на
тази група от явления, за да подскажа, че арестуването на психиката
в мозъка, ще рече - нейното пространствено-времево ограничение,
все пак не е толкова естествено и необоримо, както се смяташе
досега.
814 Дори този, който разполага само със собствени познания върху
наличния вече и достатъчно сигурен парапсихологичен доказател-
ствен материал, знае, че особено така наречените телепатични явле-
ния са несъмнени факти. Обективен преглед и критика на докумен-
тираните наблюдения трябва да установи, че се осъществяват възпри-
ятия, които отчасти протичат така, сякаш не съществува никакво
пространство, или така, сякаш не съществува никакво време. Оттук,
разбира се, не може да се направи метафизично заключение, че по
тази причина нещата в същността си нямат нито пространство, нито
време и че поради това човешкият дух е впрегнат в категорията прос-
транство и време като в някаква мъглява илюзия. Пространство и
време са по-скоро не само най-непосредствената, най-наивната автен-
тичност, но и емпирична видимост, тъй като всичко, което възприе-
маме, протича така, сякаш се осъществява в пространството и време-
то. Разбираемо е, че пред тази поразителна автентичност разумът
трябва да положи най-големи усилия, за да обяви за валидна специ-
фиката на телепатичния феномен. Който обаче иска да отдаде
справедливост на фактите, не може да не признае, че вероятната
безпространственост и безвременност е тяхната същност. В крайна
сметка наивният възглед и непосредствената автентичност, строго
погледнато, са само доказателства за едно психологично априори на
възгледа, който просто не допуска никакъв друг. Това, че нашият
капацитет от възгледи е напълно неспособен да си представи една
форма на съществуване без пространство и време, не доказва в края
472
на краищата в никакъв случай, че тя просто е невъзможна. И още по-
малко поради факта, че въз основа на качеството на една вероятна
безпространственост и безвременност може да се направи абсолютен
извод за факта на безпространствена и безвременна форма на
съществуване, е разрешено от вероятното пространствено-времево
качество на възприятието да се заключава, че не би могло да има
никаква форма на съществуване без пространство и време. Съмне-
нието в абсолютната валидност на пространствено-времевия възглед
не само е разрешено, а дори препоръчително с оглед натрупания
досега опит. Хипотетичната възможност психиката да засяга също
една безпространствена и безвременна форма на съществуване е
научен въпрос, който трябва да се възприеме сериозно. Идеите и
съмненията на теоретичната физика в наши дни трябва да направят и
психолога предпазлив, защото, философски погледнато, какво друго
ще рече „ограничение на пространството“ освен релативиране на
категорията за пространство? На категорията за време би могло
(както
и на каузалностга) лесно да ù се случи нещо подобно. Следователно
съмненията в това отношение в днешно време повече от всякога са
изсмукани от пръстите.
815 Същността на психиката очевидно достига до тъмни зони, далеч
отвъд нашите категории на разума. Душата съдържа толкова мно-
гобройни загадки както светьт с неговите галактически системи, пред
възвишения вид на който само един лишен от фантазия дух не би си
признал своето безсилие. При тази изключителна несигурност на
човешкия възглед просвещенските занимания са не само смешни,
но потискащо бездуховни. Така че ако някой поради потребност на
най-съкровената му душа или поради съвпадение с прастари мъд-
рости на човечеството, или поради психологическите факти на поява
на „телепатични“ възприятия направи заключението, че психиката в
дълбините си участва в някаква безпространствена и безвременна
форма на съществуване и така принадлежи към това, което
незадоволително и символично се определя като „вечност“, тогава
критичният разум не би могъл да му противопостави никакъв друг
аргумент освен научното „поп liquet“. Освен това той би имал пре-
димство, което не е за подценяване, изводът му да съвпадне с един
„penchant“ (наклон - фр.) на човешката душа, съществуващ от неза-
помнени времена и универсално разпространен. Който не направи
този извод поради скептицизъм или протест срещу традицията, или
473
от липса на смелост, или от повърхностност на психологическия
опит, или поради безумно невежество, разполага статистически с
твърде малката вероятност да стане пионер на духа, в замяна обаче -
с несъмнената сигурност да изпадне в противоречие с истините на
своята кръв. Дали това в крайна сметка са абсолютни истини или не,
няма да можем никога да докажем. Достатъчно е, че те са
представени
като „penchant“, а ние знаем добре какво означава да попаднем в
лекомислен конфликт с тези „истини“: същото, както съзнаваното
пренебрегване на инстинктите, а именно откъсване на корените,
дезориентиране, безразсъдност и разни други симптоми на малоцен-
ност. Една от най-прокобните социологически и психологически
заблуди, които изобилстват в наше време, е толкова често срещаното
мислене, че от даден миг нататък нещо би могло да стане съвсем
друго, например че човек може да се промени из основи, или че би
могло да се намери формула или истина, представляващи едно съвсем
ново начало, и т. н. Било е просто чудо, ако изобщо нещо е могло да
стане съществено различно или дори по-добро. Отклонението от
истините на кръвта произвежда невротична неуморимост - нещо,
което тъкмо днес го има в изобилие. Неуморимостга произвежда
безсмислие, а безсмислието на живота е душевно страдание, което
нашето време още не е обхванало в целия му обем и в цялата му
важност.
474
XVIII
СИНХРОНИЧНОСТТА КАТО ПРИНЦИП
НА НЕКАУЗАЛНИТЕ ЗАВИСИМОСТИ
[Заедно с една монография на WOLFGANG PAULI, „Der Einfluß
archetypischer Vorstellungen auf die Bildung naturwissenschaftlicher
Theorien bei Kepler“, публикувано в тома Naturerklärung und Psyche.
(Studien aus dem C. G. Jung-Institut IV) Rascher, Zürich 1952.]
ЯЯЩ!
ПРЕДИСЛОВИЕ
816 С написването на това изследване осъществявам едно обе-
щание, към чието изпълнение много години не се осмелявах да прис-
тъпя. Твърде големи ми се виждаха трудностите на проблема, както и
тези около представянето му; твърде голяма - интелектуалната отго-
ворност, без която подобна тема не може да бъде разглеждана; твърде
недостатъчна - най-сетне - моята научна подготовка. Ако все пак
преодолях своята боязън и се захванах с темата, то стана най-вече
заради това, защото опитът ми с феномена на синхроничността от
десетилетие на десетилетие се разрастваше, от друга страна, моите
изследвания върху историческите символи, особено върху символа
риба, ме приближаваха все повече към проблема и, накрая, защото
в моите публикации от двайсет години вече постоянно споменавам
за съществуването на въпросния феномен, без да го разглеждам по-
отблизо. Искам да сложа временно край на това незадоволително
състояние на темата, като ще се опитам да представя всичко тук в
неговата взаимовръзка. Не бива да се възприема като високомерие,
ако по-нататък поставя читателската си публика пред нетипични
изисквания по отношение на нейната готовност и любопитство. Чита-
телят не само ще бъде поставен пред истинско предизвикателство
чрез пътувания в тъмни, съмнителни и затворени от предразсъдъци
територии на човешкия опит, но ще бъде натоварен със сложни раз-
съждения, неизбежни при разглеждането и осветляването на толкова
абстрактен предмет. В никакъв случай не става дума, както всеки
може да установи след прочитане на няколко страници, за цялостно
описание и обяснение на заплетеното фактическо положение на не-
щата, а само за един опит така да се подхване проблемът, че ако не
всички, то поне повече аспекти и взаимоотношения да станат видими
и с това, както се надявам, да се отвори достъп към една още тъмна
територия, която обаче е от най-голямо значение за светогледа. Като
психиатър и психотерапевт аз често съм се сблъсквал с въпросните
феномени и можех буквално да се уверя колко много значат те за
477
вътрешния опит на човека. Най-често става въпрос за неща, за които
не се говори на висок глас, за да не се излага човек на глупав
присмех.
Постоянно бивах изненадван от факта колко много хора се бяха
сблъсквали с това и колко грижливо бе опазвано необяснимото.
Моето
участие в този проблем не е само научнообосновано, но и човешки.
817 При подготовката на разработката се радвах на интереса и на
енергичната подкрепа от страна на голям брой личности, които
споменавам в текста. Тук искам да изразя изключителната си
благодарност на госпожа д-р Л. Фрай-Рон. Тя разработи с истинска
всеотдайност астрологическия материал.
Август 1950 К. Г. Юнг
478
А. ВЪВЕДЕНИЕ
818 Постиженията на модерната физика, както е известно,
доведоха
до значителна промяна на нашата природонаучна представа за света,
като разклатиха абсолютната валидност на природния закон и я
направиха относителна. Природните закони са статистически
истини, ще рече - те са само там абсолютно валидни, където става
дума за така наречените макрофизични величини. В областта на
микровеличините обаче предвижданията стават несигурни, респек-
тивно невъзможни, тъй като най-малките величини вече не се под-
чиняват на познатите природни закони.
819 Философският принцип, който лежи в основата на нашия
възглед за природните закономерности, е каузалността. Когато
връзката между причина и действие се окаже само статистически,
респективно само относително вярна, тогава и каузалният принцип
може да се прилага в крайна сметка само относително при обяс-
нението на природните процеси и с това предпоставя наличието на
един или повече фактори, необходими за обяснението. Това означава,
че преплитането на събития при определени обстоятелства е от
естество, различно от каузалното, и изисква друг принцип на обяс-
нение.
820 Естествено в макрофизичния свят напразно ще се търсят
некау-
зални събития просто заради това, че не можем да си представим
некаузално свързани, неподлежащи на обяснение събития. Това обаче
съвсем не означава, че такива не съществуват. Тяхното присъствие-
поне като възможност - произтича логично от предпоставката за
статистическата истина.
821 Природонаучното поставяне на въпроси цели редовни и
докол-
кото са експериментални, възпроизводими събития. По този начин
остават извън вниманието особени и редки събития. Освен всичко
479
природният експеримент поставя ограничителни условия, защото
иска да предизвика намиране на отговор на поставени от човека
въпроси. Така всеки отговор на природата е обременен от начина на
поставяне на въпроса, а резултатът представлява един смесен про-
дукт. Изграденият на тази база така наречен природонаучен светоглед
не може да бъде повече от психологически предубеден частичен
възглед, който изоставя всички онези съвсем неважни аспекти, които
не могат да се обяснят статистически. За да се обяснят тези непов-
торими, респективно редки случаи по някакъв начин, изглежда, че
на първо време сме принудени да се обърнем към също така „не-
повторими“ отделни описания. От това би възникнала хаотична
сбирка от куриози, която напомня на онези предмети в старите при-
родонаучни кабинети, в които могат да се видят до вкаменелостите и
анатомичните малформации също и рогата на еднорога, духът-
растение мандрагора и някоя изсушена морска сирена. Описателните
природни науки, като биологията в най-широк аспект, познават
такива
„неповторимости“ много добре и за тях е достатъчен например само
един установен екземпляр от някое, доста съмнително, живо същес-
тво, за да се докаже неговото съществуване. Впрочем в такъв случай
много наблюдатели имат възможност да се убедят със собствените
си сетива в съществуването на такова същество. Когато става дума
обаче за преходни събития, не оставили никакви други доказуеми
следи освен някакви спомени в главите на отделни хора, тогава само
един свидетел вече не е достатъчен и повече не са достатъчни, за да
се представи еднократно явление като непременно достоверно.
Добре известна е ненадеждността на свидетелските показания! В
такъв случай необходимостта повелява да се провери дали вероятно
еднократното събитие действително е еднократно в практиката и дали
има подобни или поне сходни събития някъде другаде. При това
consensus omnium (общото съгласие - лат.) играе психологически
важна, но емпирично - малко глуповата роля. При установяването
на факти той се оказва от полза само в отделни случаи. Емпирията
наистина няма да го пренебрегне, но би се позовала на него. Абсо-
лютно еднократни, преходни събития, чието съществуване не може
да се отрече с никакви средства, но не може и да се докаже, никога не
могат да бъдат предмет на емпирична наука, обаче отделните събития
могат, ако има по-голям брой надеждни отделни наблюдения. Тогава
въпросът за това, дали са възможни, не играе никаква роля, тъй като
480
критерият за тях се ръководи съответно само от една предпоставка,
обвързана с времето, съответстваща на разума. Няма абсолютни
природни закони, чийто авторитет може да се призове, за да подкрепи
предразсъдъците ни. Може, както подобава, да се изисква само
възможно най-голям брой отделни наблюдения. Ако този брой,
погледнато статистически, остане само в сферата на вероятността за
случайност, тогава статистически ще е доказано, че става дума за
случайност, но с това няма да се даде обяснение. Състояло се е едно
изключение от правилото. Ако примерно броят на белезите на даден
комплекс е по-малък от броя на вероятните очаквани смущения при
експеримента с асоциациите, това не дава още никакво право да се
приеме, че в случая няма никакъв комплекс. Този факт обаче преди
съвсем не е пречил да се разглеждат като случайности смущенията в
реакциите.
822 Независимо че тъкмо в биологията се движим в област,
където
каузалните обяснения често се оказват много незадоволителни или
дори почти невъзможни, все пак тук няма да се занимаваме с проб-
лема на биологията, а по-скоро с въпроса, дали най-общо съществува
не само възможност, но и фактическо положение на некаузалните
събития.
823 Съществува в рамките на нашия опит една безкрайно широка
област, чийто обхват държи равновесието спрямо закономерността
-това е светът на случайността', който, изглежда, не е свързан кау-
зално със съвпадащото фактическо положение. Затова ще се зани-
маем първо със същността и начина на възприемане на случайността.
Свикнали сме да предполагаме за случайността, че тя съвсем естест-
вено е достъпна за едно каузално обяснение и се определя като
„случайност“ или „съвпадение“ само защото нейната каузалност не
е или още не е установена. Тъй като по навик сме убедени в
абсолютната валидност на каузалния закон, приемаме това обяснение
на случайността за изчерпателно. Ако обаче каузалният принцип е
само относително валиден, следва заключението, че след като
преобладаващият брой на случайностите може да бъде обяснен
каузално, трябва да има и един остатък, който е некаузален.
Изправени
сме пред задачата да изследваме случайните събития и да отделим
1
Думата „ги-баИ“ (случайност - нсм., б. пр.), както „Ет-АаН“
(хрумване -
нсм., б. пр.), с невероятно показателна: това е нещо, което се
движи към някого
така, сякаш той го привлича.
31. Динамиката па песъзнаваното
481
некаузалните от каузално обяснимите. Естествено, че трябва да се
предположи, че броят на каузално обяснимите многократно надви-
шава броя на подозираните в некаузалност събития, поради което
повърхностното или преднамерено наблюдение може лесно да отми-
не некаузалните феномени. Щом се пристъпи към обследване на
случайността, се налага необходимостта от числено обхващане на
въпросните събития.
824 Прегледът на натрупания материал не може да стане без
крите-
рии за различаване. По какво да познаем некаузални преплитания
на събития, след като е невъзможно да се изследват всички случай-
ности по отношение на тяхната каузалност? Ще отговорим, че некау-
зални събития най-често могат да се очакват там където при по-
задълбочено разсъждение би се приело за немислимо едно каузално
преплитане. За пример може да се вземе добре познатият на лекарите
феномен „дублиране на случаите“. Понякога става дума и за
трикратно и повече повтаряне, което дава повод на КАМЕРЕР да
говори за „закон на серията“, за което дава поредица прекрасни
примери2. В повечето от тези случаи не съществува и минимална
вероятност за каузална взаимовръзка на съвпадащи събития. Ако
примерно установя, че моят билет за трамвая има същия номер,
както билетът ми за театър, който току-що съм купил, и същата вечер
ми се обадят от телефонен номер, който съвпада с цифрите от билета,
ще ми се види съвършено невъзможно да има някаква каузална
връзка, а и с най-смелата си фантазия не бих могъл да си представя
как изобщо може да има някаква връзка, независимо че всеки случай
сам за себе си притежава очевидна каузалност. От друга страна обаче,
зная, че случайните събития показват тенденция на непериодично
групиране, какъвто сигурно трябва да е моят случай, защото иначе
би трябвало да е налице само едно периодично, редовно подреждане
на събитията, което изключва тъкмо случайността.
825 Камерер все пак е на мнение, че натрупванията3, респективно
сериите от случайности, наистина стоят встрани от действието на
една обща причина4, ще рече, че са израз на некаузалност, но все пак
и на инерция, тоест на капацитет на постоянство5. Едновременността
2
KÄMMERER, Das Gesetz der Serie.
* 1. c., p. 130.
4
1. c., pp. 36, 93 f. und 102 f.
5
1. c., p. 117: „Законът за сериалността е изражение на закона за
постоян-
ството на участващите в неговите повторения
(осъществяващите серия-
482
на „натрупването на сходство в последователност“ той обяснява с
„имитация“6. По този начин сам си противоречи, защото натрупва-
нето на случайности в никакъв случай не е „изместено извън пери-
метъра на обяснимостга“7, а в съответствие с всички очаквания е
вътре в нея и затова е обяснимо, макар и не с една обща, а с повече
причини. Неговите понятия като сериалност, имитация, атракция
и инерция се отнасят към една каузално замислена картина на света
и не казват нищо повече освен натрупването на случайности в съот-
ветствие със статистическата и математическата вероятност.
Материа-
лът от факти на Камерер съдържа само натрупвания на случайности,
чиято единствена „закономерност“ е вероятността, ще рече - няма
никакъв видим повод да се търси нещо друго зад нея. Той все пак
търси поради някаква тъмна причина още нещо в повече от
гарантиращото обикновената вероятност, а именно един закон за
сериозността, който иска да въведе като принцип, едновременно с
каузалността и финалността8. Тази тенденция обаче, както казах, в
никакъв случай не е защитена от неговия материал. Това очевидно
противоречие мога да си обясня с факта, че той е имал тъмна, но
пленителна интуиция с некаузална подредба и преплитане на
събития,
и то поради обстоятелството, че той като всички вдълбочени и чувс-
твителни натури не е могъл да се опази от същинското впечатление,
което натрупванията на случайности обикновено предизвикват, и
оттук в съответствие с научната си предразположеност прави смелия
опит да постулира некаузална сериалност въз основа на емпиричен
материал, разположен в границите на вероятността. За съжаление
Камерер не прави опит за цифрово обхващане на сериалността.
Наистина подобно начинание би поставило трудни за отговор въп-
роси. Казуистичният метод може да е от полза за общата ориентация;
та) обекти. С несъразмерно по-голямото постоянство, което в
сравнение е
отделното тяло и отделната сила е присъщо на телесния и
силовия комплекс, се
обяснява съхраняването на идентична констслация и
едновременно възниква-
щите повторения в много дълги времеви пространства“ и т. н.
М. с„ р. 130.
7
1. с„ р. 94.
* Нуминозността на една серия от случайности расте
пропорционално на броя
на участниците. Това означава, че нссъзнавани (вероятно
архетипни) съдър-
жания биват констслирани, от което възниква впечатлението, че
серията е предиз-
викана от подобни съдържания. Как е възможно това, не можем
да си представим,
без да вземем предвид магически категории, поради което
обикновено се
задоволяваме само с голото впечатление.
483
що се отнася до случайността, успешно може да бъде само цифро-
вото обхващане или статистическият метод.
826 Групиранията или сериите от случайности изглеждат, поне за
нашето съвременно разбиране, безсмислени и намиращи се изцяло
в периметъра на вероятностите. Има обаче случаи, чиято случайност
е повод за съмнение. Аз, за да съобщя само един от многото примери,
съм си записал с дата 1 април 1949 г. следния случай: днес е петък. За
обяд има риба. Някой напомня между другото за употребата на
израза „априлска риба“ (букв. пр., чрез френски, в смисъл: хвана се
на въдицата, по 1 април - б. пр.). Сутринта си отбелязах един надпис:
„Est homo totus médius piscic ab imo.“9 Следобед една отдавнашна
пациентка, която не съм виждал от месеци, ми показва няколко
невероятно красиви картини с риби, които тя междувременно е
нарисувала. Вечерта ми показват бродерия, изобразяваща подобни
на риба морски чудовища. На 2 април, рано преди обяд, една по-
раншна пациентка, която не бях виждал много години, ми разказва
свой сън, в който тя, докато стои на брега на едно езеро, забелязва
голяма риба, плуваща право към нея и почти „се приземява“ в краката
ù. В този период аз се занимавам с изследване на историческия
символ на рибата. Само една от споменатите тук личности знае за
това.
82 7 Не съм далеч от подозрението, че в случая би могло да става
дума за смислово съвпадение, за некаузална връзка. Трябва да приз-
ная, че това натрупване ми направи впечатление. За мен то имаше
известен нуминозен характер. При такива обстоятелства, както се
знае, обичат да казват: „Не може да е обикновено съвпадение“, и не
знаят какво казват с това. Камерер сигурно щеше на това място да
ми напомни за своята сериалност. Силата на впечатлението обаче не
оборва случайното съвпадение с всички тези риби. Безспорно е
изключително странно, че в продължение на 24 часа темата „риба“
се повтаря точно шест пъти. Не бива обаче да се забравя, че рибата в
петък е нещо обикновено. Съвсем лесно е на 1 април да се сетиш за
„априлската риба“. Тогава вече от няколко месеца се занимавах със
символа на рибата. Рибите като символи на несъзнавани съдържания
се срещат често. Поради това не съществува никаква основателна
възможност да се открие в това нещо друго освен група съвпадения.
Натрупвания или серии, съставени от често повтарящи се неща, ще
9
[Целият човек е отдолу до средата риба.]
трябва засега да бъдат обявени за случайни |0. Съответно отпадат като
некаузални връзки, независимо колко са на брой, колко голяма е
тяхна-
та сфера на действие, защото не е ясно как биха могли да се
определят
като такива. Затова се приема най-общо, че просто всички съвпаде-
ния са случайности и не се нуждаят от некаузално обяснение 10 11. Това
допускане може и трябва дори да се приеме за валидно дотогава,
докато не се намери доказателството, че честата им поява минава
границите на вероятното. Ако обаче това доказателство се намери,
веднага ще бъде доказано, че има истински некаузални преплитания
на събития, за чието обяснение или тълкуване би трябвало да се
постулира един несравним с каузалността фактор. Тогава именно би
трябвало да се приеме, че събитията изобщо се намират, от една
страна, в каузални вериги, от друга, в някои случаи - в един вид
смислова напречна връзка.
828 На това място бих искал да дам думата на онова изследване на
Шопенхауер, „За привидната преднамереност в съдбата на отдел-
иш човек“, което ми беше като кръстник за възгледите, представяни
сега от мен тук. Става дума за въпроса с „едновременността... на
каузално несвързаното, което се нарича случайност...“12. Шопенхауер
онагледява тази едновременност чрез паралелни кръгове, които
представляват напречна връзка между замислените като каузални
вериги меридиани. „Всички събития в живота на човека би трябвало
10
В допълнение на казаното искам да отбележа, че тези редове си
записах на
брега на нашето езеро. Когато завърших изречението, направих
няколко крачки
в посока към стената около езерото: там, върху зида, видях 30-
сантимстрова
риба, мъртва, видимо не ранена. Предната вечер там нямаше
риба. (Може би
някоя граблива птица или някоя котка я бе извадила от водата.)
Това бе седмата
риба от серията.
11
Изпитвам известно притеснение от това, как трябва да се
възприеме онзи
феномен, който Stckcl определя като „задължение на името“.
Става дума за
отчасти гротескни съвпадения на име и особеност на човека.
Например господин
Трос (в пр.: голям - б. пр.) страда от мания за величие
(Größenwahn), г-н
Клайнср (в пр.: по-малък - б. пр.) има комплекс за малоценност.
Двете сестри
Алтман (в пр.: стар мъж) се омъжват, всяка от тях, за мъже с 20
години по-
възрастни, г-н Файст (в пр.: тлъст - б. пр.) е министър на
прехраната, г-н
Ростойшср (в пр.: търговец на коне - б. пр.) е адвокат, г-н
Калбсрср (в пр.:
бълвам, нар. - б. пр.) е акушер, г-н Фройд (в пр.: радост - б. пр.)
застъпва
принципа на удоволствието, г-н Адлср (в пр.: орел - б. пр.) -
волята за власт, г-
н Юнг (в пр.: млад - б. пр.) - идеята за прераждането, и т. н. Дали
става дума за
абсурдни прищевки на случайността или за „смислови
съвпадения“?
12
Parerga und Paralipomena, pp. 4Q, 39 und 45.
485
да се намират в два различни вида връзки: първо, в обективна,
каузална
връзка с естественото им протичане; второ, в субективна връзка,
изживявана само от индивида и толкова субективна, колкото са
собст-
вените му сънища... Това, че онези два вида връзки протичат едновре-
менно и същинското събитие е като една брънка от две различни
вериги, но подходяща и за едната, и за другата, вследствие на което
всеки път съдбата на единия пасва към съдбата на другия и всеки е
герой на своята собствена, но същевременно и фигурант на чуждата
драма, това естествено е нещо, което надминава цялата наша
способност за разбиране и само благодарение чудноватата harmo-
nía praestabilita* може да се приеме за възможно.“ Според неговия
възглед „субектът на голямата мечта в живота... е само един“, а
именно трансцендентната воля, prima causa, от която всички каузални
вериги излизат като меридиани от полюса и благодарение на парале-
лите се намират в еднарелация на едновременността'3. Шопенхауер
вярва в абсолютния детерминизъм на естественото протичане и още
в една първопричина. И едното, и другото допускане не са защитени.
То е една философска митологема и може да бъде приемлива само
когато се появява във формата на старата парадоксалност "Ev то
jtâv, а именно едновременно като единност и като множественост.
Първото твърдение, че точките на едновременността представляват
смислови съвпадения върху меридианите на каузалните вериги, би
имало само тогава изглед за успех, ако единността на prima causa
наистина би била установена. Но ако представлява множественост,
което е напълно възможно, тогава цялото Шопенхауерово обяснение
се сгромолясва, без да вземаме предвид отчетената напоследък само
статистическа валидност на природния закон, която оставя открита
една възможност за детерминизма. Нито философското разсъждение,
нито емпиричният опит осигуряват редовната наличност на онези
два вида връзки, при които един и същи субект е и обект.
Шопенхауер
е мислил и писал във време, когато каузалностга като категория а
priori е имала абсолютна валидност и е трябвало да бъде привлечена
за обяснение на смислови съвпадения. Тя оказва тази услуга обаче,
както видяхме, само тогава с определена вероятност, когато се извика
на помощ друго произволно допускане за единност на prima causa.
Но тогава възниква и необходимостта всяка точка върху мисления 13
Прсдустановсната хармония, идея на Лайбниц. - Б. пр.
13
Оттук и моят термин „синхроничност“.
меридиан да се намира с всеки друг върху същата ширина в отноше-
ние на смислово съвпадение. Това заключение излиза извън рамките
на всички емпирични възможности, ще рече - то приписва на смис-
ловото съвпадение едно редовно и законосъобразно присъствие или
явяване, така че неговото установяване или изобщо не е нужно, или
би било най-простото нещо на света. Примерите на Шопенхауер са
толкова убедителни и толкова неубедителни, както всички други.
Най-
голямата му заслуга обаче е, че е видял проблема и добре е разбрал,
че за него няма евтини и ad hoc (специално за това - лат.) решения.
Тъй като той засяга основите на нашето познание изобщо, авторът
го е извел в смисъла на своята философия от една трансцендентна
предпоставка, а именно от волята, която на всяко стъпало създава
живот и битие и всяко от тези стъпала съгласува така, че то не само
да
съответства хармонично на едновременните си паралели, но и
понякога да подготвя и подрежда бъдещето като fatum или
провидение.
829 В противовес на Шопенхауеровия песимизъм този възглед има
почти дружелюбен и оптимистичен оттенък, който ние днес едва
съумяваме да уловим. Едно от най-съдържателните и в същото време
най-тревожно столетие в световната история ни дели от онова още
средновековно време, през което философстващият дух е смятал, че
преди и извън всякакъв опит е можел нещо да установи или да
твърди.
Но онова време все още е имало по-широкия и по-обхватен поглед,
който не е спирал и не е смятал, че е стигнал границите на природата
там където научното пътно строителство тъкмо е било обявило вре-
менния си финал. Така Шопенхауер, чрез действително философско
виждане, отваря за размисъл една област, чиято своеобразна фено-
менология той наистина не обхваща задоволително, но очертава
приблизително правилно. Той стига до прозрението, че omnia (всичко
- лат.) и praesagia (предчувствието - лат.), астрологията и мношброй-
ните варианти на методи за тълкуване на случайностите имат един
общ знаменател, който той се е домогвал да разгадае чрез „трансцен-
дентна спекулация“. Той също така правилно установява, че става
дума за принципен проблем от най-висок ранг, за разлика от всички
онези, които преди него и след него са оперирали с неподходящи
представи за пренасяне на силата и просто са искали за удобство да
обявят цялата област за глупост, за да се измъкнат от прекалено
тежката задача14. Опитът на Шопенхауер е още по-забележителен
14
Тук трябва да изключим Кант. Чрез своя трактат Сънища на
един духовидец,
487
поради това, че попада във време, в което невероятният напредък на
природните науки убеждава целия свят, че единствено и само каузал-
ността е окончателният принцип за обяснение, който може да се
прилага. Вместо да остави без внимание всички онези емпирии,
които с неудоволствие трябва да се подчинят на господството на
каузалността, той, както видяхме, прави опит да ги включи в своя
детерминистичен възглед. По този начин обаче той е вкарал в кау-
залната схема онова, което винаги и отдавна преди него е съществу-
вало като друг световен ред, успоредно с каузалния, а именно редът
на предписанието, кореспондирането и на предустановената хармо-
ния, които са били в основата на обяснението на света, прави го
наистина поради правилното чувство, че картината за света според
природните закони, в чиято валидност той не се съмнява, все пак
оставя празноти, което в античния и средновековния възглед (както и
в нагласата за предчувствие у модерното) играе съществена роля.
830 Провокирани от големия фактологичен сборник на GURNEY,
MYERS и PODMORE15, DARIEX16, RICHET17 и FLAMMARION18
прилагат към проблема теорията на вероятностите. Дариекс
установява за „телепатичните“ възприемания на смъртта вероятност
от 1:4 114 545, което ще рече, че обяснението на един такъв случай
като случайност е повече от четири милиона пъти по-невероятно от
„телепатичното“, респективно некаузалното, смислово съвпадение.
Астрономът Фламарион за един особено добре наблюдаван случай
на „phantasms of the living“ (виденията на живота - англ.) установява
вероятност дори от 1:804 622 22219. Той също за първи път свързва
други съмнителни събития с интересни начини на възприемане на
смъртта. Така той разказва20, че когато е работил над своя труд за
атмосферата и тъкмо пишел раздела за силата на вятъра, внезапен
силен повей отнесъл всичките му листове през прозореца навън.
Споменава също забавното тройно съвпадение на г-н Дьо Фонжибю
с английския коледен пудинг21. Съобщаването на тези съвпадения
изтълкувани чрез сънища на метафизиката, той прсдначертава
пътя на
Шопснхауср.
15
Phantasms of the Living.
16
Annales des sciences psychiques, p. 300.
17
Proceedings of the Society for Psychical Research.
18
L’Inconnu et les problèmes psychiques, p. 227 ff.
■’ 1. c„ p. 241.
20
1. c„ p. 228 f.
21
1. c., p. 231. Г-н Дсшан като малко момче веднъж в Орлсан
получил парченце
488
във връзка с проблема за телепатията показва, че при Фламарион,
макар още неосъзнато, вече се очертава предчувствието за един
много по-обхватен принцип.
831 Писателят ВИЛХЕЛМ фон ШОЛЦ22 е събрал поредица от
случаи, които показват по какъв странен начин загубени или
откраднати вещи се връщат при собствениците им. Между тях е и
случаят с една майка, направила в Шварцвалд снимка на четириго-
дишното си синче. Тя дала филма да се проявява в Страсбург. Поради
избухването на войната (1914) не могла да си вземе филма. Обявила
го за окончателно загубен. През 1916 г. във Франкфурт тя отново си
купува филм, за да направи снимка на родената си междувременно
дъщеричка. При проявяването се установило, че филмът е двойно
експониран: втората снимка била направената през 1914 г. снимка на
сина ù! Старият, непроявен филм бил попаднал някак си заедно с
нови филми в търговската мрежа. Авторът стига до разбираемото
заключение, че са налице всички белези на една „притегателна сила
на съотнасящото се“. Той предполага, че събитието е ръководено,
сякаш е сънят на едно за нас „непроницаемо по-голямо и по-обхватно
съзнание“.
832 Проблемът със случайностите е разглеждан от
психологическа
гледна точка от Херберт Зилберер23. Той доказва, че смисловите
съвпадения най-вероятно са отчасти несъзнавано аранжирани,
отчасти несъзнавани произволни тълкувания. Той не взема под
внимание нито парапсихичните феномени, нито синхроничността, а
от теоретическа гледна точка не отива по-далеко от каузализма на
Шопенхауер. Като изключим както необходимата, така и препоръ-
чителна психологическа критика към оценката на случайностите,
изследването на Зилберер не съдържа никакви насоки за появата на
истински смислови съвпадения.
833 Решителното доказателство за наличността на некаузални
пре-
английски коледен пудинг от някакъв г-н Дьо Фонжибю. Десет
години по-късно
в парижки ресторант той открил отново английски коледен
пудинг и си поръчал
едно парче. Оказало се обаче, че пудингът вече бил поръчан, и то
от г-н Дьо
Фонжибю. Много години по-късно г-н Дсшан бил поканен на
английски коледен
пудинг като голяма рядкост. Докато се хранел, той подхвърлил,
че липсвал само
г-н Фонжибю. В този миг се отворила вратата и влязъл
престарял, объркал се
старец - г-н Дьо Фонжибю, който бил сбъркал адреса и така се
оказал сред
поканените там гости.
22
Der Zufall. Eine Vorform des Schicksals.
23
Der Zufall und die Koboldstreiche des Unbewußten.
489
плитания на събития дават напоследък главно експериментите на
Райн24 по научно задоволителен начин, без обаче въпросните автори
да са направили по-широки заключения, които би трябвало да се
изведат от техните резултати. Досега не се е чул нито един критичен
аргумент срещу тези опити, който да не е бил оборен. По принцип
експериментът се състои в това, че експериментаторът отваря една
след друга серия карти, номерирани и снабдени с прости геомет-
рични мотиви. В същото време на едно лице, отделено пространст-
вено от експериментатора, се поставя задачата да съобщава съответ-
ните знаци. Използва се тесте от 25 карти, като всяка петорка има
отделен знак. Пет карти са маркирани със звезда, пет - с право-
ъгълник, пет - с кръг, пет - с две вълнисти линии, и пет - с кръст.
Експериментаторът, на когото предварителното подреждане на
картите в тестето не е известно, отваря картите една след друга.
Лицето,
с което се експериментира (ЛЕ), без да е имало възможност да види
картите, трябва, доколкото е възможно, да съобщи знаците на
отворената карта. Естествено много опити завършват с отрицателен
резултат, като вероятността не надминава цифрата от пет улучени
отговора. Някои резултати се оказват обаче далеч над вероятността.
Такъв се оказва случаят при някои ЛЕ. Първата серия от опити се
състои в това, че всяко ЛЕ се опитва осемстотин пъти да отгатне
знака. Средният резултат показва 6,5 правилни отговора от 25 карти,
т. е. 1,5 пъти повече от математическата вероятност, която
предполага
5 правилни отговора. Вероятността отклонението от 1,5 от числото
пет е 1:250 000. Тази пропорция показва, че вероятността за случайно
отклонение не е особено голяма, тъй като при 250 000 случая може
да се очаква едно случайно отклонение от стойността. Индивиду-
алните резултати варират съответно според специфичната надареност
на ЛЕ. Един млад мъж, който в многобройните опити има средно по
пет попадения от 25 карти (следователно двойно повече от
вероятността), веднъж обявява всичките 25 карти напълно коректно,
което съответства на вероятност от 1:298 023 223 876 953 125.
Възмож-
24
RHINE, Extra-Sensory Perception. Idem, New Frontiers of the Mind.
Последното
е преведено на немски: Neuland der Seele. PRATT, RHINE, SMITH,
STUART
and GREENWOOD, Extra-Sensory Perception after Sixty Years. Общ
преглед на
резултатите може да се намери в RHINE, The Reach of the Mind,
също така в
заслужаващата внимание книга на TYRRELL, The Personality of
Man. Кратко,
но информативно резюме в RHINE, An Introduction to the Work of
Extra-Sensory
Perception, p. 164 ff.
490
\
\
ността за някакъв своеволен начин за размесване на картите се из-
ключва от апаратура, която автоматично размесва картите, тоест
независимо от ръката на експериментатора.
834 След първата поредица от опити се увеличава пространст-
вената дистанция между експериментатора и ЛЕ до 350 километра.
Средният резултат от многобройните опити в този случай показва
10,1 правилни отговора на 25 карти. В една друга поредица от
експерименти, когато експериментаторът и ЛЕ се намират в една и
съща стая, 11,4 правилни отговора от 25; когато ЛЕ бива преместено
в съседна стая - 9,7 от 25; когато е две стаи по-настрани -12,0 от 25.
Райн съобщава експериментите на USHER and BURT, които дават
положителни резултати на разстояние 1344 километра25. С помощта
на синхронизирани чисовници се правят експерименти между
Дурхайм в Северна Каролина и Загреб в Югославия (около 5600 км)
със също така положителни резултати26.
835 Обстоятелството, че разстоянието по принцип не оказва
никак-
во влияние, доказва, че не може да става дума за силово или енер-
гийно явление, защото иначе би трябвало преодоляването на дистан-
цията и уголемяването на пространството да предизвика някакво
въздействие, ще рече, че би трябвало лесно да се установи, че броят
на правилните попадения намалява пропорционално на квадрата на
разстоянието. Тъй като явно случаят не е такъв, не остава нищо
друго,
освен да се приеме, че дистанцията се оказва психично променлива,
респективно под влияние на определено психично състояние, в някои
случаи може да се редуцира до нула.
836 Още по-забележително е, че и времето не действа като
препят-
ствие, тоест обявяването на една серия карти, която ще влезе в
действие
в бъдещето, показва брой на улучените резултати, надминаващ само
вероятността. Вероятността в резултатите на Райн в експеримента с
времето показва 1:400 000, което означава значителна вероятност за
наличието на независим от времето фактор. Резултатът от експери-
ментите с времето показва една психична реалност на времето, тъй
като става дума за възприемане на събития, които още не са
настъпили.
В случаи от подобен тип изглежда, че е изключен времевият фактор,
при това чрез една психична функция или по-добре - чрез едно
психично състояние, което умее да елиминира и фактора време. След
25
RHINE, The Reach of the Mind, p. 49.
26
RHINE and HUMPHREY, A Transoceanic ESP Experiment, p. 52 ff.
491
като още при експериментите с пространството трябваше да кон-
статираме, че енергията не намалява с дистанцията, то при експери-
мента с времето става напълно невъзможно дори само да се помисли
за някакво енергетично взаимоотношение между възприятието и
бъдещото събитие изобщо. Затова трябва още от самото начало да
се откажем от всякакви енергетични подходи на обяснение, което
показва, че събития от този тип не могат да бъдат разглеждани от
гледната точка на каузалността, защото каузалността предполага
наличието на пространство и време, като в основата на всички
наблюдения стоят движещи се тела.
83 7 Сред експериментите на Райн трябва да споменем опитите със
зарове. ЛЕ получава задача да хвърля зарове (което се осигурява от
един апарат), с желанието примерно да се появи колкото може повече
пъти числото три. Резултатите от този така наречен психокинеза-
експеримент (ПК-експеримент) са положителни, при това толкова
повече, колкото по-голям е броят на хвърлените зарове27. След като
пространството и времето се оказват психично относителни, тогава
трябва и движещото се тяло да притежава съответната относителност
или да й бъде подчинено.
838 Постоянна констатация при тези експерименти е фактът, че
след
първия опит броят на улучените правилни отговори започва да
намалява и така резултатите ставаг отрицателни. Ако обаче по
някаква
външна или вътрешна причина настъпи освежаване на интереса от
страна на ЛЕ, отново се повишава броят на правилните отговори.
Липсата на интерес и отегчението действат прохибитивно; актив-
ността, положителното очакване, надеждата и вярата във възмож-
ността на extra-sensory perception (екстрасензорна перцерция - англ.)
(ЕСП-експеримент) подобряват резултатите и изглежда са истинските
условия изобщо за осъществяването на опита. В този смисъл е
интересен фактът, че известната англичанка медиум г-жа Ийлиин
Дж. Гарет постига лоши резултати в експериментите на Райн, и то
поради това, както тя самата казва, че не е успяла да създаде никакво
чувство у себе си към бездушните експерименти с картите.
839 Тези малобройни примери би трябвало да са достатъчни, за
да
дадат на читателя поне повърхностна представа за въпросния
експеримент. Споменатата по-горе книга на С. N. М. TYRRELL -
сегашния президент на Society for Psychical Research, съдържа едно
27
The Reach of the Mind, p. 73 ff.
492
много добро обобщение на целия натрупан опит в тази област.
Съставителят лично има големи заслуги за изследването на extra-
sensory perception. От гледна точка на физиката експериментите са
положително оценени от ROBERT A. McCONNELL в една статия със
заглавие ,JESP - Fact or Fancy?“28.
840 Напълно разбираемо са правени опити тези резултати, които
като че ли граничат с чудесата и просто с невъзможното, да бъдат
отречени по всички възможни начини. Всички подобни опити обаче
пропаднаха поради фактите, които и до днес не са отречени. Експери-
ментите на Райн ни конфронтират с факта, че съществуват събития,
които експериментално, това значи в този случай смислово, са свър-
зани помежду си, без обаче тази връзка да бе доказана като каузална,
тъй като „пренасянето“ не показва никакви познати енергетични
качества. Затова и съществува основателното колебание, дали изоб-
що става дума за „пренасяне“29. Експериментите с времето го из-
ключват по принцип, защото би било абсурдно да приемем, че едно
фактическо положение на нещата, още неосъществено, а предстоящо
едва в бъдеще, би могло да се пренася като енергетичен феномен
върху обект-приемател от настоящето30 31. По-скоро изглежда, че
обяснението трябва да започне с критика към нашето понятие за
пространство и време, от една страна, и, от друга - към съзнанието.
Както вече казах, със сегашните ни средства е невъзможно да
обясним
extra-sensory perception, ще рече - смисловото съвпадение, като
енергетичен феномен. Така отпада и каузалното обяснение, защото
„въздействие“ не може да се разбира по друг начин освен като
енергетичен феномен. Ето защо не може да става дума за причина и
ефект, а за съвпадение във времето, за един вид едновременност.
Заради качеството едновременност аз избрах понятието синхронич-
ност, за да означа с него един хипотетичен фактор за обяснение,
който стои равностойно с каузалността. В моята статия ,Духът на
психологията“3‘ аз представих синхроничността като една психично
обоснована релативност от време и пространство. При експеримен-
28
Г-н проф. В. Паули бс така любезен да ми обърне внимание
върху тази
публикация, излязла в: The Scientific Monthly, LXIX (1949), Nr. 2.
24
He бива да се смесва е термина „пренасяне“ от психологията на
неврозите,
който означава просциранс на едно отношение на родство.
30
Камсрср се е занимавал е въпроса за „противодействието на
последващото
състояние върху предишното“, но не много убедително (1. е., р.
131 f.).
31
[Вж. раздел VIII от тази книга.]
493
тите на Райн пространството и времето се държат спрямо психиката
в известен смисъл „еластично“, тъй като, вероятно произволно, могат
да бъдат намалявани. При пространственото експериментално
правило се намалява почти до нула пространството, а при времевото
- времето, приблизително до нула; ще рече - изглежда така, сякаш
пространство и време са във връзка с психични условия или като че
ли те изобщо не съществуват и само съзнанието ги „определя“. Прос-
транство и време в първичния възглед (ще рече - при примитивните
хора) са нещо твърде съмнително. Те едва в процеса на духовното
развитие са се превърнали в „установени“ понятия, и то чрез въвеж-
дане на измерването. По същество пространството и времето са
изградени от нищо. Те едва като обективирани понятия се появяват
вследствие дискриминиращата дейност на съзнанието и представ-
ляват незаменими координати за описанието на поведението на
движещите се тела. Затова те много повече са с пихичен произход,
което несъмнено е основание, накарало Кант да ги възприеме като
категории a priori. Но ако пространството и времето заради необ-
ходимостта да бъдат разбрани от наблюдателя представляват създа-
дени, вероятни качества на движещи се тела, тогава релативирането
им чрез някакво психично условие не е повече никакво чудо, а се
намира в сферата на възможното. Тази възможност настъпва обаче,
когато психиката наблюдава не външни тела, а себе си. Точно такъв е
случаят при експеримента на Райн: отговорът на лицето, с което се
експериментира, се осъществява не при гледане на физическите
карти,
а чрез чисто въображение, ще рече - чрез хрумвания, в които се
манифестира структурата на несъзнаваното, произвеждащо тях
самите. Тук искам само да отбележа, че определящите фактори за
несъзнаваната психика са така неречените архетипове, съставящи
структурата на колективно несъзнаваното. То обаче при всички хора
представлява една идентична със себе си „психика“, която, за разлика
от познатото ни психично, е непроницаема, поради което съм я
определил като психоидна.
841 Архетиповете са формални фактори, които управляват
несъзна-
вани душевни процеси: те са „patterns of behaviour“ (образци на
поведение - б. пр.). Същевременно архетиповете имат „специфичен
заряд“: това означава, че те развиват нуминозни въздействия, които
се изразяват чрез афекти. Афектът предизвиква частично abaisse-
ment du niveau mental (слабост в йерархичния ред на Аза - б. пр.),
494
като издига определено съдържание до една свръхнормална степен
на яснота, но в същата степен изтегля от другите възможни съдър-
жания на съзнанието толкова енергия, че те биват затъмнявани или
стават несъзнавани. Вследствие на ограничителното спрямо съзна-
нието въздействие на афекта възниква в съответствие с неговата
продължителност спадане на ориентацията, която пък от своя страна
предоставя добра възможност на несъзнаваното да се настани в
оставеното празно пространство. Затова практиката, така да се каже,
редовно показва, че по време на афект нахлуват неочаквани, иначе
потискани или били несъзнавани, съдържания и достигат до изява.
Съдържания от този тип нерядко са от инфериорно или примитивно
естество и така издават своя произход от архетиповете. Както ще
обясня малко по-долу, с архетиповете при известни обстоятелства
изглежда са свързани феномени на едновременността, ще рече - на
синхроничността. По тази причина споменавам тук архетиповете.
842 В посока към психичната пространствено-времева относи-
телност ни насочват може би случаите на изключителна способност
за ориентиране при животните. Загадъчната способност за ориенти-
ране във времето на червея палоло, чиито опашни сегменти, натова-
рени с продуктите за размножаване, се появяват винаги един ден
преди последната лунна четвърт през октомври и ноември на повърх-
ността на морето32, може да се отнесе към нашата тема. Като причина
за това поведение се изтъква настъпващото по това време ускоряване
на въртенето на Земята вследствие на лунната гравитация. От гледна
точка на астрономията обаче не е възможно това обяснение да е
вярно33. Несъмнената връзка на човешкия период на менструация с
движението на Луната се изразява само по отношение на числото,
без всъщност действително да съвпада с лунното движение. Не е и
доказано, че е така.
843 Проблемът синхроничност отдавна ме занимава, а сериозно -
от средата на двайсетте години34, когато при изследванията си на
12
Казано по-точно, „любовният период“ започва малко преди и
завършва малко
след този ден. На този ден се пада само максимумът. Месеците са
различни в
зависимост от местоположението. Ваво от Амбоина се появява
при пълнолуние
през март. (KRÄMER, Über den Bau der Korallenriffe)
33
DAHNS, Das Schwärmen des Palolo.
14
Доста години преди това у мен се зародиха съмнения относно
неограниченото
приложение на каузалния принцип в психологията. В
предисловието към
първото издание на Collected Papers on Analytical Psychology (1916),
p. XV, бях
495
феномените на колективно несъзнаваното постоянно се натъквах на
взаимовръзки, които не можех повече да обясня като групиране или
натрупване. Ставаше дума именно за „съвпадения“, смислово така
преплетени, че „случайното“ им срещане бе напълно невероятно и
трябваше да се изрази чрез несъизмерима величина. Ще спомена
като пример само един случай от моето наблюдение. Млада пациент-
ка в решителен момент от нейното лечение бе сънувала сън, в който
тя бе получила като подарък един златен скарабей. Докато ми
разказваше съня, аз седях с гръб към затворения прозорец. Изведнъж
чух зад себе си шум, сякаш нещо тихо почукваше на прозореца.
Обърнах се и видях, че летящо насекомо се удари в стъклото.
Отворих
прозореца и успях да хвана летящото животинче. Беше първият
аналог
на златния скарабей, който избираше нашите ширини, именно
Scarabaeide (бръмбар листоядец), Cetonia aurata, който очевидно е
почувствал, че има повод, противно на обикновените си навици,
тъкмо в този момент да влезе в една тъмна стая. Трябва да кажа, че
такъв случай не съм имал нито преди, нито след това повече, а
тогавашният сън на пациентката ми остана като уникален в моята
практика.
844 Във връзка с това бих искал да приведа още един случай,
типичен
за определена категория събития. Съпругата на мой пациент, около
петдесетгодишен, ми разказа веднъж, между другото, че когато
починали майка ù и баба ù, на прозореца на стаята, в която се
намирала съответно мъртвата, се събрало цяло ято птици - разказ,
който съм слушал многократно от други хора. Когато лечението на
съпруга ù беше към края си, след като неврозата му бе отстранена,
се появиха първоначално леки симптоми, които свързах с някакво
сърдечно заболяване. Изпратих го при специалист, който след първия
преглед, както ми съобщи писмено, не могъл да установи нищо
особено обезпокоително. По пътя от консултацията (с лекарския
доклад в джоба) моят пациент внезапно рухнал на улицата. Когато го
написал: „Causality is only one principle and psychology essentially
cannot be
exhausted by causal methods only, because the mind <= psychc> lives
by aims as
well.“ [Каузалността е само един принцип, а психологията от
гледна точка на
нейната същност не може да бъде изчерпана само е каузални
методи, защото
психиката живее още и от целите.] Психичната финалност
почива върху
„прсдскзистснтния“ смисъл, който се превръща в проблем едва
когато става
дума за нссъзнавана подредба. В такъв случай трябва да се
приеме именно еди?
вид „знаене“ като предхождащо всякаква съзнаваност. До този
извод стига и tí.
DRIESCH (Die „Seele" als elementarer Naturfaktor, p. 80 ff.).
496
занесли умиращ вкъщи, жена му вече изпитвала ужасен страх, защото
малко след като мъжът й тръгнал към лекаря, едно голямо ято ПТИЦИ
се спуснало върху къщата й. Естествено тя си спомнила за подобни
събития при смъртта на близките й и се страхувала от най-лошото.
845 Макар че добре познавам личностите от тези събития и затова
зная, че става дума за истински факти, в никакъв случай не си пред-
ставям, че някой, който е решен да гледа на такива неща като на
обикновени случайности, би се почувствал мотивиран да промени
възгледа си. С изложението на двата случая целя само да покажа как
обикновено се явяват в практическия живот смислови съвпадения.
Смисловата връзка в първия случай е явна от гледна точка на приб-
лизителната идентичност на основните обекти (на двата скарабея);
във втория случай, обратно, смъртният случай и ятото птици са оче-
видно несъизмерими. Ако вземем обаче предвид, че още във вави-
лонския Хадес душите носят, дреха от пера“ и в Стария Египет са си
представяли „ба“ - душата, като птица 35, не е много трудно да
приемем
един архетипен символизъм. Ако едно такова събитие се беше
появило
като сън например, тогава непременно щеше да се вземе под
внимание подобно сравнително-психологическо тълкуване.
Архетипна основа изглежда, че съществува и в първия случай. Както
вече споменах, става дума за невероятно трудно лечение, което до
въпросния сън почти не бе мръднало ни крачка напред. Основната
причина за това, както се налага да поясня ситуацията, беше
анимусът
на моята пациентка, възпитан в картезианска философия, който
толкова силно се придържаше към понятието за действителност, че
усилията на трима лекари (аз бях именно третият) не бяха успели да
го смекчат. Беше нужно очевидно едно ирационално събитие, което
аз съвсем естествено не можех да произведа. Самият сън вече бе
поразтърсил рационалистинната нагласа на пациентката ми. Когато
обаче скарабеят наистина долетя, нейното естествено същество успя
да пробие бронята на обсебеността от анимуса, чрез което процесът
на промяна, подготвян от лечението, за първи път се раздвижи.
Съществени промени на нагласата означават психични обновления,
които почти като правило се придружават от символи на прераж-
дането в сънища и във фантазии. Скарабеят е класически символ на
прераждането. Според описанието на староегипетската книга Ам-
Туат мъртвият Бог-Слънце се превръща в скарабей на десетата
15
При Омир душите на умрелите „чуруликат“.
32. Динамиката па иесъзиавапото
497
спирка в Кхепера и така на дванайсетата спирка той се изкачва до
лодката, водена в утринното небе от подмладеното слънце. Труд-
ното в този случай е само това (макар че символът не беше познат
на пациентката ми), че при образованите хора често криптомнезията
не може със сигурност да се изключи. Впрочем психологическата
практика постоянно се натъква на такива случаи 36, при които появата
на символни паралели не може да се обясни без хипотезата за
колективно несъзнаваното.
84Ъ Случаите на смислово съвпадение — които трябва да се отли-
чават от обикновени групи съвпадения - изглежда почиват върху
архетипна основа. Поне всички случаи от моя опит-те са огромно
количество - показват тази красноречива особеност. Какво трябва
да означава това, вече споменах по-горе 37. Макар че всеки натрупал
опит в тази област без затруднение може да разпознае архетипния
характер на подобни преживявания, не би могъл безпроблемно да
свърже психичните условия в експеримента на Райн, защото
констелация на архетипатук първоначално не може да се установи.
При това не става дума за кой знае колко емоционални ситуации
както при моите примери. Все пак може да се подчертае, че при
Райн обикновено първите опити дават най-добри резултати, които
после бързо се влошават. Ако обаче се удаде да се събуди отново
интересът към експеримента (по същество отегчителен), отново се
подобряват и резултатите. От това следва, че емоционалният фактор
играе значима роля. Афективността обаче почива в голяма степен
върху инстинктите, чийто формален аспект именно е архетипът.
847 Съществува и психологическа аналогия между моите два случая
и експеримента на Райн, която не е така очевидна. Тези на пръв
поглед съвършено различни ситуации имат една обща характеристика
- известна невъзможност. Пациентката със скарабея се намираше в
„невъзможна“ ситуация, когато лечението й тъпчеше на едно място
и отникъде не се виждаше изход. В подобни ситуации, когато са
достатъчно сериозни, обикновено се появяват архетипни сънища,
показващи възможност за напредък, за която не е било мислено.
Именно подобни ситуации констелират архетипа най-често. Затова
36
Подобно нещо може естествено само тогава да се установи,
когато лекарят
притежава символноисторичсскитс знания.
37
Тук насочвам към моето изложение в: Духът на психологията
[разлея VIII
от този том, парагр. 404 и сл.].
в определени ситуации психотерапевтът е принуден да открие ра-
ционално неразрешимия проблем, към който несъзнаваното тласка
пациента. Установи ли се проблемът, биват събудени най-дълбоките
пластове на несъзнаваното, праобразите именно, чрез което промя-
ната на личността тръгва в правилния път.
848 Във втория случай имаме, от една страна, несъзнаваната
тревога
и, от друга, застрашаващата вероятност за летален изход, при което
не съществува възможност за задоволително опознаване на ситуа-
цията. При експеримента на Райн в крайна сметка тъкмо невъзмож-
ността на задачата насочва вниманието към вътрешните процеси и
по този начин дава път на несъзнаваното да се прояви. Въпросите на
ЕСП-експеримента имат по същество емоционално въздействие, тъй
като те превръщат в опознаваемо и възможно нещо непознаваемо и
просто неизвестно и по този начин създават сериозна възможност за
чудо. Без да се съобразява с евентуалния скептицизъм на ЛЕ, тази
загатната възможност апелира към несъзнавано, винаги и навсякъде,
съществуващата готовност да се изживее едно чудо и към надеждата,
че нещо подобно все пак би могло да бъде възможно. Примитивното
суеверие и при най-просветените умове се намира дълбоко под
повърхността, а тъкмо тези, които най-много се съпротивляват срещу
него, изпитват първи неговата сугестивна сила. Когато един сериозен
експеримент с тежкия си научен авторитет докосне някак си тази
готовност, неизбежно възниква емоция, която афективно приема или
отхвърля. Във всеки случай възниква афективно очакване, което е
налице, и тогава, когато бива отричано.
849 Уместно е да обърнем внимание върху възможността за недо-
разумение, което може да възникне чрез израза синхроничност. Из-
брах този термин, тъй като едновременността на две смислово, но
некаузално свързани събития ми се видя съществен критерий. Така
че използвам общото понятие синхроничност в специалния смисъл
за времево съвпадение надве или повече некаузално следващи едно
след друго събития, които имат еднакво или сходно смислово съдър-
жание. За разлика от „синхронизма“, който представлява обикнове-
ната едновременност на две събития.
850 Или синхроничност означава, първо, едновременност на
дадено
психично състояние с едно или повече външни събития, явяващи се
като смислови паралели на моментното субективно състояние, а
понякога - и vice-versa (обратно - лат.). Този факт е онагледен от
499
моите два примера по различен начин. В случая със скарабея едно-
временността е напълно очевидна, във втория случай - не. Наистина
ятото птици дава повод за смътна тревога, но това може да се обясни
каузално. Жената на моя пациент преди това не е съзнавала никаква
уплаха, която би могла да се сравни с моята загриженост, защото
симптомите (болки в гърлото) не бяха от такова естество, че един
лаик веднага да помисли за нещо лошо. Несъзнаваното знае обаче
често повече от съзнанието, поради което допуснах, че несъзнаваното
у жената вече е надушвало опасността. Това безспорно не може да
се докаже, но възможността и дори вероятността все пак съществува.
Ако изключим едно съзнавано психично съдържание като това за
представата за смъртна опасност, тогава в случая остава една видима
едновременност на ятото птици в неговото традиционно значение и
на смъртта на мъжа. Психичното състояние изглежда зависимо от
външни събития, ако изключим наистина възможната, но недоказу-
ема възбуда на несъзнаваното. Психиката на жената все пак е вклю-
чена, когато ятото птици каца при нея и тя го наблюдава. По тази
причина аз допускам, че нейното несъзнавано е било конс гелирано.
Ятото птици като такова има традиционно окултно значение 38. То се
проявява и в тълкуването на жената, а то изглежда така, сякаш
птиците
са изразявали несъзнавано усещане за смърт. Старите романтични
лекари биха говорили в този случай положително за „симпатия“ или
„магнетизъм“, но както казахме, такива феномени не могат да се
обяснят каузално, освен ако си мислим, че имаме право да си разре-
шаваме ad hoc фантастични хипотези.
851 Тълкуването на ятото птици като знамение се дължи, както
вече
видяхме, на две предишни съвпадения от сходно естество. По време
на смъртта на бабата то още не е било налице. Там съвпадението се
изразява само чрез смъртта и събирането на птиците. Тогава то е
било непосредствено очевидно, в третия случай то е могло да бъде
верифицирано като такова едва когато умиращият е бил донесен
вкъщи.
852 Споменавам тези усложнения, тъй като те са важни за
обхвата
на понятието синхроничност. Нека вземем един друг случай. Мой
38
Един литературен пример са жеравите на Ибикус (балада от
Шилср със
същото заглавие - б. пр.). Когато ято свраки с крясък се спусне
върху някоя
къща, това означава смърт и т. н. Нека си спомним и за
значението на аугуритс
(римските жреци гадатели - б. пр.).
приятел вижда и изживява в съня си внезапната и насилствена
смърт
на своя приятел с характерни подробности. Сънувалият се намира
в Европа, а приятелят му - в Америка. Една телеграма на следващото
утро потвърждава смъртта, а едно писмо - подробностите, около
десет дни по-късно. Сравняването на европейското време с
американското показва, че смъртта е настъпила поне един час преди
съня. Сънувалият е легнал късно и до един часа не е бил заспал.
Сънят е бил около два часа през нощта. Преживяването в съня не е
синхронно със смъртта. Преживявания от този тип стават обикновено
или преди, или след критичното събитие. J. W. DUNNE39 съобщава за
един особено поучителен сън, който е имал през пролетта на 1902
година, когато е участвал във войната на южноафриканските бури.
Сторило му се, че стои на върха на вулканична планина. Било е
един остров, който той и по-рано е сънувал и за който знаел, че е
застрашен от непосредствена опасност от катастрофално
изригване на вулкан (както Кракатау!). Уплашен, той искал да
спаси четирихилядното население на острова. На съседния остров
се опитал да внуши на френските власти да подготвят веднага
всички кораби, с които разполагат, за спасителна операция.
Оттук нататък сънят започва да се развива като типичен кошмар
с мотиви на бързане, припряност и неразбиране, а постоянно се
повтаряло едно и също изречение: ,.Четири хиляди души ще
загинат, ако не...“ Няколко дни по-късно Dunne получава
кореспонденцията си заедно с вестник „Дейли Телеграф“ и погледът
му паднал върху следното съобщение:
Volcano Disaster (Вулканично бедствие)
in (на)
Martinique (Мартиника)
Town Swept Away (градът напълно унищожен)
An Avalanche of Flame (лавина от пламъци)
Probable Loss of Over (вероятни загуби)
40 000 Lives (40 000 човешки живота).
853 Сънят не е бил по време на истинската катастрофа, а едва
след
като вестникът със съобщението е бил на път към него. При това при
четенето той допуска грешка, четейки 4000 вместо 40 000. Погреш-
39
An Experiment with Time, p. 34 ff.
501
HOTO възприятие ce установява при сънувалия като парамнеза, така
че винаги когато разказва за съня, казва 4000 вместо 40 000. Едва
петнайсет години по-късно, когато си направил копие от вестника,
открива грешката. Неговото несъзнавано знание е направило същата
грешка, както той при четенето.
854 Фактът, че малко преди да пристигне новината, тя бива
сънувана,
представлява относително често срещан случай, като сънят например
съобщава личности, от които със следващата поща идват писма.
Многократно съм констатирал, че в момента, в който е протекъл
сънят, писмото вече е било в пощенската служба на адресата. От
собствен опит мога да потвърдя и грешката при четене. По коледните
празници на 1918 г. се занимавах с орфизма и по-специално с
орфичния фрагмент при МАЛАЛАС, в който първичната светлина
се обозначава като Метида, Фанес и Ерицепей. При това аз упорито
четях ’HQiKajraíoc; вместо ’HgiKeataiOí;, както беше в текста.
(Впрочем
и двете форми се срещат.) Тази грешка при четенето се установи
като парамнезия и оттук нататък аз си спомнях за това име винаги
като за ’НдькалаТо^ и едва три години по-късно открих, че в текста
на
Малалас е ’Ндисглшо^. Точно по това време една от моите паци-
ентки, която тогава не бях виждал четири седмици и която нямаше и
представа за моите занимания, беше сънувала сън, в който един
непознат мъж й дал лист хартия, върху който бил написан „ла-
тински " химн към някакъв бог Ерицепей. Сънувалата успяла да
запише химна, когато се събудила. Езикът беше една странна смесица
от латинки, френски и италиански. Дамата имаше елементарни поз-
нания по латински от училището, знаеше малко по-добре италиан-
ски и говореше свободно френски. Името Ерицепей й беше съвър-
шено непознато, което е разбираемо, защото тя нямаше никакви
класически познания. Ние живеехме на разстояние от около
деветдесет километра и от един месец не бяхме имали абсолютно
никакъв контакт. Забележително е, че промяната в името, ще рече -
„погрешното прочитане“, започва тъкмо с тази гласна, при която аз
също бях сгрешил, прочитайки „а“ вместо „е“; нейното несъзнавано
прави грешка в друга посока, като прочита „и“ вместо „е“. Предпо-
лагам, че тя несъзнателно е „прочела“ не моята грешка, а по-скоро
текста, в който се среща латинската транслитерация на Ерицепей, а
моята грешка при четене само я смути.
855 Синхронистичните събития се основават на
едновременността
502
на две различни психични състояния. Едното е нормалното, вероят-
ното (ще рече - каузално напълно обяснимо), а другото е състоя-
нието, което не може каузално да се изведе от първото, а именно
критичното преживяване. В случай на внезапна смърт последното
няма непременно да бъде разпознато като extra-sensory perception
(ЕСП), а едва по-късно може да бъде верифицирано като такова. Но
и в случая със скарабея непосредствено преживяното е също
психично състояние или психична картина, която се отличава от
съновидението само по това, че може веднага да се верифицира. В
случая с ятото птици при жената става дума за несъзнавано алте-
риране, респективно загриженост, която аз съзнавах и която ми даде
основание да изпратя пациента при сърдечен специалист. Във всички
тези случаи, независимо дали става дума за пространствена или
времева ЕСП, се наблюдава едновременно ст на нормалното или
обикновеното състояние с едно друго състояние, неподлежащо на
каузално извеждане, или преживяване, чиято обективност едва
впоследствие може да бъде верифицирана. На тази дефиниция трябва
да се обърне особено внимание с оглед предстоящи събития. Те
очевидно не са синхронни, но са синхронистични, тъй като те като
психични образи се изживяват в момента така, сякаш обективното
събитие вече е налице. Едно неочаквано съдържание, което се
отнася непосредствено или опосредствано до обективно външно
събитие, съвпада с обикновеното психично състояние: това явление
наричам синхроничност и споделям възгледа, че става дума за точно
същата категория събития, независимо дали тяхната обективност се
проявява в пространството или във времето, отделно от моето съзна-
ние. Този възглед се потвърждава от резултатите на Райн, доколкото
нито пространството, нито времето поне по принцип не влияят на
синхроничността. Пространство и време, разбираемите координати
на движещото се тяло, са в същността си едно и също, затова се
говори за „времеви пространства“, а още PHILO IUDAEUS казва:
ôidaxripa xfjç той коароп Kiviicreœç èaxiv ô XQÔVOÇ;40. Пространст-
вената синхроничност бихме могли да възприемем също така като
регистриране във времето, но забележителното е, че времевото не
може също толкова лесно да се възприеме като пространствено,
защото ние не сме в състояние да си представим пространство, в
4(1
„Разтягането на движението на небето е времето.“ (PHILO
ALEXANDRINUS,
De opijicio mundi, 26, I, p. 8)
503
което вече са обективно налице бъдещи събития и чрез редукция на
пространствената дистанция да бъдат изживени като ставащи в
момента. Но когато въз основа на опита при определени обстоя-
телства пространството и времето създават впечатление да са сведени
до нула, отпада и каузалността, защото тя е свързана с наличието на
пространство и време и с промени на телата, тъй като тя представлява
последователност от причина и действие. Ето защо феноменът син-
хроничност не може да бъде свързан с никакви представи за каузал-
ност. Преплитането на смислово съвпадащи фактори трябва непре-
менно да бъде прието като некаузално.
856 Тук впрочем се оказваме пред изкушението да приемем една
трансцендентна причина поради липса на друга, която можем да
установим. ,,Причината“ обаче може да бъде само подлежаща
на установяване величина. Една „трансцендентна“ причина е дотол-
кова contradiçtio in adiecto (противоречие в определението - лат.),
доколкото нещо трансцендентно per defmitionem (по дефиниция -
лат.) изобщо не може да се установи. Ако не искаме да рискуваме да
приемем некаузалността, не остава нищо друго, освен така нарече-
ните синхронистични феномени да обявим за обикновени случай-
ности, с което бихме изпаднали в противоречие с резултатите от
ЕСП-
експеримента на Райн и с други добре установени факти. Или ще
бъдем принудени да започнем разсъждения от типа на горните и да
подложим на критика принципите на нашето обяснение за света в
такъв смисъл, че пространство и време, в една определена система,
са константни величини само тогава, когато се измерват, без да се
вземат предвид психични състояния. Това обикновено се случва при
природонаучните експерименти. Ако обаче събитието се наблюдава
без експериментални ограничения, е възможно у наблюдаващия да
възникне някакво емоционално състояние, което да промени прос-
транството и времето в смисъл на контракция. Всяко емоционално
състояние предизвиква промяна на съзнанието, което Жане е опре-
делил като „abaissement du niveau mental“, тоест настъпва известно
стесняване на съзнанието едновременно със засилване на несъз-
наваното, което, особено при силни афекти, е разбираемо и за лаика.
Тонусът на несъзнаваното в известна степен се повишава, поради
което лесно възниква спад от несъзнаваното към съзнанието. Така
съзнанието попада под влиянието на несъзнавани, инстинктивни
пориви и съдържания. Последните обикновено са комплекси, които
в крайна сметка почиват върху архетиповете, ще рече - върху „in-
stinctual pattern“ (образец на инстинкта - англ.). Освен тях в несъзна-
ваното се намират и сублиминалните възприятия (и също така
забравени, което означава в момента забравени или изобщо непод-
лежащи на репродуциране образи от паметта). Сред сублиминалните
съдържания трябва да се различават възприятията от това, което бих
искал да означа като необяснимо „знание“ или „наличност“. Докато
възприятията могат да бъдат отнесени към възможни или вероятни
подпрагови възбуди на сетивата, „знанието“ или „наличността“ на
несъзнавани образи или няма никаква различима основа, или
съществуват различими каузални отношения спрямо определени,
представени още преди това (често архетипни), съдържания. Тези
образи обаче, независимо дали се коренят във вече налични основи
или не, се намират в аналогично или еквивалентно, ще рече -
смислово отношение към обективни събития, които нямат с тях
никакво видимо, дори не мислимо каузално отношение. Как е
възможно примерно едно пространствено или времево отдалечено
събитие да предизвика възникването на съответен психичен образ,
след като не може и да се мисли за необходим за целта процес на
енергетичен пренос? Колкото и неразбираемо да изглежда това, най-
сетне сме принудени да приемем, че в несъзнаваното има нещо като
априорно знание или по-добре „наличност“ от събития, на която
липсва всякаква каузална основа. Във всички случаи нашето понятие
за каузалност се оказва неспособно да обясни фактите.
857 При това объркано положение на нещата си струва да
рекапи-
тулираме разгледания по-горе аргумент, което най-добре може да
стане въз основа на нашите примери. При експеримента на Райн аз
приемам, че в резултат на напрежението от очакването, ще рече - от
емоционалното състояние на ЛЕ, един вече наличен, коректен, но
несъзнаван образ на резултата прави съзнанието способно да даде
повече от само вероятните бройки правилни отговори. Сънят със
скарабея е съзнавана представа, произлизаща от един несъзнавано
вече наличен образ за ситуацията, която ще настъпи на другия ден, а
именно разказването на съня и идването на бръмбара. Жената на
моя починал пациент е имала несъзнавано знание за предстоящата
смърт. Ятото птици е предизвикало съответните споменни образи, а
с това и страха й. Също така почти едновременният сън с насилст-
вената смърт на приятеля е тръгнал от вече наличното несъзнавано
505
знание.
858 Във всички тези и подобни случаи изглежда има наличност
на
едно a priori неподлежащо на каузално обяснение знание за състояние
на нещата, което няма как да е известно във въпросното време.
Следователно феноменът на синхроничността се състои от два
фактора: 1. Един несъзнаван образ идва дирекно (буквално) или
индиректно (като символ или знак) в съзнанието под формата на
сън, хрумване или предчувствие. 2. С това съдържание съвпада
едно обективно положение на нещата. Можем в еднаква степен да
се чудим и на едното, и на другото. Как се появява несъзнаваният
образ или как става съвпадението? Аз разбирам прекрасно защо се
предпочитала се поставя под съмнение фактическата страна на такива
неща. Сега искам само да поставя въпроса. Ще се осмеля да дам
отговор по-нататък в това изследване.
859 От гледна точка на ролята, която играе афектът при
протичането
на синхронистични събития, искам да спомена, че това в никакъв
случай не е нова идея, а е била ясно осъзната още от АВИЦЕНА и
Албертус Магнус. Албертус Магнус казва: „Аз намерих <относно
магията> едно осветляващо изложение в шестата книга на Naturalia
des Avicenna, че в човешката душа живее една определена сила
(virtus), способна да променя нещата, и на нея са подчинени и другите
неща, и то тогава, когато тя е въвлечена в голям ексцес като любов
или омраза, или нещо подобно (quando ipsa fertur in magnum amoris
excessum aut odii aut alicuius talium). Следователно, когато душата на
човека попадне в голям ексцес на някаква страст, значи може
експериментално да се установи, че ексцесът свързва нещата
<магически> и ги променя тъкмо в тази посока, в която желае (fertur
in grandem excessum alicuius passionis invenitur experimento manifestó
quod ipse ligat res et alterat ad idem quod desiderat et diu non credidi
illud), и аз дълго не можах да повярвам <!>, но след като прочетох
книги за черна магия, за вълшебни знаци (imaginum) и магия,
установих, че <наистина> емоционалността (affectio) на човешката
душа е коренът на всички тези неща, било заради това, че голямата
емоция променя тялото и други неща, към които се стреми душата,
или защото заради честта й другите, по-нисшите, неща й се под-
чиняват, било заради това, че заедно с един такъв, минаващ
границите,
афект протича подходящият звезден час или астрологическата си-
туация, или някоя друга сила, а ние <вследствие натова> вярваме, че
506
<това>, което върши тази сила, после бива повлияно от душата (cum
tali affectione exterminata concurrat hora conveniens aut ordo coelestis
aut alia virtus, quae quodvis faciet, illud reputavimus tunc animam
facere)... Или, който иска да научи тази тайна, за да въздейства и
отприщва онова, той трябва да знае, че всеки може на всичко да
влияе магически, когато попадне в голям ексцес... и трябва да го
направи точно в този час, когато да овладее онзи ексцес, и да прави
това, което му предписва душата. Душата е толкова жадна за делото,
на което иска да повлияе, че тя сама улавя по-значимия и по-добър
звезден час, който владее нещата, подхождащи по-добре към онова
дело... И така душата е тази, която по-интензивно желае делото, която
прави нещата по-действени и повече да приличат на това, което ще
стане... По подобен начин функционира предизвикването на всичко,
което душата много силно желае. Всичко, което тя предприема,
насочвайки го към целта, има движеща сила и въздействие върху
това, към което душата силно се стреми“ и т. н.41.
860 Този текст показва ясно, че синхронистичното („магическо“)
събитие е било възприемано като зависещо от афекта. Естествено
Албертус Магнус тълкува в съответствие с духа на своето време,
приемайки, че душата има магически потенциал, без да взема под
внимание, че душевният процес е също така „нареден“, както и
съвпадащата представа, която антиципира физическия, външния
процес. Съвпадащата представа тръгва от несъзнаваното и съответно
принадлежи към онези „cogitationes quae sunt a nobis independentes“
и които, както смята АРНОЛД ГОЙЛИНКС, са от Бога подбудени и
не произхождат от собственото мислене42. Гьоте също мисли по
„магически“ начин по отношение на синхронистичните събития. В
„Разговори с Екерман“ той казва: „Ние всички носим по малко от
електрическите и магнетичните сили в себе си и както магнитът, така
и ние прилагаме една привличаща и една отблъскваща сила в
зависимост от това, дали се оказваме в допир с нещо сходно или
несходно43.“
861 Нека сега, след този общ преглед, се върнем отново към
нашия
41
De mirabilibus mundi. Inkunabel der Zürcher Zentralbibliothek,
undatiert.
(Съществува кьолнски екземпляр от 1485 r.)
42
Metaphysica vera, pars III., sccunda scientia, p. 187 f. [Представи,
които не
зависят от нас.]
41
[Gespräche mit Goethe, III., р. 142.]
507
проблем с емпиричните основи на синхроничността! Събирането
на емпиричен материал, който ще даде напълно сигурни заключения,
представлява първият, основен въпрос, чието решаване за съжаление
не е лесно. Интересуващите ни тук наблюдения не можем да получим
наготово. Затова трябва да намерим смелост за най-мрачните кътчета
и да се решим да злепоставим преднамереността на нашия съв-
ременен светоглед, ако искаме да се опитаме да разширим базата за
познание на природата. Когато ГАЛИЛЕЙ със своя далекоглед
открива спътниците на Юпитер, той веднага се сблъсква с предна-
мереността на своя учен свят. Никой не е знаел какво е далекоглед и
какво може той. Никога преди това някой не е говорил за луните на
Юпитер. Естествено, че всяко време мисли, че предишните са били
предубедени, а днес го мислят повече откогато и да било и са отново
несправедливи както всички предишни времена, мислили по този
начин. Колко често сме били свидетели как истината бива
прокълната.
Тъжно е, но за съжаление е вярно, че човекът не научава нищо от
историята. Този факт ще ни създаде най-големи трудности, защото,
когато се готвим да събираме някакъв осветляващ практически
материал за толкова тъмна тема, със сигурност ще го намерим тъкмо
там където всички авторитети са ни уверявали, че няма нищо.
862 Разказът за забележителни отделни случаи - макар и добре
потвърдени - не може да се използва и води най-много до това да се
обяви разказващият за лековерен човек. Дори грижливото регист-
риране и верифициране на много голям брой случаи, които могат да
се намерят в книгата на Gumey, Myers and Podmore44, не направи
почти никакво впечатление на научния свят. Дори повечето „специ-
алисти“, тъкмо психолозите и психиатрите, като че ли не са и чували
за това45.
863 Резултатите от ПК- и ЕСП-експеримента създадоха една от
гледна
точка на цифрите разбираема основа за феномена синхроничност, а
едновременно и насочват към значителната роля, която играе
психичният фактор. Този факт ме наведе на мисълта, дали не би било
възможно да се намери метод, който, от една страна, да докаже
44
Phantasms of the Living.
45
Напоследък по много достоен начин сс застъпи за научното
изследване на
пространственото ясновидство PASCUAL JORDAN (Positivistische
Bemerkungen
über die parapsychischen Erscheinungen). Бих искал да обърна
внимание също
и на публикацията му Verdrängung und Komplementarität, която с
важна за
взаимоотношенията между микрофизиката и психологията на
несъзнаваното.
феномена на синхроничността, а, от друга, да направи видими
психични съдържания дотолкова, че с тях да могат да се установят
поне опорни точки по отношение на природата на участващия
психичен фактор. Питам се дали няма метод, който би позволил
резултати, подлежащи на измерване и на отброяване, и същевременно
-надникване в психичните основания на синхроничността. Това, че
са налице съществени психични условия на феномените на синхро-
ничността, вече установихме при ЕСП-експериментите, независимо
че те в цялата си природа се ограничават до факта на съвпадението и
само подчертават неговата психична предопределеност, без да
осветляват по-отблизо този фактор. Много отдавна ми бе известно,
че съществуват някакви интуитивни (така наречени окултни) методи,
които изхождат изцяло само от психичния фактор, приемайки факта
на синхроничността като нещо от само себе си разбиращо се.
Насочих най-напред вниманието си специално към онази помощна
техника на интуитивната цялостност, характерна за Китай - ИДЗИН*
(или I Ching). Китайският дух, обратно на западния, възпитан по
гръцки
модел, се стреми не към разбиране на отделното заради него самото,
а към възглед, разглеждащ отделното като част от цялото. Подобна
познавателна операция е невъзможна за чистия интелект по раз-
бираеми причини. Съждението трябва да се опира в много по-голяма
степен върху ирационалната функция на съзнанието, а именно върху
усещането (като „sens du réel“ - чувство за реалност, б. пр.) и върху
интуицията (като едно възприятие, определяно главно от сублими-
нални съдържания). ИДЗИН - тази, би могло да се каже експери-
ментална, основа на класическата китайска философия - представ-
лява метод, предназначен от древността за цялостно обхващане на
дадена ситуация и по този начин да поставя отделния проблем в
рамките на голямата игра на противоположностите на Yang (Янг) и
Yin (Ин).
864 Обхващането на целостността, разбира се, е и целта на при-
родната наука. Но тази цел неизбежно е много отдалечена, тъй като
природната наука подхожда по възможност винаги експериментално
’ Идзин - „Книга на промените“, едно от най-старите литературни
произ-
ведения в Китай, смятано за свещен текст, без аналог в Западна
Европа. Състои
се от 64 раздела, в началото на всеки от които е начертана
хсксаграма.
Представлява хетерогенен сборник от кратки съдържания,
смятани за средство,
чрез което Небето разкрива волята си. - По ДЕРЕК УОЛТЪРС,
Китайска
митология (Абагар Холдинг, София, 1995). - Б. пр.
509
и във всички случаи статистически. Експериментът обаче се състои
в определено поставяне на въпроси, което изключва всичко сму-
щаващо и чуждеещо. Той поставя условия, налага ги на природата и
по този начин я предизвиква да даде отговор, насочен към човешкия
въпрос. При това й се отнема правото да отговори с богатството на
своите възможности, които по всякакъв начин биват ограничавани.
За тази цел в лабораторията се създава ситуация, изкуствено
ограничена до въпроса, която принуждава природата да даде колкото
се може по-еднозначен отговор. Властването на природата в нейната
неограничена цялост е напълно изключено. За да опознаем всичко
това, ни трябва система от въпроси, които поставят възможно най-
малко или дори никакви условия и така оставят природата да
отговори
чрез своето богатство.
865 Позната, утвърдена експериментална серия представлява
непроменливият фактор на статистиката, събираща и сравняваща
резултатите. Обратно, при интуитивния или окултен експеримент с
целостността не е нужен въпрос, поставящ някакви условия и огра-
ничаващ по този начин целостността на природния процес. Той има
всички шансове, които изобщо би могъл да има. При
ИДЗИНмонетите
падат и се търкалят, както си искат 46. На непознат въпрос се полага
неразбираем отговор. В този смисъл условията са направо идеални
за реакция на целостността. Вредата обаче веднага се набива на очи:
в противовес на природонаучния експеримент, не се знае какво се е
случило. Да премахнат тази злина се опитали още през XII в. пр. Хр.
двама китайски мъдреци, като направили опит, облягайки се на
хипотезата за единността на цялата природа, да обяснят
едновременността на дадено психично състояние с един физически
процес като едносмисленост. С други думи, те приели, че един и
същи смисъл намира израз във физическото и в психичното
състояние. За да верифицират тази хипотеза обаче, при този, както
личи, експеримент без ограничения се налагало все пак едно условие,
а именно една определена форма на психичния процес, тоест един
метод или техника, принуждаващи природата да отговори с четни и
нечетни числа. Те като представители на Ин и Янг са специфични за
несъзнаваното, както и за природата, даваща израз чрез противоре-
чията, а именно чрез майките и бащите на всичко случващо се, и
46
Ако се направи експериментът е класическите стъбла от бял
равнец, тогава
разделянето на 49-те стръка щс представлява факторът на
случайността.
510
така представляват tertium comparationis (трето сравнение—лат.)
между
психичния вътрешен и физичния външен свят. Така двамата мъдреци
изнамерили метод за представяне на едно вътрешно състояние като
външно и vice-versa (обратно - лат.). Все пак за целта било
необходимо
едно (интуитивно) знание за значението на съответната фигура на
оракула. Така ИДЗИН представлява сборник от 64 тълкувания, в
които
е разработен смисълът на всяка от 64-те възможни Янг-Ин
комбинации. Тези тълкувания формулират вътрешното, несъзнавано
знание, което отговаря на съответното състояние на съзнанието. С
тази психична предпоставка съвпада резултатът за случайността на
метода, именно четните и нечетни числа, които се отчитат по
падането
на монетите или от случайното разделяне на стъблата на белия
равнец47.
866 Методът, както всички пророчески, ще рече - интуитивни
техники, се базира на принципа на некаузалната или на синхро-
нистичната връзка48. При практическото провеждане на експери-
мента протичат наистина многобройни и - за непреднамерения -
осветляващи случаи, които рационално и с известно усилие могат да
се обяснят само като проекции. Ако приемем обаче, че те са наистина
това, на което ни приличат, тогава става дума за смислови
съвпадения,
за които нашето знание няма каузално обяснение. Методът се състои
в това, че или 49 стръка бял равнец биват произволно разделени на
две части и тези части се отброявят на по три и по пет, или се хвърлят
три монети, така че съответният превес на цифровата стойност на
лицевата и обратната страна, респективно образ (три) и стойност
(две), да оформят образа на хексаграма 49. Експериментът се базира
върху един триадичен принцип (два триграма) и се състои от 64
мутации, на които съответстват точно толкова психични ситуации.
Те са подробно описани в текста и в съответните коментари.
Съществува обаче и един западен метод, произхождащ от
античността50, изграден най-общо на същия принцип като ИДЗИН.
47
Виж по-долу.
4Х
Това определение публикувах за първи път в моята
Gedächtnisrede auf Rich-
ard Wilhelm (10 май 1930, Мюнхен). Речта излезе във второто и
следващите
издания на Das Geheimnis der Goldenen Blüte (1929, издадена
съвместно от мен
и Вилхслм). Там се казва (р. XI): „Науката на ИДЗИН не почива
върху каузалния
принцип, а върху един нсспомснаван досега принцип, тъй като е
незастъпен
при нас, който аз експериментално нарекох синхронистичен
принцип.“
49
Препоръчвам RICHARD WILHELM, I Ging, das Buch der
Wandlungen.
50
Споменато още в: Liber etymologiarum, ISIDOR von SEVILLA, lib.
VIII, cp. IX, 13.
511
Само че на Запад този принцип не е триадичен, а изненадващо
тетрадичен, а съответният резултат не е образуван от Янг- и Ин-
линиите на хексаграма, а от шестнайсет кватерниона, състоящи се
от четни и нечетни числа. Дванайсет от тях се подреждат по опре-
делени правила в астрологическа схема на зодиакалните домове.
Експериментът се базира върху четири пъти по четири линии, със-
тавени от случаен брой точки. Те биват маркирани отдясно наляво
от питащото лице, в пясъка или върху хартия51 52. Едновременното
действие на различните фактори по наистина ориенталски начин
влиза
в значително повече детайли, отколкото ИДЗИН. Тук също стават
многобройни смислови съвпадения, които обаче най-общо са по-
трудноразбираеми и затова по-неясни от резултатите на ИДЗИН. При
западния метод, познат от XIII век нататък като Ars geomantica, или
Изкуството на точките51, и радващ се на широко разпространение,
няма никакви обзорни коментари, тъй като той е бил използван само
окултно, но не и философски, какъвто е случаят с ИДЗИН.
867 Резултатите от двата метода, на ИДЗИН, както и на Ars
geomantica, се намират в търсената посока, но не предлагат никакви
податки за едно точно схващане. Затова се огледах за някоя друга
интуитивна техника и така попаднах на астрологията, която - поне
в модерното си развитие - има претенции да дава относително
цялостни характерологии. В областта на този метод не липсват
коментари. Има дори объркващо изобилие - знак за това, че тъл-
куването не е нито проста, нито сигурна работа. Смисловото съвпаде-
ние, което ние търсим, в този случай е доста ясно, тъй като от най-
стари времена съществуват точно определени значения на планетите,
на зодиакалните домове, на зодиите и аспектите (разположение на
звезди и планети спрямо слънцето и помежду им - астролог., б. пр.),
върху които би могло да се изгради едно фактическо положение на
нещата. Напълно възможно е да се възрази, че резултатът не съвпада
с психологическото познание за ситуацията, респективно с въпросния
характер', и може да се постави трудно оборимото твърдение, че
опознаването на един характер е твърде субективно начинание, тъй
като в областта на науката за характерите не съществуват никакви
51
Могат да сс използват и зърна от различни растения или
няколко зара.
52
Най-добре въпросът с представен в: ROBERT FLUDD (1574-
1637), De arte
geomantica. Вж. също: THORNDIKE, A History of Magic and
Experimental Sci-
ence II, p. 110.
512
непогрешими, надеждни белези, подлежащи на измерване или на
преброяване - възражение, което, както знаем, се надига и срещу
графологията, въпреки че нейното приложение се радва практически
на всеобщо признание.
868 Тази критика и отсъствието на сигурни критерии за установя-
ване на качества на характера правят изискваното от астрологията
смислово съвпадение между структура на хороскопа и характера
неприложимо за дискутираната тука цел. Затова, ако искаме да
накараме астрологията да се изкаже върху некаузалните преплитания
на събития, трябва вместо несигурните диагнози на характера да се
даде едно определено и неподлежащо на съмнение фактическо
положение на нещата. Такова би било примерно свързването на две
личности в семейство53.
869 Митологичното и традиционното астрологично и алхимично
съответствие е открай време coniunctio Solis (©) и Lunae (С),
любовните взаимоотношения на Марс (сГ) с Венера ( 9 ), както и
връзките на тези звезди спрямо асцендента, респективно десцендента.
Тези връзки трябва да се вземат предвид, тъй като оста на асцендента
винаги е била от особена важност за същността на личността 54. Затова
трябва да се изследва дали в хороскопите на семейните има по-голям
брой съвпадащи ©—С - или &— 9 - аспекти, отколкото при несе-
мейни55. За да се направи едно такова изследване, не е нужно да се
SJ
Други еднозначни фактически положения биха били убийство и
самоубийство.
По този въпрос могат да сс намерят статистически данни в
KLOECK.LER
{Astrologie als Erfahrungswissenschaft, рр. 232 ff. und 260 ff.), в които
за съжаление
липсва сравнението с нормалните средностатистически
стойности и затова са
неизползваеми за нашите цели. Затова пък PAUL FLAMBART
{Preuves et bases
de l’astrologie scientifique, p. 79 ff.) е представил графично
статистика на
асцендснтитс у духовно много извисени хора (123 личности).
Забелязват се
явни натрупвания в ъглите на въздушния тригон (П, 2S).
Този резултат е
бил потвърден от други 300 случая.
54
Тука малко или много рутинираният астролог едва ли ще
сдържи усмивката
си, тъй като подобни съответствия за него са нещо от само себе си
разбиращо
се. Класически пример е свързването на Гьоте с Кристианс
Вулпиус, а именно
©5or[Kfc 7°щ>.
55
Този възглед е застъпен още у Птолемсй: „Apponit [Ptolemaeus]
autem très
gradus concordiac: Primus cum Sol in viro, et Sol, vel Luna in
foemina, aut Luna in
utrisque, fuerint in locis se rcspicientibus trigono, vel hexagono
aspectu. Sccundus
cum in viro Luna, in uxorc Sol, eodem modo disponuntur. Tertius, si
cum hoc alter
altcrum rccipiat.“ [Птолемсй приема три стъпала на хармонично
съвпадение:
Първото, когато Слънцето при мъжа, и Слънцето или Луната
при жената, или
33. Динамиката па несъзнаваното
513
вярва на астрологията, а само на рождените дати, на ефемеридата* и
на логаритмичната таблица, с чиято помощ се изчислява хороскопът.
870 Методът, адекватен на спецификата на случайността, както
показват трите споменати окултни процедури, е броенето. От
незапомнени времена хората са си служили с числата, за да установят
смисловото, ще рече - възможното за тълкуване съвпадение. Числото
е нещо специално, можем да кажем дори - нещо тайнствено. Така и
не са успели да му отнемат изцяло нуминозната аура. Един учебник
по математика казва, че когато от група предмети се отнемат всички
качества на всеки един от предметите, накрая пак ще остане числото
(броят) на предметите, което ще получи характер на безусловна
величина. (Тук няма да споря с логиката на математическия аргумент,
а само с неговата психология!) Редицата на целите числа
представляват
неочаквано повече от едно подреждане на идентични единства: тя
съдържа в себе си цялата математика и всичко онова, което още
може да се открие в нея. Затова числото е една необгледна величина,
а съвсем не е случайност, че тъкмо броенето е адекватният метод за
третиране на случайността. Независимо че не бих искал да се
задължавам да придавам каквато и да било светлина върху
вътрешното
отношение между два предмета, които толкова не си подхождат,
както
синхроничността и времето, все пак не мога да не подчертая, че не
само числото и броенето от незапомнено време са били свързани
със синхроничността, но и двете притежават като общи качества
нуминозност и тайнственост. Числото от незапомнено време е
служило за означаване на нуминозния обект, а всички числа от едно
до девет са „свещени“, а числата 10,12,13,14,28,32 и 40 имат особено
Луната при двамата сс намират, в съответстващите си
положения един спрямо
друг, в тритон или сскстил. Второто, когато при мъжа Луната,
при жената
Слънцето са подредени по един и същи начин. Третото, когато,
освен всичко,
те си подхождат един за друг.] На същата страница CARD ANUS
цитира Ptolemaus
(De astrorum iudiciis): „Omnino vero constantes et diurni convictus
permanent,
quando in utriusque coniugis genitura luminaria contigcrit
configurata esse
concorditcr.“ [Най-общо техният съвместен живот е стабилен и
продължителен,
когато в рождения хороскоп и на двамата положението на
небесните светила
<Слънцс и Луна> е в хармония.] Като особено благоприятен за
брака той
приема аспекта на една мъжка Луна с едно женско Слънце.
HIERONYMUS
CARDANUS, Opera omnia: Commentaria in Ptolemaeum De astrorum
iudiciis,
lib. IV, p. 332.
’ Ефсмсрида (астр.) - таблица на предварително изчислени
положения на небесно
тяло за редица последователни моменти през равни интервали. -
Б. пр.
514
значение. Най-елементарното качество на обекта е неговата единност
и многообразие. За подреждане на хаотичното многообразие на
познаваемия свят най-вече помага числото. То е даденият ни
инструмент за създаване на ред или за разбиране на една вече
съществуваща, но още непозната закономерност, ще рече - на едно
нареждане. То е най-примитивният елемент на реда в човешкия дух,
като числата от едно до четири са най-често срещаните и са най-
разпространените, ще рече - примитивните схеми за ред са най-
често триади и тетради. Че числото притежава архетипни скрити
зависимости, не е мое предположение, а на някои математици, както
ще видим по-нататък. Затова не би било твърде дръзко заключението,
ако дефинираме числото психологически като станал съзнаван
архетип на реда56. Забележително е, че математическа структура
имат също психичните цялостни образи, продуцирани спонтанно от
несъзнаваното, съответно символите на същностния Аз във формата
на мандалата. Обикновено са кватернитети (или техни разновид-
ности)57. Тези творения изразяват не само ред, но и предизвикват
такъв. Затова и най-често възникват в състояния на психична
дезориентираност като компенсации на дадено хаотично състояние
или формулират нуминозен опит. При това трябва да подчертаем, че
тези структури не са открития на съзнанието, а спонтанни продукти
на несъзнаваното, както опитът го е доказал неоспоримо. Естествено,
че съзнанието може да подражава на това творение на реда, но
подобни имитации не доказват в никакъв случай, че оригиналите са
съзнавани открития. От посочените факти става неоспоримо ясно,
че несъзнаваното използва числото като фактор на реда.
8 71 Тъй като в следващия раздел ще се обърнем към проблема за
едно астрологическо доказателство на синхроничността, тъкмо
изчисления и числа ще ни помагат да тръгнем по следата.
Б. ЕДИН АСТРОЛОГИЧЕСКИ ЕКСПЕРИМЕНТ
872 Както споменах, нужни са ни две различни фактически
положения, като едното е астрологическата констелация, другото
обаче - семейност. Семейството е добре характеризирано фактическо
5ft
Zur Psychologie östlicher Meditation [Paragr. 943].
57
B*. Zur Empirie des Individuationsprozesses H Über
Mandalasymbolik.
515
положение, независимо че неговият психологически аспект има
всевъзможни вариации. Според астрологическия възглед тъкмо той
намира най-голямо отражение в хороскопа, докаго възможността
подлежащите на характеристика индивиди, така да се каже, случайно
да са семейни неизбежно минава на заден план, тъй като външните
факти изобщо могат да бъдат обхванати от астрологията, изглежда,
само благодарение на психологическата им репрезентация. Вследст-
вие на големия брой характерологични вариации не може да се
очаква една-единствена астрологическа конфигурация да бъде
определяща за брака, а има значително повече белези, насочващи
към предразположението относно избора на брачен партньор, ако
изобщо важи астрологическата предпоставка. В това отношение
трябва да насоча вниманието на моя читател към станалите напос-
ледък известни съвпадения между периодите на слънчевите петна и
кривата на смъртността. Свързващото звено помежду им са смуще-
нията в земния магнетизъм, които пък почиват върху колебанията на
слънчевото протонно лъчение. Тези колебания влияят върху така
нареченото „време за слушане на радио“ чрез смущения върху слоя,
рефлектиращ радиовълните: при изследването на тези смущения се
установява, че съществена роля играят планетарните аспекти,
опозиции и квадратните аспекти, които отклоняват протонното
излъчване и така предизвикват електромагнитни бури. Астрологи-
чески благоприятните тригонални и секстилни аспекти, обратно, са
предпоставка за несмущавано слушане на радио58.
873 Това наблюдение отваря само един неочакван аспект от въз-
можната каузална основа на астрологията. Във всеки случай това
важи за Кеплеровата астрология на времето. Съществува обаче и
възможността въз основа на вече установените физиологични
въздействия на протонното лъчение да възникват и психични ефекти,
при което астрологическите предсказания биха загубили своя случаен
характер и биха се приближили към сферата на каузалното
наблюдение. Независимо че не знаем подробности за това, върху
какво се гради валидността на един хороскоп на раждането, все пак
стана възможно да се мисли за каузална връзка между планетарни
аспекти и психофизиологични предразположения. Тогава ще бъде
добре да възприемем резултатите от астрологическия подход не като
синхронистични феномени, а евентуално като каузално обусловени
58
Обръщам внимание върху обобщаващото изложение на г-н проф.
МАХ
KNOLL (Princeton), което той прави в доклада си за Еранос
[Wandlungen der
Wissenschaft in unserer Zeit],
516
ефекти. Защото винаги там където разумно можем да си представим
причина, синхроничността става много съмнителна.
874 Понастоящем не съществува още никаква емпирична сигур-
ност, че астрологичните резултати са нещо повече от случайности
или че статистиките с големите числа не регистрират само вероятни
резултати59. Тъй като до момента не разполагаме с толкова широки
изследвания, аз реших да опитам късмета си с един брой хороскопи,
излизащи извън обикновения мащаб, за да мога най-напред да уста-
новя какви числа ще се появят в резултата на едно подобно
изследване.
8 75 Насочих вниманието си, на първо място, към аспектите (O') и
опозициите (о°) на Слънцето и Луната60, тъй като тези два аспекта от
астрологическа гледна точка се смятат за еднакво силни (макар и в
обратен смисъл), ще рече, че те означават интензивни отношения
между звездите. Всички © С сГ 9 асцендент-десцендент-аспекти
и опозиции заедно представляват 50 различни аспекта. Те бяха из-
следвани първо при 180 семейни двойки (360 хороскопа) и бяха
сравнени с отношенията при 32 220 несемейни, като числото 32 220
се получава от сбора на възможните комбинации на залегналите в
основата хороскопи на семейни (180х {180-1 }=32 220). При всички
изчисления бе приета орбита (ще рече - сфера на аспектите) от осем
градуса, при това както в посока на часовниковата стрелка, така и
обратно, и не само в рамките на един знак, но и извън него. Като
цяло бяха изследвани 483 семейства, това прави 966 хороскопа. Както
се вижда от таблиците по-долу, както изследването, така и пред-
ставянето на резултатите бе направено, така да се каже, „в пакет“.
Методът едва ли е особено ясен. Ако обаче моят читател си даде
сметка, че тук става дума преди всичко за едно нахлуване в terra
incognita (непозната земя - лат.), би разбрал, че предпазливостта и
благоразумието са съвсем на място при едно толкова рисковано
начинание. Изследването в пакет се оказа подходящо, защото така
можеше да се получи директен поглед върху поведението на числата.
В сравнение с други астрологически статистики например трябваше
да се приеме, че 100 случая са една респектираща основа за статис-
39
Вж. например статистическите резултати y KRAFT, Traité d'astro-
biologie, р.
23 ff. und a. a. O.
',0 Аз не взех предвид квадратните и сскстилните аспекти, както и
отношението
към медиума и Imum Cocli, които също би трябвало да се включат, за
да не
усложнявам ненужно изложението. В крайна сметка не става дума за
това, какво
представляват брачните аспекти, а за това, дали семейството изобщо
от гледна
точка на хороскопа може да привлече вниманието върху себе си.
517
тиката. За едно астрологическо изследване обаче този брой не е
достатъчен, а още по-малко за една статистика, при която става дума
за поне 50 аспекта. В подобен случай не могат да се очакват големи
отклонения при никое от числата, което би могло да подведе в
преценките. Не беше и a priori в никакъв случай сигурно кои и колко
от тези 50 аспекта щяха да се окажат характерни за семейството, ако
изобщо са характерни! Разбира се, че неизбежно големият брой
аспекти представлява сериозна трудност за статистическото
осветляване на сложното фактическо положение, защото можеше
да се очаква, че един голям брой от аспектите ще бъде стерилен,
което след това се потвърди.
876 Този материал дължа на различни личности, занимаващи се с
астрология в Цюрих, Лондон, Рим и Виена. Той е бил събиран първо-
начално за чисто астрологически цели, част от него преди доста
години. Или между събирането на материала и намерението на моето
изследване не съществува никаква връзка, което подчертавам, защото
е възможно да се възрази, че материалът е целенасочено събран
заради мен. Материалът по своя произход е съвсем случаен и затова
дава една непреднамерена усреднена картина. Събиран бе
хронологически. Когато бяха събрани данните за 180 семейства,
случайно се наложи пауза в работата и тя бе използвана да се
обработят 360-те хороскопа. Така първият пакет от 180 семейства се
оказа напълно случаен, както и следващите втори и трети пакет.
ТАБЛИЦА I
Аспект Абсол Абсол Средн
женски ютни ютни а
към стойно стойно честот
мъжки сти при сти при а
180 32 220 при
семейс нссс- 180
тва мейни нссс-
двойки мейни
 двойк
и
Луна с/ 18= 10
Слънце % 1506 8,4
Асц. сР 15= 1411 7,9
Венера 8,3%
Луна С/ 14= 1485 8,3
Асц. 7,7%
Луна сР 13= 1438
Слънце 7,2% 8,0
Луна & 13= 1479 8,3
Луна 7,2%
Венера 13= 1526 8,5
сР Луна 7,2%
Марс сГ 13= 1548
Луна 7,2% 8,6
Марс сГ 13= 1711 9,6
Марс 7,2%
Марс сГ 12= 1467
Асц. 6,6% 8,2
Слънце 12= 1485 8,3
С/ Марс 6,6%
Венера с/ 11=
Асц. 6,1% 1409 7,9
Слънце 11= 1413 7,9
сГ Асц. 6,1%
Марс сГ 11= 1471
Деец. 6,1% 8,2
518
Продължение на ТАБЛИЦА I
Аспект Средн
женски а
Абсол
към мъжки Абсолю честот
ютни
тни а
стойно
стойнос при
сти при
ти при 180
180
32 220 несс-
семейс
несс- мейни
тва
мейни двойк
двойки и
Деец. СГ 11 =
Венера 6,1% 1470 8,2
Венера 0” 11 = 1526 8,5
Деец. 6,1%
Луна сР 10= 1540
Марс 5,5% 8,6
Венера сР 9= 1415 7,9
Венера 5,0%
Венера с/ 9= 1498 8,4
Марс 5,0%
Венера сГ 9= 1526 8,5
Слънце 5,0%
Луна & 9=
Марс 5,0% 1539 8,6
Слънце С/ 9=
Деец. 5,0% 1556 8,7
Асц. с/ 9=
Асц. 5,0% 1595 8,9
Деец. с/ 8=
Слънце 4,3% 1398 7,8
Венера сР 8= 1485 8,3
Слънце 4,3%
Слънце сГ 8=
Луна 4,3% 1508 8,4
Слънце а° 8=
Венера 4,3% 1502 8,4
Слънце сР 8= 1516 8,5
Марс 4,3%
Марс сР 8=
Слънце 4,3% 1516 8,5
Марс СГ 8=
Венера 4,3% 1520 8,5
Венера сР 8= 1531
Марс 4,3% 8,6
Асц. О' 8= 1541
Луна 4,3% 8,6
Луна сР 8= 1548
Луна 4,3% 8,6
Деец. & 8= 1543
Луна 4,3% 8,6
Асц. О' 8= 1625 9,1
Марс 4,3%
Луна 7=
Венера 3,8% 1481 8,3
Марс сР 7= 1521 8,5
Венера 3,8%
Луна (Р 7= 1539
Деец. 3,8% 8,6
Марс о° 7= 1540
Луна 3,8% 8,6
Асц. СГ 6=
Деец. 3,3% 1328 7,4
Деец. 6= 1433 8,0
Марс 3,3%
Венера С/ 6= 1436
Луна 3,3% 8,0
Асц. с/ 6= 1587 8,9
Слънце 3,3%
Марс СГ 6=
Слънце 3,3% 1575 8,8
Луна а° 6= 1576
Венера 3,3% 8,8
Венера 0" 5= 1497 8,4
Венера 2,7%
Слънце о° 5= 1530
Луна 2,7% 8,6
Слънце с/ 4=
Венера 2,2% 1490 8,3
Марс сР 3= 1440
Марс 1,6% 8,0
Слънце 2=
Слънце 1,1% 1480 8,3
Слънце сР 2= 1482 8,3
Слънце 1,1%
Средно: 1506 от 180 редуцирано: 8,4
519
877 Първо бяха изброени всички аспекти и опозиции между
©Сс?9 асц. и деец., както и при 180 семейни двойки, и при 32 220
несемейни двойки. Посочените числа представят стойностите на
честотата, ще рече, че те дават броя на случаите за аспект за двете
групи. Тъй като става дума за първоначалните числа - за разлика от
взетите по-късно под внимание усреднени стойности, - аз наричам
тези числа абсолютни стойности. Те са подредени в рубриката на
семейните според степента на честота. Виждаме например, че
аспектът между (женски) Луна и (мъжки) Слънце фигурира на най-
първо място.
878 Тези числа нямат отношение едно към друго и затова не
могат
да се-сравняват непосредствено. За да разберем тяхното значение, те
трябва да бъдат поставени под общ знаменател, като примерно се
намали отдясно наляво, както следва:
Аспект женски Абсо Средна честота
към мъжки лютн при 180
и несемейни
стой
ност
и
при
семе
йни
18=
1506:180 = 8.40
10,0
Луна сР = 4.6%
%
Слънце 1411:180 = 7.88
15=
Асц. сГ Венера = 4.3%
8,3%
Луна С/ Асц. 1485:180 = 8.29
14=
= 4.6%
7,7%
879 Чрез тази аритметична операция става
възможно сравнението:
ще вземем дясната страна (несемейни) = 1, от
което излиза следната
пропорция: 18:8,40=2,14:1. В следващата таблица
(II) тези пропорции
са подредени съобразно честотата.
ТАБ
ЛИЦ
А II
Пропорция на
честотата при Аспекти мъжки
семейни към женски
несемейни
2,14 1
1,89 1
1,68 1
1,61 1
1,57 1
1,53 1
1,50 1
1,46 1
1,44 1
1.39 1
1.39 1
Л О"
у Сл
н ън
а це
А сР
с Ве
ц не
. ра
Л О"
у Ас
н ц.
а
Л сР
у Сл
н ън
а це
Л С/
у Лу
н на
а
В сР
е Лу
н на
е
р
а
М СГ
а Лу
р на
с
М О'
а Ас
р ц.
с
С сР
л М
ъ ар
н с
ц
е
В сГ
е Ас
н ц.
е
р
а
С сР
л Ас
ъ ц.
н
ц
е
520
Продължение на ТАБЛИЦА II
Пропорция
семейни
на честотата при
Аспекти мъжки
към женски
1 Марс СГ Марс
1 Марс сГ Деец.
1 Деец. & Венера
1 Венера СГ Деец.
1 Луна о° Марс
Венера сР
1
Венера
1 Венера сР Марс
Венера сГ
1
Слънце
1 Луна СР Марс
1 Слънце СР Деец.
1 Деец. (Р Слънце
1 Асц. сР Асц.
Венера о°
1
Слънце
1 Слънце сР Луна
Слънце сР
1
Венера
1 Слънце сР Марс
1 Марс сР Слънце
1 Марс сР Венера
1 Венера о° Марс
1 Асц. сР Луна
1 Луна сР Луна
1 Деец. сР Луна
1 Асц. сР Марс
1 Луна сР Венера
1 Марс сР Венера
1 Луна сР Деец.
1 Асц. сГ Деец.
1 Марс а° Луна
1 Деец. сГ Марс
1 Венера сГ Луна
1 Асц. О' Слънце
1 Марс & Слънце
1 Луна сР Венера
Венера СГ
1
Венера
1 Слънце сР Луна
Слънце 0"
1
Венера
1 Марс сР Марс
Слънце О'
1
Слънце
Слънце сР
1
Слънце
1,36
1.34
1.34
1,29
1,16
1,14
1,07
1,06
1,05
1,04
1,02
1,01
0,96
0,95
0,95
0,94
0,94
0,94
0,94
0,93
0,93
0,92
0,88
0,85
0,82
0,81
0,81
0,81
0,75
0,75
0,68
0,68
0,68
0,60
0,59
0,48
0,37
0,24
0,24
521
880 Това, което прави впечатление при тази таблица, е
неравномер-
ното разсейване на стойностите на честотата. Както най-горните
седем, така и най-долните шест аспекта показват по-силно
разсейване,
докато средните стойности по-скоро се тълпят около пропорцията
1:1. Ще се върна към това своеобразие на разсейването въз основа
на една специална таблица (таблица III).
881 Интересно е потвърждението на традиционните
астрологичес-
ки и алхимични съответствия в семейството в аспектите Луна -
Слънце:
(женски) Луна O' (мъжки) Слънце = 2,14:1
(женски) Луна сР (мъжки) Слънце =1,61:1,
докато поява на Венера-Марс-аспект тук не се забелязва.
882 От 50 възможни аспекта при семейните се оказват 15 с такива
отношения, чиято честота явно е над пропорцията 1:1. Най-високата
стойност се наблюдава при вече споменатия аспект Луна-Слънце,
двете най-близки числа 1,89:1 и 1,68:1 съответстват на аспектите
между
(женски) асцендент и (мъжки) Венера, съответно (женски) Луна и
(мъжки) асцендент, с което познатото значение на асцендента
очевидно се потвърждава.
883 Сред тези 15 аспекта при жените се явяват четири пъти един
аспект Луна, докато само 6 се падат на останалите 35 възможни
стойности. Средната стойност на взаимоотношенията на всички
лунни аспекти е 1,24:1. Средната стойност на 4-те, отразени в
таблицата, е 1,74:1 спрямо 1,24:1 за всички лунни аспекти. Луната
изглежда е по-малко застъпена при мъжете, отколкото при жените.
884 При мъжете съответната роля тук играе не Слънцето, а оста
асцендент-десцендент. Тези аспекти се явяват шест пъти в нашата
таблица при мъжете, при жените - само два пъти. В първия случай
тези аспекти имат усреднена стойност 1,42:1 спрямо 1,22:1 за всички
мъжки аспекти между асцендент-десцендент, от една страна, и една
от четирите звезди, от друга.
522
ТАБЛИЦА III
Разпределение на аспектите според тяхната честота
Честота при се- при носе-
на аспск- мейни мейни
титс двойки (средна
___(180)___честота)
18.0 х
17.8
17.6
17.4
17.2
17.0
16.8
16.6
16.4
16.2
16.0
15.8
15.6
15.4
15.2 х
15.0
14.8
14.6
14.4
14.2 х
14.0
13.8
13.6
13.4
13.2 ххххх
13.0
12.8
12.6
12.4
12.2 хх
12.0
11,8
11,6
6,0 хххххх
5,8
Ч при при
е семе нссе
с й- мсй
т ни -
о двой ни
т ки (сре
а (180) дна
н чест
а ота)
а
с
п
е
к
-
т
и
т
е
1 хххх
1, х
4
1
1,
2
1
1,
0
1
0,
8
1
0,
6
1
0,
4
1
0,
2
1
0,
0 X
9,
8
9,
6 X
9,
4
9,
2
9,
1 X
9, хххх
0 хх
8,
9 XX
8,
XX
8
8,
7 X
ххх
8, ххх
6 ххх
х
ххх
8, ххх
5 х
8, ххх
4 хх
ххх
8, ххх
3 хх
8, XX
2 X
хххх
8, хххх ххх
0 хххх х
7, ххх
9 х
7, хххх
8
7,
6
7,
4
7,
2
7,
0
6,
8
6,
6
6.
4
6,
2
3.
4
3,
2
523
Продължение на ТАБЛИЦА III
Ч п Че при при
е р сто сем несс
с и та ей- мсй-
т с на ни ни
о е- асп дво (сред
т м ек- йки на
а е тит (180 чест
н й е ) ота)
а н
а и
с д при
п в нсс
е о с-
к й мей
- к ни
т и (ср
и ( едн
т 1 а
е 8 чес
0 тот
) а)
5,
6 з,о X
5,
4 2,8
5,
2 2,6
5, X
0 X 2,4
4,
8 2,2
4,
6 2,0 XX
4,
4 1,8
4,
2 1,6
4,
0
• X 1,4
3,
8 1,2
3, --
6 1,0
885 Таблица III дава графично изображение на отразените в
таблица
I стойности от гледна точка на разпределението на аспектите между
отделните прачисла (ще рече - абсолютни стойности на честотата).
Кръстчетата показват аспектите, които имат същата стойност на
честота. Лявата страна на таблицата отговаря на първата рубрика от
таблица I (честота на аспектите при семейни двойки), докато дясната
страна съдържа съответно изображение на средните стойности на
комбинациите на несемейните. Като пример можем да вземем
стойност на честотата 9,0 с шест кръстчета:
Аспект женски към Абсолютна стойност
мъжки (прачисло)
при 180 семейства
Венера сР Венера 91
Венера О' Марс 9
Венера С/ Слънце 9
у хххххх
Луна & Марс 9
Слънце с/ Деец. 9
Асц. с5 Асц. 9]
886 Тази подредба дава представа за разсейването на стойнос-
тите, също така тя дава възможност да се отчете вероятната средна
величина (в. с. в.), която е препоръчителна при статистически числа,
524
 когато става дума за голямо разсейване. Докато средната стойност
на комбинациите на несемейните е аритметична средна величина
(сума от аспектите:50), вероятната средна величина показва онази
честота, която се постига, като се преброят кръстчетата отгоре
надолу,
докато се стигне до числото 25. Стойността на честотата, на която се
пада това число, представлява вероятната средна величина.
88 7 Вероятната средна величина достига при семейни двойки 7,8
случая, повече при комбинациите - 8,4. При несемейните се покриват
вероятната средна величина и аритметичната средна величина - и
двете са 8,4 случая, докато при семейните вероятната средна
величина
е под съответната средна величина, която е 8,4 случая, което пък е
свързано с наличието на абнормено ниски стойности при семейните.
Ако разгледаме рубриката на семейните двойки, ще открием значи-
телно разсейване на стойностите във фрапантно противоречие със
стълпотворението на същите около средната стойност 8,4 на несе-
мейните. При тях няма нито един аспект, който да има по-голяма
честота от 9,6, докато при семейните един аспект достига почти
двойно по-голяма честота.
ТАБЛИЦА IV
180 семейни двойки 220 семейни двойки 400 семейни двойки
О с
' 1 /
Л (8 Л Л 0 Л Л 9
у Слънц у у , у у ,
н е н н 9 н н 2
а 10,0% а а % а а %
А 0" 9 М <Р Л сР
с В , а Венер у Слън
ц ен 4 р а 7,7% н це
. ер % с а 7,0%
 а
О
Л " 7 7 Л С/
у А , Венера , у Слън
н сц 7 С^Лун 2 н це
а . % а % а 7,0%
с
Г
Л & 7 Л М М 6
у Л , у сР а а ,
н ун 2 н Слънц р р 2
а а % а е 6,8% с с %
сР с
С Р Д
Л л 7 Л М 6 е О'
у ъ , у а , е Вене
н н 2 н р 8 ц ра
а це % а с % . 6,2%
& с
С Д Р
М З' 7 е М 6 Л М 6
а Л , е а , у а ,
р ун 2 ц р 8 н р 2
с а % . с % а с %
С
Д /
7 е М Л 6
Венера , е О' а у ,
сР 2 ц Венер р н 0
Луна % . а 6,3% с а %
М С/ 6 Л с 6 М с 5
а М , у Р , а Р ,
 В В
е е
н н
е е
р ар 6 н р 3 р р 7
с с % а а % с а %
М (У 6 Венера сГ Л 0 5
а А , Венера у " ,
р сц 6 6,3% н А 7
с . % а с %
ц
.
с
В Г
е Д
6 5 н е 5
Слънц , Слънц , е е ,
е сГ 6 е о° 9 р ц 7
Марс % Марс % а . %
Венера 6 Венера 5 Венера 5
сГ , (/ , О* ,
Деец. 1 Деец. 4 Луна 5
% % %
Венера 6 Венера 5 Д с 5
О” , С/ , е / ,
Асц. 1 Марс 4 е М 2
% % ц а %
. р
с
М (8 6 Слънц 5 А О'Ве
а Д , е Луна , с нера
р ее 1 4 ц 5,2%
с ц. % % .
Слънц 6 Слънце О' Слънц 5
е Асц. , Слънце е ,
1 5,4% сРМар 2
% с %
888 Тъй като в предходната таблица забелязващото се разсейване,
при един по-голям материал, вероятно би се изравнило, аз събрах
по-голям брой от хороскопи на семейни, общо 400 (това означава
525
800 отделни хороскопа), за да се съобразя с астрологическото твър-
дение. Няма никакъв смисъл един възглед, стар почти колкото човеш-
ката култура, да бъде унищожаван от предубеждения и без основна
проверка, и то най-вече заради това, че не желаем да си представим
каузалната, респективно закономерната взаимовръзка. В таблица IV
представям основните резултати от допълнителния материал,
сравнени с обсъдените преди това 180 случая, като съм се ограничил
с максималните числа, които видимо излизат извън вероятната средна
величина. Числата отразявам в проценти.
889 180-те семейни двойки от първата колона отразяват резултата
от първия списък, докато 220-те от втората колона бяха събирани по-
късно в продължение на повече от една година. Първият пакет
показва
благоприятен резултат за астрологическото твърдение, докато
втората
колона варира не само по отношение на аспектите, сравнена с пър-
вата, но също така показва едно спадане на стойностите на честотата.
Изключение прави само първото число, засягащо класическата
комбинация С О' С. То се появява на мястото на също така класи-
ческото С СГ © в първата колона. От 14 аспекта на първата колона
само четири се връщат отново във втората, сред тях са около три
лунни аспекта, което говори в полза на астрологическото очакване.
Липсващото съответствие между аспектите на първата и втората
колона показва голямо неравенство д материала, свидетелстващо за
значително разсейване, което би трябвало да се отрази твърде
неблаго-
приятно по отношение на астрологическото очакване за резултатите
при още по-големи числа. Това личи още при общите числа на 400-
те семейни двойки: всички числа показват ясно намаляване
вследствие на изравняване на разсейването. В следващата таблица V
тези взаимоотношения стават още по-ясни.
ТАБЛИЦА V
 С
С р
Сс
Се с е
Честота в % Г
*© Р д
С
© н
о
8
180 семейни 10, 7, 7,
,
двойки 0 2 2
1
7
220 семейни 10 6,
4,5 ,
двойки ,9 8
4
180+220 = 400 7,0 9, 7, 7
сем. двойки 2 0 ,
7
допълнително
добавени 5
83 семейни 4, 4, ,
двойки 7,2 8 8 6
7
83 + 400 = 483 8, 6, ,
сем. двойки 7,2 4 6 4
526
890 Таблицата показва числата на честотата на три констелации,
които се срещат най-често, два лунни аспекта и една лунна опозиция.
Данните за първите 180 семейни двойки показват като най-голяма
средна честота 8,1%. При по-късно събраните и обработени данни
за 220 семейни двойки средният максимум спада вече до 7,4%. При
добавените допълнително 83 семейни двойки средният максимум
вече е само 5,6%. Докато в първите групи (180 и 220) максимумите
са още при същите аспекти, при допълнително добавените 83
семейни
двойки се вижда, че максимумите се намират дори при други аспекти,
а именно асцендент CfC,©cf 9 ,®сГс? и асцендент O' асцендент.
Средният максимум на тези четири аспекта е 8,7%. Тази висока
стойност надминава дори нашето „най-добро“ средно число ог 8,1 %
при първите 180 семейни двойки, от което става съвсем ясно колко
случайни са „благоприятните“ ни начални резултати. Все пак може
да се подчертае, че почти на шега максимумът от 9,6% се намира
при асц. O'С, ще рече - отново при един лунен аспект, който се
смята за особено характерен за брака - наистина една lusus naturae
(игра на природата - б. пр.), но задкулисна, в която асцендентът или
хороскопът заедно със Слънцето и Луната по стара традиция
образуват
основната тройка за съдбата или за определянето на характера. Ако
бихме поискали да фалшифицираме този статистически резултат,
едва
ли можеше да се намери по-добър подход за това.
ТАБЛИЦА VI
Максимална честота в % при:
1. Случайно комбинирани 300
двойки 7,3
2. Избрани с жребий 325 двойки 6,5
3. Избрани с жребий 400 двойки 6,2
4. 32 220 двойки 5,3
891 Тук са дадени максималните честоти на несемейни двойки.
Рубрика 1. възникна по следния начин: г-жа д-р Л. Фрай-Рон постави
мъжките хороскопи на една страна, женските - на друга, и вземайки
по един от едната и от другата страна, ги комбинира в двойки.
Внимаваше се естествено да не се комбинира истинска съпружеска
двойка. В резултат честотата от 7,3 се оказа още твърде висока в
сравнение с много по-вероятното максимално число при 32 200
527
несемейни двойки, което е само 5,3. Първият резултат ми се видя
малко съмнителен61. Затова предложих на сътрудничката си да не
комбинира сама двойките, а да постъпи по следния начин: 325 мъжки
хороскопа бяха номерирани, номерата бяха написани на специални
листчета, те бяха поставени в едно гърне и разбъркани. След това бе
поканена една личност, която не знаеше нищо за астрологията и
психологията, а още по-малко - за това изследване, за да изважда
листчетата едно по едно, без да гледа. Извадените номера биваха
чифтосвани с женския хороскоп, който бе на ред, най-отгоре, от
натрупаните женски хороскопи, при което отново се внимаваше да
не попаднат случайно истински семейни двойки. Така бяха произве-
дени 325 изкуствени двойки. Резултатът 6,5 вече се приближава до
вероятността. Още по-вероятен е резултатът при 400 несемейни
двойки. Но и това число (6,2) е още твърде голямо.
892 Малко странното поведение на нашите числа доведе до един
експеримент, чийто резултат бих искал да спомена с всички
необходими резерви, защото по всяка вероятност той би могъл да
бъде подходящият, за да хвърли известна светлина върху
статистическите варианти. Опитът бе направен с три личности, чийто
психологически статус ни бе напълно известен. Експериментът се
състоеше в това, че първо от 200 случайни семейни хороскопа 200
получиха номера. После 20 семейни хороскопа бяха извадени с
61
Колко субтилни могат да бъдат тези неща, показва следният
случай. На моята
сътрудничка наскоро се падна задачата да определи реда за
сядане около масата
за вечерята на голяма компания. Тя стори това грижливо и
съобразително. В
последния момент обаче се появи неочаквано уважаван гост,
който трябваше
непременно да бъде добре разположен на масата. Така целият ред
пропадна и
трябваше много бързо да се направи ново подреждане. Нямаше
време за дълго
мислене. Когато седнахме на масата, в непосредствена близост до
госта се
оказа следната астрологичсска картина:
д да гост д
а ма а
м м
а а
С © © В ©
в #
в Н в
¿
1 К
д д
а госп а
м да оди м
а ма н а
© Св с в С
в М #
£ в
1
И
Бяха възникнали четири ©-С -семейства. При това трябва да
отбележа,
че моята сътрудничка достатъчно дълго се бе занимавала с
астрологическитс
аспекти на брака и ги познаваше из основи. Знаеше и
хороскопите на въпросните
личности. В бързината, с която се наложи да се определи редът на
масата, тя
нямаше възможност за дълги разсъждения, така че
несъзнаваното бе напълно
свободно тайно да аранжира „семействата“.
528
жребий от ЛЕ. След това тези 20 семейни двойки бяха изследвани
статистически за нашите 50 семейни характеристики. Първата ЛЕ
беше една пациентка, която по време на експеримента се намираше
в състояние на инстинктивно повишена активност. В резултат се
оказа,
че от 20 Марсови аспекта около десетина бяха с честота 15,0, от
Лунните аспекти — девет с честота 10,0, от Слънчевите аспекти —
девет с честота 14,0. Класическото значение на Марс е неговата
стихийност, в този случай подсилено от мъжкото Слънце. В
сравнение
с нашите общи резултати тук се оказа предимство на аспектите на
Марс, което съвпада с психичното състояние на ЛЕ.
893 Второто ЛЕ беше една пациентка, чийто основен проблем бе
осъзнаването и налагането на собствената личност срещу тенден-
циите на самопотисничество. В този случай така наречените аспекти
на оста (асцендент, десцендент), които тъкмо характеризират
личността, се появиха дванайсет пъти с една честота от 20,0, а
Лунните
аспекти - с честота 18,0. Този резултат, астрологично оценен, е в
пълно съвпадение с моментната проблематика на ЛЕ.
894 Третото ЛЕ бе жена със силни вътрешни противоречия, чието
изглаждане и помирение бе основният й проблем в момента. Лунните
аспекти се появиха четиринайсет пъти с честота 20,0, Слънчевите
аспекти - дванайсет пъти с честота 15,0, а осовите аспекти - девет
пъти с честота 14,0. Класическото coniunctio Solis et Lunae като сим-
вол на изглаждане на противоречията в този случай изпъква много
силно.
895 Във всички тези случаи изборът по жребий на семейни
хорос-
копи се оказва повлиян в съответствие с опита, познат ни от ИДЗИН
и другите окултни методи. Независимо че всички тези числа се
намират много навътре от границите на вероятността и затова не
могат да бъдат възприети по друг начин освен като случайни, все пак
тяхното вариране, което съответства на психичното състояние на ЛЕ,
ни кара да се замислим. Въпросното психично състояние се харак-
теризира като ситуация, при която прозрението и волевото решение
се сблъскват с непреодолимата бариера на едно противящо се и
противоположно настроено несъзнавано. Това относително пораже-
ние на силите на съзнанието констелира по правило модериращия
архетип. Той се явява в първия случай като Марс, стихийния злодей,
във втория - като уравновесяващата и укрепващата личността сис-
тема на осите, а в третия - като свещенобрачие на върховни противо-
34. Динамиката на несъзнаваното
529
речия. Психичното и физичното събитие (именно проблематиката и
изборът на хороскопите) съответства, както личи, на природата на
стоящия на заден план архетип и би могло да представлява феномен
на синхроничността.
896 Както ми съобщава г-н проф. М. Фирц в Базел, който бе така
любезен да си направи труда и да изчисли вероятността на моите
максимални числа, тя е 1:10 000. От това става ясно, че най-добрите
ни резултати, а именно С СГ© и С СУ С , практически са доста
невероятни, обаче теоретически все пак са толкова вероятни, че
няма основание резултатите от нашата статистика да се
приемат по друг начин освен като случайни. Изследването ни
показва, че не само при най-големия брой на семейните двойки
стойностите на честотата се доближават до средните стойности, но
също че някои случайни чифтосвания показват сходни статистически
взаимоотношения. От научна гледна точка резултатът от нашето
изследване е в известна степен обезкуражаващ за астрологията,
защото всичко свидетелства затова, че при големия брой изобщо се
размиват разликите между честотните стойности на семейните аспек-
ти у семейни и несемейни. Така от научна гледна точка съществува
нищожна надежда астрологическото съвпадение да се окаже законо-
мерност.
897 Или най-същественото, което остава от нашата
астрологическа
статистика, е фактът, че първата група от 180 семейни хороскопа при
СсГ© и втората, по-късно сборна, група от 220 показват ясен
максимум при С ОХ. Тези два аспекта са отбелязани още в старата
литература като характерни за брака и затова представляват най-стара
традиция. Третата група от 83 двойки дава, както вече казах, един
максимум при С с/ асц., който, както любезно ми съобщи г-н проф.
Фирц, притежава вероятност от 1:3000. Бих искал чрез един пример
да онагледя случая. Вземат се три кутии, в първите две се скриват по
10 000 черни мравки, в третата 3000, между тях има и по една бяла.
Кутиите се затварят и се издълбава във всяка от тях по една дупка,
достатъчно малка, за да даде възможност мравката да покаже само
муцунката си. Първата мравка, която се показва и от трите кутии, е
бялата. Тази вероятност представлява изключително невероятен факт.
Вероятността в първите два случая е вече 1:10 000 2, което означава,
че това съвпадение може да се очаква само при около 100 милиона
случая. Затова е невероятно изобщо някога да се появи в практиката.
530
Ако изчислим С O' асц. на третата група, се получава една още по-
голяма невероятност, именно 1:300 000 000 000. Или в моето статис-
тическо изследване се получи така, че тъкмо аспектите, на които
наблегна астрологическата традиция, се срещнаха по изключително
невероятен начин.
898 Ако се вземат предвид резултатите от експеримента на Райн
и
по-специално особеното обстоятелство, че същите в голяма степен
зависят от живия интерес на ЛЕ 62, то нашият случай би могъл да се
възприеме като синхронистична връзка: в статистическия материал
се разиграва не само практически, но дори и теоретически една
невероятна случайна комбинация, която съвпада с традиционно
астрологическото очакване по удивителен начин. Това, че изобщо
се получава такова съвпадане, е толкова невероятно и затова толкова
малко може да му се вярва, че никой не би дръзнал да предскаже
нещо подобно. Действително изглежда така, сякаш статистическият
материал е бил манипулиран и аранжиран, за да се нагоди положи-
телен резултат. Емоционалните (респ. архетипните) предварителни
условия за един синхронистичен феномен са напълно налице, тъй
като е видно, че както моята сътрудничка, така и аз самият бяхме
живо заинтересувани от резултата на това изследване, а освен всичко
въпросът за синхроничността ме бе занимавал много сериозно вече
години наред. Очевидно случаят е такъв - и трябва винаги да е било
така, ако вземем предвид дългата астрологическа традиция, - отново
ще се окаже онзи резултат, който най-вероятно вече многократно се
е появявал в историята. Ако астролозите (с малки изключения) бяха
се занимавали повече със статистика и бяха изследвали научно
основанията на астрологическото тълкуване, щяха отдавна да са
открили, че техните твърдения почиват върху нестабилна основа. Но
вероятно и те са се чувствали като мен, а именно че може би
съществува една тайна взаимна търпимост (conniventia^oTCTbn-
чивост, търпимост), съобразяване, между материала и психичното
състояние на астролога. Това съответствие е просто налице както
някоя друга радостна или неприятна случайност и очевидно не може
по научен начин да се докаже, че тя е повече от това63. Възможно е
,й
Вж. SCHMIEDLER, Personality Correlates of ESP as Shown by
Rorschach Stu-
dies, p. 23 ff. Авторката доказва, чс приемащите вероятността за ЕСП
достигат
до резултати, надминаващи очакването, а тези, които не я приемат,
стигат до
отрицателни резултати.
63
Както показва моята статистика, резултатът се размива при
големите числа.
531
човек да се подразни от съвпадението, но е нужно известно дебелоко-
жие, за да не се окажем под влияние на факта, че два или три пъти, от
50 възможности, се явява тъкмо тази, която традицията е определила
като типична.
899 За да се уверя в (признатата вече невероятна) случайност в
нашия резултат, направих още един статистически експеримент.
Наруших първоначалния и случаен хронологичен ред, както и
случайното разпределение в три пакета, като смесих първите 150 с
последните 150 семейства (в обратен ред), тоест към първото
семейство от едните добавих първото от последните и т. н. После
разделих тези 300 смейства в пакети по 100. Получи се следният
резултат:
II
I пакет III пакет
пакет
никакв ©сГсГ1 С Cf асц.
макс
и 1% 12%
иму
аспекти CtfC
м:
11 % 11%
900 Резултатът от първия пакет е забавен, тъй като, първо, сред
тези
300 брака се намират само 15, непритежаващи заедно нито един от
нашите 50 аспекта, и, второ, защото тези аспекти бяха избрани с
очакването за наличие на сходства. Вторият пакет показа два макси-
мума, от които вторият отново представлява класически аспект.
Третият пакет показа максимум при вече познатата ни комбинация
С & асц., третия „класически“ аспект. Общият резултат показва, че
едно случайно подреждане на семействата, от една страна, лесно
може да даде резултат, отклоняващ се от предишната тоталност, от
друга страна обаче, не пречи изцяло за появяването на класическите
аспекти. Последният резултат би трябвало може би да свидетелства
за това, че постигнатата вероятност за ©ОХ иСс/С от 1:10 000
представлява донякъде значителна величина, която би могла да
почива
върху определена закономерност. Доколкото това може да се
установи, изглежда, че става дума за слабо изразена постоянност,
която обаче е прекалено малка, за да може да направи вероятна една
Затова с твърде вероятно при събиране на по-нататъшен материал
никога повече
да не се получи подобен резултат. Следователно трябва да се
задоволим с тази
очевидно неповторима „lusus naturae“ (игра на природата - б. пр.),
което е
нищо не променя нейното действително съществуване.
532
каузална основа за странното съвпадение на трите класически лунни
аспекта.
901 Изследването на избраните от нас 50 семейни аспекта не даде
еднозначен резултат. Що се отнася до очакваната от астрологията
честота или постоянност в отношенията между аспектите, нейните
цифри се намират още в сферата на вероятната случайност, макар тя
да изглежда на практика минимална. Що се отнася обаче до нашия in
puncto астрологически очаквания изненадващо положителен ре-
зултат от първата ни статистика, той е толкова невероятен, че просто
трябва да го приемем за „нагласен“. Последното отново няма нищо
общо с астрологията дотолкова, доколкото наличният материал не
обяснява бързата поява на трите класически лунни аспекта.
Резултатът
от нашия първи експеримент съответства на опита от споменатите
по-горе окултни процедури. Възниква впечатлението, че тези и
подобни методи създават благоприятно предварително условие за
осъществяването на смисловите съвпадения. Действително точното
установяване на синхронистичния феномен е една неблагодарна,
респективно невъзможна задача. Затова трябва още по-високо да се
оцени заслугата на Райн за това, че въз основа на един безупречен
материал доказа съвпадението на психичното състояние със съответ-
ния обективен процес. Независимо че методът на статистиката най-
общо е изключително неподходящ, за да се подходи справедливо
към редките събития, експериментите на Райн все пак удържаха пред
разрушителното влияние на статистиката. Ето защо трябва да се взе-
мат под внимание техните резултати при оценката на феномените на
синхроничността.
902 Като имаме предвид размиващото влияние на статистическия
метод върху числовото установяване на синхроничността, би тряб-
вало да отговорим на въпроса, как Райн е успял въпреки това да
стигне до положителни резултати. Осмелявам се да твърдя, че той
никога нямаше да стигне до резултатите си, ако бе провел
опитите само с едно-единствено^4 или само с няколко ЛЕ. Той е
имал потребност от един постоянно обновяващ се интерес, тоест
една емоция с нейното характерно abaissement mental (спадане на
тонуса - фр.), което осигурява на несъзнаваното известно преиму-
щество. Единствено по този начин могат пространство и време да 64
64
С което нямам предвид някоя каквато и да е личност за ЛЕ или пък
някоя със
специфични дарби.
533
i-

бъдат релативирани до известна степен, с което намалява и възмож-

ността за каузално събитие. Това, което възниква тогава, е един вид
сгеабо ех пйпю (създаване от нищото - лат.), един каузално вече
необясним творчески акт. Окултните методи дължат своето въздей-
ствие в голяма степен на същата връзка с емоционалността: чрез
докосването до несъзнавана готовност те събуждат интерес, любо-
питство, очакване, вяра и опасение и по този начин и съответния
превес на несъзнаваното. Действените (нуминозни) потенции на не-
съзнаваното са архетиповете. Повечето от спонтанните феномени
на синхроничността, които съм имал възможност да анализирам,
без затруднение насочваха към директно отношение с даден архетип.
Той представлява непроницаем, психоиден фактор65 на колективно
несъзнаваното. То не може да бъде локализирано, тъй като можем
да го срещнем или у всеки индивид, по принцип цялостно, или като
едно и също навсякъде. За това, което вероятно се случва в
колективно
несъзнаваното на отделния индивид, никога не може да се каже със
сигурност дали не се случва и у други индивиди или живи същества,
или при други неща и ситуации. Когато примерно в съзнанието на
СВЕДЕНБОРГ се явява визия за пожар в Стокхолм, наистина се е бил
развилнял огън66, без единият факт да е бил в каквато и да е
доказуема
или допустима връзка с другия. Не бих искал в този случай да се
увличам в доказателство на архетипната връзка. Искам да подчертая
обаче факта, че в биографията на Сведенборг се разказва за някои
събития, които хвърлят забележителна светлина върху неговото пси-
хично състояние. Трябва да се приеме, че при него е съществувало
спадане ца прага на съзнанието, с което гой е имал достъп до „аб-
солютното знание“. Пожарът на Стокхолм донякъде се е състоял и в
него самия. За несъзнаващата психика изглежда пространството и
времето са относителни, това означава, че знанието се намира в
пространствено-времева последователност, в която пространството
не е вече пространство и времето не е вече време. Ако несъзнаваното
развие или получи известен потенциал да стигне до съзнанието,
възниква възможността паралелни събития да бъдат възприемани
или „да се знае“ за тях.
903 В сравнение с Райн твърде неизгодното положение в моята
65
Вж. Духът на психологията [раздел VIII от този том].
Този случай с много добре документиран. Вж. изложението в:
KANT, Träume
eines Geistersehers.
534
астрологическа статистика е фактът, че целият експеримент се из-
вършваше само с едно ЛЕ, тоест с мен самия. Не аз експериментирам
с множество ЛЕ, а огромен материал предизвиква моя интерес. За-
това съм в положението на ЛЕ, което в началото е ентусиазирано, но
после охладнява поради привикването, както в ЕСП-експеримента.
Ето защо се влошават резултатите с нарастващия брой на експе-
риментите, които съответстват на пакетното излагане на материала,
или пък натрупването на все по-голям брой изтрива „благоприятния“
начален резултат. Моят по-късен експеримент показа, че промяната
на първоначалния ред и произволното пакетно разделение на
хороскопите, както можеше да се очаква, даде съвсем друга картина,
която обаче не бе съвсем еднозначна.
904 Ето защо правилата на Райн би трябвало навсякъде да се пре-
поръчват (например в медицината), където не става дума за много
големи числа. Интересът и очакванията на изследователя биха могли
в началото да бъдат синхронистично съпроводени от изненадващо
благоприятни резултати въпреки всички предпазни мерки. За „чудо“
ще мисли само този, който не се съобразява със статистическия
характер на природния закон.
905 След като, както по всичко личи, смисловото съвпадение или
„напречната връзка“ между събития не може да се обясни каузално,
тогава свързващото е в едносмислеността на паралелните събития,
тоест техният 1егйит сотрагайотз (третото сравнение - лат.) е
смисълът. Свикнали сме под „смисъл“ да разбираме психичен
процес или съдържание, за които ние не без колебания приемаме, че
биха могли да съществуват и извън нашата психика. Мислим си, че
знаем поне достатъчно за психиката, за да не й приписваме някаква
вълшебна сила, а още по-малко на съзнанието. Следователно, ако
вземем под внимание допускането, че един и същ (трансцендентен)
смисъл би могъл да се изяви в човешката психика и в структурата
на едно едновременно външно и независимо събитие, ще се окажем
в спор с нашите досегашни природонаучни и познавателнотеоре-
тични възгледи. Трябва постоянно да си спомняме за единствено
статистическата валидност на природния закон и за въздействието на
статистическия метод, който прочиства всички редки събития, за да
можем да дадем ухо на нашата хипотеза. Голямата трудност се състои
в това, че ни липсват всички научни средства, за да установим един
обективен смисъл, който да не е само психичен продукт. Ние сме
535
притиснати обаче да направим подобно допускане, ако не предпо-
читаме да сведем нещата до една магическа каузалност и да пред-
явим претенция към психиката за една власт, далеч надминаваща
нейната емпирична територия. В този случай, ако искаме да не изос-
тавяме каузалността, би трябвало да приемем, че несъзнаваното на
Сведенборг е инсценирало пожара в Стокхолм или, обратното, че
обективното събитие (по начин, който не можем да си представим) е
предизвикало възникването на съответните образи в мозъка на
Сведенборг. Но и в двата случая се сблъскваме, както горе
разгледахме
подробно, с ненамерилия отговор въпрос за посредничеството.
Всеки според своята лична преценка може да реши коя хипотеза би
била по-смислена. При избора между трансцендентен смисъл и
магическа каузалност и традицията не може да ни помогне много,
тъй като примитивният човек и до ден днешен обяснява синхронич-
ността като магическа каузалност, от една страна, а, от друга, фило-
софският дух от древни времена до XVIII век е вярвал в тайнствена
correspondentia (съответствие-лат.) на природните събития, тоест в
смисловата връзка между тях. Аз имам предпочитания към
последната хипотеза, защото тя не попада в конфликт, както първата,
с емпиричното понятие за каузалност, а може да бъде валидна като
принцип sui generis (своего рода-лат.). Това във всеки случай не ни
принуждава да коригираме досегашните принципи на обяснение на
природата, но да увеличим броя им - операция, която може да се
оправдае само от аргументи с тежест. Струва ми се обаче, че дадените
по-горе насоки означават аргумент, който основно трябва да се
премисли. Преди всичко психологията не може да си позволи още
дълго да не забелязва наличния опит. Тези неща още повече са твърде
важни за разбиране на несъзнаваното, да не говорим за светогледните
последствия.
В. ПРЕДШЕСТВЕНИЦИТЕ НА ИДЕЯТА
ЗА СИНХРОНИЧНОСТТА
906 Каузалният принцип казва, че свързването на causa (причина
-
лат.) и effectus (резултат, последица-лат.) е необходимо. Принципът
на синхроничността казва, че частите на едно смислово съвпадение
са свързани от едно бременността и от смисъла. Следователно, ако
536
приемем, че ЕСП-експериментите и многобройните отделни наб-
людения установяват факти, би следвало, че в природата освен
връзката между причина и действие има и един друг фактор,
изразяващ се в подреждане на събития, който ни прилича на смисъл.
Смисълът е едно антропоморфно тълкуване, представлява обаче
незаменимият критерий на феномена синхроничност. От какво се
състои онзи фактор, който ни се струва, че е „смисълът“, излиза
извън възможностите на познанието. Като хипотеза обаче той все
пак не изглежда толкова невъзможен, както би помислил някой на
пръв поглед. Трябва да имаме предвид, че нашата западна нагласа на
разума не е единствено възможната или всеобхватната и че тя в из-
вестен смисъл представлява една предубеденост и едностранчивост,
която може би трябва да се коригира. Много по-древен културен
народ, китайците, открай време е мислил по-различно, а ние трябва
веднага да се върнем назад до Хераклит, ако искаме в нашия
културен
периметър - поне що се отнася до философията - да установим
сходство. Само на равнището на астрологията, на алхимията и
окултните процедури няма принципни различия между нашата и
китайската нагласа. Затова и развитието на алхимията на Запад и на
Изток протича в паралелна посока и в едно и също време с отчасти
идентични понятия67.
907 В китайската философия съществува от най-стари времена
едно
централно понятие, чието наименование Тао йезуитите са превели с
„Бог“. Това е правилно обаче само в западния смисъл. Други преводи,
като провидение и подобни, са само помощни средства. Р.
ВИЛХЕЛМ
по гениален начин е разтълкувал Тао като смисъл6*. Понятието Тао
владее цялото светогледно мислене на Китай. Това значение при нас
има каузалност, но е постигната едва в последните две столетия
благодарение на нивелиращото влияние на статистическия метод, от
една страна, и, от друга - на безпримерния успех на природните
науки, като метафизично обоснованото схващане за света е
отпаднало.
*’7 Вж. Psychologie und Alchemie [Paragr. 453] u Der Geist Mercurius
[Paragr. 273];
по-нататък - учението за жен-шен у WEI PO-YANG в: LU-
CH’IANG WU, An
ancient Chinese treatise on alchemy, pp. 241 и 251, и y: CH’UANG-TSE
[DSCHUANG-DSI],
6К
Вж. WILHELM und JUNG, Das Geheimnis der Goldenen Blüte, p.
90 f. [Ges.
Werke XIII], и WILHELM, Chinesische Lebensweisheit [Zitate Kp. 25
und 11, p.
15].
537
 908 За Tao ЛАО-ТЗЕ дава в известното Тао Те Кинг това
описание:
Има нещо, то е без разлика завършено,
То предхожда възникването на небето и земята.
Колко тихо! Колко пусто!
Самостоятелно и непроменено,
Кръжащо волно в кръг.
Може да е майката на света.
Не зная името му.
То за мен е Тао <Вилхелм: „смисъл“>.
Наричам го простичко: Голямото.
909 Тао „облича и храни всички същества и не е техен господар“.
Лао-Тзе го определя като Нищо69, с което и той както Вилхелм казва,
че изразява само неговата „противоположност спрямо света на
действителността“. Лао-Тзе описва това същество по следния начин:
Трийсет спици са обхванали една главина:
В нищото отгоре е действието на колата
(буквално: годността).
Правят чинии и гърнета на съдове:
В нищото вътре е действието на съда.
Дълбаят врати и прозорци на стаи,
В нищото вътре е действието на стаята.
Затова: нещото създава действителност,
Нищото създава действие.
910 „Нищото“ очевидно е „смисълът“ или „целта“ и затова е
неречено нищо, защото то по същество не се проявява в сетивния
свят, а само го подрежда70. Лао-Тзе казва:
Търсиш да го видиш и не го виждаш,
на такова името му е: въздушно.
Ослушваш се и не чуваш нищо,
на такова името му е: ефирно.
Л9
Тао с контингентът, за който А. SPEISER казва, чс с едно
„чисто нищо“ (Über
die Freiheit, р. 4).
70
WILHELM, Chinesische Lebensweisheit, p. 15: „Не е възможно
отношението
между смисъл <Тао> и действителност да се отнесе и към
категорията причина
и действие...“ [Цитати гл. 14 и 21, стр. 16, 17 и 18. Курсивът е на
Юнг.]
538
Посягаш да го хванеш и не хващаш нищо,
на такова името му е: безплътно.
Това е без очертания снага,
Безпредметен образ,
Това е мъгляво-размитото.
Стоиш пред него, лицето му не виждаш,
вървиш след него, гърба му не виждаш.
911 „Следователно става дума - пише Вилхелм- за една
концепция,
стояща на границата на познаваемия свят.“ Противоречията в него
„са премахнати чрез неразличието“, но потенциално съществуват.
„Тези зачатъци - продължава той - подсказват за нещо, което, първо,
съответства някак на видимостта, нещо образно... второ, съответства
някак на чуваемостта, нещо словесно... трето, отговаря някак на
широтата, нещо структурирано. Но тази тройственост не е ясно
разграничена и не може да се дефинира, а е нещо безпространствено
(няма горе и долу) и безвременно единство (няма отпред и отзад).“
Тао Те Кинг казва:
Смисълът <Тао> движи нещата
Съвсем мъгляво, съвсем размито.
Така размито, така мъгляво
Са в него образите,
Така мъгляво, така размито
Са в него нещата!
912 Действителността, смята Вилхелм, е познаваема чрез
понятия,
защото според китайския възглед в самите неща се крие нещо
„рационално“71. Това е основната мисъл на смисловото съвпадение,
то е възможно, защото един и същи смисъл подхожда на двете
страни.
Където преобладава смисълът, се получава ред:
Смисълът <Тао> като най-висш е безименна естественост.
Ако князе и царе биха могли да го опазят такъв,
Всички неща щяха да се чувстват като гости.
Народът без команди, от само себе си
Би постигнал равновесието.
71
WILHELM, 1. с„ р. 19 [Verse рр. 22 und 25, Кр. 73].
539
Той не действа,
И въпреки това всичко става от само себе си.
Той е спокоен
И умее да планира.
Небесната мрежа е толкова голяма, толкова голяма,
С огромни бримки, но нищо не пресява.
913 ХУАНГ-ТЗЕ (съвременник на Платон) казва следното за
психологическата предпоставка на Тао: „Състоянието, в което Аз и
He-Аз не представляваме повече противоречие един за друг, се
нарича центърът на смисъла <Тао>“72. Звучи като критика на нашия
природонаучен възглед следното негово изказване: „Смисълът <Тао>
бива затъмняван, ако се разглеждат само малки завършени отрязъци
от съществуването73“, или: „Ограниченията първоначално не са
обосновани в смисъла на съществуването. Установените значения
не са първоначално свойствени за думите. Различаванията започват
едва със субективния подход74.“ Майсторите на древността, казва
Хуанг-Тзе на друго място, приемат за изходна точка „едно състояние,
тъй като съществуването на нещата още не било започнало. Така е
достигната наистина най-външната точка, извън която не може да се
излезе. Следващото, което приемат, било, че нещата ги имало, но не
била започнала още тяхната диференциация. След това приемат, че
вече имало известна диференциация, но потвърждението и
отричането още не били започнали. С оформянето на потвърждение
и отрицание избледнял смисълът <Тао>. С избледняването на
смисъла
започнала едностранчивата склонност75.“ „Външното слушане не
бива да отива по-далеко от ухото; разумът не бива да иска да води
самостоятелно съществуване, защото така душата става празна и
иска да поеме света в себе си. А смисълът <Тао> е този, който
изпълва
тази празнота.“ Който умее, казва Хуанг-Тзе, „използва своето
вътрешно око, своето вътрешно ухо, за да прониква в нещата, и няма
нужда от познания чрез разума76“. Това е очевидно насочване към
абсолютното знание на несъзнаваното, тоест микрокосмическото
12
DSCHUANG DSI, Das wahre Buch vom südlichen Blütenland. Buch
II, p. 14.
73
Buch II, p. 13.
73
Buch II, p. 17.
7?
Buch II, p. 15 f.
76
Buch IV, p. 29.
540
наличие на макрокосмически събития.
914 Този таоистки възглед е типичен за китайското мислене
изобщо.
То, ако изобщо е постижимо, е цялостно, както подчертава и блес-
тящият познавач на китайската психология ГРАНЕ 77. Тази особеност
може да се наблюдава и в обикновен разговор с китайци: един според
нас прецизен въпрос за някаква подробност дава повод на китайския
мислител за неочаквано обширен отговор точно така, както ако сме
му поискали едно стръкче трева, а той в отговор ни донася цялата
поляна. За нас подробностите несъмнено имат значение, за източния
дух те винаги допълват една цялостна картина. В тази цялост са
включени неща, както и в примитивната или в нашата (отчасти още
съществуваща) средновековна, преднаучна психология, неща, чието
свързване с другите все още се възприема като „случайно“, тоест
като съвпадение, чиято смислосъобразност изглежда произволна.
Към това се отнася средновековното натурфилософско учение за
correspondentia78, особено още античният възглед за симпатията
на всички неща (сгиряадекх TCÛV OÀ.(ÜV). ХИПОКРАТ казва:
crÚQQOia
pía, aúpjtvoia pía, juávra avpjüaOéa ката pèv oi)À,opeÀ,ir|v jcávra ката
péçoç ôè та év екаатсо pégei pégea ÏÏQÔÇ TÔ ë'gyov... à@%f| ргуаА.г|
èç èa^aTov pépoç à(pucvé£Tai, è£, èa% атоп péQeoç eiç àQ%f|v peyáA-
pv
àcpiKvéeTai, pía (pnoiç £Îvai Kai pf| £Îvai79. Универсалният принцип
обаче е застъпен и в най-малката част, която се намира в съответствие
с цялото.
915 Една мисъл, интересна за нашите разсъждения, може да се
намери при PHILO (роден около 25 пр. Хр. и починал след 42 сл.
Хр.):
„След като Бог поиска началото и краят на създаденото <така> да си
77
La Pensée chinoise. Също така ABEGG, Ostasien denkt anders.
Това произведение
представлява прекрасно описание на синхронистичния
манталитет на Китай.
7
* Г-н проф. В. Паули любезно ми обръща внимание върху факта,
че Ниле Бор,
за да означи онова обобщение, което посредничи между
представянето на
дисконтинуума (частици) и континуума (вълна), е използвал
израза
„кореспонденция“, първоначално формулирано (1913-1918) като
„принцип
на кореспонденцията“, а по-късно (1927) - като „аргумент на
кореспонден-
цията“.
79
„Едно вливане, един общ дъх (confiado), всичко заедно
чувствайки. Всичко,
що се отнася до цялото, що се отнася обаче до частта, частите,
(намиращи се)
във всяка част с намерение за въздействие. Големият принцип
достига до най-
външната част, от най-външната част попада в големия
принцип: една природа,
битието и небитието.“ (De alimento. Един трактат, приписван на
Хипократ, р.
79 ff.)
541
подхождат един на друг, че нещата да са свързани по необходимост и
приятелство, направил за начало небето, за край обаче - човека;
първото го създал като най-съвършеното от извечните видими неща,
последното - като най-доброто от родените на Земята невечни
същества, като едно малко небе - ако трябва да кажем истината, -
което носи в себе си образите на многото, приличащи на звездите
природи... Тъй като само невечното и извечното си противостоят,
той им дал и на двете - и на началото, и на края, една красива фигура,
на началото - както казах - небето, на края - човека80.“
916 Тук големият принцип (а@хл peyáA,r|), или началото на
небето,
ще рече - фирмаментът, е подаден на човека като на микрокосмос,
тъй като в него се съдържат образите на звездната природа, или най-
малката част и краят на творението отново като цяло.
917 Според ТЕОФРАСТ (371-288 сл. Хр.) свръхсетивното и
сетивното
са свързани чрез една връзка на обща принадлежност. Тази връзка
не може да бъде математиката, а вероятно само божеството 81. Също
така, произхождащите от една световна душа отделни души при
ПЛОТИН са симпатични или антипатични, във взаимна връзка, при
което разстоянието не играе никаква роля82. Подобни възгледи се
срещат и при ПИКО дела МИРАНДОЛА: „Est enim primum еа in rebus
unitas, qua unumquodque sibi est unum sibique constat atque cohaeret.
Est ea secundo, per quam altera alteri creatura unitur, et per quam demum
omnes mundi partes unus sunt mundus. Tertia atque omnium
principalissima est, qua totum Universum cum suo opifice quasi exercitus
cum suo duce est unum83.“ C тройното единство Пико има предвид
едно просто единство, което в съответствие с тринитета има троен
аспект („unitas est ita ternario distincta, ut ab unitatis simplicitate non
discedat“). Светът за него е, така да се каже, едно същество, един
видим Бог, в който, естествено, всичко от самото начало така е
подредено, както би съответствало на частите на един жив организъм.
8,1
PHILO ALEXANDRINUS, 1. с„ 82, I, р. 28.
81
ZELLER, Die Philosophie der Griechen II, 2. Teil, p. 654.
82
Enneaden, IV 3, 8; IV 4, 32, zitiert in: DREWS, Plotin, p. 179.
81
„Преди всичко в нещата се съдържа тази цялост, чрез която
всичко е едно със
ссбс си, от самото ссбс си сс състои и от самото себе си зависи.
Второ, целостта
с тази, чрез която създанието сс сдинява с другото и чрез което
накрая всички
части на света съставят един свят. Третото и най-важното с
целостта, чрез
която целият свят със своя създател с едно, както войската със
своя предводител.“
(Heptaplus, lib. VI, p. 40 f. [една цялост, по такъв начин тройно
съчлснена, чс не
сс отклонява от простотата на целостта]).
542
Светът се явява като corpus mysticum на Бога, както църквата
представлява Христовото тяло или както една добре дисциплинирана
войска може да бъде наречена меч в ръката на военачалника. Под-
реждането на всички неща според волята на Бога е възглед, който
отрежда на каузалността съвсем скромна свобода за действие. Така
както в едно живо тяло различни части едновременно вършат смис-
лено съгласувани неща, така и световните събития се намират в смис-
лено взаимоотношение, което не може да бъде изведено от иманентна
каузалност. Основанието е, че в единия и в другия случай поведение-
то на частите зависи от едно висшестоящо централно ръководство.
918 В своя трактат „De hominis dignitatelí Пико казва: „Nascenti
homini omnifaria semina, et omnigenae vitae germina indidit pater...84“
Както Бог quasi представлява copula на света, така е и с човека в
рамките на творението. „Faciamus - казва Пико - hominem ad
imaginem
nostram, qui non tarn quartus est mundus, quasi nova aliqua creatura,
quam trium <mundus supercoelestis, coelestis, sublunaris> quos diximus
complexus et colligatio85“. Човекът в тяло и дух е „малкият бог на
света“,
микрокосмосът („Deus... hominem in medio <mundi> statuit ad
imaginem
suam et similitudinem formarum“). Така както Богът, и човекът е
център
на събитието и всички неща са насочени към него 86. Тази толкова
чуждееща на модерния възглед мисъл владееше картината за света
до наше време, по-точно докато природната наука обяви подчине-
ността на човека на природата и неговата изключителна зависимост
от причините. Така идеята за координация и насочване на събитието
към смисъла (който сега можеше да бъде валиден само като човешки)
бе прокудена в един толкова отдалечен и мрачен регион, че тя се
оказа неоткриваема за разума. Шопенхауер, така да кажем, си е
спомнил по-късно за нея, след като при Лайбниц тя е заемала още
централната част от обяснението за света. * *
м
Opera omnia, р. 315. „При раждането бащата (Бог - б. пр.) е
спуснал на
човека навсякъде семена и зачатъци на многообразен живот.“
1,5
Heptaplus, lib. V, cp. VI, р. 38. „Нека направим човека по нашия
образ, човека,
който не е четвъртият свят, <слсдоватслно> и ново творение, а е
много повече
обхватът и връзката на три <свята, тоест на свръхнебесния, на
небесния и на
сублунарния>.“ [Бог... е поставил човека в средата <на света> по
свое подобие
и според подобието на формите.]
*ь Учението на Пико е типичен пример за средновековния
възглед за кореспон-
денцията. Добра представа за космологичнитс и
астрологичсскитс съответствия
може да се добие от ALFONS ROSENBERG, Zeichen am Himmel.
Das Weltbild
der Astrologie.
543
919 Благодарение на своята микрокосмическа природа човекът е
син на небето, респективно на макрокосмоса. „Аз съм звезда, която
с вас се движи по своята орбита“ - се казва в литургията към бог
Митра87. Микрокосмосът в алхимията е еднозначен с „rotundum“,
един символ, обичан още от времето на ЗОСИМ от ПАНОПОЛИС
(III в.), наричан още монас (единство - гр., б. пр.).
920 Идеята, че вътрешният и външният човек заедно
представляват
цялото, Хипократовото оп^оцеМт], именно един микрокосмос, значи
онази малка част, в която „голямото начало“ (¿дхл pieyáXrj)
присъства
неделимо, тази мисъл определя и духовния облик на Агрипа фон
Нетесхайм. Той казва: „Est Platonicarum omnium unanimis sententia,
quemadmodum in archetypo mundo omnia sunt in omnibus, ita etiam in
hoc corporeo mundo, omnia in omnibus esse, modis tarnen diversis, pro
natura videlicet suscipientium: sic et elementa non solum non sunt in
istis inferioribus, sed et in coelis, in stellis, in daemonibus, in angelis, in
ipso denique omnium opifice et archetypo88.“ Древните били казали:
„Omnia plena diis esse“ (всичко е изпълнено c богове). Тези богове
били „virtutes divinae in rebus diffusae“ (божествени сили, разпреде-
лени в нещата). Зороастер ги бил определил като „divinae illices“
(божествени клопки), а СИНЕЗИЙ - като „symbolicae illecebrae“
(символична стръв)89. Последната интерпретация се приближава
твърде много до понятието за архетипни проекции в модерната
психология, независимо че от времето на Синезий чак до най-ново
време не е имало критиката на познанието, да не говорим за най-
новата ù форма - психологическата. Агрипа споделя с платониците
възгледа, че в нещата от долния свят живее някаква сила (vis),
благодарение на която те в голямата си част съвпадат с тези от горния
свят, и че оттам животните са свързани с „божествените тела“ (ще
рече - с небесните тела) и с техните сили им влияят90. По този повод
К7
DIETERICH, Eine Mithrasliturgie, р. 9.
88
De occulta philosophia libri tres, lib. I, cp. VIII, p. XII:
„Единодушният възглед
на всички платоници с, че както в архстипния свят всичко е във
всичко, така и
в този телесен свят всичко е във всичко, наистина по друг начин,
съобразно
природата на приемащите (същества или неща). Така и
елементите не са сами
в този долен свят, а са и на небето, в звездите, в демоните, в
ангелите и накрая
<също> в твореца и архетипа на Вселената.“
89
Agrippa (1. с., lib. I, cp. XIV, p. XIX) се позовава тук на превода
на MARSILIUS
FICINUS (Auctores Platonici, II, V). При SYNESIUS (Opuscula, Пер!
èvujtviœv,
III В) се казва то üeXyópsvov от béXysiv = предизвиквам,
възторгвам,
омагьосвам.
90
1. с., lib. I, cp. LV, p. LXIII [Vergil's Gedichte, Geórgica l, 415 f., p.
72]. Сходни
неща могат да се открият и при Парацслз.
544
той цитира един стих на Вергилий:
Haud equidem credo, quia sit divinitus illis
Ingenium, aut rerum fato prudentia maior91.
921 Така Агрипа насочва към едно „знание“ или „представа“,
вродено у живите същества, срещу което възразява в днешно време
Дриш92 93. Наистина nolens volens (без да иска - лат.), човек попада в
това притеснително положение веднага щом започне да ръзсъждава
върху целенасочените процеси в биологията или по-внимателно да
изследва компенсиращата функция на несъзнаваното, или пък реши
да обясни феномена синхроничност. Така наречените финални
причини - откъдето и да го погледнем - изискват предварително
знание от какъвто и да е вид. Едва ли има знание, свързано с Аза,
тоест съзнавано, както ние го познаваме, а по-скоро едно по същество
постоянно или налично „несъзнавано“ знание, което бих искал да
определя като абсолютно знание. Под това не трябва да се разбира
познание, а представа, както успешно го формулира Лайбниц,
състоящо се или - казано по-предпазливо - изглежда, че се състои,
от безсубектни „simularca“, от образи. Тези постулирани образи
вероятно са същите като приетите от мен архетипове, които могат
да бъдат доказани като формални фактори при спонтанни фантазии
образувания. Казано на по-модерен език, идеята за микрокосмоса,
съдържащ „образите на всички създания“, би представлявала
колективно несъзнаваното^. Несъмнено се има предвид несъзнава-
ното със „Spiritus mundi“, с „ligamentum animae et corporis“, c „essentia
quinta94“, което е общото между Агрипа и алхимиците. Този дух,
който „прониква във всичко“, ще рече - отразява всичко, е според
него световната душа: „Est itaque anima mundi, vita quaedam única
omnia replens, omnia perfundes, omnia colligans et connectens, ut unam
reddat totius mundi machinant...95“ Нещата, в които този дух е особено
91
„Аз поне нс вярвам, че тс биха могли да бъдат надарени с
божествен дух или
е пророчество за нещата повече, отколкото оракулът.“
92
Die „Seele“ als elementarer Naturfaktor, pp. 80 und 82.
93
Вж. моето изложение в: Духът на психологията [раздел VIII на
този том].
94
По този повод Agrippa (lib. I, cp. XIIII, p. XIX) казва: „Quoddam
quintum super
illa <clcmcnta> aut praeter ilia subsistons.“
95
Lib. II, cp. LVII, p. CCIII: „Така световната душа представлява
в известен смисъл
неповторим живот, който прониква във всичко, протича през
всичко, свързва
всичко и го събира в едно, за да направи едно от машината на
целия свят...“
35. Динамиката иа несъзнаваното
545
силен, проявяват тенденция „сами <себе си> да се възпроизвеждат 96
97
“,
да произвеждат кореспонденции или смислени съвпадения91. Агрипа
посочва дълги списъци с такива възпроизводства, базирани върху
числата от едно до дванайсет 98 99. Подобна, по-скоро алхимически
ориентирана таблица на кореспонденциите може да се намери в един
трактат на AEGIDIUS de VADIS". От тях бих искал да посоча само
„scala unitatis“ (стълбица на единството - лат.), тъй като тя представ-
лява особен интерес от гледна точка на историята на символа: „Jod
<началната буква на тетраграматона, на Божието име> - anima mundi
(световната душа - лат.) - sol (слънце - лат.) - lapis philosophorum
(философския камък - лат.) - cor (сърце - лат.) - Lucifer (Луцифер)100“.
Трябва да се задоволя само със забележката, че тук става дума за
опит за подредба на архетиповете. В това отношение съществуват
емпирично доказуеми тенденции на несъзнаваното101.
922 Агрипа е бил по-възрастен съвременник на Теофраст
Парацелз,
върху когото е упражнявал доказано влияние 102. Затова няма нищо
изненадващо, че мисленето на Парацелз се оказва във всяко
96
1. с.: „... potcntius pcrfcctiusquc agunt, tum ctiam promptius
générant sibi simile.“
97
Зоологът A. C. Hardy има подобни разсъждения: „Perhaps our
ideas on evolu-
tion may be altered if something akin to telepathy - unconscious no
doubt - were
found to be a factor in moulding the patterns of behaviour among
members of a
species. If there was such a nonconscious group-behaviour plan,
distributed between,
and linking, the individuals of the race, we might find ourselves
coming back to
something like those ideas of subconscious racial memory of Samuel
Butler, but on
a group rather than an individual basis.“ [Курсивът е на Юнг.
Превод: Може би
нашите представи за еволюцията ще се променят, когато се
открие нещо
родствено на телепатията - несъмнено нссъзнавано - в качеството
му на
формиращ фактор за образец на поведение сред индивидите на
някой биологичен
вид. Ако няма такъв нс-съзнаван план за групово поведение,
действен сред
представителите на една раса и свързвайки ги помежду им,
тогава сигурно
сами ще се върнем към нещо подобно на представите за една
нссъзнавана
расова памет в смисъла на Самюсл Бътлър - но по-скоро на
групова база,
отколкото на индивидуална.] (The Scientific Evidence for Extra-
Sensory Percep-
tion, p. 328)
9S
Lib. II, cp. IV - cp. XIV.
99
Theatrum chemicum (1602) II: Dialogus inter Naturam et filium
Philosophiae,
p. 123.
m
AGRIPPA, 1. c„ II, cp. IV, p. CIIII.
101
Вж. изследването на символиката на „Златното гърне“ от
Е. Т. А. Хофман
при ANIELA JAFFÉ, Bilder und Symbole aus Е. T. A. Hoffmanns
Märchen „Der
Goldne Topf “ in: [JUNG] Gestaltungen des Unbewußten und JUNG,
Aion, Beitrag II
[M.-L. von FRANZ, Die Passio Perpetuae].
102
Вж. Paracelsus als geistige Erscheinung [Paragr. 148].
546
отношение пропито от идеята за кореспонденцията. Парацелзий
пише:
„Някой, който иска да е философ / и да не заблуждава / трябва така да
постави основата на философията, / че да направи небе и Земя в
един микрокосмос / и няма нищичко да сбърка. Значи и този, който
иска да даде основна поука, / не бива и най-малко да греши / друго е,
ако от микрокосмоса направи хода на небето и на Земята: значи, че
философът не намира друго на небето и на земята / друго от това,
което ще намери и в човека. И че лекарят няма да намери нищо у
човека, / което да нямат и небето, и Земята: И че това, което тези
двете ги различава, / е разликата във формата / и при това още
формата на двете страни се разбира в едно единно нещо/ и т. н. 103 104.“
Психологически адресирано към лекаря, в ,JParagranum“m се казва:
„Затова не четири, а един чифлик, но с четири ъгъла / като кула на
четирите вятъра: И както една кула не иска да й липсва един ъгъл,
така лекарят не бива да се грижи само за едната част... А в същото
<време> <той> знае как (от) едно яйце в черупка / ще се оформи
светът / и че там едно пиленце с всичките си перца е скрито: Значи
трябва всички неща, / които се съдържат в света и в човека, / да бъдат
заложени у лекаря. И както кокошката превръща чрез мътене света
на черупката в пиленце: Така чрез алхимйята ще се покажат тайните
/ които философски са заложени у лекаря... В това се състои
заблудата,
/ че на лекаря не се гледа с повече доверие 105 106.“ Какво означава за
алхимията точно това изложение, съм показал подробно с други
примери в моята публикация психология и алхимия“.
923 По сходен начин е мислил Йохан Кеплер. В своето „Tertius
interveníais“'06 той казва: долният свят е свързан с небето и неговите
сили се ръководят отгоре „според учението на Аристотел: именно
че в този долен свят или земно кълбо се крие една духовна природа,
владееща геометрията, която се зарежда чрез геометричните и
хармонични връзки на небесните светлинни лъчи ex instinctu creatoris,
sine ratiocinatione, и сама се окуражава и активизира за използване
на своите сили“. „Дали всички треви и животни имат в себе си тази
103
Das Buch Paragranum, STRUNZ, p. 35 f. Сходно също в:
Labyrinthus
medicorum, SUDHOFF XI, p. 204 ff.
104
I. c„ p. 34.
1,15
Сходни представи cc наблюдават и y JACOB BÓHME, De
signatura rerum, I,
7: „Човекът съдържа в ссбс си всички черупки на всичките три
свята / затова
той с едно подобие на Бога или на съществото на всички
същества...“ (р. 6).
106
1610. Opera omnia I.
547
способност така, както земното кълбо, не мога да кажа. Не е обаче
невероятно... навсякъде присъства instinctus divinus, rationis parti-
ceps, а не находчивостта на човека.“ ,Не и човекът със своята душа и
със своите сили има такова родство с небето, както Земята, може
многократно да се изпробва и докаже107...“
924 За астрологичния „характер“, ще рече - за астрологическата
синхроничност, той казва следното: „Този характер се приема не в
тялото, тъй като то е много несръчно за това, а в природата на самата
душа, която се държи като една точка, затова тя може също и в
точките на confluxus radiorum да бъде трансформирана, и тя така
получава не само своя разум, заради който ние, хората, биваме
наричани разумни в сравнение с други живи създания, но тя има и
един друг, всаден разум, та без дълго учене, още в първия момент
разбира геометрията както в основата, така и във висината, или
музиката108.“ „Трето, това е също една чудновата работа, че приро-
дата, която приема този характер, тласка и своите близки към
известна
равностойност, в constellationibus coelestibus. Когато майката е с
наедряло тяло и стигнало до големия момент, тогава природата търси
един ден и един час за раждането, който се сравнява по небето с
рождението на майката на нейния баща или братя (non qualitative,
sed astronomice et quantitative)...109“ „Четвърто, всяка една природа
знае не само своя characterem coelestem, а също всеки ден небесната
конфигурация и ход така добре, че често ù се явява една планета de
praesenti в нейния characteris ascendentem или loca praecipua, особено
в деня на раждането, и различно въздейства или помага110.“
925 Кеплер предполага, че тайната на чудотворното съответствие
се крие в самата Земя, защото тя била населена от една anima telluris
(земна душа - лат.), за чието съществуване той привежда цяла
поредица от доказателства, между които и постоянната подземна
топлина, характерното за земната душа създаване на метали,
минерали
и вкаменелости, facultas formatrix (формира дарби, способности -
лат.), които приличат на майчината утроба и могат да създават форми
във вътрешността на Земята, явяващи се иначе само външно, във вид
на кораби, риби, царе, папи, монаси, войници ит.н."* 1, по-нататък
",7 1. с„ р. 605 ff„ Thesis 64.
т
1. с., Thesis 65.
1. с„ Thesis 67.
1,0
1. е., Thesis 68.
111
Вж. разказаните сънища в параграф 935.
548
прилагането на геометрията, защото тя създавала петте тела и шесто-
ъгълните фигури на кристалите. Anima telluris притежавала всичко
това чрез един първоначален тласък, а не чрез разсъждение и
заключение на човека112.
926 Астрологическата синхроничност имала своя център не в
пла-
нетите, а по-скоро в Земята113, но не в материята, а в anima telluris.
Всеки вид природни или живи сили в телата носел известна прилика
с Бога114.
92 7 На този духовен фон се явява Готфрид Вилхелм Лайбниц ( 1646-
1716) със своята идея за „предустановената хармония“ или за
абсолютния синхронизъм на психичните и физическите събития. Това
учение намери своя край в понятието „психофизичен паралелизъм“.
И предустановената хармония, и по-горе разгледаната идея на Шо-
пенхауер за каузално не непосредствено свързаните събития поради
предизвиканите чрез prima causa едновременност и родство означават
в същността си просто едно повторение на перипатетическото
виждане, но все пак с модерно детерминистично обосноваване - в
случая с Шопенхауер, и с едно частично изместване на каузалността
чрез йерархически събирателен ред - в случая с Лайбниц. За него
Богът е творец на подредбата. Той сравнява душата и тялото с два
синхронистични часовника115 и със същото сравнение изразява
112
„... formatrix facultas est in visceribus Terrae, quae feminae
praegnantis more
occursantcs foris res humanas, vcluti cas vidcret, in fissilibus lapidibus
exprimit, ut
militum, monarchorum, pontificum, regum et quicquid in ore
hominum est...“
(KEPLER, Opera omnia V, p. 254; ähnlich II, p. 270 f„ ebenso VI, p.
178 f.)
113
„... quod scl. principatus causae in terra scdcat, non in
planetis ipsis...“ (1. c. II, p.
642).
114
„... ut omne genus naturalium vcl animalium facultatum in
corporibus Dei quandam
gerat similitudinem“ (1. c. II, p. 643). Дължа позоваването си на
Ксплер на
сърдечното сътрудничество с г-жа д-р Л. Фрай-Рон и г-ца д-р М.-
Л. фон Франц.
115
LEIBNIZ, Kleinere philosophische Schriften, VI: Zweite
Erläuterung des Systems
über den Verkehr zwischen den Substanzen, p. 68. Ha същата
страница Лайбниц
казва: „Господ още от самото начало е създал така всяка от тези
две субстанции
(душа и тяло), че всяка от тях, следвайки само своите собствени
закони, които
е получила едновременно със съществуването си, продължава да
съвпада с
другата така, сякаш между двете има постоянно обратно
действие, или като че
ли Бог покрай всеобщото си съучастие е отделил специално
внимание на този
въпрос.“ Тук трябва да отбележим и това, върху което г-н проф.
Паули бе така
любезен да ми обърне внимание, че е възможно Лайбниц да е
заимствал своята
идея за синхронизираните часовници от фламандския философ
Arnold Geulincx
(1625-1699). В Metaphysica vera, III, за octava scientia (Arnoldi
Geulincx
Antverpiensis opera philosophica, II, p. 194 f.) има бележка (стр. 296)
със следното
549
връзките на монадите или ентелехиите помежду им. Въпреки че
монадите не могат взаимно да си влияят (относително отстраняване
на каузалността!), тъй като „нямат прозорци“ 116, те сатака създадени,
че винаги да съвпадат, без да имат сведения една за друга. Той
възприема всяка монада като „малък свят“ или като „действащо
неделимо огледало“117 *. Следователно човекът не е само един микро-
космос, включващ всичко в себе си, а всяка ентелехия или монада
изобщо е такъв микрокосмос. Всяка „проста субстанция“ има връзки,
„които изразяват всички останали“. Затова тя е „едно постоянно,
живо
огледало на всемира"8.“ Той нарича монадите на живите тела„души“:
„Душата следва своите собствени закони, а също и тялото своите, те
съдържание: „... quod non amplius horologium voluntatis nostrae
quadret cum
horologio motus in corpore“ [чс часовникът на нашата воля с
часовника на
движенията вътре в нашето тяло далеч не съвпада]. Една друга
забележка (стр.
297) уточнява: „Voluntas nostra nullum habet influxum,
causalitatcm,
determinationem, aut cfficaciam quameunque in motum... cum
cogitationcs nostras
bene cxcutimus, nullam apud nos invenimus ideam scu notionem
determinationis...
Restât igitur Deus solus primus motor et solus motor, qui et ita motum
ordinat atque
disponit et ita simul voluntati nostrae licet libere moderatur. ut codcm
temporis
momento conspirct et voluntas nostra ad projicicndum v. g. pedes
inter ambulandum,
et simul ipsa pedum projcctio scu ambulatio.“ [Нашата воля няма
никакво влияние,
предизвикателство, предназначение или въздействие върху
движението... ако
изследваме внимателно мислите си, в нас самите няма да
намерим никаква
представа или готовност за предназначение... Само Бог остава
първият и
единствен двигател, тъй като по този начин той залага на
движението и
разпорежда и така довежда волята ни свободно до съгласие, чс в
един и същи
момент например както нашата воля да задвижи стъпалата, за да
тръгнат напред,
така и те да пожелаят да се придвижат, ще рече - да ходят.]
Анотацията към nona scicntia (р. 298) отбелязва: „Mens
nostra... penitus
independens est ab illo <scl. corporc>... omniaque quac de corpore
scimus jam
pracvic quasi et ante nostram cognitioncm esse in corpore. Ut ilia
quodammodo nos
in corpore legamus, non vero inscribamus, quod Deo proprium cst.“
[Нашият дух е
вътрсшнозависим от онова <тяло> и всичко, което знаем за
тялото, е още отпреди
в тялото ни и преди познанието. Така чс ние същевременно да
можем да четем
по тялото си, но да не можем в него да пишем, защото това
единствено с на Бога
дадено.] Това сравнение антиципира в известен смисъл
Лайбницовото сравнение
с часовниците. [Курсивът с на Юнг.]
116
1. с., XV: Die Monadologie, §7, р. 151: „Монадите нямат
прозорци, през които
нещо да може да влезе или да излезе... Затова в душата не може да
влезе отвън
нито някаква субстанция, нито нещо случайно.“
117
1. с., XI: обратно на забележката в В ayleschen Wörterbuch,
р. 105.
"* Monadologie, §56, р. 163: „Това преплитане или нагаждано на
всички създадени
неща към всяко поотделно и всяко поотделно към другите води
обаче след себе
си до това, чс всяка проста субстанция има отношения, които
изразяват всички
останали, и следователно е едно постоянно живо огледало на
всемира.“
550
се срещат обаче благодарение на съществуващата между всички
субстанции предопределена хармония, тъй като те всички представ-
ляват въпросният всемир119.“ Така ясно е изказана мисълта, че чове-
кът представлява един микрокосмос. Душите, както казва Лайбниц,
са „най-общо живи огледала или образи на всемира на сътворените
неща...“. Той ги различава, от една страна, от духовете, представля-
ващи „образи на божеството“ и „способни да опознаят системата на
всемира, и една част от него да имитират чрез градивни опити, тъй
като всеки дух в своята област едновременно е и малко божество 120“;
от друга страна, ги отличава от телата, които действат „по законите
на
въздействащите причини или на движенията“, докато душите
действат „по законите на целесъобразните причини чрез пориви за
поучение, цели и средства“121. В монадата, респективно в душата
стават промени, причина за които е „порив към страст“ 122. „Под-
ложеното на промяна състояние, обхващащо и представящо едно
количество от целостта или от простата субстанция, не е друго освен
това, което аз наричам представа“ - казва Лайбниц123. „Представата“
е „вътрешното състояние на монадата, представящо външните неща“,
което трябва да различаваме от съзнателния възглед. Тъкмо тази
представа е несъзнавана124. Тук липсват само картезианците, смята
той, тъй като те не смятат за нищо представите, които не можем да
възприемем125. Представата за монадата съответства на знанието, а
нейният страстен порив — на волята у Бога126.
928 От тези изложения е видно, че Лайбниц успоредно с
каузалното
преплитане приема един постоянен предопределен паралелизъм на
събитията в рамките и извън рамките на монадата. По този начин
принципът на синхроничността се превръща в абсолютно правило
във всички случаи, в които става дума за едновременно външно и
вътрешно събитие. Спрямо това обаче трябва да се вземе предвид,
че емпирично установимите синхронистични феномени, далеч от
114
Monadologie, §78, р. 169.
120
Monadologie, §83, р. 170, und Theodicee, В, §147.
121
Monadologie, §79, р. 169.
122
Monadologie, §15, р. 153.
Monadologie, §14, р. 152.
124
1. с., XIV: Di е in der Vernunft begriindeten Principien der
Natur und der Gnade,
§4, p. 140 f.
125
Monadologie, §14, p. 152. Вж. изследването на M.-L. von
FRANZ Traum des
Descartes.
I2f
’ Monadologie, §48, p. 161, und Theodicee, B, §149.
551
това да представляват правило, са относително толкова редки
изключения, че появата им най-често се подлага на съмнение.
Впрочем в действителност те са далеч по-чести, отколкото можем да
си представим и да докажем, но още не е известно дали и в коя област
от емпирията те съставляват толкова често или редовно явление, за
да може да се говори за закономерно събитие 127. До днес знаем само,
че трябва да има един принцип, стоящ в основата на всички подобни
(родеещи се) явления, с който по възможност те да бъдат обяснени.
929 Примитивният възглед, както и античният и средновековният
възглед за природата предпоставят съществуването на един такъв
принцип успоредно с каузалността. Тя още при Лайбниц не е нито
единствена, нито ръководна. През XVIII век се превръща в
изключителен принцип на естествените науки. С възхода на естест-
вените науки през XIX век correspondentia изчезва от полезрението,
с което се създава впечатление, че магическият свят от предишните
епохи окончателно е изчезнал, докаго в края на столетието
създателите
на Society for Psychical Research (Общество за психически изслед-
вания) чрез изследването на така наречените телепатични феномени
повдигнаха отново индиректно въпроса.
930 Описаният по-горе средновековен начин на мислене е в осно-
вата на всички магически и окултни процедури, които от
незапомнени
времена са играли голяма роля. Един средновековен дух би възприел
като магическо действие експерименталната серия на Райн, чийто
ефект по тази причина също не би трябвало да ни изненадва. Той е
бил тълкуван като „пренасяне“, какъвто впрочем и до ден днешен е
най-общо случаят, независимо че, както казахме, не съществуват
никакви възможности да се изгради емпирично обоснована предс-
тава за пренасящия медиум.
931 Не е нужно да подчертавам, че за примитивния дух
синхронич-
ността означава от само себе си разбираща се предпоставка, поради
което на неговото стъпало няма и случайности. Няма, така да се
каже, никакъв нещастен случай, никаква болест, никакъв смъртен
случай, който да е случаен и да не се дължи на „природни“ причини.
127
Тук трябва всс пак още веднъж да подчертая възможността, че
отношението
между тяло и душа би могло да се разбира като синхронистично.
Ако някой ден
това предположение се потвърди, ще се наложи да се коригира
моят сегашен
възглед, че синхроничността е един сравнително рядък феномен.
Вж. по темата
изложенията на С. А. Meier in: Zeitgemäße Probleme der
Traumforschung, p. 22.
552
Всичко се обяснява с някакво магическо въздействие. Крокодилът,
който захапва къпещ се човек, е пратен от магьосник; болестта е
причинена от духа на еди-кой си; змията, появяваща се на гроба на
починалата майка, естествено е нейната душа и т. н. Разбира се,
синхроничността не се явява на примитивното стъпало като понятие,
а като „магическа“ каузалност. Тя представлява ранната форма на
нашето класическо понятие каузалност, докато развитието на китай-
ската философия е извело „понятието“ Тао от конотацията на маги-
ческото, на смисловото съвпадение, а не от природна наука,
почиваща върху каузалността.
932 Синхроничността предполага един априорен смисъл от
гледна
точка на човешкото съзнание, който, изглежда, съществува извън
човека128. Подобно становище има преди всичко във философията
на Платон, която приема, че съществуват трансцендентни образи
или модели на емпиричните неща, така наречените £iör) (образи,
биологични видове), чиито отражения (ЕТ6ША,(Х) са нещата. Това
допускане не само че не е предизвиквало никакви трудности в по-
ранните столетия, а по-скоро е било нещо от само себе си разбиращо
се. Идеята за един а priori съществуващ смисъл би трябвало да е
застъпена и в представата на древната математика, както показва
парафразата на математика ЯКОБИ върху Шилеровото
стихотворение
„Архимед и момчето“. Той хвали изчислението за траекторията на
Уран и завършва със следния стих:
Това, което виждаш в космоса, е само отблясъкът на боговете,
Сред боговете на Олимп царува вечното число.
933 На големия математик ГАУС се приписва израза: 6 öeoq
aQiöpr|Ti^£i (богът се занимава с аритметика)129.
|2
“ От гледна точка на възможността синхроничността да не е
само психофизично
явление, а да може да се осъществява и без участието на
човешката психика,
искам още сега да отбележа, че в такъв случай не би трябвало
повече да се
говори за смисъл, а по-скоро за еднородност или за съответствие.
124
В едно писмо от 1830 г. Гаус пише: „Ние трябва смирено да
признаем, че ако
числото е продукт само на нашия дух, пространството извън
нашия дух е
реалност.“ (LEOPOLD KRONECKER, Über den Zahlbegriff, p. 252)
HERMANN
WEYL схваща числото също като продукт на разума. (
Wissenschaft als symbolische
Konstruktion des Menschen, p. 375 ff.) MARKUS FIERZ (Zur
physikalischen
Erkenntnis, p. 434 ff.), обратно, клони повече към идеята на
Платон.
553
934 Приемането на синхроничността и на един постоянен смисъл,
представляващи основата на класическото китайско мислене и наив-
ната предпоставка на Средновековието, днес ни се струва архаизъм,
който по всякакъв начин трябва да се избягва. Наистина Западът
зачеркна, доколкото бе възможно, тази архаична предпоставка, но
все пак не изцяло. Някои окултни процедури изглеждат отмрели,
остана обаче астрологията, която в наше време достигна невиждана
висота. И детерминизмът на природонаучната епоха не успя изцяло
да заличи убедителната сила на принципа на синхроничността. Става
дума в крайна сметка не за някакво суеверие, а за някаква истина,
която не е била забелязана толкова дълго само защото тя има по-
малко общо с материалния аспект на събитията, отколкото с психич-
ния. Модерната психология и парапсихология са тези, които допри-
насят каузалността да не обяснява известна поредност на събитията
и да не излезе на преден план като принцип на обяснението един
формален фактор, тоест синхроничността.
935 За интересуващите се от психология тук искам да спомена, че
своеобразната представа за съществуващия смислов фактор се загат-
ва в сънищата. Когато веднъж в моите среди се дискутира това поня-
тие, бе направен следният коментар: „Геометричният квадрат не
съществува в природата, с изключение на кристалите.“ Една дама,
присъствала на разговора, сънува през нощта следния сън. В
градината се намира голям пясъчен изкоп, в който се зебелязват
наносни слоеве. В един от тези слоеве тя намира тънки шистови
плоскости от зелен серпентин. Върху една от тях има черни,
концентрично подредени квадрати. Те не са боядисани с черна боя,
това е оцветяване на самия камък, подобно на фигури в камъка
ахат. Сходни рисунки тя намира върху още две-три платки, които
прибира един г-н А.т (бегло познат на сънувалата). Друг мотив на
съновидение от подобен тип е следният. Сънувалият се намира в
дива, скалиста местност от шистови слоеве от камъка триас.
Той издърпва платките и за най-голяма изненада вижда върху
тях отпечатъци от човешки глави в нормална големина. Този сън
се е повторил няколко пъти в различно време * 131 *. В един друг случай
сънувалият намира „по време на пътуване из сибирската тундра
1,0
Според правилата за тълкуване на съня този господин А.
отговаря на анимуса,
който като персонификация на нссъзнаваното си взема обратно
рисунката като
lusus naturae, ще рече - съзнанието не знае как да я използва, не я
разбира.
131
В повторението се изразява известно настояване на
нссъзнаваното за довеждане
на съня най-накрая до съзнанието.
554
едно отдавна търсено същество: малко по-голям от живия петел,
направен от нещо като тънко, безцветно стъкло. Петелът обаче
е жив и току-що случайно е възникнал от едно микроскопично
едноклетъчно същество, което има свойството мигновено да се
превръща в някакви животни (каквито в тундрата изобщо не се
срещат) или дори в предмети с различна големина, с които си
служи човек. В следващия миг случайната форма изведнъж изчез-
нала безследно.“ Още един сън от подобен тип. Сънувалият се
разхожда в гориста планинска местност. Натъква сена стърчаща
скала, покрита срехави образувания, подобни на гвоздеи, и между
тях открива малко кафяво човече с цвят на железен оксид'32.
Човечето се опитвало да издълбае в скалата малка пещера, в
дъното на която се вижда сноп от колони, враснали в скалата.
Малкото човече почиства това образувание от натрупания
наоколо конгломерат. Сънувалият първо не може да повярва на
очите си, но после сам установява, че това образувание наистина
продължава и навътре в скалата и така трябва да е възникнало
без никаква човешка намеса. Сънувалият прави заключението, че
образуванието в скалата трябва да е поне на петстотин хиляди
години и че артефактът не би могъл да е творение на човешки
ръце'33.
936 Тези сънища вероятно описват съществуването на един
формален фактор в природата. Не става дума само за една lusus
naturae (игра на природата - лат.), а за смисловото съвпадение на
един абсолютен продукт на природата с една (независеща от него)
човешка представа. Това е, което сънищата очевидно казват 133 134 и
чрез
повторение искат да го доведат до съзнанието.
133
Става дума за антропарион, „човече, живеещо в рудните
пластове“.
(Нсмскосзичният фолклор изобилства с подобни образи, носещи
различни имена,
понякога свързани с „местоживеенето“ им, а епохата на
алхимиците ражда и
„хомункулуса“, увековечен в Гьотсвия „Фауст“, II част. - Б. пр.)
133
Вж. споменатите по-горс идеи на Ксплер.
134
Този, на когото горното твърдение ще се види
неразбираемо, при повод ще
се окаже склонен въз основа на предубеждения да усети в него
един съвсем друг
скрит смисъл. Човек може да си фантазира какво ли не,
включително и сънища.
Аз предпочитам да остана възможно най-близо до посланието на
съня и да се
опитам да формулирам съответно разкрития чрез него смисъл.
Ако се окаже
невъзможно да свържа този смисъл със състоянието на
съзнанието на сънувалия,
тогава признавам, че не разбирам съня, но сс въздържам да го
манипулирам по
какъвто и да е начин с произволни хватки и да го привеждам в
хармония с
някаква теоретическа предубеденост.
555
Г. ОБОБЩЕНИЕ
937 Аз в никакъв случай не гледам на тези свои изложения като
на
окончателно доказателство за моя възглед, а само като на едно зак-
лючение въз основа на емпирични предпоставки, които с настоящото
бих искал да предоставя за размисъл на моите читатели. Не бих желал
от фактическия материал, с който разполагам, да извеждам друга
хипотеза, която би била достатъчна да го обясни (включително и
ЕСП-експериментите). Съзнавам отдавна, че синхроничността
представлява силно абстрактна и непроницаема величина. Тя
приписва на движещото се тяло известно психоидно качество като
пространство, време и каузалност, което е критерий за поведението
на това тяло. Трябва окончателно да се откажем от представата за
психика, свързана с някакъв жив мозък, и по-скоро да си спомним за
„смисленото“ или „интелигентно“ поведение на нисшите живи
същества, които нямат мозък. Тогава ще бъдем в по-голяма близост
до формалния фактор, който, както казахме, няма нищо общо с
някаква мозъчна дейност.
938 По всичко личи, че се налага тук да поставим въпроса, дали
не
би трябвало да се разглежда отношението на душата към тялото от
тази гледна точка, или дали координацията на психичното и на
физическите процеси в живото същество не би трябвало да се
разглежда като синхронистичен феномен вместо като каузална
релация. Както Geulincx, така и Лайбниц разглеждат координацията
на психичното и физичното като акт на Бога, следователно на един
принцип, стоящ извън емпиричната природа. От друга страна,
приемането на каузалната релация между психика и тяло води до
изводи, които се съвместяват трудно с опита: или са физически
процеси, имащи психично въздействие, или имаме някаква пред-
екзистентна психика, която господства над материята. Наблюдавали
сме в първия случай как понякога химични процеси предизвикват
психични и във втория - как понякога нематериална психика успява
да задвижи материята. Не е нужно да се връщаме към Лайбницовата
„harmonia praestabilita“ (предустановената хармония), която би била
абсолютна и би трябвало да се прояви в една обща correspondentia и
sympathia подобно на Шопенхауеровото смислово съвпадение на
разположените на една географска ширина времеви точки.
Синхроничността има качества, които е възможно да се включат при
556
обяснението на проблема тяло - душа. Преди всичко това е фактът
на безпричинната подредба или по-точно - смислената подредба,
факт, който би могъл да хвърли светлина върху психофизичния
паралелизъм. Фактът на „абсолютното знание“, ще рече - на знанието,
получено без посредничеството на сетивните органи, характери-
зиращо синхронистичния феномен, подкрепя допускането за
съществуване на самостоятелен смисъл или го изразява. Тази форма
на съществуване може да бъде само трансцендентна, защото тя се
намира, както доказва знанието за бъдещи или пространствено
отдалечени събития, в едно психично релативно пространство и в
едно съответно време, тоест в един непроницаем пространствено-
времеви континуум.
939 Може би би било от полза от тази гледна точка да разгледаме
по-отблизо онзи натрупан опит, който прави вероятно наличието на
психични процеси в едно, по всеобщото мнение, несъзнавано състо-
яние. Тук се сещам веднага за забележителните наблюдения на
дълбо-
ки синкопи след акутни наранявания на мозъка. Обратно на всички
очаквания, тежкото нараняване на главата не води винаги до изпадане
в безсъзнание. Наблюдаващият отстрани смята ранения за безучастен,
парализиран, „не на себе си“ и в безсъзнание. Субективно обаче
съзнанието в никакъв случай не е угаснало. Действително в много
голяма степен е ограничено общуването с околния свят чрез се-
тивните органи, но невинаги е напълно прекъснато, независимо че
примерно шумът от битката внезапно бива сменен от „тържествена“
тишина. В това състояние настъпва едно много ясно и удивително
усещане и халюцинация за левитация, тъй като раненият смята, че от
положението, в което се е намирал в момента нараняването, се издига
във въздуха. Стоящият се издига прав, лежащият - легнал, сед ящият -
седнал. Понякога се създава впечатление, че се издига и всичко
наоколо, примерно целият бункер, в който се намира раненият.
Височината на издигането е от половин до няколко метра. Усещането
за тегло липсва. В някои случаи ранените смятат, че правят движения
с ръцете, сякаш плуват. Когато има възприятие на околност, тя като
че ли почти винаги е плод на въображение, тоест състои се от
споменни образи. Настроението по време на левитацията е предимно
еуфорично. Специфичните използвани изрази са „приповдигнат,
тържествен, красив, блажен, отпуснат, щастлив, очакващ, любопи-
557
135
JANTZ und BERINGER, Das Syndrom des
Schwebeerlebnisses unmittelbar nach
Kopfverletzungen, p. 202.
тен“. Това са един вид „преживявания на възнесението“ 135. ЯНЦ И
БЕРИНГЕР с основание подчертават, че ранените се будят от синкопа
от поразително леки дразнения като извикване на името, докосване и
др., докато шумът от най-разгорещената битка не им оказва никакво
въздействие.
940 Подобни наблюдения могат да се направят при състояния на
силна безсъзнателност вследствие на други причини. Искам да
приведа пример от моя личен лекарски опит. Една пациентка, в чиято
надеждност и любов към истината нямах никакво основание да се
съмнявам, ми разказа, че първото й раждане било много трудно.
След трийсетчасови безплодни болки лекарят решил, че е дошло
времето да извади детето с щипци. Това станало под лека наркоза.
Последвало силно разкъсване на перинеума и голяма загуба на кръв.
Когато си отишли лекарят, нейната майка и съпругът й и всичко било
оправено, прислужницата поискала да отиде да вечеря, а пациентката
я видяла вече да излиза и от вратата да пита още веднъж: „Желаете ли
още нещо, преди да отида да вечерям?“ Пациентката поискала да
отговори, но вече не могла. Имала чувството, че пропада през леглото
в някаква бездънна празнина. Забелязала как прислужницата се
върнала бързо при нея и хванала ръката й, за да проследи пулса. От
начина, по който тя движела пръстите си нагоре-надолу, пациентката
направила извода, че пулсът сигурно е бил изчезнал. Понеже самата
тя се чувствала много приятно, уплахата на прислужницата я развесе-
лила. Самата тя не изпитвала абсолютно никакъв страх. Това било
всичко, което си спомняла за неопределено дълго време. Следващото,
което съзнанието й регистрирало, било, че без да има усещане за
главата си и нейното местоположение, от една точка на тавана в
стаята гледала надолу и виждала всичко, което ставало под нея в
стаята: видяла самата себе си смъртнобледа, със затворени очи в
леглото. До нея стояла прислужницата. Лекарят крачел развълнувано
напред и назад из стаята и на пациентката й се струвало, сякаш той си
е загубил ума и не знае какво да прави. Нейните близки се появили
на вратата. Майката и съпругът влезли и я погледнали с ужас.
Пациентката ми решила, че е много глупаво да си мислят, че тя
умира. Тя щяла да дойде на себе си. Знаела, че зад нея се намира
прекрасна, изпъстрена с ярки цветове, паркова площ и една
смарагдово зелена поляна с ниска трева, която минавала по някакъв
хълм и водела през врата от дървени летви навътре в парка. Било през
пролетта и малки шарени цветя, които не била виждала никога преди,
цъфтели сред тревата. Пространството било обляно в слънчева свет-
лина и всички цветове греели неописуемо. От двете страни на склона
имало тъмнозелени дървета. Поляната й се видяла като горска
полянка в прастара гора, където не бил стъпвал човешки крак. „Знаех,
че това беше входът към един друг свят и че ако трябваше да се
обърна, за да видя по-добре тази картина, щях да се опитам да мина
през вратата и така да изляза от живота.“ Тя не е видяла наистина
този
ландшафт, защото е била гърбом, но е знаела за него. Чувствала, че
нищо не би й попречило да мине през вратата. Знаела само, че пак
ще се върне в тялото си и няма да умре. Затова намирала вълнението
на лекаря и тревогата на близките й за глупави и ненужни.
941 Това, което се случило после, било, че се събудила от безсъз-
нанието си в кревата и видяла прислужницата, надвесена над нея.
Сега разбрала, че около половин час е била в безсъзнание. На другия
ден, около петнайсет часа по-късно, когато вече се почувствала по-
силна, направила забележка пред прислужницата за некомпетентното
и изглеждащо „истерично“ поведение на лекаря, докато тя е била в
безсъзнание. Прислужницата енергично се противопоставила на
критиката с основателната убеденост, че пациентката е била напълно
в безсъзнание и не е могла да види нищо от сцената. Едва когато
пациентката й описала до последна подробност събитията, станали
по време на нейното състояние на безсъзнание, прислужницата
трябвало да признае, че пациентката е възприела събитията така,
както те действително са се случили.
942 Би могло да се предположи, че в този случай става дума за
едно
психогенно временно помрачение на съзнанието, при което е
действала една откъснала се половина на съзнанието. Пациентката
обаче не била никога хистерична, а е получила генуинен (истински,
природен - б. пр.) сърдечен колапс със синкоп поради слабост на
мозъка, за което трябва да са свидетелствали всички външни и
алармиращи признаци. Тя наистина е била в безсъзнание и би
трябвало психиката й да е била напълно изключена, без способност
за никакво ясно наблюдение и за съждение. Забележително е, че не
става дума за едно непосредствено осъзнаване на ситуацията чрез
индиректно, ще рече - несъзнавано наблюдение, а че тя наблюдава
559
цялата ситуация отгоре така, сякаш нейните „очи са били на тавана
на стаята“, както тя отбеляза.
943 Действително не е лесно да се обясни защо в състояние на
тежък колапс протичат процеси, произвеждащи спомени, психически
невероятно интензивни, и как със затворени очи могат да се наблю-
дават конкретни детайли. Би трябвало да се очаква според всички
предпоставки, че една толкова ясна анемия на мозъка ще намали или
дори ще попречи на протичането на психични процеси с най-висока
степен на комплексност.
944 Много сходен случай, при който ЕСП отива доста по-
надалеч,
представи сър AUCKLAND GEDDES от Royal Medical Society (27
февруари 1927). Този пациент наблюдавал по време на състояние на
колапс отделянето на едно интегрално съзнание от едно телесно съз-
нание, което постепенно се разтворило в своите (органови) компо-
ненти. Съзнанието е имало верифицирана ЕСП (екстрасензорна
перцепция - б. пр.)136.
945 Подобна емпирия изглежда ни насочва към факта, че в състо-
яния на безсъзнание, когато според общоприетото мнение има пълна
гаранция за изключена дейност на съзнанието и главно на сетивните
възприятия, обратно на всички очаквания все пак могат да същест-
вуват съзнание, подлежащи на репродуциране представи, съждения
и възприятия. Присъстващото чувство за левитация, респективно
промяна на ъгъла на наблюдение, изключването на слуха и на
коенестетичните възприятия насочва към промяна на локализацията
на съзнанието, един вид отделяне от тялото, респективно от
мозъчната
кора или от главния мозък, където се предполага, че е разположен
феноменът на съзнанието. Ако това разсъждение е правилно, тогава
трябва да се запитаме дали някой друг нервен субстрат в нас освен
главния мозък може да мисли и да възприема или дали при
психичните процеси, протичащи по време на безсъзнание, не става
дума за синхронистични феномени, тоест за събития, нестоящи в
никаква каузална връзка с органичните процеси. Тази възможност
не може просто така да се отхвърли, тъй като има ЕСП, ще рече -
възприятия, независещи от времето и пространството, които не могат
да се обяснят с биологични субстратни процеси. Там където
сетивните
възприятия са невъзможни, не може да става дума за друго освен за
пл
Вж. доклада на TYRRELL, The Personality of Man, p. 197 f. Ha
стр. 199 e
описан още един случай от този род.
560
синхроничност. Обаче там където има налични пространствени и
времеви условия, които биха могли да дадат възможност за
перцепция
и аперцепция, и само дейността на съзнанието, тоест вероятно само
дейността на мозъчната кора, е изключена, там където, както в нашия
случай, въпреки всичко се осъществява феномен на съзнание, ще
рече - възприятие и съждение, там навярно би могло да се говори за
нервен субстрат. Почти аксиоматично е, че процесите на съзнанието
се свързват с главния мозък, а всички по-нисши центрове приютяват
само рефлексните връзки, които по същество са несъзнавани. С пълна
сила аксиомата важи за сферата на симпатикуса. Затова насекомите,
които изобщо не притежават цереброспинална, а само ганглийна
нервна система, се определят като рефлексни автомати.
946 Този възглед обаче малко се поразклати от изследванията
върху
пчелите, с които се занимава КАРЛ фон ФРИШ в Грац. Бе
установено,
че пчелите чрез своеобразен танц съобщават на рояка не само че са
намерили място с храна, но също и в каква посока и на какво разс-
тояние. Чрез това съобщение новодошлите са в състояние да отлетят
направо към въпросното място137. Това съобщение по принцип не
се различава от информацията между хората. Ние бихме възприели
последното несъмнено като съзнавано и насочено действие и едва
ли бихме могли да си представим как примерно един обвиняем или
неговият защитник ще докажат на съда, че подобно действие е
станало несъзнателно. Би могло при необходимост, с позоваване на
психиатричната практика, да се допусне, че съобщаването на някаква
делова информация веднъж, по изключение, може да се предаде и
при състояние на временно помрачение на съзнанието, но ще бъде
категорично отхвърлено съобщения от този род да се приемат като
правило за несъзнавани. Въпреки това би могло да се приеме, че
описаното действие при пчелите е несъзнавано. Така обаче няма да
се постигне нищо за решаване на въпроса, защото ние ще си останем
конфронтирани с факта, че ганглийната нервна система по принцип
изглежда върши същата работа като кората на нашия главен мозък.
Във всеки случай не може и да се докаже, че пчелите са несъзнаващи.
947 Ето ни притиснати от заключението, че един по произход и
функция толкова различен от цереброспиналната система субстрат
като симпатикуса очевидно може също така добре да произвежда
мисли и възприятия, както цереброспиналната система. Какво трябва
137
Aus dem Leben der Bienen, p. 111 ff.
36. Динамиката па иесъзиаваиото *
561
да мислим тогава за симпатикуса при гръбначните животни? Дали и
той може да произведе, или да опосредства специфични психични
процеси? Наблюденията на Фон Фриш доказват наличието на
трансцеребрално мислене и възприятие. Тази възможност не бива
да забравяме, когато искаме да обясним съществуването на съзнава-
ност по време на състояние на безсъзнание. Симпатикусът впрочем
по време на безсъзнание не е парализиран и би могъл евентуално да
бъде разглеждан като носител на психични функции. Ако това е така,
трябва да поставим и въпроса, дали нормалната несъзнаваност по
време на сън, която съдържа сънища, способни да стигнат до съзна-
нието, не би могла да се разглежда по сходен начин. С други думи,
дали сънищата са продукт на дейността на спящата мозъчна кора
или по-скоро на незасегнатия по време на сън симпатикус, тоест че
биха били от трансцеребрално естество?
948 Извън още напълно непрозрачния психофизичен
паралелизъм
синхронистичният феномен не представлява постоянно и лесно
доказуемо явление. Човек усеща еднакво добре дисхармонията на
нещата и се изненадва от случайната им хармония. Обратно на идеята
за предустановената хармония, синхронистичният фактор изисква
само съществуването на един необходим принцип за опознавателната
дейност на нашия разум, принцип, който ще се присъедини като
четвърти към признатата триада пространство, време и каузалност.
Както първите са необходими, но съвсем не са абсолютни -
безпространствени са повечето психични съдържания, времето и
каузалността са психично относителни, - така и синхронистичният
фактор се оказва валиден само при определени условия. Различно
от каузалността, която, така да се каже, без ограничения владее
картината на макрофизичния свят и едва при някои по-ниски
величини вижда господството си разтърсено, синхроничността се
оказва феномен, свързан изглежда главно с психични предпоставки,
а именно с процеси в несъзнаваното. С относителната си постоянност
и честота - експериментално - синхронистични феномени се
откриват при интуитивните, „магически“ процедури, при които те
субективно са убедителни, но обективно никак или са много трудно
доказуеми и статистически не могат да бъдат обхванати (поне засега).
949 На органическо равнище може би биологичната морфогенеза
би могла да се разглежда от аспекта на синхронистичния фактор.
Проф. А.-М. ДАЛК (Брюксел) схваща формата, въпреки обвързаност-
та й с материята, като един „по-висш континюитет“, стоящ над
живата
562
материя138. Към безпричинните събития, към които, какго видяхме,
спадат и синхронистичните, сър ДЖЕЙМС ДЖИЙНС причислява
разпадането на радия. Той казва: „Радиоактивният разпад се оказа
действие без причина и ни доближи до мисълта, че последните зако-
ни на природата не са непременно каузални 139.“ Тази изключително
парадоксална формулировка, излязла изпод перото на един физик, е
характерна за смущението на човешката потребност да разбере
разпадането на радия. То, респективно феноменът период на полу-
разпад, се проявява действително като безпричинна подредба,
понятие, към което спада и синхроничността, на което отново ще се
върна по-нататък.
950 При синхроничността не става дума за философски възглед, а
за едно емпирично понятие, което постулира принцип, необходим
на познанието. Това не е нито материализъм, нито метафизика. Няма
природоизследовател, който би твърдял, че е позната и изучена
същността на установимото чрез наблюдение съществуващо или на
природата на наблюдаваното, а именно психиката. Ако най-новите
заключения на природната наука се доближават до едно единно
понятие за съществуването, на което са присъщи аспектите за
пространство и време, от една страна, и, от друга - за каузалност и
синхроничност, това няма нищо общо с материализма. По-скоро тук
се проявява възможността за елиминиране на несъвместимостта
между наблюдавано и наблюдаващо. Ако това наистина е така, оттук
би произтекло единството на съществуването, единство, което би
трябвало да се изрази чрез един нов език на понятията, а именно
чрез един „неутрален език“, както сполучливо го формулира веднъж
Волфганг Паули.
951 Пространство, време и каузалност, тази триада на
класическата
физическа картина за света, би била допълнена до една тетра, а
именно
чрез четириединство, правещо възможно съждението за целост-
ността:
пространство
каузалност
синхроничност
време
La Morphogénèse dans le cadre de la biologie générale. Вж.
споменатото по-
горс разсъждение на зоолога А. С. Hardy.
,w
Physik und Philosophie, pp. 188 und 220 [курсивът c на Юнг].
563
952 Още повече, синхроничността се отнася спрямо другите три
принципа като едноизмерност140 на времето спрямо триизмерността
на пространството или като противостоящото четвърто в „Timaios“,
което, какго казва Платон141, само „със сила“ може да се присъедини
към сбора от трите. Както въвеждането на времето като четвърто
измерение в модерната физика предпоставя постулата за един
непроницаем пространствено-времеви континуум, така
синхроничността създава с типичното за нея качество на смисъла
една картина за света с почти объркваща в първия момент
непроницаемост142. Предимството на това допълване обаче е, че прави
възможен възглед, включващ психоидния фактор, а именно един
априорен смисъл (респ. една „еднородност“) в описанието и
познанието за природата. Така се повтаря и едновременно се решава
проблем, преминаващ от хилядолетие и половина като червена нишка
през спекулациите на алхимичната натурфилософия, или така
наречената Аксиома на Мария, на еврейката (или коптката): ¿к той
TQÍTOH то е TétaQTOV (от третото следва единичното <като>
четвърто)143. Дори това мрачно наблюдение потвърждава казаното
от мен по-горе, че по принцип новите гледни точки не се откриват
във вече познати територии, а на отдалечени, избягвани или дори
дискредитирани места. Старата мечта на алхимиците - трансмута-
цията на химичните елементи, тази така осмивана идея, се осъществи
в днешно време, а нейната символика, която не бе повече обект на
присмех, се превърна в истинска находка за психологията на
несъзнаваното. Тяхната дилема между Три и Четири, започваща още
с разказа в рамкова композиция „Тимаиос“ и стигаща до втората
част на „Фауст“ с кабирската сцена, е била определена от един ал-
химик от XVI век, Gerardus Domeus, като избор между християнското
триединство и „serpens quadricomutus“ (четирирогата змия), ще рече
-дявола. Сякаш усещайки предстоящи събития, той се брани срещу
езическото четириединство, което иначе алхимиците толкова обичат,
|4Н
Аз сс дистанцирам от четириизмсрността на времето y Dirac.
141
Вж. по темата моята публикация Versuch einer
psychologischen Deutung des
Trinitätsdogmas.
142
Sir JAMES JEANS (Physik und Philosophie, p. 313) смята, че
би могло
„праначалата на събитията в този долен слой <т. е. отвъд
пространство и врсме>
да обхващат също и нашата собствена душевна дейност, така чс
бъдещият
развой на събитията в известна степен да зависи от тази душевна
дейност“. Във
всеки случай аз намирам, чс каузалността в това разсъждение с
неустойчива.
[Курсивът с на Юнг.]
143
Вж. Psychologie und Alchemie.
564
защото то е възникнало от binarius (двойното число), тоест от вещест-
веното, женското и дяволското144. МАРИ-ЛУИЗЕ фон ФРАНЦ е до-
казала появата на тази мисъл за троичността чрез параболата на
БЕРНАРДУС ТРЕВИЗАНУС, в ,ptmphitheatrum“ от Кхунрат, при
МИХАЕЛ МАЙЕР в анонимната публикация „Aquarium
Sapientum“'*5. Волфганг Паули насочва към полемиката между
Йоханес Кеплер и РОБЪРТ ФЛУД, в която се проваля учението за
кореспонденцията на Флуд, а учението за трите принципа на Кеплер
трябва да освободи терена146. Изборът в полза на триединството,
стоящо в известно противоречие с алхимичната традиция, бива
последван от едно столетие на природните науки, което вече не
познава correspondentia, а се придържа изключително към една тра-
диционна картина на света, която продължава типа на триначалието,
а именно на света, описан чрез пространство, време и каузалност.
953 Предизвиканата от откриването на радиоактивността револю-
ция във физиката значително видоизмени класическите възгледи.
Промяната е толкова голяма, че трябва да подложим на ревизия
класическата схема, на която се позовах по-горе. Тъй като благода-
рение на любезния интерес от страна на г-н проф. В. Паули към
моето изследване аз се намирах в благоприятното положение да мога
да дискутирам по този принципен въпрос с един прочут физик, който
умееше да цени психологическите ми аргументи, се оказах в ситуация
да направя предложение, позоваващо се на модерната физика. Паули
даде идеята да заменим противопоставянето време - пространство в
класическата схема с енергия (получаване на енергия) - пространст-
вено-времеви континуум. Това предложение ме накара да опиша
по-подробно двойката каузалност — синхроничност, за да установя
известна връзка между двете хетерогенни понятия. В резултат
постигнахме съгласие по следното четириединство:
144
Theatrum chemicum (1602) I: De tenebris contra naturam, p.
518 ff.
145
M.-L. v. FRANZ, Die Parabel von der Fortina des Grafen von
Tan’is. Bcc още
нсотпсчатан ръкопис.
146
Вж. втората разработка в том Naturerklärung und Psyche.
неразрушима енергия
константна връзка
чрез въздействие
(каузалност)
неконстантна връзка
чрез контингентност,
респективно еднородност
или „смисъл“
(синхроничност)
пространствено-времеви континуум
565
954 Тази схема задоволява, от една страна, постулатите на
модерната
физика, от друга - тези на психологията. Психологическата гледна
точка се нуждае от обяснение. Каузалното обяснение на синхро-
ничността изглежда изключено, както обяснихме по-горе. Тя се
състои преди всичко от „случайни“ еднородности. Нейната tertium
comparationis почива върху психоидни дадености, което аз определям
като архетипове. Те са неясни, ще рече - само приблизително
опознаваеми и определяеми. Те се намират до каузалните процеси
или „се съдържат“ в тях, но извършват един вид прескачания извън
рамката, които бих искал да означа като трансгресивност, тъй като
те могат да бъдат установени не еднозначно и само в психичната
сфера, но също така могат да се появят и в непсихични обстоя-
телства. (Еднородство на един външен физически процес с един
психичен.) Архетипните еднородства се държат спрямо каузалната
детерминираност контингентно, ще рече, че между тях и каузалните
процеси не съществуват закономерни отношения. Следователно те,
изглежда, представляват особен случай на онази липса на законо-
мерност и случайност или на онова „незакономерно състояние“,
което „напълно закономерно бива пренасяно през времето“, както
казва АНДРЕАС ШПАЙЗЕР147. При това става дума за онова начално
състояние, което „не е определено от механичния закон“. Това е
случайната предпоставка или субстратът, който се отнася до закона.
Ако причислим синхроничността, респективно архетиповете към
контингента, той получава специфичния аспект на модуса, който
функционално има значение на фактор, даващ облик на света.
Архетипът представлява психичната вероятност, тъй като е
отражение на средното, инстинктивно събитие в един вид типове.
Той представлява психичният особен случай на всеобщата вероят-
ност, която „се състои от законите на случайността и създава
правилата
за природата точно както механиката“148. Би трябвало да се съгласим
с Шпайзер, че поне в царството на чистия интелект контингентът е
„едно безформено вещество“, но доколкото може да се разбере чрез
вътрешното възприемане, се разкрива за психичната интроспекция
като образ или по-точно тип, който е в основата не само на
психичните,
но изненадващо и на психофизичните еднородности.
955 Трудно е да се освободим от каузалното оцветяване на езика
на * 4
147
1. с., р. 4 f.
I4S
SPEISER, 1. с., р. 5 f.
566
понятията. Така изразът „е в основата“, въпреки каузалната си сло-
весна обвивка, не отговаря на никакво първоначално положение на
нещата, а само на една наличност или на едно така-е, ще рече - на
една контингентност, неподлежаща на редуциране. Смисловото
съвпадение или еднородността на едно психично и на едно физическо
състояние, които не се намират в никакво каузално отношение едно
спрямо друго, означава най-общо една некаузална модалност, една
безпричинна разпоредба. Така възниква въпросът, дали нашата
дефиниция на синхроничността, отнасяща се до еднородността на
психичните и физичните процеси, не би могла, или няма да поиска
да бъде разширена. Това изискване като че ли става наложително,
ако вземем предвид горната най-обща формулировка на синхронич-
ността като „безпричинна подредба“. Към това понятие впрочем се
отнасят всички „актове на сътворение“, респективно априори даде-
ности, както, да кажем, качествата на цели числа, дисконтинюитетите
на модерната физика и т. н. По този начин бихме могли да включим
константни и експериментално по всяко време подлежащи на
репродуциране феномени в периметъра на едно разширено понятие,
което изглежда не съответства на природата на феномените, които
се разбират под по-тясното понятие синхроничност. Тези феномени
най-често са отделни случаи, които не позволяват експериментално
репродуциране. Все пак това невинаги е така, както показват експе-
риментите на Райн и многобройните опити с индивиди, надарени с
ясновидски способности. Фактите показват, че в периметъра на
несъвместими отделни случаи, vulgo curiosa, все пак има известни
повторения и с това и постоянни фактори, от което трябва да се
направи заключението, че нашето по-тясно понятие за синхроничност
вероятно наистина е твърде тясно и затова се нуждае от разширяване.
Аз действително съм склонен да приема, че синхроничността в
тесния смисъл на думата е само един особен случай на обща без-
причинна подредба, и то случай на еднородност на психични и
физични процеси, като наблюдаващият се намира в благоприятното
положение да може да разпознае tertium comparationis. С възприе-
мането на архетипната основа той обаче се оказва изкушен да отдаде
асимилацията на психични и физични феномени, един спрямо друг
независими, на едно (каузално) действие на архетипа и по този начин
да не забележи неговата (на въздействието) обикновена
контингентност. Тази опасност се избягва, като синхроничността се
567
разглежда като частен случай на всеобщата подредба. Така се избягва
и недопустимото умножаване на обяснителните принципи: архети-
път е познаваемата чрез интроспекция априорна безпричинна
подредба. Ако към това се прибави един външен синхронистичен
процес, той ще следва същата схема, тоест ще бъде по същия начин
подреден. Тази форма на подредба се отличава по това от подредбата
на характеристиките на целите числа или на дисконтинюитетите на
физиката, че последните отдавна и редовно са били откривани,
докато
числата представляват актове на сътворение във времето. В това,
между другото, се състои дълбокото ми основание да подчертая като
характерен за тези феномени тъкмо момента на времето и да ги
определя като синхронистични.
956 Модерното откритие на дисконтинюитета (ще рече - подред-
бата, примерно на енергийния квант, на разпада на радия и т. н.)
сложи край на едноличното господство на каузалността и с това на
триадата на принципите. Теренът, който те освободиха, по-рано
спадаше към сферата на correspondentia u sympathia - понятия, които
намериха своя връх в предустановената хармония на Лайбниц.
Шопенхауер е познавал твърде слабо емпиричните основи на идеята
за кореспонденцията, за да види безперспективността на своя
каузален
опит за обяснение. Днес ние имаме предимството благодарение на
ЕСП-експеримента да разполагаме със значителен емпиричен
материал. За надеждността на тези факти можем да добием представа,
вземайки предвид, че примерно резултатите от ЕСП-експеримента
на S. G. SOAL u К. М. GOLDENEY, както подчертава G. Е.
HUTCHINSON149, притежават вероятност от 1:1031.1:1031 отговаря на
сумата на молекулите в 250 000 тона вода. Малко са експеримен-
талните трудове в областта на природните науки, чиито резултати да
постигат дори само подобна на тази степен на сигурност. Преуве-
личеният скептицизъм по отношение на ЕСП наистина няма
достатъчно основания. Единственото сериозно основание за него
днес е само невежеството, което за съжаление като една почти
неизбежна последица придружава тесногръдата специализация и
брани вече естествено стеснения хоризонт на студентската специ-
ализация по неприятен и вреден начин от по-висши и по-широки
гледни точки. Многократно се е случвало така наречените суеверни
мнения да съдържат някакво зърно ценна истина. Затова е напълно
144
SOAL, Science and Telepathy, р. 5.
568
възможно първоначалното магическо значение на думата „желая“
(„wünschen“), която се съдържа във „Wünschelrute“ (магическата
пръчка на багетистите, „откриваща“ в ръцете им вода - б. пр.) и не
означава само желание, в смисъл на искам, а носи в себе си и едно
(магическо) въздействие150, както и прастарата вяра във въздейст-
вието на молитвата да почиват върху опита със синхронистични
съпътстващи явления.
957 Синхроничността не е по-загадъчна или по-тайнствена от
дисконтинюитетите във физиката. Единствено вкорененото
убеждение
във всемогъществото на каузалността предизвиква трудности при
разбирането и създава впечатление, че е немислимо да стават или да
са ставали събития без причина. Щом ги има обаче, ние трябва да се
обърнем към тях като към актове на сътворението в смисъла на
creatio continua151, на отчасти от древността, отчасти спорадично
,5П
GRIMM, Deutsche Mythologie I, p. 347. Магическите неща
представляват
изковани от джуджета вълшебни предмети като меча на Один на
име Гунгнир,
чука на Тор на име Мийолнир и меча на Фрайер (II, р. 725).
Желанието е
„божия сила“. „Бог им проводи на тях желание и на магическите
пръчки
закрила.“ „Закрилян от силата на пожеланието“ (III, рр. 51 и 53).
Желание на
санскр. е manoratha = букв. каляска на разума или на психиката,
тоест желание,
страст, фантазия (MACDONELL, A Practical Sanskrit Dictionary, s.
v.).
131
Под понятието crcatio continua не бива да се разбира само една
поредица от
суксссивни актове на сътворение, но също и вечното присъствие
на главния акт
на сътворение, в смисъла на „semper patrem fuisse, et genuissc
verbum“ [Отецът
винаги е бил и е създал словото] (ORIGENES, De principiis, lib. I,
cp. II, 3) или
на „actcrnus creator mentium“ [вечен творец на духа]
(AUGUSTINUS,
Confessiones, lib. XI, cp. XXXI [col. 352]). Богът е част от своето
творение:
„Nee indiget operibus suis, tanquam in eis collocctur, ut maneat; sed
in sua aetemitatc
persistit, in qua manens omnia quaccumquc voluit fecit in coclis et in
terra“ [на
него не му трябват собствените му творения, сякаш в тях се е
въплътил, за да
остане, а живее в своята вечност къдсто и да е и сътворява
всичко, което пожелае
- на небето и на Земята] (AUGUSTINUS, Enarratio in Ps. CX1II [col.
1796]).
Това, което във времето става суксесивно, в божествения дух се
извършва
едновременно: „Mutabilium dispositionem immutabilis ratio
continet, ubi sine tem-
pore simul sunt, quae in temporibus non simul sunt.“ [Един
непроменяем ред
държи променяемите неща във връзка помежду им и там всичко
е безвременно
едновременно, което във времето не е едновременно.]
(PROSPERUS
AQUITANUS, Sententiae ex Augustino delibatae, XLI) „Ordo
temporum in actcma
Dei sapicntia sine tempore est.“ [Времевата последователност е без
време във
вечната Божия мъдрост.] (1. е., LVII) Преди сътворението не е
имало изобщо
никакво време, то започва едва е движещите се неща: „Potius ergo
tempus a
creatura, quam crcatura cocpit a tempore.“ [По-скоро времето
започна от
сътворението, отколкото сътворението от времето.] (1. е.,
CCLXXX) „Non enim
erat tempus ante tempus, tempus autem cum mundo concrcatum cst.“
[Няма време
преди времето, а времето е създадено със света.] (ANONYMUS, De
triplici
habitáculo, cp. V).
569
повтаряща се подредба, която не може да се изведе от установими
предшестващи обстоятелства. Разбира се, трябва да се внимава да не
се възприема всяко събитие, чиято причина е неизвестна, за безпри-
чинно. Последното има стойност, както подчертах, само в онези
случаи, където просто не съществува мислима причина. Мисли-
мостта във всеки случай е понятие, търпящо много голяма критика.
Ако например атомът отговаряше на своето първоначално философ-
ско понятие, неговата делимост би била немислима. Ако се окаже
обаче измерима величина, тогава неговата неделимост става немис-
лима. Смисловите съвпадения са мислими само като чисти случай-
ности. Колкото повече обаче те се натрупват и колкото по-голямо и
по-точно става съответствието, толкова тяхната вероятност спада и
толкова повече се покачва тяхната немислимост, ще рече, че те не
могат повече да се определят само като случайности, а поради липса
на каузално обяснение трябва да се възприемат като подреждания.
При това, както вече подчертах, „липсата на обяснение“ не се състои
само във факта, че причината е непозната, но в това, че едно
обяснение
с нашите средства на разума е вече немислимо. Този случай се
наблюдава тогава, когато пространство и време загубват смисъла си
или са станали относителни, защото при тези обстоятелства не може
повече да бъде установена каузалност, предполагаща пространство
и време за своето съществуване, и изобщо не може повече да се
мисли за нея.
958 По тези причини ми се струва необходимо освен
пространство,
време и каузалност да се въведе една категория, която ще даде
възможност не само за характеризирането на феномените на син-
хроничността като особена класа природни събития, а ще обясни
контингента като нещо всеобщо, от една страна, открай време
налично, от друга - като сбор от многобройни, станали във времето
индивидуални актове на сътворение.
570
ЗА СИНХРОНИЧНОСТТА1
Дами и господа!
959 Ще бъде може би подходящо да започна изложението си с
дефиниция на понятието, за което тук ще става дума. Предпочитам
да тръгна по обратния път и първо да скицирам фактите, които трябва
да се отнесат към понятието синхроничност. Този термин, както
подсказва и името му, има нещо общо с времето, респективно с
един вид едновременност. Вместо с този израз ние можем да си
служим и с понятието за смисловото съвпадение на две или повече
събития, при което става дума за нещо по-различно от вероятна
случайност. Случайно се отнася към статистиката, ще рече - вероятно
съвпадение на събития, както, да кажем, познатите в болниците
„дублиране на случаи“. Подобни групирания могат да се окажат с
повече или многобройни разклонения, без при това да отпаднат от
рамката на вероятното и рационално възможното. Може например
някой съвсем случайно да обърне внимание на номера на
трамвайния си билет. Вече вкъщи да му се обадят по телефона от
номер, съвпадащ с този на трамвайния билет. Вечерта да си купи
билет за театър отново със същия номер. Трите събития образуват
група от случайности, която наистина не се среща толкова често, но
заради повторението на всяко едно от нейните разклонения се намира
изцяло в рамките на вероятността. От моя личен опит бих желал да ви
разкажа за следната група от случайности, която има около шест
разклонения.
960 На 1 април 1949 г. сутринта съм си записал бележка,
отнасяща
се до фигура, която в горната си част е човек, в долната - риба. За
обяд имаше риба. Някой спомена за „априлската риба“. Следобед
една предишна моя пациентка, която не бях виждал от месеци, ми
показа забележителни картини с риби. Вечерта някой ми показа
1
[Доклад, изнесен на Еранос-съвсщанието в Аскона и публикуван
в Eranos-
Jahrbuch 1951. Rhein-Verlag, Zürich 1952.]
571
бродерия, представяща морски чудовища и риби. Рано на другата
сутрин видях една по-раншна пациентка, която не бях срещал десет
години. През нощта тя била сънувала голяма риба. Когато няколко
месеца по-късно използвах тази серия в една по-голяма публикация
и тъкмо бях завършил написването й, излязох навън от къщата и
отидох към езерото на онова място, където същата сутрин бях вече
няколко пъти. Сега върху стената пред езерото имаше голяма колкото
човешко стъпало риба. Тъй като там няма как да е имало някой, аз не
зная как рибата се бе озовала на стената.
961 Когато се натрупат съвпадения от подобен род, човек не
може
да не е изумен. Защото колкото повече са разклоненията на една
такава серия или колкото по-необикновен е техният характер, толкова
по-малка става тяхната вероятност. Поради известни съображения,
които съм споделял в други публикации и на които тук не бих желал
да се спирам подробно, приемам, че в случая става дума за групи-
ране на случайности. Трябва обаче да се признае, че то е по-неверо-
ятно от обикновено дублиране.
962 При споменатия по-горе случай с трамвайния билет казах, че
наблюдателят „случайно“ е възприел номера, на който друг път
никога не е обръщал внимание, и го е запомнил, което представлява
условието за установяване на серията от случайности. Какво го е
накарало да обърне внимание на номера, не зная. Струва ми се обаче,
че в оценката на серията от случайности се промъква един фактор
на несигурността, който изисква малко внимание. Имал съм случаи,
в които съм виждал подобни неща, без да съм бил в състояние да
направя каквито и да е надеждни заключения от тях. Трудно е обаче
човек да се освободи от впечатлението за един вид предварително
знание за предстоящите събития. Това чувство е неизбежно, когато
относително често смятаме, че на улицата ще срещнем стар приятел,
а после с разочарование установяваме, че е бил непознат. Продъл-
жаваме пътя си и на следващия ъгъл срещаме точно този, за когото
сме помислили. Подобни случаи стават във всякакви възможни
форми, без да са рядкост, и бързо се забравят след моментната из-
ненада.
963 Колкото повече се натрупват предвидените подробности на
дадено събитие, толкова по-определено е впечатлението за същест-
вуващо предварително знание и за толкова по-невероятна случайност.
Спомням си за историята на мой приятел от студентството, на когото
572
баща му му бе обещал пътуване до Испания, ако си вземе последния
изпит. Приятелят ми бе сънувал, че върви из някакъв испански град.
Улицата го отвела до един площад, на който имало готическа
катедрала. Като стигнал до нея, той тръгнал от ъгъла вдясно по
друга улица. Там го пресреща елегантна каляска с два сиво-жълти
коня. После се събудил. Разказа ни съня на чаша бира. След наскоро
успешно взетия изпит той замина за Испания и там на една улица
познал града от съня си. Намерил площада и църквата, които напълно
съответствали на образа от съня. В началото поискал веднага да влезе
в църквата, но си спомнил, че в съня си тръгнал от ъгъла вдясно по
друга улица. Бил любопитен да види дали сънят му ще се потвърди и
по-нататък. Току-що свил в улицата, той видял и каляската, и двата
сиво-жълти коня в действителност.
964 Чувството, че нещо вече сме виждали, както съм имал въз-
можност да установя в много случаи, почива на едно предварително
знание от сънища, което обаче, както видяхме, може да се случи и в
будно състояние. В такива случаи чистата случайност става изклю-
чително невероятна, защото предварително се е знаело съвпадението.
По този начин тя загубва, от една страна, психологически и субек-
тивно случайния си характер, от друга страна обаче - и обективно,
тъй като натрупването на отделни детайли, които съвпадат,
увеличават
до неизмеримост невероятностга на случайността. (За предвидените
със сигурност смъртни случаи Дариекс и Фламарион са изчислили
вероятностите от 1:4 милиона до 1:800 милиона.) Ето защо в подобни
случаи би било неуместно да се говори за „случайности“. По-скоро
става дума за смислови съвпадения. Обикновено такива случаи се
обясняват с прекогниция, ще рече - предварително знание. Говори
се също за ясновидство, телепатия и т. н., във всеки случай без да
може да се обясни в какво се състоят тези способности или с какви
средства за пренасяне те си служат, за да направят видими прост-
ранствено и времево отдалечени събития. При тези представи става
дума просто за nomina (наименования - лат.), но не и за научни
понятия, от които се очаква да кажат нещо принципно. Досега не се
е удало да се спусне мост между отделните разклонения на смис-
ловото съвпадение.
965 На широкото поле на подобни феномени голяма заслуга се
пада на Дж. Б. Райн, който чрез своите ЕСП- експерименти (екстра-
сензорна перцепция) създава надеждни основи. Той си служи с тесте
573
от 25 карти, като всеки пет от тях имат един и същи знак (звезда,
правоъгълник, кръг, кръст, две вълнисти линии). Експерименталната
серия е следната: тестето карти се разстила 800 пъти при всяка
експериментална серия, и то така, че лицето, с което се експери-
ментира (ЛЕ), да не може да вижда картите. Поставя му се задачата
да отгатне свалените карти. Вероятността за положителен отговор е
1:5. Резултатът, който се получава вследствие на много големи
стойности, показва средно 6,5 улучени отговора. Вероятността за
случайна девиация от 1,5 достига 1:250 000. Отделни личности
постигат
двойно и повече улучени отговори. Веднъж дори се случва всичките
25 карти да бъдат правилно разгадани, което съответства на
вероятност
от 1:289 023 223 876 953 125. Пространственото разстояние между
експериментатора и лицето, с което се експериментира, нараства от
няколко метра до около 4000 мили, без да се влоши резултатът.
966 Втората експериментална серия се състои в това, че на ЛЕ се
поставя задачата да отгатне в близкото и по-далечно предстояще
картите, които ще се паднат. Времевата дистанция се простира от
няколко минути до две седмици. Резултатът от този опит дава веро-
ятност 1:400 000.
96 7 Третата експериментална серия се състои в това, че ЛЕ трябва
да се опита, като си пожелае определено количество зарове, да окаже
влияние върху броя на тези, минаващи през един апарат. Този така
наречен психокинезен експеримент (ПК) ставал все по-положителен
с нарастване броя на използваните зарове.
968 Резултатът от пространствения експеримент доказва с абсо-
лютна сигурност, че психиката може в известна степен да изключи
пространствения фактор. Опитът с времето показва, че времевият
фактор (поне в измерението бъдеще) може да бъде психично
релативиран. Опитът със заровете доказва, че и движещите се тела
могат да бъдат повлиявани психически; резултат, който може да се
предвиди поради психичната релативност на пространство и време.
969 Количеството енергия в експеримента на Райн се оказва
непро-
меняемо. С това отпадат всички представи за пренос на енергия.
Също така невалиден става каузалният закон; обстоятелство, за което
бях загатнал още преди трийсет години. Човек наистина не може да
си представи как едно бъдещо събитие би могло да влияе на събитие
от днешния ден. Тъй като няма в наличност никакви възможности за
каузално обяснение, трябва временно да приемем, че невероятните
574
случайности, респективно смисловите съвпадения са от некаузално
естество.
970 Като условие за тези забележителни резултати трябва да се
вземе
предвид откритият от Райн факт, че първите серии опити дават по-
добри резултати от по-късните. Спадането на броя на положителните
резултати зависи от настроението на ЛЕ. Едно изпълнено с вяра и
оптимизъм настроение в началото предопределя добрите резултати.
Скептицизъм и съпротива предизвикват обратното, ще рече, че те
създават неблагоприятна диспозиция. Тъй като енергетичният, а с
това и каузалният подход се оказват неприложими при тези екс-
перименти, на афективния фактор може да се падне в началото само
значението на условие, при което феноменът може, но не трябва да
се случи. Според резултатите на Райн ние можем да очакваме все
пак 6,5 правилни отговора вместо само 5. Кога ще се яви положи-
телният отговор, не може да се предвиди. Ако би могло, тогава би
ставало дума за някакъв закон, което във всяко отношение би
противоречило на природата на феномена. Той има характер на неве-
роятна случайност, която настъпва с по-голяма от вероятната чес-
тота и по правило зависи донякъде от афективното състояние.
971 Това наблюдение, което изцяло се е потвърдило, насочва към
факта, че психическият фактор, който модифицира, респективно
елиминира принципите на физическата картина на света, е свързан с
афективността на ЛЕ. Независимо че феноменологията на ЕСП- и
ПК-експериментите може да бъде значително обогатена чрез други
опити от описания вид, едно задълбочено изследване на основанията
ще трябва неизбежно да се занимае със същността на афективността.
Затова аз насочих вниманието си върху някои наблюдения и опити,
които в продължение на дългата ми лекарска практика - мога
спокойно да го кажа - често са ми се натрапвали. Те се отнасят до
спонтанни смислови съвпадения с висока степен на невероятност,
поради което изглеждат неправдоподобни. Ето защо ще опиша един-
единствен случай от този тип, и то само за да дам пример, харак-
теризиращ цяла категория феномени. Нищо няма да се промени по
същество, ако откажете да повярвате на случая или го отхвърлите с
някакво обяснение ad hoc. Бих могъл да ви разкажа цяла поредица от
такива истории, които по принцип не са по-малко чудновати или
недостоверни от неоспоримите резултати на Райн, и скоро ще забе-
лежите, че почти всеки случай се нуждае от собствено обяснение.
575
щат
Единственото, природонаучно възможно каузално обяснение се
проваля поради психичното релативиране на пространство и време,
които представляват абсолютно необходима предпоставка за при-
чинно-следствената връзка.
9 72 Моят пример се отнася до една пациентка, която въпреки уси-
лията от двете страни се бе оказала психологически недостъпна.
Трудността се състоеше във факта, че тя за всичко имаше отговор.
Нейното сполучливо възпитание й бе дало подходящо за целта
оръжие
в ръцете, ярък картезиански рационализъм с геометрично безу-
пречно понятие за действителността. След няколко безплодни опита
да омекотя рационализма й чрез малко по-хуманен разум, се наложи
да се огранича с надеждата, че би могло да й се изпречи нещо не-
очаквано и ирационално, нещо, което би могло да разбие интелек-
туалната реторта, в която тя се бе затворила. Така един ден седях
срещу нея, с гръб към прозореца, слушайки нейните приказки. Тя бе
сънувала предната нощ забележителен сън, в който някой й подарява
един златен скарабей (скъпо украшение). Докато още ми разказваше
този сън, чух как нещо зад мен тихичко потропа на прозореца.
Обърнах се и видях, че беше доста голямо летящо насекомо, което се
бе ударило в стъклото, очевидно правейки усилие да влезе в тъмното
пространство. Видя ми се странно. Отворих веднага прозореца и
хванах влитащото насекомо. Беше един Scarabaeide, Cetonia aurata,
известният бръмбар лйстоядец, чийто зелено-златен цвят го
приближава най-много до златния скарабей. Подадох бръмбара на
пациентката си с думите: „Ето го вашия скарабей.“ Това събитие
направи желания пробив в нейния рационализъм и така се разчупи
и ледът на интелектуалната й съпротива. Оттук нататък лечението
можеше да продължи с успех.
973 Т ази история трябва да послужи само като парадигма за
безброй
случаи на смислово съвпадение, каквото не само аз, но и много
други са наблюдавали и отчасти са събрали в обемисти сборници.
Към това се отнася всичко, което попада под наименованието ясно-
видство, телепатия и т. н. - от добре потвърдената визия на
Сведенборг
за големия пожар в Стокхолм до последните съобщения на маршала
от ВВС сър Виктор Годард, че е сънувал непознат офицер, който бил
предвидил последвалата катастрофа със самолета на Годард.
974 Всички споменати феномени могат да се подредят в три
категории:
576
 1. Съвпадение на дадено психично състояние на наблюдаващия
с някакво едновременно, обективно, външно събитие, отговарящо
на психичното състояние или на съдържанието (както примерно
скарабеят), при което между психично състояние и външно събитие
няма видима каузална връзка и е немислима с оглед установеното
по-горе релативиране на пространство и време.
2. Съвпадение на психично състояние със съответстващо
(повече или по-малко едновременно) външно събитие, което обаче
протича извън обсега на възприятие на наблюдателя, тоест прос-
транствено отдалечено, и едва впоследствие може да бъде верифи-
цирано (както, да кажем, пожарът в Стокхолм).
3. Съвпадение на едно психично състояние с едно съответно,
още несъстояло се, бъдещо, значи твърде отдалечено събитие, което
също така едва впоследствие може да бъде верифицирано.
975 В случаите от втора и трета категория още не са налице
съвпа-
дащите събития в периметъра на възприятие на наблюдаващия, а те
са дотолкова времево предизвестени, доколкото едва впоследствие
могат да бъдат верифицирани. По тази причина аз означавам подобни
събития като синхронистични, което не бива да се смесва с понятието
синхронен.
976 Нашият преглед на тази огромна практическа област би бил
непълен, ако не вземем под внимание и така наречените окултни
методи. Мантиката има претенции, че ако не произвежда направо
синхронистични събития, то ги използва за своите цели. Един
нагледен
пример в това отношение би бил оракулният метод на ИДЗИН, за
който г-н д-р Хелмут Вилхелм докладва обстойно тук на заседанието.
Предпоставка за ИДЗИН е синхронистичното съответствие между
психичното състояние на питащия и отговарящата хексаграма.
Последната дължи възникването си или на чисто случайното
разделение на 49 стръка бял равнец, или на също така случайното
хвърляне натри монети. Резултатът от този метод е безспорно много
интересен, но не предлага, доколкото аз виждам това, никакъв начин
за обективно установяване на фактите, тоест за статистическо
анализиране, тъй като въпросното психично състояние е твърде
неопределено и неопределяемо. Същото се отнася и за геомантичния
експеримент, който почива върху сходни принципи.
977 В малко по-благоприятно положение се намираме при
астро-
логическия метод, който предполага „смислово съвпадение“ между
37. Динамиката на несъзнаваиото
577
планетарните аспекти и позиции с характера или със съответното
психично състояние на поставящия въпросите. В светлината на
новите астрофизически проучвания при астрологическото
съответствие вероятно не става дума за синхроничност, а в по-
голямата му част за каузално отношение. Както г-н проф. Кнол
изтъкна на това заседание, соларното протонно излъчване до такава
степен се влияе от планетарните аспекти, опозиции и квадратни
аспекти, че възникването на магнитни бури може да се предскаже с
доста голяма вероятност. Между кривата на земномагнитните
смущения и смъртността могат да се установят връзки, които втвър-
дяват неблагоприятното влияние на Cf, о° и □ и благоприятното
влияние на тригоналните и секстилните аспекти. Тук вероятно става
дума за каузално отношение, тоест за природен закон, който
изключва, респективно ограничава синхроничността. Успоредно с
това обаче зодиакалната квалификация на астралните домове, която
играе важна роля в хороскопа, създава една компликация, когато
астрологическият зодиак съвпада с календарния, но не с истинските
констелации на животинския зодиак, които вследствие уточнението
на равноденствието от времето от 0° {Т) (около началото на нашата
ера) значително са се разместили, почти с около един цял Платонов
месец. Или който в днешно време е роден като Овен според
календара,
той е в действителност Риба. Родил се е по едно време, което днес (от
около 2000 години) се нарича „Овен“. Астрологията е на мнение, че
посоченият период предполага определящо качество. Възможно е
това качество, както земните магнитни смущения, да е в зависимост
от значителните сезонни колебания, на които е изложено слънчевото
протонно лъчение. Затова не е изключено зодиакалните позиции да
представляват каузално обусловен фактор.
9 78 Независимо че психологическото тълкуване на хороскопа е все
още несигурна работа, днес все пак имаме изгледи за възможно
каузално обяснение и така - за една естествена закономерност.
Следователно вече не е оправдано да определяме астрологията като
окултен метод. Тя е на път да стане наука. Тъй като обаче все още
колебанията са многобройни, преди известно време аз се реших да
направя поне един произволен експеримент, за да установя как се
отнася една призната астрологическа традиция към статистическата
постановка на въпроса. За целта трябваше да се избере определено и
безспорно фактическо положение. Моят избор падна върху брака.
578
В това отношение от древни времена съществува традицията той да
бъде облагодетелстван от един аспект на слънцето и луната в
хороскопа на съпрузите, тоест © с орбита от 8° при единия, в сС с С
при другия партньор. Една друга, също стара традиция приема С ОТ
също за характерна комбинация. Важни са и асцендентните аспекти
в големите звезди.
979 Аз съвместно с моята сътрудничка г-жа д-р фил. Л илиане
Фрай-
Рон събрах първо 180 семейства, тоест 360 хороскопа 2, и в тях
сравних
50-те основни аспекта, които най-вероятно са характерни за едно
семейство (©СсГф асц.-десц. С/ и о°). Установи се максимум от
10% при © сГ С . Както г-н професор Маркус Фирц от Базел, който
бе така любезен да положи усилие и да изчисли вероятността на
моите резултати, съобщава, моето число има вероятност от кръгло
1:10 000. Възгледите за значението на това число, за което аз
разпитах
различни математици физици, се разделят: едните го смятат за зна-
чимо, другите - за съмнително. Нашето число и без това не е съвсем
сигурно, тъй като броят от 360 хороскопа за статистиката е дейст-
вително много малко.
980 Докато биваха статистически преработвани аспектите на 180
брака, ние продължихме да събираме данни и когато вече бяхме
събрали 220 семейства, този „пакет“ също бе подложен на специална
обработка. Както първия път, така и втория материалът бе оценяван
още с постъпването си. Не бе подбиран по никакви съображения и
бе събран от най-различни източници. При обработката на втория
пакет се получи основен резултат С (ДС 10,9%. Вероятността на това
число е също приблизително 1: 10 000.
981 Накрая се прибавиха още 83 семейства, които отново бяха
изследвани самостоятелно. Тук се получи максимум от С с/ асц.
9,6%. Вероятността на това число е приблизително 1:3000.
982 Веднага прави впечатление, че в съответствие с астрологи-
ческото очакване става дума за лунни аспекти. Но странното е, че
тук се проявяват трите основни позиции на хороскопа, а именно
© С и асцендент. Вероятността да се срещнат ©с/€ с С ОТ. е 1:100
милиона. Срещата на трите лунни аспекта с © С асц. носи вероятност
от 1:3х 101!, с други думи - невероятността за обикновена случайност
2
Този материал с от различни източници. Това са просто хороскопи
на семейни.
Не сме правили никакъв подбор. Вземахме напосоки семейните
хороскопи,
както ни попаднеха подръка.
579
е толкова голяма, че тук трябва да се вземе предвид съществуването
на отговорен фактор. Поради малкия обем на трите пакета отделните
вероятности от 1:10 000 и 1:3000 нямат никакво теоретическо
значение.
Тяхната среща обаче е толкова невероятна, че не можем да не
приемем една необходимост, която произтича от този резултат.
983 Вероятната природозакономерна връзка на астрологическите
данни с протонното лъчение тук не може да бъде отговорна, защото
вероятностите от 1:10 000 и 1:3000 са все пак твърде големи, за да
преценим с известна сигурност нашия резултат като нещо повече от
случаен. Освен това максимумите се размиват веднага щом
увеличим броя на браковете чрез сумиране на пакетите. За една все
пак възможна статистическа закономерност при подобни резултати,
ще рече, за да установим аспектите слънце, луна и асцендент, ще са
необходими стотици хиляди семейни хороскопа, а дори и тогава
успехът би бил съмнителен. Но че се получи толкова невероятно
събиране на трите класически лунни аспекта, може да се обясни или
чрез умишлена или неумишлена измама, или пък чрез смислено
съвпадение, респективно синхроничност.
984 Ако по-горе трябваше да оспоря окултния характер на астро-
логията, след този резултат трябва отново да призная окултния харак-
тер на моя астрологически експеримент. Случайното подреждане
на семейните хороскопи, които просто бяха поставени един до друг,
както бяха пристигали от различните източници, както и случайното
разделение на три неравни пакета пасваха на изпълненото с надежда
очакване на изследователите и създадоха една цялостна картина, по-
красива от която не можехме и да си представим, от гледна точка на
астрологическата предпоставка. Успехът от експеримента е съвсем
аналогичен с ЕСП-експериментите на Райн, които също се облаго-
детелстват от очакване, надежда и вяра. Във всеки случай някакво
определено очакване нямахме. Това си личи още по избора на нашите
50 аспекта. След резултата от първия пакет имаше известно очакване,
че ©С/С ще се потвърди. То не се оправда. Втория път направихме
един по-голям пакет от новопристигналите хороскопи, за повече
сигурност. Резултатът обаче беше С ОХ. За третия пакет бе останало
съвсем нищожното очакване, че С сТС ще се потвърди, коего отново
не стана.
985 Това, което се случи, може да е просто куриоз, едно, както
изглежда, неповторимо смислово съвпадение. Ако човек е поразен
580
от факта, може да го нарече и малко чудо. На това понятие във всеки
случай днес трябва да гледаме с малко по-друго око, отколкото
досега.
Експериментите на Райн междувременно доказаха, че пространство
и време, а с това и каузалността са фактори, подлежащи на ели-
миниране, и че некаузални проблеми, така наречените чудеса, могат
да се окажат възможни. Всички естествени явления от този род са
неповторими, силно куриозни комбинации на случайности, които
чрез общия смисъл на техните части недвусмислено се събират в
едно цяло. Независимо че смисловите съвпадения в тяхната фено-
менология са безкрайно различни, те като некаузални събития
образуват един елемент, който спада към природонаучната картина
за света. Каузалността е начинът, по който си представяме моста
между две събития, следващи едно след друго. Синхроничността
обаче показва времевия и смисловия паралелизъм между психични
и психофизични събития, които нашето досегашно познание не можа
да сведе до един общ принцип. Понятието не обяснява нищо, а само
формулира появата на смислови съвпадения, които по същество са
случайности, но притежават такава невероятност, че трябва да се
приеме, че те се основават върху някакъв принцип или върху някакво
качество на емпиричния обект. Паралелните събития по принцип не
дават възможност да се открие никаква противоположна каузална
връзка, поради което имат и случаен характер. Единственият мост,
който може да се познае и установи между тях, е общият смисъл
(или еднородството). Върху опита от такива взаимовръзки почиваше
учението за кореспонденцията, намерило своя връх при Лайбниц в
идеята за предустановената хармония и същевременно предвари-
телния си край, а после бе изместена от каузализма. Синхроничност
означава модерно диференциране на остарялото понятие за корес-
понденция, симпатия и хармония. То не се основава върху философ-
ска предпоставка, а върху опознаваемост и експеримент.
986 Синхронистичните феномени доказват симултанната
наличност
на смислова еднородност в хетерогенни, каузално несвързани
процеси, или, с други дума - факта, че едно съдържание, възприето
от наблюдателя без каузална връзка, може в същото време да бъде
представено и от едно външно събитие. От това следва заключението,
че или психиката не може да бъде локализирана, или че простран-
ството е психически относително. Същото се отнася и за времевото
определяне на психиката или за времето. Че констатация от този род
581
■ytfin rf' ii*T'-i S л
носи значими последици със себе си, не е нужно отново нашироко
да подчертавам.
98 7 Дами и господа! В рамките на един доклад не ми е възможно за
съжаление да обхвана обширния проблем на синхроничността по
друг начин, освен скицирайки го. За тези сред вас, които биха искали
подробно да се запознаят с него, съобщавам, че в скоро време ще
излезе разширена статия от мен със заглавие „Синхроничността
като принцип на некаузални връзки“. Публикацията се осъществява
съвместно с един труд на проф. Волфганг Паули в книгата
„Обяснение
на природата и психика“.
[Английският превод на настоящото съчинение върху
синхроничността
(раздел XVIII от тази книга) бе различно оформен. От параграф 871
нататък
номерацията на двете издания вече не съвпада. - Обръщаме внимание
на
читателя, че темата синхроничност е разгледана обширно и в том III
на Briefe
С. G. JUNGS - Walter, Olten 1973). Вж. Index, s. v.]
 БИБЛИОГРАФИЯ
ABEGG Lily: Ostasien denkt anders. Versuch einer Analyse des west-
östlichen
Gegensatzes. Atlantis, Zürich 1949.
AEGIDIUS DE VADIS: Siehe Theatrum chemicum.
AGRIPPA VON NETTESHEIM, Heinrich Cornelius: De occulta
philosophia
libri tres. Köln 1553.
ALBERTUS MAGNUS: De mirabilibus mundi. Inkunabel der
Zentralbibliothek
Zürich [o.J.]; ferner: Kölner Druck 1485.
ALVERDES, Friedrich: Die Wirksamkeit von Archetypen in den
Instinkthand-
lungen der Tiere. In: Zoologischer Anzeiger CXIX 9/10 (Leipzig 1937),
pp.
225-236.
ANONYMUS: De triplici habitáculo über unus. Incerri auctoris.
Mauriner
Augustinus-Ausgabe VI col. 1448; Migne, P. L. XL col. 991-998.
Artis auriferae quam chemiam vocant... 2 Bde. Basel [1593]. 1/1 Aurora
consurgens
quae dicitur aurea hora. pp. 185-246. II/2 MORIENUS ROMANUS:
Sermo
de transmutatione metallica [Liber de composirione alchemiae] pp. 7-
54.
AUGUSTINUS (S. Aurelius Augustinus): Opera omnia. Opera et Studio
monachorum ordinis S. Benedicti e congregatione S. Mauri. 11 Bde.
Paris
1836-1838.
- Confessionum libri tredecim. Tom. I col. 133-410.
- Enarratio in psalmum CXIII, 14. Tom. IV col. 1776B.
Aurora consurgens: Siehe Artis auriferae.
BASTIAN, Adolf: Ethnische Elementargedanken in der Lehre vom
Menschen. 2
Teile. Berlin 1895.
- Der Mensch in der Geschichte. Zur Begründung einer
psychologischen
Weltanschauung. 3 Bde. Leipzig 1860.
BERGER, Hans: Über die körperlichen Äußerungen psychischer
Zustände. Jena
1904.
BINSWANGER, Ludwig: Über das Verhalten des psychogalvanischen
Phäno-
mens beim Assoziationsexperiment. In: Diagnostische
Assoziationsstudien
II, pp. 446-530. Siehe dort.
BLEULER, Eugen: Naturgeschichte der Seele und ihres Bewußtwerdens.
Eine
Elementarpsychologie. Berlin 1921.
583
 - Die Psychoide als Prinzip der organischen Entwicklung. Berlin 1925.
BÖHME, Jacob: De signatura rerum. Das ist: Von der Gebührt und
Bezeichnung
aller Wesen. Amsterdam 1682.
BOLTZMANN, Ludwig: Populäre Schriften. Leipzig 1905.
BROWN, G. Spencer: De la Recherche psychique considérée comme
un test de
la théorie des probabilités. In: Revue métapsychique 29/30 (Paris
1954), pp.
87-96.
BUSEMANN, Adolf: Die Einheit der Psychologie und das Problem des
Mikro-
psychischen. Klett, Stuttgart 1948.
BUSSE, Ludwig: Geist und Körper, Seele und Leib. Leipzig 1903.
CARDANUS, Hieronymus: Commentaria in Ptolemaeum De astrorum
iudiciis.
In: Opera omnia V. Lyon 1663.
CARPENTER, William B.: Principles of Mental Physiology. London
1874.
CHAMBERLAIN, Houston Stewart: Goethe. München 1912.
CH’UANG-TSE: Siehe DSCHUANG DSI.
CODRINGTON, Robert Henry: The Melanesians. Oxford 1891.
CONDILLAC, Etienne Bonnot de: Traité des sensations. London und
Paris
1754.
- Traité des sistêmes, où l’on en démêlé les inconvéniens et les avantages.
Den
Haag 1749.
Corpus Hermeticum: Siehe Hermes Trismegistus.
CRAWLEY, Alfred Ernest: The Idea of the Soul. London 1909.
CUMONT, Franz: Textes et monuments figurés relatifs aux mystères
de Mithra.
 2 Bde. Brüssel 1899.
DAHNS, Fritz: Das Schwärmen des Palolo. In: Der Naturforscher VIII/11
(Lichterfelde 1932).
DALCQ, Albert-M.: La Morphogénèse dans le cadre de la biologie
générale. In:
Verhandlungen der Schweiz. Naturforschenden Gesellschaft, 129.
Jahres-
versammlung (Aarau 1949), pp. 37-72.
DARIEX, Xavier: Le Hasard et la télépathie. In: Annales des sciences
psychiques
I (Paris 1891), pp. 295-304.
DELATTE, Louis: Textes latins et vieux français relatifs aux
Cyranides.
Bibliothèque de la Faculté de Philosophie et Lettres de l’Université de
Liège
CXIII, Lüttich 1942.
DESSOIR, Max: Geschichte der neueren deutschen Psychologie. 2 Bde. 2.
Autl.
Berlin 1902.
Diagnostische Assoziationsstudien: Beiträge zur experimentellen
Psychopatho-
logie. Hg. von C. G. Jung. 2 Bde. J. A. Barth, Leipzig 1906/10.
Neuauflagen
1911 und 1915.
DIETERICH, Albrecht: Eine Mithrasliturgie. 2. Aufl. Leipzig und
Berlin 1910.
584
DILTHEY, Wilhelm: Gesammelte Schriften. 12 Bde. Leipzig 1923-1936.
DORN, Gerhard (Gerardus Dorneus): Siehe Theatrum chemicum.
DREWS, Arthur: Plotin und der Untergang der antiken Weltanschauung.
Jena
1907.
DRIESCH, Hans: Die «Seele» als elementarer Naturfaktor. Studien über
die
Bewegungen der Organismen. Leipzig 1903.
- Philosophie des Organischen. 2. Aufl., Leipzig 1921.
DSCHUANG DSI: Das wahre Buch vom südlichen Blütenland. Aus dem
Chi-
nesischen verdeutscht und erläutert von Richard Wilhelm. Jena 1920.
DÜNNE, John William: An Experiment with Time. London 1927.
ECKERMANN, Johann Peter: Gespräche mit Goethe in den letzten
Jahren
seines Lebens. Reclam, Leipzig 1884.
EISLER, Robert: Weltenmantel und Himmelszelt.
Religionsgeschichtliche Un-
tersuchungen zur Urgeschichte des antiken Weltbildes. 2 Bde.
Münschen
1910.
ERMAN, Adolf: Ägypten und ägyptisches Leben im Altertum. Tübingen
1885.
FECHNER, Gustav Theodor: Elemente der Psychophysik. 2 Bde. 2. Aufl.
Leipzig 1889.
FICINUS, Marsilius: Auctores Platonici. Venedig 1497.
FIERZ, Markus: Zur physikalischen Erkenntnis: In: Eranos-Jahrbuch
XVI
(1948) Rhein-Verlag. Zürich 1949, pp. 433-460.
FLAMBART Paul: Preuves et bases de l’astrologie scientifique. Paris
1921.
FLAMMARION, Camille: L’Inconnu et les problèmes psychiques. Paris
 1900.
FLOURNOY Théodore: Automatisme téléologique antisuicide. Un cas de
suicide
empêché par une hallucination. In: Archives de psychologie VII (Genf
1908),
pp. 113-137.
- Des Indes à la planète Mars. Etude sur un cas de somnambulisme avec
glossolalie.
3., unveränderte Aufl. Paris und Genf 1900.
- Nouvelles observations sur un cas de somnambulisme avec glossolalie.
In:
Archives de psychologie I (Genf 1902), pp. 101-255.
FLUDD Robert: Animae intellectualis scienria seu De geomanria. In:
Fasciculus
geomanticus, in quo varia variorum opéra geomantica. Verona 1687.
FRANZ Marie-Louise von: Die Parabel von der Fontina des Grafen von
Tarvis.
Manuskript.
- Die Passio Perpetuae. In: JUNG, Aion. Rascher, Zürich 1951.
- Der Traum des Descartes. In: Zeitlose Dokumente der Seele. (Studien
aus dem
C. G. Jung-Insrirut III) Rascher, Zürich 1952.
FREUD, Sigmund: Zur Psychopathologie des Alltagslebens. Berlin 1901.
- Sammlung kleiner Schriften zur Neurosenlehre. 2 Bde. Wien 1908/09.
- Die Traumdeutung. Wien 1900.
585
FRISCH, Karl von: Aus dem Leben der Bienen. 4. Aufl. Julius Springer,
Berlin
1948.
FROBENIUS, Leo: Das Zeitalter des Sonnengottes. Berlin 1904.
FUNK, Philipp: Ignatius von Loyola (Die Klassiker der Religion VI)
Berlin
1913.
FÜRST, Emma: Statistische Untersuchungen über Wortassoziationen
und über
familiäre Übereinstimmung im Reaktionstypus bei Ungebildeten. In:
Diagno-
stische Assoziationsstudien [II]. Siehe dort.
G ÄTSCHET, Albert Samuel: The Klamath Language. Zitiert in: LÉVY-
BRUHL.
Siehe dort.
GEULINCX, Arnold: Opera philosophica. 3 Bde. Den Haag 1891-1899.
GOBLET D’ALVIELLA, Count [Eugène]: The Migration of Symbols.
West-
minster 1894.
GOETHE, Johann Wolfgang von: Faust. Gesamtausgabe Insel, Leipzig
1942.
- Siehe ECKERMANN.
GONZALEZ, Luis: Siehe FUNK.
GRANET, Marcel: La Pensée chinoise. Paris 1934.
GRIMM, Jacob: Deutsche Mythologie. 3 Bde. 4. Ausg. Gütersloh 1876-
1877.
GROT, Nicolas von: Die Begriffe der Seele und der psychischen Energie
in der
Psychologie. In : Archivfür systematische Philosophie IV/3 (Berlin
1898), pp.
257-335.
GURNEY, Edmund, Frederic W. H. MYERS and Frank PODMORE:
 Phantasms
of the Living. 2 Bde. London 1886.
HARDY, A. C.: The Scientific Evidence for Extra-Sensory Perception. In:
Discovery X (London 1949), p. 328.
HARTMANN, Eduard von: Philosophie des Unbewußten. Leipzig 1869.
- Die Weltanschauung der modernen Physik. 2. Aufl. Bad Sachsa 1909.
HERBERT OF CHERBURY, Baron: De veritate. Erstmals erschienen
1624.
Übersetzung. Bristol 1937.
HERMES TRISMEGISTUS: Corpus Hermeticum. Basel 1532.
HETHERWICK, Alexander: Some Animistic Beliefs among the Yaos of
Central
Africa. In: Journal of the Royal Anthropological Institute XXXII
(London
1902), pp. 89-95.
HILLEBRANDT: Siehe Lieder des Rgveda.
HIPPOKRATES: De alimento. Corpus Medicorum Graecorum 1/1, hg.
von
Heiberg. Leipzig 1927.
HIPPOLYTUS: Elenchos [= Refutatio omnium haeresium], hg. von Paul
Wendland. (Die griechischen Schriftsteller der ersten drei
Jahrhunderte) Leip-
zig 1916.
HONORIUS VON AUTUN: Speculum Ecclesiae. Migne, P. L. CLXXII
col.
586
 807 ff.
HORAPOLLON: Hieroglyphica. Basel 1518.
HUBERT, Henri, et Marcel MAUSS: Mélanges d’histoire des religions.
Paris
1909.
I Ging. Das Buch der Wandlungen, hg. von Richard Wilhelm. Jena 1924.
[Ta-
schenausgabe Düsseldorf-Köln I960]
IGNATIUS (von Antiochien): I’ of Antioch, Saint: Epistle to the
Ephaesians.
In: The Apostolic Fathers. (Loeb Classical Library) 2 Bde. London
und New
York 1914. [Bd. I pp. 173-197]
IRENAEUS: Contra haereses. Migne, P. G. VII col. 433 ff.
ISIDOR VON SEVILLA: Liber etymologiarum. Basel 1489 [?].
JAFFÉ, Aniela: Bilder und Symbole aus E. T. A. Hoffmanns Märchen
«Der
Goldne Topf». In: JUNG, Gestaltungen des Unbewußten. Siehe dort.
JAMES, William: Frederic Myers’ Service to Psychology. In:
Proceedings of
the Society for Psychical Research XVII (London 1901), pp. 13-23.
- The Principles of Psychology. 2 Bde. London 1891.
- The Varieties of Religious Experience. A Study in Human Nature.
London
1919.
JANET, Pierre: L’Automatisme psychologique. Paris 1889.
- Les Névroses. Paris 1909.
JANTZ, Hubert, und K. BERINGER: Das Syndrom des
Schwebeerlebnisses
unmittelbar nach Kopfverletzungen. In: Der Nervenarzt XVII (Berlin
1944),
pp. 197-206.
 JEANS, James: Physik und Philosophie. Übersetzung. Rascher,
Zürich 1944.
JERUSALEM, Wilhelm: Lehrbuch der Psychologie. 3. Aufl. Wien
und Leipzig
1902.
JORDAN, Pascual: Positivistische Bemerkungen über die
parapsychischen Er-
scheinungen. In: Zentralblatt für Psychotherapie IX (Leipzig 1936) pp.
3-17.
- Verdrängung und Komplementarität. Hamburg 1947.
JUNG, Carl Gustav: Der Begriff des kollektiven Unbewußten.
Übersetzung aus
dem Englischen. [Ges. Werke IX/1 (1976)]
- Die Beziehungen zwischen dem Ich und dem Unbewußten. Reichl,
Darmstadt
1928. Neuauflagen Rascher, Zürich 1933,1935,1939,1945,1950, I960
und Pb
Rascher 1966. StA Walter, Olten 1972. [Ges. Werke VII (1964)]
- Bruder Klaus. In: Neue Schweizer Rundschau 1/4 (Zürich 1933) pp.
223-229.
[Ges. Werke XI (1963 und 1973)]
- Collected Papers on Analytical Psychology. Hg. von Constance E.
Long.
Baillière, Tindall & Cox, London 1916. Neuauflage 1917. [Ges. Werkel
(1966),
II, III (1968), IV (1969), VI (I960, 1967 und 1971)]
- Der Geist Mercurius In: Eranos-Jahrbuch 1942. Rhein-Verlag, Zürich
1943.
587
'
 Erweiterte Neuausgabe in: Symbolik des Geistes. Siehe dort. [Ges.
Werke XIII]
- Der Geist der Psychologie. In: Eranos-Jahrbuch 1946. Rhein-Verlag,
Zürich
1947. Spätere Fassung: Theoretische Überlegungen zum Wesen des
Psychischen. [Abhandlung VIII dieses Bandes]
-Gestaltungen des Unbewußten. (Psychologische Abhandlungen VII)
Rascher,
Zürich 1950 [JUNGS Beiträge Ges. Werke IX/1 (1976) und XV (1971)]
- Paracelsica. Zwei Vorlesungen über den Arzt und Philosophen
Theophrastus.
Rascher, Zürich 1942. [«Paracelsus als geistige Erscheinung» Ges.
Werke
XIII; «Paracelsus als Arzt» Ges. Werke XV (1971)]
- Der philosophische Baum. In: Von den Wurzeln des Bewußtseins.
Siehe dort.
[Ges. Werke XIII]
- Die praktische Verwendbarkeit der Traumanalyse. In: Wirklichkeit
der Seele.
Anwendungen und Fortschritte der neueren Psychologie.
(Psychologische
Abhandlungen IV) Rascher, Zürich 1934. Neuauflagen 1939 und 1947.
[Ges.
Werke XVI (1958 und 1976)]
- Psychologie und Alchemie. (Psychologische Abhandlungen V)
Rascher, Zürich
1944. Revidierte Neuauflage 1952. [Ges. Werke XII (1972); StA
Walter, Olten
1975]
- Die Psychologie der Übertragung. Erläutert an Hand einer
alchemistischen
Bilderserie, für Ärzte und praktische Psychologen. Rascher, Zürich
 1946.
[Ges. Werke XVI (1958 und 1976)]
-PsychologischeTypen. Rascher,Zürich 1921. Neuauflagen 1925, 1930,
1937,
1940, 1942, 1947 und 1950. [Ges. Werke VI (I960, 1967 und 1976]
- Symbole der Wandlung. Analyse des Vorspiels zu einer Schizophrenie.
Ra-
scher, Zürich 1952.4., umgearbeitete Auflage von: Wandlungen und
Symbole
der Libido (1912). [Ges. Werke V (1973)]
- Symbolik des Geistes. Studien über psychische Phänomenologie, mit
einem
Beitrag von Dr. Riwkah Schärf. (Psychologische Abhandlungen VI)
Rascher,
Zürich 1953. [JUNGS Beiträge Ges. Werke IX/1 (1976), XI (1963 und
1973)
und XIII]
- Über Mandalasymbolik. In: Gestaltungen des Unbewußten. Siehe
dort. [Ges.
Werke IX/1 (1976)]
- Über die Psychologie der Dementia praecox: Ein Versuch. Carl
Marhold, Halle
a. S. 1907. [Ges. Werke III (1968)]
- Über die Psychologie des Unbewußten. Rascher, Zürich 1943.
Neuauflagen
1948, I960 und Pb 1966. [Ges. Werke VII (1964)]
- Versuch einer Darstellung der psychoanalytischen Theorie. Deuticke,
Leipzig
und Wien 1913. Neuausgabe Rascher, Zürich 1955. [Ges. Werke IV
(1969)]
- Versuch einer psychologischen Deutung des Trinitätsdogmas. In:
Symbolik
 des Geistes. Siehe dort. [Ges. Werke XI (1963 und 1973)]
- Von den Wurzeln des Bewußtseins. Studien über den Archetypus.
(Psycholo-
gische Abhandlungen IX) Rascher, Zürich 1954. [Ges. Werke IX/1
(1976), XI
 (1963 und 1973) und XIII]
- Ziele der Psychotherapie, ln: Seelenprobleme der Gegenwart.
(Psychologische
Abhandlungen III) Rascher, Zürich 1931. Neuauflagen 1933, 1939,
1946,
1950 und Pb 1969. [Ges. Werke XVI (1958 und 1976)]
- Zum Gedächtnis Richard Wilhelms. Rede, gehalten am 10. Mai 1930
in
München. Erstmals veröffentlicht als «Nachruf für Richard Wilhelm»
in der
Neuen Zürcher Zeitung (6. März 1930); dann in: Chinesisch-deutscher
Almanach (Frankfurt a. M. 1931); schließlich in der 2. Aufl. von: Das
Geheimnis
der Goldenen Blüte. Siehe JUNG und WILHELM. [Ges. Werke XV
(1971)]
- Zur Empirie des Individuationsprozesses. In: Gestaltungen des
Unbewußten.
Siehe dort. [Ges. Werke IX/1 (1976)]
- Zur Phänomenologie des Geistes im Märchen. In: Symbolik des
Geistes. Siehe
dort. [Ges. Werke IX/1 (1976)]
- Zur Psychologie östlicher Meditation. In: Mitteilungen der
Schweizerischen
Gesellschaft der Freunde ostasiatischer Kultur V (Bern 1943) pp. 33-53.
Später in: Symbolik des Geistes. Siehe dort. [Ges. Werke XI (1963 und
1973)]
- und Karl KERENYI: Einführung in das Wesen der Mythologie. Das
göttliche
Kind/Das göttliche Mädchen. Rhein-Verlag, Zürich 1951. [JUNGS
Beiträge
Ges. Werke IX/1 (1976)]
- und Wolfgang PAULI: Naturerklärung und Psyche. (Studien aus dem
 C. G.
Jung-Institut IV) Rascher, Zürich 1952. [Enthält: PAULI, Der Einfluß
archetypischer Vorstellungen auf die Bildung naturwissenschaftlicher
Theorien
bei Kepler; JUNGS Beitrag Abhandlung XVIII dieses Bandes.]
- und Richard WILHELM: Das Geheimnis der Goldenen Blüte. Ein
chinesisches
Lebensbuch. Mit einem europäischen Kommentar von C. G. JUNG.
Dorn
Verlag. München 1929. Neuausgabe Rascher Zürich 1938.
Neuauflagen 1939,
1944,1948,1957. Walter, Olten 1977 [JUNGS Beiträge Ges. Werke
XIII und
XV (1971)]
- Siehe Diagnostische Assoziationsstudien.
- Siehe PETERSON.
- Siehe RICKSHER.
KÄMMERER, Paul: Das Gesetz der Serie. Stuttgart und Berlin 1919.
KANT, Immanuel: Die Logik. Werke VIII, hg. von Ernst Cassirer. Berlin
1922.
- Träume eines Geistersehers, erläutert durch Träume der Metaphysik.
Werke
II, hg. von Ernst Cassirer. Berlin 1912.
KEPLER, Johann: Tertius interveniens. Opera omnia I [ferner zitiert: II,
V und
VI], hg. von Ch. Frisch. 8 Bde. Frankfurt und Erlangen 1858-1871.
KERENYI, Karl: Siehe JUNG.
KERNER VON MARILAUN, Anton: Pflanzenleben II: Geschichte der
Pflan-
zen. 2 Bde. Leipzig und Wien 1891.
KHUNRATH, Heinrich: Amphitheatrum sapientiae aeternae solius verae.
Ha-
589
 В настоящия том са включени освен трудове на К. Г. Юнг от
книгата му „За психичната енергетика и същността на сънищата" и
такива, писани преди разграничаването му от Фройд. Но
самостоятелната и ясна концепция, базирана върху научните
обобщения от лекарската практика на Юнг, постепенно излиза извън
рамките на психологията от онова време.
Прозренията му постигат кулминацията си в неговата
революционна публикация за синхроничността, отпечатана за първи
път на български в края на сборника.
Представените основни положения от областта на психичните
факти („Трансцендентната функция"), проблемът за „активното
въображение" са от голямо значение за психологическото израстване
и съзряване на индивида.
Изданието дава задълбочена ориентация за развитието и
теоретичната обосновка на концепциите на Юнг върху аналитичната
психология.

ЗА ЧОВЕКА
ЮНГ» ДИНАМИКАТА НЛ НЕСЬЗНАВАНОТО

К.Г.ЮНГ
ДИНАМИКАТА
НА НЕСЬЗНАВАНОТО
■
ЗА ЧОВЕКА