I o t •» *

n№ .
* r t
*
ПР6П0Д0БНД
СТ0ЙЙД1
b ': НСКЛН01ШИРЛНЛТА ’
В БЪЛГАРСКА С8СТНЦЛ
i Члцккч I
, u l K - . MJI U M . U , H A | — 1
* om 19J3 foqwiui |
 ПРЕПОДОБНА СТОЙ Н А-
НЕКАНОНИЗИРАНАТА БЪЛГАРСКА СВЕТИЦА
Молим ви, тази книга да се разпостранява
само и единствено безплатно!

При желание да получите екземпляри о т книгата,

пишете на flyey7@gmail.com - в този случай
3а ваша сметка ще са само куриерските разходи.
ПР6П0Д0БНА
СТОЙНА
Н6КАН0НИЗИРАНАТА
БЪЛГАРСКА СВСТИЦЛ
Записки на Боянка о т Самоков,
продиктувани о т Преподобна Стойна
дни преди с м ъ р т т а й.
1933 г.
 съдържлние

ПРЕДИСЛОВИЕ 5

ПЪРВИ ДЕН 12

ВТОРИ ДЕН 71

ТРЕТИ ДЕН 116

 о гато научила д а т а т а на с м ъ р т т а си, Стойна
К не знаела какво е см ърт. Била шестгодишна.

„Яз, Стойна Димитрова, що ме толкоз години име­

н ув ахте Преподобна, сум се явила на белио с в е т през
иляду осем стоти н осемдесет и т р е т а т а година
у селото Хазнатар, дека е до градо Сяр у Гръчко, а
ке издъхнем баш на 22 декември сегашната 1933-та ,
к а т о целиот ми ж и в о т ще биде п е т д е с е т години и
с т о дена. И т ъ й к а т о днес е дванайсети, т о иде да
рече, че мене ми о с т а в а т само още д есет дена да сум
жива, т а з а т у й думах т а з ЗаРан на свещеник Георги
Костадинов о т черковата „С вети Георги“, д е то жу-
вях бая дълго и д ето ке бидам погребана:
- О тец, чуй що ке т и речем: другата сряда яз ке пан-
дем болна, ке боледувам в четвъртъ ка, а в петъка
ще заминем на другио св е т. Сакън, отец, не давай да
м у ш а т т я л о т о ми с игли и да ме м орят с некакви си
т а м хапове. Нека си одам горе с чи ста кръв и цело­
купна снага. Сакам да ми сториш икрам: опело с тр и
попа, много народ да има, на всекиго да се дадат по два
дара и да ме с к ъ т а т е баш зад черковата, но никогаш

5
да ме nogup не разравяте, щ о то разкопате ли гроба
ми, лошо ке биде. Люде ке гинат... И още нещо ке т е
молим, отец: проводи още днес чиляк да потражи
онуй момиче Боянка о т града Самоков, д ето е учило
в с т р а н с т в о и о т много учене се бе поболяло о т т у -
бекулоза, т а после га яз излекувах. Нека дойде Боян­
ка, да й кажувам всичко, д е то лю дето требе да знае
и да го т я запише, т а и о т мене да остан е нещо си на
книга записано!
Не че искам да съм най-видна в очите на свето, не
т о в а ожида душ ата ми. Ще ми се повечко народ да
чуе и разбере онова, д ето го днес вещ аят и другите
провиденци: не само какво има да ст а в а с т а з наша
България, ами и поради що ще има оно да става. И
к а т о зн аят, да се не с т р а ш а т и боят, ами да ж и веят
паметно к а т о всички народи, о т Бога избрани и пре­
дупредени. Те т у й искам да кажа, отец, и да го Боянка
Запише за моя пам ет и за хаир на народо ни. Нека си
донесе т е т р а д к а с много л и стя и три-четири кале­
ма, щ о то дълго е за разправяне, а още по-дълго - за
писане!“

Нс * *

Очаквах да сваря Преподобната на см ъртно легло,

т ъ й к а к то ми бе намекнал в писмото си отец К о с т а ­
динов, но когато двуколката приближи п о р т а т а на
черквата „С вети Георги“ в село Горна Сушица (През
1951 г. селото е преименувано на Златолист), видях,
че неделната служба малко преди т о в а бе свършила и
свети ц а та раздаваше на децата и бременните жени

6
яйца, току-щ о взети о т полога в кокошарника и още
топли о т кокошия пух. Ж ените благодаряха, целува­
ха й ръка и т е на свой ред й даваха коя каквото е до­
несла, но най-много сушени плодове и черни терлици,
изплетени о т груба вълна и отдолу подшити с дебел
шаячен плат, домашно тъкан, а после степан и корав
к а т о гъон. Наричаха ги „тъкани опинци“.
Тези странни изделия зам естваха през Зи м ата обув­
к и т е на леля Стойна. Преди години бяха й предлагали
свински цървули, макар и ощавени, но т я се гнусеше
о т всичко, взето насила о т ж ивотно - и о т месото,
и о т кож ата, и о т въ тр еш н о сти те му. Признаваше
3а доброволно дадени само яйцата и млякото, но и
т я х не употребяваше за храна.
- Бог ми доведе Боянка! - преподобната идваше към
мене - все същ ата, каквато я помнех: висока и слаба
жена с възшироки рамене и полупритворени очи. Съ­
щ о то онова дълго черно расо, с ко ето я бях виждала
през л я т о т о , сега метеш е снега след нея. Черната
й забрадка обрамчваше бялото нашарено о т едрата
шарка лице, декемврийското слънце се отразяваше
върху теж ки я сребърен к р ъ с т на гърдите й, к а т о че
светл и н ата извираше о т сам ата й гръд.
Поисках да й целуна ръка, но т я ме прегърна и ме
Заведе в църквата, все още топла о т диханието на
вярващите, запали две свещи, едната подаде на мене
и с ж е с т ми показа да застана точно под купола и да
стъ п я върху Камъка на изцелението - същ ата она-
Зи плоча с изобразен върху нея двуглав орел - сим­
вол на Цариградската патриаршия. Д окато свещ та

7
догаряше в ръцете ми и аз се молех за м оите си т р е ­
воги, Стойн а тръгна да обикаля иконите - застоя
се пред свети Христофор с кучеш ката глава, после
присъпи към иконата на свети ц и те Неделя и П етка,
целуна ги, нещо им пошепна, а пред Богородица с Мла­
денеца и пред свети Георги падна на колене и остан а
най-дълго. Чувах им ето си в м олитви те й. К огато
се молеше, гласът й падаше ниско и ставаш е т и х и
дълбок, а благодареше ли - з в у к ъ т се извисяваше ясен
чак до купола.
Заведе ме горе в ста и ч к а та си - същ ата, каквато
я помнех о т преди години: т я с н о т о й дървено легло,
покрито с тъмнокафява вълнена черга, до него пи­
сан ата раклица, побрала скромното им ущ ество на
свети ц а та - д в ете й конопени ризи, ч ети р и те къси
памучни полички, които носеше под ризата вм есто
белъо, кърпата, гребена и торбичка с калъпчета
хума (използваше я вм есто сапун). В средата - наже­
жения мангал. Над леглото - иконите на Бож ията
майка и на свети Георги. Нови в стаи ч к ата бяха само
пердето на малкия прозорец, изплетено на една кука
о т домашно изпреден памук, и трикракото столче.
- Първо ке т е нагощавам, нали си ми гостенче, а по­
дир ке ста н е дума и за м оите работи.
Гощ авката се състоеш е о т любимото празнично
блюдо на Преподобната - пухкаво парче о т петохле-
бието с надписа 1C ХС Н1КА, шепа посолени орехови
ядки и непременно скилидка чесън. Наричаше го „док­
т о р ъ т на всички болести“. За десерт - купичка сухи
круши, предварително попарени с вряла вода.

8
 - Можеш ли остан а т у к а барем тр и деня, Боянке?
Да не се сърди оня човек с бомбето, д ето не може да
казва „р“?
- Няма да се сърди. Господин м ини стърът много е
слушал 3а т е б е и о т мен, и о т още хора, които си
излекувала или направо си върнала о т с м ъ р т т а .
- Те з а т у й т е повиках, керко. Много работи се при­
казват из народо за мене, некои са верни, но други хич
не са, т а е грехота хората да ги верват. И стина е
т у й , де се приказва, че я сум слепа, па бродирам, пера,
ш етам отсрещ а в гробището или си храня кокошки­
т е . Оно си е така. И друго си е така, дека можем да
Загребвам с шепи жарава и да не сящам по ръцете си
ни болно, ни изгорено. Болести всякакви лекувам, чу­
вам гласове на треви и билки и с т е х си приказвам,
виждам дум и те на хората, преди да са ги изрекли -
докато са още в главите им, - гледам ги как се къл-
б я т к а т о едни зъмове пепелянки, хеле пък лошавите.
И друго е верно, че яз, кога си приказвам с Б р а т ми
С вети я Георги Великомъченик, не с т о я на плочите
в църквата, га че си думам с п р о ст някой чиляк, ами
се дигам високо във въздуха, к а т о да хвръкна, т а да
сум по-близо до Него, щ о то е т о й светец и Победо­
носец. И друга дарба имам, д е то никой по Българията
преди мене не е бил с нея орисан - онуй, що лю дете
го наричат примиране. Я можем кога си поискам да се
просна ей т у к на миндеро, да полежа, какво полежа,
и подир да откъсна душа о т сърце и да я пусна през
комина, па да си она оди къде си сака и колко си сака.
До д е се т дена е бивало някогаш да не мръднувам: ни

9
мърда m -h u шавам, ни дъх излиза о т мене, ни п о т или
друго нещо к а т о о т жив човек. Пък де съм ходила
облечена само с едната душа и що съм чинила там ,
т у й също ке т и изприкажа, а и още нещо, д е то т е з
работи яз ги можам и сум ги яз правила. Ама ту й ,
д е т о се дума из лю дете, че сум възкресявала умрели,
т у й не е истина. Нямах таквази сила, Боянке. Туй е
голема дарба, д е то на мене не ми е дадена. Виж, човек
изпаднал в несвяст, що лежи ни жив, ни умрел и само
диша, колкото да личи, че сти ска душ ата си в зъби -
т а к ъ в може. Изваждала съм ги такива о т умирачка-
т а и съм ги сторвала здрави и прави. За т у й може да
казваш, но за другото - недей! Грях взема т о з , кой­
т о приказва таквизи работи, и дваж по-голем грях
3а оня, що ги верва и ги разнася по седенки и по пана­
ири, т а билям на песна земе, т а ги изкара. Та з а ту й
сакам да т и кажувам и сти н а та за мене си, ама едно
ме е стр ах. Он нашенскиот говор не си е баш ясен за
с и т е люде, омешан е с гръчки и тур ски думи, но ще
го изприказвам сичкото тъй , че да ме разбере и учен,
и неук. Па си викам на ума: яз ке приказвам тъй , как
си го знам, а т и , нали си учила в с т р а н с т в о и раз­
бираш по чуждоземски, подир ке препишеш всичките
мои работи на друга тетр ад к а, ке преправиш моите
думи и ке ги тури ш на градскио говор, к а т о оня, д ето
го има в ч и тан к и те и д ето го приказват б о га ти те
люде, кога дохож дат т у к с габролете, т а да ме мене
п и т а т 3а здраве или 3а други техн и си тегоби. Щ ото
искам т у й , що ще го кажа, да го з н а я т 3а мене, а и 3а
милната ни и к л ета България.

10
 Носиш ли калеми? Ей т и и ножле за подостряне. Ви­
кам да сядаме, а?
О стан ах при Преподобна Стойна тр и дни, а нощу­
вах в сем ей ството на поп К онстантинов, приятел
на дядо ми Симчо Орешков, също свещеник, но в Са­
моков. А вечер, когато се прибирах в дома на отеца,
т а м вече се бяха събрали т р и т е най-стари жени на
селото - баба Ф о та , баба Легена и попадия Вангелия,
т е сръчно въртяха в р етен ата и докато една разказ­
ваше спомените си за Стойна, другите ядяха варена
царевица, поръсена със сол и сминдух.
Добре владеех стенография и единствената ми
т р у д н о с т бе да намеря що-годе точния графичен
еквивалент на особения им м естен диалект и още
по-особеното им произношение.

11
 първи ден

Не монахиня, светица е баба ми Стойна!

Светица! Светица и Преподобна е едно и също. Я3
и при владиката одих, говорих и за иконизирането /
канонизирането/.
И он обеща. Одих и при Вангя, она каока: „Баба ти е
светица, тя е много повече от мене“.

Зоя Великова -
внучка на С той н ин ата сестра

Била шестгодишна, когато научила Д а т а т а .

Било ля то. Знойното л я т о на североизточната
ч а с т на Егейска Македония, с неговите остри горе­
щини и кратки, но бурни дъждове, понякога придру­
жени с градушки.
- A3, Боянке, съм белязана по рождението си. Кога
съм се намерила, пак паднала градушка, макар че веке
не било лято, щ о то било гроздобер. Родила съм се
на лозе. Мама бързала да обере гроздето и се молела
дано почекам до вечерта, т а да се приберем дома и
т а м да може да ме т я окъпе и повие, но аз съм бър­
зала, а да ме питаш поради що съм бързала, и днес не
Знам. И тъй: ден ят превалял към залез, мама, теж к о
наведена, цъкала с нож лето и реже чепките, пък т е
черни и лъскави к а т о котаци. A3 напирам да са вече
покажа: тъ й , ама горе небето взело да се стъмнява,

12
nogup тряснал гръм, рукнал дъжд, а с него и градуш­
ка. У сети х как мама се свива, за да ме предпази, и
баш тогава аз се изсулих изпод полите й и туп н ах
връз ледунките и обрулените зърна. Зърната черни,
градуш ката - бяла, а бебето - синъо и га че мрътво.
Мама викна да реве, не щ о то съм се умряла намерила,
ами щ о то съм пак момиче. Т р е т о т о . Тя реве, аз мъл­
ча. Тогаз иде т а т к о ми, видя, що видя, па викна и той:
„Пак ли ма! Пак ли женско!“. Ако бе забележил, че не
дишам, сигурно щеше да се зарадва. Но т о й гледа не­
бето, гледа обрулените зърна, гледа мен, синя и жен­
ска, и му се плаче. Тогаз на мене ми текн а да се ококо­
ря и зинах, т а ревнах и аз. Я3 ревем, оно вали. Мама
със зъби къса пъпната връв, повива ме в престилка,
т у р я ми шепа лозови ли ста 3а възглаве и тръгва към
село т ъ й бавно и тъ й тъжовно, га че ме носи да ме
Заравя в гроб. Подире й дълго се с т и ч а т кървави кап­
ки. Помня как виновно върви и виновно кърви мама и
как й се ще то зи п ъ т да няма край и да няма стигане у
дома. Наистина го помня. Изглежда, о т т о г а в а у мене
е останала една такава вина 3а всичко - 3а щяло и 3а
нещяло - все на мене си да се сърдя.1
- Баща ми, Димитър Великов, беше силен мъж и т а ­
чен в цяло Серско к а т о най-добър майстор на кереми­
дени покриви. Тай добре ги редеше т о й - к а т о песен,
к а т о сладка псувня, о т сърцето излязла! Та хората
оставали доволни и не само му плащали повече о т

1. По онова време - 1883 година, когато се родила Стойна,

село Хазнатар наброявало едва шейсет къщи, десет о т т я х
цигански.

13
спазареното, но и го черпели, а той , пийне ли една ра­
кия, глътка му се отваря ей такваз, ама не за още
пиене, ами за приказка. И зафащал да разправя за
оня негов далечен прадядо Вълкан: как т о й надльгал
Къормустафа ага и как спасил кож ата благодарение
на една жълтица, скътана в дъното на калпака му.
У сетел ли, че лю дете го з я п ат в у с т а т а , т а т к о ми
Димитър започвал разказа си още о т по-дълбоки вре­
мена - о т царуването на хуб авата Елена, сестра на
българския цар Иван-Александър и жена на сръбския
крал С теф ан Душан. Тъз гиздосия, д е то сама упра­
влявала Серското княж ество сама цели п е т години,
криела хазната си нейде в зем ите на нашенското
село Хазнатар, т а о т т а м и им ето му такова. А вар-
диянин на кралициното имане се оказал не кой да е, а
точно дядото на оня Вълкан, д ет о после преметна
агата.
Трябва да е било в първите години след падането
на Константинопол, когато преселниците о т Мала
Азия наводнили зем ите около Солун и Сяр, и к а т о не
познавали б л агод атта на земеделския труд, препи­
тавали се с грабежи, насилие и убийства.
Щом дочул приказата за ск р и т о т о з л а то на няко-
гаш ната кралица Елена, м е стн и я т ага Къормустафа
намерил прапрадядо ни Вълкан, щ о то му били казали,
че т о з Вълкан бил внук на кралициния човек с парите
и се говорело, че т о й о т дядо си знаел къде е закопан
казанът с ж ълтиц ите. Къормустафа го вързал и го
подкарал да търси м я ст о т о , к а т о за по-сигурно го
принуждавал да копа навсякъде, д ето на агата му се

14
сторвало, че може да се крие имане.
- Мен, аго, парите не ме обичат и колкото и да ко-
пам, т е все ке ме о тб я гв а т. Да ме бяха обичали, аз
т а й ли щях да си ходя голтак. Ако щеш и ако е воля­
т а т и , опитай ти .
Таквиз думи м огат да яд осат всеки ага, особено
К ъормустафата, д е то за един крив поглед нож ва­
дел. И т о й с все сила усукал камшика около врата на
Вълкан.
- Три пъти, аго, сал тр и пъти копни ей на т у й мяс­
т о , да речем, и ако на т р е т и я п ъ т не излезе ж ъ л ти ­
ца, яз сам ке си изкопам гроба на същ ото м ясто и жив
ке легнем у него.
А г а т а склонил да се прежали за тр и копвания, но по
съ вета на Вълкан първо си измил ръцете и се помо­
лил. Как точно го е издебнал нашият, докато оня е
удрял чело в т р е в а т а и е подбелвал очи към Аллах,
никой не знае. Но е знайно, че още при в т о р о т о коп-
ване ж ъ л ти ц ата лъснала, агата ахнал и заповядал на
Вълкан да продължи тъ рсен ето.
- М оите очи са лошави, аго, сините очи урочасват.
С т е з мои очи яз д е те съм погубвал и вол на бразда
съм повалял, макар и неволно. Затуй викам, ако е во­
л я т а т и , напълни уш и те ми с пръст, а очите ми вър­
жи с кърпа, па ме хвърли ей т а м в трънака зад тебе,
т а ни да виждам, ни да чувам. Сал да се моля, макар
и лежешком. Н ашият Господ може и да е на по-долно
стъпало т о вашия, ама все си е някакъв Господ. А т и
каквото добиеш, аго, т в о е да бъде.
- Сус бре, гяур! - заплюл го Къормустафа, загърбил

15
го и продължил да се бъ хти с търнокопа, а Вълкан из­
чакал агата да се изпоти добре и п о т т а да замрежи
очите му, на ти х о се претърколил по нанадолнище-
т о на хълма и потънал вдън гората отсреща.

С ем ей ството на Димитър Великов разполагало

с двайсет декара работна земя, к а т о по-голямата
ч а с т всяка година бивала засявана с ечемик и цареви­
ца - да има 306 3а ж и вотн и те, а 3а хората каквото
и колкото останело. През Зимните празници Дими­
т ъ р пеел в черквата заедно с о тец Никифор, а Вели­
ка - майката на С тойна - месела църковната нафора,
щ о то к л е т и я т свещеник тр и пъти се бил женил и
т р и т е пъти ж ените му умирали, т а се наложило на­
края владиката да разреши на попа - поради напред­
налата му възраст - да служи, бидейки вдовец.
- Що хубав беше т а т к о ми! Що мъж беше! Едър и
рус к а т о княз, по 9 бе агнета под мишници наведнъж
стискаше, а в зъбите му чувал с прасе сукалче. Само
че гласът му бе тъничък - все едно чуваш мяукане,
а речеше ли са се засмее, см ехъ т му излиза к а т о ки­
хавица. Затуй обичаше да приказва само пред хора, с
които знаеше, че няма да се види повторно, пък вкъ­
щи мълчеше и мама се бе научила да го разбира по ми­
сли те му. Щ ото т а т к о ми имаше широко лице и още
по-широко чело, и т а м се явяваха дум ите, които си
мислеше, залепяха се и лъщяха. А мама бе дребничка,
мургава, с черни очи и рядка косица - плитчиците й
беха тънинки к а т о миши опашки, но бе по-пъргава
о т невестулка и no-ти ха о т съня, който вечер идва

16
да затъмни очите ми. Но гласът на мама бе такъв,
че запееше ли, „дуйни ми, лъохни бел ветер/развивай
гора зелена...“, (химн на българите о т Северна Гър­
ция) аз сещах на небцето си сладост, т а т к о удряше
коляното си с юмрук и тъ ж н о проточваше мечещия
си глас: „Е-е-ех!“ а очите му лъщяха, препълнени с
мисли.
К ъщ ата на Димитър и Велика Великови била иззи­
дана о т кирпич и дебело измазана с глина, а вм есто
о т желязо р еш етк и те на прозорците били о т дър­
во. По-голямата о т д вете ста и служела за кухня,
3а гостн а и за спалня на родителите, а в малката
направо върху рогозката спели т р и т е им дъщери.
Точно срещу прозореца и над главата на Стойничка
нощем леко светлеела иконата на свети Георги, оза­
рена о т синия зрак на звездите.
- Изглежда, още тогава, макар и малка, аз съм имала
силна пам ет за сички работи, що с т и г а т до човека
чрез погледа му, щом и днес още помня онази л я тн а
нощ. Исках да спя, но нещо ме тревожеше, к а т о че
на другия ден щяха да ми вадят зъб. По едно време ми
ста н а много жежко, припълзях к а т о мишка да не съ­
будя с е с т р и т е си, отворих в р а т а т а и тогава, дали
о т небето, или о т другаде, в с т а я т а налетяха едни
Златни мушици. И взеха да се в ъ р т я т над главата
ми - нещо к а т о светулки, но светул к и те мигат, а
о т тези излизаше друга светлина, дълга и непрекъс­
н а т а к а т о златен косъм, и усукана на едни завър­
тулки к а т о онези, д ето ги пише върху парите. Тогава
не знаех, че виждам цифри. По едно време мушиците

17
се смириха, а с в е т л и т е знаци останаха подредени на
върволица - „ 2 2 121933 “.
- Тогава ще умреш - глас ми го каза. Човешки глас
и мъжки, но непознат. И приказваше по градски. За
пръв п ъ т го чувах.
-К ои ?
-Т и .
- Какво аз?
- Ще издъхнеш.
Бях толкова малка, че о т нищо нямах страх:
- Ми добре. Ама нали подир ще ме заведат на Керван
панаира в Сяр?
Гласът не ми отговори, онези завъртулки се скриха
нейде, а аз взех да треперя. К ож ата на челото и на
ръцете ми пареше, но ме тресеш е сту д . Помислих си,
че е о т умирането. П азарят в Сяр е вдругиден - не­
деля. Затуй отсега ме почва, т а до неделя да ми е ми­
нало. Затракаха и зъби те ми. Изплаших се да не ми
ста н е нещо преди оти в ан ето и изтичах в голямата
с т а я при мама и т а т к о :
- Мамо, аз ще умра.“
Мама примлясна в съня си и махна с ръка, к а т о да
отпъди муха.
- Мамо, казаха ми, че ще умра.
А мама:
- Тъй, Тъй.
И пак нищо. Лежи си и диша дълбоко. Свих се до нея
и долепих буза до у с т а т а й. Тя се събуди, първо май се
изплаши, но сетн е ме прегърна и скочи.
- Боже! Ти париш! Ц ялата гориш!

18
 Запали газеника и още щом ме видя, извика:
- Шарка! Черната! Да не влизаш при каки те си!“
Обгърна ме с голямо парче мокро платно и ме сложи
да легна на одъра в задната стаичка, д е то е залепена
3а къщ ата. В нея л ете държим дините, че е най-сту-
дена.
- Мамо, т и к а т о си била к а т о мене, сакала ли си да
мреш?
- О т огъня е. Огън блика о т теб е. Бълнуваш!
Мама донесе иконата на свети Георги, тази, д ето
т о й е нарисуван само до окръста и без кон, пре­
кръсти се, целуна я и й пошепна нещо, но аз чух само
„За р а б о т а т а около Зоя“. По-голямата ми сестр а бе
вече сгодена, но чакаха да навърши ш естнай сет, за да
я ож енят. За мене и за другата ми сестра мама нищо
не пи та светеца. Ана наскоро бе изкарала в т о р а т а
си година в ч е т в ъ р т о отделение и я вече отписаха
о т училище, щ о то й било дошло време да се учи да
тъче:
- Н ауката поболява ж ен ата и я прави бездетна.
Айде влизай в ста н а и фащай совалката!

И коната закрепиха на прозореца, а к а т о се съмна,

баща ми заби в с т е н а т а пирон и окачи С вети я лик
така, че да мога непрекъснато да го гледам и да му се
моля.
Е драта шарка била наша семейна болест. О т нея
пострадала баба ми К ръстя. Макар че била най-хуба­
в а т а мома в цял Хазнатар, оженили я 3а вдовец, пък
и куц, щ о то ш арката т а к а била загрозила бялото й

19
лице, че останали ненашарени само очите и р усата й
коса, дълга и гъ ста к а т о повесмо. Всички викат, че
приличам на нея, само д ето к о сата ми е червеника­
ва - досущ гривата на чичовия кон Алчо. Б о л е с т т а
отпъди о т мене всички деца в махалата и с е с т р и т е
ми също. По цял ден седях сама и най-много да се кача
на ябълката и да гледам надолу полето към Сяр, д ето
всяка година се с т и ч а т хора за панаира. Водили са ме
т а м само веднъж, но нищо не помня, не поради бе­
беш ката си възраст, а щ о то съм спала тъ й дълбоко,
к а к то може да спи само нахранен човек, който цяла
седмица не си е дояждал. Мама имала малко кърма,
т а трябвало да к у п я т коза, и още та м , на пазаря, ме
тикнали под вимето й.
С нея - с козата ни Сивча - си играех, докато бях
шаркава. А и после, когато всички разбраха, че съм
белязана не само о т б о л е стта .
К а т о научих 3а онуй, д е то ми го показаха цифри­
т е , взех да разпитвам се с т р и т е си дали са умирали.
Казаха ми, че не били. Излезе, че само на мене ми е
дадено да преживея то зи празник, и нямах търпение
да оздравея. Но с т а в а х все no-зле. По корема, а после
по лицето и главата ми се изриваха червени петна,
взеха да р а с т а т и да се пълнят с нещо уж к а т о вода,
а т о после се оказа гной. П етн а имаше и в очите ми,
т е ми закриваха светл и н ата и не можех да виждам.
Първо болеше, подир взе да сърби. В края на седмица­
т а м ехурите се изпукаха, гнойта намокри възглав­
ницата и черджето върху рогозката, в ста и ч к ата
ста н а смрадливо, но аз търпеливо чаках б о л е с т т а

20
ми ga мине и най-после да умра. На другия ден мама ме
Заведе в кокошарника, показа ми малко ж ъ л то пилен­
це, тъ ркул н ато в прахта:
- Нощес е умряло.
Тогава разбрах, че да си мъртъв, т у й ще рече, че не
щеш да ядеш и да играеш, а искаш само да спиш. А на
мене не ми се спеше. И май тогава взех да си викам, че
е по-добре да съм жива поне през л я т о т о , когато има
много плодове и игри.

Една нощ ж егата намаля, излезе лек вятър и аз ви­

дях как се олюля иконата на свети Георги. Но и след
к а т о в я т ъ р ъ т стихна, иконата пак се люлееше, по­
сле се откъсна, но не падна веднага, а заплува из въз­
духа, к а к то съм виждала да плува ли сто о т асмата,
преди да кацне на плочите пред къщи. О бразът на
светеца взе да се приближава и да р асте пред очите
ми и светеш е, к ак то съм виждала сняг да свети на
месечина. С та и ч к а та се напълни с нещо много ярко,
к а т о че слънцето се бе върнало и бе станало на прах,
аз го дишах т о в а слънце и май взе да ми олеква о т
б о л е ст та .
- Не бой се! A3 съм свети Георги.
И коната ми говори, чувам същия оня глас, но у с т а ­
т а на иконата не мръднуват.
- К ой то и да си, недей да идваш към мене, щ о то съм
прилепчива и може да т е прихване черната шарка.
- Няма да ме прихване.
- То не се знае. И възрастните ги хваща. Даже и же­
нените. Ти женен ли си?

21
 - Не всички възрастни са женени.
- Мама каза, че и аз сигурно ще си остан а мома. Ос­
вен ако не ми намерят някое куцо момче. Щ ото съм
шаркава и грозна.
- Майка т и е добра жена. Пак ще си хубава.
- И т а т к о ми е казвал. Защо ме лъжеш?
- Баща т и също е добър. A3 съм тв о й брат.
- И какво к а т о си мой брат? Мама не ми е казвала,
че имам брат.
- Ще т и помагам.
- Ти първо ми кажи как ста в а так а, че чувам гласа
т и , а по лицето т и не личи да приказваш? Ни у с т а т а
т и ш ават, ни очите т и тр е п к а т.
- Винаги ще бъде така. Не аз говоря на теб е, а м оят
ум говори на твоя. И макар т и да чуваш думи, т е са
само ч а с т о т онова, коети т и казвам. Много неща,
които ум на ума може да каже, не м огат да се помес­
т я т в изречения или даже в цяла книга. Но т и ще ги
Знаеш. И не се бой! A3 съм пратен да т и помагам.
- Трябваше да дойдеш по-рано. Преди да се разболея.
- Ще идвам при т е б винаги навреме.
- Знаеш ли, че черната шарка ослепява хората. Може
и мене да ослепи.
- Ще т е ослепи, т о в а е задължително. Но т и пак ще
виждаш.
- Ще ме запишат ли на училище?
- Не е нужно. Ти ще знаеш всичко.
- О т д е ще го знам?
- О т една голяма книга.
- Читанка? Колко голяма?

22
 - Много. К олкото цялото небе.
- У дома няма да има м ясто за нея. Де ще я държа?
- Друг п ъ т ще т и кажа.
- Пак ли ще дойдеш?
-П а к .
- Защо искаш да си мой брат?
- То не е по желание. Така ни е дадено.
- О т кого?
- О т някой, който ни дава каквото трябва.
- А къде живееш?
- Там, д е то всичко е светлина.
- Как т ъ й всичко. И къщ ите ви, и д ъ р в ета та ли?
- Всичко.
- Ми как спите? Или си з а т у л я т е прозорците с чер-
дж ета?
- Ние не спим.
- И нощем?
- Там няма ден и нощ.
- По какво разбирате кога е пладне, кога да ядете?
- Ние не огладняваме.
- А вода пиете ли?
-Н е .
- Ами какво пиете?
- Не ожадняваме.
- Дрехи им ате ли?
- Ние нямаме тела.
- Но т и имаш. И зм ея т т и има, и кон ят ти .
- Само когато искаме да ни виждате.
- Някой п ъ т не искате, т а к а ли?
- Някой п ъ т не искаме.

23
 - Ще ме заведеш ли у вас?
- Ще т е науча как сама да идваш.
- Ти пеш ли стигаш до т у к ? Или с нещо?
- К а к т о се случи.
- Имаш ли майка?
- Имах, когато бях к а т о тебе.
- И т я ли е била о т светлина?
- Не, т я беше о т плът и много приличаше на т в о я ­
т а майка. И аз бях о т плът.
- Това плът какво иде да рече?
- Първо съм се родил, после съм бил дете, след време
съм пораснал, стан ал съм войник...
- Послушен ли беше?
- Не много. Обичах да дразня в ъ зп и тател к ата си. И
т я плачеше.
- Завалията. Тя плаче, а т и я гледаш.
- И аз плачех, много ми беше жал за нея.
- А какво т и стан а после?
- К аквото ще стан е някога с т е б е и с всички вас.
- Ще станем светци?
- Не веднага и не едновременно, но ще с т а н е т е .
Всички ще с т а н е т е .
- Притрябвало ми е!
- Такъв е законът на развитието.
- Какъв такъв?
- К а т о стълба. Ей го например камъка - седи си на
едно м ясто, но н и то расте, н и то се помръдва. До него
дървото - расте, но не се движи. Под дървото - ку­
чето, т о се движи, но не може да говори. Ч овекът -
говори, но не може да свети. С в е т и я т а - свети, но не

24
може да променя съдбата на света. И само най-горе
има Един, който може всичко.
- Ти виждал ли си Бог?
- Само когато М у се моля.
- И как го виждаш?
- Всеки го вижда такъ в, какъвто на него му е нужен.
- A3 пък го мислех 3а млад. Нали т о й дава децата,
пък т а т к о в ц и т е на децата са винаги млади? А на же­
н и те как им се явява? Пак ли к а т о мъж?
- Ако питаш 3а себе си, ще т и кажа, че т и ще усещаш
присъствието Му по мириса на колендро: оня мирис
на полските треви, предвещаващ дъжд. Вдъхнеш ли
го, ще вземеш да се прозяваш. Ще т и се доспи. А сън­
я т т и ще бъде пророчески.
- Ъхъ. Разбрах защо си дошъл - да ми разкажеш при­
казка 3а дядо Господ и да ме приспиш. Кога ще дойдеш
пак?
- Заспивай! Скоро ще дойда.

Заспала съм и в съня си отн ово повторих казаното

о т Б р ат ми, а на с у т р и н т а мехурите взеха да за­
вяхват, след два дни коричките им се отлепиха и до
неделя изпопадаха, но вм есто на панаира в Сяр, мама
ме заведе на реката да ме изкъпе.
И точно та м , на реката, Велика - майката на С т о й ­
на - забелязала, че очите на д е т е т о са променили
ц вета си и о т сини са станали сиви, широко отворе­
ни, някак си твърди к а т о речни камъчета и немига­
щи.
- Божке, не го мога ожених т у й чедо!

25
 Тя била чувала, че много о т шарковите след оздра­
вяването си ослепяват.
Гледа ме мама, а сълзите й се т ъ р к а л я т бистри
к а т о маргарит. И ме пита:
- Видиш ли онова ц вете ей там ?
- Видях го.
- А паричката в п л и тк а та ми видиш ли?
- Днес не носиш паричка.
- А онова дърво зад гърба ти ?
- Кое? Високото със сухия клон или ниското с про­
б и т о т о гнездо?
- Как ги видя, без 9а се обърнеш?
- A3 виждам и когато не гледам. И надалече мога да
видя. Ей я пред очите ми Зоя. Седи под асм ата и пла­
че, а у дома има чужди хора. И т а т и само повтаря:
Недейте т ъ й бре, джанъм, що правите тъ й !“
Прибрахме се с мама и сварихме същ ото, к о ето ка­
зах. С в а т о в е т е дошли да върнат годежа, щ о то се­
с т р а ми Зоя им се видяла много слабичка, а на т я х
им трябвала яка снаха, д ето може сама да натовари
със снопи тал и гата, щ о то т е били стари, а си нът
им щял да ходи войник. Тъй р а б о т а т а се развали. Ще
кажа само, че три-четири месеца по-късно сестра ми
бе поискана о т друго момче, ожени се за него и след
година й се роди син, м оя т племенник Илия.
След развалата на годежа към мене започнаха да се
о т н а с я т к а т о към болно домашно ж ивотно, ко ето
нямаше как да бъде заклано или продадено и можеше
само да бъде оставено да умре о т само себе си. Чух
мама да се моли пред иконата на Богородица и да я

26
numa дали заради тов а, че аз съм била белязана, онези
хора били върнали годежа. Бож ията майка не й о т г о ­
вори, но мама твърдеше, че Тя й била кимнала.
Продължавах да живея в задната стаичка и кога­
т о времето заесеня. Никой не ме питаше гладна ли
съм, студено ли ми е, искам ли да си измия косата,
или да отида на селското хоро. Учебната година за­
почна, камбаната на училището всяка сутри н биеше
по тр и пъти: за ставане, за тръгване и за влизане
в час, но аз си седях вкъщи, или по-точно из двора,
и именувах всичко, ко ето виждаше погледът ми: ка­
мъните по зида на оградата, д ъ р ветата, ц в е т я т а в
градината, ж и вотн и те, предм етите в с т а я т а ми.
Всичките имаха имена и всяко нещо притежаваше
своя кр атка история, която им бях измислила, за да
ги различавам. К огато излезе голямата буря и изпо­
чупи клоните на д ъ р ветата, аз предсказах на т а т и ,
че под яхъра теч е подземна вода и скоро кирпичената
сграда ще падне, и ще затисне конете. Той въздъхна,
погали ме, к а т о че наистина бях животинче, но кога­
т о предсказанието се сбъдна, аз с та н а х най-важния
човек не само в сем ей ството ни, а и в цялата българ­
ска махала на Хазнатар.
За да я оневини или пък за да придаде повече важ­
н о с т на случая, майка й пуснала из селото приказка,
че С тойна била „так ава“, щ о то била зачената в с в я т
ден - 12 декември, деня на свети Спиридон.
- Ти пък как си запомнила д а т а т а ? Май т и е било
бая сладко!? - питали с подсмихване жените.
- Запомнила съм, щ о то на другата сутри н се

27
спомина свекърът ми, а след погребението четирий-
с е т дни требеш е да постим о т всичко: о т блажно,
о т вино, о т смях и о т онази работа. Затуй съм за­
помнила д а т а т а .

После Б р ат ми повторно дойде. Д ен я т беше снежен,

но слънчев и ти х . Изведнъж в р а т а т а на ста и ч к ата
Захвана сама да се отваря и затваря, к а т о че я блъс­
каше буря, домашните ми наизлизаха да видят какво
е т у й чудо, стълпиха се в стаи ч ката, а аз им крес­
нах да се и з м и та т, щ о то пречат на свети Георги да
влезе. Те може и да не ми повярваха, но се дръпнаха и
Зачакаха да видят С вети я и Светъл. Нищо не видяха,
щ о то в р а т а т а спря да се удря, сама се затвори, а бра­
в а т а й леко щракна. Знаех, че т о й е т у к - личеше по
светл и н ата, която извираше о т варосаните стени,
и по оня приятен мирис, който съм сящала в черква,
кога кръщ ават бебе и го м а ж ат с миро. О станахме
двам ата с него.
- С тудено ми е, Брате!
- Вече няма да усещаш студ . И жега няма да усещаш.
- И ми е мъчно, д ето другите деца хо д я т на учили­
ще, пък аз не ходя.
- Ти ще знаеш много повече о т т я х . Донесох т и
Книгата. Нали миналия п ъ т т и казах 3а онази голя­
м а т а книга, к а т о небето голяма. Нося т и я.
- Къде ще я държа?
- Тя сама ще си намери м ясто. Но винаги ще бъде с
тебе.
- Как да ч е т а о т нея, к а т о не знам буквите?

28
 - He са mu нужни букви. Знанието само ще идва в
мислите т и , когато го повикаш.
- Как да го викам, к а т о не му знам името?
- С питане. Хайде сега попитай К нигата нещо!
- Какво да я питам?
- Ами например къде съм бил роден аз и какъв съм
бил, преди да ста н а такъв, какъвто ме виждаш сега.
- Какъв е бил С в е т и я т ми и С в етъ л б р а т Георги,
преди да ста н е направен о т светлина?
Не помня какво точно съм усетила тогава, но мога
да спомена онова, ко ето после ми се случваше всеки
п ъ т, когато тъ р сех с ъ в е т о т б р а т си или о т дру­
ги те свети образи. О тговора получавах веднага. По­
някога го чувах изречен, друг п ъ т го виждах, к а т о че
бях т а м и всичко ставаш е пред очите ми: т у й звуци,
т у й лица, т у й мириси - всичко усещах к а т о наисти­
на, а когато не разбирах ставащ ото, гласъ т о т Кни­
га т а ми го пошепваше и аз повтарях след него, макар
понякога да изричах дум ите малко на завалено, щ ото
бяха думи, незнайни за мене. Изглежда, същ ото съм
усетила и тогава в ста и ч к ата ми.
- Чувам какво ми казва Книгата, но не го разбирам.
- Ч есто пъти ще бъде така. Ти ще знаеш всички чо­
вешки езици, които Голямата книга знае. Понякога
ще изричаш думи, без 9а разбираш какво означават.
С всеки човек ще общуваш според неговата възраст,
народност и знания. Голямата книга е голяма к а т о
небето, защ ото т я побира всичко, станало досега по
света, и всичко, ко ето има да става. Малцина и м ат
достъп до нея и т и си една о т тези избрани души.“

29
 - A3 душа ли съм? Що ще рече душа?
- Нещо, к а т о малка искра о т слънцето.
- А нощем, когато слънцето го няма, аз пак ли ще
бъда душа?
- Слънцето винаги го има. Макар че невинаги го виж­
даме.
- Чакай! Чувам и май разбирам нещо за теб е. Ама ми
е трудно да го изкажа. К азв а т ми: „т о й се е превър­
нал в светлина, защ ото за кратко време, но с много
вяра е преживял всички страдания, които обикнове­
н и те хора биха преживели за хиляди години и с т о т и ­
ци ж ивоти.“
- Какво е т о в а „страдания“?
- Ами т о е к а т о да ядеш горчива сол.
- Без хляб?
- Н аместо хляб.
- А барем вода д ав ат ли ти ?
-Н е .
- То ще да е нещо к а т о постене? Някои хора поп Ни-
кифор ги наказва на хляб и вода, т е б е пък - само на
сол.
- Не ме наказват. A3 сам си го избрах.
- И колко деня тр ае то зи пост?
- За всеки човек е различно. Но правилото е едно 3а
всички: докато усетиш , че горчивата сол т и е с т а ­
нала сладка. И оня, заради когото я ядеш, също т и
е стан ал сладък. И т и е приятно да мислиш 3а него
к а т о 3а свой брат.
- Ти много такива б ратя ли имаш?
- Много.

30
 - Завалията! Чакай малко! К азв ат ми... думи има,
глас няма. Били т е мъчили едни хора. П оказват ми ги.
Ей ги, видях ги. Малее, какви са зли! В лачат т е . Те -
колкото п р ъ сти те на ръката ми, а т и - сам. Май ис­
к а т да т е разпъват на кр ъ ст. Ти си бос. О т нозете
т и капе кръв. Д а в а т т и обуща. Едни таквиз к а т о
чизмите на някой войник...ама т в о и т е са направени
о т желязо и червени...щото били нажежени в жарава.
К а р а т т е да ги обуеш и да тичаш с т я х , т а й к ак то
са нажежени... У дрят т е с камшик... Ти се усмихваш.
После у с т а т а т и нещо мърдат, ама не е молба, нещо
друго си шушнеш. Ей т е пак. Виждам т е в яма, до
гуша си потънал в някаква бяла пръст. К азв ат ми, че
било негасена вар? А един о т онези т и дава да пиеш
нещо о т голяма паница. О трова било. Ей я паницата-
Зелена и в единия край нащърбена, пълна до ръба. Пък
т и си жаден. Много си жаден. И пиеш. Боже, какви
големи глътки! Га че цял ж и в о т капка вода не си пий-
нувал. Връщаш паницата. Тя празна, а т и жив. Гле­
даш нагоре и пак нещо си шушнеш. Приказваш си с
някой, д е т о е Горе. Ч овекът ми казва: оня, д е то ч е те
Книгата, т о й ми казва, че онези още много пъти се
опитвали да т е уби ят, пък т и все жив си оставал.
И накрая 3а по-сигурно т и отсекли главата с меч. С
тр и удара. Та чак т р е т и я . Ей ги! В зем ат я, т у р я т я
в една тепсия да я н о ся т на царя си. Виждам я: лице­
т о т и било к а т о варосано, ко сата т и сплъстена о т
кръв, у с т а т а т и сти сн а та , т а чак прехапана. Очи­
т е т и гледат. Мале-е, как милно гледат! За какво са
всичките тези мъки, Брате Светли? Щ ото не си им

31
дал нещо, ко ето т е са искали о т тебе?
- Напротив. Давах им го, но т е го плюеха и го т ъ п ­
чеха в калта!
- Ми тогаз що т е т р о в я т и т е убиват?
- Защото не искат аз да имам онова, което т е не
Знаят, че им е нужно.
- Разбрах. Рекъл си пред царя им, че Бог е един и него­
в о т о име е Исус Христос. Тъй ми каза човекът. Пък
царят им сигурно си е бил наумил друго някакво име.
Туй аз си го намислих. Нали не т е е с т р а х о т мене?
Близките на Стой н а отначало се плашели о т тези
странни посещения на невидими същ ества, които
при идването си огрявали с невидена дотогава с в е т ­
лина окол н остта, двора и стаи ч к а та на д е т е т о им,
но к а т о всички христолюбиви хора приели и сти н а та
не за поличба, а за ч а с т о т ж и вота си.
В онези години хората имали голяма нужда да вяр­
в а т в чудеса. И сигурно поради т о в а чудесата се
случвали.

Скоро и д в ете ми сестри разбраха, че съм сляпа.

Макар че аз не бях. Виждах даже повече, о тк о л к о то
виждаха т е , но клепачите ми бяха затворени, защо­
т о мама каза, че погледът ми не е к а т о на другите
хора и някой можел да се уплаши о т мене. За разлика
о т Зоя и Ана обаче аз виждах чрез всички части на
т я л о т о си. Знаех какво се случва зад гърба ми, без 9а
се обръщам, чувах мислите на тези около мене, но се
стараех т о в а да не ми личи - дори когато разбирах,
че хората, особено жените, ме гледат с надежда да

32
излекувам децата им, а мислено ме наричат вещица.
Най-трудно ми беше първата година. Бях още д ете
във всичко, а виждах неща, за кои то не знаех да каз­
вам ли, че ги виждам, или не. Най-често се боях о т
б о л ести те на хората. Можех да наблюдавам въ­
т р еш н и те им органи к а т о на снимка - смалени или
уголемени, наръфани о т б о л е ст та , подути в единия
край, запушени или пробити. Знаех кой кога и о т как­
во ще се разболее, кога ще умре и как може да бъде из­
лекуван. Ако бях живяла в по-късно време, к а т о една
моя по-млада посестрима, д е то се казва Вангелия и
д е т о още не знае с каква сила я е сподобил Бог, сигур-
но щях да изпращам болните при лекаря, който може
да им помогне. Но по мое време лекарите бяха малко,
живееха повече в градовете, правеха се на богочовеци
и вземаха толкоз пари, че се налагаше горките хора
да си продават добитъка, за да излекуват д е т е т о
си о т болест, 3а която в о к о л н о стта на селото им
никнат поне тр и вида целебни билки. Туй най-добре
го знае баща т и , Боянке, д е то продаде дюкяна си в
баш чаршията на Самоков, т а да т е т е б е лекува из
Немско, ама не би, т а т е накрая доведе при мене кер-
ко, Бог е добър и дава на човека онези болести, 3а кои­
т о в околната на човека природа има лековити води,
треви или камъни.
По едно време - май бях десетинагодишна - се нау­
чих да се забавлявам, к а т о следя брем енността на
ж и вотн и те. На козата ни Сивча например. Виждах
как в у т р о б а т а й о т ден на ден набъбва малка кап­
чица, придобивайки постепенно формата на своя вид,

33
опитвах се да о т г а т н а пола на бъдещото козле и по
ц вета на козинката да му измисля име. В нощ та, ко­
га то Сивча трябваше да се окози, аз чух особен звук,
много близък до бебешко гукане: изглежда, малкото
известяваше майка си, че идва. Но т я не го чу. Леже­
ше си спокойна и се размърда едва когато започнаха
болките. У сети х ги, макар че се опитвах да спя и се
бях завила през глава, уж да не сящам м ъките на жи­
в о т н о т о . Но нещо ме разпъваше о т в ъ т р е . Попитах
б р а т си, мъченика светъл, винаги ли ще бъде т а к а -
да преживявам болките на хората, кои то виждам?
А той: „Не се взирай за болките. Търси р а д о с т т и т е
им“. А р а д о сти те приличаха на сияние и най-често
ги зървах у децата, сгодените и лудите. С т я х най-
добре се разбирах.

Едва навършила д есет години, С тойна осиротяла.

Роди тели те й един след друг напуснали ж ивота, а
нея оставили на грижите на най-голямата й сес­
т р а Зоя - вече омъжена и с деца, и на чичо й Георги
Бахтарлията, б р а т на баща й Димитър.
- Мама и т а т и не ги много плачех, щ о то през пър­
в и те четирийсет дни след с м ъ р т т а им т е си бяха
вкъщи, а след к а т о потънаха Там, аз понякога ги по­
виквах с мисъл или спомен и т е се явяваха.
Живеех в същ ата приземна стаичка, носех само чер­
ни дрехи, най-често преправени мамини поли, спях
малко, рядко изпитвах истински глад, обичах да ри­
сувам, но нямаше върху какво, освен по и зпотеното
през зим ата стъ кло на прозореца. Два пъти през

34
онези години ме водиха в Сяр и веднъж даже в Солун,
в черквата на свети Димитър. Гледах иконите к а т о
семеен албум със снимки на предците ми: тъ р сех да
Зърна в лицата им нещо, по ко ето им приличам. Но
т е бяха повечето мъже и всичките ми се струваха
снажни и мургави. А аз р астя х русолява и хилава,
само гласът ми беше силен к а т о на мама. На тринай­
с е т години вече бях избродирала образите на Б р ат
ми Светлия и на свети Спидирон - такива, каквито
ги бях виждала на иконите.
По онова време започнах да долавям свои усещания,
които ми причиняваха физическо страдание. За пръв
п ъ т го почувствах, когато една о т лелите ми вдигна
на ръце най-малкото д ете на сестра ми Зоя, разцелу-
ва го и извика: „Ще т е изям бе, пандишпанче“. За мо­
м е н т си преставих как отхапва о т т е л ц е т о му, как
дъвче, преглъща и преди отн ово да отхапе, избърсва
о т у с т а т а си кръвта. И зтичак зад къщ ата и пов­
ръщах. Но най-болезнено понасях псувните. Особено
когато м ъж ете псуваха животни. Може би защ ото
нощем, докато лежах в зле отоп л ен ата си стаичка,
аз виждах отвъд с т е н и т е на съседните къщи как
ж и веят хората, как и какво вечерят, как си лягат,
какво правят под завивките и как после ж ените раж­
д а т деца. Но тогава не знаех, че т о в а е човешкият
начин 3а зачеване на п отом ство. Знаех само С в я т о ­
т о зачатие. И до края на ж и вота ми беше така: чуех
ли псувня, с т о м а х ъ т ми започваше да се свива и раз­
пуска и се успокояваше едва когато изхлърли всико,
ко ето съдържа в момента. Затова и после не излизах

35
никъде, а дойдеше ли съ бо та - пазарният ден на Мел­
ник - и струпаш е ли се народ в суш ицката църква, аз
се заключвах в с т а я т а си и с гръб към прозореца се
отдавах на молитви.
Можела и да познава хората по дъха им. К а к то и да е
облечен човек, колкото и далече да е застанал о т нея,
и дори с гръб, т я веднага го назовавала по име: „Ела,
Тенчо, и кажи защо т и ожъна нощем нивата на брата
си, а после рече, че същ ата нощ си бил водил кравата
си в Горна Сушица на бик? Не питай поради що мо­
миченцето т и взе да заеква и да повръща зелено, ами
тичай да идеш при брата си, да му се признаеш, да му
се горко разкаеш, па след к а т о т е т о й опрости, да
му върнеш снопите, к а т о притуриш още тр и снопа
о т т в о и т е ! Тогаз и д е т е т о т и ще оздравее! Рече ли
той , че не ще да т е прости, Бог ще го стори за тебе,
а него ще накаже. Прош ката е Боговото в човека!“
- Да, точно т а к а говорех в онези години, защ ото
хората и о т Хазнатар, а после и о т Сушица говоре­
ха така. Исках да ме разберат. К огато нощем се съ­
в е тв а х със с в е тц и те о т иконите в църквата, речта
ми биваше друга. Но пак не бе моята. Защото е мно­
го трудно да се надигаш на пръсти и т а к а да стоиш
колкото може по-дълго, за да т е ч уя т.
Н и то със земните бях напълно земна, н и то небес­
н и те ме см ятаха за тяхн а. И едните, и другите ме
търсеха най-вече да им помагам. Особено светц и те.
Това, ко ето искаха о т мене, бе да им обяснявам по­
ст ъ п к и т е на човеците. Не можеха например да раз­
б ер ат к а т о как е възможно да имаш пълна кошара с

36
овци и въпреки т о в а да пожелаеш единственото агне
на съседа си или еди нствената му жена. Не го разби­
раха. И все ми заръчваха: „Казвай им: по-добре е за
човека да поиска о т Бога каквото му трябва, откол­
к о т о да го краде или придобива по нечестен начин.“
Казвах им, хората кимаха, съгласяваха се, но вед­
нъж някакъв дядо се сопна: „Бог е един, а ние сме мно­
го. Д окато й дойде редъ т на м оята молба, аз може и
да не съм жив.“ Бяха т ъ й замаяни о т религия, че не
усещаха вярата.
До ш е стн а й се та та си година р астя х в сам ота и
очакване. Знаех, че ми предстои да правя нещо ва-
жно, но още нямах в е ст. И е т о една нощ б р а т ми,
Великомъченикът Светъл, дойде и ми каза: „Време
е.“ Трябваше да изпълня заръката му, дадена още при
първата ни среща. На другия ден се примолих на чичо
ми и двам ата разкопахме онова м ясто в двора на
църквата в Хазнатар, ко ето ми бе посочил Светлия.
Там намерихме нещ ата, които Той ми бе обещал: ико­
на на свети Георги и кандило - стари такива, напра­
во вековни, силно очукани, но със запазени цветове.
- A3 т у к а не мръднувам - казах на чичо и нощувах
направо върху купчината пръст, прегърнала свети ­
т е дарове. С елото ни бе боголюбиво и хората вярва­
ха в Божиите знаци: „Щом к а т о е речено о т Горе, ще
струпаме на момичето собичка.“
За няколко дни вдигнаха малък параклис и аз о с т а ­
нах да живея в него сама с иконата и кандилото.
Дълго до зем ята черно расо - едно за зиме и л е т е -
кълчищена чергица, възглавница, напълнена с вехти

37
парцали, пънче вм есто с т о л и паничка за всякакви
ядива. Може да ви се вижда скромно, но т о в а бе всич­
ко, о т ко ето се нуждаех. Винаги след т о в а се пазех
да не придобия каквото и да е имане. Имаш ли повече,
отк о л к о то т и е нужно в момента, у м ъ т т и непре­
къснато се раздвоява и за важ ните неща не т и о с т а ­
ва никакъв ум. И т о в а е така, щ о то б е д н о ст та ви­
наги ни е достатъч н а, а б о г а т с т в о т о все ни е малко.
Всичко, к о ето ми трябваше, го носех у мене си. Но
ми бе трудно да свикна със своята различност. Не
изпитвах нужда о т сън. Нощните часове прекарвах
в оп и т да проумея по каква причина или с каква цел
Бог ме направи такава, но дали защ ото бях още мла­
да, единственото, ко ето усещах, бе, че съм ч а с т о т
някакво огромно безгранично тяло, подобно на чо­
веш кото, и т о в а тя л о преживява всички земни мъки
и радости к а т о свои физически болки и блаженства,
но никога не може и не иска да се намеси в човешките
намерения, даже и в най-злочестите.

По-късно, когато вече свикнала с дадената й о т

Бога природа, Стойна взела да разбира, че Вселената
се явява пред нея в образа на човек само за да може
т я по-лесно да свикне с и сти н ата, да я проумее и да
Знае как да я обяснява. После вече усещала Всемира
к а т о океан о т спокойствие и справедливост, в кой­
т о имало м ясто за всички души: т а м всички били
равни и еднакво невинни. Знаела тов а, но никога не си
позволила да изрече пред някого и сти н ата, че там ,
къ дето накрая всички се съединяваме с всички, не

38
същ ествува такава дума к а т о грях.
- Там е така, Боянке, може да си убил някого или то й
да т е е убил: о т и д е т е ли Горе, вие с т е само души, не­
винни една пред друга. Разплащането за причиненото
убийство ще се извърши през следващия ви ж и вот. И
т а к а ще бъде, докато накрая съзрем богоподобието
в себе си. Защо Бог ни е създал? За да има за кого да
страда. Най-великото страдание - о т любов.
Тъкмо тогава взеха да с т а в а т едни работи, д ето
хем ми бе сладко, че ми се явяват, хем не смеех да ги
кажа даже на б р а т си Победоносеца.
- Не знам дали т и се е случвало, керко, да идеш на
брега на някой дълбок вир, да се надвесиш над него и
ако т о й е чи ст, да видиш във водата лицето си: уж
т в о е т о лице, пък някак си друго. Та и аз. Уж съм боса,
със сукманче облечена, уж очите ми сини, уж косата
ми руса и на две плитки сплетена, такава се знаех.
Но във вира се виждах друга. Виждах се с други дрехи
облечена, на врата ми не подрънкваше герданчето о т
сини мъниста, д е то ми го купиха на съ бо та в Невро-
коп, ами едно бяло - о т празни черупки на охлювче­
т а - таквоз никога не съм имала. О чи те ми и т е уж
са си моите, ама са черни. Гледам и хем не вярвам на
т у й , що виждам, хем знам, че т у й съм аз. И т о да
беше само веднъж, ще си кажа, че ми се е привидяло.
Секи ден, Секи божи ден все т у й - хем съм аз, хем
не съм. Подир, к а т о посвикнах, взех да си мисля, че
сигурно всеки човек има два ж ивота: един сегашен и
друг к а т о сънуван или пък отдавна, много отдавна
изживян, но забравен. И без 9а щеш, д в ата ж и вота

39
си се н и ж ат един до друг, га че са д в ата бряга на сел­
ск а т а бара, д ето върви, що върви по земята, подир се
възнесе накъм небето и пак се върне я к а т о дъжд, я
к а т о сняг, я к а т о градоносен гняв Божий. Затуй оби­
чах да гледам как вали. Виках си, душ ата на зем ята
се връща. Особено ако е нощ и есен. Тогаз онези люде,
отсрещ ните, най-често идваха.
Невидимият ж и в о т на Стойна си теч ал т а к а пара­
лелно с видимия, че понякога т я не знаела коя е: дали
е момичето с белязаното о т шарка лице и сините
очи, или е нейната тъмноока връстница, облечена в
бозава дреха, подобна на чувал и пристегната в кръ­
с т а с въже. Тъй к а т о и дрехата, и въж ето били о т
коноп, С той н а нарекла онова момиче Конопеното.
Д в ете растели заедно. Но сем ей ствата им били раз­
лични и времето им било различно. И говорът им бил
друг, и храната, която употребявали.
- По едно време забележих, че аз съм повече нея, о т ­
колкото мене си, и че ми се иска да живея повече т а ­
мошния ж и вот, о тк о л к о то тукашния. С танала бях
Конопеното, поминувах в нейната къща, т а м имах
брат, имах и майка - яка и белолика жена с редки зъби
и белег на рамото, им ето й бе Ягода, къщ ата ни - т а -
мош ната - о т пръти и със слама за покрив, нямахме
сто к а в онази къща, само петел, д е то по цял ден се
разстъпя из двора и дори не си дава зор да изкукуруга.
- Той ни е 3а баща и стопанин - казваше там ош н ата
ми майка и му се боеше някак си, имаше към петела
едно суховерие.
Нямахме хляб, хранехме се с каша о т коприва и с

40
охлюви, gemo б р а т ми ги събираше по гората. После
б р а т ми gouge некъде, мама го скри о т поклисарите,
/Събирачите на данъци по време на византийското
робство-б.а/ щ ото, к а т о нямаш пари да си платиш
данъка, взем ат добичето т и , ако пък нямаш доби­
че, д е т е т о т и взем ат и го после продават по чужди
Земи за роб. Затуй майка ми Ягода дала б р а т ми за
послушник в манастира. Но макар че останахм е само
двете, пак нямаше какво да ядем. Имала съм и т а м о ­
шен т а т к о , но т о й бил з а т и с н а т о т камънъе, кога
правили царския п ъ т накъм Плъвдин, щ о то бил т а т ­
ко ми силен и все него пращали да разбива големите
камъци, да ги сторва no-ситни, да ги носи и подрежда
на пътя. Туй било царска заповед, а там ош н и ят ми
баща, к а т о нямал ни ниви, ни добитък, цанил се за
измекярин, ама му плащали само в ядива - кога лимец,
кога просо, н а х у т или гулия - ако е добра родитба-
т а и след к а т о всичко е дадено на един грозен човек,
д е т о му к азват динат.
Този динат, кир Георгица, имаше син Михалчо, мал­
ко не със себе си - глуповат де, но добър, и кир Ге­
оргица веднъж рекъл на там ош н ата ми майка: „Туй
т в о й т о , Ягодо, ако земеш да го поугоиш, може и да
ста н е н евеста на сина ми.“ Как да ме мама поугои,
к а т о по цели дни ядяхме само де-що зелено намерим.
За да ме прилъже вечер да заспя, мама слагаше на ог­
нищ ето ко тл е с вода и бели камъчета и ми викаше:
„Още малко, Макрино, още малко и кокалчетата ще
у в р а т и ще си хапнем чорбица...“
Преглъщах и слушах шумоленето на водата, после

41
Заспивах. А с у т р и н т а мама я нямаше - т я все се кри­
еше о т поклисарите, щ о то й търсеха данък за п е те ­
ла, т а к а т о нямаше кого да попитам къде е чорбата,
оти вах в градината, да паса лапад. Как ли щях да жи­
вея, не знам, ако о т ц и т е о т манастира не бяха из­
хвърлили б р а т ми Даритко. Пребили го и го изхвър­
лили на пътя, добре барем, че т а м го зарязали, т а го
намерил оня човек и го донесе у дома, м е т н а т на ра­
м о то му к а т о умряло лисиче. Даритко бе слабичък,
а и на години малък, т а не могъл да казва наизуст мо­
л и т в и т е на гръчки, ни по цяла нощ да сто и прав при
бденията в черквата на манастира, и в нощ та срещу
Разпети петъ к б р а тл е то ми загубило свяст, а него­
ви я т наставник отец Дионисий го ри тал да стан е и
още да бди заради Х ри ста и к р ъ стн и те Му страда­
ния. Но Даритко не стан ал и оня взел да го бие с бич.
Щом видял, че д е т е т о бере душа, о т е ц ъ т го залял с
вода и к а т о го поосвестил, хвърлил го на п ъ тя - на­
право върху шубраките.
„Мислех си, че е дреха. Не може да е човек, викам си.
Ч овекът т е ж и и щеше да скърши клонките, а този
си сто и въз т я х 11 май се ветрее...“. С п аси тел я т на
б р а т ми беше висок мъж, много слаб на лице, ни бра­
да, ни мустаци, носеше черно расо, дълго до зем ята и
с нахлупена на главата качулка. Сложи Даритко да
легне и го разтри с нещо, д е то го извади о т торби­
т е си, пък т е бяха две, вързани с яко въже - същ ото
въже к а т о на Конопеното - и ги носеше преметна­
т и през едното рамо. После извади корав краешник
ръжен хляб и к а т о заляхме с вряла вода и го леко

42
подсолихме, пък прибавихме и малко девесил, с т а ­
на си най-добро ядене. К а т о се заситихме, и д вете
с мама се разприказвахме и мама разправи на човека
как понякога й се искало да заиде я по гори, я по чука-
ри, или да се хвърли в реката под м оста.
- Щом ще е по гори, т о по-добре да ви водя с мене си,
ама няма да е сега, щ о то момчето е още отпаднало...
След десетина деня аз пак ще дойда, а вие да с т е го­
тови . Ей ви хляб, малко брашно и билки за болното...
Преди да тръгне, човекът вдигна ръце към небето
да се помоли. Ш ироките ръкави на расото му се смък­
наха докъм лакета и аз видях о т въ треш н ата с т р а ­
на на дясната му к и тк а нещо к а т о дамга. Да е белег,
не е. Белезите о т рани о с т а в а т червеникави, а т о в а
черно. Да е нещо неволно изцапано я о т къпини, я о т
бъз, пак не е - де пролетно време такива плодове.
Гледам го, д о ста равно изписано, к а т о нарочно.

Виждала съм то зи знак - две елипси,

пресечени под прав ъгъл - в една стар а
книга за богом илството според някои
о т тъ л к у в а т е л и т е перпендикулярна­
т а елипса символизира си лата на сътворението, а
хоризонталната на разрушението.
Този знак имали право да н о ся т само онези о т бо­
гомилите, които били стигнали с т е п н т а „съвърше­
ни“, т .е . маговете и посветените.
Помня как м ъ ж ъ т се помоли шепнешком, но не се
прекръсти. И мама зашепна молитва, и тъкм о да
вдигне ръка за кр ъ ст, м ъ ж ъ т й каза: „Недей!“ А мама

43
nonuma:
- Какво ga не дея?
- Не кръсти се!
- Как тъй?! Нали сме праведни християни и си нът
Господен заради нас е издъхнал прикован...
- Ако т и намериш бича, с който попът е пребивал
д е т е т о т и , ще му се кланяш ли и ще го цевуш ли с
молитва и почит?!
Мама отпусна ръце, разплака се за Даритко, а после
попита човека за им ето му.
- Василий. Б р ат Василий.
След по-малко о т д есет дни (броях ги по п р ъ сти те на
ръцете си) б р а т Василий отн ово дойде, к а т о водеше и
муле. Натоварихме всичката си покъщнина, б р а т ми
яхна мулето и т а к а минахме бая п ъ т. Б р ат Василий
ни заведе вдън гори тъмни, т а м имаше голяма зелена
поляна и по нея се бяха поселили люде. Къщ ите им
изглеждаха к а т о посадени по предварителен план -
подредени някак си на кръгове. Имаше външен кръг,
среден кръг и в средата - на равното край реката,
имаше харман, а отсрещ а на хълма се белееше храм.
Щом ни видяха, ж ените излязоха да ни посрещнат:
„Нови б р атя ни води б р а т Василий!“
Прегърнаха мама и мене, а Даритко щ о то мъж, ма­
кар и момче - поздравиха, к а т о докоснаха с отворе­
ни длани дланта му, к а к то беше по обичая на тези
свети хора. Прегърнати, успокоени и възрадвани о т
тов а, че вече не сме сами, че няма да ни плаши, ни ни-
д а т , ни поклисари, ние се настанихме в сламена къща,
каквито бяха всички наоколо, дадоха ни да хапнем и

44
ни оставиха ga спим go су т р и н т а . Заживяхме т а м
и имахме храна и покрив, мама работеше на полето
с другите жени, а ние с Даритко тръгнахме да учим
четмо.
С тараех се да съм прилежна и на в т о р а т а година
вече ч е т я х евангелията, и най-много Евангелието о т
Йоан и деянията на апостолите. Още тогава си зна­
ех, че един ден и аз ще имам о т въ треш н ата страна
на дясната си к и тк а онази дамга...красиво изписана­
т а . И все подпитвах учителя ни кога пак ще дойде
б р а т Василий да ни изпитва. Бях на четиринайсет, а
Съвършеният - на т р и й се т и ш ест.

Ей такива неща се случвали в тамошния ж и в о т на

Стойна. Особено нощем. Но не били сънища. Всичко
си било живо и толкова истинско, че понякога й се
искало виденията й да не свърш ват и т я да не се връ­
ща отново в стаи ч к ата си в Х азнатар или после в
църквата „С вети Георги“ в Сушица.
- Веднъж се реших и разказах на Б р ат си за двой­
ния ми ж и вот, а той , вм есто да се изненада, ми рече
спокойно: „О тдавна бе време да т е н а в е с т я т тези
видения. И знаеш ли защо т е и дват при т е б ? Да т е
научат. Защото си поела теж ъ к грях. Не сега, а в оне­
зи далечни години, когато си живяла в богомилското
б р а тст в о . Сторила си нещо неприемливо за ума, ма­
кар и обяснимо 3а сърцето: посегнала си на ж и вота
си. Направила си го о т любов, сестро, макар и в име­
т о на Н ебесата. Всички т и се радвахме, но се боях­
ме, че ще бъдеш хвърлена в сам ота, т ъ м н о т а и студ ,

45
к а к то е заслужено за всеки самоубиец. Но Той т е по­
милва и т е избра за Своя доверена душа.“
- И докога ще ме м ъчат тези сънища наяве?
- Д окато отн ово се върнеш Горе.
- През целия ми тукаш ен ж ивот?
- През целия т и тукаш ен ж ивот! Най-добре е да
свикнеш.
- Защо ми се случва?
- Такъв е законът. Човек не е наследник само на
бащи и деди. Всеки о т нас е наследник най-вече на са­
мия себе си, на со б ств е н ата си душа, на делата й и
на всичко, ко ето е преживяла неведнъж в кож ата на
различни човешки същ ества. И никой не може да се
отърве о т т о в а свое наследство.
- А в то зи ж и вот, д е то сега го живея, или поне в
някой друг, след години, ще ми бъде ли дадена любов,
каквато и да е? К олкото и мънинка да е, ако ще и о т
животинка да иде, о т някое птиче или от...?
- Ак>бовта е за бедните духом. Най-голямата лк>бов
се дава на най-ощетените откъм дух. Не я чакай!
Стойн а не знаела какво значи любов. Чувала била
да с т а в а дума за първоначално безпаметно влечение
на т е л а т а , после би тка за душевно надмощие, малко
измама, малко разочарование и накрая деца: балсам за
нанесените о т л ю бовта рани и оп и т на съдбата да
ни о т м ъ с т и , задето не сме доволни о т даровете й,
макар че лично сме си ги заслужили, а т я само ни ги е
донесла.
Но все пак вярвала, че без любов ж и в о т ъ т на всеки
о т нас изглежда к а т о лице с превръзка - знаеш, че

46
отдолу има рана, но не знаеш, колко дълго ще боли.
През целия си ж и в о т Стойна не знаела също как­
во значи да имаш тяло, да го усещаш к а т о нещо съ­
щ ествуващ о извън теб е, нещо, ко ето т е олицетво­
рява пред хората и т и уж го управляваш, но не знаеш
всички негови закони, и затова ч есто пъти възник­
в а т недоразумения във вид на болести.
- Преживях голяма уплаха, когато някъде към че-
ти р и н ай сетата ми година - още живеех в паракли­
са в Х азнатар - една нощ се събудих о т усещ ането
3а топ ла мокрота и видях, че о т мене изтича кръв.
Хвърлих се на зем ята и започнах да се моля тази бо­
л е с т да ме отмине, след малко кръвотечението на­
истина спря, но вечерта пак се появи, и т а к а цяла сед­
мица. Не се хранех, почти не спях, 3а да мога да следя
какво с т а в а с т я л о т о ми, в неделя се изповядах на
отец Никифор, но о т е ц ъ т махна с ръка и ме прати
при кака ми Зоя. Но аз знам, че всичко е о т Бога, т а
продължих да постоянствам в м олитвите и болес­
т т а ми повече не се появи. Така и не ми се наложи
да забелязвам, че имам тяло. Но когато оня Личко
взе да идва пред в р а т а т а ми всяка сутрин, повел 3а
ухо к уч ето си и да ме моли да излекувам ж и во тн ото,
щ о то се било хвърляло да хапе овците, т а трябвало
да изгоня о т него беса, аз усети х, че к уч ето не е т а ­
кова, 3а каквото го казва, и рекох на Личко:
- Недей да набеждаваш хайванчето, т о си е баш чи­
т а в а т а стока, ами вземи да си избиеш о т главата
т у й , д а то т е води насам всяка заран пред в р а т а т а
ми. Няма да я бъде т в о я т а , Личко! Н ито ще се оженя

47
За теб е, н и то ще се оженя за някого. И недей да под-
питваш кака ми, щ о то т я , най-голямата ми сестра,
е болнава и щ о то ако я нещо повредиш с приказки, ще
т и умре к уч ето и вълци с т а д о т о т и ще о тм ъ к н а т.
Не че исках т о в а да се случи на горкото момче, зна­
ех, че не е виновно, знаех, че е подучено о т дебелия
Стефанаки о т Солун, д ето бе рекъл на кака, че ще
й наброи тор ба с жълтици, ако т я ме даде да ме об­
л ек а т в свила и коприна, да ме т у р я т в султанска
ш атра на солунския мегдан, т а т а м аз катадневно
да казвам и предсказвам болести и лекове, к ак то го
правя т у к в двора на параклиса, само че в Солун щели
били да ми д ав ат много пари. Стефанаки щял да ги
взема, к а т о ч а с т о т т я х щял да дава и на сестр а ми.

На двайсет вече бях известна в цяла Беломорска

Тракия. Но никой не ме поиска за жена, н и то пък ми
някой пошушна, че ме обича. Знаех, че ми бе съдено
да обичам целия с в я т и да помагам на сто ти ц и с т р а ­
далци, и го правех с радост, но не разбирах защо ми
бе отказано да позная лю бовта такава, каквато вие
я преживявате. Много хора ми се чудеха и възхища­
ваха, прегръщаха ме с почит, целувата ми ръка, при­
падаха коленопреклонно и докосваха с чело полите
на расото ми, благодаряха ми чрез сълзи и дълбоки
безсловесни хлипове, но никой, никой мъж не докосна
сърцето ми, н и то гълъб - к р о т к а т а ми утроба.
А и никога м оята плът не ме е безпокоила, ако не
см ятам е е с т е с т в е н и т е човешки нужди, но при мене
т е се извършваха леко и без напрежение: аз рядко се

48
хранех, u mo повече c плодове. He се u потях.
Лекувах и предсказвах безплатно. Хора идваха о т
м еста, които не бях чувала, разпрягаха колите в края
на селото, пасяха воловете, вечер кладяха огньове,
ти х о споделяха м ъките си и един друг се окуражава­
ха: „Знам го аз т у й момиче, о т д о ста време го знам,
де какво е предрекло, все се е сбъднало. То излекува
свако ми Дамянчо о т един кучешки черъв, д ето му
дъвчел черния дроб. Каза му какви билки да пие и сва­
ко тр и години ги пи, докато удави черъва. Ей го днес
Здрав-прав, на м оята сватб а води хорото. Та т о й ми
рече: „т у й , момиче, сине, не е какво да е момиче. Каз­
в а т , че к а т а нощ се нагоре възнася, с Бога дума, със
свети Георги баклава яде и коня му пои със светена
вода. Ще идете двама с булката си, ще седите т а м
колкото трябва, ние т у к ще ожънем, ще овършеем,
пък белки по сеитбено време се върнете трима...“
Не разпитвах хората откъде и дват и каква е мъ­
к а т а им, защ ото още щом погледнех човека, знаех
всичко 3а него. Ц елият му ж и в о т се подреждаше
пред очите ми във вид на картини. Нещо к а т о из­
ложба. Само д ето карти ни те не бяха подредени по
време, н и то по м ясто, а само по н уж дата на душ ата
да прави едно или друго. И по възмездието или зада­
нието, които после е трябвало да понесе: болести,
сполуки, лутане, отчаяние и ликуване.
Най-тежко болните и най-обезверените си личаха
още отдалече: т е л а т а им излъчваха мощни талази
тъм на енергия, която ми причиняваше болка и ме из­
моряваше. Усещах я к а т о бой на голо - с м етла о т

49
коприва. За да ги освободя о т м ъката им, трябваше
да я поема върху себе си. Най-често т о в а ставаш е
чрез изприщване. Тялото ми се покриваше с пъпки и
ме налазваше та к ъ в сърбеж, че ми идваше да се съб­
лека гола и да се търкалям по чукани камъни. Нека до­
бавя, че никога не съм виждала т я л о т о си без дрехи.
Къпех се на тъмно. По дължината на расото разби­
рах, че съм висока и с широки рамене, а по връвчица­
т а , с която пристягах ризата си, съдех, че в кр ъ ста
съм тънка, толкова тънка, че при рязко навеждане
бих могла да се счупя. Най-силен сърбеж усещах под
мишниците и зад уш ите. Но търпях, защ ото знаех,
че тези хора ми се надяват.
Започвах лечението с тов а, че назовавах по име
т я х самите, членовете на сем ей ствата им и боле­
с т и т е или тр ев о ги те на всеки о т т я х . Посочвах
им лекови ти те билки и м е с т а т а , където можеха да
ги намерят. Окуражавах ги да правят добро, всеки
според силите си, и да се разкайват за всяко волно
или неволно сторено зло. Макар да виждах във вид
на картини причините за бол ести те, б е з д е т с т в о т о
или н е с р е т а т а им, не им ги казвах. Нямаше да ми по­
вярват: „ С т о м а х ъ т т и е надупчен к а т о реш ето не
само о т голямата завист, която и насън усещаш към
другите, а и о т раните, които си причинил на онова
д е т е в държавата Испания през четирийсет и втора
година подир рождението на Х риста.“
Нямаше да ме разберат. Най-много да ме с м е т н а т
3а луда - т е някои и сега ме см ятаха - и т а к а да о т ­
блъснат хората, на които можех да помогна.

50
 Никога не предвещавах см ърт, дори когато я виж­
дах. Защото и днес вярвам, че макар много рядко, Бог
в последния мом ент може да помилва човека и да про­
мени съдбата му към добро. Макар да лекувах без­
платно, никой о т страдалците не си тръгваше, без
да остави нещо: торба, а понякога и чували със зърно,
жива дребна стока, плодове, черги, покъщнина. О тец
Никифор продаваше всичко, за ко ето имаше пазар, но
т а к а и не измаза с т е н и т е на параклиса ни отвън, ни
отвътре.
Най-голям наплив о т хора имаше всяка година на
Димитровден - храмовия празник на църквата в Хаз-
натар. Тогава обличах новото си расо - с т а р о т о бе
окърпено и д о ста излиняло - и връзвах копринена­
т а черна шамия - еди нствената скъпа дреха, която
имах. Подари ми я майката на м алката Мелини о т
Кавала - излекувах д е т е т о о т припадъци, но после
го ухапа змия и макар да знаех, че т о в а ще се случи,
не предупредих майката, за да може без с т р а х да се
радва на момиченцето си през т р и т е години, които
му оставаха. И днес има такива случаи. Чували с т е
лекар да казва на болния: „Нищо т и няма, дядо! Яж,
пий и си гледай ж и вота!“. Най-отчайващата диагно­
за. Но болният вярва, с т р и к т н о спазва лекарския
с ъ в е т и после се чуди защо умира, к а т о се ч ув ства
Здрав.

На Димитровден 1912 година Стой н а за пръв

п ъ т изпаднала в онова състояние, ко ето уплаши­
ло първо племенника й Илия, после поп Никифор о т

51
хазн атар ската черква, а накрая и цяло Серско и Де-
мирхисарско.
- Цяла седмица лежах к а т о мъртва. Преди да легна,
предупредих племенника ми Илия да заключи отвън
и да казва, че съм заминала за Неврокоп, д ето имах
братовчедка. На седмия ден стан ах, изпих една пани­
ца вода и продължих да си върша р а б о т а т а в селска­
т а черква: м етях, прибирах угарки о т свещи, бършех
праха о т иконите, приказвах си със свети и те. Но го
правех само нощем. Денем посрещах хора. Не знам
дали съм т и казвала, Боянке, че аз „виждам“ само ко­
га то поискам да го правя. С други думи - когато си
кажа: „Хайде сега!“. То е к а т о да искаш да пееш. Ре­
чеш и пускаш гласа си, другите ч ув ат, и спори ли т и
песената, разбират какво т и е на сърце. Но не може
човек да оди винаги с отворена у с т а и прехласнат о т
мелодията. Не че щях да се изтощ я и да умра по-ра­
но - т я д а т а т а си е предварително определена и кол­
к о т о и да се хаби човек, няма да стигне до нея по-бър-
30, най-много да седне и да чака т я да го стигне.

Понякога о т прекомерното „взиране“ образите се

натрупвали един върху друг, изкривявали се, други
пък образували чудновати съчетания, способни да
докарат до колебание и най-подредения ум. Затова с
времето С тойна се научила да си дава почивка: загър­
бвала всички потоци на случващите се неща - т а к а
не само отдъхвала, но и после имало на какво да се
изненадва. Защото единственото нещо, според Пре­
подобната, което душата е в състояние да промени в

52
своя полза, е отношението й към съдбата. Най-добре
било за човека да предпочете действието. Не му
ли хареса нещо о т сергията на собствения му жи­
в о т - скача и го променя. Животът така е измислен,
че всички образи и събития в него съществуват в
няколко варианта. И всеки от нас винаги има избор.
Х ор ата се различавали по избора, който правят при
равни условия и възможности. Д о статъ ч н о било да
съзреш вариантите и да избереш най-подходящия за
теб е. Не най-добрият. Добро и лошо били само поня­
тия, означаващи дали си дорасъл, или недорасъл до
същността на случващото се. Защото всяко едно съ­
битие предсказвало следващото.
- Разбрах то зи п р о ст ред на Сътворението, керко,
през онази злочеста хиляда д е в е т с т о т и н и дванай­
с е т а година, когато на Димитровден примрях 3а една
седмица и т а к а видях следващата, хиляда д е в е т с т о ­
т и н и тринайсета, тр и ж по-злочеста.
„Горката България! Горкият народ!“ Тези думи са
изречени по-късно о т младия цар Борис малко след
к а т о тур и на главата си бащината корона. Но 3а ис­
т и н а т а времето няма значение. А и сти н а та беше
такава, че никак, ама никак не ми се щеше да я знам
или да приказвам 3а нея. Ала що да сторя, к а т о срещу
даденото о т Бога не може да се върви.
На С тойна били дадени две о т най-трудните с т ъ ­
пала 3а свързване със Силите: левитация и примира-
не, наречено в о к ул тн а та л и тер атур а астрално пъ­
туване.
- Имаше и т р е т о . Казах т и . Но и преди, и сега ме

53
е с т р а х да го спомена. Ако хората зн аят, че съм с
него орисана, ще ме пребият с камъни, а може и да ме
о т р о в я т . Ей тъй , без нужда някаква, само о т единия
стр ах.
Н епонятното за ума винаги изглежда заплашител­
но за ж ивота. Затова Стойна показала тази своя
наистина изключителна дарба само два пъти, и т о
пред посветени - монахиня София и Ловчанския вла­
дика.
- Виж, примирането бе друго. Лежим си аз кротко
ей т у к на миндера, нищо не правим и никой не може да
каже сум ли яз жива, не сум ли. Тъй нема стр ах, има
само почуда.
Примирането, к а к то се нарича нарочното изпадане
в безсъзнание според Стой н а било един о т най-ряд-
ко срещаните начини ние хората да се свързваме с
Н ебесата. Имало и други възможности, на които ня­
кои о т нас са бивали свидетели: изпадане в тран с -
личи по тов а, че предсказателят говори с друг глас,
най-често по-монотонен и плътен, а дум и те му чес­
т о са несвързани по смисъл, но в т я х има зърна, о т
които, ако се съберат в едно, може да се разбере из­
речената истина, по мое време съществуваше и ве-
щаене чрез нарочно изпадане в сън, т о е нещо к а т о
бълнуване - в т о в а състояние ясновидецът може да
слезе най-дълбоко в миналите ж ивоти на болния и да
разбере откъде и дват причините за б о л е с т т а или за
разп л атата, к ак то е прието да се нарича късно на­
стъ п и л ото възмезние, известно ни е и пророкуване
чрез гледане на бучки захар, на съд с вода, в която

54
болният се е измил, на дрехи или други вещи, които
са били близо до т я л о т о му.
- На същия оня Димитровден хиляда д е в етстн о -
т и н и дванайсета година, за който вече споменах,
след к а т о отслужихме празника и ж ените се разо­
тидоха, щ о то беше война и м ъж ете бяха до един във
войската, аз казах на Илия, син на сестр а ми Зоя и
мой племенник: „Лико, лелин, днес с мене ще стан е
едно нещо, д ето не е ставало с никой човек в Бълга­
рия, ама т и няма да се плашиш, щ о то т о ми е дадено
о т Н ебесата и ми е дадено, за да съм полезна, когато
се наложи. След малко, к а т о иде слънцето на пладне,
аз ще легна тъ й к а к то съм си с тези дрехи, ще т у р я
ръце на гърдите е т о така, к а к то т и показвам, подир
ко ето ще се отн еса в един дълбок сън за цяла седми­
ца. Ти няма да ме будиш и на никой няма да даваш да
ме буди. К ой то и да иде, каквото и да каже, мене ме
няма. Временно съм умряла. К а т о ми мине примира­
нето, аз сама ще се събудя и ще т и викна да ми доне­
сеш вода, щ о то много ще съм жадна. Не питай защо
го правя, само слушай т ъ т е н а на войната и чакай да
дойдат и т е б е да т е взем ат войник. Ако стан е така,
че т е вземат, преди да съм се събудила, направи само
едно: остави отключена в р а т а т а на параклиса и на
цялото село кажи, че съм отиш ла в Неврокоп. Да ме
не дирят и да ме не ч ак ат преди сряда.“
Но Илийчо си беше още дете, несвикнало на чуде­
са, т а още щом съм се отнесла, т о й отиш ъл при поп
Никифор и му разказал 3а м оето временно напус­
кане на ж ивота. П опът не повярвал, но след к а т о

55
дошъл и лично се уверил, че не усеща да имам биение
на сърцето, а пък ръцете ми не са студени чак к а т о
на смъртник, предупредил селото никой да не идва,
к о ето и станало причина цял Х азантар да се извър­
ви край параклиса и да ме види как си лежа жива-ум-
ряла. Минали ти хо, к а к то се минава край мъртвец,
и затова не съм ги усетила. За една седмица цялата
Серска, че и Демирхисарска околия заприиждали да се
п р о с т я т с мене. И най-чудно им се сторило канди­
л о т о в параклиса, гори, гори, па угасне, после само се
Запали и пак гори, гори, па угасне...
К огато се върнах в т я л о т о си и излязох да видя как­
во се е променило за тази една седмица, м оето чудо
се разнесе из цяла Беломорска Тракия, а после затъ м ­
ни дори голямата мъка о т кървавия бой за Чатал-
джа, д е т о хиляди българи легнаха уби ти и осакатяха
незнаен брой ранени.

Пак по дум и те на Стойн а тов а, ко ето ние, нейните

съвременници, намираме за неописуемо и необяснимо
само след век и половина-два щяло да бъде нещо к а т о
привилегия и знак 3а душевна ч и с т о т а и порядъч-
н о с т на ума: всеки почтен и нуждаещ се о т небесни
съвети човек щял да може по свое желание да се осво­
бождава о т т я л о т о си и облечен само с душа, да с т и ­
га до Горе и да остава Там, колкото му е нужно 3а
ум ствено лечение или 3а постигане на висша наука:
- Макар че - каза ми С тойна на ухо - няма никак­
во „горе“. Всичко е редом. И само една тънка черти­
ца меокду тук и отвъд. И трябва да я преминеш не с

56
тялото, а сума си...
Още помня онова първо пътуване Нагоре, Боянке. И
т о , и следващите напускания на т я л о т о ми ставаха
все в такива времена, когато за човека е непосилно
да разбере волята на съдбата, и к а т о не разбира о т ­
къде и защо му иде т у й зло, бере стр ах, моли се и
търси знаци да се надява...
„Защо е нужно да ум ират хиляди и какво ние, бълга­
рите, плащаме с толкова кръв?“
Нямаше кой да ми каже, а и слуховете, прииждащи
на талази отк ъ м б и т к а т а , още повече ме объркваха.
Исках да помогна някак си, а не знаех как. И реших да
отида.
Било по времето на Балканската война, само ден
или два след една о т най-кръвопролитните битки -
тази за Чаталджа.
- За да разберете как точно с т а в а т тези работи,
ще се опитам да разкажа за първото си възкачване
Горе, к а т о ви спомена за пример нещо, д ето всички
го правим: съня. Примирането много прилича на по­
т ъ в а н е т о в дълбок сън, само д ето всичкото, що е
ж и в о т в човеш кото тяло, е задрямало и все едно,
че го няма. Изглеждаш по-скоро мъртъв, отк о л к о то
Заспал. П итала съм б р а т ми С ветли я в какво всъщ­
н о с т е разликата между см ъ р т и примиране, щом и в
д в а та случая онази искра о т слънцето задълго изли­
т а о т т я л о т о на примрелия.
Разтълкува ми го к а т о на дете, о т ко ето после се
иска да го тъ лкува на други деца. Каза ми, че душ ата
на човека е все едно птица в клетка. При умирането

57
т я излита о т к л е т к а т а , известно време се щура
объркана и неспособна да разбере какво ста в а с нея,
но после попада в един улей, т о й я понася нанякъде и я
изплюва т а м , д е то я ч а к а т близките й покойници, за
да я прегърнат и да я поведат към небесното й семей­
ств о . При примирането соколът о т к л е т к а т а знае,
че не е свободен. Между дясното му краче и к и т к а т а
на т в о я т а лява ръка се проточва една много тъ н ка
невидима нишка и т я , колкото и да бъде разтегляна
и изтънявана, не може да се скъса, преди да е дошъл
ч а съ т й. Така п ти ц а та л ети не защ ото е птица, а за
да работи и да бъде полезна. Винаги преди примиране
аз няколко дни прекарвах само с по-малко вода, обли­
чах си чисти дрехи и припадах в молитви до пълно
изтощение. После внимателно лягах, прибирах поли­
т е си по т я л о т о , събирах п е т и т е на краката си, а
ръцете скръствах на корема, но без 9а държа свещ.
Отначало се опитвала на намали броя и дълбочина­
т а на вдишванията си, докато я обземела позната­
т а на всички сънливост, после чувствала как п о сте­
пенно се измъква о т т я л о т о си - изплъзвала се к а т о
Змия о т дупка - олеквала подобно пуха о т топола­
т а , изпълвала се със светлина и потъвала в усещане­
т о за излитане. Но не се издигала, к а к то била виж­
дала да го правят птиците, само гледката около нея
се променяла. Виждала същ ите хълмове и пясъчните
стен и около селото, с които била свикнала, къщи­
т е виждала, п ъ тя през гората, с т а д о т о , пръснато
по отсрещния рид д в ете си котки, легнали на при­
пек край кладенеца. Но макар формите о т околната

58
природа да били същ ите, ц в е то в е те им били други -
ярки, уж познати, но различни; о т т я х се излъчвала
една непоносима за окото красота, с която п о сте­
пенно Стойна свиквала. После гледката бавно започ­
вала да се стопява пред очите й и да се превръща в
светлина, но не онази, слънчевата, която всички зна­
ем, а съвсем друга, силна, но безболезнена за погледа,
светлина, която можеш да слушаш, к ак то се слуша
музика... После губела усещане за онова, к о ето я зао­
бикаля, не различавала блясък о т звук, само една не-
чувствана дотогава обич към всичко съществуващо
я изпълвала и едно много особено щ астие о т това,
че е жива...Край нея леко притъмняло, виждали се об­
лаци да се р е я т - бели и пухкави на тъмносин фон;
всички земни звуци отдавна се били утаили някъде
долу, земните мисли, о т които се съ стоял видими­
я т й ж и вот, една след друга отпадали к а т о люспи,
т я се оголвала, но все още се усещала да т р е п т и във
вид на някаква форма, която не можела да види о т ­
страни. После облаците изчезвали, здрачът наоколо
Започвал да изсветлява и изведнъж, к а т о че иззад за­
воя, цялото околно пространство блесвало в нови,
още no-нежни и богати нюанси на всички цветове,
които била виждала. Доловила аром ат на ц в е т я -
напомняли й лъха на бели рози. Около нея трептели ,
к а т о че танцували, различни, невиждани дотогава
фигури, т е непрекъснато се променяли, избухвали в
нови цветове и я обгръщали к а т о сиянието на хиля­
ди усмивки.
Там някъде се намирала ц елта на п ъ туван ето й.

59
 - С т а н а ти х о к а т о в изповедалня и аз видях през
светл и н а та към мене да плава образа на б р а т ми
Светлия, но не такъв, какъвто го виждаме на ико­
ните, а нещо кръгло, изплетено о т з л а то и прониза­
но о т едни такива стрели, същ ите, д ето ги изпра­
ща слънцето към земята. Един та к ъ в рехав идваше
б р а т ми и засмян к а т о сянката на цъфнала ябълка.
Доближи се, летейки, и ми се стори, че ме хваща за
ръка, макар да знаех, че нямам ни тяло, ни друго, с
к о ето да усещам, когато ме докосват: „Ч акат т е .“
Не виждала нищо наоколо освен искрящите с красо­
т а т а си причудливи обеми, излъчващи сияние специ­
ално 3а нея. Обзело я ч у в с т в о т о , че е единственото
и много любимо д е те на Небесата.
Постепенно ярките цветове се превърнали в равна
и пулсираща синева, почти същ ата, каквато има не­
б е т о след летен дъжд, т я се видяла седнала на нещо
к а т о крило, полюляващо се във въздуха, дори й се
сторило, че усеща краката си провесени о т крило­
т о к а т о о т ръба на покрив. Срещу нея - сякаш яхнал
друго крило - възникнал образът на мъж с черна бра­
да и на онази възраст, която наричат Христова. Ау­
р а т а му заемала цялото пространство на погледа и
т р е п т я л а в з л а ти сто . Стойна била виждала някога
то зи мъж, но не знаела кой е.
- Забравила си да полееш ц в е т я т а - наистина била
Забравила.
- Ми в ш е т н я т а около празника.
М ъ ж ъ т се усмихвал:
- Нищо. То в момента и бездруго вали.

60
 Говорел й так а, к а т о че му била отиш ла на гости
или т о й й бил дошъл на гости. Била у дома си. У сети ­
ла се препълнена със спокойствие, т а к а препълнена,
че чувствала как т о се излъчва о т нея к а т о мирис на
миро.
- Е, кажи да чуем.
Не можела да допусне, че т у к не зн а я т защо е дошла:
- Ами дойдох да помоля...Те вече л е т я т към вас, си­
гурно всеки мом ент ще пристигнат.
-К ои ?
- Д уш и те им. Казаха, че са хиляди. А к а т о прибавим
и теж к о ранените: т е може вече да са издъхнали.
- Да, т а к а е. Л е т я т към нас.
- Не ги приемайте, моля ви. Върнете ги там , о т к ъ ­
д е т о са дошли. Тел ата им още са топли. Повечето
о т т я х са млади. Бащи на деца. Някои са още нежене­
ни. Долу т е са много no-нужни, о тк о л к о то т у к .
- Никой не знае това.
- Наистина ли не е възможно?
- Не твърдя. Невъзможното за човека е възможно
3а Бога, но никой не би взел на с ъ в е с т т а си великия
грях да пренебрегне волята на ко ето и да е човеш­
ко същ ество. Дори О т е ц ъ т . Те сами са поискали да
ум р ат. Не просто са го поискали. Възжелали са го с
и н сти н к та си.
- Как така?
- Ами така! Погледни н атам и ги виж! Тези огромни
мърдащи маси о т хора. В ъ рвят и пеят... А преди
това: е т о ги, къ лн ат се пред знам ето да у м р а т без
с т р а х 3а България.

61
 - Но т о в а е просто един военен ритуал. Това е и сти ­
н а т а на мига, приличието на историческия момент.
Така е редно. Едва ли са си мислели същ ото после, ко­
га то курш умите са летели срещу т я х .
- Сега пак погледни надолу! Виж, вали к а т о из ведро,
к а л та е над коленете им, а т е се о п и т в а т дори да
т и ч а т . Офицерът крещи, чуваш ли го: „С м ъ р т или
победа...“
- Но т е не крещ ят, нали?
- Да. Но и победа няма. О став а само с м ъ р т т а . И въ­
преки че го зн аят, т е не се спират, не се връщат.Те са
съгласни, т е го и скат. Това е т я х н а т а воля. Скръбна
е тази воля дори във всевиждащите очи на Твореца...
Но е свята. И Н ебесата я п о ч и тат.
- Да разбирам ли, че повече няма ж и в о т 3а т я х ?
- Кой е казал това? Ж и в о т ъ т е нещо твърде U30-
билно и има винаги и 3а всички по много. За т я х също.
- Но т е никога вече няма да се върнат при семей­
с т в а т а си.
- Напротив. Само след няколко години ние ще из­
пратим тези храбри души при вдовиците им, к а т о
техн и деца при майките им, к а т о техн и внуци, на
България - к а т о бъдещите й войници.
- Затова ли след война се раж дат много момчета?
- И затова също.
- Винаги ли е така...Никога ли не с т е връщали обра-
т н о в т е л а т а им някои души?
- О, би било несправедливо! Винаги, когато човек
умира против волята си, ние правим так а, че то й
да има шанс на избор. Ако пожелае да дойде при нас,

62
приемаме го. Ако пък не иска...
- Правите така, че да поиска?
- Развесели ме. Добър финал на нашия разговор.
- И аз, какво сега? Нищо не направих. Как да се вър­
на?!
- Можеш да поостанеш, ако т у к т и харесва.
- Харесва ми, но по-добре да тръгвам.
- К а к т о искаш. В ол ята на човека е закон 3а Небеса­
т а ! Обади се, к а т о стигнеш. Мир и м илост 3а тебе!
Мир и м илост 3а Всичко!
Явил се Б р а т й и к а т о че бил нещо недоволен:
-Ти май не позна свети Иван Рилец - покровителя
на България.?
- Защо по иконите го ри суват с т а р и с бяла брада?
- Той наистина на зем ята е доживял почетна въз­
р аст. Но т у к всеки о т нас пребивава във въ зр астта,
на която 3а пръв п ъ т е усети л в себе си Бога.“
- Значи след време, когато пребъда на Н ебесата, аз
ще припкам седемгодишна?

Нека побързам да ви кажа, че разговорът, който

Стойн а се опита да ми предаде чрез своя разказ,
всъщ ност представлява приблизителен превод и
д о ста несръчна адаптация към нашия език на един
определен смисъл. Горе в небесните селения не се е
съ стоял разговор - поне такъв, какъвто ние на земя­
т а си го представяме. С в е т л и т е същ ества не владе­
я т думи, интонация, многозначителни паузи.
Те общ уват чрез светлинни вълни и образи, всеки
о т които символизира мисъл или състояние, чиято

63
енергия не може да се долови и разтълкува о т нашия
триизмерен мозък.

К огато се върнах в с т а я т а си и се събудих о т п ъ ту­

ването, аз веднага заръчах на Илийчо да намери книга
и да запише няколко думи, в които се бе претопило
всичко, к о ето ми внушиха небесните ми настойници.
И СИЛАТА ВАША, И ВОЛЯТА ВАША. ПРЕКАЛЕ­
НАТА СИЛА ПРОМЕНЯ ВОЛЯТА И Я ЛИШ АВА ОТ
МИСЪЛ. МОЖЕМ ДА ВИ ПОМАГАМЕ, НО САМО
АКО НИЕ С ВАС ИМАМЕ ЕДНА ЦЕЛ. НЕВЕЖИ СТЕ
КАТО МЛАДЕНЦИ. БЕЗПОКОИМ СЕ.

А войната наоколо уж била вече свършила, уж во­

ю ващ ите държави били постигнали разбирателство
и сключили мир, но през нощ та на 16 срещу 17 юни
сраженията били подновени. Започнала нова битка,
нова някаква война, макар всъщ ност да била съща­
т а . Балканската, народната, преминала в Междусъ­
юзническата - царската. А народите - пак предиш­
ните, били едни и същи и о т д вете страни на огъня.
И т ъ й цяла седмица, докато започнало голямото
клане на българи в с т а и т е на девическата гимназия
в превзетия о т гърците град Сяр.
- Кървавото л я то на онази горка и прескръбна хи­
ляда д е в е т с т о т и н и тринайсета година. Винаги ще
помня то зи ден, Боянке. Д вайсет и втори юни. Виж
ти ! Досега не бях забележила, че много о т най-ва­
ж н и те събития в то зи мой ж и вот, 3а който т и раз­
казвам (а с м ъ р т т а ми - също), с т а в а т все на д а т а т а

64
двайсет и втори, макар и о т различни месеци.
Беше събота. Г о тв ех се за утринна служба в църк­
в а т а в Хазнатар, когато усети х по кож ата си нещо
к а т о пълзене. Все едно мравки ме лазят. Прокарах
пръсти да ги сваля, а ш ията ми - грапава. Никога не
съм се гледала в огледало и не знам как изглеждам.
По-точно, не знаех до д е в е т с т о т и н и деветнайсета
година, когато през черковата в Сушица мина Божи
човек, избягал о т злочестините в Русия. Оказа се
вярващ, па и художник. Говорихме си с него тогава,
но не се разбрахме. Той повтаряше, че ж и в о т ъ т се
дава само веднъж, че е нещо, направено да се ползва
ден и до пладне к а т о о т к ъ с н а т о цвеке, да речем, а аз
му викам, че ж и в о т ъ т е едно безкрайно време, само
д е т о е разделено на ден и нощ и човеците еднакво
пребъдват и в деня, и в нощ та. И тов а, че спиш и не
го усещаш, не значи, че не живееш. А он вика: „не си
права“. Ж и в о тъ т, вика, е колкото да мигнеш с кле­
пачи и вече го няма. Защо трябва да т е има за т о л ­
коз кратко, щом подир ще т е няма за хиляди пъти
по-дълго. И за друго не се разбрахме. Дз му викам,
дека мисълта прави окивота, а он ми вика: „ОтнЬдъ!
Ето окизнь порозкдает все наши мисли“. Не го точно
разбрах, ама по гласа му усети х, че приказката му не
върви редом с моята, ами иде някак насреща й. Как­
т о и да е, човекът си замина, но о т благодарност 3а
подслона и разговорката ми нарисува снимка. Така
нарекоха п о р тр ета ми хората о т селото: „Е л ате да
видите калуграта на снимка“. Но т о в а беше д о ста
по-късно.

65
 Към обед на онзи 22 юни тринайсета година, за кой­
т о взех да т и кажувам, обривът о т ш ията се прене­
се по ръцете ми. Знаех, че т о в а е знак - някъде нещо
лошо е станало. Но колкото и да напрягах вътреш ­
н о то си зрение, виждах само дим. Към обед през Хаз-
натар минаха първите бежанци. Излезе, че българ­
ск и те власти в Сяр напуснали града и населението
почнало палежи помежду си - гърци палели турски
къщи, т у р ц и т е - гръцки, а гърци и турци заедно -
българските. П очувствах се толкова безпомощна,
че се проснах на пода, завих се с чергата и се лиших
о т усещане за всичко. Пред в р а т а т а ми се трупаха
хора и ме викаха да тръгна с т я х . Само за три -чети ­
ри часа селото се изнесе към Петрич - с талиги, за­
п р етн ати с по едно магаре, с мулета, с катъри. Дори
децата пъплеха, натоварени с вързопи „към Бълга­
рия“.
А Сяр гореше о т всички страни. К ар ти н ата беше
такава, че ми се поиска да примра и да ида Горе да
ги попитам защо д ав ат да се случи т о в а и н я м ат ли
м илост към невинните! Приплаках на Б р а т ми, но
отговор - никакъв. П отърсих другите ми ближни
светии - свети Спиридон и св е т а Неделя, с които
си говоря нощем в черквата, но и т я х не намерих.
Тръшнах се да рева и нареждам. A3 рева, но гърлото
ми мълчи. А в Сяр започва клането в с т а и т е на Де­
вическата гимназия. Едни мъже ко л я т други мъже,
че и деца, само затова, че едните са гърци, а другите
не са гърци, щ о то са българи. Виждам куп трупове на
Закланите и чувам к у п ъ т да стене: под м ъ р тв и те

66
има и живи. Хвърлих се да се моля. В и к ъ т на душа­
т а ми удряше тавана и се връщаше върху главата ми
к а т о слана. Отникъде знак 3а помощ. По едно време
чувам шепот: „Стига! Всички сме долу. Правим как­
в о т о можем.“
Ако някой т и каже, Боянке, че онова, д е то се при­
казва 3а небесните жители, че и т е също воювали,
но всякой на с т р а н а т а на своята си войска - не било
истина, не му вярвай. Нищо в то зи с в я т не е измис­
лица. Или го е имало, или ще го бъде. Зависи в каква
посока гледа акълът на този, д е то измисля. Пак се
хвърлям по лице и пак се моля да пощадят поне деца­
та.
Тогава в онази кървава сум атоха видях бай Дими­
т ъ р Зарзаватчията. Прерязаха му гърлото. Изглеж­
да, н о ж ъ т не е бил много остър. Дълго го мъчиха.
У сети х с м ъ р т т а му к а т о изсъхване на дясната ми
ръка. Три дни ръката ми с т о я неподвижна. Познавах
човека о т д е т с т в о т о си, когато 3а втори п ъ т ме
Заведоха в Сяр. Току-що бях преболедувала ш арката
и Б р а т ми вече ме бе навестил, т а знаех коя съм и
Защо съм. Минахме през пазара да ми к у п я т плодове,
щ о то по онова време аз вече само плодове ядях: кога
мандаринка с лебец, кога портокалче. Това ми беше
на мен ядивото. Подир, к а т о купи овошки, сестр а ми
Зоя се спря да купи и зарзават. Ч овекът зад сергията
ми се стори нещо близък: носеше чи сто бозаво сетр е
и бяла риза. По наше село м ъж ете не н о ся т бели ризи,
а синкави. Той напълни торби чката със зеленчуци,
накрая отбра о т купчината домати най-едрия и го

67
nogage на сестра ми: „за мом ето“. М ом ето бях аз. За­
радвах се и първата мисъл, която ми мина през Ума»
бе: „ще има близнаци“. Не знаех ни кой е, ни с какво
семейство го бе сподобил Бог, но му казах: „ще имаш
близнаци. По Великден.“ Ч овекът к а т о че се сконфу­
зи, а ние тръгнахме. Още нестигнали края на града,
човекът ни настигна, клекна пред мене и ти х о ме по­
пита: - Кой Великден бе, къзъм?
- Ами идущият. Той тазгодиш ният вече мина.
Мисля, че т о в а бе първото ми пророчество, за кое­
т о никой не разбра. Без 9а Знам>а3 с ™ предсказала
онези две момчета, които двайсетина години по-къс-
но щяха да ме развеж дат из селата около града С вети
врач, 3а да приказвам на хората за с в е т л и т е Богови
работи и 3а държавните сетнини. Водеха ме качена
на бял кон - так а, к а к то бях дошла в Сушица, пред
коня С то я н - със сабя, след коня - Никола с пушка.
На коня - аз. К ъдето и да минехме през селата, каз­
ваха, че след нас валял дъжд. Ама т о в а надали е било.
Нямам такава дарба. Но хората и м ат нужда да вяр­
в а т и аз не им оспорвах.
А след палежа в Сяр селото ни Х азнатар се опразни.
Тайно и през н ощ та побегна и поп Никифор, преобле­
чен к а т о пъдарин. О стан ах сама в параклиса и чахак
Знак о т Б р ат ми. По цял ден се взирах да видя къде
са и как са с е с т р и т е ми и децата им. Виждах ги да
се щ у р а т из селото Ръждак край Петрич в тъ р се­
не на големи къщи, защ ото бяха многолюдни семей­
ст в а . Заръчах им, преди да т р ъ гн а т: „Не влизайте в
тур ски къщи, т е са плачени къщи, много са се сълзи

68
пролели, преди хората да ги напуснат. Направете си
колиби о т слама, докато иззимувате, пък другото
л я т о - къщи о т кирпич, но нови и ваши си...“
Не ме чуха и пострадаха. В едната къща леля ми пад­
на, счупи си крака и онеме. В другата гръмна бомба
о т сам олет ли, о т друго ли, и само д ето не ги утрепа
всичките, к а к то си вечерят. Чак тогава ме чуха. На­
правиха си прости къщи и т а к а оцеляха.
Войната уж взе да затихва, но бегълците си о с т а ­
наха в Българско. Един ден Б р ат ми дойде и ми каза
да тръгна, да намеря селото Долна Сушица, дека е
къде Мелник, и да остан а в там ош н ата църква „Све­
т и Георги“. Племенникъм ми Илия ме откара дотам
с кон. Вървим ние, що вървим, ей го пред нас кръс­
т о п ъ т я при Чучулигово. Наляво Петрич, където са
всичките ми ближни, надясно - Сушица и „С вети Ге­
орги“. К о н я т сам тръгна надясно и не ста н а нужда
о т разговор с Илия. Пък и аз познах пътя. П о-ната­
т ъ к познах и планината наоколо. И най-накрая видях
чинара. И друг п ъ т съм бивала т у к . Живяла съм т у к .
Люляла съм се на лю лката, завързана в клоните
му...Това м ясто е бивало мой дом, т у к са живели мои
близки. Тук сме нощували със Съвършения и пак т у к
съм умирала о т греховна любов. А може би затова
Бог ме връща.
Преди с Илия да стигнем селото, вече знаех, че т а м
хората са тревожни. О бщ ата тревога е к а т о влаж-
на мъгла, стел е се долу в краката и усещаш болки в
кокалчетата к а т о о т ревматизъм. В селото вил­
нееше шап. Коне, биволи и волове бяха реквизирани

69
За войската, а крави, овци и кози измираха о т болес­
т т а . Влизаме ние, а във в т о р а т а или т р е т а т а къща
пищ ят деца. Гледам, старец и бабичка хванали капис-
т р и т е на две крави и ги т е г л я т да излязат о т двора.
„Сега вече си т и !“, к а т о че ми го каза някой. Влязох
и разпитах защо плачат децата. О т мъка: ж ивотни­
т е скоро щели били да у м р а т и трябвало да ги изве­
д а т извън селото, да не ги гледат внуците.
- Нийде няма да ги водите. Ами ще идете ей на она­
зи поляна, д е то пролет цъфти див божур... Божурена
поляна...
Х ор ата слуш ат, щ о то няма какво друго да правят:
аз съм застанала на п ъ тя им:
- Ще сварите корени, стъ бл а и ли ста о т божура и
тр и пъти на ден с о т в а р а т а ще обливате краката
на ж и во тн и те - баш там , д ето са раните им. А в
ярм ата им вечер ще сипвате колкото детска шепа
о т същ ата вода. У т р е вечер доби ч етата ви ще за­
почнат да се оправят.
Така и стана. Само за една седмица им ето ми се зна­
еше о т цялото село и дали защ ото бях в расо, или
поради м алката икона в ръцете ми, нарекоха ме калу-
гра, ко ето ще рече „калугерка“. А когато застудя и
аз вече не можех да спя в пристройката на църквата,
д е т о зиме държаха дървените въглища за отопле­
ние, м ъж ете о т селото ми иззидаха ей тази стаичка,
ж ените ми надонесоха постелки, завивки, две кокош­
ки с петел и съдове - повече, о тк о л к о то имах нужда.
Тук остан ах и о т т о г а в а до днес минаха точно двай­
с е т години.

70
 бтори ден

У тринайста година беше.

Па си нея докараа двама ергени от наше село, Никола
и Стоян ги викаа. Кмето ги прати от „Свети Геор­
ги“ да я доведат, от Сушица. Докараха нея на един
бел кон - едина ергенин отпред, едина отзад. Кат ли
Господ идва. Кога дойде там, камбаната биеше и вред
хора - кат панаир (събор). Дърокеше слово, а ние нея
слушааме.
М итрана Готева, родена в с. Рожен, омъжена в Зла-
тол и ст.
Първите години на Стой н а в Сушица - военните -
били еднакво трудни и за хората, и за Н ебесата. На
Балканите се избивали тр и християнски народа.
Всичките се молели на един и същи Бог, всеки о т т я х
вярвал, че е най-любим Богу и настоявал за правото
си на победа. А победата значела земя, народ, данъци,
гори, води, бъдещи войници. И кръв. Много кръв.
В селото все по-често взели да при стигат т е л е ­
грами - получавали ги спаружени неграмотни жени,
слагали кръстче вм есто подпис и дълго не можели да
разберат как е възможно м ъ ж ъ т или си н ъ т им преди
няколко месеца да излезе о т къщи жив и здрав, а да се
върне във вид на парче хартия... И си го обяснявали
с Бож ията воля. А на другия ден, облечени в черно
и ниско пребродени, т е отивали на гробището край
черквата, водели и децата си, копаели плитки трап-
ч е т а и погребвали т а м по един к а т мъжки дрехи,

71
плачели и забивали над дрехите к р ъ ст, несръчно ско­
ван о т два прясно окастрени клона. Преливали с вода
и вино, после поглеждали слънцето - колко се е мина­
ло о т деня - и отивали на полето да орат.
Събирали се на групи - no-яките се редували запрег-
н ати в хом ота вм есто добитък, а по-младите или
бременните държали ралото. Някои о т т я х раждали
прави и ако се случело д е т е т о да е мъртво, заравяли
го на слог или в близката гора, прекръствали гробче-
т о , после се връщали на браздата. Имало ли къ см ет
малкото да е живо, повивали го в престилка, забуч-
вали долния й край на кр ъ ста си, а млякото о т гър­
д и те им капело право в у с т и ц а т а на младенеца. Така
кърмели.
Било есен и трябвало да се сее. Е сен та на същ ата
онази тринайсета година:
- Молех се денонощно. Мир за душ ите на м ъртви те,
м илост 3а душ ите на ж ивите. Чувах гласа на война­
т а , макар б и т к и т е да се водеха далече о т Сушица.
Хиляди умираха в стонове, призовавайки Бог и майка
или псувайки и Бог, и цар. Знаех, че България плаща
висока цена за нещо, но не знаех за какво. По онова
време народът не смяташе политиката за ваокна
дърокавна работа и никой не записваше казаното или
извършеното от управниците. Така то не се и наказ­
ваше от никого освен от Небесата, но не веднага.
Понеже не изпитвах нужда о т сън, всяка нощ оби­
калях гробището и виждах душ ите на м ъ р тв и те да
с т о я т унило кацнали на кръстоклонето над гробо­
в е т е си: сиво-синкави кълбета о т дим с трепкащи в

72
т я х червени петна - у по-младите, или тъмносини -
у възрастните. Имаше и бели кълбета с оранжеви
точки - на младежите, непознали женска плът. Те
вече не изпитваха болка, а само тъ га - т ъ г а т а на чо­
век, който не знае ни за какво е бил роден, ни за какво
е трябвало да умре. Призори напускаха гробището и
се връщаха та м , където бяха издъхнали. Четириде­
с е т дни след с м ъ р т т а си престанаха да идват. А
тези о т ж ените, които още не бяха получили черна­
т а телеграма, всяка вечер - след к а т о са се върнали
о т оран - хващаха децата си за ръка и ги водеха при
мене:
- Кажи, Преподобна, на д е т е т о кажи за баща му!
- Л ю т а е б и т к а т а - гуша за гуша са се хванали, кой
с нож, кой с пушка. Виждам, че ваш ият човек е ранен,
но не мога да разбера дали усеща болка, или вече не я
усеща...
Никога не казвах, че виждам см рът. А и онова, кое­
т о можех да зърна, бе само к а т о един дим, д е то се
вие над купчината трупове. И ако някой ме бе попи­
т а л т о в а ли са душ ите на у б и т и т е , щях да кажа: не,
т о в а е последната топлина на т е л а т а им. Не оби­
чах д ум ата см рът. Не обичах и мириса на войната -
вонята на топ ла кръв и разкъсани вътреш ности.
С т р а х ъ т също има мирис. Още по-неприятен. На
мърша.
В онези години децата започнаха да р а с т а т бързо.
Още ненавършили п етн ай сет години, м ом ч етата
вече отиваха под венчило с по-големи о т т я х моми­
чета: трябваше да се раж дат деца, трябваше отново

73
да се напълнят селата, да няма къща без стопанин
и без люлка, вързана на ябълката пред къщи... Но
младата плът беше крехка-зелена, сам ата т я още
невръстна и з а т у й се раждаха хилави о тр о ч ета, не­
доносени, с изкривени крачета, имаше и с по едно ухо
или с по ш е с т пръста на ръцете. Пристигаха жени­
т е , натоварили добиче с постелки и храна за няколко
дни, разполагаха се наоколо в гората, гледаха да не
пал ят огняове, избираха си общо м ясто за по нужда и
о т нищо не се оплакваха. По едно време се наложи да
ги лекувам по няколко наведнъж, събрани според мъ­
к и т е им: например деца, д е то и м ат болка по ръцете
и краката си; после онези с напикаване, заекване или
немота; след т у й другите, д е то плачат насън, с т р а ­
х у в а т се да м и нат по м о с т или да о с т а в а т сами.
В един т а к ъ в ден, рано следобед, в черквата дойде
царицата. Българската царица Елеонора, в т о р а т а
жена на царя ни Фердинанд. По нищо не й личеше, че
е коронована, и затова никой не я позна. Пристигна­
ла с файтон, съпроводена о т по-млада жена и офи­
цер. Спрели далече о т храма. Влязла в двора пеш и
с тан тел ен о покривало на главата. Не я усетих.
Бях застанала с гръб към п ъ тя и молех разтрепере-
но момченце да целуне камъка на изцелението, к а т о
му обяснявах, че след т о в а вече няма да плаче насън,
н и то ще го боли глава. То ме гледаше с огромни очи
и през т я х виждах, че разум ът му е замъглен к а т о
изпотено стъкло на прозорец. Показах му няколко
пъти какво трябва да направи, но т о се бе втренчи­
ло в мене к а т о в позната, но заплашителна проява

74
на природата. Губех време, а отвъ н чакаха десетки
страдащи. Принудих се да го прегърна рез раменете и
да го накарам да целуне камъка. Направи го, но ведна­
га след т о в а изпищя: „Майко“. Оказа се, че преди т о в а
не било произнасяло тази дума, а беше около осемго­
дишно.
Тогава о тец Костадинов довел царицата - минавала
наблизо, чувала била за Стойна. Висока, слаба жена,
смирена и с онази особена б и стр о та на погледа, коя­
т о срещаме у всички души, дълбоко уповаващи се на
Бога. След нея вървяла с м ъ р т т а й - лек сребрист
шлейф, едва доловим за зрението и с мирис на т о ­
ку-що разцъфнал зюмбюл.
О блакът около т я л о т о й се полюшваше, к а т о че го
раздухваше свирнята на селската музика, после взе
да менява ц в е т о в е т е си: о т синъо, през Зелен0 ~ QO
ж ъ лто. Усещах, че кръ вта в т я л о т о й теч е твърде
бавно за в ъ з р а стта й, с т о м а х ъ т й изглеждаше под­
пухнал, а мислите й се въртяха в кръг к а т о гради­
нарски кон: уж отиваха някъде, но не стигаха никъде.
О стан а в църквата съвсем малко - не искала да ми
пречи. На тръгване ме попита:
- Майко...има ли п ъ т 3а нас?
- П ъ т винаги има. Но няма да е лек. Щ ото, Ваше Ве­
личество, между лю дете няма сговор и щ о то на на­
род добро не можеш направи. Един - тъ й , друг инак.
Ако, да кажем, т и речеш да попиташ народо сака ли
у т р е да вали, или он сака да пече слънце, ке се жива
сащисаш о т т у й , що ке чуеш. Един ке вика: „Не ща
дъжд, сеното ми е на ливадата, ке се сгнои“, друг ке

75
вика: „Искам дъжд, да надои зърно царевицата, о ти
е на припек“, т р е т и ще викне: „Къв дъжд т е патил
бре, сабахле годяваме балдъзката!“ ще има и такъв,
що ще т е моли: „Нека да е слънце, о т и с т а р и я т бере
душа и га ке го него погребеме, ако рукне о т небето
к а т о из ръкав...“. Няма съгласия, Ваше Величество, и
няма да има, докато народът сам помежду себе си не
се съгласи. Щ ото т у й , що е добро за един, не е хар-
но за друг. И всичко, Ваше Величество, се оставя на
Бога. А после п сув а т Всевишния, че за един бил май­
ка, за други - мащеха.
- Колко още?
- Много. И колкото no-натам, толкова по-голям
Зор. Да е жив и здрав престолонаследникът!
- М олете се за България, майко Преподобна.
И поиска да ми целуне ръка. Но аз я изпреварих. Ко­
ж а т а й бе суха, хладна и миришеше на лекарство.
Още тогава исках да кажа на царица Елеонора онова,
дего после помолих отец Костадинов да й пише: да
не тръгва за Америка, (Царица Елеонора е първата
коронована особа о т Европа, поканена о т президен­
т а на САЩ Удроу Уилсън да посети с т р а н а т а му,
през 1915 година) защ ото сребристи ят шлейф с дъх
на зюмбюл ще се увие около ш ията й до задушаване.
И т о насред океана.
Дз, отец Костадинов, с молитвен поклон до^еми по­
лагам пред ступите на Ваше Величество своето сми­
рение!
Ваше Величество,
По силата на своя свещенически дълг и с благодарност

76
За щедростта довеокдам до знанието на Ваше Вели­
чество, че сумата, с която Вие имахте добросърдечи-
ето да дарите скромния храм „Свети Георги“ в село­
то Долна Сушица край Мелник, е употребена според
волята и зкеланието на Ваше Величество: измазана е
монашеската килия на монахиня Стойна, наречена от
народа светица и Преподобна, наковани са нови дъски
на дЪшемето и е подменена дограмата на прозорче­
то, като след всички тези полозкени трудове обита­
лището на Преподобната стана напълно достойно за
Височайшия взор на Ваше Величество, ако благоволи­
те отново да ни удостоите с посещение.
В изказ на благодарност и молитвена гриака за здра­
вето и преуспеванието на Ваше Величество Препо­
добната Стойна заръча да доведа до Височайшето
Ви знание молбата й през идушите два-три месеца
да не напущате България и да не пресичате една го­
ляма вода, щото баш по средата на водата мооке
да стане едно неблагополучие, което няма да е добре
ни за Вас, ни за българския народ. И още едно заръча
Преподобната да Ви каока: то е да пиете отвара от
кисел трън, вместо вода да я пиете и да не давате да
се допират до Вас с остро акелязо, нито да реакат
даденото Ви от Бога тяло, щото файда няма да има,
само мъки и болки ще има.
Като повторно привеокдам глава в молитвен пред
Ваше Величество поклон, оставам смирен на Бога и
на Ваши Величества слуга и ратник.
Отец Георги Костадинов, от село Долна Сушица,
Горнодокумайска епархия

11
 Нейно Величество не ме послуша и започна да се
приготвя 3а пъ туван ето. Следях я с тъ га, жалех я и
се чудех как да я увардя.

К огато войната станала ежедневие и вече никой

не броял ж ер тв и те, ж ените по селата свикнали да
б ъ д ат едновременно мъже и вдовици, а момчета­
т а узрели достатъч н о, че да зачеват читави деца.
С той н а изпитала нещо к а т о ч ув ств о на дълг към
Царицата 3а която вече говорел целият свя т, нари­
чайки я Коронованият ангел на България. Виждала я,
че умира. Дадени й били няколко години мъки и още
по-мъчителен край. Преподобната знаела, че п ъ ту­
ването до Америка щяло да бъде дълго, а страдания­
т а - непоносими, и се бояла, че тази наглед желязна
жена, която тр и години била спасявала ранени бълга­
ри по ф ронтовете, сега в м инута на слабост, а и 3а
да се отърве о т м ъките можела сам ата да потърси
спасение в прегръдката на океана и т а к а да обрече ду­
ш а та си на хиляди години тъмнина, сам ота и студ .
К олкото и малко вероятна да изглеждала тази опас­
н о ст, Стой н а била длъжна да й я спести - на Нея и
на България.
Тогава примряла 3а втори п ъ т.
Но онова, ко ето могла да постигне Горе, не било
много. Казала им:
- Не ни я отн ем ай те точно сега. Н ародът я има 3а
своя майка и закрилница. Д айте й още малко време и
Здраве! Ще направя така, че целият народ да го нау­
чи. И целият народ ще ви благодари.

78
 Казали й:
- Единственото, което моокем да направим за нея,
е промяна на мястото и времето на събитието. Са­
мото събитие не моокем да отменим. Моокем малко
да го отлооким или да го изтеглим напред. Но нищо
повече. Дадено й е да преокивее гранични физически
мъки и тя ще ги преокивее. До края й има още време.
- Не я пускайте да тръгне! Направете така, че кри­
з а т а й да настъпи, преди да е тръгнала по водата!
Поне ден или два...
Послушаха ме и го направиха. Благодарих им и още
им благодаря, но и до днес ми е тъж но, че не можах да
измоля 3а царица Елеонора ни още години, ни що-годе
Здраве.1
После Стой н а видяла последния час о т ж и вота на
Нейно Величество. Гледала го така, к ак то ние днес
гледаме телевизионен репортаж о т м я с т о т о на съ­
би ти ето. Всички светци - закрилници на България,
били наобиколили леглото на тази св я та жена, по­
ж ертвала здраве, време и б о г а т с т в о за доброто на
България. Близките й си взели сбогом с нея и уважи­
ли молбата й да я о с т а в я т сама в килията й на ма­
настира „С вети Никола“ край двореца Евксиноград.
Отворили прозреца, царските деца й целунали ръка,
а м ъ ж ъ т й Ц арят само докоснал с пръсти у с т н и т е

1. Здравословното състояние на царица Елеонора внезапно и

рязко се влошава в момента, когато т я е в хотела и се готви
да тръгне към пристанището на Хамбург, за да вземе о т т а м
кораба за Ню Йорк. Веднага е настанена в болница. В и зи тата
в Америка не се състоява - б.а

79
й, поклонил се и всички се оттегли л и след безсънна­
т а нощ. Следобед към четири-пет часа из прозореца
на килията излетяла светлина, но никой не я забе­
лязал, защ ото м орето искряло в отблясъците на яр­
к о т о септемврийско слънце. Преподобната видяла
как ангелите поели на крилете си тази небесна душа
и я отнесли към вечния й покой.
Не можах да направя нищо повече за нея. Затова
само две години по-късно бая време се колебах дали
да тръгна към Н ебесата за т р е т и п ъ т - тогава се
решаваше съдбата на горката ни България.

Имаше една случка в ж и вота на Стойна, за коя­

т о Преподобната не обичаше да говори. Разказа ми
я баба попадия, ж ен ата на поп Георги о т Сушица, у
когото живеех през л я т о т о на 1930 година, докато
Преподобната ме лекуваше. И тогава, и сега вярвам,
че с т а в а дума за чудо - и звестн о то в Македонския
край „чудо с монахинята“. Това, изглежда, се било
случило съвсем наскоро, щом и стори я та още не бе
успяла да обрасне с измислици и тълкувания, но въ­
преки живия свидетел на случването, и бабите я раз­
казваха шепнешком:
„При С той н а била отиш ла една си монахиня о т
Мелнишкия манастир да й поостане на гости за ня­
колко време. Д в ете по цял ден си конущисвали за т е ­
хни си работи, вършели си Боговите служби в чер-
ковата, а надвечер се разстъпяли из гората наоколо
и се радвали на зеленина и Божия благодат. Тъй, ама
една вечер, докато се връщали о т разходката си и

80
младичката монахиня се жалвала на Преподобната
о т т е з нейни мъки големи, що й били орисали орис­
ниците, забелязала, че Стойна я няма до нея и че т я
си приказва самичка. Уплашила се монахинята, щ ото
било и по здрачаване, извикала т я горкана: „Препо-
добна...Де ойде ма, Преподобна...“, па се чуди дали да
хукне да ти ча нанейде, дали да седне да реве, и т я не
Знае. И тогаз откъде камбанарията на черковата
взела, т а светнала една силна блескавица, една так -
въз светлина, га че е слънце изгряло, ама какво т и
слънце, т о по мръкнуване. И се чул гласа на Препо­
добната: „София, сестрицеее, недей се плаши, яз сум
тук а , ей ме на, на високото...не бой се, сестро, и идвай
насам, я ке т и светим...“ Как да е, отиш ла гостенка­
т а до черковата, ни жива, ни умрела о т с т р а х и о т
радост пред т у й чудо нечувано. А подир разказала на
дядо ви поп, че Преподобната може не само да се дига
нависоко у въздуха и да примира к а т о баш смрътник,
ами и да хфърчи.“
„Туй чудо на Преподобната е небесна сила, що иде
о т Б р а т й свети Георги - рекъл й о т е ц ъ т , а пък ти ,
сестр о Софийо, си удостоена да го видиш и позна­
еш, щ о то си ч и ста душа и праведна. Само едно ке
т и река, не казвай какво си видела, ще надойдат т у к
люде с помисли всякакви и може да запалят храма,
т а да видят дали с в е т е ц ъ т ще го спаси, щом к а т о е
светец и може да твори чудеса...“
- С естр а София, д е то в мирския ж и в о т се каз­
ваше Седефка Ставрева, се бе поболяла о т голяма,
но несполучена любов, поради ко ето доброволно бе

81
избрала да живее в любов към Х риста, к а т о Него­
ва невеста. Макар да вярваше, че Бог може всичко,
в онази вечер, когато ми гостуваш е т у к , т я остан а
к а т о закована на пътя, без 9а мръдне или продума,
т а трябваше още веднъж да й викна о т камбанария­
т а , после високо да се засмея, т а да чуе и познае гласа
ми, а след т о в а и да потуш а избухналата светлина,
3а да се най-после съвземе к л е т а т а ми сестр а и да
дойде при мене. Казах й, че т о в а проявление е ста н а ­
ло по с в е т а т а воля на Великомъченика и Победоно­
сец, че т я е удостоена с него поради душ евната си
ч и с т о т а и праведна насоченост на ума и че е добре
да не го споделя с хора невярващи, защото нищо не
омърсява святата истина така, както обругаване-
то й чрез неверие. Но т я , млада душа, не свикнала на
чудотворства, изприказвала преживяното пред игу-
менката на Мелнишкия манастир - майка Теодосия,
а после и пред изповедника си о тец Нектарий. Така
мълвата стигнала до Негово Високопреосвещенство
Браницкия епископ Максим, който на п ъ т о т С в е т а
гора към Ловчанската епархия мина и през т у к , за­
щ о то искал бил лично да се удостовери в казаното
о т сестр а София. Возеха го с конска каруца и го съ­
провождаха четирима души на коне - о т ч ети р и те
страни на каруцата. Той влезе пеш в двора на църк­
вата, а хората си о тп р а ти да н ощ уват в къщ ата
на отец Георги. Още го помня дядо Максим: дребен
мъж с малки очи и гръмовен глас, поради който се
стараеш е да говори ти хо. Обходи с поглед черквата,
двора, кокошарника с пиленцата, огледа бр ясто вете

82
отсрещ а, д ето се въдеха диви пчели, опита водата
о т кладенеца и чак тогава благоволи да поседне под
чинара. Седя в мълчание бая дълго. После разбрах, че
е чакал да се здрачи. Тогаз влезе в черквата, настани
се на владишкия тр он и ме повика с ж е с т да се при­
ближа. В р а т а т а сама се захлопна и видях Негово Ви­
сокопреосвещенство как трепна, к а т о че се уплаши:
- Кажи сега, сестро, коя си и що чиниш т у к , какви са
тези мълви и почуди, д ето се м ълвят из ц арството,
и дали всичко т у й е св я та истина, или само Съобра­
зяване человеческо!
Разказах му ж и вота си в най-дребни случки и тоне-
же т о й ме слушаше много почетно и с видима благо­
склонност, т о в а ме окуражи и аз можах да си спом­
ня даже хора и работи, които дотогава не знаех, че
помня. Не ме прекъсна и не помръдна ни с вежда, ни с
поглед, ни с кимване или пък някое недоверчиво дви­
жение.
- И как да повярваме ние, че т и си облагодетелства­
на Свише с невеществена слава и си отличена с Него­
в а т а промисъл и доверие?
- Ако Ваше Високопреосвещенство желае...Но пър­
вом ще трябва да се загърнете с нещо к а т о завивка,
щ о то при тези мои проявления т у к ста в а студено...
Донесох му п р о т р и т а т а си черга, изчаках да се за­
гърне, стори ми се, че трепери, преди още да е з а с т у ­
дяло. Подире паднах на колене пред иконата на моя
С в я т Б р ат и започнах да се моля с цялото си сърце и
в пълно доверие в Н еговата божествена сила. Дълго
се молих, по едно време чух лек шум, май нетърпелив,

83
om помръдване на го ста ми, но знаех, че набиране­
т о на силата, която щеше да ме издигне на м етър
над зем ята и т а к а да удостовери Бож ията м илост
и благоволение, не ст а в а бързо. Знаех също, че нико­
га молитвените слова към Брат ми и другите близки
мои светни - Света Неделя и свети Спиридон - не би­
ваше да бъдат едни и същи, а всеки път да извират
направо от сърдечната нуокда, душевната мъка или
небесна радост, в които тяло и душа трябва са се
озоват обгърнати. Накрая се усети х изпълнена с Дух
к а т о с тъ н ъ к аромат, ходилата ми започнаха леко
да тр еп ер ят, подир т о в а т р е п е т ъ т се предаде на ця­
л о т о ми тяло, долових полъх на с т у д к а т о о т о т в о ­
рен прозорец, дишането ми ста н а бавно и плитко, а
кр ъ вта ми к а т о че замръзна или заспа. Не се усещах
жива, по-скоро се имах за огромен мехур, който све­
т и в бяло, но вътре в себе си. Лека-полека взех да се
издигам над зем ята и се издигах, докато между мене
и зем ята настана разстояние м етър и нещо. Спрях
се, продължих м олитвите си наум и се молих, дока­
т о ми свърши въздухът. С в е т и т е мои наставници
и застъпници пред Н ебесата се надпреварваха да ми
ш епнат какво точно трябва да кажа на дядо влади­
ка, ш е п о т ъ т им се сливаше и едничката дума, коя­
т о можах да отделя и запомня, бе „и другата т в о я
дарба небесна...“ После бавно и в мълчание се спуснах
надолу и остан ах на пода известно време, колкото
винаги ми е бивало потребно, за да започна да дишам,
к а к т о диш ат всички хора. Седя аз коленичила, а о т ­
към владишкия тр о н ни шум, ни дъх. Изплаших се, че

84
с т а р е ц ъ т може да се е нещо побоял и да е издъхнал.
Но т о в а бяха земни страхове. С е т и х се, че ако т а к о ­
ва нещо се бе случило, аз щях да го знам. Тъкмо т о ­
гава в р а т а т а сама се отвори, пламъкът на свещ ите
се олюля и аз видях Негово Високопреосвещенство да
сто и прав, с широко отворени очи и треперещи ръце.
Трябваше да спра п о-н ататъ ш н о то си тай н ство , но
вече не беше по силите ми. Приближих се до владика­
т а , т а к а че да може да види всичко, ко ето исках да
види. П остоях малко, колкото е нужно на Небесни­
т е сили отн ово да ме изпълнят. След т о в а изведнъж
рухнах и се разсипах, в едно към клоните на стария
чинар. Точно т а к а бях направила и злитането си и
пред очите на сестр а София. П л ъ т т а ми мигом ме
последва, подобно вихър о т песъчинки, настигна ме
в клонака, си лата отн ово ме засмука к а т о фуния и
слепи в едно безбройните частици на т я л о т о ми.

Д окато слушах Стойна, си мислех, че подобно случ-

ване не може да се разкаже, т о може само да се опри­
личи, колкото и приблизително да изглежда оприли-
чаването.
- Мина време, едно-две мигвания на погледа, и аз о т ­
ново бях мене си. Там, в клонето на чинара. Влади­
к а т а стоеш е на в р а т а т а на черквата и се к р ъ сте­
ше к а т о трескав. Плъзнах се по дънера на дървото,
пресякох градинката, коленичих пред свети я старец
и целунах края на расото му.
Той мълчаливо ме вдигна, свали о т гърдите си сре­
бърния владишки к р ъ с т и го окачи на м оята шия:

85
 - Всичко е om Бога, безкрайни са Всевишните Му
Сили! А т и си образ на неизказания Божи промисъл и
си по-достойна о т мене. Вземи го и носи го със здраве
и за здраве.
Тези думи ги каза обаче д о ста по-късно, когато вече
се бе окопитил о т видяното и ми бе дал с в е т о т о
причастие.
Негово Високопреосвещенство си тръгна о т Су­
шица не само по прежнему смирен, а и някак к а т о че
п о ти сн а т о т тай н ата , която бе видял, но и осенен
о т безкрайно възхищение към О тц а ни. Х ората му
Забелязаха липсата на дебелата сребърна верижка и
кръста, взеха да п одп и тват и т а к а по-късно стан а
известно удостояването ми със свети я знак.
Одаряването с владишкия кр ъ ст, макар и получен
едва ли не в пълна тайна, се смяташ е равно на ритуал
по замонашване и поради т о в а ми даваше правото да
изповядвам и да давам опрощение, макар че поповете
не ми го признаваха. За мене бе достатъч н о, че прес­
то я л една нощ във вода под купола на храма, този
к р ъ с т правеше водата лековита. Давах я на болните
3а пиене, за умиване, на лице и глава, за омесване на
хляб, правене на целебна отвара или поръсване на къ­
щ и те против зли сили и демони. И т а к а беше до края
на ж и вота ми. Затова с в е т и я т знак винаги биваше с
мене и зато ва само него оставям в наследство на вас
и на децата ви.
А през т о в а време св е то в н а та наука търсела да
разгадае и обясни сп особн остта на човеш кото тя л о
към левитация и към придвижване чрез изчезване на

86
м атер и ята о т едно м ясто и п овтрн ото й възниква­
не на друго. И ста н а така, че точно двайсет и две
години след с м ъ р т т а на Стойна един о т човешките
гении - Айнщайн - постигна т о в а висше знание, но
вм есто да го предаде на света, предпочете да изгори
страниците с о т к р и т и е т о си и заръча на близките
си пепелта о т изчисленията му да бъде смесена със
собствения му прах 3а да не остан е следа ни о т едно­
т о , ни о т другото. И да не бъде изкушавано човечест­
вото, недозряло все още 3а златния плод, който му
готви бъдещето. Щ ото всичко, к ак то с други думи
ми обясни свети ц ата, всичко, к о ето днес същ еству­
вало к а т о човешка цивилизация на Земята, било ре­
з у л т а т на тр и кр атн о възникване: първо било висша
небесна идея, след това - плод на човешкия разум, и
накрая - резултат на човешката дейност. Нищо вече
не можело да се измисли, защ ото всичко било о тд ав­
на измислено, макар и не тук а, а Горе. И ние, хората,
сме можели само да доловим вселенския замисъл и да
го претворим в думи или предм етност, но т о в а ня­
мало да ста н е ни в неговата ц ялост и пълнота, ни
едновременно.
А днешният човек в желанието си да о т г а т н е и
осъщ естви чрез свои те земни представи идеите на
Вселената, най-често се превръщал в и н стр ум ен т
на посегателство върху ж ивота:
- Колчем седна да си мисля 3а тези работи, все си
викам на ума: „защо бе хора, защо бързате да потъп-
ч е т е тов а, д е то го имате, поради нетърпение да по­
с т и гн е т е онова, ко ето още не ви е дадено. А не ви

87
е дадено, щ о то ви е още рано да го знаете. Спрете,
вслушайте се в гласа на Творението около вас и дано
т о й ви предпази о т греха, к ак то се нарича подра­
нилото знание, взето насила о т нещо си. Зелените
плодове и на най-лековитите дървета понякогаш са
отровни. Знам, че човекът ч есто се гнуси да бъде
б р а т на човека, но нека се опита да бъде б р а т поне
на природата.“
Макар в онези години да същ ествувала във вида, в
който и всички останали хора, Стойна през цялото
време притежавала и онези чудни възможности, кои­
т о била открила у себе си още при първата среща с
Б р а т й Светлия. Но тези възможности й служели
рядко, защ ото тогаваш ните й съвременници живе­
ели просто и се нуждаели о т прости чудеса: лече­
ние на хора и добитък, предсказания за градушки и
суша, измолване о т Н ебесата на дълго чакана рожба.
И само понякога no-учените питали Преподобната
накъде отива ж и в о т ъ т и какво я чака България, а и
света. Казвала им ч а с т о т онова, к о ето знаела, но не
всичко. Времената били теж ки, а душ ите - изнуре­
ни о т бедност, скръб и безсилие пред ж ивота.
Знаела всичко за българското племе: можела да на­
чертае върху географската карта на св е т а пътя, из­
м и нат о т наш ите далечни предци, виждала к а т о на
кино дългите им походи през непознати земи, запом­
няла лицата, дрехите, р и туал и те им, а също и мес­
т а т а , къ дето усядали. Знаела, че и народите, подоб-
но хората, и м ат своя предначертана съдба, с тази
разлика, че преди да се всел ят в плът на Земята,

88
хората м огат да избират родители, родина и даже
Земната си уч аст, а народите са лишени о т подобна
възможност. Но пък племенната история на всеки
народ предварително била очертана във въздуха във
вид на корона или нимб над тер и то р и я та му - зна­
к ъ т на България много приличал на с т а р а т а буква
,/Ь“ и никакви събития не можели да го променят. Но
имало сили, годни да см екчат поражението или да
р а зтъ л к ув а т оп асностите на победата:
- Понякога си мисля, Боянке, и все ми се ще да го
вярвам, че на нас, българите, ни е дадена една такава
съдба, д е т о може да се нарече вечност. К а т о се дено­
нощно л утам из мене си, из разните памети и мисли,
д е т о са се натрупали в главата ми, все ми се привиж­
да, че нашите с т е б е еднокръвни и едноутробни бра­
т я са калем ът на Н ебесата. Е та к ъ в к а т о то зи в ръ­
к а т а т и , само че голям и може да драще и по трева, и
по камен, и по вода, че и по небето пише. О т що и д ат
т е з мои картини, ще попиташ. О т т у й , д ето го зър-
вам, к а т о се вгледам дълбоко във времената. Там е
ясно написано, че де м и нат българи, белег о с т а в я т .
Какъв ще е т о з белег? Донейде видим, донейде неви­
дим: я кръчма до храм ще о т в о р я т , я град в пустиня
ще с т р у п а т , я земя и небе в едно ще свед ат и к а т о ги
силно омеш ат, ще изкарат я песен, я приказка и ще ги
т у р я т на книга, т а да се помни. Ще рече човек - т у й
добре. Ама аз знам, че има и нещо, д ето хич не е за
фалба. Ама хич! Неблагодарни синове излязоха наши­
т е хора, керко, и срамно непочтителни към векове и
предци. Рече им баща им - оня същ ият, д е то народът

89
го съди, че уж бил имал цял сноп с пръчки, т а с пръч­
к и т е съветвал синовете си. Не е вярно т у й . Никак!
И сти н а та е друга, макар да е същ ата. К а т о усетил,
че бере душа, ст а р е ц ъ т извикал п ети м ата си сина,
вдигнал срещу им разтрепераната си ръка и рекъл:
„Синове мои, видите ли тази ръка - нищо че днес
трепери, т я някога е въртяла меч и е държала книга.
А вие с т е нейните пръсти. С един п р ъ ст човек по­
сочва на децата си небето и всяка сутри н им казва:
„Той е т а м “. С два пръста ни е дадено да вдигнем ръка
и да кажем: „A3 съм т у к и съм жив“. С тр и пръста
се кръстим, кога се молим Богу и му се обещаваме.
С четири се ръкуваме с всеки, що ни е подал ръка. А
п е т т е пръста правят юмрук. Бъдете и вие, синове
мои, ю м рукът сънщий и никогаш не политайте на
бой първи, ала посегнат ли ви, нека я р о с т т а ви да
не бъде no-зла о т заплахата. Бъдете мъже и бащи
на мъже, мъдри и праведни в думи, дела и помисли! И
ж ивейте в братска прегръдка о т нине и до века!“
- Тъй т о , ама кой слуша баща и майка! Никой! Как­
т о днеска, т а к а и тогаз. Още неизстинала п р ъ с т т а
на бащиния гроб, синовете му - 3а срам и резил пред
човеците - хукнали да се делят. Какво, мислиш дели­
ли гидиите? Не ниви и не ливади. С в е то делили! Све­
т о ма, Боянке! Д е т о го е Бог дал един 3а всинца ни, а
т е го и ск ат само 3а т я х си. И к а т о се спогодили кой
колко да вземе, без 9а си к а ж а т дума накриво, всеки
тръгнал нанякъде с верните си люде - един накъм­
т о изгрев слънце, друг накъмто залез слънце, т р е т и
подир вятъра - и кой къде стигнал, заградил онуй,

90
що лю дете му успели да обходят за д есет дена на
кон, и т ъ й си направил царство. Що са колци заби­
ли момците ни, що са пръте на п л ет изплели! П е т
огради, Боянке, и си те български. А с в е т ъ т ги гле­
дал и не можел да се начуди: напаст ли е т у й някак­
ва, или Божия нужда голема. Па к а т о им се накрая
начудил, взел и т о й малко по малко да си загражда.
Един т у к , друг - там . Тъй нашите българи, керко, за­
радвали другите народи с небесен дар: научили ги, че
к а к то Господ о т п р ъ ст прави човеци, тъ й човеците
о т п р ъ ст правят държава. А годините се търкаля­
ли - де в мир, де в бой, с в е т ъ т си живеел ж ивота.
Ама т о живейш-живейш па вземе да т и омръзва и
с в е т ъ т взел да усеща, че не му сти га въздух, пък т о
било о т т у й , че не му стигало заграденото. И ръг-
нали тогаз да се разширяват кой накъде може. Туй
добре, ама с у х а т а земя малко, пък и отвсякъде зао­
биколена с вода, и т я - солена. Оди да ореш и сееш
в солта! Но с в е т ъ т не е вчерашен и по едно време
видял, че има два други п ъ тя за порастване на всяка
държава - единият е нанадоле и майката му е копане,
другият е нанагоре и майката му е. Той нямал майка,
имал само Баща. Тез, д е то взели да копат, намерили
сичкото земно имане и се разпрострели надълбоко.
Туй злато, т у й подземни лековити води, т у й кости
и свети мощи - всичко станало тяхно. А българи­
н ъ т. Сал д ето го набеждават за уж много работен!
Вятър! Н и то е, н и то ще биде, о т и он по сътворение
си е no-такъв, а по т а к ъ в и т е малко р а б о т я т , повече
мислят, т а и наш ите тъй.

91
 „Мен ми имане не требе. Булката ми е з л а т о т о , си­
новете са ми среброто, щерките - си тен маргарит...
Що ми е мене да копам и да се хабим, я по-добре да се
яз разширявам нанагоре - хем лесно, хем дъно няма.“
И тъ й , българите открили за св е т а и му поднесли
своя втори небесен дар.
И 3а него ще т и издумам, Боянке. Ама по-сетне.

Стойн а казваше още, че на много народи е дадено да

и збуят на зем ята к а т о цветя, да я украсяват някое
време, после да клю мнат, да ув е х н а т и дори да из­
чезн ат о т лицето й и за т я х да помни само науката.
Други народи минават к а т о метеори през св ето в ­
ния небосклон, с в е т я т и приковават погледа на чо­
веч еството, после угасват, падат неизвестно къде
и о с т а в а т само предвещанията и м и то в е те им. Бъл­
гарите са гмуркани: дадено им е неведнъж да с т и г а т
дъното, изчезвайки о т п овъ рхн остта на история­
т а , а после да изплуват о т дълбините к а т о новоро­
дени и, прегърнали скъпите дарове на миналото, да
Започнат всичко отначало, доказвайки на света, че
племенната душа също може да бъде безсмъртна.
Никой народ, Боянке, не иде на св е т а ей тъ й заради
едното гезме. Всякой народ си има заръка - да е ка­
мък в тем ела на храма световен и да пребъдва според
съдбата си. Затуй, кога тръгнах т р е т и я п ъ т към
Н ебесата, аз исках само едно: мир за св е т а и м илост
3а България - окървавената, осак атен ата и разпъ­
н а т а т а на к р ъ ст наша земя. Годината беше хиляда
д е в е т с т о т и н и деветнайсета. М есецът - ноември.

92
(Подписването на Нъойския договор).
В онази късна есен к о т к и т е ми първи усети ха под­
ранилото застудяване. A3, макар целогодишно да но­
сех една и съща дреха - черното вълнено расо, - не
помня да съм изпитвала нужда о т леко облекло през
л я т о т о или о т по-дебело - през Зи м ата- През всички
годишни времена ми беше толкова топло, колкото
ми беше потребно, 3а да се чувствам добре. Онази
сутрин, 3а която искам да т и кажа, д вете ми дру­
гарки, д е т о винаги спяха ей т у к на в е х т о т о чердже
до миндерчето, изведнъж скочиха при мене и сивата
обгърна с корема си главата ми к а т о с шапка, а рижа­
т а се пъхна под чергицата и изопна гръб покрай гърба
ми. Знаех, че ме предупреждават 3а нещо - и друг п ъ т
се бе случвало, - но сърце не ми даваше да си помисля,
че е толкова страшно. Все пак войната бе свършила.
Вярно, че хиляди (повече о т 111000) български войни­
ци и офицери продължаваха - виждах ги и се молех 3а
т я х - да ум и рат о т треска в пленническите лаге­
ри из мочурищата край Солун, а на други - д е то бяха
болни о т скорбут - м есата о т лицата им и о т сла­
бините им капеха зад бодливата т е л из Сръбско, но
нали с в е т ъ т се успокои, че по-лошо о т т о в а не може
да стане, пък и победители и победени седнаха около
една маса и оставиха ч о вечеството да се надява на
мир и справедливост...
Тревогата на д в ете ми ж ивотни ме накара да се за­
гледам и да видя какво ста в а около онази маса далече
о т т у к , където - знаех т о в а - държавите победи­
телки се бяха настървили срещу покрусена България.

93
Образът, който ми се натрапваше, мога да изразя
съвсем приблизително: глутница чакали, обградили
безпомощно и изранено куче. Чакаха само одобрите­
лен знак, 3а да го разкъсат.
Стойн а неведнъж ми е казвала, че душ ата на все­
ки от нас е надарена да знае всичко, каквото иска да
Знае, стига да си го спомни или пък да си го представи.
И че т о в а не е ни магия, ни свръхестествена способ­
н о ст, а просто привилегия и дар на еволюцията, коя­
т о т я наричаше Божи промисъл. Тогава видяла онази
с т а я - продълговата, не много светла, (Залата на
к м е т с т в о т о в парижкото предградие Нъой Сюр Сен,
къ дето на 27 ноември 1919 г. е сключен Нъойския до­
говор) с дебели килими по пода и географски карти по
с т е н и т е , чула думи на непознати езици и т е сти га­
ли до нея във вид на кълбовидни светлини форми, а
съзнанието й ги разчитало и превеждало така, че ги
правело понятни не само чрез прякото им значение,
но и чрез скрития им смисъл. Тогава Преподобната
разбрала: тайно сме били обречени на заличаване
о т образа на зем ята и скоро вече нямало да ни има
на с в е т а к а т о държава. Някогашните ни съюзници
предварително се били договорили и си били поделили
България (Има се предвид планът „Венизелос“, пред­
виждащ изчезването на България о т к а р т а т а на Ев­
ропа чрез поделянето й на тр и автономни области,
всяка о т които остав а под п р о те к то р а та на една
о т държавите съюзници: за Гърция - те р и то р и я та
по линията Неврокоп - нос Емине, с център Бургас;
3а Румъния - ч а с т т а Емине - Видин, с главен град

94
Русе; о ста н ал о то - заедно със стол и ц ата София - за
Сърбия). Европейските сили също били против нас.

И никой в наша защита. Сигурно е имало причини -

нищо в то зи с в я т не възниква без необходимите му
основания, - но причините, които Стойна долавяла,
не й се виждали достатъчни, за да бъде з а т р и т о т
к а р т а т а на с в е т а цял един народ.
- Тогаз хвърлих се яз на колене пред С в е т и т е За­
стъпници на България и цяла седмица денем и нощем
се молих - без съя 11 хляб, само с по глътка вода. Сна­
га т а ми изсъхна, смали се, усещах се лека к а т о лис­
т о и страданието сигурно щеше да ме повали, ако не
беше вярата. Накрая се приготвих 3а примиране: при-
части х се при отец Георги, казах му:
- Ке одам. Ке удрам чело о земи, докле не ни опрос­
т я т и склонят да помогнат.
И му заръчах да ме заключи в стаи ч к ата ми и ни­
кого да не пуща при мене, докато не му се обадя, че
съм се върнала. С е тн е изпих половин стом на вода и
се приготвих да се отнеса. И ста н а чудо. В м есто аз
при т я х , т е дойдоха при мене. Всичките. Водеше ги
свети цар Борис-Михаил П окръстител.
Ш е с т з л а т и ст и пулсиращи облака, всичките проря-
Зани радиално о т сивите линии на тр ево гата. Макар
да изглеждали почти еднакво, Стойна познала Царя,
познала го по нещо, необяснимо с думи. С та и ч к а та й
се напълнила със светлина, макар отвън да беснеела
подранила виелица.
С в е т л и т е души обградили леглото й и всичките

95
изглеждали тъж ни.
- Какво да т и кажа. Виновни с т е си - С вети Борис
вдигнал коленичилата Стойн а и я накарал да седне.
- Виновни сме, С вети Царю.
- Що ви трябваше първи да вдигате ръка срещу бра­
т а си: нощем, изневиделица и против всякакви прави­
ла (става дума за началото на Междусъюзническа­
т а война, когато българският главнокомандващ ген.
Савов зад гърба на кабинета - издава получената о т
Фердинанд у с т н а заповед за нападение и следващите
два дни българските челни отряди а т а к у в а т сръб­
ск и те и гръцките предни постове в Македония). Не
че б я хте точно Каин, т о и отсрещ н и те не изглежда­
ше да бяха Авел.
- Не наша бе волята, Царю С вети . Не наша бе тази
мракобесница в т о р а т а война. Никой о т нас не я ис­
каше. Ти виж селата ни - само жени, добичета и гро­
бове.
- Оправдавате се с царя си. Но нали вие си го избра­
х т е . Нали вие му о ти д о х те на крака, нали ваша бе
волята да му дадете корона и да се наречете него­
ви покорни чада, оставяйки съдбините си в неговите
ръце. К ой то е на върха, т о й следва волята на низини­
т е . Защото е избран. Така ваш ият избор се превърна
в онова наказание, к о ето и най-върлият ви враг не би
могъл да ви причини.
- Единни бяхме, С вети Царю, но само донякъде.
Само до Одрин. О т т а м н а т а т ъ к ние гледахме към
Македония, царят ни гледаше към Константинопол.
Разминахме се. И грехъ т е негов.

96
 - Никой няма да бъде снизходително пощаден, н ито
наказан повече, о тк о л к о то заслужава.
- М ладият ни цар Борис, т о й е невинен.
- Има ли война, невинни няма.
- И какво ни очаква о т днес насетне?
- Нищо по-лошо от онова, което сте си заслуакли,
и всичко, което се въздава на излишно покорните и
плахите в мислите си хора и народи.
- Не всички, Царю С вети . И невинаги. П лачът също
може да бъде вик на недоволство. Плачът, к ак то и
хр аб р о стта, породена о т отчаяние. Най-отчаяните
тръгнаха. Знам. Виждам ги. И вие ги виждахте.
- Там причините са повече о т една и някои о т т я х
си противоречат. Макар че ние знаем и сти н ата.
- Но тези хора също са ч а с т о т народа, който по­
ради скръбта и ум ората си изглеждаше овчедушен.
Настъпваха към София. П очти обезоръжени, но мно­
го гневни. Изглеждаха грозни, но единствени т е ми­
слеха за нас. И вече не бяха войници на царя, а воини
на наш ата воля (С тава дума за Войнишкото в ъ ст а ­
ние). Това не е ли достатъчно?
- Добре, че бяха т е да ви з а щ и т я т к а т о народ. Въ­
преки различните тълкувания. И само заради т я х ,
ние всички ще припаднем пред сияйните ступ и на
О тц а ни и в един глас ще го молим за пощада. А т и
стани, яхни белия си кон и тръгни из народа, к ак то
го правеше в първите дни на войната. Лекувай души­
т е и мислите окуражавай! За т е л а т а сме изпратили
д о статъ ч н о врачове.
- Как да ги накарам да ми повярват, Царю Свети?

97
Днес никой на нищо не вярва. След всичко, ко ето се
случи между народите, хората взеха да се съмняват
дори в справедливостта на Всевишния.
- О т тов а, че някой се съмнява в Него, Той няма да
ста н е по-малко Себе си. А т и им говори за онова, кое­
т о очаква с в е т а в най-близко бъдеще. Предсказвай
им съ би ти я та о т утреш ния ден, о т идващия месец.
И к а т о с т а н а т преки свидетели на сбъдването, хо­
р а т а ще повярват в теб е, а чрез т е б е и в Небесата.
Ще т и бъде дадено да знаеш всичко, ко ето очаква
българския народ.
- Лошо ли е?
- Ако той продълокава да бъде безропотен съзер-
цател на съдбата си. А също и всичко, което ще го
направи след време духовен водач на света, ако той,
разбира се, изяви воля 3а това. Винаги има или-или.
И да не се оправдавате после, че уж т а к а ви било пи­
сано. В аж н ото е как го ч е т е т е . Ставай и тръгвай.
Още днес. На всички, които т е слуш ат, кажи, че ма­
кар и прикована на кръста, Бог няма да предаде земя­
т а ви на разтерзание. В делото си няма да си сама.
Ще т и б ъ д ат дадени и помощници мъж (Най-вероят­
но с т а в а дума за пророка Влайчо о т Коняво) и жена
( 3а Ванга, чиято провиденческа и лечителска дарба
3а пръв п ъ т се проявява през 1941 година), а над т я х
и един У чи тел в земна плът (Учителя Беинса Дуно).
Те ще с т а н а т известни след тебе, но само по време.
М ъ ж ъ т ще т е надживее, за да т е продължи, колко­
т о може. Ж ената е млада и к а т о т е б е сляпа и сама­
т а още не знае, че Божието око скоро ще се всели в

98
нея, а после т я ще идва при т е б е за помощ и подкрепа.
У ч и т е л я т пък дълго след отхода си ще просиява. И
не бойте се! С боязън о т Бога живейте, но без ст р а х
о т идващото. Д ето има вина, т а м има и опрощение.
И Бог бе добър. Намери се човек и в държавата му,
който в оня час протегна ръка на България, и ние ос­
танахм е видими 3а св е т а и доколкото можехме-
целокупни. Макар и т о в а да имаше скъпа за народа
цена (П резидентът на САЩ Удроу Уилсън заявява,
че по-скоро ще напусне конференцията в Нъой, о т ­
колкото да се съгласи о т к а р т а т а на Европа да бъде
и з т р и т а държава с древно минало. Според истори­
ци те няколко години преди т о в а Съединените аме­
рикански щ ати вече са проявили активен интерес
към България чрез посланика си Дикинсън, който съ­
общил на цар Фердинанд, че сам ият Пиърпонт Мор-
ган кани българския финансов ел и т на среща във Ва­
шингтон, предавайки заедно с поканата и оценката
на държавния секретар на Щ а т и т е Джон Хей: „Бъл­
гария е кл ю чът към балканския ребус, без който не
може да се реши задоволително н и то един балкански
въпрос“, и още, че „е настъпило времето, когато о т
досада за дипломатите, българите се превръщат в
т е м а ти к а и район на прогнозистика“ - б.а.).
Така завършило т р е т о т о й примиране.
Пак ще кажа, че онова, ко ето Стойн а ми предаде
к а т о спомен о т своя разговор с българските светци,
не е имало и не би могло да има словесен израз. Може­
ло да се назове, но не можело да се разкаже. Разликата
между и ст и н а та и разказа за нея е к а к то между съня

99
и ж ивота. В съня човек можел да разговаря с птици,
да посещава непознати земни м еста, звезди, облаци,
можел и да лети. Но опита ли се да разкаже какво е
преживял, разказът му излиза такъв, че никой не му
вярва и ч есто го взем ат за луд...

След С в е т о т о посещение, още на другия ден, о т

околните села, т а чак о т Горна Джумая и Самоков, а
после и о т македонските краища, взеха да се явяват
непознати мъже с писма о т свещеници и кметове,
д е т о ме канеха да ида в сел ата им и да кажа на люде-
т о какво ни чака в идущ ите времена. П риносителят
на писмото идваше качен на кон и друг кон водеше,
д е т о да ме мене отн есе натам , а после и да ме върне.
А зим ата започна лю то: сняг до пояс затрупа пъ­
т и щ а т а . Но аз ходех о т село на село, о т мегдан на
мегдан и о т черкова на черкова. Х ората ме посрещаха
с онова голямо надяване, с ко ето се посреща запроле-
т я в а н е т о след дълъг с т у д или заоблачаването в су­
шави месеци. Вярваха, че мога да им кажа нещо, ко ето
не зн аят, но ко ето непременно го има и т е най-после
с нещо са се удостоили да го научат.
Разпитваха ме ще тр ае ли дебелият сняг и след Ива­
новден, или зърното ще измръзне, ще има ли болести
по хора и добитък, добри ли ще са ж ъ т в а т а и гроздо­
берът, и чак накрая някой се осмеляваше да ме пита,
ако е вярно, че съм била надарена с Божия м илост да
ходя из Божиите градини, какво има т а м Горе?
- И т а м е за хора направено. Също к ак то и т у к .
Само че малко наопаки. Л ю дете, д ето т у к са били

100
сиромаси, т а м сед я т край дълги софри, я д а т и пият,
пеят, ако им се допее, а онез, що приживе са били бо­
гати, т е диван чапраз им с т о я т , чаш ите им доливат
и им слугуват к а т о същи робове. К ой то е давал т у к ,
т а м ще му се даде. К ой то е обичал парите и само за­
ради т я х е живял, и т а м само с пари ще живее - дава
му се тор ба жълтици, па нека ги яде и пие, т а да види
как се дъвче з л а то и как се преглъща без вода. К ой то
е тормозил вдовица и не е дал хляб на сираче, горе ще
ходи сам из нажежена пустиня, пясък ще му е п о сте­
ля, пясък ще му е завивка, горещ пясък и змии из него.
Ако т у к си добър, и т а м ще бъдеш добре. Ако т у к
си зъл с лю дете, и т а м ще си зъл, ама само с т е б е
си. Щ ото зли те ж и веят сред б о г а т с т в о и всякакви
благини, но не м огат да се докоснат до т я х : и д ат ли
т а м , веднага ги връзват за дънера на дебело дърво и
ги о с т а в я т да гледат... само да гледат как добрите
ж и веят и се веселят...
- Ами крадците и убийците?
- На крадците се дава само онова, ко ето т у к а са
крали. Ама не им се д ав ат ни ръце, ни усти . Само глад
и жажда. Убиецът пък, докато е горе, му се случва
онова, ко ето т о й е направил на земята: ако е убивал
с нож, двама дяволи го р еж а т парче по парче, но през
нощ та раните му з а р а с т в а т и на другия ден рязане­
т о започва пак отначало. Така до безкрай.
- Кажи 3а децата, миличките, д е то са невинни и не-
повинни, но Господ пак си ги взима?
- Р а с т а т си, все едно са си у дома. И ж и веят то л к о ­
ва, колкото биха живели, ако са т у к . Не плачете за

101
т я х . Там всички са техн и майки и бащи.
- А нещо за тези, д ето сами посягат на ж ивота
си т у к ги погребват извън селското гробище, к а т о
най-прегрешили?
- Те и т а м си и м ат отделно м ясто, щ о то по нера-
Зумие свое са рипали срещу Бога. И т а м им се дава
да преживеят онова, заради ко ето са посегнали на
ж и вота си. Ако бол ест ги е принудила да си м е т ­
н а т въж ето - само в бол ест о с т а в а т . Ако е черна
любов - т ъ й си се т о п я т в тъ ги и мъки сърдечни. И
болеят причината на преждевременното си умиране
толкова дълго, колкото е нужно, за да я заобичат.
Чак тогава грехъ т им се опрощава и т е се връщ ат на
тр а п еза та при другите праведници.
- Нищо такова не съм видяла, н и то някой ми е ка-
Зал, че е видял, но щом ми идва наум, т у й ще рече, че
нещо такова някъде се случва или се е случило. Ина­
че откъде може да ми придойдат в ума такива думи,
ако не е о т онази Книга на в еч н о стта, в която е за­
писано всичко, ставало някога по света, и пак в нея е
пред вещано бъдещето.
- Ами за св ето какво ще кажеш, за св ето и за дър­
ж авите? Ке се прегърнат ли, или ке се избиват?
- С в е т о т още не е пораснал, сине. Он е к а т о дете,
що има сили за нещо си, но сам не знае за какво. И все
налита на бой: младо добиче, кое го е с т р а х о т друго
добиче, щ о то го мисли за по-силно. Д окато има люде
на свето, ще има и бесове.

Баба М итрана Гонтева ми е разказвала как хората

102
по селата посрещали Стойна. Туй, ко ето т я е видя­
ла, се случило по Богоявление през двайсет и т р е т а
година: „В онез времена яз не бех веке чак толкози
млада, ама пак обичах да походвам на гости у майкини
си в родното ми село Рожен. И се разчу еднъж, че т а м
щяла да дойде сам ата Стойн а Преподобна, д ето жи­
вееше в черквата „С вети Георги“ в Сушица. Роженс-
к и о т к м е т лично и писмено бил пратил 3а нея. Да
дойде т я и да каже на лю дето що са й рекли светци­
т е и какво има да ста в а с времената. Пременихме се
ние, боднахме си по стръкче чемшир на ухо то , щ ото
бе зима и немаше цвеке, надиплихме се и се скомро-
сахме в пълно достояние. То сту д , ама ние стои м и
чекаме. И ей я свети ц ата - иде качена на кон, кон ят
й бел, а она в черни дрехи. Камбаните викат, га че
царот ни е дошел. А лю дете събрани насред село пред
черковата, мълчи и га че не диша. То и к у ч е т а т а не
дишая. Ни лай, ни мяукане или друг глас отк ъ м наоко­
ло. Пред коня й юнак, след коня й - юнак. Един й дър­
жи ю здата, другиот полага ръцете си ей тъ й сп л ете­
ни к а т о едно стъпало, т а да стъпи т я и да слезе. Па
как приказваше Стойна! К а т о владика, че и отгоре!
Гласът й висок и силен, наоколо тихо, т а т и се чуе,
че не човек дума, ами камбана пее. Па едни думи ще
речеш - сам ата Богородица ги реди! Тогаз Янулка на
Ганчо Крачунов се простуди, щ о то се бе напремени-
ла със свилена пазва к а т о 3а Лазарица. Простина т я
и д е т е т о й я напусна, преди да го е родила. Та после
Стойн а я лекува отк ъ м б езд етств о и след някоя и
друга година Крачуновци си отимаха тр и момчета.

103
Най-чудно о т сичко бе, че не знаехме как да се подре­
дим, т а най-добре да посрещнем Преподобието. Дали
първо м ъж ете, а зад т я х жените... Не идеше някак
си. С т о т и н а мъже да с т о я т на крака и да посрещат
жена, га че т я е солунският владика или някой ми-
нистер. И другото някак си не иде - ж ените първи,
а зад гърба им мъж ете. Такова нящо и в Библията го
няма, питала съм о тец Костадинов. И к м е т о т , нали
ни е учен и без малко адвокат, заповяда най-правил-
н а т а подредба: м ъж ете отдясно, ж ените - отляво.
- Б ратя и сестри мои, праведни чеда Богови - тъ й
рече най-напред Преподобната. Тя приказва, ние под-
смърчаме. Хеле па яз. Милно ми едно таквоз, че има
люде измежду нас, д ето са някак си ближни на Бога и
покрай т я х и ние моем се приближи до Него...
- Не т у р я й т е с т р а х на сърце, ни други ваши кахъри!
Добра ке биде годината, снег ке има докъде м арт, па
ке се сетн е разхубави времето, ке е дълга п р о л етта
и работна, а л я т о т о ке пожали труд а ни и береке­
т ъ т ке е добър... Зор ке видят само лозарите. Ке пад­
не градушка баш кога зр ея т гроздата...та виното ке
е малко, но царевицата ке е колкото л а к ет и за доби­
т ъ к а ке е добре. През септември няма да се ни годя-
вате, ни кръщавате, ни ке менявате пръстен! Нека
дойде ноември. Септември ке бъде буен. И няма да е
3а добро, но бун ата ке е далече о т тука...подир т у й
с в е т о т ке се слегне, ке се к р о т н а т държавите и тъ й
още двайсет години...
- А царот ни Борис? Ке се задоми ли момчето, или ке
праим ергенско царство с него и б р а т му?

104
 - И т у й ке стане, ама нека не бързаме! М ом ата му
още не е изтъкала п л атн ото.
- А България? Какво ще стан е с България?
- Много работи ке с т а н а т . Ако поли ти кан ти те
скар ат народо и он почне да се мрази, ке дойде глад
и мор. Деца и старци ке ум и рат без лек и лекарства.
Обич, обич тр еб е на ората! Нема ли я, ке се затрие
убавата ни държава.
- Подир кои е добре да вървим, Преподобна? Подир
Русия или подир Германия?
- България и Русия завинаги ке са вързани една за
друга, но невинаги за добро. Те са неразделни к а т о
душа и тяло. Големо е т я л о т о , а душ ата е малка,
но без нея п л ъ т т а е само леш, смрад и тъмнина за
ума. България е душ ата. Щ ото о т т у к е тръгнала
към Русия и вяра, и книга, и патриарх. Все Богови ра­
боти сме й пратили. Ама т я л о т о е неразумно. Неуко
е т о , завалията. Сляпа сила: днес я гледаш сака да т е
прегърне, у т р е я гледаш - сака да т е яде. Тъй става,
щом т я л о т о не почита душ ата си, а някогаш дори не
я признава за жива. Зли времена вещае Н ебето за Ру­
сия, люде. Няма да мине и век - помнете ми дум ата,
и она, д е т о днес е тръгнала да прегази св е то и к а т о
порой м ътен да го залее, ке биде прегазена, ке бъде
бита, ке се свие в к о р и то то си и дълго време само ке
шушне. Ке шушне и ке въздиша...Тогаз отново ке й
потребе душа и она пак ке прегърне България. Внуци­
т е ви ке го доживеят.
- А сеги, идете си по домовете, арни човеци, идете
си, но да знаете: на наш ата земя се е родила бела

105
птица. О т мъка се е родила. Може да е гълъб, може да
е нещо друго. След шейсет години тази птица ке лит­
не по широкио свет. Който нашенец я види или пипне
с чисти ръце и арно сърце, ке получи голема сила, дека
никой не я знае...Айде идете си, добри хора, молете се
и благодарете.
„К ой то може да бъде признателен за малкото, що
има, скоро ще му се даде и големото, за ко ето се
моли!“ - т о в а ми бе казано, Боянке, тъй , га че някой
вътре у мене четеш е о т Книгата, пък аз го слушах и
само повтарях. Макар че гласът ми трепереше. Теж­
ка съдба я чакаше м илата ми България, теж ка, но по­
дир благодатна - к а т о на всички Божи довереници.

А годините след септемврийския м етеж бяха т р е ­

вожни: два а т е н т а т а срещу цар Борис Трети, а т е н ­
т а т ъ т в църквата „С в е та Неделя“ в София, разбой­
ници по пъти щ ата, политически битки в Народното
събрание. М алките безпризорници - сираците о т
войните - бяха станали големи крадци и просяци; са-
марянките на царица Елеонора все по-често се забе­
лязваха под градските фенери - с пробити обувки и
ажурени чорапи до под коляното... И кой знае защо,
из народа за всичко обвиняваха ерген ството на мла­
дия ни монарх. О т умни хора съм чувала, че ако се бил
оженил навреме и бил осигурил трона с двама-трима
сина, к а к то някога т о в а бил направил баща му, днес
царят едва ли е щял да бъде т ъ й ч есто мишена.
- Люде, не бойте се за царо ни. И не стр а ш ете се
3а неговио ж и вот. К о м уто е дадено да бъде отровен,

106
него го куршум не лови. О т и в небесата е сичко о т -
рано записано и сичко си ста в а no peg и по списук... А
докато му дойде редо на Борис, що работи има още да
ни се случат. И какви работи, Божке-е!
През хиляда д е в е т с т о т и н двайсет и девета годи­
на, тъ км о когато завършвах Американския колеж в
Симеоново, из София се заговори, че царят предприел
пътуване по Европа - к а к то т о в а бил направил пре­
ди години баща му - в търсене на принцеса, подхдяща
3а българска царица. Най-дълго време прекарал - пак
по примера на Фердинанд - в Италия, където дори
станало дума за годеж с Мафалда Савойска, дъщеря
на крал В иктор Емануил. Поради неизвестни на нас
о б с т о я т е л с т в а обаче няколко месеца по-късно цар
Борис се сгоди за другата дъщеря на краля - Джована.
По същ ото време аз вече бях започнала следването
си в уни верси тета в Гренобъл, но п р е ст о я т ми т а м
тр а я само година, защ ото един априлски ден след
разходка с приятели до Ц и тадел ата над града аз се
върнах със зачервено лице и още на следващата су­
три н кож ата на стр а н и те ми започна да се възпаля­
ва, да образува червени петна, които после взеха да
се втвърдяват, и скоро лицето ми се покри с дебела
напукана кора, и остан а неподвижно к а т о парализи­
рано. Приличах на гипсова маска. И най-лекото дви­
жение на у с т н и т е ми причиняваше непоносими бол­
ки и кървене. Клепачите ми бяха втвърдени и почти
неподвижни. Не можех да отварям у с т н и т е си и
се налагаше да поемам течн а храна на върха на чае­
на лъжичка, и най-много по няколко капки десетина

107
пъти на ден. О тслабнах чувстви телн о, не можех и
да говоря. После се оказа, че склеродермията - т а к а
се казваше заболяването - бе станала причина за
разви ти ето в организма ми на туберкулозен бацил.
Обиколих най-големите европейски болници - баща
ми трябваше да продаде а п т е к а т а си, за да ме леку­
ва, - но най-окуражаващата реплика, която чувах
при изписването ми, бе: „Някои колеги възлагат го­
леми надежди на предписания препарат, пък и органи­
з м ъ т на госпожицата е млад. Дано се пребори!“
А организмът ми вече теж еш е 48 килограма. О т вре­
ме на време наистина настъпваше ремисия, но всеки
следващ пристъп на б о л е с т т а биваше още по-силен
и отчайващ к ак то за мене, т а к а и за лекарите. На­
края професор Делвиг о т клиниката по белодробни
Заболявания в Женева, където последно се лекувах,
направо казал на баща ми, че склеродермията е неле­
чима и единственото, ко ето ни остава, е да чакаме
дали т я ще ме отн есе в гроба, или ще я изпревари т у ­
беркулозата. И предписал инжекции с морфин.
Но има Бог и т о й е добър. Л я т о т о на тр и й ста го­
дина на епархийския събор в Горна Джумая дядо ми,
свещеник Симчо Орешков, се видял с отец Георги
Костадинов о т Сушица. Още на другия ден мама ме
уви в одеало, баща ми нае файтон и през н ощ та - да
не виж дат хора ужасяващ ото ми лице - ме докараха
т у к , в черквата „С вети Георги“ при Стойна Препо­
добна...
Не исках да ходя никъде, не исках повече да се леку­
вам, исках да легна някъде и да умра.

108
 - Е па ке я вдигнем момичката. А подир ще я и оже­
ним - т а к а каза свети ц ата, а аз не допусках, че про­
гнозата й се отн ася до мене.
- О тец, яз сакам до у т р е вечер да ми докарате о т ­
къде Г р ъ ч ко - о т града Кавала - една тенекийка с
ричиново оливие, друга тенекийка, по-малка, с мед
о т липа, и всяка заран да ми носите по шише млеко,
ама млеко о т крава, де лежи в един обор с овци, о ти
овците п речи стват кравата и она не боледува о т
туберкулоза, к ак то не боледуват и овчарите, щ ото
нощ уват въз овчия тор . За яйца немайте грижа, яз
т у к а имам кокошки!
Д а т а т а беше 17 юни. И до днес почитам то зи ден
к а т о празник на повторното ми раждане.
Първите няколко нощи спах в самия кораб на църк­
в а т а - точно под купола и върху Камъка на изцеле­
нието. Ц ялото село се извървя да ми носи постелки,
Завивки, пъстри китеници, козяк, който не пропуска­
ше ни ст у д , ни влага, губери, бродирани възглавници,
пълни с разчепкана вълна - за по-меко. Знаеше се, че
Преподобната ще преборва с м ъ р т т а . Денем в черк­
в а т а идваха хора да т ъ р с я т помощ или за нещо да
благодарят, т а ми помагаха да прибера п остел ки те
си и да ги кача горе пред стаи ч к ата на Стойна. Там
лежах до вечерта. С т а в а х само колкото да се опи­
т а м да пийна глътка мляко с разбити в него ж ъ л т ъ ­
ци и мед.
Още помня първата си нощ в черквата. Макар че
бе ля то, в храма бе хладно и аз спах дълбоко и без
да виждам сънища. Събудих се с усещането, че съм

109
Здрава, и побързах да отворя очи, но клепачите ми се
оказаха все т а к а твърди и неподвижни.
Ч удото все пак настъпи. Забелязах го само аз. Кога­
т о Преподобната ми поднесе куп ата с мляко аз ус­
пях съвсем леко, въпреки болката, да разтегна устн и
и 3а захапя ръба на съда так а, че можах да погълна
половината о т т е ч н о с т т а , к о ето пък изненада из-
мързеливения ми сто м ах и т о й реагира мигновено, но
все пак сдържано. Опиянена о т крехката си победа,
към обед аз поисках още малко о т т е ч н а т а ми хра­
на, но то зи п ъ т у с т н и т е ми се оказаха отн ово поч­
т и вкаменени. Нямаше чудо. Вечерта пак повторих
Заклинанието, че не искам да се събуждам жива, и
тъ км о да се отпусна и да заспя, отк ъ м стаи ч к ата на
Стой н а надолу по дъсчените стълби затичаха ст ъ п ­
ки, чух как Преподобната събува чехлите си преди
да влезе при иконите, после ме лъхна мирис на сух
босилек и женско тя л о и видях т ъ м н и я т силует да
коленичи край мене, и сложила ръка върху челото ми,
Преподобната зашепна молитва. После т я обходи
иконите к а к то са си о т ляво надясно - свети Хара-
лампий, свети Христофор, свети Стилиян, с в е т и т е
б р атя Кирил и М етоди, свети ц и те Неделя и П етка,
а пред образите на Исус и Богородица падаше на ко­
лене. К огато стигна иконата на свети Георги, С т о й ­
на залепи чело о нея и остан а т а к а мълчалива дълго
време. После о т с т ъ п и крачка назад, сви се, к а т о че я
боли стом ах, и аз видях нещо, за к о ето бях чувала, но
до то зи мом ент не го вярвах: сгъ н а т а т а черна фи­
гура на св ети ц ата бавно се изправи, т я вдигна ръце

110
с длани, обърнати към олтара, и постепенно започ­
на да се издига във въздуха. Лежах още по-вцепенена,
о тк о л к о то бях, и си мислех, че всичко е о т лунната
светлина и премрежения ми поглед, но когато белите
поли на ризата се разлюляха под черното расо само
на м етър и нещо над мене, аз о т с т р а х рязко отворих
очи, изкрещях о т болка, но клепачите ми повече не се
спуснаха. Помислих си, че сега пък няма да мога да ги
Затворя и ще трябва да спя с отворени очи. Светица­
т а не чу моя вик, т я стоеш е неподвижно във въздуха
срещу олтара и говореше нещо. Гласът й в своите
низини приличаше повече на плач, някакви непонятни
срички капеха к а т о бавен дъжд, разделени о т паузи.
Не разбирах смисъла на дум ите, но долавях ритъма
и извивките на нещо к а т о мелодия. Особено когато
м олителката вдигна глава и с дясната си ръка посо­
чи небето. После бавно се сниза надолу, докосна с хо­
дила плочите на пода, отн ово се сви к а т о в началото
и остан а т а к а известно време, ко ето ми се стори
д о ста дълго, и аз поисках да ста н а и да видя дали не и
е прилошало. Но вм есто т о в а затворих очи, усети х
клепачите си омекнали и потънах в унес.
И днес не мога да кажа дали онова, ко ето през онази
нощ преживях, бе само сън, или нещо, ко ето наисти­
на ставаш е около мене, но ко ето не ми бе дадено да
разбера и да мога да го разкажа. Сънувах една зл ат-
на вода - нещо к а т о втечнено слънце, ко ето цяла
нощ се гали о мене, милва лицето ми, плавно ме вдига
на гребена си и пак ме връща надолу, дори навлажни
у с т н и т е ми и аз ги у сети х омекнали и д о статъ ч н о

111
гъвкави, че да мога да дишам с отворена у ст а .
- Ти проспа, Боянке, светлия ни гостенин, ама т о й
поиска так а, щ о то да не се уплашиш - каза ми на су­
т р и н т а Стойна, докато събирахме завивките.
- Айде сега да си изпиеш млякото, т а да вършим още
работа.
На следващата сутри н започна лечението с ком­
преси о т рициново масло. Стойна накисваше памуч-
на кърпа, на която бе направила дупка за носа, и на­
лагаше кърпата върху лицето ми. След обед - пак. И
вечерта. Първите няколко дни не почувствах облек­
чение, ако не см ятам е повишения а п е т и т . „Ха така!
С т а в а т о , став а!“ Само тези думи чувах о т Стойна
и когато към края на месеца ми дадоха огледало, аз
видях едно почти бяло лице с избледнели пукнатини
и омекнала кожа. В средата на втория месец корава­
т а маска взе да се бели, а на нейното м ясто розове­
еха нежни петна к а т о кож ата на бебе. О стан ах в
църквата „С вети Георги“ тр и месеца. Повече време
о т н е лечението на туберкулозата. Макар да усещах
глад, макар и близките да удовлетворяваха всички­
т е ми глезотии и капризи, тел есн о то ми тегло не се
увеличаваше.
„К а т о не разбира о т лошо, ще тр еб е да й се помолим
на болката. Ти не се бой.“, и още същ ата вечер Препо­
добната извърши ритуала „Сладка и медена“, с който
навремето прогонвали чум ата, но т о й се оказвал ус­
пешен 3а всички теж к и болести.
Малко преди да се мръкне, докато в черквата все
още бе д о статъ ч н о светло, Стойна ме накара да

112
коленича пред иконата на Богородица, запали свещ
и няколко пъти ме обиколи, к а т о шепнеше нещо, а
после заговори високо, все едно наистина имаше съ­
беседник: „Болестчице-омайнице, добре ми дошла на
гости, медена и шикерена, аз немам с що да т е нагос-
т я , з а т у й т и давам т у й чедо, хем хърбаво, хем изхър-
тено, ни му е снага за еденъе, ни му са очи за пиенъе,
отдоле вони на дърто, отгоре вони на мрътво, недей
се сърди болчице, я ставай двуица да идем на връх на
Пирин планина вдън гори и дъбрави, вдън зелени усои,
т а м ке т е т е б е посгодя, посгодя юще юженя за си то
бело камънъе, за си то черно дънере, т а м ке т е т е б е
окъпя в самодивското кладенче и ке т е т е б е задо-
мя 3а ж е л т а трева-морава. Че си ми сладка-медена,
че си ми бела-червена, а т у й д е те хърбаво, хърбаво,
т а изхъртено, него ке т у к а оставим, дано го пцета
изядат, дано го вълци удавят, дано го момци открад­
н а т , да иде, да се не види о т т у к - у къща си бащина.
Тръгвай да одим, болчице, дор не е петел извикал и не
е слънце огряло...“
Стойн а спря да ме обикаля духна свещ та, изгърби
се на дясната си страна, к а к то прави висок човек,
когато води за ръка прохождащо дете, с ля вата си
ръка ме стисна за рамото, пошепна ми: „б о л ести те
са к а т о децата: обичат сладко и залъгалки“, и ме по­
веде в тъ м н и н ата по п ъ тя към селото. Стигнахме
къщ ата на дядо поп К онстантинов, но не влязохме
вътре, а я заобиколихме, за да идем в задния двор, къ­
д е т о в и зплетен ата о т пръти кошара бяха затворе­
ни овците на свещеника. В ъгъла на кошарата видях

113
грубо легло, а върху него проснати постелка и завив­
ки. „Тук ще спиш и недей да викаш и охкаш, че да не
секне млякото на с т о к а т а .“
Няма да разказвам подробности за безсънните
нощи, пълни със смрад и животински звуци, ни за
безумното си желание да си тръгна о т та м , без 9°Ри
да се сбогувам с отеца и с м илата баба попадия, но с
радост ще спомена само - след единайсет нощи, пре­
карани в кошарата, Преподобната ме прибра о т т а м
и отн ово ме настани в църквата.
Още преди края на октомври успях да се излекувам
о т туберкулозата, а на двайсет и седми вече бях в
София, защ ото исках да видя н овата ни царица. Кога­
т о казах на свети ц ата защо бързам да се прибера, т я
въздъхна дълбоко и предсказа нещо, чието сбъдване
нямаше как да проверя: „Ох, царю, злочести и клети.
Тая ке т е т е б е погребе, ала не ке т е т е б е оплаче.“
Мама, облечена в черно, ни чакаше на входа на цар­
ския дворец. Прегърна ни с усмивка, сякаш нищо не е
станало. Хвана ни за ръка и ни заведе в черквата, къ­
дето бе тялото на баща ни. Офицери, полеви адЬтан-
ти, войници, всички плачеха, с изклк>чение на мама.
Никога не сме визкдали майка ни да плаче.“ Княгиня
Мария-Луиза, цитирана о т Кристияна Сикарди, ав­
т о р на книгата „Йоана Савойска“
Много по-късно вече в Америка аз научих о т българ­
ски емигранти, че на погребението на цар Борис Тре­
т и царица Йоана не е проронила сълза. И талианските
вестници писали, че принцеса Джоана никога дотога­
ва не била плакала, освен на 25 октомври тр и й ста

114
година в град Асизи малко след венчавката и преди
да стъпи на българския кораб „Фердинанд Първи“, и
да тръгне към н еи зв естн о стта: „Нейно Величество
българската царица и младоженка дълго рида неудър­
жимо, к о ето изглеждаше д о ста см ути тел н о.“

115
 трети ден

Она излекуваше много хора. Само ке те види, ке иде

на колизмите/иконите/и ке приказва с них, а после ке
ти казке. Ия, като одих, говорих с колизмите. Унетре
вратата влязооме и долу у самата черкова ни срещ­
на. Сетне кротко си приказваше до олтаро. Света
Богородица, свети Георги, света Неделя - сите икони
ги прекара. Колизмите - знам ли - не моокааме да чу­
ваме каокуват ли нещо. Сигур са й каокували как да
оздравее керката. Елена Гоцева, с. К атунци

Недоспала и с теф тер , набъбнал о т въпроси, аз

тръгнах към черквата със см ътн о тревож но очак­
ване. Знаех, че на Преподобната й остав а един ден,
а може би само часове. Чудех се дали трябва точно
днес да я притеснявам с въпросите си и дали м оята
настойчивост няма да см ути душ ата й.
- Туй, д е т о нощем не заспивам, Боянке, аз веке съм
му свикнала, но тази нощ нещо ме стискаше за гу­
ш а та и ми теж еш е на раменете. И ми едно такова
кахърно на ума, к а т о че т а в а н ъ т ей сегичка ще падне
и аз не мога побегнах, т а ще ме т о й затисне... Тъй
към полунощ нахлузих тъ к а н и те си опинци и изля­
зох къде чинара, а вън с т у д и небето оцъклено, ще
ме изпие с поглед. Мълчи и ме гледа. И аз мълча и го
гледам, ала не виждам звезди, ами виждам хора - т а ­
кива, д е то ги нема по туш ния край. Видях и мене си -
в конопените ми дрехи, с въж ето на кръста. Някой

116
каза д ум ата Тонзос /тракийското име на р. Тунджа -
б.а/. Чувала съм я, даже усети х една песъчинка върху
езика си к а к то някога, когато казвах същ ата дума. И
ми ста н а още по-объркано и плачливо, и тогаз нещо
ми рече наум, че ей сега тр еб е да ида...
Няма и докато мигнеш, аз вече бях там . Наоколо
Зима, к а к то и т у к , но аз видях пролет, същ ата к а т о
онази, кога б р а т Василий ни заведе с мама и Даритко
в селото, а ж ените о т общинарията излязоха да ни
посрещнат с прегръдка...
Колко съм стояла нощес под чинара, не знам, но по
едно време се усети х премръзнала. Ама не тръгвам
да се прибера, ами все Тонзос ми в ума, пък не виждах
какво се именува с т а з дума, щ о то не знаех мъжка
ли е, или е женска, или пък е дума за нещо природно.
Виждах там ош н о то село - къщите, храма, хармана
долу в равното край реката, къ дето се събираше ця­
л а т а общинария да издума своите си работи. Гледах,
но нищо не чувах. К а т о че уш и те ми бяха напълнени
с мокра пръст. Нямаше ни гласове, ни шумове, само
хора щъкаха между къщите, някои носеха сечива,
други запрягаха или разпрягаха волове и катъри, деца
играеха с кучета, но нийде не видях кокошки, прасе­
т а или друга стока, о т която се чака месо. Ние т а м
месо не ядехме, но гледахме кози - заради козината.
Хубаво ми бе там , Боянке, и никак не ми се тръгваше
да се върна къде тук аш н и те места...
Лицето й наистина изглеждаше променено. О чи те й
бяха плътно затворени, т а чак сти сн ати , следите
о т ш арката по с тр а н и те й к а т о че се бяха запълнили

117
с плът, а гласът й тр еп теш е бистър и звучен к а т о
на човек, който се радва, че е преживял онова, ко ето
разказва.
Попитах я защо поселището на богомилите се е на­
ричало общинария?
- Ми т о си беше такова. Там лю дете живееха ня­
как си общо - макар всеки да спи и яде в къщ ата си,
иначе ж и в о т ъ т им бе еднакъв и нямаше ни по-бога­
т и , ни по-сиромаси, нямаше завист, клевети и зло-
думие, а з а т у й нямаше и болести. И данъци нямаше,
ни поклисари проклети. Л ю дете живееха тъ й , к а к то
е предрекъл Х ристос и к ак то са живели първите му
следовници, преди още поповете да измислят вяра­
т а хри сти янство и да припишат на Божия Син думи,
които т о й никогаш не е продумвал. И т ъ й к а т о ни­
кой в общинарията нямаше нищо в повече, отколко­
т о му е нужно, т а да го продава, никой не боравеше и
с пари. И к а т о нямаше помежду им сметки, нямаше
какво да разваля общия им ж и вот. Всички ядяха ед­
наква храна, същ ата, която заедно са си добили на по­
лето, само че всяка стопанка си я приготвяше, к ак то
лично т я си знае. През Зим ата всички работеха кой
каквото умее, а подир на пазаря в неделя следобед си
разменяха изработеното и всеки даваше т у й , що го
има, и вземаше онуй, що го няма. Мама например мо­
жеше да тъ ч е рогозки на конопена основа, а вм есто
въ тъ к - сламки о т лимец, щ о то са дълги и се огъват;
можеше да плете и торби о т лико, и обуща плетеше
о т лико. А съседката Труфка пък тъчеш е ямурлуци
пак на конопена основа, но с въ тъ к о т козя козина.

118
Мама й дава рогозка и ликови обуща за децата й, Тру-
фка й дава по едно ямурлуче за нас с Даритко и един
по-голям - 3а мама.
В там ош н о то ми село всички работеха. Още пър­
в а т а година баба билярка водеше по горите нас,
по-големите деца, и ни учеше как да събираме леко­
вити треви, грудки и корени, как да ги сушим и варим
отвари. Работим, каквото работим, в неделя заран
всички сме в храма, т о ние т а м храмове к а т о т у ­
каш ните нямаме. Една постройка о т пръти, изма­
зана с кал и белосана, а после о т в ъ т р е върху к ал та
налепени сухи стебла о т коноп. Конопът през Зи­
м а та държи топло, а през л я т о т о - хладно, и не го
гризат ни мишки, ни червеи, н и то го влага разваля.
П острой ката вътре е разделена на две - олтар и мо­
литвена с т а я с одялани трупи в нея, - на т я х сяда­
хме. В там ош н и те храмове никой не сто и прав. А и
на там ош н и те храмове входът е най-често на север,
к а к то е входът на тук а ш н а та ни черкова „С вети
Георги“. Макар някои да викат, че т я била вдигната
преди с т о т и н а години, аз вярвам на онези, които каз­
в а т друго: т ъ й вкопана в зем ята и с вход о т север,
тази черкова е иззидана по времето на богомилския
ми ж и вот. И з а ту й я познах, кога ме докараха за пръв
п ъ т в Сушица. Бивала съм т у к и тогава, к а к то съм
т у к и днес.
В общинарията невинаги сме имали храм, молили
сме се и в някоя голяма и суха пещера, че и на поляна,
Зашумена о тстр а н и с дървета и шубраци. Х рам ъ т е
та м , където е вярата. Ако човекът е пълен с вяра,

119
т о й сам ият е храм. Нямахме к р ъ с т и не признавахме
кр ъ стен ето. Само м ол и твата „О тч е наш“ и пропо­
вед за делата Исусови. Най-напред старейш ината
ч е т е о т книга за делата на Исус и дванай сетте му
апостоли. Подир възрастните б р атя и сестри ги
т ъ л к у в а т , к а т о привеждат примери о т ж и вота в
т я х н о т о си б р а т с т в о и о т спомените си. А ние, де­
ц ата, седим на първия ред и слушаме. Тъй растяхме.
В общинарията, Боянке, а и в тамошния ми ж и вот,
нямаше ни глад, ни мъки сърдечни, ни с т р а х о т нещо,
освен о т гръчките войници и о т поповете, з а т у й се
криехме о т т я х вдън гори, д е то зем ята е ч и ста и
топла, к а т о току-щ о излязла о т ръцете на С ъ тво-
рителя. Там си живеехме по п р ав о тата на нашите
мисли и в наш ата си държава. Щом царщината не ми­
сли 3а нас, що ни тр еб е нам да мислим 3а нея! О т ка­
къв зор! Нямаше и убийства на хора или на ж ивотни
в онез времена. Нямаше нищо, помрачаващо с ъ в е ст ­
т а . Но имаше обща взаимна изповед: к а т о се събира­
ха веднъж в годината долу на равното край реката,
всички пълновръстни о т общинарията се един подир
друг изповядваха - да ч у я т всички кой какво нередно
е сторил волно или неволно, и да му подир п р о ст я т ,
ако е 3а прощаване. Тъй и ние, децата, се учехме на ду­
шевна свобода и на прошка - най-светия подарък, що
човек може да даде на човека. И друго имаше, Боянке:
една с т р о г о с т към всички и едни закони 3а всички.
Поради т е з закони един ден ние с б р а т ми Дарит-
ко се сдобихме с втори баща и с братче. Всичкото
т у й тръгна още о т неделната проповед. Седим си

120
ние в храма, Съвършеният Годун ч е т е о т евангелие­
т о на Йоан 3а Възкресението на Сина Божи, а подир,
к а т о затвори книгата, взе да пи та децата, д е то се­
дяха най-отпред - дали сме разбрали защо апостол
Тома е наречен Тома Неверний. И посочи момченцето
на Зяпко, пък т о вм есто да каже, взе, т а се разрева:
„Мамо!“, а баща му, мъж на лице добър, също изплака,
грабна д е т е т о си и напусна храма, к а т о ни остави
в едно объркване на мисълта. Да се прекъсне храмо­
ва служба - т о в а според законите на общинарията
бе престъпление, к а к то да откраднеш нещо или да
убиеш ж ивотно. За убийство на човек закон не бе
предвиден, щ о то никой не искаше да повярва, че т о в а
може да стане. Та в онази неделя, Боянке, още същ ата
вечер осъдиха Зяпко. Събрахме се всички долу на рав-
ното, д е т о л ете вършахме лимеца, седнахме к ак то
винаги в кръг, а сред кръга - виновният и старейши-
ните. Всеки пълновръстен ж и тел на общинарията
трябваше да разтълкува какво според него е сторил
Зяпко и дали е право т о , или не е. Никой не го защити,
н и то го някой нападна. Говореха за евангелски рабо­
т и , пък се разбираше онова, що трябваше да се раз­
бере. Но и виновникът дума в своя защ ита не рече.
Наказаха го два дни да сто и привързан към дънера на
сухия бук в планината над селото, да седи завалия­
т а без хляб, без бода и без дрехи о т к р ъ ста нагоре.
Ако оцелее, прощава му се. Ако не оцелее или зверо­
ве го покъсат - Бог да го прости. Само една м илост
имаше в тези наказания. Ако първия ден вечерта ня­
коя жена о т б р а т с т в о т о се смили и иде да му занесе

121
вода, ко ето ще рече, че го иска за мъж и стопанин,
наказанието се опрощава, общинарията пак се съби­
ра долу на равното край реката, всички до един поз­
дравяват възкръсналия и пред очите им се извършва
благословията. А Зяпко беше вдовец, к ак то и мама.
О тиш ла т я при бука и сварила сиромаха п о д ут и о т
оси изпояден. Още малко и щял да умре о т о тр о в а та .
Как го е довлякла до общинарията, на гръб ли го е мъ­
кнала, нали т и казах, че т я бе яка и белолика жена,
а не т и х а мушица к а т о тук а ш н а та ми майка, с т о ­
варила го на хармана, д ето предния ден бяхме чукали
просо, и старейш ината пак събра всинца ни
- К огато т и , Зяпко, прекъсна наш ето общение със
Сина Божи и го направи чрез поплак и пред очите на
д е т е т о си, т и смишляваше ли какво си направил?
-Ъ х ъ .
- Ти, Зяпко, к а т о оплака покойната си жена и к а т о
се минаха четирийсет дена, защо не се събра с друга
жена, к а к то т и казва законът, ами остан а ден и нощ
да ревеш за починалата, че и по време на проповед,
к о ето е грях към светл и н ата на ж и вота и към душа­
т а на момченцето т и - сираче?
- Щ от'да ма чуй м ойта Бонча и да се върне...
Тук се надигна друг о т старейш ините и зина, т а
рече:
- Ти, Зяпко, след к а т о т е Бог сподоби с нова жена,
която т е пожела за нейн мъж и чрез волята си т е
т е б е спаси, кажи т у к пред справедливото ухо на
б р а т с т в о т о , пак ли ще ревеш денем и нощем за по­
койната Бонча?

122
 -Т ц .
- Да gouge благословията и над двама ви!
Но вм есто старейш ината да пристъпи напред и да
положи ръка над главите им, стан а баба билярка и
рече да пита:
- Кажи, Зяпко, т и , к а т о погледнеш т ъ з жена, какво
т и става?
- А, нищо ми нема. Здрав съм си.
- А к а т о речеш да помислиш за нея, пак ли нищо не
сящаш?
- Сящам. И ми се дощява ей тъ й да седна, самси да
седя и все да си мисля за Ягода.
- А т и , Ягодо, т е б сака ли т и се да седнеш и да го
мислиш Зяпко?
- Ка да седна, бре люде, к а т о т о з мъж и т е з деца
мене чакат. Ще го мисля насън, ще го гледам, докато
ш етам - де о т горе надоле, де о т доле нагоре - спо­
ред кога ще съм наведена...
После старейш ината възложи ръце на главите и
рече:
- Помнете и знайте закона на б р а т с т в о т о : из­
гасне ли взаимната обич, сем ей ството ви може да
бъде разтурено по всяко време, щом макар и една о т
с т р а н и т е поиска тов а, и о т никого няма да ч уете
укор или зла дума, щ о то няма по-богоугодна клетва
о т вричането в любов.
Но не каза по какво се познава, че л ю бовта е изгас­
нала.
След к а т о благословията на цялата общинария
осени младоженците, на поляната се почна веселие,

123
ама не онова бесовското, с опиване и блудно пеене,
а нещо к а т о надскачане в моженето... Коя жена о т
седем различни билки ще оплете най-хубав венец за
булката, кой мъж о т двайсет и д е в ет лескови пръч­
ки ще изплете най-здрава кошница за сем ейството.
Имаше и песни, и хороигране чак докато се стъмни.
Тогаз баба билярка отведе нас с Даритко и новото ни
братче да нощуваме в нейната къща и ни заръча да
останем т а м до другия ден на обед.
Кога е лошо времето, ние, децата, ходехме на учили­
ще. Кога е хубаво - работехме всякой според възрас­
т т а си. Б р а т Василий рядко се вестяваш е в община­
рията, и т о само когато някъде из равнината имаше
буна и гръчки войници биеха народа с бичове, щ о то не
щял да плаща данъци, н и то искал да отива на война, и
хептен не скланял да пее по гръчки в черковите.
Веднъж в селото б р а т Василий го чакаха събрани
м ъж ете, щ о то се чу, че отк ъ м Плъвдин идели ня­
какви люде, водил ги поп и още попове, т а т е искали
да ни прокудят о т общинарията ни, щ о то сме жи­
веели противно на Бога, не сме признавали к р ъ ста и
Стария завет, не сме почитали б о г а т с т в о т о , царя и
църковата и тъ й сме гневили Всевишния, т а з а туй
настанала суша и скакалци опоскали гори и ниви.
- И ж ените да дойдат! - рече б р а т Василий и пра­
т и х а Даритко да мине о т къща на къща и да ги викне.
- Б р атя и сестри, богоненавистните, чернокапци­
т е , разплути те в лой и греховност попове и т е х н и т е
слуги ще дойдат днес или у т р е т у к в поселището ни
и ще запалят де-що има за палене, ще сринат храма

124
ни, ще с т ъ п ч а т с в е т и т е книги, ще взем ат децата
ни, а ста р ц и те ще уби ят. Ние сме воини на Бога. Ние
не проливаме кръв и не убиваме хора и други живи бо­
готворения, ние искаме мир на душ ите, свобода за
ум овете, равенство между човеците мъже и жени и
никой човек да да не бъде господар на друг човек - на
ж ивота, имота, волята, т я л о т о или душ ата му! Ис­
каме да живеем т ъ й праведни един пред друг, к ак то
праведни сме се родили! Взем ете кой колкото може
да носи: брашно, просо и завивки, и бегайте по гората
о т у тр е , т а до неделя.

Предната вечер баба Ф о т а ми бе разказала и с т о ­

рия, която почти дословно повтаряше някогашната
случка в общинарията, макар че бе възникнала седем­
с т о т и н години по-късно.
- Двайсет и п ета година, чедо, кога за цар имахме
Борис Трети, гърци почнаха да с т р е л я т из Българско
и надойдоа до селото ни Ръждак, дека е край Петрич.
О ти ва чичо ми Ставри, д е то е женен 3а Зунка, щер-
к а т а на С той н и н ата сестра Зоя, т а отива т о й при
Преподобната и кажува: „Преподобие, ч у в а т се ло­
шави работи. Що ще кажеш да правиме?“ А т я му
кажува: „Ке бегате. Ке се върнеш у селото и на сички
ора ке кажеш, че съм заръчала да си см елят брашно
3а п етн ай сет дена и да идете по гората. Врем ето не
е студено, ке у с т и с к а т е “. Тъй направили они, т а се
спасили“.
- К а т о че сега го гледам б р а т Василий, Боянке. До­
к а т о говореше на лю дете, качулката бе паднала о т

125
главата му, в я т ъ р ъ т усукваше на масури дългата
му тъм на коса, а т я л о т о му беше изопнато к а т о
стебло на лимец и в я т ъ р ъ т свиреше в него. О чите
на Съвършения нямаха цвят. Но звук имаха. Чух го
тогава. А и май още го чувам...
Не помня на другия ден да е прииждала гръчка войска.
Или византийците са заобиколили общинарията, или
ги е дострашало да влизат дълбоко в гората, или ги е
домързяло. След два дни се прибрахме по къщ ите си и
децата отн ово тръгнахме на училище.
Същия ден б р а т Василий влезе в стаи ч ката, пошеп­
на нещо на учителя ни стройник Павел и аз чух само:
„И о т ж енските дай - т е з , що са първи по старание
и по ум!“
Тъй ние д в ете с Алга, д е то сме най-прилежавали в
ч е т м о т о , а и бързо сме запаметявали написаното в
евангелията, бяхме отлъчени в по-малката стаичка
и подир т а м дойдоха майките ни. Съвършеният ги
почете чрез докосване на длан о т длан, к ак то спо­
ред правилата на б р а т с т в о т о се поздравяваха мъже
с жени. В голямата с т а я останаха отлъчени четири
момчета. И т е х н и т е майки - та м . Избрани бяхме за
ученици-послушници по п ъ тя на съвърш енството.
Четири години щяхме да постоянствам е в пости,
молитви и учене наизуст деянията на с в е т и т е апос­
толи. Туй каза Василий на майките ни, а т о никак не
беше всичко. Каза още, че храната ни ще се дава о т
цялото б р а т ств о , а за учението ни ще се отплаща-
ме първо чрез прислужване в храма, а сетн е и чрез
истинска служба. Но имаше и още. Не знам дали, ако

126
ми бе казал какво ме очаква, аз щях да склоня да се
отдам на старание, или по-скоро бих се върнала вкъ­
щи, т а да се после оженя за някое момче о т долните
села, д е т о нямаше б р а т ст в а , и з а ту й такива села
ги наричахме „богонемили“. Но аз знаех само, че б р ат
Василий иска т о в а о т мене и бях щ астлива да го на­
правя 3а него.
На другия ден ние с Алга отидохме да живеем в къ­
щ а та на Съвършената Ведра, а м ом ч етата - при Съ­
вършения Янор. Бях на ш естн ай сет години, напълно
пълнолетна и годна според там ош н и те закони за
ж енитба и майчинство. Но Ведра ми рече: „ О т днес
т в о я т мъж е С в е т и я т Дух, а децата т и са душ ите
на другите. За т я х ще се грижиш и всичко ще правиш,
т а т е да р а с т а т .“
И заживях. Четири дълги години, Боянке, разделени
на четири евангелски п ъ тя по дванайсет месеца все­
ки. А месеците - още по-дълги.
Първият ни евангелски п ъ т бе най-тежък. Молехме
се по седем пъти през деня и п е т пъти през нощ та.
Хранехме се по малко, постехме к а т о всички о т
богомилското б р атств о : тр и пъти в годината по
четирийсет дни, а тр и дни в седмицата - вторник,
ч е тв ъ р тъ к и петъ к - оставахм е на хляб и вода. A3
остав ах и в неделя, щ о то исках Съвършеният б р ат
Василий да повярва, че заради него бих направила
всичко. Грях сторвах, но такива ме мисли налитаха.
И тъ й , Боянке, цялата минала нощ мръзнах аз, пре­
гърнала чинара, и га че о т него извираха сичките ми
видения, щ о то и т о й стар, колкото и виденията ми...

127
Ей я Алга. С големите уши и малките очета, а и ус­
т а т а й не можеше да се затваря баш добре, щ о то й
стърчаха зъбите. Но пък каква коса имаше Алга - по­
ловината й стигаше за постелка, а с другата поло­
вина се завиваше. A3 бях ощ етена отк ъ м коса. Но я
ми виж очите! Гледат, га че т и дум ат. А според Съ­
вършения б р а т Василий очите ми говорели, но онуй,
що казвали или що т о й можел да чуе, не било твърде
добро. Щ ото все съм поглеждала към цвекята на по­
лян ата и все ми се искало да се търкулна в т р е в а т а ,
а т о в а са желания на п л ъ т т а и влачат душ ата надо­
лу къ м то п р ъ ст и пропаст.
„Всичко, що е сътворено видимо, дете, е лъока и е
пратено 3а примамване на слабодухите лк>де. Исти­
ната е в невидимото и то е нашият дар от Твореца.“
Вглеждах се в себе си, тъ р сех да зърна невидимото,
но виждах само страхове и понякога желание да се
върна при мама. Но дойдеше ли Съвършеният да пита
у ч и тел к а та ми Ведра как върви моето...Ох, т о й каз­
ваше една дума, д е то и сега, Боянке, ми е трудно да я
изкаже... нещо к а т о удопо...удопо...“
Уподобяване трябва да е. Тъй беше. А с тази дума
искаше т о й да попита дали напредвам в стопяване­
т о на п л ъ тск ото и въздигане на мисълта.
„У м ъ т й пребъдва в старание и рвение похвално“ -
казваше Съвършената Ведра и тъ й скоро аз бях из­
ведена една вечер о т къщ ата на уч и тел к ата ми и
Заведена в храма, д е то се бяха събрали дванайсетина
мъже и жени. И о т обикновена оглашена, каквито
бяха всичките ж ители на богомилското село, бях

128
въздигната в богодоверие и наречена „вярваща“. На­
караха ме да се изповядам пред всички, к ак то т о в а си
беше закон в б р а т с т в о т о , аз си признах, че понякога
ми е трудно да живея така, к а к то се иска о т мене, и
че ми е идвало да се откаж а, но баш тогава някакъв
глас ми е казвал, че ще стор я най-голям грях... И аз
се смирявах. Признах си също, че завиждам на Алга
3а ко сата й и че веднъж, докато съм носела вода о т
кладенеца, съм сгазила червей и че сигурно съм мо­
жела да го забележа по-рано и да не го сгазвам, но не
съм гледала де стъпям. И нещо срамно си казах пред
събраните вярващи. На т е б ще го кажа, Боянке. По-
някогаш, особено нощем, докато се молех, нещо о т ­
вътре ме напираше по малка нужда. И т о все към
т р е т а нощна молитва. А не биваше да я прекъсвам:
„A3 се мъча да потъна в моление, да не слушам какво
ми нарежда т я л о т о , но веднъж не усти сках и. Казах
го пред вярващите и се разплаках.
Никой не се засмя. Похвалиха ме за м оето „не по де­
тински насочено устремление“ и се започна духовно-
т о ми кръщаване. Само да т и кажа, Боянке, че кога
съм се родила, майка ми ме е кръстила в черкова и
тъ й ми е дала име, а с него и ангел, който да ме запаз­
ва о т зло. Но в богомилското б р а т с т в о не вярваха в
кръщенето с вода, а в кръщенето с Дух, и з а ту й Съ­
вършеният Годун положи върху главата ми еванге­
лието о т свети Йоан, после прочете нещо о т него, а
и о т апостолските послания, даде ми н ап ъ тстви я 3а
душевен подем: „и знай завинаги, че няма нищо по-ви­
сше о т лю бовта и ж е р т в а т а и че душ ата може да

129
служи на Бога само когато слузки на други души,
щото, макар да сме всички застъпили на пътя към
Небесата, някои са по-наназад и трябва да им пома­
гаме...“
Върнах се в къщ ата на Ведра и започна още по-теж ­
к и я т ми евангелски п ъ т - вто р и я т.
Цяла година, Боянке, ден и нощ ме учиха на отвр а­
щение. Д уш ата ми трябваше да възненавиди целия
ми дотогавашен ж и вот, и аз трябваше да намразя
всичко, ко ето дотогава съм забелязвала: яденето на
„дишаща храна“, влечението към противната плът
на мъжа; да се гнуся о т онова, чрез ко ето и дват на
св е т а децата, а също да ми с т а н а т омразни пъстри­
т е дрехи, ж енските гиздила, високият смях, мно­
го то приказки, а накрая и сънят. В края на срока аз
вече бях готова да повърна при мисълта за месо или
човешка голота. С т о м а х ъ т ми се свиваше с погнуса,
ако видех герданче, па макар и о т охлювчета, или пък
момински венец о т цвеке...
Точно тогава Алга изпадна в духовна немощ и една
нощ излезе навън уж 3а по нужда, и тъ й се не върна.
На с у т р и н т а се разбра, че са се взели с Райчин - едно
о т ч ети р и те момчета, избрани да с т и г н а т до съ­
вършенство, двам ата греховници избягали далече о т
т у к , в друго село, д ето ж и веят само богонемили, а
след няколко месеца майката на Алга се похвалила, че
чака внуче. Райчин се бил цанил 3а ратай при там ош ­
ния динат, пък Алга развъждала юрдечки.
О стан ах сама при Съвършената Ведра и грижите
й 3а мене, и духовното ми уподо...онова де, станаха

130
денонощни. Тя настояваше да й разказвам сънищата
си, а когато й се оплачех, че цяла нощ не съм мигвала,
т я ме прегръщаше с истинска майчина обич: „С ъ н я т
е за другите. Ти имаш по-преки пътища към Небеса­
та...“
- Да си починем, Боянке. Р ъ ката т и сигур се е умо­
рила. То м оите приказки край ням ат. Пък и май ми се
ще да подремна.
Преподобната събу чехлите си и легна, а аз се учу­
дих как може толкова висока жена да има тъ й малки
ходила - почти детски. Д ен я т отиваше към зени­
т а си, уж слънце, а снегът по б р я сто вете отсрещ а
се синее о т студ . М ангалът бе взел да изстива, аз
потреперих и кихнах. Преподобната скочи, к а т о че
някой я извика по име, затича надолу по с тъ л б и те и
се върна с лопатка, и на нея купчина жарава. С голи
ръце - казвали са ми, но не го вярвах - загреба жара­
в а т а и напълни мангала. Така и не усети х топ ли н ата
му: сам ата гледка на дланите й, прегърнали въглени­
т е , ми причиняваше втрисане.
- Да не взема да т е простудя, керко, че и на оня с в я т
ще ме е яд. Почина ли си ръката т и . Да одим н а т а ­
т ъ к , че след някое време ще вземе да се стъмнява.
Май бяхме стигнали до т р е т и я евангелски път.
Него най го обичам. Дванайсет месеца Съвършената
Ведра ме учи да лекувам всякакви болести с билки,
треви, камъни и вода. И най-много с молитви и думи:
„Д уш и те лекувай, душ ите! Тогаз и т е л а т а ке оздра­
в е я т!“ Така ми казваше. И нали бе Съвършена и всич­
ко можеше, сторваш е се на болна, ама не на лъжа и

131
само да ме изпита, а наистина: зачервяваше се к а т о
огън и о т челото й огън излазя. друг п ъ т - повръща­
ше. Падаше, тъ й к а к то ходи, изриваше се с пъпки и
бучки по лице и снага, краста хвана, н о к ъ т й падна на
левия крак и загнои, въшки завъди, очите й се запер-
диха с някаква ципа... И всичко, о т ко ето може да се
разболее един здрав чиляк. А яз требеш е не само да я
що-годе излекувам, ами и да я стор я напълно здрава и
читава. Туй ми бе на мене и зп и тъ т. Научих лечебни­
т е правила к а т о м ол и твата „О тч е наш“ и ги казвах
със същ ото богопочитание: Болки в сърцето - вариш
Зеле без сол и пиеш водата. Хъркаш ли, докато спиш -
връзваш под дясната мишница калай и с него нощу­
ваш.
Имаш ли перде на окото, маЖи го с кобилешко мляко
и мед. Прегракнеш ли откъм глас - пшеничени трици
свари с копър, прецеди и пий! Зъб те боли - накисваш
във вино и мед лукови пера, налагаш на болното бясто
с перата, а виното пиеш. Растат ти косми по ръце
или лице - счукваш стъкло, смесваш го с козя Жлъч­
ка и маЖеш космите. Хълцаш ли и не спира, изгризай
кочан от зелка! Запречат ли ти се камъчета на пикоч­
ните канали, вариш пача трева с вино и пиеш отва­
рата. Ако имаш рана и тя не зараства, смесваш козя
мас с восък и налагаш въз раната.
Ако са бели косите ти и искаш да ги почерниш, и тъй
да се сториш млад, хвани гарван, Жив го слоЖи в кон­
ска гной да леЖи петнайсет деня, след туй го вземи и
изгори, а с пепелта си измий косата и брадата, и кос­
мите ти ще почернеят. Ако някой човек хилавее, ходи

132
ни дкив, ни умрял, да му се заколи крава, той на лакти
да впълзи в търбуха й чак до гърлото, и ще му мине
болестта...(И3 „Зелейник“ - сборник с медицински ре­
цепти на Василий Врач)
К а т о ме изпита Съвършената Ведра и к а т о ме одо­
бри, ми каза: „С таваш 3а лечителка. Д о ста ставаш !“
Предстоеше ми ч е т в ъ р т и я т ангелски п ъ т. По него
душа и тя л о заедно достигали см ъ р т т а , но едно­
т о о т т я х не се връщало живо. Знаех, че трябва да
се върна. Вярвах, че б р а т Василий Съвършеният ме
чака да порасна, но не тялом, а духом.
Изповядах се, пречистих се, облякох си прана кошу-
ля, бяла и дълга до зем ята и тръгнах, уповавайки се
на Бога и на една моя си вътрешна радост, що обла­
дава съ щ ество то, когато т о обича себе си и си вярва.
Една дълга година, Боянке, преживях, без 9а усещам
Земя и небе, глад, жажда или безсъние. Понякогаш
дори въздуха не усещах и не знаех дишам ли, или не
дишам.
В къщ ата на Ведра имаше задна стаичка, д ето Съ­
вършената сушеше треви и билки. Беше ранна про­
л е т и ста и ч к а та бе празна, макар да имаше просната
на пода конопена черга с ръжени сламки - подарък о т
мама 3а у ч и тел к а та ми, ниско столче и кърчаг с вода.
„Тук ще живееш“ - рече ми Ведра и к а т о затвори
в р а т а т а , в стаи ч к ата ста н а тъмно. После щракна
резето отвъ н и освен тъмнина у се ти х и страх.
Не знаех какво да правя, не знаех и колко време ще
остан а там . Мина някакво време, видя ми се дълго,
почуках на в р а т а т а , подир потропах, накрая почнах

133
да я ритам, защ ото исках да изляза и да се махна о т ­
та м , но чух гласа на Ведра: „Имаш всичко, що т и е
нужно! Намери го, извади го о т т е б е си и го уп отре­
би“.
Не знаех какво точно имам, но знаех, че искам с в е т ­
лина и да ми е топло. Исках и да не съм сама, но не
Знаех чий образ 9а измъкна о т мене си. Б р а т ми о т ­
давна се беше оженил за момиче о т външната с т р а ­
на на селото - т а м живееха оглашените, т е може­
ха да се ж ен ят, да я д а т месо и да и м ат много деца.
Майка ми и Зяпко и без мен си живееха праведно к а т о
вярващи членове на богомилското б р а тств о . П и тах
се има ли някое момче, ко ето някогаш да съм харесва­
ла, сигурно е имало, но образът му се беше потулил
нейде и не го намерих. Пийнах вода, казах си, че не
огладнявам, проснах се на чергата по гръб к а т о при­
кована - с разперени ръце и раздалечени крака. Имах
нужда да бъда нещо друго, а не човек и не момиче. Ре­
ших, че съм ябълка: единствен плод на голи клони в
късна есен. В ятъ р огъва клоните, плодът се люлее,
но не пада. Люлях се, що се люлях, пък взе да ми се
вие свя т. Пийнах още вода, залепих гръб о с т е н а т а
и пак с т о я х к а т о прикована. Мислех си, че съм вода,
к а т о онази, д ето пада отвисоко, шуми, сякаш плаче,
но падне ли долу, кълби се о т радост и о т нея изли­
з а т бели мехурчета. Кълбих се и аз някое време, рад­
вах се, искрях на м оето си слънце, но се у сети х умо­
рена и седнах на стол чето. Не знам защо се се ти х за
Змиите. Имах голям с т р а х о т т я х . Знаех, че т е не
ум ират, не се разболяват, чувала бях, че м огат да

134
ож ивеят и отн ово да п о р астат, дори ако са пресе­
чени на две, сти га да и м ат запазени поне два пръста
плът о т т я л о т о им зад главата. Не можах да се усе­
т я змия. Толкоз ми беше сам отно в с т у д е н а т а т ъ м ­
н ота, че ми се искаше да умра. К огато п р е ст о я т ми
в ста и ч к а та ста н а толкова дълъг, колкото можех
да изтърпя, без 9а полудея, аз отн ово се захванах да
думкам по вр ати те:
- Искам да ида по мене си. По голяма нужда!
- Лъжеш се! Ти нямаш никаква нужда!
- Искам да ида някъде...при мама.
- Че иди! Кой т е е вързал!?
И пак тишина. К а т о че някой ми пошепна: „Ти вече
можеш да правиш каквото поискаш, сти га да не вре­
диш чрез себе си на някоя жива душа. Ти можеш всич­
ко! Излез и виж!“
Как да изляза? През къде да мина?! Няма през къде!
Ама щом гласът казва, трябва да се опитам. Пощу­
рах се насам-натам из т я л о т о си к а т о в някаква
подземна пещера, па намерих най-меката му стен а -
т е м е т о на главата ми - и о т т а м излязох, ама не
с краката напред, к ак то излизат душ ита на м ъ р т­
вите, а се някак си прецедих, га че вода минава през
тънко платно. Тъй за пръв п ъ т напуснах снагата си,
издигнах се до към тавана и о т т а м гледах мене си
как съм седнала сви та на пода, а главата ми отпусна­
т а върху три кракото столче, все едно на мека въз­
главница.
По някое време в р а т а т а се отвори и Ведра ме изви­
ка в голямата стая . С бързината на светкавица аз

135
се върнах в п л ъ т т а си и к а т о току-щ о събудена се
помъкнах н а т а т ъ к . Беше нощ или по-скоро разсъм­
ване, з а т у й в с т а я т а о т т а т ъ к всичко изглеждаше
синкаво.
Цял месец се учих да напускам т я л о т о си, когато
поискам, к а т о най-дълго се упражнявах в спиране
на дишането. „Па гледай да не го спреш так а, че да
не можеш после да го извикаш. Бавно спирай, на тр и
пъти по д е сет и още три, докато свикнеш!“
И се научих. Можех да ставам м рътва и никой да не
разбере, че сум жива. Д ъ хъ т на ж и вота ме напускаше
бавно и оставяш е т я л о т о ми хладно, но не мъртвеш ­
ки студено, а к а т о на човек, изпаднал в несвяст. Пък
топлината, д е то излиташе през кож ата ми, отива­
ше та м , къ дето преди т о в а й бях заръчала - при живи
хора, при хора-души, по други земи и при непознати
люде, и оставаш е т а м толкова, колкото й е нужно,
3а да намери онова, за ко ето е пратена. Събуждах се
отпочинала и зафащах някаква къщна работа. Ведра
ме бе научила да бродирам - бродирах знака на съвър­
ш ените с бели мъниста върху бели дрехи, да не личи
о т пръв поглед, но пък на точно определени м еста,
различни 3а мъже и жени.
„Д окато нижеш м ън и стата, айде да идеш до Мъг-
ленската братска община и да видиш дали е стигнал
т а м стройник Манул, що е свършил и ще ли се ско­
ро завърне.“ Седях до прозореца, боцках п л атн ото,
а мисълта ми замина да търси Манул. Намерих го,
разбрах каквото ми бе поръчано и се върнах да кажа.
Друг п ъ т излизах о т мене си по мое желание и по

136
цели дни не се прибирах в т я л о т о си. Интересно ми
бе да пътувам по св е т а и да се срещам с други души,
да ги разпитвам за всякакви работи, да се уча о т т я х
и аз сам ата да ги поучавам. При едно такова излизане
извън т я л о т о си аз се срещнах с душ ата на брат,
който ми каза: „Всичко, що е създадено, създадено е
3а човека. И всичко е около него - на разстояние една
мисъл. В аж н ото е да си безстрашен в мислите си и
да бъдеш готов всичко да предположиш. Има ли го в
главата т и , т у й ще рече - има го някъде на света.“
Не ми омръзваха тези пътувания и не исках да
свършват, докато един ден дойде онова, о т което
най-много се боях - кръвното изпитание.
Ведра разстла в средата на с т а я т а суха трева,
посипа я с нещо уж к а т о пясък, но т о блещукаше -
оказа се надребнено стъкло, си тн о к а т о сол и само
т у к -т а м парчета, големи колкото н окъ т - и ми каза
да скачам отгоре им: „Три пъти по д е сет и още тр и !“
На седемнайстия скок краката ми се израниха и т р е ­
в а т а се окървави.
- Спри я! Спри кръвта! Не видиш ли, че изтича! - из­
вика ми Ведра.
- Не знам как да я спра.
- Не знаеш, защ ото не си питала. Д уш ата знае
всичко! Попитай я!
П и тах се, но нищо не си отговорих. И продължих да
скачам, дано болката ме научи или дано кръ вта ми
изтече и аз умра. Ни едното, ни другото.
- Кажи й да спре! И кръ вта е твоя, и волята - твоя!
Заповядай й, но так а, че да т е послуша!

137
 Нямах сили да заповядам, помолих й се. Нищо.
- С молба не става! В ол ята никогаш за нищо не
моли! Тя знае само да настоява! Хайде! Иначе ще тр е-
бе цял ден да пиеш отвара против обезкръвяване. И
ще пиеш, докато се подуеш, а може и да се пръснеш
к а т о мехур!
Не знаех, как, но си заповядах: „Спри! Спри, чуваш
ли!“ И се разплаках. Д окато изсъхнат сълзите ми,
спря и кръвта.
- Д о т у к добре. Хайде сега, съблечи се и легни по ко­
рем въз тр е в а та !
Легнах, но не смеех да се отпусна - между т я л о т о
ми и стъкления пясък имаше един п р ъ ст разстояние
и аз се боях да го премина.
Ведра сложи на кр ъ ста ми камък, кам ъкът ме при­
тисна, аз у сети х л ю т о ухапване к а т о о т сто ти ц и
мравки и успях да помисля: „Стига! Недей, и съм за­
губила свяст.
- Достойно, т а предостойно! - каза ми после Ведра,
к а т о почистваше корема ми о т полепналото ст ъ к ­
ло. - Виж, ни капчица кръв! Тялото т и вече т е слуша.
Другия месец ще заповядаш на мене. Ама по-строго,
щ о то аз о т д е те съм вироглава и трудно се давам.
Така се научих да подчинявам на мисълта и волята
си дори най-твърдоглавите хора, животни, а поняко­
га ветрове или градушки.
К огато и ч е т в ъ р т и я т евангелски п ъ т свърши,
Ведра ми подари черно расо с качулка и с дълбок въ­
треш ен джоб, о т мама получих два чиф та ликови
обувки, а о т Свършения Г о д у н - две нови торби,

138
свързани с общо въже, които щях да нося премет­
н ати през рам ото си. В едната винаги щеше да има
хляб, а в другата - билки и някоя о т с в е т и т е книги,
а и оня зелен и бистър камък, с който надничахме в
очите на болните.
Скоро последва р и туа л ъ т на посвещаването в съ­
вършенство: венецът на м ъките ми и началото на
един много дълъг п ъ т, който накрая ме заведе до кла­
д а т а на хиподрума в Константинопол...

- Дай да пийна малко водица, Боянке, че ми залеп­

на у с т а т а о т приказки. Пак и май тръпки взеха да
ме побиват, разболявам ли се, какво ли...Туй, д ето се
случва сега - разболяването - трябваше да се случи
чак нощес. Напомнюват ми о т Горе. Съгласни са,
д е т о приказвам, ама ми ви кат да се не мая, щ о то още
работи имам да върша, преди да си тръгна. Та т и раз­
казвах... Посвещението направихме не в храма, а в го­
р а т а над селото. Беше пак пролет, гората току-щ о
се бе облякла, аз ст о я х боса в с т у д е н а т а тр ева и
гола под н овото си расо, а на лице бяла к а т о вароса­
на. Пред мене на повалените трупи седяха Съвърше­
н и я т Годун, уч и тел к ата ми Съвършената Ведра и
още единайсет мъже, новите апостоли, събрани о т
цялата ни тайна богомилска епископия. A3 щях да
бъда дванайстият. И мене о т т у к н а т а т ъ к щяха да
ме м ислят к а т о мъж - той , Съвършената Макрина:
- Защо никогаш не бива да питаш какво е Бог, Макри-
но?
- Щ ото Той е над всякакви мисли и думи и рече ли

139
човек да го ygono...ynogo6u на нещо, ко ето види и знае,
стор ва грях велик, а съвършеният требе да се пази
о т греха. Щ ото истински праведен е оня, който вяр­
ва, без 9а е видял, а който е повярвал, защ ото е ви­
дял, т о й не е истински във вярата си.
- Що е т у й человек и человеците що са?
- Б ратя по душа, деца на един О тец и всякогаш свър­
зани в едно, к а т о членовете на човеш кото тяло. Ко­
га то едно нещо т е боли, боли т е и всичко друго.
- Що е най-противно Богу?
- Неверието в Него, уб и й ство то на нещо, що диша,
подчинението на нечестив човек, па бил т о й цар или
друг господар. Сквернословните мисли и думи, алч­
н о с т т а за притежание, многоложеството, прекале­
н и те трудове, непосилни за т я л о т о и душ ата, непо-
мерното знание, придобивано без разбиране, но пък с
корист.
- Щ о е най-добро според Бог?
- Да си окив в Негово име, да окивееш заради няко­
го или заради мнозина. Да си чист в дела, помисли и
окивот, като помагаш, постиш, не потребяваш нищо
опиващо или пък взето от природата чрез убийство.
Да помниш, че насилието е смъртен грях и че човекът
окивее заради Бог само когато окивее заради другите
хора.
- Как ще познаеш, че ж и в о т ъ т т и е угоден Богу?
- Щом си здрав и сутрин се будиш весел о т благо­
дарност, че си жив, щом работиш онова, що т и е ра­
бота, и не търсиш п л ата за труд а си. Щ ото сам ият
т и т р уд т е радва, т и си угоден Богу. Щом обичаш

140
страданията, пратени т и о т Него, щ о то знаеш, че
са т е за т в о е душевно добро. Щом намираш смър­
т т а к а т о едно заспиване, о т ко ето след време се бу­
диш no-мъдър и виждаш ж и вота си к а т о стълба за
постепенно възкачване към Съвърш енството, т и си
твърде угоден на Бога!
- Какво е т я л о т о человеческо, дрехите и вънкаш-
н о с т т а человеческа?
- Примка са, лъжа и измама, тл е н н о ст, която при­
лъгва, но е т я нужна на душ ата, к а к то е нужен обла­
к ъ т на светкавицата, посочваща п ъ тя в тъ м н о то .
- Какво искаш да кажеш на Бог?
- Господи, слезни в мене, че да т и служа!
Вечерта Съвършената Ведра ми донесе сребърна
чаша - еди нствената скъпа вещ в храма, - пълна с
п и ти ето на временната забрава: гъ ста отвара о т
упойващи билки. Трябваше да заспя д о статъ ч н о дъл­
боко, за да не у с е т я болката о т допира на нажеже­
н о то желязо. И не го усети х. Събудих се на другия
ден и се видях възнаградена: к и т к а т а на дясната ми
ръка бе украсена с най-драгоценния н аки т - знака на
съвършените.
Още същия ден ние, дванай сетте апостоли на Съ­
вършения Василий, напуснахме планината и т р ъ г ­
нахме надоле към Плъвдин, къ дето ни чакаше наши­
я т учител. Подир отидохме в Мъглен, още по-подир
дойдохме насам и к а т о открихме т о в а закътано
м ясто, отдалечено о т хора и отвсякъде оградено с
гора, харесахме го, останахме т у к , колкото да почи­
нем, после се разделихме на групи о т по двама-трима

141
и тръгнахме no сел ата надолу към Бялото море. На­
всякъде лю дете ни посрещаха с надежда и очакваха
о т Съвършения да им каже и сти н а та и да им посочи
пътя.
- Братя, когато е сътворявал човека, справедливи­
я т Бог не е искал на зем ята да има добри и зли люде,
н и то богати и бедни, или царе и роби. Той искал за
всички да има поравно о т всичко. Но кой да го чуе!
Що му т р я б в а т на динат Николица например д есет
к а т а дрехи, щом ей сега, а и всеки п ъ т, т о й може да
влезе само в един к а т ! Що му са нужни нему палати
с т р и й се т и осем соби, щом ей сега, а и всеки п ъ т, то й
може да влезне само в една. Що му е нужно на него да
граби нивя и ливади, щом зем ята е сътворена за всич­
ки и който придобива извън нуж н ото му, и го прави
чрез сила 11 поробване, т о й придобива грях! Всичко,
що е повече о т потребното, е вредно за душ ата и
гибелно за здравето на всеки о т нас. Вяра, свобода и
б р а тств о ! Това е всичко, що ни е нужно. Не убивайте
човек, добиче или друго, що е дадено да е живо, и ще
с т е дълговечни! Не се мразете и не бивайте злобни
помежду си, и ще с т е здрави! Не вярвайте на черно­
капци коварни, що ви лъж ат, че т е ще ви заведат при
Бога или ще измолят о т Него м илост 3а вас. Има само
един п ъ т към Н ебесата и т о в а е праведният ж и во т
и м олитвата, изречена с вяра! И не слушайте какво
ще ви к а ж а т 3а вашия нрав и история тези, които
ви мразят. Смрадливите византийци иззеха о т ма­
н асти ри те църковните български книги и царските
летописи, в които бе записана българската история,

142
преведоха ги на гръмки, к ак то т е си поискаха и как то
на т я х им изнасяше, а и сти н ски те изгориха! И сега
ще накарат децата ви да повярват, че наш ият бъл­
гарски род е тъ км о тов а, ко ето враговете му казват
3а него! П азете и сти н а та в п а м е т т а си и я предавай­
т е на синове и внуци, к а к то им придавате им ето и
кр ъ вта си! Бъдете праведни и утешени!
Така им говореше Съвършеният. Понякога им гово­
рех и аз. М ъж ете се чудеха що за жена съм, щом се
изправям редом до мъж и приказвам, к а к то приказва
и той , га че сме двама с еднакъв акъл и по м ъдрост
равни! За т я х т о в а беше чудо. Някои не вярваха, че
съм жена. К о сата ми бе прибрана в плитка и скри­
т а под качулката, гърдите ми не личаха, щ о то бяха
т а к а пристегнати, к а к то се с т я г а т кърмачките,
кога и ск а т да о т б и я т д е т е т о и кърмата им да спре.
Само гласът и ръцете ми, само т е изглеждаха някак
детински, т а зато ва някои ме вземаха за момче.
Имаше по сел ата и люде, които ни мразеха или
просто се бояха о т съгледвачите на дината или на
императора. Те отказваха да ни приемат в къщ ите
си, пропъждаха ни с ругатни и дори посягаха на бой.
О б е т ъ т на всеки съвършен му пречеше да о тв р ъ ­
ща на насилието с насилие, затова пък се случваше
тъй , че на този, който ни бе грубо о тп р а ти л или е
предал м я сто то , където се събираме тайно, на него
д е т е му се разболяваше или залиняваше домашният
му добитък. Тогава ни молеха да се върнем и ние вли­
захме в къщ ата му к а т о очаквани. Благодаряха ни,
отплащ аха ни се с подслон и нещо за ядене, слушаха с

143
уважение наш ите думи и т а к а ние печелехме братя
по вяра. На тръгване им оставяхме к и тк а босилек и
поръчахме да го забодат под гредата на входа на къ­
щ а та си. Това бе знакът, по който се разпознавахме.
Най-трудна за нас бе хиляда и с т о т н а т а година:
цяло л я т о суша, а към края м у - градушка. Поле­
т о обрулено, лю дете гладни, събирачите на данъци,
к а т о нямаше що да взем ат на парика беден, вземаха
д е т е т о му особено ако беше малко момче или пък мо­
миче 3а женене. О твеж даха ги к а т о добитък и к а т о
добитък ги продаваха по робските пазари. Тогаз към
наш ите общинарии заприиждаха цели села, идваха да
се скрият в диплите на планината, да презимуват
някак си покрай нас, а напролет отн ово да се върнат
по домовете си. Но мнозина не се връщаха. И растяха
наш ите братски поселища, и деца се много навъдиха,
и работен добитък се умножи, а и вярата се разнесе
к а т о слънчева благодат по цяло Българско, че и о т ­
въд пределите му...
През п р о л е тта на хиляда с т о и първата година
всички ние - кой където и да беше - получихме заръ­
ка да тръгнем към Константинопол. С ъщ ата про­
л е т апостоли те избраха б р а т Василий 3а протос, а
славата му на лечител бе стигнала и до палата на
василевса. Една жена, о т приближените на васили-
с а т а - д о ста Анна - само преди година бе повикала
тайно в дома си Съвършения и т о й бе излекувал дъ­
щеря й о т болест, 3а която дори не бе позволено да се
говори. Но тъ км о поради т у й цял Константинопол
Знаеше и сти н ата.

144
 Тръгнахме веднага след Възкресение Христово. Съ­
вършеният избра мене за свой спътник и аз бях тъ й
силно възрадвана, че седмицата преди да тръгнем не
можех да спя о т детинския с т р а х да не би да се успя
и т о й да замине без мен- Вървяхме бързо. Василий бе
висок, а крачките му - дълги. Той - една, аз - две. По
някое време се видях, че подтичвам подире му, макар
че не усещах умора. Д уш ата ми пееше и о т цялата
мене сигурно е излизало слънце. О т него излизаше
само люляковият зракна всички праведници. По п ъ тя
ни настигна дъжд. Намерихме пробита полска коли­
ба, приютихме се т а м да изчакаме, но м я с т о т о беше
тясн о и Съвършеният ме придърпа към него си, пре­
гърна ме тъ й , че двама да се поместим та м , д ето не
капе, притисна ме, а т я л о т о ми - разбрало-недораз-
брало що с т а в а - к а т о че възкръсна о т сън, против
волята ми взе да се разпуква к л е т о т о , да набъбва о т
някакви вътрешни щения и да изправя глава. Исках да
се обърна с лице към Съвършения, да се притисна до
него и т о з час да умра... Той усети и леко, к а т о че бях
см ъртно болна, отдели ме о т него си, свали расото
си и ме загърна, а после, к ак то си бе по риза, излезе
вън и остан а под дъжда до сутр и н та...
Наказах т я л о т о си с д ев ет нощи спане върху камъ­
ни без постелка и д ев ет дни, въпреки дългия п ъ т и
ж егата - само на хляб и вода.
- Д оста! - каза ми Съвършеният. - П л ъ т т а няма
ни разум, ни съ вест. И поради т у й е невинна.
През следващите д есе т години т я л о т о ми не пов­
тори своята лудост и ни веднъж не ми напомни, че

145
е живо.
Но когато видях как лумна кладата и вътре в огньо­
в е т е - той...
Знаех какво го очаква и се бях приготвила. Още кога­
т о из Константинопол се разчу, че василевсът Але-
ксий Комнин склонил да приеме наш ата вяра и пока­
нил Василий, наречен о т лю дете Врач. Щ ото нямаше
болест, д е т о т о й да не можеше да я излечи, поканил
го, т а о т праведната му у с т а да чуе и сти н ата, пре­
ди им ператорът и сем ей ството му да я прегърнат...
Още тогава казах на Съвършения:
- Привижда ми се капан и измама.
А той:
- Знам. Но о т т а м минава П ъ т я т ми.
Така и стана. Измамиха го византийците.
Д окато протос Василий седял в лъжовна беседа с
Комнин и описвал б л агод атта на богомилската вяра,
а после разказал как цели държави из други земи при­
емали за религия тов а, що т у к се именувало ерес,
през т у й време, зад перде ли, зад врата ли, бил скри т
човек-бързописец и т о й всичко записал. Та да го по­
сле прочете пред ближните на василевска и да всич­
ки присъдят на Съвършения см р ъ т чрез огън. Не са
предполагали клетниците, че тъ й го правят най-бли­
жен на Небесата...
Знаех какво го очаква. И си рекох, че не ща да жи­
вея без него. О тидох на хиподрума в К он стан ти н о­
пол. Ц елият град и цяло Гръчко се бе стекл о да гледа.
И чакаха с една таквази дивашка радост, о т която
смърдеше на леш...

146
 Доведоха Съвършения и го изправиха пред д вете
клади - едната беше издигната о т струпани сухи
дървета - кладата на П л ъ т т а , другата - кладата
на Духа - бе огромен дървен кр ъ ст, заби т в земята.
И Василий трябваше да избира.
С ам и ят император, яхнал кон, застана пред осъде­
ния и извика так а, че го чу м нож еството:
- Василие! Имаш м оята дума! О тречеш ли се о т
черната ерес, в която по гл у п о стта своя си з а т ъ ­
нал, и прегърнеш ли кр ъ ста Господен, т и ще спасиш
душ ата си и същия ден ще бъдеш отличен с висок сан
и други награди!
Не чух отговор. И никой не чу. Завързаха осъдения 3а
стож ера на кладата, двама палачи запалиха о т две­
т е страни стр уп ан и те дървета...
Молела се страдалецът да издъхне задушен о т дима
и да не усети как п л ъ т т а му цвърчи стопена о т огъ­
ня и п у к ат нажежените му кости...После тръгнала.
С т р а ж и т е , д ето отделяли с кордон зрелището о т
публиката, поискали да я спрат, но к а т о я видели -
нещ астна старица, недохранена, мръсна, опряна на
патерици и захапала в зъби съчка. Ревностна хрис­
тиянка, нетърпелива да прибави към общ ата клада
своя дребен, но о т все сърце даден принос 3а изгаря­
н е т о на еретика... Посочили я на василевса, т о й дал
милостив знак и я пуснали. К ретала към огъня, с т и ­
снала съчката, а м н ож ество то крещяло: „Хвала!“
Стигнала пламъка и т о й й се сторил сладък на
мирис - к а т о току-щ о о т к ъ с н а т зюмбюл: „Знаех,
Боянке, че т а к а ни примамва с м ъ р т т а .“

147
 Малко npegu пламъкът да я близне, т я хвърлила
патериците, вдигнала ръце и извикала към небеса­
т а с в е т а т а богомилска молитва: „Господи, слезни в
мене, за да т и служа!“
Тълпата се вкаменила. Ни ж е с т , ни звук. Пред очи­
т е на онемялото множ ество Съвършената Макрина
потънала в огъня... И чак тогава екнало всеобщ ото
възмущение. Разбрали, че ги била излъгала. И ревнали
още по-силно: „Е ретик и еретичка! Огън, огън геен-
ски!“
Пълзяла през пламналите талази и не можела да
диша...
- Стигнах н озете на Съвършения, прегърнах ги, по­
гледнах нагоре, дано видя очите му, а т е бяха светли
к а т о в р а т и т е към Рая.
- И днес помня онази дата: 11.11.1111 - единайсети
ноември илядо с т о и единайсета година. К а к то т и
рекох и по-преди, керко, аз нощес край чинара бая си
поплаках - и за мене си, и за него, пък и за българското
ни племе - тогаваш ното и днешното... Какви люде са
се въдели някогаш по тази земя, Боже-е, и какви люде
се въ дя т днес! Сълзите ми де течаха, де мръзнеха
и се търкаляха к а т о грах. Зъзна, ама не влизам при
мангала. Викам си: „Оно ми е за последно. Никогаш
повеке няма да сящам ни сту д , ни глад или жажда,
щ о то та м , д ето отивам, няма да имам тя л о и нуж­
ди, т а м всичко е направено о т радост, спокойствие
и светлина, и аз ще съм о т т о в а направена.
- По едно време ми дойде мисъл, че тези думи и зву­
кове, кои то чувах, няма как да ги чувам, ако т е не

148
и д ат нейде о т горе. Загледах се към небето и колко­
т о повече гледам, толкоз повече чувам. Там всичко
е, Боянке, записано. И ако човек се заслуша, може да
чуе гласа си такъв, какъвто го е имал преди векове.
A3 познах моя о т онези години, конопените. И знаеш
ли по какво го познах? По т у й , д ето „ч“- т о правех
малко на „ц“. Ама мънинко. Според Алга, д ето с нея
учехме при Ведра, дори не се забелязвало. А за една
съвършена, каквато накрая ста н а х и аз, е нужно да
е без кусур тялом и духом. Щ ото нищо т ъ й сигурно
не води човека към греха и умствения упадък, к ак то
с т р а х ъ т о т собствен и те му кусури. Хеле пък, кога
са видими и за одумки достъпни.
- К а т о се заговорихме за горните гласове, керко, ще
т и река едно нещо, ама т и недей го записва, само го
Запомни и го после разказвай: до ще ден, когато чове­
ци те няма да си к уп уват онуй, д е то му викате ради-
во, и да слуш ат де какво станало по света, а ще си
п ъ хат в уш и те едни някакви т о п ч е т а к а т о бобени
Зърна и т ъ й ще измъкват о т Голямата книга всички
гласове и всички думи, които някогаш са се думали...
Кой кога минал о т т у к и какво рекъл - зърното ще
т и казва и т и ще знаеш... Тъй го виждам аз. Големо
треперане треперах нощес, Боянке. А С в е т и я т а
ми Б р ат ми бе казал: „Ти няма да сящаш ни жега, ни
с т у д “, ама сящах го цяла нощ, щ о то вече ми е дошло
да си тръгвам, и тъ й о т мене една подир друга о тп а ­
д а т всички благословии. Прибрах се, т у к а топло, за­
вих се, ама не стигам до размразяване. Пък т о щ ото
трябва с м ъ р т т а ми да има някаква си причина, видна

149
За пред хората. Иначе току-виж си рекли, че немой
човек, който никогаш не се е разболявал, и т ъ й как­
т о си ходи из двора здрав и засмян, да падне, па да не
стан е. Всяка см р ъ т си има причина, сал м оята ще из­
лезе к а т о прищявка. И току-виж не повярвали, и т о -
ку-виж зели подир да разкопават гробо, а т а з работа
е под запрещение и лошо ще биде за т о з , що посегне
да търси в гробо ми истина някаква или пък имане.
Затуй днес малко ще ме втресе, у т р е - повече, а по­
дир - к а к то си му е редът. Но р а б о т а т а си с т е б е ще
свършим.
- Иска ми се да т е попитам, лелъо Стойничке...
- Не бой се, керко, да питаш! Нъл за т у й съм т е по­
викала... Ти да питаш, аз да приказвам.
- За италианеца- италианския посланик, който
дойде т у к с жена си, с още една жена и с едно дете...
Помниш ли го?
- Е, па ка да га не помним. Набедили беха д е т е т о за
глухо. А т о беше д ете белязано. И хич не искаше и
да чува приказките, що се хортуваха около него. То
искаше да чува само Божиите гласове, що му ш епнат
о т в ъ т р е , и з а ту й подир време оно ще иде високо и ще
носи морава паничка о т п л а т на главата си к
- A3 тогава бях още т у к , т и тъ км о ме бе излекува­
ла. Канех се вече да се прибирам у дома, но к м е т ъ т на
С вети врач изпрати човек да т и каже, че о т София
го предупредили за посланика. Всички бяхме смаяни
о т онова, ко ето се случи пред очите ни. Ч овекът за­
почна да т и говори на италиански, а т и махна с ръка
I. Ч аст о т одеянието на кардинал

150
на преводачката да мълчи, и взе да му отговаряш на
български. Той - на неговия език, т и - на твоя, само
че т о й не т е разбираше, а т и му отговаряше точно
каквото т е беше попитал. Чудно нещо! Много чудно!
- Па кое му е чудното, Боянке! A3 мога да разбирам
всички езици, само д е то не мога да ги приказвам. Таз
есен ме водиха в Горната Джумая. Господин околий­
ск и я т прокурор - събудил се една заран схван ат о т
к р ъ ста надоле. Нищо не го боли, ама не може да с т а ­
не. Та ме заведоха с афтнобил, почерпиха ме с нещо,
га че беше отвара о т дървеници, попитаха ме как съм
със здравето. А през т уй време една к ути я с парче о т
Зебло, пришито отпреде й, - рекоха, че т у й им било
т о радивото - все нещо ломотеше по чуждоземски
и господин околийският прокурор уж слушаше мене,
ама у х о т о му все към к у т и я т а .
- Не слушай го този! О с т а в а т му д есе т години и
малко зайде. Ке умре под земята. И в мъки ке умре.
О т и който е другите тровил, т о й о т отрова умира.
- Но, госпожа Стойна, т о в а е новият германски ли­
дер, дошел е да промени света.
- Он т ъ й си мисли. Ке го б и я т како маче о дирек!
Хич не го слушай, да т и не м ъти акъла. Малко ще
живей, дълго ке го помнят. Те т у й ке му е нему печал­
б а т а о т то зи ж ивот.
И знаеш ли, Боянке, що стана? Болният си запуши
уш и те и взе да крещи: „Моля Ви, моля Ви, госпожа
Стойна!
- И господин посланикът бе изумен. Боеше се да
разказва 3а онова, ко ето т и направи 3а д е т е т о му.

151
Боеше се да не прегреши нещо и д е т е т о му отн ово да
пострада.
- Що има да се бои. Оно си беше баш здраво. Поче­
т о х му о т т у к - о т т а м , помолих се на С в е т а т а Не­
деля. А т я помълча, що помълча, пък накрая ми каза
им ето му. A3 му рекох: „А н тоне, Антонио, деля...“ И
майка му, к л е т а т а , га че я нещо пресече през кръста,
ср ути се на стъ п а л а та и взе да плаче. Да й се чудиш,
що плаче. Туй майките, о т мене да знаеш, Боянке, са
нещо, д е т о не знае на кой с в я т живее. Или е в рая,
или е в пъклото. И никогаш по средата. Цял ж и во т
между страхове и молитви. А свърш ат ли дум ите -
плачат. Сълзите са най-бистрите думи, Боянке, ед­
накви на всички езици.
- Ти плакала ли си някога?
- Е па поради що да плачем? Ни се надявах, н и то се
чудех. Знаех кое след кое иде и защо иде, дивях се на
лю дете, к а т о ги гледах как сами си о п л и т а т конци-
те ...Ж и в о т о т на човека е о т Горе наснован по дни и
нощи к а т о една песен, но човекът сам всичко обър­
ква. Ей тъ й , о т едната воля! Щ ото винаги иска да
има онуй, що не му е дадено, а даденото му потъпква,
щ о то т о му се чини или малко, или непотребно. И все
иска онуй, де го има съседът. Ей тъй , шамар да е, ама
к а т о на комшията да е, че ако може - и по-голем. И
Бог не пречи на лю дете да грешат, щ о то е човешка­
т а воля, свещена и недосегаема... О т мене да знаеш,
чедо, 3а тр и неща никогаш не се плаче: 3а жив човек,
3а развален пазарлък и 3а мъжка рожба... Понякогаш,
к а т о т е ощ етява, Бог т е предпазва.

152
 - Искам ga me попитам още, пък т и , ако решиш, че
се набърквам в непозволени неща, не ми отговаряй.
- Няма непозволени неща, Боянке. Щом нещо е да­
дено о т Н ебесата, т о е дадедно да се знае. Н ебето
няма тайни о т нас. Ние си мислим, че имаме тайни
о т него.
- Как точно става, какво точно усещаш, когато
влизаш във връзка със светц и те, с невидимите и въ­
обще?
- И с в е т ц и те са хора к а т о нас. Само д е то мисълта
им е такава, че ги прави да с в е т я т , и светл и н ата
им избива о т вътре навън. Туй е разликата! То все­
ки жив човек и ж ивотно, дори мушици и червейчета.
Всичко, що е живо, свети! Има си едно облаче, около
него и по ц вета на облачето можеш позна дали чер-
вейчето иска да изгризе корена на пипера и тъ й да го
изсуши, или се е запътило към дупката си да спи. А
св е т ц и т е са най-просто творение, Боянке. К олкото
по-нагоре накъм Н ебето се намира едно нещо, то л к о ­
ва т о е по-просто. Н ай-трудните за разбиране рабо­
т и хо д я т по зем ята и са на два крака. С в е т е ц ъ т иска
само едно: да бъде полезен, да свети заради някого, да
спаси нещо, да предпази, да помогне, да влее в главите
на хората добра мисъл и да ги научи на добри дела.
С в е т е ц ъ т не се ражда. С ветец се става. Кога е с ъ т ­
ворил земя и вода, Творецът не е предвидил светци.
Само някои о т т я х паднали. И к а т о се намерили меж­
ду човеците, човеци станали. Но небето не обедняло
о т т у й . В същ ото време някои човеци живели тъ й
праведно и по Бога, че т о й ги припознал за ближни и

153
ги вдигнал при него си на Н ебесата. Всеки жив е по
малко нещо светия. И всеки жив свети винаги, ко­
га то с помисъл или с дело се явява Бог за някое живо
същ ество. Не си стъпкал мравката по п ъ тек ата,
макар че си бързал, т и ставаш нейният светец-за-
крилник. Изскубнал си, без 9а т и пречи току-щ о заса­
дено дръвче, т и си неговият сатана. Тъй вървят ра­
б о т и т е . Ти знаеш ли какъв е бил свети Христофор,
да речем, и защо е поискал о т Господ да му даде ку­
чешка глава. И Той му дал. Красив бил, толкоз красив
Христофор, че никоя мома не смеела да го погледне,
о т с т р а х да не изпадне в несвяст. Само сестр а му. И
т я хубавица. Залибила го - любов, т а се не трае. За
него, не знам. Може и т о й към нея, ама не съм чувала.
И 3а да избегне кръвосмешение, Христофор поискал
да бъде грозен. И станал. Само т а к а можел да се о т ­
даде в служба на лю дете, без 9а има негови си тъ ги
и неволи, които да го замайват. Той е закрилник о т
внезапна см ърт. Почиташ ли свети Христофор, ни-
когаш няма да умреш изневиделица. Все ще имаш вре­
ме да се сбогуваш и да си оправиш см етк и те.
- А как, по какъв начин т и се свързваш с Н ебето и
викаш свети и те? Или т е з н а я т кога да снизходят
към теб е, или пък...Как става?
- И тъй: аз ги викам, друг п ъ т они ме викат. Всичко
е едно, Боянке. Нема такова нещо к а т о то зи и онзи
свя т. С в е т ъ т е един, к а к то и един е месецът на не­
бето. Само че ние виждаме винаги само лицевата му
страна, а опаката не виждаме. Никой жив не може
да е хем т у к , хем отвъд. Само м р ъ тви ят. Него нищо

154
не може го спря - ни тяло, ни време, ни разстояние.
М р ъ т в и т е са к а т о мислите ни. Де си поискат, т а м
кацат. Има мисли, д е то не излизат о т главата ти .
Тъй има и покойници, кои то никогаш не т е о с т а ­
в я т сама. Най-ближните т и не само по кръв, ами и
по душа. Ей го т у й д е те с п л етен ата шапчица, д ето
сто и до т е б е и чака да го спомниш: има-няма годинка.
Братче т и е. Намерило се е здраво и хубаво, ама въз-
слабичко, т а майка т и насила го хранила уж да порас­
не, а т о се споминало о т пребозаване. Асен. О тк а к ­
т о си т у к , все край т е б е го виждам. Туй иде да каже,
че скоро т в о я т Асенчо пак ще се намери около тебе,
може к а т о т в о е дете. С м ъ р т т а нищо не прекъсва,
Боянке. Тя само ни дава почивка, к ак то и сънят. И се
чудя поради що лю дете т а к а се б о я т да ум рат, а пък
л я гат да с п я т даже на обед.
- А т и не се ли боиш?
- Поради що да се боим яз? С м ъ р т к а т о см ърт. Случ­
ва се на всички и им се случва по много пъти. Свиква
се. А д ето има навик, т а м няма ни стр ах, ни чудене.
Идваме т у к , връщаме се, пак идваме, пак се прибира­
ме там ... И тъй , докато някой ден Горе ни каж ат:
„Айде, сти га т и толкоз ойди ми-дойде ми, сядай т у к
и се радвай на в е ч н о стта !“ Е о т т у й ме е стр ах. A3
не съм свикнала да седя, Боянке. Туй седенето ома-
ломощава човека повече и о т н ай -теж ката работа.
Та си викам, че може и да поседя, какво поседя Горе,
но подир пак ще сляза. Там никой не т е кара насила
да стоиш . Срам ме е да го кажа, чедо, ама колкото
по-бързо живее с в е т ъ т , толкоз по-недоправени се

155
раж дат човеците. Никой не следва Божия акъл. Все­
ки прави о т д е т е т о си каквото т о й иска или онуй,
д е т о т о й сам ият не го е направил. И що да с т о р я т
Н ебесата? Нищо не м огат да с т о р я т . В ол ята на чо­
века е св я та и свещена в очите на Силите. Щом чо­
век ъ т е пожелал нещо - дай му го и подир му гледай
мъките! Нищо не пречупва човеш ката воля така,
к а к то чуж дият присмех или окайване.
- А какво вижда човек, когато гледа св е т а с тези
очи, които всички ние имаме, и какво виждаш ти ,
д е т о уж си сляпа?
- С ваш ите очи вие виж дате онова, що го има на
белио с в е т . А м оите очи научават и другото -защо
го има т у й нещо, поради каква причина е дадено, за
награда ли ни е пратено т о , или за поука; ще векува
ли, или ще си замине к а т о бургуджийските катуни
о т панаира в Неврокоп. Ще се върне ли и какво ще ни
донесе, или пък ще дойде, за да ни отнем е нещо. Ва­
ш и я т поглед може да ви радва или натъжава. М о я т
поглед е за предсказване и за предпазване на онези о т
нас, които му вярват. Такива работи.
- И друго да питам: не т е ли притеснява дарбата
т и и всичко, ко ето можеш?
- Никой не пита щеш ли си дарбата, не щеш ли я.
Ей го човека, д ето ме нарисува на снимка! Викам му:
„Що т и тр еб е да ме рисуваш, по каква нужда?“ А он
ми вика: „Напъва ме нещо о т в ъ т р е , нещо см ути тел -
но за душ ата, и катадневно. Все едно съм взел т е ­
жък заем о т някого и тр еб е да му го върна...“
- И с мене е тъй , Боянке. Цял ж и в о т връщам заем.

156
Забавя ли се, или река ли, че искам почивка, по кожа­
т а ми избиват пъпки, у с т а т а ми се изкривява к а т о
о т червен вятър, очите ми почват да сълзят и ми
се вие св я т. Лоша работа. За да съм в мир с душа­
т а си, аз гледам да помагам с каквото мога. Само
т а к а не се изморявам. Тъкмо обратн ото: колко­
т о повече думам на лю дете, лекувам ги, давам ку­
раж с предвещания и у т е х а , толкоз по-отпочинала
се усещам и нищо у мене не отпада и не остарява.
- Винаги, когато е ставало дума за теб е, хората раз­
казват някакъв направо невероятен случай - как си
върнала о т оня с в я т момченце.
- Никой не може да бъде върнат о т оня свя т, керко.
Иде ли човек та м , прекрачи ли браздата, няма назад.
А онуй д е т е беше в несвяст, едно такова: уж диша,
ама само диша, нищо друго...
- Да, лекарите наричат т о в а състояние кома.
- Не знам как му ви кат доктори те, аз знам само, че
го донесоха майка му и баща му една вечер - единиот
го държи за главата, другиот - за краката: баш ум-
рело. Пуснаха го на плочата под купола и майка му
горкана т а к а ме погледна, га че бе пребродила всички
Земи и води, стигнала бе края на човешкия с в я т и й
оставаш е само Небето. A3 не лекувам, Боянке, леку­
ва вярата. Колкото повече вяра излиза о т човека и
отива нагоре, толкоз повече милости се си пят въз
него. Тази майка клетница не можеше да остан е без
Бож ията награда. Разбрах го. И рекох им: „Айде из­
л е зте вън и се молете!“
- Щ ото, Боянке, м ол и твата е надежда, но и

157
надеждата е молитва. И щ о то Бог не може да бъде
неблагодарен, когато му се уповават. Той загърбва и
соб ствен и те си планове, макар понякогаш да му се
стр ува, че е добър повече, о тк о л к о то требе. Знае
го, но не се о т м я т а о т добрината си. Силната вяра
разваля не само магия, но преобръща и о т Н ебето
предречената съдба. Четири часа, Боянке. Тъй казаха
после. Д е т е т о лежи, аз - о т икона на икона, моля ги
само 3а едно: да р азч и стя т пъ теки те, по които мо­
л и т в и т е на майката о т и в а т нагоре, и да ги увардят
о т дяволски срещи и развали. К а т о един ст р а ж да
б ъ д ат край пътя, по който ще дойде опрощението
и благодатта: „Тази майка не бива да остан е излъга­
на! В яр ата е надежда, вярата е хляб, не о ста в а й те
душ ите ни да гладуват!“ Никой не обеща нищо, но
всичките са ме послушали... И т о отвори очи. Мом­
ченцето, де. „С тудено ми е“ - рече и понечи да с т а ­
не. Извиках майка му и баща му да си го приберат.
Па рев, па сълзи, па думи. Заради тези майчини думи,
Боянке, бих седяла т у к още д е сет ж ивота.
- А когато вече няма да т е има...
- Кой каза, че нямало да ме има! Тук ще съм, керко!
Тук! И речеш ли да ме намериш, иди до гроба, кажи
какво т е мъчи, ако шеш - наум, ако шеш - на глас, аз
еднакво чувам и мисли, и говор. Ако е теж к а м ъката
т и , свий се там , къ дето е главата ми, полегни и цяла
нощ ми приказвай. По съмване аз ще взема да т и при­
казвам. Тук ще съм, о т и т у к съм била и в конопените
години, кога носех расо с качулка и ме гониха гърците
с бича. Питай чинара! Той знае.

158
 - Май не mu е добре, лельо Стойне...
- Добре сьм, Боянке, ами нещо поогладнях. Никога
досега не сьм огладнявала. Хапвах ей т ь й , колкото да
не рече хляба, че се имам за по-голяма о т него и му се
назльндисвам. Само в неделя. О тивам си, керко, о т и ­
вам си вече и ме всички защити напускат. За те б е
има постна баничка с кисело зеле, прати ми я т а з За_
ран баба Елмаза. Пьк за мене - каквото Бог дал.
Три сухи сини сливи и кьсейче хляб. Прекръсти хра­
н а т а и ме покани да хапна.
С тойна се хранеше к а т о птиче. Бавно и с благогове­
ние откъсваш е голяма троха, също т а к а бавно я под­
насяше към у с т а т а си, отхапваше малко о т сбръч­
кан ата кожа на сухия плод, дъвчеше внимателно и
търпеливо и, макар да я зяпах с втренчено внимание,
не видях как преглътна.
Разбирах, че на Преподобната й о с т а в а т само бро­
ени часове.
- Снощи вечер, керко, т у к идва Б р а т ми. Сигурно си
видела как по едно време небето се освети за малко
к а т о светкавица, ама т о зиме светкавици рядко би­
в а т , т а сигурно си чула баба попадия да вика на дяда
попа: „Ей го, свети Георги пак изгрея за Преподобна­
т а .“ Как хубаво си поседяхме със Светлия, как слад­
ко си похортувахме, к ак то само на б р а т и сестра е
дадено да си продумат. П и та ме той:
- Избра ли си вече водач?
Пък мене ме е с т р а х да му кажа, т а рекох само да го
попитам:
- Не може ли да си одам сама?

159
 - Ще бъдеш малко замаяна и може да сбъркаш пътя.
А водачът ще кацне на рам ото т и и щом душ ата т и
покаже глава да излезе през където е решила, т о й ще
я прегърне и ще я отнесе.
- Ами ако аз го повикам, а т о й откаж е?
- Никой не отказва помощ. Добре е да т и е ближен.
- Имам т а м майка и т а т к о , имам други ближни по
кръв...
- Виждам, че се колебаеш. Кажи!
- Искам един...
- Кажи го.
- Не знам...
- Защо т е е с т р а х да изречеш им ето му?
- Не знам дали т о й иска да го изрека.
- Василий.
- Василий.
- Щом него избираш, т о й ще е. Какво? Искаш да ми
изплачеш нещо, но се боиш?
- Може да не ми е дадено да го знам, пък да т е питам
ей тъ й за едното питане, грях ще е.
- Никое питане не е грях.
- Знам какво искам да кажа, не знам как да го изрека.
Хем ми е време да тръгвам, брате, хем ме е страх...
За синките, д ето о с т а в а т т у к , ме е стр ах. Они са
ми кръв, брате Светли. С и т е до един моя кръв са. И
тези, д е т о нощя и дват да ми т р о п а т по в р а т а т а на
черковата и да викат: „Излез ма, уруспийо, ке влезна
да т е изям!“ И онези, д е то вие не щ я хте да ги повър­
н е т е в ж ивите, ами дадохте т е л а т а им на п р ъ с т т а ,
и т я ненаяла се, п у с т а т а , ги изяде. Кръв са ми, мили

160
са ми и з а ту й хем ги мисля, хем ги плача. С т р а х ме
е да ги оставя. Нали вие ми рекохте: „Невежи с т е
к а т о младенци! Безпокоим се!“
- Ако се тревожиш за българите, немай грижа за
т я х ! Те са под сянката на Бож ията десница. И т а к а
е бивало винаги. Не вярвай на всичко, що чуваш. Чер­
н о то изглежда черно, щ о то го гледаш отблизо. То
и зем ята т и се види к а т о тепсия, ако я гледаш о т
височината на своя р ъ ст, но зърнеш ли я о т птичи
поглед, ще разбереш, че е то п ч еста. Така са и съ­
б и т и я т а в и стор и я та на народите. Има народи-
притчи. Наричат ги богоизбрани. И т в о я т народ
е такъв. Ама не щ о то българите са най-умни или
най-праведни, а щ о то са най-дълголетни измежду
всичките, з а т у й са изпратени на тази земя с Божия
Заръка. А кога си изпратил някой да върши т в о я ра­
бота, т и гледаш да го предпазваш о т теж ки несре-
т и и ако му даваш теглила, т о е само за поумнява-
не. И човекът идва така. Идва на света, препълнен
с дарове, и трябва, докато е жив, да ги раздаде. Ама
не напосоки - ей тъй: ходиш и хфърляш, па кой зел -
Зел, халал да му е! Не. Така правят само д ъ р ветата.
Ч овекът е чедо на Н ебесата и е тя х н а свя та на­
дежда, защ ото само чрез човеците Всевишният ще
пребъде и у тр е , т ъ й к ак то см ъ р тн и те пребъдват
чрез децата си. Без човека Бог е немощен и безсилен.
- Ами ако някой ден - не дай Боже - стан е нещо си -
я мор, я чума, я потоп вселенски - и с в е т ъ т осъмне
обезчовечен? Що ще чини тогази Бог?
- Не ми е известна волята Му всевишна, пък е и

161
грехота да гадая.
- Мен, ако питаш, Творецот първо ще поплаче над
късм ето си, подир ще повъздиша о т самотия, ще
се почеше т у к -т а м и накрая току-виж седнал и си
направил други народи. Макар че т у й правенето на
души е работа времеядна. Хеле пък, ако му е повре­
ден калъпот. Тогаз к а т о нищо може да изнамери нови
човеци - я с остри уши, я с п е т -ш е с т ръце... Ама дано
не се случват таквиз злини на лю дете!
- В очите на Всевишния нищо не е зло. Всичко е само
наука. А никоя наука не е развлечение. Живееш, за да
се изтощаваш, да се раздаваш, да променяш света,
като вдишваш отрова, а издишваш небесен аромат.
С две думи: Живееш, за да умреш no-съвършен, от­
колкото си се родил.
- Ох, к а т о т е слушам, Брате, тръпки ме побиват.
Ка т ъ й човек ще променя света! Ако т е ч у я т Горе,
надали ще т и се зарадват! Кой е no-умен и по-силен
о т Бога, т а ще променя Божието творение!
- Сам Всевишният, к а т о всеки ваятел, понякога е
недоволен о т т у й , що е създал. Щ ото несъвърше­
но е всичко видимо, сестро! Велика и к а т о пропаст
дълбока е разликата между замисъла на творящия и
крайния р е з у л т а т на труд а му. И ако тво р ц и те не се
самоубиват толкова често, колкото им се иска, т о
е, щ о то все пак се надяват, че никой о т тези около
т я х не познава първоначалното видение на ваятеля,
и всички възприемат изваянието к а т о въплътена
Божия мисъл. И народите са изваяние. Едни о т желя-
30, други - о т порцелан.

162
 - А моите? Moume om какво са?
- Om дърво. Om дрян са т в о и т е - най-жилавото
сред дървесата. То първо о т всички цъфти през
п р ол етта, но последно зрее наесен. Късни ще са
плодовете на т в о я народ, но чакани и лековити.
- Знам, знам. A3 дренките ги давам на деца против
одрискване. За затягане на стомаха.
- Много е пожертвал т в о я т народ и много ще му се
даде.
- Хем т е слушам, Брате Светли, хем ми е криво.
Нали с в е т ъ т уж е съграден по Божия справедливост!
Нали си ми казвал, че българите са научили си т е на­
роди как да правят държава. Защо т е сам ите толкоз
години само р уш а т своята си, на царя си посягат и
на ж и вота му. Нали българите били дали, казваш ти ,
и втори дар на св е т а - т у й , д ето лю дете се раж дат
свободни, равни и се обичат к а т о братя едноутроб­
ни. И нали заради т о з дар най-съвършените горяха
на клади! Защо тогаз б р а т я т а българи помежду си
се м разят и все дирят кого другиго да наречат брат.
Днес - германеца, у т р е - руснака. Пък другите не ни
и скат, съж аляват ни, надсмиват ни се и ни всякак
подритват.
- Така ще бъде до времето на Третия дар. А т о идва.
И т о й няма да отм ине ни вас - обдаряващите, ни
т я х - обдарените.
- Дай крила на душ ата ми, оживи я с надежда!
- Идва времето на Духа. И вие с т е едновременно
негов източник и вестоносец небесен...Бог е добър.
Но преди т у й , сестро, България ще опустее откъм

163
народ. К ой то остане, няма да знае какво да прави със
Земята и ще я остави непочитана о т човешки труд,
а сам ите люде първо ще подивеят, и ако не се един
друг избият, накрая ще се един друг намразят. Бъл­
гария ще л ети все по-надолу и по-надолу, к а т о на пра­
зен геран ведрото. Д окато удари дъното и не остави
надежда на никой жадуващ. Тогава онези, що са били
прокудени по чужди земи, ще се върнат чрез внуци и
правнуци. Те з а т у й някога са били о т Бога изпратени
далече о т т у к , за да б ъ д ат опазени, защитени и съх­
ранени за н овото време. Ще се върнат и ще направят
о т България храм с древна позлата и нови икони. И
тогава т у к няма да има градове, а само села и чифли­
ци... И децата ще са повече о т звездите. Но и, мила
сестрице, почивката т и на Н ебесата няма да тр ае
дълго. Я има, я няма с т о т и н а години, а тъ й к а т о гле­
дам как с в е т ъ т се търкаля по нанадолнището, може
и по-рано да т е и зп р а тя т отново.
- Ми щом е т ъ й - викам му, - що тр еб е днес да си
ода, па да се подир връщам, само ойди ми - дойди ми
и никакъв берекет. И харчове по погребения и кръще­
нета.
- Има защо! Ей го Василий! Чакал е да го повикаш.

Нс * *

- Туй беше, Боянке, т у й рече Б р ат ми, подир се сви

к а т о една зл атн а точица, излетя и замина...
Стойн а изведнъж прекъсна разказа си, к ак то пра­
вим ние, когато почувстваме вътрешна болка, неус-
ещана дотогава: погледът й се спря върху пръстения

164
nog на стаи ч ката, очите й се остъклиха к а т о пред
припадък и рече тихо, ама много тихо: „Василий ме
чека. Оно времето ми е дошло!“
После се оживи, даже някак прекалено чевръсто из­
вади о т раклата си вързоп, където бе скътала всич­
ко нужно за погребението, и разстла дрехите си вър­
ху леглото: съвсем нова бяла риза, къса поличка о т
по-грубо платно за под ризата, черни вълнени чора­
пи, дълги до коленете, черна копринена шамия, бро­
еницата, с която я помним, иконката на Богородица
с Младенеца - нея т я винаги я носеше в ръцете си - и
к и тк а сух босилек, неизвестно кога и по каква причи­
на оставен във вързопа.
- Ти сега, Боянке, ще станеш и ще си тръгнеш о т ­
т у к и повеке нема да доождаш къде черковата. Земи
т у й за пам ет о т мене, оно е осветено о т владика - и
свали о т ш ията си малко сребърно кръстче, което
дотогава не бях виждала, защ ото го носеше под дре­
х и т е си.
- Сякогаш да го имаш въз т е б е си, оно ще т е пази, а
т и ще ме споменуваш.
Помолих я да ми позволи да остан а на погребението,
но т я сърдито ми махна с ръка: „Оно не е работа за
млади души. Т вой та е работа да си здрава и щ о то и
да правиш, да го правиш по Бога.“
Видях, че очаква да тръгна, но все пак се реших да я
попитам 3а м оите тревоги. Канех се да се годявам,
но все отл агах д а т и т е , без 9а имам видима или неви­
дима причина 3а това:
- Лелъо Стойничке, моля т и се, на толкова народ си

165
предсказала, кажи ми нещо за м оите работи! Как ще
т р ъ гн а т , ще имам ли добър ж ивот?
- Що да т и кажем, дете! На т е б е т и е ж и в о т ъ т
орисан к а т о на царска дъщеря. Хем с в е т о т ще е тво й
и ще го него обхождаш и насам, и натам , хем пак т у к
ще се върнеш да легнеш в онази нашенска пръст, о т
която си била направена. Имаше т у к един, Тодор ли
беше, какъв беше, д е то е нещо к а т о политикантин.
Ти го мислиш, ала т о й повече т е мисли. За земане, ще
т е земе, но нема да т и е арно с него. Добър, ама за дру­
га жена добър. За т е б е е слаб и ей т ъ й недорасъл о т ­
към душа. Оня ще дойде, оня о т Америката. Ще т е
грабне к а т о ястреба - пиле, и ще т е отм ъкне на дру-
гио край на свето. Ще плачеш, ще риташ, ще го пре­
гръщаш, ще го кълнеш, пак ще го прегръщаш и тъй.
Он ке т и е. Негови ке бидат дечинките т и и т и цела
негова ке бидеш - и по ум, и по сърце, и по тело. Току
не се май, ами бродирай кенарената си риза да я обле­
чеш, кога му се вдадеш тялом и духом. А сега, Боянке,
айде да станеш и да си идеш, къзъм, и да се назад не
обръщаш. А щом т и се отвори време, земи преправи
т е з м оите приказки, па ги дай на ближни да ги проче­
т а т . Белки ме споменуват, белки ме помнят, белки
и аз с нещо сум им полезна. Няма безсмъртни люде,
Боянке. Има само живи и мъртви. Може да ходиш, да
ядеш, да работиш и билям деца да раждаш, но пак да
си мъртъв. А чиляк, макар и на онзи с в я т да е, пак ще
е жив, ако е нужен на някого о т ж ивите т у к , ако го
споменуват с добро и ако вечер с мисъл или с плач го
к а н я т да седне и да повечеря заедно с т я х . Сполай ти ,

166
керко, и нека cume светии небесни б ъ д ат тво й другар
в горките пътища земни.
Прегърна ме, изглеждаше някак отнесена и отвъдна.
A3 й целунах ръка и още същия ден напуснах Долна
Сушица.

Предвещаното о т Преподобна Стойн а се сбъдна до

последната подробност.
Л ю бовта ли, заблудата ли, или просто въображе­
нието на съдбата ме отвяха на друг кон ти н ен т, сред
други хора и нрави. С моя Иван се обичахме, живеехме
споделено и с радост, но т а к а бързо и алчно живяхме,
че нямахме дори сънища. Събрах дом и отгледах деца,
а о т живеене все забравях духовния си дълг към све­
т и ц а т а , или, ако се с е т е х за него, все го отл агах за
по-спокойни времена.
Сега вече, оженила синове, погребала съпруг, преми­
нала отдавна въ зр астта , на която Преподобната
си отиде о т нас, аз се върнах в България да коленича
пред образа й, да измоля не само прошка за греха си
пред п а м е т т а й, но и да поискам подкрепа за сбъдва­
н е т о на моя о б ет.
П рости ми, свя та Стойне,
и подкрепи душ ата и п а м е т т а ми!
Амин!

Бояна Паликарова,
20 май 1978 година,
Сейнт Луис - София

167
 ПРЕПОДОБНА СТОЙНА -
НЕКАНОНИЗИРАНАТА БЪЛГА РСКА СВЕТИ Ц А

Записки на Бояна Паликарова о т 1933 година

Българска,
второ издание

© Бояна Паликарова - автор, 1978

Януари 2019 година