На митичния остров на жените, където топлият дъжд капе

върху кожата като семена от нар, могъщите подправки

нашепват своите тайни на младите послушнички, които
овладяват тяхната сила и магия. След като влиза в
ритуалния пречистващ огън, всяка от новите Повелителки
на подправките се озовава в далечен град, за да лекува
болките на индийските имигранти със своите магически
умения… Те са безсмъртни, но нямат право да се сближават с
никого, нито да обичат – принадлежат само на подправките.
Тило – най-умната, най-надарената, най-обичаната, най-
непокорната Повелителка избира своя град – Оукланд, CAЩ.
Тя има дарбата да вижда в сърцата на своите, сънародници и
да изпълнява най-съкровените им желания. Но не може да
последва повелите на своето сърце.
В малкото магазинче, изпълнено с ухания, заедно с
подправките Тило дарява и надежда и щастие.
С джинджифил и манго връща на Гита любовта и
семейството.
Куркумата ще отмие гнева и болката в нещастния брак на
Аалита.
Коренът от лотос донася любов в живота на Харун и му
помага да намери своята истинска американска мечта.
 Единственият, чието сърце не успява да разгадае, е
Рейвън. Но само той, Нейният Американец, прозира
истинската й същност.
Ще устои ли Тило на желанията на сърцето си? Ще запази
ли безсмъртието си, или ще пристъпи законите на
Повелителките и ще се откаже от всичко заради мъжа,
когото обича?
Подправки, дайте ми една нощ за моите желания!
Роман за любовта и романтиката, за тайните на женската
душа, за мистерията и екзотиката на непознатия свят на
подправките. Уникално съчетание на проза и поезия, на
реалния свят на Америка от XX век с безвремието на мита и
магията на Индия.

Магия и реалност, екзотика и чувственост

в една съвременна приказка

Предупреждение към читателите:

Подправките, описани в книгата, трябва да бъдат
употребявани само с напътствията на компетентни лица.

На тримата ми мъже, Мурти, Аианд и Абхай,

Повелителите…

Аз съм Повелителка на подправките.

Мога да работя и с други неща. С минерали и метали, с пръст
и пясък, с камък. Скъпоценните камъни с тяхната студена чиста
светлина. Течностите, които вливат своите цветове в очите ти,
докато те заслепят напълно и вече не виждаш нищо друго.
Изучих всичките на острова.
Но подправките са моята любов.
Познавам произхода им и значението на цветовете им,
познавам аромата им. Мога да назова истинското им име,
дадено им в началото, когато земята се е разтворила като
напукана кожа и ги е предложила на небето. Тяхната изгаряща
сила тече в кръвта ми. От амчура до шафрана*, всички те се
подчиняват на моите повели. Нашепват ми тайните си свойства,
разкриват ми древната си магия.
[* Амчур (amchur) – манго на прах. Шафран (zafran) –
подправка, получавана от цветовете на шафрановия минзухар
(Crocus sativus); смята се за най-скъпата подправка в света,
цената й може да стигне над 2000 евро на килограм. – Б.пр.]
Да, всички те притежават такава магия, дори обикновените
американски подправки, които мятате в тенджерата, без да се
замисляте.
Съмнявате се. Ах… Забравили сте старите тайни, които
майките на вашите майки са знаели. Ето една от тях: за да се
предпазите от лоши очи, накиснете зърна от ванилия в козе
мляко и ги потъркайте в кожата на китките си. А ето друга: зърна
черен пипер, подредени във формата на полумесец под леглото
ви, ще прогонят кошмарите.
Но подправките, притежаващи истинска сила, идват от
родината ми, земята на страстната поезия, където птиците имат
лазурносини пера, а небето на залез сияе като кръв.
Точно с тях работя.
Ако застанете в средата на тази стая и се завъртите бавно, ще
откриете по лавиците в магазина ми всяка индийска подправка,
за която някога сте чували – дори и такива, които се смятат за
отдавна изчезнали.
Мисля, че не е прекалено да го кажа – няма друго такова
място на света.
 Магазинчето ми е тук само от година, но мнозина от хората,
които минават покрай него, смятат, че винаги е било на това
място.
Разбирам ги. Завийте на ъгъла на улица „Есперанса“ където е
спирката на автобусите за Оукланд, и ще го видите. Съвсем
естествено разположено между тясната врата с решетки на
пансион „Роза“, все още черна на места след пожара от
миналата година, и магазина на Ли Ин за шивашки услуги и
химическо чистене с напуканото стъкло между първите две
букви на табелата. Зацапан прозорец. Леко закривени избелели
букви на надписа „Магазин за подправки“, който някога е бил
изрисуван в тъмнокафяво. В ъглите вътре висят паяжини, а по
стените са окачени пожълтели рисунки на божества, които
гледат с тъжни, мрачни очи. Металните контейнери са пълни
догоре с атта, ориз Бас-мати и масур-дал*.
[* Атта (atta) – брашно от цели пшенични зърна; масур-дал
(masoor dal) – червена леща. – Б.пр.]
По рафтовете има купчини видеокасети с филми още от
времето на черно-бялото кино. Топове плат в познати от векове
цветове – яркожълто, тъмнозелено, късметлийското червено,
което носят булките в Индия – са навити един върху друг.
А сред натрупаната в ъглите прах се спотайват желанията на
хората, влизащи вътре. От всички неща в моя магазин те са най-
древните. Защото дори тук, в тази нова страна Америка, в този
нов град, гордеещ се със своята невинна младост – сърцето на
земята е трепнало само веднъж, откакто той съществува —
хората желаят същите неща, отново и отново.
Аз също ги карам да смятат така. Самата аз изглеждам, сякаш
винаги съм била тук. Ето какво виждат клиентите, когато влизат
в магазина, привеждайки се под изкуствените листа от манго,
закачени за късмет над вратата: прегърбена жена с кожа с цвета
на стар пясък, застанала зад стъкления щанд, върху който са
разположени митхай, лакомствата от тяхното детство. Дошли
право от кухните на майките им. Яркозелени бурфи, бели като
мляко расголах и ладду като късове злато*.
[* Видове сладкиши – бурфи (burfi) – сладкиш с бадеми или
орехи, подобен на халва; расголах (rasgollah) – прочут сладкиш
във формата ка топчета, с мляко, сирене, захар, лимонов
сироп и т.н.; ладду (laddu) – топчета от нахутено брашно,
краве масло и пудра захар. – Б.пр.]
Мястото ми просто е тук и това е толкова естествено, колкото
дишането. Съвсем естествено е да разбирам без думи техните
копнежи по всичко, от което са се отказали, когато са избрали
Америка. И аз наистина разбирам срама им от този копнеж –
като леко горчивия вкус, който остава в устата ти, след като
сдъвчеш индийското грозде, амлаки, за освежаване на дъха.
Те, разбира се, не знаят. Че не съм стара, че това привидно
изнурено тяло, което приех в огъня на Шампати*, когато се
обрекох да стана Повелителка, не е мое. Притежавам неговите
извивки и форми толкова, колкото водата притежава вълните,
които нарушават повърхността й. Те не виждат очите, които
проблясват за миг под спуснатите клепачи – не ми е нужно
огледало (наоколо няма такива, защото огледалата са
забранени за Повел ителките), за да ми ги покаже. Очите ми
блестят като огън в мрака. Само те са си мои.
[* Шампати – магическа птица (ястреб) от индийската
митология, син на божеството Гаруда или според друга
версия, на Агни, бога на огъня. – Б.пр.]
Не. Още нещо е мое. Името ми – Тило, съкратено от Тило-
тама, защото съм кръстена на изсушеното от слънцето сусамово
семе, подправката на жизнената енергия. Подправката, която
подхранва живота. Но моите клиенти не знаят, че преди съм
имала и други имена.
Понякога това ме натъжава, залива ме огромна вълна черен
студ от факта, че никой в цялата тази огромна страна не знае
коя съм аз.
После си казвам, че няма значение. Така е по-добре.
— Помни – казваше ми Старицата, Първата майка, когато ни
обучаваше на острова. – Ти не си важна. Никоя Повелителка не
е. Важен е само магазинът. И подправките.
Магазинът. Дори за тези, които не знаят нищо за неговата
вътрешна стая със свещените му тайни лавици, магазинът
предлага пътуване в земята на пропуснатите възможности.
Рисковано задоволяване на собствените прищевки за хората с
кафява кожа, дошли от другаде, за които истинските американци
може и да кажат „Защо?“.
Ах, тази първична нужда от опасност.
Те ме обичат, защото чувстват, че разбирам това. И малко ме
мразят по същата причина.
И заради въпросите, които задавам. Към закръглената жена с
полиестерни панталони, вълнена туника и стегнат кок, която се е
навела над малка купчинка от зелени люти чушки и рови
настойчиво сред тях: „Съпругът ви намери ли си нова работа
след уволнението?“. Към младата жена с бебе в ръце, бързаща
да вземе малко смес от кориандър и кимион на прах, дхаииа
джира: „Кървенето все още е силно. Искате ли нещо за него?“.
Виждам как се разтреперват, винаги по един и същи начин,
сякаш ги с ударил ток. Иска ми се да се разсмея, но изпитвам
прекалено много жал, за да си го позволя. Гледат ме слисано,
все едно съм поставила ръце върху нежния овал на лицата им и
съм ги накарала да ме погледнат насила. Макар че, разбира се,
не съм го направила. На Повелителките ни е забранено да
докосваме хората, които идват при нас. Не бива да рискуваме
да нарушим деликатната връзка на даването и получаването, на
която сме посветили живота си.
За миг улавям погледа им и въздухът около нас застива,
наситен с тежко мълчание. Няколко чушлета падат на земята и
се разпиляват като зелен дъжд. Детето се извива в прегръдката
на майка си, хленчейки.
Очите им се лутат, изпълнени със страх и очакване.
„Магьосница“, казват погледите им. Под сведените си клепачи
те си спомнят историите, нашепвани край огньовете в родните
им села.
— Това е всичко – казва ми жената, като избърсва длани в
полиестерните си панталони и плъзга плика с чушките на щанда
към мен.
— Шшш, съкровище – тананика тихичко другата на бебето си,
преструвайки се, че е много заета да му оправя косичката,
докато аз опаковам покупките й.
И двете извръщат лицата си встрани на излизане.
 Но по-късно ще се върнат. След като се стъмни. Ще почукат
на затворената врата на магазина, който ухае на техните
желания и молитви.
Ще ги пусна във вътрешната стаичка, онази без прозорците,
където пазя най-чистите подправки, които съм брала на острова
за специални случаи. Ще запаля свещта, която държа там, и ще
потърся сред сумрака корен от лотос, паста от копър, метхи и
изсушена асафетида*.
[* Метхи (methi) – сминдух на прах, асафетида (asafetida) –
ароматна смола от корените на растението Ferula asafetida;
като подправка е подобна по вкус на чесъна. – Б.пр.]
Ще пея. Ще извърша ритуала. Ще се моля да залича тъгата и
болката, както ме е учила Старицата. Ще отправя
предупреждение.
Затова напуснах острова, където все още всеки ден е смес от
захар и канела и птиците с диамантни гласове все така пеят, а
когато се възцари мълчание, то е леко като планинска мъгла.
Напуснах го заради този магазин. Но донесох със себе си
всичко необходимо, за да бъда щастлива.

Но преди магазина беше островът, а преди острова беше

родното ми село.
Колко отдавна беше, този сух сезон, този ден, в който жегата
изгаряше необраните оризови полета и майка ми се гърчеше на
рогозката в родилни болки, стенейки за вода.
След това дойде синкаво сивият гръм и назъбената мълния,
която разцепи на две старата смокиня на селския пазар.
Акушерката извика при вида на покритото ми с лилави жилки
лице, а гадателят поклати тъжно глава към баща ми в
дъждовната вечер.
Кръстиха ме Наян Тара. Звезда в очите, но лицата на
родителите ми бяха нажалени – надеждите им за син бяха
провалени от раждането на поредното момиче в семейството, и
то с цвета на калта.
 Завийте я в стар парцал, поставете я на земята с обърнато
надолу лице. Какво ще донесе на семейството, освен заробване
заради заемите, които трябва да вземат за нейната зестра?
Три дни бяха нужни на селяните, за да угасят пожара на
пазара. През цялото време майка ми лежеше, обхваната от
треска, кравите тичаха обезумели и жадни наоколо, а аз пищях,
докато най-накрая не ме нахраниха с мляко от бяла магарица.
Може би затова думите дойдоха при мен толкова скоро.
И виденията.
Или пък беше от самотата, от това, че растях гневна в мрака,
момиче, оставено само да се скита из селото, без никого да го е
грижа за него и да му казва какво е позволено и какво не.
Знаех кой е откраднал бивола, с който Банку разнасяше вода,
и коя слугиня спи с господаря си. Усещах къде под земята е
скрито злато и защо дъщерята на тъкача спря да говори след
последното пълнолуние. Казах на нашия заминдар* къде да
намери изгубения си пръстен. Предупреждавах старейшината
на селото за наводненията, преди да настъпят.
[* Заминдар (хинди) – едър земевладелец, който дава земя
под аренда на селяните; господар. — Б.пр.]
Аз, Наян Тара, чието име означаваше също и Гадаещата по
звездите.
Славата ми се разнесе. Хората започнаха да идват от
съседните села и отвъд тях, от градовете от другата страна на
планината, за да променя съдбата им с едно докосване на
ръката си. Носеха ми дарове, невиждани досега в селото ми,
толкова скъпи и пищни дарове, че съселяните ми говореха за
тях с дни. Седях на извезани със злато възглавници, ядях от
сребърни чинии, инкрустирани със скъпоценни камъни, и се
чудех колко лесно се свиква с охолството и колко редно ми се
струваше, че всичко това ми се полага по право. Излекувах
дъщерята на владетел, предрекох смъртта на тиран, рисувах
линии в земята, за да духат добри ветрове в платната на
корабите на търговците. Когато погледнех към тях, възрастните
мъже се разтреперваха и се свличаха в нозете ми и всичко това
ми се струваше естествено и правилно.
 И така израснах горда и непоколебима. Носех толкова фин
муселин, че тъканта можеше да бъде прекарана през иглено
ухо. Решех косите си с гребени, направени от корубата на
гигантските костенурки от Андаманските острови*.
[* Андамански острови – архипелаг в Бенгалския залив. –
Б.пр.]
Взирах се дълго и с възхищение в образа си в огледалата със
седефени рамки, макар да знаех, че не съм красива. Удрях
слугините си, ако се забавеха с поръчките ми. Ядях най-
хубавите порции и хвърлях остатъците на пода за братята и
сестрите си. Майка ми и баща ми не смееха да възнегодуват,
защото се бояха от силата ми. Освен това обичаха лукса, който
тя им донесе.
И когато видях това в очите им, ги презрях и черна
победоносна жлъч се надигна в сърцето ми, защото аз, която
трябваше да бъда последна, бях станала първа. Имаше и нещо
друго, дълбока безмълвна тъга, но я изтласках встрани и повече
ме погледнах към нея.
Аз, Наян Тара, която отдавна бях забравила другото значение
на името си: Цветето, израснало край прашния път. Кой да знае,
че това щеше да бъде мое име още съвсем малко.
Междувременно пътуващите боли* ме възхваляха в песните
си, златарите извайваха лика ми в медальони, носени от хиляди
хора за късмет, а морските търговци разнасяха легенди за
чудните ми способности през моретата до непознати земи.
[* Боли (hauls, бенгалски) – пътуващи певци и музиканти,
представители на религиозна секта и нейните музикални
традиции. – Б.пр.]
Ето как и пиратите научиха за мен.
 Когато отворите капака на коша, който стои точно до входа на
магазина, го усещате веднага, макар че ви е нужно малко време,
за да възприемете изтънченото ухание, леко горчиво като
кожата ви и също толкова познато.
Минете с ръка по повърхността му и копринено жълтият прах
ще полепне по дланите и по пръстите ви. Прах от крилете на
пеперуда.
Поднесете го към лицето си. Разтъркайте го по бузите си, по
челото, по брадичката. Не се колебайте. Хилядолетия преди
някой да се сети да описва миналото, булките – и момичетата,
копнеещи да бъдат такива – са правили същото. Прахът ще
заличи петната и бръчките по лицето ви, ще попие годините и
излишните килограми. Дни след това кожата ви ще искри с леко
златисто сияние.
За всяка подправка си има специален ден. За куркумата* е
неделята, когато слънчевите лъчи нахлуват с плътна и тежка
светлина в кошовете, за да ги изпълнят с блясък; неделята,
когато се молите на деветте планети за любов и щастие.
[* Куркума – подправката е известна с няколко имена – у нас
е популярна като куркума и индийски шафран, но в цяла Азия я
наричат турмерик. – Б.пр.]
Куркумата се нарича и халуд, което означава „жълт“ – цвета на
зазоряването и звука на мидените черупки. Куркумата е тази,
която съхранява, пази семената в земя, изобилстваща само на
жега и глад. Тази подправка вещае добро, затова посипват с нея
главичките на новородените за късмет, разпръсват я върху
кокосовите орехи по време на пуджа* и я втриват в краищата на
сватбеното сари.
[* Пуджа (puja) – свещен тантрически ритуал, с който се
отдава почит и уважение към определено божество. – Б.пр.]
Има и още. Затова изваждам тези луковичести корени,
приличащи на подути, възлести кафяви пръсти, само в
определени моменти – когато нощта се прелива в деня. Затова
ги счуквам само когато звездата на вярата, Свати, засияе ярко
на север.
Когато я държа в ръце, подправката ми говори. Гласът й е като
вечер, като началото на света.
 Аз съм куркума, аз се надигнах от океана от мляко, когато
девите и асурите* се бореха за съкровищата на вселената. Аз
съм куркума, аз се родих след нектара и преди отровата и
затова съм връзката между тях.
[* Деви и асури – в древноиндийската митология девите
(devas) се възприемат като божествени създания, а по-късно в
хиндуисткия пантеон са сведени до полубогове, които
съответстват донякъде на ангелите; асурите (asuras) са
възприемани като демонски създания; те винаги са в борба
помежду си. – Б.пр.]
Да, нашепвам й в отговор аз, олюлявайки се в нейния ритъм.
Ти си куркума, щит за мъката на сърцето, лек за смъртта,
надежда за прераждане.
Заедно пеем тази песен, както сме го правили много пъти
преди.
Затова си помислих за теб, когато жената на Ахуджа дойде
тази сутрин в магазина ми с тъмни очила на очите.

Жената на Ахуджа е млада и изглежда още по-млада. Не

нагло, весело младо, а сурово и плашливо като някой, на когото
напоследък му е казвано само едно и също – че не е достатъчно
добър в нищо.
Тя идва всяка седмица след деня за получаване на заплата и
купува най-простите, основни продукти: евтин неизчистен ориз,
червена индийска леща дал на разпродажба, малка бутилка
олио, може би и атта за чапами*.
[* Чапати (chapatis) – вид тънък индийски хляб, приготвен
от пшенично брашно без мая. – Б.пр.]
Понякога я виждам как взема в ръка буркан с туршия, смес от
манго и люти чушки – ачар, или пакет папад* и ги гледа с
колеблив копнеж. Но винаги ги връща обратно.
[* Папад (papads) – традиционен хрупкав индийски чипс,
приготвен от брашно от леща. – Б.пр.]
Предлагам й гулаб-джамун* от подноса със сладкишите, но тя
се изчервява силно и притеснено поклаща глава.
 [* Гулаб-джамун (gulab-jamun) – изключително популярен в
цяла Индия и Близкия изток млечен сладкиш, поднасян във
формата на сиропирани тестени топчета в сладък сос. –
Б.пр.]
Жената на Ахуджа естествено си има име. Лалита. Лa-ли-та,
три плавни срички, подхождащи съвършено на нейната мека
красота. Иска ми се да я назова по име, но как да го направя,
когато тя мисли за себе си само като за нечия жена.
Не че ми го е казала. Тя говори малко. Винаги когато идва,
отронва само „Намасте“*, „Това на разпродажба ли е?“ и „Къде
мога да намеря…?“. Но го знам, както знам и много други неща.
Като например: Ахуджа е нощен пазач на доковете и обича да
си пийва две-три чашки. А напоследък четири-пет.
[* ДуМаха „намасте“ съдържа в себе си санскритските думи
–„нама“ (прекланям се), „ас“ (аз) и „те“ (теб) – буквално „Аз се
прекланям пред теб“; поздравът е израз на дълбоко уважение
и се използва и за приветствие и на раздяла. – Б.пр.]
Или: тя също притежава дарба, сила, макар и да не мисли
така. Всяка дреха, която докосва с иглата си, оживява.
Веднъж я видях как се навежда над витрината, където държа
платовете, загледана във фино сари, избродирано със златна
нишка, зари.
Извадих плата.
— Ето – казах аз и го надиплих на рамото й. – Този цвят на
манго много ти отива.
— Не, не… – отдръпна се бързо тя. – Само разглеждах
бродерията.
— Ааа… И ти бродираш.
— Преди бродирах, много. Харесваше ми. В Канпур щях да се
записвам в шивашко училище, имах си даже собствена шивашка
машина „Сингер“ и доста дами ми даваха поръчки.
Сведе поглед надолу. В отчаяната извивка на шията й видях
това, което не каза, мечтата, която таеше в сърцето си: някой
ден, съвсем скоро, може би, защо пък не, да има свой магазин,
„Майстор шивач Лалита“…
Но преди четири години добронамерен съсед дошъл при
майка й и казал: „Бахенджи“* има едно момче, много подходящо
е, живее в чужбина, печели американски долари“. И майка й
казала „да“.
[* Бахенджи (bahendji, хинди) – многоуважаема сестро,
почтително обръщение. – Б.пр.]
— Защо не работиш и в тази страна? – попитах я аз. –
Сигурна съм, че и тук много дами имат нужда от добра шивачка
и красиви бродерии. Не искаш ли…
Тя ме погледна с копнеж.
— О, да.
И после млъкна.
Ето какво искаше да им каже, но как би могла да го направи,
не е прилично една жена да говори така за мъжа си: дните й
вкъщи са толкова самотни, тишината я поглъща като подвижни
пясъци, пълзи над глезените, над коленете й и все по-нагоре и
нагоре… Сълзите, които не може да спре, непокорни сълзи като
разпилени семена от нар, и Ахуджа, който крещи, когато се
прибира у дома и вижда подутите й очи.
Той не е съгласен жена му да работи. Да не би да не съм
истински мъж, истински мъж, истински мъж. Думите му се
разбиват около нея като строшени чинии, паднали от масата.
Днес пакетирам продуктите й, оскъдни, както обикновено:
масур-дал, килограм атта, малко кимион — джира. После
виждам как поглежда с тъмните си очи, в които можеш да
потънеш, към стъклената витрина, където е изложена сребърна
бебешка дрънкалка.
Защото това е най-съкровеното желание на жената на Ахуджа.
Бебе. Със сигурност щом дойде бебето, всичко ще стане по-
добре, по-правилно и поносимо. Дори мъчителните безкрайни
нощи с тежкото му пуфтене, с огромното му затискащо я тяло, с
острия му, прокиснал животински дъх, който я задушава. Гласът
му, който се извисява в мрака, и мазолестата му длан,
надвиснала над главата й.
Бебе, което ще я накара да забрави всичко това, щом
протегне към нея ухаещата си на мляко уста.
Копнеж за дете, най-силното желание, по-силно от желанието
за богатство или любов, или дори смърт. Той насища въздуха в
магазина, оцветява го в пурпурно като пред буря. Изпълва го с
мириса на мълния, на изгоряло.
О, Лалита, която още не си Лалита. Имам балсам, който да
положа върху твоите рани. Но как да го направя, ако не си
готова за това, ако не се откриеш за бурята? Как, ако не ме
помолиш?
Междувременно ще ти дам куркума.
Шепа куркума, увита в парче стар вестник, с прошепнати над
нея целебни думи. Пъхам вързопчето в торбата ти за покупки,
докато гледаш встрани. Завързано е с троен възел, а вътре е
меката като коприна куркума със същия цвят като ожуленото на
бузата, подаващо се под ръба на очилата ти.

Понякога се питам има ли въобще такова нещо като реалност,

обективна и неповлияна, чиста природа на битието. Или всичко,
с което се сблъскваме, вече е било променено от това, което
сме си представяли за него. Защото сме си го мечтали,
сънували…
Мисля за това най-вече, когато си спомням за пиратите.
Пиратите имат зъби като гладки, излъскани камъни и ятагани
с дръжки от бивни на глигани. Пръстите им са отрупани с
пръстени, украсени с аметист, берил и гранат, а на вратовете им
висят сапфири за късмет в морето. Намазани с китова мас,
кожите им блестят – черни като махагон или бели като брезова
кора, тъй като пиратите са от различни раси и от много земи.
Знаех всички тези неща от приказките, които ни разказваха
преди лягане.
Те нападат, плячкосват и опожаряват, а на тръгване вземат
със себе си децата. Момчета, за да ги направят пирати като
себе си, и момичета, за да задоволяват порочните им страсти,
нашепваше старата ни слугиня, потръпвайки от ужас, докато
гасеше нощните ни лампи.
Тя не знаеше кой знае колко повече за пиратите от нас,
децата. От близо сто години никой в нашето малко селце край
реката не беше виждал пирати. Мисля, че тя дори не вярваше,
че те съществуват.
Но аз вярвах. Дълго след нейния разказ лежах в леглото си и
мислех за тях с копнеж. Те стояха някъде там, сред
безграничния океан, високи и решителни като носовете на
корабите си, със скръстени на гърдите ръце, с гранитни лица,
обърнати към нашето селце, и с пуснати свободно коси, които се
вееха от соления вятър.
Този солен вятър скоро щеше да ме отнесе. Надалече.
Колко скучен бе станал животът ми, с тези неспирни
хвалебствия, с ласкателните песни, с планините от подаръци,
със страхливото покорство на родителите ми. И с тези
безкрайни нощи, в които лежах будна сред момичетата,
простенващи в сънищата си момчешки имена.
Заравях лицето си във възглавницата, за да избягам от
празнотата, разтворила черната си пазва пред мен. Насочвах
цялото си същество към своето недоволство, докато то
заблестяваше и се изостряше като кука, която можех да запратя
над океана, за да намери моите пирати.
Използвах призоваващата мисъл, въпреки че едва на острова
научих името й. Призоваващата мисъл, която – както ни казваше
Старицата – може да привлече към теб всичко, което желаеш.
Любовник в леглото ти, враг пред портите ти. Която може да
извади душата от тялото ти и да я постави дива, сурова и
пулсираща на отворената ти длан. Която, използвана
неправилно и без контрол, може да причини унищожение,
надминаващо всяка наша представа.
И тъй… Другите може и да виняха за идването на пиратите
търговците, които бяха разнесли мълвата за мен из моретата до
всички земи. Но аз знаех истината.
Дойдоха привечер. Когато по-късно си мислех за това, реших,
че времето е било изключително подходящо – онзи момент, в
който денят не може да бъде различен от нощта, а истината от
желанието. Черна мачта се появи във вечерната мъгла, факли
заблещукаха в яростно червено над колибите, над купите със
сено и хамбарите, разнесе се миризма на обгорена плът. След
това – пламналите очи на селяните, отворените за вик усти и
носещият се на талази дим.
Вечеряхме, когато пиратите разцепиха бамбуковите стени на
бащиния ми дом и ни нападнаха. От почернелите им от огъня
лица капеше мас и, да, между извитите им в зловеща усмивка
устни се виждаха зъбите им – лъскави камъни. И очите им.
Искрящи и празни, докато приближаваха към мен, тласкани
напред от силата на призоваващата мисъл, тази златна кукичка,
която бях запратила толкова необмислено над водите. Краката
им изритваха настрани купи и глинени стомни, разпиляваха
ориза, рибата и палмовия мед. Една ръка се извиси небрежно
във въздуха и размаха меч над главата на баща ми. Други ръце
смъкваха килимите от стените, завличаха жени в ъглите,
изскубваха гердани, обеци и гривни и ги трупаха всичките в
зелената пола, която доскоро беше носила една от сестрите ми.
Майко, не мислех, че ще бъде така.
Опитах се да ги спра. Крещях всички заклинания, които знаех,
докато гърлото ми се разкървави, правех с треперещи ръце
знаци за призоваване на сила. Грабнах парче от счупено гърне и
му вдъхнах нов живот, за да го превърна в оръжие, и го запратих
към сърцето на техния водач. Но той го отблъсна с един пръст и
махна с ръка към хората си да ме завържат.
Призоваващата ми мисъл беше повикала в селото ни огнената
колесница на бог Вишну и дори аз нямах силата да спра нейните
въртящи се колела.
Понесоха ме през горящото село. Бях замаяна от изненада и
срам, от тази напълно неочаквана и нова безпомощност.
Тлеещите отломки от къщи. Животни, полудели от ужас. Гласът
на пиратския командир се извиси над стенанията на умиращите
и ме назова с новото ми име. Бхагавати, Носещата късмет,
защото това бях аз за тях. Каква убийствена ирония.
Татко мой, сестри мои, простете ми. На мен, която бях
Наян Тара и която исках вашата любов, но получих
единствено страха ви. Простете ми, мои съселяни, на мен,
която ви причини това единствено от скука и разочарование.
Болката им се заби като горещи въглени в гърдите ми, докато
пиратите ме мятаха на палубата на кораба си, докато
отплавахме, докато обвитите в пламъци очертания на моята
родина изчезваха над хоризонта. Дълго след като овладях
призоваващата мисъл и възстанових силите си, укрепнали
многократно от омразата, която ме изпълваше, дълго след като
свалих водача им и станах царица на пиратите (защото не знаех
какво друго мога да бъда), тази болка ме изяждаше отвътре.
Отмъщението не я уталожи, както си бях мислила, че ще стане.
И това нямаше да бъде последният път, в който преценявах
погрешно избора на сърцето си.
Ах, мислех, че винаги ще горя, ще нося тези белези и рани, и
пак ще горя, и ще посрещам с радост наказанието си.
Мина близо година – а може би две или три? Времето
следваше собствен ход в моята омагьосана приказка – живеех
като царица, водех своите пирати към слава и богатство и
певците вече прославяха техните безстрашни подвизи.
Продължавах да нося тази тайна болка, жигосала сърцето ми.
Болката с още едно лице – истината, която бях научила толкова
трудно: заклинанието е по-могъщо от заклинателя; след като го
освободиш, не можеш да го подчиниш отново.
Нощем бродех по палубата сама, без да мога да заспя, аз,
Бхагавати, магьосницата, царицата на пиратите, носещата
късмет и смърт, а подгизналият ми от соления морски пясък
плащ се вееше зад мен като наранено, разкъсано крило.
Исках да се засмея, но не ми бяха останали усмивки. Нито
сълзи.
Никога няма да ги забравя, тази болка и тази истина, обещах
си сама. Никога.
Тогава не знаех, че всичко може да се забрави. Някой ден.

Но сега трябва да ви разкажа за змиите.

Змиите са навсякъде, да, дори във вашата къща, в любимата
ви стая. Може би под плочата на огнището, свити в гнездо между
изолацията и стената или прикрили се умело сред шарките на
килимите. Тъкмо забележите някакво движение с ъгълчето на
окото си, но щом се обърнете, то изчезва в миг.
 Магазинът? Магазинът е пълен с тях.
Изненадани ли сте? Никога не сте забелязвали дори една,
казвате вие. Това е така, защото те владеят до съвършенство
изкуството да стават невидими. Ако не го пожелаят сами, никога
няма да ги видите.
Аз самата не ги виждам. Вече не.
Но знам, че са тук. Затова всяка сутрин, преди да започнат да
идват клиентите, поставям плитки глинени панички с мляко в
отдалечените ъгли на магазина. Зад допълнителните чували с
ориз, в тясното пространство между лавиците с леща, близо до
стъклената витрина, отрупана с безвкусни дрънкулки, които
индийците купуват само когато трябва да подарят нещо
„етническо“ на американци. Трябва да го направя много точно,
да открия подходящото място на пода, с топлината на
човешката кожа и пулсиращо от живот. Да избера правилната
посока, север-северозапад, наричана ишан на древния език.
Трябва да прошепна думите, с които ги каня.
Змии. Най-старите създания, най-близки до майката земя,
състоящи се целите само от мускули, които се плъзгат по
нейната гръд. Винаги съм ги обичала.
Някога те също ме обичаха.
В напуканите от жегата ниви зад бащината ми къща земните
змии, кобрите, ме пазеха от слънцето, когато се уморявах от
игрите. Качулките им се разперваха широко над мен, от кожата
им се излъчваше прохлада като от влажната земя под
банановите горички. В потоците, които пресичаха селцето,
водните змии плуваха редом с мен, кожа до кожа, като
сребристи стрели, разсичащи огряната от слънцето вода, и
разказваха истории. Как след хиляда години костите на
удавилите се хора ще се превърнат в бели корали, а очите им
ще станат черни перли. Как дълбоко, дълбоко под нас в една
пещера седи змийският цар, Наградж, и пази планини от
съкровища.
А змиите на океана, морските змии?
Те спасиха живота ми.
Чуйте, ще ви разкажа.
 Вече бях царица на пиратите от известно време. Една нощ
застанах на носа на кораба. Всички бяхме в лошо настроение.
Около мен океанът се стелеше черен и плътен като тежко
желязо. Притисна ме, както ме притискаше животът ми. Мислех
за изминалите години, за всички набези, които бях водила, за
оплячкосаните кораби, за богатствата, които бях натрупала
безсмислено и също толкова безсмислено бях раздала.
Погледнах към годините пред мен и видях същото, вълна след
вълна, еднакво застинали, еднакво мрачни.
— Искам, искам… – прошепнах аз. Но не знаех за какво точно
копнея. Бях сигурна само в едно – не и за това, което вече имах.
Мъртва ли бях? Струваше ми се напълно възможно.
И затова изпратих още една призоваваща мисъл над водата.
Небето потъмня и загуби блясъка си като люспите на риба,
просната на пясъка, във въздуха просветнаха искри и очите ни
започнаха да парят, вятърът разлюля мачтите и разкъса
платната ни. И тогава той се появи на хоризонта, великият
тайфун, който бях събудила. Той идваше при мен, а водата под
него кипеше.
Пиратите крещяха ужасено в трюмовете отдолу, но звукът бе
приглушен като ехо от миналото ми. Когато сърцето ти е
вледенено от твоята собствена болка, е много лесно да не
изпитваш съчувствие към другите. В гърдите ми напираше един
въпрос, както върхът на счупената ни мачта се показваше сред
разбушувалото се море. Дали и други гласове бяха викали по
същия начин за помощ към мен, някога, много отдавна? Оставих
въпроса да потъне без отговор сред морския тътен.
О, колко ободряващо, помислих си аз. Да бъдеш въздигнат до
окото на хаоса, да се опиташ да запазиш равновесие, останал
без дъх, на ръба на нищото. И скокът, който щеше да последва,
разбиването на крехкото ми тяло на парчета, костите, които
щяха да полетят свободни като морска пяна, сърцето, най-
накрая намерило покой.
Но когато видях устата на фунията да зейва над мен и сиви
пламъци да протягат острите си като ножове пипала, за да ме
погълнат, дробовете ми се вледениха. Разбрах, че не съм
готова. Светът беше прелестен, както никога досега,
изненадващо, поразяващо прелестен, и аз го желаех с цялото си
същество.
— Моля ви! – извиках аз. Но не знаех към кого отправям
молбата си.
Прекалено късно е, Бхагавати, носеща смърт.
И тогава ги чух.
Тих звук, по-скоро бръмчене, със сигурност неспособно да
съперничи на гръмогласната буря. Но идваше от дълбоко и
тайно място, може би от самия център на океана, и целият
кораб започна да вибрира на една вълна с него, а сърцето ми го
последва. И главите им се показаха над въртящата се вода,
спокоен блясък струеше от скъпоценния камък, който всяка от
тях носеше на челото си. А може би това беше просто блясъкът
на очите им, от които не можех да откъсна поглед.
Не разбрах кога тайфунът се беше понесъл към небето, нито
кога се укротиха вълните. Тялото ми беше изпълнено с песните
им, с безтегловността им, със сиянието им.
Морските змии спят по цял ден в кораловите пещери и
излизат на повърхността само когато Дхрува, Северната звезда,
разлива млечната си светлина над океана. Кожата им е излят
седеф, езиците им са като поток от гладко сребро.
По-късно щях да ги попитам: „Защо ме спасихте, защо?“.
Змиите никога не ми отговориха. Какво обяснение може да се
даде за любовта?
Морските змии ми казаха за острова. И така ме спасиха още
веднъж.
Всъщност така ли беше? В някои дни не съм много сигурна.
— Разкажете ми повече.
— Островът е бил тук винаги — шепнеха змиите. – Старицата
също. Дори ние, които сме виждали как планините се издигат от
каменните пъпки в океанската твърд, които бяхме тук, когато
Самудра Пури, съвършеният изначален град, потъна във
Великия потоп, не знаем кога са се появили те за пръв път.
— А подправките?
— Винаги ги е имало. Също като дългите протяжни звуци на
шехная*, като мадола, този мъничък на вид барабан, който кара
кръвта да пулсира ускорено със своя див ритъм, техният аромат
винаги се е разнасял над целия океан.
[* Шехнай (shehnai) – дървен духов индийски инструмент,
приличащ на обоя. – Б.пр.]
— А самият остров как изглежда? А Старицата?
— Виждали сме го само отдалече: зеления заспал вулкан,
червения пясък по брега, гранитните скали, оголили се като сиви
зъби. В нощите, когато Старицата се изкачва на най-високото
място, тя е като горящ стълб. Ръцете й изпращат гръмотевични
послания в небето.
— Не ви ли се е искало да отидете там?
— Опасно е. На острова и във водите, които докосват
основите му, властват нейните сили. Някога имахме брат, Ратна-
наг, който имаше опалови очи и беше най-любопитният сред
нас. Той чу песните на подправките и доплава по-близо до
острова, макар да го предупредихме.
— Какво стана?
— Вълните донесоха кожата му до нас след много дни,
неговата съвършено гладка и еластична кожа като на младо
водорасло, все още ухаеща на подправки. А над нея, надаваща
тъжни крясъци, кръжаща до залез-слънце, се рееше птица.
Птица с опалови очи.
— Островът на подправките – казах аз и почувствах, че най-
накрая съм открила името на своя копнеж.
— Не отивай – извикаха змиите. – Ела с нас. Ще ти дадем
ново име, нов живот. Ще бъдеш Сарпа-кания, змията девица. Ще
те отнесем през седем морета върху гърбовете си. Ще ти
покажем къде спи, все още под океана, Самудра Пури, чакайки
да настъпи неговото време. Може би ти ще успееш да го
пробудиш.
Само да ме бяха помолили по-рано.
Първата бледа дневна светлина заблестя над водата. Кожите
на змиите станаха прозрачни, сливайки се с цвета на вълните.
Зовът на подправките препусна по вените ми и вече нищо не
можеше да го спре. Извърнах лицето си от змиите и се загледах
в посоката, където си представях, че ме чака островът.
 Изпълнени с тъга и гняв, те изсъскаха. Опашките им
изплющяха яростно и разпениха водата до бяло.
— Ще загуби всичко, глупачката. Зрение, глас, име. Може би
дори самата себе си.
— Не биваше да й разказваме за острова.
Но най-старата от тях каза:
— Щеше да научи за него отнякъде другаде. Вижте блясъка на
подправките под кожата й, белега на съдбата й.
И преди океанът да се затвори непроницаем, както винаги,
над главата й, тя ми показа посоката.
Повече не видях морските змии.
Те бяха първите сред многото, които подправките ми отнеха.
И тук, в Америка, съм чувала, че в океана, който се простира
отвъд златисточервения мост в края на залива, има змии.
Но не мога да отида да ги видя. Забранено ми е да напускам
магазина.
Не. Трябва да ви кажа истинската причина.
Страхувам се, че няма да ми се покажат. Че не са ми
простили, задето избрах подправките пред тях.
Поставям последната паничка с мляко под витрината с ръчно
направените индийски дрънкулки и се изправям, подпирайки се
с ръка на кръста. Понякога това старо тяло, което приех, когато
дойдох в Америка, заедно с всичките болежки на старостта, ме
изтощава доста. Първата майка ни беше предупредила за това.
Замислям се за миг за всички други нейни предупреждения, в
които някога също не вярвах.
Утре ще вдигна чинийката, празна и облизана до последната
капчица, но няма да успея да зърна дори една люспа от тяхната
кожа.
Понякога си мисля, че трябва да опитам, да застана сред
вечерната мъгла в края на земята в горичката от виещи се
кипариси, сред звука на морските сирени и крясъците на
черните тюлени, и да им попея. Ще поставя шалпарни, билката
на спомена и убеждението*, на езика си и ще им изпея старите
думи. И дори да не дойдат, поне ще съм опитала.
[* Шалпарни (Desmodium ganged cunt) – растение, корен, в
който се съдържат психоактивни и токсични вещества. –
Б.пр.]
Може би ще помоля Харун, шофьора на мисис Кападия, който
я вози в луксозния й „Ролс-Ройс“, Харун, чиито стъпки, леки като
смях, чувам отвън в момента, да ме закара някой ден там.

— Госпожо – казва Харун, влизайки устремено в магазина ми,

носейки със себе си миризмата на свеж бор и акхрот, белия
орех, растящ по хълмовете на Кашмир, където е роден. – О,
госпожо, госпожо, имам новини за теб.
Краката му направо летят над протрития балатум, почти без
да го докосват. Устните му са нетърпеливи да се разсмеят.
Винаги е такъв. От първия път, когато влезе в магазина след
надменната и отегчена мисис К., пазаруващ за нея, трупащ в
ръцете си покупки една върху друга, мъкнещ, влачещ,
поздравяващ, но винаги с едно жалостиво игриво пламъче в
очите, което казва: „Ще играя тази игра само за малко“. И онази
първа вечер той се върна сам.
— Госпожо, моля, виж какво ми носи бъдещето – и протегна
към мен мазолестата си длан.
— Не мога да виждам бъдещето – отвърнах му аз.
И е истина. Старицата не учи Повелителките на това. „Така
няма да престанете да се надявате, казваше тя. Ще се стараете
винаги да правите най-доброто, на което сте способни. Ще се
доверявате напълно на подправките“.
— О! Но Ахмад каза, че си му помогнала да получи зелена
карта, не, не, не клати глава, а Наджиб Мокхтар, който щеше да
бъде уволнен, на третия ден, след като дошъл при тебе и си му
дала специална отвара, която да пие, слава на Аллах,
началникът му бил преместен в Кливланд и Наджиб заел
мястото му.
— Не му помогнах аз. Беше дашмул, билката от десет корена.
Но той продължи да ги държи вдигнати пред мен, тези ръце,
толкова закоравели и вдъхващи доверие, докато най-накрая
посочих към втвърдилите се като камък възглавнички на
дланите му.
 — Как са станали такива?
— О, това ли. Бях огняр на кораба, с който дойдох тук, а после
работих в автосервиз. Слагах гуми, а преди това бях и по
пътищата с пневматичен чук и правех настилки.
— А преди това?
Ръцете му трепнаха леко. Замълча за миг.
— Да, и преди това също. Там, у дома, бяхме лодкари, на
езерото Дал, дядо ми, баща ми и аз. Возехме с нашите шикари*
туристи от Америка и Европа. Една година парите бяха толкова
добри, че застлахме седалките в лодките с червена коприна.
[* Шикара (shikara) – традиционна дървена лодка,
характерна за езерото Дал и други райони на Кашмир, Индия.
– Б.пр.]
Не исках да чувам повече. Усещах миналото му в дълбоките и
тъмни като гръмотевица линии, врязани в дланите му.
Извадих изпод щанда кутия с прах от сандалово дърво,
шапдан, който успокоява болката от спомените. Пръснах
коприненото благоухание в ръцете на Харун, като внимавах да
не го докосвам. Посипах го над линиите на живота му.
— Втрий го хубаво.
Той го стори с разсеян поглед. И докато втриваше, ми разказа
историята си.
— Един ден започнаха боевете и туристите спряха да идват.
Бунтовниците слязоха от планините със своите оръжия и с очи
като черни дупки на лицата си и да, тръгнаха из улиците на
Шринагар, чието име означава „Щастливия град“. Казах на баща
си, Абаджан, че трябва да тръгваме, но дядо ми отвърна:
„Синко, къде ще отидем, това е земята на предците ни“…
— Шшш… – казах аз, отпращайки надалече старите линии от
дланите му, пускайки на свобода тъгата му сред мъждивия
въздух на магазина. Тя закръжи над главите ни и отлетя, за да
си намери нов дом, както трябва да стане с всяка пусната на
воля тъга.
Той все пак проговори, с отсечени думи, силещи се наоколо
като остри камъни.
— Една нощ бунтовниците дойдоха. В нашето село. За да
вземат младите мъже. Абаджан се опита да ги спре. Изстрели.
Отекнаха над водата. Кръв и кръв, и кръв. Дори дядо, който
спеше. Червената коприна на лодките ни стана още по-червена.
Искаше ми се и мен, и мен да бяха…
Докато последната прашинка шандан попиваше в дланите му,
той млъкна, все още потръпващ от миналото. Примигна
невиждащо, сякаш сега се събуждаше.
— Какво казах?
— Искаше да знаеш какво ти е приготвило бъдещето.
— А, да.
На лицето му започна да се появява усмивка, толкова бавно,
че сърцето ми щеше да се пръсне от съжаление. Сякаш се
учеше отново как се прави това, как човек се усмихва.
— Хубаво е, много е хубаво. Чудесни неща ще ти се случат
тук, в тази нова земя, в тази Америка. Богатство и щастие, а
може би дори любов, красива жена с тъмни като цветовете на
лотос очи.
— А… – каза той и въздъхна леко. И преди да успея да го
спра, се наведе и целуна ръцете ми. – Госпожо, толкова съм ти
признателен.
Черните му къдрици искряха с мек матов блясък, лятно небе в
нощта. Устните му бяха като пожар и изгаряха кожата ми, а
удоволствието на тялото му пламна по вените ми, подпалвайки
и тях.
Не биваше да го позволявам. Но как можех да го отблъсна.
Всички тези неща, за които ме предупреждаваше, Първа
майко, аз ги желая. Невинните му, пламтящи от благодарност
устни на дланта ми, тъгата му, блещукаща като светулки в
косата ми.
И в същото време нещо вътре в мен се гърчеше от страх.
Малко за мен, но повече заради него. Наистина не можех да
видя бъдещето му. Но този отчаян пулс в китките му, прекалено
бясно препускащата кръв, която сякаш знаеше, че не й остава
много време…
Той пристъпи весело в опасния мрак извън магазина. Харун не
се страхуваше, защото му бях обещала бъдеще. Аз, която можех
да направя така, че то да се случи – зелени карти и повишения,
и момичета с лотосови очи.
 Аз, Тило, създателката на имигрантската мечта.
О, Харун, ще се моля за теб сред напукания въздух, който ти
остави след себе си. Сандаловото дърво ще пази яркостта в
очите ти. Но отвън все още имаше неочаквана експлозия,
пламнал автобус или изстрел. Тя погълна молитвата ми.
Днес с радост признавам, че съм сбъркала. Защото от онази
среща са минали три месеца и Харун, усмихващ се със
сияйните си зъби и новите американски думи, влиза в магазина
и казва:
— Госпожо, няма да повярваш какво стана. Напуснах работата
си при мемсахиб Кападия.
Изчаках го да обясни.
— Всички тези богаташи, те мислят, че все още са в Индия.
Отнасят се с теб като с джанваар, животно. Направи това,
направи онова, и така без край, а след като си протрил обувките
си от търчане заради тях, дори не ти кимват за благодарност.
— И сега, какво, Харун?
— Чуй, чуй само. Вчера вечерта си седя в „Макдоналдс“, онзи
до пералнята на Трайфти на Четвърта улица, когато някой ме
докосна по рамото. Подскочих от изненада, защото, нали
помниш, миналия месец там имаше стрелба, някой беше
направил опит да ги обере. Отправях молитвите си мислено към
Аллах, докато се обръщах, но се оказа, че е просто един мъж,
Муджибар, от селото на чичо ми, близо до Пахалгаон. Дори не
знаех, че е в Америка. Той се справя добре тук, притежава
малка таксиметрова фирма и си търсеше шофьори. Добро
заплащане, каза ми Муджибар, особено за сънародник от
Кашмир, а може би някой ден щях да имам шанс да си купя
собствено такси. Помисли си, да си бъдеш сам господар. Така
че казах „да“, а днес отидох при мемсахиб и й съобщих, че
напускам. Госпожо, казвам ти, лицето й посиня като бринджал*.
Така че от утре ще карам такси в черно и жълто като
слънчоглед.
[ * Бринджал (brinjal) – патладжан. – Б.пр.]
— Такси – повторих глупаво. В стомаха ми се заби леден шиш,
но защо?
 — Госпожо, трябва да ти благодаря, това стана само заради
твоя керамат*, а сега ела отвън да погледнеш таксито ми, моля
те. Ела, ела, магазинът ти ще бъде добре, излез само за
минутка.
[* Керамат (keramat)-B исляма-чудо, дар, който може да бъде
направен от пророци, чудотворци, само по волята на Аллах. –
Б.пр.]
О, Харун, по умоляващия ти поглед личи, че радостта ти няма
да стане реалност, докато не я споделиш с някой близък, а в
тази далечна страна кого другиго си имаш. Затова трябва да
изляза на забранения за мен бетонен под на Америка и да
оставя зад гърба си магазина, който не ми е позволено да
напускам.
Зад мен се чува съскане като изненадано, приглушено
поемане на дъх, а може би е просто парата, която се надига
изпод решетката на уличната канализация.
Таксито е тук, както обеща Харун, със своята гладка, изящно
оформена черупка, но въпреки това странна тръпка преминава
по тялото ми дори още преди Харун да каже „Докосни го“ и аз да
протегна ръката си към него.
Под клепачите ми избухва видение, прекалено яростно, като
дефектни фойерверки. Вечерен мрак, вратите на колата са
отворени и жабката също, и някой се е отпуснал безжизнено
върху волана, не знам мъж ли е или жена? Разпилените около
лицето къдрици са черни и мокри от пот и от страх, това някога
усмихващите се сияйно като слънцето устни ли са, кожата
наранена ли е, или просто е паднала сянка?
Случило се е.
— Госпожо, добре ли си? Лицето ти е сиво като стар вестник.
Да се занимаваш сама с този магазин е прекалено много работа.
Колко пъти да ти казвам, че трябва да си вземеш помощник.
Пусни обява в „Индия Уест“
— Добре съм, Харун. Колата ти е много красива. Но бъди
внимателен.
— О, лейдиджап*, тревожиш се прекалено много, също като
старата ми баба у дома. Чуй какво, направи ми магически
амулет и следващия път, като дойда, ще го взема и ще го сложа
в колата за късмет. Сега трябва да тръгвам. Обещах на
момчетата да се видим при Акбар и да ги почерня за новата
работа.
Той има нужда, има нужда от…
Но преди да се сетя за името на подправката, то изчезва.
Остава само резкият звук от затръшването на вратата на колата,
щастливото ръмжене на двигателя, миризмата на газ, разнесла
се из въздуха като обещание за приключение.
Тило, не си въобразявай глупости.
В магазина подправките ме очакват обидени. Трябва да ги
помоля за прошка. Но все още не мога да спра да мисля за
Харун. Сред жълтеникавокафявия въздух на помещението
усещам в устата си метален вкус като мед, като кошмар, от
който успяваш да избягаш за миг, борейки се да не заспиш,
защото ако го направиш, ще попаднеш отново в него, но
клепачите ти тежат прекалено много и очите ти се затварят
въпреки усилията ти.
Може би и този път съм сбъркала.
Защо не мога да повярвам в това?
Кало джире, мисля си аз точно преди видението отново да се
появи пред мен – кръв и счупени кости, и слаб вик като тънка
червена нишка, пронизваща нощта. Трябва да взема кало
джире, черния кимион, подправката на тъмната планета Кету,
защитника срещу лоши очи*.
[* Кету – една от кармичните планети във ведическата
нумерология и астрология (другата е Раху). В западната
астрология Кету се нарича Опашката на Дракона (Cauda Dr
aeon is). – Б.пр.]
Подправка, която е синьо-черна и блещука като гората Сун-
дарбан, където е открита за пръв път. Кало джире, във формата
на отронена сълза, с грубия и див аромат като на тигър, за да
скрие това, което съдбата е подготвила за Харун.

Сигурно вече сте се досетили. Ръцете са тези, които събуждат

силите на подправките. Хатер гун, „чисти, святи ръце“, така ги
наричат.
Затова първото нещо, което Старицата оглеждаше у
момичетата, които идваха на острова, бяха ръцете.
Ето какво казваше тя:
— Добрата ръка не е нито прекалено лека, нито прекалено
тежка. Леките ръце са деца на вятъра, летят насам и натам
според неговата воля. Тежките ръце, теглени надолу от
собствената си тежест, нямат душа. Те са само парчета плът,
които ще станат храна за червеите, чакащи под земята.
— Дланта на добрата ръка не е покрита с кафяви петна,
белега на злия нрав. Когато стиснеш ръката си в шепа и я
вдигнеш срещу слънцето, между пръстите ти не бива да има
процепи, за да не се изплъзват заклинанията и подправките.
— Добрата ръка не е студена и суха като корема на змия,
защото Повелителката на подправките трябва да може да усеща
болката на другите.
— Добрата ръка не е топла и влажна като дъха на нетърпелив
любовник, чакащ под прозореца на вдовица, защото
Повелителката на подправките трябва да загърби собствените
си страсти.
— На дланта на добрата ръка е отбелязана невидима лилия,
цветето на хладнокръвната добродетел, блестящата перла в
средата на нощта.
Ръцете ви отговарят ли на тези условия? Нито пък моите.
Как тогава, ще попитате, съм станала Повелителка?
Почакайте, ще ви разкажа.
От мига, в който най-старата змия ми посочи пътя,
пришпорвах пиратите си отново и отново, неотстъпчиво, докато
накрая те се просваха на палубата, изтощени, без да смеят да
питат накъде сме поели и защо. И тогава една вечер го видяхме
на хоризонта, смътно петно като плътен дим или облак. Но аз
знаех какво е. Пуснете котва, заповядах и не казах нищо повече.
И докато умореният екипаж спеше, потънал в транс, аз се качих
в лодката и отплавах в среднощния океан.
Островът беше далече, но бях уверена в силите си. Пеех
песен за лекотата на духа и се носех по вълните лесно, като
въздух. Но островът все още беше малък като юмрук в
далечината, когато песента замря на устните ми. Ръцете и
краката ми натежаха и отказаха да ми се подчиняват. В тези
омагьосани от по-велика магьосница води моята сила не
означаваше нищо. Борех се, мятах се и поглъщах вода като
всеки обикновен смъртен, докато най-накрая се строполих на
пясъка и изгубих съзнание.
Сънувах, но не си спомням тези сънища. Гласът, който ме
събуди обаче, никога няма да забравя. Студен и грапав, с намек
за приятелски смях, и дълбок, дълбок – глас, в който ти се иска
да потопиш сърцето си.
— Да видим какво е донесъл тази сутрин на нашия бряг богът
на морето?
Старицата, заобиколена от своите послушници. Слънцето
създаваше ореол около главата й и блещукаше в много цветове
върху миглите й. А аз се отпуснах на коленете си и нещо вътре в
мен ме накара да сведа надолу своите покрити с пясък клепачи.
И тогава видях, че съм гола. Морето ме беше освободило от
дрехите ми, от магията ми и – поне за миг дори от надменността
ми. Беше ме захвърлило в краката й, лишена от всичко, освен от
това тъмно, грозно тяло.
Засрамена, придърпах напоената си със сол коса около себе
си, за да се прикрия. Скръстих ръце на гърдите си и сведох
глава.
Но тя вече беше свалила своя шал и обви с него раменете ми.
Мек и сив, приличащ на гушката на гълъбица, а ароматът от
него се носеше като тайна, която копнеех да науча. И ръцете й.
Нежни, но кожата до лактите им беше обгорена и набръчкана,
сякаш много отдавна са били пъхнати в силен огън.
— Коя си ти, дете?
Коя бях аз? Не можех да й отговоря. Името ми беше вече
погълнато от изгряващото над острова слънце като нощна
звезда, която си беше отишла. Много по-късно, когато тя ни
научи кои са билките на паметта, успях да си го припомня – а
заедно с него и миналия си живот.
— Какво искаш от мен?
Взирах се безмълвно в жената, която със своите сребристи
бръчки беше едновременно най-старата и най-красивата от
всички жени, които някога бях срещала. По-късно щях да видя,
че не е красива в смисъла, в който мъжете използват тази дума.
Гласът й, чиито интонации с течение на времето щях да се
науча да разпознавам – гняв и подигравка, и тъга – беше сладък
като вятъра, духащ в канелените дървета зад нея. Внезапно
като гигантските вълни, с които се бях борила цяла нощ, ме заля
едно-единствено желание – да й принадлежа.
Мисля, че Старицата разчете сърцето ми. А може би беше
просто защото всички, които идваха при нея, бяха привлечени от
същото желание.
Тя въздъхна леко. Тежестта на обожанието също се понася
трудно, вече го знам.
— Нека да видя.
И взе ръцете ми в своите, преминали през огъня кой знае кога.
Прекалено леки, прекалено горещи, прекалено влажни.
Ръцете ми бяха покрити с лунички като гърба на златист
дъждосвирец. Длани, чиито криволичещи пурпурни линии
тепърва щяха да се разпукват като цветя, разтварящи се в
полунощ.
Старицата ги пусна и отстъпи назад.
— Не.
Всяка година хиляди момичета бяха връщани от острова,
защото нямаха подходящи ръце. Без значение дали имаха
специално вътрешно зрение, или душите им можеха да напускат
телата им, за да пътуват в небесата. Старицата беше
непреклонна.
Всяка година хиляди момичета, чиито ръце ги бяха провалили,
се хвърляха в морето по обратния път към домовете си. Защото
е по-лесно да се понесе смъртта, отколкото обикновения живот,
готвенето и прането, и къпането в езерото сред другите жени, и
отглеждането на деца, които някой ден ще те напуснат, и всичко
това, докато си спомняш за нея, на която си оставила сърцето
си.
Те се превръщаха във водни призраци, духове от мъгла и сол,
плачещи с гласовете на чайките.
И аз трябваше да бъда една от тях, ако не бяха костите ми.
 Те бяха причината Старицата да не устои и да повдигне
отново ръцете ми, за да ги огледа по-добре. Заради тях ме
остави на острова, въпреки че цялата й древна мъдрост й
казваше да не го прави.
Най-важното в добрата ръка са костите. Те трябва да са
гладки като изгладен от водата камък и да се поддават на
докосването на Старицата, когато тя задържи дланта ви в
своите и когато поставя подправките в нея. Те трябва да знаят
как да пеят и да приютят подправките.
— Трябваше да те отпратя – щеше да ми каже по-късно
Старицата, поклащайки сърдито глава. – Това бяха вулканични
ръце, едва сдържащи риска, чакащи нетърпеливо момента, в
който ще избухнат. Но не можах да го направя.
— Защо, Първа майко?
— Ние с теб сме единствените, в чиито ръце подправките
пеят.

Нека ви разкажа за лютите чушки. Сухите люти чушки, ланка,

са най-силната подправка. И най-красивата, с червената си
напукана обвивка. Другото й име е опасност. Чушките пеят с
гласа на сокол, виещ се на кръгове над изсушените от слънцето
хълмове, където нищо не расте. Аз, лаика, съм син на Агни,
бога на огъня. Паднах долу през пръстите му, за да донеса
вкус на тази скучна земя.
Ланка, мисля, че съм влюбена в теб.
Лютите чушки растяха в самия център на острова, в сърцето
на спящия вулкан. Докато не достигнехме трето ниво в
обучението си, не ни беше позволено да се доближаваме до
това място.
 Лютите чушки са подправката на червения четвъртък, който е
денят на възмездието. Денят, който ни подканя да вземем
чувала на съществуването си и да го разтресем силно. Денят на
самоубийството, денят на убийството.
Ланка, ланка. Понякога си играя с името ти, въртя го върху
езика си. Вкусвам изкусителното му жило.
Толкова пъти Старицата ни предупреждаваше за твоите сили.
— Дъщери мои, използвайте ланка само в краен случай.
Лесно е да подпалиш огъня. Но да го угасиш?
Ето защо се въздържах от теб, ланка, чието име
десетоглавият Равана* избра за своето омагьосано царство.
Градът на милионите скъпоценни камъни, превърнали се накрая
в пепел. Макар че повече от веднъж съм била изкушена.
[* Равана (Ravana) – правнук на Брахма. Повелител на
демоните ракша-си, владетел на митичното царство Ланка.
Герой от епоса „Рамаяна“, основен противник на Рама. Според
легендите имал десет глави. – Б.пр.]
Както когато Джагджит дойде в магазина.
Във вътрешната стая на магазина на най-горния рафт стои
запечатана каменна делва с червени пръстчета светлина. Някой
ден ще я отворя и лютите чушки ще проблеснат към земята. И
ще избухнат.
Ланка, дете на огъня, унищожител на злото. За онези случаи,
когато просто няма друг начин.

Джагджит идва в магазина с майка си. Застава отчасти скрит

зад нея, пръстите му докосват нейния дълъг шал, дупата,
въпреки че е почти на десет години и половина и висок като див
бамбук.
— О, Джаги, не се дръж за мен като момиче. Отиди и ми
донеси пакет сабу папад*
[* Папад от грис от саго (вид палма). – Б.р.]
Джагджит с тънките си треперещи китки, който има проблеми
в училище, защото все още знае само пунджаби. Джагджит,
когото учителят слага на последния чин заедно с момчето, на
което му текат лигите, с млечносините очи. Джагджит, който
научава първата си английска дума. Идиот, идиот, идиот.
Отивам отзад, където той гледа объркано към рафтовете с
папад, пакети с надписи само на хинди и английски.
Подавам му сабу папада. Казвам му:
— Те са в белите пакети, виждаш ли? Следващия път ще
знаеш.
Срамежливи Джагджит със зелен тюрбан, заради който децата
в училище ти се подиграват, знаеш ли, че името ти означава
„покорител на света“?
Но майка му вече крещи:
— Защо се бавиш толкова дълго, Джаги? Не можеш да
намериш папада ли, да не си сляп, косите ми ще побелеят,
докато те чакам да се домъкнеш тук!
На площадката децата се опитват да му го смъкнат, този
яркозелен като гърдите на папагал тюрбан. Намотават плата на
ръцете си и се присмиват на дългата му, неподстригана коса. И
го бутат на земята.
Задник, втората му английска дума. И коленете му кървят от
едрия чакъл.
Джагджит, който хапе устните си, за да не се разплаче на глас.
Който вдига калния си тюрбан, омотава го бавно около главата
си и се прибира вътре.
— Джаги, как може дрехите ти за училище винаги да са
толкова мръсни? Тук вече нямаш копче и виж само тази голяма
дупка на ризата ти! Ти, мърляч такъв, да не мислиш, че парите
сами идват!
Нощем той лежи с широко отворени очи и се взира в звездите,
докато те започнат да премигват като светулките във външната
градина на баба му в Джулундер. Тя пее, докато събира за
вечеря клонки от спанак, сааг, зелени като тюрбана му. Пее на
пунджаби и думите звучат като дъжд.
Джагджит, идват ли отново, когато най-накрая затваряш очи,
защото какво друго можеш да направиш? Подигравателните
гласове, хилещите се усти, ръцете. Ръцете, които свалят
панталоните ти до земята на площадката за игра, докато
момичетата гледат.
— Chhodo mainu.
 — Говори на английски, кучи сине. Говори, копеле, задник
нещастен.
— Джаги, какво означава това, че не искаш да ходиш на
училище? Защо баща ти се убива от работа в завода? Искаш ли
два шамара, може би те ще те накарат да отидеш!
— Chhodo.
На касата казвам:
— Ето малко бурфи за теб, не, не, госпожо, за децата е
безплатно.
Виждам как зъбите му се впиват в кафявия сладкиш, напоен с
карамфил, кардамон и канела. Усмихва ми се плахо в отговор на
моята усмивка.
Стрит карамфил и кардамон, Джагджит, за да бъде дъхът ти
благоуханен. Кардамон, който ще разпръсна тази нощ във
въздуха за теб. Северният вятър ще го отнесе, за да отвори
съзнанието на твоя учител. И сладкият, остър карамфил, лаванг,
подправката на състраданието. Така че майка ти внезапно да
вдигне глава от легена с прането, да прибере уморената коса от
лицето си, да те попита: „Джаги, скъпи, кажи ми какво те
измъчва?“. И да те притисне към ухаещата си на сапун пазва.
Ето я и канелата, малката тъмна пръчица, която незабелязано
пъхам в тюрбана ти точно преди да излезеш от магазина.
Канелата създава приятелства, канелата, далнини, топла и
кафява като кожата ти, за да намериш някой, който ще те хване
за ръка, ще тича заедно с теб, ще се смее с теб и ще ти каже:
„Видя ли, това е Америка, тук не е толкова лошо“. А за другите,
онези с очи като камъни… канелата унищожава врагове, така че
ще ти даде сила, сила в краката, ръцете и най-вече устата. И
някой ден ще извикаш „не“ достатъчно силно, за да ги накараш
да спрат, изненадани, останали без думи.

Когато преминахме церемонията по пречистването си, когато

бяхме готови да напуснем острова и да посрещнем съдбата си,
различна за всяка от нас, Старицата ни каза:
 — Дъщери, време е да ви дам новите ви имена. Защото когато
дойдохте на този остров, вие оставихте старите си имена и
оттогава сте безименни. Но нека първо ви попитам нещо.
Сигурни ли сте, че искате да станете Повелителки? Все още не е
късно да изберете друг живот. И той ще бъде по-лесен.
— Готови ли сте да се откажете от младите си тела, за да
приемете старостта, грозотата и безкрайната служба? Готови ли
сте никога да не пристъпите извън мястото, където ще бъдете
пратени, било то магазин, училище или лечебница?
— Готови ли сте никога да не обичате никого и нищо, освен
подправките?
Около мен стояха моите сестри послушници, дрехите им бяха
все още мокри от морската вода, с която тя ги беше заляла,
мълчаха и леко потреперваха. И ми се стори, че най-хубавите от
тях задържаха очите си сведени надолу най-дълго.
Ах, сега вече знам колко дълбоко е заложена суетата в
човешкото сърце, суетата, която е другото лице на страха да не
бъдеш обичан.
Но в онзи ден аз, която бях най-добрата ученичка на
Старицата, най-бързо овладявах всяко заклинание и песен, най-
умело говорех с подправките, дори и с най-опасните, и най-често
проявявах надменност и нетърпение, хвърлих на сестрите си
бърз поглед, изпълнен наполовина със съжаление, наполовина
с присмех. Погледнах дръзко Старицата в очите и казах:
— Готова съм.
Аз, която не бях красива и следователно мислех, че нямам
какво толкова да загубя.
Погледът на Старицата ме прониза като трън в сърцето, но тя
каза само: „Много добре“. И започна да ни привиква да се
приближим до нея една по една.
През морската мъгла островът разливаше около нас
перлената си светлина. В небето се издигаше дъга, разперила
сякаш криле над главите ни. Всяко момиче коленичеше и
Старицата прокарваше ръка по челото му и го назоваваше с
новото му име. И щом го кажеше, чертите на момичетата се
променяха като морски вълни и нещо ново се появяваше във
всяко лице.
 — Ще бъдеш наречена Апараджита по името на цветето,
чийто сок, намазан по клепачите, носи победа.
— Ще бъдеш Пия, като дървото пиал, пепел, от което,
натъркана по гърдите, вдъхва сила и енергия.
— А ти…
Но аз вече бях избрала.
— Първа майко, името ми ще е Тило.
— Тило?
Недоволството отекна в гласа й, а другите послушнички
вдигнаха уплашено глави към нас.
— Да – казах аз и макар също да се страхувах, се насилих да
прозвуча уверено. – Тило, съкратено от Тилотама.
Ах, колко наивна съм била да мисля, че мога да скрия сърцето
си от Старицата, от нея, която по-късно щеше да ме научи да се
вглеждам в сърцата на другите.
— Откакто дойде на острова, създаваш само проблеми и все
нарушаваш правилата. Трябваше да те изхвърля още тогава,
когато се срещнахме за първи път.
Все още се чудя защо Първата майка не ми се ядоса повече в
онзи ден. Дали не виждаше нещо друго в мен, може би самата
себе си като вироглаво младо момиче, може би бях нейното
огледално отражение след толкова години?
Клоните на смокиновото дърво се разшумяха от островния
бриз. А може би беше тя, нейната въздишка?
— Това име знаеш ли какво означава?
Очаквах този въпрос. И имах готов отговор за него.
— Да, Първа майко. Тил е сусамовото семе, под властта на
планетата Венера, златистокафяво е, като че ли е току-що
опърлено от пламъците на огъня. Цветчетата на сусама са
толкова малки, остри и изправени, че майките се молят носовете
на дъщеричките им да са в същата форма. Тил, счукан на паста
заедно със сандаловото дърво, лекува болестите на сърцето и
на черния дроб, тил, запържен в собственото си сусамово
масло, възстановява страстта, когато човек загуби желание за
живот. Ще бъда Тиломата, есенцията на тил, Даряващата
живот, и ще възстановявам здравето и надеждата.
Смехът й беше като сухи листа, трошащи се под нечии стъпки.
 — Ако нещо ти липсва, момиче, то това определено не е
самочувствието. Да вземеш името на една от най-красивите
апсари* от двора на бога на дъжда Индра. Тилотама, най-
изящната от неговите танцьорки, скъпоценното бижу сред
жените. Или ще ми кажеш, че това не си го знаела?
[* Апсара (apsara) – женски дух на водата и облаците в
индуизма и будизма. – Б.пр.]
Сведох глава. За миг отново се превърнах в невежата новачка
от първия си ден на острова, мокра, гола, препъваща се в
острите хлъзгави камъни. Тя винаги успяваше да ме засрами. И
затова можех да я намразя, ако не я обичах толкова много – нея,
която беше моята първа истинска майка, въпреки че беше
отхвърлила напълно мисълта за майчинството.
Пръстите й, леки като дъх в косите ми.
— Ах, дете, вложила си сърцето си в това, нали? Но помни:
когато Брахма прави Тилотама главна танцьорка в двора на
Индра, той я предупреждава никога да не дарява любовта си на
мъж – а само на танца.
— Да, майко – засмях се щастливо, с облекчение, горда от
победата си в тази битка, и притиснах устните си до сухите като
хартия длани на Старицата. – Да не би да не знам правилата?
Да не би да не съм положила обетите си?
И тогава тя написа новото ми име на челото ми. Името ми на
Повелителка, най-накрая и завинаги, след многобройните
промени, които бях преживяла. Моето истинско име, което не
биваше никога да казвам на друг човек, освен на сестрите си.
Пръстите й бяха студени, а движенията – меки като масло.
Въздухът се изпълни с чистото стипчиво ухание на семената на
тил.
— Не забравяй още нещо: Тилотама не се подчинява на
заповедите и е погубена. Прогонена е долу, на земята, да живее
седем живота като смъртна. Седем смъртни живота с болести и
старост, с хора, извръщащи се с отвращение от нейните
уродливи, разпадащи се от проказа крайници.
— Но аз ще спазвам правилата, майко. Няма да се проваля.
Гласът ми не трепна. Сърцето ми беше изпълнено със страст
 към подправките, ушите ми – с музиката от нашите общи
танци.
Нямах нужда от любовта на някакъв жалък смъртен мъж.
Вярвах го. Наистина.

Подайте ми ръката си. Отворете, после затворете.

Почувствайте.
Твърдите като камъчета семенца на сминдуха лежат спокойно
на дланта ви с цвета на пясъка от дъното на стар поток. Но щом
ги поставите отново във вода, те ще разцъфтят пищно.
Стиснете зрънцата между зъбите си и усетете тяхната горчива
сладост. Вкусът на водораслите от дивите места, крясъците на
дивите гъски. Сминдухът е подправката на вторника, когато
въздухът е зелен като мъх след дъжд. Подправка за дните, в
които искам да се пъхна под юргана, избродиран с листата на
свещената смокиня, пипул, и да разказвам истории, както
правехме на острова. Но на кого мога да ги разказвам тук?
Сминдух, помолих те за помощ, когато Ратна дойде при мен,
изгаряща от отровата в утробата й, подарък от хойканията на
съпруга й по други жени. И когато Рамасвами се извърна от жена
си след двайсет години брак заради насладите на по-младите
момичета.
Чуйте песента на сминдуха: Аз съм свеж като речния вятър
на езика ти, мога да посадя желание в пресъхналата земя.
Да, призовах те, когато Алок, който обича мъже, ми показа
зейналите като уста рани върху кожата си и ми каза: „Е,
предполагам, че е това“. Когато Бинита повдигна към мен лицето
си като самотно цвете. Бинита с бучка, голяма като орех в
гърдата, и лекарите, казали, че ще изрежат всичко, и мъжът й,
крачещ неспокойно из магазина с поглед, който казваше
безмълвно какво да направя, какво да направя, моля…
Сминдухът, който връща сладостта на тялото и то е
готово отново да обича.
Семената на сминдуха, метхи, петнистото зрънце, засято за
пръв път от Шабари, най-старата жена в света. Младите те
презират, мислят, че никога няма да се нуждаят от теб. Но някой
ден. По-скоро, отколкото си мислят.
Всички те, да. Дори момичетата бугенвилии*
[* Бугенвилия – красиво цвете, чиято родина е Южна
Америка, кръстено на името на адмирал Луис Антоан дьо
Бугенвил. Повечето сортове бугенвилии растат и цъфтят на
цикли, всеки един горе-долу от 5-6 седмици, след което
цветът опада. Наричат я и „хартиено цвете“. – Б.пр.]

Момичетата бугенвилии влизат по обед на тълпи като водни

кончета. Високият им изненадващ смях се излива върху мен.
Топли морски вълни, които ти отнемат дъха и те дърпат към
дъното. Те се реят из мъгливия сумрак на магазина, прашинките
край тях блещукат, уловени от някой случаен слънчев лъч. И за
пръв път се срамувам и ми се приисква всичко наоколо да е
лъскаво и ново.
Те носят дрънчащи гривни във всички цветове на дъгата и
обеци, които се вият край нежните им шии. Стъпалата им се
огъват в красиви дъги върху блестящите токове, дългите им
крака се полюшват съблазнително. Изрисуваните им нокти са
като пурпурните цветчета на бугенвилиите. Устните им също.
Скуката на ориза, брашното, боба, кимиона и кориандъра не е
за тях. Те искат шам-фъстък за пулао и макови семена за роган
джош* които ще приготвят по рецепти от готварските книги.
[* Пулао (риlао) – ястие на основата на ориза, което може
да се приготвя с различни съставки, известно и като пилаф;
роган джош (rogan josh) – агнешко къри, яхния, което се
приготвя с много подправки. – Б.пр.]
 Момичетата бугенвилии не ме виждат дори когато се
провикват, за да ме попитат разни неща. „Къде е амчурът?“
„Това расмалаи* прясно ли е, сигурни ли сте?“ Пронизителните
им като на свраки гласове се издигат високо, като че ли говорят
на глуха или на слабоумна.
[* Расмалаи (rasmalai) – много популярен индийски десерт
със сирене, мляко и кардамон. – Б.пр.]
За миг се ядосвам. Глупачки, мисля си аз. Слепи, наплескани
със спирала очи. Ръката ми се свива в юмрук, стискайки
дафиновите листа, които те толкова небрежно хвърлят на
щанда пред мен.
Мога да ги направя истински кралици. Океани от масло и мед,
в които да се къпят, искрящи дворци от захар и сладкиши. Листо
от воден зюмбюл, положен на дланта им, за да превърне всяко
тяхно докосване в злато. Балсам от лотосов корен, с който да
намажат зърната на гърдите си, за да запълзят мъжете като
роби в краката им. Ако поискам.
Или мога…
Те мислят, че са специални. Дъщери на късмета, недосегаеми
за никакви беди. Но една капка орехов сок в мандрагора,
прошепване на имената им над нея. И…
Прахът от натрошеното дафиново листо се стича между
пръстите ми като пясък. Желанието изскача с оголени нокти като
тигър, крил се досега в някакво тайно място вътре в мен.
Ще сваря розови листенца с камфор и ще ги счукам с паунови
пера. Ще кажа думите за превръщането и ще се отърва от тази
маскировка, която наложих върху себе си, когато напуснах
острова. Тя ще се свлече като змийска кожа в краката ми и аз
ще изляза от нея червена, гола и с блестящи капчици вода по
тялото си. Увита с воал от диаманти. Тилотама, най-
прекрасната, в сравнение, с която тези момичета ще бъдат като
калта, която хората изтърсват от обувките си, преди да
преминат прага.
Ноктите ми се забиват в дланите. С кръвта идва и болката. И
срамът.
— Ще се изкушаваш – каза ми Старицата, преди да тръгна. –
Особено ти, с ръцете като лава, които искат толкова много от
света. Твоето лава сърце ще полита лесно към омразата, към
завистта, към любовната страст. Помни защо са ти дадени
силите.
Прости ми, Първа майко.
Изтривам своите каещи се ръце в сарито. В моето старо сари
с кръпки, което трябва да ме предпазва от суетата, надигаща се
като гореща пара в главата ми, поглъщаща ме цялата отвътре.
Издишвам я навън, червена мъгла. И когато си поемам отново
дъх, усещам аромата на подправките. Чист, рязък, целебен. Той
ми позволява да виждам отново ясно.
Затова ги благославям, моите момичета бугенвилии.
Благославям заоблените кости на лактите им, плавното
полюшване на бедрата им под техните копринени шалвари и
джинси „Келвин Клайн“. Със страстта на разкаянието аз
благославям извивката на влажните им длани, докато вдигат
бурканите туршия със зелени лимони срещу светлината,
консервите с леблебия, които тази вечер ще изпържат за своите
младоженци или любовници, защото те винаги са или току-що
омъжени, или никога не са, тези момичета бугенвилии.
Свивам очи и ги виждам във вечерта, която предстои:
светлината е приглушена, на пода са разпръснати копринени
възглавнички с цвета на полунощ, избродирани с малки
парченца огледала. Може би тиха музика, ситар или саксофон.
Те поднасят на мъжете си ароматно биряни с масло, купа със
студена райта, леблебия, подправена със сминдух*.
[* Биряни (biriyani) – ястие на основата на ориз, може да
бъде с различни видове месо или вегетарианско; райта (raita) –
популярно предястие с кисело мляко и краставички, подобно
на нашата „снежанка“. – Б.пр.]
А за десерт – гулаб-джамун с цвета на тъмни рози, напоен с
мед.
Очите на мъжете са прекалено тъмни, също като розите под
буреносното небе.
По-късно устните на жените, влажни и червени, разтворени в
съвършен овал, сякаш се готвят да вкусят джамун, дъхът на
мъжете е горещ и неравен, надигащ се нагоре, потъващ и
отново извисяващ се във вик.
 Виждам всичко. Толкова красиво, толкова кратко и
следователно тъй тъжно.
Оставям завистта да пресъхне. Те просто следват своята
природа, момичетата бугенвилии. Също както направих аз
въпреки всички съвети.
Завист като зелена гной, изчезни сега. Цялата. Или почти.
Издишам добра мисъл във всяка покупка, която увивам. А
новия пакет с дафинови листа, с техните остри кафяви
връхчета, го слагам безплатно.
За моите момичета бугенвилии, чиито тела ще блестят с
шафранен блясък в леглото, чиито устни ще ухаят на сминдух,
моите красавици. Защото аз ги направих такива. С аромат на
мускус. Плодовити. Неустоими.

Спя с нож под възглавницата си. Правя го от толкова време,

че леката издутина от дръжката му под лявото ми рамо ми е
позната и близка като натиска от ръката на любовник.
Тило, нямаш равна, а? Точно ти да говориш за любовници…
Обичам ножа (не мога да го нарека мой), защото ми е даден
от Старицата.
Спомням си онзи ден, приглушено оранжевото на
пеперудените крила и тъгата, която насищаше вече въздуха. Тя
подаваше на всяка Повелителка прощален дар. Някои
получаваха флейти, други кадилници, трети малки тъкачни
станове. Няколко получиха писалки.
Само аз получих нож.
— За да пази целомъдрието ти – прошепна ми тя, докато го
слагаше в ръката ми. Ножът, студен като океанската вода,
гъвкав като листата на юка, която расте високо по склоновете на
вулканите. Ножът, който, долепен до устните ми, напяваше
металната си песен, когато се наведох, за да целуна острието
му.
— За да не сънуваш.
Нож, за да отсече въжетата на котвите към миналото и към
бъдещето ми. За да се нося винаги свободно по морето.
 Всяка нощ го пъхам под възглавницата си, когато приготвям
леглото си, всяка сутрин го махам оттам и го завивам в неговата
кърпа, благодарейки му мислено. Слагам го в торбичката, която
нося на кръста си, тъй като използвам ножа и за други неща.
Всичките опасни.
Мислите си в момента как ли изглежда един такъв нож?
На външен вид е съвсем обикновен, защото такава е
природата на най-истинската магия. Най-дълбоката магия лежи
в сърцето на всекидневния ни живот, трептящ огън, който можем
лесно да видим, ако имаме очи за това.
И така. Ножът ми може да е нож, купен във всеки магазин, от
всяка улична сергия. Дървената му дръжка е изтъркана и
изгладена на места от потта на дланта ми, по равното му тъмно
острие не е останал никакъв блясък.
Но, о, как реже само.

Ако ме попитате колко време съм живяла на острова, не мога

да ви кажа, защото времето там е различно. Живеехме, без да
бързаме, и въпреки това всеки миг беше важен, като цветче,
понесено от бърз поток, който скоро ще се влее в морето. Ако не
го уловиш веднага, ако не научиш урока му, ще те подмине
завинаги.
Уроците, които учехме на острова, може и да ви изненадат,
ако сте мислели, че животът на Повелителките е изпълнен с
екзотика, мистерия, драма и опасност. И тези неща ги имаше,
най-вече свързани със силата на подправките, която трябваше
да се научим да контролираме и подчиняваме на целите си,
защото тя би могла да ни унищожи, ако я призовяхме по
неправилен начин. Но в по-голямата част от времето си се
занимавахме с обикновени неща като метене, шиене, навиване
на фитили за лампите, събиране на див спанак и печене на
чапати или пък сплитахме една на друга косите си. Учехме се
да бъдем спретнати и трудолюбиви, да работим заедно и –
когато можехме – да се предпазваме взаимно от гнева на
Старицата, от езика й, който се стоварваше върху нас като
гръмотевична мълния. (Макар че сега, като се връщам назад,
започвам да се съмнявам. Беше ли гневът й истински, или тя
просто искаше да ни научи да се подкрепяме?) Но най-вече се
учехме да усещаме без думи болката на нашите сестри и също
така без думи да ги утешаваме. Така че животът ни не беше
много по-различен от живота на момичетата, които бяхме
оставили в родните си села. И въпреки че тогава се дразнех и
смятах тези неща за загуба на време (аз, която презирах всичко
обикновено и чувствах, че съм родена за нещо по-велико),
понякога сега се питам дали това не е най-важното умение,
което научих на острова.
Един ден, след като вече дълго бяхме на острова. Старицата
ни отведе в сърцето на спящия вулкан и каза:
— Повелителки, научих ви на всичко, което знам. Някои от вас
научиха много, други малко. А някои са научили малко, но
смятат, че знаят много.
Тук очите й се спряха върху мен. Но аз просто се усмихнах,
тъй като реших, че това е поредната от заядливите й шегички.
Защото не бях ли аз най-умелата сред Повелителките?
— Няма какво повече да направя за вас – каза тя, като ме
гледаше с усмивка. – Сега трябва да решите къде ще отидете.
Нощният вятър ни обвиваше с тайните си мрачни аромати.
Прахът от черната лава проникваше нежно между пръстите на
краката ни, а билото на вулкана се издигаше величествено над
нас. Приседнахме мълчаливо, чудейки се какво предстои.
Старицата взе клонките, които ни беше дала да носим, докато
се изкачвахме, и ги събра пред себе си като ветрило. Не
знаехме какви са тези клонки. Все още имаше неща, които
пазеше в тайна от нас. Тя ги размаха рязко, докато въздухът
край нас не се превърна в мъгла, а после чухме гласа й.
— Погледнете.
През плътната като мляко мъгла един по един започнаха да се
появяват странни блещукащи образи.
Високи сгради от сребърно стъкло край обширно като океан
езеро, навлекли кожуси мъже и жени, бели като снега, покриващ
тротоарите, пресичат от другата страна на улицата, за да
избегнат тъмнокожия, вървящ срещу тях. Момичета с кафяви
като захар кожи и червени устни, облечени в тънки и ярки рокли,
облегнати на верандите в бедняшки квартал в очакване на
клиенти. Имение с мраморни стени, със залепени върху им
парчета стъкло, за да наранят дланите на тези, които се опитат
да се покатерят по тях. Пътища, целите в дупки, край които
стоят просяци, чиято кожа едва се държи върху хилавите им
кости. Жена, която гледа през решетките на прозореца си
недостижимия за нея свят и усеща червената ивица на челото
си, сиидура, знака, че вече е омъжена, като кървяща рана от
жигосване. Тесни калдъръмени улички, къщи със затворени
капаци на прозорците, мъже с фесове на главите ядат меджул,
фурми, и крещят „неверник“ и „безбожно куче“ на индиеца,
минаващ покрай тях.
Над нас се носеше задушаваща миризма – като от изгоряла
плът, само че това беше миризмата на омразата, която е и
миризмата страха.
— Торонто – каза Старицата. – Калкута, Равалпинди, Куала
Лумпур. Дар ес Салам*.
[* Градове, съответно в Канада, Индия, Пакистан, Малайзия,
Танзания. – Б.пр.]
Изгорели улични лампи, витрини на магазини, преградени с
решетки, тухлени стени край улиците, издраскани с букви,
разкъсващи тяхната чернота. Сватбен воал, риданието на
шехнай, момичето булка, което за пръв път вижда прегърбения,
набръчкан мъж, на когото баща й я е продал. Носачи, кули, с
тюрбани на главите, играят карти и пият евтино уиски край
открити отходни тръби. Текстилни фабрики, миришещи на пот и
пара, имиграционни проверки, жени с белезници на ръцете,
скупчени една върху друга, плачещи в полицейските коли. Деца,
които кашлят и ослепяват в съня си, докато отровният газ
изпълва дробовете им. Шибани педерасти, скапани индуси.
Точкоглавци. Паки, махайте се оттук*
[* Точкоглавци (dothead) – обидно обръщение към индийците
заради точките на главите, които носят най-вече индусите и
сикхите; паки – обидно обръщение към пакистанците. – Б.пр.]
Чернокожи мъже в прашни ризи, дашики, скитат по горещите
улици, взирайки се през дебелите стъкла на витрините в
прохладните индийски магазини с климатици. Блъскаща се
пееща тълпа носи бога с главата на слон към замърсения с
нефт океан.
— Лондон, Дака, Хаснапур, Бопал, Бомбай, Лагос*.
[* Градове, съответно във Великобритания, Бангладеш,
Индия (Хаснапур, Бопал и Бомбай; пасажът за отровния газ се
отнася за инцидента с изтичане на отровен газ в Бопал през
1984 г., при който загиват над 15 хиляди души), Нигерия. —
Б.пр.]
Объркани кафяви лица гледат към нас, без да ни виждат, без
да чуват, непознати, молещи. Ние ги гледахме мълчаливо,
шокирани.
Знаехме, че ще бъде трудно да напуснем този остров на
жените, където топлият дъжд капеше върху кожата ни като
семена от нар, където се събуждахме от песента на птиците и
заспивахме с шепота на Първата майка, където плувахме голи,
без да се срамуваме, в езера със сини лотоси. Знаехме, че ще
трябва да го заменим със света на хората, чиято жестокост си
спомняхме. Но това?
— Лос Анджелис, Ню Джърси, Хонконг.
— Коломбо, Сингапур, Йоханесбург.
Картините надвисваха над нас, леко размазани по краищата,
влизаха в очите ни и си пробиваха път в съзнанието ни.
Постепенно Повелителките заговориха с тихи и колебливи
гласове, изпълнени с предчувствие за нещо лошо, и започнаха
да сочат към образите, които танцуваха в парливия въздух.
Какво друго можеха да направят?
— Може би ще отида там, Първа майко.
— А аз тук.
— Първа майко, много се страхувам, избери вместо мен.
И Старицата наклони глава и започна да избира за всяка
Повелителка това, което тя желаеше, това, което трябваше да
пожелае: мястото, където щеше да прекара остатъка от живота
си, мястото, към което я водеше нейната същност.
Дубай, Асансол, Ванкувър, Исламабад. Патна, Детройт.
Портъф Спейн*.
 [* Градове, съответно Дубай – едно от седемте емирства
от ОАЕ, Асансол – Индия, Ванкувър – Канада, Исламабад –
Пакистан, Патна – Индия, Детройт – САЩ, Порт ъф Спейн –
Тринидад и Тобаго. – Б.пр.]
Само няколко картини все още се рееха в отиващата си нощ.
Аз не казвах нищо. Чаках, макар да не знаех какво.
И тогава го видях. Вълни от евкалипти и борове пондероза,
суха трева с цвета на лъвска козина, блясък на стъкло и
лакирани секвои, вилите на богаташите в Калифорния,
разположени на разстояние една от друга върху непокорните
хълмове. Както гледах, картината се промени – мрачни евтини
къщи, наблъскани като смачкани картонени кутии, черни деца,
гонещи се сред рушащи се бетонени постройки и бодлива тел.
Нощта се спусна като тежка мрежа и мъже с изпокъсани дрехи
се скупчиха край огньовете, запалени в кофите за боклук. А
малко по-надалече, над стелещата се спокойно вода и над
спусналия се мрак, като някаква зловеща подигравка се
издигаше мостът – със своите прекрасни, недостижими
светлини.
И под всичко това земята чакаше с пълните си с олово вени,
нетърпелива да се отърси и пречисти.
Още преди Първата майка да проговори, аз знаех името му —
Оукланд другия град от страната на Моста*.
[* Оукланд – град в Калифорния. Оукланд и Сан Франциско са
свързани от прочутия Мост на залива, известен още и като
моста „Сан Франциско – Оукланд“ моста Джеймс „Слънчевия
Джим“ Ролф. Мостът е влязъл в експлоатация през 1936 г.,
шест месеца преди другия известен мост на Сан Франциско,
„Голдън Гейт“. – Б.пр.]
Моят.
— О, Тило – каза Старицата. – Длъжна съм да ти дам това,
което поискаш, но помисли пак, помисли. По-добре избери
индийско поселище или пък някой африкански търговски град.
Всяко друго място в света. Катар, Париж, Сидни, Кингстън,
Чагуанас.*
[* Кингстън – столицата на Ямайка; Чагуанас – град в
Тринидад и Тобаго. – Б.пр.]
 — Защо, Първа майко?
Тя въздъхна и се извърна встрани, за първи път отказвайки да
ме погледне в очите.
Но аз чаках и чаках, докато накрая тя каза:
— Имам предчувствие.
Старицата виждаше повече, отколкото казваше, гръбнакът й
се приведе под тежестта на знанието. А аз се изпъчих с
упоритостта и ината на младостта, с желанието да застана на
ръба на скалата. И й отвърнах:
— Това е единственото място за мен, Първа майко.
Не откъсвах очи от нея, докато накрая тя се предаде.
— Добре, върви. Не мога да те спра.
И аз, Тило, си помислих, изпълнена с дива вълна от радост:
„Спечелих, спечелих!“.
В последните часове на нощта ние натрупахме купчини дърва
в центъра на вулкана, нетърпеливи, подготвящи се за бъдещето.
Танцувахме около тях, пеехме за Шампати, птицата от
легендите, птицата на спомените, която изчезва в гигантския
пожар и се надига отново от пепелта, както ние щяхме да
направим. Аз бях последна в редицата и докато обикаляхме
около кладата, наблюдавах лицата на моите сестри. Те не
трепнаха, когато дърветата избухнаха в пламъци от една дума
на Старицата.
Огънят на Шампати. От самото ни идване на острова чувахме
слухове, виждахме издяланата върху праговете и трегерите в
къщата на Първата майка фигура на птица, надигаща се от
огъня, политаща към небесата с все още пленени от пламъците
крила. Само на едно място, на вратата към стаята, където
Първата майка спеше и където ни беше забранено да влизаме,
фигурата беше обърната и птицата летеше с главата надолу към
яростното сърце на огъня. Не смеехме да питаме какво
означава това.
Но тя ни каза сама един ден.
— Погледнете добре, Повелителки. Много, много рядко някоя
Повелителка става прекалено надменна, разбунтува се, предава
дълга си и трябва да бъде наказана, дарбата й да бъде отнета.
Изпраща й се предупреждение и тя има три дни да си уреди
нещата. После огънят на Шампати я поглъща още веднъж. Но
този път я изгаря напълно, заличава всяка частица от
същността й, остриетата на пламъците нарязват тялото й на
парчета. Пищейки, тя усеща как костите й се трошат, как кожата
й се надува и се пръсва.
— И после?
Старицата сви рамене, простря напред дланите си, по които
нямаше никакви линии, и аз се зачудих, както всеки път щом ги
видех, как е възможно това.
— Подправките решават. На някои Повелителки е позволено
да се върнат на острова, да се обучават и отново да работят. За
някои това е краят, ронещи се въглени, последен вик, разнесен
из въздуха като разкъсана паяжина.
Спомних си всичко това, докато гледах своите сестри
Повелителки. Една по една те влизаха в огъня и когато стигаха
средата му, изчезваха. Гледах как празният въздух трепти над
мястото, където допреди миг се намираха те, и ме налегна
огромна тъга, по-силна, отколкото мислех, че е възможно някога
да изпитам. Винаги се бях държала леко настрани, през
всичките години на острова, знаейки, че този ден ще настъпи. И
все пак те бяха успели да влязат в сърцето ми, тези момичета-
жени, изчезващи пред очите ми, прозрачни в огъня, чисти като
алабастър, последните в света, които знаеха коя съм била и
какво е да бъдеш такава.
Когато дойде моят ред, затворих очи. Страхувах ли се?
Вярвах на това, което веднъж ни каза Старицата: „Няма да
изгорите, няма да почувствате болка. Ще се събудите в новото
си тяло и ще имате чувството, че винаги е било ваше“. По
лицата на сестрите ми, преди да изчезнат, нямаше следа от
агония. И все пак беше трудно да приема за трети път в краткото
си съществуване пълното заличаване на живота, който
познавах.
И да отида толкова далече. Толкова далече. Между острова и
Америка имаше цяла галактика от нощи.
Някой докосна лакътя ми, нежно като допир на цвете.
— Тило, почакай.
 Зад воала от дим, този блясък в очите й. Може би сълзи. И
острото жило в сърцето ми, какво беше това…
Почти го казах. Майко, вземи обратно силата ми. Нека да
остана тук с теб. Може ли да има по-голямо удовлетворение
от това да служиш на този, когото обичаш?
Но годините и дните, всички мигове, които ме бяха тласкали
неумолимо към това място и ме бяха направили тази, която бях,
не ми позволиха.
— Тило, дъще моя – каза Старицата и по изражението й
разбрах, че усещаше със сърцето си битката, която водех със
себе си, – най-надарената, най-опърничавата, най-обичаната.
Тило, запътила се нетърпеливо към Америка като стрела, имам
нещо за теб.
И от гънките на дрехите си извади нещо и го постави на езика
ми – парченце корен от джинджифил, див островен ада, за да
даде на сърцето ми непоколебимост, за да укрепи обетите ми.
Пареща джинджифилова тръпко, ти беше последният вкус на
езика ми, когато пристъпих в сърцето на огъня на Шампати.
Пламъците му плъзнаха по кожата ми, която бързо се
разтапяше, и затвориха завинаги клепачите ми.
И когато се събудих в леглото си от пепел в Америка година
или миг по-късно, магазинът вече беше издигнал защитната си
обвивка около мен, подредените старателно по рафтовете
подправки ме очакваха, ти беше първият вкус, джинджифил,
упорит и златен, който усетих на гърлото си.

Когато небето стане болезнено червено от залеза и смога и

мършавите палми до автобусната спирка хвърлят дрипавата си
сянка над вратата ми, знам, че е време да затварям.
Разгъвам дървените щори и ги спускам върху сипаничавото
лице на бледата луна. В сивото стъкло на прозореца, което е
единственото огледало в магазина, за миг се появява
отражението ми. Затварям очи и отстъпвам встрани. След като
Повелителната приеме магическото си тяло, тя никога вече не
бива да поглежда лика си. Това правило не ме натъжава, защото
и без да поглеждам, знам колко съм стара и колко далеч съм от
красотата. И това съм приела.
Питате се дали винаги е било така.
Не.
Ах, онзи първи път, когато влязох в притихналия магазин,
миризмата на влажен цимент, пропиваща се в стените, в тялото
ми… Повдигнах ръцете си, толкова тежки от отпуснатата кожа с
всички тези старчески гънки, и почувствах как в гърдите ми се
оформя гигантска черна дупка и оттам се надига вик. Не и това,
не и това. Треперенето на коленете ми, докато се изправях,
болката, която пробождаше изсъхналите кости на ръцете ми.
Моите красиви ръце.
Гневът, чието друго име е съжаление, се разрасна в мен като
опустошителен огън. И все пак нямаше кого да виня. Старицата
ни беше предупреждавала стотици пъти за това.
О, глупава Тило, винаги бързаща напред, винаги убедена, че
знаеш всичко.
След известно време гневът отстъпи назад, заместен от
болката. Може би помъдрях и го преодолях. А може би ми
помогна песента на подправките? Защото когато ги държах в
безформените си старчески ръце, подправките пееха по-чисто
от всякога, мелодията им беше красива и силна, като екстаз.
Сякаш знаеха, че сега съм напълно тяхна.
И аз бях. Аз съм. Щастлива.
На входа на магазина затварям вратата. Заключвам резето.
Слагам куката. Вдигам тежката метална решетка на мястото й.
Пляскам с ръце пред всеки отвор в помещението и изговарям
думите, за да прогоня плъховете и другите гризачи, за да не
влизат вътре злите духове, които заразяват лещата със зелена
плесен и карат лютеницата да загние в запечатаните стъклени
буркани.
За да държа встрани момчетата, които скитат нощем по
улиците. Момчетата с мека кожа на лицето, с прасковен мъх
вместо бради, но със заякнали от гняв тела – гнева на нищетата.
Жаждащ, раздиращ, крещящ в главите им. Защо. Защо ние
нямаме, а вие имате.
 Стените на магазина потъмняват още и още, докато станат
невидими за чуждите очи. Дори ако стоите отвън, точно пред
него, на празното пространство между съседните сгради ще
виждате само как потрепват смътни сенки.
Време е да разпръсна заклинанията си в центъра, там, където
подът се накланя леко. Отгоре гола крушка хвърля големи
мрачни сенки, покривът изчезва сред сив като пушек цвят. Около
мен има кофи с брашно, баджра, тумбести бурета с масло от
рапица, стабилни, успокояващи. Чували с искряща морска сол,
за да ми правят компания. Подправките, нашепващи тайните си,
простенващи желанията си.
Аз също копнея. Когато лежа долу, градът влива в мен
пулсиращите от всички страни болка и страх и нетърпелива
любов. Всяка нощ ми се иска да го притежавам, този обикновен
живот, от който се отказах заради подправките, който изживявам
чрез мислите и чувствата на другите.
Тило, чийто живот е толкова спокоен и контролиран, винаги
един и същ, лишен от вкуса на виното, този вкус на смъртната
тъга, на смъртната надежда.
Всяка мисъл е гореща следа, която ще се превърне сама в
думи, в лице и ще се появи в стаята ми, ако го поискам
достатъчно силно.
Първо идват мислите на нощните момчета, силно бръмчене
като трептящите електрически жици преди буря.
О, силата, радостта, опиянени сме от нея, когато
излизаме навън сами из улиците на града, размахващи вериги,
пеещи, и хората се прибират по дупките си, вмъкват се и се
скриват като хлебарки. Ние сме царе. И оранжевият пламък,
който избликва от устата на нашите любими, нашите
метални любими, нашите любими, които ще ни донесат
смърт, смъртта е толкова по-добра от любовта, за която
сме молили толкова пъти, но тя така и не дойде.
Нощните момчета с бели като на албиноси очи, безцветни очи
като отрова. Те смразяват сърцето ми. Отблъсквам обратно
техните мисли в мрака, който ги обвива, но аз най-добре знам,
че невидимото не означава изчезнало.
 Но ето друг образ. Жена в кухня, готви ориз. Тя е ароматна
като зрънцата, които търкаля между пръстите си, за да провери
дали са готови. Оризовата пара омекотява кожата й,
разхлабва косата й, която цял ден е била стегната здраво и
високо. Изчиства петната под очите й. Днес е ден за заплати,
така че тя може да започне с пърженето. Синапените зърна се
разпиляват из тигана, патладжанът и тиквичките стават жълто-
червени. В кърито с карфиолени глави, големи като бели
юмруци, смесва лютиви подправки, гарам масала, за да донесе
търпение и надежда в дома. Тя ли е една от многото жени в
стотиците индийски къщи, които посипват върху сладкото мляко
с ориз, кхир, къкрило тихо цял следобед на огъня,
кардамоновите семена, купени от моя магазин? Те ще донесат
на семействата им хубави сънища, които ще ги пазят да не
полудеят.
Мислите й се блъскат една в друга из главата ми.
Всяка вечер тичам напред-назад, от кухнята до прозореца,
като полудяла, докато децата се приберат. Така съм след
онова, което се случи на момичето на Гупта – и то посред бял
ден, боговете да ни пазят! И за баща им се тревожа, вече е
без работа, да не се е сбил с бившия си бригадир или с
лихваря. Или пък е отишъл с другите мъже в кръчмата и е
забравил за времето. Когато поставях сватбения венец на
врата му, мислила ли съм, че това е да си съпруга и майка – да
ходиш по острието на бръснача, изпълнена със страх, а от
двете страни да те дебнат вълци. И най-лошото от всичко
са устите им, ушите им, които виждам и насън как се
отварят, пълни единствено с глад вече толкова много дни
през този месец, молещи: „ Моля те, амма* дай ни още по една
лъжица ориз, амма, моля те!“. А аз се извръщам настрани с
очи като камък.
[* Амма (хинди) – майка. – Б.ред.]
Мъжете, къде са те? Техните мисли излъчват аромата на
изсъхнала земя през година, в която мусоните не са дошли.
Водят ме в стаи, където по стените висят снимки от стари
календари. Плажът Джуху*, Златният храм. Зинат в лятна рокля
с пайети.
 [* Джуху – прочут плаж в Бомбай; Златният храм – храм в
Пенджаб; Зинат Аман (р. 1951 г.) – една от най-прочутите
индийски актриси през 70-те години, първа започнала да се
облича с европейски дрехи; бивша Мис Индия и Мис Азия. –
Б.пр.]
Сега ги виждам, захвърлили обувките си, подутите им крака са
вдигнати и поставени върху нестабилни масички. Вдишват
старите, успокояващи миризми и звуци. Стрит кориандър,
запечени семена от копър, саунф, тихото mодрънкване на
женски гривни. Почти като у дома. Стискат с ръце бутилките
бира „Тадж Махал“, които са купили от моя магазин, прехапват
устни. Усещам в устата си солената кръв, докато мислите им ме
заливат.
Ах, тази бира е толкова пенлива и мека на вкус, но после в
гърлото идва лека горчилка като дългогодишна
неосъществена мечта. Никой не ни каза, че ще бъде толкова
трудно в тази Амеееерика, да търкаш по цял ден мръсните
подове, да лежиш под двигателите, които изпускат черно
масло, да караш чудовищните камиони, бълващи катран не
само върху пътищата, но и върху дробовете ни. Да стоим зад
гишетата на рецепциите в евтините мотели и да се
усмихваме, докато подаваме ключовете на курвите. Да,
винаги да се усмихваме, дори когато хората казват: „Чужди
копелета, шибаняци, идват в страната ни и крадат
работата ни“. Дори когато полицаите ни се нахвърлят,
защото се намираме в погрешната част, богатата част на
града. Досега вече трябваше да сме си вкъщи, в Тричи, в
Кхарагпур, в Барейли*
[* Големи градове в Индия. – Б.пр.]
Под сладкото жужене на вентилатора на тавана в стаята
с мозайки, с морскозеления под, да лежим на копринените
възглавници и прислужницата да ни носи леденостуденото
ласи с плуващи в него розови листенца*.
[* Ласи (lassi) – традиционна индийска напитка от кисело
мляко, подобна на айран, с различни подправки. – Б.пр.]
Но хазяинът все увеличава наема, миналата седмица
проклетата кола не запали, а и децата растат толкова бързо
и дрехите все им умаляват. Както и да е. Тази седмица ще
взема автобуса за езерото Тахо и ще поиграя в
казината,.може да имам късмет – като Арджун Сингх, който
спечели лотарията и на следващия ден отиде при шефа си в
магазина и му каза: „Плюя на теб и на скапаната ти работа.
На скапаната ти работа, на скапаната ти работа…
Вече е време за вечеря. Майките се провикват и децата
оставят домашните си, столовете се дърпат, димящите ястия се
слагат на масите. Ориз. Кхир. Раджма. Карела сабджи*.
[* Раджма (rajta) – червен боб; карела сабджи (karela sabji) –
ястие със зеленчуци и кашу, карелата е зеленчук от
семейство тиквени. – Б.пр.]
Момиче. Косата й е сплетена на две стегнати плитки,
пригладени и покорни. Седнала е с прибрани крака, така, както
майка й е казвала, че правят добрите момичета. Повдига купата
с кхир и мислите й, лутащи се като прашни врабчета из мрачна
уличка, внезапно се оцветяват в яркосиньо като онази красива
птичка, кралското рибарче.
Днес има кхир, след толкова дълго време. Има достатъчно
и след като сипахме на татко и на големия ни брат, има дори
и за майка, която винаги яде последна. Кхир с бадеми,
стафиди и хрупкави шушулки кардамон, защото старата
жена в магазина каза, че са на разпродажба, когато видя, че ги
гледаме. Отхап-вам от сладостта му, бялото мляко се
отпечатва на горната миустна и сякаш е дошла Нова година.
И като на Нова година мога да си пожелая всичко. И аз го
правя. Пожелавам си къща, голяма двуетажна къща с цветя
отпред, а от прозорците не виси пране, и има достатъчно
стаи, за да не спим по двама души на едно легло, достатъчно
бани, за да се къпем дълго, и гореща вода, разбира се.
Пожелавам си лъскава нова кола със златисти джанти и бели
кожени седалки, а може би и мотор, червен мотор, който
направо спира дъха на всички, когато големият ни брат реши
да ни повози на него. За майка чисто нови обувки вместо
онези, старите, които подлепва с вестник, и искрящи обеци
като на жените по телевизията. А за мен, за мен много,
много кукли Барби, Барби с нощница и Барби с бална рокля, и
Барби с бански, със сребърни обувки с високи токчета и с
червило, и с истински гърди. Барби с толкова тънко кръстче
и с толкова златна коса, и най-вече, с толкова бяла кожа, и да,
макар да знам, че не бива, и трябва да се гордея, че съм
индийка – така казва мама – аз си пожелавам тази
американска кожа, тази американска коса, тези американски
сини, сини очи. И тогава никой няма да ме зяпа, а ако го
правят, ще бъде само за да ахват от възхита.

Всеки ден в магазина има цвят и аромат. А ако знаете как да

се вслушвате, и мелодия. Петъкът например, когато съм най-
близко до безпокойството, бръмчи като двигател на кола,
жадуващ да потегли. Бръмчащ и вибриращ, готов да изчезне
покрай неоновия надпис на магистралата, след който се
простират свободните полета с индигов цвят. Вдишваш го през
цялото време, защото кой знае кога ще можеш да си поемеш
отново дъх от него. И тогава откриваш, че спирачките са
повредени и не можеш да спреш.
Така че може би е съвсем логично, че Самотния американец
идва в магазина ми в петък вечер, когато пълната луна вече се
издига над рамото на жената от разкъсания билборд на шосето,
жената с черната коктейлна рокля, държаща чаша с уиски
„Чивас Регал“ в ръка. Фаровете на минаващите коли осветяват
кристалчетата по роклята й и те сияят като предчувствие за
нещо прекрасно. Очите й са като дим, устните й са като нарове.
Те ме нараняват. И когато се заслушам, препускащите коли
звучат печално като вятъра, който духаше сред бамбуковите
дървета на острова.
Искам да му кажа, че затварям, но после поглеждам към него
и не мога да го направя.
 Не е като да не съм виждала американци. Идват тук
постоянно, академични типове със сака с кръпки на лактите или
жени с дълги поли в земни цветове, кришнари, облечени в
курти* и с обръснати глави, студенти с раници на гръб с
непрани дънки, хипита с пуснати свободно коси и накичени с
мъниста. Всичките искат пресни семена от кориандър,
органични, естествено, или специалното масло гхи за диетата
им за пречистване на кармата, или пък вчерашни сладки бурфи
на половин цена. Някои питате шепнещи гласове: „Ей, госпожо,
да имаш хашиш?“.
[* Курта (hurtа) – традиционно индийско облекло от две
части, туника и панталон. – Б.пр.]
Давам им каквото искат. Забравям ги.
Понякога се изкушавам. За миг. Когато Квези идва с тъмната
си като вино кожа, с къдриците си, които се вият като филизи от
нощни облаци. Квези, който върви с походката на воин, без да
вдига шум, който се движи из магазина така спокойно и изящно,
без страх, че ми се приисква да го попитам с какво се занимава.
И този белег като следа от мълния на челото му, тази
подутина на счупеното кокалче и лепенката на лявата му ръка.
Но не го правя. Не ми е позволено.
— Помни за какво си отишла там – казваше Старицата. – Да
помагаш на своите хора, само на тях. Останалите трябва да
отидат някъде другаде.
Затова оставям шума в магазина да заглуши историята на
Квези. Извръщам очи от неговите желания, оцветени простичко
като поляните от детството ни. Премервам и опаковам покупките
му – нахут на прах, стрит кимион, две връзки зелени листа от
кориандър, силантро. „Много хубаво“, отвръщам аз, когато той
ми казва, че ще прави пакора* за много специален свой приятел
и без повече приказки му пожелавам хубав ден. И през цялото
време държа вратата на ума си затворена.
[* Пакора (pakora) – панирани и запържени хапки от различни
зеленчуци. – Б.пр.]
Но Самотния американец ме кара да се чувствам различно.
Като че ли ще ми бъде трудно да направя същото с него. Не е
заради дрехите, които носи. Черни панталони, черни обувки,
семпло черно кожено яке – но дори и аз, прекарваща времето си
в своята тясна кутийка, мога да кажа, че са изключително скъпи.
Нито заради начина, по който стои, слаб и уверен, небрежно
пъхнал едната си ръка в джоба, поклащаш се леко на токовете
на обувките си. Нито заради лицето му, въпреки че то е
достатъчно интересно с острата извивка на челюстта, с високите
скули, намекващи за упоритост на характера, и с гъстата синьо-
черна коса, падаща върху челото с нехайна елегантност. И очите
му, много тъмни, с малки точици светлина, потрепващи дълбоко
вътре в тях. Нищо в него не показва, че е самотен, освен
крехката като паяжина мисъл, появила се в ъгълчето на
съзнанието ми. Няма нищо, което да ми обясни защо се
заинтересувах от него.
И после разбирам. С другите винаги знам какво искат, какви са
желанията на сърцето им. От самото начало.
— О, просто разглеждам – казва той, когато го питам със
старческия си глас, който внезапно ми се приисква да не е
толкова треперлив.
Просто разглеждам. Устните му се извиват в изненадващо
крива усмивка и той ме поглежда изпод правите си вежди, като
че ли наистина ме вижда, мел, под привидното ми тяло, и
гледката му харесва. Макар да е невъзможно.
Той продължава да се взира право в очите ми така, както само
Старицата го беше правила.
Нещо вътре в мен се преобръща, някакъв много стегнат възел
е разсечен на две.
О, опасност.
Не мога изобщо да го разгадая. Влизам вътре в него, за да
потърся, обвита в копринен облак. Всичко, което знам, е
потръпването на веждата му, като че ли е открил нещо много
забавно. Но естествено, глупаво е да си мисля, че знае с какво
се занимавам.
Обаче искам. Искам той да знае. И искам, след като разбере,
отново да намира всичко за интересно. От колко време никой не
ме е поглеждал по друг начин, освен с невежество? Или с
благоговение? Докато мисля за това, самотата изпълва
дробовете ми, нова болезнена тежест, която ме отнася като
гигантска вълна. Това е изненадващо. Не знаех, че
Повелителните могат да изпитват самота.
Американецо, и аз просто разглеждам. Мислех, че за мен този
период свърши, когато открих подправките, но сега виждам теб и
вече не съм толкова сигурна.
Искам да му го кажа. Искам да вярвам, че той ще разбере.
В главата ми отеква ехо като от пеещ камък. Повелителката
трябва да изтръгне своите желания от гърдите си и да
запълни зейналата дупка с нуждите на тези, на които служи.
Това е моят глас, идващ от време и място, които са толкова
далече оттук, че ми се иска да ги нарека нереални. Да им
обърна гръб. Но.
— Добре дошъл сте, разглеждайте – казвам на Американеца с
напълно равнодушен, професионален тон. – Аз ще се приготвям
да затварям магазина.
За да си създам работа, започвам да премествам пакетите с
папад, слагам печати на хартиените торбички, премествам коша
с аmmа от другата страна на вратата.
— Нека ви помогна.
И преди да си помисля, че гласът му е като запечен златист
бесан* смесен със захар, ръката му вече е на ръба на коша и
докосва моята.
[* Бесан (besan) – нахутено брашно. – Б.пр.]
Какви думи да избера, за да опиша това докосване, което
протича през мен и ме разрязва като огнено острие и
същевременно е толкова сладостно, че ми се иска тази болка
никога да не спира? Издърпвам ръката си встрани,
подчинявайки се на законите на Повелителките, но усещането
остава.
И тази мисъл: никой досега не е искал да ми помага.
— Страхотно местенце си имате тук. Харесва ми атмосферата
– казва моят американец.
Да, знам, че си позволявам прекалена свобода, като го
наричам „моя“. И като се усмихвам в отговор, вместо да му кажа:
„Моля, вървете си, вече е прекалено късно, сбогом, лека нощ…“.
Вместо това вземам един пакет.
 — Това е дхания – казвам аз. – Семена на кориандър, овални
като земята, за прочистване на зрението ви. Когато го накиснете
във вода и после я изпиете, отварата ще ви освободи от старата
вина.
Защо му казвам това? Тило, спри.
Но този копринен облак изкарва думите от мен. И ги прелива в
него.
Той кимва и докосва малките кръгли зрънца през найлоновата
обвивка, любезно, без да показва изненада, сякаш това, което
чува, е най-обикновеното нещо на света.
— А това – отварям един капак, загребвам с шепа и оставям
финия прах да изтече между пръстите ми – е амчур. Прави се от
черна сол и изсушено и стрито манго – лекува вкусовите
усещания, връща отново любовта към живота.
Тило, не дрънкай като момиченце.
— Ах – навежда се, за да го помирише, и повдига очи,
усмихвайки се одобрително. – Ароматът е съвсем различен от
всичко, което съм срещал досега, но ми харесва.
После отстъпва назад.
И казва с напълно равнодушен глас:
— Задържах ви прекалено дълго. Сигурно трябва да
затваряте.
Тилотама. Какво си въобразяваше? Да си помислиш, че той
може да се заинтересува.
На вратата мъжът вдига ръката си – за поздрав или за сбогом,
а може би просто за да разчисти прашинките от въздуха пред
себе си. Изпитвам огромна тъга, защото си тръгва с празни
ръце. Защото не успях да открия това, което търсеше. Защото
нещо вътре в мен се гърчи и ми казва, че съм го загубила,
единствения мъж, чието сърце не успях да разгадая.
И тогава.
— Доскоро, ще се видим – казва Самотния американец и ми
се усмихва с искрящата си диамантна усмивка. Сякаш наистина
го мисли. Сякаш и той ще чака с нетърпение.
 След като Самотния американец си тръгва, започвам да се
лутам из магазина, безпричинно тъжна. Недоволството, тази
стара отрова, от която мислех, че съм излекувана, забълбуква и
полепва отново по мен. Не мога да затворя магазина. Вдигането
на решетката ще означава, че той наистина си е тръгнал.
Уличните лампи отвън премигват. Мъжете и жените повдигнат
яките на палтата си и изчезват сред мрачното дрънчене и хаоса
на метрото. Жълта мъгла изпълва пустите улици, а корабните
сирени започват да вият в далечината и ни напомнят колко
мимолетно е щастието.
Търся подправка за него.
— Различните подправки могат да ни помогнат за различни
проблеми – казваше ни Старицата на острова, след като ни
обясняваше как да лекуваме с обичайните средства. – Но за
всеки човек съществува и една отделна, специална подправка.
Не, не и за вас – Повелителките не бива никога да използват
подправките за свои нужди. Но за тези, които идват при вас,
има. Нарича се махамул, подправката корен, и е различна за
всеки. Махамул, за да увеличиш богатството си, за да
привлечеш успеха или радостта в живота си, за да отблъснеш
лошия късмет. Когато не знаете как да помогнете на някого,
трябва да се заровите дълбоко в себе си и да потърсите неговия
махамул.
Самотни американецо, откъде да започна, аз, която винаги
съм се гордяла, че бързо откривам лека за всекиго?
Преглеждам рафтовете. Кало джире? Аджвайн*?
[* Аджвайн (ajwain) – дребни семена със сиво-зелен цвят,
приличащи на семената на анасона. На мирис е между чубрица
и кимион. – Б.пр.]
Смес от манго и джинджифилов корен? Чоон, парещият зелен
лимон, увит в листа от бетел? Нищо не ми се струва подходящо.
Нищо не е правилно. Може би вината е в мен, в моята разсеяна
душа. Защото не мога да спра да мисля за тези тъмни като
тропическа нощ очи, дълбоки, пълни с гибел?
И защо продължавам упорито да го наричам „самотен“? Може
би в този момент, в който стоя недоволна от себе си сред
редиците с леща и заравям до лакти неспокойните си ръце в
коша с раджма и оставям прохладните червени бобени зърна да
се търкалят по кожата ми, той завърта ключа. Вратата се отваря
и жена със златна коса се надига от дивана, за да го…
Не. Не е така. Няма да позволя да бъде така.
Той влиза и включва осветлението и в празната стая се понася
звукът на сарод*, обляга се върху джайпурската възглавничка**
– защото обича всичко индийско – и мисли за това, което е
видял днес. Магазинчето с аромати от целия свят, жената с очи
без възраст, които се взират в него…
[* Сарод (sarod) – струнен инструмент, използван най-често
в класическата индийска музика. – Б.пр.]
[** От град Джайпур – столица на щата Раджастан. – Б.пр.]
Безполезни копнежи, безполезни, опасни копнежи.
— Когато започнете да вплитате собствените си желания във
виденията си – казваше ни Старицата, – истинското зрение ще
ви бъде отнето. Ще се объркате и подправките повече няма да
ви се подчиняват.
Назад, Тило, преди да е станало твърде късно.
Тласкам ума си към празнотата. Ще се доверя единствено на
ръцете си, на ръцете си с техните пеещи кости, за да разбера
какви са желанията на Американеца.
Решетката на магазина не е вдигната, магазинът стои така,
блестящ кристален мускал под отровното ходило на нощта.
Прагът на вратата е посивял от купищата нощни пеперуди. Но
сега не мога да се занимавам с това.
Влизам във вътрешната стая и затварям очи. В тъмнината
ръцете ми сияят като фенери. Прокарвам пръсти по прашните
лавици.
Искрящи пръсти, коралови пръсти, чакам да ми кажете какво
да правя.
В спалнята си Самотния американец изритва обувките си,
отмята копринените завивки на леглото си. Съблича ризата си и
я пуска на пода. Светлинките от свещите се заиграват по
раменете му, по гърба му, по твърдите му, мускулести задни
части, докато той сваля и панталоните си и се изправя, жилав,
изваян от слонова кост. Всеки момент ще се обърне…
 Устата ми се овлажнява. През всичките си предишни животи –
като предсказателка на бъдещето, царица на пиратите и
послушница на острова на подправките – никога не бях виждала
гол мъж, никога не бях пожелавала да видя.
После ръцете ми потреперват, за да ме накарат да спра.
Не сега, ръце мои, не сега. Дайте ми само още един миг.
Но те са неподвижни, непреклонни. Мои и не мои. Свити в
юмрук около нещо твърдо и зърнесто, пулсираща бучка, чиято
остра миризма разсича видението ми.
Образите се напукват, прах или сън, и изчезват.
Въздъхвам и отварям с нежелание очи.
В ръката си стискам бучка асафетида.
Твърдата искряща скала от Марс, тласкаща притежателя си
към слава, далеч от съблазните на Венера. Гибелната жълта
асафетида, която ще отмие мекотата от мъжа и ще му остави
само костите и жилите.
Внезапен порив на вятъра вкара вътре миризмата на влажни
палта. Подът е като плаваща ледена покривка и аз се препъвам
по него. Придвижвам се към вратата. Решетката е ужасно тежка
в ръцете ми. Почти не мога да я вдигна. Използвам цялата си
сила, за да я изтегля нагоре, преди да е станало прекалено
късно.
Асафстидахинг, която е противотровата на любовта.
Облягам се изнемощяла на вратата. Вече знам какво се
очаква от мен, Повелителката на подправките, но и тяхна
слугиня.
Чувствам, че ме наблюдават, спотайват дъха си.
Дори въздухът в магазина е като желязо.
Когато успявам отново да се помръдна, отивам до витрината с
подаръците. Отмествам батиковите шалове и възглавничките с
парченца огледала и ножовете за рязане на хартия и
теракотените статуетки на богини, оставям ги всичките да
паднат на пода, докато най-накрая я намирам. Малката кутийка
от слонова кост с кадифена подплата, тъмна като крило на кос.
Отварям я, поставям вътре асафетидата и изписвам с изящния
си наклонен островен почерк, на който ни учеше Старицата: За
Самотния американец.
 Около мен се надига успокоено меко бръмчене. Ветрецът
погалва бузите ми, нежно издишане изпълва въздуха с
одобрение. А може би това са сълзите – моите, на Тило, която
никога досега не е плакала?
Извръщам лицето си от магазина, от очите на милионите
подправки, малки, ярки, гледащи отвсякъде. Стоманени
остриета, като гвоздеи, върху които да стъпя или полегна. За
пръв път, откакто станах Повелителка, дръпнах покривалото,
спуснато над най-скритите ми мисли.
Не съм сигурна дали моята заблуда ще проработи.
Но изглежда се получава. Или просто подправките ми
нашепват нещо?
Плъзгам обратно кутийката в задната част на рафта под
касовия апарат, за да изчака сред прахта, докато той се върне.
Лягам на пода. Около мен подправките се успокояват,
настройват се към ритмите на нощта. Любовта им се обвива
тежко около мен като седмократното златисто сари бенараси,
което жените носят на сватбите си.
Толкова много любов, как да дишам?
Когато магазинът е приспан, отварям вратата на скритата стая
в мен и поглеждам вътре. Не съм изненадана от това, което
виждам.
Няма да я дам тази вкоравяваща сърцето асафетида на моя
самотен американец.
Независимо какво искат подправките.
Още не или никога?
Не знам отговора.
Но дълбоко в себе си усещам първия трепет,
предупреждението за предстоящото земетресение.

Богатите индийки слизат от хълмовете, които блещукат по-

ярко от звездите, толкова ярко, че е лесно да забравиш, че това
е просто електричество. Колите им лъщят като излъскани с
восък ябълки, плъзгат се плавно като лебеди над дупките на
улицата пред магазина ми.
 Колата спира, облеченият с униформа шофьор изскача рязко,
за да задържи отворена задната врата със златиста дръжка, и
крак в златист сандал стъпва на тротоара. Нежен и извит, и
почти бял. Изящни пръстчета с нокти като розови листенца се
отдръпват с презрение от това, което се търкаля по улицата –
хартийки, гниещи обелки, кучешки лайна, използвани
презервативи, захвърлени от прозорците на някоя кола.
Богатите индийки рядко говорят, сякаш прекалено многото
пари са запушили гърлата им. Вътре в магазина – в който са
дошли само защото приятелките им са казали: „О, толкова е
старомоден, трябва да го видиш поне веднъж!“ – те сочат. И
шофьорът търчи и го взема. Ориз Басмати, екстра дълъг,
накиснат в юта, за да стане сладък. Най-финото брашно,
истинско, индийско. Синапено масло в красива и скъпа стъклена
бутилка, въпреки че точно до нея е евтиното масло в кутия.
Шофьорът се олюлява от тежестта на товара си. Но има още.
Пресни тиквички, лауки, донесени от Филипините, сминдух с
изумруденозелени листа, метхи сааг, който отглеждам в саксия
на прозореца. Цяла кутия с шафран с цвета на огнени пламъци
и накрая шам-фъстък с тънки черупки, най-скъпият вид, зелен
като мангови листа – пакет от половин килограм.
— Ако изчакате една седмица – казвам аз. – ще бъдат
намалени.
Богатите индийки ме поглеждат с тежките си очи, които са
почти напълно лишени от цвят. Кимват на шофьора и той взема
още два пакета.
Опитвам се да скрия усмивката си.
Богатите индийки извиват шиите си и повдигат брадички,
защото винаги трябва да са нещо повече от другите хора, по-
високи, по-красиви, по-добре облечени. Или поне по-богати.
Носят телата си като портмонета навън и в сатенените си коли,
оставяйки зад себе си ронливата миризма на стари банкноти.
Други богаташи изпращат списъци с исканите от тях неща,
защото да си богат отнема много време. Голф, круизи,
благотворителност, официални обеди, пазаруване за новото
„Ламборгини“ и кутии за пури, инкрустирани с лапис лазули.
 Има и такива, които са забравили, че са индийци, и ядат само
хайвер.
За всички тях вечер горя свещения босилек, тулещ, който е
растението на скромността, укротителят на егото. Сладкият дим
от босилек, чийто вкус познавам много добре, защото Старицата
го гореше доста пъти специално за мен на острова. Босилекът,
посветен на Шри Рам. Това е билката, която уталожва стремежа
към власт, обръща мислите навътре и отдалечава от земната
суета.
Защото вътре в себе си и богатите хора са просто хора.
Когато се вгледам по-надълбоко в живота на богаташите,
понякога това, което виждам, ме подтиква към смирение. Казвам
си, виж ти, кой би помислил… Ето например Анант Сони. В края
на тежкия ден в света на корпоративните видеоконференции
присяда до леглото на майка си и разтрива изкривените й от
артрита ръце. И съпругата на д-р Ланчандани, която се взира
навън през прозореца на спалнята си, без да вижда, защото
мъжът й е в далечен край на града с друга жена. И Прамела
Виджх, която продава къщи за милиони долари и праща пари на
сестра си в убежище за малтретирани жени. И Раджеш, чиято
компания излиза на големия пазар в същия ден, в който лекарят
бута към него листа с резултата от биопсията и казва:
„Химиотерапия“.
А точно сега пред мен е жена със свръхголеми джинси „Бил
Блас“ и с обувки „Гучи“ купува купчини хляб наан за партито си
тази вечер и потропва с яркочервените си нокти по щанда,
докато аз пакетирам кафявите питки, сякаш казва с пискливия
си глас „Хайде де, бързам!“. Но вътре в себе си тя мисли за сина
си. Напоследък се държи много странно, мотае се с момчета,
които я плашат с обеците си бръсначи, мотористки якета и тежки
ботуши, сякаш са тръгнали на война, със студените си,
студени очи и стиснати устни, които са станали негови очи,
негови устни. Да не би да употребява… Умът й бяга надалече от
думата, която не може да произнесе дори сама на себе си, и под
пластовете фон дьо тен, основа, пудра, руж и плътни лилави
сенки на клепачите на лицето й се появяват невидими за
чуждото око рани, рани от любов.
 Богата жено, благодаря ти, че ми напомни. И под най-
лъскавата броня, обкована със злато и диаманти, пулсира
ранима плът.
В ъгълчето на нейната скъпа чанта „Гучи“, която е в тон с
тоалета й, пъхам незабелязано хартуки, изсушеното семе с
формата на утроба, което си няма американско име. Хартуки,
за да помогне на майките да понесат болката, която започва с
раждането и продължава завинаги, едновременно болка и
радост, заплетено черно и синьо, като пъпната връв около
вратлето на новородено.

Съботата се появява над мен като неочаквана дъга, извила се

под черно птиче крило, като въртяща се бързо и все по-бързо
пола на танцьорка на катхак*.
[* Катхак – една от осемте форми на индийските
класически танци, произхождащи от Северна Индия. – Б. пр.]
Съботата е музиката, гърмяща от колата на младите мъже,
които карат по шосето опасно бавно, тя е това, което те търсят.
Съботата спира дъха ми. За нея слагам табелки: ПРЕСЕН
МЕТХИ. ДОМАШНО ПРОИЗВОДСТВО. ПОДАРЪЦИ ЗА
ДИВАЛИ* НА НАЙ-НИСКА ЦЕНА. НАЙ-НОВИТЕ ФИЛМИ С НАЙ-
ДОБРИТЕ АКТЬОРИ. ДЖУХИ ЧАВЛА И АМИР КХАН, НАЕМЕТЕ
ЗА ДВА ДНИ НА ЦЕНАТА НА ЕДИН. И дори малко
предизвикателното – ПИТАЙТЕ, АКО НЕ МОЖЕ ДА НАМЕРИТЕ.
[* Дивали-индийски празник, подобен на християнската
Коледа. Нарича се още и „фестивал на светлината“. – Б.пр.]
Толкова много хора има в събота, че стените трябва да си
поемат дълбоко дъх, за да могат да ги задържат вътре. Всички
тези езици – хинди, ория, асаме, урдутамили, английски,
напластени един върху друг като мелодии на тамбура, всички
тези гласове, искащи повече, отколкото казват думите им,
молещи за щастие, само дето никой не знае къде точно да го
потърси. И така, аз трябва да се вслушам в празнините между
тях, да ги премеря със сухите си коралови ръце. Трябва да
напявам заклинания върху пакетите и чувалите, докато тегля и
връзвам покупките, докато се провиквам с преправения си глас,
опитвайки се да звуча строго: „Моля, не пипайте!“ и „Ако счупите
бутилката, ще трябва да я платите“.
Всички вие, които идвате в магазина ми в събота – обичам
ви. I
Не си мислете, че само нещастни хора посещават магазина
ми. И други идват, и те са много. Баща, понесъл дъщеричката си
на раменете си, влиза, за да вземе ладду на път към зоопарка.
Двойка пенсионери, тя го подкрепя за лакътя, докато той се
обляга на бастуна си. Две съпруги, излезли по женски в
следобеда да си поклюкарстват и напазаруват. Млад
компютърен специалист, възнамеряващ да впечатли с новите си
готварски умения родителите си, които ще му идват за пръв път
на гости. Те минават през вратата мис лекота и докато обикалят
рафтовете от редица на редица и избират, около тях блещукат
бледи светлинки.
Виж, листа от мента, под и на, зелени като горите от
детството ни. Помириши колко свежо и силно ухаят, дори
само това може да те зарадва. Отвори пакет чили-кашу и
пъхни шепа в устата си. Сдъвчи. Този лютив вкус, как хрупкат
и се ронят, сладостните сълзи, които бликат в очите ви.
Ето прах кум-кум* червен като сърцето на хибискуса – да го
поставим на челото си за късмет. И виж, виж. Сапун със
сандалово дърво – какъв силен, успокояващ аромат! Същата
марка е каквато ми купуваше в Индия преди толкова години,
когато бяхме още младоженци. О, живот, колко прекрасен
можеш да бъдеш.
[* Кумкум – цветен прах за религиозни събития, използван
много в Индия. Прави се или от куркума или от шафран. –
Б.пр.]
Изпращам благословия след тях, когато си тръгват, шепот на
благодарност, задето ми позволиха да споделя тяхната радост.
Но вече съм се извърнала в мислите си, вече се обръщам към
другите. Онези, от които аз се нуждая, защото те се нуждаят от
мен.
Ману, който е на седемнайсет, със спортно яке, толкова
яркочервено, сякаш крещи, влиза припряно да вземе пакет
баджра атта за майка си, преди да отиде да играе баскетбол в
училище. Гневният Ману, който е в гимназия „Риджфилд“ и си
мисли не е честно, не е честно. Защото всеки път, когато
спомене за бала, баща му крещи: „Само пиене, уиски, бира и
натискане на ония мръсни танци с евтини американски
момичета в къси поли, какво си въобразяваш?“. Ману, който
свива пръстите на краката си в страхотните лъскави маратонки
„Найк“, купени с парите, спестени от чистенето на баните и
тоалетните в мотела на чичо му. Би ги събул веднага, ако имаше
земя, на която да стъпи. Своя земя.
Ману, давам ти сусамов сладкиш, приготвен със сладка
меласа, гур, за да забави малко твоя бяг, само толкова, колкото
да чуеш любовта на баща си, който се страхува, че те загубва,
че Америка те отнема от него.
И Дакша, която идва облечена с престилката си на
медицинска сестра, колосана и сияеща от чистота, и дори
обувките й се усмихват.
— Дакша, какво искаш днес?
— Лельо*, днес е екадаси, нали знаеш, единайсетият ден на
Луната, и свекърва ми, която е вдовица, не бива да яде ориз.
Затова си мислех да взема малко жито, за да направя пудинг,
далиа, за нея. А така и така съм дошла, ще взема и малко от
твоя сминдух, мъжът ми много обича питките метхи паратха.
[* Уважително обръщение към по-възрастни жени, не е
необходимо да имат роднинска връзка. — Б.пр.]
Докато тя преглежда тъмнозелените листа, аз наблюдавам
лицето й. Сиянието е изтрито от него, усмивката е заличена.
Всяка нощ, след като се прибере у дома от болницата, тя
започва да готви, пече и приготвя чапати, горещи, горещи, с
гхи, защото свекърва й казва, че старата храна може да се яде
само от слуги и кучета. Вари, пържи, подправя, налива супа,
поднася, отсервира, докато всички седят и казват „Добре“ и „Да,
може още“, дори и мъжът й, без никой да й помага, защото – все
пак – кухнята е само за жените.
Когато я питам, тя отговаря: „Да, лельо, тежко е, но какво да
правя. Нали трябва да се грижим за възрастните си роднини. Ще
създам много проблеми у дома, ако кажа, че не мога да върша
цялата тази работа. Но понякога ми се иска…“
Спира. Дакша, чието мнение никой не зачита и тя отдавна е
забравила как да изказва желанията и мислите си на глас. А
вътре в нея, напирайки на небцето й, огромни и мълчаливи, се
блъскат да излязат ужасите, които вижда всеки ден. Младите,
прекалено млади мъже в отделението за болните от СПИН,
вехнещи в своите разпадащи се тела. Крехката им разранена
кожа, огромните им молещи очи.
Дакша, ето ти семе от черен пипер – да го свариш цяло и да
изпиеш водата, за да освободиш гърлото си и да се научиш да
казваш „не“, тази дума, която е толкова трудна за индийските
жени. „Не“ и „Сега ти ме чуй!“.
И, Дакша, преди да тръгнеш, ето ти и амла* за друг вид
съпротива. Амла, и аз си вземам в някои дни, за да ми помага да
понеса болката, която не мога да променя, болката, надигаща се
бавно, но с все сила като мусонен облак, който ще засенчи
слънцето, ако му позволиш.
[* Амла (amid) – индийско грозде, или амлаки. Продава се най-
често на прах. – Б.пр.]
Сега влиза Винод. Той притежава индийско магазинче от
другата страна на кея и понякога минава, за да провери
конкуренцията. Вдига в ръка двукилограмов пакет с дал*, за да
провери дали е малко по-лек, както са пакетите в неговия
магазин. И си мисли: горката глупачка, когато установява, че не
е. Винод подскача стреснато, когато казвам „Как върви бизнесът,
Винод-бхай?“., защото винаги е смятал, че аз не знам кой е той.
Давам му пакет, пълен със зелено-кафяви-черни листа, казвам:
„Комплименти от управата“. Крия смеха си с ръка, докато той го
души подозрително.
[* Дал (хинди) – леща, грах или боб, варива с олющени и
разцепени на две зърна. – Б.ред.]
— Ах, листа къри, кари пати – казва най-накрая. А вътрешно
си мисли: на печалба съм с 2,49 долара, докато пъха в джоба си
пакета с изсушените с гипчиви листа с тъмно стъбло, които ще
намалят недоверието и алчността му.
 В събота, когато магазинът се гърчи в родилни болки от мечти
и желания, понякога имам видения за бъдещето. Не мога да ги
контролирам. Не им се доверявам напълно. Показват ми хората,
които ще посетят магазина, но няма как да се разбере дали това
ще стане днес, след година или в друг живот. Лицата са
замъглени и безформени, виждат се като през стъклена бутилка
от „Кока-кола“. Не им обръщам много внимание. Прекалено съм
заета и щастлива, така че ще оставя времето да ми донесе това,
което то пожелае.
Но днес светлината е оцветена в розово като току-що
разцъфнало цвете караби, а от индийското радио звучи песен за
момичета с тънки кръстчета и сребърни гривни на глезените, и
аз съм ядосана заради това, което виждам. Във въздуха мирише
така, сякаш наоколо летят морски птици. Приисква ми се да
отворя прозорците. Минавам покрай предната редица с рафтове
и поглеждам навън, въпреки че там няма никого, освен една
бездомница, която сумти над своята пазарска коричка, и група
момчета, смеещи се лениво, опрени на изрисуваните с графити
стени на фризьорския салон на Муиша. Нетърпелив глас ме
вика обратно при касата. Зеленикаво-синкав „Кадилак“ с перки
като на акула минава по улицата. Клиент се оплаква, че съм
завързала покупката му два пъти. Извинявам се. Но не го
слушам, а се опитвам да си спомня дали Самотния американец
беше дошъл с кола.
Да; признавам си, той е причината. И, да, искам да го видя
отново. И, да, разочарована съм, че когато поглеждам,
потръпвайки, лицата на хората, които продължават да влизат в
магазина, не го виждам сред тях. Той обеща, казвам си аз, но
още повече се ядосвам на себе си, защото всъщност не го беше
направил. Внезапно ми се приисква да изсипя всички сладкиши
митхаи от кутиите им на пода, ладду и расголах да се търкулнат
в прахта, сиропи и счупени стъкла да полепнат по подметките. И
изненадата в очите на клиентите, от чиито желания съм
уморена.
Поне веднъж искам да изпълня своето желание.
Може да стане толкова лесно. Прах от лотосов корен, изгорен
вечер с брашно пришнипарни (една от десетте билки в
дашмула), няколко думи и той няма да може да устои да бъде
далече оттук. Да, тогава той ще стои пред мен, а не този дебел
мъж с
кръгли очила, който ми казва, че ми е свършил чана бесанът,
нахутеното брашно. Ако поискам, той няма да вижда това старо
тяло, а друго – каквото си пожелая да бъде. Гърди с извивка
като на манго, които се побират в мъжка шепа, дълга, извита
линия на бедрата, полюшващи се като евкалипти. Ще призова и
другите, силата на слюдата, абхрак, и амлаки, за да залича
бръчките, да стане косата отново черна, да стегна увисналата
кожа. И царят на всички, макарадвадж, подмладителят, който
Ашвини Кумари, брататя близнаци с конски глави, лекарите сред
божествата, дават на своя ученик Дханвантари, аватара на бог
Вишну, за да го направят най-способния и могъщ сред
лечителите. Макарадвадж, който винаги трябва да се използва
много внимателно, защото дори лекото превишаване на дозата
може да причини смърт, но аз не се страхувам, аз, Тило, която
съм най-талантливата от всички ученички на Старицата.
Дебелият мъж казва нещо, езикът му се движи пухкав и розов
в устата му. Но не го чувам.
Старицата, Старицата. Какво би казала за това очакване?
Притварям очи, изпълнена с вина.
— Тревожа се най-много за теб – каза ми тя в деня, в който си
тръгвах.
Стояхме на най-високия ръб на вулкана, над нас беше само
небето. Огънят на Шампати още не беше запален. Зад тъмния
силует на кладата вечерта се разстилаше виолетово-сива и мека
като крилете на нощна пеперуда. Далече под нас вълните се
разбиваха бели и тихи, сякаш насън.
Тъгата й ме обвиваше като мъгла, пуснала пълзящите си
филизи около тялото ми.
Исках да я придърпам по-близо и да целуна утешително
кадифените бръчки по бузата й. Все едно аз бях по-възрастната,
а не тя. Но не се осмелих на такава интимност.
Затова я обвиних.
— Никога не си имала вяра в мен. Първа майко.
 — Защото виждам каква е природата ти, Тило. Сияеща, но
изпълнена с колебания, диамант с пукнатина, минаваща по
средата. Хвърля ли те в Америка, този врящ казан, можеш да
бъдеш разцепена на две.
— Каква пукнатина?
— Страст за живот, желание да усетиш всички вкусове,
сладкото и горчивото, на своя език.
— Майко, тревожиш се напразно. Нали преди луната да
пресече небето, ще вляза в огъня на Шампати? Нали той ще
изгори всичките ми желания?
Тя въздъхна.
— Моля се да го направи за теб.
И направи благославящ жест в мъгливия въздух.
— Чана бесан – казва сега дебелият мъж, усмихващ се с дъх
на чеснова туршия, излизащ от прекалено широките му дробове.
– Не чухте ли, че поисках още чана бесан?
Усещам главата си гореща и суха. Вътре се разнася силно
жужене като от хиляди пчели.
Дебели човече, мога да взема шепа синапени семена и да
каже само една дума и цял месец стомахът ти ще се раздира от
болки и ще повръщаш всичко, което ядеш.
Тило, затова дойде тук.
Чувам го, в главата си – звук като дъжд. А може би са сълзите
на подправките.
Хапя долната си устна, докато кръвта идва. Болката ме
пречиства и започва да гони отровата от скованото ми тяло.
— Съжалявам много – казвам на мъжа. – Имам чувал с чана
бесан отзад в склада.
Измервам колкото за един пакет и правя с ръка над него знак
за самоконтрол. За него и за мен.
О. подправки, още съм ваша, Тилотама, същността на ппп,
даряващия с живот, любов и надежда. Помогни ми да не се
погубя сама.
Самотни американецо, въпреки че тялото ми ридае всеки път,
когато мисля за теб, ако дойдеш при мен, трябва да бъде,
защото сам си го пожелал.
 Сутринта рано той влиза енергично в магазина, за да направи
седмичния пазар за семейството си, въпреки че синът му
постоянно му казва: „Баба* не трябва да го правиш на твоята
възраст“. Дядото на Гита все още стъпва като военен, макар да
са минали двайсет години от пенсионирането му. Ризата му е
винаги съвършено изгладена, яката изпъната, тъмносивите му
панталони са с идеален ръб отпред. А обувките му, черни като
нощта, са лъснати така, че да подхождат на ониксовия пръстен,
който носи на лявата си ръка за спокойствие на ума и душата.
[* Баба (babd) – татко, почтително обръщение. — Б. пр.]
— Но нямам спокойствие, мира не ме хваща, откакто дойдох в
Америка – каза ми той веднъж. – Този мой син Раму, той ме
убеди, „Ела, баба, всички сме тук, нима искаш да остарееш
далече от собствената си кръв и плът, от внучка си”. Но ти
казвам, по-добре да нямах внучка, отколкото да бъде като тази
Гита.
— Знам какво имаш предвид, дада* – опитвам се да го
умилостивя аз. – Но твоята Гита е толкова добро момиче,
толкова хубава и възпитана, сигурно грешиш. Идвала е много
пъти в магазина ми и винаги купува специално от горещата ми
туршия с манго и ми казва колко е вкусна. И е умна, завършила
е университет само с отлични бележки, мисля, че майка й ми го
каза. А сега си е намерила работа в някаква голяма инженерна
компания, нали?
[* Дада (ciada) – дядо, баща на бащата, почтително
обръщение. – Б.пр.]
Той пренебрегва комплиментите ми и размахва ядосано
гравирания си махагонов бастун.
— Това може и да е хубаво за всички тези фиринги жени, тези
шаврантии, в тази страна, но ти ми кажи, диди** ако едно младо
момиче работи до късно в офиса с разни мъже и се прибира
вкъщи все по тъмно и понякога дори с колата на тези мъже, на
какво прилича, а? У дома, в Джамшедпур, биха плъзнали такива
слухове, че нямаше да смеем да си покажем лицата навън. И
никой нямаше да поиска да се ожени за нея. Но когато казах на
Раму, той ми отвърна: „Баба, не се притеснявай, те са само
приятели. Моето момиче е възпитано добре и няма да се
забърка с някакви чужденци“.
[* Диди (didi) – како, почтително обръщение към по-
възрастна жена. – Б.пр.]
— Но, дади, тук все пак е Америка, а дори и в Индия жените
вече работят, и в Джамшедпур също.
— Ха, сега говориш като Раму и като жена му, онази Шила,
която възпита момичето така лошо, дори шамар не й е удряла.
И виж какво стана. А и дори това да е Америка, ние все пак сме
си бенгалци, нали? А момчетата и момичетата още са си
момчета и момичета и щом ги събереш на едно място – сухо
дърво и запалена клечка кибрит – рано или късно ще пламне
пожар.
Давам му бутилка масло брахми, за да се успокои.
— Дада, с теб сме вече стари. Време е да се настаним удобно
на столовете си и да броим зърната на броениците си, а живота
да го оставим на младите да го живеят така, както те искат.
И все пак дядото на Гита продължава да идва всяка седмица,
за да сподели поредното си възмущение.
— Това момиче! Да вземе тази неделя да си подстриже
косата, съвсем късо, дори вратът й се вижда. Казвам й: „Гита,
какво направи? Косата е същността на твоята женственост!“.
Знаеш ли какво ми отговори?
Мога да прочета отговора в побеснялото му лице. Но за да го
успокоя, го питам какво.
— Засмя се и разроши късите си кичури, казвайки ми: „О,
дядо, имах нужда от промяна“.
А следващия път…
— Тази Гита, колко грим използва през цялото време. Уф, по
мое време само англичанките и проститутките се гримираха.
Добрите индийски момичета не се срамуваха от лицето, което
бог им е дал. Не можеш да си представиш какво маца по себе си
дори когато ходи на работа.
Толкова е възмутен, че ми се приисква да се усмихна. Но
казвам само:
— Може би прекалено се ядосваш. Може би…
 Той ме прекъсва с вдигната тържествуващо ръка.
— Прекалено, казваш. Ха! Със собствените си очи видях какво
има в чантата й. Спирала за мигли, руж, някакви основи, сенки
за очи и още много неща, на които дори не им знам имената, и
червило, толкова безсрамно ярко, че да накара всички ония
мъже да я зяпат в устата.
И още:
— Диди, чуй какво направи Гита миналата неделя. Купила си е
нова кола, сама, за хиляди, хиляди долари, толкова ярка, че
направо заслепява очите. Питам Раму каква е тази глупост, тя
можеше да използва старата ти кола, нищо й няма, тези пари
можеше да ги спести за зестрата си. Но този сляп глупак само
се усмихна и ми отговори, че парите си били нейни и освен това
неговата Гита щяла да си намери добро индийско момче, което
нямало да се интересува от такива остарели неща като зестра.
Гита, обръщам се към нея мислено, когато той си тръгва. Гита,
чието име означава „сладка песен“, бъди търпелива, запази
чувството си за хумор и стръв за живот. Запарвам тези ароматни
пръчици, ухаещи на цветето чампак*, за теб, за да има хармония
в дома ти. Гита, която си Индия и Америка, смесени в нова
мелодия, прости на стареца, който се е вкопчил в миналото си с
цялата сила на треперещите си ръце.
[* Чампак (Michelia champaca) – много красиво цвете от
семейство магнолиеви, с жълти цветове, изключително
ароматно, използва се много в парфюмерията. – Б.пр.]
Днес дядото на Гита идва, но без обичайната си раирана
пазарска торба, ръцете му се размахват безцелно, пръстите му
са странно отпуснати, тъй като не стиска нищо в тях. Застава за
малко пред щанда със сладките, заглежда се в тях, но всъщност
не ги вижда, а когато го питам от какво има нужда, изстрелва
рязко:
— Няма да повярваш какво се случи! – говори високо и
гневно, но под цялото това праведно възмущение чувам тихото
стържене на страха. – Стотици пъти съм казвал на Раму, че така
не се възпитават деца, особено момичета – да се съгласяваш с
всичко, което поискат. Казвах му да си спомни как братята и
сестрите му в Индия изяждаха по един-два добри боя и след
това никога не съм имал проблеми с тях. Не че го обичам по-
малко, но знам какъв е дългът на един баща. Стотици пъти съм
му казвал да я омъжи за някое добро момче, но вече е късно, тя
завърши университет. Защо стои и чака нещастието да почука
на вратата му. И сега, ето на, виж какво стана.
— Какво?
Нетърпелива съм, но сърцето ми се свива от лошо
предчувствие. Опитвам се да видя някакъв образ, но тунелите в
ума ми са се превърнали в лабиринт, изпълнен с мъртви листа и
прах.
— Вчера получих писмо от Джаду Бхатчадж, стар мой приятел
от армията. Семейството му търсело момиче за праплеменника
му, чудесно момче, много умно, само на двайсет и осем, а вече
окръжен заместник-съдия. Защо не им разкажем за Гита, да
изпратим снимка, той ще й пише, може би родителите им ще се
споразумеят. Каква чудесна новина, мисля си аз, благодаря
мислено на богинята Дурга и веднага щом Раму се прибра, му
казвам. Той не е много въодушевен, Гита била израсла тук, едва
ли ще иска да живее с голямо чуждо семейство в Индия. А
Шила, разбира се, казва, че не била съгласна да прати
момичето си толкова далече. Жено, слагам я на мястото й аз,
нямаш капчица разум в главата си. От самото му раждане домът
на момичето е в семейството на бъдещия му съпруг. А какво по-
добро семейство може да има за Гига от Джадубабу, стар,
уважаван брамински род, всички ги знаят в Калкута. Добре,
казва най-накрая Раму, да питаме Гита.
Спира, за да си поеме дъх.
Иска ми се да изтръгна историята от него, но се въздържам и
забивам нокти в плота на щанда и чакам.
— Добре, мадам се прибра късно, както обикновено, в девет
часа вечерта, каза, че вече е вечеряла, била ходила с някои от
колегите си на пица. Искам да й се скарам, че се мотае с мъже
по заведения, но запазвам самообладание. Баща й обяснява за
писмото. Татко, казва тя, кажи ми, че се шегуваш. Смее се. Нима
ме виждаш с воал на главата, да седя в някаква потна кухня по
цял ден с връзка ключове, вързана на сарито ми. Раму казва:
стига Гита, няма да бъде така. Но аз се намесвам – и какво
лошо има, дори да е така, госпожице Всичко знам. Твоята баба,
бог да пази душата й в лотосовите си нозе, не се е оплакала и
един ден от живота си. Тя ми отвръща – при цялото ми
уважение, дядо, но това не е за мен. И докато сме на темата, и
уреденият брак не е за мен. Когато реша да се омъжа, сама ще
избера съпруга си. Изражението на Раму вече не е толкова
спокойно, а и Шила започва да присвива очи. Казвам му, ето на,
затова ти обяснявах още преди време, че трябва да я пратиш в
пансиона за момичета в „Рамкришна“ в Чучура, но в този момент
тя ни прекъсва. Мисля, че сега му е времето да ви кажа, че вече
срещнах мъжа на живота си. Какъв срам, срам, да говори за
любов пред родителите си и пред мен, своя дядо. След първия
шок Раму я пита: за какво говориш, а Шила – кой е той? После
двамата едновременно – с какво се занимава и познаваме ли
го? Не го познавате, отвръща тя. Лицето й е червено и едвам
говори, сякаш гласът й идва изпод водата, и аз вече знам, че
предстои нещо още по-лошо. Работи в компанията, той е
програмен мениджър. Млъква за около минута. После казва.
Името му е Хуан. Хуан Кордеро. Хай бхагабан* казвам аз. Тя ще
се омъжи за бял мъж.
[* Хай бхагабан (Hai bhagabun) – О, боже! – Б.пр.]
Татко, мамо, продължава тя, не се тревожете. Той е много
добро момче, ще видите, като го доведа у дома. Толкова се
радвам, че мога да го споделя с вас най-накрая. От много време
искам да ви го кажа. Обръща се към мен – и дядо, той не е бял,
а е чикано. Какво означава това, питам аз, но знам, че не може
да е хубаво. Когато ми обяснява, аз й казвам – момиче, ще
загубиш кастата си и ще засрамиш предците си, за да се
омъжиш за мъж, който дори не е сахиб! Сигурно цялото му
семейство са престъпници и незаконни имигранти и не ми
казвай, че не разбирам, и аз гледам телевизия и новини. Шила
плаче и кърши ръце, казва – никога не съм мислила, че ще ни
причиниш такова нещо, така ли ни се отплащаш, че ти дадохме
толкова свобода, въпреки че всичките ни роднини ни
предупреждаваха да не го правим. А Раму седи напълно
спокоен. Искам да му кажа – след като пуснеш кравата от обора,
не можеш да й попречиш да не тъпче полето с детелина. Но
когато виждам лицето му, сърце не ми дава. Само го моля да ми
вземе билет за Индия, да се прибера у дома. Татко, татко, моля
те, кажи нещо, разтърсва го Гита за раменете. Той трепва, сякаш
го е ударил ток. Виждам как някакъв мускул се свива и отпуска
нервно на челюстта му. Спомням си, че като малък имаше
същото изражение, когато беше много ядосан, точно преди да
счупи някоя саксия или да разбие физиономията на друго
момче. Ръцете му са свити в юмруци. Мисля си, ще я удари, и
ми причернява пред очите, а после виждам само жълти кръгове
като цветчетата на синапа. Прекалено съм стар за това, си
мисля още, главата ми тежи толкова много, че вратът ми не я
удържа. Иска ми се писмото, донесло ни толкова нещастие, да
беше изгубено от нашата разпиляна индийска пощенска служба.
Но тогава той отпуска юмруците си. Аз ти вярвах, казва само.
Гласът му е такъв, че по-добре да я беше ударил. След това
сигурно съм затворил очи. Около мен се развихря силен вятър,
думите прелитат от едната на другата страна, майка и дъщеря.
Върви в стаята си, не искам да виждам лицето ти. Няма да се
наложи, никога няма да се върна в тази къща. Прави каквото
искаш, с баща ти нямаме дете, по-добре е така. Татко, това ли
искаш. Татко. Мълчание. Много добре, тогава ще се пренеса у
Хуан. Той ме моли от толкова дълго време. Все му отказвах,
защото се притеснявах за вас, но сега ще го направя. А Шила
крещи през плач: все едно ни е къде отиваш, безсрамно момиче.
Врати се затварят и тръшкат, направо ще се строшат. Чу се
хълцане и плач. Може би се запалва двигател на кола, свистят
гуми. Когато отварям очи, съм сам в дневната, а на телевизора
човекът показва как от океана насам приближава огромна буря.
Отивам в стаята си, но цяла нощ не успявам да затворя
клепачите си дори за миг.
Посочва към зачервените си и възпалени очи.
— А тази сутрин – питам аз. – Какво стана тази сутрин?
Той повдига безпомощно рамене.
— Излязох от вкъщи, преди останалите да са се събудили.
Стоях пред магазина ти и те чаках, докато отвориш.
— Но какво мога да направя аз?
 — Знам, че можеш да помогнеш. Чувал съм слуховете за теб
и магазина ти на новогодишното събиране на бенгалците, а и
старите индийци говорят, когато се събират да играят бридж.
Моля те.
Дядото на Гита свежда надолу гордата си белокоса глава,
умоляващите думи звучат толкова неестествено от устата му.
Подавам му пакет с бадеми и кесар (шафран), да ги свари в
мляко.
— Цялото семейство трябва да го пие преди лягане – казвам
аз. – За да премахне горчивината от думите и мислите ви, да ви
напомни, че под гнева е погребана любовта. А ти, дада, който си
виновен за голяма част от тази каша, внимавай особено какво
говориш. Никакви приказки отново за връщане в Индия. Когато
огорчението закипи в устата ти и поиска да излезе, преглътни го
с лъжица от този дракша, сироп.
Той го взема от мен и ми благодари смирено.
— И все пак не съм сигурна, че това ще бъде достатъчно. За
да помогне напълно лекарството, Гита сама трябва да дойде
при мен.
— Но тя няма да го направи.
Думите са сухи, лишени от надежда. Дядото на Гита, с
отпуснати рамене и треперещ. За една нощ дрехите му са
увиснали на довчера изпънатото му тяло като на бостанско
плашило.
Мълчанието се спуска над нас като гъсто олио. Докато накрая
той се изкашля и го казва.
— Може би ти ще отидеш при нея? – гласът му е научил нови
тонове. Колебание, извинение. – Ще ти кажа адреса.
— Невъзможно. Не ми е позволено.
Той не казва нищо повече. Само ме поглежда с очи като на
ранено животно.
И внезапно, без никаква причина, се сещам за моя
американец.
Гита, и аз като теб научих, че любовта може да се обвие като
бодливо въже около сърцето ти и да те откъсне, кървяща, от
всичко, което би трябвало да правиш. И затова казвам на дядо
ти:
 — Е, добре, само този път, колко ли може да навреди.

Тази нощ сънувам острова.

Сънувам острова често, но този път е различно.
Небето е черно и непрогледно. Не. Всъщност няма небе, нито
море. Островът се носи в черна пустота, лишена от живот.
Поглеждам по-внимателно и я виждам. Старицата, седнала
под една смокиня, изпитва ученичките на уроците, които ни
беше учила.
— Кой е най-важният дълг на Повелителката?
Вдигам ръка, но тя кимва към друго момиче.
— Да помага на всички, които идват при нея, изпълнени с
болка и търсещи помощ.
— Какво трябва да изпитва към тях?
Пак вдигам ръка, но отново съм пренебрегната.
Друг глас дава отговора:
— Еднаква любов към всички и към никого по-специално
отношение.
— Каква дистанция трябва да спазва?
Размахвам ръка.
Някой друг казва:
— Не прекалено далече, не и прекалено близко, със спокойна
вежливост.
Надигам се гневно на колене. Нима не ме вижда или пък ме
пренебрегва нарочно, за наказание?
— А, Тило – казва тя. – Тило, винаги така уверена, готова с
всички отговори, какво се случва, когато Повелителкага не се
подчини и се опита да направи нещо за собствено удоволствие?
Огънят на Шампати, понечвам да кажа, но тя ме прекъсва:
— Не на нея самата. На хората около нея.
Първа майко, никога не си ни учила на това.
Отварям уста, за да го кажа, но не се чува никакъв звук.
— Да, защото се надявах, че няма да ви се наложи да го
знаете. Но ти доказа, че съм сгрешила. Чуй добре, защото сега
ще те науча.
 И лицето й се обръща към мен и става все по-голямо и по-
голямо, сякаш го гледам през телескоп. Всичко друго около нея
изчезва. И тогава виждам.
То е празно. Няма нос и очи, устни и бузи. Само на мястото,
където би трябвало да е устата, зейва чернота.
— Когато Повелителката използва силите си за собствени
цели, когато наруши вековните правила…
Гласът й става все по-груб, остър, ехо от вериги, удрящи се в
каменната стена на затвора.
-… тя разкъсва фината тъкан на баланса в света и…
— И какво, Майко?
Не ми отговаря. Черната уста се разтяга – гримаса на тъга или
на ехидност? Островът започва да се тресе, земята става все
по-гореща. Късове скали се удрят в мен като шрапнели.
Опитвам се да се задържа, но почвата под краката ми се огъва
като разтопено стъкло. Изплъзвам се от ръба й и падам в
челюстта на нищото.
По-ужасяващо е от всичко, което съм преживяла.
И тогава се събуждам.
И се чувам как довършвам това, което Старицата остави
недоизказано.
…при всички, които е обичала, а не е трябвало, идва
хаосът.

Жената на Ахуджа не е идвала в магазина от месеци.

По-рано бих го подминала със свиване на рамене. „Каквото
ще става, ще става – ни каза веднъж Старицата. – Вашият дълг
е да им давате подправките, без да се измъчвате за
последствията“.
 Но нещо започна да се променя в мен, откакто Американеца
дойде в магазина ми. Твърдата черупка на зърното се разчупи,
семето вътре се овлажни и омекна. Надеждите и скръбта на
смъртните хора се вмъкнаха под кожата ми като остър бръснач.
Не съм сигурна, че това е хубаво.
Сега нощем се тревожа. Може би тя не е използвала
куркумата, може би не е готвила индийска храна, може би все
още има от старите подправки, които е купила от някой друг
магазин. Представям си как изпуска пакетчето, докато се
приготвя да го изсипе в тенджерата, как жълтият прах се
разпилява по пода като златен прашец, изгубен, изхабен
напразно. Другата вероятност, която се опитвам да отблъсна от
ума си с цялата си сила, защото това със сигурност не е
възможно, е подправката да се е провалила, да не е свършила
работа. Защото това би означавало, че и животът ми е пълен
провал.
Спомням си как, когато си тръгваше, тя се спря на вратата,
лъч слънчева светлина падна върху лицето й, лишено от
всякакъв грим, и заради това синините по него личаха още
повече.
„Бог да е с теб“, й казах аз. А тя не отговори, само наведе
глава в знак на благодарност, но под тъмните очила погледът й
казваше: „След толкова дълги месеци на неотговорени
молитви, как бих могла да вярвам още?“.
Напоследък се улавям, че се опитвам да насоча вътрешното
си зрение, да го обуча да осветява като прожектор тъмната й
спалня, където тя обръща гръб на тежкото, задушаващо дишане
на спящия си съпруг и оставя сълзите си да се стичат студени
като перли по възглавницата й. Или пък са горещи и солени,
отровни киселинни ручеи, които изяждат всичко по пътя си,
докато скоро няма да остане нищо?
Това, което правя, е забранено.
— Отворете съзнанието си и освободете вътрешното си
зрение – ни казваше Старицата – и то ще ви покаже това, което
ви е необходимо да знаете. Но никога не се изкушавайте да го
подчините на своята воля. Никога не надничайте в някой от
животите, за които е трябвало да се погрижите. Така ще
нарушите доверието им.
Дали погледна към мен, докато казваше това, дали очите й
трепнаха с тъгата на познанието?
— И най-важното, не се сближавайте прекалено с хората. Ще
ви се иска да го направите. Въпреки че сте положили обет да се
отнасяте към всички еднакво, ще има такива, които ще
пожелаете да стоплите с пламъка на своето сърце, за които ще
ви се прииска да станете това, което им липсва в живота. Майка,
приятел, любим. Но не можете да си го позволите. Когато
избрахте подправките, вие се отказахте от това право. Една
стъпка по-близо и нишките светлина, които свързват
Повелителката с този, на когото помага, ще се превърнат в
мрежа, черна и стоманена, задушаваща, опозоряваща,
завличаща в блатото, дърпаща и двамата към разрушението.
Вярвам на думите й. Нима вече не бях приближила този ръб,
нима не чувствах как земята под краката ми пропада?
И така, аз си повтарям нощем думите на Старицата, докато се
опитвам да откъсна вниманието си от онзи апартамент на другия
край на града, където един мъжки глас се носи из стаята и се
стоварва като шамар върху младата жена, онзи апартамент,
който прилича на черна дупка, готова да погълне всичко около
себе си всеки момент, в която аз самата мога така лесно да
потъна, изпълнена с яростен гняв.
Подправки, знам, че ще я защитите от всяка беда.
Съмнение ли чувам в думите си? Съвсем плаха следа, като
полъх от нещо изгоряло и отвяно от по-силен вятър? Дали
подправките също го чуват?

Така че когато тя идва в магазина тази сутрин, отслабнала и с

по-дълбоки сенки под очите си, но все пак жива и здрава и дори
със срамежлива усмивка, готова да се появи в ъгълчето на
устните й, докато казва „Намасте“ ме залива вълна на
облекчение. Облекчение и бавно разливащо се удоволствие,
като мед, и аз просто трябва да изляза иззад щанда. Трябва да
кажа: „Как си, бети*, отдавна не си идвала“. Трябва да поставя
ръката си – не, Тило, недей – на рамото й.
 [* Бети (beti, хинди) – дъще, гальовно обръщение. – Б.пр.]
Да, подправки, признавам си, това докосване не е случайно
като другите. Нарочно предизвиквам допира на кожа в кожа,
кръв в кръв, кост в кост.
Когато ръката ми се среща с нейната, усещам пулсирането.
Студен огън, горещ лед, всичките й страхове потичат по вените
ми. Леки светлини, сякаш гигантски юмрук стиска слънцето.
Плътна млечна сивота се спуска и покрива очите ми.
Тази замайваща болка, това ли е да си смъртен, лишен от
силата на магията?
А жената на Ахуджа. Какво ли усеща тя?
Чувам как подправките ми крещят, горещи ръце се притискат
до ушите ми. Отдръпни се, отдръпни се, Тило, преди да е
станало късно, преди да си се привързала.
Стягам мускулите си, за да се отскубна обратно на безопасно
разстояние.
И тогава тя казва със съкрушен глас:
— О, матаджи*, майко, толкова съм нещастна, а не знам
какво да правя.
[* Матаджи (matadji) — многоуважаема майко, почтително
обръщение. – Б.пр.]
Устните й са бледи, притиснати едно до друго розови
листенца, очите й са като разбито стъкло. Тя се олюлява леко и
протяга й другата си ръка към мен. И какво друго мога да
направя, освен да я поема въпреки миризмата, която се надига
зловещо от дъските на пода, миризма на пепел и изгоряло, да я
поема и да притегля жената ма Ахуджа към себе си, както
правят майките през всички епохи и навсякъде по света, и да
кажа:
— Шшш, дете, шшш. Всичко ще бъде наред.

— Матаджи, може би вината е моя.

Както седи в малката ми кухня в задната част на магазина ми,
където никога не би трябвало да я водя, жената на Ахуджа ми
казва това.
 Моя вина, моя вина. Рефрен, който толкова много жени по
целия свят са научени да пеят.
— Защо казваш това, бети?
— Не исках да се омъжвам. Имах хубав живот, шиех, ходех с
приятелките си на кино и да похапваме сладкиши, дори имах
собствена банкова сметка, изкарвах достатъчно, за да не искам
пари от баща си. И все пак, когато родителите ми ме помолиха,
аз казах – добре, ще се омъжа, щом такава е волята ви. Защото
е срамно едно момиче да седи у дома неомъжено и аз не исках
те да се срамуват заради мен. Но до последно се надявах. Може
би нещо ще се случи, може би сватбата ще се развали. Ах, де да
имах такъв късмет.
— А когато видя съпруга си – питам аз и й подавам чаша с
горещ чай с резенче джинджифил, накиснат вътре за кураж, –
какво си помисли тогава?
Тя отпива глътка.
— Той дойде от Америка три дни преди сватбата. Тогава го
видях за пръв път. Бях виждала снимката му, разбира се…
Млъква за малко, аз се питам дали не й е изпратил нечия
чужда снимка. Знам, че това често се прави.
— Когато го видях, разбрах, че снимката е била много, много
стара – потреперва от гняв гласът й за миг. А после раменете й
се отпускат, както сигурно е станало при онази първа среща. –
Беше прекалено късно да отменим сватбата. Всички покани
бяха разпратени, роднините извън града бяха дошли, дори
бяхме пуснали обяви във вестника. Ах, колко много пари
похарчи баща ми, защото бях най-голямата от дъщерите му. Ако
откажех, щеше да излезе лошо име и на сестрите ми. Всички
щяха да казват: „Ах, тези вироглави дъщери на Човдхари, по-
добре да не се замесваш с тяхното семейство“. Затова се
омъжих за него. Но вътрешно бях бясна. Исках да изкрещя
срещу него всякакви обиди – лъжец, измамник, син на свиня.
Онази първа нощ легнах в леглото, без да кажа нищо. Когато той
ми заговори мили думи, аз извърнах лице към стената. Той се
опита да ме прегърне. Аз го отблъснах.
Въздъхва тежко.
 Въздъхвам и аз и за момент ми става жал за Ахуджа, вече
оплешивял и с шкембенце, как, знаейки, че е такъв, се
доближава с вина до това момиче, по-нежно от зелен бамбук и
все пак толкова твърдо в сърцевината си. Ахуджа, копнеещ така
отчаяно да даде и да получи любов. Не копнеем ли всички за
същото?
— Една нощ, две нощи – казва жената на Ахуджа – той беше
търпелив. После започна да се ядосва.
Мисля си как ли е станало всичко. Може би неговите приятели
са започнали да се шегуват и да го подкачат, както правят
мъжете. „Приятелю, кажи ни, кажи ни, сладко ли е цветето ти?“.
Или: „Вижте, вижте, тъмните кръгове под очите на Ахуджа, жена
му сигурно го кара да се труди по цяла нощ“.
— И следващия път, когато го отблъснах, той ме сграбчи и…
Тя се умълчава. Може би се чувства засрамена, че споделя с
непознат човек – защото аз не съм повече от това. А добрите
съпруги не споделят никога такива неща. Може би се изненадва
сама, че се е осмелила на подобна дързост.
О, почти Лалита, чиято уста куркумата е започнала да отваря
като разпъпващо се сутрин цвете, как да ти обясня, че не е
срамно да споделиш с друг. Как да ти кажа, че ти се
възхищавам.
В главата й се въртят един след друг различни образи, горещи
и сухи като дрехи, оставени прекалено дълго в сушилнята.
Силен мъжки лакът, натискащ я върху матрака, коляно, което се
пъха между краката й и ги разтваря. А когато се опитва да се
измъкне, да хапе (без да издава и звук, защото никой извън
спалнята им не бива да научава за този шарам, срам), плесница
в лицето. Не много силна, но изненадата я кара да се отпусне,
да се предаде и да го остави да прави с нея каквото си поиска.
Най-лошото са целувките – целувките, след като всичко свърши,
които оставят влагата си по устните й – и неговият задоволен,
разкайващ се глас в ухото й, умоляващ я да му прости.
Пиари, мери джаан. Моя сладка, обична кралице.
Отново и отново. Всяка нощ, докато той си тръгва за Америка.
— Мислех да избягам, но къде можех да отида? Знам какво се
случва с момичетата, които напускат къщите си. Свършват на
улицата или в домовете, където трябва да обслужват мъже,
много по-лоши от него. Поне с него щях да имам чест… –
прехапва устните си, докато произнася тази дума, – защото щях
да съм му законна съпруга.
Не успявам да се въздържа и задавам въпроса, макар да
осъзнавам глупостта му още щом го произнасям:
— Не можеше ли да кажеш на някого, на майка си например.
Да помолиш да не те изпращат тук при него.
Тя свежда глава, жената на Ахуджа, която някога е била
дъщеря на Човдхари, и сълзите й потичат в чашата с чай,
превръщайки се в сол. И аз прекрачвам отново забранената
граница, за да ги избърша от лицето й. Дъщерята на Човдхари,
чиито родители са я възпитали с любов и строгост по най-
добрия възможен за тях начин, за да изпълни своята съдба,
която е само една — да се омъжи. Които усещат нейната тъга,
но се страхуват прекалено много, за да я попитат какво не е
наред, защото какво ще правят, ако тя им отговори? И тя,
виждайки страха им, запазва мълчание и скрива сълзите си,
защото и тя ги обича, а и не бяха ли направили вече за нея най-
доброто, на което са способни.
Мълчание и сълзи, мълчание и сълзи по целия път до
Америка. Набъбнала гигантска буца болка, заседнала на
гърлото й, която си стоеше там, докато най-накрая днес
куркумата не развърза и последния възел и не я освободи
навън.

Час по-късно жената на Ахуджа все още говори, думите

излизат от устата й като вода, бликаща от пропукал се язовирен
бент.
— Вече знам, че нещата няма да се променят, но все пак се
надявам, както правят всички жени. Защото какво друго ни
остава? Тук в Америка, вероятно можем да започнем на чисто,
далече от всички онези очи, от онези уста, които ни казват как
трябва да се държат жените, какъв е техният дълг. Но, ах, тези
гласове, продължаваме да ги носим в главите си.
 Виждам я в тези първи дни, жената на Ахуджа, която се
опитва да угоди на съпруга си, шие нови завеси, за да превърне
апартамента в дом, пече питки паратха, за да ги поднесе топли,
когато мъжът й се прибира от работа. И той също се старае,
купува й ново сари, хубав парфюм, „Интимейт“ или „Шантили“,
красива нощница, която да носи в леглото.
— Ах, матаджи, след като млякото вкисне веднъж, може ли
цялата захар на света да върне предишната му сладост? В
леглото не можех да забравя онези нощи в Индия. Дори когато
се опитваше да бъде нежен, аз бях като застинала, не можех да
покажа желание. После той отново загубваше търпение и
започваше да крещи американски думи, които беше научил.
Кучка. Да те чукам, е все едно да чукам труп. А по-късно
дойдоха и други. Сигурно се задоволяваш някъде другаде, с
някой друг. Напоследък се появиха и правилата. Не излизай
навън. Не говори по телефона. Всеки цент, който харча, трябва
да го отчитам. Трябва да прочете писмата ми до вкъщи, преди
да ги пусне в пощата. И обажданията. По цял ден. Понякога
звъни на всеки двайсет минути. За да провери какво правя. За
да се увери, че съм вкъщи. Вдигам телефона, казвам „ало“ и той
е там, диша тежко и мълчи от другата страна.
Сега жената на Ахуджа ми казва с плашещо спокоен глас,
лишен от сълзи:
— Матаджи, преди се страхувах от смъртта. Слушах истории
за жени, които се самоубиват, и си мислех: „Как е възможно,
защо го правят?“. Сега ги разбирам.
О, почти Лалита, това не е изход. Но какво мога да ти кажа, за
да ти помогна, аз, която плача вътрешно за теб така, както ти
плака със сълзи.
— За какво да живея? Някога повече от всичко на света исках
бебе. Но нима това е дом, в който можеш да доведеш нов
живот?
Заслепена от сълзите си, не виждам подходящата целебна
подправка за нея. За това ни предупреждаваше Старицата.
Тило, прекалено близо, прекалено близо.
Дишам дълбоко, задържам въздуха в дробовете си, както ни
учеше на острова, докато тътенът му заличава всички останали
звуци от ума ми. Докато през червената мъгла при мен идва
едно име.
Копър, който е подправката за сряда, за деня на
уравновесените обикновени хора на средна възраст. Кръстове,
които са се предали, устни, отпуснати от тежестта на
обикновения им живот, за който някога са мечтали да бъде
различен. Копър, кафяв като кал, с полюшващи се от есенния
бриз листа, ухаещ на промяна.
— Копърът – казвам на жената на Ахуджа, която стиска
нервно своя шал с неспокойните си пръсти – е прекрасна
подправка. Вземай щипка от него, суров, след всяко ядене – ще
освежава дъха ти, ще помогне на храносмилането и ще ти даде
силата, която ти е нужна.
Тя ме поглежда с отчаяние. Наранените й кадифени очи ме
питат нима това е цялата помощ, която ще получи от мен?
— Давай и на съпруга си.
Жената на Ахуджа придърпва ръкава на куртата, която беше
дръпнала, за да ми покаже друга синина, и се изправя.
— Трябва да се прибирам. Сигурно вече е звънял поне десет
пъти. Когато се прибере тази вечер…
Страхът се надига от нея, блещукайки, както се изпарява
жегата от напукания паваж през лятото. Страх и омраза и
разочарование, че не мога да направя нищо повече.
— Копърът успокоява гнева, укротява нервността – казвам аз.
Иска ми се да й кажа повече, но това ще лиши подправката от
силата й.
Тя се изсмива невярващо, горчивината струи от всеки звук.
Съжалява, че ми се е доверила, на мен, лудата стара жена,
която говори глупости как шепа сухи семена могат да спасят
съсипания й живот.
— Това със сигурност може да го направи – казва тя, изправя
се и взема чантата си. Съжалението пулсира като кръв във
вените й.
Ще захвърли пакетчето, което й дадох, в кухненското
чекмедже, може би дори и в боклука, когато се сети засрамена
какво е споделила с мен.
 Следващия път ще отиде да пазарува в друг магазин, дори
ако се наложи да смени няколко автобуса.
Опитвам се да я погледна в очите, но тя извръща глава.
Запътва се да си ходи, вече е на вратата. Така че се налага да
се разбързам с моята старческа походка и да я докосна по
ръката отново, макар да знам, че не бива да го правя.
Огнени пламъци пронизват пръстите ми. Тя застива на място,
очите й променят цвета си, засияват ярко като синапено олио,
когато го загрееш, изпълват се със сила, сякаш вижда нещо,
което е отвъд нормалното човешко зрение.
Протягам се към малката торбичка с копър, за да я притисна
до дланта й, но тя не е там, където очаквам.
Подправки, какво…
Отчаяно се оглеждам наоколо, чувствам как жената на Ахуджа
се лута мислено, не разбира какво става. За миг се ужасявам, че
подправката няма да дойде при мен, че аз, Тило, съм
преминала всички граници.
Но ето го пакетчето, върху чувала с индийски списания, където
със сигурност не съм го оставяла.
Подправки, това някаква игра ли е, или искате да ми кажете
нещо?
Няма време за колебание. Вземам пакетчето и едно списание,
давам й ги и двете.
— Довери ми се. Направи каквото ти казвам. Всеки ден, след
всяко ядене давай малко на него и вземай и ти, а когато
свършиш този пакет, се върни и ми кажи, ако нищо не се е
променило. И ето, прочети това. Ще отвлича ума ти от
проблемите.
Тя въздъхва и кимва. По-лесно е, отколкото да спори.
— Дъще, помни, независимо какво ще се случи. Не сбърка,
като сподели с мен. Никой мъж, било то съпругът ти или някой
друг, няма правото да те бие и да те насилва в леглото против
волята ти.
Тя не казва нищо, нито „да“, нито „не“.
— Сега върви. И не се страхувай. Тази сутрин той е бил
прекалено зает, за да звъни у дома.
— Откъде знаеш?
 — Ние, старите жени, имаме усет за тези неща.
На вратата тя се обръща и прошепва:
— Моли се за мен. Моли се да умра скоро.
— Не – казвам аз. – Ти заслужаваш щастие. Заслужаваш
достойнство. Ще се моля за това.
Копър, призовавам те, след като тя си тръгна. Копър, оформен
като полузатворено око с дълги ресници, работи за мен.
Протягам се към коша и грабвам пълна шепа. Копър, който
мъдрецът Вашища изяде, след като погълна демона Илвал, за
да не може той да се съживи отново.
Чакам жуженето, чакам песента да започне отново.
Само мълчание и острите ръбчета на семенцата, пробождащи
дланта ми като бодли.
Говори ми, копър, мори, оцветен като петнисто врабче, което
носи доброта и нежност в дома, в който свива гнездото си,
подправка, с която можем да преглътнем скръбта си, да я
смелим, за да станем по-силни.
Когато идва, гласът не е песен, а тътен, вълна, която разбива
черепа ми.
Защо да ти помагаме, когато направи нещо, което не
биваше да правиш? Когато престъпи линиите, които сама и
по своя воля беше начертала около себе си?
Ти, копър – уравновесител, който взема силата от един и я
дава на друг, когато двама души ядат от теб едновременно,
умолявам те, помогни на жената на Ахуджа.
Признаваш ли нарушението си, алчността си, желанието си
да имаш това, от което обеща да се откажеш завинаги?
Съжаляваш ли?
Мисля си отново за пръстите й, леки като птиче крило,
отпуснати в ръката ми, докато ми се доверяваше. Мисля си как
изтрих сълзите й, за чувството, което изпитах, когато тя отпусна
клепачи и сведе глава в скута ми. За допира на тази жива,
дишаща кожа. Как стоманеното въже, което пристягаше гърдите
ми толкова дълго, се отпусна малко.
О, жено на Ахуджа, ти, която си почти Лалита, и аз знам какво
е да се страхуваш. Готова съм да излъжа, ако това ще помогне
на теб или на мен. Бих дала живота си за твоя, ако пожелаят да
го вземат.
Около мен подправките, отдалечени и студено вежливи,
очакват отговора ми, сякаш не го знаят вече.
Не съжалявам, казвам най-накрая, и усещам как въздухът се
отдръпва от стаята. Езикът ми се втвърдява и подува в устата
ми. Трябва да тласкам със сила думите си да излизат около
него.
Ще платя цената, каквато и да е тя.
Цари такова мълчание, като че ли съм сама и се въртя лудо в
празна, черна галактика. Въртя се и изгарям в пламъци, и няма
кой да чуе, когато най-накрая избухна в нищото.
Много добре, казва гласът.
Какво ще се случи сега?
Ще разбереш. Гласът е тих и се отдалечава. Примирен. Ще
разбереш, когато му дойде времето.

Сред вечерния полумрак седя зад щанда и режа с острия край

на магическия си нож семена от кало джире, не по-големи от
окото на буболечка.
Нужна е концентрация за тази работа. Трябва да се кажат
определени думи, докато острието на ножа разсича крехката
твърдост на семето, да си поемеш дъх и да го задържиш, докато
е безопасно да го пуснеш. Затова трябва да чакам да затворя
магазина, преди да започна да правя това.
Работя, без да спирам. Докато Харун дойде тази вечер, както
всеки вторник на път към нощната си работа, трябва да съм
приготвила пакета му.
Не мога да кажа защо, но сега всеки път, когато се сетя за
Харун, студен юмрук стиска дробовете ми.
Ножът се надига и спуска, надига и спуска. Семената на кало
джире бръмчат силно като ято пчели.
Трябва да натискам на правилното място, да разсичам всяко
семе точно по средата. Трябва да спазвам точния ритъм.
 Прекалено бързо – и семената ще се разпаднат. Прекалено
бавно – и невидимата верига, свързваща отделните зрънца, ще
се разкъса и ще освободи тъмната им енергия във въздуха.
Може би затова не го чувам, когато влиза, може би затова
въздухът в магазина се завихря, когато той заговаря. И усещам
острието по пръста си като хапещ пламък.
— Кървите – казва ми Самотния американец. – Ужасно
съжалявам. Трябваше да почукам.
— Всичко е наред. Наистина, няма нищо, просто драскотина.
Но си мисля, сигурна съм, че затворих вратата. Сигурна съм.
Аз… кой е този мъж, който влиза въпреки…
После думите потъват сред вълна от радост като златисти
искри.
Кръвта капе в купчинката кало джире, която сега е червено-
черна и съсипана. Но изпълнена със златисто доволство, което
за съжаление не мога да побера вътре в себе си.
— Чакайте, позволете на мен – казва той и преди да отвърна
нещо, хваща пръста ми, повдига го до устните си и засмуква
кръвта.
Перлената гладкост на зъбите му, горещата влажна коприна от
вътрешната страна на устните му, езикът, който се движи бавно
над порязаното, над кожата ми. Неговото тяло, моето тяло
стават едно.
О, Тило, мислила ли си някога…
Искам този миг да продължи завинаги, но казвам:
— Моля ви, трябва да сложа нещо отгоре му.
И се отдръпвам назад, макар че ми е нужна цялата воля, за да
го направя.
В кухнята намирам торба с изсушени листа от ним*.
[* Ним (Azadirachta indica) – вид индийско дърво, тропическо
вечнозелено растение, което може да живее до 200 години.
Смята се, че има чудотворно действие върху всякакви
заболявания. – Б.пр.]
Потопени в мед и притиснати към кожата, те са най-доброто
лекарство.
Но когато поглеждам пръста си, той вече не кърви и само
бледа червена следа показва къде е било порязването.
 Може би това тяло, създадено от огън и сенчести заклинания,
не кърви като човешките тела.
Но вътрешно си казвам: Той го направи, той.
Когато се връщам в предната част на магазина, той е
коленичил пред витрината със сувенири и оглежда слончетата
от сандалово дърво.
— Харесвате ли ги?
— Харесвам всичко, което имате тук.
Усмивката му разкрива повече, отколкото се чува в думите
му.
Тило, само си въобразяваш, че той вижда истинската ти
същност през това старо женско тяло.
Пъхам пръсти сред слончетата и откривам едно, което е
съвършено издялано – очите, ушите, линията на опашката,
малките бивни от слонова кост. Изваждам го оттам.
— Искам да го вземете.
Друг мъж би протестирал. Той не го прави.
Поставям слончето в ръката му и виждам как пръстите му го
обгръщат. Ноктите му блещукат прозрачни сред мъгливата
светлина в магазина.
— Слоновете са напомняне за дадените и изпълнени
обещания – казвам аз.
— А вие винаги ли спазвате своите?
Ах. Защо ме пита това?
Казвам му:
— Сандаловото дърво облекчава болката, слоновата кост
дава сила и издръжливост.
Той се усмихва, моят самотен американец, развеселен от
опита ми да отклоня въпроса му. Наблюдавам как ъгълчето на
устните му се повдига леко и на бузата му се оформя трапчинка,
опъната сладка плът, която ми се иска да докосна.
За да спра мислите си, го питам:
— За какво сте дошли?
Тило, ами ако каже, че е дошъл за теб?
— Винаги ли има причина за всичко?
Все още се усмихва, поръсена със сребро, съблазнителна
премрежена усмивка, върху която мога толкова лесно да се
понеса, да отплувам надалече и никога да не се завърна.
Сега гласът ми звучи по-строго:
— Винаги, но само мъдреците я зная г.
— Може би тогава ще ми кажете вие каква е тя – става
сериозно лицето му. – Може да я разчетете по пулса ми, както
съм чувал, че правят индийските лекари.
И той ми протяга тънката си ръка. Вените му изпъкват ярко
под кожата.
— Що за лекари пък са това? – не се въздържам да попитам. –
Нашите лекари завършват университети също като вашите.
Но, простете ми, подправки, въпреки това хващам ръката му.
Поставям пръстите си на китката му леко, като неизказано
желание. Кожата му ухае на лимони и сол, и слънце, приличащо
над белия пясък. Само аз ли си представям как двамата се
носим в един ритъм, заедно, като морските вълни?
— Лейдиджан! Лейдиджаи, какво по дяволите става?
Харун крещи високо от вратата и рита на влизане по нея.
Челото му е свъсено, очите му гледат сърдито, с подозрение.
Издърпвам бързо ръката си, виновно като селско момиче.
Думите ми излизат една през друга от устата.
— О, Харун, не съм осъзнала, че е станало толкова късно.
— Моля, свършете си работата с него, аз не бързам за никъде
– казва Американеца. Гласът му е спокоен, явно той не се
притеснява. Започва да се разхожда бавно сред по-далечните
рафтове, сред чувалите с леща и тексаски дълъг зелен ориз.
Харун извръща глава, за да го проследи с поглед, устните му
са стиснати.
— Лейдиджан, трябва да внимаваш кого пускаш в магазина си
по тъмно. В квартала има всякакви лоши хора…
— Тихо, Харун.
Но той продължава, като преминава на английски език,
повишава глас, така че думите му рикошират в стените зад
гърба му. Езикът му се движи трудно и непривично сред думите,
които още не е свикнал да използва. Внезапно ме досрамява от
силния му акцент, от лошата граматика, която още не е усвоил
напълно. После ме обхваща по-дълбок срам, като шамар, който
оставя лицето ми да гори, че съм се почувствала по този начин.
 — Как така вратата ти не е затворена днес? Не чете ли във
вестника, че миналата седмица някакъв мъж разбил магазин в
квартала? Застрелял собственика – името му беше Реди май –
три пъти в гърдите. Магазинът не е далече оттук. По-добре
помоли този приятел да си тръгне, докато още съм тук.
Застивам притеснено на място, защото Американеца сигурно
го чува.
— Само защото е облечен в скъпарски дрехи, това не
означава, че можеш да му имаш вяра. Всъщност е точно
обратното. Чувал съм за такива хора, които се обличат като
богаташи само за да те измамят. И ако е богат, какво прави тук
въобще сахиб като него? По-добре стой настрана от такива.
Лейдиджан, чуй ме, просто остави на мен, аз ще се отърва от
него.
Опитвам се да си спомня как е облечен Американеца и ме
хваща яд, защото не мога – аз, Тило, която винаги съм се
гордяла с наблюдателността си. Ядосвам се, защото има много
истина в думите на Харун, защото и Старицата би ми казала
същото.
Сахиб като него. Не е един от нас. Стой настрана, Тило.
— Харун, не съм дете. Мога да се грижа за себе си. И ще ти
бъда признателна, ако не обиждаш клиентите ми.
Гласът ми е рязък и раздиращ като ръждив гвоздей. Това е
звукът на отрицанието.
Харун трепва. На бузите му избиват червени петна. Когато
проговаря, личи, че е засегнат и обиден.
— Просто бях загрижен за теб, госпожо. Мислех, че сме
близки, но явно съм се заблуждавал.
Поклащам отчаяно глава.
— Харун, не исках да прозвучи така.
— Не, не, какво право имам аз, един бедняк, обикновен
шофьор на такси, да говоря така на госпожа като теб.
— Не си отивай. След минутка пакетчето ти ще бъде готово.
Той блъска рязко вратата.
— Не се притеснявай заради мен. Все пак не съм бял сахиб
като него…
Знам, че не бива да го правя, но…
 — Харун, държиш се като дете – провиквам се след него.
Той ми се покланя с уважение, вече е просто силует на фона
на нощта, разтворила се край него като челюсти.
— Кхуда хафиз. Нека Бог бъде твой закрилник. Вече ти отнех
прекалено много време. Вечерната молитва ще започне всеки
момент и не искам да закъснявам.
Вратата се затваря зад гърба му, толкова спокоен,
окончателен звук, преди да му пожелая в отговор „Кхуда хафиз“,
нека Аллах да те закриля и теб, Харун.
Когато се обръщам отново към щанда, те виждам, червено-
черната купчинка с кало джире, предназначена за Харун, сега
напоена с кръвта ми, разпиляна по плота като тъмно петно.
Мълчание, което обвинява по-силно от всички думи.
Взирам се в теб известно време, после те забърсвам с ръка и
те събирам в дрехата си. Нося те към кошчето.
Загуба. Излишна, греховна загуба. Това би казала Старицата.
Тъгата плъзва вътре в мен със своята гореща сярна миризма.
Тъгата и още едно чувство, в което не се осмелявам да се
вгледам – вина ли е или отчаяние?
По-късно, казвам си сама. По-късно ще се оправя с това.
Но докато вървя към задната част на магазина, където
Американеца ме чака, знам, че това по-късно е като капак,
затръшнат върху врящо гърне, и вътре в него парата
продължава да се надига и надига.
— Понякога изпитвам болка – казва Американеца. – Ето тук.
Вдига ръката ми и я поставя на гърдите си.
Тило, той наясно ли е какво прави?
Усещам как сърцето му бие точно в средата на дланта ми. То
е странно спокойно, уверено, сякаш вода се стича капка по
капка върху вековна скала. За разлика от моето, диво
препускащо в гърдите, чийто ритъм ме кара да мисля за коне,
блъскащи се лудо в стените на пещера. С усилие насочвам
вниманието си към дрехите му. Да, Харун е бил прав, коприната
на ризата му е мека и изящна под пръстите ми, панталоните са
мрачно елегантни, сакото очертава тялото му и стои точно по
мярка. Ненатрапчивият блясък на кожените обувки и на кожения
колан на кръста. А на безименния пръст – диамант, искрящ като
бял огън. В мига, в който ги виждам обаче, вече съм ги
забравила, защото разбирам, че това, което е пред очите ми,
няма нищо общо с него самия. С това, което е той всъщност.
Запазвам в съзнанието си само начина, по който плътта му
пулсира топла и сияйна, начина, по който очите му омекват,
когато погледна в тях.
Двамата стоим до щанда, аз от вътрешната страна, той,
облегнат на стъклото, а между нас, да, подправките като стена,
гледат ни.
— Сърцето ви ми се струва добре – успявам да кажа. Сигурно
под ризата кожата му е златиста като светлина от лампа, фините
косъмчета на гърдите му са меки като лятна трева.
Не. Друг образ се появява пред очите ми, с толкова остри и
резки ръбове, че знам – трябва да е истински. По гърдите си
няма косъмчета, кожата му е гладка като огряното от слънцето
лятно дърво, което използвахме на острова, за да дялкаме от
него амулети.
— Да, така казват всички лекари.
Самотни американецо, искам да знам всичко за теб. Защо
ходиш на лекари, откъде ти е тази болка. Но когато се опитвам
да погледна вътре в него, там виждам само моето лице, което
ме гледа от гладката езерна повърхност.
— Вероятно им се иска да ми кажат: „Може би болката е в
главата ти“. Само дето е лошо за бизнеса да казваш такива
неща на глас.
Очите му ме гледат, смеейки се, сякаш казват: „Добре, ще ти
дам каквото искаш, само малко“. Косата му блещука, черно
птиче крило, огряно от слънцето.
Ти си играеш с мен, Американецо, а аз съм омагьосана. Аз,
която никога не съм играла. Внезапно се усещам много лека,
като момиче в тези стари кости.
— Може би имате нужда от любов, за да излекувате сърцето
си – казвам аз, усмихвам се и аз. Изумявам се колко лесно се
уча на правилата на флиртуването. — Може би това е причината
за болката ви.
О, безсрамна Тило, сега пък какво.
 — Наистина ли вярвате в това? — пита той и внезапно става
сериозен. – Вярвате ли, че любовта може да излекува болното
сърце?
Какво трябва да кажа аз, която нямам никакъв опит в
любовта?
Но преди да се опитам да измисля нещо в отговор,
Американеца отново се разсмива.
— Звучи добре. Имате ли нещо за мен?
За момент съм разочарована. Но не, така е по-добре.
— Разбира се – казвам с вече овладян глас. – Винаги и за
всекиго имам по нещо. Само минутка.
Обръщам се и чувам гласа му зад гърба си:
— Почакайте, не искам просто нещо, което давате на всички.
Искам…
Но аз не спирам.
Във вътрешната стая отивам до лотосовия корен, вземам
шепа от него и за един спиращ дъха миг го задържам на дланта
си.
Защо не, Тило, вече прекрачи всички граници.
Оставям го обратно в коша с въздишка. Корен от лотос,
падмамул, афродизиак, който набрах от средата на езерото на
острова, това не е подходящият момент за теб.
Когато се връщам, той поглежда към празните ми ръце.
Повдига въпросително вежди.
Трябва да му дам онова, което го очаква в кутийката от
слонова кост под щанда, твърдата бучка асафетида, хинг, за да
възстановя баланса в живота си и да го накарам да си тръгне
завинаги оттук.
Волята на хиляди подправки ме притиска да го направя.
Навеждам се, протягам се, вече усещам мрака на кутията до
пръстите си, зърнестата асафетида с нейното горчиво ухание на
пушек.
О, подправки, дайте ми малко време, съвсем малко време.
Изправям се, вземам малка кафява бутилка от рафта зад мен.
Поставям я на щанда.
— Това е чуран – казвам аз.
 — За любов? – пита той шеговито, но и сериозно
едновременно.
— За киселини в стомаха – казвам сурово, колкото мога. – За
прекалено охолен живот. От това имате нужда. – Завързвам го и
го поставям в торбичка и поглеждам към вратата. – Вече е
твърде късно.
— Много съжалявам за притеснението – казва той, но не го
мисли. С цвета на тъмна вода на лунна светлина, очите му
искрят лукаво. Те извличат от мен думи, които не съм
възнамерявала да казвам.
— Може би следващия път ще имам нещо друго за вас.
— Следващия път – казва моят американец. Гласът му е като
подарък, който ми предлага.
Едва на сутринта се сещам за ножа.
Отхвърлям заплетената обвивка, паяжините, останки от съня,
който не мога да си спомня. Забързвам се към щанда, където го
бях оставила вчера, страхувайки се, че вече е прекалено късно.
— Нож, проговори ми.
Острието в ръката ми е мътно, непростимо сиво, цветът на
смъртта. Ръбът му е покрит с кръв. Когато го потърквам,
метални люспи се обелват и падат на пода.
В тясната ниша на кухнята държа ножа под водната струя.
Правя смес от зелен лимон и тамаринд и започвам да го търкам
с нея, като повтарям без спиране мантри за пречистване.
Когато се отказвам, пръстите ми вече са протрити от
киселината.
Петното се вижда още по-ясно, с формата на круша или може
би на сълза. Формата на нещата, които предстоят.
Притискам глава до студената циментова стена. Образите не
спират да си проправят път през клепачите ми. Шепа кало
джире, захвърлена в кошчето за боклук, която мирише на
женска кръв. Лицето на Харун, толкова младо и беззащитно, и
нощта, която се простира зад него като червено-черно петно.
Старицата, тъжните й очи, които виждат всичко.
Прости ми, Първа майко.
Това са само думи, момиче. Как да ти простя, щом не си
готова да се откажеш от това, заради което прегреши? А ти
не си готова.
Това би ми казала тя, гласът й е като клонки, пречупени в
ръцете на бурята.
Не отговарям на обвинението й.
Вместо това казвам:
— Нож, никога вече няма да те забравя. Ако искаш нова
кръв, за да отмие старата, ще ти я дам.
Вдигам ножа и затварям очи, приближавам го до пръстите си,
чакам болката да прониже като парещ огън кожата ми.
Нищо.
Когато поглеждам отново, ножът потрепва на сантиметър от
ръката ми, забит в дървения плот на щанда. Отклонен от пътя
си. От някакво скрито желание вътре в мен или по своя воля?
О, глупава Тило, как можеш да си мислиш, че
възстановяването ще бъде толкова лесно?

— Искам да те попитам нещо – казва Квези, когато идва тази

сутрин с някаква продълговата картонена кутия под мишница. –
Може ли да закача една обява на прозореца на магазина ти?
Замислям се. Дали ми е позволено? Не съм сигурна.
Индийците правят това непрекъснато, разбира се. Вижте
само. По целия прозорец има афиши за гостуването на индийски
кинозвезди, МАДХУРИ ЩЕ ГОВОРИ НА ЖИВО. Ярки флайери,
които ви канят на ДИСКО ПАРТИ, САМО ПЕТ ДОЛАРА
КУВЕРТА, МАНИ ЩЕ БЪДЕ ВАШИЯТ DJ. ПРЕСНИ ЧАПАТИ НА
МНОГО РАЗУМНИ ЦЕНИ. ТАДЖ МАХАЛ, ШИВАЧ, ПОЗВЪНЕТЕ
НА ТОЗИ НОМЕР ЗА БРОДЕРИЯ И ШЕВ, ДЕНОНОЩНО.
Но Квези, който е чужденец, външен?
— За какво е? – питам, за да спечеля време.
— Ето, виж – вади лист от кутията и го поставя внимателно на
плота. Красив плакат в златно и черно. Мъж в бели дрехи, с
колан и бос, със стиснати юмруци, единият му крак е вдигнат и
изпънат в мощен ритник. И под него е обикновени букви – „Един
свят“, доджото* на Квези. После адресът.
 [* Място, където се преподават и тренират бойни
изкуства. – Б.р.]
— Знаех си, че си воин – усмихвам се аз.
Той също се усмихва.
— Воин. Предполагам, че и така може да се каже.
— Отдавна ли се занимаваш с това?
Квези кимва.
— Петнайсет години.
Забелязва, че го гледам с любопитство.
— Искаш ли да чуеш как започнах?
И още преди да съм кимнала, той вече говори, облегнал се
удобно с лакги на щанда пред мен. Квези, който обича добрите
истории, който носи в кръвта и костите си умението да ги
разказва.
Бях в много лош период тогава, забърках се с наркотици, с
лоши хора, знаеш. Живеех от доза на доза, мислех само как да
се надрусам, правех много луди неща, за да си осигурявам пари.
И така попаднах на мъжа, който после стана мой сеисей, учител.
Предизвиках го да се бием – тогава се смятах за голяма работа
– но той ме нокаутира за по-малко от минута. На следващия ден
направих малко проучване и отидох до неговото доджо с
пистолет, като смятах да го накарам да си плати за унижението
ми. Той отвори вратата и аз насочих пистолета към главата му.
Но сенсей не беше уплашен. Вместо това ми каза: „Защо не
влезеш, тъкмо правя чай, винаги можеш да ме застреляш след
това“. Не се преструваше, не се държеше като че ли е голяма
работа, както сигурно бих правил аз на негово място. Наистина
не се страхуваше. Бях толкова изненадан, че свалих пистолета
и го последвах. Едното доведе до другото и останах при него
шест години. Можеш ли да повярваш? Само че така и не успях
да харесам онази зелена гадост. На мен ми дай чаша с хубаво
кафе. По всяко време.
И двамата се засмиваме, но това е смях с остри ръбове по
края, смях, който знаем, че лесно може да се превърне в плач.
Когато споделяш смях като този с някого, разхлабваш възлите в
сърцето си. Затова изтривам очите си и казвам на Квези:
 — Можеш да сложиш плаката си тук. Макар, честно казано, да
не съм сигурна колко хора ще проявят интерес.
Оглеждаме се из магазина. Две закръглени дами на средна
възраст в сари спорят за качествата на туршиите „Патак“ и „Бе-
декар“. Възрастен сикх с тюрбан идва към касата с бутилка
евкалиптово масло, идеален лек за кашлица, за да пита за
цената му. Нечии деца се гонят около коша с атта. Млад
дългокос мъж с очила „Рей Бан“ и тесни дънки влиза в магазина,
поглежда намръщено Квези и изчезва към рафтовете с леща.
— Разбирам какво имаш предвид – казва приглушено Квези.
Започва да навива обратно плаката си и го прибира в кутията. –
Ще потърся друго място.
Жал ми е, че го разочаровах. Намирам голяма кутия с черно
кафе, от най-хубавото, и го пакетирам за него.
— Подарък от мен – казвам. Изпращам го до вратата. – Ела
отново, по всяко време. Успех с доджото ти и с живота.
И наистина го мисля.

Една сутрин той идва в магазина със списъка с покупки на

майка си, с щръкнала нагоре коса, която го прави да изглежда
по-висок, тийнейджър, когото в първия миг не разпознавам. Но
когато го поглеждам отново, виждам, че това е Джагджит.
— Джагджит, как си?
Той се озърта, ръцете му се свиват инстинктивно в юмруци.
После ме вижда и ги отпуска.
— Откъде знаете името ми?
Джагджит, гледащ сърдито, с широка тениска и провиснали
дънки, с развързани връзки на маратонките – униформата на
млада Америка, вече говорещ с нейния отсечен ритъм.
— Идвал си в магазина с майка си няколко пъти, може би
преди две и половина-три години.
Той свива рамене и се извръща, не си спомня. Вече е изгубил
интерес.
— Не може да е толкова отдавна. Тук съм само от две години.
 — Толкова малко? – проличава възхищение в гласа ми. – Кой
да си помисли, като те гледам така пораснал.
Джагджит не си прави труда да ми отговори. Той познава
старите жени, баби, лели, майки. Те винаги казват „недей, недей,
недей“. Не прекарвай толкова време с приятелите си. Не
пропускай повече часове в училище, вече два пъти ни изпращат
предупреждение. Не излизай навън късно вечер, не е безопасно.
Ох, Джаги, затова ли те доведохме в Америка.
Гледам го как пълни кошницата си прекалено бързо и я
стоварва върху щанда пред мен, макар да е взел само
половината от нещата в списъка. Гледам го как пристъпва
нервно, защото бърза да отиде на друго място след това.
— Сега по-добре ли са нещата в училище?
Поглежда ме враждебно.
— Кой ви е казал?
Не отвръщам нищо. Джагджит, толкова зает, винаги борещ се,
винаги с маската на твърдост като второ лице, ме поглежда в
очите. С мен няма нужда да се бориш.
Отдавна изгубено изражение на детска невинност се появява
на лицето му, лека свенливост трепва на устните му, после
изчезва.
— Да, в училище е яко.
— Харесва ли ти да учиш?
Той свива рамене.
— Справям се добре.
— А другите момчета създават ли ти проблеми?
Устните му се разтягат в бърза усмивка, зъбите му се оголват,
остри като длета.
— Никой не ме закача вече. Имам си приятели.
— Приятели?
Но преди да кимне, ги виждам в очите му, момчетата с
черните кожени якета, със специалните си емблеми, с черните
си шапки, с ботушите си за стотици долари. Дебели златни
вериги, гривни с имената им, диамантни пръстени, които носят
на кутретата си.
Да, големите момчета, казва Джагджит в мислите си. На
шестнайсет години са, а вече карат огромни и лъскави коли.
Носят в дълбоките си джобове дебели пачки с лицата на
мъртвите президенти – „имаш ли нужда от нещо, приятелче“
– на ти десеточка, дори петдесетачка – „няма проблем, има
много там, откъдето са дошли и тези“. А на раменете им се
облягат момичета, толкова много момичета с техните
големи блестящи очи.
Момчетата, мотаещи се наоколо, с цигара в ръка,
забавляващи се с ококореното, гледащо ги с отворена уста
хлапе. Подават му да си дръпне.
За мен?
Приятели мои.
Големите момчета, които стоят в другия край на
училищния двор и гледат, и гледат, и един ден идват и
дърпат насилниците ми встрани и им казват — чупката.
Вдигат ме от калта, изтупват ме, купуват ми студена „Кока-
Кола“ в този следобед, който ще промени живота ми, и казват
– пие ще се погрижим за теб.
И оттогава никога не съм имал проблеми. Те са ми като
братя, даже са по-добри от моите братя.
Виждам как очите му блестят от благодарност. Джагджит, който
е бил толкова дълго време сам, чиито родители са претоварени
с работа и притеснени в тази чужда земя и не могат да го чуят.
Джагджит, който се прибира всеки ден след училище в къща,
претъпкана с други хора, говорещи на пунджаби – как биха
могли те да ти помогнат. Който сдържа виковете си и стиска
толкова силно очи, за да не потекат сълзите, че зад клепачите
му се появяват червени пулсиращи петна като кървящи звезди.
Джагджит, който си спомня: Теме водят на разни места със
себе си. Купуват ми дрехи, обувки, храна, часовници,
видеоигри, касетофони, така мощни, че стените треперят,
неща, които дори не съм знаел, че искам. Те слушат, когато
говоря, и не ми се присмиват. Те ме учат как да се бия.
Показват ми меките, нежни места в плътта, където боли
най-много. Показват ми как да използвам лакът, коляно,
юмрук, ботуш, ключове и, да, нож.
А в замяна искат съвсем малко. Занеси онзи пакет там,
остави тази кутия тук. Пази това в шкафчето си за един ден.
Стой на ъгъла и наблюдавай.
Кой има нужда от майка, баща или училище? Когато
порасна, може би на четиринайсет, ще бъда с тях през
цялото време. Ще нося същото яке, ще крия в джоба си същия
сгъваем нож с остро като змийски език острие, ще
предизвиквам същия страх в очите на момичетата и
момчетата ще бягат от мен.
Мислите се завъртат в главата ми като пясъчна вихрушка. Не
мога да дишам.
О, канело, която даваш сила и привличаш нови приятели,
какво направихме?
И един ден те ще ми го дадат, студен и черен, лъскав и
тежък, сила в ръката ми, пулсиращ като живота, като
смъртта – моя истински паспорт за истинската Америка.
Стискам пръстите си, за да спра треперенето. Карамфил и
кардамон, които разпръснах по вятъра за състрадание, как се
случи това?
— Джагджит – казвам с напуканите си устни, с глас, напълно
загубил своята увереност. Очите му са замъглени, той не ме
вижда, унесъл се в мечтите си, дори когато се обръща към мен.
– Ти си толкова хубаво момче, така бързо растеш, радост за
очите на една стара жена като мен. Имам специален тоник за
теб, за да станеш още по-силен и още по-умен, безплатен е,
само ме изчакай за минутка да ти го дам.
Той се изсмива подигравателно, толкова се опитва да порасне
по-бързо, че сърцето ми се свива.
— Простотии, нямам нужда от миризливи индийски лайна.
Джагджит, който ми се изплъзва, запътва се към вратата, за да
попадне във водовъртежа, от който никога няма да се върне,
затова трябва да побързам, да вляза в миналото му и да
използвам каквото намеря.
— Джаги, мера раджа бета. Сине мой, принце мой.
Той трепва при споменаването на детското му име, при
спомена за уханието на косата на майка му от едно много по-
простичко време, ръката й, която разтрива гърба му, заличава
кошмарите му в топлите индийски нощи, и за момент му се
приисква…
 — Добре, но го направи бързо. Вече закъснявам.
Във вътрешната стая напълвам бутилка с еликсир от
майджиста, билката, която ще охлади кръвта му и ще я
пречисти. Бързо казвам молитвата над нея, пропускам думи,
защото той е вече на вратата и крещи „Задръж малко, пич!“ на
някого отвън. Подавам му бутилката и гледам как я мята в
чантата. Маха ми небрежно. Чао.
Моторът забучава и той изчезва.
Оставам сама и се връщам обратно при щанда, отпускам
глава в ръцете си и се питам какво се е объркало. Питам се
отново и отново в него ли е причината, в родителите му или в
Америка? Или е другаде. И въпросът е толкова опустошителен,
че мога да си го задам само дума по дума.
Подправки. Това ли е. Начинът. Който. Избрахте. За да. Ме.
Накажете.

Тази сутрин, когато дядото на Гита идва в магазина, пролетта

си е отишла от походката му, той не говори за внучката си. Но
цялото му лице ме пита: „Ходи ли вече при нея?“ и „Кога ще
отидеш?“
Затова щом настъпва вечерта, се приготвям с помощта на
джинджифила за първото си излизане навън в Америка.
Защото доколкото знам, когато се събудих в тази земя,
магазинът вече беше издигнат около мен със своята твърда
защитна раковина. Подправките също ме заобикаляха, раковина
от аромати и гласове. И тази друга раковина, старческото ми
тяло, притискаше бръчките и отпуснатата си кожа в мен.
Раковина в раковина в раковина и в най-вътрешната част на
всичко това сърцето ми, биещо като уплашено птиче.
Днес смятам да разперя криле, може би дори да разбия тези
раковини и да изляза в безкрайното пространство на външния
свят. Това малко ме плаши. Трябва да си го призная.
И затова призовавам джинджифила.
Корен от изсушена мъдрост, помогни ми в моето търсене.
Премервам твоята петниста солидност в шепата си. Измивам те
три пъти в лимонена вода. Нарязвам те на тънки резенчета,
прозрачни като завеса между пробуждането и съня.
Джинджифил, адрак, бъди с мен.
Пускам резенчетата в тенджерка с вряща вода, гледам ги как
се издигат и потъват в нея, издигат се и потъват в бавна
въртележка. Като листа, уловени в кармичното колело. Парата
изпълва кухнята ми, прилепва като мъгла по миглите ми и ми е
трудно да виждам. Пара и тази дива миризма като от бамбукова
трева, накъсана и сдъвкана, която ще се усеща по сарито ми
дълго време.
Златен джинджифил, използван от лечителя Чарак, за да
облекчи огъня, който се надига в стомаха, нека твоята пламенна
сила потече по ленивите ми вени. Отвън Америка се притиска
до стените на моя магазин, вика ме с множество гласове. Дай ми
сила да й отвърна.
Чакам дълго песента на подправката, но тя не идва.
О, Тило, прекрачваща правилата и плъзгаща се между тях,
какво очакваше?
Изливам течността с цвета на най-светъл мед в чаша.
Изпивам я. Остротата й ме удря силно в гърлото. Задавям се и
се закашлям. Когато се насилвам да я погълна, тя се разпенва
във вътрешностите ми, бунтувайки се. Иска да излезе навън. Но
аз я задържам долу с цялата си воля.
Никога досега не съм премервала сили със силите на
подправките. Никога досега не съм противопоставяла желанията
си на дълга.
Бавно съпротивата отслабва, постепенно изчезва.
Тило, след като сама избра пътя си, защо е тази тъга, това
глупаво желание да не го беше правила?
Гърлото ми започва да щипе, езикът ми се движи пъргаво,
изблъсквайки съжалението встрани.
По-късно, Тило. По-късно ще има време.
 Изваждам обезцветените от горещината резенчета от
тенджерката. Захапвам ги едно по едно, усещам влакънцата,
които полепват по зъбите ми. Главата ми някак олеква и се
повдига.
Когато парливата болка отслабва, нови думи започват да
идват при мен, нови жестове, които ще ми позволяват да се
движа невидима по улиците, виещи се като лабиринт около
магазина. Главата ми натежава от планове и обещания.
Гита, чакай ме. Готова съм. Идвам.

Първо обаче трябва да реша проблема с дрехите.

Когато дойдох в Америка, не получих никакво облекло,
подходящо за навън, само сарита с цвета на потъмняла слонова
кост, с които посрещам клиентите си.
Не мога да се сърдя на Старицата за това. Тя просто искаше
да ограничи изкушението. Да ме защити.
Но сега аз трябва да се подготвя за Америка.
И така днес, в брахма мухурта, свещения миг на Брахман,
когато нощта се преструва все още на ден, вземам маково семе,
кхус кхус, което полепва по пръстите ми неохотно като мокър
пясък, и го начуквам и стривам, за да получа афим. Опиум във
формата на малко топче, подправката на привидността.
После го хвърлям в огъня.
Знам, че подправките не са с мен. Три пъти топчето пращи и
излиза от огъня, три пъти трябва да напявам, за да се върнат
отново пламъците. И после то изгаря напълно, миризмата му е
тежка, неприятна, отблъскваща. Издигащият се дим засяда в
гърлото ми, кара ме да се закашлям, докато ми потичат сълзи.
Но аз ставам все по-добра в това да подчинявам волята на
подправките на моята. Този път болката в сърцето е по-слаба.
Както и вината, която не искам да погледна в очите.
Винаги ли е така, когато преминаваш отвъд позволеното,
което някои наричат „грях“? При първата стъпка болката те
раздира, прониква в костите ти, в кръвта ти, спира дъха ти. При
втората също се измъчваш, но вече е по-поносимо. При третата
болката минава над тялото ти като дъждовен облак. Скоро няма
дори да трепваш, нито да спираш.
Надяваш ли се, Тило?
Димът се обвива около мен, изплита мрежа по кожата ми.
Дрехите започват да приемат форма.
Познанията ми за американските дрехи се ограничават с това,
което съм виждала да носят клиентите ми. Бегли погледи към
минаващите по улицата. Създавам сиво палто с цвета на небето
отвън. Ивица блуза, разкриваща врата. Тъмни панталони. И
чадър, защото през сумрака, който все още очаква вечерната
светлина да настъпи, мога да видя плътните сребристи струи на
падащия дъжд.
Но вече знам, че не мога да отида с тези дрехи при Гита.
Заклинанията за привидност се поддържат трудно дори когато
всичко е нормално. А днес подправките са срещу мен и усещам
как силата се извлича от тялото ми, докато мозъкът ми остава
напълно изцеден. И подправката го знае и чака вниманието ми
да се отклони. За да разкъса заклинанието и да се освободи.
Афим, защо се бориш с мен, когато правя това за другиго, а не
за себе си?
Мълчанието на подправката е като камък в сърцето ми, като
пепел на езика ми.
Изведнъж чувам през него смеха на Старицата, горчив и
жлъчен. Знам какво би ми казала, ако беше тук.
Винаги това ти е било проблемът, Тило, смяташ, че знаеш
най-добре какво да правиш. Съзнателно забравяш, че най-
благородните намерения водят най-бързо до гибел. А и дали
намеренията ти са чак толкова благородни, или помагаш на
Гита, защото откриваш в нейната забранена любов образа на
своята собствена?
Тънките като мъгла дрехи се разкъсват напълно, докато
повдигам ръце към лицето си. Знам, че подправките няма да ми
помогнат повече.
Затова съм принудена да премина към другия си план.
Навън дъждът е студен и силен. Жили като игли, когато се
обръщам да заключа магазина. Топката на вратата се плъзга
инатливо под дланта ми. Пантите заяждат възмутено. Магазинът
напряга мускулите си, за да се противопостави на моите. Трябва
да оставя пакета, подаръка, който съм приготвила за Гита, за да
дръпна силно, да повдигна вратата от пантите и да я ритна,
докато най-накрая успявам да я затворя с трясък. Звукът е остър
като изстрел, някак окончателен. Оставам трепереща на
стъпалата. На погрешната страна, казва гласът в главата ми.
Влагата прониква в костите ми, утаява се като тиня. Прокарвам
ръка по вратата, която ми изглежда толкова чужда на външната
светлина, и се олюлявам от внезапното усещане за бездомност.
Ще се върна колкото мога по-бързо.
Зеленото лице на вратата е мълчаливо като щит и също
толкова неотстъпчиво. Не е умилостивено от обещанието ми.
Може би няма да ми позволи да вляза отново вътре?
Стига, Тило, не разбутвай гнездото на змиите. Имаш
достатъчно неща, за които да се притесняваш.
Въздухът мирише като мокра козина на животно. Вдишвам го,
потрепервам леко от студа в палтото си. Няма да се страхувам,
казвам си сама. Отварям чадъра с формата на гигантска гъба
над главата си.
Изпълнена с решителност, стъпвам на пустата улица,
пробивам си път през поройния дъжд, докато виждам табела
„Сиърс“ и вратата се плъзга отворена по своя воля като уста на
магическа пещера, подканяща ме да вляза.
Вие, които се разхождате лениво през „Сакс“ и „Нордстром“,
които извървявате отегчено ежедневния си път из „Нийман
Маркъс“*, можете ли да си представите колко ми харесва
анонимността на този мой първи американски магазин?
Заслепяващата неонова светлина от различните реклами,
лъскавите колички, зад които крачат унесено многобройни
клиенти. Колко ми харесват редиците с рафтове, препълнени
със стоки чак до горе, и никой не ти казва „Не пипайте“, нито пък
пита „Да, какво ще желаете?“. Лосиони с алое вера за
подмладяване и фалшиви сребристи подноси, по-ярки от
истинските; рибарски въдици и шифонени нощници, прозрачни
като самото желание; тенджери и японски видеоигри; нови,
подобрени модели кухненски роботи и туби с шампоани; цяла
стена с телевизори, говорещи с различни гласове и лица.
Опияняващото чувство, че можеш да се протегнеш и да вземаш,
да вземаш, дори да не го искаш.
[* „Сиърс“, „Сакс“, „Нордстром“, „Нийман Маркъс“ (SEARS,
Saks, Nordstrom, Neiman Marcus) – вериги магазини в САЩ.
Противопоставен е „Сиърс“, който е магазин за масовата
публика, на останалите, които са за по-висок клас клиенти. –
Б.пр.]
Замаяна съм. Аз, която за миг мога да се превърна в
обикновена стара жена, пробваща крем за изглаждане на
бръчки и пудра, подхождаща на цвета на кожата ми.
Преди да се усетя, количката ми е пълна догоре.
Огледало. Цветен телевизор, с който мога да виждам в
сърцето на Америка, в сърцето, надявам се, и на моя Самотен
американец. Комплект с гримове с всичко необходимо в него.
Парфюм с роза и лавандула. Обувки, няколко чифта в различни
цветове, последните – червени като лъскави люти чушки, с
високи токчета като длета. Дрехи и още дрехи – рокли, костюми,
пуловери, фини, загадъчни чудеса на американското женско
бельо. И последно, нощница от бяла коприна, изящна като
дъждовни капки, уловени в мрежата на паяк.
Тило, полудя ли? Затова ли наруши правилата и излезе в
Америка? Затова?
Този глас, разяждащ ме като разливаща се киселина. Изгаря
лицето ми. Първа майко, мисля си гузно, после осъзнавам, че е
моят собствен глас. И затова съм още по-засрамена от
лекомислието си.
Оставям количката пред рафта с боите за коса, като вземам
само това, което знам, че ще ми трябва. Дрехи, с които да отида
при Гита. И огледало, макар че още не знам за какво ми е
нужно.
Не, Тило, не и това, то е най-опасното от всички забранени
неща.
Но този път не се вслушвам в гласа.
Вместо това се заглеждам в касиерките, в тъжните им
остарели ръце, в боядисаните им коси с вече обезцветени
корени. И в пълната липса на интерес – погледите им сканират
лицата на купувачите, както червеното електрическо око на
апарата им сканира покупките.
Касиерките, които мечтаят да си купят кожени палта от
„Мейсис“, гаджетата им от гимназията да се върнат при тях и
този път да останат, за круизи от Акапулко на луксозни кораби.
Думите излизат машинално от устата им: „С карта или в брой?“,
„Ако искате доставка до дома, ще ви струва допълнително
двайсет долара“, „Приятен ден“. И вече са ме забравили.
Защото в мислите си въртят колелото на късмета, красиви като
момичето, застанало до водещия от телевизионното състезание,
облечени в същата искряща къса рокля, и дори са по-слаби от
него.
О, тази тяхна свобода. Почти им завиждам.
В обществената тоалетна, която мирише на амоняк, обувам
напълно реалните си панталони, слагам полиестерната си
блуза, закопчавам до долу кафявото си палто, което стига до
глезените. Завързвам удобните си кафяви обувки, вдигам
кафявия си чадър, готова да изляза навън. Този мой нов външен
вид, нови дрехи, моето аз и не-аз, изтъкано от пластове кафяво,
сред което от предишната жена са запазени само изненадващо
младежките очи и чисто бялата коса. Тази нова жена се опитва
да разгъне устните си в колеблива усмивка, която разкрива
нови, неподозирани бръчки по лицето й. Отслабва мускулите си,
отпуска се и привидните, създадени от афима и силата на
волята й дрехи се надигат от кожата й като дим, откъсват се от
ръкавите и се закачат по йероглифите на стената, които не може
да разчете.
За момент жената се поколебава – дали не изписват някакво
предупреждение?
— Благодаря ти – казва тя на подправката и не се изненадва,
че няма отговор. Пъха квитанцията за огледалото, което по-
късно някой ще донесе в магазина, в джоба на палтото си. За
миг едно видение се появява пред очите й: леденият ръб на
огледалото, опряно на дланта й, ослепителната светкавица в
секундата, когато тя ще… Но жената разтърсва глава. Гита чака,
дядо й също. Внимателно вдига пакета, който носи със себе си
още от магазина. Замислила се е толкова дълбоко за това, което
й предстои да направи, че не забелязва как автоматичните
врати отварят стъклените си челюсти и я пускат навън.
Навън, на автобусната спирка, жената ще се слее с
останалата тълпа от кафяви, бели и черни дрехи, ще се учуди,
че никой дори не повдига подозрително вежди, когато я вижда
как се движи през въздуха на Америка, толкова непривичен за
нея. Ще докосне с изненада яката на палтото си, което е много
по-хубаво от предишната й привидна мантия. И когато автобусът
дойде, ще се качи в него заедно с другите хора, смесила се
толкова успешно с тях, че ако стоите от другата страна на
улицата, няма начин да различите кой, кой е.

Автобусът изригва огромна опашка от пушек, оставя ме пред

входа на офиса на Гита и продължава напред. Стоя там
известно време, вдигнала глава с изумление към блестящата
кула от черно стъкло. В най-долния правоъгълник виждам
потрепващо лице.
Моето?
Приближавам се да погледна по-добре, но то отплува
нанякъде – това лице, което никога не съм оглеждала. Никога не
съм го правила до този момент, в който изпитвам неистова
нужда от това. Когато се отдръпвам отново назад, то се появява
пак, чертите му са размити и нереални, мистериозно издължени.
Магьоснице, шаманке, лечителко, време е да направиш
нещата както трябва.
Рецепционистката обаче явно мисли различно.
— Кой? – оформят идеален кръг пурпурните й устни. – Имате
ли уговорка? Не?
Под натежалите от спиралата клепачи очите й оглеждат
евтиното ми палто и евтините ботуши, пакета, който нося, увит в
стар вестник. От чадъра ми канят тежки капки по килима, които
са оформили тънка пътечка, сякаш някой се е изпикал.
Момичето изпъва гърба си с неодобрение.
— Тогава се опасявам, че не мога да ви помогна.
 Тя приглажда полата по гладките си бедра с боядисаните си в
пурпур пръсти и се обръща категорично към компютъра.
Но аз, Тило, не съм престъпила прага на забранената
Америка, не съм рискувала да понеса наказанието на
подправките, за да си отида толкова лесно с наведена глава.
Пристъпвам напред, заставам точно пред бюрото на
рецепционистката и стоя така, докато пръстите й спират да
удрят по клавишите и тя поглежда към мен с отегчение и, да,
усещам страх да пробягва по гъстите клепачи.
— Трябва да кажете на Гита, че съм тук. Важно е.
Очите й казват: луда стара скитница, казват, може би
трябва да се обадя на охраната, казват най-накрая, по
дяволите, защо ми трябва да се замесвам в това. Тя натиска
бутоните на апарата на бюрото си и заговорва с шлифован глас:
— Мис Банерджи, тук има една личност, която иска да говори
с вас. Жена, мисля, че е индийка. Не, напълно съм убедена, че
не идва от името на някого. Тя е… различна. Не, не ми каза
името си. Добре, щом сте сигурна – обръща се към мен. –
Четвърти етаж, помолете някой да ви упъти, щом стигнете,
асансьорите са вляво.
Очите й казват: просто върви.
— Вие не попитахте – казвам й внимателно, докато събирам
вещите си.
— Какво? – изстрелва се думата от устата й.
— За името ми. И представлявам някого. Защо иначе ще съм
тук?
Кабинетът на Гита е тясна кутийка, без прозорци – каквито се
дават на новодошлите, които трябва да са прекалено заети, за
да вдигат глава и да поглеждат навън. Метална маса, отрупана с
папки и всякакви чертежи, заема цялото място.
Тя седи зад масата и пише бизнес доклад, но не съвсем,
защото бележникът й е пълен с драскулки. От мястото, където
стоя, те приличат на рози с големи бодли. Струва ми се, че е
отслабнала. Или може би причината е в строгостта на
тъмносиния костюм с панталони, който носи днес, с острите
наклонени ревери, притискащи гърдите й. Мрачният цвят на
дрехите е откраднал цвета на лицето й. Притеснението, което не
може да скрие, само я прави още по-млада.
Последния път, когато дойде в магазина ми, носеше сини
джинси. Червена тениска със закачлив надпис. Косата й беше
сплетена на дебела плитка на гърба й, залюля се като вода,
когато тя се засмя на нещо, което майка й каза. Двете избираха
сушени стафиди и бадеми и сладка бяла илачдаиа, семе от
кардамон, за да направят сладкиши за бенгалската нова година.
Днес очите й ме гледат озадачено, докато се опитва да се
сети коя съм. Пълни са с разочарование. Очаквала е някой друг,
може би майка й да дойде като по чудо и да каже: „Прощавам
ти“. Стиска устни една в друга, опитвайки се да спре
потръпването им. Има малка бенка на брадичката си и тя също
потреперва. Иска ми се да й кажа колко е красива.
— Моля, седнете – казва тя най-накрая любезно. – Каква
изненада. Изглеждате различно.
И после, понеже не може повече да се сдържа:
— Откъде знаете къде работя? Да не би някой да ви е
помолил да дойдете?
Кимвам.
— Майка ми.
Когато поклащам глава за отрицание, тя казва:
— Не може да е татко, нали?
Гласът й обаче е изпълнен с надежда.
О, Гита, моя птича песен, как ми се иска да ти кажа „да“, иска
ми се да извадя бодлите, забити в кървящото ти сърце. Но
трябва да поклатя глава още веднъж.
Раменете й се отпускат.
— И аз така си мислех.
— Всъщност беше дядо ти.
— О, той.
Гласът й отново е изпълнен с горчивина. Чувам мислите й,
разяждащи я отвътре. Той ги обърна срещу мен с цялата тази
простотия за добрите жени и семейния срам. Те никога не
биха се държали толкова старомодно и изостанало, ако не
беше той. Особено татко. Ако си беше стоял в Индия, нищо
от това нямаше…
 — Дядо ти те обича много – казвам аз, за да спра отровата,
която яде сърцето й.
— Любов, ха! – изплюва думата като болест. – Той не знае
какво означава това. За него всичко е контрол. Да контролира
родителите ми, мен. И когато това не се получава, започва със
своята песен: „О, Раму, изпрати ме обратно в Индия, по-добре е
да си умра там“.
Имитира тежкия акцент на възрастния мъж съвсем точно,
злобно. Това ме шокира. И все пак по-добра е изговорената
омраза, отколкото премълчаната.
— Ако не бяха средновековните му идеи за уредения брак,
нямаше да ми се наложи да кажа на мама и татко за Хуан по
този начин. Щях да им го представя както трябва; щяха да имат
възможността да го опознаят, а не…
Гласът й се прекършва.
Знам какво би трябвало да й кажа. Старицата ни е учила
много пъти. Вярата ви е родена с вас, пришита е в звездите ви
при раждането ви. Кой може да ви вини за това?
Но не това има нужда да чуе Гита. Гита, за която старите думи
вече не подхождат на песента й.
Подправки, знам, че нямам право да ви моля, но не ми
отказвайте помощта си, упътете ме.
Горещ пясъчен вятър затрупва думите ми, лишава ги от
силата им. Минутите, пълни с мълчание, текат край нас като
оловни капки.
Какво да правя сега?
После тя казва:
— Какво, по дяволите, си е мислел той, че можете да
направите?
Гледа ме, веждите й потрепват, докато се опитва да разгадае
защо съм дошла. Но очите й вече не са помътнели от омраза.
— Нищо специално – отвръщам бързо аз. – Само искаше да
знаеш, че гневните думи, също като жужащите пчели, крият под
повърхността си мед. Само да те видя и да мога да му кажа,
когато се върна: „Не се тревожете толкова много, тя е добре“.
— Не съм сигурна, че е така – изпълва въздишката цялото й
тяло. – Вземам хапчета всяка нощ и пак не мога да заспя. Даяна
много се притеснява. Смята, че трябва да потърся помощ, може
би дори да отида на терапевт.
— Даяна?
— О, не се преместих при Хуан. Не можех да го причиня на
мама и татко. Освен това знаех, че ще бъде зле за отношенията
ни да сме заедно, когато съм в такова състояние — стресирана
и всичко останало. Затова се обадих на Даяна, най-добрата ми
приятелка от колежа, и тя каза, че мога да остана при нея
колкото е нужно.
Благодарността отпуска свитите ми дробове и отново мога да
дишам.
— Гита, ти си много умно момиче.
Тя се опитва да прикрие усмивката си, но знам, че й е
приятно.
— Искате ли да го видите? – пита и изтрива внимателно със
синия си ръкав стъклото на снимката, която стои на бюрото й.
Подава ми я.
Сериозни искрени очи, тъмна, късо подстригана коса, устни,
научили се на нежност, защото са израснали с толкова малко от
нея. Ръката му я прегръща леко непохватно, сякаш все още не
може да повярва на късмета, който го е споходил.
— И той изглежда умно момче – казвам аз.
Сега тя се усмихва широко.
— Той е много по-умен от мен. Можете ли да повярвате,
израснал е в гетото, но е успял да отиде в университет със
стипендия, завършил е с пълно отличие. И е толкова скромен,
никога няма да ви го каже сам. Знам, че само ако татко поговори
малко с него, веднага ще разбере колко чудесно момче е.
— Може да го доведеш някой път в магазина, за да се
запозная с него?
— Разбира се. Ще му хареса. Наистина се интересува от
индийската култура и особено от храната ни. Понякога му готвя
в неговия апартамент. Нали знаете, мексиканците използват
почти същите подправки като нас…
Внезапно спира. Гита, която не е глупава. Поглежда ме право
в очите, те са като черни езера, сред които плува лицето ми.
 — Сега си спомням. Дядо ми каза веднъж, че вие правите
магии.
— Просто приказки на старец – отвръщам бързо.
— О, не съм сигурна. Дядо може да бъде много умен за някои
неща – вглежда се в мен по-внимателно. – Всичко е наред,
нямам нищо против. Имам добро усещане за вас. Ще доведа
Хуан в магазина ви, може би още другата седмица. И те имат
такива жени в тяхната култура, мисля, че ги наричат курандерас,
лечителки.
— Другата седмица да бъде тогава – казвам, като се надигам
от стола си. Работата ми тук е приключена засега, макар за в
бъдеще да знам, че ще има още препятствия и недоразумения.
– Ето, донесох ти нещо.
Махам вестника, с който съм я завила, и й подавам бутилката
с манго, накиснато в синапено олио, в която съм добавила
метхи за лекуване на наранени сърца и корен от джинджифил,
ада, за повече смелост, за да знаеш кога да казваш „не“, и амчур
– за да вземаш правилни решения.
Тя повдига бутилката към светлината и се заглежда в плътния
червено-златист блясък, който се излъчва от нея.
— Благодаря! От любимия ми вид е. Но вие, разбира се, го
знаете – проблясват очите й закачливо. – Направихте ли някакви
заклинания върху него?
— Магията е в сърцето ти – казвам аз.
— Наистина, благодаря ви, че дойдохте. Чувствам се много
по-добре. Ще ви изпратя до долу.
Във фоайето тя ме прегръща. Гита, слязла от своята лъскава
черна кула, ръцете й са леки като криле. Пъха нещо в ръката ми.
— Може би ще им я покажете, нали знаете, ако дойдат в
магазина, и може да им кажете също, че не живеем заедно.
Устните й са като гореща роза, разцъфтяла внезапно на
бузата ми.
— Ето и телефона ми, за всеки случай.
Нов план ме изпълва, разперва крилете си в главата ми. Ще ги
дам на дядо й, когато дойде в магазина ми – и телефонния
номер, и снимката. Ще му кажа какво да прави.
 По целия път обратно раменете ми искрят и горят там, където
ги беше докоснала. Кожата на лицето ми е опърлена на мястото,
в което беше издишала неизказаните думи на своето желание:
Хората, които обичам най-много, направи така, че да се
обичат помежду си. Очите ми също парят, докато се взирам в
снимката, двамата са толкова млади, усмихват се към мен с
непоклатима вяра, че мога да оправя всичко. Аз, Тило, която
имам повече проблеми, отколкото те някога ще срещнат в
живота си.

Тя седи до главата ми, когато се събуждам. Магазинът е

тъмен, с изключение на странния зелен блясък, който не знам
откъде идва, и миризмата на маслото от хибискус, което
понякога ни караше да втриваме в косата й. Старицата е
седнала с кръстосани крака, гръбнакът й е прегънат напред,
сякаш се опасява, че нещо е прекалено тежко, за да го издържи
– моят живот или нейният, не знам кое е. Белезите по ръцете й
блестят като огнени линии върху изсъхналата бяла кожа.
Потръпвам от страх, но после се успокоявам, защото по лицето
й не виждам гняв, както съм си представяла, а тъга. Толкова
дълбока тъга, като мусонен облак, като океанското дъно. А
вътре в мен някой извива, извива душата ми като мокра дреха,
докато и последната капка не се изцеди от нея.
— Първа майко – казвам и протягам ръката си, но няма какво
да хвана. Тя е пътуващ дух, много добре би трябвало да го
знам. И отново изпитвам огромно съжаление, защото си
спомням как след всяко такова пътуване тя лежеше на
сламеника в хижата за лечение – всеки път все по-дълго,
дишането й се затрудняваше, сенките под очите й ставаха все
по-дълбоки и по-лилави, като рани.
— Първа майко, толкова ли е лошо това, което направих?
— Тило.
Гласът й е тих и ехтящ, сякаш идва от подводна пещера.
— Тило, дъще, не трябваше.
 — Но, майко, как иначе да помогна на Гита, на дядо й, който
дойде и ме помоли? Човек, който молеше за първи път в живота
си.
— Дъще, помощта, която се опитваш да дадеш извън тези
защитени стени, ще се обърне срещу теб, не го ли знаеш? Дори
и тук вече си видяла как тя невинаги действа така, както искаш.
— Джагджит – прошепвам и гласът ми признава поражението
си.
— Да. Ще има и други. Не си ли спомняш последния ви урок?
Опитвам се да се сетя, но в главата ми се блъскат множество
натрошени парчета от миналото, мислите ми не се подреждат
една до друга, за да сглобя картината.
— Повелителките всъщност нямат сили, те са кухи тръстики,
които помагат на вятъра да изпее своята песен. Подправките
решават на кого да помогнат. Трябва да приемеш техния избор и
дори когато се провалят, сърцето ти да остане спокойно.
— Но, Първа майко, аз…
— Но когато преминеш отвъд позволеното, когато докоснеш
това, което не бива, когато престъпиш старите правила, ти
увеличаваш вероятността от провал стократно. Старите правила
поддържат света в крехък баланс, който съществува от началото
на вечността, преди мен, преди другите Старици, преди
Великата майка.
Гласът й заглъхва, сякаш погълнат от морска буря.
Искам да я питам толкова много неща. Аз, която в своята
наивност бях мислила, че тя винаги е била тук, от самото
начало. Кои са били другите Старици, коя е Великата майка?
И онзи въпрос, роден от тъмното любопитство и може би дори от
още по-тъмното желание, който не мога да се насиля да задам
на глас?
Кой ще дойде на твое място, когато теб няма да те има?
После го забравям, защото тя казва:
— Не позволявай Америка да те съблазни и да те поведе към
гибел, която дори не можеш да си представиш. Не пробуждай
омразата на подправките с мечтите си за любов.
Прошепвам изумено:
— Ти знаеш?!
 Тя не отговаря. Образът й вече се разтваря в сумрака,
фосфоресциращият блясък избледнява по стените на магазина.
— Чакай, Първа майко…
— Дете, трябваше да се боря с цялата сила на сърцето си, за
да дойда и да те предупредя – отронва тя с устни, сини като
въздуха. – Следващия път няма да успея.
— Майко, след като познаваш сърцето ми, отговори ми на този
въпрос, преди да си отидеш. Какво ще стане, ако Повелителката
поиска живота си обратно? Ако подправките…
Но нея вече я няма. Стените са студени и покрити с паяжини
отново, няма дори лек полъх, който да подсказва, че е била тук.
Никакъв звук, никаква следа от аромата на хибискус, който
винаги съм свързвала с нея. Само подправките, които
наблюдават, по-силни, отколкото някога съм мислила, че са,
тяхната тъмна мощ клокочи в сърцевината им. Подправките
изсмукват целия въздух в магазина, докато не остава нищо за
мен, дават ми да разбера, че това не е сън.
Показват ми, че са чули всичко.

Времето минава, времето минава. Слънцето се надига,

отначало огнено, с цвета на куркума, после разпилява сиянието
си и става по-ненатрапчиво. На голото дърво отвън птички с
остри клюнове изплакват в песен тъгата си. Небето притиска
надолу към земята толкова тъмни облаци, та ме е страх, че
никога няма да допуснат тук отново светлината. Мисля си за
Харун, мисля си за жената на Ахуджа, мисля си за Гита и нейния
Хуан. Забърсвам прахта от рафтовете, подреждам кошовете,
трупам пакетите прегледно на купчини и се чудя защо не идват.
По улицата профучават коли. Има изстрели, има викове, после
сирената на линейка и най-накрая тъмни петна по паважа.
Джагджит, Джагджит, плача в сърцето си. Но си спомням
предупреждението на Старицата, спомням си лицето й, и дори
не отивам до прозореца, за да погледна.
А може би само съм сънувала всичко това, мятайки се през
нощта между желанието и страха от него. Може би сега е просто
следващата сутрин, защото пред вратата ми спира камион и
двама мъже в униформи с етикетчата „Рей“ и „Хосе“, пришити
към джобовете, тропат и викат: „Доставка!“. А може би е
кармата, това гигантско колело, черно като смъртта, което
веднъж завъртяно, не може да бъде спряно?
Мъжът пита: „Къде да го поставим?“ Казва: „Подпишете се на
този ред, нали знаете английски?“. Казва, попивайки потта от
веждите си: „Ей, госпожо, това не върши работа. Нямате ли
студена кока-кола или още по-добре, ледена биричка?“
Давам им сок от манго с лед и листа мента, за да се освежат,
за да имат сила през целия ден. Хапя устни, докато те ми махат
с ръка за довиждане и се качват на камиона си, който подскача
над дупките по пътя. Най-накрая светлината ги поглъща навън и
аз оставам сама с моята кутия от „Сиърс“.
Опитвам се да прережа лентата, някакъв глас в мен вика
„побързай, побързай!“, но ножът ми се противопоставя. Ножът
ми, зацапан с петна, които приличат на обвиняващи ме сълзи.
Той се извива в ръката им, иска да се изплъзне. На два-три пъти
за малко да се порежа. Докато накрая го оставям встрани и
разкъсвам опаковката с ръце. Ровя из пълния със стиропорени
топчета кашон, махам крехките като морска сол листове,
поставени за омекотяване. Колко време е необходимо, чуди се
сърцето ми и се блъска в решетките си като животно в клетка,
докато най-после го хващам в ръце, внимавайки да не го счупя,
и го повдигам. Крехко и същевременно толкова твърдо и
блестящо.
Моето огледало.
Всички поправки ме гледат, очите им са като едно око, дъхът
им е един, общ, обединен в неодобрението им, мълчаливо
питат: „Защо?“.
Ах, само ако знаех отговора. Вътре в мен има някакво чувство,
сякаш някой стъпва по най-тънкия лед, знаейки, че всеки
момент може да се счупи, но въпреки това не може да спре.
И въпросът, който никога не бях и помисляла да задам там, на
острова: Първа майко, защо не е позволено, защо да е толкова
лошо да се видим как изглеждаме?
 Следобедното слънце блести в огледалото ми и прави
магазина ми толкова ослепително ярък, че дори и подправките
може би за миг поне не виждат нищо.
Преди да отворят очите си, свалям рисунката на Кришна и го
закачам на очакващия го пирон, все още внимателно покрито с
парче фин плат.
Огледало, забраненото стъкло, което се надявам да ми кажеш
тайната на моето аз.
Но не и днес. Още не е време.
Защо не, Тило, наша глупава Повелително, защо тогава го
купи?
Сред тишината чувам изненаданите им гласове. Въпросът се
отваря като око вътре в мен — Защо ми проговарят отново? —
после се затваря, изпълнено все така със съмнение.
Но вече съм го забравила сред радостта, която залива цялото
ми същество. Може да ми се подиграват, може да са ми сърдити,
но да, подправките пак ми говорят.
Ах, скъпи мои, мина толкова време.
Кой знае кога и защо ще потрябва огледалото, казвам им аз,
гласът ми е по-лек от целувка на вятъра.
Усещам вниманието им, любопитно и плътно, като слънчева
светлина по кожата си. Държа пак силата им в очакване да се
разгори. Нетърпелива съм за присъдата им.
Може би Старицата е сгрешила? Може би въпреки всичко още
не е прекалено късно?
Повтарям си отново и отново това в плененото си в клетката
диво сърце. Подправки, доверете ми се, дайте ми шанс.
Въпреки Америка, въпреки любовта ми, вашата Тило никога
няма да ви предаде.

— Този – казва Американеца. – Искам точно този.

 — Сигурен ли сте? – питам го със съмнение.
— Абсолютно.
Усмихвам се с ирония на случващото се. Тило, той е така
сигурен, както ти беше на острова, и също толкова малко знаещ.
И сега ти, също като Старицата, трябва да му помогнеш да
намери пътя си.
Стоите пред щанда със снаксовете. Американеца държи в
ръце пакет чаначур*, на който пише „Лиджджат Снакс Микс –
много лют!!!“.
[* Чаначур (chanachur) – много популярна в Бангладеш и цяла
Индия смес от различни сушени съставки, зърнени,
зеленчукови и дори плодови. В Бангладеш е много по-
пикантен. Има различни видове, в Англия най-известен е като
„Бомбайски микс“, в Щатите като „Пунджабски микс“. – Б.пр.]
— Наистина е така – казвам аз. – Защо не опитате някой от
по-меките видове. Какво се опитвате да докажете?
Той се засмива.
— Своята мъжественост, естествено.
Понеделник е. Магазинът принципно е затворен. Защото
понеделникът е денят на мълчанието, денят на зрънцето
папуда*, цяло, непокътнато, посветено на Луната. В понеделник
отивам във вътрешната стаичка и сядам в поза лотос. Когато
затварям очи, островът идва при мен, кокосовите палми се
полюшват над главата ми, мекото слънце се носи над вечерното
море, ароматът на орлови нокти изпълва тежкия, сладък въздух
и всичко е толкова истинско, че мога да се разплача. Чувам
острия зов на орлите рибари, когато се гмуркат за риба. Като
звук на цигулка е.
Старицата също идва при мен, а около нея има нови
момичета, които не познавам. Но сиянието на лицата ми е до
болка познато. Сияние, което казва: Ние ще променим света.
[* Папуда (mung bean – англ.) – вид дребен зелен боб,
известен е още като „птичи боб“, или бебриджа. Латинското
наименование на вида е Vigna radiate. Произлиза от
Бангладеш, Индия, Пакистан. – Б.пр.]
В понеделник говоря със Старицата. Защото понеделникът е
денят на майките, денят, в който трябва да научават всичко,
което правят дъщерите им. Но напоследък не споделям всичко.
Както ще направя и днес.

Ето какво стана днес. Самотният американец дойде при мен.

Посред бял ден. За пръв път.
Защо е толкова важно, ще попитате.
Нощта, прикрита под бляскавия плащ на звездите, често е
измамна – особено когато силно искаме нещо. Само сред
непокътнатата светлина на деня можем да научим дневната
същност на мъжете.
Усещам, че той идва, много преди да застане пред
заключената врата на магазина и да погледне към закачената
табелка „Затворено“. Тялото му е като гореща колона, движеща
се по забързаните улици, походката му е уверена и все пак лека,
сякаш стъпва не по цимента, а по кожата на земята.
Ах, мой Американецо, казвам си аз, очаквайки го отчасти
ужасена и отчасти изпълнена с желание, може би сега най-
накрая ще видя, че си съвсем обикновен.
Както стои отпред неподвижно, дали и той ме усеща? Стълб
от лед, застинал от другата страна на вратата, а вътре в мен
всички стари гласове викат: Не отваряй! Забрави ли, че днес е
денят, посветен на Първата майка, когато не трябва да
говориш с никого другиго?
Мисля, че ги чува. Защото не потропва. Обръща се, моят
американец, дава ми шанс. Но когато стъпва на първото
стъпало, за да си отиде, аз отварям вратата.
Само да погледна. Така си казвам.
Той не проговаря. Нито дума. Но радостта в очите му ми
казва, че е видял нещо по-важно от бръчките ми.
Какво виждаш всъщност?
Американецо, събирам смелост да те попитам. Някой ден,
съвсем скоро.
И за пръв път улавям леко полюшване вътре в мислите му,
като плуващи дълбоко на дъното на морето водорасли, почти
невидими сред солените сенки.
Желание. Още не мога да го прочета. Знам само, че по
някакъв начин и аз съм част от него.
 Аз, Тило, която винаги съм била онази, която е изпълнявала
желанията, никога тази, която е пожелавана.
Радостта разтегля встрани ъгълчетата и на моите устни,
макар ние, повелителките, да няма за какво толкова да се
усмихваме.
Самотни американецо, ти премина днешното изпитание. Не се
изгуби сред обикновеността. Но сега как ще намеря покой, ако
не открия какво е желанието ти?
Бутам вратата, за да я отворя по-широко, и очаквам да
срещна съпротива. Но тя се плъзга съвсем леко, като прегръдка
за добре дошъл.
— Влезте.
Думата също излиза спокойно, а не засяда на гърлото ми,
както се страхувах.
— Не искам да ви притеснявам – казва той.
Зад нас вратата се затваря плавно. В притихналия, вслушващ
се въздух на магазина гласът ми отеква като стъклена камбанка.
— Как можем да сме притеснени от тези, които се радваме да
видим.
Но вътре в мен се надига въпрос, който не ми дава мира, като
песъчинка, влязла в окото: Подправки, с мен ли сте наистина,
или сте започнали някаква нова игра?
— Искам да ви предупредя за нещо – казвам, като подавам на
моя американец пакета чаначур.
Вътре в главата си чувам: Не, Тило, недей. Все пак той сам
си го избра.
Изкушение, меко като легло от коприна. Толкова лесно ще
бъде да отпусна тялото си в него.
Не. Самотни американецо, по-късно не бива да казваш, че
съм се възползвала от твоето невежество.
Затова продължавам.
— Основната подправка тук е кало марич, зърна от черен
пипер.
— Да?
Вниманието му е насочено най-вече към пакета, който надига
и мирише. Подправките го карат да кихне. Той се засмива,
разтърсва глава, устните му са присвити в мълчаливо
възхищение.
— Зърната черен пипер имат свойството да изкарват тайните
наяве.
— Значи мислите, че имам тайни.
Привидно безгрижен, без каквото и да е притеснение, бърка в
плика и си взема от снакса, парченца падат от пръстите му на
пода. Пъха останалото в устата си.
— Знам, че имате – казвам аз. – Защото и аз имам. Всички
имаме.
Наблюдавам го, без да съм сигурна дали подправката ще
подейства, след като съм разкрила нейната сила. Сега правя
нещата по нов начин и пред себе си виждам само гъсти шубраци
и плътна мъгла.
— Не го правя както трябва, нали? – казва той, когато още от
снакса се изплъзва между пръстите му и посипва ризата му с
жълт и кафяв прах.
Засмивам се.
— Ето – казвам аз. – Ще ви свия фуния, както правим в Индия.
– Изваждам изпод щанда един от старите вестници и завивам
листа като фуния. Напълвам го с чаначур.
— Изсипете малко на дланта си. Когато станете наистина
добър в това, ще можете да подхвърляте парченцата във
въздуха и да ги улавяте с уста, но сега просто ги вземайте оттук
с пръсти.
— Да, госпожо – казва той закачливо.
И така, сега Американеца седи на щанда ми, поклаща крака и
яде лютив снакс от хартиената си фуния, сякаш го прави от цяла
вечност. Бос е. Свали обувките си на влизане в магазина.
(Обувките му, ръчно направени от най-мека кожа, имат блясък,
който идва не от повърхността им, а някъде от по-дълбоко.
Обувки, които Харун би харесал и намразил.)
— От уважение – казва той. – Също както правят индийците.
— Не и когато влизат в магазин.
— Но и вие не носите.
Толкова много месеци, толкова много хора, влизащи в
магазина, пазаруващи, и само той забеляза. Глупаво ли е, че
удоволствието пронизва прашните ми пети като леко
гъделичкане, сякаш по тях преминава лек ток?
— Аз съм различна – отвръщам аз.
— Какво ви кара да мислите, че аз не съм? – усмихва се той с
тази усмивка, която се уча да следя по-внимателно.
Стъпалата на моя американец са красиви, решавам аз. (А
лицето му? Ах, вече не мога да спазвам необходимата
дистанция, за да мога да преценя това.) Но стъпалата му, с
дълги пръсти, без никакви косъмчета по тях, сводът му, извиващ
се точно колкото трябва, петите с цвят на бледа слонова кост, но
не съвсем меки… Представям си как ги държа в ръце,
разтривам ги с върховете на пръстите си…
Спри, Тило.
Той яде с апетит. Силните му бели зъби хрускат невъзмутимо
пържените леблебиени зрънца, жълтите тестени пръчици,
пикантните фъстъци в червените им обвивки.
— Ммм, страхотно е.
Но отваря уста и си поема въздух, за да охлади подлютения
си език.
— Прекалено е люто за устата на бял мъж. Затова ви казах да
опитате нещо друго. Може би трябва да ви дам чаша вода.
— И да убиете вкуса? – отвръща възмутено той. – Шегувате
се – и си поема още въздух, но този път по-разсеяно. Нещо е
привлякло вниманието му.
След миг пита:
— Значи смятате, че съм бял?
— На такъв ми приличате, без да се обиждате.
Той се усмихва леко, но виждам, че умът му се лута някъде
другаде. Не се опитвам да разчета мислите му. Дори и да можех.
Искам той сам да ми ги покаже.
— Ако ми кажете името си, може би ще знам какъв сте.
— Толкова ли е лесно да се разбере какъв човек е някой?
— Никога не съм казвала, че е лесно.
Яде мълчаливо, докато целият снакс изчезва, поклаща глава,
когато му предлагам още. Разгръща фунията, приглажда
вестника внимателно върху плота на щанда, сякаш възнамерява
да го използва за нещо много важно. Между веждите му се е
образувала дълбока гънка от недоволство или може би от болка.
Очите му, присвити като на ястреб, гледат покрай мен към нещо,
което само той може да види в празния въздух.
Дали въпросът ми беше прекалено личен, прекалено скоро
зададен?
Изправя се, изтупва припряно панталоните си, като че ли
закъснява за някъде другаде.
— Много благодаря за снакса. По-добре е да тръгвам. Колко
ви дължа?
— Нищо, подарък е.
Надявам се, че гласът ми не разкрива разочарованието ми.
— Не мога да ви позволя да продължавате да правите това –
думите му са твърди като стена помежду ни. Оставя двайсет
долара на щанда и тръгва към вратата.
Тило, трябваше да изчакаш. Сега го загуби.
Ръката му е на дръжката. Имам чувството, че е свита не около
топката на вратата, а около сърцето ми.
Пиперени зърна, къде сте, когато имам нужда от вас?
Той завърта дръжката. Вратата се отваря, пантите се плъзгат
меко, не се чува никакъв звук.
Мисля си, не си отивай, моля те. Не е нужно да казваш нищо,
което не искаш. Просто остани още малко с мен.
Но не мога да ги кажа на глас, тези умоляващи думи, които ще
оголят изпълненото ми с нужда сърце. Аз, която досега бях
даващата дарове, Повелителката на желанията.
Той застива на прага за миг. Не знам какво мисли или какво
решава. Затаеният дъх стърже по дробовете ми, сух като хищни
челюсти.
С едно гневно движение трясва отново вратата. Силният
гръмотевичен звук ме разтърсва.
Мой американецо, на какво се гневиш толкова?
— Кое име да ви кажа? Имам толкова много.
Гласът му е суров и нараняващ, удря силно, камък в камък. Не
поглежда към мен.
И все пак облекчението се стича по тялото ми като река.
Когато си поемам дъх, въздухът е сладък, медът му се плъзга в
гърлото ми. Той не си тръгна, не си тръгна.
 — Аз също имам повече от едно име – казвам аз. – Но само
едно е истинското.
— Истинското. – Известно време хапе устните си. Отмахва
назад кичур черна копринена коса. – Не съм сигурен кое от тях е
истинското. Може би вие ще разберете.
И ето така започва всичко.

— Не съм изненадан, че ме помислихте за бял – казва

Американеца. – Дълго време, докато растях, и аз мислех
същото. Или по-скоро, не мислех въобще за това, както и
повечето деца. Просто го приемах за даденост. Баща ми беше
спокоен мъж, едър и муден. От онзи тип хора, край които
инстинктивно започваш ти самият да се движиш по-бавно,
спокойствието им те покрива като прохладно одеяло, дори
ударите на сърцето ти се забавят. Напоследък все повече се
питам дали майка ми не се беше омъжила за него именно с тази
надежда, да попие това спокойствие. Най-добре си спомням
ръцете му. Големи и покрити с мазоли от работата му в
рафинерията край Ричмънд, кожата на ставите му все беше
ожулена. Независимо колко миеше и търкаше ръцете си с
четката, която му беше купила майка ми, под ноктите му все
оставаше мръсотия от нефта и маслото. Мисля, че се
притесняваше заради това. Как изглеждаха пръстите му до
деликатните пръсти на майка ми, с нейния чудесен маникюр, с
чисти и гладки нокти, независимо каква работа беше вършила из
къщата или градината. В редките случаи, когато имахме гости
вкъщи – най-вече хора, които майка познаваше от църквата,
татко държеше ръцете си, прибрани в джобовете, където си
стояха, сякаш бяха пуснали корени, докато посетителите си
тръгнеха.
Но край мен ръцете му се чувстваха спокойно. Поставяше ги
леко на главата ми, когато му разказвах за училище или за някоя
нова игра, която бях открил, и това беше най-успокояващото
движение, което някога съм виждал. Можех да почувствам как
ме слуша. Когато бях наранен или притеснен или понякога късно
вечер без конкретна причина, той идваше и присядаше до
леглото ми и потъркваше гърба ми, мазолестият му палец
правеше малки кръгови движения по раменете ми, докато
заспивах.
Обичах миризмата, която ръцете му оставяха по тялото ми, в
косата ми. Стара, дива, търпелива миризма, като горско блато.
Гласът на моя американец е тежък и унесен като медицински
мед, думите са пропити с горчивата сладост от спомена за
загубените неща. Те отварят в мен стаи, които мислех, че
отдавна съм затворила завинаги.
— Предполагам, че съм го идолизирал – казва той, – така,
както правят децата с родителите си, нали знаеш.
 Не, Американецо, не знам. Докато говориш, в мен се надига
спомен от детството ми: моите родители ми се карат – или поне
се опитват – за нещо, което съм направила. Може би заради
ястие, което съм захвърлила на земята, защото не съм харесала
вкуса му, или заради пререкание със сестра ми, издрала съм
лицето й или съм я оскубала. Виждам пръста на баща ми,
насочен обвинително към мен, майка ми клати глава, смята, че
съм непоправима. А аз – колко съм гневна, задето се осмеляват
да ме критикуват, мен, която съм причина за тяхното богатство,
за това как хората ги гледат с благоговение на пазара. Забивам
презрителния си поглед в тях, докато накрая те свеждат смирено
очи и отстъпват назад.
Но днес, докато слушам гласа на моя американец, ги виждам
по друг начин. Виждам поражението и страха в отпуснатите
линии на раменете им. В сведените им очи – желанието да
бъдат добри родители, желанието да ме обичат. Сега виждам, че
имат очите на загубените деца, виждам го и ми се иска да
заплача.
Може би един ден, Американецо, ще мога да ти кажа това. Аз,
Тило, която досега бях мълчаливият слушател, разрешаващата
проблемите на всички останали.
Но сега той говори и аз трябва да отблъсна встрани моята
собствена тъга, за да отдам цялото си внимание на неговите
думи, които протриват кожата на вечерта с неочакваната си
суровост. И така разбирам, че е стигнал до най-болезнената за
него част.
— Майка ми… тя беше различна.
Застивам неподвижно като камък в земята, спирам дъха си,
когато той започва отначало. Гласът му е лишен от мекота,
изреченията му стават по-сухи и по-сдържани, като че ли
разказва нечия чужда история. Може би това е единственият
начин да я сподели с мен.
— Спомням си я най-вече как постоянно чисти с някаква
безкрайна енергия. Приемаше всяка мръсотия, където и да е –
по татко и по мен включително – като лична обида. Прекарваше
часове в търкане на работните дрехи на татко и всяка нощ,
когато той се къпеше, търкаше ожесточено гърба му, докато
почервенее. Живеехме в малка къща в края на западнал
квартал, хората бяха най-вече работници в рафинерията или
докери, мъже, които сядаха вечер на верандите по долни гащи,
зяпаха уморено в пожълтялата трева на моравата си с бира в
ръка. Но човек никога не би се досетил за това от вътрешността
на нашата къща. Всичко у нас лъщеше, жълтият като лимон
балатум в кухнята, телевизорът върху шкафа, имитиращ
орехово дърво, чистите пердета, ухаещи прекрасно от нещо,
което мама слагаше в пералнята. Всички прибори на масата
бяха от един комплект и тя следеше строго дали ги използвам
правилно.
Майка ми не харесваше съседските деца, силния им смях,
псувните и тениските им с прекалено къси ръкави, в които
бършеха носовете си. Все пак беше добра майка и знаеше, че
едно момче има нужда от приятели. Позволяваше ми да играя с
тях и понякога дори ги канеше у дома. Черпеше ги със сок и
бисквитки, които те ядяха неловко, седнали на самия край на
лъщящите полирани столове. Но когато си тръгваха, ме караше
да се мия – лице, ръце, крака, всичко – отново и отново, сякаш
за да се увери, че всяка следа от тях е заличена. Седеше на
масата с мен вечер, докато си пишех домашните, а когато вдигах
глава, виждах, че на лицето й имаше изражение на силна,
болезнена любов, с която не знаех какво точно да правя.
Тя имаше ритуал всяка вечер преди лягане. Когато си обличах
пижамата, мокреше косата ми с вода и я сресваше грижливо. За
да потъна в страната на сънищата си с добър външен вид,
казваше тя и ме целуваше по челото, когато приключеше. Други
момчета може и да не харесват такива неща, но с мен не беше
така. Обичах силния, решителен начин, по който прокарваше
гребена през косата ми, как си тананикаше тихичко, докато го
правеше. Понякога, докато ме решеше, казваше, че й се иска
косата ми да е повече като на татко, а не толкова гъста и черна
като катран, падаща постоянно върху челото ми, независимо
колко усилия полагаше да я прибере назад. Тайничко в себе си
обаче аз се радвах. Обичах татко, но неговата коса беше тънка,
чуплива и червена и на места вече оредяваше. Радвах се, че
съм взел нейната коса, само дето моята беше права, а нейните
къдрици се обвиваха красиво около лицето й.
В смрачаващия се въздух на магазина започнаха да се
появяват непознати форми. Стари желания. Жена, чието тяло се
стреми да се откъсне от живота, момче, гледащо към майка си с
целия свят в очите си.
Дали все още ми говори, моят американец, или аз сънувам
неговия сън в сърцето си?
Разбери това, казва момчето сянка. Не го пренебрегвай като
младежка фантазия. Смятах майка си за най-красивата жена на
света. Защото тя наистина беше такава.
За миг виждам другите жени, които са оставили отпечатък в
живота му – как простират прането в задните дворове на
съседските къщи. Устите им са пълни с щипки, коремите им са
отпуснати, кожата на ръцете и по шиите им е провиснала,
гърдите им също. Потта, от която домашните им ризи са
залепнали по гърбовете. Или в училище, учителките с техните
тънки устни, с уморените си зачервени очи, пръстите им,
стискащи показалките, тебеширите, гъбите. Сухи, мъртви неща.
Но ето я и нея. Копринените ръкави на нощницата й, начинът,
по който се приготвя сутрин, изящната извивка на тялото й,
уханието на парфюма, който пръска екстравагантно на шията
си. Дрехите й са малко на брой, но винаги от добри магазини.
Обувките й са на високи токчета и така роклите се вият около
краката й, докато тя се движи из къщата, все едно е на филм.
Дори името й, което не е Сю, Моли или Едит като на съседските
жени, а Селестина, и тя го произнася напевно и не позволява на
никого да го съкращава.
Косата й е винаги току-що измита, ореолът от вълнисти черни
къдри й придава излъчване, което според момчето е точно като
на светците от рисунките, които монахините му показват в
неделното училище. Понякога тя прибира къдриците си с шноли.
Златисти, сребристи, перлени. Държи ги в малка резбована
дървена кутия и му позволява да си играе с тях или да избира
кои да носи.
— Тя ги пазеше толкова грижливо, че едва след години
разбрах, че са фалшиви – казва Американеца. Думата излиза
трудно, болезнено от устата му. – Както и че косата й не е
естествено къдрава. В деня, в който открих препарата й за
къдрене в гаража, зад купчина стари списания, бях толкова
сърдит, че дори не й проговорих. – Гласът му потреперва отново
от спомена, после преминава в горчив смях. – Само дето
нямаше значение, защото тогава и без това вече не си
говорехме много.
— Почакай – казвам аз, изненадана от неговата ярост. – Защо
си се разстроил толкова? В Америка е съвсем нормално жените
да къдрят косите си. Дори и аз го знам.
— Защото тогава вече знаех какво е направила. Защо е
правила всичко, на което се възхищавах. Защо е лъгала.
— Докато растях – казва Американеца, – мислех за баща си
като за скала. А майка ми беше като река, спускаща се върху
него от голяма височина. А може би едва по-късно си ги спомнях
по този начин. Мълчаливата му сила, нейната неспокойна
красота. И аз… аз бях звукът от водата, падаща върху камъка,
звук, неприличащ на нищо друго, който не можеш да сбъркаш. И
затова никога не бях мислил за това кой е моят народ или
откъде произлизам.
Баща ми беше сирак, израснал в неуютните домове на
роднини, които не са го искали там. Може би затова толкова
лесно беше повярвал на майка ми, сервитьорка в крайпътното
заведение, в което той закусвал, когато тя му казала, че и
нейните близки са мъртви. Да си без семейство му се струвало
естествено състояние, но същевременно и ужасно. Може би
това му дало сили да предложи брак на тази зашеметяваща
млада жена с коси като диви коне и със също толкова необуздан
поглед в очите. И не много след началото на техния брак тя
сама започнала да вярва на думите си.
А може би е повярвала още преди това. Може би когато ги е
напуснала, избягала от тях, без дори да остави бележка: „Не ме
търсете“, когато отрязала косата си, когато променила формата
на веждите си с пинсети и изрисувала с червило новите си
устни, когато си измислила ново и подходящо за нея име,
каквото винаги е искала да има, е било все едно да умреш и да
се родиш наново.
 Сега в магазина е тъмно. Пълен мрак. Няма луна, а някой е
строшил крушката на уличната лампа, така че през спуснатите
щори не прониква никаква светлина. Слушам думите на
Американеца и си мисля как мракът променя тембъра на
гласовете, прави ги по-дълбоки, откъсва ги от твърдата
сигурност на тялото и ги пуска да полетят свободно.
Американецо, каква форма да придам на твоите свободно
носещи се думи, в цвета на коя подправка да ги оцветя?
— Един ден, когато бях на около десет години, може би по-
малък – казва той, – вкъщи дойде един мъж. Беше работен ден,
татко го нямаше у дома. Мъжът носеше старо палто, скъсано на
едната ръка, и джинси, които миришеха на животни. Косата му,
черна и права, стигаше до раменете и ми изглеждаше странно
позната. Когато мама отвори вратата и го видя, лицето й посивя
като стара гума. После изражението й се смени, стана твърдо
като циментовото стъпало, на което той стоеше с ботушите си,
изцапани с кал и тор. Тя се опита да затвори вратата, но той
каза „Иви, Иви“ и когато видях очите й, разбрах, че я беше
нарекъл с истинското й име.
Гласът на Американеца се извиси колебливо като на някой,
който сънува отново детските си сънища.
— Тя ме изпрати в другата стая, но аз чувах гласа й, като
вилица, стържеща по чиния: Защо си дошъл да разрушиш
живота ми! И още думи, все по-груби и дори неправилно
произнесени. Майка ми, която винаги говореше абсолютно
правилно и дори миеше устата ми със сапун, ако кажех нещо
погрешно или на жаргон. Гласът на мъжа се издигаше все по-
силно и по-силно. Трябва да се засрамиш, Иви, да обръщаш
гръб на своя народ. Виж се, подражаваш на белите, мислиш се
за толкова велика и издигната. И твоето малко момче, което
дори не знае кой е. Тя му изсъска бясно да говори по-тихо. И ти
не си по-добър, кучи сине.
После чувах само откъслечни фрази. Той умира. И какво като
умира. Нищо не му дължа. Думи на език, който не разбирах. И
най-накрая: Мамка му, Иви, обещах му да те намеря и да ти
кажа. Изпълних обещанието си. Сега ти прави каквото искаш.
Входната врата се затръшна и всичко отново стана тихо. Мина
доста време и след това я чух да се движи бавно и несигурно,
да приготвя вечерята, да се тътри като възрастна жена на
високите си обувки. Отидох в кухнята и тя ми позволи да й
помагам в беленето на картофите. От време на време я
поглеждах бегло, опитвах се да разгадая изражението й, исках
да каже нещо за мъжа, който беше дошъл на вратата ни. Но тя
не го направи. И преди татко да се прибере у дома, отиде в
банята и изми лицето си, сложи си червило и нова усмивка.
Тогава за пръв път осъзнах, че има място вътре в майка ми,
което тя криеше от всички, дори от мен, когото обичаше повече
от всичко на света.
На следващата сутрин татко тръгна на работа, а тя отиде в
спалнята им и когато излезе, видях, че е облякла най-хубавата
си рокля, морскосинята, с малките перлени копчета, и
подходящото към нея сако, и си е сложила перлената огърлица,
която пазеше в малка кадифена кутийка и не ми позволяваше
да я докосвам. Хайде, каза ми тя, ще отидем на едно място. Ами
училището, попитах аз, и майка ми, която никога не ми
позволяваше да пропускам часове, каза: няма значение, да
вървим. През целия път в колата мълчеше, без да ме гълчи, че
си играех с радиото или че съм пуснал прекалено силно
музиката. Един-два пъти се канех да я попитам къде отиваме, но
тя имаше толкова странно, отнесено изражение, сякаш се
вслушваше в някакъв глас, който й говореше в главата й, че си
замълчах. Пътувахме така няколко часа. И когато завихме по
тясна улица с къщи с олющени стени и стари, разбити коли в
дворовете, с глухарчета, прораснали по бордюрите, и с боклуци,
разпилени край боклукчийските кофи, тя издаде тих звук, сякаш
нещо беше заседнало в гърлото й, може би тази кука, която я
беше притеглила обратно към това място.
Спря рязко колата и излезе от нея с много изправена стойка,
стискайки ме толкова силно за ръката, че щеше да ме боли дни
след това. Влезе в малка схлупена къща, която миришеше на
влага и мухъл, и ме поведе право към кухнята, сякаш познаваше
точно разположението на стаите. Кухнята беше пълна с мъже и
жени, някои от тях пиеха от кафяви бутилки и когато видях
сериозните им плоски лица, косите, падащи тежки и черни на
челата им, беше все едно гледах в странно изкривено огледало.
Майка ми мина покрай тях, сякаш те изобщо не бяха там.
Тропотът на токчетата й по протрития балатум издаваше силен,
уверен звук. Но пръстите й бяха потни, докато стискаха моите, и
знаех, че усеща погледите, приковани в блестящите перлени
копчета на роклята й, и че чува шепота, понесъл се из стаята
като леден вятър, сковаващ ранните плодове.
Американеца спира разказа си, сякаш мисълта му е стигнала
до стена и не знае накъде да продължи оттук нататък.
Поглеждам го с нови очи, взирам се в косата и цвета на кожата
му, в структурата на тялото му, и се опитвам да видя в него
хората, които описва. Но той все още си е моят американец,
само той, неприличащ на никого другиго.
— Най-накрая стигнахме до малка стаичка, в която имаше
прекалено много хора и недостатъчно светлина. На леглото в
ъгъла се виждаше някаква слаба фигура, покрита с одеяло.
Когато очите ми привикнаха към мъждивата светлина, видях, че
това беше мъж. В очите ми той изглеждаше невъзможно,
ужасяващо стар. Някой подрънкваше със странен инструмент и
пееше. Не разбирах думите, но усещах как се виеха като змии
около нас, свързвайки хората в стаята в едно.
Когато видяха майка ми, всичко спря. Тишината беше като
неочакван юмрук, забит в ухото ми. Неколцина мъже подпряха
стария човек, така че да се изправи в леглото си, без да се
претърколи напред.
Мъжът повдигна главата си с такова усилие, че можех да чуя
как бавните мускули във врата му се напъват и стенат. Той
отвори очи и в тъмната стая те проблеснаха като песъчинки
слюда в стената на пещера. Иви, каза той. Името излезе от
устата му ясно и чисто като стрела, не така както очаквах да
говори един старец. После каза: синът на Иви. Зовът в гласа му
ме обгърна като прегръдка. Веднага поисках да отида при него,
въпреки че винаги се притеснявах от непознати. Но ръката на
майка ми лежеше на рамото ми, пръстите й ме стискаха силно и
същевременно безпомощно като хватката на малка уплашена
птичка.
 Американеца си поема дълбоко дъх и потреперва, като че ли
си проправя път през дълъг тунел, в който няма въздух. После
поклаща глава.
— Не мога да повярвам, че ти разказах всичко това, цялата
тази глупост – казва той и издига с тези думи щит около себе си,
както правят всички мъже, когато се опитват да прикрият
болката си, подигравайки се сами на себе си. – Леле. Тези
пиперени зърна са бая силни.
Някак неусетно в мрака, съвсем естествено сме забравили
официалните обръщения.
Американецо, говори каквото искаш. Причината не е само в
подправката, но и в това, което ти самият искаш аз да чуя. Иска
ми се да вярвам в това, надявам се да е така.
На глас казвам само:
— Не са… как го каза – глупости. И ти го знаеш много добре.
Но виждам, че ще трябва да почакам дълго, може би дори
няма да чуя никога края на историята – какво се е случило в
стаята на умиращия.
Само наполовина съжалявам, че той спира да говори. Думите
му вече са изпълнили магазина, непокорната вода е преляла
извън границите си. Залива ме с цялата си мрачна тежест. Ще
ми трябва време, за да изплувам от нея, за да открия отново
границите между нас, които този потоп е заличил.
Междувременно искам да му кажа, че ще запазя този момент
от живота му като искра в сърцето си. Но внезапно ме обзема
свян, аз, Тило, която някога бях толкова самоуверена и дръзка.
Как би ми се смяла Старицата.
Успявам да кажа само:
— Винаги когато ти се иска да поговорим, вратата мие
отворена за теб.
Той се разсмива със стария си лек и закачлив смях. Ръката му
пробягва по рафтовете.
— Всичко това и безплатни терапевтични консултации. Каква
чудесна сделка.
Но очите му се спират в моите и една дълбока светлина в тях
казва нещо друго. Радвам се, че е така.
 Някой ден ще трябва да ми кажеш какво виждаш, когато
гледаш към тази фигура, обвита в гънките на старческата кожа.
Дали е някаква истина, която аз самата не знам за себе си, или
просто твоя фантазия.
На вратата той казва:
— Все още ли искаш да знаеш името ми?
Почти се разсмивам от въпроса му. Самотни американецо, не
чуваш ли как сърцето ми пее в червения ритъм на тази дума.
Дадада.
Но успявам да се успокоя и да кажа това, което научих от
Старицата, когато напусках острова. Нейното предупреждение.
— Само ако ти го искаш. Защото истинското име има сила и
когато го казваш на друг, ти предаваш силата в ръцете на този
човек.
Защо ти казвам това, когато няма да го разбереш?
— Моето истинско име, това ли искаш? Добре. Може и да
успея да открия кое е то.
— Как? – питам аз. А вътрешно си мисля: със сигурност няма
как да го знае.
— Всички други са ми били дадени. Това си го избрах сам.
Американецо, още веднъж ме изумяваш. Аз, която си мислех,
че ти, след като си човек от Запада и си свикнал сам да избираш
пътя си, ще сметнеш този избор за даденост.
Той се поколебава, после казва:
— Името ми е Рейвън.
Пристъпва от крак на крак, не ме поглежда. С изненада
виждам, че моят американец като че ли малко се срамува от
своето не съвсем американско име, от името, което биха дали
старите индианци на децата си край лагерния огън*.
[* Името „Рейвън“ (Raven) – на англ. означава „гарван“. –
Б.пр.]
— Красиво е – казвам аз, докато пробвам звука от пляскащи
във въздуха крила на езика си и подушвам аромата на горещото
небе, издигайки се и падайки надолу, тъмно дърво във вечерния
мрак, ярки очи, перата на опашката, оформени от въглени и
пушек. – И напълно ти приляга.
 — Смяташ ли? – бърз проблясък на задоволство в очите му,
също толкова бързо прикрит, Рейвън, на когото му се струва, че
прекалено много е оголил душата си за един ден. – Искаш ли да
знаеш как го избрах? Е, някой друг път може би ще ти разкажа и
тази история. Може би.
Кимвам в знак на съгласие, този път не проявявам нетърпение
да разбера веднага всичко. Вярвам ти, ще дойде време и за тези
неразказани истории, които се простират между нас като златни
нишки. Твоите и моите истории. Те няма да са изгубени, дори
ако не бъдат споделени на глас.
— Рейвън, сега трябва да ти кажа моето име. Ще ми повярваш
ли, ако ти кажа, че ти ще бъдеш единственият мъж в Америка, в
целия свят, който ще го знае?
Някъде земята се разтреперва под краката на хората. Някъде
един вулкан се пробужда и започва да изхвърля огън. Ветровете
се превръщат в пепел.
Да, казват очите му, моят американец позволява плащът на
самотата му да се свлече. Той повдига блещукащата си
златистокафява ръка (някъде проплаква жена) и аз поставям в
нея своето име.

Рейвън си тръгва и магазинът опустява. Сред настъпилата

тишина в ушите ми отекват някакви далечни звуци. Като стари
флуоресциращи лампи, мисля си аз и се изненадвам от тази
мисъл. От известно време насам съм виждала тази картина, в
ума ми са се появявали образи на неща, които не съм изживяла
лично. Дали това е останало от тези, които са минали преди мен
в магазина? Дали това са техните спомени, които са станали
мои?
 Обикалям покрай редиците с рафтове, почиствам праха,
въпреки че всичко си е съвсем чисто, просто за да има с какво
да се занимават ръцете ми. Всъщност искам да докосна всичко,
което той е докоснал. Алчна съм за малкото, което мога да
имам. Чистият, ухаещ на сапун аромат на кожата му. Последната
топлина от допира на пръстите му.
И така стигам до вестника, който той приглади и остави на
плота на щанда. Поставям ръце върху него и затварям очи,
чакам в съзнанието ми да се появи образ и да ми каже къде е
той сега, може би пътува надолу по магистралата със смъкнати
прозорци, надул докрай звука на радиото сред свежото ухание
на океан, който не е виждал, подправките в косата му. Да видя
какво ли си мисли. Но нищо не се появява. Затова след известно
време не ми остава нищо друго, освен да отворя очи и
внимателно да прибера парчето вестник на дъното на коша,
където събирам старите вестници и списания.
И тогава виждам заглавието. НАПАДАТЕЛИТЕ НА ИНДИЕЦА
СА ОСВОБОДЕНИ. А под него снимка на двама бели младежи,
оголили зъби в победоносна усмивка. Дори неясната снимка не
може да скрие наглото и самодоволно повдигане на брадичките
им.
За миг изпитвам разкъсваща нужда, инстинкт, лежащ дълбоко
в мен на същото място, където съм прикрила и страха си. Тило,
открий какво са направили, защо са толкова доволни от себе
си. Тило, трябва да го направиш. Вместо това обаче сгъвам
вестника с леко потрепващите си пръсти.
Никога не чета вестници, дори индийските, които пристигат в
магазина всяка седмица.
Не ти ли се иска, ще попитате вие.
Разбира се, че ми се иска. Аз все пак съм Тило и
любопитството ми често ме е тласкало да прекрачвам
границите, установени от мъдростта. Понякога подушвам
прясното мастило върху хартията. Миризма като от изгарящ
метал се надига от малките черни букви и аз я вдишвам с пълни
гърди.
После се отдръпвам назад. Не наруших ли вече достатъчно
правила?
 Ето какво ни казваше Старицата:
— Събитията, случващи се във външния свят, не
представляват нищо за Повелителките. Когато напълните
главите си с несъщественото, ще загубите истинското познание,
както зрънцата злато потъват в пясъка. Съсредоточете ума си
само върху това, което идва при вас, търсете лекарство само за
него.
— Но, Първа майко, няма ли да ми е от помощ, ако зная какво
се случва наоколо, да видя как този живот, за който съм се
погрижила, се вплита в общия килим на останалите животи?
Тя въздъхва, нетърпеливо, но не и сърдито.
— Дете, килимът на живота е много по-голям, отколкото ти
можеш да видиш или пък аз. Насочи мислите си само върху
това, което е необходимо да знаеш. Вслушай се, за да откриеш
правилната подправка и тя да ти каже името си.
— Да, майко.
Но днес искам да попитам дали ти, Първа майко, някога си
чувствала как мислите ти са тласкани край теб като вълните на
соления океан и един глас, неговият глас, те призовава като
чайка, а всичко останало заглъхва и се изгубва в далечината,
сякаш потъва дълбоко под морето.
Майко, какво да правя? Всичко, което смятах за сигурно в
живота си, се срутва като скали, ронещи се от морския вятър, а
очите ми са пълни с песъчинки прах.
Главата така ми тежи, че трябва да я отпусна на плота там,
където беше лежал вестникът…
Видението се втурва срещу мен, камшик върху клепачите ми.
Млад мъж на легло, от носа му излизат тръби, от китките му
също. Бялото на превръзките му, белотата на болничната
възглавница. Част от кожата му се подава изпод бинтовете,
кафява като моята. Индийска кожа, като моята. Линиите се точат
равномерно по екрана и от време на време се чува бийпване.
Това с единственото движение в стаята.
Освсн в главата му.
Тило, какво…
И тогава съм погълната вътре. Докато навлизам в бурята от
болка, вече знам, че съм в началото на историята, чийто край
прочетох във вестника.
Вътре в главата му е вечер, бледото слънце се скрива зад
дърветата, в парка в центъра е тъмно, почти пусто, само
неколцина закъснели служители от околните офиси стоят в
близост до автобусната спирка и мислят: вкъщи и вечеря. Той
смъква червения навес с жълтите букви МОХАН, ИНДИЙСКА
ХРАНА. Тази вечер малко окъсня, но беше добър ден, почти
всичко, което Вина сготви, се продаде, и толкова много хора
казаха, че е вкусно и ще доведат приятели. Може би е време да
си наеме помощник, да постави още една количка в другия край
на града, близо до новия комплекс с офиси. Вина със сигурност
ще намери някой, който да й помага с готвенето…
И тогава чува стъпките, сухи листа, пукащи под тежки ботуши,
звук като от счупено стъкло. Защо звукът е толкова силен?
Когато се обръща, двамата млади мъже са много близо до
него. Може да подуши миризмата им на кисело, на чесън, като
че ли не са се къпали отдавна. Мисли си как американците
винаги миришат толкова различно от индийците, дори и хората
от офисите под техните парфюми и дезодоранти. И тогава
осъзнава, че това е неговата миризма, внезапният вкиснат
страх, който се излъчва от него.
Косата на младите мъже е много късо подстригана. Наболите
остри косми по скалповете им блестят бели като блясъка в очите
им. Предполага, че сигурно нямат двайсет години, все още са
почти деца. Тесните им камуфлажни якета го карат да се
чувства неудобно.
— Съжалявам, вече приключих – казва той, докато търка
повърхността на количката си с кърпа и маха камъните, с които
подпира колелата й. Дали ще бъде грубо, ако си тръгне, докато
те още са тук? Започва леко да бута напред количката.
Младите мъже застават пред него, блокират му пътя.
— Защо си мислиш, че ще искаме да ядем от тези лайна? –
казва единият. Другият се навежда към него. Небрежно, с почти
елегантно движение тупка с пръсти по пластмасовите чинийки.
Индиецът се протяга инстинктивно да бутне ръката му и две
мисли се появяват едновременно в главата му.
 Колко непроницаеми са очите им, като мътни локви. И:
Трябваше да побягна, а не да стоя тук.
Усеща удара от върха на ботуша в ребрата си, под
протегнатата си напред ръка, болката го пронизва като
разтопено желязо, а през нея чува как едното момче изплюва
думите: „Индийско куче, трябваше да си останеш в шибалата си
страна!“. Но болката не е толкова силна, колкото се е страхувал,
не толкова, че да не успее да вземе камъка от земята и да го
хвърли към младежа, който рита количката му, докато тя пада
натрошена и всички закуски, които Вина толкова внимателно
беше увила, се разпиляват в калта. Чува звука от камъка,
попадащ в целта, вижда как младежът отскача встрани, лицето
му е почти смешно – толкова е изненадан, че е срещнал някаква
съпротива. Индиецът се чувства добре, макар че го боли дори
само като се опитва да диша. (Не знае, че адвокатът ще покаже
ожулването на момчето от камъка и ще обясни, че индиецът е
започнал пръв свадата и клиентите му само са се опитвали да
се защитят.) За момент се надява, че те ще си отидат, че може
би ще успее да избяга до автобусната спирка, под бледата
безопасна светлина на уличната лампа, където чакат малцината
закъснели служители (те не виждат ли, не чуват ли какво
става?). И тогава и вторият младеж се нахвърля срещу него.
Въпреки че и сега индиецът не може да си спомни какво точно
беше станало (ударите с глава, ръцете им, обковани с
метални боксове, стоварващи се върху него), споменът за
болката е съвсем ясен. Болката е постоянна, независима от
всичко случващо се по-нататък. (Ритници в слабините, лицето
му се влачи в чакъла). Толкова различни видове болка – като
огън, като пронизващи игли, като стоварващ се чук. И накрая,
болка като никоя друга досега. (Шибано лайно, копеле, свиня,
това ще ти е за урок) Той мисли, че вика за помощ, само че
думите излизат на стария му език – бачао, бачао. Мисли, че
вижда червена татуировка на рамото на единия, същата
свастика, която хората от неговото село рисуват по стените на
къщите си за късмет. Но сигурно тук означава нещо друго (удар
по главата, толкова силен, че мислите му се разпръсват сред
жълти звезди), сигурно е видял просто кръвта в очите на
момчето, мозъкът му си е направил шега с него.
В болничната стая е толкова спокойно, болката идва и си
отива на равномерни вълни. Но сега той почти е свикнал с нея.
Само му се иска Вина да е тук, хубаво би било някой да го
държи за ръката, когато небето навън става отново
мастиленосиньо, както в онази нощ, но те я заведоха вкъщи да
си почине малко. „Не се притеснявай – му казват. – Ако се
притесняваш, няма да оздравееш бързо. Опитай се да си
почиваш“. Но какво да прави с въпросите, които се блъскат в
главата му, тези въпроси: Ще мога ли да ходя отново, как ще
живея сега, дясното око е напълно сляпо, Вина е толкова
млада и хубава, а е прикована към осакатен, грозен съпруг. И
отново и отново. Онези двамата, ах, онези двамата,
полицията ги хвана, дано изгният в затвора.
Месеци по-късно в своя апартамент, когато чува за
оправдаването им, той пищи – висок, стенещ, животински писък;
удря и блъска с патериците си по всичко, което успява да стигне.
Чупи и троши чинии, мебели, сватбените снимки по стената.
Долу, долу, всичко да падне долу, мисли той, без да чува как
Вина зад гърба му го умолява да спре, отблъсва я, когато тя се
опитва да го докосне. Трясък от счупено стъкло,
стереоуредбата, за която беше спестявал толкова месеци, за да
си я купи. Докато накрая Вина, хлипаща, се втурва към съседния
апартамент, за да повика Рамчаран и брат му. Успокой се,
приятелю, успокой се. Но той се нахвърля на двамата мъже,
вкопчва се в тях и пищи с онзи нечовешки глас, който сякаш
идва от някакво дълбоко място зад очите му, зад лявото, което е
червено и изпъкнало, и зад дясното, което е просто тъмна
празна дупка. Докато най-после те го хващат и го бутат на
леглото, и успяват да го завържат с няколко от саритата на Вина.
Тогава спира да крещи. Не казва нищо повече. Не проговаря и
после, нито през следващите седмици, нито в самолета, когато
съседите им успяват да съберат пари да купят билети за него и
за Вина, за да се приберат те у дома, защото какво друго им е
останало в тази страна.
 О, Мохан, на когото Америка счупи не само тялото, но и ума,
излизам от твоята история и откривам, че съм се свлякла на
пода на магазина. Дробовете ме болят като след дълго
боледуване, сарито ми е прогизнало от избилата ме студена пот
и в сърцето си не мога да кажа къде свършва твоята болка и
започва моята. Защото твоята история е историята на всички
онези, които съм се научила да обичам в тази страна и за които
се боя.
Когато успявам да се изправя, се приближавам колебливо към
коша с вестници.
Трябва да разбера.
Да, историите са там. Разгръщам страница след страница,
връщам се месеци и години назад и ги откривам постепенно.
Мъжът, на когото стъклата на магазина му са строшени с
камъни, вдига един от тях, за да прочете завързаната на него
бележка с думи на омраза. Деца, плачещи пред сигурния си дом
в предградията, надвесени над отровеното си куче. Жена, която
пристъпва бавно по улицата с разкъсано на рамото сари, а от
отдалечаващата се кола се носи силният смях на доволните
младежи. Мъжът, който гледа останките на мотела си,
спестяванията на целия му живот, дима, издигащ се във въздуха
като йероглиф, изписващ думата „палеж“.
Знам, че има и други истории, безбройни, недокладвани в
полицията, неописани от журналистите, носещи се горчиви и
кафяви като смог из въздуха на Америка.
Тази нощ ще нарежа отново семена от кало джире за всички,
наранени от Америка. За всички тях и специално за Харун, който
е като отворена рана в сърцето ми. Всеки път, когато
произнасям името му, гръдта ми се разделя на две. Ще заключа
вратата и ще стоя будна цяла нощ, за да го направя. В мрака
ножът ще се надига и ще се спуска, сигурен и сребрист като
свещен дъх. Така че когато той дойде утре вечер (защото утре е
вторник), ще му подам пакетчето и ще му кажа: „Аллах хо Акбар,
Бог да бди над теб и в този живот, и завинаги“. Като наказание,
което сама си налагам, докато работя, няма да помисля нито
веднъж за Рейвън, аз, Тило, която се бях държала толкова
егоистично. Вместо това цяла нощ ще нашепвам във въздуха
очистителни молитви за осакатените, за всеки загубен крайник,
за всеки прекършен език. За всяко замлъкнало сърце.

Денят минава толкова бързо, като че ли плува под вода, всяко

движение изисква огромно усилие. Светлината ми се струва
бледа и зеленикава, едва се прецежда във въздуха. Сред нея
малцината клиенти се носят лениво между рафтовете, после
бавно облягат лакти на щанда ми. Въпросите им пукат като
малки балончета до ушите ми. Дробовете ми също се предават,
надигат се плавно като водорасли, после потъват в някаква
подводна мелодия, която само те могат да чуят.
Единствено умът ми блъска в ритъм по-бърз, по-бесен от
всякога.
Толкова много от живота на Повелителките преминава в
чакане, в бездействие. Кой да предположи? Не и аз, която
някога исках всички отговори наведнъж, която исках власт
незабавно и тя да протече стремително като наркотик по вените
ми.
Някога, преди много време Старицата ни беше казала:
„Силата е слабост. Помислете за това, Повелителки“
Тя казваше често такива неща: „Най-голямото щастие носи
най-голяма загуба“. „Ако се взирате прекалено много в
слънцето, тъмнината ще падне върху очите ви“. И други, които
съм забравила. Казваше ни ги сутрин, за да мислим за тях през
деня.
Моите сестри Повелителки се изкачваха до високи скали, за
да открият спокойно място. Някои сядаха под свещените
смокини или си търсеха уединена пещера. Мълчаливи, те
насочваха вътрешния си взор, опитваха се да видят смисъла.
Но аз не се интересувах от загадки и прекарвах времето в
игри сред морските вълни, гонех многоцветните малки рибки,
плуващи край мен. Ако за момент се отпусках спокойна някъде,
ако спирах, за да погледна към блещукащия хоризонт, то беше
само с надежда да видя отново моите приятелки змии.
Следобед обикновено Старицата питаше:
 — Повелителки, разбрахте ли думите ми?
Аз първа поклащах глава – „не“.
— Тило, ти дори не се опита.
— Но, майко – казвах аз нахално, – другите го направиха и
виж, и те не са разбрали.
— Ах, дете.
Но аз бях прекалено нетърпелива да науча следващото
заклинание за подправките и не обръщах внимание на
разочарованието в гласа й.
Днес, майко, най-после започвам да виждам. Сред този
мъглив въздух, сред тези миризми на катран и сажди. Силата е
слабост.
После Квези идва и аз съм спасена от мисленето.
Истинско удоволствие е да наблюдават Квези как пазарува,
решавам аз.
Движенията му са прецизни, нито един излишен жест.
Мускулите на гърба му се напрягат, после се отпускат, докато
той се навежда да вдигне един чувал. Пръстите му минават през
пакетите с леща, знаещи точно какво търсят, тези счупени и
поправени кости, зарастващи трудно, но чисто.
Без да бърза, без да губи време, тялото му се чувства удобно
в своето собствено пространство.
Виждам колко добър учител може да бъде, знаейки сам какво
е да бъдеш наранен и да нараняваш.
В главата ми една идея започва да се поклаща леко като
листо.
Квези оставя покупките си на щанда пред мен. Днес си купува
боб папуда, зелен като мъх. Малко сушен тамаринд. Кокосов
орех, който си представям, че разцепва на две с ръба на дланта
си, ръката му се издига в изящна дъга и се спуска рязко върху
ореха сред въздуха на неговата кухня.
— Ще правиш леща с кокос – казвам аз. – Ставаш
амбициозен, така ли?
Той кимва. Усмивката се появява бавно на лицето му, този
мъж, който не се усмихва, освен ако наистина не го пожелае, но
ако го направи, е напълно искрено.
 Това ми напомня за Рей вън, както се случва всеки път сега,
когато погледът ми се спре на нещо красиво. Под щастието,
което проблясва в мен, има страх – кога и дали въобще ще го
видя отново. Не съм сигурна. Закотвена в този магазин, мога
само да чакам и да се надявам.
— За моята жена – казва Квези. – Искам да й приготвя нещо
ново и непознато поне веднъж. Смяташ ли, че ще е прекалено
трудно?
— Не, не – отвръщам аз. – Само се увери, че си накиснал
зърната папуда достатъчно дълго и прибави пастата тамаринд
съвсем накрая.
Каква чудесна идея е това, нещо ново и непознато. Иска ми
се да имам повече от него в живота си. Докато опаковам
поръчката му, нашепвам думи за успех на пакета папуда и
казвам на Квези да не забравя да поръси малко захар.
— Значи ще бъде сладко и солено, кисело и люто, с всички
вкусове на любовта в себе си, нали?
Очите му искрят и се смеят доволно.
Ако само можех толкова лесно да направя всички, които идват
в магазина ми, щастливи.
Тило, бъди честна. Той вече беше щастлив, когато дойде при
теб. Онези, които имат истинска нужда от щастие, с тях не се
справяш така добре, нали?
Казвам:
— Помниш ли как искаше да сложиш плакат за твоята карате
школа в магазина? Мислих за това.
— Да?
— Не е лоша идея. Никога не знаеш кой може да дойде и да
го види, кой може да поиска да се научи. Имаш ли някой плакат,
може би в колата си?
Помагам му да го закачим точно до вратата, този простичък и
елегантен плакат в черно и златно, така че никой да не може да
го пропусне.
В косата на Квези има малко сиви кичури, като сребристи
ромолящи потоци.
— Казвай им, че съм добър, но суров учител. В доджото на
Квези не се търпят глупости.
 — Мисля, че точно от това имат нужда – казвам аз. И ето
какво още не казвам: но ти също си и сърдечен. Познаваш
живота на улицата, нейната съблазън. И ти си чувал песента на
смъртоносната сирена, онази, която тя пее специално за
младите. Може би ще имаш силата да ги откъснеш от нея, да ги
накараш да видят колко красива е слънчевата светлина,
извивката на птичето крило в полет, блещукащите капчици дъжд
в косите на онези, които обичаш.
Докато му махам с ръка за довиждане, изпращам
призоваваща мисъл из разбитите улици, изоставените складове,
клубове-
те с неонови табели, вече започващи да се пълнят в
опушената вечер. Да ги потърсят и да ги доведат.
Но вместо тях дядото на Гита бута вратата и се подпира на
щанда ми с уморените си ръце, в които държи снимката, която
му дадох.

— Диди?
— Да?
Чувам го в гласа му, но ме е страх да попитам повече.
— Нямам никакъв успех с това, което ми каза да направя.
Започнах отдалече, не бързах, по време на вечеря, която сега е
толкова тиха, само старци сме около масата, но Раму не
отвърна нищо. После му казах, че може би сме били прекалено
сурови, все пак тя е наша плът и кръв. Той беше все така
мълчалив. Защо не я повикаме само веднъж, казах аз, може би
дори Шила трябва да й се обади. Ето това е телефонът й, имам
го от приятел. Не, каза той, а гласът му беше като камък,
заседнал в гърдите му. И когато го попитах: защо не, чуй, по-
възрастните са тези, които трябва да прощават, той просто
бутна чинията си и стана от масата.
— Каза ли му, че е отседнала при своя приятелка, а не при
Хуан?
— Направих го. На следващата вечер сложих телефона в
ръката му и му казах: за Бога, Раму, примири се. Момичето е
внимавало толкова много да не направи нищо неморално, да не
те нарани. Защо не й кажеш да се прибере у дома? Той ме
погледна с очи, студени като ледени късове. Не, дадохме й
всичко, което пожела. Само това поискахме от нея да не прави и
тя го направи. Аз му казах: мислих си, сине, и какво ако се
омъжи за това мексиканско момче, не е толкова лошо,
времената се менят, децата на другите хора правят същото. Виж
Джаянта, дето се ожени за бялата медицинска сестра, виж
дъщерята на Митра, какви красиви белокожи бебета има. Той ми
отвърна: баба, защо сега запя друга песен, когато през цялото
това време се удряше по челото и казваше как тя срами лицата
на предците ни? Кой ти дава тези лоши съвети? Аз му казах: ти
какво, да не смяташ, че не мога да мисля сам? Една от силите
на мъдрия мъж е да променя мнението си, когато разбере, че е
постъпил погрешно. Но неговото лице си остана непреклонно
като тухлена стена. Той каза: вече достатъчно те слушах. Когато
тя излезе от тази къща и затръшна вратата толкова гордо зад
себе си, излезе и от живота ми.
Цяла нощ след този разговор не успях да спя. Разбрах, че е
било много лесно да забия този трън в сърцето му, но няма да
ми е толкова лесно да го извадя. Иска ми се никога да не си бях
отварял устата, да не се бях месил в отношенията между баща и
дъщеря. През нощта станах и слязох долу в кухнята. Оставих
снимката на масичката, където всяка сутрин той си пие кафето и
си чете вестника. Мислех си, че ако я погледне, когато е сам, ще
си спомни времето, когато тя беше мъничка, може би ще си
спомни всичко, което са имали заедно. Може би ще му бъде по-
лесно да преглътне гордостта си на мъж и ще остане само
бащата да говори в него. Но когато слязох по-късно, той вече
беше тръгнал за работа, а снимката беше захвърлена на пода. И
виж.
Посочва ми с треперещ пръст.
Навеждам се и виждам как по средата на снимката минава
линия от сребрист маркер, разделяща Гита от нейния Хуан.
Крача неспокойно из вътрешната стаичка, прокарвам ръка по
рафтовете с подправки, търся напътствие. Но подправките
мълчат и в главата ми се повтаря само една и съща мисъл.
 Тило, какво направи?
Миговете текат покрай мен, увиват се край стъпалата ми,
хладни и чужди. Не чувам никакви отговори. През стената ехти
гласът на дядото на Гита, когото съм оставила да наглежда
магазина. Той съветва клиентите и гласът му отново си е
възвърнал част от предишната увереност. „Казвам ви, от чана
дал, нахута, ще имате газове, по-добре вземете тур, жълтия
грах. Какво означава, че съпругът ви не искал да го яде?
Сварете го хубаво, смесете го с много препържен лук и листа от
дханиа, и той ще ви каже, че не е ял нищо по-вкусно“.
Маскиране, мисля си. Преобразяване. Може би е прав.
Отчаяни номера за отчаяна ситуация.
Претърсвам рафтовете, докато откривам пакет, здраво увит в
кора на дърво, а до него лежат пинсетите със сребристи
върхове. Развивам го предпазливо, като внимавам да не го
докосвам.
И гледам как се събужда за живот кантакари, бодливата
билка с тънки като косъмчета черни иглички, чието убождане
може да бъде отровно.
Откъсвам внимателно с пинсетите три иглички и ги пускам в
хаванчето, стривам ги, смесвам ги заедно с масло гхи и мед, за
да залича пронизващия им вкус, и изливам сместа в малко
шишенце.
Дядото на Гита стои прав с изпънатата си военна стойка зад
щанда и потропва с пръсти по стъклото, когато се връщам.
— А, диди, доста се забави. Не, не, нямам нищо против, не
съм нетърпелив, даже напротив. Може би това е добър знак, че
си открила нещо, което ще ни помогне.
— Каза, че си готов да направиш всичко за Гита, за да я
върнеш отново в семейството, нали? Сигурен ли си?
Той кимва.
— Ето, смеси го в ориза си за вечеря, яж го бавно. Ще прогори
гърлото ти и после ще имаш болки и киселини в стомаха, може
би няколко дни. Но за един час езикът ти ще бъде златен.
— Какво означава това? – пита дядото на Гита, но вече е в
очите му, онази смес от надежда и страх, явно е чувал легенди.
 — Каквото и да кажеш през този час, хората ще ти вярват. За
каквото и да ги помолиш, ще го изпълнят. Чуй ме сега.
И му казвам какво трябва да направи.
На вратата му напомням:
— Използвай този дар внимателно. Той е само твой. И помни,
болките ще бъдат силни.
Дядото на Гита изпъва рамене, повдига глава и аз виждам, че
всъщност той е съвсем дребен мъж, винаги е бил, зад
помпозните си и превзети думи. Но днес в очите му има
истинско величие.
— Ще ги понеса с радост – казва простичко и затваря
внимателно вратата зад себе си.

Изчаквам, докато всички клиенти си тръгнат, докато нощните

пеперуди закръжат край лампата и телата им започнат да се
удрят в горещото стъкло. Докато луната, приличаща на играчка,
закачена на невидими конци, увисне в средата на прозореца ми
и звуците от пиковите часове потънат сред ужасната застинала
тишина на нощта. Мина доста време след затварянето на
магазина. И тогава вече не успявам да го скрия, страха, който
лежи спотаен и свит на кълбо в гърдите ми: Харун не дойде.
Тази вечер. А може би вече никога няма да дойде.
Как тогава да поправя грешките си. Как да му помогна да се
справи с мрака, който се протяга към него с гладната си ръка.
Отговорът идва толкова бързо и с такава убеденост, че ме
изненадва, показва ми, че не съм вече онази Тило, която бях,
когато напуснах острова.
Ти трябва да отидеш при него. Да, още веднъж излизане в
Америка.
Ами Старицата?
Гласът познава слабите ми места. Ще си седиш ли тук с
отпуснати в скута ръце, ще допуснеш ли да го унищожат,
пита той. Това ли щеше да направи Старицата на твое място,
това ли щеше да поиска да направиш?
 Виждам лицето й, дълбоки линии прорязват челото й, спускат
се покрай ъглите на устата й – бръчки от смях и от мъдрост.
Очите са понякога тъмни и застинали, друг път искрящи от
насмешка. И едновременно нежни и строги. „Очи, които могат в
гнева си да прогорят кожата ти“, казваха по-възрастните
Повелителки, когато си клюкарствахме по женски.
Не мога да кажа какво би искала тя, но знам какво би
направила. Какво трябва да направя и аз.
Мисля дълго, преди да избера другия път, който причинява
ужасна болка на цялото ми тяло, сякаш някой чупи костите ми с
чук.
Ако ме попитате защо правя това, няма да мога да ви
отговоря. Ще кажа само едно: аз, която бях държала ръката на
Харун в моята и почувствах надеждата, пулсираща в нея, не
мога да позволя нощта да хвърли мастилената си мрежа върху
него, без да се опитам поне да й попреча. Дали е бунт или
състрадание? Може би вие ще знаете по-добре от мен, защото
за мен и двете са едно до друго, краищата им кървят и кръвта се
слива, докато се превръща в един-единствен цвят.
Но сега се сблъсквам с друг неотложен проблем: трябва да
разбера къде живее Харун. Нямам адреса му, а когато изпращам
навън призоваващата мисъл, тя се връща рязко при мен, сякаш
се е ударила в непроницаем камък. Главата ми затуптява от
удара и от въпроса, който не мога да отблъсна вече:
Тило, да не би силите ти да те напускат?
Но бавно сред туптенето изниква една дума: телефон. Зад
клепачите ми се оформя образ и въпреки че никога не съм го
виждала в реалния живот, знам какво е това: платен телефон,
затворен в тясната си стъклена кутийка, блещукаща бледо под
светлината на уличната лампа, металната му жица се извива и
искри като набразденото тяло на праисторическо влечуго,
твърдата му черна заоблена глава. Чий спомен е това? Нямам
представа. Но знам какви монети трябва да взема, за да
напълня устата на хищната машина.
Претърсвам плика от „Сиърс“ и изваждам листчето с
телефонния номер (защото трябва да се обадя и на Гита).
Пренебрегвам студения поглед на подправките и заключвам
вратата на магазина зад себе си. (Но защо не усещам
укорителното им отношение, защо вратата не се заинатява и не
се противопоставя на ръката ми?) Не съм изненадана, че
краката ми се ориентират и без колебание ме превеждат през
всички завои и пресечки точно до телефонната кабина.
Първо правя лесното обаждане. До Гита, на номера, който тя,
изпълнена с надежда, ми даде онзи ден във високата си
блестяща черна кула. И когато чувам записа на нейния глас,
отекващ слабо и някак механично от машината, аз разбирам
какво е това. Знам, че трябва да изчакам бийпването и после да
започна да говоря бавно и ясно – ела в магазина сама, ме утре,
а вдругиден, в седем вечерта, когато светлината на слънцето се
смеси с тази на луната и надвисне над нашите желания и всичко
може да бъде възможно.
Сега е ред на Харун. Но за него нямам телефонен номер,
никаква идея къде може да живее. Някога щях да отгатна това с
лекота. Но днес, когато започнах да напявам песента за
откриване, заекнах и накрая думите просто изчезнаха. Аз, Тило,
за която веднъж Старицата каза, че папагалът, птицата на
паметта, сигурно живее в гърлото ми. Прекалено късно започнах
да разбирам цената, която трябваше да платя за всяка стъпка,
направена от мен в Америка. Вътре в мен гласът проплака:
Какво друго ще загубя?
Сега обаче нямам време да се тревожа, нямам време за
оплакване. Трябва да взема тежката книга, закачена в
металната телефонна кабина, да разтворя страниците й и да се
помоля.
Той не е тук.
Кабинката е пълна с разбити мечти, с безбройните
разочарования на всички, които са вдигали тази слушалка с
надеждата да се свържат с любимите си хора на километри
разстояние оттук. Облягам главата си на стената й. Щях да се
разплача, ако смятах, че плачът ще помогне.
Тило, загубила магията си, защото избра своето желание,
кого можеш да виниш, освен себе си?
Не, нямам време и за такива обвинения. Минутите препускат
бясно, блъскат се в главата ми, в гърдите ми, после времето
сякаш спира.
Трябва да използваш това, което имаш, своя обикновен
човешки разум, своята несъвършена памет. Болката на сърцето
си.
Съсредоточавам се върху онази първа вечер в магазина, Ха-
рун споменава имената на приятелите си, на които съм
помогнала. Стискам плътно очи, докато си го припомням –
чистия аромат на сандаловия прах на дланта му. Чувствам
лекия, почти недоловим допир на устните му върху ръката си.
Ах, боли ме да се вглеждам в лицето му, да виждам как искри с
цялото това доверие, Харун, застанал на сцената, изградена от
мечти, под ярките светлини, които всеки миг ще бъдат загасени.
Сред болката най-накрая се появява едно име: Наджиб
Мокхтар. Хващам се за него като за сал сред бурното море, а
може да е просто сламка. Надявам се, че не е просто плод на
отчаяното ми въображение.
Но не, ето го в телефонния указател, изписано с малки и
черни букви като скелети на мравки, притиснати между
страниците, но достатъчно ясно. Преглъщам въпросите, които
напират да излязат от устата ми. Ами ако е друг Наджиб, ами
ако не знае къде живее Харун, ако не поиска да ми каже, ако,
ако, ако… Набирам номера.
Звъни, звъни, вълните на звънтенето ме отнасят надалече и
когато почти загубвам надежда, чувам женски глас:
— Ало? – произнесена типично по индийски, думата увисва
във въздуха въпросително.
— Търся Харун. Знаете ли къде живее?
В мига, в който задавам въпроса, осъзнавам погрешността му.
Усещам как подозрението й протича като силен ток по жицата.
Страхът й. Дали са имиграционните? Кредитори? Стари
врагове от родината, последвали го чак дотук? Пръстите й се
стягат около слушалката, готови да я затръшнат долу.
— Аз съм негова приятелка – добавям бързо.
Тя не е съвсем убедена, усещам го в кратките й отговори.
— Не познавам никакъв Харун. Никой с такова име не живее
тук.
 — Чакайте, не затваряйте. Аз съм от индийския магазин,
знаете ли го, магазина за подправки до изгорелия хотел на
улица „Есперанса“ Преди време помогнах на съпруга ви.
Чува се само звукът на внимателното й ослушване,
сдържаният й дъх, все още изпълнен с недоверие.
— Сега трябва вие да ми помогнете. Трябва да дам нещо на
Харун, нещо, което да го защити от… – опитвам се да намеря
точната фраза, за да ме разбере, историята, която й е била
разказвана като малка – дъха на джина.
— Дъхът на джина – прошепва жената. Чувала е за това, за
черния лед, който може да изсмуче името ти, живота ти.
— Да. Затова трябва да ми кажете къде е той.
Тя се колебае. В главата й чувам предупрежденията на
съпруга й: „Жено, ако отвориш устата си и изпуснеш дори една
дума за това, ще те накарам да съжаляваш, че си се родила“
— Моля ви. Никога не бих му навредила.
После тя проговаря:
— Ще ви кажа. Той няма телефон, но ще ви обясня как да
стигнете до мястото, където живее, и как да го намерите вътре.
Казва ми имена на улици и паркове, които записвам на гърба
на малкото листче с номера на Гита. Квартал, училища,
бензиностанции, магазини, полицейски служби. Вземете този
автобус и после този, завийте надясно, после два пъти наляво,
покрай салона за масаж и паркинга, пълен със стари коли,
изкачете се по стълбището до най-горния апартамент. Отидете
рано, най-късно в осем сутринта. Той излиза след сутрешната
молитва и се прибира на залез-слънце, десетина минути преди
вечерната. После отново се връща в таксито, понякога кара
цяла нощ, защото тогава са най-добрите бакшиши.
— Сърдечно ви благодаря – казвам аз. Ще отида утре
сутринта, рано-рано, преди да отворя магазина.
Вървя обратно през задимения въздух, избягвам сенките и по-
лошите неща от тях и не свалям очи от луната, бяла като
полирана от времето кост. Преповтарям си всичко, което ще
кажа на Харун, извинението ми, предупреждението за кошмара,
който е обратната страна на неговата имигрантска мечта. Ах, ще
спорим, знам. Той ще размахва ръце в гневни кръгове, ще вика,
ще крачи нервно, но накрая ще каже: „Добре, лейдиджан, само
за да си доволна, ще направя каквото казваш“
Усмихвам се при тази мисъл, докато се навеждам, за да
отключа магазина.
И тогава го виждам, малко правоъгълно листче, бяло като
сари на вдовица или на аскет, пъхнато в процепа на вратата,
като че ли прищипано там от някой, който е бързал да затвори.
Гърлото ми се свива и не мога да дишам. Първа майко!
Разплаквам се.
И тогава виждам, че е просто бележка.
Отварям я и когато ръката ми спира да трепери, прочитам
написаното с едри наклонени букви.
Дойдох с надеждата да те видя, но теб те нямаше. Не
знаех, че излизаш от магазина, но след като го знам, ми е по-
лесно да те попитам. Ще дойдеш ли утре с мен в града, за да
ти покажа местата, които обичам? Ще дойда рано да те
взема и ще те върна отново привечер.
Моля те, кажи „да“.
Моят Рейвън, мисля си аз, и като всяка влюбена жена
повдигам листа до бузата си, за да усетя допира на ръката му,
докато е пишела думите. „Да – прошепвам аз, – да. Утре ще
бъде нашият ден“. Вече мога да помириша освежаващия солен
въздух на града, за който така дълго съм мечтала, да усетя под
краката си заоблеността на хълмовете му.
Но после идва мисълта. Ами всички онези любопитни,
оценяващи очи, които ще гледат моя красив американец с тази
кафява жена със стара кожа?
И (о, глупава женска мисъл) аз нямам какво да облека.
Ами Харун, казва бодливият глас.
Пъхам бележката с указанията за по-сигурно в малка кожена
торбичка, която вземам от шкафа със сувенири. „Няма да го
пренебрегна – отговарям си аз сама. Дори вътре в мен да
проблясва за миг някакво съмнение, решавам да не му
обръщам внимание. – Да не би да не знам какъв е дългът ми?
Знам го не по-зле, отколкото това какво може да ми достави и
удоволствие. Първото нещо, което ще помоля утре сутринта
Рейвън, е да ме заведе при него.“

Цяла вечер не успявам да си намеря място. Крача из магазина

нагоре и надолу, напред и назад, мисля. Има ли начин да
изглеждам по-добре. Не красива, не очаквам това, но поне може
би малко по-млада, така че погледите да не са толкова лоши.
Тило, и откога се интересуваш какво мислят хората за теб?
Не за мен. Него искам да защитя от подигравките на света.
Смесвам в една купа сварено мляко и прах от листо на ним,
който лекува всякакви болести. Намазвам пастата по врата и
скулите си, под очите. В косата си втривам накисната каша от
рита*, от дървото Сапунено орехче, разресвам гъстата сива
маса на главата си многократно. Изтърквам единственото си
американско облекло в мивката с купешки сапун, ухаещ на
химикали. Нощта минава, всяка минута тече като изцеждащите
се капки от изпраните дрехи. Прахът от ним изсъхва и опъва
кожата ми. Скалпът ми щипе, стегнат от действието на кашата
от рита.
[* Рита (ritha – Sapindus mukorossi) – много популярно дърво,
известно с името Сапунено орехче, което има силно
пречистващо действие, използва се и за пране. – Б.пр.]
И все пак, когато се изкъпвам и подсушавам, чувствам на
лицето си същата сбръчкана кожа, около раменете си – същите
кичури, сиви и груби, каквито имат всички стари жени по света.
О, Повелителко, какво си мислеше? Гласът на подправките
ме залива като вода, свеж смях, танцуващ върху моето
раздразнение. Ако искаш истинска промяна, трябва да ни
използваш по друг начин, трябва да призовеш нашите сили. Ти
знаеш думите.
 Подправки, какво ми казвате? Моите заклинания не са ми
дадени, за да се възползвам от тях за себе си.
За теб, за него, къде точно поставяш границата на
желанието? Гласовете като че ли свиват рамене, сякаш това не
е кой знае какво.
Знам, че не е така, мисля си изумено, защо ми казват това те,
които знаят кое е правилно и кое е погрешно много по-добре от
мен самата.
Песента им се понася от вътрешната стая към мен. Хайде,
Тило, използвай ни, с радост ще ти помогнем, ти заслужаваш,
защото се грижи толкова всеотдайно за нас. Корен от лотос
и абхрак, амлаки и най-вече – макарадвадж, ние сме твои, за да
ни заповядаш каквото искаш. Използвай ни за любов, за
красота, за твоя наслада, защото за това сме създадени.
Песента се забива като малки кукички в плътта ми, които я
теглят на всички страни. Хайде, Тило, хайде. Главата ми се
изпълва с образи, Тило, която бих могла да бъда, лицето на
Рейвън, когато ме вижда. Телата ни заедно, извиващи се от
екстаз.
Тръгвам към вътрешната стая. Песента звучи дрезгаво,
сричките пронизват тялото ми и ми причиняват болка.
Ръката ми е на вратата, дланта мие върху дървото, което ми
се струва меко като вода. Всички молекули на вселената се
разтварят и приемат нови форми.
После внезапно, като ударена от гръм, виждам какво
всъщност става – как ме примамват и съблазняват. Да наруша
най-святото си обещание, да причиня сама собствената си
гибел.
О, подправки, вие, които през всички тези години бяхте
единствената ми причина да живея, не ме наказвайте с
изкушение. Мен, Тило, която все още ви пазя в сърцето си. Не
се борете с мен, не ме карайте да правя нещо, заради което
после ще намразя и вас, и себе си.
Мълчание.
И после: Така да бъде засега. Ние сме търпеливи. Знаем, че
скоро ще дойдеш при нас. След като веднъж си чула песента
ни, след като си посадила дълбоко в сърцевината на тялото
си ритмите на желанието, няма да можеш дълго да им
устоиш.
О, подправки, казвам, докато отпускам вцепененото си тяло на
твърдия под, където ще се мятам, без да мога да заспя цяла
нощ. Гласът ми е уморен от убеждаване, наситен е със
съмнение. Не мога ли да обичам и вас, и него? Защо трябва да
избирам? Подправките не отговарят.

На прозореца утрото е като разделен на две оранжев

портокал, мек и сочен. Но то сякаш издълбава в кожата ми още
повече моите бръчки и откроява нагоре грапавите вени. Стоя в
кафявите си дрехи тъжна като стари листа и почти ми се иска
Рейвън да не дойде.
Но ето го, тук е и отново виждам доволния блясък в очите му,
сякаш може да повдигне кожата ми като палто и да види какво
има под нея. Взема ръката ми в своята и преди да успея да
осъзная, устните му са върху нея, едновременно меки и твърди.
— Ще дойдеш ли? Не бях сигурен. Не успях да спя през
нощта, бях неспокоен.
— Аз също – усмихвам се. Сърцето ми тупти толкова силно от
радост, че превзема цялото ми тяло. Рейвън, който не знае,
който искам никога да не узнае каква цена ще трябва да платя
за тази екскурзия, нито с каква готовност ще го направя.
Защото това е любовта.
— Виж – отваря той някакъв пакет. – Донесъл съм ти нещо.
Разстила я върху щанда, фина като паяжина тъкан,
блещукаща като капчици роса. Когато я повдигам, тя се спуска
дълга и виеща се до краката ми, бяла като първата зора. Най-
красивата рокля, която съм виждала.
Оставям я отново долу.
Първа майко, която ни предупреждаваше, докато гледаше с
тъжни очи как телата ни се гърчат в огъня на Шампати, дали си
видяла този миг в бъдещето? Това съжаление, изпълващо ме
цялата, преливащо навън като река?
— Не мога да я облека – казвам аз.
 — Защо?
— Прекалено е хубава. Това е рокля за млада жена.
— He – отвръща той. – Просто рокля за хубава жена. И ти си
тази жена.
Пръстът му минава нежно по скулата ми.
Подправките ни наблюдават напрегнато, мислите им са скрити
за мен, но отекват във всеки мой трептящ дъх.
— Как можеш да кажеш такова нещо, Рейвън.
Гласът ми е пълен със сълзи. Избърсвам гнева от очите си,
придърпвам го към прозореца, към жестоката светлина.
Вътре в мен гласът ме умолява: Нека да се случи. Позволи го.
Не. Ако ще го загубя, да е сега. Преди коварното жило на
любовта да се е забило по-дълбоко в сърцето ми.
— Не виждаш ли – проплаквам. – Аз съм грозна. Грозна и
стара. Тази рокля ще бъде подигравка върху тялото ми. И ти и
аз заедно също е подигравка.
— Шшш… – казва той. – Замълчи.
После обвива ръцете си около мен, устните му успокояващо
се отпускат в косата ми. Лицето ми е притиснато в гръдта му,
сред мекотата на бялата риза, която ухае свежо и чисто като
вятър. През нея кожата му е топла като кора на дърво през
лятото.
Как да ви кажа какво е чувството, на вас, момичета, около
чиито тела толкова много мъже небрежно са обвивали ръцете
си, че дори не си спомняте кога е станало за пръв път.
Но аз, която никога не съм била прегръщана. Нито от баща си,
нито от майка си. Нито от моите сестри Повелителки. Нито от
Старицата, не и така, със сърце, допряно до сърцето ми. Аз,
Тило, детето, което никога не плачеше, жената, която никога не
биваше да плаче. Усмихвам се през мокрите клепачи, докато
ароматът на кожата му се пропива в мен и топлите вълни на
дъха му ме връщат към живота. Костите ми се стопяват в това
желание – да бъда винаги държана така, а преди си мислех, че
никога няма да поискам защитата на нечия мъжка ръка.
Палецът му минава нежно по гърба ми.
— Тило. Скъпа Тило.
 Дори името ми звучи по друг начин от устата му, гласните са
по-кратки и по-остри, съгласните са по-ясни. Мой американецо,
по колко още начини ще ми дадеш нова форма?
— Облечи роклята – казва той. Поставя внимателно ръка на
устните ми, за да възпре протестите. – Това тяло… знам, че то
не е истинско.
Устните ми искат да останат така, неподвижни, допрени до
пръстите му, до студената платина на пръстена, до линиите на
дланта му, които щяха да ми разкажат неговото и моето бъдеще,
стига само да можех да ги прочета.
Но се отдръпвам назад. Трябва да попитам.
— Откъде знаеш? Ти сам каза, че не е лесно да разбереш кое
е истинското ти аз.
Той се усмихва.
— Защото можем да видим другия по-лесно, отколкото самите
себе си.
Слага роклята в ръцете ми, побутва ме към вътрешната стая.
— Скъпа моя, инатлива и подозрителна Тило. Ще ти кажа.
Днес ще ти кажа всичко, което искаш да разбереш. Но трябва да
го направя на правилното място, там, където мъглата и въздухът
се смесват в океана. Където е по-лесно да си признаеш и –
може би – по-лесно да простиш. Където ще бъдем веднага след
като се приготвиш.

Моят американец има дълга и ниска кола в рубинен цвят,

толкова искряща и гладка, че даже вятърът не може да я
възпре. Вътре мирише на гардения и жасмин, скъп и
прелъстителен аромат, и напълно женски, който ме кара да се
питам ревниво: Коя е тя! Тялото ми потъва удобно в меката
седалка и ме обгръща като нежна длан, свита в шепа (колко ли
още жени са се чувствали по този начин?), и когато се облягам
назад, виждам над главите ни стъкления покрив и облаците,
които сякаш ми се усмихват със съжаление.
Тило, забрави ли, че нямаш права върху този мъж, нито върху
миналото му, нито върху настоящето му.
 Не мога обаче да продължа да мисля за никое от тези неща,
за съмнението, гнева или тъгата. Роклята ми се е разпиляла
около мен като листенца на бял лотос, а през прозореца ръката
на слънцето ме гали топло, сякаш ми дава разрешение. Колата
се движи плавно като хищник от джунглата, едновременно
мълчалив и бърз. Часовникът от кулата на банката показва
седем и половина. Мисля, че ще стигнем навреме при Харун.
— Добре – казва Рейвън. – Къде искаш да се отбием първо?
Помня повечето от имената на улиците, така че му ги казвам,
без да поглеждам листчето. „Елис“ и „Вентура“ и една, наречена
„Малкълм X“. Колата се плъзга по улици, по чиито тротоари се
вижда множество боклук, разпилян от кофите, а мъже и жени
със сплъстени коси се взират към нас от входовете на сградите,
в които са прекарали нощта. В краката им като за защита са
струпани найлонови пликчета, в които е натъпкан целият им
живот.
— Сигурна ли си, че това е правилното място?
— Да – после се разколебавам. – Почакай. Имам указанията,
записани на листче в чантата ми.
Но листчето хартия е изчезнало. Изваждам пакетчето с кало
джире, изтърсвам цялата чанта в скута си. Едно самотно пухче
се издига във въздуха подигравателно.
— Знам, че го сложих тук.
Думите излизат насечено от устата ми.
— Погледни отново. Къде би могло да бъде?
Една мисъл ме пробожда рязко, разтрепервам се и притискам
очите си с ръце.
Подправки, да не би някак…
— Може би си го оставила в магазина – казва Рейвън. – Искаш
ли да се върнем и да провериш?
Поклащам глава. Измамни подправки, затова ли се държахте
толкова мило — за да забравя подозренията си и да ме
накажете, когато най-малко го очаквам?
— Ей, ти наистина си разтревожена. Толкова ли е важно?
— Заложен е животът на човек – казвам аз, – който ми се
довери.
— Нека да погледна.
 Той спира колата, навежда се в краката ми, повдига
постелката. Оглежда внимателно навсякъде. Струва ми се, че
минава ужасно дълго време. Прекалено дълго. Иска ми се да му
кажа, че е безсмислено, но нямам сърце да го направя.
— Чакай, това ли е?
Листчето ми, свито на снопче, с изпомачкани краища. Но все
още думите на него се четат.
Подправки, каква е тази жестока игра, която играете с мен?
— Чудя се как ли е попаднало тук – казва Рейвън.
Запазвам предположенията си за себе си и му прочитам
останалите указания. Стискам таблото пред мен с пръсти, сякаш
така мога да накарам колата да върви по-бързо.
Рейвън ме поглежда, после натиска рязко педала за газта.
Колата полита по улицата, взема завоите с плавно ниско
бръмчене, почувствала и тя нуждата, която пулсира в ръцете и
стъпалата ми. Стигаме по-скоро, отколкото съм се надявала.
Скачам навън, вратата се затръшва зад мен, впускам се по
тъмните стъпала нагоре. Чукам на вратата, викам името му,
тропам и тропам, докато дланите ме заболяват, гласът ми
преграква и дори костите ми започват да треперят.
Чувам звук зад себе си. Завъртам се толкова бързо, че ми се
завива свят. Вратата на отсрещния апартамент е леко
открехната, показват се две очи, тъмни като черни свещи, мек
женски глас със силен акцент казва: „Изпуснахте го, тръгна
преди пет-шест минути“.
Тило, ех, ако не беше пропиляла онова време в приказки, ако
не беше се преобличала в тази глупава рокля.
Отпускам се на протритото горно стъпало, стискам перилото,
за да не се строполя съвсем.
Жената идва при мен, притеснена.
— Добре ли сте? Искате ли вода?
— Благодаря ви, не. Просто имам нужда да поседя малко
сама – казвам аз и се извръщам от нея. Кръвта ми пулсира в
ушите и пее скръбната си песен. Ах, Харун, Харун, Харун.
Времето спуска пелената на забравата над мен. Седя там – не
знам колко дълго. После усещам ръцете му, издърпват ме
нагоре.
 — Тило, няма какво да направиш повече тук. Чуй ме, ще се
отбием отново на връщане, по което време искаш.
Поглеждам лицето му. Между веждите му има малка, честна
вдлъбната линия. Очите му изглеждат по-тъмни, като че ли са
научили това, от което се е страхувал през цялото време: как да
чувства болката на другия, как да пожелае поне за един-
единствен миг с всеки свой мускул, с всяка кост, с всеки пулс на
сърцето си да поеме тази болка вместо него. Защото дори един
такъв миг е достатъчен, за да ни промени завинаги.
Това е лице, решавам аз, на което можеш да се довериш.
Всс пак трябва да попитам.
— Ще дойдем ли преди залез?
— Обещавам. Сега ще направиш ли нещо за мен?
Моето „да“ идва съвсем инстинктивно – все пак съм Тило,
обучена съм да изпълнявам желания. След това с
новопридобита предпазливост добавям – „ако мога“.
— Наслади се на деня, става ли? Бъди щастлива. Поне
докато се върнем обратно тук.
Не казвам нищо. Поглеждам към вратата на Харун, спомням
си изражението му онзи последен път, когато си тръгна от
магазина.
— Моля те, искам да се почувстваш щастлива – казва Рейвън,
като стиска по-силно ръката ми.
Ах, Американецо, как умело дърпаш струните на разума и на
сърцето ми. Знаеш, че на теб ще дам по-лесно това, което се
чувствам виновна да дам сама на себе си. Всички жени сме
такива.
— Добре – казвам му аз и усещам, че тежестта, която
сдържам толкова дълго в себе си, се повдига и полита над мен.
Слизаме по стъпалата. Зад нас, на тъмната площадка,
тежестта от сърцето ми се настанява удобно (но аз няма да
мисля сега за нея), за да изчака вечерта и моето завръщане.
Той налива питието, бледожълто като небето над нас, в
чашата и ми я подава. За момент се наслаждавам просто да го
гледам. Как някои хора притежават такава изящност в най-
простичките, най-естествените си движения? Това винаги ме е
изумявало, аз никога не съм била изящна, дори в дните, когато
имах младежко тяло.
Когато отпивам (още едно от правилата на Повелителките,
което нарушавам), виното си проправя път през мен, студено и
после топло, лъчите светлина, събрани в тясното пространство
зад клепките ми, започват да трептят. Той взема чашата ми,
обръща я и отпива, за да се докоснат устните му до мястото,
където са били моите преди секунда. Гледа очите ми. Устата ми
е пълна с тръпчива сладост, страх и очакване. Аз съм отпусната,
леко замаяна. От виното ли е или от него?
Днес съм във ваканция, решавам аз, ще бъда като туристите,
които се мотаят на всички места, където спираме, пърхащи
весело като пеперуди. Рибарският кей, Туин Пийкс, мостът
Голдън Гейт. Давам си почивка от самата себе си. Днес край този
океан, който се е разстлал като златно фолио по целия път до
хоризонта и красотата му предизвиква сълзи.
Не сте ли съгласни, че дори аз заслужавам поне един такъв
ден в живота си?
И това място, където Рейвън коленичи на земята, без да се
притеснява, че ще изцапа скъпите си панталони, и вади
приготвената от него храна за нашия пикник: дълги франзели,
дебели парчета бяло сирене, дървена купа, препълнена догоре
с ягоди, приличащи на целувки. Всичко това ми е непознато,
прекалено екзотично, въпреки че когато му го казвам, той се
разсмива – не, съвсем обикновено е. Знам, че казва истината. И
все пак, когато вземам една ягода в ръка, виждам, че тя е като
съвършено червено бижу със своите искрящи извивки, а когато
отхапвам, съм замаяна от нейния невинен, райски аромат. И
внезапно ми хрумва, че сигурно така Рейвън вижда нещата,
които за мен са част от всекидневието и ги смятам за съвсем
обикновени – кимиона, кориандъра, карамфила, нахута – и за
миг като мъгла над мен се спуска нежна и необяснима тъга.
Спри, Тило, днес си във ваканция дори от собствените си
мисли.
И насочвам вниманието си към това място, с вълните на Тихия
океан, разбиващи се някъде под нас, където не можем да ги
видим, с крясъка на чайките, носещ се над главите ни, това
място, което ще запомня като никое друго. Мястото, където се
облягам назад на кипариса, устояващ на порива на ветровете от
стотици години, и за миг съм елегантна като истинска кралица
(да, такава съм) и се вглеждам напред към покритите със сол
руини на една стара баня, която блести на фона на водата като
мираж.
— Построена от някой глупав мечтател – казва ми Рейвън.
— Като мен – усмихвам се аз.
— И като мен – усмихва се той.
— За какво мечтаеш, Рейвън?
За един кратък миг той се поколебава. По лицето му
преминава сянката на свенливостта, което толкова рядко се
случва при мъжете. После се появява друго изражение и когато
го разгадавам, нещо в мен се разтреперва. Защото погледът му
казва: Повече няма да крия тайни от теб.
Това съм чакала от самото начало, от първата ни среща в
онази покрита с диамантен прах вечер. И все пак.
Рейвън, не е глупаво, че се страхувам, въпреки че аз съм
Тило, пазителката на толкова тайни на толкова много мъже и
жени. Но се боя, че когато науча твоето желание, вече няма да
си по-различен от всички останали, идвали в моя магазин. Ще ти
дам това, за което копнееш, и то ще те изтръгне от сърцето ми.
Може би така ще е най-добре. Сърцето ми отново ще
принадлежи само на подправките.
Още докато мисля за това, то се заблъсква лудо на всички
страни, търси начин да спре думите ти. Но ти вече говориш,
звуците се превръщат в златисти прашинки в този насилен със
сол въздух.
— Мечтая за земния рай.
Земният рай. Думите ме връщат отново на моя вулканичен
остров със стелещото се край него зелено море, с полюшващите
се кокосови палми. Между пръстите на краката си усещам
топлия пясък, който се отразява с остра сребриста светлина в
очите ми и ще предизвика сълзи, ако му позволя.
Рейвън, как би могъл да знаеш…
Но той казва:
 — Високо в планините – борове и евкалипти, влажно ухание
на секвои, на кора и шишарки, ручей, толкова прохладен и свеж
на вкус, че разбираш – никога досега не си пил вода.
Американецо, още веднъж виждам как световете ни се
разделят дори и в мечтите ни.
Той продължава:
— Съвършена природа, едновременно красива и сурова.
Където можеш отново да водиш простичкия, първичен живот
заедно с мечката, която повдига уста към плода на офиката, с
антилопата, която е надигнала грациозно глава и се вслушва в
звуците на гората. С планинския лъв, който се впуска след
бягащата си жертва. В бялото небе над мен ще кръжат черни
птици. И няма да има други хора, мъже или жени. Освен…
Задавам въпроса си с поглед.
— Ще ти кажа – отмахва Рейвън спусналата се над очите му
тъмна завеса на косата. – Но трябва да започна оттам, откъдето
тръгна всичко, моята мечта и моята война.
Нима ти си на война, Рейвън, с твоите сигурни, нежни ръце, с
твоите плътни устни, готови да даряват любов? Не мога да си го
представя.
Докато си мисля това, слънцето внезапно се скрива зад
някаква петниста тъмнина. Ято гарвани пресичат небето над
главите ни с тъмните си като листа на ним криле. Скръбните им
крясъци са като злокобно предупреждение.
В ъгълчетата на устните на Рейвън се образуват сенки. Лицето
му е цялото насечено от ъгли и кухини, мекотата е изчезнала
напълно от него. Това с лице, способно на всичко.
 Тило, колко малко познаваш този мъж. И все пак рискуваш
всичко заради него. И ако това не е върхът на глупостта.
Главата ми бучи силно, сякаш вътре лети самолет. Звукът
заглушава думите на Рейвън. Но аз вече знам кое е мястото, за
което говори той.
Стаята на умиращия.
— Можеш ли да си ни представиш, да ни видиш в онази тъмна
стая – казва Рейвън, – майка ми, положила закрилнически ръце
на раменете ми, стареца, с умиращото си тяло, с гневното си
сърце? И мен, момчето с най-хубавия си неделен костюм,
обзето от любопитство, което пламти като искра, като жива
невидима жица между тях. Старият мъж каза: Иви, остави
момчето при мен, и когато цялото тяло на майка ми замръзна в
едно неизказано „не“, той добави: моля те, не ми остава много
време. В умоляващия му глас имаше сила, толкова голяма, че
не виждах как тя би могла да му устои. И безпомощност, която
стигна до сърцето ми, прекършените думи на човек, който не е
свикнал да моли. Но майка ми се взираше в тъмнината, сякаш
не го беше чула. Не. Сякаш го беше чувала прекалено много
пъти преди. И за първи път лицето й изглеждаше сурово и
изпълнено с недоверие, грозно. Мисля, че и старецът го видя.
Гласът му се промени, също стана суров и сух. И сякаш си
мислеше, че не е достатъчно силен, той изкрещя и звукът заля
като гигантска вълна стените на стаята. Внучке моя, каза той,
надявах се да не го казвам, но сега ще го направя. Искам го от
теб в замяна на всички години, в които живя с мен, на всичко,
което ти дадох и което ти захвърли, когато си тръгна оттук. Така
научих какъв й е той и какъв се пада на мен. Искам само
момчето да има избор по какъв път да поеме, продължи той.
Както ти имаше.
Той е прекалено малък, за да бъде принуждаван да взема
решение, каза майка ми с треперещ глас. Усетих как страхът си
проправя път към гърлото й. Майка ми се страхува, помислих си
изненадан, защото никога не съм си представял, че такова нещо
е възможно. Когато ти избра да не следваш стария път, аз
принудих ли те да го направиш, попита старецът, правейки пауза
между всяка дума, сякаш бяха хълмове, които трябваше да
изкачи. Не. Оставих те да си отидеш, въпреки че изтръгна ребро
от тялото ми. Знаеш, че никога няма да нараня момчето ти.
Сред настъпилата тишина усещах как всички са затаили дъх в
очакване. Стаята вдишваше и издишваше това очакване, сякаш
беше живо същество със собствени дробове. Добре, каза майка
ми накрая и свали ръце от раменете ми. Можеш да говориш с
него, но аз ще остана тук.
— Когато майка ми свали ръцете си от мен и се отдръпна
назад – казва Рейвън, – сякаш взе цялата светлина със себе си.
Не. 11ека да го кажа по друг начин. Тя взе със себе си
светлината на всекидневието, сред която извършваме
обичайните си задачи и познаваме своето делнично аз, такива,
каквито сме били винаги. Но след нея не остана мрак, а просто
различен вид светлина, блещукаща, обвита в червенина, през
която също можеш да виждаш, стига да имаш различни очи. И
думи. Стаята беше пълна с думи, само че ми беше нужно друго
ухо, за да ги различа. Старецът не помръдна, нито проговори.
Но чувствах как ме придърпва към себе си, чувствах го в ръцете,
в краката си, в средата на гърдите си. Топло притегляне, като че
ли двамата бяхме направени от една и съща материя, земя или
вода или желязна скала, и сега, когато бяхме толкова близо
един до друг, тя най-после ни призоваваше. Тръгнах към него,
като през цялото време усещах как нечия друга воля ме теглеше
назад. Майка ми. Тя искаше толкова силно да се обърна и да
загърбя тази част от нейния живот, която бе заменила с
лъскавите мебели и красивите цветни завеси, макар дори и
тогава да предполагах, че не желае точно това, а просто шанса
да бъде обикновена, да бъде като другите, белите американци,
а не като тези, които помнят лова на бизоните и лулите на мира.
Можеш ли да го разбереш?
Рейвън, в чиито очи виждам отчаяния спомен за желанията на
майка ти, аз разбирам повече, отколкото можеш да допуснеш.
Аз, Тило, която като дете исках толкова много да бъда
различна, а сега като възрастна копнея за обикновения живот, в
който има кухни и спални, току-що изпечен хляб, папагал в
клетка, който казва името ми, за дребните кавги с любимия и
малките удоволствия като разкрасяването с гримове и
целувките.
О, тази ирония на желанието, винаги преследващо
непостоянния блясък отвъд най-отдалечената дюна на
хоризонта. Понякога само за да открием, че той не е по-
различен от изсъхналия пясък, на който сме стояли дни, месеци,
години, терзаещи се от копнеж.
Тило, ето ти един въпрос, над който да размишляваш, докато
историята на Рейвън попива в теб като омагьосан кладенец, в
който непредпазливият пътник може да се удави: Дали някой
някога е знаел какво всъщност иска? Майката на Рейвън? Ти
знаеш ли? Ти, която някога умоляваше да станеш Повелителка,
ще бъдеш ли щастлива просто като жена?
— Стъпка по стъпка – казва Рейвън – се движех напред, дори
без да се усещам, и с всяка крачка напред неговата воля
ставаше по-силна, а нейната отслабваше. Докато накрая
застанах точно пред стареца и успях да чуя думите, вплетени
заедно в песен, която се обвиваше топла като животинска кожа
около тялото ми. Не разбирах езика, но смисълът беше
достатъчно ясен. Добре дошъл, казваше песента, най-после
добре дошъл. От толкова дълго те чакаме. Старият мъж
протегна ръце към мен и когато му подадох моите, усетих
мекотата под мазолите. Напомняха ми за ръцете на баща ми.
Само че тези бяха стари, кокалести, по китките висеше
сбръчкана кожа, в тях нямаше нищо красиво, нищо, което да
обяснява защо внезапно се почувствах толкова щастлив. Ръцете
ме сграбчиха с неочаквана сила и тогава стаята заискри и се
изпълни с различни образи: група мъже и жени на брега на река
копаят корени под изпепеляващото слънце, режат клони, за да
ги сплетат на кошници. Навеждат се над болни тела, размахват
ръцете си и от техните движения във въздуха остават малки
линии светлина. Седят край нощния огън и пеят красиви песни,
поднасят зърнената каша и от нея пръскат искри, докато
изстива. Постепенно разбрах, че той ми показва живота си,
какъвто е бил, и живота на онези, които са били преди него и са
му предали силите си. Чувствах болката в гърбовете им,
въодушевлението, което повдигаше гърдите им, и тогава мъжът,
обречен вече на мъртвите, отвори очи. И разбрах, че ако искам
този живот, той може да стане мой.
Дишането ми се учестява, докато слушам разказа му. Радвам
се и се вълнувам да откривам тези прилики и разлики в нашия
живот. Да си мисля, че Рейвън също притежава наследството на
някаква древна сила. Да се чудя защо тогава дойде при мен.
И да се надявам.
Ах, Американецо, може би най-накрая съм намерила някого, с
когото да споделя какво е да живееш живота на Повелителните,
това прекрасно, ужасяващо бреме.
— Стоях там уплашен, не знаех какво трябва да правя –
продължава Рейвън. – Но после забелязах как кожата край
очите му беше кафява и набръчкана като кора на дърво, как
очите му горяха, сякаш вътре в тях имаше малки огънчета.
Моят прадядо, помислих си аз и думите бяха като прохладен
балсам, положен върху изгаряща от треска кожа. После ги видях
зад главата му, другите лица, по цялата стена, както когато
стоиш между две огледала. Лицата се променяха, чертите им се
смесваха така, че едновременно това беше и не беше лицето на
прадядо ми, беше и не беше моето лице. После той се пресегна
към гърдите си и повдигна нещо. Сърцето си, помислих си аз и
за един ужасяващ миг си представих, че ми го подава, пурпурно
и кървящо, все още биещо лудо. Но това беше птица, голяма и
красива, черна като въглен, блестяща като намазана с масло. Тя
стоеше неподвижно в неговите древни ръце и ме наблюдаваше
с червените си като мъниста очи.
Той кимва с глава, за да отговори на незададения ми въпрос.
— Да, гарван. Около мен се разнасяха силен барабанен звън
и всепроникващите гласове на шаманите. Моят прадядо ми
подаде птицата и аз я взех. После видях другите образи, които
преминаваха един след друг: аз, как играя бейзбол с приятелите
си на паркинга в края на улицата, седя на масата вкъщи заедно
с татко и си пиша домашните, пазарувам в магазина с майка си,
бутам количката вместо нея и тя се обръща на касата към мен с
усмивка като капчици роса, искрящи на слънцето. Знаех, че
виждам живота си, онзи, от който трябваше да се откажа, преди
да приема другия. Усетих отново влажното цветно ухание на
дъха на майка ми, сякаш ме целуваше по челото. Припомних си
страха в пръстите й точно преди да ме пусне, и знаех, че ако
реша да последвам пътя на народа на моя прадядо, народа на
червенокожите хора, населявали някога цяла Америка, нещата
никога вече няма да бъдат същите между мен и нея. Сърцето ми
потъна под тежестта на ужасната тъга, която щях да й донеса, и
внезапно се разколебах. Какво решение взех? Не знам. Отново и
отново и отново рисувам в ума си сцената, за да видя покрай
това, което се случи, онова, което можеше да бъде мое бъдеще.
Той спира, за да ме погледне с внезапна надежда в очите. Но
аз не знам как да прониквам в царството на изгубените
възможности и със съжаление поклащам глава.
Дъхът му пада между нас тежък и тъжен.
— Все си казвам, че това е минало и трябва да го забравя. Но
знаеш как е. Много по-лесно е да си мъдър тук – потупва челото
си, – отколкото тук.
Поставя ръка на гърдите си и ги потърква разсеяно, сякаш за
да облекчи стара рана.
Рейвън, тази вечер ще сложа на перваза на прозореца си
амританджан, мехлем, който е като студен огън и като горещ
лед. Той ще изкара болката ти с потта ти, както и това, което
понякога е по-лошо – спомена за нея, с който ние, хората, като
че ли не можем да спрем да се самоизтезаваме.
— В мига, в който вземах решението си – казва той, — се
случи това. От задната част на стаята майка ми каза – тихо, но
настоятелно, със специалния си глас, който пазеше за случаите,
в които щеше да направи нещо особено опасно – „не“. Може би
не беше искала да го направи, защото когато се обърнах да
погледна към нея, тя беше закрила устата си с ръка. Но вредата
беше нанесена. При звука на гласа й, на тона на това „не“, аз се
отдръпнах инстинктивно назад. Беше съвсем незабележимо
движение, но се оказа достатъчно. Птицата нададе висок крясък
и се издигна във въздуха. Усетих лекия полъх, когато размаха
криле. Полетя право нагоре. Уплаших се, че ще се размаже в
тавана и ще се нарани, но тя мина през него, сякаш беше вода,
и изчезна. Само едно перо се спусна надолу и падна в ръцете
ми. Докоснах го и това беше най-мекото нещо, което бях пипал.
После се стопи върху дланта ми. Когато погледнах към прадядо
си, той се беше привел напред. Няколко мъже се спуснаха към
него, после поклатиха глави и го положиха назад, на
възглавницата. Другите хора, струпани около леглото му,
започнаха да викат и да го оплакват, но аз мълчах, изпълнен с
вина. И с чувство на загуба, защото си спомнях нежността на
лицето му и това перо, меко като коприна, като мигла върху
дланта ми. Майка ми ме затегли към вратата, каза ми, хайде,
трябва да си вървим. Но аз се дръпнах назад. Страхувах се, че
аз… всъщност бях сигурен, че аз го убих – и ми се струваше, че
трябва да се върна при него, да положа ръцете си в неговите за
последен път. Но нямах никакъв шанс срещу силата на майка
ми, силата на възрастния.
Рейвън поглежда към мен, но не ме вижда.
— Това беше първият път, когато наистина изпитах омраза
към нея.
Виждам спомена за станалото в очите му. Това е странна
емоция, не дива и яростна омраза, каквато очакваш да изпита
едно дете, а сякаш е бил бутнат в ледено езеро и сега, след като
изплува на повърхността, вижда всичко с променено, ледено
зрение.
— Не се съпротивлявах повече – разбрах, че е безсмислено.
Вместо това се протегнах и дръпнах огърлицата й. Тя се разпиля
по пода толкова шумно, че очаквах хората да се обърнат, за да
погледнат към нас, но, разбира се, шумът беше само в главата
ми. Майка ми си пое дълбоко, изненадано дъх и вдигна ръка към
шията си. Перлите се разлетяха във всички посоки, падаха на
пода, удряха стените с тих, но тежък звук. Ти ме накара да
нараня прадядо, казах й аз. Той е мъртъв заради това, което
направихме. И после минах покрай нея и тръгнах към вратата.
Под обувките ми имаше перли, твърди подутини, върху които
стъпвах тежко, за да ги стъпча, но те се разхвърчаха встрани, и
когато погледнах назад, тъмният под беше посипан с ледени
сълзи. При думите ми по лицето на майка ми премина тръпка, а
когато дойде на себе си, видях, че то беше някак различно – по-
отпуснато, сякаш мускулите й внезапно се бяха уморили да
стоят стегнати. Част от мен беше ужасена и искаше да спре, но
друга, новата, тази, която я мразеше, продължи. Той щеше да ми
даде нещо специално, казах аз, а ти ме дръпна от него.
Понякога се питам дали ако не бяха тези мои думи, майка ми
щеше да ми каже нещо различно – Не исках да се обаждам,
момчето ми, просто така се случи, или нещо такова. А може
би нямаше да каже нищо. Гневът винаги идва по-лесно от
извинението, нали?
— Да – казвам аз. – Да, така е при всички ни.
— Но ето какво ми каза тя с толкова чист и ясен глас, че само
аз, който я познавах толкова добре, можех да доловя яростта
под него: Той така или иначе щеше да умре. Нямаме нищо
общо с това. Съжалявам само, че ти беше тук, когато се
случи. Аз съм виновна. Не биваше да позволявам онзи идиот да
ме уговори да се върна тук. А за онова, специалното нещо,
моля те, не ставай глупак, това са само измишльотини. Вече
бяхме излезли на верандата, където междувременно се бяха
събрали още хора. Мъже с дебели вратове, с мръсни джинси,
някои пиеха от бутилки, някои ядяха мазни тестени неща в
пластмасови чинии. Жените седяха неподвижни като стълбове,
всичките бяха едри, с широки бедра и ханшове. Дори да си
мислеха нещо за нас, искрящата жена със седефени копчета и
момчето в костюм, дори да бяха чули думите, които си крещяхме
един на друг, те го криеха зад празните си лица. Докато
минавахме покрай тях, една от жените повдигна края на роклята
си, за да изтрие носа на детето си. Майка ми спря. Ето от
това, от това те отведох далече, каза тя и не знаех дали има
предвид цялата сцена или голите, небръснати крака на жените,
изложени на показ така безгрижно, грозни пластове от плът и
тлъстина. Гледай внимателно, продължи майка ми и
отвращението пролича ясно в гласа й. Не го забравяй. Такъв
щеше да бъде животът ти, ако ти… ако бях направила това,
което той искаше. И после се качихме в колата.

Сега слънцето се е спуснало ниско над Тихия океан, гигантски

огненооранжев млечен сладкиш, гулаб-джамун, от който
вълните могат да си близнат. С Рейвън събираме остатъците от
нашия пикник. Гледам гърба му, докато той хвърля последните
парченца хляб на чайките, напрегнатите му рамена и бедра,
защото за него явно беше трудно да изрови тази история от
мястото, където я беше погребал, да я съживи отново чрез
думите. Иска ми се да му кажа толкова много неща: как
историята му ме изпълни с тъга и изумление, каква чест е за
мен, че я сподели, как, слушайки го, съм взела част от неговата
болка в сърцето си, как ще я запазя там, за да я разбера, и
надявам се, за да го изцеля. Но чувствам, че той не е готов да
чуе тези думи.
Освен това историята още не е свършила.
Рейвън се обръща към мен с решителна усмивка.
— Стига толкова за миналото – казва той и като че ли се е
върнал отново в своето сигурно и безопасно място, далече от
мен, далече от спомените си. Сякаш това е възможно. – Да се
поразходим ли по брега? Имаме малко време, преди да
тръгнем. Ако искаш.
— Да – казвам аз. – Искам.
И дълбоко в мен, под тъгата и копнежа да го утеша – защото
такива са парадоксите на сърцето – се появява егоистичната
надежда, която ме изпълва със срам: може би. Ако погледна.
Ако ги призова. Змиите…
Надежда, за която няма логична причина, води само до
разочарование. Това щеше да ми каже Първата майка.
Но аз не мога да устоя. Има нещо във въздуха, усещане за
благословия, незаслужени дарове, носещи се към нас по
плътните, посипани със златен прах слънчеви лъчи. Ако имй
шанс някога змиите отново да дойдат при мен, то това е
днешният ден.
В самия край на деня. Ще ги призова точно преди да си
тръгнем.
Стъпваме по студения пясък, усещаме как поддава под
тежестта ни, как се размества, за да се обвие около глезените
ни.
Ах, океанът… Толкова много време мина. Всяка стъпка е
спомен, сякаш ходя върху счупени кости. Като старата приказка
за момичето, което искало да стане най-добрата танцьорка в
света. Да, казала магьосницата, възможно е, но всеки път, когато
стъпваш по земята, ще изпитваш огромна болка, сякаш те
пронизват ножове. Ако понесеш болката, желанието ти ще бъде
изпълнено.
Първа майко, кой да си помисли, че вкусът на солта по
устните ми, докато вървя по брега с мъжа, когото не трябва да
обичам, ще ме накара да копнея отново за онези по-простички
времена, когато ти вземаше всички решения вместо мен.
— Има такива моменти в живота ни – казва Рейвън, – ти най-
добре от всички хора би трябвало да го знаеш. Редки моменти,
когато получаваш шанса да поправиш, което си разрушил. Такъв
момент дойде при мен веднъж и аз го провалих.
Вървим обратно по брега, следваме предишните си стъпки.
Морският въздух е като наркотик, който възпламенява сетивата
ми. Възприемам всичко наоколо с режеща като нож точност:
начина, по който капките вода увисват за миг във въздуха, когато
вълната избухва срещу каменния бряг, малките розови цветчета,
израснали в цепнатините на морските скали, където не се
предполага да расте нищо, и най-вече стържещото съжаление в
гласа на Рейвън, когато той се оставя да бъде понесен от
обратното течение на спомените.
— За няколко минути в онзи ден, на връщане към дома ни,
колата спря на червен светофар. Майка ми свали ръката си от
волана, за да потърка уморените си очи. Гледах дългата извита
линия на шията й, гърлото й, толкова голо и крехко, и една
мисъл изникна в главата ми: Прегърни я, наречия с онова
магическо име – мамо, което поправя всичко. Няма да има
нужда от повече думи, от извинения, няма да има повече вина.
Нека кожата да говори на кожата, притисни лицето си до
шията й, усети този аромат, който познаваш отпреди да се
родиш. Но нещо ме възпря, задържа ме неподвижен на мястото
ми, не помръднах, стоях като камък. Може би беше чувството,
което се ражда у всички нас в един момент от съзряването ни,
когато осъзнаваме, че сме отделни същества от родителите си,
че трябва да изстрадаме собствения си живот, със собствените
си тъги. А може би беше нещо по-простичко, детски инат — нека
и нея да я боли, както мен ме заболя. И после светофарът
светна зелено и тя подкара колата отново.
 Виждам ги в колата, майка и син, свързани с веригата на
кръвта, най-здравата и може би най-болезнена връзка. Чувствам
в гърлото си пълната с болка сила на думите, които те са
преглътнали. Знам как с всеки километър ще им бъде все по-
трудно да ги извадят навън. Защото с всеки километър те се
отдалечават все повече един от друг, все по-далече от този миг
на прошка, който им е бил даден така великодушно, но за
кратко. Дори когато дишат в един и същи ритъм, дори когато
лактите им се докосват, когато тя се протяга, за да смени
скоростите. Докато разстоянието, което се простира помежду
им, става прекалено огромно, за да бъде преодоляно от
човешко същество.
— След този ден – казва Рейвън – станах различен човек.
Светът ми беше като чувал, обърнат наопаки, и всичко, което
смятах за сигурно, беше изтърсено от него. Правехме нещо
обикновено – майка ми ме караше на зъболекар или пък бяхме в
магазина и избирахме дрехи за училище. Вдигах глава, за да
кажа нещо, и внезапно споменът за онази гъмна стая изникваше
в главата ми и променяше всичко пред очите ми. Взирах се
глупаво в джинсите „Ливайс“, за които мечтаех от месеци, или в
над-
писа на стената на зъболекаря – НЕ Е НУЖНО ДА ЧИСТИТЕ
ВСИЧКИТЕ СИ ЗЪБИ – МИЙТЕ САМО ТЕЗИ, КОИТО ИСКАТЕ
ДА ЗАПАЗИТЕ, който ми се стори много смешен последния път,
когато бях тук. Но сега не означаваше нищо.
Страхът ме залива като черна вълна, докато слушам Рейвън.
Ако една кратка, мигновена среща с живота на магическата сила
можеше да го остави толкова безпомощен, копнеещ за нея през
целия му останал живот, какво ли щеше да се случи с мен? Аз се
бях отказала от всичко, за да стана Повелителка. Щях ли да
понеса липсата на магията, ако подправките се откажеха някога
от мен?
Тило, след това, което направи днес, не ги ли тласна сама към
това решение?
Искам да спра Рейвън. Да му кажа: стига, върни ме обратно в
магазина. Но вече съм влязла прекалено надълбоко в неговата
история. А и освен това Харун ме чака.
 Утре, казвам на подправките, като се опитвам да повярвам
сама на обещанието си. От утре ще бъда отново покорна.
Над главите ни крясъкът на чайките е като прегракнал,
дрезгав смях.
— Майка ми също стана друг човек. Нещо си отиде от нея
онзи ден в колата, някакво зрънце решителност, някаква
устременост – може би ги беше изразходвала, когато каза онова
съдбоносно „не“. Тя все още вършеше същите неща – нашият
дом беше все така педантично чист, но когато чистеше,
липсваше предишната й убеденост. Преди харесваше звуците и
радиото винаги беше пуснато, а сега, когато се прибирах от
училище, я откривах седнала мълчаливо до прозореца,
втренчила поглед към празния парцел от другата страна на
улицата с високите полюшващи се бурени. Може би пътуването
обратно към мястото, където животът й беше започнал, я бе
накарало да види, че в някакъв смисъл тя не беше избягала
оттам наистина, не и в сърцето си, а само то е от значение.
Но до този извод стигнах много по-късно. Тогава само
поглеждах към краткото разсейване в очите й в мига преди да се
втурне да ми приготви закуска, да стане отново домакиня и
майка, и си мислех: о, това е вина. И с жестокостта, която
вероятно само децата могат да изпитват към родителите си, си
казвах: добре, заслужава го. И започвах да обмислям други
начини, чрез които да я наказвам. Единият беше да я гледам.
Просто да седя и да я гледам, докато вършеше всекидневните
си задачи – чистенето на пода, бърсането на прахта. Но там,
където преди бях виждал естествената грациозност в
движенията, която толкова обичах в нея, сега откривах
съзнателно усилие. Усилието да бъде толкова различна, колкото
е възможно, от жените, които беше оставила зад себе си,
жените с мазни коси, с купчина деца, дърпащи роклите им,
плачейки. Жени, загубили контрола върху телата си и върху
живота така, както тя беше твърдо решена никога да не
позволява това да се случи с нея. Преструвах се, че си пиша
домашните, докато я наблюдавах как помага на баща ми със
сметките, пръстите й се движеха чевръсто по калкулатора.
Седях в ъгъла на стаята с книга в ръка и я гледах как налива чай
в красивите чашки от сервиза на своите приятелки от църквата,
как им подава домашно приготвените курабийки с такава рутина,
сякаш го е правила всеки ден от живота си. И през цялото това
време чаках маската й да се свлече, мускулите на лицето й да
се отпуснат, унинието да завладее чертите й. Но, разбира се,
това никога не се случи. Виждах, че това я кара да се чувства
неудобно. Ако бяхме сами, тя ми казваше: Какво ти става,
нямаш ли какво друго да правиш? А когато поклащах глава,
очите й потъмняваха – изпълнени с вина, си мислех аз отново,
макар сега да ми се струва, че по-вероятно е било от
безпомощност – и най-често тя излизаше от стаята. Ако имаше и
други хора, ми хвърляше мълчалив умоляващ поглед – моля те,
излез – а аз се преструвах, че не разбирам какво става, и не
помръдвах. Тогава тя се разсейваше и понякога казваше неща,
които не трябва, или разсипваше чая. Приятелките й казваха:
Какво спокойно, възпитано момче си имаш, Селестина, ти си
късметлийка, иска ми се и моите да бяха такива. А аз
навеждах скромно глава и се усмихвах спокойно, възпитано, но
изпод клепачите си поглеждах към нея. Знаех, че тя знае какво я
питах без думи: Какво ли ще кажат приятелките ти, ако
разберат откъде си дошла, коя си всъщност ти? Какво ли ще
си помисли татко?
Рейвън ми се усмихва тъжно.
— Сигурно не можеш да си представиш как е възможно човек
да се държи така с родителите си, нали?
Усмихвам се на двойната ирония в случая. Американецо,
каква романтична представа имаш за моята земя и моя народ. И
най-вече за мен. Аз, която никога не съм била предана дъщеря,
не и към рождените си родители, нито към Старицата. Аз,
която създавах само проблеми, където и да отидех. Дали ще
дойде ден, когато ще мога да ти разкажа за това?
— Индийската култура не е точно такава, каквато си мислиш –
казвам с горчивина.
— Кажи ми истината – не смяташ ли, че съм бил непоносим,
неблагодарен син? И ще бъдеш абсолютно права, наистина бях
такъв.
 Иска ми се да му кажа: нямам правото, нито пък желая да те
съдя. Като Повелителка на подправките не ми е позволено. Като
жена, несъвършена като теб, не мога да го направя. Освен това
ти сам си се осъдил и продължаваш година след година след
година да се самонаказваш.
Но мога само да сложа ръка на рамото му и да кажа:
— Рейвън, прекалено си суров към себе си.
Той свива рамене и виждам, че е на обратното мнение.
— Майка ми беше хладнокръвна жена – продължава разказа
си, – не си позволяваше да избухва, но веднъж успях да я
изкарам от равновесие. Изпитах горчиво задоволство, когато тя
започна да ми се кара, първо спокойно, после гласът й стана по-
силен, докато аз си слагах маската „все ми е тая“, а накрая вече
крещеше: Не знам защо се държиш така, не знам какво да
правя с теб! Тя винаги се спираше навреме и не казваше нищо
жестоко — дори тогава изпитвах мрачно възхищение към нея за
това. Но по-късно отивах в банята и се заключвах вътре.
Поглеждах в огледалото. Прокарвах пръсти през косата си,
която с всеки ден ми се струваше все по-гъста и груба. Докосвах
костите на лицето си. Изплювах думите, които сигурно се криеха
някъде в мислите й през цялото време: Какво друго да очаквам
от теб, ти си същият като тях, прост индианецо.
Толкова много години са минали, а все още чувам горчивината
в гласа му, омразата към самия себе си, която сигурно е най-
лошата от всички видове омраза.
— Но защо си смятал, че си е мислела такива неща за теб? –
питам аз. – От това, което ми разказваш, не ми се струва, че е
била жена, която…
— Да, и аз понякога си мислех същото. Стар спомен се
появяваше в главата ми: дъждовен ден и двамата сме се завили
под одеялото, а тя ми чете приказка, или съм болен и тя стои
цяла нощ при мен, като слага студени компреси на челото ми.
Казвах
си, че бъркам, че преигравам. После си спомнях деня пред
онази схлупена къща с миризмата на непрани чаршафи и
мръсни памперси. Спомнях си отвращението в гласа й, когато
ми каза да гледам внимателно. Отвращение от мъжете, ядящи
тестените закуски, и мазнината, капеща по брадичките им, от
жените, свеждащи глава по навик и пиещи направо от бутилката.
Отвращение и от себе си, от онази част, която винаги щеше да
остане свързана с тях, независимо къде щеше да избяга. И си
мислех, ако тя се мрази толкова много, какъв шанс имах аз? Ако
можехме да поговорим за онзи ден поне веднъж, ако се бяхме
скарали открито, да излеем всичко сдържано в душите ни, може
би нещата щяха да се оправят. Но тя не можеше. Миналото й
беше прекалено дълбоко в нея, като счупен връх на стрела,
забит в тялото. Живееше, носейки внимателно този товар, но
никога не го докосна, за да не го пробуди отново и този път да го
стовари право в сърцето си. Сега разбирам всичко това, но
тогава бях малък, я тя беше възрастната, тя беше тази, на която
винаги разчитах. Затова чаках тя да направи първия ход. Чаках
и чаках, наранен, объркан и гневен, а после беше прекалено
късно.
Наблюдавам го в последната светлина на деня как спира и се
вглежда в океана с присвити срещу златистия блясък очи.
Изминал е дълъг път от огледалото в тясната баня до този
океан, който лежи прострян под цялото небе. Той се държи с
такава увереност, че никой, който го види сега, не би казал тези
стари думи за него. Наранен, объркан и гневен. И все пак
някъде вътре те са още запечатани и аз трябва да ги намеря и
да ги извадя.
Но не мога да го направя, докато не сподели цялата си болка.
И затова, макар и с нежелание, трябва да настоя.
— За какво още, Рейвън, за какво още се гневиш толкова?
За момент той мълчи и аз мисля, че ще отрече. После казва
така тихо, че трябва да се напрегна, за да го чуя:
— Заради птицата.

— Да, тази красива черна птица, от която отстъпих онзи ден,

когато майка ми извика „не“, която се разтвори в небето с
тъжните си като рубини очи, със своя много повече от човешки
крясък. Сънувах я от време на време и когато се събуждах,
дланта ми потрепваше там, където се беше стопило перцето. И
отново
си спомнях какво беше чувството ръцете на прадядо да
държат моите. Тогава се разгневявах най-много на майка си,
въпреки че по типично детски начин включвах и себе си в този
гняв. Казвах си, че тя е виновна, задето загубих птицата и
всичко останало, което тя можеше да ми даде. На следващата
сутрин се пръсках от яд, че не съм бил по-бърз и не съм успял
да направя нещо. Защо не я стиснах по-здраво, защо не
изкрещях „да“ срещу нейното „не“? И после се сещах за силата,
която бях усетил за миг край леглото, изумителен горещ порив,
какъвто можеш да усетиш, когато внезапно отвориш вратичката
на фурната. Почувствах някак – въпреки че тогава не знаех с
какви думи да го обясня дори на себе си – че тази сила се
противопоставяше на всичко, което майка ми сочеше с такова
отвращение. Тя беше по-истинска истина от мизерията и
мръсотията, от бедността и алкохола. Тя също го знае, казвах си
сам, и все пак я отблъсна от мен, така че да я загубя завинаги.
Тогава се държах най-ужасно с мама. Започвах да чупя чаши и
да се мотая с лоша компания. Забърквах се в боеве и открих, че
това ми харесва – усещането да вложа цялата си сила в един
юмрук, звукът от разцепващата се плът под него; мирисът на
кръвта, който не може да се сравни с нищо друго, болката в
ръцете, която за малко ме караше да забравя онази другата
болка вътре в мен.
Викаха майка ми в кабинета на директора. Тя слушаше
мълчаливо и по-късно в колата, на училищния паркинг, скриваше
лицето си в ръце и казваше тихо – спря да ми крещи, когато
разбра, че точно това целях: Не издържам повече. Ще кажа на
баща ти. Но никога не го направи.
— Баща ти – казвам аз, спомняйки си спокойния мъж с ръцете
като гора. – Той как реагираше на всичко това?
Вече сме почти до края на плажа, водата на залива се
разлива в подножието на скалите. Плачевният крясък на чайките
изпълва въздуха като сирената за мъгла. Рейвън въздъхва и
започва отново:
 — Баща ми беше нещастната жертва в мълчаливата война
между мен и майка ми. Когато се прибереше у дома, ние се
стараехме да бъдем мили един с друг – това беше нашият
безмълвен договор, единственото общо, което имахме, любовта
ни към него. Така че говорехме нормално, усмихвахме се,
правехме обичайните неща заедно, дори имахме малките си
свади, както преди. Но той не беше глупак. Сякаш чуваше
неизказаните думи
на омраза, които крещях мислено към нея, всяка една от тях.
Те си проправяха път към сърцето му и стреляха, стреляха,
докато то не стана цялото на дупки. Той отиваше всяка сутрин
на работа, едно решето на човек, не мъжът скала, който беше
преди. Цялото му желание за живот се беше изсипало от него.
Най-тъжното беше колко упорито се опитваше да ни направи
щастливи. Водеше ни на специални места в почивните дни,
плавахме с лодки по езерото, ходехме на родео. На кино.
Пътувахме в колата тримата, притиснати един до друг, майка ми,
облечена в красива рокля, седяща между двамата си мъже,
както ни наричаше. Хората, покрай които минавахме, сигурно ни
мислеха за идеалното семейство. Татко пускаше някоя шега –
не му се получаваше добре, той не беше шегаджия – и двамата
се смеехме, наистина силно, по-силно, отколкото шегата
заслужаваше, по-силно, отколкото щяхме да го направим преди.
Кабината се изпълваше с ехото на нашия фалшив смях. Татко
ни поглеждаше и в очите му виждах толкова огромна тъга, че
имах чувството, че мога да се удавя в нея. Той знаеше. Но как
можех да му кажа какво ме раздира отвътре, без да предам
майка си? А независимо колко гняв изпитвах към нея, това не
можех да го направя.
После времето ни свърши. Спомням си този миг, сякаш и в
момента гледам към него. Прибрах се от училище и мама
правеше шоколадови курабийки с орехи. Обичах шоколадовите
курабийки. Когато бях малък, постоянно я умолявах да ми ги
прави. Но в онзи ден това само ме раздразни повече. Какво си
мислеше тя, че може да ми се реваншира, задето обърка живота
ми, като изпече тава курабийки? Не си взех нито една, макар да
умирах от глад. Направих си сандвич, сипах си чаша мляко и
отидох в стаята си. Изядох сандвича, изпих си млякото и легнах
на леглото, изпълнен с жал към себе си. Цялата къща
миришеше на шоколад и стомахът ми се гърчеше от желание.
Не обърнах никакво внимание, когато телефонът звънна.
Мислех си как ще избягам от вкъщи, как тя ще се разтревожи.
След това се почука на вратата ми. Отворих я, готов да кажа
нещо жлъчно и гадно. Тя стоеше там с ключовете на колата в
ръката си. Трябва да отидем в болницата, каза, лицето й беше
бяло като пепел. Нещо е избухнало в рафинерията.
После стояхме, хванати един за друг, треперещи леко. Дори
през страха, който препускаше по вените ми и караше главата
ми да се върти, спомням си, че очаквах то да се случи, както
ставаше във филмите. Трагедията да ни събере отново. Но не
стана. Не и тогава, не и по-късно край леглото, където той
лежеше, все още в бинтове, упоен от обезболяващи, защото
само това можеха да направят лекарите за него. Сигурно го
болеше ужасно, защото трепваше при всяко немощно вдишване.
Но когато след няколко часа почина, беше спокоен, дъхът му
просто спря – така, както умират благословените души, щях да
прочета по-късно в един будистки текст. Смъртта му беше като
живота му, дори най-близките му не разбраха колко страдаше.
Когато майка ми разбра, че е мъртъв, започна да плаче, да
вие грозно, хлиповете разтърсваха цялото й тяло. Тя плачеше,
сякаш целият й живот бе свършил, и в някакъв смисъл това
наистина беше така. Защото единственият близък човек,
повярвал в новото аз, която тя си беше създала, вече го
нямаше. Изтласках назад собствения си шок – някак не можех
да повярвам, че той наистина е умрял – и си казах, че ще се
оправям с това по-късно. Точно сега трябваше да се погрижа за
майка си. Прегърнах я и се опитах да усетя какво чувства, за да
разбера как по-лесно да я утеша. И знаеш ли какво?
Боя се да погледна в буреносните му очи.
— Не можах да почувствам нищо. Нищо. Ето ме, стоях там,
прегърнал хлипащата си овдовяла майка, и знаех всичко, което
се очакваше да изпитвам – жал, угризение, нужда да я защитя,
любов – да, любов най-вече – и не изпитвах нито едно от тях.
Държах я в прегръдките си, защото така се предполагаше да
направя, но вътрешно не се чувствах свързан с нея, бях
напълно отделен, сякаш някой бе взел гигантска гъба и беше
изтрил всички връзки между мен и нея – не, по-скоро между мен
и всички други хора.
— Било е просто от шока – казвам аз. Думите ми обаче не са
убедителни дори за мен самата.
— Ако е било това, то не отмина, не и през следващите
няколко седмици, месеци, нито когато заминах за колежа.
Понякога го чувствам дори и сега – и той потърква гръдта си,
моят американец, с очи, празни като дупки, издълбани в
нощното небе. – Знаеш ли, Тило, кое е най-тъжното нещо на
света? Когато държиш в прегръдките си някого, когото преди си
обичал толкова много, че само мисълта за него е била като
мощна светкавица в главата ти, и чувстваш – не, не омраза,
дори и това е нещо – чувстваш тази огромна студенина да се
надува в теб като балон и знаеш, че можеш да продължиш да го
прегръщаш или пък да отпуснеш ръцете си и да си тръгнеш, и в
двата случая няма да има никаква разлика.
— О, Рейвън – казвам и импулсивно се обръщам към
момчето, което е бил, за да поставя целувка на състрадание на
бузата му. Защото ми се струва, че е прав, от всички неща това
трябва да е най-лошото. Въпреки че сама няма откъде да го
знам – аз толкова често съм оставяла старото, за да го заменя
за новото, без да се интересувам какво остава след мен. Аз,
която бях повярвала, че празните, отекващи стаи на сърцето са
част от естественото човешко състояние, също както и копнежът
ни да ги запълним.
Досега.
Мисля си това и гръдта ми се чувства така, сякаш е
притисната между дъските, които перачките използват, за да
изцеждат дрехите. За пръв път си признавам, че се предавам на
любовта. Не почитанието, което предложих на Старицата, не
благоволението, което изпитвам към подправките. А човешката
любов, с целия й хаос, едновременно даваща и изискваща,
дразнеща се и горяща от страст. Плаши ме рискът от всичко
това.
 И виждам, че опасността се крие не в това, от което винаги
съм се бояла – гнева на подправките, вероятността да ме
изоставят. Истинската опасност е, че някак може да загубя тази
любов. И после как ще успея да го понеса аз, Тило, която ще
съм научила, че не съм неуязвима, както преди си мислех?
Искам да се отдръпна от Рейвън, за да помисля, но някак не
бузата му, а устните му се озовават срещу моите, и той не е
момчето, а мъжът, ръцете му са около мен и това не е целувка
на състрадание, а на взаимна нужда. Целуваме се там, в
последната светлина на деня, преди нощта да падне върху нас,
моята първа целувка, неговият убедителен език, толкова сладък
и твърд в устата ми, изненадата (това ли наистина правят
хората?), стомахът ми се надига и после ми прималява, сякаш
съм минала с кола много бързо над дълбока дупка по пътя.
Докато накрая забравям, че се срамувам от това тяло и
пожелавам, да, като всяка жена, това никога да не свършва.
После чувам смях. Извисява се чист и кристално ясен,
насмешлив камбанен звън, притеглящ ме обратно към мен
самата.
И без да поглеждам, знам кой се смее.

Да, това са две от тях, едната, облегнала се леко на рамото на

спътника си, другата – тъкмо излизаща от ниската черна
лъскава кола със златисти джанти с дългите си крака в
копринени чорапи в телесен цвят. Целите в сребро и диаманти,
тези момичета бугенвилии размятат къдриците си, ухаят на
аромати, чиито имена се носят из въздуха край мен. Обсебване.
Страст. Червено. Роклите без гръб се държат на телата им
като с магия, отстрани на бедрата има дълга цепка. Тежко
кадифе и мек кремав цвят. Техните златистокафяви тела са
топли и напяват като двигатели на кола, готови за приключение,
за далечни разстояния.
Какво правят тук тези момичета, които за последно видях в
магазина си да купуват шафран и шам-фъстък?
 — Храната не е нещо особено – казва едната жена, – но
гледката е страхотна.
Забелязвам го за пръв път. Ресторантът, издигнат на скалите
дискретното му очертание, искрящите стъкла на прозорците,
откриващи гледка към още по-искрящи стъкла, а отвъд всичко
това – океанът, предлагащ се като златен поднос.
— Да, гледката – казва другата жена и поглежда за миг към
мен под тъмните си клепачи. Устните им са като червени
боровинки и блестят. Извиват се в нещо като усмивка.
Осъзнавам, че все още съм в прегръдката на Рейвън, и
веднага се отдръпвам назад.
Нейният спътник, бял мъж, й прошепва нещо.
Жената не е толкова деликатна.
— Някои хора – казва тя – явно нямат никакво чувство за вкус.
Погледът й сега се спира на Рейвън.
Зад очите ми започва да пулсира жега, малки червени
експлозии. Другата жена се разсмива отново, навежда се към
мъжа до себе си, ръката му се обвива около тънкия й кръст.
Забелязвам с раздразнение красивата линия на шията, гърдите
й.
— Нали знаеш, хората си падат по всякакви извратени неща.
— А роклята – казва приятелят й. – Видя ли роклята?
— Жалко е, нали – съгласява се и другата, – какво правят
някои жени, за да изглеждат по-млади.
Очите на мъжа се плъзгат отегчено по нас, сякаш казват, че е
виждал и по-лоши неща. Сякаш мисли, че не си струва да си
губят времето.
— По-добре да побързаме, ако искаме да стигнем до театъра
навреме.
Вратата на ресторанта се затваря зад тях.
Усещам бумтене, силен трепет в мен, който тръгва от петите
ми. Проправя си път на вълни из цялото ми тяло. Цветът му е
като на вряща кал.
Посрещам го с готовност. В следващия миг ще се излее от
устата ми под формата на древни думи (откъде ли съм ги
научила), ще затрупа момичетата бугенвилии, ще ги промени до
неузнаваемост.
 Но.
— Не им обръщай внимание – казва Рейвън. – Те не са важни.
Стиска ме силно за лакътя, като че ли знае какво
възнамерявам да направя.
— Скъпа моя – гласът му е напрегнат. – Те не знаят коя си ти.
Те никога няма да ни разберат. Не им позволявай да развалят
вечерта ни.
Държи ме в прегръдките си, докато бумтенето спира.
Но вечерта все пак е развалена. Отиваме до колата в
мълчание и когато Рейвън се опитва да постави ръка на
раменете ми, аз се отдръпвам. Той не се опитва да го направи
отново. Нито се връща към своята история. Пътуваме все така
мълчаливи по моста и когато поглеждам назад, виждам мъглата,
която скрива светлините на града така, че те мъждукат като
умиращи светулки.
Рейвън спира колата пред сградата на Харун, застива за миг,
докато двигателят още бръмчи. Когато не казвам нищо друго,
освен едно кратко „Благодаря“ той заявява:
— Ще дойда утре.
— Ще съм заета.
Излизам от колата, непохватно, без никаква грация, и съм
бясна, защото го осъзнавам и защото си спомням златистия
блясък на краката на онези момичета.
— Тогава ще дойда вдругиден.
— Пак ще съм заета.
Неблагодарна Тило, обажда се гласът сред вихрушката в
главата ми. Какво пък ти е направил той?
— Ще дойда така или иначе. Дай ми ръката си.
Когато не го правя, той се протяга, взема я сам и целува
дланта ми. Сгъва нежно пръстите ми.
— Скъпа Тило.
В гласа му има нежност, но и лек намек за смях.
— А си мислех, че от нас двамата ти си мъдрата.
По целия път нагоре по стъпалата стискам топлата форма на
устните му в ръката си. Почти се усмихвам.
После си спомням другото нещо, което момичетата
бугенвилии ми отнеха, и отново се ядосвам.
 Змиите. Единствената ми възможност да ги видя пак.

Вратата към апартамента на Харун ми се струва крехка като

люспа под ръката ми. Празна като изоставена от обитателя си
раковина. Още преди да спра с тропането, знам, че вътре няма
никого.
Къде можеше да е? Пак ли го бях изпуснала? Но този път не
съм закъсняла. Може би е вътре, но се моли и няма да отвори,
докато не приключи.
Чакам още малко, потропвам отново. Първо възпитано,
сдържано, за да не притеснявам съседите. После започвам да
блъскам по вратата с цяла длан, усещайки твърдия отпор на
дървото срещу костите на ръката ми. Викам името му.
Тя застава зад мен на отворената си врата, осветена като с
ореол от светлината зад гърба й, и казва внимателно:
— Още не се е прибирал. Защо не влезете и не изпиете с мен
един горещ чай, докато той се върне?
Очите й са големи и искрящи като езеро, огряно от лунната
светлина, скулите й са изсечени изящно, омекотени от най-
нежния сапун. Как не съм го забелязала досега?
Но тялото ми се разкъсва от въпрос, който не мога да оставя
просто така. Защо закъснява, защо закъснява именно днес от
всички възможни дни?
— Заповядай, лельо, сама съм вкъщи.
— Благодаря – казвам през скованите си устни, – но трябва да
го изчакам тук.
— Извини ме тогава за минутка – казва тя.
Връща се след малко с чаша, от която излиза димяща пара,
обвита в бродирана кърпа. Пурпурни гроздови зърна,
коприненозелени листа. Въпреки че съм притеснена,
забелязвам изящните бодове, с които са създадени тези форми.
 Изпивам чая. Силен е и подправен с карамфил. Ободрява ме,
прави чакането ми по-леко.
Жената – името й е Хамида – ме пита дали може да поседи с
мен. Има свободно време. Шамсур е взел Латифа със себе си,
за да й купи подарък за рождения ден. Предложили и на нея да
излезе с тях, но тя имала работа вкъщи. Пък и е по-добре да
излязат без нея. Според нея Шамсур винаги купува прекалено
скъпи неща на малкото момиченце и само се карат за това в
магазините.
Радвам се на компанията й, на естествения начин, по който
поддържа разговора, колко грациозно движи ръцете си, докато
говори. Нежната като вода музика, носеща се от гривните й.
Вдругиден Латифа ще навърши шест години, ще правят малко
празненство, две-три деца от класа й, няколко съседи индийци.
Харун също е поканен, но той е много вежлив, много
стеснителен, сигурно ще се отбие преди това само да остави
подарък. Ще накара Латифа по-късно да му занесе чиния с
храна, за да се почерпи.
— Той е толкова срамежлив с жените, почти не ми говори.
Когато се срещаме на стълбището, само поздравява и забързва
надолу, без дори да ме погледне в очите, даже не изчаква да му
отговоря.
Това е един друг, различен Харун, когото откривам.
— Мисля, че не осъзнава колко добре изглежда. Кой знае,
може би това не го интересува. Косата му винаги влиза в очите
му! Ако само се постарае малко, може…
Чувам в гласа на Хамида нещо опасно, което може да доведе
до съсипване на дома й.
— А твоят съпруг – питам със суров глас, – той харесва ли
Харун?
— Лельо! – цветът се отдръпва от лицето й заради
предположението, което се долавя в думите ми, но се усеща и
закачлив смях. – Шамсур не ми е съпруг, той ми е брат.
— Къде е съпругът ти тогава?
Тя свежда очи надолу. Болката се спуска като воал върху
лицето й.
 Съжалявам за думите си, би трябвало да съм се научила как
да се държа с хората, а не да критикувам като селска клюкарка.
— Извини ме, че попитах – казвам бързо. – Този чай е много
хубав. Какви подправки си сложила вътре?
— Не, не – отвръща Хамида. – Всичко е наред. С теб се
чувствам спокойна, не знам защо. Мъжът, който беше мой
съпруг в Индия, преди година и половина ми даде талак*.
Защото не му родих син. Освен това той се срещаше с друго
момиче, по-младо и по-красиво. Нейният баща притежава
голяма фабрика за обувки в нашия град. Каква по-добра
комбинация може да има от това?
[* Най-разпространеният вид развод в исляма, който може
да бъде даден само от мъжа. Необходимо е просто съпругът
три пъти да произнесе „талак“ („освобождавам те“). – Б.пр.]
За момент гласът й се изпълва с горчивина.
— Но аз съм много по-щастлива от повечето жени, с които се
случва същото, защото имам такъв прекрасен брат. Когато
Шамсур чу какво е станало, си взе отпуск от работа. Спешен
семеен случай, така им казал. По това време беше главен
готвач в „Мумтадж Палас“. Знаеш ли го? Много хубав ресторант,
водил ни е с Латифа три-четири пъти да ядем там. Както и да е,
той дойде в Индия и вдигна голям скандал, но успя да ми
издейства добро споразумение след развода, вложи парите в
сметка на мое име, после ми изкара временна виза, за да дойда
при него. Когато пристигнах, ми каза: сестричке, защо не
останеш тук, можеш да отидеш в колеж, да си намериш хубава
работа, да си стъпиш на краката. Освен това тук никой няма да
обижда Латифа, задето баща й я е прогонил от дома си, никой
няма да казва, че е дете на жена с лош късмет. В началото
малко се боях от тази нова страна, но после казах „да“. Сега
посещавам курсове, уча се да чета и пиша на този американски
език. Може би ще се запиша и на компютърни курсове в
държавния колеж, защо не.
— Защо не – казвам аз и я поглеждам в лицето, като чувствам,
че сърцето ми вече е малко по-ведро.
— Знаеш ли, лельо, това, което казват, е вярно. Аллах помага
на онези, които са добри с другите. Шефът на Шамсур отвори
друг, още по-голям ресторант и направи брат ми мениджър на
този. Сега вече имаме пари да се преместим в по-хубав
апартамент, но аз му казах, братко, защо са ни нужни по-хубави
неща, когато тук имаме такива добри съседи.
Виждам как по шията й започват да избиват червени петна,
докато говори. Очите й се спират неволно на вратата на Харун.
И с цялото си сърце се надявам това, на което тя се надява, да
се сбъдне и заради двамата.
Вече е късно и студено и изгубвам представа за изминалите
часове. Краката ми са вкочанени от седенето върху голото
дърво на стълбището. Шамсур и Латифа се върнаха преди доста
време и Хамида се прибра, за да им приготви вечерята. Върна
се с храна и за мен, но аз не можах да преглътна нито хапка
покрай буцата страх, заседнала в гърлото ми.
Харун, къде си?
— Моля те, лельо, влез у нас, приседни на дивана. Ще се
разболееш тук. Ще оставя вратата отворена, така че ще го чуеш,
когато се прибере.
— Не, Хамида, трябва да го направя по този начин.
Не й казвам, че се надявам болката ми да бъде моето
изкупление, да бъде защита за Харун. Но тя може би го разбира,
защото не настоява отново. Казва само:
— Почукай, ако имаш нужда от нещо. Късно си лягам.
Невидимите звуци на нощта не са ми непознати. Но днес ги
възприемам със странна, особена, зловеща яснота. Стъпките
отекват силно, удари от чук по наковалня, сякаш трошат паважа
навън. Сирените дълбаят костите в черепа ми като тирбушон.
Вик (човешки или животински?) пронизва въздуха и се понася
насам, все едно някой е запратил нож по мен. Дори звездите
потрепват неравномерно като препускащи бясно сърца.
Затова звуците от тромавото изкачване по стълбището се
набиват в ухото ми и ме стряскат, струва ми се, че подивял слон
се блъска в купчина камъни. Не. Това са звуците на мъжа, когото
веднъж видях в селото ми в онзи толкова далечен живот – той
се блъскаше в стената, бутилката падна от ръката му. Трясъкът
от изпочупени стъкла, съскането на пяната, ферментиралата
кисела миризма на питието, разпиляло се по улицата, тъмните
петна по земята.
Харун. Той е пиян.
Замаяна съм от гнева на облекчението, мислено вече
оформям думите, които ще изрека. Знаеш ли колко се
притеснявах? Виж кое време е, не те ли е срам, затова ли
изгубих толкова часове да те чакам тук в студа? Не съм
очаквала такова нещо от теб, нали уж си добър мюсюлманин?
Вече си представям как го прибирам и му правя чаша горчиво
кафе, за да изтрезнее, варя му бадеми, за да прочистя главата и
сърцето му.
И тогава той стига до горното стъпало и аз виждам.
Засъхнала по челото му, по цялото му лице. Тъмночервена
като гранит.
Кръвта му.
Почуквам по вратата и Хамида отваря толкова бързо, сякаш е
стояла от другата страна и е чакала сигнала ми. Поглежда
лицето ми, после погледът й се премества зад мен, където
Харун се е строполил на пода като захвърлено старо палто,
надава вик – Аллах, какво…? – и се втурва вътре да донесе
чисти парцали и гореща вода. Събужда брат си. По-адекватна е
от мен, оглежда се и измъква ключовете на Харун от свития му
юмрук. Отключва вратата на апартамента му, за да можем да го
отнесем до празната му ергенска спалня. Белите стени са голи,
има само две снимки, закачени така, че погледът му да пада
първо върху тях, когато се събужда сутрин. Страница с пасаж от
Корана, изписана с изящен шрифт на урду, и сребристо
„Ламборгини“.
О, мой Харун.
— Лельо, сега не е време за плач – казва Хамида, това слабо
момиче, което се оказва много по-силно, отколкото предполагах.
– Подръж главата му така. Шамсур, обади се по телефона за
помощ.
— На болницата ли да звънна? – пита той, очите му са все
още замаяни от съня и изненадата.
— Не, не, кой знае на кого ще кажат те, на полицията дори.
Той може да не иска това. Обади се на Рахман-сааб.
 Времето явно прескача или умът ми пропуска цели минути,
защото ми се струва, че само съм мигнала и Рахман-сааб е тук,
пъргав мустакат мъж с нелепа кадифена нощница и пантофи в
тон, отваря протрита черна лекарска чанта, обяснява ми как,
преди да дойде тук, е бил хирург в Лахор, във военна болница.
— Мислех, че ще стана велик лекар, като отида в чужбина –
казва той, докато преглежда раните на главата, които Хамида е
почистила. – Но властите казаха, че първо трябва да взема един
изпит, после още един и още един, и по език също. На устния
изпит не разбрах половината неща, които ми говореха с техния
американски акцент, и ето ме, сега имам собствена
бензиностанция. Кой може да каже дали така стана по-зле или
по-добре?
Бие инжекция на Харун, за да даде възможност на упойката
да подейства и стенанията му да утихнат.
— Но все още обичам медицината, затова помагам на
приятелите си, когато имат нужда. Какви неща съм виждал, въх,
какви неща съм правил! За щастие в тази страна можеш да си
купиш всичко на черно.
Ухилва се, докато зашива порязаното, бие още няколко
инжекции, дава указания на Хамида за хапчетата, които оставя,
дискретно прибира в джоба си банкнотите, които Шамсур му
подава.
— Добре е за него и добре е за мен, нали така? Не се
притеснявайте много за този прекрасен млад мъж. Късметът му
е проработил този път. Следващия… кой знай. Изглежда са
използвали железни пръти. Можели са да строшат главата му
като черупка на охлюв. Обадете ми се, ако температурата му се
повиши.
Чувам го как на слизане по стълбището дава съвети за
борсата на Шамсур.
Сега сме само двамата в стаята. Хамида не искаше да се
прибира у тях, но аз й казах да отиде да поспи малко.
— Той ще има нужда от теб утре, когато аз ще съм си
тръгнала.
Тя кимна и излезе от апартамента, това интелигентно момиче
с очи на кошута, което не задава въпроси, въпреки че сигурно се
чуди коя съм аз и защо съм тук. Хамида, надявам се да
излекуваш раните на Харун с балсама на нежните си ръце.
Но как ще успее тя да осигури безопасността му?
Поставям дланта си на челото му, пожелавам болката му да
се надигне, да мине през кожата му и да проникне в моята.
Очите му са затворени, не знам дали спи, или е в безсъзнание.
Гърдите му се повдигат толкова бавно, че от време на време
поставям ръката си до ноздрите му, за да проверя дали диша.
Лицето му е бледо и строго под превръзките. Ти се провали,
казват стиснатите му, мълчаливи устни.
Да, Харун, провалих те. Възпряха ме глупави задръжки,
разсеях се от собствените си желания.
Стискам ръцете му, насочвам цялото си внимание към тях.
Треска, ела при мен.
Вместо това той отваря очи. За миг те обхождат стаята с див
страх, без да разпознаят мястото. Устните ми са като пепел,
тялото ми е горещо и свито под кожата си. После казва „лейди-
джан“ с толкова щастлива усмивка, че сърцето ми се разцепва
на две като нар. Преди да му отговаря нещо, заспива отново.
Отивам до прозореца, където сред полумрака преди
зазоряването Дхрува, Полярната звезда, звездата на решенията,
се взира към мен с цялата си непоколебима яркост.
Дхрува, обещавам пред теб, че няма да се проваля повече.
Ще осигуря безопасността на Харун, независимо на каква цена.
Изваждам торбичката с кало джире, която съм пазила толкова
внимателно през целия ден. Изсипвам семената в дланта си. За
миг се заглеждам в тях, как блещукат на влажната звездна
светлина, после ги посипвам над спящия град.
Кало джире, още веднъж пропиляна, какво извинение да ти
дам? Мога да кажа само това, което ти вече знаеш. Прекалено е
късно за твоите сили. Сега само една подправка може да
помогне на Харун.

Какво щяхте да видите, ако бяхте дошли пред магазина ми

тази сутрин? При първата сива светлина една приведена жена
със сив шал, носеща тежестта на новото си обещание, което да
прибави към всичко останало, към вината и към тъгата си.
Уморена. Тя е толкова уморена. Пръстите й треперят, когато се
опитват да отключат, отпускат се. Страхът я обвива като отровна
мрежа: дали магазинът ще я допусне в себе си? Завърта топката
на дръжката още веднъж, обляга се с цялата тежест на тялото
си. Натиска. И ето, вратата се отваря внезапно, сякаш й прави
номера, и тя за малко да падне на земята.
Нещо е различно в стаята, разбира го веднага. Нещо е
добавено или е взето, но определено хармонията е нарушена.
Тревогата засяда като буца на гърлото й.
Кой е бил тук и защо?
После я вижда в краката си – как е могла да я пропусне дори
за миг? От нея струи студен фосфоресциращ блясък. Стипцата*.
Вдига ги от пода, тези подобни на лед пречистващи кристали,
и се пита как могат да изглеждат толкова невинни, толкова
малки на дланта й. Но ако ги използваш погрешно, тя знае, че
могат да причинят смърт. Или по-лошо, да вкаменят живота ти –
ще ходиш, ще вършиш всичките си задачи, но всъщност ще си
мъртъв отвътре, желанието ти за живот ще бъде затворено в
тяло, превърнато в камък.
Стипца, пхаткири, какво послание ми носиш днес?
Прокарва пръстите си разсеяно по гладката повърхност на
кристалите, докато си мисли това. После го усеща,
набразденият образ се издига под ръката й. Приемайки
безжалостна форма. И внезапно. Вече няма въздух. Който да
диша. Стаята се свива около нея, червени и сини вени, накъдето
и да се обърне, а може би това са само пулсиращите й очи.
Прокарва пръстите си над кристалите. Веднъж, два пъти.
Няма грешка.
Той е тук, силен като гръм, ярък като светкавица, образът с
очертанията на огнената птица, който е виждала толкова пъти
на острова, само че този път птицата е на обратно и не излиза
от пламъците. А влиза в тях, устремена надолу с прибрани
криле.
— Огънят на Шампати ме призовава обратно – прошепва
жената, спомняйки си уроците в къщата на Първата майка.
Гласът й е стар, без надежда. Този път няма да има сделки, тя го
знае. Няма да има възможност да се откупи. Остават й само три
нощи.
[* Безцветно вещество със стягащо, кръвоспиращо
действие и с тръпчив (стипчив) вкус. Продава се във вид на
безцветни прозрачни кристали или като бял кристален прах –
Б.пр.]
Затварям вратата на магазина зад гърба си, ръцете ми са
уверени, сякаш в този миг в главата ми не бушува пясъчна буря.
Оставям табелката ЗАТВОРЕНО на вратата.
Мисли, Тило, мисли.
Имаш само седемдесет и два часа, миговете изтичат между
пръстите ти като сребърна вода, все по-бързо и по-бързо.
Не така. Съсредоточи се едно по едно върху нещата, които
трябва да направиш, на кого трябва да помогнеш, преди да…
Преди да извърша това, което си мислех, че никога повече
няма да ми се наложи в този живот – да запаля огъня на
Шампати и да вляза в него. Но този път без подкрепящия поглед
на Старицата. Аз, Тило, която наруших толкова много правила,
че вече не знам какво е желанието на подправките……
Спри, Тило. Мисли само за едно нещо и себе си остави за
последно. Мисли за Харун.

Затварям очи, забавям дишането си, изговарям думите за

пресъздаване. И ето го и него.
Харун е в квартал, който не познава добре, далечен квартал
със сгради, обвити в мрак, нощната мъгла е плътна като гласа
от задната седалка, който го упътва да кара наляво и после
натам, насам. Харун кара таксито си, жълто като слънчоглед,
толкова крещящо жълто сред тези улици със складове, мътни
светлини, падащи върху грозните петна и дупки по пътя. Харун
си мисли, Никой не живее тук, мисли, трябваше да му откажа,
но той ми даде предварително двайсет долара.
„Спри“, казва мъжът отзад и Харун чува нещо друго в гласа му,
обръща се и вижда вдигнатата ръка, черната желязна пръчка.
Не, недей, недей, вземи всички пари. Но после купища звезди,
парещи, сребристи и болезнени, изпълват очите му, устата му,
носа му… През тях чува ръцете, които претърсват джобовете му,
отварят жабката, гласът крещи нещо. „Хайде, пич, време е да
изчезваме!“. Някъде наблизо спира кола, не, мотор, и той
пропада в неговия звук, пропада, пропада.
И аз пропадам също, в бездната на гнева, който не съм си
позволявала да изпитам до този момент. Гняв, който изгаря
гърлото ми, гняв, червен като бавно пламващите въглени в
огнището, като надигащото се сърце на вулкана, като
запечатания в паметта ми аромат на обгорени люти чушки, които
ми казват какво да правя.
Във вътрешната стая не ми е необходимо да светвам
лампата. Нито да отварям очи. Ръцете ми ме насочват натам,
накъдето трябва да вървя.
Делвата с червени люти чушки е изненадващо светла. Вдигам
я в ръка и за момент се поколебавам.
Тило, знаеш, че от този миг вече няма връщане назад.
Съмнения и още съмнения се блъскат в клетката на гръдта
ми, впиват нокти в нея и се молят да бъдат освободени. Но
мисля за лицето на Харун и зад него виждам Мохан със сляпото
му око, а зад него всички други, редица от неправди, която се
простира отвъд ръба на вечността.
Печатът се разчупва по-лесно, отколкото съм си мислела.
Пъхам ръка, усещам хартиената повърхност на шушулките до
кожата си, нетърпеливите гласове на семената.
О, ланка, ти си чакала толкова дълго за момент като този.
Изсипвам всички чушки на бяла копринена кърпа, освен една,
която оставям на дъното на делвата. За мен, защото скоро ще
имам нужда от нея. Завързвам краищата на стегнат възел,
толкова здрав, че трябва да го разсечеш, за да извадиш
съдържанието на кърпата. Държа вързопчето в ръка и сядам с
лице на изток, откъдето се надигат бурите. Започвам да
преобразявам песента.
Отначало тя тръгва бавно, плъзга се по земята, после набира
скорост и сила. Повдига ме високо, така че слънцето пронизва
кожата ми със своя тризъбец. Това са облаците, това е шепотът
на дъжда. Запраща ме на дъното на океана, където слепи риби,
слели се по цвят с тинята, се взират мълчаливо в мен.
Песента е като тунел, по който пътувам, и внезапно в края му
виждам едно неочаквано лице.
Старицата.
Песента се усуква нагоре като дим, увисва неподвижно за
момент, дава ми време да попитам:
— Първа майко, какво…
— Тило, не биваше да отваряш делвата с…
— Майко, време беше.
— Не биваше да освобождаваш силата на лаика в този град, в
който вече има прекалено много гняв.
— Но, майко, гневът на лютите чушки е чист, безпристрастен.
Разрушението му е пречистващо като танца на Шива. Нали ти
сама си ни казвала това?
Тя само казва:
— Има и по-добри начини да помагаш на тези, които идват
при теб.
— Няма друг начин – казвам отчаяно аз. – Повярвай ми. Тази
земя, тези хора, това, в което са се превърнали, това, което
правят на… Ах, закотвена в сигурната люлка на своя остров, как
би могла да разбереш?
И тогава виждам, че тя не може да ме чуе. Забелязвам нови
линии, издълбани по лицето й, бразди на старост и тревоги.
Болестта е погълнала кожата под очите й.
— Тило, нямаме време, нека да ти кажа това, което трябваше
да научиш по-рано. Коя бях, преди да стана Първа майка. Бях
Повелителка също като теб. И също като теб се бунтувах…
Песента е неспокойна, издига се отново и аз трябва да я
последвам, защото съм обвързана с нея.
— И аз трябваше да вляза в огъня на Шампати за втори път –
Вдига тя обгорелите си до бяло ръце, за да ми покаже. – Но не
умрях.
Песента ме притегля все по-бързо и по-бързо, вятърът свисти
в ушите ми.
— Спри – плача аз. Трябва да я питам толкова други неща. Но
сега песента е повелителка.
 Чувам я от много далече и съвсем слабо.
— Може би и на теб ще позволят да минеш през него. Ще
използвам последните си сили, за да ги убедя. Ще те върна
обратно на острова, Тило. За да станеш майка на бъдещите
Повелителки.
Отварям очи и за момент осъзнавам къде съм, кое време е.
Около мен е тихо, без цвят, без форма, песента е изчезнала,
въздух във въздуха. Единственото, което си спомням, е гласът
на Старицата, обещанието, което чух в него, но и колебанието.
Не мога да си намеря място, въртя се като полудяла. Аз, Тило,
да бъда новата Първа майка, възможно ли е, искам ли го, мога
ли дори само да си го представя. Такава сила, тази висша сила,
само моя…
После тежестта в ръцете ми ме връща отново в настоящето.
Вързопчето изглежда различно, по-тежко. Квадратно и
солидно. Блещука леко през плата. В каквото и да са се
превърнали лютите чушки, то пасва идеално на обвитата ми
около него длан, сякаш е направено специално за нея. Усещам
гладката цилиндрична форма, извития като запетая метал,
където толкова лесно може да прилепне един пръст. Дишането
ми се учестява.
За момент съм изкушена. Но не. Само Харун трябва да
разсече и отвори вързопа.
Освен това. Вече знам в туптящото си сърце (о, възбуда, о,
съжаление и страх) какво са дали подправките на Харун като
последен лек. Подаръкът на Америка, който изстрелва смърт.

Замаяна се вслушвам в сърцето си, в неравномерния му

ритъм, как спира и тръгва отново, после осъзнавам. Не само
сърцето ми бие. Някой тропа на външната врата. Опъвам
изтръпналите си крайници, за да отворя, и с изненада откривам,
че вече е вечер.
Тило, един ден е изминал.
Отвън ме чака Гита, тревогата е оцветила в черно ъгълчетата
на очите й като небрежно сложен грим.
 — Чуках и чуках, но никой не отговаряше. После видях
табелата и реших, че може би съм объркала деня. Тъкмо щях да
си тръгна.
Хващам я за ръката. Не чувствам нищо – нито изгарящото
желязо, допиращо се до кожата ми, нито пробождане от игли.
Ето колко далече бях стигнала от първия път, когато докоснах
някого, жената на Ахуджа, толкова отдавна не я бях виждала –
ах, но сега не мога да мисля за нея.
Не мога да преценя дали тази промяна е добра или лоша.
— Толкова се радвам, че не си го направила – казвам.
Издърпвам я във вътрешната стая. Преди да й разкажа какъв е
планът ми, чувам, че някой друг е дошъл на вратата и тропа
нетърпеливо.
— Бъди естествена — прошепвам, докато затварям вратата. –
Само това можем да направим.
Но вътрешно се моля на подправките. И на непредсказуемото
човешко сърце.

— Той е наистина болен – казва бащата на Гита. Обляга се

тежко на щанда, ръцете му се гърчат, сякаш болката е и в него,
закръглен мъж, който по друго време щеше да изглежда много
приятен с бръчиците от смях около хубавата си уста. Мъж, който
само иска да бъде щастлив в дома си със своята дъщеря и с
баща си, а смята, че това е прекалено много, за да помоли за
него.
— Баба. Ако само знаеше как е. Повръща, превива се на две в
леглото. И е инат, както винаги – поклаща глава. – Не ми
позволява да го заведа в спешното отделение. Казва ми, Раму,
заклевам те в душата на мъртвата ти майка, не ме води при
онези чуждестранни лекари, кой знае какви лекарства ще ми
дадат, ще ми объркат главата и тялото. Отиди при жената от
магазина за подправки, тя е добра в тези неща, ще знае какво
да направи. Не знам защо въобще го послушах. Трябваше да го
заведа в болницата.
Той се взира в мен, като че ли аз съм виновна.
Не знае, че в известен смисъл наистина е така.
 — Мога да ти помогна – казвам, по-уверена в думите,
отколкото в мислите си.
Той все още е напрегнат, не е готов да ми повярва.
— Не съм мислил, че някога ще го кажа, но животът не е нищо
друго освен проблем след проблем. Само ако знаеше какво ни
сполетя през последния месец.
Ах, Раму, знам.
Той въздъхва.
— Да ти призная, писна ми от всичко.
— Не те виня, и аз самата се чувствам по същия начин –
казвам аз. Защото вече знам от месенето си в човешките дела
какво представляват техните проблеми.
Той се размърдва неспокойно. Достатъчно време е изгубил в
любезни приказки.
— Е, какво ще ми дадеш?
— В склада е. Ще трябва да ми помогнеш да го изнеса оттам.
— О, добре. – Мислено поклаща глава: какви са тези глупости,
трябваше да отида в аптеката.
— Съжалявам, там няма електричество. Мини напред с
фенера – казвам аз. – Погледни в ъгъла.
Какво да търся?
Ще го познаеш, като го видиш. Наистина, повярвай ми.
Светлината на фенера се мести нагоре-надолу, издължава се,
минава по пода и стената. Спира.
Чувам дълбокото поемане на дъх, неговото и нейното.
Затварям вратата.
Стоя до щанда със затворени очи. Тило, фокусирай се.
Надявам се, че от леглото си у дома старият мъж също изпраща
мислено силата си, за да ми помогне.
Кантакари, бодилът, който може да изтръгне предишните
бодли, каква ще бъде твоята воля? Омразата остава вътре
толкова лесно, след като веднъж си проправи път в нас. Маската
на праведността пасва толкова добре на лицето.
С треперещи ръце запалвам ароматна пръчица, кастури,
мускус, това тъй рядко ухание, което дивите елени търсят из
горите, без да знаят, че идва от техните собствени жлези.
 Трудна е тази дума, която трябва да се каже. Сгреших. Почти
толкова трудна, колкото е понякога другата. Любов.
Бащата и дъщерята са вече много време вътре. Какво
правите, дали ще успеете да преодолеете болката, която
издълбахте в бездната между вашите два живота, да докоснете
дъха на другия?
Звукът на отварящата се врата е рязък като плесница. Той
излиза. Сам. Задържам дъха си, опитвам се да видя зад гърба
му.
Какво й е направил?
Очите му са тесни, свити цепки, като че ли се опитва да се
върне към съня си. Устата му е тънка и остра като острие на
нож.
— Стара жено, мислеше ли, че такъв евтин трик ще
проработи? Че е толкова лесно да изградиш стените на къщата,
които неблагодарното ти дете е съборило?
Мускусният аромат ме удря в гърдите, прекалено сладък.
Опитвам се да мина покрай Раму във вътрешната стаичка, но
внезапно той ме стиска силно с ръка.
През главата ми преминава мисъл, лека като разлюлявана от
вятъра трева. Дали и мен ще нарани? Почти го желая.
После Раму ме прегръща, разсмива се и зад него виждам и
другото лице, също засмяно, окъпано в сълзи.
— Прости ми, майко – казва той. – Не успях да устоя, исках да
си поиграя малко с теб, както ти направи с мен. С баща ми сте
скроили голям номер. Но съм доволен.
И тя – без думи, допира мократа си буза до моята, което казва
много повече, отколкото стотици страници биха направили.
Ръцете ми още треперят, смехът ми също, когато казвам:
— Никога вече не прави това, сърцето на старата жена може
да не издържи, още минута и щяхте мен да водите в болницата.
— Не знаех, че татко е такъв добър актьор.
— Не е. Болката му е истинска – казвам аз и започвам да
пълня шишенце с отвара от копър. Отброявам точните семена
сминдух и див копър, разтърсвам добре. – Давайте му от това
веднъж на всеки час, докато болките отшумят от само себе си.
На вратата им напомням:
 — Той го направи за вас, знаете, нали?
— Да – казва бащата на Гита, обвил ръка около раменете на
дъщерята, която беше загубил и намерил отново. Свежда очи с
благодарност.
— Спомнете си това следващия път, когато ви ядоса с
приказките си. Сигурна съм, че ще стане съвсем скоро.
Бащата и дъщерята се усмихват.
— Ще си спомним – казва Гита. Връща се за малко при мен и
прошепва: – Не говорихме за Хуан, не исках да разваля
момента, но следващата седмица ще го заведа вкъщи. Ще се
върна и ще ти разкажа как е минало.
През воала на ароматния дим им махам за довиждане на
вратата. Не й казвам, че тогава вече няма да съм тук.

Тази сутрин, втората от останалите ми, съм заета. Има

кошове, които трябва да преместя, лавици, които да изпразня,
чували и метални кутии, които да извлека отпред. Трябва да
напиша табели. И все пак отново и отново поглеждам през
прозореца. Стоя там и просто гледам. Задушаващото се от прах
самотно дърво, тясната ивица небе, лишено от цвят. Сградите,
изрисувани с графити, издишващите черна мъгла автобуси,
тесните улички, миришещи на марихуана. Младите мъже, които
стоят на ъгъла или карат бавно колите си, музиката, носеща се
високо от уредбите им. Защо всичко изведнъж се насити с
такава горчивина. Защо ме измъчва мисълта, че всичко ще
продължи да си бъде тук, освен мен. Защо, когато може да имам
сила, по-огромна, отколкото някога съм си мечтала – острова,
поколения от Повелителки, които да ръководя. И подправките
ще бъдат мои повече от всякога.
Каква е тази мисъл, изплуваща от дълбините на съзнанието
ми? Докато я наблюдавам, осъзнавам, че тя е растяла в мен
отдавна.
Тило, ами ако откажеш?
Да откажа. Да откажа. Думите отекват в ума ми, блъскат се в
стените и се връщат обратно като вълни. Кръг след кръг от
възможности.
После си спомням думите на Старицата. „Нямате избор.
Призована отново Повелителка, която не се върне доброволно,
е довеждана насила. Огънят на Шампати отваря своята паст и
поглъща не само Повелителката, но и всичко около нея“.
Взирам се през прашния си прозорец към жената в червена
туника, която излиза от един стар „Шевролет“, взема малкото
дете на ръце от задната седалка и крещи на по-голямата си
дъщеря: „Побързай, имам да върша хиляди неща!“. Над рамото
й детето ме гледа, без да мига, около къдравата му главичка
има ореол от сутрешна слънчева светлина. Плитките на
момичето блестят, а докато се измъква от колата, ми се усмихва
широко и виждам, че отпред му липсват няколко зъбчета.
Усещам как силен юмрук се забива в гърдите ми – любовта,
която изпитвам към тях, дори към майката, която мърмори
достатъчно високо, за да я чуя, че лещата ми е прекалено
скъпа, защо не е на цената, на която я продават в магазините
„Мангал“.
Странно е колко много видове любов можем да изпитваме.
Странно е как се надигат в сърцето ни без видима причина.
Дори аз, новачката в любовта, вече го разбирам.
Усещам как имената минават през тялото ми, балончета
светлина, всички тези хора, които обичам по различни начини.
Рейвън и Първата майка, Харун и Гита и дядо й. Квези.
Джагджит. Жената на Ахуджа.
Ах, почти Лалита, как мога да си отида, без да те видя поне
още веднъж. И Джагджит, уловен в златните челюсти на
Америка, как…
Но за тяхно добро трябва да си вървя.
— Чуйте – казвам на жената в червената туника. – Може да
вземете колкото искате дал, безплатно.
Тя ме поглежда колебливо, убедена, че това е някакъв номер.
— Защо?
— Просто така.
— Никой не дава нещо просто така.
— Тогава я вземете, защото слънцето свети толкова ярко,
вземете я, защото децата ви имат такива сладки личица,
вземете я, защото напускам и магазинът затваря утре.
Дълго след като си е тръгнала с пълните си торби, аз
продължавам да гледам навън. Въздухът като че ли задържа
образите, както когато затворите очи, след като сте се взирали
право в слънцето. Искрящи и пулсиращи, очертанията на
хората, които някога са минали по този път.
Въздух, ще запазиш ли и моята форма, след като си отида?
— Какво е това? – пита Рейвън, влизайки вътре.
Поставям табели по прозорците. НАЙ-ГОЛЯМАТА
РАЗПРОДАЖБА НА ГОДИНАТА. НАЙ-ИЗГОДНАТА СДЕЛКА В
ГРАДА. ПЪЛНА РАЗПРОДАЖБА.
— О, просто индийски обичай, за края на годината.
— Не знаех, че индийската година свършва по това време.
— За някои от нас е така – казвам аз и преглъщам сълзите,
надигащи се в гърлото ми. Пъхам под щанда, преди да я види,
другата табела, която тъкмо съм написала, онази, която ще
закача утре.
МАГАЗИНЪТ ЗАТВАРЯ, ПОСЛЕДЕН ДЕН.
Дали скоро тук ще дойде нова Повелителка, която ще закачи
нова табела ОТВОРЕНО? Коя ли ще бъде? Дали Рейвън ще
идва и при нея…
Глупава Тило, спри. Там, където отиваш (къде ли е
всъщност?), нищо от това няма да има значение.
Рейвън чака търпеливо да му обърна внимание. Забелязвам,
че днес носи сини джинси. Памучна блуза, бяла като слънцето
по пладне. Простотата му ме замайва.
— Дойдох да ти разкажа края на историята си. Ако имаш
време.
— Сега е най-подходящото време за това – казвам и той
започва.
— Смъртта на баща ми ме освободи от всички връзки, от
всички предишни грижи. Бях като лодка с отрязана котва,
носеща се свободно из океан, пълен със съкровища, бури и
морски чудовища, и кой знае къде можеше да ме доведе това.
Чувствала ли си се някога така, Тило? Тогава знаеш колко
самотно е това чувство, колко опасно. Може да превърне хората
или в убийци, или в светци. Нямах кого да обичам, защото по
различна причина и баща ми, и майка ми бяха загубени за мен –
прадядо ми също, въпреки че се стараех да не мисля за него. И
така законите на света като че ли не важаха за мен. Мнението
на другите не ме интересуваше. Чувствах се лек и свободен,
можех да стана всичко, което си пожелая – ако откриех нещо,
което да си струва – или да избухна в нищото.
Прекарвах много време сам в леглото си, зяпайки в тавана,
докато си представях възможните си животи. Настоящото ми
съществуване – бягането от часове, боевете, в които се
забърквах, купоните с приятели, вечерите с майка ми,
преглъщаните думи между нас, всичко ми носеше само още и
още неудовлетворение. В това нямаше никаква посока, никакъв
смисъл. Никаква сила.
Постепенно прозрях, докато си лежах в стаята, а светът
минаваше покрай мен, че има само едно нещо, което си струва
да имаш. Сила. Това ми беше предложил прадядо ми в онази
стая. Това беше изскубнала от мен майка ми. И въпреки че
никога вече нямаше да мога да се върна към онзи миг, към тази
сила, в света трябваше да има и други видове. Трябваше да
открия онзи, който беше най-подходящ за мен.
Заигравах се с различни мисли в главата си – да стана част от
банда, да отпътувам с Корпуса на мира, да се запиша в
армията. Дори да отида отново в онази схлупена къща и да
открия някого, който владее онази сила, която познаваше
прадядо ми. Но в края на краищата не направих нито едно от
тези неща. Вместо това отидох в бизнес училище.
Смееш ли се? Знаех, че ще се разсмееш. Но ето какво ми
хрумна, докато си лежах и се колебаех: парите са в центъра на
света – поне на онзи свят, в който живеех. Парите бяха сила.
Чрез тях можех да си създам ново аз – не както бедната ми
майка се беше опитала да направи, а истинско, изцяло,
завинаги.
За повечето неща бях прав.
Парите не бяха проблем – баща ми имаше добра застраховка
живот – но знаех, че трябва да работя упорито и да променя
навиците си. Да повиша оценките си, да спра да се мотая с
 момчетата, такива неща. Оказа се много по-лесно, отколкото
си мислех. Открих неочаквана решителност в себе си,
устременост, нещо, което ми помогна да се отърва от
приятелствата, които можеха да ме задържат назад, и нямаше
нищо против да мина през всичко и всеки, който стоеше на пътя
ми. Може би бях наследил това качество от майка си, но в мен
беше изкристализирало по-ясно, беше станало твърдо като
диамант.
Дните ми започнаха да текат по установен начин, докато се
приготвях за бъдещето. Хората се отдръпнаха от мен и аз с
радост им позволих да го направят. Приятелите, които ме
занасяха или се опитваха да ме предизвикат да се сбия,
учителите, които ме обсъждаха с изумен шепот в учителската
стая, дори майка ми, която ме наблюдаваше с благодарност, но
все още непроумяваща какво се случва. Всички те не успяваха
да ме разсеят, бяха като вълни на далечната морска повърхност,
които нямаха нищо общо с живота ми. По-късно щях да
изпитвам същото и към състудентите си в университета.
Ето какво открих за себе си там: разбирах парите без никакво
усилие, владеех тяхната странна логика. Откъде идват, как се
умножават. Изпитвах наслада, че владея техния таен език. Имах
усет за инвестициите и дори в онези първи дни – все още бях
ученик, когато започнах да играя на борсата – знаех точно какво
да купя и кога да го продам.
— Това донесе ли ти силата, за която мечтаеше?
Моят американец поглежда към линиите на ръцете си, после
се втренчва в очите ми.
— Донесе ми сила, да. И… стабилност. Можех да разбера
защо в старите приказки гигантите винаги броят златото си. Това
им дава увереност, че съществуват, че са истински. Силата на
парите е опияняваща, чувството, че всичко в света е на твое
разположение, готово да го вземеш и проучиш, да го избереш
или да го захвърлиш, както ти можеш да направиш с някой плод
на сергията на пазара. Ще се изненадаш колко много неща
можеш да си купиш с пари, колко много хора. Ще излъжа, ако
кажа, че не се наслаждавах на това. От самото начало реших,
че ще се забавлявам с парите си. Събирах около себе си всичко,
което смятах, че ще ми осигури това забавление. Сигурно ще
кажеш, че е било детинско, все пак ти идваш от култура, която е
много по-малко материална.
Оставям думите му без коментар. Друг път, Рейвън, мисля си
аз, ще поговорим и за това. (Но, Тило, ще бъдеш тук само още
няколко часа, кога ще бъде този друг път?)
— Сега осъзнавам, че това са били просто фантазиите на
едно бедно момче за живота на богатите, представата ми,
създадена от лъскавите списания и телевизията. Яхти,
мезонети, „Порше“ бельо с марка „Гучи“, почивки на френската
Ривиера или във Вегас. Само стереотипи. Хората, които винаги
са били богати, сигурно харчат парите си по друг начин. Но на
мен не ми пукаше за такива подробности, а и никой от новите
приятели (ако мога въобще да ги нарека така), които бях събрал
около себе си, очевидно нямаше нищо против.
— Ами майка ти?
Рязко мълчание, сякаш между нас се спусна невидима
стъклена преграда. После Рейвън казва:
— Когато спечелих първия си милион, й изпратих чек за сто
хиляди долара. Това беше първият път, в който й пишех, откакто
си бях тръгнал. О, тя ми пишеше, не често, но редовно,
разказваше ми какво прави. Нищо вълнуващо не се случваше
при нея – благотворителни базари в църквата, през пролетта
засаждаше петунии в двора, боядисваше наново къщата, такива
неща. След време писмата продължаваха да идват, но аз не ги
отварях. Понякога ги загубвах, преди да ги прочета. Никога не й
писах в отговор. Защо да го правя, убеждавах се сам. Нищо не
ни свързва вече. Но мисля, че не бях съвсем честен със себе си.
Някъде дълбоко в съзнанието ми лежеше желанието да й
покажа, че съм се справил по-добре от нея в това, което тя беше
искала да постигне. Бях успял в свят, за който тя дори не беше
мечтала. Затова й изпратих онзи чек заедно със снимка, на
която бях сред група приятели – включително последната ми
приятелка – пред къщата ми на плажа, която току-що бях купил в
Малибу. Това трябваше да бъде последното й наказание.
Разсмя се горчиво.
 — Писмото се върна обратно с печат, който казваше, че
получателят не е бил намерен на въпросния адрес. Когато се
замислих, не можах да се сетя кога бях получил за последно
писмо от нея. Няколко години по-късно. след като се бяха
случили доста други неща, се отбих в стария ни квартал – нещо,
което не смятах, че някога ще направя. В къщата ни живееше
мексиканско семейство. Казаха ми, че са там от доста време.
Не, не знаеха къде се е преместила жената, която им беше
продала къщата. Така и не успях да я открия, колкото и да се
опитвах. Разпитах наоколо, говорих с приятелките й от църквата,
дори наех детектив. Мислех си да отида при роднините й от
онова място, индианския резерват – не че бях много сигурен
къде се намираше той, но щях да разбера. Ала не успях да се
насиля. Знаеш как някои детски фобии могат да повлияят на
целия ти живот. Затова сам се убедих, че те едва ли ще знаят
нещо повече за нея.
Ах, Рейвън. Чудя се дали все още я търсиш във всички жени,
които срещаш, нея, изгубената майка. Винаги красива, винаги
млада.
— Исках да й кажа толкова много неща – продължава Рейвън.
– Че съжалявам за предишната си студенина, че я разбирам
поне донякъде – защо е напуснала дома си и е отказала да бъде
такава, каквато е била. – Въздъхва. – Исках да й кажа: нека да
се опитаме да си простим и да започнем отначало. И най-вече
исках да й разкажа за съня си. Защото тя може би щеше да знае
какво означава той. Все пак нейният дядо я беше научил, а
човек не забравя такива неща, дори да се опитва.
— Какъв сън? – питам аз. Устата ми е суха. Тило, казва
туптящото ми сърце, това е.
Но Рейвън продължава, сякаш не е забелязал, че съм
попитала.
— Нещата се промениха, след като това писмо се върна при
мен. Без майка ми, на която да се похваля, лъскавият ми живот
изгуби част от своя блясък. В някои сутрини, докато лежах в
леглото до поредното си гадже, усещах скука, само лек пристъп
на досада, като първия признак на остаряването в някой мускул.
Това ме плашеше. За да се противопоставя на скуката, започнах
да правя рисковани неща. Първо на борсата – но някак просто
не успявах да загубя. Всичко, което докосвах, се превръщаше в
злато, ставаше все по-успешно и по-успешно, а в това нямаше
никакво вълнение. После се обърнах към физическите рискове –
рафтинг, гмуркане, какво ли не. Дори отидох на пътуване по
течението на Амазонка. Но и тези неща не ме удовлетворяваха.
Адреналинът ми се покачваше за известно време, а в
следващия миг изпитвах дразнеща умора, сред която се
прокрадваше един въпрос: Какво, по дяволите, правя тук?
Тогава един от приятелите ми донесе гъбите. Никога преди не
си бях падал по наркотиците. Не се преструвам на
добродетелен – през годините нямах нищо против да ги
осигурявам за купоните си. Но гледах с пренебрежение на
хората, които ги употребяваха. Смятах ги за слаби. Беше ми
неприятно да ги наблюдавам как се завръщаха на този свят,
след като влиянието на дозата отшумеше, да ги гледам как се
лутаха безцелно през живота си в очакване на следващата доза.
Гнусях се от начина, по който се държаха, когато бяха
надрусани. И независимо какво твърдяха, не познавах нито
един, който да беше попаднал в клопката на наркотиците
съзнателно, по свой избор. Сега, когато бях свободен (или поне
така вярвах) от всичко, с което някога бях свързан, не бях готов
да се отдам на нова зависимост заради ияколкоминутна
съмнителна наслада. Но гъбите, твърдеше моят приятел, са
нещо различно. Те са силни и свещени, не са комерсиален
наркотик като останалите. Не можеш да ги купиш от дилър,
независимо колко пари имаш. Беше успял да се сдобие с тези
само защото познавал по случайност един човек, индианец от
Гватемала, където използвали тези гъби по време на специални
ритуали за изпадане в транс. Няма да повярваш какви видения
предизвикват, каза ми моят приятел. Все едно си умрял и си
попаднал в небесата, само че по-добре. Екстази, ЛСД, нищо не
може да се сравни с това. И е безопасно. Безопасно като
майчиното мляко. Бях заинтригуван. Не че вярвах особено на
този свой приятел, нито на умствените му способности, нито на
моралните му задръжки. Все пак целият този разговор за
видения и индианци попадна в най-уязвимото ми място, което се
опитвах да вярвам, че вече не съществува. По време на цялото
си следване в университета проявявах суеверен интерес към
индианската култура. Каквато и лекция, семинар или
мероприятие да се провеждаше на тази тема, аз отивах и
гледах. Искрени млади мъже и жени, облечени спретнато и
официално, заставаха пред нас и ни говореха за ролята на
Фонда за правата на коренните американци или описваха какво
е свършено от Младежкия племенен съюз на обединените
коренни американци. Оценявах борбата им и се възхищавах на
енергията им, но колкото и да се опитвах, не усещах, че съм
един от тях, не и по онзи разтърсил ме отвътре начин, който
усетих на верандата на прадядо си. И въпреки всичкото си
познание и традиции, които спазваха, ми се струваше, че
животът им е някак избледнял, че нещо му липсва. Затова нещо
ме хвана за гърлото, когато онзи приятел ми каза за гъбите. Не
му показах вълнението си, естествено. Тогава вече бях овладял
умението да прикривам емоциите си. Бях открил, че това е
съществена част от могъществото. Хвърлих небрежно пакета с
гъбите в чекмеджето си, изказах формални благодарности,
подадох му някакви пари, за което той се опита да протестира
привидно, но после ги прие. Ала веднага след като си отиде, аз
ги извадих. Бяха черни и сгърчени в шепата ми, с грапава
повърхност, сякаш бяха много стари. Странно вълнение ме обзе,
докато ги гледах, чувство, което може би бях загубил на онази
врата, която свързваше двата свята, усещането, което бях
изпитал, когато прадядо ми умря.
Дишането му става накъсано и трудно, докато си спомня.
Моето също, страхувайки се от това, което предстои да чуя.
Запозната съм с тези субстанции. Старицата ни беше говорила
за тях много пъти. Дъщери, те ще ви покажат забраненото и
това ще разкъса съзнанието ви.
— Моят приятел ми беше казал, че вечер е по-добро време за
такова преживяване, но аз не успях да се въздържа. Сложих
първата в устата си и я сдъвках. Имаше най-ужасния вкус, който
някога бях усещал. Той ме беше предупредил за това – всяко
нещо си има цена, но не очаквах да е чак толкова гадно. Горчиво
не е точната дума, по-скоро гнусно. Трябваше да използвам
цялата сила на волята си. за да не я изплюя. И зачаках.
Петнайсет минути най-много, беше казал той, и ще си отнесен.
Но нищо не се случваше. След час и половина сдъвках още
една гъба – този път ми се стори по-малко отвратителна. Мисля,
че това е природата на повтаряното оскърбление. След половин
час взех още две. Нищо.
Бях бесен, че са ме измамили. Отидох в банята и си измих
зъбите. После реших да звънна на приятеля си – или по-скоро
да кажа, вече бившия си приятел – и да си поговоря малко с
него. Ако откажеше да ми върне парите, бях готов да се обадя
на някои господа, които ми бяха предложили услугите си точно
за такива ситуации. Шокирана ли си? Казах ти, че няма да скрия
нищо. Това е черната страна на живота, който живеех. Ще си
развалиш ли мнението за мен, ако ти кажа, че я намирах
привлекателна, колкото и другата, лъскавата страна?
Поклатих глава, аз самата знаех повече от достатъчно за
привличащата сила на мрака.
— Плиснах вода на лицето си и се погледнах в огледалото. И
го видях – не нещо ужасяващо, както би могла да си помислиш,
глава на чудовище или някой, от чиято уста излизат змии. И
въпреки това беше страшно.
— Какво беше?
— Просто себе си, но когато погледнах в очите си, те бяха
мъртви. Мъртви очи се взираха от огледалото в мен. Тогава ме
порази мисълта, че целият ми живот е бил пълна загуба, че е
абсолютно пропилян.
— Защо, Рейвън?
— Защото не бях направил никого истински щастлив, самият
аз не бях щастлив.
Американецо, истината в думите ти ме зашеметява. Опитвам
се да погледна назад в собствения си живот. Аз, която се
гордеех, че съм изпълнила толкова много чужди желания,
всъщност колко щастливи бях направила тези хора? Колко
щастлива бях самата аз?
Рейвън продължава:
— Моите очи ми показаха сърцето ми и то също беше мъртво.
Какъв смисъл имаше тогава да пазя това тяло, тази торба с
екскрсменти жива? Огледах се наоколо за нещо, с което да
сложа край на тази глупост. В банята не видях нищо подходящо,
затова се запътих към кухнята, за да взема нож. По пътя ме
проряза ужасна болка. Превих се на две, повръщах, докато в
стомаха ми не остана нищо и имах чувството, че съм си
изхвърлил и червата. Поне нямаше да се налага да се
самоубивам, гъбите щяха да го направят вместо мен. За миг се
запитах дали „приятелят“ ми е знаел, че ще ми подействат така,
и го е направил нарочно. И после припаднах.
Събудих се в болницата. Моята икономка ме намерила на
следващата сутрин и се обадила на бърза помощ. Прочистили
ми стомаха, но било прекалено късно, за да направят нещо
повече. Бях повърнал част от отровата, но друга се беше
разпространила из организма ми. Имал съм късмет, че въобще
съм оцелял. Усмихнах се на иронията. Поставиха ме под
наблюдение. Имах треска, потях се на определени интервали и
треперех от студ. Ръцете ми бяха студени, а гърлото – сухо като
пясък. Това беше най-лошата част. Не можех да пия нищо,
защото лекарите се опасяваха, че това ще предизвика още
повръщане. Включиха ме на системи за хидратиране, но това не
ми помогна с жаждата. Не можех да спра да мисля за вода, вода
във високи студени чаши, вода в кани и кофи, цистерни, пълни с
вода, която пълнех в шепите си и пиех, и пиех, и пиех. По някое
време сред тази жадна нощ дойде и сънят.
Стоях на хълм от пепел, сред езеро от огън, а горещият вятър
духаше над мен. Пепелта влизаше в устата, в носа, в гърлото
ми. Наоколо миришеше на изгоряла плът. Жаждата беше по-
силна от всякога. Буквално изгарях от нея, защото когато
погледнах надолу, видях, че тялото ми е в мехури и рани, както
сигурно е било тялото на баща ми под превръзките. Болката
беше толкова силна, че не можех да я понеса. Помогнете ми,
крещях с напуканите си устни. Някой да ми помогне! Но никой
не дойде мри мен, защото се бях откъснал от човешката раса и
се гордеех с това. Знаех, че ми е останал само един изход.
Смъртта. И затова се хвърлих от върха на хълма в огненото
езеро и докато падах надолу, се чудех: ами ако не умра, ако
продължа да горя вечно? И тогава дойде гарванът. Не знаех
откъде се появи, но той се впусна към мен и ме улови в ноктите
си. Беше по-красив от преди и перата му блестяха, синьо-черни,
потръпващи при всеки мах на крилете. Докато се извисяваше,
свежият въздух в лицето ми изтри изгорената плът. Ах, това
беше най-прекрасното нещо, което някога бях усещал. Чувах
песен в ушите си, сурова, но не жестока, изпълнена със сила, с
гласа на птицата. Осъзнах, че ми дава името си. Затворих очите
си, понесох се надолу и жаждата ми изчезна.
Когато отворих очи, гарвана го нямаше, а аз се намирах на
мястото, за което ти разказах. Евкалипти и борове, пъдпъдъци,
елени. Скали и клисури, сред които тече сладка вода, от която
пия до насита. Диво и прохладно място, в което да се трудиш и
да израснеш силен и чист отново. Място без хора, които да го
развалят. И тогава се събудих. Не бях сигурен какво означаваше
този сън. Може би майка ми щеше да ми каже. Ти можеш ли?
Не знам какво да му отговоря.
— Това е истинско място – казва Рейвън. – Сигурен съм. Това
е мястото, където ще бъда щастлив. Мисля, че това дойде да ми
каже птицата. Да спра да прахосвам живота си в незначителни
дреболии и да го намеря. Да се върна назад към стария начин
на живот, към живота на земята, преди да се появят хората и да
го развалят. Към земния рай. Само че не знаех как да стигна до
него. Ходих в пустошта безброй пъти, първо с водачи, после и
сам. Обикалях из цялото земно кълбо, открих безброй красиви
самотни места, но никое не докосна сърцето ми, както мястото
от съня ми. Постепенно се разколебах и убедих себе си, че това
е било просто халюцинация от треската. Приех, че ще живея –
ако можеш да наречеш това „живот“ – в свят, от който магията е
изчезнала завинаги.
Протяга се през щанда и поставя ръката си върху моята. От
промяната в дишането му разбирам, че приближава, плашещо
ясна, болезнена, сърцевината на историята му, причината за
всичко.
— Но напоследък започнах да сънувам това място отново.
Всеки път по-ясно. Гарванът също. Той кръжи в небето над него.
Когато се събуждам, изпитвам хубаво, топло чувство, като че ли
вътре в мен грее слънце. Като че ли ще имам шанса най-накрая
да го открия, да живея там, да открия кой съм аз. И знаеш ли
кога точно започнаха тези сънища?
— Не – прошепвам съвсем тихо. Но знам какъв трябваше да
бъде отговорът ми.
— Да – казва Рейвън, разчел сърцето ми. – Когато някой ми
каза: „Има една жена в Оукланд, отиди да я видиш. Тя не е това,
което изглежда. Може да прави разни неща“. След гъбите не си
позволявах да повярвам. Но по някаква прищявка дойдох в
магазина ти в онази петъчна вечер. И те срещнах. В последните
сънища ти беше там, с мен, бяхме двамата в онова съвършено
място. Само че ти изглеждаше различно, такава, каквато знам,
че си всъщност под тази кожа.
Прокарва пръст по ръката ми, като огън.
Позволявам думите му да ме обвият в своята блещукаща
светлина. Защо не, казвам си сама. Защо да е невъзможно?
Искам да опитам още веднъж, този път със спътник, който
вижда по-ясно, отколкото аз някога ще мога. – Очите му са
дълбоки и умоляващи, но в тях има и предизвикателство. – Ще
дойдеш ли с мен, Тило? Ще ми помогнеш ли да открия земния
рай?

Все още обмислям отговора си, какво искам да му кажа, какво

трябва да му кажа, когато камбанката на вратата звънва.
Поглеждам и те са там, трите момичета бугенвилии, още по-
красиви и по-млади, кикотещи се и пърхащи с мигли. Краката им
са дълги, подават се загорели под минижупите им, меки от
кокосовото масло. Устните им са тъмни и нацупени. Размятат
къдриците на подстриганите си коси, оглеждат се и отново се
разсмиват, сякаш не могат да повярват, че са тук, че правят
това.
Изглеждат така, сякаш никога не са готвили през живота си –
определено не и индийски гозби.
Едната от тях се отделя от приятелките си и идва към нас.
Носи тънка копринена блузка, през която мога да зърна част от
дантеления й сутиен. Бежови искрящи сенки на очите. Малки
златни обеци с диамантни сърца, колие с висулка в същата
форма, която се надига и потъва прелъстително във
вдлъбнатината под гушката й.
Ефектът е очарователен, дори аз трябва да го призная. От
погледа на Рейвън личи, че й той е съгласен.
— Извинявайте, говорите ли английски? В офиса ще правим
сбирка, всеки трябва да донесе нещо етническо, храна от своята
култура. Но ние си нямаме и идея какво и как да приготвим –
усмихва се широко и искрено. – Може би ще ни помогнете?
Тази дума. Помощ. Не мога да й се съпротивлявам.
Отблъсквам раздразнението си и се замислям.
Предизвикателство е да се сетя за ястие за празненство,
достатъчно простичко, за да могат те да го приготвят, без да го
съсипят.
— Можете да направите вегетарианско пулао – казвам най-
накрая. Обяснявам й как да го сготвят, с колко вода, колко време
да накиснат ориза Басмати, колко шафран да сложат вътре,
грах, печено кашу, канела, щипка захар. Масло. Може би съвсем
малко черен пипер на прах.
Тя не изглежда много уверена, но ме слуша внимателно.
Записва си указанията ми в малък тефтер със златисти ръбове с
химикалка, която явно върви с него. Приятелките й се смеят
тихичко, надничайки над рамото й.
Казвам им къде да намерят съставките. Гледам ги как се
запътват към дъното на магазина с изящна олюляваща се
походка. Рейвън също ги наблюдава. Оценява ги, мисля си аз.
Остри игли ме пробождат в гърдите.
— Изумително е – казва той – как могат да се придвижват
жените върху високи токчета, не по-дебели от молив.
— Не всички жени – отвръщам язвително.
Той се усмихва и стиска ръката ми.
— Хей. Ти можеш да правиш неща, които тези момичета няма
да могат и след сто години.
Бодежите започват да изчезват.
— Ти си истинска, автентична по начин, непостижим за тях –
добавя след малко.
Автентична. Използва странна дума.
 — Какво искаш да кажеш с това „автентична“? – питам аз.
— Знаеш, истинска. Истинска индийка.
Знам, че го казва като комплимент. Все пак ме подразва.
Рейвън, независимо от лекомисления им кикот, от червилото и
дантелите им, момичетата бугенвилии са индийки също като
мен. И кой има правото да каже коя от нас е по-истинска.
Тъкмо се каня да му го кажа, когато едната от тях се провиква:
— Помощ, не можем да намерим кардамона!
— Защото не знаем как изглежда – казва другата. Разсмиват
се, сякаш това, че очаквам от тях да владеят такова тайнствено
познание, е много забавно.
Тръгвам натам, но Рейвън ме спира.
— Нека аз да се оправя – казва той. Изчезва зад рафтовете –
струва ми се, че цяла вечност го няма. Още весел кикот се
разнася из магазина. Тропам по плота с пръст, въздържам се да
не отида там и да видя какво правят.
Най-накрая се връщат, Рейвън носи пакети и торби. Консерви.
Купили са достатъчно неща, за да нахранят не само техния
офис, но и още десет.
— Бяхте толкова любезен – казва едното момиче. Поглежда
към него изпод ресниците си. – Хрупкавият чипс и нектарът от
манго ще подхождат страхотно на пулаото.
— Да, и беше чудесна идея да купим повече, за да можем да
го направим поне няколко пъти вкъщи преди партито – обажда
се и другото, пробвайки искрящата си усмивка върху него.
Третото момиче, онова с копринената блузка, поставя ръка на
рамото му. Черните й като въглен очи пробягват по високите му
скули, по тънкия му кръст, добре очертаните мускули на ръцете,
по силните му бедра.
— Знаете ли – казва тя, – можете да дойдете и да бъдете
нашият дегустатор. Да ни кажете дали сме се справили.
— Не, не – отвръща той, но с широка усмивка, с лекота и
удоволствие приема това внимание. Личи си колко много
красиви
жени са го канили и преди по същия начин, колко много пъти
сигурно е приемал.
 Без да си дава сметка за огъня, който гори в главата ми, той
кимва към мен.
— Тя е експертът, нея трябва да поканите.
Момичето с дантеления сутиен пропуска предложението му с
небрежно трепване на миглите.
— Ето визитката ми – усмихва се тя, написва нещо на гърба й
и я пъха в ръката му. Виждам как пръстите й докосват неговите,
плавно, нарочно. – Обадете ми се, ако промените мнението си.
Той им помага с покупките. Затваря вратата внимателно, маха
им приятелски за довиждане.
Рейвън, ти не си по-различен от всички останали мъже,
примамвани от дългите крака, от извивката на ханша, от начина,
по който диамантът сияе на нежната като коприна женска кожа.
Той се обляга на щанда, сякаш не сме били прекъсвани,
протяга се да хване ръката ми отново.
— Тило, какво ще кажеш?
Отдръпвам ръката си. Намирам с какво да се заема,
разгръщам, местя, чистя.
— Тило, отговори ми.
— Ела утре вечер – казвам аз. – След като затворя магазина.
Ще ти отговоря тогава.
Наблюдавам го, докато върви към вратата. Леката походка,
мекият блясък на косата, сиянието на златистата му кожа под
ризата. Сърцето ми се свива.
О, мой американецо, ако търсиш красота и младост, радостта
от това, което можеш да видиш и да докоснеш, ще изпълня
желанието ти. Ще използвам силата на подправките, за да
осъществя най-големите ти фантазии за моята земя.
И после ще те напусна.
Когато поглеждам към сухите си старчески ръце, виждам, че
съм разкъсала на парченца визитната картичка, която момичето
даде на Рейвън. Която той избра (но защо?) да остави тук.
 На отделна лавица във вътрешната стаичка седи
макарадваджът, царят на подправките. Спокоен, през цялото
това време, уверен, че някой ден ще дойда. Рано или късно.
Дни, месеци, години. За макарадваджа е без значение, защото
той е покорителят на времето.
Вземам високото тънко шишенце и го стискам в ръка, докато
се затопли.
Макарадвадж, тук съм, както ти беше предсказал. Вече не ми
остава никакво време. Готова съм да наруша най-свещеното,
най-опасното правило.
Какво, пита макарадваджът.
Макарадвадж, ти знаеш отговора, защо ми задаваш този
въпрос?
Но подправката чака в мълчание.
Направи ме красива с такава красота, каквато не е виждана
досега на земята. Сто пъти по-красива, отколкото той би могъл
да си представи. За една-единствена нощ, така че кожата му да
се смае, пръстите му да бъдат омагьосани от нея завинаги. Така
че никога вече да не може да бъде с жена, без да си спомни за
мен, без да съжалява горко за загубата ми.
Смехът на подправката е силен и дълбок, но не е неприятен.
Ах, Тило.
Знам, че не бива да искам такова нещо за себе си. Няма да се
преструвам, че съжалявам, няма да се срамувам. Ще ти кажа с
гордо вдигната глава, че това е моето желание – изпълни го
или откажи, както решиш.
Искаш ли го по-силно, отколкото искаше нас на острова в
онзи ден, когато вълните те изхвърлиха на скалите и
Първата майка каза „не”?
Подправки, защо винаги трябва да правите това сравнение?
Всяко желание на света е различно, както е различна всяка
любов. Вие, които сте родени в зората на света, знаете това
много по-добре от мен.
 Отговори!
Преценете сами: на него ще дам една нощ, на вас – остатъка
от живота си, независимо колко решите да бъде той. Сто години
на острова или един-единствен миг, в който ще бъда погълната
от огъня на Шампати.
Щом го казвам, и последното колебание умира в мен, както и
последната ми надежда. Виждам бъдещето си съвсем ясно в
блясъка на шишенцето в ръката си. Бъдещето, което не мога да
имам.И го приемам.
Тило, това никога не е било предопределено за теб, тази
обикновена човешка любов, обикновеният човешки живот.
Отговорът ми ги е удовлетворил. Подправките не проговарят
повече. Шишенцето вече е горещо в ръката ми, съдържанието
му се топи. Вдигам го към устните си.
И ето го гласа на Старицата отпреди толкова години:
„Макарадваджът е най-могъщата от подправките,
предизвикващи промяна, и трябва да се отнасяте към него с
най-голямо уважение. В противен случай той може да причини
лудост или дори смърт. Измерете една хилядна от теглото на
човека, смесете я с мляко и индийско грозде, амла. Трябва да се
пие бавно, по една лъжица на час, в продължение на три
денонощия“.
Изпивам цялото съдържание наведнъж, защото след три
денонощия ще бъда кой знае къде.
Първо ме удря в гърлото, като куршум, като огън, какъвто не
съм изпитвала досега. Шията ми избухва, хранопроводът ми,
целият път към стомаха. И главата ми, разширява се като
гигантски балон, после се свива като буца желязо. Лежа на пода.
Гаденето пулсира от мен навън като кръв, бликаща от разкъсана
артерия. Пръстите ми са изтръпнали и разперени, тялото ми се
гърчи и мята неконтролируемо.
О, Тило, прекалено уверена, че можеш да погълнеш отровата
като Шива със синьото гърло, ти рискува всичко за нищо и сега
ще умреш.
За нищо. Тази мисъл ми е най-трудно да приема.
Но чакай, болката вече е по-слаба, мога да си поема дъх,
макар и трудно. Усещам различно чувство, дълбоко в тялото,
промяна, свиване. Костите ми се срастват отново.
Макарадваджът си върши работата.
И един глас: Утре вечер, Тило, ще бъдеш най-красивата.
Наслади се и се възползвай максимално. Защото на сутринта
всичко ще е свършило.
Ах, подправки, защо трябва да се тревожа как ще изглеждам
на сутринта. Дотогава и мен самата няма да ме има.
Щастлива ли ще дойдеш при нас, или сърцето ти ще бъде
изпълнено с цветовете на съжалението?
За себе си не съжалявам, казвам аз. И почти си вярвам.
Но – добавям след миг. Има двама души, на които не успях да
помогна. Не мога да си отида в мир, ако не разбера края на
историите им.
Ах, момчето, жената… Но историята и на двамата
тепърва започва. Твоята свършва.
Разбирам. Но въпреки че нямам право да моля затова, искам
да ги видя поне още веднъж.
Още желания, Тило? Не отправи ли вече последното?
Моля ви.
Ще видим, казват подправките, гласът им е отстъпчив, защото
знаят, че са спечелили.

Ярката зора на последния ми ден спира дъха ми, небето е

оцветено в бледосиньо, въздухът ухае на рози, макар да не знам
как с възможно това в този град. Лежа на тънкия матрак
известно време, страх ме е да погледна, но после вдигам ръцете
си. Възлестите кокалчета са изчезнали, пръстите ми са дълги и
заострени. Все още не напълно млади, но поели в тази посока.
Въздъхвам дълбоко. Подправки, извинете ме, че досега не се
бях осмелявала да се надявам.
О, вие, които сте млади, никога няма да разберете насладата,
с която се надигам от леглото, как това обикновено действие –
да протегна нагоре тези нови ръце на жена на средна възраст,
ме кара да се разсмея от забравеното удоволствие.
 Изправям се, простирам ръце над тялото си, чувствам как то
става все по-силно с всяка минута. Пускам мократа си коса да
падне върху лицето ми, наполовина мрак, наполовина светлина.
Вече. А какво ли ще стане до вечерта?
Нетърпелива Тило, остави настрани мислите за нощта. Първо
ти предстои цял ден работа, чакат те толкова много задачи.
Вдигам косата си на кок, обличам американските си дрехи от
„Сиърс“. Отварям входната врата и закачвам табелата с надпис
ПОСЛЕДЕН ДЕН.
На стъпалата отпред виждам разпиляно червено кадифе. Рози
с цвета на девствена кръв. До довечера, пише на бележката.
Притискам ги силно до себе си. Дори бодлите ми доставят
удоволствие. Ще ги сложа в буркан на щанда. Цял ден ще се
гледаме и ще се усмихваме на нашите тайни.
Слухът за разпродажбата се разнася бързо. Магазинът е
пълен както никога преди, касата звъни без прекъсване,
пръстите ми (все по-млади, по-млади) са уморени от
натискането на бутоните. Чекмеджето се пълни с пари. Когато
вече няма място за повече банкноти, ги изваждам и ги пъхам в
една пазарска торбичка, усмихвайки се на иронията. За мен тези
пари са напълно безполезни, като мъртви листа.
Щях да раздавам продуктите без пари от любов към тези хора,
но не ми е позволено.
— Какво става? – питат клиентите отново и отново, жадуващи
да научат историята.
Казвам им само, че възрастната жена е принудена да затвори
магазина по здравословни причини. Да, нещо внезапно. Не, не е
сериозно, няма нужда да се притесняват. Аз съм нейна
племенница, помагам за този последен ден.
— Предайте й поздрави от нас. Благодарности за помощта й.
Кажете й, че винаги ще я помним.
Трогната съм от топлината в гласовете им. Макар да знам, че
това, което казват, това, в което вярват, е илюзия. Защото с
времето всичко се забравя. И все пак за миг си представям как
след месец или дори след година ще минават по улицата и ще
сочат на децата си: „Там някога имаше една жена. Очите й
извличаха като мощни магнити най-дълбоките ни тайни. А какво
можеше да прави с подправките! Чуйте само“.
И ще им разказват моята история.
В късния следобед той влиза бавно през вратата, дядото на I и
га, и спира, за да си поеме дъх.
— Все още ме боли малко, диди, но дойдох да ти благодаря,
да ти кажа какво…
Спира по средата на думата и ме поглежда намръщено.
Продължава да ме гледа така дори и след обяснението ми.
— Как е могла да си тръгне така? Не е редно.
— Не зависеше само от нея. Наложи й се да го направи.
— Но тя имаше такива сили, можеше…
— Не – казвам аз. – Силите не са дадени за това. Вие, с
мъдростта на годините си, би трябвало да знаете това.
— Мъдрост – усмихва се горчиво, после става сериозен. — Но
аз исках да й кажа разни неща.
— Кажете ги на мен, ще се погрижа да ги чуе.
Той свива вежди недоверчиво, намества очилата си, дядото на
Гита, на когото съм отнела удоволствието от това да ми разкаже
историята си.
— Гита върна ли се онази вечер у дома?
Тялото му трепва.
— Откъде знаете това?
— Леля ми разказа. Предупреди ме да ви очаквам, беше
сигурна, че ще се отбиете.
Той се взира в мен известно време. Най-накрая казва:
— Да, върна се с Раму. Майка й беше толкова щастлива, че
цяла нощ готви – риба с горчица, чолар дал* с косос, всички
любими манджи на Гита. Всички седяхме край масата и си
говорехме, говорехме, дори и аз, защото вече бях взел хапчета и
се чувствах по-добре. За нещастие не можех още да ям – цъка с
език, като си спомня цялата тази чудесна храна, отишла на
вятъра. – Както и да е, всички бяхме много щастливи и много
предпазливи, разговаряхме за работа, филми и за далечни
братовчеди в Индия, за да не предизвикаме повече гняв. Аз
особено внимавах. Леля ти щеше да се гордее с мен как успях
да се контролирам, да не питам това или онова, правех само
забележки за американските политически новини. И тогава,
точно преди да отидем да си измием ръцете, Раму каза: е, може
би трябва да поканим твоя приятел на вечеря. А Гита отговори
спокойно: щом си съгласен, татко. Раму каза: само не приемай
това за разрешение и за други неща, а Гита отговори: да, знам.
И това беше всичко. Всички си отидоха по стаите, но с усмивка
на лице.
[* Индийско ястие от вид нахут. – Б.ред.]
Поглежда към мен, тази усмивка все още е там, на неговото
лице.
— Радвам се за тях — казвам аз. – И за вас.
— Бащата и дъщерята толкова си приличат, така горди.
Сигурен съм, че им предстоят още много спорове.
— Няма проблем, стига да не забравят любовта си – вметвам
аз.
— Аз ще им го напомням – потупва се гордо по гърдите.
— Без прекалено много думи, това ми каза да ви предам леля
ми. И да вземете всичкото олио брахми. Да ви охлажда главата,
каза тя. Не, не, без пари, това е прощален подарък от нея.
Той ме гледа как увивам бутилките и ги поставям в торбата.
— Значи тя наистина няма да се върне.
— Така мисля. Но кой знае какво ни готви бъдещето.
Опитвам се да звуча спокойно, макар че тъгата е заседнала в
гърлото ми.
— Имате нейните очи – казва дядото на Гита, като се обръща
да ме погледне на тръгване. – През цялото това време не бях
осъзнал колко са красиви.
Не пита нищо повече, възрастният мъж с очила, който вижда
по-надълбоко от мнозина със съвършено зрение. Не че му
отговарям. Това е нашето негласно споразумение.
— Кажете й – обажда се той за последно, – че й пожелавам
цялото щастие на света. Ще се моля за нея.
— Благодаря ви – отвръщам аз. – Тя определено има нужда от
много молитви.
Но я виж кой идва в магазина ми, млада жена, която никога не
съм виждала, кожата й е тъмна като слива, къдравата й коса е
сплетена в стотици малки плитчици, усмивката й е като току-що
изпечен хляб.
— Леле, толкова е хубаво. Не съм идвала тук преди.
Подава ми нещо, плик. Поколебавам се, но после от
небесносинята униформа и чантата, преметната през рамо, от
птицата на лентата на ръката й се сещам. Това е пощальонката.
— Ха, моето първо писмо – казвам аз и го вземам с почуда.
Вглеждам се в почерка, но той не ми е познат.
— Ваше ли е местенцето?
— Всъщност вече си тръгвам.
Иска ми се да споделя нещо повече с тази жена с приятно
лице, но какво да кажа, за да ме разбере. Може ли някой
въобще да ме разбере?
— Днес е последният ми ден – казвам накрая. – Радвам се, че
получих писмото точно днес.
— И аз се радвам за вас. Отне ни малко повече време, защото
подателят не е написал пощенски код. Нито пък има и обратен
адрес. Ако имаше, щяха да върнат писмото обратно. Вижте.
Поглеждам там, където ми сочи, но очите ми се спират на
името, написано върху плика.
Матаджи. Майко.
Само един човек ме е наричал така.
Дробовете ми са забравили как да дишат. Сърцето ми бие
толкова силно, че със сигурност ще разпилее тялото ми на
парчета като бомба. Краищата на деня се извиват навътре като
обгорена хартия.
— Това писмо означава много за мен – казвам аз. – Благодаря
ви, че ми го донесохте.
Оглеждам се невиждащо сред кафявия въздух, за да намеря
какво да й дам. Вземам плик със златни стафиди, кисмис, за
енергия, която ще й дава сили.
— От моята родина. Подарък.
— Благодаря ви, много мило.
Тя поглежда в чантата си. Защо? Защо се бави толкова
време? Кога ще си тръгне, за да отворя писмото?
После разбирам, че тя също иска да ми подари нещо в
замяна.
 Намира го и ми го подава.
Тънки сребристи правоъгълничета, увити в зелена хартия,
меки на допир. От тях се разнася свежият дъх на мента.
— Дъвка – казва тя, щом забелязва въпросителния ми поглед.
– Помислих, че ще ви хареса. Нещо от Америка, нали знаете, за
из път.
Надявам се, че преди да си тръгне, е видяла в очите ми
признателността ми за този непоискан дар, защото може би за
пръв път в живота си не знаех какво да кажа.
На вратата слънчевата светлина пада върху лицето й, както
беше направила преди толкова много време с лицето на жената
на Ахуджа.
Заключвам вратата след нея. Искам да дам пълното си
внимание на това писмо, на всички думи в него, на скрития
смисъл зад тях.
Развивам една дъвка, пъхам я в устата си. Обилната сладост,
заляла езика ми, ми дава смелост да почна да чета.
Матаджи,
Намасте.
Не знам точния ти адрес, затова не съм сигурна, че това
писмо някога ще стигне до теб, но съм чувала, че
американските пощи са добри, не като нашите, така че се
надявам това да стане. Защото искам да знаеш какво се
случи.
Вече не живея у дома. В друг град съм, но не ми е позволено
да ти кажа кой.
Всичко стана преди седмица, въпреки че мислех за това
месеци наред.
Сещаш ли се за списанието, което ми даде? На гърба му
имаше обяви. На едната пишеше – ако сте малтретирана
жена, обадете се на този номер за помощ. Гледах я дълго
време. Мислех си, защо не. После, какъв срам да разказваш на
непознати, че мъжът ти те бие. Най-накрая захвърлих
списанието на купчината стари вестници, за да го занеса на
пункта за употребявана хартия и да взема пари, както правех
всеки месец.
 Реших да опитам още веднъж. Да загърбя миналото. Какъв
избор имах? Казах му: защо не отида на лекар и да проверя
какво ми има, защо не мога да стана майка.
Той не протестира. Дори за парите, които щеше да струва
това. Може би и той смяташе, че едно бебе ще оправи
нещата, ще ни свърже в споделена любов. Добре, стига да е
жена. Ако е индийка, още по-добре.
Не намерих индийска лекарка, но американската дама каза,
че всичко ми е наред. Може причината да е в твоя съпруг, каза
тя. Може би спермата му не е достатъчно силна. Накарай го
да се провери. Кажи му да не се притеснява. Проблемът може
да бъде решен много лесно.
Но когато му го казах, лицето му потъмня като небе при
буря. Вените на челото му изпъкнаха като сини възли. Какво
ми говориш, каза той, че не съм мъж? Искаш да си потърсиш
някой по-добър? Започна да ме разтърсва и да ме блъска
толкова силно, че чувах как костите на гърба ми пукат, всеки
миг щяха да се счупят.
Моля те, казах аз, аз съм виновна, да забравим това, не е
нужно да ходиш никъде.
Той ме удари веднъж, два пъти, три пъти. Всичко е част от
твоя план, нали? Да накараш американските лекари да
застанат на твоя страна.
Завлече ме в спалнята, хвърли ме на леглото. Свали си
дрехите, каза той. Ще ти покажа дали съм мъж.
Матаджи, бях толкова уплашена, че ръцете ми сами
полетяха към копчетата на туниката ми, както обикновено.
После си спомних какво ми каза ти – никой мъж, съпругът ти
или друг, няма право да те насилва…
Изправих се. Една част от ума ми казваше: той ще те убие
за това. Другата – нима ще бъде по-лошо? Събрах цялата си
сила и казах: аз няма да легна в леглото с мъж, който ме бие.
За момент той застина изненадан като камък. После каза,
така ли? Ей сега ще видим! Впусна се напред, сграбчи блузата
ми и я разкъса. Все още чувам този разкъсващ звук, сякаш
това беше животът ми.
 Не мога да напиша какво друго ми направи. Прекалено
срамно е. Но по някакъв начин беше и за добро. То унищожи и
последното ми колебание, страха, че ще нараня родителите
си. След това лежах там, слушах го как плаче, моли ме да му
простя, слага студен компрес на лицето ми, казва: защо ме
караш да правя тези неща. Когато заспа, влязох под душа и
стоях под горещата вода, търках и търках, дори се ожулих,
докато почувствах, че ще свлека цялата си кожа. Гледах как
мръсната вода се изцежда в канала и знаех, че трябва да си
тръгна. Ако родителите ми не ме обичат достатъчно, за да
го разберат, мислех си аз, то нека така да бъде.
На следващата сутрин той ми каза да не излизам никъде,
ще си вземе половин ден почивка, ще си дойде за обяд с
изненада за мен. Знаех какви са изненадите му, бижута,
сарита, неща, които не можехме да си позволим. Той вярваше,
че те ще ме накарат да забравя. Гадеше ми се при мисълта,
че ще трябва да ги нося. В мига, в който колата му зави зад
ъгъла, отидох при купчината със стари вестници. Отначало
не можах да намеря списанието. Бях толкова уплашена.
Помислих си, че той някак го е видял и го е изхвърлил, че ще
трябва да живея с него завинаги.
Прерових купчината отново. Главата ми беше замаяна, бях
толкова притеснена, че може да се прибере по-рано. Когато
най-накрая намерих списанието, се разплаках. Почти не можех
да говоря, когато позвъних на онзи телефон.
Жената на линията беше много мила. Тя беше индийка
също като мен, разбра всичко, без да се налага да й обяснявам
много. Каза ми, че съм постъпила добре, задето съм се
обадила, че ще ми помогнат, ако съм сигурна в решението си
и наистина искам да го направя.
Събрах си багажа, взех си документите, някои сватбени
бижута, всички пари, които успях да намеря. Не исках да
докосвам нищо негово, но знаех, че трябва да оцелея.
Две жени ме взеха от автобусната спирка. Докараха ме до
тази къща, в друг, отдалечен град.
Не знам какво ще правя сега, матаджи. Дадоха ми много
книги, които да прочета. За правата ми. Истории на други
жени като мен, които сега имат нов, по-добър живот.
Истории на жени, които са се върнали при мъжете си и са
били пребити до смърт. Казаха ми, че ако искам да се обадя в
полицията, ще ми помогнат. Ще ми помогнат и да започна
малък шивашки бизнес, ако желая. Предупредиха ме, че няма
да бъде лесно.
Тук има и други жени. Някои плачат през цялото време.
Някои изобщо не говорят. Страхуват се да повдигнат
обвинения, страхуват се да напуснат това място. Черепът
на една жена, също индийка, е бил счупен с гаечен ключ.
Понякога я чувам да се моли. Рама*, прости ми, че напуснах
съпруга си. Аз дори не се моля. Кого да помоля да ме
благослови? Рама, който прогонва бедната бременна Сита в
гората заради клюките на хората? Дори боговете ни са
жестоки към съпругите си.
[* Рама – герои на поемата „Рамаяна“. В индуизма го
почитат като аватар, превъплъщение на бог Вишну, а
съпругата му Сита е въплъщение на богиня Лакшми. След
като Сита е отвлечена от демон, Рама се усъмнява в
невинността й (въпреки че огненото изпитание, на което се
подлага доброволно, го потвърждава) и я прогонва. Тя ражда в
гората синовете му, близнаци, а когато след години Рама се
разкайва за стореното и я моли за прошка, Сита отказва и
моли земята да я приеме в недрата си. — Б.пр.]
В някои дни и аз се страхувам. И съм много потисната.
Оглеждам стаята, която споделям с други две жени.
Притежаваме само това, което сме донесли в куфарите си.
Нямам място, където да се уединя. Шест жени ползваме една
баня, навсякъде висят сушащи се дрехи. Миризмата на кръв
от месечните ни цикли. Мисля си за моя чист дом. И тогава
умът ми започва да ми играе номера, напомня ми за
щастливите мигове, които сме имали, как понякога той беше
толкова мил, как в петък вечер носеше видеокасети и пица,
как седяхме на дивана, гледахме стари филми и се смеехме.
Всеки ден чувам гласове в главата си. Те ми шепнат: той е
научил урока си, сега нещата ще бъдат различни, толкова ли
ще е лошо да се върнеш?
 Опитвам се да ги изтласкам. Спомням си какво ми каза
точно преди да си тръгна от магазина. Повтарям си го
отново и отново – аз заслужавам достойнство, заслужавам
щастие.
Матаджи, моли се за мен да остана достатъчно сипна,
докато го намеря.
Твоя Лалита
Буквите се размазват пред очите ми. Това сълзи на радост ли
са или на тъга? Да, моя Лалита, открила най-накрая себе си, ще
се моля за теб. О, подправки, о, всички сили на света, не й
позволявайте да се предаде. Дъще, родилният проход е винаги
тесен, задушаващ. Но онова първо поемане на въздух с пълни
гърди, на свобода, ах… Моля се за теб.
Междувременно ще счукам малко бадеми и чаванпраш,
билката, която укрепва организма и дава сила на мисълта и
тялото, и ще пръсна праха пред вратата, за да може вятърът да
го отнесе до къщата, където чакаш. Ще го направя сега, в
малкото късче време, което мие останало.
Отварям вратата, за да пръсна чаванпраша и ето го и него, на
горното стъпало, лицето му е изненадващо близко до моето,
Джагджит, с яке от истинска кожа, гледа през мътното стъкло
към плаката на школата на Квези. Джагджит, чиито приятели го
наричат Джаг.
Благодаря ви, подправки, вече бях загубила надежда.
Той отскача с леко озъбване назад, ръката му инстинктивно
полита към джоба му, после се успокоява.
— Ей, госпожо, не бива да стряскате така хората. Може да си
изпатите.
Усмихвам се, мисля си да му кажа: „Е, все пак това е моето
стъпало“. Но дали това все още е вярно?
— Ти също ме уплаши.
— Уплашил ли? Не съм казал, че аз съм се уплашил.
На ушите му проблясва сребро, когато тръсва глава. После ме
поглежда по-внимателно на бледата вечерна светлина.
— Чакайте малко. Вие не сте старата госпожа, която държеше
магазина.
 Очите му се взират в мен с нов интерес, Джагджит, който още
няма и четиринайсет години, но е пораснал прекалено бързо в
тази нова Америка.
Разказвам му версията за племенницата. После добавям:
— Но аз знам кой си.
— Така ли?
— Леля ми каза, че може да наминеш. Каза: „Този Джагджит е
едно хубаво момче, с много потенциал. Може да стане всичко,
което пожелае“.
— Тя ли е казала това?
За момент лицето му грейва от детинско удоволствие, после
помръква отново. Мислите му са пълни със звуци на насилие.
Джагджит, покорителю на света, какво си направил, кого си…
Лицето на Харун, бледо под бинтовете, проблясва пред мен за
миг, но не, не може да бъде, няма да мисля за това.
Тило, рано или късно ще се случи, пътят му е начертан.
— Ще си купиш ли нещо? – питам аз. Искам той да влезе в
магазина. Посочвам му табелата за разпродажбата. – Днес е
подходящ ден. Може би майка ти има нужда от нещо?
Но вече знам, че той отдавна не пазарува за майка си.
— Не. Просто минавах оттук, без причина. И спрях… Може би
заради плаката – кимва с брадичка към него.
— Харесва ли ти каратето?
Подправки, направете го, нека да стане, нека да стане.
Той свива рамене.
— Никога не съм пробвал. Нямам толкова пари. Пък и имам
други неща да правя. Ще тръгвам.
Краката му вече се насочват отново към нощните улици.
Мисля трескаво, а не съм много добра в това. И тогава ми
хрумва.
— О, за малко да забравя. Леля ми остави нещо за теб.
— Така ли?
— Да. Каза, че е много важно. Ей сега ще го намеря, влез
само за малко.
Той се поколебава.
— Нямам време. – Но после любопитството му надделява, все
пак Джагджит е още момче. – Добре де, само минутка.
 — Само минутка – казвам аз. В мислите си вече съм във
вътрешната стая. Завързвам краищата на торбичката с парите,
пиша бележката, която ще пъхна вътре.
— Мислиш ли, че постъпих правилно? – ще попитам по-късно
Рейвън, докато лежим в леглото. – Тогава ми се стори
идеалното решение, всички тези пари, които иначе щяха да
бъдат пропилени. Но сега вече не съм сигурна.
Между веждите му ще се спусне дълбока като кладенец
бръчка на съмнение. Но той иска да бъда щастлива. Затова ще
каже:
— Мисля, че си направила най-доброто в случая.
И все пак отвътре ме гризе предчувствие за нещо лошо.
— Бяха повече от хиляда долара. Ами ако ги използва за
нещо лошо, нали знаеш, наркотици, оръжие, вместо да се
запише в школата на Квези?
— Вярвай – ще каже той. – Вярвай в него, вярвай във
вселената. Шансът е петдесет на петдесет. Повече, отколкото
беше шансът аз и ти да се срещнем.
Ще повдигне ръката ми от завивката на леглото и ще я
целуне.
Ще потъркам брадичката му, леко наболите гъделичкащи
косъмчета, ще вдишам миризмата му. Прав е.
— Помисли си за лицето му. Как изглеждаше, когато отвори
торбичката? Когато тръгна към вратата?
Ще си спомни изненаданите очи на Джагджит. „За мен ли са?”
Как препрочита бележката отново и отново.
— Знаете ли какво пише? – попита той.
— Не. Ще ми я прочетеш ли? – отвърнах аз, лъжейки най-
безсрамно.
— Пише: „За Джагджит, моя покорител на света, за да
започне живота си наново“. И още: „Използвай силата, не бъди
използван от нея”
— Звучи ми добре. Моята леля е мъдра жена – усмихвам се
аз. После свалям плаката от вратата и му го подавам. – Отиди
там.
В очите му се е появил нов блясък, видения за невъзможно
високи удари с крака, ръце, които чупят стени от тухли. Силни
удари, с които можеш да разбиеш сърцето на противника си,
деликатни и нежни като танц движения. Слава и богатство, може
би филми, като Брус Ли. И бягство от света, в който живее сега,
във вечността.
Но виждам и тревогата му. Джагджит, който вече знае, че
пътят назад е два пъти по-дълъг. Препречен от стоманени
остриета, които преди ги е нямало.
— Не знам дали нашите ще ми позволят.
Но има други хора предвид.
Давам му плик с ладду, бесан и каменна захар за защита. За
да бъде твърд в решенията си. Казвам му:
— Как ще знаеш дали е възможно, ако не си опитал. Така би
казала леля ми.
Той ми се усмихва малко уплашено, но широко и открито.
— Предайте й благодарностите ми. Кажете й, че ще се
постарая.
— Вярвам ти – ще прошепна аз в леглото на Рейвън в тази
последна своя нощ, докато си спомням как Джагджит изчезва в
нощната мъгла. Ще отправя молитвата си, ще се надявам,
защото това е единственото, което мога да направя. – Джагджит,
вярвам ти, че ще го направиш.

Най-накрая денят свършва, всички клиенти си отиват, всичко в

магазина е продадено или подарено, с изключение на това,
което ми е необходимо за огъня на Шампати.
Огънят на Шампати, синият пламък, зеленият въглен, звукът
на пожара, подобен на звука на дъжда… Какво ще правите с
това тяло, дадено ми от подправките? Къде ще отнесете това
сърце, което обрекох отново на тях?
И болката. Ще има ли…
 Спри. Ще имаш достатъчно време за това по-късно. Сега е
моментът за семената, които събра, без да подозираш онзи ден
в „Сиърс“, да ги засадиш тук и да ги полееш с водата на
непресъхващата река на желанието.
Обличам бялата рокля, която Рейвън ми подари, пяна и
аромат на цветя се спускат край тънкия ми кръст и бедра, шепот
и блясък около голите ми крака. Пълня малка копринена кесийка
с прах от корен на лотос, билката на вечната любов. Завързвам
я на копринено въженце около шията си така, че кесийката да
легне между гърдите ми, които ухаят на зряло манго.
Сега вече съм готова. Отивам в задната стаичка, където то
виси на стената, махам парчето плат, което го покрива, и
поглеждам, аз, Тило, която и без това съм нарушила толкова
много нравила, че е безсмислено да ги броя.
Колко много време е минало, откакто съм се огледала за
последно!
Огледало, какво ли ще ми покажеш?
Смаяна съм от лицето, което ме гледа отсреща, младо и
същевременно без възраст, оживяла фантазия на фантазиите, в
която подправките са вложили цялата си мощ. Челото се издига
безкрайно високо като листо на водна лилия, изящно прав нос.
Устата е извита като лъка на Мадан, бога на любовта, устните са
с цвета на – просто няма други думи, с които да го опиша –
натрошени червени люти чушки. За целувки, които ще изгарят и
ще поглъщат любимия.
Това е лице, което не разкрива нищо, лице на богиня,
неосквернено от смъртните недостатъци, отдалечено във
времето като рисунките в пещерите Аджанта*.
Само очите са човешки, раними. В тях виждам Наян Тара,
виждам Бхагавати, виждам Тило, която бях. Големи, сияещи от
радост очи, но ми казват нещо, което не съм очаквала.
Може ли красотата да предизвиква страх? Виждам в очите си,
че моята красота ме ужасява.
[* Пещерите Аджанта – едно от чудесата на Индия.
Религиозен комплекс, издълбан в скалите от будистки
монаси, включващ помещения за живеене и храмове. Има
изумителни рисунки и скулптури. Обитаван между II в. пр.Хр. и
VI в. сл.Хр. – Б.пр.]

И ето го потрепването по вратата.

Движа се като през дълбока вода, аз, която бях чакала цял
живот – макар че го разбирам едва сега – този кратък миг,
разцъфтяващ като фойерверк в среднощното небе. Цялото ми
тяло трепери от желание и страх, защото правя това не само
заради Рейвън, но и заради себе си. И все пак.
Поставям ръка на топката на вратата и застивам на място.
О, Тило, ами ако истинската нощ е много по-кратка от
въображаемата? Ако тази любов между мъжа и жената, устни до
устни, тяло до тяло, сърце до сърце е по-жалка от…
— Тило – провиква се той от другата страна. – Отвори ми.
Но когато отварям, той застива неподвижно. Докато аз хващам
нежно лицето му с ръце и казвам:
— Рейвън, това съм аз.
Най-накрая той проговаря:
— Не съм и мечтал за такава красота. Не смея да те докосна.
Хващам ръцете му и ги поставям на кръста си, смея се
закачливо, но и свенливо.
— Нима тялото е от такова значение? Не виждаш ли, че съм
същата Тило?
Той се вглежда отново в мен. После ръцете му ме притискат
по-силно.
— Да – казва и заравя глава в косата ми, която се спуска като
водопад по раменете ми. – Виждам го в очите ти.
— Тогава ме вземи, Рейвън. Люби ме.
А в сърцето си добавям: недей да губиш време, побързай.
Но първо трябва да свърша едно последно нещо.
Рейвън спира колата пред сивата сграда. Очите му оглеждат
подозрително мрачното стълбище.
— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб?
Кимвам и притискам до гърдите си пакета, който нося. Не
искам да мисля какво би казал, ако знаеше съдържанието му.
 По целия път нагоре по виещите се стъпала, миришещи на
стари чорапи, един глас дълбае в главата ми като ръждив
гвоздей. Гласът на Първата майка, моят глас. Вече няма
разлика.
Тило, знаеш ли какво правиш?
Стискам зъби и мълча, защото наистина не знам. Защото
когато си представях този момент в мислите си, понякога ме
обземаше страх, че постъпвам неправилно. Но на глас казвам:
„Насилие за насилие. Понякога това е единственият начин“.
Когато бутам вратата на апартамента на Харун, тя се отваря.
Радвам се, но същевременно съм и ядосана, че не е по-
предпазлив. Харун, още ли не си си взел поука?
Стаята му е пълна с неподвижни мрачни форми. Леглото му, I
ялото му, кана с вода, незапалена нощна лампа, книга, от която
някой му е чел. Само бинтовете му светят като предупреждение.
Главата му е извърната настрани. Мисля, че спи.
Не мие приятно, че ще го събудя, но трябва.
— Харун.
При шепота на гласа ми той помръдва малко, като насън.
— Лейдиджан.
Езикът му се преборва трудно с думата, но я произнася с
удоволствие.
— Откъде знаеш, че съм аз? – питам изненадана.
— От начина, по който произнасяш името ми – казва той,
гласът му е уморен, но усещам усмивката в него дори и сред
мрака. – Въпреки че гласът ти днес звучи различно, някак по-
сладко, по-силно.
— Добре ли си? Лекарят идва ли отново?
— Да. Той е много мил, както и Шамсур-сааб и сестра му. –
Последната дума е произнесена по-високо. – Не искат никакви
пари от мен. Тя ми готви, сменя превръзките, седи до леглото и
ми разказва истории, за да не се чувствам самотен.
Ах, Хамида. На това се надявах.
— Харун, не си ли ядосан за това, което стана?
— Лейдиджан… – устата му се свива като бръснач. – Разбира
се, че съм. Ако хвана тези кучи синове, тези свине… – Млъква
за момент, припомня си случилото се, представя си бъдещето.
После си поема дълбоко дъх. – Но освен това се чувствам и
голям късметлия. Все още трудно виждам с лявото око, но
докторът каза, че благодарение на милостта на Аллах и
неговите умения, скоро ще бъде като ново. И намерих такива
приятели – сега са ми като семейство. Дори малкото момиченце
на Хамида, Латифа, чийто глас е като славей. Щом се оправя,
ще отидем всички на цирк.
— Харун, дойдох да се сбогуваме.
Той се опитва да се изправи.
— Къде отиваш, лейдиджан? – протяга се ръката му към
нощната лампа.
— Не, Харун, не светвай.
Но той вече е натиснал копчето. Поема си рязко дъх, притиска
с длан ребрата си при внезапната болка.
— Госпожо, каква е тази магия? Защо?
Изчервявам се под неговия поглед. Няма как да му обясня, без
да ме помисли за лекомислена. Но Харун с новото си, отворило
се за другите сърце разбира повече, отколкото съм се надявала.
— Ааа… — в гласа му се долавя съчувствие, но и
притеснение. — А след това? Къде ще отидеш? Ами магазинът?
— Не знам – казвам и страхът е като солена вълна, в която
отново започвам да се давя. – Мисля, че ще се върна у дома,
Харун, но винаги има път назад.
Той хваща ръката ми, Харун утешителят, нашите роли сега са
сменени.
— Не и за мен, лейдиджан. Но за теб, може би – кой знае? Ще
отправя молитва към Аллах за твоето щастие.
— Имам нещо за теб. И после трябва да си тръгна.
— Почакай само още две минути, лейдиджан. Хамида ще
дойде веднага след като приключи с готвенето. Тази вечер с
приготвила нещо специално – козе къри с паратха. Тя е добра
готвачка, знае как да смесва подправките, със сигурност ще го
харесаш. – Чувам радостната нотка на гордост в думите му. – Тя
ще се радва много да те види отново. За нас ще е чест, ако
останеш на вечеря.
После пита, моят любопитен Харун:
— Какво си ми донесла?
 И внезапно знам какво да правя. И се радвам като човек,
който нощем върви към пропаст и точно преди да направи
последната крачка, пътят му е осветен от светкавица и той
вижда фаталния ръб.
— Всъщност то е и за Хамида, за двама ви.
Бутам вързопчето с червените люти чушки зад гърба си,
превърнати в стрелящо желязо. Протягам се към шията си и
свалям кесийката с корена от лотос. Поставям го в ръцете му.
Съжалението се обвива като мъгла около сърцето ми (о,
Рейвън), но аз не му обръщам внимание.
— Тя трябва да носи това в деня на сватбата ви – казвам аз, –
за да имате живот, изпълнен със страстна и искрена любов.
Сега той се изчервява.
— Предай й много поздрави от мен – казвам вече на вратата.
– И Харун. Внимавай.
— Да, лейдиджан. Взех си поука от грешките си. Хамида също
все ми говори за това. Вече няма да има работа късно вечер,
няма да правя курсове в опасни квартали, няма да качвам
клиенти, за които имам лошо предчувствие. И ще държа на
предната седалка бейзболна бухалка. Шамсур вече ми даде
една.
Маха ми ведро с ръка, Харун, който сега има толкова много
неща, за които си струва да живее, за когото имигрантската
мечта стана реалност по начин, какъвто не си е представял.

— Нямаше те цяла вечност – казва Рейвън. – На

приглушената светлина от уличните лампи очите му ме гледат
обвинително. – Защо изглеждаш толкова доволна?
— Рейвън! – засмивам се, спомняйки си момичетата
бугенвилии от магазина. – Да не би да ревнуваш?
— Можеш ли да ме виниш? Виж се само!
Докосва нежно лицето ми. Придърпва ме към себе си за
дълга, спираща дъха целувка, която изгаря гърлото ми, изучава
очертанията на тялото ми. После става сериозен.
 — Знам, че звуча като глупак, но ми се струва, че можеш да
изчезнеш всеки миг. Като че ли разполагаме със съвсем малко
време. – Отдалечава се малко, за да ме вижда по-добре. – Кажи
ми, че се държа като глупак.
— Глупаче – казвам аз, свеждайки поглед към пръстите си,
взирам се в техния розов блясък.
— Ей, пакетът още е у теб. Мислех, че затова отиваш горе, да
го дадеш на своя приятел.
— В последния момент реших друго. Рейвън. Ще ме закараш
ли на още едно място?
Той въздъхва.
— Жено, не прави това с мен.
— Ще ни отнеме само няколко минути.
— Е, добре. Но бъди бърза, става ли?
Когато спира двигателя, го целувам по очите, плъзгам устните
си по веждите му, по меките кухини под тях.
— За да мислиш за мен, докато се върна.
Той простенва престорено.
— Мисля, че търпението ми е на привършване.
Разсмивам се, доволна от новата си сила. Защото за първи
път в живота си мога да накарам мъж да говори така.
Слабо осветеният пристан изглежда много дълъг, водата е
черна, а пакетът ми тежи. А може би това е тежестта на сърцето
ми. Дъхът ми пулсира в гърдите. Страхувам се, че никога няма
да стигна до края.
Без да го желая, онзи стар копнеж ме изпълва отново. Змии,
къде сте…
Думите са като снежинки, топящи се върху фаровете на кола.
Вече ги няма. Знам, че още не е време за тях.
Подправки, съжалявам, казвам, застанала на самия ръб на
кея над тъмната вода. Но най-накрая мисля, че постъпвам
правилно. По-добре е за Харун да изживее живот, изпълнен с
любов, а не с омраза и болка, които ще доведат само още и още
от своя вид със себе си.
Трябваше да помислиш за това преди, Тило. Гласовете им се
появяват изневиделица, отникъде и отвсякъде, като в номер на
фокусник. След като ни пробуди, трябва да ни използваш.
Нещо трябва да бъде унищожено. Ти ни кажи какво да е то.
Подправки, ще ви изпея песента на умилостивяването. Не
може ли поне веднъж да не тръгнете по този път, а по пътя на
прошката?
Светът не действа по този начин, глупава Повелителко.
Ти, която мислиш, че можеш да върнеш обратно нагоре
спускащия се водопад или че можеш да угасиш огнените
пламъци на горския пожар. Или както би казал мъжът в онази
кола – да задържиш в ръцете си вече отлетялата в небесата
птица.
Не го забърквайте, подправки, това е между вас и мен.
Пакетът в ръцете ми започва да пари все по-силно. А може би
това е гневът му. Тило, не биваше да си играеш със сили, които
не си способна да проумееш. Унищожението, което пробуди и
тласна към живот, ще засегне всички около теб. Целият град
ще се разтресе.
Няма какво друго да си кажем, обръщам се отново към тях,
устните ми са сухи от внезапния страх, от който би трябвало да
се отърся, но не мога. Навеждам се и пускам пакета във водата.
Той блести леко, нажежен до бяло. Когато най-накрая потъва,
отново си поемам свободно въздух. И ето какво казвам, преди
да поема по дългия си път назад.
Подправки, започнете с моя живот, ако искате. Вземете мен
първа. Излейте омразата си върху мен.
Тило, колко малко все още разбираш. На дъното на гласа се
чува съскане, като капки вода, изпаряващи се на гореща
желязна ютия. Или пък е нечия въздишка. Както водопада,
лавината или горския пожар, така и ние не изпитваме омраза.
Просто правим това, което трябва.

Рейвън живее на последния етаж на сграда, която ми се

струва най-високата в света. Стените й са от стъкло. Докато
асансьорът ни качва нагоре, виждаме как целия блещукащ град
се отдалечава под нас. Струва ми се, че летим.
 Отваря ми вратата със замах.
— Добре дошла в дома ми.
Гласът му леко потреперва. С изненада осъзнавам, че е
нервен, моят американец. Дълбоко в мен се надига вълнение.
Любов и ново желание – да успокоя този мъж.
— Красиво е – казвам аз и наистина е така. Навсякъде около
нас има светлини, въпреки че не мога да кажа откъде идват. Мек
бял килим, в който стъпалата ми потъват до глезените. Големи
ниски дивани с мека бяла кожена тапицерия. Масичка за кафе,
изчистен стъклен овал. Една голяма картина на стената,
искряща с цветовете на изгрева, а може би това е сътворението,
началото на света. В ъгъла, под голям фикус – статуя на апсара,
женския дух на водата и дъжда, танцьорка в двора на боговете.
Коленича, за да докосна острите й очертания. Имам
чувството, че докосвам собственото си лице.
В спалнята цари същият ненатрапчив лукс, същата
изненадваща пустота. Легло, покрито с везана копринена
завивка, бяло върху бяло. Лампа. Голям шкаф, пълен до тавана
с книги, които са били четени до късно в безсънните нощи.
Другата стена е изцяло стъклена. През нея виждам светлини,
малки жълти точици, блещукащи в небето, после мрака, спускащ
се над залива. Единствената украса в стаята е батик на Буда,
повдигнал лотосовата си ръка в знак на състрадание.
О, Рейвън, моят плейбой, моят американец, забавляващ се до
зори, никога не бих предположила това.
Сякаш отговаряйки на моите мисли, той казва:
— Направих малко промени, изхвърлих голяма част от
боклуците си. Представях си, че си тук. Харесва ли ти?
— Да.
Гласът ми е тих. Поразена съм, че някой е изградил дома си
около представата за мен. И съм изпълнена с вина заради това.
— Макар че всъщност е без значение – добавя той, – защото
съвсем скоро няма да сме тук, нали?
— Да, скоро – отвръщам аз през стиснати устни.
Рейвън загасва лампата. На студената сребърна лунна
светлина усещам дъха му зад гърба си, аромата му на бадеми и
праскови. Обгръща ме през кръста. Допира устни до ухото ми,
шепотът му е топъл като кожа.
— Тило.
Затварям очи. Той целува раменете ми, шията, малки целувки
по всяко възелче на гръбнака ми. Обръща ме с лице към себе
си, разкопчава роклята ми и я оставя да се свлече в краката ми.
Ръцете му се местят плахо като гълъбици по тялото ми.
— Тило, погледни ме, докосни ме и ти.
Прекалено ме е срам, за да отворя очи, но пъхам ръката си
под ризата му. Кожата му е стегната и гладка навсякъде, освен
на ключицата, където има малък назъбен белег, свидетелство за
стара битка. Той предизвиква в мен нежност, която ме
изненадва, защото винаги съм мечтала за силата на
съвършенството. Сега обаче откривам, че човешкото
несъвършенство също притежава могъщество. Целувам белега
и чувам как дишането му се учестява. После устните му са
навсякъде, езикът му ме дразни, кара ме да изляза извън кожата
си, да стана друга. Никога не съм мислила, че ще науча уроците
на насладата толкова бързо, наслада, която тече из тялото ми
като топъл мед, от пръстите на краката, през всяка пора на
кожата ми.
Сега сме в леглото, стените се срутват около нас, звездите
сияят в косите ни. Той ме повдига върху себе си, косата ми
покрива лицето му като песен на река.
— Така, мила моя.
Но аз знам вече как. Макарадвадж, царят на подправките, ми
казва какво да правя и аз го правя, и Рейвън се смее тихо от
удоволствие — Тило! – и после простенва и потръпва.
Гласът на подправката е в главата ми. Използвай всичко.
Уста и ръце, нокти и зъби, миглите си, пърхащи по кожата му,
този специален поглед на очите ти. Давай и вземай обратно,
дразни го. Както е правила най-великата куртизанка в двора
на царя бог Индра.
Нека той да бъде откривателят на земята, която си ти,
планини и езера и градове. Позволи му да проправи пътища
там, където никой не е бил преди. Нека най-накрая влезе в
най-дълбоката и най-непознатата част от теб, плътни лози,
вик на ягуар, замайващият аромат на дивата тубероза,
раджанигандха, цветето на сватбената нощ. Защото не е ли
любовта тази илюзия, че двамата се разкривате изцяло един
на друг, че между вас вече няма разстояние, което да ви дели.
О, макарадвадж, защо казваш „илюзия“? Искам да дам на
този мъж всичките си тайни, моето минало и моето
настояще.
А твоето бъдеще? Ще му кажеш ли, когато спрете да се
любите, че този първи път е и последен? Ще му кажеш ли за
огъня на Шампати?
— Тило – провиква се силно Рейвън и придърпва бедрата ми
към себе си, отново и отново, кост до кост, докато усещам
горещото освобождаване, което обзема и двама ни. Докато
ставаме едно тяло и много тела, и не-тяло едновременно.
И тогава изпитвам тъга, горещината напуска кожата ми, както
последния цвят, който изчезва от вечерното небе, и потръпвам
от студ. Част от мен умира, заглъхваща песен, която чувствам
във всяка костица, във всеки чуплив косъм, във всеки крайник,
възвръщащ се към предишната си форма. Дали Рейвън също го
усеща?
Дали подправките вече ме изоставят?
Тило, не мисли сега за това.
Нека полежим така, в прегръдките си, под тази завивка, бяла
като искреността, докато дишането ни се успокоява. За миг поне
ръцете му ме прегръщат и пазят като бойна кула, която времето
не може да превземе. Уста до уста, шепнем сънливо тихи нежни
думи, които могат да ти се сторят безсмислени, дори глупави,
ако не ги чуваш със сърцето си. Миризмата на любовна пот по
кожата му. Ритъмът на кръвта му, който вече познавам така
добре, както своя.
Тази нежност след задоволяването на желанието, какво може
да бъде по-сладко от нея?
Точно преди да заспя, го чувам как казва:
— Тило, мила, не мога да повярвам, че ще бъдем заедно цял
живот, че всяка наша нощ ще е такава.
Но вече съм потънала прекалено дълбоко в реката на съня, за
да му отговоря.
 Вие, които имате повече познания за правенето на любов,
питам ви: когато спите в ръцете на любимия си, сънувате ли
неговите сънища? Защото това виждам аз зад спуснатите си
клепачи. Секвои с червена кора и евкалипти, обагрени в
невинно синьо, катерици между клоните на дърветата, гледащи
с копринено кафявите си очи. Земя, на която да растеш, да се
променяш. Зима е, пещерите са студени, пълни с дима от
огньовете, водопадите са замръзнали мълчаливо. Лято е,
усещам песъчливата пръст под босите ни крака, под голите ни
гърбове, докато се любим сред полетата от диви макове.
Рейвън, сега знам, че си прав, мястото, което наричаш земен
рай, ни чака някъде. И ме пробожда болка от желание по него,
защото осъзнавам, че никога няма да отида там с теб. Моето
време свършва.
Той се размърдва и простенва тежко, сякаш е чул мислите ми.
Прошепва някаква дума, която звучи като „огън“.
Застивам. Мой американецо, да не би да сънуваш моя сън?
За момент изплува от дълбините на съня си и ми се усмихва
разсеяно, сгушва се по-близо до мен, потърква се в рамото ми, и
шията ми.
— Мое тропическо цвете – казва той. – Моя загадъчна
индийска красавице.
После се унася отново.
Американецо, хубаво е, че ми напомни коя съм, защото бях на
път да се изгубя в теб. Ти ме обичаш заради цвета на кожата ми,
заради акцента, с който говоря, заради чудатостта на моите
обичаи, обещаващи ти магията, която вече не намираш в жените
от своята земя. В своя копнеж ти ме създаде, превърна ме в
нещо, което не съм аз.
Не те обвинявам. Може би аз направих същото с теб. Но как
може почвата на погрешните представи да подхрани стръковете
на любовта? Дори без подправките да се изправят помежду ни,
ние все някога щяхме да се провалим. И може би щяхме да се
намразим.
Затова е по-добре, че става така.
Мисълта ми дава сила да откъсна тялото си от твоята
топлина. Да направя това, което трябва, преди да се събудиш.
 В чекмеджето в кухнята намирам лист и молив. Започвам да
пиша.
Бележката ми отнема много време. Пръстите ми треперят.
Непокорните ми очи искат да се разплачат. Умът ми ражда само
любовни думи. Но най-накрая свършвам. Отварям шкафчето в
банята и увивам бележката около пастата за зъби, за да съм
сигурна, че Рейвън ще я намери на сутринта.
После го събуждам.
Спорим, първата ни любовна кавга. (И последната, казва
гласът в главата ми.)
Трябва да се върна в магазина, казвам на Рейвън. Той е
притеснен. Защо не останеш тук до сутринта, да се любим на
изгрев-слънце? Ще ми направи закуска в леглото.
О, Рейвън, само ако знаеше колко много бих искала…
Но на зазоряване, когато огънат на Шампати се разгори,
трябва да съм възможно най-далече от теб.
Нарочно заговарям с по-студен глас, казвам му, че трябва да
остана сама, че имам нужда да обмисля всичко.
— Да не би да ти омръзнах вече?
Рейвън, Рейвън, плача в сърцето си.
Казвам му, че има нещо спешно, което трябва да направя и
което не мога да му обясня.
Устните му се притискат една в друга обидено.
— Мислех, че вече няма да имаме тайни помежду си. Че ще
споделим живота си, целия, отсега нататък и завинаги. Нали
това ми обеща с тялото си?
— Моля те, Рейвън.
— А нашето специално място? Няма ли да го потърсим
заедно?
— Защо да бързаме?
Изненадана съм от умелата преструвка в гласа си, въпреки че
стомахът мие свит на кълбо.
— Не бива да губим повече време – гласът на Рейвън е
напрегнат, – сега, когато се открихме. От всички хора ти най-
вече би трябвало да знаеш колко несигурен е животът, колко е
крехък.
 В ушите ми кръвта ми се блъска като ехо – крехък, крехък.
През прозореца навън звездите шеметно се запътват към
утрото.
— Добре – казвам най-накрая на Рейвън, защото съм
прекалено страхлива и не мога да гледам как истината ще се
разбие в очите му. – Ела на сутринта и ще дойда с теб.
Съвсем тихо добавям: Ако още съм там.
Знам, че няма да бъда.

Пътуваме в мълчание. Рейвън, все още сърдит, си играе с

настройките на радиото. Животните в зоологическата градина на
Оукланд се държали странно цяла вечер, викали, крещели,
казва водещият на едно от нощните предавания. Певец с
писклив глас ни информира, че ако пътуваме по-бързо от
скоростта на звука, със сигурност ще изгорим.
Огън на Шампати, колко бързо пътуваш, колко ярко ще
изгоря?
Виждам в мислите си бележката, която Рейвън ще намери в
банята си. Ще я прочете с все още сънените си очи, пазещи
върху клепачите си формата на моите устни. Очи, които ще
отвори широко от изненада, докато изтърсва вълната на съня от
тях.
Рейвън, прости ми, пише на бележката. Не очаквам да
разбереш. Искам само да ми повярваш, че нямам друг избор.
Благодаря ти за всичко, което ми даде. Надявам се, че и аз
съм ти дала нещо, поне малко. Нашата любов нямаше никакъв
шанс, защото беше основана на една фантазия, твоята и
моята. За това какво е да си индиец. Какво е да си
американец. Но там, където отивам – не знам дали ще е
живот или смърт – ще запазя нейната кратка болезнена
сладост. Завинаги.
 Не отварям вратата на магазина, докато Рейвън не се
отдалечава съвсем. Страхувам се от възмездието, което мога да
намеря вътре заради този последен акт, заради любовта,
открадната по начин, който Повелителката никога не би
трябвало да си позволява.
Но всичко си е както съм го оставила. Разсмивам се. Струва
ми се, че ще припадна. През цялото време съм се притеснявала
за нищо. Ще стане така, както каза Първата майка – ще вляза в
огъня на Шампати и ще се събудя на острова, за да поема
нейната роля. О, наказание ще има, не се съмнявам в това.
Може би белег, издълбан в кожата ми, за да ми напомня винаги
за прегрешението ми, може би (защото чувствам, че костите ми
вече се променят) още по-старо и по-грозно тяло, с всички болки
на старостта.
Минавам между празните рафтове, казвам им „сбогом“,
припомням си изживените мигове. Тук Харун за пръв път вдигна
към мен дланта си, за да разчета бъдещето му, тук жената на
Ахуджа се наведе с възхищение към красивото сари в цвета на
нежното сърце на папая. Тук Джагджит стоеше зад майка си,
невинен със зеления си като папагал тюрбан. Но имената им
вече изчезват от съзнанието ми, лицата им, дори тъгата им –
вече съм ги забравила, сякаш отдавна съм си тръгнала оттук.
Рейвън, дали и теб ще забравя?
Едва след като съм минала почти през целия магазин, го
усещам, почти недоловимо, като светлината и сенките, които се
редуват в нощното небе, когато минава падаща звезда.
Старата Тило би го разпознала веднага.
Магазинът е празен, само обвивка. Каквото и да му беше
вдъхвало живот и душа, вече го няма.
Подправки, какво означава това?
Но нямам време да стоя и да се чудя. Третият ден
приближава към края си. Чувам как планетите се въртят все по-
бързо, часовете препускат из небето като бесни метеори. Почти
нямам време да приготвя огъня на Шампати.
Събирам на едно място всичко, останало в магазина –
подправки, дал, чували с атта, ориз и баджра – и правя клада в
средата на стаята. Разпръсквам над нея подправката с моето
име, сусама, зърнестия тил, за да ме обвие и закриля в дългото
ми пътуване. Събличам бялата рокля, потрепервам леко. Не
бива да вземам със себе си нищо от този живот, трябва да си
тръгна от Америка гола, както дойдох.
Сега вече съм готова. Заравям ръцете си в куркумата,
подправката на прераждането, с която започнах тази история, и
вдигам каменната делва, в която държа лютите чушки. Сядам в
поза лотос върху кладата от подправки (крайниците ми вече
протестират срещу това усилие) и за последен път отварям
делвата. Откъсвам мислите си от всичко, което обичах, и докато
умът ми се изпразва (това ли е смъртта?), ме обзема
изненадващ покой.
Вземам последната люта чушка, която съм оставила на
дъното на делвата именно за този миг, и изговарям
призоваващите думи.
Ела, Шампати, вземи ме сега.
Първа майко, дали в този момент напяваш приветствената
песен, песента, която да помогне на душата ми да премине през
пластовете от време, кости, стомана и забранени думи,
разделящи тези два свята. А може би си болна или пък
разочарована и ще ме оставиш да пропадна в пустотата.
Страхът се блъска в мен като птица, уплашена от буря. Всеки
момент пламъците…
Но нищо не се случва.
Чакам, после повтарям думите отново. И отново. По-силно
всеки следващ път.
Нищо.
Казвам думите сред плач, опитвам с други заклинания, дори с
най-простичката от всички магии, онази невинна детска дума –
моля те, моля те.
Все още нищо.
Подправки, какво правите? Какви игри играете с мен?
 Никакъв отговор.
Подправки, в мислите си вече съм си отишла, пътувам през
времето и пространството, метеори изгарят кожата ми, косата
ми е в пламъци. Не удължавайте агонията ми, умолявам ви аз,
Тило, най-накрая смирена и ужасена, каквато искахте да бъда.
Мълчанието е по-дълбоко от всякога, дори планетите застиват
на място.
И в това мълчание откривам наказанието на подправките.
Оставили са ме тук сама, лишена от магията. За мен няма да
има огън на Шампати.
Огънят на Шампати, от който се страхувах толкова дълго. Сега
внезапно се боя много повече от живот без него.
Ах, красиво тяло, в чиито вени кръвта вече тече по-тежко и
бавно, сега разбирам. Обречена съм да живея в този жалък свят
като стара жена, без сили, без препитание, без нито едно
човешко същество, към което да се обърна за помощ.
О, подправки, вие познавате толкова добре моята най-голяма
слабост, гордост, да, това е съвършената присъда. Защото как
мога да отида при онези, на които съм помогнала, които са се
бояли от мен и са ми се възхищавали през цялото това време,
които са ме обичали за всичко, което съм им дала, с новото си,
голо, разрушено аз? Как мога да понеса съжалението в очите им
и под него погнусата, докато протягам напред молещата си
ръка?
Рейвън, никога не бих могла да дойда при теб по този начин.
И така. Животът ми се простира пред мен като улиците, на
които ще живея, беззъба и воняща на изпражнения, криеща
лицето си от всички, които биха могли да ме познаят, бутайки
тежестта на живота си в открадната пазарска количка, спяща
пред входовете и молеща се някоя нощ някой…
Всяка фибра на изпълненото ми с болка тяло крещи: По-
добре да скоча от моста, да усетя как тъмната вода се
затваря над главата ми, как водораслите се носят около мен,
увиват се като змии. По-добре да приключа с това веднага.
Не.
Подправки, аз, Тило, ще приема решението ви. Въпреки ужаса
и разбитото сърце, самотата на изгубената любов и силата,
превърната в пепел, готова съм да живея така, докато е
необходимо. Завинаги, ако пожелаете.
Това е моето изкупление. Ще го приема доброволно. Не
защото съм прегрешила, тъй като постъпките ми бяха
предизвикани от любов, в която няма грях. Ако се наложи да
изживея отново живота си, пак бих постъпила така. Ще пристъпя
отвъд забранения праг, за да отида при Гита в нейната блестяща
кула и да й занеса туршия от манго и утешение. Ще задържа
ръката на Лалита и ще й кажа, че тя заслужава радост. Отново
ще дам на Харун корена от лотос, за да получи любовта, която
струва много повече от имигрантската му мечта. И отново, да,
ще стана омагьосващо красива като Тилотама, танцьорката на
боговете, за да доставя наслада на Рейвън.
Но знам, че за нарушените правила трябва да се плаща.
Нарушеният баланс трябва да бъде възстановен. Защото за да
бъде щастлив един, друг трябва да поеме страданието му.
Спомням си една история от забравеното си детство. В
началото на света, търсейки нектара на безсмъртието, боговете
и демоните сътворили халахал, най-горчивата отрова, родена от
първичния океан. Нейните изпарения покрили земята и всички
създания започнали да умират, агонизиращи от ужас. Тогава
великият Шива загребал с шепи отровата и я изпил цялата.
Смъртоносната отрова изгорила гърлото му и го оцветила в
синьо, каквото е то и досега. Ах, дори и за един бог това сигурно
е било мъчително. Но светът бил спасен.
Аз, Тило, не съм богиня, а просто обикновена жена. Да,
признавам си, през целия си живот се опитвах да избягам от
тази истина. И макар някога да мислех, че мога да спася света,
сега разбирам, че успях просто да донеса няколко кратки мига
на щастие в живота на неколцина.
И все пак това не е достатъчно.
Подправки, за тяхно добро ще понеса всеки товар, който
пожелаете. Само ми дайте един час сън. Един час забрава, за
да не ми се налага да гледам как това тяло се връща отново към
безформеността си. Един час почивка, защитена от злобата на
света, който ме очаква, защото съм уморена и, да, уплашена.
Подправките не казват „не“.
 Затова полягам за последен път долу, в средата на магазина,
на който повече не съм Повелителка.
Събуждам се от далечен глас, навяващ нещастие така, както
вятърът разнася прахта. Той носи по вълните на времето името
ми. Струва ми се, че съм заспала преди минута. Но вече не съм
сигурна в нищо.
Гласът ме вика отново. Тило, Тило, Тило.
Дали не е гласът на онзи, когото познавам и обичам?
Изправям се на крака толкова бързо, че ми се завива свят.
Подът се люлее, гигантска ръка, която иска да ме отнесе. Звук
навсякъде около мен, който сякаш разкъсва земята. Сърцето ми.
Не. Това е магазинът, изграден от магията на подправките,
таванът се раздира на две, подът се издига като вълна, събаря
ме на колене.
Ах, подправки, не е необходимо да ме лишавате толкова грубо
от моето последно убежище, аз вече съм събрала куража да си
тръгна.
После една дума изплува в мислите ми. Земетресение.
Преди да осъзная напълно какво се случва, земята се
разтърсва и потреперва отново. Нещо полита във въздуха –
каменната делва, парчетата стъкло от огледалото – и се разбива
в слепоочието ми. Червени звезди избухват в главата ми. Или
това са семената на лютите чушки.
Но докато се сгърчвам от болка, аз знам, лишена от
последната си надежда, че ударът няма да ме убие.

Отново съм сгрешила.

Мъртва съм.
Или съм се събудила прекалено рано по пътя си към отвъдния
живот.
 О, Тило (но това вече не е моето име), и в това успя да се
провалиш.
Защото какво друго може да е това място, топло като утроба и
също толкава мрачно, пулсирайки силно, докато се надига сред
пустотата.
Опитвам да се раздвижа, за да разбера дали е възможно.
Краката и ръцете ми с увити в нещо меко като коприна – може
да е смъртният ми покров или родилната пелена. Но успявам да
помръдна леко глава.
Болката е лежала в тъмнината в очакване, за да скочи върху
ми като пантера, дебнеща жертвата си. Надига се и се мята към
мен, а аз изкрещявам.
Струва ми се, че е ужасно несправедливо да има толкова
болка дори в отвъдното.
Тило, която не си вече Тило, и откога знаеш достатъчно, че да
съдиш вселената, да разсъждаваш кое е справедливо и кое не?
— Признавам, не знам – казвам аз. Гласът мие ръждясал,
сякаш не е бил използван дълго време.
— Будна ли си? – пита един глас. – Много ли те боли?
Рейвън.
И той ли е мъртъв? Дали земетресението е убило всички ни,
Харун и Хамида, Гита и дядо й, Квези, Джагджит, Лалита, която
току-що се беше открила за новия си живот в новия град?
О, моля те, дано не е вярно.
— Можеш ли да се движиш? – пита гласът на Рейвън, идва
някъде отстрани на издутата скована топка, която е главата ми.
Протягам ръка към звука и докосвам стена от кожа. Това е
тапицерията на саркофаг, мисля си аз, общ саркофаг, в който са
положени любовниците. Прахът им ще се смесва тук до края на
света. Само че този саркофаг се носи из галактиките,
лъкатушейки, за да избегне метеоритния дъжд, който ни
заслепява с внезапни светлини.
После чувам продължително нервно бибиткане.
— Хората трябва да гледат къде карат – казва Рейвън. – Така
е от земетресението насам, всички направо са полудели.
— Аз съм в колата ти – казвам. Думите падат от устата ми
като малки плоски камъчета. Те не изразяват учудването, което
изпитвам. Докосвам плата, който ме обгръща. – Това е
завивката от спалнята ти.
Дори в мрака мога да усетя грапавите нишки, изящния десен,
коприната върху коприна.
— Точно така. Ще можеш ли да се изправиш? До главата ти
има дрехи. Можеш да ги облечеш. Само ако искаш, разбира се.
Усещам усмивката в гласа му. Тя се простира над мен като
подводна светлина, дава ми сила, докато колебливо се
измъквам от завивката. Главата ми тежи като блок цимент и ми е
трудно да я държа изправена върху раменете си, които ме болят
ужасно. Тежката копринена материя се изплъзва от несигурните
ми ръце, които са забравили какви са задълженията им.
А може би просто искам да забавя по-дълго гледката на
отново състареното си тяло.
Предпазливо го докосвам. След като съм познала
физическото съвършенство, колко ли по-трудно ще ми бъде да
привикна отново към грозотата. И онази мисъл, срещу която все
още не смея да се изправя: очевидно Рейвън ме е донесъл до
колата си. Какво ли е видял? Какво ли е почувствал?
Но какво е това? Плътта, която усещам с пръстите си, не е
отпусната, косата ми не е рядка и не капе. Гърдите ми са още
повдигнати, талията не е съвсем тънка, но все пак това не е
тяло, напълно лишено от извивки и очарование.
Как е възможно?
Отново се докосвам, за да съм сигурна. Дъгата на прасеца,
триъгълникът на ябълката, стройната колона на шията. Няма
грешка. Това не е тяло в зората на младостта, но не е и в
последната фаза на старостта.
Подправки, тази игра е напълно неразбираема за мен. Защо
не сте ме наказали? Или ти си направила нещо. Първа майко?
Но каква е причината за такава доброта към една непокорна
дъщеря, която не заслужава милостта ти?
Въпросите ми се извиват като спирала в небето и се изгубват
в нощта. И само след миг ми се струва, че обратно към мен
полита чаканият отговор, тихо прошепнат. Освен ако това не е
просто плод на силното ми желание да чуя точно тези думи.
 Повелителко, когато прие нашето наказание със сърцето
си, без да се съпротивляваш, това ни беше достатъчно. Щом
видяхме, че в ума си ти вече беше готова да понесеш
страданието, не ни беше необходимо да подлагаме и тялото
ти на това мъчение.
Гласът на Рейвън ме откъсва от вихъра на мислите ми:
— Ако се чувстваш по-добре, можеш да се прехвърлиш отпред
при мен.
Примъквам се непохватно на предната седалка, хвърлям бърз
поглед към Рейвън, който изглежда както обикновено. Чувствам
се неудобно в новите си дрехи – чифт джинси, които трябва да
стегна с колан, за да не паднат; прекалено голяма тениска с
аромата на косата на Рейвън. Доста различно облекло от
роклята от лунна светлина и ефирна паяжина, която носех на
последната ни среща. За щастие в колата е тъмно – по-тъмно,
отколкото си спомнях.
— Кажи ми какво става.
Този глас, колеблив и дрезгав, все още не го възприемам като
свой. Какво ли друго е различно от онази Тило, която някога
беше?
— След като те оставих в магазина, не можах да заспя –
започва Рейвън. – Бях прекалено разстроен. Започнах да
приготвям багажа си. Ще тръгна сам, щом тя не иска да дойде.
Но знаех, че не го мисля сериозно. Дори в разгара на гнева си
не можех да си представя бъдеще, в което теб те няма.
Думите му текат като мед по тялото ми и ме сгряват. Но
докато го слушам, очите ми все пробягват към огледалото за
обратно виждане. Когато спира на кръстовище, обръщам
огледалото към себе си.
— Трябва да погледна – казвам аз. Гласът ми потрепва леко,
извинително.
Рейвън кимва, очите му са пълни със съчувствие.
Тя е различна, жената в огледалото. Високи скули, прави
вежди с вдлъбнати линии между тях. Няколко сиви кичура. Не е
особено хубава, нито особено грозна, не е млада, нито стара.
Просто обикновена жена.
 И аз, която в своите така многобройни превъплъщения ту бях
бягала от тази обикновеност, ту бях копняла за нея, виждам, че
тя не е нито така омразна, нито толкова очарователна, колкото
бях мислила. Тя е такава, каквото е, и аз я приемам. Аз, която
бях възхитителната Тилотама за един-единствен ден.
Единственото съжаление в сърцето ми е за Рейвън. Какво ли
чувства, когато ме вижда в този вид?
— Знаеш ли – казва Рейвън, който наблюдава лицето ми, –
така съм си те представял винаги.
Докосва бузата ми нежно с пръст.
— Просто си мил – отвръщам студено. Не искам неговото
съжаление.
— Не, наистина.
Гласът му казва: моля те, повярвай ми.
— Нима нямаш нищо против? Цялата онази красота си отиде.
— Не, отначало мислех, че ще имам, но се оказа, че не е така.
Честно казано, беше малко смущаващо. Беше толкова неземно
красива, че през цялото време се чувствах като на изпит,
стомахът ми се свиваше. Разбираш ли?
И двамата се засмяхме плахо, лекият смях на хора, които не
са спали достатъчно, които за малко не са загинали, които са
видели такива неща в продължение само на един ден, че ще
трябва да ги обмислят през целия си останал живот.
Поглеждам отново в огледалото.
И виждам, че очите ми са същите. Очите на Тило. Все още
горящи от любопитство. Все още непокорни. Все още готови да
задават въпроси, да се борят.
Напомнят ми за бележката, която написах. Напомнят ми, че
това, което написах, все още не се е променило.
Издърпвам ръката си, която той е повдигнал към устните си.
— Какво има, мила моя?
Звучи наполовина притеснен, наполовина развеселен.
— Бележката ми. Прочете ли я?
— Да. Затова дойдох при теб толкова бързо. Намерих я, когато
приготвях багажа си. Уплаши ме, защото беше написала, че си
отиваш, но не знаех накъде си се запътила. Почувствах се
сякаш отново бях край леглото на прадядо си, изправен пред
странни и чудни неща, които не можех да проумея. Вече знаех,
че в живота ти има пространство, в което няма място за мен.
— Вече не е така.
Рейвън чува тъгата в гласа ми и отново се протяга да докосне
ръката ми.
— В нашия рай няма да имаш нужда от този живот. Няма да
имаш нужда от нищо друго, освен от мен.
Стиска ме силно.
Не казвам „да“ или „не“ и след известно мълчание той
продължава:
— Бележката ти ме върна отново и към онзи момент в колата,
с майка ми, който пропуснах. Сякаш ми беше даден втори шанс.
Този път бях решен да постъпя правилно. Затова тръгнах.
Нещата ми бяха само наполовина приготвени, но не ме
интересуваше. Трябваше да стигна до теб, преди да ми се
изплъзнеш завинаги. И добре, че го направих, защото скоро
след като пресякох от другата страна, обявиха – потупва по
радиото с пръст. – че мостът над залива е разрушен. Можеше да
остана на другия бряг, без да мога да премина при теб.
Колкото повече приближавах до магазина, толкова повече
чувствах как някаква злокобна тежест се спуска над мен, затиска
ме все по-силно. Ускорих максимално – сякаш се състезавах с
някого, когото не виждах, не мога да го обясня съвсем. За
щастие на магистралата нямаше почти никого. И тогава – бях на
няколко километра от магазина, близо до залива – удари
първият трус. Беше като гигантски юмрук, излизащ от недрата на
земята, точно под колата ми. Като че ли някой се целеше право
в мен. Само че това е лудост, нали? Ударих се във вратата,
изгубих управлението на волана. Усещах, че колата се
преобръща. Крещях името ти отново и отново, без да
осъзнавам, че го правя. Но някак си в последния момент колата
се върна обратно на пътя и се изправи. После видях как една
вълна се издига над кея, искряща като фосфор. Плътна мощна
стена, която можеше да смачка всичко по пътя си. Пропусна ме
на сантиметри. На сантиметри. Ръцете ми вече трепереха
толкова силно, че едва удържах волана. Отбих край пътя. Стоях
там около десет минути и слушах шума. Беше като силно
бучене, идващо изпод земята, като че ли някакво чудовище се
беше пробудило. Не знам точно колко време траеше, но дори
след това продължих да го чувам в главата си.
Признавам си, никога не съм бил толкова уплашен в живота
си.
Но тогава се сетих за теб и това ме накара отново да
подкарам колата. Краката ми все още трепереха, както се
случва след дълго бягане. Не можех да контролирам натиска
върху педала на газта. Колата продължаваше да се тресе и се
страхувах, че може отново да се преобърна. По магистралата се
бяха отворили гигантски пукнатини, от които излизаше пара.
Зловоние като сяра покриваше всичко. Сгради горяха и
навсякъде се чупеха стъкла. Дори през вдигнатите прозорци на
колата чувах писъците на хората. Сирени. Линейки. За известно
време се боях, че няма да успея да мина и да стигна при теб.
И знаеш ли какво си мислех непрекъснато? Моля те, Господи,
нека тя да е добре. Ако някои трябва да пострада, нека да съм
аз. Не си спомням да съм мислил за нещо толкова силно,
толкова отчаяно.
Приближих се до него, облегнах главата си на рамото му.
— Оценявам това – прошепвам аз. – Никой не е пожелавал да
понесе страдането ми вместо мен.
— За мен също е ново да мисля за някого, преди да помисля
за себе си, да не го възприемам като отделна личност, а като
част от мен. – Клепките му трепват по лицето му, когато свежда
очи надолу, моят американец, който не е свикнал да говори за
тези неща. Най-накрая добавя много тихо. – Предполагам, че
това е любовта.
Любов. Тази дума ми напомня отново за бележката ми. Но
преди да проговоря, Рейвън продължава:
— Минах по някои странични пътища и най-накрая стигнах до
магазина. Сградата беше напълно изчезнала, не беше останала
цяла дори една стена. Сякаш – глупаво е, че си го мисля, нали?
– някой я беше заличил напълно съзнателно, като отмъщение.
Но поне нямаше пожар.
Не съм много сигурен какво съм направил после. Знам, че
крещях името ти като побъркан. Виках за помощ, но наоколо
нямаше никого. Опитах се да те потърся сред развалините –
какво ли не бих дал за една лопата – проклинах, защото не
можех да разчиствам отломките по-бързо, а изобщо не знаех
дали се приближавам до теб. Бях ужасен от мисълта, че може
да се задушиш някъде там, отдолу, докато успея да стигна до
теб. Чел съм за такива случаи. А можеше и да стъпя върху
нещо, под което си ти, и да те нараня. Най-накрая, когато почти
се бях предал, видях ръка. Стискаща червена люта чушка,
представяш ли си, от всички възможни неща на света, точно
това! Започнах да ровя сред парчетата камък и дърво като луд и
тогава намерих и останалата част от теб – само че беше
напълно гола.
Млъква и ме поглежда.
— Някой ден може би ще ми разкажеш какво си правила.
— Някой ден – казвам аз. – Може би.
— Дори не приличаше на себе си, не и на онази жена, която
бях оставил пред магазина преди няколко часа, не и на другата
отпреди това. Но аз знаех. Затова те внесох в колата. Завих те.
Тръгнах по пътя на север. Пътуваме вече почти час. Трябваше
да направим няколко отклонения – голяма част от магистралата
е в много лошо състояние. Но вече почти стигнахме до моста
„Ричмънд“ – той е единственият останал. Сякаш е било писано,
не мислиш ли, за да го пресечем и да продължим на север, към
рая.
Спира и чака да чуе отговора ми. Не казвам нищо, но се
чувствам странно безтегловна, цялото ми тяло се усмихва като
състезател на бягане с препятствия, който никога не е мислил,
че някога ще успее, а сега тъкмо е минал над последното.
Рейвън, ти си взел решение вместо мен. Може би останалото е
съдба и вече ми е време да се отпусна, да приема бъдещето си,
аз, която се бях борила да прокарам сама пътя си през целия си
живот.
Но все още има едно нерешено нещо.
Отдръпвам се назад, в моя ъгъл на колата.
— Рейвън, прочете ли бележката ми?
— Да, разбира се. Нали ти казах…
 — Цялата ли я прочете? И частта, в която ти обяснявам защо
не можем да бъдем заедно…
— Чуй ме, може ли да го обсъдим по-късно? Моля те! Когато
стигнем до специалното си място, всичко ще се нареди от само
себе си. Сигурен съм.
— Не.
Гласът ми звучи неприятно, непреклонно. Иска ми се да се
държа по-благо и смирено, както жените – и индийки, и
неиндийки – често са учени да бъдат. Целувките заличават
кавгите, избягват конфликтите. Но знам, че съм права да не се
държа така.
Рейвън вижда изражението на лицето ми и отбива колата
встрани на пътя.
— Много добре – казва той. – Да поговорим.
— Не виждаш ли какво имам предвид? Не разбираш ли защо
никога няма да се получи между нас? Всеки от нас обича не
другия, а екзотичната магия, която сме си въобразили във
фантазиите си за него заради липсата на наша собствена,
заради нашата…
— Това не е вярно. – Личи, че е наранен от думите ми. –
Обичам те. Как можеш да кажеш, че това не е вярно?
— Рейвън, ти не знаеш нищо за мен.
— Познавам сърцето ти, мила моя. Знам как обичаш. Това не
се ли брои?
Да, искам да извикам. Но се възпирам въпреки силното и
изгарящо ме отвътре желание.
— Всички неща, които те привлякоха първоначално към мен –
силата ми, мистерията – вече ги няма.
— И виждаш ли, аз съм още тук – протяга ръцете си към мен.
– Това не доказва ли, че грешиш?
Ръцете ми се повдигат към него по своя воля, копнеят да се
отпуснат в неговите. Но аз ги отдръпвам обратно назад. Свивам
ги в юмруци в скута си.
Рейвън ме наблюдава за миг, после въздъхва.
— Добре, може би представите ми за теб и за твоя народ са
били погрешни. И може би, както сама каза, и ти не знаеш кои
сме точно, ти и аз. Но ако си тръгнеш сега сама оттук, нещата
няма как да се променят, нали? Няма да имаме възможност да
се опознаем по-добре.
Когато не отговарям, той продължава:
— Нека покажем един на друг това, което трябва да знаем за
нас. Обещавам ти да слушам внимателно. А ти… вече знам, че
си добра в слушането на чужди истории.
Хапя устните си, споря сама със себе си. Може ли да е прав?
— Моля те – казва Рейвън. – Дай ми, дай на нас този шанс.
Отново протяга ръцете си към мен. И аз виждам това, което
преди не бях забелязвала: окървавените му длани,
изпочупените нокти.
Заради мен. Когато е ровил из развалините на магазина.
Ти, която преди беше глупава Тило, която и сега си глупава,
макар и без име, това не е ли цялото познание на света, което
ти е нужно?
— Рейвън – прошепвам аз. И повдигам наранените му ръце
към устните си.
След като си казваме това, което любовниците си казват,
когато почти са се загубили един друг, след като сме стояли с
преплетени тела толкова дълго, че дъхът му стана мой, а моят –
негов, Рейвън отново подкарва колата.
— В краката ти има кутия с карти – казва той. – Различни
пътища към планините на север. Защо не погледнеш и не
избереш този, който ти хареса най-много?
— Аз? Но аз не познавам тези пътища, кой е добър, кой не.
— Вярвам на интуицията ти. А и ако сбъркаме, просто ще
опитаме отново. Ще продължим да търсим, докато намерим
нашия рай. И ще се наслаждаваме на всяка стъпка по пътя си.
Смехът му е като златен фонтан, от който пия жадно. После
прокарвам пръсти по картите и избирам една. Обещанията,
които са скрити в нея, пулсират под пръстите ми.
Да, Рейвън, заедно.
Една последна спирка, на бариерата на моста, и после ще
бъдем само ние и нощта.

Мостът се приближава към нас бавно, светлините му са

спокойни и равнодушни, както бяха някога очите на подправките.
Дават ми разрешение. Да, да, прошепвам на себе си, поставям
ръка на коляното на Рейвън. Той ми се усмихва, докато вади
пари да плати таксата за преминаване. Замаяна от усмивката
му, почти не слушам какво казва на човека в будката.
— Да, много е зле – отвръща мъжът. – Най-лошото
земетресение от години. Огънят обаче причини повече
разрушения от трусовете. Откъде идвате? От Оукланд? Казват,
че епицентърът биил точно там. Странно, нали? Никой не е
предполагал, че под града има земетръсни разломи.
Издърпвам бързо ръката си, като че ли допирът й може да
изгори кожата на Рейвън, поглеждам към дланта си. Ах, ето ги
къде лежат тези земетръсни разломи, следват очертанията на
тези линии.
Колата отново потегля, плавно, бързо, уверено. Взирам се на
север над развълнуваното море, над изкривените отражения на
звездите във водната повърхност. Отвъд земята от другата
страна на моста, отвъд планините, отвъд земния рай, който е
някъде там с черната птица, рееща се в сребристото небе.
Той съществува за Рейвън. Но може ли да бъде и мой?
Когато стигаме до другия край на моста, поставям ръка на
рамото му.
— Спри, Рейвън.
— Защо?
Притеснен е, личи си. Не му харесва това, не е съвсем уверен
какво ще направя. Цялото му тяло се напряга.
Но отбива колата.
Отварям вратата, излизам навън.
— Какво правиш?
Но вече знае. Последва ме до ръба и поглежда заедно с мен.
Под нас, на юг, отвъд водата се вижда само прашен червен
блясък, един горящ град. Почти ги чувам, съскането на
пламъците, избухващите къщи, двигателите, полицейските коли,
звука от мегафоните. Плачът на хората, виковете от болка.
— Рейвън – прошепвам. – Аз причиних това.
— Не говори така. Тук е земетръсен район. Подобни неща се
случват през няколко години.
 Хваща ме за лакътя и се опитва нежно да ме поведе към
колата. В мислите му ние вече се разхождаме под червените
секвои, ухаещи на чистота. Събираме жълъди за храна и дърва
за огън. Само ако можех да се откъсна от тук, от тази глупост.
Познавам миризмата на изгоряло. Не мога да забравя смъртта
на моето село, въпреки че беше преди няколко живота, защото и
за тази гибел бях виновна аз. Пушек и пламъци. Тлеещ огън.
Всяко нещо, което огънят поглъщаше, имаше различна миризма.
Чаршафите, оборите, люлките. Така умираше в огъня едно село.
С града ще е различно, автобуси и коли, дивани, избухващи
телевизори.
Но миризмата на изгоряла човешка плът е навсякъде еднаква.
Рейвън ме поглежда. Около устата му са се появили нови
линии, по-врязани, по-уморени. Нова тревога в очите му:
страхът, че мечтата му ще се провали, тук, след като сме
пресекли последния мост.
Ще бъде толкова лесно да обърна гръб на този горящ град. Да
хвана ръката ти. Виждам го, колата се носи като стрела през
изгрева, слънчевата светлина блещука по гладката й
повърхност, не спираме, преди да открием щастието си.
Всяка пора в тялото ми се моли за това.
— Рейвън. – Думите са като изпочупени кости, които трябва
да изтръгна от кървящото си гърло. – Не мога да дойда с теб.
Част от мен ме мрази заради болката, която предизвиквам в
очите му.
Той вдига ръце, сякаш да ме стисне с тях, да ме разтърси, за
да дойда на себе си. Но после ги отпуска.
— Какво искаш да кажеш?
— Трябва да се върна там.
— Какво?
— Да, обратно в Оукланд.
— Но защо?
Гласът му е изпълнен с огорчение, с недоумение.
— За да се опитам да помогна.
— Казах ти, лудост е да мислиш, че ти си отговорна за
станалото. Освен това там има много обучени хора, които знаят
какво да правят. Ти само ще им пречиш.
 — Дори да си прав – казвам аз, – дори да не съм го
причинила, не мога просто да си тръгна и да оставя зад гърба си
всички тези страдащи хора.
— Помагаш на хората през целия си живот. Не е ли време да
направиш нещо различно, нещо за себе си?
Лицето му е като отворена рана, умоляващо. Ако само
можех…
Но не мога и затова казвам:
— В крайна сметка не е ли всичко, което правим, за нас
самите? Когато бях Повелителка, всъщност станах такава
заради самата мен…
Но той не е в настроение да слуша.
— Мамка му – казва. – Мамка му!
Удря с юмрук по железния парапет на моста. Устните му са
стиснати, почти са побелели.
— А нашият земен рай? – казва най-накрая. Думите излизат
от устата му накъсано, наранено.
— Ти върви. Моля те. Не е нужно да ме връщаш обратно. Ще
измисля как да стигна там.
— Значи ще се върнеш? Просто така?
Неприкрит гняв изпълва очите му.
Сърцето ми е пълно с тъга. Подпирам се на парапета, за да не
се свлека на земята. Възможно ли е двама души, независимо
колко силно се обичат, да обяснят един на друг живота си? Да
споделят разбираемо причините за постъпките си? Струва ли си
въобще да се опитват?
Каня се да въздъхна, да му кажа: остави, няма да разбереш.
После се замислям. Не. Рейвън, ти влезе в сърцето ми, затова
трябва да ти обясня. Защо смятам, че така е редно. Независимо
дали ще разбереш. Независимо дали ще повярваш.
Обръщам се към него и за последен път хващам лицето му в
ръцете си. Колко меки са косъмчетата по брадичката му, като
игличките на млади шишарки.
Той поглежда така, сякаш ще ме отблъсне. После ми
позволява да го доближа.
— Няма да се получи, Рейвън. Дори да открием нашето
специално място. – Поемам си дълбоко дъх. – Защото няма
такова нещо като земен рай. Освен онзи, който можем да
изградим там, сред саждите на отломките и мириса на изгоряла
плът. Сред пистолетите и спринцовките, сред наркотиците, сред
младите мъже и жени, заспали по улиците с мечти за богатство
и сила и събуждащи се в клетки. Да, там, сред омразата, сред
страха.
Той затваря очи. Не желае да слуша повече.
Сбогом, Рейвън. Всяка клетка в тялото ми крещи и иска да
остане при теб, но трябва да си тръгна, защото някои неща са
по-важни от щастието на един човек.
Обръщам се, за да тръгна към моста, аз, която някога бях
Тило, която току-що научих, че цветето на любовта расте само
сред парещата коприва.
— Почакай. – Очите му са отворени и в тях грее примирен,
блуждаещ поглед. – Тогава предполагам, че трябва да дойда с
теб.
Сърцето ми започва да се мята толкова силно, че отново
трябва да се уловя за парапета. О, уши мои, какви коварни
номера ми правите. Не е ли достатъчно бремето, което вече
нося, не стига ли, че ще прекарам живота си сама…
Рейвън кима в отговор на недоверието в очите ми.
— Точно така. Чу ме.
— Сигурен ли си? Ще бъде трудно. Не искам после да
съжаляваш.
Той се разсмива.
— Изобщо не съм сигурен. Вероятно ще съжалявам за това
поне сто пъти още преди да стигнем до Оукланд.
— Но…?
— Но – казва той. И после го притискам силно.
Целуваме се. Дълга, много дълга целувка.
— За това ли говореше? – пита той, когато спираме, за да си
поемем дъх. – Този земен рай ли имаше предвид?
Каня се да кажа нещо. И после разбирам, че всъщност няма
нужда да му отговарям.
По-късно ще му кажа:
— Сега трябва да ми помогнеш да си намеря ново име.
Животът ми като Тило приключи и с него си отиде и името ми.
 — Какво име искаш?
— Такова, което обединява твоята и моята земя, Индия и
Америка, защото сега принадлежа и на двете. Има ли такова
име?
Той обмисля.
— Анита. Шейла. Рита.
Поклащам глава.
Опитва още няколко. После казва:
— А Майа?
Майа. Опитвам звука, харесвам формата му. Начинът, по
който се носи по вълните, прохладен и свободен, как се плъзга
по езика ми.
— Нямаше ли някакво по-особено индийско значение?
— Да – казвам аз. – На стария език може да означава много
неща. Илюзия, заклинание, песен, магия, силата, която крепи
този несъвършен свят ден след ден. Нужно мие точно такова
име. Защото сега имам само себе си, за да се задържа в този
свят.
— Имаш и мен, не забравяй.
— Да – казвам аз. – Да.
И се облягам на гърдите му, ухаещи на открити, свободни
поля.
— Майа, скъпа моя – прошепва ми той.
Колко различно е това кръщение от последното. Няма
перлена островна светлина, няма сестри Повелителки, които да
ме обградят в кръг, няма Първа майка, която да ми даде
благословията си. И все пак това не го прави по-малко истинско,
нали? И е също толкова свещено.
Поглеждам през рамото му, докато си мисля за това. Димът се
издига сиво-зелен в небето като плесен в умираща гора. Но
водата в залива е седефенорозова като цвета на зората.
И нещо се движи в нея. Не са вълните. Нещо друго.
— Рейвън, чуваш ли този звук?
— Само вятърът сред гредите на кея, любов. Само ударите на
твоето сърце. Да тръгваме.
Но аз я чувам съвсем ясно, високо, сега даже още по-силно,
песента на змиите. Това блещукане сред вълните са техните очи
от скъпоценни камъни, които се взират в мен.
Ах.
Вие, които ме следвахте във всичките ми житейски възходи и
падения, ще ви задам един последен въпрос: състраданието,
което получаваш и което даваш в замяна – някой може ли да го
пресметне?
— Аз, Майа… – прошепвам – аз, Майа, ви благодаря.
Искрящите очи примигват, приемайки моя дар. После
слънцето се промъква през пролуката в стената от дим и те си
отиват.
Но не са си отишли от сърцето ми.
— Хайде – казвам на Рейвън и хванати ръка за ръка, се
запътваме към колата.

Читра Банерджи Дивакаруни е писателка и поетеса от

индийски произход, носителка на многобройни награди.
Любимите й теми са свързани с положението на жените, с
имиграцията, с културата на Азия, историята, митологията,
магията и отдаването на почит на разнообразието в света.
Дивакаруни е автор на книги за възрастни и за деца. Творбите й
са проведени на повече от 20 езика. Две от тях, „Повелителката
на подправките” и „Сестра на сърцето ми”, са филмирани. Читра
Дивакаруни преподава творческо писане в Хюстънския
университет. Произведения на Читра Дивакаруни са включени в
над 50 антологии, включително „Най-добрите американски
разкази”, „Разкази – носители на наградата на „О'Хенри” и
„Антология на носителите на наградата „Пушкарт”.
„Повелителката на подправките” е номинирана в множество
класации за най-добър роман, включително престижната
класация, правена от критиците и издателите в Сан Франциско
„100-те най-добри книги на ХХ век”.

Читра Дивакаруни – Повелителката на подправките

Chitra Banerjee Divakaruni – The mistress of spices (1997)
Индийска Първо издание
Превод: Паулина Стойчева Мичева
Редактори: Евгения Мирева, Ангел Йорданов
Коректор: Евгения Мирева
Предпечатна подготовка: Георги Иванов
Издател: ИК „Кръгозор“ (2011)
Сканиране: Sqnka*
Разпознаване и корекция: MiroD54