Манол Глишев - есета - Социологията Ибн Халдун

Литература - портал LiterNet
Издателство
:. Издателство LiterNet Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини Kултурни новини: условия за публикуване Новини за култура: RSS абонамент!
Новини за култура във Facebook! Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации Нови
публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги Стари и антикварни книги
от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РИЦАРСКИЯТ МИСТИЦИЗЪМ КАТО АНТИКЛЕРИКАЛНА РЕАКЦИЯ: КАТАЛИЗИРАЩАТА РОЛЯ НА
ЦЪРКВАТА В САМООСМИСЛЯНЕТО НА ВОЕННОТО СЪСЛОВИЕ, ХII-XV В.
Манол Глишев
web
Подбуден от бърз разговор с уважавания приятел, медиевист и специалист по история на

Кръстоносните походи (в частност на Ордена на хоспиталиерите) д-р Владислав Иванов, изпитвам
нуждата да подредя идеята си за характера на мистицизма у рицарското съсловие. Естествено,
става дума за Западна Европа между XII и XV в. Това есе няма научна претенция, то е израз само
на лични впечатления от художествената литература, създавана от и за bellatores, военната и
аристократична прослойка на повлияните от Франция страни в този дълъг и формативен период.
Донякъде съм възприел влияние от "Трите съсловия" на Дюби и "Рицарството" на Бартелеми, две
задълбочени и едновременно с това - достъпни книги, които препоръчвам на всеки, опитващ се да
вникне във феномена на рицарството.
Средновековната култура не е монолитна. Има огромни различия между културата на мълчащото

и само повърхностно християнизирано мнозинство, както го нарича Арон Гуревич, от една страна,
и културата на грамотното малцинство, състоящо се най-вече (но не само) от духовници - от друга.
Тук няма да се спирам на мълчащото мнозинство, което най-често остава извън трайната памет на
ръкописните извори. Сред самите четящи и пишещи средновековни хора има откровени
противоречия между отделните религиозни ордени, между самостоятелни духовни течения,
търсения, дори моди - но най-вече между светската и църковната писмена култура. Текстовете,
създавани от и за клирици, отразяват различни представи за обществото в сравнение с романите и
песните, разпространявани във владетелските дворове. Всички са християни, но монахът и
епископът създават, четат или слушат най-вече морални съчинения, а рицарят и едрият барон
консумират по-скоро това, което днес бихме нарекли забавна, авантюрна литература. Разликата е
такава, че на практика става дума за две отделни, понякога дори взаимно отхвърлящи се
литератури. В крайна сметка - за два светогледа, които невинаги се примиряват помежду си.
Докъм XII столетие литературният монопол е в полза на духовенството. Повечето текстове в

Западна Европа са създавани от монаси. Устните източници могат да бъдат от всякакъв произход,
но дотогава фиксирането върху пергамент е дело основно на клира. Самата дума за писар,
записващ човек, клерк на няколко западноевропейски езика произлиза именно от "клирик". Дори
чисто светски текстове, изисквани от аристократични поръчители, са записвани предимно от
духовни лица. Културата на манастира и неговия скрипторий налагат отпечатъка си върху
литературата. Това, естествено, не означава, че изобщо няма светска книжнина в ранното
Средновековие - напротив, тя е доста богата, както знае всеки, изпитал удоволствие например от
"Песен за Роланд". Но скрипторите, съставителите на текстове оставят в тях следите на култура,
най-вероятно неприсъща на устните източници. Как иначе да гледаме на дългата, необяснимо
подробна религиозна инвокация в началото на "Песен за моя Сид" или на изненадващите
проповеди в "Беоулф"? Тези части от текстовете не са драматично необходими и стоят контрастно
на фона на плавния епически тон, чиито внушения често са доста различни от този на проповедта.
Военното съсловие изисква епоса си фиксиран върху книга и го получава, но с добавки, които
издават ролята на монасите в процеса на записване. Разбира се, това не означава, че едва ли не
всяко споменаване на Бога или на отделен светец в секуларен текст издава намеса в епоса - в края
на краищата Средновековието е епоха на силна, естествено изразявана религиозност и
всекидневният език е съдържал огромен брой свободно употребявани фрази с религиозен
смисъл. Това, което обаче демонстрира изричната намеса на монаха в епически текст, е
дължината, нарочното забавяне на чисто героичния ход на мисълта и действието, за да се обърне
внимание на въпроси, засягащи мястото на Бога в героичните приключения.
Духовенството не само записва; то коментира и критикува. Всъщност рефлексиите както върху

езическите, дохристиянски вярвания на западноевропейските народи, така и върху мястото на
рицарското съсловие в едно вече християнско средновековно общество принадлежат изначално
на духовници. Монасите и епископите създават самия публичен разговор за това, какво е да си
християнин или езичник, както и какво е да си рицар, селянин, член на градска комуна... или
свещеник. Те задават първите въпроси, налагат теми и ползват специфичния език на проповедта
(формиран колкото от Библията, толкова и от античната литература). Всъщност именно Църквата
създава първите условия за всяка видима или скрита полемика в средновековното общество,
защото тъкмо тя осмисля себе си като различна от "света". За да започне рицарското съсловие да
осмисля себе си, първо духовниците трябва да посочат факта на съществуването му. Едва след
това може да се появи собствено мислене в рамките на военната прослойка за нейното място под
слънцето.
Дюби и Бартелеми много ясно посочват ранното отношение на Църквата към рицарското
съсловие. То не може да бъде сбъркано: воините като правило са лоши християни. Суетни,
жестоки и алчни, рицарите са представяни предимно в негативна светлина. Духовенството описва
едно неуравновесено съсловие, което отчаяно се нуждае от цел, за да спре да унищожава реда и
да руши мира сред християните. Адалберон от Лан е един от църковните автори, редовно цитиран
от Жорж Дюби именно като илюстрация на изначално критичния тон на клира към моралното
състояние на сражаващата се прослойка. Същевременно Адалберон е и един от духовниците,
опитващи се да повлияят на нравите на рицарството, да го християнизират и цивилизоват чрез
движенията за Божие примирие и Божи мир вътре в християнския свят. Това е и далечна
прелюдия към предстоящите Кръстоносни походи, които могат да бъдат разглеждани покрай
останалите легитимни гледни точки и като опит за канализиране на агресията сред християни
навън. Доминик Бартелеми на свой ред припомня недвусмисленото отхвърляне на рицарските
турнири, първоначално неотличими от предварително уговорена среща за битка с масово участие
и множество жертви, протичаща далеч от съвременните ни, популярни представи за
церемониално, формализирано събитие, напомнящо по-скоро силов спорт пред заинтригувана
публика. Едва появата на един от първите военно-монашески ордени, "Бедните Христови рицари",
или тамплиерите в XII в., позволява на св. Бернар дьо Клерво да напише възхвала на нов тип
рицарство - рицарство, което вече е едновременно и духовенство; ангажирано с религията
рицарство, което отхвърля суетата, алчността и жестокостта към други християни, приемани за
типични пороци на отдавна познатото, чисто светско военно съсловие. Историята на Ордена от
Марион Мелвил изрично обръща внимание на духовния аспект при влизането на пълноправен
брат във въоръжен орден. Самият преход на значението на думата "ordo" от "съсловие" към
отделни "ордени" в рамките на съсловието заслужава внимание, защото изглежда, че в
рицарството протичат процеси, аналогични с тези в монашеския свят. Дали това е съзнателна
имитация, или даже конкуренция? Влиянието на Църквата върху военните е очевидно, но и
самата тя започва да се самоопределя като "войнстваща", Ecclesia militans. Оттук започва период
на много по-нюансирано отношение: Църквата е намерила подходящо приложение на воинската
агресивност и в рамките на това приложение става по-склонна да приеме част от
характеристиките на bellatores като потенциално добродетелни.
Междувременно сред самото военно съсловие се осъзнава нуждата от отговор, от морална

защита срещу станалите обичайни обвинения на духовенството в суета, жестокост и алчност. През
ХII-ХIII в. се появява и бързо се развива една нова рицарска литература, литература, която вече не
зависи за записването си само от монаси. Духовенството продължава да създава текстове, но вече
не държи монопола над тази дейност (така че в ХIV в. за първи път след Античността ще се стигне
до създаването на специализирани светски книжарници и ателиета за светски преписи в големите
градове) и през целия период на зрялото и късното Средновековие различията и
приближаванията между монашеския и рицарския възглед върху самото рицарство ще продължат
да бъдат динамични и разнообразни. През XII столетие рицарското съсловие намира аргументи в
полза на собственото си съществуване в обичайния оценностяващ инструмент на епохата, зает,
естествено, от Църквата: мистицизма.
Романите и епическите поеми от ХII нататък показват вече собствено рицарската гледна точка на
съсловието за самото него. Тя е обагрена в пара- или дори псевдоцърковен колорит, но от нея
вече отпадат дългите, временно спиращи повествователния ритъм проповеднически паузи.
Военната прослойка, излизаща извън преките си ангажименти (може би под влиянието на
движението за Божи мир), навлиза в полето на високата култура и създава свой позитивен образ,
преминаващ едновременно през авторитета на религията и през оправдаването на дотогава
подминаваната (или дори отхвърляна) ценност на изисканите чувства. Дали тук не е мястото за
популярен паралел между европейското рицарство, излизащо от периода на хаотични вътрешни
конфликти в Х-ХI в., за да придобие нови, по-миролюбиви характеристики, и японското военно
съсловие, преживяващо подобен, смекчаващ нравите процес в XVII столетие?
Разбира се, иронично е, че дори и любовното изкуство на Андреа Капелан, вдъхновено от Овидий,
преминава през ръцете на духовник. Дали и самият Кретиен дьо Троа не е монах? Със сигурност е
клерк, но не можем да потвърдим, че е клирик. Вас или Робер Вас от Джърси по-скоро е рицар,
ако приемем, че подробните му описания на военни сблъсъци издават личен опит. Но едно бързо
сравнение с умелия в описанието на измислени сражения монах Галфрид и с цялата пищна
условност на сблъсъците у рицаря Томас Малори показват, че може би не бива да прибързваме в
мненията си за социалната среда на автор, за когото не знаем достатъчно.
В своя "Парцифал" Волфрам фон Ешенбах говори за важната роля на тамплиерите като пазители
на Граала. Това на пръв поглед е крещящ абсурд. Граалът е несъществуваща реликва, отсъства
дори само като средновековен фалшификат, за разлика от осезаемата полуреалност на толкова
много късчета и гвоздеи от Кръста, копия, пронизвали Спасителя, трънени венци и даже капки от
млякото на света Богородица. Той е причудлива мисловна конструкция на светското рицарство,
постепенно превръщащ се в условен мит. Той е основната "светиня", ако може така да се нарече,
на едно съсловие, търсещо собственото си религиозно основание за съществуване. Обикновените
свещени реликви, мощите на светците (повечето от които така или иначе са били духовници) са на
сигурно място в манастирите и катедралите. Монасите ги предоставят за необходимите публични
клетви на рицарството, но ги пазят под свой контрол. Постепенното пътуване на мощи и други
реликви от Църквата към частните колекции и параклиси на влиятелни семейства е дълъг, бавен и
далеч не безпроблемен процес. Така че рицарството създава Граала. Тук няма смисъл да се
разпростирам върху неговите митологични, предхристиянски (и може би дори извъневропейски)
предпоставки. За рицарския мистицизъм на XII-XV в. Граалът е важна идея, полурелигиозна и
полулитературна концепция, оправдаваща морала и културата на една доскоро подлагана само на
сурови критики прослойка. Ешенбах навярно неслучайно обвързва свещения съд именно с
тамплиерите, с одобряваното от Църквата, монашеско рицарство.
За разлика от други предполагаеми реликви обаче Граалът така и не е "чудотворно открит", поне
не през самото Средновековие. Няма сън на кръстоносен свещеник, довел армията въоръжени
поклонници до крипта, от която да изскочи свещената чаша, по-късно донесена тържествено в
Париж. Докато подобни сценарии за други реликви съпътстват пълната с чудеса Златна легенда на
Средните векове - и особено на Кръстоносните походи. Причината за липсата на Граала е проста -
неговото съществуване не може да се потвърди чрез авторитета на Новия завет, нито чрез
раннохристиянските предания, познати на клира. Произходът му е изцяло фолклорен, а не дори
квазиисторически. В този смисъл манията по Граала през ХХ и ХХI в. е забавен куриоз на
попкултурата - от Ото Ран, през "Светата кръв и Свещеният Граал" и приключенията на Индиана
Джоунс, та до симпатичната поредна мистификация на Мария Торес и Хосе Мануел Ортега дел
Рио в книгата им "Кралете на Граала" от 2015. Ако някой избере да ѝ повярва, може винаги да
попита за Граала в базиликата "Сан Исидро", Леон, Испания. Красивата ониксова чаша от XI в.
може би отново е изложена в местния църковен музей.
Добродетелите и организацията на монашеството, преминаващи в рицарското съсловие, охраната

или търсенето на една несъществуваща (или поне неуловима) реликва и постепенното
ритуализиране на живота придават на воините един непритежаван до ХII в. ореол. "Рицарството",
кавалерството вече не е просто прослойка, а се превръща в осмислен начин на живот - разбира се,
по-често описван и обговарян, отколкото реално живян, освен в гранични случаи като Уилям
Маршъл и маршал Бусико. Целият живот се превръща в служба, поход и странстване. Служба на
Бога, служба на сеньора, служба на Дамата (с открито еротични и скрито религиозни обертонове),
служба на дамите изобщо, самоконтрол и сдържаност, сантименталност, "изпълнение на
християнския дълг" при Тевтонския орден срещу езичниците в Прусия и Литва (както ще намерим
в шестнайсетата от "Стоте нови новели"), подкрепа за угнетените, съчетаване на военната доблест
и ярост с честност към противника в боя, мекота на обноските и умения в лова, музиката и
лириката, възможни вариации между опитност и невинност в политиката (така типични и за
духовенството), физическа издръжливост и пренебрежение към страдания, издаващо силен дух,
борба срещу "фалшивото", "беззаконно", остаряло или "разбойничестващо" рицарство,
оцеляващо напук в своите замъци и преграждащо проходи и бродове... Рицарството се превръща
в жречество на самото себе си, едно второ духовенство на светски, но и мистичен идеал, водещ в
края на краищата към Йерусалим или поне към временна служба на хоспиталиерските галери. В
края на "Смъртта на Артур" от Малори оцелелите рицари от Кръглата маса или влизат в манастир,
или отиват да се сражават с Турчина за Светите земи - което е анахронизъм само спрямо епохата
на Артур, но не и от гледна точка на неизменната връзка между позитивния образ на
късносредновековния рицар и кръстоносния блян, който е върховното основание за съществуване
на въоръжен християнин изобщо. В пародийната си, късна форма този идеал ни показва дон
Кихот, съзерцаващ собствените си доспехи в нощта на комедийното за всички други, но не и за
самия него посвещение. Не би ли било разпознато това съзерцание като форма на духовно
упражнение, като медитация в аналогичната воинско-мистична култура на Япония от времето на
Токугавите? Самоописващото се и самовъобразяващо се рицарство от ХII-XV в. достига до сложен
идеал, служещ както за възпитание, така и за наслада. Както Църквата, така и рицарството
възпитават чувството за вътрешно удовлетворение от уместността на собствените си обреди.
Естетизацията на живота става неизбежна и ще намерим отлични потвърждения на това
разбиране в "Залезът на Средновековието" от Хьойзинха. Появяват се сложни типове рицарско
поведение (така, както има различни и понякога също сложни, дори чувствени форми на святост).
Отвръщайки на клерикалните критики, военното съсловие бавно достига до такава позитивна
идея за себе си, която оцелява може би до средата на ХХ в.
София, 10 март 2018
© Манол Глишев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.02.2020, № 2 (243)
Литература - портал LiterNet
Издателство
:. Издателство LiterNet Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини Kултурни новини: условия за публикуване Новини за култура: RSS абонамент!
Новини за култура във Facebook! Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации Нови
публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги Стари и антикварни книги
от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КИТАЙСКИЯТ ПАРАЛЕЛ НА СВЕЩЕНИЯ ГРААЛ
web
Някои читатели ще си спомнят "Легенда за камъка", втората забавна авантюра в небивалия

древен Китай на Бари Хюгарт. Цялата книга, както и някои пасажи от предишното томче, "Мостът
на птиците", отдават почит към класическия китайски роман "Сън в алени покои" от Цао Сюецин
(за щастие, също вече преведен на български). Името на Цао дори изрично се споменава в
текстовете на Хюгарт. Общото между съвременната и старинната история е именно водещият
мотив за небесния камък - несъвършен, отхвърлен от Небесата, но носещ изпитание, награда и
изцеление на този, който посмее да го вземе... и има съответните морални качества.
Китайският небесен камък на Цао Сюецин предлага неочаквано близка аналогия с един друг lapis
ex coelis, със Свещения Граал като камък. Европейската окултна традиция, която непрекъснато
играе върху аналогии между легендата за Граала и различни гностически квазимитове, приема
Граала за един от символите на небесен камък - камък, отпаднал от Небесното царство, точно
както вълшебният, но несъвършен камък на богинята Ну Куа е отхвърлен от Небесата. Дали това е
литературно обработен остатък от прастара форма на почит към метеорити (и дали например
Кааба в Мека е проява на същия древен култ) в случая е относително безинтересно. Разбира се, в
окултната традиция всичко означава всичко, както отдавна се шегуваше Еко. Това е типична нейна
слабост, която обаче винаги ще се харесва на впечатлителните читатели, жадни за смайващи
аналогии. Така че Граалът, избягал от своите келтски и християнски корени, може да се превърне в
лодка, гроб, майчина утроба или, в случая, в още един образ на Философския камък. Ема Юнг цял
живот работи над книга по въпроса.
Философският камък и Свещеният граал споделят една важна обща характеристика в

литературата: те лекуват, даряват живот, пък и, естествено (или свръхестествено?), носят мистично
просветление. Разиграването на близостта във функциите може да мине и през
псевдомедицинското разбиране от Ренесанса, че докосването на определени скъпоценни камъни
обезопасява отрови, лекува болести и рани. Скъпоценните чаши на владетели (хората, най-често
заплашени от отрова) често са инкрустирани с късчета скъпи и красиви минерали не просто за
красота, а като внимателно обмислена предпазна мярка срещу цареубийство. Вероятно това
разбиране за лечебна сила на камъните на свой ред произлиза от серия ходове на мисълта,
започващи с религиозно осмисляне на факта, че полупрозрачните самоцвети отразяват и
пречупват светлина. Щом е блестящо, не може да не е вълшебно. Едно от куриозните
преплитания на Съсъда с Камъка е обявяването за Граал на красивата ониксово-ахатова чаша от XI
в., принадлежала на инфантата Урака Кастилска. Днес чашата се съхранява в църковния музей на
базиликата "Сан Исидро", Леон, Испания и музеят си докарва прилични приходи от посетители
благодарение на популярната книга "Кралете на Граала" от Мария Торес и Хосе Мануел Ортега
дел Рио. Коренът на този причудлив рецидив на суеверието вероятно идва от Ото Ран, макар че да
говорим за влиянието на нацисти върху днешната попкултура е проява на недискретност.
Китайският небесен камък на Цао Сюецин (и Бари Хюгарт) също като Граала е изпълнен със
скъпоценна течност, превръщаща се в светлина: пукнатината в него е пълна със сълзите, тоест с
росата от чашката (отново чаша) на цвете от небесните градини, влюбено в камъка. Самата
"небесна роса" (още и "мозъчна роса"), разбира се, е квазимедицински термин в даоизма. Това
показва вече и Камъка като Чаша с особено предназначение. Убеден съм, че при самото
споменаване на цвете любителите на окултизма, гностицизма, катарството и други такива
забавления веднага ще започнат да сублимират за Лилията, чистия Крин, комбинация между
спомена за ученическа любов и света Богородица. На част от този род публика ще ѝ щукне, то се
знае, и непочтеният каламбур за Лилията като Лилит, но такива печални хрумвания трябва да се
оставят без внимание. Впрочем сълзящото небесна роса цвете на Цао, напояващо Камъка, е жена
и съдържа зло в сърцевината си. Но пък любовта (или навярно би трябвало да напиша "Любовта")
изкупва това зло. Всеки може да употреби тази литературна информация, както намери за добре.
Граалът не се разкрива пред недостойни и дори носи гибелна опасност за тях. Камъкът на Цао на
свой ред може да бъде разпознат като изкушение, като носител на големи възможности, но и като
откровено зло. Бари Хюгарт определено играе върху тази идея, разкривайки в крайна сметка, че
не самият свещен предмет носи злото, а че недостойният му притежател сам предизвиква съдбата
си. Със светините трябва да се внимава. Както е добре известно на опитните алхимици в Европа и
на техните колеги-даоси от Китай, Философският камък и небесната роса, известна още като
Еликсир на безсмъртието, са безкрайно полезни, но едно невнимателно дозиране може да
доведе до гърчове, задушаване и смърт.
Нека само не бъда разбиран погрешно: изобщо не твърдя, че Граалът е made in China. По-скоро
някъде далеч зад Цао Сюецин, Робер дьо Борон и Волфрам фон Ешенбах стоят поддаващи се на
издирване, много стари общочовешки вдъхновения. Пример за още възможни приближения
между Чашата и Камъка се намира при сравнение между юдейската и гръцката традиции: "Пъпът
ти е обла чаша, от която не липсва подправено вино", гласи един от преводите на "Песен на
песните, 7:2 в Стария завет; а така наречените пъпни, омфални светилища в древна Елада са
формирани около големи камъни, наричани пъпове на света. Капка роса в пъпа, глътка вино в
чашата, океан в земния кръг.
Граалът произлиза от ирландската и уелска легенда за вълшебния казан, в който биват хвърляни
мъртвите, за да оживеят отново. Възможно е тук да има отглас от стара, жестока погребална
церемония от неолитния период на Британските острови, когато мъртвите са били насичани като
за супа и погребвани безредно в обща родова могила. Гръцката митология познава подобен
мотив в историята за гибелта на цар Пелий. Във вече относително по-цивилизованите
средновековни времена Граалът се оказва изпълнен с кръв Христова, която, естествено, е и
светлина, и физическо Христово присъствие, и вино. В Граала има жив човек и жив Бог, Съсъдът се
превръща в много подходящ знак, даже синоним на чашата със светото причастие. За някои
възможни вариации по темата вече съм писал в есето си "Тялото в Съсъда". Някой би могъл даже
да заподозре, че хуситите всъщност почитат Граала и затова го слагат на знамето си. Но основната
мисъл тук е, че в Граала има нещо живо и то не от този свят. Същият живот, вътрешна
одухотвореност и целенасочена воля действа от изпълнената с небесна роса пукнатина на Камъка
на Цао. Обратната, негативна версия на мотива за божеството в съда е разказът "Богът в купата" от
Робърт Хауърд, където присъствието е диаболично. Двусмислената версия, обединяваща двете
възможности за оценка на това, което ни гледа от дъното на всяка една чаша, е обичайният
символ на аптеките. А Хайям и Фицджералд само биха вдигнали чаша за свободата на аналогиите.
София, 12 март 2018
© Манол Глишев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.05.2019, № 5 (234)
Skip to content
Война и мир
Великата харта и контролът над властта
Манол ГлишевМАНОЛ ГЛИШЕВ15 ЮНИ, 2022ЕВРОПЕЙСКА ИСТОРИЯ, СВЕТОВНА ИСТОРИЯ
Време за четене: 6 минути
На 15 юни 1215 г., Рънимийдската морава край брега на Темза, недалеч от Уестминстър и Лондон,
става сцена на унижението на един суверен: английският крал Джон е принуден от бароните си да
подпечата публично дълга харта, включваща шейсет и три точки и ограничаваща властта му в
рамките на писаните закони и известните обичаи. Оттук нататък всеки монарх в Англия ще знае
много добре на какво има и на какво няма право – и нещо повече, всички заинтересовани страни
ще са наясно кой текст или кое колективно тяло определя възможното и невъзможното за краля.
Това е началото на края на средновековния хаос от чисто беззаконие и противоречиви традиции.

И може би е началото на превръщането на Англия в нещо повече от феодална монархия –
превръщането й в πολιτεíα, в коронована res publica, в commonwealth; началото на истинска
държава практически според античния смисъл на думата. Смисъл, който се оказва и модерен,
доколкото модерното схващане за държавност е моделирано именно от класическите гръцки
разбирания за онова, което наричаме обществен договор и легитимно равновесие на групови
интереси, сдържани чрез институции и институции, контролиращи институциите. Оттук започва
сложната система на проверки и уравновесяване, характеризираща модерната държавност.
Надзорът над краля е поверен на колегия от двадесет и пет барони, приподписали Хартата заедно
с него. Авторът на основния текст, кентърбърийският архиепископ Стивън Лангтън уравновесява
схващането, че монархът е източник на законността, със съзнанието, че дори и самият този
източник трябва да бъде подвластен на контрол, за да не превърне реда в хаос. Така че текстът
включва обещание от страна на самия крал не само да не нарушава така съставеното
споразумение, но и да накара всички свои привърженици да го приемат. Законността, която
едновременно създава краля, но и произлиза от него, го задължава да започне да прави разлика
между себе си като личност с всичките й недостатъци и като въплъщение на кралството. Тук може
би започва залезът на персоналния суверенитет в чисто средновековен смисъл и възобновяването
на съзнанието, че страната има свой колективен интерес и колективна воля, на които държавният
глава е само пръв служител. Едно съвсем класическо съзнание, което вероятно е било поне
частично достъпно за начетения архиепископ. При желание за по-смела интерпретация, тук могат
да се търсят корените на чисто английското политическо учение за двете тела на краля,
изследвано в изискания труд на Канторовиц.
Хартата, отхвърляна и винаги отново приемана от редица крале, изменяна и допълвана,
постепенно получава популярното име „Велика харта на свободите“. Тя частично остава в сила и
до днес – забележителен пример за приемствеността в английското и британското
законодателство. Превръща се в основа на формално неписаната, но реално осезаема английска
(и британска) конституционна система и в извор на вдъхновение за редица документи и правни
интуиции, типични за англосаксонския свят днес, включително Habeas corpus, Декларацията за
независимост, Конституцията на Съединените американски щати и допълващия го Закон за
правата. Един от по-далечните ефекти или отгласи на дългия процес, започнал с налагането на
Хартата над крал Джон, е опитът за осмисляне на човешките права като естествен, природен
феномен; не само англосаксонският свят и не само САЩ дължат много на вековното развитие на
английската конституционна система и мисъл – въпреки фундаменталното разграничение между
англосаксонско и континентално право, Френската революция със своите основополагащи
документи също е поне косвено повлияна от случилото се на Рънимийдската морава (през
американско рационалистично посредничество, но и през възхищението на Волтер пред
британските свободи). През Гражданския кодекс и белгийската Конституция това пък води дори
до модерната българска държава и нейната все пак свещена (в секуларен смисъл), макар и
двойствено либерална Търновска конституция от 1879, носеща вече станали традиционни идеи за
отговорността на държавните органи едни пред други – и най-вече пред целокупното политическо
тяло на страната. На пръв поглед това звучи отвлечено, но при малко по-задълбочено изследване
можем да схванем, че в далечната 1215 г., когато в Търново все още царува Борил и Калояновата
уния е в сила, на далечния британски остров е сложено началото на процес, който по неочаквани
начини и след много столетия ще засегне голяма част от света, включително и България. Нека
припомним, че и тогава Европа е свързана по своеобразен начин, типичен за епохата –
ангажиментите на папа Инокентий ІІІ го свързват едновременно с царете Калоян и Борил, както и с
крал Джон.
Магна Карта от 1215 г., написана на средновековен латински език на пергамент, използвайки
стандартните за онова време съкращения. Нейната автентичност е потвърдена от Великия печат
на крал Джон. Оригиналният восъчен печат е загубен през вековете. Този документ се пази в
British Library под името „British Library Cotton MS Augustus II.106“. Източник: Wikimedia Commons
Великата харта на свободите съчетава прост латински език с множество видими германизми и
може би някои прикрити келтски реалии, заети от традиционния правен или по-скоро обичаен
мир на англосаксонците, англо-скандинавците, французите и жителите на Нормандия. Не е
новост, че в периода на завоеванието от 1066 до 1215 г. нормандските и анжуйските крале на
Англия успешно събират саксонското и скандинавското обичайно право с най-старата английска
административна традиция – проследима през „Книга на Страшния съд“ или Domesday Book
(1086) назад към множеството кралски харти, съставяни на латински и староанглийски още от
самото начало на VІІ в. Първата англосаксонска харта датира от 28 април 604 г., когато
новопокръстеният Етелберт, крал на Кент, дарява земя за манастир в Рочестър с текст, уточняващ
дарението и на латински, и на простонароден староанглийски. Шест столетия по-късно крал Джон
и архиепископ Стивън все още следват някои от композиционните характеристики на първите
примитивни документи (а и чисто институционално Стивън е приемник на първите архиепископи
на Кентърбъри от седми век). Доста сложните, но същевременно ясни концепции на феодалния
свят са изразени пестеливо и недвусмислено в текста на Хартата.
В нея е обърнато внимание на почти всички въпроси, засягащи наследяването и задълженията на

настойниците при наличието на непълнолетни или другояче недееспособни собственици на
поземлено владение. Направено е всичко възможно Короната или друг настойник да не може да
ощети собственика, преди той да може да се погрижи за себе си и имота. Взети са предвид
различни въпроси, свързани със задълженията и реда на изплащането им. Нищо не е
незначително за вниманието на краля, архиепископа и бароните. И във всички разглеждани
случаи те наблягат на контрола, който трябва да бъде упражняван над върховната власт.
Хартата слага началото и на онова тяло, което днес наричаме британски или уестминстърски тип
парламент. След като неохотно утвърждава текста, Джон гневно възкликва: „Поставиха над мен
двайсет и петима крале!“ Действително, системата, която в ХІV-ХV в. ще функционира чрез
рицарите от графствата и пратениците на градовете, за да бъдат одобрявани извънредните
данъци за войните на английските монарси във Франция, идва именно от страниците на Великата
харта. Самата концепция за парламентарна монархия, за краля-в-парламента и не просто за
възможността, а за задължението на монарха да управлява чрез съвет, произлиза именно оттук.
Тази идея се оказва толкова жизнена, че в XVIII-ХІХ в. довежда до либералното за времето си
схващане за представителна демокрация. Схващане, което днес бива атакувано от различни
страни (а нима не е било атакувано и от опасни популизми, тирании и тоталитаризми през 30-те
години на страшния ХХ в.?) и което по парадоксален начин вече носи белезите на благороден и
разумен консерватизъм. Сложният контрол над властта, споделянето и съучастието в нея като вид
задължение, едновременно предпазна мярка и въпрос на чест – ето може би най-ценния урок на
Великата харта на свободите, заради която храбрите барони са рискували всичко.
Една от причините за съставянето и приемането на Хартата е посочена в преамбюла й: „заради

Божията чест“. Това е нещо повече от клише; свободата на Църквата в Англия, спазването на
законите и обичаите от страна на краля, помазан по Божия милост – това са въпроси, около които
в завоюваната от нормандците страна цари напрежение още откак архиепископ Стиганд е отказал
да коронова Уилям, победителя при Хейстингс. За идеала на Божията чест загива най-почитаният
английски мъченик – св. архиепископ Томас Бекет, ръкоположен и убит по желание на Хенри ІІ,
създателя на англо-анжуйската империя (и този конфликт на силни личности е великолепно
демонстриран в прекрасната пиеса „Бекет или Божията чест“ на Жан Ануи, защото Англия
вдъхновява Франция по много начини). В епохата на нормандското завоевание архиепископите на
Кентърбъри обикновено са забележителни личности – от упорития защитник на старата уесекска
династия Стиганд, през интелектуалци като предсхоластика св. Анселм от Аоста, оказал огромно
влияние на западния свят и застъпниците на реда и закона като св. Томас и Стивън Лангтън, тези
прелати стоят в основата на историята на идеите на европейското Средновековие и наистина
правят чест на Бога, а и на страната си.
В края на това есе върху Хартата идва ред на една неизбежна бележка от чисто исторически
характер. Патосът на целия документ е потвърждаването на предполагаемо вече съществуващи,
осветени от традицията, „естествени“, както казахме, права или „стари свободи“ както е
средновековният термин, така уместно припомнян от Доминик Бартелеми. Само че докато на
континента „старите свободи“ стоят в основата на хаос и безвластие, то в Англия те поставят
началото на един вече предмодерен, разбираем за нас правов ред, свързан с върховенство на
предвидимия писан закон. Тъкмо битката при Бувин на 27 юли 1214, когато Филип ІІ Френски
разбива крал Джон, позволява на английските барони да изискат тези „стари“, а всъщност съвсем
нови свободи от своя надвит суверен. Същата битка превръща Филип във „Филип Август“, в
„император в своето кралство“ и разширява домена на френските Капетинги с Нормандия и Анжу.
Заради загубата на тези провинции след поражението Джон е наречен „Беззеемни“. Именно
Бувин е точката, от която започва далечното развитие не само на уестминстърската система, но и
на бъдещия френски абсолютизъм. Точно когато властта на дотогава могъщия английски крал е
поставена под въпрос, авторитетът на френския монарх започва възхода си след период на почти
пълна дезинтеграция. Английските и британските монарси преминават през граждански войни,
детронации, убийства и изгнание, но Короната и досега дефинира законността в Обединеното
кралство. Докато Франция, някога много по-осезаемо монархическа от островната си съседка, сега
е република, чиито основни идеи за свобода, равенство и братство са косвено повлияни именно
от далечните резултати на битката при Бувин и последвалото я драматично подписване на
Великата харта. В крайна сметка – кой спечели сражението? Иска ни се да можем да кажем:
свободата.
Библиография
Текст на Магна Харта на български език, Превод от латински и бележки: Манол Глишев
Можете да дискутирате и във форума Война и Мир

Сподели
Манол Глишев е поет и преводач, роден през 1983. Автор е на (засега) четири стихосбирки:
"Машина от думи" (2014), "Проект за прекрасен живот" (2016), "Извънсезонни наблюдения" (2018)
и "Зибелингски хроники" (2019). Негови преводи от староанглийски език са публикувани в
юбилейния сборник в чест на проф. Василка Тъпкова-Заимова "Omnia vincit amor" (2008) и в
LiterNet. Пише и есета по исторически и актуални теми.
Видението на пророк Исая – Исус язди магаре и Мохамед язди камила, ал Бируни, ал Атар ал
Бакия ан ал Курун ал Халия (Хронология на древните народи), Табриз, Иран, 1307-8. Библиотека
на университета в Единбург, EDINBURGH UNIVERSITY LIBRARY
Изображения на пророка Мохамед през Средновековието
12 януари, 2018
Раждането и краят на капитализма – поглед отдясно
21 май, 2020
Боян Магесник, Бургас, богомили, пристанище, статуя, ерес
Торбалан от Кюрдистан още е тук
2 март, 2021
Leave a Reply
Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *
Name
Email
*
Add Comment
Приемам политиката за поверителност.
Copyright © 2022 Война и мир. Сайтът е оптимизиран от Сергей Петров - Араджиони
Skip to content
Свалянето на Ромул Августул и продължаващата Късна Античност
Манол ГлишевМАНОЛ ГЛИШЕВ13 СЕПТЕМВРИ, 2021СВЕТОВНА ИСТОРИЯ

Ромул Августул предава римската корона на Одоакър, илюстрация от XIX век. Източник: Wikimedia
Commons
2-4 септември 476 г. Пълководецът Одоакър сваля от трона западния римски император Ромул
Август, наричан „Августул“, Августчето. Ромул не е последният западен римски император, но е
последният, царувал в Италия. Неговият предшественик и приемник Юлий Непот продължава
формално да носи титлата още няколко години в Далмация. Въпреки това, популярното
„пророчество“, че Рим щял да „падне“ при царуването на втори Ромул, съименник на основателя,
продължава да влияе на въображението.
Ромул Август(ул) е син на стария магистър на армията Орест и към момента на възцаряването си
през октомври 475 е едва дете – някъде между дванайсет- и шестнайсетгодишен. Царуването му е
чиста формалност: по това време Западната империя е сведена до Италия и Далмация, като
Далмация твърдо е под контрола на предишния император Юлий Непот. Одоакър, който
първоначално поддържа режима на Орест и малкия му син, е пълководец и благородник от
източногермански произход – командир на съюзническите войски от покръстени германски
варвари, поддържащи реда на Апенините и събрани от различни племена. След като екзекутира
Орест и изпраща царственото му дете в почетно изгнание, Одоакър демонстративно изпраща
императорските регалии в Константинопол като знак за формално подчинение пред законния
старши римски император Зенон, но не забранява да се секат солиди и тремиси с името на Юлий.
Римският свят поне формално отново е обединен. Никой не обръща повече внимание нито на
живеещия в луксозна изолация малък Ромул, нито на незначителния претендент за западната
императорска титла Юлий в Далмация. Реално владеещият Италия Одоакър е едновременно
римски патриций и германски крал. Поредната смяна на царуващото лице този път дори не
довежда до война. Реалната столица на римска и постримска Италия в този момент вече е Равена.
Все още функциониращият Сенат в постепенно западащия Рим продължава да упражнява
цивилните функции на административното управление над Италия. Уважаваните епископи на
Рим, Милано и Равена на свой ред са се превърнали в авторитетни фигури, разчитащи на
вниманието на сенатори, императори, военни магистри и крале. Градовете на полуострова все
така са заети със своите вътрешни работи и тук-там дори организират игри в класически стил,
макар че реалният театър и гладиаторските боеве са заменени от надбягвания с колесници,
мимове и борба с животни. Латинският все така се говори в съдилищата и църквите, заместили
изоставените храмове. Поетите-класицисти от Северна Африка пишат изтънчени панегирици във
възхвала на своите вандалски крале в помпозния стил на Клавдиан. Вестготските владетели на
Испания се носят в химатиони и преиздават Теодосиевия кодекс. Дали изобщо някой е тъгувал за
липсата на император в Италия?
Кой знае дали е засвидетелствана каквато и да е носталгия по това призрачно присъствие – в
крайна сметка, към 476 година Рим вече е бил далеч по-насилствено превземан два пъти от
варвари и са минали над шейсет години, откак свети Августин е утешил римляните, че падането на
един земен град никак не смалява блаженството и величието на Небесния. В южните части на
Италия местното население продължава да говори гръцки, а учени сенатори като Касиодор и
Боеций все така се отдават на интелектуални занимания с философия и история в свободното си
от държавни ангажименти време. Всичко се е променило… но и всичко си е останало същото.
Монета на Одоакър, Равена, 477 г.
Единствено ролята на западните римски императори е преминала от активно командуване на

армиите в незначително съществуване под надзора на властни попечители. Франки, бургунди,
готи, херули, скири и вандали посещават същите бани и форуми, които от векове събират
градското население. Вилите извън стените са по-укрепени и въоръжените отряди по пътищата са
станали очевидно частни. Емблемите, които абсурдно късните преписи на „Notitia dignitatum“
приписват на различни военни подразделения, постепенно се превръщат в гербовете на
благородни семейства. Все повече земевладелци вече не смогват да поддържат подовото
отопление на апартаментите си и спестяват от разходи за гръцки възпитател на синовете, а вместо
това предпочитат да вложат злато в коне и оръжие. Вместо това обаче все повече абати и
епископи залягат над текстовете от езическата древност… вероятно защото мнозина от тях са от
сенаторски семейства. Да, статуите намаляват и качеството им не е като на красивите стари
образци, но пък колко много нови мозайки са се появили! Пръкват се и екзотични „крале на
римляните“ в Галия и Африка.
Противно на учебникарската представа, в началото на септември 476 г. никой и не подозира, че е

започнала епоха, която някой някога ще нарече Средновековие. То всъщност или е започнало
почти два века по-рано, или пък му предстоят още поне два века чакане – това зависи от гледната
ви точка по темата. Относително безкръвното сваляне на невръстния, формален западен
император е исторически вододел само за група модерни историци някъде между Едуард Гибън и
Питър Браун, а ако пожелаем да търсим виновника за популярността на тази иначе не особено
значителна дата и на самата идея за Средновековие, можем да се обърнем към Леонардо Бруни
или Петрарка. Обаче въпреки това, което ще мислят някога ренесансовите и по-новите автори, в
пети век късноантичната цивилизация на вече християнски Рим все така си крета напред,
постепенно замествайки философските и реторските школи с манастири и добавяйки латинския
превод на Библията към учебната програма, пълна с Тит Ливий и Вергилий. Сякаш нищо особено
не се е случило. Императорите идват и си отиват, а Рим продължава, какво толкова. Предстои
царуването на Теодорих Велики, а някъде напред в бъдещето, в шести век източните римляни
отново ще си спомнят западната част от своята империя.
Сподели
Римляни, граждани, св. Павел, евреи
Свети Павел – римски гражданин
6 ноември, 2020
Древните картагенци наистина са принасяли деца в жертва
22 май, 2022
Чернокожият светец св. Маврикий
11 декември, 2018
Leave a Reply
Name
*
Email
Add Comment
Skip to content
Есе върху идеалната антична политика

Манол ГлишевМАНОЛ ГЛИШЕВ19 ЮЛИ, 2017КУЛТУРА И ОБЩЕСТВО
Картина: Клетвата на Хораций, Жак-Луи Давид
Аристотел, Тукидид и Плутарх отдавна са решили нашия проблем с „лявото“ и „дясното“. Във
всеки античен град-държава е имало „народна“ и „аристократична“ партия. Народната
обикновено се състои от не най-богатите, но все пак притежаващи къщичка и по един куц роб.
Аристократичната – от невероятни богаташи, но като правило такива със стари пари. Разбира се,
има изключения: тук-таме сред народняците се срещат задлъжнели, обеднели или
свръхамбициозни ренегати от аристокрацията, както и сред аристократите понякога биват
допускани достатъчно старомодни в разбиранията си новобогаташи. Обикновено на всеки
десетина-двадесет години става преврат или поне опит за преврат в полза на партията, която не
държи властта към момента. В промеждутъците между два преврата овластената партия се опитва
първо да унищожи опозицията, а след частичния успех или неуспех – да я успокои с малки
отстъпки и с подкупване на част от по-конформистки настроените ѝ лидери.
От всичко това следва, че всяка партия има своите привилегии, когато е на власт: членовете й
заемат държавните постове, имат достъп до обществените поръчки, получават по-добро
образование и така нататък. Затова в повечето антични градове вътрешнополитическата история е
на редуващи се изгнания и амнистии при смяната на демокрация с аристокрация. Разбира се,
често демокрацията се изражда в беззаконна власт на тълпата, прерастваща в тиранично
управление на някой хитър демагог; а аристокрацията почти винаги преминава в корумпирана
олигархия.
Но да поразсъждаваме за привилегиите. При управлението на аристократичната или, условно

казано, „дясната“ партия не се налага учредяването на истински привилегии: необходим е само
образователен ценз и военен опит за заемане на обществените длъжности. Образованието и
опитът се получават чрез принадлежността към правилните семейства със стари пари. Докато при
управлението на народната (в античен смисъл „народна“, защото днес употребата на тази дума се
е изменила) или, също условно, при „лявата“ партия задължително се налагат списъци с
подходящи и неподходящи хора. Ето я активната привилегия, учредената, гласната привилегия.
Това може лесно да се приравни с децата на активните борци при комунистическите режими или
със съвременните квоти за малцинствата в западните, доста наивно либерализиращи се общества.
Чисто меритократичният принцип, според който всеки може да се яви на конкурс, но ще го
спечели само този, който се справи със задачата, вече представлява изключване. От „левичарска“
или народна гледна точка тъкмо този принцип е привилегия, даже връзкарство (колкото и
парадоксално да звучи). Затова „левите“ или народните, крайно демократични режими и
тираниите се принуждават поне временно да изключват аристокрацията от състезанието за
почести и власт. И наричат това справедливост, изравняване на шансовете. От политическа гледна
точка най-безпристрастно са се справили онези градове-държави, които са въвели жребий за
длъжностите; само че жребият често издига случайни, некадърни хора и не може да му се
разчита. Ето защо чисто политическото решение е провал, когато трябва да се свърши и известна
работа за града.
Народните режими като правило се провалят. Те лесно сменят военачалниците и съдиите, докато
се окаже, че редовната смяна не гарантира нито изпълнение на задачите, нито неподкупност. В
резултат тълпата се уморява от собствената си трудна свобода и волю-неволю издига или се
примирява с тиран. Тиранът гарантира поне нещо като стабилност на управлението, но
безнаказаността му много често води до произвол. Ако все пак е по-добронамерен към
поданиците си, тиранът може да се опита да възстанови по-умерено, законно управление,
поверено тъкмо на аристократичната партия, което изненадва тълпата. Ако не е добронамерен,
тиранът управлява така жестоко, че тълпата не го защитава, когато изгнаниците-аристократи се
върнат с идеите за преврат. И така колелото се завърта още веднъж.
Аристократичните режими или конституционните, традиционалистки републики, се справят малко

по-добре. Обикновено техните служители са по-подготвени за задачите си. Дават добър личен
пример и са мотивирани да действат както в свой интерес, така и в интерес на града. Рискът при
тях е от краен антидемократизъм, водещ до корупция и жестокост към населението. Когато това
се случи, неизменно следва нов преврат. Лечението за това е именно в умерените, малки
отстъпки към народната партия. Дадена институция или магистратура трябва да се грижи за
интересите на тълпата. Даден празник, храм или божество биват оставени на обикновените
граждани като източник на радост и упование. През повечето време системата на патронаж кара
отделните членове на аристократичния режим да закрилят отделни личности или групи от
народната партия, разделяйки я на доволни, спокойни и лишени от поводи за бунт свити. Тук има
втори риск – личната амбиция на аристократите може да изправи гневни банди едни срещу други
по улиците. Ето защо Плутарх твърди, че аристократично и истински държавническо е
поведението, което все пак се грижи за поданиците и не унищожава, а облагородява, насърчава и
насочва енергията им към по-добри цели. Например към участие в морски експедиции,
основаване на нови селища и колонизация, във военни походи извън държавата, в грамадни
строежи, които да създадат слава на града или в работа, от която да се обогатят всички. Когато
конкуренцията за постове между аристократите се изразява в различни проекти за увеличаване
могъществото на държавата, поддържани от труда на протежирани групи поданици, настъпва
период на относително вътрешно спокойствие и външно величие. Естествено, дори тази идеална
система не е вечна. Но тя е това, към което класическите автори биха искали да се стреми всеки
един град. Взаимно наблюдаващите се институции и дублиращите се магистратури позволяват
поне относително удържане на крайните лични амбиции в прилични граници.
Това, на което си струва да се наблегне, е различният поглед към привилегиите. Народната,

демократичната или „лявата“ партия обикновено създава система от квотни привилегии и държи
на тях, защото смята, че липсата им е нечестно предимство за богатите, опитни и образовани, но
невинаги морални аристократи. Докато аристократичната, „дясна“ партия приема, че самите
обичайни цензове за опит, образование и възможност за разходи на държавен пост правят човека
единствено приемлив за заемането на висока служба. В резултат аристократичното или „дясното“
мислене се развива обективистки – към резултати и умения, дори с риск от диктат. А народното,
демократичното или „лявото“ – към равенство на всяка цена (та и към изключване на
заплашително изглеждащите с опасно позитивните си качества аристократи) дори с риск от
провал.
Сега да осъвременим античната постановка. Гръцките и римските примери показват, че

Модерността не е създала делението между ляво и дясно мислене, а само продължава и
задълбочава проблемите на вече съществували градски общества. Ние не само още си служим с
антични термини, но и практически стъпваме в утъпкания коловоз на вътрешнополитическите
проблеми на древните градове-държави. Продължаващото напрежение между столици и
провинции показва, че и най-голямата съвременна унитарна или даже федеративна държава все
така се концентрира в центъра си, в тясното пространство между някогашните градски стени,
където са събрани националните институции. Ако съвременните общества не продължаваха да са
все същите градове-държави със свръхразраснал се хинтерланд, никой нямаше да пита за
столичните моди и доходи, нито ядосано да заявява, че София е или не е България. Впрочем, този
пример за градове, управляващи голяма извънградска територия, също е античен.
Нашите днешни спорове между „ляво“ и „дясно“ отново опират до проблема за привилегиите. В
България имаме класически пример за левичарски, „народен“ (в античния смисъл) преврат от
Девети септември 1944 г. Имаме и последвалата лява тирания, създаваща привилегии и
изключваща (условно казано) „аристокрацията“ от дотогавашните й позиции. Парадоксът и
отклонението от античния модел са в това, че продължителността на режима създава нова, чисто
служебна „аристокрация“, тоест вече по рождение привилегирована прослойка. Любопитно е, че
в съвременна България функционира лява по произход, а дясна по реториката си управляваща
класа, която е заела всички високи места в институциите и търговията. Левият подход, запазил се в
тази прослойка, е именно отказът й да се превърне в докрай „аристократична“, в докрай дясна
управляваща класа: този отказ се вижда най-добре в яростното нежелание на сега управляващите
посткомунисти да се откажат от собствената си квотна привилегированост, тоест – от връзките. Тук
е и разликата с „аристократичното“, дясно или по същество „републиканско“ управление,
съществувало във формалната българска парламентарна монархия до Девети септември. Именно
пропускливостта по заслуги в системата на управлението и бизнеса може да осигури на България
както „аристократизиране“ и по-добра ефективност, така и социално спокойствие, тоест
справедливост и политическа стабилност. Това обаче не може да се случи при сегашното
състояние на привилегирован, ограничен, по същество левичарско-квотен, котериен, тоест
връзкарски режим на допуск до власт, образование и пари.
Чисто античният въпрос е дали у нас има достатъчно силна някогашна „аристократична“, тоест
действително дясна група граждани, която да потърси властта с добре изпитаното средство на
контрареволюцията, за да наложи обичайния си режим на републиканска меритокрация и ценз.
Сподели
Аполитичната визия за България
8 септември, 2018
Откъс от книгата „Свободата“ на Рон Пол – Образование
Лявото пак ще овладее културата

7 март, 2020
Leave a Reply
Name
Email
Add Comment

Skip to content
По българския превод на „Беоулф“
Манол ГлишевМАНОЛ ГЛИШЕВ26 МАЙ, 2020КУЛТУРА И ОБЩЕСТВО
За първи път прочетох детска адаптация на „Беоулф“ може би десетгодишен. Историята ми се

стори странна: започваше като най-обикновена приказка за герои и чудовища, но сякаш се
състоеше от два различни сюжета – за младия воин и за стария крал. Във втория героят загива, а
това ми изглеждаше необичайно за такъв разказ. Изглеждаше ми някак нередно.
Години по-късно попаднах на пълен английски превод и останах очарован от начина, по който е
написана поемата. Разказът понякога е плавен и бавен, поетът се е любувал на детайлите и най-
вече на звученето на думите. Друг път събитията само са нахвърляни. На неочаквани за
съвременния читател места разказът прекъсва и действията на героя са сравнени с някакви други,
още по-легендарни герои, за които днес почти не сме и чували. На „Беоулф“ много му личи, че е
предназначен за съвсем различна публика. Когато го четем, сякаш подслушваме чужд разговор.
Чуваме всичко, но невинаги го разбираме. И това чувство за неяснота ме накара да започна да уча
езика на оригинала. Постепенно опитите ми да пре-превеждам от модерни английски версии ме
доведоха и до превод от самия староанглийски текст. Смело или глупаво начинание, защото в
случая съм самоук.
“Беоулф” е дълга епическа поема, написана или може би по-скоро записана в Англия някъде
между VII и X в. Авторът или авторите са неизвестни. Текстът е запазен в един-единствен
средновековен ръкопис от Х в. Този ръкопис не е излязъл изпод ръката на първия автор или
съставител, а е създаден от двама скриптори, преписвали от по-стар, днес вече изгубен
екземпляр. Сюжетът, ако може да се говори за такъв, проследява приключенията на благородния
воин Беоулф от народа на гаутите, живял в днешна Швеция. Беоулф („Мечокът“) убива чудовища,
това буквално е занаятът му. Не се сражава с хора. Унищожава злия великан, демон или призрак
Грендел („Смазващият“), който дълго е издевателствал над свитата на датския владетел Хродгар.
Унищожава и отмъстителната майка на Грендел. Прибира се у дома, възцарява се над племето си
и управлява дълго и щастливо, докато не се появява драконът… Историята завършва по
подобаващ германо-скандинавски начин, за който вече се досещате, дори и ако не сте попадали
на нито една версия на този разказ.
През цялото време текстът е прекъсван от натрупани иносказателни описания, ловки фрази,
описващи даден предмет по повече от един начин, както и от неясни за нас сравнения между
постъпките на Беоулф и деянията на други герои от англосаксонските легенди. Поетът или
поетите, оставили ни „Беоулф“, са разсъждавали не само върху далечното дори за тях минало, но
и върху етиката на водачеството, отговорността на лидера, верността и личната смелост. Почти
демонстративното безразличие към еднаквата за всички съдба е направо стоическо. В „Беоулф“
има цялостна нравствена философия, сякаш предназначена за воини и следи както от
християнски, така и от езически мироглед. Изглежда, че авторът или авторите, работили върху
легендите на древните англосакси, са познавали също така Библията, множество текстове на
проповеди и най-малкото преразкази на класически римски произведения като “Енеида”, а може
би дори и на гръцката “Одисея”, макар че последното е само догадка.
Beowulf_Cotton_MS_Vitellius
Началото на епическата поема „Беоулф“, написана основно на западносаксонския диалект на

староанглийски. Част от ръкописа Cotton MS Vitellius, създаден през XV век и днес намиращ се в
British Library. Изображение: WikiMedia Commons
„Беоулф“ поставя много въпроси на читателя. Точната датировка на текста е сложен проблем,
който изисква запознаване с контекста на англосаксонската литература в цялото ѝ съществуване
между VII и XI-XII в. Героите на поемата живеят в епоха, която вече е била отдалечена от момента
на записване: периода на Великото преселение на народите или V-VI в. „Беоулф“ отчасти е
изолиран текст, но за щастие някои от персонажите в него се появяват в други източници,
съставяни в Англия, в скандинавските страни, в Германия и Франция. Това позволява да се търси
ако не точното време на съставяне на текста, то поне представата, която англосаксите са имали за
мястото на своите континентални прадеди в слабо познатия свят на германската древност. Но
мисля, че все пак успях достатъчно мотивирано да взема страна в спора за датировката, воден
между множество изтъкнати специалисти. “Беоулф” по-скоро принадлежи на VII-VIII в., първия
период на разцвет на староанглийската литература между покръстването и викингските
нашествия.
Имената на днес малко известни племена и народи също поставят въпроси. Например – дали
Myrgingas, мюрингите от текста са Меровинги, тоест франки? За мен отговорът по-скоро е
отрицателен, но това е мнението на дилетант, изградено върху усилията на филолози, създали
различни хипотези по темата. Дали Secgas, седжите („Мечовете“) са сакси („Кинжали“)? Дали
споменатият в текста легендарен владетел Офа е включен заради някаква връзка между
съставянето на поемата и царуването на историческия Офа в Централна Англия в средата на VIII
столетие? Понякога въпросите са без отговор или отговорът трябва по необходимост да остане
несигурен. „Може би“ си остава най-честният подход към този интригуващ текст. Всъщност
литературата върху „Беоулф“ надминава обема на поемата хиляди пъти. Филолозите и историците
вече три века обсъждат всеки детайл в ръкописа, така че любителят лесно може да изгуби
оригинала от поглед и да затъне в тресавището на интерпретациите.
„Беоулф“ стои на границата между историята и митологията, тоест той е именно легенда. Със
сигурност е добра поезия – и всъщност е първото голямо литературно произведение на английски
език. Стъпката, доколкото може да се говори за такава, и звуковите ефекти на типичната
англосаксонска алитерация помагат за правилното четене на глас и понякога за по-доброто
разбиране на трудни места в текста. Тонът на поемата е изискан в един особен, варварски стил.
Реториката на поета е богата и внушителна. Духът на героите е трезв и същевременно възвишен
по необикновен начин, който все още може да ни развълнува. Смъртта, верността и славата са
големите теми на тази сурова поезия. Материалният свят на „Беоулф“ е този на едва нахвърляни,
но впечатляващи пейзажи, на дружини от лоялни и свирепи мъже, на многозначителни думи, на
брутални изблици на насилие с едновременно интригуващи и отблъскващи детайли… и на
фаталния блясък на златото. Всъщност „Беоулф“ има толкова сложен, многопластов език и така си
служи с визуални представи, че понякога звучи изненадващо модерно. В този наратив от Тъмните
векове сякаш грижливо е отделено място за специални ефекти. Същевременно композицията е
старателно обмислена и при внимателно четене симетриите между отделни сцени започват да се
набиват на очи. „Беоулф“ е добре проектирана и добре смазана машина, която работи до днес.
Сигурно затова толкова пъти е филмирана и адаптирана. Сигурно точно затова се опитах да я
преведа на български.
Не зная дали съм успял. Този текст е предизвикателство и за най-задълбочения филолог, а какво
остава за любителя. Любопитен съм към българската реакция спрямо „Беоулф“. Смятах, че след
над десет години започвана и спирана работа по него, ще успея да го издам тази Коледа.
Промених плановете си още веднъж. Живот и здраве, книгата ще излезе към края на 2020 г.
Сподели
Частната пожарна и бърза помощ в „социалистическа“ Дания
12 април, 2018
Г-н военен министър, дъбовете са готови за доставка!
За транспорта в София и за опита на Копенхаген
Leave a Reply
Name
Email
Add Comment
Skip to content
Бристълският Мерлин – новооткрит ръкопис за Артур
Манол ГлишевМАНОЛ ГЛИШЕВ11 СЕПТЕМВРИ, 2021ДРЕВНА ИСТОРИЯ, КНИГИ И ФИЛМИ,

СВЕТОВНА ИСТОРИЯ
Мерлин води войските на крал Артур в миниатюра от ръкопис, изрисуван в северна Франция в
периода 1270-1380 г. Днес ръкописът е в BnF (MS Fr. 95, f. 190v).
Мерлин води войските на крал Артур в миниатюра от ръкопис, изрисуван в северна Франция в
периода 1270-1380 г. Днес ръкописът е в BnF (MS Fr. 95, f. 190v).
На 2 септември тази година Бристълският и Даръмският университет (Великобритания)
публикуваха оригиналния текст и английския превод на т. нар. „Бристълски Мерлин“ –
фрагментарен пергаментов ръкопис на среднофренски или норманофренски език из така
наречения „Вулгарен цикъл“ легенди за Артур, Мерлин и Ланселот.
Ръкописът датира от XIII в. Текстът случайно е открит през 2019 г. в подвързията на старопечатно
латинско издание на френския теолог Жан Жерсон отпреди 1500 г., намиращо се във фонда за
редки книги на Бристълския университет. Оригиналната поредица авантюри е съставена в Северна
Франция около 1230 г., а преписът, открит в подвързията, датира от ок. 1250-1275 г. Относително
нормална практика в края на XV в. е стари, особено пергаментови ръкописи, намирани вече за
безинтересни, да бъдат използвани като материал за подпълване в облечени с кожа подвързии за
първите печатни томове. Понякога изследването на такива подвързии води до откриването на
досега неизвестни фрагменти от средновековни художествени текстове (както в случая) или дори
важни исторически документи.
Детайл от един от фрагментите, показващ името Мерлин. Снимка: University of Bristol
„La suite vulgaire de Merlin“ или цикълът „Ланселот-Граал“ може би е бил използван от сър Томас
Малори в неговия голям свод „Смъртта на Артур„, отпечатан в 1485 г. в Лондон от Уилям Какстън и
издаден на български в 1989 г.: Малори често се позовава на „френската книга“, докато
преразказва приключенията на легендарния крал Артур, магьосника Мерлин и рицарите от
ордена на Кръглата маса. Като литературен и квазиисторически герой Артур се появава в редица
уелски извори, съставяни между VI (или VIII) и XII в., но става особено популярен едва с латинската
„История на британските крале“ (издадена у нас като „История на бритите“, 1996 г.) на Галфрид
Монмътски от ок. 1135 г.
Артур и рицарите му се превръщат в редовни герои на рицарските романи, писани в Северна

Франция през втората половина на XII в. и оттам преминават като любими литературни персонажи
в англо-нормандския, френскоезичен двор на Плантагенетите, владеещи същинска феодална
империя от двете страни на Ламанша в този период. За Артур са съчинявани разкази в стихове и
проза не само на уелски, френски и латински, но също на английски, бретонски, немски и
италиански. Съществува дори ранномодерен славянски превод на част от авантюрите на
Артуровите рицари.
Изданието и съвременният превод на бристълския фрагмент показват, че дори и днес все още има
място за открития в иначе добре изследвана област на европейската литература.
Изследването
‘The Bristol Merlin: Revealing the Secrets of a Medieval Fragment’ by L. Tether, L. Chuhan Campbell and
B. Pohl published by ARC Humanities Press
Сподели
Защо локумът е бил толкова обичан от К.С.Луис?
4 август, 2022
Кралица Елизабет II си отиде. Какво следва?
8 септември, 2022
Колко струва един Москвич в Англия през 1968 г.?
Leave a Reply
Name
Email
Add Comment
DnesInvestorGolAutomediaTialotoAz-jenataAz-
detetoTeenproblemPulsImoti.netRabotaStartBlogAhaSnimka
Blog.bg - безплатен блог хостинг и блог портал

Потребителски вход
потребител:
парола:
Влез
Запомни ме | Регистрация
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Регистрирай си безплатно блог в Blog.bg
Постинг
Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг
09.08.2021 19:19 - Воюващият епископ
автор: mglishev категория: История
прочетен: 1263 коментари: 1 гласове: 4
последна промяна: 10.08.2021 15:38
Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bgПостингът е бил сред най-популярни в

Blog.bg
Хенри Диспенсър, воюващият прелат (1342-1406)
Четири години след смъртта на могъщия Едуард III и една година след бретонската кампания в
Стогодишната война, в Англия избухва голям селски бунт. На свободните, но бедни и задлъжнели
земеделци им омръзва да бъдат тормозени за вечно неплатените си данъци и започват масово да
нападат манастири, градски кметства, дори замъци и университети, за да горят хартите и
регистрите за своите дългове към аристокрацията, общините и духовенството.
Някои благородници и духовници се опитват неуспешно да преговарят със селяните си. Други
бягат. Трети загиват. Но не и Хенри Диспенсър, епископа на Норич. Хенри получава дълго чакания
шанс да се покаже като войник, след като десет години е служил неохотно в ролята на духовник.
Хенри е благородник, роден в 1342 - година, в която баща му, Едуард е убит по време на обсада
във Франция. Той е на четири или пет години, когато Черната смърт разтърсва цяла Западна
Европа, но оцелява заедно с всичките си близки. Цялото му семейство има сериозни военни
традиции. Хенри има поне трима братя, посветени в рицарство. Самият той е определен от
семейството си за кариера на духовник и е пратен да следва първо в Париж, а после в Италия.
Студент и наемник
На полуострова обаче Хенри не прекарва много време в лекционните зали и библиотеките.

Вместо това се включва в една от безкрайните местни войни на страната на папа Урбан V срещу
Милано. Надживява братята си Хю, Гилбърт и Едуард, които един след друг храбро загиват на
различни бойни полета из Италия и Франция. Цялата тази кръвожадна семейна история не пречи
дядото на нашия Хенри, старият барон Хю Диспенсър да е бил един от красивите фаворити на
печално известния с противоестествените си наклонности Едуард II.
Рицар и епископ
Към 1362 г. двайсетгодишният и придобил повече военен отколкото духовен опит Хенри вече е
получил няколко църковни синекури и дори се води за магистър по право. Пътува доста из Италия,
редовно участва във военни действия, получава рицарско звание едновременно с привилегиите
на каноник и всъщност е зарадван с епископската митра в 1370, когато вече се е прочул като
успешен воин в Ломбардия и Тоскана, почти като небезизвестния сър Джон Хокуд. Хенри
Диспенсър напуска папския лагер с благодарности и заминава да поеме катедрата си в Норич.
Следващото му десетилетие се състои главно в лов, пиршества, тренировки с копие от кон и други
феодални удоволствия. Животът постепенно клони към своя естествен, дълъг залез сред приятна
рутина, когато избухва селското въстание от 1381 и Хенри получава дълго чаканата възможност да
се докаже отново като войник.
Селското въстание
Бунтовниците не са особено организирани, но са многобройни и отчаяни. Нападат Оксфордския

университет и в един момент започват да горят не само данъчни регистри, а и всякакви ръкописи
от омраза към ученото съсловие. Подозрението на стъписаните власти е, че сектата на лолардите
насърчава селячеството срещу духовниците. Особено дръзка група въстаници нахлува по улиците
на Лондон и превзема Тауъра. Съвсем млад, крал Ричард II е принуден да разговаря с тях и да ги
умолява да не безчинстват срещу жени и деца, та дори и лично да се обърне към селския водач
Уот Тайлър. Това унижение няма да бъде забравено. На 14 юни отряд селяни достига Тетфърд и
навлиза в Норфък. Местен бояджия на платове на име Джефри Литстър се присъединява към
бунтовниците и започва да насърчава земляците си да се включат във веселбата. Няколко дни по-
късно град Норич е превзет и разграбен от разбеснялата се тълпа. Навсякъде са горени регистри,
документи от всякакъв характер и къщите на по-богатите граждани и благородници. По време
на тези събития добрият епископ Хенри се намира в едно от селските си имения извън града. Щом
научава за хаоса в Норич, той се въоръжава заедно с още осем кавалеристи и не много по-голям
брой стрелци, и веднага потегля към седалището на епархията си. Докато въстаниците се влачат
как да е към Ярмут, епископът и малката му, въоръжена до зъби свита минава през Питърбъро,
Кембридж и Нюмаркет, събирайки доброволци за разправа сред местните пострадали граждани.
Епископът и последователите му настигат селското опълчение на 25 юни край селището Норт
Уолшъм.
Селският водач Джефри Литстър вече е наричан "крал на простолюдието" от своите спътници.
Тълпата му се състои от може би над две хиляди души, зарязали колибите и семействата си:
твърде много за разбойническа чета, а и вече събрали въоръжение и натрупали самочувствие
след плячкосването на редица градове. Стрелците и градската милиция на епископа атакуват
укрепена с вал позиция на селяците. Самият Хенри и малката му конница (общо девет души
заедно с него) се врязват в тълпата в пълен ход с пики и сетне я секат безмилостно със секири.
Ударът на конниците приключва опита за съпротива на селяните в открит бой. Голяма част от
разбунтувалите се селяни слагат оръжие и оцеляват като пленници, а по-късно са закрепостени
при тежки условия като длъжници и опростени предатели. Джефри бояджията побягва, а
спътниците му се разпръсват бързо. След този кратък сблъсък благородниците започват да се
връщат в именията си наоколо и се заемат с далеч по-лесната задача - лова на разбягалите се
бунтовници. След няколко дни Джефри е заловен и разчекнат между четири коня. Куриоз е, че
пълководецът-епископ Хенри изслушва изповедта и опрощава противника си преди да го прати на
екзекуция. "Анонимната хроника", хрониката на Томас Уолсингам и малко по-късната "Книга за
знаменитите Хенриевци" от Джон Капгрейв потвърждават, че епископът си спечелва страшна
слава като воин и съдия. На следващата година част от оцелелите бунтовници дори се опитва да
организира покушение срещу жестокия духовник, но той научава навреме за заговора и дори не
си прави труда сам да се разправи с излишно дръзките си врагове, а ги предава на възстановената
светска власт. След успеха си срещу бунта Хенри поръчва забележителна серия от пет задолтарни
пана или картини, изобразяваща мъките Христови за катедралата си в Норич. Идеята му е всеки,
който види паната да приеме съдбата си така, както и страдащият Христос е приел Своята:
несъмнено послание към селяните да не си позволяват повече обречени опити срещу рицарската
ръка на своя епископ.
Кръстоносец
Ричард II и неговият парламент си дават сметка, че опасен човек като Хенри не бива да бъде
оставян дълго време без ангажименти по свой вкус. Намират му нова военна задача: през 1383 г.
той е изпратен да помогне на фламандския град Гент срещу поддръжниците на авиньонския
антипапа Климент VII във Великата западна схизма. В началото на Стогодишната война
седалището на Светия престол се намира в южнофренския град Авиньон: Рим формално
продължава да е владение на Светия отец, но е твърде опасен град, а и френските крале държат
да контролират папите. В хода на войната при серията френски поражения от англичаните
отделни провинции на Франция започват да се отцепват от голямата западноевропейска
монархия. Конфликтът за френския трон се превръща в поредица от хаотични граждански войни.
Част от кардиналите на римската Курия решава, че Франция вече е изгубила значението си като
закрилница на Светия престол, обявява връщането на папата от авиньонски (или вавилонски) плен
в Рим и издига свой кандидат. Западна Европа веднага се разделя на фракции, подкрепящи ту
авиньонския, ту римския папа. Англичаните, разбира се, подкрепят Рим срещу Франция и Хенри е
пратен да помогне антифренските бунтовници във Фландрия. Той проявява въображение: като
стар защитник на папските интереси още от младините си в Италия епископ Диспенсър високо
заявява в катедралата си в Норич, че тръгва не просто на война, а на кръстоносен поход срещу
враговете на християнството. И по стара традиция обявява опрощение на греховете за всички,
които потеглят с него.
Кандидати на славата не липсват. Голяма част от английската континентална търговия минава

през Фландрия и в частност - през процъфтяващия град Гент. Така че Парламентът отпуска
средства за благочестивата християнска кауза и войниците, нуждаещи се от опрощение пред Бога
и светските власти, не закъсняват за сбор. Епископът отказва да приеме други благородници в
командуването и приема не само парламентарната помощ в пари, а събира средства и сам,
обръщайки се към търговци и гилдии. През това време фламандският водач Филип ван Артевелде
укрепва Гент в очакване на неизбежната атака на климентистите, тоест на профренската партия.
Не всички в Англия искат да жертват от богатството си за кръстоносния поход на добрия епископ.

Проповедникът Джон Уиклиф заявява многократно, че цялото начинание е чисто светско и няма
нищо общо с Божията кауза. Хенри не се впечатлява и заявява тържествено, че хората му ще се
бият само срещу привържениците на фалшивия папа, в защита на истинската вяра. През това
време свещеници, проповедници и продавачи на индулгенции събират средства с похвално
упорство и понякога - със заплахи. Хазната надлежно доставя вързопи със стрели за страшните
английски стрелци.
Кръстоносците, носещи червени кръстове на бял фон на рамо - символ, постепенно превръщащ
се от чисто религиозен в национална емблема - се събират в Сандуич в края на април 1383. В
последния момент крал Ричард II, който се опитва да си осигури мир с Франция, праща заповед
походът да не потегля преди завръщането на пратеници от Париж, но епископът няма време, а е
натрупал дългове. Времето е добро, запасите са попълнени, карабите са налице и Хенри
Диспенсър просто пренебрегва заповедта на краля си. По-късно ще заяви, че е потеглил преди да
я получи. Флотът вдига платна на 16 май.
В края на месеца цялата армия е акостирала в Кале, вече е влязла в контакт с гентската градска
милиция и е превзела градчето Гравлин недалеч от Дюнкерк. В следващите два месеца
кръстоносците и съюзниците им от добрия град Гент обсаждат Ипр. Ипр обаче е добре укрепен и
французите не го предават. Бързите надежди за успех се превръщат в дълго чакане пред един
непревзимаем град. Част от английските доброволци, тръгнали с надеждата за плячка, започват
да дезертират. Други безчинстват из района и влизат в скандали с гентските си съюзници. Накрая
голяма част от нередовните войски е разпусната по заповед на епископа. Междувременно в
Лондон започват да се чудят дали е било добра идея да пращат Хенри начело на цяла армия,
която очевидно не постига нищо съществено, а струва скъпо.
През септември, когато припасите на армията свършват, Хенри получава от краля разрешение да
се изтегли обратно към морето. Англичаните изгарят превзетия Гравлин и изоставят гентската
милиция на Ван Артевелде. Епископът се връща без особени жертви, но и без победа, а разходите
са били сериозни. Войската му от около две хиляди души се разпуска сама, веднъж стъпила на
английска земя. Самият Хенри е призован в Уестминстър, съден е за взимане на подкупи от
французите, но е осъден само за това, че не е приел друг благородник за свой помощник в
камандуването, глобен е с голяма сума и е лишен от доходите и рентите си за две години напред.
Част от рицарите, пътували заедно с Хенри и заемали офицерски позиции в кръстоносната му
армия, също са осъдени. Поне един от тях лежи известно време в затвора, но не е глобен, защото
успешно изтъква в своя защита, че е приел подкуп от французите... само защото е изгубил ценни
коне, оръжие, доспехи и друг багаж в обсадата на Ипр. Въпреки финансовите си загуби, Хенри се
съвзема и в 1385 г. участва в още един военен поход. Заедно със своя крал Ричард II добрият
епископ участва в кампания срещу Шотландия и се включва успешно в плячкосването на Единбург,
което донякъде компенсира предишните му разходи.
Следващите години на Хенри са заети със спорове с духовниците в епархията му Норич.

Войнственият и енергичен, но вече застаряващ духовник се меси прекалено усърдно във
всекидневните работи на своите подчинени абати и свещеници, така че те търсят подкрепа чак от
Рим срещу постоянните му посегателства. Между 1394 и 1401 епископът успява с търпение,
упорство, нахалство, както и просто игнорирайки решенията на Рим и Кентърбъри да се наложи
като абсолютен господар над формално автономните манастири в своята малка област в Източна
Англия. През цялото време той преследва лолардските еретици и в няколко случая праща
еретически проповедници на кладата и ешафода. През това време племенниците на епископа се
издигат като ценни защитници на управлението на Ричард II.
Проблеми със закона
В 1399 г. умира чичото на крал Ричард - Джон Гонт (или Джон от Гент). Кралят веднага отнема
херцогството Ланкастър от сина на Джон, своя братовчед Хенри Болинбрук. Болинбрук заминава в
изгнание, но бързо се връща с армия от недоволни. Ричард бързо се връща от Ирландия, където
се е разправял с местни бунтовници и се опитва да събере онази част от благородниците, която му
е останала вярна. Епископът е лоялен към своя законен монарх (и към роднините си), така че
потегля с въоръжена дружина, за да се съедини със силите, идващи от Ирландия. Хенри пътува
заедно с Едмънд Лангли, херцога на Йорк. Лангли обаче приема предложенията на Болинбрук и
минава на негова страна. Епископ Хенри отказва да премине към изменниците и е арестуван.
Скоро след пленяването и абдикацията на Ричард II епископът е освободен и се връща у дома.
През есента на същата изпълнена с драматични събития година дори присъства на първия
парламент на узурпатора Хенри IV. Парламентът решава, че сваленият крал трябва да бъде
затворен и епископът се примирява с хода на събитията.
На следващата, 1400 г., съвсем скоро след коледното гостуване на византийския император
Мануил II, в Англия избухва опит за свалянето на узурпатора. Хенри IV е трябвало да бъде пленен
по време на турнир. Богоявленският бунт обаче се проваля поради предателство. Племенникът на
нашия епископ, Томас Диспенсър, издигнат за граф на Глостър след помощта си за Ричард II от 80-
те години, е екзекутиран за участие в сегашния заговор. Като разбира накъде вървят нещата,
Хенри оставя епархията си в Норич в ръцете на свой наместник и заминава да се оправдае пред
Парламента в Лондон. Там е обвинен в измяна срещу новия крал, но успява да се защити,
помирява се ланкастърския монарх и се връща у дома. Хенри IV решава, че не може да си позволи
да държи Ричард II жив и заповядва сваленият крал да бъде убит в замъка Понтефракт, за да спрат
бунтовете и заговорите.
Последните пет години от живота на епископа на Норич са необичайно спокойни. Той прекарва
времето си между катедралата и няколкото си имения, пощаден от бурите на епохата, въпреки че
сам достатъчно е участвал в тях. Умира на 26 август 1406 и е погребан пред централния олтар на
главния храм в епархията си. Запазен е отпечатък от печата му, на който личи лещо от
необикновената личност: върху герба има шлем, комбиниран с митра и украсен с изображение на
грифон.
image
Нагоре
тагове: англия, франция, диспенсър, хенри, норич, епископ, xiv, фландрия, ричард ii,
четиринайсети век, четиринадесети, хенри iv,
Гласувай:4
Подобни постинги
Краят на консумизма
ИМПЕРИИТЕ
ФАКТИ - само факти трябва да пише в уче...
Прочелите постинга прочетоха и:
Путлерофашизъм: да граничиш не с Бога, а...

Пишеме Хлахолику
Загадките на съкровището от Наги Сент Ми...
Следващ постингПредишен постинг
Беоулф и Зеленият рицар"Тридесет мита" и няколко коментара
Коментари
Няма коментари
търсене
Търси
за този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 8046003
Постинги: 1096
Коментари: 8089
Гласове: 5655
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
« Септември, 2022
П В С Ч П С Н
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн
библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история

9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата
За blog.bg | Помощ | F.A.Q. | Поверителност
Инвестор.БГ АД © 2001-2012 Blog.bg Всички права запазени. Контакти | Реклама | Кариери |

Споразумение за ползване
Investor.BG AD © 2001-2012 Blog.bg All rights reserved. Contact Us: blog@investor.bg | Advertising |
Лични данни
парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
11.09.2021 20:31 - Ами ако Западната римска империя беше оцеляла?


Blog.bg
Упражнение по алтернативна история
image
Да се опитаме да си представим възможното оцеляване на един обречен режим. Каква би била

средновековната Западна римска империя? Не така наречената Свещена римска империя на
германския народ, а оригиналът, запазен през превратностите на историята. Как би изглеждала?
Би ли могла да съществува? Дали не би приличала по нещо на познатата ни Източна или
Византийска империя? А може би и на други исторически феномени?
Полза и удоволствие
Упражнението по алтернативна история далеч не е толкова безсмислено, колкото им се струва на

хората без въображение. На първо място то е забавно, стига да се спази едно просто правило: да
се вземе ясна отправна точка, да се предложат минимален брой промени и авторът да се опита да
представи максимално "реалистична" картина без излишни фантастични елементи с цел по-
голяма консистентност на предложения сценарий. В крайна сметка, историята не e
детерминирана и е можела да тръгне и в неизвестни за нас посоки, защото в противен случай
нито една загубила страна нямаше да е водила например войните си, а щеше предварително да е
преценила загубата си и да е капитулирала без кръвопролитие. Отделно от удоволствието,
алтернативната история е упражнение и за ума, и за езика, а и за знанията. Тя ни позволява да
разберем на какво са се надявали губещите в исторически борби. Поставя рамките на собственото
ни въображение. Най-сетне, алтернативната история често е основа на сюжети за книги, сценарии
за филми и игри, тоест може да има чисто материален резултат. И би трябвало да се пише
почтено, с минимална „намеса“ в познатите събития, колкото резултатът да изглежда убедителен
дори за запозната публика. Може би най-правилният (или поне предпочетеният тук) начин да се
състави алтернативен сценарий е като се използва реалната история за коловоз, в който се движи
дори и измисленият вариант на събитията. За съжаление, някои досадни повторения и сравнения
са неизбежни при писането на такъв текст.
Началото – най-деликатният момент
И така, коя отправна точка да вземем за Западната римска империя? Зависи каква е целта ни. Ако
пожелаем да създадем сценарий, свързан с оцеляването не само на държавата, но и на
езическите култове, може би трябва да се спрем на 363 г. и съдбата на Юлиан Апостат. Ако ли пък
искаме да се спрем на оцеляването само на западната част от империята, без културно-
религиозни усложнения, би трябвало да си подберем събития като битката при Сава от 388 г. или
тази при Фригидус от 394 г. Приемам, че събитията от периода 363-394 решават съдбата на
римския Запад в реалния свят и съответно няколко (не много) промени в този период биха могли
да имат различен ефект върху познатата ни история. От любов към античната цивилизация се
спирам на отправна точка в последния лагер на Юлиан (в реалността загинал през 363 г.).
Юлиан Апостат оцелява. Политика на толерантност
Ако в 363 година Юлиан не забрави ризницата си, а я нахлузи в шатрата преди да се метне на
коня, лахидското копие не би пронизало черния му дроб. Оцелелият император вероятно би
осъзнал, че няма шанс да превземе персийската столица Ктезифон и би се изтеглил обратно на
римска територия и на по-късен етап би преговарял за мир със Сасанидите. Популярността му
сред армията би била разклатена заради неубедителния резултат от персийската кампания и не са
изключени бунтове и появи на претенденти за върховната власт сред нелоялните римски
командири, но ядрото на западните легиони би останало вярно на реформатора, така че Юлиан
би имал шанса да оцелее и да се задържи на престола.
Това означава, че към 376-78 г., по време на големия бунт на готите на Балканите Юлиан би бил
все още жив (48-годишен) и би командувал източните войски вместо познатия ни Валент. Би ли
променило това резултата от битката при Адрианопол? Може би. Юлиан има опит във войни с
германи и веднъж вече е спечелил изключителна победа срещу франките и алеманите при
Аргенторат (Страсбург, 357 г.). Ако и този път не си забрави ризницата, Юлиан би могъл да се
справи по-добре от Валент, да оцелее и дори да надвие готската кавалерия като добър командир,
съхранявайки така живота на хиляди римски легионери и продължавайки политиката си на
религиозна толерантност. Бунтът на Магн Максим може би би се случил, както в реалната история,
така че около 383-388 г. или лично Юлиан, или негови офицери би трябвало да се изправят срещу
британския узурпатор, което отново би затруднило запазването на римската власт в Британия,
както става и в реалната история.
Хипотезата за оцеляването на ранната Римска империя заради дълголетието на Октавиан Август е

добре позната. Да допуснем подобно октавиановско дълголетие у Юлиан. След евентуално
оцеляване при Ктезифон и победа над готите при Адрианопол, авторитетът на императора би бил
възстановен, готите биха били сведени до по-контролируем елемент от германското население и
федератски части в армията, а политиката на създаване на нещо като езическа "църква" би
продължила без прекъсване. Юлиан би могъл да умре около 70-годишен, към 400 г., обкръжен от
уважението на християните и езичниците и, разбира се, обожествен от последните. Този срок би
могъл да му даде време да завърши плановете си за запазване на най-големите стари култове,
светилища, жречески колегии и традиции. Но кой би наследил Юлиан?
Повечето пълководци на императора са християни. Към 400 г. испанският командир Теодосий (в

реалната история император Теодосий Велики) вече би бил мъртъв, а синовете му Хонорий и
Аркадий не биха имали реални шансове да стигнат трона. Валентиниановата и Теодосиевата
династия просто не биха се случили. Наследството на дълго задържалия се Юлиан би могло да
бъде разрешено с поредната гражданска война или с мирно разделяне на империята на две
половини, както това се е случвало и по-рано (и както горе-долу се случва и в реалната история).
Спирам се обаче на мирен вариант, допускайки, че след едно дълго управление има достатъчно
подготвени кандидати за властта. Същевременно с това дългото царуване на Юлиан и неговото
покровителство над езичници и евреи би спестило някои от грозните събития при сблъсъците на
християнски фракции една с друга, както и погромите срещу езичници от края на четвърти век -
така, както те се случват в действителната история при суровия режим на Теодосий Велики.
Наследниците на Юлиан. Подялба на империята – почти като в действителността
Подходящ наследник на Юлиан за Изтока би бил пълководецът (в реалната история - и

император) Грациан, който към 400 г. би бил 40-годишен. В реалността той загива съвсем млад в
Галия по време на узурпацията на Магн Максим от 383. Но ако в алтернативната версия Грациан
все още не е царувал, би могъл да бъде жив и да поеме кормилото на империята. Неговият
полубрат, по-младият Валентиниан (в реалната история - император Валентиниан II, но тук само I)
би могъл да сподели наследството, възцарявайки се в Рим, Равена или Медиоланум. На практика
това означава, че Валентиниановата династия се проявява в спекулативната история едва с
второто си поколение, защото по-възрастните ѝ представители не са царували, а са се проявили
само като офицери на Юлиан.
И така, около 400 г. старшият Август Грациан поема Изтока, а младшият Валентиниан - Запада на
римския свят. Има смисъл двамата да царуват съвместно, за да отбраняват различни лимеси от
различни опасности. Те действат като осиновени наследници на аскетичния Юлиан. И двамата са
християни (в реалната история също е така), но са възпитани като синове на офицери на Юлиан и
също като него толерират религиозните различия в щаба, двора, Сената, както и между
населението, без да имат против обожествяването на предшественика си. Оттук нататък историята
на двете части на империята тръгва по различни пътища, отново без голямо различие с истинската
история.
30-годишният Грациан управлява първоначално под влиянието на влиятелния магистър на

западните армии, франка Арбогаст (в реалната история загинал през 394 в битката при Фригидус).
Съветник и магистър на скриния (секретар) на западния император е възрастният сенатор Евгений,
също толерантно настроен християнин (в реалната история - претендентът Евгений, покровител на
езичниците и протеже на Арбогаст до гибелта си в 394 г.). Постепенно Грациан се еманципира от
влиянието на пълководеца и двамата стигат до въоръжен конфликт в духа на епохата. Който и от
двамата да победи, стига до върховната власт над Запада (Арбогаст би издигнал Евгений за
формален император, както става и в реалната история). В случай на победа на Арбогаст над
Грациан, източният император Валентиниан би насъскал готските си федерати (покорни след
поражението от 378 г., но вече възстановили силите си) да отмъстят за гибелта на брат му.
410 г. Рим не е разграбен

В резултат готското нашествие в Италия от реалната история в 410 г. би се повторило, но срещу
него би се изправила не обезкървената западна армия, водена от неубедителния Хонорий, а
относително запазена група легиони, водени от все още живия и опитен Арбогаст (Флавий
Стилихон така и не се издига, защото в този сценарий неговият патрон Теодосий Велики така и не
е царувал). Битката за Италия от 410 г. в този случай би била ожесточена и готските орди не биха
могли да разчитат лесно да разграбят Рим (един страничен ефект от промените - Августин
Блажени в Африка не би имал повода да напише "За Божия град" като утеха срещу загубата на
столицата). Най-сетне готите са отблъснати от стените на Вечния град и Арбогаст получава
консулство, титлата Gothicus и положението на младши съимператор.
Варварският император
Когато скоро след това формалният император Евгений умира, Арбогаст става първият варварин,
акламиран като западен император едновременно от армията и Сената. Готите се настаняват
обратно в Далмация като лоялни федерати и постепенно придобиват там независимост,
оформяйки свое нетрайно кралство, но така и не завладяват Испания. Арбогаст успява да постигне
примирие с източния император, признавайки формалното му старшинство. Напълно
незаинтересован от религиозната политика, император Арбогаст е доволен да толерира
християнските епископи в градовете и езическата фракция в римския Сенат. Статуята на богинята
Виктория, върната в Курията още при дългото царуване на Юлиан, както и ремонтираният по
време на краткото управление на Евгений храм на Венера продължават да будят възмущението на
римските християни и техния папа Инокентий I, но държавната подкрепа за престижната култура
на намаляващия брой свързани с цивилната администрация езичници поддържа мира в римското
общество.
383-410: загубата на Британия
Арбогаст не е млад и скоро след победоносната 410 г. му се налага да търси наследник. Още
повече, че заради битката за Италия е бил принуден да довърши изтеглянето на последните
римски гарнизони от Британия и сега авторитетът му е разклатен, защото британските градове и
племена са станали напълно независими и сами се отбраняват както могат срещу набезите на
пикти, скоти и сакси (и в реалната история Британия постепенно отпада от римската сфера на
влияние между 383 и 410 г.). Късната римска армия, пълна с варвари във войнишките редици и с
амбициозни командири, обикновено губи лоялността си към императори, които не успяват да
извършат невъзможното и да бъдат на много места едновременно. Така че в 411 срещу Арбогаст
избухва войнишки бунт, воден от офицера Константин в Галия (узурпаторът Константин е реална
личност от този период). Командирите на Арбогаст потушават въстанието, включително защото
избухват несъгласия в лагера на бунтовниците, но Британия остава изгубена за Рим. Арбогаст
споделя властта си с победоносния военачалник Констанций (също действителна личност,
западният император Констанций III) и скоро след това умира.
Късни обожествявания в класически стил
Констанций разрешава на Сената да обожестви Евгений и Арбогаст като защитници на Италия.

Обожествяването на Арбогаст е и единственият случай, когато варварин получава божествени
почести. Новият император обаче не царува дълго (както е и в реалната история). Неговият
непълнолетен син Валентиниан (в реалната история Валентиниан III) е обявен за император, но за
съуправители и настойници армията му издига командирите Кастин и Йоан (действителни
личности). Постепенно в щаба и двора на младия Валентиниан в Равена се издига фигурата на
могъщия военачалник Флавий Аеций, дошъл от Изтока, който измества всички останали
попечители на императора (Аеций, "Последният римлянин" е историческа фигура).
Флавий Аеций (или как вандали и визиготи не завладяват Запада)
Към 427 г. Аеций влиза в гражданска война с управителя (комес или комит) на римска Африка
Бонифаций. Бонифаций и синът му Себастиан се обявяват за император и съимператор в Картаген
и се ползват с подкрепата на възрастния епископ Августин от Хипон, когото възнамеряват да
издигнат за римски папа. Те успяват да влязат във връзка с готите и вандалите, които отново се
нахвърлят съответно върху Италия и Галия, докато претендентите навлизат от Африка в Испания.
Междуособният конфликт продължава до 432 г., когато Аеций с помощта на франки, бургунди и
хуни окончателно надвива противниците си и възстановява мира. Армията издържа на
напрежението, защото катастрофата от Фригидус (394 г.) не се е случила, а Рим не се е лишил от
богатствата си през 410 г. Западната римска империя е понесла тежки удари, но все още остава
относително жизнена. Хазната е почти празна, но за момента армиите са получили
възнагражденията си, а Африка, Испания, Галия и Италия са твърдо под контрола на Аеций,
управляващ лоялно от името на император Валентиниан (без Африка и Испания положението
горе-долу отговаря на историческото).
Късна римска идилия
Езичниците не са подложени на гонения, а на изток александрийската школа продължава да

функционира. Без гоненията при Теодосий Велики (който в този сценарий изобщо не е царувал)
Хипатия от Александрия не е била убита от параболаните на тамошния патриарх Кирил. По това
време в Британия може би царува местният "тиран" или крал на романо-бритите Вортигерн -
племенен вожд, но и римски земевладелец, също спазващ относителната толерантност към
християни и езичници и възприел римската политика на помирение с варварските нашественици:
Вортигерн превръща саксонските предводители Хорса и Хенгист в свои федерати. Можем дори да
си представим, че в 433-435 година западният император Валентиниан последователно обявява
Вортигерн за патриций, консул и дори цезар в рамките на бившата провинция Британия
(Вортигерн е квазиисторически или легендарен водач на романо-бритите от V в.). По това време
британският проповедник Патриций (свети Патрик) разпространява никейската версия на
християнството из независимия келтски остров Ирландия или Хиберния (както е и в реалната
история). Споровете между ариани и никейци на континента, както и между пелагиани и никейци
в Британия са със значително по-нисък интензитет отколкото в реалната история заради
продължаващата толерантност на светските власти към оцеляващото езичество. Разбира се,
режимът на предполагаемия Вортигерн в Британия постепенно се разпада на малки племенни
кралства, които едно след друго са завладени от англосаксонските нашественици. Но момента
положението на римския Запад изглежда по-скоро стабилно. Има изгледи дори приходите да се
възстановят, стига държавата да има поне няколко мирни години.
Мирът обаче е най-дефицитната стока в Западната империя. Армията включва все по-голям брой
хуни, алани и франки така че на практика се е превърнала в група корпуси от различни племена,
воюващи все повече за своя полза и все по-често - със собствено въоръжение и тактика. Личната
гвардия на Аеций и достъпът му до бавно попълващата се хазна на по-бедната половина от
империята му осигуряват положението не толкова на главнокомандуващ, колкото на лидер на
коалиция срещу която през 30-те и 40-те години на пети век се изправят варварите вандали, свеби,
бургунди, както и местните бунтовници - багаудите. Победите на Аеций следват една след друга и
оцелелите му противници се задоволяват със земи за заселване и положение във водената от
него разнородна войска. Защитата на римските градове и оцеляването на финансовата система
(покрай това - и на римската цивилизация на запад) зависят от личните качества на най-
издигнатия военачалник. Императорът през това време служи най-вече като церемониална
фигура и се е отдалечил от реалното командуване (целият пасаж се отнася и до реалната ситуация
на Западната империя към този момент).
Атила
Най-голямото изпитание за системата на неформална военна монархия на Аеций идва към 450
година, когато могъщият владетел на хуните Атила потегля от земите си в Панония да завладее
римска Галия. Аеций още веднъж събира коалицията си от съюзници, срещу която застава сбор от
множеството варварски васали на Атила. Две големи, разнородни маси хора, предвождани от
най-амбициозните мъже на епохата, се изправят едни срещу други при Каталаунските поля,
недалеч от днешен Шалон в Галия (или Франция). Битката на 21 юни 451 г. се развива, както и в
действителния свят - с победа на проримската коалиция или поне с оцеляване на по-голямата част
от "римската" армия след деня на сражението. Аеций позволява на жестоко пострадалите си
визиготски съюзници да се заселят в Южна Галия и Испания, но след много човешки жертви те
така и не успяват да създадат своя държава. Атила се оттегля от Галия, но на следващата година
опожарява Аквилея в Италия и се отправя към Рим. Единствено огромните обещания, почести и
подаръци в злато от страна на равенския император Валентиниан, както и коленопреклонните
молби на римския папа Леон I (Лъв Велики) отклоняват хунските пълчища от стените на Рим. В
знак на благодарност императорът признава арбитража и върховенството на римския папа над
всички западни епископи. Атила се връща в Панония без нови завоевания, но с огромна плячка,
която разпределя между подчинените си преди да умре. Междувременно звездата на Аеций
залязва, защото той е премахнат от наплашения император Валентиниан, а финансите на
Западната империя са сериозно разстроени (този пасаж също е фактически верен, а не
упражнение по алтернативна история). Разликата между действителната и спекулативната версия
на историята е, че тук Испания, Галия и най-вече Африка все още са под римски контрол и
езичеството не е подложено на преследване.
В Западната империя – нищо ново (освен че Рим отново не е плячкосан)
В 455 г. императорът също става жертва на заговор: убиват го личните охранители на Аеций. Един
от подстрекателите на убийствата както на Аеций, така и на Валентиниан става император на
Запада - това е възрастният интригант, сенаторът Петроний Максим. Голяма разлика с реалната
история е, че поради така подредените събития в алтернативния сценарий вандалите нямат
достатъчни сили (нито владения и доходи), за да проведат историческото плячкосване на Рим от
същата 455 г. Така че в нашия сценарий старата столица не пострадва. Петроний обаче е еднакво
непопулярен и подозиран в убийството на Валентиниан и в реалната, и в спекулативната версия
на събитията, така че не се задържа дълго на западния трон. Армията и Сенатът скоро приветстват
новия си император Авит - интересна фигура, едновременно цивилен сановник и офицер от
галските части, който се радва на приятелството на визиготските заселници из Галия и Испания
(както е и в действителната история). Авит също не царува дълго, но отделя усилия за
възстановяване и засилване на римския контрол в Галия и Испания. Тъй като е непопулярен сред
италийците, той е свален от военачалника Майориан, но не загива, а хуманно е ръкоположен за
християнски епископ на Плаценция (Пиаченца) в Италия, което говори за характера на новия
владетел.
Майориан – глътка въздух за Стария режим
Майориан е от старото тесто императори, каквито са царували през изминалия четвърти век.
Поема командуването лично и продължава усилията на предшественика си да възстанови
подчиненото положение на бургундските, визиготските и свебските федерати из Галия и Испания,
а тъй като в този сценарий Африка все още е под римска власт - и на вандалите. В действителната
история Майориан възстановява правото на обикновените римски граждани да носят лично
оръжие за защита срещу бунтовници и се опитва да попълни легионите с ощетени от размириците
цивилни лица. Успява да възстанови реда в Галия, но става все по-ясно, че Западната империя
действително се е превърнала в конфедерация с няколко местни центъра на самоуправление,
които постепенно отиват към пълна независимост. В нашия сценарий продължаващият римски
контрол над Африка, спестените две разграбвания на Рим и относителната слабост на визиготите и
вандалите позволяват забавянето на този процес.
Същевременно, както в действителната, така и в спекулативната версия на историята, Майориан

се отдава на законодателство, което води до оздравяване на финансите, поддръжка на
обещствените сгради и съоръжения - бани, акведукти, пътища, крепостни стени, но и християнски,
както и езически храмове, а също и засилване на способността за самоотбрана на римските
градове. Майориан успява да се сближи със Сената, да насърчи старите сенаторски семейства в
заемането на цивилни длъжности и да изплати огромните дългове на държавата към варварските
армии с понижено количество ценен метал в изобилното ново монетосечене.
В условията на продължаващата (спекулативна) толерантност към езическите култове Сенатът би

могъл да измоли от Майориан разрешение за обожествяване на Аеций: безпрецедентна стъпка,
когато частно лице, при това християнин е прибавено към пантеона дори без формална роднинска
връзка с царуващ император. Християните, разбира се, са възмутени, но образована християнска
фракция в Сената се заема да успокои населението и епископите чрез серия публични речи и
проповеди, изобилно цитиращи Ориген, според когото всяка езическо божество или обожествен
герой може да се приравни към чина на ангелите или светците. По-умерените християни
възприемат тезата, че само Богът-Създател на света (троичен за никейците и моничен за
арианите) е бог в собствен смисъл, докато езическите божества и герои са божествени
единствено доколкото са в съгласие с Него: идея, която постепенно води до смаляване на
напрежението между старите религии и новата. От този период (в алтернативната версия на
събитията) датира и връщането към синкретизма, приписван на Александър Север. В редица
функциониращи езически храмове се появяват статуи, фрески и мозайки на Христос, държащ Се за
ръка с Дионис, Херкулес, Антиной, Орфей, Митра и Адонис. Появява се и синкретичният култ на
Сол-Кристус, преследван фанатично от радикализирана фракция ариански християни, които
намират това смесване между своята религия и езичеството за светотатствена. Първият поместен
туронски събор (Тур, Галия или Франция, 461 г.) осъжда арианските преследвания срещу
синкретиците като ерес. В някои християнски храмове се появяват изображения на богинята
Виктория като ангел.
Първият крал на Италия
Майориан е свален в 461 г. от своя германски магистър на войската Рицимер (исторически

достоверно). Възможно е Рицимер да сваля своя господар, защото самият магистър е свързан с
царствуващите династии на визиготи, свеби и бургунди, които в действителната поредица от
събития са поставени от Майориан в унизително подчинение. Впрочем, просвещенският класик
Едуард Гибън и античният поет и историк Сидоний Аполинарий еднакво възхваляват качествата на
Майориан като последния действително значим западен император. По необходимост оттук
отклоненията от действителната история ще започнат да стават повече.
Рицимер, в качеството си на магистър на армията и мъж с кралска кръв сред варварите, се

превръща в поредния ефективен военен диктатор на Западната империя. Той издига за формален
император сенатора Либий Север. Източната империя и част от провинциите в Галия, Испания и
Африка не признават новия режим за легитимен. За това спомага и фактът, че Рицимер открито се
обявява не само за патриций, но и за крал, вероятно на бургундите - и е първият варварин, който
заповядва в легендата на новоизсечените монети да се изписва не само името на императора, но
и неговото собствено (този детайл е исторически факт, проследим по монетите от 361-372 г., както
и в съчиненията на Сидоний Аполинарий). За разлика от Рицимер, издигнатият от него за
император Север проявява такт и се отказва от привилегията да назначава римски консули (по
това време почетен сан), а приема имената, обявени от Източната империя. В 465 г. Север умира
от естествена смърт и тронът на Запада остава вакантен.
Всемогъщият Рицимер и източният император Леон (Лъв I) стигат до споразумение: и двамата се
съгласяват с цел възстановяването на добрите връзки между Рим или Равена или Константинопол
да издигнат за западен император магистъра на източните войски Прокопий Антемий. Антемий е
от знатен римски род, получил е неоплатоническо образование, носи титлата патриций, бивш
консул е и е женен за дъщеря на доскорошния източен император Марциан или Маркиан. Новият
западен владетел получава само титлата цезар, което потвърждава старшинството на източната
част на империята над западната (тази част от изложението е исторически достоверна). Антемий
сече монети, на които той и източният му старши колега Леон са изобразени ръка за ръка.
Антемий издига голям брой провинциални сенатори от Галия за римски патриции, включително
поета и историк Сидоний Аполинарий. Същевременно обаче той е непопулярен сред все още
относително по-слабо романизираните германски благородни фамилии на визиготи, вандали,
свеби и бургунди из Испания, които виждат в Рицимер свой естествен господар и не желаят да
бъдат поставяни по-ниско от италийските и гало-римските латински елити. В Испания и Африка
избухват бунтове срещу Антемий от страна на местните германски земевладелци (в реалната
история това не са просто бунтове, а военни кампании на визиготското и вандалското кралство, но
такива кралства в нашия сценарий не са се образували). В крайна сметка Рицимер открито застава
срещу императора и след известен период на нискоинтензивни улични сблъсъци из Рим между
привържениците на владетеля и неговия магистър на войските Антемий е убит в 472 г. Рицимер
още веднъж приема властта и още веднъж издига римски сенатор за формален император на
Запада - този път кандидатът се нарича Аниций Олибрий и източният Август Леон отказва да
признае легитимността му.
Олибрий става свидетел на смъртта на Рицимер, който е наследен като магистър на армията (или
фактически диктатор на Запада) от племенника си Гундобад. Новият император-фигурант царува
едва няколко месеца, като се проявява като благочестив християнин. Той отсича серия монети с
нова легенда: кръст и надпис "Спасението на света" вместо обичайната дотогава "Спасението на
държавата". Преди да стане император на Запада, Олибрий е притежавал дворец и е построил на
свои разноски църква в Константинопол, защото и той като предшественика си Антемий е свързан
с Изтока (исторически факт).
Оставката на диктатора
След смъртта на Олибрий Гундобад издига за император командира на дворцовата стража

Глицерий или Гликерий. След това Гундобад внезапно напуска Италия и заминава за Галия, за да
се възцари над своя народ, бургундите. Не знаем дали е проявил доверие към Глицерий или
просто бургундската кралска власт вече е изглеждала по-перспективна от управлението на
остатъчната Западна империя (в реалния свят сведена до Италия). Любопитно е, че варваринът
Гундобад управлява по модела на римските провинциални управители, издава писмен
законодателен кодекс и приема утешение за смъртта на една от дъщерите си под формата на
дълга проповед от никейския епископ на Виен в Галия, макар че сам е арианин (исторически
факт).
Предпоследният император
Оставен сам и без военна закрила, непопулярният Глицерий няма лостове, с които да управлява
империята (още повече, че в нашия сценарий тя все още обхваща Африка, Испания и Галия, а не
само Италия). Източният император Леон този път решава да действа и издига за владетел на
Запада своя пълководец Юлий Непот. Непот достига Италия с флота на Източната империя и сваля
Глицерий от власт без излишни ексцесии: последният е признат за невинен при постоянната
смяна на властта и му е предложена пощада, както и позицията на епископ на Салона (Сплит) в
Далмация. Тъй като по това време Далмация е в ръцете на Непот, по-късно Глицерий ще се окаже
на практика личен свещеник на своя наследник на императорския трон (исторически факт).
Императорският пурпур в тази епоха е все по-съмнителна чест: вече дори не си струва човек да
бъде убит заради него. Нравите се смекчават или властта е станала илюзорна.
Непот царува в Италия от края на 472 до 475 г., първоначално като цезар (наместник или младши
съимператор) на стария си източен колега Леон. Той влиза във война с краля на бургундите,
доскорошния магистър на войските Гундобад. За разлика от реалността, в нашия сценарий Непот
получава властта включително над Испания и Африка, където римската държавна машина
продължава да функционира. И в спекулативната, и в реалната история Западната империя от
времето на Непот вече не контролира по-голямата част от Галия. Източната част от страната
(днешна Бургундия и Прованс) е в ръцете на краля на бургундите Гундобад, докато северната и
източната част (Белгия и Лотарингия) са под контрола на поне двама принцове от франкската
династия на Меровингите: Хилдерих и Хлодвиг. Централните и западните дялове от Галия
(Аквитания и Бретан) все още са управлявани от гало-римски магнати, като например "краля на
римляните" Сиагрий (исторически факт).
Непот успява да си върне градовете по нарбонското (провансалското) крайбрежие от Гундобад и

сключва мир с бургундите със съдействието на Сидоний Аполинарий и епископа на Павия
Епифаний. За разлика от действителната история, императорът в нашия сценарий не само
отблъсква визиготски и вандалски атаки срещу Рим, но и реално възстановява пълния си контрол
над Испания и Африка, където в нашия сценарий варварите са се романизирали без да създадат
свои самостоятелни кралства - резултат от спекулативните събития, изложени във връзка с
управлението още на Арбогаст и Евгений, а и на успехите на Аеций, дължащи се на спестеното
разграбване на Рим. Исторически факт е, че между 472 и 475 гало-римското "кралство" на
пълководеца Сиагрий в Галия сече монети с името на император Непот.
В 475 г., както в реалната, така и в спекулативната история наследникът на източния император
Леон - Зенон, наричан също Тарасис, Тарасикодиса или Траскалисей, временно е свален от власт.
Това оставя западния му колега Непот без външна подкрепа.
Последният император
В този момент неговият магистър на войските Орест сваля Непот от власт и издига за формален
западен император младия си син Ромул. В реалната история Ромул Август, известен като Ромул
Августул (Августчето) е последният действителен западен император, царувал в Италия. В нашата
версия на събитията това обаче не е точно така.
И в реалната, и в сценарната версия на събитията Непот напуска Италия и се връща в родната си

Далмация (днешна Хърватска), където се настанява най-вероятно в Салона, в старинния укрепен
дворец на Диоклетиан. На следващата, 476 година, източният император Зенон отново се връща
на власт в Константинопол и потвърждава легитимността на Непот като владетел на Запада. Оттук
има и разлики с познатата история. Управителите на Африка и Испания така и не са признали
властта на Орест и сина му Ромул, а продължават да смятат Непот за свой законен император. В
този момент бургундският крал Гундобад все по-тясно се свързва с франките, чувствайки се
заплашен от многобройния и добре въоръжен комитат на техния все още непокръстен крал
Хлодвиг. Галия постепенно се изплъзва от римски контрол, докато различните претенденти си
оспорват властта над Равена и Рим. За сметка на това Картаген и Иберия продължават да
поддържат това, което е останало от Западната империя. Остроготите в Далмация, водени от своя
владетел Одоакър, също подкрепят претенциите на Зенон и Непот. Така че в крайна сметка
познатите ни събития протичат и в спекулативната версия на историята: Одоакър завладява
Равена, убива Орест и изпраща сина му Ромул в почетно изгнание в Южна Италия. Ромул
изживява дните си спокойно и в относителен лукс, докато Одоакър...
... докато Одоакър в действителната версия на историята изпраща регалиите на Западната
империя в Константинопол като знак на формално подчинение, остава си остготски крал в Италия
и формално признава Непот и Зенон за свои господари, дори сече монети с името на Непот, но
реално създава нова държава на Апенините. Непот умира около 480 година, без да стъпи отново в
Италия, а Одоакър е наследен от Теодорих Велики, който царува на практика като император.
И отново предпоследен император
Разликата между действителната и спекулативната версия на историята е в няколко детайла,

зависещи от малки промени в отправната точка. В нашата версия на събитията езичниците в
римския Сенат все още съществуват. За сметка на това ги няма кралствата на вандалите в Северна
Африка и на визиготите в Испания, а се е запазил римският режим на местно ниво. Това означава,
че в нашата версия има сили, включително и провинциални гарнизони, които да накарат Одоакър
да не поема еднолично властта, а да извика Непот от Далмация обратно в Италия. В 476 г. Юлий
Непот още веднъж се оказва реален Август на Запада с подкрепата на своя варварски магистър,
краля на остроготите, както и на стария римски император, източния Август Зенон.
Западният римски шогунат (476-533)
Така системата се запазва. В 480 г. Непот умира (както е и в действителност), но Зенон и Одоакър
се споразумяват да издигнат следващ сенатор за император на Запада. Ако искаме, можем да си
представим като формални августи историка Касиодор и философа Боеций. Позицията на
западния император се превръща в свързващо звено между Източната империя, остроготските
владетели на Италия и латинското население на Иберия и Африка. Докато франкът Хлодвиг и
наследниците му завладяват Галия, в Рим се запазват Сенатът и Светият престол, в Аквилея
възниква новата патриаршия на Готската Църква, а в Равена все така царува формалният
принцепс, в чието име готска Италия, Далмация, римска Африка и Иберия заедно се отбраняват
срещу външни опасности. Остроготските крале-магистри едновременно поддържат арианизма на
собствения си народ и по стара традиция, останала още от епохата на Юлиан, толерират
никейското християнство на римските папи и остатъчното, елитарно езичество на отделни
сенаторски семейства. Същевременно с това източният монофизитизъм не прониква нито сред
западните ариани, нито сред римските никейци. Паралелът с японската система бакуфу (или с по-
близките каролингски майордоми на „ленивите“ меровингски крале при франките) не е случаен.
Западните императори са се превърнали в духовни лица, пазители на една почти религиозна
традиция, докато реалната власт е в ръцете на краля на остроготите, който се явява и магистър на
„римските“ войски. Мавритано-романските царе по границите на римска Северна Африка така и
не успяват да превземат Картаген и си остават периферно явление. Вандалите, визиготите и
свебите, заселени главно в Испания, запазват местните си династии, но напълно се латинизират и
остават дуксове и комити, спазващи връзката си с остроготските владетели на Италия,
легитимирани от равенския император.
Император Велизарий (533-565)
В шести век опитът на източния император Юстиниан да възстанови прекия контрол на една
обединена Римска империя над Средиземноморието има първоначален успех заради
пълководческите умения на военачалниците Велизарий и Нарзес, но приключва със съвместната
петиция на Сената, Светия престол и провинциалните управления в Картаген и Испания, които
издигат победителя Велизарий за западен император и слагат край на остроготската система на
„лениви“ императори с чисто церемониални функции. Нарзес умира като магистър на армиите на
император Велизарий, в които остроготите служат лоялно срещу новата нашественическа вълна
на лангобардите. Велизарий и неговите наследници приемат издигането на местните управители
в Картаген, Тарако и Толетум като самостоятелни екзарси, а понякога - и като цезари на своята
част от римския свят, запазил удивителното си разнообразие.
Западното римско Средновековие
В началото на седми век Изтокът вижда началото на славянската миграция към Балканите и
ислямската експанзия. Запазената от прекомерна експанзия Източна империя успява да
романизира новите балкански заселници и запазва част от владенията си в Сирия, губейки само
Египет. Паралелно с този процес тече и реевангелизацията на Британия (всъщност на
англосаксонската Хептархия) от страна на Светия престол – както е и в действителната история.
Западната империя се сблъсква с арабската експанзия от Египет към Либия и Тунис - и успява да
организира отбраната си така, че към 700 г. Картаген все още е в римска власт, макар и подложен
на сериозен натиск – докато в реалната история Картаген е превзет от Халифата в 698 г.
Междувременно (между 630 и 680 г.) по долното течение на Дунава се формира нова варварска
държава - тази на българите, които остават съюзници на Източната империя откъм левия, северен
бряг на реката и отбраняват Карпатите и Днестър както от хазарите, така и от аварите.
След 750 г. Западната империя, която продължава да контролира половината Средиземноморие,
се сблъсква с нов противник за властта над Италия и Испания - новата франкска династия на
Каролингите от Галия. По същото време от изток се появява иконоборството, разкъсало
никейската християнска фракция на две враждуващи партии. Но това е друга история, която ще
бъде разказана друг път.
Епилог – или защо е добре да се препрочете „Рома етерна“ на Робърт Силвърбърг
Оцелялата поне до средата на осмото столетие Западна римска империя не би била свръхсилата
от четвърти век. Това би била военно и политически много по-скромна, много по-фрагментирана
държава или по-скоро система от местни управления. Би я обединявала я не толкова религията,
колкото климатът на относителна толерантност, дори синкретизъм – и, разбира се, латинският
език. Тук изоставяме условното наклонение като излишно граматическо затруднение. Флотът
продължава да е от огромно значение. Армията се състои по-скоро от местни милиции,
подчиняващи се на дуксове и комеси (или по-точно на херцози и графове, черпещи легитимност
от Равена). Сенатът се е превърнал в нещо като секуларна версия на папската Курия и двете
съвещателни тела имат редица общи членове, поддържащи както епископската мрежа, така и
цивилната администрация, а и класическото образование по реторика, литература, философия и
история. Римският папа (никеец по дефиниция), арианският патриарх на Аквилея и различните
върховни жреци на продължаващите езически култове са еднакво поставени пред по-голямата
историческа и религиозна тежест на императора, който продължава да е върховен понтифик и
„епископ на външното“, както се нарича още синкретикът Константин Велики. Готите и вандалите
са се трансформирали в привилегирована прослойка земевладелци и благородници с военни
функции, гордеещи се с принадлежността си към империята. Церемониалът, образованието и
златното монетосечене превръщат тази версия на западната римска държава в еквивалент на
познатата ни Византия, но с далеч по-малки религиозни противоречия (разбира се, при така
описано развитие на историята, църковните борби биха били далеч по-нискоинтензивни
включително и на изток). Едно средновековно Средиземноморие, доминирано не от една, а от
две „византийски“, но религиозно толерантни държави би създало различен свят от този, в който
живеем днес. Дори строгият монотеизъм на арабите в седми и осми век би се повлиял много от
така оцеляващите пост-юлиановски римски общества. Далечен паралел с функцията на монарха
като религиозен арбитър в синкретичните общества на Индия, Китай и Япония може би бил на
място.
Манол Глишев,
11 септември 2021
Нагоре
тагове: империя, сенат, митра, атила, римска империя, франки, теодорих, рим, готи, вандали,
папа, глишев, западната, остроготи, аеций, одоакър, визиготи, западна римска империя,
велизарий, майориан, рицимер, сол инвиктус,
Гласувай:5
Братушката А.Т.Фоменко: Кто такие болга...
Другарят Tито поддържал реда в... Османс...
Римска Басиана(Bassiana) - един от значи...

© Изтрезняване
Напрежението на арменско-азербайджанскат...
Подаръчен комплект "Зора"
Сър Гауейн, Жартиерата и лазарититеСър Гауейн и Зеленият рицар, станца 23
Коментари
1. shtaparov - Тази разработка е добра, но в нея е ...
12.09.2021 15:21
Тази разработка е добра,но в нея е подценена евентуалната намеса на Източната империя в

изкореняването на Западното езичество,която неизбежно щеше да се случи в някакъв
исторически момент.
цитирай
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
18.02 08:10 - Римското двувластие
последна промяна: 18.02 16:58

Blog.bg
От малкия град до голямата империя
Окончателното разделение на Римската империя от 395 г. и досега е любима тема за спорове

между любители. Продължава ли източната част на империята да е римска и ако да – докога?
Какво изобщо значи „римска“? Кога за първи път се стига до разделение на римските територии –
при Диоклетиан около 300 г. или по-рано? Нека си припомним няколко любопитни момента от
историята.
За мнозина Римската империя е фантастична представа на монолитно величие и военна мощ,

съчетани с луксозни пороци. Във въображението на своите… фенове (по липса на по-добра дума)
Рим е беломраморна столица, обзаведена, по-точно облепена с коринтски капители и обитавана
от достолепни сенатори в искрящи тоги. Денем въпросните господа се отдават на сериозни
обсъждания, а вечер – на невъобразими пиршества и оргии. Към сенаторите трябва да се добавят
робини и робчета с екзотична външност, центуриони с волеви брадички и в позлатени
нагръдници, имитиращи телосложението на Херкулес или Арнолд Шварценегер, плюс еротично
обмазани с плажно масло гладиатори, които дори нямат нужда от нагръдник, за да изглеждат
като мистър Олимпия. Друго? О, да, храмове на олимпийските богове с леко променени имена и
начело на всичко – любимата, хем бащинска, хем лошаво секси фигура на императора,
ултимативния Sugar Daddy. Някои и досега го изписват с главна буква: Императора. Как звучи, а?
Като колесница „Ферари“. Самата дума предизвиква гъдел… га че ли перспектива за първа среща с
висок, тъмен непознат в задимен бар, както казваше баба ми Ливия Друзила, коги гадаеше на
кафе пред достойните матрони от кръжока си по бридж, арсеник и стари дантели.
В един момент обаче всичко се разпада: твърде много роби, жени, германски и ориенталски
варвари, твърде много гръцки дегенерати. Появява се и този разрушителен за доброто старо
общество култ – християнството с неговата нездрава склонност към съчувствие спрямо бедни,
грозни, болни и генерално неримски хора… Теодосий Велики разделя империята между двамата
си синове и тя никога повече не се обединява. То пък една империя! Вече увредена от ненужно
толерантните реформи на Константин. Западната част преживява по-малко от сто години и се
разпада под напора на няколко германски племена, които установяват своите кралства из земите
ѝ. Край на редовната баня и красивата архитектура! Източната оцелява, но пък спира да говори
класическия латински на Цицерон и се връща към къде по-изискан, къде по-простонароден
гръцки, който бездруго винаги се е говорел от съмнителни типове по пристанищата и кръчмите.
На това отгоре на нея ѝ предстоят трудни векове с българите за съседи. Като добавим
християнството, нещата стават съвсем неримски, нали?
Да, ама не, както казваше Квинт Бочарий. Вина за всички тези весели клишета, предполагам, имат
телевизионните сериали. И техният предшественик Едуард Гибън. Но Рим и неговите
превъплъщения в историята всъщност са много по-интересни.
Двувластието – от векове за векове
Феновете, разбира се, знаят, че Теодосий не е първият, разпарчетосал римския свят. Близо сто
години преди него, в самото начало на четвърти век Диоклетиан разделя управлението. По
ирония на съдбата това става едва десетина години след нелепата смърт на героя-спасител
Аврелиан , който изкарва държавата от кризата на III столетие. Толкова за стабилността на Pax
Romana. Но и преди Диоклетианово време е имало разделения, при това не говоря само за
гражданските войни, а за съвсем мирновременни факти.
Ромул не основава Града сам. Кандидат-основателите са двама, вторият е чичо Римъс, искам да
кажа Ромуловият брат Рем. Препрочетете Тит Ливий. Ромул се отървава от брат си и за кратко
може би вярва, че ще царува сам над малката си община от овчари, разбойници и етруски
магьосници, когато на брега на Тибър се появява Тит Таций. Таций е водач на група сабини,
местни италийци, разгневени от това, че римляните са им отвлекли жените и дъщерите в процеса
на основаване на Града. Стига се до нещо като битка, макар че в 753 г. пр. Хр. битките все още не
са между железни легиони, а просто сдърпвания между селски тълпи. За това можем да съдим от
продължението на легендата: римските жени излизат от новоиздигнатите колиби в стегнат строй
и с помощта на блага дума и точилка разтървават бащите и съпрузите си. Всички се съгласяват да
обсъдят проблема като зрели хора и след съвсем кратко време край новооснования Рим изниква
селцето на присъединилите се сабински роднини. Тит Таций става цар съвместно с Ромул и
двамата прекарват поне няколко години в привидно колегиално разбирателство. Ето го
първообразът на намиращата се още в далечно бъдеще република с двама консули начело.
„Картаген надмина, Спарта засрамѝ“
Този начин на управление от двама царе дори не е изобретен от римляните. Любителите на “Age
of Mythology” може погрешно да решат, че египтяните първи са въвели двуцарствието, но
всъщност ще го намерим у финикийците, тоест у заклетите противници на Рим – картагенските
търговци. Много от древните финикийски общини се управляват от двойки князе или съдии. И в
съвършено класическата Елада прочутата военизирана Спарта си има двама царе наведнъж.
Възникването на тази система може да се дължи на постепенното и ставащо само след сложни
преговори събиране на по няколко неукрепени селища в един град зад крепостни стени с цел
обща защита: повечето архаични градове-държави както в Гърция, така и в Италия са резултат от
бавното обединение на още по-малки общности около даден храм или пазарно място. И когато не
едно, а две влиятелни семейства на жреци, съдии, земевладелци, пиратски капитани, племенни
главатари или пълководци претендират за власт над новооснован център, понякога се случват
исторически компромиси и се появяват двуцарствия.
Пак по време на миниатюрното римско царство, докато Градът е все още само един хълм с
няколкостотин скромни къщички, две ниви, половин заблатен форум и никакви монументални
градежи, към него донякъде насила се присъединяват жителите на съседното (и по-старо) селище
Алба Лонга. Историята на това присъединяване е интересна и си струва да бъде припомнена.
Третият римски цар Тул Хостилий влиза във война с Алба, но двете градчета хуманно се
споразумяват да не изкарват на бой целите си опълчения, а само по трима воини от всяка страна.
Страната, която загуби, ще се подчини изцяло на другата. Целият този разказ може би ни казва
нещо за ритуалното, религиозно начало на гладиаторските зрелища. Две тройки братя се сражават
помежду си и най-сетне след цял ден оспорван (и кървав) мач оцелява само последният младеж
от семейството на Хорациите. Рим печели. Последен съдийски сигнал – и жителите на Алба Лонга
изоставят родните огнища, за да се преселят на цели няколко километра, в далечна чужбина,
сиреч в подножието на Палатинския хълм. Сякаш наблюдаваме преместването на българско село
от осемнайсети век. Царят на Алба обаче си остава цар и в новоотстъпения му квартал, така че Рим
още веднъж има двама владетели. Звучното име на този протоконсул, на този младши
съимператор, кметски наместник и вицепрезидент в зародиш е Метий Фуфетий. Така Рим
продължава със съвсем ранната си традиция в разделението на властите – не функционално, а
топографски, по районни кметства.
Консули и „царе“ на домакинства

Изгонването на царете от 509 г. пр. Хр. води до република с изборни, мандатни държавни глави
(често, макар за съжаление невинаги, е така и до днес), като обяснението на Сената за
продължаващата и вече даже постоянна форма на двувластие е, че с двама консули начело на
града-държава се избягва рискът от връщане към монархически режим. Всеки от консулите
наблюдава другия. Прогресивно за времето си, биха казали руските историци. Checks and balances,
биха се съгласили американските юристи. Моето разбиране по темата е, че става дума за
наследство от времената, когато всеки от Седемте хълма си е имал свой вожд, свой малък Сенат и
свой идентитет, както биха се изразили югозападните ни, а отскоро северни съседи. Рим, както и
много други антични градове, започва като конфедерация, при това конфедерация на
миниатюрни племена, големи семейства и богати собственици на по парче земя. На гръцка почва
това образуване на примитивен град-държава от група пръснати села и стопанства се нарича
синойкизъм, тоест съжителство. Аналогичен процес е и превръщането на Рим от група колиби в
столица на Лациум, а след това, бавно и постепенно – на цяла Италия и Средиземноморието.
Класическият авторитет Момзен твърди, че в някакъв много примитивен смисъл всеки сенатор и
дори всеки обикновен баща на семейство в Рим първоначално е бил схващан като цар. А нещо
подобно ще намерим и в Омировата „Одисея“, където по-главният цар на феаките нарича
всичките си съседи и съветници също „царе“. В сравнение с „царствата“, от които е изграден Рим,
днешна Черна гора е направо свръхдържава. Ватиканът може би дава добра илюстрация за
площта на тези горди субекти на международното право от VIII век пр. Хр. Но скромното начало не
пречи да се стигне до империя.
Правителства в изгнание
Вече в I в. преди Христа се стига до истинско разделение на значително разрасналите се римски

територии. Ок. 80 г. пълководецът Серторий оглавява отцепнически режим в Испания. Той вярва,
че е създал римска република в изгнание и може би дори се надява да завладее Италия. Самият
той е диктатор, тоест консул без колега, има си Сенат от римски изгнаници, говори латински,
почита римските богове и е набрал легиони от келтибери, получаващи римско военно обучение,
снабдени с римски тип екипировка и заплащане в римски монети. Режимът му води преговори с
чужди царе, представяйки се за легитимната римска държава. Разбира се, опасният експеримент
на Серторий се проваля, но споменът остава. През трети век сл. Хр., когато Римската империя за
известно време се разпада на няколко режима, сякаш едновременно се издигат десетки
Серториевци. На много по-късен етап, в тринайсети век, конкуренцията между Латинската,
Никейската, Трапезундската и даже Епирско-Солунската „империи“ повтаря същата борба около
наследството на римската държава. А и какво е Исак Комнин на Кипър, ако не повторение на
същия серториевски опит за отцепване на парче от баницата с претенции за общодържавна
представителност?
Източна римска империя, първи опит

Следващото териториално разделение идва след период на импровизирани правителства,
възникнали в резултат на граждански войни. Горе-долу между 42 и 30 г. пр. Хр. се случва първата
истинска подялба на източна и западна част на римския свят – а по това време той вече обхваща
цялото Средиземноморие. Триумвирът, понякога консул и „император“ (тази дума все още
означава просто „главнокомандуващ“) Марк Антоний получава управлението на всички източни
провинции и съюзнически територии. Той се настанява в Александрия, тогава почти изцяло гръцки
град, заживява с египетската царица Клеопатра в нещо много напомнящо династичен брак, става
настойник на сина ѝ от Цезар (момчето носи името Цезарион) и баща на следващите ѝ деца –
Александър Хелиос и Клеопатра Селена. През тази близо дузина години осиновеният наследник
на Цезар, младият Октавиан, също е триумвир, император и консул – и отговаря за управлението
на западните провинции. Освен това Октавиан има предимството да живее в Италия, близо до
Сената и земите, раздадени на Цезаровите ветерани. Това все още е почти републикански режим.
Реформите на Октавиан, които ще го превърнат в принцепс и Август, още не са се случили. Но
едновременно с това споразумението между Октавиан и Антоний е и моделът, който по-късно ще
следват почти всички императори след Диоклециан.
Кога започва грецизацията на римския Изток?
Западната и източната половина на бъдещата империя вече се очертават със своите отделни
центрове и с отчетливото значение на голяма гръкоезична метрополия за Изтока. В някакъв
смисъл Марк Антоний е регент или дори цар на елинистически Египет – и едновременно с това
предвестник на бъдещите византийски василевси. Бракът (или поне фактическото съжителство) с
царица от стара и уважавана династия, както и закрилата над децата ѝ ще се превърне в
относително редовен начин за легитимирането на не един узурпатор в Константинопол. След
поредната гражданска война Октавиан няма да пропусне значението на Египет и Александрия – и
ще използва фиктивното си родство с вече обожествения Цезар, за да потвърди властта си над
долината на Нил. До времената на Диоклетиан Египет ще остане нещо като частно владение на
всеки следващ принцепс. Императорът винаги ще е почти фараон и почти елинистически монарх –
а вече във II в. сл. Хр. Хадриан ще стигне дотам да обожестви нелепо загиналия си млад любовник
Антиной в изцяло египетски стил. Хадриан също така ще посвети част от царуването си на
обновяването на паметниците на Елада, потвърждавайки още веднъж огромното значение на
гръцката култура за образованата римска аристокрация. Когато говорим за грецизиране на
Източната римска империя след времената на Юстиниан Велики, е добре да си припомним, че
всички източни брегове на Средиземно море говорят гръцки поне от епохата на Александър, както
и че на много ранен етап в историята още Цезар, Антоний, Октавиан, Тиберий и Хадриан са отдали
дължимото на гръцкия елемент в републиката и империята. Самият факт, че Цезар, Октавиан
(вече като Август) и голяма част от приемниците им са последователно и официално
обожествявани, е едновременно ориенталски и елинистически жест: нито един цар, нито един
консул, диктатор, успешен военачалник или дори спасител на Отечеството не е получавал
божествени почести след основателя Ромул. Със самото си раждане от руините на републиката
Римската империя вече е силно ориентализирана и елинизирана. Цезар, Октавиан Август и
Тиберий свободно и често се шегуват на гръцки език (понякога доста зловещо, но все пак на
гръцки), а Цезар може би дори загива с гръцки думи на уста.
Августи и Цезари
Първите римски императори и техните роднини до един са Цезари. Много бързо фамилното
прозвище на Юлиите се превръща в титла. Тази титла обаче трябва да се ограничи до някаква
смислена употреба. С края на Юлиево-Клавдиевата династия за кратко не е ясно дали следващите
римски държавни глави ще продължат да носят същите прозвища. Традицията надделява и
претендентите Галба, Отон, Вителий и Веспасиан се превръщат в носители на все по-дългата и
трудноразбираема поредица от церемониални названия. Формално републиката не е отменена,
Сенатът заседава, ежегодно се избират по двама консули, но реално царува принцепсът, който е и
народен трибун, и върховен жрец, и император, и Цезар, и Август, и Баща на Отечеството, и
Последният да затвори вратата. Парадокс на свободата: откакто има Цезар Августи, вече няма
диктатори. Този принцепс си осиновява надежден наследник и му предава както дългата си
поредица фамилни имена и прозвища, така и титлата Цезар. Младият Цезар обикновено получава
и приятно звучащата функция на „принцепс на младежта“, тоест нещо като полуформален водач
на сенаторските синове в техните военни упражнения на Марсово поле. Двойката от „баща“ с
титлите Цезар Август и негов избран „син“ с титлата „Цезар“ се превръща в норма. Монархията на
Римската империя едновременно е и не е семейство; и също така е и не е монархия. Разработен е
сложен механизъм за даване на консулската длъжност – скоро след възцаряването си новият
принцепс трябва да поеме и консулството за идващата година заедно с определен военачалник
или сенатор. През следващите години консулските длъжности се разпределят между принцепса,
наследника му и висшите административни и военни служители след внимателно обсъждане и
при почти несъществуваща конкуренция. През цялото време наследникът постепенно расте в
ранговата стълбица и поема все повече ангажименти, включително едногодишни консулства. В
най-добрия си период – този на поддържащата се чрез серия осиновявания династия на
Антонините, тоест горе-долу II в. сл. Хр. – Римската империя на практика отново е диархия или
двувластие. При смъртта на Антонин Пий в 161 диархията е потвърдена чрез съвсем официалното
и мирно издигане на двама нови принцепси едновременно – Марк Антонин (по-известен като
Марк Аврелий) и несъщинския му, „официален“ брат Луций Вер. Двамата са били Цезари, тоест са
подготвяни за съвместно управление, още докато старият им осиновител Антонин е жив. Това е
първият случай, в който империята получава двама равноправни императори, тоест Цезар Августи
– положение, което обаче ще се повтаря много пъти през вековете. Марк Аврелий и Луций Вер
царуват заедно и то в похвално разбирателство. Когато Луций Вер умира, Марк не осиновява
следващия наследник, а прави съвсем човешката и разбираема грешка да издигне истинския си,
при това законен син. Може да се каже, че Марк Аврелий така и не управлява самостоятелно – той
се включва в царуването веднъж като Цезар, сиреч сънаследник на Антонин Пий; веднъж като
Август заедно с Луций Вер; и накрая като Август със сина си Комод Цезар, който по-късно се оказва
крайно неподходящ за властта. Самият Марк Аврелий е симпатична историческа фигура (крайно
умерен в частния си живот, успешен военен и привлекателен философ), а поредицата му
съуправления ще се превърне в норма. Относително рядко в по-късната римска история ще има
самостоятелни царувания.
Всъщност византийският модел, в който цялото императорско семейство се състои не просто от

синове и братя, а от паралелно царуващи императори (един от които е старши и реално оглавява
монархията и държавата, докато всички присъстват заедно на монетите), започва още в
класическата епоха на Рим.
18 февруари 2022
Нагоре
тагове: август, сенат, октавиан, римска империя, рим, цезар, константин, храмове, ромул,
теодосий, антоний, легиони, аврелий, комод, серторий,
Гласувай:3
Октавиан Август
Мисли за всеки ден - юли, август /Дънов/
Холивудската мегазвезда Брус Уилис идва ...
Красива илюзия през зимата
По повод намерението на Финландия да ста...

Сегашните гърци имат съвсем различен вън...
Датският данък (Ръдиард Киплинг)Религии в Беоулф и религията на Беоулф
Коментари
1. barin - Здравей, mglishev. При Рим е хар...
19.02 19:47
Здравей, mglishev. При Рим е характерно последователност в политиката и завоеванията. От

маклък незначителен град се разраства до най=голямата( след тази на Александър Велики)
империя в античния свят. Успява да сломи враговете си и реално от Ханибал до Атила
противниците му не са на висота, с малки изключения). В действителност всичко се дължи на
неговите умения връковооденето на държавата и стройните редици на войската. Не може да се
каже в никакъв случай, че е имал късмет или случайно стечение на обстоятелствата. Останки от
римски пътища и сега има из цяла България.
Поздрави!
цитирай
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол

парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
22.03 02:53 - Датският данък (Ръдиард Киплинг)

автор: mglishev категория: Поезия

Blog.bg
ДАТСКИЯТ ДАНЪК, първа версия
(980-1016 г.)
- Ръдиард Киплинг
Често тъй се изкушава смел народ в самозабрава -
да изпрати при съседа тази вест:
"Снощи влязохме у вас, ще ви сгазиме завчас,
ако дан не ни платите още днес."
Туй нарича се датският данък.
Който иска го, тъй обяснява:
че платиш ли си датския данък,
веч датчанин не те навестява!
Често тъй се изкушава мекушав народ в забава -
да въздъхне и да каже важно той:
"Знаем, че ще ви надвием, но не щеме да ви бием,
и затуй ще си платиме всичко в брой."

Тъй изплаща се датският данък
и се знае, че който го дава,
щом плати веднъж датския данък,
от датчани не се отървава!
Зло е да се изкушава който ще народ да дава -
да не би пред злото той да поддаде.
Тъй че дойдат ли да искат и с война да ви притискат,
нека отговорът бъде твърдо: Не!
Не, не плащаме датския данък,
ако ще и нищожен да е.
Че накрая играта свършва с иго познато
и народът играе ли - мре!
ДАТСКИЯТ ДАНЪК, втора версия
(980-1016 г.)
- Ръдиард Киплинг
Често тъй се изкушава въоръжен народ в забрава -

да изпрати при съседа тази вест:
"Снощи влязохме у вас и ще ви сразим завчас,
ако дан не ни платите още днес."
Туй нарича се датският данък.
Който иска го, тъй обяснява:
че платиш ли си датския данък,
веч датчанин не те навестява!
Често тъй се изкушава мекушав народ в забава -
да въздъхне и да каже важно той:
"Знаем, че ще ви надвием, но не щем ний да се бием,
и затуй ще ви платим сега във брой."
Тъй изплаща се датският данък
и се знае, че който го дава,
щом плати веднъж датския данък,
от датчани не се отървава!
Зло е да се изкушава който ще народ да дава -
да не би пред злото той да поддаде.
Тъй че дойдат ли да искат и с война да ви притискат,
нека отговорът бъде твърдо: Не!
Не, не плащаме датския данък,

ако ще и нищожен да е.
Че накрая играта свършва с иго познато
и народът играе ли - мре!
DANE-GELD
A.D. 980-1016
- Rudyard Kipling
It is always a temptation to an armed and agile nation
To call upon a neighbour and to say: --
"We invaded you last night--we are quite prepared to fight,
Unless you pay us cash to go away."
And that is called asking for Dane-geld,
And the people who ask it explain
That you"ve only to pay "em the Dane-geld
And then you"ll get rid of the Dane!
It is always a temptation for a rich and lazy nation,
To puff and look important and to say: --

"Though we know we should defeat you, we have not the time to meet you.
We will therefore pay you cash to go away."
And that is called paying the Dane-geld;
But we"ve proved it again and again,
That if once you have paid him the Dane-geld
You never get rid of the Dane.
It is wrong to put temptation in the path of any nation,
For fear they should succumb and go astray;
So when you are requested to pay up or be molested,
You will find it better policy to say: --
"We never pay any-one Dane-geld,
No matter how trifling the cost;
For the end of that game is oppression and shame,
And the nation that pays it is lost!"
Нагоре
тагове: киплинг, kipling, dane-geld, ръдиард, ръдиардкиплинг, датският данък, rudyard,
Гласувай:8
Забравеното стихотворение на Ръдиард Кип...
Малки любови
Едно от най-ценните за мен стихотворения
Легендите, които ни се губят
Пишеме Хлахолику
Гледната точка на затворника
Екстремистки манифестРимското двувластие
Коментари
1. blog13 - Има нещо гнило в Дания.
28.03 14:10
Има нещо гнило в Дания.
цитирай
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
30.03 02:19 - Ах, Западът не бил разбирал руската култура...
автор: mglishev категория: Политика

Blog.bg
"Ах, Западът не разбира руската култура, руското величие, руското страдание, руската душа..."
О, я стига. Аман от това пудрене на мозъци! Затова ли все нахлувате някъде?
Първо, няма една "западна" мисъл. "Западът" е измислица на нахални руснаци, които поради
взряност в собствения си пъп не правят разлика между англичанин и италианец. Има множество
национални култури. Един нормален чех или ирландец може спокойно да разбере и най-
сложните текстове от Индия до Америка, стига да пожелае. Следователно може да разбере и
Достоевски.
Не, Достоевски не е по-сложен, по-специален, по-мистичен, по човечен, по деликатен или по-

дълбок примерно от Цунетомо, Джуан Дзъ, Сенека, Ибн Халдун или Платон. Даже е доста по-
постен от тях. Не, Ахматова и Бродски също не са по-трудни от Вергилий, Киплинг и Ронсар (и са си
го знаели). Не, Булгаков не е по-изненадващ или по-нужен за емоционалната ни зрялост
примерно от Шекспир, Рабле и Сервантес.
Руската литуратура просто е една литература сред много други, далеч не по-лоши литератури.
Често е подражателна. И с абсолютна сигурност не оправдава пълната и безчовечна свинщина на
руската държава.
Битът на руснаците не е по-труден, нещастен, велик или значим от бита на китайците,
рохингите, афганците или йеменците. Рубльов не е настигнал Джото. Булат Окуджава няма и да
стъпи на малкия пръст на "Флойд". Русия не е родила нито Зороастър, нито Буда, нито Лао Дзъ,
нито Иисус, нито дори Мохамед. Русия даже един Карло Колоди не е родила, та се е наложило да
го преразказват там. Руснаците имат добри писатели, които понякога талантливо и понякога
честно описват дълбоката гнусота на живота, изсипвана от руските власти върху нещастния руски
народ и отвратените му съседи. Но това не прави руснаците с нищо по-ценни от които и да е други
хора. Даже някак си ги приспива, кара ги да търпят робството и физическата мръсотия по-
спокойно. Във всичко това няма метафизика - а даже и да имаше, тя пак нямаше да оправдава
кланетата.
Даже и във фашистките си, великоимперски форми пуберските мечтания примерно на

инфантилния Дугин не стигат много далеч от фантазмите на италианеца Евола. Всичката им работа
е такава. Имитация. Далеч по-ценен и създаващ реална стойност от човешките страдания и
величие на духа е например Марк Твен. Или Такъри. Или Оруел.
Ама "Западът" не бил разбирал Достоевски? Глупости. То не е сложно. "Малкият принц" на

Егзюпери е по-голямо предизвикателство. "Мечо Пух" е по-философски. "Алиса" е по-смайваща.
"Питър Пан" е по-тъжен. "Сто и един далматинци" са по-изпълнени с вяра. Пък и голям праз даже
и от някакво недоразбиране на Достоевски - дори да беше вярно (а то не е)? Дали пък всъщност
Русия не е тази, която не разбира Данте? Защото е очевидно, че нито един руски автор не би се
справил с "Мълчанията на полковник Брамбъл" като Мороа.
Руските даже не автори, ами техни неразумни фенове забравят, че светът хиляди години преди
да има Русия умува, страда, радва се и мъдрува. Омир още си е Омир.
Нагоре
тагове: душа, руска култура, русия, култура, запад, руска душа, широка славянска,
Гласувай:4
Вълнообразно
Знаците на времето: най-горчивата ирония...
Политиката е търсене на съгласие в името...
и пак, гладните 'БЕСОВЕ'''
Ако Антихристът Путин го нямаше...
Трябваше днес да погребват не Михаил Сер...
Да се влюбиш в държаваЕкстремистки манифест
Коментари
1. 1997 - Защо без да беше студент нахлу в Софийския университет в Онези години?
30.03 21:00
Или не разбираме "демократичната" ти душевност?
цитирай
търсене
Търси

Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
Обратно към блога | Предишен постинг
30.03 05:35 - Да се влюбиш в държава
автор: mglishev категория: Лични дневници

Blog.bg
или Какво не е наред с русофилията
Преди няколко дни четох нов текст на Явор Дачков. Тук не коментирам какъв и що е този човек, а
само една негова фраза. Обяснявайки политическите си предпочитания, той използва следните
думи: "Тогава бях влюбен в Америка". И продължава с това, че постепенно я е разлюбил. Стигам
до извода, че когато Америка му се е видяла чудовищна (без значение основателно или не), той е
сменил обекта на любовните си чувства. Влюбил се е в друга държава и днес подкрепя нея.
Това е абсурдно. Нормален човек не се влюбва в държава. Държавата изобщо не е любовен

обект. Човек може да е влюбен в друг човек и в нищо друго - освен ако не говорим за психически
заболявания. Влюбеният в дърво, статуя, ястие, животно, идея или държава (а и държавата е
набор от идеи) не е здрав, той е страдалец, пациент.
Човек може да обича различни други обекти освен друг човек, но това пак не е точно влюбване.
Но трябва да се внимава с влюбването даже и в други хора, разбира се - едно е да обичаш майка
си, сестра си или дъщеря си, а друго е да си влюбен в някоя от тях. Второто състояние не се
препоръчва. Можеш да обичаш Бога, ако си вярващ (даже би трябвало), но винаги съм изпитвал
притеснение от екзалтирания мистицизъм, при който се говори конкретно за влюбване в
Създателя. И аз Го обичам (поне така се надявам), но Той просто не е мой тип в този конкретен
смисъл, ако извините неблагочестието ми. Можеш да обичаш таратор с чесън или дори
Отечеството. Легитимно е. Но и това не е влюбване. Влюбването е нещо специфично. То е не
просто каква да е любов, а любов с отчетливо еротичен привкус – напрежение, което би трябвало
да отсъства от другите начини на обичане. Да не задълбаваме в платонически детайли - всекиму
би трябвало да е ясно, че платоническият тип невинно влюбване без страстни сцени или е
нетраен, или се дължи само на обективни пречки пред естественото (и, бих казал, красиво)
желание да тръшнем любимия човек в кревата, на тревата, плажа и т. н.
Горкият Дачков обаче заявява, че е бил влюбен в държава. Не просто че я е заобичал, а че е бил
именно влюбен. Не в жена. Не дори в мъж. Изобщо не в човек. А в набор от институции. И че е
заменил този неподходящ обект на любовните си чувства с друг, точно толкова неподходящ
обект. Тук дори не коментирам коя от двете държави е за предпочитане, защото такъв коментар
би ме поставил в редиците на страдащите от същото като Дачков. Неговото признание пробуди у
мен искрена жалост. Тъжно е да се влюбваш в държави, особено при наличието на толкова много
заслужаващи влюбване хора. Държавата няма за какво да я сграбчиш страстно (освен ако не си ѝ
диктатор) и съответно желанието остава неудовлетворено, а това води до страдание и оттам - до
трайно нещастие. Как да наречем тази толкова специфична болест? Може би политофилия.
Тук нещо друго ми идва на ум. Започвам да мисля, че не само Дачков страда от политофилия. Като
страдалец, затворен в кръга на заболяването си, той прехвърля своите чувства от един
неподходящ обект към друг, също толкова неспособен да отговори на човешкото чувство. От
Америка - към Русия. Ако това бяха човешки същества, всичко щеше да е наред, защото най-
добрият лек за една несподелена любов е споделената. Но трупането на несподелени любови
(което няма как да е другояче при изначално сбъркан типаж, сиреч категориален ред на напразно
избираните обекти) е кръговрат на страданието и нарастващата, все по-страшна
неудовлетвореност. И този сериозен проблем засяга цяла група хора. Политофилите не са един и
двама. Дачков не е самотен в своето страдание.
Смятам, че русофилите са най-изявеният случай на политофилия, особено у нас. Не се наемам да

броя колко русофили (респективно - и колко политофили) има в България. Засега е достатъчно да
знаем, че ги има. Хора, влюбени в държава. Неспособни да се влюбят в човешко същество, защото
най-интензивната им емоция е насочена към изначално зле подбран обект и заключена във
фатално привличане към нещо, което не е предназначено за такава страст. Страдалци, нуждаещи
се от навярно професионална помощ, каквато поне аз не съм в състояние да им предложа.
Смятам и друго. Тези хора вече не разбират, че съществува друг тип влюбване. Те подозират, че
всеки е влюбен в държава. Понеже тяхната собствена неутолима страст е насочена към обект
отвъд страстите (Москва не вярва на сълзи, а явно и вечеря на свещи не я блазни), те напразно се
опитват да изпитат облекчение в нещо като сублимация - превръщат обекта на емоциите си в
един вид божество, идол, който могат да споделят (нормалният обект на любовното чувство, тоест
любимият човек не се споделя, за разлика от идола, който принадлежи на цяла общност). Дачков
и подобните му заедно преживяват копнежа и мъката си.
Оттук следва едно тяхно погрешно схващане - че всички са като тях. Че това е норма. Че всички
сме влюбени в една или друга държава, в политически, а не във физически тела, в бази, заливи,
столици и президенти, а не в бедра, усмивки и погледи. Подозират ни в своето състояние. Затова
ако не си с тях, веднага си против тях. Ти не си влюбен в Русия, в нашия красив и хладен идол?
Следователно имаш друг, по-грозен (на втори, недобре осъзнаван мисловен пласт, пласта на
страха: а може би и не толкова хладен като нашия?). Вероятно си влюбен в Америка - както някога
Дачков? Това вече не е просто страдание, това е невротично състояние, смело крачещо по пътя
към психозата.
Политофилите не допускат, че отношението на нормалния човек към която и да е държава е чисто

рационално. Да, някои от нас обичат например своята родина - Родината с главна буква, както се
пише тази дума с излишно кокетство. Някои успяваме да обичаме и родината си, и по една, две
или дори повече чужди държави, култури, цивилизации, начини на живот, езици, национални
кухни и литератури, просто защото сме пътешественици. Просто не сме влюбени в нито една
държава, както не сме влюбени в кучетата, котките, братята, сестрите, родителите, децата и
дърветата. Обичаме много места, хора и предмети, но собствено сме влюбени само в съответните
си любими човешки същества. На полиаморозните - честито!
Това състояние на рационалност, на симпатизираща невлюбеност в неподходящия за любовни

отношения обект като държавата, ни позволява да обичаме без излишно напрежение, сиреч
просто да харесваме, та даже и да си подбираме какво точно харесваме или пък не. За умерен
англофил няма проблем да наругае Брекзит или отвратителния британски тип баня без
смесителна батерия - и пак да продължи да си обича примерно британските бонбони с шоколад и
мента, добрия английски ейл или Тенисън. Или дори трогателно старомодните институции,
опитващи се да оцелеят под напора на съвременността. Сигурно на този свят, та даже и в България
има умерени германофили, франкофили, японофили и така нататък. Те напълно нормално
изпитват своите любовни чувства само към човешки същества, а инак обичането на някоя страна и
култура не е безкритично и съответно не е нито драматично, нито трагично, защото не е
подложено на особено големи напрежения и изпитания (освен когато любимият футболен тим
пада от някакви дървари, неразбиращи нуждата от красота в играта).
Политофилът обаче е подложен на огромното напрежение никога да не бъде удовлетворен от

своя ням идол. И понеже подозирам, че повечето политофили у нас са именно русофили, тези
тъжни хора (като Дачков) се виждат вътрешно принудени все по-горещо, все по-фанатично да
одобряват, да харесват, да ценят, да обожават и обожествяват, да се възхищават от всичко,
отнасящо се до идола им - от водката и пелмените през Шостакович до сталинските репресии и
клането в Мариупол, без разлика между положителни и отрицателни характеристики. Или пък
понякога - да отричат очевидни факти. Това на жаргон се нарича симпване. Симпът е
неудовлетворен влюбен, романтичен наивник, оставащ вечно пренебрегван от обекта на
чувствата си. В случая с незаинтересован човек симпването не е фатално, защото друго възлюбено
същество може да помогне. Но когато принципно имаш невротичната склонност да се влюбваш в
неподходящ тип обекти, в обсъждания случай - в държави, политофилското симпване става
трудно лечимо състояние. И един от страничните ефекти на политофилията е, че болният вече не
може да разбере, че хората, които по инстинкт отхвърлят неврозата му, не страдат от нея.
Политофилът е убеден, че хората около него са политофили. И горко им, ако техният
предполагаем идол не съвпада с неговия! Към такива хора политофилът е способен да прояви
агресия, затова се препоръчват усмирителни ризи, спиране на водката, аспирин на гладно, клизма
и студен душ за временно успокояване. Истинското лечение обаче е много по-сложно.
Затова - да не мразим Дачков. Той страда. Моят призив е към ментора му, проф. Михайлов:
уважаеми професоре, полекувайте своя пациент! Не го оставяйте по пътя към лудостта! Направете
всичко по силите ви Дачков да се влюби в човек, даже може би от другия пол - и да спре да има
нездрава склонност към идоли!
Нагоре
тагове: влюбване, явор дачков, дачков, явор, русия политофилия,
Гласувай:10
Вълнообразно
ВЛЮБВАНЕ
Песен за влюбване
Ей, хора, помните ли Валерий!
Междусезонни поправки
Предишен постинг
Ах, Западът не бил разбирал руската култура...
Коментари
1. анонимен - Путинофилите са луди безродници.
30.03 10:17
Путинофилите са луди безродници.
цитирай
2. fun1001 - ....забележителен психоанализ...поздрав..
30.03 15:09
....т н..'влюбване', в неудушевени..предмети, е психоза..
тук, попадат и местните, путинофили.влюбени,в
един имагинерен образ, идол..
...когото, наричат, дори и.Крал..
.....това разстройство на личността, би могло, да се нарече и сюблимация, и хистерия , и проекция..

изобщо, букет, от психични страдания..уви..
/ джули
цитирай
3. syrmaepon - За паричен фетишизъм чувал ли си? ...
02.04 20:02
За паричен фетишизъм чувал ли си?
Парите имат градивна съзидателна роля,но могат да се превърнат във фетиш и да нанесат вреда
на този,който ги обожествява и ги превръща във висша цел в живота си.
цитирай
4. krumbelosvet - Абе човекът влага НЕ ТВОЯ смисъл в тая дума
30.07 04:43
А ти го оплака.
Колкото хора, толкова любови.
Лошо е да сееш омраза, а Дачков това правеше. Сега какво прави, не знам.
цитирай
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
06.07.2009 20:14 - Историята на император Анри
автор: mglishev категория: Технологии
“Историята на император Анри” от Анри дьо Валансиен
Превод от среднофренски в три части на първата половина от хрониката на Анри дьо Валансиен,
озаглавена "Историята на император Анри" и засягаща събитията, свързани с Латинската империя,
България и латинските владения в континентална Гърция през 1208-1209 г. (c) Манол Богданов
Глишев, 2006-2007.
Тук текстът на първата половина от хрониката е предаден без научен апарат, увод от преводача и
приложения.
La conquete de Constantinople par Geoffroi de Ville-Hardouin
avec la continuation de Henri de Valenciennes.
Texte original, accompagne d’une traduction par M. Natalis de Wailly, membre de l’Institut.
Paris, Librairie de Firmin Didot Freres, Fils et Cie, imprimeurs de l’Institut, 1872
Анри дьо Валансиен
Историята на император Анри
Превод от среднофренски: Манол Глишев
І. [Пролог]
501. Анри дьо Валансиен казва, че когато човек се заеме да говори и да разказва добре и
щом го върши с милостта и авторитета на властни и благоразумни люде, то трябва да положи
усилия, за да бъде достоен за тази милост чрез пълната истинност на повествованието. И заради
това той желае да говори и да разкаже неща, чиято достоверност е потвърдена и
засвидетелствана от заслужаващи доверие хора, участвали в битката между константинополския
император Анри[1][1] и Бюрил. И иска честта, оказана там от нашия Господ на императора и на
тези от империята да стане известна на всички. Защото Анри [дьо Валансиен] видя с очите си
всичко, станало там и знаеше съветите на високопоставените и бароните.
502. Това казва той в първия си пролог. Когато нашият Господ вижда, че мъжът и жената са в
грях и се обръщат към разкаяние, а сетне отиват и към омиването на изповедта, като в искрено
покаяние плачат и въздишат от сърце, тогава Той простира над тях щедростта на Своята милост и
величие. Ала щом види, че се отдават на злото и с всеки ден все повече постоянстват в греха си, то
им въздава твърде жестоко възмездие, както откриваме в божествените страници на Светото
Писание. Все пак злото не се намира само в игрите, смеха и забавленията; нито пък доброто е
единствено в риданията и бедния живот, а е в сърцето на всекиго. И Бог, Който ясно вижда
вътрешността на сърцата, ще въздаде всекиму награда според божествената присъда.
503. Но тъй като не желая да дотягам на никого като се разпростирам върху пролога си,
трябва да се върна към истинския предмет, заради който започнах да излагам тази работа; затова
дано Бог ми заеме, според Своята воля, разум, сили и въздържание.
ІІ. [Император Анри настъпва срещу краля на богрите[2][2] Бюрил]
504. Случи се тъй, казва Анри [дьо Валансиен], че на една Петдесетница[3][3] императорът беше в
Константинопол, когато го застигнаха вести, че кумани и власи[4][4] са навлезли в земите му и че
много притесняват неговите хора. Така че императорът накара бързо да съберат войската му; и
когато тя се събра, заповяда всички да излязат [от града] след него; и те изпълниха неговата
заповед. Сетне императорът направи така, че пристигна с войската си при Салембри[5][5];
заповяда на войската да се разположи на лагер и изчака там, докато се събраха всички или почти
всички.
505. Тогава императорът тръгна от Салембри и язди все напред срещу куманите и власите; и
войската яздеше все напред ден след ден. Какво да ви разправям? [Императорът] напредваше,
докато стигна при Андренопл и щом се събраха всичките му хора, настаниха се там. Тогава се
посъветваха и решиха да продължат към Влахия, за да получат помощта и силите на един
високопоставен мъж, наречен Есклас, който бе във война с Бюрил (с когото бяха първи
братовчеди), защото Бюрил беше отнел негови земи с предателство. И ако успееха да получат
помощта [на Есклас], щяха напълно безопасно [за самите себе си] да нападнат Бюрил.
506. Тогава императорът заповяда войската да язди [напред], защото имаше голямо желание да
открие своя враг Бюрил; тъй като Йоанис, чичото на Бурил, бе убил брат му, император Бодуен, а
това бе голямо нещастие за хората от Фландрия и Ено. Какво да ви кажа още? Императорът стигна
до Берюа; тук пренощуваха веднъж и когато на другия ден слънцето се вдигна, Бюрил ги наближи
подло и ги нападна. А от всички наши хора тогава въоръжени бяха само ариергардът и авангардът.
507. Който е бил там, можеше да ги види как упорито стрелят и се сражават едни срещу други. И
понеже нашите хора още не бяха подредени, не беше чудно, че се изтощаваха повече. Защото
дори всички от Романия да бяха [събрани там] срещу Бурил и неговите [хора], и дори да им бяха
дошли на помощ всички от Фландрия, Франция и Нормандия, пак нямаше да могат да спечелят,
ако сам Бог не им бе помогнал.
ІІІ. [Как императорът спасява Лиенар]
508. Един рицар от Елем, наречен Лиенар, твърде храбър и с голяма сила, видя гордостта и суетата
[на власите и куманите] и се нажали, задето те така жестоко стреляха по нашите хора. Изостави
всеки страх и се хвърли помежду им с меч в ръка. Ала тъй като нападна без заповед,
благоразумните мъже от войската казаха, че е извършил лудост и че никой не трябва да го
оплаква, ако му се случи нещастие. Какво да ви разправям? Никой не го последва; и той щеше да
бъде задържан и пленен, ако не бе императорът; ала поради голямото благородство и голямата
храброст на сърцето си, той сам се зае със спасяването на своя човек.
509. Когато видя, че Лиенар няма да избегне смъртта или пленничеството, императорът се качи на
коня си Моро, пришпори го и се насочи към един влах. И щом го наближи, така го удари с копието
си от едната страна, че желязото се показа от другата. А онзи, като не можеше да понесе удара,
падна безжизнен на земята. Моро беше ранен на две места.
510. И когато тези, които държаха Лиенар, видяха императора да идва, обзет от гняв и жажда за
мъст, не го дочакаха, а му оставиха Лиенар и се разбягаха, едни в една посока, други в друга. Ала
Лиенар беше ранен в ръката (не зная дали от стрела или меч). И императорът гневно му каза:
“Лиенар, Лиенар! Да ми прости Бог, но който ще да ви смята за мъдър, аз ви смятам за глупак и
добре знам, че самият аз ще бъда укоряван заради това, което направихте.”
511. Така, както чухте, Лиенар беше спасен от императора. Самият император също постъпи
безразсъдно, защото тогава нямаше друга защита за тялото си освен гамбезон[6][6]; ала
разпръсна всички власи, които нападна. И тъй като се боеше, че конят му може да бъде убит или
ранен, той се върна назад с бърз ход, а знаменцето на върха на копието в ръката му беше цялото
в кръв. Изглежда голяма нужда бе имало да бъде пришпорван конят, защото кръв течеше от двете
му страни и беше ранен на две места. Едва научили къде е бил императорът, хората от свитата му
много се наскърбиха и разтревожиха. И за да ги утеши, той им каза да се успокоят.
512. И когато го видя, Пиер дьо Дуе отиде при него и му каза: “Господарю, господарю! Във вашето
положение и с толкова много достойни мъже, които трябва да защитавате и водите, не бива така
безумно да напускате хората си, както ги напуснахте сега. Защото, ако поради някакво злощастие
ви убиеха или пленяха, нямаше ли да бъдем всички ние убити и опозорени? Да, да ми прости Бог!
Тук ние нямаме друга крепост или знаме освен само Бог и вас. Позволете ми да ви кажа и още
нещо, за да го знаете: ако друг път отново се хвърлите в подобна опасност (от което Бог да ви
пази), ще ви върнем обратно всичко, което сме получили от вас[7][7].”
513. А когато чу как Пиер дьо Дуе за своя чест го укорява, императорът твърде любезно му
отвърна: “Разбира се, Пиер, знам, че отидох твърде неразумно и ви моля да ми простите, а друг
път ще се пазя. Но ме принуди Лиенар, който се хвърли съвсем безразсъдно и вече му наговорих
укори и го засрамих повече, отколкото трябваше. Ала ако се бях удържал, това щеше да е голямо
нещастие за нас. Защото е непоправима загуба да се лишим от храбрец като него и това щеше
много да ни навреди. Но върнете се в своя отряд и да оставим сега власите, а да идем към
Финепопл.”
ІV. [Императорът пристига във Финепопл
и заповядва да се търси продоволствие въпреки врага]
514. След като императорът заповяда, никой не му противоречи. Тогава отидоха към
Финепопл и бързо се настаниха. А когато шатрата на императора беше опъната, той веднага свали
доспехите и сетне хапна малко сухари с вино. Така направиха и останалите (които имаха); които
нямаха, трябваше да се утешат. Защото знайте добре, че в продължение на дванадесет дни не
откриха нито пшеница, нито ечемик, нито вино, нито овес. И никой не трябва да се учудва, че
нашите хора бяха тревожни, когато видяха през каква страна минават.
515. Пиер дьо Дуе, Рение дьо Три, Ансо дьо Кайо и много други рицари излизаха около
Финепопл, за да пазят фуражирите. Гледаха пред себе си; и забелязаха власите, които бяха готови
да им навредят, стига да могат. И те междувременно спряха нашите пред Финепопл и ги
разделиха от стражите им. Докато те бяха в това положение, при императора дойде вестоносец,
който му каза бързо да се качи на коня си и да дойде на помощ на фуражирите, защото куманите
и власите вече ги нападат.
516. И щом го изслуша, императорът тутакси се въоръжи заедно с хората си; а после им каза
да обмислят какви ще се покажат [в боя], всеки от своето място, и да не смятат, че Господ, Който
ги е създал по Свое подобие и Свой образ, ги е забравил заради тази сбирщина [власите и
куманите]. “Ако вложите, рече тогава, вярата и надеждата си изцяло в Него, не се бойте и недейте
да се тревожите, че те ще издържат и един час срещу ви.”
517. Какво да ви кажа? Императорът така им говори за нашия Господ, изрече такива хубави
думи и така ги съветваше да бъдат смели, че нямаше никой, колкото и голям стахливец да бе,
който тогава да не се изпълни с храброст и желание за подвизи, стига да му се падне случай. И
императорът говори пред хората си и ги насърчаваше да се покажат добре, така че окуражи
всички.
518. Пиер дьо Дуе, Ансо дьо Кайо и Рение дьо Три бяха пред Финепопл, за да охраняват
фуражирите, както вече чухте. А докато те събираха храни като хора, които наистина са в нужда,
ето, власите и куманите се нахвърлиха върху тях; пратиха напред стрелците си с крясъци и вой и с
толкова силен шум, че сякаш цялото поле трепереше от него.
519. Денят беше хубав, а полето толкова равно, че нямаше нито ров, нито хълм, нито
долчинка. И ако власите и куманите не се бяха отказали от сражение, струва ми се, че нашите
нямаше да се откажат. Защото императорът беше въоръжен и яздеше червеникав кон, тъй като
Моро, другият му кон, бе ранен, както вече чухте. Като яздеше и носеше оръжия и доспехи,
каквито му подхождаха, наистина имаше вид на принц, който трябва да защитава и удържа
земите си.
520. “Сеньори, каза тогава на своите хора, сега добре виждате, че всеки трябва да бъде
храбър и верен на мястото си. Нека всеки от нас бъде сокол, а враговете ни – нечистокръвни
ястреби. Нека всеки намери смелост в себе си, защото от страха няма полза; и ще ги победим
напълно. А ако имаме на своя страна по-малко хора от тях, то зад нас е Бог, Който ще ни помогне.”
521. Тогава те тръгнаха и препуснаха срещу власите и куманите. И щом видяха

орифламата[8][8] на императора, както и другите знаци, които бяха в отряда му, а и нашите, които
бяха почти две хиляди, власите и куманите се обърнаха, без да извършат нещо повече в този
момент; а нашите хора се оттеглиха назад, без да ги преследват. Все пак, ако не бяха толкова
изтощени, те щяха с радост да се сражават. Ала онези се оттеглиха зад планината, а нашите се
върнаха в лагера.
V. [Кръстоносците се приготвят за битка с изповед;

императорът ги насърчава да се бият добре]
522. Тази нощ установиха бойния си ред и решиха кой ще нападне пръв, ако се стигне до
битка. Избраха Пиер дьо Брасийо и Никола дьо Майи: на тях повериха тази работа. Сетне един
капелан от войската, наречен Филип започна да им възвестява словото на нашия Господ и каза:
523. “Добри сеньори, които сте дошли тук в служба на нашия Господ, внимавайте, за Бога,
страданията и усилията ви да не бъдат напразни. Събрали сте се тук в чужда страна и нямате
замък или убежище, където да можете да се оттеглите в безопасност, а само щитове, мечове и
коне, но най-напред Божията помощ, която ще ви бъде дадена, ако се изповядате според силите
си. Защото изповедта с искрено разкаяние от сърце е омиване от всички грехове. И затова ви
молим всеки да се изповяда според силите си.”
524. Така капеланът Филип им възвести словото на нашия Господ. А когато дойде сутринта
на следващия ден, войската се вдигна и се въоръжи. И капеланите, които бяха с войската,
отслужиха месата на нашия Господ като почетоха Светия Дух, така че Бог да им даде чест и победа
над техните врагове. След това доблестните мъже от войската се изповядаха, а после приеха
тялото Господне колкото може по-благоговейно, всеки на своето си място. Сетне кръстът на
нашето изкупление беше взет и поверен на капелана Филип, за да го носи той.
525. След това бойните редици потеглиха в добър ред като всеки беше въоръжен и носеше
доспехи, за да защитава себе си и да нападне друг, ако трябва. А беше точно нощта срещу свети
Петър, първия ден на август[9][9]. Който е бил там, можеше да види знамена и щитове с различни
гербове, а над всички императорския флаг и самия император, който заповядваше и разгръщаше
[хората си
Нагоре
тагове: средновековие, империя, хроника, асеневци,
Гласувай:1
Хроника от последните дни на една бивша ...
Императорски погребения в късната римска...
Турция иска нови граници на Балканите!
Историята на император Анри ІІАрброутската декларация на шотландските барони, ХІV в.
Коментари
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
06.07.2009 20:09 - Арброутската декларация на шотландските барони, ХІV в.
Отчаяното послание до папата след началото на английското нашествие
Бележка към Арброутската декларация
или
"За своето милеем"
Арброутската декларация е поразителен текст. Тя е нещо повече от зов за помощ към папата,
повече от заплаха срещу нашественика, повече от келтско самохвалство. Може да бъде наречена
"гласът на Викащия в пустинята". В нея водачите на един неголям народ (повечето от тях дори не
са шотландци по произход, ако съдим по имената им, а най-вероятно англо-нормани) говорят за
неговата свобода. Но каква е тази свобода? На словото? На мисълта? На личността? Нищо по-
нелепо от това да пренасяме представите си за едно или друго ключово понятие върху хора,
напуснали този свят преди толкова столетия. Тяхната свобода е различна. Те страстно желаят да
съхранят "добрите обичаи на прадедите", своите собствени порядки, своите проблеми и своите
начини да се справят с тях - напук на който и да било завоевател, пък бил той и носител на нова
законност. Нека не забравяме, че по времето, когато "Декларацията" е пратена в Авиньон,
английската "Велика харта на свободите" вече е над стогодишна. А и кралят, който е започнал
войната срещу Шотландия, е самият Едуард І Плантагенет, завоювал вече Уелс и наричан
"Юстиниан на Запада" заради законодателното си дело. Въпреки бляскавата слава на
англичанина, скотите и техните танове не го приемат за свой владетел. Защо е така? Какво могат
да противопоставят тези бедни, изостанали планинци на могъществото на своя съсед? Някога
саксите са отстъпили пред нормано-френските крале и с това започва историята на сякаш вечната
английска държавност. Но те са се предали не само пред конниците на Вилхелм Завоевателя, а и
пред блясъка на неговия двор, пред френските поети, пред турнирите, пред клюнийския орден.
Пред всичко, което изкусителният Юг предлага на жадуващия багри Север. Дивият Беоулф винаги
е побеждаван от изтънчения Ланселот. След саксонска Англия, след Ирландия и Уелс идва редът
на скотите. Самото им име ги оприличава в нашето въображение на недодялани животни, каквито
те са и за англичаните. Скотът няма избор; той трябва да се подчини на човека.
Но това не става. След първите жестоки кампании из Шотландия, сякаш самите хълмове раждат
Уилям Уолъс. Зле въоръжени, малобройни, гладни и озлобени, хората му се превръщат в армия.
Скотът сам се оказва човек. При това - мъж. Уолъс загива. Ала искрата отдавна се е превърнала в
пламък и за двамата Едуардовци - баща и син - се оказва невъзможно да го угасят. В 1305 година
Робърт Брус е издигнат за крал и дори проказата не го възпира в омразата му срещу
нашественика. Преломен момент. Довчерашните диваци, предвождани от племенни вождове,
които рядко се сещат за значението на кралската титла, която един от тях по традиция носи, се
превръщат в части от общо цяло. Доказват, че не са против реда и кралския мир изобщо, а против
наложения ред. След Стърлинг те вече знаят и какво ги отличава от враговете им. Създават своята
"Златна легенда". Произходът им по щастливо хрумване е изведен от благородните скити,
владяли някога безкрайните равнини на Изтока. Впрочем, тази идея надали случайно се е
зародила в ума на някой от клерковете в Единбург. Век по-рано Снори Стурлусон пише в "Земният
кръг", че най-благородният род на шведите идва от скитите. На исландски и Швеция, и Скития се
наричат "Свитюд". А между исландци, шотландци и скандинавци отдавна има връзки. Първо
войната и пиратството, сетне търговията водят до обмен на множество ценности, включително
духовни. Край брега на скотите са островите Оркни и Шетландите, управлявани от скандинавски
ярли. Така Шотландия вече се представя не просто като затънтена келтска провинция, а като земя,
заселена с потомци на храбър и старинен (което е от огромно значение за средновековните
представи) народ.
Към племенната се прибавя и религиозна "Златна легенда". На шотландския флаг е изрисуван

хиксообразният кръст на свети апостол Андрей, брата на Петър. Ако Петър е "принцът на
апостолите", "Скалата, на която е изградена Църквата", Андрей е първият човек, призован от
самия Христос към апостолско служение. И тъкмо той е покровителят, застъпникът пред Бог,
покръстителят на скотите. Както Петър и Андрей са братя, така Шотландия и Рим (казваме Рим, но
Рим по онова време е в Авиньон) са посестрими във вярата. И тъкмо заради това родство Светият
престол е длъжен да окаже особено внимание на тези свои чеда - първите сред християните на
Запада. Този небесен ореол трябва да затъмни земния блясък на английския трон. И войната на
скотите за собствената им свобода придобива привкуса на война в Божието име. Свещена война.
Тук те не пропускат да проявят известна перфидност и да напомнят на папата (Йоан ХХІІ,
управлявал от 1316 до 1328; светско име Жак Дюез), че англичаните не би трябвало да воюват със
съседи и християни, а да проявят малко усърдие в освобождаването на Светите земи.
В 1291 г. пада Сен Жан д"Акр и това е краят на латинското Йерусалимско кралство. През
двадесетте години на ХІV век във Франция отново се заговаря за кръстоносен поход към Сирия и
Палестина, но всичко остава на думи. Болезненото напомняне за позора на християнския свят,
изтъкването на собствената готовност за поход и недотам смирените препоръки към папата
говорят за наистина високото самочувствие на шотландските барони, изградено от собствената им
"Златна легенда"… или за отчаяната дързост на оня, който е решил да се сражава докрай за своя
дом, за своите обичаи и за свободата си.
АРБРОУТСКАТА ДЕКЛАРАЦИЯ
До Светейшия в Христа Господа Отец, господаря Йоан, по Божие провидение Първосвещеник на

Светата и Вселенска Римска Църква, неговите покорни и верни синове: Дънкан, граф Файф; Томас,
син на Рандълф, граф Мори, лорд Ман и Анъндсдейл; Патрик Дънбар, граф Марч; Малис, граф
Стратрайн; Малкълм, граф Ленъкс; Уилям, граф Рос; Магнъс, граф Кетни и Оркни и Уилям, граф
Съдърланд;
Уолтър, сенешал на Шотландия; Уилям де Соулс, бутеларий на Шотландия; Джеймс, лорд Дъглас;
Роджър Моубри; Дейвид, лорд Бречин; Дейвид де Греъм; Ингръм де Хъмфривил; Джон де
Менетет, пазител на графството Менетет; Аликзандър Фрейзър; Джилбърт де Хайа, конетабъл на
Шотландия; Хенри де Сейнт Клер; Джон де Греъм; Дейвид де Линдзи; Уилям Олифаунт; Патрик де
Греъм; Джон де Фентън; Уилям де Абърнати; Дейвид де Уемис; Уилям де Маунтфикс; Фъргюс де
Адросейн; Йосташ де Максуел; Уилям де Рамзи; Уилям де Хаймаунт; Алън де Мори; Доналд
Кембъл; Джон Камбрън; Реджиналд Льо Шен; Аликзандър де Сетън; Андрю де Леслин и
Аликзандър де Стратън, както и други барони и първенци, и цялото Шотландско кралство пращат
силната си синовна почит и целуват блажените Ви нозе.
От старинните песни и книги научихме и събрахме знание, Светейши Отче и господарю, че

изглежда, щото измежду други славни народи, нашият род на скотите е бил прочут с множество
велики деяния; още, че от Голяма Скития през Тиренско море и Херкулесовите стълбове е
преминал в Испания, където в течение на дълги години е живял сред твърде свирепи племена, но
на никого от варварите не се удало да го покори. Оттам, хиляда и двеста години след като
израилтяните пресекли Червено море, скотите завладели на запад страната, която и досега
държат. Първо отблъснали бритите, а сетне унищожили пиктите и изглежда, че много често са
воювали с норвежци, даки/1/ и англи, като сред големи опасности изтръгвали многобройни
победи, спасявайки се така от чието и да е поробване, както свидетелстват древните истории. В
тяхното кралство управлявали сто и тридесет крале от собствения им кралски род, без някога да се
е възцарявал чужденец.
Тяхното благородство и достойнство, макар и да не са били възхвалявани от други, достатъчно

ясно проличават от това, че Кралят на кралете и Господарят на господарите Иисус Христос след
Страданията и Възкресението Си, утвърди тъкмо тях в крайните предели на света и първи ги
призова в Своята най-свята вяра. И не пожела да ги укрепи в споменатата вяра чрез другиго освен
чрез първия по позоваване, макар и по достойнство втори или трети, апостол свети Андрей/2/,
обичния роден брат на свети Петър, койти винаги сам е искал да бъде техен патрон.
И така, Светейшите Отци и Ваши предходници, като размисляха мъдро, с особена грижа
обдаряваха това кралство и народа с много милости и свободи заради брата на свети Петър. Така
че нашият народ пребиваваше в свобода и покой под тази тяхна закрила, докато онзи величав
принц, кралят на англичаните Едуард, баща на царуващия сега, като враг нападна останалото ни
без глава кралство и племе, без да сме му причинили каквото и да било зло или нещастие, без
помежду ни да е имало война или оскърбление и даже след като дотогава се беше свивал под
прикритието на приятел и съюзник. Неговите несправедливости, убийства, насилничества,
грабежи, палежи, затварянето на свещеници, плячкосването на манастири, ограбването и
усмъртяването на монаси и останалите огромни и безбройни престъпления, които той извърши
сред казания народ, без да щади възраст или пол, вяра или сан, никой не би могъл да опише или
да си ги представи освен ако не се поучи от опита [или: освен ако не ги е видял със собствените си
очи]. От тези злини, с помощта на Тогова, Който след раните се изцели и оздравя, ни освободи
твърде могъщият принц, наш крал и владетел, господарят Робърт. За да изтръгне от ръцете на
врага своя народ и наследството си, той като втори Макавей или Йосия/3/ с бодър дух понесе
усилия, мъки, лишения и опасности. Божието решение, разпоредбите на нашия закон и обичаите
ни, които до смърт искаме да запазим, справедливият ред, общият ни дълг, събранието и
съгласието ни издигнаха за владетел и крал този, чрез когото нашият народ се спаси и запази
свободатата си, която ни се полага както по право, така и по достойнство, и която искаме във
всичко да съхраним.
Ако онзи [крал Едуард] беше упорствал в намерението си да подчини нас и кралството ни на
английските крале и на англичаните като наш враг и противник на своите и нашите закони, все
така щяхме да се напрягаме да го прогоним и да си изберем и друг крал, който да върши всичко
необходимо за наша защита. Защото докато и сто от нас са живи, не искаме да се подчиняваме на
никой чужд владетел. Не за слава, богатство или чест се сражаваме, а само за своята свобода, от
която достойният човек се отказва единствено със смъртта си. Затова, преподобни Отче и
господарю, настоятелно и коленопреклонно умоляваме Ваше Светейшество с искрено сърце и
благочестив ум да заповяда, щото английският крал, който извърши злодеянията си и причини
тревоги и мъки на нас и на Божията Църква пред очите на Отца (без да го е грижа, че нямало
разлика между грък или юдей, между шотландец и англичанин), да се задоволи с това, което
притежава, защото някога Англия е имала седем и повече крале; благоволете да го увещавате и
убеждавате, докато остави на мира нас, скотите-изгнаници, които искаме да живеем само в
Шотландия и не желаем друго освен своето. Възнамеряваме дейно да правим каквото можем
срещу него, за да си осигурим безопасност, докато не получим това, което ни се полага.
Впрочем, свети Отче, на Вас подобава, като съдите свирепостта на езичниците и вината на
християните, да погледнете към християните милостиво и да направите така, щото споменът за
Ваше Светейшество да не бъде, че по Ваше време Църквата е срадала от помрачение и раздор
пред очите Ви. Също така трябва да Ви е грижа християнските владетели да не изтъкват предлога,
че не могат да идат на помощ на Светите земи заради войни, които имали да водят срещу
съседите си. Истинската причина за тази пречка е, че [тези владетели] смятат за по-изгодно и
безопасно да се сражават [именно] със съседите си [, а не в Светите земи]. А как на драго сърце
ние и споменатият господар, нашият крал, щяхме да тръгнем нататък [- към Светите земи -], ако
кралят на англичаните ни бе оставил на мира - това най-добре го знае Онзи, от Когото нищо не е
укрито. Това твърдим и свидетелстваме пред Христовия наместник и пред цялото християнство.
Ако, след като съобщите тези неща на англичаните, те не повярват на тъй меродавните увещания
на Ваше Светейшество и не пожелаят да се смилят над мъките ни, ние ще убиваме телата им, ще
осакатяваме душите им и ще вършим всички страховити неща, които те ни причиняваха, като
вярваме, че Вие и Всевишният ще ни простите. И така, готови във всичко да се стремим към
Неговото и Вашето наместническо благоволение, предаваме замислите си с настоящето
[послание] и се надяваме то да ни бъде от полза и да унищожи напълно враговете ни.
Нека Всевишният съхрани Ваше Светейшество и Вашето здраве за Своята Църква за дълги
времена.
Предадено при манастира Абърбротък в Шотландия, на шестия ден от месец април, в годината на
Благодатта хиляда триста и двадесета и в петнадесетата година на гореспоменатия крал на нашето
кралство.
На гърба е написано: Послание лично до господаря Върховен Понтифик относно шотландската

общност. Аликзандър де Ламбъртън; Едуард де Кет; Джон де Инчмъртън; Томас де Мейнърс;
Джон Дюран; Томас де Моръм и още нещо, което не може да бъде разчетено [според запазения
нормализиран латински текст].
П. П.
1. Даките в текста на "Декларацията" най-вероятно са датчани. През ХV век Томас Малори твърди,
че Артур бил "император на Британия, Италия, Африка, Галия, Испания, Ирландия, Германия и
Дакия". У някои свръхпатриотични уелски автори (като Giraldus Cambrensis) Артур е наречен
владетел на Британия, Франция и… отново Дакия. Както готите са отъждествявани с гети (оттам
може би и появата на т.нар. "гаути" от саксонското "Geats" в "Беоулф"), а шотландците, шведите и
българите (от страна на ромеите) - със скити, така и датчаните (или даните) са били архаизирани
като даки. Уелсците пък са си прикачили троянско потекло.
2. Интересно е, че св. Андрей Първозвани е смятан за покровител и покръстител още на

Константинопол и на Киевска Рус, тоест на самата Скития. Доколкото знам, флагът на руския
военноморски флот и до днес носи андреевски кръст. Шотландското знаме е тъмносиньо с бял
хиксообразен кръст, а руското - бяло със светлосин.
3. Иуда Макавей е еврейски свещеник и предводител от ІІ в. пр. Хр., освободил събратята си от

игото на елинистическите царе на Сирия. Йосия е още по-древен еврейски цар, воювал храбро, но
неуспешно срущу египтяни и асирийци едновременно. Той освен това е и почитан законодател на
старите израилтяни. И двамата са едни от значимите герои на Стария завет и тъкмо затова
бароните сравняват своя крал с тях.
Българският превод е от оригинала. Латинския текст взех от thelatinlibrary.com
Нагоре
тагове: шотландия, декларация,
Гласувай:4
Декларация (proekt)
Декларация на свободните националисти “Н...
декларация
ХУНИТЕ (ATTILA), ОДОАКЪР И КРАХА НА ЗАПА...
Правителствената ужасяваща история на чо...
СЕДМОЛЪЧКАТА - "РОЗЕТА" ОТ ПЛИ...
Историята на император АнриЛято и зима
Коментари
1. atil - Търсих го текстa нa тaзи деклaция нa ...
04.10.2018 15:49
Търсих го текстa нa тaзи деклaция нa бългaрски и сaмо тук го нaмерих.
Те сa нaпрaвили кaквото сa можaли, писaли
сa кaквото сa знaяли и сa имaли нa кого дa пишaт.
И сa нaмерили сили дa се обединят зa някое време. Докaто мaлко по-късно бaлкaнските бългaри
нито е имaло нa кого дa пишaт, нито под кого дa се обединят, нито пък дa кaжaт кaкво сa знaели,
че после и ние дa нaучим.
Според мен текстa трябвa дa се приеме тaкъв кaкъвто е. Произношението и преводa понякогa си
прaвят лоши шеги с потомците. Но товa все пaк е лaтински a не гръцки, писaн от гърци...
Готите и дaките сa от същото място и първонaчaлно вaсaли нa Aтилa...
Крaл Aртур може зa тях дa е Aтилa, a сaмите те подобно нa ирлaндците и викингите дa сa

източноеропейски нaрод. Вече полумитичен прaкрaл и прaбaщa нa много стрaни, влязъл в
нaродните епоси и предaния нa Зaпaднa Европa.
Още повече, че през 5 век Бритaния и Скaндинaвия сa съюзници нa бългaрите. Поне до смърттa нa
Aтилa и изтеглянето нa небaлкaнските бългaри от Зaпaднa Европa.
цитирай
2. nothingfail - траки = склавени = БъЛГари/ БъРГари
22.05.2019 13:05
траки = склавени = БъЛГари/ БъРГари!!! Вижте ДНК, особено по мъжка и автозомна хромозома!!!
БъЛГари, континентални гърци, румънци, албанци почти едни и съши! Съвпадение с украинците
(истинските руси както пише Паисий в осма глава на История славеноБоЛГарская за славенскит
учители) по мъжка хромозома 60%. БаЛКанските хаплогрупи E-v13 & J2b са с повишени стойности
на Волга при чуваши, казан. така-наречени та(р)тари и мордва. Например E-v13, обособена в Епир
преди 9000г., най многобройна сре континенталните гърци 29%, албанци 27% (най вече уединени
косовари 46%) и БъЛГари 24% при чувапи е 13%, колкото и при румнънците 14%, а при така
наречените "русские" москвичи е само 2,5%. Склавени (които според Симоката) са траките гети и
БъЛГарите/ БъРгари, които според Малала от 6 век и после Цеци са мирмидони (тоест ПеЛасги/
ПеЛасти, PhLeGyes/ BRiGes? fir BoLG или fir VuLaG в Ейре?, които са пак траки), а според гръцкото
житието на Климент Охридски от Москополе (Албания), амерено от Виктор Григорович и
издадено на гръцки и латински от слависта Шафарик, Климент бил от европейските мизи от Бурса,
които народът знае и като БъЛГари, натирени от военната мощ на Александър Велики към
Северния окена, които когато минало много време се върнали със страшна войска и завладяли
всичко на юг от Дунав чак до Тесалия.
цитирай
3. nothingfail - разсъединението, което прави безсилието
22.05.2019 13:07
atil написа:
Търсих го текстa нa тaзи деклaция нa бългaрски и сaмо тук го нaмерих.
Те сa нaпрaвили кaквото сa можaли, писaли
сa кaквото сa знaяли и сa имaли нa кого дa пишaт.
И сa нaмерили сили дa се обединят зa някое време. Докaто мaлко по-късно бaлкaнските бългaри
нито е имaло нa кого дa пишaт, нито под кого дa се обединят, нито пък дa кaжaт кaкво сa знaели,
че после и ние дa нaучим.
Според мен текстa трябвa дa се приеме тaкъв кaкъвто е. Произношението и преводa понякогa си
прaвят лоши шеги с потомците. Но товa все пaк е лaтински a не гръцки, писaн от гърци...
Готите и дaките сa от същото място и първонaчaлно вaсaли нa Aтилa...
Крaл Aртур може зa тях дa е Aтилa, a сaмите те подобно нa ирлaндците и викингите дa сa

източноеропейски нaрод. Вече полумитичен прaкрaл и прaбaщa нa много стрaни, влязъл в
нaродните епоси и предaния нa Зaпaднa Европa.
Още повече, че през 5 век Бритaния и Скaндинaвия сa съюзници нa бългaрите. Поне до смърттa нa
Aтилa и изтеглянето нa небaлкaнските бългaри от Зaпaднa Европa.
сами сме си виновни от памтивека - разсъединението, което прави безсилието!!!
цитирай
4. nothingfail - Търсих го траки = склавени = БъЛГари/ БъРГари!!
22.05.2019 13:09
atil написа:
Търсих го
траки = склавени = БъЛГари/ БъРГари!!! Вижте ДНК, особено по мъжка и автозомна хромозома!!!
БъЛГари, континентални гърци, румънци, албанци почти едни и съши! Съвпадение с украинците
(истинските руси както пише Паисий в осма глава на История славеноБоЛГарская за славенскит
учители) по мъжка хромозома 60%. БаЛКанските хаплогрупи E-v13 & J2b са с повишени стойности
на Волга при чуваши, казан. така-наречени та(р)тари и мордва. Например E-v13, обособена в Епир
преди 9000г., най многобройна сре континенталните гърци 29%, албанци 27% (най вече уединени
косовари 46%) и БъЛГари 24% при чувапи е 13%, колкото и при румнънците 14%, а при така
наречените "русские" москвичи е само 2,5%. Склавени (които според Симоката) са траките гети и
БъЛГарите/ БъРгари, които според Малала от 6 век и после Цеци са мирмидони (тоест ПеЛасги/
ПеЛасти, PhLeGyes/ BRiGes? fir BoLG или fir VuLaG в Ейре?, които са пак траки), а според гръцкото
житието на Климент Охридски от Москополе (Албания), амерено от Виктор Григорович и
издадено на гръцки и латински от слависта Шафарик, Климент бил от европейските мизи от Бурса,
които народът знае и като БъЛГари, натирени от военната мощ на Александър Велики към
Северния окена, които когато минало много време се върнали със страшна войска и завладяли
всичко на юг от Дунав чак до Тесалия. Убеден съм!!! ДНК слага всякой на място!!!
цитирай
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
11.09.2021 20:31 - Ами ако Западната римска империя беше оцеляла?

Blog.bg
Упражнение по алтернативна история

image
Да се опитаме да си представим възможното оцеляване на един обречен режим. Каква би била

средновековната Западна римска империя? Не така наречената Свещена римска империя на
германския народ, а оригиналът, запазен през превратностите на историята. Как би изглеждала?
Би ли могла да съществува? Дали не би приличала по нещо на познатата ни Източна или
Византийска империя? А може би и на други исторически феномени?
Полза и удоволствие
Упражнението по алтернативна история далеч не е толкова безсмислено, колкото им се струва на

хората без въображение. На първо място то е забавно, стига да се спази едно просто правило: да
се вземе ясна отправна точка, да се предложат минимален брой промени и авторът да се опита да
представи максимално "реалистична" картина без излишни фантастични елементи с цел по-
голяма консистентност на предложения сценарий. В крайна сметка, историята не e
детерминирана и е можела да тръгне и в неизвестни за нас посоки, защото в противен случай
нито една загубила страна нямаше да е водила например войните си, а щеше предварително да е
преценила загубата си и да е капитулирала без кръвопролитие. Отделно от удоволствието,
алтернативната история е упражнение и за ума, и за езика, а и за знанията. Тя ни позволява да
разберем на какво са се надявали губещите в исторически борби. Поставя рамките на собственото
ни въображение. Най-сетне, алтернативната история често е основа на сюжети за книги, сценарии
за филми и игри, тоест може да има чисто материален резултат. И би трябвало да се пише
почтено, с минимална „намеса“ в познатите събития, колкото резултатът да изглежда убедителен
дори за запозната публика. Може би най-правилният (или поне предпочетеният тук) начин да се
състави алтернативен сценарий е като се използва реалната история за коловоз, в който се движи
дори и измисленият вариант на събитията. За съжаление, някои досадни повторения и сравнения
са неизбежни при писането на такъв текст.
Началото – най-деликатният момент
И така, коя отправна точка да вземем за Западната римска империя? Зависи каква е целта ни. Ако
пожелаем да създадем сценарий, свързан с оцеляването не само на държавата, но и на
езическите култове, може би трябва да се спрем на 363 г. и съдбата на Юлиан Апостат. Ако ли пък
искаме да се спрем на оцеляването само на западната част от империята, без културно-
религиозни усложнения, би трябвало да си подберем събития като битката при Сава от 388 г. или
тази при Фригидус от 394 г. Приемам, че събитията от периода 363-394 решават съдбата на
римския Запад в реалния свят и съответно няколко (не много) промени в този период биха могли
да имат различен ефект върху познатата ни история. От любов към античната цивилизация се
спирам на отправна точка в последния лагер на Юлиан (в реалността загинал през 363 г.).
Юлиан Апостат оцелява. Политика на толерантност

Ако в 363 година Юлиан не забрави ризницата си, а я нахлузи в шатрата преди да се метне на
коня, лахидското копие не би пронизало черния му дроб. Оцелелият император вероятно би
осъзнал, че няма шанс да превземе персийската столица Ктезифон и би се изтеглил обратно на
римска територия и на по-късен етап би преговарял за мир със Сасанидите. Популярността му
сред армията би била разклатена заради неубедителния резултат от персийската кампания и не са
изключени бунтове и появи на претенденти за върховната власт сред нелоялните римски
командири, но ядрото на западните легиони би останало вярно на реформатора, така че Юлиан
би имал шанса да оцелее и да се задържи на престола.
Това означава, че към 376-78 г., по време на големия бунт на готите на Балканите Юлиан би бил
все още жив (48-годишен) и би командувал източните войски вместо познатия ни Валент. Би ли
променило това резултата от битката при Адрианопол? Може би. Юлиан има опит във войни с
германи и веднъж вече е спечелил изключителна победа срещу франките и алеманите при
Аргенторат (Страсбург, 357 г.). Ако и този път не си забрави ризницата, Юлиан би могъл да се
справи по-добре от Валент, да оцелее и дори да надвие готската кавалерия като добър командир,
съхранявайки така живота на хиляди римски легионери и продължавайки политиката си на
религиозна толерантност. Бунтът на Магн Максим може би би се случил, както в реалната история,
така че около 383-388 г. или лично Юлиан, или негови офицери би трябвало да се изправят срещу
британския узурпатор, което отново би затруднило запазването на римската власт в Британия,
както става и в реалната история.
Хипотезата за оцеляването на ранната Римска империя заради дълголетието на Октавиан Август е

добре позната. Да допуснем подобно октавиановско дълголетие у Юлиан. След евентуално
оцеляване при Ктезифон и победа над готите при Адрианопол, авторитетът на императора би бил
възстановен, готите биха били сведени до по-контролируем елемент от германското население и
федератски части в армията, а политиката на създаване на нещо като езическа "църква" би
продължила без прекъсване. Юлиан би могъл да умре около 70-годишен, към 400 г., обкръжен от
уважението на християните и езичниците и, разбира се, обожествен от последните. Този срок би
могъл да му даде време да завърши плановете си за запазване на най-големите стари култове,
светилища, жречески колегии и традиции. Но кой би наследил Юлиан?
Повечето пълководци на императора са християни. Към 400 г. испанският командир Теодосий (в
реалната история император Теодосий Велики) вече би бил мъртъв, а синовете му Хонорий и
Аркадий не биха имали реални шансове да стигнат трона. Валентиниановата и Теодосиевата
династия просто не биха се случили. Наследството на дълго задържалия се Юлиан би могло да
бъде разрешено с поредната гражданска война или с мирно разделяне на империята на две
половини, както това се е случвало и по-рано (и както горе-долу се случва и в реалната история).
Спирам се обаче на мирен вариант, допускайки, че след едно дълго управление има достатъчно
подготвени кандидати за властта. Същевременно с това дългото царуване на Юлиан и неговото
покровителство над езичници и евреи би спестило някои от грозните събития при сблъсъците на
християнски фракции една с друга, както и погромите срещу езичници от края на четвърти век -
така, както те се случват в действителната история при суровия режим на Теодосий Велики.
Наследниците на Юлиан. Подялба на империята – почти като в действителността
Подходящ наследник на Юлиан за Изтока би бил пълководецът (в реалната история - и

император) Грациан, който към 400 г. би бил 40-годишен. В реалността той загива съвсем млад в
Галия по време на узурпацията на Магн Максим от 383. Но ако в алтернативната версия Грациан
все още не е царувал, би могъл да бъде жив и да поеме кормилото на империята. Неговият
полубрат, по-младият Валентиниан (в реалната история - император Валентиниан II, но тук само I)
би могъл да сподели наследството, възцарявайки се в Рим, Равена или Медиоланум. На практика
това означава, че Валентиниановата династия се проявява в спекулативната история едва с
второто си поколение, защото по-възрастните ѝ представители не са царували, а са се проявили
само като офицери на Юлиан.
И така, около 400 г. старшият Август Грациан поема Изтока, а младшият Валентиниан - Запада на
римския свят. Има смисъл двамата да царуват съвместно, за да отбраняват различни лимеси от
различни опасности. Те действат като осиновени наследници на аскетичния Юлиан. И двамата са
християни (в реалната история също е така), но са възпитани като синове на офицери на Юлиан и
също като него толерират религиозните различия в щаба, двора, Сената, както и между
населението, без да имат против обожествяването на предшественика си. Оттук нататък историята
на двете части на империята тръгва по различни пътища, отново без голямо различие с истинската
история.
30-годишният Грациан управлява първоначално под влиянието на влиятелния магистър на

западните армии, франка Арбогаст (в реалната история загинал през 394 в битката при Фригидус).
Съветник и магистър на скриния (секретар) на западния император е възрастният сенатор Евгений,
също толерантно настроен християнин (в реалната история - претендентът Евгений, покровител на
езичниците и протеже на Арбогаст до гибелта си в 394 г.). Постепенно Грациан се еманципира от
влиянието на пълководеца и двамата стигат до въоръжен конфликт в духа на епохата. Който и от
двамата да победи, стига до върховната власт над Запада (Арбогаст би издигнал Евгений за
формален император, както става и в реалната история). В случай на победа на Арбогаст над
Грациан, източният император Валентиниан би насъскал готските си федерати (покорни след
поражението от 378 г., но вече възстановили силите си) да отмъстят за гибелта на брат му.
410 г. Рим не е разграбен
В резултат готското нашествие в Италия от реалната история в 410 г. би се повторило, но срещу

него би се изправила не обезкървената западна армия, водена от неубедителния Хонорий, а
относително запазена група легиони, водени от все още живия и опитен Арбогаст (Флавий
Стилихон така и не се издига, защото в този сценарий неговият патрон Теодосий Велики така и не
е царувал). Битката за Италия от 410 г. в този случай би била ожесточена и готските орди не биха
могли да разчитат лесно да разграбят Рим (един страничен ефект от промените - Августин
Блажени в Африка не би имал повода да напише "За Божия град" като утеха срещу загубата на
столицата). Най-сетне готите са отблъснати от стените на Вечния град и Арбогаст получава
консулство, титлата Gothicus и положението на младши съимператор.
Варварският император
Когато скоро след това формалният император Евгений умира, Арбогаст става първият варварин,
акламиран като западен император едновременно от армията и Сената. Готите се настаняват
обратно в Далмация като лоялни федерати и постепенно придобиват там независимост,
оформяйки свое нетрайно кралство, но така и не завладяват Испания. Арбогаст успява да постигне
примирие с източния император, признавайки формалното му старшинство. Напълно
незаинтересован от религиозната политика, император Арбогаст е доволен да толерира
християнските епископи в градовете и езическата фракция в римския Сенат. Статуята на богинята
Виктория, върната в Курията още при дългото царуване на Юлиан, както и ремонтираният по
време на краткото управление на Евгений храм на Венера продължават да будят възмущението на
римските християни и техния папа Инокентий I, но държавната подкрепа за престижната култура
на намаляващия брой свързани с цивилната администрация езичници поддържа мира в римското
общество.
383-410: загубата на Британия

Арбогаст не е млад и скоро след победоносната 410 г. му се налага да търси наследник. Още
повече, че заради битката за Италия е бил принуден да довърши изтеглянето на последните
римски гарнизони от Британия и сега авторитетът му е разклатен, защото британските градове и
племена са станали напълно независими и сами се отбраняват както могат срещу набезите на
пикти, скоти и сакси (и в реалната история Британия постепенно отпада от римската сфера на
влияние между 383 и 410 г.). Късната римска армия, пълна с варвари във войнишките редици и с
амбициозни командири, обикновено губи лоялността си към императори, които не успяват да
извършат невъзможното и да бъдат на много места едновременно. Така че в 411 срещу Арбогаст
избухва войнишки бунт, воден от офицера Константин в Галия (узурпаторът Константин е реална
личност от този период). Командирите на Арбогаст потушават въстанието, включително защото
избухват несъгласия в лагера на бунтовниците, но Британия остава изгубена за Рим. Арбогаст
споделя властта си с победоносния военачалник Констанций (също действителна личност,
западният император Констанций III) и скоро след това умира.
Късни обожествявания в класически стил
Констанций разрешава на Сената да обожестви Евгений и Арбогаст като защитници на Италия.

Обожествяването на Арбогаст е и единственият случай, когато варварин получава божествени
почести. Новият император обаче не царува дълго (както е и в реалната история). Неговият
непълнолетен син Валентиниан (в реалната история Валентиниан III) е обявен за император, но за
съуправители и настойници армията му издига командирите Кастин и Йоан (действителни
личности). Постепенно в щаба и двора на младия Валентиниан в Равена се издига фигурата на
могъщия военачалник Флавий Аеций, дошъл от Изтока, който измества всички останали
попечители на императора (Аеций, "Последният римлянин" е историческа фигура).
Флавий Аеций (или как вандали и визиготи не завладяват Запада)
Към 427 г. Аеций влиза в гражданска война с управителя (комес или комит) на римска Африка
Бонифаций. Бонифаций и синът му Себастиан се обявяват за император и съимператор в Картаген
и се ползват с подкрепата на възрастния епископ Августин от Хипон, когото възнамеряват да
издигнат за римски папа. Те успяват да влязат във връзка с готите и вандалите, които отново се
нахвърлят съответно върху Италия и Галия, докато претендентите навлизат от Африка в Испания.
Междуособният конфликт продължава до 432 г., когато Аеций с помощта на франки, бургунди и
хуни окончателно надвива противниците си и възстановява мира. Армията издържа на
напрежението, защото катастрофата от Фригидус (394 г.) не се е случила, а Рим не се е лишил от
богатствата си през 410 г. Западната римска империя е понесла тежки удари, но все още остава
относително жизнена. Хазната е почти празна, но за момента армиите са получили
възнагражденията си, а Африка, Испания, Галия и Италия са твърдо под контрола на Аеций,
управляващ лоялно от името на император Валентиниан (без Африка и Испания положението
горе-долу отговаря на историческото).
Късна римска идилия
Езичниците не са подложени на гонения, а на изток александрийската школа продължава да

функционира. Без гоненията при Теодосий Велики (който в този сценарий изобщо не е царувал)
Хипатия от Александрия не е била убита от параболаните на тамошния патриарх Кирил. По това
време в Британия може би царува местният "тиран" или крал на романо-бритите Вортигерн -
племенен вожд, но и римски земевладелец, също спазващ относителната толерантност към
християни и езичници и възприел римската политика на помирение с варварските нашественици:
Вортигерн превръща саксонските предводители Хорса и Хенгист в свои федерати. Можем дори да
си представим, че в 433-435 година западният император Валентиниан последователно обявява
Вортигерн за патриций, консул и дори цезар в рамките на бившата провинция Британия
(Вортигерн е квазиисторически или легендарен водач на романо-бритите от V в.). По това време
британският проповедник Патриций (свети Патрик) разпространява никейската версия на
християнството из независимия келтски остров Ирландия или Хиберния (както е и в реалната
история). Споровете между ариани и никейци на континента, както и между пелагиани и никейци
в Британия са със значително по-нисък интензитет отколкото в реалната история заради
продължаващата толерантност на светските власти към оцеляващото езичество. Разбира се,
режимът на предполагаемия Вортигерн в Британия постепенно се разпада на малки племенни
кралства, които едно след друго са завладени от англосаксонските нашественици. Но момента
положението на римския Запад изглежда по-скоро стабилно. Има изгледи дори приходите да се
възстановят, стига държавата да има поне няколко мирни години.
Мирът обаче е най-дефицитната стока в Западната империя. Армията включва все по-голям брой
хуни, алани и франки така че на практика се е превърнала в група корпуси от различни племена,
воюващи все повече за своя полза и все по-често - със собствено въоръжение и тактика. Личната
гвардия на Аеций и достъпът му до бавно попълващата се хазна на по-бедната половина от
империята му осигуряват положението не толкова на главнокомандуващ, колкото на лидер на
коалиция срещу която през 30-те и 40-те години на пети век се изправят варварите вандали, свеби,
бургунди, както и местните бунтовници - багаудите. Победите на Аеций следват една след друга и
оцелелите му противници се задоволяват със земи за заселване и положение във водената от
него разнородна войска. Защитата на римските градове и оцеляването на финансовата система
(покрай това - и на римската цивилизация на запад) зависят от личните качества на най-
издигнатия военачалник. Императорът през това време служи най-вече като церемониална
фигура и се е отдалечил от реалното командуване (целият пасаж се отнася и до реалната ситуация
на Западната империя към този момент).
Атила
Най-голямото изпитание за системата на неформална военна монархия на Аеций идва към 450
година, когато могъщият владетел на хуните Атила потегля от земите си в Панония да завладее
римска Галия. Аеций още веднъж събира коалицията си от съюзници, срещу която застава сбор от
множеството варварски васали на Атила. Две големи, разнородни маси хора, предвождани от
най-амбициозните мъже на епохата, се изправят едни срещу други при Каталаунските поля,
недалеч от днешен Шалон в Галия (или Франция). Битката на 21 юни 451 г. се развива, както и в
действителния свят - с победа на проримската коалиция или поне с оцеляване на по-голямата част
от "римската" армия след деня на сражението. Аеций позволява на жестоко пострадалите си
визиготски съюзници да се заселят в Южна Галия и Испания, но след много човешки жертви те
така и не успяват да създадат своя държава. Атила се оттегля от Галия, но на следващата година
опожарява Аквилея в Италия и се отправя към Рим. Единствено огромните обещания, почести и
подаръци в злато от страна на равенския император Валентиниан, както и коленопреклонните
молби на римския папа Леон I (Лъв Велики) отклоняват хунските пълчища от стените на Рим. В
знак на благодарност императорът признава арбитража и върховенството на римския папа над
всички западни епископи. Атила се връща в Панония без нови завоевания, но с огромна плячка,
която разпределя между подчинените си преди да умре. Междувременно звездата на Аеций
залязва, защото той е премахнат от наплашения император Валентиниан, а финансите на
Западната империя са сериозно разстроени (този пасаж също е фактически верен, а не
упражнение по алтернативна история). Разликата между действителната и спекулативната версия
на историята е, че тук Испания, Галия и най-вече Африка все още са под римски контрол и
езичеството не е подложено на преследване.
В Западната империя – нищо ново (освен че Рим отново не е плячкосан)
В 455 г. императорът също става жертва на заговор: убиват го личните охранители на Аеций. Един
от подстрекателите на убийствата както на Аеций, така и на Валентиниан става император на
Запада - това е възрастният интригант, сенаторът Петроний Максим. Голяма разлика с реалната
история е, че поради така подредените събития в алтернативния сценарий вандалите нямат
достатъчни сили (нито владения и доходи), за да проведат историческото плячкосване на Рим от
същата 455 г. Така че в нашия сценарий старата столица не пострадва. Петроний обаче е еднакво
непопулярен и подозиран в убийството на Валентиниан и в реалната, и в спекулативната версия
на събитията, така че не се задържа дълго на западния трон. Армията и Сенатът скоро приветстват
новия си император Авит - интересна фигура, едновременно цивилен сановник и офицер от
галските части, който се радва на приятелството на визиготските заселници из Галия и Испания
(както е и в действителната история). Авит също не царува дълго, но отделя усилия за
възстановяване и засилване на римския контрол в Галия и Испания. Тъй като е непопулярен сред
италийците, той е свален от военачалника Майориан, но не загива, а хуманно е ръкоположен за
християнски епископ на Плаценция (Пиаченца) в Италия, което говори за характера на новия
владетел.
Майориан – глътка въздух за Стария режим
Майориан е от старото тесто императори, каквито са царували през изминалия четвърти век.
Поема командуването лично и продължава усилията на предшественика си да възстанови
подчиненото положение на бургундските, визиготските и свебските федерати из Галия и Испания,
а тъй като в този сценарий Африка все още е под римска власт - и на вандалите. В действителната
история Майориан възстановява правото на обикновените римски граждани да носят лично
оръжие за защита срещу бунтовници и се опитва да попълни легионите с ощетени от размириците
цивилни лица. Успява да възстанови реда в Галия, но става все по-ясно, че Западната империя
действително се е превърнала в конфедерация с няколко местни центъра на самоуправление,
които постепенно отиват към пълна независимост. В нашия сценарий продължаващият римски
контрол над Африка, спестените две разграбвания на Рим и относителната слабост на визиготите и
вандалите позволяват забавянето на този процес.
Същевременно, както в действителната, така и в спекулативната версия на историята, Майориан
се отдава на законодателство, което води до оздравяване на финансите, поддръжка на
обещствените сгради и съоръжения - бани, акведукти, пътища, крепостни стени, но и християнски,
както и езически храмове, а също и засилване на способността за самоотбрана на римските
градове. Майориан успява да се сближи със Сената, да насърчи старите сенаторски семейства в
заемането на цивилни длъжности и да изплати огромните дългове на държавата към варварските
армии с понижено количество ценен метал в изобилното ново монетосечене.
В условията на продължаващата (спекулативна) толерантност към езическите култове Сенатът би

могъл да измоли от Майориан разрешение за обожествяване на Аеций: безпрецедентна стъпка,
когато частно лице, при това християнин е прибавено към пантеона дори без формална роднинска
връзка с царуващ император. Християните, разбира се, са възмутени, но образована християнска
фракция в Сената се заема да успокои населението и епископите чрез серия публични речи и
проповеди, изобилно цитиращи Ориген, според когото всяка езическо божество или обожествен
герой може да се приравни към чина на ангелите или светците. По-умерените християни
възприемат тезата, че само Богът-Създател на света (троичен за никейците и моничен за
арианите) е бог в собствен смисъл, докато езическите божества и герои са божествени
единствено доколкото са в съгласие с Него: идея, която постепенно води до смаляване на
напрежението между старите религии и новата. От този период (в алтернативната версия на
събитията) датира и връщането към синкретизма, приписван на Александър Север. В редица
функциониращи езически храмове се появяват статуи, фрески и мозайки на Христос, държащ Се за
ръка с Дионис, Херкулес, Антиной, Орфей, Митра и Адонис. Появява се и синкретичният култ на
Сол-Кристус, преследван фанатично от радикализирана фракция ариански християни, които
намират това смесване между своята религия и езичеството за светотатствена. Първият поместен
туронски събор (Тур, Галия или Франция, 461 г.) осъжда арианските преследвания срещу
синкретиците като ерес. В някои християнски храмове се появяват изображения на богинята
Виктория като ангел.
Първият крал на Италия
Майориан е свален в 461 г. от своя германски магистър на войската Рицимер (исторически

достоверно). Възможно е Рицимер да сваля своя господар, защото самият магистър е свързан с
царствуващите династии на визиготи, свеби и бургунди, които в действителната поредица от
събития са поставени от Майориан в унизително подчинение. Впрочем, просвещенският класик
Едуард Гибън и античният поет и историк Сидоний Аполинарий еднакво възхваляват качествата на
Майориан като последния действително значим западен император. По необходимост оттук
отклоненията от действителната история ще започнат да стават повече.
Рицимер, в качеството си на магистър на армията и мъж с кралска кръв сред варварите, се

превръща в поредния ефективен военен диктатор на Западната империя. Той издига за формален
император сенатора Либий Север. Източната империя и част от провинциите в Галия, Испания и
Африка не признават новия режим за легитимен. За това спомага и фактът, че Рицимер открито се
обявява не само за патриций, но и за крал, вероятно на бургундите - и е първият варварин, който
заповядва в легендата на новоизсечените монети да се изписва не само името на императора, но
и неговото собствено (този детайл е исторически факт, проследим по монетите от 361-372 г., както
и в съчиненията на Сидоний Аполинарий). За разлика от Рицимер, издигнатият от него за
император Север проявява такт и се отказва от привилегията да назначава римски консули (по
това време почетен сан), а приема имената, обявени от Източната империя. В 465 г. Север умира
от естествена смърт и тронът на Запада остава вакантен.
Всемогъщият Рицимер и източният император Леон (Лъв I) стигат до споразумение: и двамата се

съгласяват с цел възстановяването на добрите връзки между Рим или Равена или Константинопол
да издигнат за западен император магистъра на източните войски Прокопий Антемий. Антемий е
от знатен римски род, получил е неоплатоническо образование, носи титлата патриций, бивш
консул е и е женен за дъщеря на доскорошния източен император Марциан или Маркиан. Новият
западен владетел получава само титлата цезар, което потвърждава старшинството на източната
част на империята над западната (тази част от изложението е исторически достоверна). Антемий
сече монети, на които той и източният му старши колега Леон са изобразени ръка за ръка.
Антемий издига голям брой провинциални сенатори от Галия за римски патриции, включително
поета и историк Сидоний Аполинарий. Същевременно обаче той е непопулярен сред все още
относително по-слабо романизираните германски благородни фамилии на визиготи, вандали,
свеби и бургунди из Испания, които виждат в Рицимер свой естествен господар и не желаят да
бъдат поставяни по-ниско от италийските и гало-римските латински елити. В Испания и Африка
избухват бунтове срещу Антемий от страна на местните германски земевладелци (в реалната
история това не са просто бунтове, а военни кампании на визиготското и вандалското кралство, но
такива кралства в нашия сценарий не са се образували). В крайна сметка Рицимер открито застава
срещу императора и след известен период на нискоинтензивни улични сблъсъци из Рим между
привържениците на владетеля и неговия магистър на войските Антемий е убит в 472 г. Рицимер
още веднъж приема властта и още веднъж издига римски сенатор за формален император на
Запада - този път кандидатът се нарича Аниций Олибрий и източният Август Леон отказва да
признае легитимността му.
Олибрий става свидетел на смъртта на Рицимер, който е наследен като магистър на армията (или
фактически диктатор на Запада) от племенника си Гундобад. Новият император-фигурант царува
едва няколко месеца, като се проявява като благочестив християнин. Той отсича серия монети с
нова легенда: кръст и надпис "Спасението на света" вместо обичайната дотогава "Спасението на
държавата". Преди да стане император на Запада, Олибрий е притежавал дворец и е построил на
свои разноски църква в Константинопол, защото и той като предшественика си Антемий е свързан
с Изтока (исторически факт).
Оставката на диктатора
След смъртта на Олибрий Гундобад издига за император командира на дворцовата стража
Глицерий или Гликерий. След това Гундобад внезапно напуска Италия и заминава за Галия, за да
се възцари над своя народ, бургундите. Не знаем дали е проявил доверие към Глицерий или
просто бургундската кралска власт вече е изглеждала по-перспективна от управлението на
остатъчната Западна империя (в реалния свят сведена до Италия). Любопитно е, че варваринът
Гундобад управлява по модела на римските провинциални управители, издава писмен
законодателен кодекс и приема утешение за смъртта на една от дъщерите си под формата на
дълга проповед от никейския епископ на Виен в Галия, макар че сам е арианин (исторически
факт).
Предпоследният император
Оставен сам и без военна закрила, непопулярният Глицерий няма лостове, с които да управлява
империята (още повече, че в нашия сценарий тя все още обхваща Африка, Испания и Галия, а не
само Италия). Източният император Леон този път решава да действа и издига за владетел на
Запада своя пълководец Юлий Непот. Непот достига Италия с флота на Източната империя и сваля
Глицерий от власт без излишни ексцесии: последният е признат за невинен при постоянната
смяна на властта и му е предложена пощада, както и позицията на епископ на Салона (Сплит) в
Далмация. Тъй като по това време Далмация е в ръцете на Непот, по-късно Глицерий ще се окаже
на практика личен свещеник на своя наследник на императорския трон (исторически факт).
Императорският пурпур в тази епоха е все по-съмнителна чест: вече дори не си струва човек да
бъде убит заради него. Нравите се смекчават или властта е станала илюзорна.
Непот царува в Италия от края на 472 до 475 г., първоначално като цезар (наместник или младши
съимператор) на стария си източен колега Леон. Той влиза във война с краля на бургундите,
доскорошния магистър на войските Гундобад. За разлика от реалността, в нашия сценарий Непот
получава властта включително над Испания и Африка, където римската държавна машина
продължава да функционира. И в спекулативната, и в реалната история Западната империя от
времето на Непот вече не контролира по-голямата част от Галия. Източната част от страната
(днешна Бургундия и Прованс) е в ръцете на краля на бургундите Гундобад, докато северната и
източната част (Белгия и Лотарингия) са под контрола на поне двама принцове от франкската
династия на Меровингите: Хилдерих и Хлодвиг. Централните и западните дялове от Галия
(Аквитания и Бретан) все още са управлявани от гало-римски магнати, като например "краля на
римляните" Сиагрий (исторически факт).
Непот успява да си върне градовете по нарбонското (провансалското) крайбрежие от Гундобад и

сключва мир с бургундите със съдействието на Сидоний Аполинарий и епископа на Павия
Епифаний. За разлика от действителната история, императорът в нашия сценарий не само
отблъсква визиготски и вандалски атаки срещу Рим, но и реално възстановява пълния си контрол
над Испания и Африка, където в нашия сценарий варварите са се романизирали без да създадат
свои самостоятелни кралства - резултат от спекулативните събития, изложени във връзка с
управлението още на Арбогаст и Евгений, а и на успехите на Аеций, дължащи се на спестеното
разграбване на Рим. Исторически факт е, че между 472 и 475 гало-римското "кралство" на
пълководеца Сиагрий в Галия сече монети с името на император Непот.
В 475 г., както в реалната, така и в спекулативната история наследникът на източния император
Леон - Зенон, наричан също Тарасис, Тарасикодиса или Траскалисей, временно е свален от власт.
Това оставя западния му колега Непот без външна подкрепа.
Последният император
В този момент неговият магистър на войските Орест сваля Непот от власт и издига за формален
западен император младия си син Ромул. В реалната история Ромул Август, известен като Ромул
Августул (Августчето) е последният действителен западен император, царувал в Италия. В нашата
версия на събитията това обаче не е точно така.
И в реалната, и в сценарната версия на събитията Непот напуска Италия и се връща в родната си

Далмация (днешна Хърватска), където се настанява най-вероятно в Салона, в старинния укрепен
дворец на Диоклетиан. На следващата, 476 година, източният император Зенон отново се връща
на власт в Константинопол и потвърждава легитимността на Непот като владетел на Запада. Оттук
има и разлики с познатата история. Управителите на Африка и Испания така и не са признали
властта на Орест и сина му Ромул, а продължават да смятат Непот за свой законен император. В
този момент бургундският крал Гундобад все по-тясно се свързва с франките, чувствайки се
заплашен от многобройния и добре въоръжен комитат на техния все още непокръстен крал
Хлодвиг. Галия постепенно се изплъзва от римски контрол, докато различните претенденти си
оспорват властта над Равена и Рим. За сметка на това Картаген и Иберия продължават да
поддържат това, което е останало от Западната империя. Остроготите в Далмация, водени от своя
владетел Одоакър, също подкрепят претенциите на Зенон и Непот. Така че в крайна сметка
познатите ни събития протичат и в спекулативната версия на историята: Одоакър завладява
Равена, убива Орест и изпраща сина му Ромул в почетно изгнание в Южна Италия. Ромул
изживява дните си спокойно и в относителен лукс, докато Одоакър...
... докато Одоакър в действителната версия на историята изпраща регалиите на Западната

империя в Константинопол като знак на формално подчинение, остава си остготски крал в Италия
и формално признава Непот и Зенон за свои господари, дори сече монети с името на Непот, но
реално създава нова държава на Апенините. Непот умира около 480 година, без да стъпи отново в
Италия, а Одоакър е наследен от Теодорих Велики, който царува на практика като император.
И отново предпоследен император
Разликата между действителната и спекулативната версия на историята е в няколко детайла,

зависещи от малки промени в отправната точка. В нашата версия на събитията езичниците в
римския Сенат все още съществуват. За сметка на това ги няма кралствата на вандалите в Северна
Африка и на визиготите в Испания, а се е запазил римският режим на местно ниво. Това означава,
че в нашата версия има сили, включително и провинциални гарнизони, които да накарат Одоакър
да не поема еднолично властта, а да извика Непот от Далмация обратно в Италия. В 476 г. Юлий
Непот още веднъж се оказва реален Август на Запада с подкрепата на своя варварски магистър,
краля на остроготите, както и на стария римски император, източния Август Зенон.
Западният римски шогунат (476-533)
Така системата се запазва. В 480 г. Непот умира (както е и в действителност), но Зенон и Одоакър
се споразумяват да издигнат следващ сенатор за император на Запада. Ако искаме, можем да си
представим като формални августи историка Касиодор и философа Боеций. Позицията на
западния император се превръща в свързващо звено между Източната империя, остроготските
владетели на Италия и латинското население на Иберия и Африка. Докато франкът Хлодвиг и
наследниците му завладяват Галия, в Рим се запазват Сенатът и Светият престол, в Аквилея
възниква новата патриаршия на Готската Църква, а в Равена все така царува формалният
принцепс, в чието име готска Италия, Далмация, римска Африка и Иберия заедно се отбраняват
срещу външни опасности. Остроготските крале-магистри едновременно поддържат арианизма на
собствения си народ и по стара традиция, останала още от епохата на Юлиан, толерират
никейското християнство на римските папи и остатъчното, елитарно езичество на отделни
сенаторски семейства. Същевременно с това източният монофизитизъм не прониква нито сред
западните ариани, нито сред римските никейци. Паралелът с японската система бакуфу (или с по-
близките каролингски майордоми на „ленивите“ меровингски крале при франките) не е случаен.
Западните императори са се превърнали в духовни лица, пазители на една почти религиозна
традиция, докато реалната власт е в ръцете на краля на остроготите, който се явява и магистър на
„римските“ войски. Мавритано-романските царе по границите на римска Северна Африка така и
не успяват да превземат Картаген и си остават периферно явление. Вандалите, визиготите и
свебите, заселени главно в Испания, запазват местните си династии, но напълно се латинизират и
остават дуксове и комити, спазващи връзката си с остроготските владетели на Италия,
легитимирани от равенския император.
Император Велизарий (533-565)
В шести век опитът на източния император Юстиниан да възстанови прекия контрол на една
обединена Римска империя над Средиземноморието има първоначален успех заради
пълководческите умения на военачалниците Велизарий и Нарзес, но приключва със съвместната
петиция на Сената, Светия престол и провинциалните управления в Картаген и Испания, които
издигат победителя Велизарий за западен император и слагат край на остроготската система на
„лениви“ императори с чисто церемониални функции. Нарзес умира като магистър на армиите на
император Велизарий, в които остроготите служат лоялно срещу новата нашественическа вълна
на лангобардите. Велизарий и неговите наследници приемат издигането на местните управители
в Картаген, Тарако и Толетум като самостоятелни екзарси, а понякога - и като цезари на своята
част от римския свят, запазил удивителното си разнообразие.
Западното римско Средновековие
В началото на седми век Изтокът вижда началото на славянската миграция към Балканите и
ислямската експанзия. Запазената от прекомерна експанзия Източна империя успява да
романизира новите балкански заселници и запазва част от владенията си в Сирия, губейки само
Египет. Паралелно с този процес тече и реевангелизацията на Британия (всъщност на
англосаксонската Хептархия) от страна на Светия престол – както е и в действителната история.
Западната империя се сблъсква с арабската експанзия от Египет към Либия и Тунис - и успява да
организира отбраната си така, че към 700 г. Картаген все още е в римска власт, макар и подложен
на сериозен натиск – докато в реалната история Картаген е превзет от Халифата в 698 г.
Междувременно (между 630 и 680 г.) по долното течение на Дунава се формира нова варварска
държава - тази на българите, които остават съюзници на Източната империя откъм левия, северен
бряг на реката и отбраняват Карпатите и Днестър както от хазарите, така и от аварите.
След 750 г. Западната империя, която продължава да контролира половината Средиземноморие,

се сблъсква с нов противник за властта над Италия и Испания - новата франкска династия на
Каролингите от Галия. По същото време от изток се появява иконоборството, разкъсало
никейската християнска фракция на две враждуващи партии. Но това е друга история, която ще
бъде разказана друг път.
Епилог – или защо е добре да се препрочете „Рома етерна“ на Робърт Силвърбърг

Оцелялата поне до средата на осмото столетие Западна римска империя не би била свръхсилата
от четвърти век. Това би била военно и политически много по-скромна, много по-фрагментирана
държава или по-скоро система от местни управления. Би я обединявала я не толкова религията,
колкото климатът на относителна толерантност, дори синкретизъм – и, разбира се, латинският
език. Тук изоставяме условното наклонение като излишно граматическо затруднение. Флотът
продължава да е от огромно значение. Армията се състои по-скоро от местни милиции,
подчиняващи се на дуксове и комеси (или по-точно на херцози и графове, черпещи легитимност
от Равена). Сенатът се е превърнал в нещо като секуларна версия на папската Курия и двете
съвещателни тела имат редица общи членове, поддържащи както епископската мрежа, така и
цивилната администрация, а и класическото образование по реторика, литература, философия и
история. Римският папа (никеец по дефиниция), арианският патриарх на Аквилея и различните
върховни жреци на продължаващите езически култове са еднакво поставени пред по-голямата
историческа и религиозна тежест на императора, който продължава да е върховен понтифик и
„епископ на външното“, както се нарича още синкретикът Константин Велики. Готите и вандалите
са се трансформирали в привилегирована прослойка земевладелци и благородници с военни
функции, гордеещи се с принадлежността си към империята. Церемониалът, образованието и
златното монетосечене превръщат тази версия на западната римска държава в еквивалент на
познатата ни Византия, но с далеч по-малки религиозни противоречия (разбира се, при така
описано развитие на историята, църковните борби биха били далеч по-нискоинтензивни
включително и на изток). Едно средновековно Средиземноморие, доминирано не от една, а от
две „византийски“, но религиозно толерантни държави би създало различен свят от този, в който
живеем днес. Дори строгият монотеизъм на арабите в седми и осми век би се повлиял много от
така оцеляващите пост-юлиановски римски общества. Далечен паралел с функцията на монарха
като религиозен арбитър в синкретичните общества на Индия, Китай и Япония може би бил на
място.
11 септември 2021
Нагоре
тагове: империя, сенат, митра, атила, римска империя, франки, теодорих, рим, готи, вандали,
папа, глишев, западната, остроготи, аеций, одоакър, визиготи, западна римска империя,
велизарий, майориан, рицимер, сол инвиктус,
Гласувай:5
Братушката А.Т.Фоменко: Кто такие болга...
Другарят Tито поддържал реда в... Османс...
Римска Басиана(Bassiana) - един от значи...
© Изтрезняване
Напрежението на арменско-азербайджанскат...
Сър Гауейн, Жартиерата и лазарититеСър Гауейн и Зеленият рицар, станца 23
Коментари
1. shtaparov - Тази разработка е добра, но в нея е ...
12.09.2021 15:21
Тази разработка е добра,но в нея е подценена евентуалната намеса на Източната империя в
изкореняването на Западното езичество,която неизбежно щеше да се случи в някакъв
исторически момент.
цитирай
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
24.10.2018 16:39 - За странстващото рицарство като литературен феномен
автор: mglishev категория: Изкуство

Blog.bg
image
След гледането на „Човекът, който уби дон Кихот“ се замислих над представата за
странстващото рицарство. Всъщност това не е средновековен феномен. Не принадлежи на
героичната епоха XII-XV в., когато рицарското съсловие преживява своя звезден миг в Европа.
Рицарството е онази прослойка, която се обособява едновременно като военна и

аристократична група в историческия период на Кръстоносните походи. Нейният апогей е свързан
с разцвета на зрялата и късната средновековна цивилизация. Рицарите са офицери, съдии,
земевладелци, воини и служители на по-едри благородници. Самите перове и принцове се
възприемат като „рицари“ в XIV и XV в. Представата ни за рицар е за въоръжен мъж на кон –
самата дума „рицар“ означава ездач.
Странстващият рицар обаче е още по-специфичен образ. Това е вече не просто

благородник в доспехи и качен на боен кон (еквивалентът на танк или изтребител в
средновековното военно дело), а е и човек, обвързан от необичайни условности. Странстващият
рицар служи на бедните и онеправданите – като обикновено се подразбира, че те също са
благородници. Той е еквивалент на супергероя от съвременните детски филми и комикси.
Нарочно дири подвиг, приключение, изпитание и, в крайна сметка, самоусъвършенстване. Търси и
слава. Понякога дири любов. Никога не търси богатство или владение (за разлика от
историческите представители на рицарското съсловие). Преминава от авантюра в авантюра, като
основната му грижа е да не прояви страх, нито колебание. Преминава от свръхестествения в
обикновения свят без да се замисля. Религията заема относително малка част от мислите му.
Добродетелта му невинаги включва въздържание: за странстващия рицар е естествено да бъде и
луд, и аскетичен, и страстно влюбен, и търпелив, но и буен. Той включва в себе си черти и на шута,
и на светеца – при това на юродивия светец. Странстващият рицар е индивидуалист, будещ
възхищение и недоумение.
Само че това е образ, възникнал едва в XVI в. с разпространението на печатните книги.

Ренесансов герой. Странстващият рицар вече няма общо с историческите и литературните си
предтечи – реалните, исторически или литературно съществуващи образи на рицари от XII-XV в.
Историческият рицар е подложен на постоянна критика от Църквата заради суетата, алчността и
жестокостта си. Когато вече не е само светски воин, историческият рицар се превръща във воин-
монах, в член на кръстоносен орден, посветил се на защитата на поклонници или на постоянна
война срещу нехристияни. Орденският рицар не се впуска в походи за лична слава и постигане на
идеал; той може да постигне голяма власт чрез мястото си в съответния орден, но е част от един
йерархично подреден свят.
Най-близо до образа на странстващия рицар от ренесансовата низова литература може би

са по-старите герои като Ланселот и Парцифал/Передур. Ланселот се появява от нищото в „Рицаря
на каруцата“ от Кретиен дьо Троа и изминава дълъг път, за да спаси (и прелъсти) съпругата на
Артур. Парцифал или Передур е младежът-глупак, Невинният, комичният персонаж, който не знае
какво е рицарската служба и пътува, за да се сдобие с познание за нея. В трактовката на Волфрам
фон Ешенбах Парцифал Глупака постепенно се превръща в жрец, в свещеник и поклонник на една
несъществуваща в религията реликва, съхранявана от орденски рицари-монаси. Произходът на
ренесансовия странстващ рицар навярно може да бъде търсен в тези двама герои. Но повечето
класически герои на първата, ръкописна вълна рицарски романи от XII-XV в. имат много по-
конкретни причини за пътуване, придружено с перипетии. Така например Тристан е прогонен в
изгнание прелюбодеец (и нарушител на феодалната си клетва), Гауейн е принуден да действа, за
да спаси живота и честта на Артур, а Роже де Флор просто търси богатства като наемник във
Византия – и може би случайно се превръща в прототип на бъдещия литературен Тиранте. Никой
не би могъл да разпознае странстващ рицар у Роланд или Зигфрид. Даже Оуейн, Гарет или
Герайнт от уелските легенди не са собствено странстващи рицари – те не странстват, а пътуват
целенасочено към еднократна перипетия, от която извличат не само слава, а и социално издигане.
Героите на рицарски романи от XII-XV в. понякога търсят служба в двора на прочут

владетел. Тя носи престиж и богатство. Докато странстващият рицар, ренесансовият персонаж
може и да извърши подвиг в името на някой крал, но не е мотивиран от желанието за служене.
Той служи на абстракция, на идеал, на химера. При това химерата е светска слава, тя е морална
категория, оценявана от други в рамките на същото рицарско съсловие. В това отношение
странстващият рицар може би има нещо общо не толкова с класическите литературни рицари от
XII-XV в., а с далеч по-примитивния, полуезически герой, какъвто е например англосаксонският
Беоулф.
Част от произхода на странстващия рицар може да бъде въоръженият поклонник – но не

участникът в организиран масов поход, а изпратеният за покаяние благородник, извършващ
частно пътешествие с цел пречистване на греховете. Оттук произлиза и една група нe особено
популярни рицари от XIV и XV в.: конфратерите, временните членове на военно-монашеските
ордени. Това са мъже, запазващи по-голямата част от личните си богатства, както и възможността
си за брак, но отделящи време и пари за помощ на дадено кръстоносно братство. Такива воини се
включват заедно със свитите си в морските експедиции на Родоския орден срещу Турчина или във
войните на тевтонците срещу езичниците в Литва.
Колкото до причудливите обети, турнирите, куртоазното поведение, условностите на

любовта, хералдиката, скриването на собствения герб и цялостно игровото разиграване на
собствената принадлежност към воинското съсловие – тези особености от образа принадлежат на
придворната култура на Бургундия, Франция и Англия в XV в. Това е онзи „стремеж към прекрасен
живот“, за който в детайли говори Хьойзинха в „Залезът на Средновековието“.
Завършеният образ на странстващия рицар обаче е ренесансова амалгама от всички тези

литературни и исторически типажи. Ето защо например Амадис Галски и Тиранте ел Бланко
принадлежат на една вече преработена, обуржоазена, позната само чрез печатните романи от XVI
в. рецепция на рицарския тип. Романите, четени от дон Кихот, както и собствената му лудост не се
коренят в рицарството такова, каквото то е през своя златен век, а в късното осмисляне на
рицарската „златна легенда“ от една парадоксално неаристократична публика. По-нататъшното
развитие на типажа ще намерим в класическите авантюристи – благородни или не толкова
благородни измамници от XVII и особено XVIII в. Казанова е изключителен пример за такъв
персонаж, а два подобни типа се срещат в романи от XIX в.: Бари Линдън на Такъри и пан Заглоба
(който навярно само се преструва на рицар) в Трилогията на Сенкевич.
Не е изключено да намерим частичен паралел на странстващия рицар от романите на XVI

в. в руските народни приказки за богатири, в героите като Рустам от иранския епос или дори сред
пътуващите герои на класическата древногръцка митология. Но паралелите по необходимост би
трябвало да са предпазливи при такова отдалечаване от средата и епохата на възникване на
разглеждания литературен типаж. Евентуално по-близки възможности за сравнение ще намерим
в ирландската митология и скандинавската сагова литература – при кралски шампиони като
Кухулин, Дърмат О’Дина или Бодвар Бярки.
Любопитно е, че може би завършеният, действително исторически образ, най-близък до

пълното съдържание на понятието за странстващ рицар (както би го възприел полуделият дон
Кихот) изобщо не е на европеец. Японският фехтовач Миямото Мусаши прекарва целия си живот в
дълго пътешествие с цел самоусъвършенстване. След себе си той оставя легендата за самия себе
си, редица новоосновани школи по фехтовка и книгата си, „Ръкопис на петте пръстена“ (или
„Ръкопис за петте стъпала“). Мусаши не е изгнаник, останал без протекции, а доброволен
странник по пътищата на страната си, самопосветил се на един индивидуален, постоянно
осмислян, едновременно рицарски и ренесансов по дух идеал за лично съвършенство – напълно
различен от феодалната вярност, която можем да асоциираме например с Цунетомо, Роланд,
Гауейн, Тристан или дори с Беоулф.
Нагоре
тагове: тристан, сервантес, беоулф, мабиногион, артур, ланселот, глишев, кихот, санчо, роланд,
гауейн, амадис, тиранте, гилиъм,
Гласувай:5
Артур и Беоулф
Скандинавският „шахмат” хнефатафл и леге...
Безнадеждност и бъдеще в скандинавската ...
Още за кемтрейлс
Безследно изчезналият Христо Ясенов през...
СЪРЦЕ
Всички профили на Манол Глишев са свалени от FacebookОт храстите
Коментари
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
28.08.2017 02:53 - Още малко по въпроса с романа "Време разделно"
автор: mglishev категория: Изкуство

Blog.bg
(По повод протоколния подарък на семейство Радеви за семейство Макрон и разговора в "Какво
четеш")
Видях в Какво четеш... линк към статията на Даниела Горчева в "Mediapool" отпреди няколко
години за посрещането на Антон Дончев в Холандия. И мисля за (не)уместността на протоколния
подарък на семейство Радеви за семейство Макрон.Прочетох материала и не съм много
изненадан от позицията на Даниела. Днес по-рано Емил Джасим беше казал нещо в смисъл, че
томче на Лилиев или Яворов би било далеч по-подходящо.
Романът на Дончев е много влиятелен в масовото въображение у нас. Много читатели го

възприемат не като литературно произведение, а като текст, който носи едновременно
историческа истина, морална тежест и една представа за едновременно страдание и величие на
действителни личности, при това толкова по-близки до самия читател, защото също като него са
българи.
В това има проблем.
И този проблем е едновременно литературен, политически и исторически. Първо, "Време

разделно" е художествен текст. Това е роман, а не изследване. Да бъде приеман като исторически
труд е грешка на читателя. Романът разказва за драматичното ислямизиране на Родопите, но той
не може да замести разбирането на историята.
Второ, дори само като роман "Време разделно" има сериозен стилов проблем. Езикът вътре не е
нито родопският диалект, който знаем, нито среднобългарски, нито обикновен новобългарски.
Това е епическият език на Антон Дончев, който не се променя в нито един негов роман. Героите
му говорят еднакво и във "Времето...", и в "Сказание за времето на Самуила", и в "Сказание за хан
Аспарух, княз Слав и жреца Терес". За Дончев няма разлика между персонажи от различни епохи,
за него те винаги са едни и същи драматични титани, които си служат с бавна, пълна с
неестествени инверсии реч. Общо взето, звученето е монотонно.
Трето, "Време разделно" не е невинен текст. Той е поредният опит на Дончев да покрие важните
моменти в българската история и да представи самата тази история като комбинация от величие и
страдание. Съвсем легитимна писателска стратегия... но за времената на Вазов и един късен,
национален романтизъм. Във времето на Дончев това е закъсняла идея, пък и тя много пряко
зависи от бавно променящата се от интернационализъм към националкомунизъм конюнктура на
българския културен пейзаж (или културен франт) от 60-те, 70-те и 80-те години. Дончев освен
това изгражда разказа си върху доказано фалшивия текст за потурчването на Чепино, приписван
на т. нар. "поп Методий Драгинов". Употребата на "Време разделно" в пропагандата от времето на
престъпния т. нар. "възродителен" процес още веднъж показва какви точно настроения създава
този роман.
Четвърто, тук вече наистина не става дума за литература, нито дори за историята като наука. Тук
става дума за изграждането на нов национален мит, който да оправдае всички крайности,
насочени срещу българомохамеданите и българските турци. Става дума за политика, при това за
репресивна политика.
Да подариш точно това на държавен глава от Европейския съюз е отделен проблем. Не че някой
получател обръща много внимание на протоколните подаръци, но все пак жестът е важен. По-
добре би било да се подари книга с по-самоуверено, спокойно съдържание, без дидактичния тон
на "Време разделно". Може би "Нова земя" на Вазов, "Строителите на съвременна България" от
Симеон Радев или наистина томче от някой наш национален поет? Смирненски, Дебелянов, Пенчо
Славейков...
Никой не отрича факта на османското завоевание и на жестокостта на империята към покорените

народи, включително българския. Критиката към "Време разделно" не е "антибългарска",
"платена" или Бог знае още каква. Става дума за съвсем нормално, обективно отношение към
литературата, историята и политиката, които по съвсем различни причини правят романа на
Дончев силно проблематичен. Превъзбудените, груби реакции към такава критика и моментално
възникващият кръстоносен поход в защита на едва ли не свещения текст на Дончев само показват
дълбока травма у читателите. Травма, засилена от този роман.
А в българската литература определено има и по-добри исторически романи. Поне три от тях бяха
написани в последните осем години. И поне два се отнасят до епохата на османската власт по
нашите земи.
Нагоре
тагове: време разделно, дончев, глишев, джасим, горчева,

Гласувай:12
Малка равносметка или пълзяща диктатура
Попкултурно: за Гай Фокс, Барутния загов...
"Химнът" на МВР в няколко верс...
28 невероятни интериори, които всички би...
СОРОСКИЯТ ЛАКЕЙ ДАЙНОВ ЩЕ "ПРЕРАБОТ...
Пресконференция в БТА отпреди 2 дни по п...
За книгата "Берен и Лутиен"Вали в кухнята
Коментари
1. krivoshapkova - Блудкаво и евтино
28.08.2017 09:40
Не съм дорасла да обсъждам книгата на Антон Дончев, не съм специалист., но безкрайно

неприятно усещане за недобър вкус и демагогия оставят подобни напъни на семейство Радеви да
използват под път и над път попаднали им възможности за пропаганда и реклама. Тази всеядност
на възможностите и това послание напомнят самодейна читалищна активност и отблъскват,
защото протоколният подарък не е предназначен за семейството на френския президент , а за
избирателите на Радев. Блудкаво е. Евтино.
цитирай
2. staler - Както и да го въртите, вие прияте...
28.08.2017 18:31
Както и да го въртите,вие приятелчета сте една шепа платени боклуци и напъните да промените
историята и народното съзнание за нея,са и ще останат безплодни.
цитирай
3. rosiela - И откъде сте сигурни, че романът е на Антон Дончев,
28.08.2017 22:06
роденият в Мездра посредственик, който няма една нощ да е преспал в Родопите? Време е да се
прогледне, че има други индикации на кого е романа!
цитирай
4. harta - "Има и по-добри исторически романи", вероятно
31.08.2017 18:54
"Възвишение" на Милен Русков, но той май е непреводим. Ако мадам Макрон знаеше български
щеше да е друго. Тогава в спалнята, тя можеше да чете вечер по няколко страници на мосю
президента за приключенията на носещия в дисагите си френско-български речник,
революционер Гичо /французите си падат по революции/. На президента сигурно много би му
допаднало описанието с размяната на дрехите между този Гичо и един строен, като мосюто
френец-инджинерин.
цитирай
5. morskipesni - Не съм предполагал, че може да има нещо "ново"и "по-добро"
30.01.2018 20:22
Ако греша- желая да се поправя, но "класата" на Миленрусковите романи е меко казано, спорна.
Няма да сравнявам-ще се сетите.
цитирай
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


меню
Вход
Харесвам
Facebook
Twitter
41
Видео
Нася Кралевска
©Стопкадър от YouTube
КНИГИ
Назад
Българско изследване е в топ 100 в света на книгите за комунистическия режим
Христо Христов
Христо Христов
14 / 02 / 2022 6011
desebg.com
41
Текстът е препубликуван от desebg.com. Заглавието е на "Дневник".
Книгата на българската журналистка и писател Нася Кралевска "Комунизмът в битка с

демокрацията" (2010 г.) намери място в престижна класация на топ 100 на най-продаваните книги
за комунизма в света.
Класацията (представена в CNN и Forbes) е публикувана на сайта BookAuthority, който

идентифицира и оценява най-добрите книги в света въз основа на препоръки от лидери,
мислители и експерти.
Книгата на Нася Кралевска заема 65-то място в класацията в компанията на имена като Збигнев
Бжежински с неговото изследване "Големият провал" - Раждането и смъртта на комунизма през
ХХ век (1990 г.), носителката на наградата "Пулицър" Ан Апълбаум с "ГУЛАГ" (2004 г.) - най-пълната
история на съветската лагерна система за принудителен труд и изследването ѝ от 2012 г.
"Желязната завеса", посветено на смазването на Източна Европа, 1944-1956 г., "Възходът и
падането на комунизма" (2010 г.) на Арчи Браун, носител на наградата WJM Mackenzie за най-
добра книга по политически науки за 2010 г. и др.
Гулаг – лагерите на смъртта (твърди корици)
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете
В класацията място намират и трудове на Маркс, Енгелс и Ленин, а също така и съвременни
биографии на Сталин и Че Гевара. В топ 100 на най-продаваните книги за комунизма се нареждат
и изследвания за тоталитарния комунистически режим в Китай, както и такива, посветени на
Студената война и шпионажа в този период между Източния блок и Запада.
Присъствието на "Комунизмът в битка с демокрацията" на Нася Кралевска в тази класация е

изключително, като се има предвид, че това е единственото изследване за комунистическия
режим в България, издадено на английски език.
"Комунизмът в битка с демокрацията" е английският вариант на българския оригинал "Без

заглавие" на Кралевска - претърпял пет издания в България.
Нася Кралевска е дъщеря на д-р Атанас Кралевски, преследван и арестуван от комунистическия

режим през 1949 г. заради отказа да се отрече от убежденията си на демократ и за
разпространяването на "неверни твърдения" за "народната власт" и клевети за починалия същата
година комунистически вожд Георги Димитров.
Той е осъден на 3 години строг тъмничен затвор, глоба и лишаване от граждански права и
лекарски права за срок от 7 години.
През 80-те години на ХХ век Нася Кралевска се омъжва за американския учен Ерън Оуенс и
оттогава живее в САЩ, но не престава да се интересува от случващото се в родината ѝ.
Нещо повече именно след краха на комунистическия режим тя пише своите изследвания и ги
издава в България (книгите ѝ са представени в библиотеката на desebg.com), а също така се
изявява като активен публицист със стотици статии в периодичния печат след 1989 г. и също така
електронни медии.
Нася Кралевска: Истината за комунистическия режим в България е стигнала до много читатели по

света
Бихте ли припомнили как решихте да напишете книга "Без заглавие", чието издание на английски
"Комунизмът в битка с демокрацията" попадна в топ 100 на изследванията за комунизма?
- Книгата ми "Communism versus Democracy - Bulgaria 1944 to 1997" ("Комунизмът в битка с

демокрацията. България 1944-1997"), включена в списъка на 100-те най-популярни книги за
комунизма от цял свят за всички времена, е английският вариант на "Без заглавие. Рушители и
строители на България", издадена за първи път в София през 2001 г. Оттогава тя претърпя още
четири издания на български език, като последното е от 2019 г.
Успехът на "Без заглавие" породи у мен желанието документалният ми труд да достигне и до

чуждестранния читател. Още повече, че тази книга отразява две съдбовни десетилетия от новата
българската история - налагането на комунистическия режим с помощта на окупиралата страната
ни армия на Съветския съюз чрез масов терор и беззаконие и опитите за разграждане на червения
тоталитарен режим след 1989 г.
Специално внимание в нея отделям на подводните камъни, непрестанно поставяни по пътя на

демократичното развитие на България от преименуваната Българска комунистическа партия. И на
градивните действия на първото ни некомунистическо правителство с премиер Филип Димитров,
поело властта през есента на 1991 г. и положило огромни усилия да изгради страната ни като
правова държава и да я насочи към евроатлантическа ориентация, поради което бе подло свалено
от власт.
Дължа дълбока благодарност на г-н Недялка Чакалова, която преведе труда ми на английски език.
Както и на д-р Нора Димитрова Клинтън, съосновател и съпрезидент на Американския научен
център в София. Споменатата институция издаде през 2010 г. книгата ми на английски и я
разпространи в университети и колежи из цял свят, където се изучава история на Източна Европа и
комунизъм. Месеци наред "Communism versus Democracy" оглавяваше класацията на "Амазон" за
най-продавана книга от Югоизточна Европа.
Смятали ли сте, че един ден тя ще е в топ 100-те най-четени книги за комунистическия режим в
света?
- Не, не съм смятала. Новината ме изненада.
Как се чувствате след това постижение?
България под комунизъм
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете
- Изпитвам дълбоко удовлетворение. Но най-вече от факта, че истината за България - за нейната
злочеста съдба под комунистическия режим, за същността на този убийствен строй и за
зловредните му последици до ден днешен - е достигнала много по-голям брой читатели,
отколкото съм се надявала и в най-смелите си мечти.
В името на разобличаване на комунизма като антихуманен и престъпен строй написах и книгата

"България под комунизъм" (2016, 2018 г.). Тя все още не е преведена на английски. Но вероятно и
това ще се случи.
Извънредна новина
Най-важните новини в момента, в който се случват - директно в имейла Ви.
Вашият email
английски
режим
книга
Източна Европа
41
Всички новини от днес
Още по темата
"По кривите пътеки на българския преход" - кои сме, какви сме, какво сме премислили
Утопии, дистопии и реалност
По стъпките на една революция: емблематични места в София, свързани с комунизма
Още от Дневник
Контраофанзивата на Украйна постави Путин под обсада у дома
18/09/2022 20:25157
Алла Пугачова: Прекратетe гибелта на нашите момчета заради илюзорни цели
18/09/2022 19:21248
Историческо решение: Еврокомисията предложи да се спрат милиарди евро за Орбан
18/09/2022 18:22100
нагоре
Facebook Twitter Instagram Viber Telegram Youtube
За препоръки и коментари по новата мобилна версия, пишете ни на: mobile@dnevnik.bg
Новини
Избори 2022
Анализи
Бизнес
Свят
На една маса с Европа
Спорт
На път
Детски
Региони
Земеделие
Развлечение
Храна и напитки
Новините от днес (26)
Войната в Украйна
Коронавирусът
Специални проекти
Галерии
Видео
Комикс
От вас
PR Сфера
Книги
След 5
За Дневник Контакти Реклама
Към Пълна версия на сайта
© 2001 – 2022 Икономедиа АД.
Някои снимки © 2022 Associated Press и Reuters.
Общи условия за ползване
Политика за бисквитките
Декларация за поверителност
Уеб разработка на Икономедиа + дизайн на Studio X

меню
Вход
Харесвам
Facebook
Twitter
Видео
Новата книга на Нася Кралевска ще бъде представена в Пловдив и София
©"Рива"
КНИГИ
Назад
"По кривите пътеки на българския преход" - кои сме, какви сме, какво сме премислили
Даниела Горчева
08 / 09 / 2022 2380
Тези дни от печат излезе новата книга на Нася Кралевска "По кривите пътеки на българския
преход (и още)", издателство "Рива". Сборникът съдържа нейната публицистика, интервюта, есета
и коментари, публикувани през годините на прехода в демократичния български печат.
Малката Нася е едва на две годинки и половина, когато в един летен ден на 1949 година баща й -
д-р Атанас Кралевски - известен лекар, спасил живота на стотици туберкулозно болни пациенти,
внезапно изчезва от дома. Тя смътно помни тревогата, суетата вкъщи, угрижените лица на майка
си и баба си, но ясно помни настойчивото пожелание - заклинание, което двете с по-голямата й
сестричка получават на всеки празник: "Догодина с татко!"
Дори ние, родени двадесетина години след края на Втората световна война, макар и закачили по
време на своята младост през 80-те години опашката на тоталитарната държава, които отчетливо
помним страха в обществото, предпазливостта на родителите си да не изпуснат пред децата си
някоя дума, дори ние трудно можем да си представим детството на поколението, родено през 40-
те години.
Какво е да си дете, отраснало без татко, да си дете на "народни врагове"...
"Мама постоянно ни напомняше, че нашето семейство далеч не е от най-пострадалите от

комунизма. Тя беше права, защото моето сирачество - без татко, продължи по-малко от три
години, а не завинаги, както на десетки хиляди други българчета", пише Нася Кралевска,
разказвайки за своите родители, лекари и двамата, едни от многобройните някога българи с
удивителна почтеност, завидно образование, професионализъм, култура, начетеност, и добавя, че
дължи много на родителите си, дължи им всичко.
Защото те са я създали това, което е - не само писател с талантливо перо, но и достоен човек с
будно гражданско чувство, тънка чувствителност, усещане за справедливост и непоносимост към
лъжата. А аз мисля за разликата в поколенията, за това как тоталитарната държава не само
преобърна обществото с хастара му нагоре, но как промени манталитета на цели поколения
българи.
Специален проект за Remix

Белослава Хинова: Модната индустрия трябва да дава път на младите таланти (видеокаст)
Как още през 70-те, 80-те години в българското общество се наложиха цинизмът, тарикатлъкът, а
днес удивени наблюдаваме едно по точните думи на проф. Келбечева "агресивно и добре
организирано обществено невежество, постъпателно налагано в България в последните
тридесетина години".
Нашето поколение, макар и расло в тоталитарната тъма, все пак бе обзето от един здравословен
скептицизъм и без никакви илюзии по отношение на Съветски съюз. Напротив, презрението ни
към съветската пропаганда може да се илюстрира и с тогавашните вицове, и с популярните някога
изрази от сорта: "филмът хубав ли е или съветски".
За жалост днес, 32 години след събарянето на Желязната завеса, огромна част от българското
общество не само не знае нищо за новия руски тоталитаризъм, но и не познава родната си
българска история. И в ужасяващото си вече невежество и заблуди тъпче костите на погубените
българи и вместо да бъде обзето от съчувствие към жертвите, е обзето от патологична
привързаност към агресора, към Русия, тази "тюрма на народите".
Чета книгата на Нася Кралевска "По кривите пътеки на българския преход (и още)", препрочитам
събраните в тази книга статии, есета, интервюта, нейните и ведри, и горчиви коментари, този
внимателен "поглед отдалече" и си давам си сметка колко е важна публицистиката като жанр
въпреки привидната й злободневност.
Защото публицистиката не само носи духа на времето, но тя ни припомня онези сякаш забравени
или полузабравени събития, които са наложили своя отпечатък, напомня ни нашите грешки и
заблуди, но и нашите успехи, които са ни довели до там, където сме сега.
Така днес отново препрочитам с интерес и не без удивление публицистиката на убитите от

комунистическите престъпници майстори на перото Данаил Крапчев, Тодор Кожухаров,
препрочитам отново и отново, и отново "Задочните репортажи" на Георги Марков, четени вече с
огромен интерес и от младите българи, и усещам не само дълбока признателност към техните
автори за гражданската им позиция, но и облекчението на историка, че тези важни текстове са
написани, публикувани и съхранени.
Защото публицистиката, особено добрата публицистика, ни дава отговор на въпроса кои сме,
какви сме, какво сме премислили, какво не и защо сякаш все не успяваме да си извадим нужните
поуки като общество.
Така се случи, че когато Нася Кралевска пристигна в България, тук от една далечна
латиноамериканска страна беше пристигнала моя приятелка, дългогодишен университетски
преподавател по физика и математика, от онези хора, на които тоталитарната власт бе сложила
клеймо "невъзвращенец".
И докато обядвахме с тази симпатична и жизнена дама на 80 години, тя ми сподели, че в момента

жадно наваксва и чете книгите на Теодора Димова, Георги Господинов и Захари Карабашлиев, а
нейната приятелка й подарила две книги: "Концлагерът Белене 1949 - 1987" на Борислав Скочев и
"Без заглавие" на Нася Кралевска.
Предложих да я запозная с Нася и никога не бях виждала моята иначе спокойна, остроумна и
весела приятелка толкова искрено развълнувана. На обяда, все така развълнувана, тя засипваше
Нася с въпроси, а аз си дадох сметка колко това неразчистено минало е важно да бъде написано,
изговорено, обсъдено, дискутирано, колко важни са книгите на Нася не само за нашето
поколение, на родените през 60-те години, не само за младите и за всички, които идват след нас,
но и за изстрадалото поколение на 30-те и 40-те години.
Догодина с татко... - това трогателно със своята съкровена надежда пожелание, което прочитам в
спомена на Нася за своя баща, днес отново ме стисва за гърлото, защото си мисля не само за
децата на България тогава, но и за украинските деца, които го чуват днес, и си давам сметка с
дълбока горчивина, че за много от тях то ще остане желание, което, уви, няма да бъде изпълнено
никога.
А причината за нещастието на цели поколения българи, украинци, поляци, на цели поколения

хора от източноевропейските, балтийските, кавказките народи е все една и съща: всякога
проклета по думите на Раковски Русия - една държава, която все не успява да изгради не само
демокрация, но поне прилични условия за живот на собствения си изстрадал руски народ, вечно
пращан да гине в тюрмите, в ГУЛаг, на бойното поле заради несекващите имперски ламтежи на
застиналите нейде в XVIII век нейни управници.
И сега, когато притварям последната страница, продължавам да мисля за достойното поведение

на родителите на Нася, на баща й, който не се огъва пред изтезанията на узурпаторите на
България, взели властта нелегитимно, дошли на власт благодарение на щиковете на чужда
окупационна армия и на десетки хиляди зловещо убити българи без съд и присъда, изтръгнати от
прегръдките на майките си, на съпругите си, на децата си.
Мисля за майка й, която й напомня, че те не са най-пострадалите, с което предава на малката Нася

не само урок по кураж и достойно поведение, но и представа за мащаба на трагедията, сполетяла
българския народ.
Защото Нася Кралевска не пише за онези мрачни времена с чувството на жертва, а с усещането си
за дълг към България, на която иска да помогне, която иска да види отново европейска и достойно
изправена, която иска да види най-сетне градена и изграждана не от тарикати и циници, а от
онези, сякаш потънали в миналото българи, смаяли не един чужденец със своята почтеност,
работоспособност, здрав разум и професионализъм.
Къде са тези българи, какво липсва на нас, днешните им наследници? Само правна и
демократична култура ли, само познание за миналото ли или вече ни липсва и онова достойнство,
онзи кураж и свободолюбие, което носеха у себе си нашите предци?
Препрочитайки статиите на Нася Кралевска, писани и публикувани в продължение на години в
българския печат, обърнати към злободневни, но и към екзистенциални въпроси с така нужните и
не особено известни на младите българи исторически препратки, си давам сметка колко актуални
продължават да бъдат нейните текстове.
Когато през 2014 година Русия нахлу в Крим и започна да изпраща нелегално в Източна Украйна
не само диверсанти и терористи, но цели въоръжени поделения и военна техника, включително
установки на ракети "Бук", повече от всякога си дадох ясно сметка какъв късмет имаме, че
България е член на НАТО.
И докато чета есето на Нася Кралевска, озаглавено "Празник на българското знаме", усещам как
вълнението на авторката се предава и на мен:
"И майка ми, и баща ми умряха в мрака на комунизма. С кошмара, че и нас - децата им, ни чака
същата участ. Затова, когато на 29 март присъствах на тържествената церемония в парка на Белия
дом по повод приобщаването на България, Литва, Латвия, Естония, Румъния, Словакия и Словения
към Северноатлантическия алианс, първата ми мисъл беше за тях. Както и първата ми сълза.
Българският флаг се вееше под Овалния кабинет пред очите на 5000 души наред със знамената на
щастливите, свободни, демократични народи. Една колкото невероятна, толкова и емоционална
гледка!"
Днес, на фона на войната в Украйна, на поредната подпалена от Русия война, думите на Нася
Кралевска придобиват силата на прозрение в бъдещето:
"През слънчевия мартенски ден в двора на Белия дом българският трибагреник продължи да се
вее наред със знамената на щастливите, свободни, демократични държави."
"По кривите пътеки на българския преход (и още)" ще има две премиери - на 9 септември в
Пловдив (UPark Gallery, ул. "Отец Паисий" 22) и София на 29 септември (литературен клуб
"Перото"). В Града под тепетата за книгата ще говорят проф. Евелина Келбечева и Даниела
Горчева, а в столицата - Тони Николов.
Извънредна новина
Най-важните новини в момента, в който се случват - директно в имейла Ви.
Вашият email
години
татко
майка
България
Русия
Всички новини от днес
Още по темата
Българско изследване е в топ 100 в света на книгите за комунистическия режим
Отчетът на прокурора-поет
Още от Дневник
18/09/2022 20:25157
18/09/2022 19:21248
18/09/2022 18:22100
нагоре
Facebook Twitter Instagram Viber Telegram Youtube
За препоръки и коментари по новата мобилна версия, пишете ни на: mobile@dnevnik.bg
Новини
Избори 2022
Анализи
Бизнес
Свят
На една маса с Европа
Спорт
На път
Детски
Региони
Земеделие
Развлечение
Храна и напитки
Новините от днес (26)
Войната в Украйна
Коронавирусът
Специални проекти
Галерии
Видео
Комикс
От вас
PR Сфера
Книги
След 5
За Дневник Контакти Реклама
Към Пълна версия на сайта
© 2001 – 2022 Икономедиа АД.
Някои снимки © 2022 Associated Press и Reuters.
Общи условия за ползване
Политика за бисквитките
Декларация за поверителност
Уеб разработка на Икономедиа + дизайн на Studio X

ИСТОРИЯ / GESCHIEDENIS
КОМЕНТАРИ
COMMENTAREN
ИНТЕРВЮТА
INTERVIEWS
ОБЩЕСТВО
MAATSCHAPPIJ
ИСТОРИЯ
GESCHIEDENIS
КУЛТУРА
CULTUUR
ПЪТЕПИСИ
REISVERHALEN
СМЕХУРКО
HUMOR
Цар Борис III и уникалното спасяване на евреите в България*
123 години от рождението на цар Борис
Даниела Горчева, Холандия
На процеса срещу Айхман в Йерусалим през 1961 г., когато документите от германските архиви
вече са внимателно проучени, а свидетелите – все още живи, Холокостът се разглежда страна по
страна.
Благодарение на този съдебен процес на света става известен подвигът на българския цар Борис
III, устоял на натиска на могъща тоталитарна Германия и отказал да депортира (изсели) извън
България евреите, намиращи се на територията на Царство България. А както се разбира след края
на войната, по този начин българският държавен глава спасява евреите в България не само от
депортация. Но и от неминуема смърт.
Става дума не само за около 50 хиляди български евреи, но и за много чужди евреи, които се
укриват в България по време на войната. Между тях има германски, австрийски и полски евреи,
както и много деца от еврейски произход. Още след аншлуса на Австрия стотици деца са приети в
България с посредничеството на международния Червен кръст и отглеждани до края на войната в
български семейства. Някои евреи чужденци прекарват войната в България с документи,
издадени им от български власти, че са на почивка с лечебна цел. Те също оцеляват,
благодарение на отказа на България да изсели вън от страната еврейското население. България е
единствената страна, в която евреите след войната са повече отколкото преди войната.
Eто защо, излизайки от съдебната зала, израелският прокурор Яков Бар-Ор заявява пред
събралите се израелски и американски журналисти, а изявлението му е публикувано в десетки
американски и израелски вестници: "Борис е бил герой. Той е блокирал напълно Айхман и е
защитавал българските евреи." (вж "Boris was a hero. He absolutely blocked Eichmann and protected
Bulgaria's Jews."; The News and Courier, 22 май 1961 и други американски вестници от същата
дата.)1
Да се противопоставиш на водената от Хитлер политика, особено по въпроса за евреите, се е

изисквало не само смелост, но и огромен такт и съобразителност.
Когато обяснява провала на исканата от нацистка Германия депортация на евреите от България,

въпреки изпращането на самия Данекер, Айхман признава: "с хитри български номера цар Борис
бойкотира политиката на Райха по еврейския въпрос."
Всъщност това, което постига цар Борис, е изумително. Нека обаче да дадем думата на Хана
Аренд:
"България има причини да е благодарна на нацистка Германия... И въпреки това България нито се
показва благодарна, нито нейното правителство или народ проявяват слабостта да възприемат
политиката на "безпощадна твърдост".
Най-учудващо от всичко обаче е обстоятелството, че в пояса със смесено население, в който

антисемитизмът е по принцип широкоразпространен сред всякакви етнически групи, придобил
качеството на официална правителствена политика далеч преди идването на Хитлер, на българите
липсва каквото и да било "разбиране по еврейския въпрос".2
В германските документи, чийто архив попада в ръцете на съюзниците след края на войната, е
документирана съпротивата на цар Борис и на българското правителство срещу този натиск. Това
е доказано и на процеса срещу Айхман в Йерусалим през 1961 година:
„Прокурор Бар-Ор: Документ No 1036 представлява писмо с дата 17 май 1943 г., изпратено от
Гюнтер до фон Таден във външно министерство и свързано с отношението към еврейския въпрос
в България. Той споменава, че в България все още има 51 000 евреи, които представляват
значителна опасност за немските въоръжени сили. Говори за извинението, използвано от цар
Борис и др.
Председателстващ съда: Този документ е маркиран като Т/942.
Прокурор Бар-Ор: Документ No 191 е друг доклад, подписан от Хофман и преподписан от Бекерле.
Датата му е 7 юни 1943 г. В доклада се казва, че през април ситуацията се е влошила „тъй като
българското правителство вече открито подкрепя становището на Царя относно евреите”....
Председателстващ съда: Този документ е маркиран като Т/943.
Прокурорът Бар-Ор: "Изселването на евреите от София в провинцията е завършено. 20 хиляди са

изселени. Но всеки, който чете тези документи, разбира, че това е само претекст, използван от
властите, за да избегнат натиска на германците."
Председателстващият съда: "Казвате, че българското правителство е изселило евреите от София в

провинцията?"
Прокурорът Бар-Ор: "Да, но за да избегне натиска. Това става напълно ясно от документите, които
са представени."3
Несъстоятелни обвинения
Можеше ли обаче малка България да спаси и евреите от Беломорието и Македония? За да си

отговори почтено на този въпрос, днешният човек трябва да си отговори на няколко други
въпроса.
1. Бяха ли тези земи вътре в държавните граници на Царство България?

2. Чия е върховната власт в тези територии? Кой е суверенът до приключване на войната според
международните конвенции за водене на война?
3. Кой нарежда депортацията на евреите от тези територии? Германия или България?
4. Между 1941 година (когато по пълномощие на Германия България поема управлението на тези
територии) и 1943 - а (когато по нареждане на Германия пристъпва към изпълнение на
първоначалния етап на депортацията) имала ли е българската административна власт там
враждебно отношение към евреите в Македония и Беломорието ? Създавала ли е например
концлагери за евреи? Разстрелвала ли е, убивала ли е евреи?
5. Престъпление ли е според тогава действащите хагски конвенции за водене на война

депортацията (изселване) на цивилно население?
6. Знаели ли са българските власти за тайната цел на депортацията (изселването), а именно, че не

става дума за изпращане в Източните предели на Райха в зони за заселване, във фабрики и лагери
за осигуряване на работна ръка, а в специални центрове, снабдени с газови камери за масово
изтребление на жени и мъже, деца и старци?
По първия въпрос. Беломорието и Македония НЕ са вътре в държавните граници на Царство

България и юрисдикцията на държавния глава на България цар Борис не се простира там.
По втория въпрос. Според международните конвенции за водене на война, суверен на Гърция и

на Югославия до приключване на войната и сключване на мирен договор, е страната, която ги е
завладяла и окупирала, и това е Германия.
Трето. Депортацията на евреите е наредена от Берлин. Както във всички останали – било
сателитни страни, било окупирани от нея по време на Втората световна война територии, нацистка
Германия се заема с въвеждането на “новия ред” и изселването на евреите. Местните власти
никъде в Европа не са в състояние да предотвратят тези депортации и те се осъществяват с тяхна
помощ и с помощта на еврейските съвети на старейшините, които Айхман създава.
Фактът, че България е единствената страна в Европа, която успява да предотврати депортацията на
евреите извън пределите на страната си, показва колко непреодолима е била позицията на
Берлин по този въпрос.
Перипетиите, с които Берлин се сблъсква по “еврейския въпрос”, в България са описани подробно

в германските доклади и писма и са обсъждани на процеса срещу Айхман в Йерусалим.
Рибентроп се опитва да притиска цар Борис. И не без раздразнение докладва на Хитлер, че цар
Борис “умело се измъква”, уж “все подготвя”, не “отхвърля изцяло” направените от Берлин
предложения, но не предприема “радикални мерки”.
Да се върнем към темата за евреите от Македония и Беломорието.
На четвъртия въпрос отговорът е категорично не. Българските власти в Македония и Беломорието

не малтретират, не преследват евреите, не избиват евреи, не създават концлагери за евреи.
На въпрос номер пет. През 1943 година според тогава действащите конвенции за водене на война
(хагските конвенции от 1907 година) депортация, тоест, изселване на цивилно население, смятано
за заплаха за воюващата страна не са забранени и не представляват престъпление. Впрочем, през
Втората световна война депортацията на смятано за враждебно за воюващата страна цивилно
население се практикува масово, включително и от Съюзниците. Сталин изселва около 40 народа
и етнически групи. Демокрация като САЩ изпраща в концентрационни лагери 100-хилядно
предполагаемо вражеско население с японски произход. Англия прави същото с британски
граждани от германски произход. А след войната към 12 милиона цивилни германци са
експулсирани от родните им страни или са депортирани в Съветския съюз за тежък каторжен труд
– най-голямата принудителна миграция в новата история на Европа.
Така че по онова време депортациите не са забранени и българските власти нямат правни

основания да откажат да изпълнят нареждането на Берлин да им предадат на място посочено от
Германия население, за което тя твърди, че застрашава сигурността на германската армия в тила и
затова то ще бъде преселено в Източните предели на Райха.
И идваме до последния въпрос. Знаели ли са българските власти, подозирали ли са за тайната цел

на тези депортации? Че не става дума за изселване, а за изпращане в лагери за масово
изтребление.
През 1943 година българските власти, както и целият свят не знаят и не подозират същинската цел
на германските депортации.
Никой не предполага и не допуска чудовищната истина – че става дума не само за депортация, а

за депортация в специално създадени тайни лагери за масово изтребление.
По време на войната никой не може да проникне в окупирана Полша и информацията идва от

слухове. Куриерът на полската съпротива Ян Карски напразно се опитва да убеди Лондон и
Варшава в достоверността на сведенията, че навярно става дума за масово изтребление на евреи.
Карски се среща и със съдията във Върховния съд на САЩ Феликс Франкфуртер, приятел на
Рузвелт и сам той евреин. Разказът на Карски въздейства силно върху Франкфуртер, но накрая той
заявява: “Млади човече, аз не ви вярвам!.”4
Едва докладът от лятото на 1944 на избягалите от Аушвиц словашки евреи Върба и Вецлер е
възприет сериозно от западните съюзници.
Ето какво пише и известният френски историк Марк Феро: “През 1942-1943 г. всички са убедени,
че депортирането цели осигуряването на работна ръка” за Райха.
Стриктното опазването на тайната цел на депортациите е от съществено значение за

гарантирането на успеха им. В противен случай, ако се разчуе, ще избухнат бунтове и безредици, а
Германия не е в състояние да отдели по-голям ресурс за охрана. Това – че тайната е стриктно
пазена до последния момент, вкл. вътре в самия лагер, твърдят и всички сериозни западни
историци, изследователи на Холокоста.
В документалния филм ESCAPE FROM AUSCHWITZ („Бягство от Аушвиц“) известният изследовател

на Холокоста проф. Йехуда Бауер казва:
„Депортациите винаги бяха прикривани. Казваше се, че евреите ще бъдат заселени на друго място
или ще бъдат изпратени на работа.“
Същото потвърждава и проф. Мартин Гилберт:
„Опазването на тайната е от съществено значение, за да може Аушвиц да функционира като

фабрика на смъртта. Депортациите са най-големият измамен трик в историята, защото днес ние
знаем, че това е било измама. Днес ние знаем каква е била целта им.“ (вж документалния филм
Escape from Auschwitz).
Подозирали ли са българските власти истината за тайната цел на депортациите?
Има две много сериозни доказателства, че през пролетта на 1943 година българските власти не са
имали представа за тайната цел на тези депортации.
Когато до българското правителство достигат слухове, че евреите, изселени в Полша не са добре

настанени, министър Габровски се скарва на комисаря по еврейските въпроси Александър Белев и
го пита: “Какво става? Къде отиват тези евреи?”. И Белев командирова един български лекар – д-р
Миндизов, сътрудник на Комисариата по еврейските въпроси до Полша да види при какви
условия се настаняват евреите там. Лекарят стига до Виена, където германците го арестуват и
връщат обратно. Той се противи и обяснява, че има заповед, че е командирован от българското
правителство да види какви са условията, в които са настанени евреите в Катовице (както е
съобщено на българските власти). Упорството му разгневява нацистите и под дулото на оръжието
те го карат да си свали панталоните, за да проверят дали не е евреин.5
Другото безспорно доказателство е, че когато Белев изпраща своя сътрудник Калицин в

Беломорието, Калицин пише в рапорта си, че след изселването на хората, тъй като имуществото
им не ще може да се опази от мародери, то ще бъде пренесено в складове и продадено. Но
Калицин отбелязва, че в складовете то ще бъде сортирано по вид на мебелите, а не по името на
собственика и че така няма да се да знае коя мебел на кой собственик е. Затова предлага иззетите
по нареждане на германците скъпоценности и пари да бъдат внесени по блокираните сметки на
собствениците, а сумите от разпродадените мебели – в един общ фонд “еврейски общини”.6
Българските власти обаче намират още по-добро решение – на всяка мебел те закачват етикет с
името на собственика и при продажбата сумата се вписва надлежно срещу съответното име. След
това парите от продажбата са внесени по сметките на собствениците. Естествено е, че никой
нямаше да си дава целия този труд, ако не предполагаше, че тези хора ще се върнат един ден.
Дори по време на т.нар. Народен съд е безспорно доказано, че служителите в Комисариата по
еврейските въпроси не са се облагодетелствали за сметка на изселените евреи и всичко до
последната стотинка е внесено в съответните сметки.7
Така че спекулациите, че България е виновна за едно чуждо престъпление са изсмукани от

пръстите.
Българските власти не убиват никого, не знаят тайната цел на тези депортации и не са извършили
престъпление според тогава действащите хагски конвенции (от 1907).
Престъплението, което е извършено, и което е престъпление и според тогавашните закони, е

масовото убийство на милиони деца, жени, мъже. Това чудовищно, потресаващо с жестокостта си
масово убийство е извършено от хитлерова Германия, а не от България. Защото не депортацията
(изселването) на цивилно население сама по себе си, а ИЗБИВАНЕТО на депортираните хора,
което следва тези депортации, е престъпление. И именно затова - за да се скрие това чудовищно
престъпление, евреите бяха избивани тайно, в специално създадени лагери на смъртта, като се
прави опит да бъдат заличени следите от престъплението с изгарянето на телата в специално
създадени крематориуми.
И накрая, нека да завършим с великолепната реч на българския народен представител Дянко

Марков, произнесена пред Народното събрание на 27 юли 2000:
“Не става дума и за това дали израелската държава и еврейският народ свалят една или друга
плоча. Това е тяхно суверенно право - да преценят кой има заслуги за съдбата на техните
съотечественици в епохата на Втората световна война, кой има вина и как да се постъпи с едни
или други. Ние не можем да внушаваме или да кажем: "Моля, оставете плочите. Направете
паметник на България."
Но ние имаме едно преимущество спрямо всички други европейски народи, които през Втората
световна война бяха под егидата на Германия. Това наше преимущество е изразено в тази именно
карта, която аз я оставям тук като документ и в която карта американският историк Раул Хилберг в
книгата си "Унищожението на европейските евреи" тази именно карта посочва. В тази карта,
уважаеми госпожи и господа, са посочени… В Полша са унищожени 90 на сто от евреите, в
Германия, Австрия и Чехословакия - 50 на сто, в Румъния - 34 на сто; в Холандия, Белгия и
Люксембург - 56 на сто: в Дания - 1,5 на сто. Всички други са спасени чрез лодки.
В България седи нула! Срещу името на България седи нула, господа! И това е паметната плоча за
хората, които спасиха българските евреи. Тази нула - аз се гордея с тази нула като българин, като
гражданин и като човек!“8
Публикуван в Литернет, 10 март 2017
*Настоящият текст (без някои сегашни допълнения) е публикуван и в сп. L`EUROPEO, бр. 52.
__________
1. Eichmann 1961: Eichmann Trial To Point Up Aid For Jews By Boris. // Herald-Journal, 22.05.1961
2. Аренд, Хана. Репортаж за баналността на злото. Айхман в Йерусалим. София: Сиела, 2004.
3. The Trial 1991-2012: The Trial of Adolf Eichmann Session 47 (Part 3 of 8). // The Nizkor Project, 1991-
2012
4.Jan Karski about his meeting with Supreme Court Justice Felix Frankfurter, 1943
5. VII състав на Народния съд, документи. ISBN: 978-619-152-172-2 , стр. 194
и Михаел Бар- Зоар „Извън хватката на Хитлер“, стр. 142
6.VII състав на Народния съд, документи. Изд. Изток-Запад, София, 2013, стр. 184-186
7. Обречени и спасени, сборник документи, БАН, ,Институт по история, изд. Синева, 2007, стр.424-
425
8. http://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/6/ID/2170
СВОБОДАТА
МЕДИАПУЛ
ДНЕВНИК
КАФЕНЕ NET
ФОРУМ ЗДР@ВКО ЦАНКОВ
ФАКТОР
ДЕКОМУНИЗАЦИЯ
списание Диалог
veni.com |Тhoughts&notes | Размисли и бележки
Skip to content
Home
Privacy Policy
← Управлението на цар Борис III може да се обясни много лесно и просто: то е с ужасни
последици за България!България и Холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи →
Лъжите за миналото на България водят свой собствен живот и днес
Posted on February 25, 2018 by Veni Markovski | Вени Марковски
Уважаеми читателю,
Аз не съм историк, но съм имал щастието да уча история от чудесен преподавател в гимназията, а
и да чета исторически книги, които преди 30-40 години не можеха да се намерят в библиотеките и
книжарниците. Отделно от това през годините имах късмета да познавам едни от най-
качествените български историци и да съпоставя казаното от тях с наученото от мен от наши и
световни исторически източници. Не е тайна, че освен читавите историци, има и не толкова читави
– къде поради незнание, къде поради меркантилизъм, те пускат версии за историята на България,
които не са подкрепени от сериозни източници.
През последните години се занимавам повече с проучване на участието на пронацисткото

правителство на цар Борис III в Холокоста. Сравнително лесно е да се развенчае една от големите
лъжи на “новите историци”, които искат да изкарат пронацисткото управление на цар Борис III за
положително за страната, а царят – за мъдър и далновиден “баща на отечеството”.
Лъжата им е, че когато преди 75 години започва депортацията на нашите сънародници-евреи от

Егейска Тракия и Македония, никой в царството не бил знаел, че тези хора са изпращани на
сигурна смърт в концлагера Треблинка.
Евреите бива качвани във вагоните, които ще ги отведат в Треблинка. Скопие 1943 г., Източник: Яд
Вашем.
Така например, една от активно пропагандиращите тази теза – Даниела Горчева – твърди пред
“Дойче веле”: “по онова време почти никой не знае, че депортацията всъщност означава не
просто физическо преместване, а физическо унищожаване на евреите“, а в Медиапул пише: “…
през 1943 г. българските власти… не знаят и не подозират същинската цел на германските
депортации…” и по-нататък твърди, че имало две доказателства, доказващи пълното неведение
на властите в София за това какво щяло да се случи с българските евреи. Сравнете това твърдение
с написаното в официалния сайт на Симеон Сакскобургготски: “[В Кюстендил] спряла германска*
влакова композиция, пътуваща от Солун за Варшава. На гарата местни хора дочули стонове и
писъци от запечатаните вагони. Разбрали, че пред тях се намира един от „конвоите на смъртта” и
се опитали да разбият вагоните, за да освободят затворените.”
Е, как е възможно това?
Как през 1943 г. не просто властите, а българите изобщо (“местни хора”, твърди официалният сайт
на Симеон!) са разбрали, че натоварените 11343 души се намират в “конвоите на смъртта”, а пък
според твърдението на Д. Горчева, не са знаели?
Нали според Горчева (тя, впрочем, не е историк, но за сметка на това… или може би – именно
поради това? – пише активно) “почти никой” не е знаел, че депортацията е с цел унищожаване на
евреите? Подобна теза развива и Спас Ташев, представен като “историк” (всъщност – доколкото
ми е известно е с образование ветеринарен лекар) в статия под заглавие “София ли депортира
македонските евреи?”, публикувана в “Дойче веле”: “Айхман твърди, че царят и правителството са
били държани в заблуждение за това какво смятат да правят хитлеристите с изселваните евреи от
окупираните земи.”
В посочената по-горе статия в “Медиапул” Горчева твърди, че от една страна, в “окупираната

Полша” не можел да проникне никой и съответно нямало информация какво се случва там, но от
друга – до българското правителство били достигнали слухове, “че евреите, изселени в Полша, не
са добре настанени” и когато чул това, министър Габровски вдигнал скандал на комисаря по
еврейските въпроси и главен изпълнител на депортацията и на антисемитските закони,
Александър Белев, пък той бил командировал в Полша лекар от комисарството, за да провери как
живеят (по-точното, разбира се е, как умират!) хората.
Трябва да отбележим два многозначителни факта:
Изведнъж депортираните стават изселени. Може да кажете, че няма голяма разлика, но няма да
сте прави. Разликата е, че депортацията е обявена едновременно и за военно престъпление, и за
престъпление срещу човечеството, докато изселването не е.
Друг “тънък” момент в текста на Горчева в “Дойче веле”: “Много интересни материали открих и в
документацията за процеса срещу Адолф Айхман през 1961 в Израел. Показанията на Айхман
говорят, че България няма пръст в инициативата за унищожението на вардарските и беломорските
евреи.” Защо е тънък ли? Защото се въвежда нещо, което никой не поставя под въпрос – чия е
“инициативата” за унищожаването на евреите. Тя, разбира се, е на Хитлер и компания. Никой не
твърди, че в инициативата участват други страни, извън нацистка Германия. Като се въвежда
именно по този начин това странно твърдение, придружено с текста “открих материали в
документацията” и “показанията на Айхман говорят”, обикновеният читател би могъл да си
помисли, че става дума не за инициативата, а за самата депортация, нали?
Спас Ташев обаче противоречи не само с известните факти, но и с позицията на самата Горчева,
защото твърди: “Единствено комисарят по еврейските въпроси Александър Белев е имал ясна
представа за взетото през 1942 г. „крайно решение” по време на срещата на нацисткия елит край
Ванзее.”
Възможно ли е царят да не е знаел, а неговият комисар да е знаел, би се запитал всеки нормален

гражданин.
Други нормални граждани вместо да се питат, сочат написаното от Богдан Филов на 11 март 1943
г. в неговия дневник (Филов, Б. “Дневник”. София, Издателство на ОФ, 1990, стр. 560 – благодаря
на историка Стефан Дечев за конкретния текст) за срещата си с швейцарския посланик: “Стана
дума за евреите от новите земи, които изселваме. Той предложи да телеграфира да ги приемат и
тях всички в Палестина. Възразих му, че е вече много късно, понеже те след няколко дена тръгват.
На въпроса му къде отиват, отговорих: “В Полша”. Това значи, че те отиват на смърт, каза той.
Обясних, че това е пресилено и те ще бъдат използвани като работници, каквито и ние
изпращаме.” И още “Аудиенция от 4 1/2-6 1/2 ч. Говорихме главно по еврейския въпрос, по който
Царят държи за едно твърдо поведение.” (стр. 561)
Цар Борис и ген. Христо Луков, лидер на СБНЛ
Посочвам това противоречие в твърденията на С. Ташев, Д. Горчева и в сайта на Симеон, но е

добре да спомена още едно противоречие, понеже то е свързано със станалата печално известна
реч на бившия легионер Дянко Марков, по онова време депутат от ОДС в Народното събрание. В
тази реч Марков казва, наред с другото: “Цар Борис нямаше възможност да спасява евреите от
Беломорието. Депортацията на враждебно население не е военно престъпление.” и “Българският
народ не можеше да се противопостави, когато германското командване на Балканите реши, че
това враждебно население трябва да бъде депортирано.” Според Марков, тези наши
сънародници – са “враждебно население”. Дъщерята на Д. Марков в статия под заглавие “Защо
някои хора дължат извинение на Даниела Горчева” обяснява друго:
“Макар репликата да не е добре редактирана, смисълът е ясен: евреите в Беломорието и

Македония се разглеждат като „враждебно население“ от „германското командване“ (и как не,
след толкова години антиеврейска политика от страна на Германия!). Под този предлог
германците, владеещи въпросните територии (които България само администрира), прокарват
депортацията. Много от българските администратори и военни изобщо не са си дали сметка какво
става. Мислели са, че евреите ще бъдат „само“ затворени в лагери, за да не оказват съпротива, и
след войната ще се върнат по домовете си, както впоследствие се връщат интернираните
американци и канадци от японски произход. По време на Втората световна война интернирането
на население, от което не се очаква лоялност, е било всеобща практика. Затова българските
кметове, полковници и генерали не са и подозирали какво се готви на депортираните евреи.”
В цялото това обяснение (което се покрива с подобни или близки обяснения и на хора като Георги
Боздуганов**) обаче има много съшити с бели конци моменти. Например, дъщерята на Д. Марков
приема че баща ѝ е имал предвид, че населението е разглеждано като враждебно от германското
командване. За съжаление думите на народния представител са достатъчно ясни и не само от
смисъла им се вижда, че това не е бил смисълът им; ако беше, Дянко Марков можеше да използва
медиите, вкл. и блога на дъщеря си, за да посочи, че е направил неволна грешка и че е имал
предвид какви са тези хора не според него, не според легионерите, а според “гермаското
командване”. Разбира се, щеше да е добре да се види и някакъв документ, подкрепящ това
твърдение, но – уви! – такъв няма. Вместо него има достатъчно документи, показващи, че за
царство България евреите не са били желани поданици.
Вторият опит за заобикаляне на истината е твърдението, че германците владеели въпросните

територии и те, германците, били прокарали депортацията. Истината е, че тези територии се
владеят от царство България: българска е администрацията, български е официалният език,
български са всички органи на властта. Български са и актовете за раждане на децата. Но и тук се
смесва интернирането с депортирането. Едното, да напомня, е двойно престъпление – и военно, и
срещу човечеството.
Третият е какво са мислели “българските администратори и военни”.
Разбира се, ние знаем не само какво е мислел цар Борис III за евреите, но и какво е говорил за тях
пред Светия синод на Българската православна църква (според протокола от заседанието на Св.
Синод от 22.06.1943 г. :
“Царят очевидно добре познава еврейството и неговия спекулативен дух. Подчерта се в речта му
големите пакости, които тоя спекулативен дух на еврейството от векове прави на човечеството
изобщо. Тоя дух всъде е създавал омраза сред хората, безверие, морално разложение и
родоизмяна сред народите. Тоя дух на спекула и отрицание е създавал и създава сред обществата
и народите недоволство, спорове, конфликти, войни и злополуки. На тоя спекулативен дух в
голяма степен се дължи и сегашният световен катаклизъм.”
Да оставим обаче думите настрана, по-важното е да видим, че царство България приема

антисемитския Закон за защита на нацията (в сила от януари 1941 г.) далеч, преди да депортира
нашите сънародници и да отнеме имуществото им. Между другото, има някои хора – аз ги
наричам циници, които оправдават депортацията с думите: “Ама, тези хора там не са имали
българско гражданство”. Тези хора ще бъдат много изненадани, ако видят какво е написал… Спас
Ташев в друга своя статия, публикувана в “Дневник”: “…на 5 юни 1942 г. Министерският съвет в
София утвърждава Наредба за поданството в освободените земи. Съгласно чл. 4, “Всички
югославски и гръцки поданици, от небългарски произход, които в деня на влизане тази наредба в
сила, имат местожителство в освободените през 1941 година земи, стават български поданици…
Тази разпоредба не се отнася до лицата от еврейски произход”.”
Налага се непрекъснато да повтаряме основните истини, за да опровергаваме лъжите.
Това е ужасно тъжно, но – уви! – необходимо, защото някои лъжи продължават да живеят
самостоятелно, понякога скрити, понякога не толкова, но винаги готови да бъдат рециклирани и
пуснати в обръщение…
Най-странното в опитите за подмяна на жестоката истина за управлението на България по време

на Втората световна война, че дори и за цялото управление на цар Борис III не е само това, че има
хора, по сполучливия термин на самата Горчева – “пишман-историци”, които публикуват някакви
нелепи и цинични интерпретации на историята. Най-странното е, че уж сериозни издания като
“Дойче веле” и “Дневник” са предоставили страниците си за популяризиране на “новия прочит”
на историята.
И, разбира се, остава отворен въпросът, защо пишат подобни текстове тези хора? Дали не
познават историята или я познават, но не я харесват и затова се опитват да я представят изопачено
– това не знам, не мога и да знам***.
Още по темата – статии от моя милост:
“Цар Борис III – този верен слуга на хитлеристка Германия” (из показанията на Рихтхофен и
Бекерле)
“Управлението на цар Борис III може да се обясни много лесно и просто: то е с ужасни последици
за България!”
“Отново за фашизма, за управлението на цар Борис III и за антисемитизма”
“Николай Поппетров: Няма германски ултиматум за депортиране на евреите”
________
* – Забелязахте ли обаче и вмъкнатото определение за влаковата композиция, че била

“германска”? За всеки случай, макар и да противоречи на наличните документи, според които
влаковите композиции, т.нар. ешелони на смъртта, са били предоставени от… БДЖ!
** – Вижте сп. “Дипломация“, брой 13/2015 г., стр. 85-117. (PDF)

*** – Но блогът ми е отворен, ако решат да обяснят какви са причините за техния стремеж да
прочетат по “нов” начин историята – тук или във Фейсбук, където съм публикувал връзка към тази
статия. Да не забравя да ги подсетя, че всеки опит да се оправдае Борис III с думите “Такова беше
времето” и др.п. е автоматично оправдание за режима на комунистите.
This entry was posted in Bulgaria, история, на български and tagged депортация, история, холокост,
цар Борис III. Bookmark the permalink.
← Управлението на цар Борис III може да се обясни много лесно и просто: то е с ужасни
последици за България!България и Холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи →
21 Responses to Лъжите за миналото на България водят свой собствен живот и днес
Иван Иванов says:
February 26, 2018 at 2:06 pm
Прави впечатление и друго. Композицията, според Царя, пътувала от Солун за Полша. Какво по
дяволите прави тази композиция в Кюстендил, която е почти глуха гара (следващата е Гюешево и
скоро няма изгледи да се върже с Крива Паланка в днешна Вардарска Македония)? Това е едно от
основните ти доказателства в текста, което малко разклаща посланието му. Трудно се върже защо
този влак ще се отбие над 50 км в обратна посока при Радомир?
Във време на масовия антисемитизъм (включително при Съюзниците, което често се пропуска), е
впечатляващо, че национализмът в Царството е относително ограничен и са предприели
инициатива за защита на еврейското население. Предходното със сигурност не оневинява
депортацията от Македония и Тракия, но в онези смутни времена е цяло чудо, че не е по-лошо.
Reply
Veni Markovski | Вени Марковски says:
Как “какво”? Депортацията става с шлепове, по Дунава. Хората са превозвани като добитък с
българските държавни железници – още един неудобен (за защитниците на царския режим!)
факт…
Reply
Иван Иванов says:

February 27, 2018 at 12:04 am
Няма географска и транспортна логика. Хвърлете един поглед на картата на ЖП линиите. Или
спомена на царя е измислен, или селището не е Кюстендил.
Reply
Предполагам, че има някакво обяснение. Може би там е било нещо като разпределителен
център, за да не ги возят в София. Дано го прочете някой, който знае.
Reply
Бай Оня says:
Забравяте основното Вардарска Македония и Беломорието не са части от царството а територия с

неопределен статут.
Reply
Напротив, нищо не забравям. Вие забравяте, че ако това е така, тогава престъплението на режима
на цар Борис III е още по-голямо, защото депортира хора от чужда територия, през своята, за
концлагерите. Истината е добре описана от историка Николай Поппетров, ако не се лъжа; посочил
съм връзка към интервю с него в моя блог.
Reply
Rumen Simov says:
За съжаление било е точно така…

Имало е обаче и светли искрици в тази тъмна страница. Идва мой приятел, бил на гости в Израел и
ми разказа следната история…
“На родова среща една стара жена го попитала от къде е. Като разбрала че е от България се
разплакала и казала – най добрите хора на земята живеят в България, а най добрите българи
живеят в гара Пирин.
Тя била в ешалона идващ от Егейска Македония който спрял на гара Пирин/сега Кресна/. Тя
слезла от конския вагон и попитала дали може да отиде по нужда в храстите. Полицаят я пуснал и
с ръка и посочил да отиде по далеч. Скрила се в шафара на едно блато и изчакала влака да
замина. Вечерта спряла мъж и жена с молба да и помогнат. Те казали че не могат но ще пратят
човек който може. Зачакала в тъмното и си мислила че ще дойде полицията. Появил се мъж в
бяла риза който подвиквал. Излязла и вече очаквала стражарите… но човека я прибрал и после
всичко минало като сън.. партизаните… 9ти септември и Израел… Та да знаете… българите са най
добри…
Reply
Имало е, разбира се, но като нация, ако искаме да сме силни, трябва да се изправим срещу
мрачното минало, да го признаем и да разберем, че непрекъснатото натякване “Да, ама нали
спасихме останалите” е цинично. Когато човек е извършил добро дело, той трябва да махне с ръка
и да продължи напред; нека оцелелите да благодарят (не нам, а на тогавашните лидери на БПЦ,
на Димитър Пешев, на тези непознати хора, за които говорите), а ние, наследниците на онази
България да бъдем по-скромни и по-тихи.
Reply
Георгиева says:
Ако не споменаваме спасението на евреите от стара България ,което между другото до преди
няколко години наистина не се знаеше от света, и сами си натякваме както ни съветвате ,за не
спасение други, което е много спорно дали е можело да стане така както е станало с техните
събратя, то ние никога няма да сме силни и за жалост – не сме . Справедливо е да се казват наред
с добрите и лошите дела . В останалите европейски държави евреите бяха депортирани и като ,че
ли там всичко е наред – няма упреци- станалото – станало , а при нас едни от тях не са спасени за
жалост и сега трябва да носим целият грях и изтъквайки само загиналите .А как стои въпроса с
евреите в болшевишка Русия ? А как стои въпроса с националното предателство наречено
македонизация и съвсем не между другото, защо никога не се говори за погрома на евреите по
време на старозагорското въстание над българското население …….?
Reply
“Г-жо” “Георгиева”*,
Нещо сте се объркала. Ние – именно ние, днешна България, непрекъснато натякваме не
депортацията, а спасяването, което вие наричате “спасение”, сякаш е Божие дело – Спасение с
главно “с”. За да сме силни, трябва да признаваме и да се покайваме за греховете на предците ни,
а не да настояваме да получим благодарност за това, че в един момент те са се държали
нормално. Защото, ще се съгласите, че да искаш благодарност за това, че не си убил някого, се
изисква особен вид качество, което Вие можете да определите най-добре. И не си мислете, че
можете да сравнявате независимото царство България с останалите европейски държави, които
бяха окупирани от нацистите. Но Ви разбирам – има хора, които си мислят, че като напишат
няколко изречение, пълни с лъжи, това може да им се размине. Може, но не и на сайта ми, където
подобни лъжи биват посочвани тутакси. В този ред на мисли, моля Ви, не си правете да лъжете
повече тук.
______
* – Ако това е истинското Ви име и ако сте госпожа, защото съдейки по имейл адреса Ви, може да
не се казвате така, а и да не сте жена.
Reply
Делчо Каравълчев says:
А не спасихме ли останалите…А и друго-най лесно е да обвиним,но каква фашистка държава сме

били,щом сме спасили евреите от стара България-нека сами не си докарваме национален
нихилизъм-и без туй ни идва в повече-готови сме на всичко за да се отречем като нация.За себе си
като човек и Българин съм убеден,че български фашизъм подкрепян от власта е нямало.И нека да
спрем да подържаме тези,предимно извеждани на преден план от враговете на България.Приятен
ден.
Reply
Г-н Каравълчев, не сме НИЕ, които СМЕ спасили “останалите”. Имало е ясно изразена държавна
политика, насочена срещу евреите. Имало е ясна държавна позиция по отношение на хитлеристка
Германия и нацизма. Държавата, царство България не е било окупирано, не е било накарано
насила да стане член на Тристранния пакт. Царят и Филов са архитектът и изпълнителят на тази
антинародна политика. Ако оправдавате онова управление, ще трябва да оправдаете и
комунистическото, дори с още по-голямо основание, защото България е била окупирана от
Червената армия, така че хората не са имали голям избор.
Reply
Във Фейсбук отговорих на един човек, който защитава царския режим по следния начин и пускам
отговора си тук, защото е валиден и за коментарите по-горе:
Уважаеми г-н… , само два момента стигат, за да няма нужда да коментирам повече:
1)
“…не прави цялото управление фашистко. В страната ни дори няма такава партия.”
“Депортацията на евреи от България за Германия не е имало.”
Те говорят сами за себе си. Не разбрах само – как определяте управлението на страната, което я е
вкарало в Тристранния пакт, приело е антихуманни закони, обявило е война на САЩ и
Великобритания (без да има правна основа за това, видимо от писмото на двамата народни
представители до министъра на външните работи, публикувано в блога ми, но също и при прочит
на договора за присъединяване), депортирало наши сънародници от Тракия и Македония и т.н.?
А, да, също така управление, което от 19-и май 1934 г. работи в условията на неспазване на
Търновската конституция. НС не е свиквано до 1938 г., после има едно НС за 11 месеца, после пак
една година пауза. Кажете, моля, как го определяте. Аз го наричам “профашистко и пронацистко”,
за да не се занимавам с хора, които твърдят “Ама фашизъм е имало само в Италия”. Интересно е
Вие как го наричате.
Да не забравя – по една такава логика, някои казват, че в България не е имало социализъм, а

комунистите не са имали избор; даже това обяснение е по-логично от това за фашизма; все пак
германците не са обявили война на България и не са я окупирали, докато СССР прави точно това.
2)
“А иначе ако печалната цена на това спасение е бил живота на 12 000 други евреи от
окупационната зона, където България е само администратор и поради това с доста неизяснен
статут и права, то нека това бъде грехът на българските политици от периода. Но, очевидно
спасените не са толкова крайни в отсъжданията си, колкото някои наши сънародници.”
Искате да кажете, че царят е “спазарил” – да “спаси” 48000, но да ги плати с цената на 11343?
Или искате да кажете, че “окупационната зона” е окупирана от германските войски, а България е

само “администратор”? Бихте ли посочили, ако това е вярно, какво правят Първи и Втори
окупационни корпуси по тези земи? Защо царят е наречен “Обединител” след окупацията от
българската армия на тези територии, а не, например, след присъединяването на Южна
Добруджа. Това не е въпрос, жокер е.
За неизяснения статут и права – бихте ли казали, ако няма права, как успява да събере 11343
души, да ги натовари по влаковете, да ги превози – като добитък! – през територията на България
и да ги натовари на корабите на Дунава? Също така, моля да уточните как тези хора са били
единствените от тези земи, които не са получили българско поданство, а всички останали са го
получили? Кой германски закон е позволил чужди граждани да стана български поданици?
За “спасените”, а всъщност – оцелелите – е нормално да са благодарни на царя, който след като

разпорежда началото на депортацията, се изправя пред един безпрецедентен отпор от страна на
БПЦ, Пешев, други лидери и я спира. Впрочем, спирането през месец март е временно, но това
Вие го знаете, нали?
Виждам, че няма особен смисъл да си общуваме тук; Вие си казахте това, което Ви е на сърцето, аз
изложих фактите и разбрах, че не сте съгласен с тях.
Reply
Георги Бяндов says:
March 1, 2018 at 4:35 am
Познавайки родния манталитет, мога да предположа, че ръководителите на държавата

(ограничен кръг, защото по това време без да има de jure всички атрибути на тоталитарните
държави – една партия на власт, една идеология, държавен контрол над икономиката- de facto
държавата ни функционира като такава),добре са се досещали, че евреите в новоосвободените
земи (земи, за които с малки изключения имаме историческо и демографско основание да
претендираме тогава, но са наричани така „за вътрешна консумация”, защото германците ги
считат за „територии, временно администрирани от България”) отиват или на изтребление, или на
робски труд, което е същото, но единственото, което ги е интересувало, е било да се харесаме на
германците, белким превърнат илюзията за вътрешна консумация във факт (което има елемент на
цинично благородство, но си мисля дали не е имало и доста по-меркантилни лични мотиви, от
обяснимото „да остана в Историята” до материалната изгода). Защо трябва да отиват
„работниците в Германия” с децата и старците и болните? Ако има документиран някъде проявен
интерес, въпрос КАК ще се използва трудът на тези хора, какви грижи ще се полагат за тях, това би
било някакво морално оправдание за съучастието в престъплението. Уви, не съм виждал такива
факти изнесени никъде, а не мисля, че защитниците на режима щяха да ги пропуснат. Още една
идея: какво е правено с къщите, имуществото и предприятията на тия хора? Ако властите ни са
мислели, те ще се върнат, щяха да ги пазят, ако не – да се разпореждат с тях, а това значи, че са
знаели, че „билетът е еднопосочен”. Нямам начин да проверя, но моля някой да порови – няма
по-верен индикатор за истинските намерения на режима. В „Стара България” практически е
осъществена национализация на еврейските предприятия,сходна с комунистическите
мероприятия след 1947-а. Проведен е нагласен показен процес с много медийни раздухвания
срещу „еврейските спекуланти Арие”, за който Леа Коен скоро издаде книгата „Рафаел”. От баща
си знам за разпродаването на еврейско движимо имущество в Карнобат, а кой си разпродава
нещата на безценица? Да, нашите евреи не са избити, а „само”сс ограбени, унижени и робски
експлоатирани в трудови лагери, за да се харесаме на германците, както след това искахме да се
харесаме на Съветския съюз, а сега отричаме Освобождението, за да ни погалят по главичките
новите задокеански Господари. Казването на пълната истина (с хубавото, но и с отвратителното) за
същността на монархо-милитаристкия режим, както и за комунистическия, а май и за днешния, не
е мазохистична самоцел, а покаяние и пречистване.
Reply
Борислав Йорданов Дичев says:
March 1, 2018 at 7:27 pm
Уважаеми г-н Баяндов, моля да ми позволите да взема отношение по коментара Ви във връзка с
имуществото на еврейското население в старите и новите предели на Царство България през 1941
– 1944 г. Правилно сте отбелязал, че “билета е еднопосочен”. Самият комисар по еврейските
въпроси Александър Белев в своите доклади до правителството е начертал стратегията на пълното
обезправяване на евреите, което включва и отнемането на собствеността им. Това, пише той в
един от докладите си, ще ги подготви за изселването им, като това изселване ще засегне всички, а
не само годните за работа. Както знаете, изселването на еврейското население от новите земи е
извършено изцяло от нашите военни, граждански и адмиистративни власти. Кварталите в
градовете, където живее по-компактно население са блокирани през нощта и в 1 ч. в домовете на
евреите нахлуват войници и полицаи, които нареждат за половин час да се вземат най-
необходимите неща – 20 кг. багаж на дете и 30 кг. за възрастен, да се вземат всички пари, бижута
и други ценности и ги отправят към камионите или пеша към близките гари. В тютюневите
складове на Скопие, Битоля, Ксанти и др. евреите са подложени на унизителни обиски и са им
иззети всички ценности. Къщите и покъщнината им са запечатани и след това вещите на
собствениците са продадени на търгове, а и заваляват молби от държавни учреждения да получат
за обзавеждане някои от по-ценните мебели. Впрочем, това е описано най-подробно в двутомния
документален сборник на проф. Надя Данова и доц. Румен Аврамов “Депортацията на евреите от
Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пиротско през 1943 г.”
Reply
March 1, 2018 at 7:43 pm
Да, книгата на Данова и Аврамов слага край на всички лъжи; междувременно публикувах
коментара Ви – вижте го тук: https://blog.veni.com/?p=4886
Reply
March 1, 2018 at 7:47 pm
Още един път с благодарност и надежда да продължим. Има доста работа докато истината си
пробие път.
Reply
,,Борислав Йорданов Дичев says:
March 1, 2018 at 6:55 pm

Уважаеми г-н Марковски, моля най-напред да приемете моите поздравления и благодарности за
изключително точната статия по отношение на историческите факти, свързани със съдбата на
еврейското население в старите Самои новите предели на Царство България през 1941 – 1944 г.
В тази връзка бих искал, като историк-изследовател, да споделя онези факти и архиви документи,
събрани от мен при изследванията ми по темата.
Няма да се спирам на противоречията, в които изпадат споменатите Даниела Горчева и Спас

Ташев. Само ще отбележа, че един от “аргументите” на въпросния г-н Ташев, с които той се опитва
да доказва правотата на тезите си, бе, че през 1943 г. на българските железопътни вагони нямало
логото БДЖ. Това лого съществува от 1930 г. и това може да бъде видяно и в сайта “Изгубената
България”. Впрочем, г-н Ташев се занимава априорно с изселването на евреите от Вардарска
Македония, но не съм чел нещо за изселването от Беломорска Тракия. Бих го запитал – и там ли
вагоните, които са превозвани евреите до дунавските пристанища, са германски? Доста сложно
ще им е било на германците – до Демир Хисар /Гърция/ жп линията е нормална. От там до
Симитли /България/ е теснолинейна, след което продължава като нормална. Значи трябват
нормални и теснолинейни оп вагони. Но както и да е…
В дискусията един от въпросите е дали българските управници са знаели какво очаква евреите от
новите земи, изселвани от българските военни, полицейски и граждански власти и предавани на
германците на пристанищата на Дунав. Ето каква информация става достояние на световната
общественост чрез печата и радиото както в страните от антинацистката коалиция, така и в
неутралните страни. В България, където е забранено слушането на т. нар.”вражески
радиостанции” – радио Лондон, Гласът на Америка, Радио Кайро и др., специален екип от
стенографи в Радио София прослушва денонощно предаванията на тези радиостанции и след
дешифрирането им ги оформя в специален поверителен бюлетин, предназначен за Двореца,
правителството, Разузнавателното отделение при Щаба на войската, Дирекцията на полицията,
областните директори. Освен това от българските легации в неутралните страни до София са
изпращани броеве от най-авторитетните вестници на страни от антинацистката коалиция.
На 25 и 30 юни 1942 г. в-к “Дейли Телеграф” излиза със статия “Повече от 1 000 000 евреи са убити
в Европа”. Статията е препечатана във в-к “Ню Йорк таймс” от 30 юни и 2 юли с. г.
На 14.Х.1942 г. Народният комисариат по външните работи на СССР излиза с декларация за

масовото убийство на евреи на съветска територия.
На 18.12.1942 г. правителствата на Белгия, Великобритания, Холандия, Гърция, Люксембург,

Норвегия, Полша, САЩ, СССР, Чехословакия, Югославия и Френския национален комитет излизат
със съвместна декларация за провеждането от хитлеристките власти изтребление на еврейското
население в Европа. На 22.12. с. г. към Декларацията се присъединява и Канада.
На 19.12.1942 г. Народният комисариат по външни работи на СССР излиза с Декларация за
осъществяване от хитлеристките власти на плановете за унищожение на еврейското население в
Европа.
В предаване на Радио Лондон на български език на 21.12.1942 г. в емисия от 21,00 – 21,15 ч. се

съобщава:
Хитлер е дал нареждане за избиването на евреите в Европа, което да бъде завършено до 30

декември. Това бе заявено снощи в Лондон от г-ца Елеонора Ръндеман, членка на
международната консистория. Тя цитира сведения от д-р Хаим Вайсман, председател на
Световната еврейска консистория. Това изявление бе направено пред едно събрание на 2 000
евреи от всички страни. Добре известната американска журналистка Дороти Томпсън пише
следното във в-к “Ню Йорк пост”: …Ние сме свидетели на…безбожното поголовно избиване на
европейските евреи. Тези издевателства срещу евреите могат да бъдат скоро приложени срещу
всички източноевропейски и балкански народи под Хитлерова власт.” (ЦДА, ф. 178, оп. 5, а. е. 333,
л. 71 – 72 (гръб).
Впрочем за всеки непредубеден човек, който би искал да потърси документалните свидетелства и

факти за случващото се с еврейските ни сънародници в старите и новите предели на България в
периода 1941 – 1944 г. ще бъдат от полза сборници с документи и изследвания като тези на проф.
Надя Данова и доц. Румен Аврамов “Депортацията на евреите от Вардарска Македония,
Беломорска Тракия и Пиротско през 1943 г.”, документалният сборник “Обречени и спасени”,
издание на БАН, 2007 г., наскоро преиздаденият сборник “Документи” на Натан Гринберг, I-
издание 1945 г., стенографските дневници на ХХV ОНС в периода 1940-1943 г., броевете на
Държавен вестник от същия период.
Да, наистина, нацистите са инициатори на т. нар. крайно решение на еврейския въпрос и тяхна е
огромната отговорност. Но това не означава, че те не са имали своите колаборационисти в
сателитните и окупираните от тях страни, без сътрудничеството на които плановете им трудно
биха се осъществили. Не е тайна, че и у нас е имало овластени хора, които са прилагали с усърдие
антиеврейските мерки, чиято цел е била депортацията на еврейското население от старите и
новите предели. Достатъчно е само да споменем за един особен наш “принос” : На 26 ноември
1941 г. българският външен министър Иван Попов в разговор с външния министър на Германия
Йоахим фон Рибентроп се оплаква, че антиеврейските мерки на правителството не могат да бъдат
прилагани спрямо евреи, поданици на други държави, но живеещи в България. Стига се до общо
решение мерките да засегнат всички евреи, живеещи на територията на дадена държава
независимо чии поданици са те. Известен брой български евреи, студенти в Германия по това
време и други български евреи, пребиваващи на територията на Райха са изпратени в лагери.
Българското правителство заявява, че няма да се интересува за тях и иска да му бъдат изпратени
само списъци с имената им.
Много може да се пише и за това как Наредбата за поданството от 10 юни 1942 г. оставя евреите
без каквото и да било поданство, докато за всички онези, които не желаят да придобият
българско поданство, се дава възможност да се изселят в 6-месечен срок, удължен после до 12
месеца и да придобият дори поданство на някоя неутрална държава. От всички тези възможности
евреите съзнателно са изключени.
Един от най-зловещите закони, които развързват ръцете на административната власт с цел да

заобиколи Народното събрание е Закона за възлагане на Министерския съвет да взема всички
мерки, свързани с решаването на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси. Въз основа на
този закон е създаден второстепенен административен орган – Комисарство по еврейските
въпроси, който, забележете, има правомощията да издава наредби СЪС СИЛАТА НА ЗАКОН! Тези
наредби не подлежат на никакво обжалване. Така при действащ парламент един второстепенен
административен орган изземва функциите на парламента и придобива безконтролна власт.
Историкът не е съдия или прокурор. Той има за цел и дълг добросъвестно да изследва и обобщи
всички налични факти и документи по даден казус. Преценката е на обществото. Нека не си
правим илюзии, че стремежът на някои да прокара теза, която е удобна за пренаписване на
историята, ще бъде приета от световната общественост. Такива опити, за съжаление, у нас водят
само до продължаване на тъжната практика от тоталитарното минало да създаваме нови митове и
легенди, вместо да прочетем добросъвестно всички страници от националната ни история. И нека
да престанем, когато спорим, да отъждествяваме с българския народ и България една преходна
власт, преходна като всички други минали, настоящи и бъдещи с прегрешенията на тези власти.
Така в близкото минало критиката на комунистическия режим се отъждествяваше с
“антибългарска пропаганда”. Така им бе удобно…
Reply
March 1, 2018 at 7:00 pm
Благодаря Ви за коментара. Ще го пусна в отделна статия.
Reply
March 1, 2018 at 7:35 pm

Уважаеми г-н Марковски, безкрайно съм Ви благодарен за вниманието, което сте отделили на
коментара ми, но бих с удоволствие споделил с Вас още много неща, които се премълчават и
фалшифицират. Участник съм в наши конференции по темата, както и в научна конференция в
Скопие през 2013 г., но малко се чувствам неудобно от въпроса дали този коментар има
критериите за статия. Впрочем, решението е Ваше, но бих искал да продължим по темата, тъй като
след честванията на 3 март дискусията по повод 75-годишнината от събитията, свързани със
съдбата на еврейското население в България ще се разгаря и за съжаление, ненужно ожесточава.
Още един път поздрави за Вашето точно историческо мислене и анализ. Без преувеличение,
вършите много полезна работа за истинския прочит на нашата история и освестяване. Иначе ни
чакат поредните изстъпления около прояви като т. нар. “Луков марш”. Желая Ви приятна вечер и
съм в очакване да обсъдим и други “горещи” теми от националната история.
Reply
March 1, 2018 at 7:43 pm
Уважаеми г-н Марковски, бих Ви помолил ако коментара се оформи в статия, да се отбележи в
пасажа за Наредбата за поданството от 10 юни 1942 г., че тя се отнася за придобиването на
поданство – българско, запазване на старото – гръцко или югославско, или ново – на неутрални
страни, от жителите на новите територии, новоприсъединени към България през 1941 г.
Reply
Leave a Reply
Your email address will not be published. Required fields are marked *
Comment *
Name *
Email *
Website
Notify me of follow-up comments by email.
Notify me of new posts by email.
This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.
Categories
arts (31)
Bulgaria (579)
Bulgarian News Dissection (19)
copyright (27)
cybersecurity (24)
European Union (103)
Facebook (7)
fake news – фалшиви новини (13)
FOSS (14)
General (87)
Goran Bregovic (24)
ICANN (35)
in English (241)
Information Society (129)
interesting people (26)
Internet Society – Bulgaria (19)
IT in Bulgaria (48)
jokes (29)
microsoft (38)
other blogs (11)
Personal (14)
politics (136)
ted (7)
tips and tricks (17)
Travel (13)
Uncategorized (2)
USА (76)
Евреи в България (20)
история (64)
Книга втора (8)
на български (779)
общество (419)
Освобождението (4)
Archives
July 2022 (1)
June 2022 (2)
January 2022 (1)
July 2021 (1)
April 2021 (1)
February 2021 (1)
January 2021 (1)
December 2020 (1)

November 2020 (4)
October 2020 (3)
June 2020 (3)
May 2020 (8)
April 2020 (5)
March 2020 (7)
February 2020 (5)
January 2020 (3)
December 2019 (3)
November 2019 (1)
October 2019 (5)
September 2019 (7)
August 2019 (3)
July 2019 (2)
June 2019 (1)
May 2019 (2)
April 2019 (2)
March 2019 (5)
February 2019 (6)
January 2019 (3)
December 2018 (3)
November 2018 (2)
October 2018 (3)
September 2018 (4)
August 2018 (3)

July 2018 (4)
June 2018 (7)
May 2018 (8)
April 2018 (10)
March 2018 (9)
February 2018 (9)
January 2018 (8)
November 2017 (1)
October 2017 (3)
September 2017 (2)
July 2017 (1)
June 2017 (5)
May 2017 (4)
April 2017 (7)
March 2017 (11)
February 2017 (1)
January 2017 (3)
December 2016 (3)
October 2016 (2)
September 2016 (1)
June 2016 (2)
May 2016 (2)
April 2016 (2)
December 2015 (3)
November 2015 (7)

October 2015 (4)
September 2015 (1)
August 2015 (5)
July 2015 (3)
June 2015 (2)
May 2015 (5)
April 2015 (1)
March 2015 (7)
February 2015 (1)
January 2015 (3)
September 2014 (2)
August 2014 (1)
July 2014 (1)
December 2013 (1)
October 2013 (1)
September 2013 (3)
August 2013 (1)
July 2013 (3)
May 2013 (7)
April 2013 (7)
March 2013 (9)
February 2013 (4)
January 2013 (2)
December 2012 (1)
November 2012 (8)

October 2012 (4)
September 2012 (7)
August 2012 (3)
July 2012 (3)
May 2012 (1)
April 2012 (3)
February 2012 (4)
January 2012 (1)
November 2011 (1)
October 2011 (1)
September 2011 (4)
August 2011 (2)
July 2011 (11)
June 2011 (7)
May 2011 (4)
April 2011 (6)
March 2011 (3)
February 2011 (4)
December 2010 (6)
November 2010 (4)
October 2010 (3)
September 2010 (7)
August 2010 (8)
July 2010 (11)
June 2010 (4)

May 2010 (4)
April 2010 (5)
March 2010 (15)
February 2010 (7)
January 2010 (9)
December 2009 (10)
November 2009 (15)
October 2009 (14)
September 2009 (27)
August 2009 (7)
July 2009 (25)
June 2009 (14)
May 2009 (27)
April 2009 (22)
March 2009 (8)
February 2009 (20)
January 2009 (27)
December 2008 (30)
November 2008 (19)
October 2008 (34)
September 2008 (22)
August 2008 (2)
July 2008 (20)
June 2008 (11)
May 2008 (19)

April 2008 (7)
March 2008 (13)
February 2008 (10)
January 2008 (23)
December 2007 (26)
November 2007 (34)
October 2007 (26)
September 2007 (11)
August 2007 (25)
July 2007 (16)
June 2007 (21)
May 2007 (20)
April 2007 (9)
March 2007 (9)
February 2007 (8)
January 2007 (9)
December 2006 (15)
November 2006 (28)
October 2006 (11)
September 2006 (5)
August 2006 (6)
July 2006 (8)
June 2006 (7)
May 2006 (10)
April 2006 (9)

March 2006 (10)
February 2006 (3)
January 2006 (6)
December 2005 (13)
August 2005 (2)
May 2005 (1)
April 2005 (1)
March 2005 (1)
December 2004 (3)
July 2002 (1)
Recent Comments
Veni Markovski | Вени Марковски on “Цар Борис III – този верен слуга на хитлеристка Германия”
Владимир on “Цар Борис III – този верен слуга на хитлеристка Германия”
Pesho on 1300 години история и 30 години истерия?
Сульо on Как България обяви война на САЩ и Великобритания
veni on Как беше употребен Българският Великден
veni.com | Privacy PolicyProudly powered by WordPress.

Понеделник 19.09.2022 / 12:06
Труд
Начало / Култура
Кой откри поета Вапцаров
Кой откри поета Вапцаров
Мълчанията и говоренето приживе
Оценката на семейството за творчеството му е противоречива
110-та годишнина от рождението на Никола Вапцаров за пореден път даде воля на спорове за
поезията и личността му. “Преосмислянето” и отричането на поета заради политическите му
възгледи започна почти веднага след 10 ноември 1989 г. Началото на оплюването сложи Марин
Георгиев с книгата си “Третият разстрел”, за да изкристализира в написаното от “критичката”
Даниела Горчева: “Смятам, че Вапцаров е прехвален. Той има две хубави стихотворения и още
едно, талантливо написано, но твърде патетично и пропагандно. Останалите са пропагандна,
просташко-плакатно поръчкова поезия, лозунгаджийство.” С твърдото убеждение, че глупостта и
наглостта не бива да се отминават с пренебрежение, за да не избуяват, вестник “Труд” се обърна
към Йордан Каменов, утвърден литературен историк и автор на две книги за поета. Той ще
представи величието на Вапцаров и падението на неговите хулители в поредица от няколко
публикации, следващата от които очаквайте идната събота.
Струва ли си да говорим за адекватното обществено или групово отношение към националните

таланти? Ще подсиля откъм важност въпроса с допълнението - признанието приживе. Ще изброя
аргументите си за важността на темата: Първо - признанието на твореца е нещо, което го засяга,
влияе върху живота и по-нататъшните му стъпки. Второ - начинът, по който се държат останалите
към Личностите, представя нацията и нейното умение да почита и следва лидерите си. Да е нация
с или без общество. Трето - Вапцаров пише във време, в което у нас създателят на Словото все
още има статут на пророк и водител. Четвърто - непрекъснато се спекулира с тази тема
конюктурно - от самообявяването на негови учители, усърдни почитатели и помагачи до
унизителното тълкуване на мълчанието като нехаресване - от читателите до признатите
авторитети. Ще представя мълчанието в три обособени части.
Мълчанието на непосветените
Непосветени в какво? В тайните на Словото - повечето хора са неподготвени да се произнасят за

него с нещо различно от Да или Не и на тази тяхна непригодност съответства неумение да
поставят големия творец на отреденото му водителско място. Те не могат да ценят творческата и
обществената му значимост и затова са ако не невинни, то поне неутрални в процеса на
признанието. Но имат място в очакванията на твореца.
Започвам с първите възможни откриватели и защитници на таланта. Семейството - баща, майка,

братя, сестри. За да убедя, че родовото късогледство е роден модел (Музикант къща не храни!),
ще ви върна към Вазов. Ученическият биографичен разказ за свещите, дето се свидяли на баща
му. Хабял ги, за да драска нещо и да чете нощем вместо да се заеме да учи търговийката и я
поеме от отеца. Вапцаровият баща се гордеел с Яворовото приятелство и с това, че е герой от
мемоарната му книга “Хайдушки копнения”. Но хич не подозирал, че в дома му расте новият
голям български поет. И се опитвал - като Вазовият баща, “да го вкара в пътя” - за него това било
военизираното образование в Морското машинно училище.
Вапцаровата майка. Тя е оставила един от най-хубавите майчини завети в историята ни: “Бъди
крепък и мъжествен и нещо световно да не срути основата на характера, в който вярвам, че е
добър”. Каква майка! Забележителното за нашата тема е, че тя желае синът є Никола да бъде
духовна личност - в нейния език световно значи светско. Значи ли това, че тя ще бъде опора на
поета тогава, когато очакванията и любовта му към Словото още не са родили съзнанието за
мисия; когато талантът все още прилича на надежда и не отглежда истинските златни плодове. Да
бъде упование и по-късно - когато трепетът възпира ума да осъзнае постигнатото, при Вапцаров то
е издаването на “Моторни песни”.
Уви, не! Майчината любов и високото за времето образование - Американския колеж в Самоков,
не се оказват достатъчни за мама Елена да бъде непоклатимата подкрепа на сина си. Доказва го
едно изречение от писмо на Никола до майка му от 12 март 1940 г., т. е. 2-3 месеца след
излизането на книгата му: “Пусти поройци и я книга издадох, па те нема да кажеш аресува ли ти
или не дрънка колко лугне в кал”. Да преведа от банскалийския говор: поройци е пороци, аресува
- харесва, лугне - царевичен кочан. Най-краткият превод на фразата е: Харесва ли ти книгата или тя
не струва. Свидетелство за вълнението на Вапцаров е, че в цялото писмо само в това изречение е
превключил на разговорния банскалийски език. А свидетелството за отсъствието на майчината
подкрепа е мълчанието, за което поетът дискретно укорява майка си. Но тя е личност. И години
след разстрела не скрива от света, че не е разбирала сина си - и поетиката му (някак неочаквана за
класическото є образование), и поетичните му послания (в които сетне, неподозираща, ще открие
и библейските поучения, с които го е възпитала).
Сестрата на Вапцаров, Райна, го е поставила на пиедестал. Изграден от сплавта от традиционната

преклонителна обич на сестрата към по-големия брат, от възхитата от недостижимата за нея
изтънченост на ранните Вапцарови стихове и от интуитивното досещане, че той принадлежи на
друг свят, различен от грубовато-дребнавия бит на родното градче. Това е подкрепа, но не е
признанието, необходимо му да повярва в значимостта на зрелите си стихове.
Съучениците му в Банско и Разлог, където учи до 1926 г. са го ценели заради

предразположеността към Словото, но е било още рано за признание. На 17 години Вапцаров
постъпва в Морското машинно училище. Вече влиза във възраст, в която могат да се забележат
контурите на сетнешното разгръщане. След време някои от съучениците му ще твърдят, че са
извършили разпознаването. Дали е така? Доминиращите интереси на преподавателите,
пренесени и върху техните възпитаници, предполагат ценностна система на преобладаващи:
технически познания, инженерен ум, физическа сила и издръжливост. Вапцаров се е стараел да не
изостава в това. Но толкова. А неговите културни познания и разгръщащият се поетичен талант не
са стигали в първите 4-5 години обучение дори за уважение. Това само го прави да е различният,
което негов съученик е обозначил в бялото поле на подарена снимка с прякора Николай
Писалката. Дали и открито са го назовавали така (въпреки че в спомените си съучениците му
твърдят, че са го наричали Моряка), няма как да научим. Щото митологизирането след разстрела е
погълнало много факти за поета. То и Моряка май е възникнало като иронично прозвище -
досещаме си, знаейки физическата му непохватност на фона на добре изглеждащи левенти.
И все пак Вапцаров е счупил ледовете в главите на съучениците си. Това става в последната година
на престоя му в ММУ. Другите ученици и преди това знаят за поетичните му публикации в
ученически издания, но не са проявявали интерес какво е постигнал и как се отнасят извън
училището към литературните му опити. Но нямало как да подминат Юбилейния сборник на
ММУ, издаден в 1931 г. с активното съдействие на Вапцаров. Тематиката на поместените там
“Марш на 26-и випуск” и “Спомени от миноносците” е и тяхна, емоционалният заряд -
патриотизмът и обаянието на техниката, са им близки, за да не кажа, че са и техни. Не ги е
подминало това, че един от тях има таланта да разкрие и изрази скритото от суровата казармена
ритмичност духовно. При това въздействащо и трогващо ги. Мисля, че тогава са взели решението
да му се доверяват, когато трябва по някакъв начин да бъдат представени и да разберат какво са и
къде са. Проумели са, че заниманията на Николай Писалката са духовно и обществено значещи. И
когато след година идва мигът на раздяла след 6-годишно обучение в училището, го избират за
техен оратор. Вапцаров говори на прощалния банкет и сетне записва словото си, което се
публикува в съчиненията му като Реч при завършване на ММУ. Съучениците му са запомнили
убедителността на посланията и силата на речта и се разделят удовлетворени от избора си.
Вероятно и с някакво нетрайно предчувствие, че гласът на съученика им, може би, ще зазвучи и
по-силно. И толкова. Повече от тях не бива и да се очаква.
В следващите 4 години Вапцаров живее в Кочериново. И там работи в Книжно-мукавената

фабрика. Тогава се извършва трансформация от ранната му поезия в това, което знаем като поета
Вапцаров. Но тя не оставя ръкописи и единствените, при това литературни, документи за процеса
са драмата “Вълната, която бучи” и запазените редове от изнасяни от поета сказки.
Публикувано от Йордан Каменов
Новини Мнения Спорт Бизнес Лайфстайл Култура
Архив За нас Автори Реклама Условия за ползване Контакти
© 2020 Труд. Всички права са запазени.

AMP от Ви Системс
Факти
Новини
Свят »
Русия »
Борис Акунин: "Революцията в Русия е неизбежна"
ТЕМА: УКРАЙНА
19 Септември, 2022 09:272 65935
Борис Акунин: "Революцията в Русия е неизбежна"
владимир путин-борис акунин-русия-война-украйна-революция-писател-руснаци-литература
Популярният руски писател призова Запада да не приравнява руското ръководство с руското

общество
Борис Акунин: "Революцията в Русия е неизбежна" - 1
Снимка: БГНЕС/ EPA
Deutsche Welle
Deutsche Welle
информационен портал
img
poster
Борис Акунин пише и публикува криминални романи от 1998-а година и е един от най-
популярните автори в Русия. След началото на руската инвазия в Украйна авторът основа
фондация "Истинската Русия" заедно с хореографа Михаил Баришников и икономиста Сергей
Гуриев. Фондацията помага на жертви от войната. Тази седмица Акунин и колегата му Сергей
Лебедев бяха специални гости на литературния фестивал в Берлин.
"Агресивен диктаторски режим"
Още новини от Украйна
На срещата с читатели Акунин отправи критики към западните политици, които отъждествяват
руското ръководство с обикновените руснаци. "Русия е причинила много злини на света, но и
много добрини. Не искам да се отказвам от добрите неща, които са руски. Не искам да ги
предоставям на Владимир Путин. Непоносимо е, че Путин е олицетворението на Русия", казва
писателят.
Според Акунин основните проблеми на Русия са прекалената централизация, империализмът и

фактът, че огромната държава винаги е била поддържана само и единствено със сила. "Историята
показва, че в моментите, в които насилието е спирало, държавата се е разпадала", отбелязва
Акунин. Авторът смята, че ако Русия не промени основите на своето съществуване и не се
превърне в истинска федерация, ще последва нова продемократична революция. Която обаче ще
бъде последвана от връщане към авторитаризма.
Акунин е убеден, че руската война срещу Украйна заплашва целия свят. "Това не може да се
сравнява с инвазията на Ирак в Кувейт. Тук става дума за агресивен диктаторски режим,
разполагащ с ядрени оръжия, които нееднократно е заплашвал да използва. Докато този режим е
начело на Русия, няма да има мир. Нашата задача е да подготвим края на режима", казва авторът.
Той уверява, че би се върнал в Русия, щом "тя се освободи от диктатурата". Но това може да се
постигне само чрез революция, която трябва да бъде инициирана от руските граждани. Санкциите
срещу режима няма да доведат до неговия колапс - само ще укрепят позициите на Путин. Затова
западните политици трябва ясно да покажат, че са врагове на Путин, но не и на руския народ.
"Западът не бива да изолира руснаците - трябва да изолира само Путин", подчертава Акунин. Той
допълва: "Да, в момента в Русия няма настроения за революция. Но тя е неизбежна. Въпросът е
само кога ще се случи и колко животи ще бъдат пожертвани дотогава".
"Срамно е да сме безразлични"
"Всички ние, включително тези, които сме далеч от войната, трябва да преосмислим живота си",
смята Акунин. Според автора е срамно и неморално да се страни от случващото се, да се проявява
безразличие или дори да се стига до криене от проблема. "Този проблем е част от живота ни. За
украинците е трагедия, но те са наясно със своята позиция, защото защитават родината си. За
руснаците е много по-сложно. Разделението в руското общество е колосално. Много хора още са
на страната на Путин."
На неизменния въпрос какво може да се направи занапред, Акунин отговаря: "На първо място, не
бива да се обезкуражаваме. Второ - трябва да забравим незначителните си различия и да се
обединим. На трето място - трябва да се говори с руснаците, те да бъдат убеждавани, да им се
набавя информация. Не бива да бъдат обиждани - трябва да се търси общ език с тях, защото това,
в което Русия ще се превърне утре, зависи от хората, които са там сега".
Борис Акунин обяви и, че в новата му книга действието ще се развива в Русия през 2023-а година -
след колапса на настоящия политически режим, което обаче не носи нищо добро на руснаците.
"Ужасна история е. Разказвам за сценарий, в който свалянето на режима не означава победа на
доброто."
Автор: Владимир Есипов

Русия
Поставете оценка:
☆☆☆☆☆
Оценка 3.4 от 22 гласа.
СВЪРЗАНИ НОВИНИ
Това, което се случва в Изюм, ще промени хода на войнатаТова, което се случва в Изюм, ще
промени хода на войната
днес в 10:39 ч.4 11086
Путин разбира какво става на фронта и отчаяно търси примириеПутин разбира какво става на
фронта и отчаяно търси примирие
днес в 08:58 ч.9 662116
Иван Кръстев: "Следващите 6 до 9 месеца ще бъдат най-тежките в историята на ЕС"Иван Кръстев:

"Следващите 6 до 9 месеца ще бъдат най-тежките в историята на ЕС"
12.09.20223 26331
Руската отбрана се разпадаРуската отбрана се разпада
12.09.20229 17168
Ако тези две събития се случат в Украйна, Путин ще бъде отстранен от властАко тези две събития
се случат в Украйна, Путин ще бъде отстранен от власт
12.09.202283 872196
Напиши коментар:
Име
Коментар
ПУБЛИКУВАЙФAКТИ.БГ нe тoлeрирa oбидни кoмeнтaри и cпaм. Нeкoрeктни кoмeнтaри щe бъдaт
изтривaни. Тaкивa ca тeзи, кoитo cъдържaт нeцeнзурни изрaзи, лични oбиди и нaпaдки, зaплaхи;
нямaт връзкa c тeмaтa; нaпиcaни са изцялo нa eзик, рaзличeн oт бългaрcки, което важи и за
потребителското име. Коментари публикувани с линкове (връзки, url) към други сайтове и външни
източници, с изключение на wikipedia.org, mobile.bg, imot.bg, zaplata.bg, auto.bg, bazar.bg ще бъдат
премахнати.
КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА
ПОСЛЕДНИ ПЪРВИ
1 честен ционист
2811ОТГОВОР
Руското общество е като българското, стадо наивници без пастух.
09:31 19.09.2022
2 Урюрвкос
1423ОТГОВОР
грузински еврей учи руснаците на ум и разум. Неговите произведения са измислици на

исторически теми с цел очерняването на Русия, като започнеш от Иван Грозни че и до днес.
Коментиран от #8
09:32 19.09.2022
3 Този коментар е премахнат от модератор.
4 така правят руснаците

1915ОТГОВОР
Путин изостави Армения на Ердоган. Ще изостави и Радев на Гешев.
09:35 19.09.2022
5 Иван
1916ОТГОВОР
Глад, студ, инфлация, революцинна обстановка е на лице в ЕС.
09:35 19.09.2022
6 СССРБарета
1420ОТГОВОР
Зеления наркоман от няколко дена няма ток и не може да си къса ризата пред камерата колко
хиляди квадратни километра е завладял!
09:35 19.09.2022
7 Баба Зоя
122ОТГОВОР
Чапаев си води дневник.
Ден първи:
- Изгонихме белите от гората.
Ден втори:
- Дойдоха белите и ни изгониха от гората.
Ден трети:
- Върнахме се и и пак изгонихме белите от гората.
Ден четвърти:
- Дойде горския и ни изгони всичките.
09:35 19.09.2022
8 Сашо
1814ОТГОВОР
До коментар #2 от "Урюрвкос":
Какво има да и се очерня допълнитерно на Русия ,тя си е достатъчно черна.
09:36 19.09.2022

11 Каква е разликата
138ОТГОВОР
До коментар #3 от "НЕкъпан вонящ СОРОСОИД":
Каква е разликата между социализма и оргазма?
- При социализма се пъшка значително по-дълго.
09:38 19.09.2022
12 Червената Соня 🇻🇳
1311ОТГОВОР
Аре сега "руски писател", толкова и руски щом пише срещу Русия. Нищо чак толкова страшно не се
е случило - ще върнат готиния Крим, ще си платят Трилиарди долари Репарации, ще изостанат
едно 100г, ща забравят за Луната и ще обвинят Елените на Великия Еленовъд Шойгуто за
"виновни". С една дума КАТАСТРОФА 😆😆😆
09:38 19.09.2022
13 Град Козлодуй
149ОТГОВОР
До коментар #5 от "Иван":
Войната в Украйна е между Русия и САЩ, крайната цел е разпадане на ЕС.

09:38 19.09.2022
14 Хахаха
1412ОТГОВОР
Даже Иран се изгавриха с мумията от Вашингтон като изпратиха дронове на Русия! Немските
спукаха гуми и скоро няма да пътуват за украйна!
09:39 19.09.2022
15 Геша
114ОТГОВОР
Да, да, тя ще започне веднага щом приключи тази в САЩ.
09:39 19.09.2022
16 Шалом
92ОТГОВОР
По време на комунизма в СССР Брежнев викнал при себе си вътрешния министър за справка:
- Колко евреи имаме в страната?
- Към 4-5 милиона.
- А ако им разрешим да емигрират в Израел, колко от тях ще поискат да емигрират?
- Към 12-15 милиона.

09:40 19.09.2022
17 Вижте сега,
156ОТГОВОР
Много нелепо е да се мисли, че Русия иска мир и ще капитулира или там ще стане някакъв
преврат. Трябва съвсем да не познаваш руснаците и страната за да твърдиш такива нелепости. И
то сега, когато "Земята се отърсва от отровната плесен" на Колониялният Глобализъм. Сега, когато
съпротивата срещу Еднополюсния Модел и Нов Светвен Ред расте главозамайващо. Напротив,
наближава момент в който, ако Колективният Запад не се разкае и не каже "Извинете - сбърахме с
нашата мечтана Свтовна Хегемония", то той ще колабира. Днес, живеем в истинско "Време
Разделно"
09:45 19.09.2022
18 Перко
47ОТГОВОР
До коментар #12 от "Червената Соня 🇻🇳":
Ти прочете ли статията или си караш по инерция?! Къде прочете нещо против Русия?
09:48 19.09.2022
19 Кочо
126ОТГОВОР
Неизбежен е пазпада на ЕС и САЩ!
09:48 19.09.2022
20 🇧🇬🇷🇺
126ОТГОВОР
Ха ха ха Дойче веле революция в сащ и ес ще има
09:50 19.09.2022
21 ДВ......
124ОТГОВОР
Не ви минава пропагандата
09:52 19.09.2022
23 Евроатлантик
153ОТГОВОР
За жалост има много продажни хора в Русия, избягали в лелеяният от тях западен свят! Това са
хора нямащи нищо общо с руският свят, душевност и световъзприятие! И да говориш такива нещо
когато цялата уродливост и чудовищност на Запада е пределно ясна и неприкрита!
09:53 19.09.2022
24 Дойче веле
134ОТГОВОР
Защо не казвате че сащ са пред гражданска война
09:53 19.09.2022
25 Иван
155ОТГОВОР
Борис Акунин oт 2014 г. живее във Франция, регион Бретан. ??? Какво отношение има към Русия.
Сигурно е забравил и езика си. Предполагам, че се притеснява да не го изгонят или вземат
имуществото или блокират сметките. Незнам от къде сте изкопали тази малозначителна новина
без стойност.
Коментиран от #27, #34
09:53 19.09.2022
26 Ми кво пък
72ОТГОВОР
Украинец от ЦИПСО на украинската армия в Одеса пише за грузинския писател Григорий

Шалвович Чхартишвили , един от псевдонимите на когото е Анна Борисова, бивш шеф на
Пушкинская библиотека, филиал на Отворено общество на Джордж Сорос, който от 2014 г. живее
във Великобритания... И всичко това в немската държавна медия Дойче веле.
Мо, кво пък. Доообре. Верваме. Много.
09:56 19.09.2022
27 Ми кво пък
52ОТГОВОР
Всъщност, като основно място за живеене посочва Великобритания. Жена му е еврейка. Самият
той, въпреки че живее в Англия и има вила в Бретан, твърди, че не бил емигрант ...
09:59 19.09.2022
28 БСП на Бунището
75ОТГОВОР
С този Капиталистически феодализъм,който руснаците изградиха вместо Комунизъм,ще им трябва

още 200 години Еволюция и през няколко години Революции,ако до тогава не размятат ядрени
бомби да избият всички на Планетата.....
10:02 19.09.2022
29 Харашо
82ОТГОВОР
Ако няма революция ги чака още дълги години мизерия.
10:21 19.09.2022
30 Адолф
42ОТГОВОР
Нормално е да има революция там където стотина олигарха натрупаха милиарди за сметка на сто
милиона бедни руснаци.Рано или късно и това ще се случи.Колкото по-рано, толкова по-добре за
редовия руснак.
10:22 19.09.2022
31 Коко
32ОТГОВОР
Ха-ха-ха...
Всеки има право да се излага.
Предателите най-вече!
10:23 19.09.2022
34 въпрос
10ОТГОВОР
А на тебе кой ти внуши. че коментарите ти са стойностни?
10:58 19.09.2022
35 Хахаха
00ОТГОВОР
ТОЗ вика Путин е лош но руснаците били добри.
Нищо подобно ... и руснаците са лоши защото те убиват изнасилват и мародерстват а не Путин.
Нищо добро няма от русия. САМО злини смърт гадости.
11:00 19.09.2022
НОВИНИ ПО ДЪРЖАВИ:
Новини САЩ, Новини Великобритания, Новини Германия, Новини Италия, Новини Турция, Новини
Франция, Новини Испания, Новини Белгия, Новини Гърция, Новини Украйна, Новини Китай,
Новини Сирия, Новини Сърбия, Новини Бразилия, Новини Австралия, Новини Япония, Новини
Швейцария, Новини Северна Македония, Новини Израел, Новини Полша, Новини Румъния,
Новини Иран (Ислямска Република), Новини Австрия, Новини Нидерландия, Новини Северна
Корея, Новини Всички държави, Новини Унгария, Новини Канада, Новини Литва, Новини Индия,
Новини Мексико, Новини Южна Корея, Новини Хърватия, Новини Норвегия, Новини Дания,
Новини Финландия, Новини Ирландия, Новини Аржентина, Новини Дубай, Новини Португалия,
Новини Словакия, Новини Беларус, Новини Латвия, Новини Естония, Новини Словения, Новини
Чехия, Новини Швеция, Новини Ирак, Новини Афганистан
СВЯТ КУИЗОВЕ
Свят КуизовеНова рубрика стартира в секция Свят. Ще бъде публикуван специализиран куиз с
въпроси на различна международна тематика. След края на всеки тест може да видите резултат с
верните отговори, които сте натрупали. Другите куизове може да намерите тук. Успех !
ОЩЕ НОВИНИ ОТ СВЯТ
На свобода! Високопоставен член на талибаните пристигна в Кабул след десетилетия в

американски затворНа свобода! Високопоставен член на талибаните пристигна в Кабул след
десетилетия в американски затвор
днес в 11:52 ч.2312

ООН: Налагането на визови ограничения спрямо Русия не е добра идеяООН: Налагането на
визови ограничения спрямо Русия не е добра идея
днес в 11:49 ч.2374
Как социалните мрежи "изсмукват" вниманието ниКак социалните мрежи "изсмукват"

вниманието ни
днес в 11:46 ч.2466
Украйна взе стратегическата инициатива в новия етап на войнатаУкрайна взе стратегическата

инициатива в новия етап на войната
днес в 11:33 ч.83625
Запасите от изкопаеми горива съдържат 3,5 трилиона тона въглероден диоксид, според
проучванеЗапасите от изкопаеми горива съдържат 3,5 трилиона тона въглероден диоксид, според
проучване
днес в 11:28 ч.2306
Украйна все още не знае мащаба на геноцида, извършен от руските убийци в ИзюмУкрайна все
още не знае мащаба на геноцида, извършен от руските убийци в Изюм
днес в 11:27 ч.59540
Южна Корея със сериозно предупреждение към СевераЮжна Корея със сериозно
предупреждение към Севера
днес в 11:25 ч.4423
ФСБ подготвя поредица от терористични атаки в Руската федерацияФСБ подготвя поредица от

терористични атаки в Руската федерация
днес в 11:18 ч.9858
Русия и Китай задълбочават още повече сътрудничеството сиРусия и Китай задълбочават още
повече сътрудничеството си
днес в 11:13 ч.48610
ТОП 5 ЧЕТЕНИ | КОМЕНТИРАНИ | НОВИ
Най-богатата вдовица в България посети тайно странатаНай-богатата вдовица в България посети

тайно страната
вчера в 12:37 ч.62 52765
Президентът на Армения грубо наруши кралския протоколПрезидентът на Армения грубо наруши

кралския протокол
вчера в 20:20 ч.37 96378
Путин на 25 февруари и Путин на 16 септемвриПутин на 25 февруари и Путин на 16 септември
вчера в 14:23 ч.20 027230
Германското военно министерство отказа да изпълни исканията на УкрайнаГерманското военно

министерство отказа да изпълни исканията на Украйна
вчера в 20:50 ч.19 982126
Борисов: Предупредих, че Асен Василев-царят на схемите, ще сложи капан на служебното

правителствоБорисов: Предупредих, че Асен Василев-царят на схемите, ще сложи капан на
служебното правителство
вчера в 14:39 ч.11 960160
Факти - свободната медиа
Новините днес България Свят Мнения Разследвания Бизнес Имоти Авто Технологии Крими Спорт
Любопитно Култура Конфликт Видео Здраве Времето Анкети Вицове Куизове
RSS емисия
За нас
Карта на сайта
Работа
Рекламна тарифа
Контакт с нас
Общи правила © Резон Медиа 1993-2022 - София 1000, ул. Карнеги 11А
Тениската на факти - подкрепете свободата на словото
Подкрепете ФАКТИ!
Купете си тениската на свободата!

Искам тениската
na
парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
29.05.2017 07:10 - Оцеляването на Византия, първи вариант

Blog.bg
(Упражнение по алтернативна история)
Трудно е да си представим в какъв вид и точно по какъв начин би могла да оцелее Византия. Ето
един възможен опит за алтернатина история. Тук отправната точка, от която започват различията с
реалните събития, е 1261 г., когато ромеите си връщат Константинопол от латините. Тя не е
единствената възможна.
Запазване на азиатската граница и отказ от Гърция
Между 1261 и 1289 г. василевсът Михаил VІІІ Палеолог не води особено активна политика на
Балканите и търси помирение с папата, неаполитанците и Венеция веднага след като си е върнал
столицата. В резултат той не отслабва азиатската си граница и не разширява владенията си към
континентална Гърция (както е станало в действителната линия на историята). Успява да сключи
мир със западните сили без да му се налага да сключва Лионска уния през 1274. Това събитие така
и не се случва. Османският бейлик също така и няма да възникне, защото малоазийските акрити
не са пожертвани във войни. Но е вероятно на мястото на неслучилия се османски бейлик - може
би малко по-късно от историческата 1289 - да възникне друго турско владение със същите
амбиции.
Да речем, че (за да се получи алтернативна история) Палеолозите не се избиват в безсмислени

граждански войни и дори намират някакъв мирен начин на съществуване с българите и с все по-
амбициозните сърби. На практика това означава в 1300-1350 сърбите направо да си поискат
Солун, а българите - вероятно да се полакомят и за Одрин.
Но Византия все пак трябва да оцелее, за да имаме изобщо тема. Допускаме, че стените на Солун
и Одрин удържат амбициите на балканските владетели. Допускаме, че експедицията на
каталаните от началото на XIV в. не се превръща в катастрофа за Византия, а си върши добре
работата и в Азия, и в Тракия. Допускаме, че и в алтернативната история също се появява
благородният Зелен граф на Савоя, който спасява тук-там по някоя крепост за ромеите.
В резултат към 1400 г. имаме що-годе жизнеспособна малка Византия, простираща се от Солун до
Цариград, в добри отношения с Кипър, Грузия, Унгария и Трапезунд, а на това отгоре България и
Сърбия също съществуват, макар че вероятно Унгария ги притиска сериозно от север.
На изток има не-османски бейлик, който ври и кипи под напора на демографски нужди и е
заплашен от идването на Тамерлан. В 1402 битката при Анкара пак се състои с познатата ни
победа за Тимуридите и турски Анадол се успокоява за известно време.
Можем да допуснем, че през 1444-а полско-унгарският крал Владислав ІІІ и византийският

император Йоан VІІІ побеждават българския цар Фружин в малко изменена версия на битката при
Варна (като на унгарска страна се сражава и видинският "цар" Константин, а на византийска -
Александър, брат на Фружин). В резултат Унгария се сдобива с две васални владения на Балканите
(Търново и Видин), а ромеите си връщат Пловдив.
Да не забравяме, че византийско деспотство в Мистра изобщо не се е образувало – защото в тази

алтернативна история ромеите не се стремят към реставрация на властта си в Гърция. Морея лека-
полека е станала венецианска, ако, разбира се, неаполитанците не пречат на интересите на
Сияйната република по тези земи.
Нов живот за старата империя
Към 1460 под благото управление на все още живия Константин ХІ Драгаш Палеолог (щастливо
женен за грузинка - по Сфранцес) в Константинопол работят италиански преводачи, гръцки
професори идилично гостуват във Венеция, Флоренция и Рим, а ромеите започват да внасят
първите печатни машини от Германия и Италия. Унгарската сила и постоянната венецианска и
савойска "помощ" с пари и хора правят Византия все по-зависима от Запада, което кара Енеа
Силвио Пиколомини да потрива доволно ръце от Светия престол. Португалия започва
експедициите си покрай западноафриканския бряг, както и в действителността.
В 1470 новият византийски император (някой от племенниците на Константин или пък негов
собствен син) е принуден да сключи уния с Рим. Във Византия тутакси избухва гражданска война
между православните и униатите. Православен претендент за престола бяга в Сърбия, която,
естествено, не е униатска. Сърбите, част от българите и византийските православни започват
някаква затънала в местни династични проблеми, неясна борба срещу Унгария и унията. От което
нова турска сила се възползва, за да превземе, да речем, Галиполи. Резултатът е, че към 1480
Унгария окончателно анексира България и сключва примирие със сърбите. Света гора е жестоко
опустошена от венециански моряци. Оцелелите монаси бягат или на Патмос, или в Метеора. В
Константинопол се възцарява поредният униатски император, женен за наследничка на рода
Куртене или Бриен, поддържан от сериозен венециански гарнизон. Турците, естествено, са
победени и връщат обратно Галиполи преди да успеят да завладеят Тракия. Единствената
православна страна на Балканите остава Сърбия, макар че и тя надали е онази Душанова империя
от средата на ХІV в., а по-скоро представлява конгломерат от каращи се владения. Започват
Великите географски открития и Колумб заминава към залеза.
Към 1500 г., когато Америго Веспучи тъкмо е открил новия континент на запад, папата и
венецианците се опитват да възстановят директно Латинската империя, като сменят Палеолога с
удобен западен принц и вкарат латински патриарх в Константинопол. Московското Велико
княжество се провъзгласява за царство, а тамошният митрополит е обявен за патриарх, защото
Москва вече не вижда Константинопол като център на православния свят. Йерусалимската
патриаршия санкционира руските действия като каноничен акт, макар че ромеите безрезултатно
протестират. Във Византия избухва поредната гражданска война, генуезците в
константинополското предградие Пера са изклани и този път западните сили схващат, че е по-
добре да оставят на мира гръцкия император, налагайки му само уния с Рим.
Общо взето, империята на Романия се е превърнала в заден двор на италианската политика. През
ХVІ в. ромеите застават на страната на Хабсбургите при опитите на Австрия и Испания да завладеят
Италия и да покорят Рим и Венеция. Унгария, която така и не е била постигната от османско
завоевание, е сериозна сила и застава срещу Хабсбургите. В резултат унгарското кралство приема
Реформацията, а отвратеното от ересите на Запада гръцко монашество настоява василевсът да
скъса унията. Българите се бунтуват срещу унгарските реформистки пастори и често ги връщат в
Будапеща в чували. Венеция сключва мир с Хабсбургите и Византия, изтегля гарнизона си от
Константинопол и настъпва тържество на православието. Междувременно турски Анадол е почти
изцяло покорен или от Иран, или от Египет. По-скоро от Иран, защото тамошната нова династия,
както пише Робер Мантран, е особено експанзивна. Малтийският орден така и не става
Малтийски, защото си остава Родоски. Кипър обаче действително минава във венециански ръце.
При липсата на сериозна заплаха за християните в Средиземно море (нали не съществува
османски флот) Испания завладява Мароко, Алжир и Тунис във войната си с берберските корсари.
След това, разбира се, отново се насочва срещу другата морска сила - Венеция. След поредния
испанско-венециански конфликт, венецианците предават Крит и част от Морея на испанците. Крал
Филип ІІ сключва търговско споразумение с василевса Константин ХІV и не му се пречка в
религиозната политика, защото е зает да сформира Великата армада срещу Англия (и да събира
злато и сребро от Америка и бреговете на Тихия океан). Ромеите се споразумяват с иранските
Газневиди да задържат Кизик, Халкедон и Лампсак на азиатския бряг на Мраморно море срещу
символичен трибут. Трапезундското царство е анексирано от Газневидите, а Грузия става ирански
васал. По същото време испанският посланик в Константинопол изразява подкрепата на Испания
за българските православни бунтовници срещу унгарските протестанти. Византия помага и на
сърбите да започнат нова война с Унгария.
Към 1600 г. България получава от притеснените унгарски власти собствен вицекрал в Търново,
възстановени са православното изповедание и славянската литургия, а всички митрополити се
утвърждават в Константинопол. Митрополитът на Търново по традиция се нарича „патриарх“, но
няма кой знае какви функции. Вицекралят, разбира се, е маджарин и протестант. Сърбия е все
същото амбициозно кралство, донякъде консолидирано в изпитанията, но с поостаряла армия –
предимно кирасирски тип кавалерия, почерпила нещо от унгарския начин на воюване.
Византийците реално нямат военна сила извън градските милиции и някакъв малък наемен
корпус от немци и италианци в Константинопол.
Докато остатъкът от Европа се наслаждава на Трийсетгодишната война, империята на Романия

съществува относително безпроблемно. Към средата на ХVІІ в. цените на пшеницата се
стабилизират, а стойността на земята започва да се вдига и отчайващата бедност на императора
вече не е чак толкова ужасна. В тесните граници между Солун, Одрин и Константинопол цари
относителен вътрешен мир и дори известно самодоволство, защото империята все още е тук,
където се срещат владенията на толкова могъщи съседи като Унгария, Газневидски Иран и
испанската монархия. Френският историк Шарл Дюканж пише ласкателна „Византийска история“
на латински език и я публикува в Париж през 1611 г. Православието е възстановено след
неприятните униатски години, а Западът тъне в религиозни конфликти.
В Константинопол се срещат редица нови сгради и паметници, силно повлияни от италианските

ренесансови и маниеристки моди, а в няколко нови малки храма дори се откриват фрески и
платна на италиански художници, както и на гърка-униат Доменико Теотокопуло от испанското
владение Крит. Столицата наброява около триста хиляди жители (колкото при смъртта на Мехмед
ІІ в реалната история). По-голямата част от аристокрацията освен със служебни постове и
поземлени владения може да се похвали и с определени търговски позиции в различните
средиземноморски пристанища – от Александрия до Гибралтар. Константинопол отдавна не може
да диктува в политиката, но отново е станал източник на вдъхновение за изискан живот.
Взаимното обогатяване на италианската и гръцката култура през ХV и ХVІ в. е дало своите плодове
и сега контетата в Италия предпочитат да носят византийски, а не френски или испански костюм.
Гръцката литература е развила нови светски жанрове, като приключенската и любовната новела
се радват на особен успех. Балдасар Кастильоне посвещава трактата си „Придворният“ на
византийския престолонаследник Андроник. Богословската мисъл е запазила острия си
полемичен дух. Императорът заръчва да се издаде и в неговата столица съчинението на Джеймс І
„Дарът на владетелите”, още повече, че за щастие английският крал е писал на гръцки. Тази малка
книга служи за съживяване на старите централизаторски амбиции на династията, както и за
прокарване на новия европейски абсолютизъм сред ромеите; те, общо взето, нямат нищо против.
В Константинопол на мястото на огромния стар Хиподрум е издигнат спретнат, неголям театър в
стила на Себастиано Серлио и Андреа Паладио от Мантуа и Флоренция. Останалата част от
руините служи на мечтателните души за фон, на който да мечтаят за дните на Юстиниан и
Теодора. Към 1680 митрополитът на Солун изгражда Тесалийската академия, където излага
случайно намерените от работници в лятното му имение антични торсове. В столицата е открит
модерен университет по немски образец – с медицински факултет, заемащ се с аутопсии. През
цялото време още от Михаил Псел насам, разбира се, в Константинопол и Солун не са преставали
да четат не само светите Отци, а и Омир, Еврипид и Софокъл. По селата пък процъфтяват елегиите
и баладите на гръцкия народ. Основният износ на империята по това време е единствено виното
(дошло на мода в някои по-изискани испански кръгове, „изменящи на родните сортове заради
гръцката смола”, както ги подиграва дон Луис де Гонгора в стиховете си), както и известно
количество луксозни платове. От униатския период религиозният живот се обогатява с
революционно ново изкуство в западен стил. След дълги спорове православната Църква се
съгласява да приеме полифонията и органовата музика, макар че по-изолираните манастири си
спестяват това нововъведение, наложило се най-вече в големите градски храмове. Империята не
е особено могъща, но е пълна с политически страсти и яростно защитавани моди; всъщност не се
отличава кой знае колко от коя да е италианска ренесансова държавица. Гръцки авантюристи се
включват в испанските океански експедиции и донасят в Константинопол екзотични разкази и
стоки от Антиподите. Между 1650 и 1661 г. Орденът на хоспиталиерите от Родос и василевсът на
ромеите дори съвместно владеят карибските острови Свети Мартин, Свети Христофор, Свети
Вартоломей и Светия Кръст от името на Луи XIV, но са принудени да продадат тези отдалечени
парчета земя на френския владетел. От този епизод остава само придворната титла „Велик дук на
морето Океан“, давана по традиция на секретаря на константинополската митница.
Към продължението.
Нагоре
тагове: византия, глишев, алтернативка, алтернативна история, 29 май, оцеляването на византия,
Гласувай:6
Свети цар Тривелий и безценното кисело м...
Кухненският рул
Оранжевата роза
Денят на Голямото Предателство
Неподредени размишления относно съвремен...
Адът в Германия вече е факт: Хората плач...
Оцеляването на Византия, втори вариантЗа Екзархията
Коментари
1. krumbelosvet - ?
29.05.2017 14:24
Когато загива Европа и България, трябва да е много мъдро да разсъждаваш как Е МОЖЕЛА да се
спаси Византия. Аз не можах да схвана тая мъдрост.
Да си призная, нямах и търпение да дочета. Иначе има много интересни факти, непознати на
лаиците.
цитирай
2. mglishev - Можех и да не обърна внимание...
29.05.2017 16:20
krumbelosvet написа:
Когато загива Европа и България, трябва да е много мъдро да разсъждаваш как Е МОЖЕЛА да се
спаси Византия. Аз не можах да схвана тая мъдрост.
Да си призная, нямах и търпение да дочета. Иначе има много интересни факти, непознати на
лаиците.
... но пък и нищо не ми коства да обясня. Първо, Европа не е "загивала", освен ако нямаш предвид
някакво сегашно "загиване" (каквото според мен няма). Второ, България е унищожена още доста
преди Византия в истинската история и не е точно унищожена в алтернативната версия, тоест си
някак извън темата - освен ако пак нямаш предвид някакво сегашно "загиване" на България, в
който случай ще си малко по-прав или права, но пак ще си извън темата. Другаде достатъчно се
занимавам с нашите работи. А днес случайно е 29 май, историческа дата, която засяга и България,
и много други страни. Точно затова съм писал за Византия. Хубаво е човек да може да погледне
отвъд малката си камбанарийка и да си позволява свободата да разсъждава и по отвлечени теми,
ако не иска да оглупее. Въображението е инструмент, който трябва да се ползва, а алтернативната
история е хубаво упражнение.
Лош вкус е да коментираш, когато нямаш време да дочетеш.
цитирай
3. krumbelosvet - Да,
29.05.2017 19:23
за сегашното загиване си мисля, и това не е моя камбанария, а на 500 милиона бели хора.
Май историците имат правило, че в историята няма "ако". В по-нормални времена бих проследил
ИНТЕРЕСНИТЕ ДЕТАЙЛИ, които хубаво описвате. Сигурно имате кабинет. Аз, уви, тепърва ще се
сдобивам с такъв.
НАПЪЛНО СТЕ ПРАВ за лошия вкус да коментираш без да дочетеш, но май правилно съм схванал,
че вие не виждате днешното ЗАГИВАНЕ на нашата раса. Това ме провокира.
Моля за извинение. Искрено уважавам знанията ви в област, в която съм гост.
цитирай
4. ganini - Мисловни игри...
29.05.2017 22:13
Пътувал съм из сегашна Турция и съм се чудил на акъла на "великите императори", как са
изпуснали тази златна земя, където човекът не е притеснен от климата, като скандинавците, от
дивотията, като Русия и от простотията, като в България. 30 народности са живяли там, но какво е
станало, че са паднали под ударите на ятагана и полумесеца ми е необяснимо... Може би им е
обещано данъчно облекчение (десятък), или данъчно освождение, ако приемат исляма?
цитирай
5. krumbelosvet - Нямаше ли чума?
30.05.2017 08:11
Нямаше ли чума? И стимуланти за полководците и войската? Хашиш и др. Нали се разбра, че

прословутите "свръхестествени" речи на Хитлер, например, са плод на стероиди. Може би и
блицкрига е техен плод. Запомнил съм свидетелство на очевидец, че османлиите се нахвърляли
на християнската войска "като вълци на овце". Тия ВЕЛИКИ ОБРАТИ НА ИСТОРИЯТА дали са
възможни без ВИСШ и СВРЪХДАЛЕЧЕН промисъл? Но нашата лична и обща работа е друга...
Ние, българите, добре познаваме "руската дивотия" и "собствената си простотия", но Византия и

Запада познаваме главно чрез поети, художници и безсрамни придворни ласкатели и псувачи
(срешу нас). Добре, че ни наводниха британски туристи, та видяхме и чужда дихотия. Имало е
период, в който английски поети и есеисти са говорели за народа и страната си не по-ласкаво,
отколкото някои днешни бъгари за своя народ и страна...
цитирай
6. syrmaepon - "Запазване на азиатската граница и отказ от Гърция"
30.05.2017 10:07
Ако европейците се учат от грешките на предшестващите ги, може и това да се случи...но не

виждам изгледи за поумняване.
цитирай
7. didanov - Интересна тема
30.05.2017 18:49
За пръв път чета за алтернативна история. ..още по-интересно би ми било да прочета какво би
станало ако не бяхме падали под византийска и османска властпоздрави
цитирай
8. mglishev - @4. ganini:
31.05.2017 22:17
ganini написа:
Мисловни игри
Пътувал съм из сегашна Турция и съм се чудил на акъла на "великите императори", как са
изпуснали тази златна земя, където човекът не е притеснен от климата, като скандинавците, от
дивотията, като Русия и от простотията, като в България. 30 народности са живяли там, но какво е
станало, че са паднали под ударите на ятагана и полумесеца ми е необяснимо... Може би им е
обещано данъчно облекчение (десятък), или данъчно освождение, ако приемат исляма?
Византийците са изгубили Анадола с войни. В 1071 селджукското нашествие води до битката при
Манцикерт, в която ромеите отнасят страшно поражение. После те губят азиатските си провинции
чак до Мраморно море. При Кръстоносните походи и при царуванията на Комнините, от около
1100 до 1180 г., си връщат няколко малоазийски района. След Четвъртия поход, който срутва
Византия в 1204, в тези точно области се запазва гръцкото царство в Никея, което възстановява
късната Византия през 1261. Но двайсетина години след възстановяването си, към 1289, новата
империя вече е толкова малка и толкова слаба, че не може повече да опази същите тези азиатски
райони. В резултат се образува владението на Осман и турските отряди започват да търсят път
през Дарданелите. А вече на Балканския полуостров няма кой да ги спре.
цитирай
9. mglishev - @7. didanov:
01.06.2017 12:46
didanov написа:
Интересна тема
За пръв път чета за алтернативна история. ..още по-интересно би ми било да прочета какво би
станало ако не бяхме падали под византийска и османска власт. поздрави
Клишето, че историята не познава "ако", не е вярно :) Всъщност има страхотни литературни

упражнения по такива алтернативни теми. Добри преподаватели също понякога карат учениците
или студентите си да се замислят над алтернативни сценарии. Може и да не е само от
националната история - или пък да я засяга косвено. Въпросът е да не се прави "едно към гьотире"
и чисто пожелателно, а да се подбере повратен момент, да се мотивира защо той е подбран, там
да се промени едно обстоятелство и след това останалите външни събития да се запазят,
доколкото е логически издържано, като в познатия свят. Идеята е да се представи различна
възможност за развитието на дадено общество. Примерно България без османска власт или
персийска победа над атиняните, победа на Централните сили в Първата световна... или каквото
се сетите. Това развива разбирането на учениците за сложността на историческата материя, пък и
показва по-добре връзката между ролята на личностите и историческите процеси.
цитирай
10. mglishev - @3-5. krumbelosvet:
01.06.2017 12:52
Всъщност такива упражнения имат и известно отношение към сегашни политически проблеми.
Тоест не са безполезни :) Ако става дума за преподаване пред студенти по история, политология,
журналистика или пък за сценарии, които могат да ъдат превърнати било в тема на практически
насочена конференция, било в книга, ще се сетите, че тук има и полезен ефект. Поразсъждавайте
над това.
Иначе Византия е добре позната на специалистите, а може да бъде добре позната и на по-широка
публика - без тия преувеличения и измислици, за които говорите. Въпросът е само да има
желание за кадърна популяризация у по-сериозни автори и интерес към малко по-задълбочено
четене у публиката. Тогава би си проличало, че съдбата на всички балкански народи е свързана.
цитирай
11. krumbelosvet - Съгласен
05.06.2017 15:38
Съгласен, че може да се правят ПОЛЕЗНИ съвременни паралели. Но ако вие го правите, защо
толкова прикрито? Човек не започва да чете с мисълта, че трябва да търси с лупа скрита мисъл.
цитирай
12. mglishev - Ама откъде накъде
07.06.2017 07:23
ще се държи на който и да е автор сметка защо бил направил нещо така, а не иначе? Ами може
пък и читателят да си намери по-итересен за него текст или да вземе да научи нещо ново, знам ли.
цитирай
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол

парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
29.05.2017 16:23 - Оцеляването на Византия, първи вариант (продължение)

Blog.bg
Оцеляването на Византия, първи вариант (продължение, 1650-1981)
(Към Първа част)
Ранномодерна Византия
Към 1650 г., когато Хмелницки и в действителната, и в алтернативната история се покорява на

Москва, дворът на късните Палеолози най-сетне признава царската титла на московския владетел
и патриаршеското достойнство на руската Църква, макар че това води до поредна идейна криза в
Константинопол.
Също в 1650 австрийските Хабсбурги окончателно са се отказали от претенциите си в северна

Германия, където Реформацията тържествува (почти вярно и в действителната история).
Императорът от Виена започва т. нар. Война за далматинското наследство, в която унгарските
реформисти са напълно смазани и маджарското кралство е присъединено към владенията на
Хабсбургите (това компенсира липсата на османско нашествие). В тази война българите извоюват
независимостта си от Унгария и образуват Третото българско царство. В Търново е свикана Диета,
на която са представени както униатите, така и православните. За цар е повикан един от
племенниците на василевса от Константинопол. Ромеите първо изискват гаранции, че ще запазят
Пловдив и Месемврия в границите си и едва тогава признават възстановяването на българската
патриаршия и държава. Сърбите се възползват от краха на Унгария, за да завладеят Белград (като
същевременно продължават да държат под свой контрол по-голямата част от Македония). Черна
гора остава независима, Босна преминава към австийските владения, а Молдова и Влахия се
обединяват в едно голямо Молдовлашко княжество. Албания остава под неаполитанска (тоест и
испанска) власт, а континентална Гърция си остава поделена между испанците и венецианците.
Междувременно в Анадола цари хаос, защото местните турски бейове всячески се стараят да
отслабят властта, под която ги държи газневидският шах от Техеран.
Към 1670 Византия, Испания и Родоският орден сключват съюз с цел завладяването на
крайбрежните райони на Мала Азия. Ролята на Византия е малка – тя просто предлага
пристанищата си за ремонтни бази на опериращите флотилии, но й е обещано да получи Амасия,
Синоп, Никея и Ефес. Отделни турски предводители във вътрешността на Анадола застават на
страната на християните, така че към 1675 войната приключва със създаването на нов Румски
султанат в Кайсери, обхващащ централните и източните райони на Мала Азия, части от северна
Месопотамия и Сирия. Венецианците разширяват владенията си около Кипър с киликийските
пристанища, родосците завладяват Халикарнас, Анталия и Милет, а испанците задържат
обещаните на Византия територии. Разбира се, ромеите са гневни, но безсилни. Испания замисля
и нови завоевания на изток, в Ескориал мечтаят за въстановяване на Йерусалимското кралство, но
войните с Франция, бунтовете във Фландрия и постоянното обезкървяване на колониите отвъд
Атлантическия океан от холандци и англичани отвличат вниманието на испанците далеч от
източното Средиземноморие. Така че в 1690 ромеите сключват нов съюз – този път със султана в
Кайсери – и нападат испанските владения във Витиния с малките си, предимно наемни сили.
Кавалерията им реално не съществува, артилерията им е слаба, а немската пехота на византийска
служба е размирна и мързелива, макар и ефективна. Общо взето, византийците правят услуга на
турците, които завладяват по-голямата част от западното анадолско крайбрежие и отстъпват на
ромеите трохи от плячката: Амасия и Бурса. Със сигурност обаче ромеите си докарват вражда с
йоанитите в Родос и с Венеция, както и, разбира се, с Испания. В 1700 г. Константинопол е обсаден
по суша и море от испанска армада и ромеите са принудени да отстъпят Солун и всичките си
азиатски крепости в замяна на крайно неизгоден мир. От това се възползва нова България, която
на свой ред завладява Пловдив и Месемврия. В Константинопол последният Палеолог е свален
поради неумелата си политика и на негово място е издигнат император от нова династия. Новият
владетел обаче фактически царува само над столицата, Одрин и Галиполи.
Византия като малка модерна държава.

Управлението на „Вторите Палеолози“ и последните десетилетия на абсолютизма
За щастие на Византия и на гръцкия народ, Испания вече е значително отслабена, а и Венеция

клони към залез. Междувременно започват да се усещат разни просвещенски пориви и все
повече от поданиците на императора (пък и от жителите на Архипелага и Морея) смятат себе си за
гърци, а не за ромеи. По-просветените и влиятелни граждани на столицата искат самоволната
власт на императора и двора му да бъде по някакъв начин ограничена от закона (защото старите
византийски схващания, че василевсът е жив закон и абсолютистката вълна, дошла от Запад, най-
сетне започват да омръзват на търговците и едрите собственици). Най-сетне повечето влиятелни
фамилии в Константинопол и Тракия имат самочувствието на някогашни императорски династии,
защото действително почти всички значими семейства се родеят ту с Палеолозите, ту с
Комнините, ту с Асеневци. Отделно от това, от западни градове като Женева и Лайпциг пристигат
първите наистина критични издания на старите гръцки автори, говорещи за атинската
демокрация: Аристофан, Аристотел и Тукидид. Сега техните текстове намират жадна за новости
публика. Много от пътувалите в Италия и Германия византийски търговци и аристократи носят със
себе си преводи от латински на гръцки на истинските римски писатели – най-вече Цицерон с
адвокатската пищност и политическия си патос допада на размирните глави на гръцките
аристократи.
Разбира се, тайната полиция и наемниците пазят добре императорския престол, но така или
иначе, първата половина на ХVІІІ в. преминава във все по-нарастващо недоволство. Загубата на
Солун, Месемврия и Пловдив, както и разходите около наемниците предизвикват увеличаване на
данъчната тежест в Константинопол и околностите, което не допринася за успокояването на
духовете. Към 1750 избухва селско въстание в околностите на Одрин и тогава императорът и
аристокрацията за последен път действат заедно срещу заплахата за установения ред.
В 1770 всички фамилии протестират пред императора за огромните търговски концесии,

направени на все по-отслабващата Испания и на също така задъхващата се в последните си
десетилетия Венеция. Междувременно България и Сърбия за пореден път са влезли в
противоборство за контрола над Македония, което позволява на византийците да се занимават с
вътрешните си проблеми. Принуден да действа, василевсът обявява края на митническите
привилегии на всички чужденци в пристанищата на империята. Испания и Венеция протестират,
но вече нямат възможност да реагират. Това, разбира се, настървява патриотичните гръцки
настроения в Константинопол, в Солун, в цяла Гърция и по островите. Въпреки венетократията и
иверократията (венецианската и испанската власт в Егейско море), въпреки униатството повечето
гърци си остават гърци и техните погледи все пак са насочени към столицата на Босфора (макар и
надеждите им да не са точно в империята като такава, а в бъдещо национално обединение).
През втората половина на ХVІІІ в. се засилва интересът на Русия към Балканите. Това вече не е
някогашното московско княжество, а модерна свръхсила. Русия налага протектората си над
Молдовлахия и не крие амбициите си да го стори и с България и Византия (с най-доброто желание
да ги помири, разбира се). Тук обаче руските интереси се сблъскват с тези на Австрия, която
междувременно не пропуска да увеличава собственото си влияние в Сърбия и Черна Гора, както и
да пречи на руското в Молдовлахия. Така или иначе, това е още една причина за конфликти на
Балканите – Сърбия в краткосрочните си амбиции се опира на Австрия, България – на Русия, а на
Византия й тежи всяка форма на чужда зависимост.
Гръцката национална революция
Американската независимост от 1776 г. не събужда кой знае какви реакции в Константинопол и

изобщо в гръцките земи; и без нея е започнал процесът на национално (и политическо)
осъзнаване – особено у по-просветените и състоятелните. Но когато в Париж пада Бастилията (14
юли 1789), народът на Константинопол празнува; подобни тържества стават също в Атина и Солун,
макар че навсякъде полицията се стреми да ги осуетява. Когато през 1791 френският Конвент
налага на краля Декларацията за правата на човека и гражданина, в Константинопол избухва
истинска революция. Народът и аристократите обсаждат Влахерните и карат василевса да приеме
гръцкия текст на Декларацията като върховен закон, да позволи образуването на законодателно
събрание и да предаде на съд началниците на тайната си полиция. До 1793 наемният корпус е
разпуснат, а на негово място е обявено създаването на „Национална армия на Романия” – за
офицери са поканени французи, а доброволци се стичат от всички краища на Гърция. В 1794
василевсът доброволно отстъпва цялата си власт на Законодателното събрание; в замяна му е
позволено да запази титлите си и все пак да подписва издаваните правителствени актове.
Сформирано е правителство, чиято цел трябва да бъде установяването на законен ред в
империята. Членовете на законодателното събрание обаче са разделени – част от тях са търговци,
а друга част – земевладелци и те по изключително различен начин си представят бъдещето на
Романия. В края на 1794 улицата влиза в Събранието и принуждава правителството и депутатите
да предадат цялата власт на един от младите офицери, учил във Франция. Императорът
приподписва акта, а новият главнокомандуващ и спасител на Отечеството обявява война на
Испания, България и Венеция. Сърбия се присъединява към византийските сили. В 1795
революцията разтърсва Архипелага и континентална Гърция. Навсякъде испанската и
венецианската власт са сваляни. Родоският народ се вдига срещу хоспиталиерите и те намират
прием чак в далечна Русия, където местният цар Павел има необичаен интерес към тях. Навсякъде
революционерите се присъединяват към империята на Романия, която в 1797 официално сменя
името си: от basileia ‘Rwmaiwn или ‘Rwmanias тя става politeia ‘EllHnwn, тоест „държава на
гърците”, макар никой да не закача императора – той се превръща в нещо като патриарха:
остаряла, но почитана институция. Всъщност религиозното значение на империята и
патриаршията изиграват своята роля във войната за обединение на гръцкия народ, защото в
някаква степен тя преминава като война срещу католицизма.
Русия, разбира се, се намесва в защита на интересите на хоспиталиерите и на България и това

поставя гръцко-сръбския съюз в неизгодно положение. От една страна, Сърбия разчита на
австрийска подкрепа, а Гърция – на френска, докато революционна Франция и консервативна
Австрия са противници.
Към 1797 Пловдив е в български ръце (но какво значение има това - това е алтернативна история,
тоест фентъзи, пък и това е бурната епоха на Френската революция, когато цели царства сменят
владетелите си за една нощ ;) ).
Поствизантийска Гърция по време на Френската революция
Войната за независимост на Гърция, 1797-1815
Девтеропалеолози или "Втори Палеолози" е името на династията, дошла на власт след свалянето
на истинските Палеолози ок. 1700 г. и все още кретаща посред революционните борби.
Константинополските опозиционни журналисти понякога непочтително наричат императора
„Неолог“.
В 1797 новата гръцка държава не е в завидно положение. Ентусиазмът на гръцката нация да се

консолидира около Константинопол далеч не е достатъчен за изправяне срещу мощта на руската
империя. Артилерия и пари все така няма, флот - също. В Албания кой знае какви бунтове срещу
испанската власт няма, дори се оказва, че албанските планински разбойници с удоволствие
нападат гръцки и сръбски села за сметка на касата на испанския губернатор в Дуръс.
Българските войски посрещат първите опити на новосформираната гръцка войска за пробив към
Пловдив доста успешно, а по всяка вероятност отвъд Дунав вече се подготвя руски експедиционен
корпус, който да сложи край на елинските държавотворчески усилия. В Константинопол се боят (и
с основание), че самата столица може да бъде блокирана по море от руския Черноморски флот.
Съществува и още една причина за тревога - ако Франция и Австрия продължат да бъдат открито
враждебни една срещу друга, това ще накара австрийските протежета - сърбите - да скъсат с
гръцката държава и вероятно да се опитат да превземат Солун, който току-що е свалил испанското
знаме от Бялата кула.
Разбира се, блестящите победи на младия генерал Бонапарт в Италия поставят Австрия на колене
и още през пролетта на 1798 между Виена и Париж е сключен мир. Венецианската република
официално е анексирана от новообразуваното профренско италианско правителство и последните
венециански губернатори и подести в Архипелага полагат клетва за вярност към стратега-
автократор в Константинопол. Стратег-автократор е титлата на върховния главнокомандуващ на
новата гръцка национална армия, която по същото време търпи безславни поражения от
българските сили в Тракия.
Мирът между Франция и Австрия кара сърбите като австрийски съюзници да не изменят на
лоялността си спрямо Константинопол. Дори напротив, сръбският крал обявява война на България
с надеждата да превземе София. В Константинопол ликуват. Падането на София би означавало, че
Пловдив е вързан в кърпа на гърците и така всички български амбиции за Тракия и Македония
биха били погребани окончателно. Солунчани отдъхват, спасени от подозренията си спрямо
сръбските гарнизони около Струмица.
Така или иначе, опасността откъм Русия остава. Адмирал Ушаков действително блокира Босфора.
Казашки разезди пресичат устието наДунава в началото на лятото и заедно с молдовлашки войски
се притичат на помощ на българите, които по този начин успяват да обърнат внимание на
сръбската опасност. Австрия, макар и победена в Италия, не може да си позволи нови
отстъпления. Хабсбургите събират нов набор, вече като съюзници на революционна Франция
(въпреки справедливия гняв от обезглавяването на Мария-Антоанета) и пресичат границите на
Молдовлашкото княжество. Руският щаб в Одеса е притеснен да не би войските на Балканите да
бъдат отрязани от връзка с родината и заповядва изтегляне от България. Силите, предназначени
за обсада и щурм на Константинопол, сега трябва да бъдат пренасочени за отбрана на Букурещ.
Това донякъде развързва ръцете на гръцкия стратег-автократор.
В края на 1798 положението на гърците е облекчено и от експедицията на Наполеон в Египет.

Близостта на френски войски в източносредиземноморския регион прави възможни контактите
между френския и гръцкия щаб. Французите подпомагат гърците с пари, артилерия и нови
попълнения на офицерския състав. Адмирал Ушаков дори сваля блокадата на Константинопол.
Няколко гръцки победи в Тракия водят до падането на Пловдив в гръцки ръце. България е
изправена пред крах, когато Русия успява да включи в бойните действия нови сили, които
предотвратяват превземането на София от сръбско-австрийските войски, отблъскват австрийците
от Северински Банат и дори навлизат в Тракия. Пловдив отново е опразнен от гръцкото
командуване и посреща руснаците с хляб и сол (сякаш има друг избор). Руският щаб подготвя
настъпление към Одрин, когато Наполеон изоставя експедиционния си корпус в Кайро и
Йерусалим и побягва към Франция. Английският флот вече доминира Средиземно море и успява
ефективно да наложи континенталната блокада на всички френски и италиански пристанища.
Гръцкият стратег-автократор вижда, че силите на младата му армия са недостатъчни за отбрана на

Одрин, град без сериозна фортификация и разположен в равнина. Съвсем по наполоеоновски той
публикува покъртителен апел към всички елини за отбрана на родните огнища и захваща трескава
подготовка за обновяването на укрепленията на Константинопол, Родосто и Галиполи. Френските
оръдия са разположени на изгодни позиции, взети са всички доброволци от Архипелага и Гърция
и преди английските съдове да са блокирали всички пристанища започва кампания по наемане на
турски храбреци от анадолските бейлици в гръцката армия.
Окуражени от смелостта на Гърция, изоставените френски сили в Египет и Палестина не се

предават в английски плен. Вместо това те започват нов Анабазис, невъзможен поход от
Йерусалим към Мала Азия. Подвигът на Ксенофонт ги вдъхновява; нещо повече, те изминават в
обратна посока пътя на първите кръстоносци, но не като врагове на турци и гърци, а като носители
на Революцията и прогреса... или поне така пише в обръщенията им до местните бейове.
В 1799 Наполеон установява личен режим, а Гърция се сражава за съществуването си. Едва
създадена, тя трябва да се бори с недостатъчните си сили срещу превъзхождащ я противник.
Островите един след друг падат в английски ръце; зверствата на казаците в Тракия са неописуеми
(дори българите са отвратени от тях); руският щаб вече е в Одрин, но Константинопол и Галиполи
не падат.
Солун е твърде на запад от бойните действия и русите дори не се опитват да го окупират; вместо
тях това извършват англичаните. Но населението на Гърция бяга в Олимп, Пинд, Ида и Тайгет, а от
време на време храбри андарти извършват смели нападения срещу английски офицери в
равнините. Гърция изглежда обречена (а Байрон тайно пише оди в чест на Наполеон и на смелите
елини), но за щастие руските и английските войски не могат да се концентрират върху една
задача. Междувременно оцелелите от френския експедиционен корпус пресичат Киликия и
навлизат в същински Анадол. Султанът на Кайсери е въвлечен почти против волята си във войната
срещу Русия, защото руски части понякога нарушават границите му в Кавказ. Той приема
французите, съдейства им с припаси и водачи и дори позволява на някои от по-енергичните си
бегове да се присъединят към авантюристичния им поход. Тайната му надежда е да ги отклони
към Грузия, която те да завладеят за него, но френските войници са твърдо решени да стигнат
Константинопол.
В края на 1799 забравеният Наполеонов египетски корпус достига Мраморно море. Британците и
русите не са очаквали такъв развой на събитията, а и няма техни съдове в Мраморно море -
оръдията на Галиполи и на гръцката столица са се оказали достатъчни, за да ги държат извън
Проливите. Така че французите пресичат Пропонтида в множество малки турски гемии и понтони
между Кизик и Родосто. Надали и викът "Морето!" на Ксенофонтовите хоплити е бил толкова
радостен, колкото възгласите на гърците при вдигането на френския трикольор над Родосто.
Звуците на Марсилезата се смесват с тържествените удари на камбаните и неустрашимите
Наполеонови пехотинци славно се включват в отбраната на Константинопол. Из руските, както и
из гръцките позиции плъзва слухът, че самият Първи консул на Френската република е дошъл да
помогне на Елада, което придава кураж на защитниците и вцепенява нашественика. В 1800 г. дори
Одрин вече е обратно в гръцки ръце, а от Анадола продължават да прииждат нови и нови турски
доброволци. Повечето френски войници не вярват, че имат шанс да се доберат обратно до
родината и се женят за гръцки и турски момичета.
Гръцката армия вече има с какво да се похвали. Издържала е в пълна блокада близо година и е
попълнена с едни от най-изпитаните войници в познатия свят. Но и цяла Елада е в съсипни.
Стратегът-автократор чувства, че е време за мир. В Пловдив (в този момент български) се събират
представители на България, Русия, Молдовлахия и Великобритания от една страна, а от друга - на
Франция, Гръцката държава, Сърбия, Австрия и султана от Кайсери. Разбира се, британците
провалят мира. Те са окупирали целия Архипелаг и почти цяла континентална Гърция, Union Jack
се вее над Партенона и никой в Лондон не иска положението да се променя. Така че в края на
1800 г. е сключен само сепаративен мир между Русия, България и Молдовлахия от една страна и
Гърция - от друга. Русия се отказва от претенции над гръцки земи, Одрин остава в гръцки ръце, а
Пловдив - в български.
Това, разбира се, проваля отношенията между Прусия и Русия, както и между Русия и Англия.
Междувременно руското правителство се утешава с успехите си срещу Австрия, която отново е
принудена да иска мир. В 1801 Русия анексира Бесарабия и предлага на Молдовлахия българска
Добруджа като компенсация. Българите пък са възнаградени с Вардарска Македония, отстъпена
от сърбите. Австрия на свой ред губи Трансилвания и Лодомерия, които преминават под руска
власт.
За момента Русия не се чувства особено зле настроена срещу Наполеон, така че Прусия е
изоставена на съдбата си. Срещу Наполеон продължава успешно да се изправя единствено Англия
със своя могъщ флот. Нещо повече, Русия заплашва британците със скъсване на отношения, ако
блокадата над Дарданелите не бъде свалена. Без да се стига до истински мир между Гърция и
Англия, все пак се установява демаркационна линия по двата бряга на марица в долното й
течение, а руски кораби спокойно преминават край Галиполи.
(Както виждате, това е ефектът на пеперудата. Заради Византия или Гърция ми се налага да
обърна наопаки Наполеоновите войни).
В 1804 Наполеон се провъзгласява за император на французите и крал на Италия. В

Константинопол стратегът-автократор последва примера му, окончателно сваля императора
(който и така няма никаква роля през последните години) и се коронова като василевс и
автократор на елините по Божия милост и народната воля. Приета е нова Конституция на Гръцката
република, според която императорът има пълни диктаторски права.
В 1805 Русия, Австрия и Прусия отново се сближават след като Наполеон е замислил нахлуване в
Испания. Постигнато е известно подобрение на отношенията включително между Великобритания
и Русия. При Аустерлиц френският император нанася страховито поражение на противниците си (и
отнася короната на Свещената римска империя в Париж след престой във Виена). Победата му
само потвърждава волята на Европа да премахне корсиканския авантюрист. Нови облаци се
сбират над Европа.
Следващите няколко години са изпълнени с огромно напрежение на силите както за Наполеон,

така и за противниците му. В 1812 той прави грешката да нахлуе в Русия без да е дал независимост
на Полша и да си е осигурил полска помощ. В 1813 е разгромен при Лайпциг. Дните на империята
му са преброени.
През това време английските сили в Гърция се оказват недостатъчни за умиротворяването на

страната. Гръцките бунтовници стават все по-дръзки. В 1811 губернаторът на Митилини е убит. По-
късно същата година бунтовници и редовна войска успяват да превземат Солун. Новият
император в Константинопол се опитва да привлече насвоя страна и албанските планински
разбойници в замяна на дял от военната плячка. Британците се оказват неспособни да запазят
владенията си на балканския полуостров. До 1814 г. в техни ръце остават само малки и добре
защитени пристанища като Модон (Метони). Разбира се, същевременно те не губят нито един
остров.
След Стоте дни на Наполеон Гръцката държава е представена на Виенския конгрес. Тя не е Велика
сила, но е показала, че може да се защитава с оръжие; всъщност тя е създадена и калена в
пламъците на Наполеоновите войни. Няма флот и е бедна, но има относително сериозни сили на
сушата. По-голямата част от офицерите в армията са французи или са учили във Франция. Дори
неколцина от Наполеоновите генерали се настаняват в Константинопол след битката при Ватерло.
От Силите най-благоразположени към нея са Австрия и Прусия. Режимът й, дори след 1815, остава
типично бонапартистки. В някакъв смисъл съдбата на нова Гърция си прилича с тази на Жоашен
Мюра, но без неговия злочест край, разбира се.
(Мисълта за бонапартистка пост-Византия ме забавлява :) )
Никой в Гърция не съжалява за изчезването на империята на Романия и никой не смята новия

император за неподходящ. Той е показал качествата си в най-тежките години 1797-1801.
Законодателното събрание и правителството са поизгубили от авторитета си в сравнение с щаба
на армията. Най-голямата слабост на Гърция е липсата на флот. Архипелагът все още е в ръцете на
британците.
Поствизантийска Гърция в ХIX в.
В 1815-1848 Гърция, както и другите балкански страни - България и Сърбия - се отдава на

съзидателна дейност. Индустриализацията не е в особено големи мащаби, но все пак я има.
Малките залежи от метали са експлоатирани сериозно, както и горските масиви. Голяма част от
избягалите в Константинопол елини са оземлени с изоставените през войната парцели. От Прусия
и Франция държавата купува машини и оръжие. В Родосто е създадена първата голяма
корабостроителница с арсенал. Същевременно гръцката пропаганда се опитва да разпространява
панелински идеи в Пловдивско и Албания (но с много малък успех в Албания и с единствен ефект -
погроми над гръкоманите в Пловдив и Пазарджик от българската полиция).
В 1848 Пролетта на народите минава почти незабележимо във все още недостатъчно
индустриализираните балкански страни. Всъщност революционната вълна се чувства главно по
островите, най-вече в Крит и Лесбос, където населението е настроено изключително неприязнено
към английските колониални власти.
В 1867-1871 австро-пруската и пруско-френската война не предизвикват особено раздвижване у

гърците. За тях интерес представлява по-скоро борбата за обединение на Италия. В 1866-1871
нова серия националистически бунтове разтърсва Архипелага (не без гръцка подкрепа и не без
британски репресии, разбира се). По същото време сърбите подклаждат размирици в Македония
(срещу България) и Босна (срещу Австрия). Българите на свой ред използват всяка възможност за
незаконни акции в Добруджа (за сметка на молдовлашкото правителство). Гръцката, сръбската и
австрийската дейност се пресичат в Албания. Отношенията между балканските държави се обтягат
все повече. Най-безконфликтни са, разбира се, връзките между Молдовлахия и Гърция. Никой не
се интересува от Черна гора.
След 1871 се създават особено добри контакти между Гърция, германския Райх и италианското
кралство. Италия има претенции към Албания, на които Гърция не смята да се противопоставя,
към Йонийските острови (които са в английски ръце и Гърция би ги отписала, за да си намери
съюзник срещу Англия) и към Малта, Киренайка и Тунис (всичко това е в пределите на
Британската империя, следователно Италия и Англия не са в най-дружески отношения).
От европейските държави може би в най-незавидно положение е Австрия (вече Австро-Унгария,

разбира се, но без трансилванските земи), заобиколена предимно от враждебно настроени сили и
с единствен несигурен приятел в лицето на Бисмарк, който би продал Хабсбургите за една руска
усмивка.
Голямата слабост на алтернативния сценарий тук е пълният мир на Балканите през ХІХ в., но не
мога да измисля поводи за война в 1885 и 1912-13 :)
ХХ в., световните войни и окончателният край на гръцката монархия
Европейският мир все пак се запазва чак до 1914, когато в Сараево един много принципен сърбин
извършва акт, останал непоправим както в реалната история, така и в алтернативната. Да почваме
с къщичката от карти: Австрия напада Сърбия. Русия напада Австрия. Франция застава на руска
страна и Германия защитава австрийците. Великобритания тутакси застава твърдо зад Франция,
защото до смърт се бои от индустриалния възход на Германия. Италия преценява, че английският
флот е твърде костелив орех за нея и вместо Англия също напада Австрия. Така де - като не може
колонии в Африка, поне нека да са владения в Далмация! И Първата световна си тръгва, както я
знаем. Австрия и Германия обаче успяват да придумат Молдовлахия да застане на тяхна страна -
обещават й Бесарабия обратно, както и дял от Трансилвания (която за момента е руска). България
веднага напада Молдовлахия в гръб, за да си върне Добруджа. Така парадоксално в нашата
алтернативка Молдовлахия (иначе казано, Румъния) се оказва на страната на Централните сили, а
България - в Антантата. което е естествено - всеки застава на страната, от която разчита на най-
много изгоди. Гърция тутакси на свой ред напада България от юг, за да си върне Пловдив и да
разшири хинтерланда си около Солун (нали Македония беше останала за българите още от
Наполеоновите войни). Веселият идиотизъм на ситуацията е, че българите и сърбите тук по неволя
се оказват съюзници.
Разбира се, Гърция запазва неутралитет спрямо Италия, но напада (или се опитва да нападне)
британските владения в Архипелага. Тук можем да се разпрострем върху ролята на гръцко-
турската артилерия при опита за десант при Дарданелите (нещо като Турция все пак има, нали
има румски султанат в Кайсери) и гневните изблици на младия Чърчил срещу гърците :) .
Разбира се, Щатите се намесват през 1917, в Русия избухва революция, Австрия се разпада, а
Германия и съюзниците й капитулират едни след други. Подлите французи и британци изиграват
добрия чичко Уилсън и налагат такъв мир, който ще доведе до ново клане след двайсет години.
но всичко това вече го знаем. То не е алтернативно :)
В случая, понеже си говорим за по-дълготрайна Византия, пост-византийска Гърция и прочие

интересно е следното. Като съюзничка на Централните сили Гръцката държава е наказана от
победителите. Пелопонес е отстъпен на Великобритания. Солун пада (ура, ура!) в български ръце -
с все митницата. А Албания и централна Гърция тутакси са подарени на Италия. В Източна Тракия
(която е всичко, останало от Гърция) избухва гражданска война, продължила до 1925, да речем,
след която на власт идват гръцките социалдемократи. Те установяват либерална демокрация
(което все пак се харесва на победителите). Монархията и офицерството, довели страната до
катастрофа, са разгромени. Константинополските вестници яростно заклеймяват национализма и
германофилството като източник на всички бедствия за майчица Елада. Комунистите се опитват да
надигнат глас, но западните посолства предупреждават правителството за червената опасност и
полицията се разправя не съвсем либерално с кресльовците. Междувременно в Константинопол
започват да прииждат белоемигранти от Русия.
Разбира се, след Първата световна се създава и Кралството на сърби, хървати и словенци, но... без
Македония (ура, ура! Не е ли целта на всяка алтернативка да стигнем до Обединена България :) ).
Във Втората световна България и Югославия заедно застават срещу Третия Райх. Резултатът е, че
крайно вбесяват немците, които се отдават на зверства из Балканите. Разбира се, Тито храбро
воюва из Динарите, докато българите се покриват до идването на съветските войски, когато
отново надигат глава. Другият резултат е, че сърцатата съпротива на сърби и българи по Сава и
Дунав през 1941 забавя много кампанията на Вермахта в Русия. Така СССР успява да спечели
битката при Сталинград с далеч по-малко жертви и по-рано, та войната свършва още през 1944.
През годините на нацистката окупация на Балканите Солун и Пловдив са върнати временно на

гърците като немски съюзници. 11-а немска парашутна дивизия предава дори Крит на гръцките
власти. В 1943 г. американската авиация няколко пъти бомбардира Константинопол, но нарочно
щади „Света София“.
В 1944 британски части изпреварват съветските и окупират Солун и Константинопол (и още в 1943
си връщат Пелопонес, окупиран от италиански части две години по-рано). Островите на
Архипелага капитулират едва след последната заповед на Дьониц.
В резултат България губи излаза си на Егейско море (поне запазва Македония и Добруджа) и пак
се превръща в НРБ за половин век. В 1947 британците изтеглят окупационния си корпус от Гърция,
като й оставят Солун. В 1952, след началото на деколониализацията и освобождаването на Индия,
британците се отказват от Пелопонес и централна Гърция. В 1960-те с плебисцити повечето
острови в Егейския Архипелаг преминават към гръцката република. Планът Маршал я ползва, така
че икономиката на страната позакрепва.
В 1960 корпус йени-низами на кайсерийския султан се опитват да осуетят присъединяването на

Родос към Гърция, но британски и гръцки части ги възпират. За малко е избегната гръцко-турска
война, но конфликтът се разминава. Британците продължават мандата си в Кипър.
В 1961 правителството се мести в Солун, който географски се намира приблизително в центъра на

гръцките континентални територии, по-далеч е от турския бряг и е по-отворен към Средиземно
море. Константинопол остава официална столица и седалище на патриарха.
В 1962 Гърция се включва в НАТО (а не в 1952, когато в алтернативката все още няма предпоставки
това да стане). Кайсерийското султанство изобщо не влиза в НАТО.
В 1981 Гърция се включва в Европейската общност.
Нагоре
тагове: българия, революция, наполеон, византия, гърция, глишев, бонапартизъм,
Гласувай:3
Директорията (1794 - 1799г.)
© Идейна дискусия "Социализъм ХХI в...
Историята - такава, каквато е!
Барок до барок, ампир до ампир майньо ле...
Ей, хора, помните ли Валерий!
Под айгото или 4ertami i ryazamiОцеляването на Византия, втори вариант

Коментари
1. raders - Абе приятелю, не успях да захапя. ...
29.05.2017 17:19
Абе приятелю, не успях да захапя. Тази история твое съчинение ли е? Тоест - нещо, което би могло
да се случи при известни обстоятелства, ако и т.н. Наистина носталгично. Ето ти един
линк:https://otkrovenia/bg/stihove/krushenie
цитирай
2. raders - Крушение
29.05.2017 18:04
"Златоглавата мъртва Византия
в съня на моретата лежи"
Радко Радков
Погиналата царствена Византия
с тъгата на вселената линее.
Прощален зов отправят и пасатите
и псалмове сирените и пеят.
Със спомен от възходи и падения
направих път по Виа Долороса.
В последната си сага аз – последния –
велика майко, кръста ти ще нося.
Духът ти прошумява над руините,
по теб, където плаче всеки камък;

с угаснал фар в покоя на делфините
угаснали пристанища те чакат.
Но няма те, но няма те при себе си.
Не греят запустелите огнища.
И мъртви падат тъжните ти феникси
в премръзналото твое пепелище.
Събрах сълзи от хиляди разпятия.
И принцове, и плебеи погребах.
Царице бледа, клетнице Византия,
безмълвно спят моретата без тебе.
Самотен луд – през тропици и полюси
пребродих гробници и цитадели;
в самотна скръб самотните ти колоси
край друмите навред са занемели.
Сънувах те в легенди и фантазии.
С тъгата ти заспивах и се будех.
Видях, видях – галактиката празна е,
че пада мрак и всичко е безлюдно.
Преминала край рифове и замъци
пустинни брегове вълната плиска,

но корабът отплува вече, мамичко
с разплаканите твои одалиски.
И чувам те в гласа на албатросите,
в скръбта на обруганите светини,
но само сянката ти – златокосата –
ще ме докосне и ще си замине.
И всяка нощ смълчаните ти залези
в морето на забравата притихват;
мълчи светът – стихии и оазиси –
и тихо е, и тихо е, и тихо...
На 5 ти април 1453 г. бе нападната от варвари и впоследствие опустошена столицата на

християнския свят – великия град Константинопол. При отбраната загива последният император –
мъченик Константин ХI Палеолог. С това приключва една епоха от историята на човечеството.
Пътниче спри!..
цитирай
3. mglishev - Точно това е,
01.06.2017 13:01
упражнение по алтернативна история. Тоест "какво би станало, ако..."
Стихотворението е много хубаво :) Подсеща ме за "Отплаване към Византион" на Йейтс:

Не е за старци тук. В прегръдка слети
са младите. В горите птича гмеж
се ражда и умира с песни. Свети
в морето люспест, гъст водовъртеж.
Звяр, птица, риба — всички славят лете
живот и смърт, заченат плод и леш,
и твар до твар сред тоя транс се смее
на интелекта, който не старее.
Окаян дом е старческото тяло.
Палто на прът — освен ако душата
с ръце не плесне още отначало
и не възпее вехтата си вата.
А за певците важна е изцяло
на школите им старата позлата.
Затуй морята с кораб прекосих
и своя свят Византион открих.
О, мъдреци сред огъня на Бога,
стоящи върху златостенна жар,
в спирала строга извийте се в чертога
и си стъкмете с песни в мен олтар.
Сърцето ми стопете! В изнемога
и вързано за простосмъртна твар,

не се познава то! И нека в края
сред ръкотворна вечност засияя.
Напусна ли природата, в кожуха
на стара същност няма да се грея,
освен ако чрез гръцки майстор в куха
златокована форма оцелея —
на сънен император за разтуха.
Или от златна клонка ще възпея
за пред велможата, призван да съди,
каквото е било, е, и ще бъде.
(Прев. Владимир Трендафилов)
цитирай
4. fenor - Браво, личи си, че сте "ненадминат ерудит" ! Само дето "геният" би трябвало да има....
01.06.2017 17:08
...и отговорност към себеподобните! Нали си давате сметка, че ако напълним виртуалното
пространство с подобни фентъзи тюрлю гювечи, при тая бозаджийска форма на обучение чрез
интернет, особенно в България, това ще бъде краят на историята въобще. Хората винаги са били
склонни да подражават, а сега това е доведено до правило в туитър и фейсбук. Не дай си боже
след "Теорията на относителноста" с нейното негласно настанило се правило "Всичко е
относително", което съсипа последните задръжки на божествените принципи в човешките
взаимоотношения, сега да изпаднем в неудържимият "глишевизъм" - алтернативна история, с
основно правило: "Историята е мит - всеки може да я претвори както му приляга
, дерзайте". Толкин поне експериментираше с чиста митология, макар и събрана от цял свят и
сведена под шапката на натуралистичните келтски полубожества. :)
цитирай
5. mglishev - @4. fenor:
04.06.2017 00:32
Не за първи път ми стават смешни тревогите на тези, дето казват по някоя глупост, защото нямат
какво да кажат. "Ама понеже даскалите са лоши, не бива да се пише алтернативна история...".
Нелепо е. Тия боязливи съображения ги адресирайте към Шарл Рьонувие, Робърт Харис, Робърт
Силвърбърг, Хари Търтълдав, Пол Адерсън, Бари Хюгарт и Филип Дик. Не се налага да обяснявам
кои са - има си Гугъл за това. Историята не е пострадала от техните занимания - не повече,
отколкото географията е пострадала заради Томас Мор. Бедният Айнщайн с неговата физика също
няма общо с този релативизъм, от който се боите. Но вече не се учудвам на такива приказки,
изкочили отникъде. И се пише "особено".
цитирай
6. fenor - За съжаление отговорът на коментара ми....
05.06.2017 17:18
...не показа характер на ерудиран човек. Всъщност някой не е разбрал същността на това което
споделям и е побързал да настръхне. Значи съм бил прав, за което съжалявам. Ще отговя
подобаващо, и в тон: Разделът "Алтернативна история" е бил и ще си остане винаги абсолютно
празно занимание на самовлюбени "декаденти"/значението в Google/. Имената които цитираш не
могат да променят същността на нещата. Бележката за дребната правописна грешка пък съвсем
увисна в безвъздушното пространство зад амбициозната картина на корицата. :)
цитирай
7. mglishev - Така, така.
07.06.2017 07:22
Филип Дик нищо не може да промени и е празен, самовлюбен декадент :)
Моля, спестете ми тия подплисъченца на учителка по ръченица от народно читалище "Пробуда",

Светоплъженско.
цитирай
8. fenor - Не бе, хисто-литерални напъни на един "нифилим", единственният оцелял след потопа,
родом от село Виза, Инатлийско. Със здраве ! :)
08.06.2017 12:32
.....
цитирай
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
14.05.2017 14:09 - За Екзархията
Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
На 10 май беше годишнината от възстановяването на българската патриаршия през 1953, а днес,

14 май, е годишнина от смъртта на последния ни екзарх, владиката Стефан. И то кръгла
годишнина, защото той е починал през 1957. Вечна му памет.
По тези поводи се позамислям и ми идват на ум някои малки исторически идеи. Смятам

възстановяването на патриаршията за сталинистки пропаганден ход и не виждам в него нищо
религиозно, нищо верско и автентично. Така нареченото сваляне на схизмата е една формалност.
Дори то май се е състояло по-рано, още в 1945 г. Сталинисткият режим е възстановил и
патриаршията в Русия малко по-рано, без да проявява каквато и да е търпимост към самите
прояви на вярата във всекидневието извън нуждите на военната пропаганда. Целта на властите е
да поставят на владишките катедри уплашени хора, които да не смеят да кажат нищо против
рушенето на храмове, убийствата на свещеници и репресиите рещу вярващи. Интересна, но
самостоятелна тема е заиграването на сталинизма с остатъчния реквизит на старите
монархически, религиозни и национални идеи. Бавно, но сигурно комунистическите правителства
превземат Църквата.
Но да си дойда на думата. Всъщност днес мисля за Екзархията ни. Докато авторитаристите и

соцносталгиците в България се пребоядисват като "православни" (с което създават лошо име на
вероизповеданието), повечето свободомислещи българи започват упорито да свързват самото
източно християнство с изостаналост, жестокост и мракобесие. Разбира се, че това е грешка.
Християнството на големите източни светци и писатели не бива да се асоциира със сталинизма.
По-просто казано - не върви заради наш Илия да намразваме и свети Илия.
Редовна забележка е, че източноправославното изповедание било предмодерно, старовремско,

нереформирано, изостанало. Не мисля, че това е непременно така. Тъкмо българската Екзархия от
1870 до 1953 г. е пример за едно модерно и хуманно православие. Това е фактическата
патриаршия на една съвременна нация. Екзархията на Антим, Йосиф и Стефан се ориентира към
образованието, а не към догмите - без да губи действително православния си характер, защото
същевременно не отхвърля самите догми. Просто не товари населението с тях, а ги оставя на
монасите, Владиците често са впечатляващи личности - не само екзарсите, а и митрополити като
Григорий Доростолски и мъченика Борис Неврокопски. Спасяването на българските евреи
донякъде се дължи и на намесата на екзархийските владици, включително на бъдещия патриарх
Кирил, който по време на войната е митрополит на Пловдив.
Българската православна Екзархия никога не говори за империя, докато днес можем да чуем от
какви ли не пропагандни източници, че "православието" било учението за създаване точно на
империя (а не например за Възкресението на Христа и спасяването на душите). Странно, защото в
Новия завет ще намерим, че Христовото царство не е от този свят. "Хилядолетният Райх" и
разбирането, че Божият град не е Рим (бил той първи, втори или трети), си противоречат и в това
противоречие Екзархията е достатъчно християнска, за да не проповядва някаква политическа
бомбастика.
Всъщност българската Екзархия е пример за естествено, но силно осъвременено преживяване на

вярата. Старите семейства, колкото са оцелели, имат един вътрешен усет за хуманно и
ненатрапчиво християнство, възпитан тъкмо през последните десетилетия на тази институция. В
някакъв смисъл Екзархията напомня Англиканската Църква: "едновременно реформирана и
католическа". Идеалът на англиканизма, гласи шегата на Андре Мороа, е бил да възпита поне по
един джентълмен във всяка енория... вероятно има и по-лоши идеали на този свят. Нещо подобно
може да се мисли и за Екзархията. Припомнете си какъв симпатичен образ имаше православното
изповедание у нас преди новата руска пропаганда да се надигне преди няколко години. Дори
невярващите в България свързваха религията най-вече с книги, образование и с позитивни
исторически персонажи от Кирил и Методий до Иларион Макариополски. Обикновеният поп даже
в най-лошия случай беше просто безвреден пияница, а не някакъв тоталитарен мракобес. И
вероятно не е случайно, че тъкмо най-разпалените славянофили днес хулят Екзархията като
"схизматична" и "еретична", каквато тя не е била. За съжаление, по това се подвеждат и хора с
иначе съвсем нормални разбирания.
Постепенно това се промени. Православието спря да да бъде просто източната форма на

Христовото учение, загуби спокойния си образ и придоби лицето на някакъв мрачен, жесток идол.
Но истинската му физиономия, скрита или увредена от сегашните страсти, остава тази на
византийските светци, на Комниновите стенописи и на нашата съвсем нормална, съвсем по
човешки изградена Екзархия.
Нагоре
тагове: максим, екзарх, неофит, владика, йосиф, православие, кирил, стефан, глишев, антим,
екзархия,
Гласувай:4
Погребаха убитото от Максим Момче
Свалят реклами с Максим и Албена
МАКСИМ СТАВИСКИ 09/08/07
Непознат грош на цар Iw Александър е нов...

Нубийската писменост/не коптската/-кой я...
След постепенния залез на Америка ще пос...
Оцеляването на Византия, първи вариантБългарската патриаршия ли? Non, merci
Коментари
1. ganini - Накъде се отива или къде ни бутат?
14.05.2017 14:44
27 години не възстановиха нашите комунисти вероучението и Закон Божи да се учи в училище, че

да се замисли този народ и спре повсеместната агресия!
Сега им текнало на ДС агентите да учат децата на Закон да трепеш, да въвеждат казармата. Това е
последствие от идиотията на всички тук.
цитирай
2. mglishev - Точно така,
14.05.2017 14:57
ganini написа:
Накъде се отива или къде ни бутат?
27 години не възстановиха нашите комунисти вероучението и Закон Божи да се учи в училище, че

да се замисли този народ и спре повсеместната агресия!
Сега им текнало на ДС агентите да учат децата на Закон да трепеш, да въвеждат казармата. Това е
последствие от идиотията на всички тук.
Явно това е "православието" на ченгетата.
цитирай
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
10.05.2017 15:41 - Българската патриаршия ли? Non, merci

Blog.bg
Днес била датата на възстановяване на българската патриаршия. По този повод ще си позволя

няколко прости мисли като един бивш източноправославен. В България християнството не е от
вчера. По земите, които са щели да станат български по-късно, е имало християни още от
апостолски времена. Траките, римляните, гърците и разнообразните варвари, залели Балканите,
са ставали все по-масово християни поне до шести век, когато поредната, славянско-аварска
нашественическа вълна срива градовете и прогонва епископите от катедрите им. Следващата
вълна, българската, има двойно отношение към византийския Бог: някои българи може би вече са
християни, други са агресивно настроени към църквите. В седми и осми век Балканите вече имат
богата християнска история, пълна със събори, книги, двупосочни гонения, светци и ереси.
Християнството е не само вяра, не само начин на мислене и на живот, но и история на
цивилизацията. Тоест Омуртаг се вписва сред императорите-езичници, преследвали
християнските си поданици, а Борис-Михаил е още един последовател на Константин Велики.
Това е стара земя със стара Църква и дълги традиции. Нищо чудно няма в това, че последното,
окончателно покръстване тук е довело до създаването на нов литургичен език и на нова,
самостоятелна йерархия. И не е вярно, че сме по-добри или по-лоши християни от другите народи
на Европа: същите като тях сме. Хората масово са недогматични същества, но пък обичат да се
кичат с маркерите на лесна за разпознаване идентичност. Иначе християнството се разпознава
най-вече в постъпките. Това май го пишеше някъде, макар и с по-хубави думи.
В този смисъл е напълно естествено, че модерната българска нация бива разпозната от

османските власти чрез местната църковна йерархия. Литургия и проповед на български език;
собствени епископи; собствен шеф на местните владици, който да контактува със султана - това не
е ерес, не е "етнофилетизъм", не е зло и не е против Бога. Екзархията ни е била точно това -
патриаршията на един съществуващ народ. Повечето нейни служители са били почтени,
образовани, смирени мъже с голям опит. Едновременно Божи служители и водачи на своето
племе. Какво лошо може да има в това? Схизма? О, моля, така наречената "схизма" тогава е била
просто проява на конюнктурен гняв у затъналата в симония, сиреч в корупция Константинополска
патриаршия.
Но времената са се променили. Константинополските патриарси са излезли от османската си

летаргия и днес институцията им е не просто спомен за византийското минало, а повод за
истинско вдъхновение. Докато у нас, за жалост, Екзархията е заменена с една добре звучаща, но
куха "патриаршия", която уж вече не е "схизматична", уж е по-"легитимна", уж в този смисъл е
повече "православна", но всъщност служи само на интересите на новата, атеистична и безчовечна
власт. Възстановяването на българската патриаршия от 1953 г. е една от големите подмени в
националната ни история. И всъщност е удар срещу християнската вяра в България. Сталин си пада
по възстановяването на патриаршии, по титлите и одеждите, нали е половин семинарист. Същото
е направил и в Русия. Така че, както казват по-простите феминистки по друг повод: down with the
Patriarchy ;)
Комунистите избиват по-изпъкващите свещеници и монаси. Смазват свободата на

вероизповеданията. Оставят начело на епархиите у нас послушни, безволеви глупаци, които са
толкова епископи, колкото кучето ми е халиф. И тази несвобода, това дълбоко лицемерие, тази
послушна казионщина продължава и досега. Жалко за вярващите и техните свещеници.
За щастие, има и други начини човек да си остане ортодоксален, право_славещ християнин.

Божият град не е земен, така че и софийската синодална палата на ченгетата не изчерпва
възможностите за допир със светите тайнства на нашата религия. Да не забравяме, че по времето
на добрия цар Калоян метростанция "Европейски съюз" се е наричала "Инокентий III". Не е
задължително да се слуша литургията, осакатена от лъжливата ектения, споменаваща
лъжеепископите и лъжепатриарха. И Константинопол, и Рим са достъпни за всеки човек, който
иска да се причестява и вярва, че съществува Христова Църква - света, вселенска, съборна и
апостолска, построена около Камъка, станал глава на ъгъла. И портите Адови няма да й надделеят.
Мир, любов, бой по ченгетата, повече свобода във вярата и Господ да ни пази.
Нагоре
тагове: българия, софия, християнство, българска, рим, православие, глишев, константинопол,

патриаршия, синод, екзархия, 1953, схизма, 10 май,
Гласувай:5
Стойчо Кацаров би отменил всички мерки с...
© Какво публикува FT във вторник
© "Свободата, брат, е нещо изключит...
Тараклийският държавен български универс...
За ЕкзархиятаЧестит Ден на Европа! Шест бележки за Девети май
Коментари
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
16.10.2016 04:44 - Хейстингс
Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Деветстотин и петдесетата годишнина от битката при Хейстингс дойде и отмина на 14 октомври.

Не можах да бъда там, а щеше да ми достави удоволствие. Но за хилядния път в "66-та ще съм
само на осемдесет и три и при малко късмет може да слушам някоя от речите на Уилям Пети на
място. Би ми харесало, а и човек трябва да си прави плановете отдалеч.
Като студент жалех за саксонската загуба. Разбира се, че Толкин и Уолтър Скот са виновни, тяхното
влияние ми е напълнило главата с представите за свободите, благородните нрави и културата на
англосаксите. Да не забравя и Жан Ануи - "Бекет или Божията чест" още ми е любимата пиеса и
това негово "сладък е хейстингският лук" ми звучи наистина трогателно. Странно, като по-малък
не можех да съчувствам на саксите, защото Роджър Ланслин Грийн ми ги беше показал като
предатели, безбожници и убийци в малката бяла книжка за добрия крал Артур. Артур наказваше
саксите и това беше хубаво. После нещата се промениха, защото "Беоулф" се оказа достатъчно
интересен, че да ме накара да се захласна в работите на Хептархията.
Днес може би вече не жаля чак толкова за Харолд и свитата му. Разбира се, историята си остава
вълнуваща, а и българите има защо да харесваме човека, дал земя колкото за един гроб на
Опожарителя на страната ни. Но като оставим това - изходът от битката при Хейстингс всъщност не
е чак толкова голяма причина за скръб.
Харолд Годуинсън може и да е последният англосаксонски крал, но няма никакви права над
трона. Той не е от уесекската династия, докато неговият враг, Завоевателят, всъщност е племенник
на Едуард Изповедник. Всъщност Харолд има поне частичен датски произход и това го доближава
повече до нормандците, отколкото до англосаксите. Да добавим и престъпената клетва, както и
избиването на нормандските благородници, на които Едуард е дължал престола... Гийом (или
Уилям) е имал сериозни основания да нападне Англия.
Разбира се, с битката при Хейстингс си отива една голяма култура. Новите монаси започват да
режат сладкия хейстингски лук върху подвързиите на старите саксонски книги. Поетичният език на
Кадмон, на "Скиталеца" и "Мореплавателя" е забравен бързо. Цялата традиция, създадена от
Алфред Велики, потъва в забрава. По-малко от сто години след сражението прекъсват записите в
голямата, стара Англосаксонска хроника. Кой знае колко много текстове са унищожени. Всичко
това е печално.
Но нормандците не са някакви диваци. Те донасят френския със себе си. Знаят да управляват и
знаят да строят. Напълват Острова със замъци. Свързват отново Бретан с Уелс и през техния
пътуващ двор легендите за крал Артур напускат тесните анклави на келтските езици, за да
зазвучат из цяла Европа. Вярно е, отначало пишат само на френски и латински, но пък книгите им с
нищо не отстъпват на англосаксонските, а вече не са четени само в Англия. Романите на Робер Вас,
на Тома и Берул, и смелите измислици на Галфрид Монмътски пряко водят до съчиненията на
Кретиен дьо Троа, а те вдъхновяват и Франция, и Германия, та даже и Норвегия. Задно с Галфрид,
Уилям от Малмсбъри се вдъхновява от Вергилий, докато Ордерик Виталис записва чудесни
етнографски дреболии. Някои хора се сещат да съставят самата Велика харта, а това нямаше да е
възможно без нормандски (или анжуйски, или просто френски) крал на трона.
Новият английски език, създаден бавно от англо-нормандците, езикът с многото френски думи в
него, който можем да разбираме без нужда от специален речник, също се превръща в език за
литература. "Сър Гауейн и Зеленият рицар" и поемите на Джон Гауър и Джефри Чосър са
написани на езика, възникнал след Хейстингс. А Чосър вече води направо към Шекспир и Милтън,
като по пътя се отбива през Томас Малори.
Минали са деветстотин и петдесет години. Щом "Беоулф" въпреки всичко щастливо е оцелял, а
резултатът от сражението е довел до написването на "Изгубеният Рай", значи все е произлязло и
нещо добро от нормандската победа.
Нагоре
тагове: българия, англия, норвегия, лондон, британия, стамфорд бридж, нормандия, харолд,
артур, викинги, англи, сакси, келти, глишев, 2016, галфрид, малмсбъри, англосакси, 950, вергилий,
нормандци, хейстингс, 1066, 2066, уилям завоевателя, харалд хардрада, нормано-френски, англо-
нормандци,
Гласувай:1
За Западният Свят
Иван Станчов и род
© Дисидентът
Толкова много безсмислена злоба
Пътят към зелената икономика да не завър...
Опис-съдържание блог добронамерен
Разхвърляни политически бележчициВърнете Член Първи!

Коментари
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
02.05.2017 17:00 - Две бележки за св. княз Борис

Blog.bg
1. Есеистична бележка
Старият Борис-Михаил в манастира... представям си го като възрастен даймьо, практичен и иначе

жесток човек, отдал се временно на строга духовна дисциплина в планината, за да проясни
създанието си и да се върне с по-добре наточен меч на бойното поле. Мисля по-скоро за Сайто
Досан, феодала-монах, а не за големите светци на нашия християнски свят. Представете си мъжа,
качил се на трона като поклонник и служител на дивите отечески богове, приучен едва на зряла
възраст да се кланя пред Христа. Човека, ослепил единия си син едва ли не по семейна традиция и
заплашил другия със същото. Човекът, който може и да се моли, и да излезе престарял от
уединението си, за да свали обсадата на Дръстър. Княз Борис е необикновена фигура с много
лица.
image
2. Историческа бележка
Царуването на Борис-Михаил (852-889, прекъсвал оттеглянето си в 893 и 896, починал в 907 г.,
повече за него - тук) може да се раздели на шест отчетливи периода:
- 1. 852-864/866 г. - от възцаряването на Борис до Покръстването. Между дванайсет и

четиринайсет години езически период, един вид продължение на старата езическа империя от
предишните управления. Този период завършва с неуспешна война с Византия, бързо примирие,
покръстване на владетеля, бунт на боилите-езичници и избиването на петдесет и двамата му по-
изтъкнати водачи (но в никакъв случай на цялата българска аристокрация, която видимо
продължава да функционира и по-късно, ако помислим за ичиргу-боила Мостич и кавханите на
Самуил);
- 2. 864/866-870 г. - от Покръстването до Константинополския събор. Между четири и шест години.

Период на ранното християнство, без установена Църква, йерархия, литургия и официален език
(макар че гръцкият продължава да се ползва по традиция от владетелската канцелария), както и
на контактите с Рим. От този момент са писмата на папа Николай и патриарх Фотий до княз Борис,
и пак тогава България е посетена от латинските легати Формоза и Павел;
- 3. 870-886 г. - от Константинополския събор до пристигането на Климент, Наум (и Ангеларий) в

България след краха на Кирило-Методиевата моравска мисия. Шестнайсет години. Период на
гръцката литургия в покръстените български земи;
- 4. 886-889 г. - от пристигането на Климент, Наум (и Ангеларий) до първата абдикация на Борис-
Михаил. Три години. Това е началото на "старобългарския", тоест старославянския литургичен
език в България и на употребата на Кирило-Методиевата глаголица у нас. От началото на този
период до 927 г., когато умира Симеон, в България постепенно обаче се налага кирилицата, тоест
българската версия на гръцкия унциал, която измества истинската Кирилова глаголица. В края на
този период Борис издига на власт Владимир-Расате и се оттегля в манастир;
- 5. 889-893/894 г. - царуването на Владимир-Расате, който очевидно не забранява християнството

(защото в противен случай баща му нямаше да разполага с манастир, в който да се оттегли
временно), но сам не го следва. Три или четири години. В края на този период Борис-Михаил
излиза от манастира, в който се е оттеглил, ослепява Владимир и издига на власт другия си син
Симеон. Провежда предполагаемия Преславски събор (ако вярваме на Регинон) и заклева Симеон
да не изоставя новата религия под страх от сваляне и ослепяване. Това говори доста за авторитета
и реалната власт на стария монарх, който може би просто подготвя синовете си за управлението,
без напълно да им го е преотстъпил. Дали не можем да говорим за двуцарствие на Борис и
последователно издиганите му от самия него синове по византийски образец?
- 6. 893-907 г. - от възцаряването на Симеон до смъртта на Борис-Михаил. Четиринадесет години.

Поне в началото на този период Борис продължава да има роля в ефективното управление,
защото три години след започването му, в 896 г., той отново излиза от манастира си и ръководи
свалянето на маджарската обсада на Дръстър, с което спасява Симеон.
Двете други значими фигури от царуването на Борис умират след него: Наум Преславски в 910 г., а
Климент Охридски - в 916. Ангеларий е починал много скоро след идването си в България.
Всъщност може би управлението на Борис-Михаил е най-дългото царуване в българската история.
Със сигурност е най-революционното :)
NB! Интересно е, че българската историография погрешно говори за смяна на владетелската титла

на Борис, когато такъв факт изобщо не е засвидетелстван в средновековните източници (сменен е
на практика официалният език на владетелската канцелария). Но традицията от Второто българско
царство и Възраждането забравя, че всъщност владетелската титла е сменена едва от Симеон и
превръща тъкмо Борис в първия български цар, вероятно защото той е първият християнски
монарх.
image
Нагоре
тагове: българия, цар, княз, владетел, монах, свети, християнство, български, борис, глишев,
покръстване, 2 май, борис-михаил, даймьо, втори май,
Гласувай:1
Връзка между шумери и българи. Дунавска ...
Монархични тутули от Близкия изток част ...
Обявяване на независимостта на България
ВАЛИДЕ СУЛТАН НАЗИРЕВА МАСХАТХАНДЖЕ
Бивш US министър: Идиотският Запад не пр...
Путин или Ротшилд: Кой е акционер в &quo...
Три бележки пред ГергьовденРелигиозен синкретизъм у Толкин: проблемът за смъртта
Коментари
1. syrmaepon - "ръководи свалянето на маджарската обсада на Дръстър,"
03.05.2017 11:13
По моите представи Борис вече трябва да е на 70 години, или повече. Може би е помогнал повече
с присъствие, опит и съвети.
"Период на ранното християнство, без установена Църква, йерархия, литургия и официален език "
- предполагам също в България да се оформят поне три, а може и повече обществени нагласи
около царския двор - чисти езичници, привърженици на някакви вече обявени ереси / каквито не
се съмнявам е имало и чиято идея би могла да бъде напълно отделна църква/, християни
"През 872 г. Петър Сицилийски написва едно съчинение, което разобличава, оспорва и отхвърля
манихейската ерес. Той го изпраща като дар на българския архиепископ. Причината за
изготвянето на творбата е, както сам авторът съобщава, че манихеите от Тефрика „... щели да
изпратят някои от тях в земите на България, за да откъснат някои люде от православната вяра и да
ги привлекат към своята нечестива ерес...“. Пълното наименование на произведението е „Полезна
история и опровержение на ереста на манихеите, които се наричат и павликяни, посветена на
архиепископа на България“. Логично е да се допусне, че адресат на това послание от Петър
Сицилийски е архиепископ Йосиф."
цитирай
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg
Постинг
25.02.2017 18:45 - Класическата римска литература и англо-нормандските историци от XII в.


Blog.bg
(Вергилий и Светоний в служба на нормандските завоеватели)
През 30-те години на XII столетие монасите Галфрид от Монмът, Хенри от Хънтингдън и Уилям от
Малмсбъри се наемат със събирането на историята на бритите, англосаксите и нормандците,
посвещавайки усилията си на глостърския граф Робърт, син на крал Хенри I. И тримата учени мъже
пишат на латински и демонстрират сериозни литературни познания, позовавайки се на обширно
наследство – от Светото писание до трудовете на старите уелски и саксонски историци Гилдас,
Нений и Беда Преподобни. В това есе ще стане дума за още един източник на вдъхновение за
Галфрид и Уилям, при това източник, който двамата не цитират открито, а го ползват едва ли не
тайно. Става дума за римската класическа литература от I-II в.
В „История на британските крале“ Галфрид никъде не се позовава на Вергилий, но започва книгата

си от края на Троянската война. Неговите брити са потомци на Брут, троянски предводител, бягащ
от игото на гръцките победители. Заемките от „Енеида“ се задълбочават с вмъкването на
стихотворно пророчество в елегически двустишия от оракул на богинята Диана, открит на
изоставен остров. Също като Вергилиевите герои, троянците на Галфрид плават от пристанище на
пристанище, срещайки по пътя приятели и врагове, докато стигат огромния, все още безименен
остров, обитаван само от великани (подобна легенда става част и от героичната квазиистория на
скотите). Брут дава името си на тази земя, която се превръща в Британия и оттам Галфрид
разгръща дългата фантастична история на кралете на бритите. Неговата хронология съгласува
легендарни (или измислени) владетели с юдейските царе и пророци от Стария завет, както и с
царете на Алба Лонга и Рим, изброени у Тит Ливий и споменати накратко в пророчествата на
Анхиз в „Енеида“. Боговете и храмовете на бритите по архаизираща традиция са еднакви с
римските и средновековният историк не пропуска случай да изтъкне родството между римляните
и наследниците на Брут. Войските, срещащи се по страниците на Галфридовата фантастична
„История“, често са наричани „легиони“. Вероятно от Ливий авторът заема и темата за келтското
нахлуване в Италия. Разбира се, Белг и Брен се оказват британски крале и е любопитно дали
разказът за войната на Артур срещу Рим не е още една обработка на историята на келтския поход
от 279 г. пр. Хр.
Извън това, Галфрид е един от основните ни източници на разкази за легендарните владетели Лир
и Артур, вероятно произлизащи от предхристиянски богове на прадедите на уелсците. Той
премълчава римските си източници, но често се позовава на недостигнала до нас „британска
книга“ без упоменат автор, от която твърди, че превежда. Не знаем дали такъв извор
действително е съществувал и е възможно монахът да си го е измислил, но неговият Лир носи
достатъчно от следите на старо божество и е познат по уелски източници, така че за „История на
британските крале“ все пак са ползвани уелски текстове. Самият Галфрид е поне наполовина
уелсец и поименно споменава Гилдас и Нений, както вече беше посочено. Освен Вергилий и
Ливий, Галфрид явно познава и съчиненията на Цезар и Светоний, защото разказите му за двете
римски нашествия в Британия следват изложенията на тези антични автори. Последователността
на римските императори му е добре известна. В главите си за появяването на християнството в
Британия нашият монах следва Беда Преподобни, саксонския църковен историк от VIII в., от
когото повтаря не само първоначалното описание на острова, но и агиографската легенда за
пратеничеството на папа Елевтерий и мъченичеството на свети Албан в ръцете на езичниците.
Галфрид прави и един знаменателен пропуск: той не ползва римския историк Тацит. Тацит дава
реалистична представа за римска Британия в спомените си за своя тъст Агрикола, служил на
острова като римски военачалник в I в. сл. Хр. В „Историята“ на уелския монах обаче липсва
каквото и да е влияние от този трезв римски автор и типичния му стил. Изпълнена с възвишени
речи, с повтарящи се сблъсъци между несметни пълчища и с трагични или величествени
авантюри, книгата на Галфрид е написана във видимо подражание на стила на Тит Ливий. Не е
ясно дали средновековният автор е отхвърлил Тацит като скучен източник или просто не го е
познавал.
В своите „Деяния на английските крале“ Уилям от Малмсбъри също разчита на „Църковната

история на английския народ“ от Беда Преподобни, но поне на едно място демонстрира и пълна
зависимост от класическата антична литература. През XVI в. един от бащите на модерната
английска историография, Полидор Вергилий от Урбино, припомня анекдота, разказван от
малмсбърийския монах за прочутия му съименник Уилям Завоевателя. На слизане при Хейстингс
през знаменателната есен на 1066 г., нормандският херцог се препъва и пада на земята,
подпирайки се на длани. Стоящ до него воин превръща лошата поличба в добра със своя вик:
„Държиш с ръце Англия, господарю, като неин бъдещ крал“. Тази историйка почти дословно
повтаря разказа на Светоний за Цезар от „Дванадесетте цезари“. Преследвайки противниците си,
диктаторът слиза на африканския бряг, препъва се и пада на брега. И по същия начин заявява,
стискайки пясъка в шепите си: „Държа те, Африка“.
Най-сетне, една чисто хералдическа прилика може да бъде отбелязана между Вергилиевия
троянец Еней и наследниците на Уилям Завоевателя. В книга десета, стих 162 от „Енеида“ корабът
на предводителя „първи се носи с два лъва фригийски под клюна“ (прев. Георги Батаклиев).
Гербът на нормандските херцози и англо-нормандските крале поне от средата на XII в. е именно
два лъва. Зората на хералдическите традиции в Западна Европа съвпада с царуванията на Хенри II
и синовете му Ричард Лъвското сърце и Джон Безземни. Третият лъв на традиционния английски
герб е прибавен може би от Хенри II или от Ричард. Можем да допуснем, че двата нормандски
лъва, използвани и до днес във френска Нормандия, са били вече познати ако не по времето на
самия Завоевател, то поне седемдесет години след неговата победа, в епохата на Хенри I и
историци като Уилям от Малмсбъри и Галфрид от Монмът. В съвременната историография е
наложено схващането, че Уилям Завоевателя съзнателно се стреми да обясни претенциите си към
английския престол и като законен наследник, и като един вид приемник на властта от древните
брити, включително от легендарния Артур. А бритите у Галфрид се оказват троянци, почти
римляни. Нормандците пък идват не толкова като завоеватели, колкото като наследници,
връщащи си изгубената родина и между техния предводител и античния Еней я има включително
приликата, че идват през морето. Итересно е дали в този смисъл и нормандското завоевание на
Южна Италия, описано у Хенри от Хънтингдън, не може да се възприеме за един вид завръщане
на изгнаниците? Литературната стратегия на Средновековието познава такива многозначителни
употреби на старинни текстове.
Нагоре
тагове: англия, крал, уилям, хенри, глишев, галфрид, монмът, малмсбъри, хънтигдън, завоевателя,
Гласувай:2
Лейди Ди - послание от сърцето
Eйлмер от Малмсбъри: средновековният ави...
Domesday Book, Книга на Страшния съд (в ...
Галиция
Датският данък (Ръдиард Киплинг)
Влиянието на „Енеида“ върху „Беоулф“ и въпросът за датирането на староанглийската епическа

поемаПериферията срещу Центъра в европейските геополитически конфликти
Коментари
1. syrmaepon - Много е възможно )
26.02.2017 10:18
Много е възможно )
цитирай
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


парола:
Влез
начало
акаунт
помощ (f.a.q.)
класации
категории
Новини
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Политика
Тя и той
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти
blog.bg

Постинг
24.02.2017 12:27 - Периферията срещу Центъра в европейските геополитически конфликти

Blog.bg
Опит за исторически поглед
2017
Свидетели сме едновременно на антиевропейската политика на Русия, на завръщането на

американския изолационизъм и на поредния рецидив на недоверие към континента във
Великобритания. Тук няма нищо ново. Русия под всяка власт се самоопределя чрез опозиция
спрямо „Запада“, който обикновено се оказва представляван от най-мощната континентална
държава или коалиция от държави. Съединените щати също се усещат като свръхсила и
възприемат всяка чисто европейска система като ретроградна и безобидна, когато е слаба – и като
заплаха за Америка, когато на Стария континент се очертае временна хегемония или единство (1.).
Много старо правило на британската външна политика е да не допуска появата на европейска
консолидация и да се бори срещу всяка вече възникнала тенденция към ред, задаван от материка.
Спрямо Западна и Централна Европа тримата извънконтинентални опоненти формират трайна и
най-често недоверчива Периферия. Тук ще я изписваме с главна буква. Тя става открито
враждебна и се превръща в блок, когато разпознае надигащото се европейско лидерство – такава
линия на мисълта не е чужда на Москва. Без значение е какви форми ще приемат идеите за
единство и противопоставяне. Конфликтът е по същество един и същ от (много) над двеста години
и се основава не на идеология, религия или дори икономика, а на чисто геополитически страхове
и надежди. Европа или Центърът изглежда плашещо за периферните играчи, когато е могъщ и
целенасочен. Само разединен или отслабен, континентът може да бъде толериран от силите на
Периферията. Тук понятията „Център“ и „Периферия“ ще бъдат последователно използвани, за да
обозначат страните в серия исторически противопоставяния поне от началото на XIX в. до днес.
Идеята за тези названия идва от историографския термин „Централни сили“, използван за
Германия и Австро-Унгария в Първата световна война.
История. Формирането на модела
image
(Европа ок. 1550-1700 г. Центърът и Периферията едва започват да се оформят.)
ХV-XVI столетие е периодът, в който се издигат първите сили, разпознаваеми и сега. Англия и
Франция излизат от Стогодишната война като регионални водачи със свои интереси, спорове и
сфери на влияние. По силата на географското си положение Франция постепенно се превръща в
основен континентален играч, а Англия поема ролята на класически периферен фактор.
Хабсбургите оформят първия голям съюз, устремил се към водачество над целия континент чрез
здравата династична връзка между тъкмо обединяваща се Испания и австрийските владения (2.).
С времето голямата имперска фамилия на Германия и/или Австрия ще наложи авторитета си над
Италия и Ниските земи, но хегемонията й няма да трае дълго (3.). Протестантската Реформация,
започнала като движение за завръщане към едно по-чисто християнство, се превръща в първия
израз на стремежа за сломяване на хабсбургското върховенство. Католическата
Контрареформация, естествено, също има подобни политически измерения. Слаби, периферни
или второстепенни играчи като принцовете в Северна Германия, скандинавските страни, Англия,
хугенотската фракция във Франция (която преминава към един национално модифициран
католицизъм чрез Анри IV и Луи XIV) и Холандската република дават начало на модела на сблъсък
между Центъра и Периферията. В XVII-XVIII в. оспорваната роля на централна свръхсила ще
премине от Хабсбургите към бурбонска, а по-късно революционна и Наполеонова Франция.
Французите дори ще наложат династична промяна в Испания и Неапол (4.). Това „преминаване на
световната монархия от гърците през турците към Испания и Франция“, за което с религиозни
термини говори тогавашната примитивна политическа теория (цитирана и на неочаквани места
като „Гаргантюа и Пантагрюел“), сочи и една особеност при появата на всяка централна сила: тя
неизменно има конкуренция в лицето на друг регионален фактор, който търси същата роля за
себе си, докато периферните държави често се ориентират към асиметрични съюзи с по-малки
континентални режими (5.). Най-траен периферен играч ще остане Англия, създаваща собствена
регионална хегемония на Британските острови. Част от тези факти са по-подробно разгледани във
„Възход и падение на Великите сили“ от Пол Джонсън.
Екскурс. Малки центрове и малки периферии

Тази част може да бъде пропусната от исторически неизкусения читател. Встрани от основния
конфликт за власт над Европа остават значими държави като Полско-литовската Жечпосполита,
Венеция и Османската империя. Тази изолираност от центъра на събитията подпечатва съдбата
им. Полша е експанзивна, но е насочила усилията си към извъневропейските, периферни
пространства в Украйна и Русия. Исторически погледнато, нарастването на значението на Русия за
Европа може би започва тъкмо заради опитите на московските царе да спрат полското
настъпление на изток. Изолирана от море, Московска Рус още не изглежда като основна
периферна сила по време на първите си сблъсъци с Тевтонския орден, татарите, Швеция и Полша.
Венеция е морски гигант, чието значение постепенно намалява с откриването на океаните. В
крайна сметка не борбата с Османската империя унищожава Сияйната република: испанските
заговори и френското нашествие слагат финалната точка във венецианската глава от историята на
Европа. Венеция е пример за това, което континенталните (а и периферните) свръхсили се опитват
да постигнат спрямо по-малките си съседи. Хабсбургите отчаяно се стремят да направят с
Холандия, Италия и Португалия това, което по-късно Наполеон ще извърши с града в Лагуната.
Периферна спрямо континента, но централизаторка в своя регион, Англия го постига с Шотландия
по оригинален начин: приемайки царуването на шотландския монарх Джеймс VI (6). На свой ред
Османската империя напада Отранто, Малта и Виена не за да постигне един напълно невъзможен
от Проливите контрол над Европа, а за да сложи граница, отвъд която властта не може да се
разширява нито в едната, нито в другата посока. Има ирония в това, защото османците всъщност
са причината за създаването на Военната граница в Хърватска, тоест постигат успех и именно в
него и в стагниращите му ефекти се корени началото на края им. Колкото до поделбите на Полша,
те са пример не само за цинично (и временно) сътрудничество между централни и периферни
сили, но и още веднъж показват тъкмо принципа за консолидиране на континенталната и
периферната мощ чрез поглъщане на второстепенните, буферни играчи. Първият, който изцяло
осъзнава това и ясно говори за обединение на материка, е Наполеон. Общото между него и
Хабсбургите неслучайно е в опита за извеждане на политическа приемственост от героичната
фигура на Карл Велики – колкото френски, толкова и германски владетел, а следователно
континентален монарх par excellence. Последните сили, практикуващи такова разчистване на
дъската преди да се сблъскат, са СССР и Третият райх, които (отново) си поделят Полша в 1939.
Веднага след това Москва се насочва срещу балтийските републики и Финландия (7.).
Временни съюзи
Сътрудничеството между периферна сила и второстепенен европейски играч или между

периферна сила и аспирираща за по-високо положение континентална държава срещу текущия
хегемон в Центъра се подразбират. По-горе беше даден примерът за Англия и Португалия (вж.
бел. 5.), а съществуват и временните споразумения между Англия и Испания срещу Франция.
Съществуват и примери за съюзи, търсени от континенталния хегемон с регионалните
второстепенни страни в ущърб на тамошната, периферна свръхсила: „Старият съюз“ между
Франция и Шотландия, насочен срещу Англия, е идеален пример за така поддържани близки
отношения. Англия унищожава тази опасност в тила си, приемайки сина на екзекутираната Мери
Стюарт за свой крал. Би било особено иронично, ако днешните реалности на британското
излизане от Европейския съюз доведат до разцепление на Острова и отново превърнат Англия в
изолирана периферна държава, изправена не само срещу континентален гигант, но и срещу
близката конкуренция на една отново независима Шотландия, подновила с материка нещо,
подобно на „Стария съюз“ (отделен интерес представлява Седемгодишната война от 50-те години
на XVIII в., в която две периферни сили се съюзяват с две континентални, конкуриращи се за
лидерство държави: Франция на Луи XV и имперска Русия застават срещу Великобритания и
Прусия; британците ще продължат да подкрепят Прусия до германското обединение, след което
Лондон започва да смята вече не Франция, а Втория райх като основна континентална сила, а
следователно – и основна заплаха за Острова).
Трайни съюзи
image
(Европа ок. 1800-1814 г. Наполеоновите амбиции надминават дори тези на Луи ХIV. Франция
насилствено играе ролята на Центъра, докато основно Великобритания и Русия поемат функциите
на Периферията.)
По-точно е да говорим за повтарящи се съюзи. Най-трайни са рецидивите на сътрудничество

между чисто периферни играчи. От началото на XIX в. насам това най-често е съюзът между
Великобритания и Русия срещу континенталния хегемон, тоест срещу най-силния централизатор в
съответния момент. Коалициите срещу Наполеон показват модел, който по-късно ще се повтори и
в двете Световни войни (на този фон Кримската война от 50-те години на XIX в. е нещо като
аномалия или отклонение в духа на временните съюзи, появила се в резултат от страха на
британското управление пред нарастващото влияние на Русия в Азия. Можем да сметнем, че
британските рефлекси пренасят периферното мислене и начин на действие срещу континенталния
хегемон от европейското в по-голямото пространство на „Голямата игра“. Това следва от
концепцията за вечните британски интереси и стремежа към равновесие, постиган чрез съюзяване
с по-слабите геополитически играчи срещу по-силния. Принципите на британската външна
политика изискват периодична и балансираща смяна на лагерите, когато става дума за Европа, а
явно – и за Азия). Разбира се, най-трайният съюз между периферни, тоест неевропейски сили е
този между Великобритания и Америка. Двете държави си приличат по източниците на
конституционните си системи, по значението, което морето има за тях, по географската си
изолираност от Стария континент, а, разбира се – и по език. След войните за независимост на
Щатите, между Великобритания и Америка се зараждат нерушими „специални отношения“, които
позволяват оцеляването на (британската) Общност на нациите и взаимна помощ между Лондон и
Вашингтон в случай на мащабна или ограничена война в океана. Американските ползи от
„специалните отношения“ на пръв поглед изглеждат по-скоро косвени.
Появата на Русия и Америка: истинското формиране на Периферията
image
(Първата световна война. Класическият конфликт на Централните сили срещу Антантата.)
Докато Великобритания от столетия съобразява коя е най-силната континентална страна в

момента, за да се съюзи с конкурентите й, Русия и САЩ навлизат в този проблем относително
късно: на практика едва в XIX в. Западна Европа придобива значение за Петербург и Москва едва
след поделбите на Полша и Наполеоновите войни. Новата граница между Русия и Прусия, а по-
късно – и между Русия и обединена Германия поставя нови проблеми. Съвместната атака над
Руската империя в Кримската война и нуждата от изключително внимателна дипломатическа
подготовка на последната руско-турска война от 1877-1878 г. сякаш демонстрират, че единството
на европейските сили е заплаха за руската свобода на действие. Не би могло да има нищо по-
вредно от британско-австрийско разбирателство, което да блокира ходовете на Русия както на
Балканите, така и в Кавказ, Иран и Афганистан. За Русия става необходимо да търси линиите на
разделение, за да ги използва. След 1871 г. те не липсват: Франция е готова да бъде ухажвана от
всеки, който предложи съюз срещу Германия. А Великобритания е непредвидим, но практичен
играч, внимателно следящ баланса на силите и винаги нуждаещ се от партньори, за да
неутрализира поредната появяваща се континентална хегемония. Дали всъщност цялата
(анти)европейска Периферия не е резултат от влиянието на британските външнополитически
рефлекси? Колкото до Америка, тя спира да се чувства далеч от Европа в 1864, когато по време на
едновременно течащите граждански войни в Мексико и САЩ Франция поставя австрийски монарх
в някогашния Теночтитлан. През следващите три години администрацията във Вашингтон
разглежда сериозно „риска“ от френска интервенция в Новия свят. Накрая Щатите просто помагат
на мексиканския бунтовник Бенито Хуарес да детронира и екзекутира нещастния император
Максимилиан. В 1917 г., когато САЩ се включва в Първата световна война, част от националната
пропаганда припомня епизода с австрийския владетел на Мексико и твърди, че е предотвратен
риск от германско нашествие в Щатите. Всичко това идва като логично последствие от доктрината
Мънро (8.) и оправдава в най-добрия случай резервирано отношение към Стария континент.
Периферията в криза
image
(Втората световна война.)
Тук по необходимост излизаме от чисто историческия поглед и чрез опит за прилагането му в

текущите теми достигаме до актуалния геополитически момент. В момента Франция и Германия
са съюзнички и няма континентален конкурент за позицията на лидер в Центъра (9.). Можем да
сметнем съвременния Европейски съюз за система на германо-френска двуглава хегемония над
Стария континент (нищо че такова схващане би било отхвърлено незабавно в Европейския
парламент). Тази ситуация буди страх у периферна Русия, защото този път, за разлика от 1914 и
1941, тя почти не може да разчита на вътрешноевропейска съпротива срещу опасното
обединение. Разбира се, руските власти в типичния си стил се опитват да внесат разделение там,
където го няма и правят всичко по силите си да разколебаят френската обществена подкрепа за
Европейския съюз. Доколко предполагаемият "FrExit" изобщо е реалистичен - времето ще покаже,
но си позволяваме скептицизъм. Успех в разделението, доколкото изобщо има такъв, е налице по-
скоро в слаби страни в Източна Европа – сред които България стои на първо място. Британското
оттегляне предизвиква ентусиазъм у руските ръководители, но този ентусиазъм е уравновесен от
непредвидени факти. Парите и пропагандата (тоест дезинформационната страна на т. нар.
„хибридна война“) са асиметричните средства, използвани от избирателно агресивната руска
политика, опитваща се да влияе на по-муден, но по-мощен опонент в лицето на Европейския
съюз. Ситуацията е още по-необикновена, защото традиционният британски страх от Обединена
Европа вече не може да се материализира във война, а дори напротив – в случай на евентуален
конфликт британците ще се видят принудени да останат на страната на предвидимия и познат
европейски концерт, въпреки че го напуснаха. Америка се намира в положение, близко до това на
Великобритания: в момента лидерът на САЩ е изолационист, изпълнен с предразсъдъци и
неконтролируеми емоции, но около него има достатъчно влиятелни личности и лобита, които
осъзнават, че Европейският съюз е неизбежно и необходимо зло, ако изобщо е зло;
конкуренцията между свръхсилите от двете страни на Атлантика ще остане ограничена в сферата
на бизнеса, докато общата сигурност изисква от тях продължение на взаимните гаранции.
Повторението на Студената война, случващо се в момента, изправи света пред неочаквана
ситуация: две от трите големи периферни сили не реагират така, както се очаква от тях. Те запазват
резервираността си към Центъра, но са готови да му помогнат срещу третата периферна страна.
Този риск от повторение на аномалията от Кримската война предизвиква объркване в Москва и
увеличава възможностите й за грешки. В момента руският режим се намира в странното
положение да предлага нещо като поредна подялба на Полша, която обаче този път никой друг не
иска. Никак не помага и фактът, че Русия води малка, скъпа и стагнираща война от афганистанско-
виетнамски тип в Донбас, дълбоко навътре в териториите, които само преди трийсет години
изглеждаха неделими от СССР. Изглежда, че предполагаемата криза на Европейския съюз
всъщност е по-скоро криза на силите от извъневропейската Периферия.
Вместо заключение
image
(Европейският съюз и неговите опоненти, 2015-2019. Възможно е ролята на Македония да се

промени.)
В 1812-15 Великобритания и Русия заедно приключват с Наполеонова Франция, привличайки

Прусия и Австрия на своя страна. Век по-късно, в 1914-1917, Великобритания, Русия и САЩ заедно
воюват срещу прусашка Германия, която се очертава като нежелан водач на континента с размаха
на Наполеон. Този път Австрия е на германска страна, а Франция застава редом с периферните
сили, за да си върне изгубеното от 1871 водачество. В 1941-1945 Великобритания, Русия и
Америка отново си помагат срещу Германия, която е завладяла континентална Европа. Франция
бързо е пометена. В 2017 изглежда, че има поводи за вглеждане в миналото: преоткритият
изолационизъм на едноетажна Америка и британското излизане от Европейския съюз са част от
старата вражда на Периферията срещу Центъра и на пръв поглед се вписват в антиевропейската
политика на Русия. В действителност обаче единството на Периферията се е разпаднало.
Великобритания е изолира от Европейския съюз, но остава лоялна към общите ангажименти
срещу Русия заради агресията в Донбас и окупацията на Крим. Едновременно с това въпросът за
независимостта на Шотландия отново е на дневен ред. Съединените щати избраха за президент
класически изолационист, готов дори да си сътрудничи с Русия срещу ЕС и да намали
американското участие в общата сигурност, но институциите в самата Америка блокират част от
действията на новия държавен глава заради противоконституционните му действия. Русия
продължава да е изолирана и успява най-вече да сее дезинформация, същевременно воювайки за
парче земя в Източна Украйна и страдайки от икономически санкции. Далеч по-големи
центробежни сили действат в Америка, Англия и Русия, отколкото на Стария континент, така че
Европа има добри шансове да излезе от сегашната ситуация по-консолидирана.
Манол Глишев, 20-24 февруари 2017
---------
Бележки:
1. Добрият ранен пример е американското отношение към появата на император Максимилиан в

Мексико и по-късният американски страх от немска интервенция в Новия свят. Тук и до края на
текста всички подобни бележки са от автора.
2. Съюзът между Англия и Германия срещу твърде силна Франция има своя предистория още в XIII
в. с битката при Бувин. Това говори много за формативното значение на Средновековието в
съвременните проблеми.
3. Нека вметнем тук, че хабсбургският контрол над Апенините отбелязва същинския край на
старата борба между Светия престол и императорите; противно на историографското клише,
светската власт всъщност отбелязва победа, макар и Пирова.
4. И в това отношение Наполеон ще се окаже последовател на бурбонския политически опит,

когато преследва представителите на самото семейство.
5. Най-добрият пример е дълготрайният англо-португалски съюз, използван от англичаните

последователно срещу Кастилия, Испания и Франция, както сочи Малкълм Вейл в статията си
„Уиндзорският договор“ от 2006 г.
6. Тук е мястото да отбележим и един далечен паралел с влиянието на други центрове над
съответните им периферии чрез фигурата на културно асимилирания владетел: можем да мислим
за французите, управляващи средновековна Англия, а дори и за „полугърка“ Симеон, царуващ в
Преслав в подражание и предизвикателство спрямо Константинопол.
7. Любопитно е, че през 1956 и 1968 Русия вече не може да си позволи да заличи напълно Унгария
и Чехословакия.
8. Говорейки за доктрината за ненамеса на европейски и изобщо неамерикански сили в Новия

свят, няма как да не споменем, че съветската помощ за редица революционни движения в
Латинска Америка подновява някогашния страх на САЩ от намеса на Свещения съюз в западното
полукълбо. Доверието между Америка и Русия е разклатено за много време напред, а това сочи,
че Периферията преживява криза. Днес никой не се бои от френска или германска интервенция в
Америка, а и очевидно Щатите не са спрели британската експедиция към Фолклендите от 1982.
Точно тогава Обединеното кралство е пресен член на Европейския съюз.
9. Още по-интересен страничен ефект от приятелството между Германия и Франция е, че
безпрецедентната близост между двете континентални свръхсили прави традиционно
германофилска (и русофилска) страна като България съюзничка например с традиционно
франкофонска Румъния. Студената война постигна няколко чудеса: преодоля старата вражда
между германци и французи, обедини свободния свят, доведе до краха на Източния блок и
разшири Центъра до границите на самата Русия. Тъй като и в момента тече нещо като повторение
на Студената война, можем да си зададем въпроса до какво ли ще доведе то.
Нагоре
тагове: англия, франция, великобритания, америка, век, континент, геополитика, център, русия,
европа, история, глишев, периферия, материк,
Гласувай:2
Част IV - Третият Райх и Япония - причин...
© Какво каза Путин за руската армия и на...
ЗА „ВНЕЗАПНОТО И ВЕРОЛОМНО” НАПАДЕНИЕ
Лавров стана за смях -само за часове шве...
Българският календар
Летен наратив

Класическата римска литература и англо-нормандските историци от XII в.Препрочитайки Фрейзър
Коментари
търсене
Търси
Блог вълни
архив
2022
Февруари
Март
2021
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009
календар
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30
блогрол


Celeb-true.com
Основен
Потребители На Youtube
Танцьорки
Мода
Филм Театъра Личности
Исторически Личности-
Бизнес Хора
Сун Дзъ е бил древен китайски военен генерален философ, който е написал известната книга,
Лидерите
Сун Дзъ е древен китайски военен генерал, стратег и философ, за който се смята, че е написал
известната древнокитайска книга за военната стратегия „Изкуството на войната“. Чрез своите
легенди и влиятелното „Изкуството на войната“ Сун Дзъ оказа значително влияние върху
китайската и азиатската история и култура. Книгата привлече огромна популярност през 19 и 20
век, когато Западното общество видя практическото си използване. Тази работа все още
продължава да влияе както на азиатската, така и на западната култура и политика. Автентичността
на Сун Дзъ все още е въпрос на дебати, но традиционните китайски сметки го поставят в
пролетния и есенния период на Китай (722–481 г. пр. Н. Е.), Където той е военен генерал, служещ
при крал Хелю от Ву. Въз основа на описанието на войната в „Изкуството на войната“ и
поразителното сходство на прозата на текста с други произведения от периода на Воюващите
държави доведоха съвременните учени да поставят завършването на „Изкуството на войната“ в
периода на воюващите държави (476 –221 г. пр. Н. Е.).
Детство и живот на Сун Дзъ

Точното раждане на Сун Дзъ все още не е сигурно, поради ненадеждността на най-старите
налични източници. Официалният летопис на щатите Лу, пролетните и есенните летописи гласи, че
Сун Дзъ е роден в Ци, докато в Записите на Големия историк или Шиджи се посочва, че Сун Дзъ е
родом от Ву. И двамата източници са съгласни с факта, че той е роден в края на пролетта и есента
на Китай (722–481 г. пр. Н. Е.), Където е генерал и стратег, служещ при царя на Ву, крал Хелъ.
Победите му във войните вдъхновяват Сун Дзъ да напише „Изкуството на войната“. В следващия
период на воюващите държави (475-221 г. пр. Н. Е.) „Изкуството на войната“ се превръща в най-
четения военен трактат. Периодът на воюващите държави е период на постоянна война, водена
между седем нации (Джао, Ци, Цин, Чу, Хан, Вей и Ян), за да получи контрол над огромния
простор на плодородна територия в Източен Китай. Сун Дзъ доказа, че теориите му са ефективни
на бойното поле, тъй като той има успешна военна кариера. Потомъкът на Сун Дзъ, Сун Бин, също
стана известен учен на военните изкуства.
Изкуството на войната
Известният военен трактат „Изкуството на войната“, написан от Сун Дзъ, изобразява философия на
войната за управление на конфликти и печелене на битки. Някои съвременни философи смятат, че
освен съчиненията на автора, той съдържа коментари и разяснения от по-късни военни философи,
като Ли Куан и Дю Му. Този шедьовър от първата си публикация е преведен и разпространен в
международен план и често е използван от генерали и теоретици. Има множество теории,
свързани с попълването на текста, но археологически е доказано, че Изкуството на войната е
съставено поне от ранната династия Хан. Тъй като е почти невъзможно да се предвиди точната
дата на неговото завършване, различните теории относно автора (авторите) на произведението и
датата на завършване никога няма да разрешат. Това беше едно от шестте оцелели големи
произведения, написани преди обединението на Китай през II век пр.н.е. В края на първото
хилядолетие сл. Хр., По време на династията Сонг, тези шест основни творби са комбинирани с
текст от династията Тан в сборник, известен още като Седемте военни класици. Като централната
част на колекцията, „Изкуството на войната“ формира основите на ортодоксалната военна теория
в Китай. Езикът, използван в книгата, може да се различи от западния текст за война и стратегия.
Беше казано, че в текста има повтарящи се споменавания, като лидер трябва да е „ведър и
неразбираем“ и способен да разбира „невъзможни планове“, което беше объркващо за
западните читатели, които не знаят за източноазиатския контекст. Тези твърдения ще имат ясен
смисъл, ако се изучават с даоистката мисъл и практика. Според Сун Дзъ, идеалният генерал бил
просветеният даоистки майстор, което довело до „Изкуството на войната“, за да се превърне в
основен пример на даоистката стратегия. Тя е различна от другите западни произведения, като
например пруският генерал Карл фон Клаузевиц „Войната за духовното му измерение“. За да
разберем добре този текст, от съществено значение е да осъзнаем даоизма. Тази книга придоби
популярност и сред политическите лидери и тези в управлението на бизнеса. Днес той се използва
и в публичната администрация и планирането. Освен че описва теориите за битките, този текст
също така обсъжда дипломацията и развитието на отношенията с важността на другия нация за
суверенитета на една държава. Сега той е включен в програмата за професионално четене на
морската пехота и се препоръчва да бъде прочетен от всички служители на военното разузнаване
на САЩ. Служителите на ЦРУ също са длъжни да прочетат тази книга. Учените откриха колекция от
древни текстове, написани на необичайно добре запазени бамбукови фишове в началото на 70-те
години. Тези текстове включваха „Изкуството на войната” и „Военните методи” на Сун Бин.
„Военните методи“ на Сън Бин е написана от потомък на Слънцето и оттогава е загубена. Той се
счита за много важен поради връзката на Сун Бин със Сун Дзъ, а също и поради добавянето му
към тялото на военната мисъл в късната китайска древност. Това откритие доведе до
значителното разширяване на тялото на оцелелите военни теории на Воюващите държави.
Текстът на Sun Bin, освен че е единственият оцелял военен текст от периода на Воюващите
държави, открит през ХХ век, съдържа и най-близкото сходство с „The Art of War“ сред всички
оцелели текстове.
завещание
„Изкуството на войната“ на Сун Дзъ повлия на много видни фигури от историята. Една от най-
ранните сметки беше на първия император на обединен Китай, Ци Ши Хуанг, който смяташе, че
книгата е приключила епохата на воюващите държави. Този текст е въведен в Япония около 760 г.
сл. Н. Е. И бързо става популярен сред японските генерали. Тази книга изигра значителна роля в
обединението на Япония. Известно е, че самураите са почитали учението на тази книга. Историята
гласи, че френският император Наполеон изучава военните писания на Сън и го използва
ефективно във войната срещу останалата част на Европа. Незнанието му към централните
принципи като вниманието към времевите условия доведе до поражението му в Русия. Имаше
сведения за адмирал от флота Тога Хейхачиро, който води силите на Япония към победа срещу
Русия в Руско-японската война, като беше запален читател на „Изкуството на войната“. Дори
комунистическият китайски лидер Мао Цзедун частично кредитира победата си над Чианг Кай-
шек и Куомингтан през 1949 г. на този текст. Генерал Во Нгуен Джиап, който беше военният
ръководител на победите над френските и американските сили във Виетнам, се смяташе за
запален студент и практик на идеите на Сун Дзъ. Именно американското поражение във Виетнам
привлече вниманието на американските военни лидери към писанията на Сун Дзъ. Сега той е
включен в програмата за професионално четене на морската пехота. Значението му е доказано
отново по време на войната в Персийския залив през 90-те години, където както генерал Норман
Шварцкопф, младши, така и генерал Колин Пауъл използваха принципите на Сун Дзъ за измама,
бързина и атакува слабостта на противника.
Цитати от Sun Tzu |
Бързи факти
Роден: 544 г. пр.н.е.
националност Китайски
Известни: Цитати от Sun TzuPhilosophers
Умира на възраст: 48 години
Известен като Древен военен генерал, стратег и философ
Избор На Редактора
Яков Юровски е бил руски революционер, най-добре запомнен за това, че ръководи отряда за
убийства, екзекутирал руската императорска фамилия на 17 юли м.г.
Исторически Личности-
Яков Юровски е бил руски революционер, най-добре запомнен за това, че ръководи отряда за
убийства, екзекутирал руската императорска фамилия на 17 юли м.г.
Уилям Хауърд Щайн е американски биохимик, получил съвместно „Нобелова награда за химия“
през 1972 г.
Учени
Уилям Хауърд Щайн е американски биохимик, получил съвместно „Нобелова награда за химия“
през 1972 г.
Ваневар Буш е американски инженер, изобретател, физик и наука
Социални Медии Звезди
Ваневар Буш е американски инженер, изобретател, физик и наука
Subscribe
Subscribe Now To Get Daily Updates

Email Address
SUBSCRIBE
Потребители На YoutubeТанцьоркиМодаФилм Театъра ЛичностиИсторически Личности-Бизнес

Хора
Copyright © 2022 All Rights Reserved. Privacy policy
We use cookies to improve your experience on our site.
12:35:37 Понеделник, 19-9-2022:: Разглеждате вестника като анонимен.Вход

21 Юли 2001
Търси:
Първа
страницаБългарияИкономикаЧужбинаНаблюдателДиалозиПанаирТвМедииФамилияАнтологияАрх
ивСигналФорум
Разтуха
Справочник
Игра
Шок
Спорт
После
ГОРЕЩИ НОВИНИ
11:15 ГЕРБ и "Обединени патриоти" подкрепиха на първо четене медийния законопроект на

Делян Пеевски
09:58 Юнкер: Европредседателството на България бе голям успех
09:57 Мая Манолова: КЕВР провежда откритите си заседания формално
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
09:57 МОН: Класирането след VII клас е окончателното

09:56 Убит е синът на лидера на "Ислямска държава"
21:53 "ЦСКА-София" обяви дългове за над 25 млн. лв. от 2017 г.
19:10 Партията на Марешки внесе в парламента закона за личната помощ
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
19:00 Швеция спечели най-скучния 1/8-финал
18:58 Цената на бездимните цигари може да надхвърли 10 лв. за кутия
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
18:21 Уикипедия ограничи достъпа до страниците си на италиански
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
16:48 Административният съд в София припозна брака на еднополова двойка
16:46 Жорж Ганчев е с опасност за живота
16:42 Икономист с Нобелова награда ще консултира „Визията” на БСП
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц

16:15 Турция обмисля да въведе смъртното наказание
14:30 Родители алармираха за сбъркано класиране на 7-класниците обновена
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
Следвайте СЕГА в
ПреводачiTranslate4.eu
СТАТИСТИКИ
Общо 430,107,892
Активни 74
Страници 12,039
За един ден 1,302,066
Разтуха
Стилът на маймуната като бойно изкуство
Наподобяването на движенията на животното се превърнало в нестандартен прийом в

ръкопашните схватки
Сун Дзъ и играта Го
Радио разбърква миналото
В "Пряко включване" син среща баща си 30 години след смъртта му
Кевин Спейси се обяснява в любов на Дани де Вито
Ричард Драйфус скалъпва аборигенско племе
Екшъншедьовърът "Лице назаем" на DVD

ВИДЕОНОВИНИ
КЛУБОВЕ
Програма на столичните кина 20-26.07.2001 г.
КОЛУМНИСТИ
БЛОГ
Димитри Иванов
Великият мистификатор
Бойко Ламбовски
Репетиция на кралската смърт
Калин Донков
Дървояд и живот
Емил Хърсев, д-р ик.
Пълноценни (?!) пари
Димитър Денков
Обяснимо отсъствие: 200 годишнината на Карл Маркс
Разтуха
Военни игри
Сун Дзъ и играта Го
Снимка: Ройтерс
От самото създаване на човешкото общество войната е неразделна част от неговото

съществуване. Битката и нейната стратегия, отношенията, които я създават и ръководят, връзката
между удържаната победа и силата на една армия са неща, които вечно вълнуват света.
Изучавайки стратегията на войната, човек се научава как да построи целия си живот. Неговите
успехи и падения, неговите конфликти и отношения се пренасят във всяка една житейска
ситуация. Да овладееш конфликта, да разбираш характера на всяко действие на опонента, да
разкриваш неговите цели и нагласа са неща, на които древните народи са обръщали особено
внимание. В тях са намирали истината за себе си и за другите. Откривали са смисъла на
управлението и контрола, на развитието и успеха.
В Далечния изток отдавна се счита, че военното изкуство на древен Китай и Япония е "изкуството
на Сун Дзъ". Въпросният китайски пълководец е живял към края на VI и началото на V в. пр.н.е.
Неговият "Трактат за военното изкуство" е първият писмен източник, достигнал до нас от
древността. Освен това всичко писано по-късно повтаря отделни негови положения или ги
пояснява, и най-малкото се намира под силното влияние на учението на Сун Дзъ.
От Китай трактатът е пренесен във феодална Япония и Корея, като оказва изключително голямо
влияние върху военната наука на цяла Азия. Дори в съвременния свят през XIX и XX в. в Китай и
Япония трактатът на Сун Дзъ се изучава от специалистите по военно дело наравно с теоретиците
на военната мисъл на други народи и е необходим
елемент от подготовката за получаване на висше образование.
Голямата популярност на трактата води до приложението на неговите теоретични постановки и в

различни други области на нашата съвременна култура. Особено характерно е приложението на
учението в политиката и дипломацията, в управленските бизнес стратегии и мениджърското
ръководство, при воденето на всякакъв вид преговори, за разрешаването на всякакъв вид
конфликтни ситуации, при структурното построяване на всяка една система от връзки и отношения
в обществото, в което живеем.
А всъщност, как да се обучаваме да използваме древната мъдрост за изкуството на войната, като

го прилагаме в ежедневието?
Древната легенда гласи, че китайският император Яо, живял преди около 5000 г., бил много
загрижен за възпитанието на своя син. Като всеки владетел той искал да остави наследник, който
да съхрани постигнатото от него благоденствие на царството и да бъде способен да разширява
владенията и успехите му. За това били необходими качества като уравновесеност на характера,
съобразителност и решителност, здрава логика и организационен талант, усет към ситуацията и
интуитивно мислене и т.н.
Императорът помолил придворния си мъдрец и съветник да измисли нещо, което
да възпита тези качества у сина му.
Така била създадена древнокитайската игра Го. В кръстословиците днес името й се среща като
"японски шах" или "китайска дама", но Го не е нито едното, нито другото.
Го е лека и приятна игра, като правилата й са съвсем елементарни за научаване. За да започнете

да играете, ще са необходими само няколко минути подготовка, но много повече време отнема
навлизането в нейните безкрайни нюанси и дълбочина. Върху празна, разграфена на квадратчета
дъска, играчите последователно поставят черни и бели пулове. Победител е този, който успее да
загради по-голяма територия от противника си. В Китай играта Го се счита за едно от най-древните
изкуства, заедно с музиката, поезията, рисуването и калиграфията. Го предлага неизчислимо
множество от комбинации, като дава простор за развитието на всички способности, заложени у
човека. Тя съчетава изчисления и комбиниране, стратегическо мислене и вземане на тактически
решения, вникване в психологията на партньора и адекватна реакция на неговите действия. За
разлика от шаха при Го е необходима повече интуиция, отколкото прогнозиране. От
психологическа гледна точка тя отразява различните качества на човека: безразсъдно смел или
внимателен, оптимистичен или песимистичен, романтичен или реалистичен. Го е единствената
игра в света, при която човекът със своето чувство за хармония и интуиция може да победи
компютъра. Знае се, че известна тайванска фирма е предложила един милион долара за
създаването на по-добра компютърна версия на Го. Ето защо и психолози, и кибернетици са
единодушни, че Го е играта на XXI в.
Вниквайки в игровите ситуации, започвате да разбирате много от значението на древните
трактати. Да схващате мъдростта, натрупана в тях. Да виждате, че една суха, остаряла на глед
фраза има своя вътрешен смисъл, а простотата на изказаното води до неподозирана дълбочина
на разбиране. Така играта на Го поставя за разрешаване различни ситуации от живота пред вас на
дъската. Тя се превръща в непретенциозно и тихо работещ механизъм за вашето пълноценно
изграждане, развитие и усъвършенстване.
5751
Дай мнение по статията
Зелена България© 1997-2011, СЕГА АД
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става
след изрично писмено разрешение на СЕГА АД
СВЕЖИ ПУБЛИКАЦИИРеакция на неутрализация: характеристики, продукти, примери
2022
WARBLETONCOUNCIL
У Дома
Наука
Кой е бащата на социологията?

НАУКА
Кой е бащата на социологията?
Видео: Кой е бащата на социологията?
Видео: Състезание на Subway Surf с Баща ми.Кой е по добър
Съдържание:
Конт и първите социологически изследвания
Най-забележителните творби на Конт
Произход на съвременната социология
Препратки
The баща на социологията е Огюст Конт, който е въвел термина през 1838 г. в своята работа Курс
по позитивна философия.Други автори посочват, че предшественикът е Анри дьо Сен Симон, тъй
като той говори за „социална физиология“ или „социална физика“, за да се позове на тази наука.
Социологията е сравнително нова научна дисциплина. Нейната историческа основа са основите на

Френската революция и идеите на Просвещението в началото на 19 век.
Възникна за разлика от модерността, рационализацията, капитализма, градския растеж на

градовете и секуларизацията на съвременната държава.
Конт и първите социологически изследвания

Първите социологически изследвания започват с идеите на философа и социален теоретик Клод-
Анри дьо Рувро (граф Сен Симон), изложени през втората половина на 18 век.
Сен Симон е част от утопичните социалисти и неговите тези вдъхновяват интелектуалното

движение, наречено Сен Симонизъм. По-късно „социалната физиология“ на Сен Симон е
преименувана на социология от неговия секретар Огюст Конт.
Огюст Конт, също с френски произход (1798 - 1857), се смята за баща на социологията и е създател
на позитивизма като мисловен поток.
Конт и Августин Тиери са работили с граф Анри дьо Сен Симон, но след седем години и двамата се
разделят с него поради философски различия. Това, което бележи разпада на отношенията, е
опитът на графа да претендира за авторство на произведението Научен работен план, необходим
за реорганизация на обществото.
В тази работа Огюст Конт развива това, което той нарича своята обща, евристична и диахронична
теория на закона от трите етапа.
След раздялата си Конт започва етапа, който класифицира като "церебрална хигиена", с
намерението да премахне идеологическото влияние на Сен Симон.
Най-забележителните творби на Конт
– Курс по позитивна философия (1842).
– Реч за позитивния дух (1844).

– Положителна политическа система (1851-1854).
– Курс по позитивна философия (1851).
Произход на съвременната социология
Модерната социология възниква като последица от модерността, Първата индустриална

революция (1783 - 1840), капитализма, растежа на градовете, рационализацията и създаването на
модерната държава чрез отделяне от ясната, явление, наречено секуларизация.
След издаването на книгата му Курс по позитивна философия През 1838 г. други философи и
мислители, като Карл Маркс, Макс Вебер и Емил Дюркхайм, се интересуват от социологически
изследвания, свързани с европейския процес на индустриализация и неговите последици.
През втората половина на 19-ти век продължава производството на социологически изследвания

със собствена терминология, по-голяма научна строгост и изоставяне на емпиризма.
По-късно, през първата половина на 20-ти век, социологията претърпява промени в своите методи
и теми като последица от така наречената първоначална криза на френската социология.
Съединените щати с помощта на европейски социолози успешно започнаха проучвания на

войната в края на Първата световна война.
Тези изследвания също се стремят да анализират ефектите от медиите и пропагандата, наред с

други аспекти.
Препратки
Лукас Марин, Антонио и Гарсия Руис, Пабло (2002). Социология на организациите. McGrawHill -
Interamericana de España, Мадрид. Посетен на 6 декември 2017.
Наш, Кейт (2010). Съвременна политическа социология: глобализация, политика и власт.

Издателите на Wiley-Blackwell. Възстановено от w.wiley.com
Реймънд Будон Критичен речник по социология. Чикаго: University of Chicago Press, 1989. Взето от
books.google.com
История на социологията. Консултиран от es.wikipedia.org
Биография на Аугусто Конт. Консултиран с biografiasyvidas.com
Уебър, Макс (1905): Протестантската етика и духът на капитализма (1905). Консултиран от

fortunatti.files.wordpress.com
Наука
Каква дейност позволи разширяването на гръцката култура?
Предишна Статия
Каква дейност позволи разширяването на гръцката култура?
Технологични бедствия: причини и примери по целия свят
Следваща Статия
Технологични бедствия: причини и примери по целия свят
ИНТЕРЕСНИ ПУБЛИКАЦИИ2022
Характеристики на наукатаЕНЦИКЛОПЕДИЯ
Характеристики на науката
2022
Значение на ТутелаЕНЦИКЛОПЕДИЯ
Значение на Тутела
2022
Значение на ЛесноЕНЦИКЛОПЕДИЯ
Значение на Лесно
2022
Значение на цикъла на КалвинЕНЦИКЛОПЕДИЯ
Значение на цикъла на Калвин
2022
Значение на КовенЕНЦИКЛОПЕДИЯ
Значение на Ковен
2022
База данниЕНЦИКЛОПЕДИЯ
База данни
2022
НАЙ-ЧЕТЕНЕТО
Теорията за биологичната еволюция: какво е и какво обяснява
ПСИХОЛОГИЯ
Теорията за биологичната еволюция: какво е и какво обяснява
2022
25-те най-добри магистри за изучаване на психология в Испания
25-те най-добри магистри за изучаване на психология в Испания
2022
Условната рефлекторна терапия на Salter: какво представлява и как се използва

Условната рефлекторна терапия на Salter: какво представлява и как се използва
2022
Лечение на проблеми с тревожността в Мадрид
Лечение на проблеми с тревожността в Мадрид
2022
11-те типа променливи, използвани в изследванията
11-те типа променливи, използвани в изследванията
2022
Нови Длъжности
12 техники за релаксация при стрес и тревожност
12 техники за релаксация при стрес и тревожност
Наука
10 теми за монографии за произведения и изложби
10 теми за монографии за произведения и изложби
Наука
6-те най-популярни танца и типични танци на Кампече
6-те най-популярни танца и типични танци на Кампече
Наука
Съветски
Значение на податливостта
Значение на податливостта
Енциклопедия
Значение на храносмилателната система
Значение на храносмилателната система
Значение на Колтан
Значение на Колтан
Лого
Търсене...
Търси:
ЛИТЕРАТУРА
МУЗИКА
КИНО
ТЕАТЪР
ФОТОГРАФИЯ
ОБРАЗОВАНИЕ
LIFE
ЕКИП
СЪБИТИЯ
ПРАТИ ТЕКСТ
КОНТАКТИ
„Встъпление“ от Ибн Халдун – бащата на социологията
Делиян Маринов
02.09.2015
Издателство: Наука и изкуство.
София, 1984 година
Превод от арабски:
Йордан Пеев, Петя Братоева, Мохамед Нуридин
350 страници
1Философските четива, предвид факта, че изискват повече време и усилия за разбирането им, са
често пренебрегвани от читателите. Съществуват автори като Кант и Хегел, чиито книги са в
състояние да откажат човек от четенето като цяло. Преподаватели от Философския факултет в
университета, където завърших политология, често се шегуваха, че ако тези автори не са заложени
в програмата ни, сигурно ще потънат в пълно забвение.
В литературата с философска, социална и политическа насоченост важи един главен принцип,

който не е чужд за всеки останал жанр, а именно – има автори и АВТОРИ.
И докато широката (все още) аудитория любители на философията е запозната главно с Платон,
Аристотел, Маркс, Макиавели и останалите (безспорно) величия в науката, има автори, чиито
имена никога не биват откривани, но въпреки това книгите им продължават да чакат бавно и
търпеливо да попаднат в ръцете на някой заклет любител.
Едно от тях е Ибн Халдун.
Имайки предвид колко силни са гръцката, френската, британската и като цяло – европейската
философска и политологична мисъл, едно арабско име може само да пробуди читателския
интерес. Но преди да се заровим в страниците на Халдуновото „Встъпление“, е редно да
споменем, че той е не само философ, но и основоположник на демографията, социологията и
историографията.
„Встъпление“ е от онези четива, които грабват читателя от самото начало и постепенно го

въвличат в главата на автора по начин, по който да не може и да не иска да престане да чете. Това
става, благодарение на стил на Халдун, добре пресъздаден от преводача и на още по-добрите
структура и систематизация на текста. Докато четях книгата, имах чувството, че присъствам на
философска беседа, по време на която авторът стои срещу мен. Без помпозни думи, изрази или
изречения от по една страница, Халдун създава атмосфера, подходяща дори за хора, които нямат
опит с подобни четива. От време на време се случва авторът да се увлича с примери от
исторически характер дотам, че четящият да забрави основната му мисъл, но това е оправдано,
тъй като, както е написал самият Ибн Халдун, „историята и философията са две, зависещи една от
друга, науки, които не могат да съществуват една без друга…“
За книгата и богатството й:
Според Халдун изкуството на историята е изкуство с достоен подход, с голяма полезност и

благородна цел. Според арабския мислител (роден преди близо 700 години) човекът който успее
правилно да тълкува събитията, случили се в историята, ще може правилно да си обяснява
събитията в собственото време и редом с това да предвижда правилно това, което предстои в
бъдеще. Халдун критикува повечето от историците, живеещи през неговата епоха, за това, че се
опират на и предават събраните данни, без да ги отнасят към техните източници и без да ги
сравняват със сходните им. Но най-голяма критика тогавашните историци получават заради това,
че не проверяват информацията си през мерилото на философията, чрез познанието за природата
и създанията или чрез съждения за възгледа и разума. Според арабския мислител хората от
бъдещето трябва да умеят да тълкуват историята, за да могат да съзрат нейните цикли и за да
могат да предвиждат нещата, които ще се случат в обществен и политически план.
Халдун говори за начините, по които се отсява истината още в самото начало на труда си, защото
занапред в своята книга–проникновение той залага именно на тях. Така читателят е подготвен още
от самото начало за това, което предстои в книгата. Той бива настроен (или по-скоро обучен) как
да чете и измерва правилно истината, както в тази, така и в другите исторически книги.
Самата творба е разделена на няколко тематични части.
В първата се говори за естеството на цивилизацията и отнасящите се до нея номадство,

уседналост и надмощие. Във втората става въпрос за примитивния обществен живот, дивите
народи и племена и техните условия. Третата част се съотнася към династиите, властта и ранговете
в управлението. Четвъртата е за, както посочва авторът, „страни, крепости и градове и останалото
за цивилизацията“. В петата се говори за препитанието, начините на припечелване и занаятите,
техните условия и въпроси, а последната, шеста – за видовете науки и начини за обучение.
Дотук изглежда, че авторът е писал за ясни и очевидни неща. Само че Халдун предоставя нов
поглед към всичките тези теми. Дотолкова нов, че читателят започва да гледа по-комплексно и по-
обстойно на тях. И това става на базата на няколко предложени метода, първият от които е
географският детерминизъм.
Със сигурност много хора са се замисляли над въпросите – защо някои народи са по-развити от
другите и защо даден вид политическо управление съответства на дадена нация, а друг – не.
Колко от тях обаче са търсили отговори на база на географското разположение на същите тези
народи?
Халдун със сигурност е един от тях. Според мислителя условията на живот, базирани на областта,
в която дадени хора живеят, предопределя тяхното развитие. А именно – европейците са по-
развити, тъй като живеят в по-трудна за оцеляване област. Налице са четири, редуващи се сезона,
в които има и зимен, за който трябва да се помисли, тъй като трябва да се преживее. И така
европейците, подтикнати от нуждата да оцелеят, са започнали по-рано да строят подслони и къщи
и да ги усъвършенстват. По-рано са започнали да мислят и за складирането и запазването на
храната, тъй като в зимните сезони е била оскъдица. И така, подтикнати от нуждата, са станали по-
съвършенни например от африканците, които живеещи на екватора, не са имали подобни
проблеми. В един постоянен сезон, в който храната расте по дърветата, човешките същества не са
подтикнати от нуждата да се развиват и така техният прогрес през вековете е доста по-бавен и
муден. Според Ибн Халдун именно и затова в европейските страни са по-успешни и политическите
режими като демокрация, в които всички участват в управлението, заради нуждата от
обединение. По същата логика авторът посочва, че в Африка повече почва имат авторитарните
управления, при които на власт е един човек, доминиращ над широката маса, неспособна да се
обедини и да излъчва решения.
Вглеждайки се в ситуацията в днешно време, можем да потвърдим, че логиката на арабския

философ е вярна, тъй като имаме налице множество държави в Африка, които, въпреки големите
усилия да бъдат „демократизирани“, срещат огромни трудности. Обратното също е налице – няма
авторитарно управление в Европа, което да е успяло да се задържи до днес.
Друг интересен поглед Халдун има над цивилизацията. Според автора цивилизоваността е цел на
обществения живот и предел на дните му. Примитивността цели да стигне до нива на
цивилизованост. След като едно общество достигне своята връхна точка на развитие, зад тази цел
не стои нищо повече и обществото тръгва по обратния път – към упадъка. Ибн Халдун смята, че в
големите градове падението на цивилизацията е най-обозримо. Той споменава, че затова са
виновни разкошът и благоденствието, които се настаняват в живота на хората. Те стават по-
претенциозни и изтънчени откъм храна, строителство, дрехи, съдове и прочие. И колкото повече
човек потъва във външни блага, толкова пропадат нравите и ценностите му.
Обяснението е, че разходите на жителите в града нарастват с разнообразяването на

цивилизоваността. Когато населението е по-многобройно, цивилизацията е по-съвършенна.
Многочисленият град, за разлика от другите, се отличава със скъпотия по пазарите и в цените на
необходимите неща, а, когато държава е в своя разцвет, и митата се увеличават. Именно митата
(данъците) правят нещата по-скъпи, а разходите на населението нарастват и излизат от
целесъобразността. Хората в града са по-склонни на разкош и разточителство. Всичките печалби
отиват в нуждите за задоволяване на разкоша. Така едни изпадат в нужда и бедност и ги овладява
нищетата. Намаляват купувачите, по пазарите настъпва застой, а положението в града запада.
Така той стига своя предел. Всичко това е причинено от излишествата в цивилизацията и разкоша.
Ето и съвсем кратка част от главата, в която Халдун описва защо дадена цивилизация рухва.
„Душата се отклонява в мисли за припечелване, потъва в тях и в кроенето на хитрини за него. И

откриваш, че хората са отдадени на лъжа, хазарт, мошеничество, измама, кражба, нарушаване на
благочестието и лихварство. После виждаш, че познават пътищата на разврата и говорят открито
за него и за подбудите към него, отхвърляйки от тези обсъждания всякакво благоприличие дори
пред роднини и пред жени. И намираш, че знаят всичко за притворството и измамата…“
Сравнявайки написаното в този текст, виждаме, че е общовалидно и за съвремието ни, където

големите (т.нар. цивилизовани) градове притежават същите характеристики на разкош за едни,
бедност за други и масова престъпност с много лица.
Ибн Халдун посочва и още причини, както за падението на човешките нрави, така и за различните
държавни сривове. Все неща, които са актуални и днес, а именно затова смятам, че трудът му е
толкова полезен и в наши дни.
За някои от недостатъците на творбата:
Естествено е мащабен труд като „Встъпление“ да има както своите силни страни, така и своите
слабости.
Първата, която ми направи впечатление, беше, че авторът често преповтаря думите си. Теорията
му относно търговията – че най-вещият в нея купува евтино и продава скъпо, я прочетох поне
десетина пъти. Не смятам обаче, че Халдун е повтарял умозаключенията си умишлено и за
„пълнеж“, както биха се изразили някои критици. По-скоро оправдавам честите повторения на
мисли и разсъждения с това, че авторът говори за твърде много теми, които се припокриват на
теория.
Втори недостатък на книгата, който може да бъде съществен за хората с предразсъдъци, е

прекомерното хвалебствие към Аллах. На моменти идва доста фундаментално читателят да среща
фразите „свала на Аллах, най-мъдрият“; „ Аллах е всезнаещ“ и т.н. По-крайните читатели дори
биха си помислили, че Халдун е фанатик, но истината е, че самата книга е писана във време и в
свят, известни със своята нетолерантност. След като се поразрових, открих сведения, че Халдун е
възхвалявал толкова много мюсюлманския бог, за да не го погнат съвременниците му араби,
поради естеството на книгата, която отправя доста критики към Корана и мюсюлманския свят като
цяло. Един вид, Халдун лавира между капките – в това да критикува религията, но все пак и да
показва покорство пред върховния бог. Ако читателите не обръщат внимание на прекомерното
споменава на Аллах, може и да харесат творбата.
„Встъпление“ за мен е ключ към миналото, настоящето и бъдещето. Книга, която е енциклопедия
на целия примитивен, обществен и държавен живот. Една творба, която, макар и писана преди
толкова столетия, може да отвори очите ни за неща, случващи се и днес. Защото Халдун предлага
формулата за вечното знание. Тази, която позволява на човек да гледа на нещата по-аналитично,
критично и най-вече обосновано.
„Защото най-важното в историята е, и това го запомни, да се обосноваваш – не само на фактите,

но и на причините, и то тези, които се коренят във всяко едно естество на проблема.“
Зад себе си Халдун оставя едно богато философско наследство. Съществуват доста смели и крайни
критици, които твърдят, че Макиавели е бил повлиян именно от него. От словата на автора за мен
лично най-важно беше твърдението, че най-голямата нужда за човешкия род е обединението,
защото хората не могат да съществуват самостоятелно и да оцелеят дълго в същото време.
Българското издание на „Встъпление“ предлага и широка автобиография на автора, която,

изчетена, само ще привърже читателите още повече.
Защото няма философия без история и история без философия. Този, който си обяснява успешно
миналото, може да посрещне подготвен бъдещето!
Автор: Делиян Маринов
Facebook share iconTwitter share iconLinkedin share icon
КИНО
Бургаският филмов фестивал през очите на Тео Ушев
КИНО
Три български късометражни филма, които трябва да гледате това лято
МУЗИКА
“Strawberry Fields Forever”: където всичко е вечно
Кисело мляко от Хармоника
Иво Нинов, който вярва в гравитацията
LIFE
15 изключителни доброволчески примера бяха отличени в петото издание на Годишните награди

за доброволчество ГЕРОИТЕ
LIFE
Любо Попйорданов и Дните на предизвикателствата
LIFE
NEVEREST – историята зад 4444 морски мили гребане през Атлантика
LIFE
Изкуството да се храниш добре: Боза
LIFE
Виж всички >
РЕВЮТА
Протестът на улицата в литературата – „Хищни нокти“
„Братовчедката на Зорбас“ е тук, за да ни покаже как се живее
Лора, Яворов и аз – мемоари на Дора Конова
Общи условия на ползване | Политика за защита на личните данни
Контакти
Всички материали на "Под Моста" са разрешени за публикуване според договора Creative
Commons CC BY-NC. Разрешено е препубликуването и използването на цялото съдържание на
podmosta.bg за некомерсиални цели, но единствено при коректното споменаване на източника и
автора (с линк или хиперлинк). За комерсиални цели е нужно изричното съгласие на медията.
„Под Моста“ подкрепя свободното разпространение на информация в интернет.
Изработка от Novacore
Хостинг от Superhosting
Дизайн от Цветелина Стойнова
Към съдържанието
Иво Инджев / Ivo Indzhev
Иво Инджев / Ivo Indzhev
Меню
Съветите, прогнозите и обясненията на Ибн Халдун, Адам Смит и Макиавели за нашите избори
24.11.2021 от Иво Инджев

Има една мисъл на Ибн Халдун ( 1332 -1406 г.), с която искам да върна разговора към недалечното
минало и несбъднатите предсказания за настоящето. Избрал съм точно Ибн Халдун, защото е
смятан за бащата на социологията със своя трактат “ Въведение в историята “ ( “Мукаддима”,
което означава на арабски просто “встъпление” или “въведение). Някои историци обявяват
арабския мислител от Андалузия и за баща на бащата на икономиката Адам Смит, заимствал идеи
от “Мукаддима” в знаменития си труд “Богатството на народите”.
“Ако можех да избирам между унищожаването на тираните и унищожаването на робите, без

колебание бих унищожил робите, защото те създават тираните”, пише Ибн Халдун в зората на 14
век в първия в света трактат върху основите на либералната икономика век преди Макиавели ( ,
който също заимствал от неговите разсъждения за прословутото си произведение “Владетелят”.
През 18 век Адам Смит обобщава наблюденията на предходните мислители по въпроса що е това
сделката.
“Всеки, който предлага на друг каквато и да била сделка, му прави следното предложение: дай ми
това, което ми е нужно, и ти ще имаш онова, което е нужно на тебе – такъв смисълът на всяко
подобно предложение и именно по този начин ние получаваме един от друг далеч по-голямата
част от услугите, от които се нуждаем. Ние очакваме своя обяд не от благоволението на месаря,
пивоваря или хлебаря, а от ревнивото им отношение към собствените им интереси. Ние се
обръщаме не към тяхната хуманност, а към техния егоизъм, и никога не им говорим за нашите
нужди, а за техните изгоди”. ( Адам Смит, “Богатството на народите”, ИК “Рата”, София 2010,
преводач Георги Георгиев, стр. 20).
Нека от висините на горните прозрения да се приземим към нищетата на нашата политическа

действителност и да опитаме да си обясним как така си избираме владетели ( ще стане дума и за
обяснението на самия автор на “Владетеля”), които винаги се оказват неудовлетворителни в
крайна смета за самите нас. Нали става дума за сделка за избирателя, който предлага на
владетеля ( политика) своя глас и срещу това иска да получи онова, което политикът му обещава
( по Адам Смит)!
Ибн Халдун е прав, че робите избират тираните. А робското у нас си личи от безразличието към
лъжата. Тя е изписана с позлатени букви на най-високия, на доминиращия над главите ни
паметник в центъра на столицата ни, като ни съобщава, че сме освободени чрез окупация. Така
сме свикнали с тази лъжа, че ни ни прави впечатление. Тираните обаче са си направили изводите
от тази търпимост към лъжата и системно я употребяват срещу интереса ни на свободолюбиви по
природа индивиди, поробени от търпимостта си към лъжата.
Да взема конкретен пример по горещите следи на лъжата от предизборната кампания за току-що

състоялите се избори у нас, както и за предходните само преди месеци. Помните ли колко пъти
бившият ни владетел буквално обеща, че изборите ще се провалят, защото не ги организира той?
Ще ви кажа: най-малкото три пъти излъга. Защото имаше три избирателни кампании и преди
всяка той “прогнозираше” с фалцетна заплаха в гласа си, че изборите ще се провалят. Излъга,
както се доказа, но му гласуваха отново и отново стотици хиляди българи.
Друг пример, по-дребен по своя ранг в политиката, макар да беше доста едър фактор в
предишното управление. В последното си предизборно говорене пред БНТ в навечерието на
парламентарните избори бившият вицепремиер Каракачанов предрече, че на следващия ден след
изборите ще бъдем затворени по домовете си ( локдаун, според утвърдилия се термин). Толкова
държеше на тази прогноза, че я повтори няколко пъти. Но и тя се оказа лъжлива.
Писал съм за провала на социологията, която не “позна” буквално нищо относно резултата от
парламентарните избори. И какво от това? Нали е сключила сделка с поръчителите ( по Адам
Смит). Явно и двете страни са си получили онова, което им е нужно от сделката. Няма и да се
промени нищо, докато робът в нас не бъде изтребен ( по Ибн Халдун, бащата на социологията).
А ето и мнението на любимеца на владетелите по света.
“ Ако някои смятат, че един владетел, считан за разумен, е такъв НЕ ( курсивът мой – бел. ИИ) по
природа, а благодарение на добрите съвети, които получава от приближените си, без съмнение
грешат. Защото това е едно правило, което никога не допуска грешки : владетел, който не е мъдър
по природа, не може да има добри съветници, освен ако, той изцяло не се е доверил на някого,
който да го направлява във всичко и да е изключително благоразумен. В такъв случай това би
било възможно, обаче не за дълго, защото такъв съветник много скоро би му отнел властта. Но
ако един владетел, който не е мъдър, се съветва не с един, а с мнозина, той никога няма да
получи еднакви съвети и няма да може сам да извлече нещо цялостно от тях. Всеки съветник ще
мисли за личната си изгода ( виж. Адам Смит по-горе – бел. ИИ), а владетелят няма да разбере
това и няма да може да вземе мерки. Другояче не може да и да бъде, защото хората всякога са
лоши, докато необходимостта ги върне към доброто. И така, в заключение ще кажа, че добрите
съвети, от когото и да идват, се дължат на мъдростта на владетеля, а не мъдростта на владетеля е
плод на добрите съвети”. ( Николо Макиавели, “Владетелят” , “ PANORAMA BG, София, 2006, стр.
110 ).
Share this:
TwitterFacebook
КатегорииВ БЕСЕДКАТА
Навигация в публикациите
Защо фалшивият генерал се провали в “генералската” битка
“И ти ли, брате”, охкат (не)волните защитници на Цезар от Банкя- изпитание на огън и опън
9 мнения за “Съветите, прогнозите и обясненията на Ибн Халдун, Адам Смит и Макиавели за

нашите избори”
Georgi Nikolov
24.11.2021 в 14:11
Брилянтно!
Да дам думата на Мартин Димитров 1:1.
1. Енергетиката е затънала в корупция. Искаме одит на цялата държавна енергетика, включително

“Белене” и “Турски поток”.
2. Публичност на всички разходи и документи, като се започне с изчезналата пътна карта с

Газпром за газа
3. Завършване на интерконектора с Гърция през 2022
4. Удължаване срока на експлоатация на 5ти и 6ти блок на АЕЦ Козлодуй. За необходимостта от

допълнителна ядрена мощност сме поискали технико-икономическа експертиза.
5. Намаляване зависимостта от един доставчик при вноса на газ. Създаване на алтернативи, които
да водят до по-добри цени.
6. Предприемане на всички действия на ниво правителство и парламент за запазване цената на

тока за битовите
потребители
7. Компенсации за небитовите потребители.
8. Петгодишна програма за мерки срещу енергийната бедност
9. Искаме работеща КЗК, която да направи истинска проверка за изкривяванията на

конкуренцията на пазара на горива.
10. Облекчаване на достъпа до данъчно-акцизни складове за повече конкуренция и съответно по-

ниски цени на горивата
11. Улесняване на процедурата за поставяне на малки фотоволтаици от домакинствата.
Todor Todorov
24.11.2021 в 14:57
Признавам си, че като психо-стерилно-десен, отново не гласувах за президент (просто нямах

избор!), но при първа възможност ще гласувам за нов избирател!
Деде
24.11.2021 в 14:58
Не по темата, с извинение.
От статия в сайта “Фактор” днес научих, че шеф на наследника на мракобесното КГБ –

Федералната служба за сигурност на Русия е Павел Волгин.
Въпрос: някой знае ли дали има роднинска връзка между него и Петър Волгин – пропагандатор по
БНР
на антибългарските и, по същество, антируски “опорни точки” на престъпници режим на Путин.

Може би кръвта вода не става, а?
Кирил Марчев
24.11.2021 в 15:00
Римски Корсаков ми дава музика, Кримски Кремляков ми дава службица ! ( из песента на

президентския съветЧик )
Иво Инджев
24.11.2021 в 15:40
Към Деде:
Щеше да е по-приемливо да носи тази фамилия по рождение, за което да няма вина или заслуга
( според гледната точка). Но той приема Волгин като псевдоним, сам си го е избрал. Иначе е Петър
Георгиев.
Деде
24.11.2021 в 18:36
Драги ми Иво,
Just in case,
И баща му работеше в БНР навремето със същата фамилия. Ми..като не знаеш – питай.
Иво Инджев
24.11.2021 в 19:13
Към Деде:
Тебе ли трябваше да питам? Че къде се криеш, Йорданов Лозан(ов) – както се подписваш в

електронния си адрес, че да те намеря и да те питам за толкова важно нещо? Следващият път ще
знам: трябва ли да кажа нещо, първо питам теб.
А че се казва Петър Георгиев – и за това ли да те питам да потвърдиш?
Обичам, когато скритите картинки се появават да блеснат със знания по този начин – особено по
наистина дребни въпросчета. Че и за моя сметка, ако може.
tervel
25.11.2021 в 10:26
Към Todor Todorov:
Добрите съвети не водят до мъдрост.
Todor Todorov
25.11.2021 в 11:31
към tervel:
Няма как добрите съвети да водят до мъдрост! Тя се изгражда индивидуално на базата на

житейски опит/страдание!
Leave a Reply
Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за
коментари.
Подкрепа за блога / Donate
Желаещите да подкрепят този блог могат да го направят чрез:
1) Paypal
Изпращане 2) Epay.bg
Описание Сума
Дарение за ivo.bg
BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и

микросметки3) превод по банков път на: в BGN: BG02RZBB91551077005780 в EUR:
BG10RZBB91551477005700 BIC: RZBBBGSF към Райфайзенбанк (България) ЕАД в полза на Иво
Инджев Благодаря ви!
kniga-tati
Иво Инджев още във
Facebook
Архив
Архив
- Избор на месец -
© 2022 Иво Инджев / Ivo Indzhev • Built with GeneratePress

Манол Глишев - есета - Социологията Ибн Халдун

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Манол Глишев - есета - Социологията Ибн Халдун

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Литература - портал LiterNet

:. Издателство LiterNet Електронни книги: Условия за публикуване

:. Електронно списание LiterNet Електронно списание: Условия за публикуване

:. Електронно списание БЕЛ

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Подбуден от бърз разговор с уважавания приятел, медиевист и специалист по история на

Средновековната култура не е монолитна. Има огромни различия между културата на мълчащото

Докъм XII столетие литературният монопол е в полза на духовенството. Повечето текстове в

Духовенството не само записва; то коментира и критикува. Всъщност рефлексиите както върху

Междувременно сред самото военно съсловие се осъзнава нуждата от отговор, от морална

Добродетелите и организацията на монашеството, преминаващи в рицарското съсловие, охраната

© Електронно списание LiterNet, 11.02.2020, № 2 (243)

Литература - портал LiterNet

:. Издателство LiterNet Електронни книги: Условия за публикуване

:. Електронно списание LiterNet Електронно списание: Условия за публикуване

:. Електронно списание БЕЛ

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КИТАЙСКИЯТ ПАРАЛЕЛ НА СВЕЩЕНИЯ ГРААЛ

Някои читатели ще си спомнят "Легенда за камъка", втората забавна авантюра в небивалия

Философският камък и Свещеният граал споделят една важна обща характеристика в

София, 12 март 2018

© Електронно списание LiterNet, 29.05.2019, № 5 (234)

Манол ГлишевМАНОЛ ГЛИШЕВ15 ЮНИ, 2022ЕВРОПЕЙСКА ИСТОРИЯ, СВЕТОВНА ИСТОРИЯ

Време за четене: 6 минути

Това е началото на края на средновековния хаос от чисто беззаконие и противоречиви традиции.

В нея е обърнато внимание на почти всички въпроси, засягащи наследяването и задълженията на

Една от причините за съставянето и приемането на Хартата е посочена в преамбюла й: „заради

Можете да дискутирате и във форума Война и Мир

Изображения на пророка Мохамед през Средновековието

Раждането и краят на капитализма – поглед отдясно

Боян Магесник, Бургас, богомили, пристанище, статуя, ерес

Торбалан от Кюрдистан още е тук

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Приемам политиката за поверителност.

Copyright © 2022 Война и мир. Сайтът е оптимизиран от Сергей Петров - Араджиони

Свалянето на Ромул Августул и продължаващата Късна Античност

Манол ГлишевМАНОЛ ГЛИШЕВ13 СЕПТЕМВРИ, 2021СВЕТОВНА ИСТОРИЯ

Време за четене: 3 минути

Монета на Одоакър, Равена, 477 г.

Единствено ролята на западните римски императори е преминала от активно командуване на

Противно на учебникарската представа, в началото на септември 476 г. никой и не подозира, че е

Можете да дискутирате и във форума Война и Мир

Римляни, граждани, св. Павел, евреи

Свети Павел – римски гражданин

Древните картагенци наистина са принасяли деца в жертва

Чернокожият светец св. Маврикий

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Приемам политиката за поверителност.

Copyright © 2022 Война и мир. Сайтът е оптимизиран от Сергей Петров - Араджиони

Есе върху идеалната антична политика

Време за четене: 5 минути

Картина: Клетвата на Хораций, Жак-Луи Давид

Но да поразсъждаваме за привилегиите. При управлението на аристократичната или, условно

Аристократичните режими или конституционните, традиционалистки републики, се справят малко

Това, на което си струва да се наблегне, е различният поглед към привилегиите. Народната,

Сега да осъвременим античната постановка. Гръцките и римските примери показват, че

Можете да дискутирате и във форума Война и Мир

Аполитичната визия за България

Откъс от книгата „Свободата“ на Рон Пол – Образование

Лявото пак ще овладее културата

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Приемам политиката за поверителност.

Copyright © 2022 Война и мир. Сайтът е оптимизиран от Сергей Петров - Араджиони

По българския превод на „Беоулф“