Народно творчество и култура

Докато през периода IX - XIV в. протича усилен процес на християнизация на народната култура, то през XV — XVII в. се
наблюдават примитивизация на християнската вяра и господство на битовото християнство.
Поради обстоятелството, че огромната част от българите е безпросветна (около 90 % са напълно неграмотни), огромна
роля в духовния живот играе словесното народно творчество, което изпълнява функциите на писмената култура.
Легендите, преданията, приказките, епическите и историческите песни и други в голямата си част отразяват и задълго
съхраняват спомена за миналото. В народната поезия се запазват предания и песни за борбите на последните
Шишмановци срещу османците, походите на Владислав Варненчик през 1443- 1444 г., завладяването на Константинопол
през 1453 г., османските войни срещу унгарци и австрийци и др. Особено място в тях заемат героите от българската
история. В юнашкия и историческия епос се създават цикли от песни за Момчил юнак, цар Иван Шишман, Крали Марко,
Муса Кеседжия, Филип Маджарин и др. В няколко песни е отразена гибелта на Българското царство.
За създаването на песента Пенка Павлова споделя, че ѝ е подарена от много възрастна жена след края на концерт.
Мелодията е била съвсем различна. Пенка Павлова обработва песента и тя става част от нейния репертоар. Песента ни
връща към далечните години преди падането на Българското царство под властта на османците. Черни сънища – прокоби,
тревоги и горчиво отчаяние пред неизбежната гибел, песента е създадена като разговор между последния владетел на
Търновското царство цар Иван Шишман и неговата съпруга. Поради големия обем на текста, решението да се включи
диктор, е много удачно (изпълнението е силно въздействащо). Песента завършва с призива на цар Иван Шишман към
всички българи да запазят българското царство от нашествениците.
През XVII в. в българското словесно народно творчество се появява нов герой- Дядо Иван, от когото се очаква
избавлението на българския народ от османския гнет. Това е всъщност руският цар Иван IV Грозни (1533-1584), постигнал
бляскави победи над татарите. Народната култура заема основно място в духовния живот и празничната система на
българи- те през XV -XVII в. Тя определя в най-голяма степен етническата им характеристика, своеобразие и манталитет. За
тяхното съхраняване като самостоен народ народната култура има по-голямо значение от онази, която е свързана с
църквата.
Присъствие на български интелектуалци в други страни
Изселването на водещи интелектуалци особено в края на XIV - XV в. е с отрицателни последици за културното и
политическото развитие на българския народ. В двора на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1389 -1427) през различно
време пребивават Григорий Цамблак, дяк Андрей и Константин Костенечки. Там те създават много от известните си
книжовни трудове. В Дубровник Никола Българинът преподава "славянско четмо и писмо" и участва като преводач на
републиката при сключване на договори с турците. Някои високообразовани духовници от български произход
възглавяват други православни църкви: сръбски патриарх в края на XIV в. е българинът Ефрем, цариградски патриарх
Иосиф II (1416 1439), митрополит на Киев, Москва и цяла Русия Киприян (1390-1406), киевски и литовски митрополит -
Григорий Цамблак (1414- 1420). Успоредно с църковната те развиват книжовна дейност, която съдейства за проникването
на българското културно влияние.
Основите на църковния, манастирския и книжовния живот във Влахия и Молдова са положени от български дейци като
Никодим Тисмански, монах Гаврил, Григорий Цамблак и др. Ако влахо-молдовската книжовност може да се смята за най-
тясно свързана с българската и в продължение на няколко столетия следва и възпроизвежда паметниците на Търновската
книжовна школа, то книжовната традиция на Московска Русия през XV - XVI в. съхранява чрез многобройни преписи и е
най-важен фонд на старобългарската литература, създадена от втората Половина на IX до края на XIV в.
И след османското завладяване българската духовност има силно присъствие в едно голямо географско и етническо
пространство. През следващите векове започва обратният процес на силно руско църковно и книжовно влияние в
българските земи. Руско-българската взаимност в духовния живот се оказва трайна и значима за културното развитие на
българите през периода на османското владичество.

Общувания в рамките на православната

В условията на съвместното съществуване на балканските народи в рамките на Османската империя най-интензивни по
традиция остават българо-гръцките духовни общения. Поради църковното господство на Константинополската
патриаршия духовниците от гръцки произход заемат важни позиции във висшата йерархия, градския църковен живот и в
редица процъфтяващи манастири (напр. Бачковския). Разпространението и превеждането на гръцки печатни книги в
българските земи от XVI в. насетне култивира народното християнско съзнание на българите, укрепва вярата им и
прокарва нови идеи в българското общество като тази за използване на народния говор в книжнината. Тя се превръща в
двигател на обнова на българската книжнина върху основата и чрез средствата на говоримия език.
За активизирането на българо-сръбските културни връзки решаваща роля изиграват две обстоятелства. Още в края на XV
в. в Цетине (Черна гора) са положени основите на сръбското книгопечатане с кирилски букви. Сръбските книги, печатани
там и по-сетне във Венеция, намират добър прием в българските църкви и манастири. През 1557г. към Сръбската църква
са включени три български епархии от югозападните краища - Скопската, Кюстендилската и Самоковската. Благодарение
на активността на църквата за кратко време към сръбския книжовен живот се приобщават някои високообразовани
български духовници. През XVI в. във Влахия и Трансилвания са открити три печатници, в които се издават църковни книги
въз основа на ръкописи от Търновската книжовна школа, които намират нуждите на богослужението в българските земи.
Почти до края на XVII в. официален език на православната църква във Влахия и Молдова и в дворовете на тези две
княжества продължава да бъде българският. Това обстоятелство създава условия за интензивно и трайно културно
общуване.
По време на османското владичество най-голяма роля за културното и религиозното общуване между православните
народи играят атонските манастири, където от различни краища на Балканския полуостров са пренесени множество
книжовни и художествени паметници. В техните скриптории се осъществяват най-тясно и непосредствено връзките между
високообразовани монаси от различни народности. Света гора атонска е истинският и пълнокръвен духовен център на
балканския православен свят, а същевременно пазител на византийско-славянската културна традиция.
Руско-българското книжовно и културно общуване през XVI -XVII в. се изразява в няколко направления: проникване на
руски творби в българската книжовност, широко разпространение на руските печатни книги с богослужебен характер,
силно езиково влияние върху формиращия се новобългарски книжовен език, интерес на руските книжовни дейци към
миналото на българския народ и неговите духовни постижения. Руските печатни книги се оказват мощно средство в
борбата на българското духовенство срещу политиката на елинизация, водена от Константинополската патриаршия. Русия
оказва материалната помощ на православните църкви, манастири и духовенство в Османската империя. Някои български
духовници посещават Русия, за да събират милостиня за възстановяване на църкви и манастири, откупване на храмове,
застрашени да бъдат превърнати в джамии, за икони, църковна утвар и т. н. Руски монаси пътешестват из българските
земи и установяват връзки с духовенството.

Контакти с Централна и Западна Европа

Те се осъществяват на различни равнища и по различни пътища, но влиянието им върху българското общество и култура
е ограничено. Причините за това са от църковно-религиозно и от езиково естество. Преминаването на различни
европейски пратеници и пътешественици през българските земи има за следствие запознаването им с бита, положението,
обичаите и нравите на българското население. Техните впечатления са отразени в многобройни доклади и пътеписи,
някои от които-публикувани. Знатни българи и образовани духовници често посещават столиците и дворовете на редица
европейски владетели, дирейки там помощ за своя изстрадал народ.
Важно значение за връзките на българите с Римската църква и Европа имат разпространението на католицизма и
създаването на трайна организация на католическата църква в българските земи.
От особено значение е просветната и културната дейност на българското католическо духовенство. По-видните църковни
дейци са високообразовани, владеят по няколко езика, имат солидна богословска начетеност и някои от тях извършват
преводи или са автори на оригинални книги. Богата и разнообразна католическа книжнина се създава и на
простонародния български език. Тя е неотменна част от българското духовно наследство от XVII в. Силното родолюбие на
българските католици обаче е съчетано с делението на собствения им народ по религиозен признак на католици и
схизматици (православни) и това нанася вреда върху изграждането на българско народностно единство.

Присъствие на българите в историческите съчинения, литературата и театъра на Европа

Крайно погрешно е гледището, че през тези "тъмни векове" България като географско и държавно понятие и българите
като народ са изцяло забравени от цивилизована Европа. В два унгарско-османски договора от началото на XVI в.
Българското царство се споменава като държавна формация. Редица исторически съчинения на италиански хуманисти от
XV в. (Флавио Биондо, Бартоломео Платина и др.) отразя- ват основни събития от българската история, включвайки и
периода от края на XIV - първата половина на XV в. (походите на крал Сигизмунд от 1396 г. и на Владислав Варненчик от
1443- 1444 г.). В първата печатна "Световна история" (1492) на немския хуманист Хартман Шедел се срещат упоменавания
за образуването на българската държава, за помощта, оказана от хан Тервел през 705г. на Юстиниан II за възвръщането
му на престола, за Покръстването на българите и др.
През XVI - XVII в. българската история е обект на внимание в изложенията на видни историци и космографи. Този интерес
е свързан със стремежа за проучването на историите на две империи-Византийската и Османската, едната слязла завинаги
от историческата сцена, а другата-възхождаща и заплашваща Централна и Западна Европа. През Ренесанса и
Просвещението България и българите намират понякога място в литературните творби на известни автори от XVI в.-
Франсоа, Рабле, Лудовико Ариосто, Робер Гарние и др. Дори прочутият френски поет Пиер дьо Ронсар намеква в една от
елегиите си за своя български произход: "Прадядо ми живял далеч, в една държава, где Дунавът студен край Тракия
минава".
Повече са литературните творби от европейския XVII в. През 1637 г. италианецът Франческо Брачолини публикува
голямата си поема "Покръстена България"; Уилям Шекспир при написването на представената през 1611 г. в английския
кралски двор драма "Буря" използва сюжети от историята на България от времето на хан Крум и цар Самуил; в пиесата си
"Лъв Арменецът" немският автор Андреа Грифиус описва войната на византийския император Лъв V Арменец срещу
българския хан Крум през 813г.
Лишен от собствена държава и църква през продължителен исторически период, българският народ чрез своите най-
изтъкнати представители (духовници, книжовници, търговци и занаятчии) не се оставя да бъде духовно, политически и
стопански изолиран. Той не само не престава да се чувства неразделна част от европейския християнски свят, но и не е
забравен от него.