Курсова работа

на тема:

,, Миграционни процеси през Възраждането‘‘

Изготвил: Патрик Борисов Веселинов

Факултетен №: 2303013460
Специалност: История (2 курс)
Служебен e-mail: S2203010560@sd.uni-vt.bg
Личен e-mail:borisowpatrik@gmail.com

Проверил: ас. д-р Антон Дончев Маринов

Велико Търново, 2024

Увод

Миграционните процеси в епохата на Възраждането се

осъществяват от българите в Османската империя към Сърбия и
Русия. В началото на 60-те години на XIX век, се засилват
миграциите на местните българи. Масовите миграционни
движения от страна на българите са главно поради
икономически причини, както и поради данъчни и други
произволи на османската администрация, които обричат
българското население на глад.

Българското възраждане започва през 19 век, и е период на

националноосвободителното движение на българския народ от
Османската империя. Началото на българското възраждане се
счита с произведението на Паисий Хилендарски „История
славянобългарска“, а краят на този процес продължава до
освобождението на България през 1878 г. Този период се
свързва с изключително големи промени в сферата на
обществено-икономическия живот, културния и политическия
живот. Настъпват промени и в културната и духовната област.
През 19 век е открито първото елино-българско училище в град
Свищов. Организатора на това училище Емануил Васкидович
пътува от Влашко до Виена за да събере български търговци за
това училище. През 30-те години на 19 век, училището е
ръководено от Христаки Павлович. Елино-гръцкото училище се
разраства и се преподава основно българска граматика. По-
късно се откриват елино-български училища в Сливен,Котел,
Карлово и др. През 1820 г. в Сливен е открито светско училище в
което се преподават предметите история,география,физика и
аритметика. През 1824 г. излиза в Брашов първият български
буквар на д-р Петър Берон, известен като „Рибен буквар“. През
1835 г. в Габрово е открито Габровското народно взаимно
училище, станало известно като Априловска гимназия. През
същата тази година излиза първият български учебник по
география с българска граматика. През 1846 г. е отворено
първото класно училище в град Копривщица от Найден Геров.
През 1848 г. Б. Петков открива класно училище в Калофер. До
Кримската война класни училища са отворени в Пловдив,
Габрово, Търново, Русе, Шумен, Стара Загора, като голямо
значение за новобългарското образование изиграва
Пловдивското класно училище, открито през 1850 г. от Найден
Геров. През 1856 г. са открити първите три читалища в
българските земи – в Свищов, Шумен и Лом, а по-късно през
1858 г. е открита и първата българска Болградска гимназия.
Борбата за независима българска църква е важен за
утвърждаването на българската нация и е неизменна част от
процеса на Възраждане, който довежда до Освобождението и
възстановяването на българската държава. След падането на
България под османска власт през 1396 годинам независимата
българска църква спира своето съществуване. Търновската
патриаршия, Охридската архиепископия и Видинската
архиепископия били премахнати. Така Цариградската
патриаршия се наложила. Цариградската патриаршия играела
роля да сърхани православната вяра на Балканите.
Възстановени били много църкви и манастири, както и
просветни цетрове, разрушени в периода на ислямската
експанзия на Балканите. През XVIII век Цариградската
патриаршия била овладяна от гръцкия елит и те започнали
процес на национална политика. През XIX век започнал процес
на ограничаване на българския език в богослуженията и
налагане на гръцкия език чрез училищата и църквите. През 1837
г. по заповед на Иларион Критски е изгорена бългаската
библиотека в Търново. Тези действия не се харесали на
българите и се противопоставили на гърците. В периода 1824-
1836 г., българите се надигнали в градовете Враца, Самоков,
Стара Загора, Нова Загора, Казанлък и Скопие, срещу
представителите на гръцкото духовенство. Поводът бил
своеволията и беззаконията на владиците. През 1839 г. в
Търново цялата област била разтърсена от действията на
митрополит Панарет. Той вдигнал таксите и сипел клевети срещу
българите. По-късно била изготвено изложение до
Цариградската патриаршия и султана с искане Панарет да бъде
заменен от авторитетния български духовник Неофит Бозвели.
Патриархът не изпълнил българските искания, но Панарет бил
сменен с друг гръц - Неофит Византиос, а Неофит Бозвели бил
издигнат за протосингел. Българският свещеник отказал да
заеме поста и бил заточен в Хилендарския манастир в Света
гора. Неофит Бозвели пребивавал в Хилендарския манастирр от
1841 до 1844 г. След като бил освободен заминал за Цариград.
Българското население в Османската столица наброявало 50
хил. души. Неофит Бозвели установил контакти с местни
влиятелни българи, като Стефан Богориди, Георги Раковски,
Стоян Чомаков и др. Там срешнал и неговия съмишленик
Иларион Макриополски. Двамата заедно заявили българските
искания към Високата порта. В исканията се настоявало
назначаването на български владици в земите населени с
българи. Освен това те поискали да се въведе богослужение на
български език, българска цървка в Цариград, свободно открива
на български училища. В тези искания все още не присъствала
идеята за незаависима българска църква. По-късно
Цариградската патриаршия пробвала да кодпупи Бозвели и
Макриополски с високи постове, но те не се поддали. След като
не успели да ги купят, висшите гръцки сановници организирали
заточването им в Света гора през 1845 г. През 1848 г. Неофит
Бозвели се споминал. През 1849 година, благодарение на
усилията на Стефан Богориди, султана на Османската империя
Абдул Меджид издал ферман за построяването на българска
църква в Цариград. Освещаването на храма Св. Стефан станало
на 9 октомври (1849 г.) По-късно през 1851 г. била създадена
българската църковна община. По това време започнало да
излиза българското вестникарско издание Цариградски
вестник. След Кримската война Османската империя станала
зависима от Великите сили. През февруари 1856 г., империята
се видяла принудена да приеме Хатихумаюн, с която се
ангажира да зачита равноправието на всички граждани в
империята и да уважава религиозните свободи. Българската
общност се възползвала от това. През пролетта на 1856 г.,
представителите на църковната община искали от султана
самостоятелна българска църква. През 1857-ма г. българските
общини изпратили своите представителите, които заедно с
църковната община в Цариград сформирали българско
представителство пред Високата порта. Иларион Макриополски,
който се завърнал скоро след заточението си през 1858-ма г.
бил ръкоположен за епископ на българската църква в Цариград.
През 1860 г. се провел Църковен събор, на който били
отхвърлени българските искания. На 3 април 1860 г. в храма Св.
Стефан Иларион Макриополски пропуснал да спомене името на
цариградския патриарх. По този начин той публично отхвърлил
духовната му власт и се самообявил за духовен глава на
българския народ. През 1859 г. Патриаршията отново изпратила
Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий
Велешки на заточение. През 1867 г. цариградраския патриарх
Григорий VI се опитал да се договори с българите, като
предложил частична църковна автономия, но проеткът му бил
отхвърлен. На 28 февруари 1870 г., султанът издал ферман за
учредяването на самостоятелна и независима българска църква.
В границите на Българската екзархия влезли 15 епархии:
Русенска, Врачанска, Търновска, Софийска, Силистренска,
Ловешка, Видинска, Пиротска, Нишка, Самоковска, Велешка,
Варненска, Шуменска, Пловдивска и Кюстендилска. По-късно
през 1874 г. Скопие и Охрид също стават част от Екзархията. На
16 февруари 1872 г. за първи български екзарх бил избран
Антим I. Дългогодишните усилия на българите в църковните
борби имат дълбок смисъл не само в духовен план. Чрез
учредяването на самостоятелната българска църква, българския
народ е признат като такъв в Османската империя. Във фермана
определящ границите на Екзархията е очертано голямо
българско етническо землище. Борбата за независима
българска църква е важен етап от процеса на възстановяването
на българската държавност. Дълбоките промени в обществото
водят до пробуждане и въстания на българския народ за
възстановяване на българската държава. Етническите граници
обхващали земите на Мизия, Тракия и Македония, с единен
книжовен и говорим език, с обновяващо се общо съзнание и
единна културна традиция. Емиграцията на българите в епохата
на Възраждането стават след Кримската война. Българите се
прехвърлят на територията на Сърбия. В началото на 60-те
години на 19 век, се засилват емиграциите на българите, поради
заселването на няколко хиляди татари в северозападните
български земи. Емиграциите се засилват и през 1861 г. поради
усложняващите се сръбско-турски отношения. През р. Тимок в
Сърбия на 23 май 1861 г. се прехвърлят над 200 български
семейства, а впоследствие общият брой на избягалите на
сръбска територия български семейства достига близо 1 000.
Сърбите подпомагат българите в миграционните движения, като
сръбските чети преминават турската територия, охраняват
българските бегълци и им съдействат да преминат границата.
Османската империя засилва военното си присъствие в
Северозападна България и протестира пред сръбското
правителство за приемането на български бегълци. Високата
порта действа предпазливо поради опасността от избухването
на въоръжен конфликт между Сърбия и Османската империя. В
края на 1861 г. великия везир изпраща на видинския валия
инстукции как да се действа срещу българите, които желаят да
мигрират в Сърбия. Високата порта се противопоставя на
масовата българска емиграция към Сърбия. По това време
протича процес на преселване на част от местните българи в
Русия, османските управляващи позволяват на българите, които
създават затруднения на провинциалната власт да се изтеглят от
региона, като по този начин се успокой обстановката в
северозападните български земи. През 1861 г напрежението
намаляване в граничните сръбско-турски райони. Причина за
това е постепенното пренасочване иа основната българската
емиграция от Сърбия към Русия. Част от османския елит
започват да подобряват положението на местното българско
население, като по този начин спират емиграцията по
граничните райони. Иници¬атор на тази политика е бъдещият
голям османски реформатор Мидхат паша, на¬значен през 1861
г. за управител на Нишкия вилает. Той взема мерки за
въвеждане на ред в управлението на областта, за прекратяване
на произволите, извършвани от османските данъчни,
полицейски и военни служители, за ликвидиране на раз-
бойничеството, за подобряване на пътната инфраструктура, за
благоустройство на селищата и създаване на условия за
развитие на производството и търговията. В края на 1864 г.
Мидхат паша е назначен за управител на новосформирания
Дунавски вилает, където неговата реформаторска дейност
получава възможност да постигне много по-голям размах.
Действията за подобряване на сигурността и икономическото
състояние на пограничните райони продължават и през
следващите години. Показателна е една акция от пролетта на
1866 г. за подпомагане на жителите от няколко села в Нишка¬та
каза, изпаднали в бедствено положение поради появилата се
болест по добитъка и унищожаването на реколтата от падналия
град. Продължават дейностите за благоустройството и
икономическото развитие иа градовете в граничния регион, като
Видин, Ниш, Пирот, Лесковац и др., за по¬строяването на
пътища, които да свързват Нишката област с дунавските
пристанища и най-вече с това на гр. Лом. Вземат се мерки и
срещу разбойничеството, силно застъпено в тези гранични
области. Въпреки предприетите мерки и през 70-те години иа XIX
век се отчитат изсел¬вания от западните български земи към
съседна Сърбия. Така например през лято¬то на 1875 г. около 40
фамилни от няколко села в нахията Краище иа Кюстендилска
каза забягват в Сърбия. Като главна причина за бягствата
техните съселяни посоч¬ват данъчните и други произволи, а
резултат иа които семействата им са обречени на глад. Тези
причини очаквано карат и много други българи в този район да
се замислят дали да не преминат границата (легално или не) за
да се освободят, макар и в границите на друга чужда държава.
Като цяло обаче емиграцията към територията на Сръбското
княжество значително намалява след началото на 60 те години
на XIX век. Действително продължават да сс изселват отделни
лица и семейства - главно поради икономически причини, но
масови емиграционни движения в тази посока вече не се
предприемат. За това безспорно допринася промяната в
политиката на османската власт през 60-те и 70-те години на XIX
век, която през този период много повече залага на мирните
средства за предотвратяване на емиграцията и връщане иа из-
селниците, отколкото на репресивните мерки, които не й донасят
особен успех в предишните десетилетия. През третата четвърт на
19 век в българското общество настъпват много съществени
промени. Част от българите се замогват и започва епохата на
просвещението. Развитието на просветата и борбата за
църковна независимост достигат финалното си развитие.
Българите успяват да изградят своя образователна система и да
се разделят от Цариградската патриаршия. Българите участват в
освобождението на Гърция, но не получават нищо. Бягството
към Южна Русия и Сърбия е силно затруднено. Промените, които
настъпват в отношенията между Цариград и Атина, през този
период дава пряко отражение на политиката на Високата порта
спрямо емигрирането на жи¬тели от българските земи към
територията иа Кралство Гърция. През 50-те-70-те години на XIX
век дипломатическите отношения между двете страни се
прекъсват, което рефлектира и върху политиката на Портата
спрямо гръцкото население в Османската империя. Първата
сериозна криза в гръцко-турските отношения настъпва по време
на Кримската война от 1853-1856 г. Подкрепата на Гърция за
гръцките въстаници в района на Арта (в Южен Епир) довежда до
скъсване на дипломатическите отношения между Цариград и
Атина през март 1854 г. Скоро след това османското
правителство взема решение за екстерниране на гръцките
поданици от пределите на Империята. Тази мярка засяга не само
гърците, произхождащи от Кралство Гърция, но пребиваващи в
османската държава, a и редица жители-християни в
българските земи (както гърци, така и представители на други
народности), придобили гръцко поданство поради различни
причини - най-вече заради при¬вилегиите и защитата, които
осигурява статутът на чужди поданици в османската
държава.Ситуацията се повтаря по време на Критското въстание
от 1866-1869 г. Макар официално да прокламира неутралитет,
гръцкото правителство подкрепя борбата на критските
въстаници, като допуска изпращането от гръцка територия на
доброволци и оръжие. Това довежда до силно обтягане на
отношенията между Цариград и Атина. През декември 1868 г.
Високата порта отправя ултиматум до гръцкото правителство да
спре да оказва помощ на въстаниците, отхвърлянето на който
довежда до прекъсване на дипломатическите и търговските
отношения между двете страни. Засилването на антигръцките
настроения сред османските управляващи отново довежда до
решение за екстерниране на гръцките поданици от пределите на
Османската империя. Изгонването на гръцките поданници
лишава империята от огромни ежегодни финансови средства и
още, действителното реализиране на тази мярка обаче би
навредило сериозно на имперската икономика, тъй като това
означава прогонване на редица влиятелни търговци и
предприемачи, притежаващи гръцко поданство. Този факт се
осъзнава от част от управляващия османски елит. Неслучайно
някои високопоставени османски служители се противопоставят
на решението за екстерниране на всички гръцки поданици от
османската държава. Скоро обаче настъпилата криза между
Османската империя и Гърция е преодоляна посредством
намесата на Великите сили. През февруари 1869 г. са подновени
дипломатическите отношения между гръцкото и османското
правителство, а всички заплашени от екстерниране лица остават
по местата си, като повечето от тях впоследствие възстановяват
и гръцкото си поданство. Напрежението в отношенията между
Османската империя и Гърция продължава и през 70-те години
на XIX век, най-вече заради дейността на навлизащи от гръцка
територия чети в граничните с Кралството османски провинции -
в Епир, Тесалия и Южна Македония. Османската власт
предприема действия срещу тези чети, като на местните жители
е обявено, че ще бъдат изпращани на заточение заедно със
семействата си, ако подпомагат „елинските разбойници“. Тези
мерки обаче засягат населението на пограничните с Гърция
райони, докато в български¬те земи до Освободителната война
не са предприемани целенасочени репресивни действия срещу
гръцките поданици и жителите от гръцки произход, които да
предизвикат тяхното емигриране по посока на гръцката държава.
След началото на 60-те години на XIX век вече не се наблюдават
масови емиграционни движения от българските земи към
съседните балкански страни и Русия.

Миграционните процеси в епохата на възраждането са

изключително важни, защото Османската империя налага
репресии върху местното българско население, като данъци и
произволи, който кара българите да се насочат в страни, като
Русия, Сърбия,Влахия и Молдова с цел да се освободят,
подобряване на статута им и икономически фактори. След
масовите миграции на българите Османската империя започва
политика с цел ограничаване на миграциионото движение на
българите. Османската империя подобрява положението на
подвластното християнско население в българските земи като
средство за предотвратяване на неговата потенциална
емиграция. Християнското население в пределите на
Османската империя има огромно значение за стабилността и
развитието на имперската икономика, поради това Мидхад паша
успява да въведе ред в управлението. Той прекратява
произволите, извършвани от османските данъчни, полицейски и
военни служители, ликвидира разбойничеството, подобрява
пътната инфраструктура, подобрява благоустройство на
селищата и създавава условия за развитие на производството и
търговията. Мидхат паша уреждането въпроса с лихварството.
Така Османската империя успява да ограничи българските
миграции и ги локализират. През 60-те години на XIX век вече не
се наблюдават масови емиграционни движения от българските
земи към съседните балкански страни и Русия.