Българската политическа активност до средеата на 19 век

Натрупаният опит ( политически и боен) в руско-турските войни и

във въстанията на съседните народи създава предпоставки аз по-
решителни и самостоятелни антиосмански инциативи. В началото
на 30-те години на 190 век започва нов етап в
националноосободителното движение.

ПЪРВИ САМОСТОЯТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ

Първата проява е Българската завера от 1835г., известна като
Велчова завера. Инициатори и главни организатори на
съзаклятието са капитан Георги Мамарчев и търновският първенец
Велчо Атанасов. През първата половина на 30-те години
прославеният капитан се усановява в окупиран от русите гр.
Силистра и осъществява контакти с патриоти от Търновско,
Еленско, Дряновско, Лясковско и Габровско. Планът на заверата,
разработен при срещите на организаторите в Плаковския манастир
Св. Илия, предвижда освобождаване на старата столица по време
на великденските празници през 1835г., провъзгласяване на
българското царство и разширяване обсега на въстанието. Идеята
за възстановяване на българската държава се превръща в първа и
най-ранна проява на българското националноосвободително
движение. Помощници са Велчо Атанасов, майстор Димитър
Софиялията, Никола Гайтанджията, хаджи Юрдан Брадата,
учителят Андон Никопит, игуменът отец Сергий. В навечерието на
бунта предателство осуетява смелите планове на съзаклятниците.
Организаторите били заловени и след време са обесени с
излючение на капитан Мамарчев и отец Сергий и Андон Никопит.

ВЪСТАНИЯТА в Западна България и Влашко

2.Vustaniqta v Zapadna Bulgariq I Vlashko Prez 30-те и 40-те години
на 19 век избухват няколко бунта в българските земи, провокирани
от тежкото състояние на Османската империя. Това се стимулира и
от близостта до Сръбското княжество, което дава празни надежди,
че ще подкрепи българските въстания. Нишкото въстание 1841г.
предизвиква международен потрес, понеже безмилостно са
опустошени българските села и населението. През 1841, 1842, 1843
се състоят Трите Браилски бунта. Те предвиждат съвместни
действия между българи, сърби и гърци. 1вото е с ръководители
Васил Хадживълков и сръбския офицер Владислав Татич, 2рото –
Георги Македон и гръцкият революционер Ставрос Георгие, 3тото
– Васил Хадживълков. Бунтовете са потушени от румънските
власти. Борбата за освобождението е повлияна и от революциите в
цяла Европа през 1848-49г. През 1850г. в България избухва ново
въстание, организирано от кнезовете на над 100 села от Западна
България. Въстанническата упоритост и турската жестокост налагат
нам
 Кримската война и българите.
Войната между Османската империя и Русия, избухнала през есента на 1853 г.,
предизвиква раздвижване сред bългарите в емиграция и в страната. През юли 1853г.
Българите в Цариград поставят пред руското правителство въпроса за придобиване на
автономия по подобие на Дунавските княжества и сърбия. Създава се организация
„приготовляване на народа да съдейства на руското напредване в Турция“
Уцредителите на тайното общество“ Иван Бацов, Павел Цалъков, Павел Грамадов
нацело с Георги Ст. Раковски пристъпват към изграждане на местни дружества в телни
сведения за руския щаб. Създадената мрежа от революционни ядра в Северна и част
от Южна България трябвало да вдигне народа на въстание, съгласувано с движението
на руските войски. Във отрядите се включват над 3000 българи, но планът ходи е
осуетен след арестуването на Раковски от турските власти през януари 1854г и
настъпилия през лятото обрат в хода на военните действия. В първата фаза на войната
(53г.) се активиза българската емиграция и българската емиграция в Одеса и Букурещ.
На 2 февруари 1854 г. Одеските българи уцреждяват „ Настоятелство“, вклюцващо
видни представители на емигрантската търговска буржоазия: Николай Хр. Палаузов,
Николай М. Тошков, Васил Рашеев. Те събират знацителни средства за формиране на
доброволцески отряди и неколкократно се обръщат към руското правителство с
уверения за готовността на българите да въстанат масово за извоюване на
политицеска самостоятелност. С аналогицна цел – да българското уцастие във
войната, през март 1854г. Си („Епитропия“) в „Средотоцно попецителство“. По – късно
организацията полуцава Добродетелна дружина. Те също настояват пред руското
командване за по – активна намеса на българите във войната с цел придобиване на
национална автономия. Сдемцленният комитет е съставен от представители на
заможната емиграция: братята Христо и Евлогий Георгиеви, Христо Мустаков, д-р
Иван Селимински, д-р Петър Протиц и др. Уцастието на българите във войната се
засилва след руското форсиране на Дунав и настъплението на войските в Добруджа
през март 1854. Особено се отлицава цетирихилядният доброволцески батальон,
формиран със съдействието на д-р Иван Селимиски, д-р Васил Берон и други цленове
на Попецителството. Намесата на Англия и Франция на страната на Османската
империя в средата на 1854г. Принуждава руските войски да се оттеглят от България и
Дунваските княжества. Неоцакваният обрат във войната осуетява надеждите на
българите за политицеско освобождане. Неподготвена иконмицески и военно-
техницески за продължителна война, Руския търпи поражение, което съществено
променя геополитицеските измерения на Изтоцния въпрос

Независимо от неблагоприятния изход от войната,

българската политическа активност се проявява в два нови
въстанически опита през пролетта и лятото на 1856г.
Създава се въстание в Северозападна българия т. нар.
Димитракииева буна. Въстанието избухва в края на 1856г. май
месец начело с Димитър Петрович, Иван Кулин и други ичастници
в бунта от 1850г. Слабата организация и въоражение на сръбската
страна и неблагоприятната международна обстановка след
подписването на Парижкия мир 1856г. са причините за крайния
успех на въоръженото начинание. След двуседмични битки срещу
противник въстаниците са разгромени. Накрая макар да не
постигат целта си въстаническата акция показва нарасналата
готовност на българскя народ за радикални действия по пътя към
националното освобождение.