You have downloaded a document from

The Central and Eastern European Online Library

The joined archive of hundreds of Central-, East- and South-East-European publishers,

research institutes, and various content providers

Source: Bulgaria Mediaevalis

Bulgaria Mediaevalis

Location: Bulgaria
Author(s): Krasimir Krastev
Title: Ростислав Страшимирович – потомъкът на цар Йоан Срацимир (ок. 1352/6–1396/7)
Rostislav Strashimirovich – the descendant of Tsar Ioan Sratsimir (c. 1352/6–1396/7)
Issue: 1/2018
Citation Krasimir Krastev. "Ростислав Страшимирович – потомъкът на цар Йоан Срацимир (ок.
style: 1352/6–1396/7)". Bulgaria Mediaevalis 1:279-292.

https://www.ceeol.com/search/article-detail?id=872964
CEEOL copyright 2020

РОСТИСЛАВ СТРАШИМИРОВИЧ – ПОТОМЪКЪТ НА

ЦАР ЙОАН СРАЦИМИР (ОК. 1352/6–1396/7)

красимир с. кръстев/софия

През XVI–XVIII в. между Свещената римска империя на германската нация и

Османската империя се водели ожесточени войни за надмощие. Особено тежка
за династията на Хабсбургите се оказала обсадата на Виена от 1683 г., когато
султан Мехмед IV (1648–1687) изпратил срещу града огромна армия, предвож-
дана от великия везир Кара Мустафа паша от рода Кьопрюлю. От своя страна,
император Леополд I (1658–1705) се съюзил с владетеля на Жечпосполита Ян
III Собиески (1674–1696). Именно с решителната помощ на полския крал ос-
манците били разгромени. По този повод в едно свое писмо до папа Инокен-
тий XI (1676–1689) Ян Собиески перифразирал думите на римския диктатор
Гай Юлий Цезар (49–44 г. пр. Хр.), като заявил: “Venimis, vidimis, Deus vicit!”
(Дойдохме, видяхме, Бог победи!). На следващата година била формирана Све-
щената лига, посредством която с благословията на папството Хабсбургите из-
градили траен съюз с полско-литовската държава и Венецианската република.
Към тях през 1686 г. се присъединило и Руското царство1.
По традиция в българската историография се приема, че по време на воен-
ните конфликти от XVI и XVII в. в областите Мизия и Македония избухнали
четири големи въстания: Първо търновско (1598), Второ търновско (1686),
Чипровско (1688) и Карпошево (1689), които били жестоко потушени. Три от
тях могат да се определят като безспорни, тъй като се основат на редица свиде-
телства2. В случая най-голям интерес предизвиква т.нар. Второ търновско въс-
тание, за което се твърди, че било оглавено от потомък на българския цар Йоан
Срацимир.
Информацията за това обществено вълнение се появява за пръв път през
1847 г. в руския вестник „Северная пчела“, издаван в Санкт Петербург. Става
дума за статия на църковния писател Николай Елагин (1817–1891), посветена
1
С. Соловьев, История России с древнейших времен 14. История России в эпоху преобразова-
ния, Москва, 21962 [1864], 370–374; The Cambridge History of Poland. From the Origins to the
Sobieski (to the 1696), ed. by W. F. Reddaway, Cambridge, 1950, 547–548; И. Илиева, Русия
и Свещената лига (1684–1699), 300 години Чипровско въстание (Принос към историята на
българите през XVII в.), София, 1988, 272–285; K. Setton, Venice, Austria and the Turks in
the Seventeen Century, Philadelphia, 1991, 244–270; И. Първев, Балканите между две империи.
Хабсбургската монархия и Османската държава (1683–1739), София, 1997, 35–67; Осман-
ская империя и страны Центральной, Восточной и Юго-Востойчной Европы в XVII в. 2, Мос-
ква, 2001, 225–300 (Светлана Орешкова, Татяна Гусарова, Владимир Артамонов); A. Wheat-
croft, The Enemy at the Gate. Habsburgs, Ottomans and the Battle for Europe, New York, 2008,
13–268.
2
Вж. например История на България 4. Българският народ под османско владичество (от XV
до началото на XVIII в.), София, 1983, 189–196; 200, 202; 220–226; 228–229; 237–240 (Ми-
хаил Йонов); Цв. Георгиева–Н. Генчев, История на България XV–XIX век, София, 1999,
249–251; 254–256 и др.

CEEOL copyright 2020

CEEOL copyright 2020

280 Красимир С. Кръстев

на московския патриарх Йоаким (26 юли 1674–17 март 1690), чието светско
име било Иван Петрович Савьолов3. Самата публикация е разделена на чети-
ри части, но данните, отнасящи се за българската история, са поместени в брой
135 от 17 юни4. Авторът твърди, че е използвал семейната хроника, озаглавена
„Хронограф, сиреч Временник, събран по повеля на всеруския патрирах Йо-
аким“ от XVII–XVIII в. на своя близък приятел – руския публицист Николай
Василиевич Савелиев-Ростиславич (1815–1854), както и дарствени грамоти на
цар Петър I Велики (1682–1725) и неговия полубрат и съвладетел цар Иван V
Алексеевич (1682–1696)5. Изложението на Елагин е възприето от други руски
автори, живели през деветнадесетото столетие, най-вече църковни историци6.
Т.нар. Второ търновско въстание е въведено в българската историопис от
Марин Дринов (1838–1906)7 и Васил Златарски (1866–1935)8, които го прием-
3
За него и рода му вж. П. Смирнов, Иоаким патриарх Московский, Москва, 1881, 1–247; Л.
Савелов, Материалы для истории рода дворян Савеловых (потомство новгородских бояр Са-
велковых) 1, Москва, 1894, VII–XXXV; 1–212; Същият, Род дворян Савеловых (Савелковы),
Москва, 1895, 5–80; Същият, Материалы для истории рода дворян Савеловых (потомство
новгородских бояр Савелковых) 2, Москва, 1896, I–IV; 3–97; Същият, Грамотых рода Саве-
ловых, Москва, 1912, 3–97; Същият, Савелковы и Савеловы XV–XX вв. Родословие, Москва,
1914, 9–41; Т. Шайдуров, Патриарх Иоаким и его время, Ленигнград, 1954, 1–266; А. Бог-
данов, Русские патриархи (1589–1700) 1, Москва, 1999, 297–303; А. Булычев, О светской
карьера будущего московского патриарха Иоакима Савелова, Древняя Рус, Вопросы медиевис-
тики 4 (2009) 33–35.
4
Н. Елагин, Патриарх Иоаким и заслуги его отечеству в гражданском, политическом и ре-
лигиозном отношениях, Северная пчела, № 133, 14 юни 1847, 531–532; № 134, 16 юни 1847,
535–536; № 135, 17 юни 1847, 539–540; № 136, 18 юни 1847, 544. Вж. и О. Тодорова,
Ростислав Стратимирович, Кой кой е сред българите XV–XIX в., София, 2000, 265. През 1847
г. е издадена и брошура със същото заглавие. Срв. с М. Йонов, Български въстания и опи-
ти за отхвърляне на османското владичество през XVI–XVII в. Преглед на историографията,
България през XV–XVIII в. Историографски изследвания „България XV–XIX в.“ 1, София, 1987,
75, бел. 43.
5
Н. Елагин, Патриарх Иоаким, № 133, 531; № 135, 540. Вж. и В. Ламанский, Болгарская
словесность XVIII века, ЖМНПр 145 (1869) 118–119, бел. 2; Ив. Шишманов, Нови сту-
дии из областта на Българското възраждане. I. В. Е. Априлов, Неофит Рилски, Неофит Бозве-
ли, Сб. БАН 21/13 (1926) 14, бел. 1, 16, бел. 1; Цв. Георгиева–Н. Генчев, История на Бъл-
гария XV–XIX век, 254; О. Тодорова, Ростислав Стратимирович, 265; Османская империя и
страны Центральной, Восточной и Юго-Востойчной Европы 2, с. 360 (Ирина Достян).
6
М. Толстой, Разсказы из истории Русской Церкви, Москва, 71901 [1870], 590–591; Архи-
мандрит Арсений, Летопис церковных событий и гражданских, поясняющих церковныя от
Рождества Христова до 1879 года. Издание новое, исправленное и дополненное, Санкт-Петер-
бург, 1880, 677.
7
М. Дринов, Български летописен разказ от края на XVII век, ПСп 3 (1882) 5.
8
В. Златарски, Нова политическа и социална история на България и Балканския полуостров.
Лекции, четени от проф. В. Н. Златарски в Балканския близкоизточен институт през 1920–
1921 год., София, 1921, 45, 47; Същият, Български въстания и опити за въстания до средата
на XIX в., България 1000 години 927–1927 1, София, 1930, 715–716. По този въпрос вж. и
История на Велико Търново 2, 75, 86, бел. 147, където Страшимир Димитров (1930–2001)
предполага, че Васил Златарски е искал да възхвали родния си град Търново или да обогати
бедната откъм въстания българска история през XVI–XVIII в.

CEEOL copyright 2020

CEEOL copyright 2020

Ростислав Страшимирович – потомъкът на цар Йоан Срацимир 281

ат безрезервно като исторически факт. От друга страна, през годините срещу ав-
тентичността на събитието са отправени сериозни възражения както в българ-
ски9, така и в руски изследвания10. Независимо от това то продължава да намира
място в различни по характер публикации11, но без никаква научна обосновка.
Същото се отнася и за твърдението, че въстанието има легендарен характер12,
което по същество означава, че данните за него съчетават историческата истина
и измислицата.
Съгласно разказа на Елагин от България при патриарх Йоаким пристиг-
нал княз Ростислав Страшимирович, който се представил за потомък на по-
следния български цар Йоан Срацимир, когото авторът на статията назовава
княз Страшимир Александрович и го определя като родоначалник на фами-
лията Страшимировичи. Под влияние на дубровнишкия абат Мавро Орби-
ни (1563–1614), и по-точно позовавайки се на руския превод на творбата му
„Царството на славяните“ от 1722 г.13, Николай Елагин представя и допълни-

9
Ю. Трифонов, Историческото обяснение на вярата в „Дяда Ивана“ (Русия) у българския
народ, Библиотека на Славянска беседа 3/1 (1908) 54; Ив. Шишманов, Нови студии из
областта на Българското възраждане, 5–32; И. Снегаров, Културни и политически връзки
между България и Русия през XVI–XVIII в., София, 1953, 83–84, бел. 7; Стр. Димитров, Бун-
товни движения в Търновско и Източна България по време на Чипровското въстание, ИПр
44/10 (1988) 35; История на Велико Търново 2. Късно средновековие, Възраждане, Нова исто-
рия (1393–1940), Велико Търново, 2000, 75–77 (Страшимир Димитров); О. Тодорова,
Ростислав Стратимирович, 265.
10
В. Ламанский, Болгарская словесность XVIII века, 119 и бел. 2; А. Рыбалка, Последние
годы Н. В. Савельева-Ростиславича, Славянский альманах 1–2 (2019) 116–140.
11
Вж. например А. Кизеветтер, Россия и южное славянство в XIV–XVII столетиях, Прослава
на Освободителната война 1877–1878. Руско-български сборник, София, 1929, 11; Н. Дилев-
ский, Рылский монастырь и Россия в XVI–XVII веке, София, 1946, 158, бел. 52; Н. Мавро-
динов, Връзките между българското и руското изкуство, София, 1955, 55; История на Бълга-
рия 1, София, 1961, 277–278 (Александър Бурмов и Вера Мутафчиева); Стр. Димитров–К.
Манчев, История на балканските народи XV–XIX век, София, 1971, 104; Ц. Петров, Се-
лищата от Габровския окръг през периода на турския феодализъм (15–18 в.), Известия на
Висшия общотехнически институт, Съюза на научните работници и Съюза на икономисти-
те–Габрово 2 (1972) 74–75; Стр. Димитров, Традицията в борбата за възстановяване на
българската държава, България 1300. Институции и държавна традиция. Доклади на третия
конгрес на Българското историческо дружество 3–5 октомври 1981, София, 1981, 236; М. Йо-
нов, Български въстания и опити за отхвърляне на османското владичество, 75–76; История
на България 4, 221–222 (Михаил Йонов); Хр. Темелски, Великотърновските манастири в
националноосвободителната борба (исторически очерци), София, 1992, 38–39; А. Андреев,
Православната и славянската идеи на фона на българо-руските отношения през XV–XIX век,
130 години модерна българска държавност. Иван Стоянов 60 години, отдадени на историята и
висшето образование, Велико Търново, 2009, 103–104 и др.
12
Цв. Георгиева–Н. Генчев, История на България XV–XIX век, 254; Османская империя и
страны Центральной, Восточной и Юго-Востойчной Европы 2, 360 (Ирина Достян).
13
Книга историография початия имене, славы и разширения народа славянского, и их царей и
владетелей под многими имянами, и со многими царствиями, королевствами, и провинциами.
Собрана из многих книг исторических, через господина Мароурбина Архимандрита Рагужского.
Переведена со итальянского на российский язык и напечатана повелением и во время счастли-

CEEOL copyright 2020

CEEOL copyright 2020

282 Красимир С. Кръстев

телна информация за самото управление на българските владетели Страшимир

Александрович и баща му Александър, т.е. за царете Йоан Срацимир и Йоан
Александър (1331–1371)14. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че в бъл-
гарската историография е наложена погрешната форма „Стратимирович“15 за
фамилното име на Ростислав, вместо правилната „Страшимирович“16. Трябва
да се има предвид още, че споменатият вече руски публицист Николай Савели-
ев-Ростиславич се представял не само за родственик на руския патриарх, но и за
потомък на Ростислав Страшимирович и следователно – за законен наследник
на последната българска царска династия17. По повод на написаното може да се
припомни, че цар Йоан Срацимир е бил женен за дъщерята на влашкия велик
войвода Николае Басараб (ок. 1352–1364), която се е казвала Ана. От нея той
имал три деца – Константин, който по-късно воювал срещу османците заедно
с братовчед си Фружин, син на цар Йоан Шишман (1371–1395), както и две
дъщери. Едната от тях, неназовано по име в изворите, е починала по време на
пленничеството на семейството в Унгария. Втората се казвала Доротея. Тя била
омъжена за босненския бан/крал Твърдко (1353–1391), като завършила живота
си няколко години подир това18. Въпреки че не е невъзможно поне някои от
децата на цар Йоан Срацимир да са оставили потомство, за това няма никакви
данни в наличните източници.
От сведенията, представени от Елагин, излиза, че известно време преди 26
април 1686 г. (най-вероятно още през 1685 г.) Ростислав Страшимирович за-
ваго владения Петра Великаго, Императора и Самодержца Всероссийскаго, Санкт-Петербург,
1722, 332–334. За превода вж. Р. Адинолфи, „Царството на славяните“ от Мавро Орбини,
руският превод на Сава Владиславич и изследванията по въпроса, Проглас 24/2 (2015) 309–
320.
14
Н. Елагин, Патриарх Иоаким, № 135, 539. Вж. и Ив. Шишманов, Нови студии из облас-
тта на Българското възраждане, 15, бел. 1.
15
Това най-вероятно се дължи на обстоятелството, че в повечето случаи публикацията на Ела-
гин не е използвана в оригинал, а е цитирана от втора ръка. Вж. В. Златарски, Български
въстания и опити за въстания, 715–716; История на България 4, 221 (Михаил Йонов); Цв.
Георгиева–Н. Генчев, История на България XV–XIX век, 254; История на Велико Търново
2, 76 (Страшимир Димитров); О. Тодорова, Ростислав Стратимирович, 265; А. Андреев,
Православната и славянската идеи, 103–104. От своя страна, Архимандрит Арсений, Ле-
топис церковных событий и гражданских, 677 незнайно защо решава, че водачът на въстание-
то се е казвал Юрий Стратимирович.
16
Вж. И. Снегаров, Културни и политически връзки между България и Русия, 83–84, бел. 7,
който е имал възможност да използва „Северная пчела“, но го назовава „Ростислав Срацими-
рович“.
17
Н. Елагин, Патриарх Иоаким, № 133, 531; № 135, 540. Вж. и Ив. Шишманов, Нови сту-
дии из областта на Българското възраждане, 14–32; Ю. Трифонов, Историческото обясне-
ние на вярата в „Дяда Ивана“, 53; О. Тодорова, Ростислав Стратимирович, 265.
18
За тях вж. Ив. Божилов, Фамилията на Асеневци (1186–1460). Генеалогия и просопография,
София, 21994 [1985], № 50–52, 237–241; S. Georgieva, The Last Bulgarian-Wallachian Dip-
lomatic Marriage in the Middle Ages: Facts and Hypotheses, BM 8 (2017) 483–494; Същата,
Брачна дипломация на средновековните български владетели, Пловдив 2019, 344–349 и посо-
чените там извори и литература.

CEEOL copyright 2020

CEEOL copyright 2020

Ростислав Страшимирович – потомъкът на цар Йоан Срацимир 283

минал за Русия, за да потърси съдействието на московския патриарх Йоаким за

предстоящото въстание в Търново. Той, от своя страна, му оказал голяма чест,
като го сгодил за своята племенница Мария Владимировна Дубровска. В замя-
на на подкрепата му, „единственият потомък на българските владетели“ обещал
да склони не само своите сънародници, между които имал много привържени-
ци, но дори сърбите, черногорците, молдованите и власите, да се откъснат от
юрисдикцията на тогавашния вселенски патриарх и да преминат под църковно-
то върховенство на руския първосвещеник. Самият патриарх Йоаким също се
надявал, че ще съумее да убеди гръцкия патриарх – Яков I Константинополски
(10 август 1679–30 юли 1682; 20 март 1685–края на март 1686; 12 октомври
1687–3 март 1688) или Дионисий IV Муселимис (1671–1673; 1676–1769; 30
юли 1682–10 март 1684; края на март 1686–17 октомври 1687; 1693–1694), да
се откаже от духовната си власт над тези страни, която по онова време достигала
приблизително до областта Малорусия (в дн. Североизточна Украйна и съседни
части на Русия). За да проучи предварително настроението на гръцкото духо-
венство и османското правителство, патриархът изпратил като посланик в Ца-
риград своя племенник Савелий Владимирович Дубровски. Той се установил в
османската столица, но на 26 април 1686 г. в града дошла вест, че в Москва бил
подписан настъпателен и отбранителен съюз с Полша против кримските татари
и Османската порта и той едва успял да се спаси от разярените тълпи. Друго ва-
жно известие касаело събитията в Търново, а именно избухването на въстание.
Някакъв грък, който взел участие в заговора, предал въстаниците заради сул-
танско злато и още преди завръщането на Ростислав Страшимирович много от
главите на неговите последователи паднали, отсечени на ешафода. По-точно ос-
манските пълчища, които се готвели да се отправят за Полша, се насочили към
древната българска столица Търново. Тя не само била разграбена от тях, но 2/3
от населението ѝ било изтребено и заменено с гърци. Въпреки това една значи-
телна част от въстаниците се укрепила в „търновския кремъл“. Междувременно
тъкмо навреме от Русия успял да се завърне техният водач Ростислав, който бил
титулуван „търновски княз“ и „млад Страшимирович“. Макар че почти всички
българи паднали в боя, благодарение на усърдието на част от въстаниците по
време на превземането на цитаделата, някои успели да напуснат града, като во-
дели със себе си ранения си предводител. Те успели да се укрият на 40 версти (1
руска верста = 1066, 781 m) от Търново. По този начин в подножието на Балка-
на се събрали 4000 души. Тази малка войска поела към Габрово, където към нея
се присъединили още 800 човека, които дошли от селищата, разположени на юг
от Стара планина. Отрядът водел със себе си Савелий Дубровски, който прис-
тигнал през Адрианопол (Одрин, дн. Едирне, Турция). Тъй като „мъжеството
и тук отстъпило пред многочислеността, последните остатъци от защитниците
на България се втурнали към Средец [дн. София]“. Жителите на града също се
вдигнали на оръжие, но не могли да сторят нищо поради многобройността на
враговете. По този начин средецките привърженици на българския княз пад-
нали под ударите на османците. Все пак водачите на въстанието – Ростислав и

CEEOL copyright 2020

CEEOL copyright 2020

284 Красимир С. Кръстев

Савелий, целите покрити с рани и „почти мъртви“, били отнесени в Рилския ма-
настир. Там те били укрити от добродетелни монаси. След като се възстановили
и преодолявайки множество опасности по пътя за Русия, двамата достигнали
Москва чак през 1689 г. Това се случило малко преди кончината на патриарха.
Избягвайки преследването на султана и свързан с дружба от бойното поле със
Савелий Дубровски, Ростислав се оженил за сестра му Мария. Влизайки в редо-
вете на руското дворянство и приемайки името на жена си, той станал родона-
чалник на фамилията Ростиславичи-Дубровски. Посредством ходатайството на
патриарх Йоаким българинът получил от царете Петър I и Иван V село Толоча-
ново в Смоленската губерния, намиращо се във владения на техния род до XIX
в. Другарят на „бившия търновски княз“ – Савелий Дубровски, придобил село
Юрево в Подмосковието, но починал през 1693 г.19
В допълнение към написаното по-горе, може да се посочи, че позовавайки
се на Васил Априлов (1789–1847), Николай Елагин предполага, че под „тър-
новски кремъл“ трябва да се разбира хълма Трапезица, където тогава се нами-
рали развалините на българските царски дворци20. Освен това според Елагин
хронографът, на който се основава, бил почти идентичен с руската Никоновска
летопис (XVI в.), но макар и малко по-кратък от нея, той съдържал любопитни
допълнения, заимствани от ръкописи, които Ростислав Страшимирович пре-
несъл от Рилския манастир21. По-нататък в своето изложение Елагин обяснява,
че в чест на баща си Савелий Дубровски, неговите деца започнали да назовават
себе си Савелиеви и по този начин възникнал руският дворянски род Савелие-
ви. Посредством брака на Василий Степанович Савелиев и Екатерина Ивановна
Дубровска (родителите на Николай Савелиев-Ростиславич), който станал факт
през 1814 г., двете разклонения от потомци на патриарх Йоаким Савьолов (=
19
Н. Елагин, Патриарх Иоаким, № 135, 539–540. Вж. и В. Ламанский, Болгарская словес-
ность XVIII века, 118–119 и бел. 2; М. Толстой, Разсказы из истории Русской Церкви, 590–
591 и бел. 41; Архимандрит Арсений, Летопис церковных событий и гражданских, 677;
М. Дринов, Български летописен разказ от края на XVII век, 342; Ю. Трифонов, Истори-
ческото обяснение на вярата в „Дяда Ивана“, 54; Ив. Шишманов, Нови студии из областта
на Българското възраждане, 14–15; В. Златарски, Български въстания и опити за въстания,
715–716; И. Снегаров, Културни и политически връзки между България и Русия, 83–84, бел.
7; Ц. Петров, Селищата от Габровския окръг през периода на турския феодализъм, 74–75;
История на България 4, 221–222 (Михаил Йонов); Цв. Георгиева–Н. Генчев, История на
България XV–XIX век, 254; О. Тодорова, Ростислав Стратимирович, 265; Османская импе-
рия и страны Центральной, Восточной и Юго-Востойчной Европы 2, 360–361 (Ирина Дос-
тян). От своя страна, Страшимир Димитров погрешно отбелязва, че Ростислав се оженил за
Мария Дубровска още при първото си посещение в Москва. Вж. История на Велико Търново
2, 76.
20
Н. Елагин, Патриарх Иоаким, № 135, 540. Срв. с В. Априлов, Денница ново-болгаркаго об-
разования 1, Одесса, 1841, 134–135. Според Страшимир Димитров става дума за Царевец.
Вж. История на Велико Търново 2, 76.
21
Н. Елагин, Патриарх Иоаким, № 135, 540. Вж. и В. Ламанский, Болгарская словесность
XVIII века, 119, бел. 2; Ив. Шишманов, Нови студии из областта на Българското възражда-
не, 16, бел. 1.

CEEOL copyright 2020

CEEOL copyright 2020

Ростислав Страшимирович – потомъкът на цар Йоан Срацимир 285

Савелиев?) отново се обединили22. Следователно Ростислав Страшимирович и

Савелий Дубровски са представени не само като родоначалници, но и като епо-
ними на рода Савелиев-Ростиславич23.
Първо трябва да се обърне внимание на предположението, че събитията, ко-
ито касаят Първото, погрешно са отнесени към Второто търновско въстание24.
Като доказателство за това твърдение историците привеждат не само обстоя-
телството, че двете обществени вълнения са протекли на едно и също място, т.е.
в старата българска столица, но и факта, че през 1598 г.25 въстаниците също про-
възгласили за цар някакъв мним потомък на Шишмановци26, който фигурира в
историографията под името Шишман III. Именно той според общоприетото
мнение избягал в Русия27. Тук е мястото да се изтъкне, че нито един от изследо-
вателите на проблема не цитира каквито и да е било извори за съществуването
на тази историческа личност28. Всъщност първият историк, който пише за него,
е Константин Иречек (1854–1918). По-точно той обяснява, че въстаниците
провъзгласили за цар „един мним потомък на Шишман III“, който след разгро-
ма на въстанието „с привържениците си се спасил в Русия“29. Кой е Шишман
III? Както ясно личи от руското издание на „История на българите“ (по-пъл-
но в сравнение с немското и чешкото от 1876 г.)30, под Шишман III чешкият

22
Н. Елагин, Патриарх Иоаким, № 135, 540. Вж. и Ив. Шишманов, Нови студии из облас-
тта на Българското възраждане, 15–16; Твърдението на М. Толстой, Разсказы из истории
Русской Церкви, 590, бел. 41, че Ростислав Страшимирович и Мария Дубровска са имали син
на име Савелий, не се основава на разказа на Елагин.
23
История на Велико Търново 2, 88, бел. 147 (Страшимир Димитров).
24
Ю. Трифонов, Историческото обяснение на вярата в „Дяда Ивана“, 54; И. Снегаров, Кул-
турни и политически връзки между България и Русия, 84, бел. 7; О. Тодорова, Ростислав
Стратимирович, 265.
25
Първоначално това въстание се отнася към 1595 г. Срв. с Ю. Трифонов, Историческото
обяснение на вярата в „Дяда Ивана“, с. 54.
26
Пак там, 54.
27
В. Златарски, Нова политическа и социална история на България, 30; Същият, Български
въстания и опити за въстания, 711; М. Йонов, Политиката на Австрия и политическите дви-
жения в България от края на XVI до края на XVIII век, ГСУ, ФИФ 52/2 (1958) 265; История
на България 4, 195–196 (Михаил Йонов); Османская империя и страны Центральной, Восто-
чной и Юго-Востойчной Европы в XVII в. 1, Москва, 1998, 259–260 (Ирина Достян); Цв. Ге-
оргиева–Н. Генчев, История на България XV–XIX век, 250; История на Велико Търново 2,
74 (Страшимир Димитров).
28
Относно изворите за самото въстание срв. с Г. Данчев, Непознати документи за Първото
търновско въстание от 1598 г. в Секретния архив на Ватикана, България, Италия и Балкани-
те. Обществено-исторически и културно-естетически взаимоотношения XV–XX век. Докла-
ди, изнесени на Четвъртата българистична българо-италианска конференция, София, 22–25
май 1984 г., София, 1988, 103–111.
29
К. Иречек, История болгар, перевод Ф. К. Бруна и В. Н. Палаузова, Одесса, 1878, 605–606.
30
Срв. с C. Jireček, Geschichte der Bulgaren, Prag, 1876, 471; Idem, Dějiny národa bulharského, V
Praze, 1876, 424, където информацията за Шишмановия потомък липсва.

CEEOL copyright 2020

CEEOL copyright 2020

286 Красимир С. Кръстев

историк не разбира някой друг, а цар Йоан Шишман, когото той нарича Йоан
Шишман III31. Години по-късно Васил Златарски не разбира правилно текста и
така възниква митологичният образ на Шишман III, един от „водачите“ на Пър-
вото търновско въстание. Без да направят каквато и да е била справка, мнозина
автори продължават и до ден днешен да преповтарят името му в трудовете си,
само доказвайки твърдението, че когато един мит влезе в „научно“ обращение,
той бива възпроизвеждан десетилетия и дори столетия наред. Какво всъщност
има предвид Иречек? Под „потомък на Шишман III“ той не визира никопол-
ския първенец Тодор Балина, за когото няма никакви данни в изворите за мни-
ма или реална връзка с царската династия. Освен това никъде в исторически-
те източници не се казва, че той е бил провъзгласен за цар от въстаниците или
пък, че е намерил убежище в Русия. Обяснението е друго. Константин Иречек
се отнася с подозрение към разказа на Елагин за Ростислав Страшимирович и
описаните събития от края на XVII в. и ги отнася към края на XVI в., т.е. към
Първото търновско въстание. По-късно същото схващане е изложено и от Юр-
дан Трифонов (1864–1949)32.
Какви изводи биха могли да се направят въз основа на представените сведе-
ния за самото Второ търновско въстание? Недоумение предизвиква изпраща-
нето на Савелий Дубровски в Цариград, тъй като по същото време там било
проводено официално руско пратеничество. Става дума за мисията на Никита
Алексеев и Иван Лисица, които носели грамоти от патриарх Йоаким и руските
царе. Те били проводени през ноември 1685 г., но осъществили среща с осман-
ския велик везир чак през април 1686 г. Задачата им била да измолят прехвър-
лянето на Киевската митрополия към юрисдикцията на Московската патриар-
шия. Със съдействието на великия везир, който се стремял да запази добрите
отношения с Русия, двамата получили съгласието на тогавашния вселенски па-
триарх Дионисий IV. Той се срещнал с тях в Одрин и на 5 юни същата година
те получили специални грамоти, предназначени за царете и патриарха33. Следо-
вателно, написаното от Елагин за желанието на патриарх Йоаким да отдели ре-
дица православни народи от юрисдикцията на цариградския патриарх, може да
се окачестви като наивно, а сама по себе си евентуална мисия на патриаршеския
племенник в Цариград – като безсмислена. Не на последно място, за разлика
от пратеничеството на Савелий Дубровски, преговорите на Никита Алексеев
и Иван Лисица са изключително добре документирани34. Внимание може да се

31
К. Иречек, История болгар, 415; 419–420; 424, 454.
32
Ю. Трифонов, Историческото обяснение на вярата в „Дяда Ивана“, 53–54.
33
Н. Каптерев, Характер отношений России к православному Востоку в XVI и XVII столетиях,
Сергиев Посад, 21914 [Москва, 1884], 269; Същият, Сношения Иерусалимского патриарха
Досифея с русским правительством (1669–1707), Москва, 1891, 73–80.
34
Архив Юго-Западной России, издаваемый временною комиссиею для разбора древних актов, вы-
сочайше учрежденною при Киевском, Подольском и Волынском генерал-губернаторе. Временная
комисия для разбора древних актов 1/5. Акты, относящиеся к делу о подчинении Киевской мит-
рополии Московскому патриархату (1620–1694 г.), Киев, 1872, 123–191. Вж. и В. Ченцова,

CEEOL copyright 2020

CEEOL copyright 2020

Ростислав Страшимирович – потомъкът на цар Йоан Срацимир 287

обърне и на нещо друго. В случай че патриарх Йоаким е желаел да подчини в

църковно отношение българите и сърбите, той е трябвало да се обърне и към
охридския и ипекския архиепископ, под чиято духовна власт се намирала голя-
ма част от южните славяни35.
Правят впечатление и други несъответствия. Не е ясно още как изобщо въс-
танието е избухнало, след като 2/3 от населението на Търново е било избито,
камо ли въстаниците да са успели да противопоставят на османската армия ня-
колкохилядна войска. Неизвестен остава и начинът, по който водачът на въста-
нието се е присъединил към хората си, след като те са били обсадени в „търнов-
ския кремъл“. Нереално изглежда и обяснението, че Ростислав Страшимирович
и Савелий Дубровски са се укривали около три години в Рилския манастир, а
впоследствие са се завърнали в Москва малко преди кончината на патриарха, за
да се застъпи за тях пред руските царе.
Във връзка с жестокото потушаване на въстанието няма как да не се вземе
предвид и още една подробност. В случай че то е било смазано, както се пише
обикновено, при избухването на Чипровското въстание през 1688 г., което е
обхванало северозападните български земи, едва ли българите от Североизто-
ка са имали сили да се вълнуват. Противно на очакванията обаче, в османски
официални документи се съдържа информация за подготовката на бунтове през
1689 г. в села от Провадийската каза, както и в с. Черневи от казата Разград (дн.
с. Червен, Русенско). Изключително обстойно полицейско разследване било
проведено и в с. Арбанаси (Търновско), в което властите конфискували пушки,
саби и харбии (алебарди). Бунтове имало и в други краища на българските зе-
ми36. От друга страна, несъстоятелен е опитът поне някои от тези събития да се
свържат със случилото се в Търново37. Най-малкото става дума за съвсем различ-
ни години, места и персонажи, които по никакъв начин не съвпадат с текста на
Елагин. Най-общо те произтекли от настъплението на християнските армии на
Балканския полуостров през 1688–1689 г. Именно поради тази причина избух-
нали и двете големи въстания – Чипровското и Карпошевото.
Някои изследователи обръщат внимание на името Ростислав, което е със
славянски произход, но не е характерно за българската именна практика38.
То е засвидетелствано в българската история чрез личността на руския княз
Синодальное решение 1686 г. о киевской митрополии, Древняя Русь. Вопросы медиевистики
2/68 (2017) 89–110 и посочените там извори и литература.
35
И. Снегаров, Културни и политически връзки между България и Русия, 84, бел. 7
36
По-подробно по този въпрос вж. Стр. Димитров, Бунтовни движения в Търновско и Из-
точна България, 35–36; 40–47; История на Велико Търново 2, 77–79 (Страшимир Димитров);
Цв. Георгиева–Н. Генчев, История на България XV–XIX век, 257 и посочените там извори
и специална литература.
37
В. Златарски, Български въстания и опити за въстания, 716; Ц. Петров, Селищата от Га-
бровския окръг през периода на турския феодализъм, 75; История на България 4, 222 (Миха-
ил Йонов).
38
Е. Дроснева, Времена, пространства хора: Иван Шишман, Петър Ников и Иван Шишма-
нов, Богословска мисъл 1–4 (2007) 57–58.

CEEOL copyright 2020

CEEOL copyright 2020

288 Красимир С. Кръстев

Ростислав Михайлович, който емигрирал в Унгария. В качеството си на зет на

унгарския крал Бела IV (1235–1270) и бан на Славония (в дн. Хърватия) и Мач-
ва (в дн. Сърбия), той омъжил дъщеря си за цар Михаил II Асен (1246–1256) и
дори предявил претенции към българския царски престол39.
Впечатление на историците прави обстоятелството, че предателят бил грък,
а 2/3 от българското население в Търново било заменено с гръцко – нещо, което
като че ли е в унисон с църковните борби и антигръцките настроения от 30-те и
40-те години на XIX в.40 Може да се отбележи още, че сред водачите на Първо-
то търновско въстание също е имало грък. Става дума за търновския митропо-
лит Дионисий Рали († след 1620), който обаче останал верен на съзаклятието41.
Според някои учени нелогично изглежда да се приписва водеща роля на „Дядо
Иван“ (= Русия) в подготовката и осъществяването на българско въстание още
в края на XVII в.42, тъй като империята насочила своята политика на Балканите
през следващите столетия. Пресилено е обаче да се твърди, че текстът за Второ-
то търновско въстание обслужвал руските държавни интереси, тъй като той не
заема централно място в статията. Към този довод може да се прибави и втори
– фактът, че дори в съвременната на автора руска историография публикацията
в „Северная пчела“ се отрича43, ясно показва, че подобно заключение не може да
бъде надеждно аргументирано.
Голямо значение за изясняване на проблема има епистоларното наслед-
ство на Николай Савелиев-Ростиславич, което е обстойно проучено от Иван
Шишманов (1862–1928)44 – един от най-големите критици на повествование-
то на Елагин. От запазените писма излиза, че след смъртта на руския славист
Юрий Венелин (1802–1839), Васил Априлов е търсил друг подходящ човек,
който да напише първата академична история на България. Поради близките
си отношения с Ростиславич, който вече имал изяви в писането на исторически

39
Сп. Палаузов, Ростислав Михайлович, русский удельный князь на Дунае в XIII веке, Санкт-
Петербург, 1851, 1–55; В. Златарски, История на българската държава през Средните ве-
кове 3. Второ българско царство. България при Асеневци (1187–1280), София, 32007 [1940],
456–471; 489–490; В. Мандзяк, Ростислав Михайлович – “dux Galiciae et imperator Bulgaro-
rum”, Княжа доба: iсторiя i культура 5 (2011) 131–143.
40
О. Тодорова, Ростислав Стратимирович, 265.
41
За него вж. Ив. Тютюнджиев, Тырновский митрополит Дионисий I Рали (1580–1598; †
1620), Вестник Тверского государственного университета. Серия История 2 (2011) 3–13.
42
Тодорова, Ростислав Стратимирович, 265. За „Дядо Иван“ вж. А. Андреев, Пътища за
формиране на идеята за „Дядо Иван“ през XVII в., Епохи 3/2 (1995) 71–78.
43
В. Ламанский, Болгарская словесность XVIII века, 118–119, бел. 2.
44
Проучвайки историята на рода на Иван Шишманов, познат като Шишманоглу, Петър Ников
(1884–1938) стига до извода, че сред представителите му е имало традиция (или поне жела-
ние за такава традиция) да извеждат родословието си от средновековните Шишмановци. Вж.
П. Ников, Видинските първенци Шишманоглу, ИИД 13 (1933) 81–112, където българският
историк с основание не заема категорична позиция по този въпрос. На същата тема се спира и
Е. Дроснева, Времена, пространства хора, 50–71.

CEEOL copyright 2020

CEEOL copyright 2020

Ростислав Страшимирович – потомъкът на цар Йоан Срацимир 289

съчинения45, той му отправил предложение да изпълни този замисъл. Ето защо

може да се обърне внимание и на появата на Габрово в сюжета на Елагин, което
едва ли е случайно, като се има предвид, че Васил Априлов произлизал имен-
но оттам46. Тъй като явно убеждението не било достатъчно, Априлов решил
да стимулира Савелиев, като му завещал 2000 сребърни рубли, ако завършел
поставената задача. Без съмнение публицистът се е заинтересувал от парите и
дори започнал да пише, но се забавил значително, тъй като работата била доста
трудоемка. Не е изключено именно това да е накарало Николай Василиевич да
потърси съдействието на Елагин и както сам посочва, да му предостави матери-
али от своя фамилен архив за „описание на последното въстание на българите
против турците“ в животописа на патриарх Йоаким. В тази връзка е редно да се
изтъкне, че след като посетил за последно Габрово, самият Васил Априлов по-
чинал в Галац (дн. Румъния) на 2 октомври 1847 г., т.е. малко след като била пуб-
ликувана статията в „Северная пчела“. На свой ред през 1848 г. Николай Саве-
лиев се разболял тежко и това не му позволило да завърши ангажимента си. От
запазената кореспонденция между изпълнителите на завещанието на Априлов,
от една страна, и Савелиев, от друга, личи още, че последният е изпаднал в сери-
озни финансови затруднения. Особено важно е писмото му от 10 януари 1853
г., в което той обяснява, че пишел българската история вече цяло десетилетие.
Отново в същия текст Ростиславич дори се осмелил да им поиска 1000 рубли в
аванс. Имайки сериозни съмнения в истинските намерения на Савелиев, на 12
октомври 1853 г. душеприказчиците поискали от него да им изпрати конспект
от историческия си труд, за да се уверят какви източници използва. В послед-
ното си писмо от 12 февруари 1854 г., което той написал няколко месеца преди
смъртта си, Савелиев-Ростиславич се опитал да ги трогне, като им заявил, че те
били причината да се разболее тежко от пневмония. Също така той се почувст-
вал обиден от желанието да получат конспект от съчинението, което издавало
голямото им недоверие47.
И все пак финансовият мотив не е бил единственият при съчиняването на
историята за Второто търновско въстание. Както излиза от проучване на родо-
45
Вж. например Л. Боева, Некоторые проблемы старшей болгарской и древнерусской литера-
туры в компаративном аспекте, ГСУ, ФСФ 87/2 (1994) 41. Колкото до качествата на Николай
Савелиев като историк, показателни са твърденията му, че под имената вандали и готи руси-
те превзели Италия, а под името сакси – Британия. Поради тази причина той е иронизиран
от руския филолог Николай Чернишевски (1828–1889). Срв. с Н. Чернышевский, Полное
собрание сочинений 10. Статьи и рецензии 1862–1889, Москва, 1951, 487; Русские писате-
ли 1800–1917. Биографический словарь 5. П–С, под редакцията на П. А. Николаев, Москва,
2007, 431. Критични бележки към творчеството на Николай Савелиев и Николай Елагин из-
лага и Ив. Шишманов, Нови студии из областта на Българското възраждане, 11–14.
46
Срв. с описанието на Габрово у В. Априлов, Денница ново-болгаркаго образования 1, 21–37;
103–107; Н. Елагин, Патриарх Иоаким, № 135, 540.
47
Цялата кореспонденция е публикувана от Ив. Шишманов, Нови студии из областта на
Българското възраждане, с. 7–11; 14, бел. 1; 16–17 (анализ); 18–30 (текст и анализ). Вж. и
История на Велико Търново 2, 85–86, бел. 147 (Страшимир Димитров).

CEEOL copyright 2020

CEEOL copyright 2020

290 Красимир С. Кръстев

словието на Николай Савелиев48, той е бил дребен дворянин. По-конкретно в

„Дворянската родословна книга“ на Московската губерния, в която е упоменато
и неговото име, родът Савелиеви е отнесен към т.нар. III част, което ще рече, че
попадал в категорията на „осмокласните дворяни“49. Изглежда, терзаейки се от
неособено знатния си произход, публицистът правел опити за собственото си
възвеличавате. Така например той взел участие в съставянето на първата руска
универсална енциклопедия, позната като „Енциклопедичен лексикон“ на Адолф
Плюшар (1806–1865), където още през 1837 г. нарекъл себе си с различни фан-
тастични имена: „Александър Непомук Николай Мария Буривой Венцеслав
Светомир княз Ростиславич“50. Следва да се отбележи още, че дотогава те не
били характерни нито за него, нито за неговия род, чиито представители назо-
вавали себе си Савелиеви51, и очевидно били измислени, за да си придадял при-
тежателят им по-голяма важност. В „Славянски сборник“, издаден през 1845 г.,
той отново се назовал „Н. В. Савелиев-Ростиславич“52. Ето откъде всъщност е
дошла идеята за изкуствената връзка между Ростислав Страшимирович и Ни-
колай Савелиев-Ростиславич. Същата стойност има и твърдението на послед-
ния за роднинството му с руския патриарх Йоаким (Иван Петрович Савьолов),
което не се основава на документи, а на звуковото сходство между фамилните
им имена, т.е. Савелиев и Савьолов. Показателен е случаят с генеалогичните из-
следвания на руския дворянин Леонид Савьолов (1868–1947), същински пото-
мък на патриарха, който проследява родословието на своите предшественици
през периода XV–XIX в., като използва богат изворов материал53. В тях наисти-
48
За биографията и творчеството на Николай Савелиев, вж. В. Белинский, Славянский сбор-
ник Н. В. Савельева-Ростиславича, Санкт-Петербург, Отечественныя записки 41 (1845) 23–
48; Русский биографический словарь 18. Сабанеев–Смыслов, Санкт-Петербург, 1904, 29–30; Ив.
Шишманов, Нови студии из областта на Българското възраждане, 11–14; Русские писатели
1800–1917. Биографический словарь 5. П–С, 430–431; М. Степина, Н. В. Савельев – один
из первых рецензентов Н. А. Некрасова, Известия СПбГПУ им. А. И. Герцена. Аспирантские
тетради 38/82 (2008) 326–330; Същата, Н. А. Некрасов в русской критике 1838–1848 гг.
Дисертация на соискание ученой степени кандидата филологических наук, Санкт-Петербург,
2013, 27–30; 64–66.
49
Московское дворянство. Алфавитный список дворянских родов с кратким указанием важнейших
документов, находящихся в родословных делах Архива Московского дворянского депутатского
собрания, Москва, 1914, 382–383. Подробно по този въпрос у А. Рыбалка, Последние годы
Н. В. Савельева-Ростиславича, 116–140.
50
Вж. Енциклопедический лексикон 9. ВАР–ВЕС, Санкт-Петербург, 1837 и по-конкретно самото
начало на тома. Там са отбелязани инициалите и целите имена на главните редактори и съ-
трудници. Срв. с М. Степина, Н. А. Некрасов в русской критике, 28, бел. 6.
51
Московское дворянство, 382–383.
52
Вж. Н. В. Савелиев-Ростиславич, Славянский сборник, Санкт-Петербург, 1845, 6–305,
където авторът разисква различни исторически теми.
53
Л. Савелов, Материалы для истории рода дворян Савеловых 1, VII–XXXV; 1–212; Същи-
ят, Род дворян Савеловых (Савелковы), 5–80; Същият, Материалы для истории рода дворян
Савеловых 2, I–IV; 3–97; Същият, Грамотых рода Савеловых, 3–97; Същият, Савелковы и
Савеловы, 9–41.

CEEOL copyright 2020

CEEOL copyright 2020

Ростислав Страшимирович – потомъкът на цар Йоан Срацимир 291

на фигурира безименна сестра на патриарх Йоаким, омъжена за някой си Влади-

мир Дубровски, но за съществуването ѝ генеалогът се позовава единствено на
разказа на Елагин от 1847 г.54 От друга страна, явно преценявайки стойността на
информацията, той не пише нито дума за Савелий и Мария Дубровски, както и
за мнимия си роднина Николай Савелиев-Ростиславич55. Колкото до Смолен-
ската губерния, в която уж се намирало споменатото село Толочаново, владяно
от рода Савелиеви, тя била основана чак през 1708 г. по време на администра-
тивните реформи на цар Петър I Велики56.
В разказа на руския църковен историк Николай Елагин съществува и друга
любопитна подробност. Става дума за фамилията Страшимирович, която спо-
ред него произлизала от името на българския цар Страшимир Александрович.
Всъщност тази форма на името Срацимир не е позната от средновековни пис-
мени извори57. Тя не е известна и на Мавро Орбини, който нарича българския
владетел “Stracimir” и само веднъж “Strascimir”58. За пръв път българският цар
Йоан Срацимир е назован „Страшимир“ в руския препис на книгата „Царство-
то на славяните“, изготвен през 1722 г. от дубровничанина Сава Владиславич
(1669–1738), съветник на руския цар/император Петър I59. Както ясно личи и
от бележките към самата статия на Елагин, именно това е и основният му из-
точник на информация. Оттук следва, че Николай Савелиев се представял за
потомък на български цар, без дори да знаел точното му име.
И накрая, основното доказателство срещу автентичността на т.нар. Второ
търновско въстание е отсъствието на исторически източници за такова съби-
тие. Твърдението, че представеният разказ се базира на хроника и дарствени
грамоти се основава единствено думите на Елагин и Савелиев и на нищо пове-

54
Л. Савелов, Род дворян Савеловых (Савелковы), 29, № 36; Същият, Савелковы и Савеловы,
17, № 48.
55
Години по-късно Иван Шишманов обяснява, че статията му била почти на привършване, ко-
гато узнал, че в София от две години живеел внук на Савелиев – Андрей Рафаилович Саве-
лиев-Ростиславич. Самият той изработил родословно дърво, което показал на Шишманов.
Интересно е да се отбележи, че на него директно след цар Йоан Александър и Страшимир
(Срацимир), цар Видински, следва Ростислав, княз Търновски. Андрей Рафаилович заявил,
че няма надежда да се открие богатият архив на дядо му, тъй като къщата им била продадена.
Също така предположил, че дори и да е останало нещо от нея, селяните сигурно са я разгра-
били или изгорили. Вж. Ив. Шишманов, Нови студии из областта на Българското възраж-
дане, с. 30–32.
56
П. Милюков, Государственное хозяйство России в первой четверти XVIII столетия и рефор-
ма Петра Великого, Санкт-Петербург, 21905 [1892], с. 272–275; Ф. Брокгауз–И. Ефрон, Эн-
циклопедический словарь 30А. Слюз–София Палеолог, Санкт-Петербург, 1900, 546–554.
57
Преглед на изворите и специалната литература у Ив. Божилов, Фамилията на Асеневци, №
40, 197–210.
58
Il Regno di Slavi. Hoggi corrottamente detti Schiavoni historia di Don Mauro Orbini Rauseo. Abbate
melitense, Pesaro, 1601, 358; 470–472.
59
Книга историография початия имене, славы и разширения народа славянского, 333–334.

CEEOL copyright 2020

CEEOL copyright 2020

292 Красимир С. Кръстев

че. Никой не е виждал тези свидетелства60, включително и съвременниците им,

които изрично го отбелязват61. Всъщност манипулацията и фалшификацията са
маниери на работа, познати от най-древни времена до днес, а някои автори за-
бравят най-важното – историята се прави с извори.
Предвид на изложените по-горе аргументи, категорично може да се заяви,
че Ростислав Страшимирович не е реална, а измислена историческа личност.
Присъствието на образа на Шишман III в историографията пък е следствие от
недоразумение.

60
История на Велико Търново 2, 76–77 (Страшимир Димитров); О. Тодорова, Ростислав
Стратимирович, 265.
61
В. Ламанский, Болгарская словесность XVIII веке, 118–119 и бел. 2; М. Толстой, Раз-
сказы из истории Русской Церкви, 591, бел. 41.

CEEOL copyright 2020