Марин Дринов

Марин Дринов е роден през 1838 г. в град Панагюрище в голямо семейство на

занаятчията Стоян Дринов. Двама от братята му, Найден и Пейо, са активни
организатори и участници в Априлското въстание.

М. Дринов като историограф прави научното изучаване на българската история. Той е

основател на нова школа в историографияна на българския народ.

Застава начело на новата научно-критична посока в разработката в отечествената ни

история, съгласно с изискванията на съвременната ни историческа наука.

Големите заслуги на Марин Дринов продължават високо да се ценят и особено в

Харков, където той прекарва половината от живота си. Там продължава да съществува
и да се развива основаната от него научна школа на историците-българисти. Неговата
дейност в експозицията на градския исторически музей и в музея на Харковския
Университет.

Между 1865 и 1871 г., като учител на руско княжеско семейство, пътува из цяла
Европа. Това му позволява да посети най-важните библиотеки и да се запознае със
средновековни български и славянски ръкописи. Рано изпъква като сериозен
изследовател, създава си име сред българската интелигенция извън страната.

Дринов създава правописни правила, които лягат в основата на първия официален

български правопис.

Той играе централна роля в стандартизацията на българския език. През 1870 г.

отхвърля предложенията на Партений Зографски и Кузман Шапкарев за смесена
източна и западна българска (вкл. македонска) основа на стандартния език: „Такова
искуствено сглобяване на писмен език е нещо невъзможно, недостижимо и не се е чуло
да е станало някъде“. Тази позиция на Дринов е критикувана от някои съвременни

1
български лингвисти като Благой Шклифов, според когото именно Марин Дринов е
отговорен за монодиалектната основа на българския език.

През 1869 г. става един от съучредителите и първи председател на Българското

книжовно дружество (днес БАН). През 1872 г. получава докторска степен и от 1873 г. е
доцент по славянска филология в Харковския университет. В края на 1876 г. е признат
за редовен професор.

През Освободителната Руско-турска война (1877 – 1878) Марин Дринов е привлечен за

съветник в руската главна квартира. Като съветник по българските въпроси подпомага
император Александър ІІ и висшите среди в Главната квартира да се ориентират, като
по този начин допринася съществено за българската кауза.

Между 1878 и 1879 година Дринов завежда отдела за народното просвещение и

духовните дела в рамките на Временното руско управление на България. В този период
участва активно в изграждането на държавното устройство на Третата българска
държава. Един от съставителите на Търновската конституция. Негово е предложението
София да е новата столица на възстановената Българска държава.

След края на Временното руско управление се връща в Русия, но продължава активно

да кореспондира с български политически и научни дейци. Единодушно е смятан в
онази епоха за най-образования българин.

През април 1869 г. Дринов издава първия си научен труд “Поглед върху
произхождането на българския народ и начало на българската история”, напечатана във
Виена. Авторът говори с дълбока тъга за трагизма на българския народ през епохата
начуждовластието. Дринов е убеден искрено, че просветата представлява мощният лост
за напредъка на един народ. В предговора четем тези негови мисли: “А знайно е, че
истинното просвещение само тогава може да бъде плодотворно за една народност,
когато то хваща корен и се укрепва в народното самопознание, развитието, на което
заради нашия народ не е възможно, догде историята ни остава в тъмно забвение”. В
глава първа се говори за древните жители на Балканския полуостров /трако –
2
илирийците/, за римското владичество, за варварските опустошения през V век
/вестготи, хуни, остготи/. В глава втора се разказва за заселването на Балканския
полуостров от славяните /VІ – VІІ столетие/. Глава трета съставя основата на
съчиненията на М. Дринов. Тук се разказва за идването на Аспаруховата общност на
Балканския полуостров и за основаването на Българското царство. “Тази дружина казва
младият историк, на която бе отсъдено да запази многобройните славянски племена от
византийската власт и пагубната за народността им политика, и да създаде от тях една
силна славянска държава на Балканския полуостров, тази дружина, както ще покажем
не бе многобройна, но бе воинствена, защото, освен войната, други занятия не
познаваше. Освен това тя не бе от славянски род, а беше от едно съвсем друго потекло,
и съставяше част от едно чудско или финско племе, назовано Българи.” След като
говори за разпадането на Кубратовата държава, Дринов рисува изграждането на новата
българска държава така: “В 679 г. Аспарух е преминал със своята орда на юг от Дунава,
където скоро време е покорил северите и другите седем славянски племена, които бяха
се поселили между Балкана, Дунава и Черно море. Като съедини под властта си тези
осем племена, Аспаруховата орда или по – добре да кажем дружината, чрез това
положи начало за обединяването на славяските племена в целия Балкански полуостров
в едно политическо тяло.” В четвърта глава се изтъква тезата за произхода на
българския народ. В глава пета Дринов дава кратък преглед на теории за произхода на
нашия народ: тракийска теория, волжка теория.
Дринов се старае да обори възгледите на хора, които са писали по засегнатата тема,
пази енергично своята теория за славянския облик на българското племе.

През месец юни на 1869г. във Виена се появява втория вече напълно самостоятелен
труд на Дринов, под надслов “Исторически преглед на българската църква от самото й
начало и до днес”. В 12 глави авторът, въоръжен с богат арсенал от знания за темата си,
излага историята на българската църква, нейната съдба, преплетена с превратности и
опасности: разпространението на християнството на Балканския полуостров,
покръстването на българите при цар Борис, учредяването на Търновската патриаршия,
Охридската патриаршия до нейното разпадане, фанариотското бреме в България,
българското Възраждане и църковния въпрос и др.

Силно впечатление направила върху съвременниците и статията на Дринов “Нови

паметници за историята на българите и техните съседи”, която е печатана в първите две

3
книжки на “Периодическото списание на Българското книжовно дружество”, 1870г. във
форма на четири писма – от Неапол, Пиза и Рим. В тази статия Дринов съобщава много
нови и ценни известия по историята на България, Византия, Сърбия и Хърватско,
предимно от ХІІІ до ХVІІ в., и дава пълно описание на познатия български ръкопис във
Ватиканската библиотека от времето на цар Иван Александър /този документ съдържа
български превод на Монасиевата хроника, като обръща особено внимание върху
многобройните миниатюри/.

След 1881 г. живее в Харков и продължава своята научна и преподавателска дейност до

края на живота си. През 1898 г. е избран за член-коренспондент на Императорската
Санкт-Петербургска Академия на науките. Марин Дринов умира в Харков през 1906 г.[
след продължително боледуване от туберкулоза.