Реферат на тема

,,Зараждане на българската
етнология като наука.‘‘
Изготвил: Патрик Борисов Веселинов
Факултетен №: 2203010560 Спец. :История
Имейл:borisowpatrik@gmail.com Първи курс.

Съдържание:
I. УВОД ………………………… 1
II. Начало и развитие на българската етнология ………………………… 2
III. Българската етнография през XX в. ………………………… 4
IV. Източници ………………………… 6
УВОД
Общоизвестно е определението за етнологията е - ”наука за
митовете в действителността и за действителността в митовете”,
основание за това нетрадиционно определение е фактът, че
етнологията е само едно от названията за науката, която проучва
анализира и моделира взаимодействията в
корелацията(противопоставяне) човек-хора-общество. В този
смисъл терминът етнология е синоним на термините
антропология, етнография и фолклор. Интересът към чуждите
светове е древен и именно той полага основите на познанието
към съседни или далечни народи. Този интерес придобива
механизъм и форми на познание, които първоначално се
откриват като описание на странния свят на ”другите хора и
народи” както пише Бащата на историята Херодот живял 5в.пр.Хр.
в своята многотомна „История”. С подобни описания изобилстват
и приказките за Синдбад Моряка и Аладин, разказите на
древните мореплаватели, на участниците във Великите и Малките
географски открития. Те се допълват и от необичайните
предмети, които пътешествениците носят от неизвестните
дотогава страни. Смесени географски, исторически и
етнологически описания за Елада, Китай, Индия, Иран, Египет и
Римската империя са известни от дълбока древност. Те са били
необходими на народите първо във връзка с колонизирането на
близките морски крайбрежия т.е. имали са практическа цел. Така
икономиката и политиката са изисквали да се познават чуждите и
различните страни и народи. По този начин в стремежа да
опознае света, собствения народ и самия себе си, човекът
основополага науката етнология. Нейните цели, методи и задачи
се формират в продължение на векове, но основателят и е
известен, това е френският еродит и моралист Дьо Шаван, който
през 1787г. В книгата си „Есе върху интелектуалното образование,
с проект за една нова наука” за пръв път употребява термина
етнология. По-късно, но все още в началния етап в тази наука се
включват откритията при изучаването и дефинирането на
човешките раси. Обект на изучаването на етнологията са
народите, религиите и етническата традиционна битова култура.
Задачите на етнологията са: -да изучава миналото и богатото
културно наследство от Древността до наши дни -да изучава
етническия състав на населението у нас и по света -да изучава
етногенезиса(произхода на етносите) като се ползва от данните
на сходни хуманитарни дисциплини -да разработва проблеми от
историята на първобитното общество и чрез изследване на
съвременните изостанали народи да съдейства за възстановяване
на историческото минало на цялото човечество

Начало и развитие на българската етнология -

Българската етнография до Освобождението-системният интерес
към културата на българския народ датира от началото на 19в. И
първоначално е насочен към българското устно народно
поетическо творчество. Периодът се означава като патриотичен
тъй като според проф. Иван Шишманов записите на песни,
приказки, пословици и поговорки целят да пробудят българското
национално самосъзнание като покажат на българите, че са
имали свои царства, своя история и култура. В Средновековна
България не е проявен интерес към българското народно
творчество, представителите на официалната литература на
християнската църква го определят като цитирам „бесовско”,
„дяволско”, „поганско”(езическо).В него те откриват езически
мироглед и го подлагат на преследване едновременно с
еретическите учения и апокрифната(тайна)книжнина. Първите
записи на народни песни са направени от чуждестранни учени,
интересът към българския народ в етнографско и фолклорно
отношение започва от времето на организираната борба за
опазване на българската национална и културна самобитност.
Началото е 1762г. Когато Паисий Хилендарски написва „История
Славяноболгарская”. Посредник в приобщаването към културата
на Запада и славен инициатор на фолклорните изследвания у нас
е украинецът Юрий Венелин. Той установява ,че науката не знае
нищо за българите след като се запознава с български заселници
в Украйна, затова започва да събира сведения за езика, историята
и културата ни. Събира около 50 народни песни и историко
географски материали. Вук Караджич сърбин) пръв обнародва в
чужбина 28 български народни песни. Виктор Григорович-руски
професор, който изследва делото на Кирил и Методий и издирва
стари български ръкописи и сведения за българския език и
диалектите му, записва около 200 народни песни. Първите
българи с принос за българската етнография-Петко Р. Славейков,
Найден Геров, Георги Сава Раковски, Димитър и Константин
Миладинови, Любен Каравелов, Кузман Шапкарев.
Българската етнография след Освобождението-тогава събирането
и изучаването на народното творчество е организирана и
системна дейност , която се съсредоточава в няколко института-
Книжовното дружество основано преди Освобождението в
Румъния, а след Освобождението пренесено в София и по-късно
прераснало в БАН; Министерството на народната просвета;
Софийският държавен университет. Създава се и етнографска
сбирка в Народната библиотека в София, която през 1906 се
обособява в Народен етнографски музей. През този период
работят много фолклористи и етнографи като проф. Иван
Шишманов, Константин Иречек, акад. Михаил Арнаудов.

Българската етнография през XX в. -

След Освобождението българската етнография се развива и
разгръща в две главни направления – събирателско и
научноизследователско. И това е напълно естествено – в новата
ситуация събирането и изучаването на народното творчество
стават предмет на системна и организирана дейност. Значителен
принос в развитието на науката има периодът на Възраждането,
който се дефинира като патриотично-романтичен.
Тогава етнографско-фолклорната дейност успява да натрупа и
остави богато научно наследство, а също така да завоюва
популярност и обществено признание. В следващия етап (1878 –
1944 г.), най-общо казано, науката се съсредоточава в няколко
важни института: Книжовното дружество, прераснало по-късно в
Българска академия на науките (БАН), Министерството на
народната просвета (МНП), Висшето училище, по-късно Софийски
университет, и Народния етнографски музей (НЕМ).
Новото поколение събирачи продължава дейността от времето на
Възраждането и проучва културата и бита предимно на селското
население. Предпоставките след 1878 г. определят вече по-
широки научни идеи и цели. Етнографията и фолклористиката се
превръщат в отделни науки, които си поставят три основни
задачи: събиране и издаване на народното поетично творчество;
научно изследване на събраното творчество и популяризиране на
народното творчество.
В този период научното дело на етнографите и фолклористите се
характеризира със сериозни проучвания на сравнителна
общобалканска и общославянска основа. Изключително важно
място заема проф. Иван Шишманов (1862-1928), родом от
Свищов. Той получава широки и задълбочени познания в
областта на литературата и етнографията във Виена, Женева и
Лайпциг. След завръщането си се включва активно в започналия
процес на модернизиране на държавността в България и влага
цялата си енергия за културното издигане на народа. В периода
1883-1907 заема различни длъжности в МНП: подначалник и
началник на отдела за средно образование, главен инспектор и
министър на народното просвещение. Неговото дело допринася
за основаването на общонационални културни и научни
институции, като Висшето училище – по-късно Софийския
университет (1888 г.), Народния театър (1892 г.), Етнографския
музей (1906 г.) и др. Шишманов се проявява и като пръв историк
на българската етнография. В трудовете си, посветени на епохата
на Възраждането, той прави задълбочени и всестранна преценка
на делото на отец Паисий, Неофит Рилски, Васил Априлов, братя
Миладинови, Неофит Бозвели, Цани Гинчев, Кузман Шапкарев и
др. Важна роля в науката изиграва излизащият под негова
редакция от 1889 г. „Сборник за народни умотворения, наука и
книжнина“ (СбНУНК). Министерството на народното
просвещение, което започва издаването на сборника, а от 1911 г.
се поема от Българската академия на науките, определя целта му
– да се съберат всички живи остатъци от оная стара наша култура,
която с постепенното изчезване на народните обичаи, обреди,
песни, приказки, легенди, гатанки, баяния, поговорки и пр.,
отстъпва място на една нова, в много отношения различна от нея,
култура. Благодарение на проф. Иван Шишманов, който работи
безвъзмездно в продължение на 12 години (1889 – 1901) като
съставител и редактор, СбНУНК се утвърждава като средище на
науката и школа за многобройните събирачи от всички краища на
страната.
Друг от основоположниците на българската етнография след
Освобождението е Димитър Матов (1864 – 1896). Роден е в
заможно търговско семейство във Велес. Това му дава
възможност да получи солидно образование в Харков, където
има възможност да се докосне до научното влияние на Марин
Дринов и Алексей Потебня и да изучава история, литература и
фолклористика. По-късно специализира славянско езикознание
във Виена и Лайпциг. Така Матов се влияе от изтъкнати
представители на руската и западноевропейската научна мисъл.
Усвоява сравнително-историческия метод на изследване, който
прилага широко в трудовете си. Въпреки краткия си жизнен път,
Димитър Матов оставя значително книжовно наследство. В
продължение на 7 години излизат над 100 негови публикации. В
статиите си изследва главно народните балади – песните за
слънчева женитба, за невярна Груйовица, спира се също на
легендите за самодиви, змейове, орисници, на обредните песни,
на вярванията за вграждане на живи хора в постройки, на
народни обичаи и т.н. Занимава се с езиковедски въпроси,
посвещава редица статии на македонския въпрос. Влиза в остра
полемика и опровергава с етнографски, езикови и исторически
данни про-сръбските тенденции, прокарани от Ястребов (руски
консул в Призрен) – приведени са многобройни примери, които
сочат народностното съзнание на населението през този период.
Матов допринася за развитието на науката и с активна
организационна дейност. Своите сериозни научни занимания
започва като учител в Солунската българска гимназия, когато се
заема да събира и обработва езикови и фолклорни материали от
Македония. Той е един от основателите на сп. „Книжици за
прочит“ (Солун), в което се публикуват ценни за езикознанието и
етнографията материали. Като преподавател по славянска
филология във Висшето училище води курс по славянска
етнография (1893-1896), който за пръв път въвежда изучаването
на народна култура и бит в специализирано научно звено (след
неговата смърт курсът се води от Л. Милетич, а след това и Ст.
Романски). Съредактор на Иван Шишманов в издаването на СбНУ.
Матов е един от родителите на належащата правописна реформа
(1899 г.), като наред с това оставя значими приноси в областта на
историческото развитие на българския език, наука и
публицистика. На 26. 12. 1896 г. умира неочаквано при операция в
Дрезден.

Използвана литература:
Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей
Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Югозападен университет „Неофит Рилски“
Тодоров, Д. Възникване и развитие на българската етнография.
Вакарелски, Хр. Етнография на България.
Колев, Н. Българска етнография (етнология).