Спиридон Палаузов

Спиридон Николаевич Палаузов е руски историк от български произход, изследвал

историята на България, Румъния и Австро-Унгария. Той участва и в организирането на
Априловската гимназия.
Роден е в гр. Одеса. Завършва Ришельовския лицей. Следва в университетите на Бон,
Хайделберг и Мюнхен. Там получава научната степен доктор по икономика. Завръща
се в Одеса. Тук той се запознава с проф. Виктор Григорович. Заминава за Москва,
където работи под ръководството на украинеца ОсипБодянский. Тук публикува
първите си научни работи. След двегодишен престой в Москва Спиридон Палаузов
заминава за Санкт Петербург.
По отношение на изследванията за цар Симеон Велики, историците твърдят, че по
време на управлението му настъпва т. нар. „златен век“ на българската култура
(терминът е въведен от Спиридон Палаузов в средата на XIXв.), тъй като тогава
процъфтяват книжнината, архитектурата и изкуствата.
В края на 50-те и началото на 60-те години на ХІХ в. са лансирани и някои от
концепциите за Възраждането на първия български професионален историк Спиридон
Палаузов (1818-1872). При все че обектите на неговия научен интерес са разположени
извън пределите на тази епоха, статията му за Мустафа Рашид паша, публикувана през
1858 г., показва дълбоко познаване на положението в Османската империя и по-
специално на модернизационните усилия на част от султанските министри. През 1860 и
1861 г. Сп. Палаузов пише поредица от статии за петербургския вестник ”Северна
пчела”, посветени на историята и съвременното състояние на църковното движение.
Независимо от обвързаността си с текущите проблеми на общонационалната борба за
църковен суверенитет, тези статии умело изтъкват факторите, провокирали
българското национално обособяване през първата половина на ХІХ в. Особено
внимание заслужава мнението на получилите академично образование и ползващи се с
голям авторитет сред българите Сп. Палаузов и М. Дринов, които работят в периода на
най-острата фаза на българо-гръцкия църковен спор. Напълно естествено техните
трудове си поставят задачата да обосноват искането на българите за независима
църковна йерархия. Тясно свързана с тази цел е и лансираната от С. Палаузов

1
концепция за зловредното влияние на византинизма в историята на балканските народи
и преди всичко на Средновековна България. Според Палаузов връзката на
южнославянските народи с византинизма “действувала в ущърб на тяхната народност и
на самостоятелното им развитие... Нима има още такива господа, които в
самодоволното си настроение вярват, че грохналият византинизъм може да съдържа в
недрата си зародиша на бъдното си възраждане? Нима хилядолетната империя, която
винаги се е развивала по особен начин, се е опитала да възпита някога в себе си макар и
частица от тези начала, върху които израсна сградата на съвременната цивилизация?
Византия, създадена по особеното божие повеление, както се изтъква на едно място в
Законника на император Теодосий, си останала неподвижна и тази своя неподвижност
тя изцяло е предала на турския Стамбул, център на Османската империя, който е
съхранил целия характер на средновековния византинизъм."
Спиридон Н. Палаузов е първият историк, притежаващ системно академично
образование, който се смята за представител на научно-критичния период в
българската историография. Формиран е под влиянието на немския и френския
Романтизъм в историографията, както и на съвременната му руска наука. Автор е на
многобройни съчинения, някои от които не са загубили стойността си и до днес.
Основните виждания на С. Палаузов по проблемите на българската история, които имат
значение с оглед на нашата тема, са изложени в монографията му “Векът на българския
цар Симеон”, излязла от печат през 1852 г. в Петербург. Палаузов изразява критично
отношение към тезите на Тунман, Енгел, Раич и Венелин и според него единственият
автор, който заслужава доверие, е Шафарик. Изложението на историческата част от
монографията си Палаузов започва с историята на Кубратова България. Настоява обаче,
че Крум е предводителят на истинските българи. Подробно са разгледани отношенията
между България и Франкската империя по време на управлението на Омуртаг въз
основа на франкски летописи. Много внимание се отделя и на управлението на Борис I
и Симеон. Християнизацията на българите е разгледана като продължителен процес,
като не са избегнати редица митични моменти, като например ролята на Методий като
Покръстител. Основната задача на труда е да разкрие пълния блясък на българската
култура по време на управлението на Симеон, внасяйки много нови извори. В труда на
Палаузов за пръв път се представя разгърната картина на българския културен живот
през IX-X век - т. нар. "Златен век". В изложението присъстват оценки за политиката на
Византия като “ласкателна и гъвкава”, а Цариградската патриаршия се приема за неин
продължител. В следващи свои произведения Палаузов формулира становището за

2
пагубното влияние на Византия и насаждания от нея светоглед - византинизма - за
българската средновековна държава. Според него фенерското духовенство мечтае за
възстановяването на Византийската империя и винаги е било враг на българите.
Засвидетелства отрицателно отношение и към богомилството, което смята за гибелно за
българската държава. Палаузов не остава чужд на трескавия стремеж за откриване на
исторически свидетелства за миналото величие на нацията. На него принадлежи
изданието на “За буквите” на Черноризец Храбър и Синодика на Борил.

Спиридон Палаузов - родоначалник на българската модерна медиавистика.

Научното творчество на Спиридон Палаузов е ново явление в развитието на модерната

българска историография през Възраждането, чиято поява и развитие са тясно свързани
с постиженията на славистиката и византинистиката в Западна Европа, Русия и
славянските страни от края на ХVІІІ в. до първата половина на ХІХ век. Спиридон
Палаузов се изявява като един от основоположниците на руската византинистиката
заедно с В.И.Григорович, С.Дестунис, П.Медовиков, П.Успенски, А.Енгелман,
Е.Муралт.
Съсредоточаването на интересите на руската славистика върху историята и културата
на южните славяни има благоприятни последици за засилване на изследванията върху
средновековното минало на българския народ. Този етап от нейното развитие
съвпаднал с началото на активната дейност на Спиридон Палаузов. Получава солидна
научна подготовка в немски университети и благодарение на съвместната си научна
работа с проф. О.М.Бодянски в Москва и акад. И.И.Срезневски в Петербург.
Това му позволило независимо то непрекъснатата му работа като руски чиновник в
различни министерства, да разгърне широка по тематичен и хронологичен обхват
научноизследователска дейност.

В цялостното му научно творчество, което включва не само публикуваните му

изследвания , но и богатото му ръкописно наследство, централно място заема историята
на Средновековна България. Крайна цел на неговите научни занимания била
написването на история на българската църква и история на Средновековна България.
Първият най-крупен труд на Спиридон Палаузов, с който той си спечелва

3
изключителна популярност, не само сред руската научна общественост, но и сред
българските възрожденски дейци, е монографията му „Век болгарского царя Симеона”.
Тя била високо оценена от научната критика и възторжено приета от българската
възрожденска интелигенция.

„Век болгарского царя Симеона” се състои от две части - Исторически преглед и

Литературен преглед. Първата чат е сериозен научно-критичен опит за цялостен очерк
върху политическата история на Първото Българско царство.
Спиридон Палаузов е първият изследовател, който обръща сериозно внимание на
отношенията между България и Франкската империя по време на Омуртаговото
царуване и въвежда в активно обръщение сведенията на франкските летописци.
Значително място в историческия очерк е отделено на Борисовото царуване и на
очертаване и на очертаване на териториалните граници на България през този период.

Любопитна е неговата хипотеза, че при покръстването на княз Борис, неговото

семейство и българският народ, твърде важна роля е изиграл славянският
първопросветител Методий.

Към политическата история на Първото Българско царство Спиридон Палаузов се

връща в редица други свои трудове. Сравнително подробно е изложението му в
студиата „Юго – восток Европь в XIV столетии”. Тук той подробно се спира на
заселването на югоизточните славяни на Балканския полуостров.
„Век болгарского царя Симеона”. Втората част на монографията, която е посветена на
книжовния живот в България от края на IX до началото на X век, е обобщение на
успехите на руската и чешката славистика през първата половина на XIX век.
Спиридон Палаузов поставя и въпроса за старобългарските летописи във връзка с
разглеждане на преведените от презвитер Григорий Мних византийски хроники.
Научно издържани са и редица обобщения. Едно от тях е обвързано с това че според
Палаузов старобългарските паметници са свидетелство за литературната дейност в
България през периода на управление на Симеон. Негови са словата „Българите имат
право да се гордеят с тази епоха, еднакво забележителна както с политическите успехи
на техните предци, така и с литературно-научната си дейност от този период."
Спиридон Палаузов прави широко проучване върху историята на българската църква и
оставя мащабни трудове и изследвания за богомилството. Той смята, че една от

4
причините да се появи то в България се крие в сравнително ранното проникване на
редица еретически учения на българска земя.
На политическата история на Второ българско царство, Спиридон Палаузов посвещава
няколко изследвания. Ранната поява на студията му „Ростислав Михаилович,
уделънъйкнязь на Дунае в XIII веке” предвещава, че интересите му към историята на
Второ Българско царство ще дадат "по-обилни плодове". Същественият принос на тази
студиа се състои в това, че в нея са въведени в научно обръщение съчиненията на
византийските историци Георги Акрополит и Георги Пахимер, известията на редица
писма, излезли от папската канцелария.

Едно от най-интересните и солидни изследвания на Спиридон Палаузов върху

историята на Второто Българско царство и историята на Балканския полуостров в
навечерието и хода на османското завоевание „Юго-востокЕвропь в XIV столетии”, за
съжаление остава недовършено.
В богатия му архив са запазени два големи ръкописа. Единият от тях съдържа 426 листа
–„Материальдля истории болгарскойцеркви”, а другия от 116 листа „Истории
болгарскойцеркви”. Наред с това посвещава две статии на въпроси, свързани с ранното
проникване и приемането на християнството в България , които са част от
недовършения му труд върху историята на българската църква. И тези изследвания не
са имали самоцелен характер - освен систематизирането на откъслечните изворни
данни и изясняване на важни моменти, той се е стремял с тези трудове да убеди и
руската общественост в справедливостта на борбата на българския народ за църковна
независимост.
Важно място в научните планове на Палаузов заема задачата за проучване на
книжовното дело на патриарх Евтимий и неговите ученици. Спиридон Палаузов смята
с основание , че в „двестагодишния период от време на Второто българско царство, от
първите Асеневци до Иван Шишман, българската история не представя по-светла и
благотворна личност, какъвто е бил блаженният Евтимий. За него, Палаузов казва, че
личността и делото му са значими не само защото е заемал патриаршеския престол и е
бил ръководител на дейността на българската църква, но и заради факта че е велик
просветител и книжовник.
Доброто си познаване на делото на патриарха и неговите ученици, Сп. Палаузов
разкрива и в две свои писма, в които накратко се разкрива съдържанието на Рилския

5
панегирик от 1479 год., за чийто съставител се смята Владислав Граматик.