Васил Левски и възкресението на България

КОНСТАНТИН КОСЕВ
ВАСИЛ ЛЕВСКИ
и възкресението на България
ПОРЕДИЦА „ДЪЛГ И ЧЕСТ“
РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ
Акад. Антон Дончев
Акад. Васил Гюзелев
Акад. Константин Косев
Акад. Георги Марков
Д-р Иван Гранитски

Константин Косев
Издателство
„ЗА Х А РИ Й СТОЯНОВ“
Вестник „СТА НДАРТ“

София, 2017
© Константин Косев, автор, 2017
© Васил Горанов, художник, 2017
© Издателство „Захарий Стоянов“, 2017
© Вестник „Стандарт“
ISBN 978-954-09-1125-0
ПОРЕДИЦА „ДЪЛГ И ЧЕСТ“
1. ХАН ТЕРВЕЛ
автори - АКАД. АНТОН ДОНЧЕВ, АКАД. ВАСИЛ ГЮЗЕЛЕВ
2. ЦАР СИМЕОН ВЕЛИКИ
автор - ПРОФ. РАШО РАШЕВ
3. ПРЕЗВИТЕР КОЗМА
автор - АКАД. ДИМИТЪР АНГЕЛОВ
4. ЦАР САМУИЛ
автор - ДОЦ. ГЕОРГИ НИКОЛОВ
5. МОМЧИЛ ВОЙВОДА
автор - СТОЯН РАЙЧЕВСКИ
6. ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ
автор - ПРОФ. КЛИМЕНТИНА ИВАНОВА
7. ПЕТЪР БОГДАН БАКШЕВ
автор - ПРОФ. БОЖИДАР ДИМИТРОВ
8. ЦАР ИВАН ШИШМАН
автор - ПРОФ. НИКОЛАЙ ОВЧАРОВ
9. ЦАР КАЛОЯН ПЪЛКОВОДЕЦЪТ
автор - ПРОФ. НИКОЛАЙ ОВЧАРОВ
10. ПАНАЙОТ ХИТОВ
автор - АКАД. КОНСТАНТИН КОСЕВ
11. ВАСИЛ ЛЕВСКИ
автор - АКАД. КОНСТАНТИН КОСЕВ
12. ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ
автор-П ЕЙ О К. ЯВОРОВ
13. БАБА ТОНКА
автор - БЛАГОВЕСТА КАСАБОВА
1.
ВАСИ Л Л ЕВСК И -
ЕМ АН АЦ И Я Н А БЪ ЛГАРСКИ Я
ВЪ ЗРО Ж ДЕН СКИ ДУ Х
През септември 1829 година приключва поредната

война на Русия е Османската империя. Генерал Иван
Дибич овладява Източна България и прониква до Од
рин, където се подписва т.нар. Одрински мирен дого
вор. Войната е свързана с разгрома на национално-
освободителните въстания в Сърбия, Гърция, Влашко
и Молдова. Съгласно Одринския мир Сърбия, Влаш
ко и Молдова стават автономни княжества, а Гърция
добива статут на независима държава.
Както се знае, българите участват масово и твър
де активно във въстаническите действия на съседните
народи. Те са съпричастни на тяхната кауза, защото
това е и тяхна кауза. Те се сражават под чужди знаме
на за своята свобода. Макар и многолюдно, участието
им е индивидуално като лична инициатива на отделни
хора или групи от хора. По същия начин българите
участват активно като доброволци в руската армия.
Ала това става също стихийно, без регламентиран
ангажимент на българския народ като самостоятелен
политически субект. Все пак съдействието на българ
ските доброволци в хода на войната е признато и ви-
7
соко отличено от руското командване. Това дава ос

нование на някои български общественици да настоя
ват при подписването на предстоящия мирен договор
България също да получи автономия. Няколко видни
български общественици, между които и д-р Иван Се-
лимински, се явяват при генерал Дибич с настойчи
ва молба в този смисъл. Генералът обаче реагира с
раздразнение на исканията им. Той доста троснато им
заявява, че за него български въпрос не съществува
и дори че изобщо не бил чувал за някакво българско
племе. Накрая ги предупредил,че ако създават услож
нения с исканията си, ще бъде принуден да насочи
оръдията срещу тях.
По същия негативен начин реагират на българ
ските прошения за автономия генерал П. Кисельов,
както и руският император Николай I. Такова е ру
ското официално становище. Очевидно по това време
в Русия много малко или почти нищо не се знае за
България и българите. Това личи например от начина,
по който руските офицери, участници във войната,
изразяват своите впечатления от контактите си с бъл
гарите. Макар да се отнасят много дружелюбно към
тях, те не ги наричат българи, а използват изрази като
местно население, православни християни или тузем-
ни жители, които говорят на славянски език, твърде
близък до руския.
Официалното негативно руско становище относ
но исканията на българите за автономия не се дължи
само на незнание. То се дължи главно на политическа-
8
1. ВАСИЛ ЛЕВСКИ - ЕМАНАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ВЪЗРОЖДЕНСКИ ДУХ
та целесъобразност, свързана с единството на право

славната църква, чрез която Русия осъществява свое
то влияние в Османската империя. Затова обособява
нето на българите като отделен народ с претенции за
автономия предизвиква в Петербург негативни реак
ции. В такъв смисъл непознаването на българите като
отделен народ в Русия е политически тенденциозно и
преднамерено. Същевременно обаче това е до голяма
степен предопределено от обективните обстоятелства
по онова време. Защото дори самите българи тогава
нямат ясна представа за своята национална самолич
ност. На фона на масовата безграмотност и малог-
рамотност повечето българи от по-нисшите слоеве
на обществото смятат себе си главно за християни,
свързани с православната религия. А по-заможните,
по-грамотните и образованите се смятат за гърци.
Етническата самоличност в съзнанието на масовия
българин е твърде закърняла и до голяма степен ат
рофирана. Фрапантен е например случаят с високо
образования Васил Априлов, който едва през 1831
година в зряла възраст съвсем случайно разбрал, че
е българин, когато прочел книгата на Юрий Венелин
„Древните и сегашни българи“.
Подобно на Паисиевата „История славянобъл
гарска“ отпреди 70 години, книгата на Ю. Венелин се
явява като нов мощен стимулатор на възрожденския
процес. Ако ефектът от историята на хилендарския
монах бавно и мъчително си пробива път през десети
летията, за да стане обществено достояние чрез пре-
9
писване на ръка от съратници и последователи, то Ве-

нелиновата книга е напечатана и тиражирана, поради
което има незабавен, почти шоков ефект. Динамиката
на комуникацията неизбежно се отразява върху дина
миката на обществените процеси. Оттук нататък въз
раждането на българския народ протича с все по-рас-
тящо ускорение. Не случайно тъкмо през следващите
35-40 години Българското възраждане осъществява
най-ярките си постижения. Това са години на съзида
ние и всестранен възход.
Благодарение на своя предприемачески дух и
пословичното си трудолюбие българите постигат
значителен стопански напредък и демографски рас
теж. Ежедневната практическа потребност подтиква
българина към повече знания. А растящите матери
ални възможности му позволяват да разширява своя
достъп до духовните ценности. Животворната сила
на знанието просветлява ума на възрожденския бъл
гарин, галванизира родовата му историческа памет,
пробужда и възстановява неговите етнически ре
флекси от миналото. Демографският растеж проти
ча едновременно и в тясна връзка с индивидуалната
етническа идентификация на всеки отделен имперски
поданик при осъзнаването му като личност. А тъкмо
чрез просветата и културата се създава онази маги
ческа духовна спойка между определен кръг от хора,
които се идентифицират като българи сред пъстрото
християнско и славянско множество в Османската
империя на Балканите.
ю
В това отношение постиженията на българите

през този относително кратък период са фантастични.
Тъкмо тогава се изгражда фундаментът на българска
та просвета и култура, тогава се създава новобългар
ският книжовен език, тогава се формира и укрепва
обликът на съвременния български народ като обосо
бена етническа общност.
Културно-просветните постижения намират най-
напред проявление в сферата на образованието. Ва
сил Априлов поставя началото с откриването на пър
вото българско светско училище в Габрово през 1835
година. За кратко време навред по българската земя
възникват подобни училища. Към 1876 година броят
им е около 1500. Много български младежи получа
ват същевременно модерно образование в чужбина.
В тясна връзка с образованието се разгръща оживена
книжовна дейност; процъфтяват публицистиката, по
езията, белетристиката, драматургията, театралното
дело, строителното изкуство и архитектурата; зараж
дат се научното и музикалното творчество; създава
се Българското книжовно дружество; масово възник
ват читалища като средища на художествена само
дейност. Като резултат на проявената разностранна
творческа активност се появяват множество духовни
творби, чиято културна стойност може да се съизмер-
ва с най-добрите образци на тогавашните междуна
родни постижения в съответната област на културата
и познанието.
В резултат на постигнатия всестранен културен
12
и материален напредък през тези години българите

получават повече самочувствие като народ, а съще
временно и образът им пред външния свят става по-
разпознаваем като отделна етническа формация. Ако
до средата на XIX век изобщо не се знае кож о са
българите в империята, то към 1870 година техният
брой изненадващо се оказва над 5 милиона - най-мно-
гобройният народ на Бажаните, който плътно оби
тава обширни области в Мизия, Тракия, Македония
и Добруджа. Това единодушно констатират всички
чуждестранни наблюдатели - етнографи, демогра
фи, историци, географи, публицисти, общественици
и прочие специалисти. Между тях са авторитетните
имена на А. Буе, Ф. Каниц, Е. Енгелхард, А. Будило-
вич, М. Подгорин, К. Иречек, Е. Реюпо, Л. Леже, X.
Киперт, К. Шодорди, В. Теплов и др. Впрочем това
признава официално и султанът през 1870 година, ко-
гато издава ферман за учредяването на Българска ек
зархия. Учредяването на екзархията е най-крупното
политическо постижение в дългогодишната ожесточе
на борба на българите за църковна независимост. Ус
пехът им в това отношение означава същевременно,
че са превъзмогнали руското традиционно становище
за единство на православието. Русия е принудена да
се съобрази с българските искания, възприемайки
компромисна позиция по този въпрос. В такъв сми
съл българският народ за първи път се изявява като
политически субект с претенции за самостоятелност.
Ала в този случай политическият субект има само
13
ограничено вътрешно имперско регионално проявле-

ние, без възможност за цялостно осъществяване на
българската освободителна кауза.
Въодушевени от постигнатия голям успех, ли
дерите на борбата за църковна независимост се на
дявали, че по същия легален начин чрез реформи и
компромиси ще може да се извоюва постепенно все
по-широка политическа автономия. Така според тях
българският народ ще постигне освобождението си
по мирен начин. Надеждите им в това отношение
са силно повлияни от създадената през 1867 годи
на австро-унгарска дуалистична монархия. Идеята
за подобна турско-българска дуалистична държава
придобива твърде широка популярност сред раз
лични политически групировки на освободителното
движение. Мнозина дейци възприемат дуалистична-
та идея, защото по този начин се избягват рисковани
кръвопролитни сблъсъци е превъзхождащите сили
на неприятеля и се гарантира до по-голяма степен
целостта и единството на българската етническа
територия. Този вариант обаче има много същест
вен недостатък - денят на освобождението се губи
в далечината на необозримото бъдеще. Поради тази
именно причина дейците от радикалното направле
ние на освободителното движение категорично се
противопоставят на подобна ориентация. По този
повод Любен Каравелов изрича прочутата си фраза
„Свободата не ще екзарх, иска Караджата“.
Дейците от радикалното направление на осво-
14
бодителното движение формират своето становище

главно под влиянието на натрупания исторически
опит и прилаганата универсална политическа страте
гия от другите националноосвободителни движения
на Балканите и в Европа. А тази универсална стра
тегия предвижда - чрез масова национална въоръже
на акция да се интернационализира освободителната
кауза до такава степен, че да предизвика намесата на
достатъчно влиятелни и заинтересовани фактори на
международната арена (т.е. на Великите сили) с на
деждата за евентуално благоприятно политическо
решение на въпроса чрез война или дипломатическа
конференция. Естествено, без гаранции, но с голя
ма вероятност за ускоряване деня на освобождение
то. Реализацията на подобна политическа стратегия
повелително налага обаче българският народ да се
превърне във всепризнат политически субект на меж
дународната арена, което може да стане единствено
чрез масово въоръжено въстание. Но организацията
на подобно въстание е изключително трудна. Опити
те за въстание чрез изпращането на въоръжени чети
в страната се провалят. Българите по места остават
напълно пасивни. Те, според впечатленията на някои
чужди наблюдатели, са лоялни поданици на падиша
ха, които си гледат само алъш-вериша и рахатлъка.
Тази миролюбива нагласа на българското население
в масов мащаб се дължи главно на две обстоятел
ства, които тотално запршцват пътя на българската
национална революция. Първото обстоятелство е
16
несравнимо по-голямата военно-политическа мощ на

противника. Защото макар да преживява разложение
и упадък, султанската държава разполага с огромни
ресурси и военен потенциал. Армията и репресивният
апарат са в състояние да смажат всякакво бунтовно
начинание. А второто обстоятелство е т.нар. Източен
въпрос. От това кои политически фактори и тенден
ции доминират в Източния въпрос до голяма степен
зависи дали революцията на Балканите ще бъде в по
дем или застой. Това означава, че всяко бунтовно на
чинание, за да има някакъв успех, неизбежно трябва
да премине през тресавището на Източния въпрос. А
по това време Източният въпрос се намира във фаза
на абсолютна стагнация. Дори руският цар Алексан
дър II не желае бунтове на Балканите. Той безусловно
подкрепя местното статукво и публично се зарича ни
кога повече да не воюва с Османската империя, защо
то в сънищата му постоянно го измъчва кошмарът на
Кримската катастрофа.
Посочените обективни препятствия пред българ
ската освободителна кауза предопределят политиче
ската стратегия за нейното осъществяване. За лидери
те от радикалното направление е пределно ясно, че не
е възможно да се очаква успех със силата на оръжи
ето в пряк двубой с Османската империя. Ала съще
временно им става ясно и това, че само със силата на
оръжието, макар и с цената на поражение, биха могли
да се създадат реални възможности и предпоставки
за политическо решение на българския^въпрос. Тази
17
стратегия предполага, разбира се, жертви и кръвопро

лития, но затова пък открива възможности за уско
ряване деня на освобождението. Именно поради тази
нейна оптимистична перспектива радикалната поли
тическа стратегия добива подчертано надмощие в ос
вободителното движение през 70-те години на XIX
век, а Васил Левски става главен двигател за нейното
осъществяване.
18
шш
2.
Н О ВА ТА К ТИ К А И СТРАТЕГИЯ
Н А БЪ ЛГАРСКАТА
Н А Ц И О Н А Л Н А РЕВО ЛЮ Ц И Я
Идеята за нова тактика и стратегия на освободително

то движение възниква у Левски през пролетта на 1868
година след разпускането на Втора българска легия в
Белград. Като прави цялостна равносметка на своята
революционна дейност до този момент, той стига до
убеждението, че въоръжено въстание в страната не
може да стане чрез чети, защото народът е неподгот
вен. Ето защо според него е наложително да се съз-
дадат навсякъде в страната тайни структури, които
да се заемат с подготовката на хората за въстание.
Убеден в правотата на тази своя идея, той решава да
работи оттук нататък за нейната реализация. По този
повод Левски се обръща към войводата Панайот Хи-
тов с молба за благословия на замисленото начина
ние. Във връзка с това произнася известната фраза,
че, „ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя
само мене си“. Отговорът на Хитов не е известен, но
се знае как реагират неговите другари от легията, с
които той също споделя намеренията си. По този по
вод Михаил Греков в спомените си цитира думите на
Левски, който му казал: „Народът ни е неподготвен,
19
2. НОВА ТАКТИКА И СТРАТЕГИЯ НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ
което ни доказа ланският опит: ние го караме да се

бунтува, да подигне революция против вековния враг,
пък той не знае дали като приятели да ни срещне или
като врагове. Следователно с чети да се приготовлява
народът, продължил Левски, е опасно и безполезно,
защото турците стават на щрек и нашето освободи
телно дело среща още по-големи мъчнотии“. Иде
ята на Левски за изграждането на тайни общества в
страната, които трябва да подготвят хората за бунт,
се сторила на Греков твърде нереалистична. Той не
можел да си представи как ще се кандърдисат бълга
рите за бунт в името на една безнадеждна кауза. Спо
ред него освобождението можело да се постигне само
чрез повече училища и просвещението на народа.
„Да се просвещава народът не е лошо нещо, но това
е най-дългият път, по който може да се постигне сво
бодата“, отвърнал му Левски и продължил: „Аз мисля
другояче. Не би било зле, ако заедно с просвещение
то събуждаме народа, като образуваме един вид тай
ни общества, които да имат друго назначение, друга
мисия. Ние трябва да отидем в отечеството, където
повече познаваме мястото, людете и те нас, та че там
ще се заловим с образуване на тайни общества, които
ще подкопаят повече основите на турската империя,
отколкото четите, що минават през Дунав. Ще вземем
от тука някои другари и ще се върнем в Турско и там
ще размислим повече какво да правим.“
Очевидно Левски добре съзнава, че идеята за нова
тактика и стратегия на освободителното движение се
21
нуждае от всестранно обмисляне, и то там, на място,

в страната с хората, които ще участват в съдбовното
изпитание. За тази цел той предприема две продъл
жителни обиколки из България през 1868 и 1869 го
дина. Посещава няколко десетки селища в Северна и ,
Южна България, събира разностранна информация за
обстановката в страната, установява връзки с много
хора от всички социални прослойки. По време на оби
колките му ярко се открояват неговите изключителни
способности като агитатор, който умее да внушава на
събеседниците си респект и доверие, да стимулира
тяхното родолюбив. На много места в страната Лев
ски открива пламенни патриоти съмишленици, които
възторжено възприемат идеите му и проявяват безре
зервна готовност за съдействие и сътрудничество. В
някои селища дори още тогава се формират първите
ядра на бъдещата организация. Това още повече го
насърчава в замисленото начинание. Усещайки под
крепата на много хора, Левски добива все по-голя-
ма увереност и самочувствие в своята дейност. През
тези дни той израства неусетно като истински лидер
на освободителното движение от национален мащаб.
След втората си обиколка, преизпълнен с уве
реност в правилността на замислената нова тактика,
Левски се озовава в Румъния. Там прави настойчиви
опити да убеди дейците от българската революцион
на емиграция за необходимостта от изграждане на въ
трешна организация, която да подготви народа в стра
ната за въстание. Тамошните дейци обаче реагират
22
твърде резервирано и дори е известно пренебрежение

към неговите предложения, смятайки ги, подобно на
Михаил Греков, за нереалистични. Според тях под
готовката на народа за въстание може да стане някак
от само себе си. Ала как точно - един Господ знае. За
щастие, освен Господ, Левски също знае, но по-важно
е, че той може да го стори на дело.
През пролетта на 1870 година Левски се завръща
в България и пристъпва с колосална енергия към из
граждането на Вътрешната революционна организация
(ВРО). Това е уникална строго конспиративна струк
тура с гъста мрежа от частни революционни комитети
из цялата страна, подчинени на единно ръководство, с
устав, програма и строга дисциплина. Чрез тази орга
низация Левски издирва, открива, възпитава и обучава
цяла плеяда от високо съзнателни юначни български
мъже, готови на саможертва за свободата. Юнаците не
се раждат от само себе си, те се отглеждат и възпита
ват. ВРО става истински разсадник на юначни българи.
Ако през 1868 година хаджидимитровците са само 120
души, то към края на 1872 година техният брой благо
дарение на ВРО се измерва с хиляди.
Борбата за национално освобождение според Лев
ски трябва да стане всенародно дело. Такава е целта
на възприетата от него нова тактика. В съответствие
с тази тактика Левски се стреми да пренасочи центъра
на освободителното движение отвън към вътрешност
та на страната. Стремежът му е да направи колкото е
възможно повече българи съпричастни на освободи-
23
телната кауза, а призванието на ВРО е да ги подготви

за въстание. Във връзка с това възниква въпросът -
какво точно очаква да постигне Левски с въстанието?
Дали е очаквал военна победа срещу неприятеля, или
пък нещо друго? Защото ако допуснем, че се е надявал
да бъде разгромена Османската империя със силата на
оръжието, означава, че наивно се е самозаблуждавал с
илюзии. Левски обаче е доказал се политик - реалист
и прагматик в своите действия, за да вярва в чудеса.
Очевидно той има предвид нещо друго, което никъде
не споменава експлицитно, но то се подразбира от раз
съжденията му в неговите писма по разни поводи.
През септември 1871 година например в отговор
до П. Хитов, който настоява по-бързо да се обяви
въстанието, Левски му пише: „На това ви отговаряме,
че не трябва бързане, защото от 8 месеца време е от
как сме се заловили да работим по чисто български в
Българско и да не се облягаме на вънкашни думи...
па и още опитът ни показва, че бързата работа излиза
ялова... Ний сто пъти по-много бързаме от вас, защо
то пътят ни е из Българско, изпод байонетите неприя-
телеви... Казвате, продължава Апостола, че не можем
се приготви нивга както искаме... Съгласни сме с вас,
че не можем се приготви както другите сили.... но и
твърде сме убедени, че трябва поне толкова да се при
готвим, колкото е нужно да се предвиди една добра
сетнина на предприятието ни, защото в нищо не
приготвени ще има сетнина нищо и никаква.“
От посочените разсъждения на Апостола ясно
24
личи, че той проявява удивителна способност за точ

на преценка на политическата обстановка. Той не
вярва в чудеса. Какво означават неговите думи „ни-
вга не можем се приготви както другите сили“? Оче
видно Левски не храни надежди, че при наличните
скромни възможности българският народ ще съкруши
Османската империя със силата на оръжието. Стра
тегическата му цел е друга - да се подготви народът
поне толкова, колкото е необходимо, за да се осигури
„една добра сетнина на предприятието ни“.
Разковничето тук е думичката сетнина, която
означава още резултат, последица или бъдеще, но в
смисъл на добро бъдеще. Тя обаче в никой случай не
може да се тълкува в смисъл на „разгром на против
ника“, защото, както Левски изрично отбелязва, „ни
кога не можем да се приготвим както другите сили
(сиреч както противника)“. Тогава какви други добри
резултати от въстанието е имал предвид Левски? Най-
вероятно той е имал предвид същите добри резулта
ти, както тези от въстанията на гърците, сърбите и
румънците преди години. Ако българското въстание
бъде например подобно на гръцкото, то това съответ
но ще означава, че българският народ може да стане
политически субект на международната арена, а бъл
гарският въпрос ще заеме съответно място в дневния
ред за политическо решение в рамките на Източния
въпрос. Това е единствената възможна добра сетни
на, която Левски би могъл да очаква.
В пряка връзка с желаната добра сетнина от-въс-
26
танието е също въпросът за неговото начало. Този

въпрос има фундаментално стратегическо значение,
поради което Левски непрекъснато го обмисля, като
се забелязва известна еволюция в становището му. В
началото той смята, че въстанието ще започне тогава,
когато „направим прописът си“, т.е. когато се преце
ни, че подготовката му гарантира максимален брой
участници, максимална продължителност по време и
максимално широк териториален обхват в страната. А
тези изисквания налагат дотогава системна и продъл
жителна подготовка, която обаче е твърде затруднена
от крайно оскъдните ресурси. Затова Левски съзна
телно се въздържа от срокове за началото на бунта. И
много се дразни, когато емигрантските дейци го под
канват да вдига революцията. Когато на 2 ноември
1872 година Любен Каравелов призовава Левски не
забавно да повдигне революцията, Апостола катего
рично се противопоставя. По негово нареждане Ста
розагорският революционен комитет, след обсъждане
на Каравеловото писмо в присъствието на Левски, от
говаря: „След едно дълго и сериозно размишление...
нашето мнение беше съвсем противно... И според
наставленията на Аслан Дервишоглу (В. Левски) и
най-изветрелият човек не би повярвал, че е възможно
да излезе със сполука таквоз бързо движение, когато
ний в нищо не сме приготвени.“ И така, както става
ясно, след повече от тригодишна интензивна органи
зационна подготовка за въстание, Левски категорич
но преценява: „ний в нищо не сме приготвени“.
27
Малко по-късно, когато в организацията настъпва

напрежение след залавянето на Димитър Общи, въ
просът кога ще започне въстанието придобива зло
бодневен характер. Левски е принуден отново да го
обмисля, достигайки до твърде многозначителен от
говор. В писмото му до Ловешкия комитет от 12 де
кември 1872 година се казва: „Според уставът рабо
тата е докато не се видим, че можем самички да οψ
изтъчем платното, няма да се дава глас за въстание'!
А сега излиза друго! Според вънкаш ните обстоя
телства и да се не протакат работите ни, защото да се
не случат и други орханийски подобни работи... Пре
ди няколко седмици Каравелов от Букурещ ме подка
ни за незабавно въстание. Ние му отказахме, защото
още в нищо и никакво не сме приготвени, върнахме
го за някой и друг месец, за да се съберем целия ЦК и
да преценим по-добре вънкаш ните обстоятелства.“
Прозрението на Левски, че от „външните полити
чески обстоятелства“ зависи началото на въстание
то, е в логическо съответствие с очакваната от него
добра сетнина. Защото евентуалните благоприятни
последици за българската освободителна кауза от
въстанието зависят именно от международните об
стоятелства, свързани с Източния въпрос. Като пръв
стратег и ръководител на националната революция
Левски, естествено, следи внимателно събитията на
международната арена. А тъкмо по времето, когато
той изгражда ВРО, в Европа се случват драматични
събития, които рязко променят международната по-
28
литическа конюнктура. Войните на Прусия и появата

на обединена Германия като нова велика сила в Цен
трална Европа коренно променя съотношението на
силите в международните отношения. Съперниците
на Русия в Източния въпрос - Франция и Австрия,
са силно омаломощени. Кримската коалиционна гру
пировка практически е ликвидирана. А това съответ
но означава, че твърдата гаранция на статуквото в
Османската империя започва да се размеква. Новата
политическа обстановка на международната арена в
Европа създава условия за динамизация на Източния
въпрос. В неговото все още мъртво вълнение про
блясват първите симптоми, които вещаят скорошни
експлозии.
Оптимистичните перспективи на международния
небосклон пораждат надежди у българите. Как реаги
ра Левски на европейските събития, е трудно да се
установи, но бихме могли поне приблизително да се
досетим по реакциите на идейните му съмишленици,
които зорко следят какво става в Европа и оживено
го коментират. Любен Каравелов например със задо
волство отбелязва падането на „всемирния деспот“
Наполеон III, когото смята за „вдъхновител на Крим
ската коалиция“, за „главен гарант на Парижкия дик
тат от 1856 година“ и „върл блюстител на статуквото
в Османската империя“. Каравелов възторжено при
ветства освобождението на Рим от италианците, из
разявайки увереност, че настъпва съдбовният момент
и за българското освобождение. Във връзка с това
29
той призовава българския народ „на оръжие“: „Хай

де, мили братя, напред за нашето свято и право дело;
хайде да изтребиме злото и да очистим нашата земя с
огън и нож от страшното варварство... Напред!“
Подобни са реакциите и на Христо Ботев. „Захва
ща се вече драмата на Балканския полуостров“, пише
Ботев и продължава: „Многословният Восточний
вопрос, който до вчера се мислеше за непроменим на
политическата сцена, стъпи вече в своя трети акт...
Европа и политическите обстоятелства дават свобода
само на тогова, който сам може да я добие. Тук се
изисква протест, бунт, въстание, революция... Освен
това Русия, която се е приготвила да нанесе послед
ния удар на Парижкия трактат, не ще да допусне щото
нито Англия, нито Франция, нито коя и да е държава
да се умеси във вътрешните дела на Турция. Нейният
съюз с Австрия и Прусия е следствие на нейните на
мерения да играе първа роля на Восток и да има пъл
но влияние на Балканския полуостров. От тая точка
на зрението Русия не ще никога да компрометира себе
си пред своите съвременни братя.“
Няма съмнение, че много от изразените мисли в
разсъжденията на Каравелов и Ботев допадат на Лев
ски и той до голяма степен ги възприема. Освен това,
както се знае, Каравеловият вестник „Свобода“ е ре
довен източник за информация на Апостола, а съще
временно е и главна трибуна за пропаганда на ВРО.
Очевидно добре запознат с политическите процеси на
международната арена, Левски не случайно стига до
зо
заключението, че началото на въстанието ще зависи

от международните политически обстоятелства. Това
негово прозрение скоро се сбъдва.
През лятото на 1875 година избухва въстание в
Босна и Херцеговина, което поставя началото на нова
криза в Източния въпрос. Международните обстоя- /
телства повелително налагат въстанието да обхване*?
и България. Дългоочакваният момент е дошъл, ала
за жалост българското освободително движение се
оказва обезглавено. Трагичната гибел на Левски през
1873 година лишава българската революция от ней
ния организатор, стратег и ръководител. Положение
то е критично, българският народ рискува и този път
да пропусне своя шанс. По този повод Христо Ботев
с тревога алармира: „Нашето съществувание като на
род е съмнително, ако ние не вземем участие в съсип-
ването на Турция... сега е най-сгодно време да пока
жем на света, че и ние сме достойни за свобода, ако
не искаме да сме последни, а може би и забравени при
решението на Восточний воггрос.“
В тези дни на покруса и отчаяние проблясва една
надежда - завещанието на Апостола, завещание, кое
то съдържа огромно драгоценно наследство; Левски
го няма, ала неговата свидна рожба, неговото уникал
но творение ВРО съществува. Неговите възпитаници
са живи и готови да изгорят самопожертвователно в
пламъците на въстанието, както са се заклели пред
евангелието, кръста, ножа и пищова. Още приживе
Левски се бе погрижил чрез ВРО да осигури на бъл-
32
2, НОВА ТАКТИКА И СТРАТЕГИЯ НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ
гарите нужния меч, с който те да си проправят пътя

към свободата през политическата джунгла на Източ
ния въпрос. Именно възпитаниците на Апостола от
ВРО се заемат в този решителен момент да подгот
вят и осъществят по спешност всенародно въстание в
България. Въстанието започва на 20 април 1876 годи
на със заклинанието „Свобода или смърт“. Духът на
Левски е жив, той сякаш задочно присъства в Април
ското въстание. Захарий Стоянов е категоричен: „Без
стореното от този знаменит агитатор, въстанието през
1876 година щеше да е немислимо. Ние вървяхме бук
вално по неговите отъпкани пътеки.“
Макар подготвено набързо, далеч под високите
критерии и изисквания на Левски, въстанието про
тича с голяма интензивност. В него участват активно
над 10 хиляди души, които проявяват пословична хра
брост, дързост и себеотрицание. Въстанието обхваща
обширни райони в Северна България, старопланин
ските селища, Средногорието и Родопите. То протича
с поредица от драматични сражения в продължение
на цял месец. Неравните битки завършват с пораже
ние, пролива се много кръв, падат свидни жертви, а
след въстанието се извършват масови репресии, съ
проводени от големи жестокости.
зз
3.
АП РИ ЛСКО ТО ВЪ СТАН И Е
ПОД ВЪ ЗДЕЙ СТВИЕТО
Н А М ЕЖ ДУН АРО ДН АТА
П О Л И ТИ Ч ЕС К А К О Н Ю Н К ТУ РА
Военното поражение обаче постепенно прераства

в политически успех чрез последвалия силен между
народен резонанс от въстанието. Българският народ
губи сраженията, но печели войната. Първата добра
сетнина от въстанието е постигната - българската
освободителна кауза става широко достояние в цяла
Европа. Силата на Априлското въстание е главно в
неговия изключителен международен отзвук. Об
щественото мнение в почти всички европейски стра
ни реагира по различни начини в дух на възхищение
от самопожертвователните битки за свобода, в дух на
съчувствие към страданията на пострадалите от ре
пресиите, в дух на порицание на палачите, в дух на
съпричастност към българската освободителна кауза.
Тези реакции са проникнати от чисто човешки христи
янски добродетели в името на хуманизма и свободата.
Това е т.нар. морален фактор, който в дадения случай
е призван да мобилизира европейската общественост
с оглед интернационализирането на българския въ
прос и неговото неотложно политическо решение. В
защита на българите издигат глас редица световноиз-
35
вестни личности, между които са Ч. Дарвин и Ч. Ди-

кенс от Англия; В. Юго от Франция; Дж. Гарибалди
от Италия; Л. Толстой, Ф. Достоевски, Ив. Тургенев
от Русия и много други. Разпалването на моралния
фактор чрез отзвука от въстанието е практически$пър-
вият признак за превръщането на българския народ в
реален политически субект на международната арена.
Моралният фактор притежава голяма сила за въз
действие, ала за жалост сам по себе си той не може да
стори нищо, ако не се трансформира по някакъв начин
в политическа енергия, която би могла да породи и сти
мулира конкретни практически действия от страна на
заинтересованите и влиятелните политически субекти.
Без подобна трансформация моралният фактор неми
нуемо отслабва с течение на времето и постепенно
заглъхва. Това се случва почти винаги, когато доми
ниращите в момента политически фактори (т.е. Велики
сили) са заинтересовани от запазване на статуквото,
наложено от тях, за да им гарантира запазването на
придобити от тях позиции и сфери на влияние.
Априлското въстание обаче за щастие се осъщест
вява в условията на твърде благоприятна междуна
родна политическа конюнктура. То попада в зоната на
мощен циклонален политически вихър, обхванал Цен
трална Европа в края на 60-те и началото на 70-те годи
ни на XIX век, който оказва силно въздействие върху
политическия барометър на Балканския полуостров.
Под влияние на този вихър настъпва рязка дестабили-
зация на европейското статукво, наложено от Париж-
36
3. АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ ПОД ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА МЕЖДУНАРОДНАТА...
кия мир през 1856 г. Това неизбежно рефлектира върху

Източния въпрос и го превръща във важно средоточие
на борбата между Великите сили за европейско над
мощие. В тайнствените лабиринти на комбинациите
между Великите сили българската освободителна кау
за попада под въздействието на мощна двигателна тяга,
която значително засилва и умножава политическия
ефект на Априлското въстание. Благоприятната поли
тическа конюнктура създава обективни възможности и
предпоставки за трансформацията на международния
отзвук от въстанието в политическа енергия. Превръ
щането на отзвука в политическа енергия става главно
в Англия, Германия и Русия. Това са Великите сили,
които по това време играят първостепенна роля върху
хода на събитията във финалната развръзка на българ
ската освободителна кауза.
Отзвукът от Априлското въстание в Англия е из
ненадващо голям. Английската общественост е добре
информирана за събитията в България, особено за ре
пресиите след въстанието. В цяла Англия се разгръща
широка обществена кампания, която добива организи
ран и целенасочен характер. Кампанията се оглавява
от политическите дейци на опозиционната либерална
партия, начело с нейния лидер Уилям Гладстон. Ала за
разлика от чисто хуманните съображения на Дарвин
и Дикенс, либералите на Гладстон използват рацио
нално моралния ефект от българския въпрос за свои
чисто политически цели в борбата им за власт срещу
консервативното правителство на Дизраели лорд Би-
37
консфилд. Българският въпрос предлага на англий

ската опозиция подходящи аргументи, които захран
ват тяхната пропаганда и стимулират политическата
им активност. Така българската освободителна кауза
намира неочаквано влиятелни политически съмиш
леници в Англия. И обратно - английските либерали
също виждат съюзници в лицето на българите. Прави
впечатление, че по принцип употребата на отзвука от
други политически субекти за свои цели рязко пови
шава неговия политически ефект. Затова не е чудно, че
дори лидерът на опозицията У. Гладстон лично участ
ва активно в пробългарската кампания. Известни са
неговите брошури „Българските ужаси и Източният
въпрос“ и „Уроци по клане“, които добиват широка
популярност сред английската общественост.
Двамата български пратеници Марко Балабанов
и Драган Цанков, които обикалят европейските сто
лици, за да запознаят международната общественост
с българските искания след въстанието, са приети
възторжено от либералите в Англия. Там те активно
участват в многобройните митинги и събрания на ли
бералите като ефектна пропагандна атракция. В този
случай може с основание да се каже, че българският
народ е признат за партньор и съюзник, сиреч за реа
лен политически субект.
Отзвукът от Априлското въстание в Германия про
тича по друг начин, но с подобни резултати. Избухна
лият френско-германски конфликт след Френско-пру-
ската война става средоточие на голямо напрежение в
38
Европа. Вниманието на Великите сили е фокусирано

върху френско-германската граница. Традиционни
те съперници в Източния въпрос - Русия, Англия и
Австро-Унгария, се обединяват в зййщта на Франция
поради опасенията им от растящата мощ на обедине
на Германия. Тяхното изненадващо единодействие
принуждава германския канцлер Ото фон Бисмарк
да търси ефикасно противодействие, за да пренасочи
вниманието им от бреговете на Рейн към Балканите.
За тази цел той разчита главно на Източния въпрос,
очаквайки с нетърпение неговото ново възпламенява
не. Бунтовните пламъци на Балканите през 1875 година
и особено Априлското въстание му предлагат чудесна
възможност да постигне целта си. Вестта за въстание
то в България доставя огромно удоволствие на герман
ския канцлер. Той я възприема като „дар от небесата“.
Затова не е чудно, че в Берлин отзвукът от въстанието
тутакси се трансформира в буйна политическа енер
гия. Контролираните от райхсканцлера периодични
издания широко отразяват събитията в България със
симпатии към българската освободителна кауза. Ку
риозното е, че дори след потушаването на въстанието,
чак през средата на месец юни 1876 година, официозът
на Бисмарк „Норд дойче алгемайне цайтунг“ продъл
жава да съобщава за някакви драматични сражения в
Балкана. Железния канцлер изненадващо се проявява
като хуманист и защитник на християнските морал
ни добродетели. В публична реч пред Райхстага на 5
декември 1876 година той недвусмислено заявява, че
39
след „кървавите злодеяния на черкезите в България за

Османската империя повече няма място в Европа“.
Българските пратеници М. Балабанов и Др. Цан
ков се радват на радушен прием в Берлин от кайзера и
германския канцлер. Бисмарк им казал, че лично той
и кайзерът дълбоко съчувствали на българския народ
и били убедени, че този път Русия непременно ще из
вади меча, за да защити православните християни в
Турция, а Германия, добавил той, като верен съюзник
на Русия, щяла да й помага.
Конкретният резултат от отзвука на въстанието
в Германия е, че българската освободителна кауза
става злободневна тема в международните диплома
тически преговори. Германската дипломация обаче е
категорично против мирното решение на българския
въпрос. В Берлин предпочитат военната алтернатива
и по всякакъв начин тласкат развръзката на събитията
в тази насока. С оглед на това Бисмарк гледа на бълга
рите като на изгоден съюзник, който най-много може
да му помогне, за да тласне Русия към война срещу
Османската империя. В този смисъл българите също
се оказват реален политически субект в международ
ните отношения.
По обясними причини отзвукът от Априлското
въстание в Русия е най-силен. Но трансформацията му
тук в политическа енергия протича по твърде своеоб
разен начин. В Англия отзвукът намира благоприятна
почва и отзивчивост сред опозицията, в Германия, об
ратно - сред управляващите, а в самодържавна Русия,
40
където няма опозиция, тъкмо отзвукът от въстанието

предизвшсва рязка поляризация на общественото мне
ние в два лагера с остра конфронтация помежду им.
Поляризацията на становищата, която причинява бъл
гарският въпрос в руското общество, автоматически
го прави политически дразнител със силно въздейст
вие. Това пък съответно означава, че българският на
род се проявява като политически субект.
Отзвукът от въстанието намира изключителна от
зивчивост сред широки слоеве от руския народ, става
злободневна тема за коментари. Бурните реакции на
съпричастност към освободителната кауза на право
славните братя славяни на Балканите разтърсва цяла
та страна, добива масов характер. Те са проникнати
от най-искрени чувства на хуманизъм и човешка со
лидарност. Хуманитарните мотиви в изявите на отзву
ка обаче и тук се използват от заинтересовани среди
като удобен аргумент за политически цели в името на
определени интереси. Става дума за славянофилски-
те политически групировки и част от висшите офи
церски кръгове, които са против умерената външно
политическа стратегия на царското правителство и
политиката му на въздържаност по Източния въпрос.
Фактически те се проявяват като своеобразна опози
ция. Възползвайки се от масовото настроение на об
щественото мнение в подкрепа на южните славяни,
славянофилите ловко го използват за упражняване на
натиск върху царя и правителството. Те настояват за
активна настъпателна политика по Източния въпрос в
42
духа на някогашната традиционна експанзионистична

панславистка доктрина. Славянофилите настояват за
решителни действия, за незабавна война против Ос
манската империя.
Славянофилите имат съмишленици във всички
сфери на руското общество, включително и по вър
ховете на държавната йерархия. Когато през лятото
на 1876 година пробългарската кампания на славяно
филите достига особено големи размери и застраша
ва политиката на правителството, царят нарежда на
тайните служби да разследват „пружините“ на това
движение. За негова изненада при разследването се
установило, че „нишките на цялата работа водят до
Аничковия дворец и царицата“. Царицата Мария
Александрова е германска принцеса. По това време
тя е разделена с царя и живее отделно с престолона
следника. Царицата участва активно в политическия
живот на страната и проявява изключително усърдие
да оглави движението на славянофилите. Странното е
обаче, че тя поддържа същевременно постоянни кон
такти с княз Бисмарк чрез брат си принц Александър
Хесенски, който снове постоянно през тези дни меж
ду Берлин и Петербург, изпълнявайки някакви тайни
мисии, за които няма никакви сведения.
Прекомерната политическа активност на царицата
в името на славянската кауза силно дразни правител
ството. По този повод военният министър Д. Милю-
тин отбелязва в своя дневник: „Императрицата Ма
рия Александрова си позволява открито да упреква
43
нашата дипломация, че била пасивна по Източния въ

прос. .. и приканва офицерите от генералния щаб към
решителни действия“. Още по-остро изразява възму
щението си от поведението на царицата министърът
на вътрешните работи П. Валуев, който я подозира,
че тя служи на чужди интереси. В случая обаче той
няма предвид интересите на българите и славянската
кауза, а на германската дипломация.
Царят, естествено, не може да санкционира цари
цата, но други видни славянофили стават жертва на
неговия гняв. Строго е наказан например лидерът на
славянофилите - видният руски общественик Иван
Аксаков, а също и генерал Михаил Черняев, който
без разрешение става главнокомандващ на сръбската
армия в започналата след Априлското въстание Сръб
ско-турска война. На генерала са отнети всички ор
дени и награди и му е забранено да се върне в Русия.
Априлското въстание предизвиква голяма тревога в
Петербург и създава главоболия на царя. Царското пра
вителство прави дори отчаяни опити да го предотврати,
ала въстанието избухва и превръща Източния въпрос в
предимно български въпрос. Руската дипломация пред
приема цяла поредица от енергични действия за мирно
то решаване на конфликта. Всички дипломатически ак
ции на Петербург обаче се провалят. Едва към края на
1876 година, под натиска на пробългарската кампания
в Англия, английският кабинет откликва най-после на
поредното руско предложение за дипломатически пре
говори. Това поражда в Петербург оптимизъм, че ще се
44
постигне така желаното мирно решение на балканския

конфликт. Оптимизмът се дължи на обстоятелството,
че в подготовката на Цариградската посланическа кон
ференция за първи път се стига до преговори в широк
формат с участието на всички Велики сили от т.нар. Ев
ропейски концерт. Между пълномощниците на главни
те съперници маркиз Р. Солсбъри и граф Н. Игнатиев
се стига изненадващо до предварително споразумение
по всички основни въпроси и главно по българския въ
прос. И двете страни проявяват готовност за компро
миси. Игнатиев приема безусловно всички предложе
ния на английския пълномощник. Такива са указанията
му от Петербург. „Ако успеем да прокараме поне на
шия минимум, пише му руският канцлер княз А. Гор-
чаков, това ще бъде успех за нас, който ще ни избави
от една военна кампания, рискована от политическа и
материална гледна точка, която ще се отрази пагубно
на нашите финанси... Ние предпочитаме мирно реше
ние на въпроса и ще се поздравим, ако не ни се наложи
една военна демонстрация.“
Игнатиев изпълнява успешно дадените му указа
ния. Към англо-руското предварително споразумение
се присъединяват и останалите участници в конферен
цията. Така се стига до безпрецедентното единодуш
но решение на Великите сили по българския въпрос.
А самото решение предвижда създаването на две ав
тономни български области, които обхващат почти
цялата българска етническа територия в границите на
Българската екзархия.
46
Решенията на Цариградската посланическа кон

ференция са голямо постижение на българската ос
вободителна кауза. Като безспорна последица от Ап
рилското въстание Цариградският форум на Велики
те сили е блестящо потвърждение на приложената от
Левски нова тактика и стратегия в освободителното
движение. Благодарение на създадената от Апостола
уникална вътрешна организация става възможно да
се подготви и осъществи общобългарско въоръжено
въстание. Очакваната добра сетнина от Левски е по
стигната. Чрез въстанието българският народ сякаш
изведнъж израства като всепризнат политически су
бект на международната арена, става реален фактор,
който активно влияе върху хода на събитията и раз
връзката на Източния въпрос.
Още приживе, когато изгражда темелите на въ
трешната организация в страната, Левски изпитва
известни съмнения и терзания - дали когато настъпи
решителният миг на бунта, българите ще проявят дос
татъчно кураж, дързост, воля и издържливост, за да
понесат както подобава съдбовните изпитания? Може
би тъкмо поради тези свои тревожни съмнения в теф
терчето му фигурира загадъчният въпрос - наро
де ????. Българският народ му отговори през април
1876 година по достоен начин, но за жалост Левски
нямаше как да узнае отговора му и да види добрата
сетнина от своето знаменито творение - Вътрешната
революционна организация.
47
4.
ИЗГРАЖ ДАНЕ НА ВЪ ТРЕШ Н АТА
РЕВО ЛЮ Ц И О Н Н А
ОРГАНИЗАЦИЯ (ВРО)
Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли 1837 година

в град Карлово, разположен в подножието на южния
скат на Стара планина, в непосредствена близост до
известната Розова долина. По това време Карлово е
типичен възрожденски град - оживен занаятчийски
и търговски център. Баща му Иван Кунчев е виден
производител на гайтани от бояджийския еснаф, но
умира млад и оставя многолюдното си семейство
(дъщерята Яна и тримата си синове Васил, Христо
и Петър) в материално затруднение. Майка му Гина
Кунчева-Караиванова, от знатен български род, е
природно интелигентна жена, която с подкрепата на
14-годишния Васил е принудена да се грижи за из
дръжката на фамилията. Тя е страстен любител на
българските народни песни. Под нейно влияние мла
дият Васил развива своята дарба като ангелогласен
певец. Първоначалното си образование той получа
ва в местното училище. Поради тежкото материал
но положение на семейството той става помощник
на вуйчо си Василий, монах, събирач на помощи за
Зографския манастир. С негово съдействие по-късно
49
младият Васил Кунчев постъпва в Старозагорското

класно училище - едно от най-известните в страна
та по онова време. Там завърпша втори клас с много
добър успех. За награда вуйчо му обещал да го пра
ти да учи в Русия. В знак на благодарност неговият
племенник се съгласява да се подстриже за монах и
на 24-годишна възраст става дякон под името Игна-
тий. Няколко години той обикаля из страната с вуйчо
си, посещава десетки селища и манастири,среща се с
много и различни хора, добива конкретни впечатле
ния за живота и проблемите на обикновените бълга
ри, става съпричастен на страданията им в условията
на повсеместната религиозно-народностна дискри
минация и на техния копнеж за свобода и достоен
живот. А при посещението си в църковните храмове
любознателният младеж усеща все още тлеещите ос
танки от историческия спомен за някогашното вели
чие на българското отечество. Очевидно тезц неща
оказват силно влияние върху него, възпламеняват
родолюбието му и го принуждават оттук нататък да
посвети останалите години от живота си на борбата
за национално освобождение, за възстановяване на
българската държава. Същевременно обаче дякон
Игнатий осъзнава, че в битността си на монах труд
но ще успее да осъществи намеренията си в предсто
ящата опасна и рискована мисия. Затова решава точ
но на Великден с ритуална публична церемония да
прекрати официално своите монашески задължения.
Той саморъчно отрязва дългата си коса, макар да ос-
50
4. ИЗГРАЖДАНЕ НА ВЪТРЕШНАТА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ (ВРО)
тава до края на живота си лоялен и искрено вярващ

източноправославен християнин. Изненадващата му
постъпка шокира неговите близки и приятели, които
го обсипват с упреци. Малко по-късно Васил Левски
ясно и лаконично посочва мотивите си за стореното:
„Аз съм посветил себе си на отечеството да му служа
до смърт и да работя по народната воля.“ Неговото
обяснение звучи като сакрално заклинание.
Първата изява на Левски като професионален ре
волюционер с национално значение е участието му в
Първа българска легия на Георги Раковски в Белград.
С посредничеството на своя приятел отец Генадий
Софийски от Драгалевския манастир той се озовава
на 3 март 1862 година в сръбската столица. Там се
среща с известни патриоти от цяла България. Между
тях са: Ильо Марков от Македония, княз Иван Кулин
от Ломско, Стефан Димов-Караджата от Ямболско,
Христо Иванов - Големия и свещеник Кръстьо Ни
кифоров от Ловеч, юристът Иван Касабов, писателят
Васил Друмев, Димитър Общи от Косово, Иван Кър-
шовски от Елена и други известни българи. В боевете
срещу турския гарнизон Левски проявява висок дух,
бойно майсторство, физическа сила и мъжество. Не
случайно тъкмо по този повод той придобива в Бел
град прозвището Левски като псевдоним. Новото име
на карловския дякон единодушно се възприема като
находчиво съответствие на неговите физически ка
чества и изключителната му личност. Силно впечат
лен от неговите изяви в сраженията, Раковски го пре-
51
поръчва по-късно на Панайот Хитов за байрактар на

четата, която той подготвя през 1867 година.
Участието на Левски в четническата акция на Па
найот Хитов и Филип Тотю през 1867 година е втора
та му изява като професионален революционер с на
ционално значение. Походът на четата започва на 28
април от Тутракан на река Дунав и продължава около
три месеца, до края на август, когато стига по билото
на Стара планина до сръбската граница. Четата има
сондажен характер - да провери нагласите и готов
ността на българския народ за въоръжено въстание.
Тя прекосява Добруджа, Лудогорието и достига Сли
венския Балкан, където си устройва укрепен лагер за
отбрана. От тук се осъществяват контакти с доверени
лица от региона за събиране на необходимата инфор
мация. По пътя си обаче четата попада често на за
сади и е принудена да се сражава с вражески потери.
Участието на Левски в Хитовата чета през 1867
година е истинска школа за израстването му като
професионален революционер. През време на похо
да той старателно изпълнява поверената му длъжност
знаменосец, която се полага, съгласно четническите
правила, на най-достойния след войводата като негов
помощник или заместник. Това, естествено, повишава
самочувствието на Левски и неговата репутация как-
то пред четниците, така и пред българските хъшове -
емигранти в Сърбил и Румъния. Същевременно през
дните на похода Левски трупа боен и командирски
опит при специфичните балкански условия, калява
52
характера си, осмисля перспективите на четническата

тактика и стратегия. „Знаменосецът ми дякон Левски,
отбелязва Панайот Хитов в своите спомени, бе лек
като заек, от най-малкия шум той рипваше и се улавя
ше за оръжието. По скалите и върховете се катереше
като дива коза, а пък деретата като сърна прескачаше,
куршумът му всякога на месо удряше. В боя той беше
пъргав и решителен като лъв.“
През есента на 1867 година, след разпускането
на четата, Левски постъпва като курсант доброволец
във формираната от сръбските власти Втора българ
ска легия в Белград. Целта му е да придобие повече
военни знания с оглед намеренията да се посвети на
освободителната кауза. В легията изкарва два курса
и полага успешно изпитите. Междувременно легията
е закрита от новото сръбско правителство, а българ
ските участници са принудени да напуснат Сърбия.
Левски обаче остава през зимата в Белград поради
стомашно заболяване. По време на лечението си и
през следващите дни той размишлява с раздразнение
за печалната участ на двете легии и четническата ак
ция от 1867 г. Особено го възмущава поведението на
сръбското правителство, което подкрепя българските
революционни действия само когато има полза от тях
с оглед на своите политически интереси. Във връзка с
тези размисли Левски стига до нова идея относно так
тиката и стратегията на българското освободително
движение, което според него трябва на всяка цена да
се освободи от опеката и влиянието на външни сили,
54
за да стане дело на българския народ. Левски инфор

мира войводата Панайот Хитов за намеренията си да
работи занапред в това направление, очаквайки него
вата благословия. По този повод изрича прочутата си
фраза „... ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя,
губя само мене си“.
Обладан от подобна идея, Левски се озовава през
април 1868 година в Букурещ, където продължава да
обмисля идеята си за нова тактика и стратегия на ос
вободителното движение. Там разчита на съдействие
от своя приятел Иван Касабов (участник в легията на
Раковски), който през 1866 година създава Българ
ския таен централен комитет (БТЦК) и легалните му
емигрантски средища в Букурещ - „Българско обще
ство“ и читалището „Братска любов“. Всички са на
строени дружелюбно към Левски и проявяват готов
ност да му съдействат. Особена отзивчивост към него
проявява заможният български търговец Димитър
Ценович, който му дава 30 турски лири и го насърча
ва в намеренията му.
На 5 декември 1868 г. на път за България Левски
минава през Турну Мъгуреле, където се запознава
със заможния търговец Данаил Хр. Попов, с когото
установява дълготрайно сътрудничество. Очарован
от Левски, по-късно Данил Попов ще каже „...подо
бен нему друг такъв българин не познавам“.
На 11 декември 1868 година Левски заминава с па
раход за Цариград, където се среща с някои българи,
но сведения за разговорите му там няма. От тук той
55
се насочва към вътрешността на страната, като noce-

щава последователно градовете Перущица, Пловдив,
Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч,
Плевен и Никопол. Обиколката му из различните се
лища на страната протича изключително тайнствено.
Очевидно за него тя има само осведомителен харак
тер. Целта му е да проучи настроенията на хората и го
товността им за въоръжена съпротива срещу султан
ския деспотизъм. Осъществява многобройни контакти
с по-известни български родолюбци от най-различни
социални среди, а същевременно обмисля как точно
трябва да се осъществи преходът към изграждането на
постоянна стационарна комитетска революционна не
легална структура, която ще превъзмогне илюзорните
надежди,че само с устна агитация може да се вдигнат
хората на бунт. Така Левски стига до фундаментално
то заключение, че се налага продължителна къртов-
ска работа за изграждането на повсеместна вътрешна
организация, която да подготви българския народ за
въстание. Без подобна сериозна вътрешна политиче
ска организация национално въстание според него е
немислимо. С такива мисли, след около два месеца и
половина, на 24 февруари 1869 г., без да създава ко
митети, Левски се връща в Румъния, за да се снабди с
т.нар. лозинка - парола или пълномощно от легитимна
българска политическа организация.
В Румъния Левски стои до 1 май с.г. През това
време усилено се подготвя за предстоящата си дей
ност в страната. Тук той се среща с по-видните пред-
56
ставители на българската революционна емиграция

от кръга на БТЦК и неговия лидер Иван Касабов,
издател на вестник „Народност“. След като проучва
техния опит във връзка със съществуващите няколко
комитети в Румъния и България, Левски потегля на 1
май 1869 г. към България, снабден с необходимата му
лозинка, както и с две агитационни прокламации на
български и турски език, съставени от Иван Касабов
от името на „Привременното правителство в Балка
на“. Прокламациите са поръчани от Левски за агита
ция сред населението. В прокламацията на български
език между другото се казва „.. .Покажете, о, българи,
че сте достойни синове на нашите славни бащи.... на
Крумовия и Симеоновия народ! Станете, братя бъл
гари!“ По-любопитна е прокламацията към хората с
мюсюлманска вяра. „Ние, българите, се казва в нея,
подаваме ви братска ръка. Религиозни сметки не щем
да водим с вас... Идете си по обичая във вашите джа
мии, молете се богу по вашия начин. Това няма да ви
пречи да бъдете равноправни в свободна България.“
Така започва втората обиколка на Левски в Бъл
гария. Обиколката му отново започва от Турну Мъ-
гуреле, където се среща с Данаил Попов, който от
този момент става най-доверен сътрудник на Апос
тола, чрез когото си осигурява постоянна надеждна
връзка с външния свят. При втората си обиколка той
вече има ясно избистрено становище относно нова
та тактика и стратегия на освободителното движение.
Най-важното според него е борбата за освобождение
58
да бъде изцяло самостоятелно дело на българския на

род, без външно влияние и вмешателство, а подготов
ката за въоръжено въстание да продължи кожото е
необходимо с оглед на възможната най-благоприятна
международна конюнктура за успешно политическо
решение на българската кауза в рамките на Източния
въпрос.
И този път обиколката на Левски протича при
голяма тайнственост. Посещава редица селища в Се
верна и Южна България, мехщу които Плевен, Ловеч,
Голям Извор, Орхание (Ботевград), Тетевен, Троян,
Карлово, Калофер, Елена, Габрово, Казанлък, Стара
Загора, Пловдив, Нова Загора, Перудщца, Брациго
во, Пещера, Батак, Пазарджик и Сливен. От Сливен
отново преминава в Северна България, където се сре
ща с доверени лица в Трявна, Габрово, Лясковец, Се
влиево, Търново и още някожо села около Търново,
Плевен и на 26 юни 1869 г. през Никопол се озовава в
Турну Мъгуреле. Дали по пътя си той изгражда коми
тети, не се знае, но има сведения, че в някои селища
около него възникват спонтанно неформални ядра от
съмишленици, които полагат основите на бъдещите
комитетски структури.
След завръщането си от България Левски преби
вава почти цяла година в Румъния. През това време
той се старае да убеди българската революционна
емиграция в правотата на своята идея за необходи
мостта от нова тактика в борбата за освобождение,
като престанат илюзорните надежди за някакъв вън-
59
шен съюзник - покровител. Мнозинството от опо

нентите му в Румъния обаче са настроени скептично
към неговите идеи, като ги смятат за нереални. За да
ги убеди, Левски замисля специална среща на 25 сеп
тември 1869 година в Галац за обсъждането на този
въпрос с участието на поканени негови съмишленици
от България. Поради неизвестни причини срещата в
Галац се проваля, а споровете в Румъния продължа
ват с още по-голямо напрежение. Силно разочарован
от негативните реакции на опонентите му, по-късно
Левски остро ги критикува, визирайки конкретно
имената на Райчо Гръблев, Иван Кършовски, Георги
Живков, Теофан Райнов, Любен Каравелов и други
известни български дейци. „Нали дойдох нарочно от
Българско, пише Левски в писмото си от юни 1871 г.,
да ви представя народното мнение на простия и уче
ният ни народ в Българско, върху което цяла година
мнение давахме, нали сте вие горните? Помните ли
всичките си думи, които аз ги имам и забелязани и
срещу които съм противостоял. Като се поразгледате
в миналото от края в работите си досега във Влаш
ко, кой е кого ся е турил на работа, та от кой ден е
извървяло като жаба през угар, после пак еди кой си
води сръбска политика, та не бива е него да се рабо
ти, други руска, трети турска, ето ти и обнародване
във вестниците, ту оня оногози, онзи тогова, нашите
българи го казват говна и помия. Аз при тия комедии
в година време до нейде стоех, та си додох в Българ
ско“. По-нататък Левски добавя, че като не успял да
60
убеди опонентите си с думи, решил да стори това е

дела. „Брате! Тамкашните ви работи като ме смутиха
и за мен друго нямаше какво, защото аз там между
всички ви бех най-простият и с думи не можахме да
се разберем, тогава моят път беше да си се върна в
Българско и да си работим както ни стига умът, че
от вас комуто се хареса да върви е нас, той ще ни се
обади и ний ще го приемем.“
На 27 май 1870 година Левски минава през град
Русе в България и пристъпва е голяма енергия да из
гражда Вътрешната революционна организация. Пър
вата му задача е да създаде център на организацията.
Такъв център той изгражда в град Ловеч, разположен
едновременно до свързочния канал с Румъния (Пле
вен, Никопол, Турну Мъгуреле) и до Южна България.
Вътрешният революционен център в Ловеч е наречен
„Българско временно правителство“. Първатаму зада
ча е да се погрижи за организационните символи и ат
рибути на новосъздадената институция - печат, клет
ва и знаме. След обсъждането на въпроса как трябва
да изглежда печатът на ВРО от Централния комитет в
Ловеч Левски поръчва изработването му чрез Данаил
Попов в печатницата на Каравелов в Букурещ. „Дано
побързате е печата, пише Левски на Данаил Попов, да
го изпратите... защото без него работите ни остават
назад, също и пари няма без него.“ А когато получава
печата, Апостола му отговаря: „Печатът е във всич
ко добър, само лъвът няма корона. Защо така? Ако
е сбъркано трябва друг да се поръча.“ Що се отнася
62
до другите добавки на Каравелов към печата, той не

възразява. Очевидно за да се запази единството на ре
волюционното движение, Левски възприема препоръ
чаното от Каравелов название „Първо отд. от БРЦК.
Привременно правителство в България“. Независимо
от наименованието на Ловешкия комитет, съгласно
изискванията на Левски, той изпълнява ръководна
роля във ВРО. Според него в една централизирана
организация, каквато е ВРО, задължително трябва да
се „свири от едно място“, а решенията й да се вземат
по „вишегласие“. Във връзка с отредената ръководна
функция на Ловешкия революционен комитет Левски
специално се грижи за неговата дейност, осъщест
вявана от местните сътрудници Марин Поплуканов,
Иван Драсов и свещеник Кръстю Никифоров, които
проявяват усърдие и голяма активност.
След конституирането на Централния комитет в
Ловеч Левски пристъпва енергично към изграждане
то на стационарни частни градски и селски револю
ционни комитети в цялата страна като субординирани
нелегални структури на ВРО. Това става през цялата
1871 г. до средата на 1872 година. Почти цяла Бълга
рия е покрита с гъста мрежа от революционни коми
тети. Най-напред възникват комитети в почти всички
споменати селища, които Левски посещава още през
първата и втората си обиколка на страната. Същевре
менно той продължава разширяването на комитет-
ската мрежа, която обхваща още много други сели
щ а - София, Враца, Перник, Хасково, Елена, Орхание
63
(Ботевград), Етрополе, Копривщица, Клисура, Пана

гюрище, Стрелча, Котел, Лом, Видин, Пирот и прочие
и прочие. Левски кръстосва нашир и длъж цяла Бъл
гария по няколко пъти, проявява смайваща динамика
при обиколките си. (Виж: Данов, Г., Геориев, Хр., „По
стъпките на Левски“, С., 1978 г.) За около един месец
той изминава средно повече от хиляда километра при
трудни климатични условия с примитивни превозни
средства (на кон или пеш) и при постоянно полицей
ско преследване. „Той беше навсякъде и никъде“, как-
то сполучливо отбелязва поетът.
Точният брой на комитетите не е известен, но те
са станали очевидно прекадено много, което практи
чески затруднява Левски сам да ги изгражда, поддър
жа и контролира. Негови съвременници, запознати
е естеството на ежедневната му работа, смятат, че
по това време той комуникира почти едновременно
е около 4000 души различни дейци и съмишленици,
на които знае както истинските, така и фалшивите
имена. За да се поддържа постоянна връзка между
революционните комитети както помежду им, така и
е Централния комитет в Ловеч, към ВРО се създава
Тайна поща, обслужвана от специални куриери. Тай
ната поща е кръвоносната система на организацията.
Като предпазна мярка в тайната кореспонденция бъл
гарските селища и комитетските дейци са означавани
е условни секретни имена. Лично Левски е имал око
ло 20 псевдонима. Любопитно е, че тъкмо по време
то, когато се изгражда ВРО през 1871 година, Левски
64
отново придобива още едно постоянно друго име.

Във връзка с непрестанните му обиколки из Бълга
рия неговите съратници и съмишленици започват все
по-често да го наричат Апостол по аналогия с извест
ните последователи на Исус Христос. Този път офи
циален кръстник му става Христо Ботев, който пръв
публично го провъзгласява във вестник „Знаме“ за
Апостол на българската свобода.
Разрастването на работата по изграждането на
ВРО принуждава Левски да поиска помощници. От
задграничния център на емиграцията в Букурещ му
препоръчват Димитър Общи (Косовеца), а Панайот
Хитов предлага Ангел Кънчев от Трявна. Двамата
пристигат около средата на 1871 година в България и
веднага започват работа.
Димитър Общи е роден в село Дяково, Македо
ния. Участник е в Легията на Раковски в Белград, къ-
дето се запознава с Левски. През 1866 годна постъпва
в отряда на Джузепе Гарибалди и участва в боевете
за обединение на Италия. В края на същата година
участва в Критското въстание за независимост. И в
двете въстания проявява голяма храброст и себеот
рицание. Същевременно обаче Д. Общи се отличавал
със своите авантюристични наклонности и примитив
на обща култура. Левски го приел за помощник, но се
отнасял към него с недоверие.
Вторият помощник на Левски Ангел Кънчев е ро
ден в Трявна през 1850 година. След завършването на
взаимното училище в Русе той продължава образова-
66
нието си в Болградската гимназия. През 1868 г. Кън

чев постъпва във втората Белградска легия, където се
запознава с Левски. През 1870 г. заминава за Табор,
Чехия, да учи в тамошното земеделско училище, но
поради липса на средства се отказва. В 1871 година
чрез посредничеството на Панайот Хитов и Данаил
Попов става помощник на Левски, който го прима с
доверие и голямо задоволство. Ангел Кънчев се оказ
ва изключително полезен помощник на Апостола,
ала за жалост само пет месеца по-късно - на 3 март
1873 г., загива трагично в Русе при опит да премине
в Румъния.
Междувременно с всеки изминал ден ВРО укреп
ва и се разраства като авторитетна национална поли
тическа институция. Във връзка със създаването на
частни революционни комитети, по предложение на
Левски, Централният комитет утвърждава текста на
клетвата и ритуала при нейното полагане от всички
членове на организацията. Текстът на клетвата гласи:
„Заклевам се своеволно в честа си и Отечеството си,
пред Бога и пред честното събрание на съзаклятията,
че от всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия
никому нищо до смърт и гроб.
Заклевам се и обещавам безусловна покорност на
законите и заповедите на съзаклятия Централен бъл
гарски комитет, съвършено мълчание и тайност на
делата. А в противен случай, ако бъда предател или
престъпник, съгласен съм да бъда предаден на оръ
жието на това съзаклятие, което има длъжност да ме
67
брани и право да ме съди. Заклевам се!“ Всеки, който

се закълне целува накрая револвера и камата.
Прави впечатление, че макар клетвата да е пред
назначена за целите на революционната организация,
тя е съобразена е изискванията на Православната
българска църква. Текстът й е съставен съвместно от
Левски и игумена на Троянския манастир отец Ма-
карий, а под клетвата слагат своите подписи такива
именити свещеници патриоти като Матей Преобра-
женски - Миткалото, отец Генадий Ихтимански (Со
фийски), поп Харитон, поп Минчо Кънчев от Стара
Загора, поп Тодор Митов от Пирдоп, архимандрит
Зиновий Поппетров от Радомир и др.
По решение на Централния комитет към органи
зацията се създава и Тайна полиция, чиято функция
е да следи и предпазва ВРО от враждебни действия
на османската власт, да осигурява безопасността на
ръководния комитетски състав, да следи за лоялно
то поведение на комитетските дейци, да организира
наказателни акции в случаи на нужда и т.н. За ръко
водител на това много важно организационно звено
Левски определя Христо Иванов - Големия, негов ве
рен сътрудник от времето на Белградската легия. На
Христо Иванов е поръчано да си формира екипи от
подходящи по-млади и предани комитетски дейци в
цялата страна. На него е възложена също и отговор
ната задача да организира бойни групи по места за
периодично военно обучение на комитетските дейци.
Във връзка е Тайната полиция се организират и т.нар.
68
Тайни къщи - специални убежища по градове и села

за укриване и защита на комитетските дейци при не
обходимост.
Важна роля за утвърждаването и разпростране
нието на комитетската организация играе револю
ционната пропаганда, осъществявана както чрез уст
на агитация в директен контакт с населението, така
и чрез печатни материали. Особено значение в това
отношение има разпространението на Каравеловия
вестник „Свобода“ в страната, който става истинска
революционна трибуна на ВРО. Левски лично следи
редовно вестника, обнародва дописки в него, препо
ръчва го на комитетските сътрудници за абонамент,
грижи се във вестника да не се обнародват компро
метиращи материали за ВРО. Същевременно раз
пространението на в-к „Свобода“ в България е твър
де затруднено от османската власт. Това принужда
ва Централния комитет в Ловеч да обмисля въпроса
за издаването на свой печатен орган „Свободен за
България вестник“, предназначен за информация по
специфичните вътрешни проблеми на комитетската
организация. Свещеникът поп Кръстю Никифоров,
член на комитета от Ловеч, изявява съгласие да поеме
редакцията му. Левски подкрепя предложението, но
очевидно поради липса на материални възможности
тази идея не се осъществява.
70
5.
И Д ЕЙ Н О -П О Л И ТИ Ч ЕС К А
О РИ ЕН ТАЦ И Я Н А А П О С ТО Л А
Васил Левски е не само създател на новата такти

ка и стратегия на националната революция, не само
че изгражда Вътрешната революционна организация
като реална политическа сила, но същевременно из
раства и се утвърждава като безспорен лидер и иде
олог на българското националноосвободително дви
жение. Неговите идейни и политически възгледи се
формират в хода на непосредствената му практическа
революционна дейност. Оскъдното образование не му
позволява да се изяви като публицист и учен теоре
тик, за да изложи възгледите си в подходяща стройна
форма. За неговите политически възгледи получаваме
откъслечна информация главно от кореспонденцията
му, от неговите писма по различни съвсем конкрет
ни поводи и от документите на организацията, която
ръководи. Особено важни в това отношение са т.нар.
„Нареда“ и „Правилника“ за дейността на ВРО.
Още в началото на 1871 г., веднага след създава
нето на Ловешкия централен комитет, Левски започ
ва да изработва програмен документ за нуждите на
ВРО, наречен „Нареда на работниците за Освобож-
71
5. ИДЕЙНО-ПОЛИТИЧЕСКА ОРИЕНТАЦИЯ НА АПОСТОЛА
дението на българския народ“ в две части: „Подбуда

и цел“ и „Устройство“. В работата по изработването
на документа по-късно активно участва и помощни
кът на Левски Ангел Кънчев. Съгласно изискванията
на Левски за вишегласие при решаването на всички
важни въпроси се предвижда изработеният проект на
„Наредата“ да се обсъди от сътрудниците на всички
частни комитети на ВРО, включително и от Централ
ния комитет в Ловеч.
В първата част на „Наредата“ се казва: „Цел. С
една обща Революция да се направи коренно преоб
разование на сегашната държавна деспотско-тиран-
ска система и да се замени с демократска република
(народно управление). На същото това място, което
нашите деди със силата на Оръжието и със своята свя
та кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят
турски кесаджии и еничари, и в което владее правото
на силата, да се повдигне храм на истината и права
та свобода и турският чорбаджилък да даде място на
Съгласието, Братството и Съвършеното равенство
между всички народности. Българи, турци, евреи и
прочие щът бъдат равноправни във всяко отношение,
било във вяра, било в народност, било в гражданско
отношение, било в каквото било, всички щът спадат
под един общ Закон, който по вишегласието от всички
народности ще се избере.“ В този кратък текст са су
мирани по удивителен начин всички върхови постиже
ния на ренесансовата обществена политическа мисъл.
Дълбоко проникнат от нея при формирането му като
73
личност, Левски искрено я възприема и винаги я при

лага като цялостна идейно-политическа ориентация в
своята конкретна практическа революционна дейност.
Тъкмо от неговата конкретна практическа дейност
става ясно например какво е отношението на Апосто
ла по такива фундаментални общочовешки проблеми,
свързани със свободата на всеки човек и правото му
на собственост, с хуманизма, с братството и равнопра
вието между хората, независимо от тяхната народност
и вяра, с осъждането на всякакъв вид насилие, тирания
и дискриминация, с правото на всеки народ за свобод
но и независимо развитие и пр. Левски е безспорен
демократ и по мироглед, и по цялостно поведение в
политическата си дейност. Стриктното му придържа
не към принципите на вишегласието при изграждането
на ВРО е ярко потвърждение на неговия демократи
зъм. Що се отнася до предпочитаната от Левски фор
ма за държавно управление, в „Наредата“ ясно се има
предвид „демократската република“. А в известната
му дописка до вестник „Свобода“ той заявява: „Ще
имаме едно знаме, на което ще пише свята и чиста ре
публика“. (Политическите прозрения на Апостола са
изяснени всестранно и в детайли от професор Николай
Генчев в известната му публикация „Левски, револю
цията и бъдещият свят“, С., 1973 г.).
Втората част от „Наредата“ е озаглавена „Ус
тройство на Централен български революционен ко
митет“, която съдържа няколко раздела, озаглавени,
както следва: 1. Длъжност на председателя, 2. Длъж-
74
ност на подпредседателя, 3. Длъжност на касиера,

4. За събранията въобще, 5. Устройство на ЦК на
ВРО, 6. Пари, 7. Хора, 8. Оръжие и други бойни пот
реби, 9. Частните български революционни комитети,
10. Дейността на частните български революционни
комитети, 11. Тайната полиция, 12. Длъжността на
Тайната полиция, 13. Тайната поща, 14. Как ще се
приемат нови революционни работници, 15. За прие
мането на войводи и техните длъжности, 16.3а секиго
въобще. 17. Наказателен закон, 18. „Нужно прогла-
шение. Централният български революционен коми
тет“, 19. „Забележка“.
Втората част съдържа фактически устройствен
правилник на ВРО за задълженията на нейното ръко
водство и всичките й поделения с точна регламента
ция на техните функции и правомощия. По настоява
не на Левски се предвижда Наредата и Правилникът
да бъдат обсъдени и приети от всички звена на ор
ганизацията. Това става, както е известно, по-късно
на Общото обединително събрание на БРЦК през
април 1872 г. Дотогава ВРО работи по временните
уставни правила, препоръчани от Апостола. Прави
впечатление, че в тях ярко се откроява неговата идея
за силна централизация на организацията по военен
образец със строга дисциплина и безпощадно сурови
наказания за нарушителите на клетвата. За всяко на-
рушенние на клетвата се предвижда смърт. Реалната
представа на Левски за бъдещото въстание е като за
истинска война. Създавайки ВРО, той полага макси-
75
мални грижи тя да бъде подобно на военна формация

от храбри и самоотвержени бойци и войводи с коман
дирски умения. За тази цел Апостола възнамерява да
покани за войводи във ВРО български младежи, за
вършили курсовете по военно обучение във Втората
българска легия в Белград, както и други българи от
руски военни училища. Същевременно той моли чрез
Данаил Попов Л. Каравелов в Букурещ спешно да му
изпрати сръбското издание на „Войнишки правила“,
преведено на български език.
При подбора на комитетските дейци Левски фор
мира около себе си цяла „желязна“ гвардия от доб-
лестни български мъже по свой образ и подобие. Из
искванията му към тях са да бъдат „безстрашни, раз
съдливи, постоянни и великодушни“. В най-близкото
му обкръжение, според проучванията на Дойно Дой
нов (Виж: Дойно Дойнов, „Васил Левски най-ясната
загадка“, Издателство „Захарий Стоянов“, София,
2014 г.) блестят имената на Петър Бонев в Перущица,
Кольо Ганчев в Стара Загора, Петър Берковски в Ха
сково, Марин Станчов от Лясковец, поп Минчо Кън
чев от Арабаджиево (днес Коларово), Старозагорско,
Иван Хаджидимитров от Велико Търново, Костаки
Доганов от Пловдив, Христо Стоянов от София, Да
наил Хр. Попов, Христо Иванов - Големия, Васил Ка
раиванов, отец Матей Преображенски - Миткалото,
Иван Атанасов - Арабаджията, Генадий Ихтимански,
Васил Йонков - Гложенеца, Христо Ковачев от Со
фия, Иван Драсов и Димитър Пъшков от Ловеч, Таньо
76
Стоянов от Сливен, Сребрьо Стойновски от Чирпан,

Цанко Захариев от Трявна, архимандрит Макарий и
монасите Давид, Даниел и Кирил от Троянския мана
стир, Христо Савчев от Лом, Марин Станчов от Ляс
ковец, Христо Иванов - Бунито от Велико Търново,
Георги Стойков от Голям Извор, Божил Арабаджията
от Царцово, поп Недельо Иванов от Поибрене, Дими
тър Матевски от Чирпан и още стотици други възпи
таници на Апостола. Много от тях продължават дело
то му по-късно със същата всеотдайност по бойните
пътища на Априлското въстание, Освободителната
война и защитата на Съединението.
Най-важният акцент във временния правилник на
ВРО се отнася до регламентацията за осигуряване на
пари и оръжие. Левски е наясно, че въстанието без
оръжие е невъзможно, а за да се набави достатъчно
оръжие са нужни много пари. Затова той полага ог
ромни усилия, едновременно с изграждането на ор
ганизацията да привлече в нея максимален брой по-
заможни българи. „Българският народ, пише той в
едно писмо, е готов да дигне революцията, но где му
е оръжието? Пари и пак пари! Който намери пари и
въоръжи българския народ, той ще бъде най-големи-
ят патриот. Забелязано е от памти века, продължава
Левски, какво такова нещо да се извърши, стои в ръ
цете на младите и в парите на чорбаджиите! Така са
правили народите, така щем и ние.“ В своите обикол
ки из страната той съвсем целенасочено се стреми да
установи връзки и да привлече към делото колкото е
78
възможно повече по-заможни българи. Апостола из

праща циркулярни писма до много чорбаджии, при
канвайки ги да помогнат материално на освободител
ното дело. Той специално им обръща внимание върху
обстоятелството, че освободителното дело е тяхна
грижа и задължение, защото те ще имат най-голяма
полза от него. „И жертви на бесилки давахме, и в Ди-
арбекир сека година хора пращаме само и само за вас
богатите, да се сетите за ум и разум и да свършихте
това, за което ви караме днес да сте го приготвили от,-
давна, като и сами разбирате, че без пари се не върши,
па да додехте вие нас да търсите, а не ние вас, защото
един народен юнак 100 чорбаджии не могат да го от
купят. Пък ние давахме и даваме още таквиз жертви
за чорбаджджийския кеф, и пак са не съземате, но още
гледате на тях хладнокръвно и наричате ги чапкъни.“
Обикаляйки градовете и селата на България,
Апостола целенасочено търси контакти с по-богати
българи, като се стреми да ги привлече към делото
на революцията. В Карлово например той установява
връзки с фабриканта Иван Грозев и местните бога
таши Васил Пулев, братя Божилови, търговците Ге
орги Митев Карловски и Матей Рачев Петров, които
правят дарения за комитета, а от двамата заможни
съграждани Митко Астарджиев и Иван Фурнаджиев
Левски получава, според Любомир Дойчев, по 10 000
гроша. (Виж: Каракостов, Стефан, „Левски в споме
ните на съвременниците си“, С., 1978 г.)
За посещението на Левски в Трявна Христо Даска-
79
лов разказва: „Левски поиска списък на по-богатите,

на чорбаджиите в Трявна и ни каза, че той сам ще се
яви пред тях и ще им иска пари и за целта.“ Вечерта
се събрали 20 дут и . В присъствието на Ангел Кън
чев Левски ги информирал за делото и поискал пари.
Всички обещали да дадат, но не веднага, а на сутринта.
На другия ден Левски получил от тях 500 гроша срещу
квитанция. „Нашите хора, пише Даскалов, даваха пари
и обещаваха, но това го правеха от страх, а не от съзна
ние и добра воля.“ Стефан Каракостов пък съобщава,
че в Трявна Левски лично посещава местните богата
ши Кънчо Генков и Цоньо Пандурски, които също му
дават известна сума. (Виж: Каракостов, Стефан, „Лев
ски в спомените на съвременниците си“, С., 1978 г.)
В Плевен Левски се среща с Костаки Костов и
Марин Петров, който оглавява местната община.
Според Л. Дойчев Левски поискал от тях да влязат в
местния революционен комитет. Костов приема пока
ната. Освен него още осем други плевенски търговци
също стават комитетски сътрудници. (Виж: Дойчев,
Любомир, „Левски в светлина“, С. 1943 г.)
В Лясковец Левски се свързва с чорбаджията Димо
Вълчов, с търговеца Калчо Пасков и местния богаташ
Марин Цонзарев. Вълчов е посветен в комитетските
дела, оказва съдействие на Левски, като заверява тес-
керето му, за което е арестуван и осъден на 15 години
затвор, но чрез подкуп е освободен. Пасков, търговец
на дървен материал и веялки, се изявява като довере
но лице на Левски и помага за доставки на оръжие.
80
Марин Цонзарев, собственик на полски имоти и мел

ници, става активен член на местния революционен
комитет и е избран за делегат на Общото събрание на
БРЦК в Букурещ.
В Стара Загора Левски привлича за член на ко
митета местния предприемач Христо Сяров, който
открива през 1872 година манифактурно предприятие
за парфюмирийни стоки. В същия град по-късно като
големи патриоти се изявяват богатите търговци братя
Жекови, също съмишленици на Апостола.
В Ямбол Левски е тясно свързан с Георги Дра-
жев, богат търговец и виден член на местния комитет.
Същият по-късно участва активно в Априлското въс
тание. В Сливен най-близкият сътрудник на Левски е
търговецът Сава Райнов. В Казанлък Левски устано
вява връзка с местния богаташ Димитър Папазоглу,
който му дава пари за организацията, а чорбаджиите
от Дивдядово, Шуменско, събират и предават на Лев
ски 2000 гроша.
В Търново Апостола установява контакт с фабри
канта Стефан Карагьозов, с манифактурната Стефан
Сарафиди, с чорбаджиите Георги Кабакчиев и Илия
Попов. Л. Дойчев съобщава, че те дават пари на Лев
ски за организацията и му помагат при неговото укри
ване от властите в града.
В град Елена Левски намира убежище при бога
ташката фамилия на своя приятел Иван Кършовски. И
петимата братя - Иван, Сава, Йордан, Кънчо и Антон
Кършовски, са революционери, участници в различ-
81
ни прояви на освободителното движение. Душата на

местния комитет е архимандрит Галактион Хилендар
ски, също от богато семейство. Освен с него Левски
установява връзка с хаджи Михаил Момчилов, елен
ски чорбаджия и богаташ, който предлага на Апостола
100 турски лири от общо 150 лири, събрани в града.
В Копривщица Левски привлича в местния коми
тет двама едри търговци - Иван Личев с търговска
кантора в Цариград и Цоко Будин, местен джелепчия.
Будин е член на общинския съвет в града и по-късно
активно участва в Априлското въстание. Като дове
рено лице на Левски в града, според Захарий Стоя
нов, е известен също най-богатият скотовъдец в цяло
то Средногорие чорбаджията Гаврил Хаджитодоров,
който също е участник в Априлското въстание.
В Панагюрище, както разказват съвременниците,
Апостола се чувствал като у дома си. „Надали беше
останала някоя чорбаджийска къща, в която да не е
ходил на честито или на гощаване, или пък на сват
ба, когато е имало.“ Това твърдение, изглежда, не е
много далеч от истината, като имаме предвид думите
на Захарий Стоянов: „Аз утвърждавам, че в Панагю
рище, като изключим Дуат Онбаши, всички останали,
богати и сиромаси, стари и млади... знаеха, че в село
то има апостоли и съществува комитет... Щтърбанов
и Гешанов, които представляваха султанската власт в
Панагюрище, не само че участваха в приготовлението
на въстанието, но бяха едни от първите деятели на ко
митета, членове на комисията.“ Дори чорбаджията Си-
82
меон Хаджикирилов, продължава Захарий Стоянов, е

избран да съхранява касата на комитета. Богатите тол
коз бяха приобщени към делото в навечерието на въс
танието, че двама души богаташи от джелепския еснаф
се обръщат към Бенковски със следните думи: „Като
чухме, че сте дошли да освобождавате народа и иска
те, щото всеки българин да нарами пушката, за което
ний не сме достойни, то дойдохме да ви питаме, не е
ли възможно да помогнем за тая работа с някоя пара.“
Двамата дават на Бенковски общо 100 лири и два коня.
В състава на Стрелчанския революционен коми
тет влизат най-заможните и влиятелни лица. Измеж
ду тях Левски поддържа личен контакт с търговеца
джелепин Неделчо Стойнов. А най-доверените хора
на Апостола в Пловдив са братята Георги и Христо
Търневи, притежатели на значително богатство - око
ло 60 хиляди гроша или 800 турски лири, и голямо
количество земеделска земя. Съвременниците твър
дят, че цялото им богатство било разпиляно за „коми-
тетски работи“. Двамата братя вземат по-късно дейно
участие в Априлското въстание. Чрез своя съмишле
ник в Пловдив Костадин Въгляров Левски установява
връзка с руския консул Найден Геров. На състоялата
се среща между тях Н. Геров му казал: „Знайте само,
че освобождението на България няма да може да ста
не само с нашите сили.“ Геров проявява благосклон
ност към Левски и няколко пъти му дава убежище в
консулството. Между пловдивските съмишленици на
Апостола е и Григор Божков, управител на местната
84
книжарница на Христо Г. Данов. Тази книжарница се

превръща в нещо като своеобразен клуб, където от
сядат много видни дейци, между които освен Левски
още Ангел Кънчев, Тодор Каблешков, Панайот Волов
и др. Собственикът на книжарницата Христо Г. Данов
се преструвал, че нищо не забелязва.
В Перущица Левски намира подкрепа от богаташ-
кта фамилия на чорбаджията Мито Тилев. Неговите
синове Атанас и Георги приемат Апостола у дома
си и помагат с пари на организацията. А Георги Ти
лев по-късно става близък на Г. Бенковски и активно
участва в Априлското въстание. Голям почитател на
Левски в Перущица е местният чорбаджия Костадин
Хаджитанков Гинчев, който по-късно загива геройски
в Априлското въстание. Като възпитаници на Левски
в Перущица са известни също заможният Петър Бо
нев и неговият сподвижник Спас Гинев, син на богат
чорбаджия. Петър Бонев оглавява местния револю
ционен комитет, а Гинев, презрял личното охолство,
изгаря в пламъците на Априлското въстание.
В Брацигово активни участници в комитетското
дело са Никола Боянов, търговец на дървен матери
ал, и Васил Петлешков, син на местния богаташ Ангел
чорбаджи. В Батак като най-деен участник в освобо
дителното движение е местният богаташ Петър Гора
нов, възпитаник на Апостола, който жертва цялото си
състояние при подготовката на Априлското въстание.
Неговият дом става убежище на въстаниците.
Заможни съмишленици Левски намира в Пазар-
85
джик. Там той установява контакт с чорбаджията

Велчо Велчев, чийто син Тодор Велчев става член на
местния комитет, който се оглавява от богатия тър
говец Георги Консулов. Към делото е привлечен и
брат му Стефан Консулов, а богатият пазарджиклия
Михо Стефанов става касиер на комитета. Богатата
фамилия на Иван и Никола Ръжанкови също се при
съединява към организацията. Само за една нощ,
след заседание на дейците от Пазарджишкия комитет
в присъствието на Левски са събрани над 1 милион
гроша от ентусиазираните съзаклятници. Събитието
е отразено от Иван Вазов в един от разказите му за
Апостола. Между богатите граждани от Пазарджик,
с които Левски се свързва, са още Стоян Ангелов,
собственик на хан и кръчма, и Иван Христосков Узу
нов, син на заможен чорбаджия. Последният, както
твърдят съвременници, „разпилял голяма част от ба
щиното си богатство по комитетски работи“, а впо
следствие е пратен на заточение. В съседните села до
Пазарджик Левски установява връзка с чорбаджията
Мито Стоянов от манастира „Св. св. Петър и Павел“,
когото привлича в организацията, и чорбаджията от
село Братаница Атанас Хаджииванов, който също е
заклет член на комитета. По-късно всички споменати
лица активно участват в Априлското въстание. Къща
та на Велчо Велчев се превръща в същински арсенал.
Бенковски посещава неговия дом като убежище, а Ге
орги Велчев и Стефан Консулов са едни от близките
му сътрудници. В съседното село Церово подготов-
86
ката за въстание се осъществява от съмишленика на

Левски - местния богаташ Гене Телийски - един от
героите на Априлското въстание.
В Самоков Левски се свързва с Иван Чакалчето,
син на чорбаджия и търговец на тютюн. Той при
дружава Левски по къщите на богатите самоковлии,
между които и на братя Гюрови. Апостола разговаря
с Димитър Гюров и му иска пари, но той му отказал
от страх. По същите съображения отказали сътруд
ничество и останалите богаташи в Самоков. Само в
с. Продановица, Самоковско, Левски намира съдей
ствие от Иван Илчев, богат абаджия и търговец, соб
ственик на тепавица.
В София Левски се свързва с местните богати
чорбаджии и търговци Бончо Хаджибонев, Димитър
Трайкович, Димитър Ножаров, а дори и с хаджи Мано
Стоянов. Бончо Бонев става председател на местния
комитет, а Ножаров - касиер. М. Стоянов и Д. Трай
кович също са свързани с революционното движение,
поради което след Априлското въстание са пратени
на заточение в Диарбекир.
Най-много богати съмишлеици на ВРО Левски от
крива в Тетевен. Там почти всички чорбаджии участ
ват в създадения комитет. Начело на комитета застава
Станьо Врабевски, богаташ с авторитет и голямо вли
яние пред османската власт. Като членове на местния
комитет се включват Петко Милев, Станчо и Стоньо
Иванови и още 20 души заможни стопани. В село Го
лям Извор, Тетевенско, Левски привлича в организа-
88
цията местния чорбаджия и кмет Димитър Крачунов,

в чиято къща се провежда заседанието на комитета.
На това събрание присъства и друг богаташ - Дико
Тодоров Диков, търговец на добитък. В град Етропо
ле в лицето на местния богаташ Тодор Пеев Левски се
запознава с изключително ценен сътрудник, който ог
лавява местния комитет и разгръща активна дейност
в цялата ВРО.
Във Враца начело на комитета, по предложение
на Левски, е избран Мито Анков, търговец на вълна и
кожи. За членове на комитета в Оряхово, пак по него
ва инициоатива, са включени братята Андрей и Раш
ко Лулчеви, богати и влиятелни хора, членове на об
щинската управа и църковното настоятелство, а също
чорбаджията Цено Вълчев и търговецът на зърнени
храни Т. Начев.
От свищовските заможни сътрудници на Левски
заслужава да се посочат търговците Яни Станчев,
Никола Славков и Христо Бръчков. От тях обаче
само Яни Станчев разполага с по-голямо състояние
и проявява готовност да дава пари. Другите двама ко-
митетски дейци са с по-скромни материални възмож
ности, но активно участват в организацията, а Хрис
то Бръчков дори оглавява комитета. В Ловеч Левски
привлича за делото Иван Драсов, произхождащ от
заможно семейство, и търговеца манифактурист Ди
митър Пъшков. И двамата проявяват активна дейност.
В село Ново село, Севлиевско, Левски се свързва със
заможния търговец Начо Пачника, когото също при-
89
влича в комитета, а в Горна Оряховица - с търговеца

ангросист Михаил Хаджистоянов. В Троян Апосто
ла се свързва с Димитър Попов, човек със завидно
състояние и авторитет. Същият става председател на
революционния комитет в града. Освен него Левски
привлича в местния комитет и В. Бочев, син на кме
та - чорбаджията Бочо. В Хасково Левски разчита на
Стоян Заимов и Петър Иванов Берковски. И двамата
произхождат от богати фамилии. Освен с тях Левски
се сближава с хасковския чорбаджия хаджи Иванчо,
в чиято къща намира убежище. Както свидетелства
самият Стоян Заимов, при образуването на местния
комитет Левски нарежда да се покани „цветът на ха
сковската младеж, хора от първа ръка, а някои от тях
дори работели в конака“. В Русе Апостола се ориен
тира също към заможни и влиятелни българи. Основ
ната му база там е домът на баба Тонка Обретенова,
чиито синове до един се включват в революционното
движение. От тях най-активно му помага Никола Об-
ретенов. За своя произход Обретенов пише: „Това на
следство помогна на баща ми да се издигне като тър
говец и да бъде наричан чорбаджи Тихо... родителите
ми са били заможни хора. Имали са доста много ниви
и лозя, овце и друг добитък.“ Има сведения, че в Русе
Левски се среща с известния богаташ и сътрудник на
местната власт Иван Чорапчиев - издател на вестник
„Дунав“. Неговият брат Рашко Петров е участник в
легията на Раковски през 1862 г., откъдето се познава
с Левски. Освен това помощникът на Чорапчиев Сто-
90
ян Попов е родом от Калофер, учи при Ботьо Петков,

а по-късно също постъпва в легията на Раковски. Сле
дователно Левски е имал, според Стефан Каракостов,
достатъчно основания за достъп до Чорапчиев и съ
трудника му Попов, поради което смята за достовер
ни сведенията на съвременниците, че той се е ползвал
от техните услуги.
Според тези сведения Ангел Кънчев също се е
възползвал от удобствата на Чорапчиевия дом и не
един път е нощувал там.
Много любопитни са опитите на Апостола да на
мери пари за ВРО и в имперската столица Цариград,
където по онова време живеят най-много българи,
около 60 хиляди души. При второто си посещение
в Цариград през 1871 година той се среща с Д. Ге
шев, Марко Балабанов, Стефан Илич и печално из
вестния негов съдя Иванчо Хаджипенчович. Стефан
Илич, собственик на търговска кантора в Цариград,
родом от Пазарджик, се наема да помогне на Левски
за събирането на пари от местните заможни българи.
Лично той дава на Апостола 66 турски лири, които се
равняват на 8500 гроша. Според сведенията на Хрис
то Стамболски по време на престоя си в Цариград
Левски намира сигурно убежище на остров Халки в
дома на Иванчо Хаджипенчович, който също обещал
да събира пари от заможни българи, а лично предлага
на Левски 80 турски лири. Христо Стамболски, кой
то присъствал на разговора между двамата, свидетел
ства, че те „непрестанно влизали в спорове и пререка-
91
ния по народните работи“, но Хаджипенчович все пак

събрал и предал на Левски обещаните пари. Колкото
и парадоксално да изглежда, сведението на Христо
Стамболски може да се смята за напълно достоверно,
защото съответства на конспиративната практика на
Апостола - да търси убежище и услуги от хора с до
бра репутация пред османските власти или от нейни
служители. Навярно по-късно, като член на съда сре
щу Левски в София, Иванчо Хаджипенчовеч е тръ
пнел от ужас дали обвиняемият няма да си спомни за
срещата им в Цариград. Разбира се, това не се случва,
но душевното му притеснение е изключително голя
мо. Затова може би не е чудно, че веднага след Ос
вобождението той е сред най-настойчивите инициато
ри за изграждане на паметник на Апостола. Този път
гузната му съвест го принуждава да бъде значително
по-щедър, за да оцени по достойнство моралното ве
личие на пощадилия го негов сънародник, към когото
запазва своето възхищение.
Богатият цариградски търговец Христо Тъпчиле-
щов също се среща с Левски в Цариград през 1871
година, но няма сведения за парични дарения от него.
Все пак той се отнася благосклонно към делото на
Апостола и дружески го посъветвал да бъде внимате
лен и да се пази.
По същия стандартен сценарий протичат посеще
нията на Апостола във всички селища на страната, но
поради строго конспиративния им характер, не разпо
лагаме с по-конкретна достоверна информация за тях.
92
Както става ясно, Левски полага максимални уси

лия да привлече колкото е възможно повече заможни
и влиятелни българи за участие в предстоящото на-
ционалноосвободително въоръжено въстание. Спо
ред него революцията трябва да бъде дело на всички
социални слоеве от българския народ. Израз на това
негово разбиране е социалният състав на комитетска-
та мрежа, която изгражда в страната. Според статис
тиката на С. И. Сиделников за ръководителите на част
ни революционни комитети и техния числен състав се
вижда, че от проучените 62-ма души ръководители на
частни комитети по професия те се разпределят, както
следва: 16 учители, 17 търговци, 10 занаятчии, 8 земе
делски стопани, 2-ма чиновници, 3-ма свещеници и 6
души са неизвестни. А по произход - 15 от търговски
семейства, от тях 6 души от богати търговски семей
ства, 15 са от селски произход, един от тях е от богато
селско семейство, 14 са от занаятчийски семейства,
3-ма от свещенически и 15 са с неизвестен произход.
Следователно от проучените 62-ма души като прис
паднем 15, за които няма сведения, получаваме 47
души, от които 7 са от горния слой на буржоазията, а
всички останали 40 души са от т.нар. средна и дребна
буржоазия, която не подлежи практически на някаква
градация.
Подобна е картината и при социалния състав на
комитетската членска маса. От изследваните 1001 чо
века, членове на частните революционни комитети, 7
са обозначени като буржоа (очевидно се имат пред-
94
вид представителите на едрата буржоазия), 152-ма са

търговци, 271 - селски стопани, 134-ма - занаятчии,
191 - учители и свещеници, 17 са чиновници и 15 са
чираци, калфи и наемни работници. Останалите 214
са с неизвестни професии и произход. Следователно
от 787 души, за които има данни, 7 се числят към ед
рата буржоазия, 765 - към средната и дребната бур
жоазия (тук се включват 208 представители на инте
лигенцията, която с изключение на единични случаи
произхожда от същата социална среда) и 15 души са
от безимотните и пролетаризирани слоеве.
95
6.
ОБЕДИ НЕНИ Е НА ВРО И БРЦ К
В БУ КУРЕЩ
Любен Каравелов е един от най-ярките дейци на

българското национално възраждане. Той е едновре
менно блестящ писател белетрист, нежен поет лирик,
учен книжовник, талантлив драматург, темпераментен
журналист и публицист, неуморен издател, философ,
дипломат и общественик, изобщо човек с енциклопе-
дически познания и неизчерпаема творческа енергия.
Ала той е преди всичко български родолюбец. През
целия си живот Каравелов е обладан от една-един-
ствена мисъл, от една съкровена мечта - да види Бъл
гария свободна и независима. Неговите разностранни
дарби са изцяло подчинени на освободителната кауза
като един от радикалните политически лидери на бъл
гарското освободително движение.
Любен Каравелов е роден на 7 ноември 1834 го
дина в град Копривщица, едно от важните търговско-
промишлени и културни средища на България през
епохата на Възраждането. Първоначалното си обра
зование получава в родния си град, където в местното
училище работят най-известните български учители
Найден Геров и Йоаким Груев. Бащата на Каравелов,
97
виден търговец на добитък - бегликчия, искал синът

му да получи търговско образование в Пловдив. Мла
дият Любен обаче предпочита да учи в Русия. През
1857 година той заминава за Москва, където става
студент по история и славянска филология в Москов
ския университет. Буйният и любознателен младеж
попада там под влиянието на модните по онова вре
ме идеи на руските революционери демократи. Силно
му импонират възгледите на Херцен, Чернишевски
и Добролюбов, увлича се от творчеството на Гогол,
Шевченко, Белински и други известни руски интелек
туалци, участва в масови студентски демонстрации.
Същевременно Каравелов общува в Москва с
български патриотично настроени младежи от кръга
на списанието „Братски труд“, с чиято подкрепа из
дава първите си литературни творби и публицистич
ни статии. Между най-близките му съмишленици се
открояват Константин Миладинов, Пешо Бончев,
Васил Попов, Райко Жинзифов и други видни бъл
гарски родолюбци. Каравелов ежедневно коментира
с тях актуалните политически въпроси, свързани с
перспективите на българското освободително движе
ние. Както Каравелов, така и неговите сънародници
от българската колония в Москва са много разочаро
вани от разгрома на Русия в току-що приключилата
Кримска война. Очакванията им, че тази война ще
доведе до възкресението на българската държава,
помръкват. Оттук нататък руската подкрепа за бал
канските славяни се ограничава в кръга на дипло-
98
6. ОБЕДИНЕНИЕ НА ВРО И БРЦК В БУКУРЕЩ
магическите възможности. Това според Каравелов

практически означава, че българската освободителна
кауза не може да разчита в бъдеще на руска военна
помощ. Единствената му надежда в Русия са славя-
нофилските политически групировки, които по това
време се проявяват като своеобразна опозиция. Те ос
тро критикуват пасивната политика на царското пра
вителство по Източния въпрос и настояват Русия да
продължи своята традиционна настъпателна политика
срещу Османската империя. В тяхно лице Каравелов
вижда възможни съюзници, поради което се старае да
поддържа тесни контакти с тях, въпреки че не споделя
идейните им възгледи. Славянофилите обаче, макар
да се ползват с голямо влияние в руското общество,
нямат възможност по това време да влияят пряко вър
ху политическите решения и действия на царското
правителство. В този смисъл за Каравелов те са мно
го важен, но недостатъчен съюзник.
Като оглежда внимателно политическото прос
транство в Европа и на Балканите по това време, Ка
равелов преценява, че единствено Сърбия би могла да
бъде най-подходящ съюзник на българската освободи
телна кауза. Преценката му в този смисъл се основава
на следните по-съществени съображения: 1. В Сър
бия има влиятелни политически групировки, които се
стремят към освобождаването на сръбските земи, ос
танали под властта на султана. Тяхната цел е извоюва
нето на пълен държавен суверенитет на княжеството.
Това искане е залегнало в програмите им като първос-
99
тепенна национална задача. 2. С оглед намеренията й

да воюва срещу Османската империя Сърбия е заин
тересована от сътрудничество с българите и ги смята
за възможен съюзник. 3. В случай на война срещу Ос
манската империя Сърбия ще може да разчита на под
крепа от Черна гора и въстаническите сили на Босна и
Херцеговина. Това ще увеличи значително нейния во
енен потенциал, за да се противопостави успешно на
турската армия. 4. Каравелов е добре информиран, че
Сърбия стои на първо място в приоритетите на руска
та балканска политика. Той е уверен, че дори ако цар
ското правителство не подкрепи военните действия на
Сърбия, то поне в никой случай няма да й пречи. А в
случай че Сърбия се провали на бойното поле, Русия
ще бъде принудена да я защити, дори със силата на
оръжието. Що се отнася до славянофилите,· той е на
пълно убеден, че те ще застанат на страната на сърби
те и активно ще ги подкрепят. 5. Пресният пример на
Сардинското кралство (Пиемонт), станало двигателен
център за освобождението и обединението на Италия,
силно впечатлява Каравелов и неговите съмишленици
в Сърбия. Той се надява, че италианският пример ще
стимулира амбициите на Белград да изиграе ролята на
балкански Пиемонт, което ще бъде от полза за българ
ската освободителна кауза.
Посочените принципни съображения мотивират
твърдото убеждение на Каравелов, че Сърбия има
както обективни основания, така и обективни въз
можности за успешна война срещу Османската импе-
100
рия. При наличните обстоятелства според него взаи

модействието със Сърбия е единствената реална въз
можност за успешна политическа комбинация. Ала
осъществяването на подобна комбинация е свързано
с много важно условие - българите да бъдат доста
тъчно солиден политически субект, за да ги възприе
мат и третират в Белград като равноправен и надеж
ден партньор. Оттук произтича второто фундаментал
но изискване на Кравеловата политическа стратегия,
което предвижда изграждането на общобългарска ре
волюционна организация с единен ръководен център.
Централното ръководство според него ще предста
влява организацията пред външния свят и ще се гри
жи за интензивната подготовка на българския народ
за въоръжено въстание, което трябва да съвпадне със
сръбската военна офанзива.
В своята политическа дейност Каравелов съсре
доточава усилията си в тези две основни направления,
като се старае максимално да ги синхронизира.
През 1867 година, след десетгодишно пребивава
не в Русия, Каравелов заминава за Белград като ко
респондент на славянофилските издания „Голос“ и
„Московские ведомости“. Тук той активно участва
в сръбския обществен и политически живот, добива
широка популярност и намира верни съмишленици.
Най-тесни са връзките му с видните либерални дей
ци Светозар Милетич и Владимир Йованович, както
и с лидерите на Омладината Йован Суботич и Стоян
Божкович. В тяхно лице Каравелов открива истински
101
радетели на идеята за сръбско-българско сътрудни

чество в името на общите интереси на двата братски
народа. Сближението му е тях става на основата на
сходните им убеждения за необходимостта от човеш
ка свобода, народовластие и равноправие на всички
хора и народи. В духа на тези разбирания през 1871
година Каравелов пише: „Ни е едно племе българи
те нямат толкова естествено родство и до толкова
общи интереси както със сърбите. Както Сърбия без
нас, така и ние без Сърбия нищо не можем направи.
Неприятелите ни са силни, а ние един без друг сме
малки... Ние сме едноверни, еднородни братя, заедно
сме страдали в продължение на пет столетия и затова
между нас не може да бъде нищо друго освен братски
съюз, любов и дружба... Както сърбите, така и ние
желаем да бъдем свободни люде и да се управляваме
по ония закони, които ще създаде самият народ - така
както е в Швейцария и Америка. Нам не ни остава
нищо друго,освен да осветлим лицата си и да доби
ем най-скъпото добро за всеки човек - свободата и
своето самоуправление... И така всекиму своето, а за
всинца ни едно общо благо. Който търси свобода, той
не може да бъде деспот. Когато ние съставяме своята
държава по волята на самия народ, то всеки деспоти
зъм губи своето значение... Хайде сега да си подадем
един другиму братски ръка и да измием греховете на
нашите прадеди, които ни продадоха на агаряните.
Хайде братя на оръжие и нека оживее нашата свята
слава - слава българска и сръбска и нека всички бъ-
102
дем свободни хора. Прегърнете се мили братя и на

оръжие, на оръжие! Смърт на нашите тирани!“
Изразените мисли в цитирания пасаж могат да
се срещнат на много мета в публицистиката на Ка
равелов в различни варианти и по разни поводи. Но
във всички случаи те са целенасочени и бият в една
цел - да внушат единодействие на сърби и българи,
като подтикнат едните към война, а другите към въ
оръжено въстание. Очевидно Каравелов находчиво
използва в своята пропаганда добре премислени и
ефективни средства за политическо въздействие. В
същия дух е и известната му идея за южнославянска и
балканска федерация. Тази идея също е подчинена на
неговия замисъл за осигуряване на надежден съюзник
на българската революция. В този случай обаче моти
вировката му е съобразена с оглед на най-авангард
ните постижения на тогавашната обществена мисъл
и практика. А това значи, че тази идея е трудно осъ
ществима в такъв затънтен край на цивилизацията, ка-
къвто е Балканският полуостров по онова време.
В съответствие с цялостната си идейна нагласа и
високата си политическа култура Каравелов безре
зервно приема по принцип федеративната идея, но
добре съзнава, че тя е утопична при местните усло
вия. Затова той я използва само като допълнителен
аргумент за обосновка на необходимостта от сръб
ско-българско взаимодействие, без да я смята за ня
каква неотложна потребност. Неговият скептицизъм
в това отношение се дължи до голяма степен и на за-
104
трудненията, които среща в Сърбия от страна на кон

сервативните крайнонационалистически политически
групировки, сред които особено се открояват Милош
Милоевич и Илия Гарашанин. Като ярки шовини
сти те са привърженици на великосръбската идея от
времето на Стефан-Душановата държава през Сред
новековието. В родствената близост между сърби и
българи те виждат само подходящ аргумент да обявят
българите за сърби, като се създаде единна Велика
Сърбия. На този коварен замисъл е подчинено напри
мер известното „Начертаание“ на Гарашанин и про
вежданата целенасочена кампания за посръбчване на
българите в Македония. Във възгледите и действията
на сръбските ултранационалисти Каравелов съзира
голяма пречка за така желаното от него сръбско-бъл
гарско сътрудничество. Затова той води непримирима
борба срещу тях и гневно ги порицава като врагове на
южнославянското единство. В една от неговите ста
тии във вестник „Независимост“ се казва: „Ние оби
чаме и сърбите и русите и другите славянски племена
само заради това, защото обичаме своята народност и
своето славянско произхождение, но това не ви дава
право да казвате, че ние ще допуснем когато и да е
да забиете своето знаме на Трапезица в Търново, над
Солунското кале и над Дебърските планини. Над бъл
гарските храмове ще се развява българският лев. Нека
бъде проклет всеки, който иска да бъде другояче. Ние
най-напред сме българи, а после славяни.“
Въпреки категоричното му противопоставяне
105
срещу сръбските националисти Каравелов продължа

ва да вярва и да разчита на взаимодействие със Сър
бия в борбата за българското освобождение. Това го
затруднява да съсредоточи вниманието си главно вър
ху подготовката на въоръжено въстание в България.
Към края на 1869 година Каравелов се озовава в
Букурещ, където започва да издава вестник „Свобода“
като трибуна на ядро от съмишленици на многочисле-
ната българска революционна емиграция в Румъния.
Около вестника се създава неформална политическа
групировка от привърженици, станала известна под
името Български революционен централен комитет
(БРЦК). Смятайки се за изразител на вече съществу
ваща революционна политическа организация, Кара
велов изработва нейната програма, в която под фор
мата на информация или декларация посочва какви са
нейните цели. По този начин той се стреми да афи
шира и легитимира вече съществуващия български
ръководен революционен център пред външния свят
и главно в Белград. За първи път програмата е пуб
ликувана в руското емигрантско списание „Народное
дело“ в Женева. В нея между другото се казва: „Ние
желаем... за себе си свобода народна, свобода лична
и свобода религиозна, е една дума свобода человече-
ска и затова желаем такава съща свобода и на нашите
съседи...“ По-нататък се декларира намерението за
създаване на избираемо правителство, което трябва
да изпълнява волята на народа. Същевременно в про
грамата се лансира идеята за създаване на една Юж-
106
нославянска или Дунавска федерация на свободните

народи от типа на Швейцарския кантонален съюз, при
зачитане на историческите и народностните права на
всеки народ. Във връзка с това Каравелов по недву
смислен начин изразява своите републикански поли
тически убеждения.
Основните идейно-политически постановки в
тази програма са доразвити в брошурата му „Българ
ски глас“, отпечатана също в Женева през 1870 г. В
нея той още по-категорично заявява, че единственият
начин за извоюване на българското освобождение е
революцията - въоръженото въстание, което трябва
да „стане извътре, а не от вън, както до сега“. Кара
велов напълно споделя мнението на Левски, че само
с въоръжено въстание може да се извоюва свобода
та, като споделя също и мнението му, че въстанието
трябва да се подготви и осъществи вътре в страна
та. Подобно нещо обаче трудно може да се очаква от
външния БРЦК в Букурещ поради неговото твърде
аморфно състояние, без ясно уточнена структура и
ръководство и без регионални звена във вътрешност
та на страната. Създадената от Левски ВРО щастли
во компенсира неговите недостатъци. Политическото
сходство в целите и убежденията на двамата лидери
на освободителното движение води до тяхното ес
тествено сближение и организационно обединение.
Към края на 1871 година двата центъра-вътрешни
ят и външният, изразяващи революционната алтерна
тива на българското възрожденско общество, започват
108
да преговарят за организационно обединение. За уско

ряване на това обединение настояват и някои заинте
ресовани фактори в Сърбия и Черна гора. В началото
на 1872 година започват преговори между двете орга
низации за уточняване на процедурата за предстоящо
то съвместното Общо събрание. От БРЦК предлагат
то да се проведе в Букурещ, като от България участва
само Левски. По този повод Апостола пише: „Чудя ви
се на умовете. А какво по-гламаво от това вие там да се
съберете 20-50, нека и 500 дунж, пък аз из Българско,
гдето ще се пролива кръв, викате мене един, та да се
решават работи.“ Все пак по конспиративни съобра
жения Левски се съгласил събранието да се проведе
в Румъния, като нарежда на комитетите да изпратят в
Букурещ свои делегати, които заедно с емигрантски
те дейци да участват равноправно в обсъждането на
всички проблеми. Много комитети обаче не могли да
изпратят свои представители. Поради това тези, които
са избрани, получават пълномощия да представляват
останалите. Тодор Пеев например представлявал 11
комитета, а Левски представлявал комитетите в Карло-
во, Стара Загора, Сливен и др.
В навечерието на общото събрание Левски прис
тига в Букурещ и се среща с Любен Каравелов в него
вия дом, където е печатницата на вестник „Свобода“.
Двамата не са се виждали повече от две години, от ме
сец май 1870 година, когато Левски напуска Румъния.
Връзките им през това време са косвени - по пътя на
кореспонденцията чрез посредничеството на Дана-
109
ил Попов. Срещата на двамата в Каравеловия дом е

твърде любопитна. На нея присъства Киро Тулешков,
който подробно я описва в мемоарите си. Присъства
ли са също и някои от печатарските работници. Ко-
гато Левски се явява пред входа и търси Каравелов,
съпругата му Наталия не го познала и попитала госта
за името му. Отговорът на Левски втрещява всички
присъстващи, които според Тулешков били буквално
вцепенени от силно вълнение. В следващия момент
Каравелов се хвърлил върху госта и започнал бурно
да го прегръща и целува, сякаш той е някакъв месия.
(Виж: Унджиев, Иван, Васил Левски, биография, из
дание на БАН, С. 1967 г., с. 257.)
Описаният епизод е много показателен особено на
фона на споровете между двамата отпреди две години
във връзка с предлаганата от Левски нова тактика и
стратегия на освободителното движение, свързана с
необходимостта от изграждането на нелегални коми
тети в страната, които да организират непосредстве
ната подготовка за въстание. Очевидно тогава както
Каравелов, така и неговите съмишленици от Буку
рещкия БРЦК не са били по принцип против идеята
на Левски, но не я възприемат просто защото изобщо
не могат да си представят, че е възможно някой на
практика да я осъществи. Затова те смятали, че идея
та му е нереална, илюзорна, фантастична и утопична.
Две години по-късно обаче, когато ВРО е вече свър
шен факт и мълвата за нея прониква по неведоми пъ
тища сред българската революционна емиграция във
110
Влашко, нещата се променят. Отношението към Лев

ски е коренно различно. Вече никой не вижда в негово
лице някогашния дякон Игнатий, нито пък знаменосе
ца на Хитовата чета. Сега той се явява пред тях с оре
ола на създател и главатар на реално съществуваща
и достатъчно респектираща българска политическа
сила ВРО, която се ползва със солидна репутация, а
външните дейци на движението нямат нищо против да
се присъединят към нея.
Общото събрание се провежда в Букурещ от 29
април до 5 май 1872 г. На него присъстват 25 пред
ставители от България, Влашко и Бесарабия (Бол-
град), някои от които имали повече от един мандат.
Вътрешните дейци от България разполагат с 33 гла
са, а емигрантските - със 17. На първото заседание
се избира комисия в състав Л. Каравелов, В. Левски,
Киряк Цанков и Тодор Пеев, натоварена да подготви
програмата и устава на БРЦК. Още на следващия ден
комисията представя своя проект за програма, предва
рително подготвен от Л. Каравелов и одобрен от Лев
ски. Според този проект, приет от събранието, глав
ната цел на новия БРЦК е освобождението на Бълга
рия чрез революция, морална и с оръжие. Програмата
предвижда да се създаде федерация на свободни земи
на базата на доброволно обединение при зачитане на
историческите, етническите и политическите права на
всеки народ. В балканската федерация може да влизат
всички народи, включително и гърците, стига да се от
кажат от своите панелинистически домогвания.
111
Пълният текст на приетата програма на БРЦК

гласи:
1. Българският революционен централен комитет
има за цел да освободи България чрез революция, мо
рална и с оръжие. Формата на бъдещото българското
управление ще бъде неопределена до онова време, до-
като българското освобождение не стане дело свър
шено.
2. За да бъде изпълнена тази цел, позволява се
всяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън,
смърт и др.
3. Ние, българите желаем да живеем е всичките
наши съседи дружествено, особено със сърбите и с
черногорците, които съчувстват на нашите стремле
ния, и е румънците, с които нашата съдба е тясно
свързана и желаем да съставим е тях федерация на
свободни земи.
4. Ние желаем, щото тая земя, която е населена е
българи, да се управлява български, т.е. съобразно с
нравите, обичаите и характера на българския народ;
а ония земи, които са населени с румънци, със сър
би, черногорци и гърци, да се управляват съгласно е
характера на румънския, сръбския, черногорския и
гръцкия народи.
5. Нека всеки народ, както и всеки човек утвърди
своята свобода и да се управлява по своята собствена
воля. Ние не желаем чуждото, т.е. онова, което не е
наше, но ние не желаем да дадем другиму своето.
6. Ние нямаме претенции за исторически права и
112
затова оставяме на самия народ да реши своята съдба

и да яви с кой отдел на съюза желае да се присъеди
ни: със сръбския ли, с българския ли, с румънския ли,
или с гръцкия - следователно у нас не могат да бъдат
въпроси за границите.
7. Ние желаем за нас свобода народна; свобода
лична и свобода религиозна, с една дума свобода че-
ловеческа и затова желаем такава съща свобода и на
нашите приятели и съседи. Ние не желаем да владеем
над другиго и затова не позволяваме да ни владеят и
другите.
8. Ние причисляваме към числото на нашите вра
гове и противници и ония български изроди и чорба
джии, които пречат на народната ни цел и ще ги пре
следваме навсякъде и всякога.
9. Ние причисляваме и гърците в числото на на
шите приятели и съюзници, само ако те се откажат от
своите панелинистически цели и от своите историче
ски претенции.
10. Ние не въставаме против турския народ, а
против турското правителство и против ония турци,
които го подкрепят и бранят. С една дума ние счи
таме за приятели всички народи и народности, които
съчувстват на нашето свещено и честно дело, без да
гледаме на вярай народност.“
Както личи, в новата програма надделяват възгле
дите на Л. Каравелов. В нея се повтарят много неща,
залегнали в предишната програма от 1870 г. В устава
обаче доминират възгледите на Левски и вътрешните
114
б. ОБЕДИНЕНИЕ НА ВРО И БРЦК В БУКУРЕЩ
дейци. Новият устав предвижда създаването на нов

Централен комитет, чието местопребиваване е неиз
вестно - то е „навсякъде и никъде“. Левски отстъпва
от предишното си становище, че „БРЦК е в България“
и всички трябва да се подчиняват на неговите решения.
В замяна на това в новия устав се създава специална
нова комисия на представители от частните комитети,
чиято функция е да упражнява надзор над БРЦК.
На 5 май 1872 г. Общото събрание избира Л. Ка
равелов за председател на БРЦК. Той предлага за чле
нове на комитета Киряк Цанков - за подпредседател,
Олимпий Панов - за секретар, Димитър Ценович - за
касиер, а Панайот Хитов и Васил Левски - за членове.
Решенията на Общото събрание дават известни
предимства на Каравеловите идеи. Левски отстъпва
пред емиграцията по някои пунктове, но си, запазва
главното - ВРО остава под негов контрол. Съгласно
член 2 от устава всеки от членовете на комитета, „дето
и да бъде, може да представлява всичкия централен
комитет, ако само той има в ръцете си пълномощно
писмо“. След края на Общото събрание Левски полу
чава специално „упълномощие“, което му дава право
„да представлява Българския централен комитет във
всичко и действията му са неограничени, разбира се, в
пределите на устава. Така Левски е утвърден „за гла
вен апостол на цяла България, Тракия и Македония“.
Решенията на Общото събрание фактически утвърж
дават относителната автономия на ВРО като водеща
политическа сила в българското общество, а същевре-
115
менно укрепват и разширяват нейния авторитет сред

българската революционна емиграция. Апостола про
дължава да бъде убеден, че силата на организацията
е в комитетските дейци от вътрешността на страната,
че там е ядрото на БРЦК. Макар да допуска известни
компромиси към Каравелов, той не споделя негови
те крайни становища в споровете между „младите“
и „старите“ дейци от българската емиграция и рязко
враждебното му отношение към богатите чорбаджии.
Левски се стреми към общоноционално движение, за
единен фронт срещу неприятеля, като се старае да
привлече към освободителната кауза кожото е въз
можно повече хора от българското общество.
Снабден с това пълномощно, на 1 юли 1872 г.
Левски се връща в България, за да продължи подго
товката на въстанието. Първата му задача е да обико
ли всички частни революционни комитети в страната,
като ги информира за решенията на Общото събрание
в Букурещ, връчва им новия устав на БРЦК с препо
ръката добре да го проучат и стриктно да го спазват.
Същевременно по пътя си Апостола основава
още комитети, към които се присъединяват нови дей
ци. Организацията продължава да се разраства, което
сериозно затруднява Левски да упражнява постоянен
всеобхватен контрол върху нея. През втората поло
вина на 1872 година той извършва структурно пре
устройство на ВРО чрез изграждането на револю
ционни окръзи. Най-напред през септември 1872 г. е
учреден Орханийски (Ботевградски) революционен
116
окръг, в който се включват 15 частни революционни

комитета. След това Левски създава последователно
Пазарджишкия, Сливенския, Старозагорския, Тър
новския и Ловешкия революционен окръг. Планирал
създаването и на други окръзи в България, където съ
ществуват частни комитети.
Задачата на окръжните центрове е да ръководят
непосредствено частните комитети и да контролират
тяхната дейност. При решаването на по-важни въпро
си, свързани с издаването на смъртни присъди напри
мер, окръжните центрове били задължени да сезират
главния пълномощник на ЦК в България.
Усилената подготовка за въстание в страната
е прекъсната внезапно през есента на същата годи
на във връзка с обира на турската поща от Димитър
Общи при Арабаконак. Както стана дума, Левски
нямал доверие към своя помощник Димитър Общи,
който нарушавал дисциплината в организацията, про
явявал често своеволия и не се подчинявал на Апос
тола. „Димитър Общи, пише Левски, ще го извадим от
службата му поради неспособността му.“ Опитите на
Левски да вразуми своя помощник не дават резултат.
Напротив, Димитър Общи продължава да създава ин
триги в организацията против Левски и да проявява
груби своеволия. Левски поставя въпроса за отстра
няването му пред ЦК в Букурещ. Отговорът от Буку
рещ е категоричен: „Дяконът е началник и който не го
слуша, да си гледа работата!“, т.е. да напусне органи
зацията.
118
Въпреки изричната забрана на Левски на 22 сеп

тември 1872 година Димитър Общи напада турската
поща в Арабаконашкия проход с маж а чета, съста
вена от комитетски дейци в Тетевен, Голям извор,
Орхание (Ботевград) и Етрополе. Акцията е успешна.
Нападателите заграбват парите, които според офици
ални данни възлизат на около 120 000 гроша. Много
скоро обаче турската полиция залавя извършителите.
На 27 октомври 1872 г. е арестуван и Димитър Общи,
който, за да не го помислят за крадец и обикновен раз
бойник, се представя за политически революционер и
започва да прави пълни самопризнания.
Като научават за арестите на голям брой комитет-
ски дейци във връзка с Арабаконашката авантюра, чле
новете на ЦК в Букурещ съобщават с писмо на Левски
да нападне затвора в София и да освободи арестува
ните, за да се прекратят по-нататъшните разкрития.
Такива намерения е имал и Левски, но после се отказ
ва, защото преценява, че това ще попречи на главната
цел - подготовката на въоръженото въстание.
На 2 ноември 1872 г. членовете на ЦК в Буку
рещ изпращат друго писмо до Левски, в което му на
реждат незабавно да обяви въстанието в България:
„Брате В., пише Каравелов, по-преди ви писахме и
подканихме на подвиг, но някакси опипом. Сега ви
обаждаме, че обстоятелствата изискват без друго
кураж от ваша страна и повдигане на революцията.
Причините, които и ти можеш да познаваш, не ще ти
разказваме, а обаждаме ти само, че трябва да вървиш
119
на бой без да губиш ни минута. На синките тадеваш-

ни юнаци се писа и щат да заминат отсреща. Надя
ваме се на помощ от Сърбия и Черна гора“. Левски
обаче решително отказва да изпълни това нареждане,
смятайки подобно преждевременно въстание за без
полезна авантюра, защото според него „ние в нищо
не сме приготвени“, а от подобна авантюра „ще има
сетнинанищо и никаква“. Особено е смутен Апостола
от продължаващите натрапчиви надежди на председа
теля на БРЦК за външна помощ от Сърбия и Черна
гора. В това Левски съзира отстъпление от възпри
етата нова политическа стратегия. Във връзка с това
той съобщава на Каравелов, че ще пристигне скоро в
Букурещ, за да се обсъди от целия ЦК положението в
страната, както и какви международни обстоятелства
налагат ускоряване на въстанието в България.
Преди да тръгне за Румъния, Левски полага ог
ромни усилия да успокои комитетските дейци в стра
ната, да им вдъхне повече кураж, да ги предпази от
паниката и страха. В писмото му до ловешките дейци
се казва: „Запрените, запрени - а другите трябва да
мислят, че са полагали клетва! Който не изпълнява
клетвата... той е най-ниският и гнусен човек на света!
По-добре е сто години мъки честни, а нежели да тъп
че честта и вярата си!“ Особен интерес представлява
коментарът в писмото относно темата за предател
ството, която вече е стигнала до ушите му. „По тези
ваши писма страхувам се да дойда в градът Ви. В тях
тълкувам: предателство истинно, и предателство, без
120
да ще, от страх.“ В този смисъл Апостола призовава

своите сътрудници към повече хладнокръвие, за да се
предотвратят провали в организацията.
Междувременно на започналото следствие в Со
фия във връзка с обира на пощата от Д. Общи на вла
стите става ясно, че в България е създадена голяма не
легална революционна организация, а нейният главен
ръководител е Васил Левски. Цялата турска полиция
е вдигната на крак за неговото залавяне. Снимката му
е разпространена по градове и села, а за задържане
то му е обявена специална парична награда. Движе
нието на Левски в страната става извънредно опасно.
Неговите съратници от революционните комитети го
съветват временно да ограничи пътуванията си и да
отложи заминаването за Букурещ.
Въпреки надвисналата над него голяма опасност
Левски пристига в Ловеч на 25 декември 1872 г.,
прибира комитетската архива и продължава пътя си
към Букурещ. На следващия ден обаче е арестуван в
Къкринското ханче, от където през Ловеч и Търно
во, след идентификацията му, е откаран на процеса в
София. Всички арестувани членове на революцион
ната организация били съдени от специален извънре
ден съд, в състава на който участват председателят на
държавния съвет генерал Али Саид паша, майор Ше-
кир бей от Генералния щаб и българинът Иванчо Ха-
джипенчович, служител на Високата порта. Процесът
завършва с 2 смъртни присъди - на Димитър Общи
и Васил Левски, а 61 подсъдими получават различни
121
срокове заточение на каторга в Диарбекир. Обесване

то на Васил Левски се извършва на 6 февруари 1873
година в София.
Софийският процес предизвиква сериозно недоу
мение. От начина, по който протича, е съвсем ясно,
че той придобива подчертан политически характер.
Следствието се води срещу членове на нелегална бъл
гарска политическа организация, която се обвинява за
враждебна дейност срещу официалната власт в Осман
ската империя. Известно е, че при подобни бунтовни
прояви османските власти винаги прилагат строги и
безкомпромисни мерки за тяхното своевременно и
цялостно потушаване. В случая със софийския про
цес обаче Високата порта допуска някои странни и
трудни за разбиране отклонения. Защо например,
след като е установено съвсем ясно, че нелегалната
революционна организация обхваща много селища и
райони на страната, следствието се ограничава само
до селищата, свързани с обира на пощата? И защо
само тези селища стават обект на репресии? Изобщо
прави впечатление, че въпреки разкритията в хода на
следствието и съдебния процес за съществуването на
частни революционни комитети в Пловдив, Карло-
во, Ловеч, Троян, Панагюрище, Пазарджик, Трявна и
още много други селища и въпреки посочването на
конкретни участници в тамошните комитети, в тях не
се извършват поголовни арести, както би могло да се
очаква, нито пък се допусат някакви репресии спрямо
заподозрените по някакъв начин комитетски дейци.
122
Възможни са различни обяснения за това странно яв

ление. Едното е, че Високата порта, поради някакви
политически съображения в момента, се стреми да
омаловажи събитието, като го смята за второстепенен
вътрешен имперски проблем, избягвайки по този на
чин прекомерното му публично разгласяване. Затова
може би не случайно процесът се организира в такъв
провинциален град като София, където по онова вре
ме няма дипломатически представителства освен едно
консулство на Австро-Унгария.
Възможно е обаче и друго предположение. Напри
мер че следствените органи не успяват да проникнат
в херметически затворените и капсулирани вътрешни
структури на революционните комитети, охранявани
от динамично променяща се шифрова система. Имена
та на селищата и дейците се променят периодично, а
кодовата система функционира така, че евентуалният
провал в някой от частните революционни комитети
да не засегне по никакъв начин останалите структурни
звена на ВРО. Прилаганата невероятно сложна конспи
ративна система в организацията е уникално изобре
тение и постижение на Апостола, който практически
създава нещо подобно на държавен миниапарат в им
перията. Доказателство за това е фактът, че щастливо
запазеният архив на Левски дълги години след Осво
бождението е обект на всестранни и задълбочени про
учвания от множество квалифицирани специалисти, за
да стане възможно неговото разчитане и ползване.
Не е изключено също Високата порта да е храни-
124
ла известни надежди, че след залавянето на главатаря

на бунтовната нелегална организация ще успее в хода
на съдебния процес да се добере лично от неговите
показания до достатъчно автентична и достоверна ин
формация. Надеждите на властите обаче не се сбъд
ват. Левски буквално смайва съдниците си със своя
та оригинална защитна пледоария, сякаш е школуван
юрист. Като изхожда от строго конспиративния ха
рактер на извършваната от него дейност, той признава
за срещите си с много най-различни хора, но никого
не познава лично поради строгите изисквания на пра
вилата. А той лично стриктно ги съблюдавал. Що се
отнася пък до въпроса с какво точно се е занимавал,
Левски отговаря, че главната му грижа била да вдъх
ва упование на обикновените хора, които страдали от
тежките условия на живот в страната, от увеличение
то на данъците, от своеволията на държавните чинов
ници, от грабежите на чужденците и т.н. В този дух
той споделил пред съда идеята си, че смятал да поиска
среща със султана, за да му разкаже как имперските
чиновници го злепоставят, като умишлено провалят
изпълнението на реформите, свързани с Хаттихума-
юна и модернизацията на османската държава. С една
дума от разпитите на Левски Високата порта също
не получава очакваната информация за дейността на
нелегалната ВРО, която благодарение на него почти
изцяло се съхранява.
Гибелта на Левски е тежък удар върху БРЦК и
вътрешната революционна организация, която пре-
125
живява мъчителни дни на обща покруса и организа

ционна безпомощност. В нея настъпва продължите
лен застой. Между различните дейци възникват раз
ногласия и спорове, появяват се отново рецидиви на
четническата тактика, възкръсват надеждите за външ
на помощ, а е това и опасността българската револю
ция да попадне под опеката на външни сили. Връзките
между дейците от централата в Букурещ и комитети
те в страната са сериозно нарушени. Търновският ко
митет, а по-късно и Русенският се опитват да станат
национални координатори на организационната дей
ност. По тяхна инициатива се провеждат две общи съ
брания на БРЦК в Букурещ - едното през май 1873 г.,
а другото през август 1874 г. На тях се водят безплод
ни дискусии, правят се персонални промени в състава
на БРЦК, ала не се стига до някакви конструктивни
решения. С оглед да се укрепи комитетската мрежа
в страната, която започва да се руши, БРЦК решава
да намери заместник на Левски, който спешно да по
еме функциите като главен апостол за цяла България,
Тракия и Македония.
Най-напред тази задача се възлага на сливенския
учител Атанас Узунов, активен деец на местния рево
люционен комитет и един от най-близките съратници
на Левски. Дейността на Узунов обаче продължава
само около един месец. При опита му да убие хасков
ския чорбаджия хаджи Ставри, осъден на смърт от
Хасковската революционна организация, той е арес
туван и осъден заедно е още 22-ма комитетски дейци
126
на заточение в Диарбекир. Следващият пълномощник

на БРЦК, препоръчан от Русенския комитет за замест
ник на Левски, е младият възторжен привърженик на
Апостола - търновецът Стефан Стамболов, който лич
но изразява желание да се заеме с тази дейност. През
ноември 1874 година той предприема голяма обиколка
из България, посещава множество селища,но запла
шен от полицейско преследване се оттегля в Румъния.
На 6 януари следващата година той отново предпри
ема обиколка в България, но и този път е принуден
да търси спасение чрез руското посолство в Цариград.
От там с подкрепата на руския посланик генерал Ни
колай Игнатиев Стамболов заминава за Одеса и така
приключва апостолската му дейност. Казват, че няма
ло незаменими хора, но такива като Левски, както ста
ва ясно, едва ли могат да се намерят!
Понесените удари и претърпените несполуки
предизвикват остри спорове между ръководителите
на организацията. Огорчен от отправените му упре
ци, председателят на БРЦК Л. Каравелов заявява, че
се оттегля от ръководството. В последния брой на
вестник „Независимост“ (продължението на вестник.
„Свобода“) той обявява, че е „принуден от самите об
стоятелства“ да напусне досгашните си занимания.
От букурещките дейци най-активно започва да
се изявява Христо Ботев. След спирането на вестник
„Независимост“, за да не остане организацията без
печатен орган, на 7 декември 1874 година той започва
издаването на вестник „Знаме“.
128
При такава сложна обстановка на 26 декември

с.г. в Букурещ се провежда поредното трето главно
събрание на БРЦК. На него се очертават две групи
ровки - едната начело с Л. Каравелов, а другата ог
лавява Христо Ботев. Различията между тях нямат
принципен характер. Те са от организационно-такти
ческо естество. След бурни дебати и спорове се изби
ра една петчленна комисия, на която е възложено да
подготви ново събрание на организацията през март
1875 година. В комисията участват Любен Каравелов,
Киряк Цанков, Иван Адженов, Христо Ботев и един
представител на комитетите от страната. Комисията
обаче потъва в пълно бездействие. Каравелов започ
ва да издава научнопопулярното списание „Знание“, а
останалите го обвиняват, че се отклонява от организа
ционната дейност.
Когато Васил Левски подготвя българите чрез
ВРО за всеобщо въстание, той не уточнява, както вече
стана дума, кога то ще започне. Това според него ще
се реши от международните обстоятелства, когато му
дойде времето, с оглед на очакваната добра сетнина.
Този момент настъпва през 1875 година. Под влияние
на войните за обединението на Германия на междуна
родната арена се създава мощна подемно-двигателна
тяга, която извежда българската освободителна кау
за на зелена светлина. Идва часът, когато идеята за
национално въстание се трансформира в конкретна
политическа стратегия и единствено от българите за
виси дали техният въпрос ще се появи на масата на
129
международните дипломатически преговори, за да

намери своето решение във финалната развръзка на
разгорилата се източна криза.
Възникналите екстремални политически обстоя
телства буквално принуждават поета революционер
Христо Ботев, възторжения последовател на Апос
тола, да оглави БРЦК и да се превърне в лидер на
българската национална революция. Като преценява
адекватно политическата обстановка на Балканите
във връзка с въстанието в Босна и Херцеговина от
юни 1875 година, той призовава българския народ
към незабавно въстание. Стратегическият му замисъл
е мотивиран съвсем ясно в поредица от статии във
вестник „Знаме“. Като апелира за „революция народ
на, незабавна, отчаяна“, Ботев специално подчерта
ва: „Нашето съществувание като народ е съмнително,
ако ние не вземем участие в съсипването на Турция...
сега е най-сгодно време да покажем на света, че и ний
сме достойни за свобода... ако не искаме да бъдем
последни, а може би и забравени при решението на
Восточний вопрос.“
Начертаната от Ботев стратегия е точно в духа
на радикалната ориентация на националноосвободи-
телното движение. Мотивацията му е съвсем недву
смислена - нужни са незабавни, решителни и само-
пожертвователни въстанически действия, за да не се
пропусне възникналата благоприятна възможност за
политическо решение на българския въпрос. Това е
всъщност същата политическа стратегия, възприета
130
от Левски, с тази разлика, че докато Левски подготвя

българите за решителния час на въстанието в очак
ване на благоприятни международни обстоятелства,
Ботев призовава към незабавно въстание, защото ре
шителният час вече е настъпил и тъкмо международ
ните обстоятелства повелително налагат незабавни и
енергични действия.
На 2 август 1875 година по инициатива на Ботев
БРЦК взима решение да обяви всенародно въстание
в България и подготвя конкретен план за неговото
осъществяване. Планът предвижда страната да се
раздели на няколко области, във всяка от които да се
изпратят съответни пълномощници на ЦК за укрепва
не на комитетската организация и за мобилизация на
населението. Поради припрените действия и липсата
на достатъчно време за подготовка бунтовното начи
нание през септември с.г. в районите на Стара Заго
ра, Шуменско и Русенско е безуспешно. Провалът на
въстанието обаче не отчайва неговите иницитори, а
дори още повече ги амбицира за решителни действия.
Към края на 1875 година през декември в румънския
град Гюргево спонтанно възниква нов неформален
организационен център, нещо като реминисценция
на саморазпусналия се БРЦК, известен под името
Гюргевски революционен комитет. Всички участни
ци в него са възпитаници, съмишленици, съратници и
възторжени последователи на Апостола, който сякаш
задочно присъства на този форум. По-известни сред
тях са Стефан Стамболов, Никола Обретенов, Пана-
131
йот Волов, Георги Бенковски, Иларион Драгостинов,

Стоян Заимов, Захарий Стоянов и др. Комитетът ре
шава през пролетта на следващата година да се обяви
всенародно въстание, като набелязва всестранни мер
ки и конкретен план за неговата подготовка. Съще
временно се уточнява въоръжената тактика на въста
нието е оглед стратегическата му цел за политическо
решение на българския въпрос в контекста на Източ
ния въпрос.
На 20 април 1876 година българският народ обя
вява свещена война на Османската империя, война на
живот и смърт. Цялата страна става арена на ожес
точени кървави битки срещу далеч превъзхождащи
те сили на противника. Макар и смазано в неравните
сражения на бойното поле, Априлското въстание пе
чели войната и постига заложената му от инициатори
те цел. Стратегическото прозрение на Христо Ботев
се сбъдва - българската освободителна кауза заема
централно място за обсъждане в дневния ред на Ца
риградската международна посланическа конферен
ция, която се свиква в края на същата година за реше
ние на Източния въпрос. Сбъдва се и прозрението на
Апостола за очакваната от него сетнина като очакван
резултат от въстанието.
На Цариградската посланическа конференция
участват представители на Русия, Англия, Франция,
Австро-Унгария, Германия и Италия. Главните опо
ненти на конференцията са представителите на Ан
глия и Русия. На предварителните преговори между
132
граф Н. Игнатиев и маркиз Р. Солсбъри, в резултат на

взаимни отстъпки, се постига компромисно споразу
мение по всички принципни въпроси. Към постигна
тото от тях споразумение се присъединяват и остана
лите участници на конференцията.
Според изработения проект за реформи в бал
канските владения на Османската империя, одобрен
единодушно от всички пълномощници на Великите
сили, България получава административна автоно
мия в естествените й етнически граници, обхващащи
областите Мизия, Тракия, Македония и Добруджа.
Очертаните граници съвпадат в общи линии с тери
ториалния обхват на Българската екзархия съгласно
султанския ферман от 1870 година. По настояване на
маркиз Солсбъри и австроунгарския пълномощник
обаче конференцията решава българската автономна
област да се раздели на две части - Източна с център
Търново и Западна с център София.
Това споразумение на Великите сили, макар да
не решава българския въпрос според надеждите и
очакванията на българите, има историческо значение.
За първи път от няколко столетия подобен най-авто
ритетен международен форум официално признава
българския народ като политическа отделна и самос
тоятелна етническа общност с ясно очертани терито
риални граници. Решението фактически легализира
българските стремежи за независима национална дър
жава. По принцип въпросът е решен. Оттук нататък
остава само да се изясни кога точно, как конкретно,
134
с какъв статут и в какви граници ще се конституира

новата българска държава. Тези неща обаче, съглас
но утвърдената международна практика от времето
на Наполеон, се решават на специални европейски
форуми от съответните меродавни Велики сили. Това
практически означава, че българският народ няма по
вече възможност, да участва и влияе върху финалната
развръзка при създаването на своята национална дър
жава. Както винаги при подобни случаи, всичко ще
се решава от Великите сили в съответствие с техните
интереси.
135
7.
Л И Ч Н О С ТТА НА АПО СТО ЛА
И ВЪ ЗКРЕСЕН И ЕТО
НА БЪЛГАРИЯ
Васил Левски е уникално историческо явление, истин

ско чудо на природата. Буди изумление способността
му, подобно на същински магьосник, рязко да тласне и
ускори българската освободителна кауза, която само
за няколко години от състояние на отчайваща безиз
ходица стига до възстановяване на българската дър
жава. Възниква обаче въпросът дали Левски е очак
вал подобен политически ефект от въоръженото въс
тание, което той старателно подготвя, или събитията
след Априлското въстане протичат съвсем случайно
по този благоприятен начин за българската освободи
телна кауза? Или с други думи въпросът е - съществу
ва ли причинно-следствена връзка между българското
въстание през 1876 година и финалната развръзка на
Източния въпрос? Отговорът на Апостола в писмото
му до И. Хитов от септември 1871 година е съвърше
но ясен: „Твърдо сме убедени, че трябва поне толкова
да се приготвим, колкото е нужно да се предвиди една
добра сетнина на предприятието нщзащото в нищо не
приготвени ще има сетнина нищо и никаква“. А в пис
мото си до Ловешкия комитет от 12 декември 1872
137
година добавя: „Според уставът работата е докато не

се видим, че самички можем да си изтъчем платното,
няма да се дава глас за въстание! А сега излиза друго!
Според вънканшите обстоятелства!“ Очевидно Апос
тола очаква такава подходяща благоприятна между
народна конюнктура за въоръженото въстание с ог
лед успешното политическото решение на българския
въпрос в рамките на Източния въпрос. Прозрението
му скоро се сбъдва.
Събитията протичат точно според неговите пред
виждания, но с уточнението, че Априлското въстание
има ключова роля,то е събитието, което чрез мощния
си международен отзвук причинява и катализира след
ващите фази в протичането на източната криза през
1876-1878 година, като предопределя нейната финал
на развръзка. Това пък съответно означава, че изгра
дената от Левски ВРО, която подготвя и осъществя
ва Априлското въстание, трасира пътя към заветната
цел. В духа на това безспорно разсъждение става ясен
смисълът на неговата известна стратегическа поста
новка, че в борбата за освобождение срещу Осман
ската империя българският народ може и трябва да
разчита единствено на собствените си сили. Мнозина
автори възприемат тази постановка на Левски съв
сем буквално и фактически я профанират, в смисъл
че султанската империя може да бъде разгромена на
бойното поле чрез въоръжено въстание. А Левски
очаква от въстанието, както вече стана дума, благо
приятна сетнина, т.е. политически успех, поради кое-
138
7. ЛИЧНОСТТА НА АПОСТОЛА И ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
то не допуска външни фактори да се месят в неговата

подготовка с користни цели. Апостола многократно
отхвърля категорично всякакви съблазнителни съ
вети за помощ от външни сили с аргумента, че ВРО
изпълнява своето предначертание и едва когато го из
пълни, ще преговаря за помощ, ако се налага, дори и
с дявола в името на освободителната кауза. В такъв
смисъл е отговорът на Левски до Николай Мироно-
вич Тошков от Одеското настоятелство във връзка
с неговото запитване чрез Филип Тотю дали няма да
бъде по-добре, ако се помоли руският цар за помощ.
От последвалите събития става ясно, че и в този
случай Левски проявява учудваща държавническа
прозорливост, виждайки развоя на събитията в перс
пектива. Всеизвестно е, че Априлското въстание е
самостоятелно дело на българския народ, замислено,
подготвено и осъществено от ВРО без външна по
мощ и без външни внушения. Същевременно знаем,
че благодарение именно на въстанието българският
народ намира влиятелни съюзници в Европа - опози
ционната либерална партия на У. Гладстон в Англия
и правителството на обединена Германия начело с
канцлера княз 0 . Бисмарк, които безрезервно подкре
пят българската освободителна кауза и се възползват
рационално от нея в името на своите политически
интереси в момента. Неволен съюзник на българите
след въстанието става и руският цар Александър II,
който е против нова война с Османската империя. Ко
гато научава, че се подготвя въстание в България, той
139
прави опити да го осуети. По негово нареждане во

енният министър Д. Милютин моли полковник Иван
Кишелски, българин - офицер от руската армия, да
съобщи на своите сънародници, че Русия е против
въстанието, защото не е готова да го подкрепи с воен
на сила, а руската дипломация полага всички усилия
за мирно решение на балканската криза. Априлското
въстание обаче избухва против волята на царското
правителство, но именно то предизвиква тотална про
мяна в външнополитическата ориентация на руската
империя, като принуждава царя да започне поредната,
този път нежелана и рискована война против Осман
ската империя. Звучи невероятно, но е факт, че тъкмо
българското въстание налага царят да се насочи по
спешност към военното решение. Това, разбира се,
става на базата на добре осъзнати имперски полити
чески съображения, а не е някакво внезапно емоцио
нално филантропическо хрумване.
Макар и задочно, Левски ни демонстрира ясно
смисъла на позитивния ефект от вярата му в собст
вените сили на българския народ, както и неговото
стриктно изискване да се предпазва ВРО и освободи
телното движение от всякакви преждевременни външ
ни влияния и съюзи, докато не стане признат самосто
ятелен политически субект на международната арена.
Поради изключителните лидерски способности на
Апостола често пъти го сравняват с Исус Христос.
Приликата им наистина е впечатляваща. Подобно на
Христос, Левски сякаш отново оживява след бесило
то
то. До смъртта си той е почти неизвестен. Познават

го само малцина негови съвременници и съратници
в освободителното движение. Физическото отсъствие
на Левски след обесването му рязко увеличава не
говата популярност. Още през първите години след
Освобождението той добива за кратко време широ
ка известност като национален герой от първа вели
чина - става всенароден кумир. Хората го величаят,
без дори да съзнават понякога каква е точно неговата
заслуга към Отечеството. Левски сякаш привлича ин
тереса на хората със своята загадъчна тайнственост.
Сведенията за живота и делото му са съвсем оскъдни.
Строго конспиративният характер на неговата дей
ност плътно прикрива всичко, свързано с Апостола.
Почти единствената автентична информация, с която
разполагаме, е частично запазената му по щастлива
случайност кореспонденция - само една част от пис
мата от и до него. Но дори и тези документи са тру
ден източник за информация, защото изобилстват от
множество секретни пароли, псевдоними, лозинки,
шифри и метафорични изрази, които все още не са на
пълно разшифровани.
Въпреки оскъдната информация за Апостола мно
зина автори от различни сфери на културата и изку
ството посвещават през изминалите години множество
творби на живота и делото на великия българин. Из
вестни са безброй спомени на съвременници, научни
исторически съчинения, документални публикации и
художествени произведения. Всички творби, посвете-
142
ни на Апостола, са мотивирани от емоционалния заряд

на възхищението. Но поради крайно ограничената до
кументация мнозина автори често пъти дават простор
на фантазията си. Това личи най-често в мемоарната
литература и художествените творби. Понякога се
стига до абсурдни твърдения и откровени измислици.
Ограничената информация за Апостола, в съчетание
с непрестанно растящия интерес към живота и дело
то му, го превръщат в легенда. Истината и мълвата се
сливат и преплитат в невероятна смесица. Това, ес
тествено, затруднява неговото адекватно и обективно
възприемане, като спекулативно отклонява внимание
то ни към някои любопитни, но не толкова съществени
моменти от живота и трагичната му гибел.
Блестящите политически резултати, постигнати
от Апостола чрез ВРО, неизбежно пораждат въпро
са - как този човек успява да извърши всичко това
почти сам, със скромните материални възможности
на освободителното движение, при крайно прими
тивните условия за комуникация в страната по оно
ва време и под зоркия поглед на султанските репре
сивни органи? Това очевидно става благодарение на
невероятното съчетание в безподобната му личност
на множество най-прекрасни човешки качества и мо
рални добродетели, които го утвърждават като без
спорен лидер на българската национална революция.
Личностната характеристика на Апостола е буквално
смайваща. Народният поет Иван Вазов, който го по
знава по- отблизо, пише: „Левски имаше ръст среден,
143
тънък и строен, очи сиви, почти сини, мустаци черве-

никави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от
непрестанна мисъл и бдение, но което се оживяваше
от една постоянна и естествена веселост... Странно!
Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за
свобода, за борба, за смърт, който се излагаше всеки
ден на опасности, тоя син на нощта, на пустинята, на
премеждията имаше весел нрав! Той беше пратен от
съдбата на цял рой проповедници и мъченици на сво
бодата да разклати масите, да предизвика събитията,
да създаде бъдещето!... Той бе един мъничък Хус,
който не стана гигант, защото нямаше простор, къде
да се изяви.“ В знаменитата си стихосбирка „Епопея
на забравените“ Вазов изразява по неповторим начин
в одата си за Апостола своето възхищение от цялост
ната личност на Апостола.
Георги Раковски е възхитен от физическата мощ
на младия дякон Игнатий от Карлово по време на ле
гията в Белград, нарича го Лъвски, силно изненадан
от страхотния му скок. Така той остава негов кръст
ник завинаги.
Христо Ботев също е възхитен от Левски. Двама
та живеят заедно в една запустяла воденица край Бу
курещ през декември 1868 година. По този повод Бо
тев разказва: „Приятелят ми Левски, с когото живеем,
е нечут характер. Когато се намираме в най-критично
положение, то той и тогава си е такъв весел, както и
тогава, когато се намираме в най-добро положение.
Студ, дърво и камък се пукат, гладни от два или три
144
деня, а той пее и все весел. Вечер докато легнем, той

пее, сутрин щом си отвори очите, пак пее... Прият
но е човеку да живее с подобни личности.“ По повод
обесването на Левски Ботев изразява по неповторим
начин мъката и отчаянието на България от непрежа-
лимата загуба.
Уважително се отнася към Левски и Любен Ка
равелов. Публикувайки негова дописка във вестник
„Свобода“ през 1871 г., той пише: „Ние познаваме
това лице като човек честен, родолюбив и деятелен...
той в продължение на две-три години е обикалял цяла
България и имал време да узнае народа и неговия дух;
следователно ние се радваме, че можем да украсим
вестника си с негова дописка.“ След ареста и обесва
нето на Левски Каравелов преживява много болезне
но тежката загуба.
Своето възхищение от личността на Левски изра
зяват по различни поводи и начини почти всички не
гови сътрудници от ВРО, както и много други външни
лица, с които той е общувал. Суперлативите по адрес
на Апостола още повече обогатяват представите ни
за неговите лични качества и морални достойнства.
Ярко се сочи бликащото родолюбив на Левски, съче
тано с желязна воля, със смайваща дързост, храброст
и хладнокръвие, със светкавичен рефлекс и завидна
ловкост, с изключителна психическа издържливост, с
чувство за справедливост и рационална прагматична
нагласа, с целеустременост във всички начинания, с
отзивчивост и великодушие при общуването му с хо-
145
рата, с проницателност и точна преценка за способно

стите на всеки сътрудник, с вродена съобразителност
и изумителна организационна сръчност като перфек
тен майстор на конспирацията, с дарбата му на слад-
кодумен оратор и умение за хипнотично въздействие
върху околните, с християнския му морал и чисто чо
вешката почтеност, с пословичната му скромност, с
блестящите му умствени способности, с природната
интелигентност и огромния му интелектуален ресурс,
с артистичната дарба за превъплъщения, с колосална
та му духовна енергия до пълна всеотдайност и готов
ност за саможертва в името на святото дело. Всички са
единодушни, че Левски подчинява буквално целия си
живот на освободителната кауза. В името на тази кау
за той доброволно се лишава от нормалните човешки
блага, от семейство и женски ласки, от домашен уют
и битови удобства, от лична професионална кариера,
лишава се от рахатлъка на спокойствието, за да живее
ежедневно в условия на екстремално напрежение с
постоянен риск от смъртоносна заплаха. (Вж.: Жечев,
Николай, „Нему равен друг нямаше“. Спомени, писма
и изказвания за Васил Левски от негови съвременни
ци и съратници, С., 1987 г.) За Левски очевидно това
не е някакъв каприз, нито пък проява на патологичен
мазохизъм, а дълбоко осъзната потребност, промис-
лена необходимост, специфична духовна нагласа за
начин на живот.
Разностранните природни дарби на Апостола
му помагат да израсне като блестящ агитатор, който
146
умее да внушава на българите респект и доверие, да

възпламенява и стимулира тяхното родолюбие. На
много места в страната Левски открива и привлича
за делото много пламенни патриоти и съмишленици,
които възторжено възприемат идеите му и проявяват
безрезервна готовност за сътрудничество. Усещайки
подкрепата на толкова много българи в страната, Лев
ски добива все по-нарастваща самоувереност и само
чувствие. Така той постепенно израства и се утвърж
дава като всепризнат лидер на българското национал-
ноосвободително движение през Възраждането.
Да! Левски е безспорен лидер на националната ре
волюция, но в случая не става дума за лидер в широ
кия смисъл на това понятие, а за лидер с мисионерско
значение. В историята са известни лидери с природно
вродена генетична способност за въздействие върху
обществените явления с амбицията да ги насочват
в желаното от тях направление. Това са известните
личности демиурзи, чиято роля има ключово значе
ние в хода на историческия процес. Такива са напри
мер: Александър Македонски, Константин Велики,
Наполеон Бонапарт, Ото фон Бисмарк, Карл Маркс,
Владимир Улянов Ленин, Мустафа Кемал Ататюрк,
Дън Сяо Пин и още много други подобни бележити
личности, които оказват изключително силно въз
действие върху хода на събитията. Историческото на
следство на Апостола ни дава достатъчно основания
да го причислим към лидерите от същата категория
с мисионерска значимост, макар неговата роля да е
148
ограничена в мащабите на родната ни история. Ако в

преценката ни допускаме все пак някакво наше чисто
българско пристрастие, нека си припомним, че преди
много години английският историк професор Мер-
сия Макдермот изразява през очите на чужденеца по
абсолютно същия начин своето възхищение от ли
чността и делото на Апостола. В известната си книга
за него тя без колебание го нарежда сред световните
явления в историята на човечеството. (Виж: Мерсия
Магдермот, „Апостолът на свободата“, С. 1970 г.) Едва
ли може да има съмнение, че благодарение именно на
него българите рязко израстват само за няколко годи
ни от безправни поданици на падишаха в съвременен
народ със самочувствие, във всепризнат политически
субект на международната арена с дръзки претенции
за своя национална държава.
149
СЪДЪРЖ АН И Е
1. ВАСИЛ ЛЕВСКИ - ЕМ АНАЦИЯ

НА БЪЛГА РСКИ Я ВЪЗРОЖ ДЕНСКИ Д У Х ............................ 7
2. НО ВА ТАКТИКА И СТРАТЕГИЯ
НА БЪЛГАРСКА ТА
НАЦ ИОНАЛНА Р Е В О Л Ю Ц И Я .................................................. 19
3. АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ
ПОД ВЪЗДЕЙСТВИ ЕТО Н А М ЕЖ ДУНАРОДНАТА
ПОЛИТИЧЕСКА К О Н Ю Н К Т У Р А .............................................. 35
4. ИЗГРАЖ ДАНЕ НА ВЪТРЕШ НАТА

РЕВО ЛЮ ЦИОН НА ОРГАНИЗАЦИЯ ( В Р О ) ..........................49
5. ИДЕЙНО-ПОЛИТИЧЕСКА
ОРИЕНТАЦИЯ НА А П О С Т О Л А ..................................................71
6. ОБЕДИНЕН ИЕ Н А ВРО И БРЦ К В Б У К У Р Е Щ ..............97
7. ЛИЧНОСТТА НА АПОСТОЛА
И ВЪЗКРЕСЕН ИЕТО НА Б Ъ Л Г А Р И Я .................................. 137
КОНСТАНТИН КОСЕВ
Редактор
Иван Гранитски
Коректор
Любина Иванова
Предпечатна подготовка
Жеко Алексиев
Издателство
„Захарий Стоянов“
www.zstoyanov.com
e-mail: office@zstoyanov.com
Вестник „Стандарт“
Формат 16/60/90
Печатни коли 9,5
Печат
ПК „Димитър Благоев“ АД

Васил Левски и възкресението на България

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Васил Левски и възкресението на България

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

КОНСТАНТИН КОСЕВ

Акад. Антон Дончев

Акад. Васил Гюзелев

Акад. Константин Косев

Акад. Георги Марков

Д-р Иван Гранитски

Вестник „СТА НДАРТ“

През септември 1829 година приключва поредната

соко отличено от руското командване. Това дава ос­

та целесъобразност, свързана с единството на право­

писване на ръка от съратници и последователи, то Ве-

В това отношение постиженията на българите

и материален напредък през тези години българите

ограничено вътрешно имперско регионално проявле-

бодителното движение формират своето становище

несравнимо по-голямата военно-политическа мощ на

стратегия предполага, разбира се, жертви и кръвопро­

Идеята за нова тактика и стратегия на освободително­

което ни доказа ланският опит: ние го караме да се

нуждае от всестранно обмисляне, и то там, на място,

твърде резервирано и дори е известно пренебрежение

телната кауза, а призванието на ВРО е да ги подготви

личи, че той проявява удивителна способност за точ­

танието е също въпросът за неговото начало. Този

Малко по-късно, когато в организацията настъпва

литическа конюнктура. Войните на Прусия и появата

той призовава българския народ „на оръжие“: „Хай­

заключението, че началото на въстанието ще зависи

гарите нужния меч, с който те да си проправят пътя

Военното поражение обаче постепенно прераства

вестни личности, между които са Ч. Дарвин и Ч. Ди-

кия мир през 1856 г. Това неизбежно рефлектира върху

консфилд. Българският въпрос предлага на англий­

Европа. Вниманието на Великите сили е фокусирано

след „кървавите злодеяния на черкезите в България за

където няма опозиция, тъкмо отзвукът от въстанието

духа на някогашната традиционна експанзионистична

нашата дипломация, че била пасивна по Източния въ­

постигне така желаното мирно решение на балканския

Решенията на Цариградската посланическа кон­

Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли 1837 година

младият Васил Кунчев постъпва в Старозагорското

тава до края на живота си лоялен и искрено вярващ

поръчва по-късно на Панайот Хитов за байрактар на

характера си, осмисля перспективите на четническата

за да стане дело на българския народ. Левски инфор­

се насочва към вътрешността на страната, като noce-

ставители на българската революционна емиграция

да бъде изцяло самостоятелно дело на българския на­

шен съюзник - покровител. Мнозинството от опо­

убеди опонентите си с думи, решил да стори това е

до другите добавки на Каравелов към печата, той не

(Ботевград), Етрополе, Копривщица, Клисура, Пана­

отново придобива още едно постоянно друго име.

нието си в Болградската гимназия. През 1868 г. Кън­

брани и право да ме съди. Заклевам се!“ Всеки, който

Тайни къщи - специални убежища по градове и села

Васил Левски е не само създател на новата такти­

дението на българския народ“ в две части: „Подбуда

личност, Левски искрено я възприема и винаги я при­

ност на подпредседателя, 3. Длъжност на касиера,

мални грижи тя да бъде подобно на военна формация

Стоянов от Сливен, Сребрьо Стойновски от Чирпан,

възможно повече по-заможни българи. Апостола из­

соко отличено от руското командване. Това дава ос

та целесъобразност, свързана с единството на право

стратегия предполага, разбира се, жертви и кръвопро

Идеята за нова тактика и стратегия на освободително

личи, че той проявява удивителна способност за точ

той призовава българския народ „на оръжие“: „Хай

консфилд. Българският въпрос предлага на англий

нашата дипломация, че била пасивна по Източния въ

Решенията на Цариградската посланическа кон

за да стане дело на българския народ. Левски инфор

да бъде изцяло самостоятелно дело на българския на

шен съюзник - покровител. Мнозинството от опо

(Ботевград), Етрополе, Копривщица, Клисура, Пана

нието си в Болградската гимназия. През 1868 г. Кън

Васил Левски е не само създател на новата такти

личност, Левски искрено я възприема и винаги я при

възможно повече по-заможни българи. Апостола из

Марин Цонзарев, собственик на полски имоти и мел

Както става ясно, Левски полага максимални уси

рия. При наличните обстоятелства според него взаи

радетели на идеята за сръбско-българско сътрудни

трудненията, които среща в Сърбия от страна на кон

срещу сръбските националисти Каравелов продължа

да преговарят за организационно обединение. За уско

Влашко, нещата се променят. Отношението към Лев

Въпреки изричната забрана на Левски на 22 сеп

срокове заточение на каторга в Диарбекир. Обесване

Възможни са различни обяснения за това странно яв

живява мъчителни дни на обща покруса и организа

Васил Левски е уникално историческо явление, истин

прави опити да го осуети. По негово нареждане во

рата, с проницателност и точна преценка за способно