ИСТОРИЯ

НА Б Ъ Л Г А Р С К А Т А
Ж У Р Н А Л И С Т И КА
 ГЕОРГИ БОРШУКОВ

ИСТО РИЯ
НА БЪЛГАРСКАТА
Ж УРНАЛИСТИКА

1844—1877
1878-1885

Второ допълнено издание

С О Ф И Я 1976
НАУКА И ИЗКУСТВО
 Тази книга е първата цялостна история на българската журналистика и пуб­
лицистика от нейното зараждане до 1885 г., издадена след 9 септември 1944 г. Тя
разкрива най-широко и засега най-пълно българския периодичен печат и отразените
в него идеи, класови интереси и борби през два забележителни периода от българ­
ската история — националното ни Възраждане и времето от 1878 г. до Съединението
през 1885 г. Авторът е успял да даде от съвременно научно гледище правдива
картина за развитието на журналистиката, да посочи ценните уроци па исто­
рията, да изтъкне делото, опита, майсторството на най-бележитите български публи­
цисти и журналисти, които са подпомагали развитието на живота в България със
средствата па своята публицистика.
Книгата е предназначена за журналисти, студенти по журналистика, публицисти,
писатели, пропагандисти, обществени дейци, както и за всички любознателни чи­
татели. Тя е и ценен справочник, който не би трябвало да липсва от никоя биб­
лиотека.

Индекс 00
 ОБЯСНИТЕЛНА БЕЛЕЖКА
Книгата, която читателят държи в ръцете си, е опит за исторически
очерк на българския периодичен лечат по време на националното
Възраждане, от възникването на първите списания и вестници до Осво­
бождението (1844—1877), и за един втори период — от Освобождението
до Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1878—
1885). Тя има за цел да хвърли светлина върху идейните борби сред
българското общество 'през тези времена, т. е. да даде представа за
това, как класовата борба и класовите интереси ica били отфазени във
вестници и в списания.
В книгата в общи линии се следва периодизацията, възприета в
съвременната българска история. Двата основни дяла в нея се обу­
славят от големия предел в историята на българския народ, какъвто е
изигралата роля на буржоазнодемократична революция Освободителна
война от 1877—1878 г. Вторият дял завършва със Съединението от
1885 г., събитие, което за общата история няма същото значение като
войната от 1877—1878 г. От този момент нататък обаче действително
начева нов период за историята на българската журналистика. Тя се
развива вече в границите на съвременната българска държава. Този
нов предел се характеризира и с едно друго важно и ново явление в
българската периодика, резултат на започналото и все повече утвърж­
даващо се развитие на капитализма в България — е „Журнал Съвре-
менний показател“ на Д. Б.лагоев се появява и започва да въздейст-
вува със средствата на публицистиката и журналистиката новата струя
на българския работнически и марксистки периодичен печат.
През 1957 г. авторът издаде учебно помагало за студентите по жур­
налистика в Софийския университет за периода 1844—1877 г., отдавна
вече изчерпано. В сега предлаганата книга възрожденският дял от
историята на българската журналистика и публицистика е разгледан
по-задълбочено, като са използувани нови източници и нови изслед­
вания, а изложението е направено по нов план.
Ударението е поставено повече върху прогресивните прояви на
.публицистиката и журналистиката, като са изтъкнати предимно поло­
жителните страни, но така също са анализирани и отрицателните уроци
на историята. Разглежда се типичното в насочеността и в майсторство­
то на най-ранните публицисти, като К. Г. Фотинов и Ив. Богоров, про­
карали пъртината на българската периодика. По-особено внимание е
отделено за делото на такива забележителни публицисти и журналисти
като Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев, 3. Стоя­

5
нов. Ha места изложението съзнателно е разработено неравномерно,
като се държи сметка не за обема, а за значението на творчеството, за
силата на въздействието на дадено издание или на определен журна­
лист. Направен е опит с възможната точност да се характеризира идей­
но всяко издание, да се покаже неговата насоченост и мястото му в
двете основни линии, по шито се развива възрожденската журнали­
стика. Макар след 1878 т. периодиката да се разглежда и по терито­
риален принцип — поотделно в Княжество България и в Източна Ру­
мелия, и за този период се проследяват проявите на вестници и на
списания според принадлежността им към борещите се идейни течения.
През 1957 и 1959 г. излязоха двата тома на „Българоф възрожден­
ска книжнина“, аналитичен репертоар на българските книги и перио­
дични издания, 1806—1878 г., съставен от д-р Маньо Стоянов, а през
последните години започна да излиза такъв основен труд по библиогра­
фия на българската периодика като подготвения от колектив при Бъл­
гарския библиографски институт начело с д-р Д. П. Иванчев „Българ­
ски периодичен печат, 1844—1944, анотиран библиографски указател“,
чийто първи том бе отпечатан през 1962 г., а вторият е на път да излезе.
Поради това в тази си книга авторът дава по-малко библиографски
данни. Също и биографските бележки са сведени до най-необходимото
и най-типичното за журналистическата дейност на водещите журна­
листи и публицисти, а за останалите се отбелязват, когато са установе­
ни, само годините на раждането и на смъртта им.
Неизбежните цитати от статии, фейлетони, прегледи и т. н. не тдяб-
ва да се разглеждат като езикови документи, а като свидетелства за
идеи, защото, макар и те да се предават със стремеж за стриктност и
пълно съответствие с оригинала, правописът им е нормализиран. Из­
точниците, от които са взети цитатите, са посочени, като се дават го­
дишнината, броят и датата на изданието по съкратен начин, напр. I, 16,
6. V. 1863.
Използуваните други източници също са посочени в индекси. Взети
са пред вид и студентски дипломни работи, новото и ценното в които
също е изтъкнато.
Поради големия обем на труда илюстрацията бе сведена до най-
важното — портрети на бележити журналисти, снимки от някои перио­
дични издания, предимно на заглавките им, факсимилета на документи,
рисунки и карикатури, помествани във вестници и списания.
Книгата е замислена предимно като учебно помагало за студен­
тите по журналистика, но тя е предназначена не по-малко и за журна­
листи, публицисти, писатели, обществени и политически дейци, про-
пагандисти и за всички любознателни читатели.

София, есента на 1964 г. Г. Б.

6
 н я к о л к о ДУМИ КЪМ ВТОРОТО И З Д А Н И Е
То се наложи не само защото първото издание на книгата е изчерпано,
но и защото авторът се смята задължен в резултат на работата си и
след като тя бе в ръцете на читателите, да направи някои поправки
и допълнения.
На известни места са внесени изменения, причинени от нови по­
становки в общата българска историография. Допълнения са напра­
вени и въз основа на установени от автора или от други изследователи
тературата и източниците по история на българската журналистика,
нови факти. Изложението за някои явления на българската журна­
листика от разглеждания период е разширено, за да се постигне по-
правилна оценка за тях и за значението им. Поправени са и някои
допуснати печатни и технически грешки.
Във връзка с обема на книгата и сега в нея няма преглед на ли-
какъвто авторът прави в своите университетски лекции. Затова пък
едва ли има по-значителна книга, студия или монография и други из­
точници по разглежданите тук въпроси, която да не е посочена в мно-
гобройните бележки под линия.
На края са дадени, съответно допълнени и два показалеца — на
лични имена и за периодични издания, които могат да бъдат полезни
на ползувателите и читателите.
Авторът се смята задължен да благодари на всички, които на­
писаха рецензии за първото издание на този труд и, общо взето, му
дадоха висока оценка. Във второто издание е държана сметка за тех­
ни критични бележки. Сърдечна благодарност изказва той и на любо­
знателните читатели за добрия прием на книгата и за устно или пис­
мено изказаните мнения за нея.
София, пролетта на 1974 г. Г. Б.

7
 ПРЕДИСТОРИЯ

ЖУРНАЛИСТИКА, ПРЕДИ ДА ИМА ВЕСТНИЦИ И СПИСАНИЯ

В никоя обществено-икономическа формация не се е чувствувала така

остро нужда да се разпространяват новини от политически, иконо­
мически и културен характер и да се влияе е публицистични средства,
както в капиталистическото общество. Затова периодичният печат, по-
специално вестникът, като важен обществен фактор се ражда там, дето
има вече поне начало на капиталистически обществени отношения.
Буржоазните революции по израза на Луи Блан донесоха със себе си
журналистиката и с тяхната победа тя стана велика сила. По това
са единодушни почти всички теоретици на науката за журналистиката.
Много автори търсят журналистика, преди да е имало вестници и
списания, и намират техни предшественици в някои стари форми за
разпространяване на новини и за влияние чрез средства, близки до
средствата на модерния вестник.
За историята на българската журналистика е интересно да се
установи дали е България са съществували такива стари форми. Ма­
кар историческите източници да са оскъдни и да няма достатъчно
задълбочени проучвания по този въпрос, би могло да се приеме, че в
българското общество през време на ранния и късния феодализъм
се срещат някои предшествуващи модерната журналистика форми. Не­
правилно би било да се търсят на всяка цена в славяно-българската
държава и през време на турското робство всички най-ранни форми,
познати на общата история на журналистиката, като не се държи
сметка подобно на някои наши автори от миналото за особеностите
на българското ^развитие, за неговите специфични белези.
В началото — със слово и с песен. Както в много други страни и
народи, така и в древна България новини са били разпространявани
по устен път. Не е дума за мълвата, представена от Вергилий в „Енеи-
да“ като огромно ужасно чудовище с бързи нозе и чевръсти криле,
с многобройни будни очи и остри уши, което „носи измисленото и не-
вярното, но е вестител и на истината“. Става въпрос за т. нар. „го­
ворен вестник“, една жизнена форма, средство за разгласа, запазено и
до модерни времена, сега превъплотено в радиовестника. През времето на
ранния феодализъм в България разпространението на новини по устен
път има вече организиран характер, така че да задоволява нуждите на
феодалните господари. Най-старите български ханове и царе са си
служели с куриери за изпращане и за научаване на новини. Новините,
които е трябвало да се каж ат на народа, са били съобщавани от гла­
шатаи. Има податки, от които се вижда, че още преди Симеон, а
също и по негово време практиката да се употребяват куриери за до­

9
насяне и за изпращане на новини е бяла вече широко разпространена.
От втората половина на X в. нататък куриерите, които се нари­
чали „гончии“ или „находници“, са вече държавни чиновници. Във Вир-
гинската грамота на цар Константин Асен (1257—1277) при изброя­
ване на званията на различни царски чиновници се употребява име­
то „изгонч! а градоу“ — градски изгончия, а в Рилската грамота на
цар Иван Шишман от 1378 г. пак при едно подобно изброяване се
употребява терминът „находници“, което значи пратеници.1
През време на турското робство практиката да се използуват ку­
риери, които тогава вече се наричали улакси, била продължена. Най-
често улаксите били официални пратеници, чрез които се поддържала
връзката с периферията, е областите на турската империя. Когато офи­
циалните новини е трябвало да се съобщят на народа,' това е ставало
чрез т. нар. теляли (глашатаи).
В Западна Европа развитието на предходните форми на вестника
през средните векове е тясно свързано със зараждането и развитието
на пощенските съобщения. В турската империя пощенската служба се
изпълнявала от татари, които често пъти са били и частни куриери.
Така улакси и татари, а заедно с тях и обикновените пътници на го­
леми разстояния се явяват като носители и разпространители на но­
вини по устен начин. За да се създаде относителна сигурност за пъту­
ващите официални куриери, пътници и търговци, по-късно, когато в
Турция се зараждат стоково-парични отношения и следователно про­
блясват първите прояви на капитализъм, на важните кръстопътища
били построени специални ханища, наречени караван-сараи. В тях пъ­
туващите намирали подслон, храна, сигурност, информации за пътя.
Понеже често се налагало пътниците да престоят там по-дълго време,
караван-сараите се превърнали в истински центрове за обмяна на но­
вини по устен начин.1 2
Някои историци на вестника смятат за подформа на говорния вест­
ник т. нар. „пян“ вестник, разпространяване на новини чрез песен.
Един автор застава на становище,3 че в българската народна песен не
може да се търсят елементи на говорен вестник, понеже в нея се раз­
казвало за отдавна станали събития. Това мнение не е правилно. Раз­
пространяването на новини чрез песен у нас също е съществувало в
далечното минало. Народни певци са разпространявали новини по
събори и седенки. Нещо повече. В техните песни има не само чиста
информация, а и отношение към събитията, публицистичен момент —
тълкуване, коментар. Историческият епос сигурно има своя произход
в песни, които първоначално са съобщавали за някакво събитие, възпя­
вали са дела на отделни личности, точно такива, каквито са били в
действителност. По-късно фактическото в песента постепенно е било
затрупано от легендарното. Особено това се вижда в т. нар. юнашки
песни. Има народни песни, които разказват за по-близки събития. Та­
кива са българските хайдушки песни. В повечето случаи те съобщават
1 Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, т. II, София, 1944, с. 62 и 180.
както и обяснителните бележки на с. 348 и 393.
2 Б. Андреев, Начало, развой и възход на българския печат, I, София, 1946,
с. 8— 12. Този автор пръв сумира материалите за устния вестник у нас.
3 П ак там, с. 13.

10
за действителни събития с обществено значение и за действителни ли­
ца. К. Миладинов обнародвал песен за подвизи и действия на Сирма
войвода, която лично познавал. П. Кисимов съобщава за произхода
на народна песен, възпроизвеждаща историята на авантюриста архи­
мандрит Пахомий, който се потурчил.
Народни 'песни, които съобщават и възпяват току-що станали близ­
ки събития, са доказателство, че в България е съществувал пян вест­
ник. Ако тази форма за съобщаване на новини и на влияние чрез
песен.се е запазила и до наши дни при наличието на модерен печат,
толкова по-оправдана и жизнена е била тя във времето на феодализма.
Писаната новина. Когато се създава българска писменост, изниква
възможност и за исторически по-напреднали форми за разпространя­
ване на новини и за влияние чрез писана реч.
Мъчно могат да се намерят наченки на вестник в най-старите пра­
български надписи на гръцки език и с гръцко писмо. Макар и в много
от тях да се съобщава за актуални съвременни събития, да се дават
сведения за завладяване на градове и на крепости, те не са средство „за
разгласа“.'1 Тяхната цел е била главно да „увековечат спомена за из­
вестни лица и събития“,5 а не да !Съобщят за тези събития и да ги ко­
ментират. Фактът, че те са написани на език, чужд на народа, огра­
ничава тяхната публичност и показва, че нямат общо с предшествени­
ците на периодичния печат.
Известно е, че във Византия през дълги векове разгласяването на
правителствени и църковни разпоредби е ставало чрез излагане на
писмени съобщения в църковните сгради. Началото на такава практика
трябва да се търси в римския стенен вестник. Като се знае колко го­
лямо е просмукването на византийската култура в живота на среднове­
ковните българи и особено в практиката на църквата, би могло да се
допусне по аналогия (защото за това не са познати исторически данни),
че този далечен предходник на днешните стенни вестници може да е
съществувал и в средновековна България.
Д. Мишев, като търси предшественици на нашия вестник, приема
за такива предходници във времето на ранния феодализъм летописи
като хрониката на Йоан Малала и Манасневата летопис, както и други
стари летописи и мемоари.6 Това становище е неправилно. Трудовете
на Малала и на Манасий са летописи, които предават исторически съ­
общения за отдавна минали времена, а не новини. Те не са написани
от български автори, а са преведени на български език, и то много
по-късно. Мъчно може да се приеме, както това прави Мишев, че
българските летописци от XVII в., като йерей Петър от с. Мирково
и свещеник Методий Драгинов от с. Корово, са предшественици на
днешните журналисти. Наистина те описват тогава актуални съби­
тия, но в техните летописи новината е на заден план и закъсняла,
а самите им летописи имат съвършено ограничена публичност.

4 Д-р Стефан Ив. Стоянов, Поява и развой на българския периодичен печат,

София, 1936, с. 8— 10.
5 Ив. Дуйчев, цит. съч., I, с. VIII.
* Д. Мишев, Възраждане чрез печата. — „Сборник 1000 години България“,
София, 1930, с. 602.

U
 Българските царе от времето на ранния феодализъм са разменяли
послания с чужди владетели или държавни дейци, чрез които взаимно
са се информирали, разменяли са мнения, изказвали са становища.
Тези документи са много интересни и макар да съдържат съобще­
ния за актуални събития, те не са имали никаква публичност,
целта им не е била да съобщават новини. Те представляват диплома­
тически преписки и не наподобяват на писмата, които са писани на
Запад през XV в.7 от кореспонденти, професионални осведомители, и
изпращани на повече адреси (до князе, градски управители, политици,
учени) и които се разглеждат като една от формите на писаната но­
вина в Европа.
Изобщо у нас от времето на ранния и от началото на развития фео­
дализъм мъчно могат да се открият чисти образци на т. нар. „писана
новина“, както тя се проявява в Западна Европа, дето е била много
разпространена и е играла голяма роля.
Писмото — лично и търговско. По начало писмото от човек до
човек е по-стара, макар и съвсем ограничена форма за разпространя­
ване на новини, отколкото е т. нар. „писана новина“. Каква е била
в това отношение ролята на писмото у нас през време на ранния фео­
дализъм, няма данни. Публикуваните от Ив. Дуйчев писма8 от дубров-
нишки търговци от XVII в. до управлението на тяхната градска репуб­
лика, писани от български градове, -са документи на истинска осведо­
мителна служба, която няма за задача да дава новини на българите,
а за българите. Дори ако се приеме, че са avvisi, т. е. „писани но­
вини“, както Дуйчев ти нарича, те не -могат да -се разглеждат като
стара форма на българската журналистика.
В началото на Българското възраждане, в периода, котато се раз­
ширяват стоково-паричните отношения в турската империя, частните-
и търговските писма успоредно е другите стари форми за разпростра­
няване на новини играят известна роля в живота. Писма на български
търговци от втората половина на XVIII в., макар от тях да има малко
запазени, като се изключи личната им част, съдържат новини за об­
ществени събития и те наистина са важно средство за тяхното разпро­
странение. Тези -писма могат да се квалифицират в две групи. Едни
са от българи в чужбина и предават сведения за събития в чужбина.
Други предават вътрешни новини и също могат да се разделят на два
вида. Едните са предназначени да информират българите в чужбина
за събитията в България, нап-р. писмата на габровския търговец Хри­
сто Рачков, писани през 1800 г. до българските търговци в Букурещ
Хаджи Теодосий и братя Мустакови, дето се описва теглото на по­
робените българи от издевателствата на кърджалиите, както и от опу­
стошенията на султанските войски.9 Другият вид -писма от тази група
имат по-голямо значение. С тях български търговци се осведомяват
помежду си за държавни актове, за стопански, политически, криминал­
ни и други събития. Такива са напр. писмата на Йоан Шишманоглу от
7 Пак там, с 610.
8 Iv. Dujtchef, Avvisi di Ragusa, Roma, 1935; същият, Lettres d’information de la Répub­
lique de Raguse (XVII« s.), Sofia, 1937. — ГСУ ИФФ, XXXIII, c. 10.
9 Д -р П. Цончев, Преживелици на Габрово от края на XVIII в. до Освобож­
дението, ч. II, т. IV, София, 1929, с. 121— 149.

12
Видин до Димитраки Хаджитошев От Враца, на Хаджи Сава от Тър­
ново пан до Хаджитошев.101В тях не само се съобщават новини за мест­
ни и от общо значение събития, но се поставя вече и важният общест­
вен въпрос за български владици.
Изобщо до първите десетилетия на миналото столетие частните
търговски писма, а след това и писмата вече на новоеъздаващата се
българска интелигенция играят важна роля като средство за ос­
ведомяване.
Общественото писмо — българска форма на писаната новина. В
най-ранния период на Възраждането, в първите десетилетия на XIX е.,
когато българският народ подема борба за собствена национална
култура, започва да се развива българско просветно дело и се появя­
ват първите български книги, но все още няма български вестници
'и описания, в които да се съобщават новини и да се поставят на
разглеждане интересуващите българската общественост въпроси, се
появява един нов вид от предшествуващите вестника форми — о б щ е ­
с т в е н о т о п и с м о .11 То е един по-висш вид на частното писмо, тъй
'като в него личният елемент или съвсем .не е налице, или е много
ограничен. Както се вижда и от самото име, тези писма се занимават
с обществени въпроси. Практиката да се пишат такива писма била
доста разпространена. Тя представлява за нас по-особен интерес до
времето, когато се появяват първите български периодични издания,
защото, макар тая практика да продължава и до по-късно, тя тогава
губи вече от първоначалното си значение. Писма с обществен харак­
тер си разменят почти всички πο-видни български просветители от
ранния период на Възраждането като Неофит Рилски, В. Е. Априлов,
Н. Хр. Палаузов, Райно Попович, Гаврил Кръстевич, Константин Фо-
тинов, д-р Ив. Селимински и др. Доста от тези писма са запазени,
а някои от тях са обнародвани в различни съчинения, сборници, отдел­
ни архиви, статии и т. н.
По своята тематика известните ни обществени писма разглеждат
най-важните за българите въпроси от онова време. Засягат се въпросите
на току-що започналите да съществуват български училища (по мето­
дите за обучение в тях, за учебни помагала, да се изучава ли гръцки
език в тях и как), за българския език (спорове във връзка със създа­
ване на единен литературен език), за граматика и правопис, по научни
(предимно от областта на българската история) и по общокултурни
въпроси.
Ако би трябвало да се характеризират жанрово, да се направи
сравнение между обществените писма и сегашните видове журнали­
стически материали, те могат да се отнесат към два основни вида —·
към информацията и към статията. В много от тях се съобщават но­
вини. Но по-характерно е, че в иовечето случаи по вид те са публи­
цистични материали, приличат на статии. Те са писма-статии, в които
задълбочено ое разглеждат някои от посочените въпроси, защищават
се и се оспорват становища, изброяват се и аргументи, полемизира
се. В тези писма-статии политическите въпроси на българския народ

10 Д. Мишев, цит. съч., с. 612—613.

11 Д-р Б. Андреев, цит. съч., с. 15—22.

13
в най-тесен смисъл на думата не се поставят, тъй като в тогавашния
стадий на развитие изобщо не са били поставяни.
Тематиката и видът на .писмата обясняват и тяхното име. Частният
елемент в тях е почти изчезнал, ·отстъпил е място на обществения.
Те не са предназначени да удовлетворяват частни, а обществени инте­
реси. Затова обществените писма са се четели не от едно лице, а
от повече лица, до които са били отправяни копия или преписи или
пък са им били четени от получателя. По този си белег те се отличават
от обикновеното писмо, което е отправяно до едно лице, приближават
се към циркуляра, който е предназначен за много определени лица,
но не стигат до вестника, който е предназначен за много неопределени
лица (Карл Бюхер). ι
Обществените писма, най-често писани с предварителното наме­
рение да се четат от мнозина, действително не само са били разпра­
щани на повече лица, но са и четени и обсъждани колективно.
Авторът, който пръв разработи въпроса за обществените писма
като форма в предисторията на българската журналистика, ги нарича
„ръкописен вестник на българите“12. Това определение не е точно, за-
щото писмото, колкото голямо да е значението му, и по съдържание, и
по форма ои остава писмо. Не е точно също така, защото има и бъл­
гарски ръкописни вестници. По-правилно е да се каже, че нашето
обществено писмо е специфична българска форма на т. нар. писана
новина, като се подчертае, че тази наша писана новина не се произ­
вежда от професионалисти, както това е на Запад, а от автори, вдъх­
новени от идеите на времето, които служат на своята издигаща се
класа, а чрез това и на своя народ. Правилно е да се подчертае, че
нашето обществено писмо по съдържание стои по-горе от западната
писана новина, защото, макар и често да съдържа новини, главната му
цел е да изразява становища, да пропагандира идеи, да организира
известни акции, като напр. акция за събиране на материали за изу­
чаване на нашата история.
Писаната новина гошодствува като предшественик на вестника
в Западна Европа през XIII и XIV в. и носи различни имена дори на
един и същ език. Така в Германия, дето тя е имала голямо разпро­
странение, се нарича ту байлаге, ту цедула, нова, авиза, цайтунг.13
Към XVI в., когато книгопечатането в Европа е било вече открито,
но още няма печатни периодични издания, някои от тези писани но­
вини наистина могат да се нарекат ръкописни вестници.
Ръкописният вестник се отличава от обикновената писана нови­
на. Той е една нейна πο-висша форма, при която характерни белези са
началото на периодичност, по-голямо разнообразие на съдържанието
и по-разширена публичност (по-широко разпространение).
Досега не са открити, нито пък някой автор съобщава да са съ­
ществували български .ръкописни вестници, преди да се появят пър­
вите печатни вестници и списания. Тъй като разпространението на пи­
саната новина у нас не е дело на професионалисти, специфичната

12 Д-р Б. Андреев, цит. съч., с. 16—22.

18 Geschichte der Deutschen Presse. Lehrbrief 1, Studienjahre 1154/55, Fakultät für Journa­
listik, Leipzig, S. 14.

14
българска форма на писаната новина, общественото писмо, Hê се раз­
вива в ръкописен вестник.
Трябва да се отбележи също, че българското обществено писмо
стои по-високо и от нашия ръкописен вестник, който се появява доста
по-късно, след като има вече печатни вестници и описания. Затова то
е играло сравнително голяма роля в живота. Със сериозното си съ­
държание то е поставяло на разглеждане най-важния за онова време
въпрос на българите — въпроса за културно и национално пробуж­
дане, издигане и обособяване.
Първи образци на публицистика. Според някои автори в старата
българска литература могат да се намерят наченки на журналистика.
Смята се, че статиите в ръкописния Симеонов сборник, както и ста­
тии от по-късни сборници от времето на развития феодализъм могат
да бъдат приети като журналистически опити. Симеоновият сборник
(IX — X в.) съдържа материали, които по днешната терминология на­
истина биха могли да се нарекат статии по история, философия и осо­
бено по богословие. Но поради това, че тези сборници не са били пе­
риодични, а са имали и ограничена публичност, те най-много могат
да бъдат приети като далечни предшественици на списанието.
В някои такива статии обаче има нещо много интересно — пуб­
лицистичен момент. Те са първи образци на българското публицистич­
но творчество и представляват не само исторически, но и практически
интерес за българската наука за журналистиката. Пръв по този въп­
рос писа Д. Мишев, като посочи, че „с най-голямо основание трябва
да се причисли към ираотците на журнализма и публицистиката у
славяните Храбър черноризец. . Това е най-ранният познат май­
стор на публицистично произведение, на публицистичен начин да се
пише, създател на първи български образец на литературна публи­
цистика. Неговото произведение „Сказание о .писмених“ (вероятно
от края на IX в.), запазено до наши дни, е истинска ярко публици­
стична творба, която по значение надхвърля далеч обикновената
писана новина. В тази блестяща статия за буквите с богата аргу­
ментация — белег на изключителна начетеност, с доказателства, отго­
варящи на духа на тогавашното време, но и със светски елементи, и
с журналистическа страстност авторът отстоява в полемична форма
своята идеология, прогресивната си демократична теза 3а равенство
на народите, за правото на славяните, ресн. на българите, да имат
своя писменост, своя култура. В нея той атакува стремително тради-
ционалистичната и консервативна теория и практика свещените кни­
ги на християнството да се пишат само на староеврейски, гръцки и
латински. Патосът и патриотизмът, бликащи от сказанието, са доказа­
телство за честността на неговия автор, за това, че е дълбоко убеден
в правотата на тезата си, че чрез перото му говори най-чиста искреност.
Силно публицистична характеристика имат и други произведения
от старата българска литература. Между тях особено се налага „Бесе­
да против новопоявилата се богомилска ерес“ (вероятно от втората по­
ловина на X в.) на презвитер Козма. Обратно на Черноризец Храбър14

14 Д. Мишев, цнт. съч.,' с. 602—603.

15
този автор стои на консервативни позиции, макар и да критикува някои
недъзи на съществуващото и установеното, на официалните позиции на
феодалните господари и на църквата. Той си служи със средствата на
истински актуална, полемична и войнствуваща публицистика, за да
сразява богомилите и техните идеи.
Пръв от литературните историци проф. Петър Динеков постави по-
специално въпроса за старобългарската публицистика, чиито произве­
дения най-често носят познатите в средновековието литературни назва­
ния; „слово“, „сказание“, „послание“ и др.15 Като отбелязва, че в ста­
рата българска литература „оригиналната публицистика е представе­
на по-оскъдно“, Динеков се спира на „Шестоднева“ на Йоан Екзарх, в
който намира отделни публицистични елементи, и също смята, че за
начало на българската публицистика трябва да се приеме „Оказание-
то“ на Черноризец Храбър. Той отбелязва идейната близост на това
съчинение с някои други произведения, отразяващи борбата за утвърж­
даване на славянската писменост, на първо място словото на Кирил
в диспута срещу триезичниците във Венеция. Динеков отбелязва и
някои други автори и произведения, като „Солунските легенди“ (веро­
ятно от времето на византийското робство, XI — XII в.), „Българският
апокрифен летопис“ (XI—XII в.) и „Беседите“ на презвитер Козма.
Публицистични творби или произведения на старата българска
литература с публицистичен елемент има и по-късно — в анокрифната
литература, в някои от дамаскинските сборници, а също и в летописни
сборници от времето на турското робство. Последна и типична с под­
чертаната си публицистична характеристика е написаната с огън и
страст „История славеноболгарская“ от Паисий Хилендарски. Това е
публицистика, излязла направо от сърцето на автора, която е попита
веднага и направо в сърцата па хилядите. Тя е могъщ сноп от лъчи
в зората на Българското национално възраждане.

ЗА ДА ВЪЗНИКНЕ БЪЛГАРСКА ПЕРИОДИКА

Два века след като в Западна Европа се зародили първите вестници и

списания, по времето, когато Едмунд Бърк възкликва към журнали­
стите в английската камара на общините „Вие сте четвъртата сила!“,
след като вестниците в напредналите страни са вече могъщ фактор,
средство за масово въздействие, оръжие в класовите и политическите
борби, в България или по-точно (тъй като не съществува българска
държаща) в българските земи и за българския народ все още няма
периодичен печат. За това са били необходими съответни условия,
предпоставки, политически климат.
Първата и най-важна предпоставка. В края на XVIII и в нача­
лото на XIX в., докато буржоазиите революции в Европа празнуват
своята окончателна победа, „конската мърша на турския феодализъм“
(Маркс) едва е в началото на своя упадък и разложение. Разпада се
османската военно-ленна система, значителни количества земя влизат
в свободен оборот. Селскостопанаекото производство започва да ста­

15 /7. Динеков, Особености на старобългарската публицистика през IX—XII в.

Славянска филология, т. V, София, 1963, с. 289—302.

16
ва стоково, в градовете се развива занаятчийско стоково, а след това
и манифактурно производство.
В началото на XIX в. старите форми на феодалния икономически
|и политически ред в Турция започнали, макар и бавно, да се раз­
пукват и на тяхно място да се налагат нови, капиталистически отно­
шения.
Под влиянието на това развитие стоялите дълги векове под ярема
π в мрака на турското феодално господство балкански народи се съ­
буждат културно и политически. Новите стопански отношения създа­
вали условия за непреодолим стремеж към национално обособяване,
към свободен живот, който довежда и до националните революционни
движения на балканските народи. Тези движения започнали най-напред
сред намиращите се по периферията на турската империя народи —
гърци, румъни и сърби.
При тия условия в края на XVIII и в първите десетилетия на
XIX в. „със зараждането на нови прогресивни форми на производство
и на нови производствени отношения в недрата на турската военно-
феодална система“18 започва нова ера и в българската история — на­
ционалното Възраждане — началото на българската национално-демо­
кратична революция. И в българските земи ставали посочените по-горе
процеси. И в тях в производителните селски райони започват да се
произвеждат стоки и за пазарите в развиващите се градове. В градо­
вете пък силно разцъфтява занаятчийското производство. В началото
на XIX в. то било не само стоково, а постепенно се превръщало и в
манифактурна промишленост. Разцъфтели 160 вида занаяти, а през
1834 г. Добри Желязков — Фабрикаджмята, създал първото българ­
ско промишлено предприятие в Сливен. Всичко това довело до голя­
мо развитие на търговията. Издигнали се български търговци, като
Априлов, Палаузов, Тошкович, Тъпчилещов, Мустаков и др., които
търгували не само в български земи и на вътрешните пазари на тур­
ската империя, но и с по-близки и далечни чужди страни.
На такива основи в първата половина на миналия век в България
се очертават няколко класи, основни обществени групировки, опреде­
лящи лика на българското общество.
Селяните представляват най-многобройната и най-жестоко екс­
плоатираната от турския феодализъм класа. Втора по големина об­
ществена група са занаятчиите. В началото на XIX в. до Кримската
война простото стоково занаятчийско производство се намира в по­
дем. Малобройна, но със значително влияние в живота била групата
на носителите на търговско-лихварския капитал — българските чор­
баджии и едрите търговци. С пораждането на буржоазно-капиталисти-
чесйи отношения в стопанството през първата половина на XIX в.
започва да се заражда и българска буржоазна класа от средите на
носителите на търговско-лихварския капитал (някои чорбаджии, лихва­
ри и търговци не преминават към капиталистически начин на произ­
водство). Тя начева да създава капиталистически организирани пред­
приятия, най-напред манифактурни, а по-късно и промишлени.
I

,е Д. Посев, Априлското въстание — връхна точка..., сб. Априлското въстание,

София, 1966, с. 8.

2 История на българската журналистика 17

 В първата половина на века, към края на 30-те и особено през
неговите 40 години, движеща сила в българското общество било на
първо място занаятчийството. Свързано тясно със селячеството, то ста­
ва изразител на народните интереси, организатор на ранните прояви
на борбата на българския народ за национално-културна самостоя­
телност. Активна роля играе и по-малката група на търговците, на но-
возараждащата се българска буржоазия. По това време тези общест­
вени групи били вече достатъчно ясно оформени, имали си вече своя иде­
ология, свои политически задачи. И затова те чувствували нужда от
печатни органи — изразители на техните въжделения, пропагандисти
на идеологията им, организатори на борбата им. В началото на 40-те
години следователно била вече налице п ъ р в а т а и н а й - в а ж н а
п р е д п о с т а в к а , за да се зароди български периодичен печат —
к л а с о в и обществени групировки, чийто изразител да бъде той.
Основният въпрос. Разпокъсаната от тежки противоречия турска
империя прибягнала 'към редица вътрешни реформи от администра­
тивен, политически и икономически характер. Основни реформи били
премахването на еничарския корпус (1826) и създаването на редовна
войска, както и шля/мата поземлена реформа (1834), която унищожи­
ла спахийско-ленната система и освободила ленния фонд. Те засегнали
и положението на българите. Особено силно отражение в техния жи­
вот имал Гюлханският хатишериф от 1839 г., с който се откривала
т. нар. ера на Танзимата. С този акт се правел формален опит Турция
да се превърне в цивилизована правова държава. В него се про­
възгласявали еднакви граждански права за всички поданици на им­
перията, давали се гаранции за запазване имота и живота на гражда­
ните, обявена била свобода на вероизповеданията, преустройство на
администрацията, на данъчната система, предвиждала се военна по­
винност и за християните, поданици на империята, борба срещу лич­
ния и служебния произвол, мерки против корупцията и т. н.
При такива икономически и обществени условия започналата да се
заражда още в края на XVIII в. българска националноосвободителна
идеология в началото на XIX в. вече укрепва. Софроний Врачански
продължил делото на Паисий Хилендарски, съдействувал да се съз­
даде патриотичен дух у българите, поставил въпроса за приоритет на
говоримия български език в литературата и посочил нуждата от
просвета на изостаналия поради робството народ. Българите посте­
пенно започнали борба за културно-национална самостойност. Тази
борба най-напред се проявила във все' повече разширяващо се про­
светно движение.
Във втората четвърт на XIX в. поради икономическия и духовен
гнет на гръцкото духовенство започва организирана борба за цър­
ковно-национална свобода. Тя се разраствала успоредно с просвет­
ното движение, спъвано от гръцкото духовенство. Гюлханският хати­
шериф дал формално основание, на българите да предявят права за
отделна църква. Борбата за самостоятелна църква, подета на юри­
дическите основи на Хатишерифа, в същност била борба за обособя­
ване на българската нация. За турците тогава народност и религия,
църква на раята били едно и също нещо — българите за тях били

18
„рум-милети“, т. е. гръцки народ. Тази борба съвпада с процеса на
образуването на българската нация като устойчива общност.
Борбата за национално-църковна самостоятелност, начело на която
застанали Неофит Бозвели и Иларион Макариооолски в началото
на 40-те години, започва да се превръща в масово движение на бъл­
гарския народ. Така Гюлханокият хатишериф, който на практика не
бил приложен, но турското правителство се видяло принудено да го
обявява още два пъти — през 1843 и 1845 г., и да потвърждава, че е
в сила, и разрасналото се през 40-те години общонародно движение на
българите за национално обособяване създали о щ е е д н а п р е д п о ­
с т а в к а , за да се появи български печат — п о л и т и ч е с к и у с л о -
в и я, политически климат, при който биха могли да излизат българ­
ски периодични издания, и о с н о в е н политически въп­
рос , който да разглеждат те и за разрешаването на който да
воюват.
Разширяване на кръгозора — грамотни люде. За да се зароди
националноосвободителна идеология сред българите и за да се започ­
не борбата за културно-национална самодейност, извънредно много
допринесло разширяването на културния кръгозор на българския на­
род, връзките му с останалия свят, със съседните или с по-далечните
народи, връзки, породили се както пр,и условията на мирния живот,
така и през време на войни и въстания. Те [помагали на българите
да се освободят от веригите на робската ограниченост.
Силно влияние оказали и войните, които Русия водила с Тур­
ция през втората половина на XVIII в. Още πο-голям бил откликът
сред българския народ на войните през 1806—1812 г., 1828—1829 г.
Тези големи войни, в които взели дейно участие и българи, не само
създали интерес към Русия от страна на българите, не само създали
у тях убеждението за непобедимостта на „Дядо Ивана“, но укрепнали
надеждата, че Русия ще им помогне да се освободят. Тези войни помог­
нали на народа да се активизира, да започне да дава отпор на тур­
ския феодален гнет, съпротива, която се проявявала както в засилване
на хайдутството, в редица въстания и бунтове, така и в участие на
българи в освободителното движение на сърби (особено през 1804 г.)
и в гръцкото националноосвободително движение, гръцката „завера“
(1821) и въстанието през 1827 г.
Връзката между българи и чужденци при мирна обстановка също
помогнала много за културното повдигане на българския народ. В
най-ранния период на българското културно развитие играла значител­
на роля елинската култура. Синове на богати българи, които учели
в гръцки училища вън от България, ставали поклонници на класиче­
ската стара елинска култура, но заедно с това се завръщали в Бъл­
гария силно повлияни от идеите на западната буржоазна демокрация.
Намиращият се във възход гръцки национализъм в повечето случаи
раздухвал българското им патриотично чувство. Освободителното дело
на гръцките патриоти и първи дейци на Гръцкото възраждане Евгений
Вулгарно, Никифор Теотокис (Софроний Врачански пише своя „Не­
делник“, според неговото произведение ,,'Кириакодромион“), Адаман-
тиос Кораис, учител на много българи, на поета революционер Ригас
от Феде, наречен още Велестенли, влияело и на българите.

19
 В първата половина на XIX в. все повече се засилва руското кул­
турно влияние в България. Руски учени проучват българската ис­
тория и българския език и така поставят началото на научно изслед­
ване на българските въпроси, което заемало голям дял в руското
славянознание. Особено са големи заслугите на Ю. И. Венелин за
изучаване на българската история и за пробуждането на българите.
Със своите трудов’е, в които доказвал, че българите са славяни, той не
само обърнал вниманието на руската общественост към тях, но и сти­
мулирал родолюбивата дейност на патриоти като В. Е. Априлов и Н. Хр.
Палаузов. Така Русия станала и в културно отношение притега­
телен център за българския народ. Там започнали да се учат много
български младежи, мнозина от конто с руски стипендии.
Особено важен фактор за развитието на българската просвета била
все повече разцъфтяващата се търговия. Така, от една страна, голе­
мите. търговци виждали и знаели вече какво има по света, а, от друга
страна, за търговията имало нужда от грамотни и просветени хора.
Създадените в началото на културното пробуждане килийни училища
не удовлетворявали вече изискванията на българите. Само най-богатите
могли да изпращат децата си в чужди училища, първоначално гръцки,
а след това руски, сръбски, румънски, френски и австрийски.
Елино-славянските училища в България също не отговаряли на
новите разбирания и нужди. През 1824 г. Петър Берон издал „Рибен
буквар“, защото нуждата от такива пособия била остра. Започва силно
развитие на учебното дело, което дейци като Неофит Рилски, В. Е.
Априлов, Н. Хр. Палаузов и други поставят на все по-модерни основи.
През 1835 г. било открито Габровското училище, а през 1840 г. —
първото девическо училище (на Анастасия Димитрова в Плевен). В
края на 30-те и в началото на 40-те години българските училища
били създали вече много грамотни люде. От тях излизали читатели,
които искали да получат не само общи знания, но и знания във
връзка с професията си на търговци, промишлени производители,
занаятчии и предприемачи, интересували се да знаят какво става в
страната и по света, стремели се да разширяват духовния си хори­
зонт. Налице била една д р у г а п р е д п о с т а в к а да се създаде
български периодичен печат — г р а м о т н и х о р а, жадни да
знаят, да намерят някъде отразени своите въжделения, своя све­
тоглед.
Навикът да се четат вестници и списания. Когато били вече на­
лице предпоставките, за които бе дума по-горе, старите форми за раз­
пространяване на новини и обществено въздействие се оказали не­
годни да задоволят обществените нужди. Грамотните и богатите,
като нямали български вестници и списания, започнали да четат
чуждестранни.
От страните, с които България била в оживени културни връзки,
в Русия най-рано се зародил периодичен печат. Той възникнал във ве­
ликата славянска страна още през XVII столетие. В края на XVIII и
и в началото на XIX в. в Русия има вече значителен брой влиятелни,
добре информирани и уредени вестници и списания. Руският периоди­
чен печат бил четен от живеещи в Русия или посещаващи я българи.
Няма достатъчно изследвания, от които да се вижда кога за пръв път

20
проникват в България руски вестници и списания, но положително
е, че това проникване съвпада с периода на просветното движение,
със създаването на Габровското училище и със завръщането на
първите получили образование в Русия млади българи.
През 30-те и 40-те години вносът на книги, и то не само църковни,
рт Русия в България се особено много засилил.1'7 Сигурно заедно с
книгите са били изпращани и списания, а също и вестници. От за­
пазени списъци на подарени от Захарий Княжески книга за различни
училищни библиотеки се вижда, че между тях е имало и списания.
Има данни, които показват, че още в ранния период на Възражда­
нето — да не говорим за втората половина на XIX в., когато се по­
лучава! много руски вестници и списания, та дори и Херценовите
„Колокол“ и „Полярная звезда“ — били внасяни вестници и списа­
ния от 40-те години, като „Маяк“, „Мосживитянин“, „Одесский вестник“,
„Сьш отечества“. Някои от тях е имало в библиотеките на Габровско­
то и Сливенското училище. Руски вестници и списания са били полу­
чавани и от руски възпитаници, като Захарий Княжевски, Добри Чин-
тулов, Ботьо Петков, Никола Касапски, Иван В. Шопов, Александър
Екзарх, Найден Геров и др. Така напр., след като Н. Геров завършил
Ришилевския лицей в Одеса (1841 — 1845) и се завърнал в родния
си град Копривщица, той получавал книги, а също п „Одесский вест­
ник“, който му изпращал неговият приятел Димитър Мутев.
Значение в живота на българите е имал и печатът на непосредст­
вено съседните народи. Най-рано, в края на XVIII в., се развил печа­
тът на австрийските сърби, които са най-близко до Запада. Едва
през 1834 г. се издава вестник в самата Сърбия — „Новине сриске“,
официоз, първоначално излизал в Крагуевац, дето имало сръбска
печатница, а след това в Белград. След него излизат редица други
вестници.1
178 Първите сръбски вестници прониквали и в България, по-
специално в българските крайдунавски градове. Български търговци
получавали „Славяно-серпские ведомости“ (1792 — 1794), който дори
в Белград не бил получаван.19 Ако българи са получавали този втори
поред сръбски вестник, сигурно е, като се има пред вид близостта на
езика и че в най-ранния период на Възраждането има доста книги,
издавани едновременно и за сърби, и за българи, те да са четели и
получавали и по-късни сръбски периодични издания, излизали, преди
да се появят български вестници и описания. Обстоятелството,
че има редица доказателства за разпространението на сръбски
вестници в България през 50-те години,20 говори за една установена
вече традиция в това отношение.

17 Д-р М. Стоянов, Руската книга в България до Освобождението. ■ — Известия

за 1953 г. на ДБВК, София, 1955, с. 193—211.
18 За развитието на сръбския и хърватския печат вж. Йован Скерлич, Истор]а нове
српске книжевности, Беолрад, 1914, с. 21—25, 129— 130; W alter Kampe, D it Presse
in neuen Jugoslavien.—„Neue Deutsche Presse“, Berlin, 1956, № 8, 13 ; D jordje Radenco-
vic, Le journalisme en Jougoslavie. L’Enseignement du Journalisme, Strasburg, 1963, № 16.
19 Д. Мишев, цит. съч., с. 611—612.
20 Вж. Йоаким Груев, Моите спомени, Пловдив, 1936, с. 7; Из архивата на Найден
Геров, I, София, 1911, с. 29, 75; Г. Боршуков, Журналистиката на Г. С. Раковски —
ГСУ ФФ, VII, 1, 1963, с. 219—222.

21
 Румънският печат в своето начало преминал доста дълъг път на
развитие.21 Първият румънски вестник бил създаден през време на
Руско-турската война от 1790 г. Едва след Руско-турската война през
1828 — 1829 г., когато двете румънски княжества били освободени,
се появяват ло-трайни румънски вестници. Поради разликата в езика
румънските вестници са имали по-малко влияние в България. Но като
се има пред вид, че в началото на Възраждането е съществувала об­
щност в книжовната работа на българи и румъни, сигурно е, че и
румънските вестници са били четени не само от заселилите се в
Румъния бълтарски търговци, а вероятно и в някои от крайдунав­
ските български градове.
Първият гръцки вестник излиза в края на XVIII и в началото
на XIX в. във Виена, последван от други периодични издания в чуж­
бина, на йонийските острови, докато през 1821 г. излиза . първият
вестник в самата Гърция, в Каламата. През 1837 г. в Гърция излизат
вече 7 политически вестника и 6 литературни вестници и списания.22
Както първите сръбски 1вестници, печатани във Виена, са достиг­
нали и до български дунавски градове, възможно е и излизащите там
гръцки вестници да са четени от български търговци, които са под­
държали връзки е Виена (установено е, че „Ефимерно“ бил полу­
чаван в Румъния). По-късно, във втората четвърт на XIX в., голям
брой български деца учели в гръко-българските школи на Райно
Попович, Хриетаки Павлович, Емануил Ваекидович и др., мнозина от
богатите българи изпращали синовете си да учат в по-виеши гръцки
училища и често сами се гърчеели. Тези българи сигурно са четели
и получавали гръцки вестници. Че някои от тях са четели гръцки
вестници, се вижда напр. от писмото на учителя Димитър Драганов
от Горна Оряховица до Константин Фотинов от 1. IX. 1846 г., в което
той съобщава, че търновските младежи, като гледали „други тър-
новци, че прочитат гречески дневници, и ревнуват и думат защо и на
български език няма газети“23245. За същото говори и бележката на
Иван Богоров в „Цариградски вестник“ (I, 7, 16. II. 1848), дето той
полемизира с българи, които сравнявали „Цариградски вестник“ с
гръцкия вестник „Амалтия“ (излизал в Смирна от 1838 г.).
В Турция периодичен печат бил създаден твърде късно.21 Като
се изключат някои издания на френски, други на арменски, едва през
1831 г. по инициатива на султана реформатор Махмуд II бил издаден
официалният вестник „Таквими-и Вакаи“ („Летопис на събитията“) 20,
последван в началото на 40-те години от частните вестници „Джериде-
и Хаведие“ и „Мансър Сари“. Някои автори смятат, че едва през
1860 г. Ага Ефенди основал „Тержуман-и Ахвал“ („Тълкувател на

21 La presse roumaine, Bucarest, 1946, p. 3—5.

22 Сведенията за гръцкия печат вземам от Nicéphore Moschopoulos, La presse dans
la renaissance Balkanique, Athènes, 1931 ; Hans Henning Pautai, Die Geschichte der Gri-
chischen Presse von .ihren Anfängen bis 1940. Leipzigerviertel jahreschrieft für Südost
Europa,· Bd. 7, 1943, H. 1, a също и от „Елиникос енккжлопедиа“, т. XV.
23 Д-р Ив. Д. Шишманов, Константин Фотинов, неговият живот и неговата дейност. —
Сб. НУНК, кн. VI, София, 1894, с. 730.
24 Д. Мишев, цит. съч.. с. 604.
25 N. MocshopoHos, op. eit., p. 139— 141.

22
събитията“) и се поставя началото на истински модерен турски
вестник.26
Положително е, че излизалите в Турция вестници са влияели по
някакъв начин ца българите. Наистина малцина са владеели писме­
ния турски език, но имало е и такива. Освен това тогава газети често
са били четени по кафенета и други публични места. Йоаким Груев
в своите спомени съобщава, че се абонирал за „Таквими-и Вакаи“.27
Може би по-голямо значение са имали за българите вестниците
па френски език в Турция, като „Спектатьор дьо л’Ориан“ (1825),
„Курие дьо Смирна“ (1825), „М онтьор Отоман“ (1832), „Еко д’Ориан“
(1838), като излизащия в Смирна „Журнал дьо Смирна“, който през
1843 г. се преместил в Цариград и продължил под името „Журнал дьо
Константинопол“. Йоаким Груев е бил абонат и на този вестник.28
Българите са четели и някои гръцки вестници в Турция, като „Филос
тон неон“ (Смирна, 1829), „Амалтия“ (Смирна, 1838) и др., преди
да се появят цариградските гръцки вестници „Телеграфос ту Вос-
пору“ (1841), „Неологос“ (1867) и др. Така в П. Р. Славейковия „Гай­
да“ (I, 21, 25. V. 1864), макар за по-късно време, се казва: „Допреди
3—4 години ний знаем, че повече от 1000 листа различни гръцки ве­
стници се приемаха от българите, а днес ще има белким 100 анджак.“
В началото на 40-те години мнозина от книжовните българи били
свикнали вече да четат вестници, макар и чужди. Така сред най-гор­
ния слой на българските търговци, промишленици, занаятчии и ин­
телигенти се създали читатели на вестници. Една от причините за
това е и фактът, че в някои от чуждите вестници, предимно в сла­
вянските, често се писало за българите и за тяхното положение. Най-
напред започнали да разглеждат въпроса за българското минало рус­
ките списания. След това в руските вестници се отделя все повече
място за положението на българския народ. Същото трябва да се
каже и за другия славянски печат — сръбските, хърватските и чеш­
ките вестници. Така че българите се учели да четат най-напред пре­
димно в братския славянски печат.29 Заедно с н а в и к а д а ч е т а т
п е р и о д и ч н и и з д а н и я първите български читатели започнали
да свикват и да плащат за това. А това било нова крачка към издава­
не на български периодични издания.
26 Herbert P ilzecker, Hundert Jahre tiirckiché Presse. — „Neue Deutsche Presse“, Berlin
1960, № 12; Server Jsnit, The History of the Turkish Press 1831— 1931.— „Gazette“, Am­
sterdam, 1964, X, 1, p, 12.
27 Йоаким Груев, цит. съч., с. 7.
28 Пак там.
2<J Процесът да се добие навик да се четат вестници и списания бил дълъг и про­
дължителен. За това свидетелствува 3. Стоянов за далеч по-късно време — 70-те
години на XIX в. Той съобщава следния любопитен факт:
„Овчарите, такива онакива, но във всяка колиба можеха да се намерят по
десетина книги..., когато в абаджийските одаи (в Русе) нямаше нищо подобно..
Един от по-младите майстори, не зная по какво внушение, приемаше един от цари­
градските вестници... Един ден, като се отворило дума за доброто на вестниците...,
младшият майстор посъветвал другите да не си дават парите за вестници, защото
нищо не може да се разбере от тях. Излязва, че младият майстор в разстояние на
няколко месеца четял вестника си не по една колона, но направо открай докрай,
през просото. „Кой да се сети, че малките пръчици (колонлиниите) са турени за
това“, говореше той, когато захванаха да му се смеят другите. (3. Стоянов, Съчи­
нения, Записки по българските въстания, т. I, С., 1965, с. 70).

23
 Редактори, сътрудници, издатели. За да има вестник или опи­
сание, не е достатъчно само да има читатели. Трябва да има и кой
да ги „прави“ — редактори, сътрудници, автори. Да се създадат такива
дейци спомага развитието на новобългарската книжнина, която вър­
вяла успоредно е напредъка на училищното дело.
През 1806 г. Софроний Врачански напечатал в Рим ни к първата
новобългарска книга „Кириакодромион, сиреч Неделник“, повече из­
вестна под името „Софроние“. През 1826 г. има всичко 16 новобъл­
гарски книги, през 1835 г. — 27, а през 1842 г. техният Списък наброя­
ва 77 заглавия. Това са преди всичко учебници, но заедно с тях се
появяват и произведения ;на художествената литература. Неофит Боз-
вели, Неофит Рилски, Г. Пешаков, A«. Кипиловски са първите бъл­
гарски стихотворни от това време. Истинската жажда да се знае ми­
налото на българския народ предизвикала научни изследвания, като
съчиненията на В. Е. Апрнлов „Денница новобългарската образова­
ния“ (1841) и „Допълнение...“ (1842). В някои от първите българ­
ски книги се забелязва и публицистичен елемент. Особено характерно
с бойката си лублицистичност е написаното, но тогава неиздадено съ­
чинение „Мати Болгария“ на Неофит Бозвели, тоя „Ахасфер на на­
шето Възраждане“, както го нарича Π. П. Славейков. „Трябва да
имам — пише Бозвели — небето за хартия, морето за чернило и Ма-
тусалевите години и да призова из стихотворните боговдъхновеного ца­
ря пророка Давида, чудната Гомира, дивната Вергилия, чудесната
Овидня и плачевноридателя ерусалнмскаго пророка Йеремня, за да
ми спомогнат ожпвително да ти изложа туй смертоносно тегло. . Пу­
блицистичната сила, въздействуващият, отговарящ на изискванията и
вкусовете на тогавашното време патос в тези бликащи с искренн па­
триотични чувства редове из „Мати Болгария“ са доказателство, че е
назряло вече времето за нова българска публицистика.
За да се направи вестник или списание, е бил нужен и известен
практически опит. Такъв опит интелигентни български читатели наби­
рали от чуждите вестници и описания, които им служели за образци.
Нещо повече, в някои от изданията, особено сръбски и хърватски, се
отделяло място и за български въпроси, започнали да сътрудничат и
българи.30
За да се издава вестник или списание, били необходими матери­
ални средства преди всичко за печат и хартия. В онова време и при
тогавашните условия било много рано да се гледа на вестника или
на описанието като на предприятие. Затова трябвало да има дейци,
готови да дадат парични средства или безвъзмезден труд. Историята
на ранното Българско възраждане дава достатъчно такива примери:
имало родолюбиви търговци, занаятчии и книжовници, запалени от
любов към народа, вдъхновени от идеала за национално спестяване
и обособяване, готови на всякакви жертви.
Така в началото на 40-те години освен книжовни люде, които да
могат да пишат за периодични издания, и интелигенция, която да из­
лъчи от средата си бъдещите български редактори и сътрудници, има
и заможни хора, „които жертвуват средства да се издават вестници
(
30 Д. Мишев, цнт. съч., с. 645—646.

24
 и списания. Налице била о щ е е д н а п р е д п о с т а в к а , за да се
появи български периодичен печат.
Технически предпоставки: поща и печатници. Но за да се зароди
периодичен печат, били са необходими и някои технически предпос­
тавки. Трябвало е да има съобщителни връзки за получаване на но­
вини и становища и за разпространяване на вестници и списания. В
турската империя от времето на нейния разцвет останала традицията
да има пощенска служба. Към 40-те години на миналия век, колкото
и несъвършена, тя била налице. Така през 1842 г. турската поща е за­
минавала по суша от Цариград за „цяла Румелия“, т. е. за българ­
ските земи, всеки понеделник, а за Анадола — всяка сряда.31 За Си­
рия и за Ерусалим е имало пощенски връзки на 15 дни, за Смирна и
Бруса — всяка седмица. Но в Турция са работели и пощенски служби
на великите сили. Руската поща тръгвала от Цариград на 5 и 20
число на месеца през Русе, Букурещ и Яш, австрийската пък всяка
сряда през Одрин, Пловдив, София, Ниш, Белград за Виена. В съ­
щото време от Цариград е имало вече редовни рейсове на френски,
руски, австрийски и турски параходи за турските пристанища Смир­
на, Бейрут, Солун, Варна, Трапезунд и др., а също и за Одеса, Галац,
Триест, Анкона и др.
След като книгопечатането било изнамерено в средата на XV в.,
между периодичните издания — печатни новини, вестници и списа­
ния — се създават здрави взаимни и неразривни връзки. Въпреки
че още от края на XV в. на отделни места в балканските страни се *
появили печатници, поради тежките политически условия и поради
големия мохамедански религиозен фанатизъм в Турция великото изо­
бретение на Гутенберг не се разпространило. Нямало печатници или
не могли да се закрепят. Трайни печатници тук се създават едва в
края на XVIII и в началото на XIX в.
В българските земи, намиращи се изцяло под турска власт, дълго
време нямало печатници. Голямото просветно движение сред бълга­
рите поставило въпроса за създаването им, но да се получи разре­
шение за това не било лесно. Самоковският възрожденец Никола Ка-
растоянов, учител и книжар, решил да създаде своя печатница в Са­
моков.32 През 1828 г. той купил една стара ръчна печатарска преса
от Белград. Отначало поради липса на букви отпечатвал на нея само
църковни щампи. През 1835 г. Карастаянов се снабдил и с печатарски
метални букви от Будапеща. До 1847 г. печатницата работила тайно,
без да има разрешение. Предполага се, че още преди тази година
Карастоянов е отпечатал някои книги, като е поставил на тях имена
на печатници от чужбина, за да не обръща внимание на властите..
По същото време в Македония била създадена друга българска пе­
чатница. С нейната ненапълно изяснена история е свързано името на
даскал Камче от с. Ватоша, Тиквешко, за когото се твърди, че е
купил печатницата от Белград. Няма достатъчно данни за печатарска
дейност на даскал Камче, но се знае, че той е бил във връзка с Тео-

31 Календар за лето 1843, списан от Конст. Огнянович, печатан в Цариград (1842) —■

„Порядочное течение на пощата от Цариград по сухо“, с. 65.
32 Ст. Кутинчев, Печатарството в България до Освобождението, София, 1920, с. 18—31.

25
 досий Синаитски, в ръцете на когото преминала печатницата. Извест­
но е ,че тя работила в Солун през 1838 г. и че за това Теодосий имал
разрешение от властта.33 През 1839 или 1840 г. печатницата изгоряла,
след което била наново възстановена, но скоро (след една, две години),
през 1843 г., тя била унищожена окончателно от нов пожар.
В същото време, когато съществували печатниците на Ka’pa-
стоянов и на Теодосий Синаитски, други български дейци правели
напразни опити да създадат български печатници в Турция. Априлов
и Палаузов на няколко пъти действували да се разреши в Габрово
да бъде открита печатница. През 1837 г. те правили постъпки за това
чрез самоския княз, българина Ст. Богороди, и чрез архимандрит
Неофит Бозвели, но не успели да получат разрешение. От разменени
между Неофит Рилски и Райно Попович писма се знае, че и те са
действували за откриване на българска печатница. Неофит Рилски,
като узнал, че в Самоков има печатница, завел чрез писма преговори
с Карастоянов, който още работел без знанието на властите и затова
вероятно не посмял да се свърже с него.
През 1842 г. в Цариград започнала дейност „Славяно-българска
типография на трудолюбивата пчела“, която по едни сведения е била
създадена от К. Огнянович, а по други — от Ставракий Византий.“4
Известно е, че тя е отпечатала само 3 работи. Продължила като пе­
чатница на Т. Дивичян.
В едно изложение на Александър Екзарх до френския министър
* на външните работи и до членовете на френския парламент от месец
октомври 1843 г. той моли не само да се печатат български кннги
в Париж, но и да се отвори българска печатница в България. Заха­
рий Княжески вероятно през 1847—1848 г. внесъл в България една
малка печатница заедно е необходимите наборни материали, която
получил като дар от руски благодетели, но турските власти забранили
да я открие и той я оставил да бъде пазена в Мъглижкия манастир,
дето била унищожена от пожар през време на Освободителната война.
Редица такива опити да се организират печатници в български гра­
дове са били правени неуспешно и по-рано, и по-късно от д-р Ив. Се-
лимински, Др. Цанков, П. Кисимов и др.35 До освобождението на Бъл­
гария през 1877—1878 г. турските власти не дали разрешение за нитб
една българска печатница в българските земи. Самите те създали
през 1864 г. в Русе своя печатница, единствената в България преди
Освобождението.
Българската книжнина трябвало да се насочи към друг изход —
към чужди печатници, които притежавали български букви. В края
на 30-те и в началото на 40-те години « редица градове в чужбина,
като Римник, Будапеща, Букурещ, Белград, Москва, Лайпциг, Одеса и
др., имало вече добре уредени чужди печатници с български букви,
в които главно се отпечатвали българските книги. В началото на 40-те

33 Проф. Ив. Снегаров, Сто години от основаването на първата българска печатница,

София, 1939, с. 16—17.
34 Календар за лето 1843,
родолюбци“; Ст. Кутинчев,
1920, с. 197— 198.
35 Ст. Кутинчев, цит. съч., с.
списан от Конст. Огняновича, статийката „Прелюбезни
Печатарството в България до Освобождението, София,
42—44, 90.

26
години най-напред в Смирна, а след това и в Цариград има чужди пе­
чатници с български букви. Известно е, че в Букурещ през 1844—1845 г.
е работила печатницата на Петър Санунов, а също, лак по това време,
и на Антон Панов.34 По-късно в Румъния, в турската столица и във
Виена са били създадени редица други български печатници. Може да
се приеме следователно, че в началото на 40-те години са били на­
лице още д в е п р е д п о с т а в к и , за да се създаде български перио­
дичен печат — имало и п о щ е н с к и с ъ о б щ е н и я , и п е ч а т н и ц и .
*

Всички тези предпоставки, изброени по-горе — класови, социални, ико­

номически, политически, културни, технически, — в началото на 40-те
години на миналия век от една страна съвпадат, а фактически те
са и предпоставки за и последица от „градската буржоазна мирна
революция“, която тогава се извършвала в българските земи. „Тази
революция, както бележи Д. Благоев, започна с отварянето на училища
и чрез тях с изковаването на най-мощното средство за революционизи­
ране на книжнината, периодичния печат.“3
637
Но дори и когато първите български периодични издания се поя­
вяват, процесът на зараждането и на развитието на периодиката не
бил лек, а тежък, мъчителен. Политическите, техническите и факти­
ческите условия за българските вестници и списания в българските
земи били много неблагоприятни. Това наложило, както ще се види
от изложението по-нататък, първото българско списание и първият
български вестник да се родят далеч от родината. А изобщо българ­
ски периодични издания излизали там, дето за това имало по-благо­
приятни условия — в Цариград, по-късно, макар и в ограничен брой,
в турската вилаетска печатница в Русе или пък в чужбина, на първо
място по брой на изданията в съседна Румъния и в други страни.

36 Антон Панов (1797— 1854) е българин, син на българско семейство, емигрирало

от Сливен в Южна Русия. По-късно той се заселва в Румъния, дето е известен
под име Антон Пан като популярен поет. Според историка на българското книгопеча­
тане Ст. Кутинчев той открил печатницата си през 1847 г. В нея той отпечатвал
всичките си многобройни книги с черковнославянски букви, но на румънски^зик
с изключение на една — „Кратка ирмология“ (1849). Според румънския историк
на печатното дело печатницата на Панов съществувала от 1843 до 1854 г. Вж.
Ст. Кутинчев, цит. съч., с. 92—94, и Grigorie Krezu, Typografile din Rominia, Букурещ,
1910, c. 34 и сл.
37 Д. Благоев, Принос, София, 1906, с. 16.

27
БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА
ОТ 1844 ДО 1877
 В НАЧАЛОТО НА БОРБАТА ЗА НАЦИОНАЛНА КУЛТУРНА
САМОСТОЯТЕЛНОСТ

„ЛЮБОСЛОВИЕ“ — ПЪРВОТО СПИСАНИЕ

След като обществените, политическите, културните и материално-

техническите предпоставки за поява на български периодичен печат
в началото на 40-те години на миналия век били вече факт, в мало-
азийския град Смирна започнало да излиза първото българско перио­
дично издание — списание „Любословие“, създадено от големия въз­
рожденски народен просветител К о н с т а н т и н Г. Ф о т и н о в (род.
около 1790 — поч. 1858).
Книжовникът елинофил става български публицист. Когато Фо­
тинов решил да издава списание, той не бил млад, а зрял мъж, имал
вече около петдесет години. Към доброто образование, получено отна­
чало в родния Самоков, после в гръцката гимназия в Пловдив и в
по-висше гръцко училище в Атина или Кидония, трябва да се прибави
и голям жизнен и книжовен опит. Фотинов започва да го набира в ро­
долюбивата среда на семейството, при едно пътуване с ученолюбивата
си баба монахиня Фота до Русия, и през време на несполучливата си
търговска дейност в Пловдив и в Смирна, завършила в края на 20-
те години с корабокрушение във фактически и преносен смисъл. Опит
той набира и като учител, организатор на модерно училище за гръц­
ки и български деца в Смирна.
Учителската дейност, владеенето на чужди езици (най-малко два—
гръцки и френски — освен турския и руския, които също е използу­
вал), жаждата за знания постепенно въвеждат Фотинов в книжовна
дейност. Голям познавач и поклонник на гръцката култура, надъхан
от идеите на Елинското възраждане и национализъм, през 1838 г. той
е вече автор на една гръцка граматика, връхната проява на неговото
елииофилство. Както проф. Ив. Шишманов отбелязва в своята студия
за Фотинов,1 в елинофилството си той не е бил сам. Като него са и
Христаки Павлович, Райно Попович, та дори и Неофит Рилски. По­
нататъшната книжовна работа довежда Фотинов наново до разцъф­
тяване на българското му национално съзнание и патриотизъм. По­
влиян от идеите на времето и от развитието на своя народ, той му се
отдава с най-чист ентусиазъм, разбира, че трябва да му служи, да му

1 Д-р Ив. Д. Шишманов, Константин Г. Фотинов, неговият живот и дейност. —

Сб. НУНК, кн. XI, София, 1894. Тази забележителна по добросъвестното издир­
ване и разглеждане на материала студия използувам частично тук.

31
помогне. И като има представа за значението на периодичния печат,
идва до смелото решение да издава списание за един народ, който
едва се пробуждал като нация, който живеел в условията на тежко
робство и едва сричал, който бил в зората на своето просвещение.
Как и кога точно Фотинов е взел решението си, на какво е раз­
читал, не е напълно изяснено. Иван Добровски съобщава, че „Л юбо-
с л о в и е“ „било захванато със съгласието и поддръжката на един
архимандрит-българин, който бил дошъл от Ерусалим“2. Това твърде­
ние не се основава на никакви други доказателства освен на обстоя­
телството, че Добровски е бил в Смирна и че лично се е познавал с
Фотинов. По-важно е, че с това си решение Фотинов, книжовник-
елинофил, става български публицист, основател на българския пе­
риодичен печат.
Решението на Фотинов да започне да издава списание било на­
пълно правилно и обосновано от условията през втората четвърт на
миналото столетие, в онова време на сравнително малко читатели и
неуредени пощенски съобщения, когато българският народ, живял ве­
кове наред в робство, започва да се пробужда, да изпитва неутолима
жажда за елементарни знания. По-естествено и по-възможно е било
да се закрепи едно списание, отколкото вестник.
В Смирна имало технически условия да се издава списание. В
началото на 40-те години на миналото столетие Смирна бил голям
град, имал към 160 хиляди жители (Любословие, статията за Смирна,
кн. 16—17, юни 1846, с. 89—90), бил важен стопански и културен цен­
тър. Там излизали вече няколко периодични издания — вестници и
списания на френски и гръцки език. В този град, в който имало гръц­
ка печатница още през 1764 г., по свидетелство на самия Фотинов
през 1846 г. работели не по-малко от 20 печатници. Една от тях била
снабдена от англосаксонските протестантски мисионери и с българ­
ски букви.
Няколко любопитни данни за списанието. Името на списание
„Любословие“ звучи странно з модерния български език. А в дей­
ствителност Фотинов попаднал в онова време, когато българският
език се изграждал и набирал лексика, на добро име. Любословие е спо­
лучлив, хубав превод на гръцката дума филология с тази разлика
от сегашното значение на думата, че тогава това понятие се е схваща­
ло не само като наука за езика, но и за литературата, за всички
прояви на човешката култура. Името е отговаряло на изискванията
на времето относно едно тогавашно списание и трябва да се съжа­
лява, че думата любословие, жива до времето на Раковски, е отпадна­
ла по-късно от българския литературен език.
Фотинов постъпил като модерен издател, който, преди да започне
да издава редовно списанието си, пуснал най-напред една пробна
книжка от него, за да осведоми читателите и за да им даде представа за

2 Ив. Д. Шишманов' Иван Добровски. — „Български преглед“, год. III, 1896, кн.
7—8, с. 172. Вж. и цит. студия на същия автор, с. 683, инд. 1.

ТИТУЛНАТА СТРАНИЦА НА СП. „Л Ю БОС Л ОВИЕ “, ПРОБН А КН ИЖКА ОТ 1812 Γ.

32
 него. Пробната книжка излиза през 1842 г. на малък формат, в 32
страници със заглавие „Любословие или периодическо списание раз-
них ведении“. До 1894 г. тя не била известна «а библиографи и "исто­
рици на печата. Тогава била намерена от проф. Ив. Шишманов в
Пловдивската библиотека. С нейното откриване не само се устано­
вява важна дата от историята на описанието, но се хвърля и светлина
върху неговата програма и съдържанието му.
След като издал пробната книжка на „Любо елов ие“, Фотинов на­
правил интересно и важно пътуване из България. Целта на пътува­
нето била двояка. Първо, да се запознае със страната, да я проучи и
да се снабди с материали за своя трети книжовен труд „Землеолиса-
ние“, който в общата си част е превод от гръцки, но частта за Бъл­
гария, Тракия и Македония е оригинална. През време на пътуването
си Фотинов събрал доста български старини, материали и ръкописи
(между тях и един препис от Паисиевата история), монети и др., които
по-късно използувал, за да пише статии в „Любословие“. Втора задача
на пътуването му била да записва спомоществователи за книгата си,
а също и за описанието.
След като през 1843 г. под заглавие „Общое землеописание вкрат-
це за сичката земля“ тя излязла, на следващата година през месец
април Фотинов започнал да издава редовно описанието си. Текстът на
заглавната му е: ;
„Любословие или периодическо повсемясечно списание. Прево-
дител и издател списание сего Константин Г. Фотинов. Цена едино-
летна предплащана 25 гроша за Тракия, Болгар1я и Македошя. Смир-
на, в т/пограф/я А. Дам1анова, 1844“.
Противно на пробната книжка, която има малък формат, описа­
нието излиза на голям формат (четвъртина), всеки брой на 16 стра­
ници, наборът се извършвал с черковнославянски букви с големина
цицер, на две наборни колони в страница. От „Любословие“ са излез­
ли две годишнини (два тома), по 12 броя (числа) на година, всичко
24 книжки, последната от които през месец декември 1846 г.
Програма — манифест. Когато Фотинов решил да започне да
издава списание, той имал ясна представа за нуждите на своя поро­
бен народ точно във времето, когато захваща борбата за национална
културна самостоятелност. За началния момент на тази борба са били
необходими знания от всички области, знания за миналото на народа,
за страната, която обитава, за езика, който говори, а също така
любов към родното и вяра в него. Всичко това е определило про­
грамата на Фотиновото списание. Тя е изложена в уводната статия
„Предисловие любочитателем“ в пробната книжка, разгърната наглед­
но в съдържанието на самата пробна книжка и в бележката „Обяв-
вление“, поместена в .първия редовен брой на „Любословие“.
Статията „Предисловие любочитателем“, макар и доста голяма,
е написана с приповдигнат тон, който напомня за патоса на Паисий
в „История славеноболгарокая“ и за страстността на Неофит Бозвели

ТИТУЛНА СТРАНИЦА НА „Л Ю БОС Л ОВИЕ “, РЕД ОВНО И ЗД АНИЕ ОТ IS44 Γ.

34
в „Мати Болгария“. С обръщението си „народ болгарскии!“ тя звучи
като манифест.
В увода Фотинов, като отбелязва принадлежността към българ­
ския народ и дълга си към него, заявява, че се залавя с дело, от което
народът има голяма нужда. След като изтъква възможността на чо­
века да мисли, да разбира нещата, да ги изучава и да ги анализира,
защото не е добитък, нито „нерожливо и неполезно дърво“, Фотинов
се обръща към сънародниците си и пита:
„Кой народ е на землята толко сиромах и отдалечен от просвеще­
нието учителско, кое само прави человека да е человек. . а не доби­
тък?“. .. „Кой народ е толко без поведения многообразни и позна­
ния за человеческата полза описана, каквото е болгарекио народ от-
лишен от такива человекополезни описания? Кое описание имат нашите
братя болгари? Камо им землеописанието, с кое да би можели да поз­
наят баре своята си места и своето отечество? Камо им граматиката
да утверждават главниат авой язик, от кого имат и коренат? Камо им
«равоучителната описания, без коя не може никой да се нарече совер-
шен человек на той свят? Камо им повседневния повести и знания или
повсенеделни, или месечни? Камо им художествената списания, камо
им риториката, математика, логика, фисика, философика и прочая,
и прочая, които са на человека псцвече потребни, нежели хлебат?
Камо им историята, подробно неписана и разпространно, каквото
имат другите народи, с която да се видат и тия на тоя свет и да се
покажат какво са словесни между другите словесните создания божия?“
Като смятал, че тази тирада не е достатъчна, за да убеди бъл­
гарите в тяхната изостаналост, той наново задава въпрос: „Бол-
гаре благочестиви и православни, докога Ще опавате на той далбо-
кий сон без учение же и неведения? Стига що опавате той тяжкий и
многовременний сон и взирающе гледайте вашите братия на землята
какви са и какво прават, и избирайте и иоследувайте делото и живото
на добрите и бегайте от работата на лошите човеци.“
Фотинов сочи дълга на народа да се просвещава, да се учи, да
познае себе си и като показва примера на по-далечни и съседни на­
роди, горко възкликва: (
„Ах, скорб наша и стид (срам)! Народи послешни и народи без-
книжни начнаха и зафатиха на нашите дни да просвещават ся и да
умножават учителищата нихни, книгите, историите, списания благо-
нравна, списания новседневна (газета), списания повсенеделна или
повсемесечна, за да тледат и да знаят що по свето бива и става; а
болгарекио народ слава!!! Горко, горко ти ест, народ многочислений, а
на ползи своея нечувственний и нерачителний!“
По-нататък се изтъква, че времето е удобно за просвета, защото
самата османска власт е разбрала, че „учението и чтението удостоява
человека и прави го любочестна, действителна, смислена, изобрета­
телна частна, искусна, севершителна, люботрудна, политична, доброде­
телна, славна, благополучна и прочая и прочая“, че помага на хо­
рата да се усъвършенетвуват в своите занаяти.

ОТКЪС ОТ „ПРЕДИСЛОВИЕ ЛЮБОЧИТАТЕЛЕМ“ В ПРОБНИЯ БРОЙ.

36
 Като подчертава, че другите народи имат „повседневни описания
(газети)“, че има вече условия да се издава списание, чрез което бъл­
гарският народ да остави знак за съществуването си, че българите
сега не биха могли да се извинят с това, че „царската власт не допус­
кана и не дава такива работи“, и след като надълго излага още много
аргументи, в които изтъква ролята и дълга на учители и свещеници
да 'просвещават и да издигат народа, обявява решението си да започне
списание.
Фотинов не конкретизира програмата на списанието в няколко
точки, както обикновено е прието, но от всички аргументи, които из­
лага, се вижда ясно, че то ще дава знания на своите читатели по
миналото на българския народ, по въпросите на българския език и
граматика, по география, наравоучение и религия, естествени науки,
художествена литература, четиво и т. «. Накрая, като обяснява, че е
по-добре да се издава месечно списание, а не отделна книга, на която
„отведнъж може човек да и земе сладостта“, и говори конкретно за
нуждата да му се помага в „харчовете“, той апелира да се събират·
спомоществователи, абонати.
Още проф. Ив. Шишманов в споменатата студия отбелязва, че
пробният брой на „Любословие“ съдържа образци, които дават на чи­
тателя представа за това, как списанието ще изпълнява своята про­
грама, какво да очакват те от него, че пробният брой представлява
миниатюрен образ на списанието. Там Фотинов отпечатва откъс от
своето „Землеописание“ заедно с картата на земните полукълба и кар­
тата на Азия, като запознава читателите с елементарната географска
терминология. След това помества три статийки по въпроси на земе­
делието, библиографска статия за издавани в Лондон периодични из­
дания, историческа — за древните гърци, естественоисторическ-а — за
слона и най-после статийка за произхода на славяните.
„Обявление“ в първия брой на списанието също има програмен
характер. Тази статия до голяма степен е резюме на „Предисловие
любочитателем“, но в нея се говори вече по-конкретно за списанието,
„собрано от различни многовидни описания и полезни за любопитство
повествувания, които ти представям под смотрение твое, прочитание
и разсуждение“. Казва се, че то съдържа „разновидни описания
да издавам за любопитство, за полезни понятия, разуми и побуждения
за словесното на человека украшение и ума просвещение, защото по-
голямо на човека украшение и благодарение не може да бъде“. То
трябва да се предпочита пред „драгоценните камъни, защото тия се
нзгубуват и крадат, а списанието остава безсмертно во веки веков, на
потомците полезно и нам похвално“. Фотинов още тогава има съзнание
за значението на своето дело. Той моли българите да четат „Любосло­
вие“, като повтаря в статията мотото на списанието, което разбира
по-широко, отколкото църквата: „Изучете, каквото е писано, защото
в него ще намерите вечен живот и неизчерпаемо съкровище.“ Той зове
да му помогнат, защото „с малка някоя цена купуват вечна и незабо-
равена почест и слава“. И той е прав, защото наистина имената на
тези, които са му помагали, живеят и сега чрез списанието'.
Програмни елементи в духа на цитираните две статии има и в
поместената в първия брой на „Любословие“ статия „Должност и полза

38
человеческа“; в обзорната статия за първата годишнина „Словесност
народна“, кн. 12, дето се апелира за сътрудничество, „за да не изгасне
тая нововидна и первоявна между народа искра, коя някога и всегда
може да сияе и блещи во все мир“; в „Обявление“, кн. 13, първа от
втората годишнина статия, която завършва със заключение; „Бог и
цар всичко добро дават, но в кошара не вкарват.“ От всички тези ста­
тии се вижда, че основната задача на „Любословие“ е да пръска про­
света, да задоволява нуждата от знания на българския народ и по-спе­
циално на надигащия се в това време горен слой търговци и занаят­
чии, из средите на който се заражда и българската интелигенция.
Хармония между програма и съдържание. В „Любословие“ има
пълна хармония между обявената програма и осъщественото съдър­
жание.
Патриотичната тематика е основна същност на списанието. Най-
ярко тя се проявява в доста на брой статии по история на българите
и на славяните изобщо. Особен интерес представлява статията „Поня­
тие (познание) за древност( старост) славянска“. В тази статия, печа­
тана от 1 до 17 брой на списанието, Фотинов поддържа тезата, че сла­
вянското племе е най-старо и че всички други народи произхождат
от славяните. Доказателствата си, естествено сега неубедителни, той
търси главно в етимологията на различни думи, като доказва напр.,
че Падуа е от пада вода, Равена — от равнина и др. С право Ив. Шиш-
манов нарича Фотинов „последния ученик на Паисий и учител на Р а­
ковски“. Той действително прилича на Паисий не само по патриотичния
си патос, но и по историческата Си романтика, която го кара, съзнател­
но или не, да не се придържа много о историческата правда, когато,
както това прави и Раковски, е нужно да се повдигне националното
самочувствие на българина. Той брани българския народ от всяко
посегателство. В една статия за славянските племена, в бр. 14, се
дават данни за числеността на славянските народи. Фотинов прави
поправка на едно твърдение, че българите били 3,5 милиона, като се
основава на свидетелството на Ами Буе, че са 4,5 милиона, а сам
твърди, че са над 5 милиона. Към патриотични изводи водят и редица
от материалите на друга тематика, а също и някои информации.
В много статии и други материали се разглеждат въпросите на
българската просвета и образование. Най-напред се изтъква нуждата
от учение и училища, след това се разработва въпросът за основите
на българското народно образование, като се препоръчва то да бъде
светско, но поставено на религиозно-нравствена основа. Разглежда се
също така и ролята на дейците в областта на народното образование-
учители и свещеници. Като ратува за добри училища, списанието пос­
тавя на разглеждане чрез статиите на Фотинов „Народ и язик“, кн. 1
и 2, „Словесност славяноболгарска“, кн. 6, и „Обозрение славянобол-
гарския словесности“, кн. 9, и статията на В. Априлов „Любонародно
изложение“, кн. 20—23, основните въпроси за народната просвета и
на българското училище. Фотинов е за „общонародно училище“, което
трябва да бъде с единна програма в „средата на целия народ“, да
обучава на родния език и да има за задача да подготви нужната на
българския народ интелигенция. В списанието се поставя също така и
въпросът за създаване на български просветен център, който да играе

39
 ролята на ръководител на образованието, да дава почини, да обменя
опит. Дава се също идея да се основат общи и частни „книгохранил-
ници“ (библиотеки) и дружества, които да подпомагат народното об­
разование. В статията на Гаврил Кръстевич „Кое е средството на
просвещението“, кн. 7, се дава идея да се създаде академия от учени бъл­
гари, която да се занимава с въпросите на българския език и гра­
матика и да изработи един пълен и точен словар на „славянският
език, който ни е потребен повече от въздиханието, но го нямаме“.
Трябва особено да се изтъкнат прогресивните идеи за жената
и специално за образованието на българката, които Фотинов раз­
вива в списанието главно със статиите „Училище за български мо­
мичета“ и „Свещеници, учители, жени“, в кн. 13, „Матерное влияние
женскаго пола“, кн. 13, и „Возобразование женскаго пола“, кн. 21, и
др. В последната статия, като отбелязва, че в България има вече съз­
дадени девически училища, той развива смели за онова време ста­
новища за равенството на двата пола и за необходимостта от обра­
зование на жените.
Основен въпрос, който Фотинов поставя на разглеждане, е и
въпросът за българския език. В усилията да се създаде български
книжовен език през време на Възраждането се очертават три главни
школи: славянска, славяно-българска и българска. В програмната
статия, поместена в пробния брой на „Любословие“, Фотинов пише:
„Описателят да говори в писанието му така, каквото е навнкновен на­
родът и каквото той дума, така и описателят да дума.“ Както това
изтъква още проф. Шишманов, Фотинов постепенно напуща тази
практическа основа, разкъсван между противоречието да пише на
език, който трябва да бъде разбран от всички, на т. нар. от него
„просторечие“, и в същото време да обогатява езика с лексика от
църковнославянския и така да създаде т. нар. „блаторечие“. Като
поставя в много свои статии въпроса за езика, като напр. в „Изви­
нения за неблагаприятност описания“, кн. 2, „Народ и язик“, кн. 1 и
2, „Обозрение славяноболгарские словесности“, кн. 6, и др. (те на­
растват особено много през втората годишнина), Фотинов постепенно
застава на позициите на славянската школа. В статията „Мъчно е
да познае человек сам себе си“, кн. 23—24, той се опитва да стане
и един от нейните теоретици. На практика той пише на своето само­
ковско западнобългарско наречие и не само употребява църковно-
славянски думи, като се стреми да направи езика „блаторечен“,
но и изхвърля членните форми, тия „лисицеви опашки“, както ги на­
рича, а също така и юсовете, които смята чужди на старобългар­
ския език. Теорията на Фотинов в основата си се дължи на най-чисти
патриотични подбуди и има политическата подкладка за славянско
единство. Тя е отстъпление от прогресивното езиково начало, което
застъпва в програмната статия на списанието, и е в основата си
консервативна, пречи на развитието на новобългарския език.
Фотинов помества в страниците на описанието и някои статийки
по стопански въпроси, по поминъка и благосъстоянието на народа,
особено по търговия, под рубриката „Торговия“, „Советования за
млад торговец“, кн. 15, и т. н. От тях се вижда, че той е първият
застъпник в българската публицистика на принципите на свободната

40
търговия, на т. нар. „фритидерство“.3 Той печата и статии с общо
заглавие „Земледелие“, кн. 8, 9, „Земледелюкое художество“, кн.
14, дето се застъпва за модернизиране на земеделието, за редуване
при засяване «а културите, за наторяване, дори за стимулиране.
„Любословие“ отделя много място за въпроси на нравствеността
и на религията. Почти всички книжки през първата година започват
с един общ текст за съответния месец, след който дълго време се по­
ставят статии с едно и също заглавие — „Благонравие“. В тези
статийки, истински справочници за „бон тон“, се говори за добро
държане, за морал и т. н. Като се има пред вид епохата, лесно е да
се разбере, че на въпросите на религията е било отдавано значение.
В списанието са поместени редица статии на религиозни и църковни
теми, като например проповедите и житията на руския религиозен
автор Дмитрий Ростовски. Без да изпада в крайности, религиозен
фанатизъм и ретроградство, Фоткнов проявява широта и веротърпи­
мост.
В същото 'време страниците на „Любословие“ са широко отворени
за статии, популяризации и сведения от областта на положителните
науки. Поместени са редица географски описания, като „Ливерпул“,
„Манхестер“ (с подзаглавие „Описание на двата градове, между
които железният път, щото рекохме“), „Москва“, „Хавър“, „Царство
на Мароко“, „Цариград“, „Смирна“ и т. н. Има и доста популярни
статийки по естествознание, които добиват значение, като се знае, че
първата естествена история на български език е издадена едва през
1861 г. ТакиЕ(а са „Слон“, „Лев“, „Паун“, „Камилопард“ (жирафа) и
материали из областта на физиката с ирактичеоки съвети, като наир.
„Безопасност грома, сиреч за да се очува человек като гърми“. Към
някои информационни статии Фотинов е помествал илюстрации (мно­
го хубави гравюри, вземани вероятно от други чуждестранни списа­
ния), особено към очерците за животни: слон, лъв, паун, жирафа и др.
За най-новите постижения на техниката и по научни въпроси
„Любословие“ дава популярни и любопитни статийки, като „Желез-
ний път“, кн. 1, „Махина“ ( с умилително-наивна дефиниция), „Кора­
би и странетвувания по воздуха“, кн. 5. Дават се и материали във
връзка с медицината, хигиената, статистиката, летописи, пословици,
сентенции, най-разнообразни бележки по културни въпроси, като све­
дения за библиотеките по света, статията „Повседневници, книги и
книгохр ан ител ници в Роеия“, кн. 1, една интереона библиографока ста­
тия в кн. 9 за книгите на черковнославянска азбука в библиотеката
на Ватикана, дори елементарни знания за способите на печатане, а
също и леко, забавно четиво. Всичко това съдействува да се разруша­
ва феодалната душевна ограниченост, да се разширява културният
кръгозор на читателите.
Въпреки голямото разнообразие на съдържанието художествената
литература в „Любословие“ е слабо застъпена и това е лесно обяснимо
със стадия, в който тогава ое намирала нашата литература. Поме­
стени са само няколко слаби преводни разказа, като „Каспар Осер“

3 Вж. по-подробно: Ж ак Натан, Икономическата мисъл у нас през епохата на Въз­

раждането. — „Исторически преглед“, VII, 1950, 3, с. 292—295.

41
 (Гаспар Хаузер), „Нощ бедственная“, няколко взети от „Српске
новине“ стихотворения и пет слаби стихотворения от такива :наши ав­
тори, които не са оставили никаква следа в българската литература',
като Н. Касапски, Ст. Изворски и Н. Тъпчилещов, а също така и Ге­
орги Пешаков, представен с известната ода „.Ридание на смъртта Ю.
И. Венелина“.
В „Любословие“ има значителен брой информации. Външни са
напр. „Странствуване императора Николая Павловича“, кн. 5, и дру­
ги, преведени от излизащите в Смирна гръцки вестници „Амалня“
и „Еко дьо л ’Ориан“, вестник на френски език, използуван често от
Фотинов. Това дава повод на Ю. Иванов да допусне, че Фотинов <é
писал по български въпроси във френски вестник, а на проф. Шиш-
манов да постави въпроса, дали не е бил и сътрудник на този вестник.4
Тези новини са дадени обективиетично.
От такива източници и от други, официални, се вземат и редица
вътрешни новини, напр. отчетът „Странствуване Величество Его Сул­
тан Абдул Меджид хан“, кн. 4, който е и първата политическа инфор­
мация в българско периодично издание. От този род са и речта «а
султана, произнесена, след като се връща от това пътуване, кн. 5,
едно негово послание до Дивана, пълният текст на което е поместен
в кн. 15, и др.
Много информации има по български въпроси. Това са преди
всичко дописки из културния живот на българския народ и за учи­
лищни изпити в Габрово, Котел, Шумен, „Весма прерадостна вест“
за девическото училище във Враца, кн. 8, написана патетично и с
публицистично заключение, „Училище за български момичета“, кн. 13.
Не е точно следователно твърдението, че „Цариградски вестник въз­
вежда пръв допиоките в българския печат“5.
Заслужава да се отбележат и друти информации, засягащи жи­
вота на българите. Особено интересно е „Возобразование“, кн. 8, об­
ширна информация за посещение на султана в прочутата манифактур­
на работилница за военни униформи в Хамбара. В нея с гордост се
изтъква, че половината от работещите там са българи, че имат спе­
циална униформа, че ръководителите („калфа баши“) са българи.
Интересна е информацията за несполучливия атентат с адска машина
срещу самоския княз, българина Стефанакп Богороди, и писмото
на Самоския съвет по този повод, кн. 2. Чрез информационния поток в
страниците на списанието си Фотинов възбужда апетит, създава вкус
у читателите към новината, подготвя почва за бъдещия български
вестник.
Както се вижда още от програмата, а още повече от съдържа­
нието, „Любословие“ не е филологическо списание, макар да застъп­
ва и езикови въпроси. В него Фотинов дава статии и информации от
най-различни области на знанието, живота и политиката — по исто-

* Д. Шишманов, цит. съч., с. 616—627.

5 Д-р Б. Андреев, цит. съч., с. 51.

ГРАВЮРА „ЛЕВ“ В „ЛЮБОСЛОВИЕ“.

42
рически въпроси, за образование, просвета и възпитание, по езикови
проблеми, за религия и нравственост, география, естествена история,
физиология и хигиена, по литература, за търговия и земеделско сто­
панство, а не липсват и т. нар. забавни материали. По разнообразие­
то на съдържанието си „Любословие“ има определен енциклопеди­
чен характер. И това е напълно в духа и в изискванията на време­
то, в хармония с нуждите на търговци и занаятчии, новосъздаващата
се буржоазия и интелигенция, тогава движещи българското развитие
сили. Има опити то да се ориентира дори към неразбуденото още
селячество.
Обикновено се казва, че политическите въпроси и особено бъл­
гарските политически въпроси, макар точно по това време едва да
захваща борбата за културно-църковна самостоятелност на българ­
ския народ, не са били застъпени в списанието. Като се знае, че перио­
дичните издания в Западна Европа, включително и вестниците, се
политизират едва във връзка с големите буржоазни революции, не е
чудно, че първото българско списание при турския политически ре­
жим и при цензура не дава много 1политически статии и прегледи, не
застъпва радикални политически становища. Трябва да се има пред
вид и обстоятелството, че новосъздаващата се българска буржоазия,
търговците и занаятчиите, чийто изразител фактически се явява спи­
санието, тогава съвсем не са стигнали в развитието си до борчески
концепции. Въпреки това, както правилно пръв проф. Ив. Шишманов
забеляза, политическата хроника в „Любословие“, „един вид кон­
трабанда îb първоначалния план“ на списанието, е по-богата напр.
от литературния отдел. Може да се каже и нещо повече — с цялото
си съдържание „Любословие“, макар да не поставя формално бъл­
гарски политически въпроси, фактически е устремено към най-важ­
ната в момента политическа задача на българския народ — която е и
негова — да се свести национално, да се събуди неговото самочув­
ствие и гордост, да се обособи като нация. Като стои на -просвети­
телски позиции, „Любословие“ изпълнява тази задача добре.
В „Любословие“ се забелязват основните' черти на идеологията
на К. Г. Фотинов, главните белези на когото еа патриотизмът и вя­
рата му в разума и просветата. При тогавашните условия и на онзи
етап на общественото развитие не е изненадващо, че „Фотинов дава
идеалистическо решение на основния философски въпрос“, че „не­
говите космологически схващания са теологичесии“, че в неговите
мисли „е изтъкната ролята на сетивното познание, както и ролята
на логическото познание, а също така взаимодействието между ор­
ганизъм и среда при формирането на интелекта“.6 Фотинов е бъл­
гарски обществен деец и публицист, който стои здраво на почвата
на живота, познава положението на народа и иска чрез своето дело
'да му помогне. Ако внимателно -се проследи съдържанието на спи­
санието му^ ще се види не само че то е прогресивно, но ще се забеле­
жи и я-сно' движение наляво към -всичко ново -и напредничаво.
В „Любословие“ на места блясват неочаквани по сила и острота
изрази, внушения, намеци. Това не е останало незабелязано от някои

6 История на философската мисъл в България, т. I, София, 1970 с. 168.

44
читатели. Интересна е оценката на учителя Брайко Попов, който
през. 1844 г. пише на Фотинов от Карлово: „Чукайте, брате, празните
фарисейски глави... Чукайте на духовния чин..., чукайте колкото
можете грекоманите и дървените пияници, богатите..., що не пред­
явяват [· · ·?] за украшението и управлението на отечеството ни“.7
Фотинов — редакторът и публицистът. Би било съвършено не­
справедливо да се гледа на Фотинов като на „преводач“, както той
сам скромно се нарича. В действителност той е редактор с много
големи качества. На шърво място трябва да се отбележи заслугата
му да разбере — само надарен журналист и публицист е могъл да
направи това — нуждата от списание за българите в онова тежко и
още тъмно време.8
Но не само това. Фотинов разбрал добре и от какво описание имат
нужда българските читатели тогава и на кой слой в българското
общество може да се разчита. Как редакторът успява да изпълни за­
дачите на списанието и осъществява ли ги той? Да. Преди всичко
трябва да се признае, че Фотинов е познавал добре народа и него­
вите нужди. Като редактор той умее да подбира много добре материа­
лите, да ги дава в популярна форма, отговаряща на интелектуалната
подготовка на читателите; нагажда съдържанието към техните ма­
териални интереси — да научат неща, които ще им са полезни за прак­
тическа работа. Така той дава класов оттенък на описанието.
Фотинов създава такова многообразие на съдържанието на опи­
санието си, на каквото биха могли да завидят доста редактори по-
късно. Това многообразие довежда описанието до енциклопедииност.
Макар че в стремежа си да разнообразява съдържанието Фотинов
дава и доста забавни и четивни материали, като редактор той никога
не изпуска от вниманието си основните задачи на списанието. На­
против, той винаги остава верен преди всичко на неговите основни
принципи.
Много от поместените в „Любословие“ материали са заемани от
чужди периодични^цздания и са преведени от гръцки, френски и рус­
ки език. Във връзка с това се поставя и въпросът за прототипа на
„Любословие“, т. е. кое чуждо списание е наподобявало то, от кое
описание Фотинов се влияел най-много, за да създаде своето. Общо
мнение е, че Фотинов се е влияел най-много от гръцки и френски
образци. Проф. Ив. Шишманов установява, че „Любословие“ прили­
ча много на започналото да излиза от 1836 г. в Омирна гръцко спи­
сание „Апотики тон офелимон гносеон“, което на български значи
„Съкровищница на полезни знания“, издавано от англосаксонските
протестантски мисионери в Турция. Проф. Шишманов, който е видял
това списание, твърди, че именно то е служело за образец на „Лю­
бословие“ дори и по своето графическо оформяване.
Макар да е заемал не само от списание „Съкровищница“, но да
е гребал изобщо от съкровищницата на знанията, Фотинов не е епигон

7 Архив на К. Фотинов, БАН, ф. 13, к. 2, п. 5.

8 По-подробна оценка на „Любословие“ и публицистиката на Фотинов вж. в сту­
дията на Г. Боршуков К. Фотинов: „Аз поставих камен уголний“, приета за печат
в сб. „Върхове на българската журналистика“, т. I.

45.
на чужди идеи, а е самобитен български редактор. Той пише по бъл­
гарски въпроси напълно оригинално, както никой преди него, и мно­
го от поставените в „Любословие“ идеи се осъществяват в българската
действителност по-късно.
Като запознава читателите си с далечни земи и с техните чудеса,
с екзотични животни, редакторът на „Любословие“ пръв от български­
те публицисти разбира и могъщото въздействие на илюстрацията,
нейното непосредствено влияние, документалната й сила и отпечат­
ва илюстрации за неща, които българите другояче не биха могли
да видят и да си представят. Колко по-късно след това илюстрацията
се налага в нашия печат!
Фотинов е майстор не само като редактор, а и като автор, като
публицист. Той пише така, че действително да въздействува. За онова
време най-въздействуваща форма е била призивната. Той възприема
не само патоса на Паисий и Неофит Бозвели, но и укорната форма, с
която те си служат. Не жали съвременниците си, укорява ги, напада
ги, противопоставя им напредъка на другите народи и като рисува
блясъка на българското минало, очертава им идеалите на тяхното
поколение. Неговата искреност, безкористността му, добротата му, чи­
стият му патриотизъм, които обхващат богатата му аргументация —
защото Фотинов е бил действително рядко начетен българин, — всичко
това въздействува на читателите.
Ахилесовата пета на журналистическото и публицистичното май-
торство на Фотинов се оказват неговите езикови средства. В патрио­
тичното си желание да си служи с красив „благоречив“ език той из­
пада в крайностите на славянската школа, вече отживяла времето си,
чужда на народностното пробуждане — и така сам създава непреодо­
лима пречка за развитие на описанието. Читателите харесват „Любо­
словие“, но колкото то повече се откъсва от езика на народа, толкова
губи от своята популярност. Тази грешка на Фотинов да не пише на
езика на народа се оказва фатална за „Любословие“.
При какви условия. Редактирането на „Любословие“ е лично
дело на Фотинов, който е извършвал сам цялата редакционна работа:
гой пишел оригинални статии, прегледи и информации, той компи­
лирал най-разнообразни материали, превеждал от чужди езици, обра­
ботвал редакционно постъпилите статии и дописки, уреждал техниче­
ски описанието, коригирал и поддържал забележителна кореспонденция
със сътрудници и читатели.
Броят на известните ни българи външни сътрудници на описание­
то е съвсем малък. Положително се знае, че в него са писали Гаврил
Кръстевич („Един от ревнителите на славянобългарската словесност“),
В. Е. Априлов, Никола Тъпчилещов („Иекренний ревнител“) и спо­
менатите автори на поетични произведения. Към тях трябва да се
прибавят неизвестни сега имена на автори и дописници, предимно
народни учители, към които в „Словесност народна“, кн. 2, и в „Обя­
вление“, кн. 14, Фотинов отправя зов да му изпращат „обозрения“,
както той нарича статиите и дописките.
Фотинов извършвал редакционната работа при най-тежки усло­
вия. Той трябвало да държи сметка и за политическия режим, и за
становището на Гръцката патриаршия, която си присвоила правото
да контролира българската книжнина. Макар в оня период Фотинов
изобщо да не е поставял въпроси, които да дразнят патриаршията, и
да е давал указания до дописниците си да не засягат правителството,
да е допускал верноподанически декларации към султана, както се
вижда от запазената му преписка, списанието е било най-щателно цен­
зурирано от представителите на властта и на патриаршията и след това
пускано за разпространение.
Тежки са 'били и условията за печатане. Българската част на
гръцката Дамианова печатница в Смирна е имала съвсем скромни
възможности. Сам Фотинов в описанието на Смирна, дадено в спи­
санието, като говори за многото и богати гръцки печатници „с много-
видни и многоезични характери“ (букви — Г. Б.), изтъква, че не са
като ..по нещастию наши характири единовидни и такова состоя-
ние, каквото сами от себе ои виждате. (Таквая глава, таков бръснач!)“.
Издаването на книжките се бавило в печатницата често повече от два
месеца, защото — пише Фотинов — „печатарин е грек, и само един,
и когато му е волно, тогава печати“.
Най-тежък за Фотинов е бил материалният въпрос. Самият той
не е имал средства за такова предприятие и е разчитал изключително
на отзивчивостта на спомоществователите и настоятелите на списа­
нието.9 Както се вижда от един списък на кориците на списанието от
втората му годишнина, то е имало настоятели в Цариград, Одеса, Га-
лац, Браила, Букурещ, Русе, Търново, Ловеч, Шумен, Котел, Сливен,
Одрин, Пловдив, Пазарджик, Самоков, Белее, Кратово и Белград.
Настоятелите били в по-голямата си част търговци, мнЬзина едри.
Главен настоятел е бил Рали хаджи Мавриди, българин, търговец в
Цариград. До него Фотинов изпраща книжките на списанието в Ц а­
риград, той ти давал на цензурата, а след това ги разпращал на на­
стоятели и на абонати. От преписката на Фотинов е Рали х. Мавриди
се установява не само тиражът на списанието (той получил и разпре­
делил през месец май 1844 ir. 432 екземпляра, а през месец март 1846 г.
530), но и действителната помощ, която този родолюбец оказвал на
Фотинов. Не било лесно да се събират абонати за първото списанйе
на народ, който тогава още се учел да чете. А още по-мъчно било го­
лемият брой от абонатите да се научат да плащат. Отчаяните апели
на списанието за „благочувствне, народна ревност и любов“ най-често
оставали нечути. Не било лесно да се разбере еснафският дух на търгов­
ци и занаятчии, скъперничеството на чорбаджиите. Всичко това отчайвало
Рали X. Мавриди, който правел големи усилия да събира абонаменти.
Той ту изпадал в униние, ту пак се активизирал, докато най-сетне в
писмо до Фотинов от 30. IV. 1846 г. пише: „Дотегна ми вече тоя то­
вар, с един камък стена не става“, а на 15 май с. г. заявява: „Мо-

9 Напоследък бе обнародвано любопитно писмо на д-р Ел. Ригс, виден деец на

англосаксонската протестантска пропаганда, до проф. Лео Винер с дата 5. VI. 1844 г.
В него, като се отбелязва, че „Любословне“ съдържа „много статии, предвидени
от „Апотики тон офелимон гносеон“, се казва: „То, фактически е дете на послед­
ното. без да се поддържа ни най-малко на наши разноски.“ Вж. Д-р Б. Андреев.
„Аз поставих камен угольний.. Сп. „Български журналист“, г. XVI, кн. 4, ап
рил 1974, с. 15.

47
лим народа да ми прости за повече; стига две години що престоях с
толкова трудове и пожертвувания.“
Като изказва в „Обявление“, кн. 24, благодарност към настояте­
лите (споменава особено името на Тъпчилещови) и родолюбивите чи­
татели за тяхната „ревност любородна“, Фотинов пише в последните
страници на списанието: „А най-паче преблагодарим на господина Ра­
ла хаджи Мавриди, родом шуменца, който мя подкрепи преблагород-
но, каквото за издание А-го тома (първата годишнина—Г. Б.) и за
Б-го; защото на секий месец по тридесет двастолпника (диреклии та-
лера) за негово издание изпраща да предплащам на печатарина. . .
Досега става що е броил 360 двастолпника.“
С този текст той съобщава окончателното си решение да спре
списанието е 24-та му книжка от края на 1846 г. по материални при­
чини. Накрая той превръща „Обявление“ в похвално слово за Рали
X. Мавриди, за делото на когото казва, че ще живее във вековете.
„Камен уголний". Като опрял списанието, Фотинов продължил
учителската си дейност в Омирна, а също и книжовната си работа.
Изглежда, че мисълта да издава вестник или списание, да бъде публи­
цист и журналист не го е напускала. В края на 1857 г. Фотинов обя­
вил на два пъти в „Цариградски вестник“ (359, 14. XII. 1857, 261,
11. I. 1858) намерението си да започне „Лист любославний, повестний
и торжищний“. Споменът за „Любословие“ не бил замрял и ако се
съди от една трета бележка в „Цариградски вестник“ (368, 1. III. 1858),
читателите проявили „ревност благосклонна“ към новия почин. Но той
не бил осъществен, защото два месеца, след като се заселил в Цари­
град, на 29. XI. 1848 г., Фотинов починал.
Съвременниците наистина не били забравили голямото дело на
Фотинов. В първата си книжка от януари 1858 г. сп. „Български кни-
жици“ пише по повод на новия почин на Фотинов: „Читателите не са
забравили, надеем се (такива неща не се забравят и подир столетия),
ония книжици, които издаваше преди няколко години г. Фотинов в
Измир под название „Любословие“.“
И как е могло да се забрави списание, което литературната
притурка на „Српске новине“ — „Подунавка“ (16, 19. IV. 1846), на­
рича „неоценимо и навременно списание“! С него според сръбския
вестник „българите живо се съревновавате нас днес и ни надминават“,
„изпреварват нас, които работим от половин столетие и имаме на
разположението всички средства“; то има „богато съдържание“. „Как­
ва широта на съдържанието, какви реалности и общополезностн в не­
го!“10 — възклицава белградският лист.
Делото на Фотинов е било познато и близко и на дейци като Г. С.
Раковски, който в едно свое писмо от 24. VIII. 1857 г. също се от­
зовава най-ласкаво за него и осъжда съвременниците, че „оставиха
го да проси“11.
Единодушно и най-трайно признание увенча голямото дело на
Фотинов за това, че той основа първото българско списание, че с

10 Текстът на тази рецензия ми бе поставен на разположение от Илия Конев, за

което му благодаря сърдечно.
11 Архив на Г. С. Раковски, т .1, БАН, София, 1953, с. 130.

48
упоритост, идеализъм и високо родолюбив сложи началото на бъл­
гарския периодичен печат. 4
Сам Фотинов въпреки великата си скромност в последните свои
редове в „Любословие“ пише правдиви думи и за своето дело, от
които и сега, след 120 години, не би могло нищо да се отнеме, нито
прибави: „Аз поставих камен уголний и показах стези (пътеките), кои­
то като последува человек, намира пут правий, блатополучний и опа-
сителний.“
ПЪРВЕНЕЦЪТ — „БЪЛГАРСКИ ОРЕЛ“

И други дейци на Възраждането тръгнали по пътя на Фотинов. До

крайъгълния камък, поставен от него, в основите на българския пе­
риодичен печат те нареждат и други.
В общата история на периодиката алманаси и календари играят
роля на най-ранни периодични издания. Като се изключи една арит­
метика на Христаки Йованович от 1834 г., която завършва е „месе-
цослов“, докато излиза пробната книжка на „Любословие“ през
1842 г., няма издаден алманах или календар на български език. И
в това отношение развитието на българската журналистика върви
по свой път.
За три календара. В края на 1842 г. К о н с т а н т и н О г н я н о -
в и ч, сърбин, силно свързан като учител, книжовник и издател с
Българското възраждане, издал в Цариград „ К а л е н д а р з а п е ­
то 1 8 4 3“, отпечатан в „Славяно-българска типография на трудо­
любивата пчела“. Написан за българи и като че и от българин, кален­
дарът, вън от месецослова си и някои чисто практически и справочни
материали, съдържа и редица „повести нравоучителни“, историйки,
разкази, приказки, народни песни. В уводна статийка с обръщение
„прелюбезни родолюбци“ и в някои от другите статийки има пробля-
съци на ранна българска публицистика. Календарът има примитивна
печатарска техника и е илюстрован с наивни и лошо репродуцирани
графични изображения. През 1844 г. Ошянович отпечатва със завидна
за онова време техника в прочутата печатница на братя Ф. Дидо
в Париж „ З а б а в н и к з а л е т о 1 8 4 5 “. Това е значително по-го-
лям календар, по-разнообразен по съдържание, с по-изразена публици­
стична насоченост в духа на просветителството, за подигане на бъл­
гарското национално самочувствие, за вярност към султана и с про-
френска орнентировка, проявена в увода на Огнянович. „ З а б а в н и к “
(1845) съдържа вън от обичайните за календарите справочни и по­
лезни данни малки статийки, като „Употребление на времето“ от Г.
Кръстевич, поучителни истории, наивни стихотворения и др. Най-зна­
чителни публицистични работи в него са „Писмо от Липиско или
жалоба и ревност к родолюбию едного младого болгарина к своему
приятелю в Париз“ от 25. VIII. 1841 г., подписано с иницали Π. II.,
зад които се разбира името на Никола Пиколо, по това време в Лайп­
циг12, а .също и коментарът към писмото „Неколико речи за пред-

12 Велико Йорданов, Лайпциг и българите, София, 1938, с. 40. Вж. и последната

работа по този въпрос, дето са цитирани и други автори — П. Ст. Коледароз и

4 История на българската журналистика 49

идущото писмо“. И в двете категорично и убедително се иска бъл­
гарите да имат овои владици, свещеници и църковни книги на бъл­
гарски език. В изработването на „Забавник“ има данни да е взел
участие и Иларион Макариополски, а издаването му е станало със
средства на емигрантската полска агенция в Париж. Той трябва
да е имал успех, защото на следващата година е преиздаден пак в
Париж с малки добавки в съдържанието.
След тези първи лястовици на годишни периодични издания се
поставя традицията да се издават български календари и годишници,
някои от които имат и публицистични задачи.
Първият вестник и за пътя на редактора му до Лайпциг. Една
от заслугите на „Любословие“ е, че с актуалността на материалите,
които помества, създава интерес сред българските читатели и към но­
вини. Още докато списанието излизало, както се вижда от запазени
писма до Фотинов, някои читатели първоначално са искали да дава в
страниците му повече новини, взети от чужди вестници, а след това
и да създаде български седмичен вестник. Фотинов и без това едва
издавал с големи усилия „Любословие“, та не могъл да мисли и за
вестник, макар да разбирал значението му.
В една бележка, поместена в „Любословие“ (кн. 21 от 1846 г.,
с. 133), Фотинов, като споменава за „Сриске новине“, казва: „Дано
би се сдобил и българский народ е такова общенародне образова­
ние!“, т. е. с вестник. Това пожелание се сбъднало много скоро, след
като било изказано. Точно две години след като „Любословие“ за­
почва да излиза редовно и преди още да спре, се родил и първият
български вестник „ Б ъ л г а р с к и й о р е л “. На 20. IV. 1846 г. в
Лайпциг излязъл от печат първият му брой.
Редактор на първия български вестник е И в а н Б о г о р о в
(1821—1892), познат по-късно журналист, публицист, книжовник, об­
щественик, борец за чист български език. Когато създавал „Българ­
ски орел“, той не бил приел още името, с което по-късно е известен,
и се наричал И. Богоев, или Иванчо Андреов, както се е и под­
писал в самия вестник. Тогава той за разлика от Фотинов бил млад
човек, на 25—26 години,13 с добро образование, житейски и литературен
опит. Роден е в будния и оживен по времето на Възраждането гр. Кар-
лово в родолюбиво, незаможно семейство. Любов към упорит труд му
вдъхва неговата майка, рано останала вдовица, към учение и наука —
известният възрожденец учител Райно Поповнч, конто му дава стре­
меж п към по-висши знания. Макар и без средства, но въоръжен
със силна воля и голямо желание, Иван Андреов Богоев учи в ца­
риградската „велика школа“ на гръцката патриаршия в Куручешме,
дето негови другари са Сава Доброплодни и Георги Раковски, с ко-
К. Д. Косев, Програмно писмо на д-р Никола С. Пиколо относно борбата за цър­
ковно-национална независимост. — „Исторически преглед“, XXI, 1965, 3, с. 89—99.
13 Въпросът за рождената дата на Богоров все още не е окончателно разрешен.
Вж. Г. Боршуков, Няколко бележки за дейността на Иван Богоров в Лайпциг и за
вестник „Български орел“. — ГСУ ФФ, т. LIV, 3. 1959 — 1960, с. 686.

ИВАН БОГОРОВ

50
тото мечтаели за бъдещето „заради заспалата българска народност“.
Незадоволен от гръцкото училище, през 1840 г. той е в Русия — в
Одеса, дето усвоява „славянската наука“ в Ришелевската гимназия
заедно е Ботьо Петков, Найден Геров и Добри Чинтулов.
В Одеса Богоров започва книжовната си и издателска дейност.
Там през 1841 г. младият патриот, подбуден от „слободия за българ­
ска народност“, прави първото си „издание за свестяване на бълга­
рите“ — една литография по Стематография на Христофор Джефа-
рович с ликовете на Иван Асен и Иван Шишман, поставяна според
свидетелството на д-р Иван Селимински в иконостасите на много родо­
любци. Пак в Одеса през 1842 г. той превежда от руски и издава
„Математическа география“ на В. Бардовски, в предговора към която
за пръв път развива свои схващания за езика. През същата година
Богоров издава в Будапеща събрани от него „Български народни пес­
ни и пословици“. С тази сбирка извършва не само фолклорна, но и
езикова работа, защото по този път налага народния език чрез най-
хубавите негови творби — народните песни.
През 1843 г. Богоров се връща в родината. „Откак се понахра-
них с малко учение — пише той в автобиографичните си бележки
„Живота ми, описан от мене“, — заминах през Букурещ за Свищов,
Търново, Габрово, Изворник (Казанлък — Г. Б.), Вета Загора и вре-
дом се мъчех да предумвам българите да се не учат веке гръцки, а
само български.“ Тогава той става учител в Стара Загора, дето за
упоритостта му да наложи български език в училището влиза в
конфликт е гръцкия учител и след една година се вижда принуден да
напусне учителствуването и града. През тази година той. издава в
Белград „Всеобща география за децата“ от В. Бардовски.
В Стара Загора Богоров намерил време и сили да напише и
граматика на говоримия български език, която отива да издаде в
Букурещ, дето тя е отпечатана през 1844 г. с хубавото име „Пър­
вична българска граматика“ и жадно купувана от читателите.
„От книжната печалба (от граматиката — Г. Б.) и щото бях спес­
тил от даскалуването, можах да отида в Липиска (Лайпциг), за да
продължавам науката си според настаняването на някои българи
в Букурещ, наречени липискани, които и ми обрекоха една малка по­
мощ, докле се уча в Немско“ — бележи Богоров в „Живота ми, описан
от мене“. В Лайпциг, дето най-вероятно е пристигнал в края на
1844 или в началото на 1845 г.,14 след като е учил немски език, се за
писва да следва химия.
Но ,не химията, изглежда, е вълнувала младия човек. Още преди
да запише първия семестър, той започва да издава своя вестник.
Три броя. „Български орел“ не остава в историята на журнали­
стиката с трайното си въздействие над читателите, е дългия си жи­
вот. От него са излезли всичко три броя. Въпреки че трябвало, както
е отпечатано в полезните данни под заглавието му, да „излазя два

14 Г. Боршуков, цит. съч., с. 683—684 ( 3— 4 ).

ПЪРВАТА СТРАНИЦА НА „БЪЛГАРСКНИ ОРЕЛ“, бр. I.

52
пъти в месецът“, вторият брой има дата 20. IX. 1846 г., а третият —
1. I. 1847. ^Първият брой (20. IV. 1846) носи гордото име „Българ-
ский орел“ с подзаглавие „известник гражданский, търговски и кни­
жовен“. Вторият брой се нарича „Българекий народен известник“, а
третият наново се връща към първото си име с малко изменение —
„Българскиет орел“. Както се вижда, понятието вестник още не се е
наложило в българския език.
За името на вестника има предположение,15 че е заето от извест­
ното по онова време стихотворение „Орел“ на руския поет и славя-
нофил А. С. Хомяков. По-приемливо и понпросто обяснение е, че Бого-
ров поставя такова име на вестника си, за да повдига родолюбие-
то на българите. И това е по-вероятно, защото съвпада с обяснението
за промяната на името във втория брой. Не е правдоподобно обясне­
нието на В. Пундев, че названието на вестника е променено „вероятно
поради невъзможността да изпълни обещаната програма“16. По-вероят­
но е друго обяснение, автор на което е Б. Пенев.17 В. Е. Апрнлов в
статията си „Любонародно изложение“, печатана в „Любословие“ (II,
20, 21, 22), дава добра оценка за „Български орел“. Като просветител
и еволюционист той смятал, че името на вестника е много дръзко.
„По положението на Българията — пише той в една бележка под
линйя в кн. 21 на с. 140 — по-правилно беше друго име на известни-
кът, като „Българска пчела“ или „Български известник“.“ За да не
дразни турската власт, Априлов препоръчва изрази като „делата на
нашите юнаци и царе“, „гражданско и свободно управление“, „честта
на бащинията“ да се избягват. Може да се приеме, че Богоров е
послушал съвета на Априлов и изменил името при условие, че е узнал
становището му по друг път, а не пряко от списанието, което и из­
лязло през септември 1846 г., т. е. когато е отпечатан и „Известник“.
Но тъй като това изменение не донесло нищо, в смисъл вестникът да
добие по-широко разпространение в Турция, Богоров пак се е вър­
нал към първото име.
„Български орел“ излиза на четири страници, малък формат (28
на 40 см), свързан е на три колони, има хубав печат, осъществен в
печатница Брайткопф и Хертел (бр. 1) и в печатницата на Фр. Рюкман
(бр. 2 и 3).
Трите броя на „Български орел“ днес са истинска библиографска
рядкост и затова са българска национална реликва. В Старопечатния
отдел на Народната библиотека в София доскоро имаше само първите
два броя на вестника и фотографско копие от третия, запазен в сбир­
ката на Шафарик в Чешкия народен музей в Прага. За щастие в края
на 1962 г. бе намерен един екземпляр от третия брой, запазен в кни­
жата на копривщенски родолюбец и предаден през май 1963 г. в На-

15 В. Йорданов, Богоров в Лайпциг. — В. „Мир“, бр. 11038, 8. V. 1937.

16 В. Пундев, Периодическият печат преди Освобождението. Втора част: вестници,
София, 1930, с. 11.
17 В. Пенев, История на българската литература, т. Ill, София, 1933, с. 851.

ЧАСТИ ОТ ПЪРВИТЕ СТР. НА БР. 2 И 3 НА „БЪЛГАРСКИ ОРЕЛ“.

54
родната библиотека, дето единствено сега у нас и в чужбина има имен
комплект от броевете на първия български вестник.15
Програма: „Не може да остане тъй занапред!". Още в първия брой
на вестника Богоров го представя на читателите ,в програмна статия.
Тя е дадена на челно място на първа страница под заглавие „Свиква-
ние“. В нея, след като установява, че „всичките народи около нас си
издигнаха главата и виждат по светът що става и какво· трябва да
правят“, Богоров пита дали ние българите трябва да останем „живи
умрели“, не трябва ли и ние да „продумаме поне една дума в царст­
вото на народите“, трябва ли да останем непознати на света, да оста­
вим езика си мъртъв, и отговаря:
„Не! Тва не може да остане тъй занапред! И ми българите тряб­
ва да започнем да се усещами като народ, който има същите правди
с другите европски народи! Ми трябва да държим здраво язикът си
и вярата си! Ми трябва да покажем с прилежат нанапред и с иста­
щението на разумът, че сми христиени, че сми “ славене, братия на
московците, на сърбите и на другите славянски народи!“
Какво тогава трябва да се прави? Като се силае на делото и на
примера на Кирил и Методий, Богоров обявява решението си да за­
почне вестник, „написан на един чист народен език, също хакто се
хортува по синките страни на бащинията ни“. Той резюмира програ­
мата на вестника в шест точки, като заявява, че в него ще се поместват:
„1. Граждански известия отвсъде; повечето щът бъдат новини
от Цариград, от Турско, от Влашко, от Гърция и от другите близоседни
славенски страни, вейте щът са известяват, колкото са може по-скоро.
2. Пр и тъя главна основа на нашът лист ще има учебний дял на
известникът ни: описания на някои чудни места, страни и народи, на
бащинията ни, както и от другите европски страни, и повечето славеи-
ските, като да стоят по-блйзо към нашът народ; случки на щастието
на народът ни от старо време до днес; известия на нявгашното ни
слободно управление, делата на нашите юнаци и на нашите царе; чест­
та на бащинията ни и др.
3. Достойни забележвания на истащението и на редът за шко­
лата на близоседните ни народи, ще им са показва леенината и пъ­
тят, за да се преобразят в бащинията ни по-добре школата и редът
на учението.
4· За търговците и за които имат занаят, ще има известия, поу­
чения и настанявания, по кой ред трябва да вървят те, за да докарат
такъв един имот, едно такова цъфтение на търговията и на занаяти­
те, както другите европски народи.
5. Развеселителната страна на известникът ни ще има: приказки,
баски, народни песни, народни притчи, смешливи приказвания и по­
вечето такива неща, от които могат даскалите по нашите школа да
придобият нещо за истащението на децата.
6. Най-сетне ще има прегледвание за всичките нови книги, кои­
то се пишат на български език.“18
18 Подробности за местонахождението и библиографията на броевете на „Бългач-
ски орел“ вж. Г. Боршуков, цит. студия, с. 702 (22) — 703 (23), и „Ценна би<5-
лиографска находка — брой трети на в. „Български орел“. — „Български журна­
лист“, V, 2, с. 23—24.

56
 Накрая, като съобщава, че вестникът ще излиза на 1 и на 15 чис­
ло на месеца, а „ако -се намерят повече купувачи“, и на 1, 10 и 20 чис­
ло, и посочва цената му, завършва любезно с думите: „Здравейте
мнлнчки!“, и се подписва — Иванчо Андреов.
По тип това е -програма на станалите модни и създаващи се
по онова време „информационни“ вестници в Западна Европа. Но в
същото време, както бележи в автобиографията си Богоров, той е ис­
кал да създаде политически вестник. В програмата той поставя на
първо място „гражданските“, т. е. политическите новини. И нещо по­
вече — иска промяна, дълбока промяна. Не, не може да остане така
занапред — и българите трябва да имат вестник. Но не само това.
Не, не може повече българите да не се „усещат“ като народ· Те трябва
да се надигнат като другите народи, да имат права като тях, да за­
пазят*, фика и вярата си, да не забравят, че са славяни, братя на
московците, на сърбите и на другите славянски народи. За 1846 г.
това е програма голяма, трайна, прогресивна, напълно ориентирана
към интересите на най-събудените и напредничави среди на народа,
носители на идеите на Възраждането.
Съпоставка между програма и съдържание. Ако се класифи­
цират поместените в трите броя на „Български орел“ материали съ­
ответно на шестте точки от програмата на вестника, ще се получи
интересна картина.
В първия брой под заглавие „Новини (Колкото засега)“ се дава
благоприятна оценка за издадения през 1839 г. от султан Абдул Мед-
хид Хатишериф, „който — както пише Богоров — казва:, търговията
да бъде свободна навсъде по Турско; давнината да бъде с мярка;
съдбата да се върши със страх божий без разлика на лицето или на
вярата и да бъдат вейте люде равни пред законът; да се не взима
вече глоба; всякой да си държи бащината си вяра, без да я проме-
нява насила. . . “
Това е по-скоро едно тънко напомняне, отколкото новина за уж
гарантираните с Хатишерифа права на подвластните народи, което не
говори лошо за Богоров като журналист. Самият той е чувствувал, че
във вестника в същност няма новини, и още в същия брой обещава
в програмната статия: „Новини щем пишем в другите листове.“ Но
във втория брой няма изобщо никаква новина. В третия брой са да­
дени на първа страница, веднага под заглавието, -пет информации. В
първата от тях с дата 19. XI. 1846 г. се съобщава за едно окръжно
нареждане до турските административни власти, в което се посочва
задължението им да възпират неправдите и неправилни присъди.
След това са поместени по-кратки информации: за излизащ в Смир-
на еврейски вестник „Врата на изток“; за дейността на сръбското ми­
нистерство на просветата по откриване на училища и читални и за
развитието на сръбската книжнина; за това, че в Банат живеят 12
хиляди изселени от Турция през 1737 г. българи и че един техен све­
щеник пише българска история; и най-сетне — информация, че в Ру­
сия се издават 135 вестници и списания.
За първи път именно в брой 3 на вестника, който, общо взето, е
по-разнообразен и с по-голям брой материали, Богоров прави серио­
зен опит да осъществи първата точка от програмата на вестника — да

57
дава новини. Докато в първия брой е поместена една единствена
„информация“ („колкото засега“, ка«то се казва под рубриката „Нови­
ни“), във втория брой няма нито една, в третия брой те са вече пет.
На сегашния читател те не биха направили впечатление нито по съ­
държанието си, нито по бързината на отразяването, но като се имат
пред вид тогавашните условия, фазата на общественото развитие и об­
стоятелството, че Богоров сам е правел вестника, който е бил з са­
мото си начало, едва ли би могло да се иска и да се очаква нещо
повече.
Към тези информационни материали може да се причисли и
„Дворен календар на Европа“ от бр. 3, една таблица с данни за го­
лемината на европейските държави, населението, столиците им, име­
ната на държавните им глави и др. Какви са били мотивите на Бого­
ров да помести такива данни, сега не може да се каже, но зад тях­
ната външна обективност не е могло да не се наложи на съзнанието
на българския читател могъществото на Русия, изразено чрез тях —
в абсолютен смисъл и в сравнение е цифрите за другите страни.
Материали, които да отговарят на точка втора на програмата,
I. нар. „учебен дял“, са „Описвание на с. Котел“ (бр. 1), „Град Са­
моков“, „Рилский монастир“ (бр· 2). Към тях с мъка би трябвало да
се причислят и „Описвание планини, които изхвърлят огън“ и „Тръ-
съцн на земята“ от бр. 3, дето се дава елементарно обяснение на
понятието вулкан и се описват няколко най-катастрофални земетре­
сения.
Във връзка с точка трета на програмата — по училищното дело —
не е дадено нищо, като се изключи информацията за сръбското ми­
нистерство на просветата в бр. 3.
Известия „за търговците и за които имат занаят“, каквито се
обещават в т. 4 на програмата, са: „Занаятски известия“ и „За рабо­
тенето на желязото в Европа“ (бр. 2) и „Търговско залягане и търго­
вия на ингилизите“ (бр. 3), дето се дават сведения за развитието на
промишлеността в напредналите капиталистически страни. Това са
статийки, в които най-добре е изразена класовата насоченост на ве­
стника като изразител на обществените прослойки на занаятчии и
търговци, из които се излъчва младата българска буржоазия.
Напълно е изпълнено обещанието по т. 5 на програмата за „раз-
веселителната страна на известникът“. И в трите броя на вестника
са отпечатани приказки и разкази („Железний свещник“, „Едно пус­
то средоморие“), народни песни („Цар Мурад и Мара“, „Пътувание
на едно чирпанче“, „Стефан и Еленка“, „Марийка и Николчо“), бас­
ни, народни притчи, гатанки, смешливи приказвания и т. н. Те зае­
мат значително място в страниците на вестника и не само „забав­
ляват“ и „развеселяват“, .но и поучават, издигат културно читателя.
По т. 6 са дадени материали, конто отговарят на днешните руб­
рики „Критика и библиография“ — поляма рецензия „Болгарска
аритметика, сочинена от Хр. К. Сичан Николова“ (бр. 2) и „Книжов­
но. За равнописанието на нашият език“ (бр. 3) — статия, която не
завършва. Тя не е рецензия, а заедно със „Словарника“ в бр. 3 е ед­
но от най-ранните свидетелства за езиковите интереси и концепции на
Богоров.

58
 Балансът между програма и съдържание на вестника показва,
че в същност програмата не е изпълнена както по многообразието
на съдържанието, така особено що се отнася до гражданските изве­
стия, до политическата страна на вестника. Това може да се обяс­
ни с неговата откъснатост от родината, поради което в него няма нито
една дописка от България. Трябва, от друга страна, да се признае,
че доколкото има новини, те не са дадени случайно, отнасят се до
въпроси, които живо интересуват българите — във връзка с изпъл­
нението на Хатишерифа. Те, включително и новините за други страни,
са подбрани, за да влияят върху съзнанието на народа. Това показва,
че Богоров действително имал журналистически усет. Поради ран­
ното. спиране на вестника обаче той не е можал да използува по-
добре новината като средство за въздействие.
Само от три излезли броя на един вестник не могат да се правят
окончателни заключения, но може да се каже, че Богоров не е из­
пълнил програмата си и по повечето от другите точки. Той дава малко
статии, с които да възбуди патриотичната гордост на българите, с
които да подпомогне народната просвета. Малко са и материалите,
които да задоволят занаятчии и търговци, народната интелигенция,
обществените слоеве, които биха могли да видят във вестника изра­
зител на своите интереси. В това отношение „Български орел“ не
отива по-напред, дори стои по-долу от „Любословие“.
Благодарение па тези слабости в съдържанието си „Български
орел“ се превръща в периодично издание, което губи характера си на
вестник — една от причините за това е и големият интервал от време
между отделните броеве, а също и това, че се поместват повече поу­
чителни и забавни материали, отколкото публицистични и информа-
цонни.
Има нещо много важно, с което „Български орел“ превъзхожда
първото българско списание. Това е езикът, «а който вестникът се
пише. В това отношение той напълно изпълнява обещанието в про­
грамата да бъде писан на чист народен език, „също както се хортува
по всичките страни на бащинията ни“. Богоров принадлежи към бъл­
гарската езикова школа. Той обяснява своето схващане за езика още
в граматиката си, а във вестника прилага тези си схващания на прлак-
•шка. Езикът на „Български орел“ е мост, по който често пъти затрог­
ващо, а понякога и мило наивното съдържание на вестника преми­
нава над 12 десетилетия, за да стигне до сърцето дори на днешния
читател.
По въпроса за прототипа. В Лайпциг, тогава голям културен цен­
тър в оживени връзки с балканските страни, Богоров попада в сре­
дата на неколцина видни лужишки възрожденски културни дейци, ка­
то д-р Ян Петр Йордан, публицист, учен-славист, преподавател в
Лайпцигския университет, Хандрай Зайлер, лужишки поет, и Ян Ернст
Смоляр — публицист, историк, етнограф и езиковед. Велико Йорданов,
автор, който хвърля значителна светлина върху делото на Богоров
в Лайпциг, твърди, че вестници на споменатите лужишки деятели „са
вдъхнали... на Богоров идеята за български вестник“ и „освен това

59
са му послужили и за образец“1’ на неговия „Орел“. Разбира се, че е
вероятно Богоров да е бил повлиян от дейността на лужишките публи­
цисти, макар и друг автор, Д. Мишев, да твърди, без да посочва осно­
ванията си, че Богоров заминал за Лайпциг „с две хубави мисли —
да продължи образованието си и да почне вестник на български“1 92021.
Там, както се разбира от едно писмо на Н. Геров от Букурещ с дата
12 май 1846 г.221, Богоров се сближил с Пар. Г. Пеперов (от семей­
ството на букурещките благодетели на Богоров и преводач на „При­
ключенията на Телемаха“ от Фенелон). „Двамата заедно — пише
Б. Пенев — са обмисляли планове за общи литературни предприятия.“22
В цитираното писмо Геров след разговор с Пиперов пише: „Богоев е
в Лайпциг и учи немски и франц. язици, за да влезе после в някакво
си училище да учи химия. Ню понеже няма е какво да живее, намис­
лили да издават българска газета, а той да бъде редактор и колкото
остане печала (за) него да е.“ Б. Пенев на посоченото място правилно
приема, че за решението си да издава вестник Богоров бил „подтик­
нат преди всичко от желание да бъде полезен на народа си.“
Когато Богоров пристига в Лайпциг, той има вече значителен жи­
тейски и литературен опит. Бил е вече в Цариград, Одеса, Буку­
рещ. Издал е вече няколко книги и е имал представа за ролята и
значението на вестника, тъй като сам е бил вече читател на вестници,
познавал е тяхната сила. Сигурно е, че в Лайпциг, голям център за
издаване на книги, списания и вестници, Богоров е получил от тамош­
ната действителност и от примера на лужишките си приятели значите­
лен тласък за решението да започне вестник.
Що се отнася до твърдението, че лужишките издания са послужили
за образец на Богоров, то е по-невероятно. Първият вестник на лужи-
чаните „Ютрничка“ („Зора“), редактиран от Йордан, е излязъл и спрял
още преди Богоров да е бил в Лайпциг. „Тидзенска новина“ („Седми­
чен вестник“) на Зайлер и „Ярбюхер фюр славише литератур, кунст
унд висеншафт“, годишник на немски език, издаван и редактиран от
Йордан, са излизали точно по времето, когато Богоров е в Лайп­
циг. Годишникът е научно списание па немски език, което не е могло
да служи зз прототип на един вестник. Едно проучване на „Ютрнич­
ка“ и „Тидзенска новина“ показа, че нито по формат и графичен вид,
нито по съдържание „Български орел“ прилича на тези издания.23 Те
принадлежат към т. нар. „моралите вохеншрифтен“, по-стар тип
периодични издания, които си поставят за цел да влияят на читателите
с поучаващи, морализиращи материали. Богоров е имал намерение
да прави модерен вестник с граждански новини, с много информа­
ции. Той не успява да осъществи намеренията си и наистина в не­
говия вестник вземат връх поучаващите, морализиращите и развесели-
телните материали, но те не са взети, доколкото може да се установи,
от опоменатите лужишки издания. Много от тях са оригинални творби
на Богоров с български национални черти.
19 В. Йорданов, Лайпциг и българите, София, 1938, с. 45.
20 Д. Мишев, цит. съч., с. 618.
21 Из архивата на Н. Геров, II, София, 1914, с . 932.
22 Б. Пенев, цит. съч., с. 844—845.
23 Г. Боршуков, цит. студия, с. 689 (9) — 695 (15).

60
 Ранен край. Вдъхновен от патриотизъм, романтик по натура, Бо­
горов сам е редактирал вестника и 'писал всички материали за него.
Той нямал и мъчно е могъл да има сътрудници от България при ус­
ловията, при които е излизал „Български орел“. Той извършвал и
цялата уредническа и административна работа.
Дали Пиперов или Каралиперов е дал някаква материална под­
дръжка на Богоров нарочно за издържане на вестника, за това за­
сега няма положителни данни. Формално и фактически, изглежда,
„Български орел“ е бил издаван със средства на Богоров, като той
късал от помощта, която му давали „липисканските търговци“ от
Букурещ.
Тиражът на вестника е бил твърде ограничен. В. Йорданов наме­
ри в Лайпциг, в архивата на печатница Брайткопф и Хертел, сметката
за отпечатване на първия брой на вестника, от която се вижда, че
тиражът му е бил 500 броя.24
Приемът на вестника във Влашко, отдето младият му редактор
е очаквал материална подкрепа, бил „хладен“ по израза на самия
Богоров в статията му „Просветление и книжнина на българите“
(„Български книжици“, I ,16—24, 1858), а дори един от „приятели­
те“ му „отсякъл“, че „не трябвало на българите да се издава вестник
от Липиска“. А и в самата България, дето най-много е било нужно
да въздействува, разпространението на „Орел“ било съвсем ненасър-
чително. Макар в заглавката на вестника да са дадени имената на
няколко известни търговци като настоятели в Букурещ, Свищов,
Карлово, Калофер, Пловдив и Цариград (в третия брой остават само
две имена), той се е разпространявал в България извънредно слабо—
една от причините неговите броеве сега да са най-голяма библио-
графока рядкост и да се намира едно единствено течение само в На­
родната библиотека.
При лошото разпространение на „Български орел“ липсата на
абонати, за което Богоров говори в писмото си до В. Ханка от 7. I.
1847 г.2а („досега нямам нито един помощник (абонат -·■ Г. Б.) от
нашите българи“), се оказва, че дори малкият тираж на вестника не
е бил оползотворен. Затова с третия брой по липса на средства
вестникът фактически спрял да излиза. Той загинал в детската си
възраст още преди да заживее истински.
Отзвук и значение. Въпреки ранния край на „Български орел“
не може да се каже, че излизането му нямало отзвук. В споменатата
вече статия на Априлов в „Любословие“ големият български просве­
тител и родолюбец нарича Богоров „воспламенен соревновател на
българското учение“, който не жалее труда си за доброто на народа.
„Тие дни — казва Априлов — видяхме първият брой на известникът
му на български, издаден в Липиска 20 априлия сего года. Сърадвах-
ме се за това, че имаме и другий българский дневник и от чисто
сърце му желаеме добър успех. Тоя дневник види ся, че ще стане
много полезен за Българията.“

24 В. Йорданов, цит. съч., с. 42.

25 Вж. д-р Ив. Д. Шишманов, Студии нз областта на Българското възраждане.—
Сб. БАН, София, 1916, VI, кл. историко-филологически, 4, с. 8.

6Î
 Чудесен отзив (170 реда) е поместен в „Подунавка“, приложение
на излизащия в Белград „Српске новине“, № 19, 1846, с. 77, дето се
възкликва: „Пак ново явление в българската литература! Наистина
достойно за похвала напредване, което трябва да зарадва всяко
родолюбиво славянско сърце. . След като предава цялото „Свиква-
нне“ на Богоров и дава сведения за материалите в първия брой, ре­
цензията завършва: „На нас не ни остава нищо друго, освен да по­
желаем от сърце този драгоценен вестник с помощта на българите и
останалите родолюбиви славяни да се одържи и укрепне в полза и
слава на всички нас.“20
В отделна бележка накрая редакцията съобщава, че събира або­
нати за „Български орел“.
На славянската солидарност Богоров дължи и най-голямата мо­
рална подкрепа, която получил от „славянските филолози“, както той
нарича лужишките си приятели Йордан, Зайлер и Смоляр. В статията
си „Просветление и книжнина на българите“ той пише, че „Български
орел“ „бе приет с голяма радост от тамкъшните славянски филолози,
които го направиха да погърми из цяла Европа, като го накичиха с
повише похвали, отколкото той струваше, и с тояз начин тил желаеха
да подтикнат вървежа му“. И наистина в „Ярбюхер“ (IV, 5. 1846) е
дадено в три реда съобщение за излизането на пробния брой, както
там наричат първия брой на „Български орел“, а в следващата 6 кн.
е поместена голяма рецензия за вестника.27 В нея Богоров е предста­
вен с ласкави думи и се отправя апел към славянството вестникът да
бъде подпомогнат, докато укрепне и се разпространи постепенно в
земите, за които е предназначен, докато българският духовен живот
стане по-активен чрез „литература на майчин език“, докато укрепне
националната култура и единство на българите, защото „Българите
нямат още никакви фондове, с които да насърчат задачите на нацио­
налната култура, образованието и хуманитарното“.
Авторът на рецензията смята, че ако изданието се задържи две
години, „тогава ние сме твърдо убедени, че няма да са нужни по­
вече жертви от страна на приятелите на славянското национално раз­
витие“. След това се възпроизвежда програмата .и съдържанието на
„списанието“, както е наречен „Български орел“ в рецензията, дават
се данни за абонамента и се обявява, че редакцията записва абонати
и „гарантира за редовното получаване на броевете“.
Въпреки „хладността“ на съвременниците делото на Богоров и на
„Български орел“ остана да живее и до наши дни със своето действи­
телно значение. Макар „Български орел“ да има редица слабости,
които до голяма степен се дължат на обективни причини, безспорна
заслуга на Богоров е, че при съвсем трудни условия той дръзва да
създаде вестник. Той не бе преценил достатъчно добре обстоятелст­
вото, че не може да се издава вестник вън от подходяща за него среда,
толкова далеч от България, но затова пък бе разбрал, че българите
имат нужда от такова периодично издание, че е дошло време това
могъщо средство за въздействие да се използува и в България.
2Р Този текст ми бе предоставен от др. Илия Конев.
27 Пълен текст на рецензията и други подробности вж. в Г. Боршуков, цит. студия,
с. 695—702.

62
 С практическата си работа във вестника Богоров показа, че
има живо чувство на журналист. При тогавашните политически ус­
ловия, в началото на борбата за културна самостоятелност на нашия
народ той се опитва да въздействува косвено чрез новината, тъй като
вероятно е смятал за преждевременно и опасно да си служи чрез по-
прякото и по-ясното въздействие на статията.
Най-голяма заслуга на Богоров си остава това, че той основа
традицията българските вестници да се пишат на говоримия, народ­
ния български език. Езиковото му майсторство, умението му да пи­
ше образно, увличащо, живо, духовито, просто и разбираемо може
да служи като пример и на новите журналистически поколения. По-
късно Богоров е издавал и редактирал още няколко други вестници
и слисания и сътрудничил в други·28

„ЦАРИГРАДСКИ ВЕСТНИК“ — ПЪРВИЯТ С ТРАЕН ЖИВОТ

В края на 40-те години на миналия век никъде условията да се из­

дава български вестник или списание не са били тъй благоприятни, как-
то в Цариград — столицата на турската империя. Какво е представ­
лявал за българите големият град на Босфора в онова време?
Цариград — стопански, културен, политически Средец и за бъл­
гарите. През време на Възраждането Цариград става голям стопански,
културен, та дори и политически център и за българите.23 Към края
на 40-те години там живеели около 50 хиляди българи. Те били при­
шелци от всички български краища, главно мъже, дошли в сто­
лицата да търсят поминък. Търговци и занаятчии при условията на
основните социални и икономически промени, които ставали тогава,
скоро си създали добро име и все повече и повече се умножавали. През
30-те години на миналото столетие в Цариград имало вече българ­
ски еснафски организации. Особено внушителен бил еснафът на бъл­
гарите абаджии, голяма част от които били заети в Хамбара. Имало
българи конярн (сеизи) и войнуган-аскери, други били свободни за­
наятчии й търговци, а имало вече и доста чиновници на турска служ­
ба, дори някои от тях, като княз Ст. Богориди, се издигнали на най-
висши служби. Голямата част от българите в Цариград живеели ор­
ганизирано в своите еснафски организации. Към 40-те години те има­
ли вече оформено национално съзнание. Класовите им интереси и на­
ционалното им съзнание ги превърнали от аморфна по-рано маса в
организирана сила. Цариградските българи започнали да се проя­
вяват обществено, да предявяват искания като членове на своята на­
ция. Те станали носители на идеите на Възраждането за народно
образование и култура, на исканията за национално обособяване на
българския народ. От Цариград Неофит Бозвели и Иларион Мака-
риополски подхващат църковната борба, той станал неин средец.

Представа за цялостната дейност на Богоров може да се получи от аб. Ив.

Богоров. За народна свяст, добро помннуванье и родна реч, редактор и съставител
Г. Боршуков, 1970. с. 293. __
29 Вж. Н. Начов, Цариград като културен център за българите до 1877 г, — Сб.
БАН, София, 1923, XIX, кл. исторнко-филологнчсскн, с. 1—208.

63
 Никъде другаде политическите условия не били по-благоприятни
никъде другаде не е могло да се иска тъй категорично прилагане на
Хатишерифа. Културен център за другите, Цариград, дето вече имало
печатници и турски, гръцки, френски, арменски вестници, уредени
пощенски и съобщителни връзки, става и български културен център,
който привлича всички събудени българи, всичко жадно за знание.
Турската столица став> средище и на тогавашното българско книго­
издаване. От 1843 г., кота то излязла първата отпечатана в Цариград
книга, до Освобождението през 1878 г. там излезли над 32 на сто от
старопечатните български книги.
Цариградските българи, особено след като започнала борбата за
самостоятелна 'българска църква, имали нужда от обществен орган,
от вестник, който да е изразител на техните стремежи и да задово­
лява нуждите им за знания, за просвета и за новини, да изразява и
да застъпва исканията и интересите им.
Няколко несигурни опита за български периодически издания в
Цариград. Има едно недоказано твърдение, че още през 1837 г. Нео-
фи.т Бозвели се опитал да създаде в Цариград сдружение, което да
издава описание за пробуждане на народа, но разбрал, че идеята му
е преждевременна. По-късно, след като през 1839 г. бил издаден
Гюлханският хатишериф, в известния си мемоар от месец юни 1845 г.
до Рашид паша Иларион Макар,иополски, като поставя другите бъл­
гарски въпроси, иска „да се позволи на българите да издават вестник
на езика си, чрез който да се работи за привързването им към царство­
то, в който да се обнародват винаги правителствените разпореждания
и да се печатат статии от земеделието и от разните художества
[занаяти] “.
Въз основа на едно библиографско насочване в „Almanach de
l’Empire Ottoman pour l’année 1850“ в някои чужди източници се твърди,
че през 1846 или 1847 г. в Цариград бил излизал вестник „Новина Бъл­
гарска“. В. Пундев приема30, че такъв вестник действително е същест­
вувал. Смятам, че случаят е добре изяснен от Д. Мишев·31 Касае се до
едно искане на сръбския капу кехая (дипломатически представител)
при Портата, за което се говори и в запазен турски документ.32 Без
да се гледа на мотивите, поради които такъв вестник е бил замислен,
вън от това, дали идеята да се издава такъв вестник е във връзка с из­
вестното „Начертание“ от 1844 г. — сръбски план за национална и. по­
литическа пропаганда, независимо и от това, дали би могъл той да се
смята за български, броеве на „Новина българска“ поне досега не се
знае да има запазени някъде, нито пък за съществуването му има без­
спорни свидетелства от български съвременници. По-съществено в
случая е, че е правен опит да се издава български вестник, че е било
смятано за възможно да се осъществи такава инициатива. В същия ал­
манах се споменава и за друг „Български вестник“ („Journale Bulgare“,
tous les 15 jours), излизал през 1850 г. в Белград, за който също няма
никакви други лодатки. Дали се касае за някакво смесване с „Но-

30 В. Пундев, Константин Огняновпч. — СбБАП, кн. XXXVI. 1942, с. 209—292.

31 Д .Мишев, цнт. съч., с . 626— 627.
32 Документи за българската история, т. III, София, 1940, № 556, с. 302.

64
вина българска“, мъчно сега може да се каже, защото за този вестник
също няма доказателства, че е излизал.
„Цариградски вестник". Условията да се създаде български вест­
ник в Цариград явно били назрели и действително на 1. I. 1848 г. в
турската столица се родил първият брой на българския „Ц а р и г р а д-
с к и в е с т н и к“, който е излизал с някои прекъсвания в продъл­
жение на 15 години —до 24. XII. 1862 г. (17-годишнини). Това говори,
че той е значително явление в историята на българския печат. Да се
издава вестник през толкова продължителен период във време като
тогавашното е забележително постижение за българската периодика,
тъй като най-характерното за вестници и списания както преди Ос­
вобождението, така и дълго след това е, че техният живот е кратък.
Между предосвобожденските вестници той има най-дълъг живот.
През тези дълги, а понякога и тежки години стават няколко мал­
ки промени в начина, по които се пише името му, и в графиката на
заглавието му — „Цариградскни вестник, „Цариградски вестник, Ца-
реградскнй вестник“. По периодичност той е седмичник, но понякога
излиза нередовно; по обем — на 4 страници; има изменения и в начина
на номерацията и пагинацията му, във формата, в графитния му вид.
Променят се издатели, и редактори, а и линията на направлението
му не винаги е една и съща. Това развитие преминава през два главни
етапа.

Богоров слага основата на вестника <

В статията си „Просветение и книжнина на българите“, „Български
книжици“, кн. 16 и следващите, 1858 г., 11 години след като „Бъл­
гарски орел“ бил спрял, Богоров пише следното за края на своя пръв
вестник: „Едвам писачът на българекий вестник беше стигнал до тре-
тий му лист, като го застигна тая клетва (така Богоров нарича мне­
нието на един от букурещките българи, че „не трябвало за българи­
те да се издава вестник в Липиска“), която с един мах му прекрати
изданието. Той, подбуден от срам за несполучването си, дръпва се, та
дохожда от Липиска право в Цариград да промени мястото, а не
мисълта си и след годишне затичвание можа да основе „Цариградския
вестник“ и българска книгопечатня сред Балкапан ха/н, на такова мяс­
то, дето преди няколко години беше опасно само да се прохортува за
подобни нечта“.
Усилия, увенчани с успех. Богоров отишъл в Цариград с твърдото
намерение да продължи започнатото в Лайпциг дело, защото той добре
разбрал причините за неуспеха на вестника си в далечния немски
град. Горчивият опит му дал своя урок и първият български журна­
лист потърсил по-подходящо място да се издава вестник· Пристигнал
в Цариград през пролетта на 1847 г., до края на годината Богоров с
голяма упоритост работил да осъществи намерението си. Две основни
пречки трябвало да се преодолеят — да се намерят нужните материал­
ни средства и да се добие разрешение от властите. Има писма, цити­
рани от д-р Ив. Шишманов в студията му за- Фотинов, че между Фо-
тинов и Богоров, или най-малко между техни приятели, са се водили

5 История на българската журналистика 65

преговори двамата да редактират вестник. Но те не дали резултат
и Богоров сам се заловил за голямото дело.
Както разказва в „Живота ми, описан от мене“, първоначално той
разчитал много на Пиколо бей,33 който му обещавал с лека ръка и на
думи „сребро“ от своите анадолски рудници, още неразработени, а
също и че ще издействува разрешение за вестника. В това го уверя­
вал и Александър Екзарх. Но едва една среща с Г. С. Раковски, съ­
ученик на Богоров още от училището в Куручешме, поставила работа­
та на правилен път. Както Раковски съобщава в „Дунавски лебед“ (I,
8, с. 1, 1. XI. i860), той дал идея на Богоров да иска разрешение чрез
българина Василаки Великов от с. Върбица, Преславско, чиновник в
турското Министерство на просветата и земеделието, с големи връзки
сред турските управници. Богоров действувал за това чрез Христо
Тъпчилещов, а Раковски чрез баща си и Василаки успял да получи
решение на великото везирство с дата 8 мухарем 1264 (16. XII. 1847)
да се издава български вестник в Цариград34 като срещу това, както
сам Богоров твърди, трябвало да му плаща годишно възнаграждение
от 500 гроша.35 А средствата вместо от несигурните сребърни рудници
на Пиколо Богоров, изглежда, си набавил по по-прост начин, като
направил заем.
Усилията на Богоров се увенчали с успех и само няколко дни по-
късно той отпечатал първия брой на новия си вестник. Той вероятно
е избрал съзнателно такова име, което да не говори нищо за българ­
щина, а да действува някак неутрално. Чрез „Цариградски вестник“
той налага в практиката на нашия печат и в езика думата вестник.
Дотогава за това понятие се използуват други думи. „Български орел“
се нарича „известник“, а в писмата на възрожденци, когато става ду­
ма за вестник, или се употребяват чужди названия, като „газета“, „жур­
нал“, „новине“, или пък се употребяват понятията „дневница“, „спи­
сание“, „иовседневник“. В „Любословие“ думата „вестник“ се губи
между поменатите по-горе названия.
Неизвестна, но позната програма. Първите три броя на ...Ца­
риградски вестник“ досега не са известни, не се намират в никоя
позната библиотека или архивна сбирка. Поради това не се знае поло­
жително дали вестникът е имал в първия си брой програмна статия,
макар това да е много вероятно, като се има пред вид, че Богоров да­
ва такава статия в „Български орел“ и че в по-късни броеве на „Ца­
риградски вестник“ има статии с програмен характер.
Редица автори приемат за програмна статия» на вестника поме­
стената в г. А, бр. 7 от 16. II. 1848 г. статийка „Къмто четците на ве­
стника ни“. Като се остави настрана въпросът за езика (да се пише
във вестника на говоримия български език), който Богоров разреши
33 Отнася се не за д-р Пиколо, който в това време е в Париж, а за неговия пле­
менник Теохар Пиколо.
31 Вж. пълния текст в Документи за българската история, т. II], Сойшя. 1940,
№ 556, с. 302.
35 /'. Д и м и т р о в , Княжество България, ч. 1, Пловдив, 1895, с. 265.

ЗАГЛАВКИ НА „ЦАРИГРАДСКИ ВЕСТНИК“ ОТ 1848, 1851, 1858 И I860 Г.

66
правилно още в „Български орел“, характерно е, че тя представлява
б пълния смисъл на думата програма на типичен информационен
вестник. В нея се сочи като идеал на читателите гръцкият вестник
„Амалтия“. Така, както Богоров ни представя този вестник, той е ти­
пичен представител на информационния печат и лист с най-разнооб­
разно съдържание. В тая статийка програмата на „Цариградски вест­
ник“ не е изложена конкретно и подробно, по точки, както е в „Сви-
квание“ на „Български орел“.
Богоров не успя да осъществи програмата на първия си вестник.
За него делото на „Цариградски вестник“, както й сам го казва, е
продължение на започнатото в Лайпциг· Той отива в Цариград „да
промени мястото, а не мисълта си“. И по-късно Богоров държи не­
говият вестник да бъде от споменатия тип. В Г., 81 от 7. Î. 1850 г. ток
пак дава статия с програмни моменти, в която се казва: „Ще описва:
първом делата на управлението, вънкашни политически новини, без
никакви разсъждения от негова страна; ще разсъждава понявгаж за
одобрението на училищата ни и колкото се тегли за нашето народно
просветление; ще смества на драго сърце и всякакви новини, поли­
тически или книжовни, каквито му се изпратят от Българско “
Както се вижда, макар и програмата, вероятно поместена в пър­
вия брой на „Цариградски вестник“, да е' неизвестна," тя изобщо е
позната — близка е до програмата на „Български орел“.
Защо Богоров е създал и е държал да създаде вестник с такава
програма, в Който особено се изтъква информационният момент1?
Първо, защото точно 40-те години са, когато в Западна Европа се
налагат т. нар. информационни вестници със значителен тираж. И,
второ, което е по-важно, защото политическият климат в Турция е
бил благоприятен само за вестници от този род. Тогава той е твърде
остър, за да търпи истински политически вестник, и то на поробена
нация. Най-после поради това, че в България още не е имало ясно
оформен обществен живот и вестникът такъв, какъвто е бил в края
на 40-те и в началото на 50-те години, все още задоволява интересите
на своите читатели и други книжовни люде, предимно занаятчии и
търговци.
Опит за осъществяване на програмата. В „Цариградски вестник“
Богоров се опитва да осъществи лайпцигската си мечта за вестник,
в който да преобладава информацията. Най-добре това се вижда,
като се проследи как вестникът е отразявал чрез новини живота на
българския народ. В края на 40-те години на миналото столетие
въпросът за българска просвета, училище и култура все още е основ­
ният в обществения живот на българския народ. Богоров помества
във вестника много информации за училищни прояви, като напр. до­
писката за училищно тържество в Стара Загора (А, 7, 16. II. 1848),
която е първата в известните ни броеве на вестника. Такива са информа­
циите за откриване на девическо училище в Пазарджик. (А, 11, 13. III.
1848), за училището в е. Черковна, Варненско — плод на дружните уси­
лия на няколко села, на жителите им „орачи и овчари“, ревността на
които е достойна „за всяка похвала“. Такива дописки има за учили­
щето в Лом, за изграждане на училищни сгради в Свищов, Разград,
Белоградчик и други места, за дарения в полза на училища, в за­

68
щита на учители. Има и информации-критики по повод на закри­
ването на училища и т. н. Публикувани са и информации по култур­
ни въпроси, като напр. за откриване на древна, облицована с мрамор
гробница в Калофер с богата находка от ценни съдове, стрели и други
предмети (В, 46, 3. III· 1849).
Към отразяване на борбата за културно-църковна еманципация
вестникът пристъпва плахо, опипва, дори в информацията. Отпечатана
е напр. информация за първата отслужена в цариградска църква ли­
тургия на славянски език по почин на българските шивачи в Балка-
пан хан (А, 7, 16. II. 1848). От 1849 г. се поместват повече и по-ре-
довно информации по църковния въпрос.
„Най-сетне и нашето българско име, от толкоз време заглъхнало
и стъпкано в Цариград, накъсява да ся покаже пред света“. Така
започва кратката информация (В, 56, 9. VII. 1849), чс Ст. Богорнди
подарил къщата си в цариградския квартал Балат, която да бъде пре­
устроена“ в наша българска църквица“. След това (В, 61, 20. VIII· 1849)
се дава съобщение за освещаване там на параклиса „Св. Стефан“ и
речта на Неофит Рилски (В, 70 и 71, 22 и 29. X. 1849), произнесена
по случай полагането на основния камък на българската църква в Ц а­
риград, която „да зависи от целия български народ“. Такова е на­
чалото — следват и други информации от този род.
В колоните на вестника има и редица дописки, които рисуват кар­
тини от живота на българския народ, напастта от разбойнически банди,
природни бедствия, масови епидемии и пожари. Най-често информа­
циите са дадени обективнстично, по понякога в тях се промъкват кри­
тични бележки и обобщения. Напр. в дописка от Казанлък (В, 56,
9. VII. 1849), като се разказва за,положението на раята и за мерките
против разбойничеството, се изтъква, че докато другите народи биха
могли да кажат „Вчера бяхме добре, сега сме по-добре“, българите
трябвало да определят положението си така: „Ние вчера бяхме зле,
днес — по-малко зле.“
Поместват се и информации за поминъка, за реколтата, за прояви
на еснафски организации, изобщо по стопански въпроси. Още в бр. 7
се дава кратка информация за първата в Цариград българска тър­
говска компания („другарство“ по израза на Богоров), в която влизали
50 души и имала годишен оборот 10 милиона гроша. Подобно на за­
падноевропейските вестници „Цариградски вестник“ дава още от
първите си броеве (най-напред в А, 4, 24. I. 1848) „Търговски показо-
вач“ с цени на стоки, а по-късно и курсове на валути. Вестникът по­
мества и „Търговски словарник“ с обяснение на търговски понятия
(В, 4, 8. III. 1849).
В дописка от Стара Загора (А, 23, 6. XI. 1848) се дават сведения
за търговията в този „земний рай“ и за опит да се търгува на едро.
В дописка „Узунджовският панаир“ (В, 69, 15. X. 1849) се отбелязва,
че значението на панаира намалява, че най-големият от панаирите в
Румелия — Узунджовският, „прецветява, най-после ще достигне да се
ограничи на едно бедно, дребно пазарище“· В дописката се иска да
се премахнат ограничителните мита и да се даде свобода на търговия­
та. Има съобщения и за промишлени предприятия, като държавната
фабрика за селитра в Разград (В, 76, 13. XII. 1849).

69
 „Цариградски вестник“ печата и служебни новини, давани от офи­
циално място — съобщения за държавни актове, за мероприятия на
властта и административни промени. В тях е изливано верноподани-
чеството на вестника « на народа, който той представлява. Но поня­
кога Богоров ги използува, за да прави косвени намеци и внушения
във връзка с положението на народа. Във вестника, като се съобщава
(В. 44, 16. IV. 1849) за една обнародвана в държавния вестник наредба
за събиране на данъците, се казва, че „злоупотребленията не са преста­
нали“, но че правителството взема 'мерки срещу тях, и се внушава:
„Орачите се призовават да не плащат на поемниците на доходите
нишо повече от тарифите.“
Външнополитическите новини са добре застъпени. Те били зае­
мани главно от чужди вестници в Цариград, били са предавани доста
подробно и обективистично, като е държано сметка за официалното
турско становище. Българските читатели са узнавали от „Цариградски
вестник“ за събития като революциите през 1848 г· (В една ин­
формация Богоров прави намек, че ако правителствата биха напра­
вили известни отстъпки, не би се стигнало до тях.) Във връзка с мер­
ките на реакцията срещу унгарската революция и за усмирителните
действия на генерал Виндишгрец за пръв път в 'български вестник се
препредават телеграми. Дават се сведения, естествено в духа на тур­
ската политика, по международните отношения, за положението в бал­
канските страни, по т. нар. Източен въпрос, по стопански и културни
събития в чужбина.
Напълно в духа на модния вид вестници на Запад Богоров по­
мества четивни и литературни материали. Що се отнася до качество­
то на литературното четиво, той отива много по-напред от Фотинов.
Само няколко години след като романът е заел мястото на подлист-
ник в европейския печат, Богоров дара в подлистник забележителния
и напълно подходящ за тогавашния български читател роман на Д а­
ниел Дефо „Чудесиите на Робинсона Крусо“ още със започването на
вестника (А, 1—30, ' 848; В, 31—38, 1849), „Еничарите“ от М. Йокай
(В, 42—80, 1849; Г. 81—97, 1850), като основава традицията да се
поместват романи в българските вестници.
В първата годишнина на вестника има и редица стихотворения
от най-ранното творчество на П. Р. Славейков, от Кр. Ст. Пишурка,
Ст· Изворски, Т. Хрулев. Отпечатани са също народни приказки, прит­
чи, четива като „Описвание на железните пътища“, „Бирманци и
нравите им“, „Магнит за градушка“, „Залъгване“ и други забавни ма­
териали.
Любопитно е да се отбележи (това говори също за качествата
на Богоров като журналист), че някои от познавателните четива той
помества във връзка с определени събития. Така по повод на земе­
тресение, усетено на много места в България, са препечатани (В, 43,
9. IV. 1849) „Планини, които изхвърлят огън“ и „Тръсъци на земята“
от „Български орел“ (I, 3, 1. I. 1847).
Цензурната юзда, а и самата степен на българското обществено
развитие не са създавали условия да се прояви истинска публицистика.
В първите годишнини на „Цариградски вестник“ статията е рядкост,
плахи са стъпките на българската публицистика. Има предимно ин­

70
формационни статийки по външни и вътрешни въпроси, както и вън­
шни «прегледи. Предават се речи като поменатата на Неофит Рилски,
на Н. Касапски относно дострояването на храма „Св Богородица“ в
Калофер (В, 52—53, 15 и 18. VI· 1849) и др., в които има публицисти­
чен момент. Първите публицистични творби са на културна тематика.
Интересно е да се отбележи, че е поместена статия „Руската книжни­
на“ (А, 13, 27. III. 1848), исторически преглед на «руската литература.
„Що годе за едно всеобщо българско правописание“ (А, 20, 16. X.
1848) е истинска анкета — първата в българската периодика — с мне­
ние на учителите Η. П. Костадинов, Ботьо Петков и К- Лучов. Още
в първите неизвестни ни броеве на вестника е била отпечатана статия
на Богоров „За равнописание на езикът ни“, а след това и продълже­
нието й (А, 7, 16. II. 1848). Има статия „За еднодружнот^ обучение“
(А, 13, 27. III. 1848 и в следващите броеве). Отпечатано е интересно
писмо от Млъчан, псевдоним на Н. Геров (Г. 88, 25. II. 1850), което
представлява истинска полемична статия — отговор на статията на
А. Гранитоки „Теория за българското правописание“ (Г, 81, 7.1. 1850).
От съдържанието на „Цариградски вестник“ през първите три
негови годишнини се вижда, че Богоров е успял да осъществи до
голяма степен програмата на вестника. Трябвало му още време, по­
добри условия, повече материални средства, за да може да развие
вестника още по-нататък, към политическата новина, и към поставяне
на българските въпроси, още по-определено да раздухва българския
патриотизъм. За това не му са липсвали знания, талант, журналисти­
ческо майсторство и родолюбив.
Тежки условия. Богоров работи сам за изграждането на вестника
при изключително тежки политически, морални и материални усло­
вия. В поменатата вече статия в „Дунавски лебед“, бр. 8, Раковски
пише по това: „В него време, както е знайно, наши българи йоще не
объртаха до толкова внимание на такива общеполезни дела и трудове
и г. Богоево предприятие не отиваше редовно, нити му бе възможно
да напредва без средства. Он се и денем, п нощем трудеше сам да пи­
ше, сам в печатницата си да нагледва и работи и сам йоще да тича
по пощи! А, от друга страна, да няма и най-нужни разноски и да е и
йоще задлъжнял тому и оному за народное дело! Ние тук нямаме
намерение да хвалим г. Богоева, но свята длъжност ни кара да кажем
истина, на коя сме били отчасти очевидци, а и много други наши йоще
живи българи знаят и йоще може би πо-обетоятелствено.“
Големи били затрудненията на Богоров с печатницата. Той знаел
от опит какво значи за един вестник да няма собствена печатница.
Затова още със започване на вестника направил усилия да уреди и
печатница. Купил печатарски букви и наборът на вестника ставал в
помещението на „пвсалницата“ (редакцията) в Балкапан хан, няко­
гашния „яничарски полог“, както го нарича Богоров. Вестникът обаче
бил отпечатван в „тискарницата“ на Тадей Дивичян, арменски печа­
тар, името на когото е свързано с българското книгоиздаване в тур­
ската столица. До бр. 18 „Цариградски вестник“ се набирал с църков-
нославянски букви, които, изглежда, не са се харесвали на читателите
като нечетливи. Веднъж, като пренасяли свързаните страници на

71
вестника от редакцията в печатницата на Дивичян, формите били
разпилени и това допринесло Богоров да се реши да достави нови
букви и печатарска преса. В бр. 13 на вестника „пиеалницата“ съоб­
щава, че е поръчала в Европа да и се проводят „хубави граждански сло­
ва за лесно прочитане всякому и един стан за щампуване“. Но, както се
вижда от писмо на Богоров до Ст. Каблешков, доставката от Виена
се забавила. Вестникът спрял след 18 бр. (1. V. 1848) до есента. От
бр. 19, който липсва, и от бр. 20 (16. X. 1848) и нататък „Цариградски
вестник“ се печата в собствена печатница или, както пише във вест­
ника до 1850 г., „в своята книгопечатница“, която по-късно се нарича
„Типография „Цариградски вестник“.
„Не може да се прави вестник без пари·“ За да достави печатница,
Богоров направил задължения, а доходите от вестника били недо­
статъчни. Въпреки голямата мрежа от настоятели, които обикновено
били познати търговци, вестникът започнал едва с 80 абонати. Поради
това, че българите, „залисани е малката си търговийка“, по израза
на Богоров останала „със студено сърце“, то три години по-късно
вестникът имал само 180 платени абонати. За допълнителни приходи
подобно на вестниците в буржоазния свят Богоров въвел платени обяв­
ления „срещу грош на ред“. Първото такова обявление за „Игионо-
мия“ на Сава Доброплодни и първо изобщо в български периодичен
печат е поместено в „Цариградски вестник“ (А, 13, 27. III. 1848). Но
и това не дало резултат.
Първоначално Богоров извършвал всичко сам във вестника. Но
като попаднал в материално затруднение и за да има кой да му по­
мага, прпвлякал Александър Екзарх да му сътрудничи и в редакцията,
и като съсобственик. С Екзарх, който, изглежда, не е страдал от не­
говия идеализъм, Богоров имал неприятности, загцото, както сам
пише, „той търсеше преди всичко печалбата и тя налагаше особения
дух на вестника.“ Изпаднал в тежки материални затруднения, Богоров
се вижд апринуден, след като издавал вестника до 88-ня му брой от
25. II. 1850 г., да заложи него и печатницата за хиляда франка и да
замине за Букурещ. Неговите кредитори, българските търговци в Ц а­
риград Хр. Тъпчилещов и братята Караминкови, продали печатни­
цата на Александър Екзарх, който по израза на Богоров бил „отворил
лакет уста“, за да „лапне“ вестника. Така родоначалникът на бъл­
гарския вестник завършил дейността си в „Цариградски вестник“ по
един основен закон за издаване на вестници при условията на бур­
жоазния ред. Сам той го формулира така: „Не може да се прави къща,
без да имаме тесла, сиреч вестник, без да имаме пари.“

„Цариградски вестник“ на Александър Екзарх

„Беглецът — пише за себе си Богоров в „Просветение и книжнина
на българите“, — докле стигне в Букурещ, сварва там лист от „Ца­
риградски вестник“, забележен е първо число и първа година.“ От този
текст, както и от едно твърдение на самия Ал. Екзарх36 се разбира,
че новият собственик и редактор поел самостоятелно вестника с брой

89 Димит ров, цит. съч., с. 265.

72
1 от 18. IX. 1850 г., дето вместо „Издава И. Андреов в своята книго-
печатница“, на стр. 4 стои „Типография на Ц. Вестник“.
А - л е к с а н д ъ р Е к з а р х Б о й о г л у (1810—1891), когато взема
напълно вестника в ръцете си, е вече човек с голямо минало и опит. Учил
в Букурещ, Будапеща и Париж. В последния град той прави изло­
жение до френското правителство за положението на българския на­
род, създава си големи връзки. Придружавал Бланки в пътуванего
му из българските земи. Бил във Виена, Лондон и Петербург, дето по­
ставял «а вниманието на най-отговорни държавници българския въпрос.
От 1846 г. Екзарх е в Цариград и взема участие в най-ранната
фаза на църковната бо|рба.
Съдържанието от 1850 до 1860. Макар да е знаел много, да бил
човек на големи планове, Екзарх нямал литературната и журнали­
стическата култура и опит на Богоров. Това обстоятелство и опортюннз-
мът му го карат първоначално да тръгне в общи линии по пътя на
своя предшественик, а след това да се отклони от него. В продълже­
ние на повече от 10 години Екзарх имал възможност да приложи
схващането си за вестник, да му даде съдържание, каквото смята
за най-добро.
Още като поема вестника, в първия редактиран от него брой, Ек­
зарх дава бележка с програмен характер („Известие“), в която се каз­
ва, че „всеки според знанието си ще се ползува и ще вижда в него
освен разни полезни неща и содержание за търговията, така щото и
за да е тям ползата чувствителна, ще прилагаме и разни търговски но­
вини, сиреч коя стока каква цена има и прочие“. С насочеността си
към определена категория (в случая търговците) читатели тази бе­
лежка напомня много на първата статия на Теофраст Ренодо в „Ла
газет“ (1631 г.).
По-късно във връзка с искане на читатели вестникът да пише
предимно по български работи Екзарх помества статията „Към на­
шите благородни читатели“ (за Богоров няма благородни и неблаго­
родни читатели. В пея (В, 68, 1, I. 1852) се отговаря на това искане та­
ка: „Цариградски вестник“, сиреч един лист, който с дозволение прави-
телско се издава в Цариград и долженствува да содержава вся, чтото
вейте други или по отоманската държава вестници па какъв бн язпк
содержават.“
И Се обяснява по-нататък, че вестникът е задължен да дава съ-
обещания за успеха на просветата, както и за мероприятията на прави­
телството, дори и за такива, които не се отнасят до българите, а до
всички останали поданици на турската империя.
Екзарх продължава информационната линия на вестника, уста­
новена от Богоров. Външните новини се дават по същия начин, както
и по-рано, в духа на официалната турска политика и многостранно.
Особено това личи в информацията за хода на Кримската война
(1853—1856), като малко контрабанда русофилът Екзарх пуща две
информации от чужд произход, в които се изтъква самоотверженост­
та на руските войски. Прави впечатление превесът на информации за
Франция, което може да се обясни както с обстоятелството, че Ек­
зарх е владеел френски, така и с голямата роля на Франция в то--
гавашна Турция. След Кримската война информацията се разширява

73
върху по-широк кръг от въпроси по отношенията между силите, за
раздвижване в балканските страни, за английската колониална по­
литика във връзка със Сипайското въстание в Индия през 1857 г.,
по което Екзарх взема най-консервативно становище.
Вестникът помества извънредно много информации по просвет­
ни и културни въпроси — по училищна дейност, за обучение по бъл­
гарски език, стимулира положителните и критикува отрицателните
прояви в училищното дело; отбелязва нови факти в българския кул­
турен живот, като първите чествувания на деня на Кирил и Методий,
и така става организатор на светлия празник на българската народна
просвета; отбелязва появата на читалища — първото съобщение за
най-старото българско читалище, Свищовското (VII, 307, 15. XII.
1856). Има информации за всякакви други културни прояви.
Въпреки цензурата и военното време от страниците на „Цари­
градски вестник“ може да се разбере тежкото положение на народа
през войната. „Да пише человек за българските (работи) — се казва
ь една дописка (IV, 196, 23. X. 1854) — ще рече да плаче и да пише;
нищо друго няма да се чуе освен еди-кого обрали, еди-кого били, еди-
кого убили.. . “ Оплаквания от разбойнически золуми, от башибозук,
от ангарии, за други народни бедствия има голям брой. Трябва да се
признае дори, че Екзарх проявява известна смелост, като ги помест­
ва. Някои такива материали той взема от други вестници на чужди
езици. Такъв е случаят с първия съдебен репортаж във вестника по
дело срещу озлочестена българска девойка, водено във Варна. Репор­
тажът е взет от „Прес д’Ориан“ и е отпечатан в българския цариград­
ски лист(VI, 283-192, 30. VII. - 1. IX. 1856).
И информациите по стопанското положение не са малко във вест­
ника. Заслужава да се отбележи, че във В, 56, 26. X- 1851, е отбе­
лязан бунтът на самоковчанки — българки и туркини — по повод на
това, че там е бил докаран автоматичен дарак. Първият у нас бунт
на пролетаризиращи се еснафи срещу машината! Подобен случай на
бунт на 300 жени има в Стара Загора против високите цени и недоимъ­
ка, при който, както се съобщава (V, 245, 1. X. 1855), били разграбе­
ни стоки. Дават се и информации за панаири, за проникване на чужди
капитали, за проекти на жп. строежи, за реколти, за търговия и т. н.
По църковния въпрос информациите до 1856 г., особено през
време на войната, са ограничени. Но след Парижкия мирен договор
от 1856 г., т. е. след издаването на Хатихумаюна, когато църковната
борба влиза в решителна фаза, броят на дописките по този въпрос
нараства значително. Изнасят се безчинетва на гръцки владици, като
силистренския Дионйеий, пловдивския Хрисант, самоковския „Дели
Матей“. Екзарх помества дописките обективистично, много от тях по
своята крайност са във видимо противоречие с линията на самия
вестник, прокарвана в статиите му по църковния въпрос. Печатат се
по-късно и много дописки против униатското движение.
Редактираният от Екзарх вестник не дава само новини. Той по­
мества прегледи и статии, публицистични материали, броят на коитс
все повече расте. Истински политически статии във вестника се поя­
вяват във връзка с църковния въпрос, с яркото му развитие в края на

74
 50-те години. Вестникът помества статии, писани от редактора, от
външни сътрудници, като Б. Петков, Т. Бурмов и др·, но и препе-
чатва статии от „Прес д’Ориан“. Появата на униатското движение му
дава нов повод да се активизира в това отношение. Инак плах, сега
той използува силата на националната теза все повече. „Бъди сос нас
сиромах, сос нас богат, сос нас добър, сос нас лошав и най-йаче
бъди сос нас и българин“, се казва в броя от 8 октомври 1859.
В „Цариградски вестник“ се поместват статии не само по полити­
чески, а и по културни въпроси. Те ги предшествуват. Дават се
статии по втория по актуалност тогава въпрос — за училищата, народна
просвета, читалища, книжнина — от П. Р. Славейков, Н. Палаузов,
Б- Петков, С. Филатеров, Н. Михайловски, Ат. Кипиловски и др. Бор­
бата за утвърждаване на книжовен български език не била още при­
ключена, макар българската школа да вземала вече превес. Във вест­
ника се печатат редица статии по въпроси на езика, граматиката и
правописа. ;
Дават се статии по въпроси на българската история. Вестникът
отпечатва напр. съдържанието на съчинението на Г. С. Раковски „Не-
колико речи о Асеню первому и Асеню второму“. Поместени са също
така много описания на села, градове, местности, изобщо географ­
ски, етнографски и фолклорни материали от П. Р. Славейков, Йордан
Хаджиконстантинов — Джинот, К. Д. Петкович, Г. С. Раковски, Д. Ми-
ладинов и др. Има дадени също така книжовни преценки, кри­
тики, рецензии, напр. от Сава Филаретов за българския речник и рус­
ко-българския речник на Найден Геров, дори театрални отзиви, а също
така и други такива материали по културно-просветни въпроси от
Н. Палаузов, К. Д. Петкович и др. Тук е отпечатан и първият български
■> библиографски списък от Ив. В. Шопов. Малко са статиите по сто­
пански въпроси, но има и такива.
Жанровото разнообразие в съдържанието на „Цариградски вест­
ник“ не се изчерпва само с новината и със статията· Представено е
много добре народното творчество, после се появяват все повече рабо­
ти от П. Р. Славейков, стихове от руски поети, като А. С. Хомяков,
Д. В. Давидов, И. А. Крилов, преводи и адаптации от Гьоте (от Н. Ка-
транов), Щнлер и др. Дадени са като подлисници „Индийска хижа“
и „Павел и Виршния“ от Бернарден дьо Сен Пиер, а също така „Кав­
казки пленници“ от Ксавие дьо Местр, „Абдеритите и магарешката сян­
ка“ от Кр. Вцланд, комедията „Памела оженена“ от Карло Голдони,
„Първите мореплаватели“ от С. Хеснер и др- Преводачи на тези про­
изведения били опитни хора, като П. Р. Славейков, Т. Шишков, И. Дай-
нелов, П. Кисимов, Ирина Попгеоргиева Екзарх и др. Като превод от
П. Р. Славейков е дадено за пръв път на български лирическото встъп­
ление от началото на глава VII на Гоголевите „Мъртви души“ със
заглавие „Двамата писатели“.
Вестникът е помествал и доста много четивни и забавни мате­
риали — популярна наука, приказки, народни притчи, куриози, анек­
доти и др.
Основни въпроси, насоченост и . . . корупция. Вестникът е отделял
много място за народната просвета и културното издигане на бъл­
гарския народ. Така той подпомага народностното му обособяване.

75
Това се извършва косвено. Редакцията няма кураж да постави откри­
то въпроса за народностните права на българите. Най-ясно се вижда
тази линия на вестника по църковния въпрос. След Кримската война
конфликтът между българи и фанариоти се изостря. По църковния
въпрос „Цариградски вестник“ въпреки благоприятните условия след
Хатихумаюна и надигането на народа поддържа линия на най-голяма
умереност. Той 'подчертава верността си към султанското прави-t
телство и пълната си лоялност към гръцката патриаршия. Дори кога-
то пред Великден, па 3. IV. 1860 г.,в цариградската българска църква
не било споменато името на патриарха, този исторически акт бил само
сухо отбелязан и по-късно умерено коментиран·
Умереността на вестника се дължи преди всичко на обстоятел­
ството, че той е изразител на схващанията на най-десните и лоялни
към Портата и патриаршията български среди и на консервативната
част от духовенството. Дори и след Кримската война „Цариградски
вестник“ не изменя тази си линия. Тя е била внушавана от руската
царска дипломация с цел да се запази единството на източноправо­
славните в турската империя. За такава политика били и едрите
търговци и чорбаджиите.
Вън от класовата насоченост на вестника има и една друга, вече
субективна причина за неговата умереност. В историята на буржоаз­
ния печат винаги са играли роля т. нар. „змийски фондове“, пред­
назначени за подкупване на журналисти. Първият случаи български
вестник да получава пари от чужденци се отнася до вестника на Ал.
Екзарх. Още на времето са били отправяни обвинения срещу Екзарх,
че получавал пари от Гръцката патриаршия. В полемиката си с „Ца­
риградски вестник“ униатският в. „България“ дори определя раз­
мера на сумата — 40 000 гроша. В случая Екзарх не е действувал само
от съображения на политически опортюнизъм. По-късни данни по­
казват, че той е получавал „пособие“ и от руското посолство в Цари­
град. Така напр. Найден Геров в едно писмо от Пловдив с дата
23. II. 1862 г. до Н. Д. Ступин, руски дипломат, като говори за слуха,
че гръцкият патриарх Йоаким е награден с руски орден, добавя: „Ма-
ло ли что делается такое, которое возбуждает болгар против нас.
Ведь π пособие Цариградскому вестнику и издателю его Зкзархому,
которьш иродает себя русским, что бм продавать их туркам, а болгар
греческому духовенству, имеет то же самое действие, но князь Лоба-
нов настаивает, чтобн оно бьшо продолжено.“37
Както обвиняемите пред гражданските съдилища имат право на
защита, така и за поставените пред съда на историята трябва да се
изтъкнат обстоятелствата в тяхна полза. Условията, при които из­
лиза „Цариградски вестник“ до края на Кримската война, нс са по-
малко непоносими, отколкото преди това. Цензурата и сега, и особено
по време на войната, е не по-малко тежка и неинтелигентна. Редак­
торът работи почти сам с един помощник: от 1853 г. за известно вре­
ме негов помощник е Христо Даскалов, руски възпитаник, по-късно

37 Из архивата на Найден Геров, II, София, 1914, с. 348. По-нататък ще се цитира

съкратено Из АНГ.

76
сътрудник в руския печат.38 Все още „студеното сърце“ на българите
не се е стоплило и макар спомоществователите на вестника да нараст­
ват значително, „никой път те не надминават цифрата 400“39 и вест­
никът, и издателят му са в непрекъсната материална нужда.
Ако дори се приеме, че Екзарх е получавал пари от руското по­
солство, за да защищава кауза, в която сам е бил убеден, то об­
стоятелството, че си е позволил да приема субсидия от Гръцката
патриаршия, го поставяло в дълбоко противоречие е чувствата и иска­
нията на неговия народ. По този начин той слага край на Богоровия
идеализъм и чистотата във вестника, той прави „първия грях“ и по­
ставя началото на корупцията в българския печат — явление, което
не е рядко за периодиката през буржоазния етап на нейното разви­
тие, особено когато вестници и списания се превръщат в капитали­
стически предприятия.
Във връзка с материалното положение на вестника и неговата
връзка с българската общественост не трябва да се пропусне едно
интересно твърдение от последно време. То е, че вестникът „излизал
със съдействието на българската община в Цариград“40. Това сигур­
но се отнася само за един период през 50-те години от времето, кога-
to той е редактиран от Екзарх. По-точно този период ще може да
се установи след щателно проучване на архивите на общината.
Реакция на родолюбците. Поведението на Екзарх като агент на
патриаршията и позициите на вестника му дали повод да се надигне
реакция срещу него на по-радикално настроените по църковния въпрос
родолюбиви, почтени българи. Ан. Гранитски издал още през 1854 г.
брошура „Иетинский глас на България“, насочена против Екзарх. По-
късно Н. Палаузов станал изразител на негодуванието, написал пис­
мо-протест срещу направлението на вестника. В това писмо се казва:
„Вестникът от ден на ден става по-лош и особено по народностния
си отдел. Ние не налагаме волята си на ваши дела, не желаем да ви
предписваме правила за вашия частен живот; ала като публицист ние
сме с правото си да излезем с протест срещу направлението на вашия
вестник... Ние може да поддържаме само народен вестник, а не ор­
ган на нравствен разврат... Ако не промените направлението на ва­
шия вестник, ние ще се принудим за запазване на нашата народна
чест да ви изобличим публично.418*
88 Даскалов, Христо Кънчев, произхожда от известния тревненски род Даскалови,
род. В. Търново (1820 — 21?). Учил в Букурещ и в Одеса (Ришелевския лицей),
изгонен от Русия за участие в революционен заговор. През 1853 г. участвувал
в редакцията па „Цариградски вестник“, която напуснал поради различия с А. Ек­
зарх. През Кримската война — доброволец в руската армия. След войната за­
вършил медицина (1856—1860) в Москва. Той е един от първите българи, който
по това време сътрудничил в руския печат по български въпроси. Главно през
1858—1859 г. писал по българския църковен въпрос и въздействувал против ста­
новището на официалната руска църква. Издирвал български исторически памет­
ници, създал си връзки с Г. С. Раковски, с когото се срещал, и бил в преписка
с руския колекционер граф А. С. Уваров. Бил на руска дипломатическа служба
във външното м-во, в Белград (1862), а след това в Бейрут, дето починал. Вж.
Архив на Г. С. Раковски, т. 2, София, 1954, с. 387—390, 393 и др.
39 Г. Димитров, цит. съч., с. 266.
40 Хр. Христов. Българските общини през времето на Възраждането, София, 1973,
с. 35.
41 НБКМ — БИА, ф. 113, а. е. 63. Писмото е без дата, но явно е. че е от края на
50-те години.
77
 В сп. „Български книжици“ от август 1859 г. е поместен протест
на 32 видни българи, в който те наричат вестника „сляпо оръдйе“
на патриаршията.
„Цариградски вестник“ се изложил дори и в собствените си сре­
ди. В писмо на Н. Геров до Евлогий Георгиев се казва, че вестникът
не може да се поправи, че Екзарх не се вслушва, „неговата глава
не взема от ничто“.413
Реакцията срещу вестника се превръща в кампания срещу него.
Екзарх го спрял за известно време с X, 483, 14. V. 1860, след което
на 25 юни се появява наново следващият 484 брой. В него е напеча­
тано „Известие“ на Екзарх, дето се съобщава, че той е болен („по
причина на ветата тая болест и советите на лекарите не ще мога да
се занимавам с това дело“) и че поверява редактирането на вестника
на Тодор Бурмов. Обяснението е дипломатическо, не случайно по-късно
Екзарх постъпил на дипломатическа служба в турското посолство в
Париж.
Бурмов редактор . . . на един брой. Този брой 484 е редактиран от
Т о д о р С т. Б у р м о в (1834—1906), руски възпитаник, завършил
Киевската семинария, учител и общественик, публицист, взел уча­
стие в борбата за културни и църковни права на българите, на стра­
ната на най-умерените дейци. Името на Бурмов като редактор на
вестника е отбелязано на четвъртата страница на този брой.
Веднага след „Известие“ на Екзарх има „Обявление“, статия с
програмен характер. Макар да не е подписана, тя е от Бурмов. Това
се вижда от съобщението в нея, че за да се подкрепи вестникът, ще
се наложи да се позабави издаването на „Български книжици“. ре­
дактор на което в момента е Бурмов. В „Обявление“ се казва: ..Как-
то се обещаваме да пишем вестника в дух, който изисква от нас, пър­
во, започнатото развитие на нашата народност, второ, любовта към
отеческата ни вяра, трето, предаността към светлия трон на Н. И. В.
Султан Абдул Меджида, следователно по дух спасителен и благотво­
рен за съотечествениците ни, ний, без да излагаме на частно понастоя­
щем програмата, която ще следваме, умоляваме външните наши съ­
отечественици да приемат с по-голяма благосклонност „Цариградския
вестник“ и да го поддържат в спомоществуванията си по-добре, о.кол-
кото е било досега.“
Бурмов е разбирал добре, че положението на вестника е разклатено,
и апелира за благосклонност на читателите към вестника: „Като
предлагаме на нашите съотечественици да съдят за нашето предприя­
тие от време на време и те от работата, ний смеем да се надеем, че
те не ще останат излъгани, ако се покажат благосклонни към този
журнал, който ний възприехме само поради голямата нужда и много­
кратните представления на тукашните наши съотечественици.“
Тази комбинация обаче не излязла трайна. Липсват данни, за да
се обясни какво се е случило, след като е излязъл редактираният от
Бурмов брой на 25. VI. 1860 г., но „Цариградски вестник“ наново
престанал да излиза чак до края на годината. И което е интересно,

413 Из АНГ. т. I, София, 1911, док. 167, с. 96—97.

78
сега установих, че подновеният на 1. I. 1861 г. вестник не се редактира
от Бурмов, а пак от Екзарх.42Дали се е касаело до материални причи­
ни или до различия по линията на вестника, не може засега да се
каже с положителност, макар и съдържанието на вестника, редакти­
ран по-нататък от Екзарх, и на редактираните от Бурмов „Български
кннжици“ да дава известно основание за втората възможност.
Вестникът през 1861—1862 г. и неговият край. В бр. 1 на „Ца­
риградски вестник“ от 1. Е 1861 г. е поместена на цяла страница ста­
тията „Към читателите“, в която също има програмни моменти. В нея
се казва: „Като вместваме... статии полезни върху нашата писме­
ност, търговството, православната наша вяра и ся съобразяваме с духа
на честното наше правителство и нашего народа, ще имаме за програ­
ма да ся занимаваме и със статии върху земеделието, лозята и вино-
делието, скотовъдството и прочие, към които наший народ естествена
склонност има и които биват истински източници на богатството, по­
магат на величието и славата на народите. Следователно призоваваме
всички наши трудолюбиви учени да благоволят да списуват статии
и върху тия предмети. .. Има и друг един 'предмет, който не е по-мал­
ко важен и когото ний никогда от очи не трябва да загубваме. Тойзи
предмет е нашата религия.. . “
По-интересен от тези програмни моменти в статията е уводът,
който съдържа извадки от официален турски документ и който в същ­
ност обяснява мотивите на новото в програмата. От този документ се
разбира, че „царското правителство“, като оценило безпристрастно
„нашето поведение, което непрееечно от 10—12 години в изданието
оего вестника сме имали призиви и побуни нас да начнем пак това
наше дело. . .“ Този път следователно вестникът е възкресен от тур­
ското правителство, което вероятно е направило внушението да се
пише повече по въпросите на поминъка·
И сега задачите на вестника са поставени тъй, както са разбира­
ли най-умерените в църковната борба, някои от едрите търговци и
чорбаджиите. Вестникът остава пълен изразител на техните схваща­
ния. И сега той дава много информации, особено по това, което става
в българския живот, печата полезни четива и материали. Литератур­
ните произведения още от края на 50-те години намаляват и в нача­
лото на 60-те почти изчезват от страниците на вестника. И това си
има свои причини. Има нещо ново в облика на вестника, което се дъл­
жи на по-динамичното развитие на църковния въпрос след акта от
3. IV. 1860 г. и на съществуването на униатското движение. Публици­
стичните материали, статиите заемат все по-голяма площ, не само на
уводното място. Засилват се политическите статии, подхващат се ос­
три полемики. Вестникът е непрекъснато атакуван от в. „България“,
който дава на името на редактора му гръцко окончание — Екзархос,
нарича вестника чорбаджийски. Той е нападан дори от умереното
си. „Български книжици“, което го нарича „фанарнотски“, а също и от
отделни лица и колективи. Остри са атаките срещу него и от „Дунав­
ски лебед“ на Раковски (I, 8, 1. IX. 1860), дето се иска да бъде от­

42 В моята „История на българската журналистика“, София, 1957, погрешно смя­

тах, че периодът, в който Бурмов редактира вестника, е значително по-голям.

79
нета печатницата на вестника от Екзарх, защото той „няма право
върху едно народно дело.“ Екзарх на свой ред се брани, като изоб­
личава „България“, като засяга Бурмов, отговаря на Раковски.
И сега Екзарх стои на позициите на чорбаджийството, за компро­
мис, колкото е възможен, с патриаршията, за сътрудничество с тур-
оката власт. „Няколко души търговци-егоисти — пише в. „България“
(И. 68, 6. VII. 1860) явно за „Цариградски вестник“ и за „Български
книжнци“ — са превърнали тия издания в органи па своите интереси
и не допускат да се печатат статии, изобличаващи злоупотребленията
им.“ Тези позиции не позволяват на вестника да отговори на народ­
ните въжделения. Те са причина престижът на вестника да пада
все повече. Поради тая насоченост на съдържанието си той не може
да се съвземе.
На всичко отгоре през есента на 1861 г. изглежда, че Екзарх е
загубил (защо точно не е изяснено) благоволението и на турските
власти. В бр. 39 на вестника от 23 септември е поместено „перво
предупреждение, направено на „Цариградски вестник“ от цензурата
по повод на това, че похвалил „не само смертоубийството, което ста­
нало в лицето на един поп, но и советува убийството“.
Последният брой на „Цариградски вестник“ е 52 от 28. XII. 1862 г.
От него не се разбира, че вестникът спира, а точно обратното — че
ще продължи. Там е поместено обаче едно „второ напомняне“ на
„Цариградски вестник“ с дата 20 декември 1862 г. във връзка с остра
статия в бр. 48 на вестника, в която се засяга архимандритът на
униатската църква П. Арабаджийски. Повече вестникът на Екзарх
не излязъл. Във в. „България“ (IV, 39, 7. I. 1863) е отпечатано „третьо
напомняние“, дадено на „Цариградски вестник“ от цензурата във
връзка пак със статията от бр. 48 „Нека забележим — пише „Бълга­
рия“, — че и без тая заповед „Цариградски вестник“ беше престанал.“
Такъв бил краят след 15-годишен живот на „Цариградски вестник“.

Оценка на съвременниците и на историята

Въпреки нюансите на описването и направлението на вестника в раз­
личните периоди на съществуването му в неговия облик има нещо
общо — просветителската му линия, която дава възможност да му
се даде и една обща оценка.
Още в една от своите най-ранни статии — „Библиография сов-
ременной болгарской литератури“, поместена в руското списание „Би-
блиографичеекие записки“, бр. 9 и 16 от 1861 г., Любен Каравелов
дава първата историко-библиографска преценка на „Цариградски ве­
стник“, като казва, че той „няма никакво направление“, в него се пе­
чати всичко безразборно“· Тази преценка излиза от отношението на
недоволните от вестника съвременници. Поради това, че „Цариград­
ски вестник“ нямал напълно ясно изразена народностна посока,
че не станал знаме па исканията за църковни и народностни права
па българския народ и че в решителни моменти не заговорва високо
?а тях, Д. Мишев го нарича „инертен летописец“43. Друг автор намира,

43 Д. М иш ев, цит. съч., с. 621.

80
че тази преценка е „съвършено несъстоятелна“44 поради политическа­
та обстановка на времето. И двамата тези автори, като правят изводи­
те си, изпускат от око една основна причина — на кои среди се е
облягал вестникът, каква е била класовата му насоченост.
Особено интересно явление в първия траен български вестник
са "поместваните в него дописки. Те са и главният му източник за,
новини по българските работи. Първоначално се появяват някак пла­
хо, а след това все по-често и по-често знайни и незнайни дописници
изпращат дописки от всички краища на страната. Дописничеството се
превръща в масово явление. Чрез дописките в „Цариградски вестник“
се осъществява действителна връзка между редакция и читатели. Бла­
годарение на тази връзка, която вестникът стимулира, той става огле­
дало на оная част от живота на българите, за която е могло да се
пише при условията на цензурата.
Особено много са дописките във връзка с църковната борба, за
отношението на българите към гръцкото духовенство и патриаршия­
та, за изгонване на гръцки владици и свещеници, за създаване на
български църкви и т. я. Трябва да се отбележи, че Екзарх е проявя­
вал известен обективизъм при поместване на дописки, които са били
в противоречие е установената от него линия на вестника. Тази прак­
тика на редакцията става причина независимо от волята на редактора
чрез дописките отдолу, в които се изнася неподправено борбата сре­
щу фанариотите, до известна степен вестникът да играе ролята на
косвен организатор на църковната борба. За това допринася и обстоя­
телството, че дописниците на вестника са били не случайни хора, а
изтъкнати и авторитетни народни деятели, понякога цели колективи —
общини и еснафи, а също и учители, като Емануил Васкидович в Пле­
вен, Йоаким Груев в Пловдив, Р. И. Блъсков в с. Калипетра, Йордан
Константинов — Джинот, в Скопие, Кр. Пишурка в Лом, Д. Милади-
нов в Струга и т. н. Между тях изникват и авторите на статии, тъй ка­
то в самата редакция, вън от един млад помощник на редактора, не
е имало други сътрудници.
Процесът на налагането на публицистични материали в „Цари­
градски вестник“, на статията преди всичко, е много интересен —
и любопитно е да бъде наблюдаван и изучен. Първоначално от печа­
таните във вестника външнополитически новини се зараждат т. нар·
„политически изгледи“, които са близки до днешните външнополити­
чески прегледи, а после почват да се появяват и външнополитически
статии с предимно информационен характер.
Същият процес се наблюдава и за статиите по вътрешнополити­
чески въпроси. Постепенно от дописките се раждат статии по положе­
нието на българския народ, които имат повече информационно естество.
Типичен пример за такова преминаване ла дописката в статия е напр,
„Български вести“ (IV, 196, 23. X. 1854). Като не смеел да пише
статии с определена линия, каквато искал читателят, под натиска
на ..развитието Екзарх се вижда принуден да лрепечатва статии с
по-радикални становища, каквито били статиите в „Прес д’Ориан“,

44 Д-р Б. Андреев, цит. съч., с. 49.

6 История на българската журналистика 81

писани вероятно пак от българи. След това се появяват и други
видове на статията, най-сетне включително истински политически
статии, ражда се и полемиката.
С публицистичните материали на най-разнообразна тематика,;
които били печатани във вестника и които били писани от широк
авторски актив, включващ цялата българска интелигенция от Н· Ге­
ров до Г. Раковски, вестникът прави решителна /крачка в развоя на
българската публицистика — статията се налага един път завинаги.
С всичките си недостатъци, със своята класова ограниченост при
тогавашните условия все пак „Цариградски вестник“ като пръв бъл­
гарски вестник с общополитическо значение е допринесъл за народ­
ното пробуждане. В периода на борбата на българския народ за
културно обособяване и в ранния период на църковната борба със
своите статии по просветни и стопански въпроси, история, език и
литература, по църковния въпрос и с дописките за положението на
българския народ и за борбата му срещу фанариотите вестникът е
играл роля. В момент, когато той не отговаря вече на новите условия
през 60-те години, трябвало да отстъпи мястото си от фронта на
българската журналистика и публицистика.

ДВЕ СПИСАНИЯ ОТ НАЧАЛОТО НА 50-ТЕ ГОДИНИ

50-те години на миналото столетие, що се отнася до българския пе­

риодичен печат, са години на „Цариградски вестник“. С всичките си
недостатъци и положителни страни до втората половина на десети­
летието той единствен влияе над душите на българските читатели.
В началото на десетилетието се появяват обаче и две други перио­
дични издания с по-къс живот, а следователно и с по-слабо въз­
действие.

„Мирозрение“ на Иван Добровски

„Мирозрение“ е четвъртото поред българско периодично издание и
първо списание вън от границите на турската империя. То било ре­
дактирано и издавано във Виена от И в а н Д о б р о в с к и (1812 —
1896).
Добровски е един от интересните дейци на Българското въз­
раждане. Ученик на Кораи на о-в Андрос, той става разпален родо­
любец и като учител на о-в Самос решил да започне да издава
списание. Преди „Любословие“ още той имал вече идеал и образец
за списание — „Хермес о логиос“ („Ученият Хермес“), което излизало
в началото на века във Виена. На 6. VIII. 1849 г. Добровски издал
„Писмо Обярително“ за списанието си. Той го нарекъл „Мирозрение“—
поглед върху света, подобно на „Ревю де дьо Монд“, известното и
меродавно френско списание, което, като видял, „се разпалил“ още
повече. Макар да не получил насърчение от читателите, без предва­
рително записани „спомоществуватели“ една година по-късно — през
септември 1850 г. — издал първия „слистък“ благодарение на заем
от 300 фиоринта, който взел от брата на Драган Цанков — Андон

82
Киряков45, комисионер във Виена, а по-късно и от Ив. Денкоглу и
П. Берон
Славянска идея и дуализъм. В страниците на списанието се по­
ставят няколко основни въпроса, .между които на първо място е ези­
ковият. Много автори смятат списанието за филологическо, понеже
голям брой статии са посветени на въпроси на езика: „За азбуката
или за произношението изобщо“ (бр. 1). „За азбуката и приделоречна
(терминология)“ (бр. 2), „Българска язична (граматика)“ (бр. 3),
„За церковно-славский език“ (бр. 4), „Предисловието и словарят па
церковно-славянокий език, както и писма на читатели, отговори на
редактора по тези въпроси· Добровски развива идеята за фонетичен
правопис, подобно на Вук .Караджич за сръбския език за „естествено
правописание“, но в рамките на една общоприета граматика. Той из­
хвърлил Ъ в края .на думите, а също и буквите И, Ь1, , b,Ti, които
заменява съответно с I, Ъ, Е и Я· Неговите филологически идеи п осо­
бено тезата, развита в статията му за църковнославянския език, че
той е в същност бъдещ („предстоящ“) общославянски книжовен
език, го поставят във връзка със славянски дейци, като Шафарик,
йозеф Иречек, Ф. К. Палацки и др.
Важна задача на списанието е да подхранва родолюбието на сво­
ите читатели. За онова време няма по-добро средство да се постигне
това от примерите на историята и примери за родолюбив на прак­
тика. Статиите за „Славянобългарската повестност“ (бр. 2), заемка
от съчинението на Венелин „Болгария, держава между Дунав и
Волга“ (бр· 2), „Повестност славянобългарска“ (бр. 4), съдейству-
ват за това. Дори в на пръв поглед четивни материали, като напр.
„Мъчениците на християнството“, Добровски намира какво да изтъкне,
за да се раздухва патриотизмът на българите. Биографичната бележ­
ка за Петър Берон, информацията за помощта, която Ив. Денкоглу
и др. дават за делото на народната просвета, са поместени пак със
същата цел. 1 *
По съдържанието си „Мирозрение“ е разнообразно списание· В
него са засегнати въпроси на образованието и възпитанието, има
познавателни четива, една статия по „здравословие“ (хигиена), дори
информации за културни и други събития в България или събития,
отнасящи се до българския народ.
На пръв поглед списанието не си поставя политически задачи,
а в действителност то изразява и политически идеи. В основата си
политически е идеалът за национално обособяване и освобождаване
на българакия народ от гнета на гърците. Интересът към славяно-
веденпето довежда Добровски до славянската идея, до мисълта за
славянска солидарност. В „Мирозрение“ ясно се поставя въпросът за
„славянската нравствена взаимност и необходимия за нея общосла­
вянски език“. Правилно Д. Мишев46 изтъква, че Добровски превъз­
хожда по мисъл всички български народни дейци до него, също така
приятели на славянството. Никой по онова време не свързва бълга­

45 И в. Д. Ш иш манов, Иван Добровски. „Български преглед“, г. Ill, 1896, кн. 7—8,

с. 172.
46 Д. М иш ев, цит. съч., с. 649.

83
рите с цялото славянско семейство и не проповядва така тясно об­
щуване помежду им и взаимност, необходима за племенния им, про­
светен и дори политически живот. Във връзка с това той помества
не само филологически статии, а н очерк за Петър Велики (бр. 3) с
чудесна гравюра и животопис за хърватския барон Иелашич. Отразен
е и животът на славяните в Австрия. Връзките на Добровски със
славянски дейци в Австрия, просветители по политическа концепция,
насочват вниманието му изобщо към положението на славяните в
Австрия, което му се струвало много добро. Оттам той изгражда един
свой идеал, който е изразен и в списанието.
На много места и най-напред в статията „Към читателите си
славяно-българите“ (кн. 2) Добровски разлива мисълта, че Турция не­
минуемо ще тръгне по пътя на реформите, изказва възхвала за сул­
тан Абдул. Меджид и особено за „неговия мъдър, достоен, просветен,
свободолюбив човек, философ, политик Рашид паша“, тогава велик
везир. Той смята, че българите няма от какво да се страхуват да
предявят правата си, защото „дете догде не плаче, майка му не дава
да сучи“. Но какъв е идеалът на Добровски? — Българският въпрос
да се разреши, както е разрешен въпросът за славяните в Австрия, на
конто той посвещава статията си. „Народите австрийски“ (кн. 3). Той
отбелязва по чужди източници Видинското въстание, но не прави съот­
ветни изводи, остава си еволюционист, просветител, опортюнист, ве­
рен на мотото на „Мирозрение“ — „Благодари се на сегашното, а
търси доброто“. В разговор със С. С. Бобчев47 Добровски изтъква като
своя заслуга, че е подигнал въпрос за български княз. Наистина той
е препредал последователно две неточни' съобщения на загребския
вестник „Народне новине“, че за княз на българите бил назначен са-
моакият княз българин Ст. Богориди, а след това — „познатият юнак“
Павел Грамадянин. Вярно е, че тогава дори подхвърлянето на идея
за български княз в рамките на турската империя е било нещо смело.
По своята същност обаче то е първо изявяване па идеята за дуализъм,
носители на която стават по-късно някои от българските чорбаджии
и едри търговци.
Добровски, или както тогава се нарича Йоан Добрович, редакти­
рал списанието сам, почти всичко е написано от него или пък преве­
дено от други периодични издания. При коректурата му помагал
К. Огнянович, койте превел и биографията на Йелашич.48 Списанието
било добре правено и още на времето в чехословашкия „Виденски ден-
ник“ била дадена хубава рецензия за него и за българския народ, от­
печатана в „Мирозрение“ (кн. 4).
Сериозно описание, „Мирозрение“, което излизало в 1000 бройки,
имало, както се вижда от списъци, отпечатани на кориците му, малко
над 150 абонати в България и в чужбина. Обективно те не били съв­
сем малко, но не са осигурявали списанието материално, та след
като излезли нередовно, „когато можеше“, 5 книжки, последната от
месец юни 1851 г., то спряло.

47 С. С. Бобчев, Преглед на българския печат, Пловдив, 1S94, с. 58.

48 Д. Ив. Шишминов, цнт. студия, с. 173.
 По твърдения на самия Добровски австрийски министър му пред­
лагал помощ от 500 фиоринта,49 за да продължи да издава списанието,
но, изглежда, разочарован от австрийската политика по отношение на
славяните, той напуснал Виена и заминал за Русия.
След това странствувал из Европа и чак до Америка все за да
бъде полезен на своя народ, участвувал в църковните борби като пред­
ставител на родния си град, сътрудничел в „Съветник“.
„Инвалид" от 1870 г. През 1870 г. списанието било подновено вече
в Букурещ, дето излизат още два „слистъка“ — от месеците октомври
и ноември 1870 г. Сега името му е „Мирозрение или български инва­
лид“, или както в скоби го нарича редакторът му „негодник“ — „при-
бавление, което лесно се разумява как си има мястото сега подир две
десетки почти години само от реченото време“, т. е. от времето, когато
е започнало да излиза. Девизът му е „Свобода и народност“. Тогава,
вече при съвсем изменени условия, Добровски пише, че „без свобода
ни учение, ни търговия, ни промишленост, ни земеделие“ не може да
има. И сега „то не ще е по-малко славянско, отколкото българско.
То е било и е досега особеното свойство, което отличава туй списание от
сичките почти до нине появивши ся новобългарски списания, щото е
отдавало и ще отдава повече внимание на славянската нравствена
взаимност и необходимия за нея общославянски език.“
През 1870 г., макар че любовта на българския народ към другите
славянски народи и нарочно към руския да била още ло-голяма, във
време, когато се надига народното негодувание и революционното
решение на българския въпрос се налага все повече, „Мирозрение“
имало още по-малък успех. Въпреки това, особено с първите пет книж­
ки, то е допринесло за подигане на родолюбив народен дух, за на­
ционалното обособяване на българския народ, за усилване на самочув­
ствието му, че и той е една струя в славянския океан.

„Смесна китка“ — първо списание на П. Р. Славейков

Още в края на 40-години П. Р. С л а в е й к о в (1827 — 1895)
започнал да работи в полето на публицистиката като сътрудник в
„Цариградски вестник“ с дописки и най-вече със стихотворения, в
които има и публицистичен момент. Това не го задоволявало. Той
искал да има свое списание. Както се вижда от едно негово писмо от
1850 г. до приятеля му Цвятко Недьов, учител в Габрово, Славейков
още тогава водил преговори с Александър Екзарх да печата и негово
списание.50 Той осъществил своя план за списание едва през 1852 г.,
когато издава „Смесна китка“. Много автори не смятат това издание
за списание, защото в някои отношения то прилича на сборник. Сам
Славейков го нарича „годишно периодично списание“. От него е из­
лязъл само един „стрък“, т. е. една книжка със значителен обем —
180 страници. То било печатано в печатницата на митрополията в
Букурещ. :Макар и да е писано на говорим български >език, било
набрано с църковнославянски букви.

49 Пак там, с. 175.

50 Писма от П. Р. Славейков, — СбНУНК, кн. XX, 1904, с. 22.

85
 „Смесна китка“ няма програмна статия. Вместо такава статия
е дадена следната строфа:
„Запяла е птичка славей
У градинка под калинка.
Малко момче сън оставяй,
Земай в ръце Смесна китка.
Ти щеш с нея да сполучиш,
Что ти трябва да научиш.“

След това са поместени няколко Славейкови стихотворения, в

едно от които („Век и глас“) се казва:
„О, български заспали синове,
Дечица, момци, вси млади, стари!
От съи станете, мъдрост ви зове;
Венчан ще бъде, конто ще превари!“

Цветовете на китката. След такъв увод в отмерена реч следват

отделите на списанието, които Славейков нарича „цветове“.
В цвят 1 — „Духовно прочитане“ — има религиозно-поучителни
четива. В цвят 2 — „Примерни добродетели“ — се дават четива за бе­
лежити люде с цел да се въздействува чрез пример и приказката
„Истинско юначество“ (трима просяшки синове как са се обогатили).
Цвят 3 — „Наука и художества“ — е изпълнен с научно-популярни
четива. В цвят 4 — „Описания“ — се дават географски четива за
чужди страни и народи, четива по зоология (лъв, лисица, бяла мечка,
бълха, куче), животоописания, между които и за Владимир, цар на
българите. Цвят 5 — както се вижда от заглавието му „Здравосло-
вие“ — е посветен на въпросите на хигиената и здравеопазването.
Освен цветовете има и отдели, които носят други названия. В
отдел „Смес“ се дават сентенции и малки интересни истории. „Раз­
ни цветове“ е изпълнен с преводни и оригинални Славейкови сти­
хотворения. Най-после има и анекдоти.
Накрая в списанието е даден „Разпие на родолюбивите спомо­
ществователи“. Това е интересен документ, от който се вижда колко
души са се обявили за негови спомоществователи и каква е социал­
ната им характеристика. В „Разписа“ има към 1180 имена и се виж­
да, че в някои градове „Смесна китка“ е била масово разпростра­
нена главно между занаятчии, търговци и учители (в Търново е имало
123 абонати). На това списание на Славейков е обръщано малко
внимание, а то е интересно литературно научно-популярно списание
с просвещ^нски задачи. Политически цели то не си е поставило и не
е могло да си постави. „Смесна китка“ прави впечатление с изклю­
чителното разнообразие на материала, написан със забележителната
способност на Славейков да популяризира, да говори направо на
обикновения човек, на неговия език и за неговите интереси. В този
смисъл списанието представлява богат за времето си сборник, с тън­
ко прокарани опити за събуждане националното съзнание на бъл­
гарите.

86
 Защо Славейков при доста добрия прием на „Смесна китка“
не е продължил да го издава? В едно свое писмо до Н. Палаузов
той дава отговор на този въпрос: „Знаете ли какви са българите?
Те купуват Песнопойките на радо сърце по един цванец, а за Сме-
сните китки половин не дават, нито се обръщат към тях. Песнопойки
досега са раздадени до 1000 екземпляра, а Смеските китки съвсем
что имат хиляда спомощници и двесте няма да са раззели... Съдете
и ви зачто ли така?“51
Защото все още било мъчно да се издават вестници и списания.
Затова обективно усилията на редактори и издатели като Добровски
и Славейков трябва, да бъдат и сега високо оценени.

За някои неосъществени планове

Липсата на трайно българско списание е дала подтик и на други книжовни бъл­
гари да поревнат и издават списание. Заслужава да се отбележат три неуспели
почина в пресата на мъчителното зараждане на българската периодика.
През 1852 г., когато Д р а г а н Ц а н к о в купил печатница, за да я уста­
нови в Свищов, той е имал намерение да издава списание, тъй като „излизащото
в Цариград (отнася се за „Цариградски вестник“ — Г. Б.) не задоволява всички
национални изисквания“52. Този план на младия Др. Цанков не се осъществил,
както и планът му за печатница, поради упорития отказ па турските власти да
му разрешат да я открие.
На следващата година С а в а Н. Д о б р о и л о д н и (1820 — 1894) за­
мислил да започне научно-популярно списание със забавни материали — „Бъл­
гарска пчела“.53 И той по неизяснени причини (може би липса на средства, а
може би и на разрешение) успял да осъществи стария си замисъл на късна дата —
едва през 1887 г, с име „Нова българска пчела“.
От началото на 50-те години на миналия век има запазен един документ,
писмо на Гаврил Моравенов от 15. V. 1850 г. до Н а й д е н Г е р о в , 54 от което
се вижда, че тогавашният копривщенски и пловдивски учител се гласял да по­
пълни редките още редици на българските журналисти. „Видях, че имате желание
да дойдете тук на Стамбул, за да издавате газета българска.“ Дали се е от-*
пасяло до някаква комбинация Геров да поеме „Цариградски вестник“, или да
се основе друг, не е напълно ясно. Със следващите редове в писмото си Мора­
венов угасява пламъка на Геров, като му посочва по какъв тежък път има да
върви. Не се сбъдва, рухва още един план за журналистическа проява.

51 Ц; П. Славейков, Петко Рачов Славейков, характеристика. В: П. Р.Слйвейков,

Избрани произведения, София, 1901, с. XV. .
52 Jahrbücher für slavische Literatur, Kunst und Wissenschaft, I, 3 (Leipzig), 1852, S. 208.
03 Пак там.
5* Из ΛΗΓ, II, c. 29.

m
 ПРЕЗ РЕШИТЕЛНАТА ФАЗА НА ЦЪРКОВНАТА БОРБА
И КОГАТО СЕ ЗАРАЖДА ОРГАНИЗИРАНО
НАЦИОНАЛНО РЕВОЛЮЦИОННО ДВИЖЕНИЕ

СЛЕД КРИМСКАТА ВОИНА

Разслоение сред обществените и класови сили

и отражението му в периодиката
Кримската война (1853 — 1856) е събитие със силно отражение
върху живота в българските земи. Тя събудила големи надежди сред
народа за скорошно освобождение, резултат на които било необи­
чайно раздвижване между българите и дори опити за въстание с цел
да се помогне на военните действия на русите.
Но тези надежди не се осъществили, тъй като Русия загубила
войната и Парижкият мирен договор (1856) бил неблагоприятен за
нея. Той имал за цел да намали значението на великата славянска
държава при разрешаването на т. нар. източен въпрос и да попречи на
нейното политическо и културно влияние на Балканския полуостров
Българският народ останал с покрусените си надежди, с теглото
през време на войната, която усетил на гърба си чрез ангарии, рекви­
зиции и безчинства, тъй като българските земи през войната служели
за база на войските на Турция и нейните западни съюзници.
Като виждали непоносимостта на положението на християнските
народи в турската империя, за да попречат на руското влияние сред
тях и с цел да се затвърди вътрешното състояние на Турция, запад­
ните сили, нейни съюзници, упражнили натиск над Портата за ре­
форми. На 15. II. 1856 г., още преди да се подпише Парижкият дого­
вор, султанът обявил тържествено държавен акт, известен с името
Хатихумаюн, който бил включен и като отделна глава в мирния до­
говор.
Хатихумаюнът повтаря в основни линии постановленията на из­
дадения през 1839 г. Гюлхански хатишериф. И той, както и първият
документ, не бил издаден със сериозно намерение да бъде изпълняван,
а повече за външнополитически ефект. Основните положения на Ха-·
тихумаюна засягали извънредно много българите. Този документ да­
вал, макар и формално, гаранции за имота и живота им, против про­
изволите, убийствата и грабежите, за равноправие с турците, за сво­
бода на вероизповеданията, за справедливи данъци и т. н.
Парижкият договор (и изобщо създалото се тогава положение в

88
Турция) имал за последица големи икономически и обществени про­
мени — още по-оиределено разлагане на феодалния режим в турска­
та империя-. Тя попадала все повече в икономическа зависимост от
западните сили и се превърнала в тяхна полуколония. Започнало
бързо настаняване на чужди капитали, а за вноса на промишлени
произведения от Запад нямало никакви пречки. Чужденците просто
хазайничели в Турция въз основа на т. нар. „капитулации“ и на нови
неравноправни договори.
Поради масовото навлизане на европейски промишлени стоки в
Турция настъпила криза, която засегнала извънредно силно българ­
ското занаятчийство. Цели негови клонове били разорени. Вследствие
на войната турските финанси се влошили и данъчните тежести стана­
ли непоносими.
На най-големи страдания — непоносими данъци, ангарии и изде­
вателства — били подложени дребните и безимотните селяни. Тяхното
положение станало неудържимо поради спадане на цените на селско­
стопанските произведения.
Заедно с това има и известни положителни промени. Все повече
в стопанството се налагали капиталистически отношения. Голяма част
от чорбаджиите, от едрите търговци, носители на търговско-лихварския
капитал, «е само запазили своето положение, но някои дори забогатели
още повече от войната, а след нейното завършване мнозина се пре­
върнали в посредници на западни капиталистически фирми или в
предприемачи на данъци- Засилва се манифактурното производство,
все повече се появяват и промишлени предприятия. Има дори извест­
но замогване на още слабата буржоазна прослойка, чиято роля в об­
ществения живот става все по-голяма. А и -някои клонове на занаят­
чийството бележат успехи. В селското стопанство пък, макар и частич­
но, се очертава процес на модернизиране; създават се земеделски каси
и т. н.
При това положение класовата диференциация в българското
общество станала по-определена, настъпват известни изменения в съ­
отношенията на обществените сили, в българското общество след
Кримската война, през 60-те и 70-те години.
По този въпрос в последно време българската историография въз
основа на нови търсения се намира в процес на преоценка, все още
незавършен. Забелязва се отказ от въведеното от Г. Бакалов схва­
щане за двете партии в обществото, а оттам и за двете линии в на-
ционалноосвободителното движение — революционно-демократическа
и просветителска. Защото се смята, че то е резултат от механично при­
лагане на Лениновата оценка за руската буржоазна революция към
тогавашната българска действителност.
Още Д. Благоев различава три етапа в националноосвободител-
ното движение: 1. мирна градска революция, изразена в развитието на
капиталистическите отношения в България и в борбата за национал­
на просвета, 2. черковно-националната борба и 3. подготовката на
националната революция, в който етап се очертават еволюционистка
и революционна линия.1

1 Д. Благоев, Принос, София, 1952, с. 45 — 62.

89
 Акад. Д. Косев, като отбелязва, че революцията в България е
национална и по съдържание, и по форма и че нейните задачи се сли­
ват в една общонационална задача, я нарича национално-демократи­
ческа. На основата на етапите на българското националноосвободи-
телно движение, формулирани от Д. Благоев, Косев смята, че е пра­
вилно движението за национална просвета и черковно-националндта
борба срещу чуждото духовно иго да се разглеждат като „подготви­
телен етап на националната революция“. А също така, че то има две
главни задачи — да „съдействува за формирането, укрепването и
признаването на българската нация“ и „да се поведе борба за пре­
махване на чуждото духовно иго“2. То се превръща в масово общо­
народно движение.
Според акад. Косев „българската национална революция навлезе
във втория си етап със създаването на организирано национално ре­
волюционно движение под ръководството на Г. С. Раковски“. А в
последната си най-висша фаза националната революция встъпва през
1870 г. с делото на Левски и на БРЦК- Тя се характеризира според
него „с това, че през 70-те години българската буржоазия измени на
народа и се обяви против революцията“'3.
За тази последна фаза, когато Левски утвърждава идеята за
самостоятелна българска революция, по-младият историк проф. Н. Ген­
чев в своите търсения за етапите на възрожденското развитие уста­
новява три тенденции. Те са: „Първата е реформистката идея за
мирно развитие на българската нация в рамките на турската импе­
рия.“ Втората е на „българския консерватизъм“, който е отправял
надеждите си към Русия „за унищожаване на Турция или на запад­
ните опити за реформиране на нейните държавно-политически ин­
ституции“. Третата е „представена от политическия конформизъм“ и
„намира най-пълна изява в буржоазно-либералната струя на освобо­
дителното движение, която се колебае между революционното дейст­
вие и политическата комбинация, между пропагандата и организа­
цията, която върви към освобождението плахо, несигурно“4.
По-особено за възгледа на Генчев за революционните сили в
българското общество след Кримската война е, дето наред със селя­
чеството и занаятчийството посочва по-подчертано, че „българската
буржоазия е една революционна класа“, която не само „е носител
на прогресивни и революционни буржоазни отношения в икономи­
ката, но естествено заема челно място сред революционните общест­
вени сили“. Той смята също така, че 'историческите възможности на
българската буржоазия се ограничават от това, че тя е „икономи­
чески анемична, политически недодялана и културно изостанала кла­
са“, като последното, третото твърдение на този автор, подлежи на
проучване и разискване.
Не е възможно тук да се 'направи пълен преглед на мненията на
всички наши историци, но се налагат по няколко думи за още двама
2 Д. Косев, Априлското въстание — връхна точка на националната революция, сб.
Априлското въстание, София, 1966, с. 12 — 15.
3 Д. Косев, пак там, с. 15.
4 Н. Генчев, Левски, революцията и бъдещият свят, София, 19/3, с. 28 — 29. Вж. и
предшествуващите ги с. 21 — 27.

90
автори. Г. Д. Тодоров твърде рано изтъква, че в същност социалните
и класовите отношения в българското възрожденско общество са
далеч по-сложни, отколкото те са били представяни.56 Христо Христов
от своя страна дава много интересна картина за него. Той го квали­
фицира като „общество на преход от феодализма към капитализма“,
изтъква, че „ръководна роля в него· имат социалните слоеве, свър­
зани с новия стопански живот“ и че „то е общество, обърнато с лице
към историческия прогрес“, в което „основните социални сили в не­
говия състав се борят не за запазване, а за разрушаване на съще­
ствуващата икономическа и политическа система“. Този автор намира
за нужно да подчертае разликата между понятията класова и со­
циална структура, за да се направи по-правдив портретът на епо­
хата.5
Лее основни линии на печата. Кримската война и последвалите
я промени в икономиката, в класовите и социалните отношения, в
политическия живот, в културния напредък и в светогледа на хора­
та са имали естествено отражение за развитието на българските въз­
рожденски вестници и списания. Те ги тласнали още по-напред, опре­
делили тяхната насоченост. Те добили по-голямо значение в живота.
До Кримската война, в най-ранния, „подготвителен етап на нацио­
налната революция“, като изразители на масовото общонародно дви­
жение за формирането, укрепването и признаването на българската
нация и на борбата за черковна и културна самостоятелност, обгц1о
взето, те имат единни задачи и гледища. От този момент нататък
обаче се забелязва ясно и определено разслоение в печата.
Делението на предосвобожденския периодичен печат, често пра­
вено в миналото, на вътрешен и на външен, не е съвсем правили®.
Единствен целесъобразен начин да се характеризират и да се класи­
фицират вестници п списания е да се проучи програмата и съдържа­
нието им, за да се открие тяхната класова определеност, да се види
чии интереси те представляват, доколко помагат или пречат на об­
щественото развитие. Това може да стане само като се установи
връзката им с обществените и класовите групи, които играят роля
в периода от Кримската война до Освобождението.
Въз основа на казаното дотук, логично би било да се потърсят
не две, а най-малко три линии в насочеността на възрожденските
вестници и списания от 60-те и 70-те години на миналия век. Третата
би трябвало да обхваща изданията, близки до т. нар. конформистка
група, на либералната буржоазия.
Въпреки това и при новите положения в историографията на
Възраждането най-правилно и подходящо и сега си остава класифи­
кацията на явленията в българската журналистика да се извършва
към д в е основни, генерални линии. Причините за това са няколко.
Една от тях е, че много от периодичните издания проявяват непосле­
дователност и бележат известно развитие в насочеността си, а някои
5 Г . Д . Т о д о р о в , Към въпроса за произхода и същността на политическите програми
на партиите..., Известия на И-та за българска история, т. VII, София, 1957, с.
55 — 108.
6 Х р . Х р и с т о в , Българските общини през Възраждането, София, 1973, с. 12 и сл.,
20 и сл.

91
дори са противоречиви в тезите, които поддържат. Друга е, че има
редица вестници и списания, които стоят на средни, междинни пози­
ции и изразяват гледища на колебаещи се струи между основните
групировки в обществения живот. Трябва да се имат пред вид също
така икономическите, политическите, правните и моралните условия,
при които са излизали възрожденските периодични издания. Те са били
далеч по-тежки за цариградския български печат, който при всички
случаи не е имал възможност да изразява мнението си свободно. И
най-сетне, защото е мъчно при такива условия и на такива издания да се
направи категорична характеристика. Затова изложението за всяко
от тях би трябвало така да се дефинира, че да се посочат идеологи­
ческите нюанси и отклоненията в тях. Разпределението на периодич­
ните издания в тези две линии, до голяма степен условно, може да се
постигне, само ако то става по единствен белег — дали те са за или
са против революционното действие, което пък се определя от кла­
совата им насоченост. При това условие те могат да се определят
най-общо така: л и н и я н а е в о л ю ц и о н и с т к и я п е ч а т (кон­
сервативен, просветителски, на „старите“ — да употребя вече изпол­
зувани термини) и л и н и я н а р е в о л ю ц и о н н и я п е ч а т , коя­
то да включва и либерални издания, които са приемали и пропаган­
дирали, макар и по свой начин, революционното решение.
Еволюционисткият печат бил изразител на тежненията на чор-
баджийството·, на консервативната част на едрата буржоазия, на
нейната интелигенция, на свързаната с турския държавен апарат
тънка прислойка българи. Революционният печат пък е носител на
въжделенията на селячеството, на занаятчийството, на радикалната
част на буржоазията, на народната интелигенция. Той е пропаган-
дист на национално-революционната идеология и организатор на ре-,
волюционното действие.

Г. С. РАКОВСКИ РЕШАВА ДА ДЕЙСТВУВА

С ПРЕСАТА И САБЯТА

Новите обществено икономически, политически и културни условия

в българските земи след Кримската война изисквали и по-други
вестници, отколкото бил единствено излизащият по това време „Ца­
риградски вестник“ на Ал. Екзарх. Пръв разбрал тази необходимост
Г е о р г и С. Р а к о в с к и (1821 — 1867).
В края на 1854 г. Раковски, който, след като започнала войната,
направил опит да подпомага русите и бил арестуван, но успял да
се отскубне от турски ръце, напуснал завинаги родния Котел, дето се
укривал известно време и през Свищов в началото на 1855 г. преми­
нал в Румъния. Там той, когато завършила войната, взел, както съоб­
щава в т. 64 на „Съдържание на битието ми“7, „началното и конечното“

7 Архив Г. С. Раковски, I, София, 1953, с. 407. По-нататък ще се цитира съкра­

тено АР.

ГЕОРГИ С. РАКОВСКИ

92
си „решение за открита борба с турското правителство чрез пресата
и сабята“.
Тогава Раковски бил вече 35-годишен, зрял мъж с голям житей­
ски опит. В жилите му течала гореща кръв на родолюбец, всмукана
още от майчиното мляко, от семейната среда, от атмосферата на него­
вия буден борчески роден град. Той имал вече завидна култура,
много знания, получени от първия му учител Райно Попович в Кар-
лово и във „Великата школа“ в Куручешме при Цариград, дето изу­
чавал класиците, история, философия, природни науки, езици (гръц­
ки, френски, латински, арабски), също и с непрекъснат труд за са­
мообразование, а и от друга, още по-велика школа — училището на
живота. А неговият жизнен път бил тежък, драматичен, богат на
превратности и изживявания. След Браилския бунт (1842) Раковски,
осъден за пръв път на смърт, успял да избяга, живял година и поло­
вина в Марсилия. После завърнал се в родния си град, той взема
дейно участие в борбите на еснафа в Котел срещу местните чорба­
джии. Наклеветен от тях, арестуван заедно с баща си и „железовър-
зан“, прекарва около три години в страшен цариградски зандан като
опасен политически престъпник.
Когато излиза от затвора, за да помогне на разсипаното си се­
мейство, той се занимава с адвокатство, търговия и предприемачест-
во, събира данъци, а едновременно взема участие в българския об­
ществен живот. Така той опознава много добре тежкото положение,
теглилата на народа, които по негов собствен израз се превърнали
за него в „язва неизцерима“ на душата му.
До след Кримската война Раковски е използувал вече сабята в
борба срещу турското господство — първи път през 1842 г. като во­
дач на т. нар. Браилски бунт, втория път — като войвода на чета в
Балкана през време на войната. Но оръжието на пресата”— под това
понятие Раковски разбира печата изобщо — той почти не е употре­
бявал. Първите си литературни опити прави едва в началото на 50-те
години, но до 1856 г., като се изключи едно негово отворено писмо в
брошурата на А. П. Гранитски „Истинскии глас на България“ (1853),
той още не е печатал нищо.
Раковски обаче имал добра представа за могъщата сила на пе­
чата. Той е следил турските вестници и понеже е владеел литера­
турно не само турски, а и гръцки и френски език (по-късно Раковски
изучава сръбски, руски, румънски, немски), имал възможност да
следи и гръцкия, и френския печат. Той наблюдавал с интерес раз­
витието на българския периодичен печат. Знаел е добре за Фотинов
и за неговото списание и, както се вижда от един по-късен документ,7'®
му съчувствувал за това, че е бил оставен без помощ. С основателя
на първия български вестник са го свързвали връзки още от „Великата
школа“ и на него Богоров дължи ценна помощ, за да получи разре­
шение да издава „Цариградски вестник“. Поддържал е връзки и с
Александър Екзарх. За Раковски, както се вижда от един позив,

и АР, I. 130.

94
писан от него по-късно,8 печатът е един от трите фактора за издигане
на българския народ.
През 1856 г. той решава да използува „пресата“, това ново, но
не непознато за него оръжие. Той напуска Румъния, защото усло­
вията да го използува там в момента не са били благоприятни. Пър­
воначално отива в Белград, столицата на сръбското княжество, дето
тогава господствува Александър Карагеоргевич и неговото консерва­
тивно правителство. По едни или други причини изглежда Раковски
да е преценил условията в Белград като неблагоприятни за намере­
нията си. Той се отправил за Нови Сад, голям културен център на
сръбството в Австрийската империя — „Атина на австрийските сърби“,
„най-културния сръбски град“ тогава, дето имало много печатници, из­
давали се книги, списания и вестници, които не могли да се печатат
в Белград поради политическата цензура. Там Раковски започва своя­
та публицистична дейност.

Предвестник на „Горски пътник“ и на ново

публицистично дело
В Нови Сад Раковски отива с намерение да издаде поемата си
„Горски пътник“, замислена още в Котел. Но преди това там той
издава през Септември 1856 г. „Предвестник горското пътника“, бро­
шура от 17 страници голям формат (29X19,5 см), в която са напеча­
тани шест твърде различни по характера си работи. „Предвестник“ е
първата проява на Раковски в областта на публицистиката и истин­
ски предшественик на едно ново публицистично дело. Тази негова
първа публикация е отпечатана в печатницата на сръбския журналист
и публицист д-р Данило Медакович. Тя е съставена от две части —
публицистична и литературна.
Три стихотворения с публицистичен ефект и три статии. Лите­
ратурната част съдържа стихотворения „Отлъчие от България ед­
ното разпаленаго родолюбци българина в лет 1853“, „Спомен место­
рождения“ и едно посвещение на поезията, което започва с израза „Ах
ти, време люто и всесъкрушително“. Тези три стихотворения на Ра­
ковски са силно дидактични и в същност представляват публицистич­
ни произведения в стихотворна форма, при това неиздържана. Това
са първи опити за художествена литературна публицистика, които
въпреки всичко са оказвали изключително въздействие. Три стихот­
ворения с голям публицистичен ефект!
За историята на българската журналистика по-голям интерес пред­
ставлява втората, публицистичната част на „Предвестник“. Тя се от­
крива със статията „Неколико речи о събитии в България в лет 1853
до лет 1856“. Тя е и първият чисто публицистичен труд на Раковски.
Статията е интересна преди всичко затова, защото е един от малкото
документи, които дават картината на българския живот през време
на Кримската война, разказва за надеждите, които войната е буде­
ла сред българите, за живота и страданията им през време на войната.
Раковски описва с трогателни думи тежкото им положение през време
на тази „чудесна и гигандическа борба“, съдбата им след нея.
8 П а к там, 425 — 426.
95
 „Правителството отоманско — пише той — наложи даноци чрез-
(вичайни и извънредни на бедни българи. Силом бяха унуждени, за да
многочислени войски препитават, без ни една заплата! Българи одея­
ния за турски войски без заплата даваха, сироти! Българи бедни,
бичом биени немилостиво от турци, крепостна укрепления за турци
творяха! При том съмнища арнаути и азиатски неуредни войски,
като.гладни мечки разярени, разпръснаха се по всея България, аки
би с.българим рат имели. Грабеха! Разораваха незащитима българ­
ска села! Оскверниха бракове! Обезчестиха девици! Проливаха не-
повинна християнска кръв!
Вся пътища, гори, планини изпълниха ся от местни злодейци
турци. Бедни българи, от вся страна претеснени, окръжени от злодей,
ие смееха отвън свои градове и села да изидат за най-нужна своя
препитателна и търговска потреба и кто изити дръзнаха, живота
своето изгубиха.“
Раковски не е възмутен само от поведението на турците, които
напада най-остро. Не по-малко е неговото възмущение от държането
на западните сили — „тези великодушни человеколюбци, малко грижи
имаха за страждущуе человечество“. Те не направили нищо, за да об­
лекчат положението и на българския народ. „Знае ли Европа — се
провиква той — колко неповинна кръв ся пролива днес в България от
турци и кръвопийци?“
В същото време той изразява любовта на българския народ към
Русия, в която вижда свое упование или, както се казва в статия­
та: „Оная силна държава, коя с неизказана храброст и с безчислени
жъртвп в разни времена освободе вее мир от лютадо бича турскяго
варварства и насилия, коя съкруши и търти разяренато и настърве-
наго на кръв звера, кто заплашваше да всевсеселенная погълне и да
от лица земли християнство изтребе и да Ь грусное мохамеданст-
во мечом преобърне, оная, кажа, сила, кто свободен отвори път на
вей европейски сили в турска държава.“
В статията Раковски разглежда и положението след войната, но­
вите данъци, налагани на българите, и ангарията, която те трябва да
дават. Той атакува Хатихумаюна, създаден само „да заслепи нас“, а
не се спазва. И макар да не възлага никакви надежди на западните
правителства, които „играят жребия человеческаго рода с такова едно
хладнокръвие“, въпреки че иска българският народ сам да намери
ляк на болката си, че употребява най-остри изрази срещу турското
правителство и турците изобщо — „гнусное мохамедаиство“, „турци
кръвопийци“, „варварско и безчовечно правление и тиранство“, на­
края най-неочаквано стига до изненадващ извод — предлага да се
помоли султанът да преустрои турската империя, да тръгне и тя по
пътя на благоденствието, просветата, да стане правова държава.
Втората статия в „Предвестник“, която в същност е памфлет —
първият в българската публицистика, — има заглавие „Просвета в
Турско“. В подзаглавие тя се нарича „привод“ — превод, но от ка-

КАРИКАТУРА НА ТУРЧИ Н КЪМ СТАТИЯТА „ПРОСВЕТА В ТУРСКО“ В „П РЕ Д В Е С Т Н И К “

НА Г. С. РАКОВСКИ.

96
къв източник, не се казва. Интересно е, че именно такъв памфлет-
статия Раковски е намерил за необходимо да преведе на български.
В него се осмива опитът на западните „културтрегери“ — конкретно
се говори за виенския вестник „Ост дойче пост“ — да цивилизоват
турците, да ги стимулират към просвета и културно издигане. Със
сарказъм, ирония и сатира е 'посочена суетността на този опит. Тур­
ският народ е представен като неподатлив на такова въздействие,
като народ консервативен, който възприема само външните форми на
европейската цивилизация. Това е изразено както в текста, така и
в пет илюстрации-карикатури, каквито за пръв път се поместват
в българско издание· Първата представлява немски „ку^туртрегер“,
втората е на турчин, който се облича „а ла франга“, други — на
турчин в европейски редингот, но с чалма и с голям чибук. Петата
с отделно заглавие — „Начин франчушкаго просвещения у Изток“,
може да се разглежда като отделна. В нея е посочено как френски
окупационни офицери задяват турски жени за ужас на агите.
Третата статия „Пиршество на турски велможи“ е насочена също
да покаже, че турските паши и бейове възприемат само лошото от
западната цивилизация. Раковски описва как турските първенци, за­
губили вяра в Мохамед, я заместват с „дини-джедие“ — нова вяра:
„Да не вярват вече ничто от что ся досега вярвали, но все что е лю­
безно и охотно на телесни страсти, без изключения и безсъвестно да
изпълняват. Сие, что е между словесни человеци за развратност
ускорено и прогнано, между них е франско, алафранга, както казу-
ват, т. е. — свободно: да пиршествуват и да ся опиват непрестанно,
да ся занимават страстолюбно в гнуоное содомство и т. н.“ След ка­
то дава такава картина за живота на турските велможи, за падна^
лите им нрави, Раковски заключава: „Горе царството му от таковий
управляемо чиновници! Горьше же поданникам тото царства!!!“
Макар първата статия да е е опортюнистични извади, трите ста­
тии като цяло водят до съвсем други мисли и заключения. Те са
силно насочени против турското господство, представляват горните
слоеве на турското общество като негодни за развитие, а самата им
власт като нещо гнило, което не е мъчно да 'бъде съборено, вдъхват
самоувереност у българския читател. .Въпреки езика си, който днес
звучи тежко и архаично, статиите са написани живо, темпераментно
и смело. В тях има вече нещо ново, особено, революционни нотки,
без да е изтъкнато революционно разрешение. Вижда се как между
редовете се надига внушителната фигура на български публицист
от нов тип, който пише, както до него никой друг не е писал.

Сътрудничество в „Србски дневник“

Раковски следял зорко българската книжнина и единственото из­
лизащо тогава българско периодично издание — „Цариградски вест­
ник“. Той разбирал, че в Турция липсват условия да се издават опи­
сания и вестници, които да станат истински изразители на въжде­
ленията на българския народ. Той схванал нуждата да се създаде
свободен български политически вестник, който да формулира по-
ясно и определено българските искания. По начало вече решил да

98
води борба с турското правителство „чрез пресата и сабята“, Раков­
ски трябвало да осъществи решението си, да започне да издава и да
редактира свой вестник.
Но това не било тъй лесно. Докато градял плановете си за вест­
ник, докато правел усилия да ги осъществи, Раковски не скръстил
ръце и искал и в това време да бъде полезен на българския народ.
В Нови Сад той се свързал и сближил с д-р Д а н и л о М е д а -
к о в н ч (1819 — 1881), в чиято печатница отпечатал „Предвестник“.
Медакович е най-значителният сръбски журналист от средата на ми­
налото столетие. Обществен деец, историк, участник в революционно­
то движение във Войводина през 1848 г., той след като редактира и
други вестници основал през 1852 г. „Србски дневник“, вестник,
общо взето, прогресивен, с материали против сръбската княжеска
власт, против турското господство над славяните, с проруска ориента­
ция и затова зорко следен от австрийската полиция. „Србски днев­
ник“ помества информации и статии п за България. За тях и за
обективната информация, която давал, особено през Кримската вой­
на, той бил четен и разпространяван и в България, а и българи съ­
трудничели във вестника.“9
И Раковски сътрудничел в „Србски вестник“. Затова сам той
пише в писма до свои български приятели,10 а до такова заключение сти­
гат и някои югославски и български изследователи на неговата дей­
ност. Сътрудничеството на Раковски във вестника на Медакович се
проявява конкретно по два начина: той организира допнсническа мре­
жа за вестника в България и редактира, преработва, сам пише допис­
ки за „Србски дневник“.
През време на едно пътуване през есента на 1856 г. по Дунава до
Галац, а по-късно и с писма Раковски внушава на свои приятели и
познати да изпращат на него или на редакцията на „Србски днев­
ник“ новини от България, като дава напътствия какво и как да пи­
шат. „Ако не ви е трудно — пише той напр. на Цв. Радославов в Сви­
щов на 29. XII. 1856 г., — моля ви, описвайте ми често за вся, что ся
случва любопитно. Ваший град може да се нарече Дневник Старо­
планински — понеже вся, что ся случва отсам Стара планина, в Сви­
щов скоро е известно.“11 Резултатът на тая дейност на Раковски е, че
от есента на 1856 г. нататък дописките от България във вестника на
Медакович се увеличават значително и голяма част от тях са именно
от дунавските български градове — Свищов, Лом, Видин.
Има достатъчно данни, за да може да се твърди, че Раковски е
преработвал и редактирал получаваните дописки или писма на бъл­
гарските си кореспонденти. Типичен е случаят с дописка от Свищов,
поместена в бр. 5 на „Србски дневник“ от 17. I. 1857 г. Нейният про­
тотип е запазен в архива на Раковски и това позволява да се види
как той я е обработил, каква е била неговата редакторска намеса.

9 Г. Боршуков, Журналистиката на Г. С. Раковски. I. От най-ранни прояви на

Раковски като публицист и журналист до края на в. „Българска дневннца". ГСУ
ФФ, София, 1963, т. LVIÏ, с. 20—24. В тази студия от с. 6—140 по-подробно са
изложени първите прояви на Раковски като публицист.
10 АР, I, с. 72, 78.
11 АР, I, с. 50.

99
Вън от това той направил отделен отпечатък от нея на български език
•и го изпратил в България.12
Сътрудничеството на Раковски в „Србски дневник“ не се е със­
тояло само в редактиране на дописки от България. Той сам е пишел
дописки, кореспонденции, статии, които сега е мъчно да се установят
по-точно, но такива положително има.*3

„Българска дневница“ — първият вестник на Раковски

Пътят към осъществяване на мечтата. На 21. IX. 1856 г., след като
бил отпечатал „Предвестник“, Раковски издал едно „Обявление“ с
хубавото обръщение „Любимий своеродни!“. В него той събщава, че
се посвещава на литературното поприще и че предстои да издаде пое­
мата си „Горски пътник“. В края на обявлението оповестява решение­
то си да започне да издава и вестник:
„Родолюбци, българи! Ако мя улесните с ваше народное спомоще-
ствование, ще отхвърля всякое друго особно мое занимание народа
радп и не тъчия разна общополезна списания ще напечата, нъ и днев­
ница под именем „Надежда“ да ся в Повий Сал, по български издава
всякояче ще ся потруда. Здравствуйте! Ваш известиш! Г.С.Раковски.“14
Скоро след това той предприема пътуване до Галац, през време
на което посетил някои градове в Румъния, между които и Букурещ.
Той дръзнал да гостува и в Свищов, а може би и в някои други бъл­
гарски крайдунавски градове. Целта на пътуването била да разпро­
странява „Предвестник“ сред българската емиграция и в България,
да се съберат спомоществователи за „Горски пътник“, да се органи­
зира дописнпческа мрежа за „Србски дневник“ и за проектирания
нов български вестник и — най-важното — да се наберат средства за
издаването му. След като се завърнал в Нови Сад, Раковски продъл­
жил да иска, да влияе чрез многобройни писма. Аргументите му били
силни.
„В Цариград, в Смирна — пише на 29. I- 1857 г. Раковски до
Теохар Папазоглу в Букурещ — издават ся толикн дневници, месечни
списания, от турски поданни гърци, арменци, даже и евреи, а ми
българи, више от пет милиона счисляеми народ, осталн сми на един
сух цариградски български вестник и от него чаками народна, про­
света..
Колико е тая непростена срамота за наш народ, секи благоразум­
ие нека разсъждава. . . Ми не усещаме колко губим от това наше не-
движение — македонски и пиротски, тесалийски, даже и . тракийски
българи, число велико, губят свой матерний язик и свое драгоценно

12 Подообно за интересната история на тази дописка вж. Г. Боруш ков. цнт. съч,
с. 29-34. ‘ '
13 Някои от тях са цитирани в посочения по-горе мой труд.
14 АР, 1. с. 331. '

РЪ КО П И С НА Г. С. РАКОВСКИ — ОТКЪС ОТ НЕГОВОТО ПИСМО ДО АЛ. . . ж и в к о в ,

16. IV. 1857 Г„ ФАКСИМИЛЕ

100
народство и ся ежедневно на гърци приправят! А колики други стран­
на места обитаещи българи ся измъстрят! Аки би бяхме имели днев­
ници, месечна списания, то би приварили бяхме сия зло, сия зарази­
телна болест, коя наближава да наш народ затрие и в забвение хвър­
ли. Нъ кому да ся жалими?.. ,“15
Въпреки тези убедителни аргументи, които се повтарят в писма и
до други лица, ако се съди по документи, запазени в архива на Рако­
вски, материалният резултат не бил насърчителен, макар да се съз­
дал голям интерес към идеята за вестник — били давани обещания,
вдъхва ни надежди. Пречките да се осъществи мечтата на Раковски за
вестник си оставали главно две: 1. липсата на материални средства
за самото производство на вестника — за печат, хартия, редакционни
разходи, както и за паричен залог от 2500 форинта, изискван от ав­
стрийските закони; 2. разрешение да се издава вестникът, чийто ре­
дактор според законите на страната трябвало да бъде австрийски
поданик.
Не помогнала настойчивостта на Раковски. Той трябвало да пре­
глътне огорчението, нанесено му от букурещки български търговци,
които поискали „гаранции“ за недадените си още пари. Накрая, не­
намерил достатъчно материални средства, Раковски решил да се обър­
не за помощ към Медакович. „Неполучив от нигде помощ сия, не ся
отчаях — пише той на 19. II. 1857 г. до русенския търговец Ив. Мав-
риди, — нъ наклоних г. Д. Медаковича, издателя Сръбскаго Дневни­
ка да он възнриемне оие българското наше дело и да под негово име
ся издава.“16 В писмо до известния български търговец в Москва Ив.
Денкоглу, вероятно от август 1857 г., Раковски съобщава, че Медако-
вич се съгласил да издава вестника със свои средства до края на
1857 г.17, а той да участвува е труда си. Медакович поел отговорността
и на редактор и за да не иска ново разрешение за вестника (да не се
депозира голямата парична гаранция), намерил еластичната формула
новият вестник да бъде „превод“ на „Србски дневник“.
При това положение подготовката за издаване на вестника била
почти приключена, мечтата на Раковски била пред осъществяване.
' Пробният брой „Дневница“. На 4. IV. 1857 г. в Нови Сад из­
лязъл един неномериран брой на вестник с име „Дневница“ — про­
бен номер на замисления от Раковски и Медакович лист. На четвър­
тата му страница е поместено „Обявление“ с подписа на Данило Ме­
дакович. В него се изтъква и обосновава братството между сръбския
и българския народ, тяхната еднаква съдба, като се отбелязва и че
„Србски дневник“ се чете от мнозина българи. Изтъква се. че със
започване на новия вестник се удовлетворява желанието на самите
български читатели. „Според наши тукашни закони — се казва по-

15 АР, I, с. 69— 70.

16 П а к там, с. 77.
17 АР, I, с. 132—135.

МОНТАЖ о т ЗАГЛАВКИ НА И ЗД АНИЯ - НАЙ-РАННИ ПРОЯВИ НА РАКОВСКИ В Ж У Р­

НАЛИСТИКАТА И ПУБЛИЦИСТИКАТА

102
 нататък — най-легко е нам желание оие изпълнити чрез следнаго на­
чина. Да в български лист явявами вее онова исто как и в „Србски
дневник“. Световни новости навсякъде са едни и истия, а домашни
(народни) новости ми с’ми приемали и приемаме така исто българ­
ски, както сръбски“· Съобщава се, че се очаква разрешение на вла­
стите за вестника, че пробният 'брой се разпраща „на наши братя
българи“. Отправя се позив към читателите да бъде подпомогнат но­
вият вестник, обещава се да се издават притурки, а също — ако има
достатъчно абонати — и „книжевни забавни и научни народни българ­
ски лист“. Обявлението завършва с апел за сътрудничество.
На уводно място е поместен един външнополитически преглед,
главно за положението във Влашко, Молдова, Сърбия и Черна гора,
който започва с думите „Ето и друга радостотворна пролет дойде“, но
се заключава, че „политично небе остава облачно“, както е било до­
тогава.
В рубриката „България“ има увод, започващ така: „В Българско
почнало ся е с живост и действително да ся работи по настоящему,
за да ся българский народ от безчеловечни гръцки архипастири ос­
вободи, кои му са язва отровна :и проказа заразителна...“
Още в този увод се характеризира положението на българите и
се поставят въпросите и целите на църковната борба. След него са
дадени две дописки от Шумен и от Пловдив, в които се изтъкват бъл­
гарските искания по църковния въпрос. Дописката от Пловдив е на­
писана на много по-широка основа, тя няма 'местен характер и в същ­
ност е статия по църковния въпрос, вероятно излязла изпод перото на
Раковски. В нея се нападат българските чорбаджии, гръцките владп-
ци — „жадни за кръв мечки и ненаситни мъчители на българския на­
род“, като се изнасят и много примери за тяхната дейност. Не е по­
щадено и турското правителство, макар на него да му се внушава,
че има интерес да премахне неправдите на гръцкото духовенство.
Ако се съди по писмата, които Раковски и Медакович получили,
вестникът е бил посрещнат с възторг от българските читатели. Ин­
тересно е да се отбележи, че някои от едрите български търговци пра­
вят внушения да не се „докача“ турското правителство. Има и критич­
ни бележки за езика на вестника. Всички кореспонденти уверяват, че
записват абонати, изпращат събраните средства.
„Българска дневница“ — програмата му. На 26. VI. 1857 г. вест­
никът на Раковски започнал да излиза редовно в Нови Сад не с име
„Надежда“, а поради изложените обстоятелства — като „Българска
дневница“. Името е подобно на името на „Србски дневник“. По пе­
риодичност вестникът е седмичен, за редактор е обявен Данило Ме­
дакович, за когото се казва, че „издава, урежда и отговаря“ за вест­
ника. Името на Раковски не се среща в страниците му. На последна­
та четвърта страница долу е поставено съкращение от думи „Пр. С.
Дн.“, което означава „превод от Србски дневник“.
На първата страница в първия брой на вестника е поместена ста­
тия със заглавие „Спомоществование на български лист „Дневница“.
В нея се повтарят някои моменти от „Обявление“-то на пробния
брой, отбелязва се, че постъпилите абонаменти не са достатъчни, за да
се издържа вестникът, че е дадено разрешение от властите да излиза,

104
посочват се условията, които ще детерминират програмата му, и се
излагат следните програмни елементи:
„Аустрия, в коя земя тойзи лист ся издава, живее в приятелство
с Турско. Тако ни то мислими, ни то нам е свободно на Султана како
господаря да нападами.
Ми щем открива породи и престъпления на управители било ду­
ховни или светски; а най-паче лист наш имаще тойзи задатък, да
народ добие правда гражданска, държавна, църковна и народна
свест; казивающи му начин чрез кого разни зла могат ся отбегна;
труди щем ся да приятели своето народа упътими как може да ся
развие в просвещение гражданската и търговската живота за своя и
държавна полза. Хатихумаюн хотя и понастоящему да ся отмаря, той
ще ся уживотвори. Народ блъгарски е голям приятел просвещения и
любител роду и отсега предстои му красна и лепа бъдащност. Народ­
но негово битие може му ся обезбедити, гражданския живот може да
му ся уреди, църковени сегашни пороци и злоупотребления могат ся
прикъса и уклони. В обще и предстоящая дела българом, коя изиск­
ват, да имат свой орган, уръдие, кой не ще зависи от непосредствена
воля на ония лица, кои ся на царска заповед не обзират.
Такъв орган и застъпление би ще сей лист. .
От казаното в програмната статия, пък и от съдържанието на
вестника се вижда, че той си поставя за главна задача да иска прило­
жението на Хатихумаюна, макар в момента, по израза на Раковски,
той да „ся отмаря“. Като изхожда от законната основа на този акт,.
Раковски настоява българският народ „да добие правда гражданска,
държавна, църковна и народна“, т. е. народностно пробуждане и обо­
собяване, политически права за народа, да се възобнови българската
църковна йерархия.
В програмата се споменава и за българската просвета, за раз­
витието на която вестникът също иска да ратува. Към тези задачи,
които още по-ясно се очертават и конкретизират в съдържанието на
вестника, по-късно Раковски добавя и други.
При тогавашните условия никой български вестник, който при
това е искал да се разпространява в Турция, не е могъл да формули­
ра по-крайна програма. Съдържанието на пробния брой и тази про­
грама, въпросите, поставени в нея, говорели не само за нов по съ­
държание, но и дързък вестник.
Съдържанието счупва рамките на програмата. Рамките на тази
програма се оказват тесни, за да поберат проблемите на живота, пре­
чупени през схващанията на воюващата журналистика на Раковски.
То, съдържанието, е много по-богато, разностранно и главно ново за
българските читатели,
Хатихумаюнът създава у мнозина от българите надежди за по-
добро, а в средите на еволюционистите и просветителите — илюзии.
Раковски въпреки огнения си темперамент не се увлича, знае, че тур­
ската власт няма сериозно намерение да приложи този свой между­
народен акт, но въпреки това настоява да бъде приложен, използува
го като юридическа основа за борбата на българския народ за нацио­
нална културна самостоятелност.

105
 В „Българска дневница“ (I, 3, 10. VII. 1857) Раковски пише имен­
но във връзка с тези права на българите: „Издаде ся Хатихумаюн, а
изпълниха ли ся и коя точка от него? Тука трябва да ся вместят ев­
ропейски сили, понеже ся добили право на това със свои жертви в
последний йзточний рат. . .“
В дописка от Тетевен (I, 10, 28. VIII. 1857) се казва: „Хатихумаюн
ся издава в Цариград, Цариград е далеч от Стара планина, той й ся
чети само по градове, дето има мехкети (мечет — джамия — Г. Б.).
Слушаха го само кадии, мюхтии и меджлиш аталаре, прочее турски
народ не ще от това да знае! Сегмени и къроердари никак! Тий ся
извиняват с „биз ишитмедик“! Ми не сме чули нищо от Хатихумаю-
на- Българска кръв се пролива непрестанно! Напусто се тъжим бед-
ний, никой «е ще ни послуша“.
В кореспонденция, поместена на уводно място (I, 11, 4. IX. 1857)
с инициал Р, -положително написана от Раковски, а и в други бележ­
ки също се излагат мисли като горните по повод твърдението на За­
пада, че положението на християнското население се подобрило и
че Турция е тръгнала „у път напредва-ние и образование“, и се заклю­
чава: „Чудимся и не знайме що да речеме.. . “
На юридическата основа на Хатихумаюна главен въпрос в „Бъл­
гарска дневница“ е църковният, т. е. борбата на българския народ за
национално обособяване и запазване, за национална културна само­
стоятелност. Няма брой на вестника, в който по различни начини той
да не се поставя.
Реален политик, Раковски слага ударението най-напред върху
него, защото го смята лесно разрешим, етап в по-нататъшните борби
на българския народ. Още в първия брой на вестника, в дописка от
Пловдив, която в същност представлява цяла статия, най-напред се
изтъква, че българите са преодолели вече търпението си и в жалби
пред правителството излагат своето положение и искат да извоюват
отнетите им народностни права. В тези жалби те не се оплакват само
от материални злоупотребления на гръцкото духовенство, а и от нравст­
веното угнетение, на които то ги подлага. Отбелязва се как гърците
пречат да се създадат български печатници, а след това клеветят бъл­
гарите: за връзки е Русия, за това, че те внасят оттам църковни и
други книги. Накрая се иска да се възобнови българска църковна йе­
рархия, „необходимо нужна като наоъщний хлеб“.
В „Българска дневница“ Раковски натрупва извънредно много
фактически материал за поведението и безобразията на висшето гръц­
ко духовенство. За търновския митрополит Неофит, известен бълга-
ромразец, за пловдивския Хрисант, за доростолския Дионисий и шу­
менския Вениамин, а и за други във вестника се излагат факти и об­
винения за тяхната алчност, за злоупотребите им като „божи“ слу­
жители, за моралния им лик, за разврата и пиянството им, за гнусо-
тии, що вършат, за парите, които трупат, и за кървавите сълзи, пред­
извикани от тях.
Набраните -във вестника факти Раковски използува, за да прави
заключения, дръзки изводи. Така в дописка от Пловдив, поместена в
I, 3, 10. VII. 1857, като се съобщава, че фанариотският пловдивски
владика Хрисант е ходил в Одрин да даде обяснения по оплаквания-

106
та на българите срещу него и че уредил работата си с пари, заклю­
чава: „Тако е то при турци! Имаш ли пари? — целий народ да те не
ще, трябва да те търпи според правителствена заповест!“ И като
декларира, че българският народ не може да понася повече фанарио-
тнте, че не иска да е „подлога“ на гръцкото духовенство, което се от­
нася с него като с роб, настоява да се приложи Хатихумаюнът, да се
намесят европейските сили.
Дописка в I, 5, 24. VII. 1857, се използува, за да се направи та­
кава категорична декларация: „Българи ще ся със свои гръцки вла-
дици карат, догде ся от тях не освободят!“
Вестникът следи как се развива анкетата срещу търновския Нео-
фит и пловдивския Хрисапт и когато в I, 15, 2. X- 1857, съобщава, че
върховният турски съд е оправдал ^Хрвсант въпреки явните му
злоупотреби, „Българска дневница“ пише: „Видиме и нека види цял
свят как се изпълнява височайший царски Хатихумаюн... Българский
народ що каже, казано е, що реши — решено е. Той не може да търпи
черни с пъклена политика фанариоти и ако не може да ся намери
правда пред Ахкеми Аглие Меджлиси, пред бога и съвестта си ще
я намери.“
Раковски умело свързва църковния въпрос с училищния, с разви­
тието на българската книжнина и култура, с положението на българи­
те под робство. Дописка от Русе, поместена в I, 12, 11. IX. 1857, за­
вършва: „Боже сохрани от гръцки владици! Не са веки за търпение
в България! Кой ще ни избави от тия кървопийци. Докога ще тър­
пим да ни дерат живи! Да ни клеветят пред В. наше правителство и
докога ще бъдат затворени наша училища от тях, учители изгнати-
Кога ще ся излее и на нас бедни отеческая царска милост, за да си
възобновим наша йерархия?“
Раковски иска безкомпромисно българско разрешение на църков­
ния въпрос, самостоятелна българска църква. Макар да говори за
намяса отвън, той не разчита на западните сили и воюва срещу тях­
ната религиозна пропаганда сред българския народ. В I, 5, 24. VII.
1857, се опровергава, че езуитската и протестантската пропаганда има­
ли успех в България, и в същото време съветва българите да се па­
зят от чуждите пропаганди. „Воистина дивно чюдо е — се казва там —
да от толики учени европейски пътници от различни язици, кои през
турска замля и после погледнато рата преминават, даже до сега ни
един не е подигнал глас свой в слава праваго и чистаго христианства
и человечества. Всякий види, що страдат тамо народи, а ни един стра­
дание сие не ще да спомене, понеже им е страдание християнско по-
утодно, нежели крцв поглед на некого турчина. Може бити и заради
того они избегват то, що се боят, да би за избавление християнско
русийско влияние по-яко било...“
Като познава добре отношенията в Русия и спрямо нея, Раковски
намира за необходимо да разграничи борбата за българска църковна
самостоятелна йерархия от панславистката идея. В цитираната до­
писка от Пловдив, поместена в първия брой на вестника, той се обя­
вява и против панславизма, като не забравя обаче да подчертае, че
българите са славяни.
Раковски смята за най-важна задача в този момент народностно-

107
 то обособяване на българския народ. Затова се бори безкомпромисно
за самостоятелна българска църковна йерархия. „Тя е за нас — пише
той — необходимо нужна като насъщний хлеб, ако се шце да оста­
нем како що сме българи.“
Би могло да се предполага, че в. „Българска дневница“ няма да
отделя много място за положението на българите под робство, след
като в програмната си статия заявява, че понеже Австрия е в прия­
телски връзки е Турция, „нито мисли, нито е свободен да напада сул­
тана“. Но в същност в него се пише много за положението на раята
и за издевателства на турците над нея. Вестникът е пълен с дописки,
в които се разказва за турски насилия. Така напр. в I, 7, 6. VIII.
1857, е поместена дописка от Лом, в която драматично с^ описва на­
падение на турска тълпа срещу българската църква с цел да бъде сва­
лена камбаната. Нападението станало по време на служба, когато
храмът бил препълнен с жени, деца и старци. „Ах, гшсък величайший
до небо се чуваше и сам негдашний писък картагпанов не е бил по-
великий. . .“, така дописникът описва ужаса на беззащитните нападнати.
Той показва и гнева на младите, готови за жертва и самозащита, едва
сдържани от по-възрастните.
В същия брой, в дописка от Видинско, като се съобщава за от­
вличане на десетина българи от турците и за това, че други двама
били отровени, се казва: „Вероятно, че ще и прочип българи да отро­
вят, само док премине малко време, пък ще рекьт да са умрели. Ето
какво праведно и по Хатихумаюна работят твърдоглави турци! Ето
какви безбожни н человечество непристойни работи вършат турци,
толико българи гинат невинно и никой от силни днес цветущи в Ев­
ропа държави не ще да хвърли един милостив поглед.. . “
В дописка (I, 9, 21. VIII. 1857) се предава разказ на старец от
с. Добридел (Търновско), който съобщава как три пъти е бил раз­
рушаван строежът на българската църква в селото, въпреки че бил
позволен със султански указ. Никакви оплаквания до властта и до
гръцкия владика не помагали. „То е турска правда — пише Раковски,—
Сиромашии християни, до где ще теглим ние! Ни сам султан
не може нищо стори, ни негови необуздани паши и фанариоти
гърци!“
В Дописка от Скопие (I, 15, 3. X. 1857) се разказва как един бей
убил на моста на Вардар хлебарски работник, защото конят му се бил
, подплашил от него, и как съдията не признал българите за свидете­
ли, а турци от страх отказали да свидетелствуват, и заключава: „Ни­
кому нищо не било, изял вълк магаре! То е правда и то е Хатиху-
м а ю н !“ !
Какви изводи прави Раковски от тези факти във вестника? Той
избягва да напада само султана и в „Българска дневница“ понякога
се срещат неочаквани по умереност становища, които са в противоре­
чие с цялото му съдържание· Има известни основания да се приеме
(тази теза се поддържа от югославския автор д-р К. Мнлутинович),
че Раковски е отстъпвал пред внушенията за умереност на Медако-
вич, зорко следен и заподозрян от австрийската полиция.18 Такива из-

18 По-подробно вж. Г. Боршуков, цит. съч., с. 67—69.

108
води трябва да се обяснят не с опортюнизма ,на Раковски, а с това,
че той е диалектик, който държи сметка за реалните възможности, за
развитието на обществените сили в България. Въпреки умерените из­
води на практика, чрез изнасяне на факти, Раковски организира съ­
протива, противодействие на народа, подготвя почва за революционни
прояви.
Важно доказателство за революционни моменти в съдържанието
на „Българска дневница“ е отношението на вестника към чорбаджий-
ството. В една дописка от Лясковец (I, 3, 20. VII. 1857) се изнасят
извънредно интересни данни за грабителствата на чорбаджиите по
време на Кримската война, заради които много семейства се видели
принудени да се изселят.
Ето как в рубриката „България“ (I, 10, 28. VIII. 1857) се обясня­
ват народните вълнения във Видинско: „Явно е, че от неколико го­
дини насам последували са у Видинская област доста наодвижнтел-
на смъщения от страна преугнетяемого, беднаго, простото народа, и
то радн турци, сматрящия то, за побуненпя доста неповинна българ­
ска кръв неправедно са пролели!
Простонародное сне движение никакви политична цел не е има­
ло, нито е простий народ некогда такова нещо помислил. Главная при­
чина того били са следния: угнетения от страна управителя, коп про­
тивно султански заповеди стрували са най-големн злоупотребления,
грабеще и събличаше народ ненаситно! Закупницн на царския десетина
(илтизами и беглици) заемали са даждие силое тройно, отколко им е
било определено от царския тарифи п фермани. Третя и по-важна при­
чина били са у Видин обитающия чорбаджии българи християни, кои
са били всякога зли оръдия на вишеречения злоупотребления упра-
вителех и закупников.“
Раковски посочва имена на българи чорбаджии от Видин, раз­
казва за техните дела като изкупвани (събрали повече от 500 хиляди
гроша свръх редовните данъци) и заключава: „За нещастия българ-
скаго народа по много места в България се нахождат такива изсд-
ници п предатели, кои не познават ни царския ферман, ни царско
повеление! Тий усърчават и подпомагат управители, закупчици и вла-
дици в угнетения и грабителства и грабят и сами!!! Тий затъмнят учи­
лища и са камен притъюнение българскаго просвещения и образова­
ния, сами невещи и безкнижни съща. Догде ся не изтребят тий бъл­
гари еничерн, не ще се изпълни ни един царский ферман!“
В „Българска дневница“ (т. 16, 9. X. 1857) Раковски помества
в рубрика „България“ интересна информациона статийка за ролята
на чорбаджиите в Елена. След като отбелязва, че българите се смятат
равни помежду си и че не съществува българска аристокрация, авто­
рът се спира на делата на чорбаджиите в българския живот, и обоб­
щава: „Такива злобни чорбаджии (яничери) има доста по' бедная
България, кои отсвен кату грабят, стават и злобни уръдия на тур­
ския управители и гръцкия владици, за да събличат бедний народ.“
По-нататък се съобщава как еленските чорбаджии си разпреде­
лили помежду си живеещите около града селяни от по 100 до 600
семейства като рая не само на султана, но и на тях. Селяните били
длъжни да работят на чорбаджиите „без заплата на лозия ri другаде,

109
де имат употреба. Носят им без заплата сирене, масло, кокошки, пра­
сета, агнета по длъжност и по няколко пъти па година. С една реч
употребяват ги като роби, само що не могат да ги продават. Но син
наслежда бащина си рая и никога бедни селянин не може да с’отпи­
ши от това двойно робство.“
Като описва влиянието на чорбаджиите пред държавните и цър­
ковните власти, дописникът заключава: „Жално е да гледа человек та­
кова безстидно и безчеловечно дело, творимо от българи над свои съ-
братия! Такови губители не стават само препятствия и камен притък-
нения българскаго просвещения и улекчения беднаго нашего народа,
но още и тии пети го угнетяват и дерат му кожа. Дал ни ще дойде
ден да дадат слово за своя безчеловечни дела?“
В „Българска дневница“ се отделя значително място за разглеж­
дане на въшнополитически въпроси. Дават се доста много външни
новини. Към тях почти винаги има и коментар, който често се пре­
връща във външнополитически преглед, та дори в статия. Във вест­
ника не се дават информации сами за себе си, а целенасочено. Обръща
се внимание на националните освободителни движения в чужбина,
особено на възглавяваното от Мацини национално-революционно дви­
жение в Италия. Още в I, 2, 3. VII. 1857, има уводна статия за на­
ционално-революционното движение в Италия, към което се проявя­
ват симпатии. В I, 5, 24. VII. 1857 се изтъква ролята на Мацини и Ка-
вур в борбата за обединение на италианския народ. В I, 2, 3. VII.
1857, пък са поместени подробности за героичното и романтично за­
владяване на кораба „Калияри“ от италиански въстаници, водени от
Карло Пизакане, революционер-демократ и социалист-утопист. Дават
се и други информации и статии за италианското национално-револю­
ционно движение.
Вестникът пише много и за освободителната борба на азиатските
народи против английския колоииализъм и застъпва теза, че всеки
народ има право да бъде свободен. Дават се материали за съпроти­
вата на китайците срещу чуждото господство. В уводната статия на
I, 4, 17. VII. 1857, се издига лозунгът „Най-после Индия трябва да
бъде индийска, а не англичанска!“ На голямото Сииайско въстание
в Индия не само се отдава значение по място, а и се дава истинско
прогресивно и обективно обяснение, за разлика напр. от „Цариградски
вестник“. Всички тези информации и статии Раковски помества във
вестника, за да посочи на българите примера на другите борещи се
за национална свобода народи.
В „Българска дневница“ особено много се дават информации и
оценки за събитията и борбите за национална независимост във
Влашко и Богданско, в Херцеговина, Черна Гора, Сърбия и Гърция.
Заслужава да се отбележи и положителното отношение на Раковски
към стремежа на гръцкия народ да се обедини национално. Въпреки от­
рицателното му отношение към гръцкото духовенство по църковния
въпрос той открито и непоколебимо застава в „Българска дневница“
(I, 6, 30. VII. 1877, и I, 9,· 21. VIII. 1857) на страната на борещите
се за национална свобода гърци от Йонийските острови.
Раковски ясно съзнава, че българският въпрос не е нещо обосо­
бено, нещо само за себе си, отделно от борбата на съседните народи.

110
За пръв път български журналист и публицист разглежда външно­
политическите въпроси в тяхната взаимна връзка. Затова на страни­
ците на вестника се разглежда и политиката на големите държави,
и техните взаимни отношения, Източният въпрос и др- Очертава се,
общо взето, отрицателно отношение към политиката на западните си­
ли. Вестникът се стреми да отдели идеята на нанславизма от славян­
ската принадлежност на българския народ, а към Русия — в това
време победена и не особено активна в международния живот — има
определени симпатии.
Най-слабо застъпени в „Българска дневница“ са въпросите на
образованието и културата. Разбира се, вестникът воюва в защита
на българското училище, отбелязва всички радостни факти от разви­
тието му и се противопоставя на пречките, поставяни му от гръцкото
духовенство.
В него няма нито едно произведение .на художествената литерату­
ра. Що се отнася до т. нар. „четивни материали“, поместват се ня­
колко подлиетника, като „Абугош“, „Невинни грешници“, „Живописец
и зрител“, „Китайски цар“, които не се отличават нито с художестве­
ни достойнства, нито пък с определена идейна насоченост. Те са про­
сто данък На новата практика в чуждия печат — да се печатат подоб­
ни произведения.
„Любословният“ лист „Дунавский лебед“. Че културните въпроси
не са били достатъчно застъпени в „Българска дневница“, това не е
било случайно и не може да се обясни само със силното политизиране
на вестника. За да могат тези въпроси да се поставят и разглеждат
по-нашироко, Раковски и Медакович замислили подобно на прило­
жението на „Србоки »дневник“ — „Седмица“, да издават „любословен
лист“, приложение на „Българска дневница“. Раковски често споме­
нава в писмата си за това седмично приложение по въпроси на кул­
турата, образованието, литературата и езика. Той се колебае как да
го нарече и затова ;в писмата си го назовава ту „Зора“, ту „Старопла­
нинска звезда“, ту „Българска звезда“, като най-после се спира на име­
то „Дунавский лебед“. За това приложение към вестника в програмна­
та статия на „Българска дневница“ се казва, че ще има за задача да
подпомага развитието на българската книжнина. През лятото на
1857 г., най-вероятно в средата на август, излязъл без дата един про­
бен брой на „Дунавский лебед“, „любословний българский народен
лист за наука и забава“. В писмо от 29. VIII. 1857 г. до Петър Зла-
тов в Русе19 Раковски пита вече как е бил посрещнат. В писмото той
обяснява, че е побързал да издаде листа, за да изложи възгледите си
по въпроса за българския език вероятно поради известно недоволство
сред читателите от езика на вестника, в който се срещат изобилно не
само архаизми и старославянски обрати, но и сърбизми. В програмната
сгатня на „Дунавски лебед“ се казва: „Главное занимания того листа
би ще народная българска книжевност: всякий же учен българин сво­
бодно може да изпровожда своя съчинения или преводи, коя щът са
обнародва тамо с неговое имя и с неговий слог и правописания.“
В „Дунавски лебед“, излязъл на 8 страници в малък формат, Ра-

19 АР, 1, с. 128—130.

111
ковски помества основната статия „Понятия о болгарскому яаику“.
Тя .е голяма, на цели шест страници, не завършва и, както казва в
цитираното писмо до П. Златов, в нея той разяснява своите „ ^ .въпро­
са по българския език“.20 На последната страница има и две народни
песни. Друг брой от „Лебед“ не излязъл. Медакович и Раковски смя­
тали да го издават редовно от началото на следващата година.
Превод ли е „Българска дневница“? За да се направи оценка
на делото на Раковски в „Българска дневница“, трябва да се даде
отговор на този въпрос.21
Че в „Българска дневница“ се печатат материали, превеждани от
„Србски дневник“, има редица документални доказателства. Незави­
симо от тях едно сравнение между текстовете на двата вестника дава
възможност да се установи, че в „Българска дневница“ има материа­
ли, много на брой, които са взети от страниците на „Србски дневник“.
Това са преди всичко външнополитически информации и прегледи. Но
не всички материали от тази категория са превеждани — правен е
внимателен, интересен и целенасочен избор. При това не винаги пре­
водите са текстуални, на много места личи намесата на „преводача“
Раковски, изразена в съкращения, компилации от няколко информации
или прегледи, реплики и дори акцентуване чрез езикови средства.
Що се отнася до дописките от България, независимо от това, дали
са поместени по-напред в „Србски дневник“, има достатъчно осно­
вание да се твърди, че голяма част от тях са или писани от Раковски,
или са редактирани от него, или пък са плод на неговата организатор­
ска работа. Някои от тези български материали са отпечатани по-
напред в сръбския вестник, други са излезли едновременно, а трети —
първо в „Българска дневница“, а след това в „Србски дневник“. При
това често има значителна разлика в текстовете, която не се дължи на
преводите, а на редакционни съображения за единия или за другия
вестник. Най-често българските текстове са по-остри и по-емоционални.
Има също текстове, които не се срещат в „Србски дневник“,
нито в неговото приложение „Седмица“. Такива са програмните статии
и бележки п редакционни съобщения на „Българска дневница“, всич­
ки подлистници, дописката от Търново (I, 18, 23. X. 1857) и цялото
съдържание 'на любоеловния лист „Дунавски лебед“.
Тези факти дават право да се направят такива изводи:
. „Българска дневница“ не може да бъде разглеждан като копие
на „Србски дневник“, като текстуален превод от него. Той е отделен
вестник, .в който Раковски се изявява с целия си талант на много
добър редактор и журналист при написването на значителна част от
най-важните материали във вестника — българските, при редакцион­
ната работа над тях, при подбора «а материалите, взети от „Србски

20 Интересно е да се отбележи, че почти по същото време Раковски участвувал в

анкетата, предприета от Медакович в „Седмица“, литературно приложение на
„Србски дневник“, по въпроса за общ южнославянски език. В „Седмица“, бр. 33
от 8. IX. 1857, е поместена статията на Раковски „Отговор на въпроса за образува­
нето на един общ югославянски книжовен език“, в която той одобрява по начало
тази идея, като излага особеностите на българския език н своите възгледи за него.
21 По-подробно вж. Г. Боршуков, цит. съч., — главата „Какво и как е превеждано
от „Србски дневник“ за „Българска дневница“, с. 85— 114.
дневник“, и по отношение на формата, в която се представят на бъл­
гарските читатели. С това съвсем не се подценяват заслугите по съз­
даването на вестника и неговото уреждане на д-р Данило Медакович,
журналист с голям опит, който сигурно е влиял на започващия жур­
налистическата си дейност Раковски и който великодушно и с най-
добри чувства поел материалните и моралните тежести на’ вестника
върху себе си. Формулата за „превод“ на единия вестник от другия е
била изнамерена, за да се преодолеят бюрократичните пречки да се
издава българският вестник, но на практика тя е била така приложе­
на, че Раковски запазил своята творческа самостоятелност, проявил
е своите качества и в посочените рамки създал свой, български вестник.
Раковски като редактор и организатор на вестник. Макар Раков­
ски формално да не е бил редактор на „Българска дневница“, факти­
чески той е бил неговият действителен редактор. За такъв се смята
сам той, това качество му признава и Медакович.22 Раковски пише
голяма част от статиите, дописки, преработва и редактира получе­
ните писма, подбира и компилира външнополитически информации и
прегледи. Най-голям и интересен е неговият редакторски принос в
работата, над дописките, които оцветява емоционално, прави целе­
насочени чрез реплики, препинателни знаци, заключения.
Като редактор Раковски е работил при много тежки условия,
които е преодолял само поради горещото си родолюбив. В цитирано­
то писмо до Ив. М. Денкоглу от август 1857 г., пък и ,в много други
Раковски разказва за условията, при които е бил принуден да работи.
Като съобщава в него, че според договора за вестника Медакович
трябвало да дава средствата за шест месеца, а Раковски — своя
труд, прибавя: „а за мое обдържание няма нищо!“23
Той е имал нужда от помощник. Опитал се да привлече нами­
раш,ия се в Галац Д. Т. Душанов, млад човек с добро образование,
по-късно познат учител. Но не успял. Трябвало да се задоволи с
помощта на друг млад българин — Петър Оджаков, ученик в Бел­
градската гимназия .Раковски го привлякъл в Нови Сад и дори, как-
то сам пише в писмото си до П. Златов от 29. VIII. 1857 г., Оджа­
ков уреждал вестника от 7 до 10 брой, когато Раковски е бил във
Влашко.
Данило Медакович със своя значителен опит на издател и ре­
дактор безспорно е допринесъл много да се организира редакцията
и администрацията на вестника. Но от многобройните писма на Р а­
ковски се вижда, че и той е развивал голяма дейност в тази насока.
Той направил две пътувания, за да набира абонати и да търси до­
писници, извършвал голяма организираща работа и чрез оживена
кореспонденция. От писмо на Раковски до Никола Тъпчилещов с
дати 20. V. 1857 г; напр. се вижда, че той търси кореспондент в тур­
ската столица. Като благодари на Тъпчилещов за събраните от него
56· спомоществователи* излага как върви подписката другаде, съ­
общава плановете си за издаване на „любословен лист“, посочва ос­
новните въпроси, които ще разглежда вестникът, Раковски пише:

22 По-подробно вж. Г. Боршуков, цит. съч., с. 102—124.

23 АР, I, с. 128.

8 История на българската журналистика 113

„Потребно е нам да имаме в Цариград едното редовното допнсателя за
важни и нужни дописки. То от Ваше родолюбне очаквами да отредите
способнаго. Ако е възможно без заплата по настоящему ще му да ся
отреди, добро би било; ако ли не, а то и е малка една заплата, нъ
като тръгне наред Дневница.“24
В няколко месеца Раковски успява да уреди сравнително добра
дописническа мрежа. Дописници на вестника са търговци, чиновници
при търговски фирми, учители, между които Райчо Ил. Блъсков, най-
типичен изразител на народните болки.
Той успява също да уреди голяма мрежа от настоятели и по този
начин непрекъснато да повишава броя на абонатите. Док а то в най-
ранните му писма се говори за 100 платени спомоществователи, в
писмото му до Петър Златов от 29. VIII. 1857 г· се казва, че има вече
200, а в автобиографичното си писмо до Ив. С. Иванов от 1858 г.
Раковски пише: „В разстояние на шест месеца добих близо до 700
спомоществователи от България, Цариград, Влашко, Богданско и
даже от Сърбия. Следувах си редовно и с душевно наслаждение гле­
дах откриваемая ревност за просвещения серца нашему народу.“
Че е било така, се вижда и от това, което пише сам Медакович
в „Съобщение до спомоществователите“ от 1. XI. 1857 г.: „Това мое
предприятие се променя от родолюбиви българи твърде радостно.
Толкова спомоществователи се явяваха от ден на ден, щото известно
мислехме да издаваме и „Дунавокий лебед“ редовно от Нова година.“25
Въпреки че Раковски е срещал големи мъчнотии при набиране на
средства за вестника, дори се сблъскал с известна съпротива от страна
на едри търговци, недоволни от гледищата и тона на вестника, „Бъл­
гарска дневница“ е бил посрещнат с възторг от обикновените чита­
тели и се е разпространявал твърде добре и в самата България чрез
австрийската поща до Цариград и навсякъде, дето имало българи-
Краят на вестника — удар на „черната съдба". Успехът на „Бъл­
гарска дневница“ се дължал не само на таланта на Медакович и на
Раковски, а преди всичко на новото, което давал на читателите. Той
наистина бил за тях политически лист, вестник от нов тпп. От съдър­
жанието му лъхала гореща любов към родината, към страдащия
народ. То не било открито революционно, но разтърсвало револю­
ционно душите, въздействувало върху читателите по начин, който се­
га не можем да си представим, не само с новите си позиции, а и с
дръзкия си, боек, смел език, с какъвто до това време никой българ­
ски журналист не си бил служил.
Външната умереност на „Българска дневница“ не пречи той да
бъде определян като пръв български вестник, в който се появяват
наченки на национално-революционната идеология. Макар и отдалеч,
вестникът изиграл голяма роля за правилното насочване на борбата
за самостоятелна църква като етап в общата борба за национално
обособяване. В това отношение той е изразител на най-прогресивната
част на тогавашното българско общество.
За турското правителство не било мъчно да разбере какъв човек

24 АР, I, с. 115.
25 АР, I, с. 138.

114
е Раковски и какъв революционен заряд крият неговите статии и до­
писки в „Българска дневннца“, въпреки че не пишел във вестника с
името си и открито против султана и не говорел за революция. То
направило постъпки по дипломатически път пред австрийското пра­
вителство н поискало да се вземат мерки „за унищожаване на злото
в самия му корен“ — вестникът да бъде спрян.23
Така, след като излязъл бр. 18 на „Българска дневннца“ (23. X.
1857), щастливото развитие на вестника било прекъснато внезапно.
Ето какво сам Раковски казва за това в известното си автобиогра­
фично писмо до Ив. С. Иванов27: „Нъ черна съдба, види ся, не търпе
наши успехи. Един ден мя призоваха от полиция и ми обявиха, че
по висока заповед трябва да мя отпратят за граница. Аз попитах за
коя причина? Тий ми отговориха, загцото съм мислил зло против
Турция и съм ся стараял за българская независимост.“
Австрийската полиция задържала Раковски и го отправила за
Земун с намерение да го предаде на турските власти в Белград.
Раковски протестирал енергично, позовал се на гръцкото си поданст­
во и след „голямо едно швабско мъдруване“, както казва той, бил
екстерниран в Румъния.
Няколко дни след арестуването на Раковски вестникът бил офи­
циално спрян. На 1. XI. 1857 г., след като Раковски е бил вече вън
от границите на Австрия, Данило Медакович издал едно писмо-обяв­
ление, отпечатано на отделен лист, до абонатите на „Българска днев-
ница“, в което се казва за края на вестника: „Кога обаче вече ся
печатало беше 19-то число Дневници, внезапно нам се съобщи за-
повест, че Дневннца веки не смей да излиза.“
Спирането на вестника било посрещнато от българските читате­
ли с истинска покруса. То било материален и морален удар срещу
Медакович и Раковски, който, несломим по характер, започнал да
крои нови планове за публицистична и журналистическа дейност.

„БЪЛГАРСКИ КНИЖИЦИ“ — ПРЪВ ПЛОД НА ЗАДРУЖНИ УСИЛИЯ

„Община на българската к н и ж н и н а През 1856 т. Драган Цанков,

тогава учител във Френския колеж в Бебек при Цариград, взел почин
заедно с търговците Костаки Мариновнч и Константин Славчевич в
Цариград да се основе дружество „Община на българската книжнина“,
което започнало да играе значителна роля в живота на българите
в турската столица и изобщо за пробуждане на българското народ­
ностно съзнание. Основателите на Общината, като имали яред очи
нуждата от учебни пособия за непрекъснато увеличаващите се бъл­
гарски. училища, необходимостта от повече и по-евтини български
книги, от още български вестници и списания, решили да основат
дружество, което да задоволи тези нужди. Най-близка негова задача
била да започне да издава годишен календар, а след това и орган
(„сечиво“) на дружеството — едно описание.
26 Вж. подробно Н. Никое, Към биографията на Георги С. Раковски. Сборник в
чест на проф. Л. МПлетач, София, 1933, с. 382, 389, и Г. Боршукое, нит. съч.,
с. 124— 136.
27 АР, 1, с. 489—494.

U5
 Общината била първа българска проява от този род и имала
интересна организация. Тя се състояла от членове основатели, конто
трябвало да внасят годишно по 1000 гроша, и членове помагачи с 50
гроша годишна вноска. Дружеството трябвало да започне да, дейст­
вува, след като има 50 членове основатели и 100 помагачи. Още през
първата година на съществуването си Общината имала вече 294 чле­
нове — 53 основатели и 241 .помагачи. Тъй като от основателите 7
души внесли повече от 1000 гроша, а от помагачите — 20 души по
500 гроша, Общината почнала да работи със значително голям ка­
питал — 75 000 гроша, доста голяма за онова време пума.
В „Месецослов“ за 1857 г., издаден от Общината, има „Извес­
тие“ с интересни данни за нея. Там се казва: „Потребата за такава
Община още по-голяма стана, ногато се помисли, че помощта за
народната книжнина за всеки един народ у турското царство излезу-
ва само от духовната му власт; за наше злочестие гръцката духовна
власт не само не дава тая помощ, а още я въспира, ако се покаже от
някои частни лица. Но да речеме това, че частните лица, колкото и
да се мъчат за тая помощ, нито могат Сполучи да придобият онова,
което го ище нашата книжнина, нито пък могат да докара онова,
което требува и което прилича да се придобие за книжнината ни.
Остава само една Община да изпълни това с веществената си и ум­
ствената си ПОМОЩ.“
Общината, като отрича 'големи възможности на частните почини
и се обляга на задружната работа, -си поставя по-широка задача —
да стане център, водач на българския културен живот, да издава
книжнина за училища и църкви, да съдействува за устройство на
литературен български език. Тя действително в известна степен по­
стига това и се превръща в главен център в борбата срещу гръцката
патриаршия,
„Месецослов". Още в края на 1856 г. Общината успяла да из­
даде „Месецослов“ за 1857 г.“ под редакцията на Димитър Мутев и
Драган Цанков. Той е книжка на 134 страници, малък формат, с ка­
лендарна част, една комиилацнонна статия по А. Убичини за наро­
дите в турското „царство“, един списък на вестниците в Турция, ста­
тия на Др. Цанков „Поглед върху българската история“ и спомена­
тото „Известие“ за основаването и за задачите на Общината.
Тозн типичен календарен сборник, който някои автори (напр.
Д., Мишев) броят за списание, защото в него има публицистични ма­
териали и е с определена периодичност, излязъл още веднъж с име
„Месяцословът на българската книжнина за 1859 г.“ (ч. II и III),
приблизително в същия формат и обем. Освен календарната част в
него са поместени „За леточислението или хронологията“ от Д. Му-
тер.; „Пътувание на г. Валша от Цариград в Англия“ от П, Р. Сла­
вейков, еднр описание на тр. Ляоковец, стихотворения, домакински
съвети, летопис на турското царство за 1858 г. и документи за отно­
шенията между цар Калоян и папа Инокентнй. Те са ранен сигнал за
бъдещата уцпатска дейност на Др. Цанков. .

ДИ М И ТЪ Р МУТЕВ

116
 Сп. „Бтзлгарски книжици“ и неговите редактори. От началото на
1858 г. Общината на българската книжнина започнала да издава и
замисленото списание с име „Български книжици“ (от бр. 18, год. I
Иван Богоров изменя името на „Български книжици“) — голямото
българско списание от края на 50-те и началото на 60-те години,
пръв плод на задружни усилия в българската периодика.
Преди списанието да започне да излиза, Общината и нейните
дейци извършили голяма подготвителна работа за събиране на сред­
ства чрез записване на нови членове и да намерят лице, подходящо
за редактор. Спрели се на Димитър Мутев и му определили 32 000
гроша годишна заплата — много голяма за онова време. „По-добър
от този избор не може и да бъде: Мутев е най-ученият българин, има
разнообразни знания и е отличен човек“ — така го характеризира
Найден Геров ,в доклад до руското посолство в Цариград.28
Редакторът, действителен основател на списанието, Д и м и т ъ р
М у т е в (1818—1864) наистина бил един от най-културните българи
на времето си. След като получава първоначалното си образование в
родния си Калофер, той завършил Ришелевската гимназия в Одеса
и Историко-филологическия факултет в Москва, а след това взема
докторат в Германия. По-късно Мутев става преподавател в Петер-
бургския университет с титла „магистър“.
Той поставя здраво основите на „Български книжици“, но
поради тежко заболяване, след като редактирал първите 16 книжки,
трябвало да напусне Цариград.
Тогава редакцията на списанието била поета от И в а н Б о г о ­
р ов , който от бр. 14 става съавтор, а след това „натъкмява“ „Бъл­
гарски книжици“ до края на 1858 г. — на първата му годишнина (от
бр. 16 до бр. 24).
Редактор („съчинител“) на описанието през време на втората
му годишнина (1859) става Г а в р и л К р ъ с т е в и ч (1817—1898).
Той е роден в Котел, първоначално се учил при Райно Попович в
Карлово, а след това следвал и завършил право в Париж. Заемал
доста видни длъжности в турската административна йерархия (напр.
княжески наместник в 0: Самос), за което му помогнало както об­
разованието, така и връзките му с княз Стефан Богороди. Той служил
главно в турското правосъдие, като стигнал до пост член на върхов­
ното съдилище. Кръстевич сътрудничел още в „Любословие“, а след
това и в „Цариградски вестник“. Той вземал дейно участие в цър­
ковната борба като един от най-умерените просветители, толкова
умерен, че за него Найден Геров пише: „Г. Гавр. Кръстевич е твърде
благонамерен человек, добър българин, но всичко връши одипом и
истина, другояче той не може да прави, зачтото е чиновник на Ка­
пията, та не трябва да излиза вън от пределите, които тя пази. З а ­
това той не се меси в такива големи работи, каквото что искат наши­
те духовенство независимо и проч·, а дето види, че нечто може да ся
свърши, без да дочака, там помага. Като да има някой в Цариград
да подканя и него, и всичките, все по-добре ще иде работата.“29
2R За заплатата на Мутев, текста на цитирания доклад и други сведения по
въпроса за Общината и списанието вж. Из АНГ, I, с. 19, 230—231; II, с. 152—699.
» Из АНГ, I, с. 96.

118
 Кръстевич е един от големите дейци и публицисти на Българско­
то национално възраждане. Чрез публицистиката ои той допринася
да се подигне националното съзнание на народа ни, а следователно
и за националното му обособяване; за изграждане на българския ли­
тературен език на основата на говоримия от народа; за освобождаване
на народното училище от елински влияния и за издигането му на по-
високо равнище; и особено за създаването на българска национална
църква на народностни основи. Той е с голяма ерудиция, най-често
умерен, дори консервативен, но последователен в целите си и с поглед,
отправен към по-добро бъдеще на народа. Публицистиката му е про­
смукана от външно неизразено родолюбие и дори когато застъпва
неприемливи, особено от сегашни позиции гледища, мотивите му за
това не са себични.
Тъй като Кръстевич бил много зает, а Общината на българската
книжнина не му дала обещаните помощници, той помолил да бъде
освободен от редакторската работа, след като редактирал списанието
през втората му годишнина. Затова от началото на 1860 г. — третат
годишнина — „управител“ на „Български книжици“ станал Т о д о р
Б у р м о в, който продължил да го редактира и през четвъртата му
годишнина, когато започнал да се нарича редактор. Бурмов редакти­
рал списанието включително до кн. 29 от год. IV, т. е. до месец март
1862 г■
Въпросът, кой е редактирал последните две книжки (30 и 31) от
год. IV на списанието и 32 — 34 от год. V, дълго не бе достатъчно
изяснен. От кн. 30, год. IV, до кн. 34 под заглавието е отбелязан като
„повременен редактор“ Ив. Найденов, тогава учител в българското
училище в Цариград. На това основание и поради факта, че в бр.
30 е поместена бележка „Към читателите“, в която „повременният ре­
дактор“ заявява, че поема списанието, и изказва благодарност за ре­
дакторската работа на Бурмов, съвременници, историци по печата и
библиографи на печата сочат Найденов като редактор. Случаят е изяс­
нен по-късно от самия Бурмов. Той обяснява, че когато настоятелите
на списанието Ст. Брадински и Ат. Симов получили отнякъде пари,
вместо да му изплатят с тях заплатата за два изминали месеца, за
които той не я бил получил, „и така да ни дадат възможност да дър­
жим за напред редакцията на изданието до края на годината на на­
стоятелството им, която изтичаше в месец май, те отиват и се спора­
зумяват с покойния Сава Филатеров, тогава чиновник при руското в
Цариград посолство, да заеме той редакцията на „Българските кни­
жици“ за останалите до края на годината два месеца, като го уверили,
че ние сме се вече решително отказали от нея“. И понеже Филаретов
бил руски чиновник, затова Иван Найденов поел формално редак­
цията на списанието.30
Както се вижда от това достоверно свидетелство, последните ня­
колко броя на „Български книжици“ са редактирани от С а в а
30 Т. Ст. Бурмов, Българо-гръцката църковна разпра, София, 1898, с. 208. Пръв
обърна внимание на това обяснение Д. Езикиев, Отделът съвременна летопис
на сп. „Български книжици“. Дипломна работа. Науч. рък. Г. Боршуков, София,
1 9 5 6 — 1 9 5 7 , с. 3 (машинопис). Оригиналът е в библиотеката на катедрата по
журналистика при СУ.

119
Ф и л а р е т о в (1825—1863). След като учителствувал в Шумен, той
учил в училището в Куручешме при Цариград, завършил семинария
в Одеса и филология в Московския университет като стипендиант на
Денкоглу. След това учителствувал в София, бил чиновник в руско-1
то консулство в Одрин и на работа в посолството в Цариград. Кул­
турен българин, той сътрудничел в „Цариградски вестник“, а след то­
ва в „Български книжици“.
„Български книжици“ излизало до 1862 г. два пъти в месеца
През IV годишнина от май до ноември 1861 г. списанието станало
седмично, но по нареждане на цензурата, която смятала, че не му
е дадено разрешение за това, то продължава да се печата два пъти
в месеца. Малко преди да спре, станало месечно. То е голямо спи­
сание, с обикновен формат, но е обем 3 до 5 коли на книжка и една
кола приложение. През четвъртата и петата годишнина обемът му
намалява на две коли. Първоначално било набирано с църковносла-
вянски букви, след това преминава «а модерен шрифт. Последната
му книжка излязла през месец юни 1862 г.
Кои и какви са били „предметите" на „Книжиците“. Списание
„Български книжици“ не е оповестило програмата си в специална
статия. Може би се смятало за достатъчно казаното в „Известието“
за образуването на Общината на българската книжнина, поместено
в „Месецослова“ за 1857 г., а също и в информационното »„Известие“
на настоятелите Маринович и Славчевич в първата книжка на спи­
санието. След него е поместено „Житие на Климент, архиепископ
български“ от Теофилакт- На времето житието направило много сил­
но впечатление на българските читатели. Преводът бил извършен от
архимандрит Партений Зографски, който написал и увод към него.
Някои автори разглеждат този увод като програма на списанието.
Това е пресилено. В увода се изказва радост, че най-сетне българите
имат списание, което „да бидет постоянний разливател свет (светли­
на) и познание в нашето бедно и темно отечество“. Като се отправя
горещ апел към българите да удвоят и утроят усилията си за про­
света, се напомня за великото дело на просветителите Кирил и Ме­
тодий. В увода обаче не се излагат задачите на списанието. От ка­
заното косвено се разбира, че цел на „Книжици“ ще е да подпомага за­
почналото вече народностно пробуждане на българския народ със сред­
ствата на народната просвета и образованието, като се посочва при­
мерът на другите народи, а и да вдъхновява чрез уроците на исто­
рията. Макар и да не е ясно изразено, от уводните думи на архим.
Партений може да се извади заключение, че списанието няма да ос­
тане безучастно в започналата вече борба за самостоятелна бъл­
гарска църква.
Втората годишнина на списанието, кн. 1, се открива със статията
„Кои и какви трябва да бъдат предметите на „Български книжици“,
която има програмен характер. В нея се казва: „Тяхната ц ел... тряб­
ва да се върти въобще около учението на нашите съотечественици и
особено около висшеизложеиите предмети нашего съхранения и усъ-
аършенствувания нашего язика, нашея истории и народности и на
шего драгоценейшаго стежения православния християнския вери. Все
що би било малко или много противно на тази цел не би могло да

Г20
се вмести в техните страници...“ По-нататък в статията се казва, че
списанието „каго само и единственно понастоящему орудие нашето
народнаго просвещения има велика потреба от нрислание разних
учених статии и било би много желателно да ся обогати чрез них и
с време да порасне и да ся увеличи и да ся улучши дотолкова, що да
хване и с пръст да ся показва не само от нашите еднородни, но и от
близките наши други народи за слава и похвала нашего народа. Дай
боже!“
И според тази статия, написана най-вероятно от Г. Кръстевич,
народната просвета, националнокултурната самостоятелност, народ­
ностното обособяване — ето „предметите“ на „Книжиците“, по-широ­
ки от задачите на Общината за българска книжнина.
Осъществена програма. На практика чрез съдържанието си „Бъл­
гарски книжници“ осъществява напълно тази програма, дори я над-
скача. Особено характерно е, че в страниците на описанието се от­
деля много място за въпросите на българското минало. Статии по
българска история са помествани в „Любословие“, а и в „Цариград­
ски вестник“. Но статиите в „Книжици“ се отличават по това, че са
написани на научна основа- Това са монографии и опити за моногра­
фии, които почиват не на случайни хрумвания и хипотези, а на факти,
на документи и на изследвания. Изчезва наивността на исторически­
те статии във Фотиновото списание, а също и историческата роман­
тика, която отстъпва място на историческата аргументация. За пръв
път български автори пишат исторически студии: С. Палаузов —
„Унията в царуването на Йоан I Асен“, „Последната страница на
българската история“, „Слшодика на царя Бориса и грамота патри­
арха Калиста“; Г. Кръстевич — „Кратко изследване на българската
древност“; П. Р. Славейков — „Два български ръкописа“; Евстатий
Хилендарски — „Слово на Константина Философа“; „За руско-беса­
рабските българи“ от И. и др. Помествани са статии на историческа
тематика от солидни чужди автори: А. Гилфердинг — „Историята на
българите“ (по него); Филарет Гумилевскн, архимандрит Чернигов-
ски — „Кирил и Методий — славянски просветители“ и др. Тези ста­
тии са звучали по-убедително и затова са играли важна роля за
засилване на националното самочувствие на българската интелиген­
ция, а оттам и на целия народ.
В „Български книжици“ се отделя извънредно много място за
статии по езикови въпроси. И те са сериозни творби, някои от които
прерастват в истински студии, писани от автори като Г. Кръстевич,
П. Р. Славейков, В. Чолаков, д-р Г. Мъркович, T. Н. Шишков, Добри
В. Попов (Войников), Н. Касапски и др. Основната теза, застъпена от
списанието по тези въпроси, е, че трябва да се премахне езиковото
различие, което до това време владее в българската книжнина, че
трябва да се създаде единен български език на основата на едно от
двете главни български наречия (източно и западно) — изобщо да
се създаде език с единна граматика и единно правописание. „Българ­
ски книжици“ действително допринася извънредно много — и това
е една от заслугите му — да се създаде общ български литературен
език, да се наложи източно наречие в българския книжовен език.
Въпросите на българската просвета и култура също заемат

121
централно мя-сто в страниците на списанието· Разглеждат се както
въпроси на просветата в тесен смисъл — педагогически и училищни
(за последните се отделя много място в отдела „Летопис“), така и
изобщо въпроси за културното издигане и за културния живот на бъл­
гарите. По тях пишат автори като Ив. Боторов — „Просветение и
книжнина на българите“, Д. Войников — „Разговори между трима
ученици върху учението“, Васил Друмев — „Нравствени разсъждения
с невинни юноши“, Йоаким Груев, Д. Мутев, В. Чолаков и др.
В „Български книжици“ се пише много по т. нар. църковен въп­
рос, най-големия политически и културен въпрос за българския народ
през 50-те и в началото на 60-те години. То помества редица исто­
рически статии, които имат за задача да докажат историческите права
на българския народ за самостоятелна църква. Такива са: статията
на архимандрит Богдан (πο-късмо митр. Натанаил) — „Кратко на­
черта ние за това, какво българското архиепископство и неговото
свещенноначалие не зависело от цариградския патриарх в стари вре­
мена (535 до 1767 г.)“; T. С. Бурмов — „За началото, разпростране­
нието и утвърждението на християнската вяра между българите“;
Хр. Ваклидов— „Паралели“ (Кловис и Борис). Печатат се статии
конкретно по спора между гърци и българи, като „Духът и стремле­
нията на високото гръцко духовенство в Цариградската патриаршия“
от Т. Бурмов, „Отговор на словото на С. Каратеодориди“ от Г. Кръс-
тевич, „За борбата на гр. Кукуш с Цариградската патриаршия“ от
В. Чолаков и др. Най-актуалните материали по църковния въпрос
са помествани в отдела „Летопис“.
При създаденото след Кримската война икономическо положение
в българските земи — от една страна, криза в занаятчийското произ­
водство, от друга, все по-голямо налагане на капиталистически отно­
шения в стопанството — списанието не е могло да не засегне и ико­
номически въпроси. Вън от материалите в рубриката „Летопис“ помест­
вани са статии, като „Съвременното състояние на банковете в Ев­
ропа и Северна Америка“, „Как правят сиренето швейцарците и тех­
ните мандраджии“, „Среброто“, „Заседанието и работението на три-
андафилът в Кина — в Сиамското царство“, „За фарфора в Кина“,
„Витла за вършеене“, както и насочената срещу модите, т. е. срещу
вноса на чужди стоки статия „Някои чърти от теглилата на изтънче­
ността“ и др-
Тематиката, засегната в съдържанието на „Български книжици“,
е широка и разнообразна. Отпечатани са били статии по славяноведе-
ние като важния научен труд на П. И. Шафарик „Ради зачалото и
и мястото на глаголическите слова“, в който за пръв път се изказва
предположението, че кирилицата е творба на Климент Охридски, а
глаголицата на Кирил-Константин Философ. В тази статия, както
и в монографията на проф. К. Зеленецки „За начало на образовате-
лите на църковнославянски език“, а и в „Стари славянски поселения
в гръцката земя“ от А. Гилфердинг, също така печатани в описанието,
се изтъква културната роля на българския народ в далечното минало.
В „Български книжици“ са напечатани интересни статии по бъл-

КОРИЦА НА СП. „БЪЛ ГА РС КИ К Н И Ж И Ц И “, KH. I, 1858 Г.

122
гарския фолклор, като „Народна книжнина и българска старина“ от
Д. Мутев, „Народните песни у южните славяни според Юрия Вене-
лина“ от T. Н. Шишков, а също така и много фолклорни материали,
като „Български народни притчи“ от П. Р- Славейков и др.
В списанието са давани и статии по естествознание (Д. Мутев
бил естественик), биографии, напр. на Гарибалди (това не ще да е
било съвсем случайно), на Георг Стефансон от Д. Мутев. Поместват
се също така и обичайните тогава описания, като напр. „Константи­
нопол“ от H. К. Върбанов, „Ватиканската библиотека“ от Д. Мутев,
„Присовският манастир“ от П. Р. Славейков, „Копривщица“ от Хр.
Пуляков, а и политико-географски статии-справки, като „Кохинхина“
и „Царството на Въсточноиндийската компания“·
Художествената литература в „Български книжици“ е била доста
добре представена. Дадени са стихотворения и песни от П. Р. Славей­
ков, Ел. Мутева, К. Миладинов, Й. Груев и Т. Хрулев, а също н пре­
води от чужди поети и много народни песни от сборниците на С. Фи-
латеров, Т. Хрулев, Г. Теохаров, T. Н. Шишков, Ст. Робовски и др. В
областта на белетристиката най-значителна оригинална творба, коя­
то е била поместна в списанието като приложение, безспорно е по­
вестта „Нещастна фамилия“ от В. Друмев. Има и доста второстепен­
ни работи, а също така и много свободни преводи, приспособени от
преводачите към българските условия. Между значителните преводни
произведения трябва да се посочат на първо място „Чичовата Томова
колиба“ от Хариет Бичер Стоу (превод от английски на Д. Мутев,
печатан като приложение), „Глад на кораб“ от Чарлз Дикенс, „Гор­
ски човек“ от Фенимор Купер, „Троян и Ангелица“ от А. Велтман,
„Сирота Цветана“ (превод от Йоаким Груев, даден също като при­
ложение) II др.
Отделът „Съвременна летопис“. Ирез първите трн годишнини
към всяка книжка на „Български книжици“ има „Съвременна лето­
пис,“ важен и особено интересен отдел с отделна пагинация, който
прави значението на списанието още по-голямо. Докато в основния му
корпус, дето се поместват главно статии, вниманието се насочва по­
вече върху миналото, в „Съвременна летопис“ се отразява многообра­
зието на живота от онова време както в България и в турската импе­
рия, така и в останалите страни на света. Каква е била задачата на
отдела „Съвременна летопис“ и неговите четири „дневника“ — поли­
тически, търговски, книжовен и общ дневник, може да се види най-
добре, като се хвърли поглед върху писаното в този отдел още в пър­
вата книжка на списанието, защото там се излага, така да се каже,
неговата програма.
„И наполовина не би достигнало целта си нашето повременно
списание — се казва там, — ако не би извещавало читателите за всич­
ко, що става по светът в нашето време; затова во всяка една книжка
ще се внася една повременна летопис, която ще бележи сичко, що е
интересно за секи человек вообще и за секий българин особито.“
Това не е програма на вестник, а на списние, защото веднага
след тези думи, още в първите редове на „Иолитический дневник“, се
казва: „Оставяме яа газетите да разпространяват секидневни новини

124
и слухове, с които се плъни земята; нашият дневник ще се ограничи
само с ония новини, които са придобили колко-годе надеждна досто­
верност и имат значение в .политическия живот на обществото.“
Целта на „Дневника“ следователно не е била да дава новини, как-
то това може да е задача на един вестник, а като ги предава вторич­
но, да разглежда ония от тях, които имат трайно значение. Политиче­
ският дневник не е представлявал само безпристрастен летопис, обек­
тивно изброяване на събитията. Летописните бележки по външнопо­
литически въпроси са нещо като външнополитически прегледи с ин­
формационна отсенка. Що се отнася до вътрешните въпроси, особено
до църковния въпрос, летописът излиза вън от рамките на прегледа и
често поместваните в него материали се превръщат в статии, в които
списанието взема ясно определено отношение и с които то влияе да
се създаде обществено мнение у нас.
В „Търговский дневник“ до голяма степен е отразена класовата
характеристика на списанието. Той е поставен на твърде широка ос­
нова — дава новини и преценки за стопански факти и събития, които
са представлявали голям интерес за тогавашните български търгов­
ци. С какъв диапазон е воден този дневник, се вижда от една бележка
в него (кн. 1, ч· 2, VII. 1858), в която за първи път у нас се споменава
името на Фридрих Енгелс. В нея се казва: „Известно е, че големи
търговски кризиои повтарятся често и доста правилно един подир дру­
ги в известно време. Далновидни чловеци често предвиждат и напоме-
новат за тях с време; но гласът им остава глас, вопиющй в пустине.
Ний добре помним, че в четиридесятата година някой си Фридрих
Енгелс в своето сочинение „Положение на рабочийт клас в Манчестер“
(вместо в Англия — Г. Б.) положително казва, че в Англия търговски
кризи си повтарятся периодически чрез пет или осем години и много
други списатели отдавно ея показвали на економичеекийт закон, на
който ся опира това смятане.“
Естествено списанието няма за задача да запознае читателя с въз­
гледите на Енгелс изобщо, а в случая си поставя чисто практическа
задача да обърне вниманието на българските търговци върху факта,
че стопанските кризи са циклични, че се подчиняват на известна за­
кономерност.
Задачата на „Кцижевний дневник“ е формулирана така: „В той-
зи дневник ще бележим всичко, Що се относи до нашата книжнина, и
всичко, що се печата на български език; ще известяваме читателите
и за книги, които се издават на други езици и имат колко-годе интерес
и за нас:“
Обещанието на Богоров ,в неговото „Овиквание“ в „Български
орел“ за създаване на отдел критика и библиография в българските
периодични издания се осъществява напълно за първи път в „Бъл­
гарски книжици“. В неговия „Книжевен дневник“ действително редов­
но се дават бележки и рецензии за много от излизащите по това вре­
ме книш. Тези рецензии, писани в началото главно от Д. Мутев, после
от Г. Кръстевич, а след това и от други автори, са били на доста
голяма висота както в езиково отношение, така и в анализите си.
„Общий дневник“ е помествал материали и, както се казва в увод­
ната бележка към него, „всякакви новини, които найдем достойни

125
за читателите и които не могат да влязат в изложените (другите)
дневници.“
Както се вижда от съдържанието на „Общий дневник“, в него
голямо място се отделя за българското просветно дело. Дават се све­
дения за училища, за тяхната работа, за проявите на отделни учители,
а също така се пише и за постиженията на педагогията в по-напред-
нали страни, излагат се педагогически схващания на някои чужди спе­
циалисти, като напр. на германския професор Стон. Затова прав е
Д. Мишев, като казва31, че списанието не само следи просветния живот,
но ,и че българското просветно дело е „ръководено грижливо и с ве­
щина“ от него. В „Общий дневник“ също така се следи отблизо раз­
витието на църковната борба и се взема отношение към важните
факти и моменти от нейните прояви.
„Съвременна летопис“ е изключително ценен отдел на списанието.
Със смяната на редакторите настъпват изменения и в него. Понякога
се въвеждат и други дневници — промишлен, военен, статистически.
Някои от основните прегледи понякога не ое поддържат редовно или
съвсем изчезват. Отделни редактори наблягат на един или друг днев­
ник, а през последните две годишнини отделът „Летопис“ е заместен
с „Политическо прегледуване“, което съвсем няма обема и качествата
на „Летопис“. Въпреки тези промени и колебания „Съвременна лето­
пис“ си остава забележителен отдел.
Още преди 70 години С. С. Бобчев отбелязва, че „Български кни-
жшш“ „са и днес за подражаване“. „В днешно време — казва той—
ние нямаме списание, което да има такъв съвременен летопис.“32
Всичко важно в българския живот и в чужбина е било отразявано
в „Летописа“, и то е отношение към фактите и събитията. „В Турция
и в съседните й държави — пише Д. Мишев — мъчно монсе да се по­
сочи друго съвременно списание с такава системна, богата, съдържа­
телна и разнообразна летопис.“ Същият автор отбелязва, че макар
различни редактори на списанието да са се съревновавали да напра­
вят отдела „Летопис“ по-добър и по-интересен, заслугата за неговото
създаване е на първия редактор на списанието Д. Мутев. Той съумя­
ва да го направи „интересен и примамен“. Отделът е „негова мисъл
и негова творба“·
Направление. Какво е направлението на списанието, може да се
види най-добре по отношението му към българските въпроси и най-
главния в момента от тях — борбата за църковна самостоятелност.
На основата на историческите права на българския народ, като сс
позовава на народностното право на българите и като взема за за­
конна основа Хатихумаюна, „Български книжици“ обосновава иска­
нията за българска църковна йерархия. То отделя много място на
църковния въпрос, в статии, за да обоснове българските искания, в
„Летописа“, като дава по-конкретни материали. В момента, кога то
списанието започва, излиза само едно друго българско периодично
издание — „Цариградски вестник“, който по църковния въпрос под-

31 Д. Мишев, цит. съч., с. 634—635.

32 С. С. Бобчев, Преглед на българскнй печат, София, 1894, с. 27.

126
държа позиции, чужди на исканията на българския народ. „Бъл­
гарски книжици“ взема отношение към „Цариградски вестник“ и
поема функциите, които по-правилно би било вестникът да изпълня­
ва. Списанието се превръща не само в пропагандист на българските
искания, но то се явява до голяма степен и като организатор на бор­
бата. То създава настроение в епархиите, то — по хубавата преценка
на Д. Мишев — усилва поривите в дейността на българските църков­
ни дейци, извиква единодушие, дава насоки и подготвя епархиите
за колективни почини.
Когато през Î859 г. започва в. „България“ и той поставя рязко
въпроса за българските народностни права, „Български книжици“
приветствува новия вестник, но по-късно Г. Кръстевич, тогава редак­
тор на описанието, пръв забелязва, че „България“ стои на униатски
позиции « в страниците на списанието се разкриват намеренията на
чуждата католическа пропаганда, започва се атака срещу „Бълга­
рия“.
През 1860 г., когато църковният въпрос влиза в решителната си
фаза, „Български книжици“ пише: „Сега, когато делата на патриар­
шеския църковно-народен събор дохаждат веки в окончание, без да
се свърши онуй, за което се призва и най-паче, без да промисли да
удовлетвори справедливите жалби на българите — жалби, които и
бидоха главната причина за неговото съставяне, „Б. книжици“ не само
не ще оставят досегашния си път, но ако е възможно, още по-много
място ще дадат в страниците си за всичко, що се отнася до стремле­
нието на българския народ за освобождението му от незаконното иго
на гръцкото духовенство.. .“
По църковния въпрос „Български книжици“ иска български све­
щеници, български владици, противопоставя се на действията на пат­
риаршията и нейните органи, иска българска църковна йерархия.
Становището на списанието е определено отрицателно към патриар­
шията, без да е крайно. Списанието в този момент е изразител на сред­
ното умерено течение на търговци, занаятчии, на интелигенцията, на
зараждащата се българска буржоазия. Към 60-те години, когато
църковният въпрос е в решителен стадий, то е единственият българ
ски обществен орган, който отразява сравнително правилно борбата.
Но през течение на 1860 г. и особено през 1861 г. Т. Бурмов, то­
гава редактор на списанието, му дава по-умерена линия по църков­
ния въпрос, като съгласува неговите позиции с умереността на руската
политика в момента и обнародва «яколко статии в примиренческц
тон. В писмо до княз А. Г. Лобанов от 22. VI. 1862 г. дори такъв уме­
рен деец като Найден Геров пише: „В последнем вьшуске „Болгарских
Книжицн“ напечатана статья Бурмова в пользу примирения Болгар
с патриархом на предлагаемнх им условиях. Статья зта возбудила
такое неудовольствие в простом .народе, что вчера собралась в Болгар-
ской церкви толпа человек из 200, которне искали Бурмова, чтобн
побит его.. .“Зз‘
В този момент „Български книжици“ отразява вече схващанията
на консервативната част на българската буржоазия, на едрите тър-

33 Из АНГ, 1, с. 996.

127
говци и започва да губи популярност. Буржоазно-просветителската
идейна насоченост на списанието може да се види и в другите мате­
риали, помествана в него. Така напр., противно на Раковски в „Бъл­
гарска дневница“, редакторите на „Книжици“ не разбират същността
на Сипайското въстание в Индия « застават на позициите на за­
падния буржоазен печат. За такава насоченост свидетелствуват и ма­
териалите на икономическа тематика и т. н.
Принос на редакторите, борба срещу тежките условия. Край.
„Български'книжици“ е първото българско периодично издание, изда­
вано от обществена организация, при това в началото със сравнително
много средства. Първоначалната материална обезпеченост на списа­
нието е дала възможност то да бъде стабилно и да бъдат привлечени
за негови ръководители действително културни и подготвени редак­
тори. Наложилата се смяна на редакторите намирала отражение в об­
лика на списанието. Всеки от тях допринасял за неговото издигане,
но същевременно давал и нещо свое в линията му. По времето, когато
Мутев го е редактирал, преобладават истарико-филологическите въп­
роси, разглеждани с научна тежест. Богоров се опитал да му даде
повече публицистична насока, да го направи по-популярно и Да го на­
сочи към наука, занаят, търговия и селския живот Кръстевич поставя
ударението пак главно на въпросите на историята и филологията, да
има повече научен характер, да отбягва конкретната политика, Бур-
мов отделя повече внимание на църковния въпрос, прави списанието
по-актуално и това е естествено, защото по времето, когато той го ре­
дактира, църковният въпрос влиза в решителна фаза. През последната
му годишнина той го прави, вероятно за да запази повече абонати, по-
леко, дава повече четивни материали.
Стабилността и осигуреността на изданието, качествата на редак­
торите му допринесли „Български книжици“ да си създаде значителен
авторски актив. Това не станало лесно и изведнъж. В първата книжка
по повод критиката на H. С. (Н. Сапунов?) Д. Мутев пише следните ин­
тересни мисли, които характеризират и отношението му към крити­
ката: „Преди да почна, мнозина от нашите учени вричаха се да пома­
гат, да пишат, да провождат материал, а ето три месеца чакам и нищо
не дочаквам. А ти знаеш нашите учени, и ти ои един от тях! Напишете
поне една критика срещу Книжиците, похулете ги и с него ще заблаго-
даря. Ще видя поне, че сте дали колко-годе внимание на труда, а ва­
шето равнодушие е много по-оскърбително от всяка хула.“
Но това било в началото. После вътре в страната няма виден
българин — общественик, писател, публицист, учител, свещеник, кой­
то да не взема участие в „Български книжици“ със студии, статии,
литературни творби, рецензии, бележки, дописки и др. В списанието
се събрал цветът на българската интелигенция. Никое българско пред-
освобождевско списание или вестник не е събирало около себе си
толкова сътрудници. Една от причините за това е и важният факт,
че въздигащата се в този момент българска буржоазия е още' единна,
току-що започва процесът на нейното разделяне на групировки и
партии·
Първоначалният образ на „Български книжици“ е даден от мно­
го образован, просветен и културен редактор като Д. Мутев, който

128
е далеч на по-високо равнище от своите предшественици. Той прави
едно от най-добрите български описания. Но точно ,в тези качества на
редактора и на описанието се крие неговата основна слабост. „Българ­
ски книжици“ като сериозно, до голяма степен научно описание из­
преварило културното развитие на средния тогавашен български чи­
тател, но било тежко, недостъпно за обикновените читатели, които се
нуждаели от по-популярно четиво. Това се отразило на материалния
му успех.
Редакторите на „Български книжици“ работили с ентусиазъм и
при най-тежки условия. Не трябва да се забравя, че то е излизало
при най-строга цензура, понякога повтаряна.34
Големи били и материалните затруднения. Богатите българи не
давали достатъчно средства на Общината на българската книжнина,
а мнозина не си плащали дори абонамента. От отчета за първата го­
дина се вижда, че Общината имала в края на годината капитал 142 329
гроша, от които били изразходвани 109 278 гроша (102 863 гроша за
редакция и печат). От отчета се разбира също, че списанието се печа­
тало в 1000 бройки, имало 774 абонати, от които само 150 платили —
от абонамент постъпвали едва 14 885 гроша.
В отговор на запитвания на абонати Д. Мутев отговаря на стра­
ниците на списанието, че се надява на „народното чувство“, че голяма
ревност „показват казанлъчаните, загорците и свищовците“, но че
„всяко начало има препЪнки“ и от някои места ,,'вее малко прохлада“.
За съжаление „препънките“ не намалявали, а се увеличавали. З а ­
това Г. Кръстевич открива втората годишнина на списанието с мол­
ба към читателите да хвърлят „и по някоя хапка на тия мили ваши
Книжици, които са гладни горките и които от твърде малко храна, що
им давахте в преминалата година, малко остана да погинат. Не ви ли
се свидят?“
Но този и по-послешните апели не помогнали много. През 1859 г.
списанието имало 620 абонати, от които голяма част неплатилн. Полу­
чили се 21 457 гроша от абонаменти. В края на 1860 г. в един от брое­
вете на списанието се съобщава, че редакцията има да взема от пър­
вата годишнина 49 045, за втората —46 057 и за третата — 65 388 гроша.
Материалните затруднения станали още по-толеми през 1861 г.
и тогава бил намален обемът на книжките, а съдържанието направе­
но по-леко. Тогава Аверкий Петрович в писмо до Н. Геров се нахвърля
остро срещу българските богаташи и казва за тях: „Они немат нито
человечество на себе си, а камо ли вяра. Може ли вяра да бъде в един
звяр!“35
Затрудненията на списанието |били предизвикани и от обстоятел­
ството, че част от българската средна буржоазия била материално
зле засегната от последиците на Кримската война, а също така, че в

34 „Книжици — пише от Цариград на 3. 11.1858 г. П. Р. Славейков на Н. Михай-

ловский, — които на 8 январ се дадоха на пощата за из България, задържали се и
се дали на Хараджието (външното министерство), изново се цензороваха за по­
литическият си дневник и никакво още решение не е излязло, днес уж ще се реши
или следуват така или да монят содържанието си .. . “ (Сж. П. Р. Славейков, Лите­
ратурен архив, 1, София, 1959, с. 201.
55 Из АНГ, 1, с. 3—4.9

9 История на българската журналистика 129

последните си години списанието станало изразител на най-консерва-
тивната и най-малочислена част от буржоазията, на едрите търговци.
Поради материалните затруднения направен бил дори опит да се по­
търси частен издател. С юнската си книжка (V, 34) от 1862 г. то
спира.
„Български книжици“ е забележително добро списание за края
на 50-те и началото на 60-те години. Въпреки слабостите си то допри­
нася много за културното издигане на българския народ, за затвърдя­
ване на националното му самочувствие, в борбата срещу духовното
робство на Фенер. Белградското списание „Данница“ (IV, 29, 21. VII.
1863, стр. 463) му дава такава оценка: „Особено голяма загуба за
българския народ е преустановяването на еп. „Български книжици“,
което беше най-хубавото българско списание.“

ОПИТИ ЗА КАТОЛИШКА ПРОПАГАНДА

СРЕД БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

В развитието на т. нар. Източен въпрос важно явление е борбата на

великите сили за влияние в Турция, т. е. за използуване на нейните
природни богатства, на нейното селскостопанско производство, за гос­
подство в нейните пазари и най-сетне за евентуалното наследство на
„болния човек“.
Още в 40-те години западните капиталистически сили — Англия,
Франция и Австрия — търсят начини да засилят влиянието си в Тур­
ция и специално в българските земи. Фактически пропагандата се из­
вършвала — за Англия от страна на Британското библейско дружест­
во и англосаксонските протестантски мисионери, а за Франция от ка-
толишката пропаганда. Условията, създадени след Кримската война,
когато западният капитализъм започва да навлиза безпрепятствено в
Турция, се оказали още по-благоприятни за западните пропаганди.
Моментът бил много удобен специално за влияние сред българския
народ. Русия била принудена да води и да внушава на българите да
водят съвсем умерена политика по църковния въпрос, да не се от­
късват от Гръцката патриаршия, за да се запази единството на право­
славните народи в Турция. Развитието на църковния въпрос било тъй
напреднало, че радикалната част на българската буржоазия не била
склонна за умереност, не разбирала мотивите на руската политика.
Тава несъгласие между руската политика и борещите се за национал­
но-църковна независимост българи било добре забелязано от запад­
ната пропаганда и съответно използувано под покровителството на
самото турско правителство, което също имало голям интерес от от­
слабване на руското влияние сред българите.

„Прес д’Ориан“ и българските въпроси

Първи французите използували печата за целите на своето въздейст­
вие сред българите. Излизащият в Цариград френски вестник „Прес
д’Ориан“, редактиран от Ж а н П и е т р и, способен журналист, започ­
нал да отделя на своите страници все повече място за българските.

130
въпроси с благоприятно отношение към тях. Той се печатал в българ­
ската печатница на Ал. Екзарх.
Особено след Кримската война, когато в Турция нямало друго
българско периодично издание освен стоящия на позиции, близки
до интересите на Фенер „Цариградски вестник“, „Прес д’Ориан” за­
силва извънредно интереса си към българските работи. Тъй като не­
доволните от „Цариградски вестник“ българи не могли да създадат
друг свой вестник, те използували гостоприемството на „Прес д’Ориан“,
започнали да сътрудничат в него. В чужд вестник тези неизвестни ав­
тори-българи (по разбираеми причини те не се подписвали) създават
български публицистични произведения, статии на френски език с добра
аргументация, със силно въздействие сред чуждите среди — Портата,
патриаршията и посолствата на великите сили, чуждия печат. Във
вестника се печатали и много дописки, често повече, отколкото в „Ца­
риградски вестник“36, в които се изнасяли противобългарските дела
на гръцкото духовенство. Фактите в тях нравели не по-малко впечатле­
ние от статиите. Това налагало на „Цариградски вестник“ често да пре-
печатва статии и дописки на „Прес д’Ориан“ с уговорки и обяснения.
Статиите и дописките в „Прес д’Ориан“ били силен удар срещу
Гръцката патриаршия, който излизащите в Цариград гръцки или дру­
ги вестници, близки до патриаршията, се опитвали да отхвърля# с
остра полемика, като си служели е клевети и лъжи.
Независимо от целите, за които са поместени в „Прес д’Ориан“
статии и дописки по български въпроси, те имали голямо значение
както за самите българи, за които били насърчение в борбата, така
н защото поставяли българския въпрос пред чуждото обществено мне­
ние и защото предизвикали реакцията на гръцкия печат.
Те не са били харесвани от най-умерените български дейци от
рода на Евл. Георгиев. В отговор на едно негово писмо Н. Геров му
съобщава: „Нашите тука на Балкапан хан (т. е. в гнездото на българ­
щината в Цариград — Г. Б.) имат тие членове за твърде полезни.“37
Доказателство, че широките кръгове на народа, прогресивните му
дейци имали благоприятно отношение към „Прес д’Ориан“ и неговото
застъпничество за църковни и народностни права на българския на­
род, е преценката на „Българска дневница“ за него. Във вестника на
Раковски (I, 5, 24. VII. 1857) във връзка с действията на гръцкия мит­
рополит Хрисант в Пловдив се казва за „Прес д’Ориан“, че той „защи­
щава българи против насилия и неправди тото митрополита“. А след
зова се обобщава: „Така са и християни в Турско добили в спомянатий
лист своето застъпника, чрез кого тяхния страдания легко щът дохожда
до уши и турских велможах, и послаников великих сил. То е за хри­
стияни по том у най-важно, що ист-ий лист урежда чюзденец, и то в
Цариград, как никаква пристрастия не може да му ся отдаде. . .“
Така гледали българите на „Прес д’Ориан“, без да се интересу­
ват от мотивите на Пиетри, докато лишел в духа на българските ис­
кания, до 1860 г., когато вестникът променил името си на „Курие
д’Ориан“. Новият лист застанал на униатски позиции и българите —
...
36 Д. Мишев, цит съч., с. 624.
37 Из АНГ, I, с. 92, 93.

131
сътрудници и читатели — се отвърнали от него. По-късно вестникът
пак започнал да поддържа българите в борбата им за независима
православна църква!38

Вестник „България“ — орган на униатите

Драган Цанков създава вестник. В края на 50-те години един от най-
интересните и талантливи, но с противоречив път български публицист
Д р а г а н Ц а н к о в (1828—1911) създава в Цариград нов вестник —
„България“, чийто първи брой излязъл на 28. III. 1859 г. Има много
данни, които показват, че френската католишка пропаганда помогнала
да се започне тоя вестник на български език, предназначен за бъл­
гарските читатели, редактиран от българи, конто да служи и на ней­
ните цели.
Тогава Др. Цанков бил минал 30-те години, имал много добра
подготовка, опит и темперамент за журналистическа и публицистична
дейност. Роден в Свищов в богато семейство, той получил първона­
чалното си образование в града при Христаки Павлович и Емануил
Ваекидович, а след това при Иван Момчилов в Елена. От младини за­
пален български родолюбец (той сменил рожденото си гръцко име Ди-
М1*ър с българското Драган), вземал участие в борбата срещу гръцко­
то духовно иго още като младеж в родния си град. Следвал в Одеса
и Киев. След това през революционната 1848 г. бил в Румъния —
учителствувал в Галац. През 1850 се озовал във Виена, при брат си
Антон, дето продължил да учи. Усвоил езици, натрупал знания, видял
свободния свят, той помагал и на брат си в търговията, а през 1852 г.
издал с него във Виена граматика на 'българския език на немски.
От тези години започват мечтите му да служи на българския на­
род чрез печата. Още във Виена, дето в печатницата на „мехитарн-
стите“ получил първите уроци по печатарство, зреел планът му да от­
крие печатница, която и доставил в Свищов през 1852 г. Но въпреки
упоритите си, настойчиви постъпки и борба не успял. Тогава се уста­
новява в Цариград, дето взема участие в българските работи. Става
учител във френското католишко училище в Бебек, основава Община
на българската книжнина, редактира „Месяцослов“.
&ръзките му със силните в Турция френски католишки среди му
помогнали да осъществи мечтата си за печатниц# която той в съдру­
жие с Боян Мирков открил е известие от 22. X. 1857 г· в помещение
под храма на католишкия манастир „Сен Бенедето“ в цариградския
квартал Балата. ,
В това време изобщо се чувствувала нужда от български вестник,
който да изразява действителните тежнения на българския народ,
тъй като „Цариградски вестник“ не задоволявал вече читателите, а
„Бъл-гарока дневница“ бил спрян. Доказателство за това е, че А. П.
Бранитски, който вече бил издал една брошура срещу Екзарх, не само
имал намерение, но се бил приближил твърде много до осъществява­
нето му — да издава в Букурещ вестник „Българска звезда“, както

38 Д. Мишев. цит. съч., с. 625.

132
et вижда от негово писмо до Н. Геров с дата 12/24. I. 1859 г.33 По
неизвестни причини вестникът не излязъл.
Връзките на Др· Цанков със средите на френската католншка ми­
сия .в Цариград, радикалното му отношение към Гръцката патриар­
шия, изразено дори в обявлението за печатницата, бавният ход на
църковната борба, непопулярната сред българите теза на официалната
руска политика по този въпрос, а вероятно и активността на сирените
на католишката пропаганда довели Цанков, макар и изпълнен с най-
родолюбиви намерения, до опасната идея за уния с римската като­
лическа църква. Основен замисъл на българина униат бил „да се тър­
си помощ от западните велики сили (главно от Франция)“40. Плод на
тази идея бил и вестникът, който той замислил, създал и печатал в
своята печатница.
„България“ с обяснителна прибавка „вестник за българските ин­
тереси“ е първият български вестник, който прави опит да намали пе­
риода между отделните броеве, да зачести с излизането си. Формално
той е седмичник, но има „малки“ издания, които излизат под име „Мал­
кият лист на България“ и „Притурка на България (по-късно „Редовна
притурка на „България“). Били правени и „извънредни издания“. Тази
система, заета от практиката на някои западни вестници, в. „Бълга­
рия“ не можал да издържи докрай. Първоначално излизал три пъти
седмично, после два пъти и най-сетне един път.
Това регресивно развитие на периодичността на Др. Цанковия
лист изразява до известна степен изобщо неговото развитие. От „Бъл­
гария“ с известно прекъсване от есента па 1861 до пролетта на 1862 г.
са излезли четири годишнини с последен брой от 25. III. 1863 г.
Вестникът е бил издаван и редактиран от Др. Цанков с помощта
на младия Христо Ваклидов и неизвестни сега сътрудници — фран­
цузи от католишката мисия в Цариград, ръководена от отците Бор
и Брюнони. От 10 май до 25 септември 1861 г. (III, 112, 10. V — III,
15, 25. IX.) „управител и издател“ на „България“ е X р и с т о В а к л н-
д о в (1841 —1891), възрожденски учител, книжовник и публицист, ро­
ден в Казанлък, завършил Френския колеж в Бебек.
Програма, направила силно впечатление. „България“ обявил
програмата си най-напред в обявлението, с което е било съобщено, че
той започва да излиза, а след това — в първата си уводна статия. Тя
е написано живо, убедително, с бойка аргументация. След кратък
увод се открива атака срещу политиката на фанариотите, които се
стремят „да направят българите подобни на тях“. „Но ние се рад­
ваме — се казва по-нататък — да дадем тая похвала на родът си, че
е увардил с толкоз усилия тоя дар, който е положен в сърцето и на
най-дивия человек: говорим за народността. На какво прилича оня,
който се отрича от народността си!“
В статията се излагат аргументи срещу фанариотите, които „на­
мерили едно стадо 'без .пастир, доят му млякото, без да му дават хра­
на“, които са се наели да „просвещават“ народ, на когото не знаят
дори езика, „нагърбили се да управляват едно стадо, на което не щат
ί
S9 Из АНГ, 1, с. 475.
<о История на България, второ преработено издание, том I, София, 1961, с. 385.

133
да оценят природата, езика и тия движения на сърцето“. След това
се посочват конкретните моменти на програмата. В нейната първа точка
се декларира, че българският народ се подчинява и осланя на власт­
та на султана, а във втора точка се обявява основната задача на
вестника. Тя се основава на факта, че българите „от състоянието,
гдето се намират, от еднаквия глас на всички .народи и на цялата при­
рода имат сякакво право да искат една особена йерархия, която да
се труди за доброто им“, че те имат нужда от свое народно духовен­
ство, че за да .напредват, трябва да укрепят училищното си дело и
да се откъснат напълно от „строгото иго на фанариотското мъчител-
ство“. За да постигне своите задачи, вестникът обещава да си служи
с необоримите доказателства на истината.
Програмната статия на „България“ както по своята бойкост, по
своята изобличителна сила, така и с тезата си за пълно откъсване на
българите от Гръцката патриаршия направила силно впечатление.
Самото име на вестника, както бележат някои съвременници, събуж­
дало национално чувство и гордост: за пръв път от векове името
„България“ възкръснало на страниците на един вестник·
Съдържанието на първите броеве било напълно в духа на прог­
рамната статия, дообосновавало я и то също допринесло вестникът да
се посрещне много добре.
Ново по същество и по тон съдържание за цариградски лист. Фор­
мално погледнато, съдържанието на „България“ се разпределя така
по неговите страници: На първа страница са уводните статии, а след
тях „политически изглед“ — материали за политическото положе­
ние в чужбина. На следващите страници има „Общи изглед връх бъл­
гарските работи“, нещо като вътрешен политически преглед, или
интересуващи читателите кореспонденции от България — писма и до­
писки от цялата страна, подлистници, рубриката „Сякаквп неща и но­
вини“, която съдържа разни малки съобщения, и най-после борсов
бюлетин и обявления.
И съдържанието на вестника ö самото му начало също направило
голямо впечатление не толкова по многообразието и по литературната
си форма, която стояла на по-висока степен, отколкото в „Цариград­
ски вестник“, но с решенията, които сочел по основните въпроси,
вълнуващи тогава българския народ.
Църковната борба просмуква цялото съдържание на вестника.
Като червена кръв тя достига до последната му фибра. Дръзко, както
никога дотогава в българско периодично издание в самата Турция и
с публицистични средства, по-широки и по-задълбочено употребявани,
отколкото дори в „Българска дневница“, вестникът води борбата про­
тив гръцкото духовенство.
Той слага пръста най-напред там, дето най-много боли — върху
материалната страна. Не могат да се изброят случаите, в конто се
сочи как гръцките владици като пиявици, използувайки църковната
власт над душите, смучат безжалостно и последните средства на на­
рода, цялата земя, която имат за „владишки чифлик“: „Не се изказва,
господине, всичко, което теглим — пише в I, 13, 20. VI. 1859 дописник
от Свищов — нашият митрополит Дионисий ни съсипа.“ „България“
повтаря, както напр. в I, 43, 16. I. 1860, че дори когато народът, „раз-

134
треперан от страх Божи, чете символа на вярата“, гръцкият духовник,
„неговът ум, неговата мисъл, неговата душа, неговът бог — пари, че
пак пари!“ От частните примери вестникът цели да направи обобщения.
След това той слага ударението върху моралната страна — в
защита на личната чест на отделните българи, често осквернявана от
гръцки владици, и на честта на самата българска нация, която в духа
на времето иска да се изяви, да се обособи, да има собствени права.
След като през 1858 г. съвсем скромните български искания за
избираемост на владиците от 'миряните на епархиите, за църковна
служба на родния им език и за определена заплата на „божиите“ слу­
жители били отхвърлени от църковния събор, свикан от патриаршията
по внушение на Портата, „България“ издига ясно и смело искане за
самостоятелна българска църква, за „особите духовенство“. Той не
само иска, а внушава, организира акцията за изгонване на гръцките
владици и свещеници от „нашите енории, от нашите епископии, от
нашите митрополии и манастири“. Нещо повече, той дръзва да проти­
вопостави на обвитата с църковна мистика гръцка заплаха за „аргос-
ване“ и отлъчване от църквата с фактическото право на българския
народ той да аргоса тези, които аргосват верните на народа си све­
щеници. Когато свещениците на цариградската българска църква в
Балат били „аргосани“, т· е. забранено им било да служат, защото
извършили венчавка и опело без гръцки поп, „България“ (I, 19, 18. VIII.
1859) пише:
„Гърците опозориха непорочната наша вяра. Гърците обезчестиха
пред цял свят народното наше име. Те са поругаха с народната наша
в Цариград черква.. . Подир туй варварско и богохулно поведение
на гръцкия патриарх какво остава нам да сторим? Нищо друго освен
да се съберем и ние в черквите си и всенародно да артосаме и ний
гръцкия патриарх и гръцките владици и да прекъснем отсега всяко
сношение с тях!“
На въпросите на българската национална култура и на българ­
ското училище „България“ също отделя значително място. Той защи­
щава българското училище, като изтъква успехите му, без да при­
крива неговите слабости. Той насърчава народните учители, хвали все­
ки дарител и радетел за народна просвета, дава препоръки за учи­
лищните работи, иска патриотично възпитание. Затова възхвалява бъл­
гарския език и се противопоставя да се изучава гръцкия в българ­
ските училища. И, разбира се, той свързва училищния въпрос с цър­
ковния, основния за него български въпрос.
Още нещо друго, ново за вътрешния български печат, характери­
зира „България“. То е неговото отрицателно отношение към чорба-
джийството, което отношение става все по-определено. Разбира се,
вестникът помества и други материали — външнополитически, дорц
четивни, като подлистникът роман на Огюст Макет „Дълговете на
сърцето“, през втората си годишнина.
Позициите на „България“, нови по същество и по тон за един ца­
риградски лист, правели силно, дори сензационно впечатление. Попу­
лярността му растяла, вестникът се харесвал на обикновените хора.
Разкриване на картите. Още преди „България“ да започне да
излиза, две-три седмици по-рано, Боян Мирков, печатарят съдруж-

135
ник на Цанков, забелязал връзките му с католическите емисари в Ц а­
риград. С писмо от 7. III. 1859 г. той предупреждава Г. С. Раковски
и му внушава да напише брошура против „пропагандата папска, която
деятелно се труди да се вмести сред българите“. В друго писмо, от
17 април, той пише за „България“, че е „уж вестник за българските
интереси, но за коя полза?“41
В самия вестник се явяват слаби признаци за евентуална връзка
с католиците, като напр. препоръка да се учи латински вместо гръцки,
противопоставяне френския език на руския, изтъкване властта на рим­
ския папа, известно насочване на вестника към западния свят, които
опитно, зорко око на публицист и журналист би могло да забележи.
И действително Г. Кръстевич забелязал тези прояви и ги атакувал в
„Български книжици“.
Скоро „България“ сам разкрива картите си. Когато българите от
Кукушката (Полянска) епархия в Македония, подбудени от емисари
па католическата църква, в отчаянието си отправили прошение до
папа Пий IX да бъдат приети под покровителството на католическата
църква, вестник „България“ (I, 25, 12. IX. 1859) не само обнародвал
прошението, но го и придружил със статия-коментар, в която поздра­
вява горещо тоя почин. Той смята, че прошението „ще направи епо­
ха в нашата народна история“ и че примерът на кукушани ще донесе
не само местни, а и общи „добрини“, ако той бъде последван от всич­
ки българи. След като се цитират документи още от далечното минало
за връзките на българите с Рим, изтъква се, че. това е единственият
път за българския народ да се освободи от фанариотското иго и да
получи своя църковна йерархия, като при това запази своите обреди
и своя език. Така вестникът на Др. Цанков става открит орган на
униатското движение оред българския народ.
„България“ започва явна и упорита пропаганда на идеята за уния
с католическата църква. Помества един от първите подчертано про-
пагандисткп материали в нашия периодичен печат. Но ие само това.
Той прави изобщо косвена пропаганда на католицизма, колкото
и да твърди, че унията ще има формален характер, и все повече
дава западна ориентация на външнополитическите материали на
вестника, атакува Русия, панславизма и всичко славянско, като
умело използува консервативната, статична теза на официалната рус­
ка политика по църковния въпрос. *
Реакция срещу униатския вестник. Колкото ентусиазмът, с който
„България“ е посрещнат, бил голям, толкова сега реакцията срещу
него става остра. Още преди да обнародва кукушкото изложение, кон­
сервативни журналисти и публицисти, като Александър Екзарх, Тео­
дор Бурмов, Н. Палаузав, подхващат да нападат радикалните пози­
ции на вестника. След като той си разкрива картите, започва се една
невиждана дотогава в българския печат полемика. „Цариградски ве­
стник“ и „Български книжици“ го атакуват остро.
В полемиката се намесват и други публицисти и вестници. През
1860 г. Раковски започва да издава „Дунавски лебед“. От неговите

41 АР, I, II, с. 414—415, 425.

136
страници основателят на българската революционна идеология също
напада униатския лист. Ударът на „Дунавски лебед“ бил много тежък
за „България“, защото вестникът на Раковски също се борел безком­
промисно за самостоятелна българска църква, той бил за радикално,
но българско разрешение на църковния въпрос. В две свои брошури—
„Неколико речи о Асеню първому“ (1860) и „Глас едното българина“
(1860) Раковски засяга и Цанков, и неговите позиции. В кореспон­
денцията си със своя цариградски приятел Йосиф Дайнелов той се
отзовава особено злб за униатския публицист. Така в писмо от 27. IX.
1860 г. пише: „Цанков ми проводи отрепка си в замяна, но с каква
предателска злоба е писал за „Лебеда“, трябва да сте видели и за­
бележили. Той нямаше никакво право да вмести моя имя, нити с коя
поща ся е провождал „Дунавский лебед“, то само един чист предател
пише, как е изявил, и неговата цел е да подбуди отоманско правителст­
во за това, но нека пие студена вода или по-добре нека се удави в море.
Той бедний не знай що става на свят и какво може един ден да се
слее на цинцарока му глава! Той може да мисли, че аз съм Екзарх или
Бурмов. Жално, че и някои неопитни младежи са повели подир него,
та и тий щат остана за това зачерняне. . .“42
В борбата срещу „България“ по-късно, през 1862 г., влиза и в. „Съ­
ветник“, орган на българските „народни представители“.
Цанков се защищава със завидна ловкост в големи, обстойни,
добре аргументирани статии. В същност той, като знае, че нападението
е най-добрата защита,атакува не по-малко остро и дръзко своите про­
тивници. Той използува неполулярността на чорбаджийството и него­
вата теза по църковния въпрос в средите на народа и направо нарича
„Цариградски вестник“ „чорбаджийски“, редактора му Екзарх —
„чорбаджийски редактор“, сътрудника на вестника Бурмов — „чор­
баджийско мекере“, „пачавра“.
Много остро пише „България“ против вестник „Съветник“, когато
той започва да излиза, като го клевети, че е руски орган, а неговите
редактори и сътрудници — руски поданици и агенти, сподвижннци
на панславизма. Противниците не му оставали длъжни: наричат „Бъл­
гария“ „Блювария“, „Латиния“, „Лъжебългария“, а Цанков — „ро-
доотстъпник“ „лъжебългарин“, „Гиков син“, „цинцарин“, макар да
е от чисто българско потекло. Навлизат в българския печат още
при първата голяма полемика „перли“ на езика, които дълго време
ще са характерни за българския буржоазен партиен печат. Особено
тежко било положението на Цанков по отношение на Раковски. Срещу
него той не можел да използува своите доводи против консервативните
му противници. В моралните си позиции Раковски бил далеч по-силен.
Полемиката с „България“ е интересна не е това, че се разгръща
в българския печат между българи по въпрос, засягащ жизнено целия
български народ. Водена е вече една такава полемика — за позициите
на „Цариградски вестник“, макар и да не взела такива размери. Има
вече и полемика с гръцки вестници. Полемиката с „България“ е инте­
ресна не само и е това, че се води тъй страстно и буйно, но преди
всичко с факта, че за пръв път в нея се изразяват главните тези за раз­
решаване на църковния въпрос: на „старите“ — за споразумение с

42 АР, I, с. 197.
137
Гръцката патриаршия, евентуално за българска църква, която да се
създаде по пътя на преговори, с в-заимяи отстъпки, и на униатите —
за пълно откъсване на българите от Фенер, но под покровителството
на католическата църква; на „младите“ — за самостоятелна българска
национална църква, постигната чрез безкомпромисна борба. Изразител
н:а тази теза в полемиката е Раковски, който в същност изказва
схващанията на основната част на българския нрод — селяни, занаят­
чии, народна интелигенция.
В полемиката, която води с привържениците на православието,
Др. Цанков, опрян на авторитета на католиците в Цариград и затова,
без да се страхува от цензурата, продължава да взема все по-крайно
отношение към Гръцката патриаршия. Той следи всички действия на
фанариотите и ги атакува непрекъснато.
„България“ също така продължава да насърчава всички прояви
на непокорство на българите по отношение на Гръцката патриаршия
и нейното духовенство. Но народът тръгна по свой път — не по пътя,
който му сочели умерените елементи — разбирателство с патриар­
шията, което явно било невъзможно, — но не и по пътя на унията.
На 3. IV. 1860 г- Иларион Макариополски на великденската служба
в българската църква в Балат не споменал името на гръцкия патриарх
и с това фактически обявил скъсването с гръцката църква и възоб­
новяването на независима българска духовна йерархия. За да се стиг­
не до този решителен акт, косвени заслуги има и становището на в.
„България“.
Особено характерно е отношението на „България“ като орган на
френската католическа пропаганда към русите и Русия. В полемиката
с привържениците на православието униатокият лист постоянно ата­
кува Русия и нарича своите противници „московити“. В своите спо­
мени един съвременник, привърженик на консервативното течение, пи­
ше: „ ... този вестник не преставаше да петни, да укорява и да злос-
лови заточените ни архипаетири (думата е за Иларион Макариопол­
ски и Авксентий Велешки, заточени на 29. IV. 1861 г. — Г. Б.) и да
отправя гнусни хули и псувни към по-видните дейци на народните
ни работи, които и показваше пред правителството като предатели на
държавата и не се свенеше даже да ги клевети, че били подкупени
руски агенти. В това отношение в. „България“ надминаваше някои
гръцки и френски вестници.. .‘чз
Позициите на „България“ срещат отпор не само в печата. Срещу
вестника реагират не само изтъкнати български публицисти, видни
търговци, учители, а постепенно се надигат и хиляди Кай-обикновени
българи, главно еснафи, които първоначално го харесвали. В „Цари­
градски вестник“ се печатат редица дописки срещу „България“ и не­
говото направление. Създава се такова голямо настроение срещу уни-
атския лист, че Цанков се вижда принуден да печата някои от про­
тестите дори в самия в. „България“.
Това отношение към вестника се отразило и върху авторския му
актив. Първоначално му сътрудничат П. Р. Славейков, Т. Икономов,
д-р Г. Миркович, Ст. Изворски. Някои от тях прекъснали сътрудниче­
ството си. Такъв е елучаят с П. Р. Славейков. Той, също убеден бо-
43 Д-р Хр. Стамболски, Автобиография, дневници, спомени, София, 1927, I, с. 151, 152.

138
рец за българска самостоятелна църква, дори и през 1860 г. продължа­
ва да пише във вестника и полемизира с умерени публицисти като
Бурмов във великолепните си статии-фейлетон« „Глас от пусти гори
•галилейски“ (II, 59, 4. V и II, 68, 6. VI. 1860), „И друго прогласяние на
гласа от пусто горе галилейско или огледалото на г· Бурмова“ (II, 71,
82, 91, 24. VI до 23. XII. 1860). Във вестника започват да се срещат
все по-малко имена.
След загубения престиж — край. Идейните и тактическите позиции
на униатския лист по църковния въпрос, към православието и Русия,
отношението на голяма част от българските общественици към вест­
ника, реакцията на обикновените българи довели до спадане на не­
говото влияние. Той постепенно загубил спечеления бързо престиж. На
страниците му се четат имена на настоятели от 36 града и, общо взето,
може да се каже, че „България“ бил добре разпространен (по някои
данни имал 800 абонати). Въпреки това той не е могъл да покрива
разходите си. Размахът, с който бил започнат (да излиза в по-кратки
периоди — два-три пъти в седмицата) му донесъл загуби. Дори
доста щедрите първоначално субсидии на католическата пропаганда,
които положително е получавал, не стигали. Избухнала криза в редак­
цията, която съвпада с настъпилото в редовете на униатите разложе­
ние — мнозина от тях започнали да се отказват от унията. Това довело
дотам, че за известно време Др. Цанков се оттеглил от вестника. Дори
на 6. VI. 1861 г. „патрикът“ на унията дядо Йосиф Соколски, убеден
от П. Р. Славейков (който успял да убеди и Цанков да изостави вест­
ника, като му намерил учителско място в Трявна), отпътувал за Русия,
като също се отказал от католицизма. Тогава френската католическа
пропаганда намалила или спряла субсидията и известно време през
1861 и в началото на 1862 г. вестникът не излизал. В своите спомени
д-р Хр. Стамбол-ски по повод възобновяването на „България“ съоб­
щава данни за размера на субсидиите, давани на „България“ от
католиците. Според него ръководителите на католишката пропаган­
да в Цариград Боре и Брюнони плащали месечно по 3000 гроша на
редакцията на „България“. За да се поднови издаването на вестника,
те издействували от армено-католишкия патриарх Хасун и той да от­
пуща месечно по 2000 гроша.4445 Въпреки тези субсидии върналият се
към вестника Др. Цанков не можал да го опаси и го спрял завинаги
на 25. III. 1863 г., а самият той след известно време също се отказал
напълно от идеята за уния·
На везните на историята. Към известните вече оценки на съвре­
менници за „България“ любопитно е да се каже, че от Москва Л. Кара­
велов в две свои статии — „Библиография современной болгарской
литератури“ и „Болгарская журналистика“46 взема също отношение
към това явление на българската журналистика. Той дава оценка на
„България“, проследява развитието му, посочва .неправилната му уни-
атска линия, но изтъква и негови заслуги „за пробуждането на бълга­
рина“. Той пише в едната от статиите: „Направлението на вестник
„България“ от самото му начало беше да защищава българския народ

44 Д-р Хр. Стамболски, цит. съч., I, с. 166.

45 Публицистиката на Любен Каравелов (1860— 1869), София, 1958, с. 74—78, 89—97.

139
от гръцкото духовенство и в това отношение той принесе огромна
полза.“
Има дейци от онова време, които при това са еволющони-сти и
просветители, като Сава Филаретов, П. Кисимов и др., които свидетел-
ствуват за преценката на обикновените читатели — те харесвали, одо­
брявали вестника, а що се отнася до католишката му насоченост, под­
ценявали я, като смятали, че „папата е далеко и няма да ни попапищи,
както ни гърчееха гръцките партнарси“.40
Ако може да стане въпрос за заслуги на вестника, на първо място
трябва да се изтъкне, че той постави много остро и смело въпроса
за самостоятелна българска църква и за признаване на българите като
самостоятелна нация. Опрян на френското католишко влияние над'
турската държавна машина, вестникът разобличава най-остро гръц­
кото духовенство и всички действия на патриаршията и по този начин
подига много самочувствието на българския народ. Българите не се
поддали нз чуждата пропаганда, а я използували за акта от 3. IV.
1860 г. да скъсат окончателно с -патриаршията. Създаването на униат-
ско движение сред българите с отделна църква и свой вестник стрес­
нало патриаршията и тя станала по-отстъпчнва. Руското правителство
от своя страна намерило в създалото се масово българско народно
движение за самостоятелна църква опора да измени своята дотогава
умерена политика.
Патриаршията направила първите си отстъпки, изразени в из­
вестните 15 точки, формулирани от църковния -събор, открил заседа­
нията си на 24. II. 1861 г., които българските църковни -дейци начело
е Иларион Макариополски, Авк-сантий Велешки и Паисий Пловдивски
отхвърлили. Уннатокият лист също бил против предлаганите мини­
мални отстъпки.
В- „България“ заслужава добра оценка и като вестник. Неговите
статии, написани на хубав български език, са решителна крачка на­
пред в развитието на българската журналистика вътре в страната.
„България“ подига нивото -на статията и от излизалите в Турция бъл­
гарски вестници пръв дава пример -как да -се защищава една теза, как
се води борба с публицистични -средства, се привежда действително
убедителна аргументация. Публикува истински политически програмни
статии, каквито „Цариградски вестник“ дотогава почти не печатал.
Поради този характер на статиите си „България“ се определя като
пръв български „програ-мен“ вестник в пределите на Турция.
Типичен, особено важен вид вестникарски -материали в „Бълга­
рия“ са дописките. Te cç, поместват изобилно във вестника. Д. Мишев
пресмята,464748 че -само през първата годишнина на страниците му има
140 дописки, като в един и същ брой понякога се печатат до осем
дописки, дори по две от едно място· Дописки, както и други инфор­
мационни материали се поместват най-много в „Малкия лист“ и в при­
турките на вестника. С право това твърдение на Мишев се оспорва,43
46 Н. Начов, цит. съч., с. 57.
47 Д . М иш ев, цит. съч., с. 640.
48 Павлина П. Стоева, Вестник „България“ и интересите на българския народ, дип­
ломна работа, науч. рък. Г. Боршуков, 1958, с. 49 (машинопис), в библиотеката на
катедрата но журналистика в СДУ).

140
като се изтъква, че в същност дописките са много -повече, че той веро­
ятно при изчислението си не е взел пред вид дописките в рубриката
„Изглед на българските работи“.
Прави впечатление редовността на дописниците и това, че те не
се подписват. Осигурен материално, „България“ е първият български
вестник, който обещава да плаща хонорар на своите дописници, както
се вижда от едно съобщение в него. Редакцията така е използувала
дописките, че те да подкрепят подигнатите в статиите въпроси. Обик­
новено те са посветени на въпроси, които стоят във връзка с основната
тематика на вестника.
Слабото място на „България“ е, че той скъсва с основата, на коя­
то първоначално стоял — отстъпва от позициите на своя народ, макар
за редактора на вестника унията да била средство, начин да се из­
ползува католическата църква за български цели. Отрицателен е фак­
тът, че българските общественици, които го редактират, са си поз­
волили да получават средства за издаване на вестник от чужда на ин­
тересите на българския народ пропаганда, че в един решителен мо­
мент те са раздвоявали народните сили, като са насочвали народа -на­
там, отдето той не е могъл да получи действителна помощ· Случаят с
„България“ е един сбор от ценни уроци за българската журналисти­
ка — за упоритост в борбата в името на една кауза, пример как да се
води полемика, но и за морално недооценяване на методи и позиции,
за служба — съзнателна или не — на чужда кауза.
Трябва да се посочат и „смекчаващи вината“ обстоятелства. Дори
дейци като Найден Геров признават, че вероятно не материални, не
користни, а идейни и тактически мотиви са движели Цанков. В писмо
до Н. Ступин от август 1859 г.4950той го характеризира като „известен
с горещия си патриотизъм“ и с отвращението си от гърцизма и казва,
че този патриотизъм ще му помогне да промени целта и направление­
то на вестника. Консервативен деец като П. Кисимов дава също лас­
кава морална характеристика за Цанков- „С идеала си да види Бъл­
гария възкръснала, църковно и политически, па ако ще и с цената на
една уния с папатй, дядо Цанков седеше на кирливата дъсчена маса
наедно с работниците на печатницата в Сан Бенедето, за да обядва
работническата чорба или само сиренце и хляб.. .“м В своите спомени
Т. Икономов, сам преминал за известно -време при униатите, бележи:
„. . . той служи безкористно и без грижа за себе си. Догдето другите
се ползуваха от сумите, които се отпущаха ежемесечно из касите на
пропагандата, Цанков ходеше със скъсани кундури и не се грижеше
за друго, освен да икономиса някоя пара, за да издаде вестника си
„България“ един път повече.“51
Класовата принадлежност на редакторите и последователите на
„България“, класовата насоченост на вестника може да даде най-доб­
ре и обяснението за неговата линия. „България“ е бил до голяма
степен изразител -на становищата на една част от средната буржоазия,
на хвърлени в отчаяние занятчии, на либералната буржоазия, на

49 Из АНГ, I, с. 92.
50 П. Кисимов. Исторически работи, ч. III, София, 1903, с. 130— 131.
51 Т. Икономов, Мемоари, София, 1973, с. 66.

141
търговци и интелигенти, свързани със западните пазари или със за­
падната култура. Той не споделя консерватизма на чорбаджиите и на
едрите търговци. Той бил против примиренческата роля на туркофи-
лите и против изчакването на „старите“· И двете тези чорбаджийски
групи се страхували да скъсат с Гръцката патриаршия. Част от сред­
ната буржоазия под влиянието на стопанските връзки със Запада и
на нахлуващия в Турция капитализъм лесно се увлякла от съблазните
на католическата пропаганда. От друга страна, трябва да се признае,
че голяма част от участниците в униатското движение гледали на него
като акт на политически опортюнизъм, на тактика, на бай Ганьовска
хитрина, а не приемали католицизма сериозно, както показва бързото
и лесно разпадане на униатското движение. Българският народ не се
отклонил от своя път и останал, както пише Раковски, непоколебим
в „праведната си вяра“ и завардил „мила си народност“, която „с тол­
кова трудолюбие сме разбудили“. ■

РАКОВСКИ: ЗА ПРЪВ ПЪТ ЖУРНАЛИСТИКА

В СЛУЖБА НА НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА

Планове и дейност след удара срещу „Дневница“

Тежкият и неочакван удар срещу „Българска дневница“ не се отразил
на духа на Раковски. Едва успял да се изтръгне от ръцете на австрий­
ската полиция, в Галац (Румъния), дето първоначално се установил,
той веднага започнал да действува. Най-напред се опитал да осъ­
ществи идеята, която обмислял и за която действувал още през про­
летта на 1857 г. с отец Пантелеймон (Георги Атана-сович) — да се
създаде българско „учредничество“ (издателство), „д-во словесностн“.
Сега той основал и направил опит да основе едно „Народно учебно
българско общество“ с цел то да издържа училище, да организира
печатница, дето да се печатат български книги, и да се издава един
„филологически повременен лист“ или евентуално да поднови да издава
„Българска дневница“. Той продължил да поддържа връзки с Ме-
дакович.
Заедно с П. Аврамович Раковски се явил пред княза на Молдова
Никола Конаки-Богориди, син на Стефан Богориди, негов сродник,
по произход котленец, за да иска да се отвори българска гимназия
в Болград и печатница в Галац.
Но точно по това време, както сам Раковски пише в писмото си
до Ив. С. Иванов, „швабская злоба не се прекратила“, той разбрал,
че тя се „простряла още и във Влахо-богданокое княжество“. Дошъл
до убеждение, че защитата, която може да му даде тамошното елинско
консулато, няма да е достатъчна, Раковски решил, по негов израз,
да премине „в благословенная земля Русия, покровителка българам“.
През пролетта на 1858 г. той се установил в Одеса. Там се занимавал
с обществена и литературно-публицистична дейност, събирал матери­
али за обичаите и за живота на българския народ, документи за ис­
торията му и написал и издал първите си книги по такива въпроси.
В Одеса Раковски, както се вижда от много писма и документи,
запазени в архивата му, също е кроел планове да поднови „Българска

142
дневница“ или „Дунавски лебед“.52 Разработил план да издава спи­
сание „Българска древност“ и поискал за това разрешение от цензу­
рата. Но тъй като разрешението се бавело, той не скръстил ръце.
Има известни данни, че е бил във връзка с редакцията .на значител­
ния „Одеский вестник“, на който търси кореспондент в България и
на кбйто вероятно е и сътрудничил.53
Още като бил в Румъния заедно с Павел Грамадов, Раковски
замисля да издава български вестник на френски език някъде в Ев­
ропа, в Белгия. Този план го занимава, както се вижда от запазени
документи, и дълго след това, и когато не е в Одеса.54
От големия руски град на Черно море Раковски също започнал
да сътрудничи в „Цариградски вестник.“ В него той поместил някол­
ко свои работи (четири-пет) през втората половина на 1859 и в на­
чалото на 1860 г.
Но политическите условия за дейност, за каквато мечтаел Ра­
ковски, в Русия не били благоприятни. Докато бил там, постъпките
му да издава вестник или списание не дали резултат. След като пъ­
тувал няколко пъти до Влашко, през март 1860 г. той се установил
в Белград, столица на княжество Сърбия, дето смятал условията за
своята дейност за по-благоприятни. Конкретният повод за това бил,
че сключил заем от група български търговци в Браила, за да може
да издаде някои свои съчинения в Белград.

„Дунавски лебед“ — пръв тръбач за революция

Стартът. В Белград, дето Раковски имал създадени връзки още
от 1856 — 1857 г. и дето го знаели, условията за литературна и публи­
цистична дейност се оказали действително много по-добри, откол-
кото в Одеса. Той направил постъпки до княз Милош Обренович и до
попечителството на просветата да му разреши да издава вестник. То
му били дадено на 25. VIII. 1860 г.55, като изрично му е било съобще­
но, че вестникът ще бъде подложен на всички съществуващи цензур-
1’и правила. На 1 септември първият брой на „Д у н а в с к и й л е ­
б е д “, „граждански любословни и забавни вестник“, най-значител­
ният вестник на Раковски, излиза от печат. По периодичност „Лебед“
е седмичник. Печатан бил в „Княжеската сръбска книголечатня в Бел­
град“ на сравнително голям формат (33X50 и 36X52 см) с пагина-
ция от едно до безкрайност. Издава се от „Учередннчество Дунавско­
то лебеда“, т. е. от редакцията, от самия Раковски. Абонаментът му
е „2 царски жълтици“. От „Дунавски лебед“ излезли две годишнини:
първата — брой 1 до брой 48 (1. IX. 1860 до 28. VIII. 1861), и вто­
рата — брой 49 до брой 62 (6. IX. 1861 до 24. XII. \1861 ) — всичко
248 страници. От време на време били издавани „Прибавки“ към62

62 АР, 1, с. 347; АР, II, с. 352, 454, 472 и др.

53 АР, И, с. 342—345.
54 АР, I, с. 338—339; АР, II, с. 215, 391—392; Из АНГ, I, с. 111.
55 По-точни данни с посочените документи οχ сръбските архиви вж. Джордже Иг-
нятович, Г. С. Раковски в Белград. В: Георги Стойков Раковски, т. I, София, БАН,
1964, е. 391 и сл.

143
„Дунавски лебед“ (към бр. 15, 17, 18—20) и един „извънреден лист“
с дата 5. IX. 1861 г.
На уводно място в първия брой на вестника е поместено „Извес­
тие“, дето е формулирана програмата му. Тя не прави особено впе­
чатление, изглежда твърде тясна и на пръв поглед — умерена. И
това сигурно не е било случайно. В програмата се казва, че положе­
нието на българите ще се разглежда във вестника „съобразно с об­
стоятелствата“. Раковски не е искал „Дунавски лебед“ да бъде спо­
летян от съдбата на „Българска днсвница“ и е държал сметка за
това, че вестникът трябва да се разпространява в България. Той
знаел, че турските власти се интересуват от ,него и дори в началото
на 1858 г. турският министър на външните работи Фуад паша е
искал с нота до тогавашния княз Александър Каратеоргиевич сръб­
ското правителство да арестува Раковски и да го предаде на Турция.
В програмната статия се обещава да се дават материали по българ­
ската книжовност и по история, дори с изображения, фолклорни ма­
териали и четива. Раковски обявява също и подчертава в статията,
че вестникът ще помества точни новини, ще ги дава „по-скоро и по­
точно от всеки друг вестник, кой се издайе в Турция“. Така се прави
алюзия за цензурата и ограничените възможности на българския
печат в Турция и се изтъква свободата, при която ще се редактира
и издава „Дунавски лебед“.
Когато Раковски започва новия си вестник, той е вече много по-
популярен сред българската общественост, сред интелигенцията, тър­
говците, занаятчиите, особено сред младежта. Името му се наложило
с „Предвестник“, „Българска дневница“, „Горски пътник“ (1858), „По­
казалец“ (1859) и издадените в Белград, преди да започне вестникът,
„Няколико речи о Асешо Първому“, „Глас едного българина“, с пу­
блицистични материали, със статиите му в „Цариградски вестник“,
а също и от някои полемични статии на други автори срещу негови
възгледи.
Затова вестникът, това „ново светило“, както го нарича един от
неговите дописници, бил посрещнат е жив интерес от читателите. И в
Белград той срещнал благоприятен прием. Веднага след появяване­
то му официозът на правителството „Српске новине“ ( 104, 1. IX. 1860)
дава на уводно място кратък отзив. „Ние поздравяваме „Дунав­
ски лебед“ — се казва в него — толкова по-радостно, защото се
надяваме, че неговият полет в Балканския полуостров ще има за цел
да упознае, сближи и морално обедини братя с братя.“ И му поже­
лава „да намери добър прием и да напредне“. В същия брои на чет­
върта страница „Новине“ препечатва „Известие“ от първия брой на
„Лебед“ на български език — използува същия набор. Два броя по-
късно сръбският лист отделя половина страница, за да помести
обявление за сп. „Българска старина“, като го взема, както е в „Ду­
навски лебед“. Раковски смятал да издава в Белград и „Българска
старина“. Има документални данни, че сръбското правителство е
правело материални облекчения на Раковски в сметките му с печат­
ницата.
Съдържание — носител на нови и дръзки идеи. „Дунавски лебед“
започва да излиза, след като на бележития Векикден, на 3. IV. 1860 г.

144
 българите фактически скъсват с гръцката църква, църковният въпрос
е в решителната си фаза. И за новия вестник на Раковски този въ­
прос особено в началото си остава най-важният тогава в българския
обществен живот. Още в първия брой на вестника се казва:
„Нъ български духове друго еще нещо занимава в обще повеч
от тото, и всеки българин, стари и млади, учени и «еучени, чака и
ожидава с нестърпением, да види радостотворний конец того обще-
народнаго дела. То е възбудений за независимо им священство въ­
прос, кой, ако и да ся е решил от самих тех, съгласно с апостолским
правилам, обаче трябва да ся потвърди и от человеколюбиваго им
днешнаго владетеля султана.. . Наши българи треба да постоянству-
ват вси съгласно до пълнаго му извършвания е същая твърда ре­
шителност, е коя са почнали и действували досега. Нека ги не плаши
никак фанариотская упорност и хитро-лукави им сметки; тий в
днешни времена са съсем слаби и безпомощни!“
В „Дунавски лебед“ „въпросът“ се разглежда много по-задъл-
#бочено, нашироко и преди всичко с публицистични материали. В 62-та
#броя на вестника има 187 статии, прегледи, фейлетони, информации,
посветени на този въпрос.56 Особено трябва да се посочат цяла серия
статии, които се печатат в рубрика „Българският въпрос“, а също
статии, като „Настоящето положение на въпроса ни“, „Наш въпрос“,
„Глас из България“, „Разговор о българскому священному въпросу“,
„Българский за независимо священство днес възбуден въпрос и них-
на народна чърква в Цариград“, последната излязла и в отделна
брошура, както и „Отговор на богословская гръцка брошура“. Сега
вече не се слага тежестта върху информации, които доказват не­
търпимостта на гръцкото духовенство, а се организира борбата, под­
държа се духът, сочи се нелепостта на фанариотските закани („Днеш­
ният век не се бои веке от неправедни анатеми“, I, 2, 22. IX. 1860), а
преди всичко се сочи решението на проблемата.
Новото не е вече само в тезата за отделна църква и в блестящата
аргументация на статиите, а във факта, че те не са насочени само сре­
щу патриаршията. „Дунавски лебед“ полемизира темпераментно и с
консервативните позиции на „Цариградски вестник“ и тези, които
стоят зад него, с „Български книжици“ и с радикалните позиции на
„България“, които са в интерес на чужди на българския народ сили,
пише против умереността на „българските народни представители“ по
църковния въпрос. Във вестника на Раковски има не по-малко от 82
статии, информации главно дописки) и материали от други по-рядко
употребявани жанрове. Такива са например памфлетите-фейлетони на
И. Дайнелов „Подкупници папищаши и техни драматизъм“ (I, 13—18,
6. XII. 1860 — 7. III. 1861), в драматична форма и „Йезуитско гнездо
или парламентът на папищашките подкупници“ (I, 40, 4. VI. 1861).
Всички те са остро насочени срещу „България“ — неговия редактор,
вдъхновителите и последователите му. Има статии и бележки и против

56 Тези и други такива данни извличам от ценния бпблиографскн труд в ръкопис

на Веселин Трайков „Вестниците на Г. С. Раковски „Българска дневшща“, „Ду­
навски лебед“, Бъдущност“ и „Бранител“. Библиографско архивно изследване,
София, 1951.

10 История на българската журналистика 145

протестантската религиозна пропаганда сред българския народ. Ма­
кар в 12 статии да се изказва надежда, че турското правителство може
н трябва да намери разрешение на „въпроса“, основната позиция на
вестника е за безкомпромисна борба без отстъпки, без отклонения от
набелязания път. Раковски така подбира материалите, че действува
ободрително, окуражава българския народ да продължи борбата,
като винаги се стреми да посочи, че искането за самостоятелна църква
е въпрос да се запази българската народност, да се признае нейното
съществуване.
Ново в „Дунавски лебед“ и по-изтъкнато, отколкото в „Дневни-
ца“, е, че Раковски разглежда църковния въпрос само като един етап
в борбата на българския народ· Не случайно напомня във вестника
за делото на буйния родоначалник .на църковната борба Неофит Боз-
вели. Той пише по църковния въпрос така, че читателите да си съста­
вят, както го изразява в писмо до него Стоян Буйнов от 20. IX. 1861 г.,
такова мнение, че въпросът „никога не ще се реши, ос-вен както Вие
в един брой на „Лебед“ бяхте казали, че което дипломатическое перо
не може да реши, остря сабя реш ава.. .“57
Във връзка с църковния въпрос и изобщо за правата на българ­
ския народ в „Дунавски лебед“, макар и по-малко, отколкото в „Днев-
ница“, се пише, припомня се и за Хатихумаюна по-скоро като аргу­
мент, отколкото с някаква надежда, че турското правителство ще го
приложи.
Естествено свързан с църковния въпрос е и въпросът за българ­
ските училища. В „Дунавски лебед“ Раковски помества не по-малко
от 26 статии, бележки, дописки за състоянието на българското учеб­
но дело, като изтъква пречките, които му се правят. Така напр. в I, 30,
18. IV. 1861, се съобщава, че видният учител Димитър Миладинов в
Струга „е доведен железовързан в Битоля“. Вестникът дава подтик
на всяка българска проява в училищното дело и в него се поставят
на разглеждане общи проблеми. Така напр. в статия „Основаването
на едно народно българско училище“ (I, 3, 29. IX. 1860) с подпис „Ко­
мисия училищна“ се поддържа идеята да се открие в Цариград „ви­
соко народно училище“, като се предлага необходимите средства да
бъдат събрани от по-заможни българи, които на основание на своята
лепта да имат право да участвуват в училищното управление. За да
се обоснове нуждата от образование, в статията се казва: „Каквото
е за тялото храната, такова е за душата възпитанието.“
„Дунавски лебед“ е преди всичко политически лист и той пише
по-малко на културна тематика. Характерни за Раковски са. неговите
статии по своеобразните му разбирания за българския език. Така­
ва е статията му „Общи въпроси за старобългарски книжовен език на
основание коих, ако ся решят, трябва да се поправи днешни книжевен
язик“ (I ,5, 12. X. 1860). Печатат се материали за българското мина­
ло с цел да се подига националното самочувствие на народа. В под-
листник се обнародва за пръв път част от житието на Софроний Вра­
чански със заглавие „Драгоценен памятник за българската нова ис­
тория“ (II, 55—62, 17. X. — 24. XII. 1861). Дават се статии по въпроси

57 НБКМ, БИА, ф. Раковски, инв. № (нов) I Б 927—52.

146
ка народното творчество като „Народна българска песен“ (I. 10, 15. XI.
1860) π т. ft. Народните песни във вестника, като „Горо ле горо зелена“,
„Ходил юнак, ходил помак“, са едновременно стимулатори към родо­
любив и художествени .материали, между които има един откъс от
„Горски пътник“, една ода по случай възшествието на младия Ми-
хаило Обренович, написана повече като израз на куртоазия и дип­
ломация, одата на Д. Попски за Софроний Врачански, стихотворе­
нията на К. Миладинов „Тъга за юг“ — „На чужина“. Има и едно
писмо-рецензия (II, 50, 13- IX. 1861) за превод на „Вилхем Тел“ от
Шилер с редица препоръки до младия преводач (Л. Радулов) 38 и с
указание да се правят преводи от оригинала. И всичко в тези ра­
боти носи патриотичен заряд.
Във връзка е положението ,на българския народ под робство са
и възгледите на Раковски по икономическите въпроси. Той забелязва
процеса на нахлуване на европейски стоки в България след Кримска­
та война. Пръв той в „Дунавски лебед“, а след това и други българ­
ски журналисти, като П. Р. Славейков, повежда борба срещу модите
и препоръчва мерки в духа на протекционизма. Пръв той се проти­
вопоставя «а проникването на чужди капитали у нас и дава идея да
се образува голямо българско акционерно дружество. „Дунавски
лебед“ (I, 3, 29. XI. 1860) помества „Позив за учреждение на едно
търговско българско дружество на главния места в Европа“, което
да има капитал 150 000 английски лири, разпределени в „3000 дяла“.
„Я смислете се, мили младежи — пише той в позива, — евро-·
пейците, като купуват от нас с най-долная цена наши сурови произ­
воли и ги угладят и изработят, пак ни ги стократно скъпо продават,
как хубавичко ни събличат.“ \
В статията си „България в политико-икономическо отношение
със Западна Европа“ (I, 5, 12. X. 1860) Раковски изказва надежда,
че западните сили ще наложат в Турция преобразованията, предви­
дени в Хатихумаюна. Той изтъква стопанското значение на България
за Европа, ползата от разширението на търговията с Бълга;рия и
накрая пак иска да се прилага Хатихумаюнът и да се създаде само­
стоятелна българска църква.
Както малко по-късно Бошров, Раковски се явява радетел за
българска национална промишленост, за развитие на българския ка­
питализъм. Не е случайно, че във вестника той помества обявленията
за „Журнал за наука, занаят и търговия“ на Богоров, като печата
голямо предварително съобщение за съдържанието на журнала. В I,
39, 27. VI. 1861, има кореспонденция от Пловдив „Алъш вериш няма,
пари няма“, която носи подписа на „Журнал за наука, занаят и тър­
говия“ — пръв такъв случай в нашия печат. В „Дунавски лебед“
има и много други информации за стопански и финансови събития
от живота в България и Турция — за търговски дружества и къщи,
за заеми, данъци и др.
Раковски, както това се вижда още в „Дневница“, е първият
български журналист, който разбира зависимостта и връзката в меж­
дународните отношения и определящите ги събития. Въпросите на

58 АР, II, с. 854.

147
българския народ за него са брънка в тези отношения. Затова и в
„Дунавски лебед“ наблюдава отблизо външната политика.
Той следи с особена симпатия националните освободителни дви­
жения в чужбина. Много място отделя на италианското национално-
освободително движение. Още в бр. 2 на вестника той дава мате­
риали за Гарибалди. В бр. 18 пише, че италианците смятали гласа
на Гарибалди за глас божи. В бр. 40 съобщава, че Гарибалди и.Ма-
цини ще завземат Рим, а в бр. 26, че Гарибалди е опора на полската
и унгарската революционна емиграция. В бр. 19 информира, че Гари­
балди е за обединение на Италия чрез народно допитване, а в бр. 29 го
критикува, че е влязъл в парламента.
С още по-толям интерес Раковски следи събитията в съседните
страни и народи, опитите им да се обособят и освободят национално.
Най-типичен е случаят с въстанието в Босна п Херцеговина, за което
той пише с любов, надежда и сочи като пример за последване.
„Ето —- гшше той в „Дунавски лебед“ (II, 61, 1. XII. 1861 ) —
че наближава веки година откак са ся подигналп една шепа чло-
вецп, Ерцеговците да ся бият със султана за свобода си и със син­
ките оскудности не само ся удържаха досега юнашки, нъ и толкова
победи направиха, отнеха военни припаои, топове, пушки, барути и
още храна. Това не е ли доказателство още по-ясно и светло от
слънце, че Турция е слаба, изнурена и че сичкнте средства й уско-
сяват?“
Раковски разбира, че националните революции са в ход и нищо
не може да ги спре. Неговата симпатия е на страната на прогресив­
ните сили в света, на борещите се против феодализма.
„В Европа — се отбелязва в I, 10, 15. XI. 1860 — днес може се
каза две граждански страни противни една на друга съществуват:
бранещая старо монархическо право и бранеща народное ново право.“
Той е на страната на втората група, която се бори против фео­
далния ред и неговите остатъци, за създаване на политическа демо­
крация. В „Дунавски лебед“ се препредава съобщение на един бел­
гийски .вестник за освобождението на селяните от крепо-стничеството
в Русия и се казва: „Въпрос за освобождение робов ся е решил. На
трети идащего месеца марта, ден възшествия на престола его вели­
чества императора Александър II, ще ся обнародва това славно и
велико дело. Повече от 20 .милиона християни ще престанат да бъдат
притежание на няколико си лица.“
Изобщо към славянството противно на вестник „България“ „Ду­
навски лебед“ изразява симпатии, следи живота и политиката на
славянските страни. В I, 38, 21. VI. 1861, се отбелязва смъртта на
Павел И. Шафарик, „великий славист и патри-арх славянской науки“.
В друг брой (I, 21, 14. II. 1861) се съобщава за смъртта на Венце­
слав Ханка, „работник, в поприще словенския книжевности“, който
обичал „всички славяни разумно и усердно“. В същия брой се съоб­
щава, че в Париж е отслужена панихида за Ханка, на която са при-
съствували видни представители на „полската демократична страна“
и ..прекрасная дъщеря издателя „Звона“ (Колокол) господина Хер-
цена“, а също, че „освен цвета полски емиграции било и много бъл-

148
гари, черногорци, сърби, руси и няколко мажери“. В „Дунавски ле­
бед“ (I, 40, 4. VII. 1861) изобщо за пръв път в български вестник
се пише за А. И. Херцен: съобщава се, че полските емигранти в Париж
изпратили писмо „на руския емигрант Александър Херцен, прочут с
жаркото си родолюбие“. Нещо повече. Има известни данни, че по ко­
свен път Раковски е уговорил да се поместват материали по български
въпроси в Херценовия „Колокол“. „Един мой приятел — пише Г. Въл­
новия от Париж с дата 6. VIII. 1862 г. до Г. С. Раковски — са е наел да
писува в един вестник чехски и в руския „Колокол“ за българските
интереси.“ Според проф. В.. Велчев чешкият вестник е „Чех“ на Йозеф
Фрич, а евентуалният български дописник на „Колокол“ е учещият в
това време в Париж Т. Шкшков.59
Но докато към славянството изобщо и по-специално към прогре­
сивните му представители отношението на „Дунавски лебед“ е на­
пълно благоприятно, към известни официални среди и към консер­
вативните представители на славянството то е критично. Раковски
напр. гшше против Католическите среди в Чехия и Хърватско по повод
на техни опити да въздействуват на българи да се покатоличат, той
има отрицателно отношение към панелавнзма и славянофилпте като
носители на консервативни иден.
Към Русия като към велика славянска земя Раковски по начало
има положително отношение. Но отношението му към една конкретна
проява на руската външна политика в момента — споразумението
с турските власти за размяна на българско население от Видинско
с татари от Крим, е напълно отрицателно. В „Дунавски лебед“ се
захваща остра атака срещу тази „лудост“, както Раковски нарича
изселването. Той разбирал каква голяма опасност представлявало то
за българската нация, че то ще допринесе за отслабване на нейните
материални и духовни сили, и употребил „всичката си енергия, за да
убеди своите сънародници да стоят твърдо в родните си места“60.
В 32 статии, бележки, информации, дописки (една от тях във II, 54,
10. X. 1861, от И. X. К. — Иваница х. Константинов, бащата на Алеко
Константинов) той увещава Русия, че това е против нейните интереси,
напада румънското правителство за лошо отношение към преселва­
щите се, съветва българите да не се отзоват на пропагандата и на
внушението да се изселват от родните огнища.
Към западния свят, общо взето, „Дунавски лебед“ има отрица­
телно отношение като към приятел на турската власт. „Ние принад­
лежим — пише той във II, 56, 26. X. 1861 — към ония народи, с кои
европейска преса си допуша тъй лесно да разполага и ищи да ги
дава тому и оному. . .“
Щом като не можело да се очаква, че западните сили ще по­
могнат на българския народ да постигне правата и въжделенията
си, щом като не могло да се разчита на помощ от Русия, която след­
вала след Кримската война умерена политика, трябвало да се наме­
ри друго решение на българския въпрос.

59 Вж. АР, II, с. 294 — 295; АР, III, с. 98—99; проф. В. Велчев, Българският
кореспондент на Херценовия „Колокол“, „Литературен фронт“, XXX, 5, 31. I. 1974 г.
60 Д. Косев, цит. съч., с. 9.

149
 Народното въстание — единствен път. При тези външнополити­
чески условия, като имал пред вид и вътрешното положение, Раков­
ски идва до идеята, че българският народ трябва сам да си намери
лека. В статията „Българский въпрос“ (I, 34, 19. V. 1861) се казва:
„Българский народ опозна явно неприятели си и никой не може
веке да го излъсти, че тойзи и онзи имал благоволение към него и
щял да му помогне!. . . Секи показа какъв лов е чакал да улови от
българи!... Послушайте, мили българи! В това време ние добихме
една твърде голяма наука и не трябва да пропуснем да ся не въз­
ползуваме от нея. Сега, като веке знаеме твърде добре, че нямаме
ни едного приятеля, но секи гледа да се ползува от наша слабост. . .
трябва да бъдем най-много разумни и да приемнем нуждни мерки
да отбием синките тия неприятелски удари, да съхраним целокупнос1
народа си и с том милая и скъпоценния си народност. . .“
Въпреки че иска да запази целокупността на народа, Раковски
не разбира това в смисъл на класова хармония. В I, 11, 22. XI. 1860,
тон помества статия „Несъгласие и зли следствия от него“, в която
изтъква лошите последици от разпокъсаността на народа и как фа-
нарнотите, както той казва, „щом купят от патриаршия си някоя си
епархия, първа грижа им е да раздвоят граждани на две страни, а
най-паче старейшини (чорбаджии) и тъй да има н една, и друга;
страна нужда от тях, защото тий, както е знайно, са в могущество
пред местни управители.. .“
Това желание за единство на народа не пречи на Раковски да
има отрицателно отношение към консервативната част на българска­
та буржоазия, към чорбаджиите, които той атакува и обвинява в пре­
дателство на народните интереси, в сътрудничество с народните угнети-
тели, макар в „Дунавски лебед“ материалите против чорбаджиите да
не са много. Още в третия брой на вестника (I, 3, 29. IX. 1860) в
дописка на Йосиф Дайнелов от Цариград се определя така отноше­
нието на чорбаджийството към интересите на народа: .. доста беше
за един българин-чорбаджия един дълъг чибук с едно каймаклия ка­
фе, за да презре и най-милото нещо в света — интереса на народа“.
Раковски прави известна разлика между чорбаджийството и ново-
създаващата се буржоазия — търговци и промишленици, на които той
разчита да участвуват в борбата с турския феодален режим поне с
материални средства.
„Вънкашни управители — пише той в последния брой на „Ду­
навски лебед“, — съединени с някои си стараго духа чорбаджии, явно
угнетяват беднаго народа, събличающи го немилостиво. Същий убий­
ства, същий грабежи и насилия често ся изпълняват над безоръж-
наго народа, кого оплаквание нигде ся не слуша.“
Към чорбаджиите Раковски се отнася като към естествени про­
тивници на революционната идеология. А тази идеология,все повече
се оформява в него и все по-ясно се изразява в страниците на вест­
ника. Раковски взема отрицателно отношение срещу умерените по­
зиции на „Цариградски вестник“ и на „Български книжици“ точно
тогава, когато тези издания се явяват като най-ясни изразители на
становищата на едрите търговци и на чорбаджиите.
По църковния въпрос Раковски пише така, че логически всичко

150
се огнася и до турското правителство. Той знае, че църковният въпрос
е само една брънка от общобългарския въпрос за освобождение и че
трябва да се води борба срещу турците или по-точно срещу носи­
телите на турското господство. В „Дунавски лебед“, особено в на­
чалото, Раковски не пише много против турските издевателства. Поучен
от своя опит с „Българска дневница“, той, за да може вестникът да
се. разпространява в Турция, е по-умерен към турската власт. Той
атакува непрекъснато Гръцката патриаршия и нейните органи, а от
турската власт също така настойчиво иска да признае въз основа
на Хатихумаюна народностни права на българите. Понякога пози­
циите на „Лебед“ са неочаквано умерени, но това не се дължи на
опортюнпзма на Раковски, а на неговия диалектичен подход към не­
щата, на действителното съотношение на силите, за които е държал
сметка.
Като виждал, че Портата не взема определено благоприятно от­
ношение към българските искания, че хитрува и непрекъснато отлага
да разреши църковния въпрос, още през 1858 г. в Одеса Раковски из­
работил план за освобождение на българския народ чрез въоръжено
въстание.61 Но едва сега той разкрива истинското си отношение, пре­
минава на друга гама. Както в симфоничните творби първоначално
едва загатнато, после все по-ясно прозвучава основната тема, така и
в „Дунавски лебед“ започва все по-ясно да звучи темата на рево­
люцията.
Преди да изтъкне в страниците на вестника революцията като
средство за разрешаване на българския въпрос, Раковски в писмо до
Йосиф Дайнелов от 21. V. 1861 г., по времето, когато част от българ­
ските представители в Цариград под натиск на турското правител­
ство приели да се помирят с патриаршията, пише:
„Ах, това чърно предатълство всякоги е замотавало наш беден
народ!. . .
Нищо обаче и с това не извършва нити лукавая патрикана, нити
глупавая и безчувственная Порта, ако народа бъде постоянен. Това
е едно първо начало за наш народ, една юначка борба, коя най-после
ще ни дигне очи.. . Без того нищо не може да бъде. Без скъпоценна
жъртва свобода ся не добива. Това е един добър урок за наш народ
да намъква помощ и чи трябва сам за себе да извърши оная свята
длъжност, коя рано или късно трябва да свърши. . .“
Като изтъква, че българските представители в Цариград трябва
да продължат борбата и се спира на въпроса за пагубното изселване
на българското население от Видинско, той пише: „Ах! Де ся сега
родолюбиви българи да ся решат да мрат и да освободят беднаго си
народа от монголскаго тиранство! Едно юначко в Стара планина дви­
жение сичко може да уничтожи. Там, там! нашя свобода ще ся ос­
нове! Може ли да бъде по-горко и по-жалостно положение от нашего
днес? Священни ни въпрос потъпкан, народна ни чърква затворена,
учители от Македония ся гонят и в тъмници затварят, народ ни се
насила преселва... ще остава веке за нам бедни българи? Не е ли
по-сладка от сички тия една юнашка смърт? Смислете хубаво, братя,

61 АР, I, с. 359—363.

151
 и решете вие сами. Аз съм готов да ви предведа, когато ми явите. . ,“62
Такива мисли започват все по-ясно и повече да се появяват и в
страниците на „Дунавски лебед“. Първоначално Раковски заплашва
турците с революция, като се надява, че те ще отстъпят. Така в I, 32,
2. V. 1861, се казва, че ако Портата не удовлетвори българските иска­
ния, 6-милионният български народ „не ще остане хладнокръвен
и мирен в такъв случай“, а това ще предизвика намесата на великите
сили. Той отбелязва, че в самата Турция има вече движения, които
тя не успяла „да примири“, и затова най-добре ще е „да удовлетвори
праведное искане болгарскаго народа“. И по-късно той развива тази
теза.
„По-добре смърт, нежели такъв живот! — се казва в прегледа
„Изглед на възток“ (II, 56, 25. X. 1861). — Най-миролюбивий, наи-
слабий народ, кога достигне до едно такова жалко положение, пре­
зира веке всяка опасност и решава се храбърно да ся хвърли в най-
големите крайности! Поправление и спасение турскаго царства никак
другояче не може да бъде, освен да ся удовлетворят поданиците хри­
стияни с изпълнение на Хатихумаюн по всичките му точки и с най-
голямата си строгост, иначе падението му е неизбежно.“
В последните броеве на „Дунавски лебед“ се говори вече съвсем
открито за турските издевателства и за въстание на българския на­
род, още повече, че Милош Обренович, с когото Раковски е в тесни
връзки, го насърчава в тази насока. „Турското царство в Европа —
се казва в „Изглед на възток“ (II, 53, 3. X. 1861) — е наблизо да
попадне в едно всеобщо безвластие. Днешните времена твърде малко
разлика имат от кърджалийските и яничерството пак е на път да ся
въведе. . . В градищата се убиват хора, насиля се честта на бедните
християни пред очите на управители султански! Пътища са навсякъде
затворени от разбойниците!. . . Безредията в Турция растат. . . Едно
всеобщо въстание е неизбежно и тогава веке Европа ще решава
всичко..
В последния брой на вестника (II, 62, 24. XII. 1861), в „Изглед на
възток“ се казва: „Положението турскаго царства даде веки и самим
турколюбцем да разберат и се уверят, че то не може ся никак поправи
и задържи. Европейска преса явно говори, че Турция е наблизо да
падне и изчезне веки от Европа.“
И след като описва тежкото положение на българското и турското
население, че самите турци смятат своето господство в Европа за свър­
шено, Раковски подчертава, че никаква помощ на западните сили няма
да спаси Турция, и заключава: „Ние им казваме гръмогласно и с най-
голяма увереност, че е твърде късно и тая болест е веки смъртоносна“.
Както се вижда, „Дунавски лебед“ постепенно се превръща в от­
крит проповедник на революционното разрешение на българския въп­
рос, става изразител на революционната идеология, такава, каквато е
тя в този момент, и е първият орган на българската национална рево­
люция.
„Наш въпрос и народ ще стане цялому европейскому святу познат."
Раковски бил убеден, че ако успее да разясни на чуждите държавници,

62 А Р , I, с. 2 7 4 — 276.

152
на чуждестранния печат и на общественото мнение българските иска­
ния, ще допринесе за разрешаването «а българския въпрос. В писмо
до Йосиф Дайнелов от 13. X. 1860 г. той го моли да накара балка-
панските младежи, т. е. родолюбивите български младежи в Цари­
град, да преведат някои от статиите му на английски, френски и
турски, за да се изпратят на държавници, дипломати и дори да се
обнародват в чужди вестници. „Тукашни учени дипломати — казва
ток — отдават твърде голяма чест „Дун-Лебеду“ и някои са изрекли
помежду си: Такива членове само един „Таймс“ може да произве-
ге. . , 6 3 Изглежда, че да се превеждат статиите на „Дунавски лебед“
и по този начин да се използуват за пропаганда, се видяло нецеле­
съобразно на Раковски. Затова, като съзнавал голямото пропагандно
значение на вестника, започнал да отпечатва и френски текстове в
него (бр. 13—15), а от I, 16, 7. I. 1861, вече редовно печата уводните
статии и други по-важни материали и на френски език в почти всички
броеве на вестника до неговия край. От брой 21 заглавието се дава на
френски „Le Cygne de Danube“, в Писма до Дайнелов Раковски му
съобщава, че е изпратил бр. 16 „до всички редактори в Европа“ и че се
надява, ако може да издава вестника и на френски, „да почнат знамя-
китн европейски вестници да земат членове на „Лебед“ и тъй наш на­
род и въпрос ще стане цялому европейскому святу познат“.
Раковски, който работил почти сам в редакцията на „Дунавски
лебед“, макар да владеел френски, за да поднесе френските текстове
на изискан език, взел специален помощник за преводаческата работа—
Шарл Арен6465, учител по френски език в Белградския лицей. Според
Н. Геров Огюст Дозон. учител в същия лицей, по-късно известен
френски дипломат и съставител на Chansons bulgares, Paris, 1887 г.,
бил редактор на „Дунавски лебед“ — явно на френските текстове
„и за това получавал възнаграждение от букурещките българи“05.
Преводите не са правени текстуално. Те са приспособявани към нуж­
дите на читателите чужденци, така напр. статията „'Българският!
въпрос“ (I, 34, 19. V. 1861) на френски звучи по-радикално, по-край-
но. В нея се казва, че ако продължават да държат българите под
срамното гръцко духовно господство, трябва да се предвидят големи
неприятности за турското правителство. Там се цитира един стих на
де Бери, липсващ в българския текст, в който се казва, че за един
народ е. по-лесно да се реши да умре в кръв, отколкото да живее в
кал. Най-често френските текстове са на по-спокоен, дипломатичен
език, като в някои от тях има допълнителни разяснения.06 Те биха
могли да се класифицират по тематика така: 9 статии по българска
история, география, бит; 16 коментари главно по църковния въпрос;
5 за положението и събитията в Турция през 1860 — 1861 г.; 4 за
църковно и духовно единство на българския народ; 12 против из­
селването на българското население от Видинско; 4 полемични статии.

63 АР, I, с. 201—202.
64 АР, I, с. 374.
65 Документи за българската история, 1, Арх. Н. Геров, София, 1931, с. 415.
60 М. Крумова, Текстове на френски език в българските вестници до Освобожде­
нието през 1878 г., дипломна работа, науч. рък. Г. Боршуков, София, 1958 (ма­
шинопис) .

153
 Вън от отделни текстове и цитати на гръцки език, които понякога
Раковски дава в „Лебед“ като доказателства, в I, 34, 19. V. 1861, има
поместени няколко големи работи, преведени от български на гръц­
ки език с цел да се пропагандира българската теза по църковния
въпрос и сред гръцките среди.
Като чете френските текстове, човек вижда замаха, с който е
работил Раковски, таланта му на публицист и журналист, умението
му да влияе. Тезата му е една, подходът му — най-различен. Те са
насочени към държавни дейци, дипломати, публицисти, журналисти,
към хора на западния свят, към славяни, гърци, румъни, към тур­
ското правителство. Това е истински коктейл от заплахи, негодувания
от дипломатически ходове, увещания, апели и надежди, изразени с
език темпераментен, затрогващ.
С френските и гръцките текстове в „Лебед“ Раковски направи
действително сполучлив опит — пръв такъв значителен опит на бъл­
гарски журналист — да популяризира българския въпрос пред „ця-
лому европейскому святу“.
Редакция и сътрудници, разпространение и финанси. Цялата
редакционна и организаторска работа на „Лебед“ падала върху
здравите плещи на Раковски. Затова той привлякъл за свои помощ­
ници Теодосий Икономов и Иван Касабов. От едно писмо до Йосиф
Дайнелов от 29. V. 1861 г. се вижда, че през времето, когато Раков­
ски заминал за Русия във връзка с акцията си против изселването
на българите от Видинско, той оставял за свой заместник Иван Ка­
сабов, бъдещ редактор на в. „Народност“. В писмото се казва: „На
мое място засега остава господин Иван Касабов да следува, както
може, догде ся върне господин Теодосий Икономов от Влашко, де
отиде за една работа учредничества.“ Икономов бил в Румъния, за да
отпечата там брошурата на Раковски срещу изселването от Видин­
ския край.67
В „Лебед“ са сътрудничели още И. Дайнелов, най-активният и
смел сътрудник на „Лебед“ (изпратил 34 дописки от Цариград),
А. И. Гранитски, Ст. Буйнов, И. Р. Славейков, T. Н· Шишков, Л. Б.
Сабарт, секретар на пруекото генерално консулство във Виена, Д. Ми-
ладинов, К. Миладинов, Р. Жинзифов, Д. Великсин, Б. Мирков, С. Фи-
ларетов, Р. Ил. Блъсков, Г. Константин Динката, К. Държилов, С. Ра­
дулов, С. Гидиков, Н·. Бацаров, И. Златев, Хр. Т. Стоянов, М. Ди-
митриевич (Балабанов). Голямата част от тези сътрудници, а и мно­
зина други, имената на които тук не се споменават или не се знаят,
са участвували във вестника главно с дописки.
В огромната кореспонденция на Раковски, неизследвана още на­
пълно в това отношение, има много данни, от които се вижда как
той се е грижел да създаде авторски актив на вестника и широка
дописническа (мрежа. Резултатът/ от тази ^ипяща организаторска
дейност е отличен. В „Лебед“ са поместени не по-малко от 203 до­
писки от 46 места — 92 от 25 селища в сегашна България, 18 от,
9 места в Македония, 18 от 6 града в Румъния, 68 от Цариград, 2 от

67 АР, I, с. 276—277; вж. и д-р И. К асабов, Моито спомени,.., София, 1905, с. 14,
15, 18.

J54
Одеса, 1 от Вучитрън (Сърбия), 4 от неопределено място, но отна­
сящи се за Ловеч, Оряховица и за Бесарабия.
Раковски държи непрекъсната връзка с дописниците, които сът­
рудничат на вестника от най-чисти патриотични подбуди. Мнозина от
тях са носили, много е вероятно, риск да бъдат открити от турските
власти и да понесат последиците за това, какъвто е случаят с Дими­
тър Тодоров от Тулча, който бил наказан за негова дописка, помес­
тена във вестника, чернова на която била намерена от турската по­
лиция. Раковски внушава на дописниците да бъдат критични, допис­
ките им да са достоверни, да бъдат оперативни, дори нарежда на ца­
риградските си приятели за важни събития да го уведомяват чрез „да-
леписа“, т. е. телеграфа.68 И действително в I, 23, 26. II. 1861, на
„Лебед“ е поместена първата специална телеграма в български ве­
стник. С цел да бъде добре, навреме и достоверно информиран Р а­
ковски поддържа тесни връзки с Л. Б. Сабарт, от чиито писма прави ин­
тересни дипломатически кореспонденции от Виена.
Тези усилия дали своя плод. „Дунавски лебед“ имал успех и бил
за тогавашните условия добре разпространен вестник. Само пет ме­
сеца след започването му според Раковски той имал 410 абонати.69
Вестникът се разпространявал в България, като за целта била из­
ползувана австрийската поща, но и по други начини, за което до­
принасяла недостатъчната бдителност на турските власти.70 Той се
четял много в Цариград, навсякъде, където имало българи — в
Сърбия, Румъния, Русия, Австрия и т. н. Има данни, от които се
вижда, че български студенти в чужбина, като напр. Г. Вълкович в
Париж, са 'получавали и четели вестника.71 Фактът, че в „Дунавски
лебед“ имало текстове и на френски език, го направил достъпен и
за чужденци — дипломати, държавници, журналисти. В писмо до
Дайнелов от 16. I. 1861 г. Раковски пише: „ ... сега тойзи лист почна
да ходи свободно в Австрия и през тамо във всичка Европа. Тука,
щом ся появи издание му на тойзи начин, всички консули станаха
спомоществователи, а от Виена ми дадоха и други, между коим и
руск. тамошна амбасада за 2 листа. В Петроград приема и княз
Горчаков, Мин· иностр. дел за сега, нъ надая ся да приемат еще
многи.. ,“72 Абонат бил и принц Наполеон, братовчед на Наполеон III,
натоварен да следи въпросите на Балканите.73 Абонат на вестника
бил и княз Михайло Обренович. Независимо от другите улеснения,
които той правел на вестника по това време, срещу абонамента си
изпратил 50 дуката, значителна помощ за Раковски.74 Вестникът е
бил получаван също и от чужди редакции, от публицисти и журна­
листи. Така „Дунавски лебед“ набрал около 700 абонати. Във връзка
с искането на Раковски да му бъдат направени известни финансови
облекчения от печатницата нейният управител написал на молбата
на Раковски бележка за заседанието на Министерския съвет, в коя-

eti АР, I, с. 116.

е9 АР, I, с. 240.
70 П. Кисимов, Исторически работи, ч. IV, с. 8.
71 НБКМ, БИА, ф. P, I Б 944 — писмо на Вълкович до Раковски.
72 АР, I, с. 231—232.
73 АР, I, с. 240.
74 Дж. Игнятович, цит. сьч., с. 396.

155
то се казва: Лебед“ има повече абонати от нашите два вестника,
взети заедно.“75
„Дунавски лебед“ е издаван лично от Раковски, който с голе­
мия си идеализъм успява да поддържа вестника въпреки тежките
условия, при които е трябвало да работи. Макар в Белград да гле­
дали с добро око на дейността на Раковски, .все пак вестникът е
бил подлаган на цензура и е имало неприятни случаи във връзка
с това. Белградският митрополит Михаил не бил доволен от помест­
ваните в „Лебед“ статии по църковния въпрос и настоявал и той да
цензурира вестника, но не успял да се наложи. Остри изрази срещу
руски консулски представители в България станали причина за дъл­
га анкета в цензурата и съдебно следствие по това, дали Раковски
е опазвал нейните указания. Турското правителство и през 1861 г.
правило постъпки да му бъде предаден Раковски като криминален
престъпник.76 Особено тежки били за Раковски материалните затруд­
нения. Той изразходвал всичките си- средства за вестника, събирал
помощи от родолюбиви българи. В писмата си непрекъснато апе­
лира за помощи, защото един вестник на два езика мъчно е могъл
да покрива разходите си с абонаменти и от скромния приход от мал­
ко платени обявления, които се дават от време на време- Въпреки
успеха си вестникът страдал непрекъснато от материални затруд­
нения. От писмата на Раковски и от многобройни апели, помествани в
страниците на вестника, се вижда, че мнозина абонати не са си пла­
щали редовно абонамента. В последния брой на вестника (от
24. XII. 1861 г.) е дадено известие, в което, като се обяснява, че
дотогава излизал доста редовно, през последните три седмици не е
можал да бъде отпечатан „по някои си важни причини“, т. е. поради
материални затруднения, се казва: „.. . Но учредничеството Дунав-
скаго Лебеда ся утешава, че изпълни една свята длъжност към ми­
лия си народ и оставя на потомството да съди за неговото обхож-
дение. Самата му тъга и жалба е, че без помощта на българите не
ще може дълго време да ся удържи и до свършването на това шест­
месечие, кое издихае до идущаго марта месеца, според тая причина
ще издава Дунавский лебед безсрочно, т .е. не в определен ден н
редовно всяка неделя, но когито може.“
„Гигант на междата" на една нова епоха. Редакцията не могла
да изпълни горното скромно обещание поради материални затрудне­
ния и броят, в който е поместено известието, е последният на „Ду­
навски лебед“. Раковски не е могъл да носи повече материалните
тежести за вестника и го спрял. Дж. Игнятович допуща, че може да
има и друга причина — „във въздуха просто се усеща мирисът на
барут“77, пише той. Политическото напрежение било много голямо и
това била главната причина да бъде спрян вестникът. Раковски, за­
меняйки перото с меч, започнал да подготвя Първата българска
легия.
Както се вижда от писмата до Раковски, писани от мнозина

75 По всички тези случки вж. Д ж . И г н я т о в и ч , цит. съч., с. 402 — 410.

76 П а к там, с. 409.
77 Д ж . И г н я т о в и ч , цит. съч., с. 409.

156
предосвобожденски деятели, а също и от дописки, поместени в „Ду­
навски лебед“, вестникът е бил посрещнат с възторг. И не е могло
да бъде другояче. Голямата част от българските читатели жадували
за вестник, който да изразява тяхната теза точно и ясно. Ето напр.
какво се казва в една от многото дописки. Тя е поместена в 1, 2,
7. IX. 1860: „Денят 7 септември беше един от блаженните за тукаш­
ните българи. Оърцето им е изпълнено от радост, че наконец много-
ожидаемий им „Дунавски лебед“ излазя на свят е обещание на зна­
менити произшествия за славното българско име, хвърляще ги в
най-голямо съчувствие.“
Още по времето, когато „Дунавски лебед“ продължава да из­
лиза, Л. Каравелов в цитираната вече статия „Библиография совре-
менной болгарокой литератури“ се отзовава положително за вест­
ника, като радетел за българска независима църковна йерархия. В
статията „Болгарская журналистика“ в „Московские ведомости“ № 154
от 14. VII. 1862 г. Каравелов пише: „Дунавски лебед“ спечели съчувст­
вие със самото си появяване. Вестникът се показа като защитник на
интересите и правата на народа. С горещ патриотизъм, стигащ поняв-
га до фанатизъм, Раковски се противопоставя на католиците, на
гърците, на турците, с една дума „на всички, които действуват във
вреда па българите. . .“
Но не всички мислят така. Напр. Н. Геров, съгражданинът на·
Каравелов, е на друго мнение. В писмо до Хр. Георгиев от 28. XII.
1861 г.,78 когато вестникът на Раковски още съвсем не е на крайни
позиции, той изразява много добре мнението на еволюционистите и
просветителите, като твърди, че „Лебед“ е вреден, защото народът
е „много далеч от да бъде готов за онова, което тъкми „Дунавски лебед“,
и нетърпеливите подбуждения на този последния внушават само
подозрения на правителството“. Геров не одобрява вестника и
затова, защото „хокал“ българите дори и пред чужденците с френ­
ската си част.
Потомството, на оценката на което се надява Раковски в по-горе
цитираните негови редове в последния брой на вестника, отсъди дру­
гояче. Значението на „Дунавски лебед“ действително е било огромно.
Никой български вестник дотогава няма толкова големи заслуги към
българския народ, както този вестник.
Преди всичко той заедно с „Българска дневница“ е нов тип
вестник за българските читатели. Той влияе както върху дейците по
църковния въпрос, така и върху излизащите по това време и по-къс­
но бълга1рски вестници.
„Дунавски лебед“ поставя българския въпрос за пръв път пред
правителствата и общественото мнение на големите и малките евро­
пейски страни. Той е първият български революционен вестник. Пръв
топ започва да обосновава българската национално-революционна
идеология, която чрез него постепенно се налага като идеология на
голяма част от българския народ. „Дунавски лебед“ е по-нататъшен
по-висш етап в журналистиката на Раковски. Той е неговият най-
значителен вестник, който, както хубаво казва Д. Мишев, е „гигант

78 Из. АНГ, И, с. 250- 253.

157
на междата“ на една нова епоха.79 Този вестник, а до известна сте­
пен и „Българска дневница“ фактически поставят началото на нова­
та революционна линия в развитието на българския печат.
„Бъдущност“ и „Бранител“ — два вестника
с общи задачи и еднакъв облик
През септември 1863 г. Раковски се установил в Букурещ, дето за­
почва последния период от обществената си революционна дейност.
Той е вече публицист с голям опит, революционен и обществен деец,
който е преживял вече първата българска легия с нейните възторзи,
слава и разочарования, бил е начело на „Привременното българско
началство“, изработил е и направил опит да приложи революционни
планове, да създаде и общ ръководен център на българското рево­
люционно движение, неговата национално-революционна идеология
е вече очертана, опитал се е да създаде българска революционна
войска на мястото на отделни чети и да основе революционни коми­
тети в България, развил е голяма дипломатическа дейност в Бел­
град, Цетина, Атина в полза на българската кауза и за целите на
балканското братство.
В Румъния той установява връзка с княз Александър Йон Куза,
С когото се познава от по-рано, и с румънските държавници и пуб­
лицисти К. А. Росети, Михаил Когълничану, Чезар Боляк и проф.
Богдан Петриченко Хашдеу. При сравнително благоприятна обста­
новка Раковски решава да създаде нов вестник.
План на широка основа. За да осъществи идеята си за нов вест­
ник, Раковски изработил план на широка организационна основа,
непозната дс това време за никое българско периодично издание.
В архива на Раковски за щастие е запазен написаният от него
„Устав дружества участников з!р издържани^ българо-румънскаго
вестника „Бъдущност“80. В 17-те члена на този единствен по рода
си документ от най-ранната история на българската журналистика
се излагат целите на вестника, неговата стопанска и редакционна
организация.
В чл. 5 на устава се определя, че „Бъдущност“ ще има за цел
„развитието народнаго духа в българите вобще сближението
двата народа българскаго и румънскаго“, че той „ще брани народ­
ните интереси·.. и вобще ще има за предмет всяко нещо, кое може
да способствува за умственое и .вещественое развитие на тия народи“.
Раковски има вече достатъчен опит п знае, че при условията
на буржоазния обществен ред, за да се издава вестник, са нужни
значителни средства. Затова чл. I на устава предвижда да се съз­
даде акционерно дружество или, както той го нарича, „дружина без­
именна“, с капитал 3000 жълтици, увеличен по решение на учреди­
телите на 4000. Определени са и основните положения за управле­
нието на дружеството.
В издадения на 5. XI. 1863 г. „Позив за установление на един
капитал за издание българо-румънскаго вестника „Бъдущност —
79 Д . М и ш е в , цит. съч., с. 658.
80 АР, I, с. 412—414.

158
Вииторулу“8! Раковски намира за необходимо да разграничи сбоите
функции като главен управител и редактор на вестника от тези на
акционерите. В т. „е“ на позива се казва: „Главний управител и съ­
трудниците му не щат взема никакво участие в длъжностите на дру­
жината. Тяхна длъжност ще е изключително описването и рядовното
издавание вестника.“
Уставът също така определя редакционната организация на вест­
ника. Според чл. 6 главният редактор „ще ся 'занимава изключително
в политическата част, а отчасти и в любословная [културната — Г. Б.] “.
За да се изтъкне, че инициативата е българска, също така се определя,
че уводните статии ще се пишат в оригинал на български език. В текс­
та на чл. 7 пък се определя колко и какви трябва да бъдат сътруд­
ниците на вестника. Предвиждат се двама сътрудници за българ­
ската част и двама за румънската, като се степенуват — гго двама
от първи и от втори „чин“ за всеки отдел. Двамата сътрудници от
първи чин, освен български и румънски трябвало „да знаят и други
европейски езици“ — изискване твърде високо и за по-късно време!
В чл. 16 е даден „щатът“ на служителите и размерът на заплатите
им. Сътрудниците от първи чин трябвало да получават по 20 жълти­
ци на месец, вторият сътрудник от българския отдел — 15, а вторият
от румънския отдел — 10 жълтици. Предвиждат се и три администра­
тивни служби с по 10 жълтици заплата. Това са значителни за вре­
мето месечни възнаграждения, особено за литературните сътрудници!
В устава — чл. 8 — също така се предвижда, когато абонатите
на вестника надхвърлят 1100, всеки две седмици да се издава и една
притурка на френски език, в която да се обнародват „само най-нуж-
ните членове, относящи се в полза на народа“.
Подписката имала такъв успех, че вестникът е могъл да започне.
И румънските приятели на Раковски го насърчили. Когълничану, ми­
нистър-председател и министър на вътрешните работи, разрешил
вестника, а княз Куза дал и пари, както твърди Хашдеу.82
„Бъдущност“ — вестник на румъно-българското братство. Пър­
вият брой на новия вестник излязъл на 8. III. 1864 г. с име, което
намеква за предстоящата свобода — „Бъдущност, вестник граж-
данский, любословний и търговский“, а на румънски — „Viitorulü“
Между заглавието на български и румънски в малък венец има две
ръце, стиснати в знак на дружба. Под заглавието вляво е поставено
мото: „Любов и съюз“, а вдясно — „Право народности“. За издател
е обявен румънският печатар Ст. Расидеску, а за отговорен редактор—
Таки Василеску. Вестникът е бил седмичен. Той излизал в „значи­
телна величина кроя“, на внушителен формат (45 X 63 см), необи­
чаен за онова време, на четири страници и се печатал на български
и на румънски език — три колони текст на български и три колони на
румънски на всяка страница. Излезли всичко 10 броя — последният на 17
V. 1864 г. Бр. 7 не е налице. Допускаше се, че е загубен, но по-вероятно
е изобщо да не е излязъл. В бр. 8 от 1. V. 1864 г. на уводно място
има обяснение: „По причина на праздниците в преминалия неделя61
61 АР, с. 417 — 420.
82 Н. Трайков, Г. С. Раковски по оценката на чужденците ·— .„Зора“, XV, 4222,
2. VIII. 1933.

159
вестникът не излези, а тая недостатка ще ся изпълни чрез додатки.“
Задачата на вестника е посочена още в проектоустава на дру­
жеството за издаването му и в специално обявление от 2. XI. 1863 г.
В програмната статия на „Бъдущност“ в първия брой в „Обявле­
ние“ се казва, че „тойзи катадневен общенароден поучител е самое
удобно средство и оръдие, кое може докара едното народа до свяст
и любов народности му, опознаащ го с прошествие му и даващ му
нужное съзнание настоящаго му положения, достойнства и сили, от
конто може да се възползува, да дойде в духовно развитие и да
приготви граждански си независен живот от кого зависи и веществе­
но му развитие в орачество, търговщина, в художества и изкуства
и най-после всяко благополучие и благоденствие“.
За направлението му се обяснява, че уводните статии „щът обе­
ма истинний ход днешния европейски политики, особито же към тий
два народа, българекий и румънокий, и в обще единородни и прия­
тели им християнски в турска днес називана Европа. Той ще брани
нихние права и интереси е най-големая възможности, любородности
и искренности.“ Литературната, „любословната“ част на вестника
„ще има за единствен си предмет да докаже: какви са били стари
отношения между тия два народа, н. п. как тия всякога са помену­
вали е братска любов и в съюз помежду си, бранещи заедно народ­
ни си интереси и права против общих си непрпятелев.“
В програмата се съобщава и че вестникът ще има и търговска
част със стопански информации за крайдунавски пристанища, за Ц а­
риград и за по-далечни места, ще се дават материали, полезни за
„орачеството“ и изобщо за земеделието· А за информационната част
се съобщава: „За световния же новини и знаменития събития; освен
наши собствени дописки имащем източник званичния и най-значител­
ния европейски вестници.“
Обещава се също така да се дава и четиво — „повести, место-
описания, пътешествия и въобще всичко, що може да получи любо­
знателният читател“. В статията се изтъква значението на румъно-
българското разбирателство: „Никога не се е подвижил по-силно въз-
точний въпрос, колкото в наши дни. Никога не се е почувствувала
по-голема необходимост, колкото в наши дни, да опознайме народите,
с които имаме да правим, техните средства, техните начертания (ха­
рактери). Трябва да обърнем и голямо внимание на това. Ние се
нахождаме посред един голям океан, от кого не можем изплува друго
яче освен чрез нас си, чрез нашите веществени, нравствени и умстве­
ни сили.“
Накрая статията завършва патетично: „Българи и румъни от
всякъде! Ключ востока е в наши ръце!“
Четири основни въпроса в съдържанието. И в „Бъдущност“ Ра­
ковски отдава особено значение на б о р б а т а з а ц ъ р к о в н а
н е з а в и с и м о с т . Подлистникът „Българският вероизповеден въ­
прос“, който се печата във всички броеве на вестника и не. завършва,
започва с мото: „Твое спасение от тебе зависи!“ В него Раковски пра­
ви преглед на борбата против фанариотите за възобновяване на „на­
родното ни свещеноначалничество“. В този преглед н в редица дру­
ги материали той пише против умерената политика на българските

160
народни представители в Цариград и подбужда народа към преки
действия — да изгонва гръцките владици и така да разрешава фак­
тически по негов израз „борбата, която ще реши победата, от коя­
то зависи живота и смъртта на българската народност“. Но има и
нещо ново по църковния въпрос в новия вестник. То е изразено още
в първия му брой в статията „Монаетирокий въпрос с гръкофанарио-
тите в Румъния“. В тази страна борбата ррещу Гръцката патриар­
шия има друг характер. Фенер бил най-крупният феодал в Румъния,
владеел една трета от обработваемата земя. Румъните водели борба
срещу този феодал, а искали и да се въведе „румънският език в
църквата вместо гръцкия. Така в „Бъдущност“ въпросът прераства
в единна борба на двата народа срещу силен общ 'противник, срещу
Гръцката патриаршия и идеята за панелинизъм.
За Раковски църковната борба, макар формално да не е насо­
чена против султанската власт, в същност е част от общата борба
за свобода, против турското господство. Той не се заблуждава от ха­
рактера на турските реформи. „Знайно е, че преди Танзимата — се
казва в „Обзор на възток“ (I, 10, 17. V. 1864) — султанът убиваше
по воля си без никакъв съд и усъдба“ и че сега убийствата и наси­
лията са все тъй чести, но „не стават тъй явно“. Изнасят се и други
данни за нетърпимост на положението в България. Но като реален
политик, като имал пред вид международното положение и съотно­
шението на силите на Балканите и вътрешното положение в Бъл­
гария, в „Бъдущност“ Раковски не призовава за открита борба с
оръжие срещу турското господство. И въпреки това вестникът му е
революционен.
Сега вниманието му е насочено към т. нар. И з т о ч е н в ъ п р о с ,
т. е. големия въпрос на европейската политика за ликвидацията на
турската империя, за влияние в нея, за нейното наследство. В „Бъ­
дущност“ Раковски го следи внимателно. На тая тема е посветена
голямата му статия „Обзор на възток, или един кратък преглед вър­
ху възточний въпрос“, подробно изложение на неговото развитие —
за съжаление незавършено поради спирането на вестника. В тази
своя бележита статия Раковски прави приемлив и за днешно време
преглед на въпроса, като разглежда подробно неговото развитие през
първата половина на XIX в., на положението в Турция след рефор­
мите на Махмуд II, до времето на Танзимата. Той отбелязва, че
българската съпротива срещу робството никога не е спирала, че тя не
се дължи на чужди внушения. Спира се на Велчовата завера и на
участието на своя вуйчо Г. Мамарчев в българското освободително
движение.
Раковски дава и други статии и информации по международна­
та политика, като разглежда Източния въпрос не отделно, а във връз­
ка със сложната плетеница на международни интереси и отношения,
в които е заплетена и българската съдба.
Вестникът има критично отношение към политиката на големите
западни сили и вероломните маневри на тяхната дипломация. За
Раковски е ясно, че борбата с турското господство ще бъде тежка
и че трябват другари по оръжие· Разочарован от Белград, невярващ
на: Атина, той търси приятели в Букурещ. Той пръв развява знамето

II История на българската журналистика •161

на румъно-българското приятелство, но се надява и изобщо на брат­
ството между балканските народи. Макар да е настроен зле срещу'
водачите на гръцката политика, заявява, че почита и уважава всич­
ки народности и че могат да се правят съюзи с тях, когато са искре-
ни и когато проявяват взаимност, т. е. той е за сътрудничество не из­
общо, а на прогресивните сили в тях.
По повод бележка на румънския вестник „Реформа“ в I, 4,
29. III. 1864 на „Бъдущност“ е поместена статия „Защо се изключава
гръкоелински назван народ, коим принадлежи разрешение на въз-
точния въпрос“. Тази статия завършва така: „В заключение си каз­
ваме, нашето начало всекоги е било да почитаме и уважаваме всич­
ките народности и да правим съюз е тях, когато са тия нскрени пра­
ведни, т. е. кога признават взаимната си длъжност към нас. Когато
гръко-елините додат в съзнание и се покажат такива, ние сме първи
да им простреме приятелска и братска ръка.“
Изходът от тежкото положение е в разбирателството между
малките балкански народи. Най-подходящата и най-умна политика
според Раковски за тях е те сами да решават своите въпроси. И за­
това вестникът следи живота в балканските страни.
В страниците на „Бъдущност“ се разглеждат и стопански въ­
проси. Действително поместен е уставът на „параплувното“ търгов­
ско дружество „Провидение“ и обръщение ,Дъм почетните акцио­
нери“ на дружеството (бр. 5), има една преводна бележка за бъде­
щата реколта във Франция (бр. 4), една статия „Средство как да се
добие бубено семе здраво“. Има също така дописка от Болград (бр. 5)
в защита на българските селяни, против тамошните чорбаджии. Но
между четирите главни въпроса, които се поставят в „Бъдущност“ —
църковния, източния, за румъно-българско и изобщо за балканско
разбирателство, новото във вестника по отношение на селяните и
селския въпрос не е в поменатите статийки, а в това, че „Бъдущност“
е българският вестник, най-рано разбрал ролята на селячеството в
антифеодалната революция, и че той става изразител на неговите
интереси.
Точно по това време в Румъния се надигнала силна вълна на
недоволство сред крепостното селячество. Под натиска на това недо­
волство либералната буржоазия се обявява за аграрна реформа,
за освобождение на селяните от крепостничество, възприема техните
искания за земя и за граждански правдини. Това е късен отклик на
Френската революция на Балканите и отражение на станалото две
години по-рано в Русия освобождение на крепостните, такова, как-
вото господствуващите там класи са дали.
Борбата в Румъния била тежка. Раковски не се колебаел. Той
предоставя на своите румънски приятели чрез румънския демократ
проф. Богдан Петричейко Хаждеу, с подписа на когото има пет
статии, колоните на своя вестник. В „Граждански обзор“ (I, 8, I.V.
1864), написан от Раковски, и в статия на Хаждеу се поставя въпро­
сът за положението на румънските селяни, защищава се внесеният
от правителството на Когълничану законопроект за аграрна реформа,
на който се противопоставя мнозинството в камарата, представлява­
що румънските боляри и чокои. „Но какви са основанията на това

162
оимотяване на селяните — се пита в обзора и се казва: — „Ние им
казваме вкратце: правото народности, правото отечества, правото
преобразования, правото века, правото изтребления на злоупотребле­
нията.“ И още: „Ние мислиме, че не е възможно да съществува ру-
мънин, в жили кому тече истинска румънска кръв. който да каже,
че селянину не трябва да се даде земя, не трябва да стане н он при­
тежател огнища и да има от какво да живее и да бъде и он свободен.“
Хаждеу настоява да се разтури чокойската камара и да се насрочи
народно допитване, „за да се даде на селянина онова, което е не­
гово“.
Така и станало. На 2. V. 1864 г. А. Куза, Когълничану и техните
приятели направили държавен преврат, разтурили камарата, провели
народно допитване, прокарали реформи. Румънското селячество пра­
знувало една временна победа. За нас е важио да се изтъкне, че и в
„Бъдущност“ Раковски пръв от българските журналисти и публи­
цисти се обявява за сриване на феодализма, в защита на поробения
селянин. И това той прави не за да услужи на своите румънски прия­
тели, а защото -сам е български революционер-демократ, а неговият
лист е пропагаидист на а-нтифеодалната революция.
Тази характеристика на вестника се основава и подсилва и от
дописките, поместени в страниците му. Те са шест и са от Свищов,
В. Търново, Пловдив (2), Болград и Браила. Изобщо цялата тъкан
на „Бъдущност“ е просмукана от революционни идеи и внушения.
Силата на тези, които държат средствата за производство. Такъв
вестник не е могъл да не направи впечатление, да няма отклик. Как
е бил посрещнат в България, дето Раковски успявал да го изпраща
и отдето му изпращат дописки от Свищов, Пловдив, Търново, се вижда
от дописката от Велико Търново в I, 3, 11. III. 1864, дето се казва:
„Ето нам пак се чу [името] на народния ни бранител, кой от няколко
време насам беше млъкнал.“
Откликът в Румъния бил повече от добър. Още в деня, в който
„Бъдущност“ излязъл, големият румънски общественик и публицист
К. А. Росети приветствува излизането на новия вестник в своя „Ру-
мънул“: „Под редакцията на Г. С. Раковски — се казва в отзива —
излиза един нов вестник, който, наклоним сме да мислим, ще вдигне
голям шум. Вестникът ратува за правата на народностите и тяхното
съюзяване. Тая е и нашата програма. Ние искаме не само съюз, но
конфедерация на дунавските народи. Първият брой на „Бъдущност“
показва, че той ще ратува за споразумение специално между бълга­
ри и румъни. Това е било и ще бъде наше желание·.. И затова по­
срещаме с радост вестника на г. Раковски и му пожелаваме пълен
успех.“
Вестник „Бучумул“ в броя си от 19 март посвещава уводната
си статия на „Бъдущност“, хвали „жизнерадостта и упоритостта
на 6—7 милиона българи, които героически бранят своята народност
от застрашаващия я панелинизъм“, и заявява, че в кръстоносния по­
ход срещу погърчването се е вдигнало още едно знаме — „Бъдущ­
ност“, „което се развява така величествено и се държи тъй високо
от силните мишци на Г. С. Раковски“.

163
 Такива възторжени отзиви дават и хумористичният „Агиуца“ на
Хаждеу, и вестниците „Реформа“ и „Конвенциуня“, „Льо воа да ла
Румани“.
Турските власти бързо разбрали какъв вестник е „Бъдущност“
и било дадено нареждане да бъде съден всеки, у когото вестникът се
намери.83
Не като румънските публицисти мислели намиращите се в Ру­
мъния български „първенци“, едри търговци, чорбаджии, които по
свои класови интереси и поради солидарност с румънските чокои не
одобрили линията на вестника. Неколцина от тях (някои членове на
Добродетелната дружина), които били вложили средства в основа­
ното от Раковски дружество, започнали да пречат на вестника. В
„Известия на редакцията“ (I, 10, 17. V. 1864) се казва: „Успеха,
българо-румънекаго вестника „Бъдущност“ е доста явен от досегаш­
ните му изявши броеве.. . “ Констатира се, че до това време българ­
ските вестници не са имали дълъг живот „по причина, че наший
народ още не е достигнал в онова състояние духов на го развития и
любознателност... да обича усърдно да чете и подпомага такива об­
щополезни предприятия“. Като се отбелязва, че Раковски не е поща­
дил ни труд, нито жертви и изразходвал по-голяма част от личните
си средства, „Известието“ завършва така: „Но на голямая си жалост
го казваме, че са найдоха человеци от нашите българи, кои, подбуде­
ни от други и по своите си лични убеждения, искаха и трудеха ся да
възпрепятствуват на нашето предприятие, не само отказвагоще редакции
всяко веществено свое способство, но и още и наговарующи и други
на това! Тип са человеци, в глави коим е влязъл един олигархически
дух и изискват да всяко народно българско дело става само по тяхна
воля и тяхно убеждение! Тий презират народа и никога не са по­
мислили да съсредоточат в едно неговите мисли. Поради тая причи­
на ний са принуждаваме да прекратим издаването на вестника само
за един месец.“
Така „Бъдущност“, който вече започнал да играе голяма роля,
спрял бързо по волята на българските богаташи-консерватори, които
проявили класова солидарност с румънските чокои. Още веднъж се
видяла силата на тези, които държат средствата за производство и
капитала, в печата.
Вместо „Бъдущност" — „Бранител"· Несломимият Раковски не
се отчаял и още през юни 1864 г. организирал ново дружество за из­
даване на вестник. От оригинала на решението за образуването на
това дружество с дата 25 юни се разбира, че на 14 юни в българско­
то народно читалище в Букурещ е било решено да се образува дру­
жество „За издържането българо-румънекаго вестника „Бъдущ­
ност“.84 Касае се за идея да се поднови и продължи издаването на
„Бъдущност“ или пък името е погрешно написано (както приемат
авторите на бележките към т; I от Архив на Г. С. Раковски). На

83 Б .Пенев пръв съобщава това въз основа на информация в „Zeitschrift für Literatur
Kunst und Wissenschaft“, Leipzig, 1864, Bd. 2, S. 62. Вж. и сб. Г. С. Раковски, т. II,
БАН, София, 1968; В. Трайков, Документи за Г. С. Раковски, док. № 54, с. 98— 99,
и Η. Г. Попов, Две заповеди.. . , док. № 2, с. 361—363.
84 АР, I ,с. 418—420.

164
гърба на решението е дадена листата на първите акционери, които
записали 650 златни наполеона. През месец юли, по-точно на 19. VII.
1864 г., излязъл от печат новият вестник на Раковски. Той се наричал
„Бранител“ — „Aperatoriulü“. През юли бил издаден на български
и румънски език лист за подписка за дялове на новото дружество.
От него се вижда, че вестникът е излязъл, преди да бъде пуснат
листът, и че той се нарича „Бранител“. Да се установи това е важно,
защото Юрдан Иванов, който не е видял вестника, го дава в извест­
ния си труд под друго име — „Защитник“, синоним на „Бранител“.
Единственият брой на вестника, който е голяма библиографска
рядкост, пак излязъл в същия голям формат, носел същите девизи
като „Бъдущвост“. В него има програмна бележка, в която'се казва:
„Против никое правителство не ще говори; в никакви лични полеми­
ки «е ще вхожда с никого; отговорите, които има да прави против
нападатели на народния интереси, ще бъдат всякога основани на
историческите и здравомислещи доказателства без нападения.“
Броят съдържа още устава на дружеството, което трябвало да
издава вестника, подписан от няколко видни български търговци в
Румъния, статия „Положение вероизповеднаго ни въпроса“, рубрика
„България“, подлистник „Асен, приповед от българската повестност“,
който е бил изпратен на Раковски от Н. Първанов, тогава ученик в
Белград, дописка от Цариград и др. „Бранител“ изобщо е един опит
да се продължи „Бъдущност“ с известни ограничения, отбелязани в
програмата.
Естествено темпераментът на Раковски не е могъл да търпи по­
добни рамки, наложени, както казва Боян Пенев, от „българските
капиталисти в Букурещ, които са обещали да издържат вестника и
са искали да се списва по техен вкус“85. Ето напр. в прегледа „Бъл­
гария“ какво пише той за чорбаджиите:
„Тук, като казваме народа, разумяваме всичките добри българи,
изключающе чорбаджиите, които са досега били самото препятствие
на тойзи въпрос, съединившися с осталите гръко-фенерски калугери
в България и протнводействующи ведно с тях на народните ни дела.“
Дописката от Цариград срещу инертността, умереността, опортю-
низма на народните представители по църковния въпрос не харесала
на Н. Геров. В писмо от юли 1864 г. до Хр. Георгиев, който е един
от подписалите устава, той бърза да отрече тезата на цариградския
дописник на Раковски със страха, че народните представители могат
да бъдат изгонени от турската столица.
Този тон срещу чорбаджиите, а вероятно и по църковния въ­
прос акционерите не са искали да търпят и втори брой на „Бранител“
не излязъл. Раковски обявил, че се оттегля от предприятието „по
свои особени причини“.

Сп. „Българска старина“ — дълго мечтано, лебедова песен

И след спирането на „Бранител“ Раковски не престанал да работи
в областта на публицистиката. Години преди това, след като бил из-
85 Б. Пенев, Г. С. Раковски. По случай петдесетгодишнината от смъртта му. Со­
фия, 1917, с. 102.

165
гонен от Нови Сад, през време на своята дейност в Одеса той, увле­
чен от заниманията си по българска история и български фолклор,
замислил да създаде списание, в което да се разглеждат въпросите
на българското минало. През 1859 г., докато чакал да му разрешат
да издава „Дунавски лебед“, отправил писмо до Комитета на одес­
ката цензура с дата 25· VII. 1859 г., с което поискал да му се раз­
реши да издава и списание, както Раковски го нарича „Литературен
вестник под название „Български древноети“.86 От програмата на
проектираното издание, както и от другите данни в прошението се
вижда, че списанието трябвало да бъде двуседмично. Поради това,
че цензурата дала разрешението си късно, на 24. II. 1861 г., когато
Раковски не бил вече в Русия, проектът не се осъществил. Като оти­
шъл в Белград, той дал обявление с дата 15. XI. 1860 г. за издаване на
списанието, но и тук („Дунавски лебед“, бр. 10, 11, 12) не можел да
реализира плановете си в това отношение.
Едва през 1865 г. Раковски осъществил своята мечта за списа­
ние от такъв род, първото и единствено през време на Възраждане­
то. Той издал в Букурещ „Българска старина“, „повременно списа­
ние, издаваемо в неопределено време“. Единствената книжка има
внушителен обем — 208 страници па четвъртина, голям формат. На
титулната страница за време на излизането й е отпечатан месец чер­
вен, т. е. юли. Но от един позив на Раковски от 13 септември се виж­
да, че до това време са били отпечатани 12 коли, а приготвеният ма­
териал бил за 25 коли. Той моли за заем,87 за да може да издаде
книжката цялостно. Изглежда, че апелът му е останал без отзвук
и броят излязъл в 12 коли. Интересно е да се отбележи, че името на
Раковски не е оптечатано на всички бройки на списанието, на някои—
вероятно предназначените за Турция — то е заменено с три звез­
дички.
Още в Одеса в молбата, с която иска разрешение за издаване
на „Български древноети“, Раковски излага програмата на списа­
нието. Той я съобщава и след това на няколко пъти и в едно обявле­
ние в „Дунавски лебед“ (бр. 12 и следващите). В първата книжка
на „Българска старина“ е дадена статия, в която се определя него­
вият предмет и неговото съдържание. Раковски обещава да дава в
списанието·.
„1. Отломки от открития досега български древноети и старини
с любословни изследвания.
2. Любословни изисквания о древноети българскаго язика.
3. Изследование българскаго баснословия или стараго им веро-
исповедания, съхранени в народните обичаи и обряди, празници, при­
казки, баяния, очищения с води и проч. и проч.
4- Основни начала за българската най-стара повестност.
5. Църковната българска повестност.“
86 АР, I, с. 365—366.
87 АР, I, с. 424.

МОНТАЖ ОТ ЗАГЛАВКИ НА ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ НА Γ. С. РАКОВСКИ ОТ I860 ДО

1865 Г.

166
 Накрая се отбелязва, че списанието няма да съдържа нищо по­
литическо. Както се вижда от съдържанието на единствената из­
лязла книжка от списанието, статиите „Основни начала на българска­
та най-стара повестност“, „Българското старо народно вероизпове­
дание“, „О древности българскаго язика“, „Кимбри или кимери“ —
всички написани от Раковски, програмата е била спазена.
Човек би помислил, че в списание на такава тематика няма и
не може да има публицистичен момент. Но това не е така за страст­
ната и борческа натура на Раковски. В своите статии в списанието
той доразвива известните си теории за произхода на величието на
българския народ, за старинността на българския език. Те не по­
чиват на научни основи, а са плод на историко-романтични увлече­
ния, но са въздействували силно, -разпалвали са родолюбието на
българите. Затова списанието било посрещнато добре от патриотич­
ните интелигентни читатели. Така напр. Н. [икола] П. [ърванов]
пише до Раковски с дата 9. I. 1866 г. от Белград писмо, в което из­
казва възторга си от списанието. „Българските тук ученици — казва
той — не задоволени само да я прочетат [книжката], но мислят с вре­
ме и дълбоко да я изучават.“88
Списанието нямало и мъчно е могло да има материален успех.
Други книжки не излезли и с него Раковски приключва дейността
си като редактор на вестници и списания. Последните години от жи­
вота си до 8. X. 1867 г., когато буйното и горещо сърце на Раковски
престанало да тупти, той прекарал тежко: преследван, материално
зле, болен. Въпреки всичко до последния си дъх той живял с идеа­
лите на българския народ, действувал за освобождението му.

Новото в журналистиката на Раковски, майсторството му

Във всичките си прояви като общественик, революционер, писател
Г. С. Раковски завеща най-светъл пример на беззаветна служба на
народа. Неговото публицистично и журналистическо дело също така
остави дълбока диря.89 В много отношения то е живо и сега. На
какво се дължи това?
Преди всичко на обстоятелството, че е просмукано от дълбока
идейност. Пръв от българските възрожденски журналисти и публи­
цисти Раковски постави ясно и открито своята публицистика в ус­
луга на българското дело и българския народ, като го свързва с ре­
волюционната си националноосвободителна идеология, с чисто ро­
долюбив и патриотизъм. Пръв той превърна вестниците си в оръжия
на българската национална революция и постави началото на рево­
люционната линия в развитието на нашия печат. Той стана родона­
чалник на българската национална революционна идеология, защото
сам е и първият български революционер демократ. И насити съ­
държанието на своите вестници е народнодемократични идеи, насочи
ги в борба срещу феодалното господство, превърна ги в пропагандис-

88 НБКМ — БИА, ф. Раковски, I Б 1572.

89 За разнообразната му творческа дейност вж. Г. С. Раковски. Българийо, майко
мила, избрани съчинения и откъси от литературното му наследство. Подбор, ре­
дакция и предговор от Г. Боршуков, София, 1967, с. 674.

168
ти и организатори на борбата за национално освобождение, за на­
родно управление.
Всички съвременници, които пишат за Раковски и за неговото
журналистическо дело, са единодушни в твърдението си, че вестни­
ците му са направили изключително силно впечатление на българ­
ските читатели. Това се дължи на първо място на новото в проблеми­
те, поставени на разглеждане в тях, и на новото в решенията, които
се препоръчват, на факта, че именно такива решения са отговаряли
на интересите и на идеалите на обществените слоеве, чийто изрази­
тел се явява Раковски като журналист. Но не само тази е причината.
Има и нещо друго, което е правело впечатление и се налагало на съ­
временниците.
Преди Раковски и по времето на Раковски са работили като ре­
дактори на български периодични издания редица видни български
обществени дейци с големи качества. Да се открои между тях Раков­
ски, да се наложи на съзнанието на съвременниците по такъв начин,
че споменът за журналистическото му дело да живее по-продължи­
телно, до наши дни, това се дължи и на новото в журналистическите
средства и похвати, на журналистическото му майсторство, на орга­
низаторския му талант.
Качеството, което най-много е наложило журналистиката на Ра­
ковски на съзнанието на съвременниците му, е, че тя е пръв пример
на войнетвуваща журналистика и публицистика у нас, че съдържа­
нието й, носещо в по-малка и по-голяма степен революционен заряд,
е предадено с непозната дотогава емоционалност, съответствуваща на
такова съдържание. Основателят на българския периодичен печат
К. Фотинов също пише емоционално, на приповдигнат паисиевски
тон, призивно, но ако тръбата на Фотинов събужда спящите и е
свирела за „сбор“, Раковски барабани за атака.
Никой български журналист до това време не си е позволил
такава откровеност не само в изложението, а и в чувствата, такъв
тон и език, а „тонът прави музиката“. И ако „музиката“ на издание
като „Цариградски вестник“ напр. може да се сравни е източноцър-
ковното пеене, в журналистиката на Раковски звучат „марсилези“.
Емоционалността в журналистиката на Раковски извира от чи­
стия и непресъхващ извор на неговото безпримерно родолюбие. Мно­
го български журналисти от това време са патриоти, но у никого
родолюбието не е просмукано така дълбоко във всеки ред, във всяка
буква, във всеки препинателен знак (препинателните знаци играят
голяма роля в неговите творби), както това е у Раковски. И това ро­
долюбие не само е правело впечатление, а е и завладявало чрез си­
лата на своята искреност и е подготвяло за революционни подвизи.
Емоционалността в писаното от Раковски се изразява чрез него­
вия език. И Раковски като Фотинов пише на своеобразен свой, ар-
хаизован език, който той създава напук на развитието на езика с
най-чисти родолюбиви подбуди. Езикът на Раковски е ахилесова пе­
та в неговото журналистическо майсторство. Той е с тежък слог,
прави мисълта му по-мъчно разбираема и затова още от самото нача­
ло читателите недоволствуват от него. Но Раковски е твърд и остава
на своето. И в това отношение той е нов, оригинален.

169
 Раковски помества много информации в своите вестници, но
така ги преработва, вмъква в тях препинателни знаци, реплики, пуб­
лицистични моменти и заключения, че им придава дори организира­
ща и публицистична сила.
Публицистичният момент в журналистиката на Раковски е мно­
го по-подчертан, отколкото при други журналисти, негови предшест­
веници и съвременници. И преди да започне да излиза „Дунавски
лебед“, в български вестници има статии, но статиите на Раковски
са много по-политизирани. Типично за тях е, че макар да са написани
емоционално, те са силно обосновани, аргументирани. Затова до­
принася голямата начетеност на автора, неговата богата култура. В
статиите той натрупва по категоричен начин много аргументи (осо­
бено любими от него са историческите), въз основа на доказателства
прави най-смели обобщения и е убедителен не само с аргументите
си, а и с дълбочината на убежденията си и с искреността, с която
воюва.
Типична за журналистиката на Раковски е революционната пар­
тийност,, с която той пише. Той е дълбоко партиен, в смисъл, че ви­
наги и при всички условия излиза от интересите на широките народ­
ни слоеве, от гледището на оформящата се национално-революционна
идеология.
И преди Раковски в български вестници се водят, макар и не­
много, остри полемики. Раковски непрекъснато полемизира — ту с
гръцки вестници и гръцки автори по отношенията между гърци и
българи и по правото на българския народ да има своя църква, ту с
български журналисти, със становищата на които не е съгласен по
църковния въпрос, по въпросите на езика и т. н. Полемичният му тон
е рязък, нападателен, съкрушителен. Може да се каже, че Раковски
учи на полемично майсторство съвременниците си — български жур­
налисти.
Всички тези белези на журналистиката на Раковски се отразяват
върху журналистическите жанрове, е които си служи. Статията без­
спорно е неговото най-остро оръжие. Големи са заслугите му за ук­
репване и задълбочаване на статията в българския вестник като по­
литическо оръжие. Но Раковски не използува само статията, дори
не си служи най-напред със статията. Той печата много дописки. По
жанр това рядко са информационни бележки. В повечето случаи се
касае до информационни кореспонденции, които все повече прераст­
ват най-напред в проблемни кореспонденции. От тях се раждат прег­
леди и статии. Раковски въвежда в нашия печат памфлета и фейле­
тона. В „Дунавски лебед“ са отпечатани някои работи на Йосиф
Дайнелов — „Подкупници папищаши и техни драматизъм“ (I, 13—18,
24 от 6. XII. 1860 до 7. III. 1861) и „Йезуитско гнездо или парламентът
на папищашките подкупници“ (I, 40, 4. VI. 1861). Жанрово те могат
да се определят като стоящи най-близко до фейлетона. Това са все
нови форми за българския печат.
Като организатор и редактор на вестници Раковски е също така
итересен, голям и оригинален, както като автор на журналистичесче-
ски и публицистични произведения. Да се организира вестник е мъч­
на работа — нужни са средства. Още по-мъчно е било да се създаде

170
български вестник през време на Възраждането. В архива на Раков­
ски има много и ценни материали за изграждането на вестниците му.
Това е пример на упоритост и себеотрицание, на твърдост, на каквато
само личности като Раковски, Каравелов и Ботев са способни.
Такъв буен, запален, неуморим е Раковски и като организатор
на редакционната работа, на дописническата мрежа на вестниците
си. Той гледа на дописничеството като на патриотичен дълг, но в съ­
щото време още в програмната бележка към 'бр. 1 на „Българска
дневница“ застава на принципна позиция, че трудът на дописника
трябва да се възнаграждава (по онова време дописник значи изоб­
що извънредакционен сътрудник). Раковски умее да работи и със
сътрудниците си главно чрез писма. Той им дава указания и чрез
самия вестник .
Малко са данните, за да се види как са работили редакторите
на предосвобожденските вестници и списания върху получаваните
в редакцията материали. И в това отношение случаят с Раковски е
друг. Богатият архив, който е оставил, дава възможност да се над­
никне в „кухнята“ на неговите вестници, да се види как той е рабо­
тил с получаваните в редакцията материали. Раковски въвежда прак­
тиката, възприета и от Каравелов, и от Ботев, да пише дописки с
голям личен принос на редактора въз основа на получаваните от него
и до редакцията писма. Като редактор той работи много добросъ­
вестно над материалите на своите сътрудници, като запазва ядката
на съдържанието им и без да изменя фактите, отстранява ненужно­
то, прибавя нови аргументи, реплики, коментарии, изводи и заключе­
ния, обагря ги емоционално, изобщо така ги обработва, че да се
нагодят за целите на вестника, в който ще бъдат поместени, да ста­
нат по-интересни, по-убедителни и въздействуващи.
Много е интересен процесът на подбора на материалите. Раков­
ски подбира само онова, което е от значение за българските читатели,
съкращава и компилира, прибавя свой текст. Противо на обекти-
вистичната практика на „Цариградски вестник“ той прави строг под­
бор на материалите от гледна точка на своята революционна пар­
тийност.
Интересни са и похватите, и методите, използувани от Раковски
в неговите вестници във връзка с тяхната агитаторска функция. Ни­
кой български редактор на времето не е имал по-ясна представа за
силата на вестника като оръжие в обществените борби и никой така
съзнателно не е използувал вестниците за такива цели. Раковски
ако не пръв, то сигурно най-добре измежду тогавашните български
журналисти разбира пропагандното значение на периодичния печат.
Чрез вестниците си той прави пропаганда преди всичко сред българ­
ските читатели. Чрез новини и публицистични материали разяснява
и внушава своите становища, организира за действие народа. Той
знае как да прави пропаганда. ■Интересен е случаят със статията
„Ethnographie des Osraanischen Reiches“, отпечатана в мюнхенско­
то немско списание „Аусланд“, бр. 11 от 1861 г. В нея има неве­
роятни и неверни твърдения за произхода, бита и културата на
българския народ. В „Дунавски лебед“ (I, 38, 21. VI. 1861) със за­
главие „Как представят немските новинари на образована си публика

171
българския народ“ след съответен увод Раковски помества оригина­
ла на статията от „Аусланд“ на немски език, а успоредно с него
превода й на български, като го придружава с интересни кратки
реплики и коментар. Накрая дава и заключителни думи. В следва­
щия брой (I, 39, 27. VI. 1861) Раковски помества и статия за случая
на френски език. На този метод на разобличаване, при който се
манифестира и силата на българската правда, могат да завидят и
съвременни журналисти.
Но Раковски използува вестниците си като пропагандно средст­
во и за чужбина, чрез текстове на чужди езици. Пръв от български­
те журналисти той си служи с този действен метод за пропаганда,
възприет по-късно и от други възрожденски вестници.
Изминаха 110 години, откакто са престанали да излизат послед­
ните вестници на Раковски. Този век е достатъчен не само за да се
оцени журналистическата дейност на основателя на българската на­
ционално-революционна идеология от гледището на неговите съвре­
менници, грамадната част от които не се скъпят във възторжените
си оценки, а и да се произнесе трайната присъда на историята. Ж ур­
налистиката на Раковски действително е начало на нов период за
българския периодичен печат.

ДРУГИ ПРОЯВИ НА БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА

В НАЧАЛОТО НА 60-ТЕ ГОДИНИ

„Братски труд“ — списание на българи, студенти в Москва

В началото на 60-те години в Москва имало значителна по брой
българска студентска група, в която влизали и няколко особено нада­
рени младежи, играли по-късно голяма роля в българския общест­
вен и културен живот.
В края на 1859 г. неколцина от тях решили да започнат да из­
дават българско списание в Москва със заглавие „ Б р а т с к и т р у д “.
От списанието излезли всичко четири книжки на обикновен формат.
Тъй като книжките не носят пълна дата, а само годината, времето на
излизането им може да се установи приблизително от датите, на
които е било издадено позволение от цензурата за отпечатването им,
съобщени в самите книжки. Разрешението за първата книжка е от
12. XII. 1859 г., за втора и трета — от 5. VIII. 1860 г. и за четвърта
книжка — от 31. XII. 1861 г. Списанието, както е отбелязано в него,
е било издавано „с иждивението на московските българи“.
Първата книжка на „Братски труд“ не съдържа програмна или
друга статия, която да е е програмен характер, освен думите на Р а­
ковски, поставени като мото под заглавието: „Бащино огнище не
оставяй, стари обичаи не презирай!“ В последната книжка е отпеча­
тана статията с подпис „Райко“ (Р. Жинзифов) „Две думи към чи­
тателите“, в която има програмни моменти. В нея Жинзифов се оп­
лаква, че помощта, която българите вън от България са дали на спи­
санието, е недостатъчна, не се получил „никакъв утешителен отзив“,
а редакторите късали от „насъщния си хляб“, за да го издават. С
материалната неустановеност на списанието Жинзифов обяснява как-

172
то нередовното му издание, така и факта, че то няма програма,.че, как-
то той пише, „не казваме нищо ни за направлението на това издание,
ни за делта му“.
В тази прочувствено написана статия най-напред се описва теж­
кото положение на българина:
„Българе! Каква е тая клета съдба на мила наша майка Бълга­
рия. Какви са тия тежки български мъки, как напрежни, така и се­
гашни. Кини.ся сръцето на човека, душата гъста и мрачна мъгла покри-
телото, кога човек си помисли, каква гъста и мрачна мъгла покри­
вала и още покрива небото на сирота ни България и какви препят­
ствия треби да ся надвият, за да блъсни сълнце по замръзнатата
българска земля, да озеленеят широки кичести полета, да дадът плод
заборавените; .изсушени ниви, да разцветът плодовите дървета, да
замлъкнат вещици кукавици, които кукуваха и сега кукуват над
България!“
След тази патетична тирада за тежкото положение на българ­
ския народ авторът не посочва ясно изхода, не поставя определени
задачи, не изтъква революционното решение, но за всекиго е ясно,
че той зове на борба за свобода.
В четирите книжки на „Братски труд“ има само няколко статии
по обществени и литературни въпроси. В „Няколко думи за българ­
ската книжнина“ от Г. Теохаров, поместена в кн. 1 и 2, се прави
преглед на българската книжнина, разглеждат се и гръцко-българ­
ските отношения, отправят се остри атаки както срещу гърците за тех­
ните опити да поставят българите в културно робство, така и срещу
поддалите се на гръцко влияние българи. В кн. 2 са отпечатани „Пис­
ма за историята на сърбите и българите“ от А. Гидфердинг. В кн. 3
е дадена статията на Л. Каравелов „Славяне в Немско (Австрия)“,
компилация или авторизиран превод от труд на Г. Н. Словенич. В
кн. 3 е и малката статия от Константин Миладинов за Охридската
архиепископия, а в последния брой е препечатано от Аксаковия „Ден“
едно писмо до редактора му от М. Кояловски със заглавие „Няколко
думи според българския въпрос“. Във всички тези статии, макар и в
ограничени рамки, се поставя на разглеждане положението на бъл­
гарския народ.
Като се изключат разказът на Жинзифов „Прошетба“ и някои по­
словици, всички останали материали са народни песни и стихотворе­
ния, събрани и написани от В. Попович, К. Миладинов, Н. Бончев,
Л. Каравелов („Загорец“, „Пастир“, „Желание“) и особено много
(само в четвърта книга 16) стихотворения от Р. Жинзифов. Голяма
част от тях нямат особена литературна стойност, но са израз на пат­
риотични чувства, насочени са против фанариотите и против турско­
то иго. Има и преводни стихотворения, като „Молитва“ от Лермон-
тов и др. ;
В „Братски труд“ се чувствува известно влияние от възгледите на
Раковски, забелязано и от съветския професор К. А. Копержинеки.90
За това свидетелствува мотото на списанието, позициите му по цър­
ковния въпрос. То се обяснява лесно с обаянието на Раковски над
93 К.. А. Копержински, Журналистично-публнцистичната .дейност, на Л. Каравелов
в Русия. — Йзв. на Института „Ботев—Левски“, кн. II, София, 1956, с. 50—52,

173
българската младеж, с обстоятелството, че неговата журналистика
е най-близка до сърцето на народа.
Списанието е било редактирано от българските студенти, които
са и негови сътрудници. Първата книжка е излязла под редакцията
на В. Попович, тогава студент в Московския университет, а по-късно
известен български учител в Болград, Браила, Велес, Пловдив, съ­
трудник със стихотворения и статии в редица наши предосвобожден-
ски издания. По-дейно участие в уреждането на списанието взел
Жинзифов и затова обикновено се приема той за негов редактор.

Райко Жинзифов — български публицист в руския печат

Р а й к о Ж и н з и ф о в (1839—1877) е известен на своите съвре­
менници, а и след това преди всичко като поет и е няколкото си ста­
тии в български възрожденски вестници и списания. В същност той е
оставил значително журналистическо и публицистично дело, дълго
време недооценявано. Жинзифов е един от малкото българи, който за­
едно с Л. Каравелов прониква в руския периодичен печат. Евтим
Спространов и Вл. Руменов през 1883 г. направили опит да се уста­
нови и събере публицистичното наследство на Жинзифов в руски
вестници н списания. Особено е ценна историко-библиографската сту­
дия на д-р П. Орешков „Жинзифов като журналист“ (1928) вън от
цяла редица студии, статии, предговори, събрани работи на Жинзи­
фов, рецензии от редица други автори, всеки от които е допринесъл
по нещо, за да се осветли творческият път на Жинзифов.
През последните 10—15 години интересът към Жинзифов и по-
специално към неговото публицистично дело особено нарасна, изля­
зоха редица статии на български и съветски автори, а най-сетне в
два тома и установените досега публицистични произведения на Жин­
зифов.91
Сега голямата част от това, което Жинзифов е писал в руския пе­
чат е вече установено. Той започва да сътрудничи в него през 1861 г.
За първи негови публицистични работи в руския печат се смятат ста­
тията „Турецкое правительство“ в „Современная летопись“ на „Рус-
ский вестник“, кореспонденцията „Из Болгарии“ във вестника на
И. С. Аксаков „День“, „Письмо одного из учащихся в Москве болгар
к редактору“, пак в „День“, и т. н. Изобщо Жинзифов е сътрудничил
в периодични издания на славянофилите или близки до тях, като
напр. „День“, „Москва“, „Москвич“, „Московские ведомости“, при­
турката на „Русский вестник“ — „Современная летопись“, списание
„Православное обозрение“, а също и в „Одесский вестник“, „Русский

51 Райко Жинзифов, Публицистика, София, т. I, 1963; т. 11, 1964. За историята на

събирането и изследването на Жнзифовата публицистика, както и за нейните бе­
лези вж. предговора на съставителите Цв. Унджиева, Дочо Леков и Ил. Конев. Също
Г. Боршуков, Райко Жинзифов — публицист-патриот. — Сп. „Септември“, XVII,
1964, кн. 3.

РЪКОПИС НА Р. ЖИНЗИФОВ — ФАКСИМИЛЕ ОТ КРАЯ НА НЕОБНАРОДВАНАТА МУ

СТАТИЯ „ЕЩЕ О ПРИТЧАХ СВ. КИРИЛЛА, 1864 Г.

174
архив“, „Трудн Зтнографического отдела“ към „Известия Импера­
торското общества естествознания, антропология и зтнографии“. Има
препечатвани негови статии и в сборниците „Поззия ела,вян“ и „Род-
ное племя“. Той се подписва с рожденото си име Ксенофонт, с въз­
приетото по внушение на Д. Миладинов и Г. С. Раковски българско
име Райко, с псевдоними Велешанин, Велесов (по родния си град),
със съкращение на псевдонимите и името си В-н, К-С-Н-Т-В, с ини­
циали X, ZZZ, а обнародва някои работи и без подпис.
Жинзифов е отпечатал в руски вестници и списания над 100 ста­
тии, прегледи и други публицистични произведения. Тази цифра не е
окончателна и не дава точна представа за обема на неговото дело,
защото много от неговите статии и прегледи -са големи по размер, в
по няколко части, а тези части могат да се разглеждат и като отдел­
ни работи. Така съветският автор Л. Ерихонов ги изчислява на 172.
Тъй като почти целия си творчески живот Жинзифов прекарва в
Русия, участието му в български периодични издания е сравнително
по-ограничено. Вън от „Братски труд“, -в чиято редакция влиза, той
печата към 80 стихотворения, оргинални и преводни, в български
списания и вестници. Срещу това в „Братски труд“, „Время“, „Ма­
кедония“, „Народност“ той обнародва само шест -свои публицистични
работи, към които трябва да се прибавят и двата му предговора в
„Новобългарска сбирка“ към „Слово о полку Игореве“ и към „Кра- '
левдворски ръкопис“.
Публицистиката на Жинзифов е посветена на най-актуалните и
най-наболели за българите и славянството теми на неговото време.
В руския печат по един опит за класифициране на Жинзифов-ите
статии, направен от Ерихонов,92 65 са за положението на българския
народ под турско робство и за българската литература, 55 — по цър­
ковния въпрос, 34 — по въпроси на славянството, предимно за сърби
и хървати, 11 — за полско-руските отношения и 7 — на разни теми.
Жинзифов, който е следвал и завършил класическа филология и
става учител по гръцки език и литература в Москва, под влиянието
на Д. Миладинов се превръща в запален български патриот, следи
развитието на църковния въпрос -още в най-ранните си статии и прег­
леди. В тях той е разпален до фанатичиост враг на гръцкото фана-
риотско иго, което смята за много опасно, защото застрашава да
денацио-нализира българския народ. Най-последователно той изнася
фактите на църковната борба и търпеливо разяснява българската те­
за на руските читатели, посочва колко неправилна е руската офици­
ална политика по този въпрос.
Жинзифов не се застъпва за ясно определен изход от тежкото
положение на българския народ под ярема на турското робство, не
сочи революционно решение. Той изнася фактите за непоносимостта
на това положение· В статии и прегледи той цели да докаже, че в
Турция не са възможни никакви преобразования. Без да е револю­
ционер, той обяснява българските въстания като естествена реакция
на българския народ. В своя написана през 1864 г.';,Недопеяна песен“
пише: ' ~ 1 ■.

92 Л. Ерихонов, Жинзифов в руския печат. — „Литературна мисъл“, VI, 4, с. 63.

176
 „Нам не помагат със сълзи молитви,
Жъртви олтарни, поклони ниски...
Нам са потребни кървави битки,
Час на свобода ни мож’да е блиски!“

В един от прегледите си от 1865 г. Жинзифов казва, че народи­

те на Балканския полуостров ще робуват, „докато сами не вземат
участие в делото на своето освобождение“. Убеден, че и българският
народ трябва сам да се бори за свободата си, той смята, че е нужно
и да му се помогне — от Русия, разбира се. И създава благоприятно
за това настроение в руското обществено мнение.
Въпросите на българската народна просвета и на културата са
също любими на Жинзифов. Той защищава българското училище от
чуждестранна намеса на католическата и протестантската пропаган­
да, пише против проекта да се смесят българските и турските учили­
ща, следи развитието на българската литература, прояви на възрож­
денски дейци и на периодичния печат.
Жинзифов разглежда и други теми в руските вестници и списа­
ния, предимно засягащи славянството и междуелавянските отноше­
ния, като напр. в статиите и прегледите му по повод на полското въс­
тание през 1863 г., което той :не разбира правилно. Външнополити­
чески въпроси осветлява от общославянска гледна точка и насочва
стрелите на публицистиката си срещу политиката на западните сили,
крепители на турската империя.
Позициите на Жинзифовата публицистика стават по-ясни и раз­
бираеми, като се види каква е идеологията, на която те служат.
Напълно безспорно е, че Жинзифов стои на почвата на руското сла-
вянофилство, атакувано остро от руските революционери-демократи.
Той е тясно свързан с водача на славянофилите И. С. Аксаков и уча­
ствува дейно в работата на Московския славянски комитет. Само така
може да се обясни отрицателното му отношение към полското въста­
ние. Трябва да се изтъкне, че когато се касае за България и българ­
ските въпроси, този „български либерален просветител с ярко изра­
зена русофилска насоченост“, както добре го характеризира Ерихо-
нов, е запален български родолюбец. Като български патриот той
защищава всичко българско, патриотизмът е двигателната сила на
неговата публицистика. На основата на най-чист патриотизъм публи­
цистичното му творчество е насочено против туркофилите, против ня­
кои от консерваторите, съдържа ненапълно изявени симпатии към
революционните прояви на народа.
Жинзифов е интересен публицист, който е успявал да стигне до
сърцата на читателите, да внушава идеи, да убеждава. Той пише
главно статии и външнополитически прегледи и по-малко инфор­
мационни бележки, кореспонденции, литературни скици, писма, а
е автор и на един много интересен и целенасочен пътепис — „Из
замяток путешественика по Македонии“, печатан в „Современная ле-
топись.“ през 1866 г. Статиите му са написани убедително, преди всич­
ко благодарение на аргументацията им. Жинзифов е автор с широка
култура — той владее няколко езика, познава добре класическата
литература и историята. В статиите и прегледите си той използува
тази култура, по негов израз „авторитета на фактите“. Те са главното

12 История на българската журналистика 177

оръжие, с което въздействува. Той не ги натрупва само, а като ги
анализира, вади своите изводи.
Жпнзифов пише емоционално, с борческа страстност и искре­
ност, която завладява. Руските читатели, към които главно са отпра­
вени неговите статии, са чувствували неподправената правда в тях,
разбирали са чистите мотиви, които движат автора, виждали са, че
те избликват от страданията на неговия народ. За това, а не само
поради обстоятелството, че Жпнзифов пише повече в руския печат,
той е български публицист и журналист в руските вестници и спи­
сания.
Публицист с ярко изразено българско национално съзнание, ис­
тински патриот и идеалист, който се саможертвува, за да служи на
своя народ, като пропагандира българската кауза в Русия, Жинзи-
фов действително допринася да се създадат симпатии към българ­
ския народ сред руското общество, заинтересуваност за съдбата му.
Това той извършва незабелязано, безшумно, бавно, малко по малко,
но неотстъпно със средствата на своята публицистика.

Отклик на проникващия капитализъм —

„Журнал за наука, занаят и търговия“
Икономическите промени след Кримската война не могли да не да-
дат отражение и в печата. Крайно време било стопанските проблеми
не само да се поставят на разискване заедно с други въпроси в стра­
ниците на вестници и списания, но и да се създаде икономически
печат.
Иван Богоров, след като през есента на 1858 г. бил редактор и
на „Български книжици“, отишъл в Пловдив, дето три години заемал
длъжността градски лекар. Там при условията, създадени в Бълга­
рия след Кримската война, както сам пише в „Живота ми, описан от
мене“, „съгледал“, че „народа има потреба повече от майстория [ин­
дустрия], отколкото от лекарства“. Затова той започнал списание
„Журнал за наука, занаят и търговия“. То вероятно е било издавано
от книжарницата на Хр. Г. Данов, чието име е дадено на коритата,
а било печатано в Белград. Излезли само три книжки — първа, дру­
га и трета, всички през 1862 г., всяка с обем 80 страници.
Списанието представлява по-особен интерес, защото е първото
българско икономическо списание и е отклик на проникването на ка­
питализма у нас.
В началото на 60-те години Богоров се проявява като апостол за
индустриализиране на България. В Пловдив той основал акционерно
дружество, което трябвало да открие фабрика за памучни тъкани,
мечтаел да създаде корабоплаване по Марица и др. п.
Още на корицата иа списанието е дадена картина, която говори
за задачите му. На преден план се 'виждат локомобил, вършачка и
други селскостопански машини, а в красивия ландшафт — селяни,
които обработват земята с модерни за времето съоръжения: орат с

КОРИЦА НА „ЖУРНАЛ ЗА НАУКА, ЗАНАЯТ И ТЪРГОВИЯ“, KH. I, 1862 Г.

178
плуг и сеят с редосеялка. В дъното се очертават фабрика, жп. линия
с виадукт, по който се движи влак, а във въздуха лети балон. В са­
мата картина е включено написано върху лента мото, характеризи­
ращо съдържанието и направлението на списанието: „Успех с ра­
зум, работа с наука“.
Програмната статия на журнала има заглавие „Изобще за нау­
ка, занаят и търговия“. В нея се развиват икономически идеи, много
близки до позициите на буржоазната класическа политическа ико­
номия на Адам Смит — най-прогресивна тогава. Изтъква се, че има
естествени закони, които определят развитието на производството,
и че те са обект на науката, и се поддържа становище за единство
между теория и практика. Като се говори, че богатството или стой­
ността се създава от труда, в статията се застъпва гледището на тру­
довата теория за стойността. При анализа, който се прави на стой­
ността, се установяват два нейни източника: 1) естествените сили
(тук има известна непоследователност по отношение на трудовата
теория) и 2) трудът.
В статията се подчертава и голямото значение на развитието на
средствата за производство за увеличаване па обществената стойност.
Ето какво се казва ,в нея: „Тъй всичкото богатство на света не е ку­
пено от край время с злато и сребро, обаче с работа. Ми продаваме
вълната за вън на европейците, что им става оката с всичките раз­
носки по 20 гроша, тий, като ни донесат вълнений плат, продават ни
го по 200 гроша оката. Продаваме им коприната по 200 гроша, а купу­
ваме от тях джяфеза по две хиляди гроша оката. Всякой може да
види, че тук едното е умножено с десят, зато тий стават всякой ден
по-богати, а нашите вълнари и копринари по-сиромаси. Кой от нас,
като изпреде и изтъче ока вълна или коприна, печели от едно десет? —
Никой. Даклем разумната работа, като направим възможни най-голе-
мите успехи, бива най-големий създател на богатството, най-силний
лост на образованието.“
В този текст се изтъква експлоатацията на българските произво­
дители на вълна и коприна от европейските капиталисти, неизгодното
положение на българското стопанство. По-нататък се казва
„Занаятски дружини за улеснение всякому направа г един влог,
зачто той е главно средство за случките на печалба. Тъй един
народ може убогатее толкоз по-скоро, да умножи толкоз по-ско­
ро своите богатства, колкото влогът се намира готов да спомогне
сичките затичвания, сичките действия, които се относят за произве­
дение на богатството... благоденствието на един народ зависи от
производителните сили, с помощта на които той ще знае скоро да
създаде посредством своята работа безкрайно богатство.“
Като се търси в образуване на „занаятски дружини“ (сдруже­
ния) известен изход, в статията се подчертава, че забогатяването на
всеки народ зависи от развитието на производството — мисъл, която

РЪКОПИС НА ИВ. БОГОРОВ — ФАКСИМИЛЕ ОТ ПИСМО ДО Г. С. РАКОВСКИ, 9. XII. I»» Г.

С КРАЯ НА ПРЕДВАРИТЕЛНО ОБЯВЛЕНИЕ ЗА ..ЖУРНАЛА“ НА БОГОРОВ, ПРЕДНАЗНА­
ЧЕНО ЗА „ДУНАЗСКИЙ ЛЕБЕД“

180
е в основата на Смитовото учение. Трябва да се наблегне и на пра­
вилния възглед, изложен в статията за парите — среброто. Там се
казва:
„Ми никогаж не придобиваме, что нямаме, с щение, а със сред­
ство. Тъй това средство в что се състои? — В среброто, ще отговори
някой. Съгласни сме с това, но питаме с кое средство дохажда среб­
рото в ръцете на онези, които искат да купят; не трябва ли да са го
придобили от продажбата на едно друго произведение? Оний чбвек,
който иска да купи, трябва да започне да продава и той не може да
продаде друго освен онова, что е изработил, или онова, что са изра­
ботили за него. С всякой начин то е с произведения, что ми купува­
ме онова, което други са изработили. . .
... . на всяко господарство, колкото по-многочислени са производи­
телите и повише умножени произведенията, толкоз повече купуванията
са лесни, различни и много. В местата, что произвеждат много, само
там се ражда веществото, с което човек купува: то е стойността. Среб­
рото изпълнява едно повторно място в то двойно променение.. . “
Това схващане се приближава до разбирането на Маркс, че и
парите са стока и имат стойност. Намеква се, макар не съвсем ясно
и определено, че парите са всеобщо средство за обръщението на
стоките.
За тази статия и изобщо за икономическите възгледи на Бого-
ров трябва да се каже (независимо от обстоятелството, че тон ве­
роятно заема икономическите си идеи от други източници), че в нея
се пледира за развитие на българска национална промишленост и на
производителните сили в България като средство народът да се из­
бави от сиромашията и да благоденствува. Така Богоров се противо­
поставя на проникването на чуждия капитал в България.
Това са нови и смели за тогава възгледи. Наистина на Богоров
му липсва класов поглед, т. е. той не е наясно, че не всички заети
в производството участвуват и ib придобиването на богатства. Като
се има пред вид, че тогава у нас не е имало работническа класа и
че Богоров не е бил запознат е Марксовото учение (описанието излиза
пет години преди обнародването на първия том на „Капиталът“),
може да се твърди, че икономическите възгледи, застъпвани в журна­
ла, са най-прогресивни за времето, макар да има и навеи от вулгар­
ната школа, от Сей. Така е още повече, защото тогава класическата
школа на политическата икономия на Смит и Рикардо съвсем не
била най-популярна на Запад, дето господствували схващанията на
школата на вулгарната политическа икономия и на реакционна­
та националистическа политическа икономия на Лист, Родбертус
и др.
В „Журнал за наука, занаят и търговия“ се дават и статии, кои­
то практически да подпомагат развитието на най-разпространените
занаяти. Поместени са напр. такива статии: „Кожарство, щаварство,
печярство“, „Свещарство“, „Сапунаретво“, „Часовникарство“, „Овце­
те откъм рукоделна част“, „История и направа на копринените пла­
тове в Лион“, „Направа на гребени от рога“. В някои от тях има
конкретни наставления и рецепти. В журнала Богоров помества също

182
голям очерк за търговията и друг за земеделието, като изтъква тях­
ното значение за стопанството. Той дава статии за сурови материали,
необходими за занаятчийското производство — за восъка и за „ках-
вето“ като предмет на търговията. Има и две статии, с които се
обясняват природни явления: „Ради зачало на ' живота“ и „За свет­
лината“, а също така и една студия за Цариград като икономически
център. Особено интересна е статията „Слобода на търговията“. Не
може да се каже дали тя е написана от Богоров, или е превод, или е
компилация, което е по-вероятно, но и с тази си статия той се явява ка­
то представител на либералната школа в политическата икономия, ка­
то проповедник на напредничавия в онова време лозунг в стопанския
живот „лесе фер, леое пасе“ против протекционизма или, както той го
нарича, „закрителната система“. Към статията има приложени и три
таблици с чертежи.
С „Журнал за наука, занаят и търговия“, който е бил посрещнат
добре от Раковски и др., Богоров показва една друга, нова страна на
своя талант и на своите интерес«. Той се явява като един от най-
ранните представителн на буржоазната икономическа мисъл в Бъл­
гария.93 Той създал списание, каквото дълго време след това липсва
в българската периодика и което в същност е орган, поощряващ
развитието на капитализма в българската действителност.

За три български списания в Румъния

В началото на 60-те години в Румъния излизат или по-скоро напра­
вили опит да излизат и две или три български списания.
Сп. „Зорница" за „добри романи и любопитни работи". В нача­
лото на 1864 г. в Браила X р. В а к л и д о в започнал да издава и да
редактира успоредно с „Българска пчела“ и седмичното списание
„Зорница“, от което излезли 25 книжки, от 27 януари до 28 юли 1864 г.
„За тоя лист т— се казва в „Известие“ за списанието в бр. 1 — няма
да съставям програма. Мисълта ми е да избирам най-добрите романи
и любопитни работи, за да мога да задоволя читателя.“
Ваклндовото списание, първо ;по рода си в нашия печат, е почти
изпълнено с романа на Евгений Сю „Скитникът евреин“, превод от
оригинала, направен от самия Ваклидов. За този роман на времето се
казвало, че се разпространява по света по-бързо и от холерата. Във
Ваклидовата „Зорница“ са дадени и разкази от рода на „Нещастията
на една възкръснала“, „Историята на Теленева“ и четивни материали,
като „Раюподеление на человечеоките « животните племена от -горещия
пояс до умерените“, стихотворения от Р. Жинзифов, T. М. Боровски,
други неизвестни автори, народни песни, разни сведения и др.
Първи списания на религиозно-нравствена тематика. Има твърдение,94 че
през 1862 г. в Болград (Бесарабия), тогава град в Румъния, Р. И. Б л ъ с к о в
(1839— 1913) издава списание „ Д у х о в е п р о ч и т “, от което няма запазени книж­
ки и не е сигурно, че е излизало тогава. Пак там през 1864 г. той започнал да
издава „с иждивението“ на шуменския търговец хаджи Йордан Хаджи Вълков

93 Ж а к Н а т а н и др., История на икономическата мисъл в България, т. I, София,

1971, с. 128.
94 Ю. И в а н о в , цит. съч., с. 47; Д. М и ш е в , цит. съч., с. 662.

183
сп. „ Д у х о в н и к н и ж к и з а п о у ч е н и е на в с я к х р п е т и я н“. От него из­
лезли две годишнини от март 1864 до юли 1868 г., всичко 20 книжки, печатани пър­
воначално в Болград, след това в Браила и после пак в Болград. Списанието има­
ло за задача да укрепва „прадедовата ни вяра“ и „развитие на просвещение на­
родно“. То помества религиозни слова, поучения, нравоучителни разкази, стихове,
от година II — и календар. В него също са писали Илия и Димитър Р. Блъско-
ви, Д. Войников, Н. Жеков и др. То дало като притурка жития на светни и „Из­
губеният рай“ от Милтон, превод от песен първа на Д. Блъсков.

ПОД ХОРУГВАТА НА ЦЪРКОВНАТА БОРБА

След като ,на 3. IV. 1860 -г. Иларион Макариошолски обявил факти­
чески отделянето на българите от Гръцката патриаршия, през 1861 г.
водачите на църковната борба в Цариград поискали от българските
общини като единствени легални представители на народа да изпратят
пълномощници в турската столица. Там се събрали 28 души български
представители, които чрез дружни постъпки действували за разреша­
ване на църковния въпрос. На 16. VII. 1861 д. те връчили на Портата
известния проект с 8 точки, е които се искало: българите да участву­
ват в избора на патриарх пропорционално на броя на населението;
синодът на патриаршията да се състои наполовина от българи и гър­
ци; българските владици, членове на синода, заедно с още толкова
миряни да образуват български съвет, който да разглежда българ­
ски въпроси и да излъчи двама души, които да представляват бъл­
гарския народ; в смесените епархии да се избират владици от по-мно-
гочислената народност; еладиците да получават заплати и да нямат
право да налагат данъци.
Портата под влиянието на събитията определила една смесена
гръко-българска комисия, която да прегледа проекта. Преговорите
траяли дълго и българските представители започнали да заминават за
родните си места и затова оставили петчленен комитет, който да дей­
ствува от тяхно име и от името на целия народ.
Точно в този момент се чувствувала голяма нужда да се издава
български вестник в Цариград. Тогава там излизали само униатският
вестник „България“, значително загубил вече от престижа си, и „Ца­
риградски вестник“, който бил вече към своя край.

„Съветник“ — орган на народните представители

Подготовката. Във връзка с необходимостта да се започне нов вест­
ник ето какво пише в едно писмо до Неофит Рилски Хр. Д. Карамин-
ков, познат деец на църковната борба:
„В истина на наши език съществуват днес две газети, разумяваме
„Цариградски вестник“ и „България“, но за голямо съжаление и двете
са оръдия на чужди интереси и в голям вред на народът ни и неговите
интереси.. ·
О! В едно такова критическо време ни имаме необходимост не от
една, а от много газети и други подобни списания...
Подбудени от висшеизложените обстоятелства, народните предста­
вители и другите тукашни родолюбиви българи с твърда надежда
на помощта на вънкашните свои еднородци, решиха ся с царско доз-

184
воление от 1 януари на настоящата година или малко по-късно да
почнат да издават една народна газета под название „Съветник Бъл-
гарский“, която после да може да удовлетворява настоящата нужда на
народните ни дела.“9596
Подготовката за издаване на вестник била започната отрано, още
от 1860 г. От едно писмо на Н. Геров до С. Филаретов се вижда,90 че
букурещките българи обещали да подпомогнат новия почин с 500 жъл­
тици, като се надявали, че още толкова ще дадат и от Браила.
На 5 и 9. XI. 1862 г., след като било взето разрешение за издава­
не на вестник на името на Киро Хаджи'петро1в от Котел, било обнарод­
вано обявление за новия вестник. Той започнал да излиза редовно на
25. III. 1863 г. -- в деня, когато спрял „България“, а „Цариградски ве­
стник“ бил престанал вече от три месеца, но омаломощените униати
продължавали да раздвояват и да пречат на борбата. Името на новия
вестник е „Съветник“ с подзаглавие „народен български вест­
ник“. Седмичник, на четири страници, той има голям формат. Из­
лезли две годишнини, втората от които непълна — 41 броя, последният
от 9. I. 1865 г. Издатели били народните представители по църковния
въпрос и цариградската българска обшина. Те го започнали въпреки
предварителната подготовка, както се казва в бр. 1, „без да има при­
готвени потребните за туй средства“, като Хр. Д. Караминков и К. В.
Славчович, а по-късно хаджи М. Пашов и Ст. М. Стефанов били на­
стоятели на вестника, т. е. лица, които се грижели за финансите и
администрацията му.
Редакторите. Още при подготовката на вестника изникнал въпро­
сът за редактор. От цитираното по-горе писмо на Н. Геров до С. Фи-
латеров се вижда, че е бил търсен редактор, „който да познава потре­
бите на народа добре и да знае да ги удовлетвори. . ., да защищава
правдините с умереност и . . . каквото да възбуди съчувствие в чюжден-
ците.. Намиращите се в Цариград Цанков и Бурмов не били под­
ходящи: последният, защото не можал „да спечели добра репутация
между българите“. Ставало дума дори да бъде някой европеец, фран­
цузин, който да пише вестника и на френски. Както се вижда от писма
на д-р Ст. Чомаков до Йоаким Груев от 19 ноември и 3 декември 1862 г.,
в които му предлага да стане редактор на в. „Съветник““,97 редакцията
на вестника е трябвало да се състои от един редактор със заплата 200
лири годишно и двама помощници — един за политически обзор и
полемика със заплата 100 лири и един за текущата хроника — „Ситни
дребни“ — с 50 лири годишна заплата, а също и редакционен коми­
тет от трима „съчинители“. Опрели се на брата на Иларион Макарио-
иолски — Н и к о л а М и х а й л о в с к и (1818—1892), известен кни­
жовник,98 който учил в Атина и завършил философия в Москва. Ми­
хайловски бил поканен с писмо от д-р Ст. Чомаков и Хр. Тъпчиле-
щов за редактор на замисления вестник още в началото на 1860 г. с

95 Ив. А. Георгов, Материали по нашето възраждане. — СбНУНК. т. XXIV, 1906,

с. 16.
96 Из АНГ, И, док. 2527, с. 597.
97 Ю . Иванов, Документи по нашето възраждане. — СбНУНК, кн. XXI, 1905, с. 20
и 21. Нова редица, кн. 3, дял историко-филологически.
98 НБКМ — БИА, ф. Н. Михайловски, II, В 8316.

185
молба, ако не е съгласен, да „кандардиса“ П. Р. Славейков със запла­
та 150 турски лири годишно. Сега Михайловски приел и напуснал Тър­
ново, дето бил главен учител. За негов помощник по препоръка на
туркофила д-р Ст· Чомаков бил назначен някой си Брунсвнк, австрий­
ски евреин, вероятно от австрийска Полша. Михайловски поел редак­
цията и редактирал вестника до края на август. Той отказал на Брун-
свик да помести негови статии, в които полски емигранти в Цариград
поискали „да прокарат дертовете си спрямо Русия в „Съветник“."
Бруневик напуснал редакцията, а д-р Чомаков натяквал на Михайлов­
ски за това и го обвинил, че не „уреждал вестника според както той,
Чомаков, се бил обещал на Али паша при поискване позволение за
издаването му“. Михайловски напуснал редакцията. Тогава за редак­
тор бил назначен Т. Б у р м о в. ,„От дрипите на забунчето на „Българ­
ски книжици“ — пише за този избор в „Гайда“ (I, 8, 21. IX. 1863) Сла­
вейков — днес скършиш една абичка, та пременили с нея „Съветник“.
Има данни, че и между Бурмов и д-р Ст. Чомаков е имало спречквания и
затова през 1864 г. предлагали на П. Р. Славейков да поеме редакция­
та на „Съветник“ заедно с Бурмов. Славейков отказал да работи с
Бурмов и предложил Богоров, но при условие, че няма да им се ме­
сят в работата.9 9100 При това положение Бурмов останал редактор на
„Съветник“ до спирането му.
Програма, съдържание, полемики. Програмата на „Съветник“ е
обявена най-напред в обявление за започване на вестника от 5 и 9. XI.
1862 г., след това в уводната статия в първия брой на вестника и в ед­
на бележка в края на първия брой. Това е съвсем умерена програма.
И в началото, и в края се подчертават верноподанически чувства към
султана и се обявява като задача на вестника „да проповядва в Бъл­
гария благодеянията, които прави султанът на своите законни пода­
ници, и да докаже на царските власти истинния дух, който въодушевява
българите“.
Обещава се, че вестникът ще прави седмичен преглед на събития­
та, като обръща по-голямо внимание на официалните решения, зася­
гащи българите, че ще отделя „съвсем особено внимание н а ... цър­
ковните наши правдини, за развитието и образованието на юношест­
вото н за разпространяване на здравите понятия в икономията и в
практическите науки“.
В програмата се обещава също да се разглеждат въпроси по за­
наятите, земеделието, търговията, а що се отнася до външната поли­
тика, декларира се, че България „няма“, нито желае да има други сно­
шения освен онези, които могат да се съгласят с интересите на им­
перията“. Изобщо в програмата се набляга, че .„Съветник“ ще си на­
ложи „най-твърда умереност във въпросите“, които ще разглежда.
В общи линии „Съветник“ изпълнява умереността на своята про­
грама. Това проличава особено добре в позициите му по църковния
въпрос, най-важния за вестника. Той е извънредно умерен, обявява се
против скъсването с Гръцката патриаршия, проповядва търпение. Въ-

99 Ц-р Хр. Стамболски, цит. съч., I, с. 193— 195.

100 Π. Р. Славейков, Литературен архив, I, София, 1959 — писмо до Н. Михайлов­
ски от 11. V. 1864, с. 222.

186
преки гръцките игри и двуличието на турското правителство „Съвет­
ник“ непрекъснато подчертава желание за разбирателство на основа
на 8-те точки, за компромис, като само на два пъти, в I, 15, 1. VII.
1863, и на края на първата си годишнина в бр. 52, 16. III. 1864, допу­
ша възможността за скъсване с патриаршията, и то само в случай,
когато всички средства за споразумение бъдат изчерпани.
„Съветник“ обосновава исторически исканията на българите, той
също не щади гръцкото духовенство и самата патриаршия, като изна­
ся факти за тяхната противобългарска дейност, за опити за денацио-
нализация и за грабежи, призовава към борба, дори насърчава проя­
ви «а съпротива — напр. да не се плащат задължения към гръцкия
клир, но не прави съответни изводи. След оставката на патриарх Йоа­
ким напр. той се обявява за участие на българите в избора за нов
патриарх. Едва след свикания от патриарх Софроний църковен събор
през февруари 1864 г. той става по-боек. „Съветник“ се противопоставя
енергично на идеята за уния и изобщо на проявите на чужди религи­
озни пропаганди сред българския народ.
Поради тази си линия на умереност „Съветник“ влиза в полемика
с „България“, „Българска пчела“, „Гайда“ и с туркофилския вестник
„Турция“. Още преди „Съветник“ да започне, пръв открива остра и
непочтена атака срещу него загиващият вече униатеки лист „Бълга­
рия“, който ловко и демагогски използува връзките на редакцията
с чорбаджнйетвото и, от друга страна, го обвинява направо, че е руски
вестник и че получавал пари от ерусалимския патриарх (20 000 гро­
ша) и от гръцката каса (60 000 гроша). „Съветник“ (I. 2, 2. IV. 1863)
доказва несъстоятелността на последните твърдения и се вижда при­
нуден, за да не бъде подозиран, да напусне печатницата на „Цари­
градски вестник“, дето .първоначално се печатал, и да си създаде соб­
ствена печатница в метоха «а цариградската българска църква. По­
добни обвинения срещу „Съветник“ отправя и туркофилският „Турция“.
От по-друго естество е полемиката между „Съветник“ и „Българска
пчела“ и „Гайда“, които го атакуват за неговата умереност ло църков­
ния въпрос. Общо взето, полемиката се води с краен език и не винаги
е на висота. „Гайда“ поставя повече спора на социална основа. Като
представител на народа в I, 11, 2. XI. 1863, обвинява редакторите на
„Съветник“, че „мерят да направят народността и православието на
две хубави крави, които да ги кърми и храни народът, а да ги доят
те“. Колкото и консервативен да е „Съветник“, топ стоял па умерени по­
зиции не защото от Русия му плащали, както клеветели униатският
лист и „Турция“, но поради класовата ограниченост на редакторите си
и на средите, които са го поддържали·
„Съветник“ пише доста и по училищния въпрос. .Застъпва теза­
та за подобряване на училищното дело. И той иска „централно“ на­
родно училище, понякога защищава учители от неправди на чорба­
джии, помества много напътствия и информации за училищния живот,
препоръчва наред с турския и френския език да се изучава и църковно-
славянски. По този въпрос влиза ,в полемика с „Гайда“, който се про­
тивопоставя на изучаването на църковнославяиски език като вече от­
живял. „Съветник“ помества сравнително малко материали по култур­
ни въпроси, а също и малко художествени произведения, като публику­

187
ва „Килия в нашето село“ от А. Е. Моллов (Евстатий Хилендарски),
недовършената повест на Васил Друмев „Ученик и благодетел“, една
френска повест, няколко учителски стихотворения, очерци, четивни ма­
териали.
„Съветник“ обнародва материали и по икономически въпроси,
като препечатва и статии от „Журнал за наука, занаят и търговия“.
Особено трябва да се отбележат статиите „Издирвания върху естест­
вото и причините за богатството «а народите“ от Богоров, която в
същност е една компилация или популяризация на идеите на Смит по
съчинението му със същото име, и „Капитал, сермия и майка“, заета
от „писалницата“ на Богоровия журнал. Не може да се говори за пълна
яснота в икономическите концепции и в терминологията на тези статии
и изобщо във вестника. Главното ударение в стопанските материали е
поставено върху интересите на търговията,101 което лесно се обяснява
с тогавашния стадий на българското стопанство.
„Съветник“ е давал и доста външнополитически информации, а
също и прегледи, писани от хаджи Мина Пашов след напущаното на
Брунсвик, които са повлияни от използуваните източници, обикновено
са обективистични и рядко са със собствени становища.
Кой е давал „съветите". Вестник „Съветник“ е един от най-ти­
пичните еволюционистки и просветителски вестници, изразител на схва­
щанията и на интересите на българското чорбаджнйство и на едрите
търговци. „Не е „Съветник“, който дава съвети на представителите,
но представителите са, които дават съвети на „Съветник“ — пише
„Гайда“ (I, 5, 10. VIII. 1863). А мнозинството на народните предста­
вители и цариградската българска община, които стояли зад вестника,
са били гръбнакът на умереното консервативно течение в църковната
борба. В този смисъл „Съветник“ фактически е негов орган и затова
в него сътрудничат освен редакторите му и споменатите лица още и
публицистите Г. Кръстевич, М. Балабанов, д-р Струмски. Главното
публицистично средство, с което вестникът си служи, са статиите,
често длъжки („дългурести“, както ги нарича Славейков), тежки, по­
някога тромаво написани, най-често в спокоен тон, който „Съветник“
въпреки декларациите си напуща, когато полемизира. Основен ин­
формационен вид на вестника са дописките, добре застъпени и в него.
„Съветник“ бил добре разпространен вестник — абонатите му до­
стигали 1200J102 Още в бр. 3 на вестника се съобщава, че има 511
абонати,, от които 113 в Цариград, 100 в София и т. н., а в бр. 9 се
говори вече за 1000 спомоществователи. Разбира се, много абонати не
си плащали абонамента и вестникът не можел да се издържа от при­
ходите си. Както се съобщава във II, 38, 19. XII. 1864, до това време
вестникът имал-30 000 гроша дълг. В началото на 1865 г. „Съветник“
спрял. За края му допринесла и неговата умерена линия. Допринесло
и обстоятелството, че когато започнал да излиза, със султанска запо­
вед от месец ноември 1862 г. „Съветник“ е бил освободен да плаща
такса „порто“ на турските пощи, а по-късно — през април 1864 г. —

101 Вж. по-подробно Райна П. Киранова, Вестник ^Съветник“. Дипломна работа,

София, н ауч . ръ к. Г. Б о р ш у к о в , 1959, с . 28— 33.
102 Според белградското сп. „ Д а н н и ц а “, IV , 29, 21. V I I . 1863, с. 4 6 3

188
тази привилегия му била отнета от великия везир Али паша, за-
щото вестникът не се пишел според обещанието.103 Д-р Хр. Стамбол-
ски. умерен деец на църковната борба, е на мнение,104 че спирането
на вестника е било „подшушнато“ на правителството, че в „заговора“
участвувал туркофилът д-р Ст. Чомаков, когото по този повод д-р Г.
Вълкович нарекъл „изменник“. Турците били недоволни дори от вест­
ник като „Съветник“.
Опит за възкресяване на друга основа. Интересно е, че д-р Чо­
маков една година по-къоно отправил прошение до великия везир за
възобновяване на „Съветник“ и за отпускане на субсидия от турското
правителство.105 В молбата се резюмира програмата на вестника, сега
още по-хгокюматчийска: да вдъхновява читателите за любов и преда­
ност към султана, да засилва връзките им с трона; да ги отклонява
от чужди влияния; да изтъква грижите на правителството за верните
му поданици; да става изразител на „истинските“ чувства, които въл­
нуват българите, и др. т. Тогава планът на Чомаков не се осъществил.
Едва през есента на 1870 г., на 27 ноември, след като бил излязъл
ферманът за основаването на българска екзархия, по време на заседа­
нията па Екзархийския съвет излязъл единствен брой па „Съветник“,
год. III. За настоятел на вестника е обявен П. Христович, но зад него
фактически стояли д-р Ст. Чомаков и неговите приятели.
Сега в единствения си брой вестникът застъпва по-прогресивни
възгледи — за демократично устройство на българската църква, за
сменяем екзарх. За куриоз трябва да се посочи, че той поместил и
превод на „Песен на ризата“ от Томас Худ, направен от П. Горбанов.
Реакцията на Екзархийския съвет срещу вестника била много остра.
На заседанието му на 6 ноември било взето нарочно решение, в което
се изтъква, че новият лист няма нищо общо със стария „Съветник“ и
че Екзархийският съвет си запазва правата върху него. Ясно било, че
се касае за вестник с друго направление, по-близък до туркофилската
група на д-р Чомаков, която в църковната борба била по свои мотиви
на радикални позиции.

„Българска пчела“ — първият български вестник в Румъния

В началото на 60-те години се заражда български периодичен печат
в Румъния, дето поради благоприятни условия излизат почти поло­
вината от българските предосвобожден-ски периодични издания.
Големият търговски град на р. Дунав Браила бил след столицата
Букурещ вторият център на българските емигранти в Румъния. Там
се установил, след като напуснал редакцията на в. „България“, X р и-
с т о В а к л и д о в , който взел почин да се започне български вестник
в града.
Към -края на 1862 г. била открита подписка за образуване на ак­
ционерно дружество с цена на акцията 6 жълтици, което да създаде
своя печатница и да издава вестник. На 19 декември същата годи­
103 С. С . Бобчев, цит. съч., с. 35.
104 Д -р Хр. Стамболски, цит. съч., I, G. 261—262.
юг. Д г Шопов, Д-р Стоян Чомаков, живот, дейност и архива. — СбБАН, кн. XII,
София, 1919, док. 454, с. 527 — 529.
на станало събрание на акционерите. То решило да се образува друже­
ство за издаване на вестник „Българска пчела“ и избрало настоятелст­
во на дружеството. В него влизали Никола Ценов, Михаил Попович,
д-р Ив. Селимински и други видни български дейци, главно търговци,
на брой 80 души, от които 28 от Браила, а останалите от други градове
в Румъния и от други страни.
На 31. V. 1863 г., след като била организирана добра печатница,
се появил първият български вестник в Румъния „Българска пчела“,
седмичник. Той излизал в продължение на две годишнини, от които
втората непълна — всичко 73 броя. За редактор на вестника по фор­
мални причини бил обявен печатарят Спас Попов. Но фактическият
редактор е Хр. Д. Ваклидов.
„Просвещението е и з в о р ъ т В първия брой на вестника е отпе­
чатана и програмна статия. В нея, като се изтъква най-напред, че про­
свещението е изворът“ за развитието на народите, се излагат кон­
кретните му задачи. На първо място се поставя църковният въпрос, в
решението на който се съдържа „бъдността“ на нашия народ. Затова
той, както се казва в статията, „ще занимава важно място“ в страни­
ците на вестника, който в това отношение „ще има сякога за водител
духът и интересите на народа“.
На второ място в програмата на вестника стои въпросът за бъл­
гарската народна просвета, за училищата, „които немалко пострадаха
от влиянието и гоненията на гръцкото духовенство“. Като се изтъква
значението им за възпитанието и образованието и за търговията, за­
наятите и земеделието, в статията се обявява, че вестникът „ще се
труди да поддържа всичко, което служи да ни усъвършенст-вува“, и
ще се бори против всички влияния и спънки, които пречат на успехите
на българските училища.
Макар π да излиза в чужбина, „Българска пчела“ е легален вест­
ник и но отношение на турското правителство. Затова в програмната
си статия не взема отрицателно отношение към него, а, напротив,
изразява се надежда, че гласът на вестника ще бъде чут от Високата
порта. В програмата се изтъква също, че „Българска пчела“ ще се
стреми да укрепва отношенията със съседните народи, на първо мяс-
сто румъно-българските. В статията се обръща внимание и на факта,
че вестникът не е частно, а обществено дело.
„Въпрос за живот и смърт“. Както в програмата, така н в съдър­
жанието на „Българска пчела“ най-характерна е позицията му по
църковния въпрос, който е „въпрос за живот и смърт на народа ни и
от решението му зависи съществуването или унищожението на бълга­
рите“. Вестникът е краен противник на Гръцката патриаршия, ратува
за пълно скъсване с нея, непрекъснато приканва българите да из­
пъждат гръцките владици и помества много информации за такива
прояви. Той издига лозунга да се бойкотира от българите изборът на
нов гръцки патриарх на мястото на патриарх Софроний, да не се пла­
щат никакви пари на Гръцката патриаршия.
„Българска пчела“ насочва и към материалната страна на въп­
роса. В статиите „Една сметка“ и „Друга една сметка“ (1, 45 и 46, 3
и 10. IV. 1864) се изчислява, че за 93 години гръцкото духовенство е
изсмукало от българския народ по една груба сметка към 7 милиар­

190
да гроша, с което биха могли да се поддържат 1492 български учили­
ща, които да да>ват годишно на 7466 млади хора образование. Ако бъл­
гарите се освободят от гръцкото духовно иго, „медът и млякото“ ще
престанат да влизат в устата на „лакомата и ненаситна фенерска ламя“.
Вестникът се противопоставя решително на всички компромиси
на българските представители в Цариград, които не се облягат на
народа, а на чорбаджиите. Той заклеймява компромисни прояви на
някои българи в епархиите (напр. в Търново, в Свищов, във Видин
и Щип), непрекъснато укорява всички прояви на нерешителност, на
подчинение и подтиква в статии, прегледи, кореспонденции и дописки
от цяла България към неподчинение, съпротива и борба.
Много интересни и характерни са полемиките на вестника — едни
от най-любопитните в предосвобожденокия печат. Срещу цариград­
ския вестник „Съветник“, орган на народните представители, той
открива полемика със статията „Една тъмна политика“ (I, 9, 26. VII.
1863) и я продължава в различни форми, като посочва неговата не­
последователност и страхливост, класовата му ограниченост. „Бъл­
гарска пчела“ е толкова краен по църковния въпрос, че влиза в по­
лемика дори със Славейковия вестник „Гайда“, като го обвинява в
песимизъм. Той спори също така и с в. „Турция“ на Генович за опита
му да отвлича вниманието на българския народ от „въпроса“. Любо­
питно е, че в противоречие с общата си линия вестникът помества в
I, 14, 1. IX. 1864, писмо до редакцията от Млъчан (Н. Геров), в което
се развиват мисли срещу „Бранител“ по това — „вероизповеден“ ли
е, както Раковски квалифицира „въпроса“, или е църковен (според
Геров). „Б. пчела“ печата също на няколко пъти статии и срещу гръц­
кия вестник „Византис“.
Някои автори обясняват крайните позиции на „Българска пчела“
по църковния въпрос с това, че редакторът му е участник в униатското
движение, и дори са наклонни да гледат на този лист като продълже­
ние на в. „България“. Такова твърдение мъчно може да се подкрепи с
данни от съдържанието на вестника. Напротив, във II, 5, 30. VI. 1864,
се казва: „Когато царското правителство припознае и утвърди наше
свещено началие, то ми нямаме нужда да се съединяваме е отступив-
ший от наша православна вяра и церков первоначалний наш старец
папа, нито пък цариградското фанариотеко патриаршество има право
да простира свое обладание над нас, които не състоиме в негова ек­
зархия.“
Този цитат, както и редица други, конто могат да сс посочат, не­
двусмислено доказват, че вестникът няма нищо общо с униатското дви­
жение, напротив, отрича го, както отрича и протестантската намеса
в българските работи и се стреми към чисто българско решение на
църковния въпрос.
Просвета и книжовност. И за разрешението на втория основен
въпрос в програмата на „Българска пчела“ — въпроса за народното
образование — вестникът посвещава много материали. Той го по­
ставя във връзка с разрешението на църковния въпрос — трябва да
се премахнат пречките, които фанариотите правят на българското об­
разование. Като се създаде независима църква, ще се изградят и ово-

191
бодни и независими български училища. Краен по църковния въпрос
π на просветителски позиции изобщо, вестникът взълага големи на­
дежди на развитието на народната просвета и посвещава на този въп-
прос много статии и информации, в шито атакува чорбаджиите като
пречка на развитието му, критикува инертността на общините и на са­
мия народ. Той се застъпва да се създаде „българско централно учи­
лище“, което да играе роля и на организационен, и на методически
център за окръжните, околийските, градските и селските училища. Дава
идеята за български пансион в Букурещ — за българско богослов­
ско училище. Набляга да се повиши нивото на девическите училища.
Застъпва се за българско училище без чужда намеса в него и затова
се обявява против изучаването на гръцки език в българските учили­
ща — „ний трябва да му гудим карантина, да се пазим от него като
от чума“ — се казва във II, 20, 13. X. 1864.
Вестникът помества редица статии по въпроса на книжовността,
езика, правописа и литературата. Между тях трябва да се спомене
статията с прогресивна насоченост „Българска книжнина“ на нами­
ращия се по това време в Москва и едва начеващ публицистична ра­
бота Л. Каравелов, поместена във II, 3 — 6, 16. VI — 10. VII. 1864.
Вестникът печата и малко материали по стопански въпроси — тър­
говия и земеделие, по външна политика, като по-юпециално се застъп­
ва за приятелски връзки между румъни и българи.
„Българска пчела“ е голям по формат и сравнително добре уре­
ден вестник. Вън от статиите той дава и доста обширни информации
както за събитията в България (Мизия, Тракия, Македония, Добруд­
жа, Западните покрайнини) и Турция, така и за събитията в чужбина.
За по-важни новини вестникът е издавал и извънредни притурки.
Обикновено материалите в него не носят подпис, но има и с имената
на Р. Ил. Блъсков, Д. Греков, T. Н. Шишков (от Париж), Р. >Кин-
зифов, Ц. Гинчев, Л. Каравелов, П. Калянджи, В. Берон, В. Чолаков,
Ив. Мънзов. „Българска пчела“ в основата си е еволюциони-стки лист,
който взема крайни позиции по църковния въпрос главно поради об­
стоятелството, че излиза вън от -пределите на Турция и изявява по-
свободно становищата си, а и защото е изразявал до голяма степен
схващанията на зараждащата се в Румъния българска либерална
буржоазия.
Вестникът е бил посрещнат добре и в България, дето се разпро­
странявал, макар да имало и забрана на властта (в „Бъдущност“,
бр. 1, се съобщава за забраната му в Свищов). Въпреки отрицателно­
то отношение към него на чорбаджийските и умерените среди и на
дейци, стоящи близко до турското правителство, като д-р Ст. Чома-
ков“106, той имал относително голям тираж — към 1000 бройки. Не­
зависимо от сравнително добрата материална основа, върху която ве­
стникът започва работата ои, той не успял да се задържи. С бр. 21 от
втората си годишнина на 20. X. 1864 г. „Българска пчела“ спрял.

106 Вж. писмо на д-р Г. Вълкович до Г. С. Раковски от 13. VI. 1864 г. — НБК.М,
БИА, ф. I, I Б 429.

192
 „Въсток“ — бъл1арски вестник в Белград
На 11. V. 1865 г. в Белград започнал да излиза на български език
„Въсток“, „политичен и забавен български вестник“. Издател «а
вестника не е бил българин, а сръбският публицист и печатар А л е к ­
с а н д ъ р А н д р и ч , издател и редактор на сръбското списание „Све-
товид“.
Програма във форма на въпроси, съдържание, насоченост. В пър­
вия брой на вестника няма програмна статия. В уводната статия „Сре­
щу св. Кирил и Методий“ се прави възхвала на делото на славянски­
те просветители, „най-достойни, които времената раждат“, които пра­
вят епоха в българския живот, и затова българите ги славят. Но в
статията има заключение, в което се поставят под форма на въпроси
задачите на българския народ в момента, задачи и на самия вестник:
„Но, братя българе, дали щем се сети и за длъжностите, които
ни напомнят подобните тържества? Дали щем се сети да сме постоян­
ни, да чуваме и да се възпитаваме в оная вяра, която основаха между
нас св. Кирил и Методия? Дали щем с по-големи крачки потръси духов­
ните правдини, шито ни оставиха св. КириллМетодиевите проповеди?
Дали щем с по-големи жертви насади в Българското отечество учили­
ща и домове божии, на които се посветиха солунските братия! Дали
щем се погрижи повече за безбедността на българската народност, на
която се излиха богатите плодове св. Кирила и Методия?“
В една доносническа статия на „Турция“ (II, 38—39, 2. IV. 1866)
срещу „Въсток“ се споменава за „Известие“, издадено от Андрич пред-
варителнсЯ07 и раздадено в Цариград. Според резюмето на това изве­
стие в „Турция“ „Въсток“ щял да помества извадки „из югославяноки-
те вестници, за да направи българите да са упознаят добре със син­
ките югоелавяни; да защищава православието; да описува злоупотре­
бленията на местните власти“.
Вижда се, че вестникът на Андрич си е поставил задачи, подобни
на задачите на българските вестници в Турция — по църковния въп­
рос, по народната просвета, да критикува местните власти и да ин­
формира за живота на южните славяни.
„Въсток“ пише по българския църковен въпрос и иска безкомпро­
мисно самостоятелна българска църква. В това отношение той е пов­
лиян от позициите на Раковски. Вестникът помества статии и мате­
риали по църковния въпрос, против фанариотите, като уводната статия
„Дойдп зло, че без тебе по-зло“ прегледите в рубрика „Български
въпрос“ (бр. 4, 9, 10), написани от Богдан (архим. Натанаил Зограф­
ски) и датирани с място на изпращането Стара планина, както и ня­
колко информации, дописки и др.
„Въсток“ помества доста информации за събитията в Европа и
специално в славянските страни (има дори рубрика „Славянски но­
вини“, рубрика „Книжнина“ и т. н.). Той се стреми да надигне на­
ционалното чувство на българския народ. В това отношение особено
ценна е повестта „Асен“, „приказка от българската история“ за де-
107 Такова известие е получил Ст. Веркович. Вж. Илия Конев. Вестник „Jyro-
славия“ и българското иационалноосвободително движение. — „Исторически преглед“
кн. 6, 1963, с. 6.

13 История на българската журналистика 193.

лото на братята Асен и Петър. Повестта е поместена във всички 16
броя на „Въсток“, като в последните се печатат по цели страници, но.
не завършва. Преводачът Г. 3. дава бележка в началото, че преводът
е бил направен за „Бранител“ на Раковски в първия и единствен
брой на които е отпечатано началото на повестта. В друга бележка
в края пък преводачът намира за необходимо да изтъкне, че повест­
та завършва с освобождението на България от гръцко иго, че нейният
оригинал е на чешки, а преводът направен от сръбски език.’08 ;;
Инициалите Г. 3. са на псевдонима Горан Загоров, зад който се
крие възрожденският деец Никола Първанов. Първанов е превел от
немски и историко-географския и етнографски очерк от Ф. Каниц
„Български отломъци“, отпечатан в бр. 3 до 10, уводна статия, в която
се разобличават клеветите и дезинформациите за българския народ на
немския „Аусланд“ и се възхвалява Каниц.
Почти няма критични работи за злоупотреби на местните власти,
защото освен Богдан друг никой не пише от България (има само ня­
колко дописки от Солун и други места).
„Въсток“ е просветителски, но радикален вестник, който буди
патриотизма на народа, особено с „Асен“. Интересен е въпросът, защо
го е издавал Андрич? В спомената статия , на „Турция“ вестникът е
наклеветен от Генович, който го обвинява в панелавизъм. Интересно
е, че и „Гайда“ (II, 22, 24. IV. 1865, тогава именно е най-тежкото
време за вестника) пише по повод на „Въсток“: „Казвам го. .., че ор­
гани на религиозни пропаганди са убийствени за нас, както и органи
на чужда политика.. . “ Работата е там, че в съдържанието на „Въсток“
няма нищо особено, което да дава основание да се допусне, че е из­
пълнявал задачи на сръбската политика. За това говори фактът, че
вестникът опира толкова скоро, а също и уводната статия „Сетете се
и за други места“ (I, 2, 18. V. 1865), в която се пледира българската
общественост и българският печат да обърнат по-голямо внимание на
българите в западните части на отечеството.
„Въсток“ спира с 16-ия си брой от 11. IX. 1865 г. Още в I, 14,
9. VIII. 1865 той оповестява решението си за това, като се оплаква,
че има тираж 150 броя, че само стотина абонати са платили. В отго­
вор на клеветите срещу него, които смята, че са се отразили върху
разпространението му, обнародва равносметка за приходите и раз­
ходите си. Отбелязва също, че от България освен Богдан никой друг не
му е сътрудничил. И заключава: „Колко да ни е това жално и немило,
ние сме пак колко годе в утеха, че виждаме на българското вестникар-
ство нов лист със стар изкусен редактор, който ще и по-обозрително,
защото знае внътрените обстоятелства, да застъпва църковните инте­
реси (политпчните не вярваме, защото му е такова положението) ,^Бъл­
гарите трябва да имат чист, само с дух български вестник.“ Тези по­
следни редове се отнасят за вестник „Время“, започнал да излиза , в
Цариград на 7. VIII. 1865 г., и за редактора му Бурмот.
Редактори и сътрудници. Въпросът за сътрудниците на „,Въсток“
е до голяма степен изяснен. В него печата свои работи Никола Първа-

108 В същност повестта „Асен“ е от полския писател Зигмунт Милковски (T.. Т.

й е ж ).

194
нов, положително установените от които посочих. Има установени по>-
ложително две статии от Недьо Жеков — „Помощи от гром“ (I, 5,.
7. VI. 1865) с инициал Ж и „Извод от химията“ (I, 12, 24. VIII. 1865,
и следващия бр. 15) с цялото му име Недялко Николов Жеков. Във
вестника са поместени и три кореспонденции на филологически теми
от Васил Д. Стоянов от Прага, дето той е студент. Има известно пред­
положение, че е сътрудничил и Ст. Веркович.
За редактор на „Въсток“ е обявен А. А н д р и ч . Голяма част от
авторите, които са писали за този лист, както и много съвременници
твърдят, че Н и к о л а П ъ р в а н о в (1845—1872) е редактор на ве­
стника. Л. Табакова10'3 оспори това и поддържа, че редактор на „Въ­
сток“ е бил нейният баща Н е д ь о Ж е к о в (1840—1907). Аргументите
си тази авторка излага спокойно, със стремеж към научната истина.
Нейната теза бе отхвърлена от Н. Борисов110 в статии и в една не-
обнародвана още студия „Действителните редактори на възрожден­
ския вестник „Въсток“, 1865 г.“. Борисов поддържа, че и голямата
част от уводните статии са на Н. Първанов, който е фактически ре­
дактор на вестника. И двамата автори изпускат от око ролята на
Андрич, когото „Турция“ в цитираната бележка нарича главен редак­
тор на вестника. Той е по-стар н по-опитен публицист от тях, в мо­
мента редактор на „Световид“, при това собственик .на вестника. Не
е за пренебрегване фактът, че голямата част от съвременниците бъл­
гари, като Л. Каравелов („Независимост“ IV, 15, 27, 1874), К. Пи-
шурка, П. Берковски, Д. Маринов, Г. Бенев, сочат за редактор на
„Въсток“ Първанов. Истина е, че Жеков е бил по-близко свързан с
Андрич и неговия „Световид“, но и Първанов е сътрудничил в „Све­
товид“. При това материалите, поместени от Първанов във „Въсток“,
имат по-голяма политическа насоченост. Докато не се намерят по-
реални доказателства, правилно е да се приеме за редактор на вест­
ника Н. Първанов, както е било досега и както твърдят повечето от
съвременниците, и защото той е автор на материалите, които опреде­
лят политически физиономията на вестника. Това не изключва без­
спорното сътрудничество на Н. Жеков, а евентуално и съредакторство-
то му. Твърденията на Табакова, че статиите по църковния въпрос
са на Н. Жеков, защото той е учил богословие, са само несугурна
хипотеза, още повече, че Н. Жеков винаги е стоял на традиционали-
стични и консервативни позиции, а във вестника позициите по цър­
ковния въпрос са повлияни от Раковски, е когото Н. Първанов е в
тясна връзка. Той е една от интересните фигури в българската въз­
рожденска журналистика. Получил първоначално образование при
Кр. Пишурка в Лом, той завършва е отличие Белградската гимназия
през 1863 г. и е съученик на Св. Маркович. След като през 1866 г.
завършил и Философския факултет на Белградската велика школа,
се завръща в родината. Бил учител в Лом, представлява Видинския
край в църковния събор в Цариград (1871). Сътрудничил е в „Въл-109

109 Л. Табакова, Кой е редактор на „Въсток“ от 1865 година — „Български

журналист“, II, кн. 8—9, 1960.
119 Н. Борисов, Никола Първанов в светлината на някои нови изследвания, в.
„Народна трибуна“ (Л ом), XIX, 36, 15. IX. 1963; и Пламенен патриот и публицист,
пак там, XXVIII, 35, 2. IX. 1972.

195
гарски книжици““, „Время“, „Македония“, „Отечество“, „Право“,
„Читалище“, „Бранител“. Има публицистичен талант, особено проя­
вен в „Македония“. Смъртта прекъснала патриотичното му дело, ко-
гато той е едва 27-годишен.
Букурещкият „Восток". От 1 януари до 31 март 1874 г. А. Андрич,
който е пренесъл своята печатница в Букурещ, издава там в. „Бос-
ток“ српско-бугарски вестник за политику, забаву и науку“, от който
излизат 9 броя. За редактор на вестника, който сега се печата на
сръбски и на български, е обявен и безспорно е А. Андрич. Още
Ю. Иванов смята този лист за сръбски вестник със своя пропагандна
задача. „Восток“ е бил по-срещлат отрицателно, особено от българ­
ските революционни среди, и той нямал успех сред българите, затова
и скоро опрял. Неговото име и името на неговия издател и редактор
е било няколко пъти на прицел във фейлетони от поредицата „Знаеш
ли ти кои сме“ в „Независимост“, гад. IV, бр. 15, 18, 21, 22, 23, 24, 25,
36 през зимата и през пролетта на 1874 г., писани от Каравелов, а
някои вероятно и от Ботев.

Вестник „Время“
Във втората половина на 60-те години въпросът за самостоятелна
българска църква все още не бил разрешен окончателно. Но той не
е вече единственият въпрос, който вълнува българите. В съзнанието
на народа под влияние на зараждащото се революционно движение
се поставя и въпросът за политическо освобождение·
В духа на „Съветник". „Время“ е вестник, който и при тези ус­
ловия все още има за главна задача да съдействува за разрешение­
то на църковния въпрос и в много отношения продължава делото на
„Съветник“. Той започва да излиза в Цариград на 7. VIII. 1865 г. ка­
то седмичен вестник. От него са излезли две годишнини: през първа­
та 50, а през втората непълна годишнина — 22 броя.111 Редактор на
вестника е известният публицист и обществен деец T. С т. Б у р м о в,
който е и негов собственик.
В програмната статия на „Время“, оповестена на 7. VII. 1865 г.
в нарочно обявление и поместена в първия брой на вестника, като
негова главна задача се поставя да брани източноправославната цър­
ква от всякакви посегателства. Във връзка с българските искания по
църковния въпрос се намеква за „оправата на църковното управле­
ние“ и за „свещени законни правдини“ на българите. Декларира се,
че вестникът няма да бъде орган на никоя партия. Що се отнася до
външните, а и до вътрешните политически новини, той обещава да ги
дава обективно. „Главното наше старание — се казва в статията —
ще бъде не да разсъждаваме, понеже положението не е таквоз, но да
съобщаваме онова, щото се е извършило. . . точно, ясно.“
По църковния въпрос „Время“ остава напълно верен на умере­
ната си линия. Той не е съгласен с привържениците на позицията —

111 Бистра П. Кушлева, Вестник „Время“, 1865— 1867. Дипломна работа. Науч. рък.
Г. Боршуков, София, 1960, с. 97 (машинопис). Кушлева намери в читалище „Зора“
в Сливен неизвестния досега 22-ри брой от II год. на вестника.

1§6
да се скъса с Гръцката патриаршия (по това време грамадното мно­
зинство на българския народ), а държи за единство с този институт
във време, когато много от умерените дейци в борбата за национал­
но-културна самостоятелност са на ясно вече, че разбирателството с
патриаршията е невъзможно. Наистина той често атакува патриар­
шията, понякога дори плахо споменава за откъсване от нея, но няма
кураж да направи логичните изводи дори от фактите, конто сам из­
нася — винаги съветва за търпение. Към турското правителство от­
правя само кротки молби да разреши „въпроса“. Единствено към
повлияните от унията и към католицизма той е по-остър.
„Время“ е истински еволюциониетки и просветителски лист. За­
това той отделя значително място и на въпросите на народната про­
света и култура. Той пише по училищни въпроси — за програми и
планове, против претрупаността на учениците, за изучаване на бъл­
гарски език, за училищната организация, като разчита на учителст­
вото да съгласува учебната работа. Затова в статия (I, 46, 2. VII.
1866) най-вероятно пръв поставя въпроса да се свикват учителски
събори.'112 „Время“ се оказал доста праволинеен по проекта на Мид-
хат паша да създаде смесени турско-български училища. След като
проектът бил обнародван в „Турция“, той пръв взема решително от­
рицателно становище спрямо този антибългарски план. Докато Ха­
джи Иванчо Пенчович ефенди написал статията във в. „Ла Тюрки“, в
която поздравявал проекта като „истинско благодеяние“ за християните
и мюсюлманите, „Время“ го осъдил.
„Тоя проект — пише вестникът (I, 23, 23. III. 1866) може да спъ­
не не само развитието на българската словесност, но и напредването на
образованието между българите. . . Затова Мидхат паша трябва да
различи кое е многото: гласът на Хаджиивановците или гласът на
русенските жители, които отхвърлиха проекта, защото, както добре
разбира Негово Превъзходителство, наредба, която не се одобрява
от онзи народ, за който се назначава, не достига назначението си.“
„Във „Время“ се дава доста културна информация. Вестникът
помества една френска приключенска повест, приказки, стихотворе­
ния на Р. Жинзифов и А. Пискюлиев, а също и литературни критични
статии от П. Оджаков и Д. Енчев, някои научни и четивни материа­
ли. Вестникът застъпва съвсем слабо икономическите въпроси и дава
доста много външни новини, кореспонденции на М. Балабанов и
В. Нейчов от Париж и на В. Стоянов от Прага, прегледи с инфор­
мационен и обективистичен характер.
Положението на българския народ под робство е отразено в мно­
жество дописки също така обективистично. Изнасят се сухо факти —
за дейността на разбойнически банди, за насилия, за прояви на ад­
министрацията. По отношение на турската власт „Время“ по начало
е лоялен — не иска нищо, което може да предизвика недоверието на
правителството към него и към средите, които представлява. Той
следи внимателно Кримското въстание и по него си е позволил прин­
ципно и доста праволинейно поведение. Той, както и в „Македония“
на П. Р. Славейков, поместил предадения най-напред в „Курие д’Ори-

112 Б. Кушлева, цит. съч., с. 30—32.

197
ан“ срамен документ — едно прошение до султана, в което някои бъл­
гари от Цариград се обявили против гръцкото въстание в Крит. Съвре­
менници твърдят, че автор на този документ 'бил 'еди-н поляк на тур­
ска служба и че подписалите го се 'видели принудени да сложат лод-
ягасите си, поканени за това в кабинета на министър-председателя
Али паша. Окуражен от отрицателното отношение на някои други
чужди вестници към този документ, „Время“ също го осъдил.
Не е ли орган на партия? Въпреки декларацията на „Время“, че
не е орган на партия, в същност той е изразител на консервативната
част на 'българското общество независимо от това, че в отделни слу­
чаи критикува и някои отрицателни чорбаджийски прояви. Доказа­
телство за такава теза е съдържанието на вестника, особено пози­
цията по църковния въпрос.
„Время“ е водил полемика с „Турция“, който го злепоставя с
твърдението, че е руеофилоки насочен, с гръцкия „Армония“ и с „Ма­
кедония“ на П. Р. Славейков.
„Время“ е, общо взето, добре списван вестник, със значителен
авторски актив, в който се срещат имената на не по-малко от 29 бъл­
гарски автори, много други подписвани с /псевдоними и инициали.
Той, както и почти всички останали български вестници, не можел
да покрива разходите си, макар да е достигал най-малко до 43 бъл­
гарски градове и села, до Петербург, Москва, Париж, Прага и други
чуждестранни градове, да е бил получаван от редакции на руски и
други вестници.
В началото на 1867 г., когато все повече се налагал „Македония“
като изразител на радикалното течение в черковната борба, автори­
тетът на „Время“ бил значително накърнен и вестникът на Бурмов
угаснал.

В СЛУЖБА НА ЧУЖДИТЕ ИНТЕРЕСИ

Две издания на протестантската пропаганда

Евангелското списание „Зорница". Протестантската пропаганда про­
никнала в Турция още през първата половина на XIX в. Нейните ми­
сионери основали училища и храмове, дето държели беседи, издавали
религиозна литература. Между издадените от тях книги на българ­
ски език най-забележителната е българският превод на библията. Про­
тестантската пропаганда, която имала базата си в англосаксонски­
те страни, си послужила и с периодични издания за своите цели.
Въпреки /неуспешния опит на католическата пропаганда с в.
„България“, а може би и като е извлечена поука от него, от януари
1864 г. в Цариград започнало да излиза „Зорница“, „евангелско перио­
дическо списание“. Целта му била да пропагандира идеите на проте-
станството сред българите. Чрез разнообразяване на съдържанието
на списанието, чрез метода на прикрита, едва забележима пропаганда
то имало известен успех. Особено много му помогнало обстоятелст­
вото, че заедно с материали от религиозно-нравствен характер давало
и обилно научно-популярно и забавно четиво, описания на страни и
градове, полезни съвети и други интересни материали като стръв за

198
любознателни и жадни за наука българи. В по-късните си годишни­
ни „Зорница“ е богато илюстровано списание и това го направило
още по-достъпно. От 1874 г. то е предназначено повече за младежта.
Негови редактори са протестантските мисионери А л б е р т Л о н г ,
И, К. Г р и н и д-р Е л и а с Р и г с . Българи негови сътрудници
са Ив. А. Тонджоров, Д. X. Иванов и др. Описанието излизало и след
Освобождението. „Зорница“ е типично пропагандно издание, което е
разпространявало протестантизма като една разновидност на англо­
саксонското културно проникване сред българския народ. Л. Караве­
лов го квалифицира: „Миша попара, ненужна на българския народ.“
„Домашният вестник „Зорница". Протестантската пропаганда не
се задоволила само с едно списание. Тя виждала, че 'вестникът е още
по-добро средство за пропаганда. Затова в началото на януари 1876 г.
успоредно със оп. „Зорница“, което било повече насочено към мла­
дежта, започва да излиза и седмичният вестник „Зорница“, издание
на американското евангелско общество, е редактор Т. Л. Байнгтон.
Вестник „Зорница“ има същото направление, както и описанието със
същото име, но бил предназначен за възрастни, като домашен вест­
ник, служи си и с по-други средства — дава доста много информация.
В него са работили като сътрудници и редактори българите А. С. Ц а­
нов Π. X. Димитров, Ст. Панаретов, Ив. П. Славейков, В. Радосла­
вов и др. Известно време уредник на вестника е бил останалият без
работа П. Р. Славейко^113. Вестникът излиза и след Освобождението—
от 1878 г. до след 9 септември 1944 г. Той е един от вестниците на
български език с най-дълъг живот.

„Турция“— вестникът на туркофилите

На 25. VII. 1864 г. в Цариград започнал да излиза е. „Турция“, сед­
мичник „за българските интерси“, под редакцията на Н и к о л а
Г е н о в и ч (1835 — 1912), българин от Свищов, завършил Френ­
ския колеж в Бебек при Цариград, турски чиновник, цензор на бъл­
гарските издания, „първия и последния туркофил между българите“,
както го нарича Жинзифов в своя статия в „Московские ведомости“,
№ 214 от 13. X. 1866 г.
В същност вестникът бил замислен от П. Р. Славейков, който
лично поискал разрешение от министър-председателя Али паша и го
получил. Но Славейков нямал нужните средства и „Турция“ бил за­
почнат от Генович, който взел необходимите за излизането в първите
три месеца средства от „йезиуитите“.*14 За известно време в редак­
цията са участвували П. Р. С л а в е й к о в и Т о д о р И к о н о м о в .
Славейков след едно от спиранията на „Гайда“, април 1865 г.,
се видял принуден да влезе в редакцията на „Турция“. Там той ра­
ботил около шест месеца, от пролетта до есента на 1865 г. — от бр. I,
43 до II, 20 на вестника, докато издействувал разрешение за подно­
вяване на „Гайда“. Той прави опит да изясни позициите на „Турция“

113 П. Р. Славейков, Писма — СбНУНК, кн. XX, 1904, с. 136.

114 П. Р. Славейков, Литературен архив, София, 1959, писмо до Н. Михайловски,
с. 220, 221.

199
по църковния въпрос, да съдействува за неговото по-българско ре­
шение.
Другият съредактор Т о д о р И к о н о м о в (1832 — 1892), ори­
гинална фигура в българската журналистика и 'публицистика, е сът­
рудничил в много издания, без да бъде задълго свързан като редак­
тор с тях. Затова тук ще се кажат няколко думи за него. Той е роден
в с. Жеравна. Там и в други места на родината получава основното
си образование, а е учил и в Духовната академия в Киев, Русия. Той
играе значителна роля в българския обществен живот и в развитие­
то на българската обществена мисъл като деец в борбата на народа
за културна самостоятелност, като учител, публицист, а след Осво­
бождението и като държавен деец.
Увлечен най-напред в униатокото движение, той започва да съ­
трудничи (1859 — 1861) в „България“, после в „Турция“ още преди
да бъде в редакцията му; участвува дейно (1867 — 1872) в „Маке­
дония“, като за два месеца (1869) замества редактора му П. Р. Сла­
вейков; сътрудничи в оп. „Читалище“, на което е един от редакторите;
през VII годишнина на „Турция“, от м. август 1871 г., става редактор
на вестника — бр. 34—47.
Икономов си създава име на почтен, но не винаги последователен
публицист, радикален по отношение на чорбаджийския консерватизъм,
но консервативен по отношение на революционерите. „Във всички съ­
бития и бурни спорове — пише Т. Жечев — Икономов застава винаги
на най-левия фланг, всяка негова решителна стъпка се разразява в
скандал, а той спечелва славата на „революционер сред черковни­
ците“.1115
Като редактор на „Турция“ той често прави опит да тикне вест­
ника наляво, особено за по-демократично устройство на българската
църква.
Но и той, както и Славейков, след като са извършили компромис
да работят с Генович, се вижда принуден скоро да се оттегли от ре­
да кторството.
За какво и как е пшмел „органът на шпионите“. В предварително
обявление и в първия брой Генович обявил програмата на вестника,
дето се казва; „. .. Ний ще съветуваме секоги братството и съгласието
между децата на същият баща! Султана!... И колкото повече ще съ­
ветуваме, от една страна, идеите на общонародната наредба, толкова
повече, от друга, ще блъскаме революционните и безнравствени идеи.“
Вестникът декларира, че ще работи за осъществяването на бъл­
гарските искания за църковна еманципация по начин, който турското
правителство ще намери за най-подходящ. По църковния въпрос „Тур­
ция“ застава на сравнително крайни позиции. Той е за самостоятелна
българска църква, макар и да има момент, когато пише, че „на българи­
те не може да се даде една самостоятелна, независима, отделна църк­
ва“ (притурка на „Турция“, бр. 8 — 10, 26. IV. 1869). Той често атаку­
ва фанариотите и полемизира с умбрени вестници като „Съветник“ и
„Время“. Обяснение за това му отношение на времето някои са ди-

11а Тончо Жечев, Тодор Икономов в историята на българската обществена мисъл,

предговор към Т. Икономов, Мемоари, София, 1973, с. 10.

200
рели във факта, че Генович е френски възпитаник, и затоьа се е смя­
тало, че чрез вестника си той продължава политиката на „България“.
Обяснението в същност е по-друго. От една страна, позициите на
„Турция“ съвпадат с настроенията и интересите на една част от
българската буржоазия — една прослойка от либералната буржоа­
зия, на която той се явява като изразител. От друга страна, те съв­
падат — и това е по-важно -- с позициите на самото турско прави­
телство, което имало интерес да се раздухва спорът между българи
и гърци. От трета страна, в началото Генович получавал пари от ца­
риградската католическа мисия, за което Славейков го нарича „езу.ит-
ски калфа-башия“ („Гайда“, III, 16, 15. VIII. 1866). Вестникът на Гено­
вич действително помага да се раздухва този спор, създава антигръц-
ки настроения, но не забравя непрекъснато да атакува прославянските
тежнения сред българския народ, да противодействува на руската
политика по църковния въпрос, да издига като заплаха за българите
панславизма, да се стреми да се създаде противоруска струя сред
българската общественост. Отношението на вестника по църковния
въпрос има известна положителна страна — насърчава българите
да се чувствуват по-свободни в борбата е фанариотите, допринася
да се измени руското становище по „въпроса“.
„Турция“ е пишел и за българското училище. На неговите стра­
ници е отпечатан известният хитро скроен проект на Мидхат паша
да се създадат смесени турско-български училища. Вестникът пър­
воначално защищава проекта, а след това има към него немного
ясно отношение.
Интересно е и това може да се обясни с либералните идеи на
Генович и неговите турски приятели — младотурците, че „Турция“
често пише против чорбаджиите, в една част от които той вижда опо­
ра на русофилството. Както сам Генович казва, „Турция“ бил вест­
ник „либерален, но съхранителен“.
„Турция“ е отделял място и за въпроси на икономиката. Опреде­
лящо значение за /позициите му в тази насока има дейното участие
на Ив. Богоров в него. Той, с името, инициалите и е псевдонима си
Б. Лоренц намира на страниците му трибуна, от която развива и
по-нататък прогресивните идеи на своя „Журнал“. Още в първите
броеве на вестника се застъпва за жп. линия между Пловдив и Бур­
гас, по-късно пропагандира проекта си за памучна фабрика в Плов­
див, изобщо ратува за развитие на българската -промишленост, за
търговия, за модерна икономика. В „Турция“ Богоров печата почти
всичките си бележити пътеписи, които през 1868 г. издава под загла­
вие „Няколко дена разходка по българските места“. Написани ув­
лекателно, в тях той не само пропагандира любов към родината, ма­
териална култура, цивилизация, почтеност, но и ги правн, инструмент
за масово въздействие по тънък, неосезаем начин на своите икономи­
чески възгледи. Те придават на вестника литературен блясък и про­
гресивен акцент. През 1873 г. за известно време изпадналият в немо­
тия Богоров пак работил в редакцията на „Турция“ — факт, който спо­
ред него самия не се харесал на властта.
Като стои напълно на почвата на турската политика, вестникът
на Генович воюва с българските вестници, които се опитват да под­

201
държат — по-умерено или по-крайно — чисто български становища.
Той води борба и донася най-вече срещу демократични вестници ка­
то „Гайда“ и „Македония“ и не избира средствата за тази си бор­
ба. Много остро атакува революционния печат и изобщо всяка ре­
волюционна проява. Ето напр. какво пише той във връзка с действия­
та на БТК в Букурещ: „Ако е истина, че в политиката няма нищо по-
лошо от предателството, то е пак истина, че пред очите на честните
хора няма нищо ло-гнусно от правенето на зло, от лъжата, от клеве­
тата, от хулата и измисленията. Обаче такъвзи ни се вижда пътят,
когото Централният български комитет в Букурещ е хванал... За
него всичките средства са позволени: той не оставя нищо, за да по­
ложи в действие мръсната своя програма, която се съкратява в тия
думи: възбунтувание на цяла България; да тури огън там, дето ца­
рува тишината; да уведе анархията, дето владее наредбата...“ (IV,
1, 22. VII. 1867).
„Турция“ печата гнусни статии и доноси при всяка революционна
проява — против всяко преминаване на чети и особено против всяка
инициатива на БРЦК, като търси „комити“ и „комитети“ навсякъде,
дето има честни и патриотични българи. Вестникът не се свени от
доносите, си и в полемика дори е най-умерения вестник „Право“ в
статията „Отговор на нападенията на Право“ (V, 35, 18. X. 1869) за­
явява: „Членописецът на Правото ни кори, дето сме казали, че има
в Европейска Турция и в Цариград тайни дружества и бунтовни
комитети. Да, казваме пак и ще го кажем пак, когато трябва.. . “
Отпечатаните в „Турция“ статии за социализма първоначално
били чисто информационни, но по-късно (VII, 7—11, IV—V. 1871) в
писма на Д. Енчев във връзка с Комуната под заглавие „Учението на
комунистите и социалистите“ е изразено отрицателно отношение към
социализма. Вестникът дава такива статии, „за да предупреди бъл­
гарското общество от някои отровни социалистни идеи“.
Във вестника има статии, политически прегледи, новини, дописки
и четивни материали. Съдържанието му е разнообразно. Според някои
автори той давал понякога новини без свое отношение, обективистич-
но. Затова го смятат в известно отношение като продължение на „Ца­
риградски вестник“. Това не е вярно, защото „Турция“ поддържа
упорито свои становища и се стреми да наложи на читателите своите
тези.
Грамадната част от българите тогава са смятали „Турция“ на-
право за орган на турското правителство — не за „вестник на бъл­
гарските интереси“, както сам се е наричал, а за изразител на турски
интереси. Ботев го нарича „пачавра“ и „орган на шпионите“. В своя
„Съновник“ той пише: „Сънуваш ли редактора и [на „Турция“] — па­
зи се от куче.“
Сребърниците. Сам Генович е отричал вестникът му да е прави-,
телствен орган, а също, че бил получавал субсидия. Във II, 2, 17. VII.
1865, той признава, че вестникът има привилегии, които му давало
правителството: не плаща пощенски такси и ое разпространява по
пощата безплатно, но отрича да е получавал „пособие“, тъй като „по­
собие се дава на нуждаещи се“. Генович е чувствувал презрението
на голямата част от българския народ и затова непрекъснато се

202
защищавал. Така в една статия (VIII, 1, 10. II. 1873) се казва: „При
това .нека никой не мисли, че редакторът на „Турция“ като правител­
ствен чиновник не Обича своя народ, както уверяват някои негови
плитки и слабоумни неприятели. Не, нека никой не мисли това. Ней­
ният редактор като българин обича правителството си, но той не оби­
ча по-малко и своя народ; той го обича негли повече от всекиго дру-
гиго, но той то обича разумно и иска да му служи разумно1.“
Въпреки тези декларации, които са звучели фалшиво, докумен­
тално е доказано, че Генович е искал (1867) субсидия от турското пра­
вителство, а сигурно е, че тя му е била и дадена. Запазен е оригиналът
на едно негово заявление до великия везнр и министъра на външни­
те работи, с което той моли да му се отпусне месечна помощ. В него
се казва: „Завършвайки, аз моля Ваше Превъзходителство да вярва,
че ако поисках от императорското правителство месечна помощ от
1500 пиаетри за моя вестник „Турция“, това е само затова, защото не
зная как без това бих могъл да го поддържам и защото виждам с не­
наказана мъка турската империя да загубва един вестник, от който
тя има нужда, за да се бори срещу опасните пропаганди между на­
шите българи, между които тя брои голямо число «подвижници.“1116 И
той получил своите сребърници — 1000 гроша на месец.
На този изобличителен документ Дирекцията на печата дава
благоприятна резолюция. Той доказва недвусмислено, че преценката
за „Турция“ от български журналисти и публицисти, като Ботев, Ка­
равелов и П. Р. Славейков, е била напълно правилна и точна и е
свидетелство, че Генович е получавал сребърници за дейността си. Без
да е официален орган на турската власт, вестникът на Генович е
служел на турската политика и на турските интереси. Затова той ня­
мал успех, имал в началото едва 400 абонати и бил спрян на 27. VII.
1873 г., когато вече не бил нужен на Портата.
Той е най-типичният и в същност единственият чисто туркофил-
ски лист сред българските предосвобожденеки вестници, а редакторът
му — характерен пример на буржоазен журналист, който за пари
служи на чужди интереси.

Турски периодични издания на български език

През 60-те години българският народ и лодиганите от него въпроси
до такава степен се налагат на турските управници, че те се виждат
принудени да започнат да издават и турски вестници със задача да
влияят на българското население. Пръв до тази идея идва Мидхат
наша като управител на Дунавския вилает.
Вестник „Дунав“. Първият брой на този вестник, основан от Мид­
хат паша, тогава управител на Дунавския вилает, излязъл в Русе на
3. III. 1865 г., а последният (год. XIII) на 1. VI. 1877 г., когато Русе
е вече в театъра на военните действия. „Дунав“ („Туна“) излизал на
турски и на български език, в началото веднъж, а след това два пъти
седмично и се печатал в Русенската вилаетска печатница. Той е ви-
лаетски вестник, официален орган на турската власт. Неговите редак-16

116 Документи за българската история, София, 1940, т. III, с. 461—463.

203
тори са били турци: турският писател И с м а и л К е м а л , привър­
женик на Мидхат паша, а след него А х м е д М и д х а т ефенди, но
в редакцията му са влизали и два,ма българи като редактори и пре­
водачи — С т о и л П о п о в и Ив. Ч о р а п и и е в. Вестникът е краен
противник на българското революционно движение. За него револю­
ционерите са разбойници и той е удоволствие помества протести на
българските чорбаджии 'против преминаващите революционни чети
в страната.117 „Дунав“ помества материали и на турски език и се
стреми да пропагандира реформите на Мидхат паша. Той не успял да
добие популярност сред българите, въпреки че бил разпространяван
безплатно ,в Дунавския вилает и бил харесван само от най-реакцио'р-
но настроени български чорбаджии. Както П. Кисимов бележи в свои­
те спомени, той „не беше обичан у нас1,118. Нещо повече, бил мразен
от честните и патриотични българи. „По него време, пише 3. Стоянов,
тютюнът се осукваше не в бандероли, а във в. „Дунав“, който се из­
даваше специално за подобни потребности.“119
Сп. „Източник м н е н и я През месец декември 1867 г. в Русе за­
почнало да излиза под редакцията на И с м а и л К е м а л месечно
списание „ И з т о ч н и к м н е н и я “ с български и турски текст, от
което е известна още една книжка от януари 1868 г., но има твърде­
ние, че била излязла още една книжка.
Списанието имало за цел да пропагандира реформите на Мидхат
паша сред българското население. То е поместило кратка история на
турската империя, кратки естествено-исторически и поучителни ста­
тии. По спомен на H. Т. Обретенов с помощта на Тома Кърджиев, кой­
то работел във вилаетската печатница, русенските младежи успели
да изнесат готови за разпращане книжки на списанието със статия по
проекта за смесените турско-български училища и да ги унищожат в
читалище „Зора“.120
Други вилаетски вестници. Опитът с „Дунав“ не е бил едини­
чен. През 1867 г. турското правителство започнало да издава в Одрин

П7 3. Стоянов остави в „Четите на България“ интересна характеристика на „Ду­

нав“: „Тоя последния вестник, бележи той, до редакцията на който се четяха смърт­
ните присъди, имаше най-верните сведения за четите, които фабрикуваше по свое­
му, но и тис взглядове на правителството не са без интерес. Читателите ще научат от тия
сведения начина, е който нова Турция, по примера на европейските държави, се мъчи
да прави черното бяло и обратно, или по-добре, езикът, формата и съдържанието па
полицейската и подкупната журналистика. А в. „Дунав“, който е станал почти бпблио-
графическа рядкост, може да служи за образец. Други вестници или книги (из­
ключва се в. „Турция“) с продадено мастило не съществуват на български, което
прави чест на турските мъже, че не са изнасилили святата гласност на печатното
слово. Между другите материали читателите ще срещнат и няколко вернопода­
нически протести, против четите, подадени от страна на българите. Тия протести
са верни. Те са излезли из чекръчетата на ония наши братя по кръв и вяра, конто
се казваха м е м л с к с т ч о р б а д ж и л а р. Знаят читателите моите чувства към
тия последните, но аз съм готов да ги извиня донякъде по тоя случай. На поме­
натите протести с турено емза под сянката на бесилниците, под всемогущият поглед
на пашата и каймакамина, гневът на които можеше да бъде възбуден от една
темане. (3. Стоянов, Съчинения, т. II, София, 1965, с. 286.)
118 П. Кисимов, цит, съч., III, с. 66.
119 3. Стоянов, Съчинения, т. I, София, 1965, с. 87.
120 H. Т. Обретенов, Спомени за българските въстания, София, 1943, с. 81—82.

204
седмичен вилаетски вестник „Едирне“, който излизал всяка седмица
на турски, гръцки и български език до обявяването на Освободител­
ната война през 1877 г. Редактор на българската част на вестника
най-напред бил X. Г. П а л а м и д о в ,121 а след него — С. Д ж а н -
с ъ з о в . Този вестник играл сред българите още по-малка роля, от-
колкото „Дунав“. През 1869 г. в Солун започнал да излиза турският
официален вестник „С о л у н“ „за земледелчесюи, търговски и разни
други съобщения“ на турски, гръцки, български и еврейски език. Ма­
териали на български език вестникът помествал до 1871 г. От него
в българските библиотеки и архиви има само два броя — I, 6, 28. III.
1869, и II, 167, 10. XII. 1870.
Според Д. Мишев „на български език бил печатан някое време и
вестник „П р и з р е н“, когато град Призрен бил седалище на Скон­
ския вилает и в него бил излизал официален вестник“.122
Всички тези официозни турски периодични издания, предназначени
за български читатели, не успявали да влияят над тях, особено от мо­
мента, когато българската революционна пропаганда разширила своя­
та дейност в България·

ЗАКЪСНЯЛО ЯВЛЕНИЕ

Възрожденски ръкописни вестници

По досега известни данни около две десетилетия, след като има вече български
печатни периодични издания, се появяват и ръкописни вестници.
Пръв от изследователите на българския печат Юрдан Иванов, а след това и
други автори дават данни за това в същност закъсняло явление123 Засега най-
пълен е списъкът на възрожденски ръкописни вестници, изработен от Д. П. Иван­
чев въз основа на досега обнародвани и необпародвапп данни, конто тон мп по­
стави на разположение. Списъкът съдържа следните 27 заглавия:
„ Г л а д “, София. 1850— 1860 (?); „ О с т е н “, Сопот, 1863— 1865 (?), ред. Н. Ива­
нов: „ П о р а з и я “, Русе, ред. Ив. Мънзов; „ У т р о “, Елена, 1866, ред. С. С. Бобчев;
„ Б ъ л г а р и н “, Свищов, 1867, ред. X. Попов: „ Б а л к а н “, Цариград, 1870, ред. Д.
Маринов; „Б р у л ч о“, Г. Оряховица, 1870, ред. Η. П. Бербатов; „ Б р ъ м б а р “ и
„Око, Калофер, 1870, ред. К. Ботев; „ С ъ в е т н и к “, Плевен, 1870, ред. Ст. С. Ко-
шинката; „ С в е т л и н а “, Сливен, 1871, ред. Д. П. Минков, П. Данчов, А. Козаров;
„ К а в а л “, Пловдив, 1872; „ К л е п а л о “, Браила, 1872; „ П е р о “, Болград, 1872 и
1878; „ С а т и р и ч е н л и с т “, Свищов, 1872, ред. Д. Е. Шишманов; „С е ч к о“, Ко­
привщица, 1872; „ Т р ъ б а “, Копривщица, 1872, ред. Бачко; „ С ъ г л а с и е “, Габрово,
1873, ред. Джаот Петр; „Д а у г у“ и „К л е“, Копривщица, 1874; „ К р а т у н а “, Оря­
хово, 1874; „Рак", произвеждан в Одрин за Калофер, 1874; ред. Г. Голчев; „Се­
л я н и н “, с. Налбант, Тулчанско, 1874 или 1875; „ Б ъ д н и н а “, Днарбекнр, 1875, ред.

121 Г. Димитров, цпт. съч., с. 271.

122 Д . Мишев, цнт. съч., с. 659.
123 Ю . Иванов, Българский периодический печат, София, 1893, т. I, с. 579; д-р Б. Ан­
дреев, цит. съч., с. 23—28; д - р Д . П . И в а н ч е в , Революционни стенвестници у нас
преди Освобождението. — „Свят“, бр. 97, 10, X. 1949; проф. архим. Евтимий, Ко­
привщенски вестник от 1872 г. „Тръба“ — Юбилеен сборник по миналото на Ко­
привщица, т. I, София, 1926, с. 563—572; Г. Боршуков, „Балкан“, неизвестен ръко­
писен вестник от Възраждането. — Годишник на Българския библиографскн инсти­
тут, т. 1, 1945—1946, София, с. 152—158; И в . Стойчев, За свищовския вестник „Бъл­
гарин“ от 1867 г. — „Дунавско дело“, IV , бр. 45— 49, 9 и 16. XI. 1957 г.; за ръкопис­
ни вестници в Копривщица и Пловдив вж. Ai. Мадокаров, Спомени, София, 1968,
с. 272—273.

205
Я. Кочев; „ Г а й д а “, Копривщица, 1875, ред. Михалио; „ Г а й д а “, Севлиево, 1875,
ред. Ст. Пешев и Н. Генев.
Има и други интересни по-нови данни: че между книжата на книжовника Ке-
сарн п. Василев от 30-те години на м. в. е запазен ръкопис, който наподобява уче­
нически ръкописен вестник; че унгарски емигранти в Шумен, след революцията от
1848 г. издавали ръкописни вестници „Емигрант“ и хумористичния „Чорба“, конто
са могли да послужат за прототип на български ръкописни вестници; че в Хасково
е правен ръкописен в. „Кавал“ (1870), който щял да бъде последван от „Остен“.121
Както се вижда, най-ранните известни ни ръкописни вестници са излизали към
60-те години. Не е изключено да е имало и по-ранни такива издания, както и други
неспоменати по-горе. За по-голямата част от тези вестници се съобщава в спомени
на съвременници. Вероятно само вестниците „Балкан“, ..Гайда“ — Копривщица, „Кле­
пало“, „Кратуна“, „Съветник“, „Съгласие“, „Рак“ и „Тръба“ са описани de visu . От
някои от тях и досега има запазени броеве.
Най-характерният белег на предосвобожденските ръкописни вестници е, че са
местни. Излизали са главно в градове, дето е нямало и не е имало въможност да
се издават вестници, в селища, дето по това време е нямало никакви печатници.
Други излизали в Цариград (в. „Балкан“ е бил предназначен за българите, уче­
ници в турското военно-медицинско училище), в Русе в. „Поразия“, и то точно през го­
дината, когато там започнал да излиза в. „Дунав“), в Одрин (в. ..Рак“, оттам е бил
изпращан в Калофер) и в Болград, Бесарабия.
Възрожденските ръкописни вестници са местни преди всичко но съдържание­
то си. Занимават се предимно с местни въпроси и местни лица, но понякога засягат
и общонационални проблеми, какъвто е случаят с в. „Поразия“, който пише против
реформите на Мпдхат паша, или „Балкан“, който постепенно се превръща в поли­
тически вестник, или пък „Утро“, дето се преписват и по-общи новини от цариград­
ските вестници. По жанр най-често те са сатирично-хумористични вестници,
някои от които са имали вид на стенвестници, за да се лепят по стените. За
направлението им може да се каже, че повечето са с прогресивна линия. Затова
π броят им се увеличава в годините на недоволство и революционен кипеж — през
1870 г. — 5, през 1872 г. — 6, през 1874 — 5. Те са изразители на недоволни среди
и затова пишат против турското господство и неговите прояви, а също и против
българските чорбаджии.
Предосвобожденските ръкописни вестници са тайни, нелегални вестници. За­
това и в чисто български селища като Копривщица и Калофер са излизали повече·
на брой — в първия град 5, а във втория — 3. По тази причина не са известни
имената на редакторите на много от тях. Поради характера сп също така те са вест­
ници с кратък живот, а на начина на производството им се дължи да имат огра­
ничена публичност, т. е. малък тираж и малко разпространение, макар да са се
разпространявали безплатно.
И при този си характер ръкописните вестници от преди Освобождението през
1878 г. са играли известна, макар и ограничена роля като критици срещу обществени
недъзи, като борци срещу чорбаджиите и като създатели на революционни настрое­
ния. Предосвобожденските ръкописни вестници са предшественици на ръкописните,,
хектографски, машинописни, циклостилни вестници, които излизат след Освобож­
дението, първи представители на българския нелегален печат от по-късно време..

МЕЖДУ ЦЪРКОВНАТА БОРБА И СТРЕМЕЖА ЗА С ВО БО Д А -

ЖУРНАЛИСТИКАТА НА П. Р. СЛАВЕЙКОВ

„Гайда“— първа трибуна на хумора и сатирата

На 15. VI. 1863 г. в Цариград излязъл първият брой на в. „Гайда“,
„сатиричен вестник за свестяване на българите“. За пръв път се поя­
вява българско периодично издание, в «оето хуморът и сатирата се
поставят напълно в услуга на българската периодика, в борбата сре-124
124 НБКМ — БИА, ф. № 32, арх. ед. 9, л. 18— 19; В. Паскалева, Отзвукът от рево­
люцията в Европа през 1848—49 в българските земи, сб. Проблеми на българската
историография, София, 1973, .с 279; в. „Македония“, IV, 77, I. IX. 1870.

206
щу отживялото и противонародното. Заслугата за това е на П. P. С л а-
в е й к о в, който вече е издавал описание „Смес-на китка“, сътруд­
ничил е в „Цариградски вестник“, „Български книжици“, „Бълга­
рия“, „Дунавски лебед“, написал и отпечатал и първите си книжки.
С този лист обаче започват десетте години, които С. С. Бобчев нарича
„периода Славейков“125, през който забележителният възрожденски жур­
налист дава тон на българския лечат в Турция през 60-те и началото
на 70-те години.
По това време Славейков е в разцвета на силите си, минал е тежка
школа на народен учител и борец за народни права, преживял е не­
вероятни 'превратности и премеждия, набрал е вече значителен публи­
цистичен опит. Макар и частично, той, големият познавач на българ­
ското народно творчество, е използувал вече хумора като публицистич­
но оръжие, насочено срещу гръцкото духовенство и българското чор-
баджийство в своите „Нова мода календарче“, 1857 г., „Смешен ка­
лендар“, 1858 г., а също и в някои свои работи от типа на памфлета
и фейлетона, печатани още в „България“.
През 1862 г., учител в Ееки Джумая, той решава да осъществи
плана си за хумористичен вестник, материал за който бил написал
по-рано, още в Трявна, да поеме на здравите си плещи, на крилете на
бодрия си дух кръста на българския хумор и сатира. И той избрал
сполучливо, изразително, свързано с бита на народа име — „Гайда“,
инструмента, с който най-добре била изплаквана народната болка, най-
сърдечно изразявани народните радости. А себе си нарекъл „гай-
дактор“, словосъчетание между новата дума редактор и гайдар, прия­
теля на народа, тълкувател на болките и въжделенията му.
Славейков влязъл във връзка с И в. Д о ч к о в , печатар в Цари­
град, който поел тежестите на издаването.
Името на Дочков се появява в бр. 4, год. I, понякога изчезва, по­
сле пак се появява като „притежател“. От год. I, 27 е отбелязан като
„притежател“, а от год. II, бр. 1 е обявен за управител — издател
И. Т. Д а р а я г д ъ , караманлия по народност, който е в делови връз­
ки -със Славейков и Дочко-в, чието име след това пак излиза във вест­
ника. П. Р. Славейков редактирал вестника първоначално от Ееки Джу­
мая, а по-късно отива в Цариград, дето от началото на 1864 г. (I,.
15, 26. II. 1864) го урежда пече лично. Обикновено „Гайда“ излиза
веднъж в две седмици, в малък формат, на 8 и на 16 страници. Има
три годишнини — през първата 24, през втората 22, през третата 19
броя, последният от 15. IV. 1867 г.
За политическото ручило на „Гайда". Още в първия брой на „Гай­
да“ в бележката „Развеетие“ Славейков с подпис „Дядо ви Дудрин“
обявява със специфичните средства на народния хумор: „Долуподпи-
саний развестявам на синките мъжки и женски българи, че моя ми­
лост след толкава и толкова беди и теглила, що прекарах, изкара ма
честта ми гайдар да стана. .. Бързам да развестя и да скалесам лю-
бопителите на гайдареката музика да заповядат на концертите, които
ще давам непрестанно два пъти в месеца..

125 С. С. Бобчев, цпт. съч., с. 36.

20?
 Като намеква за многообразието в съдържанието на „Гайда“, дя­
до Дудрин продължава: „На концертите има да чуват те [читатели­
те — Г. Б.] всякакви стреснати маршове и тюрлю-тюрлю хора и игри
български ръченици, гръцко комарото, коконски хора, влашки сиропи,
докторски полки-болки, даскалски кадрили-мадрили и калугерски
катрафили. .
Славейков дообяснява програмата на вестника и в „Към слу­
шателите“, пак в първия брой: „Тези, които знаят какво нещо е гайда
и какви хора са гайдарите, тям не им трябва много разправяние, те
сами ще 'намерят с ’ума си какво може да е политическото ручило на
Гайдата и за каква политика има да бръмчи. .
Но той бърза да предупреди, да запази от илюзии читателите — да
знаят, че съдържанието на вестника е детерминирано от условията,
при които е поставен да излиза „Гайда“ — вестник на роби, зорко
цензуриран и следен: „И тъй, нека знаят те [читателите — Г. Б.], че
политическият мех па нашята Гайда е твърде тесен и да го надуваме,
колкото щем, той не може да се разпъне повече, нито да изкочи вън
от глобуса на Гайдата..·“
Следва един иносказателен, не напълно ясен сега за нас пасаж
за „гайдарския мир“ и за това, на каква политика „песента ще свири
Гайдата“. От него се подразбира, че „великата караказания“, т. е.
Гръцката патриаршия, „балкапанията“, сиреч едрите български тър­
говци и чорбаджии — „балкапанските лордове“ и „нанунията“, т. е.
католическата пропаганда сред българския народ, ще са обектите на
„Гайда“ и неговата борба.
През 1863 г. развитието на българската националреволюционна
идеология е в най-ранния си стадий, условията са още такива, че Сла­
вейков, колкото и да е близък до широките слоеве на народа (селя­
чеството и бедствуващото занаятчийство), макар и да е истински де­
мократ, стои на позициите на просветителството. Като обяснява в дру­
га статия „Нещо като развестие“ (I, 3, 13. VII. 1863) изостаналостта
на българите, изпреварвани в развитието си от „тези неверни друга­
ри“ — гърците, той сочи такъв изход: „Не гледайте, че съм гайдар и
и мене ми стига малко нещо куфалницата в таквиз работи. Бонапарт
е едно време казувал, че за да си получи целта, три работи му тря-
бало: пари, пари и пак пари. Пък аз ще ви кажа, че за да станем ний
хора, три работи ни трябат: книги, книги и пак книги... Без туй, как-
вото и да правим, -се на едно място ще клюхтим като дърти кранти и
ще останем завинаги подложки на гърците.. ■“
Във вестника има и други статии е програмно естество, но много
характерна е „Песента на Гайдата“ (I, 6, 24. VIII. 1863) — програма
в отмерена р еч , дето са изразени по прост и внушителен начин зада­
чите на вестника.
„Гайдо, Гайдо, орган сладкогласни,
засвири ни п о б ъ л г а р с к и , ясно:
дидно, дидно, ди.

ПЕТК О Р. СЛАВЕЙКОВ

208
 На сякъде през води и гори
българите към н а р о д н и им хора,
Гайдо, разбуди!
Нека ти ручило н а р о д н о ручи,
н е с е па пи, Г а й д о , не с е г ъ р ч и
най се б ъ л г а р и !

Не криви наляво, ни надесно,

в ъ р в и н а п р а в о , туй е най-лесно,
н а р о д н о с в и р и!“

Това не е само програма на хумористичен вестник, а линия за по­

ведение на целия народ, негова генерална перспектива към целта за
народностно свестяване и осъзнаване, за диференциране и освобожда­
ване от Гръцката патриаршия и изобщо от гръцкото и други чужди
влияния, от сирените на папската католическа пропаганда. „Не криви
наляво, ни надесно.. . народно свири!“ Силно, ясно, мобилизиращо,
разбираемо и за последния селяк!
Концертите на „Гайда“. Вестникът на Славейков дава „концер­
тите“ си, т. е. излиза в продължение на три годишнини. В съдържа­
нието му, многообразно по тематика и в жанрово отношение, се на­
лагат няколко основни теми. В статии, прегледи, кореспонденции, бе­
лежки, информации-дописки, във фейлетони, стихотворения, в различ­
ни форми на сатирата и хумора темата на църковния въпрос се на­
лага най-подчертано и в забележителна обагреност. Тя се чувствува
във всички средства, с които си служи Славейков, както темата в ня­
коя симфония — във всички инструментални групи.
В „Гайда“ най-напред се доказва абсурдността на гръцкото кул­
турно господство над българите и се изобличават действията на „ка-
раказанията“ — фенерската гръцка патриаршия, и на самото гръцко
духовенство. Непрекъснато се посочват случаи за алчността на гръц­
кото духовенство. Ето папр. едно обобщение на Славейков: „Фенер-
лиите са таквиз хора — да им кажеш добро утро, изкарват те бори­
лия“ (I, 15, 26. II. 1864).
Борбата кипи вече над две десетилетия. Водят се от години пре­
говори — бавни, мъчителни, безрезултатни. В. „Гайда“ е на ясно
определени позиции. Той е с партията на младите, на позиции, про­
тивоположни на „Съветник“. Още във втория брой на вестника се
казва, че българите трябва да имат своя национална, самостоятелна
църква , те трябва да си направят свой „полог“, за да не бъ­
дат „яйцата им потрошавани“. „За нас — се казва в I, 14, 14. XII.
1863 — няма спасение в менение на религията ни.“ Вестникът следи
зорко цялото развитие на „въпроса“, внимава, защото „гръцката квач­
ка ще гл(еда да направи въпроса на просо — да го даде на своите
пиленца да го изкълват и озобят“ (II, 13, 1. I. 1865). Той отбелязва
всяко затишие в преговорите: „С тоя вървеж ний българска йерархия
не, български патрика не, ами на българския патрика чехъла няма
да видим.. . “ От дългото „мътене“ на църковния въпрос по израза
на Славейков има изгледи той да излезе „запъртък“. „Две години се
разтакат гърци и българи и едвам една точка източиха, и то най-лес -

210
ната. . . „Думата е за 8-те точки, на основа на които се водят прегово­
рите. За тяхното протакане „Гайда“ обвинява и българските първен­
ци, „народните представители“, които водят преговорите. „Предста­
вителите — се казва в I, 9, 19. X. 1863 — не са вече представители, те
станали чорбаджии, чорбаджийски мислят, чорбаджийски вършат ра­
ботата.“ Както преди пего вестниците на Раковски, така и Славейков
е за радикални действия, против всякакъв компромис. Не щади и са­
мото българско духовенство, владиците, дори „братята“ от Рилския
манастир за примиримостта им към патриаршията и изобщо манасти­
рите, които насърчават тунеядството и просията.
„Гайда“ се превръща в истински организатор на народната борба,
насърчава действията срещу гръцкото духовенство: „Ний какво на­
правихме? Барем един гурелив грък можахме ли да изпъдим?“ (I, 7,
7- IX. 1863). За насърчение, за да подига духа за борба, в „Ридание
на гърците владици“ (I, 10, 19. X. 1863) Славейков'пише:
„Ах горкана, ах горкана!
отде доде туй, как стана,
че за пас хляб не остана.

И не щат на, и ни пъдят

и ни дърпат, и ни съдят!“

А на друго място: „А че сторете де, направете нещо, извършете

някоя добра работа, та да има и аз какво да кажа, бре това и това
станало, това направили нашите българи...“ (II, 3, 11. VII. 1864).
И понеже в резултат на борбата, макар и бавно, фенерското го­
сподство все повече се подрива, в „Гайда“ се прави обобщение, от кое­
то се вижда, че борбата не е само църковна и не само национална,
а и социална: „С покруся в ането на фенерството в градът ни (дописка
от София — Г. Б.) разклати се основният камък на граби-чорбаджий-
ството и на проси-калугерството и на подлизи-попството, на тези неот­
стъпни спътници и сътрудници на фенерството“ (II, 2, 4. VII. 1864).
В концертите на „Гайда“ звучат „непремлъкно“ и други теми. От­
деля се място по въпроса за българското училище и за българската
култура изобщо. Има много дописки, бележки, статийки за училищни
успехи, но още повече за слабости и неуредици. Камшикът на крити­
ката плющи срещу българската общественост, която нехае за просвета,
против чорбаджийските произволи, срещу неправилни методи на ра­
бота, задето не се строят училища, а манастири. Поставя се и въпро­
сът за откриване на по-висши и специални училища, напр. училище за
живопис, за каквото се застъпва Николай Павлович във II, 18, 14. IX.
1864. „Гайда“ е закрилник на народното учителство срещу чорбад­
жийски произволи, защото сам се смята за „орган на сиромашта, към
която се броят и учителите“ (I, 12, 16. XI. 1863).
„Гайда“ се бори срещу „забунчето на невежеството“, отбелязва
всяка българска културна проява — нови книги, картини, вестници и
списания, защищава „книгопродавския еснаф, който е най-зюрт“.
В същност най-важната тема в „Гайда“ е за положението на на­
рода под османско иго, но поради цензурната задръжка тя с по-

211
ставена 'на по-заден план, звучи приглушено. Формално погледнато,
в „Гайда“ има дори верноподанически декларации. Но в същност
твърде прикрито, с иносказания Славейков дръзко казва истината.
Борбата на „Гайда“ срещу Фенер косвено е борба и против турското
правителство, тъй като грабежът и корупцията на гръцкото духовен­
ство са били грабеж и корупция на турските властници, които не са­
мо са ги търпели, носа участвували в подялбата на плячката. В една
дописка от Битоля за теглото на народа авторът, като отбелязва, че
н той е написал нещо да се изсвири от „Гайда“-та, казва: „Но не се
надайте как моята песен ке развесели твоите читатели, не, тя е жална,
защо ако да бехме на харно, кой ке ти пише жално. . (I, 5, 10. VIII.
1863). А стихотворението „Плач“ в I, 11, 2. XI. 1863, започва така:
„Родипо свята, родипо мила!
Плачи да плачем с тебе двам а.. .“

„Сатиричният вестник за свестяване на българите“ е отделял

място и за икономически въпроси. Той отбелязва всяко българско сто­
панско начинание. Подкрепя напълно инициативата за българско
параходно дружество, почина на Богоров за памучна фабрика в Плов­
див, за захарна фабрика. За него нужните за българската национална
промишленост капитали могат да се намерят по пътя на сдружаването
и кооперацията. В „Гайда“ се сочи примерът на „рочдалските пионе­
ри“, създателите на първата работническа потребителна кооперация.
Славейков, който отделя във вестника значително място и за же­
ните, за тяхното равнопоставяне, държи много за женското образо­
вание, предприема истински кръстоносен поход срещу модите. Мала-
кофите, тези модни тогава широки, с обръчи в долната си част рокли,
са постоянно на мушката на „Гайда“. На тях Славейков посвещава
«кечът „Малакова“ (I, 22—24, 2. VI—15. VII. 1864), много вицове и
закачки. Още в първия брой на вестника е поместен фейлетонът в
разговорна форма „Хитър Петър, Голи Стамен и баба Киркицилка“,
дето с грубоват, дори „пресолен“, но народен хумор, какъвто може да
си позволи само един гайдар, се открива борбата срещу малакофите.
Вестникът бичува остро и безжалостно лекомислието на жените-
еснафки, за които модата и „лусата“ е всичко. „Колко честита щеше
да е „Гайда“-та — пише той, — ако имаше и годината такъв доход,
колкото разноски правят търновки за белило и червило!“ (I, 24,
15. VI. 1864).
Не по-малко безпощаден е Славейков и към мъжете, жертва на
модата. Той обнародва в I, 7, 7. IX. 1863, известното си стихотворение
„Контето“, което започва и завършва така:
„Едно конте потурапте,
пременено,
уредено,
π стъкнато, хе. . . парланте!
Нагиздеио с премени,
сякаш булка ще се жени...

212
 се криво си носи феса
и космите си с помада
сал ги маже и ги глади
да покрива празна тиква.
Но кънти важия пуста,
щото в нея няма чувства!“

Акцията срещу модите и европейското лустро не може да се обяс­

ни с желание за морализуване. Причината е по-дълбока и тя се крие
в кризата на българското занаятчийско производство. Славейковият
щурм срещу модите е израз на млад национализъм, на наивен протек­
ционизъм. В него има и момент на класово отношение, на класова
ненавист- Той изстрелва стрелите си от лагера на западащите занаят­
чии и бедствуващите селяни срещу еснафската душевност на чорбад-
жийството, градските богаташи, едрата буржоазия и нейната интели­
генция.
Социална насоченост — ожесточени полемики. „Гайда“ е полити­
чески вестник със своя политическа задача, а следователно и със своя
социална насоченост. След Фенер той воюва на първо място срещу
чорбаджиите и едрите търговци — „балкапанските лордове“, срещу
умерените по църковния въпрос и срещу туркофилите или колабора-
ционистите, казано на модерен език.
В една дописка (II, 18, 14. IX. 1864) за злоупотребите на пана­
гюрските чорбаджии и за борбите между техните „тарафи“ се казва:
„Нашата Гайда“, която е повече от орган на сиромашта, не виждаше
добро за нея в победата нито на едната, нито на другата партия. . .“
И продължава:,, От чорбаджийска борбата става даскалска и ний
вече не можем да останем неутрални, защото, както рекохме, нашият
вестник е орган на сиромашта, между която се броят и учителите.. .“
В „Гайда“ Славейков помества и една от най-ранните работи на
намиращия се в Москва Каравелов с псевдоним Л. С. Крътица —
„Сцени из домашния живот на нашите чорбаджии“ (II, 1—3, 21. VI —
11. VII. 1864).
От позициите на народа „Гайда“ атакува чорбаджиите като г р а ­
бители: . . на сяко едно гарище, селище, градище, йоще ако щете
и на сяко едно бранище, ханигце, и балкапанище, се туй са те: улита
им колесницата на изяд. Дето и да бъде един чорбаджия, нему първа­
та работа е да пояде сиромасите“ (II, 18, 14. IX. 1864); като а л ч ­
ни: „.. .те не са благодарни само на чорба да сърбат, те и яхния като
намерят охлопват. . .“ (II, 1, 21. VII. 1864); като м ъ ч и т е л и н а н а ­
р о д а : „... посвири ти как в нашето село (Беброво — Г- Б.) хората
нямат рахат от чорбаджии, кабзамали, пък и от попове. . .“ (I, 24,
15. VI. 1864) и като п р е д а т е л и н а н а ц и я т а . Така дописникът
от с. Врътешево, Кюстендилско, слязъл в града, за да купи за селя­
ните „за десетина пари „бъгаромисли“, но чорбаджиите му отго­
ворили, че нямат, защото го сменили с „фенеромислие“. „Добре, чор-
баджилар, думаше един от селяните, таз трампа за вас може да из­
нася, ама за нас хич не струва“ (I, 23, 25. V. 1864).
А за начините на забогатяване на чорбаджии и големи търговци
вестникът бележи: .. направи си дълбока кесия и едната пара два

213
пъти връзвай в нея; закови вратата на съвестта си, .като видиш сиро­
мах и беден, ти стани сляп,като чуеш, че приказват за доброто на на­
рода, ти стани глух“ (I, 15, 26. II. 1864).
Борбата срещу чорбаджии и туркофили се разразява в една из­
ключителна по горещината си вестникарска полемика. Консерватив­
ният „Съветник“, редактиран от Т. Бурмов, неговият „Время“ „Тур­
ция“ на цензора Н. Генович, дори браилският „Българска пчела“ —
всички подемат атака срещу „Гайда“ — „или мехът й да спукат, или
ако не, а то барим ручилото й да строшат или да го запушат“ (II, 10,
28. IX. 1864)· В тези „вестникарски разправии“ Славейков е в сти­
хията си — духовит, безпощаден, нападателен, ловък. Не е било лесно
да се полемизира с него. Колкото го нападат, толкова по-находчив и
язвителен става. Наричат го с какви ли не думи, приписват му най-
противоречиви позиции. Сам той така определя „кюляфчетата“ и „тит­
лите“, които му дават: „бунтовник“ (за пред гърците и турците), „уни-
атин“, „лапищаш“ (за представителите), „протестантин“ (за униа-
тите) и т. н.
Според редактирания от богослова Бурмов „Съветник“ добрите
семейства не смеели да четат „Гайда“ пред децата си („Съветник“, I,
30—35). Полемиката взема най-остра форма. За нея Π. П. Славейков
пише: „В полемика с Гайдата органът на старите „Съветник“ бомбар­
дира Славейкова с епитети, каквито и сега са на мода по вестниците
и за които днешните стари упорито твърдят, че те са внесени във вест­
никарския речник от младите- Според тях редакторът на „Гайда“ е —
злобен, завистлив, самолюбив, клеветник, подкупен, метателен, раз-
вратител, езуитин, католик, протестант, и още толкова други.“126
В острата полемика със „Съветник“, напр. на „дългурестата“ и
„бурмалия статия“ на Бурмов „Смешното и смехотворните“ в „Съ­
ветник“ (I, 34), от 117 реда, Славейков отговаря с два реда:
„Груби думи попара
с клевети камара“ (И, 13)

Когато загубилият лусулата Бурмов има неблагоразумието да

каже, че стои по-горе от редактора на „Гайда“, получава такъв отго­
вор: „Но не му завиждаме ни най-малко, дето стои от нас по-високо,
като знайме, че колкото по-високо се качи маймуната, колкото по-
горе стои, толкова повече личи срамотата й.“
Борбата е Генович, който нарича Славейков „московец“, е много
по-тежка и опасна не защото той интелектуално и по позиции е по-
силен, но защото е цензор на българския печат, турски шпионин, на
когото клеветата е най-силното оръжие. Славейков лавира умело, от­
връща му с иносказания и не винаги пряко. За туркофилството на
Генович се намеква с думите „Прекален светец и Богу не е драг“, а
за опита да създаде партия — направо се предсказва, че ще свърши
като униатския вестник. По повод на опора е „Турция “уж за него­
вите „дописници“, Славейков пише: „Тъй например от риба нито мо-

128 Π. П. Славейков, Характеристика. — Избрани съчинения на П. Р. Славейков,

т. I, София, 1901, стр. XXIII.

21;
жеш да земеш косми, иито можеш да й дадеш и от дописниците на
„Турция“, нито можеш совет да вземеш, нито можеш да им дадеш; а
безсъвестни хора да се мъчиш на ум да ги учиш е каквото да миеш ма­
гаре със сапун, ако искаш да загубиш и сапунът, и трудът. . (II,
11, 5. X. 1864).
В тази тежка борба, водена и срещу гръцките листове „Анато-
ликос астир“ и „Византис“, в „На Гайдата песента“ (I, 15, 26. II.
1864) Славейков декларира:
„На света до когаг съм,
независна ще живея
и когато как сколасам,
със смешното ща да са смея.
Със смях ща аз да поразявам,
със зъл сарказъм да строшавам
работи таквиз черни,
родолюбства лицемерни.“

Със затъкнато ручило. В борбата срещу „Гайда“ се създава про­

сто истински единен фронт на фанариоти, на български чорбаджии
и туркофпли, на самите турски власти. Когато усетил, че положението
на вестника е тежко и може да бъде спрян от II, 21, 17. IV. 1865, Сла­
вейков прави опит да го спаси· Той сменя не само подзаглавието с
кроткото „лист за наука и забавка“, но, както се вижда от статията
в същия брой „Затъкнатото ручило на „Гайда“-та, той се вижда при­
нуден, без да се „черви“, да смени и курса: „Откак бях станал гай­
дар, не бях се намервал в таквоз положение да направя тоз мурафет,
ето сега за пръв път се изпитвам е него. И отсега ще продължим да
свирим жеравненска гайда, без ручило или по-добре със затъкнато
ручило...“
Съдържанието става веднага по-хрисимо, неутрално и лишено от
политически заряд. Въпреки това от II, 22, 24. IV. 1865, вестникът бил
спрян от властта в резултат на комбинираната акция на неговите про­
тивници от три нации, но с еднакви идеологически позиции.
Тогава Славейков направил тежък компромис — влязъл за малко
р, редакцията на „Турция“. Там той не можал да издържи дълго и
напуснал, щом получил разрешение да издава третата годишнина на
„Гайда“ с подзаглавие „лист за наука и разговорка“. Сега „Гайда“ не
е вече вестник, а описание. Това се вижда и от формата, и от програм­
ната статия, и от съдържанието на пробния брой и на всички остана­
ли. Поместват се „нравствени разкази, исторически, географски, сти-
листически, биографически описания, хигиенически сведения, занима­
телни и разговорни смехурии“, поезия, книжовен отдел, а също и
хубави илюстрации към познавателни текстове. Съдържанието е мно­
гообразно, липсват хуморът, духовитостта, сатирата и полемиката —
„препирни за каквото и да са, няма да влязат в меха й“. В по-късни
броеве обаче Славейков не спазва тази си декларация и помества пу­
блицистични статии като „Де сме и как сме“ (III, 7, 1. IV 1866), до-
лемични статии като „Цял протест, половин критика“ (III, 12, 15. VI.
1866) и „По българския въпрос“ (III, 13. I. VII, 1866), творби с ху-

215
мористичен заряд като „Две граматики“ (III, 9, 1. V. 1866) и т. н.
Ручилото на „Гайда“ е наистина затъкнато, Славейков трябва да
свири по жеравненски, под сурдинка. Но и сега с пълен глас то ручи за
родолюбие, за любов към отечеството и за вярност към народа. По­
местват се също μ ή ο γ ο литературни и познавателни материали.
Оригинално явление в българската публицистика. В. „Гайда“ е
напълно оригинално явление. Той не е имал предшественик, нито про­
тотип. Не е хумористичен вестник в днешния смисъл, защото у него
хуморът, духовитостта и сатирата не винаги са обособени жанрово, те
са в цялата тъкан на вестника. Наред с най-разнообразни по жанр
хумористични работи в „Гайда“ има редица статии, прегледи, много
информации и дописки. През първата си годишнина той помества 117,
а през втората — 106 дописки от около 70 места.127 Пръв в българ­
ската журналистика в „Гайда“ Славейков поставя нашироко в служба
на публицистиката средствата на поезията и художествената литера­
тура. Не е случайно, че първото печатано стихотворение на Ботев
„Майци си“ е обнародвано в последния брой на „Гайда“.
Най-главното средство за борба, най-силното оръжие на „Гайда“
са хуморът и сатирата. Като истински пълномощник на народа в бор­
бата му за отмъщение и справедливост той едновременно поразява,
жигосва противниците му, а него самия ободрява, подкрепя. Силната
критика във вестника е без революционни изводи, но с революционни
последици- Макар да .прави политически и дипломатически отстъп­
ления, често ручилото на „Гайда“ звучи като бойна тръба. То подгот­
вя, свиква, мобилизира за бъдещи подвизи.
Хуморът и хумористичните средства,128 с които си служи Славей­
ков, бликат направо от недрата на народната душа. Това е истински
гайдарски хумор, духовитост на селските зевзеци, непосредствен и
разбираем хумор, национален по форма, но и съответно политизиран
от Славейков. И там е неговата сила. Езикът му е народен, както и
фразеологията му се характеризира с обрати на народната реч, като
например:
„— Кокошката яйце снесе, пък някои петли ги трътката заболява.
— Ти го караш на чаира, а то бяга по баира“.
Или пък Славейков обяснява нещата с езикови средства, близки
до народните, като:
Правят комисии да сеят, че да не месят.
— На нашето българско бунище оставили сме гръцки петли да
кукурижат.
— Чорба, която гърците искат да подкиселят с българска тригия.
— Нашият Котел се вкотли, откъм образованието.“
Правописът му дори е демократичен, в „Гайда“ не се употребява
„ъ“ („беки хляб, като го пиша без „ъ“, че ще каже вода“).
Славейков си служи е безподобна сладкодумност, с алитерации,

127 Д. р Ив. Гърчее, Вестник „Гайда“ и неговият редактор П. Р. Славейков. Ръ­

копис, с-. 98, 100.
128 За похватите, средствата и хумора, с които Славейков си служи в „Гайда“,
вж. по-подробно в Г. Боршуков, „Гайда“ — първа трибуна на хумора и сатирата
в българската публицистика.“ — ..Септември“, XVI, 1963, кн .6, с. 214—230.

216
които напомнят духовити провиквания на продавачи на народни съ­
бори и панаири, като:
— „Чуйте и разумейте, че за въпроса няма решение, за нас няма
спасение, догде сме с гърците в сношение!
— Събори, събори и той ни събори... Точки, точки, и те се изто­
чиха. Сега пък, ако речем да чакаме за нов патрика, кой знае пък
той къде ще ни иатика!“
Иносказанието е любимо средство за изказване на забранени
идеи и мисли в „Гайда“, защитна броня срещу цензурата. Така той
успява да води полемики с опасни противници. В тях не само се от­
бранява, но и напада дръзко, живо, неочаквано. Вината не е на Сла­
вейков, че езиковите шпаги, е които ои служи, не винаги блестят с
поезия и еснафско благоприличие.
Цялата работа по писането, редактирането, издаването на „Гай­
да“ се извършва от неуморимия Славейков. Той работи почти сам,
без помощници. Редактира и издава вестника при изключително теж­
ки материални и морални условия. Бори се непрекъснато със сиро­
машията, воюва срещу нередовността и инертността на абонатите. Ми-
зерствува и затова се нарича „редактор-гайдар, сиреч, бобо-луко-гот-
вач“. Както сам казва, той зема „хлябът от устата на децата си“,
за да свестява българите. И въпреки това не се сърди на своя народ,
като обяснява за него, че е „в състояние на дете при прохождане; тряб­
ва да му се меси преступалник, да потъркулим кравайчето напреде му
и да се помами да пристъпи подир него...“ (II, 17, 22. II. 1865).
Чрез „Гайда“ Славейков не само организира народната борба за
самостоятелна българска култура, за национална свяст и народностна
еманципация, но той крепи духа на народа, вдъхва му бодрост, от­
връща го от робската апатия, окуражава го и му внушава, че от него
самия зависи съдбата и бъдещето му. „Гайда“ не е революционен вест­
ник, но той оре дълбоко народната целина, в която скоро ще кълни,
ще избуи националната революция. И всичко това стои на една здра­
ва, непоклатима основа — чистото, кристалното родолюбив на Сла­
вейков и неговия проникнал във всяка фибра на съществованието му
демократизъм. Родолюбив и .демократизъм — тези два фактора, две
неделими понятия в „Гайда“ са винаги заедно, те са движещата сила
на този вестник.

„Македония“ — най-влиятелният възрожденски вестник

в Турция
Славейков мечтаел да издава вестник с по-големи възможности, от-
колкото „Гайда“, особено през последната му годишнина, с по-сгь-
стена периодичност и с по-определен политически лик. След като през
1864 г. ,не успял да използува разрешението, което издействувал за
вестник, в края на 1866 г. на основа на позволението, дадено лично
на неговия съдружник караманлията Йоаким Т. Караягдъ, на 3 декем­
ври Славейков започнал (преди да е спрял „Гайда“) своя най-значи­
телен и най-дълго излизал възрожденски вестник „М а к е д о н и я “.
Вестникът има шест годишнини, от които последната непълна —
18 броя поради внезапното му спиране на 25. VII. 1872 г. По начало

217
„Македония“ е седмичник, но през четвъртата си годишнина за из­
вестно време излиза два пъти седмично (87 броя през годишнината).
Характерно за него е зачестяването на излизането, което се изразява
и в често отпечатвани притурки, извънредни добавки към притурките,
а вън от тях бил печатан „ м а л к и я т л и с т н а М а к е д о н и я“, на­
ричан и „малка Македония“, бр. 28—93 от 5 юни до 25 актомври 1867 г.,
от които 47—93 с име „М а к е д о н ч е“.
Подзаглавието на „Македония“ се изменя на няколко пъти. В
първите броеве той е „Вестник политически и филоложки“, от I, 3—
„Вестник за народа“, от III, 7 — „Лист за политика, книжевност и тър­
говия“, а от IV, 5 „Лист за политика и книжевност“.
Първите четири броя на вестника са на малък формат (4°) на
8 страници, след това той е на по-голям формат (2°), винаги на чети­
ри страници. Годишният му абонамент бил пред IV година, когато
излиза по-често, 7, а през VI — 5 бели меджидиета.
Задачата. Още в „Гайда“ (III, 17, 1. IX. 1866) Славейков дава
първото известие, че ще започне да издава „Македония“: „Тез дене
ще начне да се издава нов един вестник под име „Македония“ на
гръцки и на български. Целта на този вестник е да приведе в съзна­
ние заблудените в тази страна гръкомани, да развие народното чув­
ство у македонците и да ги приучи на българско четене и български
език, още и да служи като проводник на български идеи пред нашите
едноверци гърците, които до днес или нищо не знаят, или криво ни
разбират, така настройвани от тези, които имат интерес да ги държат
в заблуждение и да ги раздражават против нас.“
Към тази с така ясно поставени задачи програма, от която се
разбира и защо Славейков поставил такова име на вестника си, в бр. 1
се добавя и следното пояснение: „Целта и най-тлавната грижа на този
вестник е разискването на народните наши работи с пристойното бла­
гоприличие. И тъй с уважение към съществуващи ред и с едно пълно
припазвание и точно съобразявание с указанията на печатът ние ще
се стараем, доколкото можем, да не останем назад ни от целта, ни от
грижата, която рекохме, че ще да има следуванието на „Македония“.“
А в I, 7, 14. I. 1867, в бележката „Към съотечествениците ни бъл­
гари“, също с програмен характер, се казва още: „С издаването на
този вестник за народа желанието и намерението ни е не само новини
да известяваме, но, доколкото можем, да се мъчиме, за да всейваме в
народния дух начала нравствено-политически, да се грижим, за да
го предупазиме от злонамерени внушения и гибелни за него чужди
влияния и да гледаме да образуваме в него обществено мнение. При
това още да защищаваме правдивите на народа си и да отговаряме
срещу клеветите и ухищренията на недоброжелателите му, за което
сторихме да поместяме някои статии и на гръцки език.“
Когато Славейков започва „Македония“, той е почти на 40-годиш-
на възраст, в разцвета на творческите си сили и с достатъчен журна­
листически опит. Каква разлика в яснотата на програмата на „Маке­
дония“ в сравнение с иносказателната програма на „Гайда“! Славей­
ков има вече изработена концепция за вестника. Така в статията
„Трябва да работим“ (III,. 41, 30. IX. 1869) той развива схващане, че
вестниците трябва да са пълни с мисли и разум, „да бъдат ръководи-

218
тели на народното развитие и самопознаване, а не „стари баби на
стар пазар“, каквито са били и са за жалост повече от бившите и съ­
ществуващите наши вестници, каквато е и нескопосаната онази („Тур­
ция“ - Г. Б.). . ·“
За Славейков вестникът е най-главното училище на народа“ и
затова издава вестник за народа“. Той има становище и за това, ка­
къв трябва да бъде журналистът, за когото вестникарството не трябва
да е занаят: „Този, който се занимава с вестникарство просто и чисто
като със занаят, за да си изкарва хлябът, много малко се различава
от оногоз, който казва: без работа съм, никоя работа не е хула, сле­
дователно крада, лъжа, кълна се, за да живея!“ — пише той в „Печа­
тът или вестниците“ (I, 13, 25. II. 1867).
Славейков иска да създаде не информационен, а дълбоко идеен
вестник, който да напътва народа, да го пази от „злонамерени внуше­
ния и гибелни за него влияния“ и да образува у него обществено мне­
ние. Не случайно по-късно помества статията „Народното мнение“
(I, 33, 15. VII. 1867), в която обяснява що е обществено мне­
ние. Той действително се стреми да създаде българско обществе­
но мнение при тежките условия на робството. Като разбира пропа­
гандното значение на вестника, Славейков му поставя задача да влияе
и върху чужди среди. Затова решава да дава най-важните статии по
църковния въпрос и на гръцки език — за да знае гръцкият народ как­
во искат българите. Главната грижа на Славейков в „Македония“
е да разисква „народните работи“, да защищава правдините на на­
рода, да върне националното съзнание на ония българи, които са го за­
губили под гръцко влияние. Това е програма богата, мъчна за изпъл­
нение. В даденото на български и на гръцки мото на вестника, което
е само по себе си вече една програма, се казва: „Лошо нещо е да се
помести някой от началата си, когато са прави.“ Убеждението в пра­
вото на своето дело дава кураж на Славейков да действува да осъ­
ществи програмните задачи на вестника. С много усилия, принуден
да прави компромиси и отклонения, той успява да реши още по-ши­
роки задачи от първоначално обявените, да направи от „Македония“
народен вестник, изразител, доколкото е могло при условията на цен­
зурата, .на становищата, надеждите и исканията на най-голямата част
от българския народ.
Основни въпроси в съдържанието. Мъчно е да се проследи съ­
държанието на вестник като „Македония“, излизал близо 6 години,
през време на които се извършва най-важният прелом в живота на
българския народ — национално-революционното движение навлиза в
правилен път, налага своята идеология и дава нова насока в иска­
нията и борбите на народа.
Когато Славейков започва „Македония“, основният въпрос за бъл­
гарите в Турция все още е църковният. По него „Македония“ продъл­
жава линията на „Гайда“. Новият вестник с по-други средства, откол-
кото тия на „Гайда“, взема дейно участие в борбата за освобождение­
то на българите от властта на Гръцката патриаршия. Непрекъснато
изнася случаи на злоупотреби от страна на гръцкото духовенство, раз­
крива неговите денационализаторски и експлоататорски цели по от­
ношение на българите, още от първия си брой влиза в полемика на

219
гръцки и на български език с ония гръцки вестници, които изразяват
становището на патриаршията. „Македония“ създава настроения сре­
щу нея и в същото време обосновава гледищата си умно, духовито,
просто, ясно и омело. В дописка от Охрид (I, 33, 15. VII. 1867) се
казва за гръцкото духовенство: „Язикот ни го погазиа и книжкето
българско ни изгореа и със сила гръцка ни сториа да пейме, а очите
ни заслепиа и най-долни от своите народи ни сториа“. Славейков непре­
къснато предупреждава и декларира, че единственото решение на
„въпроса“ е пълно отделяне на българската от гръцката църква.
„Македония“ следи най-зорко вървежа на църковния въпрос и
веднага взема становище по всяка фаза на развитието му. Той реши­
телно отхвърля проекта на патриарх Григорий VI за самостоятелно
българско църковно управление само в Дунавска България, разисква
проектите, изработени от Портата за разрешение на въпроса, и следи
по петите поведението на българските представители, като ги крити­
кува или насърчава апоред случая. По църковния въпрос в. „Македо­
ния“ е най-яркият изразител на лявото течение на „младите“, на „чер­
вените“, както ги наричат чорбаджийските вестници, т. е. на грамад­
ната част от българския народ — дребни занаятчии, търговци, селяни и
народна интелигенция. Той непрекъснато иска да се създаде българска
народна самостоятелна църква чрез пълно отделяне от гръцката патри­
аршия. И когато като угроза за религиозно смирените гърците надигат
заплахата на схизмата, „Македония“ нито за миг не проявява колеба­
ние, окуражава по-слабите и изтъква, че схизмата на гръцкото духовен­
ство, не е нищо пред целта — освобождение на българите от чуждо
влияние над сърцата и душите им.
Когато през 1870 г. турското правителство най-сетне издава фер­
мана за учредяване на българска църква, „Македония“ привететвува
тоя акт в общия хор на вътрешния печат, без достатъчно да разбере
или без да иска да каже публично това, което революционерите из­
тъкват, че „въпросът“ не е вече главната проблема за българския
народ. Има данни, които говорят, че и Славейков в края на 60-те го­
дини е мислел така.
След фермана има нещо ново в линията на „Македония“. Той се
отделя от другия вътрешен печат по въпроса, каква да бъде българ­
ската църква. Веднага в голямата статия „Належащи размишления“
(IV, 33—44, от пролетта на 1870 г.) и в редица други в полемика с
„Право“ взема отношение към уредбата на българската църква. Той
е за народно, демократично устройство на църквата, против монархиче­
ския принцип, за синодално, колективно управление. Иска служители­
те па църквата да се избират. Когато Г. Кръстевич изработва „Проек­
тоустава“ на българската църква, „Македония“ взема отрицателно
отношение към някои от основните му постановления. Той е против
пожизнения избор на екзарх. Изтъква се против разкоша на владиците,
иска да им се определят заплати, а също така помества и критики
за поведението и държането на някои от тях-

РЪ КО П И С НА П. Р. СЛАВЕЙКОВ — ОТКЪС ОТ НЕГОВО ПИСМО ДО Н. МИХАЙЛОВСКИ

ОТ 3. V I. 1863 Г. С П РЕЦ ЕН К А ЗА В. „С Ъ В Е Т Н И К “, Ф АКСИМИЛЕ.

220
 В статията „Поглед върху устава за управлението на Българската
екзархия“ (VI, 1, 8. I. 1871) Славейков иска демократично, републи­
канско управление на църквата: „В една република всички служат на
народа, трудят се нему да угодят, защото той ги възвежда и той ги
сваля. Тъй също и едно духовенство..., за да бъде народно, трябва
да се избира от самия народ.“
И след като атакува чорбаджийството и висшето духовенство, кои-
от са си подали ръка, той продължава: „Едно народно духовенство
трябва да бъде бичът на изедниците и угнетителите «а народа и най-
ревностният състрадател на угнетените и сиромасите... Двойното из­
биране, което е взето за основа на устава, е едно докачене за народа.
Такваз една избирателна система бе направила на 1848 година револю­
цията във Франция. .'. Днес силният порой на демократските идеи навод­
нява навсякъде, измита ръждясалите останки на своеволията и раболе­
пието, грозни тези чада на невежеството, и постановлява равенството:
равенството не в унижените и бедността, но равенство в науката, ра­
венство в благосъстоянието и в достойнството человеческо. . .“
На 23. IL 1871 г. се събира народен събор, за да приеме екзар­
хийския устав. „Македония“ следи най-зорко работата .му и напътва
народните представители да се борят за демократизиране на църков­
ното устройство, в което те до голяма степен успели.
На практика обаче върховете на българската църква следвали
примера и опита на гръцката църква. Славейков не преставал да ги
критикува остро. Върхът на тази му критика са „Отворено писмо до
екзарха“, обнародвано в „Македония“ (VI, 16, 11. VII. 1872), което
предизвикало най-остра реакция от страна на умерените и техния
вестник „Право“, а след това и бележитата статия „Двете касти и
власти“, напечатана в „Македония“ (VI. 18, 25. VII. 1872), която дала
формалния повод за окончателното спиране на вестника и в която
се посочва, че движението на българите има и политически, и социа­
лен характер и че те се стремят към свое ново бъдеще.
Училищният въпрос до края на 60-те години е на второ място в
страниците па „Македония“ ,но постепенно става основен за вестника.
Славейков разбира и вижда, че църковният въпрос отива бързо към
окончателното си разрешение. Той знае, че разрешението му е само
един етап по пътя на освобождението на българския народ. „Мисията
на този въпрос — пише Славейков в статията си „Новата фаза на
нашето обществено развитие“ (III, 31, 26. VI. 1869) — беше да разбу­
ди и да развълнува приспаното народно чувство у пас, но съвсем не
и да хване юздите на нашето развитие и да ни ръководи.“ В същата
статия отбелязва, че българският народ „стъпва вече сам напред“ и
„както «е посвещава вече сичките си сили само за църковния въпрос,
тъй и не възлага вече сичките си надежди за преуспяване само на не­
говото решение; той взе да усеща, че тойзи въпрос отслужи дългът
си“. Другият етап за Славейков е борбата за народно училище, или,
както той казва в самата статия, „великият въпрос за нашите училища,
който несумнено наскоро ще завземе и трябва да завземе мястото и
знаменитостта на църковния“. Както голямата част от другите наши
предосвобожденеки вестници, така и „Македония“ отделя много място
за въпросите на народната просвета и училищата, постоянно дава

222
статии и много информации за всичко, което е във връзка с тях. В
статията „Народното образование и народното духовенство“, поместе­
на във вестника (в I, 51, 18. XI. 1867) се развиват такива мисли:
„Само истинно образованият и просветеният человек бива свобо­
ден и честит, а неученият и непосветеният е сякога роб, дето и да
бъде, ако ще би и в най-свободната държава да живее, той чак е
роб и на най-жестоките мъчители на человечеството, роб е на страсти­
те си, роб е на своите и чужди предразеъдки.
Общото народно просвещение е найчпървото и най-главното усло­
вие за благосъстоянието на която и да е държава, за благоденствие­
то на кой да е народ; то е самият извор на свободата. Неученият, не­
образованият и непросвещеният народ е предмет на робството във вся­
ко време и на всяко място. Него не могат да го направят свободен ни
най-славните и силните владетели, нито най-добрите и свободолюби­
вите закони.“ : 1
Това са идеи просветителски, но в същото време в „Македония“
въпросът за просветата се поставя в тясна връзка с националното
обособяване. Без да го казва открито, Славейков дори свързва идеята
за освобождението с училището. Затова той ратува за българско на­
ционално училище. Още в борбата по църковния въпрос той се про­
тивопоставя на гръцкото влияние в българските училища. Той иска
самостоятелно българско училище и затова е против проекта за учи­
лищната реформа на Мидхат .паша. Още преди „Македония“ да почне
да излиза, през февруари 1866 г. във в. „Турция“ бил обявен този
проект. По това време управител на Дунавския вилает е Мидхат па­
ша, който, виждайки голямото развитие на българското училищно
дело, поискал да го използува като средство, за да влияе над бъл­
гарите. Проектът, изработен от комисия в състав Хаджи Иванчо Пен-
чович ефенди, Н. Михайловски и T. Н. Шишков, предвиждал смесе­
ни турско-български училища и целел да османизира българското об­
разование. Затова бил посрещнат с негодувание от българите. „Маке­
дония“ също взел отношение към него. Първоначално тонът на вест­
ника по този въпрос бил умерен, което може да се обясни с това, че
тогава Славейков е бил много злепоставен пред турските власти. По-
късно взема решително отрицателно становище към проекта, като
твърди открито, че българските училища са далеч по-добри от тур­
ските. Когато през октомври 1867 г. в Русе бил свикан вилаетски съ­
вет за приемането му, Славейков открива истинска атака срещу пан-
османеката реформа на Мидхат. Той печата статии и дописки, в които
излага редица аргументи против реформата. „Затова ли сме изкара­
ли училищата си от ония мрачни времена? Затова ли сме отбивали
от хапката си и сме крепили училищата си, за да ги видим един ден
вън от ръцете си?“ — пише Славейков в „Македония“ (I, 47, 21. X.
1867). „За нас няма на този час ни по-велико, ни по-свято нещо от
въпросът за наредбата на училищата и всеки, който според нспро-
стително равнодушие, своекористно или лъжовен страх не каже своята
дума, поема тежка отговорност пред потомството“ — се казва малко
по-късно (I, 50, 11. XI. 1867).
След едно свое пътуване из „Туна вилаети“ през 1868 г. под име­
то Медникаров Славейков излага в страниците на вестника слабости-

223
те в управлението там и по този начин атакува изобщо дейността
на Мидхат паша. Училищната реформа не била въведена.
Макар в статията си „Народното образование и народното духо­
венство“ да поддържа становище, че истинското народно духовенство
трябва да бди над „религиозното и нравствено възпитание на народа“,
трябва да подпомага развитието на народното образование, като дей­
ствува за откриване на нови училища, и така да подготви и един
земен рай, Славейков е за светско образование. В статията „Трябва
да работим“ той пише: „Нашите книги трябва да бъдат избрани, на­
шите училища — съвременни“. А тогава съвременно училище е озна­
чавало светско училище.
В статията „Всинца наши за нас си“ („Македония, I, 33, 15- VIII.
1867) Славейков иска да се развива „частно образование“, т. е. всяка
община да издържа свое училище, а също така „на основата на част­
ните образователни кръгове да нодигнем е крепка воля общото бъл­
гарско образование“. Така той поставя две главни цели — за общо
просвещение и за виеше образование, тая „велика идея“, като застъп­
ва гледище висшето българско училище да бъде в Цариград.
Много статии, бележки, дописки в „Македония“ се занимават
с прояви на българското училище, включително и с методи на работа
и организацията на училищното дело. В статията „Учителските събори“
(III. 2, 7. XII. 1868) Славейков поддържа идеята да се свикват събори
на учителите. Тя била подхваната от народното учителство. Тези събо­
ри не само са изиграли голяма роля в развитието на учебното дело,
но се превръщат и в огнища на революционната пропаганда и дейност.
В „Македония“ Славейков не разглежда народната просвета са­
мо като училищен, а като много по-широк и по-юлям въпрос. „Двата
крака па един народ — се казва в цитираната вече статия в „Македо­
ния“ (III, 46, 18. X. 1869) — са училищата и вестниците, и те ако са
здрави и на тях ако може да се облята той, има надежда, че ще може
да възспре въз баирът на мъчнотиите и да възлезе на поляната на
благоденствието. Хроми ли единът. . ., болни ли са и двата, той ще
остане да плъзне за всегда все покрай дола на злочестините.“
„Македония“ стимулира в редица статии и информации разви­
тието на читалищата, в които, както се казва в III, 38, 2. VIII, 1868,
„може да Се съвокупи днес младий българский живот“. Във вестника
се разглежда също в много статии нашироко и в най-нрогресивна
светлина изобщо положението на жената и по-специално образова­
нието на жените и дейността на женските дружества, на които се въз­
лага самодейната функция да бдят за културата и просветата на
девойки и жени.
В статията „Всинца наши за нас си“ Славейков обосновава ми­
сълта, че народната просвета ще освободи българския народ от чуж­
ди културни влияния, на първо място от гръцкото, ще му даде въз­
можност да си създаде собствена култура. Така нашата книжнина
няма да бъде „безвръстно чедо на гръцката, нито мършава съподвиж-
ница на коя да е друга книжнина. . . “
„Македония“ взема отношение към въпросите на българската
култура. Дават се статии за литературния език, без да се теоретизира
излишно. Колкото и странно да изглежда, вестникът помества срав-

224
нително малко литературни материали. Тава се обяснява с факта, че
съдържанието се политизира, че до голяма степен то е посветено на
борбата за самостоятелна българска църква, за български училища
π за защита на българщината. Има и популярни статии по научни въп­
роси, предимно по българска история.
Макар и Славейков да не проявява специални интереси и да ня­
ма 'подготовка по икономическите въпроси, той поддържа определени
икономически възгледи. В „Македония“ има доста материали за бъл­
гарското земеделие, като „Нещо за земеделието“ (IV, 15, 10. I. 1870),
„Орачеството у нас“ (V, 17, 27. IV. 1871), за занаятчийското и про­
мишлено производство, като „Работата и изкуството (V, 37, 14. IX.
1871). „Наука и индустрия“ (V, 38, 20. IX. 1871), по общостопанскн
въпроси, като „Положението на земеделието, индустрията и търго­
вията в България“ (III, 27, 31. V. 1869), „За стопанското положение“
в същия брой, „Да ся трудим“ (III, 36, 2. VIII. 1869), „Съдружаване-
то“ (V, 49, 7. XII. 1871) и др. В тези материали Славейков стои на
прогресивни позиции. По отношение на земеделието, като разкрива
картината на живота в българското село, той иска да се модернизира
работата в земеделското стопанство и да се създаде земеделско об­
разование. В същото време поддържа поставената от Богоров задача
за основаване «а българска национална индустрия като средство да
се осигури благосъстояние и независимост на българския народ. „Уче­
нието посява, но индустрията с, която възрастява и прави да про­
цъфтява свободата и чрез нея само се оздравява народната самостоя­
телност и независимост.“ Така пише Славейков в „Македония“ (IV,
29, 7. II. 1870) и иска „да се постараем с всяка жъртва от наша
страна за въвеждането и насърчаването на индустрията, която обе­
щава благополучието на любезното наше отчество“. Във връзка с
нуждата от капитали Славейков поддържа становище, че те могат да
бъдат намерени но пътя „на съдружаването“. За него съдружаване
означава българските дребни и средни собственици да образуват
сдружения със стопански задачи. Тъй, както ги описва, тези сдру­
жения би трябвало да са по-близко до кооперациите, отколкото до
акционерните дружества. Славейков е наясно, че за нормално сто­
панско развитие има много пречки и той ги посочва — лошото управ­
ление, държавните дългове, разбойничеството, вътрешните мита и
т. н. По този начин той пак прави един намек за свободата. Във
връзка с икономическите схващания на Славейков стои и неговото
отрицателно отношение към модата. В „Македония“ той продължава
започнатата още в „Гайда“ борба срещу нея, т. е. срещу нахлуване на
западни произведения у нас.129
Въпросите на външната политика са сравнително добре застъ­
пени в „Македония“, особено с информации по събитията в съседните
страни, по най-важните факти в останалия свят. Вестникът следи
внимателно — като използува чуждите източници — развитието на
т. нар. Източен въпрос, пише със симпатии за националните револю­
ционни движения в чужбина. Първоначално линията му по външна-

129 По икономическите възгледи на Славейков вж. и Ж ак Натан и др., цнт. съч.,

с. ?34—137.

15 История на българската журналистика 225

та политика не е много ясно определена, след това става прикрито
русофилска, докато към последните броеве на вестника се изказват
определени, явни симпатии към Русия. Особено това е подчертано
в статията „Руската политика и българския въпрос“ (VI, 17, 18. VII.
1872), дето се говори за руския народ, с който сме „едно и пето тяло“,
и за „гениалният начин, по който граф Игнатиев управлява корабът на
своята политика“. С тази статия се прибавила още една причина вест­
никът да бъде спрян.
По вътрешнополитическите събития в Турция „Македония“ пише
много предпазливо и внимателно. Що се отнася до проявите на тур­
ската политика в българските земи, вестникът отбелязва по доста
тънък начин нейните отрицателни страни. За пример в това отноше­
ние могат да се посочат статиите на Славейков с подпис Медника-
ров след пътуването му из Дунавския вилает през 1868 г. В тези си
статии той взема отрицателно отношение към реформите на Мидхат
паша. Такива материали са и редица дописки за положението нс бъл­
гарския народ.
Общо взето, въздържан към турската власт (инак не би могло и
да бъде при условията на цензурата), Славейков е краен срещу бъл­
гарските слуги -на турците — туркофили и чорбаджии. Най-типична
проява iß борбата на „Македония“ срещу туркофилите е отношението
му към в. „Турция“ и неговия редактор Н. Генович. Славейков ата­
кува този вестник постоянно. Ясно определено е и отношението на
„Македония“ към чорбаджийството. Той пише често против чорба­
джиите, разкрива предателствата и издевателствата им. В една поле-
мична статия е в. „Право“ в „Македония“ (IV, 40, 7. IV. 1870) се
казва: „Мир, любов и съгласие не са освен полинялата девиза на
чорбаджилъка. Мпр искат те — чорбаджиите, за да нямат пречки на
своето властолюбив; любов — за да не прекършат хатъра на техните
произволи, и съгласие — за да ги слушат и да ся повинуват на во­
лята им. Но ний сме отдавна стъпкали в калът тази недостойна за
новото време девиза и не мир, не любов-и съгласие проповядваме ний,
а правда и истина, защото без тях мирът е мрак за нас, любовта —
призрак, а съгласието — пустота! Нека прочее знае „Право“ и сички
прави по светът хора, че не на тези три пустали кукли да се кланя е
дошла „Македония“ на светът, но за вечната правда и за безсмърт­
ната истина да ратува и ще ратува.“
За съдържанието на „Македония“ общо трябва да се каже, че е
многообразно и затова вестникът се е харесвал на голямата част or
читателите — бил е четен с удоволствие и е имал голямо влияние.
Текстове на гръцки. Няколко цялостни текстове на гръцки език
за публицистични цели за пръв път в българската периодика дава
Г. С. Раковски в „Дунавски лебед“. Такива, малко на брой, има и в
„Турция“ и „Право“, като изключим турските вилаетеки вестници
„Едирне“ и „Солун“· В същност Славейков в „Македония“ пръв от
българските журналисти дава не случайно, а целенасочено и постоян­
но текстове на гръцки език, както Раковски е давал текстове на френ­
ски. Славейков обосновава нуждата от тях още в предварителното
съобщение за „Македония“ в „Гайда“ и програмната бележка в бр. 7
на вестника.

226
 В „Македония“ има 91 текста на гръцки език.130 По обем те въз­
лизат на 24 000 реда «а вестника, или над 1 000 000 печатни знака,
което прави 50 авторски коли. Гръцки текстове са поместени в 108 от
всички 308 броя на вестника, предимно до 1870 г., когато със султан­
ски ферман се създава Българската екзархия. След това в „Маке­
дония“ има само 7 текста на гръцки език. От всички текстове 61 са
дадени само на гръцки език, 22 — на гръцки и на български, 8 —
на български език, но е гръцки букви.
Текстовете на гръцки език са предназначени и насочени към три
категории читатели, както това се разбира още от програмната бе­
лежка на „Македония“: за гръцки читатели, за българи гръкоманн
и за българи, които не са грамотни на български, а четат гръцки.
Първата категория — за да бъдат запознати е българските искания
по църковния въпрос, вторите — за да се възвърнат към българското
национално съзнание, а третите — за да бъдат добре информирани
от български източник.
С оглед на читателите е и съдържанието на текстовете на гръцки
език. Преди всичко се обосновава исторически; канонически и кон­
кретно-политически правото на българския народ да има своя само­
стоятелна църква. Изнасят се и се разглеждат критично прояви на
гръцкото духовенство, дейността на гръцкия синод и каноничността
на тази дейност. Голяма част от статиите по тези въпроси са иолемич-
ни, в отговор на документи или статии от гръцки произход. Разглеж­
дат се и въпроси на българското образование, за правото да се упо­
требява и да се въведе български език в църкви и училища. Има ста­
тии, в които се доказва, че голямата част от населението в Тракия
и Македония е българско и е с българско национално съзнание. Има
също статии срещу униатството, по панславизма. Дават се много
информации за злоупотреби на гръцкото духовенство, за борбата на
българското население против тях, за акцията да се изгонват гръцки
духовни лица и да се заменят с българи, за културния и духовен жи­
вот на българите в Македония.
Целта .на всички материали е да се разяснява българската теза.
Да се обосноват българските искания. В жанрово отношение преоб­
ладават статиите — 34, от тях полемнчни — 29, научно-популярни —5.
Те са една трета от броя на всички материали на гръцки език, а пс7
обем — повече от половината им. Останалите са писма и информа-
цни-дшшски, които по брой също са 31 — една трета от всички мате­
риали, но по обем са значително по-малко — към 3300 реда. Допис­
ките са много интересни по съдържание и произхождат предимно от
селища в Македония и Тракия, като Солун, Охрид, Битоля, Ресен,
Струмица, Демирхпсар, Зърнево, Порой, Лозенград, но има и от
Северна и от Южна България — от Пловдив и Свищов. Интересно е
да се отбележи, че 8-те текста на български език с гръцки букви са
дописки от Македония и Тракия и че по обем те възлизат близо
на една трета от целия текст на дописките (1000 реда).

130 Япис Т. Лампсидис, Текстове на гръцки език във вестник „Македония“ 1866—
1872. Дипломна работа. Науч. рък. Г. Боршуков, София, 1959, с. 97 (машинопис).

227
 Гръцките текстове, особено статиите, са писани на много до­
бър гръцки език и с отличен публицистичен похват от Григорий Нем-
цов, който е подписан тюд 6 статии, но може да се приеме, че е ав­
тор и на много други (според Лампоидис — 15, като от всички 14 000
реда на статиите 13 000 приписва на Немцов). Вероятно е да има
статии и от Г. Кръстевич, а може да се предположи въпреки катего­
ричното обратно твърдение на Ламлсидпс, че са преведени и някои
неподписани от Славейков статии на български език. Писма, за как-
вито се приемат всички текстове на гръцки език с обръщение и са на
•обща тематика, има с подписа на Гр. Немцов, Петко Константинов,
Г. Н. Консулов, И. Аврионидис и с различни псевдоними. Дописки има
с подписи Ив. Орачов, П- В. Сарафов, Г. Цукала. Някои писма носят
подписи на цели колективи. Както се вижда, има автори, макар и
малко на брой, конто са гърци по национална принадлежност.
Гръцките текстове в „Македония“ не са някаква случайност, а са
написани с добре обмислен и отлично осъществен публицистичен под­
ход. Положението е, че те са постигнали овоята задача.
Идеологическа характеристика и насоченост. За да се получи пъл­
на и по-точна представа за съдържанието на „Македония“, казаното
дотук не е достатъчно. Трябва да се хвърли светлина и върху идеоло-
гичната пълнота на съдържанието, върху неговата насоченост.
Да се даде точна идеологична характеристика на в. „Македония“
е доста трудна задача поради това, че вестникът в много отношения
е противоречив, становищата му по някои въпроси — колебливи и
неправилни.
Така напр. „Македония“ (I, 5) помества срамното „Прошение до
Н. И. В. Султана“, в което българи от Цариград вземат или са били
принудени да вземат отрицателно отношение към гръцкото въстание
на остров Крит. Поучен от опита с „Гайда“, в първите броеве на но­
вия си вестник Славейков е много умерен, внимателен и тактичен и
не е посмял да откаже да напечата прошението, обнародвано и в дру­
ги цариградски вестници. Заедно с него той дава и отрицателните от­
зиви за адреса на вестниците „Курие д’Ориан“, „Левант хералд“,
„Неологос“, „Омония“, „Армония“ и др., а също и свой доста неопре­
делен коментар. Не е ясно обаче по какви мотиви в бр· 9 на вестника
Славейков намира за необходимо да полемизира с Т. Бурмов, който
писал във „Время“, че адресът бил подписан от лица с малко зна­
чение и които нямат право да подписват като представители на
народа.
Славейков, който непрекъснато пише против чорбаджиите, под­
веден от своя приятел Цвятко Недев, учител в Габрово, взема в „Ма­
кедония“ неправилно отношение в спора между габровските чорба­
джии прогресивни учители в Габрово, за което после много съжа­
лявал.
Никой журналист от вътрешния печат не е атакувал така остро
Генозич, както Славейков. Но когато Генович, който е знаел много
за Славейков и за неговите връзки с емиграцията, след второто спи­
ране на „Македония“ подал молба до турския министър на вътреш­
ните работи Славейков да бъде арестуван и съден за връзките му с
„комитетите“, тогава Славейков направил компромис — поместйл декла-

228
рация, напечатана в „Турция“, с която се давало свидетелство за
честност и патриотизъм на Генович („Македония“, IV, 9, 13. XII. 1869),
за което не е бил осъден дори от Каравеловия „Свобода“.
Славейков се виждал принуден да отпечатва съобщения от тур­
ски и туркофилски вестници за преминаването на български чети и
понякога да осъжда бунтовниците (напр. в I, 27, 3. VII. 1867), но
заедно с тава пише против туркофплските и турските вестници, като
„Курие д’Ориан“ и „Дунав“, и клеветите им срещу българския народ
във връзка с четническото движение.
Славейков дава и някои материали, главно външни, от които би
могло да се извади заключение, че той има известни симпатии към
идеите на дуалистите. Правилно Д. Косев отбелязва, че като помест­
ва такива материали, Славейков не е имал намерение да проповядва
дуализъм, а да ги използува за по-практнчна цел: „борба срещу про-
тнвобългарскпте реформи на Дунавския валия“.131
Тези компромиси и колебания в становищата на Славейков в
„Македония“ могат да се обяснят с тежките условия, при които е
бил поставен да излиза вестникът — винаги подозиран, зорко следен,
цензуриран и донасян пред властите, като съществуването му често
било поставяно на карта. Затова Славейков е трябвало да бъде вни­
мателен, ловък, гъвкав и да прави известни компромиси, за да запази
вестника си. Обяснение за тези прояви може да се търси и в об­
ществено-политическите схващания на Славейков, и в класовата му
принадлежност.
Е миналото въпросът за обществено-политическите схващания на
Славейков, тъй както те са изразени в страниците на ..Македония“,
бе решен много леко и просто — Славейков е еволюционист, неговите
вестници са еволюционистки. Въпросът е много по-сложен. От един
само повърхностен поглед върху съдържанието на „Македония“ се
вижда, че Славейков се намира под влиянието на демократични
ндеи, конто тогава идват в България както от Запад, така и от Ру­
сия. Той е силно нпечатлен от идеите на френската революция, от
принципите на 1793 г., а също така от национално-революционните
движения, които по това време се проявяват в Европа. Той изявява
симпатии към водача на италианската национална революция Джу-
зепе Гарибалди и помества в „Македония“ две негови писма. Във
вестника също така има статии за Гамбета, за Линколн, за Джон
Стюарт Мил. Под влиянието на идеите на буржоазната демокрация
се формират становищата на Славейков към турското феодално гос­
подство за българско национално самоопределение, за народна про­
света, за равенство на жената, отношението му към чорбаджиите, ис­
кането му да се създаде национална индустрия, модерно земеделие.
Без да е бил повлиян от марксисткото учение за класите, Славейков
е разбирал, че има класово делене и взел отношение към него. От
някои статии, като споменатата вече „Двете -касти и власти“, „Как
отиваме“ (II, 10, 3. II. 1868), „Общественият наш живот“ (V, 39,
28. IX. 1871) и други, от много дописки се вижда как тон е разбирал

131 Д. Косев, Петко Рачев Славейков, обществена и политическа дейност. — ГСУ

ИФФ, т. XL III, 1946/47, с. 132.

229
класовото делене в България. Славейков поставя на една страна вис-
шето духовенство, чорбаджиите и едрите търговци, а на друга —
селяните, занаятчиите и дребните търговци. Към тази група той при­
бавя и учителите, които също принадлежат към народа и „сиромаш-
та“. Отношението на Славейков към класовото делене не е теоретич­
но, а се изразява в практическата му дейност като журналист и об­
щественик, в непримирима борба срещу чорбаджиите, едрата буржо­
азия, големите търговци и висшето духовенство. Той е безспорен
демократ и постоянно защищава демокрацията в своите вестници.
„Който е живял между българите — пише П. Р. Славейков в „Ма­
кедония“ (V, 1, 8. I. 1871) — той не е можал да не забележи демо­
кратическите свойства на нашият народ. Българите имат едно дълбоко
отвращение към неравенството и люто мразят чорбаджилъка и снчко,
що им го наумява.“
Славейков непрекъснато изказва своите симпатии и към селяни,
занаятчии, дребни търговци и народната интелигенция и е изразител
на техните схващания и защитник на техните интереси, тъй като и
самият той принадлежи на тези среди. Класовата насоченост на жур­
налистиката му обяснява и някои от неговите колебания и компроми­
си и тя определя отношението му към българското национално рево­
люционно движение.
При условията, при които Славейков е живял и работил като
редактор на „Македония“, той е могъл да развива само легална дей­
ност и е държал сметка за конкретните условия. Д. Косев, като раз­
глежда подробно дейността/ на Славейков в „Македония“, установи,
че от 1868 г. нататък той не напада българското революционно дви­
жение и „проявява нескривана симпатия към умереното течение на
революционната партия“, че „между Славейков като представител на
революционното движение в България и Каравелов като представител на
БРДК се установява известна връзка е писма и сътрудничество, из­
разено в това, че редакцията на „Македония“ е препечатвала статии
н дописки от в. Свобода“ и обратно, че „Свобода“ е поддържал
решително Славейков в борбата му срещу „старите“ и най-сетне, че в
своята обществена дейност Славейков се опирал и отразявал интере­
сите на същите групи, на които се опирала и умерената революцион­
на партия“. За тази си теза.акад. Косев привежда многоброен и убе­
дителен материал, извлечен предимно от страниците на революцион­
ния печат и от в. „Македония“.132
Който знае какво е цензура и каква е била турската, който знае
при какви условия съществуваше наир. българският прогресивен пе­
чат до 1944 година, ще разбере защо Славейков е лавирал толкова
много в „Македония“ и защо си служи с толкова иносказания.
В „Македония“ (III, 21, 19. IV. 1869) Славейков пише: „Нека не
униваме, нека се не отчайваме. Борбата не изнурява, борбата съжи­
вява. Такваз е съдбината на човека — казва един мислител, — с бор­
ба добива уломък хляб, с борба той одържа своята самостоятелност.
Борбата е съдържание на живота. Главният закон в народния живот
такожде е борба. „ Нека забравим онези времена на нашето без-

132 Д. Косев, цит. съч., с. 161— 180, цитатите са на с. 178 и 179.

230
вестне, а от това на нашата застойчивост и назадничане; нека въззи-
маме доверие в сами себе си. Малкият резултат на борбата ни —
възкресяване на народното ни име — нека ни укрепи и насърчи за
по-нататък.“
Това звучи като начало на революционна проповед. В статията
„Новата фаза на нашето обществено развитие“ (III, 31, 28. VI. 1869)
Славейков пише, че „силата, която движи нашето развитие и напред-
вание, ся намира във вътрешността на нашия народ, спр. той сам при­
тежава инициатива във въздигането на своето бъдеще“. Това е ос­
новната мисъл на революционерите, че българският народ трябва да
си помага сам. Затова емигрантски вестници като „Народност“ и „Ду­
навска зора“ имат положително отношение към „Македония“ и го на­
ричат „народен орган“, следят неговото развитие, защищават го и му
съчувствуват. Когато „Народност“ започва да излиза, първоначално
той влиза в полемика с „Македония“ по църковния въпрос. В „Маке­
дония“ (II, 2, 3. XII. 1867) Славейков спира полемиката и смело се
обосновава така: „.. .ний като по положението си не сме в състояние
да идем по-нататък в разсъжденията по народните ни работи и като
не можем тъй беззазорно като „Народност“ да изразяваме мислите си
и чисто, и ясно; то вместо да се борим с ръждивата сабя, що имаме в
ръце, предпочитаме да се оттеглим от бойното поле пред нашия брат и
съпостат· Но не като победени, защото отстъпваме пред неравенството
на оръжията, а не пред силата на убежденията, с които ни поборява
той. И ако с вързани ръце не можем да ратуваме за собствените си
убеждения, не сме казвали и не казваме евалла, стоим на убеждения­
та си.“
„Народност“ също спира да пише против „Македония“, разбира
тежкото му положение, но „абонати“ на вестника от Русе веднага го
атакуват: „Ако бъдат тези ваши убеждения, каквито са и на вестник
„Народност“, тогаз имате право да казувате, че ви са свързани ръце­
те“, се казва в провокаторската дописка, която Славейков, за да проя­
ви обективност, от нямай къде отпечатва в „Македония“ (II, 7, 13. I.
1868). Към дописката Славейков дава бележка. В нея казва, че искат
да го „насадят“ на „пачи яйца“, и прави опит да се измъкне от тежкото
положение, в което е попаднал, като твърди, че уж нямал свобода да
се изкаже „по училищния въпрос“.
Връзките между „Македония“ и „Свобода“ били още по-тесни и
определени. Има основание да се приеме, че Каравелов и Славейков
са си пишели. В същност това били връзки на Славейков със самото
българско революционно движение. Има известни податки, че през
време на посещението на Левски и А. Кънчев в Цариград през 1871 г.
те се срещали и със Славейков, който ги приел сърдечно и с разбира­
не. Ст. Заимов дори твърди, че между тях е било постигнато споразу­
мение дописниците на комитетите да съобщават на „Свобода“ и „Маке­
дония“ за станалото в техния райо^ „Свобода“ да „хвали „Македо­
ния“, а понякога за очи ще я гази, „Македония“ нищо няма да говори
за „Свобода“.133 За тава твърдение няма доказателства освен обстоя­
телството, че отношенията между двата вестника се развиват прибли-

133 Сг. Заимов, Васил Левски — Дяконът, София, 1895, с. 79 — 80.

231
зително в такива рамки. Те взаимно използуват материали. Много
дръзко е било от страна на Славейков да препечатва статии от „Сво­
бода“! „Свобода“ атакува 'понякога „Македония“ за негови отклоне­
ния, но на края на краищата се примирява с компромисите му, защи­
щава го π го нарича „български вестник“, „орган на младите и на
народната партия“. „Македония“ е бил принуден да отпечата (IV, 87,
10. X- 1870) остра дописка срещу Каравелов с подпис Иван Стоян,
която придружава с дръзка и хитра бележка. В нея се казва: „. . .най-
тежкото е пак да ставаше отгласък в осъжденията на един вестник,
за духът и направлението на конто ний само от чуване знаем нещ о.. . “
„Свобода“ отговаря на дописката, но не напада „Македония“.
По повод статията „Съединението на източните народи“ („Маке­
дония, V, 48, 30. XI. 1871), „Свобода“ (II, 26, 10. XII. с. г.) остро ата­
кува дуалнстките заключения на тази статия и казва: „Ние в про­
дължение на много години уважавахме в. „Македония“ и готови бяхме
да го защищаваме с всичките си сили, защото този вестник беше един­
ствен, който барем отчасти приличаше на вестник и който имаше
какви годе идеи... На многочислените грешки, които е правил·..,
ние сме гледали снизходително. . ., защото и сами знаем неговото по­
ложение. . . “ Въпреки тази и други отрицателни бележки в „Свобода“
против „Македония“ връзката между двата вестника не била накър­
нена. Симпатиите на „Свобода“ към Славейков се манифестират осо­
бено ясно след спирането на „Македония“. „От устата на Славейков
говорят шест милиона българи. А между тия шест милиона има и
такива, които са готови да жертвуват живота си за народните инте­
реси“ — пише „Свобода“ (III, 8, 19. VIII. 1872) във връзка със заб­
раната на Славейковия вестник.
Не е безинтересно да се знае, че в архива на Славейков има
редица преписи от Наравелови и Ботеви стихотворения, направени
от самия него. Въз основа на някои от тях той е правел опити за
свои стихотворения.134
Христо Ботев като представител на крайното революционно кри­
ло, макар и да се е отнасял към Славейков с респект, естествено не е
могъл да приеме неговата линия... Той я отрича. Както в известния
си „Съновник“, така и в други статии, на първо място в „Смешен
плач“, той взема отрицателно отношение към Славейковата жур­
налистика. Една от причините за това е и становището на Славейков
към Парижката комуна·
По онова време било модно да се пише за зараждащото се на
Запад социалистическо движение. Славейков също пише по този въ­
прос и, общо взето, няма отрицателно отношение към социализма,
особено ако се сравни с това, което пишат други вестници. В статия- 1
та „Междуособните борби на народите в Балканския полуостров и
техния резултат“ („Македония“, III, 28, 7. VI. 1869) той изказва ми­
сълта, че „идеята на народностите, която днес толкова силно обзема
духовете ни, ще отстъпва полека-лека на социализма, който не прави
разлика между людете; и тогава, когато преобладава тази идея, на-

1!4 С. Баева, Дневникът на в. „Македония“. — П. Р. Славейков, литературен архив,

I, С о ф и я , 1959, с. 88.

232
родите на Балканския полуостров ще си подадат братски ръка и съ­
гласни в мислите си, ще съставят един народ.“ В статията „Социали­
зъм и комунизъм“ („Македония“, IV, 32 и 34, 10 и 17. III. 1870) се
излага историята на работническото движение в Европа, говори се
за възгледите на Бабьоф, на Сен Симон, Прудон и Фурие и накрая
се пожелава успех „на 'всичко, що е добро и полезно за човечеството“,
макар — както това по-късно е становището на дребнобуржоазните
либерали у нас — „ние да сме още далеч да съдействуваме за него“.
Към Парижката комуна обаче Славейков, както и по-голямата част
от тогавашния български печат под влиянието на западните вестници,
взема отрицателно отношение и така дава един от поводите да бъде
атакуван от Ботев в „Смешен плач“.
В. „Македония“ поради условията, в които е бил поставен да
излиза, общо взето, стон на еволюционистки позиции, но той се отли­
чава коренно от останалите - еволюционистки периодични издания и
като орган на „младите“ в Турция обективно играе роля на легален
вестник, изразител на народните маси, близък е до революционното
движение и му служи.
Борба на противниците срещу „Македония". Съдържанието на
вестника, идеологическият му облик, социалната му и политическа
насоченост не останали без отклик. Народът видял в него свой прия­
тел. Средите, срещу които „Македония“ е насочвал своите стрели,
се превърнали в негови най-ожесточени противници. Срещу вестника
бил създаден истински единен фронт на чорбаджии, туркофили, виеше
духовенство, турската власт, Гръцката патриаршия, а по-късно и Бъл­
гарската екзархия. Най-много воювал срещу „Македония“ туркофил-
ският лист „Турция“. Този вестник обвинява „Македония“, че е ор­
ган на революционните комитети, че е бунтовнически, протестантски,
руски, сръбски, румънски вестник. В статията на „Турция“ „Пръв
отговор на „Македония“, препечатана от Славейковия вестник (II, 43,
6. X. 1869), се казва, че обвинението срещу листа на Генович, че е
„турски вестник, неприятел на България“, е дело на П.1 Р. Славей­
ков и „неговите приятели от бунтовните комитети“. Генович направо
донася на турските власти, че „Македония“ се изпращал и се разпро­
странявал сред българските емигранти в чужбина, че получавал пари
оттам, че поддържал връзки с революционерите и т. н.
Чорбаджии от типа на Хаджи Иванчо Пенчович ефенди, турко­
фили като Генович и неговия „Турция“, „Право“ на Ив. Найденов,
агентите на турския шпионаж следели зорко всяка проява на „Ма­
кедония“, връзките и отношенията му с вестници като „Народност“,
„Дунавска зора“, „Свобода“ и техните редактори, следели разпро­
странението на вестника в чужбина, откъде той получава пари и
(добре или зле осведомени) плетели кознн, непрекъснато устрой­
вали подли клопки на Славейков.
По време на Парижката комуна, макар становището на „Маке­
дония“ съвсем да не е революционно, в. „Право“ пише, че Славейков
станал „предводител на Парижката комуна“. А най-авторитетният
сред турците от водачите на консервативната партия Гаврил Кръс-
тевич във връзка със съдържанието на „Македония“ се провиква:
„Какво гледа г. Генович?“ Борба срещу „Македония“ Славейковите

233
противници видят не само с публицистични средства. Те действуват и
чрез преки доноси пред турските власти и искат вестникът да бъде
наказан, а Славейков арестува«.
Тая борба на туркофили и чорбаджии срещу „Македония“ под­
помагала и без това недоволната от вестника турска власт да му
налага наказания — главно спиране за определени срокове. За първи
път „Македония“ бил спрян за два месеца след брой 40, год. II,
31. VIII. 1868. Във II, 41—49, 4. XI- 1868, котато вестникът наново
излязъл, е дадено обяснение, от което се вижда, че бил спрян за „ед­
на малка разправа“, след като е бил предупреден от писалището по
печата (цензурата), че редакторът му ще бъде преследван съдебно
за нарушение на законите и след като „народния вестник“ („Турция“)
съобщил, че причината за това е една дописка от Плевен, поместена
във II, 37, 10. VIII. 1868, на „Македония“. Изразът от дописката;
„Дали се посреща със закона царски, г-не? Един цар, който остави
раята си залог на войската или на чиновници си и да ги притесняват
тий, и да нямат мира от това?“ Генович като цензор в доклада си
срещу „Македония“ превел на турски така: „Законът допрощава ли,
г-не, на един цар да оставя раята си на произвола на войската и чи­
новниците си и те да ги притесняват и да нямат мир от тях?“ Макар
оригиналният пасаж да не е много ясен и да навява мисли, които са
поставени в превода, Славейков протестира срещу „гнусната клеве­
та“ на Генович, който „умишлено е действал да ни направи подозри:
телни“ и вестникът получил разрешение да продължи излизането си.
За този случай Генович дава обяснение в статията си „Отговор на
нападенията на Правото“ в „Турция“ (V, 35, 18. X. 1869). Това обяс­
нение в същност се превръща в самообвинение;
„В 39-ия си брой от август 1868 г. тя [„Македония“] вмести един
член под заглавие „Второ писмо от Русчук“. Лудите глави от Цари­
град бяха се зарадвали до уши от силността на този член... Радостта
бе за малко време и на 12 септември едно решение от министъра на
външните работи спираше за два месеца „Македония“ по следните
причини; обнародването има за цел да дискредитира наредбите на
империята, да възбуди омрази и презрение против царското прави­
телство; то доказа здравината на империята.“
Към тези причини да се спре „Македония“ трябва да се посочи
още една, на която обръща внимание Д. Косев135 — че вестникът на
Славейков, като препечатал съобщенията на вестниците за Хаджи
Димитровата чета (II, 36, 3. VIII. 1868), не направил никакви комен­
тарии против тази българска революционна проява.
Една година след първото спиране (след I, 40, 27. VIII. 1869)
вестникът бил наново спрян за един месец. В цитираната по-горе
статия на Генович в „Турция“ се казва за това: „На последньо този
същи вестник обнародва един ред членове под заглавие „Положе­
нието“, „Бившия държавен живот у България“, „Земеделието, индус­
трията и търговията и пр.“ Всички тези членове не са от г. С-ва
[Славейков]. Те са от един друг автор. .. безимен. Нотата на минис-
тра на външните работи призна, че тези членове са зачнати в един
>35 Д, Досев, цит. съч., с. 167—168.

234
дух на голема зломисленост, с една задня мисъл, колкото виновата,
толкоз и очевидна; че „Македония“ е бутната от един дух на систе­
матична опозиция, че тя е един орган на крайни и разорителни страс­
ти. .. „Македония“, като упорствува в една линия на поведение тол­
коз вероломна, липсува на сичките си длъжности, по следствие Н. В.
Министра на външните работи спря на 29 август 1869 г. „Македо­
ния“.
Когато Славейков подновява вестника (I, 41, 30· IX. 1869), той
пише: „След един месец тревожно, пълно с грижи отпочиване ние
започваме пак толкоз нечакано и жалостно прекъснатото издание на
„Македония“. Бодри, както трябва да бъдеме. . . “ и т. н.
В същия брой е поместено на български и на френски език едно
съобщение, в което се опровергава твърдението на Генович, че Н. Ми-
хайловски е редактор на „Македония“ и че той е писал статиите, за
които намеква в по-горе цитирания донос Генович. За известно време
Славейков понамалил остротата във вестника, но вече влязъл под око,
не успял да го запази от други наказания. Той бил спрян наново след
1, 87, 10. X. 1870. Този път повод за спирането били дописки, в които
се говорело за злоупотреби на мютесарифина в Русе Тасин ефенди.
По нареждане на Портата с писмо от 30. VII. 1870 г. до валията в
Русе136 била произведена анкета и вестникът спрян наново, този път
за три месеца. След като подновява издаването на „Македония“ (III,
1, 8. I. 1871), в статията „Към съотечествениците ни“ Славейков пише:
„Като претърпяхме справедливото наказание на запрещението за три
месеца, живи бяхме да дочакаме“ подновяването на вестника· Като
съобщава, че вследствие на спирането вестникът страда от „дълбоко
изтощение откъм сребро“, той декларира, че „Македония“ ще про­
дължи „с ветата си програма“. Макар да казва, че ще проявява „едно
по-строго внимание върху почитанието и уважението към правителстве­
ните постановления и наредби“, подчертава смело, че той „ще държи
истото безпристрастие и искреност в разискването на народните ра­
боти. . . “
Една година по-късно, на 24. I. 1872 г., „Македония“ бил спрян на­
ново пак за цели три месеца. Поводът за това спиране не е много изяс­
нен. То става точно по времето, когато се водят спорове как да се
организира българската църква и веднага след т. нар. Богоявленска
акция — една голяма демонстрация на 3000 българи по улиците на
Цариград, организирана от П. Р. Славейков и Т. Икономов срещу за-
точаването на българските владици Панарет Пловдивски, Иларион
Ловчански и Иларион Макариополски, в която и авторитетът на „Ма­
кедония“ играл известна роля. Какъвто и да е поводът — най-вероят­
но това е бил отговор на дързостта на Славейков да организира де­
монстрацията, а и за една остра статия в „Македония“ (IV, 4, 24. I.
1872), в която Хаджи Иванчо Пенчович и неговите приятели били на­
речени предатели, — вестникът бил силно засегнат материално от
това четвърто поред опиране.
Когато след един месец Славейков излязъл от затвора (защото
бил и задържан), той получил значителна материална помощ от ня-
136 Документи за българската история, т. IV, ч. II, с. 18.

235
 колко родолюбиви български търговци, дадена по трогателен начин.
Така станало възможно с VI, 5, 23. V. 1872, „Македония“ да поднови
излизането си. В статията „Христос Воскресе“ (Славейков умело свър­
зва възкръсването на вестника, с Великдена) той пише: „Осъдени на
тримесечно мълчание по изисквание на обстоятелствата, паче наше в
наказание за собствено някое престъпление, в едно таквоз време, ко-
гато ние бяхме еще съвършено избъднали от подобни же предвари­
телни епитемии, ние се намерихме в опасност насмалко да ся смъдчим
навеки. .
Въпреки че „Македония“ е бил четири пъти опиран, че бил засег­
нат материално много зле, Славейков не престанал да атакува про­
тивниците си. В VI. 16, 11. VII. 1872, той поместил две работи, които
подигнали буря сред консерваторите и българското виеше духовенство.
Той дал място на отговора на екзархията с подписа на Антим I к шес­
тимата български митрополити, на поместената в сп. „Читалище“ ста­
тия на Т. Икономов „Една стъпка напред“, в която се въстава против
църковните традиции. Заедно с отговора па екзархията Славейков по­
мества и свой коментар, в който защищава статията. На стр. 4 з съ­
щия броя той дава място и на своето прочуто писмо „До Негово Бла­
женство Екзарха“, в което открито и ясно се изказва срещу противо­
народния път, по който тръгва българското виеше духовенство. Още
на другия ден Славейков бил задържан. Според Π- П. Славейков аре­
стуването било предизвикано от хаджи Иванчо Пенчовнч ефенди и
Григорий Доростоло-Червенски. „Тези двама грешници — пише той —
отнесоха със себе тайната: по какъв начин Славейков, замръкнал на
13 юли 1872 г. в своята сиромашка стая, сутринта се озовал в зан­
дана.“137*
Още в притурката на „Македония“, VI, 15, 11. VII. 1872 г. Сла­
вейков отпечатал изключително дръзкото отворено писмо до Григорий
Доростолочервенски. От него Свобода (III, 4. 22. VII. 1872) заема фак­
та, че Григорий (бившият сътрудник на „Македония“ Немцов), .понеже
Славейков бил против избора му за владика, заявил: „Нека ми об­
ръснат брадата, ако не окача Славейков на бесилото.“ Единният фронт
на чорбаджии и туркофили, на калимявката и феса започнал решител­
но да осъществява плановете сп срещу Славейков и „Македония“.
Дързък край — статията „Двете касти и власти“. Нищо не може-
ло да спре Славейков да изпълни журналистическия си дълг. „На
25 юли 1872 г. — пише Π. П. Славейков за баща си, -- изваден от тър­
пение, хвърля в ръцете на екзархията своята ръкавица — статията
„Двете касти и власти“.'38 Светослав Миларов, един от най-близките
сътрудници на Славейков, бележи за този момент: „Нашата „Македо­
ния“ стоеше тогава на върхът на своята светлост и мощ. Целият народ
гледаше на нея като на бляскава звезда, която посред тъмнината, що
покриваше презаплетените източни отношения, му показваше пътя, по
който трябваше да крачи напред към своето бъдуще, и българските
патриоти отсекоха, щото „Македония“ да се обърне за час и да се

137 Π. П. Славейков, цит. съч., с. XXXIX.

iss Π. П. Славейков, цит. съч., с. XXXIV.

236
хвърли с всичка сила върху вътрешний душманин, който застрашава­
ше спечелената ни победа.“139
Статията „Двете касти и власти“, поместена на цялата първа и
на почти цялата -втора страница на вестника (VI, 18, 25. VII. 1872), по-
действувала като бомба. В нея се рисува положението в България по
това време, очертава се класовото разделение, което съществува то­
гава в българското общество, и се показват опитите на чорбаджии да
вземат ръководството на обществените работи -в свои -ръце. Отбелязва
се, че църковният въпрос има и политически характер, че той не е въз­
никнал „за простото удоволствие да се заменят гръцките калугери с
български“. Църковният въпрос се разглежда не -само като политиче­
ски, а и като социален. Авторът бележи, че българите са се борили
не единствено да имат своя на-родна църква, а също и зв едно обще­
ство без „калугерократия“ и „арнстократия“. Макар да не му е познато
учението за класовата борба, той пише, че „човешкият разум не допу­
ша съсловията“, но че и българският народ „не е можал да избегне
от тази съсловническа зараза“. Статията е насочена остро и с крайно
отрицание против чорбаджинството, против „нашите „аристократи“. В
статията се казва: „Още в началото на борбата си той (народът) ня­
маше по-малко на очи чорбаджийската каста, колкото кастата яа
гръцките калугери- Но той усети, че ще му бъде невъзможно да побе­
ди първата, преди да съсипе втората.“
Авторът съзира възможност да се създаде съюз между българско­
то духовенство, което било на път да тръгне по пътя на гръцкото, и
българските чорбаджии. Този съюз ще открие пътя за изневяра на
духовенството към народа. Зато-ва той предупреждава : „Внимавайте
и не гледайте само във ведрото засега небе, защото ето задава се об­
лакът из крайния ъгъл н-а хоризонта.. . “ И най-важното — „С изпъж­
дането на гръцките калугери не се е свършила българската револю­
ция. .. Недейте се обезверява на момента от този мир, който владее
в нашето отечество. Той скоро ще се свърши и времето на нова борба
ще настане. Тазн борба ще има политически и социален характер. То-
газ от вази ще се искат дела, не думи, но дела високи и благородни —
дела, които да отговарят на великото вдъхновение на българския
народ.“
Тази -смела, дръзка статия е написана от младия тогава Св. Ми-
ларов.140 Както се вижда, Миларов е бил талантлив журналист. В
своите спомени П. Кисимов го нарича „политическото лустро на вест­
ника на Славейков“.141 В книгата си за Славейков акад. Д. Косев142
поддържа мнението, че е неправилно „да се приписва на Миларов ав­
торството на тази статия“, че .. .„поне трите четвърти от нея е напи­
сано от Славейков“. Сам Миларов съобщава за написването на ста-

139 Св. Миларов, Спомени от цариградските тъмници, София, 1881, с. 190.

,4° Има някои данни, добре известни на нашите историци, за това, че Миларов
(още съвсем млад) за известно време е бил на служба на турския шпионаж сред
българите. В момента, когато той написал статията, е бил в затвора, вероятно за­
губил ьече доверие на гурците поради това, че сигурно е играел двойна игра. С тазн
си статия той изтрива донякъде петното, което сам си нанесъл.
141 П. Кисимов, цпт, съч., т. III, с. 128.
и 2 Д. Косев, цнт .съч., с. 105.

237
тията следното: .. .г. Славейков изпрати ми в темницата един къс прег-
глед на ситуацията с поръчка да напиша на според това един член
за вестника. Аз побързах и го написах под заглавие „Двете касти и
власти“. Този член хвана речи половината от листът, защото прилича­
ше на изтъкмена разправа с по-подробно разказване за синките точки,
връх които се наблягаше нападуването, и страшно покърти по-висо­
кото българско духовенство и Екзархията, както и самий народ.ш
Това Миларов го пише още докато Славейков и синовете му са
живи. А Π. П. Славейков пък казва за статията — „Писана по поръка
от Св. Миларов и поправена и допълнена от Славейкова. .. На ста­
тията „Двете касти и власти“ мотивът е даден вече з писмото на
Славейков до екзарха“.144
Ясно е, че П. Р. Славейков е поставил задачата на автора, дал
му е подробни указания, а -след това използувал правото си на редак­
тор да поправи статията.
Още на другия ден след нейното излизане „Македония“ бил спрян
завинаги. Както свидетелствува Миларов в своите спомени, Мидхат
паша, тогава министър-председател, „се разярил като тигър“ и пови­
кал Славейков, когото мразел, да даде лично на него обясненията си.
Славейков поел напълно отговорността за статията върху себе си.
Затова той бил арестуван и държан доста дълго в „терханата“, огдето
бил освободен след мъчително следствие. Както се вижда от самото
официално съобщение за спирането на „Македония“, статията „Двете
касти и власти“ е дала само повод за окончателно спиране на вест­
ника. Неговият живот е бил прекратен за цялостната му демократична
насоченост. Действителната причина за спирането е, че турците смятали
вестника за бунтовнически. В редовната притурка на „Турция“ (VIII,
26, 15. VIII. 1872) Генович пише явно и открито: „Царското правител­
ство се предзанима -най-много с тона и духа \на караний член, който
проповядваше бунт и който потвърдяваше -сведенията, които ся бяха
взели касателно до съучастието на този вестник в революционнпй Бу­
курещки комитет, на който „Македония“ отражаваше идеите; тя оти­
ваше дотам, че да препечатва и членовете, обнародвани в „Свобода“,
ор-ган на комитета.“ ■
Официозът „Ла Тюрки“ добавя категорично, че „Македония“ е
спрян „по причини много важни, които не влизат в кръга на обикно­
вените съдилища“.
„Свобода“ -следи с жив интерес, с тревога и с явни симпатии. съд­
бата на „Македония“ и на Славейков. Той помества редица дописки
по този повод. В една от тях се приема, че Мидхат паша спрял вестни­
ка, който му попречил да унищожи чл. 10 от фермана за екзархията.
В друг брой се изказва опасение, че Славейков може да бъде обесен.
В трети брой (III, 10, 3. IX. 1872) се казва: „Кой затвори Славейков?—
Хаджи Иванчо. Кой запрети „Македония“? — Хаджи Иванчо. Кой
обвини „Македония“, че тя уж проповядвала русизъм и сърбизъм?. —
Хаджи Ива-нчовия орган„Право“. Най-после кой докара българските
църковни дела до днешното положение? — Хаджи Иванчо Пенчович145

145 Св. Миларов, цит. съч., с. 190 и сл.

П. П. Славейков, цит. съч., с. XXXIV.

238
ефенди. Славейков защищаваше народните интереси добросъвестно,
а Хаджи Иванчовата тайфа го нарече бунтовник; Славейков откриваше
Хаджи Иванчовите злоупотребления, а „Право“ го нарече руски и
сръбски агентин; Славейков обичаше своя народ не лицемерно, а Хад­
жи Иванчовата тайфа го нарече комитаджия; най-после Славейков
не пожела да се продаде ни на една партия, а Хаджи Иванчовата тай­
фа го затвори.“
Тежки условия, невероятен успех. Условията, при които излизал
„Македония“, били съвършено тежки във всяко отношение. Политиче­
ски вестникът бил заподозрян и подлаган на мнителен цензурски
преглед, непрекъснато дебнен от шпиони и доносници, постоянно
обект на хули, на подли заговори.
Цялата почти работа на редакцията и на администрацията е била
извършвана от неуморимия Славейков, който работил и денем, и нощем
при най-скромна, да не се каже мизерна обстановка. Понякога Сла­
вейков бил подпомаган от някой по-млад сътрудник в редакционната
работа. От писаното в „Македония“ (II,· 26, 25. V. 1869) се вижда, че
през време на Славейковото двумесечно пътуваме из Дунавския ви­
лает той бил заместен от Т о д о р И к о н о м о в . Близък сътрудник в
редакционната работа на Славейков е бил и С в е т о с л а в М и л а -
р о в. Вън от обикновените и многобройни дописници Славейков раз­
читал и на доста голям авторски актив. Между сътрудниците, някои
от които по-късно са противници на „Македония“ и на Славейков, мо­
гат да се посочат имената (освен вече отбелязаните) на д-р Ст. Чома-
ков, Г. Кръстевич, М. Балабанов, Л. Йовчев, М. Дринов, T. Н. Шншков,
П. Берон, К)р. Пишурка, Д. Великсин, Гр. Пърличев, П. Горбанов, до­
ри и Л. Каравелов, Н. Първанов, Вл. IT. Палаузов, Йордан Констан­
тинов — Джинот и много други, подписани с инициали и псевдоними,
които сега не мотат да се открият. От запазения в архива на Славей­
ков „Дневник на „Македония“ за. 1869—187Î г.“ се установяват имена­
та на близо 40 дописници на вестника, между които учители, търговци,
народни дейци, като Георги К. Динков (учител на Д. Благоев), Д. Т. Ду-
шанов, Н. Петков (Велес), Гр. Захариев (Неготин), Ст. Робовски,
Д. Шншманов, Хр. Т. Драсов, Н. Планински, Евг. Кисимова
И др.
Manaip че и „Македония“ страдал от нередовността на абонатите
(още за първата си годишнина имал да събира към 3000 гроша от або­
нати), общо взето, вестникът имал голям успех. Положително е, че
той е най-разпространеният български вестник от времето на Възраж­
дането. Той имал 3600 абонати.145 Това е невероятно голяма цифра за
онова време. „Македония“ е най-разпространеният, а следователно и
най-широко въздействувал. български предосвобожденски вестник. От
„Дневника на „Македония“ се вижда, че има градове като Търново,
дето са се получавали 75 броя на вестника, Хасково — 20, Стара З а ­
гора — 22. „Македония“ се е разпространявал по всички български
краища — в градове и села. Учителят Д. Т. Душанов (според „Днев­
ника на „Македония“) пише на 3· II. 1869 г.,че се грижи вестникът;да
се разпространява „особено между селяните“. Той е бил четен в чуж-145

145 с . Баева, цит. съч., с. 80.

239
бина, особено в Румъния, дето са били изпращани стотина бройки, в
Болград, Одеса, дори във Франция. Настоятели на вестника (в „Днев­
ника“ се срещат имената на над 40 души) били главно прогресивни
хора, учители и търговци, патриоти, някои от които революционери или
близки до революционното движение, като Данаил Хр. Попов, Тонко
Ив. Мутевски, Мирчо Павлов (Ловеч), Хр. Златаров (Хасково), баща
на Асен Златаров, Н. Първанов и др. .
За да издава вестник, Славейков още в края на 1866 г. заедно с
Караягд ъ купил печатницата на Стамо Даскалов, бивша на „Цари­
градски вестник“. Печатницата на „Македония“ разполагала с две
ръчни преси и 1500 кг разнообразни букви.146 Между 25-те печатници в
Цариград (11 от тях били български) печатницата на „Македония“
имала най-голям капацитет — била на първо място по броя на отпе­
чатваните коли.147 В спомените си Ст. Салгънждиев,148 ученик на Сла­
вейков, пише, че Караягдъ управлявал печатницата лошо. При това
неколкократното спиране на вестника нанесло голям удар на Славей­
ков и на печатницата, която той, като излязъл от затвора след окон­
чателното спиране на „Македония“, трябвало да види в ръцете на кре­
диторите си, които я продали. Славейков понесъл удара като в гръцка
трагедия — стоичеоки. „Печатницата — пише той — купи себе си, пе­
чатницата изяде себе си, остана само онова, което може да се извлече
в полза за мене и за народа. . -1449
Въпреки моралния успех на „Македония“ материално вестникът
не бил добре. Не всички абонати плащали задълженията си, припече­
леното от печатницата било поглъщано от вестника и Славейков се
принудил да търси допълнителна работа — станал едновременно
учител, правел преводи и отправял отчаяни апели за помощ: към або­
натите, за да може да се разплати с безжалостните си кредитори. В
такива случаи му помагали високият дух, неизчерпаемата му енер­
гия и находчивост.
„В особено трудни минути — пише Рачо Славейков — баща ми
съчинявал някое стихотворение или използувал някое особено съби­
тие, та издавал притурки, които аз отивах да разпродавам измежду
българската колония, и бидейки „ачигьоз“, продажбата ми вървеше
успешно и ние се снабдявахме за няколко дена със средства за съще-
етуване.“150
Така той написал набързо в печатницата и „Песента на парич­
ката ми“, която работниците набрали, отпечатали и тръгнали да я
продават из улиците, за да вземат някоя пара вместо неплатените
надници.151
И когато „Македония“ бил спрян, Славейков останал без вся­
какви средства, нямал пари дори да премине моста над Златния рог.

46 Сг. Кутинчев, цит. съч., с. 59.

47 Н, Начов, цит. съч., с. 172.
48 Музей Славейков, арх. ф. П. Р. Славейков, π. XVIII, б. II
49 П. Р. Славейков, Писма. — СбНУНК, кн. XX, с. 188— 189.
150 р. Славейков, Петко Рачов Славейков, София, 1927, с. 41.
151 Св. Славейкова, П. Р. Славейков, София, 1959, с. 85—86.

240
 С „Македония“ не свършва възрожденската журналистика
на Славейков
Първото детско списание и първото за жени. Докато „Македония“
още излизал и печатницата действувала, неуморимият Славейков раз­
вивал и друга обществена, книжовна и публицистична дейност.
През 1871 г. той започва да издава в Цариград замисленото още
през 1853 г. първо българско списание за деца „ П ч е л и ц а и л и
р е д к н и ж к и з а д е ц а т а “. От списанието излезли всичко се-,
дем книжки, които са доказателство за майсторството на Славейков
и в тази област. Народен учител, той поставя за задача на списание­
то „да доставя редовно, понятно и приятно чтение за младите отрасли
на народното ни тяло, да ги кърми още от зачалото на умственото им
развитие е кърма здрава и полезна“.
С великолепното си умение да говори просто и ясно за сложни
неща Славейков без натрапена дидактичност дава в списанието редица
научно-популярни четива („За хлябът“, „Шекерът“, „Телеграфът“),
нравствено-поучителни истории без настойчива религиозност, за лю­
бовта към отечеството, за възхвала на труда и героизма, за здравето,
против човешките пороци, по естествознапие (за разни животни), гео­
графски четива, малки стихотворения, басни, един разказ, поучителни
изречения, анекдоти, няколко илюстрации.
Списанието било посрещнато добре, но поради малкото абонати
(350, някои от които не си платили абонамента) спряло след седмата
книжка. За да стимулира читателите, Славейков употребил —■ пръв в
нашия печат — едно съвсем модерно за онова време средство, изпол­
зувано от буржоазния печат: уредил лотария за редовните абонати.
И това не спасило списанието. За Славейков останало удовлетворение­
то да е създал първото българско детско списание, добре нагодено
за малки читатели, с тънки опити да ги насочи към родолюбие, демо­
кратичност, честност и труд.
През същата година Славейков издава и две книжки от сп. „Р у-
ж и ц а и л и р е д к н и ж к и з а ж е н и т е“, което е също първото
българско периодично издание за жени. Застъпник за равенство на
жената, още в „Гайда“ Славейков поставя за задача на списанието
„по-бързото развиване и унапредвание и на нежния пол... — разви­
тие толкоз дълбоко вече усещано и велегласно от времето изискано“.
В списанието се поместват завладяващо шаписани малки статии за
жената, за възпитанието и за труда, за женските дружества, „за здра­
вето и хубостта на жената“, за модата, за бележити жени, нравоучи-
телни примери и анекдоти. Има и литографии приложения с модели
по ръкоделие и обяснения към тях — също за пръв път в българската
периодика.
Рахил Душанова изпраща от Казанлък поздравително и насърчи­
телно писмо до Славейков, поместено във втория брой. Но изглежда,
че .все още било рало за такова начинание, и трети брой от „Ружица“
не излязъл.
След спирането на „Македония“ — участие в други издания. На
Славейков, когато спрели „Македония“, фактически, било забранено
не само да издава вестници и списания, но и да сътрудничи в другия

16 История на българската журналистика 241

периодичен печат. Сам той пише в автобиографията си: „М идхат па­
ша прекрати едва ли не с „Македония“ и моето съществувание. Аз
останах жив, но ударът, който ми .нанесе, беше тъй силен, щото от
него не 'можах вече да се дигна и се принудих да се уловя у старото
си занятие — учителството — за прехрана.“152
Но „шило в торба не стои“ (изразът е народен и любим на Сла­
вейков). Независимо от опасностите, които го дебнели, той 'не се от­
казал напълно от журналистическа дейност. Участвувал в редакция­
та на цариградското списание „Читалище“, което редактирал през
третата му годишнина (1873), една от най-интересните.
Славейков прекарвал тежкц години. Той не можал да се оправи
материално. Опитвал да използува остатъците от печатницата и да
плаща задълженията си, заради които на няколко пъти бил в затвора·
При подобна материална притесненост Славейков постъпил на работа
във в. „Напредък“, на Ив. Найденов. В един от своите фейлетони в
„Независимост“ (IV, 39, 13. VII. 1874) Ботев отбелязва Този факт и
атакува повече Найденов, че използува таланта и обществения кредит
на Славейков. Св. Славейкова е права, като твърди,Ч3 че участието
на Славейков в „Напредък“ „се чувствува по смелите и остри критики
спрямо турското управление, които се появили във вестника“. Соня
Баева пък използува писмата на Найденов до Мл. Николаев (Св. Ми-
ларов) в архива на Миларов, за да посочи опита на Славейков, дори
в „Напредък“ да защищава Каравелов и БРЦ К.154 Незплатен добре,
а може би защото не се чувствувал на мястото си в редакцията на
„Напредък“, Славейков скоро я напуснал, престанал „да напреднува,
защото г. Найденов много назаднува“.155
През тези тежки години Славейков трябва да е участвувал за
малко и в редакцията на в. „Зорница“ и помествал свои работи в
„Читалище“, „Летоструй“, „Ден“, в „Източно време“ (според Св. Сла­
вейкова), прави преводи (напр. за в. „Право“), издавал „Кратък го­
дишен месецослов“, с публицистични материали (за 1873, 1874,’ 1877 г·)
и т. н.
Възвръщане към опита на „Гайда" — но с чуждо ручило. Славей­
ков направил опит да създаде свои периодични издания. Така още
през 1873 г. той започнал да редактира в. „ З в ъ н ч а т и й г л у м ч о “,
издатели на който били печатарите X. Г. Бъчваров и 3. П. Градина-
ров, а собственик — Т. Касапис. Вестникът се смятал за българско
издание на гръцкия „Кудонатос“, който излизал на пет езика, но бил
независим от него. От втория си брой се нарича „3 в ъ н ч а т и й“, а
с четвъртия бил спрян от директора на печата.
С този вестник Славейков се връща към опита на „Гайда“, към
обичното си средство на хумора и сатирата, към иносказанията. Той
152 П. Р. Славейков, Автобиография, София, 1955, с. 58.
153 Св. Славейкова, цит. съч., с. 123 — 124.
134 С. Баева, цит. съч., с. 9 5 — 96.
155 Писмо на П. Р. Славейков до Г. Груев от 9 IV. 1875. Цит. по Д. Косев, цит. съч.,
И, с. 6.

МО НТАЖ ОТ ЗАГЛАВНИ НА П Е Р И О Д И Ч Н И ИЗД А Н И Я НА П. Р. СЛАВЕЙКОВ.

заявява , че вестникът няма да се занимава с политика, с народните
работи, а в същност българският църковен събор, който тогава заседа­
вал, църковните работи и българските висши духовници, чорбаджий-
ството, училищните неуредици, еволюционистките вестници „Право“
и „Турция“, модата са обект на сатиричните материали и няколкото
карикатури, които излизат във вестника. Колкото и да е въздържан и
далеч да не достига „Гайда“, „Звънчатий“ е играл положителна роля
и не случайно „Независимост“ (III, 32) отбелязва с неудоволствие
забраната му.
Няколко месеца по-късно, на 24. X. 1873 г., започнал да излиза
листът за шега и сатира „ Ш у т о ш “. Формално негов редактор е пе­
чатарят Стамат Даскалов, собственик е също Т. Касапис, а издател
С. Г. Сарафов. Името на Славейков, не се появява .никъде във вест­
ника, но читателят е долавял „гайдарското“ в него. След петия брой
Славейков заминал за Македония, дето бил повече от месец, и тогава
не той, а Ст. Даскалов е редактирал вестника. Изглежда, че като се
върнал, Славейков наново го поел, и то според цитираните по-горе
писма на Найденов до Мл. Николаев този път — заедно с Ив. Найде­
нов. За това говори и следният факт. В „Шутош“ (I, 24, 13. IV. 1874)
един пловдивски читател пита дали „Шутош“ е „брат... или барем род­
нина“. .. на едновремешната „Гайда“. В същия брой е даден такъв
чисто славейковски отговор: „Брат не съм, но съм същата уж „Гайда“,
ама ми се счупи първото ручило и сега е чуждо ручило, принадено
на народния мях, не мога да управям напевите си, както искам. З а ­
туй и свирнята ми понякога докарва тиквена сладост, ама какво да се
прави: едно какво да е нещо все е по-добро от нищо, казва Хитър Пе­
тър, пък аз обичам да вярвам това, що ми казва той, не защото ми
е брат, но защото е умен човек.“
В „Шутош“, който спира след 37-ия си брой на 25. VII. 1874 г., на
прицела на Славейков и другите сътрудници и редактори на вестника,
общо взето, пак са консерваторите, църковното ръководство. Интерес­
но и ново е, че в него се дават хумористични и демократично насоче­
ни, както целият вестник, биографии с карикатури на западни по­
литически лица, като испанския Дон Карлос, Тиер, Бисмарк, Гарибалдн.
През 1874 т. Славейков издал единствен брой на „ К о с т у р к ц “,
„сатирически и юмористически вестник“, който е описан от Ю. Ива­
нов, но не е запазен, а след него и „И с т у р к а н а в. „К о с т у р к а “,
„сатирически и юмористически вестник“, който „излазя, когато намери
вратата отворена“. Уви — само веднъж, когато успял здраво да „на-
соли“ „Право“ за направлението му и за неговия стил.
Във всичките тези вестници Славейков дръзко продължава или
по-добре опитва се да продължи славната традиция на „Гайда“, макар
и с „чуждо ручило“ и при още по-тежки условия·
Λ

Славейков по мъчния път на журналистическото майсторство

Π. Р. Славейков е най-значителният от българските журналисти и

публицисти, които преди Освобождението са работили в пределите
на Турция. Думите на неговия син Π. П. Славейков, че епохата го е
имала за глашатай на своите завети, важат за него именно като деец

244
от вътрешния български печат. Неговата журналистика обхваща про­
блемите на две велики десетилетия — на 60-те и на началото на 70-те
години, доколкото е било възможно те да бъдат изразявани в Тур­
ция. Вестниците му са играли значителна роля за пробуждането на
българския народ, за оформяване на демократичното му съзнание. По
легален път и с легални средства Славейков съдействува да се раз­
решат правилно, в прогресивен смисъл, поставените български въпро­
си. Църковният въпрос и усилията за народна просвета той разглеж­
да само като етапи в по-нататъшната борба на народа за национал­
но освобождение. Славейковите вестници имат извънредно значение
като създатели на обществено мнение сред българите. Те са били с
голямо влияние и това се дължи преди всичко на обстоятелството, че
са изразители на схващанията и стремленията на голямата част от
българския народ. Те се опират винаги на народа. „Аз нямам — пише
Славейков в Македония“ (VI, 5, 23. IV. 1872) — други капитал освен
слабото си перо и благоволението на народа“. На тази дълбока вза­
имна връзка между Славейков и народа се основава демократичната
линия на неговата публицистика;
Към обективните причини за успеха на Славейковите вестници
трябва да се прибави и една субективна — журналистическото май­
сторство на Славейков. Най-характерният момент в него е умението
на Славейков да пише на разбираем от всички език, същевременно
емоционален и вълнуващ. Иван Вазов в една своя реч от 1895 г· по
случай 25-годишния юбилей на неговата писателска дейност казва за
езика на Славейков:
„Писател, поет даровит, той пръв със своя майсторски чук из­
дяла из грубата скала на българския език статуи с изящни линии
и форми, пръв изкара из тоя първобитен, необработен инструмент
ония сладки звукове, ония драги песни, които са омайвали нашите
юношески души и са поронили в тях първите семена от любов към
хубавото, към поезията; душа упорита, желязна, родена за борба, Сла­
вейков пренесе като твърд гранит всички бури на една мъчна епоха и
служи за тръбач на въздишките и ламтенията на цял един народ, вни­
мателно вслушан в неговото сладко и громко слово.. .“15е
Тези думи — особено последните фрази — важат не само за пое­
зията, но и за журналистиката и публицистиката на Славейков. В
публицистичния си език Славейков успява да достигне до съвършена
простота и яснота на израза, така че всяка негова мисъл да бъде раз­
брана от всеки читател. Той не е имал специална филологическа под­
готовка, нито пък се е занимавал теоретически е въпросите на езика.
Умението си да пише добре той добива от дълъг, упорит труд. Ако
се проследят неговите най-ранни работи, писани на език с църковно-
славянски изрази и форми, смесен с народния, ще се види какъв дъ­
лъг път на развитие преживява езикът на Славейков и какви усилия
е трябвало да положи начеващият писател и публицист, за да до­
стигне по-голямо езиково съвършенство. В дългогодишната си прак­
тика на писател и публицист Славейков изработва свой възглед за 156

156 Реч на Иван Вазов в Народното събрание на 24. IX. 1895 г. — И в . В азов. Съ­
брани съчинения, т. XXI, София, 1950, с. 290.

245
езика. Той не дели езика от народа, който го е създал, и затова дър­
жи извънредно много за нбговата самобитност, против чужди намеси'
в него. Той изгражда своя литературен език на основите на народната
реч, предимно на североизточното българско наречие. Като съзнава,
че лексиката на тогавашния български език е бедна, Славейков не
е против заемките на думи от други езици, особено от руския. Затова
той не е съгласен с крайностите на Богоров, а се застъпва за общо­
достъпен, точен, ясен език, който да е истинско средство за общуване
с народа и който да има правопис, изграден върху научни основи.
Най-типичното в Славейковия език е неговата народностност,
близостта на Славейков до народа и частно до неговия език.157 Сла­
вейков непрекъснато събира народни умотворения, записва народни
думи. Така той се запознава с голямото словно богатство на българ­
ския език и като работи творчески, успява да го обогати още повече.
От неговия език извира народната мъдрост, духовитост и находчивост,
той блести, изразява и най-големи тънкости на мисълта и чувствата,
народните въжделения. Славейков внася в него чужди думи, идентич­
ни на които в българския език няма, а също така — това се отнася
до-публицистичната му лексика — внася редица нови думи от интерна­
ционалния фонд на европейските езици. В своите вестници Славейков
предава в превод статии на чужди вестници, като „Журнал де деба“,
„Курие д’Ориан“, „Прес д’Ориан“, „Льо сиекл“, „Комерчио ориен-
тале“, „Левант хералд“, „Нойе фрайе пресе“, а също и от руски и
гръцки вестници· От тях той заема много думи, които после остават
в нашата публицистична лексика. Особено характерна е фразеология­
та на Славейков, която също така, както и лексиката му, се основава
главно на разговорната народна реч, като и тук (в публицистичния
му език) има и чужди заемки. Изобщо никой до Славейков, а и след
това не е черпил така системно и толкова много направо от изворите
на родната реч като него.
: В своето журналистическо творчество П. Р. Славейков застъпва
най-разнообразни жанрове и похвати на работа. Славейковите статии
са -написани много леко. Те са така достъпни и ясни, че да може да
ги разбере и най-обикновеният читател. Тази лекота не ги обеднява
идейно. Напротив, всичките му статии са правилно целенасочени
и. почти винаги стоят в хармония с общата задача на вестниците му.
Славейков застъпва всички останали журналистически жанрове —
прегледи, полемични бележки, пътеписи, информации, дописки, лите­
ратурни и критични материали — всички написани живо, интересно,
увличащо и всички насочени към общата задача на вестника.
Най-любимото средство на речта, най-обичан похват и най-любим
жанр същевременно за Славейков си остават хуморът и сатирата, на
които за онова време той е бил и най-големият майстор. Славейков е
редактор на първия български хумористичен вестник „Гайда“. Той
постави хумора, сатирата, духовитостта в служба на журналистика.та
и публицистиката. Те, са мощно средство, което той употребява срещу
противниците си, а и за да изтъква недъзите на любимия си народ.

157 По този въпрос вж. К . П о п о в , Лексика и фразеология на П. Р. Славейков. —

ГСУ ФФ, т. L III, 2, 1958, с. 141—232.

246
 • Славейков е изключително надарен журналист. В „Десетте за­
поведи на писателите“ („Гайда“, III, 17, 1. IX. 1866) в двадесетина
реда с класическа лаконичност и яснота той дава няколко правила
как да се пише, които важат и днес. Той владее похвата да популяри­
зира, пише умно, разбрано и духовито. Но би било грешка да се помисли
че той е разчитал само на таланта си. Той постоянно четял и се са­
мообразовал. Четял е гръцки, сръбски, руски, а по-късно — чешки
и полски книги и вестници. Има достатъчно примери, че Славейков,
е работил много, непрекъснато, денем и нощем, самоотвержено и вдъх­
новено въпреки тежките условия. Неговият ученик Ст. Г. Салганджиев
в цитирания вече спомен пише: „Забележителен, но странен факт бе­
ше, че когато беше най-много опечален и прекарваше тежки минути,
тогава именно неговото перо ставаше неподражаемо. Най-пламенните
политически статии, стихотворения, критики, отговори на някои спи­
сания и вестници биваха написвани, когато той е бивал цял в
тревога. . .“
Журналистическите творби на Славейков показват, че мисълта
му се лее гладко, непринудено, леко. Въпреки това той е работел съ­
вестно и грижливо върху тях. Никога не ги е смятал за достатъчно
съвършени. Неговият син Пенчо пише за творческия метод на баща
си следното: „Славейковите ръкописи най-добре илюстрират аксиома­
та на Волтера — който знае да поправя, само той знае да пише. Ан-
трефиле за вестник, статия за списание, бележка или стихотворение —
той в твърде редки случаи ги е оставял да се печатат тъй, както из­
веднъж ги е написвал, и то е бивало само когато за поправянето им
са попречвали външни някакви обстоятелства.“158 С. С. Бобчев доба-
бя: „Знаменитият стар писател — говори един млад тогава журна­
лист, който е работил е него — пишеше дребни, сгъстени словца на
малки късове книга и все пак намерваше где да допише, измени и
поправи написаното.. ■ Съдържанието на Славейковия ръкопис някой
път не можеше се позна, откак излезе напечатано. Това донейде аз
си обяснявам и от извънредно големите улисии на дядо Славейков,
особено в Цариград, когато край редакцията на „Македония“ той
пишеше много други неща, сколасваше да вземе участие във всички
обществени работи и когато му поищеха ръкопис от· печатницата, той
не можеше да каже няма: пишеше, поправяше го набързо, а истинската
редакция на писаното ставаше много пъти върху печатните корек­
тури.“159
Като редактор Славейков също така работи упорито със сътруд­
ниците си и с техните материали. Той успява да създаде около вест­
ниците си голям актив от сътрудници, особено дописници. Той владее
умението да работи със сътрудниците. Поръчва им статии и друга,
материали, но обикновено предварително им обяснява какво трябва
да се напише в статията,160 а след това извършва внимателен преглед
добавя, прибавя, поправя, подобрява.
Журналистическото дело на П. Р. Славейков се налага и добива

>58 Π . П , С л а в е й к о в , цит. съч., с. X IX.

>59 с. С . Б о б ч е в , Из цариградските ми спомени. — „Българска сбирка“, I, кн. 1, с, 22.,
160 Я. П . С л а в е й к о в , Писма — Сб НУНК, кн. ХХ„ с. 143. ' ::

247
голямо значение още преди Освобождението, то продължава и след
Освобождението, живее и сега чрез запоените в него вярност и любов
към народа, чрез самобитните му качества и чрез [публицистичното
му майсторство, блестящо като самородно злато.

ПЕЧАТЪТ ПО ВРЕМЕ НА ТАЙНИЯ КОМИТЕТ

И НА ЧЕТНИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ

В чужбина при условия на относителни граждански и политически

свободи идеята за българско национално освобождение се налага и
проявява по-лесно в излизащите там български периодични издания.
'Национално-революционната идеология, начало на която поставя
Раковски, постепенно си пробива път. Преди тя да кристализира в
революционната доктрина и в действията на Българския революционен
централен комитет, през 1866 г. в Букурещ бил създаден Таен центра­
лен комитет, рожба на т. нар. „свещен съюз“ между румъни и бъл­
гари. След революционното дело на Г. С. Раковски този комитет е
„една втора линия в българското революционно движение“, „рево­
люционна струя, само че не напълно осмислена, недостатъчно после­
дователна“.161 Той е плод на колебливата българска емигрантска ли­
берална търговска буржоазия и нейната интелигенция. Най-голямото
и най-шумното дело на Тайния комитет бил мемоарът, изпратен в
началото на 1867 г. до султана. В него се предлага българският въп­
рос да бъде разрешен на началата на дуализма, като се образува тур­
ско-българска монархия, а що се отнася до печата, в чл. 14 се иска
„да обезпечи“ неговата свобода. По времето на Тайния комитет и
през времето на оживената четническа дейност, докато се появи вест­
ник „Свобода“ на Любен Каравелов и докато се създаде от Левски и
Каравелов БРЦК, в Румъния излизат няколко български периодични
издания, в които национално-революционната идеология в тогаваш­
ния етап на нейното развитие има известен отзвук.

„Народност“ — вестник на БТК и свободна трибуна

на „младите“
Българският таен комитет създал свой печатен орган „Народност“,
„български всеобщ вестник“. Той бил седмичник, основан със средства
на неколцина родолюбиви български търговци от кръга на одеското
българско настоятелство, на първо място H. М. Тошков, който дал за
целта 200 жълтици.162
Първият брой на „Народност“ излязъл на 21. X. 1867 г. Вестни­
кът се уреждал и печатал в Букурещ. Той има две годишнини —
44 броя излезли през първата и 31 броя — през втората. Последният
му брой носи дата 6. VII. 1869 г.
Редакторите — трима Ивановци. Близо четири години след като
„Народност“ бил спрял, Ботев отпечатал в „Будилник“ известната си
епитафия на редакторите на „Народност“, придружена с бележка:

161 Н . Г е н ч е в , цит. съч., с. 22—23.

162 П . К и с и м о в , цит. съч., II, с. 52; III, с. 108.

248
„Редактори на „Народност“ са били: един Иван, два Ивана, три Ива­
на. Един Иван да не считаме, за да могат другите двама да разделят
крайните два стиха“. А те са: „Знаменит беше идиот и прочут само
с подлост.“
Пръв редактор на вестника — пощаденият от Ботев — е И в а н
Б о г о р о в , който на връщане от славянския събор в Русия (1867)
се отбил в Букурещ и поканен от хората на БТК, поел редакцията на
„българския всеобщ вестник“. Но той го редактирал само до I, 10,
16. XII. 1867, включително. Богоров бил освободен от редакторството
по решение на „настоятелството“ на вестника, защото, както се обяс­
нява в I, 11, 23. XII. 1867, във „Важно обяснение“, „в няколко броя
са вмъкнаха разни критики на народни наши дела, нападения на лич­
ности и компрометирания на фактични и исторически наши права чрез
нововъвеждания на противонародни или по-добре безосновни истори­
чески доказателства.“ П. Кисимов в спомените си пише, че Богоров
бил отстранен от редакцията, защото започнал противно на програмата
на вестника „да напада и осъжда народните ни представители в Цари­
град по църковния въпрос, а тъй също и личности на чорбаджии.“163
Настоятелството не могло да прости на Богоров не толкова за ста­
новището му по Охридската и Ипекската патриаршия, а преди всичко
за атаките му срещу прошение до Портата на народните представите­
ли по църковния въпрос, за известна критика във връзка с Мемоара
на комитета до султана и най-вече за конкретни и общи нападки сре­
щу чорбаджийството. В статията „Чорбаджиите“ (I, 10, 16. XII. 1867)
изглежда, че на „младите чорбаджии“ (Ботев) не се харесала дефи­
ницията на Богоров за старите чорбаджии: „Чорбаджии се наричат
онези българи, които, облечени с оглозгани дрехи, миткат всякой
ден в конака, за да издадат нечто на турците, от което да се възпол­
зуват и те, или пък да приемат някое влияние с предателство.“
Редакцията на вестника след това била поета от редакционен
комитет, в който влизали Ат. Андреев, П. Кисимов, Ив. Трудов и
Ив. Касабов от Плоещ.164 От обнародваните от Кисимов писма165 се
вижда, че ролята на фактически редактор на вестника през този пе­
риод е играл И в а н Т р у д о в (1827—1895), един от дейците на ко­
митета, член на „Временното българско началство“ на Раковски през
1862 г., който и по-късно се върнал наново на правилни революционни
позиции. На „втория Иван“ Ботев не искал да прости дуалисткото
увлечение.
Изглежда, че редакторската работа не била по силите на Трудов,
и той в едно свое писмо от 16. XII. 1867 г. до българския търговец
в Одеса В. Рашеев166 иска да бъде намерен редактор на вестника
между българите в Русия. С писмо до Трудов от 14. II. 1868 г. К. Жин-
зифов167 си предлага услугите за редактор, но (може да се предпо­
ложи, че поради голямата му свързаност с официална Русия) това
не станало.
163 Пак там, с. 52—53; III, забележка на стр. 25.
164 П. Кисимов, II, с. 53.
165 Пак там, III, писма № 10—20, с. 106—116.
166 Пак там, с. 122.
167 Пак там. с. 114—115.

249
 След-като работата на комитета замряла, след като фактически
неофициално той престанал да действува и да съществува, членовете
му оставили редакцията, администрацията и собствеността· на „Народ­
ност“ от I, 21, 10. III. 1868, изцяло на И в а н К а с а б о в (1837—
1911) — третия Иван, срещу когото в същност е насочена нападката
на Ботев поради непоследователността му като революционер и под­
лостта му по отношение на неговия учител Раковски.
Програмата. Представа за програмата на „Народност“ дава най-
напред името му, а след това и мотото, поставено при заглавието на
вестника: „Правдата е основа на царщината“ и „Само правилното
удовлетворение на народностите ще заздрави всеобщия мир“. През
•втората годишнина на вестника, когато той е вече напълно в ръцете
на Касабов, „Народност“ има ново мото: „Правото е силата на на­
родите“ и „Помогни си и бог ще ти помогне“. Програмата на „На­
родност“ е обнародвана в първия брой на вестника със заглавие „При­
зовка за подписвание на в. „Народност“ и стои в хармония с името
и мотото му. По всичко изглежда тя да е писана от Богоров. В нея,
като се подчертава, че всеки народ има свой живот и че народност­
ното развитие — „то е самий век, що го прави, то е естествений вър­
веж на мирските работи, все едно, както никнат напролет цветята“,
се изтъква нуждата от народен орган, „от вестник, който да брани
нашите народни интереси“. След това се изброяват конкретните точ­
ки на програмата — какво ще бъде съдържанието на вестника: „1. Н а­
родни дела и новини от българските места; 2. Политически изглед за не-
делящите чуждестранни новини; 3. Търговия или занаят, или някои
кратки изводи от историята, потребни на сегашно време.“
След тази конкретна част на програмата още веднъж се под­
чертава главната идея на вестника — „Начало и основа нам е нашата
мила народност, както и самото име на вестника го показва“. В ста­
тия „От испадането на българския народ под чуждия ярем до шше“
(I, 1—3), написана от Ив. Богоров,169 има програмни моменти, заети
от меморандума на ТЦБК до султана. Иска се да се премахне бе-
делът (военният данък), християните да се вземат войници, равенст­
во пред закона на българи с турци, българските области да се управ­
ляват от българи, в тях българският език да се признае за официа­
лен, да се създаде виеше юридическо училище, в'което да се приемат
и българи, които след завършването му да заемат служби в админи-
страцйята. Статията завършва със заплаха, че ако тези искания за пре­
образования не намират отклик, на българите не „остава друго, ос­
вен с упование на сами себе си да започнем това, което направиха
«ританите“, т. е. да поемат пътя на въоръжената борба.
В програмната статия се съобщава, че във вестника ще се пе­
чатат материали и на румънски, и на френски език, нещо, което по-
късно, когато го поема Касабов, се осъществява. От I, 33, и особено
от I, 40 до I, 42, той дава материали и на румънски, а в I, 33 е поме­
стена информация на френски език за посещението на принц Наполе-
• -\ \ :

169 Ст. Нейков, Първият вестникар, студия приета за печат в сб. „Върхове на бъл­
гарската журналистика“, т. I. Твърдението, че статията е на Богоров, е многр ве­
роятно, защото в нея се срещат типични Богорови изрази.

250
он в Румъния. През втората годишнина редовно се поместват пара­
лелни текстове на български и? на румънски, а главата на вестника
се отпечатва и на румънски — „Nationalitate“. В I, 2, 27. X. 1867,
в статия с програмен характер се набляга, че вестникът ще бъде..-ijo-
литически, ще буди българите от съня на робството, ще бъде звезда
да показва „пътя, в който всинца българи да влезем“.
Развитие на вестника според съдържанието му. Смяната на ре­
дакторите, непоследователността в действията на БТК и неговите
ръководители, замирането на дейността на комитета се отразяват вър­
ху съдържанието на „Народност“. Като орган на комитета вестникът
първоначално стои на слабите позиции на дуализма. Неговият дуали-
зъм се отличава от дуализма на „старите“ в Румъния с отношението
на вестника към Русия, към нотабилите, към революционните проя­
ви. Затова Михаил Димитров го нарича „дуализъм на младите“168*., По-
късно, когато илюзиите на дуализма били разбити от действителност­
та и когато комитетът престанал фактически да съществува, вестни­
кът, без напълно да се отказва от дуализма, -взема друго направление.
В бр. 11 на „Народност“ били обнародвани „Клетвата на тайния ко­
митет“ и „Основно законоположение на народните тайни комитети“.
С това покритият с тайнственост ТЦБК разкрива картите на своята
организация. Една от последиците от създаване на комитета било
активизирането на четническата дейност в България през 1867 г. —
преминаването на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю в поробе­
ната родина. Умерените членове на комитета, като П. Кисимов, Ив.
Трудов и Ат. Андреев, поместват в бр. 10 и 11 на вестника... две
писма, в които се обявява непричастието на комитета в дейността па
четите.
„Народност“ заточва да дава все повече и по-подробни сведения
за дейността на четите и може да се каже, че той пръв п о п у л я р и зи р а
действията на преминалата през лятото на 1868 г. в България чета
на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Освен че дава информации
за действията на четата, дори и за прерасналите в легенда нейни под­
визи и след разгрома й, в I, 36, 37 и 38, на вестника от лятото на 1868.г.
е обнародвана прокламацията към българския народ, която четата
разпространявала от името на Привременното българско правител­
ство, адрес към дипломатическите агенти на великите сили в турската
столица и най-сетне един втори мемоар до султана в духа на мемоара
на БТК (II, 7, 5. I. 1869). Интересно е развитието и непоследователност­
та на „Народност“ по въпроса за освобождението. Той е против ево-
люционистите, за дуализъм, стимулира четите, говори и за въстание.
Както отбелязва проф. Ал. Бурмов, в края на своето съществувание
„Народност“ „става орган иа формиращата се революционна партия или
по-точно става свободна трибуна, в която гла-вно място заемаха по­
зициите ца революционната борба“170 Сам вестникът се обявява от­
крито за орган на „младите“.
168 М. Димитров, Увод. По главния момент из живота на Хр. Ботев — Хр. Бо­
тев. Съчинения, под редакцията на М. Димитров, София, 1950, с. 194.
170 Проф Ал .Бурмов, Българският периодичен печат преди Освобождението. —История
на българския работнически печат от проф. П. Георгиев, проф. Ал. Бурмов и Цв.
Стефанов. Централен дом на журналистите, София, 1954, с. 28.

251
 „Народност" подпомага създаването на революционни настроения
не само като изтъква революционни примери, а като разкрива дейст­
вителното положение в България. В редица дописки и статии във вест­
ника се разказва за непоносимо тежкото положение на българския
народ под робство („Не е вече за търпене“, „Бог помага, ала в ко­
шара не вкарва“) и се показва абсурдността на Мидхатпашовите ре­
форми (особено на т. нар. смесени училища), които се атакуват най-
последователно.
Вестникът има отрицателно отношение към туркофилите, или
„турколюбците, както ги нарича, към българските чорбаджии и ед­
рите търговци, както към тия, които са вътре в страната, така и към
тези, които са в чужбина. Когато на 22. XII. 1868 г. 54 български
едри търговци от Румъния изпращат известния си меморандум до
заседаващата в Париж международна конференция по Критския въп­
рос, в който те се обявяват за „нотабили“ и искам автономия за бъл­
гарското население в рамките на турската империя, „Народност“ в I,
10, 26. I. 1868, напълно отрича този акт на „старите“. С особена остро­
та той жигосва и осмива самозваните български благородници и смята
меморандума за позорен акт, който цели да заблуди демократичния
свят, че в България имало „аристократическа сган“.
„Народност“ взема ненапълно последователно отношение и по
църковния въпрос. Има моменти, когато той отрича значението на
борбата за църковна самостоятелност, а след това пък подкрепя
искането за самостоятелна българска църква и непрекъснато атакува
умерените български дейци в Турция и българските представители
по църковния въпрос за тяхната нерешителност.
„Народност“ има доста разнообразно съдържание и помества ре­
дица материали и по културни въпроси, както и художествена литера­
тура — стихотворения от Райко Жинзифов, между които извадка
от известната „Кървава кошуля“, „Цар Гризун“ от Д. Великсин, „Пе­
сента на българските воини“ от Д. Войников, стихове от Ив. Кьршов-
ски, В. А. Попов, белетристика от Любен Каравелов (повестта „Вой­
вода“ на румънски език).
В „Народност“ се дава доста много информация по външни въ­
проси, препредават се телеграми и се печатат външнополитически ста­
тии, предимно по т. нар. Източен въпрос. В него също така се отделя
голямо място за националните революционни движения в чужбина и
по-специално се пише за идеолога на италианското революционно ре­
публиканско демократично национално движение Джузепе Мацини
(има поместени и материали от него.) От времето, когато Касабов
поема редакцията на вестника, той взема антируско, противопансла-
вянеко направление, води борба е проруоката „Добродетелна дружи­
на“ и може да се каже, че външнополитически той поддържа ли­
ния на връзка със Запада. За тази линия на вестника си, както пише
П. Кисимов, Касабов получил „виговор от одеските патриоти“, кои­
то обаче не прекъснали материалната си помощ за вестника и му
изпратили нови 50 наполеона.171 Известно е, че точно по това време
турският шпионаж се активизира и Теофан Райнов бил изпратен в Ру­

171 П. Кисимов, цит. съч., ч. III, с. 83, и ч. II, с. 54.

252
мъния, за да въздеВствува на революционните среди, да ги отклони от
руското влияние и да ги насочи на Запад. напр. към италианското
национално-революционно движение) на МациниЛ72 Твърди се, че
Касабов получил 300 лири от Райнов.172173 Дори ако е вярно и твърде­
нието, че Касабов се сближил с полските емигранти, западната ориен­
тация на вестника може да се обясни преди всичко с това, че той е
бил изразител на идеите на българската либерална буржоазия в Ру­
мъния. „Народност“ напечатал едно писмо на Мацини до поляците в
I, 42, 11. X. 1868, второ писмо от ЦК на мацинистката източна демо­
кратическа конференция и множество информации за италианското на­
ционално-революционно движение, както и серията статии „Мадзи-
нията“ от виенския „Нойе фрайе лресе“, преведени от Касабов, ап­
рил 1869 г. През тази година вестникът, редакторът му и неговите
приятели поддържали връзки с М. А. Бакунин и особено — писмени
и преки сношения с Мацини и Гарибалди. Под влияние на техните
идеи и на движението им „Народност“ пише за „Млада България“ и
обявява, че е неин орган (II, 19, 30. III. 1869), макар да е по-вероятно,
че такава организация не е съществувала.174
„Народност“ водел полемики — за малко време с „Македония“ по
отношението към Русия, с „Дунавска зора“ и турския „Дунав“, със
сръбските „Световид“ и „Видовдан“ във връзка с някои прояви на ве-
ликосръбски шовинизъм, с „Право“ и т. н.
Редакцията успяла да събере доста широк авторски актив ß не­
го освен споменатите дотук сътрудници влизат още и П. Кисимив (от­
начало с много статии, а по-,късно престава да участвува, защото се
приближава да „старите“), Б. Запрянов, Ил. Блъсков, Д. Войннков
с една музикална рецензия (може би първата в нашия печат), Л. Ка­
равелов с две работи, Н. Сукнаров, В. Икономов и др., както и ав­
тори, скрити зад псевдоними и инициали, които сега не могат да се
разгадаят.
Пред последния период на вестника бил подпомаган в редакцион­
ната работа от Ив. Мънзов и Киряк Цанков, който превеждал мате­
риалите на румънски език. Близък до редакцията е бил и Д. Ценович.
Вестникът бил сравнително добре разпространен, прониквал и в
страната по разни начини, но на края не издържал материално и
спрял. Не е точно твърдението на Касабов, че го спрял, когато започ­
нал „Свобода“. Той спира доста по-рано. „Когато българите се из­
вестиха — пише Каравелов във фейлетон в „Свобода“ (III, 21, 18. XI.
1872), — че в редакцията на „достоуважаемия вестник“ са се появили
и турски лица, то захванаха да не дават и онова, което даваха дото-
газ, и „Народност“ се помина скоропостижно.“
Въпреки непоследователната си линия „Народност“ е изиграл
известна роля за подигане на националния дух на българския на­
род, за популяризиране на революционните прояви и с факта, че се

172 Вж. напр. Ив. Пастухов, Турски шпионаж между българските емигранти в Ру­
мъния — Известия на Българското историческо д-во, кн. 22—24, София, 1948, с.
286—287.
173 Писмо на Хр. Георгиев от U. III. 1869 г. до Найден Геров, из АНГ, 1„ с. 292—293.
174 Д . Косев, Към историята на революционното движение в България..., София,
1958, с. 48—49.

253
явява като първа, макар и негласна трибуна на формиращата се
„партия“ на „младите“ сред българската емиграция в Румъния, на
Българското общество, свсюобразно 'продължение на БТЦК. 1 " '

„ Д у н а в с к а з о р а “ — в естн и к н а „ в о л н и те б ъ л г а р и “

Двадесетина дни след като започнал в. „Народност“, на 13. XI.

1867 г.175, в румънския град Браила се появил друг български вестник—
„Дунавска зора“, „вестник за волните българи“. Той бил също така
седмичник, произвеждан в печатницата на Д. Паничков. От него из­
лезли две пълни годишнини по 52 броя. Последният брой на втората
годишнина — на 29. III. 1870 г., като обявление за третата годишнина.
От нея били издадени само 4 броя, първият на 2 юни, последният
на:: 17. VII. 1870 г. Малко преди Освобождението, от 1 до 6. I, 1877 г.,
излезли два броя от четвъртата годишнина на вестника в Плоещ, дето
Паничков преместил печатницата си.
Редактор на „Дунавска зора“ е Д о б р и П. В о й н и к о в ( 1833—
1877), известният писател, драматург, народен учител, възрожденски
общественик и публицист, мъж с добро образование (завършил ко­
лежа в Бебек) и добър патриот. За малко през 1868 г. вестникът е
бил редактиран от А н г е л а к и С а в и ч (1817—1892), а съществува
вероятност двата броя от четвъртата годишнина да са били редакти­
рани от Т. Пеев.176 Формално вестникът е бил издаван от „Настоятел­
ството на Дунавска зора“, а от г. IV — от Д. Паничков.
Програма и съдържание на Войниковия лист. В първия брой на
„Дунавска зора“ е поместена програмната статия на вестника. Тя не
е написана ясно, но в нея се намеква за освобождението на българския
народ от турско иго. Подчертава се, че след четиривековно робство
българите трябва да използуват „благоириятността на обстоятелства­
та“ и да знаят вече да закрилят своята съдба. В статията се изтъква,
че· едно от средствата на народа, който няма свои представители пред
чуждите правителства, „да брани своята участ и да пази интересите
си“ са „народните органи — народните вестници“.
Такъв вестник, който ще се старае да бъде „искренний· език на
болките и на страданията на угнетения народ, на неговите справед­
ливи оплаквания и на неговите законни правдини“, иска да бъде вест­
никът «а Войников. „В морално отношение — се казва по-нататък в
статията — „Дунавска зора“ не ще пропуска нищо от онова, що може
да бъде в полза на народното ни развитие.“
Както се вижда от тези твърде общи думи, „Дунавска зора“, ма­
кар и да поставя пред читателите, и то не съвсем смело и ясно, въпро­
са за освобождението, не сочи определено революционно разрешение.
175 Дълги години библиографи, историци , по печата и по литературата ;единодушно
сочеха 10 септември като ден, когато е излязъл първият брой на „Дунавска зора“.
В дипломна работа на Екатерина Андреева, Вестник „Дунавска зора“, 1867— 1870,
научен ръководител Г. Воршуков, София, 1957, тази дата бе оспорена и възприета
дата 10 ноември с. г. В научно съобщение Г. Воршуков, Кога е започнал да из­
лиза „Дунавска зора“ на Добри Войников. — Годишник на ББИ, т. VII, 1958— 1960,
Срфия, 1961, ;с. 57—62, се установява точната дата — КГ ноември 1867 г. ·■ .
176 Г . Воршуков, 'За" журналистическата дейност на'Тодор Пеев, сб. Т. Пеев, 1972,
с. 73—74. ■■■■■■

254
 B III, I, 2. VI. 1870, се дава програмна статия, в която се йабл:Я1а
че в съдържанието на вестника не е влизало „нищо чуждо, нищо' вън
от българщината“, обявява се и във формално отношение1конкретна
програма: вестникът ще дава политически сведения и новини, преглед
на българските работи, критика — обща и литературна, дописки, бе­
летристика, търговски и книжовни сведения.
Съдържанието на в. „Дунавска зора“ е доста разнообразно. Той
взема отношение по всички подигани от българската общественост
въпроси. Така той дава и не можел да не дава статии · и информации
по последната фаза на борбата за самостоятелна българска църква.
Свободен от каквато и да е зависимост от турците, вестникът атакува
постоянно българските представители в Цариград за тяхната примири-
телност и пледира да се възстановят историческите права на българ­
ския народ за самостоятелна църква, а когато излиза ферманът за
българска църква Д. Войников изпада заедно със „старите“ във въз­
торг от този акт.
По положението в България „Дунавска зора“ помества статии и
дописки, дето се разкрива свободно непоносимостта на режима, стра­
данията на българите под турско иго, а също така се отбелязват и
всички революционни прояви, особено четническите подвизи, които ве­
стникът подкрепя. Той се пише бойко и употребява революционна фра­
зеология, често издига лозунги за бунт, за въстание.
„Дунавска зора“ пише остро и срещу чорбаджиите в България, и
срещу „старите“ в Румъния. Против последните напр. са статиите на
Войников „Българско народно свестяване в отношение на Еънкашнотб
за него съчувствие“ (II, 48, 30. XI. 1869) и „Кои са върли неприятслй
на един народ“ (И, 50, 15.XII. 1869).
Въпреки това „Дунавска зора“ не е последователен революционен
вестник. Неговото излизане съвпада с основаването на ТЦБК. „Ду­
навска зора“ възприема становищата на комитета, защищава мемоара
до султана и застава на дуалистични позиции. Той смята, че турците
ще се видят принудени да приемат дуалистичното разрешение на бъл­
гарския въпрос и че революционните прояви на българите могат да
подпомогнат това разрешение. Интересно е отношението на „Дунав­
ска зора“ и към меморандума на „старите“ до Парижката конферен­
ция, свикана в началото на 1869 г. за разрешение на Критския въп­
рос. Вестникът не само че не взема отрицателно отношение към този
меморандум,'но1дори смята, че той е полезен, защото все пак поставя
българския въпрос на вниманието на великите сили.
„Дунавска зора“ отбелязва проявите и на националните револю­
ционни движения и в другите страни, пише и за Мацини, за национал­
но-революционните борби в Италия. Общо взето, той има русофилско
направление, макар не винаги последователно, и полемизира с „Народ­
ност“, като се противопоставя на русофобската му линия. Пише много
по Източния въпрос, като възлага надежди на общи действия на бал­
канските народи, но полемизира със сръбски вестници във връзка
с някои технй1прояви на себичност и шовинизъм.
Редактиран от писател, „Дунавска зора“ помества доста литера­
турни материали — стихотворения, .художествена проза, главно фей­
летони на самия Войников,. подписван с псевдонимите му Див Дядо и

255
Старо Харо, анекдоти, литературна критика, рецензии — и затова има
известно литературно значение. В него сътрудничат с литературни
творби Д. Великсин, Р. Жинзифов, Н. Козлев и др.177 В I, 14, 12. II.
1868, е поместено за пръв път Ботевото стихотворение „Към брата си“.
Във вестника се поставят въпросите за българския театър, за Българ­
ското книжовно дружество. „Дунавска зора“, която в първите месеци
след основаването на дружеството се смята едва ли не като негов офи­
циален орган, помества и критични работи за неговата дейност, като
статията „Старата опозиция срещу напредъка на народното ни раз­
витие“, която според Н. Трайков е написана от Любен Каравелов.178
Характеристика. Войников създал добър, интересен вестник, с
широк авторски актив, сред който вън от споменатите се срещат име­
ната на П. Кисимов, В. Д. Стоянов, В. Друмев, Н. Жеков, В. Берон.
В. Икономов и др. Вестникът е проникнал чрез австрийската поща в
България, а се е разпространявал сред емиграцията в Румъния и в
чужбина. Данни за точния му тираж няма, но като всички български
вестници не е имал достатъчно материална подкрепа.
Макар че има боек език и свободно изнася фактите за турските
произволи над българския народ, макар че отбелязва съвестно и дори
с ентусиазъм революционните прояви в България и с това играе роля
за революционното пробуждане на българския нароил, „Дунавска
зора“ си остава стоящ ненапълно на ясни позиции вестник. Той е из­
разявал схващанията на колебаещата се българска средна буржоазия
в Румъния и на нейната интелигенция. Войников не успява да стигне
go определена революционна концепция. Затова Ботев казва в своя „Съ­
новник“ за него, че .ΐκο сънуваш редактора на в. „Дунавска зора“,
„ще си обръснеш главата“, т. е. ще се потурчиш. Въпреки че обслужва
в известна степен революционното направление и подготвя почвата
за истински български революционен печат, в. „Дунавска зора“ има
регресивно развитие — в последните си броеве е по-малко прогресивен,
отколкото в началото. Когато се създава революционна организация и
започва да излиза вестник „Свобода“ като орган на БРЦК, „Дунав­
ска зора“ не застава на неговите ясни позиции и много скоро прекъсва
съществуването си.
О б щ т р у д — п о в р е м ен н о к н и ж ев н о сп и са н и е

Между периодичните издания, които са излизали по времето на БТК

и непосредствено след това, е и сп. „Общ труд“, повременно книжевно
списание“, уреждано и издавано при Болградското българско училище
през 1868 г. То заема по-особено място. Макар да било редактирано
от бившия помощник на Раковски в „Дунавски лебед“ Т е о д о с и й
И к о н о м о в (1836—1871), който по това време бил учител в българ­
ската гимназия в Болград, „Общ труд“ не откликнало на развитието
в България. То било чисто просветно и педагогическо списание.

177 Η. Н. Драгова, Добри Войников, дисертация, София, 1958 г. НБВК — I 4804. В

този труд се разглежда журналистическата дейност на Войников, като се набляга на
материалите на литературна и културна тематика.
178 Н. Трайков, Ботев и Българското книжовно д-во — Христо Ботев, сборник по
случай 100 години от рождението му, София, 1949, с. 240.

256
 „В нашият век най-ярка, непоклатима основа за всяко общество,
за цял един народ е образованието, просвещението“ — така започва
програмната статия на списанието, което разчитало на общия труд на
професорите в училището. В конкретната част на програмата се казва,
че списанието ще 'помества статии по история, особено по българска,
езикознание, народно творчество, фолклор, възпитание, а също живо­
пис и художествена литература.
Списание „Общ труд“ изпълнило тази програма, доколкото в три
броя (а то не могло да излезе в повече поради материални затрудне­
ния) такава задача може да се осъществи. Между другото то помести­
ло статиите на Теодосии Икономов „Епохата на Симеона“ и „За
значението и важността на славянската катедра“, „За изнамерването
на барутът и книгопечатането“ от Н. Казанакли, „За възпитанието у
дребните народи“ от П. Тодорович, превод на статия от В. Г. Белински
„За възпитанието“, „Мисли върху женитбата“ и „Една отломка от
человеческото сърце“ от Д. Великсин „Черен арап и Хай дут Сидер“
от Н. Козлев, „Де е родът ми“, подражание от Т. Икономов на „Kde
domov moj?“, стихотворения от Д. Войников, Р. Жинзифов и т. н.
Откъснато от големите маси на българския народ, излизало крат­
ко време, списанието не могло да съдействува за културното издигане
на народа.

„Тъпан — орган на зараждащата се революционна „партия“

на българската емиграция в Румъния
В „Народност“ зараждащата се партия на „младите“ в Румъния не
намерила своя пълен и най-последователен изразител. През 1869 г. се
появил друг вестник, който се превръща в орган на младите сред
българските емигранти в Румъния и групата около който по-после
се влива в революционното течение, възглавявано от Любен Караве­
лов. Този вестник е „ Т ъ п а н “.
Според акд. М. Димитров,179 който най-дълго време е проучвал
„Тъпан“, вестникът бил създаден от членове на основаното от младите
през 1868 г. в Букурещ демократично дружество „Българско общество“,
което било противопоставено на Добродетелната дружина. Хората
около вестника били наречени „тъпанари“. Между тях най-изтък-
нати били: Димитър Ценовия, Киряк Цанков, Иван Мънзов, Иван Ка­
сабов, Христо Ботев и др.
Вестник „Тъпан“, името на който по асоциативен път се свърз­
ва с „Гайда“, започнал да излиза на 1. II. 1869 г. със смешно изобра­
жение на тъпанар в заглавието. През време на първата му годишнина
излезли 18 броя, последният от които има дата 12. VI. 1870 г., бр. 10,
11 и 12 са набрани с латиница. Вестникът бил замислен да излиза
три пъти в месеца, но, както се нижда, той излизал много по-рядко.
През 1875 г. вестникът бил подновен и се печатал в Ботевата печатни­
ца. Тогава от него излезли 4 броя, от 20 юнн до 30 юли. Той има и една
притурка „Тукмакът на Тъпана“от 23. IV. 1870 г.

!79 Вж. Христо Ботев. Под редакцията на М. Димитров, т. I, София, 1950, с. 194—
196, и т. III, с. 481—483.

17 История на българската журналистика 257

 Редактор на „Тъпан“ е И в а н М ъ н з о в (1842—1918), участник
във Втората легия в Белград, станал доста известен със закачките
на Ботев и Каравелов против него поради това, че за известно време
клонял към страната на старите, както и с нападките си срещу Кара­
велов. (Ботев: „Видиш ли, домнуле Мънза? И тъпанарин да стане ня­
кой — трябва да бъде човек!“)
К и р я к Ц а н к о в бил уредник на „Тъпан“, Бранислав Велешки—
отговорен редактор, а Д. Ценович се занимавал с финансовата страна.
„Тъпан“, като се изключат някои ръкописни вестници, е вторият
български сатирично-хумористичен вестник. Той си поставя следните
задачи, обявени в „Народност“ (II, 9, 19. I. 1869 г.);
„1. Да служи за изправяне на лошавите човешки породи.
2. Да брани чисто българските интереси.
3. Да отблъсква лукавите и лоши намерения на нашите неприя­
тели“.
Горните общи думи дават известна представа за направлението
на „този първичък лист, който се явява по рода си като единак на
вестникарското българско поле“. По-ясна идея за програмата на ве­
стника дава неговото мото:
„Дум, дум, дум! На добър час.
Тупа Тъпанът със глас;
Той глупците ще свести,
А продажните души
И слугите на чужд бог
Ще да пъхне в кози рог.

Още по-ясна представа за „Тъпан“ и за неговата насоченост мо­

же да се получи от съдържанието на вестника. То е разнообразно и
се характеризира с остро написани сатирични статии, фейлетони, пре­
гледи, хумористични сценки, диалози, стихотворения, многобройнн
кратки хумористични форми, поговорки, прокобявання, съновник, бе­
лежки, дописки, телеграми, книжевни известия, както и множество ка­
рикатури.
Враг № 1 на „Тъпан“ са „старите“ и тяхната организация — До­
бродетелната дружина — и нейният в. „Отечество“. Той осмива мемо­
рандума на „нотабилите“ до Парижката конференция, взема под своя
прицел всички видни дейци на „старите“, бори се срещу техните дуа-
листични идеи, опортюнизма и консервативността им и използува все­
ки повод, за да ги атакува със средствата на хумора и сатирата, не­
използувани в българската публицистика след „Гайда“. По външно­
политическата си линия вестникът е крайно русофобски, тъй като До­
бродетелната дружина е била подпомагана от Русия, а нейната уме­
реност — вдъхновявана пак оттам. Следователно той е .бил вестник
за борба срещу русофилското течение, срещу „партията“ на „старите“.
Предимно със средствата на остра, жигосваща сатира ,Дъпан“
поддържал революционната линия за разрешаване на българския въ-

ЗАГЛАВКА НА В. „ТЪПАН“, ГОД. I, БР. I. 1869 Γ.

258
прос, като бичува турското господство и неговите поддръжници. През
втората годишнина на вестника — в четирите последни броя — атаки­
те му са насочени повече срещу умереното революционно крило, лично
срещу Каравелов, отколкото срещу „старите“. В някои от своите пам-
флети Мънзов излива злобата си срещу Каравелов по непозволен
начин.
В „Тъпан“ са сътрудничили и Хр. Ботев, Ив. Кършовски, Д. Ве-
ликсин, Ив. Касабов, дори П. Кисим&в, Ст. Стамболов (през II му го­
дишнина) и др. Допуска се да е участвувал и А. Савич, а се смята
за възможно и логично в началото да е сътрудничил и Л. Каравелов.
Най-значителният и най-талантлив сътрудник на „Тъпан“ е мла­
дият, тогава едва надхвърлил 20-те години Ботев. За неговото уча­
стие през 30-те години се води ожесточена полемика.180 Повод за нея
е, че М. Димитров, в отпечатаните от него Ботеви „Неиздадени про­
изведения“ (1924) приписа на Ботев изключително голямо участие
в „Тъпан“, като го смяташе за истинския му редактор.
Сега, погледнато по-опокойно и обективно, участието на Ботев в
този хумористичен лист не се оспорва от никой автор. Само че то се
свежда до по-малко на брой работи, които отговарят на действителни­
те изключителни качества на неговото литературно и публицистично
творчество. В последните години Цв. Унджиева обнародва ценно
изследване по този въпрос, с което полемиката по него може да се
смята за приключена.1181
„Тъпан“ е първият български наистина илюстрован сатиричен
вестник. През първата си годишнина той помества извънредно голям
брой карикатури — 56, отпечатвани на повърхнинен печат — литогра­
фия. Автор на тези карикатури е революционният полски художник
емигрант Хенрик Дембицки. Той е бил вдъхновяван в своята работа
от Хр. Ботев, който е пишел и текстовете на карикатурите му.182 През
втората годишнина на „Тъпан“ карикатурите, по-малко на брой, са
от Райе, художник, за когото досега не е установено нищо положително.
„Тъпан“, както свидетелствуват съвременници, е имал шумен
успех. „Старите“ правели големи усилия да го спрат, дори и чрез наме­
сата на румънската полиция. Той, както правилно го характеризира
акад. М. Димитров, действително се превръща в първите си броеве
в „политически орган на зараждащата се революционна партия, която
през оная епоха минаваше още като партия на младите“.183

I
180 Съчинения на Христо Ботев, цит. изд., т. I, предговор — гл. „Към литературно­
то наследство на Христо Ботев“.
181 Цв. У н д ж и е в а , Христо Ботев и вестник „Тъпан“, изследвания в чест на акад.
М. Арнаудов, С. 1970, с. 159— 178. 1
182 Съчинения на Хр. Б о т е в , цит. изд., т. III, с. 265—266, 433—461, 557—562; Г . Си-
пяновска, Карикатурите на Хенрик Дембицки в „Тъпан“ и „Будилник“. — Христо
Ботев, Сборник по случай 100 години от рождението му, София, 1949, с. 322—370.
183 М. Димитров, цит. съч., с. 196. Същото становище той формулира още в Неиз­
вестни произведения, София, 1924, с. 32.

КАРИКАТУРА В „ТЪПАН“, БР. 18, 12. V i. 1870 Г.

260
 ДВА УМЕРЕНИ ВЕСТНИКА В ЦАРИГРАД
И В БУКУРЕЩ ОТ КРАЯ НА 60-ТЕ ГОДИНИ

В края на 60-те години църковният въпрос клонял към разрешение, а

в началото на 70-те бил разрешен — на 27. II. 1870 г. турското прави­
телство издало ферман за учредяване на Българска екзархия. С това
българският въпрос съвсем не престанал да съществува — надигнало
се вече национално революционно движение. Турският въпрос станал
европейски, самата турска империя се тресяла от противоречията си,
правителствата и водели политика на отлагане, станали по-зорки, по-
мнителни. В такова време да се издават български вестници в Турция,
дори и умерени, не било лека работа. Вън от започналите да излизат
по-.рано вестници, като „Македония“ и „Турция“, които продължавали
да живеят и в началото на 70-те години, на предела на дв«те десети­
летия в Цариград имало и нови прояви на българската журналистика.
Замисляло се да се създаде български вестник на френски език, но
идеята не била осъществена.184 Там, а след това и в Букурещ по това
време започнали да излизат два нови вестника на „старите“ — „Право“
и „Отечество“.

Последният мохикан на църковната борба

„ П р а в о “, „вестник за народни, политически и книжовни новини“,
започнал да излиза седмично в турската столица на 4. III. 1869 г.
е номерация от четвърта годишнина, а опрял с VIII, 41, 20. XII. 1873.
Вестникът през VII и VIII годишнина дава и множество притурки с
подзаглавие „малък седмичен лист“. Странната номерация на годиш­
нините се обяснява с това, че през първата годишнина „Право“ е бил
издаван от печатаря Ив. С. Дочков, който го смята за продължение
на някогашното си издание „Гайда“ и продължил номерацията на.
Славейковия вестник, от което искал да извлече материални и морал­
ни облаги: „усвоява наследнето й“ („на „Гайда“ — Г. Б.).
Редактор на „Право“ е И в а н Н а й д е н о в (1834—1910), въз­
рожденски деец, завършил гръцката „велика школа“ в Куручешме
при Цариград, учител, публицист, църковен и читалищен деец, много·
близък на екзархията след основаването й, неин капу-кехая при Пор­
тата. Има твърдения, че през първата годишнина на вестника негов
редактор е бил Х р и с т о С т о я н о в (1845—1895), завършил гим­
назия в Одеса и юридически науки в Москва. Като се има пред вид,,
че името на Найденов като редактор стои във вестника още от пър­
вия му брой, че още Юрдан Иванов цитира писмено изложение на
„едно познато в литературата ни лице“, в което се казва: „Никой,
друг не е бивал същински редактор на в. „Право“ и „Напредък“ ос­
вен Ив. Найденов“, че в овоите спомени д-р Хр. Стамболски, съвре­
менник, съгражданин и приятел на Найденов, участвувал дейно в жи­
вота на цариградските българи, изобщо не споменава за друг редак­
тор на „Право“, че през лятото на 1869 г. Стоянов е бил поканен за
учител в Пловдив — може да се приеме Стоянов в най-добрия слу­
184 Н. Начов, цнт. съч., с. 167; в. „Право“, IV, 17, 21. VI. 1869 — „Няколко думк
за чуждото вестникарство“..

262
чай да е бил съредактор в „Право“, и то не дори през цялата първа
годишнина.185
Цели на „Право“ и главни въпроси и идеи в страниците му. Про­
грамата на „Право“ най-напред може да се види в бележка в пър­
вия му брой със заглавие „Към читателите“, дето се казва, че тон щял
да бъде вестник, който да отговаря вярно на тогавашните потреби
на българския народ, да съдействува за неговата обществена полза
и напредък — „нравствен и веществен, вероизповеден и граждански“.
Първата уводна статия със заглавие „Напредъкът“ също има програ­
мен . характер. Тя започва с дълги разсъждения, при това твърде
абстрактни, за това, що е добро, и за това, що е мрак, и за напредъ­
ка. В нейния край се заключава, че церът на българските „злшш“ е
в знанието и в просветата, в изтръгването на невежеството от корен,
но че „тая работа не е работа ни на едно поколение, ни на един на­
род. . .“ Статията е написана в еволюционисткп и просветител­
ски дух.
Основният въпрос в тематиката на „Право“ е църковният. Преди
да се издаде ферманът за учредяване на българска църква, вестни­
кът ратува за това, но със съвсем умерени средства, без да вижда
или да набляга на политическата страна на борбата. Още тогава той
дава редица статии по бъдещото устройство на църквата. Когато фер­
манът най-сетне бил издаден, „Право“, без да оценява друг факт —
надигането на българското революционно движение, поздравява този
акт като най-голямо събитие за българския народ.
„Поменът на този достозабележителен ден — пише вестникът в
V, 3, 16. III. 1870 г. — ще премине вековете и няма да се забрави,
докато тупа поне едно българско сърце на света. Нашето освобождение
от срамната зависимост, от едно неприязнено нам чуждо духовенст­
во се извърши вече чрез безкрайната милост на частния наш гос­
подар“.
След издаването на фермана „Право“, както и другите българ­
ски вестници, отделя голямо място на въпроса за устройство и орга­
низация на българската църква, като във връзка е това помества
редица статии, между които няколко на П. В. Оджаков. Макар и да
е за пълно премахване на фенерската система, не само за заменяне
на гръцките владици с български, а „да се изринат навеки всички
злоупотребления, грабителства, фаворитство, покровителства, хитро-
подкупвания и сичките прочии елементи на фенерската система“, макар
и да поставя въпроса за морала и качествата на духовенството, дори
да прави отделни критики, да иска училища за свещеници, на практика
„Право“ застава на страната на традицията, на консервативни пози­
ции. Противно на „Македония“ той е за пожизнено избиране на ек­
зарх. Той поддържа упорито тези свои тези, полемизира, от една стра­
на, с „Македония“, от друга — с „Турция“, от трета — с гръцки вест­
ници и става фактически орган на висшето духовенство.

>85 ю. Иванов, цит. съч., с. 105; Д-р Хр. Стамболски, Автобиография, дневници и
спомени, София, 1927. II, с. 26, и др.; П. Динеков, София през XIX век до Освобож­
дението, София, 1937, с. 256; Н. Куманов, Вестник „Право“, дипломна работа, науч.
ръководител Г. Боршуков, София, 1958, с. 11.

263
 „Право“ защищава фермана, неговото прилагане и се противопо­
ставя на предлаганото от Халил Шериф паша и от гръцка страна
изменение на фермана, на което били склонни българските туркофил-
ски кръгове, воюва за назначаване на български владици както в
предвидените от фермана десет епархии, така и в други, дето нма
българско население.
На второ място в тематиката на „Право“ господствува въпросът
за българските училища, за народното образование, просвета и кул­
тура. По тези въпроси „Право“ развява напълно и безспорно знамето
на просветителството. За него „Знанието е сила, знанието е богатство“
(такова е заглавието на една негова уводна статия), то е „въпрос на
живот и на смърт“ за българския народ. Затова той отделя много
място за статии, критични материали, дописки за състоянието на учи­
лищата, за методи на работа, за подготовка на учители, по въпроса
за образованието на жените, за училища по рисуване и дори за виеше
училище. Тон разглежда проблеми на българския език и правопис, на
възпитанието, пише за театър, 'пропагандира читалищното дело, следи
с добро отношение работата на Книжовното дружество, дава малко
рецензии, главно за учебници и съвсем малко и не на особена висота
художественолитературни произведения.
„Право“ пише сравнително малко по въпросите на икономиката.
В него по-скоро се намират сведения за тежкото икономическо поло­
жение на народа, при изтъкването на което, колкото и странно да из­
глежда понякога това, той атакува и български чорбаджии, макар че
по гледище стои най-близко до тях, като пледира винаги за прими­
рение.
По основния въпрос за българите по онова време — освобожде­
нието от турско робство — „Право“ стои на консервативни позиции и
изразява становището на чорбаджийството, едрите търговци и висше-
то духовенство. Наистина той често пише за правото на народите да
се обособят национално, но не отива по-нататък от искането за култур­
на автономия на българите в рамките на турската държава. От време
на време вестникът изнася материали за тежкото положение на бъл­
гарския народ. Такива прояви у него се засилват с увеличаването на
икономическата криза в Турция в началото на. 70-те години и с на­
растване на революционния подем на българския народ.
„Ний, ето застанахме — се пише в VIII, 36, 17. XI. 1873 — пред
големия оня и жалостния вик, който вика и нарича: Спасете ни от су-
башни и от къраглари, избавете ни от бейове! Помогнете против ефен-
дии и кадии!. ..Грозен и поразителен е викът на отчаянието, който
издава българский народ!.. . “
Но какво разрешение иска вестникът, като казва: „С негодувание
отхвърляме всяка задна и размирническа мисъл“? Той се надява на
милостта на султана. „Една само милост съществува за нас и то е
милостта на Н. Величество“, но веднага се съмнява и добавя: „Не, тя
е високо и далеко е тя!“ И тогава той посочва изхода в „преустройство­
то на нашите общини“, което ще спомогне да се спре „нравствений
упадък в града и безчинствата на някои чорбаджии".
Това е крайният предел, до който „Право“ има кураж да стигне.
За да балансира, той има напълно отрицателно отношение към рево­

264
люционното движение, към всяка негова проява. Филип Тотю и Хаджи
Димитър той нарича разбойници. Пише остро против |Каравелов, като
разпространява клеветата, че е сръбски агент, и му дава невероятен
портрет: „сам си малохап и страхлив, а луд и свиреп, сам си безсовес-
тен и властолюбив, а фудул и с език подобен на волска опашка“
(уводна статия в VIII, 28, 21. IX. 1873). Като камилска птица вестни­
кът си завира главата в пясъка и непрекъснато твърди — дали е ис-
крен, е друг въпрос — че в България няма революционно движение, че
то е измислено от противниците на българския народ, който има една
надежда — падишаха. „Каква вина — се казва в статията „Комисията
в Русе“ (VII, 47 и 48, 6. II. 1871) — имат 6 000 000 българи за лудост­
та на двама-трима души, на Каравелов и на някой си карловец раз-
дякон Васил Левски?!“
Външнополитическата линия на „Право“ не е ясно определена.
Той дава външни новини и взема напр. крайно отрицателно отношение
към Парижката комуна, която в една статия (XI, 17, 21. VI. 1871)
Марко Балабанов нарича „грозно, худо и кърваво чадо. . .“ Любо­
питно е да се каже, колкото и парадоксално да е, че в една статия за
конгреса на Първия интернационал в „Право“ (VII, 27, 11. IX. 1872)
за пръв път на български се съобщава, че „главатар на тази партия
се показа прочутий немец Карл Маркс“.
„В турско село държи рамазан., а в българско яде с л а н и н а Най­
денов успял да събере около „Право“ значителен авторски актив,
цвета на еволюционистката интелигенция. Между сътрудниците, все
хора с виеше, добро образование, са имената на М. Д. Балабанов,
Т. Шишков, С. С. Бобчев, П. В. Оджаков, Д. Енчев, Н. Михайловски,
Г. Кръстевич, Н. Сукнаров, Н. А. Начов, Д. Т. Душанов, Н. Павлович,
И. Груев h много други. Вестникът имал сравнително добро разпрос­
транение, към 1000 абонати, но мнозина от тях не плащали и той не­
прекъснато изнемогвал материално.
„Право“ излиза в няколко годишнини и през 70-те години, но по
тематика и по идеи той си остава вестник на 60-те години, последният
мохикан на църковния въпрос в българския периодичен печат, вече
във време, когато той е отстъпил на заден план и са настъпили револю­
ционни дни. В идейно отношение, макар и формално да бил продълже­
ние на „Гайда“, „Право“ стои далеч от него, защото, както казва Сла­
вейков в единствения брой на „Истурка на вестник Костурка“, „има
лош адет да изкривява ручилото на гайдите и да поразява меховете
им“. Н. Начов прави опит да защити Ив. Найденов срещу хумора на
българи-редактори от свободния Букурещ, като сочи примери на чест­
ност и личен идеализъм на Найденов. Трагедията на Найденов (и на
„Право“, е непоследователността в позициите му, която може да се
обясни единствено с класовата му принадлежност и, разбира се, с ус­
ловията в Цариград. Прав е Ботев, като в бележития си фейлетон в
„Будилник“ „О tempora, о mores“ казва за Найденов, че „в турско
село държи рамазан, а в българско яде сланина“. Найденов бил раз­
късван действително от трагични противоречия, намерили израз в съ­
държанието на вестника му. .
Въпреки реакционната му шаткавост в позициите на „Право“ и
напук на неговата умереност, която му събира омразата на револю­

265
ционерите, турските власти не давали на вестника никакви привиле­
гии. Напротив, поради интриги и нечистоплътни мотиви на Генович
мнителната турска цензура на два пъти го наказвала със спиране по
за един месец, през ноември 1872 г. и през февруари 1873 г. В края на
същата година, на 20 декември, той бил спрян завинаги. Според д-р
Хр. Стамболски причина за това били няколко статии, които, макар
и в „прикрита и двусмислена форма“, разкривали „злосторствата и
злоупотребите на турските власти“.186 Генович като цензор, туркофил
и конкурент изтъкнал в два доклада, че вестникът е „опасен", и
„Право“ наистина престава да съществува, за да възкръсне след из­
вестно време под име „Напредък“.

И хората и Добродетелната дружина не остават назад

„Партията на старите“ в Румъния добила организационни форми
много по-рано от „партията на младите“. През 1862 г. в Букурещ
била образувана „Добродетелната дружина“, която води предисто­
рията си още от времето на Кримската война, от създаденото през
1853 г. Българско средоточно попечителство (Епитропия). Тя си по­
ставила за задача да действува за разрешаване на българския въ­
прос в пълно съгласие с руската политика. „Добродетелната дру­
жина“, или „Комитетът на старите“, развила разнообразна дейност,
но нямала свой орган, който да изразява нейните становища и да
отговаря на нападките от страна на вестници като „Народност“,
донякъде на „Дунавска зора“ и особено на „Тъпан“, а също „така
да се противопоставя на русофобството на „Народност“ и на „Тъпан“.
На старите не липсвали материални средства и те решили да започнат
свой вестник.
Особената история на в. „Отечество". Историята на този вестник
от началото си е интересна и особена с това, че били канени да го ре­
дактират доста лица. Имали са пред вид К. Станишев, тогава в Мос­
ква, В. Друмев, П. Р. Славейков (Хр. Георгиев намерил, че не е дотам
учен), Т. Ст. Бурмов, М. Дринов (бил в Европа), В. Стоянов (Прага),
Ив. Добровски. Спрели се на Любен Каравелов, току-що освободен от
Будапещенската тъмница. Каравелов, който до това време не бил в
Букурещ и не познавал добре отношенията между българите в Ру­
мъния, приел поканата, написал „Обявлението“ — програмата на вест­
ника, и отпътувал за Австрия по своя частна работа. Още докато бил
в Букурещ, между него и „старите“ изникнали различия по програма­
та. Те използували отсъствието му и издали „Обявлението“, прерабо­
тено по тяхно разбиране. Щом като се завърнал, Каравелов реагирал
така с една бележка в „Народност“ (II, 31, 6. VI. 1869): „Преди ня­
колко време се издаде едно обявление за нов в. „Отечество“, в който
е подписано и моето име. Аз, истина, улових се с едно букурещко дру­
жество, което носи име „старите“, да бъда редактор на този в-к и
написах за него програма според моят поглед върху българските ра­
боти и българските интереси въобще... Преди една неделя се върнах
в Букурещ и какво намерих? — Моята програма изменена и преляна

186 Д-р Хр' Стамболски, цит. съч., II, с. 299.

по калъпът на г. „Христа и компания“. Аз никога не съм бил чуждо
оръдие, никога не съм продавал своят народ и затова се отказвам от
това Обявление и известявам всеки българин да не приписва горерече-
ното обявление мене.“
След като първият брой на замисления от „старите“ вестник из­
лязъл на 25. VII. 1869 г. под името „Отечество“, Каравелов, който пред­
лага името на вестника да бъде „Свобода“, поместил в „Дунавска
зора“ (II, 39, 31. VIII. 1869) полемична статия „Аз ли съм фалшив
или издателите на „Отечество“, в която още веднъж разкрива не­
честната постъпка на „старите“.
За редактор бил определен П а;н д е л и Кн с и м о в (1832 —
1905), общественик и публицист, по произход от видно търновско
семейство, емигрирал във връзка с опита за въстание на капитан
Хаджи Ставри, виден деец на БТК, сътрудник на редица вестници
до това време, в края на 60-те години напълно на позициите на „ста­
рите“. Понеже след амнистията, дадена през пролетта на 1871 г. от
турското правителство, Кисимов се завърнал в България, колкото и
странно да изглежда, последните няколко броя на „Отечество“ били
редактирани от Д о б р и В о й н и к о в .187 Кисимов завършва идей­
ното си развитие в блатото на „старите“ и се превръща в отчаян
противник на „младите“ и на Каравелов и (преди и след Освобож­
дението) негов „главен клеветник“ (3. Стоянов).
„Отечество“ („P atria“), „вестник политически и книжевни“, из­
лизал в Букурещ като седмичен вестник в продължение на две го­
дишнини. През първата му годишнина са издадени 51 броя, а през
втората — 47, от 52 до 98, последният с дата 17. VII. 1871 г. Първо­
начално вестникът се печатал в печатницата на K. Н. Радулеску, а
след това „старите“ създали собствена печатница, като купили пре­
са от Виена. „Отечество“ дава текстовете си паралелно на български
и на румънски.
През погледа на „старите“. За направлението на в. „Отечество“
може да се съди както от редакторите и издателите му, така и от мо­
тото му — „Работи и се надявай!“ („До второ пришествие“. . както
казва Христо Ботев в „Независимост“, IV, 50, 28. IX. 1874).
Още по-ясно е изразена линията на вестника в програмната му
статия, поместена в първия брой. След като се отбелязва, че бъл­
гарският народ въпреки пречките «а турската власт и на висшето
гръцко духовенство си е създал църкви, училища и книжнина, че има
печат, който също така е отбелязал успехи, че за културния напре­
дък на българския народ е допринесла и емиграцията, в статията се
излагат главните цели на „Отечеството“:
„а) Да осветлява духовете, да внушава съгласие и споразу­
мение навсякъде между съотечествениците ни, б) да запознава бъл­
гарите с техните братя и приятели и с техните врази и зломисленици,
в) да брани интересите на отечеството и г) съвременно да познаком-
лява взаимно и по-отблизо нашия народ с другите южнославянски
народи, като брани взаимните техни и наши интереси.“

'87 Ю. Иванов, цит. съч., с. 100; С. С. Бобчев, цит. съч., с. 63, 64; Д. Мишев, цит.
съч., с. 661.

267
 В статията «е се поставя пряко въпросът за освобождението на
българите от робство, нито пък се посочват начини и средства за по­
стигането му. Избягва се дори всякакъв намек за революционно раз­
решение, като не се споменава нищо за революционните прояви в Бъл­
гария, а се изтъкват само успехите в областта на училището и книж­
нината и за създаване на собствена църква. В особеното подчертаване
на необходимостта от връзки с другите южнославянски народи, за да
се бранят общо техните и българските интереси, проличава проруската
линия на вестника, разрешението на балканските въпроси, подсказ­
вано от руската дипломация.
Още по-конкретно определена е линията на „Отечество“ в съдър­
жанието му. Макар първоначално „старите“ да са се отнасяли критич­
но към мемоара на БТК, по-късно е меморандума на „нотабилите“
до Парижката конференция те преминават явно на позициите на „дуа-
лизма на старите“. „Отечество“ също стои на такива позиции. В I,
12, 10. X. 1869, се казва, че с мемоара от 1867 г. българският народ
има предначертан път, „по него върви и по него търси своя политиче­
ски живот“.
„Отечество“ се надява и на реформи в Турция, чрез които да бъде
подобрено положението на българския народ. Когато турското прави­
телство издава фермана за създаване на българска екзархия, той из­
лиза със специална притурка към I, 32, 6. III. 1870, дето в статия
на Кисимов изказва гореща благодарност към султана за разрешава­
нето на църковния въпрос.
Органът на „старите“ помества и много материали по просветни
и културни въпроси. В тях най-ясно е изразена неговата еволюциони-
стка линия. „С образованието и с мира мисията на българите е из­
пълнена“ — се казва в I, 13, 17. X. 1869.
Като стои на такива позиции по толкова основни въпроси, есте­
ствено „Отечество“ се явява ясно определен противник на револю­
ционното разрешение. Макар да се обявява за надпартиен вестник,
той непрестанно пише против „лудориите“ на „младите“, против „ув­
лечената глава на Каравелов“, против „убийствения дух“ на револю­
ционния вестник „Свобода“, против всички революционни прояви.
Въпреки дуалистичните си тенденции „старите“ и вестникът им
по външнополитическа ориентация стоят на русофилски и славянофил-
ски позиции, те се стремят да бъдат в крак с руската политика от
онова време.
Писан сравнително добре, малко тежко, като истински орган на
едрите търговци и на българската консервативна и умерено либерал­
на буржоазия в Румъния, „Отечество“ не можал да си спечели голяма
популярност и спрял след сравнително къс живот. С основание тряб­
ва да се предполага, че материалните причини са играли сравнително
малка роля за това. През 1872 г. е било замислено вестникът да бъде
подновен, като за евентуален редактор е бил гласен Теодоснй Ико­
номов.188 но това не станало.

iss Из АНГ, I, с. 769.

268
 ВЪВ ВРЕМЕТО НА БРЦК

Ж УРН АЛИ СТИ КА В БУРНИ, РЕВОЛЮ ЦИОННИ ГОДИНИ

ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ — ПУБЛИЦИСТ И ЖУРНАЛИСТ

НА „РАДИКАЛНИТЕ ИЗЦЕЛЕНИЯ“

В края на 60-те години българското национално-революционно движе­

ние навлязло в лова, последната си и най-висша фаза, времето на
БРЦК. Васил Левски пръв съзнал огромното значение на една рево­
люционна организация и като взел положителното от опита на Ра­
ковски, започнал да изгражда революционни комитети в поробена
България. На основите на демократично-революционната идеология се
изгражда и новата политика на българското национално-революцион­
но движение, главен ръководител на което от началото на 70-те го­
дини става Българският революционен централен комитет и Левски
като негов пълномощник вътре в страната. Пропагандист, агитатор и
организатор на революционното движение в този период е започна­
лият да излиза през ноември 1869 г. в Букурещ в. „Свобода“ с редактор
(и издател) Л ю б е н К а р а в е л о в (1834—1879).
Каравелов, за чиято дейност е писано много,1 е известен българ­
ски писател белетрист, поет, литературен критик, фолклорист, общест­
веник«— един от идеолозите на българската национално-демократична
революция, председател на БРЦК, неуморим ратник за единство на
славянството, за балканска федерация. Накрая, но не на последно
място той е забележителен български публицист и журналист с изклю­
чително значение.

В М о ск в а с е р а ж д а К а р а в е л о в ж у р н а л и с т ъ т

Любен Каравелов не започва журналистическата си дейност със „Сво­

бода“, нито пък в родната страна. В будната Копривщица, града, дето
е роден, той се научава да чете и да пише. В Пловдив по искане
на баща си (търговец джелепин) продължава да учи в гръцкия гим-
назион, дето не издържал докрай и завършил българското училище

1 Да се направи преглед на литературата за Каравелов изобщо тук н за противоре­

чивите възгледи за него не е в задачите на тази книга. Затова сн позволявам да
препратя любознателния читател към: Крумка Шарова, Любен Каравелов и бъл­
гарското освободително движение, С„ 1970, с. 7—23, дето има подробен критичен
преглед на български и чуждестранни изследвания и книги за него от последните
15—20 години. Тази книга хвърли нова светлина върху революционната дейност на
Каравелов през 60-те години на миналия век и по този начин сложи кран на някои
неточни формулировки за дейността и идеологията му.

269
 при Найден Геров и Йоаким Груев. Там той не само умножил зна­
нията си и прочел първите руски книги, но се обогатил с впечатления,
разширил кръгозора си, наблюдавал изобщо живота и специално про­
явите в гръцкото училище, деянията на българските гъркомани и чор­
баджии, страданията на простия народ, когото обикнал завинаги. Там
се заражда неговото чисто родолюбив. Това обогатяване с впечатле­
ния и разпалването на патриотизма му продължават и когато младият
Каравелов е абаджийски чирак в Одрин, и като пътува с баща си по
джелепски работи из турската империя, и когато е търговски помощник
в Цариград. Още тогава той се влияел от първия български вестник
в Турция, от първите прояви на народностното пробуждане. „Но в това
време — пише по-късно Каравелов2 — изгря онова животворящо слънце,
което после 1848 година разпространи своите чудотворни сили над
всичкото човечество. Между гърците и българите захванаха да произ­
хождат препирни, несъгласия и явна вражда. Някои от по-първите
българи граждани явиха в тогавашния единствен български орган „Ца­
риградски вестник“, че и българският народ има прошедше, че и него­
вото бъдеще е светло и завидно и че секи е обязан да защищава свое­
то народно право.“
Мечтата на Каравелов да добие по-съвършено образование се сбъд­
ва и през юни 1857 г. той заминава за Русия, вече 23-годишен. При
благотворни условия във великата славянска страна, в Москва,, дето
се установил да следва Филологическия факултет, се родил Кара­
велов журналистът почти едновременно с писателя. И там започва
неговото развитие и разцъфтяване под влиянието на руската журна­
листика изобщо и особено на революционно-демократичната публи­
цистика.
Първи стъпки в журналистиката. Първа проява на Каравелов в
публицистиката и литературата е сътрудничеството му в „Братски
труд“;, списанието на българските студенти в Москва, като един от
дейните и изтъкнати членове на групата, която го издавала и редакти­
рала. В кн. 3 на списанието от 1860 г. са отпечатани три слаби стихот­
ворения на Каравелов — „Загорец“, „Желание“ и „Пастир“ — и споме­
натата вече статия „Славяне в Немско“, в която, както се изтъкна в
изложението за „Братски труд“, личният принос на младия автор е
малък. За нас. сега тя. има значение като първа публицистична проява
на Каравелов, а също и като едно указание за насочеността му. Защото
в нея не се поддържа официалното становище ,за ролята на славян­
ството, : а по-скоро се развива гледище, близко до схващанията на
Ян Колар, на В. Г. Белински и особено на Добролюбов.3 Такова е
скромното начало на Каравеловата публицистика, която бързо сер аз-
вцца-цод слънцето на московския литературен хоризонт. Скоро младият?
■2 Л . К а р а в е л о в , Избрани произведения, т. III, София, 1956, с. 135 („Записки за
България и българите“)/
3 К . А . ■К о п е р ж и н с к и , Журналистично-публнцистичната дейност на Любен Караве­
лов в Русия. — „Известия на института „Ботев — Левски“, кн. втора, София,
1956, сл 50—52.

Л Ю БЕ Н С. КАРАВЕЛОВ

370 .
българин влиза в средите на руската интелигенция в Москва, създава
си връзки с писатели, публицисти и журналисти и започва да сътруд­
ничи в руския печат, както по същото време това прави и Райко Жин-
зифов, също от кръжеца около „Братски труд“. Дълго време не бе
изяснено нито коя е първата статия на Каравелов в руския печат,
нито точно къде и колко той е сътрудничил. Акад. М. Димитров из­
даде в един том публицистичните работи на Каравелов от 1860 до
1869 г.,4 установени от него. Въз основа на този труд вече може
положително да се каже, че Каравелов почва да сътрудничи в руския
периодичен печат през 1861 г. с редица статии. Засега за най-ранна
се приема статията „Болгарская уния“ във в. „Наше время“ (№ 4,
1861). С редакцията на вестника вероятно го е свързал неговият прия­
тел, украинецът революционер Иван Прижов, който го и подпомагал
в нървия му труд „Памятники народного бнта болгар“ (книга первая,
1861). В този умерен и колеблив вестник, редактиран от Η. Ф. Павлов,
някогашен революционер, Каравелов печата още няколко свои работи
все през 1861 т. — статията „Болгарские церковньге дела“, в бр. 5,
7 и 10, написана въз основа на „Съвременна летопис“ на „Български
книжици“, рецензията „Лубочнне картинн русского народа в Москов-
ском мире“ (№ 26) и две информации за положението в България.
С изключение на рецензията, в която се разглежда труд на фолклор­
на тема на проф. Ив. Снегирев, статиите са посветени на най-важния
в момента въпрос за българския народ — неговата борба за църковна
независимост, за национално-културно обособяване и целят да разоб­
личат Гръцката патриаршия, да влияят на руското обществено мнение
в духа на българските искания. В двете статии по църковния въпрос
според покойния ленинградски професор Копержински Каравелов про­
пагандира идеи на Раковски.5 През същата година начеващият бъл­
гарски публицист обнародва статията „Библиография современной
болгарской литературьГ1 в сп. „Библиографические записки“ (№ 9 и
15). В нея той дава интересни данни и характеристики за някои от
нашите най-ранни периодични издания, като „Цариградски вестник“,
„България“, „Дунавски лебед“, „Български книжици“, „Братски труд“,
а също така и за някои излезли в края на 50-те и в началото на ЬО-те
години български книги, между които и първата част от „Показалец“
на Г. С. Раковски. С нея Каравелов се явява и като един от първите
български библиографи след Ив. В. Шопов.
От 1862 до 1867. През следващата 1862 г., доколкото досега е ус­
тановено, Каравелов е печатал четири статии. Първо е известната
„По поводу славянското отдела газетн „День“ във в. „Руская речь“
(№ 1), в която се критикуват позициите на славя,нофилския орган по
църковния въпрос и по разбирателството с гърците в противовес на
единството между българи, сърби и черногорци. Критикуват се също
статиите на Жиизифов в „День“ и се защищава Раковски — „един от
най-видниге българи, може би единственият в сегашно време човек,
който гласно и публично защищава интересите на българите“.

4 Публицистиката на Любен Каравелов до излизането н4 вестник „Свобода“ (1860—

1869). Издирвал и подготвил за печат акад. М. Димитров, София, 1957, с. 687.
5 К. А. Копержински, цит.съч., с. 57.

272
По този начин Каравелов косвено с е обявява против, ^официал­
ната.-руска политика по църковния въпрос и по изселването на бъл­
гарското население от Видинския край. В „Московские ведомости“
пък Каравелов отпечатал три други статии. В „Сербия и европейское
равновесие“ (№ 152) се поддържа, че прочутото европейско равнове­
сие няма да се наруши, ако Сърбия получи пълна свобода. В статията
„Турция и славяие“ (№ 155) се рисува тежкото положение на народа
в Турция, поддържа се, че тя няма да оцелее при едно въстание на
южните славяни, и се изказва надежда, че Русия ще помогне
на българите да се освободят. В № 153 и 154 на същия вестник е от­
печатана голямата статия „Болгарская журналистика“. Тя има исто-
рико-библиО|Графски характер. И в нея, както и в печатаната по-рано
„Библиография современной болгарской литератури“ се прави преглед
на развитието на българската народна просвета и книжнина и след
това по-специално се характеризират поотделно български периодич­
ни издания. Съобщава се, че в Болград под редакцията на В. Попо­
вия ще се издават две списания — „Просвещение“ с просветителски
задачи и „Съюз“, на български и на румънски език, с местна тематика,
издания, които вероятно са били замислени, но не се появили. Спо­
менава се за „Вестник на естествените науки“, който се издавал в
Пловдив — най-вероятно е да се касае за Богоровия „Журнал за
наука, занаят и търговия“. В статията се изтъква значението на про­
светата и по-специално на журналистиката, че се „появили органи на об­
ществения живот и при всеобщия стремеж към просвета може да
се надяваме, че списанията скоро ще станат обща необходимост и
ще получат от народа нов живот. Журналистиката и народната прос­
вета ще вървят наедно и по този начин ще си бъдат взаимна опора.“
За да манифестира жаждата за просвета на българите, Каравелов
твърди, че сред народа се носи баснословно твърдение за Петър Ве­
лики, че забранил да се жени „този, който не е грамотен“.
Такъв е стартът на Каравелов в руския периодичен печат. В своя
сборник М. Димитров отпечата заглавията на 23 статии и кореспон­
денции на Каравелов в руския печат от 1861 до 1866 г. Както сам от­
белязва в предговора, вероятно има и други. Някои пък също така е
възможно да не са от Каравелов,6 а от други автори, от Жинзифов
например. По въпроса за сътрудничеството на Каравелов в редакти­
рания от Ив. С. Аксаков славянофилски „День“ след известното „Объя-
снение“, с което Каравелов реагирал срещу Аксаковото неточно твър­
дение,· че неговите „Памятники“ били издадени със средства на славя-
нофилите, и след споменатата остра Каравелова статия „По повод сла­
вянското отдела газели „День“ може да се твърди, че Каравелов не
е сътрудничил и не е могъл да сътрудничи в „День“ след тази статия.
Вън от поменатите периодични издания до 1866 г. включително
Каравелов е сътрудничил и във в. „Голос“, с който се свързва по-
трайно. Какви са тези вестници? Каза се вече нещо за „Наше время“.
6 Редица съветски автори и главно покойният вече проф. Л. С. Ерихонов доказаха
в свои студии, че Каравелов не е автор на значителен брой от обнародваните в
„Публицистиката на Л. Каравелов“. Не са негови напр. и четирите статии за 1863 и
една от· 1864, а са намерени други КаравелоВн статии. Вж. Л. С. Ерихонов, Руското
общество и българската литература, С., 1967, с. 5—231. -

18 История на българската журналистика 273

„Руская реч“, вестник, редактиран от писател като Евгения Тур (Са-
лиас де Турнемир), имал либерално направление. „Московекие ведо­
мости“ от 1863 г. бил вестник на М. Ц. Катков. Той бил консервативен,
с голямо значение и тежест. Според едно определение на най-меродав-
ния за онова време английски вестник „Таймс“ „Московекие ведо­
мости“ давал направление на политическия живот в Русия. Акад' Ди­
митров допуща, че Каравелов се свързал с този вестник чрез своя
приятел А. А. Котляревеки, по-късно професор по литература, сътруд­
ник на „Ведомости“. „Голос“ е либерален информационен вестник
с редактор А. А. Краевски. Общо взето, руските вестници и списа­
ния, в които Каравелов печатал своите статии до 1866 г., били с опо­
зиционно либерално направление. Но каквито и да са руските вест­
ници и списания, в които Каравелов пишел, те били със значение и
в тях той намерил трибуна, от която запознавал руското обществено
мнение предимно с българските въпроси, осветени от неговия чист
патриотизъм, от най-прогресивните позиции. Още първите статии на
Каравелов в руския периодичен печат показват, че се е родил голям
и сериозен български публицист. Те се налагат както със сериозност­
та на аргументите и тезите в тях, така и с темперамент и горещина,
искреност и начин да излага идеите си — свидетелство за оригиналност.
Начало на сътрудничество в български вестници. От Москва Ка­
равелов започва да сътрудничи, колкото и малко, и в български пе­
риодични издания. В „Българска пчела“ (II, 3—6, 13. VI. — 10. VII.
1864) е отпечатана голямата му статия „Българска книжнина“. В нея
се прави преглед на българската книжнина, атакува се пловдивската
правописна школа, взема се отношение срещу побългаряването на
чужди литературни произведения (напр. „Бедната Лиза“ на Карам-
зин, от която й . Груев прави „Сирота Цветана“) и се атакува остро
„Новобългарска сбирка“ на Жинзифов, липсата на поетичен талант
у него и „заръждавялото му славянофилство“. € тази си статия Кара­
велов се явява и като пръв сериозен български литературен критик
години преди първата статия на Нешо Бончев. По същото време в
„Гайда“ (II, 1—3, 21. VI — 11. VII. 1864) е отпечатана „Сцени из до­
машния живот на нашите чорбаджии“, скеч, в който Каравелов с под­
пис Л. С. Крътица осмива и бичува българското чорбаджийство. Това
е литературно произведение без особена художествен ост, но с публи­
цистично изобличителна сила. Ето с какви творби дебютира в българ­
ската периодика бъдещият майстор на фейлетона.
Сред московската литературна и обществена действителност. В
Москва Каравелов имал и други прояви, които стоят до голяма сте­
пен във връзка с журналистическата му и публицистична дейност. Това
са научните му занимания в областта на народното творчество и на-
родонауката, плод на които е споменатият вече негов първи труд „Па-
мятники народното бьгга болгар“, някои статии и рецензии, както и
първите му прояви на поет и по-особено на белетрист. Тази му дейност не
може да бъде разглеждана откъснато от руската среда, в която живял,
работил и се развивал младият и талантлив българин.
Като Стипендиант на московските славянофили много е възможно
първоначално той да е попаднал под тяхно влияние. Скоро не само
се освободил от него, но и определено се очертал като противник на

274
славянофилството, на Ив. С. Аксаков и неговия привърженик Р. Жин-
зифов. Това се вижда от следния откъс от цитираната вече негова
статия „Българската книжнина“, печатана във Ваклидовата „Българ­
ска пчела“ :
„Руската газета „Ден“ и нейният редактор полудял от радост,
като видял господин Жинзифовите стихотворения и нарича ги пре­
красни. Но това не е наша работа, сякой може да хвали това, щото
му харесва, и г. Аксаков похвалил г. Жиизифова. Сякой поет има свое
общество, а сякое общество — свой поет. Защо и славянофилското мос­
ковско общество да не направи г. Жинзифова свой поет?“
В Москва Каравелов попада под друго по-трайно влияние — на
руските революционни демократи Херцен, Чернишевски, Добролюбов.
и Писарев. Там той се движи в средите на напредничавата руска ин­
телигенция, а по това време огромно влияние върху нея оказвали
именно идеите на Чернишевски и Добролюбов — тези двама „социа­
листически лесинговци“, както ги нарича Енгелс. Ленин пък казва за
Чернишевски, че е социалист-утопист и революционен демократ, който
умеел да влияе върху всички политически събития на своята епоха в
революционен дух, който умеел даже и с цензурирани статии „да въз­
питава истински революционери“7. Точно по времето, когато Кара­
велов е в Москва, там излизало списание „Современник“, чрез което
Чернишевски и Добролюбов най-много въздействувлли. То било спряно
през 1862 г., за да бъде подновено една година по-късно. Пак по това
време в Москва започналр да излиза и прогресивното списание „Рус-
ское слово“, в което сътрудничел друг революционен демократ — Д. И.
Писарев. Литературната критика в Русия се развивала под влияние­
то на .покойния вече В. Г. Белински, а със своето творчество огромно
въздействие оказвал поетът Н. А. Некрасов.
Под влиянието на тези революционери — философи, обществени
дейци, критици и писатели — започнал да се развива в Москва ли­
тературният талант на Каравелов. Това се вижда още в неговите най-
ранни художествени произведения, като повестите „Турски паша“,
„Българи от старо време“, „Божко“, „Войвода“, „Слава“, „На чужд
гроб без сълзи плачат“, „Сирото семейство“, „Дончо“ и „Неда“, напи­
сани в Русия. Тези произведения са характерни с публицистичните
отстъпления, каквито се срещат и в художественото творчество на
Херцен и Чернишевски. Като се остави настрана интересният въпрос
за качеството на тези публицистични откъси, които показват какъв
голям журналист и публицист стои зад писателя Каравелов, публи­
цистичните отстъпления в неговото литературно творчество са важно
доказателство за идеологията му. Те са истински тиради против всяко
робство и специално срещу турската феодална тирания и нейните
защитници, против българските чорбаджии. Те са блестяща пледоа­
рия за правата на потиснатото селячество и градската беднота. Те
са доказателство, че в своите литературно-естетически възгледи, а
и изобщо Каравелов се е развивал нод влиянието на руските рево­
люционни демократи.
В Москва Каравелов си създава и конкретни връзки с руски ре-

ч В. И. Ленин, Съчинения, 4-то издание, т. 5, София, 1951, с. 29.

276
волюционери и руското революционно движение. Установено е; че от
31 март 1859 и;, той бил подложен на таен надзор от царската поли­
ция, както и че през 1865 г. все още е в списъка на лицата; стоящи
под надзора на полицията. Причина за това било едно донесение, че
Каравелов чел Херценово произведение в ръкопис. В библиотеката
на Каравелов е намерена книгата на Херцен „Прекъснати разкази“
с автограф на автора от 28 май 1858 г.8 Както се разбира от това,
което Каравелов пише в своите спомени за Будапещенския затвор
„Из мъртвия дом“, в московската му квартира е бил направен обиск
като на Херценов привърженик. За да установи полицейски контрол
и за да направи обиск в дома на един чужденец, царската полиция
трябва да е имала сериозно основание. Най-важното било връзките
на 'Каравелов с руски прогресивни дейци, свързани с революционното
движение, като неговия близък приятел Ив. Прижов.
Далеч от България Каравелов никога не забравял, че е българин,
и не преставал да се интересува от съдбата на своя народ. Мисълта
как да му бъде -полезен никога не го напуснала.
Доказателство за това са неговите първи журналистически и пуб­
лицистични произведения, дето български въпроси се поставят на вни­
манието на руските читатели. В тях се изразяват най-прогресивни за
времето идеи и най-съгласни с интересите на българския народ. Не
по-малко доказателство за това е също и Каравеловото литературно
творчество, пряко свързано с публицистиката му. То не само е про­
смукано от любов към България, в него не ..само се възвеличава под­
вигът на борците за свобода срещу турското робство, но е и явно, че
Каравелов възприема методите на политическа и революционна борба
като единствено възможни и резултатни за спасението на българския
народ.9
През този период, като се започне с участието на Каравелов в
„Братски труд“ и докато той е в Москва, личността и делото на Г. С.
Раковски му оказват могъщо влияние. Той все повече се приближава
към възгледите на основателя на българската национално-революцион­
на идеология. За това твърдение има безспорни доказателства както
в литературните му произведения, така и в публицистиката му от
този период. И те са забелязани отдавна, както вече бе посочено още
от проф. Копержински. Такова доказателство е напр. цитираната по-
горе ласкава оценка за „Дунавски лебед“ на Каравелов в статията
му „Българската журналистика“ (1862).
Нещо повече! Още през този период, в края на 1861 и в началото
на 1862 г., Каравелов идва и до идеята да създаде революционна орга­
низация. Заедно със своя приятел и съидейник Ив. Г. Прижов той из­
работил проект за организиране на едно „общество“, което· да бъде
съставено от млади българи и сърби в Белград. То трябвало Да си
постави две задачи. Едната — официална — да подбира и да изпраща
млади българи да се учат в Сърбия и в Русия, като има грижа за тях.
8 Кр. Шарова, цит. съч., с. 82—87. Вж. там цялостен преглед по този въпрос'· — раз­
личните тези и възможности, по него, както и за връзките на. Каравелов -с М. А.
Бакуннн.
9 Кр. Шарова, цит. съч., с. 25—43 и сл., дето авторката прави подробно изложение
по въпроса.

276
Втората — скрита — да бъде централен ръководен орган на едно
политическо освободително движение. Проектът, запазен в писмена
форма, е обнародван от М. Димитров и проучен от Д . Минкова и се
нарича „Чем можно помоч болгарам?“10. Подробен коментар, нов по
звученето си, дава Кр. Шарова“. Тя анализира документа, разглежда
го многостранно и заключава, че в поменатото време „Любен Кара­
велов бил дълбоко убеден, че е необходимо да се води борба за по­
литическо освобождение, че революционните методи, въоръжената бор­
ба можели единствено да донесат свобода на българскиягнарод“.
За случая е важно да се изтъкне, че „обществото“ трябва да из­
дава вестник (или списание), който да „изнася всички злоупотреби,
извършвани както от страна на турците, така и от гърците; да по­
мества статии, които засягат нашите братя — славяни, да запознава
българите с останалите славяни“. Или пък се предвиждало да бъде
подкрепян „Дунавски лебед“ на Раковски.
Замисленото общество било от типа на унгарската революционна
и политическа организация на Л. Кошут в Торино и на руския рево­
люционен център на Херцен и Огарьов в Лондон. Проектът за него
не бил осъществен. Той дава представа за възгледите и намеренията
на Каравелов, докато бил в Москва.

Каравелов в Белград
През есента на 1866 г. Каравелов взел решение да напусне Русия,
след като прекарал 10 години — интересни и плодоносни — в Москва.
Сочат се най-различни мотиви за това му решение — надигане на
реакцията в Русия след полското въстание от 1863 г. и атентата на
Каракозов срещу Александър II през 1866 г.; вероятността той, който
е бил свързан с руските революционни среди и бил под наблюдение
на полицията, да е намерил за добре да напусне страната, преди да е
късно; раздвижването в Сърбия, активността на руската, дипломация
и възможността от предстоящи военни и революционни събития на
Балканите, на които искал да бъде наблюдател и да участвува в тях'
и т. н.
Преди да замине, Каравелов посетил Петербург, дето се срещнал
с главния редактор на „Голос“ А. А. Краевски и се споразумял с него
да стане балкански кореспондент на вестника му в сръбската столица
Белград. Каравелов бил назначен. Той е първият български журналист,
кореспондент на вестник от чужбина. Преди да отпътува, той обнарод­
вал две кореспонденции, датирани от Белград, но написани в Русия,
в бр. 271 и 314 от 4. IX и 13. XI. 1866 г. на вестника с подпис Л-чо,
съкратеното галено негово име Личо. В началото на 1867 г. през
Германия, Виена и Будапеща, отдето изпратил кореспонденция на
„Голос“, Каравелов се установява в Белград, за да изпълни корес­
пондентските си задължения.
ίο М. Димитров, цит. съч., с. 622—625; Из архива на Л. Каравелов, подбрали и под­
готвили за печат Д. Леков, Л. Минкова, Цв. Унджиева, София, 1964, с. 322—335, с
поправките и допълненията на Прижов; Л. Минкова, „С какво може да се помогне
на българите“, „Литературна мисъл“, VII, 1963, 1, с. 96 и сл.
11 Кр. Шарова, цит. съч., с. 48—79.

277
 Оживена кореспондентска дейност. От Белград Каравелов про­
дължил в нова форма сътрудничеството си в руския печат, като още
повече пишел за положението на българите под робство, още повече
успявал да създаде сред руската общественост настроения в полза на
българите. В продължение на няколко месеца той развил огромна ко­
респондентска работа, известна светлина върху която хвърли акад. М.
Димитров в свои статии, а интересни данни даде за нея и съветският
историк С. А. Никитин.12
В сборника на М. Димитров за 1867 и 1868 г. са записани и пре­
дадени текстовете 1на 75 статии, които според него са от Каравелов—
64 от тях поместени в „Голос“, 5 — в „Русские ведомости" на Скворцев
и по една във вестниците „Московские ведомости“, „Русский инва­
лид“, „Иллюстрованная газета“ и в списанията „Филологические за­
писки“, „Славянская заря“ и „Журнал Министерства народното прос­
вещения“. Че Каравелов е сътрудничил и на други руски вестници,
се вижда от едно негово писмо от 1867 г. до известния хърватски дея­
тел Людовит Гай.13 В своята студия С. А. Никитин дава доказател­
ства специално за сътрудничеството на Каравелов в „Русские ведо­
мости“. Той се позовава на едно писмо до Н. И. Погодин, с което Ка­
равелов го моли (след излизането му от Будапещенския затвор) да
му помогне да получи хонорарите си от изданията, в които е сътруд­
ничил. Между тях е и „Русские ведомости“. С. А. Никитин се позовава
и на редица други доказателства, като точното съ в п ад ате на времето
на кореспонденциите с времето, когато Каравелов е в Сърбия. Той
прави анализ на дописките и така доказва, че те принадлежат на Ка­
равелов. Фактът, че кореспонденциите на „Голос“ и на „Русские ве­
домости“ стилово не са еднакви, той обяснява с практиката на редак­
тора на „Ведомости“ Скворцов да „нивелира стилистически кореспон­
денциите“. Кореспонденциите на Каравелов от това време не винаги
носят неговото име, а най-различни инициали и псевдоними. При това
положение никак не е изключено, че Каравелов е търпял такова „фри­
зиране“, защото за него е било по-важно непрекъснато да се поставя
пред руската и изобщо пред чуждата общественост въпросът за по­
ложението на поробените южни славяни, преди всичко на българите, да
помества информации с явни симпатии към всяка революционна проя­
ва на българския народ, в' същност да прави революционна про­
паганда, да пише за пръв път за въоръжено въстание (за което е
бил обвиняван в Белград), да изявява античорбаджийските си чув­
ства и симпатиите си към страдащите под робството широки слоеве на
народа, да атакува непрекъснато турския феодален ред.
В „Голос“ Каравелов помества множество дописки, които са под­
писани с инициалите: L. S. (Любен Стойчев), S., Л. С., Л .,Z., S. S., V.,
X, а също със „Софиянчанин“, „Южен славянин“, „Един от членовете
на българския комитет“, „Балкански родолюбец“. Кореспонденциите
са изпращани или по-скоро са датирани от различни места — Белград,

12 С. А. Никитин, Южнославянские связи русской периодической печати. — Учение за­

писки Института славяноведения. Академия наук СССР, т. VI, 1952, с. 116 и сл.
13 Ai. Димитров, Писма на Л. Каравелов. — „Изкуство и критика“, V, 3, 1939,
с. 152— 154.

278
България, Зимнич, Букурещ, Свищов, София, Русчук, Черногорска
граница, Ниш, Нови Сад, Крагуевац. С. А. Никитин, като анализира
съдържанието на кореспонденциите от граничните на България места
или от български градове, установи, че в тях се излага положението
в България и проявите на българите срещу турската власт, дават
се съобщения за турски зверства, обясняват се причините на бъл­
гарски въстанически и революционни действия, поместват се преду­
преждения за турски шпиони и т. н. Най-характерното за съдържа­
нието на тези кореспонденции, що се отнася до разрешението на бъл­
гарския въпрос, е, че ,в тях непрекъснато се говори за създаване на
федерация на южните славяни, която да е в тесни връзки с Русия. В
кореспонденциите не се пише само за сръбско-българска държава, за
каквато в момента е ратувала букурещката Добродетелна дружина, а
за южнославянска или даже за общобалканска федерация. Според
С. А. Никитин не винаги в тези кореспонденции има разсъждения за
руското покровителство, от който факт той вади заключение, че за
Каравелов основното е идеята за федерацията.
За да докаже, че автор на всички тези кореспонденции е Караве­
лов, С. А. Никитин не се позовава само на неговата идеология, а търси
и други доказателства. Напр. той съпоставя една кореспонденция от
„Голос“ и едно писмо на Каравелов до Н. И. Погодин, почти идентични
по съдържание. Според Никитин в „Русские ведомости“ са поместени
9 кореспонденции от Белград, 8 от Цариград, 2 от Черногорската гра­
ница, 2 от Пловдив, 3 от София и 1 от Свищов.
Този съветски автор разделя кореспонденциите на Каравелов по
съдържание на три групи. В първата се развива мисълта, че Сърбия
трябва да добие пълна независимост, южните славяни да се обединят
в един съюз на национални основи под покровителството на Русия.
„Ние — пише Каравелов в бр. 50 на „Русские ведомости“ от 1867 г, —
имаме еднакви интереси, общо разбиране на нещата, една и съща
любов към Русия. Сърбите нищо не могат да направят без българите,
както и ние не можем да направим без тях. На вас това не ви се ха­
ресва; вас ви плаши, противно ви е единството, дори в бъдеще, на
южнославянските народи; но знайте, че рано или късно то ще стане
напук на вашия Наполеон и вашите йезуити.“
Втората група кореспонденции, по делението на С. А. Никитин, е
посветена на положението в България, а третата — на положението
в Турция. Според него автор на трите групи кореспонденции може да
бъде само българин — това се вижда от редица изрази в тях. Те са,
що се отнася до кореспонденциите от първите две групи, плод на лични
наблюдения или писма и сведения от България. Третата група корес­
понденции са по-скоро прегледи на цариградския печат. Никитин до­
казва, че автор на кореспонденциите и в двата вестника е Каравелов.
Той се спира и на въпроса, защо те са датирани от различни места, и
идва до заключение, че това е не защото наистина са писани от раз­
лични места, а по други причини — за да се покаже широкият об­
хват на кореспондентската мрежа на вестника, за да се замаскира
действителният им автор или пък кореспондентът да манифестира
своето усърдие. Кореспонденциите на Каравелов според Никитин се
приемали от редакциите с удоволствие и факти от тях се използували

279
често в уводните статии на вестниците. М. Димитров смята, че някой
уводни статии на „Голос“ са от Каравелов. В своите кореспонденции,
както оценява Никитин, той не се стремял да се нагоди към рускйте
си читатели, а излагал и пропагандирал мисълта си за южносла­
вянска федерация.
Каравелов основава революционен комитет. След като пристиг­
нал в Белград, Каравелов не само се заловил трескаво да изпълнява
кореспондентските си задължения, но си създал тесни връзки с бъл­
гарската емиграция там, с някои среди на сръбската общественост,
предимно с Омладината, а също така и със сръбската културна и ли­
тературна общественост. Той станал популярна фигура в сръбската
столица.
Що се отнася до плановете му да служи на поробеното си оте­
чество, това, което не можал да направи в Москва, го осъществил в
Белград. Кр. Шарова въз основа на продължителни изследвания хвър­
ли нова светлина върху тази му дейност там. Тя доказа,14 че ощеРз
края на май 1867 г. Каравелов успял да създаде български револю­
ционен комитет в Белград. Той си поставял за задача да изпраща чети
в България и те да действуват наедно с четите на П. Хитов и Филип
Тотю. В комитета влизали 12 души, между които Еремия Петров,
старите войводи дядо Ильо и дядо Цеко и други патриоти. В нача­
лото хората от комитета събирали средства, а също и доброволци.
Сам Каравелов привлякъл и заклел мнозина от тях. По-късно била
оргнизирана голяма чета, която направила опит да мине границата
при Зайчар. Той бил осуетен от сръбските власти и те започнали
следствие за случая. Документите за него са намерени и проучени
от Шарова. Между тях особено значение има „Закон и нареда“, в
12 члена, приет от комитета и написан от Каравелов и трима от дру­
гарите му. Така Каравелов постепенно започва да заема мястото на
Г. С. Раковски в българското революционно движение.
Всичко това е намерило отзвук в неговите кореспонденции в ру­
ския печат. Оказа се, че псевдонимът „Един от членовете на българ­
ския комитет“ не е случайно хрумване, а съответствува на самата
действителност. Кореспонденциите на Каравелов са пълни с упреци
срещу сръбското правителство, към м-р председателя И. Гарашанин
и м-р на вътрешните работи Н. Христич, задето пречели на българската
акция. Чрез тях той пропагандирал българското революционно дви­
жение, съдействувал да се разраства то в духа и насоката, която му
бил дал вече Раковски.
Опит за български вестник. В Белград Каравелов не се занимава
само с кореспондентската си работа и с революционна дейност. Явно
във връзка с нея скоро след пристигането си, както се вижда от ци­
тираното писмо до Людовит Гай, той замислил да осъществи един от
по-рано лелеян план — да издава вестник в сръбската столица. В
писмото си той го нарича „Братски труд“, на името на списанието
на българските студенти в Москва. От по-късни документи се вижда,
че сменя на два пъти първоначално определеното име на „Единство“
и „Братски съюз“, всекидневник, който трябвало да бъде издаван от
14 Кр. Шарова, цит. съч., с. 145—294.

280
Ал. Андрич', бившия издател на „Въсток“, в момента редактор на ,|Све-
товид“. Но министърът 1на вътрешните работи Никола Ристич и ми­
нистърът «а просветата Цуки, на които идеите и дейността на Кара­
велов явно не допадали, не дали разрешение за вестника. Този факт
бил атакуван в два броя на редактирания от Св. Милетич в. „Застава“,
дето дори се отбелязва, че Ристич искал да изгони „брата бугарин“
от сръбската столица.
В сръбския печат. През 1868 г. Каравелов започнал да сътруд­
ничи в сръбския периодичен печат. Най-напред той отпечатал във
в. „Срби] а“ еа Л. Калевич рецензия за книгата „История на народ­
ното образование у сърбите“ от А. Василевич. В същия вестник той
обнародва също критична статия за книга по възпитанието ат Розен.
Каравелов започнал по същото време сътрудничеството си и в „За­
става“, и в „Матица“ пак с рецензии. В „Застава“ той отпечатал ста­
тията си „Срби, бугари, бугарски ли са „Народност“ и хрватски „По^
зор“. Това е вече политическа статия за славянската общност, в която
българите се надяват да намерят съюзник. Той взема отношение към
полемиката между „Народност“ и „Позор“, изтъква нуждата от един­
ство между славяните и защищава Б. Запрянов срещу клеветата, че
бил турски шпионин. „Да вземем пример от маджарите, италианците,
гърците и немците — се казва в заключението на статията. — Да
търсим от света нашите права и да покажем с достойнство, че и ние
сме хора.“ Така и в сръбския печат той отстоява правото на бълга­
рите да се борят за своето освобождение.
„Брат бугарин" в сръбската литература и сред Омладина. В
сръбската столица Каравелов взел дейно участие и в литературния,
и в обществения живот. Там той влязъл в литературните кръгове. Със
свои литературни трудове, които написал на сръбски език, Каравелов
се явява пък като един от основателите на реалистичното направле­
ние в сръбската литература. Най-значителното произведение на Ка­
равелов от този период е повестта „Je ли крива еудбина?“. Той започ­
нал да я пише в Белград, но я завършил в Нови Сад, а била напеча­
тана в „Матица“. Тя е написана под явното влияние на Херценовата
книга „Кто виноват“ и на „Что делать“ от Чернишевски, философски­
те, етически и естетически идеи на когото той пренасял на сръбска
почва. Както отбелязва йован Скерлич,15 „като прилага своите по­
зитивистични и реалистични идеи към съвременния сръбски живот“,
Каравелов, „брат бугарин“, както го наричали, оказал голямо влияние
над сръбския културен и обществен живот. Той се свързал здраво със
Сръбската Омладина.
Омладината — Уединена омладина сриока — била образувана
през 1866 г. по подобие на немския Тугендбунд и италианската Млада
Италия точно по времето, когато освободителните национални движе­
ния в Европа и специално в Сърбия били в най-толям възход. Тя се
борела против господството на Австро-Унгария и Турция над сърбите и
е движение на сръбската либерална буржоазия, на което по-късно
Светозар Маркович се опитал да даде революционно-демократично на­
правление. Както с литературната си дейност, така и с обществените16

16 Л ван Скерлич, Истор)а нове српске кньижевности, Београд. 1914, с. 353.

281
си прояви Каравелов станал любимец на сръбската младеж, която
виждала в него един от своите водачи.
И с право, защото той се сближил с лявото крило на Омладина-
та, начело на което стоял Светозар Милетич, редактор на излиза­
щия в Нови Сад „Застава“. Този вестник се отнасял със симпатия към
•българите и основания от тях комитет в Белград. Каравелов се рад­
вал на симпатиите на сръбската омладинска младеж и затова, защото
бил носител на идеи, близки до тези на първия сръбски социалист
Светозар Маркович, когото той познавал лично още като секретар на
„Србока община“ в Петербург и с когото го свързвал общият идеал
за южнославянско братство.

В Нови Сад и в унгарските затвори

Популярността на Каравелов сред сръбската младеж, неговите об­
ществено-политически прояви, което нищел в сръбските вестници, и
кореспонденциите му в руския печат, в които засягал често и остро
сръбското правителство и неговата политика, то направили нежелан
в Белград. Ето какво пише за това Боян Пенев: „Но свободолюбивите
идеи на Каравелов и на младежта, ръководена от него, не носят само
политически характер; те се изразяват и в твърде остра и безпощад­
на критика на сръбското общество и сръбската власт. Полицейският
личен режим на Михайло Обренович е давал обилен материал за по­
добна критика, ала в същото време бил е прекомерно суров и жес­
ток, за да я сподави. Когато в Сърбия малцина са се осмелявали да
критикуват делата на правителството и да изнасят злоупотребите на
бюрокрацията, Каравелов, без да се колебае, изразява открито своя
протест, изобличава и осъжда най-ревностните крепители на деспотиз­
ма. Животът му в сръбската столица става невъзможен.“16
И действително, както се разбира от писмо на Каравелов до ре­
дактора на „Голос“ А. А. Краевоки с дата 11. X. 1867 г., той е тряб­
вало в същия този ден да напусне Белград и да отиде в Нави Сад
поради отрицателното си отношение към политиката на тогавашното
сръбско правителство. И защото го обвинявали, че вземал „участие
в българското въстание и писал прокламации към българите“, а и
заради дейността му за славянско единство:1 167 Тогава Каравелов или
изобщо не е заминал, или по-вероятно скоро се завърнал в Белград,
за да бъде изгонен наново оттам на 19. II. 1868 г., както се вижда
от дописката му, датирана от Нови Сад, 21 февруари, и поместена
в „Голос“ на 26 с. м. В нея той съобщава, че Барловац, началникът на
белградската подиция, вежливо го помолил веднага да остави Бел­
град и вече никога да не се връща.
Каравелов продължил своята оживена кореспондентска и лите­
ратурна дейност в Нови Сад, дето условията — що се отнася до сръб­
ската среда, в която се движел — изглеждали много благоприятни.
Но в същност не било така.

16 Боян Пенев, Любен Каравелов в Будапещенската тъмница. — Сборник в чест

на В. Н. Златарски, София, 1925, ç. 253.
17 Л. Каравелов, Публицистика, с. 582.

282
 Когато на 29. V. 1868 г. княз Михаило бил убит, сръбските и ав-
стро-унгарските власти намерили повод да арестуват Каравелов за­
едно с редактора на „Застава“ Вл. Иованович, като обосновали това
с някаква мнима връзка на Каравелов с убийството. Сръбското пра­
вителство си отмъщавало на неприятния нему деятел, задето запалил
сръбската младеж срещу режима, а австро-унгарското виждало в
него не само кореспондент на руски вестници, който, изглежда, си
е позволил да изпраща на „Голос“ критични информации за австрий­
ската политика, а и руски агент на панславянската идея, гледана ви­
наги със страх от австрийските и германските държавници. В затвора,
първоначално в Петроварадин, а след това в Будапеща, Каравелов
прекарал повече от 6 месеца. Там той бил третиран извънредно зле.
Своите страдания в затвора той описал в книгата си „Из мртвог до­
ма“, най-значителната и силна негова работа на сръбски език след
„Je ли крива судбина?“. В Будапещенския затвор Каравелов написал
и бележитата си статия „Какво ни е нужно“ и обръщението „Братя
мои“, в които пледира за съюз между балканските народи. Те били от­
печатани в „Застава“ (бр. 31 и 35 от 7 и 21. III. 1869), след като из­
лязъл от затвора, а обръщението било обнародвано и в „Народност“
(II, 16, 9. III. 1869).
На 4. I. 1869 г. поради недоказаност на обвинението Каравелов
бил освободен от затвора. Посрещнат с възторг от сръбската про­
гресивна интелигенция и от младежта в Нови Сад, той направил опит
там да продължи публицистичната си и литературна дейност. Но на
2. V. 1869 г. отпътувал за Букурещ, дето започва нов период, най-важ­
ният, т. нар. букурещки период от неговия живот, от неговата общест­
вена, публицистична и журналистическа дейност.

„ С в о б о д а “ — п ъ р в и я т в естн и к н а К аравелов

Когато Каравелов се установил в Букурещ, той бил вече 35-годишен

зрял мъж с богат житейски опит, значителна култура, най-големият
сред българските белетристи на времето, публицист и журналист с пло­
доносна практика, обществен деец със завиден политически опит и
е ясна представа за международните отношения. И най-важното —
той бил убеден, че българският народ може да осъществи своето ос­
вобождение само чрез организирана революционна борба. Той идва
в румънската столица и с едно решение — да създаде вестник, който
да служи на тази борба.
След разрива между Каравелов и Добродетелната дружина във
връзка с издаването на нейния орган Каравелов решил да започне
друг свой вестник. Преди това посетил Одеса с надежда там да на­
мери материална подкрепа, за да осъществи плана си. Докато под­
готовката траяла, от Одеса и от Букурещ той изпраща няколко ко­
респонденции за „Голос“, за „Застава“, а печата и няколко статии в
„Народност“ и „Дунавска зора“. В същото време в Букурещ той се
свързва най-тясно с „партията“ на „младите“, присъединява се към
започнатото вече дело на Левски, постепенно застава начело на ре­
волюционната емиграция.
На 7. XI. 1869 г. в румънската столица започнал да излиза него-

283
вият пръв вестник, който нарекъл с име, само по себе си вече прог­
рама — „Свобода“, „вестник политически и книжовен“.
„ # така свобода е българското желание!“ Както през 1859 г.
името на Драган Цанковия „България“ направило огромно впечатле­
ние, така и вестникът на Каравелов само е името си вече започнал да
влияе. В първия му брой на първо място е поставена информационна
статийка „Към читателите“. В нея най-напред се изтъква, че бълга­
рите в Румъния живеят свободно, всеки от тях „е свободен явно да
изказва своите идеи и желания“ и затова новият вестник се нарича
„Свобода“. След това се посочват делите на вестника — „да защища­
ва българските интереси и да показва на българския народ път, по
който той да върви, за да може по-лесно да достигне до своето нрав­
ствено съвършенство « до своята политическа независимост“. Вестни­
кът според тази бележка си поставя задача също да „опознае българ­
ския народ с неговите съседи и обратно“. Пак на първа страница и
на част от втората е поставена уводната статия, която по тогавашна­
та техника на оформяне няма заглавие, а носи само дата „Букурещ,
6 ноември“. В нея се обосновават програмните положения, посочени в
първата статийка. Цялата програма на вестника е концентрирана са­
мо в една дума, която е и името му — свобода. За пръв път в бъл­
гарския периодичен печат понятието свобода се обосновава в неговата
пълна, омайна привлекателност. Докато в „Дунавски лебед“ то е про­
тест, заплаха, тук тръби с цялата си сила.
„Както е потребен за земните животни въздух, а за рибите — во­
да, започва статията, също за човека е потребна най-напред от всичко
свобода.“ Без всякакъв друг увод авторът насочва читателя към ос­
новната тема на статията, темата за свободата, и продължава: „Без
свобода човек не може да рече, че е човек, а половин човек; без сво­
бода човек не може да бъде такъв, какъвто го е създала природата,
следователно не може да бъде и щастлив.. ."
Новото, революционното не се изчерпва само с тази великолеп­
на тирада за свободата, а и с това, че тук Каравелов ясно и определено
субординира просветата и образованието, та дори и материалното бла­
госъстояние на народа по отношение на свободата. „От свободата
зависи почти всичко — се казва по-нататък в статията. — Без свобода
няма ни живот, ни щастие — това е вярно като два и два = четири.
Но човеческото щастие зависи от просвещението, а просвещението —
от материалното богатство. А материалното богатство — от свобо­
дата.“
Тези основни положения Каравелов развива по-нататък с инте­
ресна аргументация, със същата езикова лекота и със същия убеди­
телен патос, както в началото.
Консерваторите, дуалистите, туркофилите очакват положението
на българския народ да бъде подобрено от турската власт, в рамките
на турската държава. Каравелов сочи абсурдността на тази теза:
„Могат ли турците да желаят българското възрождение, българското
щастие и българското добро, когато българското възрождение е гроб
за турската империя?“
Еволюционистите залагат на образованието и на напредъка. Ка­
равелов заявява, че за да бъдат българите образовани, „то по-напред

284
грярва да бъдат свободни“. Защото не е възможно те да се образо­
ват под покровителството на султана — „от бръмбар мед не се добива!“'
Те и разчитали главно на разрешението на църковния въпрос. Като
посочва, какви са. резултатите на водената от двадесет години борба
за самостоятелна църква, Каравелов пише: „За нашето българско
добро църковният наш въпрос трябва да се остави настрана за някое
време и да обърнем внимание на нашето политическо положение, да
са постараем и да изкореним главното зло, което ни стои на пътя, и
тогази да. са. завземем да лечим по-малките раници, които имаме на
нашето тяло·, твърде много.“
Заключението е: „И така свобода е българското желание, свобода
е нашата българска надежда, свобода е българската девиза. Затова
и ние на българската свобода посвещаваме и нашият вестник.“
В статията не се казва ясно как ще се изкорени „главното зло“,
как ще се стигне до свободата. Но читателите ще намерят скоро от­
говора на този въпрос в съдържанието на вестника. Пък и още от
първата статия се разбира косвено какъв лек ще предложи той.
Как да се постигне свободата и каква свобода? Още в първите
броеве на вестника се дава отговор на този въпрос. В статия в I,
3, 19. XI. 1869, с подпис „Един румънски българин“ се говори за
дълга на живеещите свободно в Румъния българи да подпомогнат
поробените си братя. В нея се изтъква основната за революционери­
те мисъл, че българският народ не трябва да чака помощ от другаде,
а да си помогне сам. „Нашата длъжност — пише Каравелов за еми­
грантите — е да бъдем за пример на българите в България и да им
бъдем ръководители и за свое, и за тяхно добро — с една дума ние
трябва да са приготвим да им подадем навреме братска ръка и да ги
поведем на живот и на смърт.“ Тая помощ трябва да бъде дадена,
както се казва в статията, „словом, делом и помишлением, защото ис­
торията не чака“.
В I, 12, 22. I. 1870, е даден отговор на тази статия от името на
„Млада България“. В него, като се разглеждат условията в българ­
ските земи, дето народът страда не само от турското господство, а и
от неговите български оръдия, се изтъква, че скоро българският народ
ще изтрие от лицето си срама на робството и че той не трябва да се
надява на чужда помощ. „Ние младите българи — се казва в статия­
та — сме горделиви и не възприемаме свобода без жъртви, защото
свобода, която се не добива с мъки и жертви, е мъртва.“ След като
накрая се издига революционният лозунг „Свобода или смърт“, се из­
брояват „българските желания“: „Да работим сами и да н.е се надея-
ме на никого; да търсиме своето и да не искаме чуждото; да добием
своята свобода· сами и да не търсим милост от султана; да търсиме
съвършена свобода, а не сянка от свобода.“
След ясната, във всеки свой ред революционна платформа, дето
се казва определено и за каква свобода трябва да се воюва, на никой
читател не се е видяло неестествено, че Каравелов все по-конкретно
и .открито започва да развива мисълта,, особено от пролетта на 1870 г.,
че „свободата се не харизва, а се взема“ (I, 14, 5. II. 1870). „И така —
се казва в I, 24, 22. IV. 1870 — ние, българите, трябва да бъдем бодри
и да се готвим за оная минута, която твърде скоро ще настигне, па

285
да не се боим ни от турските шпиони, ни от нашите чорбаджии, а
братски да подадем един другиму ръка и да напишем в умовете си
„свобода или смърт!“. И преди това: „Колкото българите да са уг­
нетени, но тия вече разбират, че против зло трябва да се употреби
зло, против нож — нож, против топор — топор!“ Докато най-после в
I, 32, 27. VI. 1870, заявява категорично: „Революция, революция и
революция е нашето спасение и повече нищо!“
Още преди да изрече тези думи, „Свобода“ се превръща в орган
на българската революционна партия, а когато бил основан Бъл­
гарският революционен централен комитет, вестникът става негов ор­
ган, негов истински пропагандист, агитатор и организатор. Първата
обществена проява на БРЦК е свързана с вестника18 В I, 25, 30. IV.
1870, на „Свобода“ е поместена статия „Няколко думи до румънските
българи“, в която БРЦК осъжда ония емигранти в Браила, които
изпратили благодарствена телеграма до султана по повод издаване­
то на фермана за създаване на българска екзархия. На 1. VIII. 1870 г.
била обнародвана т. нар. първа програма на комитета не другаде,
а в „Народное дело“, излизащия в Женева орган на славянската
секция на Първия интернационал, вестник, който се борел срещу пан-
славизма и либералския реформизъм и който, макар и да не стоял
на марксистки позиции, поддържал тактиката на Генералния съвет,
т. е. на Маркс и на Енгелс. След това в I, 46, 14. X. 1870, „Свобода“
също я обнародвал, като преди това отпечатал статии с моменти от
програмата.
Каравелов е наясно каква е тая „съвършена свобода“, за която
се застъпва във вестника. В своята брошура „Български глас“ (1870)
той пише, че „такава свобода може да има само в държава, в която
истински суверен и истински самодържец не може да бъде никой
друг освен самия народ“.
В брошурата той атакува много остро и монархическия инсти­
тут, който неведнъж бива отричан и във вестника. „И така — се каз­
ва в брошурата — синките народи, а най-много българския трябва да
разберат, че царювете са били, са и днес най-големите тирани и изед-
ници и никакво добро не са направили на човечеството.“
В онова време идеал на народовластие са буржоазно-демократич­
ните републики, като Швейцарската федерация и Съединените аме­
рикански щати. Каравелов е убеден републиканец и в този дух пише
той в „Свобода“.
Макар и в много от поместените в „Свобода“ статии да се набля­
га на основната за революционерите мисъл, че българският народ
трябва да се бори за свободата си сам и да не очаква помощ отни­
къде, Каравелов бил на мнение, че за да успее националната рево­
люция, трябва да се разчита на известна помощ и отвън, но не от
великите сили, а от съседните народи, също заинтересувани да рухне
турската империя. „Единствените народности '— се казва в цитираната
по-горе статия от 5. II. 1870, — които могат сега засега да ни пода-
дат материална и нравствена помощ, са сърбите и румъните,... които
търсят същото това, щото гьрсиме и ние.. . “

16 А а . Б урм ов, Б ъ л га р ск и я т р ев ол ю ц и он ен ц ен т р а л ен к ом и т ет , С оф и я , 1950, с. 36.

246
 Така Каравелов се връща наново към любимата си идея за южно­
славянска или дунавска федерация.
Идеята за федерация. За Каравелов идеята за федерация е свър­
зана както с въпроса за евентуалната помощ, на която българският
народ би могъл да разчита отвън, така и с бъдещото устройство на
освободена България. До нея той е стигнал преди „Свобода“ — про­
пагандира я в „Голос“, в „Застава“ („Кагкво ни е нужно“), в позива
„Мои братя“.
До нея той стига, защото смята западноевропейските сили за
крепители на турското господство и не възлага никакви надежди за
помощ от тях. Като изказва винаги симпатиите си към чуждите на-
ционалноосвободителни движения, Каравелов постоянно изтъква реак­
ционната роля на европейските правителства. Ето един цитат от „Сво­
бода“ (I, 35, 22. VII. 1870) — едновременно образец за журналисти­
ческо майсторство на Каравелов и пример за отношението му към
западните сили:
„Италия въстана, за да изгони своите тирани, които бяха забра­
вили и съвест, и бога; Испания изгони своята пиявица Изабела, която
погълташе народния пот; Крит подигна оръжието си против турските
кръвопролития и против безчовечните тирани, които палеха и убиваха
беззащитната рая; Черногорие няколко пъти подига оръжие, за да
отмъсти за кръвта на своите деца и да избави своите братя от тежки
неволи; Хаджи Димитър поведе преди две години български юнаци,
за да отрият сълзите на българските майки, а Европа, т. е. кабинетите
на великите сили, във всичките тия случаи деряха гърлата си и чове­
колюбиво викаха; „Ние не дозволяваме да са пролива кръв!.. . “
Въпреки че на страниците на „Свобода“ се изразяват горещи сим­
патии към Русия — „звезда водителница“, към руския народ, той не
се осланя на Официална Русия, към която също най-често има отри­
цателно отношение. В „Свобода“ позицията на Каравелов към сла-
вянофилството е безспорна и ясно отрицателна. Налр. във II, 1, 2. I.
1871, той пише следното за панславизма и за царска Русия: „Когато
„Голос“ не съчувствува на Дунавската федерация, то и ние имаме пра­
во да не съчувствуваме на панславизма, който е осъден от самите
добросъвестни руси, като Чернишевски, Пипина и други... Ние не сме
още голи пилета, които не могат да живеят без квачка. За какво ни
е славянска монархия, когато и в нея бият, както и в Турция.. . “
При това положение повече от логична е мисълта, която Караве­
лов често развива, че българският народ трябва сам да извоюва своя­
та независимост, че балканските страни — Сърбия, Румъния, Черна
гора, Гърция и България — „могат сами да улучшат своето поло­
жение, т. е. без европейско туторство“, като допуща, че българската
национална революция ще успее по-лесно, ако се свърже с револю­
цията и действията и на другите балкански народи. И това е не само
за целите на самото освобождение, а и за бъдещата им държавна ор­
ганизация, за тяхната истинска независимост.
В „Свобода“ постоянно се пише ту за балкански, ту за южни
славяни, ту за дунавска федерация. И това не е само лично становище
на Каравелов, но и възприета в програмата на БРЦК негова идея.
Там се казва: „Ние желаеме да живеем с всичките наши съседи дру­
жествено, а особено със сърбите и румъните, които отчасти съчувст-
вуват на нашите стремления, и желаем© да съставим с тях Южно-
'славяска! или Дунавска федерация |на свободните Страни. Ние, желах­
ме, ;чщото тая земя, която е населена (с българи, да се управлява бъл­
гарски, т. е. съобразно нравите, обичаите и характера на българския на­
род. А тия земи, които са населени с румъни, със сърби, с гърци, да
се управляват съобразно с характера на румънския, сръбския и гръц­
кия народ. Нека всяка народност, както и всеки народ, у.чува [увар-
ди] своята свобода и да се управлява по своята собствена воля...
Ние не желаеме чуждото, т. е. онова, що не е наше, но не желаеме да
дадеме и другиму своето.. . “
Каравелов си представлява бъдещата федерация на балканските
страни като многонационална държава по образеца на Швейцария,
в която всеки народ да има независимо управление, а един общ пар­
ламент, общо върховно правителство да обединява всички. Естестве­
но е, че за федерацията се предлага републиканска форма на управ­
ление: „Нам не са потребни империи и двайсет кралчета, а една сво­
бодна и равноправна федерация“ (Свобода“, II, 15, 10. IV. 1871). Като
основно ядро на федерацията той смята славянските народи. Най-мно­
го надежди се възлагат на съюза между сърби и българи като най-
близки помежду си братски народи. И това е типична Каравелова
позиция.
За братското отношение на Каравелов към румънския народ, вън
от неговите общи изказвания, най-много може :да се съди по румън­
ското издание на „Свобода“ — „Libertatea“, което излиза известно
време успоредно със „Свобода“. Каравелов ратува за приятелство и
братство между румънци и българи. Няма момент, когато той да си
представя бъдещата федерация без румънския народ.
Отношението на Каравелов към гърците е по-друго. Той има ре­
зерви към тях, които се дължат на натегнатите по това време отноше­
ния по въпроса за църковната свобода, а също и на крайно антибъл-
гарски изказвания в гръцкия печат. Антигръцки настроения у него
са напластени още от пловдивските му години, силни са първите впе­
чатления от църковната борба. И това отношение се среща още в ста­
тиите му в Русия, в кореспонденциите до „Голос“, в „Застава“, дето
пише против поведението на гръцките вестници. В „Свобода“ се про­
дължава тази линия. Ето един пример, .интересен не само като ста­
новище, а и за начина, по който Каравелов умее да изобличава чрез
ирония и сарказъм: „Кой народ би разпространил по света Юпитеро-
вото учение, Бакхусовия разврат и византийската схоластика, ако да
не би били гърците? Най-после кой би продавал на света косми от брада­
та на. господа Саваота, мляко от „пресветая дева Мария“, пера от
крилата на архангела Михаила, осем крака от йерусалимското муле,
клечица от стълбата, която Яков видял насън, тресчица от Ноевия
ковчег и пр. и .пр., ако да не би били гърците?“ („Свобода“, III, 20,
11. XII. 1872.) Въпреки такива писания независимо от известни ре­
зерви Каравелов е за федерация и с , гръцкия народ, макар и като
по-далечна възможност, защото според него първоначално във феде­
рацията трябва да влязат само народи, които иадат еднакви стремежи.

2.88
 Единствено към турския народ Каравелов има докрай отрица­
телно отношение. Той не достига до концепцията на интернационализ­
ма И; отрича всякаква възможност на турците да се развиват култур­
но, не прави разлика между турския народ и неговите управници.
Той смята, че те не подлежат на развитие, че са „смрадливо гюбре“,
което,трябва да се изхвърли с лопата („Свобода“, I, 43, 23. IX. 1870),
чете.няма да се променят, докато са мюсюлмани, защото „коранътнчо-
веческият напредък са съвсем противоположени“ („Свобода“, III, 1,
2. VII. 1872), и дори пожъсно заявява: „Турчинът е турчин, него ни
бог, ни дявола може да направи човек“ („Независимост“, IV, 24,
3. III. 1874).
Такова отношение към един народ, явно неправилно, сега изглеж­
да странно. Но то може лесно да се разбере и психологически, и так­
тически. За Каравелов е било важно (и само това му се е виждало
реално ,и възможно) да действува за единство преди всичко между
ония народи, които са имали тъждествени интереси. Затова той в пла­
новете си за федерация има пред вид най-напред сърби и румънци.
Обосноваване на основната теза. За да обоснове схващането си
за революционно разрешаване на българския въпрос, Каравелов търси
аргументи, а това не било мъчно. По-силен довод за това от положе­
нието на раята не е могло да има. Затова в „Свобода“ непрекъснато
се дават статии и информации за тежкото положение на българския
народ. Няма брой на вестника, в който да не се говори за беззако­
нията, грабежите и безчинетвата, на които е била подложена раята.
За положението на българите под турска власт, особено за стра­
данията на селяните, които най-тежко са чувствували турския фео­
дален гнет, се пише в статии, прегледи, фейлетони, в разкази — из­
ползуват се всички жанрове. Но най-много такива материали се на­
мират в дописките. В тях се рисува действително потресаваща карти­
на, за живота на селяни и занаятчии и това води до извод, че само в
революцията е спасението.
Представа за положението на българския народ под робство да­
ват; и материалите на икономически теми във- вестника. От тях се
вижда, че Каравелов е имал представа за икономическата мисъл на
времето, че те имат революционно-демократична същност. „Чрез свои­
те икономически възгледи той се проявява като пламенен радетел за
бързо развитие на производителните сили и за материалното благо­
получие на трудовия български народ.“19
Каравелов има ясна представа за класовото делене в България
и застава на страната на селячеството и западащите занаятчии. От­
ношението му към чорбаджиите, едрите търговци и заможната бур­
жоазия е ясно определено — отрицателно. Ясно определена е и класо­
вата насоченост на „Свобода“. Тя е силно противочорбаджийска. За
„Свобода“ чорбаджиите са „български изроди“, „оръдия на най-гнус-
навите и най-зверски наши кръвопийци и заборавлн са, че са синове
на българска майка.. .“ Те са „народни кървопийци“, турски „подлн-
зурки“, „мекерета“, „доносници“, „сиромашки изедници“. И Караве­
лов се бори с всички сили против тях.
19 Ж ак Натан и др., История на икономическата мисъл в България, т. I, София,
1971, с. 217.

19 История на българската журналистика 289

 „Аз смело мога да кажа — пише той в „Свобода“ (I, 43, 23. IX.
1870), — че народът Ще бъде принуден да изколи по-напред чорба­
джиите, а после техните помощници, т. е. правителствените злодейци.“
Борбата на „Свобода“ срещу чорбаджиите не се изразява само
в такива остри изрази. Вестникът атакува непрекъснато, във всеки
ред, тяхната идеология. Той доказва несъстоятелността на еволюцио-
низма, осмива неосъществимия дуализъм на „старите“ и жестоко на­
пада изразителя на тези идеи — техния печат. Дори на единствения
вътрешен вестник, към който се отнася с респект — „Македония“, —
той не прощава, когато Славейковият лист застава на неправилни по­
зиции. Не по-малко остър е Каравелов към вестника на „старите“ —
„Отечество“. Водачите на „старите“ в Румъния, българските първен­
ци и редактори в Цариград и в Турско — Хаджи Иванчо Пенчович,
Н. Михайловски, М. Балабанов, Ив. Найденов и др. — са злополучна
мишена за безпощадните удари на Каравелов.
За да обоснове революционното действие, Каравелов доказва
от страниците на „Свобода“ суетността на турските реформи. Той не­
прекъснато и безпощадно разобличава политиката на Али паша, на
Мидхат паша, цялата турска администрация. И за това животът в
Турция е давал богати възможности, още по-богато използувани от
публицистичния талант на Каравелов.
В „Свобода“ има една изключителна по съдържанието си допис­
ка, която също допринася да се обоснове главната теза на вестника.
Тя е написана от самия апостол на революцията Васил Левски. През
втората половина на 1870 г. той отправил писмо до Каравелов. Редак­
торът на вестника го отпечатал като дописка в бр. 7, год. III от
13. II. 1871 г Л а
Мъчно е да се коментира съдържанието на такава дописка. В нея
Левски се проявява с целия блясък на здравия си разум, на непо­
колебимата си принципност, на революционната си твърдост, на своя
дълбок хуманизъм, на верния си поглед към бъдещето. От името на
народа той изявява неговото мнение пред света, волята му да живее
свободно и човешки, декларира, че в свободна България, този „наш
рай“, всички народности ще бъдат равни и на нейното знаме ще
пише: „Свята и чиста република“. Пледира се балканско братство.
Иска „с един труд“ да се постигне свободата, а не да се води „втор^а
борба“, една нова бъдеща жестока социална революция. Изявява
огорчението си, че културна Европа не откликва „на нашия преграк­
нал глас — никакъв отзив, отникъде помощ, напротив, стават учители
против нас“. За да посочи решението: „намясто сълзи, сега леем кур­
шуми, надеждата ни е. . . на нашите мисци“.
В тия прости, ясни слова на велик човек Левски обогатява съ­
държанието на „Свобода“, утвърждава революционното в него, из­
тъква, че делото на освобождението е народно, българско.
Така в. „Свобода“ сочел на недоволните български йародни
слоеве в Турция панацеята на революцията.
Хаджи Димитровата пушка реши църковния въпрос. В своите

1!)а За тази Дописка вж. Ив. Унджиев, Васил Левски, С., 1967, с. 134 и сл.; Н. Генчев,
цит. съч., с. 47—48.

290
вестници Каравелов взема бързо и ясно отношение към всички въп­
роси, които вълнуват българската общественост. Становището му към
църковния въпрос е изразено само в една строфа в „Свобода“ (II, 38,
4. III. 1872):
„Не вярвам аз,
Че калугер ще спаси раята,
Свободата не ще екзарх,
Иска Караджата!“

Тази теза той поддържа непрекъснато. „Зарежете църковния въп­

рос — пише Каравелов в „Свобода“ (I, 40, 2. IX. 1870), — той никога
няма да бъде решен окончателно, догде Али паша намира в него свои
интереси.“ И доказва, че е немислима църковна свобода без поли­
тическата. Това за него е аксиома. Каравелов разбира духовната
свобода и като освобождение и от религиозните предразсъдъци: „Ко-
гато той (българският народ) — се казва във вестника (I, 3, 19. XI.
1869) —, се освободи от гръцкото духовенство и от турското иго, то
ще бъде свободен политически, а когато се освободи от своята про­
стота и незнание, от своите стари суеверия и допотопнн нрави, то той
ще бъде свободен и духовно.“
Въпреки такива схващания като политик, държащ сметка за
реалните отношения и възможности, Каравелов следи внимателно
развитието на църковния въпрос. Той пише против Гръцката патри­
аршия, против клерикализма, против разврата на черното духовенст­
во, реагира във всеки интересен момент на борбата, осмива страха
от схизма.
Когато Портата издава фермана за създаване на българска ек­
зархия и еволюционистите в Турция и „старите“ в Румъния изпадат
във възторг, подават „мазни адреси“ и „пращат сладки и медени те­
леграми на Али паша“, Каравелов предпазва народа от илюзии. Преди
всичко той посочва, че църковният въпрос е бил решен окончателно
от „Хаджи Димитровата пушка и неговите хъшове“. В статия в ..Сво­
бода“ (I, 20, 22. III. 1870) той изтъква, че ферманът е една победа,
че „българите възкръснаха и ни една сила не може. ·. да ги върне
назад“ и че сега „от нас зависи да решиме народната свобода“.
След като ферманът е издаден, „Свобода“ следи организирането
на българската църква и реагира бързо на всички действия на кон­
сервативните елементи, като никога не се отказва от основната си
теза. В прекрасната си малка статия в „Свобода“ (II, 16, 11. IV. 1870)
Каравелов пише: „Гората се е раззеленила; а ние се караме за цър­
ковните устройства и за щастието на калугерите и поповете! Сич-
кият свят се е възволновал и търси щастие и добро; а ние се препира-
ме в Търново ли, или в Царигарад трябва да живее нашият екзарх и
неговият синод! Най-после сичките хора на светът са готови да са
заемат за оружие и да защищават своите човечески и народни права
от деспотическите владетели и от чуждите елементи; а ние сме седна-
ле и мислиме кой самар е по-сгоден за нашит гърбове: самарът на
патриархът ли, самарът на Макариополски ли, или самарът на Па-
нарета Пловдивски!“

211
 Свобода и просвета в диалектично единство. „За да бъдем сво­
бодни, нам трябват пушки и барут, а не мастило и преводът на Хо-
меровата Илиада“ — това са думи на Каравелов, написани в „Сво­
бода“ (I, 19, 21. X. 1870). Независимо от такива мисли той· отдава
голямо значение на просветата на народа, като дава в „Свобода“
много информации по просветни въпроси, като помества статии, е
които взема отношение както към училищния въпрос, така и към
всяко културно събитие, без да стои на просветителски позиции. За
него въпросът за народната просвета е субординиран на основния
въпрос за освобождението. Той смята, че за българския народ не може
да има никаква просвета, никакво образование и значителен култу­
рен напредък, преди да извоюва свободата си. Дотогава просветата
е само едно средство, за да се постигне свободата.
„Народното образование или народната цивилизация — пише Ка­
равелов в „Свобода“ (I, 10, 8. I. 1870) — е связана с политическата
свобода на народа и затова едната без другата нито може да съще­
ствува, нито да принася полза. Мнозина учени мъже досега са изка­
зали мнение, че образованието води след себе си свободата, а не
свободата — образованието, но такава една истина може да бъде ис­
тина за един народ, който има вече свое народно правителство, а ние,
българите, сме една поробена народност, на която са везани ръцете
и очите, следователно за нас без свобода няма образование, а без об­
разование — свобода.“
Като не стои на почвата на еволюционнстите и отхвърля прос-
ветителството, Каравелов съчетава в диалектично единство народна­
та просвета с революционното действие. Като сочи на двата пътя
към освобождението: единия — че „бунтът е сега по-потребен от ма­
стилото“, и другия — че „българите трябва да се грижат само за
своето умствено развитие“, за да победят „турците и гърците нрав­
ствено“, Каравелов заключава в „Свобода“ (I, 13, 29. I. 1870): „Но н
двете тия мнения са прави, а в същото време не са прави. За да из­
гради човек една къща, нему трябват не само кирпичи и камъни,
трябва му още място, на което ще бъде тая къща изградена, глина,
шинзн, талпи, а най-повече добри работници и изкусен архитект. Едно
без друго не може“. И добавя: „Ние българите трябва да захванем
отначало, защото още нямаме почти нищо, за да изградим тая къща,
която се нарича Отечество; за да я изградиме, нам трябват барут
и книги, пушки и читалища,, ножове и училища. . .“
Това съчетаване на революцията с просветата, при което рево­
люцията е примат, задължава Каравелов сам да просвещава чрез
вестника и да отбелязва най-съвестно всички прояви на българския
народ в областта на образованието и културата, да брани постигна­
тото. Във връзка с проекта на Мидхат паша за създаване на сме­
сени турско-български училища в „Свобода“ (I, 2, 14. XI. 1869) има
статия, в която се поема защитата на българските училища и се зая­
вява остро, че е невъзможно българите да предадат своите училищни
фондове на мюсюлманските медресета. Тя завършва: „Или турци или
българи, или смърт или живот, или свобода или робство — тук среден
път няма!“ Особено много са статиите за народното образование, в
които се застъпват идеи за модерно, реално училище.

292
 Литературата, литературната критика и библиографията са за­
стъпени в „Свобода“, както в никой друг български вестник до него.
Там Каравелов отпечатва своите повести и разкази, като „Сирото
семейство“, „Дончо“, „Мъченик“, „Хаджи Ничо“, „Турски паша“,
„На чужд гроб без сълзи плачат“, „Българи от старо време“ и др.
Заедно с това той дава белетристични творби и от други автори, като
напр. от украинската революционна писателка Марко Вовчок и т. и.
В „Свобода“ Каравелов помества много поетични произведения.
Той печата там, най-често без подпис, много свои стихотворения, но
заедно с това помества и редица творби на Хайне, Шевченко и други
известни чуждестранни поети. Той дава място също така и на Ботеви
стихотворения. „Елегия“, „Делба“, „Странник“ са печатани за пръв
път в „Свобода“. Вторите редакции на „Майци си“ и „Към брата си“
са печатани също в „Свобода“. Поместено е и революционно насоче­
ното стихотворение „Днес“ на начеващия Ив. Вазов.
Каравелов пише и помества голям брой литературно-критични
статии и бележки. В тях той не само изявява схващанията си за
литературата, според които „действителният живот трябва да стане
изключителен предмет на изкуствата“ („Свобода“, I, 26, 7. V. 1870),
но и дава преценка на почти всяка книга, която е излязла тогава, на
всеки български автор. Той пише тези си бележки с остър, жив език
и допринася за изчистването на литературните плевели.
Изобщо вестникът следи целия български културен живот --
книжнина, вестници, литература, живота на Книжното дружество —
първоначално със симпатии, после критично (няма факт на просвета­
та и културата на българския народ, неотбелязан и неоценен в „Сво­
бода“) в статии, информации, рецензии, бележки, във фейлетоните
с общо заглавие „Знаеш ли ти кои сме?“.
Интерес към революционното в света. Беглият и непълен преглед
на съдържанието на „Свобода“ не би дал точна представа за иего,
ако не се отбележи големият му интерес към революционните прояви
в Европа. Към италианското националноосвободително движение
вестникът и неговият редактор има положително отношение, както
повечето от нашите революционери. Още в първия брой на „Свобода“
се изказват симпатии към Мацини и Гарибалди и те са подчертани
при много други случаи. Следи се всяка проява не само на национал­
ното революционно движение в Италия, още повече в Босна, Херце­
говина, Черна Гора, Далмация, а и в арабските страни, дори в Мек­
сико и в Куба.
.Вестникът отбелязва всяка значителна прогресивна проявя в
света. Особено интересен е въпросът за отношението на „Свобода“
към Парижката комуна. В своята студия „Как Парижката комуна
биде посрещната от българите“ Г. Бакалов пръв разгледа този въ­
прос. „Комуната — казва Бакалов — изигра ролята на реактив, кой­
то позволи да проличат убежденията на единия и на другия водители
на революцията: шаткавщината на буржоазния радикал Каравелов я
решителността на социалиста Ботев.“20
При едно сравняване на отношението на Ботев и Каравелов към

20 Г. Бакалов, Избрани произведения. София, 1953, с. 90.

293
Комуната трябва да се признае, че то не е в полза на редактора на
„Свобода“. Но становището на Бакалов е твърде крайно и се обяс­
нява с по-старо отношение към Каравелов, който твърде добре и
твърде много е знаел за Интернационала и за социалистическото дви­
жение в Европа. Каравелов дава доста материали в „Свобода“ за
Комуната. Точно когато настъпват решителните майски дни в борбите
на парижкия пролетариат, вестникът спира (от 17 април до 4 октом­
ври 1871 г.) във връзка с набавяне на печатница и затова не може
да се каже, че се знае неговата последна дума за това събитие. В
отношението на Каравелов към Комуната има известна колебливост,
симпатия към комунарите, възмущение срещу издевателствата на
Тиер. Каравелов е на мнение, че „подобна революция е днес за Фран­
ция не твърде полезна“ („Свобода“, II, 15, 10. IV. 1871). Заедно с
това той приветствува Комуната, признава нейните „велики заслуги“,
напр. раздаването на манастирските имоти, и казва, че тя ще очисти
„много французки нечистотии“. В румънско издание на „Свобода“ —
„Либертатя“ (II, 11. 19. III. 1871), Комуната се разглежда като акция
на парижкия пролетариат със „социал-комунистически характер“, не
се отрича нейната прогресивна роля и се смята, че ако тя бъде под­
помогната от пролетариата в другите страни, ще може да се закре­
пи „социално-комунистическа Франция“.
„Либертатя" — румънското издание на „Свобода". От началото
на втората си годишнина „Свобода“ започнал да излиза два пъти
седмично — „веднъж на български (събота) и веднъж на влашки
(сряда)“. Румънското издание на вестника е превод на думата сво­
бода на румънски — „Libertatea“ („Либертатя“). Първият му брой
излязъл на 7. I. 1871 г. „Либертатя“, както се казва в самия вестник,
е притурка на „Свобода“, която отделно не можела да се абонира
и не представлявала превод от съответния брой на български. Това се
вижда и от обстоятелството, че притурката излязла на същия
формат, но на по-малко страници , „Свобода“ — на две или на
четири.
Притурката си поставяла задача да информира румънските чи­
татели върху българските работи, да „пропагандира братството меж­
ду християнските народи на Изтока“ и по-специално — румъно-бъл-
гарското приятелство.
Притурката има разнообразно и интересно съдържание. В нея се
разглеждат най-важните български въпроси — борбата за освобож­
дение на българския народ, църковният въпрос, социалните отноше­
ния между българите. Пише се също по положението в Турция,
пропагандира се идеята за балканска федерация, поместват се ин­
формации и становища по международни въпроси, дадена е в подлист-
ник част от нашумялата книга на Фредерик Милинген, син на Каб-
разлъ паша и англичанка, „Роби на Турция, харемът на султана, не­
гри роби“, дето се дава потресна картина на живота в Турция, и
един пътепис от румънския демократ и виден публицист Чезар Бо-
ляк за пътуване от Русе до Варна. Има и информации по културния
живот на българите, както и богат преглед и информации по междуна­
родни въпроси. Особен интерес представляват материалите за Париж­
ката комуна, които хвърлят нова светлина върху отношението му

294
към нея, както и към политиката на великите сили. Там се намират
и нови доказателства за републиканските убеждения на Каравелов.21
Изобщо „Либертатя“ е вестник интересен, списван напълно в
духа на „Свобода“ и с таланта на Каравелов. Не е изяснено кой е
бил неговият румънски помощник. Остава неизвестен въпросът и до­
кога е излизал вестникът. В българските библиотеки са запазени
първите 15 броя на вестника (последният от 17. IV. 1871) до спира­
нето на „Свобода“ през пролетта на 1871 г. Те са описани и в българ­
ски, и в румънски библиографии. В цитираната под линия дипломна
работа се твърди „въз основа на съобщенията, които се дават в „Сво­
бода“, че „Либертатя“ е излизал, докато е съществувал и „Свобода“,
че са излезли от него 74 броя“. Броевете между 16 и 74 липсват в би­
блиотеките. Доказателство (но не абсолютно), че тези липсващи
броеве са излезли, е следният факт. Под заглавието на „Свобода“
текстът „Издава се два пъти през неделята, веднъж на български
(събота) и веднъж на влашки (сряда)“ продължава да се отпечат­
ва и след 17. IV. 1871 г. до края на вестника.
„Свобода“ спрян. Вестникът на БРЦК имал успех и авторитетна
сила, въздействувал все повече. Но един ден (25. XI. 1872), след като
били излезли вече две пълни годишнини по 52 броя и от третата го­
дишнина от 2 юли до 25 ноември били отпечатани 22, той бил спрян
от румънските власти поради настойчиво искане на турското прави­
телство. Румънците се видели принудени да сторят това, тъй като
във връзка с авантюрата на Димитър Общи турската полиция на­
правила разкрития за дейността на БРЦК и на комитетите в стра­
ната. Нишките водели към Букурещ и към редакцията на „Свобода“,
чийто редактор бил и председател на БРЦК- Портата поискала с
остра нота от румънското (в момента консервативно) правителство
на Л. Катарджиу Каравелов да бъде предаден на турските власти.
Вестникът бил спрян, но Каравелов, предупреден от Киряк Цанков,
със съдействието на приятели успял да се озове в Белград. За съжа­
ление укритата му архива била намерена от турските шпиони и
изпратена в Турция.

„Н езав и си м ост“ п оем а зн ам ето на „С в о б о д а “

Веднага след като заловеният на 27. XII. 1872 г. Левски бил обесен
на 6. II. 1873 г. и турските власти се успокоили с надежда, че ре­
волюционната организация е разгромена, Каравелов се завърнал от
Белград в Букурещ и на 23 февруари, понеже не можел да поднови
„Свобода“, започнал вестник с ново име — „Независимост“.
Единият вестник възкръсва в другия. Първият брой на „Незави­
симост“ има № 23 от годишнина III на вестника, т. е. продължава
номерацията на „Свобода“. Този факт не е само символ за връзка
между новия и стария вестник, а действително „Свобода“ продължава
под името „Независимост“. Това се вижда не само по номерацията.
Първият брой на вестника с ново име е така направен, като че ли

21 Цветана Н. Стоименова, В. .Libertatea“ (7. I. 1871— 17. IV. 1871). Дипломна ра­
бота, Науч. рък. Г. Боршуков. София, 1957, с. 70 (машинопис).

296
не е имало никакво прекъсване, като че ли вчера е излязъл послед­
ният брой на „Свобода“, от който той е продължение.
Графическият вид на „Независимост“ и разпределението на ма­
териалите по страници и в самите страници са същите, както в „Сво­
бода“: уводна статия, политически преглед, стихотворение, продълже­
ние на започналата да се печата в „Свобода“ Каравелова повест
„Богатият сиромах“, рубриките „Български известия“, „Книжевни из­
вестия“, „Знаеш ли ти кои сме“, „Най-нови известия“, статията ..Гър­
ците и ние“, „От редакцията“ и най-после едно съобщение на адми­
нистрацията, че спомоществователите на „Свобода“ ще получават ..Не­
зависимост“ безплатно, „дорде им се напълни абонаментът“.
„Независимост“ възприема програмата на „Свобода“, поема· не­
говото знаме, без да казва това никъде, без да помества своя прог­
рама. Доказателство за това е всеки ред от съдържанието на него­
вите 82 броя. Особено типична е една статия, уводната в IV, 1, 20. X.
1873 — истинска програмна статия. В нея се доразвива и доизяс­
нява програмата на „Свобода“ и тя е повече от програма на един
вестник — тя е програма на българската национална революция.
Като че ли по случайно съвпадение в същия брой е отпечатана и
„Моята молитва“ на Ботев.
„Ние мислиме — започва статията, — че на света не съществува
нито един българин, който да не желае свободата на отечеството си
и който да не мисли да бъде свободен човек и честен гражданин.“
След тази констатация за единство на желанията Каравелов уста­
новява, че на практика за постигане на тези желания се сочат раз­
лични пътища и затова всеки българин си поставя следните три въ­
проса: „ 1. Трябва ли да се освободиме, т. е. трябва лн да свалиме
от шиите си неприятелския ярем? 2. Как трябва да се освободим?
3. Скоро ли трябва да се освободим?“ Единодушно мнение на народа
е, че така „не може да се живее“, че „положението е такова, каквото
не е било у нито един народ на света“, че „и евреите не са търпели
толкова“. Каравелов смята, че на първия въпрос отговаря „самото
положение на народа“, и поставя на разглеждане следващия въпрос:
как трябва да се освободим? В статията се казва направо, че съще­
ствуват две основни мнения по този въпрос —· едното „на старите, на
богатите и на щастливите чорбаджии“ и според него българите тряб­
ва да устроят църковната си йерархия, да се образоват и да чакат
европейските държави да се уверят, че „българският народ е узрял
за свобода и за напредък“, та да му я подарят. „Тия господа — се
казва в статията — се надеят най-много на деветнайсетия век, конто
по техните думи има намерение да храни и най-ленивите хора с пе­
чени кокошки.“ Второто мнение е на „младите“, „на по-голямата
част от българския народ“ и то е, че „българският народ е длъжен
да засучи ръкавите си и да отнеме своите права с пушката в ръка“.
Има и трето мнение — на дуалистите, което принадлежи на няколко
„продадени личности“ и затова Каравелов не го разглежда, защото
„деспотизмът и свободата нямат нищо общо“.
В статията се подхвърля на безпощаден анализ становището на
еволюционистите, доказва се, че никаква наука и истинско образова­
ние не са възможни без свобода, че „ни една църковна йерархия не

296
 е дала на евоя народ свобода и образование“. Изтъква се, че надеж­
дата другите да умират за българския народ, ако той сам не е готоз
за саможертва, е налудничава и че дори решението на църковния' въп­
рос е станало тогава, когато Хаджи Димитър, Филип Тотю и Панайот
Хитов;„извадиха ножа от ножниците си“.
Че свободата може да се извоюва само чрез въоръжена борба,
се виждало от турското становище: „Със сабя сме взели, със сабя
ще дадем.“ Революцията е неизбежна, „защото тя е подготвена от
самите обстоятелства: турските злодейства са в състояние да накарач
и хромите да се защищават“. „Светът е само на смелите и на юна­
ците“, „На вълка е дебел вратът само затова, защото той си гледа
работата сам“. Разбира се, българският народ има и приятели —
„сърбите, черногорците, русите и румъните, но ни едно от тези,
племена няма да извади своя нож за нашата полза, ако ние сами
не извадим своите ножове за своята защита“.
На третия въпрос „Скоро ли трябва да се освободим?“ Кара­
велов дава такъв отговор: „За желаещия, за енергическпя и за ум­
ния човек всяко време е добро, благоприятно и полезно.“
От самостойна революция към революция на „сичкия Балкански
. полуостров“. По съдържанието си в. „Независимост“ прилича извън­
редно много на „Свобода“. По принцип то е същото и доколкото
има изменения, те са наложени от самото развитие, от новите фак­
ти, които животът всеки ден представя пред вестника. Както съдър­
жанието на „Свобода“, така и съдържанието на „Независимост“ се
отличава с много голямо разнообразие. В това отношение журнали­
стиката на Каравелов отива много по-напред от журналистическата
практика на Раковски, на П. Р. Славейков.
Основният въпрос и тук е въпросът за освобождението. Всички
материали са насочени целеустремено към тази генерална задача.
Дори първоначално и след трагичната смърт на Левски в „Незави­
симост“ позицията е същата — освобождение чрез въоръжено въста­
ние. В страниците на вестника при всички поводи се излага тежкото
положение на народа под робство. В статии, в дописки непрекъснато
и системно се натрупва материал, който показва непоносимостта на
положението, подтиква към подвиг и саможертва. „Ние — се казва
във вестника (III, 38, 9. VI. 1873) — нямаме какво да загубим, за ­
щото отдавна сме оголели като овчарски кучета. Смъртта е 99 пътп
по-сладка от днешния безчестен живот.“ Проф. М. Арнаудов отбелязва
различни етапи на развитие в Каравеловите позиции.22 Докато от 1869
до 1873 г. лайтмотивът в публицистичната дейност на Каравелов е
идеята за чисто българска самостойна революция, от началото на
1874 г., изпаднал в известно униние и умора, Каравелов е в началото
на един поврат. Той декларира в „Независимост“ (IV, 17, 9. II. 1874),
че „българската революция трябва да бъде революция на всичкия
Балкански полуостров. Без споразумение със Сърбия, с Румъния, с
Черна Гора (даже и с Русия) ние твърде тежко ще достигнем до свои­
те цели.“ „Ние сме длъжни да въставаме всички заедно или да чакаме
по-добри и по-щастливи минути. Пропагандирайте, съветвайте се, спо­

22 М. Арнаудов, Л. Каравелов..., с. 424, 499, 504 и сл.

297
разумявайте се, търсете помощ, но не въставайте един без друг.“ Нещо
повече, Каравелов все повече виждал ролята, която Русия би могла
да изиграе в българското освобождение.
„Сръбският агент“. Още докато Каравелов е бил жив, а и след
това неговото винаги най-приятелско отношение към -Сърбия е давало
повод на долни клевети, за неправилно тълкуване на негови постъпки
и на идеите му. За да го уязвят и да си отмъстят за острите, макар
и справедливи нападки срещу тях, Найденов, Кисимовци, та дори и
Ив. Мънзов са го клеветели, че е платен сръбски агент. Че Каравелов
държи за най-тясно приятелство със Сърбия (това е типична Караве-
лова позиция, специфична негова идея), е истина, както е истина, че
това е честна позиция, а Каравелов — чист човек. По този въпрос е
писано много и отдавна истината е възтържествувала. Достатъчно ·
да се напомни, че в „Независимост“ (IV, 40, 20. VII. 1874), както по-
рано и в „Голос“, Каравелов прави остра критика на сръбската поли­
тика, каквато едно „оръдие“ не може да си позволи; че и той се е
противопоставял на агенти на буржоазния великосръбскн шовинизъм
като Милош Милоевич; че е бил за истинско сръбско-българско прия­
телство. Затова точно когато спира „Независимост“, сръбският консул
в Букурещ донася на министъра на външите работи в Белград и дава
един достоверен документ за позициите на Каравеловия вестник: „Глав­
ната задача на „Независимост“ н-е бе затвърдяване на връзките със
сърбите, но насъскване на българите за въстание срещу турците.“23
Каравелов, както Раковски преди него, а след това и Ботев, е за
балканско разбирателство, той е за федерация или конфедерация на
балканските и дунавските народи. Тази идея, тясно свързана с идеята
за сръбско-българско братство, той -пропагандира и в „Независимост“
постоянно. Пак във връзка с обвиненията срещу Каравелов е интере­
сно да се види как той си е представял федерацията конкретно. В
„Независимост“ (III, 42, 7. VII. 1873) се дава гласност на такъв проект:
„По наше мнение восточната федерация трябва да бъде съставена
така: 1. Сърбия, Босна, Херцеговина и Черна Гора трябва да съставят
едно цяло. 2. България, Тракия и Македония да съставят друго цяло.
3. Албания да добие независимо управление, което да се намира под
покровителството на -Сърбия и България. 4. Румъния трябва да ос­
тане на днешното си положение. 5. Цариград да бъде свободен
град. 6- Тесалия и Епир да се дадат на Гърция. Султанът да се пресели
в Азия заедно със своите турци. Освен това България, Сърбия и Ру­
мъния трябва да съставят една тясна федерация, която ще да има
три -независими самоуправления и един общ парламент, т. е. едно
върховно правителство. .
В плана се предвижда също южните славяни в Австро-Унгария
да се присъединят към Сърбия, както и румънците в Унгария — към
Румъния.
Във връзка с растящи апетити в шовинистически среди на съседни
народи, като си представлява бъдещата федерация изградена на чисто
етническа основа и като е държал сметка за тогавашното съотноше­
ние на националистите в турската империя, Каравелов пише няколко

23 Цит. по М. Димитров, Л. Каравелов, София, 1959, с. 271.

298
броя по-рано з своя вестник (III, 34, 12. X. 1873): „Ние обичаме и
сърбите, и русите, и другите славянски племена само затова, защото
обичаме себе си, т. е. защото обичаме своята народност и своето сла­
вянско произхождение; но това ви не дава право да заключавате, че
ние ще да допуснем когото и да е да забие своето знаме на Трапе­
зица в Търново. . . На българските храмове (курсивът е на Л. К.) трябва
да се развява българският лев. Нека бъде проклет всеки, който же­
лае да бъде другояче. Ние сме ви говорили и друг път, че по-напред
сме българи, а после славяни.“
Къде е спасението? Като революционер-демократ Каравелов не
се бори само за политическа свобода. Рядко има статия, фейлетон, до­
писка в „Независимост“ без стрела срещу чорбаджийството. По повод
покушението над хаджи Ставри в Хасково, организирано от Атанас
Узунов, Каравелов пише в „Независимост“ (III, 37, 2. VI. 1873): „Ние
отдавна вече знаем, че нашите чорбаджии и гръцките духовници са
99 пъти по-лоши от турските капеъзи. Следователно българският на­
род е принуден да употреби всичките си сили и средства, за да свали
от шията си този ненавистен ярем, който е одрал и кожата му.“ „Из­
лишно е да се дават повече доказателства за отношението към чорба-
джшшството на един публицист, на когото принадлежат думите в „Не­
зависимост“ (III, 48, 18. VIII. 1873): „България ще бъде опасена само
тогава, когато турчинът, чорбаджията и владиката се окачат на една
върба. Друго спасение няма!“ В редица статии и фейлетони се разобли­
чават безпощадно и едрите български търговци в Турция и в Румъния,
и тяхната „Добродетелна дружина“.
Църковният въпрос по времето на „Независимост“ не е вече така
актуален, но той все още се поставя във вестниците. По него пише и
„Независимост“. Все още се поддържа мнението, че не може да има
независима българска национална църква, докато екзархът е чинов­
ник на султана, докато няма свободна България. Въпреки това вест­
никът следи внимателно всеки опит на Гръцката патриаршия да отнеме
извоюваното от българския народ, разобличава гръцкото духовенство,
но не щади и българското, когато то върви по пътя на византийската
църковна традиция. Когато Гръцката патриаршия обявява схизмата,
заплаха, дълго отправяна, за да влияе върху простите чада на
„майката“ църква, Каравелов пише, че схизмата ще е полезна, защото
практически това означава пълно освобождение от Фенер. Вестникът
помества статии и в защита на чл. 10 от фермана за т. нар. спорни
епархии, т. е. за възможността Екзархията да разпростре юрисдикция­
та си над всички български земи.
„Да живее аритметиката!" В „Независимост“, както и в „Свобо­
да“ въпреки основната теза, че истинско училище, образование, наука
и култура за българския народ може да има само при условия на
свобода, се пише извънредно много по въпроси на народната просве­
та. Дават се статии за целите на българското училище, за организа­
цията му, поместват се дописки, в които ое отбелязват успехите му и
пречките в развитието му и т. н. В уводната статия на III, 34, 12. V.
1873, се казва: „Днес е празникът на свети Кирил и Методия. А този
празник е празник на нашето нравствено освобождение. Нека славата
на тоя ден се слави във веки веков!“

299
 А във фейлетона в „Независимост“ (IV, 19, 23. II. 1874) по въпро­
си на образованието има такъв край, че човек би помислил като че
ли това е 'писано след Освобождението:
„Доле епископските шарлатанства и попските наставления. Доле
ръждивото възпитание със своите безсъвестни учители и възпитатели!
Да са живи естествените науки! Да живее аритметиката!“
В никой български вестник до излизането на „Свобода“ въпроси­
те на културата не са били така внимателно следени и разглеждани.
Няма културен факт из българския живот, по който в „Независимост“
да не се взема отношение, макар и в няколко реда в рубриката „Кни­
жовни известия“. Там се отбелязва всяка нова книга, учебник, ново
периодично издание, всяко театрално представление. Взема се позиция
към тяхното съдържание, насоченост, добри и лоши качества, полез­
ност. Само два примера. В статията „Български драми“ (III, 28, 31. III
1873) се прави преглед на развитието на българската драма, отрича
се „Криворазбраната цивилизация“ от Добри Войников и въпреки мно-
гото критични бележки, особено за езика, за автора на „Иванко“ Ва­
сил Друмев се казва, че „знае що пише, за кого пише и какво трябва
да пише“, че това е „първо дело, т. е. първо проявление в българската
литература“ от този род. В рецензия, състояща се само от 6 реда, се
казва: „Нашият плодовит писател г. Т. х. Станчев е из.мътнл и друго
недоносче. Името му е „Невярна жена, истинско събитие за пример
на женския пол“. От всичко се види, че г. Станчев работи с машина,
за две години — 7 деца! Подобно плодородие се не среща ни у визан­
тийските богослови.“ Каравелов води безпощадно борба срещу всичко
пошло, гнило, вредно в културния живот на своя народ.
„Независимост“ следи най-внимателно развитието на българския
периодичен печат, отбелязва всяко ново явление, взема отношение
към всяка проява на вестниците, списанията и на техните редактори и
сътрудници. На мушката на Каравелов е поставен непрекъснато ево-
люционисткият печат, преди всичко вестниците на Ив. Найденов „Пра­
во“ и „Напредък“ на Марко Балабанов, Генович, Чорапчиев и т. н.
Каравелов бие по позициите на тоя печат просто безжалостно. Но той
е обективен към тези вестници, когато и те са подложени на нака­
зания от страна на турските власти, когато и те изнемогват материал­
но поради нехайство на читателите. Той използува такива случаи,
за да подкрепи основната си теза. Така в „Независимост“ (IV, 13,
12. I. 1874), като отбелязва, че правителството е забранило единстве­
ния български политически вестник в Цариград „Право“ — „тоя по-
луумен, невинен и безхарактерен вестник“, Каравелов се провиква:
„Най-после, кажете ми сега трябва ли народът ни да слуша нашите
дебели апостоли, които му разказваха, че неговото спасение се заклю­
чава само в образованието и в просвещението, в школите, в читали­
щата, в дружествата и в търговията, в книгите и в журналистиката?
Какво образование, какъв напредък, каква журналистика? Сичко е
лъжа, сичко е лигавщина, сичко е празна фантазия.“
В „Независимост“, както и в „Свобода“ се поместват извънредно
много произведения на художествената литература. Това са преди
всичко повести на самия Каравелов, като „Отмъщение“, „После от­
мъщението“, „Тука му е краят“, разказът „Главчо“, „Записки за Бъл­

300
гария н за българите“, повестта „Кърджали“ от А. С. Пушкин, био­
графичните .очерци „Тусен Лавертюр“, „Георг Вашингтон“, „Вениа-
мин Франклин“, пътеписът на Хенри Ват „Пътешествие от Татар Па­
зарджик до Битоля в 1862 г.“ и др.
Във вестника има и много стйхотворения, преди всичко от Ка­
равелов — 6.4 негови стихотворения и преводи на стихотворения и
басни от Хапне, Крилов и др. В него са отпечатани Ботевите „В па­
мет на Хаджи Димитър“, „Тежко, тежко, вино дайте“, „Моята молит­
ва“, „Зададе се облак тъмен“ и много народни песни, записани от
П.. Хитов, А. Кънчев и др.
Към материалите на художествената публицистика принадлежат
забележителните фейлетони под общото заглавие „Знаеш ли ти кои
сме?“. В „Независимост“ са поместени 62 от всичките 104 фейлетона
с това заглавие, отпечатани в „Свобода“ и „Независимост“, в които
е отразен със своеобразните средства на фейлетона тогавашният бъл­
гарски живот.
Картината на 1многообразното съдържание на „Независимост“ би
била непълна, ако не се каже нещо за информационните материали
във вестника. Вътрешната информация се дава главно в редица ко­
респонденции от дописници на вестника от Цариград, Русе, Пловдив,
Плевен, Варна, Търново и други градове от всички места, където жи­
веят българи. В рубриката „Български известия“ се поместват кратки,
но живо написани дописки от цялата страна или информации, заети
от други вестници. Всички тези информации дават представа за по­
ложението, страданията, борбите, поминъка на българския народ,
както пък културните му прояви се отбелязват в рубриката „Книжевни
известия“. Те са написани е отношение партийно и целят да повдигнат
духа на народа, да го подготвят за народното въстание.
За външните новини се отделя сравнително малко място в рубри­
ката „Най-нови известия“, дето се поместват кратки новини в духа на
насочеността на вестника, и целят да изтъкнат тежкото положение на
Турция, да атакуват нейните приятели в лицето на големите европей­
ски капиталистически държави, главно Франция, Англия и Австрия.
В тях се изтъкват всички прогресивни прояви на народите и борбата
им срещу старите форми за демокрация, за национална и социална сво­
бода. Външните новини се коментират още в тези кратки бележки, а
по-подробно и в уводни статии, и в политически прегледи.
Каравелов спира „Независимост“. Вторият вестник на Каравелов,
както и „Свобода“, по съдържание е прекрасен, разнообразен вестник.
Но това, което важало за всички български периодични издания. —
апатията, незаинтересуваността на голяма част от читателите, засег­
нало и него. Силно впечатлен от трагичния край на Левски, сега Ка­
равелов по-мъчно понася материалните несгоди. Вестникът т р я б а л о
да се издържа, а мнозина от читателите не си плащали абонамента.
Още от пролетта на 1873 г. се поместват непрекъснато апели за пла­
щане, придружени били дори със заплаха, че ще се обнародват имената
на недобросъвестните абонати. В III, 36, 26. V. 1873 ,има обявление,
в което се съобщава, че 180 абонати от Румъния, 18 от Турция, 9 от
Австрия, 14 от Сърбия не са си платили абонамента, че редакцията
има да взема от абонаменти 5304 франка, от книги 3613, или всичко

301
8917 франка, а в същото време тя е уведомена, че за дължимите от
нея 102 австрийски талера на белградската държавна книгопечатница
машината на вестника ще бъде обявена на публична продан.
Материалното положение на Каравелов било толкова влошено,
че той не само замислил да спре'вестника, но кроял планове да си
търси работа, да отиде в Белград или да се върне в Русия. След като
на няколко пъти отлагал да изпълни решението да спре вестника, най-
сетне чашата на търпението преляла. Уморен, притиснат материално,
до голяма степен резигниран, Каравелов, който е бил избран и във
временния централен комитет от станалото в Букурещ на 2 0 и 21 . V I I I .
1874 г. събрание на революционната организация, решил да спре ве­
стника, който той създава с толкова ентусиазъм и жертви, още преди
да се разрази конфликтът между него и по-крайните революционери
като Ботев. Каравелов решава окончателно да спре „Независимост“
с IV, 52, 12. X. 1874. В този брой са отпечатани и следните пълни
с песимизъм прощални думи:
„Братя българи! В продължение на последните пет години аз се
борих за българските интереси енергически и оставям публицистиче-
ското поле с чиста совест и със спокойно сърце. С една дума, аз за­
платих вече свойя дълг на отечеството си. Работил съм добросъвестно,
прави ли са били моите идеи и полезна ли е била моята програма —
това ще реши времето и безпристрастната критика. И така, прощавай­
те! Аз съм принуден от самите обстоятелства да напусна своите до­
сегашни занятия. Моля се и на ония мои съотечественици, на които
съм нападал право или косвено във вестникът си напразно, да ма про­
стят. Журналистиката е тежка и неблагодарна длъжност.“

С п и сан и е „ З н а н и е “

Каравелов, общо взето, разглежда борбата за освобождение на бъл­

гарския народ и необходимостта от просвета, образование, културно
развитие като диалектично единство. Затова не е чудно, че още в пе­
риода на най-усилена революционна проповед той издава редица книж­
ки, пише статии, в които популяризира природо-математическпге на-,
уки. Още през 1872 г .в „Свобода“ (II, 49, 20. V. 1872) се съобщава,
че е основано „Дружество за разпространение на полезни знания“,
което щяло да отпечата буквар за първоначалните училища. Далеч
още преди да се откаже от революционна дейност, в края на 1873 и в
самото начало на 1874 г., това дружество съществува вече и формално.
В устава му с дата 1. I. 1874 г. се казва, че то ще се „старае да уве­
личи знанията на българския народ“, „ще да издава свой научно-ли­
тературен вестник под название „Знание“. Подчертава с$ също, че
девизът на дружеството е „азбуката“ и че то „не желае да се меша
в никакви политически дела“. Тези две декларации могат да се обяс­
нят, от една страна, с умората на Каравелов, а, от друга, в началото
на 1874 г. по-вероятно е те да са предизвикани повече от тактически
съображения: да могат изданията на дружеството да се разпростра­
няват и в Турция (затова и уставът е подписан от Ив. П . Аженов —
за председател). Те не са още отказ изобщо от революционна дейност.

302
 Първата книжка на „Знание“ излязла на 15. I. 1875 г. За редак­
тор е обявен Л. Каравелов, а за издател И. П. Аженов (от II, 2 той е
отговорник). През първата годишнина били отпечатани 24 книжки,
а през втората, революционната 1876 — 4. След Априлското въстание
по искане на турските власти Каравелов е арестуван от румънската
полиция, а след това напуснал Румъния. След Освобождението той
подновил списанието. Тогава препечатал жн. 1 и 2 от втората годиш­
нина и издал в Търново нови книжки (5—8).
Програмата и откликът. Програмата на „Знание“ е формулирана
в „Предисловие“, което било издадено като предварителна обява за
списанието с дата 12. XII. 1874 г., а е отпечатано и в първата книжка.
След един увод, лайтмотивът на който са думите на Бекон „знанието
е сила“ и „човек може само тогава, когато знае“, програмата е форму­
лирана така:
„И така нашето намерение се заключава в следните пет пара­
графа: 1. Ние желаем да дадеме в ръцете на българския народ такъв
един сборник, който би го опознал барем какво годе със съвременната
наука и знание. 2. Ние желаем да изнесем пред очите на българската
публика онова учение, което е припознато за велико, за полезно и за
животрептящо от всички здравомиелещи хора. 3. Ние мислиме да из-
несеме на видело всичките добри и лоши страни на нашата народност
и да очистиме полезното от безполезното. 4. Ние ще да употребиме
всичките си сили да опознаеме българите с живота на другите евро­
пейски народи. 5. Ние ще да се мъчиме да бъдеме полезни не само
на учениците и на учителите, но и на търговците.“
След това се изброяват рубриките на списанието — „Словест-
ност“, „Наука“, „Природни науки“, „Селско стопанство“, „Търговия“,
„Критика и библиография“, „Разни“.
С тази програма т. нар. „завой“ на Каравелов се очертава ясно.
Отказът на всяка намеса на политиката в „Знание“ и изключително
силното подчертаване на значението на науката — на природо-матема-
тическите знания, тъй като се изтъква, че списанието ще изнася „оно­
ва учение, което е признато за велико, за полезно и за животворящо
от всичките здравомиелещи хора“ (т. е. материализма) — не са могли
в момента да ,не предизвикат изненада и забъркване сред револю­
ционните среди. Затова в „Знаме“ (I, 4, 5. I. 1875) Ботев атакува веднага
„Знание“ и идеите, на които то иска да служи. Макар да си обяснявал
по човешки завоя у Каравелов (че той трябвало да прави вещо, за
да не загине от глад), в тази статия, а след това и в други все по-
остро напада Каравелов. Както във всички подобни случаи, личните
отношения между двамата най-видни дейци на революционното дви­
жение се влошили и постепенно разривът станал пълен.
Съдържанието, видено сега. В онзи момент критиката на Ботев
е била правилна. Той е трябвало да брави идеята и тактиката на ре­
волюцията, „да преварди удара“, какво сам се изразява. Но съвсем
други са мотивите на буржоазните историци, които са писали по въ­
проса за „завоя“ на Каравелов. Те съзнателно надуха факта, че Ка­
равелов се отказва от революционна дейност, те го изкарваха едва ли
не ренегат на революцията, който застава напълно на позицията на

303
еводюционистите. Това становище не е вярно. Че е така, може да се
види от съдържанието на самото описание.
: В „Знание“ се поместват много литературни произведения от дру-
ги;автори и от самия Каравелов. И тук той печата работи на украин­
ската писателка Марко Вовчок, която безспорно стои на революцион­
но-демократични позиции. Каравелов помества в „Знание“ напр. сти­
хотворението на Добролюбов „Мили друже, веч умирам“. И в тези
работи, и в своите собствени произведения — в стихове като „Хубава
ой . моя горо“, в повестите „Мамино детенце“, „Прогресист“, „Извън­
реден родолюбец“, „Стана“, „Славе“, „Децата не приличат на бащите
си“,, в пътеписа „Записки за България и българите“ Каравелов оста­
ва напълно верен на безспорната народна, демократична и патриотич­
на насока в художественото си творчество. Това важи и за богатия
критико-бнблнографски отдел в „Знание“.
;:В статиите, поместени в отделите „Наука“ (дето особено се на­
лага статията на Каравелов „За доисторическите времена“), „При­
родни науки“, „Селско стопанство“, Каравелов пък остава верен на
своите материалистически разбирания.24
Така че няма никакви основания „Знание“, което като списание
стои на голяма висота, да бъде характеризирано като еволюционистко.
В идеологическо отношение то е на по-ниско равнище от „Свобода“ и
„Независимост“, то не е открит орган на революционното действие,
но. на практика, макар и косвено, фактически служи на революцион­
ното движение, тъй като в него обществените факти се разглеждат
материалистически и правилно се 'преценяват позициите и ролята
на консервативното и буржоазно-либералното течение в българскотс
общество.

Ж у р н а л и с т и ч е с к а а к ти в н о ст н а К а р а в е л о в с л е д 1 8 7 6 г.

За дейността на Каравелов след спирането на „Знание“ през 1876 г.

и по-специално за журналистическата му активност в този период
се .знаеше малко. Акад. М. Димитров със своите изследвания хвърли
известна светлина по този въпрос. Според него от началото на 1876 г.
Каравелов е кореспондент на „Одесской вестник“. Доказателство за
това е фактът, че в архивата на Каравелов има чернови от кореспон­
денции, поместени в „Одесский вестник“, а също така и че някои
от кореспонденциите носят инициали на Каравелов — Л. K-, К. Л.,
Л. С., К·, Л. Михаил Димитров приема, че от бр. 18 до бр. 285 на
„Одесский вестник“ от 1876 г. има 44 кореспонденции, между които
нет телгерами са на Каравелов.25 Че Каравелов е сътрудничил на този
вестник, изглежда положително, но за точното установяване на ко­
респонденциите му има нужда от още изследвания.
24 Вж. Петър Ст. Тончев, Журналистическата дейност на Л. Каравелов след спира­
нето на в. „Независимост“. Дипломна работа. Науч. рък. проф. Г. Боршуков, София,
1958, с. 82 (машинопис).
25 М. Димитров, цнт. съч., с. 289 и сл.

МОНТАЖ ОТ ЗАГЛАВНИ НА ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ НА Л. КАРАВЕЛОВ.

304
 Има известни твърдения, че Каравелов е писал и в излизащия в
Болград в. „Български глас“ на Киро Тулешков. Като по-сигурна
негова работа се смята една дописка от Кладово в „Български глас“
I, 16, 3. VIII. 1876.26 Има известни податки също, че Каравелов е на­
писал анонимно и две статии в бр. 1 и 2 на редактирания от неговия
приятел К. Цанков в. „Балкан“ (1875).
След Освобождението, в началото на 1878 г., Каравелов в съд­
ружие с Н. Жейнов пренесъл печатницата си от Букурещ в Русе и в
Търново, подновил „Знание“ и имал намерение да започне нов вест­
ник „Начало“ — мечта, която не била осъществена.

К а р а в е л о в — и д е е н п о р т р ет

Любен Каравелов е своеобразна, сложна, ярко открояваща се лич­

ност. Затова да се нарисува неговият портрет се оказва мъчна и слож­
на за разрешаване задача. И то не само още в неговото време, когато
пристрастията са били живи и големи, но и през десетилетията след
нешвата смърт. За това свндетелствуват гледищата, много често про­
тиворечиви, в богата литература за делото му.
Не е безинтересно да се започне с мнението на съвременниците
му, които не са и не са могли да определят отношението си към не­
говата идеология от днешна гледна точка. Тогава и по-късно в спо­
мените на автори като Ст. Заимов, С. С. Бобчев, д-р Хр. Стамболски,
а също и на Иван Вазов, някои от които не само не са негови съидей­
ници, а по-скоро са негови противници, определят Каравелов на пър­
во място като революционер, а след това и като социалист. Послед­
ното понятие естествено не трябва да се разбира в смисъл, че той е
бил привърженик на научния социализъм, а като борец за социална
справедливост.
По-късно в българската наука се очертаха две главни становища
за Каравеловата идеология. Едното, че той бил либерал-просветител,
дори славянофил за известно време, който по-късно застава на по­
зициите на националното революционно движение, без да достигне
до революционен демократизъм. То се поддържаше и до най-ново
време от акад. М. Димитров, който приемаше революционно-демокра­
тичните влияния само в Каравеловото литературно творчество. И дру­
гото — че той е революционер-демократ. То е формулирано най-рано
от Д. Благоев, който разграничава Каравелов от либералите. В най-
ново време то се поддържа в общи линии от повечето български учени
като акад. Т. Павлов, акад. Д. Косев, акад. П. Зарев, проф. Ал. Бур-
мов, проф. Н. Кондарев и редица други български и съветски автори.
Отделните автори, като изразяват своите мнения, изказват и ня­
кои нюанси в оценките си, но сега са единни, че революционно-демо­
кратичните идеи надделяват във възгледите на Каравелов, че по
идеи той стои най-близко до руските революционери-демократи. За
да се утвърди този възглед, допринесе развитието на българската нау­
ка и новоустановени факти за делото на Каравелов, като например:

26 М. Димитров, Биография, с. 321—322; Д. Леков, вестник „Български глас“ (1876—

1877)... — Известия на Института за литература, IX, 1961, с. 86—87.

306
за в л и я н и ето , к о ет о о к а зв а Г. С. Р а к о в с к и върху него, и за това, че
той с т а в а продължител на неговото дело; за опита му да образува
още през 1861 —1862 г. политическо „общество“; че през 1867 г. осно­
вал в Белград български революционен комитет. Така възгледът, че Ка­
равелов е революционер-демократ, се наложи и стана единствен в
българската наука.
При това положение едва ли е нужно да се излагат доказателст­
ва за това. Би могло само да се припомни, че Каравелов е напълно
последователен в борбата срещу турския феодализъм, че, общо взето,
сочи като единствено революционното решение, че непрекъснато раз­
обличава „реформите“ на турското правителство, безпощаден е срещу
неговите поддръжници сред българското общество — чорбаджии и
консерватори, осмива дуалистите и се осланя на широките слоеве на
народа като носители на антифеодалната революция.
Не би трябвало да се пренебрегнат и няколко факта от житейска­
та му практика. Преди всичко — да се отбележи изключителният
му и чист патриотизъм, който той чрез литературното си и публици­
стично творчество индуктира у съвременницие си. Този патриотизъм
е двигател на делото му, той е, който му дава сили да цреодолява
тежките материални и морални препятствия по стръмния му път.
Трябва да се припомнят и връзките му с руските и други рево­
люционери, интересът му към всичко ново, прогресивно, революционно,
което тика развитието напред и на което той е радетел в българската
действителност.
Интересно е да се види също кой води борба срещу него — рядко
има толкова нападан и хулен български деец. Това са най-консерва-
тивните сили в българското общество, привърженици на ретроградст-
Β 'ο το , на статуквото, на „не му е времето“. Не маловажен белег за
идейната му оценка е и неепиращият интерес на руската царска по­
лиция към него и неговите връзки и непрекъснатото дебнене, на което
е подложен от турския шпионаж.
Квалифициран някога като либерал, Каравелов е най-яростният
противник на българската либаралствуваща интелигенция. В лите­
ратурното си творчество, както и в „Свобода“, „Независимост“, дори
в „Знание“, той ожесточено воюва срещу нейните типични представи­
тели като Ив. Касабов (прототип на героя в „Прогреснст“) М. Ба-
лабанов, изобразен -в неговите „синигери“ и „обачета“ от „Знаеш ли
ти кои сме?“, а и шпионинът Генович, който зад „либералните“ си по­
зиции в „Турция“ прикрива сребърниците, получавани от Портата.
Идейният портрет на Каравелов би се оказал непълен, ако не се
кажат няколко думи за неговия философски мироглед, за естетичес­
ките му разбирания. Казано с две думи, без подробности и отклонения,
философското му кредо е материалистическо. Неговият материализъм
обяснява и благоприятното му отношение към положителните науки.
Той достига и до известни диалектически догадки за развитието на
обществото, разглежда го като борба между новото и старото, отжи-
вялото.
Що се отнася до естетическите му възгледи, Каравелов е напълно
п о д влиянието на руските революционери-демократи. Той се придържа
към реализма в изкуството и в литературата, към правдиво изобра­

307
зяване на живота и човека в обществото. Той е за изкуство, което да
отразява народните нужди и стремежи, против т. нар. „чисто“ изку­
ство и формализма.27
По тежкия път, по който е вървял Каравелов, той е правил и от­
клонения, забелязват се и колебания. Те са известни. Най-важното
от тях е прочутият негов „завой“. В края на Букурещкия период от
живота му, когато големият революционер и публицист е уморен,
разочарован, резигниран и отслабнал, става известната промяна в
действията му. Тя го довежда до отделяне от практическа работа в
революционното движение. Но Каравелов никога не стига до рене-
гатството, малко се изменя в основните му идейни насоки, нищо не
хвърля сянка върху светлото в идейния му портрет.

За някои х а р а к т е р н и б е л е зи н а К а р а в е л о в а т а
п ублиц и сти к а и ж урн ал и сти к а

Към този твърде бегъл идеен портрет в една история на журналисти­

ката е нужно да се добави, да се каже нещо и за един допълнителен,
по не маловажен белег, нов, характерен за Каравеловата идеология
щрих — за неговия възглед за журналистиката. Тя, по негов израз,
е „ръководителница на народа, следователно тя е длъжна да пре­
следва общественото зло, да поощрява добрите начала, да открива
истината, да изобличава безчестието и да защищава народа си“. За
Каравелов „публицистиката и критиката нямат ни род, ни приятел­
ство“. За него „вестникарпнът е човек на настоящето, а историкът —
на прошедшето. Вестникаринът е длъжен не да анатомизира прошед-
шето, а да чисти настоящето. . .“ „Безпристрастният публицист е длъ­
жен да хвали доброто, да кори лошавото, да се смее над смешното
и да лекува с наркотически средства шугавото.. . “
За да се допълни представата за журналиста и публициста Кара­
велов, трябва да се знае как той се е '.проявил като организатор на
периодични издания, при какви условия е 'работил, какви са публи­
цистичните средства и журналистическото му майсторство, да се на­
прави цялостна преценка на публицистичното му и журналистическо
дело.
Организаторът. Заедно с таланта да пише Каравелов е притежа­
вал качества на организатор на периодични издания. Дошъл в Буку­
рещ, той бързо се ориентирал в обстановката и също така бързо успял
да организира издаването на „Свобода“, както по-късно и на „Не­
зависимост“. Формално погледнато, двата вестника са били негова
лична собственост, макар да са органи на БРЦК.
Редакционната им организация е много проста. Стожер на рабо­
тата бил сам неуморимият Каравелов и главната тежест е падала
върху него. Той е бил подпомаган от някои млади и интелигентни при­
върженици на революционното движение. Котато започнал „Свобода“,
той привлякъл за свой сътрудник редактора на „Тъпан“ Иван Мънзов,
който работил в десетина броя на вестника. Поради конфликт с Ка­

27 Подробно за идеологията на Каравелов вж. История па философската мисъл .в

България, т. I, София, 1970., с. 378—416.

308
равелов', Мънзов напуснал редакцията. От пролетта или начало­
то на лятото на 1872 г. в редакцията на „Свобода“ постъпва Хр. Ботев
като помощник ,на Каравелов. Ботев участвува в редакцията на „Сво­
бода“, а след това в „Независимост“ до спирането на вестника.
Каравелов умеел да организира около своите вестници значителен
авторски актив, в който вън от блестящото име на Ботев влизала ця­
лата революционна интелигенция. Дописническата мрежа също била
добре уредена, за нея били използувани каналите на революционната
организация. Каза се вече, че между дописниците от страната е и
самият Васил Левски.
За да издава „Знание“ и друга литература, Каравелов организира
„Дружество за разпространение на полезни знания“, душата на което
бил той и към участие в което успял да привлече няколко заможни
търговци. Редакционната работа на „Знание“ вършел сам. но е по-.
мествал материали — оригинални или преводи — и от други автори,
като Д. Хранов, д-р Г. Янкулов и д-р Г. Хаканов.
За да може спокойно и редовно да издава вестниците си, още
повече революционни, свързани е една тайна организация, Караве­
лов решил да организира и собствена печатница. През 1871 г. той
прекъснал издаването на „Свобода“ за няколко месеца. Тогава ходил
в Белград и там купил за 1000 дуката от Белградската държавна пе­
чатница печатарска машина и всичко необходимо за една печатница.
Печатницата на Каравелов било добре уредена, с разнообразни букви,
а печатарската машина „Кайзер“ — една от най-модерните тогава
скоропечатни плоскоформени машини с капацитет до 1000 броя в
час. В самата печатница обикновено работели 3—4 работници, а по­
някога и до 7—8. Модерната печатница, която Каравелов успял да ус­
трои и за изплащането на която понесъл големи несгоди, е една от
често използуваните теми от неговите безскрупулни противници, които
твърдели, че тя му е „подарена“ от сръбското правителство. Тия
твърдения са оборени документално.
За да издава „Свобода“ и „Независимост“, Каравелов трябвало
да намери средства. Родолюбецът Н. Попович жертвувал 100 наполе-
о-нодора, които послужили за материална закваса .на Каравеловото
предприятие. Прн нужда са получавани средства и от други прияте­
ли, както вероятно и от самата революционна организация. Приходи е
давала и печатницата, която е работила и за отделни клиенти. В същ­
ност предприятието на печатницата и редакцията във финансово от­
ношение са били едно п също. Главният доход, на който Каравелов
се надявал, са били абонаментите. За тогавашните понятия „Свобода“
и „Независимост“ са били широко разпространени вестници. Според
Киро Тулешков, фактор в печатницата на Каравелов, „Свобода“ е
бил печатан в тираж 1000 броя, най-големия познат тираж на бъл­
гарски задграничен вестник. „Свобода“ и „Независимост“ са били
разпространявани в Румъния и в другите съседни страни. В Русия
вестниците па „либерала“ и „западния просветител“ Каравелов не са
били допускани. Колкото и да било мъчно и колкото по това време
турските власти да били бдителни, вестникът прониквал в България
по каналите на революционната организация по най-остроумни на-

309
чиня.28 Той е бил п о л у ч а в а н и в Цариград. С. С. Бобчев с ъ о б щ а в а ,
че там „Свобода и „Независимост“ се получавали посредством некон­
т р о л и р а н а т а от т у р ц и т е а в ст р и й ск а п ощ а в к н и ж а р н и ц а „ П р о м и ш -
л е н и е “ н а Ив. Г. Г о в е д а р о в .
„ М н ого пъти — п и ш е Б о б ч ев — а з з а н а с я х в. „ С в о б о д а “ в М е д и ­
ц и н ск а та ш к ол а, д е т о н ие, н я к ол к о с т у д е н т и б ъ л г а р ч е т а , п р ез с в о ­
бодни от учебни занятия часове се събирахме и четяхме с увлече­
н и е , п ов еч е или по-,м алко т а й к о м о т н а ч а л о т о д о к р а я н а м и р а щ и я
с е в н а ш и т е р ъ ц е б р о й на „ С в о б о д а “ . . . Н и е ч а к а х м е с н ет ъ р п ен и е
к ога щ е д о й д е н е м с к а т а п о щ а и т о г а з . . . о! т о г а з при н а с б е ш е п р а з ­
ник. Него ден лицата ни земаха някакво празнично, тържествено
и з р а ж е н и е . Т а м , п о д п ок р и в а на т у р ск а т а ш к о л а , н и е с м е л о ч ет е х м е
„ С в о б о д а “ и „ Н е з а в и с и м о с т “ ; ние з а б р а в я х м е о п а с н о с т т а в сл у ч а й ,
че с е х в а н е х м е „ан ф л а гр а н д е л и “ .“28а Л о ш о т о б и л о , ч е м н о го от
а б о н а т и т е не п л а щ а л и р е д о в н о з а д ъ л ж е н и я т а си и К а р а в е л о в е т р я б ­
вало д а п р ав и н а й -р а зл и ч н и у с и л и я , з а д а с в ъ р зв а д в а т а к р а я . Т ой
н и к ога н е си п о с л у ж и л с н еч естн и с р е д с т в а . К о г а т о н ап р . С в. С а п у н о в
(М и л а р о в ) м у н ап р ав и л в к р а я н а 1871 г. п р е д л о ж е н и е с р е щ у 3 0 0
турски лири да спре „Свобода“ и да започне в. „Революционер“, в
който да напада р у ск о т о и с р ъ б с к о т о п р а в и т ел ст в о , д а п и ш е п роти в
т у р ск о т о у п р а в л е н и е , но д а щ а д и А л и п а ш а , К а р а в е л о в и зх в ъ р л и л
С апунов като о т р е п к а .29
Редакторът, условията, при които той е работил. Н ям а две
м н ен и я, че К а р а в е л о в е м н о г о т а л а н т л и в , б л е с т я щ ж у р н а л и с т и п у б ­
л и ц и ст, т е м п е р а м е н т е н п о л ем и ет и б о р е ц з а п р а в а т а и с в о б о д а т а на
б ъ л г а р с к и я н а р о д . Т о в а то й е д о к а з а л съ с с в о я т а ж у р н а л и с т и ч ес к а
д е й н о с т к ато с ъ т р у д н и к на р уск и и с р ъ б с к и вестн и ц и и сп и са н и я ,
к а то съ т р у д н и к в б ъ л г а р с к и п ер и оди ч н и и зд а н и я , к а то р е д а к т о р на
„ С в о б о д а “, „ Н е з а в и с и м о с т “ и „ З н а н и е “ .
К а т о р ед а к т о р н а о с н о в а т а на д о б р а т а с и ези к о в а п о д го т о в к а ,
в ест н и к а р ск а т а си о п и т н ост и п и са т ел ск и я си т а л а н т той р а б о т е л
съвестно върху материалите на своите сътрудници. Захарий Стоянов
п и ш е: „ В си ч к о ч у ж д о , п о м е с т ен о в н его в и я в естн и к б е з п о д п и с, мъч-

25 Разбира се, това разпространение е било все пак ограничено и незадоволително.

Има данни, че в революционните среди е бил обсъждан план да се издава легален
вестник на революционната организация, предназначен да се чете в Турция. Д. С т ра-
шимиров в своя труд „В. Левски. Извори“, т. I, с. 131— 132, обнародва писмо на Лев­
ски до Каравелов, вероятно от 1872 г., в което му препоръчва известния поп Кръс­
тьо Недялков от Ловеч, който щял да отиде в Румъния и разполагал с 8000 до
10 000 гроша. Има твърдение, че Левски, Каравелов и Марин поп Луканов угова­
ряли въпроса за издаване на такъв вестник. За редактор имали пред вид поп Кръс­
тьо, който стоял начело на църковната борба в Ловеч, бил интелигентен, четял Плу-
тарх, Гьоте, пишел стихове, басни, проповеди, направил впечатление на Ф. Каниц
(Ил. Еврев Кой е бил председател на Вътрешния централен революционен комитет?—
Исторически преглед, XIX, 1963, 3, с. 51).
а8а С. С. Бобчев, За Любена Стойчев Каравелов. Отпечатък от II т. на Юби­
лейния сборник Копривщица, София, 1938, с. 16.
29 В. „Свобода“, II, 26, 10. XII. 1871; 3. Стоянов, Съчинения, т. I, С. 1965. с. 76;
Ст. Заимов, Миналото, 1895, с. 43. 59.

РЪКОПИС НА Л. КАРАВЕЛОВ, ФАКСИМИЛЕ ОТ ПИСМО ДО ИВ. ДРАСОВ, ОТ I. III. 1874.

310
 но е д а се р а зл и ч и , за щ о т о т ой е п р еп и св а л отн о в о н а п и с а н о т о , б и л о
то д о п и с к и , ст и х о в е, ст а т и и , и зм е н я в а л е п р а в о п и с а н и е т о , к о н с т р у к ­
ц и я та , ф о р м а т а и п р .“30 П о л у ч ен и т е по к а н а л и т е на р ев о л ю ц и о н н а т а
о р г а н и за ц и я п и см а за п о л о ж е н и е т о в Б ъ л г а р и я би л и и зп о л зу в а н и от
р е д а к ц и я т а з а с ъ с т а в я н е на д о п и ск и . П ъ р в о н а ч а л н о р а б о т а т а п о о б ­
р а б о т в а н е т о на д о п и с к и т е и зв ъ р ш в а л К а р а в е л о в , а с л е д то в а с нея
бил н а т о в а р ен Б о т ев . А н о н и м н о ст т а н.а д о п и с н и ц и т е е б и л а з а п а з е н а ,
к а то в н а ч а л о т о н а д о п и с к и т е са п о ста в я н и а с т ер о н и м и , а в т о р ск и б е ­
л е зи , з а д к оито се к р и ел и и м ен а ,на д о п и сн и ц и . М а т е р и а л и з а р у б ­
р и к а та „ И зв ест и я от Б ъ л г а р и я “ са в зем а н и и о т д р у г и т е б ъ л г а р с к и
вестн и ц и . Т а к а в „ С в о б о д а “ (I, 4, 26. XI. 1869) е д а д е н а с л е д н а т а р е ­
д а к ц и о н н а б е л е ж к а : „Т ая н е д е л я не см е п о л у ч и л и ни „ М а к е д о н и я “ ,
ни „ П р а в о “, ни „ Д у н а в с к а з о р а “ и з а т о в а с а к р атк и н а ш и т е и зв естн и я
й з Б ъ л г а р и я .“ Т ези м а т ер и а л и с а би л и п р е р а б о т в а н и в р е д а к ц и я т а ,
к а т о към ф а к т и ч еск а т а с т р а н а е би л п р и б а в ен съ о т в ет ен редакционен
к о м ен т а р . Е т о к ак в о св и д е т е л с т в у в а С. С . Б о б ч ев , к ой то к ато у ч ен и к
в Ц а р и г р а д и зп р а щ а л з а е д н о с к н и ж а р я И в . Г о в е д а р о в д о п и ск и д о
„С вобода“:
„Т ов а, к о ет о ми п р а в е ш е в п еч а т л ен и е, б е ш е , ч е н аш и те к о р е ­
сп о н д е н ц и и н а и ст и н а се п о я в я в а х а във в естн и ц и т е н а Л ю б е н а , о б а ­
че т е б я х а н е у зн а в а е м и д а ж е з а н ас. Р е д а к т о р ъ т ги п р е р а б о т в а ш е ,
и зм ен я ш е, д о п ъ л н я ш е по св о е у с м о т р е н и е и те в з е м а х а х а р а к т е р на
м н о го п о -о ст р и и о съ д и т ел н и з а т у р ск и т е р а б о т и , о т к о л к о т о б я х а
п и сан и от н ас. К о га т о п о -к ъ сн о д о й д е в Ц а р и г р а д Д и м и т ъ р В . Х р а -
нов, той ми о б я с н я в а ш е, че т о в а е б и л о п р а в и л о т о на К а р а в е л о в .
Нищо в неговия в естн и к не м о ж е л о д а с е п ояви тъй , както е п р а т ен о
до редакцията. Той прегледвал, прочитал внимателно, преработвал,
променял и допълнял всичко, за да бъде то „целесъобразно“ с неговата
агитационна и революционна деятелност.“31
Р аботата по р е д а к т и р а н е т о н а св о и те в естн и ц и и зв ъ р ш в а л г л а в ­
но Каравелов. Т ой пишел почти всичко, което се помествало в тях.
А у с л о в и я т а , п р и к ои т о е т р я б в а л о д а р а б о т и , б и л и м н о го т е ж к и , и з ­
к л ю ч и тел н и . М н о г о го гн ет я л а м а т е р и а л н а т а с т р а н а на р а б о т а т а .
„ В сек и и ск а вестн и ц и и книги — п и ш е той н а И в . Д р а с о в н а 26. VIII.
1873 г. — но ни е д и н н е ж е л а е д а п л а т и .. . г л а д н а м еч к а н е и г р а е .. .
Т ри годи н и се мъчих к ато д я в о л .“32 Н е п о -м а л к о л о ш и би л и м о р а л ­
ните условия. Той бил нападан от врагове, та и о т близки, дебнат
от шпиони. В п и см о д о Д р а с о в от 1. III. 1874 г. пише: „А к о у н а с д а
би с е появил А л е к с а н д ъ р Х у м б о л д т , то б ъ л г а р и н ъ т би го р а зп н а л
на кръст.“
В си чк и съ в р е м е н н и ц и о п и св а т К а р а в е л о в р о ш а в , з л е о б л е ч е н ,
в еч н о з а е т — и р е д а к т о р , и к о р ек т о р , и н а б о р ч и к , и м а ш и н и ст, а н е ­
го в а т а ж е н а Н а т а л и я — н,а к о л е л о т о н а п е ч а т а р с к а т а м а ш и н а . „ Е д и н ­
ст в ен о т о н егов о р а з н о о б р а з и е и у д о в о л с т в и е б е ш е р а б о т а т а “ — б е л е ­
жи един от съвременниците на този „дяволски зает“ (Каравелов) и
невъобразимо работлив и самоотвержен публицист. — „Той пишеше
з° Съчинения на Любена Каравелова, т. I, под редакцията на 3. Стоянов, Русе,
1886. Предговор, заб. на стр. 21.
31 С. С. Б о б ч е в , цит. съч., с. 16.
32 Б А Н , Институт за история, секция Възраждане, арх. сб. № 2352/53, 2353/53.

312
всичко за своите вестници, всичко минаваше през неговите ръце, от
първия до последния ред.“
Журналист от голяма класа. Каравелов е действително журна­
лист от много голям ранг. Средствата, е които си служи във вестни­
карската практика, са най-разнообразни. Благодарение на своя та­
лант, на непрекъснатия си труд той успял да създаде хубави вестни­
ци с голямо разнообразие на съдържанието. Дори няма да е преси­
лено да се каже, че това са най-хубавите вестници от Българското
възраждане, защото Ботев, чийто гений е по-голям, не е имал въз­
можност спокойно да се покаже, да се разгърне напълно в своите
вестници, най-трайният от които има едва 27 броя.
Каравелов сам пишел материали от най-разнообразни жанрове.
Неговото главно публицистично оръжие, неговата тежка артилерия
са статиите му. Най-добре се чувствува силата му в тях. Те са на­
писани блестящо по типа на статиите на руските революционни демо­
крати, на Херцен, на когото Каравелов най-много наподобява, но са
напълно оригинални, каравеловски статии. Такива статии не са били
виждани в българския печат до излизането на „Свобода“. Темите им
са винаги значителни, аргументацията им богата благодарение на
забележителната ерудиция и голямата култура на техния автор. В
тях той винаги прави обобщения, политически изводи от приведения
нашироко материал за аргументация. Ако може да се говори за вонн-
ственост в статията, Каравеловите статии не по-малко от Ботевите са
войнствени и идейни. Каравелов винаги изхожда от своите позиции
па борец за национална и социална свобода и в борбата с противни­
ците си не познава компромиси. Те са образци на дълбоко просму­
кани от идейност и революционна партийност статии с ясни позиции.
Прегледите и на вътрешна, и на външна тематика са написани
по същия начин, че и сега бихме желали да имаме така страстно
написани прегледи. Информациите са много живи, съвсем лако­
нични, с отношение. Една реплика, една духовита бележка, едно са­
тирично заостряне ги прави изключително действени.
И дописките са написани по този начин. Върху тях е работено
сериозно в редакцията. Дописката в Каравеловите вестници не е
само информативна. Каравелов, както по-късно неговият ученик в
това отношение Ботев, така обработва дописките, че те придобиват
голяма публицистична сила не само с фактите, изнесени в тях, които
си остават непроменени, но и е вмъкнатите между редовете наход­
чиви възражения, целенасочени изводи, уводи и заключения. Така
обработени, те се превръщат в произведения на Каравелов или на
Ботев, който в това отношение възприема Каравеловата практика.
И преди да излизат вестниците на Каравелов, в другите българ­
ски вестници се поместват литературни произведения — белетристи­
ка. Но за първи път в тези вестници те са тъй много на брой, худо­
жествените им качества са много по-големи и за първи път може би
те имат и така определени художествено-публицистични задачи. Ка­
равеловите повести, разкази и пътеписи вършат не по-малка работа
за въздействие на читателите в духа на програмата на вестника,
отколкото чисто публицистичните материали. Чрез тях той цели да

313
въздействува на читателите — да ги вдъхнови за борба срещу сътруд­
ниците на турското господство — българските чорбаджии, да ги пред­
пази от схващанията на еволюционистите, които съзнателно или не
спъвали развитието на освободителното движение. Това, че в неговите
повести подобно на литературните произведения на руските револю­
ционни демократи има много публицистика, публицистични отклоне­
ния, не е случайно, а е съзнателен начин за въздействие.
Дори произведенията в отмерена реч, които помества, макар да
не са винаги на' най-високо поетично и художествено равнище, слу­
жат прекрасно на политическите цели на Каравеловите вестници и
звучат напълно в духа на неговата програма. Много от тях имат ху­
мористично-сатирично жило и целят да бичуват еволюционистките
дейци и народните предатели. М. Арнаудов,33 като подчертава, че
Каравелов поставя поезията си в служба на пропагандата, класи­
фицира неговите стихотворения така: химни на свободата, сатири
(памфлети), елегии, изтъкани от българските неволи, песни по разни
поводи, главно във връзка с народната съдба. Особено силен пуб­
лицистичен заряд имат сатирите и епиграмите, дето турски управ­
ници, гръцки и български владнци, гъркомани, чорбаджии, еволюцио-
писти, туркофили, шпиони, предатели, еволюционисткият печат и ли­
тература са безжалостно бичувани, както и народното търпение и
апатия. Не трябва да се забравя, че наред със своите стихотворения
Каравелов печата и Ботеви, и Вазови, а също преводи от големи чужди
автори.
„Знаеш ли ти кои сме?" Между публицистичните средства, с кои­
то си служи Каравелов, за да въздействува на читателите, особено
място има фейлетонът. Докато Каравелов започва своите вестници,
има нещо като фейлетон във вестниците на П. Р. Славейков (по-скоро
в „Гайда“), в „Дунавска зора“ н.а Добри Войников, в „Тъпан“, а
успоредно с Каравеловите „Свобода“ и „Независимост“ и в Ботевите
„Дума“ и „Будилник“. Но по това време и количествено, и качествено
(с изключение на Ботев) фейлетонът не е такова могъщо средство за
въздействие, в каквото го превръща Каравелов. По израз на Вазов
Каравелов вкарва в това „ужасно чистилище“ фалшивите светила на
времето.
Каравелов пише фейлетони в най-широк смисъл на това понятие.
Те са цяла поредица и излизат под общо заглавие „Знаеш ли ти кои
сме“ на брой 104 — 42 в „Свобода“ и 62 в „Независимост“. От тях
няколко са на Ботев (14, 8 дори и по-малко), вън от други, които не
влизат в поредицата.34
В страниците на никой български вестник дотогава, пък и по-
късно не е имало такава концентрация на хумор, убийствена сатира,
толкова безпощадна разправа с всичко противонародно, алчно, глу­
паво, подло, гнило и отживяло. Големият талант на Каравелов, широ-

33 Λί. А р н а у д о в , цит. съч., с. 649.

34 Вж. ценното изследване на Цв. Унджиева, Любен Каравелов, София, 1968, дето
изобщо се разглежда Каравеловата фейлетонистика (с. 103 — 157), и по-специално
в ьпросът, кои и колко са Ботевите фейлетони в поредицата „Знаеш ли ти кон сме?“
Там е посочена и другата литература по този въпрос.

-314
 ката м) литературна култура, напредничавата му идеология са причи­
на той да създаде фейлетони-памфлети с големи качества, конто и
сега се четат с интерес, хващат читателя. Те са истинско отражение
на епохата. В тях се разглеждат всички въпроси на тогавашната
’българска действителност — нередностите в обществения живот, пове­
дението на чорбаджиите и духовенството, учебното дело, печатът и
книжнината, упадъкът на нравите. С голямо майсторство, най-важ­
ните черти на което са достъпната форма и жигосващата сила на са­
тирата, Каравелов бичува отрицателното. Понякога той си позволява
да излиза вън от рамките на художествената мярка, удря направо
по лицето отрицателните герои, бие безпощадно предателите, измен­
ниците, егоистите. С. С. Бобчев казва, че въз фейлетоните си големият
журналист и писател „не гледаше хатър на лица, приятели и на род­
нини. Сват, брат, се едно, караше наред, шибаше.“35
Съвсем няма да е пресилено, ако и днес дори се каже, че тези;
фейлетони не отстъпват по литературните си качества, сатиричния си
заряд и по публицистичната си сила на най-добрите образци на свое­
то време — руски и западноевропейски, защото, както отбелязва Крум
Христов: „И днес още. . . читателите просто си опарват пръстите от
огъня“36, който гори в тях.
„Знаеш ли ти кои сме?“ — пише съветският автор Л. В. Воробьов—
това е и новела, и сатиричен преглед, и драматично-комичен диалог,
и фейлетон-рецензия, и международен фейлетон и най-после философ­
ско разсъждение. ..
Фейлетоните „Знаеш ли ти кои сме“? са пълни с неочакваности,
с находки, с точни думички, често свързани е използуване на народ­
ния хумор, но тук има цял ред специфично литературни похвати, ха­
рактерни и за други произведения на Любен Каравелов, например из­
ползуването на реторични въпроси в началото на фейлетоните...
Никой от революционните и съчувствено настроените читатели от
70-те години в Румъния и в България не може да си представи „Сво­
бода“ и „Независимост“ без рубриката „Знаеш ли ти кои сме?“. Спо­
ред свидетелство на Иван Вазов, който високо цени сатирата на Л. Ка­
равелов, фейлетонът във всеки брой на вестника се е чел най-напред,
заедно с уводната статия. Цяла културна България се е смяла на по­
падналите под прицела на сатиричното оръжие.“37
Благодарение на такива качества фейлетоните на Каравелов са
действували така силно, че след Освобождението не друг, а Захарий
Стоянов пише фейлетони със същото заглавие и в същия стил, като
дори приема един от псевдонимите — Барон Лулчо, с които Кара­
велов се подписва под тях.
„Не фрази, а снаряди." Що се отнася до формата, в която Караве­
лов облича своите статии и другите си публицистични творби, трябва
да се каже, че тя е недостигната до негово време в нашата журналис­
тика. Статиите му са написани леко и гладко, на образен, красив

35 С . С . Б о б ч е в , Преглед на българския периодичен печат, Пловдив, 1894, с. 68.

36 К р . Х р и с т о в , Живият Каравелов. — Сп. „Септември“, VII, 2, 1954, с. 145.
37 Литературен фронт, бр. 23, 7. VI. 1962.

315
български език. За езика на Каравелов у нас е писано доста.3839В из­
следванията на Каравеловия език, които за жалост по-малко засягат
специално публицистичния му език, се посочва, че Каравелов е един
от създателите на българския литературен език, че с него се започ­
ва нов етап в развитието му. Каравелов имал значителни езикови по­
знания, натрупани през време на учението му по пътя на практиката.
Подобно на П. Р. Славейков и той използува изобилно съкровищни­
цата на народния ни език и живата всекидневна реч и така застъпва
демократичното схващане за естественото развитие на езика. Изхож­
дащ от такава основа, той създава своя правописна система на осно­
вата на фонетиката и на копривщенския говор. За морфологичните и
синтактични особености в езика на Каравелов, конто се поставят п
ередеца на специалните изучавания тук няма да се говори. Това, кое­
то е особено важно за езика ,на един журналист — строежът на фра­
зата — у Каравелов се отличава е голяма простота и яснота. Докато
опростяването на фразата води до известно еднообразие, то, от
друга страна, я прави ясна, а яснотата е едно от нап-важя
ните изисквания за добрия журналистически език. Каравелов пише
ясно и просто, за да бъде разбран и от най-обикновения чита­
тел. Много повече, отколкото у П. Р. Славейков езикът на Каравелов
е оформен под влиянието на авторовата ерудиция и на знанието на
чужди езици. Както е известно·, Каравелов е пишел с голяма лекота
направо на руски език. Употребяваният в публицистиката му ез'нк е
богат и в лексическо отношение. Въпреки известни слабости, дори ша­
блони, той е действувал на читателите както със своята народностност,
така и с емоционалността си. Публицистичните работи на Каравелов
са написани страстно, силно, емоционално. Пламъкът в Каравело-
вата публицистика е запалвал към подвиг, към любов и омраза, към
саможертва хиляди млади български сърца. Особено проличава стра-
стността на Каравеловия език в хумористично-сатиричните му произ­
ведения, във фейлетоните му. Това е, както изтъква един съвременен
журналист, език на истинска боева публицистика — „Попаденията са
безпогрешни и по страниците на вестниците му избухват не фрази, а
снаряди.“33
Журналисти, които могат да пишат като Каравелов, са малко. Те
се намират само между тези, които са отдали живота си на една голя­
ма идея. Такъв журналист безспорно е и Каравелов. С нищо няма да
се намали значението на Ботев, ако се каже, че той се учи и в статията,
и във фейлетона от Каравелов, е когото работи наедно.
„Гласът" на Каравеловата журналистика. Каравеловото журнали­
стическо и публицистично творчество действително изразява инте­
ресите и идеите на селската беднота, на народните низини, на бедству-
ващото занаятчийство и народната интелигенция. То е най-иоследова-
телно насочено срещу турския феодален ред и неговите крепители,
българските чорбаджии. Като изразител на най-широките слоеве на на-

38 Две значителни и цялостни работи са: проф. д-р Л . А н д р е й ч и н , Език и стил на

Л. Каравелов, София, 1950; Ст. п. В а с и л е в , Език и стил на Ботев н Каравелов, Со­
фия, 1956.
39 К р . Х р и с т о в , цит. съч., с. 145.

316
рода Каравеловите вестници са и най-популярни и най-разпространени
български предосвобожденеки емигрантски вестници.
Представа за значението и за въздействието на „Свобода“ и „Не­
зависимост“ дава преценката в хумористична форма на Ботев в него­
вия „Съновник“ : „Сънуваш ли „Свобода“ или „Независимост“ — пази
се от вода, че висяваш на въже; сънуваш ли редактора им — ще се
потиш и сред зима.“
Какво е било значението на Каравеловите вестници, може да се
види най-добре от друга преценка на Хр. Ботев, и то написана в мо­
мент, когато различията между него и Каравелов се вече очертават,
ß „Независимост“ (IV. 52, 12. X. 1874) т. е., в последния брой на вест­
ника, е напечатана дописка от Цариград с дата 2 октомври, за която
се приема, че е от Ботев, по повод решението на Каравелов да спре
вестника си. В нея се казва:
„И така, именно нам ни са нужни апостоли и проповедници. Хва­
ла и чест на ония честни мъже, които именно в тия критически ми­
нути се борят с обстоятелствата, работят за благосъстоянието на на­
рода, приготвят бъдещите събития и се стараят да докажат на новите
пробуднвшн се сили правия път и надлежащо им място. Аз смело мо­
га да кажа, че в днешните времена е много по-уместна една жива дума
нежели след време цели томове дипломатически или философски раз­
съждения. Началото е тежко във всяко предприятие. Но, както и да
е, а вие сте длъжни да продължите издаването на „Независимост“
π да не стане народа ни именно в тия минути без явен защитителен
орган. Трябва да ви кажа и това, че ако „Независимост“ и да се пре­
следва от правителството твърде строго, но нейният глас се разнася
от единия край до другия на нашето поробено отчество е баснословна
скорост и произвежда радикални изцеления. Всяка ваша дума се при-
нимава за факт, на всяко ваше разсъждение се дава велико значение,
а всяко ваше желание става желание и на самия .народ.“
Ботев заключава: „Ако продължите изданието на „Независимост“,
то аз се обязвам да бъда, както и досега, един от най-големите по­
мощници във вашето свещено дело. И така, моля ви, се от страната на
всички честни българи да ни дадете и занапред средство да изказваме
своите нужди без страх и без цензурна юзда, защото публицистиката
в днешните времена има голяма сила. Чакам отговора ви или първия
брой на „Независимост“.
Тая преценка на най-големия български журналист — по-хубава
не би могла да се даде за никой вестник — важи не само за „Неза­
висимост“, а и за „гласа“ ,на цялата публицистика и журналистика на
Каравелов, който действително се е разнасял с баснословна скорост.
# * *

На 21. I. 1879 г., след като видял България свободна, порадвал се

на красотите на родния край, Каравелов, този публицист и журналист
на „радикалните изцеления“, който не потърсил никаква отплата за
своите големи заслуги, угаснал в Русе едва на 45-годишна възраст,
сразен от туберкулоза. Така паднало перото от ръцете на забележи-

317
телния журналист, какъвто оставал и мечтаел да бъде до последния
си час. Както съобщава Вазов, той кроел да създаде нов вестник —
„Начало“ или „Основа“.
„Бедният — пише Вазов, — въпреки силното страдание и очевид­
ността на неминуемата трагическа развязка на болестта му, пак хра­
неше надежда да живее и ни говореше за „Основа“ и заедно проекти­
рахме програмата на вестника, който трябваше да бъде политяко-
литературен, с либерална насока. И погледът му ставаше по-блестящ
при мисълта за тая нова деятелност, която щеше да развие във възро­
деното Отечество.“40
Каравелов не можал да осъществи тая си последна мечта, угасена
от смъртта. Но неговото дело на журналист и публицист продължава
да живее.
След Освобождението прогресивният печат, особено лпбепал-
ският, се намира под силното влияние на Каравеловото журналистиче­
ско майсторство, на неговия'начин «а писане, на неговата безкорист-
ност, на пламъка и страет.ността му « «а неговата близост до народа.
Друг забележителен журналист, като Захарий Стоянов напр., започва
своята работа на основата на Каравеловото журналистическо наслед­
ство. От Каравелов се учат редица български демократични журнали­
сти,- между които и първите социалистически журналисти н публици­
сти. От него има какво да научат и сегашните журналисти.

ЕВОЛЮЦИОНИСТКИ И ПРОСВЕТИТЕЛСКИ ИЗДАНИЯ

В РЕВОЛЮЦИОННО ВРЕМЕ

Настъпва бурно, революционно време за българския народ, а и за не­

говия печат. То дало отражение дори на страниците на излизащите
в Цариград български вестници, особено в периода след Старозагор­
ското въстание (1875) до Великата априлска епопея (1876). Летопи­
сецът на това време — Захарий Стоянов — казва, че ако някои иска
да намери за него „нещо печатно, публично казано“, трябва да разли­
сти българските цариградски издания „Напредък“, „Век“, „Източно
време“, „Ден“.
„Геройски е подвигът на тия вестници! Аз не зная друга епоха,
бележи той, било във време на робството ни, било след освобожде­
нието ни, в която българската журналистика да е воювала така смело,
така честно и безбояанено в полза на народните ни интереси и же­
лание, които тя защищаваше добросъвестно и стана истински вирази-
тел на народната воля.
Фактът става още по-поразителен, още по-благороден, като се
вземат пред вид, от една страна, тежките условия на турската цен­
зура, а, от друга, че в много градове из България затворите бяха
препълнени с младежи, заптиите « всички турци въобще върлуваха
по пътищата, селата, па даже и градовете..., караха всекиго да тре­
пери пред неизвестното положение.“41

40 И в . Ь а м в , Събрани съчинения, София, 1944, т. IX. с. 303.

н 3 . С т о я н о в , Съчинения, т. I, София, 1965, с. 200.

318
 В. „Напредък“ — продължение на „Право“
След спирането на „Право“ Ив. Найденов, както сам пише в писмо
до Мл. Николаев (Св. Миларов),42 със сълзи на очи молил хаджи
Иванчо Пенчович да му помогне да издействува да бъде вдигната
забраната на вестника. Хаджи Иванчо му съобщил, че не може да
му помогне, защото правителството го било записало в Славейковия
тефтер.
Няколко месеца по-късно приятелят на Ив. Найденов д-р Христо
Стамболски, който като професор във Военното медицинско училище
имал големи връзки в Цариград, успял да издействува разрешение
за нов вестник на Найденов — „Напредък“, „вестник за народни, по­
литически и книжовни новини“. Той бил също седмичник и продъл­
жил номерацията на „Право“. Първият му брой излязъл в Цариград
на 5. VII. 1874 г. Вестникът има три годишнини (IX, X. XI). Последният
му брой е с дата 12. VI. 1877 г., когато два месеца след обявяване на
Освободителната война бил окончателно спрян от турските власти.
Не само формално, а и по програма „Напредък“ е продължение
на „Право“. „Ний не предлагаме нова програма за нсвийт си този
лист — се казва в „Известие“ в първия брой, — а ще следуваме с пе­
тото безпристрастие и откровеност и в „Напредък“, както и в „Право“
да разискваме разните и от голяма важност за народа въпроси''.
Първоначално „Напредък“ е по-,умерен и от „Право“. Той е по­
вече свързан с екзархията, затова е смятан за неин официоз — под­
държа и обосновава нейните позиции по църковните работи. Също
като „Право“ той дава доста материали по училищни и просветни
въпроси, помества стопански материали, от които се вижда тежкото
финансово и икономическо положение в Турция, печата външни но­
вини и политически прегледи.
И този вестник не само че не стои на революционни позиции, но
ги отрича, а, както и „Право“, полемизира с революционния печат,
пише остро срещу всички революционни прояви, напада Каравелов.
И той е орган на еволюционисти и в общи линии изразява становища­
та на висшето духовенство, чорбаджии и едри търговци.
Опит да радикализира малко вестника е направил П. Р. Славей­
ков, когато бил в неговата редакция. В цитираното писмо на Найде­
нов до Николаев се казва: „Славейков е на мнение да не задяваме
вече Каравелова..."
Условията, при които е трябвало да излиза „Напредък“, действи­
телно били тежки. Скоро след като започнал, той бил спрян, защото
в откъслек от драмата в стихове на Св. Миларов „Падането на Ц а­
риград“ (IX, 4. 27. VII. 1874) Мохамед II бил наречен „сура ламя“.
Турците и техният цензор Генович сметнали този епитет за обиден,
вестникът бил спрян, печатницата и редакцията му — разбити от по­
лицията, а Ив. Найденов хвърлен за 17 дни в затвора.
Както това изтъква и проф. Ал. Бурмов43 през периода на на­
растване на революциония подем сред българския народ през 1875—
42 Цитирано по С. Баева, пое. съч., с. 95.
43 А л . Б у р м о в , Нарастване на революционния подем сред българския народ през
1875—1876 г. — Исторически преглед, VII, 1950, 1, с. 74—91.

319
 1876 г., „Напредък“ започва да пише в по-,остър и по-опозиционен тон.
Макар и умерено-консервативен, той не стои на туркофилски позиции.
Напротив, в страниците му заточва да се забелязва демократична
жилка. Най-напред дава по-обективни сведения, напр., за въстанието
в Херцеговина, за което поддържа, че са виновни и пашите, „които
държат. .. затворени вратата на законните средства“. Във връзка с
оповестените на 30. XI. 1875 г. турски реформи „Напредък“ направо из­
тъква съмненията си в ефикасността на реформите и в искреността на
правителството. Във връзка със Старозагорското въстание в X,
64, 18. X. 1875, като описва тежкото положение на раята, пише:
„О, спасете ни от заптиета и бюлюкбашии, избавете ни от зверските
нокти на разни черкези и убийци — викат горките селяни. — „За-
мръкваме и не знаем дали ще осъмнем! Тежко е положението ни!“
По-късно „Напредък“ помества и други такива дописки за терора над
народа и за тежкото му положение. В тях се казва, че има отчаяние,
че селяните не сеят нивите си, че „хората са на. мнение напролет да си
земат очите из гората...“
За това време 3. Стоянов пише следното: „Българското вестни-
карство, основаващо се на своите дописки.. ., дигаше още по-високо
своето свещено знаме. То отпусна печатното слово с такава нечута до
него време свобода на Балканския полуостров, щото всеки прехапа
езика; мнозина погледнаха заглавието на цариградския „Напредък“
с подозрение да те би да четат букурещката „Независимост“ на Л. Ка­
равелов, други подскачаха от радост, че турското правителство или
пък е намислило най-после да ощастливи българската рая с някои
правдини.“44 Точно тогава „Напредък“ поставя и въпроса — българите
да бъдат вземани войници в турската армия, което се превръща в
истинска акция — пишат се и се изпращат от много места прошения,
отбелязани във вестниците.
През време на Априлското въстание „Напредък“ пак бил спрян
за два месеца. След като започва наново да излиза, той пише за
тежкото положение на българския народ, дава чужди отзиви, в които
се описва положението в България след въстанието.
„Ужасно е положението ни — се казва в уводната статия на XI.
102. 9. X. 1876, — ако замръкнем, не знаем дали ще осъмнем; от обири
и убийства не можем да си отворим очите, да отхраним челядта си
си п да наплатим тежкото си давание. . .“ Интересно е да се отбележи,
че в XI. 101. 2. X. 1876, „Напредък“ препечатва от „Ла Тюрки“ и тек­
ста на меморандума, който Др. Цанков и М. Балабанов връчили от
името на българския народ на правителствата на великите сили във
връзка със събитията през 1876 г.
През есента на 1876 г. „Напредък“ бил наново опрян, защото
отпечатал „Политически писма“ от Д. Иловайски (XI, 104 22 X
1876).
Турското правителство съвсем не дало премия на Найденов за него­
вата лоялност. Като съзнавал трагикомичното и жалкото в положението
си, той сам пише на Николаев: „Правителството с едната ръка ме
милва, а с другата ми блъска шамарите, за да не се възгордявам.“

44 3. Стоянов, цит. съч., с. 202.

320
 След обявяване на Освободителната война положението на вестни­
ка става още по-тежко. Тогава Найденов се видял принуден да по­
мести на страниците му един срамен документ — пастирско послание
на Григорий, митрополит Доростоло-Червенски, в което се отправят
хули срещу Русия и руските освободителни войски и молитви за сул­
тана. Π. П. Славейков дори твърди следното: „Текстът на това безпо­
добно послание, печатано силом в „Напредък“. . ., е нарочно обезо­
бразен от редактора на вестника, а една от последните фрази от „дни
на дни цареви“ е превърнато едва ли случайно, на „дни на дни ха-
реви.“45
Както около „Право“, така и около „Напредък“ Найденов създа­
ва авторски колектив, в който влизат дейци от консервативния лагер,
а също и някои демократично настроени сътрудници· Във вестника са
вземали участие П. Р. Славейков и С. С. Бобчев (като сътрудници
и за малко като съредактори), а също и Н. Михайловски, д-р Хр.
Стамболски, Св. Миларов, Н. А. Начов, Ив. Вазов и др.
Когато.в. „Напредък“ бил спрян, редакторът му заедно с екзарха
бил заточен в Анкара. Така Ив. Найденов, умерен, но почтен, патрио­
тичен, талантлив български възрожденски журналист, може да се ка­
же, завършил своя журналистически път.46

Д вата „ В е к “-а на М арко Б алабанов

В един момент, когато в Цариград не излизал никакъв български

вестник (в паузата между „Право“ и „Напредък“), се появил нов
български лист.
„Вестник „Век“. На 12. I. 1874 г. излязъл първият брой на сед­
мичника „Век“. Той съществувал през три годишнини, първите две
пълни, а третата — непълна — два броя, последният с дата 12. I. 1876 г.
През 1875 г. вестникът имал и информационно „малко издание“, от
което излезли само три броя. Бил печатан в печатницата на П. Ка-
рапетров.
Редакторът на вестника е М а р к о Д . Б а л а б а н о в (1837—1921).
Той учил в Цариград, Атина и Париж, дето завършил право. Книжов­
ник с ерудиция, Балабанов играл важна роля в еволюционисткия ла­
гер. През втората годишнина (1875) той „сдружил трудът си в съчи­
ненията на „Век“ с Христо Стоянов“.
Първата уводна статия на вестника е и програмната му статия.
След дълга възхвала на журналистиката в нея се подчертав.а, че „Век“
ще бъде политически вестник, който ще възпроизвежда „всякога точ­
но и ясно преобладаващите в нашето общество имения“. Защото, се
казва по-нататък, „един вестник не трябва да е само вестител на това,
що става, но още и искрен изяснител“. Вестникът обещава да пише по
книжовни и стопански въпроси, а също така и по въпроси на църквата.
По църковния въпрос — за отношението към патриаршията, към
католическата и протестантската пропаганда — листът на Балабанов
45 II . П . С л а в е й к о в , цит. съ ч ., с. X X X V I II.
4® По-подробно за „Напредък“ вж. Г . К . Г е л е в , В-к „Напредък“ — дипломна работа,
науч. рък. проф. Г. Борушков, София, 1967, с. 132 (машинопис). Със значителен фак­
тически материал. *

21 История на българската журналистика 321

стои на традиционни позиции: излиза против гръцката намеса и кле­
вета, срещу „схизмата“, против чуждите религиозни влияния. По уред­
бата на българската църква „Век“ застъпва в много статии по-сво­
бодни гледища. Той води полемика с „Напредък“ по въпроса за седа­
лището на екзарха и «ска то да бъде в Търново или някой друг
български град. Застъпва се за по-високо равнище «а свещениците и
е против заплатите на екзархийските съветници.
Правилно един автор е забелязал,47 че е Херцеговинското въста­
ние през 1875 г. се започва втори етап в развитието на „Век“—
той се радикализира, дори става дързък. Вестникът се опитва да пре­
даде тежкото положение на народа, теглилата му. Това е точно вре­
мето, когато и в България се надига революционна вълна. По повод
на обявените на 30. IX. 1875 г. реформи той настоява обещанията да
не останат само на книга. Във връзка със Старозагорското въстание
иска да се направи разследване на какво се дължи то, осъжда издева­
телствата след въстанието. „Ако са осъдителни въстаническите дви­
жения, кой закон, молим, позволява злоупотребленията с честта, с плю­
та и с живота на раята“ — пита той във II, 42, 18. X. 1875. Пръв „Век“
със статията „Теглилата и амнистията“ (II, 45, 8. XI. 1875) поставя въ­
проса за амнистия на замесените в революционното движение. „Тези
пострадащия — пита вестникът, — тези нечувани теглила, тези кървави
болки, които раздират сърцата на толкова домочадия, тези безче­
стил и обезчестявання как да ги забрави българският народ? Как ще
се излекуват те? Как ще се поправят?“
„Век“ дава материали и по стопански въпроси, за да откликне на
най-близко стоящите до него среди — търговските, помества външни
новини и външи прегледи, писан« от Балабанов, в които се стреми
да балансира, да «е изрази предпочитанията си, но те се чувствуват—
известно преклонение към институцията на буржоазно-демократична
Англия π мъчно прикривани хубави чувства и надежди към Русия,
за която се казва, че нейните симпатии към християнските народи в
Турция „не са тайна за никого“ (II, 44, 1. XI. 1875)·
„Век“ помества също така материал« по културни и просветни
въпроси. На неговите страници са поместени статии по проблеми на
образованието, книжнината, рецензии, стихотворения, фейлетони. От­
печатва и редица преводи от произведения на западни класици —
Молиер, Шатобриан, Ламартин и Жорж Санд, част от превода на
Илиадата, направен от Филип Велиев. От българските писатели в него
сътрудничат като начеващ автор Стоян Михайловски, а също и Райко
Жинзифов, Атанас Узунов и др.
„Век“ стои на еволюционисткн позиции (той често атакува рево­
люционерите, злослови срещу Каравелов). Но той е по-прогресивен от
„Право“ и изразява становищата на оная прослойка от буржоазията,
интелигенти и търговци, които са учили в Западна Европа и са били
повлияни от европейската култура и от идеите на западната бур­
жоазна демокрация, клони към либералство, по-скоро умерено, за кое­
то свидетелствува и полемиката между него и „Напредък“. Това про-
\
А‘ В л а д и м и р Бож икоо, „Век“ и „XIX век“. Дипломна работа. Науч. рък. проф. Г.
Боршуков, София, 1958, с. 52 (машинопис).

322
личава и от неговите становища по българския въпрос. „Век“ иска
да бъдат дадени права на българския народ въз основа на издаваните
дотогава правителствени актове, българи да бъдат назначавани за чи­
новници, а българският език да бъде обявен за официален в места­
та, дето българите са мнозинство. „Век“ настоява в Турция да бъ^ат
направени реформи, чрез които да се облекчи, особено икономически,
положението на българския народ. Заедно е това той' иска и повече
граждански свободи, да се премахнат ограниченията на печата, об­
щинска автономия и т. н. Понякога е неочаквано дързък.
Според 3. Стоянов „Век“ съзнателно шинел, че злоумишленицп
„пъплят между невинното българско население, които, възползу-
вани от неговото несносно положение, внушават му убийствени идеи“,
за да може с такива „мухи“ да „заплаши Високата порта да даде
някои правдннн на раята“.·18
Тази линия на вестника не се харесала на турските власти и по
решенията на Дирекцията на печата на 10. I. 1876 г. „Век“ бил спрян за­
винаги с III, 2, понеже, както се казва в официалното съобщение, „ся
нае да понижава всякояче делата на императорското правителство
и да кори постоянно в озлобления и в подкупвания публичните чи­
новници“.
„XIX-ий век". Въз основа на това, че „Век“ не бил никога преду­
преждаван или наказван, Балабанов успял да издействува разрешение
за нов вестник — „XIX-ий век“, който започнал да излиза на 7. II.
1876 г., като продължава номерацията на „Век“. Първият брой е сбо­
рен — 3, 4, 5, 6 номера ведно. Първоначално новият вестник е по-
предпазлив и по-умеран, и, общо взето, продължил линията на „Век“.
Но когато настъпват епичните априлски дни на 1876 г., той наново
става смел, дава информации за въстанието, доколкото е било възмож­
но при въведената предварителна цензура, и пише с .нескрита трево­
га и симпатия към пострадалите. Сега вече с III, 19, 8. V. 1876 вест­
никът бил действително спрян завинаги.

„Левант таймс“ става „Източно време“

На 12. I. 1874 г. излизащият в продължение на пет години с от­
говорник Ж. Л а ф а ή X а н л и англо-френски вестник „Левант таймс“
започнал да се печата и на български език като негово българско
издание. „Причината — се казва в „Независимост“ (IV. 15, 27. I.
1874) — е тая, че на българските вестници, които съвсем нямаме (по
това време „Право“ е бил спрян, а на същата дата започва („Век“)
не е позволено да говорят за българските църковни дела.“ За този
период от излизането му „Шутош“ (I, 17, 23. II. 1874) дава за
него следната оценка: „Голям вестник, хубав вестник, брате мой,
но там дето ме сърби, не ме чеше той.“ Въпреки това, изглежда, че
вестникът е имал известен успех, защото по-късно, от 31- VIII. 1874 г.,
приел българско име „ И з т о ч н о в р е м е “, обособява се като отде­
лен вестник с нова номерация. От него са излезли четири годишнини с
последен брой от 16. VII. 1877 г., когато бил спрян от турското пра­
вителство. I

4-' 3 . С т оянов, цит. съч., с. 246.

323
 За редактор на българското издание на „Левант таймс“ бил обя­
вен П е т к о С а н д о в , а в редакцията на „Източно време“ са уча­
ствували Др. Цанков, Хр. Ваклидов, Добри П. Минков, Вениамин
Мачуковски и др. „Източно време“ бил добре списван, разнообразен
по съдържание вестник. Затова в споменатата бележка „Независи­
мост“, който скоро изменя отношенията си към него, пише, че „заслу­
жава вниманието на българския народ“ и го „рекомандува“ пред
читателите.
Това се дължи на факта, че предявява искания, които тогава се
смятали за твърде дръзки — българският език да бъде признат за
официален по българските места, българите да служат във войската
π да бъдат назначавани на’ военни' и граждански служби, а дават
и информации за тежкото положение на раята, против произволите
с нея.
Големият му коз бил, че Лафаи Ханли, който се облягал на ан­
глийското посолство в Цариград, е проявявал известна независи­
мост по осветляване на българските въпроси и в защита на българ­
ския народ, особено по време на Априлското въстание, за което твър­
ди, че не е дело на чужди агенти. Заедно с това той сигурно е имал за
задача и да служи на западното и по-специално на английското влия­
ние сред българския народ. Както се вижда от програмната му ста­
тия, тон стоял на позициите на статуквото.
Заедно с другите издания -на Ханли „Източно време“ вероятно
е бил създаден за печалба. Има твърдения, че е получавал субсидия
п от турското правителство.

БЪЛГАРСКИ ВЕСТНИЦИ В РУМЪНИЯ ОТ 1870 ДО 1875 Г.

Докато в началото на 70-те години до Априлското въстание в Тур­

ция ставало все по-мъчно да се издават вестници, в съседна Румъния
условията за българската журналистика били толкова благоприятни, че
излизат много български периодични издания. Това е време на раз­
цвет на българския периодичен печат в съседната страна и изобщо —
там тогава се печатат вестниците на Каравелов и Ботев. Заедно с
това има истинска епидемия да се започват — това е и по-късно на­
ционална черта на българската периодика — вестници-еднодневки
или със съвсем кратък живот и малко значение.

Нестроен букет от вестници

От имената на такива вестници, с изключение на Каравеловите и Ботевите, може
да се направи нестроен букет от недоразвити, понякога недорасли, твърде различни
по характеристика издания.
В края на 1869 г. Б о ж и д а р ( Т о д о р ) З а п р я н о в (1836—1879) проекти­
рал да издава в. „Читалище“, „белетристичен или забавен лист“, но за да не се
смесва с проектираното в Цариград сп. „Читалище“, преди още да го започне, ве­
стникът бил преименуван на „ П ъ т н и к “, „лист за книжевност, полезна забава и
търговия“. От този вестник, който излизал в Болград и в Браила (от 8 бр. ната­
тък), от 15. II до 4. IX. 1870 г. са отпечатани 10 броя. Неговият редактор бил про­
гресивен, но не винаги последователен деец, такава е и насоката на този лист
с образователни и литературни задачи.
Пак в края на 60-те години в Браила известният печатар Д и м и т ъ р П а н и ч-

324
к о в (1810—1909), на когото липсвали качества да бъде редактор, започва да издава
или да редактира вестници, описанията и установяването на библиографските данни
за които и досега са истинска мъка за библиографи и историци по печата. Вероятно
най-ранно издание на Паничков е в. „ Х и т ъ р П е т ъ р “, хумористичен лист, редак­
тиран от Д и в Д я д о (Добри Войников) в Браила. От него има запазени девет
броя от 1870—1871 (I и II год.), но с една номерация, от която нищо не може
да се разбере. През IV и V год. (1873—1874) вестникът бил редактиран от из­
вестния А н г е л а к и С а в и ч (1817—1892). Вестникът напълно оправдал думите
си, че „ще излиза на разход кога ще, когито може и кога е хубаво времето..
На 5. IX. 187_Цг. пак в Браила излязъл бр. 1 па „ О с а “, г. III. Библиографският
паспорт на този лист също е много неясен. Имах случая да го открия в архивата
на Н. Обретенов и да установя, че се касае за вестник с античорбаджийско направ­
ление.^ Той е „лист за български, забавителни и смешни работи“. Запетаята между
„български“ и „смешни“ е била изпусната, затова в най-старите източници е смятан
само за хумористичен. И неговата номерация си остава неизяснена. Най-вероятен
негов редактор е Д о б р и В о й н и к о в , а вероятно и възможно е да е едно от
изданията на Паничков.,
К о н с т а н т и н П. С а п у н о в, или Сапунов III (1844—1916), издал в Буку­
рещ на 25. X. 1872 г. първия брой на вестник „ П р о с в е щ е н и е ч р е з н а у к а ,
п р о м и ш л е н о с т и т ъ р г о в и я “, от който по твърдение на В, Хрпсту е излязъл
още един брой. Той имал за задача да показва „положителните“ и „ползователните“
науки, пише по земеделско-стопански въпроси, застъпва сс България да стане аг­
рарно-индустриална страна. Революционерите са имали отрицателно отношение към
него. По съдържание е по-скоро списание, по външност — вестник.
В този букет влизат и имената на редица други вестници, за конто само се
знае, че са съществували, и то не винаги сигурно, които сега липсват в нашите,
а доколкото е установено — п в чужди библиотеки. Поради това данните за тях
не винаги са пълни и точни. Такива листове, все хумористични и сатирични, са: „К у-
к у р и г у“, редактор Б. З а п р я н о в или Д. В о й н и к о в, излизал в Браила през
1870 или 1869 г. — 5 броя; „ К о м а р “, издаван вероятно през 1871 г. в Браила,
редактор Н. Ж и в к о в ; „ К ъ р л е ж “, редактор Д. В о й н и к о в , отпечатван в
Браила ,вероятно на 15. VII. 1871, насочен против ръководството на Книжовното дру­
жество; „ Т а р а л е ж “, редактор Л. Каравелов (?), няколко броя, в Букурещ,
1872; „ П е т е л “, редактор Б. З а п р я н о в , Браила, 1872, излезли 10 броя; „ К л е п а -
л о“, редактиран от Д. Паничков в Браила, 1872, 2 броя; „Ж а б а“, 1874, редактиран
от А. С а в и ч, а може би от К- Т ъ р н о в с к и (според „Независимост“ излизал, за
да докаже, „цс глупостта е безгранична“), в Браила, вероятно един брой; „ Г р а ж ­
д а н и н “, 1874 (1871?), Браила, редактор А. С а в и ч , два броя, излизал и на ру­
мънски с име „Urbanul“ (1874—1877); „Б р а и л с к и т е л е г р а ф “, Браила, 1874, „мс
таморфоза“ на „Хитър Петър“, издание на Д. П а н и ч к о в . Допуша се да е един и
същ с „ Ф и л о с о ф с к и к а м ъ к “; „ М и х а л “ с редактор С т. З а и м о в , Браила,
1875, 12 броя. Имало е и в. „ Х ъ ш “ с най-противоречиви данни за него — че е
излизал през 1868 или през 1877 г., че е редактиран от Д. П а н и ч к о в или от С в.
М и л а р о в, че първоначално се е наричал „ С в е т л в н а“.5о

„Балканул“ — български лист на румънски език

След опитите на Раковски да издава румъно-български вестници, след
„Либертатя“ на Каравелов, и невзрачния „Урбанул“ на Ангелакп Са­
вич през 1875 г., на 2 февруари, в Букурещ започнал да излиза на
румънски език в. „Balcanul Негов редактор е бил К и р я к Ц а н к о в
(1847—1903), деец на БРЦК, умерел революционер, близък на Кара-4950

49 Г. Боршуков, „Оса“ — лист за български, забавителни и смешни работи. —

Сборник в чест на акад. Никола В. Михов, София, 1959, с. 111— 120.
50 По-подробни библиографски данни за тези вестници, както и източниците за раз­
ните твърдения по тях могат да се видят в библиографските трудове: Ai. Стоянов,
Българска възрожденска книжнина, т. I, София, 1957; Български периодичен пе­
чат 1844— 1944, анотиран библиографски указател, т. I, 1963, и т. II, София, 1966.

325
велов мъж със солидно образование, получено в родния му Свищов,
във Виена и Париж, живял и работил дълго в Румъния.
Още на 15. I. 1875 г. Цанков издал обявление за вестника, в което
задачата му се формулира така: „Ще разглежда, от една страна,
главния ход по източните работи, а, от друга, ще бъде представител на
желанията и българските интереси по отношение на съседните наро­
ди и особено с румънците.“ Една от причините да се издава такъв
вестник сигурно е била многобройността тогава на българското на­
селение в Румъния и обстоятелството, че мнозина от заселените там
българи били грамотни само на румънски.
В 33-те броя на вестника, който излизал до 22. XI. 1875 г., Киряк
Цанков успял да направи сериозен и интересен вестник.51 На първо
място и в неговата програма, и в неговото съдържание е поставен Из­
точният въпрос, по който Цанков поддържа тезата , че ще бъде раз­
решен чрез задружната борба на балканските народи. Що се отнася
до освобождението на България, Цанков е на мнение, че „българското
движение трябва да се създаде не на друго място, а на негова земя“,
без обаче да стига до 1последовател1ни революционни изводи.
„Балканул“ пише много по българските въпроси, по балканското
сътрудничество, застъпва се за по-тесни връзки между румънци и
българи, помества статии и информации по политиката на великите
сили, като посочва империалистическата им същина.
Изобщо вестникът има умерено революционна насоченост, писан
е живо, културно, на добър румънски език.
През есента на 1875 г. Цанков издал и два броя от в. „Балкан“,
българско издание на вестника. Ботев, който се отзовал добре за
„Балканул“ с една бележка в „Знаме“ (I, 6, 19. I. 1875), посреща от­
рицателно новината за „Балкан“ в „Знаме“ (I, 21 и 22, 6 и 13. VII.
1875), понеже подозира, че зад него стоят Каравелов и „старите“.

СПИСАНИЯ ПРЕЗ 70-ТЕ ГОДИНИ

През 70-те години на миналото столетие излизали доста български

описания. Въпреки, че някои от тях са значителни по съдържание и
по уредба, еволюционистки по направление, във време на революци­
онния подем в България те не играят вече такава роля, както най-ран­
ните списания. Вън от това списанието е вече с традиции, влязло е
в живота на книжовния българин, за да се чувствува като нещо из­
ключително, макар и по равнище списанията на 70-те години да са
много по-добри от излизалите през предходното десетилетие.
„Летоструй". Това в същност е календарен сборник „Летоструй
или домашен календар“, който поради добрата си уредба, разнообраз-

51 За пръв път по-подробно е разгледан този вестник от Г е р м а н о с Х р . М и х а и л и д а с ,

За три български вестници на румънски език. Дипломна работа. Науч. рък. проф. Г.
Боршуков, София, 1961, с. 72 (машинопис).

МОНТАЖ ОТ КОРИЦИ НА СПИСАНИЯТА „Ч ИТАЛИЩ Е“, „П Е Р И О ДИ Ч Н О СПИСАНИЕ НА

БЪЛГАРСКОТО КНИ ЖОВНО ДР У Ж ЕС ТВ О “, „У Ч И Л И Щ Е “, „СТУПАН“, „Д Е Н “.

326
ното си съдържание през 70-те години играе роля на годишно списа­
ние, влязло в много български къщи.
Сп. „Летоструй“ се издава от книжарницата на Данов в Плов­
див (Русчук, Белее) и се редактира от Х р и с т о Г. Д а н о в (1828—
1911), Й о а к и м Г р у е в (1828—1912) и Я н к о К о в а ч е в , също и
С т о я н В. В е ж е н о в (1842—1907), а е печатано във Виена. То
искало да отговори на нуждата да се разпространява сред народа
„просвещение и родолюбив“ и да уведомява за „духа, нрава и потре­
бата на времето“.
„Летоструй“ излиза от 1869 до 1876 г. в осем сборника. Съдър­
жанието му вън от календара и свързаните с него данни е разпределе­
но в много рубрики. То има енциклопедичен характер, помества четиво
по природни науки, с което допринася да се разбиват суеверията, и
за културното издигане на народа, по хигиена, стопански въпроси,
учебно дело, книжнина, история, география, биографични очерци на
видни люде, годишен преглед на събитията в света, повести, разкази,
стихотворения, песни — дори нотирани, забавно четиво, написани ду­
ховито критични бележки, полезни статистики и други сведения. Много
често се дават и илюстрации — чудесни гравюри, портрети и изгледи,
напр. гравюра от Ф. Каниц на Белоградчишките скали и т. н-
„Летоструй“ е играло полезна роля като истинско българско спи­
сание за семейството.
„Читалище". На 6. III. 1866 г. в Цариград било основано бъл­
гарско читалище, което развило голяма дейност. Вън от просветната
работа на читалището — сказки, културни празненства, библиотека —
то започнало да издава и двуседмично „Читалище“, „повременно списа­
ние“. От 1870 до 1875 г. от него излезли пет годишнини. От тях през
третата то излизало месечно — 12 кн., а последната е непълна — 16.
Като отделно приложение била отпечатана трагедията на Шилер
„Фиееко“, преведена от Б. Горанов, През първата то било редактирано
от М а р к о Д· Б а л а ' б а й о в, а след това — последователно и съв­
местно — от Л а з а р Й о в ч е в (1840—1915) и Т о д о р И к о н о м о в
(1835—1892), П. Р. С л а в е й к о в , С. С. Б о б ч е в и Др. Ц а н к о в .
За отговорен редактор бил обявен Ив. Найденов, а през петата го­
дишнина за адрес на списанието са посочени адресите на Л. Мораве-
пов и Ст. Илич. Било отпечатано в различни печатници и е спряно във
връзка с революционните събития в страната.
Задачите на „Читалище“ са просветни. В „Обявление“ (I, 1) спи­
санието обещава да „се занимава вън от съвременните политически
събития с все, що се отнася прямо или косвено до изобилните произ­
ведения на человеческия разум. . ., като пчела цветопитаема ще лети
свободно от клон на клон на всеобщата наука·. . “
„Читалище“ е сериозно списание — нито много популярно, нито
чисто научно. По съдържание е много разнообразно. Давало е ма­
териали от всички области на науката и културата. Осведомявало е
читателите за всичко, което е ставало ио света и у нас в областта на
историята, философията, стопанството, литературата и т. н.
В художествения дял на списанието са поместени доста произве­
дения на художествената литература от български и чужди автори.
От Вазов са отпечатани „Ода“, „Сонет“, „На чужбина“, „Сиромах-

328
киня". От П. Р. Славейков — „Не пей ми се“, „Жестокостта ми
се сломи“, „Изворът на белоногата“, „Моето поколение“ и др. Поместе­
ни са работи на Кр. Пишурка, Р. Жинзифов, Д. П. Войннков, Ст. Стам-
оолов, Н. Живков, начеващия Ст. Михайловски. Има преводи от Пуш­
ки н — „Поет и стан“, от Шевченко — „Ратайкиня“, извадки от Омиро-
вата „Илиада“ по превода на Гр. Пърличев. (Ботев: „Но с такъв пре­
вод, за който и лобут да ми се пада.“) Представено било и народното
творчество. Белетристични произведения са по-слабо представени. Д а­
ден е превод „Павлина“ от Ал. Дюма. Има и литературоведски ста­
тии като „Що е роман?“ от П. Р- Славейков, подписана Медникаров,
„Поезията, природата и нашите нужди“ от Т. Икономов, „Природата
в българските народни песни“ от Ат. Илиев и др. В списанието се
печатат и литературно-критични статии от В. Друмев, Л. Йовчев, Г.
Кръстевич и др.
Наред с материали по българска история и популярна наука от­
печатвани били и статии по обществени въпроси. М. Балабанов по­
местил своите статии —програмната „Напредъкът“, „Трите школи на
напредъка“ и ,',В що се състои напредъкът?“. В тях, макар да се
установява, че действителността се намира в движение, се застъпват
ндеалистически гледища. Не звучи прогресивно и статията му „Раз­
мишления върху равенството в обществото“, дето се отхвърля социа­
лизмът, отрича се Парижката комуна. В статията си „Интернацио­
нал“ Л. Йовчев дава информация за Международната асоциация на
работниците също с критична оценка на социализма. Статиите на Т.
Икономов „Мъртвото и живото на земята“, адаптиран превод от нем­
ски, „Поезията на природата и нашите нужди“, „За храната“ и др.,.
написани от гледище на естественонаучния материализъм, се откроя­
вали от другите. По-особено статията на същия автор „Една стъпка
напред“ станала повод за една от най-шумните и остри полемики в
нашия възрожденски печат, защото в нея той защищавал либерални
схващания, атакувал черквата и нейните традиции. За нея „Читалище“
е трябвало да се извинява на екзарха с „Необходимо обяснение“.
Общо взето, съдържанието на списанието е разнообразено, но в
много отношения еклектично по направление — просветителско и ево-
люцпонистко. Изказвани били и критични оценки по негов адрес. К.
Бончев му прави сериозна критика изобщо и за превода на ПърличеЕ
в „Периодическо списание“ (I. 4. 1871), а Каравелов в един от фей­
летоните си („Свобода“, II, 26, 11. XII. 1871) пише, че списанието
дава „гнила плява, която не е ни за кокошките“.
„Читалище“ било много разпространено списание, абонатите му
достигали над 1700, цифра, на която биха могли да завидят дори спи­
сания преди 9. IX. 1944 г.
През четвъртата годишнина на „Читалище“ като негово приложе­
ние под редакцията на Д р а г а н Ц а н к о в било издадено и сп. „Р ъ-
ко в о д и т е л н а о с н о в н о т о у ч е н и е “, педагогическо и методи­
ческо списание за учители и учащи. Между останалите материали в
духа на неговите задачи любопитно е да се отбележи, че за пръв път
в него се поставя въпросът за забавачници у нас. То бил® двуседмич­
но и от него излезли 24 книжки.

329
 Двете списания успели да привлекат към сътрудничество цвета
на българската интелигенция в Турция.
Сп. „Училище". През 1870 г. започнало да излиза в Букурещ, а
след това в Русе и в Гюргево списание „Училище“. То изличало
два пъти в месеца в продължение на 5 годишнини, до 1876 г., когато
излезли 18 книжки. Негов редактор е Р а й ч о Ил. Б л ъ е к о в (1819—
1884).
Задачата на „Училище“ е „да подсеща народа да обикне учение­
то, да подпомага училищната дейност и да стимулира възпитанието,
да бъде училище не само за деца, а и за всяк любочитател“. То отпе­
чатвало оригинални и преводни статии по образователни и педагоги­
чески въпроси, за методика и организация на учебното дело, морал,
религия, за жената, по история, география, обществено-исторически и
икономически ' въпроси, хигиена, медицина, гимнастика. Помества ин­
формация за училищни тържества и слова и сказки, биографии на ве­
лики люде, художествени произведения от български и чужди автори·
Писано е на лек, достъпен език. По характер е просветителско с
религиозни отсенки. Издавано известно време и в България, то е ле­
гално списание по отношение на турската власт. Има много сътруд­
ници главно из учителските среди, като Илия и Д. Блъскови, Д. В.
Хранов, Д. Ц. Кодов, Ю. М. Стателов, Г· и Т. Кърджиеви, а и Н. Пла­
нински, А. С. Цанов, С· Вацов, В. Хр. Радославов и др.
„Периодическо списание на Българското книжовно дружество".
То е първото българско научно и литературно-критическо периодич­
но издание, орган на основаното през 1869 г. в Браила Българско
книжовно дружество, предшественик на сегашната Българска ака­
демия на науките. От 1870 до 1876 г. от списанието излезли 12 книж­
ки. То продължило да излиза и след Освобождението.
Пръв негов редактор е деловодителят на дружеството В а с и л Д.
С т о я н о в (1839—1910), завършил гимназия в Прага, дето следвал
също право и философия. Участвувал в легията през 1862 г., но по-
късно развивал само просветна дейност, принадлежал към лагера
на еволюционистите и туркофилите. Той редактирал първите осем
книжки. Последните четири книжки на списанието били редактира­
ни от Т о д о р П е е в (1838 — 1904), учител, участник в револю­
ционното движение, като емигрант — деловодител на Книжовното
дружество.
Целта на списанието, което има за мото народната поговорка „Ум
царува, ум робува“, била да съдействува за развитието на българ­
ската наука, да разработва въпросите на българската словестност,
българския език и историята на нашия народ. То има три основни
дяла: литературен, научен и критичен. В научния дял се разглеждат
въпроси на българския език и на българската история. По езика са
отпечатани „Няколко думи за изучаване и обработване на българския
език“ от В. Д. Стоянов, „За новобългарското азбуке“ и „Азбукето на
Българското книжовно дружество и г. Мушек (Н. Геров)“ от М. Дри­
нов, „Челешкият език“ (по д-р В) и от Н. Икономов и др.
По българска история списанието дава статии и студии, като Но­
ви паметници на историята на българите и на техните съседи“, „Отец
Паисий“, „Хуни ли сме?“, „Три грамоти“, „Въпрос за българската

330
и сръбската църква пред седалището на Лионския събор“, всички от
М. Дринов, „За богомилството“ от Р. Каролев и др.
В отдела за литература са намерили място част от „Житие и
страдание грешнаго Софрония“ с очерк към него „Стойко Владисла-
вов“ от В. Друмев, „Мати Болгария“, на Неофит Бозвели се печата за
пръв път тук; статията на Н. Бончев „Класичните български писатели
и ползата от изучаването им“ и др. На страниците на списанието са
отпечатани стихотворенията на Ив. Вазов „Борба“, „Дунав“, „Борът“,
„Вярата ми“, а също стихотворения от Р. Жинзифов и много народни
песни, записани от възрожденски дейци.
Отделът за литературна критика се открива от статия на Н. Бон­
чев „За критиката“, а след това излизат редица научно-критични ста­
тии и рецензии от В. Друмев, М. Дринов, от взискателния Н. Бончев,
К. Иречек, В. Попович и др.
Списанието помества и статии по учебното дело и по педагогия
от Н. Бончев, В. Друмев, Й. Ковачев. Ценна е краеведската статия
на Я. Каранов „Кратовската кааза“.
Революционерите не са имали по прнцип отрицателно отношение
към „Периодическо списание“, но са го атакували заради превеса
на еволюционистите в дружеството и заради дейността на неговия де­
ловодител В. Стоянов. За това, че е излизало нередовно, макар да
било проектирано като месечно, несговорчивият В. Стоянов е бил на­
падан от Ботев и Каравелов, който пише в „Свобода“ (I I , 14, 27. III.
и 3. IV. 1871): „За две години две яйца, но и тия са твърде скъпи,
още повече неудовлетворителни.“
„Периодическо описание“ е истинско първо българско научно
периодично издание, тежко и непопулярно. То допринася за създа­
ване на българската наука преди Освобождението.
Ся. „Ступан“. На 1. I. 1874 г. започнало да излиза първото бъл­
гарско селскостопанско списание „Ступан“, „земеделско-економически
лист“, от втората си годишнина „земеделско-економически вестник“,
а след това — „вестник домашен за наука, економия и земеделие“.
Списанието излизало през първата годишнина месечно с една при­
турка, през втората — два пъти месечно, а през третата (1876), когато
спряло поради революционните събития в България — по една книж­
ка на месец.
Редактор на списанието бил Д и м о (Димитър) В. Х р а н о в
(1846 — 1915), завършил земеделско-горското училище в Крижевац,
Хърватско. Като учител във Видин той започва „Ступан“. Там пър­
воначално била редакцията и администрацията му. През 1875 г. Хра­
нов и редакцията се преместват в Русе, а после в Букурещ, дето
Хранов става сътрудник и съдружник па Л. Каравелов. Там в Кара-
веловата печатница (Д. Иванеску) се печата „Ступан“.
В програмата на списанието се заявява, че то „ще се занимава
изключително със земеделието, скотовъдството, пчеларството, копри-
нарството, съдружаване (кооперация — Г. Б.), домашна економия,
въобще със стопанството“. То или „вестник домашен за наука, еконо­
мия и земеделие“, както се нарича от II, 5 , 15. I ll- 1875, опазва тази
декларация.
За това свидетелствува разнообразното му съдържание. Ето за-

331
главня на някои характерни статии: „Нашето земеделческо и народно-
економическо -състояние“, „Как се приготвя нива за сеитба“, „Пол­
зата от дълбоката оран“, „Как трябва да постъпваме с торът“', „За
ливадите“, „По копринарството“. Има статии по земеделското обра­
зование, по икономика на селското домакинство, за селскостопански­
те сдружения, в които се -пропагандират и колективни почини з зе­
меделието.
Между сътрудниците са Махалаки Георгиев, Кр. Мирски, С, С.
Бобчев, Сп. Тумпаров, T. X. Станчев, Н. Сукнаров и др.
„Ступан“5253 ратува за развитие на земеделското стопанство у нас,
за нови и по-модерни методи на работа в него. Съдържанието му е
разнообразно. Списанието било посрещнато добре.
Сп. „Ден". В началото на 1875 г. (12 февруари) в Цариград за­
почнало да излиза за пръв път у нас седмично „Ден“, „научно-по­
пулярно списание“.136 Формално за негов собственик първоначално е
обявен П. К а р а п е т р о в , а от I. 30 — X р. Г. Б а ч в а р о в. Тъй
като двамата са инициаторите на печатарското дружество „Промиш-
ле-ние“, в чиято печатница „Ден“ се печатал, приема се, че истински
негов издател е дружеството. Излезли две годишнини, втората от
които непълна. „Ден“ -бил спрян след Априлското въстание.
Пръв негов редактор е С. С. Б о б ч е в (1853 — 1940), който
го редактирал до бр. 30, год. I и от бр. 12 до бр. 22 на год. II. Бобчев
по това време учил във Военното медицинско училище в Царигарад
и сътрудничил в тамошния български печат. -От I. 30 редакцията се
поема от Г е н к о Л. Г о л ч е в (1848 — 1894), учител и книжовник.
Съгласно с програмата си сп. „Ден“ е разнообразно по съдържа­
ние — имало научен, икономически, книжовен и политически отдел,
а също давало и четивни материали.
„Ден“ има интересно развитие. В него -според един автор се за­
белязват три периода. Първият — от началото до I, 29, 1. IX. 1875 г.
Вторият, който започва -след двумесечно прекъсване -на списанието от
I, 30, 1. XII. и продължава до бр. 38, 27. XII. с. г. И грети — конто
обхваща цялата втора годишнина, 1, 3. Ï. до 40, 14. VII. 1876 г.й3
През първия период „Ден“ би могъл да се определи като типич­
но еволюционистко списание. В „Знаме“ (I, 11, 16. III. 1875) Ботев,
като признава, че то заслужава по-вече внимание между другите бъл­
гарски периодични издания в Цариград, го квалифицира: „За нашия
вкус новото издание е тиква с петмез.“ 3. Стоянов пък в „Записки­
те“ го нарича „безцветния Ден“·
През втория период, който съвпада с времето на Ст.-загорското
въстание, -подзаглавието му „научно-политическо списание“ изчезва;
увеличават се информационните материали; забелязва се известна кри­
тичност към явленията, изданието по тип се приближава към вест­
ник.
През третия период „Ден“ е вече вестник. Така го наричат и
-мнозина съвременници. Той -сменя -и формата си от 24/34 см през
52 Подробности за „Ступан“ вж. в И в . Т о п у з о в и И в . С а р а ф о в , Предосвобожден-
ски дейци за земеделска просвета, София, 1953.
53 И в . П. И в а н о в , „Ден“, 1875 — 1876. Дипломна работа. Науч. ръковод. прс^ъ
Г. Боршуков, София, 1967, с. 66 (машинопис).

332
първата годишнина, сега става голям 39/54 см и от II, 14 започва да
излиза два пъти в седмицата. През времето на революционния подем
в България се радикализира и в някои моменти е неузнаваем. През
това време е спрян от властите за един месец във връзка с твърде­
ние за „тайно“ 'споразумение между българската и гръцката църква
(II, 13. III. 1876).
В дните на Априлското въстание най-вече чрез информации мно­
го често на чужди източници „Ден“ косвено изразява симпатии към
въстанието. А след потушаването 'му дава доста дръзко данни за
терора. Поместена е напр. „Прокламация за тайното народно бъл­
гарско правителство“, заета от в. „Фар дю Босфор“, дето се казва:
„Братя, ние българите, заменихме перото със сабята и ние не ще
турим тази сабя в ножницата, додето нашата страна не се освободи
напълно и за сякога от игото на тиранина... (II, 39. 10. VII. 1876). В
същия брой е отпечатана неподписана дописка, датирана от Т. П а­
зарджик, на П. Бобеков, един от водачите ма въстанието, дето се
изнася истината за положението там. В редакцията бил извършен
обиск и намерено писмо на Бобеков, което много усложнило поло­
жението на издателите.54 Карапетров и Бъчваров били арестувани, а
вестникът спрян.
Между сътрудниците на „Ден“ били П. Р. Славейков, М. Бала-
банов, Ст. Михайловски, Ат. Илиев и др.
За няколко други списания. От 1871 до 1873 г. в Русе T. X. С т а н ч е в
издавал н редактирал в продължение на две годишнини „С л а в а“, „повременно
духовно списание“. „Слама“ го нарича Ботев в „Будилник“ (I, 1, 1. V. 1873), като
съобщава, че и „Независимост“ съветва читателите да не купуват това „ г ю б р е “.
Също на църковно-религиозна тематика е посветено и си. „Въскресинк“, от което
през 1875 г. излезли под редакцията на Ил. Христовия (1820 — 1882) 8 книжки в
Цариград. В „Знаме“ (I, 20, 29. V. 1875) Ботев пише, че „то е много по-глупаво
и ио-безполезпо за народа, отколкото си го представяхме“.
Във Виена през 1872 г. под редакцията «а Г. Ж и в к о в (1844 — 1899)
излизало оп. „ К н и ж е в е н и м о т з а д е ц а т а “, от което излезли две книж­
ки. Запазени броеве няма. Съдържало нравствено-поучителни разкази за деца.
Каравелов дава в „Свобода“ (II, 42, 1. IV. 1872) отрицателна оценка за него.
През 1874 г. редакцията па сп. „Училище“ започнала да издава в Букурещ спи­
сание „Г р а д и н к а “, от което излезли под редакцията на Ил. Р. Б л ъ с к о в
в продължение на две годишнини пет книжки, I, 1874 (1 — 4) и II (1875) — (5) —
(1 и 4 в Букурещ, 2 в Гюргево, 3 и 5 във Виена). Списанието имало за мото „Сед­
нала й Калинка в градинка, набрала й цвети сякакво“ и си поставя за цел да
просвещава и да възпитава народа. С подобна задача през 1875 г. И в а н Р. 3 р и-
н о в издал във Виена една книжка от списанието си „Китка“. П р е з 1874 г.
И в а н Б о т о р о в започнал в Прага, дето издал една книжка, последното си
предосвобожденско периодично издание „ К н и г о в и щ е з а п р о ч и т а н и е “. От
него излезли във Виена през 1874 и 1875 г. още 5 книжки. То си п о ст а в и л о за
задача „да пзбродп, разработи и оправи“ българския език. Помествало материали и на
друга тематика. Ботев помества в „Знаме“ (I, 8 и I, 13) две остри бележки за това Бо-
горово списание. През 1875 г. училищният деец П. П ъ р г о в (1853 — 1923) з а ­
мислил да издава библиотека ·— списание „ П е д а г о г и ч е с к а к н и ж и ц а “.
Излязла във Виена само първата отделна книжка под име „ У ч и л и щ н о з д р а -
в о с л о в и е “. След една година, па 20. I. 1876 г., Пъргов издал в Цариград друга
книжка със заглавие „ С п и с а н и е з а в у ч и л и щ е и в к ъ щ и “. П ъ р г о в о т о
списание по-скоро е поредица от отделни книжки.

54 Д-р Хр. Стамболски, цит. съч., с. 430 — 434.

333
 БОТЕВ — ВРЪХ НА БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА

Журналистическото дело на великия революционер и поет Христо

Ботев е безспорно върхът в развитието на българската предосвобож-
денска журналимтика и връх в развитието на българската предосвобож-
Затова то представлява по-особен интерес за изучаващите историята
на българската журналистика.

Как е изследвано журналистическото дело на Ботев?

I

Интересът към живота и към делото на Христо Ботев започва вед­

нага след гибелта му във Врачанския балкан. Пръв Киро Тулешков,
приятел и съратник на Ботев, във вестник „Български глас“ (1876 —
1877) пише за неговото дело. Интересът към литературното му и
публицистично творчество, към революционната му дейност продъл­
жава да расте равноускорително след Освобождението, за да стигне
най-високата си точка след Девети септември 1944 г. Много дока­
зателства има за това. Едно от важните, е че Ботев е най-любим и
най-четен автор у нас от стари и млади. По данни от Библнограф-
окия отдел на Народната библиотека до 9. IX. 1944 г· в България са
били издадени 66 тома Ботеви произведения .в 252 000 тираж, а от­
тогава до края на 1973 г. — 70 тома в 1 323 000 тираж, иии общо
136 юниги в 1 574 000 тираж. Не по-малък е интересът към Ботев и
в чужбина, дето до 1944 г. са издадени Ботеви произведения с приб­
лизителен тираж към 28 000 бройки, а оттогава до края на 1973 г. са
били преведени 54 книги с Ботеви произведения па 28 езика к от­
делни негови работи още на 5 езика. Вън от това, з а . да се добие
пълна представа за интереса към Ботевото творчество, трябва да се
вземат пред вид и хиляди установени и неустановени препечатвания
на Ботеви работи в други издания с големи тиражи.
Съветският поет А. Твардовски започва своето „Слово за Пуш-
кин“ (10. II. 1962) по случай 125 години от смъртта на гения на
руската поезия така: „Да се говори за Пушкин е неимоверно трудно
тъкмо по причина на измамната лекота на тази задача.“ От една стра­
на, преклонението пред жизнения подвиг и пред неувяхващото твор­
чество на Ботев, от друга-, „измамната лекота на тази задача“ е
причина да се напише за Ботев у нас, та дори и в чужбина обширна
литература — биографии, литературни произведения, монографии
върху идеологията на Ботев, необозрима полемика, хиляди по-големи и
по-малки статии.
На основата на научните изследвания върху Ботев се създаде
цяла наука — ботевознанието,55 която се разви под влиянието на
българските марксисти, като се започне от Д. Благоев („Нашите
апостоли“, 1886 г.), който пръв сложи началото на научното и марк­
систко разглеждане на Ботевото дело, и се свърши с изследванията
на изтъкнатите ботевоведи М. Димитров, Г. Бакалов, Т. Павлов,
Ал. Бурмов, Ив· Хаджов и други по-млади.

5;’ П . Д и н е к о в . Постижения и задачи на ботевознанието. — Христо Ботев. Сборник

по случай 100 години от рождението му, София, 1949, с. 637—689.

334
 Във всички трудове за Ботев се изтъква, че той е и забележи­
телен, гениален журналист. Странно е обаче, че сред огромната бо~
тевоведска литература поч)ти няма! специални изследвания върху
Ботевата журналистика. Наистина всички автори, които пишат изоб­
що за Ботев, се спират на журналистическото му творчество. Тези
пък, които са изследвали историята на нашия печат, като Ю. Иванов
(„Българский периоднческий печат“) и всички след него, разглеждат
работата па Ботев като журналист -повече от гледна точка на библио­
графията, литературата, историята и от идеологична страна. Ако се
съди по заглавията, още през 1897 г. Д. Т. Страшимиров пръв пише
за Ботев като журналист. В същност -неговата книга е един не съв­
сем сполучлив, особено от идеологическа страна опит да се харак­
теризира делото на Ботев. За журналистиката му Страшимиров от­
деля много малко място. Сам той казва: „Ние няма да се занима­
ваме с формата у Ботева журналиста, а ще разглеждаме само по­
литическите му идеали“56, и отделя малко -място „не толкова по
необходимост, колкото за пълнота“ за библиографски сведения по
Ботевото вестникарско творчество.
Статии със заглавия за Ботевата журналистика има много от
най-,различни автори, -но в тях най-често тя се разглежда общо, не
конкретно и не от гледна точка на науката за вестнщка. Като от­
белязва факта, че „ние нямаме нито едно специално проучване на
Ботев като журналист и публицист“, Вл. Топенчаров57 поставя нача­
лото на подобни изследвания, като написа малка по обем, но ценна
статия, последвана и от изследвания на други автори.58

Формиране на Ботев като журналист

В родния дом. Христо Ботев е роден на 25. XII. 1848 г. в гр. Кало­
фер.59 Той е син на известния предосвобожденски учител и народен
деятел Ботьо Петков, от когото получава и първи уроци за книжов­
на работа, за самостоятелност, за служба на народа. След като за­
вършва основно образование в родния си град, Ботев заминава да
учи в Одеса, дето баща му го изпратил с препоръки на своя приятел
Найден Геров.
Докато за живота и дейността на Ботев има голяма литература,
много малко е писано и много малко са -податките, които дават въз­
можност да се -види как се е формирал той като журналист и пуб­
лицист. Това формиране вероятно е започнало с първите впечатле-
(
56 Д . Т. С т р а ш и м и р о в , Христо Ботев като поет и журналист, Пловдив, 1897, с. 311.
57 В л . Т о п е н ч а р о в . Ботев като журналист. — Христо Ботев. Сборник по случай сто
години от рождението му, С оф и я , 1949, с. 186— 199.
58 Т . Б о р ш у к о в , Оформяне и производство на Ботевите вестници. — ГСУ ФФ, т.
1XL1X , 2 /1 9 5 4 /, и няколко необнародвани дипломни работи на студенти п о ж у р ­
налистика.
59 Въпросът за рождената дата на Ботев бе окончателно решен от румънския
у ч ен д -р Н. Ч ак и р. Въз основа на докум ент, п р и п о д п и са н от Б о т ев , к ой то той
откри, бе установено меродавно Ботевият рожден ден — 25. XII. 1847 г. Вж. проф. Ив.
Унджиев, Рождената дата на Хр. Ботев, „От. фронт“, бр. 7874, 21. I. 1970 г.; Кога
е роден Хр. Ботев, ..Работническо дело“, бр. 7, 7. I. 1971 г.

335
 ния, които Ботев добива от вестниците още като дете. Баща му е
не само народен просветител и педагог, а и книжовник — преводач и
публицист. Ботьо Петков е сътрудничил на „Цариградски вестник“,
получавал го е, а сигурно е чел и Др. Цинковия вестник „България“,
в който е бил нападан заради отрицателното си отношение към ка­
толическата пропаганда. Книжовната дейност на Ботьо Петков, не­
говото сътрудничество в „Цариградски вестник“, самият вестник, кой­
то се е получавал в дома му и когато синът му Христо е бил вече
12-13 годишен, естествено са правили силно впечатление на будното
и надарено дете. „Но и без авторството на Ботьо Петков — пише из­
вестният ботевовед М. Димитров — някои литературни -произведения
в „Цариградски вестник“ -са могли да влияят на бъдещия публицист
и поет, като още през детинството му са се слагали у него като форми
за осмиване и бичуване.“™ Тази догадка може да се разреши в сми­
съл, че като е прелистил и чел „Цариградски вестник“, Ботев е доби­
вал и първите си елементарни познания изобщо за вестника по съ­
държание, проблеми, публицистичен подход и по техниката и офор­
мянето му.
В Русия. Много по-силно влияние върху Ботев в това отношение
сигурно са оказвали неговите впечатления от руския печат. Той при­
стигнал в Одеса, за да учи в една от тамошните гимназии, на 14. XI.
1863 г·, т. е. когато е бил вече 16-годишен юноша, и постъпил като
частен ученик във Втора класическа гимназия в Одеса, дето останал
да учи до есента на 1865 г. След това, както се вижда от новооткри­
тия от д-р Н. Чакир документ, вън от данните за рождената му
дата, Ботев учил -и една година в тамошния Нсторико-филологически
факултет.603 После станал учител в бесарабското село Задунаевка и
след като прекарал общо повече от три години в Русия, през про­
летта на 1867 г. се завърнал в Калофер. Известно е — за това е пи­
сано много — на какви идейни влияния е бил подложен в Русия мла­
дият Ботев и как те се отразяват във вестникарското му творчество.
Там именно Ботев попада под влиянието на руските революционери
демократи, предимно под влиянието на Чернишевскп, там той
започва да изгражда -своя мироглед на социалист-утопист. Но не само
това. В Одеса Ботев увеличил значително своите впечатления за
печата. Съвременници свидетелствуват, че той е бил изключително
любознателен младеж, който четял много. Въз основа -на разкази на
негови другари Захарий Стоянов пише, че Ботев „лягал и ставал“61
с произведенията на Белински, Добролюбов, Чернишевски и тогаваш­
ните прогресивни описания, които завзели цялото му -същество.
* В използуваните най-напред от Евгений Волков спомени на Бо-
тевия съученик Георги Смилов се казва: „Неговата любов към чете-

βο М . Д и м и т р о в , Ботьо Петков .— Христо Ботев. Сборник по случай 100 години от

рождението му, с. 36.
60-а К . М и л к о в а , Нови ценни сведения за Хр. Ботев, „Вечерни новини“, бр. 5666,
13. XII. 1969.
6> 3 . С т о я н о в , Христо Ботев (Опит за биография), Русе, 1888, с. 46.

ХРИСТО БОТЕВ

336
нето обръщаше не само моето, но и на други другари внимание.“б2
Пак Смилав разказва, че в една стая в къщата на одеския българин
H. М. Тошков ученици-българи образували библиотека, в която съ­
брали своите книги, които усърдно четели. „Между тях помня —
разказва Смилов — „Что делать“ на Чернишевски и „В навечерието“
на Тургенев, които ние прочитахме до буква, съчиненията на Пушкин,
Лермонтов, Некрасов, Тургенев, Гогол, а също и цариградските бъл­
гарски издания и вестници. Между нас преминаваха от ръка на ръка
съчиненията на Добролюбов, Писарев и други, от идеите на които
много от нас, в това число и Христо Ботев, се увличаха силно.“63
Много е възможно и трябва да се приеме, че Ботев и неговите
съученици не са чели само цариградските вестници, а и руските.
М. Димитров смята, че Ботев е бил повлиян от някои статии на „Одес-
кий вестник“·64
През шестдесетте години, точно по времето, когато младият Бо­
тев е в Одеса, руският печат и специално руският вестник преживява
период на силно развитие. Появяват се много вестници, някои от кои­
то са вече капиталистически предприятия; променя се самият харак­
тер и съдържанието на вестниците, в тях се появяват политически
уводни статии, а също така и политически телеграми. Руското обще­
ство започнало да проявява все по-голям интерес към вестниците,
което дало повод на Херцен да каже: „ В Русия няма вече книги,
вестниците погълнаха всичко.“ Вестниците действително били голям
фактор в руския живот. „За пръв нът — казва Б. П. Козмин — вест­
ниците в Русия стават забележителна сила.“65
Липсата на фактически материал принуждава Ботевите изследо­
ватели да си служат с редица хипотези. Трябва да се приеме също и
хипотезата, че в Одеса Ботев е попаднал под влиянието на тази поли­
тическа сила. Там той като съзнателен четец на българските, а още
повече на руските вестници от това време е разширил своите първи
впечатления за вестника и е формирал едно по-малко или повече
добре обосновано схващане както за неговото съдържание, така и за
външната му форма. От руските революционери-демократи Ботев не
се е повлиял само идейно, а и литературно. От тях той е получил
най-първи и ценни уроци за воинствуваща журналистика и публицис­
тика.
В Румъния. Всички представи и познания на Ботев за вестника,
добити от четене па български и руски вестници, естествено не са
достатъчни, за да се приеме, че само те са му помогнали да се фор­
мира като редактор и уредник на вестници. Решителен дял в това му
формиране има и неговата работа в печатницата на дядо Димитър
Н. Паничков в Браила. След като напуснал Русия, през пролетта
на 1867 г. Ботев останал в родния Калофер до началото на есента.
Той отпътувал за Румъния, бил в Гюргево и Букурещ и според спо­
мените на Паничков пристигнал в Браила на 25 декември същата

62 Е в г .В о л к о в , Христо Ботев, София, 1929, с. 36.

ш Е в г . В о л к о в , нит. съч., с. 38.
04 М . Д и м и т р о в , Христо Ботев. Биография, София, 1948, с. 25—26.
ез Б . П . К о з м и н , Журналистиката през 60-те години на XIX век, София, 1951, с. 79.

338
година. Още 3. Стоянов в биографията на Ботев отбелязва, че „Киро
Тулешков сварил Ботев в печатницата на 'прочутия дядо Паничка ка­
то словослагател на в. „Дунавска зора“, издаван от покойния Д. Вой-
ников“66. В биографията на Ботев М. Димитров също приема, че
Ботев е „работил като ученик печатар « нареждал вестник „Дунавска
зора“67. А самият дядо Паничков в спомените си, обнародвани за
пръв път към събраните от М. Димитров .„Неизвестни произведения“
на Ботев, казва: „Забравил бях да кажа за Ботева, че като работник
в печатницата ми през 1868 г. и щом изкарваше вестника „Дунавска
зора“. . ,“68 и т. «. За това, че е бил словослагател, има и доста други
свидетелства. Така Д. Паничков в писмо до Н. Начов от 26. X. 1902 г.
съобщава: „Ботев беше при мене като мой син от 1867 г., работеше
в печатницата ми. . . “69 В известната рецензия на 3. Стояновата био­
графия Ст. Заимов пише: „Че Ботев е научил добре занаята слово­
слагател в „народната 'печатница“, .това се доказва от следующето
обстоятелство: често пъти вземаше в ръка словослагателския компас. . .“70
За Ботевото словослагателетво свидетелствува и старият печатарски
работник Стефан Блъсков, който на въпроса на д-р Дймо Тодоров
дали Ботев е знаел да набира букви, отговаря категорично: „Знаеше.“71
В печатницата на дядо Паничков, дето Ботев станал и словосла­
гател, той добил нещо повече от необходимите за един бъдещ редак­
тор елементарни познания по печатарска техника. Понеже като сло­
вослагател той набирал вестник, заедно със словослагателството оче­
видно е възприел и редица технически правила за неговата уредба.
Според Ст. Заимов Ботев е бил не само словослагател, а и коректор
в печатницата на дядо Паничков.72 Това твърдение е много вероятно,
макар и да не е подкрепено с някакви други доказателства. Но всеки
случай именно в печатницата на Паничков и в редакцията на „Ду­
навска зора“ Ботев добива своята техническа подготовка за редактор
на вестник, а заедно с това и известни похвати за журналистическа
и редакторска работа.
За подготовката на Ботев като журналист помогнало и преби­
ваването му в Румъния. Крепките връзки, които той си създал с най-
напредничавите румънски обществени дейци на времето —- от една
страна, представители на демократичната буржоазия, от друга, вид­
ни водачи на революционните и социалистически течения, като д-р
Никола Зубку-Кодреану, Замфир Арборе Раля, Доброджану Геря,
положително са имали влияние над неговото политическо и идеоло­
гическо развитие.73 Но не само това. Ботев вероятно е четял ру­
мънски вестници. Няма изследвания, които да показват в какво точ-

Г6 3. Стоянов, цнт. съч., с. 111 — 112.

67 М. Димитров, Биография, с. 49.
6К Христо Ботев. Неизвестни произведения, София, 1924, с. 147.
69 Оригиналът на писмото е в Калоферското читалище. Фотокопие в Институт за
и стор и я — Б А Н , сек ц и я В ъ з р а ж д а н е , инв. № 532.
,0 Ст. Заимов Христо Ботев, опит за биография от 3. Стоянов. — ССНУНК. кн. I,
1889, с. 216.
71 Ст. Блъсков. Един съвременник на Христо Ботев. Разговор с д-р Димо Тодо­
ров. — В. „Литературни новини“, I, 37, 3. VI. 1928.
72 Ст. Заимов, цнт. рецензия, с. 216.
73 Василе Христу, Христо Ботев като публицист, София, 1949, с. 51.

339
но се е изразило влиянието на румънския печат в Ботевите вестници,
но може да се предполага, че този лечат, в онова време далеч по-
развит от българския, също му е оказал влияние. При това Ботев
е четял и българските вестници, излизащи в Румъния и в Цариград,
а е продължавал уроците си и от руската революционна журналистика.
Най-ранни прояви. Младият журналист и публицист се учи и от
своя собствен опит. За най-ранните прояви на Ботев като журналист
трябва със съжаление да се каже, че не са добре проучени. Положи­
телно е установено, че най-напред топ печата в „Гайда“ „Майци си“.
Не е напълно и документално установено каква е краткотрайната му
работа и сътрудничество в „Дунавска зора“· Установено е точно само,
че в този лист е печатал „Към брата си“. Ботев участвувал, вече с
публицистични произведения, в органа на „младите“ „Тъпан“. Той е
печатал в него най-ранните си сатирични и хумористични работи. М.
Димитров приема също, че той е сътрудничил в хумористичните вест­
ници „Кърлеж“, „Таралеж“ и „Комар“, за които се знае малко поради
това, че няма запазени броеве от тях. Известно е също, че Ботев за­
почнал сътрудничеството си в „Свобода“ на Каравелов със стихотво­
рения, Като най-напред напечатал „Елегия“, „Дялба“ и за втори п ъ т—
„Майци си“ и „Към брата си“.
Много по-важно е да се отбележи също, че най-късно още през
лятото на 1870 г., както това установи Н. Трайков, а го приема и
М. Димитров, Ботев е започнал да сътрудничи в „Свобода“ с три до­
писки74, в които вече се очертава неговата борческа журналистика.

„Дума на българските емигранти“

След като имал вече представа за вестник и за работата в него,
след като набрал достатъчно журналистически н типографски позна­
ния (бил сътрудничил вече в няколко вестника), познавал живота в
Румъния и отношенията сред българската емиграция там, знаел добре
какво е 'положението на българския народ под робство, Ботев решил
да издаде свой вестник. През пролетта на 1871 г. Каравелов спрял вре­
менно „Свобода“, за да организира печатница. Точно в този промеж­
дутък на 10. VI. 1871 г. в Браила Ботев, който нямал още двадесет
и четири години, за да не остане революционната партия без трибуна,
започнал да издава първия си вестник „Дума на българските еми­
гранти“.
. „Дума“ е малък седмичник, печатан на 4 страници при дядо Па-
нпчков. Ботев, скрит зад псевдонима Чавдар, редактирал от Иего едва
четири броя (пети брой поради заболяването на Ботев от тиф или от
глад излязал на 5. VIII. 1871 г· под редакцията на Ангелаки Савич).75
Появата на „Дума“ е значителен факт както в живота на Ботев, така
и за българското освободително революционно-демократично движение
от онази епоха, а също и в историята на българската журналистика. С че­
тирите броя на първия си вестник гениалният журналист тикна развитие-7
7~ Включени в Съчинения на Христо Ботев, под редакцията на М Димитров, т. S,
София, 1950, с. 358—365.
75 Има псдопзказанн и несигурни твърдения, че са излезли също 6-п и 7-и .брой на
„Дума“.

340
то на българския възрожденски периодичен печат към неговата нап-
висша фаза. Тези четири броя тежат много повече, отколкото стоти­
ци броеве"на други, по-обикновеци журналисти. Те са начало на цяла
епоха в българската революционна журналистика.
„Намясто програма". В първия брой на „Дума на българските
емигранти“, който има мото „Истината е свята, свободата е мила!“,
е поместена на първо място програмната статия на вестника „Намяс­
то програма“. Още тази първа статия на младия журналист показ­
вала, че е нея изгрява звездата на един журналист от нов, непознат
до това време вид, който, въпреки че тогава излизал вече Караве-
ловият „Свобода“, показвал вещо ново и в начина на излагането на
идеите си, и в самите иден.
Основното в тази статия може да се синтезира така:
Ботев критикува безпощадно и отрича съвременния български
печат в Румъния, атакува непоследователността му и враждебните
на народа позиции, като, разбира се, косвено изключва вестниците
на Раковски и „Свобода“ на Каравелов.
Той излага идеята за нов тип революционен вестник като орган
на „законния наследник на класическия ни хайдутин“ — революцион­
ната емиграция.
За него този вестник трябва да е насочен както срещу турското
феодално господство, така и срещу българското чорбаджийство, към
което народът храни по-дълбока омраза, „защото е по-вета“, а също
и към духовенството, по неговия израз „тази непорината византийска
воня, коя продаде и съсипа народа, а днес носи на шия ключовете
на неговите окови“.
В програмната статия на „Дума“ за пръв път ясно и определено
се издига искане да се води борба едновременно за национална и
за социална свобода — „не за да променим едно робство с друго“, както
се казва в самата статия.
Най-накрая в нея се възлагат надежди, възлага се мисия на
емиграцията, сред която идеята за освобождение не е умряла и която
трябва да се готви за „.нови удари“, за народно въстание.
Хармония между програма и съдържание. Програмната статия
на „Дума“ започва с установяване на един белег, дълго време харак­
терен за българските вестници от миналото, така: „Една от главните
причини за неуспеха на нашите вестници, особено на тия, що са се
издавали отсам Дунава, е и тая, дето между прогр-амата и съдържа­
нието на почти всеки вестник, между обещанията и изпълнението на
редакторите почти всякога е имало такава разлика, каквато има
между мохамеданския рай и християнската мъка. Нашите редактори
в програмите си обещавали са златни гори на читателите си, но ту­
такси след тези обещания, след тези сладки и медени вестникът им
замязва на голо поле без цел, без характер, на кое намясто обеща­
ните гори читателят вижда някакви си търпи. . .“
Ботевият вестник прави изключение в това отношение· Съдържа­
нието му е в пълна хармония с програмата, то я доразвива. В чети­
рите редактирани от Ботев броеве на вестника са отпечатани всичко
20 различни произведения. Само четири от тях не са Ботеви, но и в
тях има негов личен принос. Шест от поместените във вестника рабо-

341
ти са c'iатии на Ботев: „Намясто програма“, уводна на бр. 1; „Наро­
дът вчера, днес и утре“, в бр. 1 и 2; „Смешен плач“, в бр. 2; „Петрушан“,
уводна в бр. 3; „Злото“, в бр. 3; „Решен ли е царковният въпрос“,
уводна в бр. 4; в подлистник са дадени „Разговори е децата“, статия
от И-р ('съкращение на Искандер, псевдоним на Херцен), в бр. 1 и 2,
ή „Българските въстаници на 1868 .под войводството на Хаджи Ди­
митра и Стефан Караджа“, в бр. 3, 4 и 5. Тава е неподписана статия,
но е от Ангелаки Савич. В бр. 1, 2, 4 и 5 е поместен и Ботевият пуб­
лицистичен пътепис „Примери от турското правосъдие“.
Във вестника има и няколко информационни материала: в бр.
3 — една дописка, която започва е думите „За случки, що са станали
във Видин“, бележка „От редакцията“, както и един анализ на ма­
нифест на „българското народно правителство“ във ib. „Румънул“ от
20 юни по дописка от Русе в немския вестник „Вандерер“. А в бр. 4
щма една .информационна рецензия със заглавие „Югославия“ за
вестника на Плохор.
В „Дума“ са отпечатани и следните стихотворения на Ботев, пак
без подпис, както и всички други Ботеви творби: в бр. 1 — „До либе­
то ми“ — това е първото обнародване на „До моето първо либе“, и
„Дялба“, стихотворение, посветено на Любен Каравелов, тук печата­
но за втори път след първото обработване в. „Свобода“; в бр. 2 — „На
прощаване“; в бр. 3 — „Хайдути“; в бр· 4 — „Елегия“, печатано вече
в „Свобода“, „Борба“ — за първи път, но без финала, „Пристанала“.
За пълнота трябва да се добави, че в бр. 5 на „Дума“ сред неиз-
държащнте сериозен журналистически изпит работи на Ангелаки Са­
вич, които при това се отклоняват решително от Ботевите становища,
е публикувано и продължението на неговите за жалост незавършени
„Примери от турското правосъдще“.
Неголемият или малък брой на журналистическите, публицистич­
ни и литературни творби в един вестник създават неговото значение
и цена, а тяхното съдържание, идейният им пълнеж, техните журнали­
стически, публицистични и литературни качества.
Основният въпрос, който се поставя в страниците на „Дума“,
е въпросът за освобождението на българския народ. Почти всички
материали във вестника са насочени, ако не пряко, то косвено да обос­
новат, да докажат, че условията за освобождение са назрели, че сво­
бодата трябва да се извоюва чрез народно въстание. Забележителната
статия „Народът. Вчера, днес и утре“ е посветена на тежкото поло­
жение на обикновения българин под турското иго в миналото и в
момента. В нея се казва: „Днес не убиват никого беззаконно, а за­
конно, не набиват на кол, а като кол всекиго набиват, не бесят в къщи,
по стрехи и по. черници, а на определени места за гявурски касапници;
днес никой не развожда цървула !на читака, а секиго като цървул раз-
вождат по ангарии и тъмници, никой не плаща диш-хакъ, секиму
и зъбите вадят за данъци и сякакви законни кражби, имдадиета и
севдадиета; днес няма даалийци, няма кърджалии, н я м а ф а н а р и о т и ,
кои да палят и пленят села и градища, едни да убиват, а д р у г и да
заемат душедял и кевш парасъ за вината на умрелия и у б и т и я —
днес йма правителство, кое само изпълнява тези длъжности.. . “

342
 Чужд още на концепцията за интернационализъм, до която стига
по-късно, в тази си статия Ботев отрича всичко турско, той е против
всяко решение на българския въпрос чрез реформи, дуализъм, запад­
ноевропейска помощ на обновяване и спасяване на загиващата тур­
ска империя. Ботев доказва, че никакви реформи няма да спасят
Турция и че за нея „няма живот, няма бъдеще, тя е труп на смърт­
ния одър“ и че, както се казва по-нататък, „изход от туй тежко и
гнусно положение не са новите окови, новото разделение на тиранст-
вото, а .народната революция, радикалният преврат, които са триум­
фална врата за всеки народ, особено за нашия, който няма преми­
нало, няма настояще, а има едно само бъдеще светло, защото с дру­
гите славяне той ще има що да каже в света, що да внесе в чове­
щината.“
В „Петрушан“, една от най-хубавите статии на Ботев, се прави
възторжена възхвала на делото на Хаджи Димитър, Стефан Кара-
джа и другарите им и в същото време се отправя зов към емиграцията
и към народа да продължат тяхното дело.
За да обоснове народната революция, в „Дума“ Ботев непрекъс­
нато изтъква тежкото положение на българския народ под турското
феодално иго. „Мрачна и жалостна е нашата история от попадането
ни под турците дору до днешните времена, тежък, възмутителен
е животът на свободния някога български народ.“ С тези думи за­
почва Ботев статията си „Народът“. „Страшен хомот, какъвто тежи
н до днес на вратът му, гъбясал от векове и запретнат с ятаган, вме­
сто жъгли; тежки вериги, ръждясали от кръв и сълзи, вериги, в кои
са заковани и ръцете, и нозете, и ум, и воля. . .“ и т. н. Ботев не се
задоволява само с такива силни обобщения, а непрекъснато дава и
конкретни примери за непоносимостта на положението. С такива
гъмжи и „Примери от турското правосъдие“, дето едновременно се
величае делото на Добри войвода. В тази статия Ботев взема отри­
цателно отношение към чорбаджийството, характеризира ролята му
така: „Надали има град или село, дето своеволието на чорбаджиите
да се е развило дотолкова, както в Калофер. В него освен мюдюри-
на и няколко зантии други турци няма и всичкото зло, всичкото ти-
ранетво е предоставено на самите чорбаджии, които са и агенти, и
ортаци на правителството.“
На действителността в Турция е посветена статията „Злото".
В нея се изнасят и конкретни факти за непоносимостта, за положение­
то, в което ое намира българският народ. „Вестниците ни отвъд и
отсам Дунава — пише Ботев — пълни са със злоупотребления, с
такива зверства, пред кои самия хотентот, самия папуанец, човек, кой­
то е още в зверско състояние, и той би потопил очи и усетил укор в
съвестта с и .. . “ „Страстната неделя на нашия народ няма още своя
Матея“ — констатира авторът и преценява, че ако някога тези зло­
употребления се описват в еволюционистките вестници „с цел за оплак­
ване, с надежда за милост“, за да чуе султанът, този „глухоням ба­
ща“, то е, без да съзнава, че злото и коренът му са в самото управле­
ние. Изходът за Ботев не е в плача и в сълзите, а в „работа, подзем­
на работа, за да се приготви едно народно общо въстание“.
В „Дума на българските емигранти“ Ботев поддържа станови-

343
ще, че за тежкото положение на народа са виновни не по-малко от
турските властници и българските чорбаджии. „В Калофер — пише
той в „Примери от турското правосъдие“ — познах аз чорбаджията
и сиромаха, турчина и народа. . .“ и непрекъснато напада чорбаджий-
ството, разобличава носителите на неговата еволюционистка, τνρκο-
филека и просветителска идеология.
Ферманът за основаване на българска екзархия е издаден пове­
че от година, преди да се роди „Дума“, но по църковния въпрос не слиза
от колоните на еволюционисткия печат. В чудесната си статия „Ре-
шен ли е църковния въпрос?“ Ботев взема отношение и към него·
Като разглежда развитието му, той доказва, че „доде се продъл­
жаваха азиатските тези дипломации, доде се разиграваше безко­
нечната комедия на църковния въпрос, друга пиеса стъпи на сцената
на балканския театър, друго отвлече вниманието на народа — яви се
политическия въпрос. Първия трагически акт на драмата потресе
афионнпя мозък на Турция, настръхна й кожата, п тя, за да спре
ентусиазма и ръкоплясканията на публиката, за да отложи страш­
ния финал на операта — след дълги колебания, — юрушки
издаде кокетния ферман за Българска Екзархия. Но късно беше! —
не направи той онуй впечатление, кое можеШе направи преди 10—
12 години.“
Въпросът станал „несъвре менен“, защото народът видял, че не
е това, което той иска, че решението на църковния въпрос не облек­
чава съдбата му.
В четирите броя на „Дума“ .Ботев не е могъл да засегне всички
въпроси на българския живот. Така напр. по стопанство, просвета и
култура в този си вестник той пише само косвено. Взема, разбира се,
отношение срещу просв-етителството, отрича еволюционисткия печат..
В „Смешен плач“, статия с друга задача, той се произнася за учи­
лището и за неговата роля и характер. Той е за светско училище,
свободно от религиозни заблуди, училище житейско, „не училище на
Златоуста и Лойола, на Вилхелма и Наполеона, а онова на Фурие
и Прюдона, на Кювтае и Нютоиа“.
Литературни произведения в „Дума“ са -само споменатите Бо­
теви стихотворения. Всяка строфа от тях, дори от най-личните му
лирични творби, е в пълна хармония с останалото съдържание на
вестника. Поезията на Ботев е също така, както и публицистиката
му 'мощно средство за въздействие. Чрез своите специфични- сред­
ства и тя рештелно допринася да се постигнат публицистичните за­
дачи на вестника, без при това да е дидактична·
В „Дума“ не -са поставени на специално разглеждане и външ­
нополитическите въпроси, ;но в статиите за положението на Турция
се -отбелязва покровителствената политика на западните сили по
отношение на турската феодална империя и Ботев о рича напълно
тази политика. В статията за в. „Югославия“ той се противопоставя
на пансла-визма, обявява се против „химическото -сливане“ на народ­
ностите и иска федерация, която да е „сигуранца за свободното раз­
витие на тези народи, които ще я съставят“.
Единствено на едно голямо външно събитие, на к-оето Ботев
бързо и вярно оценяна историческото значение — Парижката кому-

344
на, — вестникът посвещава цяла статия-памфлет — . „Смешен плач“.
И то каква! Тя е предизвикана от отклика ма събитието в българския
еволюционистки печат. За разлика от Маркс, който е разполагал
с поток от информация за станалото и е написал за него истински
шедьовър, на научната публицистика — „Гражданската война във
Франция“, Ботев създава един... памфлет. Той не е имал много
факти, но с учудващо проникновение разбрал великото в събитието
и го възпял ;по необикновен начин. С пределен лаконизъм, защото
„Смешен плач“ съдържа едва 3000 печатни знака (една и половина
страница на пишеща машина), с малко, но убедителни доводи, със
синтез, който може да бъде иаречен математичен, с ирония и сарка­
зъм, убийствени за носителите на старото и на гнилото в българската
действителност, е език ясен, изразителен и патетичен, във форма
изящна, съвършена Ботев написа едно от най-хубавите публицистич­
ни произведения за Комуната в световната литература.
Бърз край. В Браила в. „Дума“ е бил посрещнат различно от
емиграцията. „Хитър Петър“ (41. 28. VI. 1871) дава отзив, от който
се вижда това: „Излезе хайдушка газета“ — „Думи“. Дълбоко дума,
като из котел, сербез хортува като петел, ала ще да чуят ли глу­
хите, ще да разберат ли слепите? Браилските безсмъртни интелигентни
гледат я на криво..., затуй сватът й „Хитър Петър“ желае й да на­
предне. . . “
И други доказателства има за такива отношения към новия зе-
стник. Въпреки че в заглавната му се казва „Думата ще излиза всеки
четвъртък“, както се вижда от данните за излезлите броеве, вестни­
кът съвсем не е спазвал определената периодичност, то се знае. . .
преди всичко по материални причини. Тави се вижда и от редакцион­
ното съобщение в края на бр. 3, дето Ботев обяснява, че „Дума“ не
излизал редо1вио поради това, че печатарят и словослагателите се би­
ли поболели и че вестникът нямал гарант пред властите. В съобще­
нието се обещава, че в бъдеще вестникът ще излиза редовно, защото
братя Василеви „от съчувствие към идеите ни приеха длъжността
гарант“. В същото съобщение се отбелязва, че „някои си емигранти
в Браила, на кои като трън в очите е политическия ни въпрос и кои
се зарадваха на епир1ането на „Свобода“ т намръщиха на появяването
на „Думата“, пръскали слухове, че вестникът няма да продължи да
излиза“. „Признаваме са — отбелязва Ботев — със слаби средства
начвахме, но вестникът ihm няма разноските на „Свобода“ и редакто­
рът му (на „Дума“ — Г. Б.) не живее по хотели и не държи цийторн
(леки жени — Г. Б.) като тези, що пръскат подобни слухове. . . Сво­
бодните хора под синките меридиани съчувствуват един другиму и
нашите емигранти няма да ни оставят да млъкнем... Бързай, побра­
тиме Каравелов!“
За съжаление помощна на емиграцията, що се отнася до „Дума“,
не дошла навреме и поради заболяването на редактора вестникът за­
вършил бързо своя път.

345
 Ботев в „Свобода“ и в „Независимост“
След като опрял „Дума“, Ботев не се отказал от журналистическа
π публицистична дейност. Понеже нямал трибуна, написаната за
петия брой на „Дума“, по неломестена от Савяч статия „Причини за
неуспеха на Българското книжовно дружество“, той издал като отде­
лен лист с дата 29. IX. 1871 г.7 576 Статията-памфлет е насочена срещу
туркофилите в дружеството — по-специално срещу Тодор Икономов,
който ги защищавал, срещу деловодителя на дружеството В. Стоянов
и срещу в. „Турция“.
Случват се събития, които за известно време отклоняват Ботев
от журналистическа активност. През 'есента на 1871 г. и известно
време през 1872 той бил в Галац при своя приятел комунаря и учи­
теля Величко Попов. Там той бил арестуван и след това хвърлен във
Фокшанския затвор. Причините за арестуването не са много добре
изяснени, но положително е, че Ботев бил задържан, след като аресту­
вали руския революционер Η. Ф. Меледин, за връзки с него и с други
руски революционери. Точно колко време Ботев е прекарал в зат­
вора, също не е напълно установено, но положително е, че през про­
летта (според акад. М. Димитров през април — май)77 или в начало­
то на лятото на 1872 г. Ботев е отново ,в Букурещ.
В редакцията на „Свобода“. Каравелов не е забравил младия
човек, който през лятото на 1870 г. му изпраща за обнародване ня­
колко прекрасни стихотворения, не е забравил и първите му три до­
писки, в две от които той защищава срещу хули и клевети редактора
на „Свобода“. Той се е застъпил за освобождаването му от затвора,
приел го е в дома си ,и Ботев става редактор на дописките в Караве-
ловия вестник, дето работил до спирането му. В тези няколко месеца,
защото „Свобода“ е спрян на 22 ноември, младият журналист не е
успял да се разгърне. В разните издания на Ботевите съчинения не е
дадена ни една негова статия, обнародвана в „Свобода“. М. Димит­
ров в изданието на Ботевите съчинения от 1950 г. включва всичкс се­
дем дописки в „Свобода“, които приема за негови. Разбира се, би било
съвсем неправилно да ое смята, че с това се изчерпва работата и
творчеството на Ботев в „Свобода“. Мъчно е сега да се отделят само
по стилови признаци публицистичните произведения на две толкова
различни и в същото време толкова близки творчески личности като
Ботев и Каравелов. М. Димитров приема два фейлетона от серията
„Знаеш ли ти кои сме?“, печатани в „Свобода“ (II, 31 — 32, 15 и 22. I.
1872 и II, 37—38, 26. II и 4. III. 1872) за Ботеви, а М. Арнаудов при­
вежда сериозни доказателства, че не са.78
. Сега участието на Ботев в „Свобода“, макар и непълно уточнено,
е безспорно. Безспорно е също, че в редакцията на „Свобода“ Ботев
е имал възможност да премине още една, и то добра школа в журна­
листиката, да наблюдава неуморимия и методичен Каравелов в рабо-
I _

75 Н. Трайков, Ботев и Българското книжовно дружество. — Сборник Христо Ботев,

София, 1949, с. 293.
77 Λ4. Димитров, увод към Христо Ботев, Съчинения, т. I, София, 1950, с. 259.
74 М. Арнаудов, Към въпроса за неустановеното литературно наследство на Ботев. —
Известия на Института за литература, София, 1958, с. 233 и сл.

346
тата, да се учи от поправките и изискванията на един строг редак­
тор, да възприеме неговия метод за литературна обработка на по­
стъпили в редакцията материали — дописки, да усвои нещо от неговия
публицистичен подход.
Съратник на Каравелов в „Независимост“. Както „Свобода“ про­
дължава в „Независимост“, така и Ботев продължава работата си
в новия вестник. В него той вече е по-друг, по-самоуверен, а и са­
мият Каравелов напълно се е убедил в цъфтящите му дарби. В „Не­
зависимост“ вън от стихотворенията „В механата“, „В памят на Ха­
джи Димитра“, „Моята молитва“, „Зададе се облак тъмен“ Ботев пре­
минава към по-(висши журналистически жанрове, печата вече и редица
статии. М. Димитров включва десет в „Съчинения“ (1950, I). В тези
статии Ботев се п р о яв ят такъв, какъвто то знаем, принципен, наход­
чив, безпомощен, интересен. Той вече не е редакторът на дописките от
„Свобода“, той е съратник на Каравелов, пише уводни статии в „Не­
зависимост“. Сега по поменатите причини е мъчно да се каже точно
какво още е писал в „Независимост“ Ботев. Едва ли може да се до­
пусне, че той не е използувал случая да пише литературни и критични
бележки, външни и вътрешни прегледи. М. Димитров приема за Бо­
теви 59 дописки в „Независимост“. Безспорно е също, че Ботев пише
и няколко фейлетона от убийствената за еволюционистите поредица
„Знаеш ли ти кои сме“. Към тях трябва да се прибавят известните му
фейлетони „Послание от небето“ (във форма на осем писма, „Незави­
симост“, IV. 44—51, 17. VIII — 5. X. 1874) и „Длъжностите на писате­
лите и журналистите“ (пак там, IV, 52, 12. X. 1874), великолепен
памфлет, който има по-специално значение за историята на журнали­
стиката. Може да се каже, че ученикът не само възприемал от учи­
теля, но е допринасял за блясъка на неговите вестници.

„Будилник“ — вестник сатирически и юмористически“

Още през 1871 г., както се вижда от обявление в „Свобода“ (II, 28,
25. XII. 1871), Ботев замисля да издава сатирично-хумористичен ве­
стник. По-късно, когато работел в „Независимост“, той, който имал
такава влечение към сатиричното и бил писал вече с потопено в злъчка
перо, осъществил тази си идея и започнал втория си лист — „ Б у д и л -
ни к“, „вестник сатирически и юмористически“. За редактор е обявен
Ботев с името X. Б. П е т к о в , както тогава се подписвал. Вестникът,
така се казва в самия него, е трябвало да „излиза три пъти през ме­
сеца — веднъж с карикатури и два пъти без карикатури“. Той има сре­
ден формат, на четири страници и се печатал в печатницата на Кара­
велов в Букурещ. Познати са три броя: първият с дата 1 май, вторият
от 10, третият, екземпляр от който дълго време липсваше, от 20 май
1873 г. Има твърдение, че е излязъл и четвърти брой, виден от 3.
Стоянов.
Фейлетон вместо програма. „Будилник“ няма програма или по-пра­
во статия, в която точка по точка да се излага някаква програма. В
същност името на вестника и винетката към заглавието му са лако­
нична програма. Още в първия брой в поместения на уводно място
фейлетон, който започва е прочутия израз на Цицерон в речта му

347
срещу Катилина: „ O tempora, о moesr има програмни елементи. След
известните Ботеви разсъждения по въпроса, защо човек-се-сърди „ко­
га му речеш магаре, свиня или вол; и не се сърди — дору още се рад­
ва, — кога му речеш пиленце, гълъбче, славейче, дору още котенце и
теленце“, като изтъква колко опасно е да се нарекат животни нашите
писатели или нашите чорбаджии, се казва: „Будилникът“, който знае,
че страхът от бога е начало на премъдростта, а почитта към старите —
начало на добродетелта, ще се -пази като огън от такива неща — да
унижава животните. Неговата програма ще бъде — да гуди всяко
нещо на мястото му и всичко да краси с боите му.“
И за да изпълни обещанието си да постави всяко нещо на място­
то му, след като вече добре е изявил отношението си към чорбаджиите,
той не изпуска случая да нанесе удари и на еволюционнисткия и тур-
кофилския печат — върху излизащите по това време вестници „Тур­
ция“ и „Право“ и редакторите им Генович и Найденов. Той не иска да
сравнява с тях магарето, защото то е полезно животно, а те принасят
вреда и защото „магарето никога не лъже, а ефендето (Генович — Г. Б.)
го е срам да каже някога право; магарето пости и затова ще отиде
в християнския рай, Генович яде пилаф и ще отиде в кочината на
Мохамеда, а черибашията (така Ботев нарича Найденов — Г. Б.),
който в турско село държи рамазан, а в българско яде сланина, той
на оня свят ще яде от коритото на Гилденбранда“.
Ето как със средствата на безжалостния хумор и сатирата Бо­
тев обосновава програмата- на своя вестник: 1) Пълно отричане на
еволюционистите и техния печат; 2) Безкомпромисно, партийно отно­
шение към чорбаджиите и техните представители в литературата и в
печата; 3) Без да го казва ясно, по обратен аргумент, изтъква се но-в
път — пътят на революционната борба за освобождение.
Малко по обем, но значително съдържание. В „Будилник“ са по­
местени 26 сатирични и хумористични произведения със заглавия, 28
други по-дребни в рубрики или без заглавия и три карикатури. В
„еатирически и юмористически“ лист на Ботев са отпечатани стихот­
ворения, като „Гергьовден“, „Патриот“, „Защо не съм“, унищожител­
ните епитафии в отмерена реч и др. Тук е забележителният незавър­
шен разказ-фейлетон „Това ви чака“, дето в портрета на Кир Миха-
лаки е възпроизведен синтезираният образ на българския чорбаджия.
Следват чудесни фейлетони:
„Хайде на изложбата!“ е един от най-добрите и типични Ботеви
фейлетони, написан във връзка с идеята българите да участвуват в
тогавашното международно изложение във Виена. Българските „по­
стижения“ са показани чрез средствата на хумора и сатирата, а и с
една карикатрура, колоритно, с ясни намеци, остроумно и с калейдо­
скопично разнообразие.
„Тая нощ сънувах“ е друг от върховете на Ботевата фейлетони-
стика. За пръв път Ботев използува съновидението като похват („По­
слание от небето е написано по-късно). Действието става в цариград-

КАРИКАТУРА ОТ В. „БУДИЛНИК“, БР. I, 1873 - „ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ОТИВА НА

ВИЕНСКАТА ИЗЛОЖБА“

348
ската кучешка република. П. Р. Славейков води автора из нея подоб­
но на Вергилий, който бил чичероне на Дайте в ада. Обект на Бо-
тевото наблюдение е „борбата на кучетата за червиша“, несъмнено
сполучлива алегория.
„Дулапът“ е, да го наречем, „мини-фейлетон“. Той се отличава с
композиционната си завършеност и цялостност. По форма е монолог
на автора, наситен с хумор и сатира. Повод да се напише е назнача­
ването на нов велик везир. Ботев сравнява турската правителствена
система с дулапа за вадене на вода, който непрекъснато се върти,
докато народът непрекъснато страда, изживява тежката си робска
участ. Тя се превръща в болка за автора и за читателя, но води до
изцеление, до съзнанието, че не може по-вече така, както е.
Има и редица по-малки, но не по-малко талантливо написани хумо­
ристично-сатирични произведения, като „Важно нещо“, „Видено“,
„Подслушано“, „Фабрика за попове“, „Об ря звание на жените“, „Сънов-
ник“ с жестоките ои, но справедливи присъди от един ред, хумористи­
чни преценки в „Книжевност“, „Гатанки“ и т. н. Поместени са и
три единствени, но сполучливи карикатури на Хенрих Дембицки79,
най-вероятно внушени от Ботев, с негови текстове.
Смях не на роб, а на победител. И хумористичните вестници пре­
ди „Будилник“, особено „Гайда“ и „Тъпан“, служат със средствата на
хумора и сатирата на българската народна правда. Ню Ботевият
„вестник сатирическя и юмористически“ е първият от този род истин­
ски напълно последователен орган на народната демократична ре­
волюция.
Открито и недвусмислено „Будилник“ е насочен срещу турското
феодално господство, против неговите крепители в чужбина — запад­
ните велики сили, и срещу българските му слуги — туркофили и шпио­
ни. Той воюва с чорбаджийството и със зараждащата се едра бъл­
гарска буржоазия, напр. с членовете на „Добродетелната дружина“,
срещу които най-често изпраща сатиричните си стрели. „Будилник“
разобличава еволюционизма на „старите“, жигосва безпощадно тях­
ната журналистика. Той напада дръзко всичко противонародно, от-
живяващо, гнило; вади на показ бездарното, глупавото, пошлото, тър-
гашеското и несъответствуващото на нуждите на народа в културния
ж иBiot — в литературата и в периодичния печат. Както се вижда и от
рисуваната заглавна, „Будилник“ наистина буди със звънеца ои роба
за революционно действие след тъмната нощ на игото, в часа на сияй­
ната зора на свободата.
В 12-те малки страници на „Будилник“ е постигнато учудващо жан­
рово разнообразие, многобразие на формите и темите, макар и да не
са много поместените във вестника фейлетони, памфлети, стихотворе­
ния, карикатури и вицове. Но от всички тях блика н е н а д м и н а т п о
духовитостта си хумор, поразяваща сатира, непознати д о т о г а в а п о си­
лата на удара, по находчивост, по принципност и по бляскавата си
литературна форма (с изключение па Ботевите фейлетони в „Дума“ и

79 Хенрих (Хиполит) Дембицки е роден в Полша вероятно през 1840 г. Учил жи­
вопис в Мюнхен, взел участие в полското въстание през 1863 г., след което еми­
грирал. Бил учител в Букурещ. Приятел на Ботев.

350
Ботевите и Каравелоште фейлетони в „Свобода “и „Независимост“).
Смехът ;в „Будилник“ не е вече смях на роб, а »а разчистващ сметките
си уверен победител. Тон не е ефимерен. Това е хумор толкова траен,
че и сега, при коренно други обществени и политически условия, той
завладява и подчинява на Ботевлта революционна идейност.
Съвет към българските редактори. Но и такъв забележителен
вестник трябвало да спре след третия си брой по материални причини.
„Будилникът позакъсня — се казва в съобщение на редакцията в
6ip. 3, — но не по наша причина, а по причина на пощата и книжар­
ницата, отдето купуваме книга. Власи не разбират български, та да
им разправиш, че трябва да дават и те книги и марки тъй, както да­
ваме ние вестници.“ И допълня — на „юнашка“ вересия!
В „Независимост“ (III, 42, 7. VII. 1873) се дава обяснение: „Мно­
зина ни питат защо е престанал „Будилникът“? Какво да им отговори
човек. „Будилникът“ е престанал затова, защото редакторът му не
може да седи гладен и защото печатницата иска пари. Разбрахте ли
сега? С една дума „Будилникът“ е престанал по същата тая причина,
по която са преставали така всички български вестници, по която ще
да престане после малко време и „Независимост“ и по която ще да
престават и множество наши гюдобки издания. Редакцията на този
вестник не е получила от никого ни пребиена пара. На нашата българ­
ска публика не трябват вестници. Дайте ни парички. Ние съветоваме
бъдещите български редактори да отворят ахчийници и да варят шкем­
бе чорбасъ. “
Много е възможно тази бележка да е написана от Ботев, макар
самият той да не изпълнил дадения от него съвет.
Б отев р а зв я в а с в о е т о „ З н а м е “

След опирането на „Независимост“ революционната партия останала

без вестник. Ботев решил да започне орган, който да замести „Незави­
симост“. И скоро започва да издава в Букурещ своя трети и най-зна­
чителен вестник — той развява своето „Знаме“, „вестник политически
и книжевен“. Както се казва в самия вестник, той е седмичник, „из-
лазя веднъж през неделята — в неделя“. В него за редактор за пръв
път е обявен с името си, както сега то е популярно, X. Ботйов. От
вестник „Знаме“ има само една годишнина е всичко 27 броя, първият
от които излязъл на 8. XII. 1874 г., а последният — на 14 септември
1875 т. Броевете 25, 26, 27 не са редактирани от Ботев, който по вре­
мето на тяхното излизане бил в Русия с революционна мисия.90 „Зна­
ме“ излизал на среден по големина формат, в четири страници и се
печатал от 1 до 11 брой в печатница „Свобода“ на Л. Каравелов. След
като станал окончателният разрив между Ботев и Каравелов, от бр.
12 до бр. 18 вестникът се набирал в печатницата на А. Андрич, а след
това, от бр. 19 до бр. 27 — в своята собствена печатница.
„Правото да говоря тук ми е дадено от Отечеството!" Каква е
програмата на „Знаме“? Уводната статия в първия брой на вестника
има програмен характер. Тя започва с ъ с следния цитат из реч на ру-80*
80 Не е съвсем изяснено кой в това време е редактирал вестника. Има твърделия, че
Ботев е бил заместван от брат си Стефан или пък от К. Цанков.

351
мънскйя депутат Л. Костин: „Правото да говоря тук ми е дадено от
Отечеството, а не от вас!“ Като отбелязва, че „Независимост“ след
„дълга и упорна борба“ „с достойнство слезе от трибуната“, Ботев
подчертава, че „Знаме“ е орган на „нашата революционна партия“.
В статията се изтъква, че единственото средство на нашия народ „да
изкаже своята воля, своите нужди и своите теглила“ е неговата журна­
листика. Ботев наново !критикува жестоко тогавашния български пе­
чат ή отхвърля напълно .неговите просветителски, еволюционистки и
дуалистични илюзии. Какво е необходимо за българския народ? Ето
какво се казва за това в статията:
„Цяло половин столетие вече става, от както ние броиме епохата
на нашето възрождение и при сичкият видим прогрес в образованието
и в развитието на известна една част от .народът, ние, при сичкият
•си оптимизъм, не можеме да забележиме решително никакво улучше-
ние в неговът многострадален живот. Коя е причината за това? При­
чината е това, 'че както за сяка една личност отделно, така и за цял
народ въобще преди всичко е потребно такова едно условие, което чо­
вечеството нарича свобода и за което и у нас даже е пролеяно немалко
едно количество кръв и мастило. А ако е това така, то как щем ние
да придобием тоя неизбежен и досега още ненапълно разбран атрибут
на човеческото щастие? Чрез наука ли? Чрез образованието ли? Или
чрез оная просешка песен, която са пеле, па и досега още пеят мно­
жество поробени и образовани народи?“
След това Ботев подхвърля на безжалостна критика специално
емиграционната журналистика и нейните препоръки за разрешаване
на българския въпрос. На становищата на „Народност“, „Дунавска
зора“ и „Отечество“ Ботев противопоставя възгледите на „Независи­
мост“ и образувания около този вестник революционен кръг. Той пише:
„Независимост“ събра своите сили в особен лагер и пренесе почти
всичката своя деятелност на трупът на „болния човек“ и на тялото
на страждущия български народ. „Кръв! Кръв! Кръв трябва да се пус­
не и на единият, и на другият — извика тя в оная темка нощ, кога то
просените, на един ред със етраждущите пируваха около трапезата
на екзархията и не обръщаха никакво внимание даже и на сами
себе си. — Единът трябва да умре, а другият ще да вземе своят одар
и ще да тръгне в пътът на прогресът.“ Разбира се, че тонът, с който
се излагаше така ясно учението на нашите радикалисти, оскърбяваше
чувствата и. деятелността на нгиенистите и тие не приеха да вземат
участие в общият консилиум за българската свобода. „Независимост“
захвана да негодува, излея всичката своя жлъчка както против тях­
ното учение, така и против самите тях. Но нямаше какво да се прави.
За репутацията на революционната партия и за успешното разпростра­
нение на шейните идеи тя трябваше или да даде друго направление
на своите убеждения, или из горещата си любов към народа да слезе
от трибуната на своята партия. Тя предпочете последното и даде пох­
вален пример за честност и за постоянство. Ние й ръкоплещим. И така
■после преставането на „Независимост“ на хоризонтът на нашата жур­
налистика не остана почти никаква възможност, за да могат да се из­
казват болките и страданията на нашия народ; не остана почти никак-

352
во средство, за да се поддържа онзи революционен дух, който е по­
крил вече нашата народна нива и който от ден на ден чака своя жът­
вар. .. Какво трябваше да се прави? Да се мълчи? Но мълчанието
ои било престъпление за всеки един човек, който обича себе си, народът
си и отечеството ои. И ето в името на тая любов ние развиваме своето
„Знаме“ и без .никакво угризение на съвестта си, без никаква злопамет-
ност и без никакви задни мисли подаваме ръката си на всяка една
честна и патриотическа душа.“
Като застава напълно на позициите на „Независимост“, накрая
Ботев държавнически обявява, че ще употреби „тон на помирение“ и
ще бъде „колкото е възможно πο-деликатен“, без с това нито за мо­
мент да се отказва от своите революционни убеждения и намерения.
„Революция народна, незабавна, отчаяна". Формално погледнато,
съдържанието на „Знаме“ е събрано в 26 статии. 47 дописки, много
вътрешни и външни новини, разпределени в рубрики, вътрешни и вън­
шни прегледи, подлистници („Записки за България и за българите“
от Л. Каравелов и повестта „Кърджали“ от М. Чайкавски, преведена
от Стефан Ботев), само един фейлетон (бележитият „Политическа зи­
ма“), само три стихотворения (едното на .неизвестен автор, другото
от Ст. Стамболов), „Книжовни известия“·
Малко, но много разнообразно съдържание. Няма въпрос в бъл­
гарския живот, няма голям обществен въпрос изобщо, няма между­
народно политическо събитие, няма важно становище, което да не е
съобщено, разгледано или отхвърлено от Ботев в „Знаме“. Всеки ред
в него е насочен, е куршум в борбата срещу феодализма и неговите
прояви в българския живот, срещу националното робство, за свобо­
дата, против крепителите на турското господство. Не е пресилено твър­
дението, че цялото съдържание на вестника е устремено към главната
му задача — да пропагандира и да организира народно въстание. До­
казателство, за това са преди всичко уводните статии. С малки изклю­
чения това е основната им тема. Една статия, която има за цел да
разгледа целесъобразно ли е Дружеството за разпространение на по­
лезни знания (I, 4, δ. I. 1875), като изтъква, че не е възможно никакво
образование, наука без „пълна политическа свобода“, завършва: „Един­
ственото спасение на нашия народ се състои в революцията. Който
има уши, той нека чуе.“ За тая цел е нужно да се намери организа­
ция, която „да събере в едно цяло разпръснатите и разединени сили на
народът“, и когато тя се увери, че силите на народа са „здрави и
достатъчни, за да строшат петвековните ръждясали вериги на роб­
ството, изведнъж да драсне кибритът на въстанието“ (I, 5, 12. I. 1875).
В уводната статия на „Знаме“ (I, 17, 23. V. 1875), в която се го­
вори за развитието на науката и за капитализма в Европа, в заклю­
чението се казва: „Ако не видиме сметките си със своите цариград­
ски тирани, ако не изринеме вратовете си из своята земя и ако не на-
редиме своя живот по принципите на най-новата наука за свободата —
(социализмът — бел. Г. Б.), то ние сме загубен народ... Какво да
се прави? За нас е отдавна ясно какво трябва да правиме, но кажете
и .вие, г-да разпространители на просвещението и г-да защитници на
мирното развитие — кажете какъв е вашият цяр?“
В „Знаме“ Ботев обосновава тезата, че народът сам трябва „да

23 И стория на българската журналистика 353

потърси свободата“, слага диагноза ,на болестта му и посочва лекар­
ство — „да влезем в Самуиловска борба с новата Византия, пък то­
гава вече да заемеме от Европа, щото ни е потребно“ (I, 11, 16. III.
1875). В цяла серия статии в „Знаме“ (I, 19, 20, 21, 22 и 23) Ботев
разглежда развитието на българското революционно движение — не­
говата идеология и тактика от времето на Раковски до 1875 г., про­
пагандира идеите и тактиката на БРЦК, разглежда въпроса да се
изчака или незабавно да се пристъпи към действия, какви са настрое­
нията на народа и на емиграцията, обосновава тактиката на въста­
нието да се подпомага и с чети отвън и заключава: .. единственият
изход от това грозно положение, в което се намира народът, е ре­
волюцията. и то революция народна, незабавна, отчаяна“. И то рево­
люция, която трябва да премахне не само турското иго, но „сичко
онова, което може да вреди на истинните наши стремления за пълна
и абсолютна човеческа свобода“ (I, 23, 27. VII. 1875),
Тази теза в статиите се обосновава и подкрепя от богатото съ­
държание на дописките, дето се вижда картината на тогавашна Бъл­
гария: нищетата, в която живее народът, издевателствата на пороби­
телите, корупцията на турската бюрокрация, предателството на чор­
баджиите. На много места се разглежда стопанското и финансовото
положение на турската империя, а също и фактите в стопанското раз­
витие в България. С особено участие и симпатия Ботев обяснява теж­
кото положение на селяните и на дребните занаятчии. Като анализира
тези факти, той вижда ясно, че основната причина на злото е тур­
ската феодална система и че за да добрува българският народ, тя
трябва да бъде съборена. На основата на икономиката той изгражда
схващането си за неизбежността на революцията·
И в „Знаме“ Ботев не стига до марксистко разбиране на класо­
вата борба, но той вижда ясно класовото разделение в България. Без­
пределна любов блика от писаното в този вестник към народа, т. е.
към селяните, към дребните съществувания — малки занаятчии, град­
ската беднота, народната интелигенция. Тези слоеве са за „Знаме“
носители на идеологията и на практиката на революцията, техен из­
разител е той. Той вярва на „оная маса от народа, която при днеш­
ното свое положение не очаква друго нищо, освен глад, мор или край­
на сиромашия. А гладът, морът и сиромашията са такива страшни
двигатели на революцията.. .“ (I, 5, 12ь I. 1875).
Отрицателното отношение на Ботев към чорбаджиите (тая „язва“,
която ще съсипе селяните), към едри търговци, виеше духовенство,
просветителска интелигенция, към либералната буржоазия, към тур­
ските шпиони сред българите се обосновава с това, че всички тези
категории пречат на революцията. Затова в статии, прегледи, бележки,
рецензии той критикува остро както постъпките им, така и техния
светоглед: еволюционизма, туркофилството са подложени на унищо­
жителни атаки, с всички средства, с които си служи една воинствува-
ща публицистика.
Църква, училище, култура — в служба на свободата. Църковният
■въпрос, когато излиза „Знаме“, е предимно български въпрос. Според
Ботев и „Знаме“ за народа „църковният въпрос е вече анахронизъм
и правдините, които му е дало неговото решение, не облекчават ни­

35 <
как неговия страдалчески живот“ (I, 12, 28. III. 1875). Но това не ще
рече, че „Знаме“, за който революцията е всичко, не е отделял място
по въпросите на екзархията и църквата въпреки Ботевия атеизъм· „Ек­
зархията е потребна само за това, за да прибере разпръснатите части
на народа и да ги свърже в едно цяло“ — пише Ботев в „Знаме“ (I, 16,
17. V. 1875). Като признава тези нейни важни функции и смята, че
заради това народът „я търпи от немай къде“, „Знаме“ непрекъснато
следи и критикува нейните действия, противон а родните чорбаджийски
прояви в нея. Но когато се отнася за българските национални интере­
си, той взема под закрила екзархията, какъвто е случаят със статията
му „До редакцията на в. „Изток“ (I, 20, 29. VI. 1875). Общо взето, с
отрицателно отношение към духовенството за неговите дела и за мо­
рала му в уводна статия в „Знаме“ (I, 7, 26. I. 1875) Ботев поставя
въпроса, какво може да направи духовенството за народа, ако „да би
искало да бъде малко по-човеческо от разбойниците на Фенер“: да
протестира „енергически срещу скотските теглила на народа; да под­
крепя и защищава народните училища; да унищожи постите, които
са довели народа до степента на тревоядните; да приберат разпръсна­
тите части на народа в едно цяло“. Ще изпълни ли такива задачи ду­
ховенството? — Ботев е скептик.
Народното образование и народната просвета, чрез които може
да се стигне до „бога на разума“, са важно нещо за Ботев. „Ние
оме съгласни — пише той в програмната статия на „Знаме“, — че как-
то окото е потребно за светлината, ухото за звукът, а разумът за раз­
бирането и най-простите истини, така също науката, образованието и
развитието са потребни за който и да е народ, за да достигне до из­
вестна степен на своето благосъстояние; но за всичко това са потреб­
ни такива условия, които за нещастие у нашият народ не съществуват!“
Условието е свободата, на идеята за която в „Знаме“ всичко друго
е подчинено.
„Каква полза — пише Ботев в „Знаме“ (1, 10, 2. III. 1875) — са
принесли и могат да принесат на народа ни голите думи: наука, зна­
ние, образование и просвещение при онова диво угнетение и при онзи
безчовечно варварски деспотизъм, който е обградил нашето отечест­
во от влиянието на всяка здрава и нова човеческа идея и който като
вампир (в тъмнината суче нашата топла кръв, нашия живот и нашите
даже мозъци из главата?“
Въпреки това си отношение в дописки и статии „Знаме“ често
воюва за конкретно подобрение на училищното дело, против па меса!а
на чорбаджиите в училищните работи и се изказва за характера на
самото училище, за по-добро положение на учителя, поместват се
рецензии за учебници и т. н. Когато опасността българските училища
да бъдат закрити и да се създадат смесени турско-български училища
става реална и голяма, Ботев, революционерът, пише в „Знаме“ (I, 18,
30. V. 1875) специална статия, дето казва: „Нашите народни училища
са, като-речи, вече в ръцете на турското правителство! Нито глад, нито
мор, нито чума, нито холера, нито 1Война — нищо не може да се срав­
ни с това нещастие, което с такава нахалмост тропа на нашите об­
ществени врата!“ '

355
 Като се обръща към просветителите, Ботев още веднъж подчерта­
ва суетността на техните'методи и заключава: „‘Само огън и меч, кръв
и революция ще да го (народа) избавят от смърт и пропадане.“ ...·■
„Знаме“ взема отношение и тю всички прояви на българския кул­
турен живот. Особено са характерни критичните бележки и рецензии­
те в „Книжовни известия“. Няма вестник и списание, по .направле­
нието и списването на които Ботев да ,не взема отношение — лаконич­
но, с две думи, обикновено остри, духовити, нетърпящи възражение.
Няма новоизлязла или обявена за издаване книга, която да не препо­
ръча, или да не отхвърля. Той застъпва тезата за реалистично, близко
до интересите на народа изкуство и се бори срещу пошлото и нелепото.
..Романите, повестите, разказите и въобще чисто литературните
произведения — се казва в „Знаме“ (I, 12, 12. III. 1875) в една ре­
цензия против издаването на „Тайните на инквизицията“ — трябва
да се приравняват или, по-право да кажем, да отговарят на стремления­
та и на характера на онзи народ, на езика на когото се пишат или
превеждат. На основание на това за нас са потребни сега за сега
такива литературни произведения, които отговарят на нашите 'потреб­
ности и стремления и които имат съвременен, общочовешки интерес.“
В „Знаме“ Бодев взема отношение по въпросите на езика, дава
съобщения за живота на читалищата, за културни празненства и пак
всичко подчинява на идеята за свободата. Така напр., като пише спе­
циална статия в „Знаме“ (I, 15, 9. V. 1875) за празнуването на праз­
ника на Кирил и Методий, изтъква голямото му значение, критикува
начина на чествуването, той заключава: „11 май скоро ще бъде денят
на нашата революция и на нашата свобода“.
За разумен и братски съюз между народите■ Въпросите на външ­
ната политика са добре застъпени в Ботевите вестници. Не става дума
за информациите по външнополитически въпроси, а до забележител­
ните по строеж, концепция и виждане статии на външнополитически
теми и за външнополитическите му прегледи. Отношението на Ботев
към международните въпроси, към съседските и по-далечни народи и
държави също е обосновано от Ботевата идеология. Като интернацио­
налист той не отрича и не мрази никой народ, включително и турския.
В известната си статия в „Знаме“ (1, 14, 2. V. 1875) той казва;: че „са­
мо разумният и братски съюз между народите е в състояне да унищо­
жи теглилата, сиромашията и паразитите на човешкия род и само тоя
съюз е в състояние да въдвори истина, свобода, братство, равенство
и щастие на земното кълбо“. По пътя на интернационализма той търси
да разреши нашия български въпрос, като разделя турския народ от
неговите „паши, аяни, мюдюри, мютесарифи, кадии, мюфтии, везири
и султани“.
Защото е интернационалист, Ботев е за балканско братство, за
федерация на свободните балкански народи. Това не му пречи да по­
сочва и разобличава техните политически водачи, които правят от
българския въпрос разменна монета в своите дипломатически пазар­
лъци. Особено страстно Ботев разобличава сръбските шовинисти около
Милош Милоевич и Блазнавац. Убеден привърженик на идеята за
братство между балканските народи в „Знаме“, той найюпределено
изразява възгледите си за балканска федерация. Той заявява в I,

356
 14, 2. V. 1875, че „свободата и съюзът .между южните славяни са въз­
можни само тогава, когато всеки един народ от тях запази своите ет­
нографски граници и когато всеки един от тях остане в своята собствена
къща“. Той е за федерация, която ще гарантира „свобода на народите,
свобода на личността, свобода на труда“. От съюза на балкан­
ските народи Ботев не изключва никоя нация, в последна сметка не
прави резерва нито за гърци, нито за турци, и смята, че той може да
бъде достигнат по пътя на революцията.
За Ботев балканското братство не е идеал на далечното бъдеще.
Той иска то да се проявява и прилага конкретно. Когато избухва въ­
стание в Херцеговина и Босна, той му посвещава няколко статии и
прегледи. Още в Политически преглед (I, 21, 6. VII. 1875) „Знаме“
поздравява въстанието, пожелава му победа и заключава: „Ни един
южен славянин не трябва сега да стон със сгърнати ръце. „Знаме“
иска българският народ веднага да се притече на помощ. „Сега е вре­
ме да извикаме народът на въстание — пише вестникът в I, 22, 12. VII.
1875 — и като разделяме силите на общия враг, да помошем и на. себе
си, и на своите братя.“ Статията в следващия брой на „Знаме“, в
която. Ботев иска революция народна, незабавна и отчаяна, е написа­
на по повод въстанието в Херцеговина. Тя е, която завършва с прочу­
тия израз: „Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели
от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човече­
ство!“
Убеден приятел на славянското братство, Ботев е противник на
руския царизъм и неговата вътрешна и външна политика на пансла-
визма. Но тОй обича и почита народа на Чернишевски и Белински.
„Знаме“ въпреки критиката, която прави на руската царска политика,
смята, че „Русия не ще никога да компрометира себе си пред овоите
съвременни братя“, южните славяни (I, 25, 27. VIII. 1875).
Няма голям външен въпрос и голямо външно събитие, което Бо­
тев да не съобщава и коментира. Неговите статии и коментарии по тези
въпроси и досега не са загубили своята актуалност. Най-много Ботев
се спира на т. нар. Източен въпрос, на отношението на западните оили
към „болния човек“ — Турция. Той вижда ясно същността на полити­
ката на големите капиталистически държави — политика на стопанско
завладяване, на експанзия, на борба за пазари. Политика, в която
правото на народите, правдата, не намират никакво място. Остро
е отношението на Ботев към правителствата на Англия, на Австро-
Унгария и Франция, чиято противобългарска политика той постоян­
но разкрива, защото в тях вижда главните крепители на прогнилата
турска империя.
Съдържанието на „Знаме“ е просмукано от идеи с трайно значе­
ние. В него Ботев издига най-високо флага на българската национал­
но-демократична революция, явява се най-последавателен борец сре­
щу турския феодален и национален гнет. В съдържанието на този си
вестник социалистът-утопист Ботев взема ясно отрицателно отношение
към капитализма и се приближава най-много до научния социализъм,
без, разбира се, да го достига-
Пред хубави перспективи — неочакван край. „Знаме" излизал
сравнително редовно, вън от закъсненията, предизвикани от липса

357
на материални средства или при променянето на печатниците — от
„Свобода“ в „Андрич“, оттам в собствената си печатница.
Абонатите на „Знаме“, както и на всички други вестници, не пла­
щали редовно и вестникът бил материално зле. Но не ще да е само
тази причината за спирането му. През лятото на 1875 г., на 12 август,
станало извънредно събрание на революционната организация и б*л
избран нов БРЦК, в който влизал и Ботев. На 21 август било издадено
окръжно, от което се вижда, че „Знаме“ е орган на комитета, че в
него няма да има лични нападки, а името на вестника по-късно ще
бъде сменено. Явно във връзка с това в I, 25, 27. VIII. 1875, когато
Ботев бил по революционни дела в Русия, е поместен следният текст:
„Известяваме на читателите си, че с тоя брой вестникът ни влиза в
нов и редовен живот. Редакцията се снабди със сички потребни средст­
ва за редовното му излизане и ако ни не мине лисица път, ще излиза
занапред два пъти в неделята. Ми-слиме да му промениме името. Ос­
вен това няма никога да се срещат в него лични нападения. Като из­
вестяваме това, ласкаем се да вярваме, че ония от читателите ни, кои­
то ни не са още заплатили, ще да прибързат и ни се издължат, по­
неже гладна мечка хоро не играе.“
Що се отнася до името, проектът бил вестникът да се нарича „Н а-
п р е д “.81 Въпреки торната декларация и хубавата перспектива, краят
на вестника последвал бързо. След 27 брой, който има дата 14. IX.
1875, „Знаме“ повече не излязъл. В този брой няма никакъв знак за
спиране на вестника освен „Важно известие“, îb което пак се апелира
за плащане на абонаментите и се заключава: „Ние, г-да“, не искаме да
печелим, а простичко сме благодарни поне разноските си да покрием.“
Скоро Ботев се завърнал и не издал друг брой на „Знаме“. На
30 септември той подал оставката си като член на БРЦК. „Защото
моите убеждения се не посрещнаха в много отношения с убежденията
на останалите членове на Бълг. револ. комитет в Букурещ“ — пише
той в своята „Оставка“. В писмо до Д. Горов от 18. XI. 1875 г. Ботев
съобщава, че има намерение да поднови „Знаме“ от 15 декември. То­
ва не станало и „Знаме влязъл в историята с 27-те си броя.

Един брой на вестник, от всеки ред на който

бият барабаните на революцията
След като спрял в. „Знаме“ и след като Ботев си подал оставката
от БРЦК, той не се отказал от революционна дейност и поддържал
връзки с дейците на т. нар. Гюргевски ЦРК. А когато на 20. IV. 1876 г.
пламнало Априлското въстание, веднага Ботев, както свидетелствува
неговият съратник Н. Живков, с последната си аспра започнал вест­
ник „Нова България“. Първият и единствен редактиран от Ботев
брой на новия и последен негов вестник (защото много скоро той1

81 3. Стоянов, Съчинения, т. II, София, 1965, Хр. Ботев, с. 428. Според сега неизвестно
писмо.

МОНТАЖ ОТ ЗАГЛАВКИ НА БОТЕВИТЕ ВЕСТНИЦИ

358
заминал с четата си за България) излязъл в Букурещ на 5. V. 1876 г.
Вестникът бил отпечатан в Ботевата печатница, носеща тогава името
„Кръг“. Той продължил да излиза малко по-късно, редактиран от
други.
Дълго време оригиналният първи брой на вестника не беше из­
вестен. Библиографи и историци използуваха препечатката от тази
реликва, направена от Н. Живков през 1890 г. във Видин по случай
откриването на стария Ботев паметник във Враца. От тази препечатка
по-късно са направени още няколко. През 1956 г. имах щастието да
открия оригиналния брой първи на вестника.82 Оказа се, че в препечат­
ките са допуснати някои коректурни грешки. Откриването на ориги­
налния брой първи на „Нова България“ има за последици доуточ­
няването на някои Ботеви текстове в бъдещите публикации на Боте­
ви съчинения и допринася също за изясняване на въпроса за възва-
ние.то, пръснато от Ботевата чета, когато е била на „Радецки“.
Революционната програма на „Нова България“. Тя е изложена
в кратка уводна бележка със заглавие „Нужно обяснение“- „Нашата
емиграционна журналистика онемя — започва тя — (Това е пре­
стъпление в днешните обстоятелства, когато народът си събира всички­
те свои сили, за да излезе на отчаяни борби срещу своите петвековни
притеснители). , Освен физическата сила народът трябва да излезе и
със своето морално оръжие.“
Това морално оръжие според Ботев е вестникът, който е „едно от
първите средства на революцията“. Той не се обосновава нашироко.
На основите на този принцип няколко души емигранти решили да за­
почнат вестник и е това да изпълнят дълга си към отечеството. Те ис­
кат подкрепата на емиграцията* защото „вестникът е потребен на на­
родът, но народът в настоящето време е не в състояние на поддържа
своят глас. Това трябва да. направи емиграцията.“ Срещу това наро­
дът „няма да забрави нито тогава, който умира, нито оногова, който
му помага“.
Ситуацията е революционна. Затова в „Нова България“ Ботев не
формулира друга програма освен програмата на революцията. Цялото
му внимание е насочено към нея. Първият брой, като се започне от
уводната статия, та се свърши с последното кътче във вестника, е про­
грама на революционното действие, е посветен на започналата вътре
в България въоръжена борба на народа за свобода и независимост.
„Захваща се вече думата на Балканския полуостров/“ Така за­
почва великолепната уводна статия на „Нова България“. Въз основа
на новини от България Ботев смята, че с българското въстание е за­
почнал третият акт н а ’драмата, с който ще се сложи „край на безчо­
вечното турско господство в Европа“. И се оказа прав. Но той не си
прави никакви илюзии и знае, че „българският бунт влезе в своите
права и борбата е захваната със всичката си отчаяност“; той знае,
че касапницата ще бъде страшна и отвратителна, жертвите ще бъдат
безброй“; че европейските капиталисти, държавници и дипломати ще
направят всичко възможно да помогнат на „болния човек“; че в Ев-

82 Г. Боршуков. За оригинала на първия брой на Ботевия вестник „Нова България“.

Исторически преглед, XII, 4, 1956, с. 58—66.

360
ропа, „в която има съставени общества даже за състрадание на жи­
вотните. . е съществувал и съществува заговор против освобождение­
то на южните славяни и въобще против свободата на сичкото човече­
ство“; че ще се опитат да измамят въстаналите е обещания за реформи.
Но заедно с това Ботев знае и вижда, че въстанието на българския
народ не е някаква случайност, а е основано на „неумолимата логика
на историята“, на закона за „унищожението на старото, на гнилото и
на несъвременното“ каквото тогава е било турското феодално господст­
во, което трябва да отстъпи „на новото, на здравото, на човеческо-
то“, на правото на българския народ да живее свободно и в съгла­
сие с историческото развитие.
Във вестника са поместени още следните работи на Ботев: „Въ­
станието в България“, коментар е новини от „Левант хералд“; ста­
тията „Реформите в Турция“, „Вълнувание в Цариград“, информация,
рубриките „Новини из България“, „Най-нови известия“· Както твърди
в препечатката от 1890 г. Н. Живков, той сам е автор на „Турска
опачина“, статия, под която стоят инициалите му, и на възванието „На
бой!“ В подлистник е част от началото на книгата „Восточнпят вопрос
и България“ на генерал И. К. Липранди, преведена от Ботев.
•Макар първият брой на „Нова България“ да бил приготвен на­
бързо, та дори нямало време да му се направи заглавие, въпреки че
бил издаден с последните минцове на Ботев (на другия ден той напра­
вил заем, за да кръсти единствената си рожба), всичко във вестника,
написано от него, по форма и по съдържание е съвършено. Това е
един брой на вестник, който буди патриотични възторзи, подтиква към
подвиг, от всеки ред на който бият барабаните на революцията.
1

Ботевата идеология
Основен източник за уясняването на Ботевата идеология си остава
съдържанието на вестниците 1му. От казаното за съдържанието им
може вече да се извлече известна обща представа за обществено-по­
литическите и философските разбирания на Ботев. По-горе, в изложе­
нието за съдържанието на неговите вестници, вниманието на читателя
бе насочено чрез цитати от Ботев и тълкуване на писаното от -него
за обществено-политическите отношения, за тенденциите им, за изхода
от положението върху редица факти и белези, които дават представа
и за Ботевата идеология.
От казаното се вижда ясно, че се касае за революционер, който
се бори за националното освобождение на своя поробен -народ, дей­
ствува по революционен път за събаряне на турския феодален ред,
ратува за демократично и републиканско устройство на бъдещата
българска държава. Това не го задоволява и той съчетава разреше­
нието на националния въпрос с разрешаване на социалния, като иска
обществен ред на пълна свобода и без експлоатация на човек от чо­
века. В същото време той съчетава големия си патриотизъм с интер­
национализма, изразен най-конкретно във възгледите му за балканска
федерация. Тази обща представа за идеологията на Ботев, допълнена
с философските му схващания, не е достатъчна, за да се очертае на­
пълно неговият идеен портрет, да се види кои са най-съществените

361
му черти. Това е задача, върху разрешението на която цели поколения
български философи и историци, предимно марксисти, посветиха много
усилия, водени бяха горещи спорове. И сега тя може да се смята раз­
решена.
Затова тук ще бъде направена една бегла идеологическа скица на
Ботев83, която е основана на Ботевото публицистично наследство, и на
сегашните достижения на нацията, като се избегне историята на въ­
проса. Интересно е да се посочат вън от влиянието на самата обще­
ствено-политическа действителност в България идейните струи, които
са въздействували върху Ботевата идеология.
На първо място — и по това няма спор — Ботев е силно повлиян
от руската революционно-демократична и философска мисъл. Тя му
е влияла най-напред, когато той е бил в Русия, а и след това по
литературен път и'практически чрез връзките, които той поддържал
е руски революционери.84
В „Дума на българските емигранти“ Ботев ни се представя в най-
ранния период на своето идеологическо развитие· Тук той е най-силно
под влияние на Херцен, разглежда природните и обществените явле­
ния от материалистическа гледна точка. Не случайно той превежда
статията „Разговор с децата“, която пък великият руски революцио­
нер демократ Херцен е заел от произведението „Същност на христи­
янството“ на известния и най-голям философ-материалист от домар-
ксовпя период — Лудвиг Фойербах. При това Ботев приспособява и съ­
образява насочената против суеверията статия напълно свободно и
творчески към българската действителност, като преодолява някои
слабости — съзерцателността в материализма на Фойербах. Не се
касае следователно за обикновен превод!
На основата на материалистическите си възгледи Ботев се про­
тивопоставя на прояви на философския идеализъм в България и стига
до извода, че светът е познаваем, че науката е мощен фактор в чо­
вешкия живот.
В „Дума“ Херценовото се чувствува най-силно. Пак от Херцен
Ботев взема идеята за ролята на общината, но и в случая той не ко­
пира, а търси самобитното българско в нашите общини, в еснафски­
те организации, в сдруженията на народа. В статията си „Народът
вчера, днес и утре“, I, 2, 10. VII. 1871, той пише:
„Нашият народ има свой собствен живот, особен характер, осо­
бена физиономия, която го отличава като народ — дайте му да се
развива под народните си начала, и ще видите каква част от обще­
ствения живот ще развие той, дайте му или поне не бъркайте му да
се освободи от това варварско племе, с което той няма нищо общо,
и ще видите как ще той да се устрои. Или не видите семето, зароди­
шът в неговите общини, без всяка централизация, в неговите еснафи,
дружества, мъжки, женски и детински?“ По-късно, в периода на „Зна­
ме“, Ботев ще се оттегли от тези позиции на общинния социализъм,
както и от интернационалистическите си изказвания.
83 По-подробно по въпроса вж. История на философската мисъл в „България“, т. I,
София, 1970, с. 416—459.
*4 Вж новия и ценен труд на К. А. Поголубко. Очерки истории болгаро-росеийских
революционннх связей 60—-70-тие годи, XIX в., Кишинев, 1972, с. 309.

362
 Специалистите по въпросите на философията85 са единодушни, че
по-нататък Ботев се е влиял повече от Чернишевски и Добролюбов и
техния „Современник“. От Чернишевски, с когото е най-близък по
разбирания, той възприема идеите на неговия утопичен социализъм,
а заедно с това — и революционния му демократизъм. От него той
продължава да възприема материализма и наченки на диалектическия
материализъм, идеята за развитието в обществото.
И в литературно, и във философско отношение върху Ботев е
указвал влияние романът на Чернишевски „Что делать?“. И на него
Рахметов е бил любим герой.
Такова въздействие върху Ботев положително имат Добролюбов,
Писарев и Белински, както « Т. Г. Шевченко и М. Вовчок.
Известно ехо върху възгледите на Ботев е отразявал и дребно-
буржоазният социализъм на Прудон и Бакунин, както и утопичният
социализъм на Сен Симон и Фурие. Но влиянието на западните со-
циалисти-утописти е вторично, то го достига чрез руските револю­
ционни демократи, от които той получава информация за техните тео­
рии. Макар да се позовава на тях, Ботев се отличава от идеите им със
схващането си, че до социализма ще се стигне по пътя на революцията.
Конкретно влияние върху Ботев указва и социалистическото дви­
жение в чужбина, камвото то е било тогава, и във връзка с това —
два значителни факта на времето. Единият е Парижката комуна от
1871 г, В отклика на това велико събитие Ботев написа своя „Символ-
верую на българската комуна“ от 20 април 1871 г. и памфлета „Сме­
шен плач“ с бележитата си защита на Комуната. Единствен между
всички български журналисти Ботев възприема напълно положително
и посреща безусловно във възторг и одобрение Парижката комуна.
В „Дума“ (I, 2, 25. VI. 1871) той обнародва статията „Смешен плач“.
За пръв път в историята на българската журналистика вестник про­
пагандира комунистически идеи. Едва от страниците на „Дума“ „при­
зракът на комунизма“ започва да броди и в България. И в двете тези
негови произведения не би трябвало да се очакват влияния на научния
социализъм.
Другият факт е съществуването на Първия интернационал, за
който Ботев е знаел и е изпитал известно въздействие, както от прак­
тиката му, така и от идеите, на които е бил носител. В известната
статия в „Знаме“ (I, 24, 3. VIII. 1875) Ботев пише:
„Всичките сиромаси работници от капнато и да са народност,
гдето и да живеят, са братя помежду си, братя по страдания и по
мащеха съдба. Потъпкани и ограбени от правителствата и богатите,
работниците ако и да се трудят до изнемощяване, пак няма що да
ядат, пак живеят по-зле и от скотовете. Но тия техни страдания, тия
неправди към тях от страна на „помазаните“ и капиталистите са на­
карали работниците да се споразумеят помежду си, да се съеди­
нят, за да видят от где произлиза злото и как ще могат да се изба­
вят от него.
Под влияние на същите причини се е зародил и се развива тъй

85 М. Д. Бъчваров, Философските възгледи на Хр. Ботев, Известия на Института

Ботев — Левски, 3, София, 1959, с. 1—58.

363
 нареченият Интернационал, целта на който е да обедини всички оне­
правдани работници в едно разумно и съзнателно цяло, за да могат
с общи сили да се отърват от своите изедници и мъчители — царе
и капиталисти..
В тази си статия, както и на други места, Ботев застава твърдо
на интернационалистични позиции. И това е изразено във възгледите
му за балканска федерация, за международно разбирателство и брат­
ство. Няма да е пресилено, ако се каже, че в Ботевата революционна
проповед звучи Интернационалът.
В своя статия в „Знаме“ (I, 17, 23. V. 1875) Ботев употребява
израза „принципите на най-новата наука за свободата“, под които
той разбира учението на социализма. И в тоя случай не се касае до
научния социализъм. Това е така, защото нито развитието на социа­
листическата мисъл дотогова, нито обществените условия у нас са
благоприятствували, за да може Ботев да стигне до марксистко раз­
биране на нещата. Макар в България да «яма още работническа
класа и капитализмът да се намира в началото на своето развитие,
Ботев разбира добре свързаните с него злини и има антикапиталисти-
чееко отношение. Той схваща, че капитализмът настъпва в България,
и в „Знаме“ със същата дата и в същата статия пише:
„Погледнете на всички цивилизовани страни в Европа, вслушай­
те се в ония вопли и страдания, които се чуват зад официалните шир-
ми на човешкия напредък, обърнете сериозно внимание на отчаяната
борба между труда и капитала, както в Европа, така и в Америка
и вие ще да се уверите в истинността на нашите думи и ще да ка­
жете заедно със здравия разум, че при днешното обществено и поли­
тическо устройство на човечеството, сиромахът е навсякъде роб, а ро­
бът е навсякъде сиромах.
Никакво умствено развитие, никакви открития в науката и ни­
какви съобщения и улеснения в търговията не са в състояние да из­
менят това скръбно и възмутително правило. Жив пример на това е
Англия, в която при всичките свои машини и железни пътища, по-
голямата част от народа е роб и слуга на привилегированите класи.
„Но защо ни разказвате вие това, което е толкова- далеч от нас?“ —
ще да попитат някои от нашите читатели... Но ние ви разказваме то­
ва, защото и у нас, както и у другите народи, е близо вече да се пов­
тори това също явление, което днес за днес плаши умовете, а може
би и положението на всички почти тирани и експлоататори.“
Явлението, за което говори Ботев, е капитализмът, с всичките
негови последици.
„Заедно с цивилизацията у нас се въвежда нравственият, умст­
веният и телесният разврат, модите, пиянството и сифилисът: образо­
ванието, или все едно, науката, училищата и читалищата отвъждат
нови паразити, експлоататори за народа и дават средства за живот
само на богатите; олучшението на земеделието и развитието на тър­
говията ще да отнемат земите и техните произведения от ръцете на
трудещия се и ще ги дадат в ръцете на капиталистите; а железните
пътища ще ускорят всичко това и ще допринесат такава вреда за
народа, каквато полза принасят на своите построители и покрови­
тели. .

364
 Както.·.се. вижда, ©. икономическите си възгледи Ботев не се въз-
могва до марксизма. Що се отнася до отношението му към железни­
ците, то се дължи както на обстоятелството, че той вижда експлоата-
торската цел на капиталистическите компании, които строят желез­
ници в България, така и на една тактическа причина — че те в слу­
чай на въстание ще бъдат полезни на турското правителство. Основна
причина за това, че той е и против подобряването на земеделието,
развитието на, промишлеността и търговията, са конкретните в мо­
мента условия в България, дето нахлуването на капиталистическите
форми е свързано с кризисни явления и води до разоряване на дреб­
ните производители. Ботев, както и останалите социалисти-утописти,
разбира отрицателните страни на капитализма и ги атакува. Той виж­
да социалните противоречия, „отчаяната борба между труда и капи­
тала“. стои на страната на бедните, но не е наясно върху ролята на
работническата класа, която смесва с беднотата и сиромашта, не
схваща класовата борба като общйствен фактор. Въпреки това на
едно място в „Знаме“ (I, 11, 16. III. 1875), в дописка от Русе, Ботев
пише:
„А русчушката хапсухана (затвор. Б. а.) е мерило на нашият в
това отношение щастлив напредък. Напредъкът, защото с това се
умножава нашият пролетариат, който на еякъде е бил и ще бъде дви­
гател на синките революции.“ Ботев не прави прецизна разлика между
пауперизация и иролетаризиране, щом като продължава: „А нашият
народ сиромашее се повече и повече и привиква да не жали къщата
си, парите си и жената си.“ И в този повече психологически момент,
той намира своята вяра в народа, за когото няма друг изход освен
революцията.
Но Ботев наистина е чел произведения на научния социализъм.
За това има достатъчно данни, като например известното писмо на
д-р Русеел — Судзиловски до Г. Бакалов от 1911 г. От него, а и от
други свидетелства е сигурно, че той е чел Марксовия „Капитал“ —
има твърдение дори, че го е притежавал. Чел е вероятно и „Комуни­
стическия манифест“. Въпреки това въз основа на писаното от Ботев
не би могло да се твърди, че той е успял да преодолее утопичния со­
циализъм. И това за времето и тогавашните условия не е най-важното.
Трябва да се отбележи също така, че Ботев се е намирал и не
е могло да не се намира под влиянието и на самата българска рево­
люционна мисъл и практика, която е осмислил. Революционните въз­
гледи и революционната идеология на Г. С. Раковски, към когото
Ботев питаел уважение и възторг, са имали значение за него и са
стартова площадка за по-нататъшното му идейно и революционно
развитие. Геният на Левски, организационният му подход, тактиче­
ските му разбирания, обаятелният му характер (за него Ботев пише в
известното си писмо до К. Тулешков —„Приятно е човеку да живее
с подобни личности!“ и по-късно написа бележитото си стихотворение
„Обесването ;на Васил Левски“) също е оставил следи в идеологията
му. Доказателство за това влияние па двамата първи апостоли на
българската ..национално-демократична революция й, че в статиите си
в „Знаме“ (1. 19—25, 21. VII — 23. VIII. 1875) за развитието на ре­
волюционното движение той посочва техния принос. Естествено е, като

365
съратник на Каравелов, Ботев да е изпитвал известно влияние и от
него.
От всичко казано дотук за идеологията на Ботев може да се из­
влече заключение, че основното в нея е неговият революционен демо­
кратизъм, че той съвпада напълно със задачите и изказванията на епо­
хата. Заслуга на Ботев е, дето като революционер-демократ разбра,
че феодализмът е отживял времето ои и трябва да бъде съборен чрез
народна революция, а също и обстоятелството, че той свързва народ­
нодемократическата си идеология с идеала за социализъм с бля­
на си за ново общество на социалистически основи.
Що се отнася до философските възгледи на Ботев, трябва съз-сем
сбито да се каже, че неговият революционен демократизъм е про­
смукан от материалистическите му възгледи, за което има достатъчно
доказателства в статиите му. Не може да не се спомене също така, че
Ботев неведнъж се проявява като диалектик, че доказва относител­
ността на човешкото знание както е например в статията му „Решен ли
е черковният въпрос“, дето пише: „ ... онуй що вчера е било незиблема
истина, днес е вреден предразсъдък; онуй що се е считало утопия,
днес е исторически факт“. Към това трябва да се добави, че Ботеви-
ят материализъм и възгледите му по теория на познанието имат дей­
ствен характер, отличават се от съзерцателния материализъм, че прин­
ципът на историзма е съществена черта в Ботевия светоглед.
За някои от социалистическите възгледи на Ботев, като например
разбирането му за класовата борба и др., бе казано вече нещо. Трябва
да се прибави, че той се е -интересувал предимно от въпросите на об­
щественото развитие, за по-съвършено устройство на човешкото об­
щество. Че той се противопоставя остро на идеалистическите и реак­
ционните обществени теории. На това основание се развиват и него­
вите антирелитиозни и атеистични убеждения.
Ботев виждал ясно мъчителния и сложен път на прогреса, на об­
щественото развитие, на измененията в обществото. „Християнството,
революцията и социализма, а монархията, конституцията и репуб­
ликата, бележи той в „Смешен плач“, те са фактове и епохи истори­
чески, туй ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса на
човечеството.“ В „Решен ли е черковният въпрос?“ пък той казва:
„Колко кърви, пот и сълзи са се пролели и колко ще се пролеят, за
да стане монархията на конституция, конституцията на република,
републиката на община (в смисъл на комуна — б. а.). Няма предел
умът човешки! Недоволни са народите от настоящето си! Вчера ис­
каха едно, днес търсят друго; туй що добиха днес с пот и кърви, утре
пак пот и кърви проливат, за да го махнат; и от вредом човекът е
е Х1върлен в борба — в борба за свобода, за истина.“
Тези мисли дават основание да се каже, че още в „Дума“ Ботев
отстоява схващането за всеобщото развитие и изменение, идеята за
борба на иротивоположностите.
Но възгледът за борбата между реакционното и прогресивното
се намира и в последната голяма статия на Ботев в единствения брой
на неговия „Нова България“ — „Захвана се вече драмата на Балкан­
ския полуостров“. Там той твърди:
„Тук е неумолимата логика на историята, на която сентенцата е

366
унищожение на Старото, на гнилото и несъвременното и живот на
новото, на здравото и човечеокого.“
Между другите интересни социологически възгледи на Ботев,
всички от които не могат да се посочат тук, е и твърдото му убежде­
ние, че социалната революция е необходима и че той я смята за обек­
тивен обществен закон, че търси причините й.
Естетическите схващания на Ботев също са свързани с позиции­
те на материалистическата естетика. На съответни места в изложение­
то за съдържанието на Ботевите вестници бяха изтъкнати някои
техни характерни белези, като това, че литературата трябва да се съоб­
разява с живота, със стремежа и въжделенията на народа. И тези не­
гови възгледи са имали голямо отражение върху българската лите­
ратурна практика.
Що се отнася до концепциите на Ботев върху журналистиката
и публицистиката, които също са важна черта в неговия идеологичен
портрет, за тях също следва да се каже нещо.

За някои най-важни черти на Ботев— журналиста

и публициста
За да бъде осветлено още по-пълно публицистичното и журналистичес­
кото дело на Ботев, нужно е да се хвърли поглед върху някои най-
важни черти на Ботев като журналист и публицист в действие.
Какво е за Ботев вестникът. Възгледите на Ботев и изскванията
му за вестник стоят в най-тясна връзка с неговата идеология. Той ги
изразява най-напред (така е в програмната статия на „Дума“) по
метода на т. нар. argumentum in contracio — чрез неумолима, жестока
критика на печата, по неговия израз на „пачаврите“, на „старите“ и ево-
люционистите. В „Длъжностите на писателите и журналистите“ („Не­
зависимост“ IV, 52, 12. X. 1874), една изключително силна сатира сре­
щу тогавашния български печат, Ботев изброява „добродетелите“,
на които трябва да отговарят журналистите — мълчанието и недовиж-
дането, да бъдат смирени и да правят поклони и комплименти на
силния, да лицеприятствуват и да просят. Там той казва и как не
трябва да пишат — като вземат пример от „Хитър Петър“, „Гражда­
нин“, „Напредък“, .„Източно време“, „Век“, „Дунав“, „Училище“ и
т. н., т. е. като не пишат, както се пише в тях. Ако се явят още такива
вестници, „лудите ще останат без столнина“, казва Ботев и като се
позовава на Токвил, заключава: „Всяко правителство прилича на на­
рода си, а аз ще да кажа, че българската журналистика прилича
на нази с вази.“
„Будилник“ също кипи от закачки към „органа на шпионите“
„Турция“, към „юродивото“ „Право“, към останалите български вест­
ници. Отношенията си към българския печат по онова време Ботев
изразява и в известния „Съновник“, поместен в „Будилник“ (I, 2, 10.
V. 1873). Критиката на Ботев на тогавашния български печат, на пи­
сателите и Журналистите, че е съсредоточена само в стари и хумо
ристични творби, а в много рецензии, статии, в които напада направ­
лението, идеологията и политическите методи на еволюционистите.

367
 За Ботев вестникът е инструмент за лропаганда ''на революцията,
трибуна на народа. „Нашият нещастен български народ няма три­
буна — пише той в „Знаме“ (I, 1, 8. XII. 1874), — отдето да изкаже
своята (воля, своите нужди и своите теглила. Единственото негово сред­
ство в това отношение се явява неговата журналистика.“
Ботев цени високо тази трибуна, когато тя е революционният
вестник. Той пише на Каравелов и иска от него да не спира „Неза­
висимост“, като установява, че спирането на вестника ще означава на­
родът да бъде лишен от „единствената жива и ’свободна дума, която
ни е необходима“. В тази цитирана вече дописка в „Независимост“
(IV, 52, 12. X. 1874) Ботев долавя не само агитаторската и пропагал-
даторската роля на вестника, но и неговата организационна роля —
това, което по-късно Ленин формулира така ясно за новия тип вестник
на партията на пролетариата.
Ето каква според Ботев трябва да бъде пропагандата на вестника:
„Науката и литературата, и поезията, и журналистиката, с една
дума', всичката духовна деятелност на неговите (на народа) водители
би трябвало да вземе характер на политическа пропаганда, т. е. да
се съобразяват със стремленията и потребностите на народа и да не
бъде вече науката за наука, изкуството за изкуство, а журналистиката
за. преживяне старото, изгнилото, отдавна изхвърленото европейско
побре“ („Знаме“, I, 4, 5. I. 1875).
„Журналистиката е едно от първите средства на революцията.“
Такава забележителна формула Ботев дава в първия брой на „Нова
България“ в програмната бележка „Нужно обяснение“. „Подбудени
от тоя принцип — продължава той, — ние, няколко души емигранти,
които вчера сме се откъснали от тялото на народа и които познаваме
както неговите интереси, така и неговото положение, се решихме да
учредим настоящия седмичен вестник и с това да изпълним една от
първите свои обязаности към своето отечество.“ Да създадат .вестник,
„глас“ на народа, както се казва по-нататък.
Това не са само думи, формула без съдържание. Казани в края
на журналистическия му път, те са ярко потвърждение, те са криста­
лизация на това, което журналистът Ботев и вестниците му са извърш­
вали от първия брой на „Дума“ до „Нова България“. В какъв смисъл
Ботев разбира вестника като средство на революцията? Той знае, че
революциите не се правят с вестници, но, както казва в „Знаме“ (I, 19,
22. VI. 1875), „докато удари часът да се ‘намерим с друго още по-
положително оръжие в редовете на своите приятели и другари“, дото­
гава вестникът е важно средство да се пропагандира и да се организи­
ра революцията. Вестникът е орган, който изразява смело, ясно, без­
компромисно и принципно идеите на ония среди, на оная класа,...която
е неин носител. А за тези, които правят такъв вестник, това е само
задължение към отечеството. Ботевият вестник е пропагандист на
революционното дело. Той е трибуната, от която поробеният народ
изявява своята воля и своето положение. Чрез него се прави полити­
ческа пропаганда, която изтъква и противопоставя новото на старото,
изгнилото и се съобразява със стремленията на народа и неговите
нужди.

368
 Ботев е за високо принципен и партиен вестник, в който страстно
да ее излагат схващанията и задачите му и да се води борба против
идеологията и схващанията на носителите на старото, на отживялото,
на онова, което не върви в крак с развитието и го спъва.
И преди Ботев българският печат е имал талантливи и големи
журналисти и редактори, като П. Р. Славейков, Г. С. Раковски и Л.
Каравелов, които също така са имали ясна представа за вестника
като оръжие. Но никой от тях не е изразил от такива позиции зада­
чите на вестника, както Ботев.
При какви условия е правил вестници. Макар и вестниците на Бо­
тев да са импонирали и на приятели, и на врагове, те нямали голям
тираж. За тиража им няма точни данни, но се приема, че са имали
над средния тираж на българските вестници по онова време — 600—
7Ό0 бройки. Не винаги тиражът е мерило за значението на един вест­
ник и това важи за Ботевите вестници, които се четели и влияели сил­
но на българската емиграция в Румъния. Но от броя на абонатите и
от редовното плащане на абонаментите зависела съдбата на тогаваш­
ния вестник. Затова Ботев пише в „Знаме“ (I, 8, 2. II. 1875): „Съще­
ствуването на всеки един вестник зависи от предплащането годишната
цена на абонамента му.“ Но неговите напомняния и подкани оставали
без резултат. Именно в момент на огорчение той дава цитирания вече
съвет към „бъдещите български редактори да отворят ахчийници и да
варят шкембе чорбась “.
Въпреки всичко Ботев издава своите вестници с цената на голе­
ми лични жертви, с всевъзможни финансови комбинации, повестта за
които е дълга и увлекателна. Действителността, при която той е за­
почнал и развивал своята журналистическа дейност, била изключи­
телно неблагоприятна. Трябва да се припомни, че тон нямал никакви
материални средства и за да издава вестниците си, е трябвало непре­
къснато да къса от залъка си. Неговата саможертва не винаги е
била правилно оценявана. Той издава сам вестниците си и разчита,
както казва в редакционна бележка в „Дума“ (I, 3, 8. VII. 1871), на
„свободните хора“, но получава тежък урок. Много от абонатите не
си плащали абонамента или защото не можели, или защото
нехаели.
Когато и поради неуредените сметки между Ботев и Каравелов
дошло дотам, че „Знаме“ трябвало да напусне печатница „Свобода“,
Ботев окончателно разбрал, че не може да издава вестник спокойно,
без да има собствена печатница. Още в деня на този инцидент с Ка­
равелов той пише на Драсов в писмо от 16. III. 1875 г., че ще купи
печатница и ще издава „клетото Знаме“, ако ще и гладен да ходи.
Тогава влиза в преговори със „старите“ и купува срещу големи ма­
териални задължения тяхната неизползувана в момента печатница, до­
ставена за спрелия в. „Отечество“. Ботев е горд с това си постижение
и през август 1875 г. пише на М. Граков: „Аз имам типография, из­
давам „Знаме“, проповядвам бунт!“ С цената на каква саможертва
обаче той отбелязва този свой успех, се вижда от писмото му_ до Ив.
Драсов от 29. VI. 1875 г., в което се казва: „Тая неделя гладувах два
деня, а печатница вече имам; но не казвай никому“ [За това, че е
гладувал. — Г. Б.].

24 История на бъ лгарската ж урналистика 369

 Обзет от революционна треска, Ботев не можал да превърне пе­
чатницата си в предприятие, макар да правел известни опити за това.
Спрямо работниците той не постъпвал като капиталист. Още Захарий
Стоянов разказва: „Очевидци, които са посетявали... Ботев в Бу­
курещ и които са му били на гости по няколко деня, разказват за
него чудни и характерни работи. Той хранел всичките [които живеели
в редакцията и печатницата. — Г. Б .], колкото изкарвал от вестника,
давал го на тях, заедно ядели, заедно спали, заедно разделяли брат­
ски десетината гроша, които падали от „Знаме“.86
„Той беше е широко сърце и душа — разказва Ст. Блъскоз, —
отнасяше се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец: когато
имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше, гладувахме вси­
чки печатари и той гладуваше. Понякога два-три дни не сме имали
счупена пара. Живеехме всички в .печатницата и всичко харчехме
общо.“87
Редакционната организация на Ботевите вестници била много
проста. Сам Ботев е редактор, уредник, коректор. Той не е имал поч­
ти никакви помощници вън от инцидентната помощ на въртящите
се около редакцията хъшове. Сътрудничили са му привържениците
на революционната партия, но авторският актив не е можел да бъде
много широк.
Непрекъснато потиснат от материални несгоди, които, както сам
казва в едно от писмата си, „убиват дарованията“, Ботев работи при
такива най-тежки условия· Редакцията му е и жилище, и печатница,
и революционен клуб, и пансион за хъшовете, които той е трябвало да
храни, както и да намира средства за вестниците си.
Как е могъл да твори и да редактира при такива условия Ботев?
Прекрасното съдържание, красивата форма на съдържанието, доброто
оформяне на вестниците се дължат на Ботевия журналистически ге­
ний, двигателна сила на който е неговата идейност, дълбоката, ис-
крена любов към народа и делото. Тая любов непрекъснато го вдъх­
новява и го кара да се жертвува. Тя и дълбокото убеждение, че де­
лото, на което служи, е право и то ще победи, помага на Ботез да
преодолява трудностите, да прави вестници при такива невъзможни
за друг, за обикновения човек условия. Той успява, защото, както казва
в най-хубавото си писмо, писмото до Т. Пеев от 12. II. 1876 г., окрилен
от най-чист патриотизъм, е готов на всичко за осъществяване на де­
лото на свободата: „Аз — пише той — ще направя ръцете си на чуко­
ве, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пак ще да изляза на
борба със стихиите.“
Как е работил като автор и редактор. За да се види как Ботев
е работил като журналист, трябва да се знае най-напред процесът на
неговото творчество — как той е пишел. При тежките условия, в как-
вито е живял Ботев, може да пише само писател и журналист, който
се съсредоточава напълно, като се отделя от всичко, което го заоби­
каля, журналист, чиято мисъл тече леко и е чевръста. Ботев е прите­
жавал и двете тези качества. Има някои свидетелства, които доказват

86 3. Стоянов, цнт. съч., с. 240.

87 Цит. разговор с д-р Тодоров.

370
твърдението, че при писане той успявал да се абстрахира от всичко,
което го заобикаляло. „Един ден — пише Киро Тулешков в своите
„Спомени“ — аз отидох в българското кафене „Стара планина“ [в Бра-
ила — Г. Б.] и го заварих седнал до една маса, задълбочил се и пише.
Приближих се до него и го попитах какво драще, а той нито си подигна
главата да ме погледне, нито ми отговори. Оставих го спокоен и седнах
настрана, при друга маса. След няколко минути той престана да пише
и си дигна главата. Като ме съгледа, поздрави ме и ме попита кога съм
дошъл. Повика ме при себе си и почна да ми чете стихотворението
„На прощаване“, което каза, че е написал в кафенето, като ме пи­
таше харесвам ли го.“8 *88
За това, че Ботев е пишел бързо, лесно и леко, разказват и други
от неговите съвременници „А Христо. . . — съобщава братът на Бо­
тев Кирил — пишеше хубаво и коректура [в смисъл на поправки в
текста — Г. Б.] той почти не правеше. Пишеше много лесно.“89
Тодор Чолаков, словослагател в печатницата на Каравелов, а
след това и в Ботевата, свидетелствува за Ботев: „. . . когато седнеше
да пише, пишеше много упорито и хубаво пишеше“90.
Само за автор, който пише по такъв начин, съвременниците могат
да разказват: „А като издаваше някоя книга [същото ще важи и за
статиите му — Г. Б .], той даваше непълния ръкопис в лисчетата на
словослагателнте и от стаята си се провикваше към тях да му кажат
последната дума, до която беше стигнал, и след чуването й той про­
дължаваше да пише по-нататък.“91
Лекотата и бързината, с която Ботев пишел, му давали възмож­
ност, тъй като владеел добре словослагателството, да набира направо
своите статии. Ст. Заимов свидетелствува за това: „Често пъти взема­
ше в ръка словослагателския компас (когато редактираше вестник
„Знаме“ и го печаташе в Каравеловата печатница през 1875 г.), взе­
маше компасът, заставаше пред сандъчето с буквите; по челото му
наизпъкваха дебели вени, лицето му вземаше едно строго изражение,
бърните му се слагаха в една ядовита гримаса, ръката му се мяташе по
буквените стаички, пръстите му машинално хващаха отделните букви,
компасът пищеше в ръката му; тялото му цяло трепереше; той редеше
предната статия на „Знаме“, без да има пред себе си било свой, било
чужд ръкопис — той нареждаше наизуст, това ние сме видели със
собствените си очи, когато работеше в печатницата на Каравелов като
коректор на вестниците „Знаме“, „Знание“, „Ступан“ и дядо Блъ-
сковото „Училище“. И така нарежданите статии (прехвръкналите идеи
от мозъка на поета и направо кацнали на словослагателския му ком­
пас, без ръкопис) блестяха с у м с т в е н а ен ер ги я и т в о р ч еск а ф а н т а з и я .92
Н. Начов въз основа па Д. Паничкови твърдения също бележи за

8S Цитирано по Ал. Бурмов, Христо Ботев през погледа на съвременниците си, Со­
фия, 1945, с. 20.
89 К. Георгиев, Един час при брата на Христо Ботев. — „Литературен глас“, VIII.
318, 3. VI. 1936.
90 Т. Чолаков, Спомени за Христо Ботев. Разговор с д-р Димо Тодоров. — „Лите­
ратурен глас,“, I, 38, 2. VI. 1929.
91 Λ’· Георгиев, цит. разговор с Кирил Ботев.
92 Ст_ Заимов, цит. рецензия, с. 216.

371
този навик на Ботев да набира направо своите статии: „Често Ботев
редял статии науст направо — пише дядо Паничков — и когато бил
нещо възбуден, посред широкото му чело се явявала синя жила (ве­
на).“93
Интересен е въпросът, как Ботев е постъпвал със своите творения,
след като ги напише. Правел ли е върху тях поправки и преработки,
или е смятал написаното за съвършено и повече не се е занимавал с
него? Макар да шилел бързо и леко, няма основание да се мисли, че
Ботев не е продължавал да работи върху ръкописите си, след като
веднъж ги е вече написал. Как поетът е постъпвал със стихотворе­
нията си, се вижда от различните им редакции, печатани още докато
той е бил жив. Запазените в неговото тефтерче няколко строфи от
„Обесването на Васил Левски“ — единствения запазен оригинал на
Ботева поетична творба — са също интересен документ в това отно­
шение. От различните 'варианти на това стихотворение и от този ори­
гинал се вижда, че Ботев е работил най-старателно върху тях, след
като вече веднъж ги е написал. Той продължава да работи над всяка
строфа, над всяка отделна дума. Попълва, замества, размества отдел­
ни части; променя цялата инструкция, за да намери най-подходящата
форма, в която да включи богатото, напоено е искрено и дълбоко чув­
ство съдържание на своето стихотворение.
Известно е, че Ботевите стихотворения, на които оригиналите
не са запазени, са имали по две и три редакции с изключение на
„Хайдути“, „Ней“ и „Защо не съм“, от които е позната само по една
редакция. Затова изследователите на Ботевото творчество имат въз­
можност да направят наблюдения и заключения за поправките и пре­
работките, които поетът е извършвал в стихотворенията си. И в две­
те свои изследвания на поправките и преработките на Ботевите стихот­
ворения Ив. Хаджов идва до заключението: „В последния си вид
стихотворенията на Ботев са плод не само на „вдъхновението“, но и
па „труда“. Заедно с Пушкин той може да каже: „Я знал и труд, и
вдохновенье.“94 Същият автор с основание идва до извода, че „всяка
по-сетнешна редакция носи явни белези на нещо, което стоп по-
високо от прежния си вид, по-високо както по отношение на външната
си форма, и особено на вътрешната“. Хаджов обяонява преработките на
стихотворенията дори с такъв аргумент, че Ботев ги прави, след като
вече доста е работил с прозата.
„Сетнешните редакции на стихотворенията — пише този автор, —
що се отнася до съдържанието на израза, представят по-голяма точ­
ност. Това се дължи на обстоятелството, че Ботев вече доста е пора­
ботил в областта на прозата, ,в която, колкото и да е отразен неговият
93 Н .Начов, Калофер в миналото, София, 1934, с. 434.
94 Ив. Хаджов, Поправки и преработки в стихотворенията на Ботев. — Списание
на Българската академия на науките, кн. XXIV, кл. псторико-фплологическн и фи­
лософско-обществен. 13, София, 1922, с. 133. Подобна мисъл и в И в . Х а д ж о в , Сти­
хотворенията на Ботев, т. I, поправки и преработки. София, 1947, с. II.

РЪКОПИС HA XP. БОТЕВ — ОТКЪС ОТ БЕЛЕЖИТОТО МУ ПИСМО ДО Т. ПЕЕВ, Р П IS76 Г

ФАКСИМИЛЕ.

372
страстен темперамент, налагало му се да спазва нейните — на про­
зата — изисквания като словесен род; а те са, на първо място, яснота
на мисълта, обусловена най-първо и главно от точността на израза.
Това влияние на усвоен в прозата похват върху работата в поезията
се посреща е влияние и отраз в обратна посока.“95
В Ботевото тефтерче е запазен и един текст в проза, който е
чернова на писмото, писано от ,него до приятелите му от борда на
„Радецки“. Ето този текст:
„Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога.
Приятели, днес часът по девет ще да делунеме свещената земя
на нашето отечество! Благодаря ви за доверието, което имахте към
мене, и за любовта, която показахте към моето нещастно отечество.
Живи или мъртви, ние ще бъдеме.. . “
Проф. Ал. Бурмов е на мнение, че „текстът на стр. 85 на тефтер­
чето представлява чернова на писмото на Ботев до приятелите му“96,
писано на „Радецки“ на 17. V. 1876 г. Ако това твърдение се приеме
(а сходството на текстовете е очевидно и основанието за другото
становище, че този текст е за речта на Ботев на Козлодуйския бряг,
са малки), текстът на стр. 85 на Ботевото тефтерче е ценен документ,
от който може да се види как Ботев е работил върху един текст от
проза, написан от него, какви изменения е иамерил за необходимо да
направи. Ето каква е окончателната му форма, както е дадена в
писмото:
„.. .след няколко часа ние ще да делунеме свещената земя на
България.
Благодаря ви, приятели, за доверието, което имахте към мене,
и за любовта, която показахте към моето поробено отечество.“
Дори в такива напрегнати часове като тези на борда на „Радец­
ки“ Ботев .намерил време да прегледа първоначалния текст, да го
прередактпра, да го опрости така, че той да въздействува по-добре.
Ако в такъв момент той е извършил редакционни поправки, колко
повече трябва да е правел това при обикновената си редакторска
работа!
От прозата на Ботев, като се изключат тези няколко реда и стиг­
налите до нас негови писма, от публицистичните му материали, помес­
тени във вестниците, няма запазен нито един оригинал, нито една ко­
ректура, нито пък някой от тези материали е бил препечатван от Бо­
тев, та да може да се внди как той е постъпвал с тези свои произ­
ведения, преработвал ли ги е и тях, поправял ли ги е и по какъв
начин. Като се има пред вид практиката на Ботев да поправя и
преработва стихотворенията, по аналогия може да се твърди, че ко-
гато е имал възможност, той е преправял и преработвал и своите
публицистични материали, работите си в проза.
За сегашния журналист е интересно да знае как Ботев е работил
като редактор върху редакцията и подготовката на материалите на
своите вестници .Представа за това най-напред дават и Ботевите из­
исквания към други редактори, и неговите схващания за езика и
95 Ив. Хаджов, Поправки и преработки в стихотворенията на Ботев, с. 238 и 239.
86 Хр. Ботев, Съчинения. Редакция и коментар от Ал. Бурмов. София, 1948, с. 342.

374
правописа. Достатъчно материал за изводи в тази насока ни пред­
лагат главно рецензиите, писани от Ботев. Има случаи, когато той
пита редакторите на периодичните издания, в които са поместени
критикуваните от него работи, дали изобщо те са ги чели, преди да
ги поместят. Така по повод на обявление на „Източно време“ за сти­
хотворната сбирка на А. Франгя „Венец на българската муза“ Ботев
пише в „Знаме“ (I, 9, 16. II. 1875): „...човек неволно трябва да
помисли, че редакцията на „сериозния“ цариградски лист или не е
чела тоя екстракт от поетическа глупост и г. Франгя, преди да го
даде да се набира в типографията, или, ако го е чела, тя го е обна­
родвала, за да покаже, че „Шутош“ още не е умрял.“
Ботев, който изисква от другите редактори да правят такъв прег­
лед на поместените от тях работи, трябва да е имал същото изиск­
ване и към себе си. Като оставим настрана качествата, които трябва
да притежава редакторът за политическия и литературния преглед —
голяма политическа и обща култура, за техническия преглед са не­
обходими преди всичко две неща: технически познания и езикова
култура. Технически типографски познания Ботев е имал повече,
отколкото са необходими за един редактор. Но какви са били негови­
те изисквания за езика, за правописа? Ето напр. какво пише и
изисква той в „Знаме“ (I, 1, 8. XII. 1874) за езика: „При сичко, че
„Книжовното дружество“ (особено неговия действителен член г. Дри­
нов) има голяма претенция да се приеме неговото правописание в
българския език и при сичко, че една от първите негови задачи е об­
работването на неговия език, ние видиме, че „Тарае Булба“ се чете
мъчно и че критиката на г. Бончова [тази критика, както посочи проф.
Г. Цанев97, е на В. Друмев — Г. Б ] , по причина на езикът ои, губи
много от своите достойнства. Види се, че г. Бончов е обръщал твърде
малко внимание на това и за туй езикът му е излязъл необработен,
неокаетрен и пълен с руоизми.“
В следващия брой на „Знаме“ (I, 2, 15. XII. 1874) Ботев раз­
глежда една критическа статия на Стойков (С. С. Бобчев) (в „На­
предък“ и бележи: „Като говори доволно безграмотно (г. Стойков не
знае даже де да употребява запетая) за някои и други недостатъци
на „П. Списание.. . “
В своите рецензии Ботев въстава против практиката да се дават
литературно необработени материали за набор, против неграмотност­
та, против употребата на чуждици и атакува дори най-известни вече
автори. В рецензиите си той показва не само правилно отношение на
редактора към обработката на оригиналите, но и голяма езиковед-
ска осведоменост, съзнателното си отношение към езика и езиковите
въпроси.
Участието на извънредно впечатлителния и бързо възприемчив
Ботев в редакцията на вестник, ръководен от редактор с голям опит
и талант, какъвто е бил Каравелов, безспорно е допринесло извън­
редно много за неговото по-нататъшно школуване в журналистиката
и специално по редактирането, обработката и техническия преглед
на получаваните в редакцията материали. Каравелов имал не само
голяма езикова подготовка, не само голям опит и вестникарска ру-
97 Г. Цанев, Идеи и образи, София, 1944, с. 26, забележката.

375
тина, но бил също така извънредно работлив и съвестен като редак­
тор. При такъв учител като Каравелов, при такава практика като въз­
приетата в „Свобода“ — да се редактират основно материалите —
няма основание да се допуска, че Ботев е постъпвал другояче, когато
е трябвало да преработва дописките най-напред за „Свобода“, после
за „Независимост“, а след това и за своите собствени вестници. Една
малка част от постъпилите в редакцията дописки Ботев направо е
обработвал само литературно и технически и ги е давал за набор.
Но повечето дописки той е пишел съвсем наново, като е използувал
само съобщаваните в тях факти; изменял е дописките до неузнаваемост,
вмъквал е свои реплики и затова Ботевнте изследователи ги смятат
за негови публицистични творби.
Докъде е отивал Ботев в редакционната обработка на материа­
лите, се вижда от факта, че той е преработвал дори извадките, цита­
тите, които прави от разни вестници. Разбира се, поправките са били
главно езикови (без да се смятат, репликите, които той прибавял),
като е запазвал напълно фактическата страна в оригинала. Такъв е
посоченият от проф. Ал. Бурмов случай с една дописка, заета от
„Източно време“ и поместена в „Знаме“ (I, 16, 17. V. 1875).98
Както няма запазени ръкописи и коректури на Ботеви статии и
изобщо на Ботеви вестникарски материали, така няма запазени и
оригинали на чужди работи, поместени в Ботевите вестници, от които
да се види как Ботев е работил върху тях. Затова особен интерес
представлява едно почти неизвестно .писмо на Ботев до Ив. Кършов-
ски във връзка е изпратеното 'му от него стихотворение „Видение“.
„Брате Кършовски — пише Ботев, —
Вестникът ще да ви се изпровожда отсега, защото досега всичко
е вървяло с краката нагоре. — Песента е твърде дълга. Как да я
поместа, като ще захване цели две колони? Освен това аз трябва да й
поправа правописанието, и като го поправя, тя ще да изгуби и ритмите
си, и смисълта си. Без да Ви лета, Ви казвам, че ми се хареса песента,
но не мога да я поместа. И аз имам такива дълги стихотоворения, но
за да ги поместа, трябва да прекъсна подлистникът, което е несгода
за мене и неприятно за абонатите.
Поздравявам та и съм като сякога.
6 юлия 1875 г. ' твой Ботйов“99
Букурещ
Това Ботево писмо представлява интерес .в .много отношения, но
преди всичко то е един от малкото документи, които очертават образа
на Ботев като редактор· Трябва да се отбележи внимателното отно­
шение на редактора Ботев към сътрудника Кършовски. Той му отго­
варя веднага след получаването на материала с писмо, като излага
причините, по които няма да помести във вестника си изпратеното
стихотворение. Съображенията за това са предимно от техническо
естество — на първо място, че е много дълго и ще заеме цели две
колони. Дори свои дълги стихотворения, съобщава Ботев, не може да

98 Хр. Ботйов, Съчинения, София, 1940, с. 645.

99 По препис, в Институт за история, БАН, секция Възраждане, инв. № 2303/52.

376
помести по същата техническа причина, стояща във връзка с офор­
мянето на вестника („трябва да прекъсне подлистника, което е не­
сгода за редактора и неприятно за абонатите“). Другата причина да
не се напечата стихотворението е от областта на техническата под­
готовка на оригинала за набор: правописните поправки. За Ботев
„правописното оправяне“ на (ръкописа е наложително.
Всичко казано, колкото и да са оскъдни документите, очертава
Ботев като грижлив, добър редактор, отлично подготвен не само в
политическо и културно, но и в техническо отношение, който прера­
ботва добре литературно изпратените му материали, за да ги напра­
ви подходящи от гледна точка на политическите и пропагандистките
задачи на своя вестник, езиково, а също и технически, за да ги под­
готви добре за процеса на набора. Такива цялостно подготвени редак­
тори на времето, а и след Освобождението рядко е имало.
Н.едостигнато майсторство. Какви вестници успя да създаде Бо­
тев, каква е преценката за тях от гледище на науката за вестника,
какво е журналистическото му майсторство? Богатото вестникарско
наследство, което той остави на поколенията, дава много материал,
за да се види това.
Всичко, което Ботев е писал, носи белезите на вестник и на жур­
налистическо творчество от най-висш разред. Елементът публичност
е характерен за Ботевите вестници, както за всеки вестник изобщо.
Колкото и материалните условия да са били тежки, Ботевите вестни­
ци излизат в относително правилна периодичност. Те се произвеждат
масово, отпечатват се на печатни преси и машини, за да влязат в
ръцете на повече читатели, на които да въздействуват· Положително
те се четат от много потече читатели, отколкото е броят на абонатите,
разискват се,· стават причина за оживена размяна на мнения. Те не
са специализирани само в една област и многообразността на съ­
държанието им е значителна по тематика и но жанрово разнообразие:
политическа статия, фейлетон, статии по културни· и просветни
.въпроси, вътрешни и външни политически прегледи, информации,
стихотворения, .рецензии и дописки, хумористично-сатирични материа­
ли — изобщо в тях се -срещат работи на най-различна тематика и от
всички жанрове. Дори хумористичен вестник като „Будилник“ е из­
пълнен с много дребни и разнообразни по тематика и вид материали.
Актуалаността е особено характерна за писаните от Ботев и поместени
в неговите весници материали. Актуалност в Ботевите вестници не
значи само даване на новини, макар че в тях се дават, доколкото е
било възможно, -новини и от България, и от чужбина. Тя не е -из­
разена -само в дописките, които той лично преработва или пък пише
въз основа на научени от него факти. Актуален е всеки ред па не­
говите статии. Такова майсторство да се -свърже толкова съсредото­
чена актуалност с идеи, които имат по-трай,но значение, се среща
рядко дори и сред най-блестящите представители на световната жур­
налистика. Макар написаното от Ботев да е актуално, то не е ефи­
мерно, нетрайно именно пор.ади това -свързване на актуалното с трай­
ни идеи.
Най-обикновеният израз ,в характеристиката на вестника е, че
той е „еднодневка“. Ботев е журналист и публицист и голямата част

377
 от неговото творчество отговаря на ония форми, които определят що
е журналистическо и публицистично творчество. Оказва се, че писа­
ното от него не е еднодневка. Ботевите политически статии и сега
увличат не само с борческия си стил. Те засягат въпроси, които
вълнуват и в сегашните исторически времена. Това звучи като пара­
докс, но е така. Те се превръщат едва ли не в програма на цели бъл­
гарски поколения. Възможно ли е те да бъдат актуални и тогава, и
сега? Обикновено всичко у Ботев се обяснява с неговия гений. Но в
случая трябва да се търси обяснение и в неговата съзнателна кон­
цепция за вестника, и в метода на работа. И двете тия неща са под­
чинени на идеите на революцията, а такива идеи, дори когато не са
вечни, а важат само за известен откъс от време, са валидни не за
едно, а за няколко поколения. Такова е Ботевото журналистическо
творчество. Затова то е трайно и живее интензивно и в наше време.
Затова и сега Ботевите статии се четат е най-голямо увлечение, десет,
единадесет десетилетия по-късно. Неговите пропити с антикапиталис-
тическо отношение, с отрицание на капиталистическата цивилизация
статии не са загубили своето значение, действуват така, като че ли са
написани във връзка със сегашни събития, пренасят към съвременна­
та действителност. Това важи особено за прегледите на Ботев по
външна политика, в които се разкрива империалистическата същност
на политиката на големите капиталистически държави, техните бо-
ричкания за господство и" пазари, които се изразяват в непрекъснат
натиск и подчиняване на малките народи. Актуалността на Ботевите
статии е изразена не само в установяването на нещата, във факти­
ческото изложение, но дори и в разрешенията, които той дава.
За разлика от капиталистическите информационни вестници и
жълтия печат идейните вестници, социалистическите вестници съдър­
жат материали предимно за обществено-политическите събития, ма­
териали, които представляват обществен интерес. Това правило е
приложено напълно от Ботев в неговите вестници. Всяка статия или
преглед, всеки фейлетон или друг хумористично-сатиричен материал,
всяка рецензия, новините, най-малката дописка, бележка и съобще­
ние — всичко е наситено с обществено значение, има политическа и
класова насоченост, никога не е дадено случайно.
Как Ботев осъществява съдържанието на своите вестници, какви
са публицистичните средства, е които си служи, какъв е неговият ме­
тод на работа? Съдържанието на Ботевите вестници е проникнато от
дълбока и последователна принципност. Никъде не се излиза от лични
подбуди, навсякъде се чувствуват идеи, мироглед. Всяка дума, всеки
ред, всяко отделно произведение има революционен заряд, целеустре-
мено е към революционните задачи, които Ботев поставя пред своята
журналистика. Той никога не пише случайно, ,а с определена цел.
Както сам казва в „Знаме“ (I, 6, 19. I. 1875), „сякога, когато съм
вземал перото си да . . . пиш а..., в главата ми захващат да се въртят
следующите няколко въпроса: защо и за кого аз пиша, каква полза
принасят моите разсъждения...?“
Ботевата журналистика е пропита с определена партийност, бо-
тевска партийност. Той отрича напълно и последователно своите вра­
гове, вратовете на народа — турските господари и българските чор-

378
баджии. Той .се нахвърля яростно както срещу тях, така и срещу из­
разителите на техния политически мироглед и философия, атакува
безпощадно всички вътрешни и външни вратове на народа и не прави
никакви компромиси е тях. Цялото творчество на Ботев блика от ом­
раза и ненавист към противниците, от любов и най-нежни грижи към
потиснатите и угнетените. То е пропито открай докрай с най-чист и
свят патриотизъм, който е движеща сила както в творчеството на
поета, така и в целия му живот.
Може да се поредположи, че един толкова начетен мъж, какъвто
безспорно е Ботев, в своите публицистични творби може да тръгне
по пътя на абстрактното. Но точно това няма у Ботев! Едва ли има
по-конкретно изложение от неговото. В своите статии той споменава
имена и факти, които са били чужди на тогавашния обикновен бъл­
гарин — Нимврод, Фурие, Нютон, коритото на Хилдебранд и т. н.
Чудното е, че въпреки това всеки ред у него е конкретен. Това е
така, защото Ботевите журналистически творби засягат конкретни
интереси, водят към ясни и конкретни изводи.
Ботевите статии съвсем не са големи. Въпреки това те са подпла­
тени с блестяща, забележителна, учудваща аргументация. Още в
програмната статия на „Дума“ той казва: „Нека ни възрази някой
на това с фактове, с живи фактове ще му избодем очите и ще му
докажем, . е. . и т. н. С такива „живи фактове“ се пълнят статиите,
дописките, бележките, прегледите на Ботев. Но не само с тях. Той се
позовава на опита и на авторитета на другите — писатели, учени,
философи, поети, народното творчество, като ги цитира едновременно
като аргументи и като средство за оцветяване, за колориране на свое­
то изложение. Аргументацията на Ботев върви кресчендо, все по-сил­
ни и по-силни са аргументите, които накрая убеждават, сразяват про­
тивника. За какво служат фактите на Ботев? „Независимо от това —
пише Вл. Топенчаро1в, — дали върви от общото към. частното или по
обратен път, той 1) констатира определени факти, 2) прави полити­
чески изводи от тях и 3) поставя ударна задача.“100
Въпреки богатата аргументация конкретността на изложението
помага то да бъде винаги стегнато, сбито. В Ботевите статии никога
няма нищо излишно.
Друг характерен белег за Ботевото творчество е неповторимостта
му. Всеки път Ботев пише нещо като че ли съвсем ново. Никакъв
шаблон, никакво повторение. Това се дължи преди всичко на голя­
мата начетеност на автора. Но не само на това, а и на обстоятелст­
вото, че той пише напълно искрено. Затова Ботев постига една особе­
на емоционалност — във всяко негово произведение тя е друга според
настроението, в което е той. Събитията действуват на неговото съз­
нание и на неговите чувства. Душата му напомня не на арфа, а на
величествен орган.в някаква катедрала, който е в състояние да пре­
дава както най-нежни лирични мотиви, така и яростни, бурни, гнев­
ни фуги. Шаблонът липсва в Ботевите журналистически произведе­
ния, защото той пише на богат, красив, динамичен език, който гребе
съкровищата си нашраво от народната реч.

100 Вл. Топешаров, цит. съч., с. 196.

379
 Ето за пример един съвсем кратък откъс от Ботевото вестни­
карско творчество — увода към статията му „Петрошан“, написана по
повод годишнината от преминаването на четата на Хаджи Димитър
и Стефан Караджа зад Дунава. Преди да започне изложението, той
дава цитат от Л. Меркантини за подвига на група италиански борци
за свобода, които завладели кораба „Калиари“, както по-късно на­
прави това и Ботев е „Радецки“, и казва:
„Пълни три години са днес от оня героически, подвиг подобен на
който виждаме само в историята на италианската революция; пълни
три години са от онуй славно събитие, което направи епоха както в
историята на нашата емиграция, тъй ,и в историята на нашето поли­
тическо и умствено възраждане. Какъв спомен за потомството, какъв
урок, какъв пример за .нас, братя емигранти! Шепа решителни млади
момци без никаква революционна организация, без никакви средства,
презрени и гонени — момци, които претърпяха всичко за една благо­
родна свята цел, — минаха Дунава и с живо свидетелство показаха
какви съкровища се крият в душата «а българина. . . Наистина го­
ляма душевна сила трябва да има човек, за да може каза: „Ние си
достигнахме целта, защото измираме, а вие още не сте, защото-
сте живи!“
Или пък увода към бележитата статия или памфлет „Смешен
плач“:
„Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията,
школата на шпионството и робството; плачете, филантропи, за пала­
тите на страшните вампири, на великите тирани — за паметниците на
глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави на толкова
предтечи, на толкова велики мислители и поети, с оглозганите кости
н.а толкова мъченици за насущния хляб, — плачете! Лудите не може
никой утеши, бесните не може никой укроти!“
Това са действителни образци на голямо вестникарско майстор­
ство, бисери на журналистическо творчество. Истинско удоволствие
е да се четат и препрочитат публицистични творби като „Смешен
плач“, написани в проза, а звучат като мерена реч. На това качество
на Ботевото творчество пръв обърна внимание Вл. Тои-енчаров, който
писа: „Публицистичната проза на Ботев е така лирична, така емо­
ционална, че трудно може да се сложи строга граница между худо­
жествените и езикози средства на поезията на Ботев и средствата на
неговите публицистични работи.“101
Майстор на различни вестникарски жанрове, Ботев пише, както
никой до него и както малцина след него. Чрез различни -средства —
пряка атака, лека ирония, жигосваща сатира, най-увлекателно въ­
веждане към темата, задълбочено изложение, логични изводи, смелост
в израза и в установката, той винаги стига до целта — да въздейству-
ва. Неговите работи са пропити с емоционалност, със силно чувство —
любов или смъртна омраза. Така той достига до собствен стил. Сти­
лът му е блестящ и толкова характерен, че п-ο него -са открити някои
от неизвестните му произведения. Съдържанието и формата у него
са съчетани по удивителен начин.

101 Вл. Топенчаров, цнт. съч., с. 197.

380
 Няма възможност тук да се разгледат по-задълбочено отделните
жанрове, които Ботев застъпва в своето публицистично творчество.
Но може да се каже нещо съвсем накратко поне за два от най-важ­
ните видове — статията и фейлетона. В своята лекция за уводната
статия на вестника Л. Иличов я нарича „знаме на вестника“,102 статия,
която определя неговата физиономия, в която редакцията изразява
своето гледище и която има за цел да 'влияе ,на читателя, да му по­
могне да определи и той своето поведение, своята линия. Ботевите
статии в пълния смисъл на думата са „знаме на вестника“, те опре­
делят най-ясно и недвусмислено неговата физиономия, гледището на
автора е изложено много ясно, съвършено недвусмислено и —■ това
важи особено за „Знаме“ като орган на БРЦК — статиите насочват,
дават директива на деятелите на българската национална революция.
Казаното общо за качествата на Ботевите публицистични творби важи
по-специално и за статиите. Обикновено те са написани по повод ;на
конкретен факт, който служи да се направят разсъждения, теорети­
чески и практически обобщавания. Фактът, който дава повод за ста­
тията, е типичен, характерен за момента, актуален. На практика това
означава, че Ботев умее да подбира значителни теми, която и н т е р е с у ­
ват обществото и по-специално оная част от него, чиито възгледи той
представлява и защищава. По тази причина неговите статии са ви­
наги борчески. С тях той непрекъснато воюва срещу идеологическите
си противници като представител на новото срещу старото, умира­
щото.
Ботевите статии в много отношения приличат на статиите на не­
говите руски учители — революционните демократи Херцен и Черни-
шевски. Но те са дълбоко оригинални, негови, ботевски, български.
Най-характерното нещо в Ботевите статии е тяхната яснота. Все­
ки читател разбира за какво става дума. Аргументацията е силна,
добра е и така подбрана, че да не изтласква основната мисъл от съз­
нанието на читателя, а, напротив, да я подкрепя. Централната, основ­
ната мисъл преминава през цялата статия, без да бъде затрупана от
доводите, които винаги са убедителни. Ботевите статии са напи­
сани сбито, без многоглаголствуване, затова са ясни. Не само за то­
ва, а и защото авторът е знаел какво има да каже. Особен техен бе­
лег е тяхната емоционална сила, страстност, с която се защищава те­
зата, партийността, която ги пронизва. В предговора към издадените
в СССР публицистични работи на Ботев известният съветски журна­
лист Д. Заславски пише:
„Революционната и социалистическа страст на Христо Ботев се
проявява в цялата си сила в неговите статия н памфлетя, предизви­
кани от героичните събития на Парижката комуна. Ботев е заедно с
комунарите. Памфлетът „Смешен плач“ е може би най-силното от
публицистичните произведения на Ботев. В изобличаването на враго­
вете на работническата класа той внася сарказма на революционер и
пролетарски трибун, художествената образност на поет, дълбоката лю­
бов към безстрашните синове на пролетариата.
Такива са и другите негови памфлети, забележителни образци на

102 Л. Илчов. Уводната статия на вестника. Дирекция на печата. София, 1948, с. 3.

381
художествена публицистика, наситени с гняв и унищожаващо през­
рение към реакционерите и либералите.“103
Стегнатостта на изложението, емоционалността, простотата, е ко­
ято Ботевите статии са написани, стоят във връзка с езика на Ботев.
Всички тези качества на Ботевите статии правят от тях силни публи­
цистични произведения, незабравими, вълнуващи и досега ненадми­
нати.
Най-общото, дори чисто формално и техническо определение на
фейлетона е, че за фейлетони се смятат всички м а т е р и а л и , които се
печатат в долната част на вестникарските страници,' т. е. подлистни-
ците. Ако се излиза от такава гледна точка, Ботев е писал фейлетони.
Фейлетони според Заславски се наричат „статии със сатиричен и ху­
мористичен характер независимо от размера и мястото, на което са
напечатани“.’04 Ботевите фейлетони са предимно от този тип. Такива
са ияколкото „Знаеш ли ти кои сме?“, „Послание от небето“, „Длъж­
ностите на писателите и на журналистите“, печатани в „Независимост“,
такъв фейлетон е чудесният „Политическа зима“ — в „Знаме“, „При­
мери от турското правосъдие“ — в „Дума“, както и много от работите,
поместени в „Будилник“, като „О tempora, о mores“, „Хайде’ на из­
ложбата“, „Това ви чака“. Последното произведение по жанр се приб­
лижава до разказа, хумористичния и сатиричен разказ.
Фейлетоните са публицистични творения, в които се употребяват
художествени средства и се характеризират със „съвършенството на
литературния стил, истинността, сплита, изразителността, образността
на словото, елементите на сатира и хумор“105. Всички тези качества са
налице в Ботевите фейлетони.
„Фейлетоните на Ботев — казва Заславски — блестят с хумор,
ядовита насмешка над туркофшште, над опортюнистите, привържени­
ците на „дуализма“, на продажните служители на църквата. Фейлето­
ните и епиграмите на Ботев го правят родоначалник на българската
демократическа сатира.. ,“106
И преди Ботев в българския печат са писани сатирично-хуморис­
тични творби, но Ботев пише фейлетони, които се отличават от хумо­
ристично-сатиричните работи на П. Р. Славейков както по политиче­
ската си насоченост, така и по силата си. Като пише фейлетони, той
се е влияел вероятно от Каравелов, от когото се учи. Общият им
учител в тази област са руските революционни демократи, но Ботев
не подражава нито на тях, нито на Каравелов, когото иадскача и по
талант, и по художествени средства, и по политическа острота, която
най-често превръща фейлетоните му в памфлетш — тъй като сати­
ричното взема връх. Те са безжалостни, понякога жестоки. В тях Бо­
тев си позволява най-крайни изрази, дори цинизми, които биха били
гибелни за един безндеен и по-малко талантлив публицист.
Едно от най-важните качества на Ботевата публицистика е ней-

103 Д. Заславский, Христо Ботев публицист и сатирик. — Христо Ботев. Публи­

цистика, Москва, 1952, с. 24. ,
104 Д. Засловский. За фейлетона. Дирекция на печата, София, 1948, с. 5.
105 Пак там, с. 10—11.
106 Д. Засмвский, Христо Ботев публицист..., цнт. съч., с. 24.

382
ният език, за който е .писано сравнително много от специалистите.107108
За някои качества на Ботевия език стана вече реч. От гледна точка
на журналистическата практика трябва да се изтъкне, че езикът на
Ботев ,не е сух и шаблонен. Това се обяснява с голямото словно бо­
гатство, с което Ботев е разполагал. И той, както преди него П. Р.
Славейков и Л. Каравелов, черпи най-напред от извора на народната
реч. Той познава добре, още от майка си, богатството на българската
народна песен, знае народни приказки, гатанки, пословици, шеги. Ези­
кът му има качество на народностност и това го прави разбираем и за-
най-обикновения читател. Ботев непрекъснато заема образност и
свежест от натрупаната през вековете съкровищница на народния
език. Но той не се задоволява само с това, отива по-далеч от П. Р.
Славейков. За обогатяване на езиковата си палитра той използува и
невероятната за времето и за възрастта си ерудиция .по всички кло­
нове на науката и литературата. Начетеността помага на Ботев както
да увеличава словния си запас, броя на думите, с конто си служи, та­
ка и да разнообразява езиковите си похвати, образността на изло­
жението, да подновява художествените оредства в езика си. Особено
характерен е Ботевият ред на подреждане на мислите — динамичен,
неспокоен, отговарящ напълно на публицистичната страстност, която
блика от всяка негова творба и която е една от най-важните особе­
ности на творчеството му. За да достигне до такъв красив, действуващ
език, Ботев успява да си изработи езиково чувство, мярка за езика.
Това му помага и той като Каравелов да се присъедини към търнов­
ската езикова школа и да възприеме правопис по-демократичен и
близък до народа.
Д. Заславски пише следното: „Езикът и стилът на Ботев го по­
ставят на първите редици на световноизвестните публицисти.“103 Заед­
но с това съветският публицист поставя въпроса за образците и източ­
ниците, използувани от Ботев, за успоредиците, конто могат да се
направят между него и други публицисти, като назовава най-напред
името на Херцен. „В силния и образно художествен език на Ботев —
пише той — не е мъчно да се познае великата школа на Херцен, Чер­
ни шевски, Добролюбов, Писарев. Ботев принадлежи към тази бле­
стяща плеада.“109
Тази великолепна преценка за Ботев е напълно вярна. Но трябва
да се пазим от неправилната мисъл да се схване Ботев като спътник,
неговият език като подражание на езика на великите руски демокра­
ти и писатели, за които говори Заславски. Сам този автор не мисли
така, а причислява Ботев като равноправен член към тази „блестяща
плеада“.
От гледна точка на езика и стила Ботев е напълно оригинален,
неповторим, свой, български.
Безспорно Ботев е най-големият, най-блестящият български жур­
налист от времето на Възраждането и на борбата за национално ос-

107 Л. Андрейчин., Език и стил на Христо Ботев. — Христо Ботев, сборник по слу­
чай сто години от рождението му, София, 1949; Ст. п. Василев, Език и стил на
Ботев и Каравелов, София, 1956.
108 Д. Засловский, цнт. съч:, с. 24.
109 Пак там, с. 3.

383
©обождение. Той е най-голям и най-прогресивен жакто с идеите си,
така и със средствата, с които си служи, и с майсторството си. Затова
неговото въздействие не се ограничава само с времето, ко-гато е жи­
вял. И той като Каравелов оказва могъщо въздействие върху жур­
налистите и върху печата след Освобождението. Но докато Караве­
лов влияе повече върху либералния печат, върху който и Ботев оказ­
ва влияние, Ботев въздействува особено силно над -социалистическия
печат — от първите социалистически периодични издания на 80-те и
90-те години и до наши дни. От него са се учили старите -поколения
борчески и социалистически журналисти. От неговия пример и от
неговото богато наследство се учат и се вдъхновяват и младите жур­
налистически -поколения.

384
 ВЪВ ВРЕМЕТО НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ
И НА ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА
Революционната вълна, която обхванала България през 1876 г., се
чувствувала особено силно в дните преди и след Априлското въста­
ние между българските емигрантски среди ,в Румъния и ib другите
съседни страни. Събитията преди обявяване на Освободителната вой­
на от 1877 — 1878 г. и през нея също намерили голям отклик сред
емиграцията. Те се отразили и в печата — появили се нови вестници,
които, макар и да нямали революционната сила на Ботевите, малко
или много обслужвали делото на българската национална революция,
и на Освобождението. Въстанието и войната имали своите последици
и за българския печат в Турция.

ВЕСТНИЦИ В ТРЕВОЖНИТЕ ДНИ НА ВЪСТАНИЕТО

И СЛЕД НЕГО

Болградският „Български глас“

В момента, когато Априлското въстание започвало, в Болград — Бе­
сарабия, се появил вестник „Български глас“. Този лист излизал
седмично — има 63 броя от 17. IV. 1876 до 27. VIII. 1877 г. Редактор
на вестника е К и р о Т у л е ш к о в (1846—1904), печатар, управител
на Каравеловата печатница, отговорен редактор на „Независимост“
(К. Петрович), деец на революционното движение, свързан с Кара­
велов и с Ботев. По решение на Революционния комитет в Букурещ
през месец март на 1876 г. Тулешков става управител на печатницата
при българската гимназия в Болград и понеже в момента е нямало
никакъв орган на революционните среди, започва „ Б ъ л г а р с к и г л а с “
с материалната подкрепа на М. Мумджиев. Отговорен редактор на
вестника е бил учителят Ив. Иванов, когото някои смятат и за ре­
дактор.1
Вестникът им,а революционно направление. Подобно на „Свобо­
да“ н „Независимост“, на „Дума“ и „Знаме“ и той изтъква като ос­
новна задача на българския народ борбата за свобода. „Свещеният
глас на българина изговаря всеки час, всяка минута: свобода, свобода,
свобода!“ — пише Тулешков в първия брой на вестника.
„Български глас“ развива тезата, че свободата си българският
народ може да извоюва чрез самостоятелна революционна борба и

1 Вл. Дякович, Българска Бесарабия, 1918, с. 153.

25 История на българската журналистика 385

евентуално в сътрудничество с останалите поробени от Турция сла­
вянски народи. Той следи развитието на революционното движение в
България и в съседните страни и редовно дава статии и информации
по революционните събития, предава подробности по Априлското въ­
стание у нас. Пръв той (I, 6, 25. V. 1876) съобщава за преминаването
на Ботевата чета в България и за нейните подвизи. Тулешков съоб­
щава също, че започва да пише биография ,на Ботев (написаните от
него биографски бележки са били използувани по-късно от Захари
Стоянов). „Български глас“ взема отношение и по други въпроси —
против примиренческата политика на екзархията, против чорбаджии­
те, по въпроси на 'българската литература и политика, външна по­
литика. Следи е трепет развитието на Сръбско-турската война и хо­
довете на европейската дипломация, пише за взаимоотношенията ме­
жду българи и сърби. В някои отношения след въстанието вестникът
е близък с Българското централно благотворително общество. Той
защищава Каравелов срещу нападки, често пресилени и неточни, в
„Нова България“ и „Възраждане“, без да застава напълно на тога­
вашните му позиции.
Вестникът на Тулешков е първият пример за отгласа на 'Кара-
веловата и Ботевата журналистика в българския печат. Той е вест­
ник епигон,2 подражател на Каравеловите и Ботевите вестници. Про­
грамната му бележка е перифразираната програмна бележка на „Сво­
бода“. Тулешков пише цели статии и прегледи, които са компилации—
силно би било да се каже плагиат, — защото мотивите му са чисти.
Те са заемки на идеи, факти, публицистични, литературни и оформи­
тел-ски средства, взети от Каравелов и Ботев, от „Свобода“ и „Неза­
висимост“, от „Дума“ и „Знаме“, -от които той се учи на журналисти­
ка. Между сътрудниците «а вестника са О. Панов, -Ив. Соколов.
Въпреки това, а може би и поради това „Български глас“, макар
и в по-слаба степен, е въздействувал в революционен дух.

„Нова България“ без Ботев

След като Ботев заминал с четата си за България, основаният от
него вестник бил продължен. На 17. V. 1876 >г., в деня на преминава­
нето на Ботевата чета -в България, била издадена „Притурка на Но­
ва България“. В нея със статия-позив „Към юнаците в България“,
подписана с инициала С (Симидов?), се съобщава че вестникът ще
продължи да излиза, ©торият редовен брой се появил на 26 май в
Букурещ. После, от бр. 3, вестникът продължил да излиза в Гюргево,
понякога два пъти в седмицата, до последния -си брой 75 от 22. IV.
1877 г., печатан в Букурещ, както и вторият при А. Андрич.
Редактор и издател на подновения вестник „Нова България“ е
Р. И. Б е л о б р а д о в , псевдоним на стария учител и литератор
Р а й ч о И. Б л ъ е к о в. Прекарал част от живота си в емиграция,
той развивал просветителска дейност. Но времето на Априлското въ­
стание било революционно и Р. И. Блъсков също бил обхванат от
революционната треска. Тогава той се свързва с Ботев, с когото, как-

2 Д очо Л еков, цит. студия.

386
то сам твърди, „се споразумяхме и решихме да започнем издаването
на един политически вестник под име „Нова България“3. Участвувал
още в първия брой, Блъоков поема сам издаването на вестника, като
се подписал с подложно име, за да не пострадат синовете му в
Турция. Изглежда, че първоначално Блъсков е носел тежестта на ре­
дакцията, като искал сътрудничеството на Киряк Цанков , който Му
изпратил за помощник Добре Ганчев. Привлякъл за редактор и току-
що завърналия се от Сърбия, дето през време на Сръбско-турската
война от 1876 г. бил секретар на четата на Филип Тотю — Ф и л и п
С и м и д о в (1852—1925), който участвувал във вестника от месец
септември до декември 1876 г.4 и не поискал за работата ои от Блъс­
ков нищо друго освен „хляб и легло“5. От бр. 53, 11. XII. 1876 на­
татък редакцията ,на „Нова България“ била поета от С т. С т а м б о -
л о в (1853—1895), един от завърналите се в Румъния апостоли на
Априлското въстание.
„Нова България“ продължил да бъде на революционни позиции.
Той иска „свобода гражданска, религиозна и лична“ (I, 17, 24. VII. 1876),
която народът трябва да извоюва и „сам с оръжие в ръце да реши своята
съдба“ (Притурка от 17. VII. 1876). В началото вестникът давал
новини за въстанието. Така във втория брой има сведения за преми­
наването на Ботевата чета в България. Те не са и не са могли да
бъдат точни. Това са слухове и преувеличения, породени от най-чист
патриотизъм. Такива са и другите сведения за въстанието. По-късно,
когато истината става известна, вестникът я изнася. Той действува,
от една страна, като мобилизатор на българите — съдействува да не
упада борческият им дух, а, от друга, като пропагандист на българ­
ската кауза сред чужденците. В това време той е негласен орган на
Българското централно благотворително общество,6 в същност продъл­
жение на делото на БРЦК при новите условия и при известната за-
бърканост, която тогава съществува в революционния лагер. БЦБО
подпомагало вестника и материално.
„Нова България“ воюва срещу чорбаджиите, против „старите“ в
Румъния, полемизира (бр. 44 и 45) с умерения в. „Стара планина“?
Той следи с интерес и развитието на международната политика във
връзка със събитията на Балканите — въстанието в България и Сръбско-
турската война. В~предпоследния му брой има статия от Стамболов с
програмен характер и с данни за историята на вестника.
Въпреки динамиката на събитията „Нова България“ отпечатва и
много литературни материали, особено стихотворения — от Ботев, Ва­
зов, Раковски, Стамболов и др.
В „Нова България“ освен споменатите лица са сътрудничили
Н- Живков, Д. П. Иванов, секретар на БЦБО, Д. Коцов, Я. Ангелов,
Ст. Д. Веженов.

3 Р. И. Блъсков, Автобиография, — СбНУНК, кн. XVIII, с. 603.

4 Р. И. Блъсков, рит. съч., с. 603.
5 Свещ. П. Франгов, Белочерковската чета в Дряновския манастир, 1876 г., Тър­
ново, 4896, с. 266—267.
6 М. Георгиева, Вестник „Нова България“, Дипломна работа, науч. рък. Г. Ббр-
шуков, София, 1958 (машинопис).

387
 Вестник „Възраждане“
На 5. VI. 1876 г. в Браила — този голям център на българската
предосвобожденска периодика, дето са излизали толкова български
вестници и списания, колкото и в Букурещ — се появил вестник
„ В ъ з р а ж д а н ь е “. Той излизал известно време два пъти седмично
в голям формат, на две страници. От него са известни 25 броя, пос­
ледният — от 12. XI. 1876 г. Редактори на „Възраждане“ са С в. М и ­
л а р о в, (1850—1892), Т. П е е в 7 и Ив. Д р а с о в (1848—1901), при­
ятел на Ботев, сътрудник на Каравеловите и Ботевите вестници,
революционен деец, секретар на Ловчанския революционен комитет.
„Възраждане“ е вестник, който започва с революционно направ­
ление. Той е рожба на революционния ентусиазъм, обхванал българ­
ската емиграция в Румъния в първите дни след въстанието. Ето с
какъв патос и приповдигнат тон е написана първата му статия:
„Прасна най-сетне под влиянието на магическото слово „Свобо­
да или смърт!“ и последният железен обръч, който стягаше силната
снага на поробения български народ! И ето той скочи на млади, здра­
ви крака, както някога под лъвовото знаме на Петра и Асеня', за да
съсипе своите угнетители и от тоя черен подземен свят, на който беше
заприличало нашето отечество, да създаде нов свят, чуден свят, на
чийто хоризонт да възлезе също така златното слънце на свободата и
на благоденствието, както то възлиза и озарява със своите зари тол­
кова други земи, толкова други народи!“
В статията се поставят задачите на емиграцията след въстание­
то — да даде материална помощ на въстаналите и пострадалите, да
се поддържа морално идеята за революция, да се създаде българска
пропаганда, да се застъпват българските интереси пред чуждите прави­
телства « народи.
Въпреки трагичния край на въстанието „Възраждане“ описва
с романтика и дори с преувеличения развитието му, а също така дава
трогателни описания за издевателствата на турците над мирното
българско население. Вестникът схваща въстанието не само като пряк
начин на освобождение, но и като средство българският въпрос да се
наложи на вниманието на великите сили, за да се предизвика тях­
ната намеса.
„Възраждане“ осъществява задачата да бъде орган на българска
пропаганда. Той печата редица статии на френски език писани, от
Миларов и Пеев, и отправя зов за подпомагане на българския народ
от страна на хуманитарно настроеното човечество^ До известна сте­
пен той поддържа духа на българите след трагичните събития. Като
доказателство за революционната линия на вестника би могло да се
вземе острото отношение на „Възраждане“ срещу Каравелов, силно ата­
куван заради положението на българите в Сърбия. Но не трябва да се
забравя и фактът, че някога Каравелов бе изгонил от редакцията на
„Свобода“ Миларов.
Въпреки тези свои позиции „Възраждане“ не е докрай последова­
телен революционен лист. И в него се чувствува забъркаността сред
7 За сътрудничество на Пеев в „Курие д’Ориан“, „Право“ и др. вж. Г. Боршуков,
За журналистическата дейност на Т. Пеев. Сб. Т. Пеев, 1972, с. 67 — 76.

388
революционните среди и липсата на деец от мащаба на Ботев или
Каравелов. Вестникът помества в I, 16, 9. IX. 1876 и в следващите
броеве няколко писма на свой дописник от Цариград, вероятно писа­
ни от Миларов. В тях, като се разглеждат възможностите за разре­
шение на българския въпрос, се сочи пътят на реформи в Турция и
дуализмът — като единствено разумно разрешение (бр. 19). А вед­
нага след това (бр. 20) се иска българска държава със столица Ц а­
риград! Изобщо „Възраждане“ не стои последователно на линията,
на която е в началото. Между сътрудниците на вестника е и Вазов,
който под псевдоним Пейчин помества стихотворението „Подъл ли е
българският народ“.

„Стара планина“ — вестник, близък до „старите“

Почти по същото време, когато излизали „Български глас“, „Но­
ва България“ π „Възраждане“, в Румъния се появил друг български
вестник — „Стара планина“, „вестник за политика и книжнина“. Той
започнал да излиза в Букурещ на 7. VIII. 1876 и спрял на 21. VI. 1877 г.,
когато Освободителната война била вече започнала. Той е на голям
формат, на четири страници и излизал два пъти седмично. Негов ре­
дактор е С. Б е ж а н, псевдоним на С. С. Б о б ч е в. През пър­
вите шест месеца вестникът е бил издаван от Д. Веселин (книжарят
Д. В. Манчов), а след това бил поет от редактора си. Самото име на
редактора, свързан с партията на просветителите и еволюционистите
в Цариград, дава извести# представа за направлението на вестника.
Той е умерен лист, излизащ в революционно, бурно време и това се
отразило на съдържанието му.
В програмната му статия се подчертава значението на журна­
листиката като „едно от най-силните средства, чрез които може да
се работи умствено за национално и политическо събуждане на един
народ“. „Стара планина“ иска да бъде орган на емиграцията и на
целия български народ, да бъде „точно и вярно изражение на стрем­
ленията и на исканията на емиграцията“. Поради позициите на ре­
дактора му и, както се вижда от спора му с „Нова България“, това
не е могло да бъде така — той е изразител на една част от емигра­
цията — едрите търговци и умерените елементи, които не принадле­
жали към революционната партия. „Стара планина“ търси разреше­
нието на българския въпрос само в чуждестранната намеса. Това,
което го отличава от умерените в България и туркофилите, които
атакува, е, че той се противопоставя на техните искания за автоно­
мия в рамките на турската империя, а иска самостоятелна българска
държава, която да включва Тракия и Македония и да се управлява
по началата на буржоазната демокрация. Той отхвърля решително
и тезата във „Възраждане“ за евентуални реформи в Турция и дуа-
листична турско-българска държава. За това, че разчита на намеса
отвън, като в същност истинската му надежда е в Русия, вестникът
насърчава почина да се изпрати българска делегация в големите
европейски столици, следи Сръбско-турската война и трескавата ди­
пломатическа дейност във връзка с т. нар. Източен въпрос. По съ­
щата причина „Стара планина“ дава широка информация за поло-

389
жението в България и печата статии и на френски език, главно на
Гр. Начович, със задача едновременно да информира дипломатиче­
ските канцеларии и чуждия печат за неудържимото положение в стра­
ната и да излага тезата за свободна българска държава. „Стара
планина“ се надява преди всичко на Русия, пише с възторг за брат­
ската руска помощ. Той е типичен русофилски вестник, който ратува
за разбирателството на славянските народи. Вестникът е списван до­
бре. В него са сътрудничили К. Величков, Гр. Начович, Д. П. Иванов,
Д. Хранов и др., а със стихове — първоначално Вазов, Ст. Михай-
ловски, отпечатва „Крокет в Виндзоре“ на И. С. Тургенев.
„Стара планина“ на края на краищата защищава позициите на
„старите“ в Румъния, противопоставя се на дейността на БЦБО (във
връзка с това напада Вазов) и е фактически орган на „човеколю­
бивото настоятелство“ на „старите“.

За още няколко вестника

На български език. През периода на Априлското въстание и след него до Осво­
бодителната война в Румъния излизат още няколко български вестника с по-малко
значение и със съвсем кратък живот. Такъв е „Ю н а к“, „лист на българските ин­
тереси“, излизал в Браила. От него в Пловдивската народна библиотека има за­
пазен един брои (I, 6, 16. V. 1876). Номерацията му и фактът, че бил издаван от
Паничков, карат библиографите да го смятат (по израза на Бобчев в „Стара пла­
нина“) за една от „метаморфозите“ на „Хитър Петър“. Има данни, че е излизал
и по-рано (напр. в. „Независимост“, IV, 15, 27. I. 1874). Затова и бнблиографският
му паспорт не е точен. За негови редактори се сочат Ив. Д р а с о в н Т. П е е в
или С т. С. М и х а й л о в и Н. К н р я е в (?). *
От същата категория е и в. „ М о м ч е “ от 1876 г., за който има само све­
дение („Български глас“, I, 3, 1. V. 1876), че е излизал в Браила, вероятно под
редакцията на Д. В е л и к с и и. От серията на Паничковите вестници е и „Б ъ л-
г а р с к и л ъ в “, Браила, 1876 г., от който са излезли 1 — 2 броя, а също „Дете“
(1876) и „Воевода“, за които липсват точни данни кога и колко са излизали и
дали изобщо са излизали.
На румънски език. През периода между Априлското въстание и Освободи­
телната война особено много се чувствувала нуждата чуждото обществено мне­
ние да бъде запознато с българските работи. Вън от „Възраждане“ и „Стара
планина“, които дават статии и на френски език, излизали и няколко български вест­
ника на чужди езици.
На 12. VII. 1876 г. в Плоещ започнал да излиза на румънски език вестник
„Vulturul“ (Орел), който, както се вижда от подзаглавието му „Diar cotidian
politic “ (всекидневен политически вестник), е имал намерение да бъде всеки­
дневник. Фактически той излизал на малък формат обикновено трн пъти в сед­
мицата. Редактор на „Вултурул“ бил Ив. К ъ р ш о в с к и (1839— 1914), принад­
лежащ към революционната партия, по това време на либералнодемократични по­
зиции.
„Вултурул“ е преди всичко информационен лист, но дава и публицистични
материали. Пише по положението в България след Априлското въстание, следи
международната политика във връзка с Източния въпрос и съдбата на България,
като разобличава западните сили, изказва се за сътрудничество между балканските
народи и дори за балканска федерация.
С I, 63, 23. XII. 1876, „Вултурул“ престанал да излиза, за да отстъпи мястото
си на „Индепенденца национала“. Но когато и този вестник спрял, от 15. IV. 1877 г.
във връзка с избухването на Освободителната война „Вултурул“ бил подновен.
Той спрял окончателно с I, 76, 26. VI. 1877.
На 14. II. 1877 г. пак в Плоещ започнал да излиза български вестник на
румънски език „ Independent na{ionala “ („Национална независимост“), „вестник
политически, литературен и търговски“. Той е издаван и редактиран пак от И в.
К ъ р ш о в с к и и е фактическо продължение на „Вултурул“. Има твърдение, че

390
в редакцията му е участвувал и С в. М н л а р о в . Според една редакционна бе­
лежка новият вестник бил създаден, за да се удовлетвори желанието на чита­
телите на „Вултурул“ той да разшири програмата и съдържанието си и да уве­
личи формата си. „Индепенденца национала“ си поставя задача „да се бори за
независимостта на всички поробени народи“ на Балканския полуостров и в Австро-
Унгария. От него са излезли по твърдение на Ю. Иванов 12 броя.8 В Народната
библиотека са запазени само броеве 1, 2, 3, и 11, последният от 23. III. 1877 г.
В началото на 1877 г. в Браила, у Паничков, на 25 и 27 февруари са излезли
два броя — 127 и 128, на споменатия вече в. „ Х ъ ш “, които вероятносапродъл­
жение на номерацията на някое друго Паннчково издание иза които се предпо­
лага, че са редактирани от С в. М и л а р о в .
Още у Ю. Иванов има твърдение, което е преминало и в много други ав­
тори, че неизвестно през коя година в Букурещ е излизал българският вестник
,, L’Étoile d’Orient “ („Източна звезда“), редактиран от К и р я к Ц а н к о в . Д-р
М. Стоянов го поставя между вестниците от 1876 г.9 За този вестник няма никакви
други данни и докато не се намерят положителни доказателства, мъчно ще може
да се смята, че наистина е съществувал.10

ПРЕЗ ДНИТЕ НА ВОЙНАТА

Ня 12. IV. 1877 г. започнала Освободителната руско-турска война.

Това голямо събитие, с трепет очаквано от българския народ, дало
отражение и върху българския печат.

В Турция: „Цариград“ и „Сутрина“

След Априлското въстание българските вестници в Турция били по­
ставени в много тежко положение и почти всички били спрени от
правителството. Продължил да излиза само „Напредък“, а също и ве­
стникът на български език „Източно време“. Скоро след като започ­
нали военните действия, и тези вестници също били спрени.
По време на войната в Цариград започнали да излизат два вест­
ника на български език, за които се знае малко и които нямат осо­
бено значение. От март до 4. VII. 1877 г. излизал вестник „ Ц а р и ­
г р а д “. Негов редактор и собственик бил В е н е а м и н М а ч у к о в -
с к и (1847—1878), един от българските редактори на „Източно вре­
ме“, българин от Македония, учител и журналист. „Управител“ на в.
„Цариград“ бил печатарят Хр. Г. Бъчваров. Вестникът, както се
казва в подзаглавието му, бил информационен и обещавал да излиза

8 Ю. Иванов, цит. съч., с. 581.

3 Ю. Иванов, цит. съч., с. 581; Ai. Стоянов, Българска възрожденска книжнина,
I, с. 465.
10 Възможно е дори да се касае за румънския вестник със същото име, излизал
в Букурещ от 4. VIII. 1868 до 19. VI. 1869. Първоначално този вестник помества
редица „Български писма“, добре написани в духа на „младите“. Хаджи Димитър,
Стефан Караджа и другарите им благодарят на вестника за доброто му отношение
към съдбата на българския народ. От друго писмо, написано от името на
българската младеж до Д. Великсин, напечатано в „ L’Etoile d’Orient “ (I, 17, 6,
18. X. 1868), се разбира, че Великсин е един от българските сътрудници на вест­
ника, който помества (II, 11, 13/25. II. 1869) една реч на К. Цанков за Авксентий
Велешки, произнесена в читалището на „младите“ в Букурещ „Братска любов“.
След като той напечатал меморандума на „нотабилите“ до Парижката конферен­
ция през 1869 г. с положително отношение и е атакуван за това от „Народност“ и
от самия Великсин, „Български писма“ изчезват от страниците му, а заедно с
това и материалите по български въпроси в него намаляват.

391
3 пъти в седмицата, но не изпълнил обещанието си. Излезли 24 броя,
след което бил спрян. В Народната библиотека има запазени само
пет броя, затова и характеристиката му е непълна. Препечатвал мно­
го статии от чужди вестници.
Малко по-късно започнал да излиза в. „ С у т р и н а“, от който
през май 1877 г. излезли десетина броя .Само два от тях са запазени
в Народната библиотека. Вестникът трябвало да излиза три пъти
седмично. Той е имал някаква връзка, както бележи „Цариград“ (I,
20, 20. VI. 1877), с турския вестник „С а б а х“, а според Ст. Кутин­
чев е бил издаван от Хр. Г. Бъчеваров.11 Негов редактор бил Д. К.
Попов (1855 — 1908), учил в Роберт колеж, завършил цариградския
френски лицей в Ралата Сарай, сътрудник на „Читалище“, „Ден“ и
„Цариград“. По характер в. „Сутрина“ е информационен. Както съ­
общава Ю. Иванов,12 Попов поместил във вестника си (това напра­
вили и други чужди вестници, а също и „Напредък“) прокламацията
на Александър II за обявяване на войната срещу Турция. Затова той
бил спрян. Според Кутинчев пък — и това е по-вероятно — вестникът
е спрян, защото поместил съобщение, че след превземането на Сви­
щов русите провъзгласили за княз на България Сергей Лихтенберг-
ски.13 Попов и Бъчеваров били арестувани и дадени под съд, но успе­
ли да избягат в Гърция, а оттам в Румъния.

В Румъния: „Българин“ и „Славянско братство“

Освободителната война дала нов п(одтик на българския Печат в
Румъния. В навечерието на войната там започнал да излиза първият
български всекидневник „С е к и д .н е в н ий н о в и н а р“, а бил подно­
вен и „ Vulturul “. Шест месеца след започването на войната, на
8. X. 1877 г., в Букурещ се появил вестник „ Б ъ л г а р и н “. По това
време или малко след това всички български вестници в Румъния
били спрели. Единствен „Българин“ задоволявал нуждата за новини
и мнения на българските читатели в Румъния, изразявал чувствата
на българския народ към братята освободители. Той излизал два пъти
седмично до завършването на войната, като от I, 64, 17. VI. 1878 про­
дължил в Гюргево, а от 10. VII. 1879 — в Русе. Редактори и издатели
на „Българин“ били Д и м . К. П о п о в и Х р и с т о Г. Б ъ ч е в а ­
р о в (1853), а само за първите четири броя — И в. К а в а л -
д ж и е в, който авансирал предприятието. В програмата на вестника
се изтъква необходимостта от български вестник, който „да преглед-
ва течението на работите в днешната забележителна епоха“ и да
„защищава народните ни интереси“.
До Освобождението вестникът играе най-вече роля на информа­
ционен лист с подчертано русофилско направление. В него сътрудни­
чили Ив. Вазов, Ст. Михайловски, С. С. Бойчев, Т. Икономов, П. Ки-
снмов, В. Радославов, Д. Ц. Коцов и др. Редакторите и собствениците
на вестника успели да купят печатницата на Андрич и от I, 28, 16. I.
1878 „Българин“ се печата в собствена печатница.'
11 Ст. Кутинчев, цит. съч., с. 64.
12 Ю. Иванов, цит съч., с. 198.
13 Ст. Кутинчев, цит. съч. с. 64.

392
 По време на Освободителната война излизало и едно списание —
„ С л а в я н с к о б р а т с т в о “. Както се казва в подзаглавието му,
то е „политическо-литературно списание“. Първите му книжки излез­
ли в Букурещ, а след това то продължило в Русе — 15 книжки, от
октомври 1877 до края на 1878 г. Редактор на списанието бил Р. И.
Б л ъ с к о в. Самото име на списанието показва, че то е посветено
на приятелството и дружбата между славяните, че е отразявало бла­
годарността на българския народ към Русия. „Славянско братство“
има разнообразно съдържание, в което под влияние на събитията ин­
формационните материали заемали голямо място. Списанието атаку­
вало официалната английска политика на Балканите, която се стре­
мяла да запази турското господство. Има патриотична и демокра­
тична насоченост.

„Секидневний новинар“ — първият всекидневник

Характерно за българските вестници по време на Априлското въста­
ние и след това е, че все повече и по-често се намалява периодът ме­
жду отделните броеве. Вместо да излизат седмично, както е било в
повечето случаи дотогава, някои вестници започват да излизат два
пъти в седмицата, а „Вултурул“ дори обещава да излиза всекидневно.
В първия брой на „Българин“ пък се казва: „Ако листът ни намери
доволно голямо число абонати, ний сме готови да го издаваме и вся­
кой ден с едно твърде малко уголемяване на цената и увеличение на
формата.“
„Българин“ не осъществява тези си планове.
Проекти да се създаде български всекидневен вестник е имало
и други по-рано. Всекидневник е бил замислен още в Цариград през
1872 г. (инициатор бил Д. Добрович, проучил въпроса П. Р. Славей­
ков, редактор трябвало да бъде Т. Икономов). Но едва в напрегнатото
време преди и по време на Освободителната война се създали условия
(жаждата да се знаят много и съдбоносни новини) да се роди бъл­
гарски всекидневен вестник.
На 6. IV. 1877 г., само шест дни след обявяването на Освободи­
телната руско-турска война, в Букурещ излязъл първият брой на „Се­
кидневний новинар“, първият български всекидневник. Той се печа­
тал на малък формат, в четири страници. Докога точно вестникът е
излизал, не е напълно установено, тъй като колекцията, с която раз­
полага Народната библиотека, не е пълна — 9 броя — 2, 3, 15, 26, 28,
37, 48, 49, 50 и препис от 46. От тях бр. 50 от 5. VI. 1877 г. вероятно е
последният. Преди години Ив. Топузов οτκρΉ в разни сбирки други че­
тири броя14 — 12, 21, 33 и оригинала на 46. Така че известни са всичко 13
броя на вестника. Броевете 9, 10 и 11 по технически причини са били
отпечатани на румънски език.
Пръв редактор на „Секидневний новинар“ е П а в е л Б о б е к о ®
(1852 — 1877), учител, хилядник и председател на Първото българ­
ско привременно правителство през време на Априлското въстание.

14 Г. Боршуков, Ив. Топузов, За няколко неизвестни досега броеве на първия

български всекидневник. — Известия на ДБВК, София, 1958, с. 260—273.

393
Между 29 април и 5 май Бобеков, който решил да замине за Бълга­
рия в помощ на руската войска, напуснал вестника. Неговото място
(от 26 брой нататък) е било заето от М и х а и л Т е н е в (1856 —
1943), тогава студент в Женева, който се завръщал в България. Той
поел уредбата на „Секидневний новинар“, издателят на който, него­
вият съгражданин — казанлъчанинът И в. П. А ж е н о в (Иван
Попалексов Хаджиенов, 1839 — 1895), е емигрант в Румъния, известен
с участието си в ТБЦК и в създаването на органа на „старите“ „Оте-.
чество“. Бил член на БРЦК и най-сетне съратник на Каравелов в
неговото „Дружество за разпространение на полезни знания“, фор­
мално той е издател на „Знание“. На него се дължи създаването на
първия български всекидневник .
„Секидневний новинар“, както се вижда и от самото име, е типи­
чен информационен вестник. В програмната му статия се изтъква
нуждата „в сегашните важни обстоятелства за издаването на един
малък секидневен вестник на български език, който да съобщава
вярно и с време сичките дневни новини“.
Това е програма, типична за информационните вестници. И дейст­
вително „Секидневний новинар“ е преди всичко регистратор на съби­
тията, публицистичният елемент в него е слаб. Той дава малко ста­
тии, почти никакви преценки, никакви рецензии, помества обаче сти­
хотворения, между които „Топът заехтя“ на Вазов и за пръв път „Шу­
ми Марица“ на Н. Живков. Вестникът дава позив на легендарния
капитан Райчо Николов към българските родолюбци да влязат в
опълчението и трогателен отчет на П. В. Оджаков за чествуване праз­
ника на Кирил и Методий в лагера на Българското опълчение в Пло­
ещ. На Бобеков е статията „Българската войска“, в която горещо
апелира за участие в опълчението. „Секидневний новинар“ пише сре­
щу някои сръбски, румънски и гръцки вестници, остро ги упреква, че
са безразлични към българската съдба или че пречат на разреше­
нието на българския въпрос. Такова съдържание не е достатъчно, за
да постави вестника на идейното равнище на повечето български
предосвобожденски вестници. Насоката му е патриотична.
В основата си „Секидневний новинар“ си остава информационен
вестник. Особено важно е, че пръв от всички български вестници той
въвежда бързо и пряко използуването на телеграми за външните
събития. Редакцията му сключва договор с френската агенция „Ха-
вас“ и вестникът предава нейните телеграми от всички големи градове
на Европа едновременно с румънските всекидневници. Трябва да се
добави, че често телеграмите се печатат във вестника на френски и
на български и че предаването на големите новини в момента
чрез телеграми е било голям успех за вестника. Има текстове и на
руски·
Ако се съди от кратките бележки на „Секидневний новинар“, да­
дени в броевете на „Нова България“ и „Стара планина“ от 8. IV.
1877, новият български лист е бил посрещнат добре. В бележка на
„Нова България“ (I, 74, 8. IV. 1877) се казва: „Най-хубавото нещо

.С Е К И Д Н Е В Н И И Н О В И Н А Р“, ПЪРВАТА СТРАНИЦА НА Б Р . 2, 7. IV. 1877 Г.

394
във вестника са неговите телеграфически известия, които той приема
направо от агенцията „Хавас“.“
Въпреки това „Секидневний новинар“ не се задържал задълго и
още през време на войната спрял. Не могли да го спасят дори обяв­
ленията, които той помествал. Дълги години след този пръв и смел
опит за български всекидневен вестник, едва при условията в освободе­
на вече България, се създават предпоставки за трайни всекидневни вест­
ници.

ПАВЕЛ БОБЕКОВ

396
 ОБЩО ЗА БЪЛГАРСКАТА ПЕРИОДИКА
ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО
Казаното за отделни периодични издания или за група от вест­
ници и списания дава много конкретни данни, за да могат да се на­
правят известни обобщения за условията, при които е излизал бъл­
гарският периодичен печат от зараждането му до Освобождението през
1878 г., за редакционната и издателската организация, за идейния
характер на вестници и списания и за ролята, която те като изра­
зители на класови интереси и пропагандисти на идеи са играли в
българския обществен живот.

За правните и фактическите условия на българския печат

Дълги години в Турция е нямало строго установени правни норми,
с които да се уреждат въпросите на печата. Откриването на печат­
ници и издаването на вестници първоначално е ставало само със
султански фермани. Да се издействува такъв ферман е било мъчно и
обикновено това ставало чрез посредници, на които е трябвало да се
плаща. Вън от това излизащите вече вестници са били подложени на
контрол — цензура от държавната власт. В най-ранния период Гръц­
ката патриаршия, която си присвоила правото да цензурира българ­
ските печатни издания, също упражнявала такъв свой контрол. При
липсата на закон за печата всички произволи срещу българските
вестници и списания били възможни.
След Кримската война, когато в Турция се правят макар и фор­
мални опити да бъде превърната в правова държава, се създава и. за­
конодателство по печата. По информация на „Србски дневник“ (бр.
24 от 24. III. 1857), заета от „Журнал де Константинопол“, бил обна­
родван закон за печата, който уреждал начина за откриване на пе­
чатници, задълженията им към властта, контрола върху печатните
произведения и разпространяването им. Това е закон ограничителен,
с твърде тежки санкции срещу нарушителите му. За същия закон
има съобщение в „Цариградски вестник“ (VII, 370, 16. III. 1857).
По-късно е изработен друг закон, обнародван и в българския вестник
„Съветник“ (II, 21, 22, 12 и 19. XII. 1864), влязъл в сила от 1. I.
1865 г. Това е законът от 2 шабан 1281 г. от Егира (12. XII. 1864).
Той съвсем не е от либералните каквито са съществували по това
време в Европа. Според него вестник или списание може да се издава
само с разрешение на Министерството на просветата или (за чужди
поданици) от Министерството на въшните работи. Издателят, pëcn.

398
редакторът, трябва да е най-малко на 30 години. Той е длъжен да
изпраща в бюрото за печата по един брой от вестника, от което се
разбира, че.цензурата не е била предварителна. Затова пък цензурата
е имала право да иска да се налагат наказания на вестници и на
редактори за нарушение на закона — за поместени материали, които
засягат личността на султана, за материали против правителството и
неговите мероприятия, за неверни новини и др. Наказанията били:
конфискация на броя, спиране на изданието за определено време, гло­
ба и затвор за автора и редактора. Отговорността на автора и ре­
дактора е солидарна. В закона се предвижда задължение за обна­
родване на официални съобщения, а също и на отговори на засег­
нати лица. Законът урежда и въпроса за внасяне на вестници от
чужбина — забранява внасянето на враждебно настроени към Тур­
ция вестници. При изключителни събития, напр. през време на Ап­
рилското въстание, цензурата е била предварителна. През 1873 г.
влязъл в сила нов закон, не по-малко строг от първия .
Вън от чисто юридическите пречки за българския печат в Тур­
ция са съществували и редица фактически пречки. Те били по-страш­
ни, въпреки че техническите условия ставали по-добри — имало по­
вече печатници, по-уредена поща от 1861 г., общо ползуване на те­
леграфа в Турция, построени били жп. линии и т. н.
Колкото и строг да бил законът за печата, той не би бил голяма
пречка за развитието на българския печат в Турция, ако би бил спаз­
ван. По отношение на български вестници и списания произволът на
цензурата и на правителството в някои случаи е бил пълен. Често се
намесвали не само съображения на властта, а и лични причини на
цензори и силни на деня. „Няма положение по-затруднително от поло­
жението на българския вестникар, когато иска да пише за българските
работи... Стегнат със запрещение, и то едва ли не пак по милост все
на българи [думата е за цензори като Генович. — Г. Б.], той се изви­
ва насам, прегъва се нататък и в тежка агония едвам може да каже
няколко незначителни, общи думи да влязат в работа, да покаже съ­
битията. в тяхната нагота.. . “ — пише П. Р. Славейков в „Македо­
ния“ (V, 50, 14. XII. 1871). Поради това в самите български земи до
Освобождението не е бил издаван нито един български вестник с из­
ключение на турските вестници на български език.
Голяма пречка за правилно развитие на българския печат в Тур­
ция били както относително ниската грамотност на населението, така
и материалната страна на издаването — липса на печатници в бъл­
гарските земи и на средства за издаване на периодични издания.
За да се избягнат създаваните от закона и от своеволните дейст­
вия на властите пречки за българския печат, някои от българските
редактори, журналисти и издатели започнали свои периодични изда­
ния в чужбина. Но условията — правни, политически и икономичес­
ки — в много от чуждите страни се оказали също тежки за българ­
ския печат. В Австрия не можели да се издават вестници от чужден­
ци — редакторът трябвало да бъде австрийски поданик и да внесе
голям паричен залог. В Русия цензурата била много строга и мни-
телна — мъчно давала разрешение за издаване на вестник, а също и
за разпространение на български периодични издания в империята.

399
Сърбия била твърде много зависима от Турция. Условията в Румъ­
ния се оказали най-благоприятни за издаването на български вестни­
ци и списания. Независимо от това, че в страната имало голяма бъл­
гарска емиграция, там и политическите условия били най-благоприят­
ни. След революцията от 1848 г. в Румъния били гарантирани, макар
и формално, гражданските свободи. Прокламираната на 10. V. 1866 г.
конституция гарантирала относителна свобода на печата в Румъния.
Тая свобода била използувана от българските журналисти и затова
в Румъния се издават толкова много български възрожденски вест­
ници и списания — повече от половината.

Редакционна организация
Българските предосвобожденски вестници и списания обикновено се
издават от самите редактори, които не създават предприятия за пе­
чалба, а, напротив, сами изразходват собствените си средства за тях,
като често мизерствуват и гладуват, за да могат вестниците им да
вършат своето дело. В някои случаи, като сп. „Български книжн-
ци“, сп. „Читалище“, донякъде в. „Съветник“, те се издават от об­
ществени организации с идеална цел. Рядко, като напр. букурещките
вестници на Раковски, „Българска пчела“ и „Ден“, те се издават
от специални стопански организации — акционерни дружества и сдру­
жения. Но и в този случай, макар юридически погледнато, дружест­
вата да са предприятия, те били създадени, за да улеснят издаването
на съответните вестници и списания, а не за печалба. Има и печални
случаи, когато собственици и редактори на вестници са получа*алч
субсидии или помощи от чужди среди — Гръцката патриаршия, тур­
ското правителство или чужди пропаганди, но в сравнение със слу­
чаите на проявен идеализъм за поддържане на народните вестници от
редактори и читатели такива прояви са нищожни. Срещу тях се про­
тивопоставят безкористността и себеотрицанието на журналисти като
Богоров, Раковски, Славейков, Каравелов, Ботев и много други. При
предосвобожденските условия, макар и да могат да се посочат начен­
ки на издаване на вестници и списания с цел за печалба, издателст­
вата им не могли да се превърнат в капиталистически предприятия.
Основният, ако не единственият приход на голямата част от вестни­
ците и списанията е приходът от абонаменти.
Редакционната организация на тогавашните вестници била най-
примитивна. Цялата тежест на работата падала върху редактора, кой­
то най-често бил и издател. В повечето случаи редакторите на вест­
ници и списания са били хора с добро образование, нерядко виеше,
начетени, с богата култура, ползували са чужди езици, били вдъхно­
вени патриоти, обикновено били близки на болките на народа. По­
някога редакторите са имали един-двама помощници. От архивни ма­
териали се вижда, че когато издател е юридическо лице (това е твър­
де рядко), тогава е имало определена скромна заплата за редактора
и за неговите помощници. Обикновено редакторите изнемогвали и' от
постъпленията на своето издание отделяли по нещо и за помощници­
те си. Отделни редакционни помещения не винаги е имало. Най-често
редакционната работа се извършвала в самата печатница. Автор-

400
ският актив работел напълно безвъзмездно, макар и отделни вест­
ници да са искали и да се опитвали да плащат хонорари. Пръв по­
ставя този въпрос Раковски още в „Дневница“, а след това и „Бълга­
рия“. Сътрудниците също били от средите на българската интели­
генция, вдъхновени родолюбци, които с малки изключения били чест­
ни хора, разбира се, и класово ограничени. Интересно е да се отбе­
лежи, че сравнително доста рано в някои вестници и списания съ­
трудничат интелегентни жени, като Елена Мутева, Ирина Екзархова,
Елисавета Караминкова, Евгения Кисимова, Анастасия Тошева, Рахил
Душанова, Сл. Динкова, Ел. Караспасова и Кар. Стефанова. Истин­
ски идеализъм проявяват безбройните дописници — народни учители,
свещеници, занаятчии, търговци.
Специфична черта на предосвобожденския печат е, че той под­
държал действителна и здрава връзка с читателите си чрез своите
неполучаващи никакви хонорари сътрудници, настоятели и дописници.
Тази връзка е много по-здрава, отколкото по-късно, след Освобожде­
нието, когато се създава печат на частнокапиталистически основи.
Голяма част от предосвобожденските периодични издания се пе­
чатали в различни частни печатници. Между другото на това се
дължи, че те често сменят форматите си и графическия образ. Много
от редакторите на по-трайните вестници разбрали колко е важно
редакциите да разполагат със собствени печатници и с големи уси­
лия някои от тях успели да създадат собствена типографска база.
Печатниците били бедни, разполагали с малко букви. Печатът най-
често се извършвал на примитивни печатарски преси, рядко е имало
печатници с модерни плоскоформени печатни машини. Работниците
в печатниците също не били много опитни. Всичко това се отразява
на графическото оформяне на вестниците. То не е много добро. Раз­
нообразието на шрифтовете е ограничено, печатът — среден, хартия­
та — не винаги качествена. Свързването в повечето случаи е съвсем
опростено, по системата „парче след парче“, със заглавия на една
колона (не винаги са поставяни), с определен ред на рубриките. Мал­
ко са опитите за изтъкване на материалите с технически средства
освен сменяването от време на време на шрифтовете. Коректурата не ви­
наги е добра. Във вестниците липсват илюстрации преди всичко по­
ради това, че тогава е нямало още фотоцинкография. В някои от списа­
нията са дадени гравюри на изображения, а в няколко вестника има
и карикатури. Вестниците най-често са на четири страници, седмич­
ници. До Освобождението, въпреки известни опити да се зачести
излизането на някои от тях, всекидневници няма с изключение на
„Секидневний новинар“.
Разпространението на предосвобожденския печат било спъвано
от редица причини. В статията „Българските вестници“ (погрешно
цитирана със заглавие „Защо не вирее нашето вестникарство?“), пе­
чатана в „Турция“ (I, 46 и 47, 5 и 12. IV. 1865), автор на която
според С. С. Бобчев15 е П. Р. Славейков, се изброяват следните при­
чини: 1) че нямало културен център, който да поддържа вестниците; 2)
че нямало организирани български общини; 3) че докато гръцките

15 С. С. Бобчев, цит. съч., с. 55.

26 История на българската журналистика 401

владици абонирали по 100—150 души за техните вестници, български­
те не постъпвали така и 4) невежеството, скъперничеството и незачи­
тането на своето от страна на българите. Цената на вестниците и
списанията поради скъпите производствени разноски, малкия тираж
и поради това, че почти липсват платени обявления, била много ви­
сока. Напр. един брой на „Гайда“ струвал 4 гроша. В това време спо­
ред д-р П. Цончев16 една ока хляб струвал 1/4 грош, една ока сапун—
3 гроша, една ока свинско месо — 2 1/2 гроша, една ока суджик —
4 гроша, т. е. колкото един вестник, или за цената на един вестник мо-
жели да се купят 16 големи хляба. Затова не е чудно, както съобщава
П. Кисимов, че той записвал „трима абонати за един лист — орташ-
ки!“. „То не е като за нас, еснаф хора — казвал баща му, — газета
четат големи хора и охолни, като владиката, като хекимина.“17 Вест­
ниците се четели жадно, минавали от ръка на ръка. „За тях [пристиг­
налите от Цариград български вестници — Г. Б.] баща ми казваше,
съобщава Симеон Радев, че ги търсели така, както първите християни
търсели посланията на апостолите.“18 Голяма пречка за разпростра­
нението на периодичния печат били лошите пътища, неуредените по­
щенски съобщения, а също така и ограничителните мерки на властта,
която в годините на революционния подем на българския народ за­
почнала да действува зорко срещу разпространението на революцион­
ния печат. Той прониква в Турция чрез чуждестранни пощенски служ­
би, като австрийската например. М. Маджаров пише, че като ученик
в Пловдивското училище (1871 — 1873) той и другарите му от т. нар.
Радомиров пансион имали възможност да четат забранени български
букурещки вестници „чрез австро-унгарската независимост от турското
правителство поща, на която началник беше пазарджиклията Миха-
лаки Илич, австро-унгарски чиновник в консулството, при съдействие­
то на двама служещи от Дановата книжарница (Григор и Нешо —
първият загина през Априлското въстание)“19. Използувани били ка­
налите на революционната организация по обикновената поща, ко с
надписи и бандероли, които да не будят съмнение, и с народни ку­
риери. Така Христо Сариев, известен с името Гълъб войвода, като бю-
фетчик във френски кораб, пътуващ между Кюстенджа и Цариград,
пренасял там „Дунавска зора“ и „Свобода“. Подобен е подвигът на
Тодорка Бакърджиева — „дългата коса“, красива и дръзка куриерка
на БРЦК, както и Петрана Обретенова и други, които успявали да
пренасят тайно „Свобода“ и други материали в България.20 При та­
кива условия тиражите на вестниците не могли да бъдат много ви­
соки. Те се движат от 250 до 1000 бройки. Най-четеният вътрешен
вестник „Македония“ стигнал до 3600 абонати. „Дунавски лебед“ —
700, „Право“ — 435, „Турция“ — 40021, а „Свобода“ — към 1000.
16 Д-р П . Ц о н ч е в , Из стопанското минало на Габрово, София, 3929, приложена
таблица в края на книгата, с. II — IV .
17 П. К и с и м о в , цит. съч., 1, с. 47.
18 С . Р а д е в , Ранни спомени, С., 1967, с. 39.
18 М . М а д ж а р о в , Спомени, София, 1968, с. 363—364.
20 К . С т о я н о в , Т. Б а к а р д ж и е в а — курнерката на БРЦК. Библиотека на жената,
г. 1 В, № 12, 1969, с. 15— 19, 22. Позовава се и на писаното за нея от 3. Стоянов
и Ст. Заимов.
21 И в . Д. Ш и ш м а н о в , цит. студ., с. 742.

402
Списанията са имали сравнително по-голям тираж. „Читалище“ напр.
стигнало до 1700 абонати. Лошо е било не само че броят на абона­
тите бил малък, но че голямата част от тях не си плащали абона­
мента. Затова вестниците често дават апели за плащане на абона­
мента и дори списъци с имената на неплатилите абонати.
Животът на българските периодични издания преди Освобожде­
нието е кратък. Единствен „Цариградски вестник“ просъществувал
повече от 10 години. Изключение са вестници като „Македония“, „Тур­
ция“ и „Право“ — „Напредък“, които имат живот, по-голям от 5
години. Останалите периодични издания рядко изкарват повече от 1—2
годишнини, а много от тях са излезли в по няколко броя. Затова и
някои издания липсват и сведенията за тях са косвени. Това е една
от причините и досега да не може да се установи напълно сигурно
колко български периодични издания е имало през време на Възраж­
дането. В този труд се казва по нещо за 106 вестници и списания, ре­
дактирани от българи на български и на други езици или пък из­
давани от чужденци, но предназначени за български читатели. В тази
цифра са включени напр. 4 турски вестника и едно списание, изли­
зали и на български език. Взети са пред вид и заглавия на отделни
приложения към вестници и списания със своя номерация, к-ато „лю-
бословния лист“ „Дунавски лебед“, сп. „Ръководител на основното
учение“, без обаче да се смятат „малките“ издания на в. „България“
или на в. „Македония“, както и други извънредни издания и приложе­
ния на вестници. В тази обща бройка на периодичните издания са
броени два пъти такива вестници като: „Свобода“ — „Либертагя“,
„Балканул“ — „Балкан“, „Гражданин“ — „Урбанулу“, „Левант
таймс“ — „Източно време“. В сметката влизат и някои вестници, 14
на брой, за които има данни, че са излизали, но досега не е известно
някъде да има броеве от тях. Взети са пред вид даже издания като
„Комар“, „Философски камък“, „Дете“, „Л’етоал д’Орнан, за конто
изобщо не може да се твърди положително, че са излизали. Не са
броени ръкописни вестници, както и календарни сборници, макар и
в изложението да се споменава за 3—4 такива сборника, играли роля
на списания.
От посочената обща бройка на българските периодични издания
от епохата на Възраждането 75 са вестници, 31 са списания, към които
не е смятана третата годишнина на „Гайда“, макар да е списание.
Най-голямата част от вестниците (46) излизат в Румъния. От тях 19
са печатани в Букурещ, 23 — в Браила (значителен брой от които
изобщо не е известно дали са излизали, или пък не са запазени), 2 са
били печатани в Болград и други 2 — в Плоещ. В Турция са излизали
24 вестника, 20 от които в Цариград и 4 турски вестника във вилает-
ски центрове. Нито един български вестник не е бил печатан в пре­
д е л и т е н а б ъ л г а р с к и т е зе м и . В С ъ р б и я са излизали 2, в Австрия — 2
и в Г ер м а н и я — един български вестник .
В Румъния се печатат 12 списания, 6 от които в Букурещ, 4 в
Болград и 2 в Браила. В Турция излизат 12 списания — 9 в Цари­
град, едно в Смирна и 2 на българска земя, в Русе. В Австрия са би­
ли отпечатвани 5 списания, а в Русия и в Сърбия по едно. Някои
периодични издания са променяли мястото, дето са били отпечатвани.

403
При изчисленията е взето пред вид или първото място на издаването,
или онова, дето вестникът или списанието са излизали по-продъл­
жително.

Видове, тематика, идейна насоченост

По жанр най-ранните вестници са повече информационни, а със за­
почването на борбата за църковна самостоятелност и със създаването
на националното революционно движение голямата част от вестни­
ците стават по-определени носители на идейни и на политически мне­
ния. Те са вестници с програма и в тях се поставят на разрешение
обществени 'въпроси според класовата им насоченост· Любопитно е да
се каже, че е голям броят на хумористичните вестници — 17. От тях
само 5 излизат в Турция, а 12 — в Румъния. Значителна част от хумо­
ристичните издания са мимолетни.
Списанията са литературно-филологически, универсални (за об­
ществени въпроси, политика, литература и популярно четиво), научни
с единствен представител „Периодическо списание“, икономически. Чис­
то специални, отраслови списания, като се изключат „Журнал за наука,
занаяти и търговия“, което е общо икономическо, и „Ступан“, няма.
Макар и всички 'български предосвобожденски вестници и спи­
сания да са, общо взето, идейно насочени, те не са единни по своята
концепция, по разрешението, което дават на въпросите. От дадените
вече характеристики на отделните издания не е мъчно да се извади об­
що заключение, че българският печат преди Освобождението, особено
след Кримската война, се е развивал по две главни линии — линията
на националната революция и линията на еволюционизма. Съществу­
ват и междинни либерални вестници — непоследователно революцион­
ни, еволюционистки, даже туркофилскн. Има нюанси, има степени,
но, общо взето, това е характерното: съществува революционен пе­
чат, изразител на схващанията на революционните класи и класови
прослойки, безкомпромисен ратник за национално освобождение по
пътя на революцията, и еволюционистки, дуалистичен и туркофилскн
печат, сред конто се срещат и представители на срамен опортюнизъм,
стигащ до национална измяна. Затова не е правилна поддържаната
по-рано теза, че целият предосвобожденски печат е имал народен ха­
рактер.
Би трябвало да се потърсят и посочат идейните струи, идващи
отвън, които са влияли в идейно отношение на българския печат.
Идеите на буржоазните революции на Запад, на националноосвободи-
телните движения в света и проявите на западната култура безспорно
са намерили отклик в българската периодика. Много от редакторите
на еволюционнсткия и просветителския печат са повлияни от идеите
на западното просветителство, буржоазната демокрация и либера­
лизъм.
Най-силно е влиянието на идейните струи, които нахлуват в
България от Русия, влиянието на руската култура и литература и
особено на руските революционни демократи, които въздействуват на
прогресивни български журналисти както с идеите си, така и с пуб­
лицистичното си майсторство. Чрез тях в България стават популярни

404
идеите на руския и западния утопичен социализъм, на философския
материализъм.
Във връзка е класовата насоченост на периодичните издания и с
историческия момент, в който те излизат, стои и въпросът за тематиката
им. Първоначално в предосвобожденския печат господствуват теми,
които подпомагат да се развие националното чувство в българския
народ, да се обособи той в нация: това са исторически теми, въпроси
за езика, училищни проблеми, стопански въпроси, малко политика.
По-късно вестниците стават политически. Цели десетилетия гооподет-
вува като основен въпрос в нашия печат въпросът за самостоятелна
българска църква. Много е интересно да се наблюдава как той става
„несъвременен“, как се изживява, как постепенно въпросът за поло­
жението на българите под робство го изтиква и той отстъпва на идея­
та за национална свобода, основната тема на революционния печат.
Погрешно е да се мисли, че революционният печат не е обръщал вни­
мание на въпросите на просветата, културата и езика. Нашите рево­
люционери не са разчитали на просветата като на самостоятелен фак­
тор за освобождението, но нито за миг революционният печат не пре­
ставал да просвещава, да издига своите читатели и така да ги под­
готвя за борба срещу робството.
Много интересна черта на българския възрожденски печат е връз­
ката му е художествената литература. Той пръв популяризира големи
чужди и български автори, той приучава към литературен вкус, на
неговите страници се развива литературната критика. Тази връзка е
особено тясна с това, че най-големите български публицисти и журна­
листи са едновременно и писатели. Във вестниците те често използу­
ват литературния си талант и литературните си творби за целите на
публицистиката.
От погледа на предосвобожденските журналисти не са отбягнали
и социалните въпроси. Голяма част от тях са виждали, че турският
феодализъм и неговите български крепители са пречка за развитието
на българския народ. Някои редактори съзират прогресивната роля,
която зараждащият се капитализъм у нас би могъл да играе тогава,
и се явяват като негови апологети. Други пък манифестират антикапи-
талистическото отношение във връзка с предизвиканата от вноса на
западни промишлени произведения след Кримската война криза в за­
наятите. Революционните журналисти, като Раковски, Каравелов и
Ботев, които по идеология са революционни демократи, не се задово­
лили само с нападки срещу турските господари и българските чор­
баджии, а са направили и извода, че революцията е единственият пъг
за събаряне на феодалния гнет. А Ботев с идеите си на утопичен
социалист е отправял погледите и към по-далечно бъдеще.
Характерът на периодичните издания и тематиката им се отразя­
ва и върху журналистическите жанрове, с които вестниците и списа­
нията си служат. Разнообразието на жанровете в предосвобожденския
печат е относително голямо. Като идеен печат в него и във вестниците
откъм началото на 60-те години господствува статията, а основен ин­
формационен вид е дописката, която свързва здраво вестниците с тех­
ните читатели и с тяхната среда.
Въпреки ограничеността н,а разпространението на печата от вре-

405
мето на Възраждането 'Неговата роля е извънредно голяма. Той влияе
и подпомага националното събуждане .на българския народ, еъдейст-
вува за създаване на нов светоглед. Сам истински учител на народа,
той подтиква развитието на народната просвета, еьдействува за кул­
турното издигане на народните маси, за формиране на български ли­
тературен език. Най-сетне той оформява становищата на народните
маси по основните български въпроси и разяснява български гледища
по тях в чужбина. За революционния печат трябва да се каже специал­
но, че той играе, роля не само на пропагандист и агитатор, но и на ор­
ганизатор на националното революционно движение.
Значението ,на печата от 'времето на Възраждането е голямо и за
по-късно време. След Освобождението от 1878 г., та и до наши дни
безкористността, себеотрицанието, идеализмът, високият патриотизъм
на дейците на печата от онова време, особено на редакторите и сът­
рудниците на прогресивни и революционни вестници и списания, тях­
ното голямо майсторство вдъхновяват с примера си и е идеите си пат­
риотични, прогресивни, социалистически журналисти. Този пример
представлява безспорен интерес и за новите генерации журналисти,
които има какво да научат от журналисти и публицисти като Фотинов,
Богоров и Славейков, като Раковски, Каравелов и Ботев и мнозина
други. Те трябва да се отнасят към тяхното дело с обич и със синовна
признателност.

406
БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА
ОТ 1878 ДО 1885
 СЛЕД ИЗГРЕВА НА СВОБОДАТА
Освободителна война. Войната за освобождението на българския на­
род от петвековно робство преминала като ураган през българските
земи и донесла на крилете си изгрева на свободата. Опиянението, въз­
торзите, благодарността на довчерашните роби към братята-освободи­
тели нямали край, не се поддавали на описание.
С договора, подписан недалеч от Цариград (в Сан Стефано на
19. II. 1878), войната завършила успешно за оръжието на Русия. Тя
била действително освободителна война. Не само защото донесла по­
литическо освобождение на един народ от дълго и тежко иго, а и
защото нанесла и последния удар върху господствуващия в българ­
ските земи турски феодален ред. Да се запази повече турският фео­
дализъм било мъчно. Това би означавало според прочутата форму­
лировка на Маркс „да се направи опит да се задържи конската мър.~
ша на една и съща степен на гниене. . .“ Това точно не разбирала
дипломацията на западните сили, която правела неимоверни усилия
да запази статуквото. И, обратно, каквито и да са били мотивите на
руското царско правителство да започне войната, тя била война за
справедливо дело, прогресивна война, както я квалифицира Ленин.
Защото тя завърши с политическото освобождение на българския на­
род и в същото време срина турския феодален ред в българските
земи, обективно изигра ролята на буржоазнодемократична революция
в България.'
Както всяка революция, тя постави началото на една нова ера,
на нов ред в историята на българския народ, а следователно и в
историята на българската журналистика. Настъпването на тази нова
епоха се съпътствува от големи и дълбоки икономически и социални
промени в страната. Икономическият, общественият и политическият
живот на българския народ, на новосъздадената негова държава се
развива при нови условия. Те определят руслото на политическите
отношения, детерминират и формите, в които се проявява и развива
българският периодичен печат. Между тези условия и факти на първо·
място е националната, а и относителна политическа свобода, която е
озарила живота на петвековния роб. Извършва се аграрен преврат в
българското село, т. е. земята става още по-определено собственост
на селяните. Тоя процес на насищане на ненаситната за земя селска
душа довежда до класово разслояване в селото. Там се засилва про­
слойката на едрите земеделски собственици. Някои от старите чорба-

1 В. И. Л енин, Съчинения, по руското четвърто изд., т. 21, София, 1953, с. 138.

409
джин и наред с тях нови стават големи собственици на земя на място­
то на турските бейове и чифликчии. Редица дребни селяни се огъват
под тежестите на новонаправени заеми с непоносими лихви. Очертава
се процесът на пролетаризнрането им. Упадъкът на занаятите, почнал
след Кримската война, при новите обществени условия става все по-
голям. На мястото на западащото занаятчийско производство буржоа­
зията развива манифактурна и фабрична промишленост. Тя не се
занимава вече само с традиционната търговия и лихварство. Започва
се жестокият процес на първоначално натрупване на капитали, зараж ­
да се работническа класа, като в същото време за страната продължа­
ва да е типична дребнобуржоазната собственост, дребнобуржоазният
начин на производство, господствува и дребнобуржоазната психология,
основна политическа сила била дребната буржоазия.
На основата на такива социални взаимоотношения възникват
идеи, борят се различни мирогледи, развиват се политически партии
в новоосвободената страна. На такава почва започва животът и раз­
витието на българския периодичен печат след Освобождението през
1878 г.
Първи лястовици на периодиката. През време на войната всички
български вестници престанали да излизат. В Турция те били спрени
от турското правителство (вън от двете евангелистки „ З о р н и ц и “),
а печатаните в Румъния един по един спрели, защото редакторите
им, а и голяма част от читателите, обхванати от общия патриотичен
ентусиазъм, заминали за България, едни да помагат на руските осво­
бодителни войски, други — в българското опълчение, трети — в ад­
министрацията. Има две изключения. Започналият през самата война
в Букурещ в. „ Б ъ л г а р и н “ продължил да излиза. Той се преместил
по-близо до България — от 29. VI. 1878 г. (I, 65, 66, 67) се издава ве­
че в Гюргево, за да се изпраща по-бързо и по-лесно в страната. „Бъл­
гарин“, доколкото е могъл, е давал новини както първоначално за
военните действия, така и за международната политика във връзка
със съдбата на България.
В същото време продължавало да излиза започналото в Буку­
рещ през октомври 1877 г. сп. „ С л а в я н с к о б р а т с т в о “ на Р. И.
Блъсков. С шестата му книжка от 26. V. 1878 г. Блъсков успял да го
прехвърли в Русе. „Славянско братство“ е вероятно второто българ­
ско периодично издание, печатано на българска земя след Освобож­
дението.2 За да се отговори на жаждата за новини, „Братство“ не
само актуализирало еъздържанието си, но и давало притурки с новини
и телеграми, коментирало събитията, атакувало политиката на Ан­
глия и другите западни държави, които се стремели да запазят це­
лостта на Турция.
През време на войната в Свищов излизал като орган на руските
освободителни войски в. „ Л е т у ч и й в о е н н н й л и с т - о к “ с инфор­

2 На самата книжка пише, че тя е отпечатана в книгопечатницата на „Славянско

братство“. Ст. К у т и н ч е в , цит. съч., с. 154, твърди, че нн. 6 е била произведена в
печатницата на Спас Попов (пренесена вече от Браила в Русе). В това твърдение
изглежда да има нещо вярно, защото кн. 7 е отпечатана наново в Букурещ в пе­
чатницата на Н. Радулеску, а от кн. 8 списанието редовно се печата в собствената
печатница на Блъсков.

410
мации за хода на военните действия и със статии за характера на вой­
ната. Той е бил четен и от българското гражданско население.3
За да се издават вестници и списания в България през грохота на
войната и непосредствено след нея, липсвали преди всичко техни­
чески предпоставки. В българските земи съществувала известната,
основана от Мпдхат паша вилаетска печатница в Русе с ограниче­
ни възможности за печат на български. Имало печатници в Одрин и
в Солун, за възможностите на които за това време няма сведения.
Началникът на руското гражданско управление, създадено със започ­
ване на Освободителната война, княз Вл. А. Черкаски поискал чрез
Марин Дринов от Хр. Г. Данов да достави от Виена 11 печатни маши­
ни за окръжните градове. Още на 19. XII. 1877 г. Любен Каравелов
подал молба до Търновския губернатор, в която поискал да му се
разреши да пренесе от Букурещ и да открие в Търново печатница
с фирма „Типография“ Л. Каравелов“. Разрешението било дадено.
Каравелов, които бил зле материално, се сдружил с Н. Жейнов, пре­
несъл своята печатница в България, като установил два клона от
нея — в Русе и в Търново. Той поискал от властите също така раз­
решение да започне да издава си. „3 н а н и е“. Каравелов преиздал
1 и 2 кн. от год. II на списанието — а на 15. V. 1878 г. в Търново
излязла първата книжка на списанието — кн. 5 от втората му годиш­
нина, а след това и останалите. От документите по разрешението на
печатницата и на списанието се вижда, че важели установените в
Русия правила и правни норми по тези въпроси. „Знание“ е първото
българско периодично издание, излязло на българска земя след Ос­
вобождението.
Хр. Г. Данов и неговият съдружник Янко Г. Ковачев в началото
на юни 1878 г. също били вече пренесли своята печатница от Виена
в Пловдив. Там на 25. VII. 1878 г. започнал да излиза като издание
на Хр. Г. Данов и със субсидия от руските власти първият български
лист в освободена България — в. „Марица“, значителен вестник, кой­
то излиза до 1885 г. По същото време пак в Пловдив Иван Богоров
наченал да издава и първото основано след Освобождението спи­
сание „ Ч и с т о б ъ л г а р с к а наковалня за сладкодум-
с т в о“, от което излезли няколко книжки. В. „България“ (I, 74,
23. VII. 1878) съобщава не съвсем сигурно, че в Пловдив, „казват,
излязъл вече първият брой от нов български вестник под име „Прав­
да“. Други сведения за този вестник и дали изобщо е излизал, няма.
В страната се разпространявали и вършели пропаганда в името
на своите задачи две периодични издания, които продължавали да
излизат в Цариград — богато илюстрованото „евангелско периодично
списание“ „Зорница“ и седмичният вестник със същото име и със
същото направление. Едва няколко години по-късно те се пренесли
в България.
Започнало едно даващо надежди развитие на българската перио­
дика, с големи перспективи, като се имат пред вид границите на Сан-
стефанска България. Продължило енергично пренасяне на български

3 По подробно за този вестник вж. И в . Д . Ш и п ч а н о в . „Летучий военннй листок“.

Дипл. работа. Науч. рък. проф. Г. Боршуков, София, 1969 г., 69 с. (машинопис)

411
печатници от Румъния и от Цариград в пределите на новата държа­
ва. Кроели се планове за нови вестници и списания, но те останали
неосъществени. Едно голямо събитие турило край на всичко тоза и
дало нова насока на целия живот в България, на българската журна­
листика също.
Берлинският договор — последиците му за българския печат. З а ­
падните сили начело с Англия не били доволни от Санстефанския
мирен договор. Те били против голяма и силна България в тогаваш­
ните етнически граници на българския народ, защото смятали, че
тя ще бъде форпост на руското проникване на Балканите и на Изток.
Започнала голяма дипломатическа борба и игра за ревизия на до­
говора, която завършила със свикването на т. нар. Берлински конгрес
(13. VI. — 13. VII. 1878). В последния ден на конференцията, която
била едно поражение за руската дипломация, бил подписан Берлин­
ският договор. С него Санстефанска България престава да същест­
вува. Съгласно с договора Княжество България, оставено под вър­
ховна власт на султана, включва в границите си Северна България
със земите южно от Балкана, около София и Кюстендил. Образува­
ла се и една автономна област — Източна Румелия, с губернатор,
назначаван от султана, обхващаща Южна България с граница в Ро­
допите. Северна Добруджа била придадена към Румъния, Моравско —
на Сърбия, а Източна Тракия и Македония останали в границите на
Турция.
Независимо от другите последици на Берлински договор за бъл­
гарския народ, що се отнася до периодичния печат — те са значи­
телни. Той е трябвало да се развива в две малки, миниатюрни дър­
жавици, при това ненапълно свободни. Този важен факт предопределя
хилаво развитие на печата в рамките на един все повече утвържда­
ващ се буржоазен ред. При такива условия не е било възможно да се
създадат големи вестници и списания, по-късно и големи издателски
предприятия. Вестниците и списанията е трябвало винаги да са в тежка
борба за материално закрепване. Що се отнася до историята на този
дял от българската журналистика, независимо от класовия подход
при анализа на явленията, които са неин обект, вън от обстоятелст­
вото, че и оценката на вестници и списания ще става въз основа на
тяхната идейна насоченост, въз основа на това, кой на кого служи
и чий изразител е, налага се да се държи сметка и за териториалния
принцип, т. е. да се разглежда историята на журналистиката от този
период в Княжество България и в Източна Румелия поотделно, макар
и паралелно.

412
 В КНЯЖЕСТВОТО — НАПРЕГНАТИ, НЕСПОКОЙНИ
ГОДИНИ, НЕСПОКОЙНА ЖУРНАЛИСТИКА

ОТ УЧРЕДИТЕЛНОТО СЪБРАНИЕ ДО ПЪЛНОМОЩИЯТА

ПРЕЗ 1881 Г.

ВЕСТНИЦИ ПРЕДИ И ПО ВРЕМЕ НА УЧРЕДИТЕЛНОТО СЪБРАНИЕ

След като Берлинският договор бил подписан и влязъл в сила, рус­

ките власти в България започнали да подготвят уредбата на новата
българска държава. Това е време на покруса и неизвестност за бъл­
гарския народ, който бил вцепенен от станалото и все още имал на­
дежди, че работите могат да се оправят. В тези трагични месеци с
изключение на излизащите вече няколко периодични издания други
не се появили.

Следвоенни „метаморфози“ на Паничкови вестници

Скоро след като руските войски преминали Дунава, Д. Паничков
пренесъл печатницата си от Плоещ (там тя била от пролетта на 1877 г»)
през Гюргево в Свищов с надежда, че там ще получи работа ог
руското военно и гражданско управление. Русите носели със себе
си малка печатница и Паничков, който също получавал поръчки от
тях, според Кутинчев, издал няколко броя от „Хъш“, които нито
се намират, нито е сигурно, че са излизали.1 Положително е, че на
12. X. 1878 г. той подновил да издава „ Д у н а в с к а з о р а “ на покой­
ния вече Добри Войников. Годишнината на вестника е означена като
пета, защото два броя от год. IV на „Дунавска зора“ били издадени в
Браила на 1 и 6. I. 1877 г., преди още Паничков да пренесе печатницата
си в Плоещ.
В първия брой на свищовското издание на „Дунавска зора“ се
казва, че тон ще се придържа в програмата на стария „Дунавска зо­
ра“. По всичко изглежда, че вестникът най-напред е бил уреждан ог
самия Паничков, който не само не разбрал колко е невъзможно ч
неправилно при новите обстоятелства да се издава вестник с програ­
ма от 1867 г„ но и действително направил вестник с бедно съдържа­
ние. Той препечатал в него напр. разказа „Китайски цар“, обнародван
в „Българска дневница“ през 1857 г.
Сам Паничков е разбрал своята немощ и затова в първия брой
заявява: „Когато се снабди (вестникът) с добър редактор, тогас ре­
дакторът ще съдействува с културата. . .“ Изглежда, че той намерил
: Ст. Кутинчев, цит. съч., с. 103.

413
такъв редактор, колкото и парадоксално да е, в лицето на Н. Гено-
вич, който се прибрал от Цариград в родния си град. Има твърде­
ния, че редактор на вестника е бил и Д. В. Манчев, Както и че негов
издател или съдружник на Паничков е бил и Ив. П. Адженов. От „Д у­
навска зора“ в Свищов излезли 17 броя, последният от 31. III. 1879 г,
като в това време вестникът се пооправил малко и дори в бр. 15 кри­
тикува народните представители в Учредителното събрание, че не раз­
бирали „високото си послание“ и говорели „врели некипели“.
От 7. IV. 1879 г. вестникът променя името си на „ Н а р о д “, а
малко след това на „ Н а р о д а “, но запазил номерацията на годиш­
нината (V), като излезли 32 броя (18—50). През 1882 и 1883 г. се
появили нередовно по няколко броя от VI и VII годишнина на този
незначителен лист. Общо взето, той има либерална насока, като мест­
ната тематика все повече вземала превес в него.
„Хъш“, излизал или не, „Дунавска зора“ — год. V, „Народ“, „На­
рода“ — това са „метаморфозите“ на Паничкови вестници с ненапълно
ясна история, направление и номерация, е които Паничков продължил
дейността си непосредствено след Освобождението.

Славейков организира в. „Българско знаме“

Предстояло свикването на Учредително събрание, за да се изра­
боти конституция на новата държава. В това време П. Р. Славейков
бил чиновник за особени поръчки при сливенския губернатор, полк.
Иляшевич. Той виждал нуждата от печатница и вестник в града и
окръга, затова чрез своя стар съратник, печатаря Ив. Дочков, уредил
да се купи :в Цариград печатницата на П. Карапетров. Тя била пре­
несена в Сливен от Ив. Дочков, неин упрвител, но като собственост
на нарочно дружество в което влизали видните сливенски граждани д-р
Г. Миркович, Д. П. Минков и др.
В тази печатница на 10. II. 1879 г. в Сливен излязъл първият брой
на в. „ Б ъ л г а р с к о з н а м е “. Този брой бил изцяло написан от
Славейков.2 Малко преди това императорският комисар княз Донду-
ков-Корсаков назначил Славейков за член на Учредителното събра­
ние и публицистът трябвало да напусне Сливен, за да отиде в Търно­
во да действува като политик и държавник. Там на 10 февруари, в
деня, когато излязъл първият брой на „Българско знаме“, Уч­
редителното събрание започнало работата си. В програмната статия
се изтъква значението на журналистиката „във всичките епохи и меж­
ду всичките просветни народности“, посочва се новото положение,
в което се намират българският народ и неговата журналистика. Сега
„секи желае да чуе като какво става или се върши в разните части на
нашето отечество; като какво се мисли и върши от нашите приятели
и неприятели, около нас съседи; като как се нахождат нашите събратя,
що се намират под чуздо управление; като какво мисли Западна или
Северна Европа за нази..." Изобщо изтъква се нуждата българските
граждани да бъдат правилно осведомени.

2 П. Р. С л авей ков, Литературен архив, с. 72; С в. С л а вей к о в, цнт съч., с. 155.

414
 След заминаването «а Славейков вестникът продължил под ре­
дакцията па д-р Д о б р и П. М и н к о в (1856—1942), публицист с добро
образование, култура и опит (в редакцията на „Източно време“), по-
късно известен магистрат, и при сътрудничеството на д-р Г. Мир-
кович, д-р Н. Планински. „Българско знаме“ има определено либе­
рална насока. Той следял работите на Учредителното събрание, като
давал значителни информации за хода на разискванията в него, а
заедно с това вземал и отношение, заставайки открито на страната
на либералите, борещи се за по-демократично устройство на страна­
та. Вестникът проследил и работата на Първото велико народно съ­
брание, което на 17 април избрало за княз на младата държава Але­
ксандър Батенберг. „Българско знаме“ отделял място и за местна те­
матика като вестник на ■Сливенския окръг. От него са излезли 24
броя, последният от 21. VII. 1879 г.

„Българский лев“ на Миларов

Няколко седмици след като Учредителното събрание започнало своя­
та работа, в Търново се появил нов вестник — „ Б ъ л г а р с к и й л е в“,
„политически вестник за най-новите и най-важните дневни въпроси“.
Той бил седмичник с главен редактор Светослав Миларов. Вестникът,
както се казва в програмната статия в първия му брой, си поставял
на задача „да тълкува и защищава общите интереси на българския
народ, ще представлява колебанията и съжденията на европейското
явно мнение“. Редакцията обещава да дава бързо външните и вътреш­
ните новини, да „отгледва новите държавни и административни учреж­
дения на българското княжество“, да обнародва статии на руски и
френски език за осведомяване ;на чужденците — и на турски за „тур­
ското население из българските места“, белег на голямата търпимост
на българския народ към иностранното население. И той изпълнява
това обещание.
„Българский лев“ следял отблизо работата на Учредителното съб­
рание. Той давал отчети за неговите заседания с текстове на произне­
сени речи, отразявал борбите на очертаващите се в политическия жи­
вот две основни течения на либерали и консерватори. Вестникът от­
крито застава на страната на либералите и със симпатия участвува в
тяхната борба за демократична конституция. Той проследил и работата
на Първото велико народно събрание, изразявал благодарността на
българския народ към братята освободители, в четвъртия си брой от­
печатал писмото на Ботев до Венета от борда на „Радецки“.
Макар и в програмната си статия „Лев“-ът, като излиза от горчи­
вия опит на възрожденската периодика, да се стреми да избегне „ба­
такът“ на своите предшественици и настоява за предплата на абона­
ментите, той също не можал да живее продължително. „Българский
лев“ правил опити да откликва по-бързо на събитията — давал из­
вънредни притурки, пускал „Малък лист“, от петия брой обявил, че
ще излиза два пъти седмично, но със седмия си брой от 20. IV. 1879 г.
спрял.

415
 „Остен“-ът на стария „гайдар“
Неуморимият П. Р. Славейков въпреки заетостта си в Учредителното
събрание, дето заедно с Петко Каравелов и с Драган Цанков «оси на
идещите си борбата за демократична конституция, намерил време
да урежда вестник и в Търново. Той се върнал към първата си любов
в журналистиката, към могъщото средство на хумора и сатирата. А
времето било подходящо за такова оръжие.
На 5. III. 1879 г. в Търново в печатницата, която там успял да уре­
ди К. Тулешков (това е бившата Ботева печатница, пренесена от Буку­
рещ), „измътен от обстоятелствата“, се излюпил първият брой на „О с­
т е н “ „вестник юмористический и сатирический“, издаван и редактиран
οι стария „гайдар“. На Славейков както през време на Възраждането,
така и сега непосредствено след Освобождението, се дължи основава­
нето на първия хумористичен вестник. От „Остен“ излезли 12 броя,
последният от 6. VI. 1879 г. Той е трябвало да спре, от една страна,
за да можел Славейков да се заеме с по-голям вестник, орган на Ли­
бералната партия. От друга страна, въпреки текста под заглавието —
„на вяра не биде и без пари никак“, „Остен“, изглежда, не е имал до­
статъчно платени абонаменти, за да излиза спокойно и редовно.
Както в „Гайда“, и в този вестник има голямо, тематично разно­
образие и много видове материали — статии, наситени с острота и ду­
ховитост, стихотворения, сценки, фейлетони, малки вицове, басни и
т. н. „Остен“ е срещу всичко отживяло, гнило и тъпо в българския
живот, против алчността на някои чиновници. Вестникът откликва на
работите на Учредителното събрание и естествено бодилото па остена е
насочено най-много срещу консерваторите:
Победени в Камарата
по въпроса за Сената,
побегнали гологлави
и се скрили във сената.
(I, 5, 30. III. 1879)

Когато събранието било закрито, в I, 7, 20. IV. 1879, Славейков

помества духовита статийка „На разиждание“, в която прави преглед
на неговата работа и препоръчва:
„Първо и първо, да съблечем от вчера още чуждата и на време
[то] навлечената им нотабилска руба и да се облечем в народното
си облекло на равенството. . ·
Второ, преди да тръгнем из Търново, да се постараем да изперем
в бистрите струи на Етър (Янтра) съвестта си от всички нечисти по­
мисли. . .“
И на трето място се препоръчва на либералите да станат „кон­
серватори“, за да запазят извоюваното, а на консерваторите — да
станат „либерали“, за да се създадат още по-либерални постановления.
Много майсторски написано, интересно и духовито, с най-неочак-
вани обрат« на мисълта е „Отворено писмо“ (I, 7, 20. IV. 1879) до
Александър Екзарх, кандидат за българския престол. В него Славей­
ков казва на злополучния кандидат, че не е „мунасип за княз“, и го

416
съветва да се върне в България да работи, като добавя за себе си, че
„на стари години съм приневолен и принуден да приема най-неприят-
ната от службите, да бода хората, за да се храня“. А във връзка с
глупавото обещание на Екзарх да запише 50 абонамента на „Остен“
Славейков му благодари и му предлага срещу тях 50 остена, като го
пита да му съобщи „колко остена са нужни собствено за Вае и. колко
за препоръчания от Вас кандидат, какви ще бъдат те особено — с бо­
дове ли, или без бодове“.
И в „Остен“ Славейков нЗмира за нужно да брани свободата на
печата. В статийката „Марица“ и нейната юзда“ (I, 6, 12. IV. 1879)
той пише: „Кротката и сериозната българска „Марица“ плаче и ри­
дае, задето Народното събрание постановило да има пълна свобода
на печата. Тя не се поовенява ни най-малко да изкаже своето искрено
и дълбоко желание, за да се удари на народа юзда, защото без такава
юзда по нейно мнение той бедствува да пропадне... “
„Остен“ е малко познат вестник, но в него С л а в е й к о в е показал
силата на хумористичния си талант при условията на свободата във
всичкия му блясък.
По сведения на Юрдан Иванов в Русе през април 1879 г. е за ­
почнал да излиза и друг хумористичен вестник — „ К ъ р л е ж “. За не­
го няма точни сведения, защото липсват запазени екземпляри. Ако
се приеме за вярно твърдението, че е започнал да излиза през април,
тогава неточно е да се смята той за пръв хумористичен лист след
Освобождението.3 Редактор на вестника, предполага се, е бил К. Г.
Ф и то в с ки, по-късно редактор на други хумористични вестници без
особено значение, ι

„ С л а в я н и н “ — в естн и к с х у б а в о и м е . . .

В Русе, в онова време един от първите центрове, дето се издават ве­

стници и списания, T .X. С т а н ч е в , редактор, познат още от преди
Освобождението, започнал на 21. IV. 1879 г. вестник с хубавото име
„ С л а в я н и н “. T. X. С т а н ч е в (род. около 50-те години на мина­
лия век, поч. 1903) е учител и публицист, както пише един съвреме­
нен автор, и „богат производител на всевъзможни драми, смешни и не­
сметни позорищни игри, каквито са „Драндавела“, „Цилиндър“, „Ша­
ран“, „Милан“, „Стефар Караджа“, „Христо Ботев“ и други“, водевили
и скърпени драми, които въпреки тривиалността си му създали из­
вестност.
„Славянин“ се нарича „народен лист за наука“. Това подзаглавие
не отговаря на програмата му, в която се обещава да се разглеждат
обществени въпроси и наред с тях да се пише за „училище, кннжев-
ност“, а и за „святото учение на православната вяра“.
„Славянин“ е местен вестник, но дава много информации за ця­
лата страна, а заедно с това той наистина взема отношение към обще­
ствените въпроси. По времето на Учредителното събрание гой е на

3. Д:р Б. Андреев, цит. съч., т. II, София, 1948, с. 183; Български периодичен печат,
1844— 1944, анотиран библиографски указател, т. I, София, 1963, с. 433.

27 И стория на българската ж урналистика 417

либерални позиции. По-късно, общо взето, „Славянин“ остава верен
на либералната си насока, но в тежки моменти, напр. по време на
„пълномощията“, не е напълно последователен, не винаги има кураж
да изразява ясно либералните си идеи. Консервативният печат го от­
рича. Така „Витоша“ полемизира с него и го нарича „хубаво сирене
в кучешки мях“ (I, 60, 29. XII. 1879). В борбите на либералските
фракции при разслоението на либералната партия той също така не
винаги е ясно определен, но до 1885 г. .най-често манифестира симпа­
тии към либералите около П. Каравелов. Органът на умерените ли­
берали „Средец“ (I, 38, 25. VII. 1884) обнародва едно писмо на T. X.
Станчев, от което се вижда, че в най-важния момент от роенето на ли­
бералите той предложил на Др. Цанков да бъде с него срещ у... 200
платени абонамента за вестника. Оттогава „Славянин“ воюва остро
срещу Цанков и неговата партия· По начало русофилски, този лист
не е винаги последователен и в тази насока.
В литературно отношение вестникът на Станчев не стои на много
голяма висота. Съдържанието му обикновено е разнообразно, инте­
ресно, макар понякога да има в него и доста „слама“ („Слама“ Бо­
тев бе нарекъл Станчевото предосвобожденско списание „Слава“). Ка­
то редактор Станчев успява да събере около вестника добър авторски
актив. Той го оформява прилично (за което допринася и обстоятел­
ството, че си създава собствена печатница), всяка година дава на
абонатите художествено оформена обложка.
„Славянин“ има дълъг живот, излиза до смъртта на T. X. Стан­
чев през 1903 г. с изключение на времето от 1887—1889 и 1891—1900 г’.
Той има по-трайно значение, отколкото литературната дейност на ре­
дактора му. През 1929 г. „Славянин“ подновява излизането си за две
години под редакцията на Б о я н С т а н ч е в , син на основателя му.

Две „линии“ в печата

Всички започнали да излизат след Берлинския договор и през време
иа Учредителното събрание вестници са още крехки, незакрепнали из­
дания. Макар и „Българско знаме“, „Лев“ на Милароз и Славейковнят
„Остен“ да демонстрират либералните си идеи, смело да се борят
за демократична уредба на новата държава, да държат за права на
народа, не може да се каже, че вестниците като цяло успяват да от­
разят изключително интересния двубой между либерали и консерва­
тори в събранието. С изключение на в. „Марица“, който се издава в
Пловдив, в другата българска държава, и който помества интересни
и често критични, насочени срещу либералите отчети за заседанията
на Учредителното събрание, консерваторите в Княжеството още ня­
мали вестник, действителен изразител на тяхната идеология.
Поляризация в обществото и във вестниците. А това, което става
в Учредителното събрание, е много интересно. То засяга целия бъл­
гарски народ, а и бъдещето на самия печат — там се изработва ос-
новият закон на страната. Именно в разискванията за Конституцията
при новите обществени условия в Княжеството, след като бяха пре­
минали опиянението от свободата и обединяващата покруса от Бер­
линския договор, на основата на новите социални отношения пламва

418
борба между две главни групи ® обществото и в Учредителното съб­
рание, на партията на либералите и на партията на консерваторите.
Последните са изразители на интересите на търговско-лихварската
буржоазия, на бившите чорбаджии и на тяхната интелигенция. Либе­
ралите отстояват интересите и идеологията на грамадната част от бъл­
гарския народ тогава — селяни, занаятчии, дребни търговци (дребната
буржоазия изобщо), средни търговци и народната интелигенция. В
борбата по основните принципи и за характера на Конституцията в
бурните заседания «а Учредителното събрание взема връх либерална­
та партия. Била гласувана Търновската конституция, за времето си
една от най-напредничавите буржоазноде1мократични конституции. В
нея не намерили достатъчно отражение идеите на българските въз­
рожденски революционери-демократи, но в замяна на това пък били
решително отхвърлени исканията на консерваторите за сенат, за дву-
камарна система, за избирателен имуществен и образователен ценз,
изобщо за ограничаване и на формалните демократични свободи на
народа.
Класовите съотношения и интереси е страната, плод на които са
и разискванията и борбите между либерали и консерватори в Учре­
дителното събрание, предопределят, така да се каже, и развитието
на българската 'периодика за близките следващи години. И сега, както
след Кримската война, в българския печат могат да се установят две
главни линии. Първоначално това не се чувствува ясно, но веднага
след като политическият апарат на новата държава започва да дей­
ствува, поляризацията на силите в самото общество преминала и в
периодиката. Печатът се поляризира по тези две линии — либерален
и консервативен печат.
Търновската конституция и печатът. Конституцията дала и юри­
дическите основи на по-нататъшно развитие на печата. Нейният бур-
жоазнодемократичен дух е много добре изразен в особена глава на
дял VIII със заглавие „За свободата на печата“, която обхваща чл. 79,
8С и 81 на Конституцията.
Чл. 79 има следния текст: „Печатът е свободен. Никаква цензура
не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, изда­
телите и печатарите. Когато писателят е познат и живее в Княжест­
вото, издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват.“
По чл. 80 на Конституцията станали интересни разисквания и
борби (предходният член бил приет почти единодушно). Представите­
лите на църквата поискали да се въведе цензура върху литературата
с „духовно и догматично съдържание“. Избухнала буря. Либералите,
чийто главен изразител по този въпрос бил Петко Каравелов, не
искали и да чуят думата цензура, нито изобщо за принципа на такъв
контрол. Но на края на краищата под натиск на руското правителство
и руския синод те се съгласяват на известни ограничения, изразени
в компромисната формула на чл. 80, дето се предвижда „предвари­
телно одобрение“ от църковния синод на църковната и религиозна
книжнина. Чл. 81 предвижда, че делата по печата се разглеждат от
общите съдилища.
Т о в а с а основните правни норми, в рамките па които е трябвало
да се развиват вестници и списания.

419
 Н А Й -РА Н Н И К О Н С Е РВ А Т И В Н И ВЕС ТН И Ц И В КН Я Ж ЕС Т ВО ТО

След закриването на Учредителното събрание и на Първото велико

народно събрание, след като Александър Батенберг заел престола
на княжеството, оформилите се при разискванията за Конституцията
две партии се организирали и официално и си създали свои партийни
органи. В княжеството имало вече, макар и мимолетни, вестници с
либерално направление. Естествено било и консерваторите да си осно­
ват свой вестник.

„Витоша“ — първият орган на консерваторите

На 30. V. 1879 т. в София започнал да излиза в. „В и т о ш а “, пръв
орган на консервативната партия и пръв вестник в София. Когато
руските административни власти били вече наясно, че София ще бъде
новата столица на България, генерал М. Домонтович още през сеп­
тември 1878 г. написал от името на руското гражданско управление
писмо до Янко С. Ковачев и Хр. Г. Данов да пренесат печатниците си
от Пловдив в София. Вместо това Ковачев, като получил и една зна­
чителна сума от руските власти, доставил и организирал нова печатни­
ца в София, в зданието на -бивша джамия на сегашния пл. „Славей­
ков“. В тази единствена тогава печатница в София бил отпечатван
в. „Витоша“. В полусъборената джамия, дето била печатницата, се
намирала и редакцията на вестника.
„Витоша“ излизал на четири страници, голям формат, два пъти
в седмицата. Първите няколко броя били редактирани от Т о д о р
С т. Б у р м о в и М а р к о Д. Б а л а б а нов, публицисти и журнали­
сти, познати още от времето на робството. Но когато Бурмов като
водач на консерваторите бил натоварен от Батенберг да образува
първото правителство на княжеството и то било съставено от кон­
серватори (на 5 юли), той напуснал редакцията. Въпреки че Балаба-
нов бил министър на външните дела, той продължил работата и във
вестника. В редакцията влязъл и Г р и г о р Н а ч о в и ч (1845—1920),
консервативен публицист със силно п убедително перо, с много добро
образование, участник още в предосвобожденски издания с име Д ра­
ганов, сега министър на финансите. Така вестникът станал и официоз.
Главни задачи. Първият брой на „Витоша“ се открива с една
„дългурвста“ статия, както още в „Гайда“ Славейков нарича статиите
на Бурмов. Това е толкова програма за вестника, колкото и за дър­
жавната политика на 'малката група на консерваторите. Най-напред
се подчертава, че сега българската публицистика ще се развива и в
Княжество България, и в Източна Румелия при 'благоприятни усло­
вия и за нея „се отваря широко поле за работа, поле, свободно от
всякакви спънки“· Като първа и главна точка „на народната ни по­
литическа програма е точката на народното ни единство“, в смисъл
на национално обединение. Втората задача е българският народ да
създаде в княжеството добър „порядък“ и „едно образцово управле­
ние“, но вестникът не казва какво точно разбира под тази най-обща
формула. Статията свършва с надеждата, също изразена ненапълно
категорично, че Берлинският договор може да бъде изменен. Защото

420
„времената са крилати и днес обстоятелствата се изменят неусетно.
Намясто да скърбим, нека се заловим за работа и нека бъдем готови
за всеки случай.“
По-късно (I, 66, 2. II. 1880) Гр. Начович печата статия, която
Ю. Иванов цитира вместо програма, защото не е видял първия брой.
В нея Начович употребява прочутия израз, станал тъй любим в прак­
тиката и борбите *на буржоазните партии — „бор‘ба за кокал“. Тая
„борба за кокал“ дълги десетилетия ще бъде важен фактор в ежбите
на буржоазните партии и на техния печат. С нея Начович си обясня­
ва борбата на либералите, които искали да търгуват „с името на на­
рода“. В същност статията не е програмна и целта й е да стовари отго­
ворностите върху „народните представители“, върху либералите, кои­
то с „празни прения“ пречели на страната да се снабди с „необходи­
мите закони“.
Три основни въпроса. Три са основните вътрешни въпроса, поста­
вени за разглеждане във „Витоша“: за властта, за монархическия
институт и за правата на гражданите.
Като орган на консервативната' партия, изразител на идеите на
бившите чорбаджии, сега едри търговци и капиталисти, и. на тяхната
получила образование в чужбина интелигенция, „Витоша“ поддържа
тезата, че властта трябва да е в ръцете на добре избрани, квалифици­
рани, подготвени за държавници и управници личности, което на прак­
тика означавало тя да бъде в ръцете на богатите. По тази причина
в Учредителното събрание консерваторите водят такива упорити борби
за двукамарна система. Във «връзка с тази концепция, след като кон­
серваторите образували правителството и фактически било извършено
и първото нарушение на духа на Конституцията, а след това и на неин
определен текст, „Витоша“ обосновава и поддържа това нарушение.
Консерваторите, група, която не се опирала на народа, търсели
опора на друго място. Те възлагали надеждите си на монарха. Затова
нарушили Конституцията и за да угодят на младия и тщеславен княз,
започнали да го титулуват с „височество“, а не с определената от ос­
новния закон титла „светлост“. Това нарушение на Конституцията не
е било само формално. То е могло да има и външнополитическо отра­
жение. „Витоша“ го одобрява напълно и безрезервно и го обосновава.
Смяната на титлата вестникът нарича „проста деликатност“, която на­
родът дължал на „нашия млад и обичан княз“. А в същност това е
една ориенталска хитрина — да се гъделичка князът, за да се спечели
неговата благосклонност, щом народът не иска да даде своята >нито
на консервативната партия, нито на правителството й.
Както консервативната партия, така и нейният орган е на мне­
ние, че българският народ „не е дорасъл“ да се управлява сам, да
използува гражданските права, които Конституцията му давала и
гарантирала.
По вси чк и тези въпроси в. „Витоша“ полемизира непрекъснато^ с
ор: ана на либералната п ар ти я „Целокупна Б ъ л г а р и я “, с л е д к а т о т о й
започва да излиза, напада особено П. Р. С л а в ей к о в и П. К а р а в е л о в .
Той полемиз!Тра по въпроса за Конституцията дори с консервативния
п л о в д и в ск и „ М а р и ц а “ . Т ой п о л е м и зи р а и о б в и н я в а в л и б е р а л и з ъ м и
вестниците „Българин“ и „Славянин“. Интересно е да се отбележи

421
как консервативният лист е обяснявал позициите на либералскня ор­
ган, а също и класовото деление в България. И това ще бъде дълго
време теза на „богатите“· Във връзка със статии на П. Р. Славейков
е „Целокупна България“ „Витоша“ (I, 51, 24. XI. 1879) шише: „В тия
статии на „Целокупната“ се подига жлъчката на сиромасите против
нашите богати и порядъчни граждани, на мързеливите против трудо­
любивите и пестеливите, на селяните против гражданите, сиреч тя
подига разни лагери в отечеството ни, съставлява съсловия и ги въо­
ръжава едни срещу други.. . “ Много страшни се виждали на „Вито­
ша“ либералните идеи на Славейков. По повод на една статия на са-
мородния политикяДемократ, дето се изразява мнение, че общинната
форма за владеене на земята е най-подходяща за българските усло­
вия, още в онова време „Витоша“ обвинява Славейков и „Целокупна
България“ като орган на „червени либерали“, че проповядва . . . „ко­
мунизъм“.
Нервността на „Витоша“. Традиционно е схващането, че консер­
вативните вестници са тежки, спокойни, служат си с умерен език.
Такова мнение има и за „Витоша“.4 Но в същност едва ли то може
да се поддържа за първия консерваторски орган, който отр.азява нерв­
ността на консерваторите, безпокойствата им. Особено пък когато на
23. III. 1880 г. било съставено първото правителство на либералите
с министър-председател Др. Цанков. „Витоша“ престанал да бъде
официоз и станал орган на опозицията. Вестникът си позволява и хули,
и клевети, и остър, непристоен език. Той пръв употребява за своите
противници любимата дума на бай Ганьо „чапкъни“. Той нарича ли­
бералите „червени“ и т. гн. На това пък се дължи, че един либералски
фейлетонист (Правов) писа за консервативния лист: „Музите не жи­
веят вече на Витоша, откак един български вестник очерни името на
тази планина“ („Независимост“, V, 44, 11. III. 1881). На този непри­
стоен език се дължи, че интелигентската и твърде много повлияна от
Запада група около Батенберг на К- Иречек, д-р К. Стоилов, В. Д.
Стоянов и др. не била доволна именно от езика и „държането“ на „Ви­
тоша“. На много места в своя дневник5 Иречек отбелязва своето и
на своите приятели недоволство от „Витоша“ изобщо и по-специално
от непристойния му език. Затова в този малко „аристократичен“ кръ­
жец сред консерваторите най-напред се обмисля да се измени името
на „Витоша“, който „нищо не струва“ и е „съвършено подивял“, до-
като се идва до решението да бъде създаден друг консервативен вест­
ник. В една своя статия „Витоша“ нарича народните представители-
либерали — мнозинството в Народното събрание — „гарги и вълци“.
Това предизвиква интерпелация в събранието от страна на Н· Сук-
наров и има за последица решението ,на събранието за шумно дело
по печата — срещу „Витоша“. Вестникът бил оправдан поради липса
на законен текст, въз основа на който да му се наложи санкция. Въ­
преки оправдателната присъда в уводна статия „Под съд“ „Витоша“
(I, 87, 26. IV. 1880) още веднага се нахвърля срещу либералите, че
се демаскирали, че „техният либерализъм е колкото султанския“, за-
*

4 Д-р Б. Андреев, нит. съч., с. 22.

3 К. Иречек, Български дневник, I, София, 1930; II, 1932, т. I, с. 67, 86, 87, 90, 173 и др.

422
ЩОЮ поради липса на закон за печата един от либералските вождове
намекнал да се приложи турският закон. . нещо, което по-късно пра­
вят сами консерваторите...
От „Витоша“ са излезли 98 броя. Той спрял на 26. VI. 1880 г.,
след като бил започнал да излиза друг вестник на консерваторите.

Тежко консерваторско оръдие — „Български Глас“

Интересна история. Групата млади и твърде европеизирани консер­
ватори около К. Иречек, д-р К- Стоилов и др., все от най-близкото
окръжение на Батенберг, след много разговори, отразени в дневника
на Иречек, успял да осъществи планевете си за солиден консервати­
вен вестник.
На 22. XII. 1879 г., преди „Витоша" да спре, излязъл първият
брой на вестника с име „ Б ъ л г а р с к и й глас“, който от втория брой
(1, 2, 29. XII. 1879) нататък се пише „ Б ъ л г а р с к и г л а с “, Той бил
издаван от нарочно акционерно дружество, в което пръв вложил пари
(а давал и след това много пъти) Иван Хаджиенов, известен пред­
приемач, милионер, една от най-интересните фигури между български­
те капиталисти през времето на първоначалното натрупване на ка­
питали в България, кмет на София, консерватор, близък до кръжеца
на „Български глас“. Хаджиенов получил похвала от кнлза за уси­
лията му за вестника. Опоред дневника на Иречек вестникът е полу­
чавал пари и от държавните, т. нар. „змийски“ фондове, което било
по-приятно, отколкото да се дават от акционери, приви1кнали само да
вземат. „Български глас“ се печатал в печатницата на Б. Прошек, а
редакцията му била в дома на Прошек. По-късно вестникът си орга­
низирал собствена печатница.
Въпросът за редакторите му е много по-сложен. Основателите му
правели какви ли не предложения. Споменават се много имена —
Т. Бурмов, Ст. Михайловски, Ив. Найденов, М. Балабанов, Д. Хранов,
П. Горбанов, Б. Горанов, А. Безеншек, В. Стоянов, но някои отказа­
ли (на Бурмов предложили до 12 000 франка заплата — не приел), а
други се оказали неподходящи. Фактически вестникът започнал без
главен редактор, членовете на групата около него играели роля на
редколегия. Особено дейни били в началото К. Иречек, който написал
правилника за редакцията и първата статия, Д. Агура, натоварен да
следи чуждия печат, Гр. Начович, К. Стоилов, самият м-р председател
митр. Климент (В. Друмев), Д. Греков, а проявявал голям интерес и
самият княз. На практика, така приемат и повечето съвременници и
автори, ролята на главен редактор на „Български глас“ играл Г р и ­
г о р Н а ч о в и ч , действително талантлив и интересен консервативен
журналист. Между лицата, участвували в редакцията през близо че­
тиригодишния живот на вестника, трябва да се споменат още П. Гор­
банов (1846—1909), Добре Ганчев (1854—1936), Т. Икономов, П. Ки-
симов, А. Шопов, някои от които за кратко време. Самият Иречек напр.
престанал да сътрудничи на вестника още през пролетта на 1880 г.
Последният брой на „Български глас“ е IV, 54, 18. VIII. 1883.
А програма? Като излязъл първият брой на вестника, Хаджиенов
занесъл два броя — lettres dorés (със златни букви) — на княза.

423
Банковият директор Г. Желязкович забелязал, че вестникът няма прог-
трама. „За българите — пише с аристократически тон Иречек, който
смята, че с участието си във вестника упражнява „туземците в почет­
ната европейска журналистика“ — досега програма значеше: X' é ва-
raiöoHTBH, свиня, «едоук, U е бабаитин, побойник, Z е магаре, и под
тези букви да се поставят било лице от либералната или от консерватив­
ната партия.“6
В „Български глас“ (I, 17, 15. II. 1881) все пак е поместена „дру­
га“ програма в статията „Програма на вестник „Български глас“,
дето се декларира, че вестникът ще работи за „абсолютно почитане
словото и духа на българската Конституция и нейното скромно при­
лагане в действие“ (само след два-три месеца той ще одобри суспен­
дирането й!). Действително „скромно“ прилагане и „абсолютно почи­
тане на съществуващите закони“. В една друга програмна статия (III,
99, 27. XII. 1882), дето се дава отчет за извършеното от вестника, се
казва: „ний не престанахме. . . да проповядваме и разпространяваме
двете идеи — вярност на престола и благото на отечеството“. Първото
е вярно, а второто е твърде относително и абстрактно!
Действителен орган на консервативната партия. „Български глас“
е действително тежък, консервативен вестник, със стремеж в началото
да пише с умерен език. Със спирането на „Витоша“ той става и
формално орган на консервативната партия, чиято политика пропа­
гандира и брани.
Вестникът остава напълно верен на програмата си, що. се отнася
до княза. Още в първата си уводна статия той пише за Батенберг: „У
него се въплощават всички наши народни надежди, чаяния и идеали
и където се говори български език, се споменава името на княз Алек­
сандър, наследник на българската корона, защото народът чувствува,
че той ще възстанови скиптъра на старите български царе.“ Много
скоро след това вестникът го нарича „божи помазаник“ (I, 10, 22. I.
1880), който „стои по-високо от партиите“. В княза са всички надежди
на консервативните водачи и затова „Български глас“ безрезервно
одобри преврата на 27. IV. 1881 г., суспендирането на Конституцията,
работата на Свищовското велико народно събрание, за чиито решения
да даде на княза пълномощия да управлява 7 години без Конституция,
писа във II, 58, 15. VII. 1881: „1 юлий 1881 г. — в който се тури ос­
новата на вътрешното устройство на Княжеството, е един ден не по-
малко важен за нашата бъдащност от 19 февруарий 1878, ден, в който
се привика нашият народ на политическо съществувание; защото 1
юлий допълва 19 февруарий и направи траен и плодотворен резултата
на великите усилия, които положиха нашите еднокръвни руски братя
за нашето избавление.“ Това сравняване на деня на Санстефаяска
България с деня, когато се суспендира Конституцията, скоро излиза
скъпо на „Български глас“: той е спрян през ноември 1881 г. за един

6 К. Иречек, цит. съч., I, с. 86—87.

ЗАГЛАВКИ НА НАИ-РАННИТЕ КОНСЕРВАТИВНИ ВЕСТНИЦИ В КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ -

„ВИТОША“ И „БЪЛГАРСКИИ ГЛАС“.

4J4
месец от генерал Ремлинген, с чиято лолитика консерваторите не
били съгласни, специално по въпроса :за строежа на железопътни
линии. Консерваторите били против строежът да се възложи на рус­
ката компания Гинсбург — Поляков, а искали да се даде на Хаджи-
енов, мецената на „Български глас“.
Отношението на 'вестника към либералите е напълно отрица­
телно. В началото той ги критикува сдържано, с умерен език. Но
когато на 23. III. 1880 г. Драган Цанков съставил първото прави­
телство на либералната партия, заместено по-късно от либералско
правителство с м-р председател Петко Каравелов, „Български глас“,
спокойният „европейски“ лист постепенно напуща добрия тон и от­
крива яростни атаки срещу либералите. Той нарича Цанков „ренегат“,
нарича Каравелов „нихилист“, „подлец“, „безчестник“, либералите —
„голтаци“ и „гладници“, правителството им — „червено“. „Язвата,
която заплашва съвременната цивилизация, пише „Български глас“
(II, 30, 2. IV. 1881), в Германия се нарича социализъм, в Русия нихи­
лизъм, а в България — либерализъм.“ Особено невъздържан е вест­
никът в статиите си, насочени срещу крайно либералния и радикален
„Работник“, като напр. статията „Нихилизмът в България“ (II, 27,
22. III. 1881), насочена и срещу правителството, обвинявано, че е в
съюз с тези, които одобрявали убийството на цар освободителя Алек­
сандър II.
В своята борба срещу „нихилизма“ „Български глас“ издребнява
и подпомага да се създаде непоносима атмосфера на клюкарство, мни-
телност, доносничество и шпионство. Още на времето С. Радев цитира
една дописка от Свищов — образец на дописки, каквито Начович е
печатал в консерваторския лист. Тя е толкова типична и за характе­
ристиката на „Български глас“, и за моралната атмосфера на вре­
мето, и за нивото на журналистиката, че е показателно да се цитира:
„Слугинята на един от тукашните граждани Г. А., като ходила през
дене си в Русчук, за да види сестра си, чула там от една госпожица
някои думи съвсем нихилистически и които тая госпожица прибавила,
че й ги казали някои нейни приятели. Като се завърнала в Свищов, тая
слугиня разказала на господаря си това, което чула в Русчук, и оба­
дила даже коя била госпожицата, която държала такъв един нихи­
листически език. Г-н А. съобщил тия думи в кафенето пред цялата пуб­
лика, гдето бил и г. Паничерски, като прибавил, че намеренията на
българските „ервени“ са кръвнишки, но че те няма да постигнат
целта си. Г-н Паничерски намерил за добре да подише процес и това
е превъзходно, понеже много работи ще се открият. България ще
види, че не напусто в. „Работник“ одобрява убиването на Царя Ос­
вободителя.“
„Български глас“ пише по въпросите на външната политика, за
чиновничеството, офицерството, църквата, като се стреми да ги прив­
лече и противопостави на либералите, особено църквата. Той пише
по въпроси па народната просвета, земеделието, за развитието на про­
мишлеността, за железниците, атакува политиката на Каравелов дър­
жавата да запази ключови места в икономиката. Той помества инте­
ресни подлистници, художествени произведения, като напр. превод на

426
„Страданията на младия Вертер“ на Гьоте, „Грамада“ от Вазов
и др.
„Български глас“ е давал много материали (около 200) и на
френски език с цел да информира в чужбина за българските работи.
Това са предимно уводни статии (понякога статията на френски не е
идентична ио тема с уводната статия на български), но заедно с това
дава и информации.
Значителен вестник. Независимо от насочеността си „Български
глас“ е значителен вестник на (консерваторите. Той стои на по-високо
ниво от „Витоша“ и има тираж към 1000 — 1200 бройки, което за
онова време и за един консервативен лист не е малко.
-Най-въздействуващи материали във вестника са публицистичните
статии, писани от изтъкнатите хора на консервативната партия или
близки до нея: д-р К. Стоилов, млад човек е голямо образование, чиито
статии правят впечатление на много „учени“: митрополит Климент,
познатия писател от преди Освобождението; талантливия, но не про­
дуктивен Д. Греков; майстора на стила Д. Агура, културния и възпи­
тан К. Иречек. Но между тоя букет от умни талантливи, но консерва­
тивно мислещи хора, които стоят далеч от народа, се отделя фигурата
на един значителен буржоазен журналист — Григор Начович. Странна,
особена фигура. Един български Фуше. Съвременниците го описват —
работлив безкрайно, методичен, скрит, потаен (пише винаги, без да
се подписва). В частния си живот въздържан, дори почтен, но като
публицист нападателен, яростен, заядлив, злъчен, интригант, един убе­
ден традиционалист, защитник на старото, велзевул, както го нарече
Д. Петков, име, което му остана до смъртта. Превъплъщението на
„Български глас“ след 1881 г., за което ще стане дума по-нататък, е
негово дело.

НАПАДАТЕЛНИ ВЕСТНИЦИ НА ЛИБЕРАЛИТЕ

„Целокупната“ в действие
Такова масово обществено течение като либералското не могло да
бъде без по-големи и по-траини вестници. Когато през юни 1879 г.
народните представители на либералната партия се-събрали в Търно­
во за посрещането и коронясването на новия български княз, както се
разбира от едно „Обявление“ в последния брой на „Остен“ (I, 12,
б. VI. 1879), те трябвало да изберат име за един нов политически и
книжевен вестник между следните три: „Целокупна България“, „Бъл­
гарско единство“ или „Глас народа", и -се опрели на първото заглавие.
В същност решението <да се издава вестникът било взето на либерал-
ска сбирка в Търново още през април.7
На 20 юни в Търново под редакцията на П. Р. Славейков излиза
в. „ Ц е л о к у п н а Б ъ л г а р и я “. Той е орган на либералната
партия, както по-късно сам се нарича — „на мнозинството“ в Народ­
ното събрание. До бр. 14 вкл. той се печата в Търново, а от I, 15, 23.

^ Д. Маринов, Автобиография, ръкопис в Етнографския музей, инв. № 215, с. 232.

427
VIII. 1879 —. в София, след като Славейков бил уволнен от консерва­
тивното правителство като председател на Търновския губернски съ­
вет. Последният му брой 78 има дата 8. V. 1880 г. Вестникът излизал
два пъти в седмицата.
„Програмата ни". Така е озаглавена първата уводна статия на
„Целокупна България“, програма на вестника, на либералите, на голя­
мата част от българския народ. Две са основните задачи, изтъкнати
в нея. „Първото и главно нещо, с което преимуществено ще се занима­
ва наший вестник, е да поддържа и да отстоява тежненията на народа
ни към обединение. Да го крием това, да искаме да се преструваме,
че се не усещаме или че не желаем уж таквоз нещо, защото не е по
волята на тази или онази сила, нито ще ни повярва някой, нитс пък
трябва да го правим, ако не искаме да се смеят с нас.“ Така вестникът,
който си избрал име „Целокупна България“ в пълна хармония с
първата му външнополитическа задача, я излага подробно, като из­
броява много аргументи. Накрая той декларира, че „догдето ний бъл­
гарите живеем на бащиното си огнище. . ., винаги ще сме противни
на туй изкуствено и насилствено разединение, което ни сполетя в
часът, когато... вярвахме, че сме близо до целта си.. . “
Втората основна задача на вестника, вече вътрешнополитическа, е
да брани Конституцията, демокрацията в младата страна: „Наший
лист ще следува постоянно да служи за поддържането и скрепяването
на постигнатите благополучни резултати в нашата Конституция и на
основание на тези резултати — подробното развитие на положените в
нея начала е цел да ги въплотим в народний дух.“
Ясна, категорична, идейна програма, не от рода на програмите,
за които Иречек говори в дневника си.
Осъществяването на програмата в съдържанието. На практика
първата задача — стремежът към обединение на българския народ —.
отстъпва по-назад в съдържанието. „Целокупна България“ не се от­
казва от нея, но се вижда колко в момента е мъчно тя да бъде разре­
шена, колко е заплетен възелът на международните отношения. Вест­
никът дава много дописки за положението на Източна Румелия, в
Македония и в Тракия, за недоволството там, за вълненията като си­
лен аргумент за тезата, от която никога не се отказва. Но той знае,
че България е малка и слаба да разсече този възел, и затова има
надежда, че „ще дойде... време, когато Европа... ще поиска сама
това съединение, аа да се прекъснат онези периодически вълнения на
Изток, които постоянно заплашват европейский мир“ (I, 33, 31. X. 1879).
На вестника остава само надеждата, че Русия ще помогне да се осъ­
ществи българското национално единство.
Вътрешнополитическите въпроси са, които вземат превес в съдър­
жанието на „Целокупната“, както започват да наричат вестника свой­
ски в страната. Те са, които определят и основните черти на вестника,
който ратува за такова устройство на възродената българска държава,
което да отговаря на демократичния дух на народа, на неговите тра­
диции. Вестникът помества редица принципни статии по този въпрос,
застъпва се дори за общинска собственост на земята (I, 38, 20. XI. 79),
за народно опълчение (I, 18—19, 4. IX. 79) и т. н.

428
 Още след първите прояви на консервативното правителство в.
„Целокупна България“ открива атака не срещу княза, авторитета на
когото се стреми да щади, а срещу консервативното правителство на
Бурмов. Той го обвинява за първото нарушение на Търновската кон­
ституция, по-късно непрекъснато, систематически, фактически и „вир­
туално“ нарушавана. Поводът е за титлата на княза, а „Витоша“ титу­
лува н министрите с „превъзходителство“, макар според Конституция­
та в България да няма титли. Атаката открива буйният и дързък Сте­
фан Стамболов с две остри, нападателни, пълни с ирония статии —
„Конституцията се нарушава“ и „Долу членовете на народната пар­
тия!“, и двете обнародвани в I, 9, 25. VII. 1879. „;Ние искаме да обър­
нем внимание върху думата „Височество“, а тук също да попитаме
сегашните министри да ни покажат в кой член на Конституцията се
споменава, че нашият многолюбим княз ще носи титлата „Височество".“
Или пък: „Нали вие, министрите, сте пазачите и прилагачите на Кон­
ституцията? Но, извинете, аз бях забравил, че някои от вас бяха
протестирали срещу нея. Тогаз вие имате пълно право да я наруша­
вате!“
Борбата в защита на Конституцията, „евангелието на либералите“
(„Български глас“), прераства и се слива е борбата срещу консерва­
торите и тяхната партия. „У нас — се казва във втората статия — има
две партии. Едната е голямата народна партия, която изработи на­
шата свободолюбива Конституция, с която партия беше и сичкия народ
и от която не се избра първото българско министерство. Другата е
консервативната или по-добре обскурантската, миниатюрната партия,
която секи .път е гледала и ще гледа да ограби народните права и сво­
боди и от която за зла чест се избра първото българско министерство.
Народната партия е сичкия народ, а с обскурантската партия са само
ония съмнителни личности, които в турско време смучеха народния
пот н се угояваха от неговите мъки и страдания.“
Разразява се истинска буря срещу консерваторите. Славейков съ­
що пише няколко статии ирез август, когато го уволняват от длъж­
ността председател на Губернския съвет в Търново. „Син на България
съм по-напред, а после чиновник на правителството — пише той в
статията „Отчислението ми“ (I, 15, 23. VIII. 1879), една „ода на ис­
тински патриотизъм“8. В този брой на вестника има поместени още
две статии — „Аврамовци“ и „Кой е отговорен“. „Нашите чорбаджии —
се казва в една статия (I, 44 и 45, 14. XII. 1879 г.) по славейковски —
ние си ги знаем; те не могат да си отърсят пъздера от турското управ­
ление. Мъчно ще се приучат на конституционен живот... Те мислят
за себе си, а не за народа; те искат да управляват чорбаджийски и в
това си ходене те друго не знаят, освен махзахари да подписват.. . “
Така в силни, остри, пълни с ирония статии Славейков и Стамбо­
лов създават истинско опозиционно настроение сред народа, особено
в селата, и то е отразено в информации на „Целокупна България“,
какъвто е напр. отчетът за първия народен митинг, станал на 15. VIII.

8 Камка Новакова,. Вестник „Целокупна България“, 1879— 1880. Дипломна работа.

Науч. рък. Г. Боршуков, София, 1964, с. 81 (машинопис).

429
1879 г. в двора на църквата „Св. Никола“ в Търново, последван от
много други. Интересно е да се наблюдава в страниците на вестника
как се раждат институциите на буржоазната демокрация в България!
В борбата срещу консерваторите непрекъснато се изтъква тяхното
сродство с чорбаджиите от времето на робството и връзката на либе­
ралите с идеите на предосвобожденските революционери. В „Целокуп­
на България“ (I, 13 — 14, 19. VIII. 1879) Стамболов печата стихотво­
рението си „В памят на Л. Каравелов“, дето се провиква:
„О, брате Каравелов,
Що рано тъй умря?
Кой днеска ще да брани
Народната ни чест
От нашите тирани.. . “

Ето още едно доказателство, че либералската журналистика про­

дължава традициите на Каравеловата!
В „Целокупна България“ се подлага на добре обоснована критика
политиката па консервативното правителство, излиза се срещу увол­
нението на чиновници либерали, срещу неговите конкретни прояви в
земеделието и икономиката «а страната, противни на интересите на
широките народни слоеве. Вестникът се поставя по бляскав начин в
услуга на предизборната пропаганда на либералната партия. Той е
неин действителен пропагандист.
Изборите за Първото обикновено народно събрание били спечеле­
ни от либералите. Князът, на когото не се харесало, че либерал.ите
имат мнозинство в събранието, като не желаел да образува прави­
телство от либерали, след един несполучлив опит да се състави коали­
ционно правителство с участници от двете партии разтурил Народ­
ното събрание и назначил на 25. XI. 1879 г. ново консервативно пра­
вителство начело с митрополит Климент.
Това накарало „Целокупна България“ да напусне своята сдържа­
ност към княза и да започне да го засяга, макар ,и косвено, да прави
намеци за опита му да ориентира политиката на страната към Авст­
рия, да разкрива противоконституционните му въжделения. По повод
назначаване на един немски офицер в българската войска вестникът
печата (I, 46—47, 21. XII. 1879) остра уводна статия против това дело
на самия княз, против това „пробиване на стената“, за да се назначат
и други пруски офицери, чужди на народа и на езика му.
Изборите и за Второто обикновено народно събрание, в кампа­
нията за които „Целокупна България“ дейно участвувал, били спе­
челени пак от либералите. Правителството на Климент Браницки дало
оставка и Батенберг се видял принуден да възложи на Др. Цанков да
образува първото либерално правителство, което станало на 23. III.
1880 г. За известно време „Целокупна България“ от орган на опози­
цията се превръща в официоз. Малко е времето, косато той играе

ЗАГЛАВНИ НА ПЪРВИТЕ ГОЛЕМИ ЛИБЕРАЛНИ ВЕСТНИЦИ В КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ __

„ЦЕЛОКУПНА БЪЛГАРИЯ“ И „НЕЗАВИСИМОСТ".

430
ролята на изразител на правителството, за да се вадят заключения
за промени в неговия курс. Така той трябвало да погълне и да·
приеме първия компромис на дошлите на власт либерали, засягащ до­
ри неговия престиж. В тайно заседание на 11. IV. 1880 г. Народното
събрание решило да приеме наложената на практика титла на княза
„височество“. Официозът „Целокупна България“ не реагирал срещу
това.
„Целокупна България“ води внимателна външна политика. Сим­
патиите му към Русия са явни и безспорни. Той отрича английската
политика на Балканите и нейните интриги. Само когато Гладстон
съставил либерално правителство в Англия, вестникът изказва на­
дежди, че тази политика може да се промени. Той се противопоставя
на австрийските опити за влияние на Балканите, квалифицира австрий­
ската политика като „дяволска за България“ и остро я атакува („Ав­
стрийските агенти“, I, 2, 23. VI. 1879, и др.). Към Турция се поддържа
реалистична политика за търпими отношения. За да информира за
позвдиите на либералната 'партия и за положението в страната от
февруари 1880 г., либералският лист печата уводните и други по-важ­
ни статии ,и на френски език.
Зает твърде много като председател на Народното събрание, Сла­
вейков трябвало да спре „Целокупната“.
Ново разцъфтяване на един талант. „Целокупна БълРария“ е
вестник с голям успех и с голямо влияние сред народа. Това се дължи
преди всичко на Славейков. В този вестник Славейков показва всички­
те си качества на голям журналист при новите условия на свободата.
Сега вече той не си служи с иносказания, а казва и пише всичко
открито, честно, както го мисли, право в очите на противниците си.
Дори свободата, която го е опиянила, тъй го увлича, че понякога пре­
калява в нападките,9 преминава известни норми, които, ако би спазвал,
въздействието би било ио-голямо. И сега той е блестящ полемист,
като в края на „Целокупна България“ води едновременно полемики и
с „Витоша“, и с „Български глас“, „чорбаджийския български глас“,
както той го нарича. И сега статиите му са главното публицистично
оръжие, написани леко, духовито, унищожително. Той употребява и
фейлетона в рубриката „Подлистници а ла Остен“, дето ни възвръща
към спомена и постиженията на „Гайда“. Езикът му е богат с на­
родни обрати, близък до читателите, премахва разстоянието между
тях и вестника. Една дума, една характеристика понякога е достатъч­
на не само да се разбере мисълта му, а и да се нанесе удар върху
противника така, че всеки да го разбере. Напр. когато представя но­
вото правителство на Климент, достатъчно е, дето казва, че „Греков и
Начович са развален квас от вехтото министерство... Може ли, кол-
кото и да е чисто новото тесто, да не се поквари от разваления квас?“
(уводна, I, 40, 29. XI. 1879).
А за начина, по който Славейков творял, един съвременник — До­
бре Ганчев, — също журналист по онова време и при това недобре раз-

9 Въпреки това не може да се приеме твърдението на Добре Ганчев, Спомени, Со­

фия, 1939, с. ПО, че „Славейков е първородител на порнографията в българската
журналистика.. . “

432
положен към него, ето какво съобщава: „Басни разправят за лесни-
ната, с която шилел „Целокупната“. Седне и за половия час статията
за две колони готова. Мислите му текат като поток планински..., като
по масло.“10 Наивно обяснява този автор лесни,ната, с която Славейков
пишел с това, че наред е мастилницата пред бележития журналист
имало и горнооряховска пастърма, и полвиница вино“, но не казва
как е успявал да твори, когато бедствувал, т. е. през по-голямата част
от живота си.
Информациите са ясно, отривисто написани, дописките са много-
бройни, разнообразни. Както и в „Македония“, политиката е поста­
вила на заден план литературните материали.
Славейков, противно ;на редакцията на „Български глас“, разпо­
лага с малък, но възторжен авторски актив — Ст. Стамболов, син
му Иван Славейков, който редактира вместо него броевете от 32 до
40, Св. Миларов. Младият Алеко Константинов печата за пръв път
в „Целокупната“ едно свое стихотворение срещу „Витоша“. Заедно
г редовните сътрудници във вестника пишат и много дописници, които
осъществяват връзките му с народа и със самия Славейков, негов
истински изразител, „кумир на селяните“, както го нарича Иречек. В
„Целокупна България“ за пръв път след 1872 :г. журналистическият и
публицистичен талант на Славейков наново разцъфтява под благо­
датното 'Слънце на свободата.11
П о пътя н а „в ел и к и я п окой н и к Л . К а р а в е л о в “
„ Н е з а в и с и м о с т “ (1 8 8 0 — 1 8 8 1 )
След като в. „Целокупна България“ спрял, управляващата либерал­
на партия имала нужда от орган. На 27. VIII. 1880 г. в София изля­
зъл първият 'брой на новия либералски вестник „Независимост“. Той не
само приел и носел е гордост името ,на Любен Каравеловпя вестник,
но и за да манифестира връзката си е него, продължил номерацията
му: първият му брой започва с год. V. А и не само по този начин е
подчертана тази връзка.
Повече от програма на вестник. Уводната статия в първия брой
на „Независимост“ — твърде голяма по обем — е и негова програмна
статия. Тя започва с един пасаж in memoria на Л. Каравелов и с една
декларация: „С приличния за паметта на великия мъж пиетет се за­
лавяме да продължиме издаването на вестника. . .“ И като не забравя
да отбележи братската заслуга на Русия за Освобождението на Бъл­
гария, продължава:
„Приятели, другари и последователи на покойния Любен Кара­
велов, ние се спираме пред това право (правото да се обясняват не­
щата, да се критикува общественият живот — Г. Б.), без да се сму­
щаваме от грамадните длъжности, които то ни налага, ние тръгваме
по пътя на великия покойник с твърдо желание да послужиме чрез
безпристрастно работене и вразумявание на земята и народът, за
когото той е работил с изумителна неуметност и до последна минута
на живота си.“
10 П а к там, с. 109.
11 За журналистическата дейност на Славейков след Освобождението зж. Д. Косев,
цит. съч., II. — ГСУ ИИФ, т. XLV, 1948—1949, кн. 2.

28 История на българската ж урналистика 433

 В статията се прави още една декларация, 'неприятна .преди всич­
ко за двореца, че „Независимост“ „няма да щади нищо и никого, който
било чрез положението си, било чрез .влиянието си .се развива във
вреда и зло на държавните и обществени интереси, който се стреми
да омаловажи и криво примени конституцията, да ограничи и изо­
пачи свободата, да наруши правото, да подтикне длъжността и да уни­
щожи или намали обществения кредит“.
След това .вече се излага конкретно програмата, която е повече
от програма на един вестник, програма за управление и за големи
преустройства, програма на поколения от един народ. Вестникът ще
се стреми да подпомага такова развитие на страната, че тя, „като
страна, в която българският народ най-свободно може да диша“, да
стане стълб, „Пиемонт“ за другите части на България. За да може
това да бъде така, за скелет на държавната уредба трябва да служи
конституцията, „на която трябва да се погрижиме да облечеме здра­
вите ребра със здрави мускули и живци (нерви).“
Администрацията трябва да се изгради на началата на самоуп­
равлението и на основата на закони, приети от Народното събрание.
Народната просвета трябва да бъде най-широко разпространена. Учи­
лищата — да дават реални знания, „знания за живота“. Основното
образование да бъде задължително за всички деца без разлика на
пол, вяра и народност. То трябва да бъде и безплатно. Средното об­
разование и то трябва да стане задължително. Държавата да израбо­
ти план за развитието на образованието, .в който да се държи сметка
за „практически знания“ и за „физическото, топографическо н ин­
дустриално положение на различните места“, да се създадат и висши
училища. Правосъдието трябва да бъде народно и евтино, да се осъ­
ществява от заклети изборни съдии, обикновени граждани и от съдии
юристи. Войската трябва да бъде силна. Военната подготовка да
започва още в училищата, а задължителното военно обучение да не
отнема много време.
Целта на стопанската политика на държавата трябва да е .на­
родното благосъстояние и ролята на държавата в стопанството да е
•първенствуваща. „Икономическата част на народа — се казва в ста­
тията — никога не трябва да се оставя на промисъла, волята и сила­
та на частни лица.“ Данъците да са справедливи и да се разпределят
пропорционално на доходите.
Външната политика на княжеството трябва да се стреми към обе­
динението на българския народ „в едно определено цяло на Балкан­
ския полуостров“. Тя трябва да държи сметка за отношенията, които
й налага Берлинският трактат и „да негува и развива най-искренн
отношения“ със съседните страни, особено със Сърбия. В програмата
се развива идеята на Л. Каравелов за балкански съюз, в който Бъл­
гария и Сърбия да играят основна роля.
В борба за осъществяване. За осъществяването на такава програ­
ма „Независимост“ трябвало да се бори и той влязъл смело в борба­
та. Във връзка с държавното устройство той обнародвал последова­
телно серия от пет статии със заглавие „Нашата конституция“ (бр. 8
до 12), в които не само изтъквал нейните положителни страни и я

434
защищавал, но критикувал и слабостите й, особено чл. 135—138, кои­
то давали .право на държавния глава да разтурва Народното събра­
ние. За тези текстове в една от статиите се казва, че „се подиграват
най-грозно със суверенитета на народа“. Вестникът иска конститу­
цията да бъде направена ио-съвършена. В петте статии са вложени
идеи от програмата на сръбските радикали, чувствуват се дори на­
веи от дребнобуржоазен социализъм. На практика в тях се иска власт­
та на княза да бъде ограничена съвсем, министрите да бъдат избира­
ни направо от народа, а конституцията да се преразглежда всеки
три години. Съвременници твърдят, че П. Каравелов нямал чак тол­
кова крайни възгледи, а те били поддържани от по-радикални дейци в
либералната партия, като Тома Кърджиев. Тези позиции на вестни­
ка дали нов тласък на нападки срещу него, нови обвинения в нихи­
лизъм. От друга страна, това накарало Батенберг и неговите прия­
тели да действуват, да замислят преврат. За такива планове се спо­
менава дори в самия „Независимост“ (напр. в V, 22, 12. XI. 1880).
Във вестника се отделя много място по въпросите на администра­
тивното деление и на административните органи, които трябва да
осъществяват властта. „Независимост“ е за народно самоуправление,
ядка на което трябвало да бъдат общините.
„. . . Като основна политическа и икономическа единица в бъде­
щото наше устройство ние считаме общината. Първо ще се погрижим
за н е я ...“ (I, 13. 11. IX. 1880). Общината трябвало да бъде всичко в
обществената уредба. Това са идеи, прехвръкнали в България от рус­
ките революционни демократи, свързани с българската действителност
и с мечтата за πο-хубав живот на бедствуващите дребнобуржоазни
маси. Такива са идеите и за икономиката на страната — от една
страна, за засилване на държавното влияние в нея (банки и т. н.) от
друга страна, чрез един наивен протекционизъм (като се забавя строи­
телството на железниците) се манифестира стремеж да се еокровнтел-
ствува дребното занаятчийско производство е България. А въпросът
за железниците бил сложен, заплетен въпрос на големи международни
и лични интереси, който има жив отзвук и във вестниците. Любопитно
е да се наблюдава и да се проучи как в .печата е отразена борбата
за строеж на жп. линии в България между европейски капиталисти,
които имат приятели сред българските консерватори начело е пред­
приемача Хаджиеноц, и руски компании, които имат симпатиите на
либералите.
„Независимост“ пише и по други въпроси на българския живот—
за уредбата ,на учебното дело, за съдебното устройство, за отношения­
та с църквата, за заздравяването на войската, по външната политика,
дава и .малко художествени произведения.
Външнополитическата насоченост на вестника е русофилска. По
случай годишнината на Учредителното събрание на 10 )февруар)и|
редакцията пуща специален тържествен брой, посветен на това съ­
битие, в който са изказани чувствата и благодарността на българския
народ към Русия. В него е отпечатана одата на Вазов за Алексан­
дър II и известното стихотворение „Руский цар е на земята“ от П. Р.
Славейков.
Голямо място в колоните на „Независимост“ се отделя за поле-

435
мика, буйна и остра. Най-напред с „Български глас“, от страниците
на който Начович заядливо, неумолимо и упорито критикува либера­
лите и правителството им.
Събитията се развиват така бързо, че въпросите на стопанството,
обикновените грижи на вестника за училища, съдилище, войска оста­
ват на заден план — основният въпрос става „кой кого“. Поради един
непохватен опит на българския представител в международната Ду­
навска комисия Киряк Цанков да маневрира срещу Австрия, направен
по внушение на министър-председателя Драган Цанков, който в слу­
чая искал да играе двойна дипломатическа игра, Др. Цанков се вижда
принуден да подаде оставка. На 28. XI. 1880 г. Петко Каравелов обра­
зува ново либералеко правителство, посрещнато с още по-голямо от­
рицание от консерваторите, с недоверие, боязън и скрита неприязън
от Батенберг. Сега „Независимост“ трябвало още по-осторожно да
брани правителството, неговата политика и неприкосновеността на кон­
ституцията. Консерваторите засилват атаките си. „Български глас“
по това време — пише С. Радев — е един образец .на безпощадна,
сръчна и безогледна опозиция. По-буен и по-малко ловък, русчушкият
вестник „Българин“ стреляше до него като лека кавалерия.“12 Послед­
ният .вестник е изменил вече на „либералните“ си позиции — не пръв
и не последен между вестниците от онова време — и сега вече служи
на консервативни „идеи“. „Независимост“ води тежка, но също така
умела и сръчна борба както с тези два вестника, така и с не толкова
острите в критиките си румелийски вестници, стоящи на консервативни
позиции, „Марица“ и „Съединение“.
Раждане на двама фейлетонисти. Главното оръжие на „Незави­
симост“ са публицистичните жанрове. При атмосферата, в която вест­
никът е действувал, свободата на която се 'радвал, традициите, които
искал да следва, би било невероятно в този вестник да няма фейлето­
ни. В него възкръсва Каравеловата фейлетонистика, нещо повече от
Славейковите „Подлистници а ла Остен“ — рубриката „Знаеш ли ти
кои сме“. Не само номерацията на стария „Независимост“ продължа­
ва, продължава да живее и тази рубрика. Под нейната шапка излизат
само няколко фейлетона, но такива, че дават право да се говори за
раждане на богато надарен журвалнст-фейлетонист. В „Независимост“
(V, 30, 30. XII. 1880) е отпечатан фейлетон, с който Захарий Стоянов,
взел от Любен Каравеловия арсенал псевдонима Барон Лулчо, се поя­
вява за пръв път в литературата и публицистиката. Забележителен
старт на журналист и публицист, за когото тепърва ще ее говори. Но
тук още трябва да се каже, че първият фейлетон на Захарий Стоянов,
макар в него да се чувствува съвсем ясно Каравеловото влияние, е
свидетелство за появата на нов голям талант в българската журнали­
стика. Темата е, че „от учените светът ще пропадне“. Това е една
филиоика против интелигенцията, която иде от Запад и се откъсва от
народа, служи на реакцията, една пледоария за защита на българско­
то, на дребните стокопроизводители срещу нахлуващия капитализъм,
за защита на либералната партия и на П. Каравелов. ,Д-1ие заемаме и
внасяме от Запад само онова, що е за нас вредително, и' само онова,

12 С. Радев, Строителите на съвременна България, т. I, София, 1911, с. 242.

436
що е чуждо h противно на народния дух. . — се казва във фейлетона.
„Ние презираме нашите шаеци, ние презираме нашите обичаи, ние се
смееме на нашите обреди, а баловете, белите ръкавици, очилата, на-
полеоновските бради, червилото и други лудости употребяваме, ако и
да виждаме, че това няма нищо с истинската наука, и при това се на­
ричаме учени. Не сме ли луди, не сме ли прости?“ Това е малка проба
от фейлетона, която показва майсторството на новия фейлетонист и
дава представа за неговата тогавашна идеология.
Пак в „Независимост“ започва да се проявява и друг непознат
фейлетонист, подписан с .псевдоним Правов. Неговият пръв фейлетон
е в V, 42, 14. II. 1881. Фейлетоните на Правов направили силно впе­
чатление. Вазов, конто видял в автора им един български Неруда,
един домашен Пол Луи Курие“, поздравил е писмо П. Висковски, също
фейлетонист, когото погрешно смятал за техен автор. „Не мога да
приема чужди лаври — отговорил Висковски, — предадох писмото на
оня, който ги заслужава: на г. Д. К. Попов“, доскорошен редактор на
„Българин“. 'Сам Вазов разказва по-късно този случай и дава такава
оценка на това забравено дело: „Тия фейлетони бяха сатприко-хуморис·
тически писания, пълни с неизразима духовитост, кипящи от остроу­
мен, непринуден и тънък хумор. Те имаха за прицелна точка главно хо­
рата на консервативната партия (трябва да се добави и Батенберг —
Г. Б. ). . . Това беше нещо ново в нашата младенческа още литература,
нов жанр в нея; неизчерпаем изблик от духовити, весели, жпвоструйни
шеги и надсмивания, рядко саркастически, '.повечето благодушни; те
извикваха приятен смях и доставяха странна естетическа наслада със
своята спокойна глумливост и тънко комическо освещенне на делата
и хората в София.“13
В „Независимост“ излизат и два фейлетона — „Извод из най-но­
вата българска летопис“ (V, 45, 25. II. 1881) и „Подлистник“ (V,
53, 25. III. 1881), написани интересно от автор, подчертано манифести­
ращ широка култура — Яворин. Това е псевдоним на едва 23-годпш-
ния Хр. Белчев, който по това време заминава да учи в Париж и по-
късно не се развива като фейлетонист.
Краят на „Независимост" и не само на него. На 27. IV. 1881 г.
с благословията на Александър III Батенберг, суспендирал конститу-,
цията с преврат, правителството било свалено и назначено правител­
ство на руския тенерал — финландеца К. Г. Ернрот. „Независимост“,
който още през есента на 1880 г., а и след това в ред статии преду­
преждавал, че се готви преврат, продължил да излиза. Той и сега за­
щищава — разбира се, само с думи — демокрацията и конституцията.
Либералите и вестникът им разбрали точно какво готви Батенберг едва
след неговото писмо от 11. V. 1881 г. до Ернрот, дето открито се го­
вори за пълно въвеждане на диктатура чрез пълномощия, които князът
ще иска от Великото народно събрание. „Сега обаче — пише „Неза­
висимост“ (V, 67, 15. V. 1881 — това, коетр на 27. IV беше гатанка
за нас, е ясно пред очите на всекиго.“ Малко преди това вестникът
печата и статия „Урок на историята“ (V, 65, 9. V. 1881) за съдбата на
I

13 Ив. Вазов, Съчинения, т. IX, София, 1956, с. 348—349.

437
монарси, отнели правата на народа. Урокът е предназначен за Батен­
берг.
„Независимост“ преминава в атака, заплашва с отговорности. Той
изнася сведения за започналия в страната терор във връзка с под­
готовката на изборите; печата остри, дръзки статии, помества писмо
на Др. Цанков до руския дипломатически агент в София Хитрово с из­
вестния израз за „жилото и меда“ (V, 71, 30. V. 1881), макар и, общо
взето, да обяснява отношението на Русия към преврата като дело на
нейните чиновници в България. „Независимост“ обнародвал още преди
това (в V, 69, 19. V. 1881) превода на една статия в сръбския „Само-
управа“, насочена против Батенберг, за която отговорникът на вест­
ника и издателят били арестувани. „Независимост“ отпечатал и пред­
изборното възвание на П. Каравелов, П. Р. Славейков, Др. Цанков и
Н. Сукнаров (V, 72, 4. VI. 1881). В него се казва: „Нека не се лъжем.
Опасността е очевидна. Всичко е поразено, всичко е повалено. Над нас
само стои възправен държавният преврат, а до нас невъзправената
още надежда на вас, избиратели, на вашите избори!“
, През майските и юнските дни на 1881 г. „Независимост“ мъжест­
вено се бори против преврата, в защита на конституцията и народните
правдини в още редица други огнени статии. В една от тях (V, 80,
27. VI. 1881) открито обявява свиканото Велико народно събрание за
незаконно. На 1. VII. 1881 г. настъпил краят на борческия лист на
непримиримите либерали и не само на него, а и на демокрацията в
страната. След като излязъл брой 81 на „Независимост“ (1. VII. 1881),
вестникът бил спрян от властта. Този му последен брой е в черна рам­
ка с уводна статия, в която се казва: „Но духът народен ще го оковат
ли? Мъжественото българско сърце ще го задушат ли? Крепката, ста­
ринната българска воля ще я усмирят ли? Възпоминанията ни към
светлото наше минало и мечтите ни за още по-светла българска бъд-
нина ще ги изкоренят ли? Сенките на толкозито наши народни мъчени­
ци и български юнаци ще ги премахнат ли? Не, не, никога и никак не!
Чужденци, сред пладня, с нечувано варварство, пред целия свят, явно,
дръзко, невъзмутимо заграбиха, поробиха България, оковаха във ве­
риги нас — български синове, чеда на мъченици, сами ние мъченици. ..
Това са нашите думи в края на прекрасния ден на кратката ни сво­
бода. ..“
„Независимост“ бил редактиран последователно от няколко ре­
дактори. Най-напред (бр. 1 до 26) от Н. С у к н а р о в (1848—1895),
тогава виден деец на либералната партия, познат юрист и оратор, сът­
рудник още на възрожденски вестници. След като Сукнаров бил из­
бран за председател на НС, за малко (бр. 27—30) отговорен за вест­
ника е К о с т а К о е в (1846—1906), учител, окръжен управител, наро­
ден представител. След това вестникът бил поет от редакционна ко­
легия, в която влизали водачите на либералите П. К а р а в е л о в ,
ΓΙ. P. С л а в е й к о в и Д р. Ц а н к о в. От I, 64, отговорник за вестника
е бил Ст. Лечев, а от I, 70 — С в. М и л а р о в, който е иедин от ре­
дакторите на вестника. Първоначално издател бил Янко С. Ковачев,
а по-после, в края на 1880 г., за да се издава „Независимост“, било
създадено акционерно дружество с председател П. Каравелов.
Във вестника освен споменатите дотук лица са сътрудничили още

438
и Ст. Стамболов, Ал. Людсканда, Петър Пешев (Неделин), Хр. Бел­
чев. Съществена роля з,а слисването му са играли членовете на редак­
ционната колегия Петко Каравелов, П. Р. Славейков и Драган Цанков.
Колкото и Каравелов да не е излизал на преден план, ръководното
място в този вестник е било негово. Тук той за пръв път поставя голя­
мата си начетеност, прогресивните си за времето възгледи като гориво
в мотора на един вестник. И в това отношение новият „Независимост“
върви по пътя на „Независимост“ на Л. Каравелов, колкото времената
и задачите, и идеалите да са други.

В ОБЩИЯ ХОР НА ВЕСТНИЦИТЕ

В общия твърде нестроен хор на вестниците от времето на Учреди­

телното събрание (1879) до суспендирането на конституцията (1881)
вън от гласовете на водещите партийни органи има още много други.
защото те, както пише един съвременник, „никнат като гъби“ в клима­
та на свободата. Те са различни по направление, по равнище, всеки
си има свой глас, с който често се злоупотребява. Крясъкът е твърде
силен и е много мъчно тези вестници да се поставят в една система.

„Паотията“ на либералския печат

В този общ хор най-силна и най-определена е „партията“ на либерал-
ските вестници. Не всички от тях са свързани пряко с народното дви­
жение на либералите, но са повече или по-малко носители на либерал­
ни идеи.
П о д л и б е р а л с к о з н а м е . Между тези вестници е и в. „Българин“, за който най-
напред трябва да се кажат две думи. Редакцията, както и собствената му печат­
ница се пренесли от Гюргево в Русе, дето той започва да се печата от 10. VI.
.Ш7Ц г., с II, 164—165. И сега вестникът се редактира от Д. К. П о п о в и Х р.
Б ъ ч в а р о в , който по-късно, от II, 200, поема сам формалните отговорности на
редакцията. „Българин“ си поставя за задача да съдействува „да се устрои здраво
вътрешно и външно малкото княжество“, да допринесе да се присъединят към Бъл­
гария „нашите братя в Тракия и Македония“. Той е на определени либералски по­
зиции и нарича консервативната партия „безкредитна и безпомощна“. Твърде ак­
тивен сътрудник на вестника става училищният инспектор Д. Ц. К о ц о в (1854—1893),
който също атакува консерваторите, „Витоша“ и „Български глас“, „тези два щури
вестника“, както ги нарича той (II, 263, 5. VI. 1880). По-късно тоя „разсърден ин­
спектор на народното училище“ — изразът е на „Витоша“ — ще играе роля на
редактор на вестника. С „Българин“ е свързано едно от най-ранните дела по печата
(ако не и първото), гледано в Русе на 7. IV. 1880 г. срещу редактора му за „ос­
кърбление и докачение честта“ на П. В. Оджаков, тогава председател на Русенския
окръжен съд. Присъдата била изградена на основание на чл. 214 от турския закон
за печата.
Към тази „партия“ принадлежи и в. „Славянин“, за който бе казано вече нещо
по-горе. През 1880 г. той, редактиран от редактор-русофил, бил спрян за малко от
консервативното правителство за обида на руски офицери и тогава с негова номера­
ция излиза в два броя в. „Е д и н с т в о“, негово превъплъщение.
В столицата на княжеството на 20. X. 1879 г. се появил, за да спре скоро с ше­
стия си брой от 27 ноември с. г., в. „С р ф и я н е ц“. Това е вестник, редактиран от
С т о я н М и х а й л о в с к и (1856—1927) и П а в е л В и с к о в с к и . Той си поставя
за задача: „Най-строго ще осъждаме всяко покушение върху народните правдини и
свободата. Ний ще бъдем безпощадни към всяко злоупотребление, към всеки произ­
вол, към всяка незаконност, към всеки безпорядък, към всеки невежествен публичен
деец, към всеки развратен народен служител.“ Това е вестник на своеобразния талант
и борческа изява на Ст. Михайловски. По начало на либерални позиции, той не . е

439
 овързаи с либералната партия (за това пречи индивидуализмът на Михайловски),
много е радикален и не случайно в дневника си Иречек пише за него, че „подражава
на вестниците на Комуната“, макар подобна характеристика да няма научна основа
и да трябва да се разбира в смисъл, че вестникът с бунтарски по фразеология.
В Русе още през 1879 г. — точната дата не е напълно установена — започнал
да излиза „ Т е л е г р а ф “, от първата годишнина на който (1879—1881) са излезли
113 броя, малко от които са запазени. Доколкото може да се установи и разбере,
той дава предимно новини, но по насоченост е либералски. Първоначално е бил ре­
дактиран или е отговорен за него Π. П ъ р г о в до 91 брой, след това — С. Н. М а р ­
ко в с к и, а от бр. 99 нататък — Н. Ж и в к о в (1847—1901). Живков редактирал
вестника през втората му годишнина (1885) в Силистра. Има и трета годишнина
(1887) във Варна.
Пак Н. Живков започнал в Русе на 1. XI. 1880 г. вестник „ М а к е д о н е ц “, в
който се пледира за освобождението на Македония. Това е вероятно най-ранният
вестник от тази категория. По вътрешнополитическа насоченост той с античорбад-
жийски, най-близък до либералите. След 11-ия си брой от 10 декември с. г. „Маке­
донец“ прекъснал да излиза, като подновил живота си през 1885 г. Вестникът, пър­
вите няколко броя па който не са известни, давал дар на абонатите си хумористичния
лист „К о м а р“, „Бън-бън-бън ·— чорбаджиите навън“, от който няма запазени
броеве.
И в. К а с а б о в , някогашният редактор на „ Н а р о д н о с т “ (1867—1869), под­
новява вестника си със същото име в София с III, 1, 17. I. 1880. Няма основания
да се приемат някои твърдения, че и Ив. Богоров е бил редактор на вестника. В
„Призиви за абониране“ се отбелязва, че се продължава „този доволно познат вест­
ник“. Разбира се времената са други — сега Касабов поставя за задача па вестника
(според първата му уводна статия „Нашето, политическо вярвание“) идеала за лич­
ни и политически свободи. Касабов е либерал, но големият му индивидуализъм и се­
бичност, обстоятелството, че на времето той е скъсал с „младите“, сега има за по­
следица, че практически той не играе роля в либералната партия. Затова във вестни­
ка си той, юрист доктор, манифестира знанието на теорията. По академичен път
той обосновава идеите на буржоазната демокрация и либерализма, като печата
отвлечени, доктринсрски статии за „Свободата“ (бр. 2—4), за „Княжеските прерога­
тиви“ (5—6). По-конкретна е статията му в последния брой (I, 7, 22. 111. 1880) ..По­
ложението ни пред четвъртото Народно събрание“. Той атакува умерено консервато­
рите Гр. Начович и Д. Греков, иолемпзира с Витоша“ и „Български глас“. Вестни­
кът му не е направил чаканото впечатление (в него той препечатва и написаната
още през 1867 г. брошура „България и въсточния въпрос“) и той го спира.
Между либералските вестници от 1879 и 1880 г., за които се знае съвсем малко,
трябва да се споменат имената на в. „Е т ъ р“ на П. Р. Славейков с единствен брой
през 1880 г., а също и пак Славейковият „ К а к а л а ш к а“, „лист за присмех и под-
гбвряне“, който трябвало да излиза, „когато му скпвие“, по бил отпечатан вероятно
само един брой през същата година.
В края на юни или в началото на юли 1880 г. във Варна започнал под редак­
цията на Г е о р г и А. К ъ р д ж и е в „ В а р н е н с к и й в е с т н и к “, от който са из­
лезли 35 броя до 19 ноември с. г. Някои броеве от него липсват — между тях и
брой 1, за да се види точната дата, на която той започва, както и програмата му.
Но съдържанието на известните му броеве показва, че е определено либералски ве­
стник, макар и нс тъй краен, както се преценяваше от някои.13 Вестникът излиз.а пър­
воначално на малък формат, после на по-голям, дава текстове и на гръцки език и
застъпва също така местни въпроси.

Журналистиката на Ст. Стамболов. Едно буйно и талантливо перо

се откроявало в либералските вестници, перото на С т е ф а н С т а м ­
б о л о в . Революционен деец на БРЦК от времето на Старозагорското
и Априлското въстание, приятел на Ботев, Стамболов се проявява и
налага на вниманието на читателите като журналист най-напред в

;3 Така напр. в моята книга „Социалистическият печат в България“, София, 1946, въз
основа на чужди твърдения (понеже тогава вестникът не се намираше в библио­
теките) поддържах, че той е бил много по->краен.

440
продължението «а Ботевия „Нова България“. Острите му и дръзки
статии в „Целокупна България“ и в „Независимост“ (1880—1881) му
помагат да събере популярност като един от младите и даровити во­
дачи .на либералната партия. Той знае какво означава за един поли­
тически деец да разполага със своя трибуна. И през 1881 г. създава
в родния си град Търново свой вестник — „ С в о б о д е н п е ч а т“, от
който между 7. III и 20. VI. 1881 г. излизат 13 броя и две притурки.
Като редактор на вестника Стамболов се подписва с псевдонима си
Чавдар до притурката към бр. 10 от 26. V. 1881 г., след което редак­
тор-отговорник на вестника е С. Добревич. Издател на „Свободен
печат“ по всяка вероятност е К- Тулешков, в чиято печатница се пе­
чата този лист (това е бившата Ботева печатница) и до когото се из­
праща всичко за вестника.
Има едно широко разпространено твърдение, изказано най-напред
от Ю. Иванов, а след това преминало в „Прегледа“ на С. С. Бобчев, в
„Описа“ на Народната библиотека от 1903 г. и в книгата на д-р Б.
Андреев, II ч. и др., според което, преди^да започне „Свободен печат“,
Стамболов е редактирал в. „ С ъ е д и н е н и е “, десетте броя на който
излизат пак в Търново между 26. XII. 1880 и 26. II. 1881 г. Това твър­
дение не може да бъде вярно. Основание за оспорването му е не само,
че за редактор-издател -на „Съединение“ е подписан К- Т у л е ш к о в ,
но че в единствените два запазени в Народната библиотека броеве
на 'вестника (I, 5, 27. I. 1881 и I, 8, 14. II. 1881) няма нищо от Стам­
болов, нито стамболовско и либералско. Напротив, вестникът заявява,
че не принадлежи на никоя партия, че е „неутрален“. Затова именно
органът на либералната партия „Независимост“ многократно (от V,
35, 21. I. 1881 до V. 40, 7. II. 1881), почти във всеки брой атакува „Съ­
единение“ и неговите усилия да „съединява“ и да помирява двете в
същност непримирими партии в княжеството. Вън от обстоятелството,
че „Независимост“ не би нападал „Съединение“, ако той би бил вестник
на Стамболов, самият Стамболов не е могъл да редактира вестник
на такива шаткави позиции. Причина за това несъстоятелно твърде­
ние вероятно е и фактът, че в първия брой на „Свободен печат“ от бе­
лежка „Към читателите“ на пръв поглед изглежда да има приемстве­
ност между двата вестника. Но в същност в нея Тулешков заявява, че
било „трудно да продължаваме сами“.
„Свободен печат“ е един от по-значителните .вестници в „партия­
т а “ на либералския печат. Той -си поставя задача да защищава не само
свободата на печата, а и всички граждански свободи, гарантирани от
Зърновската конституция, както и самата нея, и да се бори за съеди­
нение на разкъсаните от Берлинския договор български земи. „Свобо­
ден печат“ е типичен, ортодоксален, борчески либералски вестник. По
публицистични средства той е продължение на ботевската и караве-
ловската традиция в българския печат. Насочен е срещу бившите чор­
баджии, срещу консерваторите, против „ръждивите“ и „черните души“,
както ги нарича (тоя израз се налага и е дълго време в обръщение).
Когато Батенберг суспендирал конституцията, „Свободен печат“ под­
ема остро и дръзко борба срещу този нещастен акт — препечатва ней­
ния текст, цитираната вече кореспонденция на „Самоуправа“, прочу-

441
тото писмо на Драган Цанков до Хитрово, обнародва пламенни статии
и бележки, адреси и протести в защита на народните свободи.
В своя лист, който спира заедно с всички либералски вестници,
Стамболов печата свои стихове, както и „Хайдути“ на Ботев, фейт
летони, един от които йод Каравеловата рубрика „Знаеш ли ти кон
сме?“, написан вероятно от него.
След като спира вестника си по време на пълномощията, Стамбо­
лов сътрудничи в „Светлина“ е употребявания още в „Независимост“
псевдоним Чавдар и с псевдонима Незлобин, а след това и в „Свирка“
(1883—1885) под лъжеимената „Неомразен поет“ и „Нъзлобин“. По-
късно активната политика го тика по друг път, увлича го все повече
и го отвежда далеч от народа. Макар той и тогава да сътрудничи и
да влияе във вестници, напр. в органа на неговата партия „Свобода“
(1886 до 1895), през този период Стамболов не намира време за жур­
налистическа дейност.

„Партията“ на .консервативните вестници

Срещу толкова много либералски или с либерална насоченост вест­
ници, срещу тези цели батареи, макар и леки либералски оръдия,
консерваторите, вън от „Витоша“ и „Български глас“, в общия хор
на печата противопоставят една съвсем слаба „партия“ на консерва­
тивния печат.
В нея стои на първо място „ Б о д и л н и к“, от който излезли 14 броя (юли —
октомври 1880) и който е най-ранният хумористичен вестник в София. Според Ю.
Иванов в първите си броеве той се нарича „Будилник“. Редактор на този лист е
П е т к о Г о р б а н о в от кръга около „Български глас“, а също и П. З а г о р с к и ,
и П. Ч о л а ков. „Бодилник“ си поставя за задача „да боде“, за да вкара „хората
по правия път“, т. е. да се бори против либералите. Истинско продължение на този
лист е „ Б о д и л н и к с т а в а л и б е р а л“, от който излезли 13 броя от началото
на 1881 г. до 13 юни с. г. Негов редактор е пак П. Горбанов. Вестник от тази кате­
гория е и излезлият от началото на 1881 г. до май с. г. в Русе хумористичен вест­
ник „ Д я в о л с к о ш и л о “ с редактор М. С т е ф а н о в и ч . И трите тези вестника
са хумористични, насочени срещу либералите, с един не особено сполучлив хумор, до­
казателство, че хуморът може да служи добре само на напредъка.
Във Варна започнал да излиза от 15. I. 1881 г. в. „ С в о б о д н а Б ъ л г а р и я “,
„независим от партии“, както се казва в подзаглавието му. Той бил издаван от П а-
в е л К а л я н д ж и , а редактор му е бил T. Н. Ш иш к о в (1833—1896), познат про­
светителски публицист и туркофил от времето на Възраждането. Вестникът съвсем
не спазил декларацията в подзаглавието си и подсилил консервативния печат. В по-
лемична бележка Захарий Стоянов намира за добре да напомни на „Свободна Бъл­
гария“ за времето, когато неговият редактор е „пиел кафето на турските ефендета
и мюхтисарифи“ и „им е лизал саханите“ („Работник“, I, 23, 8. IV. 1881), „Свободна
България“ спрял с бр. 23 на 4. V I I . 1881 г.

За някои други вестници

За нуждите на самото управление още първото правителство, об­
разувано след Освобождението (правителството на Т. Бурмов), съз­
дало „ Д ъ р ж а в е н в е с т н и к “, който излиза и сега. Първият му
брой се появил в София на 28. VII. 1879 г. В началните си години той
се отличава съществено от „Държавен вестник“, какъвто е сега и от
десетилетия вече — официален вестник на държавата, дето се помест­
ват само закони, укази, наредби, постановления, окръжни. В първите

442
броеве на вестника се поместват и официални информации. Така в
първия му брой вън от прокламацията на княз Александър Батенберг
за встъпването му на престола е отпечатана и програмата на прави­
телството начело с Бурмов. В по-послешни броеве има покани за тър-,
жества, текстове на разменени телеграми между държавния глава и
чужди държавни глави и правителства. Така в I, 10, 8. XII. 1879, е да­
дена телеграма със сърадвания във връзка с „чудесното избавление
от светотатственото покушение срещу живота на Цар Освободителя“.
А в броеве 23—26 от началото на 1881 г. д-р К. Стоилов изпраща те­
леграми-отчети за посещението на Батенберг в Петербург по случай
25-годишния юбилей на императора, включително и за атентата в Зим­
ния дворец на 9 февруари е. г. „Държавен вестник“ е печатал и те­
леграми с външни новини от агенция „Хавас“. Отначало той излизал
един път в седмицата, през втората и третата си годишнина — по
два пъти, а от год. XII — всеки ден.
В края на 1879 г. от 9 ноември в София започнал да излиза „ С е л я н и н “, „ве­
стник за народа“, редактиран и издаван от архимандрит И г н а т и й Р и л с к и (1848—
1920), сътрудник на български възрожденски и на руски вестници и преди Освобож­
дението. От IV-та си годишнина — „църковно-обществен вестник“. Той е лист, който
не стои в пряка връзка с партиите. Но е на традиционалистични, консервативни по­
зиции, предназначен за религиозна пропаганда предимно сред селските маси. Имал
е дълъг живот. През първата му годишнина в редакцията са влизали и Й о р д а н
Н а у м о в (1842—?) и З и н о в и й П е т р о в (1838—1911).
Излизали са и няколко съвсем ефимерни вестника, неоставили следи, повечето
от тях липсващи в библиотеките, като „ Х и т ъ р П е т ъ р“, Свищов, 1879, вероятно
на Паничков; „ Н а р о д е н глас“, Търново, 1879; „ Г л а с н а р о д е н , г л а с Б о ­
ж и й “, Лясковец, 1880 (възможно е двата да са един и същ); „ С в е т л и н а “, Русе,
1880; „Гайда“ и „Гайдуница“, Севлиево, вероятно през 1880; „ Т е л е г р а ф “, Варна
1881. Това са все вестници без определено направление или на които направлението
по познатите данни не може да се установи.

ВЕСТНИК НА „НИХИЛИСТИТЕ“ — „РАБОТНИК“, 1881 Г.

Дори в първите години след Освобождението либералите не представ­

лявали напълно единна партия. В нея се очертавали течения, събирали
се носители на по-умерени и на по-крайни буржоазнодемократични
възгледи, имало е отгласи на революционно-демократични и дори на
социалистическо-утопични веяния. През 1881 г. в Русе съществувала
и една твърде лява, радикална група либерали, които започнали да
издават и свой вестник, косато заплахата от покушение срещу консти­
туцията станала по-голяма и реална.
„Работник" — издатели, редактори, програма. Така на 1. I. 1881 г.
в Русе започнал да излиза в. „ Р а б о т н и к “, орган на „народната
партия“15. Това понятие трябва да се разбира като нарицателно, т. е.
че вестникът е бил орган на либерална партия, която той нарича
народна, той е на „кръга на народната партия“ в Русе. Този кръг ви­
димо е стоял на крайни радикално-либерални позиции и е издавал ве­
стника.
Първоначално редактирането на „Работник“ се е извършвало ко-

15 На това понятие и изобщо за „Работник“ в цитираната ми книга „Социалистиче­

ският печат в България“, Г. Боршуков, давам по-друго тълкуване и осветление вслед­
ствие на недостъпността на източниците през 1945/46 г.

443
лективно от ръководителите на „кръга“. Но от I, 12, 28. II. 1881 г.,
както се казва в самия вестник, „по одобрението и постановлението на
целия кръг за редактор на „Работник“ се избира познатият млад публи­
цист Г е о р г и А. К ъ р д ж и е в “ (1854—1907), който бил поканен да
се върне от Варн,а в Русе. Той е познат учител, публицист, сътрудничил
в няколко предоовобожденски вестника и описания, сам редактор на
други след Освобождението, известно време пропагандист на своеоб­
разен Пелагичев социализъм на българска почва. Много близко учас­
тие във вестника вземали и се смятат за съредактори: З а х а р и й
С т о я н о в (1850—1889), известен вече като революционер, общест­
веник, .писател и публицист; Д и м и т ъ р М а р и н о в (1846—1940),
учител, публицист, общественик (по-късно отявлен приятел на Стам-
болов), един от основателите на българската фолклористика; Т о м а
К ъ р д ж и е в (1850—1887), по-голям брат на Г. А. Кърджиев, револю­
ционер, краен либерал и руеофил, застрелян по-късно за участие в ру­
сенския бунт на 19. II. 1887 г.
От „Работник“ са излезли всичко 32 броя, последният с дата 13. V.
1881 г., когато вестникът е бил спрян. Съобщението за спирането на
вестника е обявено в нарочна притурка от 14 май с. г.
Името на вестника не би трябвало да се тълкува, както днес, нито
пък понятието „работник“ трябва да се разбира в смисъл на проле­
тарий. Това се вижда и от самата му програмна статия.
Насочеността на вестника може да се види още от неговото твърде
характерно мото: „Без борба няма живот!“. Но още по-ясна тя става,
като се прочете статията „Нашата програма“, поместена в първия му
брой. Тя започва с тълкуване на евангелската максима „Избрах прос­
ти и бедни да посрамят учени и премъдри“ и декларира, че името на
вестника е посветено на работника — „това ниедно, убито, презряно и
преследвано същество в днешния век“, на чиито мишци се дължат
„днешната цивилизация и днешното богатство“. От целия контекст ста­
ва ясно, че под понятието работник се разбира трудовият човек изоб­
що — селянинът, занаятчията, работникът. „Ние — се казва в статия­
та — няма да гледаме на събитията с очилата на венценосците, папи­
те, патриарсите, калугерите и на всички ония, които са потънали в
злато и сребро, в разкошност и изобилие. Ние искаме да гледаме на
събитията с очилата на работниците, земеделците, на поробените и
злощастни народи.. .“
„Работник“ си поставя такива задачи: Да „уголеми и уякчи братски­
те родствени връзки“ с великия и благороден руски народ. Той ще
допринесе „да се въдвори една яка и трайна солидарност между всич­
ки славянски народи“. „Ще има за цел да съдействува да се сътвори една
федерация и тесен съюз ако :не от всички държави на Балканския
полуостров, то поне от славянските държавици: Сърбия, България и
Черна Гора.“ Той ще проповядва високо желанието на българския
народ за обединение и „ще негува всичките ония условия, които ще
ускорят осъществяването на Санстефанска България“.
Що се отнася до вътрешната политика, в програмата на „Работ-

ГЕО РГИ А. К Ъ РД Ж И Е В

444
ник“ се изтъква, че ще се бори срещу всички, на_ които конституцията
е „трън в очите“, ще съдействува за нейното врастване в живота, ще
я тълкува — ще пропагандира нейните постановления. Той ще съ­
действува да се развие и издига местната индустрия, „падналите
занаяти“ и „да се подобри земеделието“. Като има пред вид, че в
училищата „историята, философията, психологията, политическата
икономия и др. предават с е ... по такъв начин, щото само да поддър­
жат Франц Иосифа, Вилхелма, Бисмарка, Биконсфилда и др. тирани на
престолите им и да спират человеческото развитие“, „Работник“ ще
се бори за преустройство на училищата така, че те да бъдат „по-по-
лезни на народа в отношение към неговото материално благосъстоя­
ние и умствено развитие“. Той ще съдействува да се развиват естест­
вените и положителните науки срещу глупостта и „шарлатанството“
и ще „преследва немилостиво всичко онова, което е старо, преживяло,
шарлатанско и лъжливо, а ще брани всичко онова, що е ново, поло­
жително и прогресивно“.
Като изтъква, че „ловечето от вестниците“ от Британия до Урал­
ските гори лъжат, „Работник“ си поставя за задача не само да за­
познава правдиво читателите с политическите събития и обществени­
те движения, но и „да разясни и по какви причини стават тия движе­
ния и събития“.
В защита на народните права и свободи. Програмата на „Ра­
ботник“ надхвърля рамките на програмата на един либералскн вест­
ник и е твърде широка, за да може да _се осъществи в няколко месеца,
особено що се отнася до външнополитическите.и идеологическите за­
дачи. По въпросите на вътрешната политика « вътрешните класови
и партийни отношения „Работник“ последователно пише в духа на тая
своя програма. Уводните статии на вестника са посветени главно на
тези отношения. Така в I, 3, 10. I. 1881, е написана статия по повод
оставката на Др. Цанков, срещу намесата на чуждите консули във
вътрешните работи на княжеството и се прави опит за равносметка:
„Какво свърши чорбаджийската партия за народното добро — за
вътрешното устройство, а какво свърши народната партия“, какъв е
нейният актив. „Ние сме много пъти казали, а и сега го пак казваме,
че от сичките държави в Европа само Русия и словом, и делом доказа,
че обича нашия народ и че желае неговото материално и нравствено
развитие..., че българският народ никому другиму не вярва освен на
Русия.. . “ — се пише в тази статия, явно във връзка с проавстрийски-
те тенденции сред княжеските консерватори.
Много интересна е уводната статия в I, 4, 14. I. 1881, за борбата
в природата и в обществото, проникната от идеи на Дарвин и Спенсер.
В нея се прави преглед на борбата на българския народ за своето ос­
вобождение от робство и против паразитите в обществото. И сега, ко-
гато „светият руски топ“ е осъществил освобождението, „младите сили
български, селянинът български и честните търговци“ трябва да во­
дят борба: „Борба против бившите чорбаджии, борба против бившите
шпиони, борба против бившите изедници, блюдолизци, олане, чибук-

ВЕСТНИК „РА БО ТН И К“. Б Р . I. 1881 Γ.

446
чии и келерджия, а днес покрити с името консерватори, почнала се е,
откак се е съживил народът, а ще владее, додето не изчезне и най-
последният чорбаджия.“
И след като обобщава, че това е борба „против тиранството, под­
лостта, шарлатанството и лъжата“, статията заключава: „Ето каква
е нашата борба: ние не раздвояваме, а съединяваме, но съединяваме
народът, а гоним чорбаджиите. Те са гнил и гагрясъл член от тялото
на нашия народ и ние сме го отдавна отрязали. Те нямат нищо общо
с народа. Тяхната общност е с Мидхат паша.“
Идеята, че чорбаджиите нямат нищо общо с народа, че в Бъл­
гария в същност няма две партии, а има народ и чорбаджии (I, 7, 24. I.
1881), е основна в уводната статия. ’
„Работник“ не поставя въпроса за политическите права и свободи,
макар и да изтъква, че „човек се стреми към равенство не само по
физически, а и по нравствени причини“, чс човек не живее „само за
единия хляб“ („Икономически въпроси, I, 5, 19. I. 1881). Вестникът
иска „по-радикални средства да се подобри положението на селя­
ните и на работника“ [в смисъл изобщо на трудещите се, дори по-
скоро на занаятчиите — Г. Б .]. И затова „трябва да се жертвува
благосъстоянието на десят чорбаджии за благосъстоянието на 1000
селски и работнически семейства“. Следват цяла серия статии против
чорбаджийството, между които е статията на 3. Стоянов в I, 9, 7. II.
1881, темпераментно и живо написана, в която се набляга на борба­
та, водена от „нашите списатели патриоти Раковски, Каравелов, Бо­
тев“, които „не са се домогвали до министерски постове“, а са вою­
вали против „пиявиците на българския народ“. На чорбаджиите сега
„Работник“ противопоставя онези, чийто изразител иска да бъде: „С
нас — се казва във финала на уводната статия в I, 27, 25. IV. 1881 —
е трезвий ум на работника, е нас е честността на търговеца, на
занаятчията и на еснафът, с нас са всички млади, крепки сили, ви­
соките умове, положителните знания. Към нашата страна, наконец,
е всичко младо, крехко, пълно с живот. Най-сетне духът на времето
е с нас, а времето всичко побеждава. Гнилото, старото, мързеливото
пада, тиранството, деспотизмът п готованството гинат — да живее
трудът, честността и знанията, да живее свободата, равенството,
братството!“
Всичко във вестника се осветлява от такива позиции. Така напр.
по това време е посетил България Жан Петри, бивш редактор на
„Прес д’Ориан“, който през 50-те години защищавал българските
искания, а след това — редактор на католическия „Курие д’Ориен“.
Той бил посрещнат тържествено, консервативните вестници го венце-
хвалели. В едно „Отворено писмо“ до редактори, на „Курие д’Ориан“
(I, 1, 1. I. 1881) 3. Стоянов застава на съвсем други позиции, обви­
нява го, че не защитил българския народ при разпокъсването му с
Берлинския договор, прави опит да разкрие истинските мотиви на
Петри и разобличава консерваторите, които дигат шум около него
за свои цели (I, 10, 12. II. 1881). Със статията на 3. Стоянов „Имената
на българските въстаници, които посегнаха сами на живота си“
(I, 28, 29. IV. 1881) се отдава почит на падналите за свободата, при­
помня се за бързо забравените им подвизи и заслуги.

448
 Вътрешнополитическите Си позиции „Работник“ обосновава и
защищава и с редица други материали. Трябва да се отбележи, че
той· критикува и самото либералско правителство, какъвто е слу­
чаят със статията „Прямите налози“ (I), 1, 1. I. 1881), в която се
противопоставя :на запазването на старата турска данъчна система,
ί ой печата също дописки, статии по други въпроси, но особено тряб­
ва да бъдат отбелязани фейлетоните на 3. Стоянов. След първия си
фейлетон в „Независимост“ с рубрика „Знаеш ли ти кои сме?“ в
„Работник" той се налага вече като фейлетонист. В I, 4, 14. I. 1881,
той печата фейлетон пак под рубриката „Знаеш ли ти кои оме?“ с
подпис Барон Лулчо, койтц започва със сентенцията на латински „Ня­
кога злодейците висели на кръста, а днес кръстът виси на злодейци­
те“. Това е фейлетон, написан по повод на едно отворено писмо на „Не­
зависимост“ (1, 23, 16. XI. 1880), отнасящо се до русенския митро­
полит Григорий, истински черносотник, както и по повод на отговора
в „Български глас“, обоснован на принципа „частните дела на граж­
даните, от какъвто и разред да бъдат те, не влизат в областта на
журналистиката“. А как да се постъпи с един калугер, който е обез-
честил една жена? И най-простият селянин би казал, „че тоя калу­
гер, духовник според закона, като прост грешен би влачил с години
окови, а като духовник би трябвало да виси на кръста като грозен
убиец, а не кръстът да виси на него“.
Новият автор не се ограничава само с този фейлетон. Под същата
рубрика и със същия подпис следват фейлетони в I, 5, 19. I. 1881,
в 1, 6, 21. I. 1881, фейлетонът с подпис Далакчиев „Нашето отечество
се застрашава“ в I, 25, 18.IV. 1881, и в следващия, както и фейлето­
нът „Знаеш ли ти кои сме?“ с подпис Далакчиев в I, 31, 9. V. 1881.
Това са все фейлетони с голяма сила, едно възраждане и възкръсване
«а фейлетоните на Ботев и Каравелов при нови обстоятелства и с
нови средства от техен ученик, който не е само някакъв сподвижник
или епигон, а има собствен образ, своя сила.
В „Работник“ се отделя място и за статии и бележки по въпро­
сите на културата и литературата, дето особено трябва да се отбе­
лежи уводната статия пак на 3. Стоянов от I, 23, 8. IV. 1881, в която
се пледира за истински полезно художествено четиво за народа, ли­
тературни бележки и др. Не трябва да се изпускат и малките външ­
нополитически прегледи и новини, които са в духа на програмата на
вестника.
Когато на 27. IV. 1881 г. Батенберг суспендира конституцията,
изглежда, че отначало редакцията на „Работник“ не е разбрала раз­
мера на злото. Вестникът напада консерваторите и се надява, че, както
досега, при законодателните избори народът ще излезе пак победител.
Но след няколко дни, когато започва терорът, и след писмото на Батен­
берг от 11 май се разбират плановете му да управлява като диктатор,
тогава „Работник“ пише против действията на чрезвичайните комиса­
ри, препечатва конституцията и избирателния закон за сведение, а на
уводно място в I, 31, 9. V. 1881, бие тревога: „Ние се намираме в опас­
но положение: отвътре — душманите на народната ни свобода, отвън —
безбожната дипломация. Нека обаче се не отчайваме и да бъдем буд-

20 История па· българската журналистика 449

ни!“ В последната уводна статия вече се предвижда какво иде, а на­
родът се зове към бодрост, и борба: „Приготвят ни се робски вериги;
мракът, осиромашаването и камшикът като три зловещи орли се в*'ят
над нас, готови да ни грабнат. Нека бдим върху своята свобода. Нека
жертваме всичко за човешките си права. Бодрост и — конституцията
ни е спасена, а заедно с нея се спасява и нашата свобода, равенството,
напредъкът и нашето доброденствие. Инък — смърт, робство за нас и
проклятие за нашите чеда!“
Ако трябва съдържанието на „Работник“ да се характеризира сби­
то, би могло да се каже, че то се заключава в последователна борба
срещу враговете па народа и смела защита на народните права и сво­
боди.
Нихилизмът на „Работник". Вестникът на русенския „кръг" на
„народната партия" и с програмата, и със съдържанието си не е
могъл да се надява на милостта на своите политически противници.
Причина за настървеността на консервативния печат срещу „Работник“
вероятно не е това, дето пише с голяма симпатия за Чернишевски и
съобщава, че е жив, нито защото се отзовава най-ласкаво за поета ре­
волюционер и демократ Т. Шевченко, нито за общо изказаните му край­
но либерални идеи. Острите атаки на „Български глас“, на ренегери-
ралия „Българин“ и на „Свободна България“, „тия чорбаджийски па­
чаври“, та дори и на румелийските консервативни вестници могат да
се обяснят само е факта, че „Работник“ не само атакува с думи кон­
серватори и чорбаджии, но настоятелно иска икономическо равенст­
во — „да се жертвува благосъстоянието на досегашните чорбаджии“,
за да се подобри положението на трудовите народни слоеве. Заплаше­
ните от подобни идеи потърсили повод да започнат атака срещу вест­
ника. Той сам го дал. След убийството на Александър II в „Извод из
дописките на „Работник“ (I, 14, 7. III. 1881) била отпечатана една
дописка от Варна, в която за голямото събитие, силно откликнало и
в България, се казва: „Колкото се тиче до Ц а р Александър, взглядо-
вете на различни люде са различни; едни мислят така, други инък. За
мене си ще кажа, че положението на работите, ако не другаде, а то
поне в Русия ще се обърне на добро.“ И добавя още: „Моето мнение
е, че ситуацията в политическото положение ще се промени с встъпва­
нето на престолът на Александър III Александрович, но дали ще из­
лезе на добро или на зло —отиваме да видим.“
Това било знак да се открие ураганен огън срещу „Работник“ · и
той да бъде обявен за вестник,орган на нихилистите в България. Кон­
серваторите и техният „Български глас“ раздухали случая, създали
цяло движение в страната против него, свиквали митинги, пращали
прошения до княза, насъсквали със статии и дописки в своите вест­
ници.16 В статия „Нихилистите в България“ „Български глас“ (I I ,
27 , 22. III. 18 8 1 ) приписва дописката н а Захарий Стоянов и с е н а х в ъ р ­
л я л ю т о срещу „Работник“ и всичко либерално. Д . Маринов по-късно
обяснява, че в същност дописката от Варна била написана о т гл ав н и я
редактор на вестника Георги А. Кърджиев и че за тая дописка „той беше

16 С. Радев, цит. съч., I, с. 263.

450
укорен от всички нн и вестникът му се зе от ръцете“17. Последното
твърдение- на Маринов не изглежда да е точно, защото името на Кър-
джиев до края стои на страниците на „Работник“. 3. Стоянов, както
посочи Хр. Христов въз основа на документи от самия 3. Стоянов,
поддържа, че автор бил един печатарски работник от Варна.18 Който
и да е бил авторът, възможно е между редакторите на „Работник“ по
този въпрос да са се явили различия. Това се вижда от позицията на
3. Стоянов, който поема защитата на вестника.
По повод на отворено писмо на Стоил Д. Попов в „Българин“ (IV .
3 4 1 , 3. III. 1881) Захарий дава на уводно място в Работник“ (I, 15,
il. III. 1881) „Отговор г-ну С. Д. Попову“. Той пише ласкави думи за
, Царя Освободителя“, но и отбелязва, че е минало времето, когато
се следват „каприците“ на царете, че Попов не е споменал нито дума
за руския народ и за 100-те хиляди жертви, които е дал за освобожде­
нието на България, а също, че положението му е тежко: „Ако българ­
ският народ е признателен за своето освобождение на Русия — се каз ■
ва в отговора на Захарий, — то той трябва да благодари най-много
на руския народ, от гърба на който се смъкнаха милиони рубли за
нашето освобождение. Смъртен грях ли е, прочие, гдето варненският
дописник, да предположим за минута, е искал да спомене нещо за
положението на тоя братски народ? Не е ли наша свята длъжност да
следиме с голямо внимание неговите дела и да споделяме всичко зло
и добро за нашите освободители? Това ли е нашият нихилизъм?“
След това авторът излага положението на народа в Русия, „народ,
който е родил синове като Пушкин, Белински, Гоголя, Добролюбов,
Тургенева, Некрасова, Достоевскаго. . .“, като намира за нужно да обя­
сни: „под думата народ ние разбираме не правителството и неговите
многочислени жандари, а гражданите, производителните сили — ра­
ботниците“, и да съобщи, че „в две години... повече от десет-петна-
десет хиляди млади хора са изпратени в Сибир“.
Като се връща на основния въпрос, 3. Стоянов протестира, че
редакторите на „Работник“ са квалифицирани като нихилисти, и за ­
ключава вече на базата на дребнобуржоазната си идеология и на своя
либерализъм: „Аз си бих позволил да ви посъветвам да не повторите
вече тая чужда за нас дума „нихилисти“, която никога няма да наме­
ри у нас последователи в напълно свободното и честито наше отечество.“
Вероятно пак 3 . Стоянов на уводно място (I, 19, 2 5 . III. 18 8 1 ) пише:
„Право казуват — има социалисти, има комунисти, има нихилисти;
има ги тия .„злодейци“, но те са там, техните ложименти и редути са
озъбени в ония места, гдето народите са увързанн — дето едни работят·
и гладуват, а други се излежават и гоят, дето едни пеят и играят, а
други плачат и реват, дето петима управляват, а пет милиона им
робуват и ги слушат. В тия триж злощастни страни има ги тези „зло­
деи“ и дълго време още ще ги има!“
След това, като преминава на въпроса за нихилизма в България,
дообяснява:

17 Д . М а р и н о в , Стефан Стамболов в новейшата ни история, София, 1909, с% 158.

18 Х р . Х р и с т о в , З а х а р и С т о я н о в , Обществена н политическа дейност. — ГСУ ИФФ,
т. XL IV, 1947—1948, кн. 1, с. 57.

451
 „Отдавна още „Български глас“ подари на България думат» ни­
хилист. Тая дума току се премяташе из редовете на тая газета. Поле-
ка-лека, от многото повторение, така, както беше и с „побрето“, тази
злочеста дума спечели гражданственост из мазните уста на познатите
последователи ма „Гласът“ — чорбаджиите. Примерът на „Български
гляг“ се последува и от недъгавий вестник „Българин“, па и най-подир
от хлемавата .Свободна“. Думата се обърна ' на вик и тоя вик бе
отправен против народната партия и против органа п „Работник“.“
И тук, както в отговора, отправен към Стоил Попов, решително се
отхвърля, че в България има и е възможно да има нихилисти:
„Трудът у нас не възнаграждава ли се щедро, не радуваме ли се
ние на твърде широка свобода, не държи ли народът сам юздите на
своето управление? — Не, у нас няма и не може да има нихилисти.“
„А ние — се казва най-после в статията — сме либерали, поборници
и защитници на конституцията, която гарантира на българина всичко,
що му е неизбежно драго и скъпо. . .“
Въпреки такива декларации „Работник“ препечатва възванието
на „Народная воля“ във връзка с убийството «а Александър II (I,
24, 24. IV. 1881). Някои съвременници твърдят, че Батенберг с „Ра­
ботник“ в ръка получил от Александър III съгласие да суспендира
Търновската конституция.19 Това твърдение сега е оспорено. С нови
аргументи20 се поддържа, че такова разрешение формално не е давано,
но че Батенберг просто е използувал установяването на новия реакци­
онен курс в Русия, за да осъществи плана си, допълнително подкрепен
от официална Русия.
Идеен коктейл. „Работник“ е вестник, който е направил впечатле­
ние и оставил следи. Още Юрдан Иванов пише, че е „имал грамадно
влияние върху тогавашните и последващите .политически събития у
нас“20. И това се дължи както на по-особените позиции, на които е
стоял, така и на личния принос на двама публицисти със значение —
преди всичко на 3. Стоянов, а след това и на Г. А. Кърджиев. В бе­
лежката „Към читателите“ (I, 12, 28. II. 1881), в която се съобщава
за Кърджиев, че е редактор на вестника, абонатите се предупрежда­
ват да не се .поддават на слуховете, пускани от противниците на ве­
стника, че ще опре по нямане на средства. Твърди се, че от 11 брой
топ има вече 1000 абонати и че е поръчана собствена печатница.
Това говори за голям успех на „Работник“.
Що се отнася до идейните му позиции, интересно е да се направи
един преглед на оценките, дадени от съвременници и от по-късни ав­
тори. Ю. Иванов пише, че „посоката ,на вестника захвана отначало в
либерален, а по-късно в радикален и току-речи в социалистически
дух“21. За подобно твърдение този автор е имал много основания, ня­
кои бяха вече посочени по-горе, а тук може да се добави още едно

19 С. Радев, цит. съч., I, с. 258.

20 И лчо Д и м и т р о в , Борбата на либералната партия срещу режима на пълномощията
(1881—1884), дисертация, София, 1964, с. 84 и сл., 101—102, в НЬКМ, Д. 31/64. Ди­
сертацията съдържа нови ценни материали и документи, отнасящи се за печата.
Вж. от същия автор „Князът, конституцията и народът“. София, 1972, с. 218.
51 Ю . И в а н о в , цит. съч., с. 304.

452
Такава е статията му за погребението на Бланки в I, 4, 14. I. 1881,
дето се манифестират симпатии към социалистическите идеи изобщо,
макар и предмарксистки, и се казва: „Семето, посяно от Бланки, ако
н рано още, няма да изпнне, а ще дойде )зреме, когато ще никне и ще
принесе плод.“ С. С. Бобчев е своя „Преглед“ характеризира вестни­
ка така: „Беше един напредничав вестник, в които се прокарваха ня­
кои смели мисли и учения. . . Тези идеи са доволно смели, но тс
се поддържаха така искрено от един безкористен, вечно дирещ хуба­
вото, полезното и доброто — скромен работник, какъвто е г-н Кър-)
„дкиев, щото не могат да не му се простят някои крайности. . В
„Принос“ Д. Благоев определя „Работник“ като вестник с радикално-
гоциалистическо направление, а търси в следващите вестници на
Кърджнев влияние на Пелагичевия сантиментален социализъм. Геор­
ги Бакалов пък смята, че Кърджиев, а следователно и вестникът се
е опрял на лявото крило на либералната партия на младата буржоа­
зия и, е търсел опора в „достъпната и понятна нему литература от
сръбския пупулистки социализъм“2 234.
Може да сс приеме като положително, че „Работник“ не пред­
ставлява работннчеството в научния смисъл на думата, пито пък в
него има навеи на научен социализъм. Той изразява въжделението
па все повече радикализиращите се дребнобуржоазни прослойки --
недоволни селяни, западащи занаятчии, народни интелигенти. Тон с
най-радикалният вестник на своето време, в който действително има
коктейл от крайно либерални, радикални, радикално-социалистически,
революционно-демократични, сантиментално-социалистически н утопич­
но-социалистически идеи — това, което противниците му са нари­
чали „нихилизъм“. Факт е, че в самата редакция не са били един­
ни, не сс съгласили с варненската „дописка“ ма Кърджиев, а 3. Стоя­
нов горещо защищава възгледа, че в България няма нихилисти, пито
почва за нихилизъм, както няколко години по-късно ще твърди същото
за социализма. Но също така е ясно, че във вестника има нешо повече
от радикализъм. Той е първият вестник след Освобождението, който
изобщо говоря за социализъм, отразява интереса на прогресивната
интелигенция към идеите на социализма. „Тълкувайте го, както ис­
кате, се казва е „Работник“ (I, 5, 19. I. 1881), но ще дойде ден, когато
неговото също значение ще бъде записано в сърцето на всеки го.
няма да може да се „изкривява“ и от него ще треперят силните сега.
Това са неизяснени, най-общи идеи за социализъм, един отглас от
Ботевата н Каравело)вата журналистика., на руския революционен
демократизъм, начало на Пелагнчево влияние, което по-късно се изра­
зява ясно в други издания на Кърджиев. Един Приятен коктейл от
най-прогресивии за времето идеи, който е упоявал жадните за сво­
бода, за социална справедливост и недоволни от своето настояще и
настоящето на народа млади и честни люде в страната.

22 С .С . Б о б ч е в , нит. съч., с. 83.

23 Д . Б л а г о е в , цит. съч., с. 63—64.
24 Г . Б а к а л о в , Марксистката книга в България. — Сп. „Звезда“, I, кн. 10—11,
1932—1933.

453
 С П И С А Н И Я ОТ 1878 ДО 1881 Г.

Още със зараждането на българския периодичен печат след Освобож­

дението вестниците участвуват в бурните, остри политически борби
и е идейните схватки до времето на „пълномощията“ от 1881 г. Списа­
нията като че ли изостават, ,не се налага името на нито едно такова
ио-трайно издание.
Начало на спиранията. . . и край на един публицист. Иван Бого-
ров, основателят на българскищ вестник, сложи началото и на българ­
ското списание след Освобождението, като започна още през 1878 г.
да издава първото основано след Освобождението описание „ Ч и с т о
б ъ л г а р с к а н а к о в а л н я з а с л а д к о д у m i c t i b о“. Това начало
в същност е край или по-точно начало на края на този пръв българ­
ски журналист и публицист. Той доживя Освобождението и бе един
от тези, които предадоха щафетата на българската периодика на ново
поколение журналисти и публицисти.
Още преди Освобождението, в годините на революционния подем
на българския народ, Богоров като че ли се откъсва от обществения
живот и се отдава ,на една страст — пагубна като всички страсти —
да чисти с крайна настървеност българския език от чуждици.
Не би могло да се каже, че в езиковия транс, в който изпаднал,
Богоров не е забелязал големите обществени промени, настъпили в
страната и в живота на народа. И сега той е близко до неговите болки
и идеали, прогресивен човек е, но всичко в публицистиката му се
пречупва вече през неговата идея фикс.
Първата книжка на „Чисто българска наковалня за сладкодум-
ство“ била отпечатана в Пловдив в печатницата на Янко С. Ковачев
през 1878 г ., втората — във Виена, а още пет излезли в София, вероят­
но през 1879 г., с което пък се поставя началото на съсредоточаване
на печата в новата столица. Както се вижда от името, т. е. от „гла-
вуляка“ му по грозния израз на самия редактор, описанието е посве­
тено на езикови въпроси. То има за мото: „Докле езика живее, един
народ не загива“.
В програмната статия на списанието се казва: „Сега сдобихме
ли са с княжество и със еамоуправа, ний са пораждаме из ново и от
роби, що бяхме, ставаме слободии, отваря ни се прешироко поле за
прооветенье, за добро поминуванье, за напреднуванье.. . “
От самото име на списанието се вижда, както се и казва по-на-
татък, че „нашето мерен,ие е да уработяваме и да развъдим говорния
и писмения наш език е чисто български думи. От тях едни ще изко­
ваваме на нашата Наковалня, то се знае, че ще се основаваме на
самородената българска граматика. ..; други ще заемаме от людски
езици — някои речи, които ги нямаме, а като ги побългарим най-
малко в краищата им; третье, ще се мъчим да поправяме някои спи­
сания, за да бъдем както упътници за сладкодумни изговори. .
Крайностите не са били в програмата, а в прилагането й.
„Чисто българска наковалня“ е било последвано до 1885 г. от
няколко други издания, все нетрайни, някои от които имат външен
вид на вестници, други са от т. нар. единични „листове“, но всички по
характер са списания и са насочени да „оправят“ българския език —
дейност полезна, ако не би отблъсквала с крайностите и чудатостите си.
Първото от тези списания е „Н а ικ ο е а л н я “, което започнало
да излиза в София през май 1879 г. От него излезли шест книжки
(in:а други твърдения, че са повече) ,с няколко приложения* едно
от които на френски и на английски. И то е посветено главно на
езикови въпроси.
От 7 март до 16 октомври 1880 г. в София излизат 14 броя на
„ Б р а н и л н и к з а б ъ л г а р с к и я н а р о д е н е з и к“, към името на
които от втория му брой се прибавя „и за народна облага“. Списанието
е „изработено в Я. Ковачева образовалия и бързапотианик“. И то си
поставя за задача да подпомага развитието на правилен чист бъл­
гарски език. Понеже тогава заседава сесия на Народното събрание,
Багоров внушава: „.. .. Бъдните закони .на България трябва да се
напишат на народен български език, а не на развален руски език,
препълнен с чуждици.. . “ И дава конкретни уроци на българските жур­
налисти и техните вестници (за съжаление езиковедите понякога да­
ват подобни и досега) за правилен по свой възглед език. Пример:
,.А пак у „Витоша“, бр. 79, прочетохме туй „Император Алексан­
дър назначил единствената дъщеря (кому) на генерал Лорис Ме-
ликов 17-годишна за честна (?) госпожица (?).“ Вместо: „И. А. наз­
начил 17-годишната генерал Лорис Меликовата едничка дъщеря за
почетна девойка.“ Вишни ле Боже! До кога ще ни държи таз не-
вещина.“
През октомври 1881 г. в Русе Богоров отпечатал брой от „П у к-
н у в а н ь е з о р а “, един от своите единични листове, които по съдър­
жание имат характер на описание пак с филологически (Материали,
със задача да ,съдействуват за по-добро устройство на българския
език. През 1882 г. е излязъл още един номер на това издание. По­
добен на „Пукнуванье“ е и .„Стппнув а н ь е з о р а “, издаден пак в
Русе през 1882 г.
През 1885 г. в Пловдив в „средулечна образовалия“ на Бд. Дно-
не бил отпечатан показният брой на „ Б ъ л г а р с к и я з и к и н е г о ­
в о т о п о р а ж д а н ь е “, от което списание след това излизат четири
броя, посветени също на борбата за чист език, особено за писатели
■и журналисти.
Още три-четири издания от подобен вид се явяват до 1892 г. и
смъртта слага край на Богоровата публицистика. Основателят на бъл­
гарския вестник все пак намира .място в своите своеобразни издания
след Освобождението да вземе отрицателно отношение срещу Бер­
линския договор, да се застъпва за демократично устройство на въз­
раждаща се България. От патриотични подбуди той се обявява срещу
чуждите капитали и предприятия в страната, за държавни железни­
ци, против политиката на западните сили, особено на „тесно-земцн-
ге“, както той нарича англичаните, за Русия. До последния си дъх
Иванчо Андреов Богоев си остава чист родолюбец, идеалист като „ри­
царя на печалния образ“, оказал се неспособен през последните ей
години да тури в крак с времето и с неговите изисквания своята пуб­
лицистична дейност.
За няколко все „първи" и някои други списания. На мястото на
преобладаващите през Възраждането „универсални“ списания започ-

455
ват да се появяват отраслови списания. Това би било радостно яв­
ление, ако тези „първи“ в своята област периодични издания биха
били по-трайни и с по-голямо значение.
Първо такова списание е „ Д р е в н я я и н о в а я Б ъ л г а р и я “, „книжовник
историко-научний, съдебио-иравовпй и политнко-обществений“. От него са излезли
в Русе три броя от 10 ноември до 10 декември 1879 г. под редакцията на П, В.
О д ж а к о в (1835—1906), когото Бобчев нарича за това му списание „Фотпнов
за юридическата пи периодическа книжнина“25. Списанието има намерение да под­
държа четири отдела — словесен, исторически, правов и политически, „първо“ τ '
е в юридическата област, дето е и значението му. Макар в програмната си статия
да заявява, че „не припознава никакво разделяне между правителство, службаши
и народ..., не припознава нито консерватори, нито либерали, а знае само умерени“,
с отношенията си към „буйните“ глави в същност стоп па консервативни позиции.
Я н к о С, К о в а ч е в (1852—?), известният печатар и издател,
започнал в собствената си печатница в София „ Б ъ л г а р с к а и л ю ­
с т р а ц и я “, „илюстрован домашен вестник“. Първият брой на това
нак .първо по рода си описание се появил през януари 1880 г. То из­
лизало до 1882 г. в две годишнини, първата — 12 броя, втората, непъл­
на — 9 книжки. Списанието си поставяло за задача, „без да взема-
дейно участие в политическите въпроси и в политическите борби“, да
следи „развитието на народа ни“. То се печата на голям формат, с
хубаво рисувана корица с гербове на Тракия, Мизия и Македония, ка­
то дава и много текст. Има голям брой статии и четива по историк,
като напр. продължаващата в много броеве статия „Войната за осво­
бождението на България“. Дава научно-популярни статии от област­
та на географията, естествените науки, техниката. П е ч а т а х у д о ж е с т ­
вени произведения — повести, разкази, драми, стихотворения от ав­
тори като Вазов (напр. „Грамада“), Гогол, Тургенев, Шилер, Гьоте
(напр. „Егмонт“), Д. Войников („Фросиии“) , народни песни, очерци и
биографии на видни люде, библиография. Много от материалите, по­
местени в списанието, са илюстрирани.
Ковачев като печатар, работил и живял във Виена, и като рег
дактор на „Летоструи“ е използувал богатия си опит в новото изда­
ние. Илюстрациите са исторически картини, изгледи, портрети и др. —
всички много хубави гравюри на метал, правени от виенски майстори,
или пък са репродукции от гравюри, напр. на рисунките на Ф. Каинц
от България, на картини със сюжет от войната, портрети на видни
личности. Всички са дадени в едър план и сигурно са правели голямо
1зпечатленне в онова време, косато илюстрацията е липсвала в оста­
налите български издания.
На основателя на българската стенография А н т о н Б е з е н ш е к (1854—1915)
се дължи и първото българско стенографско списание „Ю г о с л а в я н с к и с т е ­
н о г р а ф “, което започнало да излиза в София с четвъртата си годишнина като
българско списание. Първите му годишнини са издавани в Загреб. Задачата цу е
да популяризира стенографията. Излезли са две книжки през 1880 г., за да продъл-

25 С. С Бобчев, цит. съч., с. 89.

„ЗАВЗЕМАНЕТО НА ГРИВИЦА " — ГРАВЮРА В СП. „БЪЛГАРСКА ИЛЮ СТРАЦИЯ", Г. I,

СВ. II.

456
жи чак през 1895—1896 (.VI и VII) в Пловдив. „Югославянски стенограф" се е
списвал на български, сърбохърватски и словенски език.
От 1879 до 1881 г. в Русе, Шумен (Коларовград) и Варна излизат 6 броя
на „ Г р а д и н а “, „книжки за домашно прочитание на секиго“. Издател и редактор
(или „градинар“, както сам се нарича) е И л и я Р. Б л ъ с к о в . ХЗписаниеТо е
продължение на възрожденското „Градинка“, списва се в неговия дух и дава по­
пулярно, научно и назидателно четиво, разкази, приказки, стихове, анекдоти, по­
говорки. П ак Блъсков издава от 1879 г. насетне Д н и ж и ц и з а п р о ч и т а н и е
на с е к и г о “, „ С ъ в р е м е н н и к н и ж к и . . . “, или „ Р е д съвременни
к н и ж к и. . които .могат да се смятат и като списание — библиотека с пореди­
ца от книжки или пък като отделни |поучителни книги.
Н е д ь о Ж е к о в (1841—1907) започнал през 1879 г. в Търново „ П р а в д а “,
„духовно лнтературнин журнал за народните пастири и учители“. Макар в прог­
рамната си статия списанието да обещава да „съветува читателите си да изучават
внимателно всичко онова, което съставя предмет на науката“, основното в задачата
и в съдържанието му е да пропагандира християнската религия, нейния морал, да
подпомага духовенството и учителите в тяхната работа. От „журнала“ през пър­
вата му годишнина ( i 879) излизат 8 книжки, а през втората (1880) — 7.
Подобни задачи има и „ Х р и с т и я н с к о . б р а т с к о с л о в о “, „духовен жур­
нал“, издаван от софийското свещеническо братство, редактиран първоначално от
протойерей Т о д о р С. М и т о в (1835—1891) и И г н а т и й Р и л с к и . През 1879 г.
от него излизат 6 книжки, първите три уредени от първия му редактор. Съдържа­
нието му е изключително църковно-религиозно.
Сп. „ Д у х о в е н п р о ч и т“, което излизало в Търново от март 1881 до фев­
руари 1892 г., също си поставяло за задача да разглежда и да разяснява рели­
гиозни, църковни и извънцърковни въпроси за свещениците. То било редактирано
от а р х и м а н д р и т С т е ф а н при близкото сътрудничество и помощ на епископ
К л и м е н т 4» р а н и ц к и (В. Друмев), когото Ю. Иванов смята за редактор.
През 1880 г. Р. И. Блъсков създал едно ново специално списание „ Н а с т а в ­
н и к з а у ч и т е л и и р о.д и т е л и“, което излизало във Варна първоначално не­
редовно^ а след това двуседмично. То имало за цел да подпомага учителите .в тях­
ната работа с методически съвети, чрез .опресняване и увеличаване на знанията им.
Било с замислено и като списание за родители. Съдържа научно-популярни статии,
рецензии и др. Излизат 22 броя до 1881 г.
Двама чужденци, украинецът М и х а и л С. Ю р к е в и ч и чехът Ф. В. С п л li­
re к, на 30. I. 1881 г. издали в Свищов, дето били учители, „Просвещение“,
„ежемесечен вестник за родители, възпитатели и учители“, от който излязъл само
един брой. Юркевич бил определен консерватор.
Това изброяване ,на списания, в повечето случаи ефимерни, крат­
ките им характеристики водят до един извод — няма още, е малки из­
ключения, големи, солидни, трайни списания, носители на идеите на
времето, които да влияят в обществото. На динамичното и бурно вре­
ме, изглежда, са прилягали повече вестници, чийто отклик е бил -по-
навременен.

458
 ЗА ПРЪВ ПЪТ ОКОВИ НА ПЕЧАТА СЛЕД
ОСВОБОЖДЕНИЕТО - ВРЕМЕТО НА „ПЪЛНОМОЩИЯТА“
превратът от 27. IV. 1881 г. имал за пряка последица решението на
избраното с насилие и свикано на 1 юли с. г. в Свищов Велико на­
родно събрание да даде на княза .пълномощия да управлява страната
седем години без конституция. Така се открива нов етап в историята
на княжеството и на периодичния печат в страната. Режимът на пъл­
номощията е резултат на победата на княза и консерваторите, на тър-
говско-лихварската буржоазия срещу борещите се за запазване на
своите прерогативи от буржоазно-демократичната революция народни
маси, които за тава бранели е такава ,упоритост Търновската консти­
туция. Либералните вестници били спрени. За пръв път след Осво­
бождението се (поставят окови на периодичния печат. Броят на новите
вестници намалява съвсем.

ПЕЧАТ НА РЕЖИМА

„Български глас“ и „Българин“— крепители и жертва

на насилието
Консервативният орган „Български глас“ и преминалият на консер­
вативни позиции русенски „Българин“, които дават подкрепата си
на княза да суспендира конституцията и да получи желаните от него
пълномощия, продължават да излизат.
И сега „Български глас“ пише яростно против всичко прогресивно
в страната и защищава политиката на княза и на правителството, като
атакува започналия по-късно в Пловдив либералскц в. „Независи­
мост“. Но това не продължило дълго. Между консерваторите и уп­
равляващия Министерството на вътрешните дела руски подполков­
ник А. Ф. Ремлинген се явили пукнатини. Ремлинген с право подози­
рал, че консерваторско-княжеската група тегли България далеч от
руското влияние. Особено е характерна борбата за строежа на жп.
линии в България, в която консерваторско-княжеската група и „Бъл­
гарски глас“ заедно с неговия финансов крепшел Хаджиенов, тогава
кмет на София, здраво държали за проект, изгоден на Австрия, кой­
то трябвало да бъде осъществен от Хаджиенов в съдружие с чужди
капиталисти. Видели в Ремлинген свой противник, консерваторите и
„Български глас“ правят опити да минират политиката му с надежда,
че след това те ще вземат властта в ръцете си. „Български глас“

459
(.11, 92, 11. XI. 1881) поместил дописка от Шумен във връзка с кон­
цесия за фабрика за спирт в този град, дадена на френски поданик
В дописката, остро насочена срещу правителството и Ремлинген, се
казва, че „у нашите министерствуващи съграждани и гости“, „у тези.
които стоят начело на управлението, няма ни политика, ни начало па
патриотизъм“. Ремлинген веднага поискал да му се съобщи името на
дописника П. Горбанов, редактор на вестника, отказал да направи
това (дописникът бил независимият консерватор Т. Икономов). Затова
горещият противник «а демокрацията Го-рбанов по ирония на съдбата
бил откаран в градоиачалството, дето между него и Ремлинген ее раз­
играла трагикомична сцена. Ремлинген нарекъл Горбанов и неговите
приятели Начович и Гревдв „австрийци“. Разговорът завършил с по­
бой над Горбанов, същия, конто ходел из улиците на София с голям
и .челат бастун, надписан „конституция“. Той бил задържан, та сам
князът трябвало да го освобождава. Колкото и Парадоксално да ç,
първият български журналист, бит в полицейско учреждение на осво­
бодена България, е консерватор, и то през коисер|вати'вен режим. При
това не от някакъв пристав, а лично от министъра на вътрещните
работи.
„Даже верният Горбачов
вчера яде бой!“

— пише Вазов ь стихотворението си .„Ремлинген герой“, за което ще

стане дума по-късно.
Започва една не по-малко забавна размяна на стрели между кон-
сереатореките водачи и Ремлинген. Ремлинген дава обяснение не дру­
гаде, а в „Държавен вестник“ (III, 88, 25. XI. 1881), в което твърди,
че не е нарекъл консервативните първенци австрийци“, но че „Бъл­
гарски глас" имал „за цел да изтика из България всичките руси и
всяко руско нещо“. В свое писмо пък Начович и Греков отхвърлят
това твърдение.
Скоро „Български глас“ (II, 96, 25. XI. 1881) поместил една бе­
лежка в рубриката „Разни новини“ против работата на комисията,
'натоварена да изработи закон за общините, точно когато щял да Се
свиква Държавният съвет. Макар и в същност ;в писаното да 'няма
нищо особено, по предписание на .министъра на вътрешните работи
и със заповед на софийския полицай-майстор от 26. XI. 1881 г. „Бъл­
гарски глас“ бил спрян за един месец.
Малко по-късно, па 31. XII. 1881 г., когато Начович замества Рем­
линген, „Български глас“ става официоз. Такъв е той и на 23. VI.
1882 г., когато се образува т. нар. правителство на руските генерали
начело с геи. Л. Н. Соболев, в което първоначално влизат и К.
Стоилов, Гр. Начович и Д. Греков. Когато след известно време поради
разногласия по жп. въпрос тримата консерватори подават оставка,
„Български глас“ започва оживена борба на два фронта. Скрито под­
крепян от двореца, той остро атакува правителството на руските ге­
нерали, а в същото време воюва яростно срещу либералите, особено
срещу крайните.
Т оч н о к о га т о к н я з ъ т р а з б р а л ф а л и т а н а п о л и т и к а т а н а „ п ъ л н о м о -

460
щията“ и решава да се върне към конституционен режим, „Български
глас“ спица, на 18. VIII. 1883 г.
По време на пълномощията „Българин“, „подплатен от правител­
ството“1', настървено пише против либералите, доносничи срещу повия
вестник на Кърджиев „Братство“. Той стон напълно на позициите на
княжеско-консервативната група и също пише против руската компа­
ния за строеж на железопътни линии. Но и неговият собственик Хр. Г.
Бьчеваров на 23. XI. 1881 г. бил бит от един „шайкаджия“, естествени
човек на правителството. Както се вижда, боят става едно средство за
уреждане на „сметки“ с печата. Този урок на диктатурата, изглежда,
не е повлиял на редакторите на „Българин", защото по-късно вестни­
кът не е доволен дори от дяснолибералското и консерваторско ирави-
(елство на Др. Цанков, а още по-малко от последвалото управление на
либералите начело с П. Каравелов.

За няколко други вестници на позициите на властта

Два вестника за турското население. Да се получи разрешение за ве­
стник по време на пълномощията било много мъчно. Но и вестници,
които да стоят на позициите на властта, няма много, нито значителни.
През 1882 г. от 5 юни до 24 декември под редакцията на Юс у ф А л и
б е й в София излизат 29 броя на в. „Т а р л а “ („Нива“), „вестник за
политика и книжовност“. Той излизал на турски и на български език
(първата от четирите му страници). Вестникът е на правителствени
позиции, определено антилибералски, и целта му е да прави пропаган­
да сред турското население в страната. „Тарла“ давал статии в полза
аа правителствената политика, пишел за сближение между Русия и
1урция. Вестникът, чиито връзки с правителството не са били тайна,
си позволил да напада турското правителство твърде остро. Вероятно
след дипломатически постъпки на Турция той бил спрян с официално
съобщение на Министерството на вътрешните дела №9402 от 18/30. XII.
1882 г. Интересно е, че в писмото на същото министерство до мини­
стъра на външните дела от същата дата, като Се съобщава, че „Тар­
л а“ се спира, е добавено: „Негово Височество не е противен да се на­
чене издаването друг вестник на турски език под друго название.“
И действително Юсуф Али бей започнал да издава от 7. IV. 1883 г.
■пак в София нов вестник с име „ Д и к а т “ („Внимание“), също н а
турски и български. И той защищава политиката на п р а в и т ел ст в о т о и
на руските генерали, пише положително за Русия, против консервато­
рите, сега в конфликт с „генералите“. От „Дикат“ излезли само пет
броя, последният от 12. V. 1883 г. Един куриоз. В „Дикат“ била до­
пусната коректурна грешка: князът бил наречен „хашлетерлн“ (луд)
вместо „хазъретели“ (Ваше височество). Броят бил препечатан. Ве-
' роятно това е първият такъв случай в нашия печат.
Вестник на френски език. Един чужденец — О с к а р И с к е н -
д е р — започнал на 26. VIII. 1882 г. да издава в София в. „La Bul­
g a r i e “ на френски език, който излизал един или два пъти в седмица­
та до 1884 г., а по-късно (от 1888) наново започва и продължава до

1 НБКМ - БИА, ф. 14. а. е. 18. л. 14.

461
189/^г. Искендер е професионален журналист, който намерил препита­
нието си в България и издйвал вестника си тогава, когато е успявал
да си осигури материалната подкрепа на правителството.
„Ла Бюлгари“ започва като негласен орган на министъра на вън­
шните дела д-р Г. Вълкович и първоначално е на позициите на кня­
жеската консервативна група, която ръководи страната непосредствено
след като били дадени „пълномощията“, макар в програмната си статия
па твърди, че не принадлежи към „никаква котерия“. Що се отнася
до външната политика, той имал за задача да запознава Ев­
ропа със страната, „с нейните природни богатства и икономически нуж­
ди и с нейните усилия по пътя на напредъка“. Вестникът обикновено
е със западна ориентация. Получавал е, както бележи Иречек в днев­
ника си2, от „змийските фондове“ на правителството и е служел на
този, който плаща. Така през режима на генералите преминава на
техни позиции срещу консерваторите.3 „Ла Бюлгари“ бил спрян в на­
чалото на 1884 г. от правителството на Др. Цанков след постъпки на
руския дипломатически представител Ионин по повод на постоянните
нападки срещу Русия, за да продължи през Стамболовпя режим.
„Работа" — лист, редактиран от жена. Д-р А н а с т а с и я Г о л о ­
ви н а (1850 — 1933), българка по произход, израсла и възпитана в Ру­
сия, завършила медицина в Париж, работила при Шарки, съпруга па
княжеския секретар А. Ф. Головин, започнала да редактира и да изда­
ва в. „Работа". Тя е първата българка, редактор на вестник, а „Ра­
бота“ — първият български лист, редактиран от жена. Преди това
още тя сътрудничи на руски вестници, нанр. в Новости“ с име Юзе,
дето защищава политиката на консерваторите. Основаният от нея
вестник започнал да излиза на 30. VIII. 1882 г. в София и се нарича
..руско-български вестник“. Той излизал два пъти седмично и освен на
български и руски давал текстове и на френски език, защото в същ­
ност бил предназначен повече да пропагандира политиката на Батен­
берг в чужбина.
В програмната му статия накрая се казва: „По вътрешните въп­
роси нашият вестник ще изказва съждения, чужди на всяка партий­
ност, и ще разяснява спокойно въпросите на деня. По външните въ­
проси редакцията ще се постарае да се изказва в смисъл да се уста­
новят приятелски отношения с нашите съседи и уважението към дру­
гите чуждестранни държави, разположени към България и в приятел­
ски връзки с нея.“
Въпреки декларацията си по вътрешните въпроси вестникът е
ясно против либералите, за консервативно управление, против широка
демокрация, за двустепенни избори. Това е вестник на княжеско-кон­
сервативни позиции, твърде сложни и не винаги открити, подобно на
позициите на самия Батенберг, чийто секретар е съпругът на редак­
торката. Така напр., макар и руско-български вестник, той не е под­
крепял политиката на руските генерали, когато Батенберг започнал
да търси начин да се освободи от тях. Затова в последния му брой
(I, 34·, 23. X II. 1882) е отпечатано официално съобщение, че „Работа“

2 К ■ Иречек, цит. съч., с. 490.

3 Пак там, с. 325, 343.

462 μ
не е орган «а Министерството на вътрешните работи (начело на което
е ген. Соболев), че е частен вестник и „министерството не взема ни­
какво участие в редактирането му“. Ю. Иванов дори твърди, че бил
опрян от ген. Соболев. На практика „Работа“ бил личен орган на
Батенберг, подкрепял политиката му, а Батенберг пък него.1
„Балкан", орган на правителството на руските генерали. Прави­
телството на Соболев, особено след като се изострили отношенията
му с консерваторите, почувствувало нужда от свой_орган. Със сред­
ства, взети от държавните фондове, то основало вестник с хубавото
име „ Б а л к а н “, първият брой на който се появил в София на 18. I.
1883 г. В него има обнародвана програмна статия, в която в същност
няма програма, а е едно изброяване на въпросите, видовете материа­
ли и рубриките, които ще се застъпят в новия вестник. Фактически
редактор на вестника бил талантливият руски журналист, кореспон­
дент на „Новое время“ в София А. М о л ч а н о в . Соболев предложил
на Славейков да участвува в редактирането на „Балкан“. Славейков
естествено отказал, а за Молчанов казал, че би го обичал повече, ако
би се съобразявал с името си — „да мълчи и да не говори за работи,
които не знае и не познава“5. Молчанов бил подпомаган от А. Щ е г-
л о в, шурей и секретар на министър-председателя Соболев, а също и
от руснака Николай Хитров, който от I, 42, е обявен за редактор и из­
дател на вестника, след П. Тр. Бурков и К. Паунчев. В редакцията
на „Балкан“ са участвували като редактори и сътрудници и някои бъл­
гари, на първо място И л и я Г е о р г о в , а съвсем за кратко ·— Д.
Р и з о в, Т. Б у р м о в и В . П о п о в и ч .
На практика „Балкан“ популяризира политиката на правителство­
то на руските генерали Л. Н. Соболев и А. В. Каулбарс, противопо­
ставя се на русофобията на консерваторите и косвено на онзи, който
бил зад тях. Той пише много за славянството, против австрийското
влияние в страната. Младият му български редактор Георгов дори
застава на славянофилеки позиции и защищава тезата (I, 4, 8. II.
1883) да се приеме руският език „за литературен и учебен“. „Балкан“
застъпва тезата «а генералите и 'по въпроса за строежа на жп. ли­
нии в България. Чувствува се стремежът за сътрудничество с умере­
ните либерали — в същност по това време действителните русофили,
някои от които са привлечени да участвуват във вестника.
След възвръщането към конституционен ред и образуване на пра­
вителство от десни либерали и консерватори начело с Драган Цан­
ков „Балкан“ опира с 42-ия си брой на 12. X. 1883 г. Въпреки че бил
създаден на добра материална основа, макар да плащал отлични хоно­
рари, вестникът в края на краищата не можал да преодолее казионно­
то и нямал успех. Той бил атакуван от крайните консерватори, които
го наричали „Балван“, а и от либералоки настроените широки народни
слоеве. Като спрели соковете, които изстисквал от фондовете, преста­
нал да съществува и той.

’ Има данни, че е получавал пари от правителствените фондове. НБКМ — БИА,

ф. 14, а. е. 487, л. 15, 19, 20.
5 П .Р . С л а в е й к о в , Последното ми ходене в София, Пловдив, 1883, с. 66—67.

463
 Б О Р Б А З А П Р А В А НА Н А Р О Д А

Пловдивският в. „Независимост“
Още по време на драматичните събития в Свищов в края на юни
и началото на юли 1881 г. Петко Каравелов се вижда принуден да
избяга в Гюргево, отдето отива в Пловдив, столицата на Източна
Румелия. Посрещнат сърдечно там, той бил назначен за учител в гим­
назията. П. Р. Славейков, който бил интерниран в Трявна, в средата
на септември през Габрово се прехвърлил в Източна Румелия, в Плов­
див, дето бил посрещнат възторжено и също станал учител в гимна­
зията.
История. Двамата либералски водачи и други техни приятели,
след като на либералите в княжеството била отнета всяка възможност
да имат вестници, решили да започнат свой орган. На 10. X. 1881 г.
в Пловдив излязъл в. „ Н е з а в и с и м о с т “ с нова номерация —
год. 1, бр. 1. Макар и да излиза в Пловдив, той принадлежи към пе­
чата в княжеството, защото основните му проблеми са свързани с по­
литиката на Княжество България, и е (Предназначен да се чете до
голяма степен от жадните за свободна дума читатели на потиснато­
то от диктатура отечество.
По въпроса за средствата, с които вестникът е бил започнат, е
спекулирано много на времето, а от някои автори и по-късно. Твърди
се, че Каравелов и Славейков са получили средства от тогавашния
управител на Източна Румелия Алеко Богороди, благосклонно настро­
ен към либералите и в Неточна Румелия, и в княжеството. Това твър­
дение е било подхвърляно и ш тайни заседания на Областното събра­
ние.6 Понположително и съвсем естествено е друго твърдение, че либе­
ралски настроени офицери и чиновници в Източна Румелия събрали
една значителна сума (към 200 Наполеон а) и я предоставили на либе-
ралските водачи. С това дори обясняват една статия за войската във
вестника, в която се възлагат надежди на „офицери, които са плът
от плътта ни“, т. е. българи.7
Явна и действителна програма. Още в първия брой на пловдив­
ския „Независимост“ има програмна статия, в която, след като се от­
белязва „съчувствието“, е което е бил посрещнат починът да се издава,
се развиват такива интересни и верни мисли за ролята на вестника
изобщо: „Знайно е, че вестниците днес са мощ в обществото. Те пред­
ставляват сила, с която и самите царе и монарси имат да разчитат. Те
ръководят обществото, те го възпитават и в политическо, и в социално
отношение. Като разпространители на идеи, водители на общественото
мнение, те са оръдия, чрез които и много добро, и много зло може да
се принесе; защото те или могат да заблуждават и да просветяват,

0 Λ1. М а д ж а р о в . Източна Румелия, София, 1925, с. 267; Спомени, София, 1968 г., 567 с.
7 С. Р а д е в , цит. съч., с. 325.

ЗАГЛАВКА' НА „П Л О В ДИ В СКИ Я“ „НЕЗАВИСИМ ОСТ". Ш 1 Г.

464
или могат да изказват истината и да говорят правда, или умишлено да
прикриват и поставят фактите и събитията за достигането на себелю-
биви и сребролюбиви цели.“
„Като предприемаме издаването на „Независимост“, ние имаме
пред очи най-главно интересите на общото отечество.“ Редакторите
на вестника декларират, че те ще се стремят към целите на вестника
„с откровеност и патриотизъм, с решителност и самоотвержение“
ще се стремят да го направят „орган за нринасянпе на народа“, без
да се смущават от това, че неговата програма „не ще угоди на всички
било тук, било в княжеството..
„Ний — се казва по-нататък — ще защищаваме конституционни­
те принципи, т. е. ще защищаваме свободата и правата народни, за­
щото в тях виждаме светлото бъдеще на нашето отечество.“
Тая програма е ясна, но е направен един опит да се покрие с воал
на предпазливостта, като се подчертава изрично, че новият вестник
„няма никаква евяз с листа, който се издаваше в княжеството със
същото име“. В същност програмата на пловдивския „Независимост“
е програмата на софийския при новите условия е България — борба
за възстановяване на конституцията, за запазване на завоюваните
при буржоазнодемократичната революция придобивки и права на
широките народни слоеве, борба за демокрация, против княжеско-кон­
сервативната диктатура.
С поглед към княжеството. Съдържанието на пловдивския „Неза­
висимост“ е насочено главно към княжеството — събитията там,
проявите на управляващата княжеско-консервативна група. Вестникът
атакува преди всичко министъра на вътрешните работи подполковник
Ремлинген, като не изпуска случая да'нанесе удари и върху консерва­
торите. Той следи всички прояви на властта, за да ги анализира и
критикува в статии и фейлетони, а помества и много дописки като
доказателствен материал за своите твърдения. В основата си борбата
е за демокрация, за възстановяване на Търновската конституция. Ко-
гато правителството и самият Батенберг идват до идеята да създадат
Държавен съвет, тази идея е подложена на остра критика, посочва се
антидемократичната същност на такава институция. Умерени либерали
в София (защото процесът на роене сред либералите се забелязва все
по-ясно) поставили кандидатурата на П. Р. Славейков за член на
Държавния съвет и той бил избран. Славейков, който не бил питан
за това, отказал тази „чест“. В „Независимост“ (I, 5, 24. XI. 1881) е
отпечатано негово „Писмо до редакцията“ по този случай: 4
„След позорното дело на Свищовското събрание позорна е и всяка
комбинация за каквито и да са учреждения. Защото никое учреждение
не може да повърне на народа онова, което му е отнето; а още по-
малко такъв Държавен съвет като този, що се надява днес върху
главата на народа в България...
Князът има пълномощията да прави каквото ще; нека си направи
и Държавен съвет, какъвто го иска по угодата си. Такъв Държавен
съвет... не е нещо ново..., таквиз. държавни съвети са ги имали още
египетските фараони и персийските абсолютни монарси и шахове.. . “
А за умерените либерали, поставили кандидатурата му, пише:
„Жално е това, дето те по недоразумение, жъртва на нова измама, взе-

466
мат на себе си жалката и гнусна роля на посредници да зааягпят
народа и да го накарат да признае и узакони станалите беззакония.“
И Славейков декларира отказа си, защото: „Аз съм положителен —
пише той, — че това, което става, далеко не е по желанието, нито по
волята на народа... И дълбоко съм убеден, че това не е и не може да
бъде в негов интерес.“
„Независимост“ е против всякакъв компромис на либерали с кон­
серватори. С вестника фактически се създава нов, втори ръководен
център на либералите и с това тяхното разслоение се забелязва все
по-ясно. Той не отрича открито изработената от умерените либерали
в княжеството програма на либералната партия от 1882 г., но когато
се започват преговори между умерени либерали и консерватори,
П. Каравелов написал предупредителната статия „Българската консти­
туция и предлаганите в нея изменения от консервативната партия“
(I, 40, 24. II. 1882).
„Независимост“ разбулва антинародните прояви на властта, като
съобщава данни за терора, за посягане върху неприкосновеността на
кореспонденцията, на гражданските свободи, отбелязва митингите,
които стават в княжеството, следи насилията, извършени над интерни­
рания във Враца Др. Цанков. Когато по-късно Начович създава „За­
конопроект за народните събрания (митингите)“, вестникът остро реа­
гира срещу него. „Таквоз безобразие нийде го ням.а — се казва на
уводно място в „Независимост“ (I, 42, 6. III. 1882). — Турското пра­
вителство по-.голяма свобода ни даваш е... Тиранията ще има случай
да покаже колко нагла, колко деспотичеока, колко отвратителна е. ..“
Вестникът иска категорично, настойчиво, убедително да се въз­
станови . конституцията. Това е основна тема в страниците му, раз­
глеждана както на годишнината от суспендирането на конституцията,
така и при всеки друг повод.
Когато Батенберг разбрал фалита па политиката на пълномощията
и назначил т. нар. „правителство на руските генерали“, вестникът
е не по-малко насочен и срещу него. Първоначално той се опитва да
убеди генералите в погрешноетта на тяхната политика. „Знайме княза
си — се казва в „Независимост“ (I, 76, 10. VII. 1882), — мечтанията
и домогванията м у..., знайме стремленията на нашите консерва­
тори. .., на турските чорбаджии и бивши шпиони; знайме до една
степен стремленията въобще на руската и австрийска политика отдел­
но, знайме и стремленията на живата, интелигентната и родолюбивата
част на населението и като имаме всичко това пред вид, казваме го със
съзнание и убеждение, че генерал Соболев няма да сполучи.“ Вестни­
кът се опитва да обясни, че на практика генералите минират популяр­
ността на Русия сред българския народ.
„Независимост“ пише и по въпроси на икономиката, противопо­
ставя се на политиката на външни заеми, атакува проекта за нов
избирателен закон с въвеждането на двустепенна избирателна систе­
ма и избирателен ценз, атакува жп. политика. „Железниците — се
казва в I, 3, 17. X. 1881 — са още лостът на нашата тука политика и
на министерските кризи.. . “ Вестникът е против финансовите комби­
нации на министъра на финансите Желязкович, против злоупотреби

467
на бюрокрацията и във войската, разобличава висшето духовенство,
застанало на страната на консерваторите.
Отначало „Независимост“ не напада направо княз Александър
Батенберг, но тонът срещу него става все по-остър. Така в I, 36,
13. II. 1882, на уводно място се казва отсечено и ясно:
„Или конституционен княз, или не княз, само тогаз ще види Бъл­
гария идеята си осъществена, свободата си и правата си повърнати!“
Славейков поставя в служба на публицистиката и свои творби в
отмерена реч, за да създава настроение срещу Батенберг, като напр.:
„Русия ни свободата Русия пи устав даде,
със кръв извоюва, правдини народни,
а без нищо дойде немец немците ги потъпкаха,
над нас да богува! не щат ни свободни.

Те ни искат пак да бъдем

роби, както бяхме:
да не бъдем на турците,
а да бъдем тяхни“

(I, 100—101, 9. X. 1882)

В статия (I, 51, 10. IV. 1882) във връзка с разгонването на деле­
гацията, отишла при княза да се застъпи за интернирания дядо Цан­
ков, се казва, че Батенберг не е вече княз, а „непримирим, отчаян
партизанин, който за нищо не зачита народа си“, че той е потъпкал
клетвата си, че българите са се борили за свобода и ако сега тя им
се отнема, „на тях не остава, освен да поискат да се отърват от
подобен княз.“
Статиите срещу Батенберг са много и все в този дух и когато той
образува правителството на Соболев. „Ямата между княз и народ
от ден на ден все по-голяма става“ — се казва в уводната на I, 74, 3.
VII. 1882. „Княз Батенберг се заплете и загребна в политическите си
комбинации, тъй щото никога няма да влезе в кръга на най-скъпата
за него любов на народа м у .. ., каквито и усилия да прави, както и
да хитри и да се подмилква, петното на неговото вероломство упорито
ще тежи на него. . . В Свищов, дето е гробът на нашата конституция,
до него князът сам си изкопа политическия гроб. . . “ В атаките си
срещу Батенберг „Независимост“ не се поколебава да каже (както
напр. в I, 80, 24. VII. 1882), че трябва да се съжалява, дето Свищов­
ското велико народно събрание не е последвало примера на Конвента
по отношение на Луи XVI и на мексиканските революционери, които
застреляли император Максимилиан.
„В последната уводна статия ib I, 100—101, 9. X. 1882, се заклю­
чава: „Да обичаме ние принц Батенберг и да го почитаме, то е вече
невъзможно.“ И най-после в „Сетия дума“, която е нещо като заклю­
чителна програмна статия, се казва: „Ако князът се върне към кон­
ституционно управление — добре.“ Ако не — да знае, че ш чака
„позорно изгонване“.
„Независимост“ взема отношение и по други въпроси. Като вест­
ник, който излиза в Източна Румелия, той пише, макар и по-малко,

468
ΐκ п о въпроси на областта. Той е ясно на страната на либералите, г.
нар. „казионни“, против консерваторите по въпроса за чалтиците и
по всички други.
В „Независимост“ се пише и за икономика в защита на дребните
земеделци и занаятчийството; за образованието — в защита на про­
гресивните учители, дават се статии и четива по научни въпроси; по­
местват се литературни произведения, разкази, дори превод на Шекс­
пировата трагедия „Юлий Цезар“, редица фейлетони, стихотворения.
„Независимост“ отделя място и за външна политика. Той е опре­
делено русофилски вестник и по това се отличава от русофобски на­
строените либерали в Източна Румелия. Не е съгласен с руската
политика в момента, смята, че Батенберг е виновникът да се намали
руското влияние в страната, грешките па руската политика в Бълга­
рия обяснява с действията на руските представители в страната, с не­
достатъчна осведоменост на управляващите в Русия. Към руския
народ и към Русия изобщо лпбералският лист изявява любов, симпатии
и надежди. Той е ориентиран определено антиавстрийскп. Пише със
симпатия за всичко прогресивно в света.
За да защищава идеите, на които е изразител, „Независимост“
полемизира горещо, сръчно и остро преди всичко е „Български глас“.
Макар не в такава остра форма, той си кръстосва шпагата и с плов­
дивския „Марица“, със сливенския „Съветник“ и с дяснолпбералския
„Ред“ па своя бивш сътрудник Д. К. Попов.
Редакция, разпространение, влияние. „Независимост“ бил ръко­
воден и редактиран от двамата емигрирали водачи на либералната
партия П е т к о К а р а в е л о в (1843—1903) и П. Р. С л а в е й ­
к о в . И двамата лишели много във вестника. Вторият — журналист
с голям опит и от голяма класа, най-големнят останал жив от въз­
рожденската епоха. Първият — значително по-млад, обединяващ в
себе си много от качествата на покойния си 'брат Любен и една по-
сиетемно формирана политическа култура, с прогресивни за времето
идеали, донесени от Русия. Той е и добър познавач на теорията и прак­
тиката на буржоазния парламентаризъм. Съчетанието на двамата в
редакцията, от които по-младият понякога е играл ролята на вдъхно­
вител и инепиратор, е дало много добри резултати. Роля на редактор
във вестника има И в а н С л а в е й к о в (1853—1901), син на П. Р.
Славейков, е добро образование и с журналистически и публицисти­
чен опит още от 70-те години.
Близък сътрудник на „Независимост“ е Д. К. Попов, който се
подписва с псевдонима си от софийския „Независимост“ — Правов,
и се откъсва от вестника, κ ο ι. го сам започва умерено-либералния в.
„Ред“. Сътрудничи с псевдоним „Неделни“ и младият още либерал
П. Пешев. Някои съвременници споменават като сътрудници имената
и на руския юрист П. Неболсин, смятан за „нихилист“, на Н. Кара­
джов, К. Калчов. Във вестника е сътрудничил и избягалият от Русе
в Пловдив 3. Стоянов.
В „Независимост“ се употребяват всички средства на журнали­
стиката и публицистиката, за да постигне той целта си. Преоблада­
ват обаче публицистичните материали — преди всичко статиите, напи­
сани страстно, с добра аргументация, винаги борчески, и фейлетоните —

469
 все в духа на Караиеловата традиция. Един нов автор, който и
по-късно ще играе роля в либералния печат — „Неделни“ (П. Пешев),
получава публицистичното си кръщение в тоя вестник. Трябва особено
да се отбележат няколкото негови „Приятелски писма“, написани уж
от гледището на един консерватор.
„Независимост“ е вестник, който се е харесвал. Още през първото
тримесечие, както се съобщава в I, 31, 27. I. 1882, той има вече 1000
абонати. Вестникът се е разпространявал и в княжеството. Още на
18. X. 1881 г. подполковник Ремлинген като управляващ Министерст­
вото на вътрешните дела издава до окръжните управители окръжно
№ 7444, в което се казва: „Тая газета под покровителството на източно-
румелийското правителство си позволява да се отнася без длъжно
уважение към името на Негово Величество Нашият господар, затова
тая газета се запрещава в пределите на княжеството.“ Въпреки за­
браната „Независимост“, отпечатан на съвършено тънка хартия (това
е, доколкото ми е известно, първият случай на подобна практика в
българския печат), в пликове за обикновени писма или чрез пътници е
прониквал в княжеството, дето се е четял жадно, макар и, както сви-
детелствува Захарий Стоянов в интересен ръкопис, мнозина да са били
„преследвани и теглени на съд за приемане, разпространяване и даже
прочитане на този вестник-“8.
„Независимост“ е вестник, който е оказал интересно и значително
влияние както в Княжество България, така и в Източна Румелия, но той
не можал да издържи дълго. Вероятно е, че и този либералски лист
спира по материални причини. Но има и друга възможност — причината
.да е политическа и тактическа. В писмо до H. Т. Обретенов от 8. XII.
1882 г. 3. Стоянов бележи: „Петко Славейков е противник на нейното
[на „Независимост“ — Г. Б.] издаване не зная по какви причини“.9
Допуша се, че това може да се дължи на известно омекотяване на
(.отношението към Батенберг.10

Неразрешени вестници — сатири, алегории, брошури

'След като пълномощията влезли в действие, либералите се оказали
без вестници. Фактически още преди това бил въведен нов строг
режим за печата, който изисквал и предварително разрешение да се
издава вестник. Като останали без всякакви изразители на своите
идеи, либералите веднага направили редица опити да организират
свой лечат.
Несполучливи опити за вестници. Още през юли 1881 г., когато
форжално пълномощията не били дадени, но насилието било вече в
ход, .динамичният Св. Миларов подготвил първия брой на нов вест­
ник:“ — „С р е д е ц“, който трябвало да замести „Независимост“,

8 З л С т а я н о в , Съчинения, т. III, София, 1966, с. 76.

9 3 . С т о я н о в , Неиздадени произведения, София, 1940, с. 358.
10Ил. Лилипров, цит. съч., с. 279.

ПЕТКО КАРАВЕЛОВ

47Q
и дори го дал за печат. Щом като научцл за това, министърът на вът­
решните дела подполковник Ремлинген забранил вестника — запо­
вядал да се конфискува още в коректурни отпечатъци.1,1 Др. Цанков
от своя страна поискал разрешение да издава в. „ З о р а “, но по­
лучил категоричен отказ от Ремлинген. През ноември бил направен
нов опит. Илия Д. Вълчев подал молба да започне вестник с име
„ С о ф и я 1^ и разрешение му било дадено. На 5 декември излязъл
първият брой, на който за редактор-отговорник е подписан Св. Мила-
ров. Понеже Ремлинген бил забранил на Миларов да издава какъвто
и да е вестник, Вълчев отпечатал втория брой с дата 9. XII. 1881 г.
със своето име като редактор. Въпреки това вестникът бил спрян и
двамата редактори дадени под съд. Това си решение Ремлинген обос­
новал по твърде смешен начин е обявление № 8779, обнародвано в
„Държавен вестник“. В него се казва: „Ако и да нямам нищо против
съдържанието на вестника, но като съглеждам в гореказаното, че е
[дадено разрешение на Вълчев, а първият брой излиза с името на
Миларов — Г. Б.] открито съпротивление на закона, вестникът „Со­
фия“ на основание на 10 член от Закона за печата се запрещава и
подписавщите го отговорни редактори предават се на съд .. . “
В цитираните бележки на 3. Стоянов се изброяват няколко други
опита да се вземат разрешения за вестници, останали без резултати:
на Т. Начов за сатиричен вестник „ Б у х а л “ в София; на Н. Жив­
ков — за сатиричен вестник „ К о м а р “ в Свищов; на Я- С. Ковачев,
по-късно пострадал силно от терора — за политически вестник „ С ъ е ­
д и н е н и е“ в София, който е трябвало да се редактира от д-р К. По-
мянов, но не бил разрешен от Тр. Начович, министър на вътрешните
дела. Списъкът е непопълнен докрай. 3. Стоянов е оставил още място
за заглавия, вероятно за изброените по-горе , а може би и за други.
Единствен, кой знае по каква странна случайност, още през юли
1881 г. в Русе започнал да излиза в. „Братство“ на Г. А. Кърджиев,
първоначално повече книжевен лист. За него по-нататък ще се каже
нещо отделно.
Вместо вестници... Щом като е била отнета всяка легална въз­
можност да се издават вестници, неугодни на правителството, естест­
вено е било да се направят опити да бъде преодоляна тази забрана.
Ще посоча няколко интересни и типични случая, твърде различни по
метод един от друг и като първи прояви от този род.
По времето, когато режимът на пълномощията бил в криза и
Александър Батенберг през пролетта на 1882 г. отишъл в Русия да
търси вътрешен министър, в София станала интересна случка. Една
сутрин гражданите видели разлепен по улиците остро написан позив —
сатира „Глас на българския народ“111213, размножен на хектограф.113 В
него се искало да се възстанови конституцията, в противен случай кня­
зът бил заплашен със смърт. Полицията се разшетала и не й било
мъчно да открие автора; това бил бившият опълченец и доскорошен

11 3. Стоянов, Страници из историята на печата в княжеството (по официални до­

кументи). Ръкопис в НБКМ, ф. 100, II, А, 8719. Вж. Съчинения, т. III. Публицисти­
ка, София, 1966, с. 75.
12 НБКМ—БИА, ф. 290 (необр.), π. III, 9.
13 С. Радев, цит. съч., I, с. 346.

472
подначалник в Министерството на. вътрешните дела Димитър Петков,
млад мъж без образование· но с невероятно упюрита воля да се само­
образова. Буен и краен либерал, той жадно четял руски революционни
книги и отдавна бил под наблюдението на полицията. В една дописка
в „Български глас“ (II, 22. III. 1881) за него имало истинско полицей­
ско донесение, че одобрявал атентата срещу Александър II, който не
бил „оставил нищо добро“. Твърдението впрочем не било вярно. Пет­
ков бил уволнен от служба, защото посещавал дома на Др. Цанков,
и се допущало, че му бил издавал тайни на Министерството на вът­
решните дела. Младият автор на тези сатири — памфлети, които са
началото -на една интересна и буйна журналистика, постъпил наивно,,
като .не се опитал поне да скрие почерка си. Полицията направила
обиск в жилището му и там намерила цяла, още неразтопена хекто-
графската форма, от която били възпроизведени написаните собствено­
ръчно от него сатири. Разбира се, Петков отричал да е извършил пре­
стъплението. Дори в „Братство“ (I, 39, 28. IV. 1882) той поддържа
това си твърдение. Доказателствата били обаче неопровержими, Пет­
ков — арестуван, съден и осъден жестоко на вечно заточение. На
16. IV. 1882 г. бил хвърлен в прочутата Черна джамия да излежава
наказанието си. Въпреки това примерът на Д. Петков бил последван
от редица други автори на сатири в провинцията.
С подобно оръжие си послужил и друг от големите публицисти на
времето —■младият 3. Стоянов. Още на 14. VI. 1881 г. той написал една
брошура, в която се вижда готовността му да се отзове в Стара пла­
нина, дето да развее „байрака на конституцията“. Тя е насочена силно
против княза, който още малко оставало „да продаде България на
немския сър-пазар“, против консерваторите и чорбаджиите, срещу
немското влияние, в защита на „сиромашията“. Брошурата е написа­
на е огнен темперамент. Особено е остра тя изобщо срещу монархи­
ческия институт и специално срещу Батенберг. В нея се търси кон­
ституционно-парламентарно решение, напоена е с народнически идеи,
и се стига до идеята за въоръжена борба против режима. Тя не е
оказала въздействие, защото не била издадена.14
През август 1882 г. 3. Стоянов отпечатал в Русе като издание на
H. Т. Обретенов с инициалите X. Z . брошурата „Искендер бей“ (раз­
каз из българския живот) на 38 страници. Това не е литературно ху­
дожествено произведение, а една своеобразна публицистична творба
във форма на доста прозрачна за съвременниците алегория. Тя има
за мото думите на X. Т. Бъкл „Там, гдето няма свобода, има престъп­
ления“. Действието на разказа се развивало уж в турско време. Ге­
роят Искендер бей е самият Александър Батенберг, портретът на
когото, близък до действителния, е даден така:
„Той беше млад, едва на 25 години, с тънка като топола снага,
тънки възчервени мустачки, на които краищата да одените в № 4 игла,
очи винени, които показват повече изнеженост, отколкото бабаитлък,
вежди черни, та вити като пиявици и лице червено като на момиче.. . “
„Беят като всеки млад човек — се разказва по-нататък, — роден

14 Намира се в Народната библиотека — АНБ, II, В. 8657. По-подробно за нея

вж. Х р . Х р и с т о в , цит. съч., с. 63—67.

473
и възпитан между баснословни салтанати и разкош, страшно обичаше
и сега салтаната и славата... Сяка неделя той меняваше своите на­
кити. Най-напред когато дойде, той поправи само стария конак [точно
както Батенберг в София], а на годината започна друг, нов, който
щеше да му служи за харемлък. .
Беят бързо спечелил любовта на своя народ, но три години след
като получил бейството, се изменил, започнал да става неспокоен, че
не може да управлява, както дотогава, да заявява, че Ще напусне
страната и че може да остане само при едно условие: „Да ми дадете
йемза за седем години и седемдесет и седем дни, в разстояние на
което време аз да разполагам е вашата съдба, да ви показвам пътя
на истинското щастие... “
В брошурата по-нататък се разказва за тежкото положение, в
което изпаднал народът. Други герои са султанът в Стамбул, от който
беят получил своя „спахилък“ — явен намек за руския цар, пристиг­
налият извънреден „бумбашир“ Емрулах ефенди (Ремлинген), даскал
Петко (вероятно П. Р. Славейков, към когото 3. Стоянов тогава пи­
таел чувство на любов и уважение, или пък П. Каравелов), противник
на „йемзата“, т. е. на пълномощията, и няколко безименни „аргати“,
потурчени българи и цинцари — явен намек за близките до княза кон­
серватори. В алегорията се предвижда лошият край на бея, който
през една нощ, когато няколко души влизат в селото, бил ударен от
„дамла“.
Брошурата, насочена срещу княза, консерваторите и намесата на
царското правителство в подкрепа на Батенберг, тръгнала от ръка на
ръка. Властта веднага забранила нейното разпространение и предала
автора на съд. Той бил уволнен от служба на 27. VIII. 1882 г., но ус­
пял да напусне границите на княжеството, преди да бъде задържан, и
да се добере до Пловдив, в Източна Румелия, дето пристигнал, на
24. IX. 1882 г. За разпространяване и за четене на брошурата се пред­
виждали тежки наказания.
„Интересно е да се отбележи, че 3. Стоянов направил и други опи­
ти да си служи с подобно публицистично оръжие — брошури и памфле-
ти, подобно на Пол Луи Ку^ие. По същото време написал неиздадена
брошура „Български Кавур“, насочена срещу д-р К- Стоилов, а по-
късно гласял да пише брошура „Иван Мечката“, пак против руската
политика.
Още един случай от подобен род. През януари 1883 г., когато
режимът в княжеството бил посмекчен и 'правителството на руските
генерали ухажвало либералите, на П. Р. Славейков било разрешено да
посети София. Като се върнал е Пловдив, веднага, още през март,
той изложил впечатленията си от политическия живот и положението
в княжеството в една брошура — „Последното ми ходение в София“,
Пловдив, 1883. Това е публицистично произведение, което направило
силно впечатление, било усилено търсено и жадно четено както в Из­
точна Румелия, така и в Княжество България. Тя изиграла ролята на
вестник и нанесла силен удар върху режима на пълномощията.
В брошурата се пише най-остро срещу Батенберг и неговите ка­
чества на човек и политик.

474
 „От зложелателства, от презрение към тия, които са го избрали,
той [князът] е турил намерение, решил е да ги съсипе: с разточител-
ността си той е довел страната до разорение; с гордостта си докарал
е народа до пропаст; той удуши свободата му. посегна на правдините
му, стана клетвопрестъпник, стана грабител на народа си.“ Независи­
мо от това в брошурата се казва: „Въпреки всички лоши качества
народът е готов да търпи княза, но при условие, че ще върне консти­
туцията.“ „Има конституция, има княз, няма конституция, няма княз.“
Този израз се превърнал напълно, както е прието да се казва, в кри­
лата фраза, която летяла от уста на уста и станала лайтмотив в дей­
ността на левите либерали.
В брошурата стрелите са насочени едновременно срещу полити­
ката на пълномощията изобщо, срещу консервативно-княжеската гру­
па и любимата на княза тройка Начович — Греков — Стоилов срещу
правителството на генералите и неговата политика. Славейков отхвър­
ля твърдението, че крайните либерали са против Русия. Той катего­
рично заявява, че те са за Русия, че България не може да води никак­
ва външна политика без и против Русия, но те са против политиката на
намеса, против подкрепата, която се дава на Батенберг. Брошурата е
насочена и против настроението за компромис на десните либерали. В
нея е прокарана една основна мисъл: „Аз едно знам, едно признавам
и изповядвам, че всичко, което се прави за народа без народа, не е
праведно, не е законно.“
Затова в едно възвание към народа, включено в брошурата, Сла­
вейков сочи изхода, метода на борбата: „Друго спасение няма: тези
хора на беззаконието трябва да ги отчуждим от себе си, трябва да се
отречем от тях съвършено, трябва да им се отнеме всяка поддръжка.“
И за пръв път в новата политическа история на България се издн-
ta лозунг за подобен начин на борба: „Не трябва да се борим срещу
тях с оръжие, в което ще бъдем слаби: със силата на оръжието те може
да ни победят, но оставени без поддръжка, те ще бъдат победени. . .“
Това не е някакъв гандизъм, политика на т. нар. несъпротивление.
Касае се за една активна тактика, наложена от обстоятелствата, която
е имала изгледи .за успех. Защото по-нататък цялото възвание е за ак­
тивна борба в защита на народните правдини, на демокрацията, на
пълно, без всякакви отстъпки и компромиси възстановяване на кон­
ституцията:
„Ние не ще бъдем никакъв народ, ако жертвуваме свободата си за
прехраната си, ако жертвуваме правдините си за спокойствието си,
ако се оставим да ни излъжат още веднъж, ако се отдадем доброволно
в ръцете на неприятелите с и ..
И «а възможността конституцията да бъде „поправена“ се проти­
вопоставя с категорично „Не“ и'се посочва като изход алтернативата:
„Не, възстановяването на конституцията непокътната или разобще-
нието на народа с властта, която наветува правдините му. Всяка власт,
от която се отдалечава народът, пада като дърво, подсечено в ко­
рена. ..“
И действително коренът на пълномощията бил вече подсечвн.

475
 За два либералски вестника от 1882 — 1883 г.
Още на първата годишнина, след като пълномощията били дадени
и било назначено правителството на руските генерали Соболев —
Каулбарс, то се видяло принудено да разреши вестник на либералите
в княжеството, тъй като Соболев разбрал, че либералите са приятели
на Русия, и започнал да търси връзка с тях.
„Светлина“, „орган на народната либерална партия". Така се
наричал вестникът, който бил разрешен на К о н с т а н т и н По-
м я н о в (1850 — 1913), завършил право в Прага и Виена и взел док­
торат в Хайделберг. Разрешението за вестника е било дадено от мини­
стъра на вътрешните дела ген.-майор Соболев на името на Помянов с
условие за „точно съблюдение на съществуващий закон за печата“.
Заедно с Помянов редактори на вестника са и преминалият към умере­
ните либерали Марко Д. Балабанов и Д. В. Македонски. „Светлина“
е орган на формално единната още либерална партия, но фактически
е близък и свърза« с либералите около Др. Цанков, заточен още във
Враца, но освободен почти веднага след като вестникът започнал да
излиза на 10. VII. 1882 г.
В една кратка програмна бележка се посочват целите му: „Да
съединим, доколкото се може, всичките жизнени народни сили в едно
направление, та да съдействуваме тъй за народното ни развитие и бла­
годенствие от всяка страна под покровителството на конституционния
ред π под крилото на свободолюбивите учреждения, към които наро­
дът разнообразно се изказа, че е дълбоко привязан, и о конто ние
строго ще се придържаме: това ще бъде най-тлавната наша задача.“
Накрая в статията се добавя, че вестникът ще хвърля светлина
върху всичко, ще се отнася до „народната участ“, защото „светлината
има това свойство, че противно на тъмнината... при нея народът·
гледа, съди, решава и върши“.
Както се вижда от съдържанието, главна задача на вестника е да
води борба за възстановяването на конституцията, за демократично
устройство на българската държава.
„Искали сме и искаме — се казва в I, 22, 5. X. 1882 — възстановя­
ването на народните лравдини, тъй произволно нащърбени, нарушени,.,
потъпкани, уничтожени. Искали сме и искаме народната си свобода
във всичката пълнота, свобода, която ни се извоюва в името на пет­
вековните страдания с грамадни жертви и порои кръв. Искали сме и
иокаме истинското си народно представителство, както е предвидено
и узаконено в народната ни конституция, а не призрак и присмях на
народно представителство, измислено и скроено с явна цел да се удуши
истинският глас на народа „да се потъпче истинското народно пред­
ставителство, да се узаконят всевъзможните произволи и беззакония,
да се затрият народните правдини за всякога, да се закрепи един ред,,
който се показва гибелен за страната.“ Накрая на статията се изказва
надеждата, че освободителката Русия ще „пази и крепи придобитата. ..
свобода и самостоятелност“.
„Светлина“ води борба срещу консерваторско-княжеоката група,,
както по принцип срещу нейната политика, така и конкретно за ней­
ното управление. Вестникът изнася редица факти за терора в страната,.

476
за злоупотреба с властта, за натрупване на богатства. От I, 19, 2. X.
1882, той печата цяла серия от разобличителни статии и фейлетони,
като напр. статията „Жан Хаджиенов“. В нея се излагат скандални
факти за грабежа на държавата и на народа. Тя завършва с лозунг:
„Долу Хаджиенов, под съд Жан Хаджиенов!“
Вестникът пропагандира настойчиво „предпазливото безучастие“
на гражданите в изборите за Народно събрание на 21 и 28. XI. 1882 г.
и се явява по този начин като организатор на народната съпротива
срещу лъжедемокрацията.
Изразител на идеите предимно на умерените либерали, т. е. на
средната буржоазия. „Светлина“ е насочен определено русофилски и
в общи линии приема, така да се каже, въдицата на компромиса, под­
хвърлена от правителството на руските генерали, които разбрали —
особено след като влезли в конфликт с консерваторите по жп. въпрос
и по други въпроси на политиката, — че не може да не се държи
сметка за либералната партия, т. е. за голямата част от народа.
„Ние искаме — пише вестникът в I, 26, 23. X. 1882 — високопо­
ставените руски офицери, какъвто сан и да имат, да бъдат постоянно
между нас знаме и символ на българската свобода и българските
правдини, извоювани нам на бойното поле от Русия, да бъдат наши
защитници срещу каквито и да са домогвания, да бъдат представите­
ли на славянския дух..
Въпреки такава насоченост, въпреки умерения тон, с който, общо
взето, вестникът се пише, той е бил обект «а различни мерки от стра­
на на властта. Още непосредствено след започването му след броя I,
6, 28. VII. 1882, с обявление № 6237 в „Държавен вестник“ от 30 юли
с. г. за уводната статия на вестника, а също и за „съдържанията на
някои от последующите статии в същият брой“, които били „явно на­
сочени против безопасността и спокойствието на княжеството, на ос­
нование ст. 13 от закона за печата вестник „Светлина“ се спира за
един месец“.
Няколко месеца по-късно със съобщение от 14 ноември е. г., на
основание на същия член от закона, поради това че „Светлина“ бил
имал „направление вредително, като клевети систематически висшите
правителствени власти, а в последните си броеве се стреми към сис­
тематическо разрушение дисциплината във войската, изказва мисли,
отправени против безопасността и спокойствието на държавата“, ми­
нистърът на вътрешните работи ген. Соболев спрял вестника (I, 33.
12. XI. 1882) за цели четири месеца. Когато срокът на забраната из­
текъл. издателите на вестника обявили в извънреден брой с номера­
цията на последния редовен брой и с дата 23. III. 1883 г., че от по­
литическа гледна точка щяло да бъде полезно вестникът да не излиза
още известно време.
„Светлина“ бил подновен с I, 34> 17. IX. 1883, когато наистина
положението било променено. Вестникът сега подпомага компромиса
между десни либерали и консерватори и става официоз на коалицион­
ното либерално-консервативно правителство след 7. IX. 1883 г. Смя­
тайки, че е изпълнил задачата си, вестникът спира с 59-ия си брой от
30. XI. 1883 г. През 1886 г. „Светлина“ наново се появява като орган
на вече обособената Драган Цанкова прогресивнолиберална партия.

477
 „Светлина“ е добре правен вестник, в който са помествани раз­
нообразни материали, голям брой статии на руски, а понякога и на
френски език. Ако се съди по едно негово съобщение в I, 7—8, 30. VIII.
1882, още тогава той е имал вече 2000 абонати, немалка цифра. За
това сигурно е допринесло и обстоятелството, че се явявал като лист, в
който са шилели всички опозиционно настроени: умерени либерали ка­
то д-р Ст. Данев и А. Франгя, та и някои консерватори-русофили, като
Т. Бурмов и П. Кисимов. Дори Начович и Греков участвували в него
след септември 1883 г. Интересно е, че в „Светлина“ са сътрудничили
с много остри статии и фейлетони такива крайни либерали като Ст.
Стамболов с псевдоним Чавдар, Д. Петков, Св. Миларов, а и 3. Стоя­
нов с псевдоним барон фон Царвулко14. Стамболов дава във вестника
освен статии и оригинални и преводни литературно-публицистични сти­
хотворения, напр:
„Мълчете; хора!
— Всички мълчим.
Ето затвора за вас държим!
( „ П р е в о д от к и т а й с к и )"

Д. Петков започва да сътрудничи във вестника, като помества на

страниците му най-ранните си фейлетони под рубрика „Свирка“ с
■подпис „Пройчу“, написани в Черната джамия. Първият му фейлетон
поместен в I, 14, 18. IX. 1882, се отличава от останалите материали в
„Светлина“ с остротата си. „Свиренията биват разни — се казва в
него. — Свирят например нощем жандармите по улиците, които пазят
обществения порядък; свирят и камшиците, кога шибат по въздуха,
свирят и птиченцата.. . “ Петков обещава и той да подсвирква „кому
как трябва“. И действително в редица фейлетони (има и от други
автори, неустановени засега напълно сигурно, напр. според някои —
от 3. Стоянов) Пройчу действително подсвирква на всичко консерва­
тивно, дори на княза и на генералите, особено на „Български глас“ и
на „Работа“. „Не смея — пише той за усилията да бъде умерен —
да гъкна нищо повече, което е вън от моята програма, защото госпо­
дин редакторът на „Светлина“ има обичай, щото, щом забележи една
дума, която би накарала любезната тайфа около „Гласът“ да се стряс­
ка и да бълва зелени гущери, взема перото и немилостиво, скръц, за­
черква я!“
„Либералният орган“ — „Съзнанье“. На 7. V. 1883 г. в София за­
почнал да излиза още един вестник — „ С ъ з н а н ь е“, либерален ор­
ган. Той бил замислен като в. „Виделина“ на една тайна либералска
сбирка (конгрес) в Русе, станала в началото на 1883 г. Но либерали
от София около Н. Сукнаров получили разрешение от Соболев да се
издава либералски вестник в София и замисленият в Русе вестник се
появил в столицата (точно тогава станал разривът между Соболев и
консерваторите). Негов редактор бил д-р В а с и л Р а д о с л а в о в

14 И в . Б о г д а н о в , Речник на българските псевдоними, София, 1961, с. 44. Че псевдо­

нимите барон фон Царвулко и барон фон Тиквеш се отнасят до 3. Стоянов, са
нужни още доказателства.

478
(1854—1929), завършил гимназия в Чехия и право с докторат в Хай-
делбергския университет, сътрудник на периодичните издания от вре­
мето на Възраждането „Читалище“, „Училище“, „Право“, „Напредък“,
а след това на „Българин“, „Славянин“ и др.
В програмната статия на вестника, след като се изтъква, че па­
сивността в политиката (да се мълчи, понеже не може да се пише
„което би трябвало“) води към „пропаст“, че не е правилно тая пасив­
ност да се оправдава със строгия закон за печата, се казва: „Ето защо
се решаваме — при какъвто и да било закон за 'печата — да почнем
в. „Съзнанье“, чрез когото да изказваме истинский път към доброто,
като се мъчим да бъдем отзив, в законната граница, на населението
въобще и частично на либералната партия.“
„Съзнанье“ изразява становищата на русофилски настроени ли­
берали около Сукнаров, косвено поддържа политиката на Соболев,
дори по твърдения на К. Иречек и на 3. Стоянов той е получил пари
от Соболев и Каулбарс и от руското дипломатическо агентство.16 Ве­
стникът води борба на няколко фронта. Той е срещу консерваторите,
като полемизира горещо с „Български глас“ и пише още в първия си
брой, че „свалянето на консервативните министри (на 3 март 1883 —
Г. Б.) е за историята нова епоха“. Той се отзовава все по-остро срещу
обособяващото се крило на умерените либерали около Др. Цанков и
техния вестник „Светлина“. Особено е нападателен „Съзнанье“ сре­
щу Цанков и неговите приятели, когато те започват да проявяват
склонност за компромис с консерваторите. Вестникът е против жн.
конвенция,
„Съзнанье“ не посреща безрезервно манифеста на Батенберг от
6. IX. 1883 г. за възстановяване на конституцията. Той сочи противо­
речията в него. „Твърдо уверени — пише вестникът в I, 36, 26. X. 1883,—-
че с манифеста от 6 септември не само не е възстановена Търновска­
та конституция в никоя от съществените нейни части, но отворена е
вратата за нови похищения върху народните права и създадена е въз­
можността за парализирането на братските отношения между наши­
те освободители и нашето княжество.“
С образуването на коалиционното правителство на Др. Цанков
и консерваторите, когато компромисът на десните либерали е проявен
напълно, нападките на „Съзнанье“ срещу Цанковата група стават
все по-остри, езикът срещу „Светлина“ — πο-невъздържан. „Съзнанье“
следи отблизо дейността на коалиционното правителство на Цанков,
противопоставя се на неговия проект за изменение на конституцията
в цяла серия статии „Възстановяването на Търновската конституция“
(I, 26, 21. IX. 1883; I, 27, 24. IX. 1883, и т. н.). Вестникът все повече
критикува политиката и проявите на Цанковото правителство. Топ е
както против измененията на избирателния закон от 18. XII. 1883 г.,
така и срещу новия закон за печата (Стоиловия), като противоре­
чащ на конституцията, както и против измененията на самата консти­
туция.
К. Г. Желязкович пише срещу финансовата политика на правител­
ството, изнасят се неприятни за Батенберг факти за личните му фи­

16 3 . С т оянов, цит. Страници из историята па печата.

479
нансови комбинации. „Съзнанье“ 'прави разкрития за паричните сделки
на Хаджиенов, за това, как е финансирал преврата от 1881 г. и как
си прибрал парите с лихвите.
„Съзнанье“ печата статии и по училищни въпроси. Д-р Радосла­
вов обнародва в подлистник превода на статията на видния германски
буржоазен правист д-р Рудолф фон йеринг „Борба за право“ и т. н.
Когато се завръщат в София водачите на левите либерали П. Ка­
равелов и П. Р. Славейков, вестникът на Радославов се явява и като
техен изразител в различията с умерените либерали, но той има в ли­
нията си и нещо свое, което ще се прояви по-късно в действията на
редактора му. Той спира с 54-ия си брой на 5. I. 1884 г. „Съзнанье“
не е орган на либералната партия, но „орган на либералите“ — се
казва в този брой на вестника, като се подчертава, че той спира „до­
броволно, по частни съображения, не че сме свършили мисията си“.
Според Иречек вестникът престава да излиза по материални причини.
За да изтъкне връзката си с либералната партия, той съобщава на
предплатилите си абонати, че до навършването на годишнината те ще
получават новия орган на партията „Търновска конституция“.

„Братство“ — сантиментално-социалистически
или либерален лист?
Георги А. Кърджиев, главният редактор на забранения „Работник“,
не се помирил с неговата забрана и в съгласие с решение на самия
кръг на „народната“ партия в Русе да се води „мирна агитация сре­
щу пълномощията“ успял да получи разрешение за нов вестник —
„Б р а т с т в о “. Първият брой на новия лист излязъл на 1. VIII. 1881 г.
в Русе на малък формат и на 16 страници.
Пелагичевска програма, съдържание. Програмата на вестника е
обнародвана в едно „Обявление“ на уводно място в първия брой. След
като се изтъква една типична черта на българската периодика —
краткият живот на изданията и в същото време голямото значение на
вестници и списания, редакторът на вестника задава въпрос, дали има
смисъл при такива условия, каквито са българските, да се развива
публицистична дейност. И като отговаря положително, защото обрат­
ното би било срамно, той заявява, че се залавя за перото със следните
характерни думи: „Не да пишем -статии за нашата и чуждестранната
политика — политиката е шарлатания, политиката е касапница; не да
нападаме нашите и целисветните чорбаджии и барони и да хулим
и ругаем изедниците и силните „мира сего“ — нападенията и хулите
ожесточават повече; не за това ние зафащаме пак перото; не, нашата
девиза е братство и „Братство“ даваме ние днес името на описание­
то, което захващаме.
Братство помежду членовете на семействата, братство в общест­
вото, братство между племената и народите, братство, наконец, по­
между голямата фамилия на човеческия род: към това ние ще да се
стремим, тая е посоката, която земаме за описанието си; това е нашата
обща програма.“
След това се излага конкретната програма:

480
 1. . ще говорим за обществените наши, чужди и въобще въп­
роси и нужди, ще си даваме мнението за как обществото трябва да
бъде уредено, за да могат членовете му да достигнат благополучието,
ще говорим за разните обществени недостатъци и за всички предмети,
що се касаят до обществения живот.“
2. .. ще даваме сведения и известия из нашенско за обществе­
ните наши работи и движения.“
3. . ще обнародваме правителствените разпореждания у нас.“
4. „ ... ще даваме известия за обществения ход по чужбина.“
5. „Съдбините на големите общества, които се наричат държави,
отношенията на държавите едни към други... Ние ще даваме сведе­
ния и за това, какво се върши от тях; ще обнародваме малка полити­
ческа хроника.“
6. „Книжевността и науката е спомогнала най-много за въздига­
не човешкото общество, затова ние ще имаме книжовен дял.“
След това се изброяват материалите, които ще съдържа последни­
ят дял — статии по педагогия, хигиена, език, словесност, стихотворе­
ния, народни песни, пътеписи, повести, разкази, критика, библиогра­
фия, забавно четиво.
Още програмата показва известно влияние на идеите на утопич­
ния сантиментален социализъм на бившия сръбски архимандрит Васа
Пелагич, под чието въздействие се намира Кърджиев, който е и пръв
негов пропагандист в България. Явна е липсата на класов подход,
на разбиране на класовите борби и отношения, налице е известна аб-
страктност. Такава абстрактност и отвлеченост се забелязва отна­
чало и в съдържанието на „Братство“. И с това може да се обясни,
че вестникът е бил разрешен и отначало търпян от властта на Ре-
млин ген.
През първото шестмесечие „Братство“ дава доста статии от рода
на статията „Уредбата на една държава“, печатана в пет-шест броя
почти последователно. В нея се развива тезата за „равенство между
всичките членове на обществото“, обосновава се справедливостта на
едно общество, в което задълженията на гражданина и на общество­
то към него ще се прилагат по комунистическата формула „всеки спо­
ред способностите си, всякиму според потребата“. Говори се за пра­
вото на безплатно образование, за правото да се участвува в държав­
ните, работи, за свободата на изявяване, на сдружаване, на печат, за
крайно демократично устройство на държавата и т. н. Такива елемен­
ти има и статията „Правителствените заеми и чуждите капитали у
нас“ (I, 5, 7. X. 1881). В нея авторът — сигурно самият Кърджиев —
се противопоставя на практиката да се правят заеми за посрещане на
редовните нужди на държавата. Може да се каже, че критиката, коя­
то се прави на правителството в статията, е по-скоро академична,
като в същото време се изказват много интересни мисли за развитието
на индустрията в България. Защищава се тезата против строежа на
железници, които в момента били стопански неоправдани. В продъл­
жението на статията в I, 7, 1. XI. 1881 авторът се обявява и против
развитието на капитализма в България, който ще доведе до създава­
не на пролетариат, на„ сиромашия“. „Дойдат ли обаче чужди капита-

31 История на бъ лгарската ж урналистика 481

ли у н ас.. . , ще удари часът на социалната революция “ За да се из­
бегне такова развитие, „правителството у нас требува да бъде со­
циалистическо и да гледа да се не съсредоточава капитал в едни
ръце. . .“
Във връзка със създаването на българска индустрия в същата
статия се казва, че рудниците и фабриките не трябва „да се дадат в
ръцете на чужди капиталисти. . . , па не и на наши капиталисти, защото
всички големи капиталисти по света са една стока“, а експлоати­
рането на рудници и фабрики „да то има в ръцете си сам народът,
производителните сили, работниците. Нека да се направи народът сам
да си състави дружества с акции“, един вид кооперации, в които „гра­
мадни капитали на засебни лица тук да нямат работа. Така печалбата
ще се дели помежду народните дружества и нашата държава само
по този начин не ще я сполети онзи „разгром“, когото очакват всички
индустриални държави по света.“ Иска се също така да се води про-
текционистична политика за защита на българското производство. То­
ва са идеи за социализъм, който иска да прескочи капиталистическа­
та фаза, един белег повече за утопично-социалистическите и дребнобур-
жоазно-социалистически пелагичевски и народнически основи, на кои­
то стои Кърджиев.
От този род е и статията „Названието или същината, пустосло-
вието или хляба“ (I, 8, 15. XI. 1881). В нея се обяснява какво трябва
да се разбира под понятието свобода, иска се народът „сам да се
управлява, той требува да е свободен да мисли и да говори, свободен
да се събира и договаря; той требува да се отърве от поддържане­
то безчет войска и чиновници и следователно от тежките давнини, тре­
бува да му се изздрави честта и имота и да се прави всичко за въздига­
нето, а не за унижаването му. Искаме същината на предмета свобо­
да, а не само названието, искаме добър поминък, а не пусти слова,
днес нямаме, каквото искаме, днес нямаме свобода, нямаме добро-
денствие!“
Тази статия, в която има неласкави думи и за княз Александър
Батенберг, показала, че „Братство“ излиза от отвлечените норми на
сантименталния социализъм, от народнически идеи и започва да пра­
ви конкретна политика, навлиза в „касапницата“ и „шарлатанията“ на
политиката. Ремлинген и неговите органи забелязали това и с обяв­
ление № 8488 в „Държавен вестник“ въз основа на чл. 15 и 27 от за­
кона за печата „Братство“ бил спрян за един месец (от 1 декември до
1 януари) за тази статия, тъй като в нея, „освен дето се нападат всич­
ките власти, но още с неприлични сравнения се докача свещеното име
на особата на Негово Височество. Освен това „Братство“ се предава
на съд.“
С I, 9^-10, 1. I. 1882 вестникът продължава да излиза. В този брой
в статийка „Нашето спиране“ се дава заповедта за наказанието на
вестника и типичен за възгледите на редактора коментар: „Не псувах­
ме, не бунтувахме, не лъгахме ние; гледахме на работите, слушахме
общото мнение за тях и казвахме и казваме п р ав о ..., ако мълчахме,

РЪКОПИС НА Г. А. КЪРДЖИЕВ — ПРЕВОД НА СТАТИЯ ОТ В. ПЕЛАГИЧ, ФАКСИМИЛЕ.

482
щяхме да сме подлеци... Ние изпълняваме нашата длъжност, а те ни
наказват. Нека им е простено. Чисто християнски!17
Типично за направлението на вестника е и това, че в следващия
двоен брой 11—12 от 15. I. 1882 се пише много за тригодишнината от
смъртта на Любен Каравелов, отдава се най-толяма почит към дело­
то и саможертвата му, а в следващия брой е поместен отчет за траур­
ното чествуване на Каравелов, организирано от „добротворното“ дру­
жество „Братство“, т. е. групата млади хора около вестника.
Политическо активизиране, либералска насоченост. С I, 13, 23. I.
1882, „Братство“ навлиза в нова фаза на своя живот. Той излиза ве­
че на по-голям формат, два пъти седмично, и което е по-интересно,
съдържанието му се актуализира и политизира конкретно. За този
период има твърдения и не безоснователни, че „Братство“ се свързва
с Др. Цанков и умерените либерали,18 че съредактор във вестника е
бившият консерватор, преминал към умерените либерали — Марко Д.
Балабанов. Мъчно е сега да се даде обяснение на тая коалиция, но
тя е факт. Балабанов, без подпис, разбира се, е пишел политически ста­
тии, прегледи и новини от столицата и това е правело вестника по-кон­
кретен политически, но в същото време го превръщало в неофициален
орган на умерените либерали. В статията „Политиката на нашата
партия“ (I, 14, 2ö. I. 1882) Кърджиев пише: „Не принадлежим ни към
една от съществуващите партии ние, като повече .съчувствуваме към
либералната, бидейки нейните начала по-добри. . . “ И в следващите два
броя отпечатва програмата на либералната партия. В същност това
е началото на отклонението на Кърджиев от идеалите на сантиментал­
ния социализъм. Един процес на раздвоение у Кърджиев, което не
трябва да се обяснява с кариеризъм, защото той е чист човек, идеа­
лист, раздвоение между умерения либерализъм и тази форма на дреб-
нобуржоазния социализъм, който процес е траял повече от едно де­
сетилетие. Характерно за промяната на вестника в началото на 1882 г.
е, че съвсем неповлиян от първото му спиране и от висящия процес
срещу редактора му, все повече и по-остро напада правителството
и действията на княжеско-консервативната група. Той непрекъснато
критикува политиката на правителството, атакува хилавия Държавен
съвет, полицейщината на Ремлинген, настървената за богатства консер-
ваторска клика и нейния орган „Български глас“, несъществуващото
правосъдие, църквата в лицето на черносотника Григорий Доростоло-
Червенски. Той иска да се възстанови конституцията, явява се в за­
щита на заточения във Враца Др. Цанков и всички пострадали от
полицейския режим, помества остра уводна статия в I, 39, 28. IV. 1882,
по случай годишнината от суспендирането на конституцията.-
„Братство“ дава място в колоните си на всички, които са против
правителството. Не само на Др. Цанков, а и на Ст. Стамболов, Д. Пет­
ков, та дори и на Т. Бурмов, на консерватори и русофили. Във вест­
ника сътрудничи и 3. Стоянов, за когото дори се смята, че е участвувал
в редакцията, но няма достатъчно данни за това. 3; Стоянов помества

17 За идеологията на Г. А. Кърджиев вж. Евл. Бужашки, Д. Благоев и победата

на марксизма..., София, 1960, с. 21^-43.
15 ОДА г— Русе, ф. 13, on. а. е. 16, л.
1 , 3., 10. Цит. по Ив. Димитров, пое. съч.

4В4
с лодииса -си в I, 35, 14. IV. 1882, една ласкава, положителна рецензия
за преведената от Кърджиев брошура на В. Пелагич „От какво
се пораждат бунтовете“, първата работа на сръбския социалист на
български, играла такава роля в лредмарксисткия период на българ­
ското социалистическо движение; също и една статия „Ангел Кън­
чев“ (I, 26, 10. III. 1882), уводна статия „Гарибалди умря“ (I, 50,
29. V. 1882) и бележката „Една литературна кражба“ в 1, 53, 5. VI.
1882 г. Възможно е с това да не се изчерпва сътрудничеството на
3. Стоянов в „Братство“.
За радикалните, утопично-социалистически и народнически идеи,
а още повече за борбата му срещу режима „Братство“ не бил оста­
вен на мира от властта. Интересно е да се отбележи, че свищовският
съд по предложение на консерватора украинец Юркевич взел по­
становление да не се допуска „Братство“ в Свищовското съдебно ок­
ръжие, като че ли то било държава в държавата. „Братство“ бил даден
втори път под съд за една дописка по разбойничеството в Разградско,
а след тава още осем пъти. Най-сетне Гр. Начович, министър на вът­
решните дела, в доклад № 5051 от 13. VI. 1882 до княза във връзка с
една кореспонденция „будто би“ от Виена, поместена в I, 54--55, 9. VI.
1882, предлага „Братство“ да бъде спрян и на първообраза „със соб­
ствената ръка на Негово Височество е написано: Одобрено. Алек­
сандър.“ Вестникът бил спрян завинаги. Мотивите били, че „една коте-
рия от български публични органи.. . са си поставили за задача да
нападат и клеветят свещената особа“ на княза, че „Братство“ преминал
всяка граница, ако и да е бил вече даван под съд и осъждан за това
негово настроение“. Последвало и съответно нареждане до русенския
окръжен управител да вземе „нужните полицейски мерки“. Вестникът
опрял, а Кърджиев успял да се прехвърли в Източна Румелия, дето
станал най-напред учител в Казанлък.
През втората годишнина — открито зад Драган Цанков. „Брат­
ство“ не излизал цяла година и половина. Но след като Батенберг
решшл управлението да се възвърне към парламентаризъм, колкото и
ограничен да бил той, след като Др. Цанков застанал начело на пра­
вителството, станало възможно вестникът да се поднови.
На 19. I. 1884 г. излязъл вече в София първият брой на втората го­
дишнина на „Братство“, пак на малък формат. „Ние сме се борили—
се казва в програмната статия на вестника в II, 1 — за Търновската
конституция и за конституционните права на народа и на населенията
в княжеството. Първото е вече спечелено и ние ще залягаме тая пе­
чалба да бъде най-строго и най-свято вардена и почитана дотогас, до-
като народът я направи no-съвършена и по-благодетелна.“ Т о ва.за­
доволство от компромиса не е могло да се хареса на мнозинството от
либералите. А вестникът сигурно не се е харесал и на консервативни­
те среди. В столицата вестникът не направил особено впечатление, ако
се съди по една не съвсем обективна бележка на Иречек.19
„Братство“ сега стои открито зад Др. Цанков и неговото прави­
телство, пише със симпатии за умерените либерали, дори се задово­
лява със станалата промяна. В него сега сътрудничи един нов изра­

19 К- Иречек, Дневник, II, с. 454.

485
зител и защитник на Цанковата политика д-р Стоян Данев. От него
се дават статии „Мисли върху избора и съставът на законодателното
тяло“. От него е и една статия в защита на правителствената полити­
ка по преговорите за плащане на линията Русе — Варна, а също и дру­
ги. Тази насоченост на „Братство“ му довлякла атаките на радикално-
либералния „Свирка“.
Трябва да се отбележи също, че „Братство“ въпреки ясните сн
добри чувства към умерените либерали и тяхната политика съвсем не
се е отказал от пелагичевските си идеи. Той пише в пелагичевски дух
изобщо срещу монархията, бюрокрацията, църквата, за „правдата“
изобщо. За пръв път в него се появява името (макар и с две малки
статии-отговор на поставени въпроси: „Топлината сила ли е?“ и „Защо
след Освобождението всичко е по-окъпо.. . “, II, 5, 18. II. 1884) на един
от най-ранните социалисти — K. Т. Бозвелиев, който под влиянието
на Кърджиев започва със спенсеровски и пелагичевски идеи пътя си
към социалистическото движение. Във II, 5, 18. II. 1884 е обнародва­
на статия с мото от Пелагич във връзка с ученически вълнения, в коя­
то се казва: „Несмислени, гнусни са всичките днешни обществени уред­
би. . . “ „Бунтовете, размириците, възмущенията никнат и се явяват
само там, дето върлуват неправдата, тиранството и мъките.“
А в последния брой на вестника, защото той не можал да се за­
държи (във II, 9, 17. III. 1884), е отпечатано началото на статия
„Каква е сегашната правда“, която, ако не е от Пелагич, трябва да
е написана от Кърджиев под влияние на пелагичевските идеи против
заплатите на монарси, папи, патриарси, министри, за пропастта, която
ги дели от човека на народа. Статията е с „редица примери, за да ви­
ди всеки каква е сегашната правда“.
С „Братство“, който в идейно отношение отива по-напред от „Ра­
ботник“ с искането си за коренно социално и политическо преустрой­
ство, не завършва публицистичната и журналистическата дейност на
Г. А. Кърджиев. При малко ιπο-други обстоятелства, една година по-
късно, той започва най-трайния си вестник „Напред!“.

СПИСАНИЯ ОТ 1881 ДО 1883 Г.

Годините на „пълномощията“ съвсем не са били благоприятни, за да

се развият големи идейни и политически списания в княжеството. Кли­
матът и за тях бил остър и неблагоприятен. И затова броят на списа­
нията през този период също е ограничен.
„Периодическо списание на Българското книжовно дружество"■ Ос­
нованото през 1869 г. в Браила Българско книжовно дружество след
Освобождението се пренесло в София, но едва на 5. IX. 1881 г. то
решило да продължи дейността си, а фактически започнало да дей­
ствува от началото на 1882 г.
Тогава продължил да излиза с втората си годишнина неговият
орган „ П е р и о д и ч е с к о с п и с а н и е н а Б ъ л г а р с к о т о к н и ­
ж о в н о д р у ж е с т в о в С р е д е ц “. Редактор на списанието станал
първоначално пак В а с и л Д. С т о я н о в . Третата (1883/84) и чет­
въртата (1885) годишнина излезли под редакцията на бившия му
втори поред редактор Т. П е е в . Списанието продължава да излиза

486
под. редакцията на различни редактори до XXII си годишнина през
191Ö г., когато на мястото на Книжовното дружество се основава Бъл­
гарската академия на науките и то променя името си на „Списание
на Българската академия на науките“.
В първата книжка на подновеното описание на уводно място е
поместена статията „Няколко думи за пробуждането на българския
народ към просвещение“ от В. Д. Стоянов. В нея се прави преглед на
развитието на българската книжнина през време на Възраждането и
на историята на Българското книжовно дружество. Според тази статия
„Периодическо описание“ има двойна задача: „Преди всичко то ще
съдържа материал за обгценародно поучение..., за всички занимател­
ни и хубави неща, които ги има по света.. . “ „Другата задача на спи­
санието е чисто наш а... българска.“ То ще разглежда езика и народ­
ното творчество на българския народ, неговото минало, икономичес­
кото .му, положение, ще помества студии за отделни части на страна­
та, за животинския и растителния свят, природните богатства на Бъл­
гария. Изобщо то се посвещава на науката и просветата, „защото без
народно образование, без истинска наука и просвещение няма никак­
во доброчестие“.
Списанието, особено що се отнася до втората ои задача, изпъл­
нява програмата. То е действително научно списание, което отразява
тогавашния стадий в развитието на българската наука. То печата в
първите си годишнини още предимно научни статии и монографии
върху историята на българския народ от М. Дринов, д-р К. Иречек,
В. Д. Стоянов, М. Балабанов, П. Р. Славейков; за българския език от
младия Ал. Теодоров (Балан) и др., за фолклор, народно творчество и
народонаселение от П. Р. Славейков, Ц. Гинчев, Я. Каранов, М. К. Са­
рафов; за природни богатства и теология от Г. Н. Златарски, по право
и международни отношения от П. Пешев и Ал. Людсканов, медици­
на от д-р Д. Моллов, статии от В. Друмев и т. н. Списанието помества
и рецензии, а също и преводи на класици, като напр. Шилеровата
„Песен на камбаната“, направен от начеващия Ив. Д. Шишманов.
Изобщо списанието е най-значителното научно списание на вре­
мето. То не взема активно отношение към политическите борби, но
се явява като пръв изразител в българската наука на буржоазно-ка­
питалистическата идеология, която господствува в Европа и става
официална идеология и в България.
За няколко отраслови списания и едно за младежи. Щом като
идеите, неприятни на режима, са били оковани, политическата мисъл
ограничена, естествено е било да се появят списания, външно аполи­
тични, посветени на отделни отрасли от практическата и научната
дейност в страната.
През 1883 г. в София започнало като издание на Медицинския
съвет първото българско списание от областта на медицината — „М е-
д и ц и н с к а с б и р к а “, от което са излезли през първата му годиш­
нина пет, а през втората (1884) — четири книжки. Самото му име,
издателството му показват и неговата задача — да разглежда и попу­
ляризира въпроси на медицината сред българския народ. В същото
време то е помествало и ведомствени материали. Негови редактори
са д-р С. М и р к о в и д-р Йордан Брадел при сътрудничеството на

487
лекарите Д. Моллов, Б. Окс, П. Палашев, Г. Д. Золотович, Паскал
Бисеров.
Също през 1883 г. по доклад на министъра на външните дела
до княза било разрешено и започнато едно периодично издание, което
има ведомствен характер — „ С б о р н и к з а т е л е г р а ф и т е и н о ­
щи т е“. Като всички «здания от такъв род то има официална и нео­
фициална част. В първата се поместват закони, укази, правилници,
окръжни, доклади, заповеди за назначения, премествания и уволне­
ния, за наказания, статистически сведения, пощенски и телеграфни
конвенции. В неофициалната част се дават извлечения от телеграфо-
пощенския печат в чужбина и разни сведения по въпроси на пощите
и телеграфите.
На въпросите на народната просвета е посветено сп. „ У ч е б е н
вестни пак ведомствено «здание на Министерството на народ­
ното просвещение. Негов редактор е С п а с В а ц о в (1856—1^28), за­
вършил Физико-математическия факултет на Загребския университет,
известен публицист, член на Книжовното дружество. Във „вестника“,
който излизал в две годишнини от 1883 до 1884 г., първата с 12, вто­
рата с 8 книжки, са обнародвани нови закони, правилници, окръжни,
засягащи работата на Министерството на народното просвещение, а
заедно с това и статии и сведения по въпроси на учебното дело. Полу­
официалната част на списанието била запълнена със сериозни статии
и други материали. В него са сътрудничили Ил. Р. Блъсков, М. Геор­
гиев, Ив. Георгов, д-р К. Иречек, Ив. Брожка, Ст. Станимиров, Ив.
Шишманов и др. Списанието е дало и няколко притурки със служебни
материали.
В Русе пак през 1883 г. започнало да излиза сп. „ Н а р о д е н
у ч и т е л “. То не е педагогическо списание, както би могло да се
заключи от името му, а е научно-просветно и си поставя задача да
учи народа с популярни статии по въпроси на възпитанието и образо­
ванието, по икономика, стопанство, домакинство, земеделие, скотовъд-
ство, винарство, природознание, литература, да дава занимателно и
полезно четиво. Фактически редактор на описанието, от което са из­
лезли пет годишнини до 1888 и една книжка от год. VI. през 1893 г.,
е бил заселилият се в България хърватин Д р а г у т и н К. В а л т е р ^
публицист.
Най-рано от изброените по-горе издания от този период започна­
ло още през 1881 г. в София сп. „ З д р а в е ц “. То е списание, както
се казва в подзаглавието му, „за забавление и наука на българската
младеж“, първото предназначено за младежта.
„Здравец“ ще се пълни — се казва в програмната статия в пър­
вата му книжка — с научни и забавителни неща. Особено ще се
старае да донася занимателни разкази из народния ни живот, а тоже
из странство, именно и славянските земи. .. В научната част ще има
неща из българската и всеобщата история, из землеописанието, из ес­
тествените науки и др.“
Описанието е имало първоначално трима редактори — А. Б е з е н-
ше к , Хр. К о н с т а н т и н о в и Т о н ч о М а р и н о в , учител, публи­
цист и книжар, който го поема от втората му книжка и го е редакти­
рал до спирането му след завършването на третата му годишнина (1884)

488
 ОТ ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА КОНСТИТУЦИОННИЯ
РЕД (1883) ДО СЪЕДИНЕНИЕТО (1885)
През време на „пълномощията“ интересният процес на разслоя­
ване на либералната партия въз основа на противоречията между
дребната буржоазия (западащите занаятчии) и селячеството, от ед­
на страна, и възмогващата се средна буржоазия взема все по-ясно оп­
ределено развитие. Първоначално се създават два либералски центъ­
ра — на крайните и непримирими либерали начело с Петко Каравелов и
Петко Р. Славейков в Пловдив и на по-умерените либерали, възгла­
вявани от Драган Цанков в княжеството, които проявили склонност
към компромиси и съглашателства.
През 1883 г. режимът на пълномощията влязъл в задънена улица и
на 30 август Батенберг издал манифест, за да съобщи, че назначава
комисия за изменение на конституцията и свиква Трето обикновено на­
родно събрание. То поискало да се възстанови Търновската консти­
туция и на 6 септември Батенберг издал един противоречив манифест
за формалното й възстановяване, а на 7 септември Др. Цанков образу­
вал коалиционно правителство с участието на консерватори. Т о в ъ п р е ­
ки съпротивата на мнозинството от либералите прокарало редица а к ­
тове, стоящи в противоречие с исканията и разбиранията на мнозин­
ството от либералите, най-важният от които е законът за изменението
на конституцията от 5. XII. 1883 г. Така фактически се дошло до пълно
разцепление на либералите на непримирими и умерени. Разцепление­
то се проявявало ту по-силно, ту по-слабо до края на 1883 г„ когато
Цанков съставил правителство само от умерени либерали, и през пър­
вата половина на 1884 г. На 27. V. 1884 г. били произведени избори за
Четвърто обикновено народно събрание, в които спечелили бляскава
победа непримиримите либерали. Н а 30 юни П. Каравелов с ъ ст а в и л
ново либералско правителство. Веднага то чрез Народното събра­
ние отменило закона з а изменение на конституцията от 5. X II. 1883 г.
и възстановило по този начин напълно Търновската к о н ст и т у ц и я . Р а з ­
цеплението между двете либерални фракции, станало пълно и фор­
мално, било обявено с един манифест на Др. Цанков от 20. V II. 1884 г.
Така борбата за демокрация на широките народни слоеве свършила с по­
беда, с разгромяване на княжеско-консервативната група. От това време
още от края на 1883 г., както го е преценил и Д. Благоев, в Княжество
България политическият живот и прояви „се съсредоточили в борбата
между двете либерални фракции“1. Този факт, както изобщо новосъзда-
лото се положение, имал свето отражение и в периодичния печат.
1Д. Благоев, Съчинения, т. II, София, 1957, с. 83.

489
 НОВО РАЗЦЪФТЯВАНЕ НА ПЕЧАТА НА НЕПРИМИРИМИТЕ
ЛИБЕРАЛИ

Радикалният либералски в. „Свобода“

На 20 август, няколко дни преди Батенберг да обяви възвръщането
на конституционния ред, във Видин започнал да излиза нов лист —
„ С в о б о д а “, „политически и книжевен вестник“. Негов редактор е
Д и м и т ъ р М и ш е в (1854—1932), учител и публицист, тогава с леви
либерални разбирания.
Вестникът не обявил задачите си в отделна статия — самото му
име за времето на пълномощията е вече цяла програма. Още в първия
си брой, в първата уводна статия той дава песимистична картина за
положението в страната. „Непроницаем мрак покрива политическия
хоризонт на България“ — е такова встъпление започва тя. Втората
статия на първа страница в същия брой се открива по същия начин:
„Злочести времена настанаха за България.“
Пак в първия си брой той се изказва категорично срещу склю­
чената на 27. IV. 1883 г. във Виена конвенция за железниците, според
която България поела един дълг от 600 000 лв. срещу барон Хиршо-
вите железници. Във връзка с този въпрос „Свобода“ взема отношение
против австрийската икономическа експанзия в България.
„Свобода“ не е с намерение да хленчи, а да се бори срещу режи­
ма на пълномощията, но още преди да разгърне атаката си, става про­
мяната. Недвусмислено и ясно той е против компромиса на Др. Цан­
ков и неговите приятели, умерените либерали. Затова следи действия­
та на правителството и макар не е краен език ясно и определно кри­
тикува неговата политика. Той иска да бъде разтурено избраното с
терор и насилие Трето обикновено народно събрание, в което кон­
серваторите имали мнозинство. „Долу антиконституционното събра­
ние! Вън от светилището самозваните депутати!“ — се казва в I, 6,
21. IX. 1883. „Свобода“ атакува приетия на 8 декември ограничителен
закон за печата и неговия автор, министъра на правосъдието К. Стои­
лов. Остро се противопоставя на закона за изменението на консти­
туцията в статии от I, 14, 22. XII. 1883, и I, 15, 24. XII. 1883. „Свобода“
е един от първите либералски вестници, който обвинява Цанков в пре­
дателство на либерализма и демокрацията. „Цанков изменник, Цанков
предател“ — пише той в I, 13, 15. XII. 1883.
Вестникът на Мишев пише и по други въпроси — за образовани­
ето, в защита на народното учителство, а също и по външна политика,
като открито изявява симпатиите си към Русия. Той следи с интерес
и симпатия т. нар. „въстание“ на радикалите в Сърбия и помества в
12 броя цяла поредица статии от емигриралите в България радикал-
ски водачи Н. Пашич и Аца Станоевич, в които те обясняват събития­
та в съседна Сърбия — бунта в Зайчар и политиката на крал Милан.
Вестникът се застъпва за разбирателство на балканските народи.
Дейно участие в „Свобода“ взема започващият политическата си
дейност Найчо Цанов. Участието му е от такъв характер, че някои
автори го смятат за радактор на вестника. Цанов върви с левите!

490
либерали на П. Каравелов. Той е писал някои от статиите на вест­
ника, винаги добре обосновани и принципни. Неговите статии, както
и тези на Мишев се отличават с приличния си език и в това отношение
ие приличат на статиите на някои други крайни либералски журнали­
сти и публицисти. В тях има известна мекота, влияние на руското
народничество и западния радикализъм. В „Свобода“ има отпечатани
и две работи на 3. Стоянов.
„Свобода“ излизал първоначално седмично, после два пъти в сед­
мицата и след това отново седмично. Той бил издаван от „особно“
дружество,, Свобода“, което създало и специална печатница за него.
Както сам съобщава в I, 24, 8. II. 1884, вестникът имал 800 абонати,
от които само 100 предплатили. По тези причини вероятно с 32-ия си
брой от 22. IV. 1884 г. този лист, предшественик на буржоазнорадикал-
ския печат, престанал да излиза.

„Лист за подсвиркванье и подгаврянье“ — „Свирка“

Д и м и т ъ р П е т к о в (1858—1907), след като прекарал 16 месеца
в Черната джамия за своята първа публицистична проява, бил осво­
боден от затвора с провалянето на режима на пълномощията. В зат­
вора той продължил усилено да се самообразова, оттам той сътруд­
ничил в „Светлина“ със своите фейлетони с общо заглавие „Свирка“,
станали широко известни, а също и в „Съзнанье“.
Свободен и при условия, значително променени, той решил да за­
почне свой вестник с популярното вече име „С в и р к а“. Първият
брой на този „лист за подсвиркванье и подгаврянье“, както сам се на­
рича, излязъл в София на 15. X. 1883 г. Самото име и подзаглавието,
и псевдонимът на редактора Пройчу подсказват, че вестникът е сати­
рично-хумористичен. Той е своеобразно явление в българската публи­
цистика и журналистика, което изисква да бъде внимателно разгледа­
но и преценено.
Програма във форма на съдебно решение и с коментар. В главата
на вестника има мото — една строфа от Л. Каравелов:
„Бъди честен, казвай право,
Па върви напред,
Без да гледаш, че е кален
Този божи свет.“

Към нея редакторът е прибавил предупреждение-закана с полу­

черни букви: „Инък ще ти подсвирнем!“ Вляво и вдясно от заглаеие-
то е поставена народната поговорка „На една кола грънци една сопа
стига“.
Това мото, което е видоизменено с прибавяне на още две строфи
в петнадесетия брой от втората годишнина, вече само дава известна
представа за критическата насоченост на вестника, но все пак то не
е програма.
Програмата на „Свирка“ е дадена в своеобразна форма на едно
съдебно решение. Повлиян от навлизането на канцеларщината в до­
скоро непознаващия нейните бюрократични калъпи български живот,
Димитър Петков — Пройчу, или Свирчо, както още го наричат, под
силното впечатление от тях -придава на мното от своеобразните си ху­
мористично-сатирични творби форма на укази, решения, известия, об­
ръщения и т. н.
„Долеподписаните, всички жители от областта, нарицаема Свир­
ка, на основание 82 чл. от конституцията, която съвсем не съществу­
ва, но съществува едно парче, се събрахме днес на 14 октомври 1883 г.
в къщата на Свирча, като всички родолюбци и патриоти, да разисква­
ме за днешното положение на работите в отечеството ни Тмутаракания
(така се нарича България още в пловдивския „Независимост“, I, 25,
6. I. 1882 — Г. Б.) и след като избрахме измежду присъствуващите
лица нужното и ненужното бюро. . дойдохме до следното заключе­
ние.“ Така започва решението-програма на вестника, в която, като се
има пред вид „анормалното ние-же-ло-по на работите в Тмутарака­
ния“ и след като в остра и невъздържана форма се излагат още реди­
ца обстоятелства, като се нападат поименно някои консерватори, в
онзи момент умерени либерали — „отчаяни абсолютисти, монархис­
ти и всевъзможни легитимисти, че „баба „Светлина“ го прека­
лява с тия многошумни доктори (алюзия за докторската титла на не­
говия главен редактор д-р К. Помянов, когото по-къоно „Свирка" на­
рича „фелдшер по правото“ — Г. Б.] . . . и с това „незаконно събрание,
избрано нощно време по консерваторските къщи, и с много честото по­
твърждение на думата патриотизъм.. . и като вземаме във внимание
нейните надути, тъмни и двусмислени фрази относително понятието за
свободата и конституционализма, то на основание на чл. 79 от несъ­
ществуващата още конституция, без да вземаме [под] внимание дру­
гите два члена 80 и 81, решихме:
1. Да основем едно малко независимо от никого листче, което да
се нарече „Свирка“, и да подсвиркваме на воичките без разлика, кои­
то не вървят по правия път, не изповядват либерално-хуманни идеи и
се лутат още из мракът, и на тези, които, без да се сещат, улесняват
пътя на чуждото вмешателство във вътрешните ни разправии. Осо­
бено удоволствие ще намираме да подсвиркваме на силните и стоя­
щите на власт, които от властолюбив забравят интересите на населе­
нието и тръгват из тръните.
С изпълнението на тая резолюция се натоварва известния наш
Пройчу, който в много случаи е показвал постоянство и твърдост в ха­
рактера и е действително човек, който изповядва обширни либерал­
ни и гуманни начала.
Подписали: Свирчу
селски гайдар
на тмутараканокий кмет тъпанарят.“

Веднага след решението следва коментар (както в съдебната

практика), който го тълкува. Най-напред се пояснява защо „Свирка“
е напуснал „Светлина“. Петков съобщава, че за фейлетона с това
заглавие, отпечатан в „Светлина“ (I, 35, 21. IX. 1883), редакционният

492
комитет на вестника „единогласно“ го осъдил „за тая дързост и ре­
ши да дигне доверието си от мене веднъж за всякога“, че след това
той пак останал да сътрудничи на вестника, но „не вече с такива без­
гранични права, каквито имах да гуляя по вси четири страници на
„Светлина“, но той не можел да се съгласи с това, защото „и аз
най-сетне имам едно парче честолюбие“. Затова и основал отделен
лист.
В коментара след това се съобщава, че вестникът ще подсвирква
„на всичко, всекиго и всякоя“, разбира се, не безцелно, че за него не
съществуват авторитети, че девизът на вестника е „България за бъл­
гарите, като същевременно следим да не пострада и влиянието на
нашата освободителка“.
„В желанието ои да държим читателите в течение на работите,
ние ще ходим по всички места и учреждения, па даже, ако щете, и
из най-нечистите места“ — се казва по-нататък в коментара и се
изреждат имена на вестници като румелийския консервативен „Мари­
ца“, на институции като Народното събрание и Държавния съвет и
имена на лица като Начович, Греков и „други узурпатори, бивши по­
хитители на българската свобода“. „Даже и „Светлина“ не ще по­
щадим“ — завършва коментарът.
Обекти за подсвиркване и подгавряне на „Свирка". Тази програ­
ма-резолюция и нейният коментар дават ясна представа за насоченост­
та на вестника и за обектите, срещу които той ще хвърля критичните
си стрели.
Създаденото от 1881 г. със суспендирането на конституцията не­
нормално положение в страната или както Свирчо, за да избегне евен­
туални удари на властта, го нарича „ненормално ние-же-ло-по“, и
виновната за това княжеско-консервативна група са обект номер едно
на вестника.
С една острота, почти недостигана дотогава, Петков жигосва при
всеки повод и случай в отделни материали или в отклонения и реп­
лики, когато му дойде на сгода, първенците на консервативната пар­
тия Начович, Греков, предприемача Хаджиенов, Ремлинген, Соболев и
т. н. Той не им прощава за унищожаването на младата демокрация.
„Свирка“ ги напада и като лица, и като водачи на една партия с неза­
виден актив. Той критикува политиката на тази партия и нейните
прояви във властта, както и всички „варакладосани глави“, които са
сътрудничили на управлението през годините на пълномощията, вклю­
чително и руските офицери и генерали.
С дързост, каквато никой до това време не е проявявал, Свирчо
напада фронтално и самия княз. „За да угодят некому си, те прода­
доха свободата на един народ и тикнаха съдбата на нашето общо оте­
чество в един гибелен път, на който сетнините са ужасающи“ (I, 18,
14. XII. 1883).
Силно повлиян от изданията на руски революционери-демократи
и народници, на западни радикали и социалисти, които жадно е гъл­
тал, Петков има по начало отрицателно отношение към монархичес­
кия институт, той нарича царете и кралете „коронясани дармоеди“ (I,
7, 5. XI. 1883). „Ние сме научени да не се лигавим е князе и царе и
въобще с безчестни хора, които са един вид кърлежи »а общество­

493
то“ — се казва в статия в последния брой на вестника (II, 56, ч. III
1 8 8 5 ).
Специално на Александър Батенберг той не може да прости клет-
вонарушението към народа, който го бе посрещнал с отворено сърце,
за унищожението на демокрацията, за сдружаването му с чужди на
народните въжделения лица, за презрението му към простия, „не­
способен“ да се управлява народ. В укази-иародии, издадени от име­
то и с подпис „Свирчо Бий“, той постоянно засяга Батенберг, дейност­
та на двореца, приемите и обедите, приетите на аудиенция, награде­
ните с ордени („Теле“ I ст., „Диване“ I ст., „Сопаджия“ и др. под.),
формата и ритуала, етикета, насаждан по чужди, далечни образци в
столицата на една нова държава без аристокрация и без такива тра­
диции, в една още селско-занаятчийска демокрация. Той не се поколе­
бава да пише за „съмнителния произход“ на Батенберг, този „пря-
порщик от кавалерията“, който благодарение на връзките на майка
си и на „благородната репутация, която е получил от доброто чистене
на коне“, станал княз на България (II, 7, 14. II. 1884).
„Свирка“ атакува остатъците от режима на пълномощията, инсти­
туции като нескопосания Държавен съвет, това „дембелхане“, необ­
ходимо, защото без него щяла „държавата да пострада“ и за „да
има настрана негде няколко по-старички хорица, които да обуздават
младите“ (I, 4, 26. X. 1883).
Започнал да излиза през време на коалиционното правителство на
десни либерали и консерватори с министър-председател Др. Цанков,
„Свирка“ следи по петите действията на правителството, по израза на
Иречек той „бълва гущери срещу него“. Основният въпрос, главното
искане на народа в това време е да се възстанови Търновската кон­
ституция. И когато се вижда, че правителството на Др. Цанков се
суети, не бърза, отлага, „Свирка“ бие тревога, „Съотечественици, от­
варяйте си очите, че ще се каете после. Нарушителите на народната
светиня [конституцията], властолюбивите наши министри, които зло­
употребяват със своята власт. .. Ако вие не желаете да ви считат за
сюрия говеда, стреснете се. Съдбата на нашето отечество и свобода
са във ваши ръце.“ Тук сатирата и хуморът са отстъпили, но острота­
та е останала, за да направи препоръката: „Не давайте данък на ед­
но правителство, което злоупотребява с вашето доверие и вероломно
унищожава вашите правдиви“ (I, 18. 14. XII. 1883). И когато зако­
нът за изменение на конституцията, приет в Народното събрание, из­
брано през време на „пълномощията“, е прокаран контрабанда, нощ­
но време, без да се обяви в дневния ред, нападките срещу Цанков и
правителството му стават още по-яростни, поместват се протестни
телеграми, следи се всяко негово действие. За да се отрече правител­
ството, „Свирка“ „подсвирква“ на всеки негов съмишленик, припомня
миналото на предприемачи като Хаджиенов, които продавали на осво­
бодителните руски войски брашно с пясък.
Развихря се една полемика, характерна с остротата на изразите,
да не се каже с псувните си. Като истински стършел „Свирка“ жили
„Светлина“, от който се е отделил, „Средец“, по-късно „Отечество“,
източнорумелийските „Марица“, „Народний глас“, „Съединение“, до­
ри „Братство“. Разбира се, ожилените не остават безучастни и те се

494
нахвърлят като цяло ято срещу „Свирка“ и Свирчо, този „псувач и
безчестен“ публицист, както то нарича „Средец“.
Но не само правителството, а и други институти, свързани с
държавата и с миналото, са обект на „Свирка“. Той пише напр. доста
и срещу религията, против църквата и нейните служители, надъхан
от радикални, атеистични и позитивистични идеи. Във връзка с „чу­
десата“ на една икона в Самоков Свирчо Вий издава един от про­
чутите си „укази“ (те започват винаги така: „Ний Свирчо I, по божия
немилост и без волята народна, плашило на превратаджиите, бич на
безчестните, крадците, изменниците, узурпаторите“ и т. н.), дето по­
становява между другото: „Човечеството отсега нататък да се лекува
от икони, да лежи и да чака всичко от икони“, „да наградим само­
ковския митрополит, кмета... е новоустроения от нас орден „За глу­
пост и невежество, I степен“.“
„Свирка“ непрекъснато „оправя“ по-дребни неуредици и слага тра­
дицията за лични нападки срещу отделни лица, които нападки не
винаги са обективни и обществено оправдани, но всякога са подкре­
пени със „солени“ епитети.
„Свирка“ пише и по въпроси на външната политика. Интересно
и противоречиво е отношението му към Русия. Д. Петков, опълчене­
цът, оставил на Шипка едната си ръка, който в болницата лично е бил
представен на руския цар, питае към Русия и руския народ чувства
на любов и признателност. Но той се разкъсва от противоречия между
тази любов и политиката на царизма в самата Русия и подкрепата,
дадена от него на Батенберг —
„Немците ни явно
Беда ни влачат
И русите отдавно
Свои наричат“ —

се казва в едно слабо инак стихотворение в „Свирка“ (I, 5, 29. X.

1883). В същото време той има лош спомен от Ремлинген, напада
генералите Соболев и Каулбарс, дошли да „управят“ България, пише
против руския консервативен печат, против Катков, нарича водача
на славянофилнте Ив. С. Аксаков „идиот“, „презрян от всичката чест­
на и образована руска интелигенция“. Петков иска независима бъл­
гарска държава, но когато е въпрос да се избере между руските
офицери и немските „бирташе“-та, между Русия и Австрия, той не се
колебае да бъде за Русия.
Във връзка със „зайчарския бунт“ и с известно обтягане на от­
ношенията със Сърбия Свирчо намира повод да източи цялата си
злъчка срещу крал Милан, когото нарича „сръбски узурпатор“ и
„свинар“.
През март 1884 г. Д. Петков се разболял и вестникът не излиза це­
ли четири месеца. Когато той започва наново (17. VIII. 1884 г.), в
политическия живот на княжеството са станали големи промени, стра­
ната се управлява от правителство на левите либерали, неговите прия­
тели начело с П. Каравелов, конституцията е възстановена.

495
 Сега „Свирка“ е един вид официоз, Що се отнася до консерва­
торите, които вече «е са никаква сила, той пише пак остро против
тях. Мястото им в политическия живот е заето от десните либерали,
но сега те не управляват и са по-малко уязвими. Тактиката му от на­
падателна — винаги действена и ефикасна — става отбранителна. Той
защищава политиката на правителството от нападките на опозиция­
та, към която само е настървен и краен. Тонът му и срещу Батен­
берг е сменен. Пък и в правителствената политика има слабости.
Явяват се първите, макар и още съвсем слаби пукнатини между Ка­
равелов и Петков, които ще отвлекат Свирчо по надолнището. Сати­
ричната сила на вестника се изчерпва, на съдържанието му липсва
вече солта и особено пиперът, които го характеризират. Истинска
трагедия. И редакторът я чувствува. Той пише минорно в последния
брой на вестника: „Ех, обстоятелства, обстоятелства!... Но за кого
да се захванем? Нагоре ако плюем, пада върху лицето ни, надолу
ако плюем, пада на брадата ни! По-добре да захвърлим всичко!“
И Петков спира вестника с 56-ия му брой (II, 56, 4. III. 1885),
въпреки че е могъл още да излиза.
„Стрелите“ на „Свирка“. Вестникът на Петков е своеобразно явле­
ние в публицистиката на онова време. Безспорно той е най-значи­
телният лист от този тип до 1885 г. И има най-голям успех. Неговите
стрели са остри, зли, отровни, те се отличават значително от „ма-
камите“ на някогашната Славейкова „Гайда“. Но „Свирка“ прилича
на „Гайда“ по това, че не е чисто хумористичен. Той печата някога
статийки, действително остри по тон и с духовити обрати, но все пак
със сериозно политическо съдържание. Той помества информации на
политически и културни теми — никога неутрални и непартийни, да­
ва дори рецензии за книги и книгопис. Но основното си остава хумо­
рът и сатирата.
Това, което Петков пише или помества във вестника, мъчно се
поддава на жанрова характеристика, с оглед на сегашните понятия
за журналистическите жанрове.2 Някакви своеобразни фейлетони,
памфлети преди всичко, в които пародията наред с алегорията е ос­
новно средство. Формите са най-разнообразни — укази, решения, тро-
парн, писма, диалози, стихове, вицове — всичко това, подредено в
постоянни рубрики или с нови отделни заглавия, образува един кок­
тейл на остроти, често без мярка, който пари, действува възбудител­
но. Интересно е да се приведе мнението на един автор като С. Радев
за „указите“ в „Свирка“: „Д. Петков, титулуващ себе си Свирчо I,
издаваше фантастични укази срещу правителствените хора и бичу-
ваше истинските и въображаеми врагове на конституцията с един
оригинален комизъм, разпасан, дебел понякога и винаги жесток.“·3
Езиковият арсенал на „Свирка“, пълен с народни изрази, тур-,
цизми, русизми, много често с натурализми и чиста проба псувни, е
какви ли не епитети — „диване“, „маскара“, „свиня“, „куче“, „идиот“,
„леке“, „кел“, „муцуна“, „хайванин“, „клозети“, е слабата, непрости-
[ . , *· ■ ' ·- . ' ' · ' ■■· · ■· '
2 Васил Станилов, Вестник „Свирка“. Дипломна работа. Науч. рък. Г. Боршуков,
София, 1958, с 60 (машинопис).
5 С.Р а д е в , цнт. съч., I, с. 439.

496
мата страна на Свирчовата журналистика. Това е, което е станало
синоним на разпасаност в печата, което десетилетията са запазили като
„свирчовщина“, пример за липса на мярка, най-вече художествена.
Но трябва да се признае, че този език е бил средство на една талан­
тлива публицистика, на една чевръста, бойка и повратлива мисъл,
която в онова време служела на справедливо дело. Всеки бездарен
журналист би потънал, би загинал в този кален поток на псувни и
нападки, типичен за зараждащия се вече при условията на младия
капитализъм бай ганьовски печат.
Откликът. Не може да се каже, че противниците на „Свирка“
съвсем не са си служели със същия езиков арсенал. И в тях има
остроти, а също и солени изрази. Но външно по-благовидни, те от­
кликват не винаги с позволени средства. Така напр. уязвеният д-р К.
Помянов, бившият редактор на „Светлина“, щом станал министър
на правосъдието, „първата му бумага, която той подписал, е предпи­
сание до софийския прокурор, за да ни даде под съд, че сме обидили
княза и министрите“ (I, 4, 26. X. 1883). Петков бил съден и осъден
на 1200 лв. глоба, които съмишлениците му либерали веднага събра­
ли, защото сам той тогава нямал нищо. Този процес постоянно го тор­
мози. Но не само това, той получава непрекъснато анонимни писма, за­
плашват го и то дебнат тъмни личности. Той е дързък, не се пла­
ши, макар и една вечер да е бил нападнат, косато бил на разходка
с Д. Ризов и Ил. Георгов. Той пише, предупреждава ония, които се
заканват до го бият: „Аз не се шегувам, когато ходя по улиците, а си
нося един много верен шестистволен другар. Който е решил да мре,
да заповяда“ (II, 56, 4. III. 1884). Или пък с известно примирение,
което показва, че само формалните гаранции на законите в буржоаз­
ната държава не са били достатъчни: „В Шипка си оставихме ръ­
ката, но в София, види се, ще си оставим и главата. И ще я оставим!“
(I, 14, 30. XT 1883).
Трагикомичното е, че Свирчо бил даден под съд и от либералното
правителство на П. Каравелов. Тогава Петков някак гузно, виновно
и примирено заявява „Види се съдбата е решила, щото всяко мини­
стерство (в смисъл на правителство — Г. Б.) да ни дава под съд“ (II,
41, 4. I. 1885).
Редакция, сътрудници, разпространение. „Свирка“, макар и да е
краен либералски вестник, е личен орган на Д. Петков и лично не­
гово издание. Цялата редакционна работа изнася почти сам той. За
да не се усети това от читателите, Петков се подписва с псевдоними­
те Свирчо, Пройчу, Гайдар, Тъпанар, Обесник и много други. Но той
не $ бил сам. Според едно съобщение в притурка на „Вечерна поща“
от 26. II. 1907 Трайко Китанчев е участвувал в издаването на „Свир­
к а “. От една бележка в дневника на Иречек се подразбира, че зад
псевдонима „Даскалетина“ в „Свирка“ се крие Тр. Китанчев. Писали
са и някои други приятели на Петков, като Ст. Стамболов и П. Р. Сла­
вейков (според пловдивския „Съединение“, II, 52, 5. I. 1884). Там е
печатал свои работи и 3. Стоянов с псевдоним Стоян овчарят, пък може
би и с други. Според свидетелства на съвременници сътрудничил е и
Д. Ризов. Интересните „тропари“ в „Свирка“, за които Иречек съоб-.
щава, че в неговия консерваторски кръг били „пяни“ от В. Стоянов, са

32 История на българската ж урналистика 497

писани от Ю. Иванов.4 Има редица псевдоними на други сътрудници,
които засега остават недешифрирани.
„Свирка“ бил добре разпространен вестник. Според сведения, да­
дени в последния му брой, той е имал 2000 абонати, затова и този ху­
мористичен лист имал сравнително дълъг живот. От него излезли 78
броя — 22 през първата и 56 през втората му годишнина.

„ Т ъ р н о в ск а к о н с т и т у ц и я “ — го в о р и т ел я т н а „ к а р а в е л и с т и т е “

В края на 1883 г. П. Каравелов и П. Р. Славейков били напуснали

вече Източна Румелия и живеели в София, гдето вземат участие в ак­
цията на непримиримите либерали срещу закона за изменение на кон­
ституцията, прокаран от правителството на Др. Цанков. В това време
крайните либерали имат два вестника — току-що започналия „Свир­
ка“ и намиращия се към края си „Съзнанье“.
Каравелов и Славейков организирали нов вестник в столицата —
„Търновска конституция“, „орган на народната либерална партия“,
чието рождение на 2. I. 1884 г. почти съвпада със съставянето на новото
правителство на Др. Цанков само от умерени либерали (31. XII.
1883 г.). Пръв редактор на вестника е застарелият, болнав вече, но все
още активен П е т к о Р. С л а в е й к о в . Той заедно с П е т к о К а ­
р а в е л о в е душата на вестника дори и когато по-късно вестникът
се приема от други редактори поради политическата заетост на два­
мата големи водачи на левите либерали. Тяхното закалено в годините
на емиграцията сътрудничество в полето на журналистиката продължа­
ва и в новия либерален орган. И в него те взаимно допълват качествата
си на политици и публицисти, като сега П. Каравелов, наложил се
вече за водач на партията, по-млад, по-начетен, някак естествено поема,
без да изместя Славейков, и ролята на политически редактор.
„Търновска конституция“ е траен вестник. Той излиза в продъл­
жение на четири годишнини до 30. VII. 1888 г. В неговото развитие има
очертани ясно два периода — до Съединението през 1885 г., който ще
се разглежда тук, и след Съединението. В този втори период обстоятел­
ствата са толкова изменени, че вестникът обнародва нова програмна
статия (III, 45, 25. IX. 1886), наложена от новите политически изиск­
вания.
Програма и съдържание до образуване на Каравеловото прави­
телство (1884). Колкото и това да не е в съгласие с практиката на
тогавашния печат и на самия Славейков, „Търновска конституция“ за­
почва без програмна статия. Този факт не означава, че тон няма про­
грама. Първо, самото име на вестника е вече една програма, изразена
лаконично, затова пък ясно, в две думи само, които са искане, стремеж
на широките кръгове на народа — селяни, занаятчии, народна интели­
генция. Две думи прости и разбираеми за всеки гражданин на стра­
ната. При това тези две думи стават за дребната буржоазия, за масите
4 Ст. Нейков, Ю. Иванов. — Годишник на ББИ, I, София, 1948, с. 281.

ЗАГЛАВКИ ОТ ВЕСТНИЦИ НА НЕПРИМИРИМИТЕ ЛИБЕРАЛИ СЛЕД ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ

НА КОНСТИТУЦИОННИЯ РЕЖИМ ПРЕЗ 1883 Г.

498
па народа нещо като светиня, някакво разковниче, в което те дирят
своето право да бъдат свободни и щастливи, да си кажат думата, да
се самоуправляват, да са материално по-добре. И на второ място —
вестникът е орган на либералната партия, народната партия, както я
наричат, с добре известна програма.
Основна тема за вестника в първите му месеци е темата за консти­
туцията, поставена на разглеждане в редица уводни статии и още в
първата. В нея след един поглед върху развитието след 1881 г. острие­
то е насочено към закона за изменение на конституцията, предложен
от правителството на Др. Цанков, приет контрабанда от Народното
събрание. Вестникът квалифицира този акт като „втори преврат, или
по-вярно узаконение и потвърждение на първия беззаконно станал и
поразклатен отпосле преврат“. Това е струната, която най-много и не­
прекъснато ще трепти във вестника, докато конституцията действител­
но не бъде възстановена. Въпросът за конституцията предизвиква,
поставя на разглеждане цял куп други въпроси — за правата на граж­
даните, за това, дали българският народ е узрял да се самоуправлява,
за ролята на един висш слой нотабили, които си присвояват или, по­
точно казано, искат да си присвоят правото да стоят над народа, да
управляват поради това, че били по-добре подготвени, по-културни и
по-богати. ·
„Търновска конституция“ иска да осветли читателите върху но­
восъздаденото на 5. XII. 1883 г. положение, да разкаже „подробно и
обстоятелствено за този предмет, като указуваме по фактове, които
могат да им представят нагледно както заблуждението на едни, така и
безсовестността на други“. Следват статии, истински уроци по кон­
ституционно право, наистина написани популярно, но въз основа на
доктрината на буржоазното конституционно право, на парламентар­
ния ред в Англия, във Франция и в Белгия. В тях личи държавно-
правната ерудиция на П . Каравелов, основно запознат с литературата
върху буржоазната демокрация.
Нещо повече, „Търновска конституция“ търси отговорностите за
това положение. „Казвали сме го и пак ще го кажем, че никому не
желаем да натякваме, но и никого няма да пожалим, щом е въпроса
за правдата на народа, гарантирани от Търновската конституция. Това
е нашият девиз и ние ще го защищаваме, без да се стряскаме от ша-
шармалъците на едни и неразбранщината на други. Никого не желаем
да стесняваме в мнението му за личността на тогова или оногова; но не
можем да не забележим, че когато е въпрос за основния закон в стра­
ната, публицистите са длъжни да оставят на втори план лицата“ — се
казва във вестника (I, 12, 1. II. 1884).
Този „някой“, тази „личност“ не трябва да се търси сред жалката
в момента- консерваторска група. Намекът може да се отнася за кня­
за, който след нещастния експеримент с пълномощията няма никакво
самочувствие и объркан, сега е в ръцете на Др. Цанков. За княза
вестникът пише вече по-другояче: „Нито народа без княза, нито княза
без народа; ни княза без власт, ни народа без права“ (I, 5, 18. I. 1884).
Това звучи вече съвсем иначе. Либералите около Каравелов и Славей­
ков се чувствуват нещо като „опозицията на Н. В. Краля“ в Англия.
В същност думите „някой“, „личност“ са отправени именно към „све­

500
теца“, „заточеника“ във Враца, либералния водач Др. Цанков, който
през време на пълномощията бе събрал симпатиите на народа, защото
бе страдал, но сега като изразител на средната буржоазия бе тръгнал
по пътя на компромиса, бе застанал на мястото на консерваторите.
Още във втория брой на „Търновска конституция“ (I, 2, 7. I. 1884) Сла­
вейков обвинява бившия си приятел, че „се валя в калната политика
на презряната консервативна клика“, че „до икиндия“ защищавал
правата на народа, а „след икиндия“ върви с неговите врагове. „Тър­
новска конституция“ хвърля остри стрели срещу десните либерали, с
които „каравелистите“ са още в една партия с две души.
„Под предлог, че се възстановява конституцията, те [Др. Цанков,
приятелите му, правителството — Г. Б.] взеха от народа неговото ясно
знаме, раздраха го, скъсаха го на парчета, за да го стъпчат в калта и
на неговите жалки останки да възстановят своя деспотизъм“ (I, 2,
7. I. 1884).
Вестникът непрекъснато атакува, прави непрестанно разрушител­
на критика на правителствената политика, особено за това, че не бърза
да премахне всички остатъци от управлението по време на пълномо­
щията. С отлично обосновани статии той сочи на ненормалното поло­
жение — „избраното“ през време на пълномощията Народно събрание
под натиска на организираните от левите либерали народни сили на­
истина е разпуснато, но правителството не бърза да спази чл. 137 на
конституцията и да насрочи нови парламентарни избори, да се консул­
тира народът. В страниците му наред* със статиите се печатат и много
информации, за вълната от митинги в страната в защита на конститу­
цията и с искане за нови избори... В тази остра борба се произнасят
най-напред думите за измяната, за предателството на Цанков, срещу
когото борбата става все по-ожесточена.
Когато правителството насрочва изборите, „Търновска конститу­
ция“ съсредоточава вниманието си в изборната борба. Непримиримите
либерали излизат със свои листи в изборите за IV обикновено народно
събрание, вестникът е техен агитатор, пропагандист и организатор. С
ловкост, динамичност, находчивост, с доказателства, близки до ин­
тересите и разбиранията на масите, той допринася за изборната по­
беда на „каравелистите“.
„Търновска конституция“ пише и на други теми. Той се спира и
на други въпроси по вътрешната политика. По тях и по основния
въпрос за конституцията и методите на управлението той полемизира
с изразителя на правителството дяснолибералския „Средец“, с консер­
вативния „Отечество“, с близкия до консервативната партия в Източна
Румелия „Марица“. Той пише и по въпроси на църквата, на народната
просвета, сравнително малко и за наука, литература и изкуство. По­
литиката, актуалната политика е оставила на заден план почти всичко
останало. Дори по въпросите на икономиката, тая икономика, която
засяга жизнено неговите последователи — дребни занаятчии и селяни,
„Търновска конституция“ печата сравнително малко статии. Той от­
разява тежкото положение на селското стопанство. Вън от това помест­
ва една голяма, по-скоро теоретична статия по аграрния въпрос (I,
24. III. 1884 и следващите). Той сочи на последиците от стопанската
криза в Америка и в Европа, отбелязва застрашителното покачване

501
на вносните промишлени стоки от индустриалните капиталистически
страни — този продължителен и мъчителен процес, който души бъл­
гарското занаятчийско производство десетилетия вече.
На страниците на вестника се разглежда един колкото вътрешно-
стопански, толкова и външнополитически въпрос, какъвто е въпросът
за откупуване на линията Русе — Варна. Правителството Цанков под
натиска на Англия бе дало доста висока цена — 48 млн. лв. „Търнов­
ска конституция“ атакува споразумението. В отделна статия (I, 4,
14. I. 1884) се доказва, че е извършено пладнешко разбойничество и
че действителната стойност на линията е 18 млн. лв.
„Търновска конституция“ пише и по въпросите на външната поли­
тика. Той е ориентиран към славянството, към освободителката Русия,
като особено подчертава вътрешната самостоятелност, която България
иска да има. В първите месеци на съществуването на вестника отноше­
нията между България и Сърбия са помрачени от т. нар. Бреговски
въпрос, по въпроса за емигриралите в княжеството сръбски радикал-
ски водачи. Крал Милан, лично заинтересуван за някакви ливади око­
ло Брегово, въпреки отстъпчивостта и умереното поведение на прави­
телството Цанков бе наредил на сръбския дипломатически агент да
напусне София. „Търновска конституция“ (I, 41, 26. V. 1884) пише
остро против тираничното управление на Милан.
„Търновска конституция" официоз. Парламентарните избори на
27. V. 1884 г., станали наистина свободно, донесли блестяща победа на
левите либерали. Сразеният Цанков не проявил никаква гъвкавост,
въпреки усилията на Стамболов не било осъществено примирение меж­
ду двете либерални фракции и на 29. VI. 1884 г. П. Каравелов съставя
правителство от леви либерали. „Търновска конституция“ става офи-
ц н о з .

Ако в журналистическата практика би могло да има абсолютни

закони, тогава сигурно е, че би могъл да се извлече от нея такъв за­
кон: задачата на опозиционния вестник е безкрайно по-лека от зада­
чата на един официоз.
Сега в. „Търновска конституция“ трябва по-добре да си мери ду­
мите. Важен въпрос за него като партиен орган е въпросът за отно­
шенията с десните либерали. Той трябва да отговаря на обвиняващия
го в краен радикализъм „Средец“ както за да успее да обедини около
Каравелов колкото е възможно повече от последователите на либерал­
ната партия, така и по причина от общ вътрешно- и външнополитически
характер. И той е успял в своята задача, защото при формалното раз­
цепление на партията действително огромното множество остава с Ка­
равелов.
Трябва също да се подчертае важната идеологическа промяна,
която става в либералната партия и се отразява в страниците на вест­
ника. Сега вече не се говори за република, както в софийския „Неза­
висимост“ (1880), а се слага край на радикалните увлечения, на на­
роднодемократичните и народническите влияния и в партията, и във
вестника.
Като официоз „Търновска конституция“ трябва да обосновава и
да брани политиката на правителството. В началото тази задача е улес­
нена от общия ентусиазъм на управляващите либерали. Постоянно се

502
явяват неуспехи на правителството, пукнатини в партията, недовол­
ни отделни лица или цели групи. Колкото годините минават, толкова
задачата на вестника в това отношение се усложнява.
С фактическото възстановяване на конституцията въпросът за ос­
новния закон почти отпада от вниманието на печата, но често във връз­
ка с нападки на опозиционни вестници „Търновска конституция“ тряб­
ва да дава обяснения по приложението му или пък да го защищава
срещу консерваторски кроежи. Отношенията с опозицията стават все
по-остри, полемиката главно със „Средец“ и „Отечество“ се ожесто­
чава. Във връзка с един инцидент в Народното събрание опозицията
напуснала временно заседанията му, изпратила делегация при княза,
а управляващите либерали от своя страна свикали митинг против шу­
ма на опозицията. Всичко това „Търновска конституция“ не само от­
белязва, но и трябва да организира поведението на либералските ма­
си. Налага се вестникът да вземе отношение и към случая с Н. Сукна-
ров, който като министър на вътрешните дела си позволил да обнарод­
ва в опозиционните вестници една бележка против Каравелов, поради
което му била поискана оставката. „Търновска конституция“ трябвало
да се отзове, разбира се, в защита на Каравелов и по този „семеен
скандал“.
Вестникът пише и по редица други въпроси на вътрешната поли­
тика — за по-доброто организиране и снабдяване с модерно оръжие
на войската; за въпросите на образованието, като се застъпва за широ­
ка просвета на народа, за образование на жените, за подготовката на
учителите, изобщо за демократично училище.
Като официоз „Търновска конституция“ като че ли пише по кул­
турните въпроси повече, отколкото по-рано. Той помества предимно
критични статии и рецензии за книги, има, може да се каже, необек-
тивно отношение към творчеството на Вазов, с право оценява строго
бездарните явления в бедната българска литература. Той отбелязва и
редките прояви в театъра, музиката, изобразителните изкуства, напр.
първата художествена изложба в София (II, 131, 25. IV. 1885).
Въпросите на стопанството занимават вестника. Той защищава
финансовата политика на Каравелов, който е и министър на финан­
сите, задача не особено благодарна, когато се касае за събиране на да­
нъци от един все повече обедняващ народ. Подкрепя тенденцията за
етатизъм в правителствената политика. Обосновава нуждата Българ­
ската народна банка да бъде държавна, а не в ръцете на чужди или
български капиталисти, да е институция в услуга на стопанската и
кредитната политика на властта. Той се обявява за държавна печат­
ница, особено много за държавни железници. Във връзка със строежа
на линията Цариброд — Вакарел „Търновска конституция“ защищава
упорито поддържаното от Каравелов гледище, че железниците в Бъл­
гария трябва да бъдат държавни, строежът им да се възлага след пуб­
личен търг и да се експлоатират от държавата — политика, която бе
наложена.
Интересно е да се отбележи, че „Търновска конституция“ не пише
нищо за съществуването на работническа класа в България, макар
вече тя да се е зародила, нито за нейни прояви. Но в една кореспонден­
ция от Лайпциг (I, 91, 14. XI. 1884) съществуването на партиите в

503
Германия, дето „буржоазията има всичко (средствата за продукцията),
а работникът нищо освен работническата сила“, се обяснява материа­
листически с класовото делене и въз основа на икономическото раз­
витие.
По въпросите на външната политика „Търновска конституция“ е
особено внимателен. Той поддържа Каравеловата политика за само­
стоятелност на страната, отговаряща на стремежите на дребната и
млада българска буржоазия, внимателен е към Русия в едно време,
когато отношенията са твърде деликатни, дори обтегнати, във връзка
с вече окончателно отрицателното отношение на руските управляващи
към Батенберг. Той пише със симпатия за либералното правителство
на Гладстон в Англия и е ясно против австрийската експанзия към
югоизток. Макар отношенията със Сърбия да не са блестящи, вестни­
кът е за балканско разбирателство.
Либералският лист пише и по македонския въпрос. Той изнася
факти за турски зверства в Македония (I, 61, 8. VIII. 1884), отпечатва
в същия брой един текст в защита на Македония от Емил де Лавеле.
Вижда се принуден да дава обяснения по случая с четата на казаш­
кия офицер Калмиков, за предателството на която известни среди об­
винявали правителството. Дори близкият на Каравелов Д. Ризов в
„Македонский глас“ атакува Каравелов за този случай. В същото вре­
ме „Търновска конституция“, като стои на позициите на правителст­
вото, се противопоставя на тактиката да се изпращат чети в Македония
и поддържа тезата, че „ако не сме в състояние да съединим Тракия с
други средства или да освободим Македония освен с хайдушки чети,
то нека предприемем този подвиг сами“ (II, 151, 19. VII. 1885). А до­
тогава. . . той препоръчва пътя на дипломацията, на основите на Бер­
линския трактат.
„Търновска конституция“ следи работите в Източна Румелия с
явни симпатии към румелийските либерали и е против т. нар. „лъже-
съединисти“ — румелийските консерватори, против политиката на ге­
нерал-губернатора Г. Кръстевич. Вестникът симпатизира на идеята и
на движението за съединение на двете български земи и когато то ста­
ва, го посреща с възторг.
Щабът на вестника, оръжията му, тяхното въздействие. „Търнов­
ска конституция“ не само има сравнително дълъг живот (до 1888 г.),
но е и вестник, редактиран от няколко редактори, които се сменят
последователно по различни причини. Каравелов, а и Славейков, ма­
кар и вече болен, остават повече като постоянни негови идейни ръко­
водители. П. Р. Славейков редактира вестника през първите няколко
месеца" (около четири) и му оформя журналистическия лик. Но той не
само е болен, но трябва да се занимава и с активна политическа рабо­
та, да участвува в ръководството на либералната партия и на държа­
вата. Той става министър на вътрешните работи в правителството на
Каравелов. Тогава редакцията на вестника се поема от един млад
човек, темпераментния публицист Д и м и т ъ р Р и з о в (1863—1918),
един от големите почитатели и по-млади приятели на Каравелов. През
втората годишнина редактор на вестника е И л и я Г е о р г о в ( 1860—
1945), същият, който участвува в редакцията на „Балкан“. След това
в годините, които не са обект на този труд, редактори на „Търновска

504
конституция“ са Д и м и т ъ р М и ш е в , бившият редактор на видин­
ския „Свобода“, а след него, през последната и мъчна година на вест­
ника, през Стамболовия режим, редакторския кръст носи И в. П. С л а-
в е й к о в (1853—1901), ученик на баща си в журналистиката и в
гражданското си поведение.5
„Търновска конституция“, респ. редакцията му, е била притегате­
лен център за голяма част от народната интелигенция и авторският
актив на вестника, неговият щаб, е голям. Сега обаче мъчно може да
се състави точен списък на сътрудниците му. Между тях на първо
място са всички редактори на вестника тогава, когато не са натоварени
с тази отговорност и доколкото не се отделят от вестника, както е слу­
чаят с Д. Ризов още през 1885 г. Между сътрудниците са Ст. Стамбо-
лов, В. Радославов, Д. Петков, 3. Стоянов, Тр. Китанчев-Даскалетина,
Г. Желязкович, П. Пешев с псевдоним Неделин, II. Ораховац, К. Ар-
сениев, М. Такев, Пенчо Славейков, някои от които сътрудничат в
разглеждания период на вестника и го напускат, други пък — по-къс­
но. Не би трябвало да се изпусне името на Екатерина Каравелова,
съпругата на П. Каравелов, културна и интересна жена. Съвременници
твърдят, че в началото П. Каравелов й диктувал вечер своите статии.
По-късно тя самата пише под разни псевдоними статии и фейлетони
с големи качества.
„Търновска конституция“ е сериозен и привлекателен вестник, с
разнообразно съдържание. Като орган на партия и официоз той има
за най-важно оръжие статията в различните й форми. Характерно за
статиите му е, че те са добре обосновани. Особено това важи за стати­
ите на П. Каравелов, който е правел силно впечатление на съвремен­
ниците си със своите знания. В много статии се чувствува славейков-
ската непосредственост и духовитост с ония качества, които направиха
Славейков бележит журналист преди Освобождението и народен три­
бун след него. Много от авторите на „Търновска конституция“ имат
свой публицистичен стил, като напр. Ризов в статиите, а Д. Петков,
3. Стоянов и П. Пешев в статиите и във фейлетоните. Фейлетонът също
така е едно от важните оръжия в този вестник, както и обикновената
информация. Общо взето, „Търновска конституция“ има разбираем,
приличен, въздържан език въпреки известни отклонения, макар че
използува духовитости и остроти.
И като опозиционен орган, и като официоз „Търновска конститу­
ция“ е вестник със значение, добре разпространен и с въздействена
сила над голяма част от народа, главно в слоевете на дребната бур­
жоазия и интелигенцията, на които изразява интересите и идеалите.

З а н я к ол к о д р у г и л и б е р а л с к и л и ст о в е

Два нови вестника на Д. Петков. Между либералските вестници, които

излизат от възстановяването на конституционния режим през 1883 до
Съединението през 1885 г., трябва да се посочат и два краткотрайни,
но сериозни политически вестника на Д. Петков. Първият от тях —
6 Този ред на редакторите е даден в Д а р и н а Л . Г ъ л ъ б о в а , „Търновска констнту>
ция“, 1884—1888. Дипломна работа. Науч. рък. Г. Боршуков, София, 1963, с. 80
(машинопис).

505
„ Н а р о д н о с ъ б р а н и е “, „вестник за нашите работи“, двуседмич­
ник, излизал по време на сесията на Четвъртото обикновено народно
събрание в старата столица Търново. От този вестник, който явно е
бил замислен от Петков като временен, са излезли осем броя от 23 юни
до 25 юли 1884 г. „Направлението на нашия вестник ще бъде истинско
либерално. Ние не сме компромисчии и немилостиво ще преследваме
всекиго, който и да бил той, който жертва либералните принципи за
своя угода. Нашият девиз е: да поддържаме всецяло Търновската кон­
ституция, която гарантира напълно свободата и правата на народа“ —
се казва в програмната статия на „Народно събрание“. Вестникът е
насочен главно против десните либерали, пише против закона за из­
менението на конституцията от 5. XII. 1883 г. и против идеята за.
горна камара.
„ Н е з а в и с и м о с т “ е третият редактиран от Петков вестник, в
който той се проявява като краен, радикален либерал, още нескъсал
с чистотата на своята идейност, последният му лист с такъв характер.
„Свободата, братството, правдата, истината — това е нашият де­
виз“ — се казва в програмната статия на вестника. „Ние не искаме
от никого нито власт, нито служба. Ние искаме, доколкото ни помагат
силите, да служим на народа си честно. . . , ние не сме въодушевени от
оня национален антагонизъм, по когото някои назадничави елементи
се мъчат да възпитават човечеството. Народите за нас са братя. Теро­
рът и тиранството, дето и да съществуват, от когото и да се упраж­
няват, в нашите очи са все терор и тиранство и ние безпощадно ще ги
преследваме.. . “ Като декларира, че ще държи на принципа „Бълга­
рия за българите“ и повтаря казаното в „Свирка“, че за него „лицата
са нищо, авторитетите бош лаф“, Петков завършва: „Ние ще преслед­
ваме всекиго — бил той Каравелов, Цанков, княз или най-после руси­
те, — който работи в ущърб на тая [българската] независимост.“
Въпреки радикалните фрази, а може би и поради тях вижда се
вече, че. пукнатината между Петков и Каравелов става по-голяма, чув­
ствува се и кълнът на русофобството на Петков, което по-късно ще го
завлече във фердинандовщината, в услуга на режима на Стамболов,
ще го направи един от важните проводници на буржоазния национа­
лизъм и на безогледното капиталистическо господство.
„Независимост“ се появил в София в навечерието на съединяването
между двете Българин, на 2. VIII. 1885 г., и последният му 6-ти брой
излиза в деня преди Съединението, синор в историята на България и в
публицистиката на Петков. Вестникът дава и една притурка за Съе­
динението.
Н я к о л к о м е с т н и л и б е р а л с к и л и с т о в е . Явяват се замалко още няколко с не осо­
бено значение местни вестници. Такъв е „ И з б и р а т е л “, „орган на свищовското
либералско бюро“, с редактор Т о д о р Н. Б о ж и н о в . През 1885 г. от него между
4 и 16 май са излезли пет броя със съдържание, насочено към местни въпроси, срещу
кмета на града и свищовските консерватори. И през следващата година са излезли
1—2 броя от този лист.
В Търново на 6. X. 1884 г. започнал да излиза хумористичният „ Д р а к а “, „вест­
ник за разни неща и усмивание“, от който до 21. XII с. г. били отпечатани всичко
12 броя. Редактиран бил от Н. Ш а р а п ч и е в , а издаван от книжаря Ефрем п. Хрис­
тов. Той е определен либералски лист, който със средствата на хумора воюва против
либералите около Др. Цанков.
На два други вестника — „ С в и щ о в “ и „ Р а в е н с т в о“, излизали в Свищов

506
все през 1885 г., редактирани от един редактор, Д. С т е р е в — мъчно може да се
даде точен портрет. От първия са излезли 12 броя, в началото на годината, от които
сега един запазен, от втория — един брой, който не е запазен. От известните за тях
данни може да се заключи, че са прогресивни вестници, най-близо до леволибералння
и радикален печат. Ю. Иванов смята „Свищов“ за продължение на „Избирател“.
Той си поставял за задача „да се занимава с живота на българите по Арда, Родосто
и Хайребол“ и е печатал научно-популярно и философско четиво, статии на Смайлс,
Волтер, стихове и разкази. Редакторът им Д. Стерев (Д. С. Свищовски, 1861—?) е
учител, публицист и македонски революционер.

ВЕСТНИЦИ НА УМЕРЕНИТЕ ЛИБЕРАЛИ

„ С р ед ец “ — в п одк р еп а на Д р а г а н Ц анков

След като Др. Цанков съставил на 7. IX. 1883 г. коалиционно пра­

вителство с консерватори, най-близкият до неговите разбирания
в. „Светлина“ спрял на 30 ноември. Така в един решителен за полити­
ческата дейност на деснолибералския водач и неговите приятели пе­
риод, когато „Съзнанье“ продължавал да излиза, появил се „Свирка“
и започнал „Търновска конституция“, които насочили своя огън сре­
щу десните либерали, те се оказали без вестник. Тази тяхна нужда
запълнил вестник „С р е д е ц“.
Той започнал да излиза два пъти в седмицата в София на 8 стра­
ници от 14. II. 1884 г. От него има две годишнини, първата — 100 броя,
втората — 62, последният е от 12. IV. 1886 г.
Редактор на „Средец“ е бил д-р С т о я н Д а н е в (1858—1949),
завършил гимназия в Прага, право в Швейцария и Германия, дето
взел докторат, и висшето училище за политически науки в Париж.
Издател на вестника е Янко С. Ковачев.
Умерена, в учен вид програма. В първия брой на „Средец“ няма
програмна статия. В шестия брой (I, 6, 21. III. 1884) е отпечатана та­
кава статия, в която веднага се чувствува перото на млад публицист,
учил много и живял на Запад. В началото се споделя вярното впечат­
ление на автора, че журналистиката в княжеството „падаше от ден на
ден все на по-нисък уровен“, и се прави малко претенциозната и с
интелигентски оттенък декларация, че новият вестник ще „стъпи на
едно становище по-високо и като групира около себе си просветената
наша интелигенция, за да й стане орган и да даде на нашето обществе­
но мнение една посока по-добра, по-спасителна“, „да отвори война,
мирна и тиха, с оръжието на убедителното слово и на научните истини
в ръка, на всички ония, които са стъпили на фалшивата почва на сля­
пото партизанство“, на почвата на „мъгливи някакви теории за поли­
тическия и социален наш живот“.
Като всички средни буржоа д-р Данев намира, че който иска сво­
бода, трябва да желае ред и стегната държавна организация, че пра­
вителството трябва да е силно, че обикновените хора правят много
политика и поради това пропадат в работата си, че трябва „по-малко
политика, повече производителна работа“. Че за да се създаде съеди­
нена, целокупна България, за да стане княжеството „български Пие-
монт“, тези начала трябва да се спазват. Вестникът си поставя за за­
дача да тълкува, да коментира Търновската конституция, която
народът смята за своя „светиня“, да показва нейните „съкровища“.

507
Той иска все с това интелигентско чувство на превъзходство да дава
„здрава морална храна, черпена от чистия извор на науката, основана
на опита, съгласна с истината и правдата“, желае да съдействува за
„повдигането на нашата индустрия и търговия, тъй като знайме, че
богатите народи са най-свободните, най-силните, най-просветените и
най-благоденствуващите“.
Накрая вестникът открито казва, че поддържа правителството,
тъй като гони същата цел, че програмата му е един desideratum на
принципите, които правителството поставя в действие. Статията за­
вършва с най-ласкави думи за Др. Цанков, който не е homo novus в
нашия политически живот, а от „30 години насам той се бори за на­
родните права“.
Нарочно дадох двата латински термина, защото практиката да
се вмъкват такива цитати е твърде характерна за печата от миналото.
И това става в 1884 г.! От една страна, те са белег на „учеността“ на
редакторите, манифестирана нескромно, по младежки, а, от друга —
доказателство за откъснатостта им от обикновения читател.
Скрити и явни противоречия. Като се прелиства сега „Средец“ с
неговите осем страници, той прави впечатление на вестник със сериозно
и разнообразно съдържание. Статиите, информациите са разпределени
в множество рубрики: „Български отдел“ — въпросите на вътрешната
политика; „Българските вестници“ — преглед на печата; „Икономи­
чески отдел“ — стопански проблеми; „Съдебна хроника“; „Дописки“;
„Хроника“; „Политически отдел“ — външна политика; „Телеграфически
известия“ — външни новини; „Подлистник“; „Разни“ — занимателно
четиво.
Не би могло да се каже, че. съдържанието на вестника е в пълна
хармония с казаното в програмата. Както там се заявява, той действи­
телно защищава политиката на правителството Цанков, но що се от­
нася до „светинята“, не само че не дава удовлетворително обяснение
за закона за изменението й и полемизира с „Търновска конституция“
по този въпрос, но и на практика не винаги държи за точното й прило­
жение. Още в първия си брой напр. той печата статия, в която осъжда
начина, по който стават митингите, свиквани от крайните либерали.
Помества други статии в защита на ограничителния закон за печата
от 12. XII. 1883 г. (I, 5,. 28. III. 1884).
„Средец“ защищава правителството на Др. Цанков и неговите ме­
роприятия със същия тон, в който е написана програмната му статия.
Той помества — в сравнение с другите тогавашни вестници — повече
статии по икономически въпроси. Отпечатва също цяла серия стаТии
за политическите партии, за отговорността на консерваторите във връз­
ка със суспендирането на конституцията, за отношенията във факти­
чески разединената либерална партия. Пише във връзка с предстоя­
щите избори и след печалния за десните либерали резултат, в
специална уводна статия с право и с гордост отбелязва, че са били
напълно свободни (I, 22, 30. V. 1884).
Общо взето, докато е официоз, „Средец“ се пише със спокоен,

ЗАГЛАВНА НА УМЕРЕНО-ЛИБЕРАЛНИЯ В. „СРЕДЕЦ“, 1884 Г.

508
умерен език, макар да има и статии като тези, насочени срещу редак­
торите на „Търновска конституция“ (I, 18, 16. V. 1884, и I, 21, 20. V.
1884), в които има големи остроти срещу Ил. Георгов и Д. Ризов.
Но когато вестникът става опозиционен, тогава той променя тона
си и влиза в това отношение в остро противоречие с писаното в про­
грамната си статия. „Онова, което бе невероятно, неочаквано, непра­
вилно и нечовешко, то стана в Търново. Настоящото събрание, вместо
да признае жертвите, мъките и страданията на г. Цанков за защита
на конституцията, то произнесе един вердикт, с който го осъди“ —
пише вестникът (I, 32, 4. VII. 1884) веднага след съставянето на
новото правителство. Започва истинска офанзива срещу- него, особено
след пълното разделяне на двете фракции, обявено от Цанков в едно
възвание към либералната партия, дето се казва: „От моя страна и от
страна на моите политически приятели и единомисленици в столицата
аз считам за длъжност да обявя публично, че между мене, моите прия­
тели и единомисленици, от една страна, и ония лица, които в Търново
се съединиха умишлено с г. Каравелова, от друга страна, няма нищо
общо. Конституционният либерализъм, към който ние оставаме привър­
зани, не може да има нищо общо с радикализма, който напоследък
възтържествува в Търново под предводителството на г. Каравелов. .
(I, 38, 25. VII. 1884).
Докато към намиращите се в опозиция консерватори се проявява
известна благосклонност и се търсят допирни точки, цялата политика
на правителството на Каравелов се отрича, непрекъснато се критикува
безогледно, всичките му реформи се обявяват за революционни дейст­
вия. „Настоящето на България е черно и печално, бъдещето — мрач­
но и ужасно; настоящето е анархия, насилие, бъдещето — разтленне,
порабощение. Людете от владеещата олигархия ни застрашават, за­
мислите им ни ужасяват, делата им ни ожесточават“ — се казва пате­
тично в I, 81, 22. XII. 1884. Средната буржоазия, натрупала извест­
ни богатства, живее в страх за тях.
Води се война, в която вместо куршуми и снаряди хвърчат ругат­
ни и добрият тон е съвсем забравен от младия доктор по право. Сре­
щу самия Каравелов е отправен поток от остри думи. Наричат го дори
„луд“ (или го сравняват с луд), „психопат“, „лъжец“. Един пример,
цитиран вече от С. Радев, е достатъчен. Стоян Михайловски, все още в
плен на еленското си чорбаджийство, пише в „Средец“ (II, 15. VI. 1885)
едно пълно със злоба писмо:
„Това, което става днес в България, не се е виждало нигде и ни­
кога — нигде и никога държава не е изпадала в ръцете на една шепа
содомисти и руфиянци.
Вие сте началникът (отнася се за Каравелов) па политическите
посредници и сводници..., високоповелителят на обществените блу-
додейци.
От вас никой не е очаквал да бъдете държавен мъж: друго е дър­
жавен мъж и съдържан мъж. Това, което целият български народ очак­
ва от вас — то е да се строполите и сгромолясате час по-скоро в дън
земя: народът ще има тогава удоволствието да храчи върху вас и
тези храчки ще ви служат за епитаф!“
Михайловски по израза на С. Радев пише за Каравелов като за

510
„мистически звяр от библията“, нарича го „тат“ и го обвинява: „Вие
разграбихте хазната и пропиляхте народната пара, като я раздадохте
на всичките си любимци и виночерпци, за да газят правдините на­
родни. .
За подобни обиди Каравелов дава под съд вестника и осъжда юри­
ста д-р Данев за обида. Историята на журналистиката е в правото си
да го осъди за скрити и явни противоречия между хубавата програма
и съдържанието, слабостта на стотици вестници от онова време, макар
да трябва да се признае, че „Средец“ не е най-типичният такъв
пример.
Вестникът на умерените либерали поддържа напълно русофилска
външнополитическа линия в хармония с руската политика на Балка­
ните. Той поддържа умерено и с добър тон силната българска теза
по „Бреговския спор“ с крал Миланова Сърбия. По-късно като опози­
ционен лист се обявява против всякакви действия в Македония и срещу
Съединението с Източна Румелия в съгласие с политиката на рус­
ката царска дипломация.
Добър редакционен състав, слаби резултати. „Средец“ се редак­
тира през всичкото време от д-р Ст. Данев, на когото не могат да се
отрекат качества на образован публицист. Най-пряка помощ му дава
опитният, преминал на умеренолибералски позиции, винаги неспокоен
Св. Миларов. Няколко интересни пера също са на разположение на
този вестник: Ив. Данев, народен представител; оригиналният, остър,
нападателен Ст. Михайловски; начеващият д-р Ив. Шишманов, който
пише по литературни въпроси — опити за художествени произведения;
суховатият и многоглаголен консерватор П. Кисимов; Ст. Матеев и др.
Редакционният подбор е добър и трябва да се признае, че вестникът
най-често е на висота, особено в стремежа си за спокойно, учтиво,
прилично излагане на тезите си. Но когато неговата партия загубва
битката, заедно с нея редакторите загубват и нервите си.
Данните са малко, но мъчно може да се каже, че „Средец“ е успял
да хване сърцата, да влияе на умовете на широки читателски кръгове.
Макар и да е имал такъв солиден издател като Янко С. Ковачев, кого­
то защищава с цяло юридическо изложение в частноправния му спор
с Хр. Г. Данов, вестникът бил четен само в ограничени среди на сред­
ната буржоазия и нейната интелигенция. Тям той е допадал, защото
техните мисли и идеали са били и негови.
З а о щ е три „ ц а н к о в и ст к и “ в естн и к а

Умерените либерали не могли да създадат свой масов печат. За този период са

излезли още три техни вестника.
Никола Живков, сподвижник на Драган Цанков, възкресява на 29. VII. 1884 г.,
точно в най-решителния момент на борбата между „каравелисти“ и „цанковисти“,
своя някогашен „ К о м а р “. Той излиза с нова номерация в Русо, с подзаглавие „ще
бръмчи по света седмично — в събота, ако му помогне хавата, и двойно в седмицата“.
Изглежда, че „хавата“ не му е понесла, и с десетия си брой той спира на 29. IX.
1884 г. Съдържанието му е в подкрепа на десните либерали, против П. Каравелов,
правителството и приятелите му. По-късно,, през 1888 и 1895 г., същият вестник
излиза с други задачи.
В София Св. Миларов, неуморим като журналист, някога непримирим либерал,
който по негов собствен израз захванал да усеща, че се превръща в „солиден кон­
серватор“, създал в края на 1884 г. друг хумористично-сатиричен лист — „ К л е п а ­

511
л о“, „сериозен вестник“. Първият му брой се появява на 5. XII. 1884 г. Той пише
против управлението на либералната партия, клепе непрекъснато срещу П. Кара­
велов, Ст. Стамболов, Д. Петков. Мотото му е:

„Днеска у назе с помама

Царува лъжа, измама,
Ней да изклепе опяло,
Целта е на туй клепало.“

С 16-я си брой от 31. I. 1885 г. клепалото на Миларов чукнало за последен

път за себе си. (През 1884 г. в Свищов се появил със същото име „Клепало“, „вест­
ник за всякого“, местен лист и с хумор, без определено направление, от който е
известен само първият брой.)
В Габрово започнал да излиза под редакцията на С. И. Мускуров на 17. VIII.
1885 г. „ Г а б р о в с к и й л и с т “, от който е запазен само първият брой, но според
Ю. Иванов имало още няколко. Той е местен либералскп вестник за Габрово и
Севлиевския окръг с критични материали срещу чиновниците, представители на
властта, вероятно близък до умерените либерали.

ПЕЧАТ НА СРАЗЕНИТЕ КОНСЕРВАТОРИ

С провалянето на режима на пълномощията било нанесено непоправи­

мо поражение на консервативната партия и близката до княза група
на консервативни водачи. Те направили опит да преустроят партията
си, като я нарекли народна консервативна и й изработили нов устав
и нова програма. На практика мястото й било заето от деснолиберал-
ната партия. Сразените консерватори, първоначално останали без вся­
какъв вестник, направили усилия да си създадат свой печат.

„ О т е ч е с т в о “ — б е з к ап и тал от м и н а л о т о и а в т о р и т ет
в н астоящ ето

На 10. III. 1884 г. в София започнал да излиза два пъти в седмицата

„ О т е ч е с т в о “, „вестник за политика, наука и литература“. Носи
името на вестника на букурещките „стари“ от 1869 г. Първоначално
негов редактор е Ат. П. Ш о п о в .(1853—1922), познат консервативен
публицист, който шест месеца по-късно го напуснал. Мястото му зае­
ма П. К и с и м о в и по този начин връзката със стария „Отечество“
става по-пълна. Но тая връзка не е донесла някакъв капитал от ми­
налото, по-скоро го е правела по-непопулярен. Към това трябва да се
прибави и съвсем „смачканият“ му вид, който се дължи на малкия
му формат, макар и да излиза на 8 страници. Този вестник съвсем не
прилича на гордия и с европейска претенциозност „Български глас“,
когото замества.
Програма на вестника — програма на партията му. Вместо да
напечата своя програма още в първия си брой, „Отечество“ обнародва
на уводно място „Програма на народната консервативна партия“, на­
края с коментар. В нея се обявяват задачите на партията, а и на вест­
ника: да поддържа конституционно-монархически „силен“ режим, верен
на княза и — това е вече нещо ново — признателен на руския импе­
ратор. Тя е. за правителство на „порядъка“ с добре подбрани чиновни­
ци. В коментара, като се взема пред вид краткотрайният опит на бъл­
гарския народ да се управлява, пак се издига идеята за „правителство

512
крепко, с могъществена организация“ и поради слабостта на консер­
ваторите малко примирително се заявява — като една декларация за
обща дейност, че вестникът ще поддържа всяко правителство на реда
и законността с политика за пълна самостоятелност (тук е изказано
съжаление за накърняването на отношенията с освободителката Ру­
сия). Коментарът завършва: „Князът и Русия — ето що ще бъде най-
свято чтимо от нас и нашето „Отечество“.
Борба срещу живия Каравелов и срещу сянката на покойния. Съ­
държанието на „Отечество“ е в съгласие с програмата му. Чувствувай­
ки фалита на консерваторите, той търси съратници в десните либе­
рали на Цанков. „Между консерваторите и либералите — се казва в
„Отечество“ (I, 8, 4. IV. 1884) — не съществуват никакви принципиални
различия. Те имат едни и същи схващания по най-жизнените въпроси,
в това число и в несъстоятелността на Търновската конституция“, за
изменението на която не се споменава нищо в програмата. И когато
става окончателното разцепление на двете либералски фракции, „Оте­
чество“ (I, 39, 25. VII. 1884) с нескрита радост пише:
„Ние приветствуваме сърдечно либералната партия [Цанков] и ни
е драго да виждаме, че по-сериозните елементи се прекръщават в на­
шето политическо верую, като полагат отново за основа на политичес­
ката си деятелност изменението на конституцията.“ Ето основния въ­
прос, който продължава да вълнува консерваторите.
„Отечество“ проявява своя консерватизъм и в презрението, което
има към обикновения гражданин, към онова, което той нарича пар-
тизанство“, правото на простия човек да участвува в политиката („Где
е бедата“ — I, 58, 29. IX. 1884), в защитата на индустриалците, в
атаки срещу закона за железниците.
И всичко това се превръща в отчаяна, нечиста и нечестна борба
срещу правителството на Каравелов и неговата политика. „Отечество“
е толкова краен, че полемизира дори срещу консервативния пловдивски
„Марица“, когато в началото той се стреми да брани политиката на
правителството Цанков, непрекъснато напада „Търновска конститу­
ция“. Атаката срещу живия Каравелов е остра и се води с всички сред­
ства. С голямо удоволствие „Отечество“ (II, 21, 18. IV. 1885) препечат-
ва извадки от брошурата срещу Каравелов на отделилия се Сукнаров.
„България днес владее един бегликчия и по бегликчийски“ — се на­
хвърля „Отечество“ (II, 23, 2. V. 1885), като прави алюзия за Кара-
веловия произход.
Но мерзостта преминава всяка граница, когато, за да уязвят Пет­
ко Каравелов, Кисимовцп обливат с помия и кал светлата сянка на
покойния Любен Каравелов. И това те го правят не само за да уязвят
живият му брат. Тях още ги боли — цели 10—15 години по-късно — от
ударите на Любен Каравеловата публицистика, от разобличителните,
гневните сатпрично-памфлетни стрели от „Знаеш ли ти кои сме?“ и
от статиите му срещу „старите“. Те, които са „благочестиви христия­
ни“, не се срамуват да покажат злопаметството си, да обсипят един
покойник с хули и клевети, да отмъстят със задна дата в няколко до­
писки и статии, анонимни и с подписа на Кисимов, който още е носел
синините от Каравеловия журналистически бич. Те го обвиняват (II,

33 История на българската ж урналистика 513

8. 20. I. 1885 и по-рано, и по-късно), че е предал архивата на БРЦК на
турците, че е бил сръбски агент, че е бил изнудвач, „вагабонтин“, че
е пишел за пари, бил користолюбив. И за това сочат за свидетел. . .
Хаджи Иванчо Пенчович ефенди (който подписа присъдата на Левски)
и . . . Ботев. Какво светотаство! Вместо Любен Каравелов и Ботев
отговарят „Търновска конституция“ и 3. Стоянов, който по-късно ще
трябва да защищава паметта и чистотата и на Раковски от скверно­
словията на Кисимов.
През втората си годишнина с 26-ия си брой на 23. V. 1885 г. „Оте­
чество“ издъхнал, без да остави особена следа, защото от него лъха
на гнило, на старо. Иречек, сам консерватор, като видял първия му
брой, пише в дневника си, че му напомня на „писма за баба ми“6.

И още няколко консервативни вестничета

Фронтът на консерваторите, твърде отслабен, е бил подкепян от още няколко малки
и нетрайни вестничета, всички излизали в Русе.
Според „Опис на българските периодически издания до 19С0 г.“ на Народната
библиотека от 27 октомври до 10 ноември 1884 г. в големия крайдунавски град са
излезли три броя на „3 р и т е л“, „политический, критический и научен вестник“, от
който сега няма запазени екземпляри. Ако се съди по името на редактора на вест­
ника М. С т е ф а н о в нч, редактор на „Дяволско шило“ (1881), вестникът сигурно
е бил консервативен.
Пак през март 1884 г. се появил един малко по-траен вестник „ Р у с е е “, „вестник
за политика и книжевност“, на името на града, дето е излизал в продължение на
две години, 65 броя, до 30. VI. 1885 г. Той е слаб местен вестник па народната
консервативна партия със задача да служи вярно на княз Александър Батенберг, за
независима България и за признателност към Русия. Вестникът се бори против либе­
ралното правителство на Каравелов. Негов редактор е П. П ъ р г о в .
„Р у с е н с к и й к у р и е р “, „за местни, външни новини, обявления и телеграми“,
от който е известен един брой с дата 20. III. 1884 г., ако се съди по един твърде
благоприятен за него отзив в „Отечество“, е бил консервативен. Излизал е и по-късно,
след 1885 г.
И един лист на хумора е служил на консерваторите — „Р а ш е т о‘\ „вестник
хумористически и сатирически, за пресяване чистото от нечистото". „Ще пресява
хората засега само веднаж в седмицата.“ От него излезли 37 броя. Точната дата на
появяването му не е известна, защото бр. 1 липсва, бр. 2 е от 27. X. 1884, а послед­
ният брой излязъл на 31. VIII. 1885 г. Той бил издаван от печатаря X р. Г. Б ъ ч в а ­
ро в, издателя на „Българин“, а бил редактиран от Г. Л. Г о л ч с в. Направлението
му е не само консервативно, а и антисемитско. Давал и карикатури.

ЗА НЯКОИ ПО-ОСОБЕНИ, СВОЕОБРАЗНИ ВЕСТНИЦИ

„Македонский глас“ — вестник с радикално направление

В края на 1884 и в началото на 1885 г. поради засиления турски терор
в Македония както в Княжество България, така и в Източна Румелия
се засилва интересът към поробена Македония, активизира се дви­
жението за нейното освобождение. То придобива организационни фор­
ми. Създават се македонски комитети и сдружения. В същото време
в Източна Румелия все повече набъбва движението за съединение с
княжеството.

6 К. Иречек, Дневник, II, с. 474.

514
 Основаното в София дружество „Македонский глас“ с председател
първоначално В. Диамандиев, а по-късно Димитър Ризов, в ръковод­
ството на което влизал и Д. Петков, както и редица други обществе­
ници, решило да издава вестник с името на дружеството.
Първият брой на в. „М а к е д о н с к и й г л а с “ излязъл на 5. I.
1885 г. в София. Вестникът направил впечатление с добрата си лите­
ратурна форма, с остротата, с която изказвал становищата си. Голяма
част от съдържанието му се дава и на френски език с явната предуми­
съл да довежда идеите си и информациите, които е помествал, до
знанието на заинтересувани институции и лица в чужбина. В съобще­
нието „От редакцията“ (I, 2, 10. I. 1885) се казва, че „Македонский
глас“ ще се издържа от „волни помощи“ (до момента били събрани
2687 лв.), че редакторите му няма да получават възнаграждение и че
той ще се редактира от редакционен комитет, „който е известен само
от членовете на дружеството“. Още тогава се е знаело, че фактически
редактор на вестника е Д и м и т ъ р Р и з о в при близката редакцион­
на помощ н а И л и я Г е о р г о в .
Задачи, съдържание, насоченост. Още в първия си брой „Маке­
донский глас“ обявява своята програма. В нея, след като се изтъква,
че вестникът е рожба на негодуванието сред македонската емиграция
във връзка с турските зверства, се казва, че той „ще се стреми да из­
исква от великите сили безотлагателно изпълнение на 23 и 62 членове
от Берлинския договор, като единствения понастоящем modus vivendi
за далнейшето съществувание на българския елемент в тази страна.
Далеч от мисълта да счита тая мярка за гарантираща правилното раз­
витие на многострадалната тази земя, в. „Македонский глас“ ще я
поддържа до денят, от който европейските държави сами ще съзнаят
нейната палиативност и сами ще пожелаят нейното заменявание с
друга по-целесъобразна.“
В програмата се добавя, че вестникът ще дава верни сведения за
положението на раята в Македония и ще се стреми „да удържи духо­
вете на македонските емигранти в Княжество България и Източна Ру­
мелия на онази легална почва, която се е създала през 1878 г. в Бер­
лин със санкцията на великите сили“. И най-после една заплаха,
казана на дипломатически език: „Ако приятелите на европейския мир
не благоволят и тоя път, след дълги седем години, да настоят за|
ио-скорошното оделотворение на своите постановления касателно Ма­
кедония, то в. „Македонский глас“ трудно ще може да се обяви несо-
лидарен с възможно едно движение, имеюще за цел самостоятелното
погрижвание за съдбата на гази робска измъчена страна.“
Основното в съдържанието са статиите и информациите за Маке­
дония, но вестникът взема отношение и към някои въпроси на Кня­
жество България и на Източна Румелия. Така в последните му броеве
(от I, 29, 23. VII. 1885 до последния 34 от 3. IX. 1885) е поместена се­
рия статии с общо заглавие „Трябва ли да съществува Румелия?“. В
тях се доказва абсурдността на тази изкуствено създадена държавица,
като въпросът с Източна Румелия се свързва с решението и на маке­
донския въпрос. Отношението на вестника към консервативното управ­
ление в Пловдив е такова, че разпространението му в Румелия е било
забранено.

515
 И това, което се пише за княжеството, е в повечето случаи свързано
с основната задача на вестника. „Македонский глас“ напр. по повод
калната кампания на „Отечество“ срещу паметта на Любен Караве­
лов помества е I, 12, 23. III. 1885 статия от Гяур, псевдоним на
Д. Ризов, „Памятта на Любен Каравелов“. В нея се отбелязват чест-
вуванията-протести за Каравелов от българските студенти в Прага и
гимназистите в Лом и Пловдив. Гяур нарича клеветниците на Караве­
лов „гадни твари“, „всевъзможните Андреевци, Кисимовци, Стоил По-
повци“. Той свързва делото и идеите на възрожденския публицист-
революционер с македонското движение. „Не се излее ли днешното
македонско поколение — пише той — по указания от Любена калъп
[по неговата идеология — Г. Б .], аз не виждам никаква гаранция за
политическото съществувание на Българска Македония.“ Македон­
ците според него трябва да тръгнат по стъпките на Каравелов: „борба
против чорбаджиите, калугерите, народните изедници, от една страна;
конфедерация със съседните нам племена“ и „съзиждане на нашия на­
ционален живот върху социалистическа почва“.
„Македонский глас“ критикува българския печат в княжеството
и в Източна Румелия, неговите позиции и рецепти във връзка с въл­
ненията в Македония: „Пръв по тоя въпрос — пише Гяур — заговори
органът на нашата безформения буржоазия — в. „Марица“. Като вся­
кога, така и в тоя случай „Марица“ сформирова своето мнение, след
като изслуша съветите на хората, които се научили да разсъждават
за съдбата на нещастниците от своите кадифени канапета — „от тези
руски кръгове, които могат да окажат известно съдействие за успеха
на едно македонско движение, няма изгледи на съчувствие“, проблада
„Марица“, па и уважаемий руски генерален консул в Пловдив не е
съгласен с такова движение“ („Нашата политика“, I, 15, 13 IV. 1885).
Листът на Ризов критикува за подобни позиции софийския „Отечест­
во“ π пловдивските „Народний глас“ и „Съединение“. Той е недоволен
също от „Търновска конституция“ и от П. Каравелов, с когото все
повече се разделя, защото твърде много възлага на дипломацията. Са­
мо либералният румелийски „Южна България“, дето пише 3. Стоянов,
получава одобрението му. Вестникът смята, че съдействието на Русия
трябва да се търси, но тя никога „не почва първа хорото“.
„Македонский глас“ атакува силно либералното правителство в
княжеството, първоначално дори П. Каравелов, а след това кюстен­
дилския окръжен управител Н. Славков по повод печалния случай с.
предаването на четата на капитан Калмиков и в уводна статия (I, 25,
25. VI. 1885), и в прегледа, и в много информации.
Както сам вестникът пише, „немилостиво ще воюваме против всич­
ки, които пречат за освобождението на Македония, па били екзархи,
министри, главни управители, князе, дипломати, императори. Решенн
сме със и без вашата помощ да издаваме своя вестник, даже и тогава,
когато би останал само един абонат. Няма от какво да се боим. Н а­
шият редактор е привикнал да редактира вестника гладен, та поради
това няма да загубим от немилостта на силните.. . “ (I, 24, 15. VI. 1885).
Цялото съдържание е насочено към тази задача. Поместват се
статии и информации против сръбските претенции в Македония (I, 7,
16. II. 1885), срещу гръцките аспирации там (I, 5, 31. I. 1885), за ма­

516
кедонските митинги в княжеството и в Източна Румелия, за мисията
на английския майор Тротер, много бележки и статии на Емил де Ла-
веле в защита на Македония, взети главно от чуждестранни вестници,
за смъртта на Виктор Юго, защитник на поробените нации, много
писма, дописки, информации за зверства и издевателства в Македония.
В „Македонский глас“ пишат Тр. Кнтанчев (Даскалетнна), Ив.
Ев. Гешов (по сведения на съвременници), вероятно Д. Петков и глав­
но редакторите Д. Рпзов и Ил. Георгов. Редакторът Ризов дал на вест­
ника особено, крайно радикално направление, една гореща смес от
дребнобуржоазен радпкализъм с народничество, революционен демо­
кратизъм и буен национализъм. Той използувал предимно средствата
на дипломацията и въздействието на една остра публицистика. Това
дало резултат. Вестникът направил впечатление и добил популярност.
Но още една проява допълня идейния и редакционен портрет на този
лист.
Ново явление: Димитър Благоев на полето на българската публи­
цистика. Екстернираннят от Русе през пролетта на 1885 г. за револю­
ционна дейност Димитър Благоев, бъдещ водач на българското рево­
люционно работническо движение, щом се установил в София, веднага
влязъл с перото си в строя на българските публицисти. Toil обнарод­
вал първите си статии в „Македонский глас“. Това било ново явление
както с личността на автора, така и с идеите в статиите му.
Първата статия на Благоев „Балканска федерация и Македония“
е отпечатана в I, 16, 20. V. 1885, на вестника като подлпстнпк с мото
„Имеяй уши слншати да сльпнати“ и е подписана с инициалите Д. Б.
Статията, преведена и на френски език, е поместена на уводно място
в следния брой I, 17, 27. IV. 1885. Няколко броя по-късно, пак на увод­
но място със същото заглавие на френски език е отпечатана втора
статия на Благоев, подписана пак с инициалите му (I, 21, 25. V. 1885).
В следващия брой в подлистник статията е отпечатана на български
език.7
В „Македонский глас“ (I, 23 и 24, 8 и 15. VI. 1885) в подлистник е
дадена и статията на Благоев „Учнтелйо Динката“, която е една въз­
хвала на народополезната, патриотична дейност на Благоевня учител
Георги Константинов Динката, който открито проповядвал и се борел
децата в родното на Благоев Загоричане да се учат на българско
четмо и писмо и фактически създал една партия на народа срещу
5—6 богати гъркомани.
Погрешно са приписвани на Благоев и други статии в „Македон-
ский глас“, между конто и статии на Гяур (Д. Ризов), но положението
сега се изясни и се установи, че Благоевото участие в този вестник е
ограничено в посочените по-горе статии.8
В статиите „Българска федерация и Македония“ Благоев обосно­
вава мисълта, с която започва първата от тях: „Една от най-величест-

' Тези две статии са поместени в Д. Благоев, Съчинения, т. I, София, 1957, с. 46—54
и 61—70.
f 100 години Димитър Благоев, 1956, статията на проф. Т. Боров, с. 377; Д. Благоев.
Съчинения, т. I, предговор от К. Василев, с XVII—XVIII; Евл. Бужашки, Постижения
и някои бнблиографски проблеми на благоевоведеннето. — Известия на ББИ, VI, С.,
1959, с. 26, а също и цитирания му по-горе труд, с. 99.

517
вените идеи, които са движили когато и да е человечеството, е идеята
на международната федерация. . След това се изтъква, че „принци­
път на индивидуализма, завещан от XVIII столетие, оказва се несъс­
тоятелен. . .“, че той е фикция, додето отношенията на народите „не се
регулират от един висш критерий — от справедливостта“. И се поставя
въпросът, дали при тоя принцип на индивидуализма, т. е. на „конку­
ренцията и експлоатацията“, не е „илюзия индивидуалността на всяка
народност?“ Авторът идва до заключението, че за да се регулират тези
отношения, трябва да има „някое учреждение, което да пречи на екс­
плоатацията на народите“. „Пътят на съвременния човешки прогрес е
този, който води към една всесветска федерация. В него е щастието и
силата на народите. . .“ Това е пътят на колективизма. „В настоящето
време, за да достигне един народ най-високо материално и нравствено
развитие, каквото позволява науката, необходимо е съюз, колективн-
зъм. . . “ И затова, „за да избегнем робството, необходима е федерация
на народностите. . .“ „Балканската федерация съставлява само част
от всесветската. Тази последнята преди няколко години намери на Бал­
канския полуостров свои величествени апостоли — Л. Каравелов, Бо­
тев, Левски и др.“ Тя е реална необходимост и за да може да се осъ­
ществи, „изисква съчувствия и поддръжка на народните маси. . .“ Пър­
вата статия завършва с лозунга: „Народи на Балканския полуостров!
Съединете се, догдето не е късно!“
Във втората статия Благоев навлиза в подробности на проблема-
та. Той разглежда съществуващия в Европа капиталистически строй,
показва редица негови типични черти, по-нататъшното социално раз­
витие. Той изразява и отношението си към пролетариата и неговата
роля. „Пауперизмът — се казва по-нататък, — страшната бедност на
пролетариата и заедно с това неговото политическо и обществено съз­
нание като едно цяло съсловие неизбежно привеждат човечеството
към революционния взрив, който ще смеле сегашната социална орга­
низация, основана на експлоатацията на единия спрямо другия. . .“
В статията се изтъква възможността на балканските народи да
дадат отпор на европейския империализъм чрез една демократична
балканска федерация, като се посочват редица конкретни условия и
изисквания, при които тя би могла да се осъществи.
Любопитно е, че едва в края на втората статия е поместена една
„Забележка на редакцията“, в която, като се изтъква, че „Македон-
ский глас“ е горещ привърженик на идеята за балканска федерация,
се добавя една резерва: „Макар и напълно да сме съгласни с въз­
гледите на почитаемия автор от тази статия, ний не можем да не за­
бележим, че предлаганият от него начин за осъществяване на тази
идея ни се представя възможен само в едно по-далечно време.“
От какво се е сепнал редакторът на вестника, който в една своя
статия бе заявил, че приема съзиждането на националния живот да
стане върху „социалистическа почва“? Явно е, че в тази чисто тео­
ретична и принципна статия той е съзрял новото, нейната марксистка

НАЧАЛОТО НА ПЪРВАТА СТАТИЯ НА Д. БЛАГОЕВ В БЪЛГАРСКИЯ ПЕЧАТ — „МАКЕ-

ДОНСКИЙ ГЛАС“, БР. 16.. 20. V. I88S Г.

518
ядка, която той не е можал нито да разбере, нпто да възприеме пора­
ди дребнобуржоазната си ограниченост.
Благоев като автор и неговите статии като публицистични произ­
ведения по идеите, които се развиват в тях, наистина представляват
едно ново явление в българската публицистика. Както е изтъкнато в
коментара на тези статии в предговора към съчиненията на Благоев,*
в тях особено изразително е подчертана идеята за интернационализма.
Статията е силно повлияна (в това отношение тя е първа в българска­
та публицистика) от теорията на научния социализъм — марксизма.
Макар пълният теоретичен и идеологичен анализ на тези Благоеви
статии да не е основна задача в това изложение, правилно е да се посо­
чи, както това е направено в цитирания предговор, към който любо­
питният читател трябва да се насочи за по-големи подробности, че в
тях не на всички въпроси и докрай осветлението е марксистко, че ня­
кои въпроси са обяснени идеалистически, че има влияние утопично-со­
циалистическо, народнодемократическо и ласалианско. Но не това е
най-важното, а фактът, че с Благоев в този вестник марксистката ми­
съл излезе най-напред в полето на българската публицистика.

Първият вестник, посветен на Македония,

излиза наново
Между по-малките и с кратък живот вестници между 1879 и 1881 г.
бяха казани две думи и за „ М а к е д о н е ц “ (1880) като за най-ве­
роятен пръв вестник, посветен на македонския въпрос и на Македония.
При новите условия на 1885 г. той продължил своята дейност, подно­
вил своето съществуване с втората си годишнина. И сега той излиза в
Русе, има същото име, но подзаглавието му е „за новини и защита на­
родните правдини“. Редактор му е пак Н. Ж и в к о в , авторът на
„Шуми Марица“ и сътрудникът на Ботев в „Нова България“. Ново е,
че сега вестникът, както в самото му подзаглавие се съобщава, cd
издава „с помощта на Бълг. македонско благотворително д-во“, а съ­
що, че от 10-ия до 17-ия му брой е обявен за „временен пзд. Филип То-
тю войвода“.
Първият брой на „Македонец“ от втората годишнина излиза на
23. II. 1885 г., а последният — на 7 септември. Десет години по-късно,
през 1895 г., се появяват още девет броя от третата годишнина на
вестника.
В програмната бележка „Покана за записване на абонати“ се
казва: „Названието „Македонец“ му даваме, защото най-главната цел
на листът ни ще бъде да воюваме духовно за освобождението на мно­
гострадална, потънала в черни тегла наша Македония, отечеството на
славянските просветители Кирил и Методий; престолнината на българ­
ския цар Самуил, разсадницата на богомилството. Ще воюваме за
отъргване из тиранските ногте тая българска земя, в която обитават
милиони харни синове и дъщери; която земя пуща из недрата си „мед
и масло“. .. Ще браним най-безпристрастно народните правдини на
братята си в княжеството и Тракия.. . “
Що се отнася до външнополитическата подкрепа, „Македонец“
9 Д. Благоев, Съчинения, т. I, Предговор на К. Василев, с. XIX—XXI.

520
се надява на „Матушка Русия, единствената надежда за спасение на
Македония. . защото .. ни немци, ни френци, ни англичани ще
ни помогнат в дело. От них ще имаме само словата на человеколюбнви
люде като г. Лавале“ (II, 1, 23. II. 1885).
„Македонец“ се списва в духа на горната националистическа ти­
рада, на не особено голяма литературна висота. Той изнася непрекъс­
нато факти за тежкото положение на населението в Македония, за те­
рора на турските власти. Той е нетърпелив, пропагандира преки и
бързи действия за бунт и въстание в Македония, дава сведения за
всяка революционна проява там, раздухва случая с четата на капитан
Калмиков и обявява капитана за жив, за да признае малко по-късно
неговата гибел. „Македонец“ смята, че „всяко отлагане и политикан-
ствуване ще направи повече от жертвите безполезни. . .“ (II, 7, 6. IV.
1885). Той е недоволен от излизащия по същото време „Македонский
глас“, обвинява го, че политикансгвува и прави дипломация. В „Пис­
ма из Македония“ (II, 15, 15. VI. 1885) с подпис „Нищий“ от нацио­
налистически позиции атакува статията „Балканската федерация и
Македония“ на Д. Благоев, смята, че трябва да се действува само за
освобождението на Македония, и пише: „Ние казваме, че балканската
федерация ще се осъществи след освобождението на Македония и че'
то ще даде възможност да се ширят и проповядват такива свят1(
идеи.. . “
„Македонец“ допринася за раздвижването и активизирането на
македонската емиграция в България, предизвиква настроения на сим­
патия към страдащите в Македония. Той помества статии за Ботев
и особено много статии и материали за Г. С. Раковски.

„Напред!“ — нов вестник на Г. А. Кърджиев

След като „Братство“ бил спрян, Георги А. Кърджиев нямал три­
буна, от която да развива своите идеи (от втората половина на 1882
до 1885 г.).
В началото на 1885 г. от 5 март той започнал в София свое ново
издание — „ Н а п р е д ! “ „научно-книжовен и политически вестник“.
Той наподобява през първата си годишнина по-скоро на списание и
по малкия си формат на 16 страници, и по съдържание.
Три сентенции, използувани като мото в главата на вестника,
дават известна представа за него. Отляво: „Науката е отваряла път
за политическите свободи и за въздигането поминъка. И тъй, преди
всичко науката!“ В средата: „Начало на премъдростта е: съмнението
и изпитването.“ Вдясно: „Без свобода няма напредък. Свободата без
добър поминък е като слънце без топлина и светлина.“
В първия брой на вестника има програмна статия, която доразвива
идеите, изразени в мотото. В нея се обосновава възгледът му за на­
предъка, изразен върху едно идеалистическо обяснение на развитието,
както и в първата от горните сентенции: „Напред се върви чрез наука­
та и знанието, чрез свободата, чрез добрия поминък и чрез правдата
в икономическата уредба — в кръга на тези начала ще боравим изклю­
чително и ние.“
И в първите месеци на „Напред!“ (до 12-ия му брой от 25. VIII.

521
1885), защото след това идва Съединението, голямо събитие, което е
вододел в историята на страната, Кърджиев остава верен на тази
програма.
„В „Напред!“ той обнародва редица научно-популярни статии —
поредица за дарвинизма, чрез които тогава се нанася мощен удар сре­
щу суеверията и църквата, за микроорганизмите, за спиритизма, една
нова напаст на онова време. Заедно с това се печатат статии и трак­
тати от рода на „Нееднаквостта между хората“ от Ж.-Ж. Русо, „Къса
история на Френската революция“ (в много броеве на вестника), „Цен-
тралистичен парламентаризъм и местно самоуправление“ по украин­
ския демократ, либерал и федералист Μ. П. Драгоманов -· статии, от
които българският читател се е запознавал с революционните борби на
буржоазията, с принципите на буржоазната демокрация, с републи­
кански идеи, с някои смътни представи за утопичния социализъм,
сантименталния Пелагичев социализъм и народничеството.
„Напред!“ взема отношение и по въпросите на българската вът­
решна политика в рубриката „Политика и обществен живот“. Сега
той критикува правителството на П. Каравелов за произволи, „тирани-
зация“, че не спазва духа на конституцията, не е доволен от десния
уклон на опозиционните цанковисти, печата писмото на Н. Сукнаров
срещу Каравелов. В един от прегледите с горното название подлага
буржоазните партии изобщо на критика, като смята, че в страната има
три групировки — реакционна, на консерваторите, либерална, която в
момента е най-силната, и „радикални елементи, които у нас не са мал­
ко“ и на които се пада да поемат борбата срещу реакцията.
Особеното в съдържанието на „Напред!“ е, че в него Кърджиев,
бившият и бъдещ русофил, насочва вестника особено остро срещу
Русия и руската политика. Това предизвиква остра реакция на управ­
ляващите либерали срещу „Напред!“ и Кърджиев, свикват се невъз­
държани митинги срещу него, софийският от които е председателству-
ван от П. Р. Славейков. За това 3. Стоянов упреква П. Р. Славейков
в писмо от 10. IV. 1885 г.10
„Напред!“ продължава и след 6. IX. 1885 г., има драматична исто­
рия до 1. III. 1889 г. 11
СПИСАНИЯ в КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ
(1884—1885 г.)
И през този период в България не започват списания с особено зна­
чение, трайни и на голяма висота.
В средата на 1884 г., от юни, във Видин подема своя път месечното списание
„ В е н е ц “, „лист за наука“. Негов редактор и издател е познатият от „Българин“
публицист и учител Д. Ц. К о ц о в . Списанието е излизало до март 1891 г. с извест­
но прекъсване през 1887 — 1889 г.
Списанието си поставя за задача да популяризира научни знания, защото „нау­
ката. .. е единствената гаранция за съществуването на кой да било народ“. Под по­
нятието наука тук се разбира просвета, образование, книжовност.

10 3. Стоянов, Неиздадени произведения, София, 1943, с. 392.

11 За по-нататъшното развитие на „Напред!“ и за по-пълната характеристика на
този вестник, както и някои други, започнали преди Съединението и продължили
след него, вж. основния труд на Вл. Топенчаров, Българската журналистика 1885—
1903, София, 1963.

522
 „Венец“ през първата сн годишнина, обект на това изложение, разглежда пре­
димно в статии въпроси на образованието и възпитанието, а след това дава научно­
популярно четиво из областта на естествознанието и географията. То печата също
разкази, народни мъдрости и поговорки, слаби произведения на поезията. „Венец
има и отдел за критика и библиография.
Общо взето, списанието стои на траднционалистичин позиции.
По същото време в София започва да излиза първото отраслово месечно спи­
сание след Освобождението, посветено на въпросите на селското стопанство и на
стопанството изобщо — „Д о м а к и н“, „лист за земеделие, индустрия и търговия“.
Първата му книжка излязла на 12. VII. 1884 (шест книжки през 1884 г.), а послед­
ната — през декември 1885, през която година излезли 12 книжки. Основател, редак­
тор π издател на списанието е известният писател и агроном М и х а л а к и Г е о р ­
г и е в (1854—1916), а през втората годишнина — и С а в а Ж. Д а н о в (1857— 1940),
познат публицист и деец на селското стопанство.
„Домакин“ помества полезни популярни статии главно по въпроси на земеде­
лието, градинарството, овощарството, лозарството, скотовъдството и по-малко по
занаяти и търговия.
През този период са излезли и три списания, посветени на въпросите на здра­
вето, хигиената и медицината. Първото от тях, в София — „Д о м а ш е н л е к а р“ —
имало съвсем кратък живот (от февруари до април 1884 г.). От него излезли три
книжки. То е редактирано и издавано от д-р Хр. Н. Е т ъ р с к и и сн поставяло за
задача да разпространява медицинска просвета сред народ, „да разяснява домаш­
ната медицина и нейното употребление... без помощта на лекаря“. Дава описание
на болести, полезни съвети, рецепти и др.
Във Варна от януари 1885 г. руският поданик лекар д-р Б о р и с О к с започнал
„ З д р а в н е “, „общодостъпен медицински хигиенически вестник“, двуседмично спи­
сание, което излизало до 1887 г. Списанието давало популярни статии по здравео­
пазване, за отделни болести, ппшело и по обществени въпроси във връзка с народ­
ното здраве.
Пак във Варна от 1. VI. 1885 г. започнало да излиза „ М е д и ц и н с к о с п н-
с а н и е“, издавано от Варненското медицинско дружество, единствено в страната.
Списанието продължило да излиза до 1888 г. В редакционния му комитет са влизали:
д-р Ал. Недялков, д-р Ст. Юрданов, д-р А. Д. П ю с к ю л и е в , д-р Ю. С е в о в,12
д-р H. М. И в а н о в. То има научно-популярен характер.
През 1885 г. в Русе излизала единствената годишнина — 12 книжки на „ Уч и ­
т е л с к и в е с т н и к “. Това списание с месечно, редактирано от добри учнтелн-педаго-
зи и публицисти — Ил. Р. Б л ъ с к о в, P. М. Р а ч е в и Т. Й о н ч е в . То е педа­
гогическо, има за цел да подпомага народните учители, като ги запознава с „най-но­
вите стремления на общата педагогика“, с информации за хода и практиката на
учебното дело.
Между всички тези списания има едно с особено значение. То е
имало съвсем кратък живот, но е начало на нов дял на българската
периодика. Това е „ Ж у р н а л С ъ в р м е н н и й п о к а з а т е л “, за­
почнало да излиза през юни 1885 г. в София и спряло с третата си
книжка през август с. г. Журналът е редактиран от Д и м и т ъ р Б л а ­
г о е в с псевдоним Ц. Б. Желязов и В е л а Ж и в к о в а (по-късно
Б л а г о е в а ) и е първото списание в България, което „си поставя
за цел да пропагандира социалистическите идеи“. С него се поставя
начало на марксисткия печат в България, на публицистиката на стоя­
щото на марксистки позиции българско работническо движение. Той
е основният камък на българската революционна марксистка жур­
налистика.13
12 К■ Н. Кантарев, Медицинският периодичен печат в България, „Съвременна меди­
цина“, с. 46, г. XXII, 1971, кн. 2.
15 Подробно изложение за списанието вж. във Вл. Топенчаров, цит. съч., дето според
периодизацията на лекциите по история на българската журналистика в СУ се
разглежда новият дял на българската журналистика, който започва със зараждането
на марксисткия печат в България и със съединението на Княжество България с
Източна Румелия от 1885 г.

523
 В ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ -
БОРБА ЗА УТВЪРЖДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО
И ЗА СЪЕДИНЕНИЕ

РУМЕЛИЙСКАТА ОБЛАСТ И УСЛОВИЯТА

ЗА ПЕЧАТ В НЕЯ
Автономната област Източна Румелия, която обхващала българските
земи южно от Балкана без Софийската област, с южна граница в Ро­
допите, била създадена с Берлинския договор от 13. VII. 1878 г. Н а­
чело на областта трябвало да стои главен управител — християнин,
назначаван от султана за всеки пет години. Политическите условия в
областта се отличавали в много отношения от тези в Княжество Бъл­
гария, имали свои специфични особености, обусловени от редица ха­
рактерни в нея условия. И на територията на Източна Румелия се
извършвала буржоазнодемократична революция. И там ставали същи­
те икономически промени, както и в границите на княжеството — агра­
рен преврат, западане на занаятчийството, все по-голямо утвърждаване
на капиталистически стопански отношения. И в Източна Румелия Ор­
ганическият устав, приет не от представители на народа, както кон­
ституцията в Търново, а от комисия, съставена от чужди дипломати
(затова той е по-малко демократичен в главните си постановления),
става юридическа основа, на която в областта се утвърждава буржо­
азният правов ред, подхранващ развитие на капитализма в тази част
на българските земи. Той също освещава свободата на печата.
И в Източна Румелия, макар и не веднага, се създали две полити­
чески партии, които в много отношения съответствували на партиите
в княжеството. Поради полуавтономния характер на областта и поради
обстоятелството, че българите първоначално трябвало да водят борба
за своето национално утвърждаване и да докажат, че те са огромното
мнозинство от населението, най-напред имало не политически, а на­
ционални партии. След като още в първите законодателни избори ста­
нало очевидно, че българите преобладават напълно в областта, в на­
чалото на 80-те години се създават и двете буржоазни партии в
Източна Румелия — консервативна и либерална.
Консервативната партия, или партията на „белите“, се наричала
„народна“, а по-късно „съединистка“ („лъжесъединистка“ я наричали
нейните противници). Тя била изразител на интересите и на идеология­
та на едрата буржоазия, доколкото съществувала, на големите търгов­
ци, лихвари, на бившите чорбаджии и на едрите собственици на зе­
мя — чифликчии. Начело на тази партия стоял Ив. Евст. Гешов, мъж
със солидно образование и много богат. Партията била с проруска на­
соченост, що се отнася до външната политика.
Либералната партия на „червените“, или „казионната“, както я
наричали, понеже била подкрепяна от първия управител на областта

524
Алеко Богородл, имала за свои водачи д-р Г. Странски, известния тур-
кофил д-р Ст. Чомаков, Ив. Салабашев, които също произхождали от
богати семейства и сами били богати. Необходимостта от национално
единство и страхът от турска намеса веднага след създаване на об­
ластта били спирачка за политическите и класови борби. Но през
1881 г.. когато станало напълно ясно, че в областта господствуват бъл-
1арите и нямало вече непосредствена опасност от турска намеса, в
изборите за попълване на Областното събрание за пръв път двете
партии влезли в открита борба. Влиянието на либералната партия за­
почнало да расте и особено се засилило, когато либералните водачи
от княжеството П. Каравелов, П. Р. Славейков и 3. Стоянов емигри­
рали в Пловдив. Либералната партия в Румелия се отличавала от ли­
бералната партия в княжеството и по своята първоначална умереност,
и по русофобската си линия. Затова тя не била масова партия. По-
късно казионните“ действително практически подемат делото на
Съединението, като застават зад БТЦРК, образуван да осъществи този
акт, и фактически отговарят на интересите на голяма част от народа,
неговите най-важни слоеве — селячеството, занаятчийството, народната
интелигенция и имащата интерес от Съединението буржоазия.
При такива условия, към които трябва да се прибави и фактът
за относително голямата свобода, се създава и развива периодичният
печат в Източна Румелия от нейното създаване, докато тя съществува.

ПЕЧАТ НА КОНСЕРВАТИВНИ ПОЗИЦИИ

„Марица“ — солиден източнорумелийски

и общобългарски вестник
Вестник „Марица“ е първият вестник, основан в българските земи
след Освободителната война от 1877—1878 г. Много скоро след под­
писването на Санстефанския мирен договор и преди Берлинския кон­
грес по искане и със съдействието на руското гражданско управление
Хр. Г. Данов и Янко С. Ковачев пренесли от Виена и уредили печат­
ница в Пловдив под фирмата „Янко С. Ковачев & С-ие“.
Пак по инициатива на самото руско гражданско управление ви-
цегубернаторът на Пловдив Тодор С. Бурмов подтикнал известния кни­
гоиздател Хр. Г. Данов да основе вестник в големия тракийски град.
При това княз А. М. Дондуков-Корсаков, руският императорски коми­
сар, който осъществявал гражданската власт в страната, отпуснал
на издателя на вестника 3000 рубли субсидия, за да го започне. Вест­
никът взел името на окървавената през Априлското въстание най-
голяма тракийска река Марица и първият му брой излязъл на
25. VII. 1878 г.
Програма. В първия и в следващия брой на „Марица“ няма по­
местена истинска програмна статия. На уводно място в първия брой е
поставена бележка, в която се казва: „Преди пет века един тъмен об­
лак скри от очите на нашето отечество животворните лъчи на пре­
красното слънце; в нашата родина всичко потъмня и друга светлина не
се виждаше освен искрите, които пущаха турските ятагани, като се
удряха в костите на нашите братя. Образованието, което ревностно

525
раздавахме на нашите съседи, изчезна и за нас; християнството, което
ни дълженствуваха всичките славяни, скри се в България в подземни
дупки; помощта, която хиляди пъти дарувахме на нашите приятелски
народи, стана за нас крайна нужда; богатството и разкошеството, с
които удивлявахме Западна Европа, обърнаха се в сиромашество.
Крайна бедност облада България от единия край до другия. .
И след като отбелязва, че свободата след пет века робство е изгря­
ла благодарение на Русия, бележката заключава: „Затова първите
думи, които нашият лист ще изрече, първите чувства, които той ще
изрази, са: безконечна признателност на българския народ към своя
избавител, към славния руски цар Александър II и към нашия братски
руски народ.“
Това вече е важен момент от една програма: вестникът се посве­
щава на свободния живот на българския народ и на неговата благо­
дарност към освободилия го руски народ, към Русия.
Първата уводна статия на „Марица“ представлява един обзор
върху развитието на събитията от края на Освободителната война ог
1877—1878 г. до след Берлинския договор, като се изтъкват несъобраз­
ностите и несправедливостта на договора и се поставят задачите на
българския народ в борбата му срещу него. Това също е програмна
задача на вестника.
В началото на втората годишнина (II, 99, 13. VII. 1879), а и в
няколко броя след това е поместено „Известие“ от редакцията, в което
се обявява подписката за абонати и се казва: „Ние няма да се прости­
раме да говорим надълго за програмата на вестника. Ние само ще
забележим, че вестник „Марица“ както до днес, така и занапред ще
бъде съвършено независим народен орган и без никаква боязън ще
следва да поддържа онези чисто народни начала, които са приети от
всеки благоразумен патриот. Всякой напълно е съгласен, че онова,
което трябва да се даде на народа, то са такива знания, такива ис­
тини, които го водят из пътя на истинските му интереси. А за постига­
не на тази цел ние сме взели строги мерки. Ние имаме вече условени
за дълго време двама редактори с отлични способности, от които един
ще се занимава с французкий отдел, а другий, снабден с други още
двама сътрудници, ще работи по българската част.“
Това е до голяма степен абстрактна програма, в която има едно
може би искрено, но неточно по същество твърдение, че вестникът ще
бъде „съвършено независим народен орган“, защото на края на краи­
щата всеки вестник изразява становища на определен обществен кръг.
От нея също прозира известно отношение на недоверие, към народа,
който има нужда да бъде поучаван и ръководен, да му се внушават
„начала“, приети от „благоразумни“ патриоти, да бъде „воден“ „из
пътя на истинските му интереси“.
В последна сметка, както е вече изтъквано, не програмата, а съ­
държанието е, което дава възможност да се определи истинският об­
ществен лик на един вестник. Задачата да се направи това за „Мари­
ца“ в малко страници е твърде трудна, защото той излиза два пъти
седмично с малки изключения в продължение на осем годишнини до
6. IX. 1885 г., деня на Съединението. Мъчно е да се обхванат 745 броя,

526
почти всички на 8 страници, излезли в тези няколко интересни години.1
Официоз на руското гражданско управление и български общона­
ционален вестник. От самото начало на излизането сн до установяване
на нзточнорумелийските власти и докато руската администрация на­
пусне пределите на областта, „Марица“ играе роля на официоз на рус­
кото гражданско управление.
Дълго време се поддържа „Официален отдел“, в конто се обна­
родват различни заповеди на руския императорски комисар, разпоред­
би на властта, с които постепенно се организира освободената страна,
като напр. „За съставяне земската войска на българското княжество“
(I, 3. 4. VIII. 1878), „Временно положение за народните съвети“ (I, 21,
G. X. 1878), „Привременен устав за народните училища“ (I, 10, 29. VIII.
1879), заедно със статии и коментари по тези въпроси.
Но още преди да започнат да действуват официалните източно-
румелийски власти, мма данни, че вестникът не е вече официоз, което
ни най-малко не означава, че той е променил своята напълно русофнл-
ска насоченост. Във II, 45, 2. I. 1879 във връзка с две писма, публику­
вани в „Марица“ и отправени към турския представител в европейска­
та комисия по повод на негово невярно твърдение, че турското пра­
вителство било подпомагало материално българските училища преди
Освобождението, губернаторът на Пловдив ген. Столипин прави „първо
забележвание“ на вестника, задето е била засегната личността на пред­
ставителя на султана.
В това време „Марица“ играе роля и има значение на общонацио­
нален вестник. Под тази квалификация естествено не се разбира, че
той винаги изразява мнението на целия български народ, а че поставя
общонационални въпроси и че играе роля на орган на сплотените по
общонационалните въпроси българи.
След като бил оповестен Берлинският договор, „Марица“ отразя­
ва правилно покрусата и вълненията на българския народ във връзка
с този несправедлив акт. Още в първите си броеве той печата текста на
договора и протоколите на Берлинския конгрес, а след това в цяла
поредица добре аргументирани статии го атакува, показва слабостите
му, разкрива мотивите, поради конто българският народ е бил раз­
късан.
„Положението, в което Берлинският трактат тури нашия народ,
е съвсем незавидно“, се казва в уводна статия на вестника (I, 2,
1. VIII. 1878). „Вместо да може да отдалечи от себе си всичките външ­
ни грижи, както щеше да стане, ако беше осъществен Санстефанският
договор, и да се залови с усърдие за вътрешното сн устройство и все­
странно развитие, българският народ е принуден. . . да обърне внима­
нието си към външната политика и да употреби всичките си сили, за
да оздрави съществуването си и да осуети целта, която са имали пред
очи в Берлинския конгрес. . .“
В такъв смисъл „Марица“ се явява като един от организиращите

1 Преглед па една част от съдържанието му се прави в дипломната работа на

.Лиляна Б. Тодорова, Вестник „Марица“ (1878— 1881). Науч. рък. Г. Боршуков, Со­
фия, 1960, с. 105 (машинопис); Интересни данни за организацията, позициите и
ролята на „Марица“, за неговия издател и редакторите му вж. в Λ1. tМаджаров.
Спомени, София, 1968, с. 411—426, 486—497 и др.

527
фактори на съпротибата и недоволството на българския народ срещу
Берлинския договор. Той, както се казва в уводната статия от I, 10,
24.VIII. 1878, заявява, че „ние не трябва да се впускаме в отчаяние и
да стоим със скръстени ръце, а да работим за изхода на борбата в
Южна България“. Но в съгласие с руската политика в момента, а и
със средите, на които е пряк изразител, той препоръчва умереност,
благоразумие, средствата на дипломацията.
„Ние — се казва още в I, 2, 1. VIII. 1878 — не сме в състянне да
изменим Берлинския трактат в неговата същност, това ние го оставя­
ме на времето и на обстоятелствата, като си завардваме правото да се
възползуваме от тези обстоятелства..
„Марица“ се противопоставя по принцип както на общите поста­
новления на договора, така и на някои негови частни постановления.
Той пише против начина на назначаването на главния управител на
областта, респ. против големите права на султана в това отношение.
Особено енергично поставя невралгичния въпрос за предвидените да
се установят в Балкана турски гарнизони и крепости, като чрез корес­
понденции, статии и дописки дава да се разбере, че българският на­
род няма да допусне това.
В статии и прегледи по печата вестникът, следи какво е отноше­
нието към договора в чужбина. Така той разкрива подбудите на Ан­
глия и другите западни сили да разкъсат българския народ, а в също­
то време посочва и противоречията между тях, различия · в самата
Англия, получила в резултат на договора о-в Кипър, недоволството на
Италия, колебанията във Франция във връзка с англо-турската кон­
венция за отношенията в Средиземно море, за недоволството в Гърция
и дори в Турция от договора.
Най-много „Марица“ набляга на отрицателните последици от до­
говора за българския народ — разкрива опитите да бъде смутен редът
в Източна Румелия чрез организирано масово връщане на турски бе­
жанци, чрез създаване на изкуствени вълнения сред турското насе­
ление, каквото е нагласеното въстание в Родопите, начело на което
застанал англичанинът Сенклер, чифликчия в Бургаско. Вестникът от­
деля особено внимание на организацията на съпротивата на българ­
ския народ чрез създаване на военни сили в княжеството и органи­
зиране на т. нар. гимнастически дружества в Източна Румелия, в които
широките слоеве на народа в същност получават военна подготовка.
Въпросът да се възстанови националното единство на българския
народ е основният в първите годишнини на вестника. На него са по­
светени голямата част от статиите, както и много информации. Тъй
като редакцията е смятала, че съединението на Източна Румелия с
■Княжество България е по-лесно за разрешаване, отделя по-особено
място за положението на Македония. Още в най-ранните броеве на
„Марица“ се пише за тежкото положение на българското население
в Македония. Той поставя на разглеждане македонския въпрос, като
смята, че правилното му разрешение е Македония да се присъедини
към България, но понеже, както се казва в III, 197, 4. VIII. 1880, „засе­
га не се изисква да се пролива кръв“, вестникът насочва вниманието си
към осветляване на събитията в Македония, разобличаване на чуждите
пропаганди там, засилване на българската културна дейност — от-

528
криване на училища и разширяване влиянието на екзархията, към нуж­
дата' от български печат там (статия от Д. Ризов в III, 210, 19. VIII.
1880) и т. н. По повод на въстанически прояви в Македония „Марица“
обяснява техния произход и отбива нападките на западния печат, осо­
бено на английския, който се стреми да отдаде тези прояви не на тур­
ските зверства и нетърпимостта на положението, а на руска намеса.
Големият пловдивски вестник отделя много място в страниците си
за всичко, което става в Княжество България. Той следи внимателно
строителството на новата държава, нейното устройство, целия общест­
вен живот там. И в това отношение не е местен, а е общонационален
вестник. Преди да се свика Учредителното събрание и да се състави
първото правителство в княжеството, той информира и взема отноше-
ние: за това, което се върши там от руските граждански власти. След
това наблюдава много внимателно работата на Учредителното събра­
ние в Търново, помества редица тедеграми, специални кореспонденции
от А. М. Ташикманов и редакционни статии. Първоначално не съвсем
определено, а после все по-ясно изказва симпатии към консерваторите
в княжеството и отрицателно отношение към либералите и тяхната
теза. След телеграма от Търново, че Учредителното събрание е от­
хвърлило с голямо мнозинство предложението за сенат, следва комен­
тар: „Тая телеграма ни подбужда да попитаме: къде отиваме? Нам,
които имаме толкова голяма нужда от твърдо правителство“ (II, 70,
30. III. 1879). А в следващия II, 71, 6. IV. 1879, в уводна статия по
повод предвижданата свобода на печата и сдруженията се казва със
страх и възбуденост, които сега изглеждат смешни: „Социалистите,
комунистите, интернационалистите и всичката мрачна и отвратителна
сюрия на тези, които са неприятели на всичко добро и напредничаво,
ще налегнат княжеството и под покровителството на конституцията
ще да основат своите дружества.. . “
„Марица“ редовно отразява политическия живот в княжеството
след избора на княз и след като там се започва самостоятелен поли­
тически живот. Естествените симпатии на вестника са към консерва­
тивната партия, но често отношението му е критично и към нея и ней­
ните представители. Така във II, 98, 10. VII. 1879, по повод образува­
нето на първото консервативно правителство не се дава напълно бла­
гоприятна оценка за него и за „ограничените и консервативни погледи
на г. Бурмова по обществените въпроси.. . “ В полемика с „Витоша“
(II, 108, 14. VIII. 1879) „Марица“ изтъква, че Бурмов няма качества
за министър-председател, че правителството му е много консервативно
и не било посрещнато добре и от населението на Южна България.
Независимо от този род обективност по позициите си „Марица“ е
много по-близо до позициите на консерваторите в княжеството, що
се отнася до принципите по вътрешната политика. Много по-остро той
критикува либералите и техните правителства, особено първото на
П. Каравелов. „Марица“ не одобрява обаче разюзданата кампания на
консерваторите срещу „нихилизма“ в княжеството. И при обяснението
на причините за суспендирането на конституцията от Батенберг той
е ло-благосклонен към консерваторите, отколкото към либералите,
първоначално не е наясно и като че ли съчувствува на княжеските мер­
ки, но след това, като стои на възгледа, че конституцията трябва да

34 И стория иа българската ж урналистика 529

се измени върху по-консервативни основи, има критично отношение
към режима на пълномощията, който нарича „режим на безотговор­
ността или абсолютизма“ (V, 408, 30. VII. 1882). Той заема позиция
на арбитър на отношенията в княжеството, застъпва се за умереност,
като бидейки неизменно на русофилски позиции, по-късно поддържа
правителството на руските генерали, след това одобрява възвръщане­
то към парламентарния режим и компромиса между десни либерали й
консерватори.
„Марица“ се проявява като общонационален вестник първоначал­
но и по въпросите на самата Източна Румелия. Веднага след Берлин­
ския договор вестникът се стреми да докаже българския характер на
областта. Тая е главната причина да бъде подпомаган м-атериално и
от правителството в София.2 Той печата всички документи, които насе­
лението отправя до великите сили, като мемоара, изпратен до евро­
пейската комисия (I, 24, 13. X. 1878), трогателната петиция на 86^
карловски вдовици (II, 60, 23. II. 1&79), следи действията на европей­
ската комисия по устройството на областта и критикува някои нейни
прояви. Той отразява напр. недоволството срещу директора на финан­
сите Шмид и дава подробни информации за инцидентите с него в Ям­
бол и в Сливен (II, 62, 2. III. 1879, II, 65, 13. III. 1879). „Марица“ води
полемика с гръцки вестници, особено с излизащия в Пловдив „Фили-
пополис“ за характера на областта (напр. II, 115, 7. IX. 1879, II,
202, 22. VII. 1880), като изнася обективни и убедителни доказателства,
че българите в нея са грамадно мнозинство.
Френски текстове. Още от четвъртия си брой (I, 4, 8. VIII. 1878)
„Марица“ помества и значителни по брой, обем и значение текстове
на френски език, които през втората му годишнина заемат цели две
страници. В цитираното „Известие“ с програмен характер (II, 99, 13.
VII. 1879) се казва: „Ние не можем да не поддържаме и занапред
французкия отдел, защото чрез този отдел ние поддържаме пред чуж­
дия свят законните права и стремления на българския народ, като в
същото време оборваме и неправедните клевети, които се трупат вър­
ху нас от нашите неприятели.“ „Марица“ изпълнява тази декларация
от програмата си. До през четвъртата си годишнина той редовно пе­
чата статии и информации и на френски език. Те не винаги са превод
на съответни български текстове, а много често са писани с оглед само
на чуждестранния читател, с аргументи, които могат на него да влияят.
Позициите и в тях са умерено консервативни, което вероятно се ei
харесвало на европейските дипломатически канцеларии, и на чужден­
ците в самата Източна Румелия. В тези текстове, в които не липсва
информация, публицистичните средства са статиите, с които най-много
се влияе. Но редакцията използувала за тази цел дори и оръжието на
поезията. Така в едно стихотворение в I, 12, 5. IX. 1878, посветено на
Берлинския конгрес, след като се казва, че кръвта на България тече
заедно с нейните сълзи, завършва с надежда, че Русия ще й помогне:
1 К. Иречек, цит. съч., II, с. 343.

ЗАГЛАВКИ НА ИЗТОЧНО РУМЕЛИЙСКИ ВЕСТНИЦИ, СВЪРЗАНИ С КОНСЕРВАТИВНАТА

ПАРТИЯ — „МАРИЦА“, „НАРОДНИЙ ГЛАС“, „СЪЕДИНЕНИЕ“.

530
 „Mais prends courage et patience,
Car tôt ou tard ta délivrance
Te la rendra ta sœur du Nord !“

Негласен, орган на консервативната партия. „Марица“ е вестник,

който винаги стои на умерено консервативни позиции. Когато в Източ­
на Румелия фактически и формално се създават политически партии,
той, макар и негласно, става орган на т. нар. народна, съединистка
партия, т. е. на консервативната партия. Това проличава преди всичко
от позициите му по вътрешнорумелийските въпроси. Той защищава
консервативната партия, подпомага предизборната й пропаганда по
време на избори, обосновава политиката на нейните представители в
управлението. И, обратно, атакува становището на либералната, „ка­
зионна“ партия, нейните представители и политиката им в правител­
ството, както и самия главен управител Алеко Богориди, който я под­
държа. Вестникът съдействува по-късно на консерватора Г. Кръстевич
да стане главен управител и подкрепя неговата политика. „Марица“
се отнася неблагосклонно и към дейността на емигриралите от кня­
жеството в Пловдив либералски първенци и техния „Независимост“.
По въпросите на стопанската политика „Марица“ изразява напъл­
но интересите на българската търговска буржоазия и на едрите земе­
владелци. Той поддържа мерките на властта, които съдействуват да се
извършат икономическите промени в града и селото, съпровождащи бур-
жоазнодемократичната революция в българските земи. Никак не е
случайно, че шефът на консервативната партия Ив. Ев. Гешов е и
един от редакторите на вестника и като буржоазен икономист и фи­
нансист той определя икономическата му насоченост.
Противно на княжеско-консервативната група в България кон­
серваторите в Източна Румелия стоят непоколебимо на русофилски
позиции. „Марица“ , и в това отношение е пълен тълкувател на пози­
циите на своята партия. Той е последователен русофилски орган през
всичкото време, през което излиза. В отношението си към Русия „Ма­
рица“ отразява чувствата на благодарност на целия български народ
към братския руски народ, освободителя на България. Той изразява и
надеждата му, че единствено Русия ще премахне неправдата на Бер­
линския договор. Но заедно с това в отношенията му към великата
славянска страна има и нещо от класовата и идеологическа симпатия
на едрите търговци и земевладелци, на бившите чорбаджии към уста­
новения ред, към старото и консервативното, към самия режим в
Русия. Русофилската насоченост на вестника определя интереса му
и към останалия славянски свят, отрицателното му отношение към
политиката на Западните сили, особено на Англия като вдъхновнтел-
ка на Берлинския договор. Тази русофилска линия на вестника му
влияе до голяма степен по назряващия въпрос за Съединението, иска­
но от широките слоеве на народа, да стане поддръжник на тезата
„сега не му е времето“.
Разнообразно съдържание. „Марица“ е вестник с много разно-

МИХАИЛ. МАДЖАРОВ

532
образно съдържание, в което се оглежда политическият, икономичес­
кият и културният живот на българския народ, както и животът в чуж­
бина. Едно любопитно доказателство за това е, колкото и парадоксално
да е то, че той е българският вестник, който пръв дава биографични
бележки за Карл Маркс във връзка с неговата смърт3 (VI, 476, 29.
III. 1883).
„Марица“ помества много статии и информации по въпросите на
народната просвета и на българската култура, художествена литера­
тура, очерци за бележити лица, отзиви за книги, заедно с това съдебна
хроника и статии по административни и правни въпроси, дописки по
местни събития и широки информации от целия свят, както и от Кня­
жество България, включително телеграми за най-важни събития. Той
печата в отдел „Разни“ и любопитни, четивни, научно-популярни ста-
тийки и съобщения. Подлистниците в „Марица“, разнообразни по те­
матика и по жанр, допринасят за богатството на съдържанието му.
Между тях биха могли да се упоменат: „Българското Княжество“ и
„Източна Румелия“ от К. Иречек, „България в Източния въпрос“ от
А. С. Цанов, „Въоръжените сили на българското княжество“ от под-
пор. Велинов, „Писма на един румелийски българин“ от Н. А. Начев,
„Боят около Брацигово“ от Ат. Мишев, „Спомени за страшната про­
лет“ (1876) от Хр. Костадинов, „Писма за Сърбия“ от Т. Икономов,
„По възпитанието“ от Ернст Беме, „Трябва ли да се изтребят или
да се разпростират горите“ от Ив. Михайлов. В подлистник са дадени
и редица произведения на белетристиката: „Яков Пасенков“, „Клара
Милич“, „Тропоти се“ и „Пожар в морето“ от И. С. Тургенев, „Пъту­
ване около света в 80 дни“ от Жюл Берн, „Новите дрехи на царя“
от Андерсен, „Магьосница“ от Глеб Успенски, „Повест как един селач
нахранил двама големци“ от Шчедрин, „Свекърва“ от Марко Вовчок,
..Последният ден на един осъден на смърт“ от В. Юго, „Богдан Шип-
кин“ от Немирович-Данченко и т. н.
Редакция, обща характеристика на вестника. „Марица“ е добре
редактиран вестник. Той е имал няколко редактори, все добре подгот­
вени за своята работа. Първият му редактор бил Г р и г о р Н а ч о -
в и ч4, на когото до голяма степен се дължи очертаването на образа
на вестника. Той го редактирал около пет месеца и няколко дни, до­
към началото на декември 1878, както това се вижда от една бележка
в I, 43, 22. XII. 1878 г. Съредактори са били Ив. Ев. Гешов и Георги
Бенев, който също скоро напуснал редакцията и заел поста префект
на Пазарджик. След Начович редактор на вестника става И в. Е в.
Г е ш о в (1849—1924), истинският водач на румелийските консервато­
ри, човек със солидно образование, получено в Англия, кореспондент на
лондонския „Таймс“ след Априлското въстание, осъден на смърт от
турските власти за кореспонденциите си. Когато през март 1879 г.
Гешов заминава за Европа, за да действува пред европейските прави­
телства срещу разпокъсването на България, до септември той бил

3 Г. Младжов, Кога за първи път у нас се споменава името на Карл Маркс. —

Исторически преглед, XIV, 1958, 3, с. 69—70.
4 С. С. Бобчев, цит. съч., с. 92, съобщава, че първите два броя на „Марица“
са били редактирани от Гр. Начович, Ив. Ев. Гешов, д-р К. Стоилов, Д. В. Хранов
и Г. Бенев.

534
заместван в българската част на вестника от Г е о р г и Г р у е в (1833—
1899), възрожденски деец-еволюционист, съдебен деец след Освобож­
дението. Френската част пък била редактирана от Ф. П е р е ц (?—1886),
хърватин, юрист и публицист, работил в Пловдив и в София след Ос­
вобождението. Гешов си остава фактически главен редактор на „Ма­
рица“ до началото на 1882 г., когато станал директор на финансите.
Тогава редакцията била поета от неговите помощници до това време
М и х а и л М а д ж а р о в и С. С. Б о б ч е в , познат още като деец във
възрожденския печат. М. Маджаров (1854—1944), племенник по майка
на Георги Бенковски, завършил Роберт колеж в Цариград, печатал
първи литературни опити още в „Ден“ и „Напредък“ през 1875 г.,
участвува в „Марица“ още от създаването на вестника. Заедно с Боб­
чев той редактира вестника до спирането му и е автор на стотици ста­
тии и бележки в него. Още в този вестник той проявява качества, кои­
то го правят още тогава, а по-късно главно във в. „Мир“ един от
най-големите български буржоазни журналисти, последователен русо-
фил до края на живота си.
В редакцията на „Марица“ освен изброените дотук лица са участ­
вували и сътрудничили със статии, кореспонденции и дописки повече
или по-малко също Св. Миларов (в самото начало), Ст. Михайловски,
Д. К. Попов, Хр. Константинов, Юр. Бобчев, Д. Бръзицов, П. Киснмов,
А. П. Шопов, Т. Икономов с интересните си „Писма от Сърбия“ и мно­
го други.
Този щаб от добре подготвени сътрудници, голямата част с много
добро образование, успял да създаде един вестник, който, като се
запази пропорцията, е от типа на големите буржоазни органи в Евро­
па, т. нар. „меродавни вестници“ от рода на „Таймс“. „Марица“ е
именно такъв вестник, изразител на идеологията на най-едрите бъл­
гарски търговци, земевладелци и промишленици, един от най-трайните,
разпространени и влиятелни вестници на въздигащата се българска
буржоазия до Съединението през 1885 г.
„Народний глас“ — вестник, редактиран от писатели
Познатият възрожденски книжар и книгоиздател Д р а г а н В. Ма н -
ч о в (1824—1908), издател и на букурещкия вестник „Стара планина“,
след Освобождението през май 1879 г. открил печатница в Пловдив5 и
започнал да издава в. „ Н а р о д н и й г л а с “. Вестникът излизал два
пъти в седмицата и първият му брой е с дата 24. VII. 1879 г., а послед­
ният 545 от год. VII излязъл на 31. VIII. 1885 г.
Редактори — един издател и трима писатели. Почти всички ав­
тори, които са писали за този вестник, като се започне от Ю. Иванов,
поддържат, че най-напред редактор му е бил писателят С т о я н Н.
М и х а й л о в с к и (1856—1927). В една бележка в „Народний глас“
(II, 73, 4. IV. 1880) издателят Д. Манчов заявява, че Михайловски не
е бил главен редактор, но е писал уводните статии на вестника от на­
чалото на февруари до началото на април 1880 г. От тази полемична
бележка, написана в отговор на в. „Марица“, е ясно, че още по това
време в „Народний глас“ е сътрудничил и Константин Величков. В нея
5 Ст. Кутинчев, цит. съч., с. 131.

535
 се подчертава, че собственикът на вестника е държал да играе ролята
на негов директор, че той лично го е „управлявал“, че се е месил в
работата на редакцията.8 Най-вероятно е в самото начало и той, сам
да го е редактирал. След като Михайловски напуснал редакцията,..дей­
на роля в нея има К- В е л и ч к о в (1855—1907). В „Известие“ по слу­
чай края на първата годишнина на вестника (II, 100, 8. VII. 1880) Ман-
чов заявява, „че занапред ще имаме и сътрудници — другари в изда­
ването на „Народний глас“, т. е. по-подчертано изтъква ролята на
редактора на вестника. Но на 25. X. 1880 г. Величков заминава за
Париж и неговото място на фактически главен редактор заема уста­
новилият се наскоро в Пловдив И в а н В а з о в (1850—1921). Той е
редактор на вестника до средата на септември 1881 г., когато завърна­
лият се Величков поема наново работата в редакцията. Двамата писа­
тели, големи приятели, продължили да работят съвместно във вестника.
Но, както сам Вазов съобщава, на него тогава било предоставено да
пише „главно антрефилета и понякога язвителни рецензии не по длъж­
ност, а по любов“7. На два пъти още Вазов замества Величков в ре­
дакцията — от началото на май 1883 г. за месец и половина, когато
Величков е в Русия, и от края на 1884 до август 1885 г., тъй като не­
говият приятел по това време е директор на народната просвета в Из­
точна Румелия. Но и през този период Величков продължава да под­
помага дейно редакцията на вестника.
Общонационална програма. В първия брой на „Народний глас“
на уводно място е дадена бележка, в която, след като се установява,
че нуждата от „един нов напълно независим вестник в столицата ста­
ваше от ден на ден по-чувствителна“, се казва:
„Няма да се простираме надълго върху програмата на вестника
ни. Названието му доволно добре я определява. Вестникът ни ще бъде
верен и искрен тълкувател на желанията и стремленията народни.
Като вярваме в будущността и като се уповаваме на праведността
на нашето дело, ний ще можем всякога, без да се отбиваме от народ­
ната програма, която сега всеки българин носи в сърцето си, да съоб­
разяваме поведението си с височайшите думи на Царят-Освободител,
който каза в своята прокламация към южните българи: „От вас за­
виси да употребите дарените ви права за вашето добро, за мирното и
правилно развитие на гражданекий ви живот. Вашата бъдъщност се
намира във вашите ръце.“
Вестникът ни ще разглежда всичките дневни въпроси — полити­
чески, икономически и литературни. Той ще държи публиката в течение
на всичките по-важни вътрешни и вънкашни събития и работи.“
Една година по-късно „Народний глас“ помества пак програмно
„Известие“ (II, 100, 8. VII. 1880 и др.) и там добавя: „Нас дълбоко ни

6 Доказателства за това дава Емил Стефанов в студията си „Неизвестни статии,

рецензии и бележки“. Вж. Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. XVIII, София, 1957,
с. 945; вж. и Ai. Маджаров, цит. съч., с. 423—424.
7 Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. XIX, София, 1957 — Ив. Д. Шишманов, Живота
на поета, както ми го разказа сам той, стр. 96.

КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ

536
е занимавала съдбината на братята ни македонци и на другите ни
братя, които са останали под турско, под сръбско и под румънско прав-
ление. Така също ни е занимавала съдбината и на двете Българин.
Главната ни задача е била да се грижим за поддържанието на соли­
дарността, за уягчаването на връзките и за сближаванието на частите
на неразделний българский народ.“
Разнообразно съдържание, насоченост. Както се вижда, вестникът
си поставя общонационални задачи. Вярно е, че общонационалното в
съдържанието на „Народний глас“, както и на „Марица“ в първата
му годишнина, е на съвсем преден план. И той допринася да се утвър­
ди българското в Източна Румелия, българите да заемат място в нея,
което да отговаря на действителната им численост. И в неговите стра­
ници се доставят същите въпроси, както и в „Марица“. Затова и той,
както се казва още в първата му програмна бележка, има и „френска
част, за да осветлява чуждестранний свят върху народът ни, който е
толкова пострадал именно за това, че е бил твърде малко познат“. Но
френските текстове в „Народний глас“ заемат по-малко площ, откол-
кото в „Марица“, понякога липсват и най-сетне в края на пролетта на
1880 г. редакцията е сметнала, че вече не са нужни. И „Народний,
глас“ също е трябвало да доказва българския характер на Източна
Румелия. Затова след първите законодателни избори на 7. X. 1879 г.
пише с гордост и облекчение: „Изборите са вече дело свършено. Ние
можем днес да извикаме на нашите неприятели: „Млъкнете, мина вед­
нъж завинаги времето, когато можехте да изопачавате истината“ (II,
24, 11. X. 1879). Вестникът отделя също много място за положението
в Македония, отнася се критично към действията на чужденците в ад­
министрацията на Източна Румелия. Той съдействува да се ограничи,
да се елиминира турското влияние в областта, да не бъдела свободата
„свобода с червен фес“. С голяма последователност той изтъква благо­
дарността на българския народ към Русия, раздухва надеждата, че
само от нея може да дойде помощ, воюва за вярност към Русия.
Когато и в Източна Румелия процесът на класовите отношения до­
вел до образуването на партии, „Народний глас“ и неговите редак­
тори въпреки декларациите за пълна независимост взели отношение
в политическия живот. Това става по времето, когато Вазов е факти­
чески редактор на вестника. Сам той казва: „Сега, ако и по природа
не създаден да бъда активен борец, аз се видях принуден да взема из­
вестно участие в борбата на двете партии, съединистката и казионната,
които се очертаваха вече.“8
„Народний глас“ не се превръща в официален орган на народната
партия, на съединистите, консерваторите, но той е вестник, който, като
си запазва известна свобода, е близък до нея. Неговият издател, ре­
дакторите Величков и Вазов принадлежали към същия кръг. И когато
народната партия с отделни свои привърженици или пък изцяло има
властта в ръцете си, „Народний глас“ е официоз. По вътрешните, из-

8 Ив. Д. Шишманов, цит. съч., с. 96.

ИВАН ВАЗОВ

538
точнорумелийски въпроси той, общо взето, защищава политиката на
тази партия и нейните представители във властта, като проявява из­
вестна умереност. Той има умерено опозиционно отношение към поли­
тиката на главния управител Алеко Богориди, а по-късно застава зад
неговия заместник Гаврил Кръстевич. Особено типична и неправилна
е позицията на вестника по въпроса за съединението през 1885 г. Той
взема остро отношение срещу либералите и срещу идеята за съедине­
нието. В голяма степен отношението му към всички тези въпроси от
вътрешната политика е обусловено и от последователното му русо-
филство, от верността му към руската политика.
Консервативен, макар и умерен по въпросите на Източна Румелия,
„Народний глас“, може да се каже, стои на умерено либерални по­
зиции по въпросите на княжеството. Често той не е съгласен с поли­
тиката на консерваторите в България и я критикува, като изразява
симпатиите си отначало изобщо към либералите. Той излиза в защита
на преследвания Др. Цанков. По-късно все повече и повече одобрява
действията и политиката на умерените либерали. Когато те фактически
и формално се отделят от либералната партия, той започва да напада
П. Каравелов и П. Р. Славейков и влиза в прения с „Търновска кон­
ституция“, дори в VII, 535, 22. VI. 1885, се нахвърля остро срещу Кара­
велов и го нарича „смахнат“.
„Народний глас“ е на прогресивни позиции, когато Александър
Батенберг суспендира конституцията в княжеството. Точно по това
време редактор на вестника е Вазов, който в една от своите автобио­
графии пише: „На неговото перо се дължат напечатаните там [в „На­
родний глас“] пламенни членове против преврата и пълномощията в
България, както и популярното тогава сатирическо стихотворение „Ре-
млинген герой“.“9
Вазов разказва на проф. Ив. Д. Шишманов: „Още преди да се
завърне обаче Величков от Париж, в България бе суспендирана кон­
ституцията и аз, кипящ от възмущение, публикувах, пак без подпис,
няколко огнени статии против дръзкото посегателство върху народните
свободи. Тия статии се поглъщаха от цялата опозиционно настроена
либерална интелигенция, която в Северна България нямаше вече свои
органи, след като свободата на печата бе удушена. В туй време напи­
сах своето известно популярно стихотворение „Ремлинген герой“, кое­
то, пяно в България, немалко помогна да се засили настроението про­
тив пълномощнишкия режим. Скоро след преврата избягаха в Пловдив
шефовете на либералната партия в България Каравелов и Славейков
и аз влязох в контакт с тях ... Каравелов, макар вече признат шеф на
„казионната“ партия, вйнаги приветлив, ценеше моя талант.“10
Мястото не позволява да се цитира много от статиите на Вазов
във връзка със суспендирането на конституцията. Ето само няколко
реда от уводната статия на „Народний глас“ във II, 203, 3. VII. 1881:
„Нетърпеливо и безпокойно очакваний ден 1 юлий настана най-
сетне и в народний храм у Свищов се подписа отдавна приготвений
смъртен приговор на България, произшествие знаменателно, срамно
■j j

• Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. XIX, с. 10.

10 Пак там, с. 96—97.
540
и безподобно, което светът не е виждал и вероятно няма и да види
втори път.
Синът на морганитическата сватба, Александър Батенберг, бого-
даруваний български княз, изчете днес безсрамно надгробното слово на
злочестото ни отечество и плесницата му намира одобрителен отглас
у същите български синове, които с гърмогласно „ура“ заровиха скъ­
пата народна свобода в същия тоя град Свищов, отдето тя за пръв
път блесна за България в 1877 година.. . “
Тая статия и редица други са действително „огнени“, както сам
Базов ги нарича, а са и дръзки статии в защита на гражданските сво­
боди, на демокрацията в България. Те, както отбелязва С. С. Бобчев,
са „истински филипики в духа на Виктор Юговите антинаполеоновски
речи“11. Успоредно със статиите Вазов помества сатиричното стихо­
творение „Ремлинген герой“, в което се казва:
„Разбесня се в България
Ремлинген герой,
Като в бащина мушия
Коли, беси той.“

И не само това стихотворение, а и редица други, без особена худо­

жествена стойност, но със силен публицистичен и сатиричен заряд,
като напр. насоченото направо срещу Батенберг „Превратът“:
„И, за да одържи
Както требува престолът,
Седем години ще държи
Царството на произволът.“

Застанал на такива позиции, „Народний глас“ влиза в противо­

речие и в полемика с органа на княжеско-консервативната група „Бъл­
гарски глас“, който го обвинявал в радикализъм и твърдял (I, 80),
че П. Каравелов влизал в редакционния му комитет. На това „Народ­
ний глас“ (III, 230, 6. X. 1881) отговаря: „Народний глас“ е орган на
конституцията, на принципът на свободата и никакви узки съображе­
ния и лични симпатии не могат да ни принудят, макар и минутно, да
отстъпим от програмата си, която е проста и ясна: да гоним тира­
нията!“
За това поведение на „Народний глас“ и на Вазов още непосред­
ствено след суспендирането на конституцията 3. Стоянов изпраща те­
леграма до редакцията на вестника от името на русенските патриоти.
„Говорете, братя — се казва в нея, — защото ний не можем вече.“12
По-късно 3, Стоянов, който, както се вижда от преписката му с
Н. Обретенов, е сътрудничил за малко в „Народний глас“, е авторът
на статия срещу руската политика (когато Величков е бил в Русия),
едно частично отклонение от русофилската линия на вестника.
Въпреки че е на 4 страници, вестникът на Величков и Вазов е

11 С. С. Бобчев, цит. съч., с. 96.

12 3. Стоянов, Неиздадени съчинения, София, 1943, с. 353. Самата телеграма, видо­
изменена в „Народний глас“, е публикувана във II, 157, 31. V. 1881.

541
доста разнообразен по съдържание. Той пише и по икономически въ­
проси, какъвто е случаят относно бунта на сопотските и карловските
предачки през март 1883 г., една интересна проява на спонтанна борба
срещу безжалостно нахлуващия капитализъм. На Базовия хуманизъм
се дължи съчувственото отношение към отчаяните действия на предач­
ките. Вестникът пише по въпроси на административното, съдебно, прос­
ветно устройство на Източна Румелия и отделя все повече място за
културни въпроси и за художествена литература. Особено много са и
прогресивно растат бележките по въпроси на културата и рецензиите
в „Книжевния дял“. Един от най-дейните и интересни автори на отзиви
по тези въпроси е Вазов. Между многото прекрасни по форма, инте­
ресни по съдържание и къси, лаконични такива Вазови бележки при­
веждаме за пример заключението на една, отнасяща се до масовото
драматургично производство на T. X. Станчев (II, 142, 2. XII. 1880):
..Епохата ни е велика, а ние останахме пигмеи. Подир баташкото кла­
не, подир пожарите на Перущица и Калофер, подир плевенски?! по­
гром и шипченската слава. . . , подир тия върволици от великани и мъ­
ченици, на които началото е Раковски, а краят Александър, ние имах­
ме нужда от някой Шекспир. Господ ни даде Станчев!“
„Народний глас“ печата и произведения на художествената лите­
ратура, дори и поезия, като се почне от забравените стихове на Сл. Ке-
сяков и се свърши с редица стихотворения на Вазов, особено неговия
цикъл „В царството на самодивите“, по негов израз „най-поетпчкото
нещо, което е написал до днес“. Във вестника се печатат доон произ­
ведения на драматургията: „Отечество“ от К. Величков, „Господин
Мортагон“ от Вазов и Величков, „Руска“ от Вазов. Отпечатани са в
подлистник и белетристични произведения, като „В предвечерието“ от
И. С. Тургенев, „Кандидат за безсмъртието“ от Св. Чех, научно-попу­
лярни очерци, като „Герои на труда и мъченици на научния успех“,
спомени и преценки на близките събития, „Бележки върху българските
работи“ от Батския херцог, „Българските ужаси и източний въпрос“
от Уилям Гладстон и т. н.
„Народний глас“ е добре правен вестник, особено когато влиза в
ръцете на Величков и Вазов. В него са сътрудничили и П. Наботков,
Ив. Говедаров, Д. Минков, Ив. С. Гешов, Д. К. Попов, H. Р. Степаков-
Попов. Величков и Вазов се проявяват в него като темпераментни
публицисти. Въпреки своите връзки с консервативната партия, които
към края на вестника са по-силно изразени, те благодарение на своя
хуманизъм, на връзките си с народа по основните въпроси на българ­
ската политика остават верни на демокрацията, признателни на Русия,
борци за по-висше изкуство и култура.

„ С ъ е д и н е н и е “ — в естн и к , к ой т о и зн е в е р я в а н а и м ет о си,
н о е в ер ен н а к о н с е р в а т о р и т е

На 30. XII. 1882 г. в Пловдив се появил нов вестник с много обещава­

що и привлекателно име — „ С ъ е д и н е н и е“, на голям формат, 4
страници. За негов редактор и издател на страниците му е обявен
П . И в. Б е р к о в с к и (1852—1891), възрожденски учител и револю­
ционер.

542
 Програма — името на вестника. В първия брой на „Съединение“
Берковски помества кратко „Възвание към българите“, което е и про­
грама на вестника. В него се изтъква, че съществува „въпиюща нужда“
да се издава „един независим вестник, който да не принадлежи на ни­
какви партии“ и да „се занимава изключително с народната ни поли­
тика в цяло Българско“. „Колкото за неговата програма — се добавя
по-нататък, — ние препоръчваме за такава на почитаемите читатели
неговото название „Съединение“. Това било действително привлека­
телна задача.
Но много скоро (I, 14, 31. III. 1883) е отпечатано „Съобщение“, в
което пловдивският книжар Η. П. Краварев обявява, че е издател и
отговорник на вестника. „Програмата на вестника ни — се казва там —
и занапред ще остане същата. На пръв план и преди всичко ние ще го­
ним осъществяването на българский идеал — съединението ни с кня­
жеството.“ Но след това идва един пасаж, който показва явно, че вест­
никът няма да бъде „независим“ и ще изразява възгледа на определена
партия. „Колкото за работите в Източна Румелия и за управлението
и — се казва в „Съобщението“, — ние няма да престанем да критику­
ваме неправилните дела на главния управител и на правителството
му. Немилостиво ще преследваме така също и деянията на тържеству-
ющето сега болшинство на казионната партия, която яде като живе-
ница най-святите интереси на тая наша и тъй злочеста страна. . .“ И
понеже вестникът държи да се занимава с политиката „в цяло Бъл­
гарско“, по времето, когато режимът на пълномощията в княжеството
се клати и Батенберг не е във възторг от правителството на руските
генерали, в „Съобщението“ се казва още: „За работите в княжеството
ние ще поддържаме въдворяването на конституционний режим, осно­
ван на народана почва, както сме поддържали и досега, и успешното
благоустройство на страната под патриотический скиптър на негово
височество Александър I. . .“
Интересна история. За да се разбере линията на вестника и про­
мяната в програмата му, е необходимо да се знае неговата интересна
история.13 П. Берковски пристигнал от София в Пловдив през есента
на 1882 г. с мисия, възложена му от Батенберг, да започне вестник,
който да работи за съединяването на Източна Румелия с княжеството.
Берковски се свързал с консервативните среди, дето потърсил и ре­
дактори на вестника. През декември в румелийската столица при­
стигнал и д-р Г. Вълкович, министър на външните работи на княже­
ството. Той се срещнал с Данаил Юруков, който бил приел вече пред­
ложението да влезе в редакцията на вестника, а след това устроил
среща и с други консервативни дейци, дето обяснил, че като първа
стъпка към Съединението трябва да се започне замисленият вестник.
Решено било негови редактори да бъдат: Д а н а и л Ю р у к о в (1852—
1926), И в. С т. Г е ш о в (1854—1932), д-р Г. Я н к у л о в (1844—1900)
и д-р Г. Х а к а н о в (1851—1898). В края на февруари 1883 г. в София
станала правителствена промяна — тримата консервативни министри
Стоилов, Начович и Греков били принудени да си дадат оставките.

13 Данни за тази история и изобщо за вестника вж. в Ю. Иванов, цит. съч.,

с. 327—328; Д. Юруков, Спомени за политическия живот на България, София,
1932, с. 95—105; М. Маджаров, цит. съч., с. 464—465.

543
Берковски, който получавал материалните средства за вестника от
правителството в княжеството, заявил, че по причина на „разстрое­
ното“ му здраве не може повече да го издава. Тогава Янкулов и
Хаканов също се оттеглили от редакцията (вторият вероятно е бил
и по-късно в редакцията), а Юруков и Гешов продължили да го ре­
дактират, поели и издаването му заедно с Η. П. K р а в а р е в, който
пък получавал материална помощ от румелийското „съединистко“ пра­
вителство. Така вестникът излизал до Съединението (от втората си
годишнина на по-малък формат), до III, 130, 16. VIII. 1885 г. През
1886 г. продължил, като в редакцията му влезли и К. В е л и ч к о в ,
Ив. В а з о в , М. М а д ж а р о в и Д. К. П о п о в .
Изпълнение на програмата. За да се види какъв вестник е „Съе­
динение“ и в какъв дух е изпълнявал своята програма, трябва да се
добави още един важен факт. Той, който е бил посрещнат с недоверие
напр. от К. Величков като вестник на Батенберг и като оръдие на
консервативно-княжеската група от България, става фактически орган
на партията на „белите“ в областта, народната, т. нар. „съединистка“,
консервативна партия, по-близък до нея от „Марица“ и „Народний
глас“, които си останали частни вестници. От момента на излизането
си този вестник стои на определени консервативни позиции. Той атаку­
ва остро „казионните“ в Източна Румелия, техните прояви и политика,
управителя на областта Алеко Богориди, дошлите от княжеството ли­
берални водачи П. Каравелов и П. Р. Славейков, на когото, както и
на сина му Иван оспорва правото на гражданин на областта. Особено
е остър срещу либералите по време на избирателната кампания през
1883 и 1884 г. Не по-малко е отрицателно отношението на „Съедине­
ние“ към либералите в княжеството. Той поддържа идеята да се изме­
ни Търновската конституция в консервативен дух. Посреща със сим­
патия връщането на конституционния ред в княжеството и смесеното
деснолибералско-консервативно управление на Др. Цанков. Когато
през 1884 г. в княжеството се образува правителство начело с П. Кара­
велов, той пише открито против него.
Още в I, 3, 13. I. 1883 в уводна статия се поставят два въпроса:
„Какъв ще бъде начинът, по който ще се съединим?“ и „Какъв режим
на управление ще имаме подир това?“ По втория въпрос доста неяс­
но и усукано се защищава теза, че не от конституцията, а от самия
народ и стоящите начело на управлението зависи свободата, че в кня­
жеството самият народ се бил отказал от конституцията и че след
Съединението князът ще я възстанови, щом като причините за суспен­
дирането й са изчезнали. По първия въпрос, в същност основния за
вестника, за съединяването на двете български държавици се дава
също твърде неопределен отговор — „Средството на нашето съединение
е самото наше желание за това съединение. Политическите събития се
тъй развиват в днешно време, щото никаква сила не може да преодо­
лее против естественото желание и воля на един народ.“ Но вест­
никът напуща и тази позиция след изборната победа на румелийските
консерватори на 23. IX. 1884 г., след като те стават управляваща пар­
тия, а той — официоз, стоящ зад новия главен управител Г. Кръсте-
вич. Тогава „Съединение“ изневерява на идеята за Съединението, на
самото си име, поддържа тезата, че „не му е времето“, влиза в ожесто-

544
чена полемика с либералските вестници „Южна България“ и „Борба“.
„Съединение“ е вестник, който се насочва главно към вътрешни,
български въпроси. Наред с въпроса за Съединението той разглежда
и положението в Македония, пише и по вътрешни стопански проблеми,
като случая с. бунта на предачките в Сопот и Карлово, по повод на
който пледира за развитие на промишленост чрез основаване на акцио­
нерни дружества. Той дава малко външна информация, поддържа руб­
рика за славянския свят и външнополитическата му ориентация е опре­
делено русофилска. Вестникът защищава открито руската политика,
руските офицери и чиновници в българските земи, всичко руско. Той
е определено антиавстрийски и англофобски. Литературният му и кул­
турен отдел е слаб, особено в сравнение с „Народннй глас“. Интересно
е да се отбележи, че препечатва в подлистнпк повестта на М. Чайков-
ски „Кържали“, преведена от Ст. Ботев.
Жанровото разнообразие в „Съединение“ не е много голямо. Той
дава наред с информацията главно статии, но има, макар и малко на
брой, фейлетони. Редакторите му използуват добре публицистичните
средства и макар вестникът да е на консервативни позиции, той се
пише с нерв, с публицистична страст, упорито отстоява своето.

НА ФРОНТА НА „ЧЕРВЕНИТЕ“

Когато в Източна Румелия се образували фактически и формално по­

литически партии, партията на „червените“, либералната партия на
„казионните“ била поддържана от няколко вестника. Пръв значителен
вестник с определена либералска насока в Източна Румелия е плов­
дивският „Независимост“ на емигриралите от княжеството либералски
водачи П. Каравелов и И. Р. Славейков. Неговото появяване в Плов­
див през есента на 1881 г. съвпада с процеса на създаването на партии
в Източна Румелия. Насочен главно към въпросите на княжеството,
той играе роля на либералски орган, на пропагандист и организатор
на партията на „казионните“. Консервативни автори са склонни да
обясняват наивно изострянето на политическите отношения в Източна
Румелия едва ли не само с дейността на емигрантите и с въздействието
на техния темпераментно списван вестник, който наистина е влияел
силно върху политическия живот на Източна Румелия. Когато през
октомври 1881 г. „Независимост“ спрял, наложило се румелийските
либерали да си създадат друг вестник.

„Южна Б ъ л гари я“ — тр и бун а на рум елийските ли бер ал и

Два месеца и половина след като пловдивският „Независимост“ пре­

станал да излиза, на 6. I. 1883 г. в столицата на Източна Румелия за­
почнал живота си нов вестник — „Ю ж н а Б ъ л г а р и я“. Той би
могъл да се смята и за приемник на „Независимост“ по вътрешнору-
мелийски въпроси.
Програма и редактори. Програмата на вестника, обнародвана в
първия му брой, не подчертава тази връзка. В нейния увод се изтъква,
че новият вестник ще задоволи нуждата от един обществен орган,
„който да обсъжда хладнокръвно въпросите на деня“. „Ний — се казва

35 История на българската ж урналистика 545

 все тъй с общи думи по-нататък в статията — ще ся косваме до всички
въпроси по вътрешното ни управление, ще си казваме откровено мне­
нието върху тях, ще ся стараем да направим общите ни работи достъп­
ни за всекиго и ще ся стремим да бъдем всякога отзив на гласът, жела­
нията и стремленията на населението.
Интересите на всички българи са за нас еднакви, под каквота
правление и да са те. Българинът за нас е всъде българин. Като имаме
пред очи интересите на общото отечество, твърдо сме решили да ги
защищаваме със самоотверженост, като се грижим за спазване на со­
лидарността ни като един неразделен народ.“
В тази доста обикновена и по съдържание, и по форма програма
ясно се разбира, че Съединението е основна задача на вестника, а и
самото му име отрича Източна Румелия. Има също доказателства за
връзката на новия вестник с либералната партия — че идеята да се
издава той „се споделя от едно почтително число от българските об­
ластни представители“, т. е. от мнозинството им, което било от упра­
вляващата в момента „казионна“, либерална партия.
Основател и главен редактор на „Южна България“ е Г е о р г и
Б е н е в (1843—1909), талантлив публицист с остро перо и добро об­
разование (учил в Историко-филологическия факултет в Прага и Ви­
ена), народен учител, хвърлен в затвора по време на Старозагорското
въстание (1875), участник още във възрожденския печат — в „Право“,
„Читалище“, „Свобода“, „Летоструй“, „Източно време“, „Славянско
братство“. След Освобождението Бенев е деен общественик в Източна
Румелия, директор на финансите, член на Постоянния комитет, а след
това и на временното правителство при Съединението. Бенев участвува
за няколко месеца в „Марица“ и е сътрудничил в пловдивския „Неза­
висимост“.
Близки сътрудници на „Южна България“ с влияние в редакцията
са били и други първенци от румелийските либерали — И в. С а л а-
б а ш е в (1855—1924), за когото има твърдение, че е бил и съредак-
тор,14 д-р Г. Странски, Гр. Караджов, Сл. Кесяков, д-р П. И. Данчов.
3. Стоянов първоначално не е сътрудник на новия либералски лист —
дори има критично отношение към него. В писмо до H. Т. Обретенов
от 6. III. 1883 г. той пише за „Южна България“: „Тя е уж либералска,
но на нищо не прилича.“15 По-късно и той започва да сътрудничи дей­
но на вестника. Редактор на „Южна България“, както твърди Д. Юру-
ков16, е бил и Д и м и т ъ р Т о н ч е в (1859—1937).
На позициите на „казионните“. Съдържанието на „Южна Бълга­
рия“ се разполага по една много опростена и ясна схема, която прави
вестника графически еднообразен: уводна статия без заглавие, а след
нея останалите материали, разпределени по рубрики: „Южна Бълга­
рия“ (а не Източна Румелия), „Северна България (а не Княжество
България), „Македония“, „Дописки“, „Политически преглед“ (външна
14 Д - р Б.
А н д р е е в , цит. съч., II, с. 73.
15 3. Стоянов, Неиздадени съчинения, 1943, с. 369.
]б Д. Юруков, цит. съч„ с. 111.

ЗАГЛАВКА НА В. „ЮЖНА БЪЛГАРИЯ“, 1883 Γ.

546
политика), „Подлистник“, $ по-късно се появява и отдел „Литература“.
„Южна България“ е определен изразител на партията на румелий­
ските либерали, защищава упорито техните позиции, води „отчаяна
борба“17 срещу консерваторите. Отначало той брани режима на Бого-
риди срещу нападките на консерваторите и вестниците им. Обявява
се и за защитник на офицерството и учителството. Когато през 1883 г.
казионните спечелват : парламентарните избори (за това има дял .и
„Южна България“) и добиват надмощие в управлението, „Южна Бъл­
гария“ става фактически официоз. По това време той, особено след
като започва да излиза в. <,Съединение“, е на неудобни, „казионни“
позиции по въпроса за Съединението, които трябвало да поддържа
срещу консерваторите; — „лъжесъединистп“, тогава надуващи силно
тръбата на Съединението. Фактът, че вестниците на двете румелийски
партии имат неустойчиви, позиции по въпроса за Съединението, дава
не особено ласкава представа за последователността на буржоазния
печат от онова време. След като начело на управлението на Източна
Румелия през 1884 г. застава като главен управител консерваторът
Гаврил Кръстевич, „Южна България“ подема цяла кампания против
неговата политика и самия него, като го обвинява в русофобство, на­
рича го „бей“, „паша“ и с други,, по-остри епитети. Във връзка с пре­
местването на председателя· на пловдивския 'областен съд либерала
Димитър Тончев в Пазарджик, направено явно по партизански,, вест­
никът помества във II, 103, 4. VII. 1884, и в следващия брой две остри
втори уводни статии срещу Кръстевич, в които напрано го уличава
във фалшификация. Това е повод за прокуратурата да нареди обиск
в редакцията на „Южна България“, за да се установи авторът на ста­
тиите. Либералният лист, който още в първия си брой дава хубава ха­
рактеристика изобщо за вестника като мощна сила, която може да
ръководи и да възпитава „в политическо и социално отношение“, но
и да заблуждава и да „потаява“ истината, сега излиза с голяма увод­
на статия в защита на печата (II, 108, 21. VII. 1884). Когато пък Кръс­
тевич с „приказ“ от 27. VIII. 1884 г. „в името на султана“ разтурва
Областното събрание и насрочва нови избори, „Южна България“ го
напада още по-ожесточено. А след изборната победа на „народната
партия“ на консерваторите, които вземат напълно властта, Беневият
вестник с остър език критикува всяка проява на консерваторското
управление. Полемиката със „Съединение“, „Марица“, „Народник
тлас“ и „Еко де Балкан“ се развихря още повече. Вестникът атакува
финансовата политика на директора на финансите М. Маджаров, съ­
дебната — на директора на правосъдието С. С. Бобчев, и двамата ре­
дактори на „Марица“; напада К. Величков и т. н.
В това време „Южна България“ все по-определено поддържа на­
дигащото се и разрастващо се движение в защита на Македония.
Той напада остро директора на пощите д-р Г. Хаканов, който наредил
да не се приемат протестни телеграми, гласувани от многобройните
митинги в областта.
„Южна България“ следи положението и в княжеството. Открито
изказва симпатии към левите либерали, излиза в защита на Д. Пет-

17 С. С. Бобчев, цит. съч., с. 98.

548
ков, когато го съдят за оскърбление на княза, а има отрицателно отно­
шение към Др. Цанков.
В рубриката „Политически преглед“, на която не се отделя много
място, се дава най-важното в международната политика, особено оно­
ва, което засяга България. В отношението си към Русия „Южна Бъл­
гария“ външно държи на признателността на българския народ към
великата освободителка, с един стремеж за самостоятелност, който се
чувствува като начало на русофобнята на либералски дейци като
3. Стоянов.
3. Стоянов влива свежа кръв в „Южна България“. Захарий Сто­
янов също започнал да сътрудничи на „Южната“, както наричали то­
гава вестника, и с големия си талант му инжектирал свежа публици­
стична кръв. Неговото сътрудничество е особено интензивно през вто­
рата годишнина.
От това време вестникът започва да дава повече материали по кул­
турни въпроси, интересни подлистницп с политически характер, като
„Думата на едни княз“, „Възпоменания от разбърканите времена“ от
П. Иванов, очерци за бележити люде — Камнлио Кавур, Леон Гамбега,
Джузепб Мацини (превеждани вероятно от Бенев, който знаел много
езици), за Любен Каравелов (от 3. Стоянов), фейлетони.
Доколкото е установено досега* 3. Стоянов започва да сътрудничи
в „Южна България“ с литературно-критични статии, каквато напр. е
великолепната му статия „Съвременната критика у нас“ (II, 56 и 57,
18 и 21. I. 1884). В нея авторът излага реалистичното си литературно
кредо, сочи като идеал за литературен критик Л. Каравелов, който
„завземаше в нашата книжнина мястото на Лесинг и Белинскн, пър­
вия у немците, а втория у русите“. В статията се изтъква, че Караве­
лов успял навреме да убие множество литературни звезди у нас, които
възпявали „славейчетата“, „сиви гургулички“ и „летни яребични“.
3. Стоянов се противопоставя на невзнскателността и безпринципност-
та в тогавашната българска литературна критика, особено във в. „Ма­
рица“. След тази статия той печата в „Южна България“ редица лите­
ратурни бележки, рецензии за книги от български и чужди автори,
като прилага на практика възгледите си, изложени в посочената статия.
В „Южна България“ 3. Стоянов дава и цедииа с т а т и и и б е л е ж к и
за дейци на Възраждането. Най-напред отправя „Отворено писмо“ до
редактора на „Марица“ С. С. Бобчев (II, 68 и 69, 29. II и 3. III. 1884),
в което отговаря на една негова недобросъвестна критика на книгата
му за Левски. В него той защищава повече революционните дейци на
Възраждането, отколкото себе си. „Аз държа парол — пише тон, — че
след няколко години, когато излезе на бял свят биографията на Л. Ка­
равелов и на Ботев, то техните имена ще престанат вече да се явяват
в полицейските газети. Сега те са мезе в устата на шпионите даже.“
Така и става. 3. Стоянов обнародва в „Южна България“ статия за
Ботев (II, 90, 19. V. 1884) по случай годишнината от неговата героична
смърт. „Южна България“ отделя много място за тази годишнина —
играе роля на организатор на това първо по размера си чествуване —
и пише особено много във връзка с прокламацията на Илия Куртев
през май 1885 г. и по случай станалите инциденти. Той дава хвалебна
бележка за портрета на Л. Каравелов от А. Митов и във връзка с то-

549
ва — кратко изложение за литературните му трудове (II, 91, 23. V.
18S4). Печата и една възторжена извадка-резюме от 3. Стояновите
„Записки“ за Хаджи Димитър и Стефан Караджа по случай чествуване
на техния подвиг на Бузлуджа.
След успешния дебют на Захарий Стоянов с фейлетони в софий­
ския „Независимост“, в „Работник“, в „Свирка“ и в „Братство“ той
продължава да пише фейлетони и печата няколко и в „Южна Бълга­
рия“ с подпис Omega. Те са насочени срещу румелийските консерва­
тори, против Ив. Ст. Гешов, К. Величков, преминалия към тях Д. К-
Попов и др., а и срещу консерваторите и умерените либерали в кня­
жеството, за съединение на Източна Румелия с България.
Мъчно е сега да се установи точно кои статии в „Южна България“
по въпроса за Съединението са на 3. Стоянов, но е положително, че
когато той започва да сътрудничи в него, вестникът напуска тезата,
че „не му е времето“, кампанията за Съединението се засилва, пишат
се остри, смели, горещи статии, той се превръща в един от организа­
торите на народното движение за този очакван и лелеян акт. Участие­
то на 3. Стоянов действително придава на вестника острота,, бойкост
и публицистичен блясък.
В навечерието на Съединението, през третата си годишнина с III,
220, 31. VIII. 1885 г., „Южна България“, вестникът на талантливия,
скромен и писал повече анонимно публицист Бенев, престанал да из­
лиза.

„ Б о р б а “ — а г и т а т о р , п р о п а г а н д и с т и о р г а н и за т о р
н а С ъ е д и н ен и ет о

Настроенията за съединение в началото на 1885 г. се засилели. В ре­

зултат на тия настроения се създава БТЦРК, който преминава през
няколко фази на развитие. Първоначално той трябвало да действува
за освобождението на Македония и за присъединяването на Източна
Румелия към България по революционен път. По-късно комитетът
сметнал, че моментът е неподходящ да се работи в Македония, и съсре­
доточил своята дейност към въпроса за съединяването на Източна Ру­
мелия с Княжество България.
През май 1885 г. по инициатива на Г. Бенев и 3. Стоянов било
организирано тържествено отпразнуване годишнината от героичната
смърт на Хр. Ботев, което полицията направила опит да осуети под
предлог, че денят 19 май съвпадал с именния ден на султана. В това
време дребен чиновник, съдебен следовател, 3. Стоянов бил уволнен
(заедно с други чиновници-либерали) като един от организаторите на
чествуването, па митинга, станал във връзка със забраната, и на де­
монстрацията пред конака на главния управител.
Веднага след това, една седмица по-късно, на 28. V. 1885 г. той
издал първия брой на своя вестник „ Б о р б а “. Това бил малък сед­
мичник с изключителен принос за делото на Съединението.
„Свещеното знаме" на „Борба". В първия брой на новия плов-

ЧАСТ ОТ ПЪРВА СТРАНИЦА НА В. „БОРБА“, БР. I, 1885 Г.

550
 дивски вестник е отпечатана статията на 3. Стоянов „Две думи като
програма“, която веднага показва както целите на вестника, така и
силата и публицистичните възможности на редактора му.
„И така ние сме вече вестникар — така започва статията. — С
евангелско благоговение се приближаваме ние да подигнем свещеното
знаме на публицист, това силно оръжие на народите, под което са се
извършили най-благородните борби за право, свобода и прогрес, под
което са станали на прах и пепел множество тирани и тиранчета, но
има да падат още, докато свят светува, докато тоя свят се дели на
слаби и на силни, на бедни и на богати. Страшно е свободното слово,
велика е неговата задача във всяка страна и във всяко място, гдето
това слово не е удушено от някой человекообразен звяр, наречен бо­
жи избранник. ..“
По-нататък в статията се отбелязва, че свободното слово е „по-
силно от хиляда зяпнали топове“, но че то „има две страни — светла
и мрачна, зла и добра, убийствена и спасителна“ и че добрата е „раз­
вързала ръцете на милиони угнетени същества“, че по този начин се
предварило „проливането на реки кръв“, а мрачната страна е върнала
и задържала много народи „на няколко стъпки назад от съвременния
прогрес“, както това е станало в България, дето „два вестника. . .
в предаването и произнасянето за един и същ факт, така безобразно
го изопачават, щото който слуша и чете отвън — нищо положително
не може да разбере.. . “
3. Стоянов декларира, че ще държи знамето на'вестникар „свято
и неокаляно“, че няма да се бори за „чифлици“ и „заплати“, за пост
директор или за стола на депутат, че няма да се възхищава „от идеа­
лът на съществуващите засега от десетина души партии“ и призовава
под знамето на „Борба“ „всичко честно, правдолюбиво и негешефтар-
ско, на което душицата не ламти да лови риба в мътната Марица“.
Той обявява, че ще се бори за „истинската свобода и независимост на
тая страна, която се нарича България, която е разделена на три части,
като употребяваме подходящи оръжия, где каквито е нужно“. И за­
ключава: „На късо казано, ние ще искаме да се възползуваме от све­
щената свобода на словото, с което е богато надарена Южна Бълга­
рия. Ние ще да заговорим с такъв език, ние ще да изложим такива
голи фрази, които досега — да не кажем голяма дума — не са билц
чути и видени по разкошното корито на Тунджа и Марица. И така
ние сме вече вестникари.“
Програмата на вестника е толкова ясна и е така убедително и емо­
ционално написана, че да се коментира е просто излишно. Тя се до­
пълня от две строфи, поставени вместо мото при заглавната. Едната
е от Л. Каравелов:
„Кога умра, не копай ме
Между мъртви люде.
Гдето няма борба,
Тежко ще ми бъде.“

А другата от Ботев, известната:

552
 „Вдъхни всекиму, о боже,
Любов жива за свобода,
Да се бори кой как може
С душманите па народа.“

Една основна тема, а разнообразно полифонично съдържание. Гле­

дан външно, „Борба“ не прави особено впечатление. Графичният му
вид е твърде обикновен, съдържанието му е разпределено в уводни
статии и подлистницй, в отдели „Дневни“, „Из вестниците“, „Книж­
нина“, „Дописки“. Като се прочетат 15-те му броя, налага се едно осо­
бено впечатление, че се разглежда само един основен въпрос — гос-
подствува темата за Съединението. Целеустремено тя е просмукана в-
цялото съдържание. Но това съвсем не значи, че на „Борба“ липсва
разнообразие. Напротив, съдържанието е разнообразно, то е полифо­
нично, всичко в него е в хармония с основната тема. Тя звучи най-
много и ясно като че ли в тромпет на борбата, в барабани, които събират
народа и го карат да върви в крак към осъществяване на Съедине­
нието.
В първия брой на „Борба“, веднага след програмната статия, е
поместено „Отворено писмо до г. глав. управител Кръстевича, до не­
говия частен съвет и до всичките съучастници в насилията на 18, 19„
20—26 май“. Встъплението му дава представа за цялото: „С лъжи,
подлост, шпионство и безсъвестност са покрити вашите дела, господа,,
извършени от 18 того до днес. А вие, бае Кръстевич, със своите стари­
ни, със своите побелели косми, в качеството на стар деятел, известен
горе-долу по българските работи, съзнателно или безсъзнателно уда­
рихте печат на всички тия мерзости.“
Донесенията на правителствените шпиони, че зад организаторите
на Ботевото чествуване стояли „казионните“, че било замислено напа­
дение на затвора, че искали да компрометират празника на султана,
да проливат турска кръв, се отхвърлят категорично. „Ние не сме раз­
бойници да проливаме кръв, ние нямаме нищо против мирните турци,
наши съотечественици и съграждани, които днес могат да преследват
само ония калпави патриоти, които искат да им купуват имущества­
та. . . да станат чифлик сайбин.“
Като отхвърля мнението, че като чиновник 3. Стоянов е трябвало
да възпре тълпата, т. е. „да стане шпионин“, той казва: „Смешни сте,,
бае Кръстевич, вие не разбирате, нямате понятие от оня божествен
огън, който се казва: идея, принципи и начала — три силни оръдия,
пред които падат на колене и топове, и войски, и подлости.“ Отрича
пътя на компромиса, който води „към благи дни, към щастливи мину­
ти, към чифлик“, заявява по Ботевски: „Вие трябва да знаете, че аз
съм най-напред човек, после българин, а най-сетне чиновник“, и де­
кларира, че „за свободата и независимостта на кой и да е народ аз
съм готов на всякакви жертви“.
В следващия брой на „Борба“ е отпечатано „Второ отворено пис­
мо“ до Кръстевич, не по-малко остро от първото, в което открито се
заявява, че отговорността за беззаконията е на главния управител и
че той ще понесе последствията.
В „Борба“ излизат серия статии на 3. Стоянов под заглавие „Тря­

55а
бва ли да съществува Румелия?“ (I, 5, 25. VI. 1885, в 6, 7, 8, 12 и 13,
20. VIII. 1885). На въпроса в заглавието на статията се дава категори­
чен отговор ouïe с първата дума в изложението: „Не!“ Авторът доказва
невъзможността, абсурда да съществува изкуствено създадената Из­
точна Румелия, която се управлява като чифлик, „чиновнически чи­
флик“, „млечна чиновническа крава, угоила цял баталион чиновници“.
„Ние не знаеме друга такава блаженна страна по светът, в това число
и монархиите, дето чиновничеството да е пуснало такива темели и ко­
рени“, се казва още в първата статия. Управниците и чиновниците на
Румелия са, които на всеки дигнат юмрук към изток, към Турция, „от-
гдето идва всичкото зло“, му запушват устата с опортюнистичната
формула: „Не му е още времето“, появила се във в. „Южна България“,
когато е официоз, подета от „Марица“, „Народний глас“ и „нещастно­
то“ „Съединение“. В статиите се описва тежкото икономическо поло­
жение на народа, икономическите и националните, загуби от съществу­
ването на областта, задълженията, които е натрупала тая „батакчий-
ска“ държавица. И политическото устройство на Източна Румелия „е
калпаво, да не кажем подло“. В нея конституционализмът, демокра­
цията са формални, областното събрание не е изразител на народните
желания, депутати стават само чиновници, които казват „евет“, господ-
ствува „шурьо-зетьо-баджанакизмът“. И къде е изходът? „Ние — се
казва в статията — бас държиме, че г. Кръстевич е последният паша
в Румелия.“ Изводът е: „данък да не се плаща. . ., тогава тя ще се
струполи сама по себе си“. А най-сетне има и друго — „500 чакмака
могат да издигнат байрака на Съединението“.
В последната статия възможността за Съединението се разглежда
в светлината на външните отношения и се поддържа, че на края на
краищата, „когато се развеят нашите знамена за съединението ни с
Княжество България, когато ние извикаме: „Долу пашалъка!“, ко­
гато посегнем да извършим едно свято дело с цел благородна и висока,
в интереса на прогреса и на цивилизацията — то просветена Европа,
която държи съдбините ни, ще да подпише нашия свещен акт.“
Тези статии са забележителни. Оценявани сега, тезите в тях не
винаги са убедителни, античиновническата им насоченост мирише на
демагогия, но емоционалният им заряд е такъв, че те действително са
попадали направо в душите на западащите занаятчии, обеднелите се­
ляни, разочарованата интелигенция, на всички, които безскрупулното
натрупване на капитали, жаждата за пари, за „кокал“, е преграждала
пътя към спокойното и благато съществуване, действували са като ня­
каква идеологическа батарея от „катюши“ и са подготвяли хората за
подвиг.
В този дух са написани повечето уводни статии на „Борба“, както
и подлистникът на Т. Гатев „Комитите на Гаврил наша“ в първите
броеве на вестника. В статиите си 3. Стоянов доказва несъстоятелност­
та на опортюнистичния лозунг „не му е времето“ — има уводна ста­
тия с такова заглавие (т. 4, 18. VI. 1885), че Съединението може и
трябва да стане с всички средства. Така напр. в I, 15, 4. IX. 1885 е от­
печатана статия „Как може да стане Съединението, ако не се плаща
данък?“, в заглавието на която се посочва един важен метод за подравя­
не на „чиновническата“ Източна Румелия. Но той препоръчва и пря­

554
ката акция на народа, народното въстание. И последната уводна ста­
тия на вестника в същия брой завършва с думите:
„Не е съгласна Европа, а най-много велика Русия“, казват бла­
горазумните от лагера на „не му е времето“. Чудно! Как ще да бъде
тя съгласна, когато ние сме поплювковци? Ако да не бяха нашите въс­
тания и черешовите топове, щеше ли да дойде Русия? Всякакви раз­
съждения и философии са на вятър. Ножът допря до кокала, трябва
да се захванем на работа.“
През 1884 и 1885 г. в България и в Източна Румелия се надига
вълна на недоволство, предизвикана от жестокостта на турските влас­
ти в Македония, и се създава организирано македонско националисти­
ческо движение, в което 3. Стоянов взема дейно и ръководно участие.
БТЦРК в Източна Румелия и различните му метаморфози също имат
за цел и освобождението на Македония. Затова „Борба“ първоначално
пише еднакво и за Съединението на Източна Румелия с княжеството,
и но освобождението на Македония. 3. Стоянов помества още във вто­
рия брой на вестника (I, 2, 4. VI. 1885) прокламация на Ил. Куртев
за освобождение на Македония, издадена във връзка с Ботевата ак­
ция на 19. V. 1885 г., и я подкрепя с уводна статия в същия брой на
вестника. Уводната в третия брой е посветена на темата — това е за­
главието й — „Трябва ли да въстане Македония?“ (I, 3, 11. VI. 1885).
В увода й 3. Стоянов казва:
„Ние ще бъдем кратки, ясни, прями и искрени; ние ще да кажем
онова, което ни диктува човещината, българщината и публицистичната
обязаност, без да се стряскаме от закона за печата, без да туряме за
мотив висшата политика, без да се ръководим от солдашката песен:
бой, бой, искаме бой, без да вземаме пред вид онова апатическо обстоя­
телство, че не му е още времето.“ И той пророкува, „че в Македония
ще да потече твърде наскоро кръв, не от партизанство и задни цели,
но съгласно с неумолимите исторически и естетически закони.. .“ И като
отбелязва, че събитията не стават поради уводни статии и брошури,
че те не се подготвят от „пияни агитатори“, а от времето, от по-дълбоки
причини, 3. Стоянов заключава:
„И така, ние трябва да очакваме буря в Македония. Тя ще да
стане, па и трябва да стане — без помощта на нашата статия, без
тънката политика на „Народен глас“, независимо от духовното посла­
ние на св. Екзархия. Който мре за свобода, той стои по-горе и от вест­
ник, и от Екзархия. Той хвърчи и през гори, и през морета, той е
велик.“ В друга статия (I, 7, 5. VII. 1885) 3. Стоянов пише, че „в Ма­
кедония трябва да умрат няколко Хаджи Димитровци, трябва да поте­
че твърде наскоро кръв.. .“
След като четата на капитан Калмиков била разбита и опитът за
въстание в Македония не успял, властите в Източна Румелия, а и в
княжеството взели мерки против тази насока на македонското движе­
ние и когато БТЦРК намира поддръжка от княз Александър Батен­
берг,18 3. Стоянов съсредоточава съдържанието на „Борба“ само към
въпроса за Съединението.
Като пише по вътрешните въпроси на Източна Румелия, като

18 Х р . Х р и ст ов, Захари Стоянов. — ГСУ ИФФ, т. XL IV, 1947— 1948, кн. 2, с. 98.

555
!
атакува напр. т. нар. „зетьо-шурьо-баджанакизъм“ в нейното управле­
ние (има великолепен памфлет с такова заглавие в „Борба“, I, 7, 9. VII.
1885), 3. Стоянов пак подкрепя основната теза на вестника.
„Борба“ не отделя място за външнополитически информации, но
не може да се каже, че не взема отношение към външната политика,
що се отнася до интересите на българския народ. Той има отрицателно
отношение към дейността на руския консул в Пловдив Сорокин, кри­
тично към руската политика изобщо и това му отношение се засилва
все повече. Но по това време 3. Стоянов не се признава за русофоб.
„А кога съм нападал аз русите — пише той в I, 7, 5. VII. 1885. —
Има [си] хас да олицетворяваш цяла Русия и русите в особата на на­
ший Сорокин. Смешно е това, байно. .. Ти, като си българин, роден
сред българи, обичаш ли всички българи без изключение? Кажи де? Не
плюеш ли на земята, когато произнесеш имената: Начович, Стоилов,
Балабанов? Е, добре, тогава да те набедим ли, че си българофоб?. . .
Мразим ний, приятелю, онова, което мрази и самий руски и български
народ, мразим ний тираните и полицейщината. . .“
Вестникът на 3. Стоянов отделя значително място и за въпроси
на културата. В него има малко на брой рецензии и литературни бе­
лежки, но написани също така с блясък, находчивост и острота, както
и статиите му. Отбелязват се с критично отношение книги (оригинални
и преводни), списания, вестници. По-специално е интересно да се от­
бележи, че в „Борба“ (I, 6, 2. VII. 1885) в отдел „Книжнина“ е отпе­
чатана рецензия за „Журнал Съвременний показател“ на Д. Благоев
и Вела Живкова като ново явление в българския живот, което допълва
една празнина и е „манна за ламтящнте млади, които търсят свет­
лина“. Рецензентът е убеден, че списанието ще намери поклонници в
„не жадни за служба и за богатство същества, но истински последова­
тели“, още повече, че мнозина гледат с „отвращение на сухите и без-
съдържателни политически вестници“, не се вълнуват от „Периодичес­
кото списание“, „отдавна замирисало на гробища“. Накрая в рецензия­
та се изказва мнение, че „в оная страна, дето градовете са свободни
още от убийствений дим на фабриките, дето съсловието на капиталис­
тите се състои повечето от няколко бивши крадци.. . , дето господар-
ский чифлик е в най-жалко положение — К. Маркс, Мил и Чернишев-
ски не ще бъдат разбрани.. . “, идея, която по-късно 3. Стоянов ще
разработва с особено усърдие. В следния брой на вестника той отбе­
лязва със съчувствие, че Вела Живкова, съредакторка на „Журнал
Съвременний показател“, е „отчислена вече от длъжност учителка“ по
настояване на руския дипломатически агент в София.
В „Борба“ (I, 12, 13, 14 от 13, 20, 17. VII. 1885) е поместен любо­
питен и майсторски написан пътепис „Тъмръшката република и ней­
ния президент Ахмедаа-ага“, за съжаление незавършен, в който 3. Стоя­
нов показва още една страна на своя публицистичен и литературен
талант. Към този род литература трябва да се причисли и великолеп­
ният отчет „На гробът на Хаджи Димитър“ (I, 10 и 11, 30. VII и 7. VIII.
1885) за бележитото чествуване през 1885 г. подвига на Хаджи Дими­
тър и неговите другари на Бузлуджа. Той завършва със сбъдналото се
предсказание, че „Бузлуджа ще играе историческа рол, че тя ще бъде
съвременна Света гора“.

556
 Във вестника си 3. Стоянов отпечатва две-три лаконични статий-
ки-очерци, като „Сава Раковски“ (I, 3, 11. VI. 1885), „На гробът на
Хаджи Димитър войвода“ (I, 8, 16. VII. 1885), написани напълно в
борческия дух на вестника и в съгласие с неговата задача. Такава е и
бележката „Виктор Хюго“ (I, 4, 18. VI. 1885), блестяща и с револю­
ционен плам. „Не забравяй да . спомниш [на своите праотци — Робес-
пиер, Демулен, Сен Жюст, Херцен и др. — Г. Б.], че'живее един наро­
ден, там на изток, който се нарича български и който така също е за­
почнал да заместя свети Харалампия и Мария Египетска със своите
презрени и гонени революционери.“
Посоката на стрелите. Съдържанието на „Борба“, както е изло­
жено по-горе, показва вече накъде са насочени неговите стрели, на
кого е служел той. Но нужно е да се каже още нещо, за да се изясни
този въпрос още по-добре.
Има и други статии, които хвърлят още светлина по него. Между
тях блести със своята сила уводната статия на 3. Стоянов „Последна
дума" (I, 10, 30. VII. 1885). След като девет броя на „Борба“ са вече
излезли, въпреки че в програмата си, а и в други статии вестникът е
казал думата си за двете румелийски партии, че те „са се образували
не по принцип и убеждения, а по това практическо обстоятелство, че в
страната няма двадесет директорски постове п три поне постоянни кс
митети“, 3. Стоянов нарича водачите на тези партии „чифликчии“ и
„кокалановци“ и за да тури пръст в раната, обявява: „Да принадлежим
на подобни партии без принцип и без идеал, партии, на които знамето
се развява от височината на чифлици и високи къщи, това е за нас по­
зорно. . .“ Но веднага манифестира принадлежността си към определе­
на теза и декларира ясно: „Ние сме партизани, това го не крием, за-
щото в днешния прогресивен век само ония народи цъфтят, гдето всеки
има собствен сурат, гдето всеки си е начертал по кой път да върви. В
страни свободни, в държави кнституционни, ако чуете някого да казва,
че той се не меси в съвременните борби, то добре помнете, че тоя някой
е такава скотина, която обича да суче от две майки, която желае да
лови риба в мътна вода. Ние принадлежим от партията на ония, които
са слаби, които са полуубити от обществените съдбини, които са гонени
и унижени, които ритат своите тирани, които не казват: не му е време­
то. . Това са идеи още от „нихилисткия“ „Работник“, сега отпе­
чатани в страниците на „Борба“. „Всеки, който воюва за свобода, за
идея, за своето право, той е наш брат — пише 3. Стоянов, — без раз­
лика на вяра и народност.“
Чрез едно pro domosua той припомня своето минало на револю­
ционер, когато „в просешки дрехи“ проповядвал „свещеното слово на
свободата“, ял „конско месо на Мара Гидик“ и „със синджири на вра­
та“ бил влачен из Тракия. Той размахва публицистичния си бич срещу
моралната и политическа поквара, срещу „румелийското блато“ и
завършва: „Ние издаваме вестник с подпис, ние отговаряме за всичко
писано не само с подпис, но и с кръв. Отговаряме сега и подир година,
и за в бъдеще. Нашето богатство са нашите убеждения и начала.“
И действително 3. Стоянов, който в княжеството бил с най-край-
ните либерали, в Източна Румелия, въпреки че първоначално симпати-
зирал на „казионните“, формално не членувал в тяхната партия. Фак-
 гически по това време той бил най-близък, до либералната партия в
княжеството, начело на която били П. Каравелов и П. Р. Славейков.
Доказателства за това има много. Ще приведем само едно — статията
„Петко Каравелов предател“ („Борба“, I, 6, 2. VII. 1885), написана във
връзка с предаването на Калмиковата чета. Тя започва: „Петко Кара­
велов нихилист, Петко Каравелов безбожник, радикал, демагог, дик­
татор, каракачанин, най-носле Петко Каравелов — предател! Така се
провиква от София преподобния Марко Балабанов, така се отзова от
Пловдив неговия шуря в „Съединение“, същото повтори „Народен
глас“. . . Стани, Любене, от гроба, защо търпиш още, български наро­
де. . . В такъв случай, когато и Каравелов стане предател, нам не ни
остава нещо друго. . . , а да не се казваме българи. . .“ Положителното
отношение към левите либерали още повече изпъква на фона на от­
ношенията на 3. Стоянов към всичко консервативно, към десните ли­
берали и консерваторите, „черните души“, както в княжеството, така
и в Източна Румелия. Но дори към либералите около Каравелов в
„Борба“ 3. Стоянов понякога има и критично отношение.
Особено интересно, защото е ново, е отношението на 3. Стоянов
към Александър Батенберг, към „Ламбето“, както го нарича той по-
рано, който сега е обърнал благоволението си към либералите. В руб­
риката „Дневник“ (I, 2, 4. VI. 1885) се казва: „В княжеските вестници
[т. е. излизащите в княжеството — Г. Б.] пак се е почнала борба про­
тив княза.“ Отбелязва се, че органът на либералното правителство,
който досега не е благоволявал пред княза, го защищава в „прилична
форма, по робски и нископоклонно“, а „опозицията, която е яла най-
много хлябът на княза, която стана причина да го приближи към яма­
та. .. , се е озъбила днес срещу своя благодетел, срещу своята жертва
и хвърля отгоре му кал“, че бил станал „либерал“ според „Отечество“,
„Ние — пише по-нататък авторът — съветваме княза да върви
из пътя, който си е избрал вече. В последните си пътувания той се е
убедил какво мисли българският народ и към какво ламти. Нека той
поиска ръката на честната българска интелигенция, па да не се бои. . .“
В една втора уводна статия без заглавие (I, 4, 18. VI. 1885), в която се
занимава с дейността на „съединената опозиция“ в княжеството про­
тив правителството на П. Каравелов, 3. Стоянов пише: „Сега обаче,
когато господарят на България се убеди вече, че в тая страна няма
благородни с чиста кръв, че има, от една страна, народ с интелиген­
ция, а, от друга — няколко бесни за богатство чорбаджии, когато той
взе страната на негова защита, ние забравяме 27 април п 1 юли и се
обявяваме негови защитници. Ние ще му кажем някога: „Ако ваше
височество тръгнеш да си отиваш, ще туриме децата си под височай-
шата ти кола. . .“
Независимо от това, какви и колко чисти са мотивите за това ново
отношение на 3. Стоянов към „Ламбето“, дали се дължи на личната
връзка с княза, която вече съществувала, или на чистото увлечение,
че Батенберг е спечелен за каузата на Съединението, че той бил раз­
брал грешките си, това е началото на идейния прелом у 3. Стоянов,
уводът към неговата идеологическа трагедия, която е трагедия и на
толкова други представители на българската либерална буржоазна ин­
телигенция. Тя ще доведе редактора на „Работник“ (1881) и „Борба“

558
дотам, че да стане агент на Фердинанд, копиеносец на краен национа­
лизъм, апологет на безскрупулното първоначално натрупване на ка­
питали, яростен противник на социализма и на това, което сам е въз­
хвалявал. Пръв ще забележи този процес Д. Благоев в „Нашите апос­
толи“ (1886), той ще развенчае крайния национализъм на 3. Стоянов.19
Въпреки всичко по времето, когато 3. Стоянов редактира и издава
„Борба“, той, общо взето, е на старите си радикални, демократически
позиции, все още в неговите идейни възгледи има навеи на „нихили­
зъм“, на сантиментален социализъм, на народничество, дори нещо от
руските революционери демократи. За това има много доказателства в
съдържанието на „Борба“, някои цитирани вече. Отношението му към
църквата, към официалните представители на царската власт в Русия
по това време се крепи все още на такива основи. Типична е статията
му „Православието“ (I, 9, 23. VII. 1885). „Ако човек вземе вестници­
те — така започва тя, — то ще дойде до едно такова абсурдно заклю­
чение — България се намира в средните векове — папата начело със
своите легиони обсажда Киев; Ария иде откъм Цариград, свети Иван
Рилски прави чудеса на Витоша, а богомилството води борба с новия
манастир на Шипка! И чудно, и дивно, и смешно! И като отбелязва, че
защото някакъв вестник казал „прогресивна истина“ [става дума ве­
роятно за „Напред!“ — Г. Б .], че за това се подават ноти, че има „буря
е София, криза във висшата политика“, че обявяват православието за
заплашено, че „няколко солидно образовани, които слушали лекции
по най-последната дума на науката, викат на четири страни: „Безбо-
жие! — радикализъм!“ Подлост, лицемерие, ханжество — ще да кажем
ние на всички тия Дон Кихотовци.“
„Но най-чудното и идиотското е това, че днес в България се явяват
истински православните и защитниците на вяра, черкви и попове, рус­
ките дипломатически агенти. Ние протестираме против това мрако­
бесие. Протестираме ние и исторически, и национално, и прогресивно. ..
Ние, които сме завещали славата божия и християнското учение и на
руси, и на сърби. . .“ 3. Стоянов припомня, че българите са си запазили
вярата през робството, че са останали християни „сто пъти повече от
Победоносцева и подобните нему полицейски православннцп“, че на­
шият „поп, който оре и копае заедно с народа, никой път няма да
стане полицейски служител“, че сега времената са се изменили и затова
трябва „да се обеси XIX век“. Българският народ желае прогрес и кул­
тура, а не папи и патрици, които не трябва да стъпват в огнището ни,
„защото — заплашва той — ще дигнем ръжена“.
В това време 3. Стоянов и неговият „Борба“ са все още изразители
на прогресивни идеи и говорители на широките слоеве на народа —
селяни, занаятчии, работници и прогресивната интелигенция.

,s Д. Благоев, Съчинения, т. I, София, 1957. Нашите апостоли, с. 203—280, особено

гл. „Разбира ли г. 3. Стоянов идеите на нашите революционери“, с. 225—241.

559
 Ж у р н а л и с т и к а т а и п у б л и ц и с т и к а т а н а 3 . С тоя н ов н а в езн и т е
н а с ъ в р е м е н н и ц и т е и на и ст о р и я т а

Интересно е да се знае каква е преценката на съвременниците както

за направлението на „Борба“, така и изобщо за Захари Стояновата
журналистика, за неговото публицистично майсторство до 1885 г., ко-
гато то действително достига своя връх.
„Борба“ имал изключителен успех и всички обективни съвременни­
ци признават това. Д. Благоев в „Съвременний показател“ (I, 3. VIII.
1885), в прегледа „Малка разходка по нашето литературно поле“,
като разглежда критично „Независимост“ на Д. Петков и оценката на
„Македонский глас“ за този вестник, че бил нещо като „Борба“, пише:
„Е-хе-хе, далекичко и високичко стон „Борба“ и трябва много умствена
и нравствена сила да дойде един вестник до значението на „Борба“.
Ние ще пожелаем на „Независимост“ дано тя действително заеме в
България онова място, което й прилича и което в Южна Българи#
заема „Борба“.“20
Тази оценка на Благоев е особено важна, защото в своя преглед
той критикува остро много вестници и списания, включително и либе-
ралски. Това естествено не се дължи на обстоятелството, че 3. Стоянов
не е започнал още кампанията си срещу социалистическото движение,
а защото под влияние на въздействието, което вестникът е оказвал,
на привлекателната му сила, която е обхващала народните маси, в мо­
мента Благоев не е могъл да съзре, че в „Борба“ „царствува фразата“,
както сам после пише в „Нашите апостоли“.21
Важен за нас сега е и един документ, една характеристика за „Бор­
ба“ и за 3. Стояновия публицистичен талант, дадена от обикновен
абонат на вестника. Тя не е била предназначена да се обнародва, но е
цитирана и от С. Радев, и от Хр. Христов, а и тук заради непосредстве­
ната й сила. Преди да я даде в своите „Строители“, С. Радев, сам го­
лям журналист, определя така силата на 3. Стояновата журнали­
стика:
„Няма пример, щото един вестник да е имал в България такъв
бръз π триумфален успех като „Борба“. Тя подействува гръмотевично.
Захарий бе безподобен памфлетист: един хумор естествен, язвителен и
весел; дарбата да рисува противниците си в карикатури, които стран­
но приличат на портрета; един слог лек, живописен, с неизчерпаема
изобретателност в комичното израз; една мисъл чевръста и бойка —
и свръх всичко една неумолима сила на ентусиазъм и на лирическо
чувство.“22
Ето какво пише незнайният, обикновен абонат от провинцията:
„Бай Захарий, ти си вече вестникар — бориш се за „човешки пра­
ва“. Че си борец — борец си: силен и страшен; за това няма съмнение.
Малко се е минало откак загърмя честното ти патриотическо перо, но

20 Д. Благоев, цит. съч., I, с.169.

21 Пак там, с. 236.
22 С. Радев, цит. съч., I, с. 503.

ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ
 у с п е х ъ т ти, б а й н о , е ч у д ен . Т и и зп ъ л н и х и л я д и с ъ р ц а с в ъ о д у ш е в л е ­
н ие и огъ н ; м а л к и т е н ап р ав и го л ем и , с л а б и т е — си л н и , п р и т есн ен и т е —
б о д р и , ч ест н и т е — с м ел и , ти п о д п а л и си л н о з а г а с н а л и я о гъ н у и ст и н ­
с к о т о ] б ъ л г а р с к о с ъ р ц е и в ъ зр о д и в н е го в а т а п у с т о т а ж и в а н а д е ж д а .
Л ъ ж а т а и и зм а м а т а з а т р е п е р а х а о т т е б е ; у г о д н и ч е с т в о т о и б е зч е с т н о т о
г р а б и т е л с т в о с е и з л о ж и х а на гн у с н а в о п о в е д е н и е и с л е д о в а т е л н о на
з а с л у ж е н о , я д о в и т о п р е зр е н и е . Н а т е б е г л е д а т д н е с м н о г о б р о й н и т е ти
а б о н а т и на в естн и к а к а т о в ъ п л о щ е н и е н а и с т и н а т а , ч ес т н о с т т а , п р а в ­
д а т а , с м е л о с т т а , с а м о с т о я т е л н о с т т а и ч истия п а т р и о т и зъ м . П р е д т я х са
н етъ р п и м и с м р а д и п о р о щ и н а , г н у сн а в и т е д е л а и на к а зи о н н и , и на съ е-
д и н и ст и . К о й т о п о л у ч а в а „ Б о р б а “ , н е х р а н и си м п а ти и ни к ъ м ед н и т е ,
н ито към д р у г и т е .. ,“23
Н а к ак в о с е д ъ л ж и т а з и си л а н а в ъ зд ей с т в и е т о и на в н у ш ен и ет о
на в. „ Б о р б а “? — П р е д и в си ч к о на и д е и т е , на к о и то той е н о си т ел , на
т о в а , ч е за щ и щ а в а п р а в о д е л о , ч е е б и л р е зо н а т о р на и н т ер еси т е, на
и д е а л и т е и в ъ ж д е л е н и я т а , н а с ъ р д е ч н и т е т р еп т ен и я н а х и л я д и т е . Н о
н е с а м о на т о в а , а и на н е о б и к н о в ен и я ж у р н а л и с т и ч ес к и и п у б л и ц и с т и ­
чен т а л а н т на 3 . С т оя н ов , о п и са н т а к а сп о л у ч л и в о и от Д . Б л а г о е в
и о т С. Р а д е в . Т р я б в а д е й с т в и т е л н о д а с е с ъ ж а л я в а з а н егов и я и д еен
п р е л о м , з а г р а ж д а н с к о т о м у к р у ш ен и е, к а к т о и з а р а н н а т а м у ф и з и ­
ч еск а г и б е л .
З а х а р и й С тоя н ов не е уч и л ж у р н а л и с т и к а , и з о б щ о м а л к о е уч и л в
ш к о л а . Н его в у ч и т ел е ж и в о т ъ т , а е р у д и ц и я т а си той е п р и д о б и л с
у п о р и т т р у д . З а о н о в а в р е м е той е з н а е л м н о го з а и ст о р и я т а и д о р и за
т е о р и я т а на ж у р н а л и с т и к а т а . Н а н его м у са и зв ест н и и м е н а т а на Т ео -
ф р а с т Р е н о д о , п ъ р в и я ф р ен ск и ж у р н а л и с т , н а Е у ж е н А т ен , го л ем и я
и сто р и к н а п еч ат а във Ф р а н ц и я , той си за п и с в а в т е т р а д к а т а , о з а г л а ­
в ен а „ О б ск у р а н т и и м исти ц и [в л и т е р а т у р а т а ] “, м и сл и и сен т ен ц и и за
си л а т а на п еч а т а , з а е зи к а , с т и л а , з а с ъ д ъ р ж а н и е т о и ф о р м а т а , за о б е к ­
ти в н о то и с у б е к т и в н о т о , з а л и ц е м е р и е т о и п о д л о с т т а , з а ц е н з у р а т а , о с ­
тр оти о т В . Г. Б ел и н ск и , Р . О у е н , Η . Г. Ч ер н и ш ев ск и , X . Х а й н е , Г. Л е -
си н г, И . Т ен , Т. М а к о л е й , Е . А т ен . З а х а р и й С т о я н о в п о зн а в а о сн о в н о
ж у р н а л и с т и ч е с к о т о н а с л е д с т в о на Б о т е в и К а р а в е л о в и с е уч и о т тя х.
Т а к а той си и зр а б о т в а в ъ зг л е д , и т о п р а в и л ен и р е а л и ст и ч ен за
в ест н и к а , за ж у р н а л и с т и к а т а и з а л и т е р а т у р а т а . В с п о м е н а т а т а т е ­
т р а д к а той е з а п и с а л т а к а в а м и съ л : „ Ж у р н а л и с т и к а т а н е м о ж е д а
с л у ж и з а у в е с е л е н и е и д а б ъ д е к о м ф о р т на си л н и т е на д е н я п о д о б н о на
м у зи к а т а , ж и в о п и с т а , с к у л п т у р а т а , а р х и т е к т у р а т а и с а м а т а тъ й н а р е ­
ч ен а п о е зи я . Тя е д е л о н а съ щ н о , о р ъ ж и е , н о о р ъ ж и е на о б щ е с т в о т о .
Тя е или п р и я тел , или н е п р и я т е л .“
К а з а н о т о , щ о с е о т н а ся д о ж у р н а л и с т и к а т а , е п о в еч е о т в я р н о.
И 3 . С тоя н ов не п р ав и ж у р н а л и с т и к а , к о я т о по н его в и з р а з д а е к а т о
ч ем ш и р — „и з и м е и л е т е з е л е н а , а н а н и щ о не м и р и ш е “. Н е г о в а т а ж у р ­
н а л и ст и к а е б о р ч е ск а , тя е п р и м ер з а т о в а , к а к в о зн а ч и д а с е за щ и щ а в а

23 Архив на Възраждането, т. II. София, 1908, с. 219.

РЪКОПИС НА 3. СТОЯНОВ — ОТКЪС ОТ ПРЕДИСЛОВИЕТО НА НЕИЗДАДЕНАТА МУ БРО­

ШУРА ЗА ПРЕВРАТА ОТ 1881 Г„ ФАКСИМИЛЕ.

562
една права кауза, с ясно определени позиции, с открито, честно, дръзко
и пламенно отношение към нещата.
„Аз не пиша за учебни и кабинетни знаменитости — пише 3. Стоя­
нов в „Отворено писмо“ до С. С. Бобчев („Южна България“, II, 68,
69, 29. II и 3. III. 1884). — Когато приближа перото до хартията, не
се размислям най-напред дали тая или оная фраза, факт и изражение
от написаното ми ще да се хареса на Височеството, на Преосвещенст­
вото или пък на Негово Величество.“
3. Стоянов е забележителен майстор на публицистиката и опасен
полемист. Това показват още неговите статии, фейлетони, памфлети,
рецензии в „Независимост“, „Работник“, „Светлина“, „Свирка“, „Юж­
на България“. Статиите му са лаконични, но аргументирани, ориги­
нални по форма, наситени с чувство, със страст и винаги с остра мисъл,
бойки. Щом като читателят започне да ги чете, те неминуемо предиз­
викват у него индукция — завладяват го същите мисли и чувства.
Особено е силен той във фейлетона и в памфлета. Много прав е
проф. М. Арнаудов да го нарича в това отношение „конгениален уче­
ник на Каравелов“24, а това значи, че и 3. Стоянов във фейлетона е от
великата школа на руските революционери-демократи. Той заема от
Каравелов рубриката на фейлетоните му, дори един от неговите псев­
доними, безспорно се учи от него, но има нещо ново, свое, оригинално,
което е мъчно да се формулира по-точно, но се чувствува най-вече в
езика.
Редакторът на „Борба“ има свой възглед за езика, поставен като
мото на една от статиите му: „По-добре да пишем за лакеите с езика на
един крал, отколкото за кралете с езика на лакей.“ Езикът му много
често е груб, понякога в него има вулгарни изрази, опасни за посред­
ствените, винаги е остър. И понеже още на времето е бил упрекван,
3. Стоянов си е изработил свое оправдание: „Пиша така, каквото пра­
вят, говорят и мислят българите, па където му излезе краят. Между
стотина души, които се придържат у идеалното и отвлеченото, от пе­
рото на които излизат мили фразички, нека за разнообразие се намира
и един, който да псува. Не от псувни и цинизъм пропадат народите, а от
полицейските писатели“ — казва той, пак в цитираното вече няколко
пъти писмо до Бобчев.
За езика и за журналистическото майсторство, за похватите на
публициста 3. Стоянов има едно важно свидетелство, което не се на­
мира в научен труд или в спомени, а в роман, но има значение на доку­
мент. Цената му е още по-голяма, защото е написан от публицист,
нееднократно атакуван от 3. Стоянов. При това се касае за голям ав­
тор и забележително честен — Иван Вазов. В романа „Нова земя“
той пише:
„Този исторически овчар имаше страшната мощ на популярния
език, който пленява тълпата и се запечатва в паметта толкоз по-дъл­
боко, колкото е по-зъл или по-смраден. Жилото на Свифта не е било
по-опасно.
С една дума той убиваше една репутация; с един етикет — една
партия...

24 Λί. Арнаудов, цит. съч., с. 631.

564
 Българският език в неговата история, полемика, памфлет издаде
секрета си, доби рядка дотогава сатанинска сила.
Захариевата образна и богата — а при това тъй проста — фразео­
логия идеше на грубия вкус на българина, затова стигаше сърце­
то му.
Той беше казал таз година във вестника си „Борба“ една дума,
която обиколи цяла Източна Румелия:
„Съединението ще стане само тогава, когато полите на Гавраил
паша дойдат къде Ихтиман в хоризонтално положение.“
Никой по-гениално не умееше с една фигура да насъсква спящото
винаги в душите на тълпата чувство на недоброжелателство към пра­
вителството.
За чиновниците при управлението на Кръстевича беше казал, че
имат „вратове дебели — рубли на тях да броиш“.
Или: „Всеки месец 30 туралии им изстудяват ръчицата!“
Всички тия фрази, които сега будят само усмивка със. своята праз­
нина и площадност, бяха бомби, фърлени в живо месо. . .
Знаменитият революционер и памфлетист разви тая си дарба до
крайност. .
На прага на прелома в идейния път на Захарий Стоянов, за който
бе дума по-горе, езикът му става все по-краен и невъздържан, за да
добие по-късно по израз на Вазов „дъх на касапница“.
И при все това историята на българската журналистика трябва
да отдаде заслуженото на тоя голям талант, на този рядък разпореди­
тел с душите на хората. Тя трябва да посочи отрицателното в него,
без да омаловажава трайното и великото.

РУМЕЛИЙСКИ ВЕСТНИЦИ С ПО-МАЛКА СИЛА

В Източна Румелия излизат и редица други вестници (в Пловдив

в провинцията) с по-малко обществено значение и въздействена сила.
Някои от тях са общополитически, други със стопанска тематика,
трети за административни въпроси или пък са хумористично-сати-
рически.
Общополитически вестници. Малък по формат, но на 16 страници,
краткотраен по живот (всичко 14 броя), но добре списван вестник е
„ Р е д “, който излиза от 5 март до 17. IX. 1882 г. в Пловдив. Той е
вестник, в който Д. К. П о п о в , най-значителният от редакторите
му, започва политическата си еволюция надясно. Той се е отделил от
пловдивския „Независимост“. „Ред“ манифестира симпатии към уме­
рените либерали в княжеството, критикува, макар и сдържано, глав­
ния управител на Източна Румелия и „казионните“. Вестникът поме­
ства добре написани статии и прегледи по въпроси на двете български
държавици, по външна политика с русофилско направление. На стра­
ниците му Д. К. Попов печата фейлетони, подписани с псевдонима му
Правов, но те са загубили от някогашната си сила. Вестникът помества
белетристика от най-избрани автори: Дж. Свифт, Ж. Верн, Ч. Дикенс,

25 И в. В азов, Събрани съчинения, т. XIII, София, 1936, с. 419—420.

565
Ал. Доде, Н. В. Гогол.И. С. Тургенев. В отдела си „Смес“ дава също
така подбрани сериозно познавателни четива.
В редакцията на „Ред“ участвуват П. К а р л о в с к и (1853—1903,
висш финансов чиновник, Π. Н е б о л с и н, познат на времето рус-
ки юрист, П. Н а б о т к о в (1850 — ?), по това време началник
на'канцеларията на Дирекцията на земеделието, търговията и обще­
ствените сгради. Главният управител Алеко Богориди издал заповед,
с която забранява на чиновниците да се занимават с журналистика.
„Ред“ атакува тази заповед в последния си брой, като твърди, че тази
забрана ще му пречи да излиза по-нататък.
Своеобразен вестник е френско-българският „ П о л о ж е н и е“ —
„La Situation“, на В ъ л к о Н е й ч е в (1843—1912), юрист, френски
възпитаник, познат консерватор и русофил. От вестника, който се на­
рича френско-български, защото се печата на двата езика, са излезли
24 броя от 23 март до 25 ноември 1882 г. Той е определено консерва­
тивен, против политиката на Алеко Богориди и „казионните“, против
либералите в княжеството, в защита дори на режима на пълномощията.
Този „орган на фактите“, както се нарича, помества и много материали
по правни въпроси, съдебна хроника. Според някои автори в редакцията
му е бил и Н. Генович. От 22-я си брой „Положение“ преминава „в
други ръце“ и се печата само на български.
Друг вестник само на френски език е „ E c h o d e s B a l k a n s “, кой­
то започнал да излиза в края на пролетта на 1885 г. и е спрял, след
като от него излезли 19 броя, на 5. IX. 1885 г., деня преди Съединение­
то. Той бил редактиран от преминалия надясно С в. М и л а р о в при
близкото сътрудничество на изгонения от княжеството О с к а р И с-
к е н д е р . „Еко де Балкан“ („Ехо“) е вестник на позициите на „народ­
ната“, консервативна партия, предназначен за чужденци. Първите му
7 броя липсват.
През 1885 г. от 5 януари до 9 август в Пловдив излезли 43 броя на
в. „Н а р о д ъ т “. В едно динамично, политически напрегнато време ре­
дакторът му И л и я И о в ч е в ( 1850 — поч. в САЩ), американски въз­
питаник, съредактор на „Зорница“ и сътрудник на редица вестници
още от преди Освобождението, директор на библиотеката в Пловдив,
се опитал да създаде информационен вестник е превес на културните но­
вини, който да е неутрален в политическите борби. Затова и „Народът“ ·
останал без особено значение в живота. Според С. С. Бобчев Иовчев
редактирал вестника само до 14-я му брой, след което собственикът му
Г. Димитров привлякъл за редактори разни други, сега неизвестни
лица.26
В Бургас през лятото на 1885 г. от 20 юли започнал да излиза
под редакцията на А. П. Г о р а н о в (1858 — ?), познат консерва­
тор и русофил, „ Б у р г а с к и в е с т н и к“, който с едно прекъсване
продължил и през 1886 г. Той е бил близък на партията на съединис-
тите и е пишел доста остро срещу либералите и всичко либерално.
Вестници за административно устройство и за икономика. Изли­
зат и някои вестници във връзка с устройството на Източна Румелия,
засягащи въпроси по администрацията, благоустройството, просветата.

2е С. С. Б о б ч е в , цит. съч., с. 10.

566
Т а к ъ в е о с н о в а н и я т по почин н а сл и в ен ск и я п р еф ек т Н . А . Н а ч о в в е с т ­
ник н а С л и в ен ск и я о к р ъ г „С ъ в е т н и к “ . И з д а в а н о т С л и в ен ск а т а
о к р ъ ж н а п о ст о я н н а к о м и си я . Т ой за п о ч н а л д а и з л и з а на 19. X II. 1881.
О т н его са и зл е зл и три годи ш н и н и : I, 1 — 52, 16. X II. 1882; II, 1—52 (н я ­
м а з а п а з е н и б р о е в е ) ; III, 1 — 5 2 , 8. II. — 15. X II. 1890 г. П р е з в т о р а т а
си го д и ш н и н а б и л р е д а к т и р а н п о с л е д о в а т е л н о о т Х р . П . В ек и л о в ,
Н . Г ен ов и Я . И . К а п и т а н о в , в се с л у ж и т е л и на о к р ъ г а .27 *
„ С ъ в ет н и к “ за я в я в а в п р о г р а м н а т а си с т а т и я , ч е „ щ е с е за н и м а в а
г л а в н о с о к р ъ га и н его в и т е ж и з н е н и в ъ п р о с и .. . и щ е с ъ в е т в а “ , к о га -
то с ъ в е т ъ т е н у ж е н . Т ой е б и л р е д а к т и р а н п о с л е д о в а т е л н о о т д -р П .
Д ан ч ов (1 8 5 7 — 1 9 1 3 ), п о зн а т ю р и ст и п у б л и ц и ст ; В . А т а н а с о в
(1 8 5 5 — ? ) , у ч и т ел -х и м и к и п у б л и ц и с т , и И . Н . М и н т о в , д е е ц п о с ъ ­
д е б н о т о в е д о м с т в о , п р е в о д а ч и с ъ т р у д н и к на „ С м еш и л о “ (1 8 8 2 — 1 8 8 5 ).
През 1882 г. в Пловдив започва „ О б щ и н с к и л и с т “, от който излезли 85
броя в четири годишнини до 25. VII. 1885 г. От него за съжаление има запазени малко
броеве и досега не е установено името на редактора му. Вестникът помества ма­
териали във връзка с дейността на общините, административни документи, правилници,
укази, окръжни. Той е своеобразен по вид, бил отпечатван, както се вижда от ня-
колкото запазени броеве, на едната страна на листове от разни формати, за да
може и да се разлепва.
В Източна Румелия има начало и на печат, посветен на въпроси на икономи­
ката. През· 1883 г. един словак, д-р по правото Ив. Ж и л к а , започнал „ К о с м о ­
п о л и т “, „международен вестник за земеделие, търговия и индустрия“, от който
излезли едва два броя (30. I — 6. II). Вестникът пропагандира идеята да се свър­
жат с канал Бяло море, Дунав, Одер и Северно море и да се основе едно дружество
„за необработените земи по Балканския полуостров“. Той иска да посредничи в
покупко-продажби, дава малко забавно четиво и обявления.
През същата година в Пловдив е излизал вестник, от който няма запазени
броеве, с име „Кликач“, предвестник на множество по-късни вестници за търговски
рйклами и обявления.
В С т а р а З а г о р а , т о г а в а ц ен т ъ р на г о л я м а т а * с е л с к о ст о п а н с к а о б л а с т ,
н а 1. II. 1883 г. з а п о ч н а л д а и зл и за „ З е м е д е л е ц “, „в естн и к з а
з е м е д е л и е т о в ъ о б щ е , н а р о д н а т а и к он ом и я и с а м о у п р а в а “ . Т ой е п ъ р в и я т
б ъ л г а р с к и се л с к о с т о п а н с к и в естн и к с л е д О с в о б о ж д е н и е т о . О сн о в а л , го
е и го е р е д а к т и р а л Д и м и т ъ р М. Н а у м о в (1 8 5 1 — 1 8 8 4 ), учил
в зем ед ел ск о т о училищ е в Т а бор , Ч ехословак и я, а сл ед това в Л айпциг
и Х о е н х а й м , Г ер м а н и я . Т ой с ъ з д а в а к о м п ет ен т н о ед и н в естн и к , к ой то
р а з г л е ж д а всички в ъ п р оси п о з е м е д е л и е т о и с е за н и м а в а с б о л н и я
в ъ п р о с з а се л с к о т о с т о п а н с т в о — л и х в а р с т в о т о , к а т о с е за с т ъ п в а за
р а зв и т и е на з е м е д е л с к и т е к а с и . Н а у м о в е б и л п р и в ъ р ж е н и к н а к о н с е р ­
в а т и в н а т а п а р т и я . В „ З е м е д е л е ц “ е съ т р у д н и ч и л и А т а н а с А . М а к а к о в ,
а с п о р е д Ю . И в а н о в — и А т. Т. И л и е в . С л е д с м ъ р т т а на Д . Н а у м о в от
го д . II го р е д а к т и р а б р а т м у П а у н H а у м о в, в ъ зп и т а н и к н а з е м е ­
д е л с к о т о и ч и л и щ е в К р и ж е в а ц , Х ъ р в а т с к о , и А т. Т. И л и е в . В ест н и к ъ т
с п и р а с д ев е т и я си б р ой о т т р ет а т а г о д и ш н и н а — н а 2 0 . V I I . 1885 г.
П р е з п р о л е т т а на 1885 г. в С л и в ен за п о ч н а л д р у г м е ст е н „в естн и к
за зем ед ел и е, и ндустрия и дом аш н а и кон ом ия“ — „ Р а б о т н и к “,
о т к о й т о п о д р е д а к ц и я т а н а К . Ж е л я з к о в са и з л е з л и 11 б р о я от
8 а п р и л До 26 а в г у с т 1885 г.

27 Страници из историята на местния печат. Г. Луков. От ръкописния вестник „Свет­

лина“ до първите социалистически периодични издания, Сливен, 1971, с. 40 — 41.
 Х ум ори ст и чн о-сат и ри чн и лист ове. По-голяма е групата на хумористично-сати­
ричните вестници, излизали в Източна Румелия. Най-ранен, но нетраен (само 6 броя)
и без някакви качества е „ И з т о ч н а д а н д а н и я“, „сатиро-политически вестник“
с консервативно Направление, издаван в Пловдив през пролетта на 1880 г. (22. Ill —
4. V) от А. П а ш а л е р и . Вестникът излизал на френски и на български, имал и
друго издание — на френски и На гръцки. На френски той носи име „Le chtrivarie
d’Orient“. По-късно излиза и само на френски под име „ Charivari« roumeliote“.
На консервативни позиции.

Най-значителният хумористичен лист в Източна Румелия е „Ку-

к у р и г у “, който трябвало да „кукурига“ едйн път в седмицата. Той
бил основан от книжаря Η. П. К р а в а р е в и първият му брой из­
лязъл в Пловдив на 31. VII. 1882 г. Първоначално той формално не е
свързан с партии, но често атакува румелийските консерватори, консер­
вативния „Марица“ и издателя на „Народний глас“ Д. В. Манчов.
Постепенно става либералски вестник, който от втората си годишнина
е определено на либералски позиции и вероятно Н. Краварев не участ­
вува в него. Във II, 23, първия брой на втората годишнина, опровергава
слуховете, че го била хванала „пипката“ и че „станал жертва на някоя
чорбаджийска тенджера“. Чувствува се перото на П. P. С л а в е й к о в,
хойто по това време го редактира. Сега вестникът става по-краен,
радикален, остро ангиконсервативен и речникът му е обогатен с либе-
ралската терминология на времето, нарича консерваторите „черни ду­
ши“, остро напада режима на пълномощията в княжеството, дето раз­
пространението му било забранено. Близък до вестника е бил и П. Ка­
равелов, редактиран е и от артиста Ст. П о п о в , а е участвувал също
и 3. Стоянов („Свобода“, I, 11, 3. XII. 1886).
„Кукуригу“, последният 43 брой на който е излязъл на 20. VI.
1883 г., помествал иинтересни карикатури от сега неизвестен автор.
Друг траен хумористичен вестник бил издаван в Сливен от
8. IX, 1882 до 20. VI. Г885 г. — 156 броя — от познатия преди Осво­
бождението печатар И в. Д о ч к о в с име „С м е ш л ю“. Този хумо­
ристично-сатиричен лист е бил редактиран от Г е н к о Г о л ч е в . Ма­
кар да излиза продължително, „Смешлю“ няма силата на „Кукуригу“.
По направление той е също либералски, но си запазва известна неза­
висимост и не винаги е последователен. В него е сътрудничил и сли­
венският публицист д-р П. Данчов.
Източнорумелийските консерватори, твърде уязвявани от вестници като „Куку­
ригу“, нямали хумористичен вестник. През 1884 г. в Пловдив се появило едно малко
„ В е с т н и ч е “; „лист за народа“, издаван и редактиран от С в. ( Л е ф т е р ) М и ­
хайлов, който получавал помощ от Постоянния комитет и зад който стоял
Д. К. Попов. Вестникът нападал остро либералите. Той нямал особен успех. От
него са излезли 18 броя (20. VI. 1884—7. VIII. 1885). На позициите на румелийското
правителство и народната партия стои и слабият „ К о к о ш к а “, издаван от Г е о р ­
г и П а п а д о п у л у (1 —- 3, 22. X — 29. XI. 1884), който по-късно продължава с
име „П т и ц а“. Срещу „Борба“ на 3. Стоянов управляващите консерватори, „лъ-
жесъединистите“, противопоставили едно твърде ненадеждно оръжие — „ Б о р б а з а
к о к а л“, под заглавието на който, за да се иронизира 3. Стоянов, пише, че е'
„орган на казионната партия“ и че редактор му е „дървений философ Стоянович
Захариевич Драндабулски“ (3. Стоянов) и отговорник Гатьо Гатев Гатевич (3. Стоя-
новият съмишленик Т. Гатев). В същност редактор на вестника, от който излезли
едва три броя от 16. VI. 1885 г. нататък, е Св. (Лефтер) Михайлов, подпомаган от
Д. К. Попов и от някои от останалите лъжесъединистки първенци.

КАРИКАТУРА „НОВИ КАНДИДАТИ ЗА ДЕПУТАТИ“, В. „КУКУРИГУ“, БР. 34, II. IV. 1883 Γ.

568
 СПИСАНИЯ В ИЗТОЧНА РУМ ЕЛИЯ

З а н я к о л к о с п и с а н и я от р а з л и ч е н х а р а к т е р . Най-рацно списание в Източна Румелия,

след като там фактически и формално се установяват властите на областта, е „3 а-
к о н о в е д е ц“, „списание за законодателство, правосъдие и администрация“, както
само се определя от втората си книжка. То започнало да излиза три пъти в ме­
сеца от 1. IV. 1880 и от него са излезли 17 книжки До 1. VIII. 1881 г. Негов ре­
дактор и издател е Ф. П е р е ц , хърватин—юрист и публицист. „Законоведец“ си
поставяло за задача „да тълкува всичките многобройни и разновидни клонове на
законоведството“, да пише по административни въпроси. То насочило вниманието
си' предимно към наказателноправни проблеми и случаи. В редакцията участвувал
и Д и м и т ъ р Б р ъ з и ц о в . В един отзив в „Наука“ (I, 4 от VII. 1881) Вазов дава
не особено ласкава преценка за „Законоведец“.
Няколко години по-късно, от началото на 1885 г. до Съединението, пак в
Пловдив излезли 20 броя на „ С ъ д е б е н в е с т н и к“, правнр списание, което печа­
тало извлечения от решенията на Върховния съд, съобщения ' за местната и чужде­
странната съдебна практика, разяснения по дейността на съдиите, коментари на
закони и библиография. Редактор на списанието бил младият тогава Д и м и т ъ р
Т о н ч е в , един от известните български юристи в по-късно време. В „Съдебен
вестник“ са сътрудничили мнозина от големите съвременни български правници.
В Пловдив е било издавано и едно официално месечно педагогическо списание
на Дирекцията на народното просвещение в Източна Румелия — „ У ч и л и щ е н
д н е в н и к“. То било редактирано от самия директор на просветата Й о а к и м Г р у ­
е в (1828—1912) и си поставило за задача чрез статии и практически материали да
съдействува за развитие на образованието, на обучението в училищата. От „Учи­
лищен дневник“ излезли 12 книжки от ноември 1883 до октомври 1884 г.
В Източна Румелия се заражда и литературно-обществена периодика. Така в
Стара Загора през 1884—1885 г. излиза два пъти в месеца „ З н а н и е “, „списание за
наука и литература“. Издателите му —· книжовното д-во „Знание“ — са имали пред
очите си опита и традицията на Каравеловото „Знание“, но не са успели да го осъ­
ществят. Списанието искало чрез просвета да съдействува на народа да използува
свободата, защото „Свобода без наука — се казва в програмната му статия — не
обещава нито успех, нито сполука“. То помества български литературни творби, ста­
тии по стопанство, социални въпроси, история, география, природни науки, медицина,
по въпроси на народната просвета, .книжнина и познавателно четиво.
Опитът не е излязъл много сполучлив. В. „Народний глас“ (бр. 487, 14. V I I .
1884) Вазов помества доста критичен отзив за съдържанието на „Знание“ (той на­
рича списанието „недоносче“) както за художествената литература, така и за оста­
налите статии.
„Знание“ е редактирано от Ал. К о з а р о в (1857—1933), завършил естествени
науки във Виена, учител,и публицист; д-р Т о д о р Ив. С т о я н о в и ч (1844—1894),
общественик, лекар, завършил във Франция, чиито статии на медицинска тема били
интересни, и X р. ’В а к л и д о в. От „Знание“ излязла една пълна годишнина — 24
броя (15. IV. 1884 — 31. III. 1885) и четири книжки от втората годишнина (15. V I —
31. V I I . 1885).
Две значителни издания, свързани с името на Вазов. В Източна
Румелия между другите споменати вече списания са и двете най-значи­
телни списания, излизали в Пловдив до 1885 г., тясно свързани с дей­
ността на Ив. Вазов и неговия неотлъчен другар К. Величков.
Особено значение има „повременното списание“ „Н а у к а “. По
почин на Йоаким Груев, по онова време директор на народната про­
света в Източна Румелия, съществуващото от по-рано Пловдивско уче­
нолюбиво дружество от началото на 1881 г. се превърнало на Научно
книжовно дружество, което решило да издава като свой орган сп. „На­
ука“. Й. Груев поставил на разположение значителна сума (300 лири)
като правителствена помощ, а редакцията на списанието била възло­
жена на редакционен комитет, начело на койтб застанал като главен
редактор И в а н В а з о в . Той носел главната тежест на редакцион-

570
ната работа.2’ В редакционната колегия влизали още К. Величков,
С. С. Бобчев, Ив. Салабашев, Д. Минков и С. Караджов. Последните
двама вероятно не са били много активни.
„Наука“ обявява в програмата си, че ще се стреми да обнародва
„сериозните“ умствени произведения на българските книжовници от
областта на художествената литература, положителните и обществени­
те науки, народната просвета, а също и критика и библиография.
„Наука“ е солидно списание, особено що се отнася до чисто лите­
ратурната му част. Белетристичният му дял е на голяма висота. Доста­
тъчно е да се посочи, че в него за пръв път Вазов обнародва „Неотдав­
на“, „Хаджи Ахил“, „Немили-недраги“, „Един кът от Стара планина“,
а също „Митрофан“. В „Наука“ са отпечатани и някои от най-добри­
те работи на К. Величков — „Жертва“, „Отмъщение“, „Просяк“, дра­
мата „Вичензо и Анжелина“, а на П. Р. Славейков — „Старозагорчан-
ката“.
В „Наука“ са обнародвани също добри преводи на много извест­
ни чужди автори, като: В. Юго — „Деветдесет и трета година“, Ч. Ди-
кенс — „Скрудж“, Салтиков-Шчедрин — „Съвестта се загубила“, И. С.
Тургенев — „Едно свиждане“, Н. В. Гогол — „Повест, в която се раз­
правя как Ив. Иванович се скарал с Ив. Никанорович“, Ф. М. Достоев­
ски — „Мъничкият герой“, Е. Зола — „Моят съсед Д ж ак“, и др. Пре­
водите се извършват от най-добри и културни преводачи* като Д. К.
Попов, Ив. Ев. Гешов, П. Наботков, М. Кирилов, С. Бобчев.
Богат е и отделът за поезия в списанието, дето се отпечатват много
работи на Вазов, Величков, П. Р. Славейков, български народни пес­
ни, преводи от Байрон, Неруда и други видни чуждестранни поети, в
добри преводи, какъвто напр. е преводът на „Прощаването на Чайлд
Харолд“ от Байрон, направен от Д. К. Попов.
В „Наука“ са отпечатани много рецензии за-книги, писани лако­
нично, но живо и интересно, главно от Вазов и Величков. С тях мла­
дата българска литературна критика е направила нова крачка напред
в изискванията си за добър вкус и по-високо писателско майсторство.
Очерци и биографии на писатели, общественици, учени, написани
интересно и от познати автори, се поместват постоянно в „Наука“. Има
такива за Л. Каравелов, Р. Жинзифов, М. Ю. Лермонтов, Ф. М. Досто­
евски, У. Шекспир, В. Юго, Джон Стюарт Мил, С. С. Бобчев, Н. Боб­
чев, П. Иванов, Н. В. Гербел, Г. Брандес.
Сравнително по-слабо са застъпени в „Наука“ отделите за наука
и социология, но и там има отпечатани сериозни статии и очерци, ка­
то „По въстанието в 1876“ г.“ от 3. Стоянов, „Църковният въпрос“ от
Св. Миларов, „Нашият селянин“ от А. Начев, „Устройство на народ­
ното стопанство“ от Хр. М. Бончев, „Ролята и значението в политика­
та“ от Г. А. Кърджиев, „Етнографически очерк на българите“ от Ф. Ка-
ниц, „Няколко думи за Пловдив“ от П. Р. Славейков, „Българската
конституция“ от П. Каравелов, „Съдебно тълкуване на законите“, „За
събирането и изучаването на народните юридически обичаи“ от С. С.
Бобчев, „Обвинителният акт по гражданското съдопроизводство“ от
Д. Тончев, „Нашата мирова юстиция“ от Кр. Мирски, както и статии

28 Е м . С т еф анов, цит. съч., с. 1027.

571
по естественоисторически и медицински въпроси от д-р Г. Янкулов,
д-р Т. Стоянович, Ив. Салабашев, В. И. Шопов и др;
Вазов и неговите другари от редакцията на „Наука“ успели, както
се вижда от горния списък, да съберат добри автори от различни на­
правления и това допринесло за популярността на списанието. Според
отчета на Научното дружество за 1881 г. „Наука“ било отпечатано в
3000 бройки в обем 6—8 печатни коли и още през първите девет месе­
ца имало вече 1612 платени абонати. Това било голям успех. Въпреки
това списанието не могло да покрива загубите си и след като от него
излезли три годишнини (по 12 книжки), то спряло с кн. 12 от декем­
ври 1884 г.
В а з о в и В е л и ч к о в не се примирили със спирането на „На­
ука“ и през пролетта на 1885 г. пак в Пловдив те подхванали да изда­
ват ново месечно литературно списание „3 о р а“, от което излезли
шест книжки — от март до август. То не обнародвало нарочна програ­
ма, но е фактически продължение на „Наука“.
В него Вазов печата знаменитите си „Чичовци“, „Македонски со­
нети“ и други свои белетристични и поетични произведения. В „Зора“
е поместен „Таласъмът“ от К. Величков, който сътрудничи и с инициа­
лите А. И. Дават се работи от известни славянски и западни писатели
и поети, напр. от А. Мицкевич, В. Юго, М. Миличевич. В „Зора“ Вазов
(с псевдоним Добринов) и Величков печатат интересни рецензии за
излезли книги. Поместват се и статии из областта на науката и общест­
вения живот от познати автори, като д-р Ив. Драгомиров, Емил де
Лавеле, Ворачек и др.
С осъществяването на съединението на Княжество България и
Източна Румелия сп. „Зора“ престанало да излиза.

572
 ЗА НЯКОИ ОБЩИ ЧЕРТИ НА БЪЛГАРСКАТА
ЖУРНАЛИСТИКА ОТ 1879 ДО 1885
Ако историци и очеркисти на западния печат твърдят, че буржоаз­
ните революции са донесли на крилете си журналистиката, вярно е
също, че изигралата роля на буржоазнодемократична революция Осво­
бодителна война от 1877—1878 г. с факта на свободата сложи началото
на нов период за българския периодичен печат.
Веднага след Освобождението той започва да се развива с непоз­
нато дотогава темпо. Докато за 34 години — от зараждане на българ­
ския периодичен печат до 1878 г. — бройката на вестници и списания
с мъка достига стотицата, само през 1879 г. има двадесетина нови, а
до Съединението през 1885 г., едва за седем свободни години, числото
им е вече към 140. Това е бързо, припряно, не винаги поддаващо се на
закономерности развитие, едно опиянение от свободата, в което енту­
сиазмът и буйността са най-характерното.

Правното русло за печата

Тъй като и в Княжество България, и в Източна Румелия се изгражда
буржоазен обществен, а следователно и буржоазен правов ред, ес­
тествено е било и периодичният печат да бъде вкаран в известно русло,
да се създадат такива правни норми, които да определят неговото раз­
витие.
Що се отнася до княжеството, посочено бе вече, че Търновската
конституция (и по-специално нейният дял VIII, чл. 79, 80, 81) гаранти­
ра формално свобода на печата, непозната до това време за българ­
ската журналистика: нямало пречки да се издават вестници и списа­
ния, не се искал материален залог, нямало бариери за това, кой може
да бъде редактор, по принцип не се предвиждала никаква цензура за
периодичните издания. Що се отнася до евентуалните злоупотреби с
печата, от ал. втора на чл. 79 на конституцията се разбира, че се пред­
вижда наказателна отговорност (съгласно чл. 81 пред общите съдили­
ща и според постановления на Закон за печата). От духа на спомена­
тата алинея е явно, че отговорността е каскадна, т. е. най-напред
отговаря авторът, ако той е неизвестен — последователно издателят,
печатарят или разпространителят. Сама по себе си каскадната отго­
ворност е известно ограничение на свободата. Тя подтиква издателя да
контролира съдържанието на съответното периодично издание; да пра­
ви своеобразна цензура, но все пак е за предпочитане пред т; нар. со-

573
лидарна отговорност за автор, редактор, издател, разпространител,
предвиждана в по-реакционни закони.
От влизането на Търновската конституция в сила през пролетта
на 1879 г. до пролетта на 1881 г. българският периодичен печат се рад­
вал на свободата, която конституцията му гарантирала. Със суспенди­
рането на конституцията от Батенберг на 27. IV. 1881 г. положението
се променило коренно. Обстоятелството, че либералският „Независи­
мост“ (I, 69, 19. V. 1881) препечатал неприятен за правителството и
самия Батенберг отзив на белградския в. „Самоуправа“, било външ­
ният повод да се ограничат правата на печата. Въз основа на доклад
на председателя на Министерския съвет ген. И. К. Ернрот и министри­
те д-р К. Иречек и Г. К. Желязкович Батенберг издал Указ № 416 от
24. V. 1881 г., обнародван в „Държавен вестник“ (III, 34, 25. V. 1881),
с който се упълномощава министърът на вътрешните дела да вземе
„административни мерки срещу виновните лица, конто той ще предаде
на съда, ако Върховният съд признае обезателността на отоманските
закони по печата“. Въз основа на този указ министърът на правосъдие­
то Π. X. Стаматов побързал да напише писмо № 1985 от 26 май до
председателя на Върховния касационен съд, с което се обосновавало (а
в същност предписвало) да се занимае с въпроса, дали може да се
смята, че турският закон за печата от 2 шабан 1280 (1865) г. „има си­
ла и действие в княжеството“, тъй като не бил отменен с никакъв за­
конодателен акт, а също и „могат ли да се преследват и наказват пре­
стъпления, извършени с печата, преди този закон да бъде преведен от
турски на български език и преди да бъде обнародван“ в „Държавен
вестник“. В същия ден Касационният съд под председателството на
В. Мишайков в извънредно общо събрание постановил, че „турският
закон за печата. . . има пълна сила и действие в тези си статии, които
не противоречат на другите сега действуващи в княжеството закони, и
престъпленията по печата могат съвършено правилно да се преслед­
ват и наказват както по общия наказателен турски кодекс.. ., така
и по този закон. . . “ Той бил преведен на български и обнародван в
„Държавен вестник“ (III, 36, 30. V. 1881). На същия ден ВКС, в об­
щото събрание на който влизали лица като Хаджи Иванчо Пенчовпч,
Н. Михайловски и Т. Бурмов, приел определение, че турският закон за
печата „има пълна сила и действие“, както и съответните членове на
общия турски наказателен кодекс. С окръжно № 2030 на министъра на
праводсъдието Порфирий Стаматов от 29 май, обнародвано в същия
брой на „Държавен вестник“, в който е публикуван и преводът на
турския закон за печата, се дават редица обяснения по прилагане на
закона и за подсъдността на делата по печата. В действителност с т. 7
и 8 от това окръжно се отменя принципът на солидарната, отговорност
и се въвежда каскадна отговорност за делата по печата, като соли­
дарната отговорност остава да важи за „по-важните престъпления по
печата“, напр. за „докачение честта на княза“ и др. под., и се пред­
вижда ускорена процедура. С Указ № 801 от 14. IX. 1881 г., обнародван
в „Държавен вестник“ (III, 67, 16. IX. 1881), е направено изменение
и допълнение на турския закон за печата относно реда, по който се
разрешава да се издават нови вестници (разрешенията се дават от
Министерството на вътрешните работи), за задължения на издателите

574
и за начина, по който съществуващите вестници могат да продължат
да излизат.
Така насилието и обскурантизмът отменили „виртуално“ демокра­
тичните положения за печата в Търновската конституция. Българският
печат бил върнат юридически към времето на турското робство. Н а­
станали тежки години за вестниците. Примката около шията на печата
се затягала все повече, наказвани и спирани били дори такива консер­
вативни и верни на Батенберг вестници като „Български глас“. Броят
на вестниците намалял значително със спирането на либералските из­
дания, някои журналисти се запознали с килиите на Черната джа­
мия. В цитираните по-горе ръкописни „Страници“ на 3. Стоянов се
описват много интересни случаи на задушаване свободата на печата
от централните власти, дори лично от княза.
В началото на 1883 г., когато правителството на руските генерали
направило опит да привлече либералите, Държавният съвет приел
нов закон за печата, утвърден на 6. II. 1883 г., обнародван в „Държа­
вен вестник“ (V, 15, 10. II. 1883). В този закон формално се обявява
свобода на печата, не се иска предварително разрешение да се издават
вестници, но и в него има редица ограничаващи текстове, противни на
духа на конституцията. Така според чл. 6 на закона издателят на вест­
ник трябва да има 30-годишна възраст и поне средно образование.
Този закон (чл. 10) предвижда солидарна отговорност на автора, ре­
дактора и на издателя, за когото се предвижда дори самостоятелна
отговорност. В закона има задължения да се отпечатват официални
текстове, опровержения, обяснения за обнародвани материали. Пред­
виждат се наказателни санкции — от глоби до спиране на вестници, до
лишаване от свобода, а също ускорена процедура за делата по печата.
Законът е разширен и за непериодически печатни издания, както и за
внесени от чужбина вестници и списания.
Дори след възвръщането към конституционния ред през есента на
1883 г. свободите на печата не се възстановяват. Министърът на пра­
восъдието д-р К. Стоилов издал окръжно № 4636 от 4. XI. 1883 г.,
според което законът от 6 февруари с. г. е в сила, докато не бъде из­
менен. Скоро след това деснолибералното и консервативно правител­
ство на Др. Цанков прокарало набързо изработения от д-р К. Стоилов
„Наказателен закон за престъпленията по печата“, гласуван на 12. XII.
1883 г., утвърден на 14 с. м. и обнародван в „Държавен вестник“, V,
136, 17. XII. 1883. Този закон, остро атакуван от левите либерали, бил
по-демократичен от предшествуващия го, предвиждал каскадна отго­
ворност с по-леки санкции, без конфискации и спиране на периодични
издания. В него (чл. 1) се разширява‘понятието престъпление по пе­
чата, като се приема, че то се извършва „чрез напечатване на книги,
брошури, вестници, летящи листовки (обявления) и чрез изображения,
рисунки, чрез литографии, хектографии и фотографии“. Според чл. 7 на
закона „препечатването на една престъпна статия се смята за съучастие
в престъплението“. Законът задължавал също да се обнародват отго­
вори и обяснения на засегнати учреждения и лица, както и задължение
да се обнародва присъдата, издадена срещу определено периодично из­
дание.
Преди съединението на Източна Румелия с княжеството в Бълга-

575
рия е бил гласуван на 18. I. 1885 г. по предложение на министъра на
правосъдието д-р В. Радославов и „Допълнителен отдел към Наказа­
телния кодекс за престъпленията по делата на печата“, утвърден на 25
януари и обнародван в „Държавен вестник“ (VII, 10, 1. II. 1885). Този
закон е по-либерален от закона на Стоилов (1883). Интересно в него
е, че според чл. 10 не се позволява да се употребяват псевдоними, но
тъй като в текста не е била предвидена санкция, това постановление
фактически останало ирелевантно. „
Печатът в Източна Румелия се развивал при по-спокойни обстоя­
телства. В Органическия устав (основният закон за областта) също
има специален текст за печата —· параграф 40, който гласи: „Свобода-
да на печата е посветена. Законът спира злоупотребленията на тая
свобода. Предварителна цензура не може да бъде установена.“
Този текст се отличава от съответните текстове в Търновската кон­
ституция. И той освещава свободата на печата и категорично определя,
че няма и не може да има цензура, но в него не се предвижда и кас­
кадната отговорност. Първоначално и в Източна Румелия се прилагал
турският закон за печата от 1865 г., но прилагането му било формално
и печатът бил относително свободен, критиката срещу главния упра­
вител, а и неудобни за турското правителство текстове били търпени.
Но и в Източна Румелия се наложило да има специален закон за пе­
чата — законът от 2. XII. 1880 г., когато председател на Постоянния
комитет бил Ив. Ев. Гешов. На следващата година директорът Г. Кръс-
тевич внесъл в Областното събрание нов Законопроект за свободата
на печата, който уж бил съобразен с един от модерните на времето
закони — френския закон за печата от 29. VI. 1881 г. Както се вижда
от дневниците на третата сесия на Областното събрание, 33-то и 34-то
му заседание от 27 и 28. XI. 1881, повечето от членовете на законопро­
екта били отхвърлени като ограничаващи. Тогава Кръстевич се видял
принуден да оттегли законопроекта и в същност останал да важи ста­
рият закон.
Консерваторите в Източна Румелия се оплаквали от „разюзданост“
на печата, от злоупотреби с него, от това, че на практика осъдените за
престъпления по печата, главно за клевета, не претърпявали наложе­
ните им наказания, като забягвали в княжеството. Били са вземани и
административни мерки, като напр. две заповеди на главния управи­
тел, издадени във връзка с искане на турското правителство да се
забранят митингите срещу повторното назначаване на Алеко Богориди.
С тези заповеди вестниците били предупредени да спрат агитацията си,
но в същност те не се повлияли. При такива условия е било възможно
в Източна Румелия да излиза- вестник като „Борба“ на 3. Стоянов.
Когато на 6. X. 1885 г. Съединението станало, българският печат
от този момент нататък бил регулиран от единен вече за цялата страна
правен режим.
Макар и до 1885 г. с, изключение на годините на „пълномощията“
българският печат да се е развивал, общо взето, свободно, не са редки
случаите, когато на вестници и списания са били поставяни изкуствени
пречки от изпълнителната власт, които като че ли с течение на годи­
ните все повече се усилвали и усъвършенствували и правели свободата
на печата все повече формална и ефимерна.

576
 Технически условия и стопанска организация
Освобождението на България донесло със себе си и свободно раз­
витие на техническите условия, за да съществува модерен печат. Ня-
колкото печатници, които били уредени набързо след Освобождението
в Пловдив, Русе, Търново и Свищов, не били достатъчни за нуждите
на страната. Бързо се създавали частни печатници (и не по една) пър­
воначално в София, а след това и в редица провинциални градове,
като Сливен, Варна, Силистра, Видин, Стара Загора, Бургас, Севлиево,
Габрово, а по-късно и в много други селища, дето започнали да никнат
периодични издания като гъби след дъжд.
Пощенските съобщения в България след Освобождението също се
развивали бързо. Руската гражданска администрация предала на бъл­
гарските власти на 1. V. 1879 г. 39 пощенски и 26 телеграфни станции
с 64 морзови апарата и с 1630 км телеграфни линии с 2582 км провод­
ници. Непосредствено след Съединението, през 1886 г., телеграфопо-
щенските станции в страната били вече 100 с 3834 км пощенски трак­
тове и с 3548 км телеграфни линии (5889 км проводници) и 194 морзови
апарата. Телефони до това време в България още нямало. Със силното
развитие на пощенските и телеграфните съобщения вестниците имали
надеждно средство както да получават новини, така и да бъдат разпро­
странявани. Защото и тогава разпространяването на печата се извърш­
вало от самите издателства и редакции главно с помощта на пощите и
на абонаментната система. '
Вестниците и списанията, почти както преди Освобождението,
имали много примитивна стопанска организация. В повечето случаи
те били частни издания на самите редактори, разпространението им
било слабо, а следователно и приходите — малки. Липсват точни данни
за тиражите на вестници и списания между 1879 и 1885 г., но те били
ограничени — от 1000 до 2000 бройки, често по-малко и рядко повече —
и затова вестниците, включително и най-солидните, мъчно покривали
разноските си. Една от причините за това е и обстоятелството, че слабо
развитата икономика на страната, ранният стадий на капиталисти­
ческото развитие, не давала възможност платената реклама във вест­
ниците да стане важно перо в техния приходен бюджет, да бъде за тях
като парата в парната машина (Маколей).
Но това положение не могло да продължи много. Още от самото
начало били направени опити от книгоиздатели да създадат по-солидни
вестникарски предприятия. Така Хр. Г. Данов, Д. В. Манчов, Янко
С. Ковачев, Η. П. Краварев стават издатели на по-трайни и в икономи­
ческо отношение по-закрепнали вестници. Създават се и няколко ак­
ционерни дружества — издатели на вестници. Зад партийните органи
застанали съответните партийни организации, а зад някои списания —
културни организации и институти. Въпреки това вестниците продъл­
жавали да бъдат губещи издания и това довело до началото на ко­
рупция в печата. Младата българска буржоазия носела до голяма сте­
нен манталитета на чорбаджийството от турско време. Затова в ред­
ките случаи, когато някой капиталист подпомагал вестника (такъв е
случаят с Ив. Хаджиенов по отношение на „Български глас“), той бър­
зал да получи еквивалента на даденото с големи лихви, както напр.

37 История на българската журналистика 577

Хаджиенов използувал „Български глас“ за своите цели на предприе­
мач за строежа на жп. линии, пътища и държавни постройки. Най-
простото било властвуващата партия да бръкне в държавната каса,
за да поддържа своите вестници и техните редактори. Така ставало и
в княжеството, и в Източна Румелия, дето Постоянният комитет давал
„понякога и субвенции на някои... вестници...“1 В една своя статия
(„Съединисти ли са бившите румелийски директори?“), печатана в
„Независимост“ (I, 15, 3. V. 1886), 3. Стоянов напр. изнася изключител­
но любопитни данни за „зетьо-шурьо-баджанакизма“ на източноруме-
лийските консерватори, за това, че „всичкия местен печат: „Марица“,
„Народний глас“, „Съединение“, „Echo des Balkans“, „Бургаски вест­
ник“, „Вестниче, „Борба за кокал“ се издаваха с народни пари“.2
Това са все вестници на консервативната партия. Тези си твърдения
3. Стоянов обосновава на документи, разписки за получени суми, които
обнародва. Положително е, че и вестниците на „казионните“ са полу­
чавали пари от румелийската класа, както твърди „Съединение“ (I,
4, 22. X. 1883) за „Южна България“. Подобни примери бяха дадени
по-горе в изложението и за много вестници, издавани в Княжество
България.
Тъжно е да се наблюдава как на основата на материалното в ново­
създадения в България буржоазен ред, дето все повече човек за човека
става вълк, се развиват драми, трагедии и трагикомедии на идейна
изневяра и на падения, които във вестниците се дължат в повечето слу­
чаи на материалната неустановеност на изданията и на техните ре­
дактори.
Най-често вестници, изразители на радикални идеи, които са ня­
мали нищо общо с властта и със силни политически и икономически
покровители, са запазвали своята морална чистоплътност и техните ре­
дактори и издатели са носели тежкия си кръст, както техните предшест­
веници от времето на Възраждането.

Редакционна организация, идейна насоченост

видове издания, публицистични средства
Редакционната организация на вестници и списания непосредст­
вено след Освобождението е също така примитивна, както и стопанска­
та. В същност тя е функция от нея. Както през време на Възраждането,
и сега най-често основната тежест на редакционната организация пада­
ла върху редактора. Той понякога имал един или няколко помощници.
Голяма част от редакторите изпълнявали своята работа между другото,
най-често като обществено задължение, макар че в повечето случаи
те са били и материално заинтересувани. Не са се появили още профе­
сионални журналисти в сегашния смисъл на думата. Броят на помощ­
ниците на редакторите в сравнение с печата преди Освобождението е
безспорно по-голям, често има редколегии, в които влизат публицисти
със значение. Забелязва се обаче една тенденция към по-голямо модер­
низиране на редакционната организация и към професионализиране.

1 М. И в . М а д ж а р о в , Източна Румелия, с. 206.

2 3. С т о я н о в , Съчинения, т. Ш , София, 1966, с .162.

578
 Редактори на вестници и списания непосредствено след Освобож­
дението са дейци на възрожденския печат, като Л. Каравелов, П. Р.
Славейков, Ив. Богоров, Св. Миларов, Ст. Стамболов, М. Балабанов,
П. Кисимов, С. С. Бобчев, Д. К. Попов и др. След това се налагат имена
на по-млади сътрудници на предосвобожденския печат, които не са
стигнали тогава до самостоятелно редакторство, като Гр. Начович,
В. Радославов. А най-сетне се появяват и съвършено нови имена —
П. Каравелов, Д. Петков, 3. Стоянов, д-р Ст. Данев, Д. Мишев, Д. Ри-
зов и т. н. И сега най-често редакторите са интелигентни люде, мно­
зина с виеше образование, с добра култура, знаещи езици и с общест­
вен и житейски опит. Трябва да се изтъкне също и фактът, че между
редакторите на вестници са и най-големите па времето писатели, като
Йв. Вазов, К. Величков, П. Р. Славейков, Ст. Михайловски, 3. Стоянов.
Но заедно с редактори от такъв ранг благодарение на обстоятелството,
че в повечето случаи за редакторите не се изисква образователен ценз,
редактори стават и лица без особено образование и култура. Не е дума
за журналисти като Д. Петков и 3. Стоянов, които по пътя на само­
образованието и упорития труд се домогват до по-висши знания, а за
някои доморасли журналисти на местни вестничета.
В българската журналистика непосредствено след Освобождение­
то се налагат талантите на познати вече журналисти като П. Р. Славей­
ков, Ст. Стамболов, а наред с тях и нови като 3. Стоянов, Д. Петков,
Г. А. Кърджиев, Гр. Начович, М. Маджаров и др.
При примитивната редакционна организация, която имат вест­
ници и списания, те могат да съществуват, някои от тях да правят и
сега впечатление със съдържанието си само благодарение на авторския
актив, с който много от тях са успявали да се заобиколят. Най-често
сътрудниците на вестници и списания са лица с добро образование и
културна подготовка, които, казано с модерен израз, са работили на об­
ществени начала, доброволно и обикновено съвършено безвъзмездно,
тъй като рядко е имало възможност да се плащат хонорари. Това те са
правели, защото са били войници на идеи, защищавани от техните вест­
ници и списания, и са проявявали наследения от времето на Възраж­
дането идеализъм.
Голямата част от вестниците са идейни, политически органи. Те
служат, изразители са на класови и обществени групировки и воюват
за тяхната идеология и за техните интереси. Непосредствено след
Освобождението сред вестниците има известно привидно единство, на­
ционална споеност, най-напред от опиянението на свободата, а след
това срещу жестокия удар на Берлинския договор. В княжеството краят
на това привидно единство настъпва по-рано, в дните на Учредителното
събрание. В Източна Румелия то трае по-дълго, докато за всички става
ясно, че българският елемент безспорно господствува в областта. По
идейна насоченост българският печат скоро се разделя на две главни
посоки, които съответствуват на двете класически линии в развитието
на възрожденския печат, сега либерален и консервативен. Либерал­
ният печат изобщо и в началото е изразител на тежненията на дребна­
та буржоазия — селяните, занаятчиите, селската и градската беднота,
както и на народната интелигенция. Консервативният печат пък стои
на основите на бившето чорбаджийство, едри земевладелци, едри тър-

579
говци, новосъздаващата се предприемаческа и промишлена едра буржо­
азия и висшата бюрокрация и духовенство. Но тъй като класовото де­
ление в страната не е така опростено, скоро започват да се забелязват
тенденции на разслоение и в печата, особено изразено в либералните
вестници. Появяват се леви и крайни либерални' вестници, както и де­
сни либерални издания. Дълго време левите и радикални либерални
вестници, защитници на отруденото селячество, на западналите занаят­
чии, на градската беднота, дори на зараждащото се работничество и на
народната интелигенция, са носители на най-прогресивните на времето
идеи. В тях намира отклик идеологията на руските демократи-револю­
ционери, идеите на западния утопичен социализъм, на своеобразен сан­
тиментален социализъм от рода на Пелагичевия, на руското народни-
чество.
Точно на прага на Съединението през 1885 г. се забелязват първите
прояви на измяна на прогресивното, на рязък завой в развитието на
либерални журналисти и публицисти, като 3. Стоянов, Д. Петков,
Ст. Стамболов. А в същото време изгрява началото (с Благоевия „Жур­
нал Съвременний показател“) на един нов печат — социалистическия,
който ще стане изразител на младата българска работническа класа,
носител на идеите на марксизма и ще играе значителна роля в следва­
щия етап от историята на българската журналистика.
Към политическите вестници принадлежат и доста по брой сатирич­
но-хумористични, повечето либерални. Малко хумористични вестници
имат трайно значение и продължителен живот. Голяма част от тях са
изпълнени със слаб, тривиален хумор, а най-значителните, като напр.
„Свирка“, имат „пресолен“ хумор и си служат с краен език.
Между вестниците има и някои без особено значение, които нямат
определена идейна физиономия, искат да бъдат „надпартийни“ и „ин­
формационни“, служат на всяка власт, но те са все още малко и незна­
чителни. Не е дошло времето на т. нар. „информационен“ буржоазен
печат, „пожълтяването“ е в своето начало. Тия вестници най-често
имат редактори от по-низша категория и са с най-слаба редакционна
организация.
Главно в такива вестници, а и изобщо във вестниците поради при-
митивността на редакционата организация често достоверността на
информацията не е на висота, не винаги редакциите са имали възмож­
ност, пък и стремеж да правят проверки на постъпилите материали и
често са ги обнародвали най-безотговорно. Такъв е случаят, изнесен
от Иречек в неговия „Дневник“ за една дописка срещу него в русен­
ския „Славянин“, в която се съдържат необосновани твърдения и невер­
ни факти. За да си направи една жестока шега с редактора на вестника
T. X. Станчев, Иречек му изпратил дописка против самия себе си, с
най-невероятни и невъзможни обвинения. Лековерният Станчев, без
да направи каквато и да е проверка на фактите, я поместил и, както
Иречек твърди, цяла политическа София се смяла на русенския ре­
дактор и на неговия вестник.3
Благоговението, което народът, читателите имали към вестниците
от времето на Възраждането, дето всяка похвала във вестник била го-

3 К. И речек, Дневник, II, с. 485 и сл.

580
ляма чест, а всеки укор — позор, постепенно започнало да намалява,
дори да се създава едно отрицателно отношение към печата.
Между вестниците има и отраслови, посветени на стопански въп­
роси, но, общо взето, поради слабото развитие на българската иконо­
мика не се създава и стабилен печат по въпросите на промишлеността,
търговията и селското стопанство.
До Съединението през 1885 г. списанията на високо ниво и с трай­
но значение са също малко на брой. Между тях най-значителни са списа­
нията с обществено-политическа, литературна и научна тематика, като
„Периодическо списание“ в княжеството и „Наука“ в Източна Румелия.
Поставя се началото на отраслови списания — юридически, педагоги­
чески, медицински, селскостопански, но за съжаление никое от тях не
успява да се наложи като трайно издание със значителни качества,
макар да има и хубави отделни прояви.
Както в печата преди Освобождението, публицистичните материали
господствуват във вестници и списания. И сега статията най-често е
на високо равнище. Журналисти и публицисти като П. Р. Славейков,
П. Каравелов, Ст. Стамболов, Г. А. Кърджиев, Д. Петков, Д. Ризов,
3. Стоянов — от лагера на либералната журналистика, Гр. Начович,
Ив. Ев. Гешов, М. Маджаров са майстори на статията. Заедно със ста­
тията във вестниците намират място и фейлетони-памфлети, особено
в моменти па реакционен поврат. Трябва да се изтъкнат имената на
П. Р. Славейков, Д. К- Попов, X. Пешев (Неделин), Д. Петков и особено
3. Стоянов, ненадминатия памфлетист и фейлетонист на тези го­
дини, които продължават традицията на Каравеловата и Ботевата фей-
летонистика. Вън от фейлетона използуват се в служба на журналисти­
ката и други литературно-публицистични средства, напр. стихотворения
с публицистична насоченост, писани от талантливи автори като П. Р.
Славейков, Р1в. Вазов и др. На високо равнище са и рецензиите, особе­
но във вестниците, редактирани от писатели. Карикатурата е все още
в своето начало.
Вестниците се пишат най-често на налагащия се литературен бъл­
гарски език, без това да означава, че нивото му е винаги високо. Най-
типичното явление в печата по това време е все по-голямата езикова
разюзданост, която се наблюдава с все по-силното разслоение сред бур­
жоазните партии и в полемиката между различните партийни органи.
Връх на тази разюзданост е инак талантливата журналистика на'
Д. Петков.
През 1885 г. българският периодичен печат и по-специално вестни­
ците са на предела, при който буржоазният печат изпада във все
по-голяма колоритност, що се отнася до езика, във все по-непозволени
крайности. Това е времето, когато „бай ганьовщината“ в журналисти­
ката се проявява все повече и повече. Това явление ще даде право и
възможност на Алеко Константинов само няколко години по-късно да
извае Образите на Бай Ганьо, Дочоолу и Гочоолу като журналисти и
да даде станалото популярно определение за български редактор: „Ту­
ри си едно перде на очите (па няма и нужда) и псувай наляво и на­
дясно.“

581
 * *

На водораздела в развитието на българската журналистика, съв­

падащ със Съединението от 1885 г., българският буржоазен печат при
условията на развиващия се капитализъм в периода на безкрупулното
първоначално натрупване на капитали все повече и по идеи, и по език
се отделя от народа. Дори може да се каже, че печатът на либералната
буржоазия изменя на народа. Знамето на възрожденската журналисти­
ческа традиция, на публицистичната идейност и чистота се поема от
един нов печат — социалистическия, който, изпълнявайки задачата си
да руши буржоазния обществен ред и господствуващата идеология, ще
си служи с чисти и идейни средства, с научни доказателства и с бла-
гоприличен език.

582
 ПОКАЗАЛЕЦ НА ЛИЧНИ ИМЕНА

Показалецът не е абсолютно пълен. Той съдържа имена, псевдоними и инициа­

ли преди всичко на лица, свързани по някакъв начин с българската журналистика и
публицистика до 1885 г., на редактори, публицисти, книжовници, сътрудници, допис­
ници, чужди автори, чиито творби са били превеждани в български периодични из­
дания; на мислители, държавни дейци и други лица, които в един или друг смисъл,
идеологически или с действия и мерки за и против са влияели върху развитието на
българския периодичен печат; на издатели, администратори, меценати, настоятели, спо­
моществователи, печатари, разпространители на периодични издания; на автори на
трудове върху българската журналистика, на цитирани източници и документи; на
мислители, чужди журналисти и публцисти, за които се споменава в изложението.

Абдул Меджид 42, 57, 78, 84 Бакунин, М. А. 253, 363

Аврамович, П. 142 Балабанов, Марко Д. 188, 197, 239, 365,
Аврионидис, И. 228 290, 300, 307, 320, 321, 322, 323, 328,
Агура, Д. 423, 427 333, 420, 423, 476, 484, 487, 556, 558
Адженов, Ив. П. — вж. Аженов 394 Балан — вж. 'Геодоров, Ал.
Аженов, Ив. П. 302, 303, 394, 414 Балкански родолюбец — вж. Караве­
А. И. — вж. Величков, К. лов, Л. 278
Аксаков, И. С. 174, 177, 273, 275, 495 Барон Лулчо — вж. Каравелов, Л. 315,
Александър II 148, 392, 435, 450, 452, 436
472, 526 Барон Лулчо, от 1880 пат. — вж. Стоя­
Али бей, Юсуф 461 нов, 3. 436, 449
Али паша 186, 189, 198, 290, 291, 310 Барон фон Тиквеш — вж. Стоянов, 3.
Ангелов, Я. 387 Барон фон Царвулко — вж. Стоянов. 3.
Андерсен, X. К. 534 Бат, Хенри 301
Андреев, Ат. 249, 251 Батски херцог 542
Андреев, д-р Б. 10, 13, 14, 42, 44, 47, 81, Батемберг, Александър 415, 420, 422,
417, 422, 441, . . . 546 423, 424,430, 436, 437, 438, 443, 449,
Андреева, Ек. 254 452, 462, 463, 466, 467, 468, 472, 473,
Андрейчин, проф. д-р Л. 316, 383 474, 475,479, 482, 485, 489, 494, 504,
Андреев, Ив. ■ — вж. Богоров, Ив. 540, 543, 555, 574
Андрич, Ал. 193, 194, 195, 196, 281, 351, Бачко 205
358, 386, 392 Бежан, С. — вж. Бобчев, С. С. 389
Анреов, Ив. — вж. Богоров, Ив. Безеншек, А. 423, 456, 488
Антим I 236 Велинов, подпоручик
Априлов, В. Е. 13, 20, 24, 26, 39, 46, 54, 61 Белински, В. Г. 257, 270, 275, 336, 357,
Арен, Шарл 153 363, 451, 549, 562
Арнаудов, проф. М. 297, 314, 346, 564 Белобрадов, Р. И. — вж. Блъсков, Р.
Арсениев, К. 505 И. 386
Атанасов, В. 567 Бекон 303
Атанасович, Г. — вж. отец Панталеймон Белчев, Хр. 437, 439
Атен, Еужен 562 Беме, Ернст 534
Бенев, Г. 195, 534, 546, 549, 550
Бабьоф, Гр. 233 Бербатов, Η. П. 205
Баева, Соня 232, 239, 242, 319 Берковски, П. 195, 542, 543
Байнгтон, Т. Л. 199 Бернарден дьо Сен Пиер 75
Байрон, Дж. Г. 571 Берон, В. 83, 192, 256
Бакалов, Г. 89, 293, 294, 334, 365, 453 Берон, д-р П. 20, 83, 239
Бакърджиева, Т. 402 Бисеров, д-р 488

583
Бисмарк, Ото 244, 446 380, 381, 382,383, 384, 385, 386, 387,
Благоев, Д. 5, 27, 89, 90, 239, 306, 334, 388, 389, 400,405, 406, 415, 418, 442,
453, 484, 489, 517, 518, 520, 521, 523, 448, 449, 514, 518, 520, 521, 545, 549,
529, 556, 559, 560, 562 550, 552, 562
Блазнавац, Μ. П. 356 Брадел, И. 487
Блан, Луи 9 Брадински, Ст. 119
Бланки, Л. 73, 453 Брайткопф и Хертел 54, 61
Блъсков, Д. Р. 114, 330 Брандес, Г. 571
Блъсков, Ил. Р. 81, 154, 183, 184, 192, Брожка, Ив. 488
253, 333, 386, 387, 393, 410, 488 Бруновик, 186
Блъсков, Р. Ил. 184, 330, 458, 523 Бръзицов, Д. 535, 570
Блъсков, Ст. 339, 370 Брюнони, П. 133, 139
Бобеков, П. 333, 393, 394 Бужашки, Евл. 484, 517
Бобчев, С.С. 84, 126, 189, 205, 207, 247, Буйнов, Ст. 146, 154
265, 267, 306, 310, 312, 315, 321, 328, Бурмов, проф. Ал. 251, 286, 306, 319,'
332, 375, 389, 390, 392, 401, 441, 452, 334, 371, 374, 376
456, 534, 535, 541, 548, 549, 562, 566, Бурмов, Т. Ст. 75, 78, 79, 80, 119, 122,
571 127, 128, 136, 137, 139, 185, 186, 194,
Бобчев, Н. 571 196, 198, 214, 228, 266, 420, 423, 429,
Бобчев, Юр. 535 442, 443, 463, 478, 484, 525, 529, 574
Богдан 143, 194 Бурков, П. Тр. 463
Богдан, архимандрит 122 Бъкл, X. Т. 473
Богданов, Ив. 478 Бърк, Ед. 46
Богоев, Ив. — вж. Богоров, Ив. 50, 71, Бъчваров, Хр. — вж. Бъчеваров, Хр. Г.
455 333, 363, 392, 461
Богориди, А. 464, 525, 532, 540, 544, 566, Бъчеваров, Хр. Г. 242, 333, 391, 439, 461,
576 514
Богориди, Н. Конаки 142 Бюхер, К. 14
Богориди, Ст. 26, 42, 63, 69, 84, 118
Богоров, Ив., 5, 22, 50, 54, 56, 57, 58, Вазов, Ив. 245, 293, 306, 314, 315, 318,
59, 60, 61, 62, 63, 65, 66, 68, 69, 70, 321, 328, 331, 387, 389, 390, 392, 394,
71, 72, 73, 118, 122, 125, 142, 147, 178, 427, 435, 437, 456, 460, 503, 536, 538,
182, 183, 186, 188, 201, 212, 225, 246, 540, 541, 542, 544, 564, 565, 570, 571,
249, 250, 333, 400, 406, 411, 440, 454, 455 572
Божинов, Т. 506 Ваклидов, Хр. Д. 122. 133, 183, 189, 190,
Божиков, Вл. 322 324, 570
Бозвели — вж. Неофит Бозвели 19, 63, Валтер, Др. К. 488
146, 331 Василев, К. 206, 345, 517, 520, 542
Бозвелиев, K. Т. 486 Василев, п. Ст. 345
Бойоглу — вж. Екзарх Ал. 73 Василевич, А. 281
Боляк, Чезар 158, 294 Василеску, Т. 159
Бончев, Нешо 173, 274, 329, 331, 375 Васкидович, Ем. 22, 81, 132
Бончев, Хр. М. 571 Вацов, Сп. 330, 488
Боре, отец 139 Вежанов, Д. См. 387
Борисов, Н. 195 Велесов — вж. Жинзифов, Р. 176
Боровски, T. М. 183 Велешанин — вж. Жинзифов, Р. 176
Боршуков, Г. 21, 45, 50, 56, 60, 62, 6.3, Велешки, Ав. 138, 140, 258, 391
99, 100, 108, 112, 113, 115, 119, 153, Велиев, Ф. — вж. Велев, Ф. 322
168, 174, 188, 196, 205, 216, 227, 254, Великов, В. 66
256, 263, 295, 321, 322, 325, 326, 332, Великсин, Д. 154, 239, 252, 256, 257, 390,
335, 360, 387, 388, 393, 411, 429, 443, 391
496, 505, 527 Величков, К- 390, 535, 536, 538, 541,
Ботев, К. 205, 371 542, 544, 548, 550, 571, 572
Ботев, Ст. 353 Велтман, А. 124
Ботев, Хр. П. 5, 171, 196, 202, 203, 216, Велчев, В. 149
232, 233, 242, 248, 249, 250, 257, 258, Венелин, Ю. И. 20, 124
265, 267, 293, 296, 298, 301, 303, 309, Веркович, Ст. 195
312, 313, 314, 316, 317, 324, 326, 329, Верн, Жул 534, 565
331, 332, 333, 334, 335, 336, 338, 339, Веселин, Д .— вж. Манчов, Д. В. 389
340, 341, 342, 343, 344, 345, 346, 347, Виланд, Кр. 75
348, 350, 356, 357, 358, 360, 361, 362, Винер, Лео проф. 47
363, 364, 365, 366, 367, 368, 369, 370, Висковски, П. 437, 439
371, 372, 374, 375, 376, 377, 378, 379, Вовчок, М. 293, 304, 363, 534

584
Войников, Д. П. 122, 184, 252, 253, 254,
255, 256, 257, 267, 300, 314, 325, 328,
413, 456
Волков, Евг. 336, 338
Волтер, Фр. М. 247, 507
Ворачек, В. 572
Воробьов, Л. В. 315
Вулгарис, Евг. 19
Вълков, X. Йордан х. 183
Вълкович, д-р Г. 149, 155, 189, 192, 462,
543
Вълчев, Ил. Д. 472
Върбанов, H. К. 124
Гай, Людовит 278, 280
Гайдар — вж. Петков, Д. 497
Гамбета, Леон М. 229....... 549
Ганчев, Добре 387, 423, 432
Гарибалди, Дж. 124, 148, 229, 244, 253,
293
Гатев, Т. . . . 554
Генев, Н. 205
Генович, Н. 191, 194, 199, 200, 201, 202,
203, 214, 226, 228, 229, 233, 234, 235,
238, 266, 300, 307, 319, 348, 399, 566
Генчев, Н. 90, 2.48, 290
Георгиев, Евл. 78, 131
Георгиев, К. 371
Георгиев, Михалаки 332, 488, 523
Георгиев, Хр. 157, 253, 266
Георгиева, Мими 387
Георгов, Ив. А. 185, 463, 488, 504, 515,
517
Георгов, Ил. 497
Гербел, Н. В. 571
Геров, Найден 21, 60, 75, 76, 78, 82,
87, 118, 127, 129, 131, 133, 141, 153,
157, 165, 185, 191, 253, 270, 330, 335
Гешов, Ив. Ев. 517, 524, 532, 534, 535,
542, 543, 544, 550, 571, 576
Гидиков, С. 154
Гилфердинг, А. 121, 122, 173, 426
Гинчев, Цани 192, 487
Гладстон, У. 432, 504, 542
Говедаров, Ив. Г. 310, 312, 542
Гогол, Н. В. 75, 338, 451, 456, 566, 571
Голдонн, К. 75
Головина, д-р Анастасия 462
Голчев, Генко 205, 332, 514, 568
Горанов, А. П. 566
Горанов, Б. 328, 423
Горбанов, Петко, 189, 239, 423, 442, 460
Горчаков, А. М. 155
Градинаров, 3. П. 242
Грамадов, П. 143
Грамадянин, П. — вж. Грамадов, П. 84
Гранитски, А. П. 71, 77, 132, 154
Греков, Д. 192, 423, 427, 432, 440, 460,
475, 478, 493, 510, 543
Греков, М. 369
Григорий VI, патриарх, 220
Григорий Доростоло-Червенски — вж.
Немцов, Гр. 228, 236, 321, 449, 484
Грин, И. К. 199
Трудов, Ив. 249, 251 .
Груев, Йоаким, 21, 23, 81, 122, 124, 185,
265, 270, 274, 328, 576
Груев, Г. 535
Гълъб войвода — вж. Сарнев, Хр. 402:
Гълъбова, Дарина Л. 505
Гърчев, д-р Ив. 216
Гьоте, И. В. 75, 310, 427, 456
Гяур — вж. Ризов, Д. 517
Давидов, Д. В. 75
Дайнелов, Иос. 75, 137, 145, 150, 151,
153, 154, 170
Далакчиев — вж. Стоянов, 3. 449
Дамианов, А. 34
Данев, Ив. 511
Данев, д-р Ст. 478, 486, 507, 511
Данов, Хр. Г. 178, 328, 411, 420, 511, 525
Данчов, д-р П. И. 205 . . . 546, 567, 568
Даскалов, Стамо 240, 244
Дарвин, Ч. 446
Даскалетина — вж. Китанчев, Тр. 497,
507
Дацов, Сава Ж. 523
Дембицки, X. 350
Денкоглу, Им. 83, 102, 113, 120
Дефо, Даниел 70
Джансозов, С. 205
Джарт, Петр 205
Джинот — вж. Хаджиконстантинов, И.
75, 81, 239
Диамандиев, В. 515
Див дядо — вж. Войников, Д. 255, 325
Давичан, Тад. 26, 71, 72
Дидо, Ф. 49
Дикенс, Ч. 124, 565, 571
Димитриевич, М. — вж. Балабанов, М.
154
Димитров, Г. 66, 72, 77, 205, 566
Димитров, Илчо 452, 470
Димитров, М. 251, 257, 272, 273, 274,
277, 278, 280, 298, 304, 306, 334, 336,
338, 339, 340, 346, 347
Димитров, Π. X. 199
Димитрова, Ан. 20 ·
Дннеков, проф. П. 16, 263, 334
Динката, Георги Константинов 154, 517
Динков, Георги Г. — вж. Динката 239
Динкова, Сл. 401
Дионе, Ед. 455
Добриевич, С. 441
Добринов — вж. Вазов, Ив. 572
Добрович, Д. 83
Добрович, Йоан —- вж. Добровски, Ив.
84, 393
Добровски, Ив. 32, 82, 83, 84, 85, 87, 266
Добролюбов, Н. А. 270, 275, 304, 336,
338, 363, 383, 451
Доброплодни, Сава 50, 72, 87
До де, А. 566
Дозон, О. 153
Домонтович, генерал 420
585
Дондуков-Корсаков, А. Μ. 414, 525
Достоевски, Φ. 1У\. 451, 571
Дочков, Ив. С. 207, 262, 414, 568
Драганов, Д. 22
Драгова, Η. Н. 256
Драгоманов, Μ. П. 522
Драгомиров, д-р Ив. 572
Драсов, Ив. 312, 362, 388, 390
Драсов, Хр. Т. 239
Дринов, М. 239, 266, 330, 331, 411 487
Друмев, В. 122, 124, 188, 256, 266, ЗОо’
329, 331, 375, 423, 487
Дуйчев, проф. Ив. 10, 11, 12
Душанов, Д. Т. 113, 239, 265
Душанова, Рахил 241, 401
Държилов, К. 154
Дьо Местр, Ксавие 75
Дядо ви Дудрин — вж. Славейков, Π. Р.
Дякович, Вл. 385
Евров, Ил. 310
Евстатий Хилендарски — вж. Моллов
А. Е. 121, 188
Евтимий, проф. 205
Един от ревнителите на славяно-българ-
ската писменост — вж. Кръстевич Г.
Един от членовете на българския ко­
митет — вж. Каравелов, Л. 278
Езекиев, Д. 119
Екзарх, Ал. 21, 26, 66, 72, 73, 74, 76
77, 78, 79, 80, 81, 85, 92, 131, 132, 136,
137, 416, 417
Екзархова, Ирина — вж. Попгеоргиева,
Ир. Екз. 401
Енгелс, Фр. 125, 275, 286
Енчев, Д. 197, 202, 265
Ерихонов, Л. С. 177
Ернрот, К. Г. 437, 574
Етърски, д-р Хр. Н. 523
Жейнов, Н. 306, 411
Жеков, Н. 458
Желязов, Ц. Б. — вж. Благоев, Д.
Желязкович. Г .424, 467, 479, 505,
574
Жеков, Недялко (Недьо) 184, 196,
Жечев, Т. 200
Живков, Г. 333
Живков, Н. 325, 329, 358, 360, 361,
394, 440, 472, 511, 520
Живкова, Вела-Благоева 523, 556
Жилка, Ив. 567
Жинзифов, К. — вж. Жинзифов, Р.
Жинзифов, Р. 154, 172, 173, 174, 176,
178, 183, 192, 197, 199, 252, 256,
272, 273, 274, 275, 322, 329, 331,
Загоров, Горан —- вж. Първанов, Н. 194
Загорски, П. 442
Заимов, Ст. 231, 306, 310, 325, 339, 371
Зайлер, X. 59, 60, 62
Запрянов, Божидар (Тодор) 253, 281,
324, 325
586
Зарев, проф. Пант. 306
Заславски, Д. 381, 382, 383
Захариев, Гр. 239
Зелеценски, К. 120
Златаров, Ас. 240
Златаров, Хр. 240
Златарски, В. Н. 282, 487
Златов, П. 111, 112, 113, 114, 154
Зола, Е. 571
Золотович, Г. Д. 488
Зринов, Ив. Р. 333
Зубку-Кордеану, д-р Н. 339
Иванов, Д. X. 199
Иванов, Ив. 332, 385
Иванов, Ив. С. 114, 115, 142
Иванов, Н. 205
Иванов, П. 571 '
Иванов, д-р Η. М. 523
Иванов, Юрд. 42, 165, 183, 185, 196, 205,
244, 262, 253, 267, 334, 391, 392, 417,
421, 441, 442, 452, 458, 462, 498, 507,
512, 535, 543, 567
Иванов, П. 549
Иванчев, д-р Д. П. 6, 205, 387, 390
Игнатиев, граф Η. П. 226
Игнатий Рилски 443
Игнятовйч, Дж. 155, 156
Изворски, Ст. 42, 70, 138
Икономов, В. 253, 256
Икономов, Теод. (Богдан) 199, 200, 235,
236, 239, 256, 257, 268
Икономов, Т. 138, 141, 154, 328, 329, 346,
392, 393, 423, 460, 534, 535
Иларион Ловчански 235
Пларион Макариополски 19, 50, 63, 64,
138, 140, 184, 185, 235, 291
Илиев, Ат. Т. 329, 333, 567
Иличов, Л. 381
Иловайски, Д. 320
Иречек, К. 83, 331, 422, 423, 424, 427,
428, 440, 462, 479, 480, 485, 487, 488,
523 497, 514, 530, 534, 574
567, Искандер — вж. Херцен 342, 473
Искендер, О. 461, 462, 566
256 Искренний ревнител. — вж. Тъпчиле-
щов, Н.
387, Перинг, Р. 480
Йоан Екзарх 16
Йованович, Хр. 49, 283
Иовчев, Ил. 239, 566
249 йовчев, Л. 328, 329
177, Ионин, В. 462
257, Йончев, Т. 523
571 Йордан, Ян. П. 59, 62
Йорданов, В. 49, 54, 55, 60, 61
К — вж. Каравелов, Л.
Каблешков, Ст. 72
Кавалджиев, Ив. 392
Кавур 110, 549
К.азанакли, Н. 257
Калевич, Л. 281 267, 268, 298, 392, 402, 423, 478, 511,
Калмиков, А. И. 504, 516, 521, . . . 555 512, 513, 514, 535
Калчов, К. 469 Кисимова, Евг. 239, 401
Калянджн, П. Ц. 192, 442 Китанчев, Тр. 497, 505, 517
Kampe, W . 21 К. Л. — вж. Каравелов, Л.
Камче, даскал 25 Климент, Браницки, еп. — вж. Друмев,
Каниц, Ф. 194, 310, 328, 571 В. 427, 458
Кантарев, K. Н. 523 Климент, Браницки, митр. — вж. Дру­
Катарджиу, Л. 295 мев, В. 427, 430, 432
Каравелов, Л. 5,80,139,157,171,173,174, Климент Охридски 120
192, 195, 196, 199, 203, 213, 230, 231, Княжески, Захари 21, 26
232, 239, 242, 248, 252, 253, 256, 257, Ковачев, Я. С. 328, 411, 420, 438, 454,
258, 265, 266, 267, 268, 269, 270, 272, 455, 456, 472, 507, 511, 525
273, 274, 275, 276, 277, 278, 279, 280, Когълничану, М. 158
281, 282, 283, 284, 285, 286, 287, 288, Коев, Коста 438
289, 290, 291, 292, 293, 294, 295, 296, Козаров, Ал. 205, 570
297, 298, 299, 300, 301, 302, 303, 304, Козмин, Б. П. 338
306, 307, 308, 309, 312, 313, 314, 315, Козлев, Н. 256, 257
316, 317, 318, 319, 320, 324, 325, 326, Колар, Ян. 270
329, 331, 333, 340, 341, 342, 345, 346, Коледаров, П. Ст. 49
347, 351, 353, 366, 369, 371, 375, 376, Кондарев, доц. Н. 306
382, 383, 384, 385, 386, 388, 389, 394, Конев, Ил. 48, 62, 174, 193
400, 405, 406, 411, 416, 418, 421, 433, Константинов, Ал. 149, 433
434, 436, 439, 448, 449, 484, 491, 513, Константинов, Иор. — вж. Хаджикон-
514, 516, 518, 521, 549, 552, 562, 571 стантинов, Иор. 81, 239
Каравелов. П. 426, 435, 436, 438, 439, Константинов, Петко 228
461, 464, 467, 469, 480, 489, 491, 495, Константинов, Хр. 488, 535
496, 497, 498, 500, 502, 503, 504, 505, Консулов, Г. Н. 228
506, 510, 511, 513, 516, 522, 525, 529, Копержински, проф. К. А. 173, 270, 272,
540, 541, 544, 545, 558, 568, 571 276
Каравелоза, Ек. 505 Коранс, Ад. 19
Каравелова, Нат. Косев, акад. Д. 17, 90, 149, 229, 230,
Караджич, Вук 83 234, 237, 242, 253, 306, 433
Караджов, Гр. 546 Косев, К. Д. 50
Караджов, Н. 469 Костадинов, Хр. 534
Караджов, С. 571 Котляровски, А. А. 71, 274
Карамзин, H. .М. 274 Кочев, Я. 205
Караминков, Хр. Д. 184, 185 Кошинката, Ст. С. 205
Караминкова, Ел. 401 Кошут, Л. 277
Караминкови, братя 72 Коцов, Д. Ц. 330, 387, 392, 522
Каранов, Я. 331, 487 Кояловски, М. 173
Карапетров, П. 321, 332, 333, 414 Краварев, Η. П. 543, 544, 568
Карапиперовци 61 Краевский, А. А. 274, 277, 282
Карастоянов, Н. 25, 26 Крилов, И. А. 75, 301
Караягдъ, йоак. 207, 217, 240 Крумова, М. 153
Карловски, П. 566 Кръстевич, Гавр. 13, 40, 46, 49, 118, 119,
Касабов, Ив. 154, 249, 250, 252, 253, 257, 121, 122, 125, 128, 129, 136, 188, 220,
307, 440 228, 233, 239, 265, 329, 504, 532, 540,
Касапис, Т. 242, 244 548, 553, 544, 576
Касапски, Н. 21, 42, 71, 121 Крътица, Л. С. — вж. Каравелов, Л.
Катков, М. Н. 274, 495 К-С-Н-Т-В — вж. Жинзифов, Р. 213,
Каулбарс, Н. В. 463, 476, 479, 495 274
Кемал Исмаил 204 Kv3 a, княз — Александър йон Куза
Кесяков, Сл. 542, 546 158, 159, 163
Кипиловски, Ан. 24, 75 Куманов, Н. 263
Киранова, Р. П. 188 Купер, Ф. 124
Кирил, Константин философ 122 Кутинчев, Ст. 25, 26, 240, 392, 410, 413,
Кирил и Методий 56, 74, 120, 121, 193, 535
299, 356, 394, 520 Курие, Пол Луи 474
Кирилов, М. 571 Куртев, Ил. 549
Киряков, А. Ц. 83 Кушлева, Бистра П. 196
Кисимов, Пандели 11, 26, 140, 141, 155, Кънчев, Анг. 231, 301
204, 237, 248, 249, 251, 252, 253, 256, Кърджиев, Георги А. 330, 434, 444, 450,

587
 451, 452, 453, 461, 472, 480, 481, 482, 438, 470, 472, 478, 511, 512, 535, 566,
484, 485 571
Кърджиев, Тома 204, 330, 444 Милетич, Л. 115
Кършовски, Ив. 252, 376, 390 Милетич, Св. 281, 282
Мплинген, Фр. 294
Лавеле, Емил дьо 504, 517, 521, 572 Миличевич, М. 572
Ламартин, А. 322 Милкова, К. 336
Лампсидис, Я. Т. 227, 228 Милковски, 3. 194
Левски, Васил 90, 231, 248, 265, 269, . Милоевич, М. 298, 356
283, 290, 295, 297, 301, 309, 310, 365, Милош Обренович 152
372, 514, 518, 549 Милтон, Дж. 184
Леков, Дочо 174, 277, 306, 386 Милутинович, д-р К. 108
Ленин, Вл. И. 275, 368, 409 Минков, Д. П. 205, 324, 414, 415, 542
Лермонтов, М. Ю. 173, 338, 571 571
Лесинг, Г. 549, 562 Минкова, Л. 277
Лечев, Ст. 438 Минтов, И. 567
Линколн, Абр. 229 Мирков, Боян 132, 135, 154
Липранди, И. К. 361 Мирков, д-р С. 487
Лист, Фр. 182 Миркович, д-р Г. 138, 414, 415
Л. К. — вж. Каравелов, Л. 304 Мирски, Кр. 332, 571
Лонг, Алберт 199 Митев, T. С. 458
Л. С. — вж. Каравелов, Л. 304 Михайлов, Ив. 534
Лорени, Б. 201 Михаил, митрополит Белградски 156
Лучов, К. 71 Михаилидис, Германос, Хр. 326
Луков, Г. 567 Михайло Обренович 155
Людсканов, Ал. 439, 487 Михайлов, Св. (Лефтер) 568
Михайловски, Н. 75, 185, 186, 223, 235,
265, 290, 321, 574
Мавриди, Ив. 102 Михайловски, Ст. 322, 329, 333, 390. 392,
Мавриди, Рали х. 47, 48 423, 439, 510, 541, 535, 536
Маджаров, М. 205, 402, 464, 527, 535, Михов, Н. В. 325
536, 543, 544, 548 Мицкевич, А. 572
Македонски, Д. В. 476 Мишайков, В. 574
Макет, О. 135 Мишев, Д. 11, 13, 15, 21, 22, 24, 60, 64,
Макаков, Ат. А. 567 80, 83, 116, 126, 127, 131, 132, 140, 157,
Маколей, Т. Б. 562 183, 205, 267, 491, 505, 534
Мамарчев, Г. 161 Младжов, Г. 534
Манчев, Д. В. 389, 414, 535, 536, 568 Млъчан. -— вж. Геров, Н. ■191
Маринов, Д. 195, 427, 444, 450, 451 Молиер, Ж. Б. 322
Маринов, Тончо 205, 488 Моллов, А. Е. 188
Маринович, К. 115, 120 Моллов, д-р Д. 487, 488
Маркович, Св. 195, 281, 282 Молчанов, А. 463
Марковски, С. Н. 440 Момчилов, Ив. 132
Маркс, К. 182, 265, 286, 345, 409, 532 Моравенов, Гавр. 87
556 Moschopoulos, Nicéphore
Матеев, Ст. 511 Мускуров, С. И. 512
Мачуковски, Бениамин 324, 391 Мумджиев, М. 385
Мацини, Дж. 110, 148, 252, 253, 255, Мутев, Д. 21, 116, 118, 122, 124, 125,
293 . . . 549 126, 128, 129
Медакович, д-р Данило 99, 102, 104, 108. Мутева, Ел. 124, 401
111, 112, 113, 114, 115 Мутевски, Тонко Ив. 240
Медникаров, — вж. Славейков, П. Р. Мънзов, Ив. 192, 253, 257, 258, 298, 308,
223, 226, 329 309
Местр, Ксавие дьо — вж. дьо Местр, Мъркович, д-р Г. 121
Ксавие 75
Методий" — вж. Кирил и Методий Паботков, П. 542, 556, 571
Мидхат паша 197, 201, 204, 206, 223, 224, Найденов, Ив. 119, 233, 242, 244, 262,
226, 238, 242, 290, 292, 411, 448 265, 290, 300, 319, 320, 321, 328, 348,
Мил, Дж. Стюард 229 . . . 556, 571 423
Миладинов, Д. 75, 81, 146, 154, 176 Натан, проф. Ж. 41, 183, 225, 289
Миладинов, К. 12, 124, 147, 154, 173 Наумов, Д. М. 567
Миларов, Св. 236, 237, 238, 239, 242, 319, Иаумов, йорд. 443
321, 325, 388, 389, 391, 415, 418, 433, Наумов, Паун, 567

588
Начев, A. 534, 571 Папазоглу, Теохар 100
Начоз, H. 63, 240. 262, 265, 321, 339, Партений Зографски 120
371, 372, 390, 472, 567 Паскалева, В. 206
Иачович, Гр. 420 421, 423, 426, 427, 432, * Пастухов, Ив. 253
440, 460, 467, 472, 475, 478, 485, 493, Паунчев, К. 463
534, 543, 556 Пашалери, А. 568
Неболсин, П. 469 Пашич, Н. 490
Неделин — вж. Пешев, П, 505 Пашов, X. М, 185, 188
Недев, Цв. 85, 228 Пеев, Т. 254, 330, 370, 372, 388, 390, 486
Недялков, поп Кр. 310 Пейчин — вж. Вазов, Ив. 389
Незлобпн 442 Пелагич, В. 444, 481, 485, 486
Нейков, Ст. 250, 498 Пенев, Б. 54, 60, 164, 165, 282
Нейчев, В. 566 Пенчович, Хаджи Ив. 197, 223, 233, 235,
Нейчов, В. 197 236, 238, 239, 290, 319, 514, 574
Некрасов, Н. А. 275, 338, 451 Перец, Ф. 535, 570
Немирознч-Дапченко 534 Петков, Б. 21, 71, 75, 335, 336
Неофит Бозвели 19, 24 , 26, 34, 46, 63, Петков, Д. 427, 473, 478, 484, 491, 492,
64 493, 495, 496, 497, 505, 506, 512, 515,
Пеофкт Рилски 3, 20, 24, 26, 31, 69, 71, 517, . . . . 548, 560
184 Петков, Н. 239
Нерудя 437, 571 Петков, X. — вж. Ботев, Хр. 347
Кпкитнн, С. А, 278, 279, 280 Петкович, К. Д- 75
Ников, Н. 115 Петри, Жан 448
Николаев, Мл. 244, 319, 320 Петров, Зиновий 443
Николов, капитан Райчо 394 Петрович, Аверкий II 129
Новакова, Камка 429 Петрович, К. — вж. Тулешков, К. 75,
385
Обесник — вж. Петков, Д. 497 ГТешаков, Г. 24, 42
Обретшшв, H. Т. 204, 325, 470, 473, 541 Пешев, П. 439, 469, 470, 487, 505
Обретсиов, П. 402 Пешев, Ст. 205
Огарьов 277 Пиетри, Жан 130, 131
Огнянович, К. 26, 49, 64, 84 Пизакане, K. 110
Оджаков, П. В. 113, 197, 263, 265, 394, Пикало беи — вж. Пикало, Теохар
439, 456 Пикало, д-р Н. 49, 50, 66
Окс, д-р Б. 488, 523 Пикало, Теохар 66
Omega— вж. Стоянов, 3. Пиперов, Пар Г. 60, 61
Омир 329 Пипни, А. Н. 287
Ораховац, П. 505 Писарев, Д. Н. 275, 338, 363, 383
Орачов, Ив. 228 Пишурка, Кр. Ст. 70, 81, 195, 239, 329
Орешков, д-р П. 174 Планински, д-р Н. 239, 330, 415
Оуен, Р. 562 Плутарх 310
Погодин, проф. Н. И. 278, 279
Павлов, М. 240 Поголубко, А. К. 362
ПавлоЕ, Η. Ф. 272 Помянов, д-р К. 472, 476, 492, 497
Павлов, Т. Д. 306, 334 Поп Кръстьо — вж. Недялков, поп Кр.
ПавлоБИЧ, Н. 42, 211, 265 Попгеоргиева, Ирина Икзарх 75
Павлович, Хр. 22, 31, 132 Попов, Брайко 45
Паисий Пловдивски 140 Попов, Величко, 252, 346
Паисий Хилендарски 16, 18, 34, 39, 46 Попов, Данаил Хр. 240
Паламидов, Г. 205 Попов, Добри В. — вж. Войников, До­
Палаузов, Вл. 239 бри 121
Палаузов, Н. Хр. 13, 20, 75, 77, 87, 136 Попов, Д. К. 392, 437, 439, 469, 535, 542,
Палаузов, Сп. Н. 121 544, 550, 565, 568, 571
Палацхи, Фр. 83 Попов, проф. К. 246
Палашез, П. 488 Попов, Сп. 190, 410
Панарет Пловдивски 235, 291 Попов, Стоил 451, 452
Панаретов, Ст. 199 Попов, Ст. 204, 568
Паничков, Д. 254, 324, 325, 338, 339, 371, Попов, X. 205
372, 390, 391, 413, 414, 443 Попович, В. Н. 173, 174, 331, 463
Панов, А. 27 Поповия, М. 190
Панталеймон, отец 142 Попович, Р. 13, 22, 26, 31, 50, 218, 273,
Панов, А. 386 309
Пападопулу, Г. 568 Попски, Д. 147

589
Правов — вж. Попов, Д. К. 437, 565 Салгънджиев, Ст. 240, 247
Прижов, Ив. 272, 276 Салтнков-Шчедрин — вж. Шчедрин
Пройчу — вж. Петков, Д. 478, 491, 492 Санд, Ж. 322
497 Сандов, П. 324
Прошек, Б. 423 Сапунов, К. П. 325
Прудон, П. Ж. 344, 363 Сапунов, Н. 128
Пуляков, Хр. 124 Сапунов, П. 27
Пундев, 54, 64 Сапунов, Св. — вж. Миларов, Св. 310
Пушкин, А. С. 301, 338, 451 Сарафов, Ив. 332
Първанов, Н. 165, 194, 195, 239, 240 Сарафов, М. К- 487
Пъргов, П. 333, 440, 514 Сарафов, П. В. 228
Пърличев, Гр. 239, 329 Сарафов, С. Г. 244
Пюскюлиев, А. 523 Сариев, Хр. 402
Свирчо — вж. Петков, Д. 492, 497
Радев, С. 402, 426, 436, 450, 452, 464, 472, Свифт, Дж. 546, 565
496, 510, 560, 562, Свищовски, Д. С. — вж. Стерев, Д. 507
Radencovic Dj. 21 Севов, д-р 523
Радославов, д-р В. 199, 330, 392, 478, Селимински, д-р Ив. 13, 26, 190
480, 505, 576 Сен Жюст, Л. А.
Радославов, Цв. 99 Сен Симон 233, 263
Радулеску, K. Н. 267 Симидов, Ф. Ст. 386, 387
Радулов, С. 147, 154 Симов, Ат. 119
Райнов, Т. 252, 253 Скворцов, H. С. 278
Раковски, Г. С. 5, 32, 39, 48 , 50, 66, 71 , 75, Скерлич, И. 21, 281
79, 80, 82., 90, 92, 98, 99, 100, 102, 104, Славейков, Ив. П. 433, 469, 505
105, 106, 107, 108, 109, 110, 111, 112, Славейков, П. П. 24 , 87, 214, 236, 238,
113, 114, 115, 128, 131, 136, 137, 138, 244, 247, 505, 522
142, 143, 144, 145, 146, 147, 148, 149, Славейков, П. F 5, 23, 70 , 75, 85, 86, 87,
150, 151, 152, 153, 154, 155, 156, 157, 116, 121, 124, 129, 138, 139, 147, 154,
158, 159, 160, 161, 162, 163, 164, 165, 186, 197, 198, 199, 200, 201, 203, 206,
166, 168, 169, 170, 171, 172, 173, 176, 207, 208, 210, 211, 212, 213, 214, 215,
183, 191, 193, 194, 195, 211, 226, 248, 216, 217, 218, 219, 220, 222, 223, 224,
249, 250, 256, 269, 272, 276, 277, 280, 225, 226, 228, 229, 230, 231, 232, 233,
297, 298, 307, 325, 354, 365, 369, 387, 234, 235, 236, 237, 238, 239, 240, 241,
400, 401, 405, 406, 448, 514 242, 244, 245, 246, 247, 266, 297, 314,
Расидеску, Ст. 159 316, 319, 321, 322, 328, 329, 333, 350,
Рачев, P. М. 523 369, 382, 383, 393, 399, 400, 401, 406,
Рашеев, В. 249 414, 415, 416, 417, 418, 420, 421, 422,
Ремлинген, А. Ф. 426, 459, 460, 466, 472, 427, 428, 429, 432, 433, 435, 438, 439.
481, 482, 484, 493, 495 436, 464, 466, 467, 468, 469, 474, 480,
Ренодо, Т. 73, 562 487, 489, 498, 500, 501, 504, 522, 525.
Ригас от Феде (Велестенли) 19 540, 544, 545, 558, 568
Ригс, д-р Ел. 47, 199 Славейкова , Св. 240, :242
Ризов, Д. 463, 497, 504, 505, 510, 515, Славейков, Н. 516
516, 517, 529 Славчевич, к. в. 115, 120, 185
Рикардо, Д. 182 Словенич, 1'. н. 173
Рилски, Иг. 458 Смайлс, С. 507
Ристич, Н. 281 Смилов, Г. 336, 338
Робеспиер, М. Смит, Адам[ 180, 182, 188
Робовски, Ст. 124, 239 Смоляр, Я. Е. 59, 62
Родбертус, К. 182 Снегирев, проф. Ив. 26, 272
Росети, К. А. 158, 163 Соболев, Л Н. 460, 463, 467, 468, 476,
S.

Ростовски, Д. 41 477, 478, 479, 493

Руменов д-р Вл. 174 Соколов, Ив. 386
Русо, Ж.-Ж. 522 Сорокин 556
Рюкман, Фр. 54 Софроний Врачански 18, 24, 146, 147
Софиянчанин — вж. Каравелов, Л. 278
Спенсер, X. 446
— вж. Каравелов, Л. Сплитек, Ф. В. 458
Сабарт, Л. Б. 154, 155 Спрбстанов, Евт. 174
Савич, А. 254, 325, 340, 342, 346 Стаматов, Π. X. 574
Салабашев, Ив. 525, 446, 571, 572 Стамболов, Ст. 329, 353, 387, 429, 430,

590
 433, 439, 441, 442, 451, 484, 502, 505, Токвнл, 367
506, 512 Тонджоров, Ив. А. 199
Стамболски, д-р Хр. 138, 139, 186, 189, Тончев, Д. 546, 548, 570, 571
262, 266, 306, 319, 321, 329, 333 Тончев, П. Ст. 304
Станилов, В. 496 Топенчаров. проф. Вл. 335, 379, 380,
Станимиров, Ст. 488 522, 523
Станишев, К. 266 Топузов, Ив. 332, 393
Станоевич, А, 490 Тошева, Ан. 401
Станчев, Б. 418 Тошков, H. М. 248, 338
Станчев, T. X. 300, 332, 333, 417, 418, Трайков, В. 145
542 Трайков, Н. 159, 256, 340, 346
Стерев, Д. 507 Тулешков, К. 306, 309, 334, 339, 365,
Стефан, архим. 458 371, 385, 386, 416, 441
Стефан Караджа 251, 342, 343, 380... Тур, Евг. 274
550 Тургениев, И. С. 338, 390. 451, 456,
Стефанов, Ем. 536 534, 542, 566, 571
Стефанов, Ст. М. 185 Турнемнр де Салнас — вж. Тур, Евг.
Стефанович, М. 442, 514 Тъпанар — вж. Петков, Д. 497
Стоилов, д-р К. 422, 423, 427, 443, 474, Тъпчилещов, Н. 42, 46, 48, 113
475, 490, 543, 556, 575, 576 Тъпчилещов, Хр. 48, 66, 72
Стои, проф. 126 Търновски, К. 325
Стоименова, Цв. 295
Стойков — вж. Бобчев, С. С. 375 Убичини, А. 116
Стойчев, Ив. 205 Узунов, Ат. 299, 322
Столнпин, А. Д. 527 Унджиев, Ив. 290, 335
Стоу, X. Б. 124 Унджиева, Цв. 174, 277, 314
Стоян Овчарят — вж. Стоянов, 3. Успенски, Гл. 534
Стоянов, В . д. 195, 197, 256, 266, 330,
331, 346, '122, 423, 486, 487 Фепелон 60
Стоянов, 3 . 5, 204, 267, 310, 312, 315, Филарет Гумиленски 121
318, 320, 323, 332, 336, 339, 358, 370, Фнларетов, С. 75, 119, 120. 124, 140,
371, 386, 436, 442, 444, 448, 449, 450, 154, 185
451, 452, 453, 469, 470, 472, 473, 474, Филип Тотю 251, 265, 280, 297, 387
478, 479, 484, 485, 491, 505, 514, 516, Фитовски, К. Г. 417
522, 525, 541, 546, 549, 550, 551, 552, Фойерба.х, Л. 362
553, 554, 555, 556, 557, 558, 559, 560, Фотинов, К. Г. 5, 13, 22, 31, 32, 34, 36,
562, 564, 565, 568, 571, 575, 576 38, 39, 40, 41, 42, 44. 45, 46, 47, 48, 49,
Стоянов, д-р М. 6, 21 , 325, 391 50, 65, 70, 169, 406
Стоянов, д-р Ст. Ив. 11 Франгов, свещ. П. 375, 387
Стоянов, Хр. Т. 154, 262, 321 Франгя, А. 478
Стоянович, д-р Т. Ив. 570, 572 Фрич. Йоз. 149
Странски, д-р Г. 525 Фурие, Ш. 344, 363, 379
Страшимиров, Д. Т. 335
Струмски, д-р 3. 188 X — вж. Каравелов, Л. 424
Ступин, Н. Д. 76, 141 X — вж. Жинзифов^Р. 176
Сукнаров, Н. 253, 265, 332, 422, 438, Хаджи Димитър 251, 265, 287, 297, 342,
478, 479, 503, 513, 522 343, 380, 550
Сго, Евг. 183 Хаджиенов, Жан — вж. Хаджисмов,
Ив. 459, 477
Табакова, Л. 195 Хаджиенов, Ив. 426, 435, 459, 480, 493,
Такев, М. 505 494
Ташикманов, А. М. 529 Хаджиенов, Ив. поп Алсксов — вж.
Твардовски, А. 334 Аженов, Ив. Г1. 394, 423, 426, 435
Тен, Ип. 562 Хаджиконстантинов, йорд. 75
Тенев, М. 394 Хаджнпетров, К. 185
Теодоров, Ал.-Балан 487 Хаджов, Ив. 334, 372, 374
Теотоксис, Ник. 19 Хайне, X. 293, 301, 562
Теофилакт 120 Хаканов, д-р Г. 309, 543, 544, 548
Теохаров, Г. 124, 173 Хайка, В. 61, 148
Тиер, 244, 294 Ханли, Ж Лафан 323, 324
Теодоров, д-р Д. 81, 155, 339 Хашдеу, П. Б. 158, 159, 162. 163, 164
Тодорова, Л. Б. 527 Херцен, Ал. И. 148, 149, 275, 276, 277,
Тодорович, П. 257 313, 338, 362, 381, 383

591
Хеснер, С. 75 Черноризец Храбър 16
Хитов, П. 251, 280, 297, 301 Чех, Св. 542
Хитров, Н. 463 Чинтулов, Д. 21
Хомяков, А. С. 54, 75 Чолаков, В. 121, 122, 192
Хранов, Д. В. 309, 312, 330, 331, 390, Чолаков, П. 442
423 Чолаков, Т. 371
Христов, Кр. 315 Чомаков, д-р Ст. 185, 186, 189, 192,
Христов, п. Ефр. 506 239, 525
Христов, проф. Хр. 74, 91, 451, 473, . .. Чорапчиев, Ив. 204, 300
555, 560
Христовия, Ил. 189, 333 Шарапчиев, Ив. 506
Христу, В. 325, 339 Шарова, К. 269, 276, 277, 280
Хрулев, Т. 70, 124 Шатобриян, Фр. Р. 322
Худ, Т. 189 Шафарик, П. И. 54, 83, 122, 148
Хумболдт, Ал. 312 Шевченко, Т. 293, 329, 363, 450
Шекспир, У. 469, 542, 571
Цанев, проф. Г. 375 Шилер, Фр. 75, 147, 328, 456
Цанков, Др. 26, 82, 87, 115, 116, 132, Шипчанов, Д. Ив. 411
133, 135, 136, 137, 138, 139, 141, 185, Шишков, T. Н. 75, 121, 124, 149, 154,
320, 324, 328, 329, 416, 418, 422, 426, 192, 223, 239, 265, 442
430, 436, 438, 439, 442, 446, 461, 462, Шишманов, Д. 42
463, 467, 472, 473, 476, 477, 479, 484, Шншманов, Д. Е. 205
485, 489, 490, 494, 498, 500, 501, 502, Шишманов, проф. Ив. Д. 22, 31, 32,
506, 507, 508, 510, 511, 513, 540, 544, 34, 38, 39, 40, 42, 44, 45, 61, 65, 83,
549 575 84, 239, 402, 487, 488, 511, 538, 540
Цанков, К. 253. 257, 258, 295, 306, 325, Шопов, Ат. П. 189, 423, 512, 535
326, 351, 387, 391, 436 Шопов, В. И. 272, 572
Цанов, А. С. 199, 330, 534 Шопов, Ив. 21, 75
Цанов, Н. 490 Шутош 323, 375
Ценов, Н. 190 Шчедрин, Салтиков 534, 571
Ценович, Д. 253, 257, 285
Цончев, д-р П. 12, 402 Щеглов, А. 463
Цукала, Г. 228 Юго, В. 517, 534, 571, 572
Чавдар — вж. Стамболов, Ст. 441, 442, Юзе — вж. Головнна, Ан. 462
478 Южен Славянин — вж. Каравелов, Л.
Чакир, д-р Н. 335, 336 278
Чайковски, М. 353 Юркевич, М. С. 458, 485
Черкаски, Вл. А. 41! Юруков, Д. 543, 544, 546
Черниговски, архим. 121
Чернишевскц, Н. В. 275, 281, 287, 336, Янкулов, д-р Г. 309, 543, 544, 572,
338, 357, 363, 381, 383, 450, . . . .556, 562 Яворин — вж. Белчев, Хр. 437

592
 ПОКАЗАЛЕЦ ЗА ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ

И този показалец не е абсолютно пълен. Той съдържа имена преди всичко на

разглежданите в книгата печатни периодични издания, като са дадени препратки и за
измененията на заглавията, ако има такива, и нормализираните по сегашен правопис
имена, както и имена на притурки на вестници и на списания. Дават се имена и на
измислени, но не излизали периодични издания, както и имена на чуждестранни
вестници и списания, в които са сътрудничили българи или които са писали по бъл­
гарски въпроси, помествали са отзиви за български периодични издания, служили са
им за прототипове, български журналисти и публицисти са се позовавали на тях или
са полемизирали с тях. Включени са и имена на няколко календарни сборника и на
малък брой непериодични издания със силно подчертана публицистична характерис­
тика, както и на телеграфни агенции.

Агиуца 164, 194 Бъднина 205

Almanach de l’Empire Ottoman, 64
Амалтия 22, 23, 42, 68
Анатоликос астир 215
Aperatoriolu — вж. Бранител 165
Армония 198, 228
Апотики тон офелимон гносеон 45, 47
Аусланд 171, 172
Балкан, ръкописен 205, 206
Балкан 306, 326, 403
Балкан 1883, 463, 504
Balcanul — вж. Балканул 325
Балканул 325, 326, 403
Библиографические записки 80
Бодилник 442
Бодилник става либерал 442
Борба . . . 545, 550, 552, 553, 554, 555,
556, 557, 558, 559, 560, 562, 564, 565,
568, 576,
Борба за кокал 568
Брадство 461, 472, 473, 480, 481, 482,
484, 485, 486, 494, 5 2 1 ,........ 550
Браилски телеграф 325
Бранител 158, 164, 165, 191, 194, 196
Бранилник на българскинароден език
455
Брадски труд 172, 173, 270, 272, 276,
280
Брулчо, рък. 205
Бръмбър, рък. 205
Будилник 248, 265, 314, 333, 347, 348,
350, 351, 367, 377, 382
Будилник 1880 — вж. Бодилник 442
Бургаски вестник 566
Бухал 472
Бучумул 163
Бъдущност 158, 159, 160, 161, 162, 163,
164, 165, 192
Българин, рък. 205
Българин 205, 392, 393, 410, 421, 436,
437, 439, 450, 451, 459, 461, 479, 514,
522
България 76, 79, 80, 127, 132, 133, 134,
135, 136, 137, 138, 139, 140, 141, 145,
184, 185, 187, 189, 191, 198, 200, 201,
207, 272, 284, 392, 401, 403, 411
Българска дневница 99, 100, 104, 106,
107, 108, 109, 110, 111, 112, 113, 114,
115, 128, 131, 132, 134, 142, 144, 151,
157, 158, 171, 413
Българска звезда 111, 132
Българска илюстрация 456
Българска пчела 54, 87, 183, 187, 189,
190, 191, 192, 214, 275, 400
Българска пчела (на С. Доброплодни)
274
Българска старина 144, 165, 166
Български вести 81
Български глас 1870, 286, 306
Български глас 1876, 334, 385, 386, 389,
390, 422, 423, 424, 426, 427, 429, 432, 433
436, 439, 440, 442,449,450,452,459,460,
461, 469, 473, 478, 479, 484, 512, 575
Български глас 1879, 424, 426, 427, 429,
Българский глас — вж. Български глас
1879 424, 426, 427, 429
Български древности 166
Български журналист 47, 56
Българскиет орел — вж. Български орел
Български кавур 474
Български книжици 48, 61, 65, 78, 79,
80, 115, 118, 119, 120, 121, 122, 124,

35 История на българската ж урналистика 593

 125, 126, 127, 128, 129, 130, 136, 145, Ден 242, 272, 318, 327, 392, 400, 535
150, 178, 186, 195, 207, 272, 275, 400 Ден, сп. 173, 174, 242, 273, 275, 332, 333
Български лев 415, 418 Дете 390, 403
Български лъв 390, 415, 418 Джернде-н Хаведис 22
Български орел 49, 50, 54, 56, 57, 59, 60, Дикат 461
61, 62, 65, 66, 68, 70, 125 Дневница 102, 104, 114, 115, 142, 146,
Български язик и неговото поражданиье 147, 401 ·
455 Домакин 523
Българский лев — вж. Български лев Домашен лекар 523
Българский народен нзвестник — вж. Драка 506
Български орел 54 Древная и новая България 456
Българский орел — вж. Български орел Дума на българските емигранти 314,
Българско единство 427 340, 341, 342, 343, 344, 345, 346, 350,
Българско знаме 414, 415 418 362, 363, 366, 367, 368, 369, 379, 382,
385, 386
Вандерер 342 Дунав 203, 204, 205, 206, 229, 253, 367
Век 318, 321, 322, 323, 367 Дунавска зора 231, 233, 253, 254, 255,
Венец 522 256, 266, 267, 283, 312, 314, 339, 340,
Вестник на естествените науки 273 352, 402, 413, 414
Вестниче 568 Дунавска зора, 1878—1879
Виделина 478 Дунавски лебед 66, 71, 79, 111, 112, 114,
Виденски дневник 84 '136, 137, 143, 144, 145, 146, 147, 148,
Вндовдан 253 149, 150, 151, 152, 153, 154, 155, 156,
Византис 191, 215 157, 166, 170, 171, 180, 207, 226, 256,
Вииторулу — вж. Бъдущност 159 272, 276, 277, 402, 403
Viitorulü — вж. Бъдущност 159 Дунавски лебед, любословен лист 111
Витоша 418, 420, 421, 422, 423, 424, 427, Дунавский лебед — вж. Дунавски лебед
429, 432, 433, 439, 440, 442, 455, 529. 111, 112, 137
Внимание — вж. Дикат Дунавско дело 205
Воевода 390 Духовен прочит, 1881 458
Восток, српско-бугарски вестник 1874 Духовни книжки за поучение на всяк
196 християнин 184
Врата на изток 57 Дяволско шило 442, 514
Время 194, 196, 197, 198, 200, 214, 228 Държавен вестник 442, 443, 460, 472,
Въскресник 333 477, 482, 574, 575, 576
Въсток 193, 194, 195, 281
Vulturul 390, 391, 392, 3 93
Възраждане 386, 388, 389, 390 Единство 280, 439
Възражданье — вж. Възраждане Единство — вж. Славянин 4, 39
Едирне 205, 226
Гаровский лист 512 Еко д’Ориан 23, 42
Гайда 23, 186, 187, 188, 191, 194, 199, 201, Еко де Балкан — вж. Echo des Balkans
202, 206, 207, 208, 210, 211, 212, 213, 548
214, 215, 216, 217, 218, 219, 225, 226, Емигрант, рък. 206
228, 241, 242, 244, 246, 247, 257, 258, Ехо — вж. Echo des Balkans 566
262, 265, 274, 314, 340, 350, 402, 403, Echo des Balkans 566
416, 420, 432, 496 Ефимерис 22
Гайда, рък. Копривщица 205, 206
Гайда, рък. Севлиево 205, 443 Жаба 352
Гайда, 1880 Gournale bulgare
Гайдуница, 1880 443 Журнал де деба 246
Глад, рък. 205 Журнал дьо Константинопол 23, 398
Глас на българския народ, сатира Журнал дьо Смирна 23
Глас народа 427 Журнал за наука, занаят н търговия
Глас народен, глас Божий 443 147, 178, 182, 183, 188, 273, 404
Голос 273, 274, 277, 278, 279, 280, 282, Журнал Министерства народното про­
283, 287, 288, 298 свещение 278
Градина 458 Журнал Съвременний показател 5, 201,
Градинка 333 523 . . . 556, 560
Гражданин 325, 367, 403
Забавник, 1843
Данница 130, 188 Забавник за лято, 1945, 49, 50
Дау гу, рък. 205 Законоведец 570

594
Застава 281, 282, 283, 287. 288
Звъичатий 242, 244
Звънчатий глумчо 242
Здравец 488
Здравпе 523
Земеделец 567
Знаме 303, 326, 332, 333, 351, 352,
354, 355, 356, 357, 358, 362, 363,
365, 368, 369, 370, 371, 375, 376,
381, 382, 385, 386
Знание: 302, 303, 304, 306, 307, 309,
371, 394, 411
Знание, 1884, 570. 572
Зора 111, 472
Зора, 1881, 472
Зора — вж. Ютрнпчка
Зора, сп. 1885
Зорница, сп. ред. Хр. Ваклидов
411
Зорница, вестник 198, 199, 242, 411,
Зорница, сп. евангелистко 199, 410
Зрител 514
Иван Мечката, брошура
Нгнономия 72
Избирател 506
Известинк 54
Иллюстрованиая газета 278
Independenta Nationala 390, 391
Изток — вж. Въсток 355
Източна Дандания 668
Източна звезда — вж. L’Etoil d’Orient
Източник мпания 204
Източно време 242, 318. 323, 324, 367,
375, 376, 391, 403, 415, 546
Инвалид 85
Истурка на в. Костурка 244, 265
Кавал, рък. 205
Календар за лето 1843 49
Китка 333
Кле, рък. 205
Клепало, 1873, рък. 205, 206, 325
Клепало, 1884, 511
Клепало, 1884, Свищов 512
Кипговнще за прочитание 333
Клпкач 567
Книжевский дневник 124
Книжен имот за децата 333
Книжици за прочитание на секиго 458
Кокошка 568
Колокол 21, 148, 149
Комар 325, 340, 403, 440, 472
Комар, 1884, 511, Свищов
Комар, приложение на „Македонец“,
1880
Комерчио ориентале 246
Копвенциунпя 164
Космополит 567
Костурка 244
Кратуна, рък. 205, 206
Кратък годишен месецослов
Кудонатос 242
Кукурнгу 325
Курне д’Ориап 131, 197, 228, 229, 246,
388, 448
Курне дьо Смирна 23
Кърлеж 325, 340, 417
353, La Bulgarie 64, 461, 462
364, Ла газет 73
378, La presse roumaine 22
La Situation — вж. Положение 566
310, Ла Тюрки 197, 238, 320
Льо воа де ла Румяни 164
Лезант таймс 323, 324, 403
Le ebarivarie d’Orient 568
Левант хералд 228, 246, 361
Le cygne de Danube
L’Etoil d’Orient 391, 403
183, Летострун 242, 326, 328, 456
Лстучпй воеппьш листок 410, 411
566 Libertatea 288, 294, 295
Лнбертатя 294, 295, 325, 403
Лист любословннй, повестний и тор-
жшцин 48
Любословие 31, 32, 34, 38, 39, 40, 41, 42,
44, 45, 46, 48, 49, 50, 54, 59, 61, 66,
82, 121
Льо сиекл 246
Македонец 440, 520, 521
Македония 196, 197, 198, 200, 202, 206,
217, 218, 219, 220, 222, 223, 224, 225,
226, 227, 228, 229, 230, 231, 232, 233,
234, 235, 236, 238, 239. 240, 241, 242,
245, 247, 253, 262, 263, 290, 312, 399,
402, 403, 433, 546
Македонский глас 505, 514, 515, 516,
518, 521, 560
Македонче 218
Малкият лист на България — вж. Бъл­
гария 140
Малкият лист на Македония — вж. Ма­
кедония
Марица 411, 417, 418, 421, 436, 469, 493,
494, 501, 513, 516, 525, 526, 527, 528,
529, 530, 532, 534, 535, 538, 544, 546,
548, 549, 554, 568
Матица 281
Маяк 21
Мансър сари 22
Медицинска сбирка 487
Месецослов 116, 120, 132
Месецослов на българската книжнина —
вж. Месецослов
Медицинско списание 523
Мир 535
Мирозрение 82, 83, 84, 85
Мирозрение или български инвалид
Михал 325
Момче 390
Монитьор Отоман 23
Москва 174
Москвич 174
Московитянин 21
595
Московские ведомости 157, 174, 199, 273, Остен, рък. 205
274, 278 Остен 416, 417, 418, 427
Moschopoulos N. 22 Отечество 196, 258, 262, 266, 267, 268,
290, 352, 369, 494, 501, 503
Отечество, 1884, 512, 513, 514, 516
Надежда 100, 104
Наковалня 455
Напред! 486, 521, 522 . . . 559 Patria — вж. Отечество 267
Напредък 242, 262, 263, 266, 300, 318, Педагогическа книжица 333
319, 320, 321, 322, 367, 375, 391, 392, Периодическо списание на Българското
403, 479, 535 книжовно дружество 330, 331
Народ 414 Периодическо списание на Българско­
Народа — вж. Народ 414 то книжовно дружество в Средец 486,
Народен глас 494, 516 . . . 545, 554, 555 487
Народен учител 488 Перо, рък, 205
Народний глас, 443, 535, 536, 538, 540, Петел 325
541, 452, 544, 548, 568, 570 Подунавка 48, 62
Народне новине 84 Позор 281
Народно събрание 506 Политически преглед 357
Народное дело 286 Полярная звезда 21
Народност, 1880, 154, 231, 233, 248, 249, Поразия, рък. 205, 206
250, 251, 252, 253, 254, 255, 257, 258, Правда, 1879, 458
266, 281, 283, 352, 391, 440 Правда 411
Народът 566 Право 196, 202, 220, 222, 226, 238, 239,
Наставник за учители и родители 458 242, 244, 253, 262, 263, 264, 265, 266,
Наука 303, 570,' 571, 572 300, 312, 319, 321, 322, 323, 348, 367,
Nationalitate — вж. Народност 251 388, 402, 403, 479, 546
Национална независимост — вж. Inde- Православное обозрение 174
pendenta nationala Предвестник 99, 100
Наше време 272, 273 Преглед 441
Независимост, 1880, 1881, 1885, 1886, 195, Прес д’Ориен 74, 75, 81, 130, 131, 246
196, 242, 244, 267, 289, 295, 296, 297, Presse d’Ôrierit — вж. Прес д’Ориан
298, 299, 300, 301, 304, 307, 308, 309, 448
310, 314, 315, 317, 320, 323, 325, 346, Призреи 205
347, 351, 352, 353, 368, 376, 382, 385, Просвещение, 1881, 273
386, 390, 422, 432, 434, 435, 436, 437, Просвещение чрез наука, промишленост
438, 439, 441, 442, 449, 459, 464, 466, и търговия 325
467, 468, 469, 470, 506, 532, 545, 546, Прибавка към „Дунавский лебед“ —
550, 564, 565, 574 вж. Дунавски лебед
Неологос 23, 228 Притурка на „България“ — вж. Бъл­
Нива — вж. Тарла гария 133, 386
Нова българска пчела 87 Птица — вж. Кокошка
Нова България 358, 360, 361, 366, 368 Пукнуванье зора 455
386, 387, 389, 394, 441, 520 Пчелица 241
Новина българска 64, 65 Пътник 324
Новине српске 21
Новое време 463 Работа 462, 463, 478
Новости 462 Работник, 1881 426, 442, 443, 444, 446,
Neue Deutsche Presse 21, 23 448, 449, 450, 451, 452, 453, 480, 486,
Нойе фрайе пресе 246, 253 . . . 550, 558, 564
Работник, 1885 557, 558, 567
Равенство 506
Общ труд 256, 257 Рак, рък. 205, 206
Общий дневник 125, 126 Рашето 514
Общински лист 567 Революционер 310
Обявление 46, 48 Ревю де дьо Монд 82
Одесский вестник 21, 143, 174, 304, 338 Ред 469, 565, 566
Око, рък. 205 Редовна притурка на „България“ — вж.
Омония 228 България 133
Орел — вж. Vulturul Реформа 162, 164
Оса 325 Ружица 241
Основа 318 Румънул 163, 342
Ост дойче пост 98 Русенский куриер 514

596
Русее 514 Средец 1881 470, 495
Русская реч 272, 274 Средец 418, 470, 494, 495, 501, 502, 503,
Русские ведомости 278, 279 507, 508, 510, 511
Русскпй архив Српске новине 42, 48, 50, 62, 144
Русский вестник 174 Србски вестник 99
Русский инвалид 278 Србекн дневник 98, 99, 100, 102, 104,
Русское слово 111, 112, 113, 398
Ръководител на основното учение 329, Стара планина 193, 387, 389, 390, 394,
403 535
Старопланинска звезда 111
Сахат 392 Ступан 327, 331, 332, 371, 404
Самоуправа 574 Сутрина 391, 392
Сатиричен лист 205 Съветник 85, 137, 184, 185, 186, 187, 188.
Сборник за телеграфите и пощите 488 189, 191, 196, 200, 210, 214, 220, 469
Светлина 325, 442, 491, 497, 507, 564 Съветник, рък. 205, 206
Светлина, рък. 205 Съветник Българскпй — вж. Съветник
Светлина, 1882 476, 477, 478, 479, 492. 185, 398, 400
493, 494 Съветник, 1881 567
Светлина 1880 443 Съвременни книжки 458
Световид 195, 253 Съгласие, рък. 206
Свирка 442, 486, 491, 492, 493, 494, 495, Съдебен вестник 570
496, 497, 498, 506, 507, 550, 564 Съединение, 1880—1881 436. 472
Свищов 506 Съединение 1881 436, 441, 472
Свобода, 1886, 229, 230, 231, 232, 233, 236, Съединение 1882 436, 441, 472, 494 , 516,
238, 248, 253, 256, 267, 268, 269, 283, 542, 543, 544, 545, 548, 554, 558
284, 286, 287, 288, 289, 290, 291, 292, Съзнание 205, 478, 479, 480, 491, 498,
293, 294, 295, 296, 297, 299, 300, 301, 507
302, 304, 307, 308, 309, 310, 312, 313, Съкровищница на полезни знания ■ — вж.
314, 315, 317, 329, 331, 333, 340, 341, Апотики тон офелимон гносеон 45
342, 345, 346, 347, 351, 358, 369, 376, Съюз 273
385, 386, 402, 442, 490, 491, 505, 546
Свободна България 442, 450 Таймс 143, 274
Свободен печат 441 Тиквими-и Вакаи 22, 23
®вят 205 Таралеж 325, 340
Седмица 111 Тарла 461
Седмица 112 Телеграф 440
Седмичен вестник — е ж . 'Гндзенска но­ Телеграф 1881, Варна 443
вина 60 Телеграфос ту Воспору 23
Секидневний новинар 392, 393, 394, 396, Тержуман-н ахвал 22
401 Труди зтнографпческого отдела па Из­
Селянин 443 вестия на императорското общество 176 ■
Селянин, рък. 205 Тръба, рък. 205, 206
Сечко 205 Турция 187, 191, 193, 195, 197, 198, 199,
Сьш Отечества 21 200, 201, 202, 203, 214, 215, 219, 223,
Сипнуванье зора 455 226, 229, 233, 234, 238, 244, 262, 263,
Слава 333, 418 307, 346, 348, 367, 401, 402, 403
Славянин 417, 418, 421, 439, 479 Тъпан 257, 258, 266, 308, 314, 340, 350
Славяно-серпские ведомости 21 Търговски дневник 125
Славянская заря 278 Търновска конституция 498, 500, 501,
Славянско братство 392, 393, 410 502, 503, 504, 505, 507, 508, 510, 513,
Словестност народна 46 514, 516
Смесна китка 85, 86, 87, 207
Смешен плач 233 Urbanulu — вж. Гражданин 325, 403
Смешлю 568 Утро, рък. 205, 206
Современпая летопис (на Руский вест­ Учебен вестник 488
ник) 174, 177 Ученият Хермес — вж. Хермес о логиос
Современик 275, 363 Училище 327, 330, 333, 367, 371, 392, 479
Солун 205, 226 Училищен дневник 570
София 472 Училищно здравословно — вж. Педаго­
Софиянец 439 гическа книжнина 333
Спектатьор дьо л’Ориан 23 Учителски вестник 523
Списание за в училище и в къщи 333
Cpôja 281 Филологические записки 278

597
Филос тон неон 23 Целокупна България 421, 422, 427, 428
Философски камък 325, 403 429, 430, 432, 433, 441
Хавас, агенция 443 Чех 149
Хермес о логиос 82 Чистобългарска наковалня за сладко-
Хитър Петър 325, 345, 367, 390 думство 411, 454
Хитър Петър 1879 443 Читалище, в. 196, 324, 328, 329, 402
Християнско братско слово 458 Читалище, сп. 200, 236, 242, 327, 400,
Хъш 325, 413, 414 479
Чорба, рък. 206
Zeitschrift für Literatur, Kunst und Wissen­
schaft 164 Шутош 244
Цариград 391, 392
Цариградски вестник 22, 42, 48, 63, 65, Югославия 344
66, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 78, Югославянски стенограф 456
79, 80, 81, 82, 85, 87, 92, 98, 110, 118, Южна България 516 . . . 545, 546, 548,
120, 121, 126, 127, 131', 132, 134, 136, 549, 550, 554, 564
137, 138, 140, 143, 144, 145, 150, 169, Юнак 390
171, 184, 185, 187, 202, 207, 240, 270, Юртничка 60
272, 336, 398, 403
Цариградский вестник — вж. Цариград­ Ярбюхер фюр Славите литератур, Кунст
ски вестник 65 унд Висеншафт 60, 62
Цариградскй вестник — вж. Цариград­ Yahrbücher für Slawicshe Literatur, Kunst
ски вестник 65 und Wissenschaft 87

598
 СЪДЪРЖАНИЕ
Обяснителна бележка ............................................................................................. 5
Няколко думи към второто и з д а н и е .............................................................................. 7

Предистория
Журналистика, преди да има вестници и с п и с а н и я .............................................. 9
В началото — със слово и с песен (9). Писаната новина (11). Писмото —
лично и търговско (12). Общественото писмо — българската форма на пи­
саната новина (13). Първи образци на публицистика (15).
За да възникне българска периодика .................................................................. 16
Първата и най-важна предпоставка (16). Основният въпрос (18). Раз­
ширяване на кръгозора — грамотни люде (19). Навикът да се четат
вестници и списания (20). Редактори, сътрудници, издатели (24). Тех­
нически предпоставки: поща и печатници (25).

БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА ОТ 1844 ДО 1877

В началото на борбата за национална културна самостоятелност...
„Любословие“ — първото списание ......................................................................... 31
Книжовникът елинофил става български публицист (31). Няколко любо­
питни данни за списанието (32). Програма-манифест (34). Хармония меж­
ду програма и съдържание (39). Фотинов — редакторът и публицис­
тът (45). При какви условия (46). „Камен уголний“ (48).
Първенецът — „Български орел“ ......................................................................... 49
За три календара (49). Първият вестник и за пътя на редактора му до
Лайпциг (50). Три броя (52). Програма: „Не може да остане тъй зана­
пред!“ (56). Съпоставка между програма и съдържание (57). По въп­
роса за прототипа (59). Ранен край (61). Отзвук и значение (61).
„Цариградски вестник“ — първият с траен ж и в о т ........................................ 63
Цариград — стопански, културен, политически средец и за българите (63).
Няколко несигурни опита за български периодични издания в Цари­
град. (64). „Цариградски вестник“ (65).
Богоров слага основата на вестника .................................................................. 65
Усилия, увенчани с успех (65). Неизвестна, но позната програма (66).
Опит за осъществяване на програмата (68). Тежки условия (71). „Не мо­
же да се прави вестник без пари“ (72).
„Цариградски вестник“ на Александър Е к з а р х ............................................... 72
Съдържанието от 1850 до 1860 (73). Основни въпроси, насоченост и...
корупция (75). Реакция на родолюбците (77). Бурмов редактор . . . на
един брой (78). Вестникът през 1861—1862 г. и неговият край (79).
Оценка на съвременниците и на историята . ........................................ 86

599
Две списания от началото на 50-те г о д и н и ............................................................ 82
„Мирозрение“ на Иван Д о б р о в с к и ......................................................................... 82
Славянска идея и дуализъм (83). „Инвалид“ от 1870 г. (85).
„Смесна китка“ — първото списание на П. Р. Славейков................................. 85
Цветовете на китката (86).
За някои неосъществени п л а н о в е ......................................................................... 87

През решителната фаза на църковната борба и когато се заражда

организирано национално-революционно движение
След Кримската в о й н а ................................................................................................... 88
Разслоение сред обществените и класови сили и отражението му в периоди­
ката (88). Две основни линии в печата (91).
Г. С. Раковски решава да действува с пресата и с а б я т а ................................. 92
Предвестник на „Горски пътник“ и на ново публицистично дело . . . 95
Три стихотворения с публицистичен ефект и три статии (95).
Сътрудничество в „Србски дневник“ ......................................................................... 98
„Българска дневница“ — първият вестник на Р а к о в с к и ................................. 100
Пътят към осъществяване на мечтата (100). Пробният брой „Дневни­
ца“ (102). „Българска дневница“ — програмата му (104). Съдържание­
то счупва рамките на програмата (105). „Любословният“ лист „Дунав-
ский лебед“ (111). Превод ли е „Българска дневница“? (112). Раковски
като редактор и организатор на вестник (113). Краят на вестника —
удар на „черната съдба“ (114).
„Български книжиди“ — пръв плод на задружни у с и л и я ................................. 115
„Община на българската книжнина“ (115). „Месецослов“ (116). Сп. „Бъл­
гарски книжици“ и неговите редактори (118). Кои и какви са били „пред­
метите“ на „Книжиците“ (120). Осъществена програма (121). Отделът
„Съвременна летопис“ (124). Направление (126). Принос па редактори­
те, борба срещу тежките условия. Край (128).
Опити за католишка пропаганда сред българския н а р о д ................................. 130
„Прес д’Ориан“ и българските в ъ п р о с и ............................................................130
Вестник „България“ — орган на у н и а т и т е .....................................................132
Драган Цанков създава вестник (132). Програма, направила силно впе­
чатление (133). Ново по същество и по тон съдържание за цариградски
лист (134). Разкриване на картите (135). Реакция срещу униатския вест­
ник (136). След загубения престиж — край (139). На везните на исто­
рията (139).
Раковски: за пръв път журналистика в служба на националноосвободителната
борба .................................................................................................................142
Планове и дейност след удара срещу „Дневница“ ........................................142
„Дунавски лебед“ — пръв тръбач за револю ция.............................................. 143
Стартът (143). Съдържание — носител на нови и дръзки идеи (144). На­
родното въстание — единствен път (150). „Наш въпрос и народ ще стане
цялому европейскому святу познат (152). Редакция и сътрудници, раз­
пространение и финанси (154). „Гигант на междата“ на една нова епо­
ха (156).
Бъдущност“ и „Бранител“ — два вестника с общи задачи и еднакъв облик 158
План на широка основа (158). „Бъдущност“ — вестник на румъно-бъл-
гарското братство (159). Четири основни въпроса в съдържанието (160).

600
 Силата на тези, които държат средствата за производство (163). Вместо
„Бъдущност“ — „Бранител“ (164).
Сп. „Българска старина“ — дълго мечтано, лебедова п е с е н .......................... 165
Новото в журналистиката на Раковски, майсторството м у ...........................168
Други прояви на българската журналистика в началото на 60-те години . . 172
„Братски труд“ — списание на българи, студенти в Москва . . . . 172
Райко Жинзифов — български публицист в руския п е ч а т .......................... 174
Отклик на проникващия капитализъм — „Журнал за наука, занаят и тър­
говия“ 178
За три български списания в Р у м ъ н и я ............................................................183
Сп. „Зорница“ за „добри романи и любопитни работи“ (183).
Първи списания на религиозно-нравствена тематика(183).
Под хоругвата на църковната б о р б а .................................................................. 184
„Съветник“ — орган на народните п р е д с т а в и т е л и ................................................'84
Подготовката (184). Редакторите (185). Програма, съдържание, поле­
мики (186). Кой е давал „съветите“ (188). Опит за възкресяване на дру­
га основа (189).
„Българска пчела“ — първият български вестник в Румъния . . . . 189
„Просвещението е изворът“ (190). „Въпрос за живот и смърт“ (190).
Просвета и книжовност (191).
„Въсток“ — български вестник в Б е л г р а д ............................................................. 193
Програма във форма на въпроси, съдържание, насоченост (193). Редак­
тори и сътрудници (194). Букурещкият „Восток" (196).
Вестник „Время“ ............................................................................................................196
В духа на „Съветник“ (196). Не е ли орган на партия? (198).
В служба на чуждите и н т е р е с и ........................................................................................198
Две издания на протестантската п р о п а г а н д а ............................................................. 198
Евангелското списание „Зорница“ (198). „Домашният“ вестник „Зорни­
ца“ (199).
„Турция“ — вестникът на т у р к о ф и л и т е ....................................................................199
За какво и как е пишел „органът на шпионите“ (200). Сребърниците
( 202).

Турски периодични издания на български език .............................................. 203

Вестник „Дунав“ (203). Сп. „Източник мнения“ (204). Други вилаетски
вестници (204).
Закъсняло явление ................................................................................................... 205
Възрожденски ръкописни вестници (205).
Между църковната борба и стремежа за свобода — журналистиката на П. Р.
Славейков 206
„Гайда“ — първа трибуна на хумора ис а т и р а т а .................................................. 206
За политическото ручило на „Гайда“ (207). Концертите на „Гайда“
(210). Социална насоченост — ожесточени полемики (213). Със затъкна-
то ручило (215). Оригинално явление в българската публицистика (216).
„Македония“ — най-влиятелният възрожденски вестник в Турция . . 217
Задачата (218). Основни въпроси в съдържанието (219). Текстове на
гръцки (226). Идеологическа характеристика и насоченост (228). Борба

601
 на противниците срещу „Македония“ (233). Дързък край — статията
„Двете касти и власти“ (236). Тежки условия, невероятен успех (239).
С „Македония“ не свършва възрожденската журналистика на Славейков . 241
Първото детско списание и първото за жени (241). След спирането на
„Македония“ — участие в други издания (241). Възвръщане към опита
на „Гайда“ — но с чуждо ручило (242).
Славейков по мъчния път на журналистическото майсторство . . . 244
Печатът по време на Тайния комитет и на четническото движение . . . 248
„Народност“ — вестник на БТК и свободна трибуна на „младите“ . . 248
Редакторите — трима Ивановци (248). Програмата (250). Развитие на
вестника според съдържанието му (251).
„Дунавска зора“ — вестник на „волните българи“ ........................................254
Програма и съдържание на Войниковия лист (254). Характеристика (256).
„Общ труд“ — повременно книжевно списание“ ................................. ...... 256
„Тъпан“ — орган на зараждащата се революционна партия на българска­
та емиграция в Р у м ъ н и я ...................................................................................... 257
Два умерени вестника в Цариград и в Букурещ от края на 60-те години . 262
Последният мохнкан на църковната борба ..................................................... 262
Цели на „Право“ и главни въпроси и идеи в страниците му (263). „В
турско село държи рамазан, а в българско яде сланина“ (265).
И хората на Добродетелната дружина не остават н а з а д .......................... 266
Особената история на в. „Отечество“ (266). През погледа на „старите“
(267).

ВЪВ ВРЕМЕТО НА БРЦК

Журналистика в бурни, революционни години
Любен Каравелов — публицист и журналист на „радикалните изцеления“ . . 269
В Москва се ражда Каравелов ж у р н а л и с т ъ т .....................................................269
Първи стъпки в журналистиката (270). От 1862 до 1867 (272). Начало
на сътрудничество в български вестници (274). Сред московската лите­
ратурна и обществена действителност (274).
Каравелов в Белград ...................................................................................................... 277
Оживена кореспондентска дейност (278). Каравелов основава револю­
ционен комитет (280). Опит за български вестник (280). В сръбския
печат (281). „Брат бугарин“ в сръбската литература и сред „Омлади-
на“ (281).
В Нови Сад и в унгарските з а т в о р и .................................................................282
„Свобода“ — първият вестникна К а р а в е л о в .........................................................283
„И така свобода е българското желание!“ (284). Как да се постигне сво­
бодата и каква свобода (285). Идеята за федерация (287). Обосновава­
не на основната теза (289). Хаджи Димитровата пущка реши църков­
ния въпрос (290). Свобода и просвета в диалектично единство (292).
Интерес към революционното в света (293). „Либертатя“ — румънското
издание на „Свобода“ (294). „Свобода“ спрян (295).
„Независимост“ поема знамето на „Свобода“ ......................................................... 295
Единият вестник възкръсва в другия (295). От самостойна революция
към революция на „сичкия Балкански полуостров“ (297). „Сръбският

602
 агент“ (298). Къде е спасението? (299). „Да живее аритметиката!“ (299).
Каравелов спира „Независимост“ (301).
Списание „Знание“ ................................................................................................... 302
Програмата и откликът (303). Съдържанието, видено сега (303).
Журналистическа активност на Каравелов след 1876 г...........................................304
Каравелов — идеен портрет ..................................................................................... 306
За някои характерни белези на Каравеловата публицистика и журналистика 308
Организаторът (308). Редакторът, условията, при които той е работил
(310). Журналист от голяма класа (313). „Знаеш ли ти кои сме?“ (314).
„Не фрази, а снаряди“ (315). „Гласът“ на Каравеловата журналисти­
ка (316).
Еволюционистки π просветителски издания в революционно време . . . 318
В. „Напредък“ — продължение на „Право“ .................................................319
Двата „Век“-а на Марко Б а л а б а н о в ....................................................................... 321
Вестник „Век“ (321). „XIX-ий век“ (323). ·
„Левант таймс“ става „Източно време“ .........................................................323
Български вестници в Румъния от 1870 до 1875 г.........................................................324
Нестроен букет от в е с т н и ц и ..................................................................................... 324
„Балканул“ — български лист на румънски е з и к ...........................................325
Списания през 70-те г о д и н и ............................................................................................ 326
„Летоструй“ (326). „Читалище“ (326). Сп. „Училище“ (330). „Периоди­
ческо списание на Българското книжовно дружество“ (330). Сп. „Сту­
пан“ (331). Сп. „Ден“ (332). За няколко други списания (333).
Ботев —- връх на българската ж у р н а л и с т и к а .........................................................334
Как е изследвано журналистическото дело на Б о т е в ....................................334
Формиране на Ботев като ж у р н а л и с т .......................................................................335
В родния дом (335). В Русия (336). В Румъния (338). Най-ранни проя­
ви (340).
„Дума на българските емигранти“ ................................... ................................... 340
„Намясто програма“ (341). Хармония между програма и съдържание
(341). Бърз край (345).
Ботев в „Свобода“ и в „Независимост“ ................................................................346
В редакцията на „Свобода“ (346). Съратник на Каравелов в „Независи­
мост“ (347).
„Будилник“ — „вестник сатирически и юмористически“ ....................................347
Фейлетон вместо програма (347). Малко по обем, но значително съдър­
жание (348). Смях не на роб, а на победител (350). Съвет към българ­
ските редактори (351).
Ботев развява своето „Знаме“ ..................................................................................... 351
„Правото да говоря тук ми е дадено от Отечеството!“ (351). „Револю­
ция народна, незабавна, отчаяна“ (353). Църква, училище, култура — в
служба на свободата (354). За разумен и братски съюз между наро­
дите (356). Пред хубави перспективи — неочакван край (357).
Един брой на вестник, от всеки ред на който бият барабаните на револю­
цията ..................................................................................................................258
Революционната програма на „Нова България“ (360). „Захваща се вече
драмата на Балканския полуостров!“ (360).

603
Ботевата идеология .................................................................................................... 361
За някои най-важни черти на Ботев — журналиста и публициста . . . 367
Какво е за Ботев вестникът? (367). При какви условия е правил вест­
ници (370). Как е работил като автор и редактор (372). Недостигнато
майсторство (377).

Във времето на Априлското въстание и на Освободителната война

Вестници в тревожните дни на въстанието и след н е г о ....................................386
Болградският „Български глас“ .......................................................................................385
„Нова България“ без Б о т е в ..............................................................................................386
Вестник „Възраждане“ .....................................................................................................388
„Стара планина“ — вестник, близък до „старите“ ...........................................389
За още няколко в е с т н и к а .....................................................................................................390
На български език (390). На румънски език (390).
През дните на в о й н а т а ................................................................................................................... 391
В Турция: „Цариград“ и „Сутрина“ ................................................................................391
В Румъния: „Българин“ и „Славянскобратство“ ............................................................. 392
„Секидневний новинар“ — първиятвсекидневник .............................................. 393

Общо за българската периодика през Възраждането

За правните и фактическите условия набългарския п е ч а т ...................................... 398
Редакционна организация ..................................................................................... 400
Видове, тематика, идейна н а с о ч е н о с т ................................................................................404

БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА ОТ 1878 ДО 1885

След изгрева на свободата

Освободителна война (409). Първи лястовици на периодиката (410).
Берлинският договор — последиците му за българския печат (412)

В княжеството — напрегнати, неспокойни години, неспокойна

журналистика
От учредителното събрание до пълномощията през 1881 г.
Вестници преди и по време на Учредителното с ъ б р а н и е ....................................413
Следвоенни „метаморфози“ на Паничковив е с т н и ц и ................................................ 413
Славейков организира в. „Българско знаме“ ................................................................. 413
„Българский лев“ на· М и л а р о в ...................................................................................... 415
„Остен“-ът на стария „гайдар“ ..............................................................................................416
„Славянин“ — вестник с хубаво и м е .......................................................................417
Две линии в п е ч а т а ...................................................................................................................418
Поляризация в обществото и във вестниците (418). Търновската кон­
ституция и печатът (419).
Най-ранни консервативни вестници в к н я ж е с т в о т о .......................................................... 420
„Витоша“ — първият орган на к о н се р в а т о р и т е...........................................420
Главни задачи (420). Три основни въпроса (421). Нервността на „Ви­
тоша“ (422).
Тежко консерваторско оръдие „Български глас“ .....................................................423
Интересна история (423). А програма? (423). Действителен орган, на
консервативната партия (424). Значителен вестник (427).
Нападателни вестници на л и б е р а л и т е .......................................................................................427

604
 „Целокупната“ в д е й с т в и е .....................................................................................................427
„Програмата ни“ (428). Осъществяването на програмата в съдържание­
то (428). Ново разцъфтяване на един талант (432).
По пътя на „великия покойник Л. Каравелов“ — „Независимост“ (1880— 1881) 433
Повече от програма на вестник (433). В борба за осъществяване (434).
Раждане на двама фейлетонистн (436). Краят на „Независимост“ и не
само на него (437).
В общия хор на в е с т н и ц и т е .....................................................................................................439
„Партията“ на либералския п е ч а т ........................................................................................439
Под лнбералско знаме (439). Журналистиката на Ст. Стамболов (440).
„Партията“ на консервативните в е с т н и ц и ................................................................. 442
За някои други в е с т н и ц и .....................................................................................................442
Вестник на „нихилистите“ — „Работник“, 1881 г.........................................................443
„Работник“ — издатели, редактори, програма (443). В защита на народ­
ните права и свободи (446). Нихилизмът на „Работник“ (450). Идеен
коктейл (452).
Списания от 1878 до 1881 г................................................................................................... 454
Начало на списанията и . .. край на един публицист (454).
За няколко все „първи“ и някои други списания (455).

За пръв път окови на печата след Освобождението — времето

на „пълномощията“
Печат на р е ж и м а ..........................................................................................................................459
„Български глас“ и „Българин“ — крепители и жертва на насилието . . 459
За няколко други вестници на позициите на властта .................................... 461
Два вестника за турското население (461). Вестник на френски език (461).
„Работа“ — лист, редактиран от жена (462). „Балкан“ — орган на пра­
вителството на руските генерали (463).
Борба за права на н а р о д а .....................................................................................................464
Пловдивският в. „Независимост“ ...................................................................................... 464
История (464). Явна и действителна програма (464). С поглед към кня­
жеството (466). Редакция, разпространение, влияние (469).
Неразрешени вестници —сатири, алегории, б р о ш у р и ............................................... 470
Несполучили опити за вестници (470). Вместо вестници... (472).
За два либералски вестника от 1882—1883 г.........................................................476
„Светлина“, орган на народната либерална партия (476).
„Либералният орган“ — „Съзнанье“ (478).
„Братство“ — сантиментално-социалистически или либерален лист? . 480
Пелагичевска програма, съдържание (480). Политическо активизиране,
либералска насоченост (484). През втората годишнина — открито зад
Драган Цанков (485).
Списания от 1881 до 1883 .....................................................................................................486
„Периодическо списание на Българското книжовно дружество“ (486).
За няколко отраслови списания и едно за младежи (487).

603
 От възстановяването на конституционния ред (1883)
до Съединението (1885)
Ново разцъфтяване на печата на непримиримите л и б е р а л и ............................ 490
Радикалният либералски в. „Свобода“ ................................... ....... 490
„Лист за подсвиркванье и подгаврянье“ — „Свирка“ ................................... 491
Програма във форма на съдебно решение и с коментар (491).
Обекти за подсвиркване и подгавряне на „Свирка“ (493).
„Стрелите“ на „Свирка“ (496). Откликът (497). Редакция, сътрудници,
разпространение (497).
„Търновска конституция“ — говорителят на „каравелистите“ . . . . 498'
Програма и съдържание до образуване на Каравеловсто правителство
(1884) (498). „Търновска конституция“ официоз (502).
Щабът на вестника, оръжията му, тяхното въздействие (504).
За няколко други либералски листове ................................................................ 505
Два. нови вестника на Д. Петков (505). Няколко местни либералски лис­
тове (506).
Вестници на умерените л и б е р а л и ..............................................................................................507
„Средец“ — в подкрепа на Драган Ц а н к о в .........................................................507
Умерена, в учен вид програма (507). Скрити и явни противоречия (508).
Добър редакционен състав, слаби резултати (511).
За още три „цанковистки“ в е с т н и к а ................................................................................ 5 1 1
Печат на сразените консерватори .................................................................... 512
„Отечество“ ■
— без капитал от миналото и авторитет внастоящето . . . 512
Програма на вестника — програма на партията му (512). Борба срещу
живия Каравелов и срещу сянката на покойния (513).
И още няколко консервативни в е с т н н ч е т а ......................................................... 5 1 4
За някои по-особени, своеобразни в е с т н и ц и ......................................................... 5 1 4
„Македонский глас“ — вестник с радикално н а п р а в л е н и е ............................ 514
Задачи, съдържание, насоченост (515). Ново явление: Димитър Благоев
на полето на българската публицистика (517).
Първият вестник, посветен на Македония, излизан а н о в о ...................................... 520
„Напред!“ — нов вестник на Г. А. К ъ р д ж и е в ........................................................ 521
Списания в Княжество България (1884— 1885 г . ) ..................................................522

В Източна Румелия — борба за утвърждаване на българското

и за съединение
Румелийската област и условията за печат в нея
Печат на консервативни п о з и ц и и ..................................................................................... 525
„Марица“ — солиден източнорумелийски и общобългарски вестник . , 525
Програма (525). Официоз на руското гражданско управление и българ­
ски общонационален вестник (527). Френски текстове (530). Негласен
орган на консервативната партия (532). Разнообразно съдържание (532).
Редакция, обща характеристика на вестника (534).
„Народний глас“ — вестник, редактиран от п и с а т е л и ................................... 535

606
 Редактори — един издател и трима писатели (535). Общонационална
програма (536). Разнообразно съдържание, насоченост (538).
„Съединение“ — вестник, който изневерява на името си, но е верен на кон­
серваторите 542
Програма — името на вестника (543). Интересна история (543). Изпъл­
нение на програмата (544).
На фронта на „червените“ ............................................................................................................ 545
„Южна България“ — трибуна на румелийските л и б е р а л и ....................................545
Програма и редактори (545). На позициите на „казионните“ (546). 3.
Стоянов влива свежа кръв на „Южна България“ (549).
„Борба“ — агитатор, пропагандист и организатор на Съединението . . 550
„Свещеното знаме“ на „Борба“ (550). Една основна тема, а разнообраз­
но, полифонично съдържание (553). Посоката на стрелите (557).
Журналистиката и публицистиката на 3. Стоянов на везните на съвремен­
ниците и на и с т о р и я т а .....................................................................................................560
Румелийски вестници с по-малка с и л а ................................................................................565
Общополитически вестници (565). Вестници за административно устрой­
ство и за икономика (566). Хуморцстично-сатирични листове (568).
Списания в Източна Р у м е л и я .....................................................................................................570
За няколко списания от различен характер (570). Две значителни 'изда­
ния, свързани с името на Вазов (570).

За някои общи черти на българската журналистика

от 1879 до 1885 г.
Правното русло за п е ч а т а .....................................................................................................573
Технически условия и стопанска организация ......................................................... 577
Редакционна организация, идейна насоченост, видове издания, публицис­
тични с р е д с т в а .......................................................................................................................... 578
Показалец на лични и м е н а ..................................................................................................... 583
Показалец за периодични издания .............................................................................. 594

Портретните скици са от народния художник Б о р и с А н г е л у ш е в , без портрета

на К. Величков, нарисуван от Ж. П о п о в .
 ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА
ГЕОРГИ ЕНЕВ БОРШУКОВ

Редактор
ФИЛИП ПАНАЙОТОВ
Художник
КАТЯ СТОИЛОВА
Худ. р е д а к т о р
ТАНЯ НИКОЛОВА
Техн. р е д а к т о р
ЛИЛЯНА КОЛАРОВА
Коректор
НАДЕЖДА ПЕТЛИЧКОВА

Дадена за набор на 3. I. 1975 г. Подписана за печат на 15. V. 1976 г. Излязла от

печат на 30. VI. 1976 г. Печатни коли 38,00. Издателски коли 49,25. Формат 70/100/16.
Издателски № 21962. Литературна група Ш-7. Тираж 2113. Цена 6,07 лв.

Държавно издателство
„НАУКА И ИЗКУСТВО“
Държавна печатница
„АЛЕКСАНДЪР ПЪШЕВ“ — ПЛЕВЕН