Б И Б Л И О Т Е К А „К О М П А С “

РЕФОРМАЦИЯТА

РИ Ш АР СТОФ ЕР

(научен консултант: архимандрит доцент Павел Стефанов)

И здателска къща „ О д ри “
2000 г.
 Се! ои\га§е, есИ!б(1ап$ 1еса<3ге (1ирго§гатте де рагйарайоп к 1а
риЬИсайоп УГГОСНА, Ьбпейае йи зоийеп с!иМнйзГеге Ргапда1$ без
АЙшгез Ейап^егез, с!еГАтЪаззабе с!еРгапсе еп Ви1§апе е! с!иСепЬге
бе Соорегайоп е! 6’асйоп сиИигеПе - 1пзй!и! Ргапда1$.

Това заглавие, публикувано в рамките на програмата за участие

в книгоиздаването „Витоша“, се ползва с подкрепата на
Министерството на външните работи на Франция, на Френското
посолство и на Центъра за сътрудничество и културна дейност
„Френски Институт“.

Ь а К еГ огте
Ш сЬ агб 8!аи Я ег
Со11ес!юп Цие зай-^е?
Ргеззез Цтуегзкапез Ле Ргапсе
Рапз, 1998

© Превод от френски език: Марио Йончев

© Художник: Тодор Пипиков
Редактор: Павел Стефанов
Коректор: Илиана Ценова
181Ш 954-9904-17-2
 УВОД

Ако Реформацията датира от XVI век, то необходи­

мостта от реформи в Църквайта започва да се чувства
в християнския свят още от края на Ранното средно­
вековие. Достатъчно е като доказателство да цитира­
ме името на свети Бернар от Клерво, който в някои от
своите творби, като Бе сопзШегаИопе и Бе топЪш е1
и/Дсю ерЬсорогит, се опитва да положи основите на
едно своеобразно обновление в църковните институ­
ции. Съборите в Констанца и Базел, които между дру­
гото си поставят за цел да реформират Църквата „в
главата и членовете й“, постигат твърде незадоволи­
телни резултати, поради което в края на XV век мно­
зина християни, духовници и миряни усещат остра
нужда от реформи, която във Франция например пре­
дизвиква бурни дебати в Генералните щати през 1484
година и в Духовното събрание през 1493 г. Поемайки
риска да свика на 1 май 1512 г. Петия събор в Латеран
(чиято работа завършва в същата година, в която Лу-
тер формулира своите 95 тезиса), папа Юлий VI всъщ­
ност отговаря на едно широко разпространено очак­
ване, което за жалост остава жестоко излъгано: Пети­
ят събор в Латеран издава серия от декрети, които се
оказват под нивото на очакванията. Така папството
пропуска шанса си да поеме в свои ръце инициатива­
та за обновлението на Църквата.
Дори обаче да беше постигнало успех, папството не
би задоволило „огромната жажда към божественото“,
3
от който страда християнството в края на Среднове­
ковието, защото така наречената ге/огтайо, проявила
се в предходните векове под формата на някои цър­
ковни движения, наричани „реформистки“, не дости­
га до необходимата дълбочина. Както отбелязва отец
Конгар в една основополагаща своя творба, средно­
вековните реформи се свеждат до „живота в Църква­
та, а не до структурата й: догмите, светите тайнства,
йерархията. Това ограничава реформите най-общо ка­
зано до борбата с някои крайности» Реформират се
нравите, а не учението“1. За да бъдат удовлетворени
нуждите на християнските души е необходимо обнов­
ление на самата догматика и именно към това прис­
тъпват Лутер, Цвингли и Калвин. Техните реформи не
са насочени срещу злоупотребите в изискванията на
Църквата спрямо християните, колкото и сериозни да
са те. За всеки един от тях е в сила казаното от Люсиен
Фебр за Фарел: „Онова, в което той упреква духовенс­
твото, не е, че живее зле, а че вярва зле.“2

Разбира се, и преди XVI век откриваме отделни личнос­

ти или групи, които се опитват да дадат религиозен отго­
вор на религиозните очаквания, поставени от времето. Та­
ка например през XV век се появяват Джон Уиклиф и ло-
лардите, Греет Груте и Братята на общия живот, Ян Хус и
учениците му. През следващия век заедно с християнския
хуманизъм, който в лицето на Пико дела М ирандола нами­
ра един от най-блестящите си защитници, се появяват за­
бележителни личности, подготвили с дейността си почва­
та за Реформацията. В Англия Джон К олет препоръчва зав­
ръщане към Библията, което да пречисти Църквата, затъ­

1Угше ег/аиззе Ке/огте Лапз I ’Е%Изе, Рап$, 1950, р. 357-358.

2Аи соеиг грИ&еих Ли XVI з1ес1е, Рапа, 1968, р. 22.
4
нала в поквара, и прилага спрямо посланията на св. Павел
филологическите принципи, използвани от десетки години
при тълкуването на светските автори. Във Франция още през
1509 г. в своя 0итсир1ех РзаНепит, Жак Льофевр д ’Етапл
скъсва със средновековната херменевтика, свързана с че­
тирите смисъла на Свещеното писание, а през 1512 г. пуб­
ликува Т ъ лкуван ия върху посланият а на св. П авел, кой­
то може и д а не е „първата протестантска книга“, както
беше определен от Емил Думерг, но несъмнено засяга ня­
кои от основните теми на Реформацията1. Еразъм Ротер-
дамски за първи път през 1504 г. излага своята богословска
програма. В ЕпсНтйоп тШНз сНпзИат той прави опит да
обоснове определено богословие на кръста: според него
нормата на вярата е установена от Свещеното писание, в
чийто център стои разпънатият Христос, който е донесъл
оправдание на хората и чрез нея ги е освободил от юдаиз-
ма на делата. След този своеобразен манифест на новото
богословие, на холандския хуманист не остава нищо дру­
го, освен да предостави херменевтичните инструменти, от
които епохата му се нуждае. Това става през 1516 г. с изда­
ването на Новия завет. Към гръцкия текст, който предлага
на своите читатели, Еразъм добавя направения от него ла­
тински превод, съпътстван от множество бележки и някол­
ко предговора, които представляват „същинско Разсъж ­
дение за м ет ода “ в областта на библейското тълкуване2.
Въпреки това Еразъм не се превръща в основен двига­
тел за обновлението на Църквата. Същ о като Льофевр
д ’Етапл и той си остава реформатор, който формално ни­
кога не скъсва с католицизма. И ако във В ъ зхвала на г л у ­
постта или в Д ом аш ни разговори Еразъм не пропуска да
излее сарказма си върху нечестивите монаси или невежи­

‘Виж нашата студия Ьейуге (ГЕ1ар1е$, агйзап ои 8рес1а1еиг йе 1а Ве­

й т е ? в ШегргеШ йе 1а ШЪ1е, Рапз, 1980, р. 11-29.
Лйпп Наизег е! Аи§из1т Кепаиде!, Ьез й&Ъмз йе 1’а§е тойете,
Рапз, 1956, р. 143.
5
те свещеници, той все пак разчита на йерархията в жела­
ното от него обновление на Църквата. Също като Льо-
февр и той е чужд на греховните страхове и угризенията
на тревожната съвест, което го прави и по-нечувствите-
лен към дълбокото безпокойство по въпроса за спасение­
то, обхванало по онова време целия християнски свят. Нак­
рая и той като Льофевр не притежава онази решителност
в благостта или твърдостта, която е необходима, за да се
защитава една истина» или за да умре като мъченик.
Реформацията дава очаквания отговор на религиоз­
ния проблем , който измъчва християнството през XVI
век. Реформацията ли? Всъщ ност Л ю сиен Фебр би пр ед­
почел терм ина Реф орм ации1. Ако все пак предпочетох­
м е обобщ аващ ия терм ин, то е, защ ото без д а ом алова­
жаваме различните акценти в отговорите на реф ор м ато­
рите по отнош ение на „обединението на разпадналия се
средновековен свят“, все пак см е по-чувствителни към
общ о то в техните идеи и послания. Въпреки разногласи­
ята, които неведнъж са ги разделяли — тези разногласия
доби ват израз и в заглавията на отделните глави в насто­
ящата книга — реф орм аторите стигат д о едни и същи
разрешения на основните въпроси. За д а преодолеят д ъ л ­
боката тревога от вярата в един Бог, възприеман преди
всичко като съдия, всички те прибягват д о личността на
Изкупителя Х р и стос, всички те наблягат върху всесили-
ето на благодатта (прочутото зо1а %га11а), върху зо1а /Ше
(п од което имат предвид, че оправданието е безвъ зм ез­
ден дар, независещ о т никаква човешка дан), по един и
същи начин възприемат Църквата като събрание на вяр­
ващите и накрая са единодуш ни в зо1а зспрш га, т.е. въз­
приемат Библията като окончателното откровение на Б о­
га, което непрестанно бива подновявано от ж ивото сл о­
во на проповедта. 6

‘Виж СотЪсИзроигГМзШге, Рапз, 1953, р. 140.

6
 Глава I

Е Д И Н М О Н АХ В ТЪ РСЕН Е Н А СП АСЕН И ЕТО

Движението, което реф орм ира Ц ърквата, поем а

своя път от едно мрачно саксонско градче, разполо­
жено, по думите на онзи, който прославя името му,
„на границата на цивилизования свят“ — Витенберг,
което в началото на XVI век наброява 2 000 жители, а
университетът му току-що е основан от Фридрих М ъд­
ри (1502). Основател на това движение е Лутер, който
в продължение на тридесет години до смъртта си през
1546 г. е и основната му фигура, колкото и значител­
ни да са някои от онези имена (като например Ме-
ланхтон), които го съпровождат в неговия път.

I. Реформаторското откритие на Лутер

Никак не е лесно да бъде схваната и обозряна изк­

лючително богатата и сложна личност на Лутер. М но­
зина автори са се опитвали да сторят това, без да дос­
тигнат до краен резултат. До неотдавна католичес­
ките историци проявяваха тенденция да очернят име­
то му1. От своя страна протестантите бяха склонни
'Относно реабилитацията на Лутер в католическата историогра­
фия виж нашия труд Ье сагкоИйзте й 1а сМсоииеПе йе Ьшкег, №и-
с1Ше1 е1 Рапз, 1966 и АУегпег Веупа, й а з томете кткоШске
ЬшкегЬИй, Еззеп, 1969.
7
да го представят за безупречен герой и неустрашим
свидетел на вярата. Вместо да обрисуваме един нов
портрет на „истинския“ Лутер, по-разумно би било
да отбележим основните етапи в кариерата му. Роден
през 1483 г. в Айслебен (Тюрингия), втори син на ми­
ньор от селски произход, който благодарение на упо­
рития си труд е достигнал до сравнително благоден­
ствие, той прекарва детството си в М ансфелд, къде-
то посещава началното училище до 1497 г. След ед­
ногодишен престой в М агдебург, където се записва в
училището, ръководено от организацията на Братя­
та на общия живот, той продължава образованието
си в Айзенах, а от 1501 г. в Ерфуртския университет
— бастион на номинализма, който по това време е на
върха на славата си. През 1502 г. Лутер получава сте­
пен бакалавър, а три години по-късно — магистър по
философия. По настояване на бащ а си се записва в
Правния факултет. Н а връщ ане от М ансфелд за м ал­
ко не е поразен от мълния. Дал обет по време на буря­
та, че ако се спаси, ще стане монах, той удържа на
думата си. Няколко дни по-късно, на 17 юли 1505 г.,
въпреки разочарованието на бащ а му, той постъпва
в августинския манастир в Ерфурт, известен по оно­
ва време със строгостта на вътрешния му ред. Оче­
видно това внезапно решение е естествен завършек
на едно вътрешно търсене, насочено към религията.
Монашеската кариера на Лутер изглежда също тол­
кова успешна, колкото и университетската. Благодаре­
ние на усърдието си, през 1506 г. след кратко послуш-
ничество той произнася своите обети, а на следващата
година бива ръкоположен за свещеник. Определен да
води обучението по богословие, той тъкмо се запознава
8
с окамизма, когато е изпратен във Витенберг от глав­
ния викарий на своя орден, Йохан Щаупиц, със задача­
та да чете лекции върху моралните схващания на Арис­
тотел във Факултета по изкуствата на местния универ­
ситет. През пролетта на 1509 г. му е присъдена степен
бакалавър по библейски науки. Н а следващата есен Лу-
тер се завръща в Ерфурт, където чете лекции върху Сен­
тенциите на Петър Ломбардски. В края на 1510 г. пре­
подавателската му дейност е прекъсната от пътуване
до Рим, където заедно с още един монах е натоварен да
пледира пред ръководството на Августинския орден
срещу обединяването на манастирите със строг режим
на дисциплина с онези, в които режимът е по-свободен.
Шокиран, но не и разколебан във вярата си от зрели­
щето, което представлява Вечният град, Лутер се зав­
ръщ а в Ерфурт, но не остава там задълго. През 1511 г.
е преместен във Витенберг, където след няколко месе­
ца е назначен за заместник игумен и същевременно под
натиска на Щаупиц, който държи да му предаде ка­
тедрата си, започва да подготвя докторат. През 1512
г. става доктор по богословие, след което води курс от
лекции с тълкувания върху П салтира (1513-1515), пос­
ланията до Рим ляните (1515-1516), до Галатяните
(1516-1517) и до Евреите (1517-1518), а през 1519 г. от­
ново се връща към Псалтира.
Това са фактите. Онова обаче, което фактите не от­
читат, е, че още от постъпването си в манастира Лу­
тер води болезнена вътрешна борба за спасението на
своята душа. „Как да постигна благоволението на моя
Бог?“ — такъв е въпросът, който натрапчиво витае в
мислите му. Това тревожно търсене достига до своята
кулминация и се разразява в криза, която от Денифл
9
насам вече никой не поставя под въпрос1. В своите Тъл­
кувания върху посланието до галатяните от 1531 г.,
Лутер описва тази криза по следния начин:

„П реди да бъда озарен от светлината на Евангелието,

и аз като всички останали с ревност следвах повелите на
папството и се придържах към преданията на светите от­
ци, защитавайки ги с всички сили като святи и необходи­
ми за спасението. С цялото усърдие, на което бях сп осо­
бен, се мъчех д а ги спазвам с пост и бдение, с молитва и
покаяние, като измъчвах тялото си повече от всички тези,
които дн ес м е мразят и преследват, защ ото им отнех сла­
вата на оправданието.“

Въпреки че строго се придържа към канона, Лутер

не успява да намери душевния покой, към който се
стреми. „П од похлупака на тази святост и вяра в соб­
ствената ми правота — пише той във вече спомена­
тия коментар - аз хранех постоянни съмнения, страх
и скрито желание да богохулствам, сякаш бях изпъл­
нен с ом раза към Бога.“ Защо всъщ ност Лутер стига
до подобно светотатство при едно колкото настой­
чиво, толкова и искрено търсене на Бога? Самият той
ни дава пътя към отговора на този въпрос в една от
проповедите си върху Евангелието на М атей (1539),
където, говорейки за Иисус, заявява:

„Когато го виждах на кръста, Той бе за мене като мъл­

ния. Чуех ли някой д а произнася им ето му, предпочитах
д а съм чул по-скоро им ето на дявола, защ ото смятах, че
от мен се иска д а творя добри дела, докато те м е впишат
в редовете на избраниците му.“

‘Виж ЬигНег ипй ЬшНеПит, Мауеп, 1904.

10
 За да разберем вътрешната драма на Лутер, е необ­
ходимо да си припомним, че той получава образовани­
ето си в бастиона на номинализма — Ерфуртския уни­
верситет. Посредством СоИесЮпит на Габриел Биел той
търпи влиянието на английския францисканец Уйлям
от Окам, който за разлика от св. Тома Аквински не е
така чувствителен към въпроса за божествената благо­
дат. Като че ли именно това влияние го е убедило, че
човек е в състояние да постигне спасение чрез своите
заслуги, или по-точно казано, че чрез безкористната си
любов към Бога той може да спечели промисъла и ми­
лостта му. Ето защо с цялото си същество Лутер се ста­
рае да постигне този промисъл, но колкото повече се
отдава на аскетизъм, толкова по-несъвършени му изг­
леждат собствените му заслуги. Дълбокото покаяние,
което поради липсата на достатъчни заслуги би тряб­
вало да извоюва опрощението на греховете му, не му е
от особена полза, защото, заставайки пред Бога, той се
чувства недостоен за промисъла му. Завистта, която
той открива в себе си и която в речника му означава
преди всичко самолюбие и егоизъм, го кара да осъз­
нае собствената си нищожност и поражда съмнение в
това дали ще се спаси. Тревогата му се засилва и от
още една натрапчива мисъл. Стараейки се да запазят
божественото господство независимо от мястото, ко­
ето отреждат на човека, неговите преподаватели са му
втълпили, че добрите дела имат стойността на заслу­
ги само при условие, че Бог ги е приел като такива.
Това учение само подсилва вътрешните страхове на Лу­
тер. Доколкото той не е в състояние да усети божест­
вената благосклонност, съвсем естествено се пита да­
ли не се е наредил в числото на отритнатите.
11
 Обхванат от тази паническа тревога, подсилена и
от и зклю чи телната му ч увстви телн ост, Л утер се
опитва да й противодейства. Св. Августин, св. Бер-
нар от Клерво и Ж ан Ж ерсон му носят „известно об­
лекчение“. Щаупиц, който е главен викарий на Авгус-
тинския орден, успява до известна степен да го въве­
де в Немското богословие и да го утеши, като насоч­
ва мислите му към Христовите рани, за да не се за­
дълбочава в смисъла на божествените тайнства. То­
ва обаче не е достатъчно. Лутер се нуждае от такова
разрешение, което да отговори едновременно на тр а­
гическата му концепция за греха и на високите му
представи по отношение на понятието за Бога. За да
намери този отговор, той извървява дълъг път. Отк­
рива го в посланието до Римляните 1:17 — един текст,
в който се е спъвал години наред. В предговора на
латинските му произведения, издадени една година
преди смъртта му, Лутер разказва за своето откри­
тие. Ето какйо четем там:

„Докато мислех денонощ но и разсъждавах върху см и­

съла на тези думи: „Защ ото в него [Евангелието] се отк­
рива правдата Божия от вяра във вяра, както е писано: „пра­
ведният чрез вяра щ е бъ де жив“, аз започнах да схващам,
че правдата Божия тук означава онази справедливост, ко­
ято раздава Бог и чрез която праведникът продължава да
живее ако има вяра. Следователно смисълът на изречени­
ето е следния: Евангелието ни разкрива правдата Божия,
но в смисъла на пасивната правда, чрез която Бог в без­
мерното си м илосърдие ни оправдава чрез нашата вяра™
Внезапно почувствах, че сякаш се раждам отново и ми се
стори, че съм прекрачил през широко отворени врати и
съм се озовал в самия рай.“
12
 В светлината на този разказ става ясно, че Лутер е
преминал от понятието за Бога като Съдия, раздаващ
„наказателно правосъдие“ спрямо грешниците, към
това за Бог Отец, който споделя правдата Си със сво­
ите чеда. Тук трябва да доуточним още нещо. Ако оп­
равданието не е непознато за католическите богосло­
ви от Средновековието, то те го възприемат най-вече
като акт, чрез който Бог увенчава заслугите, постиг­
нати под силата и с непресъхващата помощ на Божес­
твената благодат. За разлика от тях Лутер смята, че
Бог обгръща с любовта си човечеството, което изцяло е
подвластно на греха. Така вярващият, който е приет от
благодатта Му, едновременно е и праведник, и греш­
ник (зти!]ш1ш е1 ресса1ог). Праведник, защото, отказ­
вайки да вмени греховете му, Бог го дарява заради не­
говата вяра с благодатта на справедливостта си. Греш­
ник, защото злото продължава да присъства в него.

Към кое време следва да отнесем това реформаторско

откритие (наречено от немските богослови „прозрението
от кулата“ поради това, че Лутер достига д о него в своята
килия, намираща се в кулата на витенбергския манастир)?
Съществуват няколко отговора. В началото на този век
мнозина богослови го отнасят преди 1512 г., когато Лутер
е провъзгласен за доктор по богословие. П рез последни­
те десетилетия, изследователите на Лутер по-скоро са на
мнение, че това се случва по времето, когато той чете пър­
вия курс лекции върху Псалтира (1513-1515) или когато се
занимава с посланието д о Римляните (1515-1516). М алци­
на историци, опирайки се на предговора към латинските
му произведения (където Лутер отнася въпросното си изяс­
нение на Римляните 1:17 към 1519 г., когато отново се връща
към тълкуването на Псалтира), предлагат по-късна дата

13
за „прозрението от кулата“. Именно тяхната хипотеза на­
тежа, след като през 1958 г. беше публикуван получилият
широк отзвук труд на професор Ернст Бизер от универси­
тета в Бон1. Бизер датира „прозрението от кулата“ през
пролетта или лятото на 1518 г., като му приписва различ­
но значение от онова, което виждат в него неговите пред­
шественици. Според него откритието на Лутер се състои
в така нареченото „богословие на Словото“. Така напри­
мер той смята, че благодарение на Римляни 1:17 витен-
бергският монах е схванал, че „правдата е открита в Еван­
гелието“ и думите „в него [Евангелието]“ са изникнали в
съзнанието му изпълнени с неподозиран дотогава смисъл:
библейското Слово е средство на благодатта, защото е
откровено от Христос, който е правдата Божия и като та­
къв оправдава хората, събуждайки вярата у тях. Това обяс­
нение на реформисткото откритие на Лутер далеч не се
приема от всички. За сметка на това някои бележити изс­
ледователи на Лутер като Франц Лау и Курт Аланд са съг­
ласни с Бизер и приемат датата на „прозрението от кула­
та“ за 1518 (или 1519) г. Каквато и да е тази дата от перио­
да между 1513 и 1519 г., един факт изглежда общоприет от
всички историци: откритието на Лутер не е станало за
един-единствен ден, а е било плод на дълго и старателно
премисляне. Както доказват първите му лекции, то е било
предшествано от множество догадки, доближаващи се в
една или друга степен до него, които постепенно са дали
ключа за разрешаването на проблема.

II. Спорът за индулгенциите

На 31 октомври 1516 г. за първи път Лутер публич­

но засяга в своя проповед въпроса за индулгенциите.
'ПАех ехаиМи, №икксЬеп (Кге18 Моегз), 1966. Хипотезата на Би­
зер беше подновена от Осуалд Байер в Рготтю. СезсШсН(е йег
ге/огтаЮтскеп У/епЛе т Ьшкегз Ткео1о^е, СоШп^еп, 1971.
14
Причината за това не е в чисто академичния му ин­
терес към тази тема, тъй като тя натрапчиво присъс­
тва във всекидневието му. Като свещеник, пред кой­
то паството се изповядва, Лутер си дава сметка за
ужасните последици, които тази практика поражда
сред християните, предразполагайки ги към повърх­
ностно благочестие и отдалечавайки ги от истински­
те извори на спасението. Още повече, че реликвите,
събрани в църквата на замъка във Витенберг благо­
дарение на дълбоката вяра и парите на Фридрих
Мъдри, са в състояние да о сигурят на благочести­
вия поклонник опрощение на греховете му за сто и
тридесет хиляди години напред!

Закупуването на индулгенции не се приема като съм­

нителна практика, избуяла в периферията на църковното
учение. Напротив, то открито учи, че временните мъки,
които следва да се изтърпят заради вече опростените гре­
хове, могат да бъдат отменени не само чрез благочестиви
дела, но и с помощта на индулгенциите. Без да оспорва
необходимостта от наказание, Църквата твърди, че въз­
ползвайки се от съкровищницата със свръхдлъжните де­
ла на светиите, тя е в състояние да отмени наказанието на
вече опростения грешник. Колкото и хитро да е обосно­
вано, това учение се оказва трудно обяснимо за народа и
бива още по-зле тълкувано поради факта, че папството
многократно се опитва да наложи своята концепция, коя­
то обаче не намира подкрепа сред богословите, че изда­
дените от него индулгенции отменят както наказанието,
така и вината (т.е. самия грях) на грешника. В резултат на
това за повечето хора папската индулгенция се превръща
в символ на пълно оневиняване. Подобна заблуда е сери­
озна, но още по-сериозен е фактът, че от времето на па­
па Сикст IV (1476) индулгенции могат да се закупуват и
15
за душите, които вече се намират в чистилището.

Една година след първата си проповед върху индул­

генциите с риск да не се хареса на своя владетел, чиято
колекция от реликви привлича огромни тълпи от пок­
лонници в деня на Вси светни, Лутер отново се връща
на въпроса. През 1515 г. папа Лъв X възобновява ин­
дулгенциите, въведени от Ю лии II във връзка с възста­
новяването на храма „Св. Петър“ в Рим. Набирането на
парите се провежда в Северна Германия от Алберт Хо-
хенцолерн, архиепископ на Майнц, който в качеството
си на канцлер на Империята ги събира, като към тях
прибавя и постъпленията, събрани от архиепископа на
Магдебург и от администратора на Халберщат. В съг­
ласие с Курията, на която вероятно е платил огромна
сума, за да получи ръководството на архиепископията
в Майнц, Алберт нарежда доминиканецът Тецел, над­
зорник по продажбата на индулгенциите, да бъде съп­
ровождан от негов агент, чиято роля е да приспадне от
парите на вярващите онези суми, които фамилията Хо-
хенцолерн е заела от аугсбургските банкери. Дейността
на Тецел се простира до границите на Саксония, тъй
като Фридрих Мъдри не дава разрешение индулгенци­
ите да се продават на негова територия. Въпреки това
жителите на Витенберг са в течение на опрощенията,
които доминиканецът предлага за страдащите души. Ето
защо Лутер усеща необходимостта да предупреди бо­
гословите и да ги покани да помислят по въпроса. Имен­
но това той прави на 31 октомври (1 ноември) 1517 г.
чрез своите 95 тезиса върху индулгенциите.

До неотдавна единодушно бе прието, че Лутер заковава

16
своите 95 тезиса върху вратата на църквата във Витенберг
(съобразно практиката, според която всеки доктор по богос­
ловие има правото да предизвика публичен диспут по даден
въпрос, подлежащ на изясняване). Преди известно време това
мнение беше поставено под съмнение от двама католически
историци: Ервин Изелох1и Клеманс Хонзелман2. Изхождай­
ки от факта, че Лутер изпраща своите тезиси на Алберт Хо-
хенцолерн с молба да даде нови разпореждания на своите
пратеници, които продават индулгенциите, Изелох смята, че
от уважение към архиепископа Лутер се е въздържал да раз­
пространи тезисите си до момента, в който търпението му
се е изчерпало да чака отговор и той е взел решение да орга­
низира диспут със своите колеги, за да обсъдят въпроса, който
го е занимавал. Подкрепена от трудовете на Хонзелман, хи­
потезата на Изелох се оспорва от протестантските истори­
ци3, но въпреки това тя представлява особен интерес, тъй
като свидетелства за известна симпатия, която поражда лич­
ността на Лутер в католическите среди. С желанието си да
докажат, че той не е дръзнал да обяви публично своите тези­
си, преди да ги изпрати на висшестоящия в йерархията архи­
епископ, те се опитват да представят витенбергския монах
не като революционер, а като човек, проникнат от силно же-.
лание да пречисти Църквата.

Лутер няма намерение да създава ново учение със

своите 95 тезиса, а просто се опитва да напомни за
онова, което Църквата някога е учила, а именно, че
'Виж Ьшкегз Ткезепапзск1а§. ТаХзаске о<1ег Ье§епЛе? \Уе1зЪа(1еп,
1962 и Ьмкег хшискеп Ке/огт ипЛ Ке/огтаНоп, Мйпз1ег, 1968.
2Виж 11г/аззип% ипй Игике йег АМаззХкезеп МагНп ЬиХкегз ипй гкге
Уегд$етИскип%, РайегЬогп, 1966.
3По този въпрос виж нашата студия Ь’аШсЬа§е йез 95 (Ьезез, КбаШб
ои 16§еп<1е? ШегрШез Ле 1а ШЬ1е, Рапз, 1980, р. 43-57 и К. Вюскх,
Ь’аШсЬа§е <1ез 95 СЬезез <1е ЬиСЬег. Е1ас <1е 1а циезбоп в Кеше Л'кгз-
Шге ессШгаз^ие, Ьоиуат, 1967, р. 776-791.
2. Реформацията 17
индулгенциите не дават на душите нищо, което би
могло да послужи за спасението или освещението им
и че единствен Бог може да опрости вината на онези,
които искрено се разкайват. М акар и трудно разби­
раеми за миряните, 95-те тезиса биват отпечатани и
разпространени въпреки волята на автора им и при­
добиват широка известност, която очевидно се д ъ л ­
жи на изпълнените със здрав разум критики на ня­
кои църковни практики. Всички, които се възмущ а­
ват от начина, по който вярата на обикновения човек
е експлоатирана за облага на папството, възприемат
тезисите като манифест за избавление.
Не след дълго отзвукът на тезисите предизвиква ос­
тра реакция. Докато архиепископът на Майнц и доми-
никанците, които ръководят Инквизицията, обвиняват
Лутер пред папския съд, в Германия се разразява бур­
на полемика. В началото на 1518 г. Те цел представя
пред монасите от своя орден серия от посредствено
оформени тези, с които се опитва да обори аргументи­
те на августинския монах от Витенберг. В желанието
си да бъде разбран от широката публика, Лутер скоро
публикува своята Проповед върху благодатта и про­
шението. Той не обръща особено внимание на смеш­
ните обвинения на Тецел, но за сметка на това силно е
засегнат от критиките на Йохан Ек — професор от уни­
верситета в Инголщадт, който се превръща в най-неп-
римиримия му опонент. В своите забележки върху 95-
те тезиса, които са публикувани под заглавието ОЬеИзсг,
Ек обвинява Лутер, че защитава хусистки идеи и се обя­
вява срещу върховенството на папата.
През това време папа Лъв X възлага на временния
глава на августинския орден, Габриел дела Волта, да
18
се обърне с молба към Щаупиц да доведе своя подчи­
нен в Рим. Убеден, че не се е отклонил от истината с
твърдението си, че „хората трябва да се уповават
единствено в Иисус Христос, а не в молитвите, зас­
лугите или добрите си дела“, Лутер отказва да се от­
рече от своите идеи. През април 1518 г. той е повикан
да се яви и пред общото събрание на своя орден в
Хайделберг. Тук под заглавието Парадокси той пред­
ставя две серии от тезиси - едните богословски, а дру­
гите философски. В тях той не говори за индулгенци­
ите, но в отговор на кардинал Кайетан, който е най-
интелигентният от опонентите му, защитава своето
становище по отношение на учението за оправдание­
то, след което се впуска в остра нападка срещу Арис­
тотел, за да аргументира отношението си към схо-
ластическото богословие. Диспутът в Хайделберг про­
тича цивилизовано и в известен смисъл се оказва ре­
шаващ, защото, ако Лутер не успява да убеди проник­
натите от томизма доминиканци в правотата си, ни-
то да отклони бившия си учител Узинген от привър­
заността му към ГЪбриел Биел, за сметка на това сред
младите монаси той спечелва ревностни последова­
тели, между които Мартин Бусер и Йохан Бренц. Еди­
ният от тях по-късно става духовен водач на Страс­
бург и спечелва града за евангелисткия идеал, а дру­
гият се превръща в реформатора на Швабия.
Събранието в Хайделберг не слага край на вълне­
нията, породени от 95-те тезиса. Докато Тецел отгова­
ря на Проповедта върху благодатта и прошението,
Лутер редактира своя труд КезоШюпез ШзриШНопит
Ле Ши1§епИагит \1пи1е и веднага щом е готов, го из­
праща на папата с уверение в синовното си подчине­
19
ние на Светия престол. Когато през юни 1518 г. пис­
мото пристига в Рим, разследването на дейността на
Лутер, предприето от Сатега готапа, току-що е прик­
лючило. Повлияна от Управителя на Курията, Сил-
вестър Приериас, който е отявлен защитник на папиз-
ма, тя обвинява Лутер в ерес, насочена срещу върхо­
венството на папата и го призовава в двумесечен срок
да се яви в Рим. П о същ ото време Лутер получава един
памфлет, изпълнен с обиди и озаглавен 1п ргаеттр-
Шозаз Магйт Ьшкеп сопс1изюпез йе ро1ез1а1е рарае
<Иа1о%из, в който Приериас отхвърля 95-те му тезиса.
Лутер реагира незабавно. Той съставя своя Кезропзю
ай 8уЪез1п РпегаИз <Иа1о%ит, който макар и да е напи­
сан в умерен тон, навлиза дълбоко в вероучителната
сфера, противопоставяйки на папската непогреш и­
мост непогрешимостта на Писанието.

III. Разривът с Рим

Поради откритата враждебност, която папските бо­

гослови проявяват към Лутер, преди още да се е поя­
вил пред тях, той се обръща с молба към Фридрих М ъд­
ри да ходатайства пред престола в Рим съдът му да се
проведе в Германия. Курфюрстът може да си позволи
подобно искане, тъй като папата, който се страхува от
силата на Хабсбургите в Италия, се нуждае от подк­
репата му, за да се противопостави на плановете на
император М аксимилиан да направи свой наследник
внука си К арл I Испански. Лъв X приема молбата на
Фридрих М ъдри и изпраща като свой легат отявле-
ния томист кардинал Кайетан да изслуша Лутер в Ауг-
сбург, където се е събрала Диетата, и да го принуди да
20
се откаже от идеите си или да го осъди. Лутер се явява
пред Кайетан на 12 октомври 1518 г. Разпитван по въп­
роса за Църквата и за тайнствата, той отказва да отс­
тъпи от възгледите си. Според него един събор, а дори
и един-единствен вярващ са в състояние да изобли­
чат папата в заблудата му, стига да намерят подкрепа
в Свещеното писание. Освен това, той смята, че дейс­
твието на тайнствата зависи от вярата на онзи, който
ги извършва. Защитавайки подобни тези, Лутер се из­
лага на сериозна опасност, поради което съветниците
на Фридрих М ъдри го убеждават тайно да напусне Ауг-
сбург. Преди да тръгне обаче, Лутер съставя пред но­
тариус един апел, озаглавен От зле информирания
към добре информирания папа.
След като мисията на Кайетан завърш ва с неус­
пех, папата натоварва своя камериер К арл М илтиц
да убеди курфюрста да предаде Лутер. Изправен пред
отказа на Фридрих М ъдри, папският пратеник заб­
равя за получените инструкции и реш ава да се срещ ­
не с Лутер в Алтенбург на 5 и 6 януари 1519 г. По вре­
ме на разговорите августинският монах обещава да
не разисква повече спорните въпроси в замяна на съ­
щ ото от страна на опонентите му, а от своя страна
М илтиц приема (без да уведоми за това Кайетан) да
издейства от папата Лутер да бъде съден от високо
образован епископ. П остигнатото споразумение оба­
че скоро е нарушено. В края на 1518 г. Йохан Ек, кой­
то в своите ОЪеИзсг вече е показал несъгласието си с
Лутер, публикува 12 тезиса, които формално са насо­
чени срещу Андрей Боденщайн, наречен К арлщ адт -
един от професорите от Богословския факултет на
университета във Витенберг, възприел евангелистки­
21
те идеи. В действителност във въпросните тезиси Лу-
тер е атакуван не по-малко от своя колега, поради ко­
ето той решава, че това го освобождава от обещание­
то, дадено на Милтиц, публикува 13 тезиса с комен­
тар върху въпроса за властта на папата и се подгот­
вя да срещне Ек на публичен диспут.
Диспутът се състои през юли 1519 г. в Лайпциг. Ня­
колкодневните дебати между К арлщ адт и Ек проти­
вопоставят последния на Лутер по следните въпроси:
чистилището, индулгенциите, покаянието и опрощ е­
нието, раздавано от духовенството. Над всички тях оба­
че стои проблемът за главенството на папата, което Лу­
тер поставя под съмнение в тринадесетия си тезис.
В разгорещеността на спора Лутер изразява мнение,
че Църквата не се нуждае от земен глава, тъй като неин
шава е самият Христос и че тя не е стъпила върху скала­
та на папството, а върху вярата в Иисус. Обръщайки вни­
мание на своя опонент, че Уиклиф и Хус вече са защита­
вали подобни тези, Ек се опитва да го постави в техните
редици. Лутер, който искрено съжалява за разцепление­
то, произтекло от „събитията в Бохемия“, отхвърля това
уподобяване, но не пропуска да отбележи, че в много от­
ношения Хус е останал верен на Евангелието. В края на
диспута все пак той дава на своите врагове оръжието,
което те очакват да получат: обсъждайки възможността
понякога вселенския събор да стигне до заблуда, той за­
явява, че за християнина не съществува друг законен ав­
торитет, освен този на Библията.
Изгубила интереса си към сближаване с Фридрих
М ъдри след избора на Карл У папската курия не за­
къснява да предприеме гонения срещу Лутер и после­
дователно определя няколко комисии, за да подготвят
22
процеса срещу него. Последната от тях, в която участва
и самият Ек, е в разгара на своята работа, когато Лутер
публикува своя трактат За римското папство. В него той
заявява, че папската власт не е нито абсолютна, нито
дадена от Бога и че папата също е подвластен на авто­
ритета на Свещеното писание. Очевидно засегната от
тези нови твърдения, курията открива 41 заблуди в те-
зисите на Лутер и на 15 юни 1520 г. издава булата
Е х зи г^е В о т т е. Лутер е призован в срок от два месеца
да се отрече от тях под заплаха от отлъчване.
Уведомен от свои приятели за папската була, Лутер
решава „да надуе военната тръба“ и да даде по-ши­
рок обхват на целия дебат. Голям брой благородници,
завладени от идеите на хуманизма, между които и Ул-
рих фон Хутен, желаят августинският монах да ги по­
веде в борбата за освобождаването на Германия от ти­
ранията на Рим. През август 1520 г. Лутер им разпра­
щ а своя апел Д о х р и с т и я н с к а т а а р и с т о к р а ц и я на
ге р м а н с к а т а н а ц и я за п одоб ряване съ ст о я н и е т о на
х р и с т и я н и т е . Това е манифест, в който, преди да из­
ложи програмата си за реформи във всички области,
той говори за трите „зида“, с които според него са се
обградили римските управници. Първият от тях е в раз­
граничението на църковната от светската държава;
вторият — в претенциите на духовенството и в част­
ност на папата, че единствено те са способни да тъл­
куват Свещеното писание; третият — в изключител­
ното право на върховния понтифекс да свиква църков­
ните събори. Н а тези три зида Лутер противопоставя
три основни принципа: всеобщото свещенство, спо­
ред което всички християни са свещеници поради са­
мия факт, че са кръстени, достъпността на Свещеното
23
писание, според която записаното Откровение е раз­
бираемо за всеки вярващ читател и накрая църковна­
та отговорност на вярващите, според която всеки от
тях при нужда има за свой дълг „да работи за свиква­
нето на истински свободен църковен събор“.
Едва завършил своя апел До християнската арис­
токрация , в състояние на творческа треска Лутер се
заема с друг текст, предназначен за богословите: Пре-
люд върху Вавилонския плен на Църквата , който е
издаден през октомври 1520 г. Основна тема в него е,
че Ц ърквата е изгубила свободата си, тъй като в р ъ ­
цете на свещениците светите тайнства са се превър­
нали в средство за подчиняване на вярващите. В то ­
зи трактат Лутер всъщ ност предлага ново тълкува­
ние на въпроса за тайнствата. К ато ги свежда до две
— кръщението и причастието, той се обявява срещу
учението за пресъществяването, евхаристийната жер­
тва и причащаването само под един вид.
Докато Лутер изгражда концепцията си за обнов­
лението на Ц ърквата, папската була Ехзиг%е Ботте
се придвижва към Германия, където е разпростране­
на в края на септември и поражда изключителна ре­
акция. Ек, който е упълномощен да я огласи със съ­
действието на нунция Алеандър, се натъква на сери­
озна съпротива от различни страни. Когато я прочи­
та, самият Лутер изпитва дълбока болка, примесена
с възмущение, което го кара да заяви, че папата е Ан­
тихрист. Въпреки това той не се отказва от желание­
то си да убеди Рим в искреността на своите мотиви.
Подбуден от К арл фон Милтиц, той написва Трак­
тат за християнската свобода и през октомври
1520 г. го изпращ а на папа Лъв X, придружен от едно
1А
учтиво, но твърдо писмо, в което пише следното:

„Избягвай, стче Лъв, да надаваш ухо на тези сирени, ко­

ито те превръщат в нещо повече от обикновен човек, в по-
лубог, решен, че може всичко да изисква и да заповядва-
Грешат онези, които те поставят над решенията на Вселен­
ския събор.“

Т р а к т а т за х р и с т и я н с к а т а свободат а обаче е не­

що повече от отговор, написан по определен повод.
Под една парадоксална форма — „християнинът е най-
свободният човек, господар на всички неща, не под­
чинен на никого. Във всичките неща християнинът е и
най-преданият слуга, подчинен на всекиго“ - той в пъл­
на степен отразява духовната нагласа на Лутер.
Публикуването на това произведение, лишено от ка-
къвто и да е полемичен акцент, не успява да отклони
заплахата, надвиснала над Лутер. Със съгласието на
Карл У Рим решава да се пребори с неговата „ерес“. В
началото на октомври в Лувен и Лиеж биват изгорени
книгите на августинския монах. Без да се изплаши, го­
тов да пожертва своето „бедно тяло“, Лутер продъл­
жава борбата, като от своя страна публично изгаря бу­
лата Е х зи г^е Б о т т е и в новото си произведение АззеП ю
обяснява смисъла на това аутодафе и препотвържда-
ва своите тезиси, които папската Курия е осъдила. О т­
говорът на Рим не закъснява. Н а 3 януари 1521 г. папа­
та издава булата Бесге1 го т а п и т роШ фсет , с която ана­
темосва Лутер и последователите му. Разколът вече е
факт. Противно на предвижданията на онези, които го
пораждат, той предизвиква „преселението на полови­
ната западно християнство“1.
‘Непп 5>1гоЬ1, ЬшНег]и$ди'еп 1520, Рап$, 1962, стр. 380.
25
 Глава II

Л У ТЕРАН СК АТА РЕ Ф О РМ А

В капиталния си труд Произходът на Реформаци­

я т а \ Пиер Имбар дьо Ла Тур убедително доказва, че
тревогите и търсенията на Мартин Лутер, прозрения­
та и борбата му са били споделяни от хиляди христи­
яни. Именно от тази активна подкрепа, която те оказ­
ват на августинския монах се ражда онова, което тук
наричаме „витенбергското движение“, защото, нека
подчертаем още веднъж, Лутер не притежава нито же­
ланието за разкол, нито качествата на разколник. Оно­
ва, което той желае, е да реформира Вселенската цър­
ква, чието единство за него е по-скъпо суг всичко дру­
го. Ярослав Пеликан с право казва за него, че макар и
да е „първият протестант, той е повече католик, от-
колкото мнозина от римските му опоненти“2. Ето за­
що след отлъчването му той не желае да създава нова
църква в противовес на римската, а се задоволява да
проповядва и учи онова, което смята за истинското сло­
во на Евангелието и едва години по-късно се заема да
организира в едно цяло общностите, които са възп­
риели идеите му. При това все още няма чувството, че
създава нова институция. Убеден, че Рим се е отклонил
от Църквата, той същевременно вярва, че с всички,
‘Виж том 3 на Ь ’^ап§еНхте, Рапа, 1914, стр. 56.
ЮЪесИеп! КеЪе1з. СаЛоИс ЗиЬМапсе апб. Рго1ех1ап1 Рппс1р1е т
Ьмкег Ке/огтаНоп, Уогк, 1964, стр. 11.
26
възприели заедно с него върховенството на Писание­
то, не престава да принадлежи към Тялото Христово.

I. Витенбергското движение

В годините на борба Лутер е превърнал Витенберг

в бастион на евангелисткото учение. Той успява да
спечели на своя страна колегите си от Богословския
факултет Андрей Боденщайн, наречен К арлщ адт и
Николай Амсдорф, бъдещия суперинтендант на М аг­
дебург. М еждувременно вече се ползва с предразпо­
ложението на Георг Спалатин, капелан на Фридрих
М ъдри, и с приятелството на елиниста Филип Ме-
ланхтон, публикувал през 1521 г. своя труд, озагла­
вен Ьосг 1кео1о%1С1 соттипез, където за първи път еван­
гелисткото учение е изложено в систематичен вид, а
не след дълго спечелва и симпатиите на Ю ст Йонас,
въвел идеите на Реформацията в Хале, и на Йохан Бу-
генхаген, пастор във Витенберг от 1523 г.
Така Лутер вече не е сам, когато е призован да се
яви пред парламента във Вормс, председателстван
от новия император К арл V. Светската власт е наяс­
но с този факт, поради което, опасявайки се от р аз­
мирици, отказва да предаде „еретика“ на римския
трибунал, за което настоява папският легат Алеан-
дър и реш ава да му даде още една възможност да се
отрече от своите идеи. Разбира се, августинският м о ­
нах няма никакво намерение да се възползва от пре­
доставената му възможност, но въпреки това зами­
нава за Вормс с убеждението, че е длъжен да изповя­
да вярата си пред своите опоненти, „за да не излага
Евангелието на нечестивите им хули“.
След едно триумфално пътуване — навсякъде поява.
27
та му пред християните се посреща като празник — Лу-
тер застава пред парламента на 17 и 18 април 1521 г.
Разпитан от съдията на трирския епископ, той заявява,
че не може да се откаже от своите книги, освен ако не
бъде убеден в заблудите си чрез свидетелството на Све­
тото писание. „Аз не черпя вярата си — казва той —
нито само от папата, нито само от църковните събори™
Аз съм свързан със Свещените писания, които тук спо­
менах, и съвестта ми е в плен на Божественото слово.
Не мога, нито пък желая да се отрека от каквото и да
било, защото опасно и безчестно е човек да тръгне сре­
щу съвестта си. Бог да ми е на помощ.“ Н а тези думи
съдията противопоставя различни доводи и завършва
със следния призив: „Откажи се, брате Мартине, от те­
зи си мисли. Единственото безопасно за теб нещо е да
се подчиниш на установената власт.“
Поведението на Лутер предизвиква широк отзвук в
християнския свят, но така също и гнева на Карл V. Все
пак императорът е принуден да се съобразява с Фрид­
рих М ъдри и благородниците около него, които авгус-
тинският монах е успял да спечели за каузата си. Ето
защо, макар и неохотно, той нарежда дебатите да про­
дължат с надеждата, че Лутер ще се отрече. „Еретикът“
обаче отстоява твърдо своите убеждения. Н а 26 април
той напуска Вормс под защитата на пропуска, който
императорът му издава, но оттеглянето му е краткот­
райно, тъй като само месец по-късно е публикуван Вор-
мският едикт, който го осъжда на изгнание извън гра­
ниците на империята. В него всеки, който приюти, ук­
рие, даде храна или вода на Лутер, се обявява за враг на
императора, като поданиците се призовават да съдейс­
тват за залавянето и предаването му в ръцете на светс­
ките власти. Фридрих М ъдри обаче е предвидил тази
28
заплаха, тегнеща над монаха, организира мнимото му
отвличане по обратния път на Лутер към Витенберг и го
скрива във Вартбургския замък в околностите на Айзе-
нах. Десетте месеца на принудително оттегляне съвсем
не са безплодни. Лутер напредва до 22 псалм на своя
труд ОрегаИопез т Рза1тоз и завършва Тълкувание на
Магнификата, които е започнал преди заминаването
си за Вормс. Освен това написва Църковни проповеди,
които се превръщат в учебник за първите протестантс­
ки пастори и отговаря в обширен текст на богослова
Латомус от Лувен, който е нападнал учението му за оп­
равданието. Тук той създава трактата За изповедта, в
който се противопоставя на задължителната изповед,
като същевременно препоръчва доброволната изповед,
както и две творби, в които отговаря на някои въпроси,
вълнуващи последователите му от Витенберг. В първа­
та, Бе аЪго^апйа тта рп\а1а, Лутер излага своето ста­
новище относно месите, които се отслужват, без вярва­
щите да се изповядат. Преди всичко обаче във Варт­
бургския замък августинецьт се отдава на превода на
Новия завет и разгръща мощ та на своето перо, пола­
гайки основите на модерния немски език.
Докато Лутер остава в замъка, във Витенберг се
случват тревожни събития. Реформисткото движение
излиза извън контрола на младия и скромен Меланх-
тон и попада в ръцете на Карлщ адт. Човек с буен нрав,
последният решава да прекрачи границите, поставе­
ни от витенбергския учен и да не се съобразява с же­
ланието на Фридрих М ъдри, който държи да не влиза
в открит конфликт с императора. С подкрепата на мес­
тните християни и с помощ та на монаха Габриел Цви-
линг, през октомври 1521 г. Карлщ адт започва да при-
частява с хляб и вино, а на Коледа отслужва месата на
29
немски език. През януари следващата година, след ка­
то премахва изображенията от църквите, обявява „Ви-
тенбергския регламент“, чрез който изчиства култа от
всичките му католически елементи и предоставя м а­
настирските имоти за социални нужди. Накрая през
февруари 1522 г. К арлщ адт обявява правото на само­
управление за християнските народи. Очевидно в не­
търпението си той рискува да провали делото, започ­
нато така успешно. Повлиян от появата на двама тъ­
качи от Цвикау, претендиращи, че са получили божес­
твено прозрение (откъдето и името им „пророците“ от
Цвикау), К арлщ адт залита по посока на илюминиз-
ма, който го кара да предпочете вътрешното движение
на Духа пред авторитета на писаното Слово.
От своето убежище Лутер с тревога следи развоя
на движението, чиито основи е положил самият той.
Въпреки опасенията на Ф ридрих М ъдри, който се
страхува монахът да не попадне в ръцете на импера­
тора, Лутер напуска замъка, за да се отзове на призи­
ва на своите колеги от Витенбергския университет.
Още с пристигането си в града той започва да про­
повядва. В проповедите, които произнася от 9 до 16
м арт 1522 г., той упреква гражданите на Витенберг,
че са проявили дързост, нарушили са своя дълг за
взаимна любов и милосърдие към слабите, потъпка-
ли са дисциплината, която трябва да цари във всяка
Църква и не са зачели християнската свобода, която
умее да прави разлика между онези неща, които са
необходими, онези, които са свързани с вярата и оне­
зи, които, произхождайки от литургичните обичаи и
църковните структури, ням ат силата на необходи­
мост. Твърди и заедно с това пределно ясни, тези про­
поведи постигат значителен ефект. П од тяхното влия-
30
ние местните християни се отказват от нововъведе­
нията на К арлщ адт, като се възвръщ ат към служе-
нието на латински, към литургичните одежди и при-
честяването само с хляб. Лутер, който преди всичко
има за цел да създаде нов тип хора, смята, че обновле­
нието на външните форми трябва да следва обновле­
нието на съзнанието. Ето защо той упорито изчаква
до 1526 г., за да даде ход на промените в служението.
След като успокоява обстановката във Витенберг,
Лутер предприема редица пътувания, за да защити но­
вото Евангелие срещу римските богослови и срещу
пророците, които заплашват да преиначат неговата
същност. Колкото и ангажираща да е тази му мисия
на странстващ проповедник, той неотклонно продъл­
жава литературната си дейност. Измежду множество­
то произведения, които публикува в периода 1522-1523
г., две от тях свидетелстват за интереса му към възро­
дените християнски общности, под чиято именно фор­
м а той си представя Църквата. Тези произведения са
Бе тзШиепеИз ттз1пз есскзгае, в което наред с правото
на свещенство за всеки кръстен Лутер утвърждава и
нуждата от проповедник на Словото, и трактата За
правото и правомощията на християнското събра­
ние да отсъжда по въпросите на учението, а така
също да призовава, въвежда и отзовава проповедни­
ците, чието заглавие достатъчно красноречиво гово­
ри за съдържанието му.

II. Реш ителните откази

След диспута в Лайпциг представителите на дреб­

ната аристокрация начело с Улрих Хутен виждат в ли­
цето на Лутер предвестника на една обновена Герма-
31
ния, отхвърлила властта на Рим. В действителност оба­
че ентусиазмът, с който те посрещат витенбергския м о­
нах е плод на дълбоко недоразумение, което пролича­
ва по време на рицарския бунт. Недоволни от своята
съдба, от една страна притискани от императора и фе­
одалите, а о!' друга - от градската буржоазия, у рица­
рите назрява недоволство, особено в районите на Шва-
бия и Рейн. В началото на 1522 г. под ръководството
на Франц фон Сикинген, те нападат земите на трирс-
кия архиепископ. Успехът им е мимолетен, тъй като не
след дълго рицарите са разбити. Призован да подкре­
пи движението им, Лутер отказва да свърже своята ка­
уза с тяхната. За него християнската свобода се раз­
личава от идеята за национална свобода.
Две години по-късно Лутер прави втори отказ с дъл­
боки последици, този път на селското движение, което
също отправя към него призив за подкрепа. Ето какви
са фактите: в началото на 1524 г. в Ю жна Германия се
образуват селски обединения, чиято цел е да извою­
ват от феодалните владетели някои социални облек­
чения, политически свободи и религиозни привилегии.
Водачите на селското движение обявяват, че черпят
своите идеи от Евангелието. В програмата им, изло­
жена в Дванадесет члена на швабското селячество,
чиито автори са кожухаря Себастиан Лоцер и пропо­
ведника К ристоф Ш аплер, социално-политическите
искания (намаление на данъците и налозите, премах­
ване на крепостното право) са съчетани с претенции
от църковно-богословски характер (право за избор на
пастори, признание за върховния авторитет на Све­
щеното писание). Поради съпротивата на феодалите,
селските обединения постепенно губят мирния си ха­
рактер и се радикализират. Когато бившият монах и
32
привърженик на евангелистките идеи Томас Мюнцер,
разкритикуван от Лутер като размирник, призовава
своите последователи да се присъединят към бунтов­
ниците, въстанието бързо се разгаря и обхваща много
области: Елзас, Вестфалия, Хесен, Тюрингия и Саксо­
ния, след което към него се присъединяват и няколко
големи градове. Навсякъде въстаниците оставят след
себе си смърт и разрушения. Отговорът на курфюрс-
тите е безпощаден. Н а 15 май 1525 г. при Франкенхау-
зен те разбиват селските отряди, пленяват Мюнцер и
след жестоки мъчения го обезглавяват.
Каква е позицията на Лутер към тези събития? П о­
канен да изрази мнението си относно програмата на
селяните, той отговаря със своя Увещание за мир по
повод Дванадесетте члена на швабското селячество.
След като припомня на курфюрстите, че причина за въс­
танието е тяхното грабителство, той се опитва да отк­
лони бунтовниците от пътя на насилието и да ги убеди,
че макар и да е върховен авторитет по въпросите на вя­
рата, Библията не е в състояние да даде никакво разре­
шение на спорните въпроси от граждански и икономи­
чески характер. Нещо повече, той отказва да обвърже
християнската с политическата свобода. Несъмнено то­
ва становище дълбоко разочарова хората, очаквали про­
повядваното от августинския монах Евангелие да до­
веде до реални промени в техния живот. От своя страна
обаче то е в пълно съответствие с принципите на Лу­
тер, в чието учение за двете царства вярата е напълно
отделена от светското начало, чието ръководство е из­
цяло от компетенцията на магистратите.
Увещание за мир не успява да постигне своята цел.
Когато то достига до онези, към които е отправено, е
вече прекалено късно, тъй като въстанието е в разга-
3. Реформацията 33
ра си. След като с риск за живота си Лутер прави опит
да влезе в контакт с бунтовниците от Тюрингия, той
написва гневна филипика Срещу престъпните и гра-
бителски селски орди, в която призовава курфюрс-
тите безмилостно да накажат дръзналите да защ и­
тават каузата си с оръжие. Този текст в по-голяма
степен от предишния му носи загуба на доверие сред
голяма част от селските жители. Същ евременно и то
съвсем неочаквано за него, Лутер вижда как автори­
тетът му нараства сред аристокрацията, при все че
критиките му не са пощадили и нея. В крайна сметка
селската война има важни последствия за Лутер. Л и­
шавайки го от доверието му към народа, тя спомага
на местата, където реформата е стъпила солидно, да
бъде толерирано създаването на държавни църкви.
Освободил се от грижите, които му създава селско­
то въстание, Лутер се оженва за бившата монахиня К а­
терина фон Бора, която го дарява с шест деца. В края
на 1525 г. той прави третия си решителен отказ на Ера-
зъм и неговите последователи. Спомняме си, че Ера-
зъм е човекът, поставил основите на библейското
обновление, от което се ражда Реформацията, като пре­
доставя на екзегетите не само текста на Новия завет,
но и методите за тълкуването му. От времето на спора
за индулгенциите Еразъм се държи настрана и проя­
вява резервираност. Ако понякога в частни разговори
той одобрява действията на Лутер, той често го упрек­
ва за дързостта му, която му се струва опасна за Ц ър­
квата, без при това да се откаже от подкрепата си за
него, когато това му е възможно с помощ та на ш иро­
ките контакти, които той поддържа. Накратко казано,
Еразъм предпочита да остане наблюдател на драм а­
тичните ръбития, които се разиграват пред очите му
34
— позиция, която не се одобрява нито от Рим, нито от
Лутер, тъй като и двете страни очакват от прочутия
хуманист да се намеси на тяхна страна.
От католическа страна върху него бива оказан си­
лен натиск да се намеси в спора с цялата тежест на
авторитета си и публично да заклейми „еретика“.
В крайна сметка Еразъм решава да наруши мълча­
нието си и през 1524 г. публикува трактата Ие ИЬего
агЬНпо Ша(пЬе. Привърженик на идеята за морална и
организационна реформа на Църквата, в известна сте­
пен скептичен по отношение на тайнствата и гаавенст-
вото на Рим, той намира малко въпроси, по които да
упрекне ръководителя на витенбергското движение. С
дълбока проницателност, която получава признанието
и на самия Лутер, той го напада във връзка с няколко
основни понятия — това за доброто и злото, за свобода­
та и покорството, за Бога и човека. Защитавайки сво­
бодната воля, Еразъм се произнася в полза на едно ху­
манно християнство, което „не би могло да откаже на
човека известна роля в делото на спасението“.
Лутер отговаря на Еразъм в своя Р е зеп>о агЬНпо, кое­
то наред с Големият катехизис е най-любимото му про­
изведение. В него с ненадминат размах той излага уче­
нията за $о1а /\\<к и за $о1а §гаИа, като същевременно из­
тъква сериозното значение на греха за човека: „Поставе­
на между Бога и сатаната“, човешката воля му наподо­
бява „на товарно животно. Когато Бог го яхва, то върви
там, юьдето Бог му каже„ Когато го яхва сатаната, то вър­
ви там, юьдето сатаната му каже“. В крайна сметка Лу­
тер заключава, че свободата на християнина се състои в
познанието му за пълното безсилие на неговата воля. Ина­
че казано, вярата, която според средновековните богос­
лови е дело на човека, всъщност е изцяло дар от Бога.
35
 Така през периода 1522-1525 г. Лутер остава верен на
„своето“ Евангелие и отказва да смеси християнската
свобода първо с националната, после с политическата и
накрая със свободната воля. Без да се бои от загубата на
съмишленици, някои от които твърде ценни, той скъсва
с рицарския национализъм, със селския „социализъм“
и с християнския хуманизъм. Оставено на собствените
си сили, движението, създадено от него, не само че не се
огъва, но през 1526 г. получава нов тласък.

III. Разпространение и защита на Евангелието

След селската война, Георг Саксонски (корфюрст

на албертинска Саксония, която не бива да се бърка с
ернестинска Саксония) организира в Лигата от Десау
няколко владетели от Централна и Северна Германия.
Целта му е да вземе мерки срещу всякаква възмож­
ност за нови селски бунтове, като укрепи силите на
засегнатите от въстанието владения и изтръгне луте-
ранската „ерес“, която обвинява като отговорна за ме­
тежите. През 1526 г. на Лигата от Десау се противо­
поставя Лигата от Торгау (или Готската лига), ръко­
водена от Филип фон Хесен, спечелен за каузата на
Реформацията от Меланхтон, и Йохан Саксонски, брат
и наследник на Фридрих Мъдри, който лично е обвър­
зан с идеите на Лутер. Решени да отстояват еванге­
листката вяра, членовете на Лигата от Торгау също
така имат и намерение да внесат ред в разпростране­
нието й, което до този момент протича хаотично.
Лутер не гледа с добро око на това усилие за орга­
низиране на евангелисткото движение. Строгото раз­
деление в учението му между духовното и светското,
между благодатта и гнева, между Христовото и зем-
36
ното царство, не го предразполага към това да повери
ръководството на витенбергското движение в ръцете
на курфюрстите, макар и да не се съмнява във вер­
ността им към неговата кауза. Каквито и резерви да
има срещу организирането на евангелистки църкви
под ръководството на курфюрстите, Лутер си е извля­
къл поука от селското въстание, поради което отстъп­
ва пред волята на могъщите си покровители. Под на­
тиска на явната необходимост той им поверява гри­
жата да бдят над разпространението на Евангелието.
Като им предава тази отговорност, Лутер се обръща
към всеки един от тях не като към владетел, а като
към християнин, съзнаващ своя дълг и решен да се
отдаде в служба на събратята си, тъй както първород­
ният се грижи за по-малките си братя. Каквито и ос­
нования да се изтъкват, няма съмнение, че решението
да бъде ангажирана светската власт в проповядване­
то и разпространението на евангелското послание има
изключително важни последици. Както съвсем точно
отбелязва Франц Лау1, Реформацията, която преди 1525
г. е „едно спонтанно народно движение“, развиващо
се благодарение на собствената си енергия, след сел­
ската война се превръща в дело на владетелите, а в
южните и югоизточни райони — в дело на градовете.

Първият опит да организира Евангелистка църква прави Фи­

лип фон Хесен след църковния събор в Хомберг през октомв­
ри 1526 г., като се възползва от помощта на изтъкнатия богос­
лов и бивш францисканец от графско потекло Франсоа Лам-
бер д’Авиньон (1486-1530). В проекта си за устав, който предс­
тавя под името Ке/огта(ю есс1ешгит Наззше, Ламбер пред­
лага създаването на общности от вярващи под ръководството
1Ке/огтаНоп5§е5сН1сН1е БеШзсМстЬ Ьи 1555, ОбШп§еп, 1964, стр. 46.
37
на синодален режим (т.е. във всяка общност ръководството да
е в ръцете на вярващите, председателствани от пастора, като
връзката между отделните общности да се осъществява от
синод с едногодишен мандат). Този устав така и не влиза в
сила поради отрицателното становище на Лутер, който го на­
мира преждевременен и необмислен. Вместо да търсят нови
формулировки, курфюрстите приемат едно от предложения­
та на Лутер, а именно това да прибягват до инспектиращи
инстанции, които да спомогнат за победата на евангелисткия
идеал в техните владения. Очевидно Лутер взема пример от
обиколките, които архиепископите са длъжни да правят из
енориите на своята епархия, като ги обединява в една проста
система. Курфюрстьт (или магистратът там, където става въп­
рос за свободен град) определя комисия от инспектиращи,
съставена от богослови и юристи, които да упражняват конт­
рол над пасторите за това как съблюдават вярата и нравите.
Първите проверки показват духовното невежество на множес­
тво свещенослужители и религиозната безпросветност на пас­
твата им, поради което витенбергските богослови се заемат
да им изработят учебници, от които те така много се нуждаят.
Меланхтон създава инструкции за пасторите, а през 1529 г.
Лутер написва своите Малък и Голям катехизис.

Реформацията се възползва от благоприятните по­

литически обстоятелства, за да се устрои под ръко­
водството на курфюрстите. През 1526 г. Франсоа I вли­
за в съюз с папа Климент VII, насочен срещу К арл V.
Заплахата отвън не дава възможност на императора
да провежда в Германия онази политика, която той же­
лае, поради което е принуден да търпи Лигата от Тор-
гау. Нещо повече, брат му Фердинанд, който го предс­
тавлява на заседанието на Парламента през юни 1526
г. в Шпеер се отказва да иска прилагането на Вормс-
кия едикт и приема, докато се реши въпросът, да даде
38
пълна свобода на курфюрстите по отношение на ре­
лигиозните въпроси. Тази отстъпка има сериозни пос­
ледици. Хенри Строл вижда в нея „първата прокла-
мация на принципа сщш ге§ю, еуш' ге1щю“х.
Отсрочката, дадена на протестантските владетели,
се оказва твърде ценна за разпространението на „но­
вото“ Евангелие, но е поставена под въпрос на второ­
то заседание на Парламента в Шпеер през април 1529
г. След като се справя с Рим, Карл V е на път да се
споразумее с папата и да подпише мирен договор с
френския крал, така че вече е с развързани ръце. Ето
защо той предявява искане не само да бъде приложен
Вормският едикт, но и да се спре разпространението
на Реформацията до следващия църковен събор и да
се толерира католическия култ в евангелизираните ра­
йони. В голямата си част присъстващите на заседа­
нието са католици, поради което аплодират решение­
то на императора. Евангелисткото малцинство про­
тестира срещу нарушаването на признатите преди три
години свободи, отюьдето произлиза името „протес­
танти“, дадено на привържениците на Реформацията.
Към протестантското малцинство принадлежат пет
владетеля: курфюрстът Йохан Саксонски, ландграфът
Филип фон Хесен, маркграфът Георг фон Брандебург,
херцог Ернст фон Брауншвайг Люнебург и принц Вол-
фганг фон Анхалт, както и представителите на четири­
надесет южногермански града, между които Страсбург,
Нюрнберг, Улм, Констанц, Линдау и Меминген. Всич­
ки те не представляват сила, достатъчна да се проти­
вопостави на императора и на католическите области.
Все пак по предложение на Филип фон Хесен „протес­
тантите“ решават да се постараят да изгладят доктри-1
1Ьмкег: за у1е е1 зарепзее, ЗСгазЬоиг^, 1953, стр. 258.
39
налните разногласия, съществуващи между Витенберг
и южногерманските градове. Целта е да се постигне обе­
динение в религиозен план, след което да се създаде
политическа лига, обединяваща всички последователи
на „новата“ вяра, в това число и тези от Швейцария,
които заедно с Улрих Цвингли мечтаят за широка коа­
лиция с Дания и Франция. Излишно е да споменаваме,
че тези планове не се харесват на Лутер, който не е убе­
ден, че съпротивата срещу императора е законосъоб­
разна, а освен това и не гледа с добро око на евентуал­
ното сближаване с Цвингли, чиито възгледи за причас­
тието той оспорва от години наред.
И наистина, въпросът за евхаристията се оказва ябъл­
ката на раздора за реформаторите. Лутер отхвърля рим­
ското схващане за присъщ ествяването и смята, че
Христос реално присъства в тайнството на едно све­
щено единение, което му дава основание да твърди, че
хлябът е тялото, а виното — кръвта Христова. От своя
страна Цвингли също отрича присъществяването, но
под влияние на холандеца Хоен, за когото думите „това
е Моето тяло“ (Матей 26:26) следва да се разбират „То­
ва означава моето тяло“, той смята, че казаното от Хрис­
тос има символично значение. Според Цвингли хлябът
от евхаристията е символ на тялото Христово, веднъж
завинаги принесено в жертва на Голгота, така че той
вижда причастието, дадено на причастяващия се, като
възпоменание за страданията на Спасителя.
Тези схващания, споделяни и от реформатора от Ба­
зел Йохан Еколампаде, Цвингли излага още през 1524 г.
в няколко свои произведения, между които Ясно изло­
жение на въпроса за Вечерята Христова (1526), Атка
Ехе%ет (1526) и трактата върху Вечното значение на ду­
мите „Това е Моето тяло“ (1527). Лутер е скандализи-
40
ран от това учение за Господната вечеря и реагира изклю­
чително остро, тъй като му се струва, че тя е вдъхновена
от евхаристичните концепции, които след провала си във
Витенберг Карлщадт излага в цяла поредица от книги. За
да защити своята теза, Лутер посяга към най-острото си
перо и написва книгата си за Все още непоклатимата
твърдост на думите „Това е Моето тяло“(1527), както
и един трактат върху Христовата вечеря (1528).
Именно в този климат на остра полемика през 1529 г.
Филип фон Хесен, решен да постигне доктринално един­
ство и с това да положи основите на широка протестан­
тска коалиция, способна да се противопостави на като­
лическите сили, събира в Марбург богослови от немски­
те и швейцарските области и градове, спечелени за кау­
зата на Реформацията. Както може да се очаква, споро­
вете се разгарят между двете основни направления. От
една страна са Лутер и Меланхтон, подкрепени от Агри-
кола, Бренц и Озиандер. От другата страна са Цвингли
и Еколампаде, зад които стоят делегатите от Страсбург:
„щатмайстера“ Яков Щурм и теолозите Мартин Бусер и
Гаспар Хедион. След тридневни мъчителни спорове те
не стигат до съгласие въпреки усилията на представи­
телите от Страсбург, най-вече на Бусер, да намерят ком­
промисна формула. На германците, които държат на те­
зата, че Христос действително присъства телом на ев-
харистията, швейцарците отговарят, че от момента на
Възнесението си той седи отдясно на Бога, а не е между
хората. На швейцарците, позоваващи се на глава шеста
от Евангелието на Йоан, за да защитят становището си
за символичното Христово присъствие на вечерята Гос­
подна, германците противопоставят дословното тълку­
вание на думите „Това е Моето тяло“.
В неспособността си да стигнат до съгласие, деле-
41
гатите от М арбург реш ават да се разделят, като пре­
ди това подписват общ протокол от петнадесет чле­
на, в първите четиринадесет от които излагат общ и­
те си становища относно богословските основи на Ре­
формацията. Що се отнася до последния, петнадесе­
ти член, в него се казва, че участниците в конферен­
цията са единодушни по отношение на това, че при­
частието трябва да се извършва с хляб и вино, на ед­
но мнение са, че участието в месата няма характер на
заслуга за вярващ ия и подчертават необходимостта
от причастие с тялото и кръвта Христова, след което
излагат различията си по въпроса „дали тялото и
кръвта Господни действително присъстват в хляба и
виното на причастието“. Така М арбургската конфе­
ренция потвърждава разногласието между германци
и швейцарци, т.е. между последователите на Лутер и
Цвингли по въпроса за евхаристията. М алко остава
тези разногласия да отблъснат привържениците на
Бусер. Впрочем няколко дни след приключването на
конференцията делегатите от Страсбург отказват да
приемат седемнадесетте тези на лутераните, предло­
жени на асамблеята в Швабах, поради откритите на­
падки в тях срещу богословите на Цвингли.
Неуспехът на конференцията в Марбург обърква пла­
новете на Филип фон Хесен, още повече, че в този мо­
мент императорът е взел решение лично да се заеме с
религиозния въпрос в Германия. За целта през лятото
на 1530 г. Карл V свиква парламента в Аусбург и както
е обещал, призовава представителите на Реформация­
та с намерението да ги изслуша. Швейцарците, които
не желаят да им се припомня за бившата им принад­
лежност към империята, не се отзовават на поканата.
Все пак Цвингли изпраща на императора изложение на
42
учението, възприето в Цюрих, озаглавено РШег гайо ай
Саго1ит шрега1огет. Германските градове Страсбург,
Констанц, Линдау и Меминген, които желаят да се раз­
граничат от Витенберг, представят свое собствено из­
ложение на вярата, озаглавено Тетраполитен. Що се
отнася до немските владения като Саксония и Хесенн,
те изпращат за свой представител Меланхтон, тъй ка­
то Лутер, който е обявен извън закона на империята, не
може да се яви пред Карл V. Като се ползва от Швал-
бахските членове, Меланхтон създава изложение на вя­
рата, озаглавено Соп/еззю аи§из1апа или Аугсбургско из­
поведание. В него той се опитва да докаже, че еванге­
листките църкви „не се отклоняват от Католическата
църква в нито един аспект на вярата“ — по този повод
той свежда до минимум догматическите несъответст­
вия между Витенберг и Рим — и че малобройните про­
мени се изразяват в коригирането на „някои заблуди“.
Колкото и вещо да е съставено, Аугсбургското из­
поведание не успява да убеди представителите на ка­
толическите страни, поканени на заседанието, които
определят Ек, главния съперник на Лутер, да отгово­
ри на Меланхтон. Така се появява Соп/Шайо са(НоИса,
което отправя срещу „протестантите“ истински обви­
нителен акт. Тъй като този документ само би раздраз­
нил „еретиците“, в желанието си да ги възвърне без
насилие към старата вяра, Карл V нарежда да бъдат
загладени по-острите думи в него и така го представя
като отговор на Аугсбургското изповедание. Въпрос­
ният отговор е придружен от едно изискване: импера­
торът нарежда на всички „протестанти“ да се възвър­
нат към католическата вяра. И докато Филип фон Хе-
сен, Йохан Саксонски и Ернст фон Брауншвайг-Луне-
бург отказват да се подчинят, Меланхтон, верен на се-
43
бе си, търси компромисни пътища. Все пак не успява
да стигне далече, тъй като Лутер, който зорко следи
събитията от замъка в Кобург, се намесва и го спира.
Осъзнал се, Меланхтон защитава Аугсбургското из­
поведание, като написва една Апология, която К арл V
отхвърля. С това всичко приключва. Императорът ре­
шава да върне в сила Вормския едикт и когато на 19
ноември 1530 г. закрива заседанията на Парламента,
той издава нареждане до 15 април 1531 г. всички „про­
тестанти“ да се подчинят на Римската църква.
Изправени пред непосредствена заплаха, владетели­
те и градовете, свързани с Реформацията, правят всич­
ко възможно да се коалират под ръководството на Фи­
лип фон Хесен и Йохан Саксонски. Убеден от юристи­
те на курфюрста, че съпротивата срещу императора е
законна, Лутер не се противопоставя срещу създаване­
то на политическо обединение и така през 1531 г. бива
основана Шмалкалденската лига. Благодарение на под­
дръжката отвън и най-вече от страна на Франция, тази
лига се превръща в опасен противник на Карл У още
повече, че турците отново заплашват империята, така
че императорът е принуден да се съобразява с тях. При
тези обстоятелства на 23 юли 1532 г. той сключва прими­
рие в Нюрнберг и в очакване да бъде свикан събор дава
съгласието си протестантските владетели да запазят
своята религиозна самостоятелност.

IV. Борбите и установяването на лутеранството

Когато е сключено примирието в Нюрнберг, Рефор­

мацията вече солидно се е вкоренила в Германия и е проп­
равила пътя си към Северна и Източна Европа. След един
44
неуспешен опит при управлението на крал Кристиан II,
тя успява да се настани в Дания благодарение проповеди­
те на Ян Таусен и подкрепата на Фридрих I, който успява
да издейства пред заседанието на Парламента в Оденсе
(1527) правото на „лутераните“ да не бъдат закачани до
следващия църковен събор. В Швеция, която току-що се е
освободила от властта на Дания, „новата“ вяра се пропо­
вядва от братята Олаф и Лоран Петерсен (или Петри),
бивши ученици на Лутер, както и Лоран Андерсен (или
Андреа). Тук тя намира защитник в лицето на крал Густав
Ваза, който на заседанието на парламента във Вестерос
(1527) постановява свободното проповядване на Еванге­
лието. На изток лутеранството също завоюва трайни по­
зиции. През 1523 г. Рига е спечелена за евангелистката
кауза. През 1525 г. великият майстор на Тевтонския орден
Алберт фон Бранденбург възприема идеите на Реформа­
цията, секуларизира земите на своя орден и създава Прус-
кото херцогство. Движението излиза извън границите на
империята, но след Нюрнбергското примирие то печели
нови привърженици и в самата Германия. Така през 1533 г.
към него се присъединява град Мекленбург, а през 1534 г.
Померания и Вюртенберг.

Докато Реформацията набира скорост и се разпрос­

транява из Европа, на хоризонта й се задават сериозни
премеждия. Оказва се, че илюминизмът все още не я е
отминал. След като се появява във Витенберг, докато
Лутер е принуден да се крие във Вартбург и обхваща
широки маси от вярващи по време на селската война,
сега той отново излиза на сцената, този път в Холандия
и в някои области на Германия. Негов вдъхновител е
швабският кожар Мелхиор Хофман, който обикновено
е смятан за анабаптист (тъй като отново кръщава сво­
ите последователи), но по-често е наричан „ЗсЬшагшег“,
45
(ще рече ентусиаст в етимологичния смисъл на дума­
та), т.е. боговдъхновен. След като проповядва в Ливо-
ния, Хофман се отклонява от евангелисткото учение и
отделя все повече място на мнимите си пророчества.
Възприеман от своите ученици, така наречените мел-
хиорити, за истински пророк, той предрича, че краят
на света ще настъпи през 1533 г. и че Страсбург, където
се е установил, ще се превърне в „новия Йерусалим“,
както според него е било предсказано в Апокалипсиса.
Осъден от градските власти на доживотен затвор в съ­
щ ата година, когато по думите му щяло да настъпи Ц ар­
ството Божие, нещастната му съдба сякаш сама опро­
вергава безпочвените му пророчества.
Не така обаче схващат нещата мелхиоритите. След
като Хофман е затворен, те си намират нов духовен во­
дач в лицето на харлемския хлебар Ян Матис и прена­
сочват очакванията си за „новия Йерусалим“ към Мюн-
стер. Скоро към столицата на Вестфалия започват да
прииждат многобройни тълпи, преизпълнени от меси­
ански очаквания. Сред тях се намира и един екзалти­
ран шивач на име Ян Бойкелзон (известен повече под
името Ян Лайденски), чиито апокалиптични видения се
съчетават с най-дръзки социални претенции. Самият
Матис също се появява в Мюнстер, а когато към тях се
присъединяват и двамата местни реформатори - тъка­
чът Бернд Книпердолинг и проповедникът Бернар Рот-
ман, мелхиоритите завземат властта с помощта на за­
наятчиите, недоволни от управлението на местната бур­
жоазия. Всички заедно прогонват „нечестивците“ от гра­
да и раздават имуществото им на бедните. Архиепис­
копът на Мюнстер обсажда града, чиито екзалтирани
обитатели организират защитата му. Матис бива убит
на Великден 1534 г. при едно от излизанията му извън
46
града, но този факт не разколебава волята на фанати-
зираното множество. Под ръководството на Ян Лайден-
ски, провъзгласен за „цар на Сион“, то издържа някол­
ко месеца на обсадата. За да сломи съпротивата му, ар­
хиепископът на Мюнстер се принуждава да повика на
помощ съседните владетели начело с Филип фон Хе-
сен. В нощта на 24 юни 1535 г. вратите на града са
отворени от предател и обединените сили на архиепис­
копа и курфюрста с огън и меч слагат край на „теокра-
тическата комуна“ на шпоминистите.'
Катастрофалните събития в Мюнстер отекват в ця­
ла Европа. Заедно със селската война те биват възп­
риети от католиците като пряко последствие от Ви-
тенбергското движение, поради което враждебност­
та към „новата“ вяра се засилва в онези страни, кои­
то остават верни на Рим. Възмутени от заблудите и
крайностите, до които стигат последователите на
М елхиор Х офман, „протестантите“ правят всичко
възможно да покажат, че нямат нищо общо с проро­
ците от М юнстер. От своя страна през 1536 г. Лутер
написва един трактат върху Задължението на свет­
ските власти да се противопоставят на анабап-
тистите чрез телесни наказания. Няколко месеца
след разгром а на илюминистите от Вестфалия Кал-
вин също написва Послание до краля , в което си пос­
тавя за цел да убеди Франсоа I, че евангелистите не
са нито размирници, нито новатори.
След като към протестантството се присъединя­
ват Мекленбург, Померания и Вюртенберг, влияние­
то на Ш малкалденската лига нараства. Единна в по­
литическо отношение срещу католичеството, тя все
още не е постигнала съгласие по трънливия въпрос
за евхаристията, създаващ сериозни различия меж-
47
ду свързаните с Витенберг владения и тези от Ю жна
Германия. Страсбургският реформатор М артин Бу-
сер полага големи усилия в желанието си да прибли­
жи позициите им и през 1536 г. успява да постигне
Витенбергското споразумение. Двете спорещи стра­
ни приемат, че тялото и кръвта Х ристова реално и
същ ностно присъстват в хляба и виното на евхарис-
тията. Това споразумение не се приема от ш вейцар­
ците, които твърдо отстояват своето становище за
символичния характер на евхаристията, но спомага
за разселване на лутерианството в Ю жна Германия
и разсейва до известна степен неприятното впечат­
ление за разногласие сред протестантите, останало
след конференцията в М арбург. Укрепнало след Ви­
тенбергското споразумение, протестантското движе­
ние продължава да завладява нови и нови територии.
През 1539 г. още две области се присъединяват към
лутеранските сили: Бранденбургското маркграфст-
во и Саксонското херцогство (което за разлика от ед­
ноименния електорат (владението на курфюрста) до
този момент е прокатолически настроено).
Какво обаче прави Рим срещу настъплението на
Реформацията? Определено нищо, с което би могъл
да отговори на очакванията на протестантите и да
ги убеди, че е разбрал проблемите, които те поставят.
П апа Климент VII съвсем не бърза да свика църков­
ния събор, за който настояват „еретиците“. О т своя
страна папа Павел III изглежда по-благосклонен, ко-
гато през 1537 г. реш ава да свика събора в Мантуа.
Във връзка с това събитие Йохан-Фридрих Саксонс­
ки се обръщ а към Лутер да състави изложение, в ко­
ето да уточни въпросите, по които протестантите не
бива да отстъпват и онези, които могат „да обсъдят
48
с хора знаещи и изпълнени със здрав разум“. Лутер
изпълнява тази задача, като прави списък на въпро­
сите под ф о р м ата на членове, разп ростран ен и в
Шмалкалд, където в края на 1536 г. се събират пред­
ставители на протестантските държави, поради кое­
то те приемат името на града. Шмалкалденските чле­
нове не успяват да изпълнят първоначалното си пред­
назначение, тъй като в крайна сметка протестантс­
ките държави реш ават д а не се явят на събора в Ман-
туа най-малкото поради две причини. От една стра­
на те не смятат, че свиканият от папа П авел III събор
ще бъде свободен както преди време е обявил импе­
раторът, приемайки да го проведе на немска терито­
рия. От друга страна те не могат да приемат папска­
та була за свикването на събора, която всъщ ност
предрешава изхода му, тъй като според нея целта на
въпросния събор е да бъде осъдена ереста.
Проявената в Шмалкалд неотстъпчивост на протес­
тантските държави принуждава през 1538 г. католичес­
ките държави да създадат „отбранителен съюз“, наре­
чен Нюрнбергски съюз. Разделена на две враждуващи
части, Германия е на ръба на гражданска война. Н а
всичко отгоре императорът, който току-що е завършил
една скъпо струваща кампания срещу Франсоа I, сега е
принуден да пази силите си за задаващата се опасност
от страна на турците, поради което през 1539 г. той при­
ема да подпише Франкфуртското примирие. Като се
съгласява на това шестмесечно примирие, Карл V се
ангажира да съдейства за провеждането на среща меж­
ду католически и протестантски богослови. Вследст­
вие от този ангажимент през периода 1540-1541 г. се
провеждат разговорите в Хагенау, Вормс и Регенсбург.
От страна на протестантите Витенберг се представля-
4. Реформацията 49
ва най-вече от Меланхтон, тъй като Лутер не получава
нито една покана да участва в разговорите, но всъщ­
ност евангелистката кауза най-често бива защитавана
от Бусер, подпомогнат от Калвин във Вормс и Регенс-
бург. От страна на католиците се отличават архиепис­
коп Томазо Кампеджи във Вормс, кардинал Гаспар Кон-
тарини в Регенсбург и старият противник на Лутер Ян
Ек заедно с нунция Джовани Мороне на трите места.
Тези разговори, към които в наше време се проявява
засилен интерес, не довеждат до преодоляване на раз­
ногласията. Все пак в Регенсбург преговарящите стра­
ни са на крачка от това да постигнат съгласие по цент­
ралния въпрос, залегнал в учението на Реформацията,
след като Контарини се оказва склонен да приеме, че
оправданието на вярващия произтича от Бога, без при
все това да се отказва от концепцията, че всеки човек
носи правдата в себе си.
Неуспехът на тези разговори утвърждава разделени­
ето на Германия на две части, които не влизат в стълк­
новение единствено поради крехкото равновесие помеж­
ду им. Всъщност това равновесие бива нарушено от ед­
но непредвидено събитие, което, отслабвайки Шмалкал-
денската лига, поставя под сериозна заплаха каузата
на Реформацията. През 1540 г. пред очите на изуменото
християнство главният защитник на протестантство­
то Филип фон Хесен е обвинен в двуженство. Влюбен в
една дама от своя двор, ландграфът не се задоволява
да я направи своя любовница, което съвсем не е изклю­
чение за дворцовите нрави, а със съгласието на закон­
ната си съпруга и витенбергските богослови (макар и с
някои резерви от тяхна страна) я прави своя втора же­
на. Заплашен от смъртно наказание за това си прес­
тъпление, Филип фон Хесен изкупва вината си пред
50
императора, като на 13 юни 1541 г. се ангажира да не
приема нови членове в Шмалкалденската лига и да не
сключва съюзи с други държави. Неутрализирането на
Филип фон Хесен скоро дава своите плодове. През 1543
г. Карл V успява да отнеме на благоразположения към
Реформацията херцог на Клев херцогството Гелдер-
ланд, което по право му принадлежи, без Шмалкалден­
ската лига да се намеси. Този акт от страна на протес­
тантските държави има сериозни последствия, тъй ка­
то спира разпространението на Реформацията в рейн-
ските страни, по-конкретно в Кьолн, където архиепис­
коп Херман фон Виед, под влиянието на Бусер, проявя­
ва интерес към евангелисткото учение.
Императорът обаче не се задоволява с тези успехи.
След като през 1544 г. установява мир с Франция,
сключва нов съюз с Рим и разбива единството на про­
тестантите, осигурявайки си неутралитета, а дори и под­
крепата на някои владетели като например тази на хер­
цог Мавриций Саксонски, той решава окончателно да
се справи с държавите, спечелени от Реформацията. За
целта издейства от папа Павел III да свика църковен
събор в Тренто, чиято дата е определена за 15 март 1545
г. (но всъщност се открива на 13 декември 1545). Както
отбелязва историкът на католичеството Юбер Жьоден1,
Карл V очаква единствено отказа на протестантите, за
да започне срещу тях война.
Сметките на императора се оказват точни. Н а за­
седанието на П арламента във Вормс (март 1545), про­
тестантите реш ават, че предстоящ ият събор не е
„християнския събор на немска земя“, който са очак­
вали. Реакцията им, или поне тази на повечето от тях,
е повлияна от мнението на Лутер. Болен, уморен и
‘Виж НШо1ге <1исопсИ йе ТгеШе, уо1. 1, Рап$, 1945, стр. 449.
51
грохнал — той умира в родния си град Айслебен през
февруари 1546 г. по време на помирителна мисия при
графовете М ансфелд — Лутер събира сетни сили и
написва най-гневното си произведение: Срещу рим ­
ското папство, основано от дявола. След като в на­
чалото на своята кариера той се е надявал, че папата
ще излекува язвите на Ц ърквата, накрая стига до
убеждение, че нищ о повече не може да се очаква от
Рим и че Реф ормацията би могла д а се осъщ естви
единствено срещу волята на папството.
С лед като п ротестан ти те отказват д а п ризн аят
Тридентинския събор и единството на евангелистки­
те държави е разклатено от см ъртта на Лутер, през
1546 г. К арл V пуска плановете си в действие и обя­
вява Ш малкалденската война. Всъщ ност това не е ре­
лигиозна война, за каквато той я представя, тъй като
по всичко личи, че целта му е да накаже онези държ а­
ви, които с принадлежността си към Ш малкалденс­
ката лига му засвидетелстват открито неподчинение.
Сблъсъци им а на две места в Ю ж на и Северна Гер­
мания, но реш ителната битка се провежда в северо-
германския град М ю лберг (24 април 1547), където
братът на императора Фердинанд Австрийски и бив­
ш ият п ротестант М авриций Саксонски разбиват и
пленяват Ян-Ф ридрих Саксонски, а това довеж да до
капитулацията и на Филип фон Хесен, който на свой
ред същ о е пленен. Така Ш малкалденската лига окон­
чателно бива разбита.
След като постига п ървата си цел, императорът
се обръщ а към религиозния въпрос, който се н адя­
ва д а разреш и чрез приемлив за лутераните ком п­
ромис. Тъй като междувременно отново се е скарал
с папата, той се обръщ а към д вам а католически бо-
52
гослови с реформистки идеи, Ю лий Пфлуг и Миха­
ил Хелдинг, като им поверява грижата с помощ та
на протестанта Ян А грикола да съставят документ,
чрез който да се реш ат верските спорове в Герма­
ния, така че Тридентинският събор само да потвър­
ди вече постигнатото помирение. Гласуван като и м ­
перски закон на заседанието на П арлам ента в Аугс-
бург (30 юни 1548), този текст, известен под името
Аугсбургски интерим, прави някои отстъпки на про­
тестантите: признава причастието с хляб и вино и
брака на пасторите. П о основния въпрос обаче, свър­
зан с учението за оправданието, той не приема иде­
ите на Реф ормацията. Интеримът, който зачерква
тр и д есетгод и ш н и те борби за устан овяван ето на
евангелисткия идеал, се посрещ а изключително зле
в Германия и предизвиква остри реакции в южните
й градове, а в северните недоволството е толкова
голямо, че през 1551 г. К арл V е принуден да обсади
Магдебург, за да сломи съпротивата на събралите
се в него протестанти.
Въпреки острото недоволство срещу Интерима,
немското протестантство сякаш е осъдено да слезе
от историческата сцена. Положението изглежда бе­
зизходно, когато по неочаквано стечение на обстоя­
телствата М авриций Саксонски реш ава да оглави
борбата на разбитите и унизени владетели срещу им­
ператора. След като постига съюз с Франция, той си
възвръщ а вл астта над Аугсбург и с изненадващ а
стратегия успява да разбие войските на К арл V пред
Инсбург. Веднага след победата си успява да подпи­
ше договора от Пасау (1552), според който решение­
то на протестантския въпрос се отлага до следващо-
53
то свикване на парламента, което става през 1555 г. в
Аусбург. Заседанието е свикано от императора, но се
ръководи от Фердинанд Австрийски, тъй като К арл
V не се реш ава да води тези преговори, в които виж­
да краха на многогодишните си борби. Решенията на
парлам ента слагат край на борбите, произтекли от
Реформацията.
В своето решение от 25 септември 1555 г., извест­
но под името Аугсбургски мир, парламентът се про­
изнася по два важни въпроса. Н а първо място той
утвърж дава верското разделение, като признава на
евангелистките страни свободата да запазят вярата
си такава, каквато тя е изразена в Аугсбургското из­
поведание. Н а второ място Аугсбургският мир приз­
нава авторитета на светската власт в религиозната
сфера и според принципа си}и$ ге%ю, е}и$ геЩю1 по­
сочва като дълг на християните да приемат вярата
на своя владетел или да се преселят в друга страна.
Така Аугсбургският мир дава свобода на изповеда­
нието за владетелите, но не и за поданиците им.
Каквито и да са ограниченията на това решение,
то се отразява благотворно, макар и за кратко време.
Установеното равновесие между католическите и про­
тестантските държави скоро бива нарушено от нови
обстоятелства, едно от които е калвинизмът, който
от 1560 г. се установява в П алатината под ръководс­
твото на курфю рста Фридрих III. Контрареформаци-
ята е друг фактор, чрез който католичеството прави
опит да си възвърне изгубените позиции. Така с поя­
вата на тези два фактора в Германия завърш ва съ­
щинският период на Реформацията.
'Чиято е властта, негова е и религията (лат).
54
 Глава III

РЕ Ф О Р М И Т Е НА Ц В И Н ГЛ И И БУСЕР

Идеите на Реформацията, зародили се във Витенберг,

скоро се разпространяват извън Саксония и намират
прием на много места в Европа. Безспорно най-значи­
мите от тях са градовете Цюрих и Страсбург, чиято ро­
ля през XVI век днес ни е трудно да обозрем в цялата й
пълнота. Как бихме могли да си обясним факта, че по
онова време тези два града са оказали такова силно
влияние върху целия процес на Реформацията? Отчи­
тайки географските фактори (ролята им е съществена
по отношение на Страсбург, тъй като градът, разполо­
жен на границата на империята, представлява своеоб­
разен кръстопът между германския свят и Франция) и
историческите обстоятелства (нека припомним, че още
през XIV век Страсбург се оформя като един от центро­
вете на средновековната мистика), все пак не можем да
не признаем, че Страсбург и Цюрих дължат своето мяс­
то във века на Реформацията най-вече на две изключи­
телни личности: Мартин Бусер и Улрих Цвингли, кои­
то с идеите и дейността си надхвърлят тесните грани­
ци на градовете, където са призвани да проповядват
Евангелието, и оказват такова духовно влияние над
градските общности в Южна Германия и Швейцария,
което засенчва дори и авторитета на самия Лутер.

Не е ли обаче произволен фактът, че събираме в една

55
глава реформите от Цюрих и Страсбург, които не само че
се разминават в много отношения, но и носят отпечатъка
на две толкова различни личности, каквито са Цвингли и
Бусер? На пръв поглед изглежда така. Все пак, както преди
време изтъкна Бернд Мьолер1, подобна съпоставка има се­
риозни основания. Впечатлен от факта, че Реформацията
намира най-радушен прием в свободните градове, Мьолер
доказва, че градските общности предоставят на Реформа­
цията най-възприемчивата аудитория, тъй като жителите
им са се научили да поемат политически отговорности. Ос­
вен това той отбелязва, че именно най-добре организира­
ните като общности градове са спечелени от проповедите
на Цвингли и Бусер, като освен това подчертава, че „бо­
гословието на тези двама реформатори по ключови въпро­
си — в случая Мьолер визира най-вече въпросите за държа­
вата и евхаристията —решително е повлияно от организа­
цията на самите градски общини, в които те живеят“. Ето
защо намираме за основателно да обособим наред с Ре­
формацията на Лутер и едно друго реформистко движе­
ние, вдъхновено от „градските“ богослови Цвингли и Бусер.

I. Цвингли и Реформацията в Цюрих

Реф орм ацията в Цюрих е изклю чително дело на

Улрих Цвингли. Роден на 1 януари 1484 г. във Вилд-
хаус, малко планинско селищ е в графство Тогенбург
(абатство Сен-Гал), Цвингли произхожда от м н ого­
детно, средно заможно селско семейство, солидно
свързано с Ц ърквата и притеж аващ о остро чувство
за граж данска отговорност. В ранното си детство
той е поверен за петгодиш ен период на грижите на
неговия вуйчо, който е свещеник. С лед като научава
от него основите на латинския език, Цвингли е изп-
‘Виж КекНзз1ас11 ипй Ке/огта1юп, СШегзеоЬ, 1962.
56
ратен в Базел, а после в Берн, където продълж ава
образованието си. П рез 1498 г. се записва във Виен­
ския университет, където учи четири години. През
1502 г. се връщ а в университета на Б азел и през
следващите четири години получава последовател­
но титлата бакалавър и доктор. На двадесет и две
годишна възраст, придобил сериозна схоластична
подготовка и високо образован в духа на хуманиз­
ма, той напуска университета, за да служи на Ц ърк­
вата като свещеник в Гларис.
В това малко градче Цвингли продължава занимани­
ята си върху древните гръцки автори, а от 1513 г. започ­
ва да изучава и гръцки език, като същевременно проявя­
ва интерес и към обществения живот. Така в качеството
си на военен свещеник той участва в битките при Нова-
ра и Мариняно в редовете на швейцарските войски, во­
юващи за папата. След разгрома на швейцарците от
Франсоа I той взема участие в борбата срещу набиране­
то на швейцарски наемници, проповядвайки неутрали­
тет, който не се харесва на енориашите му. За да избегне
сблъсъка с паството си, през 1516 г. той напуска Гларис
и става проповедник в Айнзиделн. Престоят му в този
прочут център за поклонения, където несъмнено става
свидетел на суеверията, владеещи съзнанието на съвре­
менниците му, изглежда не го впечатлява дотолкова, че
да породи у него духовна криза. В замяна на това време­
то, което прекарва в Айнзиделн, запълва със занимания
върху Новия завет, който наскоро е издаден от Еразъм.
Все пак духовният път на Цвингли съществено се разли­
чава от този на Лутер, първо, защото той не изживява
неговия страх за личното си спасение. „В замяна на това
той води епична борба срещу своята надменна и чувст­
57
вена природа, която с мъка успява да подчини на разума
си“1. Неспособен да намери сили, за да се преодолее себе
си, Цвингли открива опрощението в лицето на Христос
и в милосърдието, проповядвано от Евангелието му.
Насочени към многобройните поклонници, пропо­
ведите на Цвингли скоро разнасят името му извън
пределите на Айнзиделн и в края на 1518 г. той бива
назначен за Ьеи(рпез(ег, т. е. проповедник и свеще­
ник в Цюрих. Тук Цвингли започва да служи от 1 яну­
ари 1519 г., решен да се посвети на реформи, които
схваща в духа на хуманизма на Еразъм. За целта той
насочва проповедите си към няколко библейски кни­
ги, които тълкува според принципа на 1есйо сопПпиа,
и събира около себе си няколко свои колеги в зойаШаз
ИКегаИа, литературен кръг, където разискват въпро­
си на богословието и гръцкия език. В дейността на
Цвингли няма нищо, което да буди безпокойството
на Рим, още повече, че той поддържа чудесни връзки
с Ян Фабер (или Фабри), главен викарий на Констан-
цката епархия, на която е подчинен Цюрих.
Скоро обаче Цвингли еволю ира от идеята за про­
мени в Ц ърквата от еразмов тип към открито рефор-
мистки възгледи. Две събития бележат пътя, извър­
вян от него по това време. През 1519 г., когато е на
минерални бани, Цвингли се връщ а в Цюрих, където
върлува чума, за да изпълни своя дълг на духовник.
Заразен от болестта, той си дава сметка колко крехко
е човешкото същ ество и колко велико е всесилието
на божията благодат. Друго знаменателно събитие:
през 1521 г. се отказва от паричната помощ, която му
отпуска Рим, откакто е свещеник в Гларис. Н а фона
‘I. V. Ро11е1, НиШтусН2тщИ е11а Ке/оггпе еп Зшззе, Рапа, 1963, стр. 23.
58
на тези две събития можем да си зададем въпроса
дали еволюцията на Цвингли поне частично не се дъл­
жи на влияние от страна на Лутер. Все пак по-веро­
ятният отговор е отрицателен. Заедно с Артур Рих1
можем да допуснем, че Цвингли става реформатор
след дълъг път на лични търсения, които го отвеж­
дат до съмнение относно проповядваното от Еразъм
„възраждане на християнството“. След като бива пов­
лиян от програмата на Еразъм, около 1520 г. Цвинг­
ли дълбоко осъзнава същ ността на своята мисия, при
което разпознава в лицето на Лутер сроден дух и чете
произведенията му, но запазва своята оригиналност.
Плодовете на тази еволюция, която отвежда Цвин­
гли от християнския хуманизъм на Еразъм до лагера
на реформаторите, се проявяват около 1522 г. В нача­
лото на годината проповедникът от Цюрих поема за­
щитата на печатаря Фросхауер, обвинен, че е ял наде­
ници през време на постите. В своята проповед, озаг­
лавена За избора и свободната употреба на ястия­
та, той изтъква, че християнинът е свободен пред За­
кона, не за да се отдава на страстите си, а за да може
свободно да се отдаде на Бога. Убеден в незаконния
характер на канона за постите, той също така е на мне­
ние, че изискваното от Църквата безбрачие няма ос­
нование в Библията. Поради това през 1522 г. тайно се
оженва за вдовицата на един цюрихски благородник и
изпраща на епископа в Констанц Хуго фон Хохенлан-
денберг ЗиррИсайо (молба), подписана от едийадесет
негови колеги, в която призовава за свобода на свеще­
ниците да встъпват в брак. През август същата годи­
на Цвингли публикува своето произведение Аро1о§еНсиз
'Виж Бье Ап/ап§е Дег ТНео1о§1е НиМгуск Тмтфз, 2ипсЬ, 1949, стр.
73-95.
59
агсНеШез, в което отхвърля посланието на епископа до
Съвета на канониците в Цюрих, призоваващо ги да взе­
м ат мерки срещу „безредиците“ и заявява, че призна­
ва единствено авторитета на Светото писание.
За да се справи с положението, породено от пропове­
дите и действията на Цвингли, Съветът на Цюрих се
обръща към епископа в Констанц с молба да свика по­
местен църковен събор. След като не получават отго­
вор, църковните власти в Цюрих свикват на богослов­
ски диспут — Първия цюрихски диспут — Хуго фон Хо-
хенланденберг, свещениците от града и кантона, както
и представители на кантоните от Швейцарския съюз.
За случая Цвингли подготвя 67 тезиса, които да послу­
жат за основа на дискусиите. В тях той излага своето
учение, вдъхновено най-вече от посланията на апостол
Павел и характеризиращо се с радикален христоцент-
ризъм, съпроводен от известна доза спиритуализъм. В
него, за разлика от концепцията на Лутер, се поддържа
тезата, че вярата е вдъхната на човека без Посредничес­
твото на Словото, а чрез директното внушение на Све­
тия дух. Първият цюрихски диспут се провежда на 29
януари 1523 г. и в него вземат участие около 600 духов­
ници. Епископът се въздържа от лично участие в него и
изпраща главния си викарий Ян Фабер, който отказва
да признае легитимността на форума, но неодобрение­
то му не е взето под внимание. В края на дискусиите,
протекли в делови порядък, е приета програма за ре­
форми, произтичаща от 67-те тезиса.
Въпреки победата си Цвингли не остава бездеен, а
веднага след диспута написва Тълкуване на 67-те те­
зиса - първия евангелистки богословски трактат, пуб­
ликуван на немски език. По същото време той се обръ­
щ а и към социалните проблеми в своята проповед Бо-
60
жествената и човешката справедливост, а във връз­
ка с реформирането на литургията той премахва латин­
ския от култа и написва Опит върху канона на меса­
та, в който отхвърля твърдението, че евхаристията при­
тежава характер на жертвоприношение. Така той се
опитва да положи основите на една реформа, която спо­
ред него следва да се осъществи изцяло в рамките на
реда и под ръководството на градските власти.
Намеренията на Ц винти са провалени от няколко ико­
ноборци, които през септември 1523 г. се обявяват срещу
наличието на изображения и статуи в храмовете. За да
бъде разрешен въпросът, през октомври същата година
се свиква Втория цюрихски диспут, в който вземат учас­
тие 800 духовници, но без присъствието на епископите
на Констанц и Каор, които не се отзовават на отправе­
ната им покана. На диспута се разискват единствено въп­
роси, свързани с църковните изображения и месата. Сре­
щу предложенията на най-нетърпеливите, които насто­
яват незабавно да бъдат премахнати всички икони и ста­
туи от храмовете, е прието решение (под влияние на лу-
терански настроения командор Шмид) първоначално
усилията да бъдат насочени към изкореняване на идо-
лопоклонството от душите на вярващите, като се възла­
га на Съвета да насрочи дата за премахване на остатъ­
ците от стария култ. Това става едва през юни 1524 г.,
след като междувременно на Третия цюрихски диспут
Ц винти се е противопоставил на половинчатия рефор­
матор Хофман и е публикувал Кратък християнски на­
ръчник, който цели да ориентира проповедниците и слу­
шателите им в принципите на Реформацията.
Ц в и н ти обаче не е единственият, който работи за
обновлението на Църквата. Заедно с него действат мно­
жество богослови от висока класа. Към цюрихския му
61
 колега Гаспар Гросман, наречен Мегандер, който пър­
ви му оказва подкрепа, се присъединяват елзасецът Ле-
он Ж юд и Освалд Микониус от Люцерн. Провеждана
от тези забележителни хора, Реформацията бързо на­
бира скорост. През 1524 г. манастирите биват секула-
ризирани и имуществото им се предава за социални нуж­
ди. Същ ата година по предложение на Цвингли иму­
ществото и приходите на Съвета на канониците се вла­
гат за създаването на библейско училище под името
„РгорЬе 2 е1“, което отваря врати през 1525 г. и пет пъти
седмично представя пред гражданите под формата на
проповеди на говоримия език плодовете на своите все­
кидневни проучвания върху Библията. Колкото и ма­
щабни да са, всички тези усилия не са достатъчни, за
да направят от Цюрих един изцяло реформиран град.
Месата все още се отслужва. Тя е забранена със запо­
вед на Магистратурата през 1525 г. и се заменя от изк­
лючително изчистен култ, различен от този на евхарис-
тията, която се отслужва само четири пъти годишно.
Докато Реформацията се установява в Цюрих, обх­
ващайки и сферата на нравите с образуването на брач­
ен съд, а Цвингли публикува своя СоттеМапш с1е чега
е1/а1за ге1щюпе (1525), посветен на Франсоа I, сред пос­
ледователите на новата вяра се оформя опозиция. „Тя
обхваща хора, завладени от идеите на Реформацията,
които намират, че провеждащите я не действат доста­
тъчно бързо и не стигат достатъчно далеч“1. Известни
под името анабаптисти — самите те не приемат това
име, тъй като по-точно би било да се наричат „баптис­
ти“ — тези нетърпеливи и радикално настроени хрис­
тияни първоначално приветстват проповедите на Цвин­
гли, но под влиянието на Конрад Цзебел и Феликс Манц
‘1асяие$ Соигуошег, 2тп$И, Оеп&уе, стр. 114-115.
62
- двама хуманисти, които с младежка жар прегръщат
каузата на Реформацията — през 1523 г. баптистите се
отделят от Цвингли, като го обвиняват, че обвързва цър­
ковните реформи със светските сили. Като оспорват ав­
торитета на градските власти, отказват да полагат клетва
и да прибягват до силата на оръжието, настояват за пра­
вото сами да избират своите пастори и се обявяват про­
тив кръщението на децата, те твърдят, че така по очеви­
ден начин пресъздават общността на светиите.
Цвингли отговаря на обвинението, че прекадено се
съобразява със светските власти в своето произведе­
ние ЗиЬзШшт, където се опитва да докаже, че христи­
янската държава може да взема законни решения в име­
то на Църквата. Срещу застъпниците за кръщение в зря­
ла възраст той защитава основанията за кръщаване на
децата в трактата си Уот Таи/, \от ШеАеПаи/ ипй \от
КтйеПаи/ (За кръщението, повторното кръщение и дет­
ското кръщение), изтъквайки, че заедно с обрязването,
кръщението е знак за завета на Бога с народа му. Цвин-
гли не се задоволява да убеждава отцепниците само с
перото си. В серия от разговори, а после и в три публич­
ни диспута със свещеника Балтазар Хубмайер, завла­
дян от идеите на Цзебел и Манц, той се опитва да отклони
баптистите от „заблудите“ им. Усилията му не се увен­
чават с успех. За да притисне отцепниците, Съветът се
намесва и затваря водача им. Тази мярка обаче се оказ­
ва недостатъчна, за да пречупи волята на баптистите,
поради което през 1527 г. Съветът взема драконовско
решение и като намира Манц за виновен, че е „съгре­
шил чрез водата и следва да умре от вода“, го осъжда
да бъде удавен в езерото. След трагичната му екзекуция
баптисткото движение в Цюрих е задушено, но за смет­
ка на това се възражда на други места. Благодарение
63
дейността на множество проповедници, които пропа­
гандират своя идеал с риск на живота си, баптисткото
движение се развива в много райони, особено в Южна
Германия, Австрия и Моравия.

II. Разпространението и спирането на Реф орм а­

цията в Швейцария

Присъединяването на Цюрих към Реформацията пре­

дизвиква дълбок отзвук в Швейцарския съюз. Още през
1522 г. епископът на Констанц се обръща с молба към
сесията на парламента в Баден да забрани проповяд­
ването на евангелисткото учение, а на следващата го­
дина, когато парламентът отново заседава в Баден, де­
путатите от Люцерн прокарват декларация, осъждаща
всякакви нововъведения в религиозната сфера. Тези заб­
ранителни мерки са сигнал за дълбокото разцепление,
което ще предизвика Реформацията между конфедери-
раните държави. Оказва се, че „новите“ идеи се натък­
ват на сериозна съпротива в кантоните Ури, Швиц, Ун-
тервалд, Люцерн и Цуг и бързо са задушени в Сольор и
Фрибур, кьдето намират малцина последователи. За
сметка на това на други места като Базел, Берн и Сен-
Гал (съюзен на конфедерацията град), Реформацията е
на път да се установи. В Базел това става през 1529 г.
благодарение усилията на Ян Хусхин, наречен Еколам-
паде, проповедник в църквата „Св Мартин“ и профе­
сор в университета по библейско тълкувание. В Берн,
кьдето официално е провъзгласена през 1528 г., тя е про­
повядвана от Бертолд Халер, поддържан от художника
и поета Никола Манюел. В Сен-Гал е призната през 1528
г. и намира свои ревностни защитници в лицето на Й о­
аким фон Ват, наречен Вадиан (1483 или 14847-1551),
64
бивш ректор на Виенския университет.
За да се предпазят от „еретическата“ заплаха, през
1524 г. католическите кантони сключват съюз, наре­
чен Бекенридски, който се явява сериозна заплаха за
Цюрих. Давайки си сметка за опасността, Цвингли на­
писва своя Верен и сериозен призив към благочести­
вите граждани на Конфедерацията, в който препо­
ръчва на швейцарците да не влизат в разпри заради
въпроси, свързани с вероизповеданието. За жалост уси­
лието му не се увенчава с успех. Така в общите байлии
(завоювани от Конфедерацията територии, управля­
вани от съдии (байли), последователно избирани от
католическите и реформистките кантони) започва да
расте напрежението между привържениците на двата
вида вероизповедание. Нещо повече, през 1525 г. при
подновяване на съюзническите договори между кан­
тоните, цюрихският кантон бива изключен от Конфе­
дерацията с гласовете на привържениците на старото
вероизповедание. Твърдо решени да „изкоренят, заб­
ранят, накажат и премахнат“ Реформацията, католи­
ческите кантони вземат решение да уредят религиоз­
ния проблем на парламентарната сесия през 1526 г.,
по повод на която в Баден бива организиран диспут.
Открит на 21 май 1526 г., диспутът продължава че­
тири седмици. Усетила преимущественото си поло­
жение, Римската църква изпраща внушителна деле­
гация. Освен представителите на епископите в Б а ­
зел, Коар, Констанц и Лозана, тя определя за защ ит­
ници на вярата наред с Ян Фабер и едни от най-отяв-
лените врагове на евангелистката „ерес“: Ян Ек (опо­
нентът на Лутер в Лайпциг) и един от най-прочутите
по онова време полемисти, францисканеца Томас
Мурнер. Що се отнася до защитниците на Реформа-
5. Реформацията 65
цията, те биват представени от Еколампаде от Базел
и Халер от Берн. П о време на дебатите особено се от­
личава Ек, който хитро издига срещу доктрината на
Цвингли за евхаристията тази на Лутер, като по този
начин всява раздор в лоното на протестантизма. Как-
то може и да се очаква, диспутът в Баден завърш ва с
победа на католиците. Цвингли е отлъчен от Ц ърква­
та и П арламентът поставя условие на Цюрих да се
откаже от току-що осъдената „ерес“. В противен слу­
чай градът е заплашен, че ще бъде изключен от Кон­
федерацията. Заплахата няма никакъв ефект. Цюрих
остава верен на Цвингли и когато католическите кан­
тони предлагат да се пристъпи към изключването му,
срещ ат отпор от страна на Берн, Базел и Шафхаузен.
След диспута в Баден съдбата на Реформацията в
Ш вейцария изглежда предрешена. Единствен Цюрих
е останал безрезервно предан на евангелисткото уче­
ние. Другаде, като например в Берн и Базел, същ ест­
вуват някакви надежди за възраждането му, но „но­
вата“ вяра не е призната официално. Едно полити­
ческо събитие обаче коренно променя тази ситуация.
П ри изборите през 1527 г. мнозинството във Върхов­
ния съвет на Берн е спечелено от привържениците на
Реформацията. П ритеснен от вероизповедното р аз­
деление на града и от враждебното отношение на ка­
толическите кантони, Върховният съвет реш ава да
организира широка дискусия по религиозния въпрос.
Така през януари 1528 г. се провежда диспутът в Берн,
който, освен местните църковни власти и депутатите
от швейцарските кантони, събира делегати от Южна
Германия, Страсбург, Констанц, Линдау, Меминген и
пр. Поканените епископи на Лозана, Базел, Констанц и
Сьон це се появяват, така че защитата на Римската цьр-
66
ква е предоставена на хора, стоящи на заден план. За
сметка на това Реформацията е представена от цяла пле­
яда блестящи богослови: Бусер и Капитон от Страсбург,
Еколампаде от Базел, Бларер от Констанц, Вадиан от
Сен-Гкл, Фарел от Дофине и Цвингли, който изиграва
първостепенна роля в диспута. Дебатите продължават
три седмици въз основа на десет тезиса, изработени от
двамата пастори на Берн Бертолд Халер и Франц Колб,
вдъхновени от идеите на Цвингли. Тг завършват с по­
беда на защитниците на евангелизма, в резултат на ко­
ето Реформацията официално е призната в Берн. Това
събитие има изключително значение не само защото
Берн е най-могъщият кантон на Швейцарския съюз за­
едно с Цюрих, но и защото от 1536 г. Берн, който е уста­
новил господство над кантона Во, ръководи религиоз­
ния живот на френскоговорящите територии, разполо­
жени между Сарин и Юра. Не би било пресилено да ка­
жем, че ако Берн беше останал в лоното на католициз­
ма, Реформацията не би се установила в Женева, а от­
там и съдбата на френското протестантство би била
далече по-различна от тази, която познаваме сега.
След диспута в Берн кантоните, спечелени за Рефор­
мацията, осъзнават силата си и създават своя органи­
зация в отговор на Бекенридския съюз. Към центъра,
съставен от Цюрих и Констанц, през 1528 г. се присъе­
диняват Берн и Сен-Гкл, а на следващата година — Ба­
зел, Биен, Шафхаузен и град Мюлуз, който е съюзник
на Конфедерацията. Изправени пред тази протестант­
ска лига, която Цвингли се опитва още повече да раз­
шири, католическите кантони реагират, като установя­
ват съюз с вековния враг на Швейцария—Австрия. Оче­
видно вероизповедните борби карат политическите су­
бекти на Конфедерацията да забравят и най-очевидни-
67
те си политически интереси. В тази взривоопасна обс­
тановка е достатъчен и най-малкият инцидент, за да
предизвика враждебни действия. П овод за тях става
арестуването и смъртната присъда, издадена от влас­
тите на град Швиц над един цюрихски пастор.
През 1529 г. Цюрих, последван и от Берн, обявява
война на католическите кантони. Когато при Капел
войските на воюващите страни са готови за сражение,
така нареченият Ьапйаттап на Егсарис успява да ги
помири. Решено е занапред никой да не бъде преслед­
ван заради религиозните си убеждения и католичес­
ките кантони да денонсират съюза си с Австрия.
Това решение не задоволява Цвингли, който мечтае
да евангелизира цяла Швейцария и да създаде коали­
ция на всички протестантски държави, която да държи
под контрол политиката на Хабсбургите. За целта той
използва месеците след мира от Капел, за да положи
теоретическите основи на своя замисъл. През октомв­
ри 1529 г. Цвингли отива в Марбург, за да дискутира с
Лутер въпроса за евхаристията и да опита да постиг­
нат доктринално съгласие, което според него би довело
до съюз между немските протестанти и швейцарските
реформатори. Н а следващата година в навечерието на
парламентарната сесия в Аусбург с надеждата, че по­
литиката на Цюрих ще бъде подкрепена от Страсбург
и обвързаните с него градове, Цвингли участва в разго­
вори с богослови от южногерманските градове, които
под ръководството на Бусер успяват да изработят тек­
ста на Тетраполитанското вероизповедание. През 1531
г. той посвещава последното си произведение Вгехгз ас
ШзПпсШ зитта на Франсоа I с надеждата да го спечели
за идеите на Реформацията. Усилията му обаче не пос­
тигат очаквания от него резултат. Отгоре на това и по-
68
ложението в Цюрих се изостря поради така наречената
„К]гсЬеп2\уа陸, т.е. все по-тясното обвързване между
реформаторските духовници и светските власти, пора­
ди което Цвингли подава оставка от Съвета, но тя не е
приета, тъй като последният се нуждае от него. Война­
та, която според него е неизбежна, е на път да избухне.
Притиснати от икономическата блокада на протестан­
тите, католическите кантони се приготовляват за вое­
нен поход срещу Цюрих. През октомври 1531 г. те напа­
дат и разбиват войските на Цюрих, съсредоточени в Ка­
пел. В битката загива и Цвингли, който се е включил
във войската заедно с елита на града.
След тази битка протестантските кантони имат въз­
можност да продължат и да спечелят войната, но пред­
ставителите на Берн, чийто водач е враг на Реформа­
цията, не желаят повече да се сражават. От своя стра­
на гражданите на Цюрих също не са склонни да дават
нови жертви, поради което се подписва мирен дого­
вор, довел до сериозни последици за привържениците
на „новата“ вяра. Защото ако мирът гарантира неза­
висимостта на Цюрих и свободата на вероизповеда­
нието му, заедно с това той прекъсва разширяването
на Реформацията. Поражението при Капел поставя
границата между двете вероизповедания в Швейцария
за неколкостотин години, тъй като позициите на ка-
толичеството и на протестантството не се променят в
различните кантони до началото на XIX век.
Смъртта на Цвингли вероятно е щяла да разклати
позициите на Реформацията в Цюрих, още повече, че
мнозина го обвиняват за поражението при Капел, ако
щафетата от него не поемат двама забележителни бо­
гослови: елзасецът Леон Ж юд и особено младият ду­
ховник от Бремгартен Хенри Булингер (1504-1575).
69
Хуманист, спечелен за каузата на Реформацията от Лу-
тер и Меланхтон, Булингер е едва на 25 години, когато
е призован от жителите на Цюрих да заеме мястото на
Цвингли като „антистес“, т.е. ръководител на пасторс-
ката колегия. В своята дейност той проявява изключи­
телна мъдрост и уравновесеност, но заедно с това съв­
сем не е лишен от твърд характер. Булингер успява да
овладее католическата реакция в Цюрих след пораже­
нието при Капел. Той своевременно забелязва и отст­
ранява още една опасност за Реформацията от страна
на възродилия се баптизъм. Заедно с това той отстоява
независимостта на евангелисткия култ от градските
власти, които не са забравили намесата на Цвингли в
политическата сфера и на свой ред се опитват да огра­
ничат свободата на проповедта. Безспорно обаче най-
голямата заслуга на Булингер е в усилията му да сбли­
жи становищата на реформаторите по проблема за ев-
харистията. През 1536 г. той убеждава властите на Ц ю ­
рих да подпишат с Базел, Берн, Мюлуз, Страсбург и
още няколко града Първото швейцарско вероизпове­
дание, съставено от Микониус и надхвърлящо цвинг-
лианската символика с твърдението, че в причастието
самият Христос се предлага на вярващите. Това е само
първата стъпка. От 1540 г. Булингер влиза в многоб-
ройни контакти с Калвин, воден от желанието да наме­
ри разрешение на проблема с евхаристията. След ня­
колко години на трудни преговори той стига с рефор­
матора от Женева до така наречения Сопзепзиз Тг^иппиа
(1549). Въпросният консенсус запазва символичния ха­
рактер на причастието в духа на Цвингли, но заедно с
това подчертава действителността на духовното при­
съствие на Христос, на което Калвин особено държи.
Строго осъден от лутераните, които виждат в него жа-
70
лък компромис, Сотепзиз Т1§иппш оказва значително
влияние върху историята на протестантството: като свър­
зва Цюрих и Женева, той спомага за трайното сближа­
ване на цвинпшанската и калвинистката Реформация.
Споразумението, което сключва с Калвин, не обяснява
обаче изключителния му авторитет през XVI век, който
превъзхожда дори и този на женевския реформатор, как-
то и влиянието на Цюрих върху Реформацията в годините
след смъртта на Цвингли. Ако Булингер се ползва с такъв
голям авторитет, то е преди всичко заради ролята му на
съветник на цялото реформирано християнство и в част­
ност на аншиканството. Друга причина се открива и в гос­
топриемството, което той оказва на всички християни,
преследвани по религиозни съображения. През дългия пе­
риод, в който той е „антистес“ (над четиридесет години),
Цюрих се превръща в убежище за „евангелистите“, про­
гонени от Локарно и Франция, а така също и от управле­
нието на английската кралица Кървавата Мери. Третата
причина за неговата популярност е, че той дарява рефор-
мистката Църква с един от най-великолепните й симво­
ли: Второто швейцарско вероизповедание. Булингер съз­
дава този символ на вярата за собствени нужди и около
1560 г. го изпраща на курфюрста на Пфалц Фридрих Ш,
който приема реформисткото учение и се обръща към не­
го да го просветли. Възприет през 1566 г. от курфюрста
като символ на вярата, същата година текстът на Булин­
гер е признат от женевската църква, както и от повечето
реформистки църкви в Швейцария. Добре приет във Фран­
ция, кьдето е въведен от Теодор Беза, той придобива ши­
рока популярност извън границите на Швейцария. Възп­
риет е в Шотландия от събора в Глазгоу (1566), в Унгария
от събора в Дебрецен (1567), в Полша от събора в Сендо-
мир (1570) и в Австрия, когато през 1781 г. император Ио-
71
сиф П дава религиозна свобода на протестантите.

II. Бусер и Реформацията в Страсбург

П рез XV век в Страсбург не липсват мъже, които откри­

то заклеймяват злоупотребите на Църквата. Достатъчно е
да споменем името на Жан Гейлер (1455-1510), наричан Кай-
зерберг, за да стане ясно колко смели критики на нравите
се съдържат в словото на някои проповедници от края на
Средновековието, които все пак не са достатъчни, за да
обновят църковните институции. Н есъмнено Гейлер сам
осъзнава собствената си ограниченост, както и нуждите на
съвременните му християни, тъй като заявява, че след не­
говата смърт Бог ще изпрати човек, който ще намери лек
за болките на Църквата. П редсказанието му се сбъдва с
удивителна точност. Седем години след смъртта на Гей­
лер на историческата сцена идва Лутер.

Витенбергският монах току-що се е явил пред пар­

ламентарната сесия във Вормс (1521), когато свеще­
никът от страсбургската катедрала Матей Цел, пов­
лиян от неговите произведения, започва в поредица от
проповеди да тълкува Посланието до римляните. Дос­
тъпни за слушателите и изпълнени с евангелистки па­
тос, тези проповеди пораждат въодушевлението на пас­
твото и недоволството на епископа. Обвинен от него в
ерес, през 1523 г. Цел публикува в своя защита произ­
ведението Християнската отговорност, което се явя­
ва първия манифест на страсбургската Реформация.
Така въвлечен в борбата, Цел има шанса през 1523
г. да намери двама талантливи съмишленика: Волф-
ганг Кьопфел (1478-1541), наречен Капитон и най-ве­
че М артин Буцер или Бусер (1491-1551). Когато прис-
72
тига в Страсбург като председател на Съвета на кано­
ниците от Сен-Томас, Капитон вече се е изявил като
човек със солидна репутация. Защитил три докторски
степени, той е служил като проповедник в базелската
катедрала и е преподавал в местния университет, бил
е в близки отношения с Еразъм, както и съветник на
епископа в Майнц. За разлика от него през 1523 г. Бу-
сер все още е слабо известен. Роден в Селестат и про­
изхождащ от бедно семейство, на петнадесетгодишна
възраст той встъпва в Доминиканския орден, воден
от желание да продължи образованието си. През 1516
г. Бусер се премества в хайделбергския манастир и по­
сещава университета, където се увлича по хуманизма
на Еразъм. Спечелен за идеите на Лутер от самия него
на диспута в Хайделберг (1518), той успява да се отка­
же от монашеския си обет, прекарва известно, време
под покровителството на Франц фон Сикинген, ожен­
ва се и отива да проповядва Реформацията във Висен-
бург, откъдето го прогонва епископът на Шпейер.
По покана на Цел, Бусер пристига в Страсбург, къ­
дето произнася проповеди върху Библията, предназна­
чени за духовници и миряни. През 1523 г. публикува
трактат, озаглавен Нека не живеем за себе си, а за
другите и едно съчинение в лутерански дух, в което съ­
бира проповедите си от Висенбург. Тези две произведе­
ния имат голям успех, благодарение на който Бусер спе­
челва доверието на градските власти и същевременно
си създава широка аудитория сред жителите на Страс­
бург. Привлечен от успехите на „новата“ вяра, Капитон
излиза от резервираната си позиция, към която се е при­
държал до този момент като ученик на Еразъм и започ­
ва да работи за каузата на евангелизма. Изглежда иде­
ите на Реформацията се оказват заразителни. И наис-
73
тина, няколко месеца по-късно, известният проповед­
ник Гаспар Хедион (1494-1552), повикан от каноничес­
кия съвет на катедралата да спре реформисткото дви­
жение, също се приобщава към „новата“ вяра. Изпра­
вена пред тази ситуация и в желанието си да успокои
духовете, общината препоръчва на всички проповедни­
ци „да се придържат към светото Евангелие“.
Градските власти обаче не спират до тук. П о пред­
л о ж е н и е на Яков Щурм, те предлагат на Бусер и Ка-
питон да изнесат серия от тълкувания върху различ­
ни книги от Библията. Капитон се заема със Стария,
а Бусер с Н овия завет и по-конкретно с Евангелията.
П роповедите на двам ата екзегети, в които те се опит­
ват да разкрият „автентичния смисъл“ на текстове­
те, се посрещ ат с изключителен интерес. Енориаши-
те от „Св. Аврелий“, в по-голямата си част градина­
ри, отправят м олба към Бусер да проповядва в тях­
ната църква, а тези от енорията на „Св. П етър Нови“
се обръщ ат със същ ото предложение Към Капитон.
За да удовлетвори желанието им и поради м атериал­
ната несъстоятелност на църквата, градската упра­
ва се опира на подкрепата от страна на гражданите
и реш ава сам да назначи проповедници в седемте ено­
рии на града (1524), което е съпроводено от реформа
в самия култ. В началото на 1524 г. Тибо Нигри въ­
вежда „немската м еса“, а в края на същ ата година
Бусер публикува своето произведение Причини и ос­
нования за нововъведенията, в което защ итава про­
мените в култа от цвинглиански позиции.
Реорганизацията на Църквата, предприета от при­
вържениците на Реформацията, изпълва с тревога ка­
нониците от енориите на „Св. Петър Нови“ и „Св. Пе­
тър Стари“, но общината извършва дипломатичен ход,
74
с който ги успокоява, като им гарантира доходите от
църковните имоти в замяна на ненамесата им в цър­
ковните дела. Така на практика канониците биват
неутрализирани и Реформацията продължава настъп­
лението си в Страсбург. Наред с реформите в енории­
те протичат и реформи на манастирите и учебните за­
ведения. С малки изключения манастирите са затво­
рени и имотите им са предадени в полза на болниците
и училищата. Във всички енории се откриват начални
училища, в които се учат както момчетата, така и м о­
мичетата. За да подпомогне религиозното обучение на
младежите, през 1527 г. Капитон написва Катехизис,
чийто дух на християнско състрадание е една от ха­
рактеристиките на страсбургската Реформация.
Докато се изгражда новата Църква, положена на
основите на „чистото“ Евангелие, градът е изправен
пред трудна дипломатическа игра в отношенията си
с императора. Н а втората парламентарна асамблея
в Шпеер (1529) представителят му Яков Щурм „про­
тести р а“ заедно с делегатите от други градове и
области срещу решението на императора да прило­
жи Вормския едикт с цел да спре разпространението
на Реформацията. Страсбург е принуден да подготви
своята богословска защита, която да представи пред
заседанието на парламента в Аусбург (1530). С тази
задача се заемат Бусер и Капитон и изработват доку­
мент, възприет и от градовете Констанц, Линдау и
Меминген, който получава името Тетраполитанско
(четириградско) вероизповедание. Благодарение на
застъпничеството на известни политици и богосло­
ви, градът остава в пределите на империята. Нещо
повече, той успява да си извоюва челно място между
протестантските сили, възползвайки се от ролята си
75
на посредник между Ш вейцарския съюз и германс­
ките държави, обединени в религиозен план около Ви-
тенберг. След разгром а на цюрихските протестанти
при Капел (1531) Страсбург е принуден още повече
да се сближи с Витенберг и съюзните му градове. То­
ва сближаване се изразява в Споразумението от Ви­
тенберг (1536), в което Бусер и Лутер постигат комп­
ромис по отношение на проблема за евхаристията.
Погреш но би било да се смята, че страсбургската
Реформация срещ а трудности единствено от страна
на И мперията и че на местно ниво всичко е постиг­
нато безпрепятствено. Наистина ако влиянието на ка­
толиците бързо е отстранено в града, то така нарече­
ните „ентусиасти“ се превръщ ат в сериозна заплаха.
К арлщ адт, за чиято дейност във Витенберг вече го­
ворихме, се опитва да се настани и в Страсбург, но
своевременно е прогонен заради сектантското му по­
ведение. П о-опасни от него се оказват анабаптисти-
те и спири туали сти те, които, възползвайки се от
либералния дух в града, се стичат отвсякъде и дори
успяват да спечелят симпатията на Капитон.
В желанието си да предотврати заплахата, която
представляват илюминистите за Реформацията, Бу­
сер издейства от общината да обяви „ентусиастите“
извън закона, но заедно с това се заема да внесе по-
добър ред в самата Църква. По примера на Еколампа-
де, през 1531 г. той предлага към всеки пастор да бъ­
дат прикрепени така наречените „К1гсЬепрЯе§ег“, т.е.
миряни, натоварени да следят дейността на духовни­
те водачи и климата в християнската община. Когато
Капитон се отказва от подкрепата си за сектантите,
Бусер прави още една крачка напред, като успява да
наложи църковен устав. П од председателството на об-
76
щината, през 1533 г. е свикан църковен събор със за­
дачата да изработи устава на новата Църква. Утвър­
ден от събора на следващата година, уставът приема
за доктринална основа Тетраполитанското вероиз­
поведание заедно с още шестнадесет члена, съставени
през 1533 г. Установява се църковен съвет, т.е. форум,
на който пасторите и трима „К1гсЬепрЯе§ег“ следва
да се събират веднъж седмично, за да обсъждат проб­
лемите от богословски и организационен характер. Ос­
вен това уставът признава нуждата от църковна дис­
циплина, но поверява отговорността за нея не на пас­
торите и миряните, както Бусер предлага, а на така
наречените „КцсЬепрЯе§ег“, които именува „старей-
шини“ (по аналогия със старейшините (на гръцки
презвитери) от ранната епоха на Църквата).
Тези мерки спомагат в голяма степен да бъдат прео­
долени сектантските движения и засилват авторитета
на Бусер, на когото е поверено ръководството на цър­
ковния конвент. Сега вече Реформацията в Страсбург
стъпва на здрави основи. Липсва й обаче институция,
която да формира пастори и богослови, от които силно
се нуждае. Този пропуск е преодолян през 1538 г. с ос­
новаването на Висшето училище, чийто първи ректор е
задълбоченият хуманист Яков Щорм, който, преди да
се установи в Страсбург, е бил преподавател в Париж­
кия кралски колеж. Естествено в новото Виеше учили­
ще богословието заема челно място. Бусер и Капитон
се отдават на библейските дисциплини, докато църков­
ната история е поверена на Хедион. По време на прес­
тоя си в Страсбург Калвин също е преподавател. От
1541 г. бившият игумен на августинския манастир в Лу­
ка Пиетро Мартири Вермили и бившият професор по
староеврейски от същия манастир Емануеле Тремели
77
преподават с голям успех в Страсбургското виеше учи­
лище. Благодарение на високата репутация и посред­
ническата им роля, страсбургските богослови са пока­
нени от императора да участват в дискусиите в Хагуе-
нау, Вормс и Регенсбург, юьдето играят важна роля. Бу-
сер се налага като авторитет от първа величина. Филип
фон Хесен се съветва с него за много свои проекти, а ко-
гато през 1542 г. архиепископът на Кьолн Херман фон
Вид решава да приеме Реформацията в своята епархия,
той се обръща за съвет именно към него и Меланхтон.
Поражението на Шмалкалденската лига, към която
принадлежи и Страсбург, слага край на онзи период,
който би могъл да се нарече „златен век“ на страсбург­
ската Реформация. През март 1547 г. в качеството си на
„щадтмайстер“, Яков Щурм е принуден публично да ис­
ка прошка от императора от името на града. Н а след­
ващата година е наложен Аугсбургският интерим. Бу-
сер отказва да признае този документ, чието съдържа­
ние изцяло е насочен срещу Реформацията, вследствие
на което през април 1549 г. е принуден да напусне Страс­
бург въпреки усилията на градските власти да устоят
на масирания натиск от страна на императора и епис­
копа, които настояват за експулсирането му. Бусер за­
минава за Англия, юьдето е приет радушно и е назначен
за кралски професор в университета на Кембридж. Тук
той умира през 1551 г., по-малко от две години след
пристигането си, като все пак успява да даде своя при­
нос в реформирането на Англиканската църква с учас­
тието си в преработването на Молитвеника и посве­
щавайки на Едуард VI най-зрялото си произведение Бе
Ке%по СкпзИ, в което разсъждава върху това как Англия
би могла да се превърне в „същинското царство Хрис­
тово тук на земята“.
78
 След Шмалкалденската война страсбургската Рефор­
мация затихва. Хедион, който замества Бусер като пред­
седател на църковния съвет, няма времето (а вероятно и
възможността) да промени ситуацията, тъй като през
1552 г. умира от чума. Заслугата за заздравяването на
протестантските позиции в Страсбург се пада на него­
вия наследник Ян Марбах (1521-1581), който обаче запла­
ща за това с цената на Бусерианската реформа.
Бивш ученик на Витенбергския университет, М ар­
бах е човек с неотстъпчив характер и стои на крайни
лутерански позиции, поради което въвежда авторита­
рен режим в църковните дела. Той погубва най-ценно­
то качество на страсбургската Реформация, а именно
нейната духовна ш ирота и отвореност. Нещо повече,
от 1555 г. той се опитва да отрече нормативния харак­
тер на Тетраполитанското вероизповедание и в край­
на сметка успява да го замени с Аугсбургското веро­
изповедание и Витенбергското споразумение. Краен
лутеранец, Марбах се изявява и като агресивен анти-
папист. Страстните му и до известна степен демагог­
ски проповеди успяват малко след 1560 г. да възвър­
нат протестантския култ в катедралата и в църквите,
откьдето Аугсбургският интерим го е прогонил. Спо­
ред нас обаче, тази победа над католичеството не пред­
ставлява успех за Реформацията, а по-скоро бележи на­
чалото на една нова епоха в историята на протестант­
ството — епохата на догматичното му втвърдяване.

79
 Глава IV

РЕФ О РМ А Ц И Я ТА Н А К А Л ВИ Н

Твърде скоро Реформацията получава широк отз­

вук във френскоговорящите страни. Така още през 1519
г. базелският печатар Ян Фробен пише на Лутер, че
произведенията му добре се продават в Париж, къде-
то ги купуват включително и професори от Сорбона-
та. Във Франция лутеранските идеи намират добър
прием, тъй като така нареченият от Пиер дьо Ла Тур
френски „евангелизъм“ съзира в тях отговор на най-
съкровените си надежди. Бихме сгрешили обаче ако
смятаме, че Лутер намира аудитория единствено сред
богословите от кръжока на епископ Брисоне в Мо. Док-
триналният еклектизъм на Льофевр д’Етапл и негови­
те ученици често се подценява. Льофевр високо цени
идеите на Цвингли, Еколампаде и Пеликан, както и тези
на базелските реформатори. Отворен за влиянието на
Витенберг, а така също и на швейцарските градове,
евангелизмът проявява интерес и към реформите на
Бусер в Страсбург. През 1525 г. именно в този град
намират убежище Льофевр и Ж ерар Русел, които бя-
, гат от преследванията на Инквизицията.
И все пак ако Реформацията събужда големи надеж­
ди в онези среди, които евангелизмът е подготвил за
обновяването на Църквата, тя сравнително късно об­
разува свои общности във Франция. Едва през 1540 г.
„лутерианците“ от М о създават нещо като своя собс-
80
твена църква по примера на Френската църква, осно­
вана от Калвин в Страсбург. Заели своята църковна
структура от автора на Установление на християнс­
ката вяра, който от своя страна дължи много на ел-
заските богослови по отношение на църковната орга­
низация, Френските реформирани църкви намират в
негово лице по време на втория му престой в Женева
ценен съветник и понякога строг наставник. Въпреки
задълженията си в служба на един чужд град, францу­
зинът Ж ан Калвин живо се интересува от съдбата на
Реформацията в собствената му родина и в известен
см исъл се превръ щ а в „епископ на хугенотската
общност във Франция“1. Дейността му в Женева и та­
зи, отдадена в служба на неговите френски братя по
вяра, не биха могли да се отделят една от друга, така
че както Женева, така и Франция се превръщат в бас­
тион и бойно поле за калвинистката Реформация.

I. Един хуманист, спечелен за Реформацията

Роден през 1509 г. в пикардския град Нойон, Жан Кал­

вин е вторият син на търговец, нает на служба от мест­
ното духовенство. Той учи в колежа Капет в родния си
град, след което на четиринадесетгодишна възраст, снаб­
ден с препоръки от местното духовенство, заминава за
Париж да продължи образованието си, за да стане и той
духовник, каквато е волята на баща му. Няколко месеца
учи в колежа Марщ, след което се премества в колежа
Монтепо, един от бастионите на съпротивата срещу еван­
гелистките идеи, където вероятно в началото на 1528 г.
получава титлата магистър. През годините, които пре­
карва в Монтепо, Калвин несъмнено има възможност
'УЛШопУМсег,ЛкшСаМп: I'Ноттее(I'оеиупе, Оеп&уе, 1909, стр. 415.
6.Реформацията 81
да чуе не една и две проповеди срещу лутерианската
„ерес“. През 1523 г., когато пристига в Париж, августин-
ският монах Жан Валиер е осъден за ерес и е изгорен на
клада. На следващата година сестрата на краля, херцоги-
ня Маргарита д’Аленсон, публикува своя Диалог във фор­
мата на нощно видение, където защитава оправдание­
то, основано единствено върху вярата. През 1525 г. мал­
ко преди сражението при Павия, възползвайки се от пле-
няването на Франсоа I, парламентът, подкрепен от Сор-
боната, се произнася срещу „враговете на вярата“, а в
свободния град Мец бива екзекутиран даракчията и про­
поведник Жан Льоклерк. През 1526 година на Гревския
площад е екзекутиран Жак Паван, с което се нанася те­
жък удар срещу движението от Мо. По всяка вероятност
Калвин е бил в течение на всички тези събития, които
обаче не го привличат на страната на Реформацията1.
К огато завърш ва философското си образование,
Калвин напуска Париж и заминава за Орлеан, извес­
тен по онова време с правния си факултет. М еждув­
ременно бащ а му се е скарал с каноничния съвет на
Нойон и е променил идеите си относно бъдещ ето на
своя син, решавайки, че едно правно образование ще
му бъде от по-голяма полза, отколкото богословско­
то. В Орлеан Калвин не само става студент на голе­
мия ю рист Пиер дьо л ’Етоал, но така същ о и на вур-
тенбергския елинист Мелхиор Волмар, който е възп­
риел идеите на Лутер. През 1529 г. Калвин сменя уни­
верситета и заминава за Бурж, където италианецът
А ндреа А лчиато току-що е оглавил катедрата по ри м ­
ско право. Тук той остава до см ъртта на бащ а си през
1531 г. От тази дата нататък, свободен да се отдаде
'Виж Ргапсо18 \Уепс1е1, СаМп: Зоигсез е14пюШюп йе за репзее геИ-
81еизе, Рап8, 1950, стр. 7.
82 "
на собствените си интереси, Калвин се насочва към
литературата. Без да изоставя правото (през 1531 г.
се дипломира като правист в Орлеанския универси­
тет), той посещава Кралския колеж, основан наско-.
ро от Ф рансоа I в Париж, въпреки съпротивата на
преподавателите от Сорбоната. Тук той слуша лек­
циите на елиниста Пиер Данес и вероятно тези по ста-
роеврейски език на Франсоа Ватабл, като същевре­
м енно р а б о ти върху своето Тълкувание на й е
С1етепИа от Сенека, който е публикуван през 1532 г. и
му спечелва известност сред хуманистите.
През 1533 г. при завръщането си от Орлеан, къде-
то отново слуша лекции по право, Калвин установя­
ва, че положението в Париж се е променило в полза
на библистиката. П оради конфликта си с Ж ерар Ру-
сел, проповедник на М аргарита Н аварска, надзор­
никът на Сорбоната Ноел Бедие е експулсиран от град­
ските власти. Въпреки реакцията на студентите от
Н аварския колеж, които в една комедия обиж дат
М аргарита и проповедника й, въпреки присъдата на
Сорбоната срещу едно от произведенията на кралс­
ката сестра, озаглавено Огледалото на грешната ду­
ша, реформаторите са в настъпление, още повече, че
новият ректор на университета, хуманистът Никола
Коп, който е приятел на Калвин, успява да парира
враговете на М аргарита Наварска. Н ещ о повече, в
деня на Вси Светии 1533 г., в академичната си реч по
повод откриването на учебната година той произна­
ся своеобразна проповед върху блаженствата, в коя­
то, вдъхновен от Еразъм и Лутер, засяга някои от глав­
ните теми на Реформацията, в частност темата за оп­
рощението чрез вярата. С това чаш ата прелива. Въз­
ползвайки се от отсъствието на краля, парламентът
й
предприема гонение срещу ректора на университета.
Коп избягва в чужбина, а Калвин, който същ о е зап­
лаш ен от репресии, нам ира убежище в Ангулем при
своя приятел Луи дю Тиле, свещеник в Кле.

Академичната реч на Никола Коп поставя два проблема.

На първо място бихме могли да си зададем въпроса дали ис­
тинският й автор не е бъдещият женевски реформатор —въп­
рос, който е бил обект на многобройни дискусии между исто­
риците и който и досега не е намерил задоволителен отговор.
Без да сме така категорични като Жан Рот, който в задълбо­
ченото си изследване по въпроса стига до заключение, че ака­
демичната реч е написана именно от Калвин1, ние сме склон­
ни да смятаме, че по-скоро той е помогнал на Коп да напише
речта си. Вторият въпрос, който косвено възниква във връзка
с речта от 1 ноември 1533 г., е кога точно Калвин възприема
идеите на Реформацията. Независимо от това дали е помог­
нал или не на Никола Коп, няма съмнение, че през 1533 г. той
най-малкото е бил радетел за Реформацията. Невъзможно е
да бъдем по-конкретни в това отношение, тъй като Калвин
винаги е бил „изключително лаконичен по отношение на се­
бе си в своите произведения“*2. Все пак един пасаж от предго­
вора на Тълкувания върху Псалтира (1557) дава повод за
множество хипотези. В него той говори за зиЬИа сотегзю,
благодарение на което Бог го отклонява от „суеверията на
папството“ , укротява и „дава мир на сърцето му“. Този текст
не ни позволява да определим с точност времето, в което Кал­
вин се присъединява към Реформацията, но без опасност от

'Виж Босш петз зПазЬоиг^есйз сопсегпаш Са1ут: 1. Ш тапизсгк

аиюдгарЬе: 1а Ьагапдие <1и гес1еиг №со1аз Сор, т Ке^агЛз сопХетро-
гагпз зигЛеап СаШп, Рапз, 1965, стр. 28-43.
2Виж нашата статия Ьез сйзсоигз а 1а ргепй&ге регзоппе бапз 1ез зег-
то п з бе СаМп, т ТпХегргЪхез Ле 1а ВШе, Рапз, 1980, стр. 183-223.
сериозна заблуда бихме могли да го отнесем към месеците,
предшестващи пътуването му през пролетта на 1534 г. до Но-
йон, където отива да уреди въпросите с наследството си.

На връщане от Нойон, когато вече е възприел еванге­

листките идеи, Калвин спира в Париж, после в различни
градове, между които и Орлеан, където завършва първо­
то си богословско произведение РзусНораппусНш, в което
се опитва да обори тезата на анабаптистите и да докаже,
че „душата живее и след като напусне тялото“. През есен­
та на 1534 г. едно събитие го принуждава да избяга от Фран­
ция: през нощта на 17 срещу 18 октомври пасторът на Ню-
шател Антоан Маркур пуска в Париж и Амбоаз листовки
срещу църковната меса, които достигат до кралските
апартаменти. Франсоа I не е в състояние да преглътне то­
ва оскърбление. Окуражен от Сорбоната, парламента и до­
ри от някои хуманисти, той издава няколко смъртни при­
съди. За да избегне опасността, Калвин заминава за Ба­
зел. Тук се отдава на напрегната работа и за по-малко от
година написва Установление на християнската вяра, ко­
ето излиза през 1536 г., предхождано от апологетично пос­
лание до френския крал. От момента на публикуването
си, това произведение, което Калвин преработва и допъл­
ва през целия си живот (докато първото му издание съ­
държа само шест глави, последното от 1559 г. има 80 т а ­
ви, разделени в четири книги, посветени съответно на съ­
щинското богословие, сотирологията, пневматологията и
църковната организация), му спечелва водещо място сред
големите имена на Реформацията.
След като одобрява коректурите на Установлението,
Калвин заминава за Италия. Там той престоява за крат­
ко в двора на херцогинята на Ферара Рене Френска, къ­
дето се е оформил тесен кръг от привърженици на Ре-
85
формацията, отново се връща в Базел, а оттам скоро
заминава за Франция, за да си уреди нещата преди окон­
чателно да напусне родината си. Калвин смята да се
установи в Страсбург, така че продава земите, които
притежава съвместно с братята си в Нойон и напуска
Франция без надежда, че някога отново ще се завърне в
нея. Междувременно обаче войната между Франсоа I и
К арл V е възобновена, което му откъсва пътя за Елзас,
така че, тръгвайки от Париж му се налага да направи
завой и да мине през Женева, юьдето пристига през юли
1536 г. Тук обаче Гийом Фарел успява да го убеди да
остане и да помогне на Реформацията.

II. Калвин и Реформацията в Женева

В навечерието на Реформацията Женева е няколкохи-

ляден град, известен с процъфтяващите панаири и мно-
гобройните си манастири, в които царят най-разпуснати
нрави. Като имперски град политическото му положение
е твърде сложно. По това време властта, която от края на
XIV век е разпределена между епископа, видомна (който
е изцяло зависим от савойските херцози) и изключително
чувствителните към свободата си граждани, е на път да
премине в ръцете на последните. За да устоят срещу на­
тиска на Савойската фамилия, женевците се съюзяват с
жителите на Фрибург и Берн, които са в състояние да им
окажат ценна военна помощ.
Докато гражданите на Женева воюват, за да запазят и
утвърдят независимостта си, евангелистките идеи посте­
пенно си проправят път между тях. Подготвена от разпрос­
транението на лутеранските произведения и от проповеди­
те на францисканеца Франсоа Ламбер д’Авиньон, косвено
улеснена от поведението на епископ Пиер дьо Ла Бом (който
се е отчуждил от епархията си и отказва да я защити от
претенциите на Савойската династия) и подпомогната от
присъствието в Женева на войски от Берн, съпроводени от
протестантски пастори, Реформацията започва да се про­
повядва още през 1532 г. от Гийом Фарел (1489-1565). Бивш
член на кръжока от Мо, той не успява да се примири с по-
ловинчатите реформи на Фабри. Отдал цялата си енергия
в служба на Евангелието, Фарел преброжда епархията на
Гап, херцогството Монбелиар и районите на днешна Ро­
манска Швейцария, преди да се появи в Женева. П одпо­
могнат от сънародника си Антоан Фроман и Пиер Вире от
кантона Вод, Гийом Фарел започва да проповядва еванге-
лизма и усилията му се увенчават с успех: след диспута в
Рив градските власти отменят църковната меса, а през май
1536 г. жителите на Женева вземат решение „да заживеят
според Евангелието и Божието слово“.

Като задържа Калвин в Женева, Фарел проявява из­

ключителна прозорливост. Очевидно в негово лице той
успява да съзре човека, способен да изведе на добър
край предприетото дело. Натоварен да „чете Светото
писание“, Калвин не се задоволява само с това да тъл­
кува Посланията на свети Павел в местната катедра­
ла, а незабавно се заема с организирането на женевс­
ката Църква, спечелена за каузата на Реформацията.
Заедно с Фарел той съставя четири Члена, които под­
лага на гласуване в Градския съвет. В първия от тях,
който несъмнено е най-важния, Калвин повдига въп­
роса за причастието. Привърженик на ежеседмичната
изповед, той се съгласява евхаристията да се отслуж­
ва веднъж месечно поради „недостатъчната зрялост
на народа“. В замяна на това отстоява правото на Ц ър­
квата да отлъчва непоправимите грешници, така че те­
зи недостойни хора да не „петнят и опорочават“ евха-
87
ристията. Освен тези Членове Калвин написва Ръко­
водство и вероизповедание на женевската църква,
както и (вероятно в съавторство с Фарел) Символ на
вярата в 21 члена, който според него трябва да бъде
подписан лично от всеки гражданин на Женева.
Тези усилия на Калвин да постави върху твърда осно­
ва организацията и учението на реформираната женевс­
ка Църква се натъкват на открита съпротива. Община­
та, която се страхува да не изгуби част от правомощията
си ако разреши на Църквата сама да следи за реда в сво­
ите дела, държи да запази за себе си надзора над общес­
твения морал. От своя страна мнозина от гражданите
отказват да подпишат Символа на вярата, било защото
остават верни на Римската църква или защото в името
на криворазбрана евангелистка свобода са против вся­
каква църковна дисциплина. Н а всичко отгоре бившият
член на кръжока от Мо Пиер Кароли, междувременно
станал пастор в Лозана, несправедливо обвинява Кал­
вин в арианство, с което завинаги го прави особено чув­
ствителен към въпроса за Троицата, така че една година
след пристигането си в Женева великият реформатор се
изправя пред съпротива, която по всичко личи, че скоро
ще се превърне в открита заплаха.
През 1538 г. тлеещият конфликт между общината и
реформаторите се разразява с особена острота. Когато
Калвин и колегите му решават да не допускат до евха-
ристията отказалите да подпишат Символа на вярата,
Градският съвет отсъжда, че никой гражданин не може
да бъде лишен от това право. Това решение е изключи­
телно опасно, тъй като съдържа презумпцията, че по­
литическата власт е в правото си безапелационно да се
намесва в религиозните дела и се превръща в господар
на Църквата. Така когато Съветът, за да задоволи ин­
тересите на своите съюзници от Берн, отново преви­
шава правомощията си и решава да въведе техния ли-
тургичен канон, реформаторите остро реагират. Отказ­
вайки да приемат заповедта на общината, те застават
зад амвона на Великден 1538 г., но не отслужват евха-
ристията. Реакцията на градските власти е незабавна.
Калвин, Фарел и колегата им Коро получават заповед
в срок от три дни да напуснат Женева.
Фарел се установява в Нюшател, където до смърт­
та си през 1565 г. активно проповядва идеите на Ре­
формацията. Калвин възнамерява да замине за Базел,
където да продължи да учи в местния университет, но
Бусер спешно го призовава в Страсбург и с това отно­
во променя плановете му. П рез септември 1538 г.
Калвин става пастор на френската общност, прогоне­
на от родината й заради религиозните й убеждения.
Престоят му в елзаската столица, колкото и кратък да
е той (продължава само три години), довежда до ре­
шителни последици. В контакта си със страсбургски­
те реформатори той научава много, особено в област­
та на литургиката и на църковната организация.
Получил пълно доверие от страна на светските и
църковните власти, Калвин дава на Страсбург отпе­
чатъка на своята духовна широта. Освен функцията си
на пастор във френската църква, той става професор
по библейско тълкувание във Висшето училище и учас­
тва като асистент, а после и делегат на конференции­
те в Хагенау, Вормс и Регенсбург. Заедно с това'разви-
ва активна писателска дейност. Тук той подготвя вто­
рото латинско (1539) и първото френско издание (1541)
на Установление на християнската вяра, слага
началото на поредица от екзегетични творби със забе­
лежителното си произведение Тълкувания на Посла-
89
ниетО до римляните, отговаря на римския прелат, кой­
то след заминаването му за Страсбург апелира към
жителите на Женева да се върнат към римската Ц ър­
ква и му написва остро писмо, известно под името П ос­
лание до Садоле. Обезпокоен от разделението, което
предизвиква проблемът с евхаристията сред последо­
вателите на Реформацията, К алвин написва М алък
трактат за евхаристията, в който отхвърля римското
учение и се разграничава от схващанията по въпроса
на Лутер и Цвингли, подчертавайки, че „получавайки
с вярата причастието (подразбира се: евхаристията).-,
ние в действителност ставаме част от субстанцията
на Христовото тяло и кръв“.
Докато Калвин е в Страсбург, женевската Църква
преживява период на сериозни раздори. П оследова­
телите на Реформацията или гилермините, както ги
наричат по името на Гийом Фарел, се противопоста­
вят на новите пастори, назначени от общината. Кога-
то съгласието е възстановено благодарение влияние­
то на Калвин, става ясно, че проповедниците, призо­
вани да утвърдят реформираната Църква, не са в със­
тояние да се справят със сложното положение, поро­
дено от намеренията на Берн да наложи влиянието си
над Женева. Ето защо след изборите, донесли превес
на гилермините, градската управа призовава Калвин
да се върне в града. Той обаче се чувства добре в Страс­
бург и няма желание да се нагърбва с проблемите на
града,'който веднъж го е прогонил. Все пак женевска­
та управа става все по-настоятелна и накрая Калвин
решава, че не може да избяга от своя дълг, който сам
Бог му е възложил. През септември 1541 г. той се зав­
ръщ а в Женева с намерение да остане само докато сло­
жи в ред църковните дела на града. В действителност
90
тук той завършва дните си след двадесет и три годиш­
но служение, за което някои твърдят, че се превръща в
истинска диктатура. Това обвинение е не само несп­
раведливо, но и злонамерено. До последните години
от своя живот Калвин си остава чужденец за Женева
(получава гражданство едва през 1559 г.), който нико­
га не е допуснат да участва в градската управа. Авто­
ритетът му, който често бива пренебрегван от магист­
рата, се дължи най-вече на факта, че той е, по думите
на Жан-Даниел Беноа1, „пастор по душа“, надарен с
изключителен ум, неимоверна трудоспособност, изд­
ръжливост и обаятелност, за които някои наши съв­
ременници не са в състояние да си дадат сметка2.
Още с пристигането си в Женева Калвин се заема да
организира Църквата. Той изработва устав, който под
името Църковни разпоредби е приет от градските влас­
ти през ноември 1541 г., след като претърпява някои
изменения с цел да съхрани прерогативите им (особено
правото да участват в избора на пастори и в решенията
за отлъчване). Вдъхновени от идеите на Бусер, Разпо­
редбите установяват четири основни функции в Църк­
вата: тази на пастора, чиято мисия е „да възвестява Бо­
жественото слово“ и да „извършва тайнствата“; на бо­
гословите, които следва да „преподават на вярващите
светото учение“; на старейшините, които трябва да сле­
дят за реда в Църквата и на дяконите, натоварени с гри­
жата за бедните и болните. Сред множеството предпи­
сания на Разпоредбите, Калвин отдава особено място
на религиозното обучение на децата. С цел да го осигу­
ри, през 1542 г. той съставя Катехизис под формата на
1СаМп сИгес1еиг й ’агтез, 81га5Ьоиг§, 1947, стр. 18.
2Ние сме се опитали да надникнем в дълбините на тези му качес­
тва в нашия труд Ь ’Нитат1е Ле СаШп, КеисЬа1е1 е1 Рап$, 1964.
91
въпроси и отговори, в който засяга последователно
Апостолския символ на вярата, Десетте божи запове­
ди, Господната молитва (Отче наш) и учението за тайн­
ствата (кръщението и причастието). Освен Разпоредби­
те и Катехизиса, Калвин завещава на женевската цър­
ква и една литургическа творба, Формата на църков­
ните молитви и песнопения, в която заема много еле­
менти от ритуалите на страсбургската църква.
След като полага основите на Реформацията, К ал­
вин повежда трудна борба, като възнамерява да съз­
даде от Женева онова, което Ж орж Гойо нарича „град-
Църква“. С помощ та на Консисторията, църковен ор­
ган, състоящ се от 12 старейшини и пастори, той се
опитва да накара граж даните да „заживеят според
Евангелието“ — нещо, което иска да стори още от 1536
г., като смята, че всички, които не спазват Божите за­
поведи следва да не бъдат допускани до причастието.
Това желание да запази причастието единствено за
християните, стриктно спазващи принДипите на вя­
рата, предизвиква остри реакции. Започва се с тази
на общината, който смята, че единствено в нейните
прерогативи е правото да отлъчва от Църквата. Към
тази съпротива на светските власти се прибавя и не­
доволството на част от гражданството, което не прие­
м а опитите върху него да бъде упражняван морален
контрол. Не стига, че е изправен пред съпротивата на
гражданите, които не пропускат случай да му отпра­
вят подигравки и ругатни, но от 1546 г. Калвин е при­
нуден да води борба срещу двама местни благородни­
ци, които впрочем в голяма степен са спомогнали за
връщ ането му в Женева. Недоволни от факта, че Кон­
систорията на няколко пъти порицава поведението им,
без да се съобразява с високия им ранг, водачът на ги-
92
лермините Ами Перен и тъстът му Франсоа Фавр се
обръщ ат срещу Калвин, като увличат след себе си част
от старите женевски фамилии, които са не толкова про­
тив Реформацията, колкото против строгата църков­
на дисциплина, наложена в града им. Наричани „ли-
бертини“ от „калвинистите“ (които произлизат пре­
димно от средите на френските и италианските бежан­
ци), привържениците на Перен печелят изборите през
1548 г. и в продължение на седем години имат мно­
зинство в градския съвет, което естествено спъва от­
ношенията между Църквата и светската власт. -
За кратко време Калвин успява да си спечели мно­
го врагове не само поради строгата дисциплина, коя­
то изисква по отношение на църковните дела, но и за­
ради своята непримиримост, с която защитава еван­
гелистките си идеали. През 1543 г. той влиза в остра
полемика със савойския хуманист Себастиан Касте-
лион, чийто отказ да приеме каноничността на Песен
на песните Калвин възприема като съмнение в авто­
ритета на Светото писание. Осем години по-късно той
отново е принуден да отбива нападките на бившия кар-
мелит Ж ером Болсек, който отхвърля учението за двой­
ното предопределение и го обвинява, че възприема Бога
като творец на греха. През 1553 г. Калвин отправя об­
винение срещу испанския лекар Микел Сервет за то­
ва, че е отрекъл догмата за Троицата, вследствие на
което последният е осъден на см ърт (през XVI век
смъртното наказание е единствената съдба, която от­
реждат светските власти — и католически, и протес­
тантски — на еретиците). След като се справя с „лъж­
ливите“ учения, които заплашват да заразят женевс­
ката Църква, Калвин вече е в състояние да се обърне
срещу външните врагове. През 1555 г. той се впуска в
93
една колкото бурна, толкова и безсмислена полемика
срещу лутеранския пастор Вестфал от Хамбург, който
под влияние на реформаторите от Северна Германия
взема повод от Сопзепзиз Тщигтиз, за да подведе под
общ знаменател калвинизма и цвинглианството.
За мнозина историци усилията на Калвин да пре­
върне Ж енева в град, подчинен на евангелското сло­
во, изглеждат плод на крайна верска нетърпимост.
Онзи, който си позволи да произнесе такава присъда
над борбата на женевския реформатор в областта на
църковната дисциплина и евангелисткото учение, не
бива да забравя, че през първата половина на XVI
век верската търпим ост все още се заражда като по­
нятие и че съвременниците на Калвин, спечелени за
идеите на евангелизма, възприемат изискванията му
за напълно в духа на християнската вяра. Именно по­
ради стремежа да живее според Божественото слово
Ж енева си спечелва славата на нов Йерусалим в очи­
те на онези граждани на католическите държави, ко­
ито са преследвани заради религиозните им убежде­
ния. Ето защ о няма как да не признаем, че по време­
то на К алвин този град придобива изклю чителна
притегателна сила. С амо през периода 1540-1564 г. в
него се заселват около 1 000 нови граждани.
Ж енева не е само убежище за реформаторите от
Франция, Италия и Холандия, но и духовно средище с
европейско значение. До голяма степен репутацията й
се дължи на стремежа за единение на християните, който
изпълва делото на Калвин. За да обедини църквите, ро­
дени от Реформацията, авторът на Установление на
християнската вяра не пести своите усилия. През 1549
г. той успява да постигне с последователите на Цвинг-
ли така наречения Сопзепзиз Т1%иппиз, благодарение на
94
който съдбите на калвинистката и цвинглианската ре­
форми постепенно се сливат в една. Калвин влиза в пре­
говори и с последователите на Лутер. Това става след
полемиката му с Вестфал с посредничеството на Теодор
Беза и Гийом Фарел, които осъществяват няколко пъ­
тувалия из Германия, без да достигнат до общо съгла­
сие по въпроса за евхаристията. Калвин поддържа ко­
респонденция и с англиканските реформатори, като
предлага на младия крал Едуард VI и на херцога на Съ-
мърсет Едуард Сеймур план за реформа, зачитаща епис­
копалния характер на английската Църква.
Повече от „икуменическите“ усилия на Калвин, за
издигане престижа на града спомага основаването
на Академия в Ж енева. Още с присъединяването му
към Реформацията тук се създава училище за рели­
гиозно просвещение на гражданите, основано от Фа­
рел през 1536 г. Две години по-късно Калвин устано­
вява статута му с помощ та на М артин Кордие и Ан-
тоан Соние. Веднага щ ом преодолява съпротивата на
„либертините“, той започва да мисли за организира­
нето към него на висш а степен на обучение. Планове­
те му са улеснени от конфликта между властите в
Берн и професорите от А кадемията в Лозана. Мнози­
на от последните са освободени от преподавателс­
ките си функции и се преселват в Женева, от което се
възползва Калвин и през 1559 г. създава замисляна­
та от него Академия. Той поверява ръководството й
на Теодор Беза (1519-1605), който след см ъртта му го
наследява като глава на женевската Църква. Двама­
та изработват програм а по богословие, насочена из­
ключително към тълкуванието на Светото писание.
Ж еневската академия си спечелва значителна слава
поради качеството на своите преподаватели. Някол-
95
ко години след основаването й в нея вече се учат трис­
та студенти от всички европейски страни. Между тях
са бъдещ ият съветник на Вилхелм Орански Филип
М арникс дьо С ент-А лдегонд и Гаспар Олевианус,
който през 1562 г. въвежда калвинизма в Пфалц и за­
едно със Захари Урсинус съставя Хайделбергския ка-
техизис, един от бисерите на Реформацията.
След основаването на Академията Калвин се възпол­
зва от благоразположението на общината към него и през
1561 г. се заема да преразгледа своите Църковни разпо­
редби. Макар и да не успява да наложи всичките си схва­
щания, той все пак успява да подчертае „нуждата от йе­
рархическо устройство на Църквата, необходимо за да
насочва всички християни към подчинение и истинско
служение на Бога, както и да предотвратява раздорите“.
Когато през май 1564 г. Калвин умира, изтощен от бо­
лестта и прекомерната работа (освен дейността си като
пастор, професор и глава на женевската Църква, оставя
и литературно наследство, събрано понастоящем в пет­
десет и деветте тома на СаМт орега отта), той е успял
да преобрази Женева и да създаде от нея по думите на
Джон Нокс „най-съвършеното христово училище, сът­
ворено на земята от времето на апостолите досега“. Раз­
бира се тази оценка на шотландския реформатор е пре­
силена и за да сме по-близо до истината, ще кажем заед­
но с Емил Леонар, че Калвин успява да създаде в Жене­
ва „един нов тип човек — човека на Реформацията“1.

III. Калвин и Реформацията във Франция

К ато отхвърля твърдението на Емил Думерг и Жан

Барно, че основоположник на френската Реформация
{НШо1ге %4п4га1е Ли ргоШШпНзте, 1.1,1980, стр. 307.
96
е Льофевр д’Етапл, Ж ан Кадие пише, че „ако в перио­
да между 1520-1535 г. не съществуваше „фабризианс-
кото“ протестантство, евангелизмът никога нямаше
да се установи във Франция“1. Изглежда наистина пър­
вите групи, обединили се в повечето френски градове
в името на Евангелието, възникват под влиянието на
лутеранските идеи. Насочени най-вече към изучаване­
то на Евангелието и проблема с изкуплението, те са
лишени от елементарна организация, поради което
членовете им продължават да участват в живота на
Католическата църква. Миряните кръщават децата си
в нея и редовно посещават църковните меси. Свеще­
ниците продължават да съблюдават своите задълже­
ния и да отслужват евхаристичната жертва. От 1544 г.
Калвин започва да нарича поведението на тези общ­
ности, свързани с евангелизма и същевременно про­
дължаващи да следват установения култ, „никодеми-
зъм“ (по името на фарисея Никодим, който от страх
да не се злепостави ходи да разговаря с Иисус през
нощта). В него се крият многобройни опасности, най-
сериозната от които е свързана с възникването на Ре­
формация, неспособна да намери решение на пробле­
мите, стоящи пред Католическата църква.
Осъзнал заплахата, която представляват френски­
те евангелисти за Реформацията, през 1537 г. К ал ­
вин осъжда всякакви компромиси между евангелис­
тката вяра и участието в официалния култ в две свои
послания от изключително значение. П ървото е ад­
ресирано до миряните и обяснява „как да отбягваме
и да се предпазим от папските обреди и суеверия“, а
второто е предназначено за духовниците и показва
„какво е служението на християнина, когато приема *7
1СаШп, Рапа, 1966, стр. 45.
7. Реформацията 97
 или отхвърля облагите на папската Ц ърква“. Тези пос­
лания не отстраняват заплахата, представляващ а в
очите на Калвин тезата на някои богослови, че за при­
елите в сърцето си евангелизма е без значение учас­
тието в римския култ. Ето защ о през 1543 г. той отно-
"во се връщ а на въпроса в своя М алък трактат за това
какво трябва да прави вярващият, опознал евангелс­
ката истина, когато се нам ира сред папистите. Съве­
тите, които отправя в него, се свеждат до следното:
истинският християнин трябва да бъде последова­
телен и ако не е в състояние открито да признае сво­
ята вяра, трябва да избяга от Вавилон. Ако ли не м о ­
же да стори и това, поне е длъжен да избягва всякак­
во „идолопоклонство“. Тези препоръки привличат
във Франция многобройни последователи на еванге­
ли зм а.'Н а онези от тях, които не се чувстват готови
да поемат по пътя на мъченичеството или изгнани-
чеството и обвиняват К алвин в безсърдечност, же­
невският реф орматор отговаря с присъщ ата си стро­
гост и неотстъпчивост в специално послание, озаг­
лавено Извинение към господа никодимийците (1544).
След като никодимизмът е осъден, френските еван­
гелисти се изправят пред нова опасност — тази от
илюминизма. Основана от Копен дьо Лил и покро­
вителствана от М аргарита Наварска, към средата на
века сектата на „либертините“ (или „духовните“, как-
то предпочитат да се наричат самите й членове) пред­
ставлява опасно отклонение в лявото крило на френ­
ската Реформация. П роникната от дух на пантеизъм
и вътрешна противоречивост, тази секта приема, че
след като всичко е проява на Духа, различието между
доброто и злото е лишено от основание. „К ато съзи­
ра, че Божествената истина е под обсада“, Калвин ре-
ш ава да се намеси. Това той прави чрез два тракта­
та: Срещу фантастична и безумната секта на либер-
тините, наричащи се духовни (1545) и Послание сре­
щу един корделиер, поддръжник на либертинската
секта (1547). Чрез тези намеси, а така също чрез Ус-
тановление на християнската вяра и други произве­
дения, калвинизмът широко се разпространява във
Франция и постепенно придава на френския еванге-
лизъм онази доктринална цялост, която така много
му липсва. През 1549 г. бернският реформатор Ха-
лер пише на Булингер, че цяла Франция зависи от
Калвин. Така в момента, когато кралската власт се
обръщ а срещу „еретиците“ (само през първите три
години от управлението на Анри II създадената през
1547 г. „О гнена кам ера“ издава над 500 присъди),
френските реформисти вече са намерили своя водач
в лицето на сънародника си, живеещ в изгнание.
Калвин обаче не се ограничава само с усилията да
внесе единство в „разнопосочните и понякога проти­
вополож ни схващ ания“ на своите единоверци във
Франция. Той създава тяхната организация. Някои
възразяват, че го прави твърде късно! В една своя
статия1, Етиен Трокм твърди, че в желанието си да не
настройва кралската власт, от която очаква да огла­
ви Реформацията на Църквата, Калвин възпира съз­
даването на единна реформирана френска Църква, на­
лагайки крайни изисквания (наличието на пастор и
консистория във всяка религиозна общност, спазва­
нето на строга дисциплина). Въпросът остава открит.
Какъвто и да е отговорът му обаче, ние установяваме,
'Ше г4уо1и(юп ша1 сопйике? Аеуме ЛкШо1ге е( Ле ркИоюрМе геИ-
реизез, Рапа, 1959, стр, 160-168.
99
че от 1555 г. малките групи за общи молитви и изуча­
ване на Евангелието започват да се трансф ормират
в общ ности със своя консистория и пастор, способен
да отслужва протестантския култ. Разполагайки с та­
кава структура, френските реформисти добиват чув­
ството, че Ц ърквата им, която до този момент е била
само „посята“, сега започва да „израства“.
За да ръководи тези усилия по организирането на
ф ренската протестантска църква, К алвин прибягва
до различни средства. Той пише многобройни пис­
ма, в които напътства и окуражава всички онези, оп­
ределящ и се към евангелизма, но ако успява да орга­
низира френската Реформация, то е най-вече чрез про­
поведниците, които изпращ а в родината си от Ж ене­
ва. К акто доказва Робърт К ингдъм 1, в голям ата си
част хората, които той изпраща на общностите, нуж­
даещ и се от „богосл ови “, са ф ренски ем игранти.
Всички те са му безкрайно предани и са готови да
рискуват живота си, завръщайки се в своята родина
заради каузата на Реформацията. М акар и те да не са
чак толкова много, колкото твърдят някои историци
(в периода 1555-1562 броят им не надхвърля 88 ду­
ши), ролята им за основаването на Реформираните
църкви във Франция е решаващ а.
П рез 1555 г. първата Църква е „насадена“ в Париж
според предписанията на Калвин от пастора Ж ан льо
Масон. Още същата година тя е последвана от общ­
ностите в Мо, Анже, Поатие и Лудюн. Постепенно се
разгръщ а едно движение, което въпреки Кампиенския
едикт (1557), предвиждащ смъртно наказание за вся­
1Сепеуа апй IНе Сотт%о / (Не У/агз о/КеН^юп т Ргапсе, Сеп&уе,
1956, стр. 140-141.
100
ка проява на ерес, ознаменува действителното разде­
ление на християнството. В края на 1561 г. на терито­
рията на днешна Франция вече са организирани над
670 реформирани Църкви. В тях участват не само обик­
новени хора, но и много богати търговци, интелекту­
алци, духовници и благородници, които ще сформи­
рат гръбнака на протестантската партия. Между тях
ще открием и множество известни имена: наварския
крал Антоан Бурбонски, брат му Луи, принц на Конде,
адмирал Гаспар дьо Колини, командира на френска­
та пехота Франсоа д’Андело. Важната роля, която за­
почва да играе аристокрацията във френската Рефор­
мация след управлението на Анри II, се потвърждава
от две събития, получили изключителен отзвук по оно­
ва време. Първото е случая на улица „Сен-Жакоб“ (сеп­
тември 1557): от 130 протестанти, арестувани на из­
лизане от тайно събиране, на което са отслужили ев-
харистията, над 30 са изтъкнати личности. Второто
събитие е бдението на Пре-о-Клер (май 1558): близо
четирите хиляди хугеноти, които се събират в продъл­
жение на четири вечери срещу Лувъра на левия бряг
на Сена, за да пеят псалми, са под закрилата на могъ­
щи аристократи и сред тях е самият крал на Навара.
За да се поддържа известно единство между новос­
формираните църкви е необходим координиращ орган,
в какъвто се превръща синодът. През 1557 и 1558 г. в
Поатие се провеждат събори на пасторите, чиято цел е
да обсъдят въпроса с църковната организация. Н а тях
се решава, че някои проблеми следва да се разискват в
орган, съставен от представителите на всички църкви.
В четвъртата от приетите Политически членове, събо­
рът в Поатие заявява: „Понеже всяко върховенство е
101
опасно и предразполага към тирания, както се вижда
от примера с папството, ние ще се въздържаме да ре­
шаваме въпроси, засягащи другите църкви, без тяхно­
то съгласие — нещо, което може да се постигне чрез за­
конно избрани синоди, на които всяка църква да има
свои представители.“ Скоро тези принципи биват при­
ложени. През май 1559 г. в Париж се свиква първият
национален синод на Реформираните френски църкви,
ръководен от пастора Франсоа дьо Морел. Събран по
внушение на хугенотската аристокрация, която цели чрез
този акт да окаже натиск над краля, синодът не успява
да събере делегати от всички църкви, а само 72 от тях
изпращат свои представители.
Калвин не гледа с добро око на събирането на си­
нода в Париж. Очевидно моментът за тази срещ а е
зле избран, тъй като е свикана непосредствено след
подписването на договора от К ато-К амбрези, възс­
тановил м ира между Анри II и Филип II, което раз­
вързва ръцете на френския крал да съсредоточи уси­
лията си върху борбата срещу „еретиците“. Повече
от това обаче го притесняват опасенията му от труд­
ностите, които очаква да възникнат в работата на си­
нода, чиято задача е да приеме декларация, имащ а
силата на символ на вярата. Когато Калвин си дава
сметка, че не е в състояние да се противопостави на
плановете на своите сънародници, той им изпраща
проект за верую. Текстът му пристига едва в послед­
ния ден на съвета, когато вече е приет Устав и предс­
тавителите на реформираните френски църкви го при­
емат с малки изменения като символ на вярата. Тъй
като окончателното му приемане става на седмия на­
ционален синод през 1571г. в Ла Рошел, той става из­
102
в ест ен п о д и м е т о Л а р о ш е л с к о вер о и зп о вед а н и е.
Н яколко д н и с л е д закриването на си н о д а в П ариж ,
А н р и II п о д п и св а Е к у е н с к и я е д и кт (2 ю н и 1559), ц е­
л ящ д а и зчисти кр ал ств ото о т „нечестивата лутеран-
ска стан“. Н авсякъ де са п р едп р и ети гонения. П арл а­
м ен тар н и я т съветник А н д ю Бур, който се осм ел яв а
д а п р о т ест и р а в п р и съ ств и ето на краля ср ещ у м ъ ч е­
нията н а д п р о теста н ти те, бива арестуван и сл ед ш е с ­
т м есе ч ен затвор е екзекутиран. П о дум и те на Ф лори-
м о н д ь о Р ем о н , м ъ ч ен и ч еск ата м у см ъ р т нанася на
к р ал ств ото „повеч е вреда, отк олк ото биха м огли д а м у
ст о р я т ст о л ош и м и н и стр и “. Тази екзекуция затвърж -
д а в а у б еж ден и я та на он ези , които см ятат, че е н ео б х о ­
д и м за го в о р , кой то д а изтръ гне м л ади я Ф рансоа II от
вли ян ието на ф ам илията Гиз. П р ез м ар т 1560 г. е на­
п ад н а т зам ъ ка А м б о а з, н о заговор н и ц и те са избити и
п р о т ест а н т и т е са п о д л о ж ен и на ж естоки гонения.
Н езав и си м о о т тези събития, непрестанно възникват
в се нови и нови р еф ор м и р ан и църкви. Така и сам ата
К атер и н а М едичи си дава сметка, че не м ож е д а уни­
щ ож и р еф ор м атор ск ата партия и че щ е трябва д а се съ ­
обр азява и преговаря с нея. В ж еланието си д а пом ир и
католици и ев ан гел и сти тя свиква ди скусия в П о а си
(сеп тем в р и 1561). Тук най-приближ еният човек на К ал-
вин Т еодор Б еза, който присъства на дискусията по м о л ­
ба на наварския крал, принц К о н д е и адм ирал Олини,
излага п о един прекрасен начин осн овн ите м ом ен ти в
р еф о р м и ст к о то учение. Въпреки това дискусията не д о ­
веж да д о очакваното о т краля сближ аване м еж ду п ози ­
циите на дв ете религи озн и партии. К атолическите б о ­
гослов и , ср е д които присъства и кардиналът на Л ота-
рингия, не са в съ стоя н и е д а преглътнат твъ рдени ето
103
на Беза, че „тялото Христово стои също толкова дале­
че от хляба и виното, колкото най-високото небе от зе­
мята“. Неуспехът в Поаси не отклонява регентката от
усилията й да търси съгласие. В желанието си да прив­
лече евангелистите в борбата си срещу оформилия се
триумвират (херцог дьо Гиз, конетабъла Монморанси
и маршал Сент-Андре), който се ползва от подкрепата
на Филип II, през януари 1562 г. Катерина Медичи из­
дава едикт, с който им дава право да свикват синода и
да отслужват култа си извън градовете, като по този
начин фактически признава „новата вяра“. Това е побе­
да за Теодор Беза и Гаспар дьо Колини, които не по-
жалват усилия, за да я извоюват. За жалост тази побе­
да е краткотрайна. На 1 март 1562 г. се извършва масо­
вото клане във Васи (Шампан). Избивайки над седем­
десет протестанти, събрали се на служба в града (а не
ех1га тигоз, т.е. извън стените, както изисква януарски­
ят едикт), Франсоа дьо Гиз слага началото на първата
от религиозните войни във Франция.

104
 Глава V

А Н ГЛ И К А Н С К А Т А РЕ Ф О РМ А Ц И Я

Реформаторските движения, разгледани в предходните

глави, са белязани от влиянието на велики богослови, съче­
тали в себе си способността да организират и построят но­
вите Църкви. Без Лутер, Цвингли, Бусер и Калвин трудно
мож ем да си представим евангелизма в Германия и във
френскоговорящите страни. П о същия начин е трудно да
си представим как би изглеждало протестантството в Шот­
ландия без личността на Джон Нокс (ок. 1513-1572). Макар
и не така вещ в богословието както реформаторите от кон­
тинента, Нокс с нищо не им отстъпва по силата на своята
проповед. Словото на Нокс е живо и мощно, изпълнено с
дързост, която напомня за проповедите на Гийом Фарел.
Като продължава дел ото на Д ж ордж Уишарт (ок. 1513-
1546), той успява да наложи в родината си Реформацията
от калвинистки тип. През 1560 г. шотландският парламент,
спечелен за неговата кауза, гласува протестантски символ
на вярата, Соп/еззю зсойса, а малко по-късно Кралската цър­
ква на общ о събрание приема Устав, съставен по модела
на женевските Църковни разпоредби.

Д окато на континента и в Ш отландия Реф ормацията

бива предприета о т духовенството (което, разбира се, не
минава б ез п ом ощ та на светските власти), анпшканска-
та Р еф орм аци я е подготвена, въведена и възстановена
от държ авата и по-конкретно о т монархията. Х енри VIII
я подготвя, като скъсва връзките с Рим . Х ерц ози те на
106
Съмърсет и Нортумберланд го въвеждат през управле­
нието на Едуард VI. Елизабет я възстановява след смърт­
та на Мери Тюдор, която връща народа си към „старата
вяра“. Каквито и да са политическите обстоятелства, оче­
видно е, че протестантството така или иначе е щяло да
се установи и отвъд Ламанша, защото и в Англия, както
навсякъде другаде, широки слоеве от населението жела­
ят обновлението на Църквата. Лишено обаче от кралска­
та подкрепа, английското протестантство нямаше да
приеме тази форма, в която го виждаме понастоящем.

I. Разколът на Хенри VIII

В началото на XVI век религиозната картина в Англия

носи двойствен характер. От една страна, както отбелязва
Пиер Ж анел1, благочестието процъфтява. Богатата нраво-
учителна литература, излязла изпод първите печатарски ма­
шини, доказва наличието на широка публика, привързана
към традиционната религиозност. От друга страна в много
общ ествени среди се чувства известна враж дебност към
църковния фиск и към върховенството на Светия престол.
Гражданите трудно приемат стремежа на Църквата за гос­
подство. Хуманистите я упрекват, че се е отдалечила от
простотата на Евангелието. Лолардите, чийто брой про­
дължава да намалява от XIV век насам и които набират
последователи най-вече сред бедните слоеве на населени­
ето, й дем онстрират мълчалива, но упорита съпротива.

Така в Англия протичат различни движения, когато

през 1509 г. Хенри VIII сяда на кралския трон, който още
от XII век е сравнително независим от папството. Инте­
лигентен и тираничен, чувствен и егоистичен, отворен
към хуманизма и солидно подготвен в областта на бо­
гословието, младият крал — той поема короната едва
осемнадесетгодишен — се опира през първата половина

‘Виж Ь ’Ап%1е1егге еаскоИцие а 1а уеШе йи 5ските, Рапя, 1935.

106
о т своето управление на кардинал Т омас У олси в усили­
ята си д а р еф орм ира м анастирите и д а п од обр и о бр азо­
ванието на духовенството. В тези свои усилия кралят о с ­
тава верен на традиционната вяра. Това личи най -добр е
о т с ъ с т а в е н о т о о т н его п р ез 1521 г. А ззеШ о зер1ет
засгатеп1огит в отговор на Лутер, който в трактата си
За вавилонския плен на Ц ъ р к ва т а възприема като тайн­
ства единствено кръщ ението и евхаристията.
В м ом ен та , когато Х ен р и VIII се проявява като „за­
щитник на вярата“ — и м ен н о така го нарича папа Лъв
X сл ед изли зан ето на н егов ото АззеШ о — лутеранство-
т о си съ здава първите п оследовател и ср е д студентите
в английските университети. В К ем бр и дж се оф орм я кръ­
жок, който се съ би ра в кръчмата Белия кон (п резрител­
но наричана „М алката Германия“) и се обсъ ж дат идеите,
проникващ и о т В итенберг. К ръж окът е съставен г л а в -.
но о т духовници и в него участват бъ дещ ият кентърбъ-
рийски архиепископ Т ом ас К ран м ъ р , Д ж он Ф рит, по-
късно о съ д е н на см ъ р т п о обвин ени ето на Т ом ас М ор ,
че о сп о р в а д о гм и т е за чистилищ ето и пресъщ ествява-
нето, както и У й л ям Тиндъл, който, п р еди д а п ри ем е
м ъченическа см ъ р т край Б рю ксел, успява с п о м ощ т а
на Ф рит д а п р ев еде на английски език Н овия завет.
П рез 1509 г. Х енр и У Ш се ож енва за вдовицата на брат
си К атерина Анагонска, която е дъщ еря на Ф ердинанд
П и И забел а К астилска. О т брака с нея м у се раж дат ш ест
деца, о т които оживява сам о едн о м ом и че на им е М ери -
бъ дещ ата „Кървавата М ери“. Тъй като д о този м ом ен т
Англия все о щ е не е им ала кралица, а и сл ед войната
м еж ду Ч ервената и Бялата р оза династията на Т ю дор и-
те не м о ж е д а остане безразлична към въпроса за нас­
ледника на трона, Х ен р и VIII е изклю чително заинтере­
суван д а и м а м ом че. Н адеж ди те м у за бъ дещ ето на коро-
Ш7
 ната се съчетават със страстта му към една от придвор­
ните дами - Ана Болейн. Като се позовава на текста от
Трета книга Моисеева — Левит, (20:21), през 1527 г. той
се обръща към Светия престол да разтрогне брака му с
Катерина. Вероятно Климент VII би отстъпил пред же­
ланието на краля и риска от размирици в Англия при
наследяването на короната, ако кралицата не е леля на
Карл V който доминира папството, така че през 1530 г.
папата отклонява молбата на Хенри VIII.
След този неочакван за него отказ Хенри VIII е при­
нуден да търси друго разрешение на брачния си проб­
лем. По идея на професора от Кембридж Томас Кран-
мър, той предприема поредица от консултации с голе­
мите английски, френски и италиански университети
по повод възможността за анулиране на брака му. Пове-
чето от университетите се произнасят в негова полза.
Окуражен от резултата и твърдо решен да постигне цел­
та си, през 1531 г. той се налага като „върховен глава“
на английската Църква, като принуждава архиепископ
Уоръм да уточни, че тази власт се основава на „Хрис­
товия закон“. На следващата година кралят забранява
изплащането на папския данък и въпреки съпротивата
на духовенството си издейства привилегията да се про­
изнася върху всяка поправка в каноническото право.
През 1533 г. Хенри VIII тайно се оженва за Ана Болейн,
която още на същата година му ражда дъщеря — бъде­
щ ата кралица Елизабет, прекратява брака си с Кате­
рина Арагонска и узаконява новата си брачна връзка
чрез Томас Кранмър, който междувременно е наследил
Уоръм на кентърбърийския архиепископски трон.
К лим ент VII реагира като обявява за невалидни
двете промени в семейното положение на Хенри VIII
и го заплашва с отлъчване от Църквата. В отговор кра-
108
лят издейства от парламента да бъдат отменени ре­
дица закони, чрез които лишава папата от всякаква
юридическа власт по отношение на английската Ц ър­
ква: папските данъци се пренасочват към държавната
хазна, кралят получава възможност чрез канонични­
те съвети да определя избора за епископи, а чрез „Ак­
та на върховенство“ (1534) той и наследниците му при­
добиват титлата „върховен водач на земята на анг­
лийската Църква“. Актът на върховенство не дава на
краля право да взема канонични решения, но му пре­
доставя право да поправя грешките в Църквата и да
преследва ересите. Едва ли бихме могли да си предс­
тавим по-пълно скъсване с римската Църква.
Актът на върховенство и останалите закони не оста­
ват само на книга. Кралят поверява грижата за тяхно­
то приложение на Томас Кромуел - мирянин, когото
издига до ранга „главен викарий за църковните дела“.
Разбира се, всички тези промени не минават без съпро­
тива и насилие. Няколко религиозни ордена, които от­
казват да произнесат клетва за зачитане на върховенс­
твото, биват жестоко наказани и те не са единствените
жертви на кралския абсолютизъм. Не след дълго са ек­
зекутирани двама от най-известните и най-почитани хо­
ра в кралството: епископа на Рочестър Джон Фишър и
бившия канцлер Томас Мор, автора на Утопия. Тези ек­
зекуции не слагат край на броженията в английската
Църква. През 1536 г. Хенри VIII започва да разпуска
манастирите, за да присвои имуществото им. В север­
ните графства избухват бунтове, които се пренасят на
юг и завършват с поход към Лондон. Отчасти с хит­
рост, отчасти със сила, кралят потушава въстанието и
продължава да секуларизира манастирските имоти.
Докато текат тези събития, Ана Болейн е обвинена
109
в прелюбодеяние и по нареждане на Хенри VIII е обез­
главена, след което кралят се оженва да Джейн Сей-
мур, която умира след седемнадесет месеца брак, раж­
дайки му син — бъдещия крал Едуард VI. Непостоя­
нен в любовта, Хенри VIII е далеч по-последователен
в църковните дела. Дистанциран от папството, той ос­
тава верен на католичеството и ако все пак накрая от­
стъпва от него, той го прави единствено по полити­
чески причини. За да парира евентуалната коалиция
между К арл V и Франсоа I, през 1535-1536 г. той е при­
нуден да търси подкрепа сред немските протестантс­
ки владетели. По тази причина той изпраща предста­
вители на английската Църква да се срещнат с витен-
бергски богослови. Резултатите от преговорите между
тях не са одобрени от краля, който обаче си дава вид,
че се доближава към лутеранството в Десетте члена,
приети от събранието на духовниците през 1536 г.

Както отбелязва Т. М. Паркър1, Десетте члена предс­

тавляват „първият от великолепно двусмислените докумен­
ти“, дали възможност на Англиканската църква да съхрани
привидно единство в този богат на противоречия век. Двус-
мислието на Десетте члена се проявява в няколко отноше­
ния. Така например в тях не се споменава за кръщението,
изповедта и евхаристията, но същевременно те не отричат
законността на други четири тайнства, приети от католициз­
ма. Освен това те дават на Христовото присъствие в причас­
тието такова определение, което може да се тълкува както в
смисъла на лутеранското осъществяване, така и като пресъ-
ществяване, на което Хенри VIII особено държи. Те одобря­
ват молитвите за мъртвите, но се въздържат да дадат опре­
деление на чистилището, като заявяват, че Писанието не казва
1ТНе Еп^Изк Ке/огтаНоп № 1558, Ьопсюп, 1966, стр. 90-91.
110
нищо за мястото, където отиват душите на мъртвите. Те ци­
тират определението на Меланхтон за оправданието, но за­
явяват в католически дух, че грешниците са оправдани „чрез
разкаянието и чрез вярата си, съчетана с милосърдието“.

Ако в Десетте члена откриваме дребни отстъпки

на лутеранството, то Кралски повели от 1536 и 1538
г., предназначени да изяснят смисъла им, са съста­
вени в подчертано протестантски дух. Като осъждат
изображенията, мощ ите и поклоненията, те постано­
вяват изискване към духовниците да проповядват на
английски език десетте Божи заповеди, Отче наш и
символа на вярата. Най-главното в тях обаче е роля­
та, която отдават на Библията. Те препоръчват на све­
щениците да я представят на вярващите като „живо­
то слово на Бога“. Разбира се, тези съвети предпола­
гат превод на Писанието на говорим английски език.
В действителност благодарение на Кромуел английс­
ката църква вече притежава такъв превод. Издадена
през 1537 г. от Джон Роджърс, Библията е в превод на
У йлям Тиндейл и августинския монах от Кембридж
М айлс Къвърдейл, възприел идеите на евангелизма.
В периода 1536-1538 г. заплахата, която английският
крал вижда откъм континента, сякаш се разсейва с под­
новяването на войната между Франсоа I и Карл V Но
примирието, сключено през юни 1538 г. в Ница между
Валоа и Хабсбургите, отново събужда тревогите на Хен­
ри VIII, още повече, че папата изразява желание Фран­
ция и Испания да организират наказателна експеди­
ция отвъд Ламанша. За да попречи на френско-испанс­
ката коалиция, английският крал отново се обръща към
немските протестантски владетели и по съвет на К ро­
муел се оженва за Ана фон Клев, балдъза на саксонския
щадтхалтер. В същото време той се опитва да даде до­
казателство на католиците за своето правоверие и про­
карва през парламента закона с Шестте члена (1539).
111
Първият от тях потвърждава догмата за пресъществя-
ването; вторият отрича необходимостта от причастя-
ване под двата вида; третият забранява женитбата на
свещениците; четвъртият изисква спазването на обета
за целомъдрие, а петият и шестият продължават тра­
дицията за отслужване на частни меси и личната изпо­
вед. Поради строгостта си — предвижда се клада за про­
тивниците на пресъществяването — законът с Шестте
члена е наречен „шесторния бич“. Оспорен от Кран-
мър и Урстърския епископ Латимър, той взема извес­
тен брой жертви измежду онези, които в Лондон и най-
вече в източните графства открито демонстрират при­
вързаността си към евангелистките идеи.
Богословското втвърдяване, за което свидетелстват
Шестте члена, се засилва от 1540 г. Тъй като войната
между Хабсбурги и Валоа е на път да се поднови, Карл
V се нуждае от английската помощ, което дава възмож­
ност на Хенри VIII да се лиши от подкрепата на немс­
ките протестанти. След като се развежда с Ана фон
Клев и обезглавява Кромуел, подтикнал го към сбли­
жаване с лутераните, през 1543 г. кралят нарежда да
бъде публикувана книгата, озаглавена ТИе Иесеззагу
Бос1ппе апй ЕгийШоп о/ а СНпзИап Кап. Тази така наре­
чена „кралска книга“ е откровено антипротестантска.
По въпроса за оправданието чрез вярата, тя недвусмис­
лено се противопоставя на лутеранското учение.
Когато Хенри V III умира през 1547 г., той вече е
успял да раздели Англия на три партии. П ървата от
тях, която е далече по-голяма от останалите, тъй ка­
то събира мнозинството от англичаните, е намерила
в делата на краля отговор на своите желания. Враж­
дебна на всякакви дълбоки промени в сферата на дог­
м ата и обреда, тя е доволна, че е успяла да се освобо­
ди от опеката на папството. Втората партия стои на
дясно от привържениците на Хенри и включва оне-
112
зи, които желаят да бъдат възстановени прерогати­
вите на папата върху делата на английската Църква.
Третата партия, вляво от първата, привлича всички
онези, които желаят реформи, подобни на вече про­
тичащ ите на континента. Въпреки репресиите срещу
тях, броят им непрекъснато нараства.

II. Реформацията по времето на Едуард VI

Наследникът на Хенри VIII, Едуард VI, е син на Джейн

Сеймур. Когато се качва на трона, той е едва деветгоди-
шен. Рано развил се интелектуално, той успява в пълна
степен да се възползва от своите учители, които до един
са протестанти. Затова въпреки младостта си е отявлен
привърженик на Реформацията, поради което сигурност
можем да кажем, че личните му пристрастия оказват вли­
яние на събитията в религиозната сфера, протекли по
време на неговото управление. Колкото и рано да се раз­
вива в интелектуално отношение, все пак на тази въз­
раст той не е способен да управлява сам, така че по вре­
мето на мимолетния му престой на трона — твърде бол­
нав, той умцра през 1553 г. —на практика управлява вуйчо
му Едуард Сеймур, а след него Джон Дъдли.
Едуард Сеймур, който е граф на Хартфорд, а по-къс­
но херцог на Съмърсет, получава от парламента тит­
лата „протектор“ няколко месеца след като племен­
никът му застава на трона. Надарен със силна воля и
убеден протестант, още от началото на своето управ­
ление той се опитва постепенно да насочи Английска­
та църква по пътя на Реформацията. Сеймур намира
предан помощник в лицето на Кентърбърийския ар­
хиепископ Томас Кранмър, който въпреки услугите, ко­
ито е принуден да прави на Хенри VIII, отдавна е при-
8. Реформацията 113
ел идеите на евангелизма. Съветници са му реформа­
тори, избягали от континента и намерили убежище от­
въд Ламанш а преди или непосредствено след провъз­
гласяването на А у гс б у р гс к и я и н т ер и м . Сред тях са П и­
ер М артир Вермили, Емануел Тремели, Бернардино
Окино, М артин Бусер и Пол Фагиус.
„Протестантската офанзива“ започва с публикуването
през юли 1547 г. на К р а лски повели. Те забраняват шест­
вията, въвеждат задължително четене на Посланията и
Евангелието на английски език, заставят свещениците да
изучават Новия завет с помощта наП араф разат а на Ера-
зъм и предписват липсата на проповедници да бъде ком­
пенсирана чрез изучаването на К н и га т а с проповеди, то­
ку-що издадена от Кранмър. Малко след излизането на
К р а лс к и повели парламентът гласува няколко важни ре­
шения: отменя закона Б е Наегейсо сотЪигепйо и Ш ест те
члена, премахва ограниченията върху издаването и тъл­
куването на Писанията, въвежда причастието под двата
вида, експроприира в полза на Короната имуществото на
всички фондации, които набират средства за отслужване
на литургии за мъртвите. През 1548 г. правителството пра­
ви още една крачка, като премахва изображенията от хра­
мовете и негласно признава брака на свещениците.
Докато трае утвърждаването на тези решения, се съ­
бира комисия от дванадесет богослови под ръководст­
вото на Кранмър, чиято цел е да подготви новата ли­
тургия. Тя изготвя и представя на парламента проект,
който е приет (януари 1549) и влиза в сила под името
К н и га за всеобщ ат а м о л и т в а . По думите на А. Дикенс1,
тази Р га у е гВ о о к е „шедьовър на компромиса и на прес­
метнатото двусмислие“. Тя е замислена така, че да се
използва с чиста съвест от протестантите и същевре-
*77ге Еп%ИзИ Ке/огтаПоп, Ьопсюп, 1967, стр. 302.
114
менно да не влиза в открит конфликт с католическото
учение. До голяма степен в нея се запазва редът на ла­
тинската меса, като е изчистена от формулировките, ко­
ито акцентират върху жертвоприношението и от някои
пасажи, които събуждат идеята за превръщането на хля­
ба и виното от причастието в тялото и кръвта Христо­
ви. За обикновените вярващи най-впечатляващото в тази
литургия несъмнено е фактът, че с пълния отказ от ла­
тинския английският е издигнат до висотата на език,
достоен за църковния култ. Като цяло Книгата за все­
общата молитва се оказва удачна стъпка по средния
път между папизма и не-конформизма, който Нюман
определя като свойствен за англиканската Църква.
Въпреки предпазливостта, с която подхожда власт­
та към реформите, през юли 1549 г. в различни терито­
рии на кралството избухват размирици. Бунтовниците
от Девънпгьр и Корнуъл искат завръщане към „стара­
та вяра“. Техните подбуди обаче не са толкова религи­
озни, колкото политически и социални. Особено в Нор-
фълк те въстават срещу заграбването на общинските
имоти от благородниците. Сеймур, който е добре раз­
положен към селяните и се опитва да възпре апетита
на големите поземлени владетели, е обвинен, че е отго­
ворен за размириците с прекалено мекушавото си по­
ведение към бунтовниците. През октомври 1549 г. са му
отнети функциите на „протектор“ на малолетния крал
и е затворен в Лондонската кула, като начело на власт­
та застава графът на Уоруик Джон Дъдли, който меж­
дувременно е успял да овладее бунта в Норфолк.
След като приема титлата херцог на Нортъмберланд,
Дъдли е принуден да се отърве от все още популярния
Сеймур и по негово нареждане последният е обезглавен.
Новият „протектор“ е не само лишен от религиозни убеж-
И5
дения, но е и човек без скрупули. В момента, когато все
още крои планове да свали Сеймур от властта, той тър­
си подкрепата на католиците, като в замяна им обещава
„изцяло да възвърне старата вяра“. Когато обаче става
господар на кралството, той не удържа на своето обеща­
ние. По причини, които би било изключително трудно да
назовем - вероятно се опасява, че една реставрация на
католичеството би довела до вмешателство на старата
аристокрация и консервативно настроените епископи в
държавните дела — той в крайна сметка избира пътя на
Реформацията, оглавява протестантското движение и му
придава още по-решителен характер, отколкото то има
при управлението на Сеймур.
Няколко месеца след встъпването на Дъдли във власт­
та е изработен нов О рдинал (молитвена книга). В него све­
щеникът е представен не като служител на жертвоприно­
шението на месата, а като проповедник на Словото и из­
вършител на тайнствата. След като преработват Ордина-
л а , реформаторите се заемат с още по-важна задача—пре­
образуването на Р гауегВ оок. К н и га т а за всеобщата м о ­
л и т в а е обект на множество критики. Мартин Бусер, кой­
то по молба на Кранмър я подлага на задълбочен анализ,
изложен в съчинението му Сепзига, намира, че е необходи­
мо тя да се изчисти от всички пасажи, загатващи за евха-
ристията като жертвоприношение. Повечето от забележ­
ките му са приети и през 1552 г. Кранмър издава втора
К н и га за всеобщ ат а м о ли т ва . Утвърдена още същата
година като задължителна, новата Ргауег Воок в много
по-категорична форма от първата носи отпечатъка на кон­
тиненталното протестантство. Така например в нея не на­
мират място молитвите за мъртвите, забраняват се ли­
тургическите одежди (с изключение на стихара) и олта­
рът е заменен с маса за причастие.
116
 Понякога се изказват твърдения, че евхаристийната кон­
цепция, залегнала във втората Книга за всеобщата молит­
ва, изцяло е повлияна от идеите на Цвингли по въпроса,
според които евхаристията по същество е възпоменание на
Христовите страсти. В подкрепа на това становище се при­
веждат формулировките, които следва да произнесе све­
щеникът при поднасяне на хляба („Вземи, изяж този хляб и
си спомни, че Х ристос умря за теб“) и на потира („Изпий
това вино и си спомни, че Х ристос проля кръвта си заради
теб“). Няма съмнение, че тези думи навеждат на идеята за
евхаристията като възпоменание. Бихме сгрешили обаче,
ако се позоваваме единствено на тях. В Ргауег Воок от 1552
г. се съдържат пасажи, по-конкретно в молитвата за осве­
щаване („Чуй ни, Отче милостиви... и стори така, че прие­
майки хляба и виното... да станем част от преблагослове-
ните кръв и тяло Христови“), които надхвърлят цвинглиан-
ската символика. Тези пасажи са по-скоро близки д о ми­
сълта на Бусер, който смята, че Христос реално присъства
в причастието, но не в материален, а в духовен смисъл.

С л ед като съ здава новата литургия на Английската

църква, за м и с л е н а изцял о в евангелистки дух, К ран -
м ъ р се за ем а и съ с С и м в ола на вярата. П р ез 1538 г.,
док ато Х ен р и VIII тъ р си подкрепата на нем ските п р о ­
тестан ти , К ен търбърийският архиепископ п р едп р и ем а
разгов ор и с лутеранските богосл ов и въз осн ова на Ауг-
сбур гск ото вер оизп оведани е, като успява д а се д о г о в о ­
ри с тях и п одп и сва проток ол, съставен от тр и н адесет
члена. В ер оятно въз осн ов а на този докум ент, пр ез пър­
вите годи н и о т управлението на Е дуар д V I той и зра­
ботв а проект за верую , сл ед което по нареж дане на С ъ ­
вета го п одл ага за о б съ ж д а н е о т комисия, съставена от
ш ести м а бо го сл о в и п о д р ъ к ов одств ото на Д ж о н Н окс,
която п р ез 1553 г. го од о б р я в а и дава р азр еш ен и е д а
117
бъде публикуван под името Д ва д е с е т и два члена.
Макар и умерени по своя тон, тези членове са още по-
протестантски по дух и от втория Р гауегВ оок. В него ин­
дулгенциите, култът към изображенията и мощите, чис­
тилището и призоваването на светците са определени
като „противоречащи на Божественото слово“.Д вадесет
и дват а члена отхвърлят пресъществяването, както и
запазването и почитането на причастието. Те отричат ев-
харистичното жертвоприношение, обявяват се против
схващането, че тайнствата действат ех ореге орега1о и
отказват на папата каквото и да е вмешателство в дела­
та на Англиканската църква. Нещо повече, в тях намира
място твърдението, че делата, лишени от божествено
вдъхновение, нямат изкупителна стойност, защитава се
калвинисткото схващане за предопределението и се под­
държа тезата, че Църквата и вселенските събори следва
да се ръководят от авторитета на Писанието.
Един месец след като одобрява Д ва д есет и дват а
члена, Едуард VI умира на седемнадесет годишна въз­
раст (1553). Херцогът на Нортъмберланд е предвидил
това събитие. За да измести от трона дъщерята на К а­
терина Арагонска Мери Тюдор и да се задържи на
власт, той убеждава младия крал да промени реда на
наследниците и да определи за бъдеща кралица пле­
менницата на Хенри VIII Джейн Грей, която предвид­
ливо омъжва за един от синовете си. Така той възнаме­
рява да продължи да управлява и след смъртта на Еду­
ард VI. Сметките му обаче излизат погрешни. Тъй като
херцогът е твърде непопулярен, а и правото на Мери
Тюдор да наследи трона е неоспоримо, Англия призна­
ва за своя кралица дъщерята на Катерина Арагонска.

118
 III. К атолическата реставрация и установява­
нето на англиканството през управлението на
М ери и Елизабет

Мери Тюдор е ревностна католичка. Религиозният въп­

рос обаче не опира само д о нейните убеждения, тъй като от
него зависи и сигурността на трона й. Възвръщането на пап­
ската юрисдикция в Англия рискува да постави под въпрос
законността на брака между Хенри VIII и Катерина Арагон-
ска, а оттам и легитимността на новата кралица. По съвет на
братовчеда й Карл V, отначало Мери проявява известна
предпазливост. Църковните закони, издадени през управле­
нието на Едуард VI, са отменени. Кралицата възстановява
старата форма на култа от времето преди смъртта на баща
й. Спечелените за каузата на евангелизма епископи са сва­
лени и заменени от висши духовници, останали верни на Хен­
ри VIII. Кранмър е хвърлен в затвора и протестантските бо­
гослови от континента, между които Пиер Мартир Вермили
и Жан дьо Ласко, са принудени да напуснат Англия заедно с
голям брой англичани, споделящи вярата им. Никое обаче
от тези събития не предизвиква насилие, което да породи
усещането за организирано преследване.
Докато Мери провежда тези първи мерки за реставрация­
та на католицизма в своето кралство, у нея се заражда план да
се омъжи за сина на Карл У който през 1556 г. сяда на испан­
ския трон под името Филип П. Парламентът обаче не е скло­
нен да одобри плана й. Що се отнася до народа, той проявява
открита враждебност към нея, изразявайки я, като вдига бун­
тове на различни места в кралството, най-масовите от които
са в графство Кент. Без да се съобразява със съпротивата на
своите поданици, през 1554 г. Мери се омъжва за Филип. Ня­
колко месеца по-късно с помощта на съпруга си тя се заема да
прекрати англиканския разкол. Една от главните пречки пред
възстановяването на връзките с Рим е страхът на онези, които
се опасяват, че ще им бъдат отнети придобитите от тях цър­
119
ковни имоти. След като Светият престол дава дума, че няма
да предявява подобни претенции, папският легат, кардинал
Реджиналд Поул (1500-1558) се завръща в Анпшя, носейки на
сънародниците си папската благословия.
След помиряването с Рим парламентът отменя всички ан-
типапски закони, издадени от 1529 г. насам и без да възвърне
църковните имоти, възстановява положението на Църквата
от началния период от управлението на Хенри VIII. Парла­
ментът обаче стига и по-далеч: в края на 1554 г. той възвръ­
ща силата на онези закони, които са приети по времето на
борбата срещу лолардите и които предвиждат смъртно на­
казание за еретиците. В съответствие с новите закони в Анг­
лия се разразяват безмилостни гонения, спечелили на мла­
дата кралица прозвището Кървавата Мери. Първата жертва
е издателят на Библията, преведена от Тиндъл и Къвърдейл,
Джон Роджърс. След него на кладата са изправени четири­
ма епископа, определили се към евангелизма: Хупър, Фе-
рар, Латимър и Ридли. Следва редът на архиепископ Томас
Кранмър: заменен на епископския престол на Кентърбъри
от кардинал Поул, той е изправен пред ужасна дилема - от
една страна приема, че Църквата трябва да е подчинена на
Короната, но от друга съвестта не му позволява да се подчи­
ни на една католичка. В желанието да спаси живота си, Кран­
мър публично се отрича от протестантството, но не успява
да избегне отмъщението на Мери, която не е забравила ро­
лята му в прогонването на Катерина Арагонска, поради кое­
то преди смъртта си той открито изповядва своята вяра.
Гоненията не се ограничават само сред представителите на
висшето духовенство, а вземат множество жертви сред обик­
новеното население, създавайки у него дълбоки антипапски нас­
троения, които векове наред биват подхранвани от прочутата
Книга на мъчениците на Джон Фокс. Като цяло за по-малко
от четири години законите срещу еретиците отнемат живота
на около 280 души. Подклаждани от кралицата, която, разделе­
на от съпруга си (през 1555 г. Филип се завръща в Испания, за
120
да управлява собственото си кралство) и лишена от радостта
на майчинството, смята, че не е сторила достатъчно, за да за­
доволи божествената справедливост, гоненията прекратяват ед­
ва със смъртта на Мери Тюдор през ноември 1558 г.

Елизабет Т ю дор, която е природена сестра на М ери и

дъщ еря на А на Болейн, е двадесет и пет годишна, когато
сяда на английския трон. Тя минава за протестантка за­
ради критиките на римските богослови срещ у законност­
та на брака м еж ду майка й и Х енри VIII. Дали обаче са
прави онези, които твърдят, че е лиш ена от всякакво р е­
лигиозно чувство и че действа водена единствено от нега­
тивизъм, като налага окончателно англиканството ? И зг­
леж да, че отговорът на този въпрос е отрицателен. С лед
изследванията на У йлям Х огар д1 ни се струва по-вероят­
но д а приемем, че в църковната си политика тя е била ръ ­
ководена и о т съвсем искрени религиозни убеждения.
П о съвета на държавния секретар Уйлям Сесил, Ели­
забет пристъпва към действие с голяма до за благоразу­
мие. Няколко м есец а след встъпването й на трона парла­
ментът възстановява Акта на върховенството. Тъй като
католиците не са в състояние д а приемат, че кралицата
би могла д а се определи като „върховен глава на Английс­
ката църква“, през април 1559 г. тя променя текста и от­
казвайки се о т тази титла, будещ а подозрение у част от
поданиците й, го заменя с „върховен управител на англи-
канската Църква“, който е по-приемлив за тях. Освен то­
ва тя делегира своите духовни правомощ ия на църковни
комисари, които в доктриналните си оценки са призова­
ни д а се ръководят о т критериите на Писанията й кано­
ните, приети на първите четири вселенски събора, а за
предявяването на обвинение в ерес се нуждаят от съгла-
‘Виж ЕИгаЪейг апЛ (Не ЕпфзН Ке/огтаИоп, СашЬпсЗ^е, 1968.
121
сието на парламента и одобрението на Духовния съвет.
Заедно с новия А к т на въ рховенст во бива приет и
новият А к т на единст во, налагащ използването на К н и ­
га т а за всеобщ ат а м о л и т в а от 1552 г., преработена
съобразно политическите и религиозните схващания на
Елизабет. Така с цел да бъдат успокоени католиците, в
новия Р га уег В оок от 1559 г. не се съдържат молитви
срещу папата, но най-вече по отношение на евхаристи-
ята той е редактиран така, че без да противоречи на про­
тестантите, същевременно задоволява и схващането на
онези, които заедно с кралицата виждат в нея реалното
присъствие на Иисус. Отстранен е и „черния пасаж“,
който влиза по предложение на Джон Нокс във втората
К н и га за всеобщ ат а молитва и твърди, че коленичене-
то не е израз на поклонение пред свещеното тайнство.
Формулировките, съпътстващи причастието в литур­
гиите от 1549 и 1552 г., са обединени в една, а към реда
на църковния ритуал от 1552 г., който е зает от цвинг-
лианството с цел да бъде подчертано присъствието на
Христос в причастието, е добавена следната молитва,
взета от първия Р га уег В оок : „Нека тялото на нашия Гос­
под Иисус Христос, което Той отдаде за теб, съхрани
твоето тяло и твоята душа за вечен живот“.
Възприет от голямата част на низшето духовенство,
А к т ъ т на въ р хо венст во от 1559 г. е оспорен от повече-
то епископи, встъпили в длъжност по времето на Мери
Тюдор. През декември 1559 г. един от старите професо­
ри в Кембриджкия университет, М атю Паркър, е ръко­
положен за архиепископ на Кентърбъри от четирима
прелати, издигнати в сан по времето на Хенри VIII и
Едуард VI. Новите епископи умишлено не бързат да из­
готвят ново верую и изчакват до 1563 г., преди да прис­
тъпят към ревизирането на Ч ет иридесет и д ва т а чле-
122
на. Те намаляват броя им, след което ги представят на
кралицата, която внася в тях някои изменения. Накрая
през 1571 г. Духовният съвет утвърждава Т ридесет и
девет т е члена, които и до днес съставляват „доктри-
налната платформа“ на Англиканската църква.
Въпреки тълкуванията на някои англикански бо­
гослови, които след Н ю ман се опитват да омалова­
жат протестантския им дух, Т р и д е с е т и д е ве т т е ч л е ­
на излагат в една често двусмислена форма идеите
на континенталната Реформация, най-вече в духа на
калвинизма. И ако те се въздържат да осъдят тезата
за благодатта на тайнствата, които действат ех ореге
орегайо и подчертават реалното присъствие на Хрис­
тос в евхаристията, те същевременно се обявяват сре­
щу догм ата за пресъщ ествяването. Ако възразяват
срещу тезата на антиномистите, че добрите дела за­
дължително произтичат от вярата, те заедно с това
поддържат становището, че единствено вярата води
до оправдание. Ако приемат по искане на Елизабет,
че „Ц ърквата има правото да установи ритуалите“,
те в същ ото време заявяват, че единствена норма за
вярата е С вещ еното писание, в което се съдърж а
„всичко онова, което е необходимо за спасението“. В
този си вид Т р и д е с е т и д е в е т т е член а позволяват
на англиканската Църква да обедини в себе си голя­
мото разнообразие от богословски тенденции. Заед­
но с това обаче те стават причина за появата на двой­
на опозиция: от една страна в редовете на католици­
те, които виждат в тяхно лице присъда над своята
вяра, а от друга - на пуританите, които, желаейки пъл­
на реформа, подценяват протестантския им характер.

123
 ЗАКЛЮ ЧЕНИЕ

Съдбите на реформите от XVI век са толкова разнород­

ни, колкото и духовните водачи, които ги пораждат1. Луте-
ранската Реформация се разпространява почти единстве­
но в германските и скандинавските страни, където устано­
вява могъщи държавни църкви. След приемането на Аугс-
бургския интерим Реформацията на Бусер е задуш ена в
Страсбург от агресивното лутеранство на Ян Марбах. Ре­
формацията на Цвингли постепенно изгубва някои черти
от своята физиономия, за да се превърне след Сопзепзиз
Iщиппиз в един от редовите клонове на калвинизма. Нари­
чан обикновено реформиран, за да бъде отличен от лутер-
‘Сред духовните фамилии, произлезли от Реформацията, не успяхме
да споменем в тази малка книжка за радикалната Реформация, на
която Джордж Уилиямс посвещава значителното си произведение
Тке КшИса1 Ке/оттаНоп, РЬПас1е1р1па, 1962. Този пропуск е умишлен.
Както показваме в нашия труд V аПе §аисЬе с!е 1аКеГогше ои 1аКеГоппе
гасИсаю, апа1узе спйцие сГип сопсерС а 1а то<1е, т ШегргеХез Ле 1а ВШе,
Рапз, 1980, сгр. 31-41, погрешно на така наречената радикална Рефор­
мация се приписват движения, които са плод на идеи, принадлежа­
щи по-скоро на Средновековието, отколкото на Реформацията. Спо­
ред нас съществува една-единствена радикална Реформация —тази
на баптистите в Цюрих и на техните последователи. Заедно с Фриц
Бланке (виж статията му за Цвинпга в том VI на енциклопедията Ц/е
Ке1щюп т СезсМсШе ипЛ Се§епмаП, ТиЬш§еп, 1962) и Джон Йодер
(виж Таи/еПит ипЛКе/огтаНоп т СезргЬсН, 2ипсЬ, 1968) ние възпри­
емаме цюрихския баптизъм като радикална форма на цвинглианст-
вото. Както обаче с основание отбелязва Хейнолд Фаст (виж Оег
Ипке Р1и§е1 Лег Ке/огтаЛоп, Вгеше, 1962), Този баптизъм, от който
произхожда менонитското движение, трябва да бъде ясно разграни­
чаван от илюминизма на един Карлщадт например, от месианството
на Мюнцер или от бунтовниците на Мюнстер.
124
анството и англиканднвото, с помощта на местните власти
или в противовес на тях според различните места, този клон
се утвърждава в Женева, както и в много швейцарски и френ­
ски градове, а така същ о и в някои области на Германия,
Нидерландия, Шотландия, Унгария и Полша. Англиканс-
ката Реформация завършва със създаването на национална
църква, тясно свързана с кралската власт, в която ностал­
гията към католичеството се преплита с евангелисткия ра-
дикализъм на континенталните реформатори.
Така през средата на XVI век в лоното на протестантс­
твото се оформят три фамилии, които продължават да съ­
ществуват и д о наши дни — това са фамилиите на лутера-
ните, реформираните протестанти и англиканите. Както
отбелязахме във въведението на настоящия ни труд, раз­
личията меж ду тях не пречат на единомислието им по о с ­
новните въпроси. Схващайки по един и същи начин цент­
ралната роля на Иисус Х ристос, безвъзмездния характер
на оправданието чрез вярата и върховния авторитет на
Писанието, те заедно с това и д о наши дни таят същата
неприязън към онова, което реформаторите от онова вре­
ме наричат „папство“. В единодуш ното им отрицание на
всичко, което пряко или косвено се отнася д о римския па­
па, мож ем да установим размаха на промените, които пр о­
тичат в западния християнски свят за по-малко от поло­
вин век след отлъчването на Лутер през 1521 г. Реформа­
цията, която последователите й дълбоко желаят д а обн о­
ви Църквата, в крайна сметка се оказва изключена от нея
и с това единството на Църквата се нарушава. Така XVI
век, чието богословско изобилие все ощ е не е достатъчно
изучено, м ож е да се определи и като епохата на една от
най-тъжните драми в историята на християнството. Тази
драм а е неговото разделение, което след повече от чети­
ри столетия на братоубийствени конфликти, днеш ните
християни все ощ е се опитват д а преодолеят чрез ику-
меническото движение.
125
 БИ БЛ И О ГРА Ф И Я

За Реформацията и хуманизма:
ВейоиеПе (Сиу), Ье/буге б’Е/ар1ех е11’т/еШ$епсе бех Есп/игех, Сепбуе, 1976.
ВоЬа(ес (1озе0, Вибб ип<1 СаМп, Сга2 , 1950.
РеЬуге (Ьис1еп), Ье ргоЬИте бе 1’тсгоуапсе аи XVI' хНс1е, Рап$, 1968.
С3е1йег(Н. А. Еппо уап), ТНе Тууо Ке/огта/юпх т /Не 76"1Сеп/игу, Ьа Науе, 1964.
Ншгт§а (1.), Ь’аи/отпе <1иМоуеп А%е, Рап$, 1980.
1тЬаг1 Йе Ьа Тоиг (Р1егге), Ьех опфпех <1е 1а Кб/огте, уо1. 2, Ме1ип, 1944, 2'
6й. е1 уо1. 3, Рапв, 1914 (герпги сЬег 81а(кше герпгкв, 1978).
Кепаийе! (АидизПп), Ргегб/огте е/ Нитатхте а Рапх репбап/ 1ех ргетИгех
$иеггех 6'1/аНе, Рапв, 1953, 2' 6Й.
— Умвв&ге (МюЬе1), Ь’бубцие СшИаите Впдоппе/ (1470-1534), Ргоушв, 1986.
За Реформацията като цяло:
СЬайийск (0\уеп), ТНе Ке/огта/юп, Нагтопйзи/опЬ (МШювех), 1964.
СЬаипи (Р1егге) (воив 1а сИгесПоп йе), Ь’ауеп/иге бе 1а Кб/огте: 1е топбе бе
]еап СаМп, Рапв, Негтб, 19861, 19922.
Ое1итеаи (1еап), Иа/ххапсе е/ а/ргта/юп <1е1а Кб/огте, Рапв, 1982.
Оюкепз (А. С.), Ьа Кб/огте е/ 1ахосШб 61XV!' хИс1е, Рапв, 1969.
Екоп (О. К.), Ке/огта/юп Еигоре 1517-1559, Ьопйоп, 1965.
— ТНе Ке/огтаЗюп (ш ТНеИеуу СатЬпб^е Мобет НЕ/огу), СатЬпйде, 1958.
1апе11е (Р1епе), 1оигйа (Р1егге) еСМогеаи (Е. Йе), Ьа сте геЩ/еихе би XVI'
хИс1е, Рап$, 1956.
Ьбопагй (ЕтИе С.), НЕ/о1ге цбпбгак бирго/ех/ап/Ете, уо1. 1, Рапв, 1981,2' 6й.
ЬоП2 (1о$ерк) е11вегюЬ (Епут), КШпе Ке/огта/юпх^ехсМсН/е, РпЬоиг§-еп-
Впв§аи, 1969.
81 аийег (ИсЬагй), 1п/егргб/ех бе 1а ВШе. Е/ибех хиг 1ех Кб/огта/еигх би XVI'
хИс1е, Рапв, 1980.
8Шррепск (КоЬеП), СехсШсН/е бег Ке/огта/юп, Митск, 1967.
За лутеранската Реформация:
Виег (ЕшвС), Ке/огтаНопх^ехсНюН/еЬеи/хсМапбх 1532 ЬЕ 1555, ОоеШп^ие, 1964.
01скепв (А. С.), ТНе Сегтап Иа/юп апб Маг/т Ьи/Нег, Ьопйоп, 1974.
РеЬуге (Ьиспеп), 11п бех/т: Маг/т Ьи/Нег, Рапв, 1968,4'6й.
ЬлепЬагй (Маге), Магпп Ьи/Нег. 11п(етрх, ипе у/е, ип техха%е, Рапв/Сеп&уе, 1983.
ЬоП2 (1о$ерЬ), Ьа Кб/огте бе Ьи/Нег, 2 уо1., Рапв, 1970.
ЬиЛег (МагПп), Оеиугех сНоЕ/ех, 15 уо1., Оеп&уе, 1957-1986.
8(аиЯег (ШсЬагй), Ье са/НоИсЕтей 1аббсоиуег/ебе Ьи/Нег, №иска(е1 е1Рапв, 1966.
8Шррепск (КоЬеП), С/е Ке/огта/юп т Ьеи/хсМапб, МигпсЬ, 1972.
126
\^о§1ег (Ветагб), Ье топАе ^егтатдие е( кеШеНдие а 1’еродие Аех Ке/огтех
(1517-1618), Рапз, 1981.
За реформите на Цвингли и Бусер:
Висег (МаШп), Орега, Рапз, к рагбг бе 1954, е1ИеШхске Бскпфеп, СШегзюЬ,
&рагбг бе 1961.
СЬпзшап (Мшагп 11зЬег), 51тхЬоиг§ апАЛе Ке/огт, №\уНауеп ап(1Ьопбоп, 1967.
Соигу0151ег (1асяиез), 2тпф, Оепбуе, 1947.
—2тпф, Л6о1офеп ге/огтб, НеисЬа1е1 е1Рапз, 1965.
Ее11з (Назипдз), Маг1т Висег, №\у Науеп, 1931.
ЬосЬег (0. IV.), йге гМпфхске Ке/огтаНоп т Кактеп Аег еигортхскеп
Кггске^ехсМсШе, СйШп{»еп/2ипсЬ, 1979.
МоеПег (Вегпб), Щ1ех А’Етр1ге е! Кб/огтаАоп, Оепеуе, 1966.
Ро11е1 (I. V.), 2Мпф, Вю%гарМе е! Лео1офе, Оепеуе, ЬаЬог е1 РМез, 1988.
—НиШгуск 2\мтф е11а Ке/огте еп 5шххе, Рапз, 1963.
У/епбе1 (Ргапдспз), Ь'Ефхе Ае ЗггахЬоиг^. 5а сопхШиАоп е1 хоп ог^атхайоп
(1532-1535), Рапз, 1942.
— Маг1т Висег: Ехдшххе Ае ха V^е е1Ае ха репхее, 51газЬоиг§, 1952.
2тп%И (НиШгуск), Наир1зсЬпЛеп, 8 уо1., 2ипск, 1940-1963.
За реформите на Калвин:
СаМп, Оеиугех скоххгех, 6(1. б’01Мег МШе1, СаШтагб, 1995, со11. «РоНо».
СаМп Шест), Орега отша, Вгипхмкк е1ВегНп, 1863-1900, 59 уо1.
—1пхАшюпх Ае 1а геИфоп скгбйеппе, Рапз, 1957-1963,5 уо1.
СоИге! (Вегпагс!), СаМп. Вю^гарМе, 1.-С. ЬаНбз, 1995.
Оапосгу (Аюхапбге), Ье]еипе СаМп, \У1езЬабеп, 1966.
ЬпЬаП бе Ьа Тоиг (Р1егге), Ьех опфпех Ае 1а Ке/огте, Рапз, 1935, уо1.4.
Моигз (8атие1), Ье рго1ех1апйхте еп Егапсе аи XVI' хкс1е, Рапз, 1959.
ИаеГ(Непп), Ьех опфпех Ае 1аКб/огте а Сеп&уе, 2 уо1. Оепбуе, 1936 е11968.
Рагкег (Т. Н. Ь.), ДоЬп СаМп, Ьопбоп, 1982.
8сЬгтб1 (А.-М.), Ьеап СаМп е11а IгаАШоп саМтеппе, 66. геуие раг Я. 81аиЯег,
Рапз, 1984.
8[аи11ег (ЮсНагб), ЬЪитапШ Ае СаШ1п, НеисЬа(е1 е1 Рапз, 1964.
)Л^епбе1 (Ргапдсиз), СаМп: Зоигсех е1 &о1ийоп Ае ха репхбе геИфеихе, 2° 66.
Яеуие е( сошр1б1бе, ауес ипе ргеГасе бе Я. 81аиЯег, Оепеуе, 1985.
— СаМп е11"китатхте, Рапз, 1976.
За англиканската Реформация:
В1скпе11 (Е. 1.), А Ткео1офса1ШгоАисАоп 1о Ле 39 Аг1к1ех, Ьопбоп, 1955,
Сопз(ап( (Оиз1ауе), Ьа К4/огте еп Апфегегге, 2 уо1., Рапз, 1930 е1 1939.
01скепз (А. С.), Тке Еп%Ихк Ке/огтаАоп, Ьопбоп, 1967, 2' 66.
ЕИоп (О. Я.), Ке/огт апА Ке/огтаНоп. ЕпфапА (1509-1558), Ьопбоп, 1979,
Наи§аагб (МШат Р.), ЕНгаЬеЛ апА Ле Епфхк Ке/огтаАоп, СатЬпб§е, 1968.
бапеНе (Р1егге), Ь’Ап%1е1егге саЛоИдие й 1а уеШе Аи хсШхте, Рапз, 1935.
Рагкег (Т. М.), Тке Епфхк Ке/огтаАоп 1о 1558, Ьопбоп, 1966, 2' 66.
Ягбюу Оазрег), Ткотах Сгаптег, ОхГогб, 1966.
 СЪДЪРЖАНИЕ

У В О Д ........................................................................................................ 3
Глава I ЕДИН МОНАХ В ТЪРСЕНЕ НА СПАСЕНИЕТО____7
Глава П ЛУТЕРАНСКАТА РЕФОРМА...........................................26
Глава Ш РЕФОРМИТЕ НА ЦВИНГЛИ И БУСЕР.................... 55
Глава IV РЕФОРМАЦИЯТА НА КАЛВИН....................................80
Глава УАНГЛИКАНСКАТА РЕФОРМАЦИЯ........................... 105
ЗАКЛЮЧЕНИЕ................................................................................. 124
БИБЛИОГРАФИЯ.............................................................................126

Първо издание

Издателска къща „Одри“

Враца, ул. „Г С. Раковски“ № 7
тел. 092/3 58 81
е-таИ: т'апо@13У.пе1
Формат: 16/54/84
Печатни коли: 8
Печат: „ПЛАКРА“ ООД - Враца
е-таО: р 1акга@1§у.пе1