Империята – наша рожба, майка и мащеха

От „Мършата и лешоядите“ до „Лисицата и гарвана“ (3)

Заглавието на тази трета част от непрофесионалното ни проучване за ролята на

притчите и басните в историята изглежда толкова ирационално и трансцендентно, че
звучи почти като корен квадратен от две (√2 = 1,4142135623730950488016887242…).
Но какво да се прави? Видяхме досега, че не можем да имаме особено доверие на
теорията - исторически материализъм, на родната ни историография – школата на
Златарски и на маститите ни професори като Божидар Димитров. Заехме се сами да
ровим из мрежата и с достъпната там информация да актуализираме неадекватната си
личностна и групова идентификация, която историческата ни „наука“ свежда до това да
бъдем хранителна среда за лешоядите. Постигнахме някои успехи, дори намерихме
материално потвърждение за древните си трако-македонски корени в светилищата и
храмовете, които сме строили и продължаваме да почитаме, поддържаме и строим без
прекъсване от праисторическо време до днес по нашите земи. За да се убедим обаче,
че стъпките ни са в правилна посока, трябва да обогатим още своята аргументация и да
погледнем древната ни история в по-глобални мащаби. Ще го направим по лесния и
разбираем за нас – любителите начин, като за начало разгледаме по-внимателно две
исторически карти. На първата са показани древно-гръцките колонии, създадени през
така известната Велика гръцка колонизация:

„Великата гръцка колонизация, среща се още и като древногръцка колонизация, е

разселването на древните гърци по бреговете на Средиземно море, а по-късно и по тези
на Мраморно и Черно море. Започва през т.нар. архаичен период, който се датира от
времето на първата олимпиада и продължава през периода на класическа Гърция до
към края на IV век пр.н.е.“1

Древногръцката колонизация се обяснява основно с три причини:

• демографски – свързани с релефа и агро-метереологичните условия, довели до
„глад за земя“ и „излишно население“;
• икономически – свързани с търговията и обмена на стоки с местното население
по крайбрежията;
• политически – свързани с властта на аристокрацията в полисите и желанието и
за справяне с „най-немирните“, буйни и авантюристично настроени граждани.

Древногръцките колонии обикновено поддържали добри отношения помежду си и с

метрополията, като имали общ пантеон и били съюзници по време на война, но винаги
са се смятали за политически независими от града-майка. Всяка колония е била
свързана с определен гръцки полис, но има и случаи когато няколко града са се
обединявали, за да създадат обща колония – Навкратида например е основана от
дванайсет полиса.
1 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0_
%D0%B3%D1%80%D1%8A%D1%86%D0%BA%D0%B0_%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%BD
%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F#/

1
Карта на древногръцките колонии (в червено), финикийско-картагенските (в жълто) и други (в
сиво) в Средиземноморието и по бреговете на Черно море в периода от 8 век пр.н.е. до 6 век
пр.н.е.2

Великата гръцка колонизация се разпростряла по море в три основни направления –

най-напред към Западното Средиземноморие, след това към Северна Африка и най-
накрая през Пропонтида (Мраморно море) към Черно море. Почти всяка колония се
изграждала в непосредствена близост до морския бряг, като обикновено се избирало
хълмисто място, достатъчно подходящо за издигане на Акропол. В географско
отношение древногръцките колонии са:
• Малоазийски – основани по егейското крайбрежие на Мала Азия и прилежащите
острови;
• Западно-Средиземноморски – по крайбрежията на днешни Италия, Сицилия,
Франция и Испания;
• Африкански – от египетското северно африканско крайбрежие през Мармарика
до Киренайка;
• Балкански – в Епир, Македония и Тракия и
• Черноморски – по бреговете на Черно море.
Така древногръцките колонии се разпростират на огромна територия – от
Херкулесовите стълбове (Гибралтар) до устието на река Дон на Азовско море, и от
Масалия до Навкратида. По този повод може би Аристофан пише, че „гърците се
разселили около Средиземно море, като жаби около блато“ 3...Интересно е
впечатлението, че:

2 Пак там.
3 Пак там.

2
 „Древните гърци вероятно нямат за цел откриването на нови земи, подобно на
предшествалите ги митологични морски народи и финикийци, а просто следват техния
път, като се заселват по крайбрежието без да навлизат в дълбочина на сушата. Древна
Гърция наподобява донякъде Финикия – много полиси, контролиращи свои територии и
сфери на влияние, всеки от които с различна форма на самоуправление: тирания,
олигархия, тимокрация и демокрация. Ако се разгледа ролята на вярванията и
религията, може да се предположи, че древногръцката колонизация има централизиран
религиозен характер, тъй като допитването до Делфийския оракул играе значителна
роля в колонизационните действия на някои от полисите, например Мегара.“4

Другата карта е на Империята на Александър Велики:

Карта на Империята на Александър Велики 334 г. пр.н.е. - 323 г. пр.н.е.5

Да видим какво може да се прочете за завоеванието на Александър Македонски в един

сериозен сайт като този на руския Институт по геополитика на проф. Дергачев:

„Империята на Александър Велики като метеор на мига озарила хоризонта на

евразийския континент от Гърция до Централна Азия и Индия. Геополитическите
последици са от световно-историческо значение. Владетел на света става периферна
сила... Александър с армия от 30 хил. пехотинци и 5 хил. конници, от които 1800
македонци завладява персийската държава, която е 50 пъти по-голяма от Македония...
4 Пак там.
5 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD
%D0%B4%D1%8A%D1%80_III_%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD
%D1%81%D0%BA%D0%B8#

3
 обединява древния Изток и Запад в най-голямата империя в света, която формира общо
пространство за елинистическата цивилизация. Възпитан от великия Аристотел в дух на
възвишен гръцки хуманизъм, Александър завоювал огромни територии не заради
удоволствия и богатства... В покорените земи, той претворил смелата си мечта да се
създадат предпоставки за премахване на различията между гърци и "варвари", свои и
чужди... Елинистическият дух се разпространил до сибирските граници на Великата
евразийска степ. Александър Македонски с източните си походи разчистил пътя за
глобален търговски обмен... Древният свят за пръв път се обединил в единни социо-
културни граници и гео-икономическо пространство в Евразия, където се срещнали трите
най- велики цивилизации на древния свят - гръцката, индийската и китайската.“6

Наистина велико, нали?

Сега поразгледайте картите внимателно, прочетете нещо допълнително за по-пълна и

обективна информираност и съпоставете двете завоевания по пространствено-
времевите им координати и измерения. После потърсете отговор на въпроса:
„Възможно ли е един и същи народ (гръцкия), които в течение на векове, стъпка по
стъпка е създавал десетки (да не кажем – стотици) малки и по-големи колонии по
крайбрежията на Средиземно, Мраморно и Черно море, изведнъж при Александър да
експлодира като Тунгуския метеорит и загърбил господството си по море, да навлезе
навътре в материка и само за 10 години да завладее и създаде империя от над 7
милиони квадратни километри континентална площ?“... Е, какъв е отговорът ви? И аз
мисля, че е абсурдно. И двете завоевания са забележителни, но са абсолютно
несъпоставими (и несъвместими), не само териториално, не само във времето, но и по
своя дух – по онези първоначални идеи, представи за света, традиции и манталитет,
намерили материализация в тях и чрез тях. С никакъв „елинистичен дух“ или с развитие
на гръцките производителни сили и производствени отношения не може да се обясни
този исторически феномен. Все едно да искаш от гмуркач с плавници и шнорхел, който
по наследство от деди и прадеди шляпа край бреговете на „гръцкото блато“ да скочи и
надмине всички световни рекорди, прегазвайки и овладявайки земите от Балканите до
Индия. Очевидно е, че обяснението трябва да се търси другаде, тук морското
господство, конкуренцията между полисите и техните колонии и „елинистичния дух“,
такъв какъвто го виждаме превъплътен от векове в гръцките „производителни сили“ и
„производствени отношения“ биха били по-скоро пречка, отколкото някакво предимство.

За да разберем колко чужди са били на гърците имперските копнежи и по-късни

завоевания на Александър Македонски е достатъчно да се запознаем, макар и бегло с
политическите виждания на неговия знаменит учител Аристотел, както и с опитите на
гръцките полиси да отхвърлят македонската хегемония, налагана им още от баща му
Филип. Улеснени сме неимоверно от това, което намираме в „Политика“ - едно
произведение на Аристотел в допълнение към неговите трудове по етика, в което той
разглежда града (полиса). Аристотел възприема града като естествена човешка
общност по-важна от семейството, което на свой ред е по-важно от индивида, ”защото
общността трябва по необходимост да бъде по-важна от частта“. Аристотел е
известен с максимата, че „човекът по природа е политическо животно“. Според него
човекът не е нито животно, нито бог, а среда между тези две крайности и по своята

6 http://dergachev.ru/geop_events/240615.html#.WrznCohubDc

4
същност е „животно, притежаващо логоса“ т.е. способността да говори разумно и да
обмисля действията си. Оттук: „Човекът е политическо животно“ означава, че само в
полиса – организация, основана не на грубата сила, не на преходни интереси, не на
божествени предписания – човекът може да осъществи добродетелта, заложена в
неговата същност. Той възприема политиката по скоро като организъм отколкото като
машина, и като сбор от части, никоя от които не може да съществува без другите.
Представата на Аристотел за града е органична и той е първият с подобни представи за
гръцкия полис.

Облягайки се на авторитета на Аристотел в древността, а и до наши дни някои автори

предполагат, че „той е бил наясно за съществуването и потенциала на големите
империи“, но естествената общност за него е била градът, който функционирал като
политическа „общност“ или „сътрудничество“. Целта на града е не да се избегне
неправдата или за икономическа стабилност, колкото да даде право поне на някой
граждани да живеят добър живот и да извършват доблестни постъпки: „Политическото
партньорство трябва да се възприема като съществуващо за благородните
постъпки, а не за целта да се живее заедно.“ 7,8

В този контекст Олоф Гигон в предговора си към „Политика“ подчертава:

„... това, което отдавна е направило впечатление в „Политика", е фактът, че Аристотел,

изглежда, практически напълно игнорира македонската империя, чийто блестящ възход
дo първа велика сила в Гърция той сам е преживял. Той говори наистина на няколко не
многобройни места за Македония, но точно no същия начин, no който би го направил
един атинянин от V в.пр.Хр.: това е една доста примитивна империя съвсем на края на
гръцкия свят, която почти не заслужава внимание от гледна точка на историята на
държавните устройства. При прочита на „Политика" би било невъзможно дopu дa се
отгатне, че Аристотел е преживял като съвременник крушението на Гърция npu Херонея
u победния поход на Александър през Азия от начало дo край. Последното историческо
събитие, което е упражнило съществено влияние върху държавническото мислене на
Аристотел, е катастрофата на Спарта в борбата и срещу Тива между 371 u 362 г. пр.
Хр...., но от това събитие са минали поне тридесет години.“9

Че Аристотел не е имал имперски идеи и не е познавал дори бегло Персийската

империя, която е от векове в конфликт с гръцките полиси, разбира и сам Александър
още с първите си стъпки на Азиатския континент. Там той не се сблъсква с „варварите“,
за които му е говорил неговия велик учител, и които могат да бъдат само роби на
гърците, а среща една високо развита цивилизация по-древна и по-бляскава от
гръцката. Под напора на реалността Александър бързо загърбва поученията на
философа и като всеки немирен, но надарен ученик започва да прави точно обратното
на това, което са му преподавали в училище. Еманципира се от гръцкото високомерие и
се ориентира към създаването на една огромна космополитна държава, за което друг
един изследовател на неговия живот Ф. Шахермайр пише10:
7 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BA
%D0%B0_(%D0%90%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BB)#
8 За повече информация виж: http://bogdanbogdanov.net/pdf/256.pdf
9 В по-горе посочения източник, стр. XXXI.
10 http://www.redov.ru/istorija/gosudar_vlast_v_istorii_chelovechestva/p6.php

5
 „Александър на всяка цена се стремял към своята цел – създаване на световна империя.
Всемирната държава за него не била нито елинистична, нито македонска, нито източна:
в нея трябвало да намери израз неговото собствено, възвисяващо се над всичко „Аз“.
Разбира се, Александър признавал човечеството, но и на ум не му минавало да се взира
в него отдолу нагоре. На човечеството той гледал отгоре надолу. За него съществували
само той и неговите поданици. За такъв подчинен и зависещ от него свят, той можел да
твори и добри дела, стига само те да са в интерес на империята“.

На друго място Шахермайер допълва:

„Македонците внесли в духовния арсенал на империята войнската си доблест и умение,

Изтокът послужил за образец на безусловно подчинение пред авторитета на властелина,
от семитите по крайбрежието било възможно да се вземе умението им да търгуват и да
се приспособяват към новите условия, от гърците взаимствали не само езика, но и се
учили на по-свободен начин на живот в градски условия в дух на съревнование и висока
култура.“

По този начин ученикът кардинално се разминава с вижданията и въжделенията на

своя учител... А ето пък как днешните гръцки историци виждат възникването на
Македонската империя рано-рано, още след битката при Херонея – 338 г. пр.Хр.:

„Филип навлиза с цялата си армия и кавалерия от Пела в гръцкия юг. Новината, че е

преминал Термопилите вдига 30 000 атиняни и 5000 тиванци да застанат в общ строй
край Херонея. За пръв път от Пелопонеската война насам гърците се обединяват, за да
защитят своята независимост.

Въпреки превъзходството в жива сила на гърците, Царство Македония надделя и

спечели биткага при Херонея с прилагане на тактиката наклонена фаланга. В тази битка
се отличава също и 19-годишният Александър... Обикновеното Царство Македония се
превръща в Империя. След поражението на съюзените гръцки сили, Филип завладява
Тива, Атина, Коринт, части от Илирия и от Пелопонес; атинската флота се превръща в
македонска и окупира островните градове на Егейско и Йонийско море...“11

Ние без никакви трудности можем да намерим още купища безспорни доказателства за
това, че имперските завоевания на Александър Македонски и баща му Филип нямат
никакво основание и предпоставки в гръцката история или в завоевателните и
преселнически традиции на елините, в гръцкия полисен начин на обществен животия
или в творчеството на великите гръцки мислители, живели по тяхно време или преди
тях. Всеки сам би могъл да прояви интерес към тази любопитна материя, за да види как
историческите факти на всяка крачка опровергават тезата, че Александър Велики и
неговата империя са гръцко достояние и гръцко завоевание... Но в такъв случай пред
нас закономерно застава с цялата му сложност и отговорност въпроса: „Ако Александър
и Империята му не са гръцки по плът и дух, то чии са? И как едно такова гигантско дело

11 https://el.wikipedia.org/wiki/%CE%9C%CE%B1%CE%BA%CE%B5%CE%B4%CE%BF%CE%BD%CE
%B9%CE%BA%CE%AE_%CE%B1%CF%85%CF%84%CE%BF%CE%BA%CF%81%CE%B1%CF%84%CE
%BF%CF%81%CE%AF%CE%B1

6
би могло да се обсеби от гърците?“ Интересни въпроси, нали? Ще се опитаме да им
потърсим отговор в мрежата.

* * *

По-лесно е да продължим, като започнем отзад напред. Още в началото на нашето

проучване асоциирахме елини (гърци) с гарвани и лешояди от древните притчи и басни,
които по-добре обясняват ограбената ни история в сравнение с официалната „научна“
теория. Не ги попитахме как им допада тази роля, но затова пък сега можем да видим
какво е мнението на „бащата на историята“ Херодот по този въпрос:

„Що се отнася до елинското племе, по мое мнение, то винаги е говорило на един и същ
език. До своето обединяване с пеласгите елините били немногочислени. От такова
достатъчно скромно начало, те са се разраснали числено и са включили в себе си много
племена, главно защото към тях са се присъединили пеласги и много други чуждоземни
племена. И така в края на краищата, до обединяването си с елините, както аз мисля,
племето на пеласгите, понеже е било варварско, никога не е било важен, значителен
народ.“12

Странна логика, нали? Немногочислените и невзрачни елини се обединяват с иначе

многочислените и по думите на Омир „богоподобни пеласги“ и с други там „варвари“ и
стават народ. А самите пеласги, участвали в обединението просто изчезват, погълнати в
търбуха на лешояда... Но те никога не са били важни и от значение, понеже са
„варвари“. Този пасаж от Херодот е едно чудесно описание на гръцкия цивилизационно-
мършоядски манталитет, проявите на който ние можем да проследим през всички
векове от нашето балканско съжителство. Темата е изключително интересна и по
различни поводи е привличала вниманието на различни автори от древността до наши
дни. Във „Вакханки“ още през 405 г. пр.н.е. Еврипид ни показва как тракийския култ към
Дионис навлиза и се посреща от елините – с религиозен екстаз от едни и с ожесточена
съпротива от други13. „Държавата“ на Платон пък, писана през 380 г. пр.Хр. започва по
следния удивителен начин:

„Вчера слизах с Главкон, сина на Аристон, в Пирея, за да се поклоня на богинята и в

същото време да видя как ще отпразнуват празника, който провеждаха за първи път.
Според мен церемонията беше изпълнена така хубаво и благопристойно от местните
жители, както я изпълняват самите траки. След като се помолихме и видяхме всичко,
ние се върнахме в Атина.“14

Тук се има предвид честване на тракийската богиня Бендида, отъждествена от елините

с Артемида, която имала светилище в Пирея... Можем да продължим с търсенето на
подобни примери, но можем и да надзърнем в проучванията на други автори. Георги
Сотиров например в „Чие е писмото Линеар Б?“15 показва многостранно как елините се

12 http://ancientrome.ru/antlitr/t.htm?a=1269001000
13 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D0%BA%D1%85%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%B8
14 http://uacg.bg/filebank/att_5872.pdf
15 http://www.ivanstamenov.com/files/linearb.pdf

7
учат да пишат от фриги (бриги) и пеласги. А в „Орфей и древната митология на
Балканите“16 проф. Богдан Богданов описва сложните пътища, по които митовете за
Орфей и вярванията и представите за света на тракийските орфици намират място в
светогледа на елините. Ние тук нямаме за цел да обхванем многостранната всеядна
дейност на гръцките лешояди, а само да покажем, че усвояването от тях на имперската
идея и имперските завоевания, и представянето им на света като гръцки не е единствен
и изолиран случай.

Не е никак странно и неочаквано, че най-ранните прояви на имперско мислене и

поведение в Европа, такива, каквито ги наблюдаваме да се проявяват в Александър
Македонски ги откриваме в Одриското царство. Терес I поставя началото на първата
могъща тракийска държава през първата половина или средата на V в. пр. Хр. Тя се
простира по теченията на Марица, Арда и Тунджа до крайбрежията на Черно,
Мраморно и Егейско море. Главен град на Одриското царство е Ускудама (Одрин), но
местонахождението на владетелите определя къде е столицата, а тракийските царе
обикалят постоянно подвластната си територия и отсядат в различни царски
резиденции, за да са по-близко до народа. По този начин управлява и Александър.
Дори в годините когато границите на Империята се простират от Балканите до Индия,
той няма постоянна столица или престолнина. Движи се начело на войските си и
управлява огромната държава от там където се намира с помощта на местните
сътрапи.

При сина на Терес – Ситалк, тракийската държава се разширява значително.

Завоювани са територии и на север от Хемус (Стара планина), чак до устието на р.
Дунав. Според Тукидид, владенията на одрисите започват от Абдера при устието на р.
Места и се разпростират чак до устието на р. Дунав. В пределите на Одриското царство
влизат и земите на други тракийски племена, които са покорени от Ситалк и му плащат
данък. Амбициите на Ситалк са да разшири границите на държавата в западна посока,
за сметка на Древна Македония и на нейния владетел Пердика. 17

Името Македония не се споменава в Омировия епос. Там тя е наречена Ематия и

обхваща плодородната равнина между реките Бистрица и Вардар. Страната е кръстена
на митичният цар Ематион, който е известен и като владетел на тракийската област
Пиерия. С това име се свързват и други области населени с траки в Троада и на остров
Самотраки. Тракийското селище Ойсиме, в устието на Вардар също било преименувано
в Ематия. Точният езиков произход на името Ематия не е ясен, но е сигурно, че се
среща често в етнокултурната общност на траките, поради това се приема за тракийско,
като постепенно е било гърцизирано.

Географските представи за Македония се менят в древността. Долна Македония се

покрива със старата Ематия и включва още областта Пиерия от Олимп до река Пеней,
Анфакситида – земята между реките Вардар и Галик и Алмопия – долината на север от
Ематия. По-голяма част от населението на Долна Македония e с тракийски произход.

16 http://www.bogdanbogdanov.net/pdf/12.pdf
17 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%B4%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%BE_
%D1%86%D0%B0%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE

8
Горна Македония влиза в Македонското царство едва при Филип ІІ (359-336 г. пр.Хр.). Тя
е предимно планинска и обхваща областта Орестида с център Битоля, областта
Елимея на юг от Орестида по средното течение на р. Бистрица, областта Деврион по
течението на р. Черна с пеонско население. Северната част на Вардарската долина с
център Велес била населена също с тракийския етнос пеони. Тук са още областта
Дасаретида, разположена от Охрид до Берат и кръстена на илирийското племе
дасарети, както и областта Еордея на запад от Ематия и на север до Пелагония,
населена предимно с илири.

Източна Македония обхваща земите между реките Вардар и Струма и крайморската

низина между Струма и Места. Тя е изцяло населена с тракийски етноси и включва
областите Мигдония на траките мигдони с център Солун, Бизалтия на траките бизалти
на изток от Мигдония до р. Струма, Крестония на траките крестони на север от
Мигдония. Между Вардар и Струма живеят още тракийските етноси меди, едони,
одоманти, синтии; ситоните пък дават името Ситония на средната част от
Халкидическия полуостров.

„Общественото устройство на Македонската държава през VІІ-ІІ в.пр.Хр. се различава от

полисното държавно устройство в Елада и не се различава от това в Тракия и Илирия. То
е раннокласово двусъставно. Основни производители на материални блага са селяните-
общинници. Ръководната роля принадлежи на аристокрацията. Царят утвърждава
властта си със своите хетайри (бойни другари от аристократичен произход).

Важна особеност в Македонското царство е съзнателно провежданата целенасочена

силна елинизация на културата в аристократичния елит от VІІ в.пр.Хр. насетне; в по-
слаба степен това явление се открива и в съседното на изток Одриско царство. И в двете
държави културното елинизиране на аристокрацията е целенасочено провеждана
политика, която не им пречи да бъдат независими и обособени от Елада.“18

Колко близки са нравите и порядките в царските дворове на одриси и македонци и как

чужди и неразбираеми са били те за елините, показва една случка от „Историята на
Филип II“ на Теопомп, запазена и преразказана ни от Атеней:

„На третия ден Филип пристигнал в Онокарсис, в Тракия с голяма гора, хубаво подредена
и приятна за пребиваване, особено през лятото. То било едно от местата, предпочитани
от Котис, който от всички тракийски царе се отдавал най-много на удоволствия и разкош.
Той обхождал страната си и където виждал места, сенчести с дървета и богати с води,
построявал зали за пиршества. И като посещавал всяко едно от тези места, колкото пъти
му се удавало, принасял жертви на боговете и общувал със съновниците си и се
чувствал блажен и щастлив, докато най-сетне дръзнал да богохулства и да оскърбява
богиня Атина... Котис устроил пиршество, като че ли богиня Атина щяла да се омъжи за
него, приготвил и брачна стая и очаквал в пияно състояние богинята. Когато му се
помрачил вече разсъдъкът, той изпратил един оръженосец да види дали богинята е
дошла в брачната стая. А когато той се завърнал и казал, че никой нямало в стаята, убил

18 http://www.thracians.net/index.php?option=com_content&task=view&id=654&Itemid=100

9
 със стрела и него, и втория оръженосец поради същата причина, докато третият се
досетил и казал, че богинята отдавна била дошла и го чакала...“19

В този разказ един типичен за тракийската религиозност случай на свещен брак

(хиерогамия) е представен от гръцките хроникьори като богохулство. В отношенията на
тракийските царе с Великата богиня-майка често се отразява пряко или в подтекст
идеята за свещения брак помежду им. Сватбата им осигурявала кръговрата на сезоните
и плодородието на страната и същевременно подновявала властта и управлението,
пропагандирала вечната младост на династа и постоянното обновление на неговите
качества и способности.

Най-демонстративно свещеният брак се наблюдава върху една апликация от

съкровището от с. Летница, Ловешко20, където с подробности и натуралистично са
показани интимните отношения на една съпружеска двойка. Зад тях се изправя жена,
която пуска помежду им клонка, а от лявата ù страна стои амфора. Всъщност богинята
участва в сцената в две свои хипостази – и като източник на живота, и като гаранция за
владетелските прерогативи... а мъжът в композицията, който съответства на тракийския
цар, покрива идейно и личността на бога, за да се осмисли брачната церемония... По
този начин пред участника в свещения брак се разкриват дори пътища за
самообожествяване...21

В този контекст напълно се вмества историята за зачеването на Александър

Македонски, разказвана му непрестанно от неговата майка. Олимпиада е четвърта
съпруга на македонския владетел. Двамата с Филип се срещат и влюбват при
посвещаването им в мистериите на Кабирите на остров Самотраки. Сватбата се състои
в 359 г. пр. Хр., а през 356 г. пр. Хр. се ражда и синът им Александър. Страстна
почитателка на бог Дионис Олимпиада го чества по варварски, като предвожда буйните
женски шествия, носи кошници със змии, плаши мъжете... Плутарх разказва, че
Александър бил заченат от бог (Зевс или Дионис), преобразен в змия. Филип видял
жена си да спи със змия през ключалката и ослепял с това око. След раждането на
Александър, Филип получава предсказание от Пития, че детето ще стане велик
владетел, и че трябва да почита бог Амон.22 Александър не само „с усърдие
разпространява легендите за божествения си произход“, но и дълбоко вярва, че това
е така, особено след посещението си при Оракула на Амон Ра в Египет.

Непоклатимата вяра на Александър Македонски, че е Син Божи е тази движеща сила в

неговия живот, която го прави Александър Велики. Покоряването на Балканите, походът
в Азия и Египет, завладяването на ойкумена (заселената земя) и създаването на
Империята са само следствия от тази реална за него божественост.

19 Георги Михайлов, „Траките“, Нов Български университет, 2015, стр. 421, както и
http://www.thracians.net/index.php?option=com_content&task=view&id=80&Itemid=106
20 http://www.astro.bas.bg/sun/biblio/Letnica.pdf
21 http://www.thracians.net/index.php?option=com_content&task=view&id=80&Itemid=106
22 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%BB%D0%B8%D0%B C%D0%BF
%D0%B8%D0%B0%D0%B4%D0%B0_%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD
%D1%81%D0%BA%D0%B0

10
Картината обаче няма да бъде пълна, ако не обърнем и необходимото внимание не
само на персоналното измерение и влияние на хиерогамията върху личността на
македонския цар, но и на общонародната, космологична роля на свещения брак върху
вярванията и светогледа на траки и македонци. Нека направим това, като посетим
виртуално едно древно тракийско светилище.

Утробата е древно пещерно светилище, датирано от XI –

Х в.пр.Хр., което се намира в Родопите, близо до село
Илиница, на около 12 км северозападно от Кърджали.
Представлява естествен вертикален процеп в скала,
който е бил допълнително изсечен и оформен от човешка
ръка, за да наподобява матка (утроба). Височината на
отвора е 3 м, ширината 2,5 м, а дълбочината – около 22
м. В дъното на пещерата е издълбан олтар, който е висок
малко повече от метър. В горната част на пещерата има
пукнатина, през която за няколко минути всеки ден в 12
часа влиза слънчев лъч. Действието олицетворява
оплождане, свещеният брак между Земята и Слънцето –
възраждането на живота.

Местонахождението на пещерата и това, че е била

древно светилище използвано от траките е известно на
жителите на село Ненково от векове. Пещерата е
посочено на учителят спелеолог Минчо Гумаров от Кърджали от местни жени - пастирки
на кози през 1994 година. През 2002 г. учителят убеждава археолога Николай Овчаров,
че трябва да посети някаква пещера до село Ненково. Ученият дълго се колебаел преди
да тръгне към пещерата, но скептицизмът му изчезва бързо, когато съзира издълбаните
край входа ниши, характерни за светилищата в района. На мястото Н. Овчаров има
възможност да наблюдава и „символично оплождане“ на Богинята Майка от Бога-
Слънце, когато точно в 12:00 часа на обяд слънчевата светлина под формата на
гигантски светлинен фалос започва да прониква в утробата и да пълзи към олтара в
дъното на пещерата.

„Според учените пещерите утроби датират още от каменно-медната епоха, в IV

хилядолетие пр. Хр. Изграждането им е свързано с култа към женското плодородие.
Дълги години археолозите търсят пещери-утроби, споменати от древногръцките автори.
Според повечето писмени извори от древността се споменава, че това са храмове на
Богинята-майка. Култът се свързва с т. нар. хиерогамия – вярата, че за да започне
Новата година според религиозната концепция на древните траки царят-жрец трябва
символично да умре и да се прероди.

Траколозите описват този ритуал по следния начин – Царят-жрец се изкачва високо в

планината, на скалите, където в жертва се принася едро черно животно – козел, кон или
бик. Това символизира неговата смърт. След това влиза в символичен брак с Богинята-
майка, опложда я и така започва новия свят. Идеята е синът-любовник да влязе в полов
контакт с майката, в пещерата-утроба. Този ритуал се извършва през януари-февруари,
когато са и дионисиите, или вакханалиите (кукерските игри). Доц. Николай Овчаров е

11
 категоричен, че пещерата Утробата е светилище на Великата богиня-майка, в което е
изпълняван тракийския ритуал на жертвоприношението.“23

Днес, след това откритие ние можем да си дадем по-ясна сметка за някои изключително
дълбоки, сакрални пластове на тракийската душевност. За дедите ни в древността
единението с Бога е ставало, така да се каже – у дома, тук на земята, като свещен акт
на интимност между природните сили и с участието на Човека и човешката общност.
Тази свещена близост е била един нескончаем вечно повтарящ се празничен танц –
опиянение от изгрева и залеза, от пробуждането и заспиването (раждането и смъртта)
на природата... в който Царят като първожрец и пастир е играел централна роля.
Отблясъци от древните празнични ритуали на единение с божествените сили откриваме
и днес в кукерските игри по градове и села, в които:

„...основен момент е обредното заораване и засяване, където централна фигура е

„царят“. Обикновено се избира най-личният стопанин, с първо мъжко дете или баща на
близнаци, за да бъде плодородна годината. За „царя“ може да бъде сложена трапеза на
селския мегдан, на която той хапва три залъка, отпива вино и нарича за здраве, берекет
и плодовитост. След това подкарва впрегнатите в ралото кукери, изорава три бразди в
кръг и ги засява. Кукерите символично убиват „царя“ с носеното оръжие – кросно – след
което това обредно лице възкръсва. В днешно време царят е заменен от младоженец и
булка...“24

Ако в този контекст се върнем назад във времето, именно в лицето на Александър
Македонски ще открием личността, която в най-голяма степен е успяла да се
идентифицира, отъждестви и успешно да изиграе ролята на Цар в трако-македонския
свят – Цар, който се превръща в Бог (Новият Дионис) и тръгва на Изток не само да
отмъсти на персите за поруганите тракийски, македонски и елински богове и храмове,
но и да отвоюва Земята (ойкумена), която по свещено право му принадлежи.

На всяка крачка от походите на Александър ние откриваме символични доказателства в

потвърждение на тази теза. Още не стъпил на брега, той хвърля копието си и го забива
в земята на Азия, с един удар на меча си разсича Гордиевия възел и узаконява правата
си на „Цар на Азия“ , а на предложенията на Дарий за мир и подялба на Азиатската
империя отговаря ясно и категорично: „Ако си цар, ела се бий и си я вземи!“...

* * *

Гърците не са в час и не разбират не само дълбоко сакралните мотиви в поведението

на Александър по пътя на неговите завоевания, но не разбират и начина му на
общуване с траките и македонците. И това има своето обяснение пак назад във
времето. Елините усвояват в някаква степен култа към Дионис, но не могат да вникнат в
неговата същност и да го практикуват така, както правят това „варварите“ от Север.
Вече видяхме негативната нотка с която описват склонността на Котис към
удоволствия и разкош, а и опитите му пиян да богохулства и да оскърбява богинята

23 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%B0%D1%82%D0%B0
24 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%83%D0%BA%D0%B5%D1%80%D0%B8

12
Атина. Това е само един от възможните примери, които свидетелстват за това, че
гърците не одобряват, презират и дори пародират пиянството на траките като варварски
обичай. Ето как същият тракийски цар Котис е осмян в една комедия на Анаксиндрид,
заради пира, който бил устроил на сватбата на дъщеря си с водача на атинските
наемници Ификрат:

„...и ако направите каквото ви заръчвам, ще ви устроим прием с бляскаво пиршество,

което не ще прилича никак на онова на Ификрат в Тракия, ако и да казват, че то било
извънредно пищно. Тогава били постлани на градския площад пурпурни постилки, които
достигали чак до северния полюс, а в пиршеството участвали безброй чорлави мъже-
месоядци. Там имало медни котли, по-големи от стаи с по дванайсе легла, а сам Котис
се бил запретнал, па им поднасял чорба в златен съд и вкусвайки от виното в кратерите,
се опил по-напред от тия, които черпел. А Антигенид им свирел на флейта, Аргас пеел и
Кефисодот от Ахарна им дрънкал на китара... Ификрат получил в зестра две стада бели
коне, едно стадо кози, един златен щит, една плоска чаша за пиене... един съд за
заснежена вода, една делва просо...“25 и т.н.

Няма съмнение, че подобни комични хиперболи би могъл да изреди всеки гръцки

комедиант и по повод на пиршествата, които Филип също обичал да устройва в двора
си. Плутарх например ни е оставил следната доста интересна сцена:

„Една от най-силните кавга станала заради Атал на сватбата на Филип с Клеопатра. Той
се влюбил в нея без оглед на възрастта си и я взел за жена. На пира чичо и Атал се
напил и започнал да призовава македонците да се молят на боговете, на Филип и
Клеопатра да се роди законен наследник на престола. Вбесен от това, Александър
извикал: "Така ли, негоднико, според теб аз съм копеле?" - и хвърлил чашата си по Атал.
Филип скочил срещу сина си с изваден меч, но за щастие и на двамата гневът и виното
извършили своето – царят се спънал и паднал. А Александър рекъл подигравателно:
"Виждате ли хора, готви се да мине от Европа в Азия, а пада като минава от едното ложе
в другото!".26

Ние също в духа на гръцката изтънченост и цивилизованост бихме могли да осмеем

тези и подобните на тях пиянски сцени от древността ни... но така само ще се
отдалечим от правилната им интерпретация. Гърците още от времето на Омир се
възхищават на тракийското изкуство да се прави вино като „божествен елексир“. Обичат
да го получават в дар или да го търгуват, но не умеят да го пият като траките – без да го
разреждат с вода и на тънка струя от ритон или със сламка с цел по-бързото постигане
на божествено опиянение. На тях им е чуждо изкуството за постигане на единение с
Дионис посредством ритуалното приемане на неговия най-голям дар – виното. Докато
за траките това е част от непрестанната игра за навлизане в сакралното.

Пирът е основната ритуална форма на социално общуване в древността. Участието в

царския пир е било белег на особена почит и милост от страна на владетеля и тази
привилегия получавали само особено заслужилите хора. За участие в пира е бил
необходим достатъчно висок социален статус – принадлежност към върхушката на
обществото. Пирът е неотменна част и от ритуалите по коронясване на владетеля.

25 Георги Михайлов, „Траките“, Нов Български университет, 2015, стр. 242-243.

26 https://royallib.com/get/txt/plutarh/aleksandr_i_tsezar.zip

13
Освен чисто религиозен смисъл и залог за благополучието на царя и на целия народ,
пирът има силата и да смирява, сродява и обединява пред Бога. Той е ритуал за
постигане на мир и кулминация на сватбените обреди. По време на съвместното
угощение настъпва фактическото сродяването между двата рода – на невестата и
младоженеца.27 Умението да се общува на пирове и угощения при древните траки и
македонци е било доведено до съвършенство. Най-убедителното материално
доказателство за това са множеството златни и сребърни съкровища открити по нашите
земи, които са служили за ритуално пиене на вино.

Разгледайте за миг Панагюрското съкровище по-горе. То е античен, тракийски, златен

сервиз с общо тегло 6,164 кг. Смята се, че е принадлежало на владетел на одрисите от
края на IV и началото на III в. пр. Хр. и е било използвано за религиозни церемонии.
Състои се от 9 златни предмета – една фиала и осем ритона. Подобни съдове от
благороден метал с невероятно фина изработка са символ на особено висок социален
статус. Изобразяването на богове и герои, на свещени животни и митологични същества
върху тези съдове е имало ритуални функции – чрез тях е трябвало да се освети и
пречисти виното налято в тах, и да му се предаде божествената сила да подмладява и
пази участващите в ритуала.28

Днес ние сме се отдалечили прекалено много във времето от автентичната и изконна
тракийска духовност и под напора на своята цивилизованост осъждаме страстта на
траките към виното като „варварско пиянство“, без да можем да оценим приноса на
царските пирове и угощения за консолидиране и сплотяване на народа около царя. По
времето на Александър не е било така, макар че и тогава чуждите автори не са били в
състояние да очертаят границата между ритуалното пиене на вино и разгула.
Пиянството на Александър е пословично и в него се търси и намира обяснение на
някои от най-неразумните му постъпки като опожаряването на дворците на Дарий в
Персепол, убийството на Клит... та дори и на собствената му смърт в резултат от
предполагаемо отравяне по време на пир. Днес ние обаче откриваме в историята и
примери, които показват, че традиционните начини на общуване в трако-македонското
общество са в основите на Одриската и Македонската държави – в основите на
Империята.

27 http://old.sliven-news.com/index.php?option=com_content&view=article&id=3752:vinoto-i-
trakite&catid=10:istoria&Itemid=18
28 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%8E
%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D1%81%D1%8A%D0%BA%D1%80%D0%BE
%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B5

14
Така например Тукидид ни разказва следното:

„Данъците от всички варварски народи и от гръцките градове, над които одрисите

властвали във времето на Севт, който царувал след Ситалк и най-много покачил
данъците, достигали до 400 таланта в пари и се плащали в злато и сребро. Не по-малко
злато и сребро се поднасяло и под формата на подаръци... Подаръци се поднасяли не
само на царя, но и на управителите и на благородните одриси... Този обичай бил в сила
изобщо у траките, но поради мощта си одрисите се ползвали най-много от него; у тях не
могло да се извърши нищо без подаръци; затова царството им стигноло до голяма
мощ.“29

„400 таланта в пари“ по груби сметки прави около 10 тона и половина сребро или над 1
тон злато платени данъци и още толкова получени от царя, управителите му и
благородните одриси като подаръци! - „Страшна корупция!“ - бихме възкликнали ние,
правейки огромна грешка, защото Тукидид изрично подчертава, че именно поради този
обичай на одрисите „царството им стигнало до голяма мощ“. Обичаят да се дават
подаръци при траките е тясно свързан с начина им на общуване чрез угощения и
ритуални пирове.

„Забележително е, пише проф. Маразов, че по време на пир царят сам раздава храната,
което говори за функцията на владетеля като хранител, той раздава и виното –
виночерпци минават и наливат с фиали в чашите на всеки един от присъстващите на
пира. На сватбата на дъщеря си одриския владетел Котис I сам раздава храната и докато
пие наздравица с всеки от гостите, първи се напил. Традиция в тракийския двор е винаги,
когато си на гости да поднесеш подарък на царя, но забележително е, че както във всяка
архаична обмяна на подаръци, царят е длъжен да отговори с още по-голям (подарък)...“30
и т.н.

И с това се изяснява почти всичко. При Александър ние виждаме умението на царя да
общува със своите знатни и с войската на база вековните народностни традиции и
ценности и това умение е доведено до съвършенство. Той е в пълно единение с народа
си не само в пировете и угощенията, но и в походите, в трудностите и в боя. Сам
предвожда войската си, пръв влиза в схватките с врага, пръв се покачва на крепостните
стени на обсадените градове – иска от войниците си всичко, което могат да дадат, но и
той прави същото... Ето какво ни разказва Плутарх по този повод:

„Александър се канел да навлезе в Индия. Но видял, че войската е натежала от плячка и

се движи бавно. Една сутрин, като приготвили колите, наредил най-напред да запалят
неговите, после на другарите му, след това и на македонците. Намерението изглеждало
по-неизпълнимо и опасно, отколкото самото изпълнение. Малцина изразили
недоволство. Повечето го посрещнали с ентусиазъм и одобрителни викове, раздали на
нуждаещите се това, което им трябвало, излишното имущество сами унищожавали и
палели. Това повдигнало духа и устрема на Александър.“31

29 Георги Михайлов, „Траките“, Нов Български университет, 2015, стр. 133.

30 http://www.focus-news.net/opinion/2016/12/03/40946/prof-ivan-marazov-vinoto-e-sakralna-napitka-za-trakite-
izpolzvano-ne-samo-v-pirovete-no-i-v-razlichni-rituali.html
31 Плутарх, „Успоредни животописи“, „Народна култура“, София – 1981, стр. 67.

15
Век преди Александър, Херодот пише, че траките след индийците са най-многобройни в
света и ако се управляват от един владетел, биха били непобедими и най-могъщи от
всички, които съществуват. Александър става велик, защото постига това обединение
на траки и македонци. Херодот пише още, че във всяка отделна племенна област
траките носят отделно име, но нравите и обичаите им са едни и същи, сега ние
виждаме, как точно на тази основа става възможно обединяването и формирането им
като имперски народ, изнесъл на плещите си величието на своя цар.

* * *

Александър тръгва на Изток като Новия Дионис и в Индия намира потвърждение, че е

успял да изпълни тази своя мисия. Попада на народ, който не прилича на местното
население и за който Ариан пише:

„Нисанците, от друга страна, не са индийски племена, а идват от онези, които дойдоха в

Индийската земя заедно с Дионис; може би те са потомци на онези елини, които се
оказаха неспособни да воюват и не могат да участват в тези битки, които Дионис води
срещу индийците; и може би дори Дионис заселва местни жители тук по собствена воля,
заедно с тези елини, и нарече тази страна Нисейска в памет на планината Ниса и самия
град – Ниса.“32

Тук Ариан по типичния за античните автори начин,

нарича спътниците на Дионис „елини“, но очевидно това
е неточно. Има индикации от много ранни времена - 2-ро
хилядолетие пр.Хр., за наличието на нисанци по тези
места. Това е поне 1500 години преди Александър
Велики да завладее Персия и Бактрия, докато епонима
„елини“ е създаден в по-ново време около 700 год. пр. Хр.
от късно-генеалогичната поезия (от Хезиод насетне) на
база името на митичния Елин, оцелял след някакъв
местен потоп.

Потомците на Дионис и неговите траки живеят и днес по

същите места и са известни като нуристанци (или
кафири) и калаши. Това са група родствени народи,
населяващи предимно провинция Нуристан, в източната
част на Афганистан, а също и в Пакистан. Числеността
им е над 200 хиляди души. Нуристанците са бели арийци,
запазили своя облик, поради изолирания си начин на
живот в тази планинска част на Афганистан. Говорят
нуристански езици, които според последните
изследвания, не влизат в състава на индоиранските езици, а образуват заедно с тях
арийския клон.

32 http://ancientrome.ru/antlitr/t.htm?a=1476500100

16
Когато Александър Македонски минал през Бактрия бил впечатлен от красотата на
местната синеока принцеса Роксана, за която се оженил. Нуристанците, от които се
предполага, че е била и Роксана са предимно стройни високи, руси и кестеняви, с
преобладаващо сини и светли очи и с алпийски расови белези, дългоглави европеиди,
напълно различни по външен вид от заобикалящите ги народи, но и от гърците.

Те отглеждат и до днес култури, непознати за съседите им - лози, кайсии, вишни,

черници. А през зимата ги консумират сушени. Умеят да строят двукатни къщи; долен
каменен етаж за домашните животни със зимник и горен, дървен с чардак. Стаята е
една, с огнище. През лятото готвят и се хранят на чардака. Владеят и умението да
изработват мебели – маси и столове, вещи донесени в Пакистан от англичаните чак
през XVIII - XIX век. Както са живели преди 4 – 5 000 години, така живеят и днес, говорят
същият език, пеят същите песни, носят същите дрехи, принасят жертва на същите
богове – бит съхранен в пълна изолация от останалия свят. Козите играят голяма роля в
живота на нуристанците и сродните им калаши. Отглеждат със стотици от тях, а от
млякото бият масло и правят различни сирена. За ритуални жертвоприношения се
използват козлите. Овце се отглеждат за вълна, а малко крави и говеда за мляко и
земеделската работа.33

Откриването на нисанците от Александър и сродяването му с тях е онзи момент в

историята, който го прави пряк приемник и продължител на древните имперски
традиции, които се свързват с името на Дионис и трако-арийската експанзия във
ведическа Индия. Така имперската идея изобщо намира основания в своя първообраз,
за да получи актуализация и утвърждаване в завоеванията на Александър.

* * *

Волно или неволно по това време гърците се намират на другия бряг на историята.
Няма го при тях Царят-Хранител, -Жрец и още по-малко -Бог, който обединява около
себе си „варварите“ с угощения, подаръци и пирове, с ритуално пиене на вино и
свещени бракове. Атина е демократичен полис с политически партии и красноречиви
оратори, които говорят пред народа и с емоционални и рационални доводи се опитват
да привлекат свободните елини за своята кауза. Филип Македонски има своите
симпатизанти и поддръжници в лицето, да кажем на Исократ, но има и непримирими
врагове, какъвто е Демостен – един от най-известните древногръцки държавници и
оратори. Неговите речи съдържат неподправена и много ценна информация за
културата и политиката на древна Гърция през IV век пр. Хр. Демостен е логограф –
професионален писач на речи и адвокат със силни интереси към политиката. През 354
г. пр. Хр. прави първите си политически изяви, в които насочва своите усилия срещу
разширяването на Македонското царство за сметка на Атина и гръцките колонии.
Неуспешно се опитва да създаде съюз срещу Македония, за да предотврати
експанзията и в Елада. След смъртта на Филип играе водеща роля в бунтовете срещу

33 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D1%83%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD
%D1%86%D0%B8

17
новия цар – синът му Александър Македонски и при опитите да бъде арестуван от
царския наместник Антипатър, за да избегне това Демостен се самоубива. 34

Тук ще се запознаем само с един фрагмент от края на втората му олинтска реч, в който
достатъчно добре е показано какъв дух витае в Атина, преди превземането на нейната
колония Олинт от македонската войска:

„...Нима след всичко това, атиняни, вие сте толкова неразумни, та вярвате, че същата
политика, която влоши положението на държавата, сега ще го подобри? Това не е нито
разумно, нито естествено. Защото много по-лесно е да запазиш нещо, когато го имаш,
отколкото да го придобиеш отново. Но сега поради войната нищо не ни остана да
защищаваме от предишните владения, а трябва да ги завладяваме отново. Това си е
вече лично наша работа.

И така предлагам задължително да внасяте пари, да воювате самите вие с готовност, да

не обвинявате никого в нищо, преди да победите. Едва тогава, като съдите според
делата, трябва да отличите достойните с похвала, да накажете безчестните, да не
позволявате никакви оправдания, също и за вашите грешки. Не бива да разследваме
строго какво са сторили другите, ако самите ние първо не сме изпълнили задълженията
си. Как мислите, атиняни, защо всички, които изпращате за пълководци, бягат от тази
война, но търсят по свой почин да воюват, ако трябва да се каже истината за нашите
стратези? Това е така, защото в първия случай трофеите, за които се води войната, са
ваши. И да бъде превзет Амфипол, вие веднага ще приберете всичко. За пълководците
остават собствени само опасностите, и заплата нямат. А в частните войни опасностите
са по-малки. И плячката остава на пълководците и на войниците, например Лампсак и
Сигей, пленените кораби. И тъй всички отиват, където има полза за тях самите. А вие,
щом забележите, че положението се влошава, викате на съд пълководците, но когато им
дадете думата за защита и чуете за тези трудности, оправдавате ги. На вас ви остава все
пак да спорите помежду си и да враждувате. Едни са убедени в едно, други в друго, а
държавните дела си остават в лошо състояние.

Защото в миналото, атиняни, вие внасяхте пари по симории, а сега управлявате по

симории. Всяка от двете партии има свой водач и подчинен нему пълководец и триста
свръхбогати, които имат решаващ глас. Останалите се присъединяват към едните или
към другите.

Трябва наистина да сложите край на всичко това, да станете самостоятелни още сега и
да участвувате лично в съвета, в разискванията и в изпълнението на задачите. Ако
предоставите на отделни хора само да разпореждат, както при тиранията, докато други
по принуда изпълняват триерархии, внасят пари, отиват на война, трети пък само да
гласуват декрети против тях и да не вършат нищо друго, тогава не ще изпълните
навреме нито едно от вашите задължения. Защото онеправданите винаги ще изостават.
Ще се наложи после да наказвате тях вместо враговете си.

И така предлагам най-необходимото: всички да направят парични вноски съответно на

това, кой колко притежава. Всички да отивате на поход на смени, докато изпълните
военната си повинност. Да се дава думата на всички оратори, които излизат на
трибуната, и да избирате най-полезното мнение, а не това, което каже тоя или оня.

34 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B5%D0%BC%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BD

18
 Ако изпълните тези съвети, не само ще ръкопляскате на своя оратор след малко, но и от
себе си ще бъдете доволни по-късно, когато се подобри положението на нашата
държава.“35

Казаното по-горе от Демостен прави очевидно историческото разминаване на

общественото съзнание в Тракия и Македония от една страна с това в гръцките
демократични полиси и в частност в Атина – от друга. Докато във „варварските“ царства
на север монархическата идея придобива имперски измерения и реализация с пълната
подкрепа на народа, обединен около изконни ценности, вярвания и традиции, то в
гръцкия юг демокрацията прави първите си стъпки и търси опора в красноречието и
празнословието, за да смири индивидуалните ламтежи с интересите на общността. На
знатните и свободни гърци не само не им се работи (те не са роби), но и не им се
воюва... а като връх на всичко – не им се и плаща, когато други се наемат да воюват за
тях. Те оценяват благините на свободата, но са изгубили патоса, с който могат да ги
заработят, защитят и завоюват. На смяна на този патос е дошла наемническата
пресметливост и гръцката беднота воюват с еднаква „охота“ за всеки, който плаща,
воюва и за Елада, и за Македония, и най-вече за Персия...

Античният историк Диодор Сицилийски дава състава на войската, с която Александър

Македонски тръгва срещу Дарий и данните му са потвърдени като цяло и от други
източници:

• Пехота – всичко 32 000 – 12 000 македони (9000 в македонската фаланга и 3000 в

отрядите на щитоносците), 7000 съюзници (от гръцките градове), 5000 наемници
(гърци), 7000 варвари (траки и илири), 1000 стрелци и агриани (пеонийско племе
в Тракия).
• Конница – всичко 5100 – 1800 македони (хетайри), 1800 тесалийци, 600 гърци,
900 траки и пеони.36

Вижте на този фон армията, която изпраща Дарий в първата битка при река Граник:

• 5000 гръцки хоплити, 10 000 конница и 9500 пелтасти предвождани всичките от

гръцкия стратег Мемнон от Родос, който е на служба при персите.

В резултат от битката - „гръцките наемници са пленени от Александър, който заповядва

повечето да бъдат екзекутирани, а 2000 изпратени оковани в Македония за тежък
труд.“37 Военачалникът Мемнон обаче успява да се измъкне.

За какво свидетелстват тези цифри? Гръцките наемници са представени по еднакъв

начин и в двете воюващи армии. Варварските съюзнически части (траки, илири и пеони)

35 http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=685:dd&catid=29:2010-
04-24-09-14-13&Itemid=61
36 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD
%D0%B4%D1%8A%D1%80_III_%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD
%D1%81%D0%BA%D0%B8
37 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B0_%D0%BF%D1%80%D0%B8_
%D0%93%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BA

19
в македонската армия превъзхождат гърците-съюзници не само числено, но и
качествено. Така например трибалите, които населявали земите между Стара планина
и реките Велика Морава, Дунав и Искър през 339 г. пр. Хр. успешно отблъскват
инвазията на Филип Македонски, а през 335 г. пр. Хр. начело с цар Сирм воюват и
срещу Александър. Той е впечатлен от бойните им качества и ги кани да участват в
похода му срещу Персия, в който те му помагат много с тяхната пехота. 38

След всички доводи изброени дотук е невъзможно повече да се поддържа версията, че

Империята на Александър Велики е гръцко завоевание – факт е разбира се, че тя става
средство за разпространяване на гръцкия език и градския (полисен) начин на живот в
завоюваните територии. Но заслугите за това са не толкова на самите гърци, колкото на
„варварите“ - траки и македонци, за които елинизмът като култура (и особено орфизма)
са почти като родни. Най-удивителното нещо, което откриваме при това наше проучване
е шизофренната раздвоеност на елините – от една страна е демократичния им градски
начин на живот със системата от търговски колонии по крайбрежията, а от друга е
желанието им да се представят пред света като основна движеща сила в имперските
завоевания на Александър Велики. Дори него самия да го изкарат „най-великия грък“.
Много лесно е да се проумее, че не би било по силите и на най-великия народ (да не
говорим за народ като гръцкия), да съвмести в себе си по едно и също историческо
време две толкова различни и непримирими една с друга държавно-устройствени и
цивилизационно-ценностни системи (доктрини) като демокрацията и монархическата
империя и да достигне и осъществи някакъв относителен връх в тяхното развитие.
Казано накратко: Александър Велики и неговата Империя не са рожби на гръцката
демокрация и Аристотеловия хуманизъм. Те са похитените деца на „варварска“ Тракия
и „варварска“ Македония!

А вие разбрахте ли какво стана, приятели? Поразровихме се малко в историческите

факти, предизвикахме и гарвана да пропее с гласа на Херодот и Тукидид, на Аристотел
и Демостен... И той изпусна сиренцето, или каквото там беше отмъкнал!

* * *

Александър Велики, въпреки таланта и усилията си не успява да доведе своето

грандиозно дело до желаното от него развитие. Не успява да остави наследници, на
които да предаде своите идеи и своя патос, не успява да създаде надеждни имперски
институции, които да поемат управлението на огромната държава и да осигурят
необходимата приемственост, не успява да примири един с друг различните етноси в
Империята, въпреки масовите сватби, които организира... Отива си твърде млад, едва
на 33 години в навечерието на подготвяния от него поход в Арабия и завоеванията му
стават обект на разграбване. Всеки от приближените му гледа да отмъкне каквото може.
Единствен Пердика, комуто Александър на смъртното си ложе оставя своя пръстен с
царския печат, се опитва да запази целостта на Империята, но скоро и той се отказва и
в качеството си на регент раздава: Египет на Птолемей, Кария на Асандър, Фригия на
Леонат, Медия на Питон, Тракия на Лизимах и Кападокия, която още не е завладяна, на

38 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%80%D0%B8%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%B8

20
Евмен... Няма смисъл да проследяваме настъпилите междуособици... Трайната
реализация на имперската идея пропада и се отлага за няколко века, докато на
историческата сцена не излизат римските легиони и издигнатите от тях императори.

Когато историците ни говорят или пишат в учебниците за Древния Рим и проникването и

настаняването му по нашите земи, обикновено става дума за това, че завладяването на
Тракия трае почти два века и е увенчано от въстанието на Спартак. Класово-партийната
ни историография още не е обърнала необходимото внимание на историческата истина
във всичките и измерения. Почти никой не споменава за това, че без Еней и неговото
троянско (тракийско) наследства, без тракийския пантеон, виното, орфизма и
тракийската култура изобщо, без примера на Александър Велики и неговите
завоевания, без приноса на раннохристиянските тракийски църкви, светци и мъченици,
без тракийските легиони, военачалници и императори... Римската държава не би била
това, което знаем за нея от историята и по всяка вероятност би си останала само един
от многото полиси (колонии) край „гръцкото блато“. Ние не можем с един замах да
попълним всички бели петна в историческата си памет и в историческото си мислене, а
и от човещина не можем съвсем да отнемем залъка от устата на професионалните ни
историци като проф. Б. Димитров. Но и не искаме повече да си затваряме очите и
сърцата за истината и да търпим манипулациите им. По-рано в нашето проучване ние
се спряхме на мнимото поглъщане и унищожаване на траките от „славянското море“, от
готите и от други там „варвари“, както и на асимилацията им от гърци и римляни (Виж
„Нашата история: От „Мършата и лешоядите“ до „Лисицата и гарвана““ 39) Сега по този
повод ще направим само един исторически паралел, за да продължим след това по-
натам и да покажем, как Империята от наша рожба става наша майка.

Но преди това нека да внесем малко яснота в използваната дотук историческа

терминология и да уточним какво най-общо разбираме, когато говорим за такива неща
като:

Империя – много-етническа държава, подчинена на един административно-

териториален център (град-държава) и управлявана от император, чиято власт е
наследствена или от владетел-император, потомък на феодална фамилия (династия) от
определен етнос, в чиито земи живеят и други народи. 40

Гърци – името е с латински произход, така римляните най-напред наричат колонистите

в Сицилия, а по-късно и етносите в Древна Елада, които се самоопределят като елини.
Родоначалник на елините е митологичният патриарх Елен, а негови потомци са
еолийците, дорийците, ахейците и йонийците. За първи път това име е употребено
от древногръцкия поет Архилох през 7 век пр. Хр. Ахейци е общото име на древните
гърци, употребявано от Омир в „Илиада“, където тази дума е използвана 598 пъти.
Поетът употребява алтернативно името данайци - 138 пъти или аргосци - 29 пъти.
Ахейците живеели в областта Аргос. Пристигат на Балканския полуостров през
бронзовата епоха - II хил. пр. Хр., като донасят своя език, вярвания, бога на небето и
мълнията... Ахейците успяват да се наложат над старото местно население (пеласги),

39 http://www.otizvora.com/2018/03/9681
40 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F

21
като в периодите на война и мир с него, двете общности се сливат. През късната
античност (след Едикта на Каракала от 212 г. сл. Хр.), гърците започват да се
самоопределят като ромеи (римляни). А след 392 г., когато Теодосий I забранява дори
частното изповядване на езически култове, името „елини“ остава в обръщение като
синоним на „езичници“. 41 42

Траки - етно-културна общност от индоевропейски племена, населявали от II хил. пр.

Хр. до VI в. сл. Хр. Балканския полуостров между северноегейското крайбрежие (вкл.
островите Тасос, Самотраки, Лемнос и Имброс) до Карпатите, от Черноморското
крайбрежие до р. Морава, и земите в Северозападна Мала Азия (съвременните
територии на България, Румъния, Молдавия, Беломорска Тракия в Гърция,
включително и Анатолия в Турция, Поморавието и част от Македония). 43 При
предишните си любителски проучвания видяхме, че в периода от IV до VI век с
преместване на имперската столица от Рим в Константинопол и с утвърждаване на
християнството като основна религия по нашите земи името траки постепенно се
измества от името българи - vulgares. (Виж „Как и кога българите излизат на
историческата сцена“44)

Македонци – населението на древното Царство Македония, съставено основно от

тракийски и частично от илирийски етноси, както видяхме по-горе. И за това население
е в сила горната констатация - с преместване на имперската столица от Рим в
Константинопол и с утвърждаване на християнството като основна религия в Римската
империя името македонци е изместено постепенно от името българи - vulgares.

Римляни – това са свободните и пълноправни граждани на Рим. След едикта на

Каракала от 212 г. сл. Хр. такива са и всички свободни жители в провинциите на
Римската империя, независимо от техния етнос.45

Направените уточнения в терминологията по-горе показват, че след завоюването на

Балканите от Рим и особено след 212 г., когато на всички свободни жители в
провинциите на Империята е признат статута на пълноправни римски граждани, в
етническото и народностно самосъзнание на населението настъпват значителни
промени. Тези промени са силно повлияни и от настъпващото християнство, което не се
приема еднакво от всички етнически общности на Балканите. Гърците постепенно
започват да се самоидентифицират като ромеи (римляни). Но такива по силата на
закона са и траките и македонците, които живеят в границите на Империята. Освен тях
обаче има и сродно тям по език, вяра, традиции и култура население, което живее на
север от Дунав в Дакия и Скития и ту бива включено, ту излиза от пределите на
Империята – служи като съюзени федерати или нахлува на юг и плячкосва ромейските
си сродници и техните земи. Това население не може повече да бъде идентифицирано
41 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_
%D0%B3%D1%8A%D1%80%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5
42 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%85%D0%B5%D0%B9%D1%86%D0%B8
43 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B8
44 http://www.otizvora.com/2018/03/9661
45 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B4%D0%B8%D0%BA%D1%82_%D0%BD%D0%B0_%D0%9A
%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%B0

22
най-общо като варварско, защото в голямата си част то участва пълнокръвно в живота
на държавата – плаща данъци, служи в легионите, стига до най-високите държавни
постове, а от друга страна дори на север от Дунав то изповяда новата християнска
религия отпреди самите римляни и елини... И понеже не говори латински или гръцки, а
древния си местен език, то просто е наречено народ, тълпа – vulgares. Самото това
население обаче се идентифицира като Божи народ, хора на Словото (Христос) –
словени (Виж повече в: „Как и кога българите излизат на историческата сцена?“) 46. Този
процес на народностно обособяване на старите етноси в Тракия, Македония, Мизия и
Скития като българо-словени не протича за ден или два, но може по-успешно,
аргументирано и обосновано да бъде проследен, изучен и обяснен от неудачното
досега скитане по света в търсене на родина за митичните „прабългари“.

Че сме прави в изводите и предположенията си можем да се убедим като направим

един бегъл паралел между историческата съдба на траките и евреите. За древното
тракийско население нашите историци без свян и смущения пишат, че е асимилирано от
гърци и римляни или унищожено от славяни и друг вид „варвари“, независимо от
водещото си дори привилигировано историческо място в Римската империя. За евреите
обаче, които 2 хиляди години са потискани, разселвани, преследвани, покръствани,
убивани и без собствена държава, никой не прави и намек, че са изчезнали... Къде е
разликата? Ако най-големия народ след индийския може да бъде заличен без следа,
дори да живее добре и да властва в Римската империя, то какво тогава даде
исторически шанс на евреите да оцелеят? Отговор на този въпрос трябва да намерят
тези, които изтриха траките и македонците от историята и доведоха „прабългарите“
някъде от Иран, Памир и Хиндокуш.

Исторически паралел подобен на по-горе описания може да бъде направен и в рамките

на родната ни история. Как така при славянските и „варварски“ нашествия за век-два
траките изчезнаха от Балканите и света, а за 5 века „черно турско робство“ никой не
успя да заличиха българите от същите тези земи?... Историците ни имат много да
мислят по тези въпроси, но полезно би било най-напред да осъзнаят, че народите не
изчезват безследно и „до крак“ от историческата сцена, само защото на някой му се
иска, и не се появяват от дебрите на Азия, когато и както му е удобно.

* * *

Дойде време, вместо да преразказваме историята да видим едно удивително творение,

което от 1500 години възкръсва всека сутрин с изгрева и живее и ликува в свещен
трако-християнски брак до залеза в самото сърцето на две световни империи –
Византийската и Османската. Става дума за храма „Св. София“ в Цариград. Църквата
на Светата Премъдрост Божия е съградена първоначално през 360 г., разрушавана е
на 2 пъти при обществени безредици, като съвременната и сграда е построена през 532
– 537 г. по времето на император Юстиниан I. Впечатляващо инженерно постижение за
времето си, „Св. София“ е смятана за най-яркия образец на византийската архитектура
и оказва огромно влияние върху монументалната архитектура в Османската империя.

46 http://www.otizvora.com/2018/03/9661

23
От първото си освещаване през 360 г. църквата служи като катедрален храм на
Цариградската патриаршия. След превземането на града от кръстоносците през 1204 г.
тя става катедрала на латинските патриарси до тяхното прогонване през 1261 г. А след
падането на Константинопол под османска власт през 1453 г. „Св. София“ е превърната
в джамия. През 1934 г., подир разпадането на Османската империя, правителството на
Турция секуларизира сградатаи и я прави музей.47

За нас би било интересно да видим какво ни е оставил за строителството на храма „Св.

София“ един съвременник на събитията като Прокопий Кесарийски в книгата си „За
постройките“. Историкът пише този труд малко след като на бял свят излиза „Тайната
история“, в която той директно демонизира Юстиниан Велики и наред с другите хули за
императора, споделя и следното:

„Разказват, че майката на Юстиниан казала пред свои близки, че синът ѝ не е нито от

Саватий, нейния съпруг, нито пък от някой друг човек. По-точно, че когато тя трябвало да
го зачене, я посещавал някакъв невидим демон – тя усещала, че той се сношава с нея
като мъж с жена, а после изчезвал като в съновидение.“48

Четейки тези редове не можем да не си спомним казаното по-рано за Олимпиада –

майката на Александър и за неговата вяра в божествения му произход. При Юстиниан
Велики се натъкваме на същия акт на хиерогамия и това е напълно обяснимо, като се
вземе под внимание тракийския му произход. Истинска представа за мащабите и
значението на свещения брак в този му аспект при траките можем да придобием от
един бегъл преглед на народното ни творчество и местните предания и вярвания. Едва
ли има селище в страната, в землището на което да няма местност с име като:
Самодивско дърво, Самодивско хоро, Самодивско кладенче, Змейова дупка, Змейова
сватба, Змейова невеста, Самодивско (Змейово) злато... или нещо подобно. Приказките
и песните за любовни и брачни отношения между моми и момци от една страна и
свръхестествени персонажи като змейове, змеици и самодиви от друга са огромна част
от българския фолклор. Споменът за змейовете и змеиците и за техните влюбвания в
моми и момци се пази много живо в нашите народни песни, приказки и притчи, от които
много са станали обредни. Така например хороводните великденски, гергьовденски и
спасовденски, както и еньовденските песни не са нищо друго освен змейовски песни,
т.е. такива, в които се разказват различни случки как змей отнася мома или змеица
залюбва момък.49 И не само Крали Марко е черпил силите си от млякото на самодива, с
което бил откърмен. Не са изключение и днес преданията и историите, запазени в
народната и семейната памет за родствени връзки между човека и свръхестественото.
Ето какво четем в една статия на „Списание ОСЕМ“ от 14.03.2014 г.:

47 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0_%D0%A1%D0%BE
%D1%84%D0%B8%D1%8F_(%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD
%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB)
48 Прокопий, „Тайната история“, „Народна култура“, София, 1983, стр. 54-55.
49 https://kovaklog.wordpress.com/2016/11/27/%D0%B7%D0%BC%D0%B5%D1%8F%D1%82-%D0%B2-
%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F-
%D1%84%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BB%D0%BE%D1%80-%D0%B8-%D0%B2%D1%80%D1%8A
%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0/

24
 „Следващите редове ще подложат на съмнение вярата ви в реалността такава, каквато я
познавате. Особено ако светогледът ви е достатъчно отворен за различното и дори
странното. Защото само когато границите между фантазия и реалност паднат за няколко
минути, ще се почувствате в един друг, определено по-добър свят - този на змейовете.
Повежда ни неслучаен гид, а известен композитор, музикант, журналист, икономист и
самият той правнук на... змея Добри.

Славата на могъщия исполин се носела надлъж и шир по българските земи в началото

на миналия век. Викали го там, където неземната му сила би могла да е в помощ. Носел
огромни канари на немислими разстояния. На борческите състезания срещу него се
изправяли едновременно по неколцина пехливани, но никой не успявал да му се
противопостави. Наричали го Добри, а когато някой му станел близък, великанът му
давал да чуе как бие сърцето му... и след това как бие второто му сърце отдясно на
гърдите. Всяко с пълна сила, всяко със своя ритъм. Щом някой възкликнел: „Ама, как е
възможно!", Добри с усмивка отвръщал: „Това е от майка ми, змеицата..."50.

Темата е толкова обширна и необятна, колкото и съставно-интегрална част от древната

ни трако-българска култура, ние обаче няма да навлизаме дълбоко в нея, а ще се
върнем при експонирането и от Прокопий Кесарийски в „Тайната история“. След като
описва демоничното поведение на Юстиниан, такова каквото са го видели някои от
приближените до него хора от прислугата му, както и такива приети на аудиенция от
императора, Прокопий сам възкликва:

„...Как да не беше тоя човек някакъв зъл демон, щом нито пиеше, нито ядеше, нито
спеше до насита, а само вкусваше отгоре от поднесените ястия и призори обикаляше
двореца, макар че беше особено пристрастен към любовните наслаждения?“51

И за да бъде съвсем убедителен прибягва и до свидетелствата на императрицата:

„...А Теодора отвърнала, че през онази нощ и се явило съновидение и ѝ заръчало вече
никак да не се безпокои за богатство. То ѝ казало, че когато стигне Византион, в ложето и
щял да дойде вождът на демоните и тя всячески трябвало да стане негова съпруга. С
това щяла да се сдобие с всички богатства.“52

Така описаната от Прокопий демонична същност на Юстиниан не пречи на автора на

„Тайната история“ да ни представи императора-тракиец и като най-войнстващия
християнин на своето време:

„Юстиниан изглеждаше, че има твърда вяра в Христа, но и това му качество бе само за

погибел на поданиците му... И тъй извърши безброй убийства, защото се стремеше да
събере всички под единната Христова вяра и така безпричинно изби хората, като и това

50 https://www.spisanie8.bg/%D1%80%D1%83%D0%B1%D1%80%D0%B8%D0%BA
%D0%B8/%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%B4%D0%BA%D0%B8/2379-%D0%BF
%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%8F%D0%B4%D0%BE-%D0%BC%D0%B8-%D0%B7%D0%BC
%D0%B5%D1%8F%D1%82.html
51 Прокопий, „Тайната история“, „Народна култура“, София, 1983, стр. 55-56.
52 Пак там.

25
 правеше под прикритието на своето благочестие. Защото той не смяташе, че върши
човекоубийство, щом жертвите не му бяха единоверци.“53

Очакванията ни, след това което Прокопий пише за Юстиниан в „Тайната история“ са,
че демонизирания император едва ли би могъл да извърши някакво добро дело през
живота си. Затова изпадаме в истински културен шок, когато четем написаното от същия
автор за Цариградския храм „Св. София“ и неговото построяване. По време на бунта
„Ника“ старата сграда на църквата „Св. София“ е порутена и опожарена. Някои
изследователи като А. Чилингиров и Г. Сотиров защитават тезата, че църквата е
осквернена от поддръжници на цариградската ортодоксия, които от позициите на
Никейския символ на вярата, обвиняват в ерес, нападат и разрушават независимите
църкви в Тракия и Илирик. Сам Прокопий не ни дава достатъчно надеждна информация
по въпроса, но това, което пише в „Тайната история“ ни кара да мислим, че размириците
в Константинопол между сините и зелените освен противоимператорски имат и
етническо-религиозен характер. След потушаването на бунта Юстиниан се заема не
просто да възстанови храма, а да го изгради наново, като привлича най-добрите
архитекти и строители, влага цялата финансова мощ на Империята, сам участва в
проектирането и надзирава строителството... Нещо повече – в някои кризисни моменти,
когато строителите и архитектите се оказват безпомощни, той е човекът, който дава
възловите решения. Прокопий разказва:

„Император Юстиниан заедно с архитектите Анфемий и Исидор създаде стабилност и

сигурност в така високо издигналия главата си грамаден храм по много начини. Струва
ми се, че е невъзможно за всеки от тях да се научи, а още по-малко да се разкаже. Само
едно нещо ще спомена, което може да служи като доказателство за величието и
изкуството на цялото това творение. Постаментите (стереобатите) са построени не така
както останалите части на зданието... Направени са във вид на четириъгълник от няколко
реда камъни, твърди по природа и поотделно полирани... Те са свързани не с вар, азбест,
асфалт или нещо подобно... а с олово, влято помежду им, което запълва плътно
празнината между камъните и ги свързва един с друг...

Не само с пари императорът създаде всички забележителни качества на храма, но и със

своите грижи и мисли, свързани с работата, със своя велик дух... Една от арките, която е
обърната на изток, се издигала от едната и от другата си страна, но не била още напълно
завършена... И ето, че фундаментите (стереобатите), на които стояла цялата тази
постройка, не понесли грамадното съоръжение и поддали... Изглеждало, че всичко ще се
срути... Изплашени Анфемий и Исидор доложили за това на императора, без никакви
надежди в своето изкуство. Императорът веднага - не знам, под чие вдъхновение, мисля,
че с Божието съгласие, защото не беше архитект - заповяда да се завърши арката
докрай. Тя, каза той, издигайки се на собствените си основи, няма да има нужда да я
подкрепят тези постаменти... Строителите започнали да правят, това което им било
заповядано, а арката стояла съвършено невредима, издигнала се високо в небето в
потвърждение на прозорливото решение на императора...“54

Но да разгледаме няколко снимки от вътрешното оформление на “Св. София“:

53 Пак там, стр. 57.

54 https://azbyka.ru/otechnik/books/download/8383-o-postrojkakh.pdf, стр. 15-16.

26
Реконструкция на централния купол във вида му отпреди 1453 г., когато Цариград пада под
турска власт и църквата превърната в джамия.

Така изглежда централният купол днес 15 века след издигането му. Ликът на Спасителя отдавна
е заличен, но Слънцето никой не може да го спре и то всеки ден влиза в храма и в „свещен
брак“ с богомолците озарява, възродява и оплодява душите им.

27
В пещера Утробата Богът Слънце влиза в Декоративните свастики по куполите на „Св.
свещен брак с Богинята Майка-Земя и слага София“ в Цариград свидетелстват за древно
началото на новия живот.55 трако-орфическо влияние.56

Вижте главният купол с лика на Спасителя, такъв какъвто е бил преди турците да
превземат Константинопол, вижте го как изглежда и днес - 15 века след като е издигнат
и изписан. Времето е олющило на места позлатата, няма го и образът на Спасителя, но
Слънцето все така нахлува сутрин в храма, влиза в свещен брак с него и изпълва
пространството и душите на богомолците – християни или мюсюлмани с живот и
благоговение. Това е същото онова преживяване от пещера Утробата – Бог слиза при
хората, което е едно и също, вечно повтарящо се от хилядолетия по нашите земи. Това
е онова тържество на тракийската виталност, което намираме и в запазените подови
мозайки на разрушените раннохристиянски храмове от Ираклия и Пловдив, от
Плаощник и Сандански, от София и Царичинград... А декоративните свастики по
куполите на Цариградската „Св. София“ свидетелстват за това, кой е истинския творец
създал това непреходно и богоугодно архитектурно чудо. Църквата се вписва като
върхово постижение в трако-орфическата, раннохристиянска традиция на храмово
строителство по нашите земи и никой не би могъл да подмени духът, който витае в нея
с някакъв византийски, гръцки или какъвто и да било друг дух. Това е същият дух
възкръсващ тук от хилядолетия в Дионис и в Орфей, в Залмоксис и сега в Христа...

55 https://evgenidinev.com/seen/utrobata/
56 https://www.youtube.com/watch?v=j837i67WCxY

28
 „Може да се каже – възкликва и Прокопий, че това място не отвън се осветява от
слънцето, а че блясъкът се ражда в него – такова количество светлина се
разпространява в този храм...

Огромният сферичен купол, почиващ върху това кръгло здание го прави изключително
прекрасно. И в следствие лекотата на постройката изглежда, че той почива не върху
твърдо съоръжение, а като че ли златно полукълбо спуснато от небето прикрива това
място.“57

Можем да разказваме още дълго за император Юстиниан Велики и чудния храм „Св.
София“, издигнат от него в сърцето на Източната Римска Империя, наречена по-късно
от някои Византийска, и дори „гръцка“. Можем да цитираме съвременни наши и чужди
професори, които разправят как по същото време траките по нашите земи били вече на
изчезване, асимилирани от римляни и гърци и избивани и прогонвани от славяни и
подобни тям „варвари“. Истината за нас обаче е друга. Империята, в чиято столица
властват императори и законодатели тракийци и на територията на която се строят
стотици храмове като Цариградската „Св. София“, в които Светия Божи Дух влиза всеки
ден, така както е влизал в древните тракийски светилища, за да възкреси в свещен брак
хора и природа; където тракийските, скитски и македонски етноси стават единен
Христов народ (българо-словени) ... тази Империя не може да не е НАША МАЙКА И
РОДИНА! Защото ние и днес живеем с изконната си вяра тук, говорим същия език,
строим същите храмове, слушаме от бабите си същите приказки и песни за змейове и
самодиви, ядем хляба на тази земя и пием свещеното и вино... И така е било винаги и
без прекъсване, откакто свят светува! Това се помни и знае.

* * *

Неусетно стигнахме и до това място в нашето проучване, където трябва да си

самообясним и някои много интересни моменти около възникването на независимата
българска държава. Популярната версия, разказвана все още в учебниците вече се
оспорва и отрича масово, дори от автори като проф. Б. Димитров, затова не е
необходимо и ние да я опровергаваме – тя просто си отива. Интересно е обаче да
видим как става това и какво ново би следвало да дойде на овакантеното място.

Една от основните корекции е, че нашата държава е възникнала не през 681 г. след

битката при Онгъла, а през 632 г., когато Кубрат основава Стара Велика България,
известна още като Оногурия. В тази постановка има известна логика, само ако се
пренебрегнат установените от нас дотук обстоятелства, които ни карат да мислим, че
самостоятелната българска държава не е нещо ново, а следва да се разглежда като
продължение на трако-македонската държавност и произтичащите от тази държавност
имперски традиции и политика. В този контекст Източната Римска Империя (Византия)
със същите уговорки, с които се приема за гръцка държава, би могла да се разглежда и
като българска. Ако гръцкия език измества латинския и става официален език във
Византия, то в същото време официалната религия – християнството е със силно
изразена трако-орфическа спесифика. На Балканите наред с Цариградската

57 https://azbyka.ru/otechnik/books/download/8383-o-postrojkakh.pdf, стр. 12-14.

29
патриаршия от 535 г. официално е призната от император Юстиниан Велики и
пълнокръвно функционира българската независимата архиепископия на Илирик –
Юстиниана Прима, известна по-късно и като Охридска архиепископия. Тук, когато
говорим за българи трябва да уточним, че става дума не за някакъв мним азиатски
етнос с неизвестен произход и предистория, а за онази местна обществена прослойка,
която не говори латински или гръцки, приела е християнството от апостолите преди то
да стане официална държавна религия и която още Константин Велики кани на
Коледните тържества в Сердика наравно с основните политически сили – сините и
зелените. Т.е. основната маса от трако-илирийските етноси, които формират българския
народ. Сега остава да видим малко по-подробно, защо към този нововъзникнал
български народ (vulgares) принадлежат и скитите северно от Дунав.

В „Как и кога българите излизат на историческата сцена?58“ вече стана дума за

покръстителската мисия на апостол Андрей Първозвани и на Св. Климент Сердикийски
– папа римски в Скития. В тази връзка тук в допълнение ще цитираме мнението на Ю.
А. Катунин от Таврическия национален университет в Симпферопол:

“...въз основа на писанията на Евсевий Кесарийски (IV век), Евхерий Лионски (V век) и
Епифаний (края VIII - началото на IX век), както и на някои по-късни руски летописи,
апостол Андрей е посетил редица градове на Крим и в Киевска Рус. Епифаний
отбелязва, че “от Босфора Андрей пристигна в Феодосия - град многолюден и образован,
в който цар беше Саромат. Повярваха тук немного. Като ги остави, апостолът отиде в
Херсон. Херсонесците са хора коварни и до този ден не хващат вяра. Андрей остана с
тях няколко дни и се върна в Босфора, намери херсонески кораб и отплува за Синоп.”

Тридесет години след апостол Андрей, при император Траян, в Крим били заточени
третият римски папа Климент и другарите му. Пристигайки в Крим през 94 г. сл. Хр.,
Клемент открил тук в кариерите на Каламит повече от 2 хиляди души християни. Според
църковните предания появата на Клемент в Крим довела до това, че всеки ден в Херсон
се кръщавали до 500 езичника. В различни части на Крим за християните били
построени над 75 църкви. Приемането на християнството от местното население се
обяснява с факта, че Климент направил в Каламит едно от своите чудеса. В кариерите
нямало вода и тя трябвало да се докарва от 6 версти. Св. Клемент открил в планината
чудотворен източник, утоляващ жаждата на работещите в каменоломните. Като научил
за толкова активното укрепване на християнството в Крим, император Траян изпратил
специална експедиция, която разгромила християнския център в Херсон. А Климент бил
отведен до морето, привързан за котва и удавен…

В 310 г. ерусалимският патриарх Ермон изпратил в Крим епископите Василий и Ефрем,

които се опитали да организират в Таврия първата християнска епархия. Те обаче, както
и техните последователи - епископите Евгений, Еферий, Елпидий и Агатодор, загинали в
ръцете на херсонеските езичници. И само епископ Капитон, който пристигнал в Херсон с
отделение от 500 войници успял да убеди жителите на Херсон да бъдат кръстени.”59

Погледнете сега картата на Стара Велика България по-долу и вижте къде се намира
Херсон Таврически – почти на върха на Кримския полуостров. Феодосия е около 150 км

58 http://www.otizvora.com/2018/03/9661
59 http://sn-philcultpol.cfuv.ru/wp-content/uploads/2016/12/016_katu.pdf

30
на изток а от другата страна на Керченския проток на не повече от 120-130 км се е
намирала и Фанагория – престолнината на Кубрат.60 От всичко изписано по-горе излиза,
че земите на Кубратова Оногурия, ако не изцяло, то поне в най-населените си и в
близост до столицата територии са били християнизирани почти три века преди
основаването на държавата. Тези земи са осеяни гъсто с гръцки колонии от векове и
имат пряка връзка по море с Византийската столица. По-лесно, по-удобно и по-
безопасно е да се стигне от Цариград до Фанагория с кораб, отколкото от Цариград до
Сердика на кон! Това изненадващо ли е? Към всичко казано до тук трябва да добавим и
факта, че на югоизток в Кавказ земите на Кубратова България са граничели с Древна
Армения – първата страна в света, приела официално християнството през 301 г.

Интересно е да видим и в какъв властово-управленски контекст е образувана Кубратова

България, като направим бегъл преглед на императорите в Константинопол.

Юстиниан I Велики управлява Източната Римска Империя от 527 до 565 г. С неговото

управление започва трансформацията на късноантичната Източна Римска Империя в
ранносредновековна Византия. Той е последният римски император, който се опитва и в
голяма степен успява да подчини цялото Средиземноморие. Освен това Юстиниан
променя държава, религия и обществото из основи. Роден е през 483 г. в близкото до
Скупи (Скопие) градче Тауризиум – днес село Таор в Република Македония. От

60 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D0%BE
%D1%80%D0%B8%D1%8F

31
тракийски, селски произход е и по рождение се казва Управда. Името Юстиниан
получава, след като е осиновен от чичо си император Юстин I, когото наследява.61

Юстин II е император на Византия от 565 до 578 г. Той е племенник на Юстиниан I и

съпруг на София, племенницата на императрица Теодора и от там член на
Юстиниановата династия. През управлението на чичо си заема длъжността куропалат и
добива влияние в столицата. След смъртта на Юстиниан I Велики през 565 г.,
дворцовата гвардия на екскубиторите издига Юстин II за император. Юстин II е описван
като „твърд човек, заслепен от славата на предшествениците си и нагърбен със
задачата да води една изтощена, зле защитена империя, преминаваща през голяма
криза“62.

Тиберий II Константин е византийски император от Юстиниановата династия и

управлява от 578 до 582 г. По произход е романизиран тракиец. Тиберий ІІ идва на
трона с помощта на императрица София. Бил приятел на Юстин II, който го определя за
comes excubitorum, началник на дворцовата стража. Тиберий поема контрола върху
империята, когато през 574 г. Юстин II се поболява душевно и е убеден да абдикира.
Тогава Тиберий е издигнат в сан цезар и става регент на империята заедно с
императрица София, която оказва решаваща роля в управлението. 63

Маврикий Тиберий е император на Византия от 582 до 602 г. Произхожда от богата

арменска фамилия от Кападокия и е много успешен главнокомандващ, победител във
войната с персите. През 574 г. Маврикий е издигнат от император Тиберий II за
командир на столичната гвардия. По време на войната със Сасанидската империя,
Маврикий командва източните армии. През 580-581 г. армията му навлиза в
Персийската територия и достига югозападните брегове на Каспийско море. Година по-
късно празнува триумф в столицата и се жени за Константина, дъщерята на император
Тиберий Константин. Маврикий е осиновен от предшественика си, приема неговото име,
става негов зет и го наследява след неговата смърт.64

Флавий Август Фока e византийски император от 602 до 610 г. Произходът му е

неизвестен. Казват, че бил тракиец. Син е на Доментция трако-римлянка, и неизвестен
баща. Фока е бил прост офицер (стотник), който нямал нужното образование, за да
управлява. Той служи в Дунавската армия, когато император Маврикий организира
поход срещу славяните на север от Дунав. По заповед на императора войниците
трябвало да прекарат зимата на 602 г. на север от Дунавската граница във Влашко,
където да си набавят провизии сами. Спирането на заплатите допълнително разпалва
недоволството на войската, което води до бунт срещу Маврикий и издигането на Фока
за водач. Метежът бързо се разраства и през ноември 602 г. помита управлеието на

61 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AE%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D0%B0%D0%BD_I
62 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AE%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD_II
63 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B8%D0%B1%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%B9_II
64 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%B2%D1%80%D0%B8%D0%BA
%D0%B8%D0%B9_(%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD
%D1%82%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B8%D0%BC%D0%BF
%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F)

32
Маврикий в Константинопол, който е свален от престола и убит жестоко, заедно със
синовете си.65

Флавий Ираклий Август е източноримски император, управлявал от 610 до 641 г.

Ираклий е от арменски произход, но не се знае къде точно е роден. Идва на власт с
подкрепа на войската и аристокрацията в Константинопол срещу узурпатора Фока,
когото сам обезглавява. Като управник Ираклий реорганизира и стабилизира
империята, неутрализира персите и аварите. По негово време са първите сблъсъци
между християни и мюсюлмани, вследствие на които Империята загубва Светите земи,
Сирия и Египет. Поддържа добри отношения с владетеля на Велика България княз
Кубрат, когото през 635 година удостоява с титлата патриций.66

Интересно, нали? Император Ираклий, по времето на когото Кубратова България се

появява на политическата карта е първият император от династията на Ираклиите.
Повече от век и половина преди него Византия се управлява последователно от две
тракийски династии – на Леонидите от 457 до 518 г. и на Юстиниан Велики от 518 до
602 г. Към това тракийско управление трябва да се причисли и властването на
узурпатора Фока от 602 до 610 г.

В „Кроватова България и покръстването на българите“ д-р Ганчо Ценов още през 1937 г.
разказва подробно за историческите събития и отношенията между Ираклий и Кубрат,
довели до образуването на Велика България. Заслужава си да преразкажем част от
повествованието му.

Около 625 г. аварите и другите крайдунавски племена се сдружили с персите, за да

превземат Цариград, но обсадата се проваля, защото император Ираклий успял да се
разбере с хуните (българите) за общи действия против аварите. Това споразумение
било постигнато благодарение на старата им дружба от 619 г., когато господарят на
хуните заедно с неговите воеводи и телохранители бил приет в Цариград и въведен в
светите тайнства, богато надарен, като му било дадено и патрицианско достойнство. По
този повод д-р Ценов цитира патриарх Никифор:

„По това време се подигна Куврат, внукът на Органа, господарят на хуногундурите,

против хагана на абарите и изгони хората му из собствената си земя. Проводи след това
пратеничество до Хераклия и свърза мир с него.“

След което Г. Ценов сам продължава:

„Абарите покориха тук уногурите или хуногундурите. Тези хуногундури се вдигат сега
против абарите и ги изпъждат от отечеството си. А както пише Йордан, хуногурите са
живели от правреме в Тракия и Дакия, които бяха заети от абарите. Поради това
хуногундурът Куврат не беше някой чужденец за Византийската империя. Неговият
съвременник, владиката Йоан от Никиу ни разправя, че Куврат бил от детинство
отраснал в императорския двор в Цариград и поради това е бил близък приятел на

65 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%BE%D0%BA%D0%B0
66 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D0%B9

33
 император Хераклий. Тези двама приятели са се били разбрали против абарите, които
потискали хуните и заплашвали Цариград.“67

Днес разполагаме и с достатъчно надеждни веществени

доказателства, които потвърждават истинността на тази
теза. Отляво виждате един от двата пръстена на Кубрат,
открити в съкровището му от Малая Перешчепина.
Текстовете върху тези пръстени гласят: „на Кубрат” и „на
патриция Кубрат” и са разчетени през 1982 г. от немския
учен Йохан Вернер.68

Съкровището съдържа над 800 различни предмета с

общо тегло 25 кг злато и 50 кг сребро и е открито съвсем
случайно от 10 годишно пастирче през 1912 г. край река
Ворскла на 13 км от Полтава. Днес то е изложено в
експозиция на Ермитажа, озаглавена "Великото преселение на народите", с което се
неглижира истинския му произход и открито се спекулира, като се твърди:

„Съвременни изследвания показват много интересни резултати - че в него има предмети

от Византия и артефакти с произход от земите на днешна Гърция, Иран, Индия, Китай,
евразийските степи, а така също то съдържа и предмети с мотиви на викингите, та дори
сцени от Кама Сутра.“69

За нас е интересно да разгледаме още два съда от това уникално съкровище и да ги

съпоставим с аналогични съдове от друго подобно съкровище, открито през 1799 г. в
Наги Сент-Миклош.

Ритонът доказва, че съкровището на Кубрат има Ритон – съд за обреди и ритуали според
и религиозно-ритуален характер (връзка с култа тракийските традиции от съкровището от
към Дионис).70 Наги Сент-Миклош71

67 http://www.imadrugpat.org/krovatova.pdf
68 https://bulgarianhistory.org/sukrovishteto-na-kubrat/
69 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%8A%D0%BA%D1%80%D0%BE
%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B5_%D0%BE%D1%82_%D0%9C%D0%B0%D0%BB%D0%B0_%D0%9F
%D0%B5%D1%80%D0%B5%D1%88%D1%87%D0%B5%D0%BF%D0%B8%D0%BD%D0%B0
70 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%8A%D0%BA%D1%80%D0%BE
%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B5_%D0%BE%D1%82_%D0%9C%D0%B0%D0%BB%D0%B0_%D0%9F
%D0%B5%D1%80%D0%B5%D1%88%D1%87%D0%B5%D0%BF%D0%B8%D0%BD%D0%B0

34
Съд от съкровището на Кубрат с Христовия Съд от съкровището на Аспарух от Наги Сент-
монограм, убедително доказателство, че Миклош с безспорна християнска символика73
българския владетел е бил християнин.72

Наличието на ритони и на съдове с християнска символика в двете съкровища ги прави

да изглеждат много близки по произход и предназначение. И ако съкровището от Малая
Пересчепина е идентифицирано с помощта на пръстените като принадлежащо на
Кубрат, то това от Наги Сент-Миклош се свързва с името на Аспарух. Най-абстрактното
определение, което може да се намери изобщо за ритона е, че е „контейнер на
същността на живота“, съд в който се налива „етерната течност икор, която е
кръвта на боговете и безсмъртните“ и че символизира „танца на Дионис върху
гроздето“74. Наличието на тези съдове в двете съкровища наред със всичко друго е
доказателство за религиозно-ритуалното предназначение на съкровищата, както и за
връзката на притежателите им с древния трако-дионисиев култ. И двете съкровища
показват, че на притежателите им не са били чужди и непознати царските пирове от
времето на Котис и Александър и ритуалното пиене и възлияние. А присъствието на
съдове с християнска символика еднозначно свидетелства, че притежателите им
изповядат христовата вяра. Как бихме могли да обобщим всичко това?

Търсейки отговор на тези въпроси в мрежата, съвсем неочаквано попаднах на едно

изказване на знаменития наш историк проф. Божидар Димитров, което направо ме
втрещи. В интервю за в. „24 часа“ от 4.08.2010 г. той директно заявява: „Не се дивете
на златото на траките – те са били като мутри.“ На забележка, изказана от
журналистката по отношение на археологията, че именно с нея сме известни по света,
професорът отговаря:

„Не е така. Известна е за примитивното мислене, за масовата публика. Какво е известно?

Само тракийските златни съкровища. А старобългарските ръкописи, които са висшите

71 http://uniquebulgaria.blogspot.bg/2008/05/blog-post_22.html
72 https://bulgarianhistory.org/sukrovishteto-na-kubrat/
73 http://uniquebulgaria.blogspot.bg/2008/05/blog-post_22.html
74 https://en.wikipedia.org/wiki/Rhyton

35
 постижения на цивилизацията, на живописта? Това е по-висше изкуство, отколкото
сервизите за пиене на тракийските владетели, които издават доста парвенюшки вкус.

Щото те са били на същото ниво, неграмотни, управлявали са царства с размерите на

една днешна област. Многото пари, които са имали, вместо за пътища, сгради, книги и
училища са ги влагали като днешните мутри – в съкровища, които не са и тракийски,
които са произведени от перси или гърци, или са военна плячка, или са им били
подарявани. Та ние знаем прекрасно всяко съкровище откъде е. Панагюрското
съкровище, най-хубавото е от Лампсак, гръцки град. Какво тракийско съкровище? По
него има сцени от гръцката митология, не от тракийската.“75

При тази постановка на въпроса, изказана от проф. Б. Димитров изведнъж ми стана

ясна цялата ни многовековна, изопачена и объркана история. Кубрат и Аспарух са
просто мутри, най-големите мутри в нашата история, защото техни са най-големите
трако-български съкровища. Разбрах, че сме „държава на мутрите“, още от самото
появяване на Стара Велика България... Просветляващо и успокояващо е, че такава
държава е и Византия, да не говорим за Персия с тоновете злато, които Александър
открива в съкровищниците на Дарий. Какво да кажем за Древна Троя със съкровището
на Приам, за Микена, за Египет... изобщо картината никъде не е по-малко мутренска...
Ами цар Мидас – всичко, до което се докоснел ставало на златно... Удивително е как с
една дума – мутра, може да се даде отговор на всички исторически въпроси, загадки и
манипулации. Бъди ни жив и здрав, професоре! Продължавай да летиш и грачиш във
висините.

Ако успеем да претръпнем и да се абстрахираме от гениалната теория на проф. Б.

Димитров за мутренския характер на нашите владетели от най-дълбока древност и да
се концентрираме отново върху резултатите от собственото си проучване, без никакви
уговорки бихме могли да направим няколко интересни констатации:

1. По времето, когато възниква Кубратова България значителна част от

населението ѝ в Скития, Крим и на югоизток в съседство с Древна Армения
е отдавна християнизирано.

2. Владетелите (Органа, Кубрат, Аспарух и т.н.) и приближената им

аристокрация са в тясна връзка с управляващите в Цариград, спазват
тракийски обичаи и традиции като ритуалното пиене на вино и култа към
Дионис, но изповядат християнската вяра и дори носят патрициански
титли.

3. Населението на Кубратова България (Оногурия) се идентифицира като

оногундури, хуногундури... но и българи, така както и населението на
Мизия, Тракия и Македония се идентифицира едновременно като мизи,
беси, готи, македонци... но и българи (vulgares).

Всичко това показва, че обществените процеси на територията на Кубратова България

са протичали от векове в тясна взаимовръзка с развитието на обществото в Империята,

75 https://www.24chasa.bg/Article/566818

36
която от два века се управлява от тракийски (vulgares) династии и където
християнството се налага като единствена религия в безспорна симбиоза с древните
трако-орфически вярвания, традиции, ритуали и символика. В този исторически
контекст, дори и да е имало движение и преселване на компактни човешки маси от
„славяни“, „прабългари“ и други мними и реално съществуващи народи, то това не е
оказало забележимо и трайно въздействие върху бита и културата на народа ни. Не се
наблюдава промяна в езическия пантеон с привнасяне на нови богове и култове, с
разрушаване на старите светилища и изграждане на нови, с промяна във вярванията,
обичаите, традициите, фолклора... Напротив, видяхме как еволюционно древните ни
ценности се въплътяват в новото и възкръсват всяка сутрин с изгрева на слънцето на
най-святото място в сърцето на Империята в храма „Св. София“, и така от векове
пленяват душите и сърцата не само на посветените, и на хулителите като Прокопий
Кесарийски, но и на завоевателите мюсюлмани-друговерци... Та в този исторически
контекст, а и като вземем под внимание съществуването на независимата българска
архиепископия Юстиниана Прима в Илирик от век преди това, можем да заключим, че
възникването на самостоятелната българска държава на Кубрат не е нещо външно или
революционно ново, а е по-скоро фрагмент или нов момент от хилядолетната ни
история и държавотворческа, имперска традиция.

* * *

Разказът на д-р Ганчо Ценов за образуването на Кубратова България, който започнахме

по-горе остана недовършен, а в него има доста интересни за нас неща, затова нека му
обърнем необходимото внимание.

След като прогонили аварите от земите си, хуногундурите или българите, които Кубрат
предвождал на север от Дунав, преминали реката, за да прогонят и гърците от
бащините си градове.

„Казва се само от „бащините си градове“, а не от „бащината си земя“, защото земята си е

била населена от българи. Гърците са се били настанили из градовете било като
чиновници, било като търговци и пр., та българите сега искали да очистят и градовете си
от тях.

Първоначално всяко племе е воювало самостоятелно, но сега разбрали, че има нужда от

общо командване и общо управление и като разсъдили... всички взели решение да
изберат Кубрат за общ водител, той да ги владее и да им бъде архонт... Кубрат впрочем
бил станал един вид тракоилирийски император. Тъй се съединиха скитските племена в
една държава.“76

Тези сведения, според д-р Ценов са извънредно поучителни за отношенията на южните

славяни помежду им... племената, които населявали Долна Панония, Дакия и пр. са се
считали за един народ, затова са си избрали общ господар и по този начин образували
обща държава. Българите искали да вземат Солун и другите тракийски градове...
защото считали тези градове за български, за градове на своите бащи и деди. Войната

76 http://www.imadrugpat.org/krovatova.pdf, стр. 64

37
им със солунчани е била братска война, война между два съплеменни народа. Това
значи, че солунчани са били българи, но са предпочитали византийската пред
българската власт.77

Какво по-ясно от това? С възникването на Кубратова България трако-илирийската и

скитска племенна общност, наречена от ромеите vulgares, се сдобива с втори властови
център, освен имперската столица Цариград. В новата българска държава владетелят
се избира от народа, както в старите тракийски царства и властта се предава
(историята ще го покаже), по наследство. Тази държава и народът и се считат за
приемници и наследници на всичко що е българско и започват да делят мегдан с
Византия... От този повратен момент насетне Империята от наша тракийска рожба и
българска майка започва да се превръща в наша гръцка мащеха. А българската
история се оказва много по-сложна, отколкото досега сме си я представяли и сме я
изучавали. Очевидно е, че историята на Аспарухова България е само фрагмент от
историята на Кубратова България и съвсем не може да се приеме като цялостна
история на българския народ, на българските земи, на българската държавност, на
българската религиозност, култура и т.н. Пред нас се изправя необходимостта да
осъзнаем и приемем тази истина, да преосмислим идентичността си, да преоценим
историческите факти и ...да пренапишем учебниците си. Интересно, нали?

* * *

В училище сме учили, че нашата държава съществува от 681 г., след победата на
прабългарите на Аспарух над византийската армия, предвождана от император
Константин IV Погонат и подписания после мирен договор. Цялата ни по-сетнешна
история е представена като една перманентна война с ромейте (гърците), в която се
редуват велики победи и териториални разширения с погроми и борби за оцеляване.
Имаме велики владетели, които спасяват не само Византия, но и Европа от арабите и
се титуловат кесари и царе на българи и ромей, но имаме и такива, които умират от
разрив на сърцето при вида на своето поражение. Пред учениците е представена една
епична картина, в която българския народ противостои героиски или мъченически на
гръцкия... докато на сцената не идват кръстоносците или турците, за да се възползват
от вечната им вражда.

Картината обаче загубва тази своята епичност, когато изоставим учебниците и се

зачетем по-сериозно. Изведнъж излиза, че след многовековното трако-династическо
управление на Империята, на власт в Цариград през следващите векове започват да се
редят арменски, сирийски, арабски, фригийски, македонски и т.н. династии,
императорите от които използват гръцкия език, но не са етнически гърци. През цялото
това време с променлив успех българските владетели се опитват да завземат властта в
Цариград, а византийските императори да си върнат властта над Тракия, Мизия и
Македония... От между-етнически или между-национални, българо-византийските
отношения започват да изглеждат по-скоро между-династични. Когато към всичко това
се прибавят смесените бракове и религиозно-църковните различия, съпроводени с

77 Пак там, стр. 65.

38
усилията на цариградската ортодоксия да заеме централно, водещо място в
християнския свят, картината става изключително пъстра... Управляващите династии
във Византия и България така тясно се сродяват и преплитат, че всеки от владетелите и
императорите ни придобива, като че ли правото да властва навсякъде... Ние тук не
можем да проследим всички тези връзки, но всеки може сам да провери каква е ролята
на Мария Лакапина – жената на Петър I в българската история, или каква е ролята на
Мария Българска – внучка на Иван Владислав и баба на Ана Комнина, във
византийската история. На база тези родствени връзки се появява и развива и идеята
за „Третия Рим“ като идеология на имперската и ортодоксална приемственост и
наследственост по отношение на Древен Рим и Византия. Вижте какво пишат по този
въпрос руснаците в Wikipedia:

„През XIV век сръбският цар Стефан Душан и българският цар Иван-Александър, които
имали родствени връзки с византийската династия, провъзгласявали себе си за
наследници на Рим. В българската книжнина се среща идеята, че новия Константинопол
се явява Търново, тогавашната столица на българската държава.

Теорията, че Москва е „Третия Рим“ дала смисъл на месианските представи за ролята и

значението на Русия, когато Московското княжество започнало да се въздига.
Московските велики князе, претендиращи от Иван III насетне (1462 – 1505 г.) за царски
титли, се считали за наследници на римските и византийски императори.“78

Развитието на идеята за „Третия Рим“ намира своя апогей именно в руската имперска
идеология и се материализира и до днес в руската вътрешна и външна политика.
Тесните връзки на Киевска Рус с Византия датират от покръстването на княз Владимир.
Събитието е разказано в „Повест за изминалите години“ от монаха-летописец Нестор.
Според него през 986 г. при княз Владимир I в Киев пристигат мисионери от различни
места – българи, католици, византийци... Владимир изпраща пратеници навсякъде и
остава впечатлен от величието на Костантинопол и Византийската църква. И как иначе,
когато виждат на място с целият ѝ блясък и тракийска виталност църквата „Св. София“.
Пленен от чутото и видяното, киевският княз помага на имепратор Василий II
(Българоубиец) да се справи с узурпатора Варда Фока, а по-късно и във воините на
Византия срещу българите. Това е продиктувано и от женитбата на княз Владимир за
сестрата на император Василий – Ана. Според легендата императорът се съгласил на
тази женитба, като поставил едно единствено условие – киевският княз да приеме
християнството. Така Владимир бил покръстен през 987 – 988 г. в Херсон, а когато се
върнал в Киев, той унищожил езическите светилища и основал много християнски
църкви. Затова в руската история е останал като Владимир Велики, а легендите го
споменаван и като „Красивото Слънце“... Обърнахте ли внимание - „Красивото
Слънце“?!

През XV век споменатият по-горе московски княз Иван III Василевич се жени за
принцеса София Палеолог, племенницата на последния византийски император и по
този начин придобива византийската титла „автократор“, а неформално и титлата

78 https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%80%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%B9_
%D0%A0%D0%B8%D0%BC

39
император. Това дава подтик за развитие на идеята „Москва – Трети Рим“, която се
превръща в официална идеология на руския царизъм.

Първият руски цар Иван IV Грозни е внук на племенницата на последния византийски

император София Палеолог и потомък на Асеневци (София е праправнучка на цар
Иван Асен III) и Велбъждския деспот Деян. Принадлежи към династиите Палеолози и
Кантакузини. Чрез майка си е потомък на Комнините и Комитопулите. Във вътрешната
си политика Иван Грозни е истински автократор – абсолютен властелин. Влиянието на
доктрината за Третия Рим не се ограничава само до политическата активност на
Московския владетел, но оказва влияние и в църковните дела. Руската църква получава
особен статус и мисия. Вътре в самата църква Московската митрополия има специална
позиция, подобна на политическия статус на град Москва. Монархът е истинския глава
на църквата. Иван Грозни виждал царството като божествена упълномощеност, а себе
си – като представител на Бога на земята...79 Откъде ли ни е познато?...

Та когато си учат уроците по история, децата и внуците ни не се сблъскват с тази страна

на нещата. От това, което пише в учебниците един ученик не би могъл да предположи,
че Василий II Българоубиец е от Македонската династия, която управлява почти два
века Империята и е много вероятно във вените му да е текла славянска (българска)
кръв. Не би могъл да предположи и това, че киевският княз Владимир до такава степен
е бил впечатлен от цариградската църква „Св. София“, изградена от славянина
Управда, та се е покръстил, оженил се е за „гъркиня“ и е тръгнал да воюва срещу
„братския български народ“. Къде ти? Учебникарските клишета не позволяват подобна
свобода на въображението, но не позволяват и да се постигне истината. Нашата
история не ни разказва за „Москва – Третия Рим“ и не ни разкрива руските имперски
претенции за византийското (нашето) наследство. От това, което четем в учебниците не
би могло и да ни хрумне, че „нашите освободители“, са имали апетити към Проливите с
Цариград, че са искали църквата ни да остане под лоното на Светата Фанариотската
патриаршия или... че просто са бавили освобождението ни! Пазил ни Бог от подобни
мисли... и от ИСТИНАТА!

Причината за цялата тази каша е в това, че историята, която се учи в училище е силно
идеологизирана. Тя не търси истината, а обслужва политическите интереси на силните
на деня. Написана първоначално от чужденци и чужди възпитаници – медиевисти,
които мислят с категориите на националната държава от XIIIV – XIX век и защитават
империалистическите интереси на Русия и Австро-Унгария, по-късно тази „наука“ е
натикана в класово-партийното прокрустово ложе на историческия материализъм, за да
се превърне в набор от клишета и застинали догми с открито антибългарски характер.
Вижте какво пише по този повод един любител на историята като нас в блога си:

„Не един и два пъти сме констатирали в някои средновековни източници, че едва ли не
само „гърци“ населяват Балканския полуостров. Едва ли не провинция „Гърция“ достига
до Черно море, а дори и до Карпатите и р. Прут. На тази база впоследствие е стъпила
гръцката „Мегали идея“. Всъщност отговорът на тази „загадка“ е изключително
елементарен. Под термина „гърци“ се има предвид население изповядващо
християнството наречено „ортодокс“ (православните християни), без значение на етноса,

79 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%80%D0%B5%D1%82%D0%B8_%D0%A0%D0%B8%D0%BC

40
 езика и социалния статут на населението. В общи линии през средновековието в тази
част на Европа има условно три народа - съответно с „турска“, „гръцка“ и „латинска“
вяра... Ето защо използваното и досега в Гърция определение „славяноезични елини“ за
българското население в Беломорието, има своята дълбока историческа основа. Това е
отразено още от Методий Кусевич от Прилеп, старозагорски митрополит... Ето най-
краткото определение по темата... Не просто под „елин“ или „грък“ се имат предвид
православните, но се имат предвид тия, които се подчиняват на Цариградската
патриаршия или не искат и не се подчиняват, но самата Цариградска патриаршия желае
това да стане реален факт и поради това ги „вписва“, като свое „паство“, в източниците
си... В общи линии с фермана от 1871 г. за възвръщането на самостойна Българска
екзархия, Цариградската патриаршия е „загубила“ милиони свои „гърци“ от паството си,
поради което същите са били под „схизма“, а в Югозападна България и на други места са
задействани проектите от типа „Германос Каравангелис“ за вразумяване и връщане в
правилното Цариградско патриаршеско лоно на онези загубени „гърци“, без значение, че
същите са „славяноезични“.Това се е смятало, в цариградския квартал Фенер и сред
„високите“ му жители „фанариотите“, за поправима с времето „грешка“.

Поради горното, при използване на някои средновековни и по-късни източници от гръцки,

оттам руски и латински характер, изследователят следва да има предвид, че под
термина „грък“ или „елин“ се крие значението „православен подчиняващ се
Цариградската патриаршия“. Ето защо читателят не следва да се „стряска“, ако в
средновековен европейски източник пише „гъркът воеводата Михаил Храбри“ от град
Търговище. Преводът е „православният - некатоликът - воеводата Михаил Храбри“ от
Търговище. Това е един пример за „славяноезичен грък“ от края на ХVІ век, в лицето на
потомъка на принцовете на България оттатък Дунава и близък сподвижник на
въздигнатия през 1598 г. за цар в Търново Шишман ІІІ и на първия благородник в
Никопол Теодор Балина.“80

Е, това е начинът по който Империята от наша рожба и майка се превръща в наша

мащеха. Отчуждението започва да се появява със сваляне на управляващата
Юстинианова династия от тракиеца-узурпатор Фока (602 – 610 г.) и се задълбочава
постепенно след възникването на Кубратова България и опита на неговите българи
както са прогонили аварите, да прогонят и гърците от бащините си тракийски градове.
Още не консолидираната от различни трако-илирийски и скитски етноси българска
народност се разделя между двата властови центъра – едни предпочитат да останат
под Цариградска власт, други да се присъединят към новото отечество. И започват едни
династически междуособици, които продължават с векове. За да запазят властта си
Византийските императори преселват на Балканите лоялно тям население, влизат в
съюзи с руси, маджари и т.н., обявяват народа ни за езичници и еретици или сключват
династични бракове. Българите, когато могат, правят същото... докато на историческата
сцена не идват турците. Те ликвидират Българската държава и Византия, подчиняват
Търновската патриаршия на Цариград и в православния свят остава да се говори само
за гърци и... руси. Руските царе стават наследници на Византия и... общо взето, други
започват да пишат историята ни.

И така, дума по дума дойдохме до края на поредната историческа басня, когато е време
да си извадим нужните

80 https://bghistoryanalysis.blogspot.bg/2012/03/blog-post.html

41
 П О У К И:

Изводите и обобщенията, които можем да направим са толкова много, че има риск да

си станем досадни. Затова само най-важното:

1. Гарваните и лешоядите в историята ни съпътстват навсякъде, те са необходими

както санитарите в природата, но нямат власт над истината и мъдростта. Реят се в
небесата, наблюдават ставащото долу и чакат своя час. Ако ги пренебрегнем и дълго
време ги оставим без внимание, те ще долетят, ще изграчат нещо „мутренско“, ще ни
разсмеят, ще изпуснат и последното достояние, което им е останало, но нямат сили
сами да променят хода на историята. Проявим ли глупостта и слабостта си, ще се
намери хищник, който да ни повали, а след него лешоядите като черни фанариоти ще
наклякат, за да обсебят всичко, което е останало от трупа ни... Но това е колкото
кармично, толкова и забавно, защото нашата истинска същност от праисторически
времена е да умираме и възкръсваме непрестанно, както нашите слънчеви Богове,
независимо как сме ги наричали!

2. Едно дърво не прави гората, фрагментът е само част от цялото, историята на

Аспарухова България не е цялата българска история... Тя е само щрих от картината и то
съвсем не най-важният. Да се гледа на хилядолетното ни минало през очилата на
медиевизма – идеологизиран, русифициран, германизиран и класово-партийно
модифициран не е най-продуктивното и ползотворно занимание. Това са тъмни очила,
които филтрират слънчевата светлина и през които не може да се наблюдава и
преживява свещения брак в храма... Време е да ги свалим.

Панагюрище, 16.04.2018 г.
Милко Гърчев

42