Книгата като медия = Книга как медиа = The Book as Media

THE BOOK AS A MEDIUM
МЕДИАСПЕЦИФИКА НА КНИГАТА
Milena Tsvetkova
Милена Цветкова
milenaic@uni-sofia.bg
Sofia University "St. Kliment Ohridski"
Faculty of Journalism and Mass Communication
Department of Press Journalism and Book Publishing
Публикации:
Цветкова, Милена. Медиаспецифика на книгата. // Год. на Софийския университет “Св.
Климент Охридски”. Факултет по журналистика и масова комуникация. Т. 10. София,
2003, с. 43-73.
Цветкова, Милена. Книгата като медия. – София: Enthusiast Libris, 2012. – 600 с. Уеб сайт с
допълнено съдържание: http://book-as-media.enthusiast.bg
Summary
The article’s primary idea is to argue for the thesis, that the book is in fact a medium. The
conclusion is that there are no traditions in this field in Bulgaria. The book, as a common theoretical
conception, is being labeled as a traditional model for mass communication (H. Lasuel and G.
Maletzke), after that it is proved, that this particular book is a media, but not a mass media, not an
instrument of mass communication. According to the genealogical approach and Marshall
McLuhan’s theory the book is an extension of human body and even an organic instrument. N. A.
Rubakin’s bibliopsychological theory argues that the book is a reactive for the reader, the
connotation is psychical, not a physical phenomenon. The anatomical incision of the book shows,
that it is a universal media, which has gathered in itself a large number of submedia. There are
lawgoverned rules, which prove the stability and the future of the book as a media. In conclusion
the author gives a new definition for the term “book”. Her proposal supports the eventual creation
of a new Charter of the book for the XXI century.
Има един въпрос, който цяла писмена ера чака своя отговор, и който, да си признаем,
е причина за много професионални конфликти. А той е: какво е книгата? По инерция всеки
от нас е готов да я обяснява – да я разглобява на корици и тяло, да се взира в хартията,
мастилото и вида на буквите. Но какво всъщност съдържа книгата – не смеем да кажем, за да
не скараме.
И още нещо ме притеснява. Защо страним от фразата “Книгата е медия”? Защо
читателите, а най-вече писателите, гледат скептично на това понятие? Защото думата
“медия” (както и “идеология”) се явява компрометиран термин, обременен от
масовокултурна и политическа конюнктурност. “Хората на книгата”, по думите на Г.
Лозанов, предпочитат да подлагат на културна забрава, на отмятане в страни медийната
1
THE BOOK AS A MEDIUM 2
природа на книгата. Държат се като че ли в миналото й има “срамна болест”, да се говори за

която е табу.
Всички сме съгласни, че книгата има особено място и роля в развитието на
човечеството, че “голи без книги са всички народи”, че книгата е нещо повече от средство за
предаване и съхраняване на знания. Но поведението ни – научно и практическо, спрямо
книгата не се отдалечава от тривиалната работа за и със книгата като едно от всички
средства за масова комуникация. Или, нещо още по-притеснително – от фетишизирането на
книгата като издателски и пазарен продукт в опита си да я откъснем от системата на
социалните комуникации, от медийната система и да я интериоризираме като складова,
фондова или домашна наличност.
Основната цел, която си поставя настоящото изложение, е да докаже, че книгата е
преди всичко медия, като наред с традиционните модели на масовата комуникация се
подложат на проверка и генеалогичният, медиологичният и “анатомичният” подход към
книгата. Задачите, които следва предстоящият анализ, са свързани с откриването на
достатъчно основания за обособяване на предмета на една комплексна наука за книгата от
позицията на съпричастност към оцеляването, възпроизводството и обмена на идеи в
перспективата на труднопредвидимия ХХI век. Ще се опитам да открия причините за
жизнеспособността и устойчивостта на самата идея за книгата от позицията на същия този
ХХI век, в който успехът на науката ще зависи не от тясно специализираните,
диференцираните подходи към обектите, а от нагласата за интегриране на знанията за тях.
Днес научните факти, гледните точки и прогнозите са в изобилие – проблемът е в тяхното
осмисляне. С други думи, и книгата като най-важната исторически появила се и
продължаваща да се развива форма за съхраняване и обмен на човешко знание и идеи се
нуждае от осъзнаване в цялост, от свой концептуален модел.
Към предефиниране на книгата

Късогледството и дори неспособността да се оправдае настоящето и да се предусети
бъдещето на книгата най-вероятно се дължи на липсата на трайна, стабилна и в същото
време податлива на актуализиране дефиниция за същността й. Вече почти 40 години в
официални, научни, учебни и популярни текстове се цитира формалното определение за
“книга”, съдържащо се в “Препоръки за Международната стандартизация на статистиката
при издаване на книгите и периодичните издания”, приети от Генералната конференция на
ЮНЕСКО (19 ноември 1964 г.): “Книгата е непериодично издание, с обем не по-малък от 49
страници, без да се смятат кориците, отпечатано по какъвто и да е механичен начин,
публикувано в дадена страна и достъпно за публиката”. От тук и представата ни за

съвременната книга не стига по-далеч от печатен продукт във формата на “кодекс”, блок от
закрепени страници с текст и илюстрации и външни защитни елементи (подвързия,
обложка). Освен по формален признак, книгата е дефинирана от ЮНЕСКО и от семиотична
гледна точка: “текстово издание, в което информацията е фиксирана чрез фонетична кодова
система (азбука) или чрез цифров код”. В този случай пък книгата се свежда до семантична
система, предназначена единствено за зрителния анализатор. Вярно е, че като изключение се
посочват книгите за слепи, чийто брайлов шрифт се разчита посредством тактилните сетива
(осезаението), но къде тогава е мястото на особено популярните в САЩ аудиокниги?
Другата крайност при дефинирането на книгата са опитите тя да бъде идентифицирана с по-
широкообхватното понятие “документ”: всеки запис на информация, който може да се
използва като единица в документационен процес, т. е. процес на натрупване, търсене,
използване или предаване (ISO 5127/1). Недостатъкът на това приравняване между “книга” и
“документ” се състои в характеристиките “застиналост”, “архивност”, “административност”
и дори “опредметеност” на обекта, които са несъвместими с иманентните за книгата
комуникативност и одухотвореност.
Възможността да се изгради цялостна визия за книгата като медия досега се
препятстваше от следните недостатъчни или затворени в своята самодостатъчност
представи:
 книгата е само печатно издание;
 книгата е само материален носител, средство за пренасяне на информация, за
приближаване на съобщенията до индивидите, които са способни да ги възприемат
и които се нуждаят от тях;
 книгата е само канал, по който тече поток от съобщения и който е независим от
съдържанието на този поток;
 книгата е само посредник, съединително звено, което приближава, улеснява
контакта между източника и получателя и няма нищо общо с ефективността на
въздействието на предаваните чрез нея съобщения;
 книгата е само тип средство за масова комуникация със специфични технически
параметри и характеристики.
Успоредно с неуспешните опити на науката да достави достатъчно аргументи за

уникалните статус, роли и функции на книгата като най-устойчивата медия в човешката
цивилизация, са налице дългогодишни усилия за легитимирането й като медия на
международно институционално равнище. Като първи подобен опит можем да посочим
приетата от Генералната конференция на ЮНЕСКО в края на 1964 г. “Програма за развитие

на книжното дело в света”. Основната позиция в този документ гласи, че книгата е едно от
най-важните средства за информация заедно с пресата, радиото и телевизията. По-късно, на
22 октомври 1971 г. в Брюксел Комитетът за съдействие на Международната година на
книгата – 1972, приема първия по рода си и единствен до днес документ от световен мащаб,
наречен “Харта за книгата”. Посланието вече е преосмислено и актуализирано: книгата е не
просто едно от средствата за информация, а уникално средство – книгата има жизнено важна
роля за развитието на личността, за социално-икономическото развитие, за международните
отношения и за световната политика (вж. Приложението).
Двадесет и пет години по-късно международната общност предприема още една
безпрецедентна акция в резултат на ново преосмисляне и задълбочаваща се загриженост за
книгата. През 1996 г. за пръв път се чества Световен ден на книгата (World Book and
Copyright Day), обявен с Решение на Генералната конференция на ЮНЕСКО по предложение
на Испания и във връзка със 100-годишнината от създаването на Международната асоциация
на издателите – IPA. В Резолюцията следват “припомняния” за уникалността на книгата: че
“от памтивека книгата служи като най-мощното и най-точното средство за разпространение
на знания и за тяхното съхраняване”, че “всички крачки, насочени към разпространението на
книгите, помагат не само за образованието на читателите, а и за разширяването на знанията
за културните традиции по целия свят и за насърчаване към поведение на взаимно
разбирателство, толерантност и диалог”.
През последните години мисловното напрежение за ролята и смисъла на книгата е
концентрирано предимно по форумите на Международната асоциация на издателите.
Въпросът за книгата, твърдят от тази професионална общност, е въпрос за бъдещето на
цивилизацията. И може би преди учените издателите се препънаха в наглед простичкия
въпрос: “Какво е книгата?”. Вероятно защото те бяха първите, които доловиха, че книгата
упорито и независимо от волята им се променя като визия, като усещане, като пазар, като
потребност. Ситуацията в книгоиздаването се променяше толкова бързо, че през 1999 г.
Институтът по книгоиздаване и комуникации към университета във Вирджиния заедно с
Конгресната библиотека на САЩ стартираха научно-практическа програма “Да изследваш
новата медия”. Основната задача пред екипа, ангажиран по тази програма, беше да се опита
да разшири дефиницията за “книга” извън рамките на традиционните “две корици”.
Ключовата идея поднесе Дик Брас, вицепрезидент на сектор “Ново технологично развитие” в
Microsoft, като насочи вниманието на изследователите към e-книгата като вододел в общата
история на книгата. Практиката на електронното (дигиталното) книгоиздаване беше
доставила нужните аргументи в подкрепа на преломността на момента – за пръв път се
отваряше възможност да се сравняват и противопоставят двата неделими досега процеса

“отпечатване” и “книгоиздаване”. Нещо повече, с технологиите print-on-demand и publish-on-
demand тези два процеса по “еретичен” за традиционалистите начин си разменят местата:
първо е издаването (публикуването), а едва след него е отпечатването.
На фона на общата световна декларативност и на конкретните научни опити за
предефиниране на книгата и за осмислянето и като медия, ангажиментите на нашите учени
са по-скоро скромни, спорадични и повече иницииращи, подканващи към активност
(например проф. Ани Гергова). Преобладаващата теза сред българските изследователи на
средствата за комуникация и в по-малка степен сред изследователите на книгата е, че тя днес
е едно от многото средства за масова комуникация. В такъв случай би било нормално и
научно оправдано книгата да се разглежда в рамките на комуникационните системи от
всякакъв род, където тя е съставен елемент, при това – елемент, който е безусловно
съществен и изпълняващ специфична роля, и в същото време органичен, неотделим от
съвкупния социално-комуникационен процес. Независимо дали тезата за книгата като “едно
от многото СМК” е правилна, и до днес не разполагаме с изследване в нейна полза или като
нейно отрицание.
С оглед на обективността и прецизността обаче сме длъжни да отчетем усилията на
трима български автори – Ангелка Хаджиева, Огнян Сапарев и Георги Лозанов. В тяхната
научна продукция можем да срещнем първите и за съжаление единствените разработки,
свидетелстващи за научен интерес към книгата като средство за масова комуникация.
Доколкото изследването на Огнян Сапарев е свързано с литературата като комуникация и
акцентира предимно върху двата рецептивни полюса “автор – читател”, няма да се спирам на
него1. Ангелка Хаджиева се оказва първият български учен, отделил специално място на
медиаспецификата на книгата. Тръгвайки от постулата, че “книгата е най-старото, но не и
единственото средство за масова комуникация”, авторката споделя тезата, че като сложен
социо-културен феномен, тя трябва да се изследва с оглед на нейната комуникативност и
функционалност2. Вероятно защото по това време (началото на 80-те години) книгата не дава
признаци за изменения на формата си, а и демонстрира достатъчно “воля” за оцеляване сред
аудио-визуалните потоци, А. Хаджиева я представя просто като едно от всички средства за
транслиране на информация и за осъществяване на индиректни социални контакти.
Приемайки безрезервно позицията на ЮНЕСКО от 1971 г., че “книгата остава важен
инструмент за запазване и разпространяване на световната съкровищница от знания”, тя
развива единствено инструменталния подход към книгата като СМК, вижда я само в
1
Сапарев, О. Моделиране на литературната комуникация. // Пробл. на културата, 1986, №4, с. 16-31.
2
Хаджиева, А. Книгата, читателят, четенето. // Пробл. на културата, 1981, №1, с. 64-78.
качеството й на посредник във веригата “комуникатор (автор) – изказване (съдържание) –

посредник (книга) – реципиент (читател)”.
Първата българска публикация, визираща книгата като медия и провокативно
(подобно на Дик Брас от Microsoft) “разрязваща” книгата на две части – тяло и текст,
принадлежи на Георги Лозанов3. Съгласно разбирането му, да опознаем или да си
припомним “книгата като медия” означава да я свалим от пиедестала й на “Ноев ковчег”, да
загърбим фетишизирането й, да я освободим от сакрализатори и свещенослужители.
Означава да я върнем на медиите, да възстановим генеалогичната й връзка с медийната
публичност, да я реабилитираме като първата медия, задала модела на масовата
комуникация. Означава още да съсредоточим научния и академичния интерес към книгата
като среда за комуникативен процес, а не толкова като краен продукт, който се “разграбва”
от другите сфери на културата – историята, литературата, изкуството, техниката.
Книгата в традиционните модели на масовата комуникация

Да се абстрахираме от книгата като краен материален продукт означава на първо
място да се отстраним от шаблонната представа за печатна медия като “мастило върху бял
лист”, ограничаваща погледа единствено до спецификата на създаването (производството) и
доставянето. В същото време ще ни бъде нужно да си припомним книгата като
гносеологичен феномен. Като мисловен резултат книгата представлява отражение на
действителността, което съчетава различията между съзнанието в реалността (съзнанието на
автора) и обективираното съзнание (фиксираното в текста). Поради несъвпадението на
авторовото съзнание с изложеното върху материалния носител (най-често хартиен), книгата
се явява субективен източник, носител на неабсолютно обективно и истинно знание, но все
пак отразяващо в някаква степен обективните факти, процеси, явления и идеи. Дори само
това обстоятелство анулира всеки опит да се абсолютизира книгата като материално-
предметно образувание. Преди да се превърне в медиатор между автор и читател, тя вече е
медия между автор и действителност, от една страна, а от друга – между автор и текст
(резултатът от отразяването).
Изхождайки от тази общофилософска (а защо не и общонаучна) позиция, в правото на
всяка научна област е да проявява интерес към книгата. Аспекти от нейната медиаспецифика
са успели да разкрият както известните като “науки за книгата” библиология (във Франция),
книгознание (в България), книговедение (в Русия), така и фундаменталните науки – история,
философия, културология, антропология, социология, психология, литературознание и т. н.
Всички те имат и ще имат конкретен принос при едно бъдещо комплексно изследване на
книгата като медия – в нейната статика (като състав, структура, съдържание) и динамика
(като функции, ефект от въздействието и рефлексии).
За да бъде обхваната в нейната комуникативност и полифункционалност, книгата
задължително трябва да стане обект на всички приложни хуманитарни науки 4. Независимо,
че така би се разкрил предимно инструменталният характер на книгата, научните резултати
от подобни изследвания биха допринесли за открояване на незаменимото и за отделяне на
заменимото при “употребата” на книгата в системата на масовите комуникации. Позволявам
си да ги повторя поради необходимостта от съсредоточаване на тяснонаучния интерес към
тях:
 книгата като средство за специализирани научни комуникации;
 книгата като инструмент на икономиката, бизнеса, политиката и дипломацията;
 книгата като средство за непрекъснато образование и формиране на компетенции;
 книгата като средство за разпространение на художествени модели, морални и
естетически ценности;
 книгата като справочен инструмент, източник на систематизирано и концентрирано
знание;
 книгата като средство за вторична и метаинформация;
 книгата като средство на медицината (за библиотерапия или терапия с
комуникация) и т. н.
Ако твърдим обаче, че книгата е първата медия, която задава модела на масовата
комуникация, сме длъжни да тръгнем от такива приложни научни области като медиологията
(медиазнанието) и науката за масовите комуникации.
Медиологията5 като научна дисциплина, която се интересува от взаимоотношенията
между човека и неговите технически удължения (“втората природа”) и от взаимодействията
между техниката и културата, може да ни помогне да дадем отговор на въпросите защо
книгата е именно медия и как функционира като посредник в съвкупния комуникационен
процес. Научният подход изисква да се тръгне от най-очевидното – от етимологията на
3
Лозанов, Г. Книгата преди, по време и след книгата. // Лит. вестник, №13, 5-11 апр. 2000, с. 1, 11.
4
Гергова, А. Книгознание. Лекции. София, Унив. изд. “Св. Климент Охридски”, 1995, с. 7-8.
5
Бащата на медиологията е французинът Режи Дебре, съветник по външната политика на президента Франсоа
Митеран (от 1981 г.). Автор е на “Курс по обща медиология” (1991), “Живот и смърт на образа. История на
погледа на Запада” (1992), “Медиологични изяви” (1994) и др. Медиологията според него трябва да проучва
отношенията между висшите обществени функции (религия, политика, идеология и духовни нагласи) и
техническите структури за предаване на информацията и информационното въздействие. Така тя се интересува
не само от носителите, от комуникационните средства, а преди всичко от ефикасността на символиката, т. е. от
темата за посредничеството (чрез словото и образите) и превръщането му в материална сила и във фактор на
политиката.
6
Войнов, М., Ал. Милев. Латинско-български речник. 4 изд. София, 1945, с. 378-379.
думата “медия”. Произходът й е латински и вмества в себе си минимум четири значения на

термина “medius”: 1. среден, в средата, по средата, между; 2. израз на нещо средно като
положение (умерен, обикновен, неутрален; безпартиен; неопределен, двусмислен;
посредствен, прост; лавиращ, еднакво способен на; разединяващ, спорен, скарващ); 3.
половин; 4. среда (medium), център, вътрешност; общност, общо достояние, за обща
употреба, за общо благо; публичност, видимост, на открито, наяве; отстранявам, убивам
някого; правя нещо известно6. От медиологична гледна точка “медията” е всяка изкуствена
среда за опосредствано взаимодействие или посредник, който осигурява необходимите
условия за “разтваряне” и “разгръщане” на комуникацията. Съвсем естествено в спектъра на
комуникационните посредници се нареждат езикът, знаците, писмеността, книгата, пресата,
радиото, телевизията, Интернет и т. н. (предхождани от архетипи като огъня, пушека,
огнището и др.).
Въпреки очевидността на етимологичния анализ, са ни нужни допълнителни
аргументи, за да си обясним защо книгата е медия. Можем да използваме показателите на
Ани Гергова, говорещи за близостта на книгата със средствата за масова комуникация 6.
Първо, общуването с писаното слово (книги и периодичен печат) е традиционно технически
опосредствано общуване. Второ, книгата от социо-културна гледна точка е фактор в
писмената цивилизация, книга в действие, функциониращ обект и субект, влизащ във
взаимоотношение със социалните субекти и с обществото като цяло, т. е. книгата е
равностоен елемент от системата на социалните комуникации. Трето, изследванията на
книгата са свързани (съответно диференцирани) съобразно етапите от живота й: създаване,
съхраняване, разпространение, възприемане. Четвърто, като всеки информационен процес,
осъществяващ се чрез средство за масова комуникация, и процесът на книгата може да се
детайлизира в шестте основни фактора по веригата: източник (автор и самият акт на писане),
съобщение (текстът), канал (материалният носител), реципиент (читател), обратна връзка
(отзив, цитиране, рецензия, препоръчителна библиография и т.н.) и информационен шум
(манипулиране, цензуриране, фалшифициране, плагиатство и т. н.). Виждаме, че принципът
на функционалността, приложен спрямо книгата като среда за информационен процес,
разкрива нейното поведение като целесъобразна дейност и показва нейните елементи като
медийна система. Те са обединени посредством динамични връзки, обуславящи тяхното
единно поведение и състояние:
6
Гергова, А. Книгознанието в България. София, Наука и изкуство, 1987, с. 180-181.
ОБРАТНА ВРЪЗКА
СЪОБЩЕНИЕ
ИЗТОЧНИК КАНАЛ
РЕЦИПИЕНТ
ШУМ
Фиг. 1. Книгата като среда за информационен процес
Като обобщение на този бегъл медиологичен поглед към книгата сме длъжни да
отбележим, че медиаграмотността ни спрямо нея ще зависи, предвид полисемантичността на
понятието, от конкретната ни представа за “медия”. Ако имаме предвид “човешка
технология”, тогава ще трябва да защитаваме тезата за книгата като изкуствено удължение
на конкретни телесни, органични функции (на зрението, на речта, на паметта и т. н.), което се
нуждае от управление и контрол. Ако под медия разбираме “проводник” или “канал”, ще
трябва да обясняваме и защитаваме книгата като специфичен носител, среда за битуване на
конкретно съдържание, която изисква сложни умения за адекватното му възприемане (четене
между редовете, ориентиране сред жанровете, възможности за субкултурен прочит, за
анализ, оценка и разпознаване на идентични текстове). Ако в понятието “медия” влагаме
значението на посредник със свой език и граматика, анализът на книгата ще трябва да
покрива програмата и технологията на декодирането (четенето), независимо от формата и
съдържанието й, което от своя страна налага да се разберат и обяснят механизмите на
въздействието на книгата върху читателя. Ако, накрая, под “медия” разбираме всеки елемент
от системата на масовите комуникации, ще се наложи да виждаме книгата като
масовокомуникационен процес, т. е. като масмедия.
За проверка на последната хипотеза ще ни послужи другата приложна научна област –
теорията на масовите комуникации. За да отговорим на въпроса дали книгата, след като е
медия, е и средство за масова комуникация, ще ни помогне обобщението, което Вл.
Симеонов дава, за медиаспецифика. Всички медии, установява авторът, произвеждат,
обработват, съхраняват и разпространяват масова информация, функционират в обща
социално-икономическа среда и в своята съвкупност имат една и съща аудитория в рамките
на дадена територия. Всеки масов посредник се отличава със свой хомеостазис, със сложност
по отношение на структурата и количеството информационни връзки и с динамичност,
изразяваща се в гъвкавост и адаптивност. Като всяка жива система, медиите подчиняват

своето развитие на ендогенни механизми, сред които са конкуренцията, амплитудите между
търсене и предлагане, иновациите в науката и техниката и възможностите за своевременното
им внедряване7. За да отговорим максимално обективно на въпроса дали книгата е “едно от
всички” средства за масова комуникация, една от всички медии, е нужно да прибавим още
поне две определения. Едното е за понятието “масова комуникация”: процес на незабавно и
едновременно разпространяване на голям брой идентични съобщения от комуникационни
организации или от средства за масова информация сред пространствено разпръсната и
разнообразна по социален състав аудитория; процес, противоположен на междуличностното
или индивидуалното общуване8. Другото необходимо определение е за “средства за масова
информация”: средство за разпространение на информация, характеризиращо се с 1)
насоченост към масова аудитория, 2) общодостъпност и 3) корпоративен характер на
производството и разпространението на информацията9.
Предвид посочените експертни мнения за специфика на масмедиите, за масова
комуникация и за средства за масова информация бихме могли бързо и сравнително
обективно да установим, че книгата не е средство за масова комуникация, че не е “една от
всички” и “като всички” медии:
 първо, книгата не винаги носи и разпространява масова информация, тя носи много
често тясноспециализирано знание;
 второ, книгата не преследва бързина, незабавност и едновременност на
предаването, а е по-скоро фонд за трайното, непреходното и внимателно
обмисленото;
 трето, комуникаторът (авторът) при книгата не е групов комуникационен субект,
подвластен на корпоративна дисциплина и произвеждащ под контрола на
медийната политика на институцията, а е автономен творящ и генериращ идеи и
текстове;
 четвърто, целта на комуникатора при книгата много рядко е информационно
въздействие (защото много лесно се разпознава като такава), а информационен
обмен и взаимодействие;
 пето, съдържанието, “съобщението” при книгата не е длъжно да съвпада с
публикационната програма на медията;
 шесто, аудиторията на книгата само в някои случаи може да се нарече масова, при
7
Симеонов, Вл. Журналистиката. София, ФЖМК, 1999, с. 209-217.
8
Кошник, В. Световен речник по маркетинг и реклама. Бургас, Делфин прес, 1977, с. 779.
9
Глосарий-ru. http://yandex.ru/ 24.03.2003.
четенето не съществува синхронността, симултанността, всеприсъствието при

възприемането на “паралелните” медии, четеното е по-скоро интимно, отколкото
публично, по-скоро анархистично, отколкото дисциплинирано и т.н.;
 седмо, процесът на комуникация с книгата е много по-близък и често по-ефективен
от най-емпатично настроеното междуличностно или индивидуалното общуване.
Единствената плоскост, върху която книгата би могла да се определи като “масова”

медия, е социологията, и то само по отношение на показателя “масово проявление на
явленията”, в смисъл, че съществува не с един, а с много случаи (факти, единици), които в
съвкупността си формират монолитно цяло, със собствени свойства и закономерности на
зараждане и развитие. Само в това отношение масовостта съпътства книгата – като
книгоиздаване и книгоразпространение, като потребление (четене), като наличие на
институции, съдействащи за масовостта, и като културни дейности на групово, национално и
международно ниво, свързани с общ обект – книгата.
Вече няколко пъти споменахме, че книгата е медията, която задава модела на масовата
комуникация, но по-интересен в случая е репрезентативният похват: да проверим доколко тя
се вмества в усложнените и концептуализирани масовокомуникационни модели, възникващи
в науката в продължение на 60 години.
Преди да наложим някои от моделите на масовата комуникация върху книгата, е
добре да си припомним, че книгата в действие обхваща комуникационния цикъл в неговата
пълнота и завършеност. От позицията на общата теория на комуникациите и теорията на
масовите комуникации книгата се отъждествява не просто с носителя или канала, а именно с
медията (средата и участниците в комуникационното взаимодействие). Този феномен може
да бъде изобразен с помощта на процесуална схема (Фиг. 2), където А е авторът (източникът,
комуникаторът, инициаторът на комуникацията), Н е носителят (материалният и каналът), Т
е текстът (съобщението) и Ч е читателят (реципиентът). Участниците или елементите в тази
схема са в непрекъснато взаимодействие и в една и съща последователност. Любопитното
тук е, че обратната връзка от читателя към автора е по-слабо опосредствана и по-бърза в
сравнение с връзката автор – читател.
Фиг. 2. Книгата „в действие”
Още с появата на първия усложнен модел за действието на масовата комуникация на

Харолд Ласуел по “петчленката” – кой, какво казва, с какво средство, на кого, какво постига,
разбираме, че той не носи особена полза за анализа на книгата като медия, тъй като при нея:
1) комуникаторът съвсем не си поставя цели, идентични на целите на масовия комуникатор;
в процеса на “книгата в действие” самият той е вече повече реципиент (на читателските
реакции или на собствения си текст); при комуникацията със стари (добили класичност с
времето) текстове, чийто автор вече не е жив, за комуникатор се приема обективираното
върху материалния носител съзнание; 2) съдържанието (какво се казва?), съгласно
библиопсихологията на Н. Рубакин, не е физическа, а психическа категория; 3) резултатът от
общуването с книгата е неизмерим, трудно доловим, ефектът е невидим и изисква
дългосрочно натрупване; 4) жизнено важен е етапът на обратната връзка, която осмисля
взаимодействието с книгата и която я прави “медийна”, функционираща.
Според Денис Маккуейл масовата комуникация е опосредствана комуникация, при която
за придвижването на съобщението от комуникатора до реципиента се използват комплексни
технологии, които облекчават комуникацията, защото съобщението достига сравнително
бързо до аудиторията си. Но при този вид комуникация има дистанция между участниците в
процеса, която е причина за сравнително малката възможност за обратна връзка, която имат
телевизията, радиото, вестниците и книгите, изключвайки специалните методи за
„изследване на аудиторията”. Тази „дистанция” е факторът за неравновесието във
взаимоотношенията. В други случаи се намесват „общественото мнение” и „лидерите на
общественото мнение”, които реабилитират сближаването, както и технолозите на
публичните комуникации (PR и маркетолози), които концентрират усилията си в посока
„туширане на дистанцията” между комуникатор и реципиент. Взаимоотношението между
изпращача и получателя в процеса на масова комуникация се определя от физическата, а

много често и от социалната отдалеченост на участниците. Инициатива може да има само
едната страна на взаимоотношенията. В същото време комуникационното взаимоотношение
при масовата комуникация не е фиксирано или едновариантно, защото всеки от участниците
си съставя мнения за другия, на което придава голямо значение. Така той си запазва правото
да се идентифицира като равноправен участник в общуването. 10
А: Комуникатор
В: Аудитория
С: Организация на масовата комуникация и нейните агенти, които контролират канала
Х: Всяко събитие или обект в средата на А, В или С, което е субект на комуникацията
f: Обратна връзка
Фиг. 2а. Концептуален модел на масова комуникация на Уестли и Маклийн11
Съдържанието на масовата комуникация се определя различно. Ако го разглеждаме като

система, то в нея всеки по принцип би могъл да бъде получател, въпреки че достъпът до
позицията на комуникатор е ограничен и се регулира чрез правила и споразумения. Масовата
комуникация протича между хора, които представляват някаква общност или са членове на
една и съща група, асоциация, общество и други. Границите на „участие” в масовата
комуникация обикновено се поставят само от членството в цялото общество, от културата
или от субкултурата12.
Най-адекватен на представата за книгата като медия е моделът на Г. Малецке (Фиг. 3)
от 1963 г. за “сцеплението” на взаимните очаквания13. Единствено неговата аналитична
схема отчита “образа на възприемателя, притежаван от комуникатора” и “образа на
10
Маккуейл, Денис. Масова комуникация // Комуникацията: Сборник. София, Факултет по журналистика и
масови комуникации, 1992, с. 118–143.
11
Маккуейл, Денис. Масова комуникация. // Комуникацията: Сборник. София, Факултет по журналистика и
масови комуникации, 1992, с. 121 (с. 118–143).
12
Маккуейл, Денис. Масова комуникация // Комуникацията: Сборник. София, Факултет по журналистика и
масови комуникации, 1992, с. 118–143.
комуникатора, притежаван от възприемателя”. Тази постановка по-късно ще влезе във

фундамента на рецептивната естетика, а и успява да съ-положи автора и читателя в общо
поле – полето на книгата като медия.
собствен спонтанни отговори на възприемателите натиск на

образ общественото
мнение
като
личност собствен
избор на
предложение образ
в колектив избор на преживяване
материал действие като
КОМУНИ- СЪОБ- ВЪЗПРИЕ-
МЕДИЯ личност
в институция КАТОР ЩЕНИЕ МАТЕЛ
натиск на натиск на
съобщението средството като
в по-широко
член на
обществено образ на средството образ на средството
публиката
съотношение притежаван от
възприемателя
натиск на в по-широко
образ на възприемателя, притежаван от комуникатора
общественото обществено
мнение образ на комуникатора, притежаван от възприемателя съотношение
Фиг. 3. Медията като посредник в масова комуникация
За да се вместим в традиционните научни модели на комуникацията, е нужно да

отделим подобаващо място и на обратната връзка с книгата. Разбирана в смисъла на
обратно въздействие с регулиращо значение, като коректив на информационното
взаимодействие, обратната връзка действително има решаващо значение за
жизнеспособността и развитието на всяка медия. И в този смисъл са основателни
притесненията за нейната неефективност и недостатъчност при средствата за масова
комуникация14.
По отношение на книгата обаче можем да кажем, че обратната връзка, макар и не
винаги своевременна, е гарантирана. Каналите, по които тя се придвижва, са следните:
индиректен (пазарен интерес), формална обратна връзка (библиографското отразяване в
каталози и библиографии), цитиране (респективно – плагиатство), аналитична обратна
връзка (вторична обработка – индексиране, предметизиране, анотиране, рефериране,
резюмиране), текуща критика (отзиви и рецензии), научна критика, литературна история и
екранизации (адаптации).
Принципът на обратната връзка при книгата е подчинен на няколко общовалидни
закономерности:
 първо, ако всяка комуникация е взаимодействие, в основата й е социалното
13
Цит. по: Сапарев, О. Моделиране на литературната комуникация. // Пробл. на културата, 1986, № 4, с. 18.
14
Симеонов, В. Журналистиката. София, ФЖМК, 1999, с. 239.
действие, което като “всяко ориентирано към другия действие” (по Макс Вебер)
притежава пет неотменни елемента като система: действащ субект – обект на
действието – средство за въздействие – метод на действието –
 реакция (рефлексия) на обекта (индивида), върху който се въздейства, или това е
резултатът, ефектът от действието, наричан в комуникационните модели “обратна
връзка”;
 второ, от системно-информационна гледна точка обратната връзка е процес и
резултат от пре-отразяването на отразена действителност (каквато е всяка книга),
т.е. пре-отразена информация; или, обратната връзка е едната половина на
динамично информационно взаимодействие и в никакъв случай не е статичен
“ефект от въздействие”;
 трето, ако комуникацията е форма на съ-субектност, на сцепление между две
съзнания, то за нея важи с пълна сила принципът на допълнителността на Нилс Бор
(изведен за квантовата механика), съгласно който всеки процес или обект си има
свой допълващ го процес или обект, единият от които е проактивен (инициатор,
начинател), а другият е реактивен (рефлексивен, изпълнител); в този смисъл
обратната връзка е обективна необходимост от актуализация и завършеност на
всеки процес;
 четвърто, към принципа на Н. Бор е необходимо да добавим и един от основните
природни закони – Законът за съхранената симетрия; съгласно него развитието на
една комуникационна система е възможно само ако е налице асиметрия, ако има
отклонение, разминаване с предходното състояние; а резултатите от това развитие
винаги се стремят към симетричност; книгата следователно се развива като медия
чрез съотнасяне на текста и контекста на автора към текста и контекста на
общественото съзнание – обратната връзка, резултатът е обществената оценка;
 пето, динамичният характер на обратната връзка, нейната активност, честота или
липса зависи от т. нар. Закон за нормалното разпределение на Хаус – съгласно него
в процеса на комуникацията пре-отразяването ще се извършва толкова по-често,
колкото по-близо до истинното значение на явленията е съдържанието на текста
(книгата), и обратно – реакцията спрямо отразената информация (обратната връзка)
ще бъде толкова по-рядка и по-слаба, колкото повече съдържанието (на книгата) се
отдалечава от истинността на отразяваното (действителността), като в повечето
случаи обратната връзка (преотразяването) е равна на нула.
Дотук можем да обобщим: книгата е специфична форма на отражение на

действителността и като такава е обект на всички фундаментални научни дисциплини, на

всички приложни научни области и в частност – на медиологията, които в съвкупността си
доказват нейната медиаприрода и медиаспецифика. Книгата е медия, но не е средство за
масова комуникация, тъй като не се вмества в актуалните представи за институционалност
и корпоративност на производителния процес и за симултанност на процесите на рецепция и
рефлексия. Но за разлика от средствата за масова комуникация книгата притежава надеждни,
стабилни и гарантирани във времето и пространството канали за обратна връзка.
Генеалогичен подход към книгата като медия

Автентичният смисъл на книгата като медия най-добре се разкрива посредством т.нар.
генеалогичен подход. Т.е. длъжни сме преди всичко да разкрием генезиса на човешкия
инструмент, популярен като “книга”.
Медиологията, както вече споменахме, признава и изследва комуникационните
средства като удължения на нервната система във физическото и социалното пространство,
целящи задоволяване на нарасналите човешки потребности. Много преди да бъдат наречени
медии, тези средства са носели наименованията “протези”, “удължения”, “екстензии”,
“артефакти” в извънличностната или екзосоматичната еволюция. За новите измерения на
човешкото комуникативно-сензорно пространство, за неговите комплекси, негативи и
позитиви са писали Е. Хол, Х. Хас, Р. Емерсън, К. Попър, К. Лоренц, М. Маклуън, А.
Тойнби, А. Гор, т.е. автори, които изследват концептуално културологичните,
антрополгичните и екологичните проблеми на цивилизацията. Дефинирайки човека като “ум,
обслужван от органи”, Емерсън още през 1888 г. обяснява, че всички инструменти и сечива
са удължения на човешките крайници и сетива, че самото човешко тяло е каталогът на
изобретенията, “патентната служба”, в която се съхраняват образците, от които е заимствано
всяко техническо хрумване. Привържениците на същия инструментален подход към медиите
Е. Хол и Х. Хас отбелязват, че всички човешки артефакти, сред които книгите, телефонът,
телевизорът, компютърът са екстензии на тялото, изкуствено прибавени органи, на които
дължим в крайна сметка цивилизацията си15.
Не е трудно да се досетим, че писмеността, като кодова система на книгата, е
удължение, екстензия на човешката памет. Човешката памет като мозъчна функция е
доказала своите несъвършенства, които се изправят като реални препятствия пред процеса на
обмен на идеи и знания: променлива способност за концентрация на вниманието,
селективност на възприятията, пропускателни филтри пред запаметяването, ограничения във
времето на задържане на информацията, субективност и филтри при възпроизвеждането й,
загуби при предаването й, физиологични, психически и възрастови ограничения като

ценностна съпротива, съзнателни изкривявания, болестни състояния и остаряване. И преди
всичко – нетрайност, тленност на носителя.
Цялата човешка история илюстрира неуморното търсене на нови външни носители,
“протези” на паметта. С изобретяването на писмеността, а много по-късно – на печатната
преса, човекът мобилизира максимално енергията си в обгрижване на своята “раздадена
изкуствена памет”. Защото времето доказа, че писмената памет действително е нетленна16.
Надеждността на писаното слово като памет е намерила основания в следните факти17:
писмеността е висша форма на памет, която борави с изкуствена кодова система и изисква
грамотност; провокира работата на въображението, поради сетивната недостатъчност;
разпространението и използването й са лесни и достъпни за всеки грамотен; извикването на
информацията се извършва пряко; търсенето й е организирано от институции (библиотеки),
от бази данни чрез дескриптори, индекси и класификационни схеми.
От позицията за органичния генезис на всички медии можем да проследим
предимствата на книгата, например, като наша телесна екстензия:
 няма нужда от хранене и по този начин пести енергия;
 можем да я изоставим или складираме, вместо да я разнасяме със себе си
(допълнително спестяване на енергия);
 можем да я заменяме с други наши или нейни екстензии, което позволява на човека
да се специализира и да изпълнява многобройни роли, включително и да остане
пасивен спрямо нея (да не я използва);
 всички екстензии могат да се използват съвместно, при положение, че се допълват
взаимно;
 книгата, както и всяка друга материална, отчуждена от тялото екстензия, може да
бъде произвеждана в общността от “специалисти” по правилата, породили всеки
един занаят;
 книгата, като всяка олекотена и портативна медия, на психофизиологично ниво
освобождава екстровертните енергии и агресивността на лявата хемисфера на
мозъка, а на социално ниво стои в основата на експанзионистичните завоевателни
програми и на интереса към контрол над пространството.
15
Маклуън, М., Е. Маклуън. Закони на медиите. София, Унив. изд. “Св. Климент Охридски”, 1992, с. 94-95.
16
Вж. чл. 5 от Хартата за книгата (в Приложението), съдържащ апел за изобретяване на писменост към езиците,
които нямат такава. В общества, които нямат писменост, знанието зависи от устното предаване, от “ефирните”
канали и от “тленните” източници и транслатори. Тази практика е благоприятна за фолклора, за
художественото слово и за училището, но е изложена на перманентната опасност от пропуските на един
преуморен интелект, а и на необективност поради естествените филтриращи, респективно интерпретиращи
свойства на човешкия мозък.
Въпреки че не стига до анализ на книгата като екстензия, в своите “Закони на

медиите” Маршал Маклуън открива генеалогията (или както той я нарича – етимологията)
на артефакта “писано слово”. Тълкува го като вид човешка технология, своеобразна
екстензия на тялото, която също притежава свой артефакт – азбуката като буквен низ,
удължаващ зъбите (единствената линейна и с повтарящи се елементи част от организма) 18.
“Етимологията” на писаното слово, така както я детерминира Маклуън, може да ни зареди с
достатъчно аргументи в подкрепа на функционалността на книгата като медия и на нейния
“медиен детерминизъм”. Генезисът и функционалността на писаното слово като медия
Маклуън обяснява не последователно, а под формата на едновременни аспекти на
въздействието му върху отделния човек и върху писмената цивилизация като цяло. Това
въздействие се дължи на четири органично свързани и симултанно действащи
закономерности (Фиг. 4)17.
ПРЕОБРЪЩА В:
ПОДСИЛВА:
организирана
частното авторство,
четяща публика,
егото
с исторически усет
ЗАКЪРНЯВА:
вулгарния жаргон,
ВЪЗВРЪЩА:
диалектика, разделя
елитизма
композиция
и представяне
Фиг. 4. Писаното слово като медия (по М. Маклуън)
Съгласно първата органична закономерност писаното слово подсилва, разтяга

визуалната способност до степен на отделяне на другите сетива, за пръв път дава възможност
да се изтъква “егото”, “частното авторство” (дотогава е колективно, фолклорно), както и
позволява ролята му да бъде интензифицирана, дори хиперболизирана. Засилващата се
17
Baticl, R. La place de l’ecrit comme memoire. // Библиология. Развитие. Общество. София, 1990, с. 182-187.
16
Маклуън, М., Е. Маклуън. Закони на медиите. София, Унив. изд. “Св. Климент Охридски”, 1992, с. 126.
17
Пак там, с. 159.
епистоларност в общуването чрез писмения текст тук е подкрепена с цитат от М. Монтен,

който възприема печатната медия като поставяне на писма в бутилка: “Забавно, много неща,
които не съм склонен да споделя с никого, ги споделям с публиката и за най-съкровените си
прозрения и мисли изпращам най-верните си приятели в книжарницата.” Фраза,
генерализираща “приватността”, “интимността” в общуването с писмен текст, откриваме
още у Епикур: “Това пиша не за мнозина, а за теб, защото един на друг сме си предостатъчна
публика.”
По силата на втората закономерност писаното слово провокира нова ситуация –
реабилитира се, възвръща се “елитизма”. Заедно с това едно от циклично проявяващите се
възстановявания (в зависимост от историческата ситуация) е повсеместната употреба на
старите, класическите езици: “Рим говори гръцки, дванадесети век говори латински”,
аргументира се М. Маклуън. Ето обаче едно свидетелство и от ХХІ век. През 2003 г.
издателството на Ватикана публикува нов латински речник със съвременна лексика “Lexicon
Recentis Latinitas”. Известно е, че само тук латинският е официален език, но по-интересен за
нас е стремежът той да се поддържа в актуално състояние. Независимо кое е това “нещо”,
което медията “писано слово” вади от забрава и вкарва отново в употреба, то се извършва по
силата на необходимостта да се подчертае елитарността на употребяващите я.
Третата закономерност в тетрадата на писмената медия визира появата на
“организираната четяща публика” и преобръщането на племенното съзнание в съзнание с
исторически усет.
Съгласно четвъртата закономерност писаното слово като медия “закърнява”
вулгарния жаргон и диалектите, възпира употребата им, а в същото време налага разделяне
на процесите композиция и представяне, характерни за живото общуване.
Генеалогията на книгата като медия може да намери свои естествени закономерности
и в пренебрегваната с десетилетия библиопсихология на творилия в Швейцария руски учен
Николай Рубакин. Със съжаление можем да констатираме, че нито библиологията, нито
медиологията, нито теорията на масовите комуникации са успели да разкрият
продуктивността на неговия библиопсихологичен подход при изследване на
взаимоотношенията “човек – печатен текст”, “човек – книга”. За нас теорията на Н. Рубакин
ще бъде полезна при обясненията на редица проблеми, възникващи в изследователското поле
“книгата като медия”, и в частност – при тълкуването на книгата като човешка екстензия,
като органично свързана с човека медия.
Най-общо, теоретичните трудове на Н. Рубакин19 дават обяснение на познанието за
18
Рубакин, Н. А. Что такое библиологическая психология? Ленинград, Колос, 1924. 61 с.; Рубакин, Н. А.
Психология читателя и книги. Москва-Ленинград, Госиздат, 1929. 308 с.
света посредством втора сигнална система на човека, използваща първия посреднически

инструмент – речта, езика, и с това поставят основите на комплексното изследване на
книгата като обект, но и като субект, като уникален и незаменим феномен на човешката
психика, на човешката менталност и индивидуалност. Без да се спирам конкретно на
библиопсихологията като подход, ще си позволя да използвам ключовата постановка в този
подход, а именно: книгата е екстензия, извънтелесно продължение на втора сигнална
система на автора и действа като реактив върху читателя, като външен дразнител
спрямо втора сигнална система на реципиента. Съгласно тази методологична постановка
книгата не е нито канал, нито транслатор, нито предавател, а възбудител на индивидуални
психични преживявания. В акта на четенето се извършва специфична реакция на нервната
система на човека, но на ниво втора сигнална система, откъдето произтичат информационни,
емоционални, ментални и физиологични последствия. Ключовото звено, филтърът в
рефлекторния апарат, където се изработва проекцията за книгата, е т.нар. “мнема” (паметта
или съвкупността от индивидуалните психични свойства на всеки човек). Н. Рубакин доказва
чрез емпирични методи (тестове), че доколкото “мнемата” на всеки е индивидуална,
проекцията на всеки чужд текст в съзнанието му е субективна. Нещо повече  съдържанието
на текста (книгата) и неговият читател са във функционална зависимост: съдържанието не е
константа (неизменна величина е само кодовата система, писмеността и граматиката), не е
физическо, а психическо явление, субективна проекция. “Книжното съдържание” е
възбудител на “психичното съдържание” на читателя, негов психически корелат. Казано с
думите на Н. Рубакин, колкото са читателите на книгата, толкова са и нейните съдържания.
А доколкото всеки читател гради своя проекция на четената книга, именно тя е неговата
представа за качеството на книгата.
За нас е полезно да знаем, че учените, които се опитват да доразвият теоретичните
възгледи на Рубакин (забранен и изгонен от Русия през 1907 г. заради тях), имат свое
непоклатимо убеждение. А то е, че “хората на книгата” са само тези, които имат съзнание за
уникалното й поведение в социално-комуникационния процес, които лично са я “изтърпели”
като реактив, като носител на енергиен потенциал за човешкото мислене. Хората на книгата
са онези, които осъзнават материално-предметните й характеристики (резултат от процеса на
организиране на текста в ергономично и естетическо хартиено издание) просто като
необходими и допълнителни “педантерии”, в чието спазване книговедите визират полезен
професионално-издателски “пуританизъм”20.
На кои актуални проблеми в изследователското поле “книгата като медия” би могла да
20
Ельников, М. П. Феномен книги: Теоретико-гносеологический аспект. // Книга. Исслед. и материалы. Т. 71.
Москва, 1995, с. 53-68.
даде отговор теорията на Н. Рубакин21? Ето някои от тях:

1) явленията на несъвпадение в оценките на читателите (сред тях и професионалните
рецензенти) за “качеството” на книгата, в представите и обясненията за “съдържанието” на
книгата;
2) явленията на словесните (комуникативните) парадокси, когато изказаната от автора
мисъл предизвиква противоположна реакция у читателя, или т. нар. изключение от “златното
правило” в информационната наука  “четене между редовете” или узнаване на неща, които
авторът е премълчал или сам не е знаел (наблюдава се при читатели с по-богата от автора
“мнема”);
3) явлението “филогенезисно четене”, наблюдавано при един и същ читател, който
променя отношението си към една и съща книга паралелно с промяната на възрастта си 
текстът е един и същ, но се променя “мнемата” на читателя;
4) механизмът на творчеството и съ-творчеството при общуване с книгата  всеки нов
чужд текст е носител на “подсещания” към втора сигнална система на човека и действа като
катализатор за задействане на интуицията, като супервербален импулс, след който в
читателското съзнание се появяват нови смислови образувания, несъществуващи дотогава, а
на неврофизиологично ниво се наблюдава поява на нови временни връзки между клетките в
главния мозък  ядрото на иновационната дейност;
5) проблемът за “антитворческата дейност” в книжно-информационната сфера:
явленията “цензура”, “управление на четенето”, “препоръчителна библиография” и
явленията, свързани с въздействието на СМК от втората половина на ХХ в.  стандартизация
на идеите, премълчаване или изкривяване на определени гледни точки; пропаганда на
лъжливи авторитети, унификация на човека потребител и човека аудитория  всичко това,
съгласно библиопсихологията, са взаимно усилващи се информационни шумове, които
играят ролята на антитворчески фактори в системата на социалните комуникации.
В заключение на този опит за генеалогичен поглед към книгата ще си позволя да
обобщя, че действително “хората на книгата” се нуждаят от съзнание за нейната органичност
и “живост”, за да могат да я осмислят и оценят като ново и постоянно измерение на
човешкото сензорно-комуникационно пространство, а не просто като краен издателски
продукт. За целта вероятно е необходимо да се преосмислят много технологични, пре-
посреднически процеси по пътя на книгата  книгоиздаване, книготърговия, информационно
брокерство, библиография, обратна връзка (критика) и т. н. Културата в тези звена би
трябвало да има отношение към генеалогията на книгата, в частност  към
21
Вж. по-подробно: Беспелов, Вл. Библиопсихология Н. А. Рубакина. // Библиотековедение, 2002, № 4, 76-80.
библиопсихологията, подобно на отношението на анатомията и патологията спрямо

физиологията и психологията на живото човешко същество.
Субмедиен прочит на книгата

На финала на настоящото изложение ще се опитам да открия причините за
жизнеспособността на книгата като медия и с това  да предложа вариант за нейното
предефиниране. За целта ще предприема своеобразен анатомичен разрез на идеята за книга,
за да можем да проверим съществува ли в нейната “субстанция” идеята за медия.
Необходими са обаче някои предварителни уговорки. Концепциите, които извеждат
природата на медиите единствено от технологичното и техническото развитие, подменят
тяхната съдържателна, социално-психологична и идейна същност с чисто техническите им
функции. Проблемът за природата на медията е проблем за нейните цели и смисъл.
Преди да погледнем към социалната природа и смисловия субстрат на книгата като
медия, е нужно да имаме предвид още нещо. Преди да бъде социална, природата на медията
е човекоцентрична, филогенетична. Известно е, че идеята е първата медия за връзка между
две съзнания, доколкото под “идея” ще разбираме всеки неотчуждаем продукт на човешкия
ум, който друг ум може да употреби или да си присвои22. Следователно в началото е чисто
22
Приемам тази постановка (за идеята като първа медия) като работна, имайки предвид следните обстоятелства.
В семиологията и във френската медиология съществуват теоретични разработки, които осмислят идеята като
първа медиа (вж. Пърс, Ч. Как да направим идеите си ясни. // Теории за истината. С., 1992, 144-166; Как пътуват
идеите. // Куриер на ЮНЕСКО, 1997, № 7, 5-29; Ортега-и-Гасет, Х. Мисията на библиотекаря. Лекция. С., Бълг.
библиогр. инст., 1948, 18-19 и др.). Тази хипотеза обаче е доказуема само ако комуникацията не се свежда до
предметни отношения, ако се излезе извън вещния подход, който научно некоректно визира единствено
веществения свят на комуникационните средства. За медиологията например е важна не материалността, а
способността на една медиа да умножава човешките възможности, да се превръща в материална сила. От
позицията на структурологията е важно да се търси сърцевината и на най-елементарния комуникативен акт и тя
да бъде осмисляна в системата на общуването, а не като мисловен обект сам на себе си. Сериозни аргументи в
подкрепа на представата за идеята като медия ни предоставя синейдетиката (общата теория на комуникациите).
Съгласно дефиницията на Елит Николов комуникацията е “изява на едно съзнание, което дава възможност за
появата на друго” (Николов, Е. Синейдетика. София-Варна, 1999, с. 92). Основополагащото понятие тук е
“ейдос” (заимствано от Платон, Хусерл, А. Ф. Лосев), разбирано като “състояние на насоченото съзнание”, като
“идеята за нещото, което съзнанието осъзнава” и доразвито като “единица духовна субстанция”. Ако приемем,
че в комуникацията “един ейдос бива изявен, за да даде възможност за възникването на друг ейдос”, можем да
предположим, че именно “идеята” е медиумът, а “ейдосът” е съдържанието и резултатът от така опосредения
духовен акт. Синейдетиката уточнява, че средството (медията) е съвкупността от елементите, намиращи се
между начинателя и възприемателя. Въпросът тук е: ако идеята е medium между две съзнания (или между две
състояния на едно и също съзнание при самообщуването), кое е съдържанието (“текстът” в идеален смисъл) и
кой е носителят, каналът? Ако начинателят (източникът) е съзнанието като съвкупност от предварителен опит,
умения и знания (тезаурус) или това, което Н. А. Рубакин нарича “мнема”, то съдържанието на идеята са
организираните в система усещания, възприятия, нагласи, представи, настроения, мисли, мнения и оценки. Ако
трябва да потърсим носителя, канала в идеята като медия, трябва да се съобразим с факта, че тя възниква много
преди знаците и другите праформи на материалните медии. Въпреки това идеята има своя материална основа,
според неврофизиологията това е невронната мрежа, отговаряща за мисленето или за т. нар. втора сигнална
система на човека. Така, върху нетраен носител  паметта, идеята пътува от зараждането си до днес, с най-
важното си предназначение  да посредничи в преодоляването на житейските трудности, в справянето с
проблемни ситуации. Отнесена към терминологичното значение на думите media, medium, medius, идеята може
да бъде дефинирана като: 1. условие и среда, в която се осъществява вътреазовото взаимодействие, т. е.
утилитарното, прагматичното и егоистично-индивидуалното: как да предам (демонстрирам)

идеята си пред другия?  и възникват знаците; как да скрепя идеята си с ефира?  и възниква
езикът; как да скрепя идеята си с времето?  и възникват писмените знаци; как другите да
пренасят моята идея през пространството и времето?  и възниква портативната медия 
архе-книгата. После се включва и суетата: как целият свят и всички времена да разполагат с
моята идея/идеи?  и възникват печатните медии; и как носителят на моите идеи да стане
нетленен, неунищожим?  и настъпва времето на изобретяването на все по-неподатливи на
“ерозия” и “корозия” медии  машинночитаеми книги, e-книги, вероятно нано-книги, а защо
не и телепатични книги (логиката на съвкупността от изпреварваща научна информация
подсказва подобни хипотези).
Що се отнася до социалната природа на книгата като медия, то тя е безспорна.
Книгата се явява като социална поръчка на човешката цивилизация и има свое място в
еволюцията на медиите. Първото средство, което от зората на цивилизацията до днес
вмъкваме между нас и връхлитащите ни затруднения (покриващи се с понятията “проблем”,
“въпрос”), са именно идеите. С други думи, идеите са първата социално призована медия,
която може да превърне подтискащото затруднение във формулирано решение. В един
момент обаче от улеснение идеите като медия се превръщат в препятствие  как да се
предават, изразяват и възприемат еднакво от всички? Така се появява езикът като първия
посреднически инструмент, възникнал в резултат на острата нужда от някакво материално
интровертна медиа; 2. средство за субектно-обектни отношения; 3. средство за връзка между две съзнания; 4.
средство за постигане на “ейдоса”; 5. medium в смисъл на “общо достояние”, за “обща употреба”; 6. духовна
сила и фактор в хомеостазиса (средство за преодоляване на препятствията във външната среда). Относно
свойствата на идеята като медиа можем да отбележим следното. Тя е естествена човешка технология,
органично свързана с тялото (с мозъка). За разлика от следващите по спиралата на еволюцията средства, които
в генезиса си се явяват технологично разширение на съзнанието (знак, език, писменост и т. н.), идеята е духовно
средство за духовно взаимодействие. При това – единственият неотчуждаем и самоумножаващ се медиум.
(Например, когато споделя една идея с друг, аз не се разделям с нея, а по-скоро и у двамата вече има по една; и
нещо, което не се подчинява на математическата логика, защото идеята не е медия от материален тип – сборът
от две идеи е равен на три, т. е. генерира появата на нова, трета идея). И накрая, идеята е невидима. Тя не е
“перцептивна” медия, т. е. не е предназначена за познатите ни пет сензорни канала. Рецепцията при нея се
осъществява на ментално, а не на сетивно ниво. Идеята става видима едва когато проследим нейната
траектория и ефекта от въздействието й или едва когато на по-късен етап стане “съдържание” на друга, видима
медия (напр. чрез идеограмата като писмен метод за фикисиране върху траен носител). Именно това обяснява
М. Маклуън с фразата “the medium is the message” – старото средство се явява съдържание на новото. Ако
съдържанието на филма е роман или пиеса, ако съдържанието на писмеността е езикът, ако съдържанието на
езика е знакът, то съдържанието на знака трябва да е идеята медиум в “атомарен факт комуникация” (Ем.
Дюркем). И ако днес Умберто Еко е прав в твърдението си, че “медиумът предхожда съобщението”, т. е. че вече
се създават средства-носители без съдържание, то за идеята като първа медия можем да перифразираме, че е
единственото “съдържание” без материален носител, “съобщение” без видим канал. От закона за кумулация на
комуникационните средства следва, че идеята не е преставала да функционира като медия. И днес можем да
установим актове на “чиста” духовна комуникация (без материални средства – сигнали, знаци, думи), които
популярно определяме като приканване, наговаряне, разбиране “само с поглед”. Но те, доколкото ги има, са
възможни само между субекти в приблизително еднакво духовно състояние и само при общ предмет на
съзнанията (напр. между играещи деца, влюбени, заговорници, съзаклятници и т.н.). Макар че хипотезата за
средство за осъществяване на духовни взаимодействия. На практика едва с възникването на

езика като медия става възможна социалната комуникация. По-късно в медийното битие на
човека се появява ново препятствие: изобилието от идеи в пространството и времето се
оказва най-сериозното изпитание за човешката памет. Тогава се появява една спасителна
идея за изобретяване на нова медия, на ново средство за борба срещу преходността и
тленността на носителите на идеите  книгата. Това е накратко логиката на медийната
еволюция и до днес  идеята като медия прибавя нова медия, която преди това също е била
само идея. А е известно, че до сега няма изчезнала медия. Всяка от тях, включително и
книгата в нейния материален формат, оцелява независимо от обстоятелствата. Това е
смисълът и на Закона за кумулация на комуникационните канали (Закон за ККК), изведен от
руския проф. А. В. Соколов: “веднъж възникнали, комуникационните канали не отмират, а се
модернизират  обогатяват се от новите технологии или се включват в състава на нови по-
мощни канали”.23 В този закон откриваме и първата причина за жизнеустойчивостта на
книгата като медия.
Втората причина за устойчивостта на книгата като медия откриваме в
обстоятелството, че книгата е плод и олицетворение на първата идея за универсална медия.
Ако се обърнем към библейските времена, можем да установим следните “медиасъбития”: от
фразата “В началото бе словото” следва, че първата информационна технология е речта. И
според юдео-християнския мит за Сътворението този “проект” бил осъществен от Бог
именно чрез речта: “Нека бъде светлина!  И биде светлина.” Христос е архетип на
посредника: “И словото стана плът”. А идеята за книга се съдържа в самото наименование на
Библията, защото означава “Книгата”. И до днес една от най-устойчивите идеи е идеята за
Книгата, разбирана като среда и памет за фундаменталното и непоклатимото, канона и
закона (Книга на произхода, Книга на природата, Книга на Писанието, Книга на мъртвите,
Книга на пророчествата или Сибилини книги, чак до настоящата Книга на живота,
съдържаща картата на човешкия геном)24.
Ето какво може да включва старият-нов смисъл на Книгата (по Людвик Флашен25):
 Книгата не се изхабява като актуалните публикации;
идеята като първа медия тук се приема условно, смятам, че има достатъчно основания за нейната емпирична
проверка на терена на генеалогията на медиите.
23
Соколов, А. В. Введение в теорию социальных коммуникаций. Санкт Петербург, ПУБ, 1996, с. 89.
24
Интересен е фактът, че още древните българи са имали думата “кънига”, изписвана с рунически знаци вж.
Добрев, П. Каменната книга на прабългарите. С., 1992. През ІІ век Лукиан пише “Необразованият купувач на
книги”, употребявайки общоприетата дума liber книга. Книгата не е само “галактиката на Гутенберг”, а и
“Univers”, с многохилядна история, която бе обхваната в изложение на ЮНЕСКО с показателното заглавие
“Книга на книгите” и с подзаглавие “Пет хиляди години изкуство на книгата” 1973.
25
Флашен, Лудвиг. Книгата: 37 тезиси за книгата. // Култура, XXXV, №2, 11 ян. 1991, с. 7.
 Отношението между Книгата и книгите е като между дело и дейност;

 Книгата е една-единствена, останалото са версии, носталгия по първообраза,
търсене на първообраза;
 Появява се, когато възрастите на тоя живот са в детския си стадий;
 Книгата не е система от знаци, тяло; не буквата, а гласът я прави, не думите, а
телесният инстинкт; родена от тяло и се превръща в тяло;
 За нея казваме “жива-мъртва”, това е то “органично” тяло;
 Може да се разтвори на коя да е страница на всяка страница тя е цялата;
 Проза? Поезия? Книгата стои над подобно деление;
 Новаторство? Традиция? Книгата стои над подобно деление;
 Нещо абсолютно: или възниква и променя целия ти живот, или не възниква, и
ако те попитат как си, отговаряш: нищо особено;
 Да мечтаеш за книгата е твърде непрактично.
Като трета причина за жизнеустойчивостта на книгата като медия можем да изведем

обстоятелството, че в самата й сърцевина, в ядрото й стои идеята като първа медия, а върху
нея се наслагват всички новопородили се идеи за Книгата, без изключение. Наблюдава се
нещо като “ефект на матрьошката” (Фиг.5), който ни разкрива книгата като “медии в
медията”, като медия, носеща в себе си минали и бъдещи идеи и форми на книгата. Съгласно
принципа на матрьошката всички значения на понятието “книга” имат едно ядро, обща
сърцевина - идеята. Всяко по-широко значение на това понятие поглъща, включва в себе си
по-тясното, по-ограниченото. В същото време, всяко настоящо, съвременно значение на
понятието “книга” е в потенциално очакване на доразширяване, с цел да се доближи до
универсалната идея за книгата.
нано-книга
дигитална
книга
аудио и
аудиовизуална
книга
печатна
книга
писано
слово
език
идея
КНИГА
Фиг. 5. Анатомичен разрез на книгата като медия
Когато разглеждаме книгата като “медии в медията” откриваме, че новите форми на

книгата са в обратна пропорционалност на идеята, която ги поражда: докато идеята за
книгата се разширява, надгражда по “матрьошката”, материалната й реализация се
минимизира и вероятно цели да се кондензира до атомарна субстанция.
В резултат на анатомичния разрез на “матрьошката”, моделирала книгата като медия,
тя ни се разкрива като своеобразна мултимедийна апликация, съставена от следните, да ги
наречем, субмедии:
 идеята като първата социално призована медия;
 езикът или думите, като средство на мисълта и като условни знаци за предметите и
явленията, т.е. като знаци за известни идеи за тях, създадени исторически и

подложени на изменения във времето;
 писаното слово като “удължение” на връзката между автора и читателя, като
форма на писмена памет за трайно съхраняване и пренасяне на идеите във времето
и пространството; най-утвърдената писмена медия са ръкописите;
 печатната книга като фактор на “ерата на големите тиражи”, най-масовото и най-
достъпното “удължение” на връзката между автор и читател, целяща обмен на идеи
и фундаментални знания;
 аудио- и аудио-визуалната книга  това, от една страна, са традиционните
аудиокниги (audiobook) и видеокасети (bideobook), а от друга, текстовете със
“светлинно писмо”, обикновено придружаващи движещите се изображения на
екрана, както и мултимедийните енциоклопедични и справочни издания;
 дигиталната книга или e-книгата, като текст, който “тече”, който “се влива” в
персоналния компютър от Мрежата, е предназначена за портативни четящи
устройства, имитиращи в максимална степен идеята за традиционната ергономична
книга;
 нано-книгата е един хипотетичен вариант за реализация на универсалната идея за
книгата като неунищожим и вечен носител на фундаменталното знание и идеите на
човечеството.
Имайки предвид една от задачите на комуникационната наука, а и на науката за

книгата  да прогнозира формите и начините за развитие на комуникационните процеси,
можем да поразсъждаваме по посока на последния хипотетичен вариант за съществуване на
книгата. Ако човешката мисъл, идеална по своя произход, има материална основа
(неврофизиологична)  като възбуда на конкретна невронна врежа; ако думата е смислов
квант, мисловна атомарна структура с лъчиста енергия, предаваща се на вълнови принцип;
ако писменият текст е относително устойчиво явление, съставено от мисловни импулси,
кодирани чрез знакова система и фиксирани върху статичен материален носител,
наподобявайки процеса на образуване на елементарните частици в природата, бихме могли
да предположим, че следващата нова форма на книгата ще има наноразмерна структура, че
съвършената технология, чрез която ще се реализира в пълнота идеята за книгата, ще е
нанотехнологията. Нещо подобно на атомарна книга описа Клифърд Саймък в “Резерватът
на таласъмите”. Жителите на умиращата планета, пропита и натъпкана със знания, не могат
да изчезнат заедно с нея, защото нямат право да захвърлят на произвола тези знания, а трябва
да ги предадат на някого, който ще ги използва. И откриват метод за консервирането им в
своеобразна неунищожима книга. Наличната информация фиксират на атомно ниво така, че

всеки атом става носител на частичка информация. “Книгата” е съставена от железни
листове, подобно на страници, които са стегнати с гигантски скоби. Самите информационни
слоеве са напластени един върху друг  стотици хиляди или милиони пластове. Прочиташ,
осъзнаваш горния слой и едва тогава ти се открива долният, и така  до следващата метална
страница. Ако действително някога се изобрети подобна “нано-книга”, не е известно през
кой сензорен вход ще постъпва информацията, но безспорно каналът ще трябва да е свързан
с мозъчните центрове, отговарящи за четенето.
Субмедийният прочит на книгата като медия ни позволява да добавим още една
закономерност, обосноваваща жизнеустойчивостта й. Това е откритият в началото на
ХIХ век в областта на химията Закон за постоянния състав, който гласи: всички вещества се
състоят от атоми, но не всички  от молекули и кристали”. В контекста на науката за книгата
това означава: 1) всеки печатен текст се състои от думи, но не всеки има таблици, формули
или дори заглавия и абзаци; 2) всяка книга се състои от текст (литературен, визуален, нотен,
брайлов и т. н.), но не всяка има паратекст, справочен апарат и дори корици. А в контекста на
настоящото изложение Законът за постоянния състав утвърждава: всяка книга има в ядрото
си идея, изразена чрез слово, но не всяка е върху хартия и не всяка е предназначена за очите.
С други думи, формата е изменчива, същността остава.
Накрая ще си позволя да предложа една по-отворена дефиниция за понятието “книга”,
извън традиционната представа за “хартиено тяло в корици”: опредметена среда за
възприемане на идеи и трайни знания, предадени чрез виртуален образ на някаква
действителност. Тази дефиниция не претендира за общонаучност, нито за изчерпателност на
феномена “книга”, но все пак е опит за вербален модел на онази “единност на книгата” Д.
С. Лихачов, която включва и контекстни представи, т. е. предполага и периферни
изследвания на своя обект. Настоящото определение позволява книгата да бъде осмислена не
само като “културен предмет” Х. Аренд, а и като двуделна медия, съставена от тяло и текст
според О. Дюкро и Цв. Тодоров “текст” може да бъде една фраза или една дума. Именно
това обстоятелство позволява на книгата на даден етап от своята еволюция да се освободи от
своето тяло дигиталната книга и веднага след това отново да го потърси. Доколкото
книгата в зародиша си носи идеята за медия, способна да преодолява пространството и
времето, като в същото време съхранява енергията в комуникационната система, то
обективно се изобретяват и съществуват не “нови книги”, а нови форми на идеята за книгата
като оптимална среда за изразяване, записване, съхраняване, разпределение, търсене и
възприемане на символна информация от страна на всеки, който притежава ключа
към съответната кодова система, т.е. който умее да чете.
Заключение
В резултат на анализа върху медиаспецификата на книгата се оформи следният извод.
При научните дебати печеливша ще е тази позиция, която балансира между мненията за
тоталната трансформация на книгата и тези за неприкосновеността на книжното тяло в
корици. Ще печели повече привърженици този, който признае и осъзнае книгата като медия
и в процеса на развитие на демокрацията, и в разпространението на грамотността и
моралните императиви. И към момента книгата е ефективна като ценова стойност, високо
портативна, лесно достъпна, позната и приета като източник на знание, като медия, която ще
се чете и на която ще се разчита. Очевидно книгата ще остане най-удобната медия за
индивидуална полза.
Надявам се, че настоящият опит за осмисляне на книгата като медия е едно от
нужните основания за преосмисляне и актуализиране на Хартата за книгата от позицията на
ХХI век.
Приложение
ХАРТА ЗА КНИГАТА26
Преамбюл
Убедени, че книгите остават най-важното средство за запазване и
разпространение на световния фонд от знания;
Като приемаме, че ролята на книгата може да се усили посредством политика
на стимулиране на всеобхватното използване на печатното слово;
Като напомняме, че Уставът на Организацията на обединените нации по
въпросите на образованието, науката и културата призовава да се съдейства за
“облекчаване на свободното разпространение на идеи посредством думи и образи”, а
също и за международно сътрудничество, което да даде възможност на всички народи
да се запознаят с всичко, което се публикува в отделните страни;
Като напомняме също, че Генералната конференция на ЮНЕСКО потвърди, че
книгите “изпълняват съществена роля за реализацията на целите на ЮНЕСКО, а
именно: мир, прогрес, защита на човешките права и борба срещу расизма и
колониализма”;
Като отчитаме, че Генералната конференция на ЮНЕСКО обяви 1972 г. за
Международна година на книгата под девиза “Книгата – за всички”;
Международната федерация на асоциациите на книготърговците,
Международната федерация на съюзите на писателите и композиторите,
Международната федерация по документация,
Международната федерация на библиотечните асоциации,
Международната федерация на преводачите,
Международният ПЕН-клуб,
Международната асоциация на издателите
приемат единодушно настоящата Харта на книгата и призовават всички
26
Хартата за книгата е изготвена по предложение на International Publishers Association и одобрена на 22
октомври 1971 г. в Брюксел от Комитета за съдействие на Международната година на книгата – 1972. Първо
популяризира този документ в България сп. “Библиотекар” 1972, № 3, 1-4. Настоящият превод е направен от
авторката от оригинала вж. www.unesco.org.
заинтересовани от този въпрос да реализират провъзгласените в нея принципи.
Член І
Всеки има право да чете
Обществото е длъжно да осигури на всички хора възможност да се ползват от
благата на четенeто. Тъй като значителна част от населението по света е лишена от
достъп до книгите поради неумение да чете, правителствата са длъжни да съдействат
за изкореняванетo на неграмотността. Те са длъжни да подпомагат издаването на
печатни материали, необходими за придобиване и съхраняване на навиците за четене.
Издателите и разпространителите на книги, от своя страна, са длъжни да следят дали
разпространяваните чрез печатно слово идеи и информация съответстват на
променящите се потребности на читателите и на обществото като цяло.
Член ІІ
Книгите са много важни за образованието
Във века на революционни преобразования в областта на просветата и на
дългосрочните програми за разширяване на училищното образование е необходимо
планиране, което да осигури съответствие между съдържанието и количеството на
учебниците за една развиваща се образователна система. Качеството и съдържанието
на учебните книги във всички страни по света трябва непрекъснато да се подобрява.
Регионалните институции трябва да помагат на националните издателства за
задоволяване на потребностите от учебници и общообразователни материали за
четене, особено на училищните библиотеки и на програмите за ликвидиране на
неграмотността.
Член ІІІ
Обществото има особено задължение – да създаде условия за творческа
работа на авторите
Във Всеобщата декларация за правата на човека се казва, че “всеки има право
на защита на своите морални и материални интереси, възникващи в резултат на
каквито и да е научни, литературни или художествени произведения, на които той е
автор”. Такова право на защита трябва да имат и преводачите, чийто труд разширява
езиковите граници на книгите, като гарантира с това особено важните връзки между
авторите и читателите. Тъй като всяка страна има право да изразява особеностите на
своята култура и, по този начин, да запази своето многообразие, толкова ценно за
цивилизацията, е необходимо да се поощрява творческата работа на писателите и
дейността на преводачите, които са длъжни да отворят достъпа до богатството на
литератури на чужди езици, включително и на слаборазпространените.
Член ІV
За развитието на страната е необходимо добре организирано
книгоиздаване
В свят, в който съществува остро изразено неравенство в издаването на книги и
в който много страни са лишени от нужното им количество материали за четене, е
необходимо планиране на развитието на книгоиздаването. За целта се изисква помощ
от държавата и, където е необходимо, международно сътрудничество за създаване на
инфраструктура за книгоиздателската индустрия; интеграция с планирането в
областта на образованието, икономиката и социалната политика; участие на
професионалните организации, по възможност обединяващи на широка основа
всички, свързани с издаването и разпространението на книги, и функциониращи с
помощта на такива институции, като национални центрове или съвети за развитие на
книгата; дългосрочно и субсидирано финансиране на национално ниво или
посредством международни двустранни или многостранни спогодби.
Член V
За развитието на книгоиздаването са необходими суровини и оборудване
В своята икономическа политика правителствата са длъжни да предвидят
доставка на суровини, необходими за производството на книги, включвайки хартията,
машините за нейното производство, печатни и книговезки материали. Заедно с
максималното използване на националните ресурси за производство на евтини и
привлекателни материали за четене, трябва да се прилагат облекчения и за внос на
нужните суровини и оборудване. Особено внимание трябва да се отдели на
създаването на писменост за езиците, които все още нямат такава. Тези, които се
занимават с производство на книги, са длъжни да поддържат достатъчно високи
стандарти на продукцията и нейното оформление. Особени усилия в тази посока са
необходими при издаването на книги за лица с физически увреждания.
Член VІ
Книготърговските фирми – основно свързващо звено между издателствата
и читателите
Книготърговците са в авангарда на движението за разпространение на навици
за четене и изпълняват както културни, така и образователни функции. Те са длъжни
да изпълнят своята важна роля в процеса на снабдяване на читателите с прецизно
подбрани книги в достатъчно количество. Занижените пощенски и товарни такси за
пренасяне и превоз на книги и други финансови облекчения ги подпомагат в
изпълнението на тази задача.
Член VІІ
Библиотеките – национален ресурс за разпространение на информация и
знания, за наслаждаване на мъдростта и красотата
Библиотеките заемат централно място в процеса на разпространение на
книгите. Те често са най-ефективното средство за предаване на печатния текст в
ръцете на читателя. В качеството си на обществена институция те съдействат за
четенето, което, на свой ред, подпомага благосъстоянието на отделния човек,
неговото образование през целия живот, както и общото социално-икономическо
развитие. Библиотечното обслужване трябва да съответства на възможностите и
потребностите на всяка страна и не само в градовете, а и в обширните селски райони,
докъдето книгите често не стигат. Всяко училище и всяка община са длъжни да имат
поне по една библиотека с квалифициран персонал и сьс съответните средства за
снабдяване с книги. Библиотеките са необходими и за целите на висшето образование
и за научната работа. Развитата национална мрежа гарантира на читателите,
независимо от местонахождението им, достъп до книжните ресурси на страната.
Член VІІІ
Документацията служи на книгоиздаването, като съхранява и предоставя
основни първични материали
Издаването на книги, особено на научни, технически и други специални
издания, се нуждае от помощ от страна на документационните служби. Тези служби
следва да се развиват с подкрепата на правителствата и всички институции, свързани

с книгоиздаването. За да се гарантира наличието на максимално количество
информационен материал по всяко време, е необходимо да се осигури максимално
свободен обмен на информация през границите.
Член ІХ
Свободният книгообмен между страните е важно допълнение към
националните ресурси и съдейства за международното взаимно
разбирателство
За участието на всеки в световния творчески процес е крайно необходим
безпрепятствен поток от книги. Такива препятствия като тарифите и данъците могат
да се отстранят чрез мащабно прилагане на споразуменията на ЮНЕСКО и на други
международни препоръки и договори. Необходимо е щедро да се предоставят
лицензи и чуждестранна валута за закупуване на книги и суровини за
книгопроизводството. Вътрешните данъци и другите ограничения при
книготърговията трябва да бъдат сведени до минимум.
Член Х
Книгите служат на международното взаимно разбирателство и мирното
сътрудничество
“Войните се раждат в умовете на хората – пише в Устава на ЮНЕСКО,  затова
именно в умовете на хората следва да се вкорени идеята за защита на мира”. Книгите
са едно от основните средства за съхраняване на световния мир поради огромното им
значение за формиране на интелектуален климат на приятелство и взаимно разбиране.
Всички свързани с книгата лица и организации са длъжни да се мобилизират така, че
книгата да продължи да съдейства за развитието на личността, за социалния и
икономическия прогрес, за международното взаимно разбирателство и за мира.

Книгата като медия = Книга как медиа = The Book as Media

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Книгата като медия = Книга как медиа = The Book as Media

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

THE BOOK AS A MEDIUM

природа на книгата. Държат се като че ли в миналото й има “срамна болест”, да се говори за

Към предефиниране на книгата

публикувано в дадена страна и достъпно за публиката”. От тук и представата ни за

Успоредно с неуспешните опити на науката да достави достатъчно аргументи за

приетата от Генералната конференция на ЮНЕСКО в края на 1964 г. “Програма за развитие

отваряше възможност да се сравняват и противопоставят двата неделими досега процеса

качеството й на посредник във веригата “комуникатор (автор) – изказване (съдържание) –

Книгата в традиционните модели на масовата комуникация

думата “медия”. Произходът й е латински и вмества в себе си минимум четири значения на

Фиг. 1. Книгата като среда за информационен процес

изразяваща се в гъвкавост и адаптивност. Като всяка жива система, медиите подчиняват

четенето не съществува синхронността, симултанността, всеприсъствието при

Единствената плоскост, върху която книгата би могла да се определи като “масова”

Фиг. 2. Книгата „в действие”

Още с появата на първия усложнен модел за действието на масовата комуникация на

изпращача и получателя в процеса на масова комуникация се определя от физическата, а

Съдържанието на масовата комуникация се определя различно. Ако го разглеждаме като

комуникатора, притежаван от възприемателя”. Тази постановка по-късно ще влезе във

собствен спонтанни отговори на възприемателите натиск на

Фиг. 3. Медията като посредник в масова комуникация

За да се вместим в традиционните научни модели на комуникацията, е нужно да

Дотук можем да обобщим: книгата е специфична форма на отражение на

действителността и като такава е обект на всички фундаментални научни дисциплини, на

Генеалогичен подход към книгата като медия

загуби при предаването й, физиологични, психически и възрастови ограничения като

Въпреки че не стига до анализ на книгата като екстензия, в своите “Закони на

Фиг. 4. Писаното слово като медия (по М. Маклуън)

Съгласно първата органична закономерност писаното слово подсилва, разтяга

епистоларност в общуването чрез писмения текст тук е подкрепена с цитат от М. Монтен,

света посредством втора сигнална система на човека, използваща първия посреднически

даде отговор теорията на Н. Рубакин21? Ето някои от тях:

библиопсихологията, подобно на отношението на анатомията и патологията спрямо

Субмедиен прочит на книгата

утилитарното, прагматичното и егоистично-индивидуалното: как да предам (демонстрирам)

средство за осъществяване на духовни взаимодействия. На практика едва с възникването на

 Отношението между Книгата и книгите е като между дело и дейност;

Като трета причина за жизнеустойчивостта на книгата като медия можем да изведем

Фиг. 5. Анатомичен разрез на книгата като медия

Когато разглеждаме книгата като “медии в медията” откриваме, че новите форми на

явленията, т.е. като знаци за известни идеи за тях, създадени исторически и

Имайки предвид една от задачите на комуникационната наука, а и на науката за

своеобразна неунищожима книга. Наличната информация фиксират на атомно ниво така, че

заинтересовани от този въпрос да реализират провъзгласените в нея принципи.

необходими при издаването на книги за лица с физически увреждания.

следва да се развиват с подкрепата на правителствата и всички институции, свързани

You might also like