Лекция №16 - 17

ЗЪРНЕНО-БОБОВИ КУЛТУРИ. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА

Зърнено-бобови с продоволствено направление:

фасул, леща и нахут. Стопанско значение, произход,
разпространение и продуктивни възможности.
Биологични изисквания към топлина, светлина,
влага и почва. Агротехника: място в
сеитбообращението, торене, обработка на почвата,
сеитба, грижи през вегетацията, борба с плевели,
болести и неприятели. Прибиране: време и начини

Доцент д.н. Веселин Кутев

 Въпроси от конспекта
 30. Фасул: стопанско значение. Разпространение. Добиви.
Ботаническа характеристика. Систематика и сортове.
Биологични изисквания. Особености в растежа и развитието.
 31. Фасул: агротехника. Прибиране.
 36. Леща: стопанско значение. Разпространение. Добиви.
Ботаническа характеристика. Систематика и сортове.
Биологични изисквания. Особености в растежа и развитието.
 37. Леща: агротехника. Прибиране.
 38. Нахут: стопанско значение. Разпространение. Добиви.
Ботаническа характеристика. Систематика и сортове.
Биологични изисквания. Особености в растежа и развитието.
 39. Нахут: агротехника. Прибиране.
ФАСУЛ

 англ. Dwart bean,

 нем. Buschbone,
 фр. haricot commun,
 рус.фасоль
 Значение, произход,
разпространение, добиви
Фасулът е основна зърнено-бобова култура у нас.
Той е ценна храна за човека, с висока хранителна стойност и с отлични
вкусови качества, поради което се е наложил сред традиционните български
култури.
Фасулът е трудносмилаема храна, което се дължи на голямото съдържа-ние
на целулоза и на малко по-високия процент мазнини сравнение с лещата и
граха.
Семената му съдържат средно 24.3% суров протеин, 1.8% мазнини, 47.3%
въглехидрати, 3.8 % целулоза, 4.9% минерални вещества и витамини от
група В.
По съдържание на белтъчини фасулът отстъпва на повечето бобови култури,
но се изравнява с това, на месото, рибата и други животински продукти.
Фасулът се използва главно като вариво. От него могат да се приготвят
различни ястия, пюрета, пастети, чорби, пълнени пиперки и др.
Смилянският фасул е една от малкото български храни, които притежават
патент за марка и носи името на смоленското село Смилян. От него се
приготвят най-вкусните родопски ястия.
 Семената на фасула могат да се използват
като концентриран фураж за свинете и птиците,
но само сварени, тъй като съдържат глюкозида
фазеолунатин.
 Широко приложение намира използването на
фасула в зелено състояние – за храна и
консервиране. Зелените бобове са богати на
белтък и витамини ( А и С).
 Фасулевото брашно може да се прибавя към
пшеничното (до 10 %) при приготвяне на хляб и
макарони, с цел повишаване на белтъчното им
съдържание.
 Сламата и плявата на фасула съдържат от 3 до
6 пъти повече белтъчини сравнение с тази на
житните, което ги прави много ценен фураж за
селскостопанските животни.
 Фасулът има и голямо агротехническо значение. Той се
прибира сравни-телно рано, оставя почвата чиста от
плевели и я обогатява с азот. Тази особеност на фасула и
останалите бобови култури ги прави важен фактор за
биологизация на конвенционалното и използването им в
биологичното земеделие.
 Обикновеният фасул произхожда от Централна Америка.
 Семена от фасулa са били намерени още при
изследване на гробници в Перу и в долината на мъртвите в
щата Аризона. В пещерите на Тамаулипас в Мексико са
открити семена на възраст от 4300 до 6000 години. Други
видове фа-сул са отглеждани още преди 5000–6000
години пр.н.е. в Южна и Югозападна Азия. В Европа е
пренесен, от Америка след експедициите на Христофор
Колумб, а след това се разпространява и в
африканските и азиатските колонии.
 Обикновеният фасул е пренесен през ХVI в. от Куба в
Испания, а от там и в България. У нас за пръв път се
споменава за отглеждане на фасул в документи от 1498-
1513 година.
Фасулите от род Vigna са пренесени в България
преди обикновения фа-сул, още по време на
турското робство, но поради по-особения им вкус те
не са намерили разпространение.
Най-много фасул се отглежда в Индия, Бразилия, и
Мексико, а от европейските страни – в Турция,
Румъния, Италия и Франция (табл. 18).
Таблица 18. Площи, добиви и производство на фасул
Разпространение Площи, Добиви, Производство,
млн. da кg/da млн. t

В света:
1989 г. 262.2 59.4 15,575
1995 г. 257.5 66.4 17,098
2000 г. 252.7 67.4 17,032
2005 г. 267.7 70.9 18.980
2009 г. 252.1 78.2 19.723

През 2009 г.:

Азия 110.2 73.3 8.088
Централна Америка 20.2 73.8 1.496
Европа 2.3 182.1 0.435
Индия 60.0 38.5 2.310
Бразилия 41.4 84.9 3.522
Мексико 14.1 74.5 1.051
Китай 9.5 116.6 1,543
Пакистан 2.0 62.4 0.129
Турция 0.9 185.9 0.181
Румъния 0.29 75.3 0.022
Италия 0.06 201.0 0.012
Франция 0.02 252.0 0.006

Р България: хил. da кg/da хил. t

1989 г. 429.5 109.1 46.858
1995 г. 427.4 119.5 51.074
2000 г. 307.2 30,0 9,216
2005 г. 36.7 113.5 4.165
2007 г. 53.3 139.4 7.430
2009 г. 16.8 100.2 1.693
2019 г. 15,4 100,3 1,4
 Най-благоприятни условия за отглеждане на фасул у
нас има в Североизточна България.
 Площите на културата в годините на отглеждане се
променя много динамично.
 От 2 292 000 da през 1961г. тя намалява на 1 080 000
da, през 1970г. През 1989г. площите намаляват
наполовина (429 500 da).
 След 2000 та година площите рязко намаляват, и в
момента са регистрирани 16 880 da.
 Средните добиви фасул от декар у нас превишават
тези в света, а през 2007г. са регистрирани два пъти
по-високи добиви (139 kg/da).
 В последните години една от основните причини за
намаляване на площите у нас е вносът на фасул от
други държави, на по-ниски цени, в сравнение с
цените в България.
БОТАНИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА

Коренова система.
 В сравнение с останалите зърнено-бобови култури
кореновата система на фасула е по-слабо развита и
плитко разположена. Тя има слаба пробивна,
разклонителна и усвояваща способност.
 Състои се от сравнително слабо развит главен
корен и добре развити странични разклонения, които
нарастват по-продължително и надвишават по дължина
главния корен.
 По-голямата част от корените са разположени на
дълбочина до 60-70 cm, а встрани на 30-40 cm. Над
60% от корените са в слоя от 20 cm.
 По корените на фасула се развиват
специализирани грудкови бактерии от род Rhizobium
phaseoli.
Стъбло.

 Обикновено зелено, ръбесто, неувивно (изправено) или

увивно, разклонено, слабо овласено, което след
застаряване се вдървесинява (фиг. 28). То има различна
височина при отделните форми:
• Формите с неувивно стъбло (пешаците) имат
кратък вегетационен период и растежът им завършва с
образуване на съцветие. Те имат ниско, дебело и изправено
стъбло с височина 20–70 cm.
 Тези форми се използват за производство на зърно.
• Формите с увивно стъбло се отглеждат предимно
на колове (наричат се увивни). Стъблата им са тънки и
високи от 200 до 500 cm.
Има и редица преходни форми.
Листа.
 При поникване фасулът изнася семеделите над
повърхността на почвата. Под въздействието на
светлината те позеленяват, започват да фотосинтезират
и изпълняват ролята на първите листа. Първата двойка
листа, които се развиват, са прости (примордиални) и
имат широко сърцевидна форма.
 По-късно се формират същинските листа. Те са
сложни, триделни разположени на дълги дръжки.
Отделните листенца са най-вече яйцевидни, но варират
по форма и големина в зависимост от сорта. Те са
светло до тъмнозелени, с гладкa или нагъната
повърхност, по-малко или повече гланцирани. Свързани
са с обща дръжка посредством съчленителни връзки,
благодарение на които могат да изменят положението
си в зависимост от интензивността на светлината и
температурата.
 В основата на централната листна дръжка се
намират два слабо развити клиновидни прилистници.
Цветове.

 Събрани са от 2 до 4, рядко до 8, в
малки гроздчета в пазвите на листата или
на върха на разклоненията.
 Устройството на цветовете е типично
за бобовите култури.
 Венечните листенца са оцветени в
бяло, светловиолетово, червено, розово,
оранжево или пъстро.
 Фасулът е самоопрашващо се
растение, с малък процент на чуждо
опрашване.
Плодове.
 Той е прав или в различна степен извит, слабо
сплеснат, леко прищипнат, на върха с малка
човчица. Дължината му варира от 5 до 25 cm, а
ширината – от 0.5 до 3 cm. Състои от един
плодолист, между двете половинки на който се
намират семената. Плодовете на фасула са
събрани по 2 или по 4 на обща дръжка.
 Всеки плод съдържа от 4 до 6 семена. При
закъсняване с прибирането, първите бобове се
разпукват, стените им се усукват и семената се
разпиляват. По-лесно се разпукват плодовете, при
които по двата надлъжни шева се образуват
снопчета от склеренхимни клетки.
Фиг. 28. Фасул
Семена.
 Устройството им е типично за бобовите култури.
Имат различна форма, големина и оцветяване
(формата и едрината са систематични признаци).
 По форма те могат да бъдат: сферични;
продълговати; бъбрековидни; плоски;
полуплоски; елипсовидни.
 Масата на 1000 семена е в зависимост от
едрината и варира от 300 до 500 и над 500 g.
 Цветът на семената е с различни нюанси – от
бяло до черно или пъстри. Селекционираните у
нас сортове най-често са с бели семена.
 Химичният състав и варимостта на семената се влияят
по-значително от агро- екологичните условията на
отглеждане и по-малко от сорта. При благоприятни
климатични и почвени условия и интензивна дейност на
грудковите бактерии се формират богати на белтък
семена, с добра варимост. При засушаване
относителният дял на белтъчините е по-висок.
Противоположно е влиянието на по-високата почвена
влажност и напояването. Запасеността на почвата с
азот и с молибден създава добри условия за
обогатяване на семената с протеини. Варимостта е по-
добра във влажни години и при по-едрите семена. Тя се
влошава от съдържанието на вар в почвата, с
остаряването им и при дебела семенна обвивка,
съдържаща пектинови вещества.
 Богатите на целулоза и сяра семена предизвикват
подуване в храносмилателните органи на човека.
СИСТЕМАТИКА. СОРТОВЕ

Фасулът спада към сем. Fabaceae. Към тaзи култура се

отнасят 2 рода – Phaseolus L. и Vigna Savi.
 В зависимост от своя произход видовете фасул се
делят на две големи групи: американска и азиатска.
 Към американската група спадат едросеменните
видове фасул (едри, плоски и широки бобове с дълга
човка на върха):
 • Ph. vulgaris Savi – обикновен фасул;
 • Ph. multiflorus Willd. – многоцветен фасул;
 • Ph. acutifolius A. Gray – остролистен фасул;
 • Ph. lunatus L. – фасул Лима.
Kъм азиатската група спадат видовете,
отнасящи се към род Vigna Savi (тънки,
цилиндрични бобове с малка човка и с
дребни семена):
 • V. aureus Piper – мaш;
 • V. mungo L. – мунго;
 • V. sinensis L. – папуда;
 • V. angularis Wild. – адзуки;
 • V. calcaratus Roxb. – оризов.
В България се отглеждат фасули от американската
група, като от тях най-разпостранен е обикновеният
фасул (Ph. vulgaris L.).

 В зависимост от характера на стъблото

Декапрелевич разделя обикновения фасул на
два подвида:

 • vollubilis Dekapr. – с увивни стъбла;

 • nanus Dekapr. – с неувивни стъбла

(пешаци).
 Според едрината и формата на семената всеки от тези
подвидове се разделя на 5 вариетета:
 • var. compressus DC. (плосък) – семената му са плоски и
най-едри в сравнение с останалите вариетети;
отношението дължина : ширина : дебелина е
приблизително 2:1:0.5;
 • var. subcompressus Al. (полуплосък) – с по-дребни, по-
дебели и по-слабо сплеснати семена; дължина : ширина :
дебелина – 1.5:1:0.7;
 • var. ellipticus Mart. (елипсовиден) – с още по-слабо
сплеснати семена; дължина : ширина : дебелина – 1.5:1:1;
 • var. sphаericus Mart. (сферичен) – с дребни и почти
сферични семена; дължина : ширина : дебелина – 1:1:1;
 • var. oblongus Savi (бъбрековиден) – с почти
цилиндрични или бъбрековидни, по-дълги, но еднакво
широки и дебели семена; дължина : дебелина : ширина е
2:1:1.
 У нас, макар и съвсем ограничено, се среща и многоцветният
фасул – Ph. multiflorus Willd. (биволски боб). Той е представен от
следните три вариетета:
 • var. albus Mart. – с бели венечни листа и с бели, големи и
плоски семена. Известен е под името биволар.
 • vаr. bicolor Arr. – с различно оцветени венечни листа, с
червено байраче, с бели крилца и с пъстри семена.
 • var. coccineus Lam. – с огненочервени венечни листа и с
едри, пъстри, виолетови или виолетовочервени семена.
 В южните райони на страната се отглеждат много
ограничено маш и папуда. Те не са добре проучени и нямат
стопанско значение. В перспектива се предвижда
размножаването на интродуцирани форми от род Vigna, поради
голямата им устойчивост на болести, суша и високото
разположение на бобовете, с което се улеснява механизиранато
им прибиране.
 В момента в България са районирани следните сортове:
Добруджански ран, Добруджански 7, Елексир.
 БИОЛОГИЧНИ ИЗИСКВАНИЯ
Изисквания към топлината.
 Обикновеният фасул е топлолюбиво растение. Семената му започват
да никнат при температура 8–100 С, но оптимална за поникването му е
18–220 С.
 Младите растения страдат при температура 00 С, а при спадане на
температурата под този праг загиват. Многоцветният фасул може да
издържи до минус 30 С.
 Оптималната температура от поникване до цъфтеж е 20–220 С, а за
доброто изхранване на семената – 23–250 С.
 Фасулът проявява голяма чувствителност към високите
температури (30-350 С), особено, когато са придружени с ниска
почвена и въздушна влажност.
 При висока температура и появата на суховеи бутоните и
цветовете масово окапват и добивът рязко намалява.
 По-слабо чувствителен към ниски температури е многоцветния
фасул. Той понася без повреди по-леки слани.
 Увивните форми са по-взискателни към топлината от не увивните.
 У нас за целият вегетационен период фасулът изисква
температурна сума 1900–22000 С. Той може да се засява при надморска
височина до 800 m.
Изисквания към светлината.
Фасулът е растение на късия
ден.
При дълъг ден цъфтежът
закъснява и растенията
развиват само вегетативна
маса.
Той понася слабо засенчване,
поради което може да се
отглежда в смесен посев с
царевица.
Изисквания към влагата.
 Нуждите на фасула от влага през вегетацията са
различни. За да поникнат семената му трябва да
погълнат 80–145 % вода, спрямо масата им. За
доброто развитие през вегетацията фасулът
изисква 300–400 ml валежи. През периода април –
юли в България обикновено падат около 200 ml
валежи, които са с 190–200 ml по-малко от нужните
за нормалното развитие на фасула.
 До момента на цъфтежа растенията не са
чувствителни към сушата. Затова фасулът понася
добре пролетните засушавания.
  По време на цъфтежа и скоро след него
взискателността му към почвената и въздушната влага се
повишава. През този период валежите трябва да бъдат над
40ml. Важно условие е валежите да падат през първата
половина на цъфтежа, когато се образува повече
пълноценен завръз. Ниската почвена и въздушна влага
през този период, придружени с високи температури и
горещи ветрове, предизвикват окапване на цветовете и
младите завръзи (до 64–84 %). У нас това е главната
причина за ниските добиви и голямото им вариране по
години.
 Най-голямо е потреблението на вода по време на
масовия цъфтеж и нарастването на бобовете, което
съвпада със 70-ия и 90-ия ден след поникването. През този
период се изразходват около 60 % от водата, необходима
за целия вегетационен период.
 Както недостатъчната, така и излишната влага е вредна
за фасула. През периода от сеитбата до поникването тя
причинява загниване на семената и оредяване на посева.
При висока въздушна влажност пораженията от гъбните
болести, антракнозата и бактериозата са много големи.
Изисквания към почвата.
 Фасулът е взискателен към физичните свойства на почвата.
Семената на фасула изнасят котиледоните си над
повърхността на почвата и затова изискванията му към нея са
по-големи от тези на другите бобови култури. Най-подходящи
за отглеждането му са топлите, дренирани, структурни,
водопропускливи, с лек механичен състав и с дълбоки
подпочвени води почви. На тези изисквания най-добре
отговарят деградираните черноземи, делувиалните и сивите
горски почви. Те имат сравнително лек механичен състав,
проветряват се лесно и бързо се затоплят. Подходящи са също
излужените канелени и алувиалните почви.
 Неподходящи за отглеждането на фасула са излужените
чернозем смолници, излужените канелени и тежките
песъчливо-глинести почви със съдържание на физична глина
60–65 %.
 Фасулът не понася кисели и засолени почви. Най-високи
добиви се получават при неутрална или слабо алкална
реакция на почвата. От всички бобови култури фасулът
фиксира най-малко азот – до 4 kg/da. Предпочита добре
запасени с макро и микроелементи почви
ОСОБЕНОСТИ В РАСТЕЖА И
РАЗВИТИЕТО
През вегетацията фасулът преминава през следните фази
на развитие:
 • поникване;
 поява на втори същински лист;
 разклоняване на стъблата;
 бутонизация;
 цъфтеж;
 образуване на бобове;
 узряване.
Вегетационният период за отглеждане на фасула е 70–95
дни.
Той покълва при температура над 100 С и пониква при
температура над 12–130 С. В зависимост от влагата и
температурата продължителността на поникването варира от 9
до 20 дни. При пролетна сеитба и среднодневна температура от
150 С фасулът пониква за 14–15 дни.
  Цъфтежът при неувивните форми започва 25–45 дни след
поникването, а при увивните – след 50–60 дни. Той продължава
от 13 до 25 дни в зависимост от климатичните условия.
 Фасулът образува много цветове, но само 20–25 % от тях дават
узрели и добре развити чушки. Колкото по-късно става
формирането на цветовете и плодовете, толкова повредите и
окапването им са по-големи.
 Фасулът цъфти при висока въздушна влажност и по-ниска
температура, каквито са условията в първите часове на деня (от
5.00 до 8.00 часа) и в незначителна степен в късните следобедни
часове. Той е самоопрашваща се култура с 0.5–5 % чуждо
опрашване.
 Плодовете на едно растение не узряват едновременно.
Узряването протича от 10 до 15 дни.
 Загубите са по-големи, когато са свързани с преваляване на
дъждове и навлажняване на узрелите бобове.
 Най-рано и сравнително дружно узряват полските неувивни
форми, а най-късно и неедновременно – увивните.
 АГРОТЕХНИКА
Място в сеитбообращението.
 Фасулът не е взискателен към предшествениците, стига
площите да не са заплевени с коренищни плевели. Той е
отличен предшественик за всички полски култури, но в
сеитбообращението най-често се редува със зимни
житни култури – пшеница, ечемик, тритикале и ръж. След
прибирането им има достатъчно време за качествена
обработка на почвата.
 Фасулът не трябва да се засява 2-3 години след
слънчоглед, соя и многогодишни бобови треви.
 Той не трябва да се отглежда като монокултура, тъй
като се напада от много болести и неприятели, още на
втората година от отглеждането му. Най-добре е фасулът
да се засява на същото място след 4-5 години.
Обработка на почвата.
 Грудковите бактерии по фасула са
специализирани и дейността им през
първите 15-20 дни след поникването на
културата е много слаба, в резултат на което
растенията се развиват бавно и страдат от
плевели.
 Фасулът изнася котиледоните си над
повърхността на почвата, което изисква много
добрата подготовка на почвата.
 След прибиране на предшественика, ако в
почвата има влага или наличие на
многогодишни плевели се започва с
подмятане на стърнището. При наличие на
коренищни плевели и суха почва подмятане
на стърнището не се прави. До края на август
се извършва дълбока оран на дълбочина 20-
22 cm. Фасулът не реагира на увеличаване на
дълбочината на оранта.
  Наесен в зависимост от степента на заплевеляване
и поникване на самосевките се извършва плитко
преораване , дискуване или култивиране на дълбочина
10–12 cm.
 Напролет при първа възможност се извършва ранно
пролетно брануване за запазване на влагата, тъй като
площта е незаплевелена в резултат на есенните
обработки. При неизвършени есенни обработки на
почвата се извършва култивиране или култивиране с
брануване.
 Предсеитбената обработка на почвата се свежда до
култивиране или брануване, като дълбочината ѝ се
съобразява с дълбочината на сеитбата.
 Фасулът може да се отглежда и като втора култура.
Ако няма плевели и почвата не е уплътнена, веднага
след прибиране на предкултурата се извършват 1–2
дискувания.
Торене.
 За формиране на 100 kg семена и съответната
вегетативна маса фасулът извлича 5.3–8.8 kg азот,
1.6–3.5 kg фосфор, 2.9–8 kg калий и 12–13 kg
калций.
 Около 70–90 % от фосфора, калия и калция,
фасулът приема за много кратък период от време –
от поникването до пълния цъфтеж.
 По корените на фасула в симбиоза се развиват
специализираните грудкови бактерии Rhizobium
phaseoli. Грудковите бактерии използват
въглехидратите от растенията, а те - свързания
посредством ензимни реакции от въздуха
атмосферен азот. Една част от него (25 %) те
използват за своите жизнени функции, 25 % – за
нуждите на растението и останалата част се
натрупва в грудките, които след прибирането на
растенията и минерализирането на корените им
попадат в почвата и я обогатяват с азот.
 При засушаване фотосинтетичната дейност се влошава,
грудковите бактерии изпитват остър недостиг на въглехидрати и
силно намаляват азотофиксиращата си дейност. С увеличаване
на количеството на въглехидратите нараства способността на
растенията да усвояват минерален и биологичен азот. Всички
мероприятия, насочени към активиране на дейността на
фотосинтезата, способстват за фиксацията на атмосферен азот и
усвояване на минерален азот от почвата.
 Недостигът и излишъкът на азот влияят отрицателно върху
добива.
 При фасула не трябва да се прилагат високи азотни торови
норми, тъй като това стимулира прекомерното вегетативно
развитие и разклоняване на растенията, без да се увеличава
значително добивът. Високите азотни дози потискат дейността на
грудковите бактерии, тъй като в резултат на това растенията се
снабдяват с азот директно от почвата и всички въглехидрати се
свързват с него.
  Бавното развитие на растенията преди образуването
на грудки най-често се дължи на азотен глад. През този
период е нужен минерален азот, който плодородните почви
и без наторяване могат да осигурят. На слабо запасени
почви е необходимо да се внесат 6-8 kg/da азот, а на почви
с по-високо плодородие и след интензивно торен
предшественик – 4–6 kg/da.
 Ако 2–3 седмици след поникването на фасула се
образуват розово-червени грудки, фиксацията на азота от
въздуха протича нормално.
 Ограничаващ фактор за развитието на грудковите
бактерии е рН на средата. При рН 5 грудки не се развиват,
при рН 5.5 – само 50 % от растенията образуват дребни и
слаби грудки. Всички растения образуват грудки, но само
50 % от тях са едри и розови при рН 6, а при рН 6.5–7.5
всички растения формират едри и червеникави грудки.
 Счита се, че азотфиксиращата дейност на грудковите
бактерии протича нормално при наличие на 1 000 000
бактерии на 1м3 почва.
Фосфорът повишава устойчивостта на фасула към
болести, благоприятства развитието на кореновата система и
намалява транспирационния коефициент.
 Недостигът на фосфор затруднява азотфиксиращата
дейност на грудковите бактерии и азотното хранене на
фасула, но високите дози оказват депресиращо влияние
при развитието му.
 Определянето на фосфорните торови норми става в
резултат на съдържанието на подвижния фосфор в
почвата.
 При съдържание на 15-20 mg фосфор на 100 g почва
и неутрална реакция, торенето не винаги дава добър
резултат. Затова е по-добре фасулът да се тори с ниски
дози P2O5 – 3–4 kg/da. На почви, които съдържат над 25
mg фосфор на 100 g почва, не се внася фосфорен тор.
 При недостиг на фосфор в почвата (под 5 mg фосфор
на 100 g почва) и повишена киселинност внасянето на
високи фосфорни торови норми (8-10 kg/da) в
комбинация с варуване (300 kg/da) осигурява активна
азотфиксация и добър добив. На такива почви обаче,
фасулът трябва да се засява на следващата година.
Калият подобрява устойчивостта на фасула
към бактериални болести и повишава
сухоустойчивостта му.
 На най-бедни (под 8 mg /100 g почва)
почви се внася 6–8 kg/da К2О, а на средно
запасени (8-17mg /100 g почва) – по 3–4
kg/da.
 Счита се, че нашите основни почвени
типове са запасени с достатъчно
количество калий (над 17 mg калий на 100
g почва), и при тях не се налага внасяне на
калиев тор.
Това не е така и са нужни почвени
анализи
 Много добри резултати се получават при
торене на фасула с 5–10 g молибден на
декар. Той засилва дейността на грудковите
бактерии и увеличава добива с 20-30%.
 Торенето с молибден е наложително при
почви с ниско съдържание на молибден (под
0.5mg/kg почва), а също така и почви с
неблагоприятен калиев режим - оподзолени
черноземи, сиви и канелени горски почви.
 Молибденовата сол (амониев или натриев
молибдат) се разтваря в гореща вода и след
изстиването му с него се навлажняват
семената преди сеитбата. Просушават се за
няколко часа, събират се и се засяват.
При кисела реакция на почвата за
неутрализиране на киселинността ѝ
се внасят 200-300 kg негасена или
800 kg сатурачна вар на декар.
 След варуване на почвата с 200-
300 kg негасена вар почвената
реакция може да се подобри с 1.5 -
2 единици.
 Фасулът е отзивчив и на торене с органични торове.
Оборският тор трябва да се внася до 2–3 t на декар,
което увеличава добива с 25–30 % и оказва
последействие на пшеницата, когато тя се отглежда след
него.
 Фосфорните, калиевите торове, оборският тор и варта
се внасят заедно с основната обработка на почвата, а
азотните торове – с предсеитбената.

 От азотните торове най-често се използва амониевият

нитрат, от фосфорните – суперфосфатът, а от
калиевите – калиевият сулфат.

 Торовете не влияят върху варимостта и вкусовите

качества на фасула, но увеличават водоразтворимата
фракция на белтъчните вещества, която е най-ценната.
Установява се и подобряване на съдържанието на
аминокиселините в семената.
 Сеитба.
 За всеки район трябва да се
подбират най-подходящите
сортове.
 Семената трябва да бъдат от
най-едрата фракция, с кълняемост
най-малко 90 % и с чистота 96 %.
За сеитба не трябва да се
използват семена, по-стари от три
години.
Предсеитбено третиране на семена:
• по полумокър начин с натриев молибдат
• срещу питиум, фузариоза и ризоктония –
Роялфло 42 С (200 ml + 15 ml оцветител за 100 kg
семена) и Дитан М–45 (200 g/100 kg семена).
• срещу фасулев зърнояд – след прибиране
семената могат да се обгазват с: Делиция
Газтоксин 40 пелети/t, Куикфос 10 табл./t,
Фостоксин 10 табл./ t.
• Третиране с грудкови бактерии (за 100 kg
семена се използват 10 флакона)
Извършва се в деня на сеитбата, на сянка и за
съответната площ, която ще се засее през деня.
 Времето и начина на сеитба имат голямо
значение за поникването, по нататъшното
развитие и добива от фасула. По-бързо и
дружно семената поникват, когато почвата на
дълбочина 5-6 cm се затопли трайно на 8-100 С.
Всяко закъснение води до намаляване на
добива. Цъфтежът и наливането на семената
протичат в по-сух период през лятото, което
скъсява вегетационния период и влошава
варимостта на семената. При всяко избързване
със сеитбата, когато още почвата не е
достатъчно затоплена, поникването се забавя и
част от семената загиват. В резултат на това
посевите оредяват, нападат се по-силно от
бактериоза и добивите силно намаляват.
Следователно фасулът трябва да се засява в
оптимални срокове:
 • за Южна България – 5–10 април;
 • за Северозападна България – 10–20 април;
 • за Добруджа – 2–30 април;
 • за високите подбалкански райони – началото на
май;
 • за втора култура – не по-късно от 10 юли.
При напояване чрез дъждуване и механизирано
окопаване ширината на междуредията трябва да бъде
45–50 cm. При гравитачно напояване междуредията
трябва да се увеличат на 60 cm. Когато почвата е чиста
от плевели и се използват ефикасни хербициди,
фасулът може да се засее на междуредово разстояние
15 cm или ленточно. Във всяка лента се засяват 5–8
реда, като разстоянието между лентите е 70 cm, а
между редовете в лентата – 15–30 cm.
 Най-подходящата гъстота на посева е 30 000 – 35 000
кълняеми семена на декар.
 Сеитбената норма за едросеменните сортове е 12–17 kg/da,
а за дребносеменните – 6–10 kg/da.
 При по-редки посеви фасулът регулира гъстотата си, като
се разклонява в по-голяма степен, образуването и узряването
на плодовете се удължават, прибирането се затруднява и
загубите се увеличават.
 Засяването на фасула става с пневматична сеялка за точна
сеитба на дълбочина за дребносеменните форми и на по-
влажни почви 4–6 cm, а за по-едрите семена и на по-сухи
почви – 6–8 cm. Ако се използват хербициди фасулът не
трябва да се засява по-плитко от 3-4 cm, защото кълновете и
пониците се повреждат или загниват.
 След сеитбата посевът се валира.
 Грижи през вегетацията. Ако преди
поникването на фасула се образува
почвена кора, с цел улесняване
изнасянето на котиледоните над
повърхността на почвата, се извършва
брануване с ротационна брана, напречно
на редовете.
 Борба с плевелите. При механична
борба с плевелите се правят няколко
окопавания на дълбочина 6–8 cm, които
приключват до цъфтежа. Обработките
могат да се намалят до 1–2 само в
междуредията, или да отпаднат, ако при
отглеждането се прилагат хербициди.
Хербицидите се внасят срещу:
 • едногодишни житни и широколистни плевели –
внесени след сеитба преди поникване; Пронит 720 ЕК (200–
250 ml/da), Стомп нов 330 ЕК (400 ml/da), Рилей (180–220
ml/da) и Ескорт ЕК (300 ml/da; внесен при първа двойка
същински листа);
 • едногодишни широколистни – Линурекс 50 ВП (300
g/da) внесен след сеитба преди поникване.
 • едногодишни житни – Арамо 50 (100 ml/da),
Фузилад Форте (90 - ml/da), Фуроре Супер 7.5 ЕВ (120 ml/da),
Селект Супер 120 ЕК (80ml/da) - внесени през вегетацията
на фасула, 3-ти –5-и лист на плевелите; Селект 240 ЕК
(40ml/da) внесен в 3-5 лист на плевелите с прилипител
Амиго (80ml/da); Тарга Супер 5 ЕК (150ml/da) – внесен в 2-3
лист на плевелите; Фокус Ултра (100 ml/da) внесен във 2-5
лист на плевелите и самосевките.
 • многогодишни житни и балур – Арамо 50 (200
ml/da), Селект 240 ЕК (80ml/da), Селект Супер 120 ЕК (160
ml/da), Тарга Супер 5 ЕК (200 - 250ml/da), Фокус Ултра (200
ml/da), Фузилад Форте (100-130 ml/da), Фуроре Супер 7.5 ЕВ
(200 ml/da) - внесени във фаза 3-ти – 5-и лист на фасула и
при 10–20 cm височина на балура.
Напояване.
 Напояването на фасула е ефективно средство за получаване на
високи и стабилни добиви. Водопотреблението расте със затопляне на
времето, с увеличаване на вегетативната маса и най-вече листната площ
на фасула. Най-големи са изискванията му в периода на бутонизация и
цъфтеж. Затова при засушаване в този период се наблюдава масовото
окапване на бутоните и цветовете.
 За нормалното му развитие трябва да се подържа пред поливна
влажност на почвата 70-75-60%. Сроковете и броя на поливките се
определят от нуждите на посева.
 В периода от бутонизацията до наливането на зърното в години с
нормални валежи са необходими 2 поливки, а в сухи – 3 поливки.
 След прецъфтяване на растенията долните листа постепенно завяхват,
транспирацията се ограничава и нуждата от вода намалява. Затова след
цъфтежа поливките са с по-малък ефект в сравнение с тези преди
цъфтежа.
 Напояването се извършва чрез дъждуване или по бразди.
Гравитачното напояване трябва да се избягва, защото при неравен терен
водата се задържа в ниските места и фасулът става податлив на гъбни
болести, а докато на по-високите места се наблюдава недостиг на влага.
 След по-ранните поливки (докато може да се влиза в посева)
междуредията може да се култивират на дълбочина 6–8 cm с цел да се
подобри водно-въздушният режим на почвата.
Борба с болестите.
Икономически най-важните са бактериоза, антракноза,
ръжда и кореново гниене.
Те се развиват при хладно и влажно време. Заразата се
предава най-често, със семената и с остатъците от
стъблата и листата.
 Борбата срещу тях се води чрез:
 • обеззаразяване на семената;
 • използване на здрав семенен материал;
 • засяване на фасула на едно и също място след 4–5
години.
Борба с неприятелите:
 • листни въшки, растителни
дървеници, миниращи мухи, щурци,
бръмбари – Актара 25 ВГ ( 6 g/da), Карате
зеон (30 ml/da), Вазтак нов10 ЕК (30 ml/da),
Би 58 (50 ml/da), Дурсбан 4 Е (100 ml/da),
Моспилан 20 СП (0.02%), Талстар 10 ЕК
(0.03 %), чрез пръскане на посевите през
вегетацията;
 • фасулев зърнояд – Актелик 50 ЕК
(120 ml/da) - пръскане през вегетацията
(преди узряване на първите бобове); след
вършитба семената задължително се
фумигират.
Прибиране.
 Плодовете на фасула при отделните растения
зреят неедновременно в продължение на 10–15
дни.
 Най-добре е прибирането на фасула да стане,
когато 60–70 % от чушките пожълтяват, позасъхнат
и семената им са твърди.
 Средната влажност на семената трябва да е
около 20 %.
 При закъсняване с узряването на фасула,
чушките се разпукват и семената им се разпиляват.
 За да се избягнат загубите, много точно трябва
да се определи моментът на прибиране.
  Първите (най-ниско разположените) бобове след узряване увисват
надолу и достигат до почвената повърхност. При прибиране с обикновен
комбайн голяма част от тях се прерязват, затова селекционната работа е
насочена към създаване на сортове с по-високо разположение на плодовете.
 Прибирането на фасула е двуфазно и започва при влажност на
зърното 18-20%. Първо се подрязват стъблата с косачка КФ–3. За
намаляване на загубите при двуфазното прибиране на фасула са създадени
приспособления за подрязване на стъблата на 2–3 cm под повърхността на
земята. Откосите, след просъхване се овършават със специализирани
комбайни с преустроен вършачен апарат и със съответна регулировка на
барабана и контрабарабана. За предпочитане е да се използва специален
контрабарабан за бобови култури с гумирани ролки, за да не се чупи зърното.
Оборотите на въздушния барабан се намаляват до 320-350 в минута.
 Овършаването на семената се извършва при влажност 14-15%.
 След вършитбата семената се почистват от примеси и се подсушават.
Технологичните качества на семената бързо се влошават, затова това трябва
да се извърши още същия ден.
 Съхраняването на семената е добре да става в проветриви помещения.
 Преди съхраняване е необходимо да се извърши обгазване на семената
срещу фасулевия зърнояд.
 Ако се закъснее с прибирането, плодовете в долната част на растението
се разпукват и семената опадват. Добивите силно намаляват, т.к. тези
плодове и семена узряват най-рано и техния дял в добива е най-голям.
ЛЕЩА

англ. lentil,
нем. Linse,
фр. lentille,
рус. чечевица
 Значение, произход,
разпространение, добиви.
 У нас лещата се отглежда предимно за семената. Те се
използват за храна на хората, като вариво. Превъзхождат
по хранителна стойност и вкусови качества всички бобови
култури, а по калоричност са близки до месото.
 Семената на лещата имат високо съдържание на
протеин ( 25–29 %), по-тънка обвивка и добра варимост. Те
съдържат всички необходими за човека аминокиселини.
 Сламата съдържа от 9 до 14 % белтъчини и малко
целулоза, равняваща се на отлично ливадно сено. Тя е
отлична концентрирана храна за животните.
 Лещата има голямо агротехническо значение. Тя е
отличен предшественик за всички полски култури, тъй като
обогатява почвата с азот и се прибира сравнително рано.
 Лещата има два центъра на произход –
Етиопия и Югоизточна Азия. Предполага се, че
оттам е пренесена и култивирана от древни
семитски племена в Египет по долината на
Тигър и Ефрат, а по-късно и по цялото
Средиземноморие. Семена от леща са открити
в гробницата на фараона Рамзес II и в
развалините на Троя и Помпей.
 От Мала Азия лещата е пренесена в Европа,
а по-късно и в Новия свят.
 Днес в световен мащаб лещата има най-
голямо значение за кухнята на Индия, Турция и
САЩ.
Лещата е с голяма екологична
пластичност и широк ареал на
разпространение. На север тя може да се
отглежда до 580 с.ш., а в планините – до
3000 m н.в.
 Площите, на които лещата се отглежда в
света, постепенно се увеличават, а в
последните години слабо намаляват.
Най-силно в света лещата е застъпена в
Канада (табл. 23)
Таблица 23. Площи, добиви и производство на леща
Разпространение Площи, Добиви, Производство,
млн. da кg/da млн. t

В света:
1989 г. 32.0 65.0 2,080
1995 г. 33.2 85.6 2,842
2000 г. 38.7 87.0 3,367
2005 г. 40.0 100.7 4.028
2009 г. 36.3 98.8 3.595
През 2009 г.:
Азия 21.8 68 1.507
Африка 1.4 77 0.109
Европа 0.4 76 0.038
Канада 9.6 156 1.510
Турция 2.10 62 0.013
Франция 0.08 135 0.011
Гърция 0.02 89 0.002
Пакистан 0.3 46 0.014
Р България: хил. da кg/da хил. t
1989 г. 121.7 50 6.085
1995 г. 23.0 92 2.116
2000 г 20.0 97 1.940
2005 г. 20.0 105 2.100
2009 г. 19.7 81 1.607
2019 г. 15,8 109 1,386
 По българските земи лещата е позната от
дълбока древност. Овъглени семена са
открити в различни праисторически
селища.
 През средновековието тя често се
споменава, като основна храна в
българските манастири. В различни
данъчни документи от XVI И XVII в.
лещата присъства сред земеделските
продукти, облагани с данък.
 Голяма част от лещата, предлагана на
българските пазари в последните години
най-често е произведена в Турция.
  Лещата е култура, която дава ниски
добиви и отглеждането ú трудно се
механизира.
 Причина за ниските добиви е ú
прилагането на неправилна агротехника.
 Най-благоприятни райони за отглеждане на
лещата са Североизточна България,
Лудогорието, хълмистата част край Дунава
и склоновете на Странджа и Средна гора.
 В сравнение с 1989 г. площите у нас
непрекъснато намаляват и през 2009 г.
достигат до 19.770 da. Средните добиви,
както у нас така и в света са сравнително
ниски.
БОТАНИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА
Коренова система.
 За разлика от кореновите системи на останалите
зърнено-бобови растения тази на лещата е по-слабо
развита. На дълбочина тя прониква до 40–50 cm, а
встрани до 20–30 cm, като главният корен и
страничните разклонения са почти еднакво развити.
 Въпреки слабо развита кореновата система лещата
се характеризира с много добра усвояваща
способност.
 Поради по-малката надземна маса на лещата
относителният дял на корените спрямо общата маса
на растението е по-голям (17–18 %) в сравнение с
този на другите бобови култури.
Стъбло. Високо е 20–40 cm при
дребносеменната и 40–75 cm при
едросеменната леща. То е тънко,
тревисто, разклонено и лесно поляга.
 Листа. Те са сложни, чифтоперести, на
върха завършват с мустаче или с
шипче. Отделните дялове са по-големи
и овални при едросеменната леща и
по-малки, с удълженоланцетна или
ланцетна формa при дребносеменната
(фиг. 32).
Фиг. 32. Леща
Цветове. Те са самоопрашващи се,
дребни, бели до синкави, разположени
поединично или събрани по 2–3 на една
дръжка, която излиза от пазвите на
листата.
Плод. Той е дребен и плосък двусеменен
боб с ромбична форма, съдържащ по 1–2
семена. При узряване не се разпуква, а
се откъсва от дръжките. Разпуква се
само при намокряне
Семена.
 Едрината им силно варира. Могат да
бъдат по-едри или по-дребни, закръглени,
плоски или изпъкнали, с остър или заоблен
периферен връх. Най-често семената са
зелени, сиви, кафяви или червеникави.
 Окраската на семената се променя при
продължително съхраняване на светло, при
закъсняване с прибирането и при прибиране
във влажно време. Светлите семена
потъмняват, стават кафяви и търговските им
качества се влошават.
 Кълняемостта на семената се запазва до
10 години. Масата на 1000 семена се колебае
от 25 до 75 g. Дребните семена са по-богати с
белтъчни вещества, по-лесно увират и имат
по-добри вкусови качества.
 СИСТЕМАТИКА. СОРТОВЕ
Лещата спада към сем. Fabaceae, род
Lens Miller, от който са известни 4
диворастящи и един културен вид –
Lens esculenta Moench., или Lens
culinaris Medic.
 Този вид има 2 подвида:
 • ssp. macrosperma Bar. – едросеменна
леща;
• ssp. microsperma Bar. –
дребносеменна леща.
 Едросеменната леща е по-висока в
сравнение с дребносеменната (от 40 до 75
cm). Тя има по-едри листа, цветове, бобове
и семена. Характеризира се с по-дълъг
вегетационен период (80–120 дни) и по-
голяма взискателност към влагата и
почвата.
 При нашите климатични условия,
характеризиращи се с големи летни
засушавания, тя дава ниски добиви.
Напоследък се създадоха и сухоустойчиви
сортове от този подвид леща.
 Масата на 1000 семена е 55–75 g.
 Дребносеменната леща е по-ниска (20–40
cm), с по-дребни листа, цветове, бобове и
семена. Тя има по-къс вегетационен период (60–
70 дни). Дребносеменната леща е по -
невзискателна към влагата и почвата и затова в
по-сухи райони и на скелетни почви дава по-
сигурни добиви. Семената ѝ са по-дребни,
изпъкнали, по-богати на белтъчини и по-вкусни,
отколкото на едросеменната. Масата на 1000
семена е 25–30 g.
 Освен тези два подвида има и преходни
форми, които по всички белези заемат средно
положение.
 У нас сега са районирани следните сортове:
Илина.
БИОЛОГИЧНИ ИЗИСКВАНИЯ
Изисквания към топлината.
 Лещата е растение на континенталния и субтропичен климат.
Тя е по-чувствителна от граха към ниските температури,
затова по-рядко се отглежда като зимуваща култура.
 Лещата пониква (макар и бавно) при 3–40 С, но оптималната
температура за поникването ѝ е 8–100 С. При
продължителна, студена и влажна пролет поникването се
забавя с 15–20 дни. Младите растения загиват при – 8 – – 90
С. Това обстоятелство поставя лещата в групата на ранните
пролетни култури. С напредване на развитието
студоустойчивостта ѝ намалява.
 Оптималната средноденонощна температура за развитието
на лещата е 17–190 С. Плодовете и семената се формират и
нарастват при температура 19-200 С.
 По-високите температури, съчетани с висока атмосферна
влажност, предизвикват окапване на голям процент цветове
и завръзи. В по-южните страни лещата се засява наесен. От
поникването до узряването на лещата е необходима
температурна сума от 1450 до 18000.
Изисквания към светлината.
 Лещата е растение на дългия ден.
Намалената светлина довежда до силно
удължаване на вегетационния ѝ период.
 В това отношение по-невзискателна е
дребносеменната леща.
Изисквания към влагата.
 За поникване и първоначално развитие лещата изисква
по-големи количества вода. За покълване лещата се
нуждае от 95–100 % от теглото на семената. В сравнение с
граха, лещата е по-устойчива на засушаване. По
отношение изискванията ѝ към влага критични са
периодите от набъбването на семената до цъфтежа. След
края на цъфтежа необходимостта от почвена влага
намалява.
 Излишъкът на влага по време на наливане на
семената удължава вегетацията и забавя узряването.
 По сухоустойчивост лещата се нарежда на трето място
между зърнено-бобовите култури – след нахута и
секирчето. Това важи главно за дребносеменните форми.
 Едросеменната леща е доста по-чувствителна към
сушата и при засушаване дава дребни семена, които са с
нестандартен цвят и с лошо качество. Обилните валежи по
време на цъфтежа се отразяват неблагоприятно и са
причина за окапване на цветчетата, което е по-голямо при
по-тежки почви.
 Изисквания към почвата.
 Лещата се засява на по-бедни и песъчливи,
песъчливо-глинести, черноземни почви и наклонени
терени.
 На плодородни почви и при засилено торене с азот
лещата развива голяма вегетативна маса, лесно поляга,
цъфти продължително, узрява неравномерно и дава
ниска и некачествена продукция.
 Най-важното изискване към почвата е да бъде
аерирана и чиста от плевели, тъй като лещата има
много бавен темп на поникване, в резултат на което
плевелите я заглушават.
 Отглеждането ѝ на богати почви със засилено
торене и заплевеляване са основните причини за
ниските добиви.
 Неподходящи за отглеждане на лещата са тежките
глинести, много сбитите, заблатените, както и почвите с
близки подпочвени води.
 Лещата не понася кисели и засолени почви.
ОСОБЕНОСТИ В РАСТЕЖА И РАЗВИТИЕТО
 Първите 10-15 дни след поникването лещата се развива
много бавно и посевите лесно се заплевеляват.
 Цъфтежът започва 3-4 седмици след поникването и
продължава от един до два месеца. Масовият цъфтеж започва в
периода на най-силен растеж и продължава до узряване на
долните бобове. Затова узряването на плодовете става
неедновременно. Първи узряват най-ниско разположените и най-
рано формирани плодове.
 Голямо влияние върху продължителността на цъфтежа и
узряването оказват климатичните фактори. В сухо и горещо
време цветчетата се отварят рано сутрин и цъфтят до 15 часа,
окапват лесно и добивите намаляват. При облачно и дъждовно
време цъфтежът настъпва бавно и продължава 2–3 дни, запазват
се повече цветчета и добивите нарастват.
 В различните райони на страната узряването при отделните
сортове започва от края на юни до средата на юли, а във
високите планински райони – в началото на август.
 Вегетационният период при лещата в зависимост от
принадлежността към един или друг подвид варира от 60 до 120
дни.
 АГРОТЕХНИКА
 Място в сеитбообращението. Поради бавното
поникване и развитие на лещата в началото от
вегетацията, важно условие е тя да се отглежда на чиста
от плевели почва. Затова, сред най-добрите
предшественици са зимни житни и окопни култури.
 Лещата не понася засяване след себе си. Пораженията
от нематоди силно намаляват, когато тя идва на същото
място след не по-малко от 5–6 години.
 На площи, торени с органични торове, лещата трябва
да се засява след три години.
 Тя е отличен предшественик за всички полски
култури.
 За да се избегне нападението от общи неприятели,
трябва да се избягва засяването ѝ на полета близо до
многогодишни бобови треви и акациеви гори.
Обработка на почвата.
 Непосредствено след прибиране на предшественика
се извършва оран на дълбочина 20–22 cm.
 Наесен в зависимост от степента на заплевеляване
площта се преорава плитко или се култивира на
дълбочина 10–12 cm. Понеже семената на лещата са
дребни, почвата трябва да бъде доведена до
градинско състояние, а повърхността ѝ подравнена.
Това улеснява, както сеитбата, така и прибирането на
културата.
 Предсеитбената обработка на почвата се
извършва при първа възможност напролет. Тя се
свежда до култивиране с брануване, когато от есента
са останали не унищожени плевели или почвата е
силно уплътнена или само до брануване – при чиста
от плевели почва.
 За зимуващите форми обработката на почвата е
както при зимните житни култури.
Торене.
 Със 100 kg семена лещата извлича 6–8 kg азот,
1.5–2 kg фосфор, 3–4 kg калий и 1–1.5 kg магнезий.
 При лещата торенето има сравнително по-малък
ефект, отколкото при другите зърненo-бобови
култури, особено на богати почви.
 Постъпването на хранителни вещества през
вегетацията е неравномерно. През началните фази
от развитието си лещата усвоява предимно азот и
калий, а в последствие и фосфор. Основните
хранителни вещества постъпват най-интензивно в
растенията през периода на цъфтеж. По време на
формирането на зърното, хранителните вещества се
оттичат най-интензивно от вегетативните органи към
бобовете.
 Азотното торене трябва да се извършва разумно, с
ниски и умерени дози. При снабдяване с по-големи
количества хранителни вещества лещата се развива
буйно, поляга, дава голямо количество зелена маса,
удължава вегетационния период, образува по-малко
плодове, закъснява узряването и посевът се напада по-
силното от ръжда.
 Нуждата на растенията от азот е особено голяма
през началните фази от развитието до момента, когато
по корените започнат да се образуват грудки.
 При добра азотфиксация лещата не се нуждае от
азотно торене, а само от 3-4 kg/da фосфор и калий.
 Въпреки, че лещата е с неспециализирани грудкови
бактерии, тя увеличава продуктивноста си при
третирането на семената с подходящ щам ( Rhizobium
lens), особено на площи където тя не е била
отглеждана продължително време
 Опитите на редица учени установяват, че
бактериалното торене увеличава добива на
зърно с 10-27 kg/da и повишава протеиновото
съдържание на семената.
 Когато лещата се отглежда на богати почви, а
също първата и втората година след добре торен
предшественик, тя не се нуждае от торене.
 Азотните торове се внасят с предсеитбената
обработка на почвата.
 Те се внасят много рядко, само когато лещата
се засява на не торена, бедна на азот почва и то
при условие, че след поникване поради липса на
азот растенията се развиват слабо и жълтеят. В
такива случаи посевът се подхранва с 8–10 kg
амониева селитра на декар.
 Фосфорното торене стимулира
грудкообразуването по корените на лещата.
То спомага за намаляване на
транспирационния коефициент и за
образуване на добре развита коренова
система.
 Лещата е много отзивчива и на калиевото
торене. То увеличава сухоустойчивостта и
резистентността на растенията към
бактериални заболявания.
 Фосфорните и калиевите торове се внасят
преди основната обработка на почвата.
 Неподходящо за лещата е торенето с оборски
тор и отглеждането ú на площи, наскоро
торени с него. Той носи голямо количество
плевелни семена, които по-късно заплевеляват
площта. Торенето с оборски тор води до
развитие на голяма вегетативна маса,
задържането на цъфтежа и узряването на
плодовете, а от там и до ниски добиви. На
площи, торени с органични торове, лещата
трябва да се засява след три години.
 Молибденът стимулира грудкообразуването и
подобрява азотния метаболизъм в растенията.
Внасянето на 5–10 g молибден на декар, даден
със семената, увеличава добива с 18–20 kg/da.
 Подходящ тор при отглеждането на лещата
е дървесната пепел в количество 60–100 kg/da.
Сеитба.
 За сеитба на лещата трябва да се използват семена от
най-едрата фракция, изравнени, незаразени с лещов
зърнояд, чисти от плевели и други примеси.
 За предпочитане е да се използва семенен
материал от последната или предпоследната реколта,
произведен в семенни участъци, т.к. полската
кълняемост силно се понижава при използване на стари
и неправилно съхранявани семена. Според БДС
семената трябва да са с чистота най-малко 96 % и
кълняемост, не по-малка от 90 %.
 За третиране на семената с грудкови бактерии се
използват 10 флакона препарат за 100 kg семена.
 Обеззаразяването на посевния материал се
предшества от полумокро третиране с натриев
молибдат в доза от 250 до 500 g за 100 kg семена,
разтворен в 1.5 l гореща вода.
 Срещу почвени патогени (питиум, фузариум,
ризоктония) още влажните семена се
напрашват с Витавакс (200 g на 100 kg семена),
Роялфло 42 С (200–250 ml/da) или Дитан М–45
(200 g за 100 кg семена).
 Лещата се засява възможно най-рано
напролет – веднага след стопяване на снега.
Това ѝ дава възможност да използва по-добре
наличната влага. Ранното засяване е особено
необходимо в засушливи райони и на леки
почви, където зимната влага се губи бързо.
 Тя понася ниските температури и късните
пролетни мразове. Закъсняването на сеитбата
води до лесно изтегляне на растенията и
загиването им. При сеитба на лещата през
есента трябва да се спазват същите срокове
както при зимуващите сортове грах.
 Лещата развива по-малка надземна маса и се нуждае от по-
малка хранителна площ, затова най-подходящия начин за
сеитба на лещата е тесноредовия. Тесноредовите посеви
потискат развитието на плевелите и осигуряват по-добри
условия за развитие на културата в сравнение с
широкоредовите и ленточните. Важно условие за
получаването на високи добиви е оптималната гъстота на
посева:
 • 300–350 к.с./m2 – при дребносеменните сортове;
 • 250–300 к.с./m2 – при едросеменните сортове.
 Тази гъстота се постига при посевна норма за
дребносеменната леща – 8–10 kg/da, а за едросеменната – 10–
12 kg/da.
 При достатъчно влага в почвата дълбочината на засяване е от
3 до 5 cm.
 След сеитбата площите се валират, с което се ускорява
поникването и се заравнява повърхността.
 На влажни почви валиране не се извършва, т.к. лесно се
уплътняват.
Грижи през вегетацията.
 В сравнение с другите зърнено бобови култури лещата не
понася заплевеляване. В началните фази от вегетацията
лещата нараства много бавно и плевелите я задушават, а
наличието им към момента на жътвата затруднява или прави
невъзможно механизираното ѝ прибиране.
 Лещата проявява голяма чувствителност към
употребяваните при бобовите култури хербициди. Затова за
отглеждането ú е добре да се избират чисти от плевели
почви.
 Tъй като лещата се засява тесноредово и не може да
се окопава, борбата срещу плевелите се води предимно чрез
хербициди.
 При слабозаплевелени площи плевелите може да се
унищожат и чрез брануване преди и след поникването ѝ.
 Често срещан плевел при лещата е плоскосеменният фий
(Vicia immaculata), чийто семена много приличат на тези на
лещата и трудно се отделят от тях. Почистването му от
площи, засети с леща, става на ръка по време на цъфтеж,
когато фият лесно се различава от лещата.
Борба с плевелите:
 • едногодишни житни и широколистни плевели –
Рилей – (150–200 ml/da)- внесени след сеитба, преди
поникване.
Борба с болестите.
Лещата не страда много от болести. Най-често тя се напада
от фузарийното увяхване. Появяването може да се
предотврати чрез обеззаразяване на семената.
Борба с неприятелите.
Икономически най-важният неприятел е лещовият
зърнояд. Той засяга растенията обикновено по време на
цъфтежа. Борбата с лещовия зърнояд се провежда на два
етапа:
 • в началото на цъфтежа – пръскане с Децис 2.5 ЕК
(20 ml/da) или Карате Зеон (20 ml/da);
 • след овършаване – чрез обгазяване на семената с
фумиганти.
 Използват се същите фумиганти, които и при фасула.
Прибиране.
 Узряването на лещата е много продължително и
неравномерено.
 Прибирането започва, когато 50 % от бобовете достигнат
пълна зрялост. В този момент са узрели само долните
бобове. Всяко закъсняване води до полягане на
растенията, разпукване и оронване на най-добре
развитите и узрели бобовете. Това силно затруднява
прибирането и намалява добива. Особено големи са
загубите при навлажняване на узрелите бобове и
напичането им от слънцето.
 При избързване с прибирането, семената не узряват
имат яркозелен цвят и висока влажност. След изсъхване
повърхността им се набръчква, което се отразява върху
добрия им търговски вид.
 Най-добре е лещата да се прибира рано сутрин по
роса, за да се намали оронването на бобовете.
 Поради ниските растения и ниското разположение на бобовете
прибирането се механизира трудно.
 Най-добре е да се прибира ръчно, като се изскубва или се
окосява със сърп или коса, но това се прилага тогава, когато тя
се отглежда на малки площи.
 При отглеждане на сортове с високо разположение на бобовете
прибирането е двуфазно – най-напред посевът се окосява, а
след 3-4 дни се овършава с комбайни.
 Бързото просъхване е свързано със спаружване и потъмняване
на зърната от горните бобове, а продължителното просъхване на
откосите – с рискове за повреди от валежи, плесенясване, загуба
на посевни и търговски качества.
 Лещата се овършава със самоходни еднобарабанни
зърнокомбайни, оборудвани с подбирач.
 Прибраните семена се почистват, изсушават до 13 % влажност,
обгазяват и съхраняват в проветриви и тъмни складови
помещения.
НАХУТ

англ. chick pea, common gram,

 нем. Kichererbse,
фр. Pois chiche, ciseron,
рус. нут
Значение, произход,
разпространение, добиви.
 Семената на нахута се използват за консумация в
зелено и в зряло състояние Те съдържат белтъчини
приблизително колкото фасула, но са по-богати на
аминокиселини, мазнини, витамини А и В1 и минерални
вещества. Узрелите семена се пекат или се приготвят
супи и каши. Използват се като заместители на кафето, а
брашното от нахута е главна съставка на много сладкиши.
Прибавено в количество 10–20 %, то повишава вкусовите
качества на пшеничния хляб.
 По вкусови качества и варимост семената на нахута
отстъпват на фасула. За храна на хората са по-добри
неоцветените семена. Сортовете с тъмно оцветени семена
са по-устойчиви на болести, съдържат повече протеин, но
служат главно за фураж, най-подходящ за млади,
подрастващи животни.
 Зелената маса от нахута е неподходящ фураж,
защото съдържа някои органични киселини.
  Нахутът представлява интерес и поради някои ценни биологични
качества – висока сухоустойчивост, жароустойчивост и кратък
вегетационен период.
 Нахутът има два центъра на произход – Африка (Абисиния) и Азия
(Индия и Таджикистан). Известен е бил на древните народи
 Нахутът е разпространен в сухите и горещи райони на тропика
и субтропика. Понастоящем по заета площ се нарежда на 4-то
място в групата на зърнено-бобовите. Над 90 % от тази площ се
намира в Азия, а по-малко – в Африка и Америка. Най-голямо
разпространение има в Индия. Сравнително големи площи има и в
Пакистан, Турция, Сирия, Египет, Мароко и Мексико (табл. 22).
 Средните добиви са около 65–70 kg/da. Много ниски са
добивите в Пакистан, а сравнително по-високи – в Египет, Турция,
Мексико и Италия.
 В България нахутът е познат отдавна (споменава се още от
житието на Иван Рилски), но е заемал малки площи главно в
югоизточните райони. По-късно е пренесен в Добруджа, където е
отглеждан по-широко като полска култура. Понастоящем площите
на нахута са много ограничени и не се води на статистически отчет.
Има зимуващи форми, които могат да намерят място в районите с
по-леки почви и сух климат. Производството му може да се
извършва напълно на промишлена основа.
 Таблица 22. Площи, добиви и
производство на нахут

Площи, Добиви, Производство,

млн. da kg/da млн. t
В света:
1989 г. 99.0 72.4 7.2
1995 г. 114.0 80.2 9.1
2000 г. 101.0 78.7 7.9
2005 г. 112.1 81.8 9.2
2009 г. 115.6 90.4 10.5
През 2009 г.:
Австралия 3.6 122.6 0.45
Етиопия 2.3 133.7 0.31
Индия 78.9 89.5 7,06
Пакистан 10.8 68.5 0.74
Иран 5.6 37.3 0.21
Турция 4.5 123.7 0.56
Р България: хил. da kg/da хил. t
1989 г. 17.0 141.2 2.4
1995 г. 37.9 100.3 3.8
2000 г. 25.0 87.3 2.2
2005 г. 45.0 88.9 4.0
2009 г. 31.0 151.6 4.7
2019 г. 125,0 124,2 14,13
 БОТАНИЧЕСКИ ОСОБЕНОСТИ
 Коренова система. Нахутът (фиг. 31) има добре развит
главен корен, който прониква на дълбочина до 1 m в почвата
и е с много странични разклонения.
 Кореновата система има голяма усвояваща способност
и приема трудноусвоимите хранителни вещества от почвата.
 Грудковите бактерии са специализирани – от вида
Rhizobium cicer. При благоприяни условия се развиват
множество едри грудки, сигурен признак за активна
симбиотична дейност.
 Стъбло. Стъблото е високо 60–70 cm. То е здраво,
изправено, четириръбесто. Разклонява се в основата, като
1–2 от страничните разклонения достигат височината на
централното стъбло.
 При узряване стъблото се вдървесинява.
 В зависимост от броя и начина на разклонение, храстът е
по-рехав или сбит, нисък или висок.
Фиг. 31. Нахут
Цветове.
 Излизат от пазвите на листата и са разположени
поединично.
 Оцветени са в бяло, розово-червено, виолетово
или синьо.
 Окраската на цвета съответства на окраската на
семената.

Плод.
 Къс, най-често двусеменен, по-рядко
многосеменен боб, покрит с власинки както
листата.
 Формата му е овална, ромбовидна или
крушовидна. На върха завършва с шипче.
 Бобовете не се разпукват при узряване, но
тънката им дръжка лесно се прекъсва.
 Семена.
 Разнообразието по големина, окраска и
форма е много голямо. Тези признаци се
използват при систематиката на нахута.
Едрите семена (с бяла окраска) са
подходящи за печене и варене, а дребните (с
тъмна окраска) – за фураж.
 Съдържанието на белтъчини силно
варира в зависимост от условията на
отглеждане и по-малко от сорта.
 Мазнините са над 3.5 %. Тази е една от
причините за бързото намаляване на
кълняемостта след първата година.
 СИСТЕМАТИКА
СОРТОВЕ
От род Cicer L. на сем. Fabaceae са известни 27 вида, от
които само един е културен – Cicer arietinum L.
Според масата на 1000 семена и някои други признаци
нахутът се разделя на 4 подвида:
 • ssp. orientale G. Pop. (ориенталски) – с най-дребни
семена – 100–120 g;
 • ssp. asiaticum G. Pop. (азиатски) – с по-едри семена
– 140–200 g;
 • ssp. euroasiaticum G. Pop. (европейско-азиатски) –
със средно едри се-мена – 200–350 g;
 • ssp. mediterraneum G. Pop. (средиземноморски) – с
най-едри семена – над 350 g.
  Към тези подвидове се отнасят голям брой
вариетети, които се различават по форма, цвят и други
морфологични признаци на семената.
 Селекционната работа с нахута е сравнително по-
слаба, отколкото със соята и фасула. Разпространени
са главно местни сортове, които са неизравнени и
нискодобивни. Целта е да се създадат високодобивни
сортове със среден размер на семената, по-голямо
съдържание на белтъчини и добър аминокиселинен
състав.
 Към тези подвидове се отнасят по няколко екологични
групи, които от своя страна включват голям брой
вариетети. В България се срещат и четирите подвида с
22 вариетета.
 У нас се отглеждат следните сортове: Степновой 1,
Образцов чифлик, Пловдив 8, Ресурс 1.
БИОЛОГИЧНИ ИЗИСКВАНИЯ
Изисквания към топлината и светлината.
 Нахутът е растение с много широк диапазон по
отношение на топлината – понася както високите, така и
ниските температури. Минималната за поникването е 2–
50 С, а оптималната 20–250 С. При температура под 50 С
поникването продължава 20–25 дни, а при 7–80 С е 9–10
дни. Пониците му устояват на краткотрайно застудяване
до –80С. По-късно изискванията към топлината
постепенно се увеличават.
 Особено големи са изискванията към топлината във
фазите цъфтеж и наливане на семената, когато
среднодневната температура не трябва да бъде по ниска
от 200 С. Най-подходящи температури за разклоняване
на стъблото са 180 С през деня и 140 С през нощта, а за
цъфтежа 20–230 С. Най-големи изисквания към топлината
има по време на узряването.
 Температурната сума за вегетационния период е 1600–
21000 С.
 Нахутът е взискателен към светлината, но понася
частично засенчване. Той е растение на късия ден.
Изисквания към влагата.
 Нахутът заема първо място по сухоустойчивост
между зърнено-бобовите култури. Понася много
добре почвената и въздушната суша и затова с
успех се отглежда в най-засушливите
полупустинни райони на света.
 Голямата сухоустойчивост се дължи на
ксерофитния му строеж – силно окосмяване на
стъблото и листата, и икономичното
изразходване на вода. Има способност да
възстановява растежа си след засушаване. При
голяма въздушна влажност нахутът се напада от
чернилка и по-трудно се опрашва.
Изисквания към почвата.
 За да развие висока продуктивност, нахутът се нуждае
от плодородни почви, на които симбиотичната му
дейност осигурява необходимия азот, а останалите
макро- и микроелементи постъпват в достатъчно
количество през целия вегетационен период.
 За разлика от другите бобови култури нахутът може да
се отглежда и на по-леки, бедни и с нарушен воден
режим почви, но добивите са по-ниски. Това се
обяснява със способността на кореновата система да
използва труднодостъпните хранителни вещества и
вода.
 Нахутът може да се отглежда на засолени почви, но
не понася висока киселинност.
 ОСОБЕНОСТИ В РАСТЕЖА И РАЗВИТИЕТО
 Фенологичните фази, през които преминава онтогенетичното развитие на
нахута, са същите както при другите бобови култури. През първите 15–20
дни след поникването или до началото на разклоняването нахутът расте
бавно. След това настъпва период на усилен растеж, който продължава
до масовия цъфтеж. Цъфтежът започва 40–45 дни след поникването.
Нахутът е самоопрашващо се растение. Узряването и цъфтежът
протичат за кратък период.
 Вегетационният период на ранните сортове е 90–110 дни, на средно
ранните –120–150 дни и на късните – 150–220 дни.
 Поникването става за 10–15 дни. През първите 2–3 седмици, докато се
развият грудките на корените, надземната маса бавно се увеличава.
Следващите 3–4 седмици нарастването се ускорява и в края на този
период се оформят бутоните и започва цъфтежът, който за разлика от
този при другите бобови растения е по-кратък – средно 15–20 дни.
Цветовете се отварят, след като е станало самоопрашването и
самооплождането. На следващия ден всички листенца завяхват и цветът
увисва надолу. Топлото и сухо време благоприятства опрашването и
оплождането, а дъждовното и влажно време предизвиква безплодие.
Нарастването на бобовете и формирането на семената протича за
кратко време. Растенията в посева узряват едновременно
 АГРОТЕХНИКА
 Място в сеитбообращението. В полското
сеитбообращение нахутът се редува със зимни житни
култури, но успешно може да се комбинира и с други
култури. Добри предшественици за него са и окопните
култури – царевица, картофи, памук. Той е отличен
предшественик, защото освобождава рано площта за
следващата култура. С остатъците от реколтата се
разпространяват някои опасни за него болести, затова не
бива да се засява като повторка и монокултура
 Обработка на почвата. Досега у нас нахутът се отглежда
като пролетна култура. Подготовката на почвата започва
след прибирането на пшеницата и се извършва по същия
начин както при соята .
Торене.
 Съдържанието на отделните микроелементи в зърното
и останалата маса е близко до това на граха. По
отношение на изискванията към хранителните вещества
нахутът не се различава от другите бобови. За 100 kg
добив семена използва 5.3 kg N, 1.8 kg P2O5, 7.5 kg K2O
и 3.4 kg CaO.
 Изискванията при определяне на торовата норма за
отделните елементи са същите както при останалите
бобови култури. Понеже нахутът се засява на почви с
по-ниско естествено плодородие комбинирането на трите
елемента е задължително в следните количества: азот и
калий 4–5 kg/da; фосфор 5–8 kg/da.
 Торенето с органични торове е високоефективно, понеже
не потиска развитието на грудковите бактерии, осигурява
постъпление на хранителни вещества през целия период
на вегетация и подобрява физичните свойства на
почвата.
Сеитба.
 В зависимост от условията на района и задачите на
производството се избира най-подходящият сорт.
 Семената на нахута губят бързо кълняемостта си и затова
трябва да са от предшестващата реколта, с висока
кълняемост, чисти от болести.
 Посевният материал трябва да отговаря на изискванията
на БДС най-малко за второ качество, т.е. 96 % чистота и 90
% кълняемост.
 Срещу чернилката семената се обеззаразяват с
Витавакс 200 ВП 200 g за 100 kg семена, Витавакс 200 ФФ
или Роялфло 48 СК – 250 ml/100 kg семена.
 Заедно със семената може да се внесе молибден (200
g/ha натриев молибдат) чрез полумокро третиране.
 Положителен ефект се получава от инокулация на
семената с подходяща раса от Rhizobium cicer
 Сеитбата започва в първите дни на пролетта,
непосредствено след стопяването на снега, щом е
възможно да се работи на полето. Ако нахутът се засява на
по-леки почви и семената са третирани срещу гъбни
болести, бавното поникване не е опасно. По-голям е рискът
от закъснялата сеитба, понеже в сухи райони цъфтежът
съвпада с лятното засушаване.
 Сеитбената норма се определя на базата на 35–40
кълняеми семена на 1 m2. За дребносеменните сортове
посевната норма е 6–10 kg/da, а за едросеменните – 10–14
kg/da.
 Нахутът се засява при междуредие 45–50 cm. Когато се
използват хербициди и почвата е структурна и
влагозапасена, нахутът може да се засява при междуредие
12–15 cm.
 Дълбочината на сеитбата е 5–6 до 10 cm
според влажността, физическите свойства
на почвата и срока на засяване. По-дълбока
от 5–6 cm сеитба рядко се налага, тъй като
рано напролет влагата е достатъчна.
 Нахутът може да се засява в смес с
други култури. Като подкултура той се
отглежда съвместно с царевица, а като
покровна култура – с люцерна. В смесените
посеви нахутът се засява с намалена
посевна норма. При изсъхнала почва е
нужно да се валира с членест валяк.
 Грижи през вегетацията.
 След ранна сеитба рядко се случва да се образува почвена
кора.

Борба с плевелите.
 Основната грижа е борбата с плевелите. Нахутът е
устойчив на всички хербициди, които се използват при
фасула или соята може да се отглежда без окопаване.
 След сеитба (преди поникване) на нахута, се внасят
Аафалон (200–300 g/da) или широкоспектърният хербицид
Рилей (180–200 ml/da), Пронит 720 ЕК (200–250 ml/da),
Стомп нов 330 ЕК (400 ml/da), и Ескорт ЕК (300 ml/da;
внесен при първа двойка същински листа) и др. – виж при
фасула и соята.
 Борба с неприятелите. Нахутът няма много
неприятели и рядко се налага да се води борба срещу
миниращата мушица.
Борба с болестите.
 Между познатите болести големи вреди нанася
чернилката (Ascohyta rabiei). Тя се разпространява
много бързо и може да унищожи целия посев.
Наблюдения за чернилката трябва да се водят не-
прекъснато, особено ако паднат дъждове по време на
цъфтежа.
 Освен с познатите средства (избор на устойчив сорт и
обеззаразяване на семената), борба с чернилката
успешно се води и през вегетацията.
 Още щом се забележат единични нападнати растения,
посевът се третира с 2 %-ов бордолезов разтвор или
меден хидроокис 300 g/da. Ако условията за развитие
на чернилка са много благоприятни, болестта може
отново да се разнесе и третирането трябва да се
повтори.
Прибиране.
 Чистите от плевели посеви се прибират еднофазно с
комбайн, когато плодовете са пожълтели, но още
здраво се държат за стъблата. Понеже бобовете
узряват почти едновременно и не се разпукват, при
своевременна жътва реколтата се прибира без
загуби.
 Ако се закъснее, дръжките на бобовете изсъхват и
лесно се късат. Двуфазно прибиране се налага,
когато посевите са заплевелени и се затруднява
работата на комбайна.
 Преустройството на комбайните се прави по същия
начин както при другите бобови култури. Семената се
почистват, изсушават и съхраняват при влажност под
14 %.