Шуменски Университет

„Епископ Константин Преславски“

Факултет по Хуманитарни науки

КУРСОВА РАБОТА
На тема
Език и реч. Комуникативна ситуация. Дискурс.
Типове дискурси

Изготвил: Проверил:
Невена Рогашка Проф. Велка Попова
1 курс, Английска филология
Фак. Номер:

1
 СЪДЪРЖАНИЕ
I. Език, реч, речева дейност
1. Употреба на термините „език“ и „реч“
2. Определения на „език“ и „реч“
3. Речева дейност
II. Комуникативна ситуация
III. Дискурс. Топове дискурсии

РЕЗЮМЕ
Настоящата курсова работа разглежда понятията език, реч, речева дейност.
Въпреки че често в говорната практика се наблюдава произволната синонимна замяна,
според езикознанието те не се припокриват. Езикът като специфичен езиковедски
термин се разглежда като система от езикови единици и правила за тяхното
съчетаване. Речта, от друга страна, се разглежда като фактическия продукт на езика в
действие, а самото осъществяване на това действие – като речева дейност. Тъй като
речта не се произвежда самоцелно, а обикновено се проявява в някакви условия, в
курсовата работа се обръща внимание и на понятията комуникативна ситуация и
дискурс. Терминологичното словосъчетание комуникативна ситуация е представено
като съвкупност от необходими условия за протичане на комуникацията – време,
място, тема, контекст, участници и т.н.
Въпреки че понятието дискурс не достатъчно изяснено в езиковедската наука, то
също е обект на настоящата курсова работа. Като работна дефиниция ще си служим с
дадената проф. дфн. Елка Добрева и проф. дфн. Ивелина Савова: „Смисленият обмен
на знаково изразена информация в актуалните актове на социално взаимодействие
между хората се нарича дискурс“. Ще бъдат засегнати и различни видове дискурси,
които могат да се проявят в речевата практика.

2
I. ЕЗИК, РЕЧ, РЕЧЕВА ДЕЙНОСТ

Употреба на думите "език" и "реч" се отличава с доста голяма свобода, като

твърде често двете думи функционират като синоними, без да се прави съществена
разлика между тях. В лингвистиката обаче "език" и "реч" имат определена сфера на
употреба, тъй като отговарят на различни явления. Самият факт, че в почти всички
съвременни езици съществуват отделни думи (speech – language; langage – parole; die
Sprache – die Rede), говори, че дори и да не е напълно осъзната, съществува разлика
между двете понятия. Понятията език и реч са разграничавани още през XVIII в. Но за
пръв път опит да даде теоретическа обосновка на това деление прави Ф. дьо Сосюр в
началото на XX век. Той въвежда терминологичната триада речева дейност, език и реч.
Въз основа на трудовете на Сосюр са създадени и други теории (от Л. В. Шчерба, А. И.
Смирницки, Л. Йелмслев, Е. Косериу и др.), като изясняването на различни страни на
тази тема продължава да е актуален проблем на съвременната лингвистика.

1. ЕЗИК
Езикът е сложно и многостранно явление, познато на всички човешки същества.
Да се даде точна научна дефиниция на това понятие обаче не е лесна задача. Засега
все още няма пълно и общоприето определение. В своя Лингвистичен речник Теодор
Левандовски дава следното определение: „Езикът е едно типично човешко и
същевременно обществено явление, една първична система от знаци, инструмент на
мисленето и действието, най-важно средство за комуникация.“
Езикът представлява социална система от средства (единици, конструкции) и
правила, която се съхранява в паметта на членовете на съответната езикова общност.
Той е нещо като постоянно съществуващ и попълващ се с нови елементи “склад”,
“арсенал”, от който говорещите и пишещите непрекъснато черпят средства за
изразяване. Езикът е нашето основно средство за комуникация. Чрез езика предаваме
и съхраняваме информация. Езикът оформя нашите мисли.
Най-видимата проява на езика са говоримите езици, като български или
английски например. В същото време съществуват и писмени езици, както и други
системи от визуални символи, като жестовите езици.

3
 Езикът се наблюдава по проявите му в речта, в текстовете, създадени от
неговите потребители. Под език Ф. дьо Сосюр разбира “социалната страна на речевата
дейност” - това, което в “кръговото движение” на говоренето и слушането остава
еднакво за всички говорещи даден език: “система от знаци, където е съществено само
съединяването на смисъла и акустичния образ и където двете страни на знака са
еднакво психични”.
Сосюр сравнява езика със симфония, чиято реалност е независима от начина на
изпълнението й. Той твърди, че езикът съществува в колектива под формата на “сбор
от отпечатъци, намиращи се във всеки мозък, приблизително като един речник, чиито
напълно еднакви екземпляри са разпределени между индивидите”. Според Сосюр
езикът представлява социална институция, доколкото е споделен от всички индивиди,
принадлежащи на дадена общност. Т.е. той е факт на социалната памет – съхранява се
в паметта на съвкупността от индивиди, принадлежащи към езиковата общност.
Индивидът просто регистрира езика като външен обект и не може сам да го създава
или променя.
Езикът в качеството си на абстрактна система от знаци се материализира чрез
определен набор свои елементи, конструкции и правила в текстовете, създавани в
устна или в писмена форма.
Езикът съществува като жив само когато функционира, а той функционира в
речта. Затова определението „езикът съществува и съществува конкретно в речта" се
разчленява на три части: езикът функционира в речта, езикът съществува в речта, речта
съдържа езика. Следователно речта — това е език в действие, в употреба, в процес на
използване. Езиковите средства за общуване, взети извън тяхното конкретно
използване, се наричат език. Същите средства, свързани с конкретно съдържание,
намиращи се в процес на използване, се наричат реч. Езикът — това са средствата за
общуване в тяхната възможност да бъдат използвани; речта — това са същите средства
във вече използван вид (реализация).
Основното състояние на езика се изразява в едно — езиковите единици като
материални и обективни факти се съхраняват в речта (в текстовете като нейна съставка
във вид на продукт), но в техния използван (употребен) вид. В този смисъл езикът е
заложен в скрит вид в речта, но той е недостъпен за наблюдение. Езикът се владее от
човека, за него можем да мислим, да говорим, но не е възможно нито да го чуем, нито

4
да го видим, нито да го усетим. Единственият начин е да „извлечем" езика от речта и
да го направим достъпен за наблюдение във вид на система със своя структура (речник
и граматика).

2. РЕЧ
Речта е езикът в действие, употребен в устните и писмените изказвания. Речта
винаги е съставена чрез единиците и по правилата на съответния език. Тя всеки път е
продукт на конкретен говорещ или пишещ индивид. Ф. дьо Сосюр дефинира речта (фр.
parole), като “индивидуалното”, като “допълнителното и повече или по-малко
случайното” в кръговрата на речевата дейност. Т.е. тя е индивидуален акт на волята и
разума и носи индивидуален отпечатък, защото е продукт на говорната или писмената
дейност на конкретен индивид. Тя е “употребеният език” в даден отделен случай на
общуване.
Можем да кажем, че за реч се приема всяко конкретно говорене, разбирано
както като самия процес на звучащо говорене (речева дейност), така и като
резултата от този процес (речевите произведения), фиксиран в паметта или в
писмена форма. Речта може да бъде разглеждана и като специфично човешка
способност за говорене, и като конкретна (звукова) реализация на тази способност в
общуването с други хора въз основа на владеенето на един и същ естествен език. В
граматиката на текста се различават пряка и непряка (косвена) реч. В реториката за реч
се смята всяка ораторска публична изява, както и резултатът от такава изява,
представляващ произведение от специфичния жанр на ораторското изкуство. В
речта може да има правилни и неправилни единици (единици с грешки от всякакъв
вид).
Речта може да бъде оценявана според психическото състояние на говорещия,
неговата комуникативна задача, отношението му към събеседника (като напр.:
емоционална, искрена, обмислена, почтителна, насмешлива реч). Речта може да бъде
обект на естетическа оценка (напр.: художествена, поетическа, изящна, изискана, груба
реч). Речта може да бъде характеризирана и по степен на смисленост (като напр.:
съдържателна, глупава, безсмислена, свързана, несвързана реч). Към речта е
приложима и нормативна оценка (напр. правилна, неправилна реч), както и оценка
според съответствието ѝ с едни или други условия на общуването.  

5
 Хората се различават не само по физическите си белези, но и по своята реч. На
всеки човек е присъщ определен, неповторим начин на изразяване, който информира
за възрастта, образованието, темперамента и т.н. на говорещия. Всеки човек
притежава различен по обем и състав речник, отличава се с някои особености в
изговора, използва по нееднакъв начин многозначността на думите и експресивните
възможности на езика, генерира различни по дължина и постройка изречения.
Когато говорещият се отклонява от моделите, съществуващи в езика и нарушава
езиковите закономерности, се създава иновация (новообразуване) в езика.
Допускането на иновациите от страна на слушащия като модел за по-нататъшни
изказвания може да се нарече приемане. В езика не се задържа всяко нововъведение.
В него се утвърждава само това, което е получило санкцията на обществото, понеже
отговаря на определени тенденции. Измененията, които не отговарят на потребностите
на колектива, се изгубват.

Различие между език и реч

Езикът е динамична, саморегулираща се система от знаци, които имат звуков

характер, създадена по естествено исторически път в рамките на определено
общество, използвана за общуване, еднаква и задължителна за всички негови членове.
Речта е всяка конкретна реализация на езика или езикът в действие.
Единиците на езика в съзнанието на индивида се намират в състояние на
комуникативна готовност — да бъдат използвани всеки момент за целите на
общуването. В речта (в текста) езиковите единици се намират в състояние на
комуникативна употреба, т.е. те вече са използвани за целите на общуването.

Характеристики на езика и речта:

- Езикът е общото, а речта конкретното;
- речта е материална , тя има линеен характер и в нея думите са разположени
последователно;
- Речта е динамична, а езикът е статично явление;
- езикът е системата, а речта реализацията;

6
 - eзикът има характер на своеобразен код, а речта се явява като вид съобщение,
реализация на този код, представляваща особена форма на социалната
активност на човека;
- езикът е инвариантът, а речта - конкретният вариант;
- езикът е средство за общуване, речта е реализираното чрез това средство
общуване;
- Речта е материално възприемаема чрез сетивата (слуха, зрението), за разлика от
езика (като система), който се състои от абстрактни аналози на единиците на
речта.
- Речта се състои от последователности от думи, т. е. тя е линейна, докато езикът
организира тази линейна последователност в йерархични отношения.

Езикът и речта са тясно свързани и взаимно зависими явления. "Езикът е

необходим, за да бъде речта разбираема и действена, а речта е необходима, за да се
установи езикът; исторически погледнато фактът на речта винаги предхожда.
Според Н. С. Трубецкой речевият акт винаги е конкретен, предполага наличието
на говорещ, слушател и предмет на речта и има еднократен характер. Езикът е нещо
общо и постоянно и съществува в съзнанието на всичките членове на дадена езикова
общност, необходима предпоставка за осъществяване на речевия акт. Езикът и речта се
предполагат взаимно без едното не би съществувало и другото.
А. Гарднър смята, че речевият акт има едновременно индивидуален аспект
(води началото си от подтик или волево усещане у едно лице) и социален аспект
(предназначен е за другиго, който трябва да изпълнява чутото). Езикът представлява
резултатът от безчислените речеви актове.
За В. фон Вартбург езикът е съвкупността от всички словесни асоциации,
съхранявани у отделния човек. "Всеки език представлява особен код, говорителят си
служи в речта си с този код за шифроване на своето съобщение, което после бива
дешифрирано от неговия събеседник"
Б. Малберг твърди, че езикът е абстрактно явление, което представлява
необходимото условие за речта, моделът, който осигурява нейната организация и
формиране. Речта е физическо и конкретно явление, което може да се анализира по
слухов път или с помощта на метод и средства, заети от природните науки.

7
 Като определяме езика като социално явление, а речта като индивидуално, не
бива да забравяме, че речта има социална функция, че тя наистина е присъща на
индивида, но като член на обществото, че тя следователно е специфична форма на
съществуване на социалното.
Съотношението между език и реч се представя чрез следния пример: Правилата
на шаха независимо от това какви са фигурите — от каква материя са направени —
отговарят на езика. Проведената шах-партия е речта — всеки от играчите по свой начин
е използвал шаха като система от правила за игра.
4. РЕЧЕВА ДЕЙНОСТ

Сосюр прави задълбочен и прецизен анализ на езика и речта, стигайки до

допълнителни методологически заключения. Според Сосюр съществува явлението
речева дейност. Речевата дейност е процес на общуването, в който има говорещ и
слушащ. Тя е многообразна и разнородна, едновременно е физическа, физиологическа
и психическа; принадлежи и на индивидуалната и на социалната сфера.
Езикът не се покрива с речевата дейност - той е една определена и съществена
част от нея. "Езикът е социалната страна на речевата дейност, външен спрямо
индивида, който сам не може нито да го създава, нито да го променя. Езикът
съществува само по силата на своеобразен договор сключен между членовете на
общността". Езикът не се намира в пълен вид у никой от своите носители; той
съществува изцяло само в масата. Като социална институция езикът се различава от
политическите, юридическите и други явления.
Речевата дейност в същността си на говорене при общуването между
комуникантите (говорещ — адресант и възприемащ — адресат) е единствената
обективна реалност за тях. Тази обективна реалност, от една страна, е нещо единно и
неделимо, но, от друга страна, в нея се различават (разграничават) език и реч.
Езикът и речта в тяхното съотношение на противопоставяне са единна и
неделима реалност в процеса на общуване — не може да има само език или само реч.
Единствената обективна реалност е речевата дейност в процеса на общуване.
Само тя е достъпна за наблюдение в своето единство от език и реч.
Речевата дейност може да бъде наблюдавана в две форми
– монологична и диалогична. Процесът на речта се характеризира с определено темпо,

8
продължителност, темброви особености, степен на сила, ритъм, артикулационна
отчетливост, акцент, тон и др. под.
II. КОМУНИКАТИВНА СИТУАЦИЯ

За да се осъществи комуникативна ситуация (лекция, изпит, концерт, театрална

постановка, изложба, новинарска емисия, ТV шоу и пр.), е необходим набор от условия,
който включва: социален контекст, участници, теми, по които ще се говори, знакова
система, канал за пренасяне на информацията, време, място. Съвкупността от тези
необходими условия за осъществяване на комуникация се обозначава с термина
комуникативна ситуация.
Комуникативната ситуация може в най-общ план да се характеризира като
система, обединяваща участниците в общуването, използваните кодове и канали за
свръзка, предмета и ситуативния контекст на взаимодействието чрез текста.
Участниците в общуването са конкретни лица, притежаващи индивидуални
езикови, социални, психически, интелектуални, физически, възрастови и пр.
характеристики. В общуването те се включват винаги като социални деятели - като
участници в някакво взаимодействие, свързано с изпълнение на типови ситуативни
роли (продавач или клиент, лекар или пациент, изпитващ или изпитван и т.н.).
"Влизайки" в съответните роли, общуващите се подчиняват на социално установените
норми за тяхното изпълнение.
С оглед на участието си в изграждането на текста участниците в общуването
получават комуникативните роли адресант и адресат.
Адресантът участва в комуникацията, като поражда отделни знаци или знакови
комплекси, формиращи съответно цялостен текст (монолог) или част от текст (напр.
реплика в диалог). В актуалния комуникативен акт адресантът може да се прояви като
създател на собствен текст, като репродуцент на чужд текст и като съпродуцент на
текст.
С оглед на формата на комуникативната дейност и вида на създавания текст
адресантът може да получи по-нататъшни конкретизации като говорещ, пишещ, автор,
поет, писател, разказвач, повествовател, лирически субект (говорител), репортер,
коментатор, сценарист, либретист, режисьор, композитор, художник, скулптор,
хореограф, архитект и т. н.

9
 Адресат е субектът, към когото е насочено дадено послание; той е получател на
знаковия продукт. С оглед на актуалното поемане на предопределената му роля на
читател, слушател, театрален или телевизионен зрител и т. н. в даден случай и във
връзка с конкретен текст адресатът се окачествява като реципиент. В различни
комуникативни условия адресатът може да бъде единичен или множествен;
множественият адресат се нарича аудитория.
Съществено значение за организацията на общуването в дадена комуникативна
ситуация и за качествата на създавания в нея текст има съвкупността от различни
видове компетенции на комуникативните партньори - индивидуалният им "репертоар"
от познания за езика и за други знакови системи, за правилата на употреба на
различните видове знаци в определени условия, за нормите на поведение при
социалното взаимодействие, за света въобще и по конкретната тема на общуването.
Отделните типове познания се обозначават като лингвистична, комуникативна,
дискурсна, енциклопедическа, тематична компетенция и пр.
Под лингвистична компетенция се разбира степента на владеене на
абстрактната система на съответния естествен език. Комуникативната компетенция от
своя страна обхваща тоталната сума от по-общи и по-частни знания и умения на
индивида, свързани с комуникацията въобще. Като друг аспект се обособява
социалната компетенция. В случая акцентът се поставя върху познанията, свързани с
правилата за междуличностно взаимодействие.
Друг основен аспект на комуникативната компетенция е текстовата
компетенция, разбирана като умение да се възприемат и/или създават определени
типове текстове - устна или писмена молба, спортен репортаж, телефонна поръчка за
такси, обява, сонет и др. Често в рамките на текстовата компетенция се обособяват по-
частни компетенции, свързани с отделни типове текстове.
По принцип за успешното протичане на комуникативното
взаимодействие във всеки частен случай е важно между познавателните репертоари на
общуващите да има достатъчно голяма пресечна зона. Общуването се затруднява
значително напр. при съществени различия във владеенето на езика или съответна
негова разновидност, при драстични несъответствия в общия запас от знания за света и
осведомеността по конкретната тема, при невъзможност от страна на някой от
комуникативните партньори да прояви определен вид текстова компетенция (да

10
напише молба, да състави устно описание и пр.), при съществени разлики в
познаването на тематичния репертоар и свързания с него речев етикет и т. н.
Инструментариум на комуникацията се нарича съвкупността от "посредници",
които обезпечават връзката между участниците в общуването: знакови системи,
текстостроителни конвенции, знакови канали и средства за материализиране на
изразната страна на текстовете.
Под понятието код се обобщават абстрактните знакови системи (от типа на
естествения език, системата на пътните знаци, азбуката и др.) и системите, включващи
набори от конвенции за изграждане на определени видове текстове (напр.
символистични творби, произведения на абстрактното изкуство, жанрови форми като
роман, литография, комикс и т.н.). За кодовете от типа на естествения език се използват
наименованията знакова система и първичен код, системите от обобщени правила,
свързани с изграждането на определени текстови типове и жанрове се обозначават с
термините система от конвенции и вторичен код.
Елементите на дадена знакова система служат като първичен градивен
материал за пораждането, предаването и приемането на текстове или за
преобразуването на вече готови знакови продукти в удобен за използване вид. Когато
става въпрос за изграждане на текстове чрез езикови средства, под код се разбира
абстрактната система на съответния говорим човешки език. Неезикови знакови
системи са съответно всички видове шифри, азбуките, системите от жестове, мимики,
музикални или изобразителни средства и много други абстрактни съвкупности от
знаци, наричани метафорично "езици" - напр. "език" на киното, на рекламата, на
театъра, на графиката, на музиката, на танца, на модата и т. н.
Естественият човешки език може да бъде използван или като самостоен
източник на средства за изграждането на текстове, или в комбинация с други първични
кодове. Знаковите системи, които обичайно се използват като помощни по отношение
на езика при устната му употреба и могат да допълват, да дублират или дори да
заместват някои езикови елементи, се наричат паралингвистични. Това са традиционно
установените в рамките на определена култура съвкупности от жестове и мимики,
телесни движения, пози и т.н.
В пределите на текста езиковите знаци могат да се комбинират и с елементи от
други знакови системи (графични, музикални, танцови и т. н.), които не са зависими от

11
естествения език. Във всеки един случай на свързване на елементи от езика с
неезикови по произход знаци възниква семиотично хетерогенен текст - песен, комикс,
игрален филм, опера и пр. Чрез комбиниране на елементи от различни знакови
системи могат да се получат и изцяло неезикови текстове - придружена с музика
прожекция на ням филм без надписи, балетна постановка, пантомима с музикален
съпровод и др.
Другият тип кодове - системите от конвенции - служат като източник на
глобални организационни структури, на композиционни и архитектонични модели и на
други общи идеи с характер на правила или норми за създаването на някаква
категория текстове. Традиционно се наричат жанрове. Текстът представлява не просто
съвкупност от знаци, а знаково построение, организирано като единна цялост според
композиционните, архитектоничните и смисловите конвенции на даден жанр - басня,
ценоразпис, ученически лексикон, романс, географска карта, плакат и пр. По тази
причина текстовете се характеризират като двойно кодирани обекти или като
вторични моделиращи системи.
Кодът (в общ смисъл) е задължителен компонент на комуникативната ситуация
по силата на своята неизбежност: текстът не може да получи качеството семиотичност,
без да бъде изграден от елементите на някаква знакова система и без да бъде
композиран според определена текстостроителна конвенция.
Материалната среда, която осигурява "придвижването" на изразната страна на
текста между участниците в общуването, се определя като комуникативен (или знаков)
канал. В широк смисъл този термин се използва за обозначаване на всяка среда,
обезпечаваща достъп на информация от един обект до друг. Човек напр. може да
получава информация от заобикалящата го действителност по пет канала - слухов,
зрителен, обонятелен, вкусов, тактилен (за допир). За предаването и приемането на
езикови съобщения в типичния случай се използват слуховият и зрителният канал -
съответно при устна и при писмена речева дейност. При употреба на Брайловата азбука
езиковото съобщение може да се предаде съответно по тактилния канал.
Самата възможност за използване на даден канал е свързана с типа
комуникативен контакт между общуващите, с характера на времево-пространствената
им връзка. Комуникативните партньори могат да осъществят пряк контакт, когато се
намират на едно и също място и пораждането и възприемането на текста протичат в

12
едно и също време (както е при непосредствен устен разговор). Контактът може да
бъде времево пряк, но пространствено непряк (при телефонен разговор) или
пространствено пряк, но времево непряк (напр. при размяна на бележки между съседи
по чин). Ако участниците в общуването са раздалечени и във времето, и в
пространството, контактът между тях е и времево, и пространствено непряк (при
общуването чрез писма, вестници, книги, видеозаписи и пр.).
С оглед на различните типове контакти се описват три основни типа
комуникативни взаимодействия. Първият тип е комуникацията лице в лице (face-to-
face), която се осъществява в условията на съприсъствие на комуникативните
партньори.
Вторият тип взаимодействия се определят като опосредствана комуникация -
общуване между конкретни индивиди чрез технически посредник, напр. хартия и
писалка или пишеща машина, телефон, компютърна мрежа, видеокасета и др
Третият тип комуникация с оглед на характера на комуникативния контакт се
определя като опосредствана квазикомуникация. В тази група се обобщават всички
видове общувания, осъществявани чрез посредничеството на медиите - радио,
телевизия, периодичен печат, книгоиздаване и др. Така третият тип комуникация
всъщност се отграничава от първите два типа, взети заедно, по линията на
противопоставянето между индивидуална (личностна) и масова комуникация.

Ситуативният контекст, който обгражда общуващите, е нещо като външна рамка

(наричана още "външна комуникативна ситуация") на съответното комуникативно
събитие. Основни компоненти на ситуативното обкръжение са дейностният контекст,
времето и мястото на осъществяване на общуването.
Под дейностен контекст се има предвид социалната интеракция, в рамките на
която възниква необходимост от комуникативен контакт и съответно се създава
възможност за проява (в различна степен) на свободна воля за общуване. Отделните
видове социални взаимодействия - спортни, производствени, интелектуални,
теоретично-практически и пр. - предполагат различен тип комуникация с участие на
различен тип субекти в тях, като същевременно задават и най-общите пространствени
и времеви параметри на общуването.

13
 Компонентът на комуникативната ситуация, който условно се обозначава като
място (или пространство), трябва да се разглежда в два аспекта, които са взаимно
свързани, но все пак различни. Първият аспект се отнася до пространствената
дистанция между адресанта и адресата. Тя определя характера на връзката помежду
им и обуславя възможността за използване на определени канали и кодове. Когато
участниците в комуникацията се намират на едно и също място (респ. на близко
разстояние един от друг), те могат да общуват пряко, като използват слуховия,
зрителния и всеки друг комуникативен канал. Когато пък са пространствено
раздалечени, между тях не може да се прокара комуникативен канал без помощта на
технически посредник - хартия и средство за писане, телефон и др.
Вторият аспект на компонента място се отнася до неговата важност за
общуването в качеството му на сцена (или обстановка) - типово физическо
обкръжение, характерно за протичането на определени видове комуникативни
взаимодействия. В този смисъл се говори за общуване на публично място или в
домашни условия, за общуване в официална, неофициална, делова, служебна,
непринудена, формална и пр. обстановка.
Времето е друг важен фактор за организацията и провеждането на
комуникативното взаимодействие. То, както и мястото, може да се разглежда в два
аспекта. Първият се отнася до времевата дистанция между общуващите и чрез това -
до едновременното или разновременното протичане на дейностите по продукцията и
рецепцията на текста.
Вторият аспект на фактора време засяга продължителността на
комуникативното взаимодействие, респ. на дейностите, свързани с пораждането и
възприемането на текста. В зависимост от това, с какво време разполагат, общуващите
по различен начин организират дейността си по обработката на текста както в
продуктивния, така и в рецептивния аспект на комуникацията.
Предметът на общуването е неотменим компонент на комуникативната
ситуация в този смисъл, че всяка комуникация протича по повод на нещо. Няма текст, в
който нищо да не се разказва, обсъжда, оценява, изисква, предполага, внушава,
изобразява, схематизира и пр. Текстът винаги се отнася до определен отрязък от
извънтекстовата действителност, който от някаква гледна точка представлява интерес
за общуващите (или поне за адресанта).

14
 Предметната област, с която се съотнася текстът, се дефинира като денотат. В
този термин се отразява знаковото съотношение между текста и обозначавания от него
отрязък действителност, който сам по себе си може да бъде лице, процес, неодушевен
предмет, чувство, абстрактно понятие и пр., може да присъства в момента на
общуването сред предметния ситуативен контекст, да се намира на друго място или
въобще да няма реално съществуване, а да е изцяло плод на фантазията на текстовия
продуцент.
Тези аспекти от предметната област, които се представят в текста, се обобщават
под термина тема. По отношение на предмета темата е специфичният, субективният
зрителен ъгъл, който го отделя от останалите явления и съсредоточава вниманието на
общуващите върху него. Така предметът "влиза" в текста и се превръща във
вътрешнотекстов свят не директно и не като цяло, а в зависимост от формулираната в
даден случай тема.

III. ДИСКУРС

Смисленият обмен на знаково изразена информация в актуалните актове на

социално взаимодействие между хората се нарича дискурс (от лат. discursus -
"разсъждение", през фр. discours - "слово", "реч").
Терминът дискурс обикновено се среща с две основни групи употреби. В
първата той се ограничава до сферата на езиковата комуникация и в най-тесния смисъл
на използването си се специализира като название на надизреченско единство с ясно
различима функция (напр. повествователна, описателна и пр.). По-разпространена е
обаче употребата на термина като обозначител на "свързана реч" въобще. В този
аспект дискурс се нарича всеки смислен речев отрязък, по-голям от едно изречение:
всеки цялостен текст, всяка относително самостоятелна част от текст, всяко
надизреченско единство. По линията на тази употреба терминът дискурс постепенно се
превръща в синоним на термина езиков текст. Срещат се и употреби, при които
дискурси се наричат само устните речеви продукти, а за писмените (включително и за
записаните устни) се използва обозначението текст.

15
 Другият кръг употреби на термина дискурс излизат извън сферата на езиковата
комуникация. Те се развиват в пълен паралел с употребите на термина текст.
Понятието текст "тръгва" от езиковата сфера и разширява прилагането си до всеки
възможен знаков комплекс със самостойна комуникативна функция, като по този начин
се превръща в понятие за "текст в широк смисъл"; по същия модел терминът дискурс
излиза извън територията на словесното общуване и се превръща в означител на всяка
една комуникативна практика - така се формира понятието "дискурс в широк смисъл".
През последното десетилетие най-разпространеното съотнасяне на термините
дискурс и текст дефинира дискурса като целенасочен обмен на знаково изразена
информация в реални комуникативни условия, а текста - като знаковия комплекс, в
който дискурсът се материализира в даден случай.
Когато за текста се говори като за дискурс, терминът дискурс запазва изричната
си обвързаност с условията, при които се създава съответният знаков продукт. Затова в
такъв случай на преден план изпъкват не строежните особености, "вътрешните"
качества на текста (свързаност, цялостност, смислова затвореност и пр.), а
задължителната му ситуативност, вградеността му в конкретен вид социално
взаимодействие, интенционалността на неговото създаване от индивид с определен
социален статус, обвързаността му с представянето на някакви лични или
институционални интереси и с изразяването на субективно формирани познания,
вярвания, предразсъдъци и пр., зависимостта на текста от актуалната ситуативна роля
на говорещия или пишещия (учител, лекар, пациент, обвиняем в съдебен процес,
репортер и пр.) и т. н.
Понякога отделните видове дискурси се описват като специфични начини на
говорене за нещата, формирали се в дадена сфера от социалния живот или във връзка
с определена политическа, идеологическа, интелектуална и пр. практика - бит, наука,
образование, отбрана, търговия, религия, масова комуникация, здравеопазване,
политика, изкуство, популярна култура, спорт, опазване на околната среда и т. н.
Всички тези сфери са свързани с определени институции (семейство, училище,
академия, съд, полиция, армия, църква, болница и пр,), които контролират и
направляват реализацията на съответни видове дискурси - битов, дидактически,
академичен, медицински, медиен, естетически и др.

16
 Например за институционалната сфера на училището е характерен
дидактическият дискурс. В него основните участници са учителят като властова фигура
и ученикът - като подчинена, поради което пораждането и възприемането на текстове
се определя предимно от волята на учителя. Правото за встъпване в ролята учител
обаче се получава само от субекти, отговарящи на строго фиксирани изисквания -
документирана квалификация, владеене на определени познания и кодове, свързани с
тематично дефинирани частнонаучни дискурси (литературоведски, математически,
биологически и пр.), педагогически умения, способност за боравене с определен кръг
от характерни за училищната сфера типове текстове (урочни лекции, реферати, тестове,
диафилми, географски карти, математически задачи, съчинения и др). Тематиката на
общуването в училище е ограничена до изучаваните учебни предмети. С кръга на тази
тематика са свързани характерни начини на изразяване, налагани от моделите в
съответните учебници - книжовният изказ е наложителен, дефиницията и точната
формула не могат да се заместват с игриви описания, прекъсването на учителя е
недопустимо, отговорът на ученика трябва да е съобразен с формата и съдържанието
на поставения въпрос и т. н. Наред с това учебната тематика е обвързана и със строго
фиксирани ценностни йерархии: научното знание стои над лаическото, художествената
литература - над популярната, класическото изкуство - над модерното, сериозното -
над развлекателното, разумът - над чувствата, духовното - над телесното и т. н. Така
дидактическият дискурс - както всеки друг тип дискурс - формира не само навици за
ползване на определени кодове и за обозначаване на нещата с определени типове
знаци, но също и начини на мислене за нещата. Ако искат да общуват по други теми и
съответно с други средства, учителите и учениците трябва да излязат от зоната на
дидактическия дискурс и да влязат в друг тип дискурс - религиозен, развлекателен,
политически, битов и пр., което обаче ги задължава да се подчинят на неговия
дискурсен ред.
Чрез участието си в разнообразни типове дискурси конкретният индивид
се учи от другите хора около него и от собствените си сполуки и несполуки кога, как,
какво и за какво се говори и пише. По такъв начин той формира своята обща
комуникативна компетенция, включваща познания за конвенциите на общуването в
различни социални и ситуативни условия, с различни комуникативни партньори, по
различни теми, посредством различни типове текстове.

17
 Във всеки един тип дискурс единиците на езика се използват с различен подбор,
по различен начин, а много често и с различно значение. Всеки дискурс се отличава с
предпочитание към определени съвкупности от думи, граматически модели,
метафори, метонимии и други реторически средства. Във всеки дискурс има
предпочитани, допустими и недопустими теми (например в дискурса между непознати
темата за сексуалността и за актуалната политика са недопустими, докато темите за
времето, за модата и др. са предпочитани). Всеки един тип дискурс предполага
различни начини за обръщане към комуникативния партньор, за предоставяне и
вземане на думата, за прекъсване на събеседника, за отбелязване на началото и края
на общуването, за сигнализиране на внимание към думите на говорещия и т. н. Във
всеки тип дискурс продуктите на речта се създават, разпространяват и възприемат по
различен начин. Например очевидни разлики има между създаването и
възприемането на разказ в устния битов дискурс и в сферата на художествената
литература; по подобен начин се различава създаването, изпращането и
възприемането на писмото в битовия и в деловия дискурс и т. н. От друга страна, за
“едно и също нещо” (например за жабата или славея) в различните типове дискурси –
зоологически, художествен, фолклорен, кулинарен – ще се говори по различен начин (с
различни думи, от различна гледна точка, с различни смислови акценти, с различна
степен на задълбоченост и детайлност). Някои твърдения, които са напълно приемливи
като форма и съдържание в определен дискурс, могат да се окажат необичайни,
неприемливи и дори недопустими в друг. Например изреченията „Този пуловер много
ми топли“ и „Облак закрива луната“ са напълно приемливи и истинни и във
всекидневнобитовия, и в художествения дискурс, но са неприемливи и неистинни в
дискурсите на физиката и астрономията. Във връзка с това се твърди, че в отделните
дискурси не само се говори по различен начин за нещата от света, но дори и се мисли
по различен начин за тях. Няма употреба на езика и няма реч въобще – всяка употреба
на езика, всяка реч се реализира в рамките и в режима на точно определен тип
дискурс.

Използвана литература:
Москов, М. Език и езикознание, С., 2000
Добрева, Е., Савова, И. Текстолингвистика, Ш., 2004

18
Бояджиев, Ж. Увод в общото езикознание, С., 2003
Георгиев, Вл., Дуриданов, Ив. Езикознание. София, 1978.

19