Оснсвни п~инципи на българския правопис

Правопис наричаме съвкупността от правилата за писмено предаване на

един език.

Правописът на всеки език, в това число и на българския, се ,изгражда в/у

определени принципи. Най-голямо значение имат следните 3 п-na: фонетичен,

морфологичен и традиционен. В правописните системи на различните езици

тези принципи са представени по различен начин. Например фонет.п-п стои в
основата на с' и хр. правопис (пише се това, което се ч ва , мо ологичният е
р. р~ р ( у)~ рф
характерен за правописа на руски, пол., немски и др. , а най-известните
п редствители на традиционния принцип са англ., фр., и гр. правопис.
За бълг.правопис може да се каже, че е в основата си морфологичен, но съдържа
елементи и на фонетичния, и на традиционния п-п.
Морфологичен принцип: основен за бълr. правопис. Според него отделните
части на думите (морфемите — корен, представка, наставка, окончание, определит.
член) се пишат винаги по един и същ начин, независимо от това, как се изговарят
(т.е. асимилационните промени при изговора на думите не се отразяrзат в
п равописа). Напр. грозд и гроздобер, съгласните 3 и Д, звучат по различен
начин
и в двете думи. В първата дума в резултат на краесловно обеззвучаване
п роизношението е(грост), а във втората не настъпват фонетични промени,
тъй като след втората звучна съгласна следва гласен звук. Двете думи имат
един и същ корен —грозд-, който въпреки разликата в произношението се
записва навсякъде по еднакъв начин. Това се отнася и за предствките, и за
наставките, и за всички останали морфеми, напр. изток (исток) — износ (износ);
следа (следа) — следствие (слетствие); разходка (расхотка) — развивам
развивам); подкова (поткова) — падмамвам (подмамвам). интересен е случачт с
членуваната форма на думата nycmow, която се пише пустошта. Въпреки че
съществува буква Щ за отбелязване на съчетанието Ш+Т, морфологичният
принцип изисква двете съседни морфеми (наставка -ош и членна морфема —та)
да бъдат разграничени една от друга (т.е. независимо, че се изговаря щ се пишат
отделно).

фонетичен принцип: действителния изговор според установената

книжовноезикова норма в ГЕ. Прилагайки този n-п имаме на практика пълно
с:ъответствие м/у изговор и писане, м/у звук и буква. Различните форми на думата
се пишат така, както се изговарят. Думата гозба е с корен гост- и наставка —да и
ако се спази маnфолог.п-п, би трябвало да се пише гостба. Пишем сърце (а не
съраце — от сърдечн), нужна (нуждна — от нуждая се), расна, порасна, израсна (а
не р;.~стна, пОрастна, tэзрасrnна — от израствам). Опростяване на правог іиса в
r.лЕлдствие действието на фонетичния п-п има и в мин.св.деятелни причастия: плел
 Праеопис и пунктуация
Езикова култура

2.2. ПРАВОПИС И ПРАВQГ4В4Р НА ГЛАСНИ

2.2.1. Редукция
Редукцията е характерно за българския език фонетично явле- ние. Тя представлява промяна в
изговора на гласните, когато не са под ударение: широките гласни (А, О, Е) в зависимост от степента
на редухцията се изговарят така, че по своите акустични характе- ристики се доближават или се
изравняват с тесните (Ъ, У И). Съ- щото става и с тесните гласни – когато не са под ударение, техният
изговор се доближава до изговора на съответните широки.
Редукцията има отношение и хъм правоговора, и хъм право- пиеа. В западните български
говори тя е по-слаба, а в източните – по-силна. Това означава, че в западните диалекти изговорът на
А само се доближава до изгоаора на Ъ(съответно О се доближава до У), а при гласната Е не се
осъществяват забележими лромени. Ако представим думите гардероб и зелено в трансхрибиран вид,
прои- зношението им в западните говори би изглеждало така: [гардероп], [зелёно]. (С точка под
гласната се отбелязва ло-слаба редукция.)
В източните говори, за разлика от западните, редукцията е мно- го по-силна и обхваща и трите
двойки гласни — А/Ъ, OjY, ЕJИ. 4еъществява се всъщност лълна редукция, което означава, че ко-
гато едка широка гласна не е под ударение, тя преминава в съот- ветната тясна: [rьрдироп], [зилёну].
Правоговорните правила на съвременния български език до- пускат слаба редукция, което
означава, че изговорът [гърдироп], [зилёну] се възприема като подчертано диалехтен.
Редукцията е сериозен правописен проблем. При това са въз- можни три типа грешки:
а) същински rрешки поради редукция, например: „бърабан" вместо барабан;
6) грешки по аналогия, например: „казал" вместо хазал, по аналогия на рехъл; „халпъз" вместо
халпаs, като мъртъв;
в) грешки поради свръхстарателност. Пишещият смята, че бук- вата Ъ, У или И е поrрешна и„за
всеки случай" пише А, 4 или Е, например: „белет" вместо билет; „акомолатор" вместо акуму-
латор; „садия" вместо съдия.
За избягване на грешки, свързани с редухцията, много може да помогне познаването на
морфемния строеж и словообразува- нето на думите, тъй като нзй-често се греши с представките
и наставките.
А:ъ
С буквата А се пишат следните представки: за-, зад -, на -, над- и раз-. Примери: заоблачава се,
задминавам, нареждам, надбяг- вам, разходка.
Буквата Ъ се пише в лредставките въ-, въз- и съ-, например: въведение, възглед, сътрудник.
Тук трябва да се внимава с думи от чужд произход, в които няма представки: вампир, sазелин, са-
дист, сарач.
Положението с наставките е по-сложно, тъй като има случаи, при които две наставки се
различават една от друга само по това, че в едната има гласна Ъ , а в другата – А, Угапример
наставките -ък и-ак (близък, гладък; дивак, буках). Между тях обаче има една мпого важна
разлика: -ък никога не е под ударение и с нея се образуват прилагателни, дохато -ак е ударена и с нея се
образуват съществителни.
Наставки е гласна А: -ав, -кав, -ат, -ак, -ан, -ар, -ач (гърбав, блудкав, брадат, глупак, дебелан,
пъдар, гледач).
Наставки с гласна Ъ: -ъл, -ък, -ър, -лък, -изъм (светъл, бли- зък, бистър, бабаитлък,
драматизъм).
Ако се колебаете далл в наставката на едно прилагателно има гласна Ъ или А, можете да
направите следната проверха – зал:ене- те формата за мъжки род на прилагателното с форма за
женски род, среден род или за множествено число. Ахо в тези форми лип- сва гласна, това означава,
че формата за мъжки род се пише с Ъ (еветъл – сеетла, саетло, светли). Ако гласната присъетва
във всички форми, трябва да се пише А(гърбаs – гърбава, гърбаво, гърбави).
 При миналите деятелни причастия пред наставката -л може да има различни гласни, в това
число А или Ъ. Ако се холебаете между тези две гласни, може да направите проверка по същия на-
чин, както и лри прилагателните (писал – писала, писало, писа- ли; рекъл — рекла, рекло, рекли).
В останалите видове причастия Ъ непосредствепо пред наставхата не може да има (гледащ, пи-
сан, започнат, викайки).
Правопис и правоговор на съгласни Погрешно вмятане на съгласни: Вмятане на В: То става по
аналогия на думи, в които при същите или близки фонетични условия тази съгласна присъства,
напр. чевствам (вм. чествам) по аналогия на чувствам. Вмятане на Х: В много български диалекти Х в
началото на думата, а и в други позиции, липсва, напр.: ляп (вм. хляб), айде (вм. хайде), рана/рънъ
(вм. храна). Освен че липсва, понякога Х се вмята неправилно, напр.: хамериканка, хангличанка,
хизба, ханцуг и др. Вмятане на Н: В анцунг вм. анцуг Изпускане на съгласни: Изпадане на С от
наставка –ски (при образуване на прилагателни имена от съществителни имена, завършващи на ж,
ч, ц, ш, щ, ст, с, з). Едновременно с изпадането на С се извършва още една промяна. Ако коренът на
съществителното име, от което се образува прилагателното, завършва на Г, К, Х, тези съгласни се
променят в Ж или Ш, напр.: Разлог – разложки, филолог – филоложки, Волга – волжки, Казанлък –
казанлъшки, влах – влашки, юнак – юнашки, войник – войнишки, Белоградчик – белоградчишки.
Тази промяна се осъществява по силата на исторически звуков закон, който вече е престанал да
действа и по тази причина в някои новозаети или новообразувани думи тя не се извършва, напр.:
Чикаго – чикагски (а не чикажки), Ирак – иракски (а не ирашки). В думи като гръцки, руски, парижки,
С от наставката задължително се изпуска. По аналогия с иракски, чикагски, хонконгски се изписват
погрешно и *чехски и *влахски (вм. чешки, влашки). Изпадане на Т и Д: Опасността правописни
грешки е най-голяма при тези гласни. Когато Т и Д се намират между съгласни в някои съчетания,
при изговор те обикновено се изпускат, за да се облекчи произношението, напр. весник вм. вестник,
къшна вм. къщна, кръсник вм. кръстник. Един от съществените недостатъци на съвременния
правопис се състои в писменото отбелязване на изпадането на Т и Д във вътрешността на думите. В
едни случаи то се отразява, а в други случаи не се взема под внимание, макар че са налице същите
или почти същите фонетични условия. Това налага, за да не се допускат грешки, да се заучават точно
случаите, при които това изпадане е правописно узаконено, а именно: 1. Във формите на глагола
расна (вм. *растна) и производните от него (порасна, израсна и др., за разлика от вестник. 2. Във
формите на прилагателните празен/празна (вм. *праздна), в съществителното име празник (вм.
*праздник) и производните от него (празничен, празненство), за разлика от бездна. 3. В
производните от съществителното име нужда: нужна (вм. *нуждна), нужен; за разлика от
надеждна. 4. В думите нишка, овошка, лешник и останалите, които съдържат групата – штк-
(плешка, прошка и др.) 5. В думата сърце и производните от нея сърцевина, сърцебене. Във всички
останали думи (връстник, бездна, нощница) изпадането на Т/Д при изговора на тези думи не се
отбелязва писмено. В края на думата след С и Ш (З и Ж) и след някои други съгласни съгласните Т/Д
при небрежен изговор се изпуска: вес вм. вест; гос вм. гост; свеш вм. свещ; дъш вм. дъжд; доблес
вм. доблест. Такова изпускане при изговора на тези думи е недопустимо в писмената реч. Правопис
на двойни съгласни Две еднакви съгласни в състава на думата се срещат на границата на две
различни морфеми. Двойните съгласни задължително се отбелязват при писане в следните случаи:
1. Двойно т (-тт-) се пише в членуваните форми на съществителни имена от женски род, единствено
число и на бройни числителни имена, които завършват на т: алчността, външността, глупостта,
вечността, пролетта, течността, паметта, участта, двадесетте, десетте, петте и др. 2. Двойно т (-тт-) се
пише при някои наречия, образувани от предлог и наречие, когато крайната съгласна не предлога е
еднаква с началната съгласна на наречието: оттук, оттам, оттатък, оттогава. 3. Двойно н (-нн-) се
пише във формите на съществителни имена, образувани с наставка –ник, при които крайната
съгласна на основата и началната съгласна на наставката са еднакви: изменник, пленник, пленница,
пустинник, сенник, странник, именник. 4. Двойно н (-нн-) се пише във формите за женски род,
среден род и множествено число на прилагателни имена със завършек в мъжки род на – нен, при
които гласната Е от наставката изпада, както и в производните им съществителни имена и наречия:
безценен – безценна/о/и – ценност; военен – военна/о/и; надменен – надменна/о/и - надменност;
двустранен – двустранност, законен – законност; съвременен – съвременно – съвременник;
временно; постоянно и др. Среща се и при глаголите: дрънна, звънна, дзънна. 5. Двойни съгласни се
пишат при свързването на корен и представка, когато крайната съгласна на представката и
началната съгласна на корена са еднакви: беззащитен, беззвучен, наддавам, поддържам и др 6.
При някои думи от чужд произход: Аллах, Анна, Моллов, манна, осанна. Удвояване на предлозите в
и с Освен пред думи, които започват с в/ф/с/з, пред цифри, чийто изговор съдържа начално в или с
(напр. със 17 години по-млад) и в поезията, предлозите в и с се пишат във и със, когато върху тях
пада логическото ударение: Със или без тяхното участие лекцията ще се проведе; Няма значение
дали ще бъдем във или извън залата. Разместване на звукове (метатеза) Подвижно Ъ в групите
-ръ-/-ър- и -лъ-/-ълВ старобългарския език мястото на Ъ винаги е било след Р/Л. В различните
български говори обаче цари разнообразие. В едни от тях Ъ е пред Р/Л (върх), в други – след Р/Л
(връх), а в трети (крайните западни говори) се среща сричкотворно Р, т.е. там гласната Ъ липсва
(врх). В съвременния български език групите -ръ-/-ър- и -лъ-/-ъл- се изговарят и пишат по следните
правила: 1. В едносрични думи обикновено се изговаря и се пише РЪ/ЛЪ. Правилото е в сила и в
случаите, когато едносричната дума е част от сложна дума – връх, глъч, гръд, кръв, пръв, трън,
тлъст, гръмоотвод, островръх, тесногръд и др. Изключение от правилото са: вълк, бърз, дълг, жълт,
смърт, стълб и др. 2. В многосрични думи също се изговаря и пише РЪ/ЛЪ, ако след съчетанието
следват две и повече съгласни: дръжка, врътна, хвръкна, глътна, връзка, гръбнак, гръмна, длъжност,
кръпка, млъкна, плътност, слънчев и др. Изключение от правилото са: мъртва, повърхност, сълзлив,
оскърбление и др. 3. В многосрични думи се изговаря и пише ЪР/ЪЛ, ако след съчетанието следва
една съгласна: държа, въртя, кървав, гълтам, върба, дългове, дърво, мълчалив и др. Изключение от
правилото са: гръмотевица, длъжен, мръсотия, стръкове и др. При глаголи с наставка –ва групите
-ръ-/-ър- и -лъ-/-ъл- обикновено се запазват във вида си от изходния глагол: довърша – довършвам,
избързам – избързвам, излъжа – излъгвам, кръстя – кръщавам, подвържа – подвързвам, разбъркам
– разбърквам и др. Изключение от правилото са: вържа – връзвам, гълтам – глътвам. Групи -ея, -ия,
-еа-, -иа-, -иоВ края на думи от чужд произход се пишат съчетания – ЕЯ и –ИЯ: артерия, идея,
материя, провинция и др. В средисловието на думи от чужд произход се пишат съчетанията –ия-,
-еа- и –ио-, напр.: артериален, идеален, инициативен, италиански, материален, милион, милиард,
океан, пиано, официален, провинциален, стадион и др. Изключение от правилото са: софиянец,
християнин, плеяда.