ОБОБЩЕНИЕ ОТ АНТИЧНОСТ ДО МОДЕРНИЗЪМ

МИТИЧНА ПРЕДИСТОРИЯ
Според Емпедокъл в началото стоят Афродита и
Арес (любовта и враждата), които привеждат в действие
четирите основни елемента –
земя, въздух, вода и огън.
ПЕТИЯТ ЕЛЕМЕНТ, КОЙТО ПОДРЕЖДА ХАОСА В
ХАРМОНИЯ, Е ЛЮБОВТА

АНТИЧНОСТ ПЕРИОДИЗАЦИЯ
20-15 век преди Христа - Критска епоха
16-12 век преди Христа - Микенска епоха
12-8 век преди Христа - Омирова епоха
8-6 век преди Христа - Архаична епоха
5-4 век преди Христа - Класическа епоха

 Хората са играчки на боговете

 Хероите (героите) дават на хората надежда и
самочувствие, че справедливост има
 Симетрия, хармония, златна среда (катарзис)
 Респект към мъдростта = философия
 Човекът е добър и красив

3-1 век преди Христа - Късна гръцка античност

1-6 век след Христа - Гръко-римска епоха = 5 век пада
Рим = Римската империя се разделя на Западна (Рим) и
Източна, наследник е Византия, а след 12 век Отоманската
империя, която чрез връзките с италианските градове-
републики е част от процеса на европейския
Предренесанс и Ренесанс.

Съдбата властва и над боговете, и над хората.

Боговете са безсмъртни и се грижат за световния ред.
Човекът знае, че:
-животът му е предопределен и от Съдбата, и от боговете
-трябва да почита боговете
-неговото тяло е хармония между материя и душа (психе)
-общността и нейните правила (закони, морал и религия) са
определящи както за общото благо, така и за личността
-смъртта е естествен преход - тялото трябва за бъде
погребано, а душата освободена да премине в Света на
сенките

Ценности:
-законност, разум, справедливост
-доблест (физическа сила, воински умения, лоялност)
-славата е за доблестните (хората на честта)

Времето е циклично.
Пространството:
-горе са боговете (Олимп, светлина, изобилие)
-в средата е реалният свят, в който човекът пътешества,
опознава, придобива, управлява; хоризонтът е край на
познатото свое и територия на хероите (полубогове)
-долу е Тартар (Адът) и владетелите на мрака
Наследство и памет:
-философия (система от познания за Света и хората)
-демокрация (управление на общностите)
-архитектура
-скулптура
-изобразително изкуство
-литература (осмислена условна реалност, образ, реч)
(фолклор = митове; литературни родове: лирика = кратки
поетически творби; епос = иторически поеми; драма =
публични сценични изкуства); признание за авторство
Нарушаването на симетрията, баланса,
хармонията в отношенията се наказват сурово и от
боговете, и от хората.
 Сътворението на Света от Хаос до Олимп
Първичен е Хаос (мрак, черна дупка, нищо). От него
произлизат Тартар (дълбока бездна, най-мрачното място в
подземния свят, затвор, място за наказаните от боговете),
Ерос (=раждане; бог на любовта, страстта и секса), Ереб
(=мрак; баща на деня и нощта), Нукта (=нощ), Уран
(Небе) и Гея (Земя).

Титаните в древногръцката митология са първото

поколение богове, деца на Уран (Небе) и Гея (Земя). Те
са 12: шестима братя: Океан (Вода), Хиперион
(Светлина, баща е на Хелиос=Слънцето, Еос=Зора и
Селена=Луна), Япет (синовете му олицетворяват характера
на хората: Атлас, поддържащ небесния свод, въплъщава
силата и търпението; Менетей - дързостта; Прометей -
находчивостта и разума; Епиметей - недалновидността и
слабостта на човешкия ум. Точно той, несъобразявайки се с
предупреждението на Прометей, приема Пандора като дар
от Зевс, с което нещастията слизат при хората), Койос
(=съмнение, въпрос; баща на Лето и Астерия), Криос
(=студ, мраз; баща на Астрей=звезда, който е баща на
ветровете), Кронос (Време) и шест сестри титаниди:
Мнемозина (памет), Рея (=пръст, земя; майка на
Олимпийските богове Хера, Посейдон, Зевс, Деметра,
Хестия, Хадес), Тея (=Синьо небе), Тетида (океанида,
вода), Феба (=ум, интелект) и Темида (правосъдие). Най-
младият от тях - Кронос (съпруг на Рея), се страхува да не
бъде победен от децата си и затова ги изяжда. Рея е
ужасена от съдбата на децата си, затова тя се скрива на
остров Крит, ражда Зевс в пещера, а вместо него дава на
Кронос да изяде камък, повит в пелени. Нимфите
Адрастея и Идея отглеждат Зевс с мляко от божествената
коза Амалтея. Зевс расте, лишава от власт баща си и
става водач на новото поколение богове. След загубата
на титаните, божествеността си запазват само Темида,
Океан и Тетида.
 Браковете между титаните раждат второто
поколение титани - Прометей, Хелиос (Слънце),
музите, Лето и други. Общо 14 са боговете, определяни
като олимпийски, но никога на Олимп по едно и също време
не са повече от 12. Олимпийските богове са третото
поколение богове (след основните стихии и титаните).
Те стават владетели на света след победата им над
титаните.

Зевс, Хера, Посейдон, Арес, Хермес, Хефест,

Афродита, Атина, Аполон и Артемида (близнаци на
Лето и Зевс) - винаги са били причислявани към
олимпийските богове.

Хестия, Деметра, Дионис и Хадес са другите богове, в

определени периоди считани за част от дванадесетте
олимпийци. Хестия отстъпва своето място на Дионис, за да
се грижи за домашното огнище на планината Олимп.
Персефона прекарва шест месеца от годината в
подземното царство, а през останалите шест се връща на
Олимп, за да ги прекара с майка си, Деметра.

 Зевс е върховният бог, владетел на Олимп, бог на

небето и мълниите. Рим: Юпитер
 Посейдон, заедно с Хадес, е следващ по ранг. Той
владее моретата и водите. Рим: Нептун
 Хадес Плутон се грижи за душите на умрелите.
Владетел на подземното царство. Рим: Оркус
 Атина е богиня на мъдростта, изкуствата,
тактическата война. Рим: Минерва
 Арес е бог на грубата и тиранична война, както и на
героите. Рим: Марс
 Артемида е богиня на лова, животните,
плодородието и целомъдрието. Рим: Диана
 Хефест е бог на огъня, занаятите и оръжията,
ковашкото изкуство. Рим: Вулкан
  Аполон бог на танците, музиката, изкуството да се
лекува, медицината. Рим: Аполон
 Хермес бог на пастирите и пътешествениците и
вестител на боговете. Рим: Меркурий
 Афродита е богиня на любовта и външната
красота. Рим: Венера
 Хера е съпруга на Зевс, богиня на брака и
верността. Рим: Юнона
 Хестия е богиня на дома, семейството и домашното
огнище. Рим: Веста
 Деметра е богиня на земята, цветята и растенията,
храната, брака. Рим: Церера
 Дионис бог на веселието, театъра и виното. Син на
Зевс. Рим: Бакхус
 Еос богиня на зората. Рим: Аврора
 Ерос бог на любвната страст. Рим: Купидон
 Нике богиня на победата. Рим: Виктория
 Персефона богиня на расителността, прекарва
шест месеца от годината в подземното царство, а
през останалите шест се връща на Олимп, за да е с
майка си Деметра. Рим: Прозерпина
 Темида богиня на правосъдието.
Рим: Юстиция
 Тюхе богиня на Съдбата. Рим: Фортуна

Музите в древногръцката митология са богините,

вдъхновителки и покровителки на поезията, изкуството и
науката. Обитават планините Хеликон и Парнас.

Древните музи
Първите, които са почитали и поднасяли дарове за музите
на Хеликон, не са поетите и певците, а страшните
великани От и Ефиалт. Те им дали имена, като за тях
музите са били само три: Мелета (гр. μελετη – учение,
опитност), Мнема (гр. μνιμη – памет) и Аойда (гр. αοιδή,
ωδή – песен).
Класическите музи са дъщери на Зевс и Мнемозина
(=памет, първо поколение титани). Техен водач е бил
Аполон. Считало се, че на тях е подвластно миналото,
настоящето и бъдещето, и че имат пророческа дарба. Те
били покровителки на певците и музикантите и ги
обучавали в изкуствата. Съветвали и утешавали хората,
отнасяйки се доброжелателно към тях. Давали на
артистите власт над човешката душа, възпявали
законите и добрите нрави на боговете. Класическите музи
са свързани с реда и хармонията. Те, както и останалите
богове, имали свои храмове, които се наричали музеи.
От тази дума дошло и съвременното значение на сградите,
където се съхраняват и показват произведения на
изкуството и други паметници от миналото. Всяка муза има
име и отличителни знаци:

Калиопа- муза на епическата поезия, изобразена е с

писмена табличка. Тя е и майката на Орфей.
Клио муза на историята. Изобразена със свитък.
Урания- муза на астрономията. Изобрена с глобус.
Ерато- муза на любовната поезия, носи китара.
Евтерпа- муза на лирическата поезия, с флейта.
Мелпомена- муза на трагедията, с трагическа маска.
Талия- муза на комедията, с комическа маска.
Терпсихора- муза на танците, с лира.
Полихимния- муза на химните и пантомимата.
Изобразява се с покривало на главата.

За тяхното хтоническо минало свидетелстват и децата,

които те имат от Зевс, Аполон и други богове. От брака на
Мелпомена и речния бог Ахелой се раждат сирените,
които примамват моряците със своите песни. От Зевс и
Калиопа, а според други източници от Талия и Аполон, се
раждат корибантите- жриците на малоазитската богиня-
майка Кибела, която и до днес е почитана в Ефес.
Древните музи са наричани бурни (от гр. θουριδες,
фуридес), което е със същия корен като фурии, и в тази
посока образът на музите се приближава до този на
ериниите - богините на отмъщението. Музите и
менадите често се споменават заедно. Музите жестоко си
отмъщавали на всеки, дръзнал да ги предизвика.

*Митология (на старогръцки: μυθολογία, μῦθος -

предание, разказ и λόγος - учение) се нарича сборът от
митовете (легенди, предания) на дадена общност, както и
науката, изучаваща митовете. За древните народи
разказите за действията на боговете и героите дават
отговор на въпроси, свързани с възникването на света,
появата на човека и неговата съдба, дават обяснение на
някои природни явления и на преходността на нещата от
живота. Всички народи създават и легенди от този тип,
които често много си приличат.

*Епосът (казано, строфа, също и разказ, стихотворение)

е един от трите основни литературни рода в
литературната традиция. Представлява една или повече
случки, за които се разказва. Характеризира се със сюжет,
разгърнато повествование, описание, разсъждение.
Епосът е жанр, който има своето начало в Античността.
Тогава и през Средновековието се развива
стихотворният епос - епопеята, новелата, идилията,
легендата. През 16-17 век се утвърждава прозаичният
епос (белетристиката) - повест, разказ, роман (новела),
фейлетон, пътепис и др.

Във фолклора на редица народи, например славяните,

присъства богата литературна традиция от епически
произведения. Често срещан жанр в народния епос е
героичната песен - повествование в стихове, което
разказва за юнаци (герои), влизащи в епичен двубой с общ
враг за защита и утвърждаване на свещените ценности на
етноса: свободата, земята, рода (кръвта) и вярата.

Епическите произведения са създадени сравнително

късно спрямо значимото събитие, което изобразяват,
например епосът за Троянската война, която се е състояла
около 12 века пр.н.е., а Илиада е записана 8 век пр.н.е. В
тези случаи говорим за епическа дистанция на творбата
от събитието.

Характеристики на епическите произведения:

идеализация на историческото събитие, както и на
героите, участвали в него - те са представени чрез
хиперболизация на воинските качества и изразяват
идеала на общността за морал и красота.

Пример в българската литература са текстовете от

поетическия цикъл Епопея на забравените на Иван Вазов,
макар и описващи герои и събития не толкова отдалечени
във времето.

*Древногръцката лирика (или старогръцка лирика,

антична лирика) е поезия от времето на Гръцката
античност, която възниква и се развива в периода VIII-VI
век пр.н.е. Асоциира се основно с периода от началото на
VII в. пр.н.е. до V в. пр.н.е., наричан понякога Лирическа
епоха в Гърция, но продължава да бъде създавана и по
време на елинистичния и римския периоди. В
древногръцката литература понятието лирика означава
съчетание от поетически текст, музика и танц,
включени в ритуалите, посветени на боговете.

Наименованието му произхожда от музикалния

инструмент лира, обичайно съпровождащ изпълненията.
Някои стихове са създавани по повод на някакъв култ или
с пропагандна цел, а някои са били просто сентенции
(послания, притчи). Подобно на епоса, лириката като
литературен род води началото си от митологията. Тя
съпътства по-малките народни празници, а епосът, по-
големите. Отделянето на лириката от колективното
творчество започва в архаичния период. В исторически
план то е свързано с оформяне на гражданската общност в
полиса и зараждането на частната собственост. Човекът,
който до този момент се смята за неделима част от
природата, започва да се осъзнава като личност.
Зараждащото се индивидуално съзнание преминава от
митологично (образно) мислене към понятийно. Една от
проявите на този дълъг и сложен процес е появата на
поета. Първоначално неговата личност е без значение, по-
важна е връзката, която според хората има с боговете.
Поетът се възприема като божествена проява, той се
съотнася към боговете по функция. Това обяснява защо
върху ритуалните керамични съдове, наред с боговете и
героите, са изобразени и прочути древногръцки поети.
Счита се, че се стиховете се дължат на божието присъствие
в човешката душа, затова лириката на архаичния поет
се мисли като диалог.

*Драмата е един от трите основни литературни рода,

наред с лириката и епоса. Писателите на драматически
произведения (т.е. пиеси) се наричат драматурзи, а
техните творби най-често биват изпълнявани от театрални
актьори в театри. В основата на драматичната творба е
конфликтът, изразяващ социални и духовни противоречия
и протичащ в драматургическо действие. Свързана е със
сценичното изпълнение и с неговите изисквания за време,
пространство и театрална техника (триединството на
място, време и действие).
Основните видове драма са: трагедия, комедия и сатира
(понякога към тези три вида се добавя и трагикомедията).
Думата драма означава действие.

Драмата води началото си от култа към бог Дионис.

Изпитва влияния и от култа към мъртвите, тъй като по
време на погребения в Древна Гърция и в Тракия са се
възпроизвеждали събития, герои на които са били
погребваните мъртви.

Драмата и в наше време е може да е тясно свързана с

култа към героите през епохата на Античността.

В древногръцката драма хората са призовани да

задават въпроси, а боговете да им отговарят. Също
така на сцената на древногръцката драма нямало жени, а
женските персонажи били изигравани от мъже,
преоблечени като жени.

Драмата възниква и се формира в контекста на

атинските празници в Древна Гърция, наречени Големи
Дионисии, и в началото на развитието си изпълнява
свещени (сакрални) функции. Има най-силни изяви през
VI-V век пр. Хр.

Основните три жанра на класическата старогръцка

драма са: трагедия, сатирна драма и комедия.

СРЕДНОВЕКОВИЕ ПЕРИОДИ И ХАРАКТЕРИСТИКИ

Времева линия: 5-15 век за Европа и Азия, Новите земи

(Индия, Америка); за България 9-18 век
Средновековният светоглед е християнски. Бог е над
всичко (теоцентризъм). Той е единствен създател
(творец) на всичко видимо и невидимо. Църквата, като
религиозна институция - управлява, поощрява, наказва.
Под опеката на Църквата е целият живот на общностите -
държавно управление, наука, образование, етика, естетика,
култура, изкуство.

Бог се грижи за световния ред чрез своите наместници на

земята (духовници, царе) и се проявява в три лица:
Отец, Син (Исус Христос) и Свети Дух
Съдбата се отъждествява с Божия план за всеки човек по
отделно и за света като общности и система

Човекът знае, че:

-животът му е предопределен от Бог
-неговото тяло е дом на безсмъртната му душа, но те
(материя и дух) не винаги са в хармония
-тялото и неговите потребности се свързват с греха
-смисълът на живота е индивидуалното спасение на душата
-тежкият живот на земята пречиства душата
-пътят на доброто, правенето на добро за общността и
нейните правила (закони, морал и религия) са определящи
както за общото благо, така и за личността
-изкуплението и свободният избор са средствата за
постигането на съвършенство
-смъртта е успение (успешен завршек на земния път за
праведниците) и начало на изкуплението за греховните
 Съвършеният човек е праведният
(каещият се човек с добродетелна душа)

Ценности:
-да се познава и почита Бог
-християнските добродетели доближават душата до Бог
-принцип на лоялността: "Божието - Богу, кесаревото -
кесарю" (покаяние и подчинение)
-паралели: рай - ад; праведно - грешно; святост - грях
-нравствено съвършенство (постигане на близост с Бог още
на земята - монашество и поклонничество)
-състрадание, милосърдие, страх от Бог (няма катарзис)
-доблест (добротворство за идейната общност, в която са
християни срещу неверници)
-славата е за доблестните (хората на честта са рицарите)
-рицарски добродетели: смелост, справедливост,
милосърдие, щедрост, благородие, целомъдрие, чест и
любезност (кавалерство= идва от chevalier, конник).

Времето е линейно, необратимо, с исторически

последователен ред (от Сътворението до Апокалипсиса),
не подлежи на промяна.

Пространството:
-горе е небесното (добро, светлина, хармония - Раят)
-в средата е реалният свят на хората (и добро, и зло)
-долу е Адът и вечното зло

Наследство:
-Библията е Книга на книгите с неоспорим авторитет,
позоваването на нея е достатъчно доказателство за вярност
на твърденията, библейските текстове са образци (сборник
от свещени за юдейската и християнската религия книги)
-Стар Завет = закон за юдейския народ (Сътворение, Изход,
Закони, Пророци, Писания - поезия, афоризми, притчи)
-Нов Завет (четири евангелия - Матей, Марко, Лука и Йоан):
притчи за Исус = зачатие, раждане, кръщение, учение,
чудеса, притчи, страдание, предателство, разпятие, смърт и
възкресение)
-Църквата е наднационална институция
-управление (монархии, княжества, феодали)
-философията е заменена от теология (система от
познания за Света и хората)
-храмова архитектура
-храмова скулптура
-изобразително изкуство (иконопис и стенопис)
-религиозна литература (християнски образци)
(какво се случва с основните литературни родове: лирика
= църковна поезия; епос = исторически поеми за рицари;
драма = черковни публични изкуства)
-поучителни текстове
-богословски, философски и исторически съчинения
(хроники)
-трактати
-анонимност на автора

Нарушаването на установения от Бога ред (на

земята и в човешата душа) се наказва сурово от
Църквата (Великата инквизиция, анатема, ерес)

СТАРО-БЪЛГАРСКА СРЕДНОВЕКОВНА ЛИТЕРАТУРА

ПЕРИОДИ И ХАРАКТЕРИСТИКИ

Времева линия: 9-18 век

Религиозна литература, подчинена на Източното
православие (Византия, България, Русия, Сърбия, Румъния)
-Черпи образност и послания от християнската култура
-Възприема се като неопровержима истина
-Текстовете съдържат препратки към по-стари творби и/или
Библията, като оригиналният текст и преписването
(компилациите) са равностойна книжовна дейност
-анонимност на писателя, в името на целта = единственият
истински творец е Бог, всички други са преписвачи,
вдъхновени от Него
-книгите са на обработена кожа (пергамент) и са написани
(преписани) на ръка
-глаголица и кирилица
-Свети Седмочисленици (Кирил, Методий, Климент,
Наум, Ангеларий, Горазд, Сава) + Константин Преславски и
Черноризец Храбър
-жанрове: пространно житие, похвално слово, учителна
литература (за ритуалността в храмовете), християнска
поезия, беседа, трактат

Основна тема: защита на правото на съществуване на

българската писменост и възхвала на българското книжовно
дело

РЕНЕСАНС ПЕРИОДИ И ХАРАКТЕРИСТИКИ

Времева линия: 14-17 век

Система от възгледи за света, човека и историята
-антропоцентричен възглед (човекът е център на Света)
-хуманистичен възглед (човекът и неговият живот,
естествени потребности, желания, страсти са най-висши
ценности)

Човекът знае, че:

-е венецът на природата, висше проявление на
Божественото в земния свят
-не е съвършен, но може да се стреми и мечтае да стане
-човешката индивидуалност е уникална
-личните качества на човека са неговата Съдба, която е в
ръцете на самия човек
-Бог е вдъхновение, не господар над човешката съдба
-неговото тяло може да е хармония между материя и
душа (психе), няма ценностно противоречие това да бъде
постигнато
-тялото е център на ренесансовата култура!
-висшата цел на човешкия живот е радост от самия
живот: младост, здраве, смях, страсти, мечти, амбиции,
успехи, наслаждение от досега с природата
-човекът може и трябва да се усъвършенства
-общността и нейните правила (закони, морал и религия)
не са определящи както за личността, така и за общото
благо
-смъртта е естествен завършек на земния път
 Съвършеният човек е развиващият се човек
Ценности:
-висша ценност е свободната воля на човека
-Бог е кодирал у всеки възможности и способности, а
тяхното развитие и усъвършенстване е индивидуално
-Природното (естественото) е основна норма, то е мяра за
законност, разум, справедливост, доблест (самоуважение)
-славата е за доблестните (хората на честта, които имат
личностно самосъзнание и уважението на другите)
-Ренесансът освобождава човека от опеката на
църквата: в областта на науката (нови теми и търсения);
културата (литература на говорими езици); изкуството
(природата и човешкото тяло)
-

Времето е линейно, но пластично (фантазност, виталност)

Пространството:
-горе е небесното (добро, светлина, хармония - Раят)
-в средата е реалният свят на хората, който може да бъде
и Ад, и Рай, всеки сам чертае линиите на Съдбата си
(човекът е и Ангел, и Дявол, най-големият грях е
примирението и бездействието, те са висш израз на
глупост!)
-долу е Адът и вечното зло
-пътуването е приключение!!!
Наследство и памет:
-връщане към античната философия (система от познания
за Света и хората) и развитие на математика, физика,
астрономия; развиване на стари и създаване на нови науки
(граматика, история, литературознание, етика, естетика)
-географски открития (нови реални хоризонти)
-печатарска преса (издаването на книги и достъпността до
образование разширяват човешките хризонти)
-библиотеки и литературна публика
-управление на общностите от лидери, които са ярки
индивидуалности
-архитектура (линейна перспектива, пропорции и хармония)
-скулптура (човешкото тяло, движение + емоции)
-изобразително изкуство (голото човешко тяло + емоции)
-идеи за триизмерно пространство

-литература (национални езици, сетивност и естественост,

но и нравоучителност)
жанрове: новела, сонет, балада, роман
(какво се случва с основните литературни родове: лирика
= любовна поезия; епос = исторически хроники; драма =
сценични публични изкуства, комедия дел арте)

Нарушаването на установения обществен ред,

когато е волеви акт, е равно на героизъм и пример за
подражание. Светът е несъвършен и трябва да бъде
променян.

ПРЕДРЕНЕСАНС ИТАЛИЯ 13-14 век

Данте Алигиери (1265-1321) "Божествена комедия"
трилогия, най-популярна е книга първа- "Ад" (другите са
"Чистилище" и "Рай"), от която е крилатата фраза:
"Надежда всяка тука оставете"
ПРЕДРЕНЕСАНС ФРАНЦИЯ 12-15 век
*Архитектура-готика, 1163 започва строителството на
катедралата "Нотр Дам", строежът продължава до 1250,
управлява Луи ХII. Счита се, че е сред най-добрите
примери на готическа архитектура в цяла Франция.
Осветена на 24 октомври 1260 година, в присъствието на
крал Луи IX.
-манускриптът (ръчно изработени книги) става изкуство

ПРЕДРЕНЕСАНС АНГЛИЯ 14 век

-заради 100-годишната война с Франция Ренесансът в
Англия закъснява с около век
*Архитектура-готика Катедралата "Свети Петър", известна
със старото си име Уестминстърско абатство (на
английски: Westminster Abbey) е сред най-известните
сгради в Лондон, Обединеното кралство.
Джефри Чосър (1340-1400) "Кентърбърийски разкази",
сборник с новели.

ПРЕДРЕНЕСАНС ИСПАНИЯ 14-15 век

*Архитектура-готика дворецът "Алказар", (на испански:
Alcázares Reales de Sevilla) е кралският дворец на Испания.
Строителството започва към 1364 година от крал Педро I
Кастилски.

-Христофор Колумб (1451-1506), на италиански:

Cristoforo Colombo, на испански: Cristóbal Colón, на
португалски: Cristóvão Colombo, на английски: Christopher
Columbus. Мореплавател и търговец от Генуа, прекосил
Атлантическия океан и достигнал Америка на 12 октомври
1492 година под флага на Кастилия.

РЕНЕСАНС ИТАЛИЯ 14-16 век

*Архитектура- Филипо Брунелески (1377-1446), който в
периода 1420-1436 проектира и построява осмостенния
купол на катедралата "Санта Мария дел Фиоре" във
Флоренция. Първият крупен паметник на архитектурата
на Ренесанса. Построява болница и приют за сираци
Ospedale degli Innocenti. Първият детски приют в
Европа, открит през 1444 година.

*Географски открития
-Америго Веспучи (1454-1512), италиански търговец,
мореплавател и картограф, живее във Флоренция, участник
в I-та испанска (1499-1500) и I-та португалска (1501-
1502) експедиции край бреговете на Южна Америка) и
публично заявява, че тези земи са нов континент, а
не част от Азия. През 1507 година германският картограф
Мартин Валдзеемюлер в "Увод в космографията" нарича на
негово име новооткрития континент - Америка.

-През 1515 година в Рим е открита античната скулптура

"Лаокоон и синовете му". Тя има драматичен ефект
върху всички ренесансови, а и по-късни, художници. Самият
Микеланджело признава, че е променила неговата
представа за изкуството. Пикасо, Франсис Бейкън и още
много други автори от ХХ век споделят, че това
произведение ги е разтърсило. Смъртта на Лаокоон е увековечена
в монументалната статуя Лаокоон и синовете му, изработена от най-
великите скулптори на Родос- Агесандър, Полидор и Атенодор. Тя е
направена от един единствен камък. Изработена е около 175-150 г.
пр.н.е. от мрамор, висока е 242 см. и сега се намира в Музея "Пио
Клементино" във Ватикана.

-През 1348 във Флоренция - епидемия от чума.

-Джовани Бокачо (1313-1375) писател, поет и хуманист,
Флоренция. През 50-те години на 14 век, под влияние на
своя приятел и учител Петрарка (1304-1374), се заема с
мисията да наложи новата хуманистична култура. Занимава
се с научна дейност, преводи от гръцки и латински,
коментари на античната митология и на Дантевата
"Божествена комедия". Автор на "Декамерон"- сборник с
новели от 1353 година.
*Театрално изкуство
-Карло Гоци (1720-1806) италиански сатирик, поет и
драматург от 18 век. Брат е на писателя Гаспаро Гоци.
Краен консерватор. Остро осмива пороците на италианската
аристокрация. Създател е на нов жанр- театрална
приказка (фиаба). Автор е на пиеси, които използват
фолклорни елементи със сюжет и на принципите на
комедия дел арте с персонажи с маски. Служи си с
контрасни средства- светлини и сенки, възвишен патос и
битова буфонада. Много от неговите произведения се
играят и до днес: "Кралят елен" (1762), "Любовта към трите
портокала", "Турандот, китайската принцеса" (1761),
известна в оперната версия на Пучини, "Красива птичка с
цвят зелен", "Гарванът" (1762). Пише и автобиография
"Безполезни мемоари" (1797-1798).
-Карло Голдони (1707-1793) е италиански драматург.
Литературното наследство на Голдони се състои от над 200
пиеси, повечето от които комедии. Той има огромно
значение в италианската литература и се ползва с огромна
слава, понякога наричан италианският Аристофан. Автор е
на пиесите "Рибарски свади", "Влюбените", "Ветрилото",
"Гостилничарката", "Слуга на двама господари". Автор е
на либретото на операта "Гризелда" по музика на Антонио
Вивалди.
-Кастелветро през 16 век създава формулата на
сценичното триединство, което става задължително за
драматургията на Класицизма- място, време, действие
(на едно място, за едно денонощие, едно събитие).

РЕНЕСАНС ФРАНЦИЯ 15-16 век

-През 1431 е изгорена на клада Жана Д`арк, управлява
Луи ХII (1498-1515).
-През 1540 в Париж е направена първата официално
разрешена от Църквата аутопсия на човешко тяло
-През 1635 крал Луи ХIII (1610-1643) създава Френската
национална академия. Това е преходът към
КЛАСИЦИЗЪМ, най-ярко изявен във Франция.

-Наследство от Предренесанса е Франсоа Вийон

(1431-1463) поезия. Първата книга от френската лирика,
отпечатана типографски, е тази със стиховете на Вийон.
Маро преиздава през 1533 година поетическото наследство
на Вийон. Вийон оказва огромно влияние на поетите от
края на Средновековието и началото на Ренесанса.

Франсоа Рабле (1494-1553). Учи медицина и юридически

науки, след което практикува лекарска професия.
Отличавал се с енциклопедични за времето си познания. В
сатиричния си роман "Гаргантюа и Пантагрюел" Рабле
противопоставя хуманистичните възгледи срещу
механичното усвояване на знания, запълването на деня с
безсмислени занимания и игри, формално учение за
религията. Апотеоз на човешкото тяло и на всичко, което то
е - храна, страсти, физиология.
 
РЕНЕСАНС АНГЛИЯ 16-17 век
!!! Управляват Тюдорите. Династията е с уелски произход,
управлява кралство Англия и подчинените му територии,
включително феодална Ирландия и кралство Ирландия, от
1485 до 1603. Нейният първи монарх е Хенри Тюдор VII
(1485-1509), потомък по бащина линия на владетелите на
уелското кралство Дехеубарт. По майчина линия той е
потомък на клон на английската кралска династия
Ланкастър. Семейството на Тюдорите взима властта
веднага след Войната на розите (поредица от граждански
войни за престола 1455-1485 между представители на
родовете Йорк и Ланкастър, в която побеждава
династията Ланкастър.
Томас Мор (1478-1535), автор на "Утопия"(1616), описва
въображаем остров като място със съвършената социална,
правна и политическа система. Социалната структура на
обществото започва със семейството и завършва с града.
На висока почит е образованието на децата. Жените имат
равни права с мъжете. Подобно на Платон
("Държавата") изисква ликвидиране на собствеността на
отделните индивиди в полза на държавата, религиозна
толерантност, възможния минимум религиозни догми и
предаване на младежта и нейното възпитание в ръцете на
духовенството.

Утопистите живеят в условия на равенство в труда,

липса на противоположност между града и селото,
между умствения и физическия труд при
демократично управление.

Кристофър Марлоу (1564-1593).

На него се дължи създаването на трагедията на характера и
до голяма степен поетичния стил на драмата. Той е най-
великият пионер на английската драма. Най-популярна е
"Трагичната история за живота и смъртта на доктор Фауст".

Уйлям Шекспир (1564-1616). Един от най-видните

драматурзи в световната история. Оцелелите му
произведения включват 38 пиеси, 154 сонета, 2 дълги
повествователни поеми и няколко други стихотворения.
Шекспир създава повечето си произведения между 1589 и
1613-та. Ранните му пиеси са главно комедии и исторически
драми. По-късно, до около 1608-ма, пише главно трагедии,
сред които "Хамлет", "Крал Лир", "Отело" и "Макбет",
смятани за едни от най-значимите произведения в
английската литература. По творби на Шекспир са
направени над 1160 филма, екранизации на пиеси,
мюзикли. Според Книгата на рекордите “Гинеc” той е най-
филмиpаният автоp за всички времена.
Първата екранизация на пиеса на стратфордския драматург е от 1900-та.
Френска версия на “Хамлет”. Главната роля изпълнява безсмъртната
Сара Бернар. Над 50 са филмите за драмата на датския принц.
Критиците не са единодушни кой е най-добрият. За едни е черно-белият
“Хамлет” на сър Лорънс Оливие (1948) Първият британски филм,
спечелил “Оскар”. Ролята на принца е единствената, донесла му
престижната статуетка като актьор, за която е бил номиниран общо 10
пъти. Конкурира го сър Кенет Брана, чийто “Хамлет” (1996) също
съчетава таланта му като режисьор и като актьор. Това е единствената
пълна екранизация на драмата, включва всяка дума от нея и е дълга 4
часа. Сред запомнящите се филми за Хамлет е и този на италианския
режисьор Франко Дзефирели (1990), главната роля в който е поверена на
известния тогава с “Лудият Макс” и “Смъртоносно оръжие” Мел Гибсън.
Итън Хоук пък е най-младият Хамлет на екрана. Той е на 29, когато се
снима във филма на Майкъл Алмерейда (2000). Езикът на Шекспир е
запазен, но действието се развива в съвременния бизнес свят на Ню
Йорк. “Дания” е корпорация, на която Клавдий (известният като агент
Купър от “Туин Пийкс” Кайл Маклоклан) става шеф, убивайки брат си. 
“Дисни” също има своя версия на “Хамлет” - “Цар Лъв” (1994). Не в
Дания, а в африканската савана гордият цар Муфаса е убит
“случайно” от своя зъл и жаден за власт брат Скар. След време принцът
престолонаследник Симба се завръща, за да възтържествуват истината и
справедливостта. 

СОНЕТИТЕ НА ШЕКСПИР
През 1609 година издателят Томас Торп, вероятно без
съдействието и може би без знанието на автора публикува
книгата "Сонетите на Шекспир, непечатани никога
досега", сборник от 154 сонета, смятани за дело на
младия лирик Уилям Шекспир. Първите 126 сонета са
адресирани към един млад Приятел, последните 28 към
Смуглата лейди.
1. В тях поетът въвежда теми за:
-преходния характер на времето
-любовта, красотата и тленността на живота
-безсмъртието чрез децата
-размисли за самотата, смъртта и мимолетния живот
2. Структура на сонетите
Почти изцяло (с три изключения) 154-те сонета са във
формата на т.н. английски сонет (3х4 + 2 = 14).
Тя се състои от три четиристишия, обикновено в
петостъпен ямб, и един римуван куплет накрая, който има
функцията да синтезира основната идея на сонета. Това
всъщност е и най-често използваната метрика в
шекспировите пиеси.
Често в началото на третото четиристишие има обрат. Това
е строфата, в която настроението на сонета се променя и
поетът изразява откровение или прозрение.
3. Сонетите на Шекспир могат да бъдат разглеждани като
прототип и начало на нов вид съвременна любовна
лирика.

РЕНЕСАНС ГЕРМАНИЯ 15-16 век

През 1439-та Йохан Гутенберг (1394-1468) експериментира
с изобретен от него машинен печат с подвижен набор, което е революция
в печатането и превръща издаването на книги в индустрия.
-Еразъм Ротердамски (1466-1536), виден мислител,
философ, хуманист, теолог и филолог от епохата на
религиозните борби между римокатолицизма и
зараждащото се протестантство. "Възхвала на
глупостта" е най-известното му произведение. Блестяща
сатира, написана под формата на писма до неговия приятел
Томас Мор.
-Томас Мюнцер (1489-1525), е германски проповедник и
преподавател по теология. Проповядва идеята за създаване
на царство божие на земята, за религиозно и социално
равенство.
-Началото на една история!!! Йохан Георг Фауст е
живял през XVI век. Има множество народни легенди и
истории, които описват живота и делото на магьосници,
десетки романи, поеми, пиеси и сценарии за филми.
В "Народна книга за д-р Фауст" Томас Мюнцер събира
историите, които фолклорът пази. В тази книга Фауст и
Мефистофел сключват договор, скрепен с кръв, според който
дяволът се задължава да служи на човека безпрекословно 24 години
и след изтичането на този срок получава право над душата му.
РЕНЕСАНС ИСПАНИЯ 16-17 век
*Географски открития
Фернандо Магелан (1480-1521) първият мореплавател,
достигнал от Европа до Азия в западна посока и
първият европеец, плавал в Тихия океан. Роден в
Португалия, плава под испански флаг. Околосветско!!!

Мигел Де Сервантес Сааведра (1547-1616). Роден в скромно

кастилско семейство, през 1569 година Сервантес заминава за Рим,
където малко по-късно постъпва в испанската морска пехота.
Военната му служба продължава до 1575 година, когато е пленен
от алжирски пирати и в продължение на пет години, докато е
откупен от родителите си, е роб. Успехът на първата част на
"Дон Кихот" през 1605 година му осигурява известна
финансова самостоятелност и до края на живота си през
1616 година се занимава главно с литературна работа. За
дата на смъртта на Мигел де Сервантес се сочи 23 април
1616 година, макар че той умира в Мадрид предишния
ден, а е погребан на 23 април. На същата дата - 23 април
1616 година, умира Уилям Шекспир. В тяхна памет
ЮНЕСКО определя 23 април за Международен ден на
книгата. Въпреки това двете събития не съвпадат, тъй
като Испания приема григорианския календар през 1582
година, докато през 1616 година Англия все още използва
юлианския календар, т.е. Шекспир умира десет дни след
погребението и единадесет дни след смъртта на Сервантес.

*Театрално изкуство
-Лопе де Вега (1562-1635) е испански бароков писател,
поет и драматург. Той е един от най-значимите поети и
драматурзи на Испанския златен век. Заедно с Тирсо де
Молина и Калдерон де ла Барка е един от най-важните
представители на испанския бароков театър. В Испания
той не отстъпва по популярност на Мигел де Сервантес и
неговите пиеси продължават да се поставят на сцена и до
днес. През целия си живот Лопе де Вега е пламенен
любовник, завоевател на женските сърца и това често му
носи неприятности. Общо има 15 деца. Според изследване
на Юго Рене и Кастро произведенията, които могат да
бъдат приписани на Лопе със сигурност, са 723 заглавия, от
които 219 са загубени. На български език: "Фуенте
Овехуна" и "Изобретателната влюбена", изд. Народен
театър "Иван Вазов", 1985г.
-Калдерон Де Ла Барка (1600-1681) е драматург, поет и
писател от епохата на Испанския златен век. Бил е
войник, както и римокатолически свещеник. На български
език "Животът е сън", Театър на армията, София.
-Тирсо Де Молина (1579-1648) е псевдоним на испанския
драматург и богослов Габриел Телес, автор на повече от
400 пиеси в стихове, от които до нас са достигнали 84,
както и на сборниците с новели, комедии и лирика.
Първомайсторът на "Дон Жуан" - "Смелият любовник" или
"Този, който се подиграва със Севиля". Името му е станало
нарицателно за прелъстител, за мъж без скрупули в
любовта и без ангажимент към близките си.

КЛАСИЦИЗЪМ - предпоставки за възникване:

Разочарование от възможностите на хуманистичния идеал
да направи света по-добър. Завоевателните стремежи на
Испания и Великобритания да колонизират света. Войните
на Европейските страни с Османската империя.

КЛАСИЦИЗЪМ ФРАНЦИЯ 17 ВЕК

Литературното направление се заражда във Франция и
означава интерес към античната класика и подражание
на нейните цивилизационни образи.

Класицизмът си поставя за цел да извади на показ

обществените пороци и да даде ясен пример за
подражание.
Високи ценности: чувство на дълг и лоялност към краля!!!
През 1635 Луи ХIII създава Френската академия, която
цензурира и насочва литературната продукция и бди за
чистотата на езика. Не се допускат диалектизми и
натруфени строфи, стремежът е към яснота и прецизност.
Средни ценности: труд, честност, разумност.
 Всичко да се прави с мярка!
Литературата се разглежда като йерархия от жанрове.
Висшите жанрове са трагедията, епопеята, одата,
посланието, дидактическата поема, баснята. Нисшите
жанрове са: ниската комедия, фарсът, сатирата, романът.
Особено място в тази класификация заемат зрелите
комедии на Молиер, които представляват т.н. висока
комедия и се отнасят към висшите жанрове. Авторът на
"Тартюф" смята, че
"Предназначението на комедията е да развлича
хората, като ги поправя".
Водещите писатели- Корней, Расин, Молиер не се
интересуват как са се формирали характерите на техните
герои, а ги представят такива, каквито са. Обикновено се
преувеличава една черта от характера и тя е доминираща.
Например Дон Жуан е женкар, любовник. Все пак водещо е
изискването за правдоподобност.

Крал Луи ХIV (1643-1715), наричан Кралят Слънце:

"Държавата - това съм аз!"
-По негово време се ражда легендата за брата-близак и Желязната
маска, използвана по-късно от Александър Дюма-баща в трилогията
за д'Артанян: "Тримата мускетари" (1844); "Двадесет години по-късно" и
"Виконт Дьо Бражелон" (1847).
-През 1661-ва френската хазна е почти празна, Луи харчи огромни суми
за блясъка на кралския си двор. Като покровител на изкуствата, той
финансира Молиер, Льо Брюн, Люли и други крупни фигури на
изкуството по това време. Кралят става покровител на Френската
академия на изкуствата и изразходва много средства за подобрението на
двореца Лувър. Днес най-големият музей на Франция.
-По заповед на Луи XIV в Париж е построен Домът на инвалидите,
където намират последен покой войници-ветерани.
*Театрално изкуство
-Жан Расин (1639-1699), най-популярна е трагедията му
"Федра" (1677).
-Пиер Корней (1606-1684), най-популярна е тпагедията му
"Сид" (по легендата за Родриго Диас де Вивар, военна
фигура в средновековна Испания).
-Жан Батист Поклен, с артистично име Молиер (1622-
1673), майстор на класическата комедия.

Жан Дьо Лафонтен (1621-1695) е един от най-

популярните баснописци в световната литература. През
периода 1665-1685 излизат няколко тома от неговите
"Приказки". Сюжетите в повечето случаи не са
оригинални, а заети от други автори.

Никола Боало (1636-1711) е френски поет, критик и

теоретик на класицизма, с основен труд поемата-трактат
"Поетическо изкуство". Учи богословие, после право,
което завършва, става адвокат, но се отдава на
литературна дейност. Придворен историограф на Луи XIV.
Разумът преди всичко! Свързва го приятелство с Расин,
Корней и Молиер, които подкрепя. Член е на Френската
академия.
"Да чувстваш своята слабост е природа; да я
поправяш – разум; да я обуздаваш – сила и щастие."

Шарл Перо (1628-1703) е френски писател и фолклорист,

автор на приказки, сред които за Спящата красавица,
Синята брада, Котарака в чизми, Пепеляшка, Малечко
Палечко, Червената шапчица, Магарешката кожа и други.

ПРОСВЕЩЕНИЕ 17-19 век

Философско движение, обхващащо периода от края на 17
до началото на 19 век (Франция, Англия, Германия).
Тематиката в изкуството е антирелигиозна и
антифеодална. В условията на абсолютизма, когато
владетелите в Европа с помощта на Църквата управляват
обществените слоеве, буржоазията, със своята материална
и интелектуална мощ, прозрява, че системата на
управление трябва да се смени.

В литературата преобладават гражданските теми.

-Един от основните белези на Просвещението е

свързаността с науката. Поради тази причина XVIII век е
наречен "Векът на философията". В този период се
формират нови науки: политическа икономия, статистика,
социология, емпирична психология и много други. Впрочем
философията през Просвещението означавала социология,
право и политология, а не философия в днешния смисъл на
думата.

ПРОСВЕЩЕНИЕ АНГЛИЯ 18-19 век

Англия е най-напредналата страна в Европа след т.н.
Славна революция 1688, която заменя абсолютната
монархия с конституционна монархия.

-В Англия Исак Нютон (1642-1727) физик, математик,

астроном, философ, алхимик и богослов, прави революция
в развитието на математиката и различни области на
физиката.
В областта на механиката Нютон открива закона за всемирното
привличане и чрез предложените Закони за движение поставя
основите на класическата механика. Формулира принципа за
запазване на импулса и пръв показва, че движението на небесните
тела и на предметите на Земята се подчинява на общи закони,
демонстрирайки съответствието между законите на Кеплер за
движението на планетите и собствения му закон за гравитацията и
премахвайки последните съмнения към хелиоцентричната
теория. Изследва също разлагането и природата на светлината,
скоростта на звука, охлаждането, произходът на звездите,
хронологията на Библията, природата на Светата Троица. Той
конструира първия действащ рефлекторен телескоп и развива
своя теория за цветовете, основана на наблюденията на
разлагането на бялата светлина с призма.

-В областта на правния и обществения живот в 18 век

се развива идеята за т.н. естествено право, което
проповядва освобождение на социалния живот от верските,
националните и традиционните белези. Това отваря
решение за проблема на жестоките верски граждански
войни, които унищожавали просперитета на Европа. По
този начин се дава тласък към създаването на модерното
международно право.

Даниел Дефо (1660-1731) е английски писател и

журналист, станал известен с романа си "Робинзон
Крузо". Представител на Просвещението. Написан е в края
на петдесетте му години. В него се разказва историята на
един корабокрушенец, който попада на безлюден остров и
прекарва там 28 години от живота си.

Джонатан Суифт (1667-1745) е ирландско-британски

писател и публицист. Първото му произведение е
памфлетът "Битката на книгите" (1697), който е жестоко
разобличаване и осмиване на поборниците за идейно и
културно обновяване на буржоазната цивилизация. Връх в
творчеството му е романът "Пътешествията на Гъливер"
(1726). Основният похват в сатирата на Суифт е
реалистичната пародия. В произведенията му е показана
идейната панорама на ранното английско
Просвещение. Особено известно става изданието на
детската книга, която се състои от две части, в които
Гъливер открива първо Страната на Лилипутите, а след
това и Страната на Великаните, където всичко е
дванадесет пъти по-голямо в сравнение с нормалния свят.
"Пътешествията на Гъливер" е всъщност една пародия
на романа на Даниел Дефо "Робинзон Крузо", той осмива
желанието му да представят фантастични истории като
реалистични или документални.
ПРОСВЕЩЕНИЕ ГЕРМАНИЯ 18-19 век
Готхолд Ефраим Лесинг (1729-1781) може да бъде
наречен основоположник на германската просветителска
театрална култура. Във философския си етюд
"Възпитание на човешкия род" достига до непостижима
за времето висота на историческо мислене. Като водач на
зрялото Просвещение неговото идейно въздействие
прониква във всички области на немската култура. В
Германия и Австрия са издигнати паметници на Лесинг. В
негова чест са учредени множество литературни награди.

Йохан Кристоф Фридрих фон Шилер (1759-1805),

познат като Фридрих Шилер, е немски поет, историк и
драматург. След представлението на "Разбойници" в
Манхайм през 1781, което предизвиква всеобщ възторг,
той е арестуван и му е забранено да публикува други
трудове. С помощта на Гьоте през 1789 става извънреден
професор по история и философия в Йена и се вдълбочава
в трудовете на Имануел Кант, които упражняват трайно
влияние върху художествено-теоретичните му възгледи.
Шилер се преселва трайно във Ваймар през 1799 година и
там Гьоте го убеждава да се върне към драматургията. През
1800 създава трагедията си "Мария Стюарт". Двамата с
Гьоте основават Ваймарския театър, който става водещ в
Германия. За заслуги Шилер получава през 1802г.
благородническа титла от Ваймарския херцог. Най-
популярни драми: "Вилхем Тел" (легендарен герой от
епохата на освободителната война на швейцарския народ
от австрийското владичество на Хабсбургите) и
"Коварство и любов".

Йохан Волфганг фон Гьоте (1749-1832) е немски

писател, поет, драматург, хуманист, учен, философ и
политик. В продължение на 10 години е държавен министър
във Ваймар. Гьоте е сред основните фигури на немската
литература и европейския неокласицизъм и
романтизъм в края на 18 век и началото на 19 век. Автор
на "Фауст" и "Теория на цветовете", той вдъхновява
Чарлз Дарвин със своите антропологични изследвания и
интереса си към еволюцията.
Идеите на движението Буря и натиск оказват голямо влияние
върху ранното творчество на Гьоте. Основни теми в него са силната
личност, геният, висшият човек. Сред най-известните му
произведения от този период са одата "Прометей" (1774),
първоначалният вариант на "Фауст" – "Прафауст" (1773), първата
немска историческа драма "Гьоц фон Берлихинген с желязната
ръка" (създадена през 1771 и публикувана през 1773) и
сантименталният роман "Страданията на младия Вертер" (1774).
Ранното творчество на Гьоте вдъхновява следващото поколение
немски поети романтици Новалис, Хайне, Николаус Ленау и др.

ПРОСВЕЩЕНИЕ ФРАНЦИЯ 18-19 век

Новите идеи подготвят духа на Френската буржоазна
революция-1789. Гражданите превземат Бастилията.
Ражда се Марсилезата (и до днес химн на Франция) и
обръщението "Гражданино"..., вместо Господине и Госпожо
(които в буквален превод означават мой Господарю и моя
Господарке)

Шарл Луи дьо Секонда Монтескьо (1689-1755)

Убеден френски класицист, един от тези автори, които
правят възможо новото просветителско мислене.
Според него всички произведения на изкуството имат общи
правила. Произведението, което ни доставя удоволствие,
почива на разума. Красотата е в непосредствена зависимост
от сетивата. Вкусът има правото да не се подчинява на
правилата и удоволствието е върховен критерий на
изкуството. Според него човешките вярвания и идеи се
появяват естествено, поддържани от околната среда и от
групите, в които хората достигат зрялост. Нищо в
човешката природа не е определено от Бог или от другиго.
Някои сили на природата са извън човешкия контрол,
например климатът. Но хората се оформят под влиянието
ма фактори, които те също могат да оформят: икономиката,
управлението, религията и законите, които ограничават
действията ни. Според Монтескьо законите са един
необходим резултат от разположението на природните сили
и човешките институции. Автор на "Персийски писма".

Дени Дидро (1713-1784) се опитва да прослави третото

съсловие с драмите и романите си. Според него целта на
драматичното изкуство е "да внушава на хората
любов към добродетелта и отвращение от порока";
добродетелта е за народа, а порокът е за аристокрацията.
Автор на "Монахинята". И един от авторите на "Енциклопедия или
Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите" - шедьовър в
историята на културата. Въпреки че не е само негово дело,
Енциклопедията носи силния отпечатък на Дидро. През 1745 г. той е
нает като преводач, организатор и ръководител на това начинание.

Блез Паскал (1623-1662) е френски математик, физик,

религиозен философ, теолог и писател, съветник при
кралския двор. Последните си години прекарва в тази обител и
пише знаменитите "Мисли" (бележки, които си води за създаването
на така и ненаписания бъдещ труд "Апология на християнството").
"Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но
той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се
въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за
да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще
надвишава онова, което го убива. Защото той съзнава, че умира
и че вселената е по-силна от него, докато тя няма никаква
представа за това."

Пиер-Огюстен Карон дьо Бомарше (1732-1799) е

френски писател, драматург и публицист.
Известни творби: "Севилският бръснар" (1775),
"Сватбата на Фигаро" (1784). Сюжетът на комедиите е
испански, действието се развива в Испания, но всички
разбират, че стрелите на сатирата са насочени към
грохналата в пороци аристокрация във Франция.
"Глупостта и суетата ходят ръка за ръка. ...
Клеветете, клеветете, от клеветата винаги остава нещо. ...
Интригата рано или късно разрушава този, който я е
започнал. ... Не е задължително да разбираш от нещо, за
да спориш за него."

Пиер Амброаз Франсоа Шодерло дьо Лакло (1741-

1803) е френски армейски генерал, държавен служител и
писател, известен най-вече с епистоларния си роман
"Опасни връзки". Лакло е смятан за скандален писател
като маркиз дьо Сад. Като военен той не храни илюзии
относно човешката същност, а като писател целите му са
"да напише роман, който е необикновен, който ще вдигне
много шум и ще остане на земята дълго след като той си
е отишъл". Тези цели са постигнати с "Опасни връзки", в
който описва любовните интриги на френската
аристокрация. Творбата е сред шедьоврите на
романистиката от 18 век и е вдъхновила множество
критични и аналитични есета, коментари, пиеси и филми.

Франсоа-Мари Аруе, известен с псевдонима си Волтѐр

(1694-1778), е френски писател и философ, един от
символите на епохата на Просвещението. Става
знаменитост сред европейския интелектуален елит още
приживе. Интелектуалец, отдаден на служба на истината,
справедливостта и свободата на мисълта. Водеща
фигура на ранния либерализъм, Волтер е запомнен със
своята непрестанна борба срещу религиозния фанатизъм и
в подкрепа на прогреса и толерантността. Идеалът му за
държавно управление е умерена и либерална
монархия, просвещавана от философите, т.е.
образованите мъдри хора. Най-известната му творба е
философският роман "Кандид или оптимизмът".
РОМАНТИЗЪМ 18-19 век

РОМАНТИЗЪМ ФРАНЦИЯ 18-19 век

Жан Жак Русо (1712-1778) е швейцарски философ,
писател и музиколог, работил през голяма част от живота
си във Франция.
Един от ранните представители на Романтизма в
изкуството, неговата политическа философия оказва силно
влияние върху дейците на Френската революция.

Свобода, равенство, братство ( Liberté, égalité, fraternité)

е държавният девиз на Френската република. За първи път
се използва по време на Великата френска революция, а
от края на 19 век е официален девиз на Франция.

Романът на Русо "Емил или За възпитанието" е

основополагащ текст за образованието на личността като
гражданин, а "Жюли или Новата Елоиза" изиграва
важна роля за развитието на предромантизма и романтизма
в художествената литература. Автобиографичните му
произведения, като "Изповеди", са сред първите примери
за течението от края на 18 век, станало известно като "Век
на чувствителността" и характеризиращо се с
фокусиране върху субективното и интроспекцията.
Неговите "Размисли върху произхода на
неравенството" и "За обществения договор" са за
демократично управление и оказват силно влияние върху
съвременната политическа и обществена мисъл. Със своите
произведения Жан-Жак Русо дава начало на два от най-
значителните театрални жанра френската комична опера
-буфа и театралната мелодрама. Чрез своя музикален
лексикон Dictionnaire de musique (Музикален речник
1767) той става най-цитираният естет на 18 век.
 "Най-трудно даващите обещания са тези, които са
най-верни в изпълняването им. ... Човекът се ражда
свободен, а навсякъде е в окови."

Виктор Юго (1802-1885) френски поет, писател,

драматург, романист, художник и общественик. Едни от
най-известните му творби са "Парижката Света
Богородица" и "Клетниците". Освен литературни изяви,
той има и политически речи в Камарата на лордовете, в
Учредителното събрание и Законодателното събрание, по
въпроси, засягащи например смъртното наказание. В
творчеството му са включени и многобройни пътеписи и
обширна кореспонденция.
Романът "Клетниците" е включен в Международната
филмова база данни IMDB с 20 адаптации, като най-старата
е от 1909, а последната от 2012. А "Парижката Света
Богородица" е включен в IMDB с 18 адаптации, като най-
старата е от 1923, а последната е от 2007.

Ан Луиз Жермен Дьо Стал (1766-1817), известна като

Мадам Дьо Стал, френска писателка, представителка на
либералното течение във френския романтизъм.
Авторка е на романите "Делфин" (1802), "Корин" (1807)
и на трудовете "За влиянието на страстите върху
индивидите и нациите" (1796) и "За литературата,
разглеждана във взаимоотношенията ѝ с обществените
институции" (1800).

Александър Дюма-баща (1802-1870) е френски писател

романист, представител на френския романтизъм. Той е
прочут най-вече с множеството си исторически и
приключенски романи, благодарение на които е един от
най-четените френски писатели в света. Пише пиеси и е
редовен дописник в редица списания. Известни романи:
Тримата мускетари (1844), Кралица Марго (1845),
Граф Монте Кристо (1846). Дюма е най-четеният и
продаван френски автор. Неговите произведения са
вдъхновили над 200 филма.

Александър Дюма-син (1824-1895) е френски писател.

Той е едно от трите незаконнородени деца на писателя
Александър Дюма-баща. Френски романтизъм. Най-
популярен роман е "Дамата с камелиите".

РОМАНТИЗЪМ АНГЛИЯ 19 век

Робърт Бърнс (1759-1796) е шотландски поет, сред
основоположниците на романтизма. Той е смятан за
национален поет на Шотландия и годишнината от
рождението му се отбелязва по-широко от официалния
национален празник на страната, денят на Свети Андрей.
Бърнс е най-известният поет, писал на шотландски език.

Лорд Джордж Гордън Байрон, VI барон Байрон,

(1788-1824), британски поет, водещо перо на английския
романтизъм. Най-знаменитите му творби са поемите
"Странстванията на Чайлд Харолд" (1812-1818) и "Дон
Жуан" (1819-1824). Поетът от 1809 до 1811 пътува от
Англия през Испания до Албания и прекарва време в
двора на Али паша в Янина, а после и в Атина.

Пърси Биш Шели (1792-1822) е английски поет, един от

най-изтъкнатите представители на романтизма, наред с
Джон Кийтс и Джордж Байрон. Смятан за един от най-
добрите лирически поети, писали на английски език. Сред
най-значимите му произведения са поемите "Адонаис" и
"Освободеният Прометей".

Мери Шели (1797-1851) е английска писателка, автор на

разкази, драми, есета, биографии. Редактира и насърчава
работата на своя съпруг, романтическия поет и философ
Пърси Биш Шели. Най-известна с готическия си роман
Франкенщайн (1818), който среща широка публика и е
вдъхновил много театрални и филмови адаптации.
Романът, който през 1818 първоначално е публикуван
анонимно, разказва историята на младия швейцарец Виктор
Франкенщайн, който изкуствено създава човешко същество
в известния тогава университет Инголщат. Действието е
предадено под формата на комбинация от епистоларен
роман и класически разказ от първо лице. Виктор
Франкенщейн разказва своята история на един ръководител
на изследователската експедиция, същевременно и
собственик на кораба, който го спасява в Арктика.
Франкенщайн дава ясно да се разбере, че неговата история
трябва да бъде предупреждение към читателя за това как
един безграничен човешки разум може да се самоприеме за
Бог и да си присвои правото да създава живот. Фигурата на
Виктор Франкенщайн наподобява както Фауст на Гьоте,
така и Прометей от гръцката митология.

РОМАНТИЗЪМ ГЕРМАНИЯ 19 век

Новалис е поетическото име на Фридрих Филип
Леополд барон фон Харденберг (1772-1801), който е
сред най-видните представители на ранния немски
литературен романтизъм. Новалис се вдъхновява от
трансценденталния идеализъм и така превъзмогва
покрусата си от жестокостите на Френската революция.
Неговият духовен опит съдържа потресението от сблъсъка
на действителността с житейските и художествените
потребности на личността. За това светоусещане
допринасят срещите му с Гьоте, Хердер и Жан Паул, както и
приятелството му с Лудвиг Тик, Шелинг и братята Шлегел в
Лайпциг.
Влиянието на Новалис върху немската и световната
литература и култура е изключително силно. В музикалната
си драма "Тристан и Изолда" (1859) Рихард Вагнер
разработва мотива на поета за нощта като отвъдно
пространство за утопичен житейски опит.
На Новалис се позовават американските
трансценденталисти, европейските символисти (синята
птица на младостта) и неоромантиците от края на 19 век.

Неговото далечно въздействие се долавя и в поезията на

херметичния модернизъм от 20 век, както и в ранните
творби на Херман Хесе. В чест на поета град Дрезден
учредява през 2006 литературна награда Новалис.

Ернст Теодор Амадеус Хофман (1776-1822), по-известен

с инициалите си Е.Т.А. Хофман, е германски писател,
композитор, диригент и музикален критик, художник-
живописец, график и карикатурист.
Художествената приказка у Хофман е специфичен
романтически жанр. Известни творби:
"Лешникотрошачката и царят на мишките", "Златната
делва", "Житейските възгледи на котарака Мур" (1819-
1821), "Малкият Цахес, наречен Цинобър" (1819),
"Еликсирите на дявола" (1815).
Произведенията на Хофман съдържат в рафиниран вид
въжделенията му и в другите области на изкуството.

Кристиан Йохан Хайнрих Хайне (1797-1856), роден като

Хари Хайне, е един от най-значимите немски поети на 19
век. Освен поезия създава и много сатирични и
публицистични творби. През 1821 Хайне публикува в
Берлин първата си книга "Стихове". През 1824 излиза
стихосбирката с 33 стихотворения, сред които е и най-
известното му стихотворение "Лорелай".
Стихосбирката Книга на песните (1827) му донася
огромна популярност. В Париж поетът написва голямата си
теоретическа книга "Романтическата школа" (1836),
визирайки със заглавието ѝ Романтизма на възникналата
през първата четвърт на века Хайделбергска школа.
РЕАЛИЗЪМ 19-20 век
Реализмът е направление в изкуството, което се
характеризира с обективно отразяване на социалната,
психологическа, икономическа и политическа
действителност.

РЕАЛИЗЪМ ФРАНЦИЯ 19-20 век

Стендал, псевдоним на Анри Мари Бейл (1783-1842),
френски писател, известен с прецизния психологически
анализ на своите герои. Времето, в което живее Стендал,
оказва голямо влияние върху него. Това е Първата френска
империя начело с Наполеон. Неговият роман Пармският
манастир е издаден първо в Италия, защото авторът
смята, че тя е много по-подходяща и страстна държава,
отколкото възраждащата се Франция. В днешно време
творбите му предизвикват интерес заради тънката ирония,
психологическата дълбочина при обрисуването на
взаимоотношенията между героите и историческите
сведения, преплетени в едно перфектно цяло. Филмови
версии на романа Червено и черно.

Оноре дьо Балзак (1799-1850) е френски писател. Той е

сред създателите на класическата форма на романа.
Автор е на дълга поредица романи и разкази, които описват
съвременното му френско общество, обединени от
заглавието Човешка комедия. Балзак основава
издателска компания, която няма успех. През 1831 излиза
романът "Шагренова кожа", в който героят си служи с
магия, за да постигне успех. През 1833 у Балзак се заражда
идеята да обедини по-старите си романи, така че те да
представят облика на френското общество от Великата
френска революция до края на Юлската монархия в
поредица от книги. Този план довежда до създаването на
незавършения цикъл "Човешка комедия", като това
заглавие е съотнесено към Божествена комедия на
Данте. През 1835 излиза романът "Дядо Горио" и Балзак
решава да включи в цикъла нови произведения, като част
от Човешката комедия, герои, участвали преди това в други
романи. Така с течение на времето той създава свят от
около 2000 герои, които представят френската
действителност след Революцията. Най-значителните му
романи са "Сезар Бирото", "Възход и падение на
куртизанките", "Йожени Гранде", "Братовчедката Бет".

Гюстав Флобер (1821-1880) е френски писател, един от

водещите представители на литературния реализъм във
Франция. Известен е най-вече с първия си публикуван
роман, "Мадам Бовари" (1857), с кореспонденцията си и с
грижливата си страст към своите стил и естетика.
Прочутият писател на разкази Мопасан е протеже на
Флобер. Пътешества до Близкия изток, посещава Гърция и
Египет. В Бейрут се заразява от сифилис. Прекарва пет
седмици в Истанбул през 1850. Посещава Картаген през
1858, за да направи проучвания за новия си роман
Саламбо (екранизаия). Черпейки от младостта си, Флобер
пише след това "Възпитание на чувствата", усилие,
отнело му седем години. Това е последният му завършен
роман, публикуван през 1869.

Ги дьо Мопасан (1850-1893) е френски писател

натуралист, считан за най-големия френски майстор на
късия разказ. Анри Рьоне Албер Ги дьо Мопасан е роден
вероятно в замъка Мироменил в Турвил сюр Арк,
Нормандия. Произлиза от стар лотарингски род, който се
преселва в Нормандия през 18 век. Увлича се по
астрономията и естествените науки. Мопасан прави дебюта
си като поет със "Стихове" (1880). По същото време той
публикува своя шедьовър "Лоената топка" в сборника
"Вечери в Медан" (1880), който е редактиран от Емил
Зола. През 80-те години пише около 300 разказа, шест
романа, три пътеписа, и един сборник с поезия. Една
от най-известните творби на Мопасан е романът Бел Ами
(1885), в който се разказва за безскрупулността на
тогавашния политически и журналистически елит. Най-
четеният му роман е "Един живот" (филмиран).

Емил Зола (1840-1902), умира от задушаване с

недоизгорели въглища) е влиятелен френски романист,
основател и виден представител на натурализма -
природата, видяна през темперамента, по собствените
му думи. Автор на прочути романи като Терез Ракен
(1867), Нана (1880), Жерминал (1885) и други.

РЕАЛИЗЪМ АНГЛИЯ 19-20 век

Чарлз Джон Хъфам Дикенс (1812-1870) е английски
писател, обикновено определян като най-значимия прозаик
на Викторианската епоха. Литературният му стил е и
смесица от фентъзи и реализъм. Сатирата му е насочена
към снобизма на британската аристокрация. Най-великият
създател на образи в английската литература след
Шекспир. Още докато е жив, той постига по-голяма
популярност и слава от всеки друг английски писател,
оставайки известен и до днес като автор на някои от
емблематичните романи и герои на английската
литература. Много от романите на Дикенс първоначално са
публикувани в ежемесечно издавани отделни части;
формат, станал популярен по това време, донякъде
благодарение на изданията на самия Дикенс. Романите и
разказите на Дикенс са толкова популярни, че от
създаването си до днес те постоянно се преиздават.
Първата му сбирка от разкази и есета е "Очерци от Боз"
(1836). Пробива с Посмъртните записки на клуба
Пикуик, публикували е ежемесечно от април 1836 до
ноември 1837. Следва Приключенията на Оливър Туист
(февруари 1837 - април 1839). Писателите често рисуват
портрети на заобикалящите ги хора. "Дейвид
Копърфийлд" е общоприет за автобиографичен. В
"Студеният дом" сцените на съдебни битки и адвокатски
пледоарии отразяват наблюденията на Дикенс като съдебен
служител и репортер. Автор на над 30 романа!
След смъртта му е положен в Ъгъла на поетите в
Уестминстърското абатство.

Уилям Мейкпийс Такъри (1811-1863) е британски

писател, хуморист, автор на прочутата сатира за нравите
в английското общество Панаир на суетата (1848).

Джордж Бърнард Шоу (1856-1950) е виден британски

писател от ирландски произход, драматург, есеист,
театрален критик, общественик и пътешественик.
Автор на "Пигмалион". През 1956 година, на Бродуей е поставен
мюзикъл базиран на филма и пиесата, озаглавен "Моята прекрасна
лейди", който от своя страна по-късно (1964) е претворен под формата
на музикален филм със същото заглавие, превърнал се в голям хит,
спечелвайки множество награди Оскар.)

Оскар Уайлд (1854-1900) е ирландски и британски

драматург, писател и поет. Един от най-успешните
драматурзи на късновикторианска Англия, както и една
от най-големите знаменитости на своето време,
Уайлд претърпява съкрушителен провал и е отхвърлен от
лондонското висше общество, заради непристойно
поведение. През 1881 излиза първият му сборник
"Стихотворения", отличаващ се с блестяща форма и с
опита поезията да бъде изградена посредством принципите
на импресионизма в живописта. Отпечатването на романа
Портретът на Дориан Грей (1890) му спечелва славата
на модерен писател с оригинален талант, затвърдена и от
успеха на неговите пиеси. Автор е на девет комедийни
пиеси, най-известните сред които са: Колко е важно да
бъдеш сериозен (1895); Ветрилото на лейди Уиндърмиър
(1892); Идеалният мъж (1895) и Жена без значение (1893).
Пише и издава 2 сборника с приказки: Щастливият принц
и други истории (1888) и Къщата на наровете (1892),
които се преиздават и до днес. Много популярен е със
своите афоризми и анекдоти, както и с остроумния диалог,
характерен за много от произведенията му, сред които и
Кентървилския призрак.

РЕАЛИЗЪМ ГЕРМАНИЯ 19-20 век

Герхарт Хауптман (1862-1946) е германски писател и
драматург и един от най-видните представители на
немския натурализъм. Първата драма, с която Хаутпман
се налага на немска сцена, е "Пред изгрев слънце"
(1889). Представянето на драмата в театър "Свободна зона"
е цяло събитие в Германия. Премиерата означава победа за
новатора-драматург. Втората пиеса на Хаутпман е "Празник
на примирението" (1890), а следващата е "Самотни хора"
(1891). Една от най-забележителните драми на Хаутпман е
"Тъкачите" (1893), където той изобразява глада и бунта
на работниците. Произведенията му писани по време и след
Първата световна война са изпълнени с тревога, смут,
страдание, песимизъм – "Зимна балада" (1917), "Островът
на великата майка" (1924) и др. Последната му реалистична
драма е "Пред залез слънце" (1932).

РЕАЛИЗЪМ РУСИЯ 19-20 век

Александър Сергеевич Пушкин (1799-1837) е руски
поет, драматург, литературен критик, историк, публицист и
белетрист, основоположник на руския реализъм в
литературата и един от най-влиятелните литературни
фигури от началото на 19-ти век. Той не само подкрепя
някои от идеите на декабристите, но и засяга основните
социални проблеми на своето време. Още приживе той си
създава репутацията на най-значимия руски
национален поет, а по-късните изследователи го
определят като основоположник на съвременния руски
литературен език. Автор на политическите епиграми и
стихове "К Чаадаеву" (1818), "Вольность" (1818), "Н. Я.
Плюсковой" (1818), "Деревня" (1819).
През този период Александър Пушкин работи над поемата
"Руслан и Людмила".
В Крим той замисля и романа Евгений Онегин. През
септември, на път към Симферопол, той посещава двореца
в Бахчисарай, който по-късно става тема на поемата
Бахчисарайски фонтан. По това време той се запознава
с работите на Джордж Байрон и Андре Шение, които
оказват силно влияние върху стила му, и пише
стихотворението "Погасло дневное светило…", на което
поставя подзаглавие "Подражание на Байрон".

През 1822 година Пушкин публикува "Кавказки

пленник", първата от своите южни поеми. През 1825
година в дома на Осипова среща Анна Керн, с която се
познава още от Петербург, и ѝ посвещава известното
стихотворение "Я помню чудное мгновенье…".

След пристигането в Кишинев, и започва да обмисля

драмата "Борис Годунов", която завършва в края на
следващата година.

Николай Василиевич Гогол (1809-1852) е руски

писател от украински произход. Признат класик на
руската литература. Най-известната му творба е романът
Мъртви души, разглеждан от мнозина като първия
модерен руски роман. Рожденото му име е Николай
Васильевич Яновский.

С творбата си "Омагьосаното място" от 1831-32 той

постига успех, показвайки способностите си да съчетава
фантастичното със страшното.

Пиеси: "Женитба" и "Ревизор"; Повети, най-популярни:

"Шинел", "Записки на един луд", "Нос", "Тарас
Булба".
МОДЕРНИЗМЪТ: ЕКСПЕРИМЕНТ И ПРОВОКАЦИЯ
ОБХВАЩА ПЕРИОДА МЕЖДУ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА 19 И
СРЕДАТА НА 20 ВЕК

Модернизмът е усилие за преодоляване на

културните традиции и търсене на нови творчески
територии. Проявява се в различни изкуства, като
търсенията са във всички измерения на творенето - теми,
сюжети, жанрове, форми. Експериментът, неочакваните
обрати, необичайните форми са час от тези търсения.

1. Отрицание на традицията - бунт срещу класическия

стил в изкуството и бунт срещу официалния ред в
обществото. Винаги в противоречие на установените норми,
което поведение понякога стига до своя абсолют. Затова и
животът на отделните направления в модернизма
обикновено е кратък.

2. Художествен експеримент

3. Манифестен характер (публично обябяване на

творческите намерения)

4. Скъсяване на дистанцията между автор и читател

(зрител, слушател). Изкуството е Свят със свои закони.
Космос. Съновидение. Пътешествие в неизследвани
пространства и времеви линии.

5. Азът (личностната самоценка) е в центъра на творческия

интерес. Отказ да се приемат границите.

6. Разпадане на рационалния (разумния, логично

подредения) свят. Бунт срещу моделите на класицизма и
срещу творческата цензура - вътрешна и външна.
ПРОЯВЛЕНИЯ НА МОДЕРНИЗМА
modernus = съвременен, случващ се ''точно сега''
- Интровертен модернизъм (бягство от действителността,
затваряне в себе си, търсене на индивидуалните човешки
ценности, търсене навътре в себе си; противопоставяне на
официалния ред в обществото и на всеки доминиращ стил)
- Авангардизъм (експериментът)
- Декаденство (упадъчност или да се изправиш срещу
порядъка и установените норми)
- Дадаизъм (да гледаш на света като дете)
- Експресионизъм (= изразност, чувственост)
- Импресионизъм (импресия = сетивност, впечатление,
желание за преодоляване на всички традиционни форми и
нагласата да се експериментира)
- Имажинизъм (= образ, картина, създаване на творба по
наблюдение от натура)
- Сюрреализъм (повече от реалност; изкривена,
хиперболизирана реалност)
- Екзистенциаливъм (екзистенция = съществуване)

Символизъм - краят на 19 и началото на 20 век

* Изкуството е цел само по себе си; art pour l'art
* Бодлер: "култивират идеята за прекрасното в
собствената си личност"
1885-1895 Париж, космополитно направление
* Манифест на символизма: Жан Мореас, 1886 във в.
Фигаро: "Символичната поезия се стреми да даде на
Идеята осезаема форма, която обаче сама по себе си
не е нейната цел и в служенето си на израза на
Идеята, тя й остава подвластна. На свой ред Идеята
не трябва да съблича великолепните одежди на
аналогиите с външния свят."
Символизмът поощрява затварянето на личността в
себе си, отричането на света и заменянето на реалността
със символи. За начало на Европейския символизъм започва
да се говори след сонета на Шарл Бодлер Съответствия.
Приема се, че той е основополагащ за символизма. Именно
Бодлер създава темата за универсалните аналогии, според
която целостта е осъществена посредством мистическа
връзка между нещата. Тази връзка се долавя интуитивно от
твореца и се изразява чрез символите.

Шарл Пиер Бодлер (1821-1867) Френски поет, критик и

преводач, една от най-влиятелните и противоречиви
фигури във френския културен живот на 19 век. През 1857
Бодлер публикува своята първа и най-известна стихосбирка
Цветя на злото (Les fleurs du mal). Сред другите
произведения на Бодлер са "Малки поеми в проза" (Petits
Poèmes en prose), поредица критически статии, включени в
"Pays, Exposition universelle", изследвания на творчеството
на Гюстав Флобер, Теофил Готие и Оноре дьо Балзак,
статии в сборниците "Poètes francais" и "Les Paradis
artificiels: opium et haschisch". В средата на 40-те години
Бодлер се запознава с работите на Едгар Алън По, които му
правят силно впечатление. Почти до края на живота си той
превежда на френски негови произведения.

Най-известните представители на символизма са

поетите Шарл Бодлер, Стефан Маларме, Пол Верлен,
Артюр Рембо, Емил Верхарен, Жан Мореас,
Александър Блок, писателите Жорис-Карл Юисманс и
Пол Адам, драматурзите Морис Метерлинк и Огюст
Вилие дьо л'Ил-Адам.

Философската основа на символизма е неоплатонисткото разбиране за

тукашния свят като несъвършено отражение на един по-висш, идеален свят.
Поетическият език чрез способността си да прави единни, тъждествени,
разделените същности е път към единението, към целостта. При символизма се
появява полисемантичност на езиковия знак. Всяка дума има претенцията да
принадлежи с еднакво основание на синонимен и омонимен ред от значения.
Символизмът изостря сетивата за онова, което е извън словото и се движи на
границата между смисъла и безсмислицата, което изисква владеенето на особен
език, този на мълчанието. Символизмът е шумен като манифести, но вглъбен
като поетически изказ. Символистите отричат разликата между проза и поезия.
Всичко е поезия, когато е свързано с музикалността, която отделя изкуството от
не изкуството. Думите са сродни с музиката и положени в нея, а поетът трябва
да разкрие тяхната музикалност. Френският символизъм сваля опозицията
добро зло, поставя грозното на мястото на изящното (Цветя на злото на
Бодлер).

Пол Верлен (1844-1896) Пол-Мари Верлен е смятан за

един от най-великите френски поети. Верлен е един от
основоположниците на символизма в поезията. Той се
прочува с бохемския си начин на живот, с бисексуалните си
връзки. На 14 години прочита Бодлер, който му повлиява
много силно. На 17 години Верлен вече е постоянен клиент
на проститутките, пристрастява се и към алкохола, преди
всичко към абсента. Започва да учи право, но се отказва
след две години. През 1866г. издава първата си книга
Сатурнически поеми (Poèmes Saturniens).
През 1874г. написва Песни без думи (Romances Sans
Paroles), което се смята и за едно от неговите най-добри
произведения. Преди да бъде освободен, Верлен отново се
среща за малко с Рембо. След като излиза от затвора
Верлен се мести в Англия, където за кратко преподава
френски, след което, през 1877г., отново се връща във
Франция, за да преподава в колеж. Дълго време прекарва
в болници, продължава да пие, живее в мизерия. Животът
му довежда и до много болести - ревматизъм, гастрит,
диабет, цироза на черния дроб, хипертония.

Публично признание Верлен получава след

публикуването на есетата Прокълнатите поети (1885г.), в
които представя творчеството на Маларме, Рембо, Корбиер,
Марселина Деборд-Валмор, Огюст Вилие дьо Лил-Адан и
други, както и своето собствено. След това Верлен живее
само от литературни приходи.
Артюр Рембо (1854-1891) Роден на 20 октомври 1854г. в
Шарльовил-Мезиер, Франция. Баща му, Фредерик Рембо, е
морски капитан, а майка му Виали Кюиф е консервативна и
деспотична, била принудена да отглежда четирите си деца
след като съпругът ѝ ги напуска. първите си опити в
областта на литературата прави на 15-годишна възраст.
След неколкократно пребиваване в Париж, той решава да
се установи там за постоянно. Това става възможно след
като изпраща едно от най-известните си стихотворения
"Пияният кораб" на Пол Верлен, който му помага да влезе в
средите на парижката бохема. Верлен, който бил
заинтригуван от Рембо, изпратил писмо, което гласяло:
"Ела, скъпа велика душа. Ние те чакаме; желаем те". Този
текст бил придружен от еднопосочен билет за Париж.
Докато били заедно те водели див, безделнически живот,
подправен с абсент и хашиш. Следва почти едногодишен
период на всекидневни запои. Приятелството с Верлен му
позволява да води сравнително независим живот, въпреки
че всички разходи се поемат от почти 10 години по-
възрастният поет. През 1879г. се завръща в родния си град
като помага на свои роднини като работи във фермата им.
Занимава се с всичко друго, но не и с литература. Рембо е
оценен едва десетилетия по-късно. Смята се, че е един от
най-талантливите продължители на някои от поетическите
принципи на Бодлер. Приживе не издава стихосбирка.

Стефан Маларме (1842-1898) Поезията му се отличава с

изисканост и музикалност. Сред най-известните му
произведения са Следобедът на един фавън и Гробът
на Едгар По (посветено на Едгар Алън По, американски
писател, поет, редактор и литературен критик, считан за
представител на американския романтизъм; създател на
детективския жанр в литературата, а по-късно и на
научната фантастика. През януари 1845г. огромен успех му
носи поемата Гарванът).
Марсел Пруст (1871-1922) Валантен Луи Жорж Йожен
Марсел Пруст е френски писател, романист, критик и
есеист. Виден представител на модернизма в
литературата от началото на 20 век, той е известен на
първо място със своя монументален многотомен роман По
следите на изгубеното време, публикуван между 1913 и
1927. Създател на повествователния стил поток на
съзнанието.

Франц Кафка (1883-1924) е роден в Прага (Австро-

Унгария) в семейството на търговец от еврейски произход.
Трите му сестри, Габриел (Ели 1889-1941), Валери (Вали
1890-1942) и Отили (Отла 1891-1943) са убити по време на
Холокоста. Почти във всичките си творби Кафка
разработва темата за личностното поражение пред
неведомите сили на закона и непроницаемите житейски
условности. Първата му значима литературна творба е
разказът "Присъдата" (1913), последвана от новелата
"Преображението" (1915). Писателят е близък до кръга
на пражките експресионисти и разказите му излизат в
различни литературни списания. Приятелят му писателят
Макс Брод издава посмъртно три негови недовършени
романа - Процесът, "Замъкът" и "Америка", и сборника с
непубликувани разкази "При строежа на Китайската стена".
Издание на български език - сборник "Метаморфози".

Стефан Цвайг (1881-1942), австрийски писател, роден

в еврейско семейство на заможен фабрикант. Цвайг е сред
първомайсторите на австрийската психологическа новела.
Спечелва си световна слава като есеист и автор на
културно-исторически биографични творби. Своята
житейска и творческа мисия Стефан Цвайг съзира в това да
изгражда културни мостове между народите, за да се
обедини Европа от "една огромна обща духовна енергия,
която да превъзмогне противоречията и политическите
сблъсъци".
Хайнрих Ман (1871-1950) е германски писател, автор
на романи, новели, разкази, есета, мемоари. По-голям брат
на писателя Томас Ман. Най-известната творба на Хайнрих
Ман е романът "Учителят Унрат или Краят на един
тиранин", публикуван през 1905г. Екранизиран през 1930
г. под заглавие "Синият ангел" с Марлене Дитрих,
романът достига световна слава. В края на Първата
световна война през 1918г. излиза и най-успешният роман
на Хайнрих Ман Верноподаникът. Само за няколко
седмици от книгата са продадени близо 100 000
екземпляра. В чест на писателя Академията на
изкуствата в Берлин учредява през 1953г.
литературната награда Хайнрих Ман.

Томас Ман (1875-1955) е германски писател, лауреат на

Нобелова награда за литература през 1929г. за романа
Буденброкови (1901). Най-популярна е последната му
книга - романът "Вълшебната планина". Известни са
големият роман Доктор Фаустус (1947) и "Избраникът"
(1951). В чест на писателя родният му град Любек учредява
през 1975г. литературната награда Томас Ман.

Херман Хесе (1877-1962), немски и швейцарски

писател и поет, получил Нобелова награда за
литература през 1946г. Най-популярен е романът "Игра на
стъклени перли", издаден през 1943г. в Швейцария.

Ерих Мария Ремарк (1898-1970) е германски писател,

един от най-известните автори на антивоенни романи.
През 1927 година създава романа, който ще му донесе
световна слава На Западния фронт нищо ново. Само до
края на годината романът е преведен на двадесет и шест
езика (също и на български), а през 1930 година е
филмиран в Съединените щати. Написва продължение на
романа - Обратният път. В емиграция Ерих Мария Ремарк
създава още десет романа, сред които особена популярност
добиват "Трима другари" (1937), "Триумфалната арка"
(1946), "Искрица живот" (1952), "Време да се живее и
време да се мре" (1954), "Черният обелиск" (1956),
"Нощ в Лисабон" (1962) и посмъртно публикувания
"Сенки в рая" (1971). Всички тези творби увеличават
славата му и го утвърждават като майстор на лирическия
натурализъм. Книгите му са преведени на 58 езика. В чест
на писателя родният му град Оснабрюк учредява през 1991
г. международната награда за мир Ерих Мария
Ремарк.

Бертолд Брехт (1898-1956) немски поет, драматург,

режисьор, и теоретик на изкуството, майстор на притчовия
роман и социалния разказ. В Дания, изпълнен с вяра в
нежната сила на разума, Брехт създава драмата Животът
на Галилей (1938) и написва прочутите си "Свендборгски
стихотворения" (1939). В 1948 Брехт се завръща в Източна
Германия и заедно с жена си създава световноизвестния
театър Берлинер ансамбъл, където поставя преди всичко
свои творби. Популярни пиеси: "Еврейката", "Света Йоана
от кланиците", "Добрият човек от Сечуан", "Опера за три
гроша", "Майка Кураж и нейните деца", "Господин
Пунтила и неговият слуга Мати", "Животът на Галилей",
"Кавказкият тебеширен кръг". В чест на поета родният
му град Аугсбург учредява през 1995г. литературната
награда Бертолт Брехт.

Англия:
Джеймс Джойс (1882-1941) е ирландски писател и
поет, ключова фигура в развитието на модерния роман.
Известен е най-вече с романа си Одисей (1922). Други
важни негови творби са сборникът с разкази Дъблинчани
(1914) и романите Портрет на художника като млад
(1916), и "Бдение над Финеган" (1939). Самият писател
казва:
"Вмъкнал съм толкова неясноти и загадки, че в
продължение на векове професорите има да спорят
какво съм искал да кажа".
Джойс революционизира езика, като смело
словотворства, комбинира думи на асоциативен
принцип, премахва границите между изреченията и
използва т.нар. поток на съзнанието.

Джон Голсуърти (1867-1933) е британски писател.

Първото значително произведение на Голсуърти е романът
му "Островът на фарисеите", писан през 1904г. Други
известни негови романи са: "От всички ветрове" (1897),
"Жослен" (1898), "Къща извън града" (1907), "Малкият
човек" (1915), "Пътят на един светец" (1919). От 1906г. до
1933 г. пише и трите си трилогии, първата "Сага за
Форсайтови", втората "Съвременна комедия" - "Бялата
маймуна" (1924), "Сребърната лъжица" (1927) и "Лебедова
песен" (1928) и третата трипогия "Краят на повестта".
Пиесите на Голсуърти са забележителни с простотата,
сръчността на драматическата техника, естествеността на
диалозите и езика. Най-известни негови пиеси са
"Сребърната кутия" (1906), "Джои" (1907), "Семеен човек".
През 1932 г. Джон Голсуърти получава Нобелова награда
за литература.

Хърбърт Джордж Уелс (1866-1946) е английски

писател, известен най-вече с научнофантастичните си
романи. Освен научна фантастика той пише и съвременни
романи, исторически, политически и социални коментари и
дори учебници за военни игри. Уелс, заедно с Жул Верн и
Хюго Гърнсбек, е наричан баща на научната фантастика.
ПРеди да навърши 30 години вече са излезли научно-
фантастичните му романи Машината на времето (1895),
"Невидимият човек" (1897) и Война на световете (1898).
Италия и Испания:
Луиджи Пирандело (1867-1936), италиански драматург,
писател, поет и белетрист. През 1934 г. му е присъдена
Нобеловата награда за литература за смелото и брилянтно
обновление, което налага в драмата. Творбите му включват
стотици кратки разкази, няколко романа и около 40 пиеси,
някои от които написани на сицилийски. Неговите
трагикомедии често са считани за предшественици на
Абсурдисткия театър. Най-популярни творби: романът
"Покойният Матиа Паскал" (1904) и драмите "Шест лица
търсят автор" (1921) и "Хенри IV" (1922). През 1930г.
написва пиесата "Каквато ме пожелаеш". Редица
произведения на Пирандело са екранизирани:
"Пътешествието" - продукция на Италия и Франция, 1974, с
участието на София Лорен и Ричард Бъртън; "Хаос" на
братя Тавиани. През 1934г. е удостоен с Нобелова
награда за литература: за ролята му в разрушаването на
старата сълзлива еснафска драматургия с позитивистка
подплата. Някои считат трагичните фарсове на Пирандело
за предшественици на Театъра на абсурда.

Федерѝко Гарсѝя Ло̀ рка (1898-1936) е испански поет и

драматург, убит от националистите в началото на
Испанската гражданска война. През 1931 той е
назначен за директор на финансираната от правителството
студентска театрална трупа La Barraca, създадена с цел да
пътува из страната и да запознава предимно селската
публика с класическия испански театър. Най-известни
пиеси: "Домът на Бернарда Алба", "Кървава сватба",
"Мариана Пинеда"- пиесата е написана между 1923 и 1925г.
и за пръв път е представена през юни 1927г. в театър
"Гоя" в Барселона. Режисирана е от Гарсия Лорка със
сценография и костюми от Салвадор Дали. Премиерата на
пиесата e в Мадрид.