УНИВЕРСИТЕТ

ПРОФ. Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ ГР. БУРГАС

ФАКУЛТЕТ ОБЩЕСТВЕНИ НАУКИ

КУРСОВА РАБОТА

ТЕМА:

„КЕРАМИКА НА ВТОРО БЪЛГАРСКО

ЦАРСТВО XII-XIV ВЕК“

ИЗГОТВИЛ : ИРЕНА РОСЕНОВА ВАСИЛЕВА

СПЕЦИАЛНОСТ: ИНОВАЦИИ В ОБУЧЕНИЕТО ПО ИСТОРИЯ

ФАК. № : ИОИШП120
 Кръстопътното положение и разнообразната природа на
българските земи са причината за богатата ни древна история.
Населението по нашите земи изживява дълъг и интересен исторически път
от праисторическите епохи през древно тракийската цивилизация и
включването им в състава на Римската империя до образуването на
българската държава. Държава, минала през много изпитания, удари и
несигурност, но запазила своето статукво. От тук ще започнем изучаването
и изследването на битовата култура на Второ българско царство.

Българското средновековие обхваща времето от 681 до 1396г. от

създаването на българската държава до нейната гибел под османския
ятаган. Това е най-продължителният и непостоянен период в нашата
история, в който въпреки всичко се съхранява българската народност. През
Средновековието укрепва и българската държавност пазител и гарант на
националната идентичност. Изграждат се българската душевност и
култура, чийто белези днес са обект на множество изследвания.

Битовата култура се характеризира от множество находки но най-

масовият и значим по обем откриван в некрополи и селища материал е
керамиката – строителна и битова. Тя с нейните форми и украса е сред
основните елементи, които при многостранно изследване дават сведения
за организацията на производството, стопанските и търговските връзки,
културните влияния и различия между отделните райони. Често
керамиката е единствения артефакт, по който даден обект може да бъде
датиран. Битовата и строителната керамика са най-масовият материал
придобиван при археологическите проучвания на всички категории
селища от периода на Второ българско царство. Основен източник за
история на материалната култура , а от там и за реконструкция на
социално-икономическото състояние на селищата. Съвсем спокойно тази
хилядолетна традиция при изработването на керамични предмети можем
да разчетем като връзката между човека и земята. Правейки своето
проучване върху темата се докоснах до няколко книги и в първия раздел
на Художествената керамика в българските земи на Д. Овчаров попаднах
на заглавието му, което ме накара да се замисля „В земята се посява
семе, в глината дух.“ (Овчаров 2010, 6). Нейните разновидности и украси
говорят за развитието и майсторството на хората през вековете. Във всяка
извивка и украса майсторът е запечатал частица от своята душа и е
постигнал немислимото – пътуване в бъдещето. Проучването на обектите
Червен, Ловеч, Шумен, Несебър, Цепина, Варна и др., дообогатяват
информацията за грънчарския занаят през тази епоха, както и за
материалната и духовна култура, производствените възможности на
населението и степента на обществено- икономическо развитие.
Керамичният материал от двореца на Царевец в по- голямата си част
принадлежи към края на XΙV в. (Георгиева 1973, София)

Преди да навляза детайлно в разглеждането на керамиката от

периода на Второто българско царство, ще се спра накратко върху някои
основни моменти от технологията на изработване.

Технологично керамиката минава през няколко етапа на обработка,

до достигане на завършен вид, които са строго установени. Суровината
използвана за изработка на предмети за бита и строителството още в
древността е глината. В зависимост от района, където е добивана глината
използвана от майсторите, глината има различен състав, свойства и
цветове. След разкопаването й тя бива поставяна в специален трап,
наречен гнилник, за 10-15 дни да „изветрее“, след което под опитните
ръце на майстора се превръща в истинско произведение на изкуството.
Глината е естествен минерал, в чийто състав влизат основно дребно
смлени алуминиеви силикати – в сухо състояние е прахообразна. Плочки
от влажна глина са ползвани за една от първите писмености, т. нар.
клинописно писмо.

Според технологичните си свойства глината използвана за

изработка на редица предмети може да се групира според съдържанието,
термоустойчивостта и цветовете.

Според съдържанието определям следните видове:

Мазна (тлъста) – с най-високото съдържание на каолин и най-ниско

на пясък (под 5%). Отличават се с голяма пластичност и висока
огнеупорност;
 Средно мазна – при наличие на пясък от 5 до 15%;

Постна – пясъкът е между 15 и 30%, съдържа също и много други

примеси, поради което тя е по-малко пластична и по-лесно топима.

Въз основа на термоустойчивостта отново се разграничават три

вида глина:

Леснотопима – с температура на топене до 1380 °C;

Труднотопима – с температура на топене между 1380 °C и 1550 °C;

Огнеупорна – с температура на топене над 1550 °C.

Температурата на топене зависи отново от съдържанието в глината

на основната съставка – каолин (чистият каолин се топи при температура
над 1750 °C) (Герасимов 2007, София).

Може да се твърди, че най- важното свойство след устойчивостта е

пластичността на глината. Това нейно свойство отново е зависимо от
състава й, но чрез така нареченото „премиване“ на глината, може да се
изменя (Колев 1987, 103). Състава на глината е различен в различните
райони, където майсторите на керамика я добиват. Нейната обработка
изисква изключителна прецизност и умелост, както при източването на
грънчарското колело, така и при изпичането й.

В последните години задълбочените проучвания на археолози,

разкриват разнообразието на видовете пещи за изпичане. Обикновено
грънчарските пещи са в близост до работилницата за керамика, най- често
се намират в двора. В някои обекти са открити пещи около стените на
града, с цел да се избегне опасността от пожар. Пещите биват кръгли или
четвъртити, отворени или затворени, еднокамерни или двукамерни,
частично вкопани в земята (или около тях се е натрупвала пръст), с цел да
се поддържа максимално постоянна температура.

Според своето предназначение и употреба керамиката се дели на

строителна и битова, като битовата заемала по- голям дял в грънчарското
производство (Димитров 1976, 303). Въз основа на утилитарното си
значение битовата керамика се дели на обикновена и художествена, като
се различават по украса и форма (Димитров 1976, 303). На следващо ниво
функционалност, групата на трапезната керамика е представена с много
категории. Разбира се съществуват различни класификации въз основа на
утилитарното предназначение на керамичния материал, но съвсем ясно се
отличават основните групи (Борисов 1997, 129), (Димитров 1976, 303) и др.
( Тук се отнасят съдовете за хранене- паници, чинии, купи, кани, стомни,
амфоровидни съдове, чаши и бъклици. Могат да бъдат групирани според
своето конкретно предназначение както следва:

1. Съдове за приготвяне на храната на огъня

2. Съдове за пиене или наливане на течности
3. Съдове за хранене (купи, чинии)
4. Големи съдове за съхраняване на храни и течности (стомни)
5. Свещници, капаци
(Димитров 1976, 303).

В зависимост от вида на покритието й се различават керамика със

златиста ангоба, керамика с червена ангоба и глазирана керамика (Колева

С развитието на градската структура в България, когато градът се

превръща във важен политически, административен и културен център, се
формират и първите керамични школи. Първата керамична школа е тази
във Велики Преслав. Наличието на бяла глина в околностите на града
улеснява развитието и усъвършенстването на преславските майстори. Те
са били повлияни от византийските тенденции в обработката на глина.
Намереният керамичен материал от Велики Преслав е изключително
разнообразен както по цветове и украса, така и като използвана техника на
производство. Един ярък образец на тази школа е керамичната икона на
св. Теодор Стратилат в с. Патлейна.
 Керамичните плочки от Велики Преслав също предизвикват особен
интерес със своята непринуденост, импровизация и оригиналност.

Втората школа се появява през Второто българско царство във и

около Търново. В основата на тази школа стои така наречената техника
„сграфито“. Думата сграфито, произлиза от италианския глагол “sgraffiare”,

който означава „драскам“, „издрасквам“.

 Като термин е използван за пръв път от Чиприано Пиколпасо в
трактат, посветен на керамичните техники. От тогава терминът сграфито
обозначава хетерогенна категория керамични съдове, чийто подглазурен
орнамент е врязан върху ангобираната повърхност на съда, а след това е
положена глазура. Находки от сграфито керамика в България са открити
във Велико Търново, Несебър, Варна, Балчик, София, Враца, Видин,
Червен, Преслав, Мадара и др. (Чангова 1962, 25).

От времето на Второто българско царство до наши дни са

достигнали вероятно малка част от керамичните шедьоври, но дори и
силно фрагментираните битови съдове те са доказателство за високото
развитие и майсторство на българският грънчарски занаят. Майсторите на
сграфито керамика ни представят великолепие от характерни геометрични
и флорални мотиви, постигнати с техника на гравиране върху
предварително нанесен слой ангоба (тънък пласт, нанесен чрез поливане с
разредена глина, върху изсушено керамично изделие преди изпичането).
Ръчното гравиране изисква бързина, защото предметът трябва да е още
мокър по време на гравирането. Следват изсушаване, първо печене,
рисуване, потапяне в глазура и второ печене – в резултат истински
шедьовър на българското грънчарство

***

Времето на Втората българска държава се характеризира с развития

феодализъм. По нашите земи се образуват множество градове, които най-
общо можем да определим като центрове на власт, занаяти, търговия,
култура. За нуждите на градското население се изработвали различни
изделия, сред които важно място заема керамиката.

Използваната кухненска керамика е съставена от гърнетата, в

тяхното разнообразие от форми и украси. Обичайно гърнетата били с
високи отвесни или фуниевидно разширени горе шийки, с врязана и
излъскана украса и една дръжка (Димитров 1976, 303).

За консумацията на течности са използвани кани, чашки и стомни.

Стомните са били стройни съдове, подобни по форма на каните, но са
имали по издължена и тънка шийка, имали са и чучурче, леко извито или
право успоредно позиционирано на дръжката. Подобно на гърнетата
шийките и горната част на стомните и каните, били украсявани с прави или
вълнисти линии или точици, а в долната част с геометрични фигури
изрисувани с бяла ангоба (Димитров 1976, 303). Такива произведения на
изкуството са открити при разкопките на Мадара и Царевец и др. Някои
стомни и кани са били снабдени с капаци, които обикновено са имали
конусовидна форма и са завършвали с връхче или пъпка. Те също са
украсявани с ангоба рисунки или са покривани с глеч. Употребата на глеч
при изработването на керамика във Второто българско царство, говори за
приемствеността между майсторите от двете епохи (Димитров 1976, 304).

Чашите изработени в епохата на Второ българско царство

наподобяват украсителните елементи използвани при каните и стомните.
Някои чаши са били снабдени с дръжки, други не. Предполага се, че
чашите намерени в двореца Царевец са от групата на така наречените
бокали, използвани в тази епоха за консумация на вино. Подобни съдове
са били открити във Търново, Червен, Шуменска крепост, както и във
византийската столица (Борисов 2002, 133).

Следващата група съдове са тези за съхранение на продукти (храни

и течности) Интересното при тях, е че са били изработвани на части – от
долу на горе. Отново се наблюдава използване на зелена глеч от вътре.
Тези съдове повтарят форми от антични съдове използвани за същите
цели, а именно съхранение на храна и течности. Заострената форма на
големите съдове не е случайна, използвана е за по лесно зариване на
дъното в земята. Правени са и големи делви с плоско дъно и капак отново
за съхранение на продукти (Димитров 1976, 305) .

Изключително интересни са следващите представители на

керамичното изкуство от Второ българско царство. Така наречените
свещници. Дали обаче са свещници или капаци, съществуват множество
спорове по въпроса. Едни изследващи ги приемат за капаци, а други за
свещници (Борисов 2004, 213). Аз ще продължа да ги наричам свещници,
тъй като приемам, че са такива според утилитарното си предназначение.
Свещниците имат конусовидна форма и завършват с острие за закрепване
на свещта. Тези от епохата на Второ българско царство се различават от
намираните от предходната епоха по завършването в основата- широка
конусовидна хоризонтална форма завършваща с леко завит на горе ръб,
украсен с насечки, направени с ръка или с врязани прави или вълнисти
линии.

Една от най- интересните групи съдове безспорно е тази на

трапезната керамика, включваща купи и паници, почти като тези, които
използваме и днес. Диаметърът на чиниите е 20-30см, а този на паниците
– 15-20см (Димитров 1976, 306). Всички съдове са снабдени с кухо,
цилиндрично столче и по- голямата част от тях били покрити с безцветна,
кафява или зелена глазура. Глазурите се различавали по състав, тъй като
различните цветове се получавали с прибавянето на железен меден и
манганов оксид, в зависимост от количеството и вида добавен оксид се
получава различен цвят глазура (Овчаров 2010, 77). Голяма част от
трапезната керамика е изработена със сграфито техника, чрез врязана
украса (Димитров 1976, 306). Сграфито керамиката е характерна за
византийските центрове. През XII век, когато България е провинция на
Византийската империя постепенно тази техника прониква и в нашите
земи. След освобождението, употребата и производството на сграфито
керамика се разширява както в градовете, така и в по- малките населени
места. Сграфито керамиката от Втората българска държава не само е
служила според предназначението си, но и е използвана за украса по
стените на домовете, за което свидетелстват дупки, изработени преди
изпичане на съда (Чангова 1962, 25-33). В началото сграфито керамиката е
била използвана и достъпна само за заможните прослойки, но в
последствие се превръща в общодостъпен материал за всички.

Украсата на българската народна керамика се характеризира с

пестеливост и сдържаност. Наблюдават се няколко основни метода
използвани от родните занаятчии. Преобладават геометричните и
растителни мотиви, срещат се и зооморфни и антропоморфни
изображения (Овчаров 2010, 77).
 Обикновено украсата се среща в комбинация от два или повече
мотива, като в някои изображения можем да търсим влияние и от
езическия период на България, но ясно се откроява и християнския мотив.
При изобразяването на зооморфните изображения, предпочитани са
орелът, гълъбът, еленът, лъвът, от гледна точка на тяхната
символика(Овчаров 2010, 80-87). Сложните комбинации и съчетанията на
цветове и мотиви ни подсказват невероятното развитие на майсторите
както и техния естетически усет и сръчност. Антропоморфните
изображения отново са доста разнообразни, но по- рядко срещани и
тълкуването им е предмет на догадки.

Истинския подем в художествената керамика се случва през XIV

век, който за съжаление се оказва потушен след завладяването на
България от Османската империя. Сграфито техниката не изчезва
изведнъж, но с времето нейната употреба става все по- рядка.
Аристокрацията и по- заможните консуматори на керамика вече не
съществуват. Предполага се, че причината се корени в нуждата на
населението от евтини домашни съдове и е доказано, че сграфито
керамика след XVII век не се произвежда (Овчаров 2010, 90-93).
 Използвана литература

Борисов 1997: Борис Д. Борисов. Керамиката от средновековното

селище край с. Гледачево. Раднево. 1997. „Марица- Изток“.
Археологически проучвания. Том IV

Борисов 2002: Керамика и керамично производство през XI и XII век

от територията на днешна Югоизточна България. Раднево. 2002. “Марица-
Изток“. Археологически проучвания. Том VI

Борисов 2006: Капаци ли са така наречените „свещници“? сп. Епохи.

Велико Търново. 2006. 3-4

Герасимов 2007: Е. Герасимов. Технология на керамичните изделия

и материали. София. 2007

Георгиева 1973: Соня Георгиева Царевград Търнов- дворецът на

българските царе през Втората българска държава. София. 1974. Том II

Димитров 1976: Димитър П. Димитров. Станчо Ваклинов.Вера

Мавродинова и колектив. История на българското изобразително
изкуство. София. 1976. Том I

Колев 1987: Николай Колев. Българска етнография. София. 1987

Овчаров 2010: Димитър Овчаров. Художествената керамика в

българските земи. София. 2010

Чангова 1962: Йорданка Чангова. Към проучването на сграфито

керамиката в България от XII-XVI в. Археология. IV. 2