Реферат

Насилие, произтичащо от юношата,

насилие, понесено от родителите, или
обратното?

Ирена Василева, ИОИшп 120

ОКС „магистър“, II курс, I семестър, широк профил
Специалност: „Иновации в обучението по история“

„Психолого педагогически аспекти на

общуването в юношеска възраст“

Преподавател: Доц. Б. Цонкова

Бургас, 07.01.2020г
 Проблемите на цялото общество рефлектират върху проблемите на
децата. Кризата в икономиката, кризата на ценностите, кризата на духа
обхваща в чувствителна степен децата. Непрекъснато бележи ръст рискът
в поведението им, проявените форми на отклонение от общоприетото.
Взривът на престъпността не отминава и децата, юношите и
девойките, младите хора въобще, които се оказват извършители или
жертви на многобройни сериозни и тежки престъпления.
Детерминиращите фактори могат да се групират в следните
направления:
- социално-икономическата криза и съпровождащата я
безработица, липсата на средства за препитание, социално
лабилни семейства;
- ниският стандарт на бит и култура сред значителна част от
населението и съответстващ висок ръст на етнизация на
престъпността;
- недостатъчен социален контрол (анонимността на
извършителя);
- деструкция на ценностната система и моралните
регулатори (безкритичен достъп до материали с
порнографско и подбуждащо към насилие съдържание);
- занемарена социална среда, криминогенна приятелска среда,
безотговорност на родителите, кризата и отчуждението в
семейството;
- необхващане, отпадане и бягство от училище,
безнадзорност;
- социално-психични особености на малолетните и
непълнолетните, саморегулация и самоутвърждаване в
младата възраст;
- ненавременно и недостатъчно санкциониране на
противообществените деяния, ширещо се чувство за
безнаказаност.
Характерно за извършителите на криминалните дейния е тяхната
ранна възраст, свързаната с нея психическа неустойчивост, липса на
волеви задръжки, ограничен социален опит и неясна ценностна
система.
Юношеството е възраст, в която постоянният стремеж към
индивидуализация, към формиране на собствена идентичност и
автономност се съчетава с все още силна свързаност със семейството.
Превръщането на детето в юноша е свързано с преход към нов етап
от развитието на взаимоотношенията с възрастните.
Тук обаче трябва да споменем и реалното отслабване на
родителския авторитет в последните години и невъзможността на
родителите да реагират адекватно в ситуациите, които са инициирани от
юношата.
Има множество фактори влияещи на юношата, при неговата „борба“
за себеутвърждаване.

 Битови неуредици и материална неосигуреност.

 Социално неравенство и контрастно имуществено разслояване. Бедност
и богатство. Забогатяване и богатуване, обедняване и маргинализиране.
 Деформация в разбирането за демокрация и суверенитет на детската
личност.
 Открито пропагандиране и организиране на проституция.
 Толериране съществуването на групи с негативна социална
насоченост, които по същество често са престъпни.
 Блокиране дейността на специализираните институции за борба с
престъпността.
 Търпимост към неприемливи ученически модели на поведение.
 Обстановка на незащитеност в училищните райони.
 Стопяване на средния социален слой.Обедняване на родителите.
 Разпад на традиционната ценностна система.
 Насищане на моралното пространство с индивидуализъм, егоизъм,
алчност, користолюбие, корупция.
 Срив на регулаторите осигуряващи националните и общностните
интереси- чуждопоклонничество, избледняване на идеята за
патриотизъм.
 Срив на нравствените норми регулиращи отношението към труда и
собствеността. Легитимизация на експолтацията, корупция,
безстопанственост, грабителство, злоупотреби с власт. Дискредитиране
на труда и коректността в икономическите отношения като средство за
материално благополучие
 Срив на нормите регулиращи отношението към човека и отношенията
между хората. Бездушие, неискреност, нескромност, дребнавост,
интригантство, злосторничество.
 Срив на нравствените норми регулиращи отношенията между
младежите и девойките, брака и семейството. Девалвация на любовта,
лекомислие в сексуалния живот, комерсализация на брака.
 Срив на нравствената значимост на обучението и образованието.

Всички тези фактори съпътствани от промените, през които

преминава юношата, множеството очаквания на обществото за
„поведение в норма“, родителското натрапване могат да намерят
израз в актове на насилие и агресивно поведение.
 В насилието се съдържа призив, който следва да бъде чут и
дешифриран. Защото насилието е форма на проява на човешкото
същество, начин да покаже своето съществуване, способ за изразяване и
провокация, търсене на реакция от страна на обществото или на
родителите. Насилието, разбира се, е осъдително. Но преди да го
осъдим трябва все пак да се опитаме да разберем причинността му,
отбелязва Патрик Деларош.
Според него, родителите трябва да съхранят своя авторитет, да
установяват правила , да проявяват бдителност (но без да
са натрапчиви), да съгласуват авторитет, да разбират, но и
да проявяват твърдост. Защото, ако любовта на
родителите е разбираща, това също така предполага тя да
бъде решителна и стабилна.
Натрапването се състои в това да се намесваш в
интимното пространство на някого, без да имаш такова
право. Само че се оказва, че Семейството не е демокрация,
ръководена от мажоритарния избор, поради простото
основание, че неговите членове не са равнопоставени-
властта на родителите е неограничена. Разбира се, от
неограничеността до злоупотребата има само една лесна
за преминаване стъпка. Ето защо властта на родителите
може да бъде най-доброто и най-лошото нещо.
Приложена грубо, без тънко диференциране, тя има за
последица да настройва юношата и да произвежда
обратното на онова, което се очаква. Абдикирането на
родителите от мисията им е още по-опасна: тя докарва
след себе си провокативни поведения, пораждащи
тревога, а те на свой ред благоприятстват
преминаването към действие (насилие). Натрапването,
обикновено майчиното, е едно от тях и намира своето
„оправдание“ в поведението на юношата. Съобразно със
зараждането на емоционалния и сексуален живот на
възрастен у него, юношата изпитва натрапването като
насилие без име. Родителите също трябва да разберат
последиците от своите действия- тяхното натрапване е
белег за безсилие. Безсилие да говорят, да казват това,
което ги безпокои, да поставят граници. Всъщност за една
пълноценна комуникация с юношата е важно родителите да са
обединени, но не „срещу общ враг“ - юношата уважава правилата
ако и ние самите ги спазваме.
Натрапването е вид необосновано насилие, а именно насилие
което се упражнява без основание, т.е. не че няма причина, но тя не се
таи в жертвата, а в човека. Отмъщението/ Възмездието също е вид
насилие, което често е в следствие на необоснованото насилие.
Всъщност това е един затворен цикъл, за който можем да твърдим
„Насилието поражда насилие“.
Едно насилие може да крие в себе си друго без
заинтересованият да реагира по какъвто и да било
начин. Нещо повече: когато агресираният е прикритият
създател на едно скрито насилие, той кара агресора да
носи цялата тежест на отговорността и именно тук
открива своето удоволствие.
Възрастният, изправен срещу насилието на
младите, е подвластен, подобно на агресирания- той е
обхванат от противоречиви мисли, които може да го
„парализират“ и когато е жертва, и когато трябва да се
бори с насилието. Родителите също са жертва на насилие. Техните
страхове, и угризения намират израз в отношенията им с юношата.
Това, че губят „послушното си дете“ и не са готови да откликнат и
приемат новото положение е категорична предпоставка за възникване
на насилие под една или друга форма. Често родителите пренебрегват
самия акт на насилие и се насочват към основата на проблема, но това
отношение само и единствено влошава нещата. Юношата
знае, че е преминал границата, чувства се виновен, но не бива да се
приемат насилническите прояви и трябва да се реагира веднага, без да
се допуска да се завърти колелото от заплетени
обстоятелства- страданието да се разбира, да се накаже
справедливо действието и да се накара юношата недвусмислено да
разбере, че това не може да се повтаря. Най добрия метод за решаване
на проблема е диалогът.
Неглижирането на самия акт насилие, би довело до подстрекаване
към ескалация - когато действието не е позволило да бъдеш чут, ще
трябва ново, по- сериозно. Защото в насилието има призив. Както вече
споменах то е форма на проява на човешкото същество, начин да
покажеш че съществуваш, и да се самоутвърдиш като отделна личност.
Също така това е способ да покажеш, че нещо не е наред. Накрая, това е
провокация, търсене на реакция от страна на възрастния или на
родителите.Тази провокация понякога се проваля — никой не я е чул,
никой не й е отговорил. Тогава следва драматичното ескалиране на
насилието.
Диалогът с юношата би бил труден процес, когато родителския
авторитет е накърнен. Да се разбере юношата е много трудно,
особено когато той приема разговорите като отегчителна работа.
Въпреки това родителите са тези корективи, които чрез своята любов и
търпение трябва да стигнат до детето си, независимо от трудностите и
бариерите, които юношата поставя. Юношеството е период от
развитието на детето, през който то поема рискове за да изследва
границите на позволеното. Подходът на родителите своеобразно
може да отключи насилие или да го стопира. Насилието поражда
насилие, защото липсата на комуникация, разбиране, правила и
авторитет биха могли да застанат в основата на едни токсични
взаимоотношения в семейството, при които всяка от личностите ще
бъде жертва.
Конфликтите са също толкова неизбежни, колкото
юношеството. Дори бих ги определила като необходими, за да
се състои юношеството. Този етап от формирането на личността
поставя родителите пред трудно изпитание и изисква от тяхна
страна психологически качества, които те невинаги притежават, но се
налага да овладеят за да контолират ситуацията. Липсата на
конфликти е по- обезпокоителна, защото тя не означава
тяхното отсъствие, а по- скоро невъзможността те да бъдат
изнесени навън, което да доведе до задълбочаване на редица
проблеми.