Сред наболелите проблеми на обществото ни се оказва и този със зачестилите прояви

на детска агресия. Той е обект на множество дискусии и изследвания, предизвиква

интерес както у педагозите, така и у самите родители. Голяма част от децата също не
остават безразлични към агресивните прояви на своите връстници. Агресивното
поведение на децата създава пречки на техните родители, близки, съученици и учители
за нормално общуване с тях. Тревожната тенденция за бързо усвояване и
разпространение на агресивното поведение сред децата изправя родителската и
педагогическата общност пред решаването на много задачи. Всеки родител с
тревожност следи поведението на своето дете и обвинява за промените в него
училищната среда и взаимоотношенията със съучениците. Учителите наблюдават
социализацията и развитието на децата под друг ъгъл и считат, че агресивното
поведение на децата се корени в моделите на семейни взаимоотношения. Горчивата
истина е, че и двете страни са прави и напразно хвърлят обвинения в „другия лагер“.
Децата усвояват агресивното поведение от семейната среда, от взаимодействието си с
връстниците и съучениците, от преливащите от агресия телевизионни и кино екрани.
Агресивното поведение се провокира от различни фактори – фрустрация,
непреодолими трудности, заплахи и обиди, физически атаки, фактори на средата.
Децата са особено чувствителни към тях и напълно адекватно реагират с агресия.
Агресията води до тежки последствия не само за този, който я понася. Те е точно
толкова вредна и за този, който я проявява. Агресивните деца нарушават правилата,
пренебрегват правата на другите, изпитват трудности при общуването с връстниците
си, формират у себе си изкривена представа за собствената си значимост, без да си
дават сметка, че всичко това води до тяхната изолация. След попадането в такава
ситуация те нямат друг избор, освен да се държат агресивно и така поне за малко да
привличат вниманието на околните.
Преодоляването на агресивното поведение изисква търпение и прилагане на адекватни
методи. То става обща отговорност на родители и педагози, защото децата се нуждаят
от разбиране и подкрепа; защото те са огледалният им образ и защото са бъдещите
родители и учители, които трябва да възпитават своите деца в поведение,
съответстващо на социалните норми. Децата трябва да се чувстват сигурни, защитени,
обичани и разбирани.
Обществото няма нужда от деструктивни източници на агресия. То се нуждае от
съзидателни и творчески личности – такива, които ще гарантират неговата стабилност
и сигурност в бъдеще.
В научната литература и в ежедневния език понятието за агресия е твърде широко.
Тя е обект на изследване в различни теории и с нейното определение се занимават
редица автори. В зависимост от теориите, които я разглеждат, агресията обхваща
различни измерения.
Тох приема агресията за фактор, който подпомага изграждането на собствената
репутация. За У. Гууд агресията е средство за влияние и доминиране над другите, а
Бандура определя агресията като поведение, нарушаващо социалните норми. Д. Зилман
твърди, че агресията е всяка форма на поведение, възнамеряващо да нарани някого
физически или психически. Според Х. Хекхаузен "агресията обединява множество
разнообразни действия, които нарушават физическата и психическата цялост на друг
човек или на група от хора, нанасят му материална вреда, препятстват осъществяването
на намеренията му, противопоставят сена интересите му, или водят в крайна сметка до
неговото унищожаване." Според Микулич чрез агресията се постига победа или
разгромяване на противника в някакъв социален конфликт, а според А. Бъс агресията е
поведение, което вреди или наранява другите. Други теоретици считат, че агресията
служи за предпазване на АЗ-образа на агресора, който се стреми да създаде
впечатление за себе си като за безстрашна, внушителна, страшна фигура.
 Едно от най-широко приеманите определения на агресията принадлежи на Робърт
Барон и се състои от три ключови елемента: агресията е всяка форма на (1) поведение,
насочено към (2) целта да се навреди или да се нарани друго живо същество, което е (3)
мотивирано да избегне такова отношение, с други думи трябва да се търси
поведението, а не отрицателните чувства като гняв, ярост или мотиви. За да се
класифицират действията като агресия, насреща трябва да има живо същество, което не
иска да бъде третирано по този начин. Последният елемент е включен, за да се
разграничат тези случаи, в които "жертвата" не е мотивирана да избегне агресивното
третиране, например в садомазохистичните отношения или при самоубийство, в което
агресорът и жертвата са всъщност едно и също лице, което търси нанасянето на
вредата, а не се стреми да я избегне.
Автори, които се опитват максимално да разширят обема на понятието агресия, са
Баум, Фишър и Сингър. Според тях: "агресията включва актове,... които причиняват
или биха могли да причинят вреда, независимо от легитимността им в очите на
обществото. Накратко, агресията е преднамерено поведение, което може или наистина
причинява вреда на друг човек…".
Агресивното поведение в предучилищна възраст има свои специфики и много
по-редки са случаите, когато някаква форма на насилие се предизвиква и осъществява
от групи деца. Специфично е и това, че в тази възраст конфликтите имат явен, открит
характер.
Агресивните прояви на децата се характеризират със своята непосредственост.
Те не са следствие от натрупано напрежение или отрицателно отношение към другите,
а по-скоро са реакция на несъгласие с партньора и неудовлетвореност от действията му.
За децата от тази възраст е специфично и несъответствието между реалното агресивно
поведение и вербалните оценки на ситуацията и собствените действия.
Възпитателните въздействия, насочени срещу агресивното поведение на детето в
периода на предучилищното детство, се пречупват през влиянието на детската група и
по този начин у детето се формира адекватно социално – ролево поведение. Детето
проявява изострена чувствителност към взаимоотношенията с връстниците и
завоюваните позиции на всяко дете между другите деца, чрез които се усвояват
определени социални роли и се придобива съответен социален статус.
Й. Факирска разграничава три групи агресивни деца. В първата група са децата,
използващи агресията, за да привлекат вниманието върху себе си(импулсивно
демонстративна агресия. Не се наблюдава жестокост, а силни емоции като викове и
обиди. Щом привлекат вниманието, стават дружелюбни. Във втората група
агресивността е норма– децата преследват определена цел.Детето е щастливо, когато я
постигне. В третата група децата причиняват болка и унижение и това ги прави
щастливи. Тук се наблюдава жестока пряка физическа агресия, без чувство за вина.
Всички те нямат усещането за другия до себе си, не приемат успехите на околните.
Социалната значимост на агресивността и агресивното поведение е свързана с
необходимостта от нейното преодоляване, както в глобален , така и в макро и
микросоциален план. Процесът на това преодоляване се обуславя от съответната
педагогическа намеса. Целенасочено се включват всички педагогически фактори, които
имат за цел преодоляване на агресията по принцип, а в частност преодоляването на
всякакъв вид агресивно поведение.
Основните проявления на агресивното поведение имат различно съдържание и
различен характер.
В първите години агресията се проявява изключително в импулсивни пристъпи на
упорство, което може да се повлияе отвън. Причината е блокировката следствие от
възпитателните въздействия; постепенно на преден план минават конфликтите с
възрастните. Агресивното поведение се променя в процеса на индивидуалното

12
развитие. Малките деца разчитат повече на физическа атака и сила, по-големите, които
притежават повече комуникативни умения, проявяват повече словесна агресия.
В детската градина децата демонстрират агресивност, като се карат за играчки или
лични предмети.. При 6 – 7 годишните деца вниманието се концентрира в ситуациите
на агресия върху личността. Те се настройват враждебно, когато ги критикуват или им
се присмиват, когато се клюкарства по техен адрес или им се отправят подигравки
Д. Милиев в изследванията си на детската агресивност дефиринцира няколко вида
(използвайки индивидуално психологическия подход на Адлер):
Адаптивна агресия: свързана с нисши биологични форми на поведение при
задоволяване на витални и сензорни потребности. В яслена и предучилищна възраст
тази агресия се проявява като хапане, сбиване, отнемане на храна и предмети.
Реактивна агресия: себезащитна реакция в отговор на насилие, което се формира
при подражание на социално значими модели на поведение, демонстрирани от
възрастните или усвоявани по пътя на личен опит от детето.
Социално-обусловена агресия: при този тип агресия се осъзнават мотивите и
средствата за постигане на целите. Моделите, инструментите за агресия са в резултат
заучаване или самовъзпитание.
Патологична агресия: свързва се с доминиращо въздействие на биологично увредени
сруктури на мозъчната кора и на подкорието. Причините са: наследствена
обремененост, родови и физически травми, алкохолизъм и други.
Типизират се три групи агресивни деца в зависимост от степента на изразеност на
агресивната проява:
Деца с висока степен на агресивност: сами провокират агресивни ситуации; не
признават своите грешки; с неадекватно завишена самооценка са; възприемат с
пренебрежение връстниците си, егоисти са, проявяват инат; пречат в учебно-
възпитателния процес; често влизат в конфликт; силно са обидчиви; хвърлят вещите на
другите; често налагат чрез сила мнението си. Агресивните прояви у тях почти винаги
се срещат във всички ситуации.
Деца със средна степен на агресивност: не винаги сами признават своите грешки;
също притежават инат и упорство; бият се само в случаите, когато ги нападат; рядко
използват обидни думи; силно се влияят от мнението на другите , но се стремят да
поправят дисциплината си.
Деца с ниска степен на агресивност: почти не се бият (само в случаите на
самозащита), рядко се обиждат, склонни са към компромиси, но не винаги осъзнават
своето поведение като агресивно. Условията, в които децата проявяват агресия, са
основно нарушени взаимоотношения в групата и живота в детската градина, а
причините за това са: конфликти свързани с играчки; разпределяне на роли; нанасяне
на обиди; несправедливи обвинения, подигравки, пренасяне на конфликти от
семейството , ваимоотношенията с връстниците и т.н
Причините за поява на агресия у децата могат да бъдат най-различни. За появата на
агресивни качества у децата могат да способстват някои соматични заболявания или
заболявания на главния мозък. Голяма роля за проявите на агресия имат
индивидуалните биологични особености на човека. През последните десет години са
правени много изследвания от невролози, за да се установи биологията на насилието.
Много ниските нива на серотонин, например, който се определя като хормона на
щастието,имат връзка с импулсивното поведение и избухливия гняв. Норадреналинът
действа като катализатор – високо ниво от този мозъчен химикал се свързва със свръх
възбудата, в която личността може бързо да реагира на всяка незначителна заплаха.
Отрицателните емоции, свързани с драматични раздели, фрустрация , стрес и травми
могат да предизвикат дълготрайни промени в норадреналина и серотонина на всеки
индивид. Деца, които живеят в застрашена среда, под заплаха от насилие, се адаптират,

12
като стават хипер предпазливи и хипер реактивни при възприемане на заплахите и
могат да станат по-малко способни да контролират собственото си поведение.
Според Н. Д. Левитов са възможни някои биологични източници на агресията. Той
подчертава връзката между агресивността и повишената възбудимост на нервната
система при слабо действие на активната задръжка. Възможно е да има наследствено
предаване на нарушения баланс между процесите на възбуждане и задръжка по посока
на повишена и слабо контролируема възбудимост. Освен това отбранителният рефлекс
е също вроден и при определени социални и обществени условия може да се прояви в
агресивност.
Изследванията показват, че ранното обучение в самоконтрол има дългосрочен
ефект. Ранният емоционален опит помага да се оформи развиващия се интелект. Така
изменяйки двата важни компонента – структура и неврохимия, може да се създадат
предпоставки личността да отговаря уместно или не на бъдещи ситуации .
Отношението на възрастните към децата е от изключително значение за появата,
устойчивостта и ескалацията на детската агресия. Децата се нуждаят не само от
демонстрация на обич и грижи. Те имат нужда от сигурност, внимание, искреност и
доверие. Пренебрежителното,несериозното отношение на възрастните към
първоначалните агресивни изблици на детето също водят до формирането на агресивни
черти на личността у него. Децата, чиито родители са прекалено отстъпчиви, неуверени
и понякога безпомощни във възпитателния процес, често се чувстват неудовлетворени,
защото очакванията им не се сбъдват. Същото се случва и при родители, които са в
депресия или са под стрес. Те имат по-малки възможности да помогнат на своите деца.
Децата на такива родители са фрустрирани и не се чувстват в пълна безопасност и също
стават агресивни. Неувереността и колебанията на родителите при взимането на
някакво решение провокират детето да проявява капризи и изблици на гняв, с чиято
помощ могат да влияят на по-нататъшния ход на събитията като при това получават
своето .
За появата на агресивно поведение по-голямо влияние оказва характерът на
наказанията, които обикновено използват родителите в отговор на изблиците на гняв у
своето дете. В такива ситуации могат да се използват два коренно противоположни
метода на въздействие: снизходителност или строгост. Агресивните деца се срещат
еднакво често и при много меките и при много строгите родители. Родителските
практики могат да редуцират или да засилят проблема с агресивното поведение. Децата
са по-малко склонни да показват агресивност, когато техните родители използват
ефективни родителски техники, отколкото тези деца, чиито родители са враждебни,
реагират на тяхното поведение с гняв и използват негативно вместо позитивно
затвърдяване . Децата реагират спонтанно и различно на родителския стил в отговор на
тяхното поведение, което може да влоши антисоциалното им поведение. Така се
получава един порочен, омагьосан кръг, от който може да се излезе само, ако надделее
разумът. А в случая той е притежание на възрастните. Родителите имат решаваща роля
в социализирането и поддържането на емоционалното развитие и това е практически
много важно условие детето да се раздели с конфузните и често травматизиращи
емоционални капризи. Ако обаче, родителите не владеят позитивни родителски
техники, няма как да се излезе от ситуацията без намесата на специалисти – психолози,
педагози и социални работници. За целта са необходими специални програми за работа
с родителите, които да ги научат на такова общуване, което да помогне на собствените
им деца.
Социално-икономическите фактори, по-специално семейната среда и бедността, са в
тясна връзка с агресията на децата. Статистиката показва, че има различни рискови
фактори, които са свързани със склонността към насилие . Деца, които са имали
емоционално стабилни връзки с родителите си в ранното детство, са по-малко склонни
да развиват поведенчески проблеми в пубертета, които са показател за насилие.

12
Различните особености на средата, в която се намира човек също повишават или
снижават вероятността за възникване на агресивни действия. Според психолозите в
помещение, където има остри неприятни миризми, цигарен дим и т. н., нивото на
агресия е по-високо, отколкото в проветрено помещение. В семейна среда, в която има
агресия, детето е по-склонно да проявява агресия. Социалните теории предполагат, че
когато детето е подлагано на насилие у дома може да се научи да използва насилие в
собствения си живот. Децата, които са били свидетели на домашно насилие са по-
склонни да прилагат насилие при решаване на конфликтни ситуации и да имат
насилствено поведение. Семейните фактори, които провокират несигурност във
взаимоотношенията дете – родители: младост, неподготвеност да бъдат родители,
самотни родители, престъпници, майчина депресия, беден родителски опит и
криминална обремененост, ниско образователно ниво на майките, до момента на
навършване на 6 години на детето; майки тийнейджърки при раждането на детето;
непълно семейство на 6-годишно дете.
Моделът на семейните взаимоотношения и родителската практика за прилагане на
дисциплина има голяма роля за развитие на агресивно поведение у детето. Според
данни от проведени изследвания в повечето случаи, когато едно дете на 3 години
внезапно избухва причините за това се крият в семейството (например, майката е
подлагана на продължително насилие в присъствието на детето). Като основни рискови
фактори се посочват лошата комуникация между детето и родителите и слабите
родителски умения за решаване на възникнали проблеми; съзнателно изопачаване,
свързано с взаимодействията в семейството и поведението на членовете му; структурни
модели, които водят към дисхармония на двойката; лошо адаптирани взаимовръзки
между членовете на семейството и грешки на родителите като екип, агресивни
отношения между братя и сестри .
Е. Арансън смята, че основен фактор за агресивността е фрустрацията. Тя само
увеличава вероятността от агресивна реакция, а не я поражда задължително.
Има и други фактори и причини за това, фрустрираният субект да прояви агресивност.
Освен това от голямо значение за начина на реагиране са и нагласите на личността. При
едни, осуетяването на тяхното очакване води до фрустрация и обикновено до проява на
агресия. При други, дори да се осуети някаква ситуация те могат и да не проявят
агресия.
В системата на общественото образование фрустрирани са тези деца от групата или
класа, които не получават същите условия и възможности за обучение, изява и
оценяване като своите съученици, поради тенденциозно отношение на учителя или на
част от групата, класа. Често пъти са фрустрирани новопостъпилите деца, които идват
с по-големи и понякога неосъществими очаквания в детската градина или класа. Тези
очаквания могат да са както по отношение на материалната база, така и по отношение
на децата или учителите. Фрустрират се глезени деца, които са материално задоволени
и са свикнали да бъдат център на внимание на своите близки. Освен това те са свикнали
да се съобразяват с техните желания и капризи. Не им се е налагало да се съобразяват с
някакви правила, защото всъщност те са диктували правилата в семейството им.
Поставянето на децата от групата или класа в условията на конкурентост за получаване
на вниманието на възрастните или на групата и/или за някоя нова и желана играчка
може да отключи агресията у някои от тях. Агресивността може да се намали, ако няма
неоснователни очаквания, или ако всички очаквания на личността се осъществяват.
Агресията в съвременното общество непрекъснато увеличава своите размери
и оказва негативно влияние както на възрастните, така и на подрастващите. Тя е пряко
свързана с взаимоотношенията между хората, които стават все по-сложни и
неуправляеми. Тяхната сложност е породена от едновременното действие на
разнообразни причини: ценностно разминаване между различните поколения, кризата и
отмирането на определени социални норми, особености на материалния и духовния

12
живот на обществото, недостатъци в семейното възпитание на децата, все по-честата
употреба на алкохол и психоактивни вещества, стремежа за власт и доминиране над
другите, междуличностни и вътрешноличностни конфликти и др. За да се постигне
адекватен анализ и резултатно психологическо повлияване на нуждаещите се от
помощ е необходимо добро познаване същността на агресията, причините за
нейното проявяване, характерологичните особености на личността и методите
за психологическо повлияване.
Агресията по своята същност е психично състояние на личността, изразявано
като желание да се причини загуба или вреда на друго живо същество, което от своя
страна се стреми да избегне едно такова отношение към себе си. Думата „агресия“
произлиза от латинската дума „aggressio“ , което буквално означава „нападам,
пристъпвам или прокарвам със сила своята гледна точка, думата се свързва също с
атакуване на другите или противопоставяне. Е. Фром разграничава у човека два съвсем
различни вида агресия. Първият той описва като естествен механизъм за защита, като
„защитна“, „благоприятна агресия“, като биологично адаптивна, която престава да
действа, когато заплахата повече не съществува. Другият тип, той нарича „зловредна“
агресия, свързаната с жестокост и деструктивизъм. За нея неофроидистът говори,
казвайки, че тя е специфична за човешкия вид, че не е филогенетично програмирана и
не е биологично адаптивна, няма цел и задоволяването и има похотлив характер. Е.
Фром подкрепя тезата си за филогенетично прогримираната агресия с редица данни от
неврофизиологични изследвания, доказващи, че човек е надарен с потенциална
енергия, която се мобилизира от заплахите за неговите жизнени интереси. Ключовият
за разбирането на защитната агресия въпрос в анализа на Фром е какви
въздействия човекът възприема като пораждащи заплаха за неговите жизнени
интерси? Установено е, че такива могат да бъдат разнообразни причини като:
заплаха за живота и здравето на човека и на хората, които той възприема като
близки; заплаха за свободата и дефицит на свобода; заплаха за самооценката,
както и ниската самооценка; заплаха за довеждане до съзнанието на потиснати
стремежи и фантазии; заплаха за стабилността на социалната интеграция на
личността, както и социална дезинтеграция; заплаха за светогледа на
личността; заплаха за ценностната система на личността. По-голяма част от
защитната агресия в поведението на човека в сравнение с поведението на животните Е.
Фром обяснява със следните причини: 1/ човекът реагира не само на настоящите
опасности и заплахи или на спомените за опасности и заплахи, но и на бъдещи такива;
2/ човекът е способен да предвижда не само истинските опасности в бъдеще, той може
да бъде убеден в съществуването на минали опасности; 3/ при защитата на своите
жизнени интереси човекът защитава не само своето физическо равновесие, но и своето
психическо равновесие /Фром, 2003:220/. От своя страна т. нар. „зловредна“ агресия,
намира израз в човешката жестокост и деструктивност. За да се аналазира
нейната същност, е необходимо добро познаване на четири основни понятия:
човешка природа, човешки потребности, човешки наклонности, характер на
човека. Според Фром, природата на човека не може да бъде определена от гледна точка
на някое специфично качество като любов, омраза, добро или зло, а само от гледна
точка на фундаменталните противоречия, които характеризират човешкото
съществуване и чиито корени са в биологичното разделение между липсващите
инстинкти и осъзнаването на самия себе си /Фром, 2003:250-251/. Този конфликт
създава известни душевни потребности, които са общи за всички хора. Тези
потребности, той нарича “екзистенциални“, защото са вкоренени в самите условия на
човешкото съществуване. Тяхното удовлетворяване е толкова необходимо, за да запази
човек разума си, колкото е необходимо осъществяването на органичните му нагони, за
да остане жив. Но всяка от тези потребности може да бъде удовлетворена по различни
начини, които се менят според разликите в обществените условия, при които

12
съществува. Тези различни начини за удовлетворяване на човешките екзистенциални
потребности се проявяват в наклонности като любов, нежност, стремеж към
справедливост, към независимост, към истина, омраза, садизъм, мазохизъм,
деструктивност, нарцисизъм. Е. Фром нарича тези наклонности вкоренени в човешкия
характер или просто човешки наклонности, защото са част от характера на човека. От
тези разсъждения следва, че това, което е общо у всички хора са техните органични
нагони и техните екзистенциални потребности, а това, което не е общо у тях са
видовете наклонности, които преобладават в съответните им характери и които Фром
нарича „вкоренени в характера наклонности“. Разликите в характерите се дължат до
голяма степен на разликите в обществените условия. Схващането на Е. Фром за
характера е определящо за разбирането на зловредната агресия: „Деструктивните и
садистичните наклонности у човека са организирани обикновено в системата на
неговия характер. Например у садистичния човек садистичният нагон е доминантната
част от структурата на неговия характер и го мотивира да се държи садистично, като
бива ограничаван само от грижата му за самосъхранение. У човека със садистичен
характер садистичният импулс е активен непрестанно, като чака само подходяща
ситуация и удобна рационализация, за да бъде проявен“ /Фром, 2003:280/. Безспорното
влияние на социалните фактори върху формирането на проявлението на
човешката деструктивност е основание да се говори за особен вид ценностна
система, присъща на хората с деструктивни характери. Вкорнените в характера
наклонности, за които говори Фром, всъщност са динамичната страна на ценностите,
които личността е усвоила в процеса на своите социализация и възпитание. Е. Фром
разграничава два типа ценностна система, въпреки че не използва това понятие. „На
първо място трябва да имаме предвид – казва той – че тези наклонности не се проявяват
като самостоятелни единици, а като синдроми. Любовта, солидарността,
справедливостта и разумът са взаимосвързани; всичките те са прояви на една и съща
продуктивна ориентация, която ще нарека „утвърждаващ живота синдром“.“ Тази
продуктивна ориентация или утвърждаващ живота синдром се определя като
позитивна ценностна система. „От друга страна – продължава Фром –
садомазохизмът, деструктивността, алчността, нарцисизмът и кръвосмешението също
си принадлежат и са вкоренени в същата основна ориентация: „потискащ живота
синдром“ “. Тази ориентация или „потискащ живота синдром“ се определя като
негативна ценностна система. В този ред на мисли е необходимо да се добави
уточнението, което прави Фром, че където може да бъде намерен един от елементите на
синдрома, там съществуват в разни степени и другите му елементи, но това не
означава, че някой бива направляван само от единия или другия синдром. В
действителност хората, у които това е така са изключения: обикновеният човек е
смесица от двата синдрома. Това, което е от значение за поведението на човека и за
възможността за промяна, е точно съответната сила на всеки синдром. Това
разсъждение не противоречи на твърдението за съществуването на позитивна и
негативна ценностна система, а по-скоро насочва вниманието към
многоизмереността на личността, към нейната противоречивост и сложност за
изучаване и прогнозиране на поведението й. Въпреки различната природа на
защитната и зловредната агресия, и двете възникват тогава, когато е възпрепятстван
естественият стремеж на личността към самоутвърждаване, като разликата е в
характера на причините, възпрепятстващи самоутвърждаването. При защитната агресия
става въпрос за личности с формирани в резултат на възпитанието и социализацията
конструктивни харатекери, т.е. с доминиращ в тях „утвърждаващ живота синдром“,
които преживяват заплаха за своите жизнени интереси /живот, здраве, свобода,
самооценка, социална иинтеграция, светоглед, ценностна система/. В резултат на това
те реагират агресивно. Такова поведение може да се превърне в деструктививност, ако
се премине определена граница в силата и продължителността на проявлението.

12
Спецификата на причината, възпрепятстваща самоутвърждаването, е във
взаимодействието между конструктивния характер и заплахата за жизнените
интереси на личността. В този смисъл причината е външна. При зловредната агресия
става въпрос за личности с формирани в резултат на възпитанието и социализацията
деструктивни характери, т.е. с доминиращ в тях „потискащ живота синдром“.
Защитната агресия при този тип личности придобива деструктивна насоченост. В този
смисъл възпрепятстващата самоутвърждаването причина е вътрешна. И двата вида
агресия могат да се превърнат в начин за псевдосамоутвърждаване на личността.
Самоутвърждаването е основна жизнена потребност. Фрустрирането на тази
потребност или невъзможността тя да бъде задоволена отключва реактивни
компесаторни механизми, защитаващи стремежа на личността към самоутвърждаване
или заемащи мястото на неосъществената мечта. Агресията е именно такъв механизъм
за защита. Агресията е реакция както срещу отнетата, така и срещу неизползваната
възможност за адекватно самоутвърждаване. Ако социалните условия са в състояние да
отнемат възможността за самоутвърждаване, то индивидуалните условия могат да не
позволят нейното пъноценно използване. Агресията се оказва най-разпространения
начин за псевдосамоутвърждаване не само поради наличието на многобройни
социални и индвидуални причини, възпрепятстващи осъществяването на
продуктивната енергия на личността, но и поради нейната естественост и достъпност.
Тя се научава в обществото, но въз основа на създадените от природата
неврофизиологични предпоствки на човека. Агресивният потенциал е заключен в
самата биологична природа на човека и то в механизъм за самозащита.
Индивидуална причина за агресивното поведение са и преобладаващите социално
негативни елементи в ценностната система на личнстта, наличието на които е
наложило в литературата да се говори за негативна ценностна система.
Нейният адекватен външен израз е деструктивизма, последователното
реализиране на който превръща агресията в характерологична черта.
За ориентиране към позитивно самоутвърждаване е добре да се
експериментира в посока справяне с блокиращия усилията страх от неуспеха.
Личността е необходимо да изради доверие към себе си, проявяващо се в различни
форми за защита и в реализацията на личната позиция. Преодоляването на дълбоко
вкоренената неувереност е характерно за по-късен период, през който преобладаващият
начин за стимулиране на увереността е „отвън-навътре“. Същността на този начин е
интериоризация на характеристиките на увереното поведение. Основното тук е
усвояването на поведение, предимствата на което да го превърнат в условие за
реализация на потенциалните способности на личността. Тук или нагласата формира
поведението, или поведението създава нагласата.
Най-често използваните начини за изследване на агресията са: наблюдение на
агресивни прояви в естествени условия, лабораторен експеримент, проективни
тестове, стандартизирани личностни скали, самоотчети, анализ на продуктите
от дейността и експертна оценка. Установено е, че агресивното поведение може да
се проявява в различни свои разновидонсти: в зависимост от мотивацията - враждебно
и инструментално, в зависимост от начина на проява - социално и мълчаливо, в
зависимост от продължителността си - временно, епизодично, постоянно,
продължително, в зависимост от това кой започва действието - иницитивно и
отбранително, в зависимост от директността си - пряко или косвено, в зависимост от
насочеността си и използваните средства - физическо, психическо, вербано, сексуално,
въображаемо, автоагресия.
В психологическата литература са предложени различни рационални техники и
подходи за психологическо повлияване на нуждаещите се. Разделянето на ролевите
функции от личностните реакции означава да се разграничава насочеността на
агресивното поведение, когато е предизвикано от изпълняваната роля, а не от

12
специфичните личностни характеристики. В този случай клиентите трябва да бъдат
убедени, че спрямо тях са се държали агресивно, защото са представители на
определена група – фенове на определен отбор, симпатизанти на дадена партия,
представители на определена професия и пр.
При „прагматичния подход“ към проявите на агресия се търси начин дефектът да се
превърне в ефект и да се извлече конкретна полза от създалата се конфликтна ситуация.
Например, получаване на нова информация за особеностите на своя опонент или затова
как той ви възприема. Може и вместо агресивен отговор на предизвикателното му
поведение да му се благодари, че е дал възможност на човека да се научи да бъде по-
толерантен и търпелив, да контролира емоционалните си реакции, да узнае как
изглежда в очите на другите и т.н.
При „реалистичният подход“ към събитията, ситуациите и участващите в тях
личности е важно да се фиксира реално постижима цел, а не да се проявява
максимализъм при целеполагането. В този случай е необходимо да се осъзнае, че
„съвършенството е невъзможно“, че „няма пълно щастие“ и че човек не можеш да
промени другите, а може само в някаква степен да измени собствената си ценностна
система, начин на мислене и модел на поведение.
Спазване на принципа „тук и сега“ означава, че миналото е факт и нищо от
него не може да се промени освен отношението към него, а информацията за бъдещето
е на базата на прогнози, допускания и желания, които не са потвърдени. Поради това е
необходимо да се отразяват само реалностите на настоящето и фактически личността
може да влияе само върху тях.
Ясното „определяне своите възможности и компетентности“ се свързва с
дефинирането на приоритетите, насочеността на усилията и приемането на факта, че е
невъзможно да се контролира всичко, което се случва и да се реагира на всяко
агресивно поведение.
Спрямо клиентите, които се отличават със своята впечатлителност, внушаемост,
образност на мислите и представите е добре фокусът да бъде върху въздействията на
тяхната емоционална сфера. Често под въздействията на силните си преживявания
хората са дотолкова безкритични, че трудно достигат до очевидни изводи. Спрямо тези
клиенти се прилагат техники на внушения и положителна манипулация чрез анализ на
поговорки, примери от специализираната литература, приказки, филми, метафори,
аналогии и епизоди от живота на известни личности и др. Чрез силата на внушението
и самовнушението се постига повишаване съпротивителните сили спрямо агресорите,
придобива се по-голяма увереност в себе си.
Самовнушението е разновидност на внушението, което е насочено към самия
субект. От друга страна, внушението е невъзможно да се осъществи, ако липсва
самовнушението. Последното позволява на индивида да саморегулира своите
усещания, възприятия, памет, внимание, въображение, емоции и соматични реакции.
Изследванията на редица невропсихолози разкриват, че редица образи, представи и
нагласи оказват въздействие не само на психичните състояния на личността, но и на
техните физиологични и соматични процеси. Доказано е например, че мислите за
наличие на някаква опасност предизвикват на физиологично и телесно равнище същите
реакции, както при реални действия в екстремална ситуация. Чрез използването на
биологична обратна връзка се доказва, че хората, които са в състояние на хипноза,
автогенна тренировка, холотропно дишане и медитация под влияние на словото и
предизвикваните от него образи изпитват въздействие върху функционирането на
имунната система, честотата на сърцебиенето, кръвното налягане, сексуалната възбуда,
ритъма на мозъчните вълни, нивото на употреба на кислород, дълбочината и честотата
на дишането. Обяснението на тези факти е, че чрез предизвикването на представни
образи в състояние на релаксация, механизмите на внушение и самовнушение се

12
извършват телесни и неврофизиологични промени, които обикновено не се поддават на
съзнателен контрол.
Чрез различните дихателни техники се постига саморегулация на психичните
състояния. Дишането е свързано директно с мускулната релаксация и настроението на
личността. Дълбокото вдишване и продължителното издишване въздейства
успокояващо на личността, а дълбокото вдишване, а след това рязко и бързо издишване
влияе мобилизиращо и тонизиращо. Може категорично да се твърди, че психичното
състояние на личноста влияе на начина й на дишане, а от друга страна, начинът й на
дишане въздейства на нейното настроение.
Известно е, че физическата активност е естествен и генетически обусловен
антистресор. Тя е важен фактор за профилактика и корекция на негативните
преживявания. Физическите упражнения, водните процедури и масажът
активизират сърдечно-съдовата система, закаляват организма и снижават нивото на
адреналина. Всичко това, съчетано с преживяването на положителни емоции при
извършването, им предизвиква добро настроение и душевно ободряване.
В своята книга „Прогресивна релаксация“ Е. Джейкобсън разкрива
взаимовръзката между тревогата и безпокойството с мускулното напрежение, като
първите предизвикват второто. Веднъж обаче възникнало, мускулното напрежение
повишава безпокойството и тревогата. В резултат на това се забелязва, че хората,
преживяващи стрес, сякаш имат „мускулен корсет“ и в движенията се забелязва
скованост, непохватност и напрежение. Е. Джейкобсън разработва техника, която
изглежда парадоксална, но се оказва много ефективна. Същността й се състои в това, че
личността, която я прилага, в продължение на 7-8 секунди напряга определени свои
мускулни групи максимално, а след това ги отпуска за 3-4 секунди. На принципа на
волево предизвикания контраст се оказва, че мускулните групи, с които се работи по
посочения начин, се отпускат в много по-голяма степен в сравнение със стартовото си
положение. Освен това по този начин се предизвиква усещане за приятна топлина и
тежест. Идеята е, че щом произволно може да се повлияе на телесните усещания, може
да се влияе и на психичните състояния. Личността, преживяваща стрес, вследствие на
агресивно поведение спрямо нея, усеща мускулно напрежение, по-силно сърцебиене и
цялостен дискомфорт на организма. Практиката показва, че чрез използването на
прогресивната мускулна релаксация на Джейкобсън, тази личност може да отпусне
мускулатурата си, да успокои сърцебиенето и дишането си, а след това да нормализира
и емоционалното си състояние.
Насочеността на метода на биологичната обратна връзка е към развитието и
усъвършенстването на способността за саморегулация на физиологичните и психични
процеси чрез получаване на информация за резултатите от своите действия. С помощта
на компютърните технологии съвременните хора могат обективно и точно да отчитат
ритъма на своето сърцебиене, кожно-галваничните си реакции и електрическата
активност на своя мозък. Получавайки тази информация те имат възможност по-
обективно и по-точно да отразяват физиологичните и психичните си състояния. Това
им помага съзнателно и активно да влияят в някаква степен на протичането на
съществените органични и душевни процеси чрез отстраняването или умаловажаването
на определени събития, които предизвикват нежелан ефект. Пример в това отношение е
анализирането негативните събития отстрани или от позицията на времето. На клиента
може да се каже, че преди две години на същата дата сигурно той е имал също важен
проблем, но сега вероятно не си спомня дори за него. Същото ще се случи и относно
днешните затруднения, свързани с агресивното поведение на някого, т. е. след една
година вероятно няма да може да си спомни за тях.
Чрез метода „Визуализация на положителни образи“ се предизвиква
изплуването на позитивни образи, което подобрява настроението и показва начина за
преодоляването на проблемите. Желаните резултати от тази техника се обуславят от

12
това, че визуализацията на създадения образ на несъзнавано равнище се проявява в
действителността. Колкото той е по-пълен и подробен, толкова повече мотивира и
енергизира личността и е с по-голяма вероятност да бъде реализиран практически.
Например, ако клиентът има виктимно поведение, е необходимо да визуализира за себе
си поведението на уверен в себе си човек с горда осанка, вдигната високо глава,
отпусната мускулатура, елегантен външен вид, открит поглед, равномерно дишане,
спокоен говор, твърдо и енергично ръкостискане и т. н.
Медитацията е метод, който цели постигането на по-добро осъзнаване на
случващото се, душевна хармония, релаксация, просветление и равновесие чрез
пасивно-съзерцателно наблюдение на действителността. По време на медитирането,
личността се успокоява, може да повиши своята концентрация, да намали
емоционалното си напрежение, да възстанови своите физически и психически сили.
Има много разновидности – класическа, трансцедентална, вътрешна, външна и др. В
последните десетилетия отделни елементи на медитацията се използват като метод за
саморегулация и в съвременната психотерапия. Често е сравнявана с автогенната
тренировка, с която има много прилики. Различава се от нея по това, че при
автогенната тренировка поради динамиката на усещанията, представите и мислите
често е необходим волеви самоконтрол, докато при медитацията няма нужда от такъв.
Невролингвистичното програмиране (НЛП) възниква през началото на
седемдесетте години на ХХ в. като метод за въздействие и повлияване на личността в
различни сфери на живота – междуличностното общуване, образованието,
психотерапията, бизнеса и др. Създателите му Д. Гриндър и Р. Бендлър обединяват и
синтезират елементи от подходите на гещалттерапията на Ф. Пърлз, семейната терапия
на В. Сатир и хипнотерапията на М. Ериксън. Те се ръководят от идеята, че за хората
езикът е основно средство за обмен на информация и за структурирането на
индивидуалния опит. Д. Гриндър и Р. Бендлър твърдят, че благодарение на езика е
възможно да се „програмира“ поведението на индивида чрез подбора на оптимални
стратегии за организация на вътрешния опит. Дават наименованието на своя подход
като се базират на: гръцката дума „neuron“, която означава „нерв“; латинската дума
„lingua“ (език и оттам лингвистика) и „програмиране“ (в смисъл на организация и
реорганизация на представите и моделите на поведение на личността за постигането на
желани резултати). Изхождат от идеята, че човешкото поведение е резултат от
неврологичните процеси, които в някаква степен се насочват, управляват и формулират
чрез езика. Въздействието чрез НЛП се осъществява чрез въвеждането на определени
стимули, свързани с определени психични състояния. Тези стимули могат да бъдат
образни, слухови или тактилни. У клиента, за да се предизвика желаното състояние или
качество (спокойствие, увереност, смелост, целенасоченост), първоначално се
предизвиква чрез активизиране на паметовите следи нежеланото състояние или
недостатък (напрежение, тревожност, страх, неувереност, слабоволие, апатия). След
това се въвеждат подходящи „стимули“, които предизвикват стенични емоции и
активизират „ресурсите“ на личността. Всичко това допринася в перспектива тя да
минимизира своите безпокойства, тревоги, страхове и да преодолее психотравмата от
минали събития и проблеми.
В училищната действителност, агресията е все по-чест модел на поведение и
подражание. Някои от мерките, които биха могли да бъдат приложени и полезни в
училище, за трансформиране на агресивното поведение в асертивно, според
учениците са следните: 1/ сформиране на отделни „класове“ за проблемни ученици,
„училище за родители“, създаване на кабинет за изразяване на агресия; 2/фитнес в
училище и курсове за самоотбрана; 3/ извънкласни форми на обучение, организиране
на екскурзии, спортни състезания, съвместно посещение на културни мероприятия,
зала за свободно ползване на интернет, сплотяване на учениците; 4/ повече правомощия

12
на ученическите съвети за определяне на вътрешните правила в училище, предоставяне
възможности за самоуправление на учениците.
Особено важна за превенцията срещу агресията в училище е връзката между
учители, родители и ученици. Предлаганите мерки за трансформиране на
агресивното поведение в асертивно според родителите на учениците имат следната
насоченост: 1/ периодичните срещи и дискусии с родители, учители и ученици; 2/
провеждане на извънкласни дейности с участието на родители, учители и ученици; 3/
създаване на групи от консултанти, които да оказват помощ на родители, учители и
ученици при проява на агресивност от страна на последните; 4/ да се обособи „стая“ за
редуциране на агресивната енергия и негативните емоции чрез автогенна тренировка и
медитация; 5/ в училище да се организират тренинги с родители, учители и ученици с
цел оптимизиране на техните взаимодействия и взаимоотношения; 6/ засилване на
санкциите при системното нарушаване на дисциплината.
Мерките за трансформиране на агресивното поведение в асертивно според
учителите обикновено са свързани със следното: 1/ въвеждане на по-строги санкции
за дисциплинарните нарушения в училище; 2/ организиране на „училище за родители“
за подобряване на информираността на родителите за психичните особености на
техните деца и добри практики за тяхното възпитание и превъзпитание; 3/ в часа на
класа да се прави анализ за агресивните прояви в училище; 4/ извънкласни дейности,
съобразени с интересите и желанията на учениците; 5/ оказване на помощ от
училищния психолог както на жертвите на насилие, така и на агресорите; 6/ прилагане
на японския метод за редуциране на агресията – бой с чучело, чупене на предмети и
др.; 7/ контрол и самоконтрол на агресивното поведение от самите ученици чрез органи
на училищното самоуправление; 8/ въвеждане на единни критерии за норми и правила
на поведение; 9/ подобряване на материалната база и условията за обучение; 10/
въвеждане на едносменно обучение; 11/ съвместни мероприятия между ученици,
родители и учители и др.
Основните правила, опорна точка на всеки психолог, който има желание да
постига адекватни резултати в своята работа са със следната насоченост: 1/ да остави
говорещия да се изкаже и да излее емоцията си; 2/ да задава ясни и конкретни въпроси,
за да установи точния проблем; 3/ да избягва личните коментари, които биха изместили
същността на проблема; 4/ да показва на нетърпеливите, че може да реагира бързо; 5/ да
демонстрира любезно, но бързо и последователно поведение.
Начините за справяне с арогантността на учениците са действащи тогава,
когато: психологът показва компетентност и професионализъм без да демонстрира
превъзходство; потвърждава, ако клиента има право, като проявява разбиране;
игнорира предизвикателствата, тъй като това е загуба на време; не влиза в тона на
учениците и се концентрира върху проблема; в случай, че е възможно не се колебае да
потърси второ експертно решение от ръководител или колега, за да се убедят в
експертността му.
Приложението на различните методи за психологическо повлияване могат
да дадат благотворни резултати само, ако са съобразени с индивидуалните
особености на личността, възрастта, дълбочината и сложността на конкретния
случай, с желанието на клиента за промяна в необходимата посока и доверието
му към практическите психолози. Необходимо е в детските заведения, в
училищата да бъдат създадени оптимални условия за спокойно отглеждане,
възпитание и обучение на децата. Прецизно организираната социална среда
съдейства за емоционалния комфорт и психичното равновесие на подрастващите
и намалява риска от стрес и проява на агресивно поведение.

12
 Използвана литература:

Иванов, Ст. (2013) Теория и практика на психологическото консултиране в образованието.

София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“

Иванов, Ст. (2012) Теория и практика на социално-психологическия тренинг на студенти.

София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“

Иванов, Ст. (Доклад) Техники и добри практики за преодоляване на последствията от

агресивно поведение – анализ на конкретни случаи

Иванов, Ст. (Презентация) Агресия, агресивност и агресивно поведение на учениците

Колиев, Н. (2016) Възпитание в процеса на обучение. София: Издат. „Захарий Стоянов“

Марков, К. (2013) Конфликтология. Велико Търново: Издателски комплекс при НВУ

“Васил Левски“

Милкова, Р. и Милков, Л. (2016) Психологически и социално-педагогически проблеми на

образователната дейност. София: Издат. „Юни Експрес“ ООД-Шумен

Милкова, Р. и Милков, Л. (2016) Професионална култура и общуване. София: Издат. „Юни

Експрес“ ООД-Шумен

Фройд, З. (1991) Въведение в психоанализата. София: Издат. Наука и изкуство

Фром, Е. (2003) Анатомия на човешката деструктивност. София: Захарий Стоянов

12